Българска търсачка и начална страница

 

1.
Прикладът на пушката уцели стареца в гърба. Сам Феъруетър политна напред. Краката му се подкосиха, спъна се, падна пред входа на мината и загуби съзнание.
- Убий го, Били!
Фигурата на Бил Тилгмън, който току-що бе изрекъл тези думи, се открои като сянка на входа към мината.
Били Андерсън едва ли имаше повече от двадесет години. Изпод смачкания стетсън, килнат почти на тила му, стърчеше сплъстена, дълга руса коса. Той не се помръдна. Десницата му лежеше на приклада на оръжието. Беше вперил поглед в стария Феъруетър,проснат пред него на земята.
- Убий го, Били!
Русокосият се обърна към Бил Тилгмън.
Последният имаше сурово лице с остри черти и кехлибарени очи като на вълк. Държеше цевта на уинчестъра, облегнат небрежно с ръка на скалата. Устните му бяха тънки, като черта. В ъгъла на устата си мачкаше една незапалена цигара.
- Били...!
Ръката на русокосия все още лежеше върху шесткалибровото оръжие, когато от дървената постройка към тях се понесе предупредителен вик.
Пабло Монтоя се появи, облечен целия в черно, и посочи на запад, където на последното възвишение се очерта фигурата на ездач.
- По дяволите! - извика Тилгмън. С гъвкави движения, като на хищно животно, той се отдели от входа на мината. - Арчи Клемент трябва да го хване, Монтоя. Жив. Може би ще е от полза.
По лицето на мексиканеца пробягна коварна усмивка и той изчезна в колибата.
Секунди по-късно се появи Арчи Клемент. Шмугна се като призрак покрай постройката и се изгуби между скалите.
- Какво става, шефе? - поиска да знае Били Андерсън. Сега русокосото момче бе вдигнало оръжието и с хладнокръвна решителност насочи цевта в гърба на стария, изпаднал в безсъзнание мъж.
- Почакай - нареди Тилгмън.

 

***
Ласитър присви очи и видя конете пред колибата. Веднага обузда кафявия си жребец, който по целия път до тук не бе близвал капка вода. Мъжът от Бригада Седем търсеше Брайън Феъ- руетър, който носеше значката в Дел Рио, но там не го беше намерил. Някой бе препратил Ласитър насам. Тук, в планината, бащата на шерифа експлоатираше малка мина, за която почти никой не знаеше дали е доходоносна. Но във всеки случай Феъруетърови преживяваха всяка година и Мат, братът на шерифа, често пътуваше до Браунстоун, където имаше банка, за да обмени златото в долари. Така поне говореха хората. Но никой не знаеше нещо със сигурност.
Ласитър бе на път но поръчение на Бригйда Седем, която искаше да направи едно предложение на Феъруетър. Мъже като него бяха нужни в организацията, основана с цел да нанесе чувствителен удар на престъпния свят на Запада.
Сега Ласитър видя четирите коня пред колибата. Лйцето му помръкна. В тази област гостите бяха нещо рядко. И то точно по това време, когато ранчерите бяха заети с изкарването на добитъка по пасищата и всяка работна ръка бе необходима.
А и старият феъруетър заедно с жена си и по-младия си син водеха отшелнически живот.
Ласитър измъкна уинчестъра от калъфа и зареди първия патрон. Кафявият му жребец се сепна от изщракването. Миг след това мъжът подкара коня си. Яздейки ходом, приближи ранчото, зад което слънцето, кървавочервено, потъваше зад гребена на планината.
Пред колибата на стареца имаше четири коня, а шериф Брайън Феъруетър беше в града. Това не можеше да означава нищо хубаво.
Кожата върху скулите на Ласитър се изпъна, когато стисна по-силно ложата на уинчестъра, кокалчетата на ръката му изпъкнаха и побеляха.
Още двеста ядра по стръмния хълм надолу - и той стигна до малко заградено пространство, в което имаше няколко мулета. В този момент Ласитър забеляза какво става долу, при колибата. Подкара бавно коня, като се озърташе наоколо за някое издайническо сенчесто място.
„Треска за злато“ - помисли си той. Епидемия, която не можеше да се опази в тайна. А и в последно време, както бе узнал в Дел Рио, не секваха слуховете, че старият Феъруетър е намерил златна жила.
Ласитър спря коня си. Едва когато вратата на колибата се отвори и старата жена излезе навън, напрежението му спадна. Този път инстинктът му го бе излъгал. Вероятно четирите коня принадлежаха на хората от минната компания, които се интересуваха от находището на Феъруетър. Дори и за това беше научил. Той продължи да язди. Отвърна на поздрава на старата жена, която вдигна уморено ръка и изчезна отново в къщата.
Смешно: да поздравяваш човек, който никога не се бе мяркал тук.
Ласитър сви рамене. Може би вътре имаше да се върши нещо по-важно. Явно по-късно щяха да поговорят надълго и нашироко с него.
Слезе от коня, завърза юздата на един кол и закрачи към входа на колибата. Рязък глас го накара да замръзне на място:
- Скръсти ръце пред гърдите, чужденецо! - Думите бяха изречени от човек, който не беше свикнал да повтаря нарежданията си. - Върви нататък!
Ласитър продължи да върви, последван от непознатия. Трябваше да се отърве от него. Входът на колибата беше единственият му шанс. Ако влезеше бързо вътре и достатъчно бързо хлопнеше вратата зад себе си, едва тогава щеше да бъде на сигурно място. Лицето на Ласитър се изопна. Той направи решително движение, което накара мъжът зад него да се изсмее гръмогласно.
- Не бъди глупак! - каза непознатият. - От такова разстояние досега никога не съм пропускал целта.
Можеше и така да е, но за Ласитър нямаше друга възможност, ако все още искаше да предизвика обрат в нещата. Сега вече мъжът от Бригада Седем знаеше, че бе допуснал грешка, отправяйки се към колибата, след като беше открил четирите коня. Би трябвало да изчака да падне мракът. Със спокойни крачки той тръгна към входа.
- Ръцете да останат скръстени пред гърдите! - извика непознатият зад него.
По силата на гласа му Ласитър прецени, че ги делят не повече от три ярда. Блъсна с десния си крак вратата. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване. Беше готов да скочи в голямата стая, но не го стори. Първото, което видя, бяха широко отворените очи на старата жена, застанала до камината. Страх и ужас бяха изписани нали цето й.
Ласитър пристъпи бавно в стаята и жената пред камината започна пронизително да крещи. Той разбра, че така тя искаше да насочи вниманието му към някаква опасност. Извъртя се бързо. Спусна скръстените си ръце от гърдите, въпреки че знаеше, че пръстът на непознатия зад гърба му беше вече на спусъка.
- Хей, човече!
Пабло Монтоя изникна до вратата, която го беше скрила, когато Ласитър я отвори с крак.
Цевта на уинчестъра се вдигна напред и се опря в челото на мъжа от Бригада Седем. Зад нея той видя ухиленото лице на мексиканеца.
Пот изби по челото на Ласитър, до което все още бе притисната цевта на уинчестъра. Тази ситуация не беше нещо ново за него. Но този път положението беше по-лошо отвсякога. Имаше жена, която стоеше до камината. Имаше и мъж зад гърба му, който се смееше просташки.
- Какво търсиш тук, човече?
- Вода, нещо за ядене и местенце, за да поспя - отвърна Ласитър.
- В къщата на шерифа?
Мъжът от Бригада Седем сви рамене:
- Никой не ми е казвал за това. Между другото, онзи, който носи значка, би трябвало да прекарва повечето време в града - или не е така?
- Повечето - отговори Монтоя. - Но ти нямаш вид на човек, на когото му се налага да пресни в такава колиба. Мисля си, че ти се иска да ме преметнеш, а?
Преди Ласитър да му отвърне, отвън, пред колибата, проехтяха изстрели.
- Проклет идиот! - каза един глас.
- Проклет, гаден идиот! - допълни друг. - Мислиш ли, че това бе всичко, Тилгмън?
- Да попитаме старата.
Разговорът прекъсна. Приближиха се стъпки и спряха зад гърба на Ласитър. Цевта на оръжието се вряза още по-силно в челото му. Лицето на мексиканеца беше напрегнато. Белегът му лъщеше - огненочервен.
Арчи Клемент, който бе хванал Ласитър, мина покрай него и застана до Пабло Монтоя. Клемент бе висок, широкоплещест мъж. Силата му си личеше от пръв поглед. Слънцето, вятърът, животът сред природата бяха направили кожата му груба и оставили дълбоки бръчки по лицето му.
В този момент Ласитър видя и другите двама мъже, които влязоха в къщата.
Бил Тилгмън, висок като телеграфен стълб тексасец, който държеше два колта в ръцете си, и Били Андерсън, който не бе дорасъл още с няколко години за тази работа.
- Мъртъв е - каза Били Андерсън и се ухили. - Твърдеше, че всичко това е злато. Но аз и Тилгмън не му вярваме. В края на краищата, старецът е копал тук от двадесет години насам, а и синът му, когото хванахме, имаше само малко нари в себе си.
Докато говореше, русокосото момче хвърли на масата шест здраво натъпкани кожени торби. Размести ги така, че всеки от пръв поглед да може да ги преброи.
Бавно, но напълно ясно Ласитър осъзна положението. Четиримата негодници бяха заловили брата на шерифа, който е бил със златото на път за Браунстоун. Погледът на мъжа от Бригада Седем се плъзна но всяко едно от четирите лица. Отвърнаха му очи, изпълнени с бруталност и неотстъпчивост.
Жената пред камината помръдна. С бързина, която никой не бе очаквал от нея, тя посегна зад себе си, към перваза. Ръцете й сграбчиха ложата на едноцевна пушка.
Арчи Клемент, който стоеше до мексиканеца, пръв забеляза това и нададе предупредителен вик. Бил Тилгмън и Били Андерсън отскочиха настрани. „Колтовете в ръцете на Тилгмън се вдигнаха нагоре. Ласитър се наведе. Цевта на уинчестъра, която все оше бе насочена в челото му, се плъзна над главата му. В този момент Монтоя натисна спусъка. Насред експлозията от първия изстрел изрева още един глас.
Мъжът от Бригада Седем го чу, когато се просна на пода, имайки чувството, че някой е разцепил черепа му с брадва.
От цевтскна старата пушка, която жената на Феъруетър държеше с две ръце, нагоре се изви барутен дим. Зад Ласитър някой изкрещя пронизително, преди револверите на Тилгмън да забълват смърт и гибел.
Мъжът от Бригада Седем се отпусна тежко на дървения под. Опита се да се превърти, за да стигне до шесткалибровото си оръжие, но в този момент усети силните удари на двата патрона, изстреляни от Арчи Клемент в него. Преди да по-чувства, че се сгромолясва в голяма, черна дупка, изпита изгаряща болка.
Пред камината лежеше старата жена. В смъртта сбръчканите й пръсти се бяха вкопчили в пушката.
Били Андерсън клекна до една от стените на стаята. Държеше ръцете си притиснати до тялото, над пояса. В погледа му се четеше неразбиране, когато откри кръвта, процеждаща се между пръстите му.
- Тилгмън?! - каза русокосият с тих, отчаян глас. - Тя ме улучи, Тилгмън!
Тилгмън мушна обратно оръжията в кобурите.
- Проклети идиоти! - изрева той. - Някой трябваше да я пази.
Монтоя изруга и изтри потта от челото си. Пристъпи крачка напред и ритна Ласитър в слабините, задето с бързо движение му се бе изплъзнал изпод цевта на уинчестъра.
- По дяволите, него исках да убия!
Арчи Клемент сви широките си рамене.
- Аз бях - каза той. - Може би трябваше да изчакам, докато...
- Дръж си устата, по дяволите!
Заповедническият глас на Тилгмън прекрати зараждащата се кавга между хората му. С тежки стъпки той отиде до русото момче, което, залитайки, се изправи, подиря се на стената и само с усилие успя да се задържи на краката си.
- Тя ме улучи, Тилгмън - повтори Били Андерсън. После отново падна на колене. В Тялото му едва ли бе останала още някаква сила. - Помогнете ми...!
Пабло Монтоя почеса двудневната си брада и хвърли въпросителен поглед към Тилгмън. Но той избегна очите на мексиканеца.
- Никой не може повече да ти помогне, Били - каза тогава твърдо Монтоя.
- Не е вярно!
Страхът от смъртта надви болката, която изгаряше Андерсън. Погледът му, изпълнен с надежда, не се откъсваше от устните на Тилгмън. Той беше човекът, който предвождаше дивата банда. Той бе узнал за богатството, което се намираше тук, и бе довел страшната си орда в планината. Всеки се подчиняваше на заповедите му.
- Наистина никой не може да ти помогне повече, Били - повтори сега Тилгмън думите на мексиканеца. - Има петдесет мили до най-близкия доктор, а за Дел Рио не можем да тръгнем. Нямаше късмет, Били. Трябваше по-добре да внимавате за старата!
Шефът се извърна към масата, на която лежаха шестте торби със златото, и хвърли недвусмислен поглед на Монтоя.
- Съжалявам, Били - изпъшка мексиканецът. - Честно, не бива да предприемаме нищо рисковано.
Русото момче поклати ужасено глава.
- Не можете да направите това! - изстена то. - Оставете ме да лежа тук и изчезвайте. Никой няма да научи от мен...
Тилгмън потрепна, когато навън изтрещя един самотен изстрел. За секунди остана като вкаменен, после измъкна смачкана цигара от джоба на ризата си и я запали.
- По две за всеки - каза той, взе две торби за себе си и се обърна към изхода.
Арчи Клемент го погледна въпросително, докато вземаше своя дял.
- Няма ли да яздим заедно?
Тилгмън поклати глава.
- Всеки сам, това е най-доброто решение. Ще ни преследват, Клемент. По-лесно се преследват трима души, които оставят широка следа. Не искаме работата им да е чак толкова лесна, нали? Имаме дванадесет часа преднина, защото със сигурност до сутринта никой няма да се появи тук.
Пабло Монтоя се засмя:
- Ще подпаля плевнята, докато изчезнете!
Тилгмън се извърна към партньорите си.
- Дел Рио е на няма и десет мили оттук - изруга той. - Пламъците ще се виждат до там, а миризмата от пожара може да проникне в кръчмите.
- Тилгмън е прав - съгласи се Клемент.
Мексиканецът кимна с недоволна физиономия. Не му допадаше да се оставят тук следи, но в този случай отстъпи пред Тилгмън. Без огън щяха да имат по-голяма преднина.
Минути по-късно копитата на конете зачаткаха по камъните. Бандитите заизкачваха хълма зад ограденото място за животни, за да се разделят на върха в три посоки.

 

2.
Ястреби се виеха над една малка скална ниша, намираща се встрани от пътя за Браунстоун. Шериф Брайън Феъруетър вдигна ръка да прикрие очите си. Не, не се лъжеше. Четири-пет птици описваха спирали, все по-стесняващи се надолу.
Лош знак. Или бе умряло животно, или...
Шерифът потупа гальовно коня си по шията. Животното премина в тръс. Копитата му чаткаха по скалистия път. Феъруетър познаваше местността. Още като дете бе играл тук с брат си Мат. Винаги, когато старецът ги потърсеше, те пропълзяваха в скалните ниши, над които кръжаха само ястреби.
Шерифът насочи жребеца между сипеите. Измина четвърт час, докато стигна мястото, до което можеше да се движи на кон. Оттук нататък трябваше да продължи пеша. Върза жребеца за един изсъхнал храст. Когато се изправи, откри кървавите следи. Нямаше съмнение - съвсем наскоро някой човек се беше влачил тук между скалите, търсейки нагоре пътя към малката пещера.
Сърцето на Брайън Феъруетър биеше до пръсване. Несъзнателно помисли за брат си Мат, който доста често яздеше към Браунстоун, за да не им се налага да обменят златото на мястото на добиването му. Преди четири години той самият беше предложил да нравят така, за да бъдат сигурни, че златното находище нямаше да примами двукраки лешояди. Оттогава Мат обменяше иостоянно в Браунстоун и винаги само толкова, колкото да имат достатъчно пари за най-необходимото.
По лицето на мъжа иробягна усмивка. Никога не бяха имали повече от най-необходимото. Дявол знаеше защо, но старецът пазеше парите, както квачка - пиленцата си. Мат и той бяха работили като затворници, но Брайън не можеше да си спомни да е получавал някога от стария повече от един долар.
Така беше преди години, когато бе обърнал гръб на Дел Рио и бе тръгнал с един керван за Монтана. Седем дълги години беше обикалял Тексас, от един град на друг, и най-често бе носил значката на шериф. Както и сега, в Дел Рио. Славата му на бърз стрелец и честен човек на закона го бе изпреварила. След като се бе върнал в родния град, го избраха за шериф.
Изглежда, още един мъж бе насочил вниманието си към него. Името му бе Ласитър и беше на път за Дел Рио, за да направи на Брайън Феъруетър едно предложение. Ставаше въпрос за почти същата работа, която той в момента изпълняваше, само че без да носи значка и да отговаря за определен район.
Феъруетър не знаеше какво да мисли за това. Реши да изслуша предложението от учтивост и носле бързо да забрави всичко.
Кървавата следа ставаше все по-широка и в права линия водеше нагоре към пещерата. За миг му се стори, че там, горе, иробягна някаква сянка. Нищо не се случи. Вероятно така му се бе сторило. Продължи да върви.
- Стой!
Феъруетър замръзна на място. Ледени тръпки преминаха по гърба му, защото позна гласа.
- Аз съм, Мат!
За няколко минути се възцари мълчание, после се чу дълбок стон:
- Ела горе, Брайън!
Шерифът се втурна към върха и не след дълго се появи на входа на хладната пещера. Изминаха няколко секунди, докато очите му свикнаха с полумрака, и тогава забеляза своя брат.
Мат се бе облегнал вдясно от входа и държеше шесткалибровото си оръжие в ръка. Личеше, че няма достатъчно сили, за да може да вдигне револвера. Ризата на гърдите му бе прогизнала от кръв. Очите му трескаво блестяха.
- Сигурен бях, че ще ме потърсиш тук, щом като откриехте, че ме няма, Брайън - каза тежко раненият с тих глас.
Шерифът махна кърпата от врата си. Напои я с вода от шишето, което Мат бе взел тук, горе, и изтри потта от челото на брат си.
- Залови ли ги вече, братле?
- Още не, Мат.
Раненият се надигна. Изцъклените му от треската очи широко се разтвориха. Той се вторачи в Брайън, който имаше чувството, че брат му гледа по-скоро през него.
- Четирима мъже, Брайън - каза Мат. - Отидоха долу, при мината, за да вземат златото от стария. Боже мой!
Раненият се отпусна назад, към хладната стена на пещерата, и затвори очи, докато през главата на шерифа минаваха какви ли не мисли.
- Четирима мъже, Брайън - повтори Мат, без да отваря очи. - Един мексиканец и трима бели. Между тях имаше едно момче, почти дете, с дълги, руси коси като на ангел. Боже мой, ако наистина са отишли долу при мината, тогава...
Раненият се закашля. Тялото му се разтресе. Брайън го хвана здраво, притисна го към себе си и усети сълзите, замъглили погледа му.
- Позна ли някого, Мат? - попита го.
- Бил Тилгмън - отвърна брат му едва-едва. - Виждал съм снимката му в офиса ти. Тилгмън беше, Брайън.
Настъпи мълчание. Чуваше се само силното, тежко дишане на Мат. В този момент шерифът знаеше със сигурност, че не може да помогне на брат си. Нито на родителите си, ако Тилгмън наистина бе слязъл с хората си при мината. Вероятно се бе стигнало до схватка, защото старият никога нямаше да се раздели доброволно със златото си.
- Трябва да тръгваш, Брайън - каза Мат в тоя миг. - Остави ме тук, горе. Искам да видя звездите, Брайън. Трябва да тръгваш. Може би ще успееш...
Раненият млъкна. Главата му клюмна настрани. Широко отворените му очи гледаха към небето, където още не бе изгряла никаква звезда.
Брайън Феъруетър затвори клепачите на Мат. После го изнесе от пещерата, намести го върху коня си и подкара на изток, по продължение на планината, към мината.
Стигна до мястото преди падането на мрака. Още отдалеч забеляза тялото на баща си да лежи пред входа на мината. Вратата на колибата зееше отворена. Той слезе от жребеца, завърза го здраво за един от коловете на оградата и се отправи с тежки стъпки към къщата.
Предполагаше каква гледка го очаква. Въпреки това, когато откри майка си пред камината, сякаш железен пръстен стегна гърдите му и го задуши. Старата жена продължаваше да държи пушката в ръка, като че ли това бе последната й опора в живота.
До вратата лежеше русокосият, все още полудете. Мат му беше споменал за него. Брайън Феъруетър видя раните и си представи как се бе разиграла трагедията. После клекна до високия строен мъж, когото не беше виждал никога досега, и внимателно го обърна но гръб.
Мъжът беше жив. На пръв поглед раните изглеждаха по-лоши, отколкото бяха в действителност. Шерифът знаеше какво да нрави в такива случаи. Претърси джобовете на непознатия, но не намери нищо, което да му подскаже неговата са-моличност. Брайън феъруетър се изправи. Разтърка очите си, огледа се наоколо - и тогава чу шума.
Непознатият помръдна крака. Токовете на ботушите му изтракаха по дървения под. После за миг отвори очи.
Шерифът веднага застана до него.
- Шериф феъруетър? - прозвуча слабият глас.
Феъруетър кимна:
- Аз съм, чужденецо.
Ласитър не успя да продължи по-нататък и отново загуби съзнание. Шерифът се изправи. Изнесе ранения навън, подсвирна на кафявия жребец, който се бе осмелил да се покаже между скалите, да дойде насам и намести Ласитър нап-речно на седлото. Смъкна брат си от своя кон и го внесе в къщата. После занесе баща си на ръце в колибата. Няколко минути остана вътре. Преди да вземе тенекията с петрол и да разлее съдържанието й из цялата стая, изрече свята клетва.
Когато отново излезе навън, лицето му бе сякаш издялано от гранит. Взе револвера. Два пъти оръжието потръпна в ръката му, преди вътрешността на колибата да избухне във високи пламъци, поглъщащи жадно всичко наоколо.
Брайън Феъруетър се метна на жребеца си, взе юздите на кафявия кон на Ласитър и се отдалечи от къщата, където изгаряха най-свидните му неща на този свят.
Два часа по-късно предаде Ласитър на грижите на доктора и се върна в офиса си. Измъкна обявата за издирвани престъпници, която се отнасяше за Бил Тилгмън, от купчината в чекмеджето. До този момент феъруетър не беше обръщал особено внимание на тези плакати. Твърде често се бе случвало такъв парцал да бъде издаден срещу невинен човек. Откакто носеше значката в Дел Рио, беше на мнение, че всеки може да стои в града дотогава, докато не извърши нарушение срещу закона.
Шерифът разглеждаше снимката на мъжа, когото Мат бе разпознал. Изпито лице със светли очи. На пръв поглед - нищо отблъскващо. Но кой можеше да прозре вътре в човека?
Брайън Феъруетър стана и закова с ножа обявата на стената, до вратата. После седна зад бюрото и без да помръдва, се загледа продължително в това лице. Когато се изправи и напусна офиса, физиономията на убиеца така се бе запечатала в съзнанието му, че Брайън никога нямаше да забрави чертите му. Никога! И ако някога го намереше, под слънцето шеше да остане само единият от тях
Когато шерифът влезе в кръчмата „Седемте ангела“, разговорите веднага секнаха. Мълвата за случилото се в планината вече бе обиколила целия град. Всички очи бяха насочени във Феъруетър, който с високо вдигната глава и с вдървена походка се отправи към игралната маса до прозореца. Спря пред нея и впери поглед в един елегантно облечен мъж.
- Тони Малой - каза шерифът. - Това е името ви, нали?
Малой подпря ръце на масата и се изпъна като истукан. Черният стетсън се плъзна на тила му.
- И ако е така, шерифе, какво? - попита. - Имате ли нещо напротив?
Феъруетър поклати глава, без да трепне нито един мускул но лицето му.
- Досега не, Малой - отвърна му. - Прегледах обявите за издирвани престъпници. Вашата е между тях и важи за Аризона. Във всеки случай - до този момент, Малой.
Под широката периферия на черния стетсън се занизаха иерлички пот. Малой се огледа объркан наоколо. Заобикаляше го мълчалива стена от човешки тела. Никой не обели нито дума.
- Досега в Дел Рио не е имало жалби срещу теб, Малой - продължи шерифът.
- Правилно - кимна играчът, чиято ръка вече лежеше на дръжката на шесткалибровото оръжие.
- Имам въпрос към вас - каза Феъруетър. - Ще отговорите истината или ще извадите револвера, ако искате да не ви арестувам. Разбрано?
Сред хората, обграждащи още игралната маса, настъпи раздвижване. Зад Малой и шерифа се образува пътека.
- Питайте, шерифе.
Гласът на играча звучеше дрезгаво. Бе поставен натясно. Познаваше славата на Феъруетър и беше наясно, че хората в Дел Рио стояха зад шерифа. Независимо какъв въпрос щеше да последва, той трябваше да отговори.
- Бил Тилгмън - назова Феъруетър името на човека, когото бе запечатал с омраза в сърцето си. - Кога го видяхте за последен път, Малой, и кои са другите с него?
- Кой е този Тилгмън, шерифе?
- Мъжът, с когото сте били в Аризона. Там, където сте спечелили необходимите пари, за да направите кариера като играч, Малой. Искате ли наистина да оставите нещата да следват своя ход?
Малой трепереше. Първо разпери ръце широко встрани, носле ги вдигна и кръстоса на гърдите.
- Арчи Клемент - отвърна. - По дяволите, познавам само Арчи Клемент, шерифе. Дори и да изстреляте куршум в корема ми, не мога да кажа нищо повече.
- В каква посока трябва да тръгна, за да го намеря, Малой?
- На запад - процеди през зъби играчът. - Градът се нарича Саморас. Известно време Клемент живя там, горе. Естествено, не мога да кажа дали той...
Феъруетър махна с ръка:
- Това бе всичко, Малой. - Обърна се към бара, изпи една глътка и напусна кръчмата.
Сам, барманът, го видя да пресича улицата и да отива към конюшнята под наем. Малко по-късно Томпсън, ковачът, който имаше къща при изхода на града, забеляза Феъруетър да напуска Дел Рио на своя жребец, заедно с един товарен кон.
В офиса гореше петролната лампа. Снимката на Тилгмън все още бе закована с ножа на стената, до вратата.
***
Когато Ласитър отвори очи, погледът му попадна направо в лицето на една блондинка.
Марта Палмър, дъщерята на доктора, бе превърнала мъжа от Бригада Седем в свой частен пациент. От седем дена тя очакваше този миг. Но сега бе толкова изненадана, че чак се изплаши.
- Боже мой - промълви девойката. - Вече си мислех, че това няма да се случи.
Ласитър учудено се огледа наоколо. Опипа превръзката на гърдите си и когато понечи да се надигне, Марта Палмър го притисна леко към възглавниците.
- Смятате ли, че съм седяла в продължение на седем дена до това легло, за да видя как вие сам се убивате, Ласитър? - попита възмутено блондинката.
Мъжът от Бригада Седем поклати глава:
- Седем дена?
- Почти точно до часа. Дори докторът, който заради професията си е оптимист, не бе готов да заложи и цент, че ще оживеете. Сега останете да лежите и правете това, което ви наредя, Ласитър. Преживяхте тежко изпитание. Всеки истински мъж в такова положение може да позволи да се грижат за него.
Ласитър се примири със съдбата си. Беше още твърде слаб, за да се възпротиви на решителна жена като Марта Палмър. А и първо трябваше да сложи в ред мислите си. В съзнанието му постоянно изплуваше споменът за случилото се в планината. Останалото му разказа доктор Палмър, който твърдо се закле, че Ласитър не е оздравял, а е възкръснал от царството на мъртвите.
Така мъжът от Бригада Седем узна за смъртта на Мат Феъруетър, по-малкия брат на шерифа.
- Още на същата вечер Брайън Феъруетър потегли на път - съобщи докторът. - Заковал е с ножа си на стената в офиса обявата за издирване на един престъпник. Заплаши да застреля един играч в кръчмата, в случай че не му даде желаната информация. После изчезна с жребеца си и един товарен кон от Дел Рио. Знаете ли какво означава това, Ласитър?
- Кажете ми вие, докторе. Познавате го по- добре.
Лицето на стария човек помръкна.
- Бяха четирима мъже - отвърна той. - Единият е убит в колибата, другите ще бъдат убити извън града, Ласитър. Феъруетър няма да намери мира, докато не застреля и последния от тях. Ще бъде страшно пътуване!
Ласитър не се съмняваше в това. Мъжът, когото Бригада Седем с удоволствие би взела в редиците си, за няколко часа бе загубил цялото си семейство. Такова нещо би изкарало от релсите всеки човек. Ласитър бе наясно с тази възможност.
Изминаха три дълги дни, докато бе в състояние да напусне къщата на Палмър.
Новият шериф бе Самюел Алистър. Той отдавна очакваше посещението на Ласитър.
- Брайън Феъруетър е побъркан човек, Ласитър - каза Алистър. - Веднъж долу, в Сонора, бил по петите на трима души. Хванал ги всички. Никой нямал шанс да се спаси. Тогава мексиканците му дали много подходящо име: шериф Диабло . Сега отново е станал такъв.
- Той носи значка - каза мъжът от Бригада Седем.
Алистър се засмя дрезгаво:
- Дори и значката не може да го възпре. Никой не може да го спре, Ласитър. Възможно е само ако някой от хората, които иска да изпрати в гроба, е по-бърз от него.
- Мъжът, когото преследва, се казва Арчи Клемент, нали?
- Вероятно - отговори Алистър. - Един играч, който вече напусна града, спомена това име във връзка с Тилгмън. Също и мястото, където евентуално може да се намери Клемент. Шериф Диабло препусна в тази посока. Няма да му е лесно. Никога досега не му е било лесно, когато е преследвал някого, както и никога досега не е използвал влак. Има нещо против този начин на придвижване. Предпочита да язди към ада на своя жребец. По дяволите, не разбирам Феъруетър.
Ласитър му влизаше в положението, но не можеше да одобри това, което бе предприел мъжът, наричан шериф Диабло. При трима убити от семейството сърцето ти можеше да се изпепели от мъка. Това бе истина. Но човек, който носи значката на закона, имаше задължения към този закон и не биваше да започне преследване заради лично отмъщение.
Ласитър изпи едно кафе. Когато след малко напусна офиса в Дел Рио, пред него се очертаваше реална възможност да догони шериф Диабло, преди той да достигне първата си цел. Пътят през планината можеше да трае седмици. Само ако Феъруетър беше без късмет, нямаше да се добере никога до целта си.
Ласитър се свърза по телеграфа с Бригада Седем. На другия ден, наобед, дойде отговорът в закодиран текст. Шериф Брайън феъруетър, наричан Диабло, трябваше да бъде спрян, а убийците от Дел Рио да бъдат предадени на закона. За първи път през живота си Ласитър получаваше задача да преследва шериф. За първи път през живота си той изпитваше страх от възложеното му поръчение.
Как можеше да бъда върнат в правия път човек, движен от омраза?

 

3.
Мъжът, който тази вечер влезе на кон в Саморас, бе облечен в черно. Прахът от планината беше полепнал по дрехите и лицето му. Потта бе оставила дълбоки бразди в мръсотията. У новодошлия нямаше нищо забележително, ако не се считаше конят му. Жребец, какъвто рядко можеше да се види. От пръв поглед си личеше, че и животното, и ездачът бяха от доста дни на път.
До кръчмата, в същата сграда, се намираше и единственият хотел на града. Там шериф Диабло спря жребеца си. Уморен, високият мъж скочи от седлото, завърза здраво двата коня и отръска праха от дрехите си, преди да влезе във фоайето на хотела.
Мълчаливо се записа в отворената книга и погледна въпросително безинтересния служител зад рецепцията.
- Пет долара - беше отговорът. - Ако искате баня, струва два долара отгоре, мистър... - Хвърли бърз поглед на името в регистрационната книга: - Мистър Феъруетър.
- Шериф Феъруетър!
Когато мъжът свали двете торби от раменете си, служителят видя значката.
- Изминали сте доста дълъг път, шерифе?
Диабло кимна. Взе ключа, метна торбите на рамо и се отправи с тежка стъпка нагоре по стълбите.
Горе се появи Нели Мастерсън, която тъкмо се канеше да отиде в кръчмата. Сиря. Погледите им се впиха един в друг. Тя отметна назад глава.
- Шериф Диабло! - В гласа й се долавяше горчивина.
Феъруетър кимна:
- Измина много време, Нели.
- Седем години - отвърна жената и прибра кичура дълга червена коса, паднал на лицето й. - Горе, в Монтери. И когато си тръгна, си пожелах някой червенокож да вземе скалпа ти или някой да се окаже по-бърз с револвера, Брайън. Точно това си пожелах.
- И сега си разочарована, Нели Мастерсън?
- Не знам - отговори червенокосата жена. - Знам само, че не биваше да идваш. Не е добре за мен и за града, Диабло. Когато имаш такъв вид, това предвещава неприятности.
Феъруетър тикна стетсъна на тила си.
- Познаваш ли, Клемент? - попита я. – Арчи Клемент?
- Възможни е. Какво искаш от него?
- Да увисне на въжето, Нели. - Той потърка очите си. - Може би тази нощ ще си поговорим за нещо друго? Например за старите времена?
Барманката подръпна нагоре деколтето на черната си копринена рокля. То беше толкова дълбоко изрязано, че белите й гърди се издигаха доста над него.
- Искаш ли да пиеш нещо, Брайън?
Феъруетър кимна:
- Искам да се изкъпя, да пийна нещо и да говоря с теб, Нели. Вратата ми ще е отворена. Не чукай!
Обърна се и с високо вдигната глава тръгна но коридора. Червенокосата жена го изпрати с поглед и изчака, докато изчезне в стаята. После отиде в кръчмата. По това време вътре нямаше почти никой. Едва след два-три часа градът щеше да бъде залят от несекваща жизнерадост.
- Виждал ли си Арчи, Чарли? - попита тя бармана.
- Какво искаш от него?
- Има гости.
- Не думай, Нели. Кой е?
- Един шериф от Дел Рио, Чарли. Познавам го от по-рано. Знам, че Арчи ти е задлъжнял. На твое място щях да тръгна и да си прибера парите, докато той все още може да ти ги плати, Чарли. Изобщо не се шегувам.
- Дел Рио? - Чарли Магън, барманът, невъзмутимо почеса плешивата си глава. - Арчи никога не е говорил за Дел Рио, Нели. А Арчи обича да говори много за бурния си живот. Но никога не съм го чувал да споменава за Дел Рио.
- Има си причини, Чарли - отвърна червено косата.. - Ще взема една бутилка и две чаши. Шерифът на Дел Рио, когото наричат Диабло, иска компания. Ако Клемент си спомни за Дел Рио, възможно най-бързо трябва да остави този град на много мили зад гърба си.
Барманът излезе иззад тезгяха:
- Не харесваш човека със значката, така ли, Нели?
- Мразя го - отвърна му. - Ако бях мъж, щях да го убия. Вероятно Клемент е истински мъж или пък ще може да си позволи да наеме истински мъж.
Нели Мастерсън взе шишето и чашите и се обърна рязко. Чарли Магън я проследи с поглед. Тя бе вълнуващо красива жена, но опасна и непредсказуема. Не беше хубаво да ти бъде враг.
Смяната на бармана беше свършила и той напусна кръчмата. Малко по-късно вече пришпорваше до изнемога черния си жребец на юг.

 

***
Ласитър обузда кафявия си кон и проследи с поглед ездача, който премина покрай него в галон, сякаш го гонеше дяволът.
Може би Диабло отдавна бе пристигнал в града и отдавна вече го беше напуснал.
Мъжът от Бригада Седем продължи да язди. От четири часа беше на седлото. От Дел Рио се бе качил на Юниън Пасифик и в Олиър беше слязъл от влака. От там до Саморас все едно беше направил малка разходка на кон, ако се има предвид какво разстояние бе изминал Феъруетър.
Ласитър усети, че го обзема тягостно чувство, когато кафявият му жребец ное със спокоен ход по Майн стрийт. Мисълта за феъруетър тежеше като камък на изпратения със специална задача. Как да възпре шерифа от намерението му, без да го направи свой враг?
Мъжът от Бригада Седем все още не бе намерил решението, когато до товарния кон пред хотела забеляза жребеца на Феъруетър. Спря под сянката на надвисналия покрил на дрогерията. В този момент вратата отсреща се отвори. Ласитър позна веднага излезлия.
Няколко секунди шерифът на Дел Рио остана неподвижен на тротоара, озърна се недоверчиво във всички посоки и едва тогава тръгна. Отвърза двата коня, хвана ги за юздата и ги поведе пеша надолу по улицата.
Конюшнята под наем се намираше на около двеста ярда. Ласитър преди малко бе минал покрай нея. Шериф Диабло щеше да отиде там, да остави животните и после вероятно щеше да се върне в хотела.
През това време мъжът от Бригада Седем трябваше да разбере какво вече бе предприел Диабло. Той насочи коня си към хотела, върза юздата на кафявия жребец за оградата и изчезна във входа. Нямаше никой зад рецепцията. Ласитър хвърли бърз поглед в регистрационната книга. Феъруетър се беше вписал с истинското си име. Датата бе днешна.
- Търсите ли някого, чужденецо?
Гласът, който прозвуча от стълбите, го накара да вдигне очи. Там стоеше червенокоса жена. Черната рокля се беше изпънала около хълбоците й. Пищните й бедра се очертаваха възбуждащо под копринения плат.
Ласитър се усмихна
- Мисля, че в момента намерих каквото търся - отвърна й той, отлели се от рецепцията и се приближи до стълбите, но които Нели Мастерсън се спускаше надолу.
- Идвате твърде късно, мистър. - Редицата бели зъби блеснаха. В зелените й очи припламваха искри, които можеха да хвърлят в огън всеки мъж.
- Вероятно ще успеете да убедите Феъруетър, нали така се казва, че през цялото време сте очаквали само мен.
Погледът на Нели Мастерсън нробягваше по високата фигура на тексасеца и се спря на кобура, където бе затъкнат ремингтънът.
- Вероятно - отвърна тя. - Но само ако животът ви е омръзнал или сте напълно сигурен в оръжието си. Как се казвате?
- Ласитър.
- Аз съм Нели, Ласитър. - Младата червенокоса жена пристъпи съвсем близо до него. Сладникавият мирис на възбуждащия й парфюм достигна до обонянието му. Той усети пламъка, излъчващ се от тялото й.
- Вълнуващо - каза й с дрезгав глас.
Нели се усмихна предизвикателно:
- Опасно. Трябва да сте видели този мъж. Той носи значка.
Ласитър кимна:
- Отиде в конюшнята под наем. Може би ще вземе отпочинал кон и ще напусне града.
- Не и днес.
Червенокосата поклати глава:
- Познавате ли шерифа, Ласитър?
- Шериф Диабло?
Нели трепна. Зелените й очи се присвиха. Кукленското й лице придоби сурово изражение.
- Знаех си - отговори тя. - Още щом като ви видях, знаех, че се познавате. И двамата имате еднакъв поглед, Ласитър. Поглед на ловец.
- Може и така да е, Нели. Има ли още свободни стаи?
- Всички, с изключение на една. В нея се настани Диабло. Искате ли да говорите с него?
- С вас.
- За Диабло?
Ласитър кимна:
- Изглежда, не държите особено много на него, Нели?
- Той сее смърт. Не обичам такива шерифи.
- Този човек носи смъртта със себе си - обясни й безстрастно. - Смъртта на баща си, майка си и брат си. Казахте ли му нещо за мъжа, когото търси?
Нели Мастерсън отстъпи крачка назад и се облегна на перилата на стълбището.
- Какво общо има с това Арчи Клемент, Ласитър?
- Хората твърдят, че е яздил заедно с Бил Тилгмън, предводителя на бандата.
- Не знаех.
Мъжът от Бригада Седем отиде до рецепцията и взе един ключ от дъската. После се изкачи нагоре по стълбите покрай Нели Мастерсън.
- Сега вече знаете. Ще бъде по-добре, ако аз първи се срещна с Арчи Клемент. Помислете си, преди да се случи непоправимото. Шериф Диабло е изпълнен с омраза. Това може да го накара да убие, Нели.
Червенокосата жена се изсмя:
- Той ще убие всеки, който се опита да се изпречи на пътя му. Сигурна съм, че няма да го сбърка, дори и вие да носите значка.
- Не нося значка, Нели. Стаята ми е номер седем - отвърна Ласитър.

 

***
Небето над Саморас бе обсипано със звезди. Яркият диск на луната грееше зад дрогерията и обливаше помещението с млечната си светлина.
Феъруетър пушеше мълчаливо. До него лежеше Нели Мастерсън. Както той, така и червенокосата жена още не бяха затваряли очи да поспят. Бяха се любили, бяха говорили за старите времена и бяха се държали така, сякаш на това място, в момента, можеха да започнат всичко отначало.
За миг Нели Мастерсън се бе поддала на тази илюзия. Но сега отново се върна в реалността. Изправи се в леглото. Чаршафът се плъзна и откри горната част на тялото й. В очите на Диабло припламнаха искри, когато погледът му падна върху големите, стегнати гърди на жената до него. Бе я напуснал преди време, понеже тя не разбираше нито него, нито работата му в името на закона. Беше я напуснал и забравил. Както от-давна бе забравил и повечето събития в живота си. Всеки мъж, ако искаше да оцелее, трябваше да е стъпил здраво на краката си и да има реална преценка за нещата.
- Ти все още си най-хубавата жена, накарала ме някога да полудея по нея, Нели - каза Феъруетър с тих, хриплив глас.
Червенокосата обърна глава към него и впери поглед в острия му профил и в полуотворените му очи, които винаги създаваха впечатлението, че дебнат нещо.
- Ти беше последният мъж, когото съм обичала, Диабло!
Феъруетър поклати глава:
- Не ми харесва това име, Нели. Много вода изтече оттогава.
- Ти си отново по следите на един човек, Диабло! Днес изглеждаш точно така, както преди, когато пое пътя към Сонора. Като шериф Диабло.
С рязко движение Нели Мастерсън дръпна чаршафа от безупречното си бяло тяло и стана от леглото. Запали петролната лампа и пристъпи към прозореца, който гледаше към улицата.
В града цареше тишина. Кръчмите отдавна бяха затворили. В Саморас нямаше гуляйджии, нито пияници и проститутки, както в големите каубойски градове. Нели огледа навън и откри неподвижната фигура на човек, застанал до входа на дрогерията. Трудно й бе да го познае, но мислеше, че се досеша кой може да е.
Чарли Магън бе напуснал града, за да предупреди Клемент, на когото му оставаше един-едничък шанс, ако искаше да се отърве жив. Тази мисъл проряза червенокосата жена като нож. Тя отвори прозореца, надвеси се навън и кимна с глава, след като се убеди, че мъжът до входа на дрогерията я наблюдава.
- Ела в леглото, Нели! - каза шериф Диабло зад нея.
Голата жена бавно се обърна и погледна Феъруетър. Всичко, случило се някога в Монтери, изплува в момента като горчив спомен в съзнанието на червенокосата.
- Знаеш ли, че имахме син, Диабло? - Той подскочи като опарен. Очите му се разшириха недоверчиво. - Син, Диабло! - Нели Мастерсън кимна. - Едно малко момче, което приличаше на теб.
- Това не е вярно.
Тя се засмя:
- Кажи ми защо трябва да те лъжа, Диабло? Нямам желание. Не те обичам. Няма да пророня и една сълза, ако те убият. Ще умреш така, както си живял, Диабло,- Очите й се изпълниха със сълзи, докато говореше. С гневно движение на ръката изтри мокрото си лице. - Той е мъртъв - продължи тя. - Това бе най-доброто нещо, което можеше да му се случи. Той бе син на шериф, за когото главата на един престъпник е по-важна от човека, който го обича, и син на жена, печелеща прехраната си, като спи с други...
Шериф Брайън Феъруетър стана бързо от леглото. Спъна се в стола, който се изпречи на пътя му, запрати го настрани и се изправи пред Нели Мастерсън. Протегна ръце към нея и я придърпа страстно до себе си.
Лицето на червенокосата жена се изкриви в панически страх.
- Не! - изкрещя тя. - Не тук, на прозореца, Диабло. Не...
В нощта изсвистя изстрел. После - още един.

 

***
Ласитър се сепна. Не спеше, а очакваше Брайън Феъруетър. Напразно. Нели Мастерсън не бе обелила и дума, че е пристигнал в града. С един скок мъжът от Бригада Седем се изправи на крака. В движение измъкна ремингтъна от кобура. Блъсна силно прозореца и го отвори, когато проехтя третият изстрел Ясно видя огнения език, който се издигаше до входа на дрогерията.
От един от отворените прозорци, няколко стаи вляво, мъжки глас изрева отчаяно в нощта.
Шериф Диабло!
Ласитър го позна, преди още викът да беше заглъхнал. Вдигна ремингтъна, взе на мерник входа на дрогерията и стреля светкавично два пъти - един след друг.
Там долу, на дървения под на площадката, издрънча „Уинчестър“. После някаква сянка се отдалечи надясно, към конюшнята под наем.
Ласитър скочи на перваза на прозореца. Покривът се накланяше косо надолу, така че мъжът от Бригада Седем можеше лесно да се спусне по него. Плъзна се надолу и в последния момент сграбчи с ръце корниза, за да предотврати падането. За частица от секундата увисна между облаците и намиращия се йод него балкон. После пусна корниза, пружинира с колена, за да омекоти силата на удара, и след това отново се изправи на крака.
От тук можеше да се приземи направо в праха на улицата. Втурна се, превъртя се през рамо и скочи.
Нямаше и следа от мъжа, който след гърмежите се бе отдалечил от дрогерията. Ласитър се затича по улицата. Спря на мястото, където бе стоял непознатият и бе стрелял. На земята лежеше „Уинчестър“. Върху ореховата ложа на оръжието бяха отбелязани буквите А.К.
Арчи Клемент!
Побиха го трънки. Шериф Диабло беше пристигнал преди него в града. Бе казал кого търси и някой веднага беше отишъл при Клемент да го предупреди. Вероятно ездачът, когото срещна на влизане в Саморас. Клемент бе дошъл в града и бе направил опит да уреди нещата по свой начин.
- По дяволите! - изруга Ласитър. Наведе се още веднъж и тогава видя тъмните петна но дървените стъпала към входа. Сега знаеше, че го бе улучил. Непознатият кървеше доста силно. С тази рана нямаше да стигне далеко. Най-много - до конюшнята под наем.
Ласитър се обърна. Когато погледна нагоре, видя на осветения прозорец на хотела високата фигура на Брайън Феъруетър.
- В конюшнята е - изрева Диабло.
Мъжът от Бригада Седем вдигна ръка в знак, че е разбрал, и продължи пътя си. Когато приближи входа на конюшнята, се приведе ниско към земята. Всеки миг трябваше да очаква, че срещу му може да полети парче олово. Залегна зад поилките, намиращи се вдясно, пред двете крила на вратата. Направи го точно в подходящия момент.
Куршумът се удари в тежкото дъбово корито и експлозията се чу в близките къщи. Светнаха лампи. Отвориха се прозорци.
- Скрийте си главите! - изкрещя Ласитър.
Превъртя се настрани и отново се появи вдясно от коритото с вода. Ремингтънът трепна в ръката му. Мъжът от Бригада Седем изпрати безразборно няколко куршума натам, където предполагаше, че се крие коварният стрелец.
Вътре в обора подплашените коне започнаха да цвилят. Чу се ругатня оше преди Ласитър да стигне до сградата, предлагаща му защита. От малката колиба до конюшнята се появи старец с криви крака. На неясната светлина мъжът от Бригада Седем видя пушката за сачми с отрязана цев, която старият човек държеше в ръце.
Нямаше съмнение, че го бе взел на мушка.
Както тичаше към входа на конюшнята. Ласитър рязко сиря и се завъртя към стареца. Пушката с отрязана цев се вдигна нагоре. Мъжът от Бригада Седем знаеше какво точно щеше да се случи, ако човекът срещу него дръпнеше спусъка: куршумът дум-дум щеше да го разкъса на парчета.
- Не стреляйте, по дяволите! - извика той достатъчно силно, питайки се обаче дали старецът го чу.
Ласитър нямаше време да разбере. Втурна се напред като тласнат от пружина. Пушката изгърмя. Куршумът полетя към мястото, където той бе стоял преди секунди. Мъжът от Бригада Седем се хвърли на земята. Пот се лееше от челото му. Подпря се с хълбок на стената на конюшнята и се почувства прикрит от непознатия, скрил се в обора. Старецът можеше да се прицели още веднъж, ако не бе забравил да напълни и втората цев.
- Човече, пусни пушката, преди да е станало непоправимото! - извика Ласитър. - Някой се е промъкнал в конюшнята!
Този нът, изглежда, беше чут. Дребната фигура на стареца се изпъна, но от това той не стана по-висок. За миг се спря, носле се втурна на късите си крака към Ласитър.
Пред мъжа от Бригада Седем се озова едно брадато, смеещо се лице.
- Имахте късмет, чужденецо - ухили се старецът. - Обикновено никога не пропускам целта. Изглежда, имам лош ден
Ласитър пое дълбоко дъх и преглътна неприятния вкус, който чувстваше в устата си.
- Късмет, да, голям късмет - каза той и изтри потта от челото си.
- Кой е вътре, по дяволите?
- На уинчестъра, оставен от негодника, е написано А.К. - отвърна Ласитър. - Вероятно Арчи Клемент.
Старецът изруга:
- Веднага разбрах, че ще има неприятности, когато Клемент се появи със златото тук и се опита да промени основно града.
„Златото от Дел Рио!“ - помисли си мъжът от Бригада Седем и кимна ядно. Значи играчът беше дал на Феъруетър верен адрес.
- Има ли друг изход? - обърна се Ласитър към собственика на конюшнята.
- Още два - ухили се старецът. - Но те са заковани. За да се отворят, е необходима брадва. Да не би да искате да влезете вътре?
- Да, ако Клемент не е излязъл.
- Той ще ви простреля ушите, човече. Не го познавате. - Първото можеше да е вярно, но второто - не: Ласитър бе виждал Арчи Клемент. Този негодник беше изпратил два куршума но него в колибата на феъруетър.
Мъжът от Бригада Седем хвърли бърз поглед към прозореца на хотела, където се открояваха сенките на няколко човека, но не успя да разпознае никого. Надяваше се, че шерифът от Дел Рио ще остане там и няма да се опита да оправдае името, дадено му от мексиканците в Сонора: Диабло.
Арчи Клемент беше в капан. Нямаше никакъв изход от конюшнята - просто трябваше да се чака само да сложи оръжие.
- Клемент? - извика Ласитър. - Чувате ли ме, Клемент? Излезте с вдигнати ръце!
Гласът му още не бе заглъхнал, когато от обора отново проехтяха изстрели. Негодникът сигурно се бе скрил на тавана на плевнята и куршумите му бяха предназначени за хората, които искаха да се приближат до конюшнята откъм улицата.
Един мъж бе улучен. Той нададе силен вик и се свлече на земята. Други двама го хванаха и го издърпаха на сигурно място. В следващия миг на улицата вече нямаше жива душа. Хората отново се скриха в къщите си. Защо трябваше да се излагат на опасност за нещо, което не ги засягаше?
- Изглежда, че вие трябва да го измъкнете - каза старецът на Ласитър. - Мъжът, който току-що бе улучен, е шериф Паркър. В града нямаме заместник-шериф. Никой няма да се врече да измъкне Клемент от конюшнята. Това е пъклена работа. Пътят към славата е осеян с много куршуми.
Ласитър изскърца със зъби. Той или шериф Феъруетър, който беше но следите на Клемент. Но ако шериф Феъруетър се бе превърнал в шериф Диабло, тогава в никакъв случай не биваше да припарва до конюшнята.
Задачата на Ласитър беше ясна: трябваше да предпази Диабло да не извърши някоя глупост и да предаде убийците от Дел Рио в ръцете на закона.
Ласитър се запромъква покрай дървената фасада, докато стигна до входната врата. Тя бе само притворена. Той я блъсна с рамо, политна и падна в голямото, тъмно помещение с преградени места за конете. Пламък от дулото на оръжие освети обора. Куршумът се заби във вратата съвсем близо до Ласитър.
Клемент наистина се спотайваше на тавана на плевнята, където беше на сигурно място. Никой нямаше шанс да го измъкне от там. Ласитър се извъртя и се скри в дълбоката сянка на отворената врата. Сега вече негодникът не можеше да го забележи отгоре.
- Виждаш ли го? - попита старецът отвън.
- В плевнята е!
За момент настъпи мълчание, носле възрастният собственик на конюшнята се закашля.
- О’кей! - прозвуча най-сетне гласът му отново. - И без това смятам да строя нов обор. Подпали го!
Дъхът на Ласитър секна. Изправи се и с присвити очи впери поглед в мрака.
- О’кей! - изрева той. - Излизам,старче!
Изминаха няколко секунди.
- Проклети кучи синове! - извика Клемент от тавана на плевнята. - Проклети кучи синове! Ранен съм!
- Сам си се покачил там, сам и ще слезеш - отвърна му Ласитър.
Бързо се обърна и излезе от конюшнята. Дишайки тежко, спря отвън. Старецът понечи да каже нещо, но Ласитър вдигна ръка и го накара да млъкне. Вътре се чу шум, сякаш някой слизаше но стълба.
- След минута плевнята ще пламне - заплаши мъжът от Бригада Седем. - И тогава вече никой няма да може да излезе от нея.
Отново мълчание. Конете се подплашиха и носле пак се укротиха. Ласитър целият се обля в пот. Междувременно Клемент сигурно бе разбрал, че няма никакъв шанс да снаси кожата си. Трябваше да излезе навън. И той го направи, но не както бе очаквал Ласитър.
Подобно на някакъв призрак, от обора излетяха кон и ездач. Това дойде като гръм от ясно небе за Ласитър, който беше така изненадан, че в първия миг не можа да предприеме нищо.
Ездачът се бе отдалечил кажи-речи на двадесет ярда. Мъжът от Бригада Седем вдигна ремингтъна, но веднага осъзна, че е безсмислено да се опитва да го спре с револвер, и ядно изруга.
Точно в този момент от хотела се разнесе изстрел. Ласитър плъзна поглед нагоре. Там, на прозореца, ясно се очертаваше стройната фигура на мъж с все още готов за стрелба „Уинчестър“. Сега той бавно смъкна оръжието.
Ездачът, който току-що бе изхвърчал от конюшнята, лежеше на улицата. Ласитър се затича и спря до безжизненото тяло. Предпазливо обърна мъжа по гръб и впери слисан поглед в лицето на мъртвия. Това не беше Арчи Клемент.
Старецът бе хукнал по петите му. Когато го настигна, спря до него. и сви рамене.
- Чарли Магън - каза той и посочи към хотела. - Барманът от кръчмата. Прегледайте джобовете му.
Ласитър претърси убития. Намери злато и няколко доларови банкноти.
- По дяволите! - извика мъжът от Бригада Седем. - По дяволите!
Обърна се и тръгна с бавна, вдървена походка към хотела.

 

* * *
Докторът излезе от стаята с угрижено лице и спря пред Ласитър.
- Има ли още работа? - попита той.
- Не се притеснявайте - прозвуча гласът на шериф Диабло. - Мъжът е мъртъв.
Брайън феъруетър застана на вратата, все още с уинчестъра в ръце. Тялото му, голо от кръста нагоре, блестеше, а по кожата му имаше кървави следи. Но това не беше неговата кръв.
- Свърши се, шерифе - кача Ласитър и влезе в стаята.
Нели Мастерсън лежеше на леглото и едва-едва дишаше. Големите й, зелени очи блестяха от силната треска. Все пак тя позна Ласитър.
- Клемент ли беше? - попита червенокосата жена със слаб глас.
- Чарли Магън, барманът.
Нели затвори очи. Брайън Феъруетър се втурна в стаята. Направи две крачки напред и спря пред леглото.
- По дяволите! - извика шериф Диабло, като не отместваше поглед от червенокосата жена. За миг тъга премрежи очите му. - Боже мой, Нели! - каза. - Колко много трябва да си ме мразила!
Обърна се, облече ризата, закопча колана и взе уинчестъра. После напусна помещението.
Ласитър остана до леглото. Нели Мастерсън бе отворила очи и се усмихна хладно.
- Диабло и аз имахме дете - каза тя. - Никога не съм обичала друг мъж. Не знам защо изпратих Магън при Клемент. Може би исках Клемент да изчезне, за да не стана свидетел на смъртта на Диабло в този град. А би трябвало да знам...
Изведнъж млъкна. Нели Мастерсън бе заспала. Ласитър бавно се отдалечи. От вратата хвърли последен поглед към спящата жена. Надяваше се тя да оживее и Диабло да забрави, че без малко Нели щеше да стане причина за смъртта му.

 

***
Кръчмата отново бе отворена. Хората се трупаха на бара и приказваха един през друг. Когато Ласитър слезе по стълбите, разговорите заглъхнаха. Мъжът от Бригада Седем се огледа наоколо, търсейки Брайън феъруетър, но никъде не го видя.
- Къде е шерифът от Дел Рио? - попита той.
Някой посочи към вратата;
- Там навън.
Ласитър кимна:
- Дайте ми едно уиски.
Мъжът от Бригада Седем отпи една глътка. Какво друго, по дяволите, бе очаквал? Диабло искаше да пипне Клемент. Вместо това застреля бармана, когото Клемент за няколко въшливи долара и за няколко кюлчета злато, по които лепнеше кръвта на семейството на Феъруетър бе наел да извърши долно убийство от засада. Ласитър би могъл да предположи, че Диабло ще продължи преследването.
- Шерифът на Дел Рио уби Магън с един-единствен изстрел от прозореца.
Мъжът от Бригада Седем не можа да види кой изрече тези думи, които прозвучаха като похвала.
- Къде живее Клемент? - обърна се той към бармана.
Отговорът бе мълчание.
- Къде живее Клемент? - повтори въпроса си Ласитър.
- Какво искате от него? - полюбопитства висок, широкоплещест мъж. Имаше зачервен нос и помътнял поглед. За кратко време бе погълнал голямо количество алкохол.
- Клемент беше в Дел Рио, когато бяха убити един стар мъж, жена му и синът му - отвърна Ласитър спокойно. - Той стреля два пъти по мен.
- Носите ли значка?
Мъжът от Бригада Седем поклати глава.
- Тогава оставете тази работа на шерифа на Дел Рио - намеси се друг мъж от бара.
Тия думи бяха достатъчно красноречиви. Ласитър напусна кръчмата.
В офиса на шерифа светеше. След като Чарли Магън беше убит, бе намерен заместник на простреляния шериф Паркър. Млад, приличащ на върлина мъжага. Седеше на стола на Паркър, вдигнал крака на бюрото, и наблюдаваше любопитно Ласитър.
- Изглежда, че сте направили услуга на града, Ласитър - каза Джеф Сандър. - Но за главата на Магън няма награда. - Явно смяташе Ласитър за ловец на награди.
- Не съм виновен за смъртта на Магън. Предполагам, че друг стои зад това подло нападение.
- Вероятно Клемент?
- Много вероятно. Къде мога да го намеря?
Младият Сандър вдигна палец и небрежно посочи на запад:
- На десет минути от тук, Ласитър. Живее в малка ферма заедно с една индианка от племето команчи. Жената се казва Лорийн Бакстър. Мъжът й, който беше белокож, загина преди няколко години. Оттогава във фермата работят и живеят различни мъже. В момента е Клемент. Но вие идвате твърде късно. Шерифът от Дел Рио вече пое на път. Той, изглежда, познава тази местност.
- Откъде ви хрумна това?
- По пътя през планината човек много лесно може да си счупи главата, ако не познава местността, Ласитър. Защо не оставите Клемент на шерифа? Той е в състояние да се справи с него. Вероятно се е случило нещо в Дел Рио, в което Клемент е бил замесен.
- Вярно е.
- Тогава стойте настрана от тази история. Не ми харесва, когато хора като вас се стремят да разчистват собствените си сметки. Разбрано?
В очите на Ласитър пламна искра. Сандър смъкна крака от масата и се изправи. Едва сега Ласитър забеляза колко ниско под кръста младият шериф носеше кобура с револвера, чиято дръжка бе изхабена. Това означаваше, че Сандър често го използва.
- Не ми създавайте неприятности тук, Ласитър. Сега аз нося значката.
- Какво имате против мен?
- Нищо. - Новият шериф поклати глава. - Мисля си, че човек, провинил се спрямо закона, трябва да бъде хванат само от представител на властта.
- И аз съм на същото мнение - отговори Ласитър, докосна периферията на шапката си за поздрав и напусна офиса.
Сандър се втурна след него, но спря на вратата. За миг сякаш искаше да се опита да задържи мъжа от Бригада Седем, но после отново се обърна рязко и хлопна силно зад себе си вратата на офиса.
Ласитър се върна обратно в хотела.
Може би младият шериф беше прав. че пътят през планината бе наистина опасен за един чужденец. Но Ласитър не искаше да губи време. Шериф Диабло бе поел към ада. Негова беше за-дачата да го върне в правия път. Все още не бе твърде късно.

 

4.
Лорийн Бакстър се обърна с гръб към скалата. На десет крачки от нея, на последното кла- денче, Клемент пълнеше шишетата.
След като Магън напусна фермата, те поеха на път против волята на Лорийн Бакстър. Тя не искаше да има нищо общо с тази история, но Клемент й бе изтъкнал няколко разумни причини. Освен това индианката му дължеше една услуга.
При настъпването на деня сигурно щяха да се разделят и да оставят след себе си две дири, за да заблудят човека, тръгнал вероятно по петите им. Такава беше уговорката. Междувременно за това повече не стана дума. Сега Клемент с държанието си ясно показваше, че е взел Лорийн Бакстър със себе си като заложница.
Той се върна, закачи шишетата на рога на седлото и недоверчиво погледна към индианката. Тя бе дяволски красива и горда жена. Висока и стройна. Клемент знаеше, че бе пламенна в любовта. Сега, като я наблюдаваше, осъзнаваше, че беше съшо толкова пламенна и в омразата си.
- Правиш грешка, Арчи - каза Лорийн Бакстър. - Мисля, че няма да успееш да избягаш от оня човек. А и Магън може да го е убил. - Арчи Клемент вдигна рамене. - А и не трябваше да ме вземаш със себе си, Арчи. С мен ще се придвижваш по-бавно.
- Може и така да е - изръмжа й. - По-бавно, но много по-сигурно. Феъруетър дълбоко ще се замисли дали да продължи да ни преследва, ако по този начин постави в опасност живота ти, червена гълъбице. Освен това тук, в тази местност, обикалят на конете си изрисувани с ярки бои червенокожи. Те също няма да ме закачат, докато ми правиш компания. Щом пристигна в Мексико, можеш отново да поемеш обратния път.
Лорийн Бакстър се отмести от скалата. Тъмните й очи мятаха светкавици.
- Ти само се залъгваш, Клемент, и адски се страхуваш.
Той направи крачка към нея. Лицето му се изкриви в гримаса.
- Още една дума, жено, и... - Млъкна, когато тя се засмя.
- Шерифът от Дел Рио иска теб, Арчи. Него въобще не го интересува дали на мен ще ми се случи нещо или не. А що се отнася до команчите, Клемент, след сватбата ми с Бакстър за тях аз съм бяла. Ако попаднем в ръцете им, с мен няма да се държат по-различно, отколкото с теб.
- Ще видим. Вземи конете и ги заведи при входа на каньона, а аз през това време ще проверя дали има някаква следа от шерифа на Дел Рио.
Без да продума, индианката хвана юздите на конете.
- И да не ти хрумне някоя глупост, Лорийн - провикна се след нея Арчи Клемент. - Отново ще те пипна и тогава ти се пише по-лошо, отколкото ако попаднеш в ръцете на червенокожите си братя.
Той се покатери на една скала. От там можеше да наблюдава по-добре прорязаната с пропасти планинска местност, както и да държи под око индианката, която тъкмо стигна до входа на каньона и спря.
Негодникът хвърли поглед наоколо. Въпреки че слънцето бе изгряло едва преди три часа, той се чувстваше като в парна баня. По челото му бе избила пот. Обзе го неприятно усещане. Най-вече се проклинаше за това, че се бе оттеглил тук, където бе живял дълго време. Това беше грешен ход от негова страна. Трябваше като Тилгмън и Пабло Монтоя да се отправи към Мексико.
Сега бе твърде късно. Феъруетър беше по следите му, така че трябваше или да му избяга, или да го убие. Действително Магън бе тръгнал към града. Той беше решителен човек, но Клемент просто не вярваше, че барманът ще успее да се справи с шериф Диабло. За да се очисти мъж като Брайън Феъруетър, беше необходимо нещо повече от умение да боравиш с оръжие.
Негодникът изтри потта от челото си и погледна надолу към Лорийн Бакстър. Тя нямаше намерение да бяга. Бе седнала на един голям камък и се взираше с неподвижно лице в каньона.
Той вдигна ръка над очите си. Сепна се. Пръстите му стиснаха оше по-силно приклада на уинчестъра.
Феъруетър вероятно бе яздил през цялата нощ. По друг начин не можеше да си обясни как го бе настигнал толкова бързо. Диабло сигурно бе в съюз с дявола. Само повелителят на ада би могъл да му покаже посоката, в която бе препуснал.
Клемент изруга. Шерифът на Дел Рио бе все още твърде далече, за да може да се прицели в него. Негодникът потисна желанието си да вдигне уинчестъра и да открие огън. Така щеше само да издаде местонахождението си.
Клемент напусна наблюдателния си пункт. Бързо се спусна надолу и се затича към входа на каньона. Лорийн Бакстър се надигна от камъка, оправи полата си и го погледна въпросително. Когато Клемент мълчаливо се метна на черния си жребец, индианката се усмихна.
- Шерифът - каза тя.
Негодникът кимна с мрачна физиономия.
- Ще оставим ясна следа - изиъшка. - Когато ни последва в каньона, ще го пипна. Можеш да ми вярваш.
Лорийн Бакстър се качи на белия кон и леко го потупа отзад. Клемент я настигна и продължи да язди до нея. От време на време се оглеждаше наоколо. Помисли си, че е постъпил глупаво. На Феъруетър щяха да са му необходими не повече от пет минути, докато стигне до каньона. Следователно имаше време да потърси място, където да може да устрои засада на шерифа от Дел Рио.
Яздиха още няколко минути и тогава индианката обърна глава към него.
- Беше по-добре да останеш на извора - каза му не без злорадство в гласа. - Ако феъруетър иска да продължи да те преследва, ще трябва да напълни шишетата си с вода. Нервен сй, Клемент. а това може да струва на всеки човек живота.
Негодникът се опита да приближи жребеца си още по-близо до белия кон на индианката. По горящите му очи си личеше, че иска да я удари.
Плътно приведена над врата на коня, Лорийн Бакстър пришпори животното и много бързо набра преднина.
Зад гърба й проехтя изстрел. Когато куршумът изсвистя над нея тя усети парещия дъх на смъртта. Разбра, че е безмислено да бяга: до острия завой, който нравеше каньонът, оставаха още няколкостотин ярда. До там никога нямаше да стигне. Ако сега не я бе улучил, то беше само защото не искаше да го направи. Клемент продължаваше да счита, че тя би могла да му е от Полза.
Лорийн обузда белия кон и рязко се изправи на седлото. Изчака го, без да откъсва очи от него, проклинайки го наум.
Той скоро щеше да се озове в ада. Индианката бе сигурна в това. Клемент беше стрелял. Шерифът, който яздеше след тях, не можеше да не е чул гърмежа. Той вече знаеше къде-се намира смъртния му враг. Лорийн не познаваше Феъруетър, но бе наясно със случката в Дел Рио. Тази нощ Клемент й беше разказал за нея. Човек, който мразеше като шерифа на Дел Рио, нямаше да се остави в решителния момент да попадне в капана.
- По дяволите! - изпъшка тя, когато бандитът я догони. - Никога не се опитвай отново да ме удряш. По-добре ме застреляй!
Клемент преглътна думите, които бяха на езика му. Ъгълчетата на устата му потрепнаха. С уинчестъра той посочи напред, където каньонът правеше завой.
- Продължавай! - заповяда й. - Там, отзад, ще го изчакаме.
Този път негодникът подкара жребеца си пред нея. Нямаше смисъл да я държи под око. Зад себе си чуваше тропота от копитата на белия кон. След малко Лорийн Бакстър отново се изравни с него.
- Огледай се, Клемент! - извика му тя. - Огледай се!
Той извъртя глава. Лицето му се изкриви, когато той забеляза двамата индианци. Червенокожите сигурно бяха влезли малко след тях в каньона.
- Продължавай нататък! - изкрещя й. - Продължавай, докато минем завоя. Ако не ни хванат, ще пипнат шерифа. Продължавай!
Не след дълго стигнаха до завоя. Клемент веднага забеляза прикритието: тесен проход между две високи колкото къщи скали. Широк точно колкото да се прекарат през него конете.
- Там вътре - изсъска той.
Лорийн Бакстър подкара белия кон между скалите, зад които се намираше открита поляна. Около нея скалите се издигаха полегато. Когато индианката скочи от седлото, вече знаеше, че бяха попаднали в клопка. На пръв поглед мястото тук даваше сигурно прикритие. Но човек можеше да го отбранява само отпред. Скалите наоколо не бяха Много стръмни, така че за ловки хора като воините на племето команчи не беше трудно да се движат но тях.
Клемент се изсмя победоносно. Хвърли се към лявата скала, зареди един патрон в цевта на уинчестъра и напрегнато зачака появяването на първите команчи. До слуха му достигаше все но- усилващият се тропот на копита. Бавно повдигна уинчестъра.
С един скок Лорийн Бакстър се озова до него и го сграбчи за рамото.
- Не стреляй, Арчи - каза му тихо.
В продължение на няколко секунди Клемент я гледаше с блестящи очи. Сякаш най-сетне бе осъзнал в какво онасно положение щяха да се окажат, ако команчите откриеха къде се намират. Въпреки това той рязко и отблъсна настрани.
Лорийн Бакстър падна върху голия камък. С широко отворени очи се втренчи в Клемент, който вдигна уинчестъра на рамо и стреля.
Първият от двамата команчи, които ги бяха проследили, нададе силен вик и политна от коня. Другият дръпна юздите на своя жребец. Изрисуваното с ярки бои лице се обърна към тесния проход между високите скали.
Клемент видя тъмните очи, в които пламтеше буен огън. Когато индианецът заби пети в слабините на коня, негодникът натисна повторно спусъка на уинчестъра. Преди още червенокожи- ят да бе преминал опасното място, куршумът на Клемент го улучи. Точно като първия воин, и този команч падна от коня, надавайки иронизите- лен вик.
С победоносна усмивка Арчи Клемент се обърна към Лорийн Бакстър. Индианката се надигна и примирено отметна дългата си черна коса назад. На бузата й се очерта кървава рязка. С кърпата, завързана на шията й, тя попи кръвта от лицето си.
- Проклет глупак - каза му тихо. - Проклет глупак! Сега вече сме в ръцете им.
Физиономията на Клемент внезапно се промени. Негодникът хвърли объркан поглед наоколо. Лорийн Бакстър се засмя:
- Не можеш да ги видиш, Клемент. Но те са над нас, между скалите. Ще ги забележиш едва тогава, когато смъртта застане зад теб.

 

***
Ласитър изчака стария кривокрак собственик на конюшнята под наем да му опише пътя до фермата на индианката от племето команчи, както и най-близкия път до мексиканската граница през планината.
Сега, когато Арчи Клемент бе открит, бандитът вероятно щеше да се опита да избяга в посока Мексико. Шериф Диабло щеше да си помисли същото. Следователно феъруетър трябваше да се намира някъде пред него, преследвайки първия от мъжете, когото възнамеряваше да убие. Но с Клемент имаше и една жена, чиято сигурност беше най-голямата грижа на Ласитър.
Вместо да тръгне направо по следите на тримата ездачи, той препусна нагоре в планината. Пътят наистина бе по-труден, но така мъжът от Бригада Седем можеше да избегне някои заобикаляния, по които другите трябваше да минат. Имаше още едно предимство: колкото по-високо се изкачваше в планината, толкова по-добре му се удаваше да наблюдава какво става под него.
Слънцето вече се бе издигнало над назъбените върхове, когато Ласитър видя за нръв път, откакто преследваше, шериф Диабло. Точно като него Феъруетър беше яздил през цялата нощ. Бе се привел ниско над жребеца си, чийто гръб блестеше на първите слънчеви лъчи като злато; държеше юздите отпуснати. Под широкополата шапка лицето му бе в сянка. Така Диабло изглеждаше като заспал. Но това бе заблуда. Шерифът от Дел Рио беше напълно буден. В този миг той извъртя глава и се огледа непрегнато наоколо.
През тялото му премина тръпка и Диабло застана изпънато на седлото.
Ласитър плъзна очи в посоката, в която гледаше Брайън феъруетър, и също забеляза команчите. Мъжът от Бригада Седем знаеше, че индианците бродеха в планината, но се бе надявал да избегне пътя на червенокожите. Той усмири кафявия си жребец, който неспокойно тъпчеше на едно място, и внимателно измъкна уинчестъра от кожения калъф.
Долу, под него, шериф Диабло направи същото. Но мъжът от Бригада Седем се намираше в по-изгодна позиция в сравнение с феъруетър. Тук, горе, червенокожите нямаше да го открият така бързо, мислеше си той.
На югоизток се разтваряше дълбоката клисура на един каньон. През нея сигурно бяха минали Клемент и индианката. В този каньон сега яздеха и воините команчи.
Диабло погледна недоверчиво след червенокожите. Ласитър слезе от коня и го заведе зад сигурното прикритие на една скала. После го потупа по стройната шия, за да го успокои, без да се замисли защо точно в този момент жребецът бе толкова нервен. Едва когато отново излезе пред скалата, Ласитър разбра, че би трябвало да обърне по-голямо внимание на инстинкта на коня си.
Вляво от него застрашително надвисна огромна сянка, открояваща се на фона на синьото небе. Мъжът от Бригада Седем съобразително отскочи встрани. С дрънчене томахавката на ко- манча се удари в скалата. Ако индианецът го беше улучил, веднага шеше да го изпрати на оня свят.
Хванал с две ръце уинчестъра, Ласитър се завъртя на място и се озова срещу стройното, жилесто тяло на червенокожия. Нещо зловещо се четеше в погледа на команча. Очите му пламтяха и хвърляха искри, когато посегна към колана си, където бе мушнат ножът му. Нито един звук не се отрони от устата на воина, който явно бе изпратен да разузнае местността. Ако беше извикал, до този момент другите команчи отдавна щяха да са се появили.
Светкавично Ласитър замахна с уинчестъра, но червенокожият ловко отстъпи встрани. Мъжът от Бригада Седем не улучи и от силата на удара политна напред. В този миг команчът измъкна ножа от колана си. Слънцето се отрази в лъскавата стомана. Индианецът нададе гърлен вик и се нахвърли срещу противника си. През това време Ласитър бе успял да застане здраво на крака. Първия удар парира с приклада на уинчестъра. Команчът отстъпи. Тъмните му очи пламтяха. Мускулите и жилите рязко изпъкваха под изрисуваната кожа.
Мъжът от Бригада Седем очакваше следващата атака. Той не биваше да стреля, за да не привлече насам и другите индианци. Ласитър насочи вниманието си към ръката на червенокожия, стиснала ножа, откъдето идваше смъртоносната опасност. Затова не забеляза ритника на команча, който го улучи в крака. Мъжът от Бригада Седем се свлече на земята. Отчаяно се опита да се измъкне от опасната зона, но противникът му беше по-бърз.
Части от секундата по-късно Ласитър усети силния натиск върху тялото си, когато индианецът се стовари върху него. Ножът сочеше врата на мъжа от Бригада Седем, който извърна глава настрани, за да избегне смъртоносния удар. Но с това не спечели нищо. Ръката му бе заклещена и той не можа да я освободи, за да сграбчи китката на ръката на команча, която стискаше ножа. Червенокожият вече бе вдигнал лъскавата стомана за следващия удар. Този път нямаше да пропусне целта.
Ласитър видя искрящите очи на воина и усети горещия му дъх в лицето си. Като последна възможност за отбрана, мъжът от Бригада Седем замахна с глава напред. С челото си удари лицето на червенокожия. Команчът нададе вик. В този момент Ласитър освободи ръката си. За миг болката бе забавила противника - незначителен шанс, който тексасецът светкавично използва.
Когато индианецът отново насочи ножа надолу, Ласитър успя да хване китката му и я стисна здраво. После бързо изви тялото си надясно и отблъсна команча от себе си. С един скок мъжът от Бригада Седем се изправи на крака. Пое дъх, измъкна ремингтъна от кобура, замахна силно и запрати оръжието напред в момента, когато червенокожият се канеше пак да го нападне.
Шесткалибровият револвер улучи индианеца в главата. Викът замря на устните му. Той политна назад, спъна се в един камък и се срина на земята. Главата му се удари в остроръбесто парче скала. Борбата на живот и смърт бе приключила.
Точно в този миг в каньона прозвучаха два изстрела. Ехото донесе чак до слуха на Ласитър предсмъртните викове. Явно Клемент бе открил огън по двама команчи и ги беше улучил.
„Проклет глупак!“ - помисли си мъжът от Бригада Седем.
Изстрелите на този негодник показаха на останалите воини в планината къде да търсят бледоликия. Ласитър се метна на седлото на кафявия жребец. Вече не се стараеше да остане не-забелязан от шериф Диабло. Ситуацията изцяло се бе променила. Клемент беше очистил от пътя си двама команчи. След малко щеше да се появи цялата орда воини.
Мъжът от Бригада Седем не изпитваше никаква симпатия към бандитите, които едва не го погубиха в Дел Рио, но все пак искаше да попречи Клемент да попадне в ръцете на червенокожите. Същото се отнасяше и за Лорийн Бакстър, ин-дианката, която бе с този негодник. И то напълно сигурно - не по собствено желание.
Клемент я бе взел със себе си, правейки си криви сметки. Вероятно бе очаквал защита от нейна страна. Но тя не беше закрила за него. Не и срещу шериф Диабло, който с хладнокръвна пресметливост следваше целта си, която отдавна вече не бе насочена срещу индианците.
Като пръхтеше и цвилеше, кафявият жребец търсеше сигурен път надолу, към дъното на долината. В това време Брайън Феъруетър бе забелязал ездача. Мъжът, който носеше значката на Дел Рио, държеше уинчестъра в ръка. Той погледна нагоре към облака прах, който вдигаше кафявият жребец. Едва когато Ласитър стигна почти до него, шерифът го позна и сведе цевта на оръжието. Феъруетър изруга, рязко извърна глава и хвърли поглед наоколо. Все още не се виждаше никакъв команч.
Мъжът от Бригада Седем спря коня си до жребеца на шерифа и с бързо движение на ръката посочи към каньона.
- Човекът, когото търсите, е там, вътре, Диабло - извика Ласитър. - Заедно с една индианка. Какво чакате още? - Очите на феъруетър бяха като два ледени кристала. В тях не пламна никаква искра на съчувствие и съжаление. - Той уби двама команчи, Диабло - продължи Ласитър. - Там, горе, и аз си имах работа с един червенокож. Ако не измъкнем Клемент...
Шерифът го прекъсна с рязко движение на ръката:
- Клемент още има време да излезе сам от скривалището си, Ласитър!
- Искате да кажете, че той може да избира между смъртта от команч и смъртта от вашето оръжие, Диабло.
- И така може да се каже! - Феъруетър кимна. - Не знам кой сте и кой ви е изпратил, за да ме спечелите за някакво поръчение. Знам само, че за вас е по-добре, ако не заставате на пътя ми. Излязохте жив от колибата на баща ми, защото ви намерих и бързо ви заведох при доктора. Това бе проява на едната страна на моята същност. За предпочитане е да не предизвиквате другата.
- Тази на шериф Диабло?
Феъруетър кимна решително.
В каньона отново прозвучаха изстрели. Ласитър подскочи.
- С Клемент има и една жена, Диабло! - извика той, обхванат от безсилен гняв.
- Нишо не знам!
- Казах ви за това!
Шерифът вдигна рамене и се заслуша в ехото от изстрелите, последвано от пронизителен вик. После проехтя отчаяният глас на една жена, призоваваща за помощ.
Секунди по-късно отново се възцари мъртва тишина. Без да нророни дума, Диабло обърна жребеца си.
- Диабло! - Феъруетър се извърна на седлото. - Бихме могли заедно да им помогнем, Диабло.
Шерифът отново обърна жребеца към Ласитър и посочи с протегната ръка към каньона.
- Вероятно все още ще можете да им помогнете - каза Феъруетър решително. - За команчите не е присъщо да убиват веднага противника си. Вървете, Ласитър. Няма да ви спирам!
- Що за човек сте?
- Шериф Диабло! - отвърна мъжът от Дел Рио. - Вие сам току-що го казахте, Ласитър. - Изведнъж шесткалибровото оръжие се озова в ръката на Диабло. - И човек на честта, Ласитър - продължи. - Четирима мъже убиха родителите и брат ми в Дел Рио. Единият умря в колибата, следващият - от ръката на команч. Остават още двама, Ласитър. Без значение какво мислите за това, но вие не сте съдбата. Не заставайте още веднъж на пътя ми. Никой не бива да се опитва да ме спре, докато всичко не свърши. Ако отново се приближите до мен, ще ви убия!
Преди да изчака отговора на мъжа от Бригада Седем, Диабло обърна жребеца си и препусна в галон в посоката, откъдето току-що бе дошъл. Ласитър го проследи с горящ поглед.
- Ще се видим отново, Диабло - каза той тихо на себе си, а думите му прозвучаха като клетва. - „Око за око“ - това време е погребано и забравено. Независимо какво е направил човек, преди законът да го обрече на смърт, съдът трябва да произнесе присъдата!
Ласитър пришпори кафявия си жребец. Временно се налагаше да напусне тази местност. Сам нямаше никакъв шанс в открита борба с команчите. Но тук беше и Лорийн Бакстър, която не бе заслужила жестоката участ. Все още съществуваше надеждата Клемент да е жив, така че да може да бъде изправен пред съда в Саморас.
Това беше поръчението на Ласитър от Бригада Седем. Да заведе убийците от Дел Рио пред съда и да попречи на шериф Диабло да се саморазправи чрез линчуване. Мъжът от Бригада Седем не си правеше илюзии. Предстоеше му труден път.

 

***
Слънцето клонеше към заник, когато достигнаха военния лагер. Арчи Клемент беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Бяха го вързали здраво на коня му, за да не падне от седлото.
Един от червенокожите воини преряза ремъците и Клемент се свлече от коня, удряйки се силно в земята. Зловещ и пронизителен, викът му отекна над лагера. Никой не се помръдна. Лорийн Бакстър - също. За разлика от него, тя не беше ранена. Но какво значение имаше вече това? Съдбата й бе решена точно така, както и неговата.
Единият индианец, застрелян от Клемент, беше синът на вожда. Бяха го донесли на носилка в лагера, заедно с другия мъртъв воин. Още един команч не се бе върнал от планината. Лорийн беше дочула това по пътя. Но никой от червенокожите не знаеше със сигурност какво можеше да му се е случило.
Сега тя съшо слезе от седлото. Презрителните погледи на мъжете, между които бе живяла няколко години, не се откъсваха от нея.
- Жената трябва да се погрижи за бледоликия - каза вождът Сивия вълк. - Утре, след тържеството в чест на моя загинал син, когато слънцето отново застане отвесно над планината, белият мъж и жената ше проклинат часовете на своето раждане.
Вождът се обърна и воините го последваха.
Лорийн Бакстър клекна до Арчи Клемент, който държеше очите си широко отворени. Дълбоко стенание се изтръгна от гърдите му.
- Проклета червена банда! - изпъшка той. - Утре, когато слънцето застане отвесно над планината, вече няма да ми се радват!
Действително положението изглеждаше много лошо. Лорийн Бакстър впери поглед в Клемент. Опитваше се да го намрази, но не можеше. Наистина, негова бе вината, че тя се намираше в това отвратително състояние, но нали сама го бе приела при себе си и живяла заедно с него. А беше закон жената да споделя съдбата на мъжа си. Лорийн Бакстър взе двете шишета с вода от рога на седлото.
Лагерът бе построен в една падина, обградена от рядка гора. Зад него се издигаха стръмните, червени върхове на планината. Хубаво място с поток, в който и през лятото имаше достатъчно вода. Но това не беше място, където команчите погребват мъртвите си.
Лорийн мислеше за тези неща. Сивия вълк щеше да отведе от тук убития си син и другия воин, заедно с повечето мъже. Те щяха да поемат на път, когато слънцето догореше зад планинските върхове, и нямаше да се върнат преди настъп-ването на утрото.
Имаше на разположение една цяла нощ. Вероятно щеше да й се удаде възможност да се изплъзне от предопределената й от Сивия вълк съдба.
Лорийн, която само по външен вид беше индианка, с усилие успя да примъкне тежко ранения Клемент в сянката на дърветата.
- Защо се мъчиш, Лорийн? - попита тихо негодникът. - За мен ще е по-добре да умра така, а не от ръката на команчите.
- Все още си жив - отвърна му. - Все още съществува шерифът, който е но петите ти. Вероятно той те иска лично за себе си, Арчи. Това е един шанс.
Клемент вдигна ръка и учудено погледна индианката. Очите му трескаво блестяха.
- Не си прави илюзии, Лорийн - каза й. - Феъруетър няма да влезе в ада, за да ме освободи от ръцете на команчите и после да ме увеси на бесилото. Не си прави илюзии, Лорийн.
След тези думи загуби съзнание.
„Може би има право“ - помисли си тя. След всичко, което се бе случило на Феъруетър заради Арчи и другите мъже, шерифът наистина нямаше причина да рискува главата си.
И все пак жената не се отказваше от надеждата. Ако не помогнеше мъжът със значката на Дел Рио, тогава може би те щяха да се справят със собствени сили. Просто трябваше да се изчака какво ще се случи, когато Сивия вълк потегли за погребалното тържество на сина си.
Лорийн Бакстър започна да превързва раните на Арчи Клемент. В рамото му бе забит връх на стрела. Друг имаше в гърдите му. Той беше загубил много кръв. Като го гледаше сега, почти бе готова да повярва на думите му, че няма да доживее следващия ден.

 

***
Ласитър прекара обеда в едно сигурно скривалище в планината. Знаеше колко опасен беше и колко малък шанс за успех щеше да има опитът му да помогне на Клемент и Лорийн Бакстър. Но мъжът от Бригада Седем не можеше да продължи, без поне да се помъчи да ги освободи.
Двама души бяха заплашени да умрат от жестока смърт. Един убиец и една индианка, прогонена и презряна от племето си, след като бе взела за мъж бледолик.
Феъруетър бе длъжен да провери какво се беше случило с Клемент. Бе изминал стотици мили заради този негодник и сега без колебание беше обърнал жребеца си обратно и поел към границата.
„Проклет кучи син!“ - каза си Ласитър.
През цялото време наоколо бе останало тихо. Никой не се беше появил: нито команч, нито белокож. Човек можеше почти да си помисли, че планината тук е най-спокойното място на земята. Но Ласитър знаеше, че това е само илюзия. Зад всеки камък и от всяка скална ниша дебнеше смъртна опасност.
Когато слънцето залезе зад билото на планината, той тръгна на път. Нужен му бе половин час, за да стигне до каньона. За няколко минути обузда коня си. Погледът му постоянно пробягва- ше по стръмните склонове нагоре. Идеално скривалище. Въпреки това нищо не се виждаше. Вероятно команчите наистина се бяха изтеглили от каньона, след като бяха заловили Клемент и Лорийн Бакстър.
Предпазливо Ласитър продължи да язди напред, докато откри първите кървави следи върху каменистата почва. Тук бяха умрели двамата команчи. Ласитър слезе от коня. След като претърси наоколо, намери и скалната ниша, в която бяха лежали Клемент и Лорийн Бакстър. Там също откри кървави дири: имаше поне един тежко ранен.
Ласитър отново се метна на седлото. Оттук нататък беше лесно да проследи индианците: кървавите петна постоянно му посочваха правилния път. През каньона, после - вляво, нагоре в планината, до една гориста местност, която се открояваше като оазис всред червенината на голите скали.
Стигна до извора на един поток, който се виеше между дърветата, и продължи но течението му. Най-сетне спря коня си и за но-сигурно пое пеша. Ако команчите бивакуваха тук, то щеше да е в близост до потока. Това означаваше, че всеки момент можеше да се натъкне на тях.
Ласитър като змия се придвижваше по корем между гъстите храсти, все по протежение на водата, докато стигна до края на гората. От тук много стръмен склон се спускаше надолу към падината.
В този момент съзря индианците. На един бял кон бе закрепена носилка. Върху нея, под пъстро извезани одеяла, лежаха двамата мъртви воини, които тегнеха на съвестта на Клемент. Наоколо стояха повече от дузина ярко изрисувани команчи. Между тях бе и вождът.
Ласитър се прилепи плътно към земята. Само да не го откриеха сега! Ако това станеше, всичко отиваше по дяволите. И без друго шансовете му за успех бяха твърде малки.
Там долу, в падината, в края на гората, забеляза Лорийн Бакстър. Той не познаваше младата жена, но тя бе единствената индианка. Беше облечена с бяла блуза и червена пола.
Мястото, където се намираше Ласитър, беше доста неудобно. Слънцето грееше право в лицето му. Той ирисви очи. Измина известно време, докато открие и Клемент. Без да помръдва, негодникът бе облегнал гръб о ствола на един дъб. От тук беше невъзможно да се разбере дали в тялото му все още гореше искрица живот.
В този момент групата индианци, събрала се около носилката, се раздели. Вождът каза няколко думи и двама червенокожи се отдалечиха от останалите воини. Ласитър лесно можеше да отгатне, че това бяха хората, които оставаха да охраняват пленниците в лагера: двамата команчи се отправиха към Лорийн Бакстър и Арчи Клемент.
Ласитър видя, че индианката бе завързана с въжета към ствола на едно дърво. Воинът, който пазеше Клемент, поклати глава. Двамата команчи не завързаха негодника. Размениха няколко думи с вожда, който сам отиде до дървото, където се бе облегнал Клемент.
Индианецът с най-богатата окраска от пера посегна към колана и томахавката. му просветна във въздуха. Викът на Лорийн Бакстър прониза тишината. Вождът се обърна, качи се на коня си и препусна напред. Останалите воини го послед-ваха. След като Клемент бе вече мъртъв, в лагера остана само един червенокож.
Ласитър изтри потта от челото си. Вероятно не беше възможно да се спаси негодникът, иначе вождът на команчите нямаше да го убие. Той не би изпуснал шанса да подложи на най-ужасна смърт белия убиец на сина си.
Сега за Ласитър бе по-лесно да изпълни задачата си. След като вождът замина с воините и двамата мъртви, мъжът от Бригада Седем изчака още няколко минути. Пазачът се бе оттеглил в гората, някъде зад Лорийн Бакстър.
Ласитър се изправи и направи голям завой около лагера. Придвижвайки се безшумно през сухите храсти, се озова в гръб на команча, когото за известно време се бе наложило да изпусне от очи.
Сега червенокожият беше изчезнал. Мъжът от Бригада Седем сиря и хвърли поглед наоколо. Никъде не се виждаше дори сянката на индианеца, с когото си имаше работа. Гореща вълна мина през тялото му. Беше си представял твърде просто нещата.
Ласитър се сниши и направи още няколко крачки до гъстия храсталак, зад който приклекна. Около него цареше мъртва тишина. Бе потънал в пот. Ако команчът го беше забелязал, тогава и животът на Лорийн Бакстър вече не струваше пукната пара. Измъкна ремингтъна. Едва се осмеляваше да диша. Горящите му очи бяха насочени надолу. Младата жена седеше неподвижна до дървото и гледаше втренчено напред. По лицето й не помръдваше никакъв мускул. Дори клепачите й не трепваха.
Това не беше нормално. Така напрегнато можеше да седи само човек, намиращ се в смърт- на опасност. За Ласитър имаше едно-единствено обяснение: команчът го бе открил и се беше скрил точно зад Лорийн Бакстър. Сега той бе заплаха за младата жена. Тя не смееше да се помръдне, защото знаеше, че при първото погрешно движение, при първия предупредителен вик щеше да бъде убита.
Мъжът от Бригада Седем тихо изруга. Чудеше се дали воинът знаеше мястото, където той се намира, или беше дочул само някой предателски шум и е разбрал, че е в опасност. Ласитър реши да изчака - рано или късно все някой трябваше да излезе от прикритието си. Или команчът щеше да го примами с Лорийн Бакстър, или щеше да напусне скривалището си, за да провери какво го бе уплашило.
Изминаха няколко минути. Ласитър бе вдигнал ремингтъна и се прицели в дървото, към което беше вързана младата индианка. Надяваше се вождът и воините му да се бяха отдалечили дос- татъчно, така че да не могат да се върнат бързо тук, ако чуеха изстрел.
Очите му пареха и го боляха. Потърка ги с пръсти. С всяка измината минута оръжието все повече натежаваше в дланта му. Мускулите на ръката му бяха напрегнати до краен предел. Ако продължаваше да държи така вдигнат ремингтъна, в решителния момент нямаше да може да се прицели точно. Трябваше да вземе някакво решение.
Предпазливо се надигна, така че стетсънът му да се покаже над храстите. Команчът щеше да го види, ако наистина се намираше зад Лорийн Бакстър.
Нищо не се помръдна долу до дървото, където бе завързана жената. Затова пък в сухия клонак зад него изпукаха съчки. От тази посока най-малко бе очаквал да дойде опасността Въпреки това реагира светкавично. Хвърли се напред през храсталака и се приземи на полегато спускащия се склон. Като дива котка се извъртя по гръб и вдигна нагоре шесткалибровото оръжие. Натисна спусъка, когато само на педя от него в меката почва се заби едно копие.
Заедно с оглушителната експлозия от изстрела прозвуча и викът на команча. Клоните на храсталака се разтвориха. Тъмнокожото тяло на воина политна срещу Ласитър. Но индианецът вече не беше опасен. Мъжът от Бригада Седем се изправи и с малки скокове се втурна надолу към Лорийн Бакстър, чиито широко отворени очи бяха насочени в него. Едва когато клекна до нея и преряза въжетата й, индианката сякаш осъзна, че още веднъж се е отървала жива.
На Клемент повече не можеше да се помогне. Лорийн Бакстър разтри изтръпналите си до болка китки. После се затича към коня на Клемент, който все още стоеше на полянката, и с див скок се метна на седлото. Ласитър я изчака, докато се приближи до него, и след като младата ин-дианка се настани удобно, също се качи на седлото.
Нежните й ръце се обвиха около кръста му. Лорийн се беше притиснала нлътно до свои спа- сител, който подкара животното на Клемент по хълма към гората - до мястото, където чакаше кафявият му кон. Ласитър едва сега огледа индианката отблизо.
Напрежението беше изчезнало от хубавото й лице. Тя много бързо бе преодоляла шока и умората от последните часове. В този момент Лорийн посочи на запад и каза:
- Сивия вълк сигурно е чул изстрела. Трябва да побързаме. Яздете плътно зад мен, познавам добре местността.
Преди да успее да й отвърне, младата жена пришпори коня. Ласитър я последва. Много скоро той установи, че тя не бе поела в посока към Саморас. Индианката все повече се отдалечаваше от града. Вероятно се опасяваше, че Сивия вълк ще изпрати воините си да им пресекат пътя към Саморас.

 

***
Бяха яздили два часа. Мракът вече се спускаше над просечената с безброй пропасти планина. Лорийн Бакстър наистина добре се ориентираше. Точно навреме стигнаха до подходящо за бивак място.
Никой не ги беше срещнал по пътя. Ласитър постоянно се бе оглеждал за команчите, но не бе забелязал никакъв червенокож. Възможно беше Сивия вълк да не е чул изстрелите или воините да бяха изгубили следата им в планината.
Лагерът, който двамата бегълци си направиха, се намираше в една котловина. Наоколо имаше много зеленина, а бледата светлина на луната се отразяваше в тихите води на малко езеро. Ласитър запали огън. От мястото си можеше да наблюдава индианката.
Лорийн стоеше на брега на езерото. Горда и красива. Изглеждаше така, сякаш отправяше към боговете благодарност за своето спасение. След малко тя се отърси от вцепенението. Дъхът на мъжа от Бригада Седем секна, когато младата жена се съблече. Все едно че беше сама и никой не можеше да види голотата й. Дрехите останаха на брега. Грациозно Лорийн Бъкстър влезе в прозрачното езеро, докато водата закри бедрата й. Тогава се обърна към Ласитър, който бе застанал прав до малкия огън:
- Прекрасно е, Ласитър!
Ласитър се поколеба, но се съблече и последва индианката в езерото.
Младата жена не го погледна нито веднъж. Стоеше неподвижно във водата и чакаше човека, без чиято смелост не би преживяла утрешния ден.
Ласитър нагази в езерото. Когато стигна непосредствено до нея, сиря и я погледна. В очите й проблесна желанието. Тя вдигна ръце, протегна ги към него и се отпусна в прегръдката му.
Мъжът от Бригада Седем не разбра какво му прошепна в ухото. Нежни думи на езика на команчите. Чувстваше само потръпващото й тяло и я сграбчи в обятията си. В този момент двамата си приличаха: диви и необуздани. Наслаждаваха се на всяка секунда, съзнавайки, че тя би могла да се окаже последната в живота им.

 

***
По-късно те лежаха на одеялото до бавно догарящия огън. Във въздуха не се издигаше никакъв пушек, който би могъл да издаде на някой преследвач мястото на бивака им. Лорийн нежно галеше гърдите на Ласитър.
- Сама съм във фермата, Ласитър - каза тя след известно време, - а съм жена, която не може да живее сама. - Той кимна безмълвно. - Ще дойдеш ли с мен, Ласитър?
Мъжът от Бригада Седем се изправи. Колко пъти вече бе чувал тези думи, изречени от красива жена?
- Ела с мен и остани колкото искаш, Ласитър - повтори Лорийн Бакстър. - Ако някой ден отново решиш да продължиш пътя си, аз няма да се опитвам да те спирам...
Той обви ръка около голите й рамена и я придърпа към себе си:
- Знаеш, че утре пътищата ни трябва да се разделят.
Индианката отвърна с кратко кимване.
- Беше само сън - прошепна му без горчивина в гласа. - Вече ми мина, Ласитър.
Тя се надигна, посегна към дрехите си, които бяха изсъхнали до огъня, и се облече.
- Не знаех, че и ти си по следите на Арчи Клемент - каза Лорийн, когато седна, премествайки се по-близо до загасващия огън. - В Мексико ли ще отидеш?
- Там, където ще открия партньорите на Клемент - Бил Тилгмън и един мексиканец.
- Пабло Монтоя. - Ласитър погледна учудено младата жена. Не беше очаквал индианката да познава партньорите на Клемент. Тя му кимна: - Клемент ми разказа за случилото се в Дел Рио малко преди Сивия вълк да го убие. Другите двама мъже били Бил Тилгмън и Пабло Монтоя. Клемент искаше да избяга при Монтоя в Мексико. Там щеше да ме пусне да си вървя. Той изпитваше ужасен страх от шерифа на Дел Рио.
За Ласитър не беше трудно да си представи това. На мястото на този негодник и той щеше да се страхува от отмъщението на Диабло.
- Шерифът от Дел Рио продължи сам пътя си.
Лорийн Бакстър ровеше в жаравата. Във въздуха политаха искри и угасваха като падащи звезди.
- Той ще убие Тилгмън и Монтоя, както искаше да убие и Клемент.
Ласитър кимна:
- Тилгмън и хората му причиниха на Брайън Феъруетър силна болка. А Клемент стреля два пъти но мен, след като вече лежах на земята.
Лорийн се обърна рязко към него.
- Но ти не възнамеряваше да убиваш Клемент! - каза тя разпалено. - Чувала съм, че хората наричат феъруетър шериф Диабло, Ласитър. Той е хладнокръвен убиец, преследващ само отмъщението си, нали?
Същия въпрос си беше задавал вЛе и Ласитър. В момента всичко говореше за това. Диабло бе преследвал Клемент и когато негодникът попадна в ръцете на команчите, той хладнокръвно продължи пътя си. Дори неизвестната съдба на Лорийн Бакстър не бе в състояние да го възпре. Но все още феъруетър не беше станал убиец. Може би само защото досега не му се бе удал случай да застреля мъжете, които преследваше. Вероятно когато срещнеше в Мексико Тилгмън и Пабло Монтоя, Диабло скоро щеше да се превърне в убиец.
Ласитър трябваше да му попречи. Честен и безстрашен мъж като феъруетър можеше да бъде от полза за Бригада Седем. Но само ако внесеше ред в собствените си чувства, а не пишейки законите с оръжие.
- Убиец, който преследва отмъщението си, нали? - повтори тя въпроса си.
- Не знам - отвърна Ласитър честно. - Ако мога, ще го предпазя от това.
- Всеки, който се опита да му попречи да върви по своя път, е негов враг. Той носи значка. Ако тръгнеш след него, ще се стигне дотам, че ще ти се наложи да стреляш по шериф. Наистина ли си заслужава, Ласитър?
Мъжът от Бригада Седем мълчеше. Всичко, което току-що пророкува индианката, можеше да се случи. Вероятно наистина щеше да му се наложи да стреля по Диабло, за да запази живота на двамата убийци дотогава, докато американският съд произнесе обвинителната присъда и окачи Тилгмън и Монтоя на бесилката.
Ласитър се страхуваше от този миг. Искаше му се той никога да не настъпва, но въпреки това трябваше да продължи но предначертания си път. С право друго не се очакваше от човек като него, отдал живота си на Бригада Седем.
- Вероятно не си заслужава, Лорийн - каза й.
- Но това тепърва ще трябва да го установя.
- Ти си глупак, Ласитър. Предлагам ти спокойно, топло местенце в моята ферма, а ти искаш да се втурнеш в ръцете на смъртта като слепец, който не може да види опасността. Тилгмън или Монтоя ще те очакват. Или Диабло. И никой няма да те посрещне с разтворени обятия. Всичко ти е ясно и въпреки това тръгваш. Как мога да ти помогна по друг начин?
Лицето й бе загрижено. Тя страдаше от мисълта, че той отива на сигурна смърт. Ласитър погали нежната кожа на бузите й:
- Вероятно ще се върна, Лорийн. Но не ме чакай. Ако наистина искаш да ми помогнеш, тогава ми назови името на мястото в Мексико, където мога да срещна Монтоя. Там ше бъде и Диабло. А може би и Тилгмън. Там трябва да се реши всичко.
- Пало Меса - отговори индианката, без да се поколебае за миг Бе му задължена. Щом той искаше да му се помогне по този начин, то тя щеше да го направи. - Пало Меса, Ласитър. Клемент каза, че Монтоя е роден в този град. Преследваният човек накрая винаги търси убежище там, където добре познава мястото и има приятели.
Ласитър кимна. Отпусна се на одеялото и затвори очи. Пало Меса беше далече. Днес все още нямаше да си мисли какво го очаква там, ако не бъде страшно предпазлив.
Протегна ръцете си, без да отваря очи, и усети твърдите, топли гърди на индианката. Тя отново бе съблякла блузата си и изстенвайки щастливо, се плъзна до него.

 

***
На следната утрин се разделиха южно от Са- морас. През последните часове бяха яздили мълчаливо един до друг. Никой не бе говорил за момента, който сега настъпи.
Ласитър и Лорийн Бакстър бяха приближили конете си и се гледаха в очите. Този път тъмните й зеници не искряха от щастие.
- Ако можеш, се погрижи за Нели Мастерсън - каза той. - Тя обича Диабло и въпреки това накара Магън да предупреди Клемент. Нели не искаше да се срещнат феъруетър и Клемент, защото шерифът можеше да загуби живота си. Мисля, че тя не е предвидила, че Магън ще се върне от фермата и ще стреля подло из засада. А ако го е направила, то тогава е получила наказанието си. И то повече, отколкото заслужава. Погрижи се за Нели, Лорийн. Тя има нужда от някой, който да бъде до нея.
Индианката обеща да изпълни молбата му. Сълзи замъглиха погледа й:
И аз се нуждая от някого, Ласитър.
- Ти си по-силна, Лорийн.
- Може би. - Младата жена сви примирено рамене: - Какво да кажа на Нели Мастерсън? Че Диабло ще се върне при нея?
Ласитър не беше мислил за това, но сега кимна:
- Вземи я при себе си, във фермата. Тогава Диабло винаги ще знае кой път да поеме.
- Само ако не се застреляте един друг.
Мъжът от Бригада Седем не й отговори.
Обърна кафявия си жребец на място и го пришпори. Цвилейки силно, конят веднага препусна в бесен галон. Едва след като измина известно разстояние, Ласитър се обърна на седлото. Вдигна ръка и помаха на Лорийн Бакстър, която продължаваше да държи коня си там, където се бяха разделили, и да гледа след него.
За миг сякаш тя понечи да го последва. Но след това Ласитър я видя да се отправя в посока към Саморас.
- Хайде, кончето ми - каза той тихо. - Напред, стари приятелю. Пало Меса ни очаква.

 

5.
Пало Меса бе мизерно градче само с една широка, прашна улица без сенчести места и с варосани колиби, които създаваха впечатлението, че след всяка буря трябва отново да се строят.
Не подухваше дори лек ветрец. Прахът, който вдигаше конят на Бил Тилгмън, сякаш застиваше в трептящия въздух зад него. Тилгмън проклинаше адската жега. Изплю мръсотията, полепнала по гърлото му. Очите му се взираха наоколо под нахлупения ниско над челото стетсън. Погледът му недоверчиво пробягваше от един вход на друг.
Нищо не се виждаше. Само няколко мулета, чакащи равнодушно на слънцето с увесени глави. Бандитът имаше чувството, че се намира в мъртъв град. Но, без съмнение, това беше Пало Меса. Гнездото, в което бе израснал Пабло Монтоя и в което постоянно се връщаше, когато земята от другата страна на Рио Браво дел Норте станеше твърде гореща под петите му.
Тилгмън се изправи на седлото. Килна стетсъна на тила и насочи черния си жребец към пивницата.
До църквата се намираше най-голямата и поддържана сграда, която бе видял досега в този град. До нея имаше неособено приветлив хотел. Лющещата се фасада бе скрита от няколко хилави дървета.
Не се чуваше никакъв шум, дори плясъкът от крилете на някой подплашен лешояд. А Тилгмън беше убеден, че в един толкова мъртъв град като Пало Меса би трябвало да има доста лешояди. Тексасецът скочи от седлото. Заведе черния си жребец до дървения кол пред хотела и здраво го завърза. После влезе в бялото, светло помещение.
От човека зад рецепцията на пръв поглед можеше да се види само сомбрерото, с което бе покрил лицето си. Той бе потънал в здрав сън. Събуди се едва когато Тилгмън удари с юмрук по изгнилото дърво на рецепцията.
Сомбрерото падна на пода. Очите на белокосия стар мъж бяха широко отворени. Погледът му се плъзна по американеца и накрая спря на колта, без да се откъсва от него.
- Една стая - изръмжа бандитът, който никак не понасяше да го оглеждат така подробно. - Една без дървеници.
- Си, сеньор - каза роболепно Фелипе Ортиц, собственикът на хотела, който очакваше всичко друго, само не и гост. - Росита!
Измина минута и едва тогава се появи момичето. Тилгмън присви очи. Росита Ортиц изглеждаше като ония жени, за които мечтаеше всеки самотен мъж край лагерния огън. Беше висока и стройна. Пъстроцветна рокля обгръщаше плътно тялото й и подчертаваше пищните й форми.
- Стая - повтори бандитът. - Шише уиски, баня и компанията ти, Росита. Точно в тази последователност.
Тилгмън забеляза руменината, обляла лицето на момичето, и дрезгаво се изсмя. Белокосият старец зад рецепцията не отрони нито дума. Ортиц хвърли на дъщеря си предупредителен поглед: Росита сведе глава, после кимна на Тилгмън. Той взе торбите си и я последва нагоре.
Стаята бе светла, с едно легло, шкаф, маса и стол.
- Веднага ше ви донеса шишето с уиски, сеньор - каза момичето. - Можете да се изкъпете едва след няколко часа, а от моята компания ще трябва да се откажете.
Думите прозвучаха нелюбезно. Росита Ортиц изглеждаше точно както Монтоя бе описал жените в родината си, но тя сякаш не бе възхитена от идеята да се запознае с един гринго. Напротив. От начина, по който гледаше Тилгмън, ста-ваше ясно, че не очаква добро от американеца. Бандитът изкриви лице в недоволна усмивка:
- Но ти ми харесваш, Росита.
Вратата зад момичето се отвори с трясък. Тилгмън се сепна и ръката му посегна към шесткалибровото оръжие, но замръзна във въздуха, съвсем близо до дръжката.
Мъжът, застанал на вратата, беше висок за мексиканец и имаше доста светъл цвят на кожата. Черните му очи пламтяха. Презрение бе изписано на лицето му. Краищата на огромните мустаци висяха надолу. В ръка държеше пушка с отрязана цев, от която с основание се сепваха дори мъже като Тилгмън. Двуцевното оръжие беше насочено необяснимо по какви причини в бандита.
Тексасецът преглътна с голямо усилие. Той познаваше унищожителното действие на това оръжие от толкова малко разстояние. Мексиканецът щеше да дръпне спусъка, ако Тилгмън направеше и едно необмислено движение. Въпреки това мъжът се обърна първо към Росита Ортиц.
- Изчезвай, Росита - каза той. - Изчезвай!
Без да продума, момичето излезе от стаята.
Бил Тилгмън все още не се бе помръднал от мястото си. Наистина си служеше бързо с оръжието, но бе и предпазлив. Благодарение на това още можеше да се движи йод слънцето.
- А вие, сеньор? - попита сега мексиканецът. - Да не би да сте дошли в Мексико, понеже искате да умрете?
Бандитът познаваше възможностите си. Бе наясно кога точно за един мъж е по-добре да замълчи. Американецът поклати бавно глава:
- Не знаех, че Росита...
Арчулета махна с ръка.
- Е, сега знаете - каза той. - Аз съм капитан Диего Арчулета. Запомнете името, сеньор. Пожелавам ви нриятно прекарване в нашия град!
Точно както се бе появил, така и изчезна мексиканецът. Зад гърба му вратата се затвори с трясък. Тилгмън изруга подире му. Той седна на леглото, покрито с чисто бельо, и изтри потта от челото.
Не бе искал да се набива на очи, защото хора като него не бяха добре дошли навсякъде. Дори и тогава, когато заплащаха сметките си със злато. Тилгмън не възнамеряваше да рискува. Поне докато намери Монтоя, който му беше казал колко сигурно може да се живее тук, на юг от Рио Браво дел Норте.
Бандитът бе чул, че Феъруетър пита навсякъде за него и го преследва. А Тилгмън никога досега не беше подценявал противника си. Още повече когато той носеше звучното прозвище Ди- абло.
Американецът си легна. Беше почти заспал, когато се появи белокосият старец с шише уиски. Тилгмън отпи една глътка, плати със златен долар и нареди да се дава добра храна на коня му.
- Кой е капитан Арчулета? - попита той накрая.
- Годеникът на Росита - отвърна фелипе Ортиц, собственикът на хотела. - Искате ли един съвет, сеньор?
Тилгмън поклати глава:
- Имам очи на главата си, старче. Но имам друг въпрос. Познаваш ли Пабло Монтоя?
Лицето на белокосия старец се помрачи.
- Монтоя - повтори той името, сякаш не бе разбрал правилно.
Бандитът отпи още една глътка и кимна:
- Пабло Монтоя. Трябва да е прекарал дълго време отсреща, в Щатите, но да произхожда от това място.
Фелипе Ортиц кимна.
- Преследвате ли тозй мъж? - попита той.
Тилгмън застана нащрек. Помисли си, че нищо нямаше да навреди, ако първо се съгласи.
- И така може да се каже - отвърна американецът, когато стана от леглото и постави шишето с уиски на масата.
Тези думи сякаш успокоиха стареца.
- Тогава ще се разбирате с капитана - каза Ортиц.
- Има ли нещо между двамата?
- Стара сметка, която Монтоя постоянно се измъква да плати - кимна старецът. - Вече доста време е минало от случката, но капитанът не я е забравил. Няма да помогне на Монтоя и това, че се е присъединил към фернандо Санчез. Капитанът ще изтреби него и цялата останала пасмина, както заслужават.
Старецът говореше разгневено. Когато Тилгмън отново не отговори, той се успокои.
- Но вероятно това въобще не ви интересува - каза Ортиц. - Ще ви се обадя, когато водата за банята се стопли, сеньор. Извинете, не искам да ви преча.
Тилгмън кимна и затвори вратата зад него.
- Проклет боклук - измърмори той. - Не знаех, че и тук Монтоя стои в списъка за убийства на един решителен човек
Несъзнателно американецът сравни двамата мъже. Капитан Арчулета и шериф Диабло. Нямаше съмнение, че и двамата бяха от една и съща класа.
Бандитът се отпусна назад в леглото и затвори клепачи.
Капитан Арчулета и шериф Диабло! Тези мъже не му излизаха от главата. И изведнъж пред очите му просветна. Арчулета беше точно човекът, когото Тилгмън можеше да накара да работи за собствените му цели. Капитанът от години чакаше да дойде мига на отмъщението. Сега, когато Монтоя отново беше в родината си, той нямаше да позволи на някой гринго да отмъкне просто така, изпод носа му, този негодник. Трябваше само достатъчно рано да се насочи вниманието на Арчулета към шериф Диабло.
Тилгмън се засмя дрезгаво. Ако успееше да нагласи така нещата, щеше да му бъде значително по-лесно, отколкото си бе представял. А защо да не можеше да стане но този начин? Щеше да се извини заради държанието си към Росита. Вероятно мексиканецът беше горд и непреклонен, но със сигурност знаеше да цени поднесеното от мъж извинение.

 

***
Във Вернън Ласитър за първи път отново намери следи от Диабло. Инцидентът се бе случил но обед в кръчмата.
Феъруетър се беше натъкнал на Мени Златото, който някога бе яздил заедно с Тилгмън. Но този път не било така лесно, както в Дел Рио, когато един играч го осведоми къде може да открие Клемент.
- Не знам защо се интересувате от това, мистър - каза Мат флутър, шерифът
Той бе стар човек, сивокос и широкоплещест. Походката му бе провлачена, а от тежестта на годините бе леко приведен напред.
Преди време флутър имаше славата на отличен, бърз стрелец. Беше шериф в различни градове, точно като Диабло, и така двамата се запознали. флутър насочил вниманието на Феъруетър към Мени Златото.
- Все още не сте ми казали защо се интересувате от Феъруетър, Ласитър - повтори високият сивокос мъж. - Брайън не е споменавал за вас. Нито като за приятел, нито като за човек, който язди след него.
- Познаваме се от Дел Рио - отстъпи Ласитър. - Имаме общи цели, шерифе. Търсим едни и същи хора.
Гъстите вежди на сивокосия мъж се помръднаха нагоре. Недоверие припламна в очите му:
- Тилгмън и Монтоя?
Ласитър кимна:
- Бях в Дел Рио, когато избиха семейството на Феъруетър. Отнесох два куршума, раните от които все още ме болят.
Флутър направи замислена физиономия и носле посочи на юг.
- И двамата са в Мексико - каза шерифът накрая. - Тилгмън мина от тук преди два дена. Действително знаех, че за него има публична обява за издирване, но той не бе направил нещо в този град, което би могло да ме накара да го арестувам. Разбирате ли, Ласитър?
Мъжът от Бригада Седем го погледна и кимна. Разбираше го. Положението на шерифа беше доста деликатно. Това бе последният шанс за него - да печели прехраната си като пазител на закона. Човек на неговата възраст не поемаше вече рискове. Пръстите му бяха станали трудно иодвижни, рефлексите - по-бавни. Срещу противник като Тилгмън не биваше да се посяга към оръжието, освен ако не бе крайно необходимо.
Ласитър разбираше Флутър и нямаше право да го упреква. Шерифът изпълняваше дълга си по свой начин.
- Какво се е случило със Златото? - попита той, като промени темата на разговор.
Сивокосият мъж сви рамене:
- Беше непредпазлив и отказа да даде на Брайън Феъруетър информация. Стигна се до бой. Мисля, че докторът ще успее да закърпи Златото. Всичко бе напълно ненужно. Златото би трябвало да го знае. Но все пак накрая проговори.
- Значи Диабло е наясно къде да търси?
При споменаването на името Диабло Флутър се сепна. Очите му се присвиха. Устата му се изкриви:
- Изглежда, много добре познавате Брайън.
- Може и така да се каже.
- Той не обича да чува името Диабло - продължи Флутър. - Феъруетър е човек на закона, Ласитър. А онзи, който носи значка, не може да бъде дявол. Не може!
Мъжът от Бригада Седем не отвърна. Нямаше смисъл да спори със сивокосия шериф как човек на закона бързо може да се превърне в дявол.
Диабло бе на път за Пало Меса. Имаше ден преднина, но това не означаваше нищо в тази страна. Вероятно не бе преминал реката. За Диабло никога не се знаеше как ще постъпи.
След разговора с флутър Ласитър отново потегли. Кафявият му жребец си бе отпочинал: беше го нахранил обилно и утолил жаждата му.
Вернън бе последната спирка, която мъжът от Бригада Седем възнамеряваше да направи преди Пало Меса. Сега целта му бе известна. Но в този момент знаеше също, че вече не би могъл да избегне сблъсъка с Диабло, ако искаше да се справи със задачата си и да върне на американска земя последните двама убийци.
Така гласеше заповедта на шефовете му от Бригада Седем. И само така можеше да предпази Феъруетър да не влезе в историята на тази страна като шериф убиец.
Непоколебимо Ласитър яздеше но предначертания си път. От време на време мислеше за Лорийн Бакстър, индианката от племето команчи, обрисувала с доста черни краски бъдещето му. Мислеше си и за Нели Мастерсън, която без малко щеше да причини смъртта на мъжа, когото все още обичаше.
Дяволска история. Като че ли накрая никой нямаше да бъде особено щастлив...

 

***
Неприятната среща стана на половин ден езда от Рио Браво дел Норте.
Ласитър бе оставил зад себе си местността, обрасла с гъста гора. Пред себе си виждаше струпани последните възвишения от страната на Дивия запад. В мислите си той вече бе отвъд границата, когато забеляза тримата ездачи, приближаващи се от отсрещната посока.
Мъжът от Бригада Седем обузда кафявия жребец. Сега нямаше смисъл да се оттегля в гористата местност и да изчака там. Тримата ездачи го бяха забелязали отдавна и бяха ускорили хода си.
За по-сигурно Ласитър откопча кобура, където бе ремингтънът, и измъкна уинчестъра от кожения калъф. Още преди хората да се бяха приближили достатъчно, така че да могат да чуят шума, той зареди първия патрон.
Тримата изглеждаха дръзки мъже. Те спряха конете си на две дължини от него. Животните бяха изминали доста път. Ездачите сякаш съшо не бяха слагали вода в устата си.
Ласитър плъзна поглед по лицата им. Не познаваше никого. Тримата мъжаги обаче го гледаха, сякаш някога се бяха срещали с него. Той не можеше да си ги спомни. Имаше само лошо предчувствие. Хората, приличащи на тези тук, яздеха най-често в обратна посока, към Мексико, защото от тази страна на границата се страхуваха от закона.
- Ти ли си Ласитър? - попита най-възрастният от тях - мъж на около петдесет години. Имаше грубо лице и въпреки че носеше стетсън, не можеше да се скрие, че е плешив.
Ласитър кимна напрегнато.
Плешивият подкара коня си няколко крачки напред.
- Аз съм Марк Леймър - каза той и посочи с палец назад: - Малкият с големите уши е синът ми Майк. Другият се нарича Крис Матсън. Приятел ни е и работи мри мен.
- Приятно ми е - отвърна Ласитър, макар че в действителност запознанството с тримата не му бе особено приятно. - Мога ли да направя нещо за вас?
- От теб зависи - отговори Марк Леймър. С леко дръпване на юздата жребецът му застана напречно на пътя.
Така за миг Ласитър изгуби от очи другите двама. Несъзнателно вдигна уинчестъра и го насочи в стомаха на плешивия. Широка усмивка пробягна по лицето на Леймър. Той поклати глава.
- Защо искаш да затрудняваш ненужно положението си, Ласитър? - попита го с почти благ глас. - Три оръжия срещу едно. Ако имаш късмет, ще убиеш някого от нас, вероятно мен. Но тогава синът ми и Крис Матсън ще те пратят в ада, въпреки че все още не те очакват там.
Спокойствието, с което говореше Марк Леймър, ядоса Ласитър. Никаква припряност, никакъв истински признак на враждебност. Двамата изглеждаха така, сякаш се бяха срещнали случайно и разговаряха за времето.
- Вероятно обичаш живота, Леймър? - каза мъжът от Бригада Седем, без да загуби контрол над нервите си. Инстинктивно усещаше, че тримата наистина нямаха намерение да го убиват. Имаха предвид нещо друго за него.
Но какво?
- Естествено - кимна плешивият. - Точно толкова, колкото и ти, Ласитър. Като си помисля, нямаме никакво друго желание, освен да продължим живота си.
Леймър хвана с ръка стетсъна и го тикна на тила. Наистина имаше плешивина. Но косата му не бе опадала от само себе си. Преди много години трябва да се беше озовал в ръцете на индианците, които му бяха взели скална. Бе изтърпял мъчението, понеже минути след това сигурно му се бяха притекли на помощ.
- Сега ще кажа на момчетата ми да стрелят след десет секунди по теб, Ласитър - продължи Леймър. - Независимо дали държиш оръжието още е насочено в мен или не. Можеш да избираш!
Думите му прозвучаха така решително, че ледени тръпки полазиха едрия мъж. Пръстите му стиснаха още по-здраво ложата на уинчестъра, а очите му се впериха неподвижно в Леймър.
- Преди да умрем, Леймър - каза той, - ми назови причината. С удоволствие бих узнал защо ще отида в ада.
Лицето на плешивия стана малко по-отзивчиво, но не по-малко решително. Ласитър не се съмняваше, че Леймър веднага щеше да даде сигнала за стрелба на сина си и Крис Матсън.
- Дължа на един човек услуга, Ласитър - каза и докосна с пръст плешивината. - Бях с един крак вече в отвъдното, когато той се появи и изтрепа четиримата команчи, преди те да успеят да ме убият. Без неговата помощ щях да съм мъртъв вече, Ласитър. Сега, кажи-речи, съм изживял живота си. Така че за мен не означава нищо да умра за този човек, щом с това ще мога да му помогна.
Неприятното чувство в стомаха на Ласитър се засили. Буца бе заседнала в гърлото му: Не беше изпуснал Леймър от очи дори за частица от секундата. Плешивият не го мразеше. Наистина за него бе важно само да плати дълга си.
В момента, в който Леймър даде знак на сина си и Крис Матсън, мъжът от Бригада Седем знаеше на кого възрастният човек дължеше услуга.
- Десет секунди, Ласитър - каза плешивият. Сега лицето му бе станало ио-напрегнато. Със сигурност не се страхуваше от смъртта, но все още не му се разделядце с този свят.
- О’кей! - След вътрешна борба Ласитър взе решение. Може би имаше някакъв шанс. Дори три оръжия не бяха гаранция, че могат да изпратят човек в ада. Все пак не рискуваше нищо. С бързо движение обърна уинчестъра на другата страна и протегна приклада му към Леймър. - О’кей, Леймър. Мисля, че ще бъде грешка, ако двамата се убием един друг.
Плешивият си отдъхна облекчено и кимна. Очите му блестяха тъжно.
- И аз така мисля, Ласитър - каза той накрая, след като взе уинчестъра. - Никога досега не ми се е налагало да нареждам да се убие човек, когото въобще не познавам. Съжалявам, но така е по-добре.
Леймър се приближи плътно до него и протегна ръка. Ласитър му даде и ремингтъна си.
- Диабло - каза той.
- Брайън феъруетър - отвърна Марк Леймър и кимна. - Не знам кой му е сложил името Диабло. Никога не съм срещал по-великолепен човек, Ласитър. А повярвай ми, обикалял съм тази земя надлъж и нашир.
- Какво иска той от мен?
- Не иска да те застреля - отвърна плешивият. - Каза, че те е предупредил да не го следиш.
- Вярно е.
- Сега вече няма да го следиш, Ласитър. Обърни жребеца си в обратна посока и тръгни след хората ми. Аз ще яздя зад теб.
Ласитър направи това, което искаше Леймър. Дори за миг не съжали, че сложи оръжие пред този мъж и спътниците му. Щеше да се пролее излишно кръв. Беше сигурен, че ще намери начин скоро пак да поеме по следите на Диабло. Знаеше, че трябва да бърза. За момента преднината на феъруетър беше нищожна, но ако Леймър го държеше дълго с вързани ръце, тогава мъжът от Бригада Седем нямаше да може повече да направи нищо за Диабло.
Ласитър яздеше мълчаливо зад двамата по-млади мъже. Зад себе си чуваше тропот от копитата на коня на плешивия. Минаха покрай гористата местност, която той току-що бе пресякъл. След половин час пред очите му се появиха пост-ройките на едно малко ранчо. Бяха стигнали целта.
На верандата стоеше жена в сиви дрехи, зад нея - момиче в искрящо бяла рокля. То беше русо. Косата падаше върху раменете му на безброй меки къдрици. Под роклята се очертаваше стегнато, възбуждащо тяло.
Блондинката вдигна очи и погледна Ласитър. Крие Матсън и Майк Леймър скочиха от седлата. Майк тръгна към сестра си.
- След като не можеш да си харесаш нито едно момче от околността, Мери, хванахме ти този мъж - каза той. - Дано сме случили с избора.
Момичето изду страни от възмущение. После изпусна събрания въздух и се опита да удари Майк. Но той бързо бе отстъпил крачка назад.
- Кой е този мъж, Марк? - понита по-възрастната жена с измъчено лице, в което вятърът и времето бяха издълбали дълбоки бръчки.
- Ласитър - отвърна Леймър, който също бе слязъл от коня. - За няколко дена ще бъде наш гост, Марта. Както виждаш, против желанието си, но Брайън феъруетър ме помоли за това. Можех ли да му откажа, Марта?
Тъмните й, бдителни очи оглеждаха Ласитър. После жената поклати глава.
- Сигурно не, Марк - отвърна му. - Ако Ласитър знае какво дължиш на Брайън феъруетър, може би ще те разбере.
- Знам - каза мъжът от Бригада Седем. Слезе от кафявия си жребец и го върза за дървения кол, до другите коне. - Разбирам го, но той нрави голяма грешка, мисис Леймър. Феъруетър търси двама убийци в Мексико. Има две възможности. Или ще ги намери и тогава ще ги убие хладнокръвно и сам ще се превърне в убиец, или двамата ще го открият първи и тогава той ще бъде мъртъв. Бях тръгнал да помогна на Феъруетър.
- Вярно ли е това, което казва този мъж, тате? - поиска да знае русокосата Мери.
- Не знам - отговори старият. - Феъруетър иска да го задържим за три дни. И ние ще го направим. Дължим това на шерифа от Дел Рио.
- Казвам...
- Достатъчно говори, Ласитър! - избухна Марк Леймър. - Каквото имаше да се каже, се каза.
Мъжът от Бригада Седем се извърна към плешивия. Беше грешка от негова страна и би трябвало да го знае.
При кладът на собствения му „Уинчестър“ се насочи срещу него. В последния момент той се опита да отмести главата си встрани, но беше твърде късно. Не усети нишо. Срина се тежко на земята и загуби съзнание.
Мери, дъщерята на Марк Леймър, нададе уплашен и същевременно възмутен вик:
- Ти каза, че Ласитър ни е гост, тате!
Леймър се обърна бавно към дъщеря си.
- Той не искаше да ни бъде гост. Сега е наш пленник, докато изминат три дни, както ме помоли феъруетър - твърдо каза плешивият. - Крие и Майк, занесете го в мазата. Не му вярвам. Ще се опита да избяга. Ако успее, използвайте оръжие.
Крие Матсън и синът на Леймър сграбчиха Ласитър и го внесоха в къщата.
- Ти, Мери, ще се погрижиш за конете. И да не ти хрумне някоя глупава идея!
Младата блондинка несъзнателно изруга. Но накрая направи това, което баща й искаше от нея.

 

***
Капитан Диего Арчулета седеше на една маса, намираща се в най-крайния ъгъл на бара.
Нощта се бе спуснала над Пало Меса. Обсипано със звезди небе издигаше свод над тази дупка, в която отново се бе върнал животът.
От няколко кръчми звучеше музика на китара. По улицата цареше трескаво движение. Градът се беше събудил от сън като спящата красавица.
Бил Тилгмън с почуда установи тази промяна, след като се бе наспал и изкъпал. Ортиц му беше показал пътя за пивницата, когато бе попитал стария мъж къде може да вечеря и да намери Диего Арчулета.
Сега Тилгмън видя мексиканеца с огромните мустаци да седи на маса в дъното. Отново премисли всичко. Не беше намерил друга възможност. Ако замисълът му се осъществеше, тогава Арчулета щеше да осигури най-великолепната развръзка, която можеше да си представи. Ако мексиканецът се срещнеше очи в очи с шериф Диабло, тогава защитникът на закона в Дел Рио неизбежно щеше да се прости с живота си.
С големи крачки Тилгмън се насочи към масата на капитана, който бе отместил стола сй назад. когато в бара бе влязъл тексасецът. До него, на бялата стена, беше опряна отрязаната двуцевна пушка. Дясната ръка на Арчулета лежеше спокойно на бедрото му. Така никой не можеше да предположи дали щеше да посегне към пушката или към револвера, който носеше в богато украсен кобур. Със студени, тъмни очи капитанът наблюдаваше Тилгмън, застанал пред него, до масата.
- Къде е Росита? - попита тексасецът.
Лицето на Арчулета се изопна от напрежение. Той изглеждаше като пружина, която всеки момент можеше да хвръкне.
- Защо питаш за нея, гринго?
Наоколо бе станало тихо. Повечето от посетителите бяха оставили чашите си. Със затаен дъх не отместваха погледи от масата, където седеше капитанът. Арчулета току-що бе нарекъл американеца гринго . В този случай тая дума беше неприлична ругатня.
Тилгмън го знаеше. Пръстите му потръпнаха. По дяволите, можеше да излезе срещу всеки! Дори и срещу мустакатия капитан! В последния миг се овладя. Всяка необмислена постъпка би била равносилна на самоубийство. Даже и да по-валеше Арчулета на земята, малко по-късно и той щеше да бъде мъртъв. Капитанът заемаше особено положение в този град. Ако някой го застреляше, нямаше никакъв шанс да се измъкне жив от Пало Меса. Тези мисли минаха за секунди през главата на Тилгмън. Той приближи с още една крачка до масата и впи поглед в очите на мексиканеца.
- Какво искаш от Росита? - повтори Арчулета въпроса си.
- Направих грешка и се отнесох лошо с нея - отвърна Тилгмън с твърд глас.- Искам да й се извиня и се надявам, че тя ще приеме извинението ми.
Не беше очаквал, че ще нроизнесе тези думи толкова лесно. Но го бе направил.
Диего Арчулета се отпусна. Недоверието и враждебността изведнъж изчезнаха от тъмните му очи. Той пое десницата на Тилгмън.
- Радвам се, мистър - каза капитанът. - Приемам извиненията ви към Росита.
Тексасецът седна. Взе чашата, която Арчулета тикна към него, и отпи голяма глътка, за да се успокои. Струваше му се, че някой го бе бутнал в калта, и на всичкото отгоре той трябваше да му благодари за това. Закле се в себе си да из-прати капитана в ада, щом мексиканецът поеме част от работата с Диабло.
- Ортиц каза, че търсите Монтоя, мистър. - Тилгмън кимна. - Проблемът е уреден още шом Ортиц ми довери, че вие също имате да уреждате сметки с Монтоя.
- Вярно е. - Тексасецът замахна широко с ръка: - Що се отнася до мен, смятайте, че вече съм забравил за Монтоя, капитане. Той е ваш.
Арчулета погледна недоверчиво:
- Думите ви прозвучаха така, сякаш не само вие се интересувате от него, мистър.
- Така е. - Тилгмън кимна. Отпи още една глътка, защото гърлото му беше пресъхнало. - Има и друг човек. Един шериф от Дел Рио, който ще дойде в Пало Меса, за да застреля Монтоя или да го върне в Щатите, където ще бъде обесен. Той със сигурност няма да се откаже от личното си отмъщение, капитане.
- Кой е той?
- Шериф Диабло!
Арчулета, който в действителност отдавна вече не беше на военна служба, се изправи сковано.
- Диабло! - извика той диво. - Познавам този мъж. Преди няколко години беше в Мексико. В Сонора уби четирима души, които бе преследвал през Рио Браво дел Норте в нашата страна.
Тилгмън кимна.
- Във ваше лице виждам приятел, капитане - каза той мазно. - Затова ви предупреждавам за шериф Диабло.
Арчулета засука големия си мустак. Накрая се обърна към останалите посетители и заговори с тях.
Тексасецът не разбираше нито дума. Но по жестовете на мъжете лесно можеше да се отгатне, че всички бяха на страната на капитана. После мексиканецът отново се обърна към него.
- Диабло още не е наказван за някогашното си деяние в тази страна - каза той. - Между убитите имаше двама мои сънародници.
Тилгмън не можеше да повярва на собствените си уши.
- Кой представлява закона в Пало Меса?
- Аз - отговори Арчулета. - Аз съм най-бързият, значи съм законът!
Дяволска усмивка пробягна по лицето на тексасеца:
- Когато напуснете града, за да хванете Монтоя, капитане, тогава аз оставам най-бързия стрелец в Пало Меса.
- Тогава вие ще сте законът, Тилгмън! Направихте грешка, покаяхте се заради нея, предупредихте ме за Диабло, който иска да ми отмъкне Монтоя. Значи сте ми приятел. Ще кажа това на хората. Те ще ви слушат, Тилгмън. Достатъчно!
Тилгмън имаше нужда от още една глътка.
- Какво ще стане с Диабло, капитане? - попита той с дрезгав глас. На гърлото му бе заседнала буца, която просто не можеше да преглътне.
- В Щатите окачат на бесилката хората, които са застреляли някого, нали?
- Да!
- Тогава Диабло също ще увисне на бесилото тук, след като бъде осъден на смърт. Това ще стане, щом се върна.
Тилгмън бе напълно объркан. Някой ангел сигурно му бе подшушнал да седне на маса с този мексиканец, когото в действителност би пратил по дяволите.
Сега Диабло можеше да дойде. В този момент истински копнееше шерифът на Дел Рио да е вече тук - човекът, от когото преди няколко часа все още се беше страхувал.
И ако той беше законът, докато Арчулета не бе в Пало Меса, тогава Диабло не го очакваше нищо друго, освен бесилката.

 

6.
Когато Ласитър отвори очи, навън бе нощ. Главата го болеше. Опипа с пръсти подутината, която минаваше напречно през челото му. Надигна се, за миг се олюля на краката си и трябваше да се подпре с гръб о стената.
След малко откри, че Леймър го бе затворил в мазата, но тя се намираше само наполовина под земята. Вратата бе разположена почти на височината на очите му и беше скована от обикновени дъски, между които зееха толкова големи про-цепи, че през тях Ласитър можеше да гледа в двора на ранчото.
Това, което видя, не го въодушеви особено.
Крис Матсън седеше на земята, само на няколко крачки разстояние от входа на мазата. На коленете си държеше „Уинчестър“. Погледът му бе насочен право във вратата, през чиито отвори Ласитър виждаше по-близките предмети навън в двора. Крие Матсън имаше толкова решителен вид, сякаш Марк Леймър го бе заплашил със смъртно наказание в случай, че пленникът успее да се измъкне от затвора си под земята.
Ласитър изруга тихо. Наистина вратата сама по себе си не би била никаква пречка. Но срещу уинчестъра в ръката на решен на всичко млад мъж нямаше шанс.
Проклета банда! Ласитър се обърна към входа и седна на все още горещата земя. Предпазливо започна да разтрива бучащата си глава.
Диабло действително бе в съюз с дявола! Точно в подходящия момент той се бе натъкнал на Леймър, който толкова много му беше задължен, че правеше всичко за него. Плешивият щеше да загуби за малко дори живота си. Но вероя-тно старият мъж не би могъл да действа по друг начин.
Измина половин час. Ласитър си блъскаше главата над въпроса как да се измъкне от този затвор, без да се стигне до кървава баня. Не намираше никакъв изход, докато вратата се охраняваше от Крис Матсън, който държеше очите си отворени на четири.
Когато отново погледна навън през цепнатините, разбра, че пазачът още не спи и продължава да седи на същото място. Само положението на унчестъра малко се бе променило. Младият мъж не сваляше очи от вратата, сякаш бе хипнотизиран от прогнилото дърво.
Понеже беше изпаднал в безсъзнание, Ласитър бе загубил представа за времето. Предполагаше, че до утрото оставаха още няколко часа. Все някога бдителният пазач щеше да се умори.
Мъжът от Бригада Седем затвори очи. Умората, която пожелаваше на Крис Матсън, сега обхвана самия него. Отново стана и започна неспокойно да обикаля миришещата на мухъл маза. Зениците му свикнаха със слабата светлина. Можеше да се ориентира много добре и установи, че Леймърови съхраняваха в това помещение хранителните си запаси.
Ласитър си взе парче сушена риба. Ако продължаваха да го държат тук, очакваше го и обяд. Лакомо преглътна хапката си. Умората му изчезна. Причи ната не бе в сухата риба, а в шума, който сега долови. Над главата си чу нещо да дращи. Направи крачка назад, застана в сянката на отсрещната стена и вдигна поглед към тавана.
Не беше му се счуло. Над мазето сигурно се намираше всекидневната, където някой правеше нещо на пода. В този момент мъжът от Бригада Седем проумя истината.
Помещения като това не винаги се използваха само за съхранение на продукти. Най-вече са се строели, за да служат за скривалище от индианците, които преди няколко години кръстосвали, убивайки и плячкосвайки, наоколо. И, естествено, трябваше да има нодобно помещение, което да е лесно достъпно от къщата.
Значи отгоре имаше вход. Някой се мъчеше да го отвори и сигурно му беше трудно да вдигне тежкия капак. Сети се за блондинката. Още от самото начало момичето се бе опълчило срещу баща си заради затварянето на Ласитър. Тя смяташе това за неправилно и вероятно сега искаше по свой начин да поправи грешката.
Мъжът от Бригада Седем не смееше да диша. Ако беше така, както си мислеше, тогава имаше още надежда да отклони Диабло от гибелния му път. Вероятно Мери Леймър дори не пред-полагаше, че се готви да направи на шерифа от Дел Рио много по-голяма услуга, отколкото бе сторил баща й.
Изминаха няколко минути. Някъде силно изскърца дърво. Капакът, водещ към мазата, сигурно не бе отварян доста време. Пантите бяха ръждясали. Скрибуцайки, железата се триеха едно о друго. Още няколко секунди - и в затвора на Ласитър падна първият лъч светлина.
Мери Леймър бе надигнала съвсем малко капака и надничаше надолу към Ласитър, който все още не помръдваше.
- Ласитър! - извика момичето. - Чувате ли ме, Ласитър?
Той излезе от сянката на стената и застана в средата на помещението. Така се намираше почти под полуотворения капак и можеше да вижда напрегнатото лице на блондинката.
- Тук съм - каза той и се опита да се премести точно под светлината, идваща от слабата лампа, която Мери държеше в ръка. - Къде е баща ви, Мери?
- Навън, при стадото - отговори тя. - Майк е при него. Тук е само Крие. Той седи пред вратата и има за задача да стреля по вас, ако се опитате да бягате, Ласитър.
Мъжът от Бригада Седем кимна:
- Видях го.
- Мама спи. Не знам какво да правя.
Ласитър би могъл лесно да й каже, но със сигурност това нямаше да бъде правилния подход. Момичето все още изпитваше съмнения, които първо трябваше да бъдат разсеяни.
- Аз казах истината, Мери - прошепна й. - Диабло ще умре или ще стане убиец, ако скоро не тръгна на път.
- Тате каза - след три дни, тогава...
- След три дни ще бъде твърде късно - прекъсна я Ласитър.
В къщата се чу шум. Мъжът от Бригада Седем млъкна и погледна предупредително нагоре, към Мери Леймър.
Шумът се усили. Като че ли някой слизаше по стълба. Беше твърде късно за момичето горе да се скрие. Ласитър протегна ръце към нея.
- Скачай долу - прошепна й. - По дяволите, скачай долу, Мери, преди да бъде твърде късно.
Тя се поколеба няколко секунди. После разбра, че всичко друго вече бе безсмислено. Краката й увиснаха през отвора на капака. След миг Ласитър я хвана, пусна я веднага на пода, загаси лампата и като омагьосан впери поглед в капака.
Капакът отново се спусна бавно надолу, както се бе и отворил, докато плътно прилепна на мястото си.
Мери Леймър се вкопчи в Ласитър. Той усети младото, треперещо тяло. Притисна я към себе си и я погали успокоително по дългата руса коса.
- Спокойно, Мери - прошепна й, когато над тях, във всекидневната, проехтяха стъпки и спряха непосредствено до капака.
- Мери?
Беше Марта Леймър, майка й. Нещо я бе стреснало и събудило и тя бе станала да провери къде е дъщеря й.
- Може ли отгоре да се види, че някой е пипал капака? - понита Ласитър тихо.
Мери кимна.
- Резето е махнато - отвърна момичето. - Но трябва много хубаво да се огледа мястото!
- Мери! - извика мисис Леймър отново. - Мери!
Стъпките се отдалечиха към вратата, която се отвори. След малко чуха мисис Леймър да излиза на верандата.
- Крие, виждал ли си Мери?
- Не е ли в стаята си?
- Не. Проверих там. Събудих се и ми се стори, че чух долу някакъв шум.
- Сигурно е отишла с Марк и Майк при стадото - отвърна Крие Матсън след малко. - Ще се върнат след час. Тогава ще видим.
Мисис Леймър измърмори нещо, което Ласитър не разбра.
- Какво става с пленника в мазето? – попита тя.
- Там е на сигурно място!
- По дяволите, имам лошо предчувствие, Крис. Не знам дали Марк постъпи правилно.
- Вървете да спите, мисис Леймър. Не се притеснявайте. Мъжът ви винаги знае какво точ- но нрави.
„Но този път - не“- помисли си Ласитър Бе пуснал Мери. Момичето дишаше тежко, но тихо.
Едва когато стъпките на майка й заглъхнаха в къщата, блондинката си отдъхна облекчено.
- По дяволите! - каза Мери. - Ако татко ме намери в мазето, през следващите седмици няма да ми е никак весело, Ласитър.
Мъжът от Бригада Седем не искаше да й възразява, но ако нещата вървяха така, както ги бе предвидил, тогава плешивият не би упреквал дъщеря си. Огледа се наоколо, търсейки нещо. Имаше стълба - наистина, доста прогнила, но щеше да свърши работа за това, което си бе наумил Ласитър.
Занесе я под капака и я изправи. Не беше много трудно да надигне отлостения капак. След като пантите се бяха раздвижили, сега не скърцаха толкова. Ако човек не бе наострил уши, едва ли щеше да долови този шум.
- Какво смятате да правите, Ласитър?
Той посочи нагоре.
- Изчезвам - отвърна й.
- А аз?
- Ще останете тук, долу. По-късно ще ви доведа Крие Матсън. Намерил съм много лесно изхода, изненадал съм ви и съм ви затворил в мазето. Точно като Матсън, Мери. Баща ви вероятно няма да си спомня дали капакът е бил отлостен или не. Провери ли го, преди да тръгне?
Момичето поклати глава.
- Мисля, че не - отвърна му колебливо.
- 0’кей - кимна Ласитър. - Измислете някаква ужасяваща история Кажете, че сте ме изненадали и аз съм ви извадил от строя. Понеже на Крие Матсън ще се случи същото, ще ви по-вярват.
Мери се съгласи и го погледна със загрижено лице:
- Само да не съм направила грешка!
- Със сигурност не сте - увери я той. - Това е най-доброто за феъруетър. Можете да ми се доверите.
- 0’кей! Изчезвайте!
Ласитър подскочи, успя да се хване за дъсчения таван над главата си и се изтегли нагоре. След няколко секунди беше вече във всекидневната.
- Къде е оръжието ми?
- На пирона до вратата.
- Благодаря ви, Мери. Десет минути след като доведа Крие Матсън в мазето, можете да вдигнете тревога. Тогава ще бъда достатъчно далеко от тук.
Не изчакй отговора на момичето и затвори капака, без да поставя резето. Оръжието му висеше там, където му бе казала блондинката. Закопча колана, взе уинчестъра в ръка и напусна стаята през един прозорец от задната страна.
Крие Матсън седеше още на същото място и продължаваше да наблюдава като хипнотизиран вратата към мазата. За всичко друго, ставащо около него, сякаш бе загубил сетива.
Въпреки това Ласитър не се приближи съвсем до него. Когато заобиколи къщата, от момчето го деляха не повече от десет ярда. Без съмнение, ако пазачът го откриеше, щеше да предприеме необмислени действия. За миг мъжът от Бригада Седем се поколеба, после се изправи и постави един патрон в уинчестъра. Изщракването от зареждането стресна Крис Матсън. Той скочи и обърна глава в посоката, откъдето бе дошъл зву-кът.
- Ако помръднеш, си мъртъв. Крис - каза тихо Ласитър. - Не се прави на герой! Освен жената в къщата, няма никой. Вече се справих с малката.
Момчето стоеше като вцепено.
- Какво означава това?
- Това означава, че ще отидеш заедно с Мери в ада, приятелю - отвърна му рязко. - Ще бъде жалко за момичето, нали?
- Проклето копеле!
Ласитър преглътна обидата. Как можеше Крис да реагира но друг начин на това, което ставаше тук?
- Пусни уинчестъра и откопчей колана, Крис!
Момчето се поколеба. Ласитър отправи молитва към небето, молейки се Крис Матсън да не направи някоя глупост в последния момент. Не искаше да стреля но него. По никого от Леймърови. Наистина, те без малко щяха да му объркат сметките, но Леймър имаше причина да постъпва така.
Накрая момчето пусна уинчестъра на земята. Ругаейки тихо, откопча колана с револвера и го постави до уинчестъра.
- Обърни се, Крис!
След като досега бе направил всичко, заповядано му от Ласитър, Матсън се подчини и на това нареждане. Няколко крачки - и мъжът от Бригада Седем застана до него.
- Съжалявам, Крис - каза той, насочвайки приклада на уинчестъра към главата му.
Крие се свлече на земята. Ласитър го хвана за краката и го издърпа до входа на мазата. Вратата беше заключена отвън само с примитивно дървено резе. Мери Леймър веднага се приближи и впери поглед в Крис.
- Какво му е?
- Нищо, което да му навреди - отговори Ласитър. - След няколко минути ще се събуди и ще поиска студена превръзка.
Мери кимна. Помогна му да завлече момчето в ъгъла на мазата. После погледна загрижено едрия мъж:
- Наистина ли не направих грешка?
Ласитър посегна към русите й коси и ги погали. Поклати глава. Когато тя пристъпи крачка към него, я целуна по пълните червени устни.
- Всичко е наред, Мери. На връщане може да се обадя. Не се притеснявай, малката!
Той напусна мазето и постави резето. Намери кафявия си жребец, все още оседлан, в обора. Хвана го за юздите и го изведе. Едва когато се убеди, че вече не могат да го видят от къщата, се качи на седлото и пришпори коня.
- Достатъчно си почина - каза той. - А сега се напъни, красавецо! Имаме да наваксваме няколко часа.

 

***
Диабло не познаваше Пало Меса, но пък познаваше Мексико. Всяко градче си приличаше е другото.
Конят и ездачът бяха покрити е гъст слой прах. И двамата изглеждаха уморени. Беше убийствено препускане, но сега Диабло смяташе, че е направил голяма крачка към целта.
Информацията, която получи от Златото във Вернън, сигурно бе вярна. Някъде в тази мизерна дупка трябваше да се крие Монтоя. И Тилгмън, който беше минал през Вернън с една-единствена цел: да се срещне с Монтоя.
В Дел Рио убийците се бяха разделили. Сега Клемент вече бе мъртъв, поне така предполагаше Диабло, а Тилгмън се страхуваше да не го сполети същото. Следователно бе тръгнал към Мексико, защото смяташе, че заедно с Монтоя има по-голям шанс.
Но сметките му ще излязат криви, закле се Диабло, когато слезе от жребеца и го завърза почти до мястото, където преди ден Тилгмън бе завързал коня си. Шерифът изтупа дрехите си от праха и вдигна поглед към входа на хотела. На вратата се появи белокос, стар мъж, който го наблюдаваше недоверчиво.
Диабло спря.
0’кей, нормално бе да не откъсваш очи от чужденец, току-що пристигнал в града. Но в погледа на стареца имаше нещо повече от любопитство. Така човек се взираше само в дългоочакван неприятел.
Диабло отстъпи крачка назад. Дървеният прът, на който бе завързал жребеца си, остана зад гърба му. Конят леко го докосна с меката си муцуна по тила.
Горе, на верандата, фелипе Ортиц се приближи до стъпалата и насочи показалец в гърдите на Диабло:
- Разнасяте надалеко значката на Дел Рио, Диабло.
Думите дойдоха за шериф феъруетър като изстрел в гърба. Познаваха го и го очакваха. Това можеше да има само едно обяснение: Тилгмън и Монтоя бяха говорили с някого и му бяха разказали лъжлива история.
- Винаги съм там, където отиват убийците, човече - отвърна Диабло.
Наложи си да не се обърне. Усещаше опасността, която дебнеше зад гърба му, но инстинктивно разбра, ме ще бъде грешка да се извърне назад. Не откъсваше очи от белокосия мъж, който направи крачка надясно и освободи входа на хотела, дявол знаеше защо. Диабло осъзна удалата му се възможност и я използва. Приведе се ниско към земята. Всеки мускул но тялото му бе напрегнат до скъсване. Знаеше добре, че разстоянието до хотела беше адски опасно, но знаеше също, че това бе единственият му шанс да избяга от дебнещата зад него опасност. Без значение какво го очакваше там, нямаше да бъде по-лошо от куршум в гърба.
Фелипе Ортиц понечи да каже още нещо, когато Диабло се втурна напред, изстрелян като от пружина. Бе направил само две крачки и зад него изтрещя иървият изстрел. Шериф Феъруетър усети силна, изгаряща болка в хълбока. Спъна се, залитна напред, високите токове на ботушите му се закачиха на най-долното стъпало. Падна върху парещото дърво, превъртя се по гръб и като по чудо в ръката му се озова шесткалибровото оръжие.
С ъгълчетата на очите си видя тримата мексиканци, които хукнаха покрай хотела. Револверът се надигна, трепна в ръката му и забълва смърт. Единият от мъжете, който носеше пушки, както тичаше с все сила, се превъртя. Другите спряха на място. Сред обедната жега някой издаде заповед, крещейки силно.
Диабло нищо не разбра. Бързо събра силите си. Дори за секунда не си помисли да се нахвърли срещу стареца, въпреки че той бе имал за задача да го увлече в разговор пред хотела-следователно и белокосият мъж участваше в нападението срещу него.
С огромен скок Диабло се приземи във фоайето на хотела. Зад гърба му отново прозвуча изстрел. Куршумът прелетя над главата му и се заби в отсрещната стена, от която се поръси вар.
Шерифът се извъртя, ритна е крак вратата и я затвори с трясък. После скочи прав и се огледа.
Росита Ортиц стоеше на стълбището. Тъкмо се бе изкачила по стъпалата, когато Диабло я забеляза. Втурна се след младата жена, успя да я хване за блузата и я спря. Платът се разкъса. Когато Росита се обърна към него, целите й гърди бяха почти открити. Очите й пламтяха, устните й трепереха.
- Съжалявам, лейди - изпъшка шерифът от Дел Рио. - Но тук, изглежда, някои хора имат нещо против мен. А аз обичам живота. Разбирате ли ме?
Объркана, мексиканката поклати глава:
- Нищо не разбирам. Пуснете ме, мистър.
Диабло пусна останките от блузата, които все още държеше в ръката си.
- Има ли още някой тук? - попита той.
- Баща ми.
- Белокосият стар човек?
- Да.
- Той стои навън пред вратата,и вероятно се чуди, че е още жив - отвърна Диабло. - Негодниците отвън са възложили на стареца доста неприятна задача. Баща ви трябваше да ме задържи, за да може някакъв си страхливец да изпрати куршум в гърба ми. По дяволите, тези долни душици!
- Нищо му няма, нали, Диабло?
“Небеса!“ - мина през ума на Феъруетър.
Всяко въшливо псе в тази дупка знаеше името му. Име, което не обичаше да чува и което не му подхождаше. Наистина, в Сонора бе извадил четирима от играта, но всеки от тях бе имал по-голям шанс от самия него.
- Нищо му няма - отговори Диабло. - На никого няма да се случи нищо, ако негодниците отвън отново се вразумят, сеньорита. Как се казвате?
- Росита Ортиц - отвърна мексиканката.
Тя сякаш бе преодоляла първия шок. Бавно извъртя глава, търсейки възможност да избяга от този мъж, който щеше да я задържи при себе си заради собствената си сигурност.
- Въобще не се опитвайте - предупреди я Диабло. - По-добре ще е и за вас, и за мен, сеньорита. Къде е стаята ви?
Тялото й се стегна. Гърдите й изпъкнаха изпод останките от блузата. Очите й отново пламнаха. Червенина обля лицето й.
- Ранен съм - каза шерифът от Дел Рио. - Раната кърви и трябва да се превържа. След като имате баща, който се е съюзил с няколко подлеци, тогава да се надявам, че ще можете да се справите с една превръзка. Тръгвайте!
Долу някой се бе приближил до вратата. Диабло се обърна, вдигна револвера и изстреля два куршума, които пробиха дървото. Понесе се вик. После отново се възцари тишина.
- Първият, който се опита да влезе тук, ще бъде изнесен с краката напред - изкрещя Феъруетър и блъсна Росита, която все още се противеше.
Против волята си момичето тръгна напред.
Диабло влезе в уютно подредена стая, в която от пръв поглед си личеше, че живее жена. Пред стъклата на прозорците бяха спуснати пердета. Имаше легло със син балдахин, няколко възглавнички на куп, маса и шкафове.
Шерифът от Дел Рио затвори зад себе си единствената врата на стаята. После премести една ракла пред нея и се приближи до прозореца. От тук можеше да вижда площадката пред хотела. Хората, които го дебнеха, бяха залегнали в прикритие. Той кимна доволен. На първо време се намираше в безопасност. Към сметката му щеше да се прибави това, че бе взел Росита като заложница, но нямаше друга възможност да попречи на негодниците да нахлуят в стаята.
Отвори прозореца. От църквата отсреща из- свистя куршум. На педя от главата на Диабло оловото се удари в стената на хотела и рикошира. Шерифът от Дел Рио веднага се скри.
- По дяволите! - изръмжа той и се обърна към Росита, която бе седнала на леглото. - Какво имат против мен? Никога досега не съм бил в този град.
- Но сте били в Сонора - отговори му тя.
Диабло свали стетсъна, съблече ризата и откри дълбоката кървяща рязка от хълбока си.
- Сонора. Това беше много отдавна, сеньорита.
- Хората не са го забравили. Както и четиримата мъртви мъже там, Диабло. Жителите тук не искат да се случи същото. Освен това годеникът ми, капитан Диего Арчулета, вече преследва човека, от когото се интересувате.
За миг шериф Феъруетър забрави за ужасната болка в хълбока.
- Двама са, сеньорита.
Росита учудено го погледна.
- Пабло Монтоя - каза тя.
Диабло кимна:
- Освен него, и един тексасец на име Бил Тилгмън - допълни той. - Пабло Монтоя и Бил Тилгмън яздеха заедно. Те убиха трима души: майка ми, баща ми и брат ми. Без малко щяха да очистят и четвърти човек.
- Тилгмън? - попита задъхано Росита.
- Вероятно сега носи друго име. Но истинското му е Бил Тилгмън.
Мексиканската бавно се надигна от леглото.
- Все още се нарича така - отговори тя и посочи навън, през прозореца. - След като Арчулета напусна Пало Меса, Тилгмън представя закона тук, Диабло!
Росита мина покрай него. С един скок той се озова до нея, сграбчи я за раменете и я дръпна назад. Тъкмо мексиканката понечи да се възпротиви, когато втори изстрел проехтя от отсрещната църква. Куршумът проби стъклото и несъмнено щеше да я улучи, ако Диабло не я беше дръпнал съобразително назад.
Лицето й изгуби цвета си. Тъмните й очи широко се разтвориха и тя объркано се огледа. Шерифът от Дел Рио се усмихна. В този момент той нямаше нищо общо е дявола.
- Ако Тилгмън е скалъпил това преследване, Росита, няма да се съобразява с живота ти. Мисля, че ни предстои жарък ден, чиято освежителна вечер ние двамата няма да доживеем. Дано Диего Арчулета се върне навреме.

 

***
Ласитър яздеше точно срещу хората, които се спускаха но един стръмен хълм, оставяйки след себе си черен облак гъст прах.
Петнадесет мъже, прецени той от пръв поглед. Мексиканци. Сребърни шнори блестяха на слънцето, поклащаха се сомбрера.
Мъжът от Бригада Седем постави уинчестъра напречно пред себе си и продължи бавно да язди. Конниците идваха срещу него като застрашителна стена от човешки тела. Групата се бе разпростряла нашироко, сякаш искаше да му отреже всеки път за бягство.
Лека усмивка пробягна по лицето на Ласитър. Въпреки че група мексикански ездачи като тази едва ли означаваше нещо добро, той нямаше намерение да бяга.
Срещнаха се в една малка падина. Като се изключи пръхтенето на конете, наоколо цареше мъртва тишина. Предводителят на мексиканците седеше на бяла кобила, която неспокойно тъпчеше на място, докато ездачът отпусна юздите. Тогава тя тръгна напред грациозно, изпъна шия и потърка бялата си муцуна във врата на кафявия жребец на Ласитър.
- Конете като че ли се харесаха. - Думите на мъжа от Бригада Седем сякаш развалиха лоша клетва.
Диего Арчулета засука големите си мустаци, свали сомбрерото и кимна.
- Така изглежда, мистър - каза капитанът, докато внимателно оглеждаше Ласитър. - Срещнахте ли някого?
- Само змии и скорпиони. Никакъв човек на кон или пеша.
Един от мексиканците пришпори жребеца си напред и застана до Арчулета.
- Той идва от другата страна на Рио Браво дел Норте, Диего - каза тромавият мъж, по чието набраздено от белези лице можеше да се съди за бурния му живот. - Както и Монтоя. Изпрати го в ада или ще го прогоним отвъд реката. Тук имаме достатъчно гадове!
- Аз съм капитан Диего Арчулета - каза мустакатият.
- Ласитър.
Тромавият мексиканец се засмя:
- Звучи като име на някой обесник!
- Може би имаш право, човече - отговори мъжът от Бригада Седем тихо. - Но ти също не изглеждаш като човек, който пее в църковния хор.
Диего Арачулета се ухили. Няколко от ездачите, които се държаха настрани, все пак разбраха думите на Ласитър и се засмяха.
- Във всеки случай има нюх за хората, Рамон Десило - каза един от мексиканците. - Никога досега не си пял в църковния хор!
Широкото лице на тромавия мъж потръпна.
- Какво търсиш тук! - попита капитанът.
- Защо го питаш? - полюбопитства Рамон Десило. - Виждал ли си някога гринго, който да казва истината?
Диего Арчулета се изправи на седлото и погледна към Рамон. Тромавият мексиканец се сви под погледа му.
- Преди два дена срещнах един - тросна се капитанът.
- И на него не вярвам! - отговори Десило, чиято пъстра памучна риза бе прилепнала към тялото му.
- Все пак той ни предупреди за Диабло, който иска да пипне Монтоя. Рамон - каза Арчулета.
- А Монтоя е наш, след като предизвика със Санчез кървава баня в Орласо.
Бандата бе но следите на Монтоя, а някой се бе появил в Пало Меса, за да предупреди за шериф Диабло, хвърлил око на същия човек.
Мислите препускаха една през друга в главата на Ласитър. Но той още не бе разбрал всичко. Знаеше само, че е крайно време да се погрижи за нещата, които ставаха в Пало Меса.
- Познаваш ли Монтоя? - попита Рамон Десило с глас, ставащ все по-злобен. Явно го човъркаше отвътре, че Арчулета не се беше съгласил с предложението му и не искаше да погребе американеца тук,сред кактусите в падината.
Ласитър без малко да кимне утвърдително, но в последния момент поклати глава. Ако признаеше, че познава Монтоя, преследван от тази орда, вероятно щеше сам да произнесе смъртната си присъда. По-добре беше да смятат, че не познава никого. Тогава сигурно щеше да има възможност да премине през тази стена от човешки тела.
- Страната отвъд реката е голяма - каза той.
- Не можеш да познаваш всеки обесник, сеньор Рамон.
- Искаш да ме обидиш, а? Чухте ли това? Грингото ме нарича сеньор Рамон. Той иска да ме обиди. По дяволите...
- Млъкни! - Ласитър смени тактиката. Щом не можеше с добро да постигне нещо, трябваше да опита но друг начин. За момента, изглежда, никой от мексиканците, освен Рамон Десило, не беше настроен против него. С гневен замах тро-мавият мъж тикна сомбрерото на тила си. - Никой не иска да те обижда - каза Ласитър твърдо.
- Може би си спал лошо или не ти е харесал обяда. Ти търсиш разправия. Помисли си: зад гърба си имаш дузина хора, които ще дадат на американеца да разбере, ако сам не се справиш. По дяволите, това е свободна страна. Не съм извършил никакво престъпление тук, а и не искам да го сторя. Искам само спокойствие, а най-често получавам това, което желая. Разбирате ли, Рамон Десило?
Думите му не бяха нищо друго освен предизвикателство към съдбата. Без да изпуска и за секунда тромавия мексиканец от очи, Ласитър скочи от седлото и рязко мушна уинчестъра обратно в кожения калъф.
- Имаш ли нещо против, че този човек търси спокойствие тук, Диего? Арчулета вероятно искаше да се включи в разговора, но Рамон Десило махна силно с ръка.
- Гринго ме обиди - изфуча той. - Идва в чужда страна и обижда непознат човек, по дяволите! - С един скок се озова на земята. Облак прах се надигна изпод краката му. Капитан Диего Арчулета посочи на запад, към издигащите се косо нагоре планински върхове.
- Там се крият Монтоя и Санчез, Рамон - каза мустакатият. - Там може да беснееш колкото си искаш. Пусни човека да си върви.
- В това време той ще подпали Пало Меса и ще поругае жените и дъщерите ни, Диего.
- Проклет, твърдоглав глупак! - избухна Диего Арчулета. - В града е Тилгмън, а той знае как да се справя с такива хора.
При споменаването името на Тилгмън сякаш плесница зашлеви Ласитър. Мъжът от Бригада Седем разбра каква дяволска игра бе измислил Тилгмън. След като го бяха направили нещо като шериф, негодникът беше отпратил от града капитана, за да има свобода на действие. Вероятно и населението беше на негова страна. И така, напълно спокойно, той очакваше Диабло.
Ласитър е толкова объркан, че твърде късно забеляза новата атака на Рамон Десило. Обърна се само настрани и юмрукът на тромавия мексиканец се стовари в рамото му. Изгаряща болка премина през тялото на Ласитър. Спъна се и политна напред. Очите му се напълниха с прах и за момент изгуби от поглед Рамон Десило, който използва благоприятния случай.
Мексиканецът бързо посегна към кобура и извади шесткалибровото си оръжие. Ласитър се превъртя настрани. Първият куршум на Рамон се заби в земята и вдигна кълба прах. На ярд вдясно от мъжа от Бригада Седем се издигаше голям кактус, достатъчно широк да предложи сигурно прикритие на всеки човек. Растението бе единственото му спасение. Естествено, никой от мексиканците нямаше да използва оръжие срещу собствения си сънародник, дори и той да водеше не-честна борба с цел да убие един гринго. Независимо по какви причини.
Ласитър се превъртя за втори път надясно. В същия момент Рамон Десило отново дръпна спусъка. Но и този изстрел бе на вятъра. Едва тогава тромавият мексиканец разбра към какво се стремеше противникът му и гневно изруга. Сега се прицели по-внимателно, но за сметка на това му беше необходимо повече време.
Ласитър се бе превъртял зад ствола на кактуса и остана да лежи на земята. Не постъпи така, както беше очаквал Рамон Десило. Мексиканецът смяташе, че противникът му ще се изправи зад прикритието си, за да извади револвера. По тази причина той се прицели в кактуса.
Куршумът проби растението, но не улучи Ласитър, останал да лежи на горещата, покрита с прах земя. През това време мъжът от Бригада Седем също бе успял да измъкне ремингтъна си.
- Спри, Рамон! - изрева той. По челото му избиха капчици пот. Ако мексиканецът не се откажеше от тази безсмислена борба, на Ласитър щеше да му се наложи да стреля. Дявол знаеше какво щяха да предприемат тогава останалите. - Спри, приятелю, иначе адът ще се разтвори под нозете ти!
До Рамон Десило още трима мексиканци бяха извадили оръжията си и насочили цевта към Ласитър.
- Н икой да не стреля! - проехтя гласът на Диего Арчулета. - Това си е работа единствено на Рамон.
Заровете вече бяха хвърлени.
Но мъжът от Бригада Седем не беше доволен от решението, зашото тромавият мексиканец нямаше вид на човек, който щеше да сложи доброволно оръжието, макар да се намираше в неиз-годно положение. Ласитър бе намерил зад огромния ствол на кактуса горе-долу сигурно прикритие, докато Рамон Десило стоеше под пърлещото слънце.
Очите на тромавия мексиканец се бяха свили като тесни цепки. До този момент не се бе изпотил. Но сега но челото му блестеше пот. През тялото му премина трънка. Вместо да вдигне оръжието, той мушна револвера обратно в кобура.
- Еднакви шансове! - поиска Рамон Десило.
Ласитър се надигна и също мушна ремингтъна в кобура. После извърна поглед към Диего Арчулета, който стоеше неподвижно на бялата си кобила.
- Имаш ли нещо против еднакви шансове? - заинтересува се мустакатият, изтълкувал погрешно колебанието на Ласитър.
Мъжът от Бригада Седем поклати глава:
- Преди това искам да кажа нещо друго.
- Говори бързо - изръмжа Рамон Десило. - Чака ни още дълъг път.
Думите прозвучаха небрежно, но гласът му заблуждаваше. С ъгълчетата на очите Ласитър наблюдаваше противника си. Тромавият мексиканец не бе въодушевен от това, което щеше да последва. Бе разбрал, че си има работа е опасен човек.
- Бил Тилгмън - обърна се Ласитър към предводителя на бандата. - Ти каза, че той носи значката в Пало Меса, Арчулета?
Капитанът поклати глава:
- Тилгмън не носи значката, Ласитър. Той е законът в Пало Меса, докато аз отсъствам. Това е малък град. Хората не могат да боравят особено добре е оръжието. Пало Меса има нужда от бърз стрелец, какъвто е Тилгмън.
- Възможно е. - Мъжът от Бригада Седем кимна. - Не го познавам лично, но съм чувал за него в Тексас, капитане. Там казват, че е изключително подъл човек. Между другото, в Аризона го издирват чрез публични обяви. В този щат е яздил е няколко негодници, сред които се е намирал и един мексиканец на име Монтоя.
Ласитър смяташе за по-удачно да опипва почвата предпазливо. Имаше признаци за буря. Ако не успееше е думи да убеди Арчулета, че си е взел змия в къщата, тогава щеше да се откаже от уговарянето.
- Хората говорят много, тексасецо - отговори Диего. - Що се касае до случая в Аризона, Монтоя ще ни осведоми за него. Ще го пипнем днес или рано утре. Знаем скривалището му. Уло-вихме един от хората на Санчез и узнахме, че в планината се спотайват не повече от петима души. Срещу нас те нямат никакъв шанс. Монтоя ще проговори. Тогава ще мога още утре да попитам Тилгмън. - Думите му бяха разумни.
- 0’кей - каза Ласитър и се обърна към Десило: - Защо да се убиваме? Диего се нуждае от всеки човек. Вероятно нямаш късмет.
- Какво означава това, гринго? - попита тромавият мексиканец засегнато.
- Това, което казах - отвърна Ласитър спокойно. - Ще тръгна към Пало Меса и, по дяволите, няма да напусна града, преди отново да се срещнем. За добро или лошо!
- Така е разумно - намеси се Диего Арчулета.
- Тогава в Пало Меса ще има двама гринго, които не познаваме. Единият от тях представлява закона, Диего! - изиъшка Рамон Десило.
- Може би трима - отговори Ласитър. - Имам предвид, ако очаквате Диабло.
- Добре си слушал, Ласитър - каза капитанът.
Мъжът от Бригада Седем нарочно се направи, че не е чул думите. Вместо това се обърна отново към Рамон, който, изглежда, не искаше да се отлага двубоят.
- Добре - каза тромавият мексиканец. - В Пало Меса, гринго. Не се опитвай да бягаш. Ще те намеря.
- Не се притеснявай. - Ласитър се усмихна. - Ако наистина откриете Монтоя, го попитайте какво се е случило наскоро в Дел Рио. Питайте го откъде са парите, които носи със себе си, и кои са били другите мъже с него в Дел Рио.
Арчулета вдигна гъстите си вежди и нервно почеса мустака си.
- Изглежда, знаеш нещо, Ласитър - каза той подозрително. - Вероятно не бива да те пускаме да отиваш в Пало Меса.
- Ще бъде грешка, капитане - отвърна мъжът от Бригада Седем. - Скоро ще го разбереш.
Без да изчака отговор, Ласитър се обърна, качи се на кафявия жребец и го отдалечи от бялата кобила на Диего, с която конят му, изглежда, бе завързал нежни отношения, защото зацвили сърдито.
- Кои са били с Монтоя? - заинтересува се капитанът.
Сега мъжът от Бригада Седем би могъл да открие истината, но не смяташе, че ще бъде особено умно. Нещо се бе случило в Пало Меса, нещо, свързано с шериф Диабло. Следователно трябваше да отиде там. Ако сега кажеше цялата истина, тогава трябваше да има предвид, че Диего Арчулета можеше да промени решението си и да го принуди да последва мексиканците в издирването на Монтоя.
- Не знам - отговори Ласитър. - Хората говорят много. В повечето случаи думите им се оказват слухове. По-добре е човек да вярва само на това, което вижда, Диего. Кога ще се върнеш в Пало Меса?
- След като изтребим Санчез и неговата паплач и когато изтрием от лицето на света Монтоя - отговори мустакатият. - Вероятно утре по обед. А може би никога. Това тепърва ше се разбере.
Ласитър кимна. Избегна да погледне Рамон Десило, който продължаваше да не вярва на предложението му да се срещнат в Пало Меса. Мъжът от Бригада Седем не искаше да предизвиква отново враждебност към себе си. И без друго щеше да има доетатъчно проблеми.
- До скоро! - Вдигна ръка и пришпори кафявия си кон.
Изпита неприятно чувство, когато обърна гръб на хората на Диего, но нищо не се случи. Едва когато стигна възвишението, но което преди малко се бе спуснала групата, той се обърна.
Диего Арчулета беше продължил да язди напред към планината, където се криеха Монтоя и няколко други мъже.
Ласитър се замисли за Диабло. Шерифът от Дел Рио бе преследвал трима души. Първия, Клемент, го убиха команчите. Втория, Монтоя, щеше да го убие един мексиканец, който имаше да урежда с него още по-стари сметки. За шериф Диабло оставаше само Бил Тилгмън, който представляваше закона в града, където щеше да отиде феъруетър, ако отдавна вече не го бе сторил.
Тилгмън нямаше да остави на шерифа от Дел Рио никакъв шанс. А това означаваше, че ако Диабло бе стигнал в Пало Меса, вече беше мъртъв. Следователно часовете, прекарани от Ласитър в мазата на Леймър, можеха да са решили всичко.
По дяволите, помисли си мъжът от Бригада Седем. По дяволите! Диабло си беше направил мечешка услуга, като бе накарал плешивия да го залови.
Ласитър трябваше да язди още няколко часа, за да стигне мизерното градче, където щеше да се реши съдбата на шерифа от Дел Рио. Можеше да бъде в Пало Меса най-рано след настъпването на вечерта.

 

***
Бил Тилгмън правеше равносметка на пораженията след първата атака срещу Диабло. Един от мексиканците, когото бе изпратил в предна позиция, беше мъртъв.
Шерифът от Дел Рио го беше убил, преди нападателят да успее да проникне в хотела. Друг бе тежко ранен, след като хората на Тилгмън се опитаха да последват Диабло в хотела през вход- ната врата.
Сега се бяха събрали пред кръчмата. Развилняла се група от дръзки лица, която, след като бе претърпяла първите загуби в редиците си, стоеше плътно зад човека, на когото Арчулета бе дал правото да представлява закона в този малък град. Те не откъсваха злобни погледи от хотела на Ортиц, превърнал се в крепост, която щеше да се защитава само от един-единствен човек.
- Докато Росита е при него, не бива да предприемаме нищо - предупреди белокосият Фелипе Ортиц, на когото все още му се струваше малко чудно, че е жив.
Той бе стоял най-близо до Диабло, когато бяха проехтели първите изстрели. Бе успял да погледне в трескавите очи на шерифа и беше видял на лицето му решимостта да оживее. Двамата убити от техните редици без съмнение бяха застреляни заради Тилгмън. Тексасецът ги беше изпратил напред, след като неизвестно защо се бе стремял да избегне прекия сблъсък с Диабло. Освен това беше изпратил първия куршум твърде късно и много неточно.
Ортиц наблюдаваше Тилгмън, който се беше подпрял на входа на кръчмата и с искрящи очи гледаше към хотела. „Има нещо гнило в този човек - мислеше си белокосият мъж. - Сякаш тес- касецът се страхува.“
- Трябва да го измъкнем от там, дори ако се наложи да изгорим до основи цялата тая съборетина - изпъшка Тилгмън, на когото още му бе трудно да преглътне първото поражение. Такъв шанс, какъвто беше позволил да се изплъзне между пръстите му, нямаше да му се удаде никога отново.
Фелипе Ортиц пристъпи бързо напред, без да откъсва очи от тексасеца, и поклати глава.
- Докато Росита се намира при него, няма да предприемаме нищо - повтори старецът е твърд глас.
Тилгмън се изсмя дрезгаво.
- Откога решаваш ти в този град, Ортиц? - попита го коварно.
- Тя ми е дъщеря.
- Не трябваше да я оставяш в хотела!
Ортиц изпъна старото си, изморено тяло. За миг в очите му проблясна искра.
- Ти каза, че Диабло ще бъде мъртъв, преди още да успее да прекрачи прага на хотела, Тилгмън. Твоя бе грешката, че не го уби. Сега ще трябва да чакаш нов сгоден случай и да не позволиш дъщеря ми да заплати за грешката ти!
- Върви по дяволите, Ортиц!
- Тя е годеница на Арачулета - каза старецът замислено. Не искаше да стига до кавга с Тилгмън, който от самото начало не му бе вдъхнал доверие. Тексасецът беше непредсказуем. Нещо като че ли подсказваше но Ортиц, че Тилгмън би стрелял дори по него, ако това щеше да му помогне да очисти Диабло.
Несъзнателно американецът тикна черния стетсън на тила си.
- Диабло е убил двама мексиканци в Сонора - каза той. - Застрелял е един жител на селото и тежко е ранил друг. Който не иска този човек да умре, е проклет кучи син!
Докато той говореше, ръката му държеше приклада на оръжието. Тилгмън знаеше, че играе опасна игра, но трябваше да накара хората да застанат зад него и да забравят, че мексиканката е годеница на капитан Арчулета. Само тогава ще-ше да успее да измъкне Диабло от хотела.
Някои изроптаха недоволно, докато Ортиц мълчеше смутено. Тилгмън се обърна към мъжете, които държаха пушки в ръцете си:
- По дяволите, приятели, Диабло ще избяга, ако слушаме стария. Трима мъртви мексиканци, а ще има и още, ако не прогоним шерифа от проклетия хотел. Може би Росита ще умре, но съм сигурен, че Арчулета няма да постави живота й над този на собствените си хора.
Наоколо настъпи тишина. Мъжете сведоха очи. Никой не поглеждаше към стареца, чийто поглед се местеше въпросително от лице на лице. Изведнъж Ортиц се обърна. Преди някой да успее да го задържи, той се отдели от сигурната сянка на кръчмата и излезе на улицата.
- Оставете го да върви - каза тексасецът твърдо. - Решението си е негово, както и дъщеря му. За вас аз съм отговорен.
Мексиканците останаха на местата си. Като омагьосани гледаха гърба на стария Ортиц. който вече бе стигнал до средата на улицата.
Сега от прозореца на хотела шерифът от Дел Рио ясно можеше да го различи и при всички положения държеше белокосия мъж на мушка.
- Шериф Диабло! - Гласът на Ортиц прониза тишината. - Шериф Диабло!
Зад него Тилгмън накара да му дадат уинчестъра и с рязко движение на ръката решително зареди оръжието. После го повдигна и притисна приклада към рамото си. Старателно се прицели в прозореца, зад който знаеше, че се крие Диабло.
Старецът му направи услуга. Може би шерифът от Дел Рио шеше да се покаже. Ако това станеше, този път Тилгмън нямаше да пропусне целта.
- Шериф Диабло! - извика силно Фелипе Ортиц. Горе, на прозореца, се появи сянка. От това разстояние беше трудно да се отгатне кой бе там. Беше просто сянка на човек: Диабло или Росита. - Пуснете Росита, Диабло!
Ортиц понечи да каже още нещо, когато зад гърба му проехтя изстрел. Беше стрелял Тилгмън, без дори да знае в кого се цели.
Чу се трясък от счупено стъкло. Някой изруга. От горния етйж проблесна огън от дулото на оръжие. Старецът отново замръзна на място. По-добра мишена от него нямаше. Но и този път мъжът, взел дъщеря му като заложница, не се беше целил в него. Куршумът прелетя високо над Ортиц в посока към кръчмата и се заби във фасадата.
- Изчезвай, старче - извика Диабло от прозореца. - Изчезвай и кажи на оня глупак, Тилгмън, да измисли нещо по-умно, ако иска да се справи с последния феъруетър.
- Проклет кучи син! - Тилгмън изгуби самообладание и уинчестърът му забълва куршум след куршум към прозореца на хотела, въпреки че бе повече от ясно безсмислието на подобни действия. Диабло се бе скрил още след първия изстрел.
- Ще те пиина! - изкрещя Тилгмън. - Обещавам ти! Ще те пипна! Жив или мъртъв. И ще те обеся на най-близкото дърво!
- Ще трябва да побързаш! - отвърна му Диабло. - Скоро Арчулета ще се върне с Монтоя. И бъди сигурен, че по пътя насам на капитана ще му се отворят очите.
Тилгмън изруга сдържано.
- Махни се от улицата, Ортиц - извика той.
Старецът махна пренебрежително и прокара уморено пръсти през бялата си коса.
- Сега ще вляза в хотела, Диабло - изрече Ортиц достатъчно високо, за да го чуят всички. - Ще вляза в хотела и ще си поговорим.
- Остани там, където си - отвърна шерифът от Дел Рио.
- Аз съм стар човек и не нося оръжие. Нима се страхуваш от един старец?
- Какво искаш?
- Да поговорим - повтори Ортиц. - За Росита. Пусни я и вземи мен като заложник.
- Изчезвай! - извика в отговор Диабло. - Мятай се на коня и се оцитай да догониш Арчулета. Разкажи му какво става тук. Кажи му, че човекът, когото остави да представя закона, е подъл убиец. Също като Монтоя.
- На твое място бих измислил нещо друго - отвърна Тилгмън с вдигнат „Уинчестър“.
Може би Диабло щеше да бъде достатъчно непредпазлив и да се покаже на прозореца. Но той не се показа. Дори сянка не се появи там, горе.
Ортиц се обърна към Тилгмън и погледна облечения в черно мъж.
- Какво каза Диабло? Става ли нещо, Тилгмън? - попита старецът.
- Опитва се да спаси кожата си - отвърна тексасецът. - По дяволите, какво друго може да стори, освен да сее раздор? Няма никакъв шанс да излезе жив от проклетия хотел. Хората ни обградиха сградата отвсякъде. Ако се покаже, ще се озове направо в пъкъла. Сега се опитва да ни скара.
За миг настъпи мълчание. Почти всички очи бяха вперени в Тилгмън.
- Той е прав, Ортиц - каза един от мъжете.
Старият човек отпусна отчаяно рамене и се насочи към сянката на кръчмата.
Тексасецът отново прехвърли трескаво всичко в главата си. Ортиц му пречеше. Докато той беше наблизо, другите никога нямаше да се съгласят да подпалят хотела. Старецът трябваше да изчезне. Самият Диабло щеше да се справи с ре-шаването на този проблем.
- О’кей, Ортиц - каза Тилгмън. - Догони Арчулета. Капитанът ще потвърди, че правим точно това, което и той самият би направил.
Белокосият мъж прониза с поглед тексасеца и поклати глава:
- Като замина, кой ще се погрижи да не се залага на карта животът на дъщеря ми, за да се спипа Диабло?
- Аз! - Хората се огледаха наоколо и видяха високия строен мъж, който излезе от кръчмата. - Аз ще се погрижа, Ортиц!
Ласитър бе чул изстрелите отдалеко. Беше направил голям завой около града и бе приближил откъм север, където но улицата нямаше човек, поставен от Тилгмън на пост покрай хотела. Бе проникнал в празната кръчма от един заден вход и сега излезе отпред, през централния вход.
Поне десет оръжия бяха насочени към мъжа от Бригада Седем, зад когото е трясък се затвори вратата на бара.
Ласитър дълго се бе колебал дали да поеме този риск. Но накрая реши да го направи. Държеше уинчестъра си насочен право към Бил Тилгмън. На тексасеца това не му убягна и той се обърна рязко към мъжа от Бригада Седем.
Светлината беше много слаба. Но въпреки това Тилгмън позна Ласитър, който би трябвало да е мъртъв, след като Клемент беше стрелял два пъти в него. Тексасецът пребледня. Преди да успее да каже нещо, Ласитър се обади:
- Срещнах Арчулета, приятели. Той се е отправил към планината, за да намери Санчез и Монтоя. Капитанът се тревожи, че тук някой може да предприеме нещо необмислено.
Десницата на Тилгмън бавно се придвижи към дръжката на револвера. Тексасецът не откъсваше очи от своя противник. Когато лицето на Ласитър се изкриви в едва забележима усмив-ка, дясната ръка на Тилгмън замръзна във въздуха, сякаш имаше някакво препятствие, което трябваше да преодолее, за да стигне до оръжието.
- Бъди разумен, Тилгмън - каза мъжът от Бригада Седем. - Изглежда, разбираш, че всичко ще свърши зле.
На тексасеца му беше ясно. Наистина, няколко мексиканеца бяха насочили дулата на пушките си към Ласитър, когото той считаше за мъртъв, но мъжът от Бригада Седем беше достатъчно умен да се прицели в Тилгмън. Ако тексасецът заповядаше на хората, си да стрелят, беше загубен.
- Кой си ти? - попита старият Ортиц, който усещаше напрежението между заместника на Арчулета и непознатия.
- Ласитър - отвърна мъжът от Бригада Седем. - Обещах на капитана да дойда в Пало Меса, Ортиц. Ще чакам тук, докато той се върне с Монтоя. Ще чакам и Рамон Десило, който иска да се бие с мен.
Името на Рамон Десило убеди и последния мексиканец, че чужденецът говори истината. Но това далеч не означаваше, че го смятат за един от тях.
Ласитър не си правеше илюзии. Предстоеше му трудна задача, защото трябваше не просто да убие Тилгмън, а да го върне обратно в Щатите и да го изправи пред законен съд. Там, където този човек бе извършил убийствата си, там и щеше да бъде наказан за тях.
- Как ще ни попречиш да нападнем хотела или го подпалим? -попита тексасецът с дрезгав глас.
Ласитър се усмихна:
- Ще стоя отвън и ще пазя, Тилгмън. В случай все пак, че се опитате, се надявам ти да предвождаш хората си.
Лицето на тексасеца се изопна. В този момент Ортиц направи най-доброто. Застана между мъжа от Бригада Седем и Тилгмън, озовавайки се пред дулата на оръжията на сънародниците си, насочени в непознатия. Старецът искаше да даде на Ласитър възможност да се оттегли навредим, защото инстинктивно усещаше, че този мъж можеше да запази живота на Росита.
Това възнамеряваше и Ласитър. Както и да попречи на Тилгмън да се измъкне тихомълком от Пало Меса и да избяга. Тук, на това място, трябваше да се реши всичко. Съдбите на Тилгмън и Диабло. Беше безсмислено повече да се отлага.
Мъжът от Бригада Седем реагира веднага щом разбра какви шансове му дава белокосият Ортиц, заставайки пред дулата на оръжията. С един скок назад Ласитър изчезна през вратата на кръчмата. Имаше няколко секунди да се скрие. Човек като стареца не можеше да възпре хората, които Тилгмън бе събрал около себе си. С дълги скокове между масите мъжът от Бригада Седем се втурна към задната врата, през която току-що бе дошъл. В кръчмата нямаше никакъв шанс за спасение. Тилгмън бе достатъчно умен, за да се сети да обгради постройката.
Ласитър почти беше стигнал до задния вход, когато мексиканците го последваха вътре. Трима от тях бяха действали бързо, бяха блъснали настрани стария Ортиц и бяха нахлули в кръчмата. Сега те започнаха да стрелят бясно във всички посоки.
Ласитър отговори на огъня. Един от преследвачите рухна на пода, надавайки силен вик, който проехтя злокобно в тишината и накара другите двама да залегнат на земята.
Ценни секунди, които мъжът от Бригада Седем използва. Изхвърча през задната врата на кръчмата и ниско приведен, побягна в настъпилата нощ. След малко тъмнината го погълна. Ласитър спря в сянката на един храст. Трябваше да разбере какво възнамерява да прави Тилгмън по-нататък.
Мексиканците обградиха кръчмата. Надвикваха се един през друг, така че на мъжа от Бригада Седем бе трудно да отгатне какво си говорят. От задната врата на бара излязоха първите преследвачи.
Хората на Тилгмън се качиха върху куп дърва, опитвайки се напразно да проникнат с очи в мрака. Отправиха погледи и в посока към Ласитър, но не успяха да го открият. Той стоеше на тъмно, докато мексиканците бяха осветени от лампата в кръчмата.
После се появиха Тилгмън и старият Ортиц. Тексасецът беше измъкнал револвера си и насочил дулото му в гърба на стареца.
- Той ни предаде, по дяволите! - извика убиецът от Дел Рио. - Той помогна на Ласитър да избяга!
Тръпки полазиха мъжа от Бригада Седем. Тилгмън прехвърляше вината върху фелиие Ортиц. Търсеше претекст да се отърве от стареца. Сега го беше намерил.
Ласитър залегна, вдигна уинчестъра и се прицели в Тилгмън. Трябваше да му попречи да убие Ортиц.
- Старецът е в комбина с Диабло и този Ласитър! - Гласът на заместника на Арчулета мина във фалцет. Той хвърли решителен поглед наоколо, но никой не го подкрепи.
- Дъщеря му е в хотела - каза един от мъжете. - Ортиц е объркан, Тилгмън. Трябва да тръгне и да потърси капитана. Може да продължи с дни. Нека тръгне.
Ласитър видя как Тилгмън яростно тикна шесткалибровия револвер обратно в кобура и ритна фелипе Ортиц. Старецът загуби равновесие и политна напред. Без да се оглежда повече, той се отправи извън града. Не след дълго тъмнината го погълна.
Ласитър си отдъхна облекчено. Ортиц се беше измъкнал на косъм от смъртта. Мъжът от Бригада Седем се надигна внимателно.
- А сега какво, Тилгмън? - дочу той въпроса на един от мексиканците.
- Хората, които не охраняват хотела, да се разделят на групи. Градът е малък. Човек, който не го познава, не може да изчезне просто така. Даситър е приятел на Диабло. Ако го пипнем, бихме могли да го използваме, за да примамим шерифа от Дел Рио да излезе от хотела. Ако не успеем, ще щурмуваме постройката. Когато Арчулета се върне, трябва да намери Пало Меса чист. Той иска да види Диабло обесен. Нека да му доставим тази радост!
Надигна се одобрителна глъчка и слабият ветрец я донесе до слуха на Ласитър.
Тилгмън подхващаше дяволски хитро нещата. Първо елиминира него като свидетел, а после - и другия, шериф Диабло. Оставаше само още Монтоя, в случай че изобщо оцелееше, след като хората на Арчулета нападнат скривалището на бандата на Санчез. Дори и Монтоя да останеше жив, кой щеше да повярва на мексиканеца, ако се опълчеше срещу Тилгмън? Ласитър се огледа наоколо, за да камери място, където най-после да се почувства сигурен и откъдето да може да държи под около хотела.
Откъм гърба на кръчмата хората се разделиха на групи и се разпръснаха в града. След като Ласитър бе заплашил да застреля всеки, припарил до хотела, явно никой не предполагаше, че се намира извън града.
Изчака още няколко минути. Тексасецът бе оставил на пост част от хората си около хотела, за да попречат на Диабло да се измъкне. Но сега те не позволяваха и на Ласитър да се приближи. Нямаше и най-малък Шанс. Трябваше да измисли нещо друго. Той напусна храсталака, където се бе притаил, и се върна по пътя, по който току-що беше дошъл.
Краткото разстояние, което трябваше да измине, не му предлагаше никакво прикритие. След малко се появи в сянката на кръчмата. Вътре мъждукаха няколко лампи, но в помещението нямаше жива душа. В такава нощ никой не мислеше за пиене.
Ласитър тихо открехна задната врата. Промъкна се бързо в големия салон и претърси с поглед наоколо. Зад бара намери вързоп дрехи: наметало и сомбреро. Това вероятно бе единствената възможност да се придвижи в града под закрилата на нощта и да намери подходящо скривалище. Загърна се с наметалото и сложи сомбрерото, а стетсънът си натъпка в едно чекмедже на бара. После отпи глътка, за да успокои опънатите си до скъсване нерви. Накрая напусна кръчмата през предния вход.
Взе от улицата кал и пепел и ги размаза по мокрото си от пот лице. Ако никой не се приближеше твърде много до него, можеше да бъде сбъркан с хората, които го търсеха. Обърна се наляво.
Само един прозорец на хотела светеше. Беше стаята, където се намираха Росита Ортиц и шериф Диабло, хванати като в клетка. Ласитър установи това, след като обиколи сградата. Тилгмън беше събрал почти двадесет души, които образуваха плътен обръч около хотела. Наистина нямаше как да се премине през него.
Шериф Диабло щеше да избухне в безсилен гняв, но Ласитър смяташе, че тази обсада можеше да бъде само от полза на пленника вътре. Така поне шерифът от Дел Рио нямаше да излезе, за да убие Тилгмън. А Тилгмън не беше в състояние за момента да проникне в хотела.
Питаше се само колко дълго още щеше да се сдържа тексасецът. Погледът на мъжа от Бригада Седем попадна на църквата срещу хотела. Няколко сенки се раздвижиха до входния портал и изчезнаха в тъмнината.
Ласитър погледна недоверчиво кулата. Не видя нищо, но бе сигурен, че Тилгмън е поставил и там свой човек, който можеше да бъде много опасен за Диабло. От това място имаше добра видимост към стаята на Росита Ортиц. Мъжът от Бригада Седем не се поколеба и секунда. Пресече площада, изричайки няколко мексикански ругатни, и безпрепятствено стигна до портала на църквата. Спря за миг. Беше сигурен, че от тъмнината го наблюдават няколко чифта очи. Но дегизировката му бе толкова добра, че никой нямаше да познае човека, когото търсеха.
Ласитър влезе в църквата. Вътре цареше мрак. Очите му бързо свикнаха с тъмнината. Премина необезпокояван но пътеката, обградена с колони, заобиколи олтара и стигна в сакристията. Оттук към кулата водеше вита стълба. Насред пътя Ласитър се спря, наостри уши и долови стъпките на мексиканеца горе. По камъка тракаха токовете на ботушите му. Чу се покашляне. Мъжът от Бригада Седем продължи предпазливо. Оставаха му още няколко стъпала, когато някой влезе в сакристията:
- Хей, Хосе! - Дъхът на Ласитър секна. Това беше гласът на Бил Тилгмън. - Хей, Хосе! Да не си заспал, по дяволите?
- Не, сеньор - обади се мексиканецът горе. - Отсреща всичко е спокойно. Диабло и Росита са все още в същата стая.
Тексасецът изруга ядно.
- Там, долу, се мотае още един гринго - извика той. Беше твърде мързелив, за да изкачи стълбите. - Висок, строен тип. Ще го познаеш от пръв поглед. Прати му един куршум или предупреди другите. Трябва да го пипнем, а после ще се справим и с Диабло.
- Да, сеньор - отвърна мексиканецът. - Кога ще ме сменят?
- Няма да те сменят, Хосе. Нека първо хванем Ласитър и Диабло. Стреляй от време на време към хотела, да не си помисли шерифът от Дел Рио, че сме го забравили.
Тилгмън се разхълцука от смях. После стъпките му се отдалечиха и се чу хлопване на врата. Горе Хосе отново зае поста си. Прозвуча изстрел.
- Това е Хосе - извика тексасецът навън. - Той ще държи нащрек Диабло.
Отново прозвуча зловещ смях, след което настъпи тишина. Въпреки това Ласитър изчака оше няколко секунди, преди да изкачи крадешком последните стъпала. Съзря мексиканеца в камбанарията, облегнат на белия парапет и с поглед към хотела. Тъкмо мъжът от Бригада Седем се канеше да нападне, когато от хотела отвърнаха на огъня. Диабло стреляше добре. Профучаха два куршума. Хосе се скри в последния момент. Единият от куршумите се удари в камбаната.
- Всичко ли е наред, Хосе? - понита Тилгмън отдолу.
Мексиканецът се надигна:
- O’кей! Внимавай!
Хосе бутна сомбрерото си на тила, въздъхна дълбоко и застана с гръб към камбаната. Едва ли имаше по-добра позиция от тази за намеренията на Ласитър. С дълъг скок мъжът от Бригада Седем се озова до него и замахна с уинчестъра.
Мексиканецът чу шум и се обърна. Очите му се разшириха от страх, когато дулото на уинчестъра уцели главата му. Преди да се строполи на земята, Ласитър го подхвана и го положи под камбаната. Върза го с колана си и запуши с кърпа устата му. Всичко това направи за не повече от двадесет секунди, след което веднага отиде до парапета. От тук виждаше хората, обкръжили хотела, както и хората, които притичваха по улиците на малкия град и напразно се оглеждаха за него. Нека го търсят. Ласитър се засмя злорадо. Тилгмън бе пресметнал чудесно всичко, а може би имаше и известна доза късмет. Но този късмет щеше да му изневери.
Сега мъжът от Бригада Седем беше в града, на края на едно дълго, мъчително пътуване. Точно тук щеше да изпълни възложената му задача. Нямаше да има нов шериф убиец и поне Тилгмън щеше да бъде върнат в Щатите, за да получи там справедливата си присъда. Ласитър се закле, че ще сложи край на мечтите на тексасеца да се отърве от ръцете на правосъдието.
Росита Ортиц лежеше на леглото с отворени очи и гледаше шериф Диабло, който стоеше отстрани на прозореца и наблюдаваше със загрижено лице улицата долу.
- Господи! - каза младата жена. - Как можа Диего Арчулета да направи човек като Тилгмън пазител на закона в този град?
Диабло сви широките си рамене.
- Допуснал е да го измамят – предположи той. - Дявол знае какви му ги е наприказвал Тилгмън за мен. Във всеки случай, и Арчулета иска главата ми.
Росита се изправи:
- Сега вече не, Диабло.
- Наричайте ме Брайън или Феъруетър, Росита. Никога не съм харесвал името Диабло. О’кей?
Тя се усмихна и свали краката си от леглото. Разкъсаната й блуза се разтвори като завеса и откри гърдите й.
- Страхувам се, Брайън Феъруетър - каза му, забелязвайки погледа, който Диабло бе впил в прелестното й тяло. Но не направи и най-малкото усилие да загърне блузата си. - Знаеш, че никога няма да излезем живи от тоя хотел.
Ледът между тях се беше разтопил. Изкуствено създадената вражда отдавна се бе превърнала в симпатия. Двама души без надежда, на последната спирка на живота си. Те не можеха да се мразят - те мислеха за края и се опитваха взаимно да си вдъхнат кураж.
- Може би Арчулета ще се върне навреме.
Росита стана и разтърси дългите си черни коси.
- Няма да го направи - отвърна му. - Пътят към планината е дълъг и труден. А и Санчез, и хората му ще окажат съпротива. Капитанът може и никога да не се върне, Брайън.
Думите й прозвучаха доста примирено. В този момент Диабло не знаеше какво да й каже. Шансовете наистина бяха лоши. Бе видял плътния обръч от хора около хотела, през който нямаше преминаване. Сигурно щеше да изключи от играта няколко мексиканци, но после щяха да го убият. Всеки опит за бягство бе напълно безсмислен. А ако Тилгмън изпълнеше заплахата си и подпалеше хотела, тогава...
Отсреща, от църквата, прозвуча изстрел. Диабло отскочи назад. Куршумът нросвистя покрай него и се заби в отсрещната стена на стаята.
- Проклети кучи синове! - извика шерифът от Дел Рио и се придвижи, придържайки се към стената, до прозореца. Така се озова в смърто- носната зона. Показа ръката си с оръжието навън и даде първия изстрел. После рискува и погледна към църковната кула отсреща, преди да изпрати втория куршум. Чу леко металическо прозвъняване и веднага разбра какво бе улучил.
- Изгаси лампата, Росита - каза на момичето, без да се оглежда. - Искам да видя мексиканеца, който ни държи на прицел от църквата.
Осветлението в стаята угасна. Чу тихите стъпки на чернокосата Росита и след миг усети, че тя застана непосредствено до него. Протегна ръка назад, докосна голото й рамо и я задържа на разстояние от себе си.
- Стой на сигурно място! Ще погледна навън. Може би ще успея да видя нещо.
Мексиканката се подчини. Диабло знаеше какво прави. Не за първи път попадаше в такава безнадеждна ситуация, но винаги се бе справял с обстоятелствата. И затова тя не биваше да го възпира.
Шерифът клекна, за да може да надникне над перваза на прозореца. Петлето на револвера му изщрака. Бавно, той взе на прицел силуета. Бе доста съмнително дали щеше да го улучи, но поне трябваше да опита.
Пръстът му се готвеше да натисне спусъка, но за миг остана неподвижен. Отсреща се открои още една сянка. Само след миг човекът на камбанарията рухна. Диабло видя как другият го подхвана и го положи бавно на земята. После изчезна за известно време, след което зад перилата се на-дигна непознат висок и строен силует.
В този момент Диабло можеше да го убие, но не стреля. Поизправи се още малко, за да вижда по-добре църквата. По дяволите, мъжът отсреща не се прикриваше, въпреки заплахата за живота му. Това бе знак за шерифа от Дел Рио, че човекът на камбанарията не очаква опасност от страната на хотела.
Диабло рискува. Изправи се в цял ръст. Беше застанал така, че представляваше идеална мишена за хората от кулата. Нервите му бяха обтегнати до скъсване. Не се случи нищо. Отсреща цареше спокойствие. Високият силует изчезна . зад камбаната.
Диабло също напусна опасната си позиция. Клекна до Росита Ортиц и се обърна към нея. Тя протегна ръце, обви ги около шията му и го притегли към себе си. Шерифът от Дел Рио се смути. В първия миг понечи рязко да я отблъсне, но все пак я задържа, нлътно притисната в него. Почувства стегнатите й голи гърди до тялото си. Беше свалил ризата си заради ужасната жега и заради раната.
- Росита...
Момичето отметна буйно глава.
- Ще умрем, Диабло - изрече тя с разтреперан глас. - Не искам да умирам, без да съм се любила. Не искам...
Той докосна с ръка устата й. Топла вълна премина през тялото му.
- Няма да умрем, Росита. По дяволите, няма да умрем! Някой се е появил в града и е извадил от играта поста в камбанарията.
Погледна го недоверчиво.
- Истина е - каза той. - Някой го е убил.
Мексиканката се изправи смутена. Диабло забеляза сълзите, които се отрониха от очите й и потекоха по нежните й бузи.
- Господи! - промълви тя. - Боже мой, ако е вярно, как ще погледна в очите Диего?
Обзета от отчаяние, Росита се хвърли на леглото. Диабло приседна до нея и започна да гали косите й и голите й рамене, докато момичето се успокои и се обърна към него. И този път не придърпа блузата върху прелестните си слегнати гърди.
- Нищо не се е случило - каза Диабло с дрезгав глас. - Диего няма да узнае нищо, а ти не трябва да изпитваш угризения. - Леко я повдигна и положи главата й на рамото си. - Отсега нататък сме като брат и сестра. Между нас няма да има тайни и никой от нас няма да позволи да се каже лоша дума за другия! Разбра ли ме?
Тя се отдръпна от него, погледна го в очите и прилепи устни до неговите.
- Разбрах, Диабло - отвърна тихо. - Разбрах всичко. Има жена, която обичаш, нали? - Той замълча. - Никакви тайни - напомни му.
- Нели Мастерсън. Не зная дали още я обичам. Бях влюбен в нея преди време и наскоро узнах, че сме имали син, който е починал. Бях я изоставил...
- Ще я намериш отново - каза меко Росита. - Щом искаш...
- Хей, Диабло!
Викът от улицата я прекъсна. За момент бе забравила за опасността, която ги грозеше. Гласът на Тилгмън я върна към действителността.
Шерифът от Дел Рио стана от леглото и се приближи до прозореца. Петлето на револвера му отново бе дръпнато назад. Той не желаеше нищо друго, освен да открие Тилгмън и да го убие. В душата му гореше дива омраза. Не вярваше, че има нещо, което да може да я погаси.
Всичко до този момент бе изтрито с един замах от съзнанието му. Сега съществуваше само Тилгмън и мисълта за отмъщението, която го съсипваше.
- Хей, Диабло!
- Какво има, Тилгмън?
- Изглежда, че в града е пристигнал някакъв кучи син, който иска да те измъкне от пъкъла - извика тексасецът. - Ласитър! Той се е върнал от оня свят, Диабло, но няма да може да ти помогне. Скоро ще го пипнем и тогава проклетият хотел ще лумне в пламъци, ако не предпочиташ да те обесим!
Росита се бе изправила и пристъпи до Диабло.
- Диего ще те посече на парчета, Тилгмън! - извика тя. - И останалите! Какво си мислите, че ще направи капитанът с вас, ако ми се случи нещо, а? Ще ви изхвърли от града като кучета. От този момент нататък по света няма да има място, където да спите спокойно. Диего ще ви преследва навсякъде, за да си отмъсти!
- Тя говори така, сякаш се е съюзила с шерифа убиец! - извика тексасецът на хората си. - Колко държи на Диего, щом като дори не се опита да избяга?
Диабло отново пое дълбоко дъх.
„Ласитър! - помисли си той. - По дяволите, Ласитър!“ Леймърови трябваше да са го задържали. Шерифът от Дел Рио не можеше да се възползва от помощта му, след като знаеше, ме е изпратен от Вашингтон, за да му направи някакво предложение. Досега Ласитър не бе успял заради случката в Дел Рио. Оттогава този мъж беше по следите му и се опитваше да му попречи да премахне от лицето на земята убийците на семейст-вото си. Той не бе на негова страна, макар и да си мислеше, че е така. Човек, на когото се бяха случили толкова злини, колкото на него, феъруетър можеше да се отърси от кошмара само ако знае, че убийците са в ада. Трябваше да ги премахне със собствените си ръце!
Диабло дрезгаво се засмя.
- Ласитър е дошъл, за да те предпази от отмъщението ми, Тилгмън! - извика той от прозореца. - Знае, че ще те убия, и се мъчи да ми попречи. Но няма да успее, Тилгмън! Ти или аз, и то тук, в Пало Меса! Друга възможност няма. Върви по дяволите! Заедно с хората, които си събрал около себе си, защото си им хвърлил прах в очите!
Диабло размаха шесткалибровия револвер от прозореца. Не можа да види никого на улицата, но все пак откри огън. Веднага отвърнаха на изстрелите му. Град от куршуми се разпръсна в стаята и надупчи отсрещната стена. За шерифа от Дел Рио парчетата олово не бяха опасни, защото достатъчно бързо бе залегнал на пода.
Но Росита не беше мак толкова бърза. Диабло чу пронизителен писък и я видя да рухва на земята. Пропълзя на четири крака до момичето.
- Росита! - прошепна н. - Боже мой, не съм искал това да се случва!
Стенанията й му звучаха като съкрушително обвинение. Наведе се над нея и видя ужасните червени петна точно над нежните хълмове на гърдите й.
- Росита!
Момичето отвори очи и се огледа объркано наоколо. Понечи да се надигне, но Диабло нежно я натисна назад.
- Какво стана? - понита тя. - Улучена ли съм?
- Не е опасно - излъга я. Гневът стягаше гърлото му. - Не е опасно!
Диабло внимателно я повдигна и отнесе в леглото. Тогава чу в себе си вътрешен глас, който каза: „Ще те убия, Тилгмън! Ще те убия!“

 

***
Изстрелите накараха Ласитър да се приближи до парапета на камбанарията. От тук можеше да погледне в стаята на Росита. От това, което видя там, му секна дъхът.
Диабло вдигна внимателно момичето от пода и го занесе на леглото. Несъмнено, Росита Ортиц беше улучена.
Мъжът от Бригада Седем погледна към улицата, където бяха хората, стреляли току-що нагоре, в прозореца. Тилгмън трябваше да ги е насъскал така, че пред тях имаше само една цел: да видят Диабло обесен.
- След час ще те измъкнем, Диабло - извика тексасецът от улицата.
Ласитър беше вдигнал уинчестъра и вперил присвити очи над цевта. После отпусна оръжието и поклати глава. Нещата нямаше да се разрешат, ако убиеше човека, донесъл със себе си смъртта в Пало Меса.
Зад гърба му мексиканецът, когото беше повалил на земята, се размърда. Ласитър клекна до него и извади кърпата от устата му.
- Имате ли лекар в града? - попита го. Хосе кимна. - Кажи ми как да стигна до него!
Мексиканецът се помъчи да се изправи, но мъжът от Бригада Седем го натисна обратно на пода.
- Росита Ортиц е ранена - каза той с тих глас. - Някои от братята ти, изглежда, са си загубили разсъдъка. Знаеш ли какво ще се случи, когато капитан Диего Арчулета се върне и Росита е умряла, Хосе? Ще ви държи отговорни за това.
Мексиканецът потръпна:
- По улицата, надолу. Третата къща от лявата страна.
Ласитър кимна.
- Не те познавам, Хосе - каза му, - но ще ти дам един съвет. Ще останеш тук, в кулата, и няма да мърдаш от мястото си. Ще кажа на Арчулета, че си ми помогнал. Тогава нещата няма да бъдат толкова лоши за теб.
- Тилгмън! - обади се мексиканецът. - Арчулета му вярва и заповяда да се арестува Диабло, щом се появи.
- Възможно е - отговори Ласитър. - Но сигурно капитанът не е нареждал да се застреля Росита.
Хосе се сепна. Мъжът от Бригада Седем погледна в тъмните му очи, в които се четеше страх. Страх не от него и уинчестъра му, а от Диего Арчулета.
С бързи движения Ласитър отвърза ръцете на мексиканеца, остави го да се изправи и го изчака, докато разтърка китките си. После му върна оръжието.
Учуден, Хосе посегна към револвера. Беше оше по-учуден, когато мъжът от Бригада Седем за момент му обърна гръб и обходи с поглед улицата.
Там, долу, бе настъпило раздвижване. Хора тичаха в различни посоки. Тилгмън бе наредил да се срине целия град, ако друго не помогнеше, за да се намери Ласитър.
- Хей, ти, горе - извика после заместникът на шерифа към кулата на църквата, - не видя ли оня плъх, Ласитър?
- Досега не - отвърна Хосе, без мъжът от Бригада Седем да го бе молил за това. Мексиканецът беше разбрал и използваше шанса, даден му от Ласитър. - Вероятно гринго отдавна е напуснал града, Тилгмън!
Тексасецът изруга.
- Дръж очите си отворени!
- Да, сеньор!
Мъжът от Бригада Седем си пое дълбоко дъх. Бе спечелил първия рунд. Обърна се към Хосе:
- Ще се опитам да заведа лекаря в хотела, Хосе. Можеш ли да ми помогнеш?
- Ами ако Тилгмън забележи, че вече няма никой в кулата?
- Това е без значение - отговори Ласитър. - Животът на Росита е по-важен.
Мексиканецът не умува дълго: кимна в знак на съгласие и последва мъжа от Бригада Седем по витото стълбище надолу.
Напуснаха църквата през един страничен вход, който отключиха отвътре. Няколко човека обикаляха улицата, изчезваха в къщите и отново се появяваха, за да се насочат към някоя друга врата.
Хосе и Ласитър се придвижваха илътно покрай фасадите на белите къщи. Срещаха ги хора. Хосе говореше с тях, докато мъжът от Бригада Седем се държеше настрани. През цялото време пръстът му бе на спусъка на уинчестъра.
После стигнаха до къщата на лекаря, откъдето излязоха двама жители на Пало Меса. Ласитър не успя достатъчно бързо да се прикрие. Единият от мексиканците го позна, защото бе застанал на осветено от лампата в къщата място. Цевта на уинчестъра на Ласитър се надигна и се заби в стомаха на мексиканеца до него. Хосе също бе измъкнал бързо револвера си и го насочи към другия мъж.
- Обратно в къщата! - заповяда Ласитър със спокоен глас.
Без съпротива, двамата отстъпиха назад. Хосе затвори вратата. На стълбището се появи една жена.
- Какво означава това? - понита тя рязко.
Хосе понечи да каже нещо, но Ласитър го превари.
- Росита Ортиц лежи ранена в хотела - обясни кратко. - Имаме нужда от лекар, сеньора.
Доктор Рафаел Пинто излезе от съседното помещение с пушка в ръка. Цевта бе насочена към входа на къщата. Както изглежда, той не знаеше по кого точно да стреля.
- Росита Ортиц е ранена - повтори Ласитър.
- Тя се нуждае от помощ, докторе.
Пинто отпусна пушката.
- Хотелът е обграден - каза той. - Тилгмън и другите откачени няма да пуснат никого вътре. Кой сте вие? Човекът, когото Тилгмън търси?
- Аз съм Ласитър - отвърна мъжът от Бригада Седем. - Дойдох, за да върна Тилгмън обратно в Щатите, докторе. Там на съвестта му лежат трима убити - семейството на шериф Диабло. Искам да попреча на Диабло да си отмъсти и да зас-треля Тилгмън.
- Той не заслужава нищо друго - каза жената на стълбите. - Приготви си нещата, Рафаел! Ти извади на бял свят Росита, така че се погрижи момичето да остане сред нас. Тръгвай!
Ниският доктор сви глава между тесните си рамене. После се обърна и изчезна.
- Какво се е случило с тия обесници, мистър? - попита жената на доктора и посочи двамата мексиканци, които Ласитър и Хосе току-що бяха хванали.
- Могат да ни попречат - каза Хосе.
Сеньора Пинто се усмихна ядно.
- Не вярвам - отвърна жената решително. - Ще стоят пред дулото на пушката на Рафаел и ще си изпеят всички грехове, извършили през живота си.
Пинто се върна. В едната си ръка държеше лекарската чанта, а в другата - двуцевката. Жена му я взе и я насочи срещу двамата мексиканци. Хосе ги обезоръжи. Уинчестъра запрати в градината пред къщата, а колтовете мушна в колана си.
- Мислите ли, че ще можете да избегнете кървавата сеч, Ласитър? - понита сеньора Пинто.
Мъжът от Бригада Седем сви рамене.
- Не знам - отговори той. - Ще се опитам. Ако получа помощ, вероятно ще успея.
След тези думи напусна къщата заедно с доктор Рафаел Пинто и Хосе, който сега се бореше за правилната кауза. Тримата се придвижваха в сянките по улицата и се добраха до хотела откъм задната страна. Вратата действително бе заключена отвътре, но до нея имаше прозорец, през който Рафаел Пинто можеше да влезе в сградата.
Хосе изсвири кратко с уста, когато приближиха първия пост. От задния вход веднага се отдели един силует.
- Какво става, Хосе?
- Тилгмън те очаква при кръчмата - отговори той. - Кои са другите от тази страна?
Мъжът назова имената.
- Вземи ги със себе си - нареди Хосе. - Тилгмън иска хотелът да се щурмува отпред. Тук, отзад, вече няма нужда от никого.
- Тилгмън е полудял!
- И аз така мисля.
- Но капитанът ни каза да следваме заповедите на Тилгмън, все едно че той ги е дал. Какво да нравим?
- Нищо - отговори Хосе. - Изчезвай с другите към кръчмата. Побързай! Тилгмън не обича да чака.
Ласитър не смееше дори да диша. Сега, след като мексиканците наистина се ометоха, през тялото му премина трънка. Дотук планът му бе успял. Но той не си правеше илюзии. Не им оставаха повече от две-три минути. Щом като мъжете стигнеха до кръчмата, Тилгмън щеше да разбере, че зад хотела се е извършила измама. И тогава ставаше опасно. Затова трябваше да се оттегли с Хосе, след като вкараше доктор Пинто в хотела.
Ласитър се затича към прозореца, счупи стъклото с лакът и го отвори. Заедно с Хосе вдигна стария човек на перваза. От там докторът скочи вътре. Мъжът от Бригада Седем пусна след него чантата му.
Успяха. Хосе се ухили доволен. Ласитър отвърна на усмивката му и даде знак да изчезват.
- Към кръчмата! - прошепна той. - Там сигурно няма да ме търсят.
Заобиколиха сградата. Едва бяха стигнали до главната улица на Пало Меса, и Тилгмън вече беше открил предателството. Хората, пазещи задната част на хотела, се бяха появили неочаквано при тексасеца, който ръководеше акцията от кръчмата.
Заповедите на Тилгмън се понесоха в нощта. Той сплаши хората, които според него бяха спали. Гласът му звучеше нронизително. Изглежда, че го бе обхванала паника. Работата не беше чак толкова лесна, както си я бе представял първона- чално.
Ласитър се беше намесил и объркал плана му.
- Докторът е, Диабло - извика мъжът от Бригада Седем. - Нека да остане в хотела!
След тези думи той последва дребния мексиканец, който се бе отдалечил зад къщите, наредени като перли на конец по дължината на улицата.
Хората, които Тилгмън отпрати от кръчмата, се затичаха по улицата и минаха покрай тях.
- Ласитър! - Диабло се обади от прозореца на хотела. - Изчезвай от града, Ласитър! Предупредих те: Тилгмън е мой. Ако ми се изпречиш на пътя, ще те застрелям.
Хосе спря. Бе разбрал всичко и сега погледна учудено мъжа от Бригада Седем.
- Нима не знае, че искаме да му помогнем, Ласитър? - попита мексиканецът.
- Напротив!
- Защо тогава иска да те убие? - Хосе вече не разбираше този свят. Човекът до него рискуваше живота си, а оня горе искаше да му се отплати с куршум. - Защо иска да те убие, Ласитър?
- Диабло иска Тилгмън, Хосе. Иска да го убие, защото тексасецът застреля семейството му. Но това е убийство - дори когато човек носи значка. Аз харесвам Диабло. Искам да му стана приятел, но не желая да имам приятел убиец. Раз-бираш ли?
- Не - отговори Хосе.
Ласитър се усмихна:
- Не е толкова важно. Наистина не е важно. Да вървим!

 

***
Очите на Диабло горяха от дългото взиране през прозореца, което бе напълно безсмислено. Хората, които му бяха хвърлили око, се намираха отсреща, до кръчмата. Можеше да ги чуе, но не и да ги види.
Росита изстена на леглото.
Диабло се извърна от прозореца, отиде до нея и пое ръката, която мексиканката протегна към него.
- Ласитър изпрати лекар, Брайън - каза тя със слаб глас. - Това сигурно не е било лесно. Той рискува живота си, за да те спаси!
- Той рискува живота си, за да спаси Тилгмън от отмъщението ми - отвърна Диабло.
- Все същото е, Брайън - продължи Росита тихо.
Шерифът от Дел Рио се изправи смутен и погледна въпросително бледото лице на момичето.
- Същото е, Брайън - повтори тя. - Ще спаси Тилгмън от отмъщението ти и по този начин ще ти попречи да станеш убиец, който с право ще носи името Диабло. Той ти е приятел, Брайън.
Вън, в коридора, прозвучаха стъпки, бързо приближаващи се към вратата. Някой почука:
- Аз съм - доктор Пинто!
Диабло се изправи рязко:
- Сам ли сте?
- Засега, да - отговори докторът. - Естествено, не знам дали някой не ме следи. Отворете най-сетне!
Шерифът от Дел Рио отвори, пусна Рафаел Пинто да влезе и хвърли бърз поглед в коридора. Долу, във фоайето, беше тихо. Също и в бара, намиращ се вдясно от фоайето - съвсем обикновен, в който предимно гостите на хотела пийваха по едно питие. Мексиканците предпочитаха кръчмата отсреща.
Диабло затвори вратата зад Рафаел Пинто и отново избута раклата до нея. После се обърна към леглото. Очите му се замъглиха, когато видя докторът да обработва раната на момичето.
„Тилгмън!“ - помисли си той и нещо се сви в него.
Росита бе жертва на Тилгмън. Първо - родителите и брат му в Дел Рио, а сега, в Мексико - и едно момиче, към което изпитваше силна симпатия.
Омразата свиваше гърлото му. Той забрави какво току-що му бе казала Росита. Отхвърляше всякаква мисъл, която не беше свързана с отмъщението. Бе сигурен, че ако не убие Тилгмън, че ако този човек не умре от неговата ръка, тогава през целия си живот нямаше да намери спокойствие.
Доктор Пинто се изправи:
- Тук не мога да направя нищо за нея. Куршумът трябва да се извади, Диабло. Изгубена е доста кръв.. След два часа ще бъде мъртва, ако не я измъкнем от хотела!
Без да изчака отговора му, доктор Пинто се приближи до прозореца.
- Не стреляйте! - извика той. - Аз съм доктор Пинто! Росита е тежко ранена. Един от куршумите ви я е улучил. Тя ще умре, ако не успея да я измъкна от тук. По дяволите, вразумете се, приятели! Арчулета никога не е казвал, че трябва да убиете шерифа от Дел Рио, докато той е извън града. Освен това никога не е казвал, че трябва да убиете и Росита. Тилгмън ви води към пропастта. Този човек е убиец!
Ласитър чу думите на доктора, когато заедно с Хосе стигнаха до задната страна на кръчмата.
- Пратете му един куршум! - извика Тилгмън.
Не последва нищо.
Когато мъжът от Бригада Седем зави покрай ъгъла на бялата сграда, малката фигура на лекаря все още стоеше изправена на прозореца.
- Боже мой! - изкрещя Пинто. - Какво още трябва да стане, преди да се опомните? Това не е игра! Това е кървава сеч. Вече има няколко жертви. Заповядва ви един гринго убиец, а вие се правите, че сте паднали от небето, по дяволите!
- Пратете му един куршум! - извика Тилгмън. Гласът му звучеше пронизително.
И този път не последва никаква реакция сред хората, които до този момент в някакво опиянение раболепно изпълняваха всичко, заповядано от тексасеца.
- Ако не се вразумите, Росита ще изгуби много кръв - продължи докторът. - Никой тогава няма да може да я спаси. Какво ще кажете на Арчулета, приятели?
Тилгмън хтоеше до входа на кръчмата. Ласитър можеше да го види и знаеше, че няколко от мексиканците също отдавна го бяха открили: него и Хосе, който бе застанал до Ласитър и държеше уинчестъра си насочен в Тилгмън.
Мъжът от Бригада Седем направи още една крачка напред. Отблъсна двама мексиканци, които му препречиха пътя. Без да продумат, те му се подчиниха. Никой не предупреди Тилгмън, чието лице се бе изкривило в отвратителна гримаса.
- Пратете гринго по дяволите, преди той да ви изпрати в ада! - настоя доктор Пинто - дребният човечец, който притежаваше повече кураж, отколкото можеше да се очаква. - Изпратете го по дяволите!
С един скок Тилгмън се отдалечи от входа на кръчмата. Ръката му посегна към колта, защото уинчестърът му беше облегнат на вратата.
- Аз ще те пратя по дяволите, докторе! - изрева тексасецът. - Теб, Росита и после - Диабло!
Хосе изсвири пронизително, което означаваше сънародниците му да махнат пръсти от спусъка. Тогава Ласитър скочи напред и замахна с уинчестъра. Прикладът улучи Тилгмън в главата, когато той с гневно, отчаяно ръмжене вадеше оръ-жието си. Още преди ударът да се стовари върху него и да го повали на земята, тексасецът знаеше, че беше загубил играта. Бе раздразнил твърде много хората и твърде дълго се беше колебал.
Загуби благодарение на Фелипе Ортиц, който бе призовавал към благоразумие, и благодарение на Ласитър, чието появяване беше объркало всичко.
Тилгмън нададе вик. Ударът на мъжа от Бригада Седем повали убиеца на земята, с лице в калта. Стенейки, удареният се обърна по гръб. Бе изпуснал шесткалибровия си револвер. На два ярда от него оръжието лежеше на улицата. Когато Тилгмън се помъчи да протегне ръка натам, върху него падна огромна сянка.
С разкрачени крака, Ласитър стоеше над убиеца. Цевта на уинчестъра сочеше главата на Тилгмън.
- Само се опитай, Тилгмън! - извика Ласитър с дрезгав глас. На лицето му бе изписано нещо, което накара тексасеца да потръпне.
- По дяволите! - изрева той на мексиканците, които стояха наоколо, без да помръднат. - По дяволите, убийте грингото!
- Никой няма да го направи, Тилгмън - каза Хосе и посочи с показалец към входа на града. - Чуваш ли конете, Тилгмън?
Лицето на тексасеца се изкриви. В този миг и Ласитър чу тропота на копита - отначало съвсем слаб, но с всяка измината секунда се усилваше.
Арчулета се връщаше в града, който за един ден бе оставил в ръцете на дявола.
Тилгмън лежеше неподвижно в праха, когато вратата на бара отсреща се отвори с трясък. Диабло бе напуснал стаята на Росита, след като доктор Пинто беше започнал да говори. Омразата го бе накарала да вземе стъпалата на един дъх. Той беше избрал изхода на бара, намиращ се до хотела. Там никой не го очакваше.
- Пази Тилгмън, Хосе - каза Ласитър, без да се оглежда за мексиканеца.
Мъжът от Бригада Седем бързо пристъпи крачка напред и с тялото си прикри убиеца от Дел Рио, към когото Хосе бе насочил оръжието си.
Там, където улицата завиваше, се появиха Арчулета и хората му. Капитанът обузда високата си бяла кобила. До него яздеше фелипе Ортиц.
Никой не се помръдна. Всички бяха вперили очи в Ласитър и шериф Диабло. Откакто Диабло беше излязъл от бара, мъжът от Бригада Седем знаеше, че след няколко секунди един от тях двамата щеше да се пресели във вечността.
- Махни се от пътя ми, Ласитър - извика шерифът от Дел Рио. - Аз нося значката на закона.
- Но аз не я нося - каза Ласитър. В следващия миг се случи онова, от което се бе страхувал през цялото време.
Страшно бързо, така че едва се забеляза, Диабло измъкна шесткалибровото оръжие от кобура. Ласитър стисна зъби. Всеки негов мускул беше напрегнат, съзнанието му крещеше, че трябва да извади ремингтъна. Но не го направи. Без да се помръдне, продължаваше да стои пред Тилгмън. Само поклати глава.
- Не, Диабло - каза с твърд глас. - Не!
Шерифът от Дел Рио пристъпи напред. Очите му горяха.
- Тогава се отмести настрани, Ласитър!
Мъжът от Бригада Седем не откъсваше поглед от пламтящите очи.
- Ти носиш значката, Брайън Феъруетър. Да застреляш човек - това е убийство!
- Ласитър...
Нямаше връщане назад. Диабло бе решен на всичко. Желанието за мъст се беше отпечатало твърде дълбоко в сърцето му. Той не можеше да погаси пъкления огън, бушуващ в него.
- Искаш да се превърнеш в палач ли, Диабло?
Гласът бе толкова слаб, че едва се чуваше.
Зад шерифа от Дел Рио, на вратата на бара се бе появил доктор Пинто. В ръцете си носеше Росита Ортиц, която беше повдигнала глава и бе задала този въпрос. Диабло се извърна към нея. Погледна бледото й лице, върху което очите изглеждаха неестествено големи, и усети как тялото му от само себе си се отпусна.
Сега момичето се усмихна. Росита приличаше на ангел с дългите си черни коси. Никога преди това Диабло не беше виждал лице, сияещо от толкова много щастие.
- Знаех си, Брайън - каза тя тихо. - Знаех си. Ти не си дявол. Ти си шерифът от Дел Рио и Ласитър е твой приятел.
Арчулета бе слязъл от седлото и с големи скокове тичаше към бара. Спря до доктор Пинто.
- Хората ти, Диего - каза Пинто. - Ти им заповяда да се подчиняват на лош човек. Никой не е виновен. Довери се на подъл убиец и Росита заплати за това.
Арчулета се обърна с наведена глава.
- Без Ласитър и човека, наречен Диабло, тя щеше да е мъртва, Диего - продължи доктор Пинто. - Двама мъже срещу цялата тази паплач, предвождана лично от дявола. Сега се погрижи този дявол да изчезне от страната ни. Ще падне ужасна сянка над града, ако Тилгмън бъде обесен тук.
Без да изчака отговора на капитана, Пинто закрачи по улицата към къщата си, носейки Росита на ръце.
- Няма ли да помогнете на стария човек? - изкрещя Диего на хората си. Веднага двама мъже скочиха от седлата и взеха младата жена от доктор Пинто.
- Монтоя е мъртъв, Диабло - обърна се после капитанът към шерифа от Дел Рио. - Благодаря ви, че сте помогнали на Росита Ортиц. Там, отзад, е Тилгмън. Пинто има право. Той не бива да умре в Пало Меса. Вземайте го и изчезвайте заедно с Ласитър.
Мъжът от Бригада Седем се приближи до Брайън Феъруетър.
- Пътят е дълъг, Брайън - каза той. - Ще яздим до Вернън и ще предадем Тилгмън на шериф Мат Флутър. В Саморас Нели Мастерсън чака във фермата на индианката от племето команчи. Клемент го убиха червенокожите.
Брайън Феъруетър кимна уморено. Раменете му се отпуснаха. На никой, който го видеше, нямаше да му хрумне, че го наричат Диабло. феъруетър изглеждаше по-скоро така, сякаш отдавна бе оставил всички амбиции зад гърба си и сега копнее за спокойно местенце, където да си почине. Той погледна Ласитър:
- Назначавам ви за заместник-шериф, Ласитър. Заведете Тилгмън във Вернън и го предайте на флутър. Аз ще остана тук, докато Росита оздравее. Дължа й го. Дори и Диего Арчулета да не го разбере.
Феъруетър свали значката от гърдите си и я закачи на ризата на мъжа от Бригада Седем.
- Тръгвай, приятелю - каза му. - Тръгвай и не забравяй Диабло. Не забравяй и предложението, което трябва да ми направиш. Ако някога минеш през Саморас, ще ме намериш.
Феъруетър се обърна и закрачи надолу по улицата, към къщата на доктора. Диего Арчулета не се опита да му попречи.
- Дръжте се с него като с приятел, капитане - каза Ласитър - Пинто не преувеличава. Ако не беше той, Росита нямаше да е вече жива.
Диего кимна.
Рамон Десило скочи от коня и тромаво се приближи до Ласитър и капитана. Десницата му бе превързана през врата. Ухили се до уши и каза:
- Нямаше късмет, Ласитър. Ако не бе тая проклета рана на ръката, с която стрелям, нямаше да напуснеш жив Пало Меса.
- Знам - отговори мъжът от Бригада Седем със същата усмивка и сложи длан на рамото на Десило. - Беше горещ ден при кактусите.
Десило кимна и пристъпи още по-близо до Ласитър.
- Има нещо, което не знаеш - прошепна тромавият мексиканец. - Запази го за себе си. Аз съм левак.
Мъжът от Бригада Седем проследи с поглед Десило, докато той с тежка стъпка се връщаше при другите ездачи. После уморено се отправи към кръчмата, където го очакваше Тилгмън, вързан здраво върху седлото на един кон.