Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Клер Лоримър
Шантал

 
Пролог
 
Март 1821
Тя почина на осми март 1821 година. Четиримесечното бебе плачеше жално в скута й, а тялото и застиваше постепенно в леденостудения нощен въздух. До нея, покрит с едно наметало, лежеше мъж. Плачът на детето го събуди. Когато Гидиън Морис, когото малцина познаваха като сър Перигрин Уайт, се отърси от съня, почувства жестоките признаци на студа и глада, на пулсиращата болка от недоизлекуваната рана в крака.
— Мария! — извика той тихо. — Детето е гладно, трябва да се накърми.
Той протегна ръка към лежащата до него жена. Нейната неподвижност го разсъни веднага. Детето плачеше все по-силно и той внезапно бе завладян от ужасната мисъл, че майката може да е мъртва. Не се решаваше да я докосне втори път от страх опасенията му да не се потвърдят.
— Мария! — извика той отново, този път по настойчиво.
Беше дълбоко поразен и потресен, когато установи, че тя наистина е мъртва, макар нещастието да не беше дошло съвсем неочаквано.
Съзнаваше, че никога не е обичал тази млада неаполитанка, както един мъж би обичал жената на своите мечти, но все пак бе изпитвал към нея дълбока привързаност. Да, тя беше обикновена необразована жена от народа, но нейната всеотдайна любов през отминалите дванадесет месеца го изпълваше с благодарност и уважение. Тя беше не само предана и храбра съпруга, но и пламенна любовница, и грижлива майка.
Плачът на детето утихна. Пери се отърси от мислите си и започна да действа. С усилие освободи детето от изстиналите ръце на майката. Дребното личице беше посиняло на петна от студа. Той разтвори бързо дебелото си наметало, разкопча жакета под него, махна пистолета от колана и притисна мъничкото телце плътно до себе си, за да му даде от собствената си топлина. Малките устенца инстинктивно затърсиха гърдата на майката, подтиквани от глада. Разтърсен, Пери осъзна, че смъртта на майката с голяма вероятност ще доведе и до смъртта на детето. То не беше още отбито, а шансовете да намери кърмачка тук, в планината, изглеждаха съвсем малки, дори и да имаше пари да й плати.
Преди повече от седмица бяха напуснали донякъде сигурния лагер сред хълмовете над Потенца, където заедно с други членове на движението на карбонарите се бяха крили. Пери ги бе завел в този подслон след въстанието срещу правителството на Неапол преди година. Потушаването му предизвика това бягство към хълмовете. Пери бе така тежко ранен, че със сигурност би загинал без грижите на бедните селяни. Притиснати от мизерията и подтиквани от унижението на изтърпените неправди, мъжете чакаха, войнствено настроени, изпълнени с нетърпение, първите признаци за оздравяване на своя предводител, за да започнат отново борбата. Повечето от тях обаче бяха загубили оръжието си. А пари за ново нямаше. От своя лазарет — един сламеник на пода на овчарска колиба, Пери изпрати човек в Пиза при приятеля си, поета Пърси Шели, с молба за финансова помощ. Даде на Пиетро последната си скъпоценност, златния часовник, като доказателство за Шели, че именно той е изпратил човека. Малкият отряд на карбонарите чака месеци наред, като живееше с оскъдната храна, която хората от Потенца му изпращаха, въпреки че те самите бяха на границата на глада. Мария се грижеше за Пери. Беше красива тъмнокоса жена, вдовица, въпреки че нямаше и тридесет години. Мъжът й, един селянин, бе убит във въстание. Сърдечната връзка между болногледачка и пациент укрепваше, колкото повече Мария проявяваше своята пламенна душа. Един ден тя плахо разкри на симпатичния английски аристократ чувствата си към него и отношенията на двамата се превърнаха в любов. При това тя не си правеше илюзии за истинската природа на тази връзка.
— Знам, че никога няма да се оженим. Един английски благородник не би постъпил правилно, ако вземе за съпруга някаква си неаполитанска селянка — беше казала тя простичко и необвързващо. — Обичам те и знам, че имаш нужда от жена. Вземи ме, дори и да не можеш да ме обикнеш.
Пери не се съпротивлява много. Беше дошъл в Италия, за да забрави единствената жена, която бе обичал в живота си — Морийн. Сега тя бе женена за виконт Жерар дьо Вал. Не минаваше нощ, без да мисли за нея, да копнее и да се пита дали тя най-сетне е щастлива, венчана за обичания от нея мъж. Надяваше се, че в нежните прегръдки на Мария ще се връща по-рядко към спомена за изживяната някога пламенна любов с Морийн.
Когато Мария сподели, че очаква дете, той прие това без радост. Животът в укритието високо горе, сред хълмовете, бе пълен с лишения и той не усещаше у себе си желание да има дете, при това незаконно, за което трябваше да поеме отговорност. Но заради Мария, заради нейната безкористна любов той скри тези си мисли. Тя се радваше, видимо горда, че носи неговото дете под сърцето си. Когато в ранните зори на един мразовит ноемврийски ден бебето се роди, Пери подкрепи вярата й, че също е щастлив да държи в ръце малкото момиченце.
— Тя би могла да носи моето име, Мария, или Лусия, понеже е родена с настъпването на деня — шепнеше щастливата майка.
Но Пери не можеше да сподели радостта й, нито нейната гордост. Беше му все едно какво име ще получи детето.
Един след друг мъжете се връщаха към своите стопанства, които бяха напуснали, за да се присъединят към карбонарите. Беше им ясно, че пратеникът Пиетро сигурно въобще не е стигнал до Шели и че не бива да се надяват на никаква помощ.
Други карбонари разпространиха новината, че въстанието върви към потушаване. По-нататъшното откъсване от селскостопанските работи и семействата изглеждаше вече неоправдано. В края на януари лагерът опустя. Пери също би поел по своя път, ако раната на крака не го спираше.
По едно време мислеше да прати Мария за помощ при британския консул в Неапол сър Хенри Лашингтън. Все пак Пери бе гражданин на Великобритания. Страхуваше се обаче за сигурността й. Биха могли да я разпознаят като сподвижница на карбонарите. Покойният й мъж беше добре познат на властите. Предпочете да не я излага на опасността да бъде арестувана.
— Ще останем още известно време — беше й казал. — Ти също трябва да събереш сили. През март времето ще бъде по-добро. Тогава ще заминем на север. Там имам приятели. Те ще се грижат за теб и бебето.
Беше подценил сериозността на раната си, която не зарастваше въпреки грижите на Мария. Частиците натрошена кост се движеха и непрекъснато предизвикваха възпаления. Треската и болките рядко го оставяха на спокойствие. Детето се развиваше чудесно, но Мария ставаше все по-бледа и по пътя на север започна видимо да отслабва. Хранеха се, доколкото можеха, със зайчетата, които Пери успяваше да хване с капани. Това умение бе научил още в ранно детство, когато за пръв път му се наложи да се справя със собствени сили. Понякога селяни им даваха малко мляко, но често го отпращаха, понеже те нямаха пари да платят дори най-необходимото. Мекото пролетно време настъпваше бавно и ужасните студени нощи в жалките заслони, които пазеха само от вятъра, правеха страданието им още по-тежко, разрушаваха здравето им.
Пери разбираше, че Мария крие своята слабост и причините за нея. За да не му бъде в тежест, тя вървеше до него, без да продума, без да се оплаква, докато самият той спреше от изтощение и болки, неспособен да продължи по-нататък. Детето трябваше да бъде кърмено на около четири часа и силите напускаха Мария все повече и повече…
Пери се чувстваше виновен за всичко, докато затваряше очите на мъртвата и покриваше лицето й с палтото. Ако не беше детето, може би щеше да е още жива, мислеше си той. Почувства как, за миг, у него се надигна злоба, когато в уютната топлина под жакета детето с пълно гърло даде воля на своето разочарование. Едва ли можеше да има съмнение, че малката също ще умре: та той въобще не беше в състояние да я храни. Така сигурно би било най-добре, мислеше си мрачно. Едно извънбрачно момиче без майка и с баща, на когото му е безразлично дали то ще оживее или не, и без друго не би могло да очаква много от бъдещето. Ето защо той считаше смъртта като най-добър изход за това бебе.
Изтощен и отчаян, Пери посегна към влажното вързопче и го измъкна изпод жакета си. Шокът от студения въздух задуши плача на детето. Мъничкото зачервено лице побледня, стана гладко и се превърна в умалено копие на майчиното лице. Кожата с цвят на маслина, мека като цветен листец, нежно се обтегна над фините скули. Клепачите с дълги тъмни мигли, мокри от сълзи, изведнъж се отвориха. Красиви очи с форма на бадем се взираха нагоре към мъжа и като че ли отправяха безмълвна молба към него. Изпод грубата тъкан на шала, с който Мария го беше увила, се появи малко свито юмруче. Ситните пръстенца с нежни розови нокти се отвориха и Пери осъзна тяхната завършеност и красота.
До края на живота си сър Перигрин Уайт нямаше да забрави магията на онзи момент, когато почувства с пълна сила бащинска обич към своята дъщеря. Сълзите, които не бе пролял за нейната майка, сега изпълниха очите му. Той разбираше колко крехко и безпомощно е това същество. Покори го неговата воля за живот и зависимостта на този живот от него. В онзи миг разбра, че никога повече няма да помисли за смъртта като изход за това дете, че ще намери начин да го спаси. Взе решение да го обича така силно и сърдечно, че то никога да не почувства загубата на майка си.
Когато бебето започна отново да плаче, му стана ясно, че трябва да направи нещо, и то веднага. Знаеше, че Ласпеция не може да е много далеч. Бяха оставили околностите на Ливорно още преди два дни зад себе си. Трябваше възможно най-бързо да намери някое стопанство, където се надяваше да получи малко мляко за детето.
Недостигът на храна и гноящата рана на крака го бяха изтощили до крайност. Въпреки че сърце не му даваше да остави Мария така непогребана, беше ясно, че ще трябва да направи по-скоро онова, което му позволяват силите, за доброто на детето. Куцайки, с много труд, Пери се отправи на път през хълмистата местност. Само стоящото високо в небето слънце му помагаше, стопляйки малко вцепенените му крайници. Когато по едно време долови врещенето на кози, разбра, че така необходимата помощ вече не е далеч. Бебето беше притихнало, нещо, което засили опасенията му. Детето сигурно беше по-гладно от него самия. Едно здраво дете определено би протестирало срещу това — бурно и осезателно. Със сетни сили той забърза и не след дълго с въздишка на облекчение съзря стадо кози, които кротко пасяха по склона на хълма. Едно около дванадесетгодишно момче пазеше животните.
— Бонджорно — извика Пери, махайки с ръка отдалече. Сетне повтори приятелския поздрав още веднъж.
Момчето обаче не отвърна на поздрава, а скочи на крака и със заплашителен жест размаха тоягата, която държеше в ръце.
Пери знаеше, че намиращите се извън населените места селски имоти често биваха нападани от скитнически банди, от разбойници, от прокудени от обществото бездомници, които търсеха храна. Без съмнение пастирчето го взе за един от тях заради дрипавия му и подивял вид. Той внимателно се приближи към момчето, но с това само го изплаши още повече. То заряза стадото и хукна като младо зайче към селската къща.
Съкрушен, Пери го последва на около половин миля нагоре по хълма до един селски имот. Дървената порта на дома обаче беше вече затворена и сигурно дори здраво залостена. Пери дълго тропа по нея, вика и моли за съчувствие и помощ. Обитателите на къщата или не разбираха неговия изискан италиански, който сигурно бе твърде различен от техния диалект, или бяха прекалено наплашени, за да поемат риска да отворят на един мъж, въоръжен с пистолет.
Пери се почувства обезкуражен, съзнавайки своята безпомощност. С детето в ръце той не можеше да си проправи път с пистолета и да влезе вътре. Най-близкият селски двор сигурно бе отдалечен на мили разстояние. Дори и да имаше достатъчно сили, за да стигне дотам, детето трябваше да бъде нахранено скоро, иначе смъртта му щеше да е неизбежна.
Когато се взря в тъмните му очи, които изглеждаха огромни на дребното измъчено личице, Пери разбра, че не бива да се предава. Все някак биха могли да накарат стопаните да излязат. Трябва да има някакъв изход, мислеше той отчаяно.
Като че ли в отговор в ушите му отекна далечно врещене на коза. Върху изтощеното му лице се появи дяволита усмивка. И друг път му се беше налагало да краде, за да преживее. Трябваше само да отведе една от оставените без пазач млечни кози и тогава със сигурност щеше да има достатъчно мляко за детето, дори ако пътуването към Пиза продължеше още дълго.
Усещаше, че зад полуспуснатите пердета на прозорците го дебнат недружелюбни очи, затова пое в обратна посока и след дълго заобикаляне видя отново животните от другата страна на хълма. Грижливо положи детето на земята, избра една коза и се приближи внимателно. Уви колана си около врата й и я поведе.
За негова изненада животното не се съпротивляваше, нито блееше предупредително. Очевидно не усещаше опасност в начина, по който Пери я теглеше след себе си. От детството си той помнеше как трябва да застане при доенето; задачата да даде на детето мляко от готварската тенджера на Мария се оказа далеч по-труден проблем. Нуждата го накара да бъде изобретателен. Той напои кърпата си с топло мляко и мушна крайчето й в устенцата на бебето. То веднага започна да суче. Всеки път, докато потапяше кърпата в млякото, то настояваше за още с все по-силен плач. Въпреки тежкото положение — това бе последният шанс за неговата дъщеричка — Пери се засмя. Той беше изумен от тази издръжливост, слисан от гнева и злобата в малкото телце.
Едва когато малката заспа сита, той отпи голяма глътка козе мляко и усети, че тази храна се понася далеч по-добре от стомаха, отколкото кравето мляко. Така двамата щяха скоро да се възстановят.
Известно време Пери наблюдаваше внимателно дъщеря си. Имаше опасения, че е прехранил малката, че тя няма да понесе този вид мляко. Но ето че личицето отново придоби цвят и детето заспа доволно и щастливо. Не помръдна дори когато той отново го вдигна на ръце. Влачейки козата след себе си, Пери пое отново на път.
По този начин той и неговата дъщеричка стигнаха до сигурния във всяко отношение Рим, където Пери потърси помощ и съдействие в британското консулство. Там дадоха на бащата и детето нови дрехи, достатъчно пари и карета, която трябваше да ги отведе заедно с една кърмачка до Пиза. Козата бе оставена в посолството. Пери настоя пред служителите да не бъде продадена, а да прекара остатъка от дните си в градините на посолството, за което там, макар и тайничко, му се надсмиваха.
— Все пак тя спаси живота на дъщеря ми — обясняваше той молбата си пред своите домакини.
В началото на април малката компания достигна Пиза и бе посрещната от изуменото и очаровано семейство Шели.
— Появи се слух, че не си вече между живите, скъпи приятелю — каза Пърси, докато учудено разглеждаше дойката и кърмачето в ръцете на Пери.
— Това е моята дъщеря, а тази жена е нейната кърмачка — отвърна усмихнат Пери. — Надявам се, че Мери ще се погрижи за тях. Майката на малката почина…
— Как можеш да се съмняваш в това! — извика Мери и погледна с любопитство към кърмачето. — Какво красиво дете! На колко месеца е, Пери? Как се казва? Какво се е случило с майка й?
— Позволи на нашия приятел да си почине, преди да го отрупаш с въпроси — предложи съпругът й, на когото не бе убягнало, че Пери едва се държи на краката си.
Той въведе приятеля си в салона, където Пери се отпусна изтощен на един удобен стол, държейки все още детето в скута си. Болката в крака отново бе станала почти непоносима. Тресеше го — ту смразяващ студ, ту изгаряща жар. Без да обръща внимание на състоянието си, той се усмихна на Мери.
— Днес дъщеря ми навършва двадесет и две седмици. Име все още няма. Майка й предлагаше да я наречем Мария или Лусия, защото се роди с настъпването на зората. По време на нашето изпълнено с приключения пътуване, за което след малко ще ви разкажа, мислих по този въпрос. — Той се обърна към своя приятел и каза, преливащ от гордост: — Това съвсем не е обикновено дете, Пърси. Дори и на тази крехка възраст показа удивителна жажда за живот. Малката преодоля лишения, при които други сигурно не биха оцелели. Сега зная, че ако не е премръзнала и гладна, тя е весела и щастлива като чучулига в небето. — Той се обърна към Мери и продължи: — Тя заслужава нещо по особено от Мария или Лусия. Името трябва да изразява нейната жизнерадостност, нейния несравним характер. Дори и да оставим настрана това, че съм й баща, което означава, че съм пристрастен в оценките си, пак бих се заклел, че не е като никое друго дете.
— Тогава, ще й измислим едно наистина особено име — каза Мери. — Но засега Лусия ще й приляга също добре. А ти, Пери, сега се нуждаеш от спокойствие и грижи. Остави детето на мен. Аз ще се погрижа за твоята дъщеричка!
С известно неудоволствие Пери се освободи от малкия си товар.
— Цяло чудо е, че тя оцеля, приятели мои. Аз ненапразно си мисля, че провидението й е отредило особена съдба. Не са много крехките същества, които след толкова жалко и мъчително начало на своя живот могат да се усмихват на бъдещето с такава увереност.
Нито Пери, нито неговите приятели предполагаха колко пророчески ще се окажат неговите думи, колко много ще се нуждае малката един ден от тази увереност, за да преодолее очакващите я опасности, които застрашаваха тялото и духа й.
Изпълнен с радостни очаквания, Пери позволи на жената да вземе от ръцете му малкото момиче, което един ден щеше да кръсти Шантал.
 

Първа глава
 
Август 1837
Начело на дългата десет метра дъбова маса седеше млад русокос мъж. Със загадъчна усмивка той наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред взора му. Тъмните му очи бяха присвити замислено, веждите — леко намръщени като че ли от гняв или досада.
На другия край на масата един млад парижанин небрежно се пресегна пред дамата, до която седеше, и извика с висок креслив глас, нарушавайки всякакъв етикет:
— Антоан, приятелю, не е ли време да ни представиш състезателите, които утре ще излязат един срещу друг?
Бурни аплодисменти от четиридесет чифта ръце отекнаха във високата зала. С буйни, припрени движения чашите с вино бяха пометени от масата. Чуха се викове на протест, когато тъмночервената течност потече от полираната повърхност по дрехите на гуляйджиите. Виковете се смесиха с призиви към домакина, които го подканваха да удовлетвори отправената молба.
Антоан дьо Вал остана смълчан. Неговото красиво лице бе напълно безизразно, докато шумът и неразборията ставаха все по-неуправляеми. Само едва забележимата гримаса по фино оформените устни издаваше следа от раздразнение, очите му бягаха от лице на лице и оглеждаха онези, които, прекалили с желанието да погълнат повече вино, се бяха зачервили силно. Много от жените също бяха пияни. Всички бяха млади и щедро надарени с женственост и чар. Бяха платени компаньонки за неговите приятели — млади мъже, които можеха да си позволят лукса да пръскат пари за нежни бели рамене, за привлекателно закръглени гърди и съблазнителни устни.
Домакинът, изглежда, не забелязваше, че банкетната зала на замъка Буланкур едва ли е най-подходящото място за тази безнравствена компания, както не обръщаше внимание и на разпръснатите по масата остатъци от храна. В залата нямаше никаква прислуга. Едва след като гостите се оттеглеха в игралната зала, на слугите щеше да бъде разрешено отново да влязат, за да разчистят остатъците от обяда. Антоан дьо Вал държеше все пак на доброто си име или поне си даваше вид, че го прави. Веднага след като менюто биваше поднесено, се забраняваше на който и да е прислужник да става свидетел на обичайните за такива банкети оргии.
— Не ни измъчвай повече, старче — извика друг от присъстващите. — Позволи ни да предвкусим утрешното забавление. — Мъжът грубо се освободи от прегръдките на седящата до него жена. — Нали не си забравил поговорката, която толкова често цитираш, Антоан? «Насити се на всичко красиво, за да откриеш вкуса на изключителното».
Думите на мъжа се посрещнаха с гръмогласен смях. Жените протестираха с крясъци. Шумът беше оглушителен.
Пушекът от димящите свещи се виеше бавно нагоре към тавана и пареше в очите на двете момчета от кухнята, които се бяха скрили в галерията, под самия таван на залата. И двамата знаеха, че ако бъдат открити да шпионират господаря си, ще бъдат пребити от бой и освободени завинаги от служба при него. Но тази вечер любопитството беше по-силно от страха, а и картината, която можеха да наблюдават, нямаше начин да ги разочарова. И двамата, обикновени селски момчета, бяха чували по-възрастните да говорят за такива «дами», но съвсем не бяха подготвени да видят така безсрамно разголени гърди. Нито пък да гледат как един мъж ги гали разсеяно, докато пие вино и разговаря с втора красавица, седяща от другата му страна.
Но когато господарят на дома изведнъж стана и започна да говори, страхът надделя над любопитството. Момчетата се измъкнаха безшумно, без да ги забележат, в момента, когато Антоан дьо Вал обяви:
— Тъй като настоявате за това, приятели, ще наредя да доведат гладиаторите!
Силни възгласи на въодушевление посрещнаха решението му. Антоан тропна няколко пъти отчетливо върху масата, за да извика камериера си Стефано. Един мургав мъж с италиански черти на лицето влезе забързано в залата. Той се поклони и приближи главата си до тази на своя господар.
— Какво ще заповядате, мосю виконт?
— Да влязат младите мъже, но без пленниците! — Антоан наблегна на последните си думи, но така тихо, че никой, освен прислужника не можа да ги чуе.
Докато чакаше да изпълнят нарежданията му, Антоан се замисли за развлеченията, които предстояха през утрешния ден. Беше се уговорил със своите гости да се срещнат сутринта в ловната хижа, в самото сърце на голямата гора край Компиен. След което с глутница кучета трябваше да започне ловът на глигани. Душейки неспокойно из храсталаците, хрътките щяха да търсят ровещите за жълъди и друга храна животни. Кучетата ще насочват дивите свине към ловната дружина, а ловците щяха да ги повалят със своите късоцевни пушки. По-късно през деня по-едрите екземпляри ще бъдат опечени на открит огън за вечеря. Преди да дойде време за угощението, компанията трябваше да се оттегли в римския амфитеатър, за да се наслади на кулминацията на деня.
Тъмните очи на Антоан пламтяха върху изненадващо бледото му лице. Амфитеатърът бе една от малкото големи радости в неговия живот, едно от малкото неща, които още можеха да го очароват. Той бе открил старите римски руини преди пет години, малко след завръщането си в Компиен. Един от помощниците на майстора зидар, който се занимаваше с реставрацията на замъка, откри един ден голям камък, така красиво обработен, че сметна за необходимо да извести за това Антоан. Той разпозна веднага археологическата стойност на находката и нареди на група работници да копаят на мястото, където беше открит каменният блок. Така един след друг бяха разкрити и други. След като бяха почистени от пръстта, те внимателно биваха съединявани.
Минаха почти две години, преди целият римски амфитеатър да се открие пред очите на наблюдателите. Разноските по каменоделските работи в разположените наблизо каменоломни бяха огромни. След като вече бе започнал, Антоан не можеше да се откаже от намеренията си, независимо от всичко. Преди една година амфитеатърът беше окончателно завършен. Сега една тайна мечта на Антоан — да пресъздаде зад каменните стени атмосферата на истинския амфитеатър — се сбъдваше. По негова заповед построиха около старите руини стена от букови стволове, висока три и половина метра, която да пази вътрешността от любопитни погледи. Никой, освен няколко предани слуги и, разбира се, неговите гости не знаеше какви злодейски представления се разиграваха в амфитеатъра. Понякога се случваше селяни от съседните села или хора от град Компиен да приближат оградата повече, отколкото бе допустимо. Тъй като руините се намираха в земите на замъка Буланкур, пазачите стреляха с пушките си по всички нарушители. Онези, които успяваха да се измъкнат живи, разказваха за зли кучета и ловни пушки, а други така и не се връщаха. Страхът от това място се разпространи надалече и държеше на подобаващо разстояние дори и по-любопитните и решителни люде.
Антоан мислено се поздравяваше, че успя така добре да запази тайната си. Скучните светски събирания, така типични за аристокрацията по тези места, не го привличаха. Той бързо си спечели славата на особняк. В началото, когато се разчу, че един Дьо Вал отново ще живее в Буланкур за постоянно, той бе отрупван с покани от своите съседи. Постепенно тези покани ставаха все по-редки. Семействата, които имаха дъщери за женене, също прекратиха визитите си. Слуховете за странните забавления на неговата компания преляха чашата и скоро той бе напълно пренебрегнат от съседите, които преди се надпреварваха да го канят.
Размишленията на Антоан бяха прекъснати, когато двадесет млади атлети влязоха в залата. На следващия ден те трябваше да изнесат част от представлението. Бяха облечени само в туники и кожени сандали, младите им загорели от слънцето тела лъщяха на светлината на свещите. Те вървяха по двойки от единия край на залата към другия. Покланяха се на присъстващите, усмихваха се и печелеха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи от жените; някои от тях бяха придружени с намеци, които предизвикваха у мъжката част на компанията неудържим смях. Една от жените се надигна и бавно, с неуверени стъпки се отправи към групата атлети. Посегна към един русокос младеж и плъзна ръка по гладките му мускули. Пръстите й го опипваха, сякаш беше ездитен кон. Лицето на младия мъж, което поради топлината в залата лъщеше от пот, стана огненочервено. Стоящите наоколо мъже гръмко се смееха и настояваха да отговори подобаващо на интереса на жената, като й покаже достойнствата на своето тяло, за което тя така копнееше. Останалите гости ги подкрепиха с бурни възгласи. Окуражена от вниманието, което бе привлякла, жената плъзна ръце по гърдите на момъка. Закачливо разроши меките му златни коси. Бе застанала вече съвсем плътно до него. Ръцете й се спуснаха по стройните хълбоци надолу към бедрата. Заобикалящите ги аплодираха все по-вихрено.
Смеейки се, куртизанката дръпна плата от рамото на мъжа. Бялата туника се свлече от него и го остави съвсем гол. Младият атлет гледаше отчаяно към своя господар, който седеше начело на масата с безизразно лице. Състезателите бяха държани седмици наред далеч от всякакви жени, докато се подготвяха физически за утрешния ден. Парфюмът на жената, разголените й гърди и докосването на нейните ръце застрашаваха да взривят самоконтрола на мъжа. Той напразно се съпротивляваше на порива на кръвта си; тялото му реагира на несекващите ласки. «Малкият ми любовник!» — гукаше жената, притискайки се към него. Подвикванията и смехът станаха оглушителни. Изведнъж се разнесе резкият глас на Антоан и накара останалите да замълчат.
— Достатъчно шеги! — обяви той. — Гладиаторите ми трябва да пестят силите си за утрешните игри. След това ще видим!
Жената отиде на мястото си. Младият мъж покри голотата си с ръце и се присъедини към другарите си.
Докато тичаха през залата, шумът от сандалите им по гладкия дъбов паркет едва се долавяше. Преди да напуснат, те се поклониха на Антоан.
— Къде намираш тези мъже, Антоан? — запита, изпълнен със завист, един млад гост. — В Париж не може да се открият срещу пари такива божествени младежи, независимо за каква цел. Господи, ти си наистина късметлия!
— Не става дума за късмет! — отвърна Антоан. — Не вярвам в случайности. Когато искаш да получиш нещо, за което други полагат напразни усилия, трябва само да използваш правилно мозъка си. Не съм толкова глупав да търся тези гладиатори в Париж. Уредил съм така нещата, че да ми ги изпращат от други страни. Всичко е възможно, когато човек е готов да плати съответната цена. Това би трябвало и ти да го знаеш — каза той, като кимна към тъмнокосата стройна красавица, която, демонстрирайки любовната си всеотдайност, бе увиснала на ръката на младия мъж.
Силен смях последва думите на Антоан; почти всички мъже тук знаеха каква цена иска красивата брюнетка в замяна на своите прелести. Повечето от присъстващите имаха пари. Бяха синове на аристократи, които по време на революцията бяха напуснали Франция. След реставрацията те отново се сдобиха със старите си права. Луи-Филип здраво седеше на трона; бунтовете срещу предшественика му Шарл X бяха забравени. Един атентат срещу краля миналата година бе предотвратен. С приятелски настроената Англия, управлявана от младата кралица Александрина-Виктория, живееха в мир и приятелство.
Сред познатите на Антоан се ширеше убеждението, че и той е състоятелен млад мъж. Беше известно, че баща му, покойният виконт Жерар дьо Вал бе оставил на сина си своето владение. Разточителното реставриране на замъка Буланкур и неговото обзавеждане показваха, че двадесет и девет годишният наследник не е обръщал внимание на разноските. Замъкът бе обзаведен по-разкошно от кралския дворец в Компиен. Антоан беше натоварил Бовале, Рандон и Роже с изготвянето на някои от най-изящните дърворезби в огромната банкетна зала. Поръча на Льо Дру да проектира витото стълбище, което водеше към галерията над залата. Върху каменните стени, които бяха много големи и поради това преди стояха непокрити, сега висяха гоблени, тъкани на ръка в близкия град Бове. Всеки от тях показваше мотиви, свързани с предците и историята на фамилията Дьо Вал. Платна на майстори като Коро, Търнър и Констабъл украсяваха залите. Замъкът Буланкур не само се бе превърнал в един вид музей, съхраняващ безценни творби на изкуството — самият той бе произведение на изкуството.
— Този Антоан е истински художник! — бе казал някой. — Ако беше роден в друга обществена среда, със сигурност би израснал като голям майстор.
— Мосю виконт! — Настойчивите нотки в гласа на камериера Стефано, който се бе приближил, откъснаха Антоан от размислите му.
— Сега пък какво има? — попита той раздразнено.
Мъжът държеше сребърен поднос, върху който лежеше писмо, надписано с ясен почерк и със замах. То бе адресирано не до виконт Дьо Вал, а до господин Дьо Вал. Със смръщени вежди Антоан взе писмото и започна да чете. Докато очите му бягаха по редовете, лицето му полека се издължи, разкривайки обзелото го лошо настроение. Той се надигна ненадейно и с широко разперени ръце помоли гостите си да замълчат.
— Дълбоко съжалявам, приятели, но празникът свърши. Налага се веднага да отпътувате обратно за Париж.
Присъстващите запротестираха:
— Вече е десет часът, драги мой! Ти с ума си ли си? Пътуването до Париж трае пет часа! Конете са уморени! По пътя може да попаднем в ръцете на разбойници. Какво ще стане с утрешното празненство? Не можеш просто така да ни изгониш!
Но лицето на домакина бе станало отново непроницаемо, както обикновено.
— Съжалявам, че ви поставям в затруднение, но трябва да си заминете — каза той спокойно, ала с тон, недопускащ повече никакво възражение. — Повярвайте, че не бих отложил забавленията, ако не беше наистина наложително. Стефано! — обърна се той към камериера и продължи със същия рязък тон: — Нека изкарат веднага каретите пред вратата. Съобщи на прислугата, че след половин час всичко трябва да е опаковано и готово за отпътуване!
Възгласите на протест преминаха постепенно в недоволно мърморене. Гостите на Антоан се надигнаха от масата. Някои, злоупотребили с пиенето, трябваше да бъдат подкрепяни от своите приятели. По двама или по трима, те се насочиха, олюлявайки се, към изхода на залата, докато Антоан остана сам на голямата маса за хранене. Взе писмото, което един куриер бе донесъл от «Отел дьо Франс» в Компиен. Със стиснати устни зачете още веднъж написаното.
 
«Скъпи ми Антоан,
С голяма изненада научих от стопанина на хотела, че се намираш понастоящем в замъка Буланкур.
Пристигнах тази вечер заедно със съпруга си, сър Перигрин Уайт, и с неговата дъщеря Шантал. С нас е и твоят природен брат Джон. Не сме очаквали, че ще те срещнем. Нашето намерение беше да посетим гроба на твоя скъп баща. Не съм го посещавала от последното си пребиваване в Компиен преди шест години. По онова време мосю Мужен, адвокатът ми, беше казал, че живееш някъде в Америка и че не знае точния ти адрес. За голяма моя радост установих, че с Буланкур всичко е наред. Ако знаех къде да ти пиша, отдавна щях да съм го сторила, нали обещах на баща ти да се погрижа за твоето благополучие. За съжаление обстоятелствата направиха това невъзможно, понеже принцеса Дьо Фалоаз, твоята настойница, не ми остави никакъв адрес, когато в годината на смъртта на твоя баща напусна дома си в Лондон и отпътува в неизвестна посока.
Сега, когато научих, че си в непосредствена близост, просто не съм на себе си от радост. Ако нещо не ми попречи, възнамерявам да те посетя утре рано сутринта. Така ще имаме най-сетне възможност да се видим и да споделим един с друг онова, което сме преживели през всичките тези години.
Бъди така добър и ми прати известие по моя куриер.»
С много обич: Морийн
 
Антоан се облегна с лакти на масата, подпря брадичката си с ръка и се загледа безмълвно в пространството, сам в опушената от догарящите свещи голяма зала.
— Да му се не види! — изруга той тихо и едва удържайки яда си, добави: — По дяволите!
Знаеше много добре, че ругатните са безполезни; налагаше се да приеме жената, която най-много мразеше на този свят — Морийн дьо Вал, и която от известно време се наричаше лейди Уайт. Антоан взе една кана, наля вино в чашата си и я изпи на един дъх. Трябваше да са минали седемнадесет години от момента, когато за последен път погледна в очите своята мащеха, спомняше си Антоан. Тогава бе само на единадесет години, но въпреки това съзнаваше, че тя бе застанала между него и баща му. С проницателния си поглед тя внимателно го наблюдаваше в очакване да направи и най-малката грешка. Винаги намираше някакъв повод да пошушне нещо отвратително за него на баща му. А той, бедният глупак, беше като тесто в ръцете й. Със своята красота, с чара си, с присъщата си упоритост Морийн напълно го бе подчинила. После дойде онази история с глупавото, незначително провинение на Антоан. Беше откраднал от един съученик, тя каза веднага за това на баща му и Антоан бе отстранен от дома, от нейния дом. Не й се удаде все пак да го изгони окончателно. Родният му дом му принадлежеше по право. Баща му, Жерар дьо Вал, не бе допуснал в своето завещание никакво съмнение в това. Замъкът Буланкур и принадлежащите му земи трябваше да бъдат предадени изцяло и единствено на него.
Антоан остави празната чаша, взе отново писмото и още веднъж, за трети път, внимателно прочете всеки ред. Спря, когато погледът му попадна на изречението: «… и твоя природен брат Джон…». Не знаеше нищо за това и не желаеше да чува за такъв брат. Можеше да предположи, че мащехата му е била бременна, когато той и принцеса Камий дьо Фалоаз са напуснали Англия. Ако беше така, това означаваше, че баща му е оставил законен наследник, тоест човек, който с пълно право можеше да му оспори титлата виконт Дьо Вал.
«Не и докато аз съм жив — измърмори Антоан мрачно. — Дори и да съм извънбрачно роден, баща ми ме е признал пред бога. Аз съм виконт Дьо Вал и никой друг!»
Той стана припряно. Столът му политна назад и с трясък падна на пода. Стефано веднага влезе в залата.
— Донеси ми незабавно перо и хартия! — заповяда му Антоан. — И кажи на куриера, който донесе писмото, да чака за отговор. Побързай!
Сега, когато вече знаеше какво трябва да направи, той не се страхуваше повече от една среща с Морийн. През целия си живот се беше придържал към девиза, че всяка коварна опасност трябва да се предугажда навреме. Тогава и само тогава човек може да е сигурен в нейното преодоляване.
 

Втора глава
 
Август 1837
— Погледни, папа! Дърветата тук са по-красиви дори от нашите у дома!
Сър Перигрин Уайт съзерцаваше пленителното младо лице на дъщеря си с бащинска снизходителност. Това дете беше за него самия, а и за всички, докоснати от златните лъчи на щастливия му темперамент, като едно изворче на радост. Никой не можеше да избяга от нейния чар. Изглежда, Шантал умееше да вижда света само от добрата му страна. Нейната възторжена радост от живота и приключенията бяха заразителни за всеки, който се изпречеше на пътя й.
— Гората на Компиен от векове е кралски ловен парк — обади се Морийн, която седеше до него в каретата. — Предлага на ловеца прекрасни възможности да практикува своя спорт, а на бедните дава препитание. През есента тук събират букови жълъди, които пресоват, за да добият олио.
Морийн се наведе през прозореца и извика на личния си прислужник да кара по-бавно. Дори и в този ранен сутрешен час едва се дишаше. Сянката на големите дъбове и буки осигуряваше тъй необходимата прохлада на пътниците, седящи в каретата с четири коня.
Морийн, която и в шестото десетилетие от живота си изглеждаше все така красива, гледаше към своя съпруг и се усмихваше на доведената си дъщеря Шантал. Колко красиво беше детето в тази рокля от бледорозова коприна, чиято голяма като пелерина яка беше обшита с розови панделки и цветчета. Лицето на момичето бе обрамчено от копринено боне, чийто лентички, вързани под брадичката, приличаха на цъфнали розови листенца. Шантал беше на седемнадесет години и по всичко личеше, че ще стане красива жена.
Възпитанието в манастира се оказа подходящо за момичето, Морийн бе убедена в това. Шантал не беше никак лесно дете, мислеше си тя. От своята майка южнячка беше наследила буен, импулсивен и чувствен характер, а от баща си — вкуса към приключенията. Шантал имаше нужда от строгата дисциплина, която й налагаха монахините.
Морийн насочи поглед към младия мъж, който седеше до момичето. Той тайно беше влюбен в Шантал. Джон, любимото й момче, синът, с когото тя можеше да се гордее, мислеше си Морийн. Външно той приличаше на нея. От починалия си баща беше наследил достойнствата на неговия характер — чувство за дълг, искреност, влечение към историята. Джон беше не само страстен спортист, увличаше се също от археология, история, архитектура. Към семейството си изпитваше гореща привързаност. Разбираше се отлично с хората. Изглеждаше твърде млад за своите двадесет години, не много самоуверен, но решителен и донякъде своенравен. Въпреки младостта си не позволяваше на никого да го изблъсква встрани. Само подчертаната му толерантност го възпираше да не бъде прекалено догматичен, когато взимаше решение и твърдо го отстояваше.
Морийн отново се обърна към съпруга си. През последните години косата му се беше прошарила, но той все още изглеждаше чудесно. Въпреки че си спомняше с дълбока обич виконт Дьо Вал, тя съзнаваше, че за Пери е далеч по-добра съпруга. До този момент те бяха във всяко отношение идеална двойка. Пери знаеше как да се отнася към нея. Умееше да я разсее с глас, да я накара да изпитва желание за любов, когато си мислеше, че е вече уморена за подобни лудории. Отнасяше се с търпение, когато тя се държеше неразумно, но никога не позволяваше при някое спречкване да му се налага, дори когато тя имаше право. Бяха не само най-добри приятели, но и силно привързани един към друг дори и сега, след петнадесет години. Морийн му беше толкова благодарна… Благородната му постъпка да я придружи дотук, до Компиен, бе само една от прекрасните страни на неговия внимателен, деликатен характер. Той знаеше колко я тревожи обстоятелството, че никой не полага грижи за гроба на покойния Жерар дьо Вал, особено в годишнината от неговата смърт. Откритието, че синът на Жерар се е върнал във Франция и живее в Буланкур, беше напълно неочаквано и за двамата, и те го приеха само отчасти с радост. Нито тя, нито Пери харесваха странното, винаги сърдито момче, което Жерар един ден беше довел със себе си в Англия, когато то беше още на пет години. Морийн беше опитала да се грижи майчински за Антоан не само защото беше син на Жерар; тя се противопоставяше на всякакво предубеждение спрямо момчето. Жерар го беше създал с едно селско момиче в своите имения във Франция. По времето, когато го доведе в Англия, Джон още не беше роден, а Жерар копнееше за потомство и наследник. Той боготвореше детето, отгатваше в очите му всяко желание, за да го изпълни незабавно, и Морийн напразно го предупреждаваше, че е необходима строга дисциплина, за да бъде преодоляна очертаващата се липса на всякакви задръжки у момчето. Тя изпита облекчение, когато Жерар се реши да го даде под покровителството на една дама във Франция. Съжаляваше само, че той избра за тази цел принцеса Дьо Фалоаз. Принцесата бе известна с влечението си към момчета, слух, на който Жерар отказваше да повярва. Той настоя да изпрати Антоан при нея. Дори и след раждането на сина им Джон, съпругът й редовно посещаваше детето до самата си смърт. Морийн не видя повече Антоан, след като той напусна тяхната къща.
Като че ли отгатнала мислите на Морийн, Шантал леко се наведе и сложи нежно ръка на рамото й.
— Мамо, разкажи ми повече за човека, с когото след малко ще се срещнем. Откакто чух, че ще видим несъщия брат на Джон, съм обхваната от любопитство, което самият Джон не иска да удовлетвори!
— Защото за този французин зная толкова малко, колкото и ти — каза тихо Джон. — Бях едва на три години, когато той напусна Англия. Оттогава не съм го срещал, понеже той живееше при настойницата си, а не с нас.
— Малко може да се каже за него — намеси се Пери. Гласът му звучеше по-меко, когато разговаряше със своето семейство. — Когато вашата майка и аз видяхме Антоан за последен път, той беше много красиво дете и приличаше на дядо си по бащина линия. Мисля, че има тъмните очи на баща си. Спомням си добре, че беше момче със забележителна външност, но възпитано много зле.
— Като тебе, Шантал! — каза Джон. — Никой не може да ти откаже на някой каприз.
Забележката на Джон не я разсърди, напротив, тя се разсмя от сърце.
— Дори мама и татко да ме глезят понякога, същото не може да се каже за манастира — отвърна тя и добави с въздишка: — Колкото и да обичах монахините, задето се отнасяха така добре с мен, все пак се радвам от сърце, че вече се свърши с вечното «прави това, не прави онова». Не е ли вълнуващо, Джон! Още през първото си пътуване в чужбина да бъда гостенка на един френски виконт. Звучи много по-интересно от английски виконт.
— Не вярвам, че Антоан може да претендира за тази титла — прекъсна я Морийн. — Доколкото зная, един извънбрачен син според законите на Франция не може да наследи титлата на своя баща. Това означава, че Антоан няма право да се нарича виконт. Благородническата титла принадлежи на Джон.
На лицето на Джон се изписа не по-малко изумление, отколкото на лицето на Шантал.
— За първи път го чувам, мамо! — каза той. — Никога не си ми говорила за това. Винаги съм смятал, че след смъртта на виконт Дьо Вал титлата наследява най-възрастният му син.
Сега и Пери се намеси в разговора.
— Ние не сме абсолютно сигурни, че имаш неоспоримо право върху титлата, Джон. Както знаеш, баща ти почина съвсем неочаквано. Изглежда, че не е оставил завещание. Вероятно документите, които удостоверяват раждането и по-късното признаване на Антоан от неговия баща, се намират в замъка Буланкур. Старателното му претърсване обаче, както и това на семейната къща в Англия не дадоха никакъв резултат.
— Аз съм убедена, че Жерар не е носил със себе си документи обратно в Англия — каза Морийн на Джон, — но това не е толкова важно. Той искаше да направи Антоан свой наследник не защото обичаше теб по-малко, а понеже той е първороден син. Титлата обаче не би могъл да му предаде. Като извънбрачно дете той ще може да получи само една шеста от наследството. Тъй като знаех колко много Жерар държеше Антоан да живее в Буланкур и да управлява имотите на фамилията Дьо Вал, сметнах за необходимо да пиша на адвоката си, че ти по всяка вероятност никога няма да оспорваш претенциите на Антоан към Буланкур, ако той желае да се настани и да живее там.
— По онова време ти беше прекалено млад, за да можем да потърсим и твоето мнение по този въпрос — добави Пери.
— Разбира се, нямах никакво намерение да накърнявам законните ти права над имението Буланкур — продължи Морийн. — Не беше и възможно да го направя. Но знаех, че при навършване на пълнолетие ти ще бъдеш един изключително богат млад мъж. Твоят дядо ти е оставил цялото си състояние, Джон. То е много голямо, понеже към него принадлежат и непрекъснато увеличаващите стойността си имоти в Йоркшир в Лондон. Бях убедена, че след години ще се присъединиш към решението ми, за да не остане твоят несъщ брат без всякакви средства.
— Ти наистина ме познаваш добре, майко! — отговори Джон без всякакво двоумение. — Дори само от обстоятелствата около раждането му брат ми вече е бил твърде ощетен. Нека живее спокойно в дома на своя баща. Но не е ли все пак неправилно да носи титлата виконт, когато нито законът, нито аз самият мога да му я прехвърля?
— Съгласна съм с това — подкрепи го Морийн. — Ще говоря с Антоан по този въпрос. Вероятно селяните го считат за виконт по право, въпреки че Антоан едва ли държи на това. Скоро ще разберем…
С широко отворени очи Шантал гледаше ту майка си, ту Джон, докато пред нея се разкриваха тези смайващи подробности от миналото.
— Да предположим, че нямаше никакво друго състояние, Джон, и решиш да претендираш за имението на Дьо Вал, та ти не можеш да живееш във Франция, твоята родина е Англия!
— Тъй като още не съм видял Буланкур, не мога да кажа дали бих живял там или не — отвърна Джон с тих, сериозен глас. — А както знаеш, Шантал, всъщност аз съм наполовина французин. Ако Буланкур е толкова красив, колкото мама го описва, с удоволствие бих намерил тук, във Франция, своята втора родина.
— Сега мога да кажа, че се радвам, задето това имение принадлежи на несъщия ти брат — каза Шантал. — Не бих била щастлива, ако ти живееше далеч от нас, Джон. Въобще не си представям нашия дом без теб!
Лицето на Джон грейна.
— Не допускаш сериозно, че искам да живея сам във Франция, нали, глупава кокошчице? — каза той. — Ако реша да се нанеса в Буланкур, ще се наложи да ме придружиш като моя икономка.
Шантал се засмя.
— До женитбата си ти ще се нуждаеш от жена, която да ти води домакинството. Едва когато Джулия ти стане съпруга, ще престанеш да използваш горката си сестра за придружителка.
Лицето на Джон почервеня. Очите му заискриха.
— Не зная колко пъти да ти повтарям, Шантал, но нямам ни най-малкото намерение да се женя за мис Джулия, дори и да е твоята най-добра приятелка. Нито на нея, нито на теб мога да доставя това удоволствие — каза той сърдито.
Джон с нетърпение чакаше деня, в които родителите на Шантал щяха да я признаят за достатъчно зряла, за да може да й каже, че тя съвсем не е неговата малка сестричка, а извънбрачна дъщеря на втория му баща. Тогава и само тогава той щеше да й разкрие, че нищо не може да попречи на тяхната женитба и че биха могли да живеят заедно до края на живота си. Това бе тайното желание на Джон. Той не можеше да си представи да обича и да се ожени за друго момиче.
Шантал изглеждаше сломена.
— Зная, че Джулия е едва на шестнадесет години — въздъхна тя. — Но вече е много красива и с всеки изминал ден все повече се разхубавява. Нали така, мамо? Освен това тя е много благоразположена към теб, Джон. Би могла един ден да ти стане любяща съпруга!
— Може би Джон именно затова се интересува толкова малко от твоята млада приятелка — отбеляза Пери с разбиране. — Един мъж обича да половува малко, преди да повали дивеча.
Той погледна към Морийн и двамата се усмихнаха. Те си спомниха колко години трябваше да минат, преди Пери да хване своя дивеч. Когато той срещна Морийн за първи път преди тридесет години, тя отхвърли предложението му за женитба, въпреки че беше вдовица. По онова време тя живееше с непоколебимата вяра, че Жерар дьо Вал е жив, въпреки че той беше изчезнал в обхванатата от водовъртежа на войната Европа. Пери бе почти съкрушен, когато убеждението на Морийн се оказа вярно и тя се омъжи за неговия съперник след завръщането му от Русия. Девет години трябваше да минат, за да може да се ожени за Морийн една година след трагичната смърт на Жерар при злополука.
Тази история Шантал обичаше най-много от всички разкази на своя баща. Никога не се уморяваше да слуша, когато Пери разказваше как се върнал в Англия и Морийн била най-сетне свободна да се омъжи за него. Звучеше като истинска приказка, в края на която влюбените най-после се намират. Имаше моменти, когато и Морийн признаваше на Пери, че животът й с него й изглежда като вълшебна приказка, толкова щастлива беше. Що се отнасяше до чувствата й към дъщерята на Пери, тя трябваше да си признае, че постепенно беше започнала да изпитва по-голяма привързаност към нея, отколкото към Тамариск, родната си дъщеря. На подобни признания Пери реагираше винаги с усмивка.
— Ти и Тамариск сте прекалено еднакви, за да можете да живеете дълго време заедно под един покрив — казваше Пери.
Колкото повече опознаваше Тамариск, толкова по-сърдечни чувства изпитваше той към дъщерята на Морийн. Дори раждането на любимото му дете Шантал не ги промени. А дъщеря му беше за него източник на постоянна радост. Растеше тъй прелестна, като фигурка от майсенски порцелан. Гласът й беше звънлив и музикален. Нейните маниери, чувствата й разкриваха вроден финес и изисканост. Когато се смееше или пееше, от нея струеше огненият й южняшки темперамент. Колко много харесваше той тези нейни качества! Шантал още не знаеше, че му е извънбрачно дете, тя вярваше, че Морийн е нейна родна майка. Не подозираше нищо за младата неаполитанка, която се беше грижила за ранения й баща край хълмовете на Потенца. Тази история Пери щеше да й разкаже едва когато тя станеше зрял човек. Дотогава Морийн и Пери считаха за правилно да я държат настрана от немного приятните страни на битието.
Някой ден Пери сигурно щеше да й разкаже и за своето безрадостно детство. В онези години той бе принуден да краде, за да преживяват двамата с майка му, която беше заклеймена и дамгосана като вещица. Сигурно след време щеше да разкаже на дъщеря си и за периода, когато се подвизаваше като разбойник по пътищата на име Гидиън Морис, за главата на когото бе определена награда. Различните му начинания го бяха направили с течение на времето достатъчно богат, за да може като джентълмен да заеме достойно място в обществото под името сър Перигрин Уайт. Вглеждайки се в невинното лице на дъщеря си, Пери усещаше, че не е дошло още време за подобни разкрития.
— Нека я оставим още няколко години да се порадва на безгрижно детство — настояваше той пред Морийн. Детето беше познало досега само обич и дружелюбие, то нямаше представа за царящото по света зло. Шантал дори не подозираше, че съществуват хора като Антоан дьо Вал — красиви като ангели, но зли и покварени. Дано Бог отреди, мислеше си Пери, Шантал да се ожени един ден за порядъчно, добро и любвеобилно момче като Джон. Да не й се налага дори да поглежда към бездната, в която толкова много хора са пропаднали.
Пери и Морийн не предполагаха, че Шантал знае вече за съществуването на Антоан дьо Вал. Елзи, камериерката на Тамариск, не беше могла да сдържи своята лекомислена бъбривост. Тя беше разказала на Шантал как бащата на Джон пристигнал една вечер към края на януари, по време на снежна буря. Със себе си водел очарователно русо момче, което представил на прислугата като дете от първия си брак с една италианка.
— Този малък французин бе всичко друго, но не и ангелчето, за което човек можеше да го помисли. Да пази Бог! — подчерта Елзи своето отношение. — Нито майка ти, нито гувернантката на лейди Тамариск или който и да е друг можеха да се справят с него. Въпреки това виконтът не виждаше нищо лошо в това момче. То бе обаче истински малък сатана. Всички си отдъхнахме, когато постъпи в интерната.
За по-нататъшния живот на Антоан Шантал не можа да научи нищо повече. Елзи не знаеше какво е станало с него. Джон също, изглежда, нямаше представа, както и тя самата.
Ето че позаглъхналото й любопитство сега отново беше разбудено. След малко тя щеше да застане пред онова момче, вече млад мъж, несъщия брат на Джон. «Не след дълго ще мога да узная дали той е поне наполовина толкова красив и така зъл, колкото Елзи ми го описваше», мислеше си Шантал.
Високите сенчести дървета, под които каретата пътуваше, постепенно се разредиха. Скоро щяха да пристигнат в имението на семейство Дьо Вал. Шантал радостно извика, когато пред нея за пръв път се откри великолепният замък Буланкур.
— Майко, погледни колко е красиво!
Строителството на замъка започнало още през тринадесетото столетие. Той беше изграден на възвишение, за да могат неговите обитатели навреме да откриват приближаващите врагове. Сградата беше заобиколена от дълбок защитен ров. Стръмните каменни зидове блестяха златисти под бледото утринно слънце. Водата в защитния ров искреше на светлината на настъпващия ден. Когато приближиха, Шантал видя жълти, бели и розови водни лилии да плуват по повърхността.
— Това е по-скоро крепост, отколкото замък — коментираше Джон. Неговите школувани в тънкостите на архитектурата очи оценяваха достойнствата на величествената постройка. — Нямах представа, че Буланкур е толкова голям.
— Аз също — призна си Морийн. — След последното ми пребиваване тук са направени множество големи пристройки. Колко са красиви градините!
Кръглите лехи, гъсто засадени с мушкато, невен и бегония, изглеждаха като малки островчета сред море от добре поддържани, ниско окосени поляни. Те създаваха великолепно впечатление на фона на обраслите с дива лоза зидове и на венеца от буки, дъбове и кестени наоколо. Омагьосани, посетителите не можеха да откъснат поглед от тази красота.
Едновременно горд и развеселен, Пери наблюдаваше пламналото лице на дъщеря си, докато каретата трополеше по големия дървен мост. Пред малката портиерска къщичка един прислужник ги спря. Явно ги очакваха, защото веднага ги пуснаха, щом си казаха имената. Мъжът им посочи тесен път, покрит с калдъръм, който минаваше под една каменна арка и водеше нагоре към замъка.
Шантал се наведе през прозореца на каретата. С блеснали очи тя наблюдаваше усърдното шетане на прислугата из двора. Един коняр тъкмо изкарваше буен жребец от обора. Млади прислужнички пълнеха железни ведра от помпи със странната форма на змийски глави. От техните уста в съдовете се лееше вода с малко ръждив оттенък. Една перачка им се поклони, въпреки огромния кош с току-що изгладено пране, който носеше на главата си. Две момчета в зелени престилки, които метяха прашната, нагорещена калдъръмена настилка, спряха своята работа и се подпряха на метлите от крушови клони, за да наблюдават каретата, която Дикън тъкмо спираше. Голямата дъбова врата се разтвори тутакси и един прислужник в ливрея забърза към тях. Шантал се приведе към ухото на Джон и му пошушна злорадо:
— Ако се съди по изражението му, този човек не е много впечатлен от нашата карета.
— Не ме интересува неговото мнение — отвърна Джон. — Досега не бях виждал толкова грозно и отблъскващо лице!
Но Шантал вече не го чуваше. Когато понечи да слезе след майка си от каретата, погледът й попадна на висок, строен млад мъж, който с широко разтворени ръце се спускаше надолу по стълбите. Безупречно облечен в тъмносин редингот и тесни панталони, той се поклони изящно пред тях.
— Добре дошли в Буланкур — поздрави той с едва забележим френски акцент.
Подаде ръка на Шантал да слезе от каретата. Когато тя му се поклони, неговото красиво, сериозно лице се озари ненадейно от усмивка, тъй пленителна, че Шантал усети как сърцето й замира.
— Вие сте повече от добре дошла, мадмоазел! — приветства я той, подавайки й отново ръката си — изящна и отрупана с пръстени. Шантал го погледна право в очите, които й се сториха по-черни от всичко, което бе виждала. Те се открояваха върху неговото бледо, слабо лице с орлов нос и фино очертани устни.
Шантал потисна порива да се обърне към майка си и да я попита защо никой не я бе подготвил за изключителната красота на техния домакин. Лицето му с тези леко очертани скули й напомняше едно изображение на архангел Гавраил в манастирското училище. Възхищението й от младия мъж беше безгранично. Но не по-малко очарован беше Антоан дьо Вал, когато видя тъмноокото момиче със златиста кожа, което, свенливо усмихнато, стоеше пред него със светнало лице.
 

Трета глава
 
Август 1837
Докато се ръкуваше с Пери и с Джон, Антоан обръщаше незабелязано очи назад към дъщерята на сър Перигрин. Кой би предположил, че някогашното конте може да даде живот на такава приказно красива дъщеря. Антоан беше омаян от леко поруменялото й лице, докато й подаваше ръка да се изправи от дълбокия поклон. Жените, които познаваше, отдавна не се изчервяваха. Те едва ли някога са били така по момичешки женствени, мислеше си той начумерено. А селските девойки — техните лица бяха така загорели от слънцето и вятъра, че свенливостта им не би се забелязала.
— Не ви ли придружава прислуга, мадам? — попита той Морийн. — Никакви камериерки, никакъв камердинер?
Морийн го погледна изненадано.
— За един ден не ни е необходима прислуга — отвърна тя.
— Но моля ви — каза Антоан, преминавайки, без да ще, на френски. — Не е ли моят дом достатъчно голям, за да ви подслони? Или не отговаря на вашия вкус? Съгласете се, че е доста странно членове на семейството да отседнат в хотел, когато Буланкур е на тяхно разположение?
Морийн улови погледа на Пери, не откри в него и следа от съгласие и каза колебливо:
— Не мислех, че поканата за обед означава да се настаним при теб, Антоан. Във всеки случай, намерението ни беше да посетим утре гроба на баща ти и след това да тръгнем обратно за Англия.
— О, мамо, не бихме ли могли да останем по-дълго във Франция? — извика Шантал. — Толкова е хубаво тук и…
— Шшт, дете мое — намеси се внимателно Пери, забелязал светналите очи на дъщеря си и вълнението в гласа й.
— Би било възможно, мисля… — започна Морийн, но Антоан я прекъсна, обръщайки се към Пери:
— В горите тук може да се ловува отлично, сър. Без съмнение и вие също обичате лова! — добави той и погледна към Джон. — Ако останете за няколко дни, бих могъл да уредя утре лов на диви прасета. Моите най-добри коне са на ваше разположение. Вие яздите още, нали, сър Перигрин?
Антоан беше въвел междувременно своите гости в големия салон — една великолепна, висока зала с изящно украсени колони и ниши. Върху боядисаните в бяло стени висяха картини от стари майстори. Шантал, която се интересуваше много от изкуство, ги забеляза веднага и изтича да ги разгледа отблизо. Столовете, които им предложиха, бяха тапицирани с най-фина материя от близкия град Бове. Прислужник в ливрея поднесе вино и прясно приготвена лимонада. Над ръба на кристалната си чаша Шантал поглеждаше въпросително своите родители.
— Решихте ли вече да не потегляме още утре за Англия? — зададе тя своя въпрос, не можейки да сдържа повече нетърпението си.
Морийн се засмя.
— Ние с удоволствие приемаме твоето гостоприемство, Антоан. Зная, че сър Перигрин и Джон с удоволствие ще дойдат на лова, който ти така любезно предложи да организираш. Може би дори ние с Шантал ще се включим за час-два.
С блеснали очи Шантал се обърна към Антоан:
— Моят баща е най-добрият ездач на света! — обяви тя гордо.
— Простете ми самохвалството, мадмоазел, но трябва да ви кажа, че аз също минавам за съвършен ездач! — отговори Антоан усмихнато. — Може би ще трябва да премерим сили утре със сър Перигрин, за да можете да определите победителя.
— Вие имате предимствата на младостта си — каза Пери. — На моя страна обаче е опитът на годините.
Морийн долови подсъзнателното съперничество между двамата мъже и бързо се намеси.
— Спомням си как ти за пръв път се срещна с моя съпруг, Антоан. Бяхме заедно с Тамариск на езда в Хайд парк. И двамата бяхме на коне, ти — все още малко несигурен върху седлото на първото си пони. Помниш ли, Пери?
— Как бих могъл да забравя, скъпа моя? — отвърна той, поглеждайки бързо Морийн; един поглед, който не убягна на техния домакин. Лицето на Антоан почервеня от гняв, но чертите му не издадоха неговите чувства. Той също трудно би забравил как болезнено го беше унизил този ден сър Перигрин.
— По онова време живеех в къщата си на «Харли стрийт» — продължи Пери. Нямаше намерение да измъчва Антоан, просто разказваше заради Шантал и Джон. — Беше толкова студено, че решихме да прекратим ездата и да се прибираме, за да изпием по един горещ шоколад.
Антоан си спомняше всичко също тъй ясно и отново преживяваше яростта, която го беше обзела, когато сър Перигрин откри кражбата на златния си часовник. Колко глупаво се бе държал той, Антоан дьо Вал, в онзи ден. Беше току-що пристигнал в Англия и още твърде млад, за да знае, че един джентълмен като сър Перигрин не прилича на глупците, с които животът го бе срещал до този момент, прекалено мудни и тъпи, за да хванат крадец на местопрестъплението. Антоан прекара първите пет години от живота си във Франция заедно с майка си и дядо си на село. Наблюдаваше как майка му краде стоки от сергиите на пазара в Компиен. Понякога тя отмъкваше парче кадифе, за да му ушие ново костюмче, друг път игла за яка или помада за косата си. Често крадеше храна, някое и друго лакомство, за което беше усетила, че момчето жадува. Като дъщеря на обеднял селянин тя не можеше да си позволи да купува всички тези неща, които според нея се полагаха на единствения й син. От деня на неговото раждане тя бе убедена, че Антоан заслужава само най-доброто. Та нали един ден той щеше да напусне селския двор и да заживее като истински аристократ.
Колко права беше, мислеше си Антоан мрачно. Нейното твърдо убеждение, че един ден баща му, богатият и могъщ виконт Дьо Вал, ще се върне от фронта и ще вземе при себе си своя извънбрачен син, се бе потвърдило. Съседите, дори собственият му дядо считаха всичко това за празни фантазии. Тя обаче нито за миг не се усъмни в бъдещето на своя син. Да краде си беше за нея в реда на нещата. Беше хитра, но твърде проста, за да предупреди Антоан, че кражбата накърнява честта на един джентълмен. За Антоан не съществуваше пречка да задигне часовника на сър Перигрин. Той не го открадна от нужда, а само защото непременно искаше да го има. При това дори не помисли, че може да го хванат. За щастие, когато всичко се разкри, сър Перигрин не съобщи на баща му, а само здравата го напердаши. Антоан никога нямаше да забрави ударите на онези ръце по задните си части. Времето не беше заличило омразата му към човека, който за пръв път го бе наказал с бой. Може би сега, след толкова години, щеше да успее да му отмъсти, мислеше си той. Съблазняването на красивата малка дъщеря на сър Перигрин можеше да се окаже интересно средство за реванш.
Антоан залагаше на обстоятелството, че Шантал няма никакъв опит. Без съмнение беше още девствена. Нямаше да му е трудно; той умееше да омагьосва жените, когато поискаше. Освен това един флирт можеше да се окаже приятно разнообразие, вместо да скучае със своя мълчалив и сериозен несъщ брат.
Антоан се обърна към Джон:
— Въпреки че имаме един и същ баща, сър, струва ми се, че никак не си приличаме.
— Всички смятаме, че Джон прилича много на майка ни. Не мислите ли, сър? — намеси се живо Шантал.
— Може би! — отвърна Антоан и погледна своята мащеха с неискрено възхищение. Тази жена винаги щеше да привлича погледите на мъжете. Като че ли беше вчера, спомни си той; каква ревност и неприязън изпитваше към нея, защото отнемаше вниманието на неговия баща. Тя беше единственото препятствие между него и изключителната обич на баща му. Към своето най-голямо дете той изпитваше дълбока привързаност.
— Как е Тамариск? — осведоми се любезно Антоан. — Тя обещаваше навремето да стане истинска красавица, доколкото мога да се доверя на спомените си.
— Обещанието вече е реалност! — каза Пери.
— Трябва да дойдете в Лондон и да ни гостувате! — извика Шантал. — Би било чудесно, нали, мамо? — Момичето се усмихваше закачливо. — Не можете да отклоните поканата, нали сега ние сме ваши гости!
Без да знае защо, Джон бе изпитал веднага инстинктивна неприязън към несъщия си брат. Шантал очевидно го харесваше. Джон нямаше никакво желание да остане в замъка като гост на този човек. Ето защо се ядоса на майка си, когато тя нареди на Дикън да замине обратно за Компиен и да доведе прислугата с багажа в Буланкур. Особено го ядоса обаче поведението на Шантал. Според него тя се държеше детински и направо неразумно. Говореше твърде много и прекалено разпалено. Показваше повече ентусиазъм, отколкото се полагаше на една млада дама. Тъй като рядко се случваше да й е сърдит за нещо, Джон се чувстваше объркан от раздразнението си. Реши обаче да се погрижи майка му да смъмри Шантал. Тя не бе вече ученичката от манастира, а красива млада жена, притежаваща ослепителната пищност на току-що родена пеперуда. Колко странно, мислеше си Джон, никога досега не съм гледал на Шантал по този начин. Как е възможно едно момиче да се превърне така изведнъж в жена?
Джон не можеше да осъзнае, че Шантал е оценявана и от друг мъж, който тъкмо я наблюдаваше с нескрит интерес. Към това се прибавяше и обстоятелството, че неговият съперник изглеждаше по-добре, имаше шлифованите маниери и увереното държание на зрял мъж. В този момент Антоан се усмихваше очарователно на момичето в отговор на поканата да ги посети в Англия.
— Бих бил очарован! — сподели той, като докосна леко закръглената ръка на Шантал, предизвиквайки най-голям гняв у Джон. Тънките му опипващи пръсти се забавиха за миг при допира с нейната кожа.
В стремежа си да не издаде обхваналата го ревност Джон внезапно обяви:
— Аз заминавам заедно с Дикън обратно за Компиен. — Забелязвайки изумлението на Морийн, той добави: — Някой трябва да уреди сметката; стопанинът на хотела сигурно ще се разтревожи от продължителното ни отсъствие.
— В такъв случай, позволи ми да ти предложа най-добрия си кон, скъпи братко! — предложи Антоан, без да се замисля. — С прислужниците и с целия багаж пътуването в каретата ще бъде твърде неудобно.
Като не намери думи да отклони това толкова любезно и тактично предложение, Джон остави Стефано да го отведе до конюшните на замъка, където си избра един от най-красивите коне, които някога бе виждал. Щом скочи върху седлото на великолепната кафява кобила, доброто му настроение мигом се възвърна. Докато се отдалечаваше от Буланкур и препускаше към близката гора, у него се появи усещането, че оставя зад себе си не изключително красивия и величествен замък, а по-скоро едно място на унинието, на злото. Когато стигна Компиен обаче, той напълно беше възстановил вътрешното си равновесие. В добро настроение се разплати с хотелиера и почака, докато Дикън и прислугата стягаха багажа за път.
С прекрасната кобила на Антоан беше лесно за Джон да изпревари претоварената карета и да стигне далеч преди нея до гората. Обнадежден и самоуверен, той си мислеше за радостното си детство, прекарано заедно с Шантал. Знаеше, че тя го обича и уважава, макар да беше само с три години по-голям. Единствено привързаността й към баща й бе по-силна и по-нежна. Тези дълготрайни взаимоотношения щяха да му бъдат полезни, когато майка му разрешеше да разкрие своите чувства на Шантал. Един ден тя щеше да разбере истинската същност на това френско конте Антоан. Нямаше наистина никакви основания да изпитва ревност. Слънцето приятно грееше в гърба му. Отпуснат, той си тананикаше една весела песничка, яздейки под пъстрата сянка на дърветата. Изведнъж му се стори, че долавя стремителното движение на сърна сред гъсталака. В същия миг прогърмяха два изстрела, веднага след това трети и после четвърти… Около минута по-късно от сянката на по-дребните дървета изскочи нещо. Не бе обаче никаква сърна, а едно момче на около десет години. То падна съвсем близо до него и за малко не пострада от копитата на коня.
Трънливите клони бяха изподрали лицето, ръцете и краката на нещастника. Раните силно кървяха. Изпод кръвта и мръсотията Джон можа да види едно силно зачервено лице.
— Помощ! Помощ! — задъхваше се то.
Джон слезе от коня и го завърза за един по-нисък клон. После хвана момчето за ръка.
— Не бой се! — каза той.
Ужасът на момчето беше очевиден, но Джон не разбираше причината. В храсталака се чу силен шум. Уплашен, конят изцвили и в същия момент двама мъже, въоръжени с пушки, изскочиха от гората. Бяха огромни здравеняци. Носеха широки кафяви жакети и панталони от кожа като тези на дървосекачите, които живееха около леса. Брадатите им лица бяха зачервени от тичането. Единият от двамата пристъпи — напред и с небрежен жест свали шапката си. После извика на жаргон:
— Искаме малкия тарикат!
— Малкият тарикат! — повтори Джон остро и сложи ръка върху рамото на преследвания. — Това не е никакъв тарикат, а едно дете!
— Какво търси в гората тогава? — грубо отвърна мъжът. — Дайте ни го тук!
Джон пристъпи напред и каза ядосано:
— Как смеете да ми заповядвате! Навярно не знаете с кого разговаряте!
Очите на мъжа се присвиха.
— Какво ме интересува кой сте. Аз изпълнявам заповедите на моя господар, а той е наредил да стрелям по всеки, който е навлязъл в неговия имот!
Момчето се разплака, хвана се за краката на Джон като човек, чийто живот виси на косъм. Междувременно Джон бе осъзнал сериозността на положението. Щеше да мине поне още половин час, а може би повече, преди Дикън да пристигне. Ако двамата преди това убиеха него и момчето и заровеха труповете им, верният Дикън нямаше да намери и следа от престъплението. В една толкова голяма гора като тази край Компиен няколко човека спокойно можеха да изчезнат. Двамата негодници изглеждаха достатъчно кръвожадни за едно такова престъпление. През ума му мина мисълта, че само трябва да им предаде уплашеното до смърт момче, за да избегне надвисналата над него самия опасност. Такава малодушна постъпка обаче не отговаряше на характера му.
— Господинът, когото току-що споменахте, сигурно е мосю Дьо Вал, нали? — осведоми се Джон със студен, хладнокръвен тон.
— Дори и да е виконтът, какво ви интересува? Предайте момчето или сами ще го вземем.
— Вие може би не знаете какъв съм на вашия господар? — каза Джон, хващайки детето по-здраво. То така трепереше, че тънките му крака едва го държаха. — Аз съм виконт Джон дьо Вал, неговият природен брат! Когато той научи за случая, вие двамата ще бъдете бити с камшик за наказание.
За негово голямо огорчение самоуверените физиономии на мъжете се разтеглиха в присмехулна гримаса:
— Вие сте значи виконт Дьо Вал, изящни господине! — каза единият с нескрит сарказъм. — Това ние би трябвало по-добре да знаем — допълни той, обръщайки се към своя другар. — Вие за глупци, които не познават собствения си господар, ли ни смятате?
Джон се почувства съкрушен. Както изглеждаше, Антоан наистина си бе присвоил титлата. Ядосан, той отново доби кураж.
— Стига приказки! — извика. — Махнете пушките, иначе ще накарам да ви пребият от бой! Момчето остава тук, при мене.
Мъжете се спогледаха, пообъркани от безстрашието, с което младият англичанин им се противопостави. Мястото не беше част от земите на виконта, въпреки че при подобни обстоятелства това обикновено нямаше никакво значение. Всеки нарушител, който си позволяваше да приближи оградата на римските руини, не трябваше да бъде оставян да се върне у дома си и да разказва какво е видял. Заповедта беше достатъчно ясна. Гласът на този англичанин, изпълнен с авторитет, по някакъв странен начин възпираше двамата мъже да го нападнат.
С пълното съзнание, че неговият собствен живот и този на момчето са в смъртна опасност, Джон обмисляше по-нататъшното си поведение. Човекът, който стоеше по-близо до него, бе висок, едро скроен мъжага с гъста брада и хлътнала челюст. Масивните рамене и здравите мишци подсказваха, че би могъл да смаже някого само с една прегръдка. Неговият съучастник, който не изглеждаше толкова силен, имаше зло, страховито изражение. Дебнещите му очи придаваха на цялата му осанка нещо заплашително. Джон знаеше, че без оръжие няма никакъв шанс срещу двамата, освен ако не ги обезоръжеше по някакъв начин. Почувства, че трепери от вълнение, докато в съзнанието му се очертаваше план за действие. Той предполагаше, че двамата са все пак тъпаци, иначе отдавна да му бяха отнели детето въпреки застъпничеството му. С привидно спокойствие той им каза:
— Изглежда, не сте обърнали внимание, че моите прислужници с целия ми багаж пътуват след мен. Нима допускате, че един гост на Буланкур ще пътува без придружители? Всъщност аз вече чувам каретата…
При тези думи той се обърна и се загледа обратно по пътя, по който бе дошъл. С престорен израз на облекчение, той постави ръце във формата на фуния пред устата си и извика:
— Еее-хей, Дикън, насам!…
Така добре го изигра, че дори и момчето се обърна, както и двамата дървари. В същия момент Джон направи една голяма крачка и изтръгна от стоящия по-близо мъж пушката му. Вдигна оръжието и се прицели в другия.
— Пусни оръжието на земята, иначе ще ви застрелям и двамата!
Повече от страх, отколкото от смелост дърварят не изпускаше пушката от ръцете си. Пръстът му потръпна на спусъка и той щеше за малко да стреля, ако в същото време момчето не беше решило, че е дошъл моментът да избяга. То се стрелна към близкия шубрак; тънките му, бързи крака го отнесоха мигом сред буйната растителност. Джон отново използва ситуацията по най-добрия начин. Когато дърварят с готовата за стрелба пушка се обърна, за да се прицели в отдалечаващото се дете, той изтръгна оръжието от ръцете му. Сега и двамата здравеняци се оказаха беззащитни. Въпреки сериозността на ситуацията, Джон не можеше да не се засмее, виждайки изненаданите и объркани лица на своите пленници. Те очевидно не можеха отведнъж да разберат как така бързо обстоятелствата се бяха обърнали срещу тях.
С облекчение Джон чу, този път наистина, приближаващата карета. Само след няколко минути Дикън застана до него. С две-три думи Джон му съобщи за станалото и му нареди да вземе дебело въже от каретата и да завърже с него двамата мъже за някое дърво.
— Така ще можете по-добре да беснеете, докато аз стигна до замъка и разкажа на брат си за вашето нагло поведение — рече им Джон. — Надявам се да ви даде да разберете, макар че се съмнявам наистина да сте негови служители и да изпълнявате заповедите му.
Достигайки Буланкур обаче, Джон не можа веднага да открие Антоан. Когато разказа на Пери и майка си за своето приключение, беше предупреден да говори за събитието с по-голяма тактичност. Ако Антоан дьо Вал като възрастен бе останал такъв, какъвто го познаваха като дете, беше много вероятно наистина да е издал заповед да се стреля по всички, дръзнали да навлязат в неговите земи, дори и по деца. Някога ей така, просто за да минава времето, той измъчваше по-младите прислужници, защото знаеше, че от страх да не ги уволнят те няма да му се противопоставят. От такива садистични забавления до малтретиране на деца има само една крачка.
Джон гледаше озадачен майка си.
— Значи ли това, че трябва да отмина с мълчание едно такова поведение? — попита той с недоверие.
— Естествено, не, скъпи мой! — отвърна Морийн. — Но Буланкур принадлежи на Антоан, а онези мъже са негови служители. Не бива да позволяваме авторитетът му да се поставя под въпрос. Твоята намеса до този момент е вече много опасна. Като си помисля само на какъв риск си се изложил!… Много съм обезпокоена.
— Въпреки това право на Джон е да постави този въпрос пред Антоан — намеси се Пери. — В края на краищата той е спасил живота на детето и има пълното основание да попита по чия заповед тези мъже са се решили да вдигнат оръжие срещу един джентълмен.
Когато Джон най-после намери случай да попита несъщия си брат, Антоан беше вече осведомен от камериера Стефано за произшествието. Беше имал време да подготви своя отговор. Той просто отвърна, че ще се заеме със случая. Това бе всичко, което Джон можа да направи, за да се отърси от ужасните си опасения.
— Защо не харесвам сина на Жерар? — въздъхна Морийн, докато Доркас, възрастната камериерка, закопчаваше роклята на своята господарка.
— Разбирам чувствата ти, скъпа — каза Пери. Той кръстоса дългите си крака, обути в тесни панталони, облегна се назад в креслото и загледа с възхищение фигурата на Морийн, нейната тънка талия, която винаги с удоволствие прегръщаше. — И аз трудно го понасям, но трябва да призная, че е станал много представителен мъж.
— Не споря, че изглежда изключително добре — каза Морийн. — Аз просто му нямам доверие, Пери! Защо иска да останем в Буланкур? Тук всички прислужници го наричат виконт. Рано или късно ще му се наложи да обсъди с мен спорния въпрос. Не мога да си представя, че държи много на този разговор.
Пери смръщи вежди. Челото му се набръчка още повече.
— Признавам, че и аз се чудя на това! — съгласи се той с Морийн. — Антоан би трябвало да знае, че нито френското, нито английското право допускат едно извънбрачно дете да наследи благородническа титла. Титлата виконт принадлежи без съмнение на Джон.
Морийн взе едно колие от смарагди, което Доркас й подаваше, и го сложи на шията си. Скъпоценните камъни отиваха чудесно на дълбоко изрязаната й рокля с набрани ръкави и изящна златна бродерия върху нежната зелена коприна.
— Загрижена съм за Джон — каза тя. — Днес той се държа съвсем различно от друг път — като непохватен ученик на гости през ваканцията. Той е на деветнадесет години и е добре запознат с нормите на етикета. Въпреки това днес следобед не пророни дума, нито направи опит да се включи в разговора. Може би крие от нас някаква своя болка, нещо тайно го измъчва?…
Пери се засмя.
— Дълбоко се съмнявам в това, скъпа моя. Той просто не харесва начина, по който Антоан се опитва да оплете моята хубава малка дъщеря.
Морийн се обърна и се втренчи в Пери. Наблюдавайки внимателно лицето му, тя се опитваше да разбере сериозно ли говори. След като се увери, че е така, тя освободи Доркас. Още щом камериерката напусна стаята, Морийн каза разпалено:
— Да не би да твърдиш, че Джон изпитва ревност! Та Шантал е негова сестра! Той не би могъл да очаква, че едно толкова красиво младо момиче ще бъде пренебрегвано от мъжете!
Пери въздъхна.
— Мисля, че дойде време всички ние да погледнем истината в очите, Морийн! Джон не е брат на Шантал и тя не е негова сестра. Те са свързани само покрай нашата женитба, това е всичко. Ако един ден двамата решат да се оженят, аз няма да имам нищо против.
На лицето на Морийн се бе изписало огромно изумление.
— Каква абсурдна представа за нещата имаш, Пери! — каза тя. — Аз не бих допуснала подобна мисъл! Дали са роднини или не, те са израснали заедно като брат и сестра. — В погледа й се долавяше несигурност. — Знаеш, че обичам Шантал като своя собствена дъщеря, Пери. Нейната привързаност към Джон винаги е надхвърляла възхищението на по-малката сестра към по-големия брат.
Пери се изправи и нежно прегърна жена си.
— Нямаме основания да се тревожим, любов моя! — каза й с уверен глас. — Ревността, която забелязах в поведението на Джон, може да е израз на инстинкта му за закрила, който той винаги е проявявал спрямо Шантал. Не бива да се измъчваме за неща, които сигурно никога няма да се случат. Вместо това трябва да вземем предвид възможността красивият Антоан да завърти главата на малката невинна Шантал. За нея, разбира се, е приятно и ново преживяване да й се възхищават така открито. Този млад човек сигурно й прави впечатление със своя богат опит, с любезността си. Без съмнение е поласкана от обстоятелството, че един мъж на неговата възраст се интересува от нея. Той трябва да е с над десет години по-възрастен.
— Щеше да е по-добре, ако характерът му беше така безупречен, както външността му — отбеляза Морийн.
— Нека оставим чувствата на Шантал засега настрана. Трябва по-напред да се уточним как ще постъпим спрямо Антоан по въпроса за благородническата титла на семейство Дьо Вал — каза Пери.
— Нека да обсъдим проблема със самия него — предложи Морийн. — За мен би било по-добре Джон да не присъства на този разговор. Ще го помоля след вечеря да излезе с Шантал на разходка в парка.
Вечерята се проточи, но Джон беше много доволен, че ще може да отнеме Шантал от вниманието на Антоан, изпълнявайки молбата на майка си. Двамата вървяха по постланата с каменни плочи алея към лехите с рози. Джон реши да я предупреди, да й обясни колко опасно е да се държи така мило с непознати мъже.
— Сигурен съм, че не го правиш с цел да кокетираш — каза той с едва доловим укор. — Въпреки това и най-невинният флирт с Антоан би могъл да създаде недоразумения.
В тъмните очи на Шантал веднага се появи изненада и загриженост. Джон много рядко й отправяше укори. Тя беше още по-наранена, понеже не разбираше с какво е предизвикала неговото неодобрение.
— Съжалявам, ако с моето поведение съм събудила гнева ти — каза тя, видимо дълбоко разкаяна. — Но наистина, скъпи Джон, не мога да разбера защо ме обвиняваш, че флиртувам. Може би говорих повече от необходимото на масата? Мама винаги е казвала, че съм непоправима бъбривка.
Джон гледаше доверчивото младо личице с изписания на него въпрос и си помисли съкрушен, че би трябвало да си прехапе езика и да остави Морийн да обясни на Шантал тези неща. На Джон, разбира се, му беше ясно, че като се смееше на шегите на Антоан и флиртуваше с него, Шантал не предполагаше колко много го окуражава.
— Може би просто малко си се поувлякла — каза й той и обгърна раменете й с ръка, както често бе правил по време на тяхното детство, когато след някое скарване отново настъпваше мир. Притегли я нежно към себе си, а тя сложи глава на рамото му.
Шантал се успокои, доволна, че той не й е сериозно сърдит.
— Вероятно страхът ми от твоето приятелско отношение към Антоан се дължи на недоверието, което изпитвам към него — каза Джон непредпазливо.
Той почувства как тя се вцепени и повдигна глава от рамото му.
— Ти не мислиш сериозно, че той би допуснал нещо да се случи на онова дете, нали, Джон? — попита Шантал.
Въпреки че се възхищаваше от начина, по който Джон се беше застъпил и бе спасил момчето, тя беше убедена, че той се е намесил, без да е наистина необходимо. Когато баща й по-рано вечерта й съобщи за произшествието и похвали Джон за неговата находчивост и смелост, първата й мисъл бе, че нейният скъп Джон е могъл да бъде убит при това стълкновение. От една страна, тя беше изпълнена с възхищение от себеотрицанието, с което той беше рискувал собствения си живот, но същевременно се съмняваше, че двамата дървари са действали по нареждане на Антоан. А мислейки си за самия Антоан, Шантал не се сдържа и попита брат си:
— Как е възможно да не харесваш един толкова весел и дружелюбен брат? — попита тя. — Никой не би ни посрещнал по-гостоприемно, с такова уважение и почит.
Джон трябваше да направи усилие, за да не повтори мнението си още веднъж. Той бе убеден, че дърварите преследваха момчето, за да го убият, и действаха по нареждане на Антоан, Доказателства за това обаче нямаше и Шантал лесно би могла да го обвини в предубеденост. Та той съдеше един човек, водейки се единствено от инстинкта си.
— Ние знаем толкова малко за моя брат — каза Джон. — Мисля, че мама никога не е изпитвала привързаност към Антоан, но за това не бива да бъда упреквана. Тамариск ми е разказвала, че по онова време, когато още е тичал по къси панталонки, Антоан е бил непоносимо дете, ужасно разглезено от баща си.
Шантал въздъхна.
— Разбираемо е защо мама е била въздържана в чувствата си. Той просто й е отнемал вниманието на съпруга й — размишляваше тя на глас. — Но това е било преди двадесет години, Джон! С течение на времето детето се е превърнало в един изключително приятен мъж. Аз лично намирам виконта очарователен. Сигурна съм, че и други хора мислят така.
Джон мълчеше. Със загрижен поглед той се взираше в Шантал. Потръпвайки леко, съзря в златистия оттенък на кожата, в блясъка на тъмните й очи южняшката кръв на нейната майка. Как ярко се проявяваха тези черти в моментите, когато Шантал се смееше или се гневеше! Младежкото й, девствено тяло издаваше спящата у нея пламенна чувственост.
— В едно нещо можеш да бъдеш сигурна, Шантал — каза Джон по-остро. — Антоан не е виконт. Той няма никакво право на тази титла. Тя принадлежи единствено на мен.
За негова изненада Шантал избухна във весел, звънлив смях.
— Това значи е причината за твоето лошо отношение спрямо Антоан! — извика тя, после с малко по-сериозен тон добави: — Що се отнася до благородническата титла, мога да разбера чувствата ти, тъй като се основават на истината.
— Прислужниците, дърварите, стопанинът на хотела — всички се обръщат към моя брат с титлата виконт — измърмори Джон.
— Може би го считат за истинския виконт, понеже живее в Буланкур. В мое присъствие той не се е представял по този начин.
— Навсякъде може да се види гербът на баща ми! — продължи Джон. — Сребърните подноси, спалното бельо, дори хартията за писма са украсени с него.
Шантал прехапа устни, за да не се засмее отново.
— Ти правиш от мухата слон! — смъмри го тя. — Естествено, че гербът на баща ти ще е навсякъде. Буланкур е бил негов роден дом. Замъкът и сега е на Дьо Вал.
Джон откъсна една от дългостеблените бледожълти рози в края на алеята, която водеше към слънчевия часовник. Махна бодлите от цветето и го поднесе на Шантал. Цветът беше окъпан от вечерната роса. Шантал ахна от радост и зарови нос в цветните листенца.
— Тук, в Буланкур, всичко е така красиво — каза тя. — Защо да си разваляме прекарването с твоите подозрения и лошо настроение.
— Моля за извинение, ако съм скучен! — отвърна Джон. — Трябва да знаеш, че не съм единственият, който няма доверие на симпатичния Антоан. Точно в този момент мама разговаря с него във връзка със завещанието на баща ми. Затова ме помоли да те доведа в парка. Настояваше да обсъди този проблем с него насаме.
— Надявам се всичко да се уреди по най-добрия начин — каза Шантал загрижено. — Чаках удобен момент да ти кажа колко се възхищавам на смелото ти държание днес следобед, Джон! Татко ми каза, че нищо добро не е очаквало онова момче, ако ти не си се бил застъпил така самоотвержено за него.
Настроението на Джон започна да се подобрява. Ласкателството на Шантал го успокои. Докато бавно продължаваха да вървят нататък, той беше обхванат от нейния оптимизъм. Надяваше се, че Пери и майка му са уредили междувременно спорния въпрос за благородническата титла.
Зад стените на замъка обаче нещата не вървяха толкова добре. Антоан стоеше с гръб към камината. С непроницаем поглед той наблюдаваше мащехата си и Пери, седнали в красивите кресла срещу него. Чертите на Морийн издаваха неприкрит гняв. Лицето на съпруга й беше безизразно. Антоан си мислеше, че и неговите чувства са добре прикрити, но малките червени петна по високите му скули издаваха на онзи, който добре го познаваше, че само с изключително самообладание успява да прикрие вълнението си. Говореше спокойно, но гласът му въпреки учтивия тон бе леденостуден.
— С риск да стана досаден, мадам, ще повторя, че във всяко отношение съм наследник на баща си и имам съответните доказателства за това. Освен това не мога да допусна предсмъртната му воля относно моите права да бъде оспорвана от вас.
Очите на Морийн блеснаха гневно.
— Аз също повтарям, че всичко това засяга сериозно и нас — каза тя, застрашително повишавайки тон. — Синът ми Джон още не е пълнолетен. Като негова настойница аз съм длъжна да защитавам интересите му. Освен това ти пренебрегваш едно много важно обстоятелство, Антоан. Аз бях женена за твоя баща и съм длъжна и пред неговата памет да се погрижа желанията му да бъдат изпълнени.
Тук Пери се намеси за пръв път. Той се изправи и застана зад Морийн. Сложи успокоително ръце върху раменете й и се обърна към Антоан:
— Ако вашият начин на действие е в съгласие със закона, сър, то бъдете така любезен да представите на съпругата ми доказателства. Твърдите, че разполагате с такива. Ще бъде въпрос на минути да донесете тук въпросния документ, което едва ли би ви затруднило. Защо да помрачаваме иначе толкова приятната семейна среща?
Антоан изгледа продължително мъжа, когото така много мразеше. Претегли наум доколко опасно беше да го направи свой неприятел и постепенно се успокои. Беше си спомнил, че няма защо да се страхува от сър Перигрин, колкото и влиятелен и несломим да изглеждаше той. Знаеше достатъчно за него, за да постави живота му в опасност. Само трябваше да предаде известна информация на властите. Той сигурно беше един от малцината, които знаеха истинското име на съпруга на Морийн, познаваха миналото му на разбойник по пътищата. Антоан прикри под свъсените си вежди задоволството, че притежава такъв силен коз; все още нямаше намерение да го използва. Очевидно неговата мащеха и Пери бяха забравили, че той знае всичко за онзи период от техния живот.
Привидно спокоен, Антоан направи един малък поклон пред Морийн.
— Както изглежда, вие желаете, мадам, да ме принудите да говоря за неща, които иначе бих отминал, без да ги споменавам — каза той с въздишка. — Въпреки нежеланието ми, ще се наложи да чуете някои обстоятелства, от които със сигурност ще ви заболи. Съжалявам!
Морийн го слушаше, намръщила вежди. Изпълненият със съчувствие тон на Антоан не й бе убягнал. Тя гордо вдигна глава:
— След като чух предупрежденията ти — каза остро тя, — моля те да продължиш! — Особено чувство на щастие я обхвана, когато усети върху раменете си успокояващите ръце на Пери.
Антоан прокара пръсти по пепеляворусата си къдрава коса и въздъхна многозначително.
— Направо казано, мадам, поех титлата на моя баща, понеже единствен имам право на нея — каза той. — Както изглежда, вие не знаете, че той се е оженил за моята майка в деня, в който е разбрал, че тя е бременна. Естествено, не е бил длъжен да го стори. Направил го е само за да узакони така дълго чакания от него син. Не бих си позволил да го съдя сега, толкова години след смъртта му, но ще призная, че не е постъпил честно спрямо вас, щом не ви е съобщил за тази своя женитба, когато по-късно отново сте се срещнали. Каква зла участ! Вие сте била най-сетне свободна да се омъжите за него, а той не е бил вече в състояние да ви направи своя съпруга. Липсвала му е смелост да ви открие истината и е предпочел риска да сключи двоен брак. Разчитал е, че никой никога не ще узнае за бракосъчетанието му с моята майка. Съжалявам, че тъкмо аз се налага да ви запозная с тази ужасна истина. Зная, колко много ще ви натъжи това разкритие.
Морийн закри уста с ръка, като че искаше да сподави вика си. Пери притисна раменете й по-здраво и каза:
— Вие, разбира се, имате доказателства за това.
Очите на Антоан се смееха презрително.
— Аз не разчитам на лъжи, сър — каза той.
— Значи можете да ни представите доказателство? — настоя Пери.
Антоан повдигна рамене.
— Бих могъл, наистина, но въпросните документи се намират на съхранение у моя адвокат. Ще отнеме няколко дни да бъдат донесени тук на ваше разположение. Ще позволите да предположа, мадам, че не бихте поставили под съмнение думата на един виконт.
Морийн прехапа устни. Треперещите й, сгърчени ръце лежаха в скута й. Тя беше напълно объркана. Историята на Антоан звучеше твърде достоверно. Тя премисляше трескаво отминалите събития. Ясно си спомняше изумлението на Жерар, когато научи, че има син. Дали не я е залъгвал?… Същия ден Бланш Мерлин дойде в Буланкур, за да настоява синът й да бъде признат от баща си. Никога не се бе усъмнила в изненадата и радостта на Жерар, когато той за първи път видя своя син. Това не би могло да бъде игра, както и настойчивото желание на селянката да осигури правата на детето си. И сега Морийн не можеше сериозно да се съмнява в искрените чувства на Жерар.
— Аз не вярвам, че Жерар се е оженил за твоята майка — беше единственото, което тя можа да каже.
Антоан отново повдигна рамене.
— Аз също бях изненадан, мадам! — отвърна той студено. — Ясно ви предупредих, че тази новина ще бъде удар за вас. Веднага щом премислите внимателно всичко, няма да ви остане нищо друго, освен да признаете, че имам право.
Лицето на Антоан не подсказваше, че той е засегнат от аргументите й.
— Какво друго би направил при тези обстоятелства? — заяви той неумолимо. — Трябва да му е било ясно, че никога няма да се съгласите с ролята на негова любовница. Срещата с майка ми е била инсценирана от него. Убедил я е, че е в неин интерес да се представя за жена, спрямо която е извършена неправда. Срещите с адвоката са били осъществени с единствената цел да осигури достатъчна финансова издръжка за мен и моята майка. С това е успял да я отпрати да живее настрана от Компиен, като по този начин е избягнал една възможна среща между вас.
Морийн застина в мълчание. Започваше да се съмнява в своите разсъждения. Версията на Антоан беше ужасно правдоподобна. Възможно е всичко да се е случило тъкмо така, както той го описа. О, Жерар, мислеше си тя в мълчание, спомняйки си как от детството до зрялата му възраст чувствата му към нея бяха измествали всичко друго — отговорностите към близките му, задълженията към неговите имоти. Как си могъл да ме мамиш така? Антоан дори и по този въпрос имаше обяснение. Жерар наистина знаеше, че тя не би живяла с него като негова любовница; беше му го заявила още преди години. Тъй като я обичаше, той не е искал в никакъв случай да я загуби.
Почти със сълзи на очи тя се обърна към Пери.
— Ела, скъпи. Ние се оттегляме. Утре ще можем отново да говорим по тези въпроси. Тази вечер изслушах достатъчно неприятни неща.
— Съжалявам, мадам — каза Антоан благовъзпитано и пристъпи, за да отвори вратата. — Толкова ми е мъчно, че първата вечер под моя покрив не протече така весело, както бих желал.
Той се поклони формално на Пери, който с едно студено «лека нощ» отвърна на поклона. За частица от секундата погледите им се срещнаха. По-възрастният мъж сякаш долови в погледа на Антоан скрит триумф. Той се наслаждаваше на всяка минута от този разговор, мислеше си Пери, когато, без да каже нито дума повече, последва Морийн и напусна залата.
 

Четвърта глава
 
Август 1837
Те разговаряха до късно през нощта. Главата на Морийн лежеше на рамото на Пери. Ръката му галеше нежно бузите и челото, за да успокои възбудената й душа.
— Дойдох в Компиен, за да почета паметта на Жерар! — даде израз тя на насъбралото се в нея огорчение. — Трябва ли сега, отпътувайки, да го презирам заради неговото притворство?
— Зная, че ще ти е трудно да понесеш това, скъпа — отвърна й Пери нежно. — Но не трябва да мислиш лошо за него. Той наистина беше безукорен мъж. Не е имал никаква друга възможност в това безизходно положение. Вътре в себе си трябва да се е разкъсвал от противоречия между голямата си любов към тебе и задълженията към своето семейство. Сигурен съм, че в тази тъй трудна ситуация е действал по съвест.
— Да, и то в полза на Антоан, а не на мен, Пери! Ако беше достатъчно честен да ме осведоми за женитбата си с Бланш Мерлин, можеше да успее да получи развод. Щяхме да се оженим в съответствие със закона и Джон… — Гласът й секна и след малко тя продължи, хлипайки: — Какво ще стане с Джон, Пери? Нали разбираш, че при тези обстоятелства именно той е извънбрачното дете?
— Това не трябва да ни измъчва чак толкова много — прошепна й Пери и я целуна с много нежност. — След всичко, което се е случило, той се намира все пак в много подходящо обкръжение — ти, аз, Тамариск, Шантал. Мисля си, че нашето семейство има монопол върху извънбрачните раждания. До днес Джон беше единственото изключение.
— Чуто от тебе, всичко звучи напълно приемливо. О, Пери, толкова съм щастлива, че си тук, до мен. Глупаво е, че приемам всичко присърце.
— Знам, че си изпитвала дълбока обич спрямо Жерар — отвърна й Пери бързо. — Разбираемо е, че откритието за неговата измама те наранява. Но, скъпа, помисли, нямаме още никакви доказателства за това. Имаме само думата на един човек, на когото нито ти, нито аз можем да се доверим. Аз поне не мога да повярвам, че едно толкова коравосърдечно и пресметливо момче с годините е станало така внимателно и дружелюбно, та да държи в тайна от тебе своите законни претенции към благородническата титла, единствено за да щади чувствата ти.
Морийн се надигна. Дългата й коса падаше на кичури върху раменете й. Тя се наведе към Пери, търсейки очите му в тъмнината.
— Вярваш ли наистина, че лъже и че Жерар никога не се е женил за онази жена? — попита тя. — Бих искала да мога да мисля по същия начин. Впрочем Антоан никога не се е опитвал да крие своите претенции към титлата. Та тук, във Франция, той оставя да го наричат навсякъде в обществото виконт, но вярно е, че ни запозна с обстоятелствата едва след като аз изрично настоях за това.
— Възможно е да не разглеждаме проблема с благородническата титла въобще във вярна светлина. Не забравяй, скъпа моя, че още не сме видели никакво доказателство за сключване на брак.
— Ако въобще го има, ние бихме могли да го видим и без помощта на Антоан. — Очите й заблестяха от внезапно обхваналото я вълнение. — Можем да открием Бланш Мерлин и да я заставим да ни покаже удостоверение за своя брак с Жерар.
— Още по-добре ще бъде сами да направим проучване в кметството, като хвърлим един поглед в регистъра — предложи Пери. — Това налага наистина да не отпътуваме веднага за Англия; ще трябва да останем още няколко дни, за да изясним този въпрос веднъж завинаги.
Известно време те мълчаха, потънали в размисъл, накрая Пери каза:
— Опитвам се да не бъда предубеден спрямо Антоан, но не мога да му имам никакво доверие. Наречи го, ако искаш, шесто чувство. Направи ми впечатление начинът, по който говореше за момчето, което Джон е освободил от двамата преследвачи. Имаше нещо особено в израза на лицето му — гняв от намесата на Джон и като че ли още нещо. Противен ми се стори студеният тон, с който ми заяви, че, както би трябвало да зная, наказанието за навлизане в чужд имот е смърт. След това се поправи, разбира се, понеже Джон му каза, че в края на краищата се касае за десетгодишно дете.
— Мисля, че той не обърна особено внимание на коментара на Джон за новото правно тълкуване на случаите, в които се налага смъртно наказание — каза Морийн. — Останах с впечатлението, че не е съгласен смътно наказание да се налага само в случаите на убийство, държавна измяна и изнасилване.
Пери кимна.
— Радвам се, че този закон беше приет от Парламента. Бях абсолютно против бедния човечец миналата година в Алфристън да бъде обесен, само защото запалил купа сено. Съгласен съм с тебе, че момчето щеше да има същата съдба, ако Джон не беше застанал до него.
Пери прегърна Морийн и я привлече към себе си. После нежно прокара пръсти по устните й. Тя усети как сърцето му заби ускорено.
— Често се случва да мислим и усещаме по един и същ начин, нали? — каза той тихо.
Усмивката можеше да се долови в гласа му, но Морийн не можеше да види лицето му. Тя отлично разбираше какво има той предвид. По отношение на чувствата те се разбираха наистина прекрасно. Лицето й се отпусна в умиление. Тя взе ръката му и я поднесе към устните си. Той я притисна по-здраво в обятията си. Устните му намериха нейните. Телата им се сляха. Изведнъж Морийн се отдръпна. За изненада на Пери тя промълви с колеблив глас:
— Не ти ли се струва, че сме… твърде стари за това, Пери?
— Твърде стари да се обичаме? — удиви се той. — Какво говориш, Морийн? Кой ти е втълпил подобна безсмислица?
Морийн се отпусна и допря буза до лицето му.
— Аз само си мислех на глас — прошепна тя.
Рядко се случваше да не се довери безрезервно на съпруга си, но тъкмо в този момент си бе помислила нещо, което засягаше Жерар, а усещаше, че не е уместно да занимава Пери с подробности от своя меден месец с бившия си мъж. Въпреки че това бяха събития отпреди двадесет и четири години, Морийн съвсем ясно си спомняше как Жерар бе обвинявал бедната Лиза Ебърхард: «Тя е прекалено стара за това!» — каза й той, когато беше станало дума за последните мигове от техния съвместен живот. Тогава възникна сериозен спор. Морийн възрази настойчиво, че подобни интимности могат да бъдат израз само на истинска любов, която с напредването на възрастта не трябва да угасва. По онова време тя се натъжи от позицията на Жерар. Колко много я зарадва мнението на Пери преди малко по същия въпрос…
— Обичам те! — промълви тя. — Обичам те повече, отколкото в дните на нашата сватба. Мисля, че с всяка година те обиквам все повече и повече.
— Взимаш ми думите от устата! — пошегува се той. — Тъкмо исках да ти кажа, че с всяка изминала минута те обичам повече, моя Морийн.
Те не бяха единствените, които не можеха да заспят тази нощ. В голямата спалня в източното крило на замъка, обзаведена в златисто и бяло, Антоан бе освободил камериера си. Наметнал само един копринен халат, той сновеше нагоре-надолу из стаята като неукротим див звяр. Бе крайно възбуден. Не можеше да помисли за сън.
Начинът, по който протече дългоочакваното стълкновение, окрили духа му. Както винаги, той се беше подготвял дълго и внимателно, беше премислил всеки отделен детайл. Ето че сега всичко протичаше по план. Не съжаляваше за провалените забавления. Римските игри можеха да почакат. Да поиграе на котка и мишка със своите роднини бе дори по-вълнуващо. Трябваше обаче да внимава, успехът му от тази вечер можеше да го направи непредпазлив. Не биваше да подценява сър Перигрин и мащехата си. В момента сигурно считаха прозвучалата така достоверно история за възможна. Още утре обаче може би щяха да се появят съмненията им. Те едва ли щяха да си заминат за Англия, преди да им е представил доказателствата.
Антоан безшумно сновеше по мекия персийски килим. После спря пред прозореца, оформен като готическа стреловидна арка с ромбоидни стъкла и се загледа надолу към осветения от луната двор. Навалицата от хора и животни бе изчезнала. Светлината падаше на широки сребърни ивици върху калдъръма. Обраслите с дива лоза и бръшлян високи зидове проблясваха в нощта с полъха на вятъра, който леко разклащаше листата. До Антоан достигна уханието на розите, виещи се по стените на сградата точно под прозорците му. Очите му поглъщаха красотата на замъка, чийто силует се извисяваше на лунното, пълно със звезди небе. Всичко това беше негово наследство, негов дом. Какво го интересуват приказките на някакви си тесногръди юристи, че баща му трябвало да се ожени за неговата майка, за да може той по право да наследи благородническата титла. Никой закон не можеше да обори обстоятелството, че именно той е първородният син и по тази причина се явява наследник на своя баща. По дяволите всички закони! В Буланкур той беше законът. На него принадлежи титлата виконт. За всичко се беше погрижил. Пропуснал беше само възможността да се появи пълноправен наследник. За съществуването на природения си брат Джон дьо Вал до този момент той нищо не знаеше. Защо, питаше се той, баща му нищо не му бе казал, когато детето се е родило. За този пропуск трябваше да има някаква причина. Антоан си го обясняваше с обстоятелството, че баща му винаги е мислел единствено за него. Може би не е искал да нарани сина си със съобщението, че в кръга на семейството, от което Антоан бе отстранен, се е появил и друг син.
Антоан сви презрително устни. Джон дьо Вал беше англичанин въпреки френския си произход. Изглеждаше и се държеше като англичанин. Приличаше на френски аристократ толкова, колкото Антоан на английски лорд. Нямаше и най-малкото намерение да му отстъпва своето наследство. Злобно упрекваше и настойницата си принцеса Дьо Фалоаз, че не му е казала за родения от Морийн син — след двадесет години бездетство, на почти четиридесетгодишна възраст. Нейното мълчание по този въпрос, както и това на баща му, го объркваха, караха го дълго да размишлява.
Принцеса Дьо Фалоаз! Мисълта за нея му напомни, че скоро ще трябва да я потърси. Един ден тя ще отстъпи пред неговия натиск. Нейното твърдоглавие го изпълваше с нетърпение. Антоан, който обикновено умееше да владее чувствата си, не можеше да мисли за принцесата без погнуса. Усещаше такова отвращение, че почти се задушаваше. Тя беше единственото човешко същество, което някога успя да го надхитри, откакто бе станал мъж. С прекомерната привързаност, която беше проявила към него в детството му, успешно го беше заблудила. Когато преди години поиска ръката й, за да си осигури огромното й състояние, погрешно беше предположил, че я е накарал да повярва във вечната му любов към нея въпреки огромната разлика във възрастта.
На двадесет и две години Антоан още не познаваше различните страни на френското право. По непредпазливост остави на Камий да уреди формалностите по сключването на брака им. По-късно щеше хиляди пъти да се самобичува в мислите си, задето не се погрижи за подробностите. Беше абсолютно сигурен, че тя му се доверява напълно. Не предполагаше, че истинските му намерения са проличали. Но тази неразумна стара жена не беше чак толкова глупава. Твърде късно Антоан установи, че не би могъл да разполага, както впрочем и бившият й съпруг, с повече от половината от нейното богатство, състоящо се от ценни книжа и скъпоценни камъни. В началото тя се отнасяше към него с неподражаема щедрост. Не му отказваше нищо. Той обаче искаше все повече и повече, докато накрая тя разбра истинските причини за техния брак и щедростта й секна. Едва тогава Антоан осъзна, че се е свързал завинаги с една все по-застаряваща жена, от която не можеше да очаква много за в бъдеще. Тя не искаше да му каже дали го е включила в завещанието си като наследник или не. Разбираше, че трябва да прекара живота си в пълна зависимост от жената, която нито обичаше, нито уважаваше. Оставаше единствената надежда тя един ден да умре и да му завещае състоянието си. Иначе трябваше да намери начин, за да я накара да му даде онова, което той желаеше.
Когато взаимоотношенията им външно изглеждаха още изрядни и Камий едва беше започнала да осъзнава защо Антоан се е оженил за нея, той успя да я придума да се върнат в неговите френски владения. След като се увери, че тя не е съобщила на никого от своите роднини във Франция, те се върнаха направо в Компиен. После Антоан я затвори в източната кула на замъка. Пред вратата й бяха поставени верни и умеещи да мълчат слуги. Само две прислужници, на чиято преданост можеше да се разчита, имаха възможност да влизат в стаята й. Антоан се бе погрижил никой да не узнае за присъствието на тази затворничка в замъка. Той разчиташе, че тя скоро ще се подчини и ще подпише документа за предаване на ценните си книжа. Надяваше се също да открие къде е нейната високо оценявана колекция от скъпоценни камъни. Съпротивата й беше забележителна. Изглежда, че дори наложената й гладна диета не я впечатляваше особено. С огорчението на жена, която е разбрала, че за нея са се оженили единствено заради богатството й, тя повтаряше, че предпочита да умре, отколкото да издаде тайната си. Омразата й към него беше надмината само от неговата омраза към нея. Все пак самотата и напредващата възраст потискаха все повече духа й. Антоан се опасяваше, че е възможно тя да загуби напълно разсъдъка си. Тогава не би могъл вече да изтръгне от нея така нужната му информация. Беше чакал шест години и ако се наложеше, щеше да чака още. В своето търпение той се осланяше на увереността, че накрая все пак ще излезе победител.
Ето че сега мисълта за победа над тази жена се смесваше с изкусителната възможност за още една победа — над малката Шантал с нейната златна кожа. Колко пленително красива беше тя тази вечер на масата с къдравата си тъмна коса, обрамчваща лицето й и украсена с чудни малки перли. Бялата рокля от коприна беше очарователна. Бродираното корсажче и широката пола подчертаваха вълшебната й фигура. Антоан не се съмняваше, че тя е още девствена. Въпреки това у нея липсваше онази дразнеща благовъзпитаност и срамежливост на много младите момичета, чиито обноски той считаше за също тъй отблъскващи, както и изтънчените маниери на жените, владеещи изкуството на любовта. За Антоан дьо Вал думата любов беше една загадка. Често я чуваше, беше чел за нея, слушаше любовни песни, притежаваше произведения на изкуството, в които тя беше претворена в образи. Но всичко това оставаше за него без значение, понеже не намираше отзвук в сърцето му. Неговите чувствени пориви и страстни желания имаха единствено материален израз — ценни предмети за замъка Буланкур като фини тъкани, гоблени, бродерии, скъпоценни камъни, шлифовано стъкло или ръчно ковано злато и сребро. Ако сърцето е родина на чувствата, неговото до този момент бе останало недокоснато от друго човешко същество. Антоан владееше добре удоволствията на тялото. На една възраст, когато не би трябвало да познава примитивните страсти, той беше съблазнен от жената, която баща му направи негова настойница. Пристрастеността на принцесата към малки момченца трябва да е била добре известна в средите на доброто общество. Вероятно дългото отсъствие от Лондон беше причината баща му да не познава репутацията на принцесата.
Много преди да навърши пълнолетие, Антоан вече ненавиждаше домогванията на парфюмираните жени, откраднатите целувки, докато белите им ръце шареха по тялото му и притискаха русокосата му къдрава глава към майчински меките им гърди. Колко често му шушнеха в такива случаи, че е като ангел от картина на Ботичели. Спомняйки си за това, той присви устни с презрение. Никоя жена на света, това той отдавна беше научил, не заслужава всеотдайността и уважението на един мъж. Всички те са грабливи птици, които се стремят единствено към глупавите си забавления, без да обръщат никакво внимание на достойнството и гордостта на мъжа. Бяха прекалено тъпи, за да отгатват неговите мисли, когато се намираха в обятията му и му се отдаваха. Той самият в такива моменти си представяше богатото възнаграждение, което щеше да получи за своята податливост. В началото, когато беше още много млад, Камий и нейните приятелки го отрупваха със сладкиши, играчки, бонбони, книжки с картинки. Когато порасна, подаръците станаха по-скъпи: златна верижка, копринена вратовръзка, пръстени, емайлирана табакера, златна кутийка за кибрит. Скоро стаята му се изпълни с тези предмети. Някои от тях заменяше за пари, от които се нуждаеше най-много. Не че баща му не му даваше достатъчно джобни пари. До петгодишната си възраст често бе слушал майка си да оплаква бедността, в която бяха изпаднали. Говореше му за сигурността, която парите могат да дадат на човек. Антоан беше доволен от успеха си, още повече че той добавяше сигурност, събирайки не всяко су, както правеше нещастната му майка, а спестявайки жълтици.
Когато Камий го отведе в Америка, той разбра, че навсякъде животът на богатите е приятен и лек. Само те биваха уважавани безусловно от всички. Научи, че именно парите биха му отворили вратите към свободата. Когато благосъстоянието му се увеличи, той не беше вече така зависим от Камий. Можеше да не се прибира по цели дни. Да заменя сладострастните й прищевки с приятната компания на някои мъже. Имаше прекрасна възможност и не след дълго беше заобиколен не само от жени. Вниманието на представители на по-силния пол, които също имаха слабост към млади момчета, му беше добре дошло. Те не прикриваха желанията си зад разни романтични глупости. Според него се държаха и по-честно, понеже не имитираха чувства. Опитите за сближаване от страна на мъже изглеждаха по-приемливи от домогванията на приятелките на Камий, които се опитваха да забулят тайните си страсти с разни алегории. Непрекъснато нарастващата сметка на Антоан в банката го изпълваше със задоволство. Беше започнал да усеща постепенно и силата на властта, която неговият чар му предоставяше. Това чувство за власт се увеличи стократно, когато откри, че почитани иначе хора, аристократи, се унижават пред него, молейки за благоволението му. Отдавна беше свикнал с мисълта, че заема значително място в живота на богати, понякога и на влиятелни мъже и жени. Часове наред се бе забавлявал да настройва един обожател срещу друг, докато и двамата накрая заиграваха по неговата свирка. Това беше и най-любимото му занимание спрямо самата Камий. С течение на годините, виждайки, че той се превръща във всеобщ любимец, тя настояваше да дарява единствено нея с благосклонността си.
Камий беше тази, която първа заговори за брак. Не беше толкова лекомислена, за каквато някои я считаха. Съзнаваше, че един брак с жена, тридесет години по-възрастна от него, едва ли би го очаровал. Но тя имаше средство да направи горчивия хап, който му предлагаше, по-поносим. Като млада беше наследила от съпруга си принц Дьо Фалоаз неговото състояние. Той беше починал няколко години след женитбата, оставяйки на вдовицата богатства, които вълнуваха фантазията на Антоан. Според френското право всичко би принадлежало на него, беше му намекнала тя, ако й бъде верен съпруг и е винаги до нея. Това предложение се превърна в голямо изпитание за Антоан. Той още не беше взел решение, когато адвокатът му във Франция, мосю Мужен, му съобщи, че вече е пълнолетен и може да наследи замъка Буланкур и принадлежащите му имоти, така както гласеше оставеното от баща му завещание. Този глупак, адвокатът, не беше споменал нищо за съществуването на природен брат, а само го информираше, че според френското право не ще може да носи титлата на баща си, въпреки желанието на самия Жерар дьо Вал. Това именно желание Антоан изпълняваше и беше решен да се бори за него. Той се отдръпна от прозореца, като прогони лунната светлина от стаята с тежките завеси от брокат. Бе измислил вече план. Струваше му се, че е дяволски сигурен. По онова време се омъжи за Камий без колебание и макар още да нямаше и тридесет години, животът го научи, че няма нещо на този свят, което да е невъзможно за човека, ако е готов да плати всяка цена и да поеме върху себе си всякакъв риск, за да достигне желаната цел. Той се усмихна със задоволство. Най-желаната си цел беше постигнал. Носеше титлата виконт Дьо Вал, нищо, че някои се опитваха да оспорят правото му.
 

Пета глава
 
Август 1837
Джон наблюдаваше несъщия си брат със смесени чувства на възхищение и антипатия. Искаше или не, трябваше да признае, че във фрака от виолетова коприна със съответстващите му панталони и в бледожълтата надиплена риза Антоан изглеждаше прекрасно. Съвсем като виконт, за какъвто се представяше. Джон отново се почувства несигурен. Следобед Морийн му съобщи, че техният домакин има претенции не само към титлата, но и към правата на единствен законен син на Жерар дьо Вал. Възможността да се окаже извънбрачно дете го разтърси повече от вероятността да загуби титлата виконт, на която и без това не държеше много.
Истинската причина за неспокойствието му идваше от опасението, че Шантал ще го съжалява. Чувствата му към нея правеха смущението му по-голямо, още повече при промяната, която той долавяше у нея. Джон не обичаше Шантал по начина, по който би я обичал един брат, а като мъж, който изпитва чувства към момиче, за което някой ден би се оженил. Той беше прекарал безсънна нощ, мислейки за последствията от това си откритие. Увереността, че нищо не може да попречи на един брак с Шантал, ако тя самата е съгласна, беше за него голямо утешение. След година той щеше да е на двадесет, а Шантал, неговата прекрасна, вълшебна Шантал, щеше вече да е млада жена, чиито ученически години ще са останали далеч назад. Пери, когото обичаше и уважаваше, трудно щеше да се откаже от него като от свой доведен син, но Джон бе сигурен, че той държи много на него и знае, че бъдещият му зет е достатъчно богат, за да осигури на дъщеря му всички удобства. Освен това Джон мислеше досега, че ще е в състояние да й предложи и една титла. Ако тя се омъжеше за него, щеше да се нарича виконтеса Дьо Вал.
Ето че всички тези надежди само за няколко минути се бяха разбили, когато майка му го уведоми, че в основата на неговото съществуване най-вероятно е заложена една лъжа, върху която в момента се гради целият му живот. Всичко това, както разбра, се дължеше на двубрачието на неговия баща. Джон беше възпитан да го почита. Той едва си спомняше за него, понеже беше на три години, когато Жерар дьо Вал почина.
«Твоят баща беше честен и безупречен човек — често му казваше Морийн, — подражавай му, Джон, той беше толкова благороден!» Джон усещаше, че у него се надига гняв. Само твърденията на Пери и майка му, че всичко това може да не е истина, го възпираха да не отпътува веднага за Англия, където здравият разум и честта все още значеха нещо. Мислеше дори за възможността да отиде в кралската флота, да избяга по този начин от нещастието, което усещаше, че тегне над него. Що се отнася до Шантал, изглеждаше му немислимо да й говори при тези обстоятелства за любов. Единственото му спасение беше във вероятността Антоан да е излъгал. Брат му обаче се държеше самоуверено и спокойно. Джон се опасяваше, че действително ще представи доказателства за думите си.
Джон погледна Антоан. Срещна изпитателните тъмни очи на събеседника си с увереност, каквато вътрешно не изпитваше, въпреки че именно той бе помолил Антоан за разговор.
— Тъй като в случая е заложено доброто ми име — каза той спокойно и с достойнство, — струва ми се, сър, че ми дължите писмено доказателство за брака на баща ми с вашата майка. Ще ви бъда много задължен, ако ми представите документ, който да подкрепя вашите твърдения. Давам ви думата си, че след това никога повече няма да ви обезпокоя с претенции за титлата на моя баща.
Антоан повдигна равнодушно рамене.
— Тази молба е напълно разбираема — каза той спокойно. — Документът, който удостоверява женитбата на баща ми и майка ми, ще мога да ви предоставя след два дни. Междувременно бих предложил да прогоним тези неприятни мисли. Като ваш домакин ще се радвам да се наслаждавате на престоя си тук, в Буланкур. Ясно ми е, че моите разкрития са ви изненадали много, но не трябва да ги превръщаме в катастрофа, нали?
— Какво искаш да кажеш с това, Антоан? — намеси се Морийн, която бе оставила на Джон да води разговора до този момент. Зад приятелския тон на Антоан тя подозираше някаква преднамерена стратегия.
Антоан се поклони леко към нея.
— Мисля, че тези скандални истории не трябва да излизат извън стените на замъка. Във всеки случай нямам намерение да дискредитирам моя по-малък брат в обществото по какъвто и да е начин. Напротив, бих бил доволен, ако над собствената ми легитимност продължава да тегне подозрение, докато неговата остане и занапред несъмнена.
Джон силно се изчерви. Почувства се засрамен от недоверието, което бе изпитвал към Антоан, развълнуван от благородството му. Изненадан, чу майка си да казва:
— И каква ще е цената за мълчанието, Антоан?
Очите на Антоан се присвиха, но толкова леко, че това не беше забелязано от никого.
Със същия дружелюбен израз на лицето, той отвърна шеговито:
— Ще съжалявам, мадам, ако съм дал повод и за най-малкото подозрение от ваша страна, че се опитвам да скрия истинските си намерения. Уверявам ви, че се ръководя от най-искрени мотиви. Знаете, че не аз имах желанието да разкривам неща, които баща ми е вършил в миналото. За нещастие тъкмо вие поискахте от мен да осветлим тези проблеми, грижейки се за интересите на Джон относно титлата. Ако останете доволна от доказателствата, които ще ви предложа, не желая нищо повече от това да бъда признат за виконт Дьо Вал.
— Антоан е много внимателен, скъпа майко! — каза Джон. — Той е съгласен да защити нашето добро име. Мисля, че трябва да се възползваме от предложението му и да забравим за известно време цялата тази работа.
— Добре, щом ти искаш така. Да говорим за нещо друго, Антоан! — каза Морийн с неохота. — Не би ли желал да ни разкажеш за всичките тези години, през които живяхме разделени? Какво стана с принцеса Дьо Фалоаз? В Англия не чух повече за нея, откакто заминахте за чужбина. Във Франция ли живее сега?
— С прискърбие трябва да ви съобщя, че тя почина още преди години. Сигурно разбирате, че за мен това беше голяма загуба. Тя ми беше като майка.
Морийн сви устни с недоверие; тя знаеше, че у Камий никога не е имало и искрица майчинско чувство.
— Нека почива в мир! — каза тя. — А твоята майка, Антоан? Надявам се, тя още е жива?
— За съжаление, не! Годините, прекарани в лишения по време на войната, се отразиха зле на здравето й. Тя ги прекара много по-тежко от някои хора, радващи се на по-добри условия за живот. Точно една година след смъртта на баща ми тя също почина.
— Бихте ли ме извинили? — прекъсна ги Джон, беше чул смеха на Шантал долу в градината през отворената балконска врата на салона. Предположи, че тя сигурно се разхожда с баща си.
Антоан също беше чул смеха.
— Нека слезем в градината! — предложи той. — Още не съм ви показал лехите с рози. Една разходка край тях би била, мисля, много приятна. Ще поканим вашата малка сестра да се присъедини, Джон.
Джон се изчерви. Трябваше да стисне устни, за да не отвърне гневно, че Шантал не му е никаква сестра. Нещо дълбоко в него му подсказа да не прави подобна забележка. Ядосан, че Антоан отново ще спечели вниманието на Шантал, той последва домакина и майка си в градината.
Настроението му не се подобри, когато Шантал изтича към Антоан, а не към него. В шепата си държеше нещо, което, изглежда, пазеше като малко съкровище.
— Трябва да видите това красиво цвете, сър! — възкликна тя. — Кажете ми, моля ви, как се нарича? Татко не е виждал нищо подобно. Толкова е красиво!
— Не е по-красиво от ръцете, които го държат! — отговори Антоан усмихнат, с малко преувеличена галантност. — Мисля, че е годетия. Ще наредя на градинаря да постави в стаята ви букетче от това цвете.
Лицето на Шантал порозовя, тя бе очарована.
— Вие сте така любезен, сър! — каза тя плахо. — Нямах намерение да настоявам за цял букет!
— Ще ми позволите ли аз също да ви помоля за нещо — попита Антоан. — Молбата ми няма да е трудна за изпълнение. Просто бих искал да се обръщате към мен с малкото ми име. Официалният начин, по който ме наричате, ме кара да се чувствам някак си чужд.
— Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви наричам Антоан! — каза Шантал без колебание. После се обърна към баща си и брат си, които мълчаливо бяха наблюдавали сцената — Пери с прикрита усмивка, а Джон с нарастваща ревност. — Не е ли прекрасен този ден! — извика тя. — Така хубаво грее слънцето и аз се чувствувам толкова щастлива!…
Тя поривисто хвана Джон за ръката и я раздруса, като че искаше да го смъмри шеговито.
— Как може да си мрачен в такава прелестна утрин? — попита го тя. — Какво ти е, скъпи Джон?
Той отдръпна ръката си и отвърна с пресилена усмивка:
— Ако външният ми вид е пречка за твоята радост, моля те за извинение.
Шантал бързо се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, като че ли това бе най-естественото нещо на този свят.
Антоан присви очи, докато я наблюдаваше без сянка на ревност. За него бе ясно, че привързаността на момичето е съвсем сестринска. Не му убягна обаче не съвсем братската реакция на Джон, когато се освободи от прегръдката на Шантал.
Пери също бе наблюдавал сцената. По-късно през деня, когато се преобличаха за вечеря с Морийн и можеха необезпокоявани да поговорят в тяхната стая, Пери разказа на жена си за онова, на което бе станал свидетел сутринта.
— Мисля, че трябва да си наясно — някои неща се развиват неотклонно в определена посока — констатира той. — Джон за пръв път в живота си е влюбен, но не в Джулия Лейд, а в Шантал; при това изпитва любовна мъка. Шантал го обича, но само като доверен приятел от детството. Ако някой е събудил у нея романтичен интерес, това е Антоан.
Лицето на Морийн издаваше нейната загриженост.
— Това са по-скоро две, и то лоши новини! — каза тя. — Ако наистина си сигурен, че Шантал е увлечена по Антоан, трябва колкото е възможно по-скоро да я отстраним от неговото влияние. Що се отнася до Джон, аз ще имам грижата да поговоря с него. Той трябва да си избие Шантал от главата.
— Но защо, скъпа моя? — попита Пери. На лицето му бе изписано нескрито удивление. — Джон и Шантал са още толкова млади. Джон има достатъчно време, за да спечели момичето на своите мечти.
— Това означава ли, че ти не би се противопоставил на една евентуална женитба? — Тонът на Морийн издаваше изумление.
— Разбира се, че не, те са хубава двойка — отвърна Пери без колебание.
— Но няма ли това да бъде крайно непристойно? — извика Морийн. — За мен те са брат и сестра и винаги ще бъдат такива!
Лицето на Пери придоби решителен израз.
— Не би трябвало да мислиш така, понеже нещата не стоят по този начин! — каза той. — Много рядко сме били на противоположни мнения, скъпа моя, но в този случай не се съмнявам, че отношението ти спрямо нашите деца не е правилно. Както вече съм казвал, те не са сродени по никакъв начин. Никой закон не може да им попречи да се оженят, ако това е тяхното намерение. Няма ли да е по-добре да се преклониш пред силата на моите доводи и да оставиш засега нещата сами да се развиват? Твоето мнение може да повлияе по-скоро отрицателно, ако го споделиш с Джон. Възраженията ти биха могли да превърнат възможното в сигурно. Освен това би го отчуждила от себе си, без това да е необходимо.
— Джон е още твърде млад, за да познава добре себе си — измърмори Морийн угрижено.
— Но не и твърде млад за любов! — отвърна Пери. — Любовта не може бъде възпирана, Морийн, ти добре знаеш това.
Той прекоси стаята и я прегърна. Безсилна да се съпротивлява, тя се остави да я целуне. През тези шестнадесет години брак с Пери тя никога не беше успявала дълго да се съпротивлява, когато се отнасяше за любов. Дълбоко в себе си обаче Морийн не можеше да се съгласи с Пери и бе твърдо решена да не благослови Джон и Шантал, ако един ден те я помолеха за нейното съгласие да се оженят.
Когато следващата сутрин настъпи с изгледи за още един безоблачен ден, в замъка от ранни зори започна припряна шетня. Изпълнявайки обещанието си, Антоан беше организирал ловен излет в околните гори. В двора конярите оседлаваха бялата му кобила със седло от най-фина кожа и сбруя със сребърна украса. Нетърпеливо очаквайки предстоящото препускане, животното пръхтеше и биеше с копита по калдъръмената настилка.
Шантал беше в трескава възбуда. Беше облечена в червена рокля за езда, чиято прекрасна кройка подчертаваше стройната й фигура. Изглеждаше като рядък огненочервен рубин. Гледайки я с нежна радост, Пери й каза:
— Трябва да укротиш нетърпението си, Шантал, от него няма полза. До ловната хижа има само двадесет минути езда. Антоан вече се е разпоредил ловните кучета да бъдат готови едва към девет и половина.
Точно на минутата пристигнаха водачите на хайката с глутница ловни кучета. Ловът на диви свине започна. Кучетата лаеха неистово, докато тичаха из храсталака. Душейки, те подгониха птици и горски животни от техните скривалища. Ловците ги преследваха, настигаха ги и ги поваляха. Много от прислужниците, също на коне, яздеха след Антоан, Пери и Джон. Шантал и Морийн яздеха малко по-встрани. Предпочитаха да наблюдават отдалеч как дивечът бива отстрелван.
— Това прилича много на нашия лов на лисици — обърна се Пери към Джон. — Тук, за разлика от Англия, се ловят глигани, елени, фазани, въобще всичко, което бяга и хвърчи.
Към обяд Морийн се почувства уморена и каза, че е твърде отпаднала, за да вземе участие и в следобедния лов. Определено разочарована от това, Шантал предложи все пак на Морийн да я придружи обратно до замъка. Майка й обаче отклони със смях това предложение.
— Няма причина ти да се отказваш, мила моя — каза й тя. — Имам някои неща за уреждане в Компиен. Веднага след като се преоблека, ще накарам Дикън да ме закара до града с каретата.
Дори Пери не беше забелязал, че тя още от сутринта бе решила да пътува, при това съвсем тайно.
Около три часа по-късно Дикън спря каретата пред кметството в Компиен. Кметът бе извикан спешно от своя секретар. Така дръзко откъснат от следобедната си почивка, той ядосано облече черната мантия, поприглади ленената си риза и се представи на англичанката.
Морийн го запозна с причините за своето посещение. След като го помоли за абсолютна дискретност, тя му каза:
— Въпреки че днес се представям пред вас като лейди Уайт, господин кмете, по-рано аз бях омъжена за виконт Дьо Вал. Поводът за посещението ми тук има личен характер. Бих искала да направя една проверка във връзка с някои семейни въпроси.
Мъжът се кланяше старателно; не всеки ден се случваше да го посети толкова знатна личност.
— На вашите услуги съм, мадам — заяви той и разпери ръце в знак на готовност да бъде полезен.
— Бих искала да получа достъп до брачния регистър — каза Морийн без заобикалки. — Има някои подробности, касаещи една женитба на член от семейството, които бих искала да проуча.
— Разбира се, мадам — отвърна кметът. Той бе радостен, че проблемът на тази високопоставена гостенка е толкова обикновен. — Можете ли да ми кажете в коя година се е състояла сватбата? Така моят секретар лесно ще може да намери необходимите ви документи.
— Ще ми бъде малко трудно — замисли се Морийн. — Едва ли ще мога да ви кажа точно годината. Мисля, че по всяка вероятност е била през 1807, но би могла да бъде и през 1808 или 1809.
— Ще отнеме известно време, докато се намери едно брачно свидетелство сред толкова други — каза кметът замислено. — Ако ми кажете за чия женитба става дума, бих попитал секретаря.
— Моля ви, господин кмете, да ми повярвате, че трябва непременно сама да проуча нещата! — прекъсна го Морийн. — Във всеки случай, не бих си позволила да ви отнема повече време, отколкото е абсолютно необходимо.
Както бе предвидил кметът, съвсем не беше лесно да се прегледат всички документи за женитба от трите последователни години. С преуморени очи Морийн прехвърляше лист след лист. Дребните букви понякога едва се четяха. Тя не можа да открие търсените имена. Беше вече късно, когато затвори последната книга. Извика кмета и той побърза да влезе.
— Не намерихте ли това, което търсехте? — попита той смутено. За негово учудване Морийн се усмихваше.
— Не, при това дори се радвам! — каза тя. Виждайки объркването, което предизвика у него, Морийн се усмихна още по-лъчезарно. — Ставаше дума за една женитба, която никак нямаше да ме зарадва.
— Не е ли възможно да се е състояла някъде другаде? — предположи кметът, докато й подаваше ръка, за да й помогне да стане. — Ако се касае за една нежелана женитба, за каквато намеквате, мадам, то по-вероятно е да не се е състояла близо до фамилното имение.
Морийн се замисли над логиката на това твърдение.
— Предполагам, че двойката може да е отишла и по-далеч, макар да смятам, че женитбата се е състояла в Компиен или поне някъде наблизо, защото госпожата е родена в околностите на този град.
— След като въпросът е толкова важен за вас, мадам, бих си позволил да ви посъветвам да проверите и в Бове, дори в Клермон и Нуйон, макар че не се знае докъде може да са стигнали. Правилно ли ви разбрах, че не сте сигурна дали женитбата се е състояла или не?
— Да, наистина не съм сигурна! — призна си Морийн замислено. — Но ви благодаря, на вас и на вашите помощници за съдействието. Бъдете така добър да извикате прислужника ми. Трябва да потеглям.
Каретата бавно се движеше обратно през гората към замъка Буланкур.
— Нищо не можах да открия, Дикън! — каза Морийн. — Но зная повече, отколкото на тръгване от Буланкур. — Изведнъж тя се засмя. — Колко жалко, Дикън, че не знаеш нито дума френски. Иначе би могъл да ми разправяш клюките на домашните прислужници.
Дикън поклати глава със съжаление.
— С техния френски, човек може да си изкълчи езика — призна той.
На четири очи те никога не разговаряха като господарка и прислужник, а с взаимното доверие на двама стари приятели, въпреки че животът им бе протекъл по съвсем различен начин.
Именно родителите на Дикън бяха тези, които приютиха малката Морийн в своето стопанство в Съсекс и й дадоха уютен дом. Дете без майка и без пукната пара, тя има възможността да израсне сред техните деца заедно с Дикън и неговите братя и сестри. Живееше не по-различно от останалите. От време на време само я посещаваше нейният настойник, който баща й бе намерил, след като разбра за съществуването й. Когато навърши петнадесет години, той я взе в Лондон при себе си и в подходящия момент я представи в обществото. Намерен й беше и съпруг, богат, с висок ранг, но Морийн никога не забрави дома на хората, които я бяха отгледали. При всички пътувания извън страната Дикън играеше ролята на личен прислужник, а иначе беше просто близък и доверен приятел. С грубоватата мелодичност на говора, типична за родния му Съсекс, която Морийн така добре познаваше, Дикън каза:
— Сигурно сте много озадачена от странните неща, които стават в замъка?
— Какви неща, Дикън? Какво според теб трябва да ме озадачава?
— Не съм съвсем сигурен — каза Дикън, подръпвайки ухото си. — Всяка сутрин и всяка вечер една стара французойка идва в трапезарията за прислугата и отнася със себе си предварително приготвен поднос с храна. И никога не обелва нито дума. Менюто е твърде различно от онова, което се поднася на прислугата. Съдовете също са по-красиви от онези, в които ние се храним. Отварям си очите, госпожо, както ми казахте.
Морийн въздъхна замислено.
— Не мислиш ли, че е несправедливо да изпитваме неприязън към Антоан, сина на виконта? Колко много би се разгневил Жерар, ако научеше, че виждам Антоан в толкова лоша светлина.
Дикън отвърна, без да се колебае нито миг:
— Виконтът беше мъж с безупречен характер, с изключителни достойнства. Той никога нямаше да извърши нещо, което да накърни честта му; един благороден човек, дал името си на своите синове. Ако неговото момче от Франция не е толкова добро, би трябвало да сме снизходителни въпреки всичко заради паметта на баща му.
Морийн гледаше побелялата глава на своя камериер с уважение. Той нямаше ума на учен човек, но затова пък притежаваше умението на обикновените хора от село да различават добро и зло. През тези тридесет и четири години предана служба, неговата оценка често се оказваше по-вярна от нейната, особено в по-младите й години, когато беше още буйна и твърдоглава и не губеше много време да размишлява върху поведението си.
— Колко жалко, че виконтът не можа да види как израства мастър Джон, как възмъжава — мърмореше Дикън. — Може би нямаше да бъде така обсебен от по-големия си син, ако видеше какъв изискан джентълмен е станал мастър Джон.
В същото това време Шантал не рисуваше Джон по такъв благоприятен за него начин. Тя седеше край масата в стаята си и пишеше писмо на своята приятелка Джулия. В него ставаше дума и за странното държание на Джон.
 
«… Ти едва ли би могла да познаеш Джон. Станал е толкова различен! — пишеше тя. — Дори днес по време на този тъй приятен лов той беше намръщен и без настроение. Татко казва, че никога не е стрелял по-зле.»
 
Шантал се облегна на стола. Захапала перото, тя се чудеше как най-добре да обясни на Джулия, но мислите й се рееха и тя се усмихваше; отдавна вече трябваше да си е легнала. Почти целия ден бе прекарала на седлото. Събитията от последните дни бяха толкова зашеметяващи, че Шантал наистина не успяваше да подреди мислите си. Накрая отново се наведе над писмото.
 
«Мисля, че Джон е малко объркан. У дома във всичко е втори след татко, но тук се чувства засенчен от своя несъщ брат и не е за чудене, защото Антоан дьо Вал е изключително привлекателен мъж. Тъй като ти си ми обещала никога да не издаваш общите ни тайни, ще ти призная, че съм много впечатлена от него, толкова, че почти не мога да мисля за друго.»
 
«Това е самата истина», мислеше Шантал, прекъсвайки писането, за да потопи перото в мастилницата.
 
«О, Джулия! — продължи тя. — Мисля, че съм влюбена. Иначе защо ще се изчервявам, когато ми прави комплимент? Защо настръхвам, когато ме докосва? Ако знаех какво точно е любов, бих ти описала чувствата си по-точно. Всичко, което мога да ти кажа, е, че изпитвам едно толкова особено, радостно смущение, каквото никога преди не съм изпитвала. Когато той не е край мен, лежа в леглото и си представям, че сме заедно. Отдавам се на най-невероятни фантазии. Миналата нощ си представих, че лежа гола върху брачно ложе. Антоан беше вече мой съпруг и аз го очаквах, за да прекарам с него първата ни брачна нощ. Представях си как вратата се отваря, той влиза при мен, за да ме обгърне с ръце.
Ти разбираш, скъпа Джулия, че на това място всичко свърши. Нали и двете още не сме открили как съпрузите се обичат. Защо никой не иска да ни каже? Питала съм Елзи, но тя не ми даде никакъв задоволителен отговор. Каза ми само, че е по-добре за мен да не знам нищо за това. Предупреди ме да не търся отговор на този въпрос. Когато попитах мама, тя се засмя и каза, че е «най-хубавото нещо на този свят» и ще го изпитам, когато му дойде времето. Тя имаше предвид времето, когато ще съм вече омъжена. Сега не съм по-наясно, а, напротив, все така не знам дали любовта е така неприятна, както твърди Елзи, или толкова красива, както намеква мама.»
 
Шантал извади трети лист хартия от чекмеджето. Въздъхна и продължи да пише.
 
«Ти разбираш, колко важно за мен е да разкрия някои от тайните на любовта. С теб често сме говорили за тези неща. Трябва да ти кажа, че сега живо се интересувам от това. Въпреки че е почти на тридесет, Антоан (позволявам си да го наричам така) твърди, че съм го омагьосала, а аз съм все още почти ученичка. Може ли да се вярва на това? Сигурно има много красиви жени, които чакат само една негова усмивка. За щастие в момента тук няма нито една и той насочва цялото си внимание към мен. Ако не пътуваме скоро обратно за Англия и не се наложи да се разделя с него, ще бъда най-щастливото момиче на този свят.»
 
Шантал не би написала тези думи, ако знаеше, че в същия момент Морийн съобщава на Антоан решението си да напуснат Буланкур по възможно най-бързия начин.
 

Шеста глава
 
Август 1837
Морийн наблюдаваше нещастното лице на кина си. Болеше я, че не може да му спести удара, който нейното разкритие му нанесе.
— Бих искала да мисля, че съм се заблудила, но видях с очите си документа за женитбата на баща ти с Бланш Мерлин — каза тя. — Когато казах на Антоан, че не съм открила никакво доказателство в кметството на Компиен, макар и с известно нежелание той ми даде своя препис от документа. Страхувам се, че повече не може да има никакво съмнение. Те са се оженили в Тулон.
Джон пое дълбоко дъх. Значи беше вече ясно, че е извънбрачно дете без право на претенции за името на своя баща. Това означаваше, че не ще може да остави и на своите деца благородническа титла.
— Сега не мога да й предложа да се омъжи за мене! — извика той сподавено.
Морийн го погледна слисано.
— Да се омъжи за теб? — повтори тя думите му. — За кого говориш Джон, за Джулия Лейд ли?
Със зачервено от гняв лице Джон се обърна и закрачи из стаята, обзет от дълбоко разочарование.
— Естествено, не за Джулия, мамо! Знаеш много добре, че не изпитвам към нея никакви чувства. Говоря за Шантал. Аз я обичам. Искам… Исках да я попитам дали би желала да се оженим. Разбира се, не веднага, а когато сме вече малко по-възрастни… — Той спря да говори и погледна майка си със свито сърце. — Какво толкова странно има, та ме гледаш, сякаш съм си изгубил ума? — попита я с недружелюбен тон.
Морийн си спомни думите на Пери и се опита да се овладее. Той я бе предупредил за промяната на чувствата, които Джон изпитва към Шантал. Беше изтъкнал, че няма пречки за една евентуална женитба. Тя обаче приемаше двамата само като брат и сестра.
— Знае ли Шантал какво изпитваш към нея? — осведоми се тя със загриженост.
Джон поклати глава.
— Както изглежда, тя няма време да помисли за мене, откакто сме във Франция — каза той сърдито. — Напълно е омагьосана от моя несъщ брат, а той не крие, че я намира прелестна, което никак не ме учудва. Надявах се един ден да направя Шантал виконтеса Дьо Вал. Сега брат ми ще може да се порадва на тази привилегия.
— Стига глупости, Джон! — прекъсна го Морийн. В зелените й очи проблесна гняв. — Не желая да слушам повече подобни безсмислени приказки! Дали обичаш Шантал или не, е едно, а дали тя е влюбена в Антоан — друго. Дори и тя да го желае, нито аз, нито вторият ти баща бихме се съгласили да разрешим една такава женитба. Не искам повече да чувам за това, Джон. Наистина е абсурдно. Във всеки случай след един-два дни напускаме Франция. Вече уведомих Антоан за намеренията ни. Баща ти прати един прислужник да ангажира за нас кабини в кораба за Дувър. Надяваме се вдругиден да сме на борда. Едва когато Компиен е вече зад нас, ще можем да сме сигурни, че Шантал повече никога няма да се срещне с Антоан. Това навярно ще те направи малко по-щастлив.
Чертите на Джон се отпуснаха мигновено. Той постави ръце на раменете на майка си и нежно я притегли към себе си.
— Толкова съжалявам, че се държах глупаво! — каза й той. — Моля те, прости ми. Беше много егоистично от моя страна: ти също страдаш. Зная как държеше на паметта на баща ми. Сега…
— Сега предпочитам да не говорим повече за него — прекъсна сина си Морийн. — Обичах го и вярвам, че и той ме обичаше. Дори прекалено много, за да рискува да ме загуби. Сигурно много е страдал, че ме е измамил. Беше човек на честта. Бих желала и занапред да го считам за такъв. Сега се налага да се разделим. Вечерята ще започне всеки момент, а трябва да се преобличаме.
Обстоятелството, че Морийн, Пери и Джон тази вечер се появиха на масата по-късно от обикновено, даде на Антоан възможност за разговор на четири очи с Шантал. Когато тя влезе в малкия салон, той побърза да се приближи. Забелязвайки, че е сама с него, Шантал се усмихна срамежливо. По изключение Антоан не й отправи веднага комплимент, въпреки че в роклята от бял сатен с дълбоко деколте и с поли, повдигнати от двете страни и украсени със сребърна дантела, тя бе наистина очарователна. Косите й бяха фризирани на множество къдрици, а върху кадифената кожа на шията й блестеше тънка сребърна верижка. Едно цвете от филигранно сребро с вграден в него изящен диамант украсяваше корсажа й. Обици във формата на капка проблясваха под тъмната й коса, в която на диамантена шнола бе закрепено цвете от сребърни нишки.
— Налага се спешно да разговарям с теб насаме! — каза й Антоан. Той взе ръката й, облечена в бяла ръкавица, и внимателно я поведе след себе си към градинската тераса. — Не знам дали твоите родители вече са те осведомили за положението, но не ни остава много време.
— След завръщането ни от лова не съм ги виждала — каза Шантал и смръщи разтревожено чело. — Нещо случило ли се е, сър?
Преди да й отговори, Антоан прекоси с нея терасата и двамата слязоха по стъпалата, водещи към поляната. Тук под един огромен бук той поспря и взе отново ръцете й в своите.
— Страхувам се, че се случи нещо лошо! — каза той. — Тъй като твоето семейство още не те е осведомило, налага се аз да сторя това. Щях да съм по-спокоен, ако можех да поднеса новината по-внимателно, но крайно малкото време не ми позволява.
След като се увери, че тя го слуша внимателно, със спокоен и уверен глас той й каза с какво нежелание му се е наложило да създаде неприятности на майка й. Тя така упорито е настоявала той да докаже правата си над титлата виконт, че бил принуден да й покаже копие от документа за женитбата на баща му. Това естествено, продължи Антоан, предизвикало голям шок. Морийн и нейният син са се почувствали оскърбени от него, тъй като именно той е станал причина за унижението, на което са били подложени. Ето защо Морийн е решила веднага да заминат обратно за Англия.
Лицето на Шантал изразяваше разочарование и възмущение.
— Но това е крайно несправедливо! — извика тя. — Не изпитвам ни най-малко желание да напусна Буланкур. Не е твоя вина, че ти си наследник на баща си, а не Джон.
Думите на Шантал окуражиха Антоан да продължи.
— Моето сърце също е съкрушено, че гостуването ти тук трябва така изведнъж да бъде прекъснато — каза той. — Това означава, че нашето приятелство отива към своя край още преди да е започнало. Ако имахме шанса да прекараме и следващите дни заедно, нямаше да ти говоря по този начин — каза й той с леко треперещ глас, гледайки я внимателно в очите. — Бих изчакал, докато бъда сигурен, че не си безразлична към мен.
Очите на Шантал се разтвориха широко.
— Бих искала да знаеш, че вече изпитвам чувства към тебе.
Антоан се усмихна.
— Караш ме да се чувствам най-щастливият мъж на земята! — После усмивката му се стопи и той загрижено попита: — Нали не ме упрекваш, че съм истинският виконт Дьо Вал?
Очите на Шантал заблестяха.
— За мен титлата не е от значение, Антоан. Аз ценя най-вече характера на човека и… и до този момент успях да видя у теб само положителни неща.
Антоан се приближи към нея така, че телата им почти се докоснаха.
— А аз открих в теб цялата чистота и сладка магия, които една жена може да дари някому. Затова мисълта, че след завръщането си в Англия може би ще ме забравиш, ме изпълва с отчаяние. Имам намерение следващата година да пътувам до Англия за коронясването на младата кралица. Бихме могли заедно да се порадваме на празненствата. Ще ми позволиш ли да те потърся, или отдавна ще си ме забравила?
Шантал не можеше да си поеме дъх. Тя бе толкова щастлива, че не съумя веднага да намери верните думи, за да изрази чувствата си.
Преди да е успяла да каже нещо, Антоан продължи:
— Бихме могли да си пишем, но се съмнявам, че твоите родители ще позволят една такава размяна на писма.
Шантал дишаше учестено.
— Какво лошо биха намерили в това? — попита тя. — Няма за какво да се упрекваме. Но ти би могъл да пишеш до Джулия Лейд — предложи тя с известно колебание. — На нея мога да имам пълно доверие.
— Разбираш ли, че по този начин ще мамиш родителите си? — попита Антоан учудено; такава постъпка не отговаряше на характера й.
— При никакви други обстоятелства не бих ги измамила! — отвърна Шантал замислено. — В този случай обаче те са несправедливи спрямо теб, като те укоряват за нещо, за което не носиш никаква вина. Несправедливо е също, че те отблъскват и не са съгласни с нашето приятелство само защото имаш законни претенции към титлата на своя баща. Не си ограбил Джон, понеже тази титла никога не му е принадлежала. Мисля, че ако някой е виновен, то това е баща ви, а не ти.
— Може би постъпих зле, като не им съобщих веднага истината, когато самият аз я открих. Не исках да ги наранявам. Не сметнах за необходимо да го сторя и по-късно, когато навърших пълнолетие — отбеляза Антоан.
— Постъпил си много деликатно — отвърна Шантал. Нейните симпатии, както се беше надявал, бяха изцяло на негова страна. — Когато свикнат с истинското положение на нещата, майка ми и Джон, сигурна съм, няма повече да те упрекват.
— С помощничка като теб може би ще успея да възстановя единството на семейството — каза Антоан и очарован забеляза как бузите й порозовяха от неговия комплимент.
Обещанието й да отговори на писмата му още звучеше в ушите му, затова той не обърна внимание на Джон, който унило ги наблюдаваше, когато влизаха обратно в салона, хванати под ръка. Не усети ни най-малка ревност, когато Шантал се затича към младия мъж и по най-естествен начин стисна ръцете му с думите:
— Моля те, скъпи Джон, не бъди така сърдит, иначе с твоето лошо настроение ще развалиш тази чудесна вечер!
Антоан вече знаеше, че е постигнал първото от своите намерения. Един ден това момиче щеше да му принадлежи. Беше посял семето на бъдещата си победа и нямаше да остави да му отнемат удоволствието от вкусването на нейните плодове.
Тази увереност го изпълваше и по-късно през нощта, когато Стефано му донесе писмото, което Шантал беше написала до Джулия.
— Госпожицата е предала това писмо на един от прислужниците с молба да го изпрати със следващата пощенска кола — каза камериерът. — Помислих си, че виконтът може да се заинтересува…
— Много благодаря, Стефано! — прекъсна го Антоан. — Добре си направил. Можеш да си вървиш — допълни той, когато камериерът колебливо продължаваше да стои с гръб към вратата.
Останал сам в покоите си, Антоан разглеждаше красивия почерк на Шантал. После отстрани печата с един тънък нож за хартия. Без да бърза, той зачете написаното, след това внимателно сгъна писмото отново. Получателката му никога нямаше да разбере, че е било прочетено от друг. С педантична прецизност, достойна за художник, той възстанови целостта на восъчния печат.
Вече не можеше да има никакво съмнение, че момичето е в плен на неговия чар. Ако трябваше да се съмнява в нещо, това бяха неговите собствени чувства. Откритието, че Шантал има вече определено място в неговия живот, го потискаше. Откакто бе дошла, не му се мислеше за нищо друго. Приятелите от Париж, гладиаторите, неговата затворничка в кулата, двамата мъже в тъмницата нямаха повече никакво значение. Чувстваше се безпомощен, поставен в една необикновена ситуация. Най-много се страхуваше, че момичето може да го отблъсне. Никога преди това не го бе интересувало, дали някоя жена има добро мнение за него или не. Вземаше винаги онова, което му харесваше. Сега беше друго — той самият искаше да се хареса на Шантал, въпреки че не виждаше каква полза би могъл да извлече от това. Тя бе още почти дете, без влияние, титла или богатство, доколкото знаеше. Нямаше нищо, което би могъл да придобие, освен нея самата.
— Възможно ли е да я обичам? — питаше се Антоан навъсено и с известен цинизъм. — Аз, който презирам жените?
Но Шантал не беше като останалите; той никога не бе срещал подобно същество преди. Тя не познаваше лукавството, фалша, алчността и кокетството. От друга страна, опитът с жените му подсказваше, че тя е добре възпитано, умеещо да се въздържа момиче, но също тъй е и огнена натура с горещо сърце, с пламенност и идеализъм. Ако изглеждаше плаха, това се дължеше на липсата на опит и знания за мъжете. Невинността й можеше да я изложи на големи изпитания. Детинското й доверие в хората можеше да стане причина да не съзре навреме грозяща я опасност. При тези мисли Антоан трябваше да си признае, че беше готов да я защитава на всяка цена, при това не само от лошите намерения на други хора, но и от самия себе си. Вече не бе обзет от желание да я съблазни. По-скоро възнамеряваше да я притежава за цял живот, да я направи своя съпруга.
Антоан, самозваният виконт Дьо Вал, за първи път беше хванат в мрежата на любовта. Това необикновено чувство го беше объркало; дори бе забравил, че не е вече свободен. Той имаше съпруга.
 

Седма глава
 
Декември 1837
Бузите на Шантал се бяха зачервили от радост. В ръцете си държеше писмо от Антоан. С Джулия седяха на ръба на леглото й. Муселинените им рокли в пастелни тонове бяха разперили поли край тях, откривайки белите копринени чорапи и украсените с панделки пантофки. От вълнение Шантал бе развалила фризурата си; обикновено косите й бяха разделени на път по средата и отново прибрани на врата. Сега цялото богатство от къдрици обгръщаше пламналото й личице. С усета си към практичното Джулия отстрани падналите на челото й коси.
— Ето вече четири месеца, откакто напуснах Франция — каза Шантал, докато със светнали очи плъзгаше отново поглед по редовете, — но все така му липсвам! Пише също, че не обръща внимание на никоя друга жена от кръга на своите познати. Това не е ли удивително, Джулия?
Джулия кимаше тържествено. Тя бе само една година по-малка от Шантал, но имаше закръглените бузки на дете. Очите й обаче бяха забележителни — тъмносини с виолетов блясък, обрамчени от дълги, като че ли копринени мигли. Въпреки това тя не бе така привлекателна за мъжете като своята приятелка. Беше най-малкото от тринадесет деца. Животът й у дома не можеше да се сравнява с безгрижното детство на Шантал. За нея нямаше нищо по-хубаво от това да посещава Шантал, а в Лондон или във Финчкок често се случваше някое забавно събитие в обществото, което си струваше да се отпразнува.
Шантал скочи от леглото, склони глава в скута на Джулия и я загледа замислено.
— Има още нещо зашеметяващо, което трябва да ти съобщя — каза тя. — Снощи мама ме извика при себе си и ми каза, че сега, когато вече съм навършила седемнадесет години, съм достатъчно голяма, за да науча някои неща за тях, моите родители.
От вълнение очите на Шантал се бяха разширили.
— Джулия, мама не ми е родна майка! Моята същинска майка е била от Неапол. Татко се е запознал с нея, когато се е борил на страната на карбонарите. Бил е водач на едно въстание, което не е успяло. Самият той е бил ранен. Младата вдовица на един от бойците се грижела за него, докато оздравее, и понеже е била много красива и добра, татко я обикнал!
Шантал наблюдаваше с внимание лицето на Джулия, търсейки да прочете по него реакцията й. Самата тя се чувстваше несигурна след тези разкрития. Първоначално бе изпитала болка, че не е онова момиче, което винаги беше смятала, че е. После разочарованието се замени с възбуда. Дълбоко в себе си тя винаги бе усещала, че има някаква тайна. Освен това тя и сестра й Тамариск бяха толкова различни една от друга, че хората често го забелязваха и не пропускаха да изразят това си впечатление. Сега причината й стана ясна. Та те не бяха само от различни бащи, но, както се разбра, имаха и различни майки.
— Моята истинска майка е починала, когато татко в стремежа си да ни спаси, е пътувал на север — продължи да разказва Шантал. — Както виждаш, Джулия, Джон е толкова мой брат, колкото и Тамариск — моя сестра. Татко е единственият ми истински роднина!
Зениците на Джулия се бяха разширили от удивление, но тя сякаш ни най-малко не бе изненадана, че животът на Шантал има такова бурно, романтично минало. Тайно тя винаги си бе мислила, че у нейната приятелка има нещо по-особено.
Шантал взе ръката на момичето.
— Разбра ли всичко, което ти разказах, Джулия? То означава, че съм извънбрачно дете. Мама твърди, че не трябва да се измъчвам заради това, понеже Господ така е отредил. Тя казва, че трябва да съм благодарно на татко, че се е показал любящ и предан баща. Но обстоятелството, че татко не се е оженил за родната ми майка, а въпреки това са се сдобили с дете, мама не пожела да ми обясни!
— Може би е възможно човек да се сдобие с деца и по друг начин — предположи Джулия. — Всеки знае, че лорд Байрон има дъщеря от Клер Клермон. Какво ще кажеш за Хорейша Хамилтън? Лорд Нелсън й е баща, а покойната лейди Хамилтън — нейна майка.
Двете момичета се спогледаха въпросително, после Шантал каза:
— Тамариск скоро пристига в Англия. Ще я помоля да ми изясни всичко това. Все пак има четири деца и не може да не знае. Сигурна съм, че ще ми каже. Именно тя ме успокои в онази нощ, когато си мислех, че ще ми изтече кръвта. Тогава отговори на всичките ми въпроси.
Спомняйки си някогашното си незнание, двете се закискаха. С присъщата й игривост Шантал издърпа Джулия от леглото, остави писмото на Антоан настрана и двете затанцуваха из стаята.
— Нима няма да е великолепно, Джулия, ако някой ден празнуваме двойна сватба — ти с Джон, а аз с Антоан? Каква сватбена рокля би искала?
Остатъкът от този предобед мина под знака на романтичните фантазии на двете, докато Джон седеше сам в другата стая и се опитваше да се концентрира върху вестника. Чувстваше се малко пренебрегнат от жизнерадостната компания и бе донякъде сърдит на Джулия, задето изцяло бе обсебила Шантал. Би бил още по-сърдит, ако знаеше каква роля му отреждат момичетата в плановете си за бъдещето. Нищо не му бе по-чуждо от желанието да се ожени за Джулия.
С въздишка той повика един от прислужниците и го помоли да предаде на дамите, че ги кани на езда в Хайд парк, ако нямат, разбира се, нещо друго предвид. Знаеше, че Шантал не би могла да устои на такова предложение. Тя се радваше на времето, прекарано около конете също като него самия. Що се отнасяше до Джулия, той трябваше да се примири с обстоятелството, че тя придружава Шантал навсякъде.
През следващите седмици разочарованието и унинието на Джон все повече нарастваха. Пери и Морийн отказаха да му разрешат да говори на Шантал за своята любов. Принудителното прикриване на чувствата ставаше все по-мъчително за него. В едно той беше съгласен с втория си баща. Шантал бе излязла съвсем скоро от манастирското училище. В света на възрастните тя навлизаше без всякакъв опит. Според Пери тя трябваше свободно и необвързано да се порадва на компанията и на други млади мъже, преди да се реши на женитба с Джон.
— Остави я поне още една година да се порадва без ангажименти на обществото — беше казал Пери. — На осемнадесетия й рожден ден можеш да й направиш предложение, ако искаш.
Аргументите на майка му бяха много по-неубедителни. Те почиваха на убеждението й, че чувствата му са продължение на привързаността, която като брат винаги бе изпитвал към Шантал.
— За да е щастливо едно семейство, не е достатъчно само да се харесвате — твърдеше тя. — Най-важното е любовта, скъпи Джон, голямата, страстна любов на мъжа към жената. Ти и Шантал сте още почти деца. Едва по-нататък ще откриете чудния свят на страстите. Тогава всичко, което е било преди това, може да ви се стори бледо и незначително.
Как би могъл да обясни на майка си, че страстното желание да притежава Шантал не е по-малко от уважението, което чувстваше към нея? Морийн изглежда, бе обсебена от идеята, че любовта е възможна само между възрастни, че младите не са в състояние да изпитат силата й. Той би могъл, разбира се, да й припомни, че е била едва на петнадесет, когато се е влюбила в неговия баща Жерар дьо Вал!
— Щеше скоро да забравиш тази лудория, ако се бе заел с нещо друго. Не е полезно за тебе да се въртиш около полата на Шантал.
Всъщност именно Шантал бе тази, която го подтикна да напусне за известно време дома си.
— Не разбирам какво става с тебе от няколко дни? — заяви му тя. — Доскоро се чувствах чудесно в твоята компания, но от известно време винаги си намръщен и сърдит. Твоето навъсено лице и постоянното ти лошо настроение са направили впечатление дори на Джулия, която иначе те обожава!
Наранен, разкъсван от вътрешни противоречия, но съзнаващ, че Шантал е права, Джон прие поканата на един свой съученик да участва в лов на патици в Шотландия. Върна се у дома едва за Коледа. Семейството се бе оттеглило в имението Финчкок според обичая, за да прекара там празника.
Джон искаше да се срещне и със сестра си Тамариск. Тя бе пристигнала със съпруга си и четирите им деца от Малта, където Чарлз служеше. Имаха намерение да изкарат една дълга ваканция в Англия. Джон харесваше своя зет, обожаваше племенниците си.
Тамариск отгатна бързо истинските причини за напрежението в семейството. Взаимоотношенията между Пери и майка й бяха отлични както винаги. Все още живееха заедно като влюбени. Връзката им бе толкова силна, че по-младите членове на фамилията се чувстваха малко пренебрегнати. Не след дълго Джон и Шантал разкриха пред нея сърцата си и Тамариск бе така загрижена от положението на нещата, че сподели с Чарлз тревогата си.
Чарлз, мъж в най-добрата възраст, малко се бе променил, откакто като млад офицер от флота бе поискал ръката на Тамариск. Светлорусата му коса бе леко посивяла отстрани, но тялото му бе още силно и гъвкаво. Само линиите около устата и очите му придаваха по-зрял вид, какъвто трябваше да се очаква от човек с неговата служба, изпълняващ отговорни задачи.
Чарлз гледаше жена си с присъщата си дружелюбност. След петнадесет години брак тя също не бе много променена. Въпреки раждането на четири деца тя се радваше на стройна и гъвкава фигура. Когато имаше време, не пропускаше да се занимава със спорт, минаваше за отлична ездачка. Обичаше дългите разходки сред природата с децата и споделяше тяхната привързаност към крикета.
Чарлз изпитваше най-топли чувства към семейството на жена си. Любовта му към Тамариск се пренасяше и върху останалите членове на фамилията. Той се считаше за щастливо женен и много рядко изпитваше съжаление, че Тамариск не храни към него същата страстна любов. Но тези мисли не променяха убеждението, че е най-щастливият мъж на този свят, нали имаше такава красива и интелигентна жена. Никога нямаше да забрави ужаса, който тя бе преживяла в ръцете на онзи ужасен търговец от Генуа, който по най-брутален начин я бе изнасилил. Като съпруг Чарлз винаги се бе опитвал да бъде особено нежен и внимателен. Макар често да изглеждаше, че удоволствието от любовта за нея не е толкова израз на истинска страст, колкото желание да отговори на чувствата му, Чарлз бе склонен да не обръща внимание на това. Знаеше, че няма основания за ревност. Тамариск не обръщаше внимание на други мъже. Що се отнася до младежкото й увлечение по Пери, двамата бяха разговаряли без притеснения по този въпрос. На Тамариск й се струваше невероятно, че се е надявала да заинтересува Пери, след като той така много обичаше и почиташе майка й. Според нея любовта й към Пери е била по-скоро един вид преклонение пред героя.
Чарлз внимателно слушаше разказа й за посещението на нейното семейство в Компиен, за последиците от срещата с Антоан. Когато Елзи, която й помагаше да се подготви за сън, напусна стаята, Тамариск легна до него в леглото и му съобщи за признанието, което Шантал й бе направила. Тя бе споделила, че след завръщането си от Франция не е срещала млад човек, който би могъл да се сравнява с французина, както и обстоятелството, че тайно получава писма от него, в които той й засвидетелства своята привързаност и любов.
— Както изглежда, Шантал го намира за невероятно привлекателен, за най-пленителния мъж на този свят! — въздъхна Тамариск. — За първото съм готова да се съглася с нея. Още като малко момче Антоан беше много красив. Трябва да е станал забележителен мъж, но пленителен — това не бих могла да си представя. Не ми харесва и тайният характер на тяхната кореспонденция, Чарлз! Сигурна съм, че и Шантал би предпочела Пери и мама да знаят, но Антоан явно е категорично против. Разбрах още, че ще посети Англия през следващата година във връзка с коронясването на младата кралица. Предупредих Шантал да не се среща с него без знанието на майка ни. Днес бих му се доверила толкова малко, колкото и преди, Чарлз!
— Може би Шантал ще срещне преди неговото пристигане друг младеж, който да спечели сърцето й, — каза й Чарлз успокоително. — Младите момичета на нейната възраст не са много постоянни!
— Мисля, че тя е привлечена повече от романтичното в любовта, отколкото от самата любов — отбеляза разумно Тамариск. — Но това не е най-големият проблем. Много по-загрижена съм за Джон. Мисля, че той наистина обича Шантал. Страда много, понеже тя вижда в него само брата.
— Ти не ми ли каза преди малко, че сега и двамата знаят, че не са брат и сестра, че биха могли да се оженят, ако пожелаят? — попита Чарлз. Той сложи ръка на нежните бели рамене на жена си, която се притисна до него под топлото одеяло.
— Шантал е още твърде млада, за да прави някакви разумни планове за бъдещето — каза Тамариск и погледна нежно мъжа си. — Когато аз бях на нейните години, си мислех, че съм влюбена в онзи нехранимайко, артиста Лий Дартън. Спомняш ли си за него, Чарлз? През това време ти търпеливо чакаше да се вразумя.
— И трябваше доста дълго да почакам — пошегува се Чарлз.
Той духна свещта върху нощното шкафче и се отдаде на съня.
Тамариск лежеше будна до него. Със свито сърце си мислеше за нещастното лице на Джон, за щастливото изражение на Шантал, когато й съобщи, че отново е получила писмо от Антоан.
— Не забравяй, че именно тайнственият характер на тази размяна на писма прави нещата да изглеждат така романтични — предупреди Тамариск своята по-млада доведена сестра.
Лицето на Шантал пламна, в очите й проблесна възмущение.
— Защо всички са настроени срещу горкия Антоан? — попита тя ядосано.
Двадесет и четири часа по-късно същия въпрос тя постави и на Джон. Името на Антоан се спомена по време на вечерята, когато Морийн разказваше на Тамариск подробности за посещението им във Франция. Неочаквано с тих, сърдит глас Джон изтърси:
— Шантал е напълно запленена от дискретния чар и френските маниери на моя несъщ брат! При това е прекалено млада, за да може да го види такъв, какъвто е в действителност. Теб, Тамариск, той не би могъл да излъже.
Шантал с горест защити Антоан:
— Не е ли възможно просто да имам по-малко предразсъдъци от теб, Джон, и по тази причина да виждам Антоан такъв, какъвто е? Ти, изглежда, не обръщаш внимание на факта, че той е предпочел да запази за себе си някои обстоятелства от миналото, само за да щади чувствата ти. Те бяха изнесени на бял свят едва след като вие с мама го принудихте да го стори. Не е ли така, татко?
Пери наблюдаваше зачервените бузи на дъщеря си и изпълнените й с гняв очи и макар за кратко го обзе безпокойство. Не можеше да бъде доволен, че тя се застъпва за Антоан. Възприемчивостта й към ласкателствата на младия французин лесно можеше да се превърне в нещо по-опасно. Той самият нямаше доверие в сина на Жерар, но както дъщеря му бе казала, никой нямаше основания да го злепоставя.
Пери се опита с една шега да смени темата на разговора. Шантал с готовност откликна на това, но по-късно вечерта отново й се случи да повдигне този въпрос, когато срещна Джон в библиотеката. Този път тя бе ръководена от желанието да го накара да прояви повече разбиране.
— Знаеш, че винаги съм уважавала мнението ти, силата на твоите доводи, Джон — каза тя. — Но по отношение на брат ти позициите ни напълно се разминават. Струва ми се, че е много нечестно да обвиняваш човек, след като нямаш доказателства, че в нещо се е провинил. Ако намериш дори само едно, аз бих се присъединила веднага към твоята критика!
Джон погледна Шантал объркано.
— Знаеш много добре, че не мога да ти представя някакво доказателство, но един ден ще разбереш колко съм бил прав!
— Дотогава обаче ще трябва да признаеш, че според английското правосъдие един човек е невинен до доказване на противното.
— Шантал… — Тонът, с който бе произнесъл името й, издаваше толкова болка и страст, че тя веднага забрави за спречкването.
— Добре ли си, Джон? — попита го нежно. От думите й бе изчезнала цялата настъпателност. — Така странно прозвуча гласът ти… Случило ли се е нещо?
Джон едва се въздържа да не я докосне. Как искаше да я обгърне с ръце и да й признае изгарящата го любов. Пребиваването в Шотландия не охлади неговите вълнения; те бяха станали дори по-силни в отсъствието на Шантал. Сега му изглеждаше по-зряла, по-красива и по-привлекателна. Едва се сдържаше да не й признае чувствата си, спираше го единствено даденото на майка му обещание. Избягвайки съблазнителните, леко отворени устни, дружелюбния поглед на нейните тъмни очи, Джон се обърна и каза само:
— Защо не беше малко по-голяма!
Гневните искрици се върнаха в очите на Шантал.
— Ти си мислиш, че съм още дете! Само защото съм две години по-малка! Лъжеш се, мой скъпи Джон. Ти може би виждаш в мен само едно хлапе, но други мъже не са на същото мнение. За някои аз вече съм жена. При това ме намират за чаровна, весела, забавна и привлекателна.
Неописуемо засегнат, Джон я прекъсна:
— Без съмнение говориш за Антоан. Трябва да призная, че ти е направил хубави комплименти. Сигурно му е било приятно да се позабавлява с едно неопитно момиче, току-що излязло от училище. Остава само да се похвалиш, че те е целунал!
Това беше първото истинско скарване. Шантал бе настръхнала като буреносен облак. С широко отворени очи тя гледаше Джон.
— Мисля, че ти просто ревнуваш! — каза тя. Но гневът й сякаш изведнъж отлетя, тя се почувства някак странно щастлива. Настроението й се промени неочаквано и очите й отново грейнаха очарователно.
— Кажи ми истината, скъпи Джон! Ти би искал да се възхищавам само на тебе? Сърдит си, понеже си признавам, че намирам и друг за интересен и забавен?
— Това ми е напълно безразлично! — излъга той, изчервявайки се, че така лесно е успяла да разбере. — Твое право е да флиртуваш с когото си пожелаеш. Това не ме засяга.
— Значи си съгласен да се срещна отново с Антоан. Догодина той ще дойде в Англия за коронясването на кралицата. Има намерение да посети и мен.
Думите й стъписаха Джон много по-силно, отколкото тя можа да забележи. С престорено безразличие той каза:
— Ако мама и татко нямат нищо против, на мен ще ми е все едно. Не очаквай, че ще го приема обаче с разтворени обятия. Не мога да понасям този човек и няма да променя мнението си!
— Това е нечестно и невъзпитано! Ще кажа на Джулия, че ти не си такъв, за какъвто те смята. Мисля да я посъветвам да си избие от главата идеята за женитба с толкова недружелюбен и скучен човек като тебе! Това ме кара да ти припомня колко некрасиво бе да не я целунеш, когато ни посети за Коледа. При това добре знаеш как щеше да я зарадваш.
Лицето на Джон се изкриви от яд и разочарование.
— Няма да позволя нито на теб, нито на когото и да било да ме обвързва по някакъв начин с вашата скъпа Джулия — каза той побеснял. — Сигурно страшно се забавлявате да си играете с мен като с някаква марионетка, като ме карате да танцувам, подръпвайки конците насам-натам. Искам да знаеш, Шантал, че бих целунал един човек само когато и където на мене ми харесва. За Джулия никога няма да се оженя, дори ако трябва да остана до края на живота си ерген.
Беше успял да накара Шантал да замълчи. Тя не можа и дума да каже, когато той се обърна и напусна стаята. Лицето й изразяваше смущение и жал. Джон не се шегуваше. Той мислеше всяка дума, която бе казал. Ако Джулия знаеше, това щеше да й разбие сърцето. Толкова отдавна те двете бяха планирали сватбата й с Джон. Неговият флирт със синеоката, русокоса Мириам, която не криеше възхищението си от Джон, те не възприемаха сериозно. Същото важеше и за Джоана, която бе толкова красива, че никога не страдаше от липса на кавалер за танците. Дали пък Джон не се интересуваше от някоя от двете?
Шантал въздъхна. Не беше толкова лесно да си възрастен, както тя и Джулия си мислеха. Изборът на партньор в живота се оказа далеч по-труден от това, да намериш начин да утешиш приятелката си в училище.
На Шантал и през ум не й минаваше, че Джон не иска да се ожени за Джулия, понеже има намерение да направи нея своя съпруга. Отдавна бе решила, че ако един ден принадлежи на някого, това ще бъде единствено младият, красив Антоан дьо Вал.
 

Осма глава
 
Юни 1838
Сърцето на Шантал биеше така силно от вълнение, че тя просто не можеше да си намери място. Антоан беше в Лондон. Сутринта беше пратил по куриер съобщение за пристигането си и заедно с това ги молеше да бъде приет възможно най-скоро.
Морийн никак не изглеждаше щастлива.
— Мисля, че не можем да отклоним молбата му. Ние сме единствените му роднини — обърна се тя към Пери на закуска.
— Дано само не се надява да го подслоним у дома — измърмори Джон. — Радвам се, че е отседнал вече в хотел «Поултни», но сигурно очаква от нас да го поканим.
През последната седмица Шантал бе получила писмо от Антоан, в което й съобщаваше за предстоящото си посещение. За нея неговото пристигане не беше изненада. Със затаен дъх тя наблюдаваше ту един, ту друг член от семейството.
— Защо не го поканим утре вечерта на твоя прием, скъпа? — предложи Пери. — При толкова много гости не би могъл да очаква да му обърнем голямо внимание. Мисля, че бихме могли да го поставим до американския посланик. С Ендрю Стивънсън ще намерят общ език; все пак Антоан е живял в Америка и биха могли да си поприказват за Новия свят.
— Мисля, че това е добра идея — съгласи се Морийн, макар и с известно колебание. — Вероятно Антоан е дошъл, както повечето хора, заради коронясването. Може да се очаква, че ще остане до края на празненствата следващата седмица.
Само Джон чу спотаената въздишка на облекчение, която се изтръгна от Шантал. Не му убягна и поруменялото й лице. Вълнението й го прободе право в сърцето. Винаги беше смятал ревността за отвратителна черта на характера и сега яростно се бореше с нея. Но колкото и да се мъчеше да потисне това чувство, винаги го болеше, когато Шантал се усмихваше на друг, когато танцуваше валс с някой обожател. Той бе готов да откаже всички покани за празниците, на които двете момичета така се радваха. Джон знаеше, че Шантал се чуди на неестественото му държание. Тя нескрито го обвиняваше, че все повече и повече се превръща в скучен човек без всякакъв чар.
— По-рано се чувствах толкова добре в компанията ти! Сега все си сърдит. Колко рядко ни придружаваш, мен и Джулия, на някое празненство. Цяло щастие е, че Тамариск идва с нас като придружителка. Станал си много затворен. Вместо да ни правиш компания, предпочиташ да се ровиш из разни стари пътеписи.
Пери, който добре разбираше причините за неприятното поведение на Джон, предложи на Морийн:
— Трябва да разрешиш на Джон най-сетне да открие чувствата си на Шантал. За всички засегнати ще е по-добре, ако тя научи истината! Убеден съм, че няма да приеме сериозно предложението на Джон за женитба. Когато му откаже, той ще бъде принуден да насочи вниманието си към някоя друга.
Морийн с изненада погледна съпруга си.
— Мислех, че не си против някой ден да се оженят — каза тя.
— Всъщност наистина не съм! — отвърна Пери. — Но тайната, която изискваш от Джон да крие, е болезнена както за него, така и за Шантал. Постепенно у нея се изгражда едно отрицателно отношение към него, което той с нищо не е заслужил. Нека й се обясни! В случай че Шантал е съгласна, бихме могли да приемем един годежен период от две години, ако ги намираш твърде млади, за да познават добре чувствата си.
Морийн въздъхна.
— Страхувам се децата ни да не се оженят без любов — каза тя. После се усмихна, прегърна Пери и го притегли към себе си.
— Може би имам много предразсъдъци по отношение на любовта! — тихо промълви тя. — Много хора се женят, без да се обичат, и живеят щастливо заедно. Но ти ми показа колко прекрасен може да бъде бракът, ако човек е открил истинския любим. На децата си желая не по-малко щастие, скъпи.
— Трябва да се доверим малко и на техния инстинкт — каза Пери. — Не смятам, че Шантал изпитва някакви романтични чувства към Джон. Ако той насочи вниманието си към друго момиче, тя сигурно би го видяла в по-различна светлина.
— Съвсем правилно. Той обаче трябва да почака, докато бъркотията около коронясването отмине. Дотогава ще е по-добре да забравим цялата тази работа.
Шантал обаче съвсем не бе спокойна. Затрудняваше младата си камериерка Дороти, като се носеше вихрено из стаята. Прислужницата се опитваше да закопчае малките копчета на новата рокля, украсена с клончета лавандулов цвят, забодени с панделки на раменете. Тъмната коса на Шантал бе подчертана от подходящи за тоалета й аксесоари.
Джулия се видя принудена да предупреди своята приятелка:
— Майка ти ще се досети, че криеш нещо! Престани да тичаш нагоре-надолу. Толкова си възбудена, че ще се издадеш!
— Не мога да стоя спокойно! — призна Шантал. — Как бих могла, Джулия? Знаеш кой ще дойде на бала тази вечер! След по-малко от час ще го видя отново!
Най-сетне двете девойки довършиха тоалета си за радост на Дороти. Шантал хвана Джулия за ръката и двете се изкачиха на горната площадка на стълбището, откъдето можеха да наблюдават пристигащите гости. Очите на Шантал търсеха само един — виконта. Затова пък Джулия се наслаждаваше на цялото множество от известни личности долу. С широко отворени очи тя се радваше на възможността да се запознае с тях.
Джулия въздъхна. Не за пръв път й се случваше да завижда на Шантал. Леля Морийн толкова много се различаваше от собствената й майка. Също както и тя самата се различаваше от своята темпераментна приятелка. Според мнението на майка й леля Морийн бе нещо по-специално. Никога не се интересуваше от царящата в момента мода, а създаваше винаги своя собствена. Тъй като тя беше различна, но по един особено очарователен начин, останалите дами от обществото често възприемаха хрумванията й, подражаваха на модните й идеи. Строгите правила на обществените норми не важаха за лейди Уайт. Тя сама подбираше и канеше приятелите си, когато ги намираше за достатъчно забавни, умни или необикновени, без оглед на ранга и името им. В нейния кръг се движеха аристократи, художници, политици, музиканти, поети, драматурзи, военни и търговци. «Мисля, че Морийн така успешно преодолява ограничеността в обществото, понеже гостите й никога не са скучни или глупави — бе казала умната мисис Лейд. — Нейните отлични връзки в обществото, богатството и красотата й дават възможност да не се страхува от снобите, които държат строго на класовите различия. Във всеки случай поканата на лейди Уайт рядко бива отхвърляна, напротив, обикновено се посреща с радост.»
Както обикновено списъкът с гостите на Морийн бе пъстър и необичаен. Тъй като обичаше много музиката, сред гостите й бяха младият унгарец Ференц Лист и неговият приятел, полският композитор Фредерик Шопен. С последния тя се беше запознала на едно музикално соаре, на което той присъстваше заедно с баронеса Дюдеван, една писателка, станала известна под псевдонима Жорж Санд. Морийн веднага се бе заинтересувала от младата жена, която й призна, че от две години е влюбена в Шопен. Когато потвърди и слуховете, че се облича понякога като мъж, Морийн й довери, че и тя в младите си години често е обличала мъжки дрехи. Тя разумно премълча, че тази част от тайния й живот е свързана с някогашните подвизи на Пери като разбойник. По онова време, когато Пери просто за забавление реши да играе тази роля, тя го придружаваше по пътищата на Съсекс и двамата нападаха и обираха пътуващите. Ако тези факти от миналото на Пери станеха известни, животът му би бил застрашен. Ръката на закона все още търсеше Гидиън Морис, разбойника.
Шантал не се интересуваше ни най-малко от присъстващите гости. Ето че големият портал на дома отново се отвори и в залата влезе стройният елегантен млад мъж, чиято поява тя очакваше с такова нетърпение: Антоан дьо Вал. Сърцето й заби едва ли не в гърлото, докато се взираше надолу към него. Изглеждаше й дори по-красив от спомена, който пазеше за него. Беше облечен празнично. С тъмносиния си фрак от фин вълнен плат, както и с добре прилягащите си панталони Антоан дьо Вал правеше наистина великолепно впечатление. Не беше дребен, а стройната му фигура го правеше да изглежда още по-висок. Кадифената му жилетка с втъкани сребърни, червени и сини нишки отговаряше на най-новата мода, както и панталоните, които бяха достатъчно къси, за да открият част от краката му, обути в копринени чорапи и елегантни ниски обувки.
Шантал прегърна Джулия през раменете.
— Това е той! — прошепна й тя. — О, Джулия, не мислиш ли, че това е най-красивият мъж, когото някога си виждала?
Момичето до нея кимна мълчаливо. Французинът наистина имаше безупречна външност. Дори скъпият Джон не би могъл да се сравнява с него. Колко различно излъчване имаха двамата мъже, а при това бяха братя, от един и същ баща.
— Трябва веднага да слезем долу! — настояваше Шантал. — Не искам да пропусна нито миг от тази вълшебна вечер.
Тя приглади роклята си, изправи глава и с известно затруднение успя да си наложи спокойствие. Но когато бавно заслизаха надолу по стълбите, Шантал едва сдържаше възбудата си. Тя нервно хвана Джулия за ръка.
— Мислиш ли, че Антоан и сега ще ме хареса? — попита тя. — Струва ми се, че ще умра, ако го разочаровам.
— Глупости, Шантал, как би могъл да бъде разочарован! Никога не си била толкова красива като днес!
Когато Шантал и нейната не по-малко красива приятелка влязоха в салона, тя привлече не само възхитения поглед на мъжа, когото желаеше да очарова, но и вниманието на Джон. Когато я съзря, сърцето му щеше да изскочи от вълнение. В този миг разбра, че никога няма да обича друго момиче така, както обичаше Шантал, че никога няма да пожелае друга жена. Независимо от последствията той не можеше повече да удържа на дадената пред майка му дума и да крие от Шантал любовта си. Трябваше да й разкрие чувствата си. Защо Шантал да не знае, че я обича? Поне ще вижда в него нещо повече от брат, на когото преди се е доверявала. Джон тъкмо щеше да се приближи към двете момичета, когато и друг младеж се отдели от тълпата, пристъпи към Шантал и се наведе ниско над ръката й. Нямаше нужда Джон да вижда лицето на мъжа, за да разпознае несъщия си брат. Бледорусата коса и природният чар, който излъчваха движенията му, правеха невъзможна всяка заблуда.
Джон бе забравил, че Антоан е сред поканените гости. Почувства, че антипатията му към този французин се надига с пълна сила, и остана на мястото си като закован, наблюдавайки как Шантал представя на новодошлия своята приятелка. Бузите на Шантал розовееха леко, очите й искряха от радост. Заради шума в залата Джон не успя да чуе възторжения комплимент, който Антоан й отправи. Само можа да види как тя изведнъж се изчерви и сведе очи. Не бе трудно да се отгатне, че бяха я поласкали.
Със сърдито стисната уста Джон се приближи към тях. Когато Антоан съзря брат си, очите му недоловимо се присвиха, но той се поклони и каза подчертано приятелски:
— Ето че отново имам удоволствието да подновя нашето познанство, скъпи братко! Тъкмо разказвах на госпожица Джулия какви приятни спомени имам от посещението, което направихте със сестра ти в моя дом.
Лицето на Джон се изкриви в злобна гримаса, когато очите му срещнаха погледа на Антоан. Беше казал «в моя дом», сякаш искаше да му припомни, че именно той е наследникът; «сестра ти» — като че ли й бе наистина роднина. А тези приятни спомени!? За него те бяха всичко друго, но не и приятни, мислеше си Джон, докато отвръщаше на поклона — толкова неохотно, колкото добрият тон въобще можеше да позволи.
— Как бих искала и аз да посетя Компиен — включи се Джулия в разговора.
Тя бе усетила скритата неприязън между двамата мъже. Искаше й се да предотврати болезненото мълчание. Долавяше тайния гняв на Джон и се надяваше заради самия него, че той няма да се представи и този път в лоша светлина. Това й желание бе съвсем безкористно. Външно спокойна и въздържана, Джулия бе наблюдавала през последните месеци как Джон поглъща с очи Шантал и трябваше да признае, че мъжът, чиято любов се надяваше да спечели, е завладян от чара на нейната приятелка.
Джулия бе натъжена, но не и изненадана. След завръщането си от манастирското училище Шантал разцъфтя пред очите й. Превърна се в красива жена. Хубостта й не беше крехка и замечтана, а огнена, вълнуваща и преливаща от багри, разкриваща южняшкия й произход. Ярко се различаваше от своите връстнички с техните бледорозови личица. Цяло ято млади мъже използваха всяка възможност да танцуват с нея или просто да седнат наблизо. До тази среща Джулия се бе питала как Шантал може да счита друг мъж за по-привлекателен от Джон. Обаче няколко минути в компанията на французина й позволиха веднага да си отговори на този въпрос. Младият виконт бе красив като «Давид» на Микеланджело. Чертите на лицето му бяха съвършени. Тъмните очи бяха раздалечени, носът беше нито много дълъг, нито много къс, а устните, красиво очертани, изразяваха решителност. Тялото му притежаваше прекрасни пропорции. Раменете му бяха широки, без да изглеждат огромни. Хълбоците и краката — стройни и тънки. Ако нещо липсваше на цялата тази завършеност, то идваше от ръцете. Пръстите бяха дълги и тънки, но ноктите — така грозно изгризани, че и най-умелият маникюр не би могъл да ги прикрие. Този недостатък би могъл лесно да бъде забравен и беше нещо като компенсация за пленителната външност, за съвършените маниери, за вълнуващата реч на французина. На трапезата Морийн бе поставила Антоан между баронеса Дюдеван и госпожа Шели. От другия край на огромната маса на Шантал й се струваше, че двете жени край Антоан бяха също толкова податливи на неговия чар, колкото и Джулия. Опитваше се да не бъде ревнива. Донякъде я успокояваше обстоятелството, че Антоан непрекъснато отправяше поглед към нея. Като че ли й се усмихваше съучастнически. Може би искаше да й напомни за писмата, които си бяха разменили.
На осветената от множество свещи маса жуженето на гласовете се смесваше със звъна от сребърните прибори и лекото потракване на порцелановите съдове. Елегантното общество, свикнало с вечерите у богати хора, почти не обръщаше внимание на безбройните изискани ястия, поднасяни от прислужници в ливреи. В дома на Морийн бе обичайно зад всеки стол да стои по един слуга. Така на никой от гостите не се налагаше да чака, за да получи вино или някое ястие. По този начин разговорите никога не биваха прекъсвани.
Морийн остави погледа й да се рее по лицата на насядалите край дългата трапеза гости. Видя как двамата известни фелдмаршали, Уелингтън и Соулт, задълбочено обсъждат нещо. Нейната скъпа стара приятелка Мери Уърдсуърт седеше помежду им и изглеждаше развеселена от техния спор. Морийн, която винаги бе загрижена за доброто самочувствие на своите гости, можеше да бъде доволна. Присъстваха редица интересни люде, които с присъщата им галантност забавляваха дамите. Тук бяха политици като Уилям Гладстон, многообещаващ член на партията на торите, младият огнен Бенджамин Дизраели, адвокатът писател Хенри Броугам, а също и приятелят на Пери лорд Джон Ръсел, лидер на Долната камара и министър на вътрешните работи.
Онези дами, които не се интересуваха от политика, бяха настанени сред мъже с интереси в различни други области. Тук бяха интересният френски драматург Александър Дюма, протеже на крал Луи-Филип, писателят и поетът Уилям Уърдсуърт, едва двадесет и шест годишният Чарлз Дикенс, който с ежемесечните си публикации на своя «Пикуик» бе събудил интереса на обществото. Най-новият му роман «Оливър Туист», който даваше възможност да се надникне дълбоко в изпълнения с нищета живот на бедните хора, бе събудил съвестта на много читатели. Морийн се надяваше, че книгата ще даде тласък на реформите, които тя горещо подкрепяше. За да си осигури по-пъстра публика, тя бе поканила и хора като инженер Марк Брунел и сина му Айзъмбърд. Тя се възхищаваше от Брунел за неговите блестящи открития, създали му голям престиж и издигнали го високо по обществената стълбица. Морийн не се изненадваше, че Тамариск слуша с голям интерес думите му, нито, че самият той се радва да има за събеседник нейната дъщеря.
Изпълнена с гордост, Морийн спря погледа си на Тамариск. На светлината на свещите тя изглеждаше като двадесетгодишно момиче. Нежните къдрици на русата й коса се спускаха около лицето й, недокоснато още от бръчки. Мадам Дюдеван, която бе шест години по-млада от Тамариск, изглеждаше в действителност с шест години по-възрастна, мислеше си Морийн. Струваше си да се замисли човек защо някои жени остаряват така бързо, докато други се запазват млади за дълго. Щастието ли беше еликсирът на младостта, питаше се тя. Тамариск бе напълно щастлива със забележителния си съпруг Чарлз. Животът й като жена на офицер от флота не бе лишен от разнообразие. Тя се беше наслаждавала на годините, прекарани в Гибралтар и Малта. След един месец щеше да отпътува за Индия заедно с Чарлз. Двамата се радваха от все сърце на това ново назначение и само необходимостта да оставят малките си деца тук под опеката на Морийн ги натъжаваше. Климатът в Далечния изток бе непоносим за крехката възраст на децата. Морийн тайничко се подсмихваше, че самата тя вече е станала баба. Когато бе подхвърлила на Пери, че й се ще да започне да играе тази си роля, той не искаше и да чуе за това.
— Ти не си се променила нито външно, нито вътрешно от онзи ден, когато очите ми те видяха за пръв път. Все така си красива и привлекателна, както тогава. Кълна се. Не е за пренебрегване как се обръщат мъжете след тебе, когато влизаш някъде. Ако не бях сигурен в твоята вярност и любов, при толкова много обожатели сигурно бих ревнувал!
Морийн въздъхна щастливо при спомена за този комплимент. По-рано вечерта Пери й беше казал:
— Тъй като днес ще си заобиколена от четирима поклонници, не мога да си позволя да те изпусна нито за миг от очи. Изглеждаш възхитително, скъпа, и аз не мога да упрекна никого, че се стреми да престъпи границите на чуждата собственост.
Морийн обърна поглед към един от обожателите, за които Пери бе споменал. Принц Естерхази дьо Галанта бе австрийският посланик в Лондон. Беше на четиридесет и две години и много по-богат от нея. Към владенията на неговото семейство се числяха двадесет и девет имения с двадесет и един замъка, шестдесет селски общини, четиристотин и четиринадесет села в Унгария, множество владения в Австрия и едно графство в Бавария. Беше образован и забавен човек. Въпреки десетте години разлика във възрастта той флиртуваше със своята «огнена птица», както наричаше Морийн, по един безобиден начин, но затова пък съвсем откровено. Тя не беше много сигурна дали трябва да вярва на твърденията му, че огромните владения му носят толкова малко рента, та едва си осигурява скромен годишен доход.
Вдясно от Пери седеше вдовицата на неговия скъп приятел Пърси — Мери Шели. Пери и Морийн се възхищаваха на енергията, с която тя издаваше трудовете на своя съпруг, събрани в четири тома, въпреки че и тя самата се занимаваше с литература.
Странно нещо е съдбата, размишляваше Морийн. Преди време Пери беше дал на поета малко пари назаем. По-късно прие да стане кръстник на едно от неговите деца. Момченцето почина в Италия и Пери реши да навести страдащото семейство Шели. Той напусна Англия, като по този начин се откъсна и от Морийн. Нейният брак с Жерар дьо Вал го измъчваше, още повече че виконтът я ревнуваше много от някогашния й любим. По същото време Тамариск, която още не бе навършила двадесет години, си мислеше, че е влюбена в Пери. Когато той замина за Италия, тя също изчезна. Идеята й да намери Пери се превърна в една ужасна авантюра. Тя за малко не загуби живота си и бе изнасилена от някакъв мъж в Генуа. Всичко това отдавна бе минало, но Морийн все още се питаше дали Тамариск би се омъжила за неособено вълнуващия, но безгранично верен Чарлз, ако всичко това не се бе случило. Дали дъщеря й не изпадна тогава в онзи делириум на чувствата, който е запращал толкова много мъже и жени в необятни височини или дълбини. Тамариск винаги е била спокойна и уравновесена. Ако бракът й не се основаваше на бурна страст, то той със сигурност почиваше върху едно истинско приятелство. Морийн инстинктивно усещаше, че Тамариск е способна да изживява бурни чувства, но е напълно доволна от брака, който бе изградила повече с разум, отколкото с любов.
От Тамариск погледът на Морийн се пренесе към Антоан. Колко би й се искало да не е така, но неговото присъствие не й доставяше никаква радост. Все пак трябваше да признае, че появата му тук бе донякъде едно почитане на паметта на покойния Жерар дьо Вал. Антоан играеше ролята на виконт с цялото достойнство на знатния си произход. Морийн не вярваше, че и характерът му е така благороден. Нямаше му никакво доверие, въпреки че до момента липсваше повод за това. Нейната неприязън към него се подхранваше от един дълбоко вкоренен инстинкт. Що се отнася до антипатията на Джон към несъщия му брат, разсъжденията на Пери по този въпрос изглеждаха съвсем правилни. Според него тази антипатия се коренеше единствено в ревността.
Същият инстинкт, който не позволяваше на Морийн да допусне Антоан по-близо до себе си, сега й подсказваше, че не трябва да възпира повече сина си в желанието му да излее чувствата си пред Шантал. Наистина беше казала на Пери, че иска да предпази Шантал от избор на партньор, преди да е достатъчно узряла, така че да познава добре своите желания и чувства, но това не бе единствената причина, поради която тя с нежелание приемаше намеренията на Джон да се ожени за момичето. Усещаше, че Шантал не храни към сина й никакви романтични чувства и тъй като го обичаше много, стремеше се да го предпази от страдания. Ако Морийн знаеше за писмата, които Шантал и Антоан си разменяха, за радостта и вълнението, с които момичето четеше думите на младия французин, би разбрала колко е права.
На Джон не му убягна колко често Шантал и Антоан се усмихваха един на друг. Той вече не се съмняваше за чувствата на Шантал. Антоан също не си правеше труда да скрива своите. Интересните разговори, които водеха съседите на Джон по маса, не бяха в състояние да го откъснат от горчивите мисли. След вечерята нещата не станаха по-добри. По време на музикалната програма, когато Ференц Лист изпълни свои композиции, на Антоан му се удаде да намери място до Шантал. Джон забеляза как ръцете на двамата се докосват за миг. От време на време Антоан се навеждаше към момичето и прошепваше нещо на ухото му. Джон предполагаше, че това не бяха коментари върху новите етюди на Лист, и имаше право. С настойчивост, която противоречеше на иначе небрежното му отношение към жените, Антоан молеше Шантал да го посети тайно на следния ден в хотела, където бе отседнал.
— Доведи и твоята приятелка Джулия, ако се налага! — шепнеше той. — Но трябва да се видим насаме. Ако знаеше колко често през последните месеци си мислех за теб! Как си представях, че съм край теб! Мина почти година, откакто те видях за последен път. Чувствах се много самотен. Твоята красота така ме заплени. Нямаш ли сърце, моя хубава Шантал? Нищо ли не изпитваш към мен?
За пръв път през живота си Антоан казваше истината. Гласът му бе изпълнен с такава убедителност, че Шантал не можеше да се усъмни в истинността на думите му. Питаше се дали при исканата от него тайна среща няма да й направи предложение. За нея тази мисъл бе едновременно вълнуваща и ужасяваща. Ако я помолеше да се омъжи за него, какво трябваше да му отговори? Да напусне Англия, да се ожени за Антоан дьо Вал може би против волята на родителите си и определено против желанието на Джон — това бе една толкова решителна стъпка, която навярно трябваше да се обмисли добре. В писмата си Антоан не пишеше нищо за женитба. В действителност думата любов не беше изричана между тях. Всичко се разви толкова бързо, та Шантал се страхуваше, че от нея се изисква повече, отколкото би могла да направи. Ако нямаше намерение да й предложи женитба, защо беше това страстно настояване да я види насаме? Тя не можеше да повярва, че зад молбата му може да се крият недостойни подбуди. При тази мисъл се изчерви. Бе питала Тамариск как е възможно да се раждат деца извън брака. Обяснението й бе, че има мъже и жени, които се отдават на любовта извън свещения брак. Шантал бе предупредена да се пази от поривите на страстта. Тамариск й напомни, че — както и майка й й е казала — трябва да пази девствеността си за своя съпруг. «Ако един мъж истински те обича, Шантал, той ще ти предложи да се ожените и ако ти сериозно го обичаш, ще се омъжиш за него!»
Сега тя за пръв път бе поставена на изпитание, а не бе сигурна дали Антоан наистина я обича и, което е по-важно, не знаеше дали тя самата го обича. Но защо иначе сърцето й биеше така силно, сякаш ще изхвръкне, когато той я докосваше? Дори когато само й се усмихваше, тя цялата се разтреперваше.
— Не би ли искал да ме посетиш тук, у дома? — опита се да се измъкне Шантал. — Сигурна съм, че ще убедя татко да те приеме, дори ако мама и Джон са против.
Лицето на Антоан помръкна, но той удържа гнева си и нежно каза:
— Татко ти ще направи така, както иска майка ти. Бъди смела, малката ми! Знаеш, че можеш да ми се довериш. Заклевам се, че нищо лошо няма да ти се случи. Доброто ти име няма да бъде засегнато от какъвто и да е скандал. В хотела ще кажа, че си ми сестра. Това не е толкова далеч от истината — твоята майка беше някога моя мащеха.
След известно време Антоан поднови опитите си да я убеди.
— Ако те посетя в твоя дом, ще се отнесат към мен с презрение, може би ще ме обезсърчат. Дори още по-лошо, ще ни забранят въобще да се виждаме. Ако не можем повече да се срещаме в обществото, това ще разбие сърцето ми.
Също и моето, мислеше си Шантал. Антоан с право искаше тайна среща. Ако открито й споделеше любовта си и тя приемеше предложението му за женитба, би имало достатъчно време да убеди семейството си. Майка й и Джон щяха да видят, че намеренията на Антоан са сериозни. При положение че семейството запазеше отрицателното си отношение, тя щеше да се опълчи, изисквайки да й посочат възражения срещу брака й с нейния любим.
Преди всичко обаче трябваше да е сигурна, че Антоан е мъжът, когото би желала за съпруг, че наистина го обича, а не е само пленена от чара му. Тази заран веднага бе приела поканата на Тамариск и Чарлз да ги придружи в тяхното пътуване до Индия. Ако наистина беше влюбена, защо не се разкайваше за поетия ангажимент, който би я откъснал от Антоан най-малко за две години? Няма ли начин да се разпознае любовта, мислеше си тя, когато в салона отекваха последните тактове на етюда. Майка й бе казала, че веднага ще усети, когато стрелата на Амур я улучи. Защо тогава се чувства така несигурна?
 

Девета глава
 
Юни 1838
Пред вратата на хотела двете момичета спряха, разколебани в правилността на постъпката си. Едва преди десет минути бяха напуснали дома под предлог, че искат да купят нотна тетрадка в един от многото магазини на «Пикадили». Морийн нареди на един слуга да ги придружи, за да носи покупките им. Веднага след като се отдалечиха достатъчно, Шантал го изпрати до «Риджънт стрийт» с нареждане да я чака след един час пред часовникарското ателие «Обърт и компания». Морийн не се изненада, че младите дами настояха да излязат пеш. В тези дни съвсем не бе лесно да се мине през «Пикадили» с кола. Улицата беше безнадеждно задръстена, откакто толкова много магазини отвориха врати. Множество ръчни колички, както и коли с коне се движеха нагоре-надолу и предлагаха стоки за продан.
— Вече е почти обяд! — отбеляза Шантал и погледна малкия часовник с емайл, който висеше окачен на роклята й. — Антоан ще предположи, че няма да удържа на обещанието си да се срещна с него.
Джулия въздъхна. На кръглото й детско личице можеше да се прочете притеснението, което изпитваше. Опитваше се да не мисли за гнева на леля Морийн, когато открие, че са имали тайна среща с виконта.
— Може би ще е най-добре… — започна тя, но Шантал я прекъсна. В тъмните й очи се четеше решителност.
— Възнамерявам да спазя обещанието си! — каза тя и хвана Джулия здраво за рамото.
Така двете влязоха в сградата, преди решителността им окончателно да се е изпарила. Шантал почувства облекчение, когато съзря Антоан във фоайето на хотела, близо до една мраморна колона. Беше се притеснила, че се е отегчил да чака и си е отишъл. С усилие се удържа да не затича към него.
Както обикновено Антоан беше безупречен. Виолетовите му панталони от сатен бяха привързани с ленти в долния край, изрядно опънати, без всякаква гънка. Върху бялата надиплена риза носеше светъл еднореден редингот с тесни ръкави, чийто маншети и яка бяха обточени с кадифе. Златна игла с перла украсяваше копринената му вратовръзка. В едната си ръка държеше бледорозови кожени ръкавици и бастунче с дръжка от слонова кост. Усмихваше се с неговата малко чудновата красива усмивка, когато се наведе ниско към ръката на Шантал. След това кимна на Джулия и каза с висок ясен глас, за да бъде чут от управителя:
— Моя скъпа сестричке! И ти, братовчедке Джулия! Колко съм очарован, че ме посещавате. Горе в стаите ми ви очакват освежителни напитки. Ще ме придружите ли?
По този начин с обиграна непринуденост Антоан даде възможност на момичетата да погледнат на авантюрата, която бяха предприели, като на нещо безобидно. Изкачвайки се пред него по широкото стълбище, те вече се бяха поуспокоили. Антоан с тих и уверен глас им разказваше за приготовленията в хотела във връзка с предстоящия ден на коронацията. Двете момичета възвърнаха увереността си. Джулия с облекчение забеляза, че прислужниците не бяха изненадани от факта, че две млади госпожици, при това без придружителка, се движат в компанията на мъж. Тя прекара безсънна нощ, докато се чудеше какво биха казали родителите на Шантал, ако научеха за това, което двете бяха предприели тази сутрин. Джулия страшно много се опасяваше да не загуби привързаността на тези хора. Ако зависеше от нея, двете с Шантал нямаше да са тук сега.
Антоан бе наел за престоя си в Лондон няколко приятни слънчеви стаи с изглед към Грийн парк.
— За съжаление тук не всичко е така елегантно, както в моя собствен дом — извини се той и покани с жест момичетата да седнат на канапето. — Вашето присъствие обаче преобрази обстановката. Сега тя е безупречна.
Двете приятелки приеха с удоволствие по чашка мадейра, която Антоан им предложи. Джулия тактично седна по-встрани към прозореца, тъй че Шантал и виконтът да останат необезпокоявани. Начинът, по който Шантал се опитваше да скрие вълнението си, се стори на Антоан очарователен. Тя очевидно намираше държанието си недостатъчно изискано и той правеше всичко, за да разпръсне притеснението й. Много нежно и внимателно той взе чашата й и я постави на масата. После седна до нея на брокатеното канапе и взе ръцете й в своите.
— Нямаме много време! — каза й с тих, настойчив глас. — Затова трябва да ми простиш, моя сладка Шантал, ако онова, което имам да ти кажа, ти се види малко прибързано.
Той хвана една от облечените й в ръкавици ръце, леко повдигна края на ръкава и притисна устни върху меката гореща кожа.
— Снощи у вас — продължи той, радвайки се на нейната невинност, която отново пролича в плахото трептене на миглите й, — нямах никаква възможност да ти говоря за страстта, която от една година гори в моето сърце. В писмата си не се решавах да ти пиша за това. Страхувах се, че ще ме разбереш погрешно и ще прекъснеш нашата кореспонденция.
Наблюдаваше как руменината по бузите й се усили, почувства се окуражен, понеже усети, че близостта му очевидно силно я смущава. Продължи уверено:
— Сигурно си забелязала, че изпитвам силни чувства към теб, скъпа Шантал. Преди да те видя за пръв път, не знаех какво е любов. Мислех си, че подобна страст е за другите смъртни. Бях убеден, че такова нещо никога няма да ми се случи. Сега зная защо преди не съм обичал истински никоя жена. Аз съм чакал теб. Повярвай, Шантал, това е самата истина. Усещам го със сърцето си. Ти си жената на моя живот! Бих искал да станеш моя съпруга.
Въпреки че това любовно обяснение не идваше напълно неочаквано, настойчивостта, с която то бе направено, донякъде обърка Шантал. Не можеше да има съмнение в искреността на Антоан. Тя усещаше, че трябва да му отговори със същата откровеност.
— Предложението ти е чест за мен — каза тя. — Страхувам се обаче, че не съм много наясно със собствените си чувства. Аз просто не зная дали искам да се омъжа за теб, Антоан. Мисля, че те обичам, но…
— Но не ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурна — завърши Антоан мисълта й.
Той не бе разочарован от отговора й. Все пак тя не го отблъскваше. Само по себе си това бе основание за надежда.
— Трябва да призная, че ние почти не сме имали възможност да се уверим, че си подхождаме — продължи той, успокоявайки я. — Но не смяташ ли, любима, че това е добра причина да се сгодим според всички правила? Ако и ти мислиш сериозно за женитба с мен, бихме могли да спечелим съгласието на родителите ти. Ще си осигурим възможността да се виждаме за в бъдеще, когато пожелаем. Ако след време прецениш, че чувствата ти към мен не са достатъчно силни, за да станеш моя съпруга, ще бъде много просто да развалим годежа, нали? Мисля обаче, че постепенно ще ме обикнеш, дори сега да не изпитваш никакви чувства към мен.
— Но аз изпитвам чувства към теб! — каза бързо тя. — Една женитба обаче е много сериозна стъпка. Не съм сигурна дали моята привързаност е онази любов, която една жена трябва да изпитва към бъдещия си съпруг.
Антоан погледна крадешком към Джулия и като се увери, че не ги подслушват, се наклони по-близо към Шантал. С тих, треперещ глас той й пошушна:
— Твърде млада и невинна си, за да познаваш силата на страстта. Аз бих могъл да събудя у теб такава радост и удоволствие, че не би се съмнявала дълго в чувствата си.
Шантал потръпна, усещайки натиска на ръцете му. Странни усещания преминаха през тялото й. Сърцето й заби още по-бързо, когато устните му погалиха бузата й. Тя знаеше, че би се поддала на странния порив, който я бе обзел, и би се оставила да я целуне, ако не беше Джулия.
Антоан наблюдаваше как трепкат миглите й, как се повдигат и спускат от вълнение младите й стегнати гърди. С известна фриволност той прокара пръсти по нежно заобленото й рамо. Усети дремещата страст в девственото й тяло. Не би било трудно да я съблазни, помисли си със злорадство. Това момиче бе узряло за любов, въпреки че не го съзнаваше. Не беше обаче нито моментът, нито мястото за това. Антоан отново се изуми от обзелото го нежелание да я съблазни. Той искаше тя да го пожелае с душа и тяло, искаше любовта й.
— Трябва да си вървим! — каза Шантал внезапно и погледна часовника си. Сега гледаше Антоан почти със страх. — Можеш ли да ме посетиш у дома? — помоли тя. — Заблуждаваш се, като мислиш, че мама и татко няма да те посрещнат с радост. Ако знаеха ти какво… какво изпитваш… аз какво чувствам… — запъна се тя, после продължи по-спокойно: — Родителите ми не биха намерили за оскърбително едно предложение за женитба от твоя страна!
Шантал погрешно изтълкува ироничната усмивка, която се появи на лицето му, като израз на недостатъчно самочувствие. Тя също му се усмихна.
— Несъмнено се подценявате, сър! — каза тя. — Убедена съм, че родителите ми ще посрещнат като добре дошъл един жених с такова обществено положение!
Антоан пусна ръцете й и се изправи. Лицето му бе отново безизразно, когато отбеляза:
— По-скоро ти, моя малка Шантал, подценяваш обстоятелството колко много се измъчвате, че въобще ме има. Разбираемо е все пак, че лейди Уайт е така огорчена от неприятното произшествие — моето раждане, след което титлата е преминала към мен, вместо да се падне на нейния син. Ако това не е достатъчно за антипатията й към мен, фактът, че баща ми се е оженил за майка ми и с това е направил брака й невалиден, може би я изпълва с омраза.
Шантал дълбоко въздъхна. Тя не можеше да приеме логиката на неговите разсъждения.
— Въпреки това татко не би могъл да те обвинява за нещо, за което не си виновен — аргументира се тя. — Ще ми позволиш ли да му съобщя твоето желание да ме посетиш? Той не може да ни откаже да се опознаем по-добре. Ще се съгласи с мен, че трябва да проверя чувствата си, преди да се сгодим!
Антоан едва се удържа да не издаде своята антипатия към сър Перигрин. Та нали Пери беше този, който преди двадесет години го бе хванал на местопрестъплението и го бе наказал. Антоан се беше заклел да си отмъсти, но за да спечели ръката на Шантал, бе готов да отложи отмъщението си. Самата мисъл да моли сър Перигрин с шапка в ръка го изпълваше с гняв. Беше убеден, че и той сигурно си спомня за случая. Нямаше ли да го третира като обикновен джебчия, дошъл да му отнеме дъщерята? Освен това той сигурно обичаше единственото си дете и едва ли щеше да гори от желание да ожени дъщеря си за един французин. Да я остави да замине в чужбина, далеч от бащината закрила.
Въпреки своите съмнения Антоан каза:
— Е, добре, щом искаш, говори с баща си! Ще е по-добре обаче засега да не споменаваме женитбата. Той би намерил предложението ми за неразумно и прибързано. Ако разбере колко сме близки, тайнствеността на досегашните ни отношения би го разсърдила.
Шантал кимна.
— Не се страхувай, Антоан! — каза нежно тя. — Ще запазя нашата тайна. Ще направя всичко възможно да убедя татко колко щастлива ще бъда, ако разреши да ме посещаваш у дома. Заедно бихме могли да се радваме на толкова много неща. Ще ти покажа градината. Сега, когато розите са цъфнали, е прекъсна. Трябва да видиш също моите рисунки, ще ти посвиря на пиано, ако искаш…
Тя спря да говори, когато Джулия се приближи.
— Вече е късно, Шантал! — каза тя плахо.
— Скъпа Джулия! Пренебрегнахме те най-безочливо! — извика Шантал и прегърна стремително приятелката си. — Гарантирам ти, че беше за добро. Още днес следобед ще говоря с татко и ще го помоля да разреши Антоан да ме посещава, когато си иска. Да се надяваме, че няма да има повече тайни срещи, за да не ти се налага да подлагаш на изпитание съвестта си.
— Ела, Шантал! — каза Джулия с въздишка на облекчение. — Крайно време е да се връщаме обратно в къщи.
Антоан искаше да изпрати младите дами до дома им, тъй като бяха дошли без придружител, но Шантал отклони това предложение.
— О, съвсем наблизо сме. Освен това татко или мама могат да погледнат от прозореца и да разберат, че не сме били на разходка и на покупки.
— Тогава ще извикам файтон! — каза решително Антоан. Изведнъж му бе станало ясно колко неразумно е две госпожици да се движат из улиците на Лондон без придружител.
— Това може би ще е най-доброто! — присъедини се и Джулия.
Шантал избухна в смях.
— Посред бял ден не ни застрашава никаква опасност. Най-много да срещнем някой познат на мама, който да й каже. Ще се движим с дискретно приведени глави, тъй че никой да не ни познае.
Антоан обаче с право не искаше и да чуе за подобно нещо. Той изпрати момичетата до изхода и махна на един файтон. Джулия отново въздъхна с облекчение, когато възрастният, побелял кочияш подкара конете към дома им. Но спокойствието й не продължи дълго. Зад тях се разнесе звънът на пожарна камбана. Заедно с всички останали файтони и колички файтонджията им отби встрани, за да направи път. Пешеходците се спираха и гледаха към приближаващата пожарникарска кола.
Шантал с любопитство наблюдаваше през прозореца. Голямата червена кола, теглена от четири едри коня, напредваше стремително към тях. Мъжете с каски в нея удряха месингови камбани, за да предупреждават минувачите. Старият кон на техния файтонджия нервно трепкаше с уши, докато тълпата с блъскане се опитваше да си пробие път, за да види пожарната. Въпреки че животното бе свикнало с глъчката по лондонските улици, блъсканицата и шумът се оказаха прекалени за него. Когато колата на пожарникарите профуча край тях, конят се спусна след нея. Ужасът му даваше такава сила, че бе невъзможно кочияшът да го удържи. Той само безпомощно дърпаше поводите и не можеше да направи нищо. Вътре във файтона двете момичета се блъскаха насам-натам; уплашени, те се бяха прегърнали здраво. Струваше им се, че старият човек всеки момент може да падне от капрата. За щастие пожарът не беше далеч. При един склад в Блекфриърс пътуването приключи. Конят бе потънал в пот, дишаше тежко, пръхтеше и трепереше целият, когато файтонджията слезе и го хвана за юздата. Джулия бе готова да се разплаче, докато бузите на Шантал горяха от вълнение.
— Ела бързо, Джулия — извика тя, докато слизаше от файтона. — Пожарникарите вече развиват маркучите!
С голямо любопитство Шантал гледаше пламъците, обхванали горящия склад. Мъже, жени и деца бяха се наредили в дълга верига и си подаваха кофи с вода в безнадеждно усилие да потушат огъня. Тясната улица бе изпълнена с дим. От отсрещната страна пристигна втора пожарна. Огнеборците потопиха маркучите в реката. Само след половин час те вече контролираха огъня. Шантал и не по-малко любопитната й приятелка се бяха смесили със зяпачите. Когато най-сетне се огледаха за файтона, установиха, че старият кочияш е изчезнал заедно със своето возило.
— О, Шантал, какво ще стане сега! — извика Джулия с очи, пълни със сълзи.
— Просто ще вземем друг файтон! — отвърна Шантал с увереност, която бързо се стопи, когато се огледа, търсейки кола. Междувременно забеляза опушеното лице на Джулия, бързо се погледна и разбра, че ако не откриеха място да се измият преди завръщането си, щеше да е невъзможно да скрият от майка й своята авантюра. Сякаш в отговор на мислите й един глас до нея попита:
— Да не сте се загубили, малките ми?
Думите бяха произнесени на чист кокни. Шантал се обърна към жената, която ги бе заговорила. Деколтето едва прикриваше гърдите й, бе ярко гримирана и изглеждаше много вулгарно. На Шантал веднага й хрумна, че тя може би е от онези актриси със съмнителна репутация. Знаеше, че при нормални обстоятелства не би трябвало да разговаря с подобна персона. В този момент обаче всяка жена й се струваше по-дружелюбна и по-сигурна от който и да е от разпуснатите мъже, които ги бяха заобиколили.
— Нашият файтонджия е изчезнал, а трябва да се върнем в «Сейнт Джеймс» — каза Шантал с всичкия авторитет, на който бе способна. — Бихте ли ни помогнали? Аз естествено ще ви платя за това!
Жената се ухили. Тя не се съмняваше, че ще й се плати.
— Разбира се, че ще ви помогна, деца! Кой знае какво би си помислила майка ви, ако можеше да ви види в това състояние. Вие май сте офейкали, а?
— Това не ви засяга! — остро отвърна Шантал. Тя бе ядосана от хитрия начин, по който тази жена искаше да използва ситуацията. — Във всеки случай бихме искали да се измием, преди да тръгнем за в къщи. Има ли наблизо хотел, до който да ни заведете?
Жената отново се ухили. При това ярко начервените й устни се разтегнаха в грозна гримаса.
— Тук няма хотели, моя мила! — закиска се тя. — Можете да се измиете в моята стая, ей там долу, в края на улицата. Ще ви струва една-две лири, но затова пък е чисто, мога да ви уверя.
Шантал се колебаеше. Не бе сигурна дали да приеме предложението. Джулия я подръпна за ръкава.
— Моля те най-сетне да си тръгваме за вкъщи! — шепнеше й тя. — Направо съм ужасена! Сигурна съм, че това е улична жена!
— Едва ли ще ни навреди! — отвърна й Шантал шепнешком. — Освен това държа да скрия от мама нашето малко приключение. Иначе ще ни забранят да излизаме повече сами, а аз съм твърдо решена да се видя отново с Антоан. Независимо какво ще се случи!
Все пак тя не можеше да пренебрегне предупреждението на Джулия, че тази жена вероятно е проститутка. Това означаваше, че продава тялото си на мъже за пари. Тамариск й бе говорила за тези неща. Да посетят стаята й бе прекалено голям риск. Можеше дори двете с Джулия да бъдат предложени на мъжете.
Ужасена от собствената си фантазия, Шантал се отскубна от мръсната ръка, с която жената я бе хванала за ръкава.
— Потърсете ни един файтон, мила госпожо. Искам веднага да се прибера у дома — каза й тя, изваждайки една златна монета от чантичката си.
— Не мога да ви оставя тук сами, нали така, млади госпожици, за да търся файтон? — каза тя лукаво. — Дай ми още една жълтичка, лейди, и ще остана да ви пазя, докато пратя някое момче за кола.
Шантал бе сигурна, че й искат повече, отколкото е необходимо. Но въпреки това жената им предлагаше сигурност, а наоколо мъжете с интерес следяха разговора. Тяхната защитница се обърна и им извика нещо на своя неразбираем жаргон. Те бавно се отдръпнаха. Шантал не знаеше, че си имат собствени закони. Те уважаваха правото на жената над нейната плячка. Шантал не можеше да знае също, че до пристигането на файтона уличните крадци ги бяха обрали и по-късно щяха да разделят всичко с блудницата. Момичетата откриха загубите си едва когато с въздишка на облекчение сядаха във файтона.
— Не е чак толкова страшно! — утешаваше Шантал потъналата в сълзи Джулия. — Ще ти възстановя гривната, а татко ще ми даде пари, ако се нуждаем. Сега е по-важно да се вмъкнем през входа за прислугата и да не допуснем Доркас да ни види, а само Дороти.
Тя знаеше, че Доркас със сигурност ще съобщи на господарката си за изпоцапаните момичета. Дороти, тъкмо обратното, щеше да ги изведе по стълбището нагоре и да им помогне при измиването и преобличането, преди някой да е забелязал нещо.
Двете имаха късмет. Беше вече почти три часът и прислужникът тъкмо застилаше масата за обед, когато те влязоха в къщата през задния вход. С надежда да зърне ухажора си, пощенския раздавач, Дороти се мотаеше край вратата.
— Всемогъщи боже! — извика тя, загубила ума и дума при вида на почернените им лица.
Шантал сложи пръст пред устните си. Тя вече не се страхуваше. Облекчение и възбуда едновременно се четяха в очите й.
— Иди в кухнята и разиграй някаква сцена, докато се промъкнем по задната стълба догоре.
Ухилена до уши, Дороти последва нареждането на своята господарка. Шантал хвана Джулия за ръка и двете се шмугнаха като две черни газели в стаята на Шантал, където се чувстваха сигурни и защитени.
Тамариск и Чарлз седяха в задната част на Уестминстърското абатство сред множество от десет хиляди души в очакване да се появи младата кралица, чиято коронация трябваше да започне всеки момент. В мислите си обаче Тамариск бе твърде далеч от предстоящата церемония.
— Никак не е чудно, че Шантал не вярва в предубежденията на Пери и на мама спрямо Антоан — пошушна тя на Чарлз. — Тя още не бе родена, когато баща ни се появи в Лондон с едно момиче, за съществуването на което ние нищо не знаехме. Мама и аз положихме много усилия да бъдем мили с него, но не можеш да си представиш колко малко заслужаваше то да бъде обичано!
Чарлз се бе сгорещил, но изглеждаше много представителен в бляскавите си одежди. С много нежност той погледна жена си. Нейната непрекъсната загриженост за щастието на другите бе едно от качествата, заради които така много я обичаше.
— Спомням си, че съм чувал от леля Лиза как малкият бил изключен от Итън. Приписвали му някакви кражби. Беше много неприятна история!
— С течение на времето може да се е променил. За годините, прекарани с принцеса Дьо Фалоаз в Новия свят, не се знае нищо.
— Той сигурно ще се върне в родината си след края на тържествата тук. Освен това и ние ще отпътуваме само след един месец за Индия — каза й Чарлз за успокоение.
— Сигурен ли си, скъпи, че нямаш нищо против да вземем с нас и Шантал?
Чарлз я увери за кой ли път, че намира идеята за отлична. Тъй като собствените им деца трябваше да останат в Англия, бе добре Шантал да прави компания на Тамариск, докато той изпълнява своите задължения в морето. Към това трябваше да се прибави и обстоятелството, че момичета за женене бяха винаги добре дошли в тази така отдалечена част на Британската империя. Шантал можеше да очаква безгранично внимание от страна на служещите там ергени.
— В Индия Шантал няма да има никакво време да тъгува за мосю Антоан — отбеляза студено Чарлз.
Разговорът им бе прекъснат от нарастващия шум отвън, който стана оглушителен, когато процесията наближи. Хората в църквата обърнаха глави към големия отворен портал. Възклицанията на възбудените граждани заглушаваха дори фанфарите. Чарлз, почти с една глава по-висок от Тамариск, можеше да наблюдава церемонията. С присъщото си внимание той съобщаваше на жена си имената на влизащите сановници.
— Деканът на Уестминстър е първи — каза той. — Веднага след него идват дворцовите възпитатели. По-възрастният господин, който носи червената кадифена възглавничка, е ковчежникът.
— Този там трябва да е лорд-канцлерът на Нейно Величество — бъбреше Тамариск, повдигнала се на пръсти. — Погледни само как блестят на светлината рубиненият пръстен и мечът върху възглавничката.
Между лорд-канцлера и Кентърбърийския архиепископ крачеха редица висши сановници, следвани от принцесите от кралско потекло — Мери и София, сестрите на Джордж IV.
— Никога досега не бях зървала принцесите — сподели Тамариск с Чарлз. — Но като дете съм виждала крал Джордж много пъти.
Празникът започна. Младата кралица понесе дългия ритуал с подобаващо достойнство. Когато в самия момент на коронацията слънчев лъч неочаквано падна върху нея, осветявайки изпъстрената с множество брилянти диадема и те един след друг заблестяха, присъстващите видяха в това добра поличба. Разнесоха се възгласи на радост, които се смесиха накрая с националния химн. След това насъбралото се множество я аплодира възторжено, размахало кърпи. Развеселен, Чарлз сочеше на жена си как при този ентусиазъм някои коронки и диадеми застрашително се килнаха, други изпопадаха на земята. Изведнъж графът на Съри, ковчежникът на кралския дом, извади пълна шепа със сребърни медали, отсечени специално за спомен от коронацията, и ги разпръсна след насъбралото се множество. Момчета от хора, перове и генерали се наведоха, без да обръщат внимание на етикета, и взеха да опипват пода, за да отнесат със себе си по един от тези възпоменателни знаци. Редът бе възстановен, когато хорът отново зае мястото си и над тълпата се разнесе старият химн «Това е денят на господаря».
По-късно същата вечер Тамариск и Чарлз разказваха в тесен кръг от любопитни слушатели събитията от деня. С широко отворени очи Шантал и Джулия внимаваха да не пропуснат дори един-единствен детайл. Те можаха да видят процесията от едно удобно местенце на «Пал Мал», когато тя се бе отправила по обратния път към Бъкингамския дворец.
— Към края на церемонията Уелският епископ прелисти две страници вместо една, без да забележи грешката си. Сигурно е казал на кралицата, че празникът е към края си, тъй като тя се оттегли към параклиса «Свети Едуард», за да си почине и освежи, и трябваше да я доведат отново.
Пери се засмя.
— Дано чужденците не са забелязали нашата не твърде изрядна английска организация.
Чарлз разказа за един друг гаф на празненството.
— Когато горкият лорд Роул заедно с останалите перове се изкачваше към трона на кралицата, за да поднесе своята клетва за вярност, се спъна в наметката си, падна и се затъркаля надолу по стълбите. Прави му чест, че въпреки своите деветдесет години отново се заизкачва, за да изпълни дълга си. Тълпата, и ние включително, аплодирахме, докато той стъпка по стъпка се придвижваше нагоре по стъпалата.
— Кралицата се наведе към него и му подаде ръка, за да не допусне бедният стар джентълмен да падне отново — продължи да разказва Тамариск на очарованата Шантал.
— Беше ден с много противоречиви преживявания — добави Чарлз. — Най-малкото, още веднъж бе доказано прословутото чувство за хумор на англичаните. Чух от лорд Минто, че на чужденците, които са видели произшествието с лорд Роул, било казано, че част от привилегиите на тази благородна фамилия е да им се възлага една «допълнителна роля» при поднасяне на клетвата.
— Колко жалко, че не можах да присъствам! — въздъхна Шантал. — Един ден и моята сватба ще бъде в абатството; ще се омъжа за някой принц или дук и… — Тя изведнъж прекъсна мисълта си, беше си спомнила, че има намерение да се омъжи за френски виконт, което изключваше възможността да я вземе принц или дук.
— Имаш ли вече някой принц предвид? — попита Пери със смях.
Беше забелязал изчервяването й. За негова изненада, тя се изчерви още по-силно и не му подхвърли някой от своите готови отговори.
Без да каже дума, Джон стана рязко. Чашата с вино падна и тъмночервената течност се разля по бялата дамаска на покривката.
— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос. Шантал сама се издаде — каза той с остър тон. — Тя се надява да се омъжи за човек, който е с по-нисък ранг от един дук или принц. Прав ли съм, Шантал, ако кажа, че очакваш предложение от един обикновен виконт?
Никой не обърна внимание, че Джулия прави усилия да си поеме дъх. Шантал се бе изправила и стрелкаше с гневен поглед Джон.
— Дори и да е така, Джон, това не те засяга — каза тя ядосано.
— А може би ме засяга! — започна Джон, но Морийн с жест го накара да замълчи. Тя погледна Шантал право в очите и каза с хладен тон:
— Струва ми се, че в тази къща се разиграват някои неща, за които ние с баща ти нищо не знаем. Последвай ме, моля те, в малкия салон. Там ще бъдеш така добра да ми изясниш какви са всички тези глупости.
Шантал беше ужасена, че е дошъл моментът да признае за тайната си среща с Антоан. Тя направи усилие да овладее нервите си и тръгна след мащехата си. Джон я последва. Неговият гняв като че ли се бе уталожил, изглеждаше, че страда, задето е станал причина Шантал да бъде разкрита. Джулия, която го следваше по петите, имаше още по-нещастен вид, съзнавайки своя дял от вината. Когато всички заеха места и прислугата напусна залата, Шантал каза със студен ясен глас:
— Имах намерение в определен момент да говоря с татко за моето бъдеще. Но ми се струва, че ще бъде погрешно да крия повече срещата си с Антоан от последната седмица. Вместо разходката по «Пикадили», както бях обявила, аз разговарях с Антоан в неговия хотел! — Тя си пое дълбоко дъх и смутена видя презрителното изражение върху лицето на Морийн, когато бе произнесено името на Антоан, но решително продължи: — Бих споделила с вас, но двамата с татко не оставихте у мен никакво съмнение за отрицателното ви отношение спрямо Антоан. Винаги съм считала това за несправедливо. Въпреки че не смятах да действам против вашите намерения, не виждах нищо лошо в един разговор с него. Напротив, стори ми се глупаво да откажа на неговата покана. Не е необходимо да се опасявате за каквото и да било. Антоан се държи изключително благовъзпитано. Същото се отнася и за мен. Той няма намерение да ви пренебрегва, а напротив, моли за вашето разрешение да ме посещава.
Шантал забеляза, че Морийн и баща й тайно се спогледаха. Упорството й придоби болезнен израз.
— Защо е нужно да отхвърляте молбата му? — извика тя. — Що се отнася до характера му, нямате ни едно уважително основание. Вие сте против него само защото измести Джон, но това не е по негова вина, а намеренията му към мен са най-искрени. Той желае да се ожени за мен.
Морийн понечи да каже нещо, но Пери побърза да вземе думата.
— А ти, Шантал, готова ли си да приемеш този млад мъж като свой бъдещ съпруг? — попита той, с усилие овладявайки гласа си. Като видя несигурността в очите на дъщеря си, той стана, отиде до стола й и нежно положи ръка върху рамото й. — Не го познаваш добре, за да си сигурна в чувствата си — тихо каза той. — Затова, предполагам, би желала първо да го опознаеш по-отблизо и да провериш своето отношение.
Шантал скочи и се хвърли на врата на баща си.
— Знаех си, че ще ме разбереш, татко! — извика тя. — Антоан няма лоши намерения, сигурна съм. Дори не ви се сърди, че не го харесвате, само страда от това, понеже много ви цени. Може ли да ме посещава, татко? Моля те!
— Ако той още веднъж пристъпи прага на този дом, аз ще си отида!
Всички погледнаха към Джон. От Джулия се изтръгна сподавен вик на ужас, заглушен от високия глас на Шантал.
— Колко отвратително от твоя страна, Джон! — извика тя. — Би трябвало да знаеш колко много държа да уважаваш Антоан. Също толкова, колкото бих искала мама и татко да го приемат! Той ти е несъщ брат, а човек би могъл да си помисли, че го считаш за враг!
— Това може би е вярно! — отвърна Джон измъчено, избягвайки погледа на Шантал. — Но не мога да си променя мнението за него, дори и да ме молиш за това. Не мога да го понасям. Нямам му доверие. Ако бях в състояние да му забраня да те ухажва, бих го сторил като мое задължение!
— Тогава се радвам, че не си ти този, който определя как да живея! — сряза го Шантал. — По най-ужасен начин си предубеден към един невинен човек!
— О, Шантал! — протестира Джулия уплашено. — Не говориш сериозно. Ти не би се радвала, ако Джон си отиде оттук!
— Защо не? — отвърна Шантал заядливо. — Не познаваш добре чувствата ми, Джулия. Не ме интересува какво ще стане с един толкова ограничен човек.
С разбито сърце и дълбоко накърнена гордост Джон се поклони на майка си. С един последен, изпълнен с болка поглед към любимото момиче, той напусна салона. Джулия избухна в сълзи и се затича към градината. Без да пророни нито дума, дълбоко разстроена, Морийн излезе след сина си. Пери с въздишка взе ръката на дъщеря си и я заведе до канапето.
— Хубава каша забърка — каза той със загадъчна усмивка. — Не си спомням да е имало подобна сцена в нашето семейство от времето, когато в детската стая ти хвърли нощното гърне по бедния Джон, понеже не искаше да те целуне за лека нощ.
Въпреки сериозното положение, в което се намираше, Шантал не можа да не се засмее.
— Нали не вярваш, че Джон наистина ще си отиде, татко? Джулия бе съвсем права като каза, че ще ми е много мъчно!
— Добре зная, че е така! — каза Пери. — Сега обаче настъпи моментът, когато трябва да ти кажа какво всъщност става тук. Трябва да те извадя от заблуждението, в което си изпаднала поради неумението си да съзреш, да усетиш някои неща. Джон те обича, Шантал! Не като брат, а както един млад мъж обича момиче, за което би искал да се ожени. Нямаше ли никаква представа за това?
Виждайки как дъщеря му с широко отворени очи едва си поема въздух от изумление, Пери внимателно продължи:
— Още миналата година той искаше да ти открие чувствата си, когато самият той си бе дал сметка за тях. Майка ти смяташе обаче, че е твърде млад да се обвързва. Искахме да дадем и на теб възможност да се порадваш на младостта си без мисъл за брак.
— Бедният ми Джон! — бяха първите думи на Шантал; след това тя допълни замислено: — А аз си мислех, че жизнерадостното ми другарче в игрите от детството постепенно се превръща в един глуповат досадник. При това той през цялото време…
— Да, той се разкъсваше от любов, която майка му бе забранила да признае. Виждаш ли, моя малка чучулиго, да си възрастен в никакъв случай не е толкова лесно, колкото изглежда. Когато вземаш решение за бъдещето си, трябва да помислиш и за любовта на Джон. Да прецениш от какво естествено са чувствата ти към него!
Шантал гледаше втренчено баща си. В очите й имаше и объркване, и несигурност.
— Толкова ми е трудно да видя в Джон кандидат — каза тя раздвоена. — Той винаги е бил любимият ми брат и аз наистина го обичам, но…
— … Но не така, както мислиш, че обичаш Антоан? Нали?
Шантал се изчерви.
— Чувствата ми към Антоан са съвсем различни — каза тя невинно. — Трудно е да се обясни, татко, но когато държи ръцете ми, аз треперя от страх и възбуда. Освен това трябва да ти призная, че ми бе много приятно да ме целуне. — Спомняйки си за това, тя докосна бузата си. Почувства облекчение, като видя, че баща й не изглежда възмутен от признанието й.
— Усещанията ти са съвсем естествени — каза Пери спокойно. — Не може да се отрече, че Антоан е изключително привлекателен мъж. Въпреки това, скъпа моя, когато изпитваш влечение към един добре изглеждащ обожател, това не означава непременно любов. Искам да научиш още много неща за този млад мъж, преди да вземеш решение. Един брак е изключително сериозна работа.
Шантал се притисна до баща си.
— Би трябвало по-рано да говоря с тебе, татко — извика тя, изпълнена с разкаяние. — Сега трябва да отида и да чуя какво говорят Джон и мама за неговото бъдеще. Нямам никаква представа, дали искам да се оженя за Антоан или не. Зная само, че искам да го видя отново, но не тайно, не без твоето съгласие. Ще позволиш ли да ме посещава, татко? Ще се опиташ ли заради мен да го харесваш?
— Ще направя всичко, за да мога да го видя с твоите очи — обеща Пери. — Междувременно трябва да ти напомня, скъпа, за твоето обещание да придружиш Тамариск и Чарлз в Индия. Би било грозно от твоя стана да се откажеш от пътуването си с тях. За една-две години ще се разделиш с мъжа, който ти е на сърцето. Но ако истински се обичате, чувствата ви само ще станат по-силни. Ако ми обещаеш да отпътуваш с Тамариск, независимо какво ти предложи Антоан, ще убедя майка ти да се съгласи той да те посещава толкова често, колкото благоприличието позволява.
— За това мога да ти дам честната си дума! — извика Шантал без колебание, с грейнали очи. — Едва ли мога да се надявам някога да направя такова пътешествие до толкова далечна страна. Дори Антоан не би могъл да ме възпре от това приключение! Не бива да се страхуваш, че ще променя решението си!
Доволен от последните й думи, Пери отиде да потърси Морийн. Вярваше, че ще може да утеши Джон поне с това, че Шантал още не е готова окончателно да се обвърже с Антоан. Ако всичко вървеше както трябва, тя щеше да замине за Индия, преди окончателно да е загубила сърцето си.
 

Десета глава
 
Юли — август 1838
Горещината на жаркото юнско слънце правеше разходката истинско мъчение. Антоан съблече зеленикавия си жакет и го простря на тревата под сянката на голямата липа зад розовата градина. После привлече Шантал до себе си на земята. Знаеше, че на такова голямо разстояние от къщата са защитени от любопитните погледи на зорки очи. Разбира се, не беше много вероятно сър Перигрин или мащехата му да ги шпионират, но можеше да се предположи, че прислугата тайничко ги наблюдава от прозорците, за да не пропусне нещо по-интересно, докато са сами с Шантал, и да може след това да поклюкарства.
Антоан взе ръцете на Шантал, поднесе ги към устните си и целуна нежната като кадифе кожа. През тънката си риза той почувства как тя потрепери. Бавно прокара пръсти нагоре по голата й ръка, после сякаш по невнимание те докоснаха гръдта й през белия муселин на роклята. Дори и без сподавения вик на изненада той можеше да долови колко много я възбужда физическата му близост — бузите й пламтяха така прелестно.
— Шантал — промълви той. — Обожавам те!
Тя спонтанно хвана дясната му ръка и я притисна до сгорещеното си лице. Очите й бяха премрежени от сълзи. Тихо и със запъване тя каза:
— Антоан, имам една ужасна новина! — Спря за малко, после мъчително продължи: — Не ще можем да се радваме още дълго на нашата близост.
Мъжът до нея с усилие успя да потисне гнева, който премина по лицето му.
— Това означава ли, че твоите родители отново ме отблъскват? — попита я той и дръпна сърдито ръката си.
Угрижена, Шантал го погледна. Не бе привикнала да го вижда сърдит, чувстваше се объркана от това.
— О, не, Антоан. Родителите ми не са виновни. Просто стана така, че нашият кораб трябва да излезе в морето по-рано от предвиденото. Отплаваме следващата седмица!
— Следващата седмица! — повтори Антоан. Той бе като ударен от гръм след това съобщение. Ясно си личеше колко е изумен. — Но това не може да бъде!
— Напротив! — прошепна Шантал с очи, пълни със сълзи. — Бях толкова щастлива през изминалите седмици! Радвам се на времето, което ни остава да бъдем заедно. Татко също не може да ни помогне. Чарлз казва, че на един от островите на име Мавриций имало проблеми. Свързано е с търговията с роби. Нашият кораб трябва да вземе един адютант за тамошния губернатор, както и бърза поща от правителството. Чарлз казва, че това е само едно малко отклонение от обичайния курс до Индия, но все пак отплаването се налага да стане по-рано.
— При това положение ти не би трябвало да пътуваш със сестра ти и нейния съпруг! — избухна Антоан. — Не мога да те загубя тъкмо сега, любима! Не отивай с тях, умолявам те! Ще се оженим веднага и ще дойдеш с мен във Франция.
Шантал сведе поглед, опасявайки се, че настойчивата молба в очите и гласа на Антоан може да я разколебае. Силата на неговата страст я караше да се чувства някак неприятно, но след първата им тайна среща той бе събудил у нея един копнеж, който през следващите седмици ставаше все по-силен и смущаващ. Когато тя свиреше на пианото в стаята за музика, той обичаше да застава зад нея и да слага ръцете си върху раменете й. Дори това леко докосване караше тялото й да изтръпва. Изпитваше възбуда, която по странен начин я ужасяваше. Като че ли Антоан притежаваше магическа сила да командва чувствата й само с едно докосване, с един поглед, с дъха си върху шията й. Два пъти я бе целунал по устните и тя почти бе изгубвала съзнание, толкова чудни и непознати бяха усещанията, преминаващи през тялото й. Защо й се замайваше така главата, когато устните му докосваха нейните? Не можеше да проумее защо цяла се разтреперваше и всичко в нея се устремяваше към него. Не беше ли това любовта?
— Не ме ли обичаш? Поне малко? — питаше я непрекъснато той.
Всеки път тя все по-уверено му казваше, че чувствата, които изпитва към него, са любов.
— Шантал, ти не ми отговори! — прекъсна размишленията й неговият глас. — Кажи ми, че няма да ме изоставиш, че ще се съгласиш да станеш моя жена! Не е възможно да се съмняваш в любовта ми. Ще се откажа от всичко на този свят, ако ти настояваш! Обичам те, обичам те толкова много!
Една сълза бавно се търкулна по бузите й, последва я друга, после още една, докато накрая цялото лице на Шантал се обля в сълзи.
Той я обгърна с ръка.
— Защо плачеш? — попита я, а в гласа му се усещаше страх. — Нещастна ли се чувстваш сега, когато знаеш колко много те обичам?
— О, не, не е от това! — прошепна тя. — Трябва да отида с Чарлз и Тамариск, Антоан! Обещах на баща си и трябва да удържа на думата си.
С ужасяваща внезапност Антоан я остави и скочи на крака. Изгледа я с присвити очи, с издадена напред устна и гневно процеди през зъби:
— Значи той все пак успя да ме надхитри! Бях толкова глупав да повярвам, че ми е позволил да ухажвам дъщеря му. Какъв глупак си бил, Антоан дьо Вал!
Погледна отново плачещото на земята момиче и се почувства някак странно обезпокоен. С усилие потисна яда си.
— Ела, Шантал! Струва ми се, че нямаме основания да мислим за раздяла. Трябва да си наясно, че баща ти е поискал твоето обещание, преди да знае, че ме обичаш. Когато му обясниш всичко и му кажеш, че искаш да се омъжиш за мен, той ще те освободи от обещанието.
Сълзите на Шантал секнаха. Тя го погледна с наново събудена надежда. За един миг думите му изглеждаха като чудодеен изход от общото им нещастие. Скоро обаче тя отново бе обзета от страх и съмнение.
— Но, Антоан, аз не съм сигурна дали искам да се омъжа за теб — изтърси тя по детски откровено. — Как мога да съм сигурна, че те обичам така, както едно момиче трябва да обича мъжа, за когото ще се ожени? Знам само, че не искам да сме разделени за цели две години. Що се отнася до татко, както и по-рано ти казах, една раздяла за две години според него е отличен пробен камък за искреността и силата на нашите чувства.
Застраховал се е от всички страни, мислеше си Антоан. У него се надигна такава омраза към този човек, че би го убил, ако му се представеше възможност.
— Баща ти би станал чудесен пълководец — заяви той горчиво.
Но забеляза с какво недоумение го погледна Шантал и отново се овладя. Още не всичко е загубено, помисли си. Дори и в далечна Индия момичето нямаше така лесно да го забрави. Той щеше да се погрижи за това.
Антоан измъкна златния пръстен с герба на фамилията от пръста на лявата си ръка и се наведе към Шантал. Постави го върху разтворената й длан и затвори ръката й.
— Този пръстен е залог за моята любов към теб — тържествено каза той. — Давам ти обет за ненакърнима вярност. Никога няма да се оженя за друга жена дори ако трябва да чакам петдесет години твоето завръщане. Ти си създадена да ми принадлежиш така, както и аз на теб. Един ден ще ме обичаш, ще се омъжиш за мен, дори и да не го знаеш сега!
Шантал гледаше пръстена, после вдигна очи към Антоан.
— Ще го нося винаги със себе си! — извика тя, въпреки че вътрешно бе разкъсвана от съмнения. Искаше й се да се хвърли в обятията му, да признае любовта си към него и да се съгласи да му стане съпруга. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че един такъв обет нямаше да бъде достатъчно искрен.
«Само да знаех какво представлява истинската любов!» — мислеше тя с мъка. Може ли човек да е толкова сигурен, както Тамариск, която с такава увереност твърдеше: «Веднага щом срещнеш истинската любов, всяко съмнение ще изчезне!». Джон по този начин ли я обичаше, без да има никакви съмнения? Ако беше така, той не би изпълнил заканата си и не би напуснал дома, оставяйки я на домогванията на Антоан, сякаш не го интересува ще я загуби или не. Ако наистина я обичаше, щеше да остане и да се бори за нейното сърне — казваше си Шантал. Той изчезна, без да се съобразява с нейните чувства, не обърна внимание на болката, която неговото поведение й причини. По колко различен начин й засвидетелстваше Антоан любовта си! При него никога не липсваха изящните комплименти, нежните думи. Сега дори й даде пръстена си, за да я утеши.
В желанието си да отвърне на тази утеха Шантал го целуна по бузата.
— Ще ти пиша веднага щом стане възможно! — обеща му тя. — Ще си водя дневник, Антоан, за да знаеш всичко за мен, така както е. Ако ти постъпиш по същия начин, няма да се срещнем отново като чужди. О, ако можех да взема със себе си едно твое миниатюрно портретче! Сега обаче едва ли има вече време да се нарисува.
Антоан се разчувства от откровеното признаване на дълбоката й привързаност към него.
— Във Франция се носи слух, че един човек на име Луи Дагер работи над някакво откритие, с помощта на което образът на човек за много кратко време може да се копира върху медна плоча. Ще направя запитване докъде се е развила тази техника. Що се отнася до мен, аз не се нуждая от никакъв предмет, който да ми напомня за теб. Образът ти ще е с мен денем и нощем. Ще мога по всяко време да го възкресявам в съзнанието си.
Вчера, когато предстоящата им раздяла изглеждаше още така далечна, тя би възприела с голяма радост подобен комплимент. Сега изпълнените му с любов думи само увеличиха нейното страдание и несигурност. Всички тези обещания за вярност и любов, мислеше си тя, не можеха да бъдат гаранция, че няма да бъде забравена, когато замине за далечната Индия. Във Франция имаше толкова много по-красиви момичета, които копнееха по него. Никой не би оспорвал, че Антоан дьо Вал е интересна партия, че има голяма притегателна сила за нежния пол. Много приятелки на майка й открито говореха за неговия чар и привлекателност. Дороти й бе казала, че в дома няма нито едно момиче от прислугата, което да не е готово да припадне, когато виконтът каже дори само «мерси».
Защо е толкова плахо това мое сърце, питаше се тя. Винаги съм се гордяла с куража си, но изглежда, нищо не е останало от него. Тя разглеждаше лицето на Антоан. Изпитваше дълбока нежност и желание да го прегърне и да му се покори. Под леко отворената яка на надиплената му риза можеше да види откритата кожа на мъжките му гърди. Ръцете й трепнаха от копнеж да го докоснат. Тялото й инстинктивно се стремеше към него. Ако Антоан бе продължил да й говори за любов, тя сигурно би се предала и би се съгласила да се омъжи за него, стига родителите й да позволят. Но Антоан изцяло бе зает в мислите си с разработването на нови планове. Размишляваше как да подходи при създалата се ситуация. Не бе свикнал да се противят на желанията му. Мисълта, че вече не е господар на съдбата си, го караше да се чувства несигурен, изпълваше го с гняв. За секунди трескавият му дух претегли възможността да отвлече Шантал, насила да я заведе във Франция, преди тя да се качи на кораба за Индия. Знаеше, че с пари може да получи всякаква помощ, за да отнеме от родителите й настойничеството им над нея. Знаеше обаче, че не трябва да разчита тя да приеме подобни действия като романтични и желани. Щеше да рискува да събуди у нея страх и антипатия. А той горещо се стремеше да постигне любовта й. Затова такъв риск не можеше да поеме.
Чувствата му към Шантал го смущаваха. Не можеше да свикне с мисълта, че той, Антоан дьо Вал, който през тридесетте години на своя досегашен живот никога не се бе грижил за друго същество, сега е преследван от страха да не загуби доверието и вниманието на едно младо момиче. При това тя дори не му бе признала, че го обича. Не можеше да си позволи да я обиди, да я подразни, да я стресне, за да не загуби нежната привързаност, с която го даряваше. Реши да не мисли повече за отвличане. Копнееше тя сама изцяло да му се отдаде. За това сега трябваше да чака две дълги години. Тази мисъл трудно можеше да се понесе, но изглежда, друг избор нямаше.
Обхванат от бурен порив на отчаяние, той я грабна в ръце и започна да я целува със страстен копнеж. Тя се поддаде, отвръщайки на целувките му със същата жар. Но слабостта й трая само един миг. Тя се отдръпна от него. От очите й се излъчваше несигурност.
— Не, Антоан! Това ще направи раздялата ни още по-тежка. — Здравият й инстинкт я водеше сигурно в този миг, когато липсата на опит би могла да я тласне в погрешна посока. — Тъй като трябва да си вземем довиждане, нека го сторим бързо, да не удължаваме ненужно страданията си.
Антоан дойде на себе си и пусна момичето.
— Тогава ела, скъпа — каза й той. Взе ръката й и я поведе обратно към къщата. — Зная, че трябва да се примиря с нашата раздяла. Съдбата се отнася ужасно с нас, ограбва ни възможността да изживеем любовта си. Да се надяваме, че добро стечение на обстоятелствата ще ни събере отново заедно, преди да са изминали двете години. Те ми се струват цяла вечност!
— О, аз ще се моля за това! — извика Шантал. — Дори сега някакво чудо може да попречи на предстоящото ми заминаване. Може би ще имаме още мъничко време.
Само ден преди отплаването изглеждаше, че чудото е на път да се осъществи. Започна буря. Силният вятър и градушката изпочупиха много прозорци. «Таймс» съобщи, че «от небето падат ледени парчета, а то е тъмно като в зимна нощ».
— Да се надяваме, че не е зла поличба! — каза изпълнена със страх малката Дороти, докато слагаше в куфара последните рокли на Шантал.
Въпреки че предишната нощ бе плакала в съня си и мислеше, че раздялата с Антоан ще й разбие сърцето, Шантал бе замаяна от вълнение, когато стъпи на дървената стълба на големия кораб с неговите свити платна и усърден, постоянно зает с нещо екипаж. Наоколо бе пълно с моряци, които приготвяха кораба на Нейно Кралско Величество за отплаване в открито море. Капитанът и офицерите наглеждаха работата. От почит към ранга на Чарлз, който бе контраадмирал, капитанът лично ги приветства като пасажери на борда. Той им представи корабните офицери, след това ги заведе до своята каюта, която за времето на пътуването отстъпваше на Тамариск и Чарлз. Въпреки че в сравнение със собствената им спалня изглеждаше малко, помещението бе комфортно обзаведено. Оръдията бяха дискретно скрити с басмени завеси. Двете прислужнички, Дороти и Елзи, бяха настанени в съседната каюта, служила на капитана за дневна, а Шантал получи едно по-малко помещение, което всъщност бе предназначено за първия офицер.
Морийн и Пери, които се качиха на борда, за да се сбогуват със заминаващите, се оглеждаха с особен интерес.
— Ако не бях сигурна, че климатът в Индия няма да ми понесе, бих пътувала с удоволствие и аз, Чарлз! — каза Морийн.
С тиха радост тя тайничко наблюдаваше пламналото от вълнение лице на Шантал. Пери бе покъртен от сълзите на дъщеря си миналата вечер, страхуваше се, че раздялата с Антоан наистина й е разбила сърцето.
— Беше чудесна идея да изпратим Шантал с Чарлз и Тамариск — говореше му Морийн. — Няма да се изненадам, ако бързо забрави Антоан и дари с вниманието си младия лейтенант, който трябваше да й отстъпи каютата си.
Изглежда, Пери не я чуваше.
— Дай боже, пътуването да мине безопасно и щастливо. — Без да има логично обяснение, той се чувстваше притеснен при мисълта, че единственото му дете трябва да прекоси океана, да отиде на другия край на света.
— Капитан Ансън е изключителен човек. Имам му пълно доверие — каза Чарлз успокоително. — Не всеки капитан е така уважаван от своя екипаж — допълни замислено той. — Тези нещастници под негова команда са му напълно предани. Някой не толкова човечен капитан би могъл да превърне живота им в ад, да разреши на офицерите си да ги наказват и измъчват — но не и той.
— Не трябва да се страхуваме за децата си! — опитваше се Морийн да разсее Пери, когато бавно се прибираха към дома си. — Чарлз няма да позволи любимата му съпруга да страда от лишения. Ще се съгласиш с мене, че капитанът е изключително приятен човек, скъпи.
Както Чарлз бе предрекъл, капитан Ансън се оказа приятен спътник. Той бе обичан в еднаква стенен както от екипажа, така и от пасажерите. През първата седмица всички понасяха пътуването сравнително добре. На борда бяха взели доста животни за месо, а и не бе минало много време, та да гранясат маслото и сиренето. Храненето се оказа от особено значение за пътниците, тъй като нямаше какво друго да правят, освен да се хранят или да се разхождат по палубата. Шантал често заставаше на мостика и наблюдаваше рулевия, който управляваше големия кораб през океана. Понякога с Дороти гледаха как моряците се катерят по главната мачта. Почти им се завиваше свят, когато, увиснали по мачтите високо горе над главите им, те прибираха платната.
Тамариск зорко следеше Шантал. Бяха вече цял месец в морето, а докато достигнат остров Мавриций, щеше да мине още един. Там трябваше да слязат на брега, та «Валета» да вземе прясна храна на борда. През това време нищо не можеше да се случи на Шантал, тъй като очите на младия лейтенант не я изтърваваха нито за миг.
— Томас Ловъл е много отзивчив човек — забеляза Тамариск. — Съвсем очевидно е, че те харесва, Шантал. Няма ли поне малко да отвърнеш на неговото възхищение? Чарлз каза, че той е много способен офицер. Аз самата го намирам за доста привлекателен.
Шантал си помисли за синеокия светлорус млад офицер, но само за миг, после каза:
— Като приятел го харесвам, но голямото му внимание към мен не ми е много приятно. Той е толкова млад, Тамариск, или поне така ми се струва, след като съм била в компанията на Антоан. В сравнение с него ми изглежда непохватен и безпомощен като ученик.
Тамариск въздъхна със свито сърце. Знаеше, че майка й, а и Пери се надяват, че ще забрави Антоан, когато е достатъчно далеч от него. Тамариск бе още млада и разбираше колко привлекателен може да бъде мъж като Антоан в очите на едно момиче на възрастта на Шантал, а всъщност и за жена на нейната възраст. Ето защо не я учудваха романтичните чувства на Шантал към този човек.
— Мислиш ли си понякога за скъпия Джон? — попита я Шантал с любопитство. — Надявах се да се завърне у дома, преди да напуснем Англия, за да ни пожелае приятно пътуване. Разбира се, не е могъл да знае, че датата на заминаването ни е променена.
Шантал сложи ръка на рамото на Тамариск и пусна кадифената жилетка, която шиеше за баща си, да падне в скута й.
— През последните седмици си мислех много за Джон — призна тя. — Нямах намерение да го наранявам, Тамариск. Доколкото си спомням, винаги съм го обичала, възхищавала съм се от него. Не предполагах, че чувствата му към мен са се превърнали от братска обич в любов на обожател — каза тя, свила вежди. — Дори и сега ми е трудно да си го представя по този начин.
— Може би мама не беше права да крие от теб истинската ти самоличност и това, че Джон не ти е брат — каза Тамариск. — Мисля, че се страхуваше да не те натъжи.
Шантал въздъхна.
— Може би щеше да е по-разумно, ако знаех за обстоятелствата около моето раждане. В интерес на истината, не бях ужасена, когато тези неща ми бяха разкрити. Татко ми каза, че рождената ми майка е била красива и любяща жена и че трябва да почитам паметта й. Мисля, че някак инстинктивно винаги съм се чувствала различна от останалите момичета в училище. Скъпа Тамариск, щеше ли да си смутена или объркана, ако ти кажеха, че си незаконно дете?
Тамариск обаче също не сметна за правилно да каже, че тя самата не е същинска дъщеря на лорд Билбърд Бари, както си мислеха хората, че Жерар дьо Вал и майка й са имали любовна връзка далеч преди да могат да се оженят, и тя е дете на тази любов. Шантал почиташе своята мащеха и я считаше за човек с големи добродетели. Тя смяташе, че Морийн е водила винаги един безупречен живот без каквито и да било грехове. Ако сега разбереше истината, можеше да реши, че и тя не е необходимо да обръща голямо внимание на своята безупречност и морал.
Шантал си бе намерила интересно занимание през време на пътуването с кораба. Искаше да издялка върху една дъска герба на фамилията Дьо Вал. От пръстена, който носеше окачен на шията си, тя прерисува хералдическия знак в увеличен мащаб върху хартия. По-късно с удоволствие прекарваше много часове над своята дърворезба. След десет седмици в открито море тя трябваше да остави работата си; корабът «Валета» се плъзгаше по вълните, носен от вятъра, и навлизаше в малкото пристанище Порт Луис на остров Мавриций. Температурата на въздуха се бе покачила много, тъй като бяха близо до екватора. Шантал и Тамариск не се решаваха да излязат на слънце без чадърчета. Предупредиха ги да бъдат много внимателни. Един от по-младите офицери на кораба вече бе получил слънчев удар. Когато слязоха на сушата, Тамариск настоя той да бъде пренесен в резиденцията на губернатора, за да може тя да се грижи за него. За нещастие здравословното състояние на губернатора, сър Уилям Никълъс, съвсем не беше добро. По тази причина той изпрати съпругата си да поздрави гостите. Дружелюбната дама не скри облекчението си, че адютантът на губернатора е пристигнал толкова навреме.
Резиденцията бе построена от камък и сравнена с теснотията на кораба, изглеждаше направо просторна.
Шантал и Тамариск бяха очаровани от възможността отново да се къпят в прясна вода и да гледат от прозорците си зеленината на палмите и ярките тонове на безбройните пъстри цветя, които растяха на тропическия остров. С нетърпение очакваха разходката из града.
По улиците цареше голямо оживление. Можеха да се видят множество необикновени лица — една пъстра тълпа от китайци, индийци и африканци.
— Но това е истинска райска градина! — възторжено извика Тамариск, докато погледът й се рееше над преливащите цветове на градините, към синьото небе над тях и тюркоазното море в далечината.
По време на вечерята жената на губернатора поохлади ентусиазма им.
— След забраната на робовладелството основната задача на съпруга ми беше да се погрижи за налагането на този едикт — каза им тя. — Но старите ни приятели, французите, си затварят очите винаги, когато им е изгодно, въпреки че официално приемат премахването на търговията с роби. Тук сме на около петстотин морски мили от френски Мадагаскар. Същото разстояние ни дели и от източното крайбрежие на Африка. Морето между тях гъмжи от пирати и търговци на роби. Усилията на сър Уилям да държи настрана тези хора от нашия остров възбудиха недоволство. Казано съвсем открито, няма да съжаляваме, ако съпругът ми бъде освободен от поста си.
Чарлз кимаше с разбиране. Беше му известно, че една голяма част от английската флота бе хвърлена срещу търговците на роби. На офицерите и екипажите не оставаше време да свършат каквато и да е друга работа, защото бяха заети с патрулиране из морето. Самият той веднъж беше на военен кораб, когато бе засечен един съд, претъпкан с нещастни измъчени чернокожи, които трябваше да бъдат продадени в Америка като роби. В последната минута пиратите изхвърлиха в морето незаконния си товар. За нещастие всичко стана толкова бързо, че много от негрите не можаха да бъдат спасени. Чарлз не обичаше да си спомня за тези събития. Изпитваше покруса, че толкова много невинни хора по света страдат по ужасен начин.
Цели два дни те разглеждаха острова с файтона на сър Уилям. Слънцето грееше на безоблачното небе. Горещината и влагата едва се издържаха. Когато на третия ден се наканиха отново да се качат на борда на «Валета», излезе лек ветрец, който разлюля листата на палмите и накара корабните платна да заплющят. На хоризонта постепенно се появиха облаци.
— Не след дълго ще завали дъжд — обяви сър Уилям, чието състояние се бе подобрило дотолкова, че можа да изпрати гостите си до кея. — Този южен вятър здраво ще ви тласка напред! Приятно пътуване!
След като се посъветва с Чарлз, капитан Ансън даде заповед да опънат платната и да насочат кораба по курс север-северозапад. Очакваше се скоро да прекосят екватора, но до Бомбай пътуването щеше да продължи още няколко седмици. Въпреки че «Валета» обикновено се движеше с около осем възела, свежият вятър сега го тласкаше пред себе си така, че той пореше развълнуваното море с почти дванадесет възела. Два дни след като бяха напуснали Мавриций, се появиха низходящи ветрове, които предизвикаха загриженост както у капитан Ансън, така и у самия Чарлз. Метеорологичните условия се бяха променили. Екипажът намали повърхността на платната и всички с тревога наблюдаваха небето. Ансън и Чарлз прекрасно знаеха, че в това полукълбо ураганът е често явление. Ако попаднеха в щорм, при който скоростта на вятъра можеше да достигне до сто и шестдесет мили в час, имаше опасност корабът да потъне в разбеснялото се море.
— Вече сме се отклонили от курса — каза капитан Ансън, поглеждайки на картата. — Едва ли можем да направим нещо друго, освен да изчакаме да премине бурята.
Докато Тамариск и Шантал се опитваха да обуздаят в каютата под палубата изпадналите в истерия камериерки, капитанът, Чарлз и екипажът правеха всичко възможно да удържат кораба по курса във все по-усилващия се вятър. Свиха най-задното платно и намалиха голямото. Чарлз слезе при дамите да предупреди, че палубата е залята. Съществуваше опасност да се стигне до наводняване на каютите и трюма.
На Тамариск й направи впечатление, че въпреки моряшката мушама Чарлз е мокър от глава до пети. Напрегнатото му държание и изражението на лицето издаваха, че е разтревожен от състоянието на нещата.
— Пази се, скъпи — каза тя и го целуна по бузата, солена от морската вода, преди той отново да се качи на палубата. — Не се грижи за нас, ние ще се оправим.
Елзи нареждаше безспир, че идва краят на света, и никой не можеше да заспи. Тамариск и Шантал четяха на смени със спокоен глас от капитанската библия. В ранните сутрешни часове една огромна вълна запрати в морето един от офицерите. Викът «Човек зад борда!» едва можа да се чуе сред грохота на разбиващите се о палубата вълни и рева на вятъра в такелажа. Три часа по-късно друга вълна разби няколко от люковете на каютите, изпотроши всичко, което бе от дърво, и наводни пода. Пребледнели от страх, Тамариск и Шантал се бяха вкопчили в дървените парапети на койките в каютата и безпомощно гледаха личните си вещи, плуващи насам-натам по наводнения под. Двама моряци, мокри до кости, влязоха в каютата. Очевидно бе, че едва се държат на крака от умора, но трябваше да помогнат на дамите да укрепят останалите прозорци. На въпроса на Тамариск единият от тях отговори, че «Валета» действително е сред ураган. Товарното отделение било вече пълно с вода. Цялата украса от дърво и ламарина по палубата била изтръгната и отнесена от вълните зад борда. Той още не бе успял да опише всички поражения, когато дойде следващото нещастие. Фалшбордът от дясната страна на кораба бе разрушен, последваха го и перилата на палубата.
Чарлз слезе при жените. Изглеждаше много загрижен, когато обяви, че «Валета» е силно засегната.
— Никога през живота си не съм виждал толкова големи вълни. Поставили сме всяка свободна работна ръка на помпите.
Той даде на Тамариск една спасителна жилетка, изработена от непромокаема кожа, и обясни как да я надуе чрез една сребърна тръбичка.
— Поставянето е много просто — каза той и показа как да се сложи с помощта на две каишки през раменете и една трета между краката, за да не се измъкне.
— На капитан Ансън е, но той настоява да я дам на теб. Тя може да те задържи няколко часа над водата.
Тамариск погледна съпруга си с пребледняло от ужас лице. Нямаше никакво намерение да пробва странното приспособление.
— Дай я на Шантал — каза тя. — По-млада е и ако една от нас двете…
— Не, Тамариск! — прекъсна я остро Чарлз. — Не Шантал, а ти носиш голямата отговорност да оцелееш. Ти имаш четири деца, които ще останат сираци, ако се случи най-лошото.
— Чарлз, не мога!
— През целия ни съвместен живот не съм настоявал за нищо — прекъсна я Чарлз отново. — Този път не те моля, а изисквам, Тамариск. Става дума за доброто на децата ни. Когато бъде дадена заповед да се напусне корабът, трябва да сложиш спасителната жилетка.
Преди Тамариск да може да отговори, маслената лампа, висяща на стената, падна със съскане във водата, която пълнеше каютата. Отведнъж настана тъмнина.
— Наистина ли всичко е загубено, Чарлз? — спокойно попита Тамариск. — Ще потънем ли? Кажи, аз не се страхувам от истината.
— Боя се, че положението е много сериозно! — отвърна Чарлз тихо, за да не чуят моряците или прислужничките песимистичната му прогноза. — При това време е невъзможно да се каже точно какъв е размерът на щетите, но според мен не съществува никаква надежда да спасим кораба.
Той се обърна да излезе, но жена му го хвана за рамото.
— Не отивай на палубата, Чарлз! Ако трябва да потънем, нека поне бъдем заедно.
Той нежно отстрани ръката й.
— Бъди сигурна, че няма да ви оставя тук долу сами, ако се наложи да напуснем кораба. — Усмихна й се окуражително. — Ще те предупредя навреме, обещавам!
Това предупреждение обаче дойде твърде скоро. Един от по-младите офицери, чието лице бе побеляло от страх, се втурна в каютата с новината, че дамите трябва веднага да облекат палтата си и да излязат на палубата.
— Опитваме се да спуснем лодките! — обясни той с треперещ глас.
Елзи избухна в сълзи и Тамариск остро й се скара:
— При всичката тази солена вода наоколо липсва само твоят поток от сълзи — каза тя с отчаян хумор. — Вземи си палтото, Елзи, и ме последвай.
Изведнъж забелязаха, че Дороти не се вижда никаква. Шантал намери момичето в своята каюта. Тя тъкмо стягаше големия куфар.
— Остави всичко тук! — заповяда Шантал. Надяваше се страхът в гласа й да не се забележи. — Ако трябва да се качим в лодките, моите вечерни рокли и нощници едва ли ще са необходими, нали?
Виждайки ужаса в очите на момичето, тя го хвана за ръка и го поведе по коридора и по дървената стълба. Горе я посрещна порой от леденостудена солена вода, който едва не я събори. Крясъците и виковете на моряците бяха заглушени от воя на развилнялата се стихия, която връхлиташе такелажа на кораба. Когато стъпи на люлеещата се палуба, която ту се спускаше в бездната, ту отново се издигаше над вълните, Шантал веднага забеляза Тамариск и Елзи, хванали се за едно спасително въже, мокри от глава до пети. Тамариск бе последвала указанието на съпруга си и бе сложила спасителната жилетка. Самият Чарлз никъде не се виждаше.
Държейки Дороти с едната си ръка, Шантал търсеше с другата нещо, за което да се хване, докато се опитваше да се добере до Тамариск. Преди да успее да достигне сестра си, откъм десния борд върху палубата връхлетя огромна вълна. Застинала от ужас, Шантал видя как младият офицер, стоящ до Тамариск, бе отнесен от стена зеленикава вода. После корабът тежко се наклони на една страна и той се затъркаля безпомощно по палубата. Изправяйки се отново, «Валета» рязко повдигна бакборда си и мъжът бе захвърлен сред кипящото море. Шокът бе толкова голям, че Шантал не можеше въобще да осъзнае мащабите на катастрофата. В този момент крясъците на Тамариск я изтръгнаха от вцепенението.
— Чарлз, внимавай! Чарлз! — Виковете й едва ли можеха да се доловят сред воя на вятъра. Те не достигнаха до мъжа й, който стоеше горе на мостика. Изглежда, Чарлз не чу и зловещия трясък, когато над главите им се пречупи главната мачта. Като в някакъв сън Шантал видя как заедно с увитите около прътовете платна тя се наклони към кърмата, точно върху Чарлз, който не усещаше смъртната опасност. Тамариск отново изкрещя, но в следващия миг една от напречните върлини се наклони рязко и удари Чарлз, който падна на пода под омотания такелаж. Корабът отново се люшна към десния борд и цялата маса от платна, дебели въжета и натрошено дърво повлече Чарлз безмилостно в морето. Вече нямаше никакво съмнение, че корабът не ще издържи на урагана. Всички платна бяха безвъзвратно загубени. С изпочупените си мачти на фона на оловното небе корабът на Нейно Кралско Величество беше ужасяваща, призрачна гледка. Завъртайки се около десния си борд, той застана напряко на вълните. Водни грамади с височината на кули и с корони от бяла пяна се разбиваха в палубата. Всичко бе безнадеждно загубено. Хора, животни, оръдия, дървен материал бяха пометени. Всички живи същества, незасегнати от връхлитащото ги корабно имущество, за броени минути изчезваха в бурното море.
Жестоката смърт на Чарлз порази Тамариск като гръм. Тя не усети как един моряк, повлечен от стихията, се хвана за нея, премръзналите й ръце пуснаха дебелото въже, за което се държаха, и двамата с преплетени ръце и крака се затъркаляха като в някакъв страшен танц на смъртта по палубата, докато една солена вълна не ги отнесе със себе си.
Застинала в ужас, Шантал наблюдаваше хаоса около себе си, чуваше виковете и стоновете, докато корабът все повече и повече потъваше. Дори не съзнаваше, че и Дороти е изчезнала.
Един тъмнокож моряк я сграбчи за ръката, но Шантал не разбираше, че се опитва да привлече вниманието й върху спасителната лодка, прехвърлена зад борда, танцуваща върху вълните непосредствено до кораба. Морякът й извика нещо, но тя не го разбра. Тогава той я грабна като вързоп под мишница и скочи в морето.
Шокът от ледената вода й отне за няколко секунди съзнанието. Когато дойде отново на себе си, морякът тъкмо я вдигаше в лодката. Тя смътно почувства как ключът за греблото й ожулва кожата на ръката и рухна на дъното. Палтото и полата й бяха така напоени с вода, че не можеше да се задържи на крака. Тя с усилие се изправи на колене. Ръцете й докоснаха грубата повърхност на корабния борд. «Валета» потъваше сред вихъра на стихията. Капитан Ансън ясно можеше да се различи, застанал върху наполовина потопената във вода палуба.
Тласкан от силата на отчаянието, морякът се опитваше да отдалечи спасителната лодка от потъващия кораб, за да не бъдат увлечени от водовъртежа. Водата обливаше голите му рамене, напрегнатите до скъсване мускули. Дори само изписаният на лицето му страх бе достатъчен на Шантал, за да усети в каква смъртна опасност се намират. Огромните вълни подхвърляха малката лодка като коркова тапа насам-натам и всеки миг можеха да я запратят на дъното.
— Да ни пази Бог! — шепнеше Шантал със затворени очи пред лицето на приближаващата смърт. Когато отвори очи обаче, «Валета» бе изчезнал, а задъханият матрос бе престанал да гребе. Изведнъж вятърът утихна и Шантал слушаше как вълните почти игриво се плискат в малката лодка. За нейно щастие тя не знаеше, че се намират в самия център на вихъра. Най-страшното все още им предстоеше.
 

Единадесета глава
 
Септември 1838
Джон бе яхнал коня си и яздеше сред прекрасния френски пейзаж. Той бе оставил животното само да избере хода, с който да се движи. Няколко стъпки по-назад го следваше неговият слуга Люк с един товарен кон, който носеше багажа им. Джон предпочиташе да пътува по този начин, отколкото с карета. Ездата на чист въздух му беше по-приятна от клатушкането в препълнената пощенска кола.
От завръщането си след посещението у дома, в Англия, той нямаше настроение. Не можеше да прежали отпътуването на Шантал за Индия. Най-много обаче го ядосваше фактът, че не беше могъл да й пожелае добър път и да се сдобри с нея. Но тази сутрин лошото му настроение се бе стопило. Беше чуден есенен ден. По лицето му пробягна усмивка, сещайки се за милото френско семейство, с което се запозна предната вечер в странноприемницата. Дук Дюбоа бе отседнал там с жена си и шестте си дъщери и приветства Джон в кръга на своето семейство. Настоя младият мъж да седне с тях на масата. По-късно вечерта, когато дамите се оттеглиха, дукът с усмивка му заяви, че всеки ерген от добро семейство е винаги добре дошъл в неговия дом.
— С шест неомъжени дъщери не ми остава друго — призна си той с обезоръжаваща откровеност. — Една дъщеря е благословия, две са истинска радост, но шест — това вече е беда!
Момичетата бяха между петнадесет и двадесет и пет години и съвсем не бяха неприятни. В действителност бяха толкова красиви, че едва ли щяха да им липсват кандидати, както Джон забеляза.
— Зестра няма да мога да ви дам! — каза дукът с присъщата на французите откритост. — По време на революцията загубих цялото си богатство. По-късно отново можахме да се върнем в замъка ни край Бове, чиято плодородна земя осигуряваше благоденствието на нашето семейство, но тя бе раздадена на селяните по време на Наполеоновия режим. Самият замък е в руини. По тези причини водим тих живот без екстравагантности. За съжаление не мога да организирам за дъщерите си големи балове, както се полага на човек с моя произход. Не съм в състояние да им купувам рокли и всички онези красиви неща, от които момичетата се нуждаят, за да бъдат приети в доброто общество. Горкичките ми дъщери! — каза той, минавайки, без да ще, на френски. Но веднага след това, широко усмихнат, добави: — Какво от това! Семейството ми е щастливо и всички много държим един на друг!
Наистина е така, мислеше си Джон, докато яздеше към Компиен. Момичетата флиртуваха с него, подсмихваха се тайничко помежду си, като че не даваха пукната пара, дали ще намерят съпруг или не. Джон каза на дука, че сигурно би харесал една от дъщерите му, ако сърцето му не принадлежеше на друга жена.
Шантал! Мисълта за нея го натъжи и заедно с това го изпълни с гневна решителност. Той пътуваше за Буланкур, за да установи отново връзка с несъщия си брат. Имаше намерение да дискредитира Антоан дьо Вал по един или друг начин, за да му отнеме възможността за в бъдеще да се домогва до ръката на Шантал. Също като майка си Джон не се съмняваше, че Антоан едва ли е онзи образец на добродетел, за какъвто се представяше. В живота му имаше премного тъмни места. Къде например е бил през всичките тези години, след като е напуснал Англия, преди да се завърне в Компиен? Защо никога не се бе опитвал да намери своите роднини в Англия до лятото на миналата година? Наистина ли бе толкова богат, че можеше да си позволи да създаде такъв неописуем разкош в Буланкур? Фамилното богатство бе загубено през революцията и Антоан би могъл да наследи само онова, което е останало от първата съпруга на баща му Фаустин.
— Нейният баща бе неаполитански княз — казваше Морийн. — Фаустин бе единственото му дете. Той й даде добра зестра, но това в никакъв случай не може да се нарече състояние. Баща ти похарчи една голяма част от него, докато живееше в Буланкур. Ясно е, че не е останало много за Антоан.
Възможно е принцеса Дьо Фалоаз да му е оставила парите си след смъртта си, мислеше си Джон. Ако действително е починала в Америка, както твърди Антоан. Нямаше никакви доказателства за това.
Пери често обвиняваше на шега Джон и Морийн, че отказът им да повярват на каквото и да било, казано от Антоан, граничи с болния разум. Морийн обаче настояваше, че инстинктът й рядко я лъже. Дори и това да изглеждаше като изсмукано от пръстите, тя бе убедена, че Антоан още от дете е покварен човек. Когато Джон се присъедини към мнението на майка си, Пери обяви за съвсем естествено и обяснимо, че и той, Джон, има предубеждения спрямо несъщия си брат, дори и да не го съзнава.
— Той не само ти открадна титлата, Джон, но се опита да ти отнеме любимата — бе казал Пери. — До този момент ти не прие предизвикателството. Твоето отсъствие му позволи да прекара много часове с Шантал и да напредне в преследването на целта си.
Тези думи на втория му баща го убедиха, че е време да престане да бяга от проблемите си. Така той се реши да направи едно посещение в Буланкур, за да докаже предположението, че в живота на Антоан има уличаващи го обстоятелства.
Джон щеше да настоява да му бъде представен отново документът за женитбата на Жерар дьо Вал с Бланш Мерлин. Свидетелството можеше да е подправено. Ако бе истинско, Антоан не би имал нищо против то да бъде сравнено с оригинала, който според адвоката непременно трябвало да е в архива на кметството, където се е състояла сватбената церемония. Джон бе казал на майка си, че няма да напусне Франция, без да получи неоспоримо доказателство за тази женитба.
Ако Антоан дьо Вал бе ядосан от внезапното посещение на Джон, то той не го показа. Не скри изненадата си, когато покани природения си брат в библиотеката и му предложи освежителни напитки.
— Мислех, че не храниш добри чувства към мен, скъпи братко — каза Антоан и наля вино в чашите. — Да вярвам ли, че правиш опит да промениш нещата?
Джон отговори уклончиво, че е убеден в необходимостта да се опознаят по-отблизо. Заяви, че се интересува от архитектура, а замъкът Буланкур го е пленил с красотите си.
— Вероятно ще направя няколко скици — каза той. — Аз наистина не съм художник, но умея да пресъздавам онова, което виждам. Имам една папка с рисунки на красиви къщи и бих желал да прибавя към тях и няколко скици от този прекрасен замък.
Очите на Антоан се присвиха. Той се съмняваше, разбира се, че истинската причина за посещението е интересът към Буланкур. Трябваше да предотврати възможността Джон да шета много-много из вътрешността на сградата. Въпреки че бе слабо вероятно Джон да намери пътя към двамата затворници в тяхната тъмница, всякакъв риск трябваше да бъде избягнат. В никакъв случай не биваше да научи и за неговите тайни забавления. Преди всичко обаче не трябваше да разбере за третия човек, затворен в източната кула. Антоан тайно наблюдаваше своя млад роднина от Англия и се опитваше да открие истинските му мотиви, за да не се издаде сам по невнимание. Неговият досегашен опит му бе показал, че няма човек без поне един порок. При някои това бяха лесно спечелените пари, при други — жените, пиянството или хазартът, нерядко някоя странна пристрастеност. Трябваше просто да открие слабото място на Джон и с това да го постави под контрол.
— Въпреки че скицирането и рисуването са възхитително занимание, не мога да повярвам, че те са достатъчни на един млад мъж, за да прекара вълнуващо свободното си време — каза Антоан. — Случайно тъкмо бях намислил следващите дни да се позабавлявам малко. Имам намерение да поканя… как да кажа, няколко познати от Париж. Някои от тях са много красиви жени, щедри в своята благосклонност. Може би ще ти е забавно да присъстваш тук, в Буланкур, на една по-различна вечеря, не като онези, на които си привикнал в Англия.
Джон бе на двадесет и две години и не съвсем зелен. С младежите от своята компания той често посещаваше шумните кафенета, радваше се на благоволението на леките момичета, които можеха да се срещнат там. Тези забавления обаче загубиха за него привлекателността си, откакто бе открил своята любов към Шантал.
— Не се отказвай заради мен от намеренията си. Не бих желал присъствието ми да обърка всичките ти планове. Що се отнася до мен, аз не съм нито за, нито против подобни забавления — отговори Джон спокойно.
Двамата мъже бяха като две кучета, които се дебнеха. Никой нямаше доверие в подбудите на другия. Външно се държаха като приятели. Хранеха се заедно, яздеха в гората, играеха шах вечер, но вътрешно бяха твърде резервирани, за да установят помежду си едни наистина нормални взаимоотношения.
На четвъртия ден от посещението на Джон, Антоан обяви намерението си да пътува до Париж. Той най-сетне бе решил, че Джон наистина е така невинен, както твърди. Интересът му към архитектурата изглеждаше неподправен. Той прекарваше с часове над своите рисунки или внимателно изследваше техниката на градежа на стария замък. Безобиден е, мислеше си Антоан. Можеше да предположи, че ще бъде лесна плячка за парижките проститутки. Както усещаше, нямаше да е трудно да се справят с малко срамежливия характер на младежа.
— В твое отсъствие искам да посетя двореца в Компиен — каза му Джон.
Антоан посрещна с удоволствие тази новина, защото не желаеше, докато го няма, Джон да си пъха носа из разни потайни кътчета в Буланкур.
Джон нямаше намерение да претърсва замъка. Той не подозираше за присъствието на тримата, които бяха скрити от погледа му. Неговият интерес бе насочен към книжата на Антоан. Със задоволство видя през прозореца как Антоан потегли с откритата си каляска. Когато се увери, че несъщият му брат няма да се откаже в последната минута от плановете си, и го видя да минава през подвижния мост и да се отдалечава, той се отправи към библиотеката, откъдето смяташе да започне издирванията си. Затвори вратата на спалнята си и тръгна по дългия коридор към главното стълбище. Наоколо бе пусто. Не се виждаше нито прислужник, нито някоя камериерка. Истински се стресна, когато една възрастна жена изскочи иззад кадифените завеси, закриващи големите прозоречни пиши. Тя се оглеждаше наоколо с такъв див поглед, та първоначално Джон предположи, че пред него е застанала някоя луда. Особено след като тя го сграбчи с изненадваща сила за ръката. Като някаква вещица тя го застави да я последва обратно в неговите стаи. Болезнено покъртен, Джон разглеждаше жалката й осанка. Дългата й сива коса падаше на кичури върху изтощеното набръчкано лице. Ръцете й бяха костеливи и измършавели, а ноктите — изпочупени и мръсни. Кървясалите й очи блестяха от страх и нетърпение и потвърждаваха впечатлението, че тя е душевноболна. Едва вкарала Джон в стаята, тя завъртя ключа и веднага започна да му говори.
— Аз съм принцеса Дьо Фалоаз! — обяви тя с ясен уверен глас, взирайки се в Джон с късогледите си очи. — Зная кой сте, моята прислужница ме осведоми. Вие сте най-младият син на Жерар дьо Вал — Джон.
В гласа й се усещаше решителност, когато допълни:
— От обич към вашия баща, който ми беше приятел, трябва да ми помогнете! Разбирате ли какво ви казвам? В името на Бога, трябва да ми помогнете да изляза оттук!
— Седнете, моля ви, мадам! — каза й Джон, виждайки как тя цялата трепери. Страхуваше се да не припадне. Усещаше, че въпросите нахлуват в него заедно с възбудата от неочакваната среща. Ако това наистина бе принцесата, защо Антоан я държеше като затворничка в дома си?
— Сигурно нямаме много време! — каза тя. — Само след няколко минути камериерката ще открие бягството ми и всички прислужници ще започнат да ме търсят. Не след дълго ще ме открият тук и…
— Моля, успокойте се! — прекъсна я Джон. — Никой няма да влезе без мое разрешение. В това мога да ви уверя. Тук сте на сигурно място.
Тя изкриви устните си в цинична усмивка.
— Моите пазачи имат ключове от всички помещения. Те ще влязат в стаята, независимо дали искате или не. Но чуйте ме, докато още имаме време, от това зависи животът ми.
Джон изслуша със смесени чувства невероятната история, която тя му описа. Въпреки ясния и смислен разказ неговият разум не искаше да приеме фантастичните неща, които му се наложи да чуе. Но постепенно спокойният, мелодичен глас с лек френски акцент му повлия да промени мнението си. Той все повече се убеждаваше в реалността на нейната личност, въпреки че имаше съмнения относно достоверността на разказа й.
С голяма проницателност тя отгатна неговата реакция.
— По лицето ви съдя, че едва ли можете да повярвате в женитбата на Антоан с една жена, която е толкова възрастна, че би могла да му бъде майка — каза тя. — Но той искаше пари — моите пари. Това е всичко, което Антоан е искал от мен още от дните на своето детство. Той бе готов да краде, дори да убива, за да се сдобие с така горещо жадуваното състояние. Когато баща ви умря, той остави на Антоан своето имение, но средствата не достигаха за начина на живот, който му харесваше. Половината богатство на Жерар наследяваше неговата единствена дъщеря Тамариск. Въпреки че Антоан със своите адвокати оспори завещанието, нямаше никакъв успех.
Лицето на старата жена изразяваше голямо огорчение.
— В онези години, когато бях достатъчно наивна да мисля, че Антоан ме обича, му давах големи суми пари. Никога не му стигаха и постепенно ми стана ясно, че ще ме докара до просешка тояга. Тогава реших да му попреча да похарчи останалото и му казах, че повече пари от мен няма да види. Тази е причината да ме държи затворена тук с години, надявайки се да му се подчиня.
Тя отново стисна ръката на Джон с изумителна сила.
— Вече не зная от колко време съм затворена тук. Но дори да отнеса тайната за скривалището в гроба, няма да позволя Антоан да се добере до парите ми. Не се решава да ме убие, понеже знае, че не би успял да открие богатството. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа, млади човече? Аз не се страхувам от смъртта, но се опасявам, че годините, прекарани в самота, ще замъглят разсъдъка ми и може да се случи да му издам тайната си, без да искам. Виждам, че все още се съмнявате в здравия ми разум. Разбираемо е. Понякога и аз самата се съмнявам.
Джон отдавна бе разбрал, че има пред себе си напълно нормален човек. Макар че беше много странна, нейната история звучеше достоверно.
— Ако това, което ми съобщихте, е вярно, аз няма да напусна Буланкур без вас! Веднага след като Антоан се върне, ще…
Джон прекъсна мисълта си, защото чу стъпки отвън. Някой тичаше по коридора и спря пред неговата врата. Само след секунда заудряха силно по нея.
— Моля, не отваряйте! — помоли принцесата, изпълнена със страх.
Джон се поколеба.
— Няма от какво да се страхувате — каза той тихо, за да не чуят онези отвън. — Аз ще ви защитя!
Треперейки, тя се хвана за него.
— Не разбирате ли? Открият ли, че съм тук, при вас, ще им стане ясно, че знаете за моето затворничество. Тогава със сигурност ще бъдете убит!
— В такъв случай ще се скрия зад завесите на леглото — прошепна Джон. — Не е нужно непременно да разберат, че сме се срещали. Ще накараме пазачите ви да си помислят, че случайно сте се укрили тук. Видят ли ви сама, едва ли ще ме търсят. Всички предполагат, че вече съм на път за Компиен. Никой няма да подозира, че ми е известна вашата история. Когато по-късно застана пред Антоан и му кажа, че зная коя сте и къде сте, той ще бъде така изненадан, че няма да успее да смени вашия затвор с друг.
Непрекъснатото тропане по вратата, изглежда, изчерпа и последната капка кураж на жената. Джон бе принуден да я блъсне напред. Плачеща и вайкаща се, тя изглеждаше като че ли наистина не е с ума си. Докато тя се довлече до вратата, Джон успя да се мушне зад завесите от брокат. От това скривалище му бе невъзможно да види злото лице на Стефано, който нахлу с пистолет в ръка в стаята. На лицето му се четеше и страх. Той добре знаеше какво го очаква, ако изпусне принцесата и тя успее да се свърже с външния свят. Въпреки многото години вярна служба виконтът щеше да нареди да го убият. Същото се отнасяше и за онази глупава стара мома, която трябваше да пази затворничката, а бе толкова невнимателна да не заключи вратата на стаята.
Стефано изпита такова облекчение, когато откри принцесата сама, невредима и несъпротивляваща се, че само бегло се огледа наоколо, преди да я грабне и завлече отново към стаята в кулата. Готовността й да се подчини не събуди у него никакви съмнения, тъй като от времето, когато крещеше и блъскаше по вратата, настоявайки да я пуснат на свобода и нападайки всеки, който се приближеше прекалено до нея — от това време бяха минали години. Самотата в тъмницата бе отслабила силите на тази странна жена. Много рядко се случваше вече в пристъп на гняв да се разбунтува срещу съдбата си.
Когато отново настъпи тишина, Джон излезе от укритието си. Бързо и безшумно се спусна по стълбището и слезе в двора. Едно конярче стоеше търпеливо на слънцето и държеше в ръце поводите на коня, когато младият англичанин се появи. Времето не играеше никаква роля в живота на момчето. То ставаше с настъпването на утрото и работеше до вечерта. Не си правеше труда да се замисля дали господарите закъсняват или не. Често стоеше по час и повече и чакаше. За него това бе добре дошло, една почивка, нищо повече.
Джон му кимна, метна се на седлото и се отправи към гората. В меката сянка на дърветата той остави коня да върви спокойно и съсредоточи ума си върху онова, което се бе случило преди малко. Докато яздеше сам под огромните дъбове и буки, историята на сломената от мъка стара жена му се стори невероятна. У него пак се породиха съмнения, че това едва ли е принцеса Дьо Фалоаз, някогашната настойница на Антоан дьо Вал. Но ако не бе принцесата, коя беше тогава? Защо бе затворена в замъка? Държанието на Стефано в неговата спалня не оставяше никакви съмнения, че старата жена действително е затворничка. Освен това по всичко личеше, че е аристократка. Гласът й нито веднъж не издаде, че изисканият й стил на изразяване е само преструвка, която да придава достоверност на разказа. Едва сега Джон изведнъж осъзна сериозните последствия, които се криеха във всичко това. Ако твърденията на жената отговаряха на истината, Антоан дьо Вал бе женен човек и щом жена му е още жива, ставаше невъзможно да се ожени за Шантал, дори тя да приемеше предложението. Какво би казал Антоан сега в своя защита?
Джон с усилие овладя обхваналото го нетърпение. Знаеше, че Антоан ще пристигне едва утре следобед от Париж. Той продължи пътя си към Компиен, където направи усилие да се концентрира изцяло върху красотите на двореца и градините.
Самият дворец му се стори студен и отблъскващ. Бе много далеч от онова, което би допаднало на взискателния вкус на Наполеон. Затова пък градините едва ли можеха да бъдат аранжирани по-изящно. Традицията бе съчетана по великолепен начин с модерните геометрични форми в градинарското изкуство. Пъстрите цветни лехи бяха издигнати малко над тревните площи и създаваха илюзията за възглавнички от зелена кадифено мека трева с искрящи в нея диаманти. Джон съжаляваше, че не познава различните видове цветя. Без съмнение Шантал и майка му щяха да знаят техните имена. Спомни си едно изречение от старата градинарска книга на майка си, което Шантал понякога цитираше, когато се разхождаха из парка във Финчкок: «… екзотична трева, изпъстрена с цветя, украсена с бордюр и извита по края…». Това бе едно сполучливо описание на тези градини. Лешникови храсти, дъбове и кестени образуваха подобаващ фон за това богатство от тонове. Слънцето грееше от безоблачното небе и Джон почувства остра нужда от компанията на Шантал. Да бъде заобиколен от толкова много красота и да не може да я сподели с любимото същество! Бе толкова непоносимо тъжно… Джон не можеше да остане повече на това място, предизвикващо болезнени емоции. Той се обърна и закрачи към двореца.
След завръщането си в Буланкур вечеря сам. Стефано му прислужваше. Джон преднамерено разказваше за приятната езда този следобед. По този начин се опитваше да отстрани всяко подозрение на прислужника, че е говорил с принцесата през онзи кратък момент, когато тя се бе възползвала от своето бягство, за да се срещне с него.
На следващия ден Антоан се завърна. Беше в отлично настроение, поздрави Джон и му съобщи, че е направил всичко за едно приятно прекарване в края на седмицата. Дори и да беше научил от Стефано за инцидента със затворничката, той не се издаде с гняв или подозрителност.
Когато Джон настоя за разговор на четири очи без присъствието на прислугата, Антоан отвърна с готовност:
— Но, разбира се, скъпи братко.
Той свали от себе си пътническите дрехи и нареди да донесат вино в библиотеката. Настани се с изискан светски маниер в едно тапицирано с тъмночервена кожа кресло и покани Джон да направи същото.
— Винаги е удоволствие да се завърна у дома — каза той.
Наблюдавайки го, Джон усети как самоувереността му започва да намалява. Очи в очи с Антоан му се стори, че е невъзможно това да е онзи вероломен човек от разказа на принцесата. Такъв негодник би се издал със своята потайност, размишляваше Джон. На лицето му щеше да е изписана жестокост. В погледа му щяха да се прокрадват хитростта и коварството. У неговия несъщ брат не се забелязваше нищо подобно. Веднага щом прислужниците напуснаха салона, Антоан се прозря. После вдигна краката си, обути в леки домашни пантофи, и с престорено безразличие каза:
— Е, драги, какво измъчва духа ти, че ме гледаш тъй сериозно? Да не би да съм проявил невъзпитание с моето отсъствие? Повярвай ми, аз…
— Моята загриженост има по-сериозни основания, отколкото предполагаш — прекъсна го Джон. Неувереността придаваше на гласа му грубост, която той не усещаше. Направи кратка пауза, после изтърси истината: — Трябва да ти кажа, че по време на твоето отсъствие срещнах тук една непозната. Тя твърдеше, че е принцеса Дьо Фалоаз, че ти я държиш тук като затворничка.
Говорейки, той гледаше Антоан изпитателно в лицето. Не искаше да пропусне и най-малкия знак за изненада, объркване или чувство на вина, които очакваше да види у своя събеседник. За негово изумление лицето на Антоан остана безизразно и се разтегна в отегчена усмивка.
— Надявам се, че старата луда не е предизвикала у тебе прекалено голямо объркване — каза той, сетне допълни с въздишка: — Страхувам се, че появата й те е стреснала. Трябваше да те предупредя. Пазим старата жена зад катинар и резе и не ми хрумна, че може да те срещне и да наруши спокойствието ти.
Антоан отново въздъхна. После стана и наля вино в чашите.
— Ясно е, че е луда, нали? Че не е тази, за която се представя. Бедното същество си е загубило ума, но историята й звучи доста увлекателно. Ако ти е интересно, ще ти разкажа за нея, Джон.
Убедеността на Джон се разколеба още повече и той започна да се чувства като глупак. Струваше му се, че фантазията му го е запратила извън пределите на здравия разум, вероятно защото така силно желаеше да намери обстоятелства, дискредитиращи брат му.
Гласът на Антоан звучеше спокойно и убедително, когато каза:
— Истинското име на тази жена е Мари Дювал. Тя бе личната камериерка на моята настойница. Прислужваше й от детството й чак до нейната смърт, която бе за нея голям и при това неочакван удар. Това се случи в Америка, след едно простудно заболяване. Първоначално исках да оставя Мари сред моите прислужници, може би като камериерка, перачка или нещо подобно. Надявах се, че постепенно ще се съвземе от душевното разстройство, което настъпи като последица от смъртта на нейната господарка. — Той замълча и побутна каната с вино към Джон. Щом чашите отново бяха напълнени, продължи: — За съжаление мъката напълно замъгли съзнанието й. Затова реших да я оставя да прекара последните години от живота си тук на спокойствие, доколкото болният й дух го позволява. Никога не можа да преживее смъртта на принцесата. Превъплъщавайки се в нейната роля, тя може би намери изход за себе си, като продължи да вярва, че господарката й е жива.
Антоан погледна зачервеното лице на Джон и се разсмя.
— Но, Джон, ти си допуснал горката стара Мари да те убеди, че наистина е принцеса Дьо Фалоаз. Остава да ми кажеш, че си повярвал и на приказката, че съм се оженил за принцесата! Хайде, признай си.
— Не мога да се отърся от всичко това! — отвърна Джон с неудобство. Беше безкрайно смутен от своята доверчивост. — Принцесата, исках да кажа камериерката говореше толкова убедително, че аз…
— Не е необходимо да се извиняваш — прекъсна го Антоан. — Аз прекрасно зная колко много са те настроили срещу мен, преди да дойдеш тук. Това е обстоятелство, което страшно ме натъжава. Имам толкова малко живи роднини, които бих могъл да обичам. Мислех, че ние с теб бихме могли да станем приятели, така както сме и братя. Страхувам се обаче, че майка ти винаги се е стремяла да ме държи извън кръга на семейството. Въпреки че мога да разбера основанията й, мисля, че е крайно несправедливо да страдам, само защото баща ми й е изневерил. Ако си искрен, Джон, ще признаеш, че досега не си чувал ни една добра дума за мен, а до този момент аз не съм казал нищо лошо за характера на майка ти.
Забелязвайки, че от гняв кръвта нахлу в лицето на Джон, той допълни с по-мек тон:
— С това не искам да кажа, че за майка ти може да се говори другояче, освен с най-дълбоко уважение! Но на този свят едва ли има хора, които да са напълно безгрешни. Нежната връзка между твоята майка и моя баща започва още когато тя е на десет години, продължава, когато тя става негова любовница и след това чак до смъртта му. През тези години двамата се женят и изневеряват на своите съпрузи. В случая с майка ти става така, че тя изневерява на двама свои мъже, та ти, аз и Тамариск сме деца на един и същ баща. Наистина, той е нелоялен към Морийн, когато се жени за моята майка, но и за нея би могло да се каже същото.
— Събитията от миналото не ме засягат — каза Джон, отклонявайки разговора. Той не искаше да се разбере, че въобще не е запознат с тези неща. — Трябва да призная: откритието, че съм незаконен син, бе голям удар за мен, както и необходимостта да ти отстъпя титлата на моя баща.
— Според гражданския кодекс ти не си незаконно дете — прекъсна го Антоан. — Майка ти не е знаела, че живее в условията на двубрачие, и може да се приеме, че е действала с чиста съвест. Така че ти не можеш да бъдеш смятан за извънбрачно дете.
— Тук, в родината ти, може да е така, но според английското право съм незаконен син. Може би ядът ме кара да бъда несправедлив. Това не е честно, сега го разбирам. Признавам, че и твоят интерес към Шантал ме разсърди. Надявам се един ден да се оженя за нея. Това означава, че ние сме съперници в стремежа си да спечелим любовта й. Аз не мога да наблюдавам безстрастно твоето отношение към нея. Въпреки това трябва да призная, че бях доста предубеден спрямо теб. Сега бих искал да те помоля да ми простиш за недоверието.
— Благородно казано, но моля те, никакви извинения. Мога да разбера напълно чувствата ти. Ако сме съперници като влюбени, нека поне като братя се разбираме добре — каза Антоан. — Много искам да се чувстваш добре дошъл в моя дом. Надявам се, че ще останеш в Буланкур толкова дълго, колкото ти е приятно.
Антоан очевидно желаеше да бъде дружелюбен. Той бе готов да забрави, че Джон е повярвал в ужасния разказ на нещастната луда, която бе подслонил под покрива си. Въпреки това Джон счете за неразумно да остане по-дълго. След този разговор той не можеше да си позволи да бъде повече гост в дома на Антоан. Под предлог, че е обещал на семейство Дюбоа да ги посети на връщане, той прекрати посещението си. Съмняваше се, че Антоан му повярва, но искаше да напусне Буланкур колкото е възможно по-бързо, преди да се е стигнало до по-сериозно неразбирателство помежду им. Проверката за женитбата на Бланш Мерлин трябваше да почака по-благоприятни времена.
Когато Джон напусна Буланкур, яздейки към гората на Компиен, той се обърна да погледне за последен път замъка. Доброто настроение, което го бе обхванало, се изпари изведнъж, когато погледна към един прозорец на източната кула. Странният образ, който му махаше оттам с кърпа, не можеше да остане незабелязан. Беше ли душевноболната жена наистина Мари? Или Антоан дьо Вал се бе измъкнал от капана с една остроумна лъжа? Жената с аристократичния стил на говорене не беше ли все пак принцеса Дьо Фалоаз?
Джон не бе сигурен в това.
 

Дванадесета глава
 
Септември 1838
Три дни вятърът и морските течения носеха спасителната лодка на изток, все по-навътре и по-навътре в Индийския океан. На четвъртия ден вятърът се обърна на запад. Тъмнокожият моряк погледна изпитателно към звездното небе и за пръв път се усмихна. Той посочи морската повърхност, заобикаляща ги отвред.
— Индия — каза той на Шантал. — Сигурно ние намерим земя!
— Но кога? — попита Шантал и се отпусна отново върху меката купчина корабно платно, която й служеше като място за спане. Обикновено седеше на кърмата на лодката, наблюдавайки как силният моряк натиска веслата по цели часове. — Колко дълго още? — попита тя отново, след като не й отговориха.
— Една седмица, две! Никой не знае. Мохамед нас води!
Шантал потисна раздразнението от неговата вяра в силата на пророка. Опита се да се усмихне. На този свой другар, когото наричаше Кафтан, тя дължеше живота си. Бе огромен мъж, изглеждаше, че има неизчерпаема сила. Шантал се опитваше да разбере дали и друг път е бил корабокрушенец, но той знаеше само няколко английски думи. В повечето случаи се разбираха със знаци.
Мъжът търпеливо гледаше отчаянието на Шантал, докато «Валета» се скриваше под вълните. Когато сълзите пресъхнаха, той пое командването на малката лодка. Посочи й някакъв съд на дъното, който плуваше до подгизналите й поли, и й подсказа с жестове, че трябва да изтребва водата. Почти вцепенена от ужаса и шока, Шантал и не помисли да му противоречи. Така той продължи да й поставя задачи, сякаш се бяха разбрали, че той е капитанът, а тя член на екипажа. До този момент Кафтан показваше голяма сръчност. Привърза един нож към голяма дървена летва и умело хващаше с него риба, която острото му зрение откриваше във водата, докато Шантал не можеше да забележи нищо. Тъй като не съществуваше никаква възможност да запалят огън, а липсваше и подходящо място за готвене, Кафтан й показа как да яде суровото месо. Стомахът й отказваше първоначално храната, но гладът се оказа по-силен и тя свикна. В началото имаха и вода за пиене, понеже валеше като из ведро. Кафтан напълни всеки възможен съд до последната капка, която можеше да побере. Строго разпредели водата и не позволи на Шантал да я използва за миене на ръцете и лицето, които болезнено се бяха напукали от солената вода и вятъра. Улови едно буре с гранясало масло от запасите на потъналия кораб, но не й даваше да го използва за лицето и ръцете си.
— Ти яде! — заповяда той! — Яде!
Най-сетне Шантал разбра защо Кафтан се отнасяше така пестеливо с оскъдните им провизии, които се състояха от една торба корабен сухар, гъмжащ от червеи, няколко парчета сушена риба, гранясалото масло и съдовете с вода. Очевидно той се съобразяваше с възможността седмици наред да не срещнат суша или кораб, който да ги вземе на борда си. Очите на Шантал се изпълниха със сълзи, когато си представи как цяла вечност ще трябва да прекара на тази ужасна потъваща и издигаща се сред вълните лодка.
Спокойното време, настъпило след укротяването на урагана, спомогна Шантал да преодолее морската болест, но примитивните условия в лодката тя понасяше трудно. С изумление наблюдаваше колко безгрижно се отнася Кафтан към всичко. Все пак той се обръщаше, когато на нея й се налагаше да върши естествените си нужди. Тя трябваше да се раздели с копринените си чорапи, за да съединят една счупена дървена летва, която да послужи за мачта. Шантал се страхуваше, че Кафтан ще поиска скъсаната й рокля и долната й фуста, за да направи от тях платно. За щастие за тази цел той успя да извади от морето парче платно от потъналия кораб. Стремежът да оцелее на всяка цена, който бе обсебил мислите на Шантал през първите дни, отслабна, когато й стана ясно, че тяхната лодка единствена е оцеляла. Тя преживяваше отново и отново смъртната опасност, на която бе подложена. Опитваше се да свикне с невероятната мисъл, че са единствените спасили се, че Тамариск и Чарлз не са вече между живите, както и двете прислужнички. Постепенно спокойствието на Кафтан се пренесе и върху нея. Тя нито за миг не си бе помислила, че трябва да се страхува от този груб чуждоземен моряк. Всяка съпротива срещу него би била безполезна, но голямото му силно тяло със здрави мишци не я плашеше, а й вдъхваше доверие и сигурност.
Тя с възхищение наблюдаваше как Кафтан скача в морето и пори вълните, опитвайки се да намери някой предмет или храна, нещо, което да може да се използва по някакъв начин. Веднъж донесе шепа кафяви морски водорасли. Той пръв опита от растението и после даде и на нея. Когато тя отказа, той хвана главата й като на непослушно дете и я застави да преглътне малко от неприятното морско растение, без да се съобразява с протестните й викове.
— Добре, добре! — бе единственото, което каза, когато между отделните хапки от очите й потекоха сълзи.
На петия ден водата бе на привършване. Духаше горещ вятър, от безоблачното небе жаркото слънце безмилостно грееше върху тях. Шантал изпитваше мъчителна жажда. Кафтан също се нуждаеше от вода. Напрежението от гребането го караше здравата да се поти. Той непрекъснато губеше така жизненонеобходимата му влага. Даде знак на Шантал, че ще скача зад борда и взе една празна черупка от кокосов орех. След това морето го погълна. Този път той не изплува веднага, както Шантал бе свикнала, когато той се гмуркаше друг път. Уплашена, тя надничаше през борда на лодката, но от него нямаше и следа. Кафтан плуваше надолу към морското дъно, колкото може по-надълбоко. Знаеше, че с увеличаването на дълбочината намалява съдържанието на сол във водата. Имаше намерение да вземе вода, с която двамата да утолят жестоката жажда. Напълнил дробовете си с въздух, той правеше усилия да слезе все по-дълбоко и по-дълбоко. После махна пръст от дупката на кокосовия орех и водата го изпълни. След това с мощни движения той се издигна обратно към повърхността. Дробовете му заплашваха да се пръснат, когато издиша най-сетне събрания в тях въздух. Той бавно си пое дъх, покатери се обратно в лодката и опита водата, преди да я подаде на Шантал. Както и предполагаше, тя бе много солена, но щеше да им навреди по-малко.
Така двамата оцелели продължиха да пътуват на запад. Нямаха никакви морски карти и не можеха да предположат на какво разстояние от най-близката суша се намират. Кафтан не говореше повече за Индия, а за Африка, която трябваше да е някъде в посоката, която той сочеше. Междувременно една летяща риба падна в лодката и Кафтан я улови; успя да хване и морска костенурка. Шантал заплака от жал, когато той прободе бедното, безобидно животно. Стомахът й се преобърна, щом се опита да вкуси от суровото месо. Стремежът да оцелее обаче я накара да направи усилие и да яде. Това беше разнообразие в дневната им дажба, която се състоеше само от риба. За кратко време се появи и един кашалот. На два пъти съзряха акули. Това бе единственият случай, когато Кафтан показа признаци на страх. Той недвусмислено даде да се разбере, че чудовищата са човекоядци и да ги срещнеш във водата би означавало сигурна смърт.
Горещите, жарки дни се проточваха безкрайно дълги, докато по-прохладните нощи отминаваха бързо. Шантал се мяташе в неспокойни сънища. Бе нападната от кошмари, в които сънуваше морски катастрофи и смърт. Още по-лошо беше, когато сънуваше дома си и после се събуждаше. Копнееше за уюта, за своите родители, за Джон, и не можеше да си представи как ще издържи още едни безкраен ден в подскачащата по вълните лодка.
Тя страдаше ужасно от слънчеви изгаряния и стомашни болки, които бяха последица от храната. Непрекъснато бе жадна. Езикът й се беше подул, а устните й се напукаха. Слънцето изгаряше така безпощадно, че покривалото от корабно платно, което Кафтан й бе стъкмил, едва ли представляваше някаква защита. От жегата Шантал беше непрекъснато в полусън и той трябваше често да я предупреждава да не заспива на слънце. Без непрестанните му напомняния би заспала така дълбоко, че нямаше да й достигне енергия отново да се събуди. Постепенно започна да мрази Кафтан по един съвсем неразумен начин и без особени основания. Неговото безразличие към тежкото им положение, спокойствието, с което прие преминаването на една фрегата на около миля от тях, за която явно останаха незабелязани, я отчайваха.
— Та те биха могли да ни спасят! — косеше се Шантал, докато от очите й се стичаха сълзи на разочарование. — Но тебе не ти пука, нали! Приятно ти е да играеш ролята на капитан на тази ужасна лодка. По цял ден раздаваш заповеди и си правиш каквото искаш! Това ти дава самочувствие за власт и сила! О, мразя те! Мразя те!
— Воля на Аллаха! — отвърна той, видимо незасегнат.
Не мина много време и Шантал се почувства виновна. Тя съзнаваше, че е наскърбила човека, който правеше всичко възможно, за да спаси живота и на двамата.
Липсата на сладка вода бе основният им проблем. Кафтан се гмуркаше по няколко пъти дневно. Бе започнал да отслабва физически все повече и повече. Не му се удаваше да се гмурка на достатъчна дълбочина, за да носи по-малко солена вода. Все по-често излизаше на повърхността и изливаше съдържанието на кокосовия орех обратно в морето, след като го бе опитал. На Шантал не й убягваше изплашения израз на лицето му и разбираше, че отново трябва да си припомнят страха от смъртта. Кафтан по-добре от Шантал знаеше, че няма да живеят още дълго. Отслабналото му тяло отказваше все по-често да го слуша и гмуркането ставаше все по-трудно. Заради английската богиня, която Мохамед бе оставил под негова закрила, трябваше непрекъснато да влиза в морските дълбини, въпреки че рискът бе толкова голям. Но можеше ли да знае по какъв начин ще умре… Не му беше направило впечатление, че лодката е близо до кораловите рифове, които обграждаха един от Сейшелските острови. Затова и не мислеше за опасните акули, които се срещаха в по-плитки води, когато отново се гмурна за питейна вода. Шантал лежеше под покритието от корабно платно и не можа да види тъмните сенки, които последваха Кафтан, когато изчезна в морските дълбини.
В своята замаяност тя едва по-късно забеляза, че го няма прекалено дълго. Обзе я усещането за катастрофа. С последни сили тя се изправи и погледна над ръба на лодката. Първо забеляза празния кокосов орех, който се клатушкаше по блестящата повърхност на водата. Едва след това видя червения цвят, който морето бе придобило на някои места край лодката. Постепенно осъзна какво можеше да означава това. Почувства ужаса като удар с нещо тежко. На няколко метра разстояние видя гръбната перка на акула, пореща водата. Отвори уста да извика от уплаха, но успя само пресипнало да изкряска. Гласните й струни отказаха да й служат.
Цяла минута тя се взираше в доказателствата за страшната смърт на Кафтан. После закри лицето си с ръце и падна, обхваната от ужас, в лодката. За щастие под въздействието на смазващата горещина тя потъна в дълбок сън. Сънуваше Англия, своите родители, ездата с Джон сред зелени гори, покрай реки, в които се плискаше студена вода. Присъни й се и Антоан и отново почувства как се прехласва, когато той я целуна. Както винаги връхлетяха я и кошмари. Видя как вълните поглъщат «Валета». Кафтан се опитваше да доплува до лодката, борейки се с вълните за живота си, а акулата малко по малко го настигаше. Вихър от пламъци обхвана голото й тяло, нажеженото слънчево кълбо се наклони над нея. Тя смътно разбра, че настъпва нощта и отново заспа дълбоко, този път без сънища.
Когато се събуди, съзря непознат мъж с тъмни коси и маслинено мургаво лице, който седеше на едно бюро и се занимаваше усърдно с някаква книга. Шантал лежеше безсилна и наблюдаваше как дългите му пръсти, обсипани с пръстени, отгръщат страница след страница. Тя бе сигурна, че сънува, и не се зачуди много от присъствието на мъжа. Вероятно е чуждестранен морски офицер, мислеше си тя, понеже въпреки широката риза, чиято яка лежеше свободно разтворена, го взе за капитан на кораб. Макар че бе все още почти в безсъзнание, мислите й се насочиха от непознатия към койката, в която лежеше. Ясно почувства клатенето на кораб, потропването на дървена летва и мекото плискане на вълни о борда на съд, който стои на котва в спокойни води.
— Можете ли да ми кажете къде съм, сър? — попита тя.
Дори за нейния слух гласът й прозвуча повече като пресипнал шепот. Мъжът долови някакъв шум и се озърна. После се вгледа в нея с най-зелените очи, които някога бе виждала. Под тъмните присвити вежди изглеждаха като смарагди. Те така я привлякоха, че Шантал почти не забеляза орловия нос, широката уста и късата черна островърха брадичка.
— Говорите английски? — чу го да казва, а суровото му лице бе огряно от усмивка, когато стана и дойде до леглото, на което Шантал лежеше. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не си удари главата в напречната греда на тавана на каютата. — А говорите ли португалски?
С изключителни усилия Шантал успя да поклати глава.
— Е, добре, ще се разбираме на вашия език. Как се казвате? — попита той.
Изглежда, не му убягна, че Шантал се опитва да навлажни устните си с език, понеже веднага плесна с ръце, за да извика прислужник. Една млада негърка се втурна тичешком в каютата. Африканският й произход можеше да се забележи веднага по богатството на буйните й къдрави коси. Кожата й бе черна като абаносово дърво, имаше нос с широки ноздри. Над дългата пъстра памучна пола тялото й бе голо. Шантал, неприятно изненадана, се изчерви, виждайки как пълните заострени гърди на момичето се поклащат насам-натам при всяко движение.
— Сеньор? — попита прислужничката и откри два реда блестящи зъби в широка усмивка.
— Донеси вода! — заповяда той. — И бързо!
Когато момичето се отдалечи, за да изпълни нареждането му, той каза:
— Нарича се Замби. Кръстих я така, понеже родината й е крайбрежието на Мозамбик. Говори само неразбираемия си майчин език и малко португалски, който научи от мен. Измъкнах я от един кораб с роби.
— Значи африканското момиче ви е робиня? — попита Шантал дълбоко възмутена. — Това е противозаконно.
Бляскавите зелени очи на мъжа се смееха, когато отговори:
— Според английското право не е робиня! Но не всички народи по света желаят да се съобразяват с вашите закони. Не трябва да се тревожите за доброто на Замби. Тя е моя предана прислужница, напълно доброволно при това. Много от нещастниците на кораба, превозвани, за да бъдат продадени в Америка, бяха вече измрели, когато стъпих на борда. Замби вижда в мене своя спасител.
— Кажете ми, моля, кой сте, сър! — Тя бе съвсем объркана от новите си впечатления.
— Динес Гимараес Паоло да Гама. Португалец съм, а това е моят кораб. Кръстил съм го «О Байладо», понеже така красиво танцува сред вълните.
Усмивката му изчезна, когато попита:
— А вие, сеньорита? Мога ли да попитам за името ви?
— Аз съм Шантал, дъщеря на сър Перигрин Уайт. Бях на път за Индия със сестра ми и нейния съпруг, контраадмирал Ебърхард, на борда на кораба на Нейно Кралско Величество «Валета». — Когато си спомни за урагана, който бе преживяла в морето, тя затвори очи. По бузата й бавно се стече една сълза, но тя ядосано я изтри. Израненото й, покрито с мехури лице, изглежда бе намазано с някаква мазнина.
— Кокосово масло — обясни й Динес да Гама кратко, докато следеше с интерес всяко нейно движение. Разбираше, че момичето не помни всичко за събитията от последните два дни, след като я бе намерил в спасителната лодка, на която случайно се бе натъкнал. Лицето й бе така обгоряло, че екипажът му я взе за избягала робиня, но не от африкански произход, тъй като косата й бе твърде дълга и гладка. Чертите на лицето й бяха правилни въпреки силното отичане на устните и клепачите. Когато забелязаха, че младата жена е още жива, мъжете я занесоха в трюма на кораба и наредиха на Замби да направи всичко необходимо за нейното спасяване. Помежду си моряците дори се пазаряха кой да я изнасили пръв, ако оживее.
Замби бе тази, която откри, че момичето не е никаква робиня. Не само че кожата под окъсаните й дрехи бе бяла и нежна, но около врата й висеше златно синджирче с окачен на него пръстен, който Замби поиска да запази за себе си. Всичко това тя съобщи на господаря си. Динес да Гама веднага отиде при корабокрушенката, за да я види със собствените си очи. След като се увери, че може би става дума за личност с благороден произход, той нареди да я пренесат в неговата каюта. След двете седмици, прекарани в открито море, Шантал изглеждаше така, че той не можеше да разбере дали е красива или грозна, но острият му поглед не можеше да не забележи тънките, деликатни ръце и нежните нозе, фината кожа и красивите гърди. Предполагаше, че е още девствена. Любопитството му ставаше все по-силно, откак часове наред съзерцаваше момичето в своята койка. Ето че най-сетне дойде на себе си и той откри изпод подутите и зачервени клепачи тъмното очарование на нейните очи. Осъзна, че я желае, и като капитан на този кораб ще наложи предимството си пред останалите.
Динес да Гама бе на двадесет и седем години и бе мъж в разцвета на силите си. Като осми син на обеднял португалски благородник той се бе отдал на пиратството. Надяваше се по този начин да се сдобие лесно със състояние. Нямаше намерение да работи като селянин, а баща му не разполагаше със средства, за да му осигури образование. Последните пет години се подвизаваше из моретата, ограбваше кораби от всякаква националност и бе присвоил товари с голяма стойност. Награбеното складираше на един малък остров от Сейшелския архипелаг. Не по-голям от десет квадратни километра, островът беше на около триста километра от главния остров Мае. Не съществуваше опасност да бъде открит от рибари или търговци. Заграден с коралови рифове, той можеше да бъде достигнат само с плоскодънна лодка, която, носена от прииждащите вълни, да премине над рифа. Островът бе необитаем и Динес бе спокоен, че никой няма да открие богатата му плячка, докато не дойдеше време да се върне в родината си и да заживее като заможен благородник. Междувременно приключенията и играта на нерви, присъщи на опасния живот, който водеше, му доставяха удоволствие. Командването на кораба и предвождането на тези коравосърдечни мъже, от които се състоеше екипажът му, го ангажираха напълно. Животът му би бил още по-приятен, ако тази млада англичанка станеше негова любовница. Засега тя не съзнаваше, че е напълно във властта му. Динес се питаше дали ще му се противопостави. Самата мисъл за това караше кръвта му да закипи.
Когато Замби най-сетне успя да накара Шантал да преглътне една лъжица лимонов сок, той с разочарование установи, че тя отново е заспала. Върна се обратно на стола си и наблюдаваше как Замби отстрани широката нощница от тялото на Шантал с намерение да намаже отново с кокосово масло изсушената й кожа. Гледката на черните ръце върху бялото тяло на момичето го възбуди още повече и веднага след като Замби приключи със задълженията си, той я повика при себе си. Усмихната, младата негърка седна в скута му и започна да го милва. Той се наслаждаваше на ласките й отпуснато и с цинично безразличие. Не би се учудил, ако му кажеха, че в очите на робинята той е бял бог, за когото тя доброволно би дала живота си, стига той да пожелаеше това. След кошмара на безкрайните изнасилвания от френските моряци на онзи кораб, от който Да Гама я беше освободил, Замби можеше да изпитва към господаря си само обич и благодарност. Освен това бе възхитена от светлата му кожа, която той й позволяваше да докосва.
Замби отдавна се прости с надеждата да види отново семейството си, въпреки че Динес веднъж в момент на добро настроение обеща да я свали на африканския бряг, когато през май минат наблизо. Тя нямаше желание да се разделя вече с белия мъж. Считаше се за негова жена и ако нещо я натъжаваше, това бе обстоятелството, че нямаше дете от съвместния им живот. Очевидно, мислеше си тя, бели и черни нямаха възможност да създават поколение, също като черната пантера и белия гепард в джунглата на нейната родина.
Динес освободи Замби с махване на ръка и отново се приближи до койката. Шантал говореше в съня си. Чу името Тамариск и се учуди защо Шантал бе обзета от треската на страха, когато спомена това чуждоземно име. В съня подутото лице на Шантал бе загубило магията си. Динес повдигна рамене и се върна към мислите си, като се питаше дали ще успее по-късно вечерта да слезе на острова.
Ако Шантал знаеше истинската съдба на Тамариск, щеше да е пощадена от ужасните кошмари. Както и Шантал, тя намери спасение в една лодка, но от другата страна на потъващия кораб. Четирима моряци я прибраха от бурното море, в което спасителната й жилетка предотврати незабавното й удавяне. Поради огромните вълни никой от седящите в лодката не можа да съзре спасилите се в другата лодка. Точно както и Кафтан, моряците със сетни сили се стремяха да се отдалечат от «Валета», за да не бъдат увлечени от водовъртежа след потъването. Само че те за съжаление гребяха в обратна посока. След няколко минути между двете лодки имаше разстояние от една миля. Тази, в която седеше Тамариск, разполагаше с по-големи запаси от храна и вода. Четиримата гребци я движеха по-бързо. След десет дни течението и вятърът им помогнаха да приближат суша — те видяха остров Мае. Моряците ликуваха. Въпреки че не знаеха къде се намират, морските птици и тъмните очертания на планините на хоризонта ги окриляха. Бяха напълно изтощени от лишенията. Недостигът на храна и вода беше изсмукал силите им. Екваториалното слънце ги жареше така, че едва потапяха греблата. Виждаха кораби в северна посока и предполагаха, че се насочват към някакво пристанище, но в действителност силното течение носеше лодката на запад, към скалистия бряг на острова.
Въпреки дружелюбието на моряците, които бяха щедри към нея при разделянето на храната и водата, Тамариск беше в много по-тежко състояние от Шантал. Без резервите на младия организъм, с които сестра й разполагаше, Тамариск едва преодоля удара от смъртта на своя съпруг, загинал пред очите й. Бе загрижена за съдбата на децата си, в случай че и тя загинеше в морето. Знаеше, че Пери и Морийн ще ги обградят с обич, но все пак мисълта да ги остави сираци я изпълваше с ужас. Страдаше жестоко от морска болест и малките дажби едва ли можеха да й помогнат. Когато най-после видяха земя, тя вече не разбираше защо моряците викат от радост. Така и не усети връхлитащата опасност, когато лодката изведнъж се удари в скала.
Именно това състояние спаси живота на Тамариск. Лодката беше приближила брега, носена от прибоя, който я бе подхвърлил към скалите. Почти безчувственото й тяло падна зад борда сред бялата пяна на разбиващите се вълни, докато пробитата лодка се пълнеше с вода. Моряците отчаяно се стремяха да се откъснат от скалите, от грозящата ги опасност. Една втора вълна грабна лодката, отдалечи я от смъртоносния бряг само за да я запрати с още по-голяма сила в скалите. Екипажът все така стискаше отдавна изпочупените гребла, но мъжете нямаха никакъв шанс да се спасят. Малко по-късно лодката бе върната от отлива в открито море, там се преобърна и погреба моряците под себе си. Тамариск не потъна, понеже в широките й фусти се бе насъбрал въздух. Същата огромна вълна, която грабна лодката и я строши в скалите, понесе Тамариск странично към брега и я затъркаля по кораловия плаж. Вълната се отдръпна, а след това настъпи началото на отлива, така че следващите вълни само докосваха краката й. Силното екваториално слънце обливаше с лъчите си незащитената й глава, изсуши косите и дрехите й и стопли безчувственото тяло. Така тя лежа там два часа, все още в безсъзнание, и не можа да види телата на загиналите моряци, разпръснати по плажа. Не знаеше за разкъсаните, натрошени кървящи тела, около които пълзяха огромни раци и към които се устремяваха хищни риби. Тя само тихо стенеше в делириума на своите кошмари, които щяха да я държат във властта си още цели десет дни.
Когато негърът се наведе над нея, откритието, че жената със златните коси е още жива, го изпълни със суеверен страх. Въпреки това той я вдигна и отнесе на няколко крачки нагоре по плажа, под сянката на една от палмите, които обграждаха брега. Веднага след това побягна толкова бързо, колкото позволяваха дългите му черни крака, през ниските храсти към плантацията, където вярваше, че ще намери помощ.
Мъжът, за когото негърът работеше, седеше на верандата на своя дом — Шато Корал — в бамбуков стол.
Въпреки че би изглеждала малка според европейските стандарти, къщата бе една от най-големите на остров Мае. Нейният притежател се казваше Симон Сен Клер. Живееше там съвсем сам след смъртта на баща си. Беше французин по рождение, дете от неравния брак между майка аристократка и търговец на памук от селски произход. От майка си той бе наследил стройното тяло, чувствителността и естественото благородство. С изключение на инстинктивния селски усет към природата и земеделието, нищо у него не напомняше баща му. На двадесет и една години, противно на всички зли предсказания, той се бореше да съхрани плантацията «Корал». Това поначало би било загубена битка, ако малкото останали в нея някогашни роби не работеха така усърдно. Неговото отношение към цветнокожите работници както на полето, така и в дома му бе като на баща към своите деца. Когато видя уплашеното лице на своя майстор Тобиас, той го попита приятелски какво се е случило.
Остров Мае бе станал британско владение преди четиридесет и четири години. Въпреки това господарите говореха с някогашните си роби на френски. Тобиас съобщи новината на Симон, като се опита с малкото познати френски думи да опише сцената на плажа, на която се беше натъкнал, отивайки да налови риба за вечеря. С недоверчиво удивление Симон слушаше за смазаните трупове. Рядко се случваше кораб да се заблуди край тази най-южна част на Мае. Дори рибарите избягваха скалите край Гран Полис и описваха широка дъга в стремежа си да ги заобиколят. От повечето плажове на Мае можеха да бъдат спускани лодки във водата, при това без особени усилия. Не беше опасно да се излезе и по-навътре в морето. Пристанището на Мае се намираше на северозападния бряг. Само там бе вероятно да се срещнат моряци, за каквито съобщаваше Тобиас. Доколкото знаеше, наоколо на цели мили разстояние живееха само той и неговите селскостопански работници.
Що се отнасяше до полуудавената жена със златните коси, за която говореше Тобиас, той прие това повече като някаква халюцинация на стария негър. Но Тобиас бе толкова развълнуван, че Симон се принуди да отстъпи пред настояването му и колебливо стана от стола. Той го последва надолу по хълма, под канелените дървета и край чаените храсти, където наклонът свършваше. Неколкостотин метра по-нататък се намираше плажът, обграден с палми.
Когато видя безжизненото тяло на Тамариск, Симон бе по-дълбоко развълнуван и от Тобиас. Косите й покриваха лицето като разпиляно злато. В миг те извикаха в съзнанието му спомена за покойната му майка. Бяха изминали повече от дванадесет години, откакто Ивон Сен Клер се бе удавила и той, момче на четиринадесет години, бе намерил тялото й на същото това място. Баща му Роже Сен Клер енергично отхвърляше възможността да се е самоубила, но нейната камериерка се кълнеше, че господарката й имала намерение да се раздели с живота. Не много умно тя сподели именно с момчето това си убеждение и по този начин само увеличи страданието му. С чувството за нещо вече преживяно, Симон се наведе и докосна шията на Тамариск, за да долови пулса. Тобиас наблюдаваше плахо господаря си.
— Дама още живее! — каза той. — Ние носим нея към къща, да?
Като в сън Симон гледаше към труповете на моряците, разпръснати по плажа. Разкривените им крайници се движеха гротескно нагоре-надолу от вълните. После той се обърна към живите и проследи с поглед как едрият африканец вдигна Тамариск, като че ли беше дете, и пое с нея нагоре по склона към Шато Корал.
 

Тринадесета глава
 
Септември 1838
— Извинете, кажете ми къде се намирам? — Гласът й звучеше дори за собствените й уши толкова слабо, че Тамариск се съмняваше дали мъжът до леглото ще може да я чуе.
Той обаче отговори веднага:
— Моля, не се опитвайте да говорите, мадам! Трябва да пестите силите си, бяхте много болна.
Неговото загоряло от слънцето, привлекателно лице грееше с пленителна усмивка, когато продължи:
— Трябва само постепенно да се възстановите и, слава богу, скоро ще сте на крака.
За момент Тамариск се взря смутена в непознатия. Макар да говореше на английски, тя забеляза, че е французин. Неговото облекло, както и добре изваяното лице, предполагаха благороден произход. Все пак тя нямаше представа кой би могъл да е.
Сякаш отгатнал мислите й, той каза:
— Ще позволите ли да се представя, мадам, името ми е Симон Сен Клер. Моят дом се нарича Шато Корал. Аз съм притежател на плантация, която се намира на остров Мае.
От масата до себе си той взе една чаша и я поднесе към устата й. Тамариск усети, че устните й са подути, езикът — пресъхнал, а кожата — болезнено обгоряла. Тя с усилие отпи от течността, после отново падна върху възглавницата. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе, а беше така уморена. Не знаеше как е попаднала в това чуждо легло. Какво търсеше в тази къща на остров Мае? Спомените като че ли й изневеряваха. Вероятно се дължеше на болестта й, размишляваше тя.
— Спете сега! — каза тихо гласът, който така безкрайно я успокояваше. — Не се страхувайте от нищо. Аз ще ви пазя. Опитайте се да поспите.
Нежният глас на младия мъж, неговите утешителни думи разпръснаха напрежението и объркването й. Тамариск затвори очи и потъна отново в съня. Когато пак се събуди, в стаята бе много тихо. Някакво сладко ухание, което й беше напълно непознато, я обгръщаше. През завесите на прозореца слънцето изглеждаше на златни ивици. Стаята й напомняше една гостна в замъка Буланкур, където беше спала като дете. По-голямата част от мебелите бяха старинни и явно донесени от Франция. Бяха ръчно изработени и внимателно полирани. Дори в сумрака на стаята ореховото дърво меко блестеше. Върху една по-малка масичка стоеше висока стъклена ваза, пълна с дълги клонки мимоза. На нощното шкафче от сандалово дърво имаше купа с цветове от пурпурночервена бугенвилия. Отвън се чуваше чуруликане на птички, блеене на коза и кудкудякане на кокошки.
Вратата се отвори и Симон Сен Клер влезе. Виждайки, че Тамариск е отворила очи, той побърза към леглото й.
— Моля, простете, че не бях при вас, когато се събудихте — каза той със своя не съвсем лишен от акцент английски. — Трябваше да дам някои нареждания на Тобиас. Той е майстор при мене и е човекът, който ви намери на брега.
Със стеснителна усмивка Симон я погледна; сега, когато имаше възможност да разгледа по-внимателно лицето на своята гостенка, всяка прилика с майка му изчезна. Само цветът на косите беше почти същият. Въпреки това Симон беше изпълнен с нежна загриженост за красивата непозната, която по такъв неочакван начин бе дошла в неговия дом.
Той отново се усмихна.
— По-добре ли се чувствате? — попита ласкаво. — Бих бил много щастлив да науча вашето име.
— Тамариск, Тамариск Ебърхард — отговори тя механично.
В мига, в който произнесе името на мъжа си, тя си спомни за Чарлз. Изкрещя, когато в съзнанието й отново възкръсна ужасната картина на неговата смърт. Симон веднага взе ръката й, опитвайки се да облекчи мъката й, като галеше нежно фината кожа. Тамариск се предаде изцяло на своята болка, когато споменът за преживяното се възвърна. Тя с хлипане разказваше за преживяванията си в морето. Ужасният край обаче не си спомняше.
— Скалистият залив при Гран Полис е едно от най-опасните места на острова — каза Симон. — Вятърът и теченията там са толкова силни, че няколко лодки вече са се разбивали в скалите… Цяло чудо е, че сте останала жива.
Тамариск закри лицето си с ръце и тихо зарида.
— Щеше да е по-добре, ако бях загинала с Чарлз. Шантал, сестра ми, беше едва на осемнадесет години. Това ще сломи сърцето на баща й, когато научи. Бедните ми деца! Така обичаха баща си…
— Трябва да мислите за скорошно оздравяване, за да можете бързо да се върнете в Англия и да ги утешите — тихо каза Симон. — Не скърбете прекалено за починалите, мадам. Ще изпратя при вас Нарцис, съпругата на Тобиас. Тя се занимава с домакинството ми. През двете седмици, в които бяхте в безсъзнание, тя се грижи за вас. Мисля, че й дължите живота си, защото самият аз разбирам много малко от медицина. Нарцис познава много лековити билки. Тя се грижи за всички наши болки и болести. Преди години беше робиня на моята майка, но сега е свободна, разбира се.
— Вие сте много любезен, мосю Сен Клер — каза Тамариск. — Ще се опитам да не ви създавам дълго грижи. Простете ми липсата на самообладание. Както изглежда, от преживените неприятности волята ми доста е отслабнала.
Симон й се усмихна с разбиране. На тръгване той обеща по обяд да дойде отново. Поклони се и я остави сама. Не беше свикнал с компанията на бяла жена. След смъртта на майка му в къщата идваха само цветнокожи. Симон водеше съществуване на самотен заселник. До появата на Тамариск той не съзнаваше самотата си. Тя бе тук само от две седмици и се превърна в средоточие на неговото ежедневие. Докато я очакваше да дойде в съзнание, той така нареди работите си, че да не му се налага да отсъства за повече от два часа. Толкова много държеше да научи коя е тя. Сега, когато най-сетне се беше събудила, му се стори, че е по-красива, отколкото когато беше в безсъзнание. Тамариск! Дори името звучеше тайнствено. Голямата мъка на жената събуди у него рицарското чувство. Искаше да е в състояние по някакъв начин да смекчи болката й. Опитваше се да си представи непознатия й съпруг Чарлз, нейната осемнадесетгодишна сестра Шантал. Може би щеше да обнадежди своята гостенка, ако й каже, че не е изключено сестра й да е жива. Нали самата тя е оцеляла. Освен това не е видяла как сестра й се е удавила. При следобедното си посещение щеше да се опита да я поразсее. Не трябваше да губи надежда, че по-младата й сестра е оцеляла.
На около двеста мили оттам Шантал тъкмо стъпваше на един от множеството малки острови, принадлежащи към групата на Сейшелите. Все още се чувстваше много слаба. Въпреки това убеди Динес, че ще е по-добре да я вземе с лодката на Коативи. Повече от всичко й се искаше най-после да се махне от люлеещия се кораб, да усети под краката си твърда земя. Динес не се остави да го молят дълго. След оздравяването си бе станала още по-красива и той имаше намерението да я съблазни. Отдавна щеше да го е направил, ако не се опасяваше от бунт сред екипажа. Хората вече му напомняха с мърморене, че момичето е тяхна плячка. Освен това той вече имаше едно, с което да се забавлява. Моряците не му простиха, че не продаде Замби заедно с останалите роби. От една страна, ревнуваха, от друга вярваха, че жена на борда носи нещастие. Недоволството за известно време отстъпи на заден план след успешния пиратски набег, при който един френски кораб бе завладян с целия му товар от злато и слонова кост, превозвани от Африка до Южна Америка. Съкровището, което сега лежеше в трюма на «О Байладо», беше вероятно най-голямата плячка до този момент. Динес съумя да убеди екипажа си, че младата негърка им е донесла по-скоро щастие, отколкото обратното.
Ето че сега мъжете настояваха всеки да има на борда по една жена. Това би направило живота на кораба невъзможен и би съсипало дисциплината. Всички бяха груби и неграмотни и уреждаха споровете помежду си по-скоро с нож, отколкото със слово. Спречкванията за жени щяха да доведат до истински битки на борда, както ставаше винаги по пристанищата. Когато моряците бяха пияни от рома, плячкосан от другите кораби, Динес въобще не можеше да ги контролира. Той не се съмняваше, че тези главорези, някои от които вече бяха участвали в бунтове и дори бяха убили един капитан преди него, можеха да му скроят същия номер, ако им дадеше повод за това. До този момент служеха под командата му само защото уважаваха уменията му на капитан, неговата превъзхождаща ги интелигентност, която им позволяваше да надхитрят жертвите и да се измъкват с богата плячка.
Отношенията на Динес с корабния екипаж се базираха на смесица от жестоки наказания, липса на всякаква дисциплина и щедро разпределяне на заграбеното. Той бе ангажирал мъжете за пет години с уговорката всичко плячкосано в Индийския океан да се съхранява в едно сигурно скривалище на остров Коативи. В определен момент цялото богатство щеше да бъде взето от острова и откарано в Хонконг, където можеше изгодно да се продаде. Чак тогава всеки от мъжете щеше да получи своя дял. Динес се бе застраховал, така че единствен той знаеше точното място на скритите богатства. Освен него тайната беше известна само на доверения му първи моряк Мигел. Ако някой от мъжете поискаше да тръгне по свой път, нямаше да може да сложи ръка на своя дял от съкровището. При тези обстоятелства бе малко вероятно да го извадят от играта. Скоро обаче договорът с моряците щеше да изтече. След четири години и половина те чакаха с нетърпение да получат дела си от придобитата незаконно собственост. Динес все по-трудно успяваше да запазва реда. Знаеше, че трябва да вложи цялата си хитрост, за да вземе бялото момиче за себе си. След като размишлява известно време, реши да изиграе мъжете с идеята, че е възможно да вземат голям откуп от семейството, ако Шантал бъде предадена невредима. Той самият вярваше, че съществува тази възможност, понеже бе ясно, че Шантал е от изискано английско семейство, в чийто дом цари голям лукс. Не бе необходим много ум, за да се види, че момичето не може да се оправя без прислужница. Не беше свикнала дори сама да си реши косите. Динес се забавляваше да наблюдава как тя приема грижите на Замби като нещо напълно нормално. Отнасяше се с нея като с камериерка. Нейната бе загинала при потъването на «Валета», беше му казала тя скръбно. Изгледите за една значителна сума като откуп за Шантал не изкушаваха Динес. Към жените, които продаваха телата си по пристанищата и при които се отбиваше, той никога не бе изпитвал подобни чувства. Откак напусна родната си Португалия, не беше срещал момичета от добро семейство. Безгрижността и чистотата на Шантал го омагьосваха, още повече че очите и тялото й издаваха страстната натура, която се криеше зад възпитанието и въздържаното й поведение.
Корабът стоя на котва цели три дни. Динес изчакваше Шантал да се възстанови, за да я отведе на острова. Там, далеч от любопитните очи на моряците, той щеше да се позабавлява с момичето. Бе сигурен в това. Чакането само увеличаваше предчувствието за радостите, които му предстояха. Когато тя по собствена инициатива го попита дали ще може да я вземе със себе си на Коативи, той скри ликуването си с едно разсеяно кимване с глава. Щастливата усмивка на Шантал, първата, откакто я срещна, едва не му взе дъха. Клетото полуудавено същество, едва напомнящо момиче, с всеки изминал миг се превръщаше във все по-красива млада жена, създадена да доставя радост на мъжа. Тя също изглеждаше все по-прехласната по него и нервите му невъобразимо се напрегнаха, когато го докосна по рамото в знак на благодарност.
— Легнете отгоре — нареди Динес на мъжете, когато пусна на вода странния съд, наречен пирога, с помощта на която трябваше да преодолеят пръстена от коралови рифове около острова. Други мъже изнесоха чували от корабно платно и ги хвърлиха на палубата.
Шантал не подозираше, че се намира на пиратски кораб и наивно се осведоми за съдържанието на чувалите. Динес сметна за по-разумно да я остави със заблудата й. Инстинктът му подсказваше, че към пирати тя сигурно изпитва непреодолимо отвращение.
— Съдържат стоки за размяна с туземците — излъга той.
Когато Шантал по-късно разбереше, че на малкия остров няма никакви местни жители, той вече щеше да е получил своето, помисли си Динес. Тя стоеше плътно до него на кърмата. Оттук можеше да наблюдава по-добре златистожълтия бряг, заграден с палми, който бе само на четвърт миля от тях. Освен това по този начин тя се отдалечаваше на разумна дистанция от страховитата, пъстра сбирщина на корабния екипаж. Не разбираше защо джентълмен като Динес има толкова близки взаимоотношения с такива опасни хора, каквито изглеждаха моряците му. Навярно, мислеше си тя, капитанът избира хората не по външния им вид, а според моряшките им качества, без да обръща чак толкова внимание на техните обноски. Многоликата тълпа от обесници с различна националност говореше дузина различни езици, които Шантал не разбираше. Най-много я ужасяваше начинът, по който мъжете я гледаха. Накъдето и да се обърнеше, винаги срещаше погледите на няколко чифта очи. Не можеше да приеме непрестанните им подвиквания, които нямаха нищо общо с начина, по който беше свикнала да се обръщат към нея. Моряците на «Валета» не се решаваха дори веднъж да я заприказват и тя трябваше да прави усилия, за да не се покаже надменна.
Физически се бе възстановила напълно. Мехурите върху изгорялата й от слънцето кожа бяха изчезнали. Беше само силно почерняла. Изми косите си и Замби умело ги нави. Негърката й помагаше в много отношения. Вместо рокля тя й предложи дълго памучно парче плат на цветя, което пристегна около ханша й. От една риза на Динес, на която махна ръкавите, Замби й направи и чудесна блуза. Въпреки че не бяха много модни, тези дрехи отговаряха на климата. Тук всеки ден беше горещ като предишния. Само лекият бриз в открито море правеше жегата по-поносима. В далечината Шантал виждаше палмите, огъващи се от лекия вятър. С все по-голямо нетърпение копнееше за тяхната сянка. Четирима моряци със здрави мишци караха туземната пирога към брега. Динес бе обяснил на Шантал, че поради кораловите рифове «О Байладо» не може да приближи острова.
— Ние често правим това пътуване — успокои я той, виждайки страха в очите й, когато лодката приближи разпененото море над скалите на рифа.
Въпреки че непрекъснато си мислеше с болка за своето семейство и за Кафтан, Шантал почувства гъдела на приятна възбуда, когато лодката с невероятна скорост, възседнала една вълна, премина рифа и се устреми към плажа. Две птици рибари, ловуващи край брега, излетяха уплашени и стигнаха върховете на дърветата със стремителния си полет.
Босоногите мъже скочиха на белия пясък и изтеглиха лодката. Едва сега Шантал забеляза, че брегът е постлан с килим от красиви пъстри раковини. Тя събу кожените си сандали и скочи на земята, надавайки радостен вик. Замби извика след нея, предупреждавайки я за нещо, но тя не разбра думите.
— Тя се опитва да те предупреди за рибите! — каза Динес. Той се спря и вдигна един плосък кафяв камък. — На този бряг има риби, които приличат много на камъните. Човек не може да ги различи. Ако ги настъпиш, ще те ухапят и ще пуснат отрова, от която ще умреш.
Не можеше да не се засмее на уплашения вид на Шантал.
— Няма от какво да се страхуваш, ако си с обувки — каза той. — Ходилата на мъжете са така загрубели от корабната палуба, че ухапване не може да ги уплаши.
Докато моряците разтоварваха лодката, Шантал се затича през пясъчната ивица и застана в сянката на една палма. Високо над себе си тя съзерцаваше зелената корона. Бдителната Замби отново я предупреди със знаци, че всеки миг върху главата й може да падне някой узрял кокосов орех. Но вниманието на Шантал беше вече другаде. Видя хиляди пъстроцветни пеперуди. Можеше да различи поне дузина различни видове. Развълнувана, тя ги посочи на Динес. Той обаче бе зает. Заедно с Мигел изчезнаха в една пролука на храсталака, с който островът бе обрасъл. Моряците и Замби отваряха с ножове кокосови орехи и пиеха жадно млякото. Замби изтри устата си с ръка и й подаде един отворен орех.
— Добре пие! — каза тя на трудния за нея английски.
Шантал се опитваше да я научи на своя език, но занятията се провеждаха с езика на знаците, тъй като учителката не знаеше португалски, а това бе единственият европейски език, който Замби говореше малко. Не след дълго Динес и Мигел се върнаха. Те взеха още два чувала и изчезнаха отново във вътрешността на острова. Едва след като всичко това се повтори три пъти, те се върнаха при другите мъже. Междувременно моряците наловиха няколко шоколадовокафяви малки птици, които опекоха на открито, използвайки сухи палмови клони. Огънят запалиха със старомодно огниво, което предпочитаха пред кибритените клечки. Уханието на печено месо бе толкова апетитно, че Шантал превъзмогна жалостта по невинните убити птички.
— Не е зле от време на време човек да хапва малко прясно месо — каза й Динес, когато по-късно заедно отиваха към огъня.
Замби бе събрала междувременно множество бели яйца. Шантал правилно предположи, че вероятно са били заровени от костенурки. Гладните моряци свариха яйцата в един железен съд, който напълниха с морска вода. Шантал често посягаше към храната. След оскъдната дажба осолено месо и сухар това ядене предизвикваше апетит. Най-вече имаше нужда от прясна вода за пиене. Когато помоли Динес за това, той й каза:
— Щом мъжете свършат с яденето, ще изкопаят дълбока дупка. Под повърхността на острова има сладка вода. Ще вземем достатъчно, за да напълним и буретата на борда. Междувременно ще трябва да утолиш жаждата си с мляко от кокосов орех.
— Срещнахте ли с Мигел туземци? — попита невинно тя. Беше видяла, че двамата се завръщат без чувалите.
— Ще те заведа след малко при тях — отвърна Динес, без много да се замисля. Очите му се задържаха върху нежно закръглените й гърди, открояващи се под белия плат на блузата. Шантал не се досещаше, но на Динес му беше ясно, че красотата й не беше останала скрита за неговите хора. Той извика с остър глас: — Време е да приготвим кораба за нощта. Побързайте, мързеливци такива! Достатъчно сте лапали.
Широко ухилен, Мигел вдигна пистолета си и стреля във въздуха. Хиляди птици от всякакъв вид, цвят и големина се вдигнаха като голям облак над острова, кряскайки оглушително. От «О Байладо» отвърнаха също с изстрел.
Шантал засенчи очите си с ръка срещу изгарящата слънчева светлина, отразявана от синьото като аквамарин море. Тя наблюдаваше неясните фигури на няколко моряци, които спускаха във водата една от корабните лодки.
— Пирогата ще се върне през рифа и ще се срещне с лодката от «О Байладо». Така ще пренесем прясно месо на кораба — обясни Динес. — Екипажът ще бъде зает часове наред. Ще имам време да ти покажа острова.
— Това наистина е много любезно от ваша страна, сър! — отвърна Шантал, като едва сдържа радостта си.
Тя не знаеше дали харесва този странен португалски аристократ. Понякога той бе мълчалив и затворен в себе си, даже избягваше компанията й. След това ставаше отново жизнерадостен и засмян, загрижен за доброто й самочувствие. Тя му дължеше живота си и не можеше да отрече, че той беше и някак мъжествено красив. В един лондонски салон не би бил на мястото си, но в своята среда изглеждаше силен и способен, мислеше си Шантал.
Динес не знаеше какво мисли Шантал за него и сигурно щеше да му е безразлично. В ума си вече бе изградил план как да я съблазни. Имаше една полянка, обградена от толкова гъста растителност, че дори и моряците да навлязат във вътрешността на острова, пак не биха ги открили. Динес знаеше, че те няма да се отклонят много от брега, понеже именно там се намираха в изобилие костенурки, морски раци, птици и яйца, с които биха могли да попълнят запасите на кораба от хранителни продукти за следващите седмици.
Динес преотстъпи командването на Мигел и заповяда на Замби да го следва. Знаеше, че присъствието й ще успокои Шантал. Чернокожото момиче бе като послушно кученце. Смисълът на неговия живот бе да му угажда по всякакъв начин. Изненадващо схватлива, тя не проявяваше ревност, откакто младата англичанка беше на борда. Сега тя й бе така предана, както на своя господар. На звучния си португалски бе намекнала една вечер на Динес, че бялата робиня трябва да стане негова «първа» жена. Според обичаите на нейното племе тя щеше да бъде доволна да остане негова втора жена, докато тялото й му доставя удоволствие.
Благосклонна и неподозираща какво й готвят, Шантал последва Динес и Замби нагоре по плавно издигащия се бряг. Тя с благодарност прие протегнатата й за помощ ръка. Стъпваше малко несигурно след дългото клатушкане в морето. Страхуваше се да не изгуби равновесие. След корабокрушението за пръв път бе толкова весела. Просто не бе възможно на този красив тропически остров човек да не бъде весел. Нетърпелив, Динес трябваше няколко пъти да настоява да продължат напред. Тя непрекъснато спираше, ту за да види някое пъстро цвете или лъскаво гущерче, ту да се полюбува на някоя огромна костенурка. Досадни бяха единствено комарите, които бяха навсякъде и непрекъснато налитаха върху краката на Шантал. Замби се усмихна с големите си бели зъби и помоли останалите да почакат, докато тя потърси едно особено цвете. След като го намери, тя откъсна няколко листенца, стри ги между дланите си и с отделилата се от тях течност натри краката на момичето. Отблизо миришеше на мента и въобще не беше неприятно, но преди всичко държеше настрана рояците комари.
Беше много горещо и влажно. Скоро дрехите залепнаха по плувналото от пот тяло на Шантал. Косите й се бяха навили на малки къдрици като след къпане. И върху ризата на Динес тя видя петна от пот, усети някакъв потаен копнеж да погали мускулестия му гръб. Колко е силен само, мислеше си тя, наблюдавайки как си проправя път сред гъсталака на джунглата. Колко добре е оформено тялото му! Шантал се изчерви, щом се улови, че мисли по този начин, и се обърна към Замби, която седна под едно дърво според нареждането на Динес. Самият той продължи по-нататък.
— Ела, Замби! Няма да можеш да намериш обратния път, ако останеш тук — молеше я Шантал. — Сеньорът не иска да спираш…
Но Замби клатеше къдравата си глава с недоумение. После се настани удобно под дървото.
— Сеньорита! — извика Динес властно.
Шантал се поколеба за момент, после затича нататък. Той я чакаше и протегна ръце да я посрещне.
— Момичето е уморено. Остави я! Ние няма да се отдалечим много. Тя може да ни почака под дървото.
Шантал за пръв път се почувства притеснена. Замби никога не се уморяваше. В нея се криеше повече енергия, отколкото у всеки бял човек. Изглежда, това беше така, понеже убийственият за европейците климат за нея не представляваше проблем. Смутена, Шантал си мислеше, че до този момент не знае почти нищо за Динес, освен че е капитан на търговски кораб под португалски флаг. Усмихна се, като си помисли, че родителите й сигурно не биха приели този човек в своя салон. Но домът й бе на хиляди мили оттук, в един друг свят. Близките й нямаха понятие в какво положение се намира. Вежливостта и изтънчените маниери нямаха никакво значение на този безлюден остров. Трябваше да погледне само дрехите си, за да осъзнае, че тук ще трябва да живее по съвсем различен начин. Тези разсъждения я правеха малко по-сигурна.
Шантал вървеше след Динес, докато той изведнъж спря. Бяха се озовали на малка полянка сред непроходимата растителност наоколо. Слънчевата светлина проблясваше през високите палми. Мястото бе прохладно и приканваше да спреш. Когато Динес й каза, че ще седнат тук да си починат, Шантал с удоволствие се отпусна на меката трева. Една огромна костенурка се придвижваше през полянката и, изглежда, въобще не се страхуваше от тях. Пеперуди и птички политнаха изплашени при тяхната поява, но после отново се спуснаха по дърветата и цветята. Шантал легна по гръб, кръстоса ръце под главата си и се усмихна на своя спътник.
— Това трябва да е раят! — въздъхна тя щастливо.
Динес щеше веднага да скочи върху нея, но усмивката й го застави да изчака. Неподправената й невинност, доверчивата й дружелюбност го объркваха. Той бе предполагал, че момичето ще се опита да му се противопостави, ще изпитва страх от онова, което е намислил да й стори. Загледан в тъмните й очи, той разбра, че тя въобще не се бои. Никакъв предишен опит не я предупреждаваше. Динес почти бе забравил, че младите момичета от добри семейства биваха така закриляни и пазени, че до деня на сватбата си израстваха в пълно неведение за някои обстоятелства в природата. Това момиче нямаше страх нито от убийство, нито от изнасилване. То не знаеше какво означава това.
Всеки мускул в тялото на Динес бе напрегнат, когато седна до нея и я погледна с копнеж. Попита я:
— Не те ли е целувал мъж досега? Никой ли не те е докосвал?
Шантал се изправи и отвърна със свито сърце:
— Това не ви засяга — каза му тя, за да го отблъсне. — Но щом ме питате — да! Целувал ме е моят брат Джон и… — Тя спря и лека руменина изби по бузите й. — Също и моят годеник — добави троснато. — Е, той всъщност не ми е годеник, но може би ще се омъжа за него веднага щом се върна в Англия.
Динес сигурно би се отдал на желанието и би приключил на бърза ръка тази абсурдна игра, но всичко това някак си го забавляваше. Не разбираше кой знае колко от братски целувки, но…
— Ако наистина не си сгодена, както казваш, тогава може би ще подариш една целувка на бедния, нещастен и самотен мъж, който ти спаси живота? — попита той като на шега. — Заслужил съм си я, нали? Една целувка е нещо съвсем безобидно, не е ли така?
Шантал бе напълно объркана. Преди миг думите му я бяха ужасили, а сега се ядосваше, че той се шегува с нея.
— Знаете много добре, че ние почти не се познаваме, това би било крайно непристойно — каза тя с цялото достойнство, на което бе способна, макар да разбираше, че този остров едва ли е място, където общоприетите правила за поведение могат да важат. — Освен това — допълни тя, — вие ми обещахте да ме заведете при туземците!
Зелените очи на Динес се присвиха. Сега раздразнението му надделя над търпението.
— Няма никакви туземци! — извика той. — Измислих тази история, за да те измъкна от плажа, където хората от моя екипаж биха ни видели.
Той взе ръката й и я притисна до сърцето си, което биеше лудо.
— Наистина ли не можеш да си представиш какво означава за мен ден след ден да живея до тебе в каютата? Та аз копнея за тебе, желая те, както никога не съм пожелавал друга жена.
Шантал напразно се опитваше да освободи ръката си. Думите му, страстното желание в гласа му предизвикаха гнева й, но в същото време тя почувства едно непознато, много странно усещане. Искаше й се този горд млад мъж да се опита да я целуне.
— Ти знаеш, че мога да те взема насила, красавице моя! — Гласът му бе спокоен, но очите му застрашително блестяха.
Шантал се опита да преодолее треперенето, което обхвана тялото й, после отвърна на погледа му с всичката смелост, която й бе останала. Този път не можеше да не й стане ясно каква заплаха има в думите му.
— Един истински джентълмен никога не насилва една дама! — цитира тя майка си, надявайки се думите й да прозвучат достатъчно убедително.
Остана слисана, когато Динес се разсмя. Звучен смях, който идваше, както й се стори, дълбоко от стомаха му. Когато бе решил да съблазни това момиче, той си мислеше само за плътското удоволствие. Не предполагаше, че ще му се устрои такъв допълнителен цирк. Още по-малко, че това ще го забавлява.
— Благодаря за комплимента, сеньорита Шантал, но се страхувам, че ще ви разочаровам. По рождение съм благородник, но морала на джентълмена отдавна съм изхвърлил през борда. Още когато заживях като пират.
Когато чу как момичето си пое дълбоко дъх от уплаха, той попита подигравателно:
— Ти наистина ли още не си разбрала? Все още ли вярваш, че съм търговец и чувалите от корабно платно са пълни с дрънкулки за туземците? Не, скъпа моя, това е плячката, която съм отнел с бой от други кораби. Това са скъпи неща, които крия на острова. Никой не би могъл да дойде, понеже няма естествен пристан. Смущава ли те мисълта, че съм разбойник? — запита той, като видя ужасения й поглед.
Динес не разбра как стана, но почувства нужда да оправдае начина си на живот пред момичето.
— Ти не можеш да разбереш! — каза й той. — Самата ти си родена в охолен свят, както казваш. Е, аз имах нещастието да принадлежа към семейство, което прилича на твоето. В такива среди богатството е необходимост, за да се поддържа съответен стил на живот. Но родителите ми нямаха никакви пари. В моята родина за един беден аристократ няма работа. Така че предпочетох да стана пират. Толкова мъже преди мен са го правили. Трябва ли да бъда прокълнат за това?
Шантал успя някак си да проговори отново.
— Аз зная само, че е грозно да се присвояват неща, които не ти принадлежат. Освен това известно е, че пиратите често убиват невинни хора, когато превземат чужди кораби.
— Така е — призна Динес. — Но аз не съм зъл човек! Във всяка война убиват невинни хора, нали? Опитвам се винаги да бъда милостив, когато е възможно.
— Това обяснява защо сте така благосклонен към мен — каза Шантал с въздишка на облекчение. — Ясно е, че вие сте могли да ме насилите винаги, когато би ви доставило удоволствие, но не сте го направили.
Динес хвана и другата й ръка и я привлече към себе си.
— Не е късно да го сторя! Не се ли страхуваш?
— Не, имам ви доверие! — отвърна Шантал. Беше изненадана от думите си, а Динес още повече. — Освен това, ако наистина искахте да ми сторите зло, отдавна щяхте да го направите.
Нейната сигурност раздразни Динес и същевременно го разочарова. Стори му се, че с постъпил глупаво да разговаря с нея. Без този разговор намерението му да я притежава щеше да се осъществи на бърза ръка. Но ето че без да съзнава, Шантал бе докоснала неговите чувства. Той вече не искаше просто да я притежава, искаше тя самата да го пожелае. Едно изнасилване би означавало, че едва ли не сам себе си е измамил. Ако изчакаше и дори малко я пренебрегнеше, може би не след дълго тя сама щеше да закопнее да бъде любена от него, така както той жадуваше да държи в ръцете си нейното младо, стройно тяло. Динес чувстваше, че Шантал не е безразлична към него. Ръцете й трепереха не защото изпитваше страх, а защото близостта на тялото му я вълнуваше.
Като че ли отгатнала мислите му, Шантал се наведе и го целуна нежно по бузата.
— Ето — каза тя, сякаш говореше на дете. — Това е задето бяхте толкова мил с мен и ми спасихте живота!
— А не защото ти искаше да ме целунеш? — попита Динес.
Шантал се усмихна с треперещи устни и каза тихо:
— Е, може и да съм го искала.
Динес беше обзет изведнъж от чувство на нежност, което до този момент му бе напълно чуждо при общуването с жени. Той се наведе и леко я целуна по устните. После се обърна почти ядосано и каза рязко:
— Достатъчно време пропиляхме. Хайде! Мъжете сигурно се питат къде сме.
Подаде й ръка и Шантал послушно се изправи на крака. Когато той с бързи крачки тръгна пред нея, тя малко учудено се загледа в гърба му, без да разбира причината за бързата промяна в настроението му. Беше твърде неопитна, за да разбере каква борба води Динес със себе си и че самият той не е наясно с чувствата си.
Когато с няколко стремителни крачки Динес стигна дървото, под което бяха оставили Замби, той се смущаваше при мисълта, че негърката може да разбере как е протекла срещата му с Шантал — само с една неангажираща целувка. Утешаваше се, че може да промени ситуацията винаги когато пожелае, че е въпрос само на време да притежава Шантал.
 

Четиринадесета глава
 
Септември 1838
Поради чиста случайност Джон се принуди да прекъсне пътуването си за Диеп, тъй като конят му започна да куца на около километър от Бове. Тъй като не бързаше, той реши да остави животното в конюшнята на странноприемницата, в която бе отседнал. Нае друг кон и с него пропътува краткото разстояние до замъка на дук Дюбоа.
И да имаше някакви съмнения дали е добре дошъл, те се разпръснаха още при пристигането му с радостните викове на шестте дъщери и сърдечното ръкостискане на техните родители. Джон бе въведен в голямото каменно преддверие, където свали шапката и връхната си дреха, докато красивите момичета на дук Дюбоа му приказваха в един глас. Весело засмян, баща им нареди да млъкнат за малко, след което Джон беше въведен в големия салон и настанен в удобно кресло, а пред него на една малка масичка сложиха кана студено вино.
— Кажете ни какви щастливи обстоятелства ви позволиха да ни посетите? — каза дукът и прибави с дяволито намигване: — Едва ли нашият предишен разговор ви е накарал да задълбочите познанството си с нас.
Джон не можеше да не забележи колко се радват всички на неговото пристигане. След като разказа за премеждието си с коня, той беше убеден да остане не само една вечер, а няколко дни. Най-голямата дъщеря — Фльор, предложи на Джон да го заведе до неговата стая. Тя се извини за не дотам доброто обзавеждане (мебелите действително бяха доста износени) и го поведе по стълбите нагоре, към една врата в дъното на дълъг коридор.
— Страхувам се, че не можем да ви осигурим кой знае какъв лукс — каза му тя на английски с пленителен френски акцент. После малко притеснено добави: — Затова пък радостта ни от посещението ви е толкова по-искрена.
Джон й благодари с усмивка и се загледа във високото момиче с кестеняви коси. Докато тя отиваше към прозорците да дръпне избелелите кадифени завеси заради горещото следобедно слънце, той я сравни с по-младите й сестри. Може би не бе така красива като останалите, но това се компенсираше от чистосърдечната дружелюбност на характера й. Младата французойка беше малко пълна и с твърде закръглено лице, за да бъде наистина красива. Но очите й с цвета на лешник излъчваха нежна пламенност, която Джон намери за привлекателна и възбуждаща.
— Тъй като съм гост във вашия дом, трябва най-сетне да науча имената на сестрите ви. Те са толкова много и мисля, че ги пообърках, откакто се видяхме за последен път.
С наклонена настрани глава Фльор го наблюдаваше замислено.
— Питам се коя от нас най-много ви харесва? — каза тя. В очите й се четеше шеговитост, като че ли той й бе стар доверен приятел. — Може би Роз изглежда най-красива. Тя има русите коси и сините очи на майка ни. Би могла да бъде и Еми, която е дребна, с матова кожа като татко. Или пък близначките Жан и Сюзън? А може би предпочитате Ноел, най-младата и най-сладката? Тя е като малка порцеланова кукличка с големите си сини очи, не мислите ли?
— Като изброявахте предимствата на сестрите Дюбоа, пропуснахте, струва ми се, себе си! — галантно забеляза Джон. — Мисля, че вашите родители могат да се гордеят с вас. Що се отнася до въпроса, коя е най-красива от всички, като че ли още не съм решил. Без всякакво колебание мога да кажа, че вие, Фльор, имате най-красивата коса, ако ми позволите да отбележа.
Фльор направи пресилено дълбок поклон:
— Когато един млад мъж реши да ми направи комплимент, не трябва да ме моли за разрешение! Ще позволите ли сега да ви покажа градината. Ние спазваме вашия английски обичай и в горещите дни пием там чай.
Последваха няколко приятни часа, през които Джон имаше достатъчно време да се замисли за различния чар на момичетата. В приятелска надпревара те се състезаваха за неговото внимание. Както Фльор беше казала, Роз бе най-хубава, но тя нямаше буйния нрав на по-големите. Интересите й бяха свързани главно с това, как да се накипри; говореше единствено за роклите, за които копнее, или за онези, които майсторски е ушила на себе си и своите сестри. Джон си помисли, че не всяко момиче би могло като Шантал да си поръча роклята, която пожелае, при шивач, без да се съобразява с цената. Семейство Дюбоа, изглежда, се справяше със своята бедност и не се опитваше да я крие. Интересът на Еми бе изцяло насочен към градината. Тя каза на Джон, че прекарва много часове в грижи за нея.
— Ние можем да си позволим само един градинар и той е твърде зает с поддържането на терасата пред замъка, с тревните площи и с подрязване на живия плет — обясняваше тя. — Аз сама трябва да се грижа за цветята, за да е винаги красива градината. Ако не бяхте дошли, сигурно и в момента щях да работя там — добави тя с дяволита усмивка. — Но заради една толкова приятна компания с удоволствие изоставям задълженията си.
Близначките, които бяха едва на седемнадесет години, се забавляваха с Джон, като всяка от тях се правеше на сестра си и флиртуваше без заобикалки с него. Това беше безобидна игра, предизвикваща много смях, в която дори и добросърдечната им майка се включваше от своето кресло в сянката на кестена.
— Не можете ли да останете завинаги тук, сър? — питаше тя замислено.
След известно време Джон забеляза, че Фльор е единственият член на семейството, който мълчеше през цялото време. При това именно тя се бе показала отначало тъй общителна и разговорлива. Въпреки че не приказваха много този следобед, Джон постоянно усещаше погледа й. Очите му срещаха нейните всеки път, когато я погледнеше. В тях имаше малко странна усмивка и, както Джон се осмеляваше да мисли, покана. «Но за какво?» — питаше се той. Жизнерадостните дъщери на дука бяха отлично възпитани, както се полагаше на общественото им положение. Трудно можеше да допусне, че някоя от тях има намерения, по-дръзки от невинното кокетиране. Въпреки това Фльор успяваше да събуди у него чувства, които бяха всичко друго, но не и невинни. Той се срамуваше от тайните желания, които го обземаха, когато срещнеше изпитателния й поглед или предизвикателната й усмивка.
Вечерята не можеше да се нарече разточителна, състоеше се едва от няколко ястия, но приготвени майсторски и страшно вкусни. Без съмнение твърдението на дука, че семейството му е обедняло, не бяха пресилени, мислеше си Джон. Красивите килими, както и платовете на мебелите, бяха протрити. Еми му беше казала, че държат един градинар, а изглежда, че за цялата къща се грижеха едва четирима прислужници. Големите светли петна по стените подсказваха, че някога там са висели картини или гоблени, които вероятно са били продадени. Джон би се натъжил от очевидната бедност на семейството, ако не бе тяхната непринудена веселост. Прекара в компанията им една щастлива вечер. Момичетата пяха едно след друго или свириха на пианото. Фльор изпълни песен, в която ставаше дума за момиче, готово да открие сърцето си за любовта. На Джон отново му се стори, че текстът се отнася за него: «За малко любов ще ти дам сърцето си…». Почувства облекчение, когато дукът му предложи да се оттеглят в библиотеката и да оставят бъбривите жени сами, както с обич се изрази главата на семейството. Двамата си легнаха, много след като дамите се бяха оттеглили. Джон добре си бе пийнал от коняка на дука. Изтегна се върху огромното легло в гостната стая и въпреки душната септемврийска нощ веднага заспа.
Не знаеше колко време е минало, когато някой тихо отвори вратата на стаята и после безшумно я затвори. Стреснат, Джон се взираше в неясната фигура, която се приближаваше към леглото му. Беше още замаян от съня, за да изпита страх. Когато човекът се приближи, Джон смаян установи, че това не е злосторник, а жена. Той бързо се изправи в леглото.
— Кой е? — попита на английски.
— Значи сте буден, приятелю! — бе отговорът.
Джон в миг позна гласа на Фльор.
— Мадмоазел Фльор! — удивено извика той. — Какво правите тук? Случило ли се е нещо?
Чу как момичето се засмя и пристъпи толкова близо до него, че можеше да различи чертите й на лунната светлина. Носеше широк пеньоар от лъскава синя материя, обшит по края с ресни. Кестенявата й коса блестеше почти като златна в млечнобялата светлина на луната. Джон беше слисан и същевременно възбуден, виждайки я така оскъдно облечена пред себе си.
— Няма ли да ме поканиш да седна? — каза тя с едва доловим шепот и без да дочака отговора му, седна на рамката на леглото.
Дрехата й се разтвори. Сърцето на Джон затуптя до пръсване, когато откри, че отдолу тя не носи нощница. На сребърната светлина очертанията на гърдите й можеха да се видят съвсем ясно. Тя докосна ръката му и Джон отново почувства как пулсът му запрепуска. Тялото й излъчваше един непознат, възбуждащ аромат, който той не можеше да назове, но намираше много женствен.
— Не бива да стоите тук! — Гласът му прозвуча дори за него самия сурово и неестествено. — Крайно неуместно и опасно е!
Фльор отново се засмя, с което го обърка напълно.
— Аз не се страхувам от опасността, Джон. — Тя се наведе напред. Гръдта й докосна ръката му. Джон бе обхванат от силно желание и трябваше да направи огромно усилие, за да не я привлече към себе си.
— Тогава трябва да внимавам и за двама ни — каза той колкото се може по-спокойно. — Името ви… Вашата чест… Ако някой ни открие тук заедно?…
— Никой няма да ни открие! — каза Фльор тихо. — Защо мислиш, че ти предложих тази стая? Защото е най-отдалечена от другите.
Преди Джон да отгатне намеренията й, тя остави пеньоара си да падне на пода и разгръщайки завивките, се плъзна до него в леглото. Онемял от изненада, той лежеше, без да помръдне. В главата му цареше пълен безпорядък. Не му липсваше опит с жените, но той беше имал вземане-даване само с онези от тях, чийто морал се измерваше с цената, която получаваха.
Голото тяло на Фльор потръпваше до него.
— Излъгал ли ме е моят инстинкт? Не ме ли желаеш? — попита тя.
Джон бе благодарен, че тя не може да види как се изчервява. Изпълнен с възмущение, той отговори:
— Абсурден въпрос! И не е честно да ми го задаваш! Разбира се, че те желая! Но не искам да съблазня едно невинно момиче. Няма да е джентълменско!
Тя се разсмя с глас. Захвърли всяка предпазливост и се наложи Джон, противно на добрите маниери, да й запуши устата с ръка. Но веднага я отдръпна, когато малките й бели зъби се впиха в нея.
— По дяволите! — изруга той. — Заболя ме!
Изведнъж тя легна върху него и покри лицето, раменете и ръцете му с безброй целувки.
— Глупавичкият ми, сладък Джон — шепнеше тя. — Какво да направя, за да те убедя, че не съм малко и невинно момиченце! — каза тя. — Позабавлявай се с мен! Не съм девствена, Джон, уверявам те! Аз съм жена, която като теб е жадна за любов. Няма ли да утолиш тази жажда и да ме вземеш? Ще го направиш ли заради мен?
Усилията на Джон да се държи като джентълмен отслабваха все повече. Той опита още веднъж да остане господар на положението.
— Аз съм гост на твоя баща! Не мога да злоупотребя с доверието му…
— Не мисля, че баща ми ще ме осъди за тази постъпка. Той добре знае колко малко възможности имам, за да се осъществя като жена. Трябва да му е известно, че едва ли ще се омъжа. Дори и да приемем, че се появи кандидат, той ще избере някоя от по-младите ми сестри, Еми или Роз. Те са и по-млади, и по-красиви. Предпочитам да гледам истината в очите и да се ориентирам правилно. Не си първият ми любовник, нито дори вторият или третият. Ето, сега знаеш. Ако съвестта ти продължава да те гризе, ще те целуна за лека нощ и ще те оставя на спокойствие.
След тези думи обаче тя така страстно го целуна, че бе сигурна, че Джон няма да я остави да си отиде. Когато той се обърна към нея, тя вкара езика си между зъбите му, а ръцете й се спуснаха надолу по тялото му. Джон престана да си задава въпроса, редно ли е тази млада дама да е в леглото му. Може би момичетата от добрите френски семейства бяха по-различни от тези в неговата родина. Това вече беше без значение. Беше ясно само, че Фльор цял следобед постепенно го бе възбуждала, за да го съблазни през нощта. Той я облада буйно и необуздано, а тя го прие всеотдайно, притискайки се с всички сили към него, с вик на болка или може би на удоволствие — Джон не знаеше. Когато задъхани се отделиха един от друг, той изведнъж изтрезня. Със свито сърце се взираше в момичето до себе си.
— Не те разбирам, Фльор! — каза той.
Тя протегна ръка и докосна бузата му с върховете на пръстите си.
— Трудно би могъл. Мъжете обикновено не разбират, че ние не се различаваме много от тях. Често казват, че не прилича на една жена да се наслаждава на любовта, но аз никога не можах да открия защо на жената трябва да е забранено да изпитва удоволствие както мъжът. Поведението ми те възмущава, нали, Джон?
Мълчанието му можеше да се тълкува като съгласие, ала тя продължи усмихната:
— Но ти достави удоволствие, нали?
— А на тебе? Ти не ми каза дали можах да ти доставя радост.
Тя се притисна плътно до него и сложи глава на рамото му, докато пръстите й галеха гърдите и бедрата му.
— Да, малко, но не достатъчно. Прощавам ти необуздаността, нали беше за първи път. След малко ще се любим отново, но по-бавно, нали?
Това момиче е пълно с изненади, мислеше си Джон. Говори такива неща, че да ти настръхнат косите, но спокойният й тон прави всичко да изглежда естествено.
— Мога да ти покажа много начини да доставиш удоволствие на една жена — каза Фльор. — Всичко това научих от един мъж, за когото някога исках да се омъжа. Ще ти разкажа за него. Испанец по произход, от благородно семейство. Беше приятел на баща ми и, разбира се, много по-възрастен от тебе. Казваше се дон Хуан Алварес. Беше привърженик на Карлос. Когато след раждането на инфантата Изабела кралица Кристина стана регентка, дон Карлос беше изпратен в изгнание, понеже се надяваше след смъртта на брат си Фердинанд да стане крал. Онези, които го подкрепяха, трябваше да заминат заедно с него. Хуан загубил цялото си състояние. Когато потърси баща ми, беше вече толкова беден, колкото и ние сега. Влюби се в мен. По онова време бях на двадесет години. Сгодихме се и искахме да се оженим веднага след като той си възвърнеше именията. Ако можех да му предложа добра зестра, сватбата щеше да стане незабавно. Наложи се обаче Хуан да отиде при дон Карлос в Северна Испания. Там горкият ми годеник е бил разпознат и убит от привърженици на кралица Кристина.
— Съжалявам много — каза Джон. — Смъртта му сигурно е била ужасен удар за тебе.
Фльор въздъхна.
— Още повече че бяхме обявили намеренията си по всички правила и вече живеехме заедно. Хуан беше този, който ми показа изкуството на любовната игра. Докато бях още девствена, не подозирах тези неща, но след като изпитах щастието и удовлетворението в любовта с Хуан, открих, че животът без любов е като цвете без слънчева светлина. След това при първа възможност си намерих любовник, точно както се случи и с тебе сега, ще има и други след теб, винаги, когато имам желание да правя любов. Много осъдително ли ти се струва всичко това?
— Не зная — каза Джон. — Разбирам твоята самотност, но… аз не бих искал да обичам момиче, което се е радвало на любовта с други мъже.
— Говориш като човек, който смята да се жени — отвърна Фльор. — Ако аз бях момичето, което обичаш, нямаше да желая да ме прегръща друг мъж. Един щеше да ми е достатъчен. Но знаеш, предполагам, че никога няма да се омъжа.
Като я слушаше, Джон изведнъж си спомни болезнено за Шантал. През целия ден не се беше сещал за нея, да не говорим за тази нощ. Ето че в съзнанието му изникна образът й. Знаеше, че любовта му към нея е дълбока и силна. Защо не лежеше тя сега до мен, а не Фльор, мислеше си той, обзет от силен копнеж. Шантал обаче се интересуваше от друг, от красивия му несъщ брат Антоан.
— Не мисли за нея! — каза Фльор, инстинктивно отгатнала насоката на мислите му. — Една френска поговорка гласи: по-добре врабче в ръката, отколкото гълъб на покрива.
Без да иска, Джон се усмихна на тази мъдрост.
— О, Фльор, колко трезво разсъждаваш. В сравнение с теб се чувствам ужасно тесногръд.
Тя се обърна към него и го целуна.
— Ти си романтичен! — поправи го тя. — Аз не искам да ме обичаш, скъпи мой, а да се любим! До зори има още толкова време. Прегърни ме и ме целуни!
Фльор обхвана главата му с ръце и насочи устните му към зърната на своите стегнати гърди. Тя усети как мъжествеността му се събужда и го гали толкова дълго, че той, извън себе си от желание, я сграбчи и я облада.
— Бавно, бавно! — шепнеше тя. — Първо ме целуни тук и после тук… А сега искам аз да те целуна. Не е ли хубаво, скъпи мой!
Джон не чуваше какво му говори. Той долавяше само нежния шепот на гласа й, докато ласките й ставаха все по-интимни. Обхвана го неописуемо чувство на блаженство и изпита непреодолима нужда да се слее изцяло с нея, но Фльор продължи тяхното общо удоволствие, докато двамата заедно достигната една дива, необуздана кулминация.
Въпреки изтощението си Джон не можеше да заспи. Изпитваше голяма нежност към момичето в прегръдките си. Силно притисната до него, Фльор лежеше неподвижно. Това, което чувстваше към нея, не беше любов, а по-скоро благодарност, че му откри един нов свят, който без нейна помощ щеше да остане заключен завинаги за него. Любовната игра с нея нямаше нищо общо с егоистичните наслаждения, които бе получавал от жените, търгуващи с тялото си. Никога не бе изпитвал толкова радост от това, а само едно животинско задоволство, което забравяше веднага щом затръшнеха вратата след него. Това странно френско момиче му показа, че най-голямата наслада е в това да даряваш наслада.
— Не бъди тъжен! — Тя отново беше отгатнала инстинктивно чувствата му. — Аз не се разкайвам, защо не направиш и ти като мен. Ще се върнеш в родината си и веднага щом спиш с любимото си момиче, ще ме забравиш. Но да не мислим за бъдещето! Пред нас има три дни и три нощи. Да не си разваляме удоволствието с тъжни чувства.
— Момичето, което обичам, не е в Англия — каза Джон. — Вероятно корабът, с който пътува, вече е пристигнал в Индия. Няма да видя Шантал най-малко три години.
— Тогава трябва непременно да ни посетиш отново — отвърна Фльор практично. — Ще бъда много щастлива.
— А другите ти любовници? Моето присъствие едва ли ще ги зарадва много — каза Джон. Думите му бяха само отчасти шеговити; изведнъж беше започнал да ревнува от другите мъже, които се ползваха от благосклонността на Фльор.
— Не се грижи за това — каза тя. — Достатъчно е просто да знаеш, че ги има. Моето тяло ми принадлежи, Джон, и аз го дарявам на когото пожелая. При това не се съобразявам с чужда воля.
Подобен светоглед у една млада жена беше за Джон нещо ново и смущаващо. Той наистина не можеше да се съгласи с такъв начин на мислене. Сега обаче едва ли беше моментът да спори с Фльор върху нейната житейска философия.
Те се любиха за трети път, след което тя го остави и се прибра в стаята си. Дълго след като момичето си отиде, Джон не можа да заспи, потънал в размисли за събитията от тази нощ. Питаше се дали би се оженил за Фльор, ако я нямаше Шантал. Мисълта, че едно толкова мило момиче трябва да изживее живота си като стара мома, го натъжаваше. С годините красотата й ще отлети и нямаше да има наоколо мъж, който да я боготвори, да се грижи за нея, да я дари с дом и деца. Джон можеше да си представи, че се жени за нея само ако ги нямаше тези любовници в миналото. Според него един мъж трябваше да държи на това жена му да е девствена в първата брачна нощ.
Сънят бягаше от очите му и въпреки изтощението мислите не му даваха покой. Животът беше много по-сложен, отколкото си го беше представял като момче. Преди добро и зло бяха ясно разграничени. Съвестта му можеше точно да определи в кое има морал и чест, в кое не. Сега обаче не можеше така лесно да нарече Фльор лекомислена. Без съмнение начинът й на живот според съвременните разбирания бе неморален. Но не можеше да си обясни защо продължаваше да уважава тази жена въпреки всичко.
Изведнъж се сети за сестра си Тамариск. Нейният съпруг знаеше, че не е девствена, и въпреки това се беше оженил за нея. Очевидно за Чарлз нямаше значение, че тя е била бременна от своя любовник, а няколко години по-късно е била изнасилена от някакъв търговец в Генуа. Джон беше разбрал от втория си баща, че едва не е загинала в ръцете на този тип. По онова време Джон беше попитал Пери дали е убивал човек през живота си.
— Никога! — беше отвърнал той. — Но в случая с Тамариск нямаше да е зле да го сторя.
Накратко той му разказа ужасното приключение на Тамариск, за което бе научил от Морийн след завръщането си от Италия.
— Имах намерение и без това да се върна в Италия, за да взема Шантал от семейство Шели — разказваше Пери. — Реших да пътувам до Генуа, за да открия онзи негодник и да го убия. Майка ти и Тамариск не знаеха за намеренията ми, но аз бях твърдо убеден, че това чудовище трябва да заплати с живота си. Беше извършил почти убийство, понеже Тамариск щеше да е мъртва, ако цигани не я бяха намерили на склона на един хълм, където лежала. Когато пристигнах в Генуа, научих, че онзи мъж, някой си Галванти, е арестуван и хвърлен в затвора. Британският консул в Генуа, към когото Тамариск се беше обърнала за помощ, бе поискал от италианските си колеги Галванти да бъде наказан. На него дължа факта, че днес ръцете ми не са изцапани с кръв. Без съмнение щях да убия онзи мръсник!
Тази история даде възможност на Джон по-лесно да разбере отношенията на Тамариск и нейния съпруг. Те му изглеждаха някак хладни и резервирани. Като че ли липсваше онази почти демонстративна привързаност, която се усещаше между майка му и Пери.
Зазоряваше се, когато Джон най-сетне заспа. Непрекъснато се питаше как ще трябва утре да се държат двамата с Фльор, за да не разберат сестрите и родителите й за техните отношения след случилото се тази нощ.
Изглежда, тя не беше много загрижена за това. В присъствието на семейството си Фльор се държеше не по-различно от миналия следобед. Към края на деня Джон дори започна да се пита дали нощното приключение не е било само сън.
Същата вечер тя отново дойде при него. Развесели я неговото смущение, целуна го и заяви предизвикателно, че той сигурно не я намира много привлекателна, щом й се е наситил толкова бързо.
Това само засили объркването му.
— Мислех си само дали ще дойдеш и тази нощ. В противен случай щях да се чувствам много разочарован.
— Но не чак толкова разочарован, че да ме потърсиш в собствената ми стая — върна му го Фльор със смях. — Мъж с плахо сърце не може да завладее една красива жена, Джон, а на мен ми се струва, че ти имаш плахо сърце.
Предизвикан по този начин, Джон побърза да я увери в обратното. Часовете отново литнаха. Беше като някаква магия и Фльор с мъка напусна стаята му на сутринта.
Още на третия ден от пристигането му дукът и съпругата му се отнасяха към Джон като към член на семейството. Те се отказаха от формалностите и го насърчиха да се чувства в техния кръг като у дома си. Джон счете за свое задължение да каже на дука, че сърцето му принадлежи вече на друга и не може да бъде кандидат за ръката на някоя от дъщерите му. Домакинът остана видимо разочарован, но въпреки това не загуби доброто си чувство за хумор. Дори направи опит да убеди Джон да поостане още известно време. За младежа възможността да прекара още няколко нощи с Фльор бе голямо изкушение и ето че измина цяла седмица, изпълнена с радост, докато в един момент мисълта и чувствата му се насочиха изцяло към Англия и преди всичко към Шантал. Въпреки че все така изпитваше удоволствие със съблазнителната Фльор, непрекъснато си мислеше за истинската си любов, дори и когато лежеше в обятията на французойката. В такива моменти се чувстваше предател. Усещаше необходимост да се сбогува с Фльор, преди новите му преживявания да се превърнат в навик.
Както и при първата им среща, тя веднага усети настроението му. И сама заговори за това, че той като че ли вече не изпитва същото удоволствие, както в началото. Причината според нея беше в чувството му за вина, че не е останал верен на Шантал. Джон си призна, не искаше да я лъже.
— Мисля непрекъснато за нея — каза той. — Освен това смятам, че няма оправдание за нашата връзка, макар да твърдиш, че си доволна от този начин на живот.
— Зная, че би желал да имам дом, съпруг и деца! — каза тя разчувствана. — Дълбоко в сърцето си ти си моралист. Не искаш да видиш, че аз съм по-различна от другите момичета. Не отричам, че сигурно щях да се оженя за Хуан, но след като това не стана, се покорих на съдбата си и просто устроих живота си в съответствие с нуждите си. Не се тревожи за моето щастие, скъпи Джон. Аз се наслаждавам на всеки миг от живота и това ми е достатъчно.
— Ще ми липсваш — каза Джон и това беше самата истина.
Фльор се усмихна.
— Аз също се надявам да е така. Тогава ще се завърнеш един ден при мен. Ти също ще ми липсваш, Джон.
Джон напусна дома на семейство Дюбоа едновременно натъжен и облекчен. Бе щастлив, че едно така прекрасно момиче като Фльор го беше научило на тайните на любовта. Но съвестта му го бе измъчвала и вече поел на път, той се почувства окрилен. Докато яздеше през Бове, усети остра необходимост да се завърне в родната атмосфера на имението във Финчкок. Знаеше, че майка му и Пери прекарват там последните дни на лятото. Всъщност беше малко прибързано да се надява на писма от Тамариск и Шантал. Те едва ли щяха да стигнат Индия преди ноември, но Джон предполагаше, че около Средиземноморието може да са срещнали завръщащ се в родината кораб, с който да са разменили новини, а може би и поща. Най-малкото щеше да е между хора, които често говорят за Шантал. Във Финчкок щеше да е по-близо до нея. Там беше някогашната й детска стая. Роклите й висяха в гардеробите. В конюшнята бялото й пони търпеливо я чакаше да се завърне, както и самият Джон.
 

Петнадесета глава
 
Септември — октомври 1838
— Колко е хубаво тук! — С тези думи Тамариск наруши мълчанието, възприето и от двамата като част от техните взаимоотношения.
Бяха изминали осемнадесет дни, откакто морето я беше изхвърлило при Гран Полис. Тя се възстановяваше от страданията и беше вече достатъчно добре, за да лежи навън, под сянката на едно дърво, където Симон сложи шезлонг за нея.
— Щастлив съм, че харесвате градината — каза младият французин на своя спокоен и малко тромав английски. Винаги когато Тамариск го заговаряше, той се изчервяваше нервно, издавайки по този начин, че не е привикнал с компанията на дами. — Моята майка създаде тази градина — допълни той.
И по-рано Тамариск беше забелязала, че когато ставаше дума за Ивон Сен Клер, той започва да заеква. Предполагаше, че смъртта на тази жена е била голям удар за него.
Погледът й се рееше сред дърветата и цветята. Симон й бе казал имената им на местния език. Имаше сладко ухаещи франжипани, сребристи албицири, аленочервени фламбояни, високо растящи пис-пис. Навсякъде цареше разточително богатство на цветове. Имаше и екзотични пълзящи растения като пурпурночервената ипомея, която покриваше голяма част от площите. Перуанският морвел се бе устремил нагоре по стените на къщата в съревнование с бугенвилията. Не беше изненадващо, че в тази райска градина живееха толкова птици и пеперуди. Тамариск вече беше разтворила сърцето си за красотите на острова. Яркочервените птици-кардинали приличаха тъй много на английските червеношийки. На ята от по тридесет-четиридесет те кръжаха около дърветата латания и такамахак, спускаха се до масичката край шезлонга. Птички, дребни като пчели, наричани в тяхната родина Патоа колибри, зелени папагали, пъстри диви гълъби, свраки — всички те изпълваха градината с несекващите си весели песни. Когато Симон забеляза, че Тамариск много се интересува от птици, той й посочи дъждосвиреца, големия свирец, крайбрежната лястовица и рибарите с техните гърбове без пера, които прелитаха над канелената плантация.
— Защо не ми разкажете за майка си? — подкани го тя нежно. — Сигурно е била надарена с качествата на художник, след като е създала този рай.
Симон застина в размисъл. В очите му се четеше гордост, когато заговореше за жената, която явно обожаваше.
— Моята майка беше художничка и обичаше красотата, но и самата тя беше красива — каза той тихо. — Родена е във Франция, където дядо ми като военен е имал висок ранг. На връщане от Москва той загинал, а семейното състояние сериозно пострадало. Това наложило майка ми да се омъжи за човек с много по-ниско потекло.
Мина малко време, преди Симон да продължи по-нататък:
— Баща ми беше заможен търговец от селски произход. Майка ми не го обичала, но когато й направил предложение, била принудена от баба ми да даде съгласието си. Той обещал да покрие всички дългове на дядо ми. По онова време моята майка е била само на петнадесет години.
— Това не е бил щастлив брак, нали?
— Много по-лошо! — отвърна Симон горчиво. — Баща ми беше един недодялан дръвник с грубия вкус и маниерите на селянин. Към това трябва да прибавим неговото убеждение, че на далечните острови в Индийския океан го очаква по-добър живот, защото там расте памукът, с който търгуваше. Той не обърнал внимание на крехката възраст на майка ми, нито на мъката, с която тя се разделила с уюта на своя дом, със семейството си, с родината си. Довел я в Мае, на хиляди мили от Франция. На най-южния край на острова купил парче земя и роби, които да работят на него. Така възникнала плантацията «Корал». Баща ми имаше толкова егоистичен характер, че засадил памука, преди да построи къща за семейството.
— Да не искате да кажете, че първоначално сте нямали покрив над главата си?
Лицето на Симон помръкна. В гласа му прозвуча горчив упрек, когато продължи:
— Построил една колиба от слама като тези на робите. Около една година живели там почти като животни. Не само лошите условия разбили сърцето на майка ми, както тя сама казваше, но също и загубата на нейните красиви мебели. Тя донесла със себе си всичко, което заможни приятели й подарили за сватбата. Повечето от предметите били унищожени от тукашния климат и от термитите, преди баща ми най-сетне да се накани да построи Шато Корал.
Симон обясни на Тамариск, че дървената къща е изградена върху големи коралови блокове, за да се предотврати настъплението на дървоядите. Тамариск беше вече забелязала, че термитите са изградили в стволовете на мъртви дървета своите хълмове мравуняци. Симон й каза, че тези насекоми са ненаситни като скакалци. В момента унищожавали една стара, негодна преса под навеса край къщата.
— Човек понякога забравя, че и този рай не е съвършен! — каза Тамариск с въздишка.
— Докато беше жив баща ми, това не беше никакъв рай — каза Симон мрачно. — Условията за живот на робите ни бяха ужасни. Майка ми правеше за тях каквото можеше, но за баща ми африканците не бяха нищо, освен товарни животни. Особено жените… — Той прекъсна разказа си, поглеждайки Тамариск, но тя не настоя да продължи, а го попита колко роби е имал баща му. На другия край на голямата градина беше забелязала повече от дузина тръстикови колиби.
— Преди десет години, когато памукът се продаваше добре, тук имаше повече от сто работници. По-късно американците започнаха да отглеждат памук на много по-големи площи. В резултат те го продаваха много по-евтино от нас. Както и другите плантатори, баща ми не можеше да печели повече от памука тук, на Мае. Много хора продадоха плантациите си и отидоха на остров Мавриций, където търговията процъфтяваше. Баща ми обаче не искаше да се мести и се захвана с производство на една типична за острова алкохолна напитка — тоди. Местните жители я варят от сока на един вид палма. Получава се много силно питие. Накрая баща ми умря от това.
Тамариск погрешно сметна горчивината в гласа на Симон за израз на болка. Неговата светла кожа бе почервеняла от възбуда, когато продължи с едва сдържана ярост.
— В плантацията нямаше човек, който да не се радва на смъртта на баща ми, а аз повече от всички. Този тип беше унизил майка ми. Няма да ми достигнат думи да ви опиша всичко, което е преживяла. Срамувам се, че съм имал такъв баща.
Тамариск мълчеше. Не знаеше как да утеши чувствителния младеж, който имаше толкова мрачни спомени. Очевидно беше, че е обожавал Ивон Сен Клер.
— Моля ви, разкажете ми повече за майка си — заговори тя накрая. — Сигурна съм, че е била не само добра, но и хубава.
Симон отново се изчерви, но този път не от яд, а от радостно оживление.
— Карате ме да си спомням за нея, мадам. Тя имаше същите малки ръце и нозе, златни коси и лице на мадона! Никоя друга жена не е влизала в тази къща след нейната смърт, преди да дойдете вие. Аз не исках да… Как се казваше… «да очерня» на английски?
— На моя език би прозвучало: да оскверня паметта й — отвърна Тамариск. Тя погледна седящия до нея млад мъж и попита: — Не се ли чувствате понякога самотен? Не е добре за млад човек да бъде дълго сам. Трябва да се ожените, Симон! На вашата възраст е по-добре да живеете с някого.
— Дори и да имам желание да се оженя, тук, на острова, няма много бели момичета — каза Симон и бързо добави: — Но аз се наслаждавам на уединението си и не държа да общувам много-много с другите заселници. Няма път до главния град, а с пирога са необходими три часа, за да се стигне дотам.
При въпросителния поглед на Тамариск той й описа как изглежда една лодка на туземците.
— Свикнал съм да живея сам — повтори той. — Действително, така ми е по-добре.
— В такъв случай трябва да побързам с оздравяването — пошегува се Тамариск. — Тогава ще замина и ще ви оставя на спокойствие.
От смущение кръвта нахлу в лицето му.
— Тъкмо обратното бих желал, мадам! Едва ли мога да изкажа с думи колко много се радвам да ви приютя под моя покрив. Има толкова много причини за това. Ето, тази заран тъкмо щях да тръгна към плантацията, когато ви чух да пеете. Беше една песен, която майка ми пееше с голямо удоволствие, когато бях малък, една френска мелодия със заглавие «Зелено-зелено». Тя събуди много щастливи спомени у мен. Питах се, къде ли една английска лейди е научила тази песничка.
Тамариск се усмихна.
— Майка ми също обичаше да ми я пее — на мен и на моя баща, който беше французин. И за двама ни тази мелодия е свързана със сантиментални спомени. Дали ще се върна някога в Англия, Симон? Ужасявам се при мисълта, че децата ми може да вярват, че съм се удавила като техния баща.
— Не трябва ни най-малко да се съмнявате в това. Изпратих един от моите работници с писмо при английския губернатор. Съобщавам му, че сте намерили подслон при мен, а също и за смъртта на четиримата моряци, които са ви придружавали. Тяхното идентифициране стана възможно, тъй като знаех името на вашия кораб — «Валета». Без съмнение той ще изпрати съобщение още със следващата поща за Англия.
Тамариск постави ръка върху рамото на младежа.
— Колко мило от ваша страна, Симон — каза тя с благодарност. — Когато събера достатъчно сили, самата аз ще им пиша.
— Преди всичко трябва да си починете и да оставите природата да излекува раните ви — предупреди я Симон.
 

Едва към края на октомври здравето на Тамариск се възстанови напълно. Мислеше си за дома, колко студени са вечерите там по това време на годината, докато на този приказен остров времето е все като в разгара на лятото.
— Трудно е да се разграничат сезоните тук, на Мае — сподели тя със Симон.
Те седяха на верандата пред Шато Корал. Симон носеше кремави панталони, бяла спортна риза и копринен жакет. Тамариск беше облякла светлосиня муселинена рокля, принадлежала някога на майка му. Нямаше значение, че беше по модата от началото на века. Въобще на този остров някои неща не играеха никаква роля. Времето течеше много по-бавно и ритъмът на живот се определяше единствено от природата. Симон и неговите работници изпитваха недостиг на време само когато трябваше да прибират реколтата, иначе под палещото слънце всеки изпълняваше задълженията си, без да бърза. Работниците пееха креолски песни, а ръцете и краката им се движеха в такт с ритъма. В някои отношения това бе идилично съществуване, но Тамариск знаеше от многото разкази на Симон, че по времето на майка му в плантацията нещата са изглеждали различно. Страховитият мосю Сен Клер с неговото ужасно отношение към робите, с вечното му пиянство, което го карало да изнасилва робините и да подлага на побои мъжете, беше направил от това райско кътче истински ад. Сред робите, страдащи от постоянното недояждане и побоите, смъртността била много висока. Не било позволено на жените след раждане да се лекуват по техните племенни обичаи. Така много от тях умирали от отравяне на кръвта или от родилна треска. Нарцис, която бе преживяла всичко това сподели с Тамариск, че старият Сен Клер бил безмилостен човек. Не му трепвало окото да продаде роб, бил той мъж, жена или дете. За него единствено важно било цената да е добра. Особено скъпо се продавали децата, стига да били здрави, понеже се предполагало, че имат пред себе си дълъг живот на работници. За родителите раздялата с децата им била нещо като духовна смърт, която им отнемала желанието да живеят. Много хора се разболявали и умирали с разбити сърца. Нарцис не криеше, че бащата на Симон е бил за тях като дявола. Затова пък сина обичали почти като бог. Животът им коренно се променил при Симон, сподели тя с Тамариск. Той се отнасял към тях със същото уважение, както към другите хора, наказвал ги само когато наистина заслужавали. Грижел се семействата да не се разделят. Децата, родени в плантацията, можели спокойно да мислят за бъдещето си, без да се страхуват, че ще бъдат продадени. Старата африканка беше интересен извор на информация за оздравяващата Тамариск. Докато шеташе из къщата, тя отговаряше охотно на всичките й въпроси, като се усмихваше с беззъбата си уста.
Постепенно Тамариск започна да свиква с диалекта на местните жители. Храната се готвеше обикновено с масло, извличано от кокосовия орех. Африканците се изхранваха главно с риба, сладки картофи и захарна тръстика, която носеха от съседната плантация. Ядяха също и месо от морски костенурки, когато им се удаваше да уловят някоя на брега. Много рядко след буря морето изхвърляше някой кашалот. От време на време колеха кози, което внасяше известно разнообразие в храната им. Мъжете сами произвеждаха тютюна си от листата на едно растение, което тук бе диворастящо, както и много други в този тропически климат.
Единствената тревога на Симон беше тайното производство на местната ракия, която въпреки забраната му мъжете продължаваха скрито да варят. Симон знаеше, но си затваряше очите.
Междувременно Тамариск научи имената на много от работниците на Симон. Матиас, Жером, Фабие, Гаспар, Мозес, Вемба, Фигаро, Жоликор, Жустин, Зефир, Волан — това бяха някои от мъжете, които се трудеха в плантацията заедно с Тобиас. Азор Лафльор и Бабет бяха имената на две от жените. Нарцис имаше дъщеря, която се наричаше Роз Прентаниер. Тя искаше да се омъжи за Жером, но на острова нямаше свещеник, който да извърши бракосъчетанието. Всички работници в плантацията бяха римокатолици. Майката на Симон беше настояла да се кръстят. Нарцис казваше, че много съжалява, задето дъщеря й не може да бъде венчана от свещеник. За нея беше важно децата й един ден да отидат на небето. Тамариск постави веднъж въпроса пред Симон, както бяха седнали на чаша студено вино от избата на Шато Корал. Това вино беше едно от малкото неща, които той с удоволствие бе възприел от баща си.
— Съзнавам, че е така, мадам. За мене също е важно новото поколение селскостопански работници да израстват като християни. Поставих въпроса пред губернатора, когато ми беше на гости. По-късно той ми изпрати отговор по Фигаро, че е уведомил британското правителство, но едва ли е в състояние да направи нещо повече.
Симон с неудоволствие спомена губернатора. Страхуваше се Тамариск да не се сети, че е време да отиде до града, за да уреди завръщането си в Англия.
Отгатнала сякаш мислите му, тя каза:
— Симон, аз вече цели три месеца съм ваша гостенка!
Тя два пъти бе писала на майка си, за да й съобщи, че е на сигурно място и здравето й се подобрява. Нямаше обаче никаква възможност да разбере дали писмата й са пристигнали. В действителност първото писмо бе откраднато заедно с няколко скъпи пакета на борда на кораба, който трябваше да го отнесе през Кейптаун в Лондон. Второто писмо лежеше още в някакъв чувал на вълнолома на пристанището, където едно от момчетата небрежно го бе захвърлило, след като не успя да намери кораба, за който бе предназначена пощата.
— Вече съм съвсем добре, Симон! — продължи разговора им Тамариск. — Не мога да отлагам повече завръщането си при моето семейство.
— Моля ви, не си отивайте! Останете толкова дълго, колкото ви е възможно! — каза Симон с тих, но напрегнат глас. — Хората, които са били готови да ви чакат две години, докато сте в Индия, едва ли ще понесат трудно едно забавяне от няколко седмици. С всеки изминал ден сте все по-добре със здравето, но за тримесечното пътуване обратно до Англия се нуждаете от повече сили.
Напълно съзнателно той премълчаваше истинската причина за нежеланието си да я пусне. Нейната компания щеше да му липсва, при това толкова много, че въобще не се решаваше да мисли за времето след нейното отпътуване. Откакто свикна да споделя живота си с една красива и интелигентна жена, беше осъзнал колко самотно е било съществуването му до този момент. Беше омаян от нейната женственост. Доставяше му радост да чува шумоленето на полите й, когато тя влизаше в някоя стая. Очарован наблюдаваше сръчността на ръцете й, когато подреждаше цветя във вазата. Цялата къща беше пълна с аромат на цветя. Тя четкаше златните си коси, докато те започваха да блестят като слънчева светлина, изпълваща всяка стая на къщата. Гласът й беше нежен и мелодичен. Най-много му допадаше, когато тя говореше на майчиния му език с вълшебния си английски акцент.
Тамариск долавяше възхищението на своя домакин. Тя не можеше да не забележи с какви усилия той се опитва да скрие, че много я харесва. Не си представяше обаче, че би могъл да я обикне. За разлика от него тя напълно съзнаваше несъответствието във възрастта им. Все пак ги деляха почти двадесет години. Тя го обикна, разбира се, но това беше привързаността на по-възрастна сестра към по-младия й брат. През първите дни на тяхното запознанство Симон се държеше сдържано и пестеше думите си в нейно присъствие, но постепенно преодоля стеснителността си и се показа като интелигентен и чувствителен човек. Тамариск усещаше колко самотен е той и се опитваше да го развесели и при най-малкия повод. Доставяше й голямо удоволствие, че напоследък той изглежда все по-щастлив. Тя също бе станала по-жизнерадостна и въодушевена. Бе преодоляла сътресението от загубата на съпруга си, на сестра си, на бедната вярна Елзи. Споменът не болеше вече толкова силно. Англия, семейството и домът й изглеждаха като част от някакъв друг свят. В началото мислеше, че никога няма да намери покой. Сега рядко я нападаха кошмари, в които й се привиждаше потъващият «Валета». Елзи наричаше такива сънища «чудовища»: нейната баба й разказвала, че кошмарите са женски чудовища, които нападат спящите животни и хора и те имат усещането, че някой ги души. Споменът за камериерката, с която беше израснала, извикваше сълзи в очите на Тамариск.
Но докато тялото й напълно се възстанови, душевните рани не бяха съвсем зараснали. Може би като следствие от разговора й със Симон за предстоящото завръщане в Англия в малките часове на следващия ден тя отново беше обхваната от въртопа на ужаса, който мислеше, че е преодоляла. Нарцис не спеше вече пред вратата й, както в първите дни след спасението й. Чувствайки се оздравяла, Тамариск беше освободила старата негърка. Сега бе съвсем сама в тъмната стая. В плен на кошмара, по-страшен от всичко, което беше сънувала досега, тя се мяташе в леглото, безсилна да се освободи от лапите му. Без съмнение бурята отвън, която превиваше палмите, правеше всичко в съня й да изглежда още по-истинско.
Пометените от бурния вятър предмети дрънчаха по каменната настилка из двора. Кокосови орехи падаха с трясък върху дървените капаци на покрива. Стенанията на Тамариск се превърнаха в писъци. В съня си тя отново се намираше на «Валета» малко преди корабът да потъне. Части от счупената мачта я удряха по главата. Тя стоеше като закована на палубата и наблюдаваше как към главата на Чарлз в странно забавено темпо пада една от напречните върлини на голямата мачта, смазва го и помита Шантал и Елзи в морето. «Чарлз, пази се!» — крещеше тя, но гласът не й се подчиняваше. Обхваната от смъртен ужас, тя скочи, вкопчвайки се в завесите на леглото. «Чарлз, внимавай! Пази се!» Този път гласът й отекна в стаята.
Симон, чиято стая се намираше на другия край на къщата, беше буден от напора на бурята отвън. Когато чу виковете на Тамариск, опипом потърси халата си, метнат на края на леглото. Не можеше да предположи какво е предизвикало страха й; тя никога не бе показвала, че се бои от честите за този остров бури. В най-южната част на Мае едва ли имаше животни, от които човек би могъл да се уплаши. Най-много някой прилеп от онези, които населяваха дълбоките гори на острова, да се е заблудил и да е проникнал в къщата. Когато Симон стигна до стаята на Тамариск, разбра, че тя отново сънува кошмар. Тихо отвори вратата и пристъпи към леглото. Тя стенеше и се мяташе насам-натам. Той нежно сложи ръка на челото й. С другата леко разтърси рамото й, за да я събуди. Унесена, Тамариск видя само сянката на мъж, който се навежда над нея. Веднага след това почувства как ръцете му я обгърнаха. Това ръцете на Чарлз ли бяха, запита се удивена, или може би някой от моряците в лодката я дърпаше.
— Спокойно, спокойно! — мълвеше тих глас. Ръцете нежно я люлееха, като че ли бе дете. — Шшт, не се плашете! Аз съм, Симон! При мен сте на сигурно място.
— О, Симон! — извика Тамариск. Изпита безкрайно облекчение, че не е на борда на «Валета», а тук, в Шато Корал. Ужасите на съня все още я преследваха. — Моля те, не ме оставяй! — помоли го тя. — Сънувах… Беше ужасно… Толкова ме е страх…
Докато вълнението й постепенно утихваше, тя се притисна към силното тяло на мъжа до себе си. В тъмнината то беше за нея сигурна опора. Не можеше да предположи как ще подейства физическата й близост на младия мъж. Тя не обърна внимание, че тънката й нощница, овлажнена от пот, лепнеше по тялото и очертанията на заоблените й гърди и тъмните зърна се открояваха толкова ясно, като че ли бе гола. Светлината на една светкавица огря стаята, последвана от оглушителен гръм. Инстинктивно Тамариск се вкопчи още по-силно в Симон. Потискайки вик на болка, той зарови лице в меките й гърди. Така те прекараха дълго време, докато светкавиците бляскаха и гърмежите разкъсваха нощта, накрая поройният дъжд с грохот заваля от тъмното небе. Тамариск и Симон трепереха. Той, обхванат от дива страст, а тя — дълбоко развълнувана. Беше забравила съня. Съзнаваше само, че е в ръцете на мъжа, който бе такъв добър приятел, а сега се държеше като любовник. Всичко изглеждаше така невероятно. Вместо да се отдръпне, както често й се случваше с Чарлз, тя имаше желание да се притисне още по-близо до Симон. Не разбираше как е могла да се страхува от страстта на мъжете, а от него не изпитваше нито срам, нито страх. Тя докосна красивата глава, която лежеше на гърдите й. Погали нежно бузата на Симон, като че ли той имаше нужда от утеха, а не тя.
— Прости ми! — шепнеше той. — Чух те да викаш и помислих, че…
— Шшт! — прекъсна го тя нежно. — Радвам се, че си тук. Не мога да остана сама. Стой при мене, моля те!
Почувства как дишането му се учести, тялото му се напрегна и разбра, че той има намерение не да я утешава, а да я притежава. В съзнанието й изникнаха спомени от миналото. Колко често бе отстъпвала пред желанието на Чарлз, но не защото го искаше, а от съчувствие. Знаеше колко много я обича той. В такива моменти изтърпяваше със затворени очи онова, което ставаше с нея, като се опитваше да не мисли. Правеше усилия да потисне страха си и доброволно да даде на мъжа си любовта, която той очакваше. Но онзи страх се появяваше всеки път, когато Чарлз я обладаваше. Бе един от най-големите проблеми на техния брак. Чарлз не можеше да се приближи до леглото й, без тя да си спомни за онзи звяр от Генуа. Мъжът й безуспешно се беше опитвал да отстрани страха й. Затова той рядко лягаше при нея. След раждането на последното им дете напълно се отказа от съпружеските си права. Разбирането на проблема й от страна на Чарлз само заздрави семейството им. С всяка изминала година тя все повече го обикваше, изпитваше към него една, макар и не страстна, но силна и трайна привързаност.
С невероятно удивление разбра, че не изпитва никакъв страх, въпреки че мъжът до нея недвусмислено показва копнежа си. Усещаше само, че той се страхува, но не разбираше защо.
— Не се страхувай! — прошепна му тя, макар наоколо да нямаше никой, който да ги чуе. — Всичко е наред, Симон, не ти се сърдя.
Симон Сен Клер беше ужасен от самия себе си, че изпитва такава непреодолима страст към тази жена, която неочаквано се бе появила в живота му. По-скоро би умрял, но никога не би се държал зверски като баща си, мислеше си той, докато се опитваше да потисне желанието си да я целуне. Майка му не успя да скрие от него, че мосю Сен Клер злоупотребява с жените на своите роби, без да държи сметка за възрастта им. Между тях имаше деца, които едва ли бяха достигнали пубертета и които той принуждаваше да взимат участие в неговите пиянски оргии. Майките плачеха и умоляваха господаря да пощади дъщерите им.
Майката на Симон не можеше да направи нищо срещу този едър безскрупулен мъж, който не се спираше и пред убийство, ако робите покажеха непослушание. Методите му за изтезание бяха зверски. Ако някой извършеше провинение, нареждаше да го завържат на земята, да прикрепят към ръцете и краката му сноп съчки и да ги запалят. Така човекът постепенно изгаряше жив. Много пъти майка му се опитваше да се застъпи заедно със сина си, но пияният й съпруг ги биеше и двамата и се заканваше да ги смаже от бой, ако се бъркат в неговите работи. Симон се беше заклел никога да не се поддава на долните инстинкти, които предполагаше, че се крият и у него. Беше прекратил всякакви контакти с другите бели жители на острова. Що се отнася до черните момичета, той не последва нито веднъж примера на останалите плантатори да си вземе цветнокожа любовница. Не си беше позволявал да докосне черно момиче, а те често му се усмихваха подканващо; с удоволствие биха се отдали на красивия си господар. Той обаче позволяваше само на Нарцис да посещава дома му. Тя беше негова бавачка, когато майка му се разболяваше и не можеше да се грижи за него. Нарцис беше толкова възрастна, че отношенията им не можеха да бъдат изтълкувани превратно. По този начин Симон отстрани всяка възможност за изкушение, а когато младото му здраво тяло се разбунтуваше срещу неестественото въздържание, беше достатъчно само да се сети за баща си и решителността му се възвръщаше.
Тамариск усети как той се отдръпва от нея и бързо го притисна.
— Не ме оставяй, Симон! — помоли тя. — Ако си отидеш, сигурно отново ще започна да сънувам. Остани още малко!
— Е, добре, щом имате нужда от мен, ще остана толкова дълго, колкото искате — каза й той някак официално, с пресипнал глас.
Протегна ръка и запали свещта върху нощната масичка. Едва сега Тамариск осъзна колко оскъдно е облечена. Нощницата й беше паднала от раменете и беше разголила гърдите й. На меката светлина Симон я видя почти гола пред себе си. Тя не разбираше колко млада му изглеждаше и как го нараняваше по този начин. Русата й коса с влажни от пот къдрици обрамчваше лицето й. Слабото й тяло трепереше още от преживяното в съня.
— Прощавай, че те събудих — каза тя плахо и оправи нощницата си. — Сънувах страшен кошмар! Ти бе много мил с мен. След малко ще съм по-добре…
Ослепителна светкавица озари стаята. Тамариск спря на средата на изречението. Веднага след това се разнесе оглушителен гръм и тропическата буря се разрази с пълна сила. Тамариск изведнъж се почувства отново на борда на «Валета» в стихията на урагана. Изкрещя от страх и се хвърли на врата на Симон. Той усети, че въпреки топлата нощ тялото й трепери. За да я успокои, легна до нея. Бушуващата стихия скоро отстъпи пред бурята, която вилнееше в главата на Симон.
— Обичам те — каза той. — Ти не би могла да ме разбереш. Аз те желая, моя скъпа Тамариск. О, боже, прости ми тези скверни думи.
Сега Тамариск бе обхваната от спокойствие, докато той трепереше. Усещаше как вибрира тялото му и разбра на какви душевни терзания е подложен. По същия начин и Чарлз я бе прегръщал в първите дни на брака им. Той също не криеше желанието си да я притежава и никога не беше сигурен дали е желан. Тя нежно целуна Симон по челото. Той я погледна. В очите му се четеше безгранично възхищение.
— Не мога да ти обясня как копнея за теб, как те желая. Обичам те. Но ти ще ме отблъснеш! Как се срамувам! Прости ми, моля те, прости ми, Тамариск!
— Шшт, Симон, няма за какво да ти прощавам! — каза тя. — За това, че си в моята стая, че лежиш в моето легло, съм виновна аз. Разбирам какво става в теб! Но знаеш ли на колко съм години? Ти се нуждаеш от младо момиче, не от мен!
— Щом мислиш така, значи не ме разбираш! — извика той. — Ти си всичко онова, което харесвам в една жена. Ти си неописуемо чаровна. Обичам те, Тамариск, обожавам те!
Тамариск тихо лежеше и милваше косите му. В главата й обаче бе ужасна бъркотия. Трябваше да си признае, че е поласкана от обстоятелството, че този млад мъж я боготвори. Откакто Чарлз все по-рядко настояваше да се любят, тя си бе наумила, че сигурно е загубила младежкия си чар. Тя държеше, колкото и да е странно, мъжът й да изразява любовта си с думи на обич и възхищение, а в същото време се радваше, че не й се налага да отговаря на страстта му. Спрямо Симон не се чувстваше задължена да изпълнява желанията му, затова реагираше съвсем различно. Откри, че с удоволствие докосва лицето му, че има желание да прегърне нежно тялото му. Дори инстинктивно се досети защо той се колебае, защо се плаши от собствените си чувства.
— Симон! — каза тя. — Бил ли си някога с жена?
Той поклати глава.
— Никога! — призна си, след това допълни с тиха въздишка: — Аз не съм животно като баща си. Аз съм човек, дори и да не ми се удава да потискам желанията на тялото си.
— О, Симон, скъпи мой! — погали го нежно Тамариск. — Нямах никаква представа колко силно са ти повлияли преживяванията от твоето детство. Сигурна съм обаче, а и майка ти би потвърдила, че няма нищо грозно и животинско в това да желаеш една жена. То е част от природата на мъжа. Ти си мъж, Симон, и би било ненормално, ако не пожелаеш някоя жена.
«Удоволствието без привързаност винаги е грозно — бе казал Пери веднъж. — Но когато човек се наслаждава на любовта с истинско чувство на привързаност и взаимно уважение, е щастие!» Това си спомни Тамариск, докато чувстваше как тялото й се изпълва с нежен копнеж, какъвто не беше изпитвала от времето, когато беше още момиче. Тя се наведе и целуна Симон, първо по челото, а след това по устните.
Е, така да бъде, помисли си тя и положи ръката на Симон върху гърдите си. Ще се погрижи неговата първа среща с любовта да бъде колкото е възможно по-красива.
Беше престанало да вали. Въздухът беше изпълнен с ухание на цветя. Свещта припламна и угасна, но сиянието на тропическата луна освети стаята. Все повече звезди изгряваха на нощното небе.
— Тази нощ да е като звезда, която огрява на хората деня! — цитира Тамариск тихо. После свали нощницата си и позволи на Симон да погълне с очи голото й тяло.
— О, Тамариск! Любов моя! — извика той, докато обсипваше лицето, ръцете и тялото й с все по-страстни целувки. — Сладко мое сърце!
— Сърце мое! — повтори Тамариск тихо.
Романтичното вълшебство на тази нощ я бе омагьосало така силно, както и Симон. Тя се взря дълбоко в очите му и с усмивка го остави да обгърне с ръце шията й, целувайки я пламенно по устата. Страстта на Симон възбуди и нейното желание. С готовност му се отдаде. Обзе ги чувство на спокойствие, докато се движеха в ритъма на естествената хармония. Тамариск извика от удоволствие, когато двамата заедно достигнаха върха.
Тя лежеше неподвижна и се наслаждаваше на усещането, че Симон е още дълбоко в нея. Удивена си мислеше за чудото, което току-що се бе случило. Искаше да покаже на Симон тайните на любовта, а тя самата откри за пръв път нейната красота. Тялото й още пламтеше от най-прекрасното от всички усещания. В изблик на спонтанна благодарност тя страстно целуна любимия си. Той отвори очи и я дари с поглед, изпълнен с нежност и обожание.
— Никога няма да забравя тази нощ — каза той. — О, Тамариск, моя красива, любима Тамариск. Как да ти се отблагодаря?
— Не говори така, Симон! Аз също няма да забравя тази нощ. Нали ще останеш при мен до сутринта? Ако ме оставиш, ще се почувствам самотна.
— Как можеш да се съмняваш? — каза Симон. — Не бих се решил да те оставя, дори и да искаше.
— Тогава да заспим прегърнати — предложи тихо Тамариск. — Когато се събудим сутринта, бихме могли отново да се любим, ако искаш.
— Сутринта?! — повтори Симон. — Нима трябва толкова дълго да чакам?
Тамариск се засмя в тъмнината. Беше подценила силите и младостта на своя ненаситен любовник. Желаеше го, както и той я желаеше, и нямаше да го отблъсне.
— Нека тогава поотложим съня — каза тя, докато ръцете му я обгръщаха. — Да си побъбрим още малко и после…
Устните на Симон бяха леко отворени, когато я погледна.
— Значи ли това, че ще ми позволиш да те любя още веднъж тази нощ? — запита я по детски наивно.
Не беше необходимо да я пита втори път.
 

Шестнадесета глава
 
Септември 1838
Когато наближиха залива, Замби първа откри, че през пояса от палми не се чуват човешки гласове. Младата негърка спря, наклони настрана тъмната си къдрава главица и напрегнато се ослуша. Динес се обърна към нея и строго я смъмри на португалски. Смутено, момичето разпери ръце.
Тогава Динес се извърна към Шантал и загрижено проговори:
— Замби упорито твърди, че на брега няма никой. Но сигурно се лъже…
— Да не искате да кажете, че екипажът е избягал? — попита страхливо Шантал, но Динес вече не я слушаше. Остави я да продължи пътя си сама и бързо изтича към плажа.
Когато Шантал го настигна, той стоеше до самата вода, засенчил очите си с ръка, и се взираше навътре в морето, където в синьото небе стърчаха мачтите на «О Байладо».
— Какво става тук? — потрепери Шантал. — Връщат ли се?
Динес се обърна към нея и я погледна право в очите. В мрачния му поглед проблясваше необуздана ярост.
— Точно обратното, сеньорита. Опънали са всички платна и се отдалечават толкова бързо, колкото им позволява вятърът — каза той.
За щастие Шантал не разбра нищо от последвалия поток проклятия, произнесени на майчиния му език. Но по израза на лицето и напрегнатата поза на тялото му тя все пак проумя, че в гърдите му бушува убийствен гняв. Замби като че ли най-малко беше засегната от станалото. Тя беше клекнала в пясъка и ритмично се поклащаше напред-назад. Смръщените й вежди единствени издаваха смущението й.
— Чакайте тук! — заповяда Динес, изоставил всички форми на учтивост, и с големи крачки се запъти към дърветата.
Шантал забеляза, че върви по същия път, по който бяха минали преди това с Мигел. Веднага й стана ясно какво си мисли Динес: хората му се бяха разбунтували. Преди да изоставят капитана си, те явно бяха убедили Мигел да им разкрие мястото, на което беше заровена пиратската плячка. Шантал със страх си представи реакцията на Динес, когато открие, че богатството му е изчезнало, и цялата потрепери. При това нито за миг не помисли, че и самата тя е изоставена на този пуст остров и също се намира в безизходно положение. Вярваше, че подобно на «О Байладо» някой минаващ кораб ще спусне пирога, която ще достигне брега и ще я спаси.
Динес въобще не си направи труда да разруши надеждите й, когато се върна след краткия си поход.
— Всичко са ми взели — изръмжа той и зелените му очи диво проблеснаха. Ръцете му трепереха от трудно потискан гняв. — Мигел се подигра с доверието ми и ме предаде. Изостави ни на този забравен от бога остров, където можем само да пукнем от глад. Но ако някога все пак ми се удаде да напусна Коативи, в което силно се съмнявам, заклевам се, че ще го убия със собствените си ръце! Дано дяволът отнесе душата му!
Макар че Замби все още не проумяваше докрай какво се е случило, тя все пак разбра, че корабът се отдалечава и те са сами на острова. Но това съвсем не я уплаши толкова, колкото Шантал. Този остров много приличаше на африканската джунгла, в която момичето беше израснало. За нея беше напълно естествено да живее сред природата и тя дишаше с пълни гърди. От острия й поглед не беше убягнало, че хората от кораба бяха взели лопати и съдове за прясна вода и бяха отишли на едно място, обрасло с буйна растителност. Замби беше разбрала, че ще копаят кладенец. Около нея имаше храна в изобилие, а Динес имаше нож, с който да убива дивите животни и да ги защитава от туземците, ако на острова имаше такива. Замби се боеше единствено от злите духове, защото срещу тях помагаше само особена магия. А може би злите духове на този остров бяха различни от онези, които обитаваха земите на племето й…
В началото Динес да Гама беше твърде разярен, за да погледне на положението им от практическата му страна. Но когато гневът му утихна и отново беше в състояние да разсъждава трезво, той погледна с други очи на случилото се. От тримата корабокрушенци той беше единственият, който разбираше, че надеждата за спасение е нищожна. Покрай този остров никога не минаваха търговски кораби, а и малкото парче земя нямаше стойност за нито една държава. Рибарите от обитаемите острови в близост до Мае никога не се осмеляваха да се доближат до Коативи. Точно затова Динес беше избрал острова за свое скривалище. Но сега това означаваше, че той и двете жени могат да останат тук с години.
Внезапно мъжът се усмихна. Може да съм загубил едно богатство, каза си той, но със сигурност спечелих друго! И хвърли бърз поглед към Шантал.
Но дори очакваната наслада от прекрасното тяло на тази жена не можеше да го утеши напълно за загубата на богатствата му. «О Байладо» беше изчезнал, а с него и цялата плячка, представляваща едно малко състояние в злато — резултатът от пет години пиратски набези. Затова се обърна към Шантал и горчиво промърмори:
— Ти сигурно си мислиш, че аз и без това нямам никакви права върху крадени пари! — Той разтягаше думите, сякаш я цитираше.
— Въобще не съм мислила за това — отговори спокойно Шантал. — Но независимо дали справедливо сте загубили богатствата си, аз ви уверявам, сър, че напълно ви съчувствам и осъждам начина, по който ви ги отнеха. Унизително е да бъдеш предаден от своите собствени хора. Моля ви, повярвайте ми, много съжалявам за всичко!
Шантал погледна към морето. «О Байладо» беше само малка точка на хоризонта. За пръв път младата жена почувства истински страх.
— Колко време ще останем тук, докато мине някой кораб да ни вземе? — попита плахо тя.
— Година, може би две, а може и завинаги! — отговори Динес с безпощадна откровеност.
Спокойният начин, по който Шантал приемаше положението, го нервира и го разочарова много повече, отколкото ако беше избухнала в сълзи или беше пищяла от страх. Тогава той можеше да я вземе в обятията си и да я утеши, а ето че сега се оставяше да го залъгват с празни съчувствени думи.
— Смятам пророчеството ви за твърде песимистично — усмихна се Шантал, която беше сигурна, че Динес преувеличава. — Обзалагам се, че след няколко седмици вече ще бъдем на път към Англия.
— Към Англия! — имитира я подигравателно Динес. — Ти май нямаш и понятие къде си попаднала. Най-близкият цивилизован остров е Мае, а той е на двеста мили оттук. Вярно е, че там пускат котва много британски кораби, но те нямат никаква причина да свърнат към Коативи. Да не искаш да минават оттук само за да проверят дали няма някой корабокрушенец или изоставен пират! — прибави хапливо гой. — Освен това нашият остров не е на пътя на никой търговски кораб!
— Няма ли и други острови? — поиска да узнае Шантал. — Доколкото си спомням, вие казахте, че Коативи е само един от многото.
— Вярно е, много са! Но всички са необитаеми.
— Тогава трябва да си направим лодка и да потеглим към Мае! — заяви решително Шантал.
— Без инструменти? Без платна? И кой ще построи лодката? Ти ли? Или може би Замби?
Шантал беше убедена, че мъжът нарочно я плаши, и не искаше да показва нарастващата си загриженост пред този мургав, разгневен португалец.
— Ние ще ви помагаме — продължи твърдо тя. — Вие сте силен, най-силният мъж, когото познавам, с изключение може би на Кафтан. — Тя спря и очите й се напълниха със сълзи, като си спомни смелия моряк, на когото дължеше живота си.
Динес вече не я слушаше. Размишляваше усилено над различните възможности да построят достатъчно здрава лодка, която да ги отведе до Мае. Опитваше се да прецени доколко е осъществимо подобно начинание, макар дълбоко в себе си да знаеше, че никога няма да построи тази лодка. Той беше търсен, не на последно място и от британците, на които беше добре известен под името Португалския ястреб. Всъщност този прякор му харесваше, защото неговият метод се състоеше в това, да лети като вихър по моретата на бързия си кораб «О Байладо» и да връхлита върху плячката си още преди да са успели да го забележат. Пет британски флага се намираха в каютата му като спомен от успешни нападения. Поне доскоро бяха по местата си, каза си той и почувства, че в гърдите му отново се надига горчивина. Стъпи ли на Мае, ще бъде само въпрос на време да го хвърлят в някой затвор. А ако се разкрият сделките му с търговците на роби, направо ще го окачат на бесилката.
Динес пое дълбоко въздух и бавно го изпусна от дробовете си. Това беше въздишка на отчаяние и примирение, защото не можеше вечно да обръща гръб на безмилостните факти. Бяха съвсем сами на остров Коативи. Това положение можеше да трае безкрайно дълго, защо не и цял живот!
Има и много по-лоши места, на които можеха да ме изоставят, размишляваше той, оглеждайки се наоколо. Климатът беше добър — тук рядко ставаше по-студено от тридесет и по-горещо от четиридесет градуса. Храна имаше в изобилие. При по-раншни експедиции той и екипажът му бяха намерили достатъчно количество питейна вода. Трябваше само да изкопаят кладенец.
Щом се сети, че освен с благословената природа съдбата го е дарила още и с прекрасна бяла жена и с едно силно, здраво негърско момиче за робиня и наложница, Динес широко се ухили. Със сигурност имаше много мъже, които щяха да му завиждат, вместо да го съжаляват, че е попаднал в подобно положение.
— Достатъчно време пропиляхме да хленчим за нещастието си — каза той и в гласа му прозвучаха весели нотки. — Сега трябва да бъдем практични. Нужен ни е подслон за през нощта. — Той премина на португалски и заговори на негърката: — Замби, ти сигурно знаеш как мъжете от твоето племе строят колиби. Ето ти нож, а освен него имам и това… — С тези думи той измъкна от колана си един от онези дълги тесни ножове, наречени «наваха». Имаше пружинен механизъм, който блокираше отвореното острие. Преди години Динес го беше отнел от един испански моряк, посегнал да го убие с него.
— Нека и аз да помагам! — помоли Шантал и видя, че Динес хвърли пренебрежителен поглед към нейните малки, нежни ръце със светла кожа. За свой яд тя цялата почервеня, когато той откровено и заяви:
— Съмнявам се, че ще можеш. Но щом искаш…
Не й убягна подигравателния тон на гласа му и смущението й внезапно се обърна в гняв. Кафявите й очи заблестяха с див огън и тя сърдито заговори:
— Ще видите, сеньор Да Гама. Може би ви изглеждам крехка и безпомощна, но знам как да си помогна. Освен това не съм глупава. Оценявам намерението ви да построите подслон за нощуване. Но нима все още не проумявате, че на първо място се нуждаем от прясна вода? Ще отида да потърся кладенеца, дето го изкопаха моряците.
Динес я изгледа с присвити очи. Момичето имаше право. Водата беше най-важното — той също трябваше да помисли първо за нея.
— На кораба има само един капитан, сеньорита — отговори с внезапно надигнал се гняв той. — Тук аз заповядвам!
Шантал гордо се изправи в целия си ръст.
— Първо, тук не е кораб и този остров не е ваш. Затова за капитан и дума не може да става. Второ, аз идвам от страна, в която водачът се избира, а не се самообявява за такъв.
Гневът на Динес моментално се изпари. Той развеселено се засмя.
— Възхищавам се на темперамента ви, сеньорита. Макар че не съществува страна в света, в която жените да имат право да избират водачите си. Тъй като аз съм единственият с право на глас, се обявявам за крал Динес Коативски. Можеш да ми дадеш клетва за вярност.
Шантал беше победена. Но доброто й настроение бързо се възвърна и тя се засмя.
— Никога няма да се закълна във вярност на някой мъж — отговори тя. — Но нали казахте, че не бива да губим време, сеньор Динес? Обед отдавна мина и ако не искаме да спим под открито небе, трябва да се захващаме за работа.
По време на този разговор Замби седеше на колене в пясъка и рисуваше с пръчица някакви странни фигури.
Динес хвърли поглед към рисунките й и веднага разбра, че е представила отделните фази на строежа и съставните части на хижа от палмови листа. Макар че скиците бяха съвсем примитивни, от тях ясно личеше предложението на момичето за построяване на солидна колиба.
— Браво, момиче! — похвали я той. — Изглежда много просто. Доколкото разбрах, първата ни работа е да отсечем една палма. Лесно е да се каже! Имаме само един голям нож!
Но той решително се захвана за работа. Скоро по голия му гръб заблестяха капчици пот. Със силни удари той подсече стъблото на една палма в края на пясъчната ивица. Малко по-късно се появи Шантал и възбудено съобщи, че е открила кладенеца и в него има достатъчно прясна вода. Палмата вече беше отсечена и стъблото й лежеше напреки на плажа. Замби тъкмо орязваше грамадните палмови листа. Динес влачеше дебели клони, с които да изградят скелета на колибата.
Шантал се вгледа в португалския пират и засмяната робиня, които усърдно се трудеха, и внезапно я обхвана чувството, че всичко това не може да се случва в действителност. През последния час беше забравила, че съществува и друг свят извън този остров. Сега обаче я обхвана отчаяние и остра болка по родния дом. Колкото и красив и възхитителен да беше този екзотичен остров с разкошната си фауна, опиянението от преживяното приключение, което я бе обзело след изчезването на «О Байладо», внезапно се изпари. Тя отчаяно осъзна колко е самотна. Двамата, в чието общество трябваше да преживее следващите дни, й бяха почти напълно чужди. Замби не знаеше нито дума английски и макар че изглеждаше добродушна, почтителна и явно се стараеше да й се хареса, Шантал можеше да се разбира с нея само със знаци. Момичето си оставаше диваче въпреки целия си такт и любезност.
А що се отнася до Динес да Гама, и той си е същински дивак, трябваше да признае пред себе си Шантал, докато внимателно го наблюдаваше. Беше пират, човек извън закона и не се спираше дори пред убийство, стига то да служи на целите му. Нали сам призна, че тази сутрин нарочно я подмамил да отиде на поляната, за да я изнасили. Фактът, че не успя да изпълни намерението си, не беше гаранция, че в бъдеще няма отново да приложи насилие.
Въпреки горещината на този късен следобед, въпреки веселото чуруликане на кървавочервените птици-кардинали, въпреки омайното ухание на цялото това райско кътче Шантал цялата трепереше. Тя инстинктивно усещаше, че всеки опит за насилие дълбоко би я унизил — физически и душевно. Но нямаше изход. Знаеше, че площта на острова е само няколко квадратни километра. Ако се опиташе да избяга, Динес много скоро щеше да я открие. Освен това се съмняваше, че ще се справи сама в тази примитивна среда.
Никога преди това не беше осъзнавала собствената си безпомощност. За първи път в досегашното й защитено от всички бури съществуване физическата сила и издръжливостта придобиваха първостепенно значение. Цялото й възпитание се оказа безполезно. Дори робинята Замби знаеше повече от нея. Тази сутрин тя постави под въпрос всичките й познания по ботаника, като намери билка, успокояваща ухапванията от насекоми. Сега пък Динес й показа как с най-прости средства може да се построи колиба. Нищо от онова, което беше научила в манастирското училище, не носеше практическа полза на този самотен остров!
Шантал си спомни манастира и бързо си каза, че все пак няма причина да се отчайва. Нали милите монахини непрекъснато повтаряха, че при всички обстоятелства трябва да се уповава на Бога, за да бъде защитена срещу житейските несгоди! Тя и приятелките й от класа не можеха да се мерят с вярата на тези сестри, но Шантал твърдо вярваше в Спасителя. В досегашния си живот никога не беше имала повод да се усъмни в него, нито в своя ангел-хранител. Нима Бог не беше изпратил Кафтан, който се погрижи за нея след корабокрушението? Именно Бог го беше запазил жив, за да я спаси от сигурна смърт, докато Динес да Гама забележи мъничката спасителна лодка и я изтегли на борда на кораба си.
Тази мисъл беше много утешителна. Шантал се усети окрилена и леко затича по плажа, за да се присъедини към Динес и Замби.
Замби я посрещна с усмивка и й показа как да изплете въже от влакната на палмовите листа. Това не беше трудно, но скоро нежните ръце на Шантал се покриха с мехури. Динес усещаше пронизваща болка в дясното рамо, с такава сила беше размахвал дългия си нож.
— Време е за почивка — промълви той и се отпусна на пясъка. После доволно се загледа в големия куп палмови листа, някои от които бяха по метър и половина дълги. — Замби поработи добре — обърна се той към Шантал. — Въпреки това изобщо не изглежда уморена.
После изпрати негърката да донесе вода в един от дървените съдове, оставени случайно, а може би и нарочно от моряците, и покани Шантал да седне при него. Взе ръцете й в своите и внимателно ги разгледа.
— С тия мехури няма да издържиш дълго — проговори любезно той. — Най-добре е да потопиш ръцете си в солената вода. Солта ще се погрижи да не получиш някое възпаление. В началото доста ще те заболи, но после няма да усещаш никаква болка.
— Справям се, благодаря — отговори Шантал, издърпа ръката си и погледна Динес право в очите. При това се стараеше целият й вид да изразява високомерие. — Вярно е, аз съм свикнала на по-добър живот, но не съм нито глупава, нито безпомощна. Ще видите колко бързо ще се науча. А що се отнася до ръцете ми — продължи тя, поглеждайки ги загрижено, — ще ги увия с парче от полата си. Така ще ги запазя.
Динес усети нарастваща възбуда въпреки голямото си физическо изтощение. Гордостта на Шантал, нейната независимост и решителност да се справи сама в тази трудна ситуация бяха неочаквани качества на характера й, които предизвикваха у него уважение и възхита. Много млади момичета от нейния обществен кръг отдавна биха припаднали или непрекъснато щяха да плачат и да нареждат.
— Не бива да работиш толкова… поне докато свикнеш с физическия труд.
Този път беше ред на Шантал да открие нещо ново у Динес. Този властен, агресивен и страшен мъж можел да бъде и любезен, дори тактичен! Мина й през ума, че няма защо да се бои от него, макар да беше пират. Когато осъзна, че екипажът му се е разбунтувал и е ограбил скритите му съкровища, той не си загуби времето да се ядосва или да хленчи. Вместо това веднага се зае да извлече най-доброто от положението, в което беше изпаднал. Беше работил неуморно, и благодарение на усилията му щяха да имат покрив над главите си през нощта. По този начин бе спечелил уважението й.
Замби беше направила прост план. Един здрав кол беше забит колкото се може по-дълбоко в песъчливата почва. Окършиха листата от клоните на палмата и също ги забиха в земята, така че да образуват кръг около кола. Тънките им гъвкави краища свързаха с въжето, изплетено от Шантал. Колибата приличаше на огромен кошер. Накрая това просто скеле беше укрепено с тънки пръчки, поставени напреки на разстояние около метър.
Вече се смрачаваше, когато Динес и Замби се заеха да покрият скелета на колибата с големи палмови листа. Подредиха ги така, че да се застъпват. По този начин дори и при най-силния дъжд обитателите на колибата щяха да останат сухи.
— Утре ще си направим постелки — обърна се Динес към Шантал. — Замби смята, че влакната на кокосовите орехи са много подходящи за целта. Днес вече с късно за това. Много сме уморени, за да се заемем с тази работа. Събери листа по брега и направи постеля за спане. Аз ще довърша колибата, а Замби ще потърси нещо за ядене.
Шантал усещаше такова физическо и психическо изтощение, че едва намери сили да изпълни нареждането му. Хич не я беше грижа на какво ще легне да спи, мечтаеше единствено за сън и почивка. Само Замби беше неуморима. Скоро тя се върна с две големи риби, които беше убила с ножа на Динес. Остави улова си на земята пред колибата и веднага се зае да събира дърва за огън. Полузаспала, Шантал седеше на входа и я наблюдаваше как събира съчки и ги пали с огнивото на Динес. После младата негърка отряза четири големи парчета, наниза ги на ножа, завързан за една бамбукова пръчка, и протегна това съоръжение към огъня. В умореното съзнание на Шантал изникна споменът за стара илюстрация в един от двата учебника по естествена история, които беше получила като подарък от баща си за Коледа: «Птиците в Европа» на Гоулд и «Строеж и физиология на рибите» от Монтро. В последния имаше рисунка на грамадна плоска риба с очертанията на дракон — бодлива морска лисица. Опашката й беше дълга като камшик за езда. Шантал потрепери от отвращение, спомняйки си прочетеното в учебника, че отровният бодил в края на опашката е в състояние да убие дори и човек.
Но беше толкова гладна, че въобще не се поколеба. Когато Замби протегна към нея опеченото парче, тя жадно го изяде и дори облиза пръстите си по начин, който със сигурност нямаше да се хареса на старата й бавачка.
Замби опече рибите и грижливо стъпка въглените. После разчупи един кокосов орех и завърши простата вечеря с няколко глътки мляко.
Шантал трябваше да признае, че тази вечеря беше много по-вкусна от най-изисканите ястия, поднасяни по време на официалните вечери на майка й. Беше твърде уморена, за да говори, и бавно се запъти към морето, за да измие лицето и ръцете си в хладката морска вода. Вълните леко се плискаха о брега. Техният шум единствен нарушаваше тишината на нощта. Внезапно младата жена осъзна, че бръмченето на насекомите и пронизителните крясъци на птиците, които цял ден бучаха в ушите й, най-после са замлъкнали. Зад палмите, които леко се полюляваха от слабия бриз и приличаха на тъмните сенки на изкусни танцьори, се издигаше ослепително бяла луна. Шантал беше полумъртва от умора. Олюлявайки се, тя се върна в хижата и веднага се просна на дебелия килим от палмови листа. Без да се потруди да остави място за Замби и Динес, младото момиче потъна в дълбок сън.
След няколко часа я събудиха странни покашлящи звуци. Те идваха от двойка птици-рибари, настанили се за спане над главата й върху една палма. Но Шантал не можеше да знае това. Внезапно тя усети нечие дихание до себе си. Обърна внимателно глава и се озова лице в лице със своя спасител, пирата Динес да Гама.
Лунната светлина необезпокоявано проникваше през отворения вход на колибата. От другата страна на Динес ясно се виждаше тъмната главица на Замби. Свита на кълбо, момичето спеше върху килима от листа с лице към господаря си. Едната й ръка спокойно почиваше върху гърдите му. Изглеждат като любовници, помисли си смутено Шантал.
Внезапно тя си даде сметка за своето собствено положение. Дишането й се ускори. Лежеше на сантиметри от този чужденец, който само преди няколко часа искаше да я изнасили. Ами ако сега се събуди и превърне заплахите си в действителност? Дали Замби ще й помогне? Инстинктът я предупреждаваше да не разчита на негърката. Малко вероятно беше тя да се противопостави на желанията на господаря си. Ако този мъж реши да й причини зло, тя можеше да го избегне само ако убие или него, или себе си.
Спящият Динес изглеждаше доста по-млад и не така див, както когато крещеше заповедите си на екипажа или кълнеше хората си за предателството им. Устните и смуглото брадато лице бяха полуотворени. Мъжът сякаш се усмихваше насън.
Изведнъж Шантал престана да се страхува. Вече не вярваше, че този Динес да Гама е зъл човек, макар че беше пират. Нищо чудно да се окаже весел компаньон, а и силата му щеше да им бъде много полезна, докато мине някой кораб и ги вземе на борда си. Въпреки песимистичните му предсказания, че на този остров няма да ги намерят скоро, Шантал беше твърдо убедена, че всичко е въпрос на време и че непременно ще ги открият. Динес нека си твърди, че това е невъзможно. Трябваше обаче да знае, че не бива да се отнася зле с нея, защото тя непременно ще се оплаче на спасителите си и те ще му отмъстят за всичко. Страхът му от деня на разплатата ще бъде достатъчна гаранция за нейната сигурност. Всъщност Шантал съвсем не беше уверена, че честта й е заплашена. А дори не й мина през ума, че Динес може да я убие, преди да е дошло спасението или преди да е съобщила за престъпленията му.
Мислите й се насочиха към възможността да запалят голям огън на най-високата точка на острова. Димът щеше да се вдигне нагоре и минаващите наблизо кораби непременно щяха да го забележат. Дори когато огнивото на Динес се изхаби, Замби все ще намери начин да подпали сухите съчки. Нали бяха учили в училище, че туземците владеят множество начини за палене на огън.
Тя се утешаваше, че няма да мине много време и ще се озове на сигурно място на борда на някой британски кораб, поел курс към Англия. В полусън си представяше с каква радост ще я посрещнат Джон и родителите й и с какво учудване ще се вслушват в разказите за невероятните й приключения. Замисли се за мъката на семейството си, когато е научило вестта за потъването на «Валета». Сигурно всички вярваха, че и тя е намерила смъртта си също като бедната Тамариск и съпруга й Чарлз.
Шантал отново се вгледа в спящия мъж до себе си. Телата им почти се докосваха. Тя предпазливо се отмести и се сви в другия край на колибата, за да не може той да я досегне. После смутено си призна, че спящият е в неизгодно положение спрямо нея и тя не бива да го зяпа така. Как ще се възмутят мама, татко и Джон, ако я видят да лежи толкова близко до един пират! Представата за това я накара да се усмихне. Джон няма никога да й прости. Той винаги си е бил пуритан и прекомерно загрижен за нея. Шантал знаеше, че причина за държанието му е желанието да я предпазва от всички житейски беди. Но то й въздействаше също като строгата дисциплина в манастира. Подобно поведение само я подтикваше към бунт.
Изведнъж Шантал усети тъга, че Джон не е тук с нея. Колко й се искаше двамата да преживеят заедно това приключение на самотния екзотичен остров! Като деца често разговаряха за бъдещето и си мечтаеха как ще обикалят света, когато пораснат. Никога не й беше хрумвало, че някой ден ще се разделят. По-късно прие като окончателно установен факт, че Джон ще се ожени за близката й приятелка Джулия, а това увеличаваше задоволството й, защото така щяха да бъдат трима вместо двама.
Доста по-късно се беше замислила над възможността и тя да се омъжи. Дълго си блъскаше главата над последствията от евентуалния брак с Антоан дьо Вал. Тази мисъл я възбуждаше, но радостта й се помрачаваше от факта, че Джон вече няма да има участие в живота й. Омразата му към неговия несъщ брат я тревожеше много повече, отколкото предполагаха останалите. Тази омраза беше основната причина да не даде на Антоан твърдо обещание, че ще се омъжи за него след завръщането си от Индия.
Шантал усети болезнено пробождане в сърцето, защото внезапно осъзна, че след корабокрушението нито веднъж не бе помислила за Антоан. Но побърза да оправдае лекомислието си, като убеди самата себе си, че не е имала време да мисли за нищо друго, освен за собствения си живот. Сега се опита да възстанови образа му в съзнанието си, но той непрекъснато се смесваше с чертите на Джон. Ако можеше да повика някой от двамата на Коативи, това нямаше да бъде Антоан, а милият на сърцето й Джон. С него желаеше да сподели заточението на този див остров. Ако Джон беше с нея, нямаше от какво да се бои. Той не би позволил да й се случи нещо лошо.
Внезапно Динес се раздвижи. Той простена насън и сложи ръката си върху нея. При това докосване Шантал се вкамени. Наистина движението му беше неволно, но тя остана дълго време напрегната, остро усещайки физическата му близост. Изведнъж си спомни как Динес я водеше през храсталаците към поляната. Дишането й се ускори, тялото й се вцепени и тя отчаяно се опита да преодолее слабостта, която заплашваше да я надвие. Не беше сигурна как ще реагира, ако Динес се събуди и се опита да я целуне.
Но мъжът спеше. Беше изтощен до крайност от тежката работа през изминалия ден. Едва когато пронизителният хор на птичите гласове възвести идването на новия ден, Шантал отново потъна в невинния свят на сънищата си. Когато най-после се събуди, ярката слънчева светлина струеше през входа на колибата и изгаряше лицето и ръцете й. Динес да Гама и Замби ги нямаше.
 

Седемнадесета глава
 
Ноември 1838
Пери вдигна очи от вестника си и погледна към Джон, който ровеше с вилицата из чинията си за закуска.
— Трудно ще им бъде на американците да бият рекорда на «СС Грийт Уестърн» и да прекосят Атлантика за четиринадесет дни и половина! — отбеляза той с надеждата да събуди интереса на младия човек.
Морийн и той бяха много загрижени за душевното състояние на Джон. Откак преди месец научиха, че «Валета» се смята за изчезнала в открито море, Джон беше потънал в отчаяно мълчание. Отказваше да излиза от къщи и не се срещаше с приятелите си. Нито Морийн, нито търпеливата Джулия, нито дори самият Пери бяха успели да го накарат да се усмихне или да се заинтересува от нещо.
Пери също беше дълбоко покрусен и вероятната смърт на любимата му дъщеря късаше сърцето му. Но той знаеше, че не бива да се отдава завинаги на болката, затова се бореше с нея с всички сили и постоянно се стараеше да поддържа доброто настроение на близките си. Но Джон беше неутешим. Пери поднови опита си да събуди интереса му и продължи:
— Няма нищо ново за войната между Франция и Мексико. Минаха вече два месеца от обявяването й. Една от страните би трябвало да е завоювала някой по-голям успех. — Той въздъхна. — В нашия свят мирът не може да се задържи дълго. Мистър О'Конъл агитира в Дъблин и е разбунил цяла Ирландия. В Канада също избухнаха въстания. Трябва да бъдем благодарни, че поне в нашата страна царува мир.
Морийн влезе в столовата и прекъсна монолога на Пери:
— Смятам да отидем в Националната галерия на «Трафалгар скуеър» — заговори с принудена веселост тя. Спря зад стола на сина си и леко положи ръка на рамото му. — Срам ме е, че още не сме били там, след като откриха галерията през август. Ще ни придружиш ли, мили Джон?
Джон въздъхна. Беше отслабнал със седем килограма и изглеждаше блед и нещастен.
— Моля те, извини ме, мамо, но нямам настроение да разглеждам картините на Търнър или Ландсър. Мисля, че ще е по-добре да отида в Адмиралтейството да видя има ли нещо ново.
Беше му станало навик един път седмично да отива там, въпреки че учтиво му бяха дали да разбере, че веднага ще съобщят на семейството му, ако научат нещо за съдбата на «Валета». Засега се знаеше само, че корабът не е пристигнал в Бомбай. Съобщаваше се за силна буря в близост до остров Мавриций и «Валета» вероятно не беше успяла да я избегне.
Морийн хвърли загрижен поглед към Пери над главата на Джон. Макар че силно страдаше от предполагаемата смърт на единствената си дъщеря, на зетя и на доведената си дъщеря, тя винаги се стараеше да концентрира цялото си внимание върху живите.
— Не мислиш ли, че трябва да обръщаш повече внимание на реалния живот, мили? — попита тихо тя. — Шантал щеше много да се натъжи, ако знаеше как я оплакваш. Защо не заминеш някъде? Какво ще кажеш за Франция? Разказа ми колко добре си се чувствал в компанията на дук Дюбоа и семейството му. Те сигурно ще бъдат възхитени да те видят отново.
Споменът за посещението във Франция накара Джон да се изчерви. Не беше мислил за Фльор от деня, в който, мрачен като смъртта, Пери му беше съобщил, че Шантал и Тамариск вероятно са мъртви. Шокът и болката бяха толкова силни, че Джон едва не обезумя. Непрекъснато си припомняше щастливите детски дни, прекарани с Шантал, но го измъчваха и неприятни спомени: виждаше пред себе си сияещата от радост Шантал, която се разхождаше в градината под ръка с Антоан.
В своето ожесточение срещу злата съдба Джон усещаше някаква коварна радост при мисълта, че сега Шантал няма да се омъжи за неговия несъщ брат. Пери беше съобщил с писмо на Антоан за предполагаемата смърт на Шантал, но за всеобща изненада досега нямаше отговор.
Джон пое дълбоко въздух. А може би мама е права, помисли си той, като ми предлага за известно време да напусна Бар Хаус. Може би това ще ми помогне да се примиря с бъдещето, което ми изглежда като зейнала пропаст. Може би пък Фльор и красивите й, засмени и щастливи сестри ще ме развеселят малко. Това беше доста добра алтернатива на идеята, която го беше завладяла през последните седмици: да отиде в Испания, да се бие и да падне с чест в някоя битка, ако има късмет!
И така, следващата седмица Джон се върна във Франция и се озова с коня си на посипаната с чакъл входна алея към замъка на семейство Дюбоа. В оскъдната светлина на мразовития ноемврийски ден сградата изглеждаше студена и отблъскваща. Яркото слънце, което помнеше от предишното си посещение, беше отстъпило мястото си на сива, влажна, потискаща мъгла. Джон реши, че е направил грешка, като се е върнал в Бове. Но само минути след пристигането настроението му се подобри. Грамадни букови цепеници, повече от метър дълги, пламтяха, пукаха и пращяха в огромната камина и изпълваха с приятна топлина оскъдно обзаведените помещения. Младите дами от дома Дюбоа го наобиколиха и оживено зачуруликаха. Не мина много време и огънят, както и сърдечното посрещане разтопиха леда в сърцето на Джон. Единствено Фльор оставаше мълчалива. Тя хвърляше загадъчни погледи към Джон, докато му помагаше да свали тежкото пътническо палто и нареждаше на една от сестрите си да го окачи в гардероба да изсъхне.
Представителният дук влезе в салона с отмерени крачки и поздрави госта с благосклонна усмивка.
— Ей сега ще дойде и съпругата ми — каза той и протегна ръка на Джон. — Щом чу за пристигането ви, веднага се зае да приготви празнична вечеря.
Близначките, които си приличаха като две капки вода и бяха както винаги красиви, замечтано гледаха госта.
— Болен ли си бил? — попита едната.
— Толкова си блед! — допълни другата.
Едва когато приключиха с вечерята, състояща се от пъстърви и печена патица и обилно полята с отличното вино на дука, Джон се почувства достатъчно смел и заговори за постигналия го наскоро тежък удар на съдбата. Когато свърши, семейството остана няколко минути в мълчание. Фльор първа изрази съчувствието си.
— Когато загина годеникът ми Хуан, една мила английска приятелка ми написа писмо, в което цитираше вашия поет Уилям Уърдсуърт: «Смъртта за всички ни е пристан тих» — произнесе нежно момичето. — Като прочетох тези думи, разбрах, че ме е боляло не за мъртвия, а за самата мен. Милите на сърцето ти хора вече не се нуждаят от сълзите ти, Джон.
Джон не намери сили да й отговори, но и никой не очакваше това от него. Късно през нощта обаче Фльор дойде в стаята му. Всички отдавна спяха. Тогава тя отново заговори за загубата и за голямата му болка.
Седна като любяща сестра на края на леглото му и започна да милва ръката му. Тихото й съчувствие доведе дотам, че цялата мъка, насъбрала се в сърцето на Джон през последните седмици, си проби път навън. Той вече можеше да произнася спокойно името на Шантал, а не беше успявал да направи това нито пред майка си и Пери, нито пред обляната в сълзи Джулия.
— Може би, ако вярвах в смъртта на Шантал, по-лесно щях да се примиря с нея! — обясни той. — Родителите ми, познатите от Адмиралтейството — всички ми казват, че вече няма надежда корабът да се появи в някое чуждо пристанище. Толкова време е минало и не може да стане чудо. Казаха ми също, че ако има останали живи, те отдавна щяха да са достигнали остров Мавриций. Знам, че всички ми мислят доброто, но някъде дълбоко в себе си не мога да повярвам, че никога вече няма да видя моята малка Шантал. Не ме питай защо, не мога да ти го обясня. Просто не желая да приема, че тя е мъртва!
Фльор предпазливо се намеси:
— В определени моменти всички вярваме или искаме да вярваме в нещо и храним напразни надежди, не огромната ни вяра ще го превърне в действителност.
Джон въздъхна.
— Без съмнение това изцяло важи за мен. Но знаеш ли колко често се стряскам нощем и чувам гласа на Шантал, която ме вика! Кълна ти се, това не е сън, нито е плод на въображението ми!
— С течение на времето ще се примириш със загубата — отговори меко Фльор. — Може би ще срещнеш нова любов. Ако пък не срещнеш, постепенно ще свикнеш да живееш без любимия човек. Ще ми разкажеш ли за нея, Джон? Ако искам да намаля болката ти, трябва да споделя спомените ти.
Почти час трая разказът на Джон. Интересът на Фльор го окуражаваше и въобще не му мина през ума колко е неподходящо да пее любовни химни за друга жена в нейно присъствие. Беше дълбоко трогнат, че Фльор инстинктивно усеща желанията му, дори когато самият той не е наясно със себе си. Обезумял от отчаяние, той не беше разбрал колко много е искал да говори за Шантал. Когато най-после Фльор се надигна да си върви, Джон почувства, че от раменете му се е смъкнал огромен товар.
— Голямо облекчение е да изразиш болката с думи — каза умницата Фльор, когато той й благодари.
Със своята женска интуиция тя усещаше, че сега не е време да му припомня предишните им отношения. Затова само леко го целуна по челото и на пръсти излезе от стаята.
Както и при първото си посещение Джон имаше чувството, че е добре дошъл. Без формалности го приеха в кръга на семейството, сякаш винаги беше принадлежал към него. Времето не беше подходящо за излети извън дома, затова момичетата прекарваха свободното си време в разнообразни невинни забавления. Играеха шах и карти, плетяха или бродираха подаръци за предстоящите коледни празници. Джон помогна на Роз да донесе елха от градината и цял следобед я украсяваха със свещички и пъстри лентички, направени от момичетата на цветчета.
В замъка цареше трескава дейност и атмосфера на сърдечна непринуденост. Вечер Фльор и сестрите й пееха коледни песни и с голямо удоволствие разучаваха с Джон песни от неговата родина. Без той да го знае, цялото семейство се стремеше да му създава занимания, за да не му остава време да тъгува.
Не мина много и Джон отново стана предишният. Въпреки че не говореше пред Фльор за това, той беше твърдо убеден, че Шантал е намерила убежище в някое кътче на земята и че един ден двамата отново ще се срещнат. Все пак Фльор беше съумяла да пробуди сетивата му и той напълно осъзнаваше странно предизвикателната й женственост. Семейството често се оттегляше и ги оставяше сами. Винаги имаше свободно място на дивана до Фльор и свободен стол на масата, така че Джон да седне до нея. При редките им излети строго се съблюдаваше правилото той и Фльор да пътуват в малкото купе, което побираше само двама души. Както дукът, така и дукесата се отнасяха с Джон като със свой син. Тя го кореше, когато оставяше следи с калните си обувки по чисто излъскания под, изпращаше го с разни поръчения толкова често, колкото и дъщерите си, защото непрекъснато забравяше нещо и трябваше да моли близките си да й го донесат от някое забутано кътче на замъка, разбира се, «avec urgence»! При нея всичко беше спешно, цялото семейство се забавляваше с капризите й и добродушно я дразнеше «да бърза малко по-бавно». Джон бегло си помисли, че това здраво свързано помежду си семейство вероятно е решило да го ожени за Фльор, но бързо отхвърли тази идея. За него това беше немислимо.
Фльор никога не говореше за бъдещето, нито за техните минали отношения; всяка вечер тя се промъкваше в стаята на Джон, но само за да поговори с него и да го целуне за лека нощ. В този момент Джон често протягаше ръка да я задържи. Усещаше желание да притисне до себе си пищното й тяло и постепенно желязната му решителност да не отстъпва пред възбудата се разклати. Макар че това мило момиче някога убедително беше твърдяло, че е доволно от физическата близост между двамата без по-нататъшни взаимни задължения, Джон много добре знаеше, че не бива да се възползва от самотността й. Негов дълг беше да се отнася към Фльор с уважение, макар самата тя да не го изискваше.
Всички членове на семейството, от най-младия до най-стария, се опитваха да убедят Джон да остане и след Коледа. Но той знаеше, че трябва да се върне в Бар Хаус при близките си. Родителите му бяха поели настойничеството над четирите малки деца на Тамариск и Чарлз и ги бяха приели в своя дом. Джон много обичаше племенниците си. По възраст той беше най-близо до тях в сравнение с останалите членове на семейството и смяташе за свой дълг да направи коледните празници колкото се може по-щастливи за клетите сирачета.
През нощта преди отпътуването му Фльор дойде при него както обикновено. Но този път поведението й беше съвсем различно от друг път.
— Сметнах, че е нужно да ти кажа довиждане на четири очи — заговори с треперещ глас тя. — Много ще ми липсваш, скъпи Джон!
В меката светлина на свещите Джон видя пълните й със сълзи очи. Той беше дълбоко трогнат. Никога не беше предполагал, че спокойната, овладяна и самоуверена Фльор може да прояви такова бурно чувство.
Джон протегна ръка и хвана нейната. Тя беше леденостудена и трепереше.
— Премръзнала си! — укори я той. — Наметни одеялото на раменете си, Фльор!
Младата жена не се и помръдна. Почти нечуто тя прошепна:
— Надявах се никога да не проявя слабост, Джон. Но чувствата ми са толкова силни, че вече не мога да се владея. Твърдо бях решила да не го правя, но сега дори ще ти призная, че те обичам!
По бузите й се стичаха сълзи. С отворена уста Джон се взираше слисано в бялото й лице. Не знаеше какво да каже. Неочакваното разкритие, че трезвата Фльор храни романтични чувства към него, го улучи право в сърцето.
Момичето потрепери и пое дълбоко дъх.
— Зная, че ти не ме обичаш, нито пък ще ме обикнеш някога — продължи тя. — Ясно ми е, че в сърцето си оставаш верен на своята Шантал, а след всичко, което ми разказа, разбрах защо ще пазиш свято спомена за нея. Но колкото и тъжно да звучи, Джон, Шантал изчезна от твоя живот, а ти не можеш да прекараш остатъка от него без близък човек, който да те обича и да се грижи за теб. Допусни ме до себе си и аз ще те обичам, макар че ти не можеш да отговориш на чувствата ми, както се надявах досега.
— Не знам какво да ти кажа — отговори откровено Джон. — Естествено, аз съм дълбоко трогнат от думите ти. Но, Фльор, мила моя Фльор, нима ти е достатъчна моята симпатия, когато се изисква любов?
— Много бракове се сключват без любов — прекъсна го бързо Фльор.
— Зная — заговори отново Джон. — Но смятам, че майка ми е права, когато твърди, че човек може да бъде истински щастлив само тогава, когато мъжът и жената се обичат еднакво силно. Нали виждам как двамата с втория ми баща остаряват заедно. Не мога да отделя единия от другия. Всеки се съобразява с мислите и нуждите на партньора си, всеки се грижи самопожертвувателно за своя спътник в живота. Вярвам дори, че двамата и днес са запазили отлични физически отношения.
Джон усети, че въпросителният поглед на Фльор е спрян върху него. Той разбра мисълта й и се изчерви. Тяхната любов също беше страстна. Тя му беше чудесна партньорка в това отношение.
Той привлече Фльор към себе си и я целуна. Тя обви с ръце врата му и Джон веднага усети предишната възбуда при това нежно докосване.
— Фльор, сладка моя Фльор! — прошепна той.
Уханието на тялото й, мекото докосване на копринените кестеняви коси до лицето му го накараха да почувства такава слабост, че едва не загуби контрол над себе си. Посегна да я прегърне и да я притегли до себе си в леглото, но с последните остатъци от здрав разум в главата си се поколеба. Ако се поддадеше на слабостта си да се люби с това красиво момиче, щеше да признае, че има нужда от Фльор и следователно не му е чужда мисълта за брак с нея. Но той не искаше никоя друга жена за съпруга, освен Шантал! Стигаше му само да затвори очи и до него заставаше тя. С цялото си същество се стремеше към сладостта на Шантал, към красотата и смеха й. На нея принадлежеше цялата му любов.
— Прости ми, Фльор, но аз те уважавам твърде много, за да се насладя на тялото ти и през цялото време да мисля за друга. Можеш ли да ме разбереш? Бих го направил може би с друга жена, към която не изпитвам нито. Но аз те харесвам, Фльор, и те уважавам! Разбери ме, моля те! Бих предал и теб, и Шантал!
Лицето на Фльор стана смъртнобледо, тя го изгледа с разширени от мъка очи и дълбоко въздъхна.
— Точно това очаквах, Джон, затова не оставах при теб през изминалите нощи. Но утре си отиваш и аз… аз просто последвах зова на сърцето си. По-добре щеше да бъде, ако бях послушала разума си. Ще ми простиш ли тези откровения?
— Да ти простя?! — повтори Джон. — Ти трябва да ми простиш. Не мога да понеса мисълта, че те наранявам, защото ти беше най-добрата ми приятелка. Беше много по-мила към мен, отколкото заслужавах. — С дълбока симпатия той я целуна по бузата. — Не мога да ти кажа, че съм влюбен в теб, защото ти много добре знаеш, че винаги ще обичам само Шантал. Но ако все пак някой ден реша да се оженя, тогава…
Фльор бързо постави пръст на устните му, за да му попречи да изрече някакво обещание.
— Мълчи! — прошепна тя. — По-добре е, ако не говорим за бъдещето. Никой от нас не знае какво ще му донесе утрешният ден. Достатъчно ми е да мислиш за мен — и да ме уважаваш.
— Ще ти пиша — обеща Джон. — През пролетта ще дойда отново. Ти също трябва да дойдеш в Англия и да се запознаеш със семейството ми. Ще ти покажа всички места, за които толкова съм ти разказвал — къщите ни в Лондон и Кингстън, и имението в Съсекс. Шантал много обичаше тази малка къща. Искам да се запознаеш с родителите ми. Може би ще уредя да дойдат и сестрите ти. С удоволствие бих ги представил на приятелите си. Кой знае, може и да им намерим съпрузи, макар че са без зестра.
— Мисълта за това е като прекрасен сън — промърмори Фльор.
Джон леко се надигна в леглото сп. Беше напълно буден.
— Това не е сън! — каза той, въодушевен от плана си. — Говоря съвсем сериозно. По две от вас ще идват за сезона. От известно време имаме млада кралица и както знаеш, през летните месеци Лондон е много оживен. Мама би могла да те представи в двореца. Тя беше близка с крал Джордж IV, чичото на Виктория. Сестра ми Тамариск като дете беше добра приятелка с любимата дъщеря на краля, Шарлот. Бедничката, тя почина още съвсем млада!
— Джон, не бързай толкова, Джон! — прекъсна го Фльор. — Сигурно ще можем да осъществим пътуването до Англия, но ние нямаме рокли за тези случаи, които ми опасваш и…
Сега беше негов ред да я прекъсне.
— Това лесно ще се уреди. Мама има отличен шивач, а аз ще подаря на теб и сестрите ти цели топове плат за Коледа. Ти не знаеш, че голяма част от състоянието си съм наследил от дядо си, който имаше тъкачници в Йоркшир. Ще се погрижа веднага да ви изпратят мостри. Можете да си изберете всичко, каквото искате.
— Ти имаш готов отговор за всичко — промълви Фльор. — Въпреки това не е редно да приемаме подобни подаръци, защото не можем да им отговорим, както подобава. Татко никога няма да се съгласи, дори ако сестрите ми настоят. А мама никога не му противоречи.
Джон замислено сви устни.
— Е, добре! Ще направим замяна. Ще ви изпратя моите малки племенници, за да ги изучите на френски език. И без това Тамариск се оплакваше, че в училище не могат да овладеят правилно произношението. На децата много ще им хареса вашият замък, а и мама ще си отдъхне от грижите около тях, въпреки че тя се справя превъзходно с възпитанието им. Всъщност мама винаги се е затруднявала с малките дечица, но ще посрещне с удоволствие сестрите ти. Тя толкова обича празненствата, баловете с маски и с радост ги организира сама. Вашето посещение ще бъде чудесен повод за безкрайни забавления. Към края на лятото ще свърши и семейният траур и вие ще помогнете много на майка ми да възвърне обичайната си веселост. Първо ще дойдете ти и Роз. Обзалагам се, че без много усилия ще ви намерим съпрузи.
— Не искам да ми търсиш съпруг, Джон — каза спокойно Фльор. — Когато те помолих да се ожениш за мен, то беше само защото исках да остана близо до теб, а не просто да имам съпруг.
— Въпреки това ме убеждаваше да се съглася на точно такъв брак — отговори замислено Джон.
Фльор се изправи и загърна плътно халата си.
— С това преследвах единствено собствените си цели — призна усмихнато тя. — Все пак аз не съм коя да е жена за теб, Джон.
— Въпреки това ще дойдеш в Лондон, нали? — помоли той. После хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Дори само за да ме зарадваш, Фльор. Утре сутринта, преди да замина, ще поговоря с майка ти и баща ти. Ще ти пиша веднага, щом родителите ми одобрят намеренията ми. Ако не беше мъката по Шантал, бих се чувствал щастлив от подобна перспектива.
Когато Фльор си отиде, Джон изтощено се отпусна на възглавниците. Беше твърде развълнуван, за да може да заспи. Изпитваше удовлетворение при мисълта, че ще може поне малко да се отплати на любезното семейство Дюбоа за гостоприемството им. Но истина си оставаше и казаното пред Фльор: без Шантал за него нямаше щастие. За кой ли път се опита да си я представи мъртва, но фантазията му упорито се противеше да възпроизведе образа на една Шантал, легнала като восъчна кукла в ковчега със скръстени ръце и затворени очи. Както винаги в съзнанието му изникна засмяно, танцуващо, жизнено момиче. Игрива, самоуверена девойка, огнена и мека в бързата смяна на настроенията си. Но никога, никога не си я представяше във вечната тишина на смъртта.
Тя е жива, мислеше Джон, никой не може да ме разубеди! Знам, че е в някое кътче на нашата земя и непременно ще я намеря!
 

Още на втория ден след завръщането в Лондон неспокойният му дух отново го поведе към Адмиралтейството. Нямаше нужда от водач, който да му посочи пътя към кабинета на началник-щаба. Въпреки всички формалности адмирал Пентъл го посрещна с приятелско кимване. Нямаше никаква вест за съдбата на кораба на Нейно Кралско Величество «Валета».
— Съчувствам ви за тежкия удар, сполетял семейството ви — промълви адмиралът. — Но не мога да ви дам надежда. Погледнете тук, сър, това ще ви помогне да разберете положението.
С тези думи той разгърна една морска карта, на която бяха изобразени източното африканско крайбрежие, Индийският океан и южният край на Индия. После посочи с пръст едно място северно от остров Мавриций.
— Горе-долу тук е била «Валета» по време на страшната буря. Знаем, че ветровете и теченията в тази част на океана нормално биха отнесли кораба към африканския бряг. Ако «Валета» е преживяла бурята, тя със сигурност щеше да заседне някъде по източния бряг на Мадагаскар. Няма нужда да ви казвам, че Военноморските сили организираха голямо търсене, но нямаме нито едно съобщение за корабокрушение в тази област. Никой от корабите, които се движат по тамошния търговски път, не е забелязал «Валета», макар че нашите агенти събираха сведения по целия й предполагаем курс. Все пак нямаме толкова много двупалубни военни кораби и не можем безболезнено да преживеем загубата на един от тях. Вярвам, че сте уверен в това.
Джон го изгледа отчаяно.
— А може би вятърът е отнесъл кораба в съвсем друга посока? — попита той.
Когато адмиралът поклати глава, възрастният секретар, който дотогава изглеждаше вдълбочен в писанията си, многозначително се покашля.
Адмирал Пентъл се извърна.
— Какво има, Смитърс? — попита той. Обърна глава към Джон и тихо прибави: — При всеки разговор старият момък наостря уши. С покашлянето си ми дава да разбера, че иска да се включи в дискусията.
— Е, да, сър. Мисля, че си спомням един платноход, който претърпя корабокрушение доста по на север от Мадагаскар — каза Смитърс.
Адмирал Пентъл хвърли пронизващ поглед към стария служител, обърна се към Джон и каза:
— Смитърс има учудваща памет. И никога не се лъже, нали, Смитърс? Е, добре, за кой кораб става въпрос?
Старецът почеса оскъдните бели коси по почти оплешивялата си глава.
— Спомням си, че беше триста седемдесет и пет тонен. Почакайте… Името му беше «Тигър». Да, точно така! През тридесет и шеста отплава от Ливърпул с курс към Бомбай. След три месеца претърпя корабокрушение, май така беше. Ако желаете, ще проверя, сър. Няма да трае дълго.
— Ще почакате ли, млади човече? — попита адмирал Пентъл.
Когато Джон сериозно кимна, той даде знак на секретаря си.
— Забележителен стар служител — продължи той, когато останаха сами. — Можете да го питате практически за всеки кораб, който е обикалял някога по Седемте морета. Винаги знае по нещо. Платноходите са единствената страст в живота му. Прави корабни модели и вече има стотици. Жена му го напуснала, защото цялата къща била препълнена с тях, дори и спалнята им. Но знаете ли какво? Самият той никога не е пътувал по море! — Пентъл погледна Джон и се усмихна. — За съжаление аз имам ужасно лоша памет и затова не мога да си позволя да се правя на глух, когато Смитърс се покашля. Този човек никога не се е лъгал!
Явно уважението на адмирал Пентъл към стария секретар имаше своите дълбоки основания. Защото когато се върна, Смитърс носеше лист хартия, на която беше записал редица данни с педантичния си почерк.
— Смятам, че за вас е важно да получите основните факти в писмен вид, сър — обърна се той към Джон. — Ако след това пожелаете още информация…
— Главата му е цяла енциклопедия, трябва само да го попитате — усмихна се адмиралът.
— Вярно е, че «Тигър» е потеглил от Ливърпул през тридесет и шеста — заяви самодоволно Смитърс. — По-точно казано, на трети май. На борда, освен капитана и екипажа имало и пасажери, общо двадесет и един души. Отначало всичко вървяло добре. Корабът стигнал Брега на слоновата кост на 2 юли и на 12 юли продължил пътя си. В деня, когато заобикаляли нос Добра надежда, времето се влошило — леките ветрове станали по-силни, а после се превърнали в урагани. — Той млъкна и след малко попита Джон: — Интересно ли ви е, сър?
— Разбира се — отговори Джон, който набързо беше прегледал бележките на стария секретар. От тях се разбираше, че «Тигър» е претърпял корабокрушение край един от островите на Сейшелския архипелаг северно от Мадагаскар.
— Щастието изоставило «Тигър» — продължи Смитърс. — Първо изгубили бизанмачтата, после бурният вятър накъсал на парчета горното задно платно. Вятърът духал от югозапад. Капитанът просто обезумял. Въпреки грижите на корабния лекар и вниманието на екипажа той скочил през борда в момент на отчаяние. Командата поел корабният офицер. На 9 август корабът се намирал на югоизток от крайбрежието на Мадагаскар, близо до нос Света Мария. Там има френско селище. Морето гъмжало от играещи, пръскащи фонтани китове. Тогава корабният офицер взел решение да опъне платна на север, за да избегне опасния бряг.
Адмирал Пентъл загрижено кимна.
— Сега си спомням «Тигър»! — потвърди той. — След смъртта на капитана екипажът бил твърде изнервен. Когато ги разпитали, моряците твърдели, че са видели дух, висок колкото мачтата. Бил облечен в бели панталони и син жакет и те повярвали, че са видели духа на капитана.
— Само кормчията го видял! — поправи го Смитърс. — Междувременно и двата хронометъра изчезнали. Моряците се надявали да забележат нос Д'Амбре на северното крайбрежие на Мадагаскар, но на 12 август били изхвърлени на скалистия бряг на неизвестен остров. По-късно разбрали, че това било Астов. Въпреки силното вълнение екипажът успял да се прехвърли на острова със спасителните лодки. Моряците спасили и няколко животни, малко провизии, морските карти и корабния дневник. Така осигурили по-нататъшното си съществуване. Накрая били открити през октомври от «Ема», китоловен кораб от Южните морета, който ги взел на борда.
— Значи и с «Валета» може да е станало същото! — извика Джон. Страните му бяха зачервени от вълнение.
— Не се въодушевявайте толкова, млади човече! — намеси се адмирал Пентъл и потупа Джон по рамото. — Ако не се лъжа, между отплаването на «Тигър» от Англия и спасението на остров Астов са минали пет месеца. А откакто «Валета» вдигна платна и излезе в открито море, изминаха почти шест месеца. Ако по чудо корабът е бил отнесен някъде към Сейшелските острови, ще минат най-малко още два месеца, преди да получим вест за съдбата му.
— Не разбирате мисълта ми, сър. Исках само да кажа, че все още има надежда «Валета» да е преживял бурята — извика Джон. — Щом «Тигър» се е озовал толкова далече от крайната цел на пътуването си, с «Валета» може да е станало нещо подобно. Сестра ми, съпругът й, Шантал — всички те може би все още са живи!
— Не хранете напразни надежди, млади момко. Не е добре да събуждате нови надежди и в сърцата на родителите си, защото може би те много скоро ще бъдат жестоко разбити. Мислех си, че постепенно ще се примирите с най-лошото — изръмжа мрачно адмиралът. — Има и още нещо, което трябва да вземете предвид: Астов е само един от стоте острова в архипелага, а повечето от тях са необитаеми. Мае е най-големият и ни принадлежи, откакто го отнехме от французите преди четиридесет и четири години. Повечето острови са само огромни скали, по които няма и следа от живот!
— Да не искате да кажете, че хората, претърпели корабокрушение там, може никога да не бъдат намерени? — попита сломено Джон.
— Смятам, че е много вероятно — отговори твърдо адмиралът. — По онези места почти не минават кораби, търговията с Мае е слаба — памук, чай, подправки и тъй нататък.
— Тогава аз сам ще замина и ще претърся островите един по един! — изкрещя Джон. — Защо да седя в Лондон и да чакам новини, които могат въобще да не пристигнат? Сигурно има кораб под британски флаг, които пътува за Мае.
— Ще са ви нужни месеци, докато обиколите всички острови — отговори адмиралът, ужасен от мисълта, че този припрян младеж може да изпълни заканата си. — Пътуването ви ще бъде безполезно. Шансът да намерите корабокрушенците е едно на хиляда. Няма никаква разумна причина да приемаме, че бурите са отнесли «Валета» в същата посока като «Тигър».
— Но не разбирате ли, сър? — заговори възбудено Джон. — След като узнах за тази възможност, вече не мога да живея както досега и да се занимавам с всекидневните си задължения, сякаш окончателно съм зачертал близките си. Дори шансовете за успех да са нищожни, аз тръгвам! Ще наема кораб и ще ги търся из всички острови на Индийския океан!
Адмирал Пентъл смутено изгледа посетителя си.
— Но това ще ви струва цяло състояние, млади човече! Трябва ви капитан, екипаж, провизии и, разбира се, кораб. Моля ви първо да се приберете в къщи и сериозно да обсъдите намеренията с родителите си. Те сигурно няма да ми бъдат благодарни за това, че ви подтикнах да предприемете подобно безсмислено пътуване. Извинете ме, ако моите думи ви се струват твърде песимистични, но не мога сериозно да одобря вашето прибързано и безполезно начинание.
— Но вие не бива да се чувствате отговорен — каза бързо Джон. — Вярвам, ще се съгласите, сър, че дългото пътуване по море е чудесно за млад човек като мен. А що се отнася до разходите, сигурен съм, че има хиляди много по-безсмислени дейности, с които бих могъл да прахосам наследството си, не е ли така? Пътуването по море е добра алтернатива на картоиграчество или залаганията на конни състезания, нали?
Джон видя, че аргументът му оказа своето въздействие върху адмирала. Затова по-късно вечерта си послужи с него и пред майка си. За своя изненада той получи одобрението на втория си баща, който рязко прекъсна Морийн тъкмо когато тя се готвеше с остри думи да изрази неодобрението си.
— Това не може да му навреди, мила моя! — каза решително Пери. — Поне и ние, и Джон ще се уверим окончателно, а и ще можем да си кажем, че сме предприели всичко възможно да открием близките си. Дано Бог даде вярата на Джон да не е без основания и те наистина да са се спасили. Много ми се иска и аз да бъда убеден като него. Давам ти благословията си за този план, скъпо момче, а когато майка ти размисли малко повече над него, тя също ще го одобри. Уверен съм в това!
Морийн отмести очи от Пери към сина си и в тях проблеснаха сълзи.
— Щом трябва, върви, Джон. Моля те само да не рискуваш излишно живота си — промълви тя. — Вече загубих толкова много близки хора и няма да понеса и с теб да се случи нещо лошо.
По взаимно споразумение, макар и неизразено с думи, тази вечер не споменаха повече за намеренията на Джон. Въпреки всичко Морийн съвсем не беше възприела мнението на съпруга си, че едно толкова дълго пътуване по море може да бъде безопасно. Късно през нощта, когато лежеше в обятията на Пери, тя прошепна:
— Наистина ли мислиш, че трябва да го пуснем?
Пери нежно се усмихна в мрака.
— Джон е мъж и трябва да върви по свой път — отговори тихо той. — Човек не може цял живот да предпазва децата си от всяка опасност. Това ще ги лиши от възможността сами да добият житейски опит. Спомни си себе си, Морийн! Ти беше много по-млада от Джон, когато за пръв път се противопостави на изрично изразената воля на баща си.
— Ти, разбира се, си прав — призна Морийн. — Питам се само защо Джон е толкова сигурен, че Шантал е жива…
— Може би не може да се примири с мисълта за смъртта й — отговори спокойно Пери. След малко прибави усмихнато: — А може би трябва да се надяваме, че е наследил твоя безпогрешен инстинкт, мила моя? Спомняш ли си как ти — впрочем с пълно право — беше твърдо убедена, че Жерар е останал невредим през войната между Франция и Русия? Дори аз не успях да те убедя, че е мъртъв, колкото и да се стараех.
Ръцете на Морийн още по-плътно обгърнаха раменете на съпруга й и двамата потънаха в спомени за онзи паметен час.
— Ти употреби насилие спрямо мен, като ме взе направо на килима в библиотеката — обвини го развеселено тя.
— Но колко хубаво беше — и за двама ни! — отговори мъжът й. — Спомням си всичко, сякаш беше вчера. О, Морийн, моя единствена и голяма любов! Искаш ли да се върнем в миналото?
— «Вие сте решен да употребите сила?» — потрепери Морийн.
— «Не сила… Рискувам живота си… защото вярвам, че вие ме желаете, също както ви желая аз» — повтори Пери своите някогашни задъхани слова.
— Откъде се взе у теб тази сигурност? — пошепна Морийн, която нито можеше, нито искаше да се изтръгне от здравата му прегръдка. — Как така още тогава знаеше по-добре от мен какво истински желая?
В мрака тя съзря усмивката по лицето на Пери.
— Ей така, и днес съм сигурен в същото! — промълви дяволито той, наведе се над нея и я зацелува със същата стремителна страст, както тогава.
 

Осемнадесета глава
 
Октомври — декември 1838
Тамариск се събуди от дълбок сън без сънища и като по магически начин се почувства свежа и бодра. Спалнята й беше обляна в слънчева светлина и пълна с птичи песни. Тамариск се протегна лениво и огледа стаята. Леглото беше разбъркано, нощницата й беше захвърлена на пода. Прониза я споменът за изминалата нощ и тя се усмихна, задоволена и все така сънена. Помисли си с какво неудоволствие я бе напуснал Симон, за да се върне в собствената си спалня. Спомни си горещите му уверения, че не може да издържи нито минута без нея.
Но постепенно усмивката изчезна от лицето на Тамариск и светлият ден отблъсна спомена за нощта. Тя, Тамариск Ебърхард, вдовица от три месеца, четиридесетгодишна, беше прекарала нощта в обятията на двадесет и една годишен младеж! Как можах да го допусна, помисли си тя, внезапно отрезвяла.
Когато се опита да изясни положението си, тя усети удар в сърцето. Всъщност не беше имала намерение да прелъсти Симон; просто също като него се беше оставила да бъде повлечена от страстта. Но неговата младост и неопитност го оневиняваха. Тя обаче трябваше да прояви твърдост и да го отпрати. Сигурно той също се беше събудил и сега беше дълбоко разстроен и потресен от факта, че е спал с жена, която би могла да му бъде майка.
Тамариск се изчерви от срам. Посегна към красивото ръчно огледало на нощното си шкафче и се вгледа в лицето си. Косите й бяха меки и блестящо златни като на младо момиче. Но около устните и очите вече личаха фини бръчици, които скоро щяха да разкрият пред света истинската й възраст. Вярно, че изглеждаше много по-млада от повечето жени на нейните години, но това нямаше да трае дълго. Времето скоро щеше да вземе своето. Беше родила четири деца и макар че бяха откърмени от кърмачки, гърдите й не бяха така стегнати, както по-рано.
През нощта Симон не можеше да види следите, оставени от възрастта. Пък и не можеше да я сравни с някое младо момиче, но като я види на сутринта…
Тамариск рязко се изправи в леглото си при мисълта, че Симон не познаваше друга жена. С чувство на облекчение си каза, че така поне няма да прави сравнения.
Затвори очи, сякаш искаше да прогони неканените мисли, които лудо се блъскаха в главата й. Каза си, че няма никакво значение какво си мисли за нея младият й любовник, защото тя и без това не го обичаше. Ако съжали за любовните си клетви, той ще нарани само гордостта й. Най-добре е да погледне фактите право в очите: разликата във възрастта беше непреодолима. Ако тя първа засегне неприятната тема, ще го освободи от необходимостта да признае, че моментната страст е изиграла лош номер на здравия му разум.
Тамариск продължаваше да размисля как най-добре да поговори с него, когато на вратата се почука и в спалнята надникна прислужницата Нарцис. Черното й лице беше разтегнато в широка усмивка.
— Буря вече я няма — съобщи тя. — Щастлив ден, мадам! Мосю Симон казал аз дам вас това с кафе и не остава да говори дълго. Мадам чете! — С тези думи тя остави таблата със закуската на нощното шкафче и пъхна в ръката на Тамариск писмо. Хартията беше грижливо сгъната и запечатана с восък.
С натежало от мъка сърце Тамариск изчака Нарцис да излезе и бързо счупи печата. Реши, че Симон иска да избегне неприятната разправия и затова изразява писмено съжаленията си за изживяната през нощта заблуда. Сигурно иска да се извини, че толкова лекомислено е говорил за любов, и да я помоли да не взема думите му на сериозно.
Но когато Тамариск зачете написаното с красив почерк послание, кръвта отново нахлу в лицето й, този път не от срам, а от радост.
 
«Любов моя! — пишеше Симон. — Още в началото на новия ден искам да узнаеш колко те обожавам, обичам и почитам. Никога не съм писал любовно писмо и не знам как да облека в думи чувствата, които ме изпълват. Горя от нетърпение да те видя и те моля да побързаш с утринния си тоалет и веднага да дойдеш при мен. Но също така желая да си починеш добре. Всички ли влюбени са егоисти? Аз не искам да бъда такъв, бих желал да съм съвършен, за да ти харесам.
Тамариск, сърце на сърцето ми! Имаш ли представа колко си красива? Сигурно много мъже са ти го казвали и аз ужасно те ревнувам от тях. Знаеш ли защо поетите толкова често пишат за любовта? Защото искат да споделят с някого изблика на своите чувства. Точно така е и с мен.
Моя умна, прекрасна учителко, кажи ми как да издържа още цял час без теб! Без да те целувам, без да те докосвам! Мога ли да се надявам, че няма да ми се разсърдиш, като прочетеш тези редове, защото пиша за собствените си чувства? Зная, че ти не можеш да ме обичаш и не мога да очаквам един непохватен и неопитен младеж като мен да събуди в сърцето ти ответни чувства. Но те умолявам в душата ти да проблесне поне мъничка искра на симпатия към мен, за да облекчиш измъчения ми дух. Кажи ми, че не съжаляваш за нашата нощ! Не бих понесъл мисълта, че те тревожи нещо — тебе, която ми дари най-голямата радост в живота.
Обичам те от цялото си сърце!»
Симон
 
Тамариск притисна писмото до сърцето си, точно там, където преди няколко часа почиваше главата на Симон. Беше преизпълнена с любов и в същото време дълбоко натъжена, защото знаеше, че тази идилия няма да трае дълго. Много скоро трябваше да поеме пътя към Англия, да се върне при децата си. Раздялата със Симон беше неизбежна, затова щеше да бъде непочтено от нейна страна да си играе с чувствата му. А и тя самата не биваше да се заплита в тази безизходна любовна афера.
Тамариск разклати рисуваното порцеланово звънче на нощната си масичка, което, както и повечето красиви неща в този дом, беше принадлежало на майката на Симон. Веднага в стаята влезе услужливата Нарцис.
— Ще се изкъпя — каза Тамариск. — Но нека водата не е много гореща, Нарцис; струва ми се, че днес въпреки бурята е по-топло от обикновено.
Медната вана, докарана от Франция по заповед на Ивон Сен Клер, беше устояла на лакомията на термитите, тъй като беше от метал. Нарцис бързо я внесе в стаята, после домъкна няколко съда с топла вода и скоро Тамариск с удоволствие се потопи във ваната. Нарцис беше парфюмирала водата с листа от върбинка и нежният им аромат изпълваше въздуха.
Освежена, облечена в една от старомодните, но прекрасни муселинени рокли на мадам Сен Клер, Тамариск излезе в градината. Знаеше, че ще намери Симон там. Беше взела твърдо решение. Заради него, но и заради самата себе си трябваше да напусне Мае, преди двамата да са се заплели още повече в тази афера.
Симон явно я очакваше, защото тя едва пристъпи на верандата, когато той застана до нея. Вдигна ръката й до устните си и пламенно я целуна.
— Надявам се, че писмото ми не те е наскърбило? — попита той. В сините му очи се четеше изпълнено със страх очакване.
На ярката дневна светлина той изглеждаше още по-млад. Това само подсили твърдото намерение на Тамариск да му разясни колкото се може по-деликатно, че изминалата любовна нощ не бива да се повтаря, макар че е била толкова прекрасна.
След като я изслуша, Симон видимо посърна. Тамариск побърза да приведе нови доводи за решението си. Докато говореше, напрегнатият израз изчезна от лицето му. Когато свърши, Симон се усмихна.
— Като че ли любовта има нещо общо с възрастта! — каза той и отново й целуна ръка. — За мен ти си много по-красива от което и да е младо момиче. А колкото до това, че си живяла повече години от мен, ще ти цитирам нашия френски поет Волтер, който е казал: «Съвършенството напредва бавно, нужна му е подкрепящата ръка на времето». Майка ми често цитираше тези мъдри думи, докато я гледах как работи в градината. Не бих желал да си по-млада, мила моя Тамариск, повече бих искал аз да бъда по-стар, за да съм достоен за теб.
Тамариск предполагаше, че любовта на Симон към нея е свързана с обожанието, което е изпитвал към майка си, и с факта, че през изминалите самотни години това обожание се беше засилило. Но каквото и да беше, нямаше никакво съмнение, че той се нуждае от нея по един колкото отчаян, толкова и неразумен начин.
— Не можеш да ме напуснеш! — извика той. — Ако ме оставиш сам, ще загубя всякакво желание за живот.
Въпреки емоционалното преувеличение в думите му Тамариск разбра, че той съвсем искрено вярва в това.
— Остани още седмица в Шато Корал! — помоли я той. — За семейството ти няколко дни повече или по-малко нямат значение, но за мен те са истинско съкровище. През нощта ми се закле, че не се разкайваш и че нашата любов е чудо за теб, също както и за мен. Нима го каза само за да ме утешиш? Нима не го мислиш искрено?
— Но, разбира се, Симон! — увери го Тамариск с поруменели от думите му страни. — Не искам да те напусна, но…
— Значи се разбрахме! — прекъсна я бурно Симон. — Една седмица ще бъдеш само моя. Обещай ми го, мила моя Тамариск! Всичко, което искам, е една седмица. Прекалено много ли е за теб?
Когато Тамариск отстъпи пред настойчивите му молби, тя дори не подозираше, че ще остане в Шато Корал много по-дълго от една седмица.
Понякога, когато заспиваше в обятията на Симон, тя закопняваше за децата си. Тази мисъл прогонваше съня и тя дълго лежеше будна, измъчвана от чувството на вина, че не се е върнала веднага у дома. Тогава вземаше твърдо решение на сутринта да събере сили и да каже на Симон, че обещаната седмица отдавна е изтекла. Но на зазоряване, когато младият й любовник обръщаше към нея сияещо лице, грейнало от щастлива всеотдайност, тя не посмяваше да разруши илюзията му. По-късно, казваше си, днес следобед ще поговоря с него, когато отидем на плажа може би…
Тя многократно писа на майка си, намеквайки, че не е достатъчно здрава да предприеме такова дълго пътуване. Но писмата й така и не достигаха Англия. Ако Тамариск знаеше, че семейството й продължава да я смята за мъртва, тя не би се поддала толкова леко на изкушението да остане в това чуждо място.
Но все по-често признаваше пред себе си, че в духовно отношение е много по-различна от младия Симон Сен Клер. Чувстваше се привлечена от него, но връзката им беше чисто физическа. Страстното й желание да бъде в прегръдките му будеше у нея дълбоко чувство за вина. Все по-често си спомняше Чарлз и първите години на брака им. Този спомен изпълваше сърцето й с разкаяние, защото сега отлично разбираше, че тогава Чарлз щеше да прояви същата огнена страст, както сега Симон, стига тя поне малко да го беше предразположила, вместо непрекъснато да го разубеждава. Тя му беше отказала най-прекрасното преживяване, а сега беше твърде късно да поправи грешката си. Чарлз беше мъртъв. Никога вече нямаше да има случай да даде на съпруга си онова, което му се полагаше.
Най-много обичаше Симон, когато той заспиваше до нея и тя можеше спокойно да наблюдава лицето и тялото му. Младежът имаше дълги руси мигли, по страните му почти нямаше брада, а тялото му беше съвършено. Гърдите и краката му бяха покрити с мек златен мъх. Тя обичаше да го милва и се възхищаваше от гладката му кожа.
Все по-често обаче мислите й отлитаха към Англия, към децата й. Трябва да го накарам да разбере, че любовта ни няма да трае вечно, мислеше си тя. Един ден трябва да го напусна.
— За теб не е добре да живееш сам, мили — каза му веднъж тя. — Не можеш да си представиш колко си се променил, откакто аз съм тук. Когато се появих, ти беше плах, боеше се от човешкото общество. Сега се смееш и разговаряш с удоволствие. Преди изглеждаше тъжен и замислен. Не смяташ ли, че имаш нужда от жена до себе си и че бракът ще ти се отрази чудесно?
— Не искам друга жена, освен теб! — извика Симон.
В гласа му пламтеше буйна страст и Тамариск разбра, че дори мисълта за възможното й заминаване го ужасява. Той въобще не си представяше бъдещето без нея.
Не биваше да ставаме толкова близки, помисли си тя. Но аз скоро ще трябва да си отида. Какво ще стане тогава с него? Ами с мен? Нямаше да й бъде лесно да се лиши от нежността му, от неговата преданост, от постоянната му загриженост за нейното щастие.
Малко преди Коледа Тамариск предложи да отидат с лодката в островната столица, защото искаше да му купи подарък. Но Симон непрекъснато си намираше извинения, за да не изпълни желанието й. Страхуваше се, че при завръщането си в цивилизацията Тамариск веднага ще реши да отпътува за Англия. А той не искаше и да чуе за това.
— Остани на Мае и се омъжи за мен! — умоляваше я непрекъснато той. — Нали каза, че трябва да се оженя. Стани моя жена, Тамариск! Ако ми откажеш, никога няма да се оженя за друга!
— Много добре знаеш, че това е невъзможно, Симон — опитваше се да го убеди тя. — Имам четири деца и нося отговорност за тях. Не мога да ги доведа в Мае, защото имат право да получат добро възпитание в родината си. Ричард иска да стане флотски офицер като баща си. Скоро ще започне обучението си на някой кораб. Но независимо от всичко аз никога не бих се омъжила за теб, Симон. Скоро ще съм твърде стара, за да имам деца. Днес ти не обръщаш внимание на възрастта ми, но разбери — аз ще бъда старица, преди ти да си навършил четиридесет!
— Какво ме е грижа! — викаше той. — Ако не желаеш да останеш с мен на Мае, ще продам плантацията и ще дойда с теб в Англия. Не искам други деца, достатъчни са ми твоите четири.
— Ричард е само осем години по-млад от теб, Симон! — отговаряше отчаяно Тамариск. — Бъди разумен, моля те! Зная, че днес не можеш дори да помислиш за друга жена, но с течение на времето ще ме забравиш и тогава…
— Никога! — викаше Симон. Когато се вълнуваше, той винаги говореше на майчиния си език. — Ще те обичам, докато съм жив. Никога няма да ти позволя да ме напуснеш, Тамариск!
Но и двамата знаеха, че раздялата им е само въпрос на време.
 

Деветнадесета глава
 
Октомври 1838
Вече повече от месец тримата изоставени живееха на остров Коативи. Всеки ден Шантал правеше по една резка в кората на палмата пред хижата си. Така разбра, че и месец октомври скоро ще свърши. Точно след четири седмици беше рожденият й ден. Щеше да навърши осемнадесет години. На този тропичен остров времето минава едва забележимо, мислеше Шантал, докато с усилия зашиваше поредната дупка на многократно кърпената си пола.
Замби беше направила дълга игла от рибена кост и с помощта на ножа беше пробила дупчица в единия й край. С присъщата си сръчност младата негърка беше изтеглила и груб конец от памучни влакна. Но иглата беше толкова голяма, че при всеки опит да прави малки бодове Шантал избухваше в луд смях. Ала този път тя въздъхна и си помисли, че скоро и тя ще тръгне гола като Замби, тъй като полата и блузката й много бързо се разпадаха на съставните си части. Негърката беше облечена само с две парчета плат, които висяха на кръста й отпред и отзад. Междувременно Динес също беше захвърлил ризата и панталоните, с които му беше прекалено топло, и носеше само тънка кожена препаска.
Шантал не можеше да свикне с голото тяло на Динес, колкото и да се стараеше. Ядосваше се на собствената си слабост, но очите й непрекъснато се насочваха към загорялата му кожа, към силните му и мускулести крака и ръце, и към твърде изявената му мъжественост, по-скоро подчертана, отколкото прикрита от кърпата между бедрата. Смущението й се усилваше и от факта, че Замби не пропускаше случай да привлече вниманието й върху Динес и да изрази възхищението си от него, когато сечеше дърва, крачеше гордо със саморъчно направената си въдица или просто лежеше на слънцето и спеше. Замби бързо усвояваше английския от Шантал и двете жени можеха да разговарят доста добре помежду си.
— Красив мъж. Много силен! Добър! — Това бяха само част от комплиментите й.
Тя се учудваше, че Шантал е толкова сдържана с него, и макар че младата жена непрекъснато й обясняваше, че не й трябва мъж, колкото и силен и красив да е, Замби не се съмняваше, че Шантал е луда, щом отблъсква така упорито опитите на Динес да се доближи до нея.
— Мъж има нужда от жена. Жена от мъж — казваше тя.
По лицето й се изписваше объркване всеки път, когато Шантал не допускаше Динес в хижата си. Тя така и не разбра защо Шантал настоя да има свой «дом» и трябваше да построят втора колиба за нея. От своя страна Шантал се ядосваше, че Динес не прави нищо да разясни на момичето английските нрави и обичаи. Той въобще не се опитваше да скрива твърдата си решителност един ден да притежава Шантал. Всяка вечер оставаше дълго край загасващия огън и с всевъзможни аргументи се опитваше да я убеди да му се отдаде.
— Кога най-после ще се примириш с това, че сме осъдени да прекараме живота си на този остров? — казваше той и втренчено се вглеждаше в нея със зелените си очи под тъмните гъсти вежди, сякаш искаше с поглед да проникне в сърцето й и да открие там признаци на слабост. — Ти явно смяташ, че те лъжа, когато ти обяснявам, че тук сме далеч от обичайните морски пътища. Но точно по тази причина бях избрал острова за свое скривалище. Кълна се в Бога, Шантал, вероятността за спасение е направо нищожна и е истинска лудост да се надяваме. Желая те повече, отколкото съм желал която и да е друга жена по света. Имам нужда от теб. А каквото и да казваш, знам, че ти също ме желаеш!
— Но аз не те обичам! — опитваше се всяка вечер Шантал да му разясни становището си. Тя се учудваше сама на себе си, че с такава лекота е преминала на «ти» с този пират. — Много добре знаеш, че не е редно, Динес, дори ако и аз… изпитвам същите чувства като теб! — Треперещият й глас издаваше отчаяните й усилия да скрие желанията, за които Динес говореше толкова откровено.
Понякога гневът му избухваше и той крещеше, че закостенелите й възгледи за любовта и брака са толкова излишни на този остров, колкото и носенето на дрехи.
— Ти си едно глупаво благовъзпитано момиченце, което няма ум в главата си дори колкото негърката, която те обслужва! — бушуваше Динес. — Търпението ми скоро ще свърши. Забрави ли, че мога да те имам, когато и където си искам? Какво да направя, за да те убедя, че е напълно безсмислено да се противиш?
Шантал по-лесно понасяше караниците, отколкото молбите му. Самообладанието заплашваше да я напусне най-често тогава, когато той внезапно се отпускаше до нея на пясъка, вземаше ръката й и я притискаше до устните си.
— Наистина ли не разбираш колко си красива, когато отблясъците на огъня играят по лицето ти? — питаше с лекия си акцент той. — Сърцето ми прелива от любов към теб, Шантал! Тялото ми изгаря от желание! Смили се над мен! Нима наистина ме смяташ за толкова грозен? О, сладката ми, как да те накарам да станеш моя!
В тези случаи Шантал се разтреперваше от вълнение. Дланите й овлажняваха, сърцето й забиваше глухо и бързо. От страх, че гласът й ще я издаде, тя стискаше устни и се вглеждаше дълбоко в святкащите очи на Динес. В тях се четеше жадна молба за милост, но и тайно предизвикателство да продължава да му се съпротивлява.
Една вечер тя се опита да му обясни защо усилията му са напразни, като му разказа за връзката си с Антоан дьо Вал.
— Сгодена съм за друг мъж и след спасението ни ще живея с него във Франция — обясни тя с надеждата, че думите й звучат убедително.
При това съвсем не беше сигурна, че Антоан не се е оженил за друга, когато е разбрал, че се е удавила в морето. А и не знаеше дали й се иска да живее във Франция. Щом помислеше за връщане у дома, в съзнанието й изникваха Бар Хаус, милият й татко, мащехата й и не на последно място Джон. Когато говореше за Джон, Динес я слушаше, макар и с недоверчива усмивка, но когато му разказа за привързаността си към Антоан дьо Вал, той с ръмжене й обърна гръб.
— Ти не обичаш французина, а другия! — заявяваше й той при всеки подобен разговор.
Когато Шантал поклати глава и се разсмя, той я погледна с искрена изненада.
— Обичам Джон като свой брат! — подчертаваше тя. — Възхищавам се от него и го уважавам именно като такъв. Той ме познава дори по-добре от собствения ми баща.
Но Динес пренебрежително махаше с ръка при подобни уверения и казваше, че не се интересува от миналото й, а от общото им бъдеще.
— Нашето бъдеще! — произнасяше той с натъртване.
Той е едно невъзпитано, упорито момче, помисли си с усмивка Шантал и отново се зае да кърпи полата си. Както винаги тя усети благотворната слънчева топлина по голото си тяло. Вече отдавна не носеше изпокъсаното си бельо. Динес и Замби бяха отишли към лагуната да проверят дали в примките, направени от саморъчно изплетени въжета, не са се хванали няколко омара. Тези примитивни капани бяха много ефикасни. Почти всеки път Динес се връщаше с някоя вкусна добавка към общата им вечеря. Шантал знаеше, че има на разположение около час. През това време усещаше върху себе си само погледите на птиците, които обитаваха малката колония на другия край на заливчето. Тези шоколадовокафяви птици, не много по-големи от врани, имаха ципи между пръстите си, извити човки и клиновидни опашки. Изравяха дълбоки ями в пясъка и снасяха в тях яйцата си. Като всички птици на острова, те бяха питомни. Не се страхуваха от хората, но нощем така виеха, че в началото Шантал се стряскаше от ужас в съня си. Междувременно свикна с тези шумове и денем много обичаше да гледа странните, но толкова мили същества, които гордо се разхождаха из пясъка.
Шантал свърши с шиенето и се надигна. Погледна към слънцето и разбра, че Динес и Замби ги няма вече повече от час. Бързо облече полата и блузката си, защото съвсем не й се искаше да я изненадат гола-голеничка. Динес й се присмиваше, че е толкова срамежлива, но въпреки акулите, морските таралежи и бодливите лисици тя всеки път влизаше все по-навътре в лагуната, когато се къпеше или плуваше, за да се изплъзне от любопитния му поглед.
— Ти прекаляваш с глезотиите си! Предпочиташ да рискуваш живота си, но да не ми позволиш да се насладя на красотата ти! — караше й се той. — Никога не съм виждал подобна глупачка!
Дали наистина не беше глупава, питаше се Шантал, когато се зае да събира сухи клони и кокосови черупки, с които да засили огъня, докато се върнат спътниците й. Замби явно я смяташе за такава, а и Динес също. Но той беше див пират, човек извън закона и от него не можеше да се очаква да се държи според традиционните правила за приличие.
Когато Шантал се обърна и както обикновено се загледа към морето, за да види дали на хоризонта не се е появил кораб, тя съзря Вечерницата. На тази географска ширина звездата изглеждаше три пъти по-голяма, отколкото в Англия. Когато беше малко момиченце, баща й често й показваше Вечерницата през прозореца и я караше да повтаря едно малко стихотворение:
P
«Блести, блести, звездице,
каква си ти, сестрице?
От що блестиш на онзи свод
и осветяваш нашия живот.»
P$
Обзета от спомена, Шантал сякаш чу гласа на любимия си баща. Очите й се напълниха със сълзи. През изминалия месец често беше усещала тъга по дома, но никога не беше изпитвала такова отчаяние, както днес. Досега упорито се противопоставяше на твърденията на Динес, че никога няма да ги намерят и тя вече няма да види семейството си. Но днес я завладя толкова силно чувство на самотност, че тя захвърли снопа съчки и се затича да пресрещне Динес и Замби.
Динес носеше в двете ръце кошове за омари. Във всеки от тях имаше по един голям рак. Като видя тичащата насреща му Шантал, той щастливо се засмя, хвърли кошовете и я вдигна в силните си ръце.
— Какво ти е! — попита той. — Какви са тези сълзи, моя малка Дамашкуш?
На майчиния език на Динес думата се произнасяше по този сладък начин. Беше я превел на английски и Шантал знаеше, че означава кайсия. Динес го съкрати на Куш-куш и въпреки старанията на Шантал да не го допуска твърде близо до себе си, галеното име не я остави равнодушна. Почувства се дори поласкана, когато той й обясни, че потъмнялата й от слънцето кожа е същата като златния плод на кайсията и ухае още по-сладко от нея.
В този миг обаче мъката на Шантал се усили още повече от сърдечния му поздрав. Вместо да го помоли да я пусне на земята, тя обгърна с ръце врата му. Остави сълзите си да текат свободно и скри лице на гърдите му като изплашено дете.
Замби вдигна кошовете с омарите. Зъбите й блеснаха в ослепително бяла усмивка и тя се запъти към колибите, тананикайки някаква песничка. Заедно с плясъка на вълните това беше успокояващ шум и в обятията на Динес Шантал се почувства утешена.
— Но какво става? — попита отново той, този път на английски. — Нарани ли се? Уплаши ли те нещо? Какво те мъчи, Куш-куш?
— Нищо ми няма! — извика Шантал. — Просто не мога да понеса мисълта, че никога вече няма да се върна у дома. Тук няма да ни намерят, нали, Динес? А за теб това няма никакво значение! Ти и Замби с удоволствие бихте останали тук завинаги.
Динес усмихнато се вгледа в разплакалото й лице.
— Много е лесно да бъдем щастливи в този рай. Аз винаги съм вярвал, че имам нужда от богатство, за да бъда доволен, но сега най-после разбрах, че на остров като този се нуждая само от добро здраве и от жена до себе си! — При тези думи усмивката изчезна от лицето му.
— Пусни ме, моля те! — каза Шантал. Думите му отново й припомниха сложността на взаимоотношенията им. Сълзите й изсъхнаха и тя изтри страните си с длан. — Съжалявам, че се оставих отчаянието да ме завладее.
— Няма нищо! — отговори кратко Динес и послушно я пусна на земята. Но ръката му остана обвита около талията й. — Струва ми се, че ти постепенно се примиряваш с истината, бедна моя Куш-куш! От този остров няма измъкване — и от мен също!
И преди Шантал да разбере намеренията му, той светкавично я притегли към себе си и притисна устните й до своите. За момент у нея се надигна съпротива, но скоро сладка отмала се разля по тялото й и тя почувства, че я обхваща слабост. Затова опря ръце о гърдите му и се опита да го отблъсне от себе си. Но сякаш против волята й ръцете й обгърнаха врата му и тя отговори на целувките му.
Динес мълвеше в ухото й нежни думи на майчиния си език, които тя не разбираше. Внезапно той я притегли под зелените палми и внимателно я положи на топлия пясък. Слънцето клонеше към заник и скоро двамата потънаха в настъпващия здрач.
— Не бой се, миличка Куш-куш — шепнеше Динес, докато опитните му ръце стремително опипваха тялото й. — Ще бъда много нежен с теб, обещавам ти. О, колко си красива!
Шантал с ужас усещаше, че слабостта я завладява все повече и повече. Тъмното лице на Динес се надвеси над нея и нетърпеливите му пръсти разкопчаха блузата й. Сякаш огън лумна в тялото й, когато устните му се впиха в гърдите й. Тя направи плах опит да обърне глава и да му се изплъзне, въпреки че с цялото си същество се стремеше към него и съпротивата й се топеше под палещите му докосвания. Изгорялото му от слънцето тяло миришеше на море. Когато я целуваше, устните му имаха солен привкус. В продължение на няколко минути тя се притискаше силно до него, отговаряше на целувките му и се отдаваше изцяло на вълните на желанието, които разлюляваха тялото й и разкриваха пред нея напълно нов свят, непознат и примамлив.
Но когато ръката на Динес се плъзна към талията й и дръпна връвчицата, с която беше завързана полата, Шантал изпищя:
— Не!
И се опита да се освободи с помощта на ръцете и краката си. Само за миг беше осъзнала какво огромно значение имаше за нея крачката, която едва не беше сторила. Когато Динес дори не разхлаби прегръдката си, а продължи да се занимава с полата й, тя се надигна и заудря с юмруци по гърдите му.
— Няма да го направя! Пусни ме, Динес! Моля те, умолявам те! Не те искам!
При последните й думи той моментално спря и толкова рязко я пусна, че тя падна по гръб в пясъка. После се облегна на лакът и се вгледа в лицето й. Страните му бяха зачервени от гняв, зелените му очи мятаха мълнии.
— Ти мамиш собственото си тяло! — изръмжа грубо той. — Желаеш ме така, както аз теб. Много добре знам кога една жена е готова за любов.
Шантал отчаяно издърпа блузката пред гърдите си, за да избегне пронизващия му поглед. С ужас установи, че зърната на гърдите й са набъбнали и цялото й тяло тръпне от желание да изпита отново милувките му. Веднага осъзна, че Динес имаше право: тя беше готова за любов.
Вдигна очи към него и унило промълви:
— Вярно е! Аз… аз те излъгах! Но все едно какви са чувствата ми, Динес, аз не мога да ти се отдам. Разбираш ли ме?
— Не, нищо не разбирам! — отговори сърдито той. — Страхуваш ли се от мен? Или те е страх от самия акт?
Шантал поклати глава и буйните тъмни коси закриха пламтящите й страни. Но Динес я хвана за брадичката и я принуди да го погледне в очите.
— Да не би да искаш да запазиш девствеността си? — попита безмилостно той.
— Не, не! — отговори откровено тя. — Но не мога и да наруша клетвата си.
— Каква клетва? — попита Динес. — За бога, момиче, да не би да си решила да станеш монахиня?
— Не, Динес, разбира се, че не! — отговори Шантал. Въпреки неловкото си положение тя неволно се засмя, като видя ужаса, изписал се по лицето му. Протегна ръка и докосна рамото му в няма молба. — Ти сигурно смяташ, че причините са детински или ексцентрични, но това е много сериозно за мен.
Динес сграбчи ръката й и я притисна до сърцето си.
— Имай милост към мен и ми разкажи всичко! — прошепна умолително той. — Щом е толкова важно за теб, обещавам, че няма да ти се присмея.
Шантал пое дълбоко дъх.
— То е въпрос на чест, на моята чест — заговори спокойно тя. — Тържествено обещах на майка си, че никога няма да бъда с мъж, който не е мой съпруг. — И тя отчаяно изгледа Динес. — Ако беше мой съпруг, Динес, нямаше да те отблъсна, повярвай ми!
Ядът моментално изчезна от лицето на мъжа. Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните му.
— Това било значи! — каза той. — Става въпрос за чувството ти за самоуважение. — Той протегна ръка и нежно отмахна косата от лицето й. — Нима наистина мислиш, че подобни неща имат значение тук, на острова? Преди минути изтича към мен с разплакани очи, защото най-после беше проумяла, че няма да ни намерят, Шантал, и че сме осъдени да прекараме тук остатъка от живота си. Аз го разбрах още когато «О Байладо» изчезна на хоризонта. Ние зависим един от друг. Не можеш ли да разбереш колко е прекрасно, че ние двамата с теб сме млади, здрави и в никакъв случай грозни? Ние сме чудесна двойка, можем спокойно да живеем като мъж и жена и да имаме колкото си искаме деца. Нямаме друг изход!
— Като мъж и жена? — повтори Шантал.
— Да, макар че тук няма свещеник, който да ни венчае — отговори Динес с лека ирония в гласа, която се смекчаваше от усмивката му. — Въпреки това ще сключим брак пред лицето на Бога. Замби ще ни бъде свидетел. То е все едно, че сме в черква. Думата ни ще бъде не по-малко задължаващи от обещанието, дадено пред майка ти. Как мислиш, Шантал? Ще се омъжиш ли за мен?
Шантал погледна дълбоко в очите му. Предложението я изненада, също както стремителното желание на тялото му. Ръката му милваше нежната закръгленост на рамото й. Леките му докосвания отново възбудиха сетивата й и тя с големи усилия се опита да се концентрира върху съдбоносното решение, което й предстоеше да вземе.
Динес все повече се въодушевяваше от идеята си.
— Върни се в хижата, подреди косите си и се направи колкото се може по-красива, Куш-куш. Аз ще направя същото. Замби ще приготви празнична вечеря. Тъй като нямаш венчална рокля, ще ти събера голям букет цветя. Замби ще изплете венец за косите ти.
Каквото и да си приказва Динес, това все пак няма да е истинска венчавка, разсъждаваше Шантал. Но и без това нищо от дните им на острова не напомняше за миналия им живот. Ако Динес беше прав в твърденията си, че тук няма да ги открият, тогава алтернативата беше следната: или ще живее с него като негова жена, или ще остане девствена до края на живота си. А тя не искаше това. Бедната Замби, тя е осъдена да прекара сама дните си. Тази мисъл помрачи настроението на Шантал, но само за кратко. Самата тя трябваше да стане жена на Динес и щеше да избегне подобна зла участ. Отчаяно се опитваше да убеди самата себе си, че бракът ще бъде валиден, ако двамата положат клетва пред Бога, макар че няма църква и свещеник, който да ги благослови. Възможно ли е тя, Шантал Лусия Мария Уайт, наистина да храни подобни надежди в сърцето си? Да е готова да се омъжи за някакъв морски разбойник, за когото могат да се кажат толкова малко добри неща? Тя безпомощно се вгледа в тъмното лице на Динес. Трябваше да признае, че той е извънредно красив мъж. На остров като този той щеше да й бъде отличен съпруг и да я пази много по-добре от Антоан дьо Вал, чиято фина красота и изисканост тя почти беше забравила. При подобни примитивни условия мъжът трябваше да бъде силен и смел, не толкова образован и с добри маниери. Всъщност тя нямаше в какво да го укори. След деня на пристигането им той повече не се опита да я изнасили, въпреки че тя напълно зависеше от волята му. Отнасяше се към нея с уважение като същински джентълмен. А колкото до пиратското му минало — нима този факт имаше някакво значение тук, на Коативи?
В съответствие с обстоятелствата те бяха създали свои собствени правила и мащаби. Поддържаха земята около колибите винаги изрядно чиста и заравяха отпадъците в земята, за да не привличат термити и бръмбари. Убиваха дивеч, за да имат храна, но никога за удоволствие. Честно разделяха помежду си питейната вода и всички хранителни продукти.
Със съгласието на тримата бяха разпределили помежду си необходимите за деня работи. Динес вършеше всичко, за което се изискваше физическа сила. Замби правеше съдове за ядене и за пиене от палмово дърво, събираше разни растения и билки за лечение на рани и температура. Шантал се грижеше за огъня, издърпваше влакната на кокосовите орехи за постелки, събираше яйца от костенурки и птици, стриди и малки раци, за да допълни трапезата, която се състоеше от убитите от Динес животни и уловените от него риби. Като нещо, което се разбира от само себе си, Замби беше поела всички по-груби работи, като почистването на примитивните съдове за храна, метенето на колибите и прането на останалите им дрехи, които закачваше да съхнат през нощта на изплетено от самата нея въже.
Така тримата бяха създали своя собствена цивилизация. Досега никой не беше почувствал скука, защото на този мъничък остров всекидневно откриваха по нещо ново. Имаше хиляди пъстри миди в най-разнообразни форми. Шантал имаше вече голяма сбирка от тях. В бистрата вода погледът й откриваше великолепни рубиненочервени корали, както и такива с цвят на топаз или сапфир. Морето гъмжеше от риби във всички цветове на дъгата, от най-различни родове и видове. Цветя, пеперуди, птици и насекоми се срещаха тук в тропическо изобилие. Шантал събираше цветя, притискаше ги между два плоски камъка, докато изсъхнат и ги подреждаше в касетка от бамбук, изработена за нея от Замби. Там тя пазеше всичките си богатства.
Единствено дъждът прекъсваше меката монотонност на живота им. Внезапно и непредвидимо някъде далеч в морето се събираха тъмни облаци и се втурваха с бясна скорост към брега. Там, където само преди миг пламтеше огненият диск на слънцето, вече се лееше дъжд като из ведро и ги намокряше до кости, заливаше колибите и угасяваше огъня. Колкото и да се стараеха, дъждът проникваше през палмовия покрив на оскъдните им жилища. По време на буря тримата се сгушваха един до друг и треперейки от студ, се вслушваха в глухото бумтене, с което кокосовите орехи падаха по пясъка на плажа. Върховете на палмите се мятаха насам-натам и се привеждаха почти до земята под стремителния напор на вилнеещата буря. Понякога вятърът толкова се усилваше, че заплашваше да отнесе колибите им. Но коловете бяха забити дълбоко в песъчливата почва и укрепени с камъни, така че засега устояваха.
По време на буря Шантал винаги усещаше тъга по дома и мъката така я душеше, та й се струваше, че няма да може да я понесе. Но скоро слънцето отново проблясваше, вайканията на Замби преминаваха в радостна песен, а Динес крачеше по плажа в добро настроение и доволно си подсвиркваше. След вечеря тримата обичаха да седят край огъня в настъпващия здрач и да си разказват истории.
Описанията на Замби за племето й и селото, в което беше живяла, ги възхитиха. По-късно Динес призна на Шантал, че не е имал представа колко цивилизован е моралният кодекс на африканското племе и че вече не одобрява заробването на бедните негри.
Когато Динес разказваше за пиратските си приключения, той мъдро премълчаваше кървавата им страна. Шантал винаги се трогваше и изпитваше дълбока симпатия към него, когато с копнеж говореше за красивия си кораб, за силата и бързината му. Самата тя развличаше събеседниците си с разкази за живота в Лондон, за грамадните дворци и катедрали, за сградите на Парламента, които наскоро бяха изгорели до основи и в момента се строяха наново. Динес се интересуваше най-вече от тунела на мистър Брунел под Темза и от живота на изисканото лондонско общество и кралското семейство.
Замби напредваше много бавно в овладяването на английския език и естествено не разбираше голяма част от разговорите им. Но слушаше с такова внимание, че двамата се слисваха. Динес забеляза, че Замби учеше португалски много по-бързо от Шантал. Младата англичанка много трудно овладяваше майчиния му език. Динес често разговаряше на португалски с негърското момиче и понякога Шантал усещаше нещо като ревност; сърдеше се, че двамата обсъждат нещо, от което тя е изключена.
Никога не й мина през ума, че Замби е наложница на Динес. Беше твърде неопитна в подобни отношения и възприемаше външните прояви на нежност само като ненатрапчива, изпълнена с уважение загриженост на робиня към господаря й, същата, каквато Замби проявяваше и към нея. Негърката беше вярна и предана прислужница. Беше направила гребен от рибешка кост и с удоволствие разресваше косите на Шантал, които междувременно бяха стигнали до бедрата й. Когато от време на време докосваше лицето или ръката на Динес, Шантал никога не помисляше, че в този жест се крие нещо повече от невинно обожание.
— Достатъчно време размишляваш, Куш-куш! — Гласът на Динес изтръгна Шантал от обърканите й мисли за живота им на острова и отново извади на преден план необходимостта да вземе решение още в този момент. Динес протегна ръце и я притисна до себе си. — Съдбата го иска, Шантал! — произнесе настойчиво той. — Иначе защо беше нужно да открия мъничката ти лодка сред вълните на безкрайния океан? Затова и екипажът ми се разбунтува. Не вярваш ли в съдбата, Шантал?
Без повече да се съпротивлява, тя се облегна на него, разсъждавайки над странната възможност всичко това да е дело на някаква висша сила, многократно по-мощна от човешката воля. Тази представа беше по-утешителна от мисълта, че само случайността я е довела на този остров в компанията на Динес. Щом такава беше волята божия, бог сигурно щеше да се съгласи и с брака, за който настояваше Динес.
— Е, добре! — промълви тихо тя. — Ще се омъжа за теб, Динес да Гама, ако това е, което ти наистина желаеш.
— Знаеш, че е така — отговори дрезгаво Динес.
Изпълни го чувство на триумф и сърцето му заби по-силно. Най-после търпението му щеше да бъде възнаградено. Това красиво английско момиче с аристократичен произход щеше да стане негово. Вече нямаше нужда да прибягва до насилие. Тя беше готова да му се отдаде по собствена воля.
 

Двадесета глава
 
Октомври 1838
— Ще ми позволите ли да запитам дали дамата Тамариск, чието име толкова често споменавахте в треската си, е вашата съпруга? — попита капитан Клифтън мъжа, който лежеше в каютата му на борда на кораба «Джейсън».
Чарлз Ебърхард обърна глава по посока на гласа, чийто тембър му беше много добре познат. Бяха минали четиринадесет дни и нощи, откакто той и героичните моряци на «Валета» бяха намерени. Чарлз все още беше като замаян от страшния удар по главата, когато върхът на мачтата се беше стоварил върху него с цялата си сила. Капитан Клифтън му съобщи, че без помощта на моряците със сигурност е щял да се удави, защото при удара не само е загубил съзнание, но е и ослепял. Мъжете го вързали за една плаваща бъчва и в продължение на тридесет и шест часа се носили по морето, докато слънцето сипело безмилостните си лъчи върху им и жегата била адска.
«Джейсън», който пренасял британски затворници за Австралия, също се отклонил от курса си при тази страшна буря. Мъжът на наблюдателницата открил изтощените корабокрушенци, носещи се безпомощно по успокоилото се междувременно море.
От време на време Чарлз идвал в съзнание. От първите си дни на борда той помнеше единствено загрижения глас на капитана. Освен това имаше смътен спомен, че корабният лекар многократно го бе преглеждал. В съответствие с длъжността си този мъж имаше грижата на кораба да се спазват установените за транспорта на затворници правила. За нещастие лекарят не успя да открие причината за ослепяването на Чарлз; затова и не можа да препоръча някакво специално лечение, освен пълен покой. Беше наредил да не се дава на болния нито алкохол, нито тютюн. Капитан Клифтън успя да смекчи нарежданията му, когато Чарлз възстанови силите си.
— Лекарят казва, че зрението ви вероятно ще се възвърне, сър. По думите на моряците вие сте бил улучен от силен страничен удар по главата. Вероятно това е повредило очния нерв. Но за да се установи размерът на нараняването, е необходима консултация с очен специалист. Боя се, че извън Европа надали ще се намери такъв.
Понякога Чарлз имаше чувството, че вижда цветове и очертания в каютата на капитан Клифтън. Но скоро мракът отново го поглъщаше и той не беше сигурен, че зрението му постепенно се възстановява. Страхуваше се да не остане сляп завинаги. Това не само означаваше, че веднага ще го освободят от служба във флота, но и — което го измъчваше още повече — че никога няма да види лицата на жена си и децата си. Не беше чудно, че в дългите си трескави нощи толкова често споменаваше името на Тамариск. Отчаянието му щеше да се смекчи, ако поне знаеше, че тя е оцеляла след бурята. Не беше загубил надежда, защото помнеше, че Тамариск носеше ценната спасителна жилетка. Но тъй като самият той падна през борда, преди «Валета» да потъне, не знаеше нищо за по-нататъшната й съдба. Имаше някакъв малък шанс капитан Ансън да я е отвел в някоя от спасителните лодки, ако изобщо им е останало време да ги спуснат на вода.
Чарлз се усмихна на капитан Клифтън. По гласа разбираше, че събеседникът му е на средна възраст, дори по-стар. Представяше си своя спасител като силен, широкоплещест моряк, защото стъпките му кънтяха тежко в малката кабина. По начина му на говорене и по безукорните маниери Чарлз беше познал джентълмена.
— Да, Тамариск е името на жена ми — отговори на капитана той. — Вероятно екипажът на «Валета» ви е съобщил, че с нас пътуваше и сестрата на жена ми. В Бомбай аз трябваше да поема службата си като военноморско аташе. — Усмивката изчезна от лицето му. — Само да знаех, че са живи, веднага щях да оздравея! Колко време ще мине, докато стигнем сушата? В кое пристанище отиваме, капитане?
— Поехме курс към Порт Джаксън на източното крайбрежие на Австралия — отговори капитан Клифтън. — На борда имам сто тридесет и трима затворници. Половината от тях са жени и деца. Скоро една жена ще роди. Значи ще отведа в Австралия един човек повече.
Чарлз го слушаше с интерес.
— Моля да ме извините, капитане, но ще ви задам един личен въпрос — продължи той. — Кое ви накара да поемете командата на този затворнически кораб? Не предпочитахте ли кариера в кралската флота?
— Отговорът е много прост. Ще ви обясня всичко, стига да не ви досаждам. Бях много млад, когато се скарах с баща си и избягах от къщи, за да стана моряк. Скочих на първия кораб, който отплаваше от Англия в открито море. Така станах юнга на затворническия кораб «Съри», който караше двеста затворници мъже за Австралия. Това беше през 1814 г. и аз бях едва седемнадесетгодишен.
— Значи с вас сме връстници! — извика Чарлз. — През четиринадесета година тъкмо ме произведоха старши лейтенант, след като участвах в две битки срещу янките по американското крайбрежие. Трябва да призная, че войната остави у мен доста неприятни спомени…
— Точно същото важи за опита, който натрупах на борда на «Съри» — отбеляза сухо капитан Клифтън. — Обзалагам се, че нашият капитан, един садистичен дявол на име Джеймс Патерсън, беше един от най-жестоките типове в целия ни търговски флот. По време на пътуването по междинните палуби винаги бяха оковани с вериги не по-малко от сто шестдесет и пет нещастници. Тия хорица едвам дишаха, а под палубите имаше толкова вода, че дори плъховете се давеха.
— Ако не го бях чул от вашите уста, трудно щях да повярвам в подобна жестокост — каза Чарлз. — Сигурно е било по-лошо, отколкото на борда на робски кораб. Аз самият залових един такъв и просто ми липсват думи да ви опиша ужасната гледка на онези клети негри, полумъртви от глад, болни и навързани един за друг като добитък!
— Точно същото беше и със затворниците! — прекъсна го Джек Клифтън. Със смръщени вежди той си припомни ужаса на първото си пътуване по море. — Всички мъже, смятани за опасни, бяха оковани с железни вериги и постоянно лежаха или стояха прави. Останалите бяха разпределени по междинните палуби със свързани ръце и крака и само по двадесет от тях бяха извеждани за кратко време на горната палуба да си поемат въздух. Нищо чудно, че много скоро на борда се появи тиф.
— В това тясно пространство сигурно скоро е избухнала епидемия — отбеляза Чарлз.
— Точно така — отговори капитанът. — Вместо да изолира заболелите, Патерсън остави заразените затворници при здравите. Много бързо треската се прехвърли и сред екипажа. Аз имах късмет и се отървах, но когато «Съри» почти достигна австралийския бряг, вече бяхме загубили двама офицери, лоцмана, корабния лекар, осемнадесет моряци и бог знае колко затворници. Капитан Патерсън беше на умиране и командването беше поето от третия офицер Томас Рейн, много почтен човек.
— Наистина ужасно — промълви Чарлз. — Надявам се, че виновните все пак са си получили заслуженото?
Джек Клифтън мрачно кимна.
— Макар че умря, преди да сме влезли в пристанището, капитан Патерсън заедно с корабния лекар беше обвинен за смъртта на всички тези хора. Но историята все пак има щастлив край. Томас Рейн показа отлични качества като капитан и командването на «Съри» завинаги премина в негови ръце. Върнах се в къщи като първи подофицер. После с него направихме още две плавания и отново превозвахме затворници, но при променени условия. Рейн доказа, че е възможно без бруталност да се отведат до местоназначението им дори и най-закоравелите престъпници. За да запази дисциплината на борда, вместо строги наказания той раздаваше награди за добро поведение.
— И аз предпочитам този метод — усмихна се Чарлз.
Капитан Клифтън кимна.
— После аз сам поех кораба «Джейсън» и пътувах по същия курс като Томас Рейн. Щом се почувствате по-добре, сър, с удоволствие ще ви разведа из кораба си и ще видите колко са доволни пътниците ми. Учим ги да четат и пишат и вечер често ги извеждаме на палубата да пеят и танцуват. Екипажът ми и аз сме горди от постигнатото; досега нямаме смъртен случай, защото винаги им даваме добра храна и лимонов сок против скорбута. Здравословното състояние на пасажерите ми е отлично.
Чарлз слушаше с огромен интерес, защото самия той се стремеше с цялото си същество към подобряване условията за работа и живот във военноморския флот. През следващите три седмици той отлично опозна Джек Клифтън и двамата станаха добри приятели. Когато корабът най-после влезе в Порт Джаксън, капитанът настоя да придружи Чарлз и корабния лекар при губернатора на британската колония. Искаше да бъде сигурен, че го оставя в добри ръце и че колкото се може по-скоро новината за щастливото избавление на Чарлз Ебърхард ще замине за Англия.
Двамата мъже със съжаление се сбогуваха и капитан Клифтън обеща да посети Чарлз при следващото си идване в Лондон.
Чарлз постепенно възвръщаше зрението си. Почивката, спокойствието и тишината в дома на губернатора бяха благотворни за него и в края на първия месец в Порт Джаксън смущенията в зрението вече бяха само частични. Часове наред виждаше нормално, но при някое рязко движение пред очите му отново се спускаше мъгла. Лекуващият го лекар настоя да почива поне още две седмици, докато се осмели да предприеме дългото пътуване по море.
Чарлз скоро изгуби търпение и едва изчака благоприятната възможност да отплава за Ливърпул на борда на един бърз клипер. Пътуването трая само сто и два дни и мина при хубаво време, но когато корабът най-сетне влезе в родното пристанище, очите на Чарлз отново отказаха. Много рядко виждаше ясно и периодите на слепота ставаха все по-дълги. Корабният лекар се опита да го отклони от дългото и опасно пътуване с кола до Лондон и най-после успя да го убеди, че за него ще е от полза да избере влака.
Веднага след пристигането на кораба ангажираха личен прислужник за Чарлз, който да го придружи до Лондон. Във влака Ливърпул-Манчестър запазиха купе в първа класа. Наредиха му удобно легло, за да има спокойствието и тишината, от които се нуждаеше. Веднага изпратиха по телеграфа вест в Бар Хаус, за да съобщят на семейство Уайт за предстоящото му пристигане. В Манчестър Чарлз трябваше да се прехвърли на влака за Лондон. Прекара една нощ в луксозния градски хотел и на 20 февруари продължи пътя си. Не знаеше, че в това време шуреят му Джон стяга багажа си, за да се отправи към Бристъл, откъдето щеше да излезе в открито море с курс към Индийския океан. Когато телеграмата пристигна и Джон узна, че Чарлз е на път към Лондон, той веднага реши да отложи пътуването си с двадесет и четири часа. Фактът, че Чарлз съобщаваше само за собственото си завръщане, отекна болезнено в сърцата на Джон и домашните му. Ако имаше надежда за подобно чудодейно спасение на Тамариск и Шантал, Чарлз веднага би им съобщил. Вътрешно изпълнени с отчаяние и болка, те обсъдиха събитието помежду си и се опитаха да се примирят с очакването, че ще чуят от него само лоши новини за изчезналите си близки.
Потиснатият Джон придружи майка си и Пери до гара Ейстън, където щеше да пристигне влакът на Чарлз. През изминалите два месеца неотстъпно го крепеше надеждата да замине за Сейшелските острови и да търси изчезналите. Беше предприел всичко необходимо, за да осъществи намерението си. Наистина Пери и Морийн непрекъснато му повтаряха, че почти няма надежда и не е вероятно «Валета» да е имала същата съдба като «Тигър», но Джон усещаше как надеждата му расте именно с тези всекидневни занимания.
Пери беше най-добрият му съюзник. Първият проблем на Джон беше да набави достатъчно пари за опасното си начинание. Пери беше този, който му напомни, че без усилия и със значителна печалба може да продаде железопътните си акции.
Джон беше само на една година, когато почина дядо му. Сър Джон Дейнсфийлд му остави като на свой единствен наследник тъкачниците в Йоркшир. В началото Морийн вложи печалбата от тях отново в семейните предприятия. Закупиха нови фабрики с най-модерни машини и печалбите се увеличиха. По предложение на Пери част от капитала беше вложена в закупуване на железопътни акции, както му беше препоръчал приятелят му Марк Брунел. Наистина, песимистите предричаха, че това революционно транспортно средство едва ли ще се хареса на широката публика, но стана точно обратното.
— Твоите и моите дялове днес струват поне десет пъти повече от първоначалната си продажна цена — обясни Пери.
След женитбата си Пери беше продал къщата на «Харли стрийт». Получи добра печалба, тъй като кварталът бързо се разрастваше. Сега предложи тези пари на Джон, за да даде и той своя дял в предстоящото търсене.
Отначало Джон не пожела да приеме такава голяма сума, но Пери настоя. «Ако парите могат да допринесат за връщането на единственото ми дете, това ще бъде най-доброто, което са сторили досега», каза той.
И тъй като бързо събра необходимите средства, Джон веднага замина за Бристъл да потърси подходящ кораб. Не мина много време и откри малък бриг на име «Русалка». Корабът беше собственост на едни бристълски търговец и до издаването на закона за забрана на търговията с роби беше служил за превозване на негри. Оттогава бездействаше в пристанището и търговецът с радост го продаде на Джон на умерена цена. Джон даде обява и скоро намери капитан на брига. Капитан Хемиш Макрей беше шотландец и имаше двадесетгодишен опит в източните морета. Твърдеше, че познава Индийския океан много по-добре от Ламанша.
— За мен океанът е като шотландско езеро, по повърхността на което се издигат няколко островчета — каза той на Джон, когато двамата седнаха да пият по чаша в една от пристанищните кръчми. — Познавам всички острови от Сейшелския архипелаг, бил съм и на Мае. Не е трудно да се стигне дотам.
Джон веднага усети симпатия към червенокосия брадат шотландец. Този мъж говореше направо и откровеността му будеше доверие, а Джон смяташе това за най-важното качество на един корабен капитан. Макрей се изказа за «Русалка» с весела подигравка:
— Това корабче още мирише на ония клети дяволи, които е карало в Америка — каза той. — Ще ни трябват пари, а и доста време, докато го приведем в добър вид.
— Парите нямат значение — отговори Джон. — Но времето напира.
Той вече беше обяснил на капитана защо се впуска в такова дълго пътуване по море и шотландецът съчувствено беше кимнал с глава.
— Няма да си пилея времето! — обеща капитанът. — Ако плащаме добре на хората си, те ще работят двойно по-бързо.
Думите му се оказаха верни, защото само след седмица «Русалка» вече лежеше в сухия док. Дърводелци, бояджии, механици и всякакви други работници се заеха с него. Платнарите ушиха напълно нов комплект платна. Двама ковачи облицоваха изцяло кила му с медна ламарина.
При всяко от седмичните си посещения в Бристъл Джон установяваше, че ремонтът напредва с бързи темпове. В момента двамата с Хемиш Макрей съставяха списък на необходимите провизии.
— Като стар морски вълк аз не пия нищо друго, освен уиски! — заяви шотландецът, когато Джон започна да пресмята колко бъчви ром ще им бъдат необходими. Моряците изискваха дневна дажба от поне четвърт пинта, но Хемиш Макрей не признаваше нищо друго, освен силното питие на своята родина.
— Новата желязна цистерна в трюма би трябвало да е достатъчна за запасите ни от питейна вода — отбеляза Джон. — А що се отнася до уискито ви, капитан Макрей, вземете на борда колкото си искате!
Джон не пестеше пари за провизии. Въпреки високата цена той закупи голямо количество говеждо, затворено в ламаринени кутии, което не се разваляше толкова лесно при дългото пътуване по море.
Списъкът с продуктите съдържаше пшеничено брашно, ориз, стафиди, захар, сливи, канела, джинджифил, пипер, карамфил, олио, масло, холандско сирене, оцет, сухар и овесено брашно. Джон накара да сготвят на рагу дузина агнешки плешки и да ги запечатат в глинени гърнета с пласт талк. Важен пункт в списъка беше лимоновият сок — отлично средство против скорбут. Една от най-големите му покупки беше дестилационният апарат, за който го беше посъветвал Марк Брунел. Самият той беше изобретател и знаеше, че д-р Алфонс Номади е създал апарат, който превръща морската вода в прясна питейна вода.
— Можете да бъдете сигурен, че с този уред ще произвеждате от шест части морска вода една част сладка — обясни на Джон мистър Брунел.
Хемиш никога не беше ползвал подобен уред, но много капитани от военноморския флот го вземаха на борда си за моментите на безветрие. Често се случваше в продължение на стотина дни да не задуха вятър. Затова подобни мерки на предпазливост не бяха излишни. Джон се радваше, че така може да успокои майка си и да я увери, че е сторил всичко необходимо, за да се предпази от опасностите на дългия път по море.
Отказът на Морийн да му вдъхне кураж за това опасно начинание тежеше на Джон, докато Пери не му обясни, че поведението на майка му не се дължи на липса на интерес към търсенето на Тамариск и Шантал, а главно на голямата й загриженост за живота на сина й.
— Ти винаги си бил любимото й дете — обясни търпеливо Пери. — Вече беше загубила надежда да има син. Когато ти се роди, тя беше доста възрастна и раждането ти беше същинско чудо за нея. Малко по-късно в семейството се появи тиф и ти едва не умря. А сега, когато Тамариск и Шантал ги няма при нас, ти оставаш единственото й дете и тя те обича с цялото си сърце. Надявам се, сега разбираш по-добре защо при мисълта за опасностите, които те заплашват, тя е изпълнена с ужас и страх?
Тези думи окончателно помириха Джон с майка му и той се опита, доколкото беше по силите му, да й даде повече сигурност.
Най-после «Русалка» беше напълно оборудван за пътуване по море и по думите на Хемиш Макрей беше най-красивият бриг, обикалял някога Седемте морета. Екипажът беше събран и запасите бяха подредени под палубата. Ако Чарлз не се беше завърнал толкова внезапно и с кой знае какви новини за корабокрушението на «Валета», Джон и капитан Макрей веднага щяха да вдигнат котва. Сърцето на Джон натежа от лоши предчувствия, когато каляската спря пред впечатляващата нова фасада на гара Ейстън.
Страхуваше се да не чуе от устата на Чарлз, че Шантал и Тамариск са загинали в открито море, защото това щеше с един удар да унищожи всичките му надежди да ги намери.
Чарлз не беше в състояние да разсее лошите му предчувствия. «Валета» със сигурност е на дъното на океана, обясни мрачно той, но все пак са били предприети опити да спуснат на вода спасителните лодки. Вероятно имало и други оживели. Чарлз беше горчиво разочарован от факта, че родителите на съпругата му нямат сведения за съдбата й. След като Морийн го настани в удобното легло на голямата стая за гости, той проля сълзи на изтощение.
— Бих могъл да се примиря с това, че ще прекарам остатъка от живота си в слепота — промълви той. — Но не мога да понеса мисълта, че никога вече няма да държа в прегръдките си моята мила Тамариск.
— Не желая да чувам подобни песимистични думи! — каза Морийн и нежно го погали по главата. В очите й беше изписана такава твърдост, че Пери би се зарадвал, ако можеше да я види. — След всичко, което ни съобщи, Чарлз, аз съм убедена, че слепотата ти няма да продължи цял живот. В Порт Джаксън оздравяването ти доста е напреднало, а и тамошният лекар те е предупредил, че трудното пътуване по море ще ти се отрази зле. Утре ще изпратя да повикат най-добрия очен лекар в Лондон. А колкото до страховете ти за съдбата на Тамариск и Шантал, в никакъв случай не бива да губим надежда, че и двете са оцелели след катастрофата. Но сега се опитай да поспиш, скъпи Чарлз.
Чарлз посегна опипом към ръката й и топло я стисна.
— Никога не ти е липсвал кураж — промълви той. — Твоята непоколебимост ми вдъхва нова надежда. Но пък се страхувам, че присъствието ми е тежък товар за вас. Още утре ще си отида в…
— Нищо подобно няма да направиш, скъпи Чарлз — прекъсна го Морийн. — Пери и аз решихме да те задържим при нас в Бар Хаус. Бедната ти леля Лиза не е добре. Баронесата е на деветдесет и две години. Надявам се, разбираш, че шокът от нещастието й дойде твърде много. Тя е на легло и разсъдъкът й е доста помътен. Щом състоянието й се подобри и ти се възстановиш, аз ще се опитам внимателно да й съобщя, че си се спасил и си в добро здраве. Тогава ще можеш да се върнеш у дома с децата.
В следващите дни Морийн предано се грижеше за здравето на зет си. Тя изпълни обещанието си и повика един отличен очен лекар, за да чуе диагнозата му. Известният учен заяви, че не е в състояние да определи точната причина, но е убеден, че ударът, засегнал главата на Чарлз отстрани, е увредил очния нерв.
— Изследванията ни все още не са доказали значението на тези нерви за състоянието на очите — обясни той на Морийн. — Но аз лично имах случай, при който пациентът беше ослепял след падане от кон. Пълен покой в затъмнено помещение спомогна за частично възстановяване на зрението му. След още шест месеца излекуването беше окончателно. Тъй като вашият зет също възвръща зрението си, макар и само от време на време, аз се надявам, че постоянните грижи и абсолютният покой ще ни доведат до желания резултат.
Морийн съобщи на Джон и Пери мнението на специалиста.
— Следователно ти вече нямаш причини да отлагаш пътуването си, скъпи Джон — заключи с въздишка тя. — И без това Чарлз не може да те придружи, дори ако го изчакаш седмица или две. По мое мнение не бива да споменаваме пред него за предстоящо ти отплаване, защото силното му желание да потегли с теб ще попречи на оздравяването му.
— Ще поговоря с Чарлз сутринта преди отпътуването си — каза Джон. — Но ще го попитам само за точното място на корабокрушението. Мисля, че все още има надежда, мамо. Тамариск е носела спасителна жилетка, а Шантал… Е, Чарлз не е видял как водата я изхвърля през борда. Може би преди потъването на кораба все пак са били спуснати на вода спасителните лодки.
Морийн с нежност прегърна сина си.
— Надявам се да излезеш прав, скъпи мой. Няма нужда да ти повтарям, че ще се моля за тях също така горещо, както и за теб.
Когато след два дни Джон се качи на борда на «Русалка» и Хемиш Макрей му докладва, че бригът е готов за отплаване, той не мислеше толкова за сестра си Тамариск, колкото с цялото си същество се стремеше към момичето, с което беше изпълнено сърцето му — Шантал.
 

Двадесет и първа глава
 
Декември 1838 — януари 1839
Явно съдбата беше решила странната импровизирана сватба между Шантал и Динес да не се състои, въпреки че той беше успял да я убеди. Една неволна забележка на Замби доведе дотам, че всички планове за венчавка още тази вечер бяха захвърлени на боклука.
Когато Шантал се върна в колибата и весело съобщи на Замби, че тази вечер тя и Динес ще станат мъж и жена, негърската девойка засия от радост.
— Сеньор добър мъж! Много мил! Аз много щастлива! — каза развълнувано тя на своя развален английски. — Сеньор много иска сеньорита за жена. Сеньор сега щастлив. Много, много радост!
— Ще направим истинска сватба, както в Англия — усмихна се Шантал. — Зная, че обичаите на твоето племе са други, Замби, но християните ги венчава свещеник.
— Той не ли вожд за женитба? — учуди се Замби.
— Само в редки случаи — отговори Шантал. — Например капитанът на кораба може да венчае една двойка в открито море, ако на борда няма свещеник.
Замби се замисли и както винаги, когато се опитваше да проумее поученията на Шантал, наклони настрани къдравата си черна главица.
— Сеньор също капитан на кораб — каза след няколко минути тя. — Ти каза, капитан сам прави сватба?
— Така е — потвърди със съмнение в гласа Шантал. Представата, че Динес сам ще извърши собствената си венчавка, й изглеждаше доста неприемлива. Тя вдигна към негърското момиче очи, изпълнени със симпатия. — Иска ми се и ти да можеше да си намериш съпруг, Замби — добави тя.
Замби явно не я разбра.
— Замби не иска двама мъже — промълви скромно тя. — Наше племе има закон, мъж има много жени, но жена има само един мъж.
Шантал се смути.
— Не знаех, че вече си омъжена, Замби — каза тихо тя. — Мъжът ти в Африка ли е? Колко тъжно, че са ви разделили.
— Разделили? — повтори като ехо момичето. — Аз не разбира, сеньорита. — При тези думи тя посочи Динес, който тъкмо нареждаше насечените дърва за огъня, и обясни: — Замби има само един мъж. Много добър мъж. Много силен. Сеньорита скоро има бебета. Замби добре гледа бели бебета.
Шантал беше убедена, че само недостатъчните познания на момичето по английски са причина за това недоразумение.
— Сеньор Динес е твой господар, не е твой мъж — обясни тактично тя.
Замби се почеса по главата.
— Като мине последна луна, сеньорита каже мене кога мъж жена в една колиба и правят бебе. Мъж значи съпруг, жена значи съпруга. Замби не съпруга, щом няма бебе?
Шантал пое дълбоко въздух. Вече нямаше причина да вярва, че е станало недоразумение.
— Кога сеньорът те взе за жена? — попита с треперещ глас тя.
Замби се усмихна.
— Кога сеньор взел мене от робски кораб. Той много мил към Замби. Други роби далеч, много далеч към място на име Мартиника. Сеньор мене каза, че бели мъже плаща злато, много злато за роби, но роби много работят, дорде умрат. За мен добър живот на кораб. Аз се грижа за мъж и щастлива. Замби много щастлива! Сеньорита също бъде щастлива. Сеньор добър мъж!
— Не, той е лош човек! — изкрещя Шантал.
Лицето й беше загубило цвета си, очите й диво святкаха. Тя излезе от колибата и тръгна към Динес.
— Можете да прекъснете подготовката за сватбата, сеньор Да Гама! Сватба няма да има! Няма да се омъжа за вас, дори на острова да имаше двайсет черкви с двайсет свещеници, готови да ни венчаят.
Динес се надигна и слисано се вгледа в Шантал.
— Какви са тия глупости? — попита бавно той. — Само преди десет минути беше съгласна, а сега…
— Не знаех, че вече си имате жена! — прекъсна го остро тя. Гласът й направо хапеше, но Динес изглеждаше повече смутен, отколкото виновен.
— Аз?! Да имам жена? — повтори той. — Кой ти втълпи тази луда идея?
— Престани да ме лъжеш! — изкрещя Шантал. — Сигурно ме смяташ за голяма глупачка, дето досега не съм се сетила, че ти… че ти и Замби… — С треперещ глас тя се опита да намери точните думи за държанието му. — Ох, сега всичко ми стана ясно! Ти си подлъгал бедното неграмотно момиче и си го убедил, че бракът ви е законен. Замби наистина вярва, че е станала твоя жена. Е, сеньор, тъй като вие сам ми обяснихте, че всичко, извършено пред лицето на Бога, е валидно, сега ще признаете, че сте законно женен за нея. Това е неоспорим факт.
За нейно огромно смайване Динес избухна в луд смях.
— Естествено, че ще го оспоря! — извика той. — Момичето е робиня и моя наложница. Никога не бих се оженил за такава като нея. Не е и нужно. — И той отново се разсмя.
— Това е страшно признание! — проплака Шантал. — Дори не отричаш, че ти е наложница, сякаш в това няма нищо лошо. Използвал си незнанието й и си се забавлявал с нея. А аз си мислех, че си човек на честта, въпреки престъпното ти минало!
Усмивката изчезна от лицето на Динес. Той протегна ръка към Шантал, но тя се отдръпна.
— Ти говориш абсурдни неща, Шантал — каза спокойно Динес. — Не съм действал безчестно. Нямаш право да ме обвиняваш. Никога не съм се опитвал да те измамя. А що се отнася до Замби, ти наистина ли си толкова неграмотна, та не знаеш, че робите са собственост на господарите си? Ако не бях защитил Замби, екипажът щеше да се гаври с нея и щеше да й се случи нещо много по-лошо, отколкото изобщо можеш да си представиш.
— Ти си я обезчестил! — отговори строго Шантал. — Освен това се опита да ме убедиш, че се омъжвам за теб по божията воля. А едновременно с това си се забавлявал с нея зад гърба ми! Това е такава страшна обида, че вече никога няма да ти проговоря!
Докато слушаше думите на нещастната Шантал, в очите на Динес проблеснаха весели искрици.
— Твоята наивност непрекъснато ме изненадва — проговори меко той. — Чуй ме, Куш-куш. Аз съм мъж като всички други. От време на време имам нужда от жена. Обзалагам се, че повечето мъже от твоята среда също са имали любовни връзки с жени, преди да се оженят. Някои сигурно и след това, ако жената не се е оказала добра партньорка. Ще ти дам десет гвинеи за всеки мъж, който се е оженил девствен. Ако попиташ баща си и майка си, те ще ти кажат същото. Дори в най-цивилизованото от всички общества никой няма да ме обвини за онова, което съм сторил.
Спокойната убедителност на думите му смути Шантал, а и в тях безспорно имаше голяма доза истина. Тя си спомни предупрежденията на Тамариск да се пази от лъстивите обещания на мъжете, които искали само да я измамят. Баща й беше признал, че е спал с майка й и тя е забременяла от него, без да са били женени. Шантал знаеше, че има много извънбрачно родени деца. Казваха й, че подобни неща се случват дори и в кралското семейство!
Динес внимателно я наблюдаваше. Той усети вътрешната й несигурност и отново посегна да я хване за ръка. Но Шантал и този път му се изплъзна.
— Дори ако казвате истината, сър, това с нищо не може да промени чувствата ми към вас. Защото вече знам, че вие сте се забавлявали със Замби, докато сте ме убеждавали в своята любов!
Динес присви очи.
— Вината за това е изцяло твоя. Можеше да ми се отдадеш още на първия ден след пристигането ни — заяви той. — Нямаше да докосна повече Замби, ако беше отстъпила. Какво очакваше от мен? Не съм направил нищо лошо. Замби ме желаеше, а и аз имах нужда от жена. Можех да те взема насила, но не го направих. Уважавам чувствата ти. Но не си играй прекалено дълго с търпението ми и не злоупотребявай с глупостите, които са ти втълпили в манастира. Иначе ще забравя уважението си и ще съумея да те подчиня на волята си дори и без женитба!
Зачервеното от гняв лице на Шантал побледня. При последните му думи тя цялата се разтрепери, но вдигна решително глава и издържа докрай пронизващия поглед на Динес.
— Вие ме заплашвате, сър, но не мислете, че се боя от вас. Разбира се, вие можете да ме принудите да ви се отдам, но не се съмнявайте, че аз ще се отбранявам с всички сили. Ще ви мразя и ще се отвращавам от вас, а ако от мръсната ви постъпка се получи дете, по-скоро ще се самоубия, отколкото да го износя. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да превърна живота ви в ад, само ако ви хрумне да посегнете към мен!
С цялото достойнство, което успя да събере, Шантал гордо се извърна и тръгна обратно към колибата си. Въпреки недвусмисленото й предупреждение Динес с един скок я настигна и я сграбчи за рамото.
— Може би все още не си го проумяла, скъпа моя Шантал, но всичките ти възражения са резултат не на почтеност и висок морал, а на чисто женска ревност. Възмущението ти идва оттам, че не можеш да понесеш мисълта, че съм спал с друга жена!
— Аз ревнива? — отговори ядно Шантал. — Нима мислиш, че мога да те ревнувам от едно… цветнокожо момиче?
Динес се опита да сдържи смеха си и я пусна.
— Но моля те! Какво общо има тук цветът на кожата? Уверявам те, че няма никаква разлика, стига само кожата да е мека и приятна на пипане, а момичето да обича да се целува и без смущение да се отдава на любовния акт!
— Отвращаваш ме! — извика Шантал. Кръвта нахлу в лицето й, когато в ума й изникна представата за това, което ставаше между двамата. — Трябваше да очаквам, че престъпник и пират като теб не е способен на нежни чувства! Не вярвам да ме разбереш, ако ти напомня, че между мъжа и жената има по-дълбока връзка, а не само плътските удоволствия, които те занимават през цялото време. Съществува и нещо като любов!
Този път се изчерви Динес.
— Подценяваш моите чувства, Шантал. Ако не те обичах, щях отдавна да те изнасиля. Помии това и недей да твърдиш, че никога повече няма да ми проговориш! — С тази заключителна забележка той рязко я пусна и се отдалечи по посока на лагуната.
Замби се втурна към Шантал с разкривено от мъка лице.
— Сеньор сърдит? Какво стана, сеньорита? Няма сватба? Ти не искаш бъдеш жена на вожд?
— Не! — отговори горчиво Шантал. — Сеньорът е зъл човек, Замби. И за теб е по-добре да не…
— Сеньор не зъл! — извика Замби. — Той добър съпруг. Аз сега ида каже него да се върне.
Без да изчака отговора на Шантал, негърката затича след бързо отдалечаващия се Динес. Против волята си Шантал спря като вцепенена на мястото си и се загледа след нея. Двамата бяха доста далеч и гласовете им не се долавяха добре. Няколко минути те оживено разговаряха, после Динес продължи пътя си и клекналото на пясъка негърско момиче остана само. Мъжът не се обърна да погледне назад, а Замби не направи опит да го задържи.
Напрежението, което стягаше гърдите на Шантал през цялото това време, внезапно отслабна. Тя бавно влезе в колибата си и се отпусна на кокосовата постелка. Мислите лудо се блъскаха в главата й, макар че се опитваше да ги прогони. В ума й непрекъснато се връщаше всичко грозно, което я заобикаляше. Динес беше прав — тя ревнуваше бедната, невинна Замби! През всички задушни нощи на изминалите седмици й се искаше в обятията на Динес да е лежала тя, а не негърката.
Поглеждайки назад, Шантал не можеше да си обясни защо не е разбрала какви са отношенията между двамата, които бяха продължили да спят в една колиба. Самата тя ги беше подтикнала към това, като бе настояла да има свой собствен дом. Очите на Шантал се наляха със сълзи. Объркана и горчиво разочарована, тя сви ръце в юмруци. Време беше веднъж завинаги да изясни отношението си към този Динес да Гама! Само преди половин час се беше съгласила да се омъжи за него, а сега се закле никога вече да не му проговори.
Само да знаеше дали той е добър човек, или — както сега й се струваше — е лош, безскрупулен, неморален и с престъпни наклонности. Толкова лоши неща беше извършил, особено при пиратските си набези. Но през месеца, който прекараха заедно на Коативи, Шантал откри у него множество добри качества. Веднага се беше заел да направи живота им на острова поносим. Опитът му беше също толкова важен за тях, колкото и инстинктът на Замби да открива богатствата на природата. Ако беше сама, тя със сигурност щеше да загине. На него дължеше живота си, той я беше изтеглил от морето. Беше винаги весел, въпреки че хората му го изоставиха на произвола на съдбата, въпреки че беше загубил трупаните цели пет години богатства. Вместо да хленчи за постигналите го нещастия или да бушува от ярост, когато платната на любимия му «О Байладо» изчезнаха на хоризонта, той се хвана на работа. Възможно ли беше да се обича един такъв човек? Ще познае ли тя истинската любов, сгушена в обятията му? Беше повярвала, че е влюбена в романтичния аристократ Антоан дьо Вал. Но тук, на острова, рядко се сещаше за него и много се срамуваше при мисълта, че в прегръдките на Динес да Гама е изпитала същите нежни чувства, които я обхващаха, когато Антоан я държеше за ръка или я целуваше.
Странно нещо е любовта, каза си Шантал. Досега знаеше само едно — че много обича баща си, мащехата си и най-вече добрия си и верен приятел Джон. Сърцето й се изпълни със спомени за детството и тя се замисли колко много я уважаваше Джон и как винаги се съобразяваше с чувствата й. Естествено, тогава тя смяташе Джон за свой брат. Много й беше трудно да си го представи в друга роля. Джулия твърдеше, че Джон обича нея, Шантал, пламенно като истински обожател. Приятелката й я уверяваше, че няма никаква надежда един ден самата тя да се омъжи за него.
— Ако ти не станеш негова жена, Шантал, мисля, че Джон никога няма да се ожени — беше казала важно-важно Джулия.
Тогава Шантал се изсмя. Не беше готова да види у Джон обожател, пък и сърцето й беше изпълнено с романтични чувства към Антоан. По онова време тя се занимаваше предимно със самата себе си; едва сега разбра колко нещастен е бил Джон. Спомни си какво й беше казала веднъж старата камериерка Доркас:
— Вие сте разглезена млада дама, мис Шантал. Никой не смее да ви откаже нещо или да се възпротиви на капризите ви. Това не е добре. Майка ви, баща ви, мис Джулия и преди всичко мистър Джон винаги отстъпват пред желанията ви. А пък вие не оценявате това и изисквате всичко от тях като че ли така трябва да бъде.
Шантал не се обиди на нахалството й, само се засмя на укорите й. Старата жена беше много привързана към нея и я глезеше не по-малко от останалите членове на семейството.
— Ти си отрязала главата на баща си! — говореше нежно Доркас още на чернокосото бебе със засмени тъмни очи. Затова Шантал лесно уталожваше гнева й, като я караше да й разказва какъв е бил баща й като млад и как лудеел от любов към мащехата й.
Без всякакъв преход я обхвана болезнен копнеж по родния дом. Очите й се пълнеха със сълзи, които се стичаха по бузите й. Замби не се връщаше, Динес също. Бяха я оставили съвсем сама и внезапно Шантал си ги представи как сега се прегръщат и целуват. При тази мисъл сълзите й изсъхнаха и страните й поруменяха. Забраняваше си да мисли за подобни срамни неща. Въпреки това не можеше да забрави, че това трябваше да бъде нейната сватбена нощ. Милувките на Динес, страстните му целувки и цялата му любов трябваше да принадлежат на нея!
От очите й отново потекоха сълзи на мъка и отчаяние. Чувството за изолация беше толкова силно, че многото години, които й предстояха, й се сториха непоносими. Ако не вземеше Динес, беше осъдена да живее на този остров като стара девственица и никога да не узнае какво означава да се любиш с мъж и да раждаш деца от него.
Мина повече от час, преди да чуе стъпките им. Междувременно беше паднал мрак. Въпреки че се мразеше за проявената слабост, Шантал пропълзя към изхода на колибата и се вгледа в тъмнината. Очакваше да види Динес, сложил ръка на рамото на Замби. Когато видя, че негърката е сама, усети невероятно облекчение и задоволство. Динес желаеше само нея, Шантал! Поне тази нощ на рамото му нямаше да спи друга жена.
Динес се прибра едва сутринта. Без да обясни отсъствието си, той сърдечно поздрави Замби и кимна студено на Шантал. През следващите дни държанието му остана хладно и безучастно.
Шантал се правеше, че това няма значение за нея. Но много скоро започнаха да й липсват предишното другарство, веселият смях, предизвикателните му подмятания. Наричаше я Шантал вместо Куш-куш и разговаряше с нея рядко и делово.
Замби също не беше никак щастлива. Когато оставаха сами с Шантал, тя непрекъснато повтаряше колко добър мъж е Динес и колко подходящ съпруг ще бъде за Шантал. Шантал се опитваше да й обясни, че мъжът може да има само една жена. И нека Замби най-сетне проумее, че тя, Шантал, никога няма да престъпи законите на своето племе!
Младата негърка не беше особено изненадана.
— Сеньор мене каза ваши обичаи. Той каза, аз не жена за него. Отначало Замби много тъжна. Сега разбира, сеньорита не иска счупи стари обичаи. Замби вече не жена на сеньор. Сеньорита много бели бебета, а Замби гледа като свои. Много щастлива!
Шантал не беше сигурна, дали идеята е на Динес, или Замби сама е подредила всичко това в скромното си мозъче и е решила, че за нея е по-добре да гледа бебета, отколкото да се люби с някой мъж. Странна алтернатива за Шантал, но бебетата бяха нужни за тяхното собствено оцеляване.
— Като минат много луни — говореше негърката, — тогава сеньор, сеньорита и Замби вече стари и много слаби. И умрат, защото останат без ядене! Имат нужда от силни деца — те сече палми, лови риба, убива костенурки. Сеньор и сеньорита прави ново племе на наш остров. Замби няма бебета с бял мъж.
Тази простичка философия беше неопровержима, в случай че трябваше да останат на Коативи до края на дните си. Но Шантал все още не губеше надежда за спасение. Всеки ден се изкачваше на най-високото възвишение и хвърляше съчки в огромното огнище, което беше приготвила там. Ако станеше чудо и на хоризонта се появеше кораб, тя се надяваше, че той няма да отмине, а ще се приближи да потърси хората, захвърлени от съдбата на този самотен остров.
Динес да Гама знаеше за огромния куп съчки, но не казваше нищо. Нямаше никакво намерение да пали огън, ако се появеше надежда за спасение. Ако дойде някой европейски кораб, него със сигурност ще го хвърлят в затвора. Почти всички екипажи на британските, френските и испанските кораби познаваха описанието на търсения по целия океан Португалски ястреб. С високата си фигура, гарвановочерна коса и пронизващи зелени очи той се отличаваше от повечето хора. Смелите му морски набези бяха му донесли тъжна слава, която можеше да стане опасна за живота му.
Динес имаше достатъчно време да размисли над реакцията на Шантал по повод на отношенията му със Замби. Не се тревожеше много, защото беше твърдо убеден, че е само въпрос на време тя да захвърли скрупулите си и да отстъпи пред настойчивите нужди на своето младо страстно тяло. Природата сама щеше да се погрижи за това, щом двамата се намираха в непосредствена близост един до друг на този малък остров. За да подпомогне делото на природата, Динес беше решил да прекъсне връзките си със Замби. И без това те му носеха само моментно удоволствие. Беше сигурен, че Шантал ще оцени жеста му и по-бързо ще изяви готовност да го приеме за свой съпруг. Затова без особени трудности се справи с изкушението да я вземе насила. Искаше да има в обятията си чувствителна и готова за любов жена, а не такава, която да го мрази и да се отвращава от тялото му. Никога нямаше да забрави начина, по който в деня на несъстоялата се сватба тя беше реагирала на милувките му. Беше показала, че е жена, страстна и жадна за любов. Тактиката му да се държи спокойно и студено се оказа много ефикасна. Не му убягваше, че погледът на Шантал все по-често се спира върху него, замислен и сериозен. Винаги, когато смяташе, че не я наблюдава, тя скрито го разглеждаше. Ако срещнеше очите му, по страните й избиваше руменина и Динес със задоволство отбелязваше, че всъщност тя съвсем не е равнодушна към него, колкото и да се мъчи да го накара да повярва в това.
Трудни бяха дните за Шантал след страшната им караница. Чувстваше, че е в състояние да се пребори с Динес и да му се противопостави с всички сили, ако той се опита да й посегне. Но когато това не се случи и вместо да употреби насилие, той остана мълчалив, равнодушен и хладен, тя почувства странно разочарование.
Против волята си тя непрекъснато го наблюдаваше. Особено когато Замби беше до него. Младата негърка вече спеше в отделна хижа. Нощем Шантал често лежеше будна и се бореше с изкушението да стане и да надникне в колибата на Замби, за да разбере там ли е тя, или е отишла при Динес. След няколко дни почувства успокоение, защото между двамата нямаше и следа от интимност. Макар че Динес често поглаждаше с обич къдравата черна главица, това беше по-скоро израз на одобрение за приготвеното вкусно ядене или за измайсторената полезна вещ.
Замби се държеше така, сякаш загубата на любовника й въобще не я натъжаваше. Единственото й желание беше сеньоритата да се омъжи за господаря й. Макар че Шантал й забрани да говори за това, тя продължаваше да я моли:
— Сеньорита сама! Тя самотна, а това лошо. Ти омъжи и прави мило бяло бебе за Замби. Тогава всички щастливи!
Тези наивни думи правеха всичко толкова просто. Но Шантал все още не беше убедена, че е правилно да се омъжи за Динес дори ако със сигурност знае, че той все още я желае.
Струваше й се, че живее на този остров не от три месеца, а поне от три години. Дните се нижеха бавно. Вече нищо не й напомняше за родината, за Англия, за близките й. Като че ли никога не беше водила друг живот. Понякога си припомняше миналите дни, когато носеше красиви рокли от коприна и сатен, чорапи и обувки, скъпи украшения в косите и по врата. Вече толкова отдавна ходеше боса, че дори мисълта за обувки я ужасяваше. В този горещ, влажен климат нямаше нужда от дрехи, дори от оскъдните остатъци от пола и блуза, които беше увила около тялото си. Завиждаше на Замби, че се разхожда с открити гърди, но чувството й за приличие не допускаше да постъпи като негърското момиче, когато Динес можеше да я види така.
Динес почти нямаше дрехи на гърба си. Слънцето до такава степен беше потъмнило кожата му, че тя беше станало едва ли не като тази на Замби. Непрекъснатият физически труд укрепи тялото му и той изглеждаше и се чувстваше прекрасно. Мускулестите му ръце и крака блестяха на слънцето, когато хвърляше въдицата, размахваше дългия нож или небрежно вдигаше на рамото си някое дебело дърво. Все по-често очите на Шантал се спираха с възхищение върху него. В такива моменти тя усещаше неутолим копнеж в сърцето си, искаше й се да протегне ръка и да го помилва.
Бяха минали почти три седмици след Коледа, когато съдбата даде последния коз в ръцете на Динес, като предизвика най-силната буря, която бяха преживявали досега. Така дойде моментът, очакван с такова търпение от него. Докато ги обкръжаваха оглушителни гръмотевици и ярките светкавици потапяха острова и разбуненото море в студеносива светлина, бурята прекърши една палма, привела се над колибата на Шантал. Трясъкът на стъблото заглъхна в адския вой и дървото рухна върху покрива на колибата.
Динес и Замби отчаяно задърпаха огромната корона на палмата, под която беше погребана Шантал. С изключение на няколко драскотини тя беше невредима, но когато най-после я измъкнаха от бъркотията от клони и листа, трепереше с цялото си тяло. Без усилия Динес я вдигна на ръце и я отнесе в своята хижа под проливния дъжд.
— Добре ли си, Куш-куш? — попита нежно той и я положи на меката постеля от кокосови влакна.
За пръв път говореше с нея по този начин. Гласът му издаваше отново старата нежна загриженост. Откакто се скараха, не беше я наричал с това галено име.
Все още под въздействието на преживения страх, Шантал избухна в сълзи. Динес коленичи й я хвана за ръката.
— Спокойно! Спокойно! — промълви на майчиния си език той с мек, утешителен глас. — Вече няма опасност. Нали не си ранена?
Шантал поклати глава и буйните тъмни коси се разпиляха по лицето й. Динес с нежност ги приглади назад.
— Бурята почти отмина — прошепна той. — При мен си на сигурно място.
После разтвори ръце и като че това беше най-естественото нещо на света, Шантал се сгуши в обятията му. Ръцете му здраво я обгърнаха и той я зацелува с неутолим, горещ копнеж.
— Толкова дълго чаках — шепнеше мъжът. — О, Куш-куш, мое красиво момиче! Този път няма да ме отблъснеш!
Шантал чуваше нежните думи и сърцето силно заби в гърдите й. Веднага осъзна, че този път за нищо на света няма да му откаже. Безпомощна и отчаяна от собствената си слабост, тя отговори на целувките му. Щеше да му се отдаде, макар че не знаеше дали постъпва добре или зле, защото това беше единственото нещо на света, което все още имаше значение.
Динес внимателно разгърна полата, в която я беше увил, след като я измъкна гола-голеничка от разрушената колиба. Всеки нерв по тялото й се опъна до скъсване, когато ръцете му докоснаха раменете й, плъзнаха се по гърдите и бедрата й и спряха на красиво заоблената извивка на корема й.
— Не бой се, моя Куш-куш! — мълвеше дрезгаво той.
Но страхът на Шантал беше изчезнал. Тялото й се притискаше до неговото, разтваряше се да го посрещне. Когато ръцете на мъжа замилваха бедрата й, тя едва не му изкрещя да побърза, толкова силно беше желанието й да запълни страшната празнота в себе си. Кръвта лудо биеше в слепоочията й и тя въобще не забеляза, че бурята отдавна е престанала. Единствените шумове в колибата бяха ускореното дишане на Динес и нейните собствени поривисти въздишки.
Той проникна в нея и го направи толкова нежно и внимателно, както не беше постъпвал с никоя друга жена. Знаеше, че Шантал е вътрешно готова да се отдаде на любовните радости, но като си помисли, че е още девствена, се постара да укроти пламенността си. Когато най-после навлезе в меките, топли дълбини на тялото й, от устните й се изтръгна само лек вик на болка. Веднага след това плътта й се устреми към неговата, готова да го приеме колкото се може по-дълбоко в себе си.
Вълните на насладата малко по малко отслабнаха и до съзнанието й стигна фактът, че е загубила девствеността си. Знаеше, че в този миг би трябвало да се разкайва, но единственото чувство, което изпитваше, беше дълбоко задоволство. Искаше й се мъжът до нея никога да не я напуска. Болката беше забравена, остана само невероятното, пулсиращо удоволствие, което я последва.
Въпреки това съмненията се връщаха. Само да беше сигурна, мислеше си тя, че обича Динес да Гама с цялото уважение и преданост, които проявява съпругата към съпруга си! Но преди да размисли над този проблем, очите й се затвориха и тя заспа в ръцете му.
Когато на следващата сутрин се събуди, през отворения вход на колибата проникваше ярка слънчева светлина. Клони, палмови листа и кокосови орехи се търкаляха по пясъка. Това бяха следите от нощната буря. Колибата на Шантал представляваше жалка руина.
Тя обърна глава и се вгледа в Динес, потънал в дълбок сън. Обзе я споменът за любовната нощ и страните й поруменяха. Вече не беше девствена, беше се отдала доброволно на един съвсем чужд мъж. През нощта й се струваше, че това е станало естествено, по волята на съдбата, но сега мисълта за собственото й поведение я караше да се срамува.
Внезапно почувства силно желание да избяга от натрапчивата близост на неговата мъжественост. От голото му тяло се излъчваше проклятието на физическата наслада. Шантал безшумно се надигна, уви се в полата и тръгна да търси блузката си. С облекчение установи, че Динес не се помръдна. Замби също не се виждаше. Когато след малко намери изпокъсаната дрешка, тя изтича към лагуната и се потопи в хладката, обляна от слънцето вода. Без да обръща внимание на хищните риби и дебнещите акули, тя легна по гръб и се остави водата да залее цялото й тяло. Сякаш искаше да заличи всички следи от стореното през нощта. Всеки път, когато помислеше за изгубеното си целомъдрие, усещаше силно чувство на вина. Опитваше се да се убеди, че на този забравен от бога остров то няма никакво значение. В Англия може би беше важно да се запазиш недокосната за сватбената си нощ, защото там съпругът с право очакваше това от съпругата си. Но тук, на Коативи, нямаше друг мъж, освен Динес, който можеше да я притежава или да я отблъсне.
Само Динес да не беше човек извън закона, помисли си Шантал и отново усети несигурност. Толкова пъти при пиратските си приключения той е извършвал убийства. Не е възможно тя, Шантал Уайт, да се е отдала доброволно на един убиец!
Но колкото и много неща да говореха против Динес, тя не го смяташе за изцяло пропаднал човек. В представите й той не беше зъл. Миналата нощ, въпреки голямата си страст, се беше проявил като нежен, чувствителен и деликатен любовник. А тези качества съвсем не бяха присъщи на един разбойник. Въпреки това обаче досега е бил пират. Без всякакви скрупули е заграбвал всичко, което му се е харесвало — дори Замби. Как да обича такъв човек?
Когато след известно време Шантал се върна на полянката, Динес тъкмо тръгваше да я търси. Той се втурна насреща й и с щастлив смях я стисна в прегръдките си. За негово смайване Шантал се изплъзна от ръцете му.
— Недей така, Куш-куш! Какви са тия работи? Няма ли да ми дадеш поне една целувка, след като през нощта…
— Наистина съжалявам, Динес — прекъсна го решително тя. — Въпреки всичко, което казах през последната нощ, тази сутрин съвсем не съм сигурна, че постъпихме правилно.
Динес не разбра веднага, че любимата му говори сериозно. В очите му проблясваха подигравателни искрици.
— Значи любовта с мен не ти достави удоволствие? — попита самоуверено и предизвикателно той.
Шантал не отговори на усмивката му.
— Много добре знаеш какво изпитах — отговори спокойно тя.
Откровеният й отговор го смути.
— Въпросът не е до това, правилно ли сме постъпили, или сме сгрешили, Динес, нито пък до насладата, която изпитахме. Честно се постарах, но не ми се удаде да прогоня от съзнанието си мисълта за предишния ти живот. — Тя продължи с треперещ глас: — Засяга ме не само пиратското ти минало, но и начинът, по който се отнесе със Замби.
— Ето ни пак на мястото, откъдето започнахме! — отбеляза той. По лицето му се изписаха гняв и разочарование. — Но те моля да ме чуеш добре, Шантал. Време е най-после да престанеш да ми проповядваш закостенелите си морални принципи. Да, бях пират, но ти отлично знаеш, че с пиратството завинаги е свършено. Португалския ястреб вече не съществува. Вярно е, че Замби беше моя любовница, но колкото и да ти е неприятно да го чуеш, тя ми се отдаваше с нещо повече от готовност. Тя ме обичаше и беше под моя защита. Много добре знаеше, че животът й можеше да бъде и друг. Ти нямаш представа какъв живот живеят повечето роби и как ги продават по пазарите!
— Търговията с роби е незаконна — възрази Шантал. — Трябваше да върнеш Замби в Африка при нейното племе!
Динес пренебрежително се изсмя.
— Не говориш сериозно, Шантал! А какво щях да правя с останалите роби? Може би в твоята страна търговията с роби е забранена, но в моята родина продължават да се занимават с нея и съвсем не я смятат за противозаконна, уверявам те. Роби ще се продават дотогава, докато се търсят. Един товар роби е чисто злато и екипажът щеше да ме сметне за луд, ако бях отвел робите обратно в Африка, за да ги освободя!
Шантал ужасено впи очи в неговите.
— Значи признаваш, че си търгувал с роби? — попита обвинително тя.
— Какво лошо има в това? — сряза я хапливо Динес. — И без това са същински диваци!
Очите на Шантал гневно блеснаха.
— Как можеш да твърдиш подобно нещо, когато Замби ни доказа точно обратното! — Внезапно тя си спомни многобройните разговори за робството, на които беше присъствала като дете. Мащехата й с всички сили подкрепяше опитите за премахване на това зло и Шантал със собствените си уши беше чувала мистър Уилбърфорс, който с ужас и отвращение заклеймяваше търговията с хора. Без да го осъзнава напълно, Шантал беше възприела възгледите на родителите си и сега всичко в нея се противеше на факта, че се е отдала доброволно на мъж, който не само е бил пират, но и е търгувал с живи хора. С пронизваща болка в сърцето тя погледна Динес право в очите.
— Никога вече не мога да ти принадлежа! — пошушна тя.
Динес направи крачка към нея. Дълбока бръчка прорязваше челото му. Когато Шантал се отдръпна, той протегна ръка и я сграбчи за рамото.
— Няма да осъществиш заплахата си! — заяви твърдо той. — Вече те познавам по-добре от себе си, Шантал. Мислиш и говориш като дете! През нощта се държа не като благонравна девственица, а като истинска жена, която беше обхваната от същата страст като мен. Макар че разумът ти заповядва да не се подчиниш, ти скоро ще усетиш желание отново да бъдеш с мен. Ако сега употребя сила, няма дълго да се противиш. Но аз предпочитам да изчакам. Правил съм го вече. Ти си нещо ценно, Шантал, затова ще те чакам.
В погледа му пламтеше такъв огън, че кожата й сякаш изгоря. Очите му бавно се плъзгаха по тялото й. Шантал усети, че пулсът й се ускорява. Сърцето лудо биеше в гърдите й. Когато Динес се отдалечи към плажа, тя разбра, че въпреки цялата си решителност да не се докосва до него, ако само за момент я беше прегърнал, тя щеше да се разтопи в обятията му. В крайна сметка той щеше да бъде победителят в борбата между двамата.
 

Двадесет и втора глава
 
Май 1839
— Първи май! — обяви Хемиш Макрей. Той стоеше до Джон и наблюдаваше мъжете от екипажа, които поставяха голямото платно. — От тридесет години насам не съм бил в Англия за празника на цветята! Сега хората танцуват около майското дърво и украсяват къщите си с червен глог.
— В нашето семейство е традиция празникът да се посреща в малкото ни имение в Съсекс — въздъхна Джон. — Преди две години Шантал беше коронясана за майска царица като най-красиво момиче в селото. Съмнявам се, че по време на коронацията си кралица Виктория е изпитвала такава голяма гордост като моята малка Шантал…