Червената кутия от Рекс Стаут - Книги Онлайн от Napred.BG

На следващата сутрин Улф реши да отправи предизвикателство към времето — имаше чудесно мартенско слънце. Това, което го накара да излезе от къщи мрачен и ядосан, с палто, шал, ръкавици, с бастун в ръка, на краката с гети, а на главата с нещо като голямо сомбреро, беше името на Уинолд Глюкнър, което бе начело на подписите в писмото.
Този Глюкнър беше получил от Борнео четири луковици от розова орхидея Coleogyne Pandurata и се изсмя на Улф, който му предложи три хиляди долара за две от тях. Тъй като познавах Глюкнър като упорито и своенравно старче, не си представях как ще се раздели със скъпоценните си луковици, независимо от броя на разрешените от Улф загадки по негова молба, но все пак подпалих фитила.
Карах колата така, сякаш имах в ръката си чаша шампанско и се бях заклел да не разлея нито капка. Но все пак в един момент изкушението стана твърде силно: пред мен видях чудесна малка дупка с диаметър около седемдесет сантиметра, достатъчно дълбока, и се постарах да я премина с подходяща скорост. Един поглед в огледалото ми показа Улф угрижен и отчаян, вкопчен в задната седалка.
— Съжалявам, сър. Пътят е в ремонт.
Той не си направи труда да отговори. Беше бесен.
Сградата на «Бойдън Макнейр Инкорпорейтид» изглеждаше много по-добре, отколкото бях подразбрал от разказа на Лъвлин Фрост. Той самият ни чакаше в преддверието до стълбите. Последвахме го към асансьора, който ни отведе към кабинетите и частните салони на втория етаж.
Горният етаж, също толкова елегантен, бе значително по-спокоен: без продавачки, без клиентки, без стоки.
Големият салон, в който влязохме, слизайки от асансьора, бе пълен със столове с копринена тапицерия, с пепелници на високи метални стойки, а мокетът беше дебел и тъмен на цвят. Вниманието ми се пренесе към противоположния край на стаята, където на едно канапе седяха две феи. Първата, синеока блондинка, беше толкова красива, че за миг я зяпнах с отворена уста. Другата, висока и слаба, имаше кестеняви коси и въпреки че не бе толкова ефектна, би имала всички шансове на своя страна при избора на «Мис Петдесет и втора улица».
Русата кимна. Високата брюнетка каза:
— Здравей. Лю.
— Здравей, Хелън — отговори Лю Фрост. — До скоро!
— Видяхте ли това — попитах Улф в коридора. — Би трябвало по-често да излизате. Какво са вашите орхидеи в сравнение с подобни красавици?
В отговор той само изсумтя.
Фрост почука на последната врата вляво, отвори я и се отстрани, за да ни направи място. Стаята беше голяма, тясна и дълга. Тук елегантността беше малко пренебрегната за сметка на обзавеждането като кабинет. Усещаше се ръката на добър декоратор. Тежки завеси от жълт сатен покриваха прозорците и падаха в големи гънки на пода. Светлината се лееше от големи кристални свещници.
— Господин Ниро Улф — каза Фрост. — Господин Гудуин. Господин Макнейр.
Мъжът, седнал зад бюрото, стана и вяло подаде ръка.
— Как сте, господа? Седнете. Лю, още един стол.
Улф изглеждаше като в най-лошите си дни.
Само един поглед към столовете ми беше достатъчен, за да разбера, че трябва да действам бързо — шефът беше способен да си тръгне и по причина на нещо по-дребно от това, а не ми се искаше да го изпусна, след като бях положил толкова усилия да го домъкна дотук. С две крачки стигнах до бюрото и сграбчих фотьойла, на който Макнейр все още не беше седнал.
— Позволете, сър. Господин Улф предпочита нещо по-широко. Това е крайна необходимост. Другите столове са по-скоро тесни. Извинете!
Както говорех, отнесох фотьойла на Улф. Макнейр се ококори. В замяна му върнах един от обикновените столове, усмихнах му се и седнах близо до Лъвлин Фрост.
— Знаете, Лю — каза Макнейр, — че съм претрупан с работа. Уведомихте ли господата, че мога да им отделя само четвърт час?
Фрост погледна Улф и веднага след това отмести очи към Макнейр.
— Казах им, че съм ви убедил да ги приемете — отговори той. — Според мен обаче четвърт час съвсем не е достатъчен.
— Трябва да бъде. Много съм зает. Сезонът е свръхнатоварен за мен.
Макнейр говореше тихо и отсечено, като се движеше непрекъснато върху това, което в момента заместваше фотьойла му.
— А и с какво бих могъл да бъда полезен? — Той погледна часовника и се обърна към Улф: — Обещах четвърт час на Лю. На ваше разположение съм до единайсет и трийсет часа.
— Според разказа на господин Фрост — каза Улф, като клатеше глава — това няма да е достатъчно. Ще ми трябват два часа, а може би и повече.
— Невъзможно. Много съм зает. Остават ви още само четиринайсет минути.
— Тогава да спрем дотук. — Улф беше готов да стане. Той спря с жест протеста на Фрост, обърна се към Макнейр и продължи спокойно: — Аз не исках да се срещам с вас, господин Макнейр. Присъствието ми тук е в резултат на постъпка колкото чаровна, толкова и глупава от страна на господин Фрост.
Той продължи:
— Струва ми се, че господин Крамър, полицейският инспектор, е имал с вас няколко срещи; той е недоволен от хода на следствието по убийството на ваша служителка, което е извършено във вашата сграда. Крамър има добро мнение за моите способности. Следователно смятам да се свържа с него до един час и да му предложа да призове вас и някои други в моя кабинет. И разговорът ще продължи повече от четвърт час — заплаши го Улф с показалец.
Той направи една крачка. Аз станах, а Фрост хукна след него.
— Момент! — извика Макнейр. — Момент, моля ви. Вие съвсем не ме разбирате.
Улф спря.
— Защо се опитвате да ме сплашите? — продължи Макнейр. — Това е смешно. Крамър не може да ме принуди да се явя във вашия кабинет и вие добре го знаете. Това убийство е ужасно, разбирам го много добре. Ще направя всичко, за да помогна на следствието. Но вече казах на инспектора всичко, което знам, повтарях го до прилошаване. Седнете.
Той извади от джоба си носна кърпа и изтри челото си.
— Смазан съм от умора — продължи той. — Седнете, де. Работих по четиринайсет часа на ден върху пролетната колекция, а и тази история на всичкото отгоре! Лю ви е забъркал в тази каша. За десет минути аз спокойно ще ви разкажа всичко, което знам, повярвайте. Никой нищо не знае, казах го на Крамър и точно там е трагедията. Що се отнася до Лю Фрост, той знае по-малко от всички, взети заедно. Признайте — обърна се към младежа, — че в това виждате начин да ми отмъкнете Хелън.
Той понечи да отговори, но погледът ми го накара да мълчи. Макнейр отвори дясното чекмедже на бюрото си и промърмори:
— Къде, по дяволите, съм сложил аспирина?
Отвори и лявото и извади от там кутийка, от която взе две хапчета; наля си чаша вода, взе хапчетата и отпи три глътки.
— От петнайсет дни съм с тази ужасна мигрена — каза той на Улф.
Някой почука. Вратата се отвори и в стаята влезе висока красива жена, облечена в черна рокля с бели копчета. Тя се приближи, изгледа ни любезно и с приятен глас изрече:
— Моля да ме извините. Господин Макнейр, става въпрос за номер 1241, нали знаете, роклята от бадемовозелен сатен. Можем ли да я ушием в по-тъмен оттенък?
Той сви вежди.
— Какво?
— Номер 1241, роклята… — започна тя търпеливо.
— Да, чух. Не, невъзможно. Моделът си е модел, госпожо Леймън, знаете много добре.
— Знам, сър. Госпожа Фрост го желае така.
Погледна Лю. Той не разбра. Улф сякаш спеше.
— Госпожа Фрост? Тя тук ли е? — каза Макнейр и се изправи.
— Тя избира. Обясних й, че имате съвещание — отговори жената. — Тя обаче вече се спря на един костюм.
— Добре — каза той. Беше се посъвзел и в гласа му се прокрадваше авторитетна нотка. — Искам да я видя. Помолете я да почака, докато приключа с господата.
— А за номер 1241 в по-тъмен оттенък?
— Съгласен съм. Но увеличете цената с петдесет долара.
Младата жена кимна, отново се извини и излезе.
Макнейр погледна часовника си и каза на Улф:
— Имате още десет минути.
— Нямам нужда от тях — заяви шефът, като клатеше глава.
— Какво? Как така нямате нужда?
— Не. Вие сте нервен, господин Макнейр. Вие дори сте болен. Несъмнено животът ви е прекалено натоварен. Тичате наляво и надясно, за да обличате жените! — Той потръпна. — Ужасно! Бих искал да ви задам два въпроса. Първо, що се отнася до смъртта на Моли Лок, имате ли да кажете нещо освен това, което сте декларирали пред инспектор Крамър, когото аз добре познавам?
— Не. Нищо. Абсолютно нищо.
— Много добре. Следователно е излишно да отнемаме от времето ви. Втори въпрос: можете ли да ми определите една стая, в която да разговарям с част от служителите ви? Става дума за Хелън Фрост, Телма Мичъл и госпожа Леймън. Не мисля, че господин Перен Жебер е тук?
— Жебер! — повтори Макнейр. — Защо, по дяволите, да е тук?
— Не знам — повдигна рамене Улф. — Просто питам. Той е бил в къщата, когато е била убита Моли Лок преди седмица, в деня на вашето ревю. Нали така се казва — ревю?
— Точно така. Жебер беше тук. Имаше много хора. А що се отнася до разговора ви с персонала, това може да стане в малкия салон. Ще предупредя госпожа Леймън. Първо с нея ли ще се видите?
— Бих искал да започна с госпожица Фрост и госпожица Мичъл. Заедно, ако обичате.
— Ще ви прекъсват, ако някой има нужда от тях.
— Ще бъда търпелив.
— Добре. Предупредете ги, Лю.
Той се огледа, прибра носната си кърпа в джоба и бързо излезе.
— Не разбирам защо вие не му… — започна Фрост, като стана прав.
Улф го прекъсна:
— Господин Фрост, търпението ми има граници. Господин Макнейр е болен, това е факт, но факт, с който не бива да злоупотребявате. Не забравяйте, че вината за тази невъзможна ситуация е изцяло ваша. Къде е малкият салон?
— Но все пак аз плащам!
— Недостатъчно. Не бихте могли. Да тръгваме, господине.
Фрост ни доведе до дъното на коридора, отвори вратата вляво, запали лампите и изчезна. Единствените мебели в стаята бяха една маса и три малки симпатични столчета, тапицирани с коприна. Улф ги погледна със стиснати устни.
— Ужасно! — изплака той. — Не искам… не приемам…
— Да — отговорих му, — и този път не ви упреквам. Почакайте ме една минута.
Изтичах до кабинета на Макнейр, грабнах фотьойла му и заедно с плячката си се върнах в малкия салон. Фрост вече беше пристигнал заедно с двете феи, които бях забелязал при пристигането ни. Той отиде да търси четвърти стол. Поставих фотьойла зад масата и казах на Улф:
— Ако ви харесва много, ще си го вземем вкъщи. Идете да потърсите три-четири бутилки светла бира, чаша и отварачка — помолих Фрост, който се върна със стол. — Трябва да го запазим в добра форма.
— Вие сте луд! — възкликна той, като отвори широко очи.
— Луд ли бях, като ви предложих номера с писмото на любителите на орхидеи? — му прошепнах. — Идете да донесете бира.
Той отиде. Аз седнах между русата богиня и кестенявата силфида. Улф тихичко подсмърчаше. Изведнъж попита:
— Всички стаи ли ухаят така хубаво?
— Да — каза с усмивка русата. — Но не от нас.
— Естествено, миризмата беше вече тук, преди да дойдете. Уф! И така, госпожици, вие работите тук. Манекенки ли сте?
— Точно така. Аз съм Телма Мичъл, а това е Хелън Фрост.
— Защо работите тук, госпожице Фрост? Нямате нужда, доколкото съм осведомен.
Хелън Фрост го погледна спокойно:
— Братовчед ми ни предупреди, че искате да говорим за… Моли Лок.
— Вижте какво. — Улф се облегна предпазливо назад. — Тъй като фотьойлът не издаде звук, той се отпусна спокойно. — Разберете ме добре, госпожице Фрост. Аз съм детектив. Някои от въпросите ми може да ви се сторят абсурдни и не на място; за мен обаче те ще имат значение и ще бъдат изпълнени със смисъл. В дадения случай просто исках да се запозная с вас.
— Тук съм, за да угодя на братовчед ми Лю — отговори Хелън, без да свежда очи. — Не ме е молил да се запознавам с никого, а да отговоря на въпроси във връзка с това, което се случи миналия понеделник. Аз казах на полицията… Не виждам с какво Лю… С какво вие…
— Госпожице Мичъл — обърна се Улф към русата, — доколкото знам, миналия понеделник, преди осем дни, вие сте влезли в асансьора на партера заедно с госпожица Фрост, за да се качите на този етаж. Така ли е?
Тя потвърди с кимване на глава.
— Не е имало никой на този етаж или поне вие не сте видели никого. Тръгнали сте по коридора и сте влезли в петата стая отляво — стаята, която служи за почивка на манекените. Моли Лок вече е била тук. Така ли е?
Тя потвърди по същия начин.
— Разкажете ми какво се случи тогава.
— Ами — пое си дъх Телма Мичъл, — говорихме за ревюто, за клиентите и така нататък около три минути, от което не си спомням нищо съществено. Изведнъж Моли каза, че е забравила нещо, бръкна под палтото си и извади една кутия…
— Позволете. Какво точно каза госпожица Лок?
— Само че щяла да забрави, че е… отмъкнала нещо.
— Не. Моля ви. Точно какви думи употреби?
Тя го погледна:
— Добре. Ще се опитам. Тя каза: «О, деца, щях да забравя! Отмъкнах нещо, какво ще кажете?» И извади кутията изпод палтото.
— Къде беше това палто?
— То беше нейното палто, стоеше върху масата.
— Вие къде се намирахте?
— Аз ли? Аз бях тук права. Моли беше седнала върху масата.
— Къде стоеше госпожица Фрост?
— Тук, до огледалото. Тя си оправяше прическата. Нали, Хелън?
Силфидата кимна мълчаливо.
— След това? — продължи Улф. — Точните думи.
— Тя ми подаде кутията, аз я взех, отворих я и казах…
— Беше ли отваряна преди това?
— Нямаше нито опаковка, нито панделка. Аз я отворих и казах: «О, късмет! Кутия бонбони, и то съвсем нова! Откъде я взе, Моли?» Тя отговори: «Нали ти казвам, че я отмъкнах. Изглежда вкусно.» Тя предложи на Хелън…
— Думите?
— Не си спомням — намръщи се Телма. — Просто: «Заповядай, Хелън» или «Вземи си, Хелън». А освен това Хелън отказа.
— Какво каза тя?
— Не знам. Какво каза, Хелън?
— Не си спомням — отговори госпожица Фрост. — Бях пила коктейл и нямах желание да ям бонбони.
— Точно така — съгласи се русата. — След това Моли си взе един, аз също.
— Чакайте — размаха показалец Улф, — вие ли държахте кутията?
— Да. Моли ми я подаде.
— Госпожица Фрост не се е докосвала до нея?
— Не. Нали ви казах, че тя отказа. Дори не я погледна.
— Значи госпожица Лок и вие самата сте си взели по един бонбон…
— Да. Аз си избрах захаросан ананас. Имаше почти всичко: шоколад, нуга, захаросани плодове, орехи, бадеми. Аз изядох моя. Моли лапна нейния и след като го сдъвка, каза… каза… че е силно…
— Думите, моля ви.
— Тя каза, чакайте… «Господи, колко е силно! Но все пак не е лошо, става за ядене.» Тя се намръщи, но преглътна. Тогава, тогава… няма да повярвате колко бързо стана всичко!
— Ще се опитам. Кажете.
— Не минаха повече от трийсет секунди, сигурна съм. Аз вече си бях взела друг бонбон и започвах да го дъвча, а през това време Моли гледаше в кутията и говореше нещо за неприятния мирис…
Тя млъкна внезапно. Вратата се отвори и Лъвлин Фрост влезе, като носеше пакет. Аз станах, взех го и извадих чаша, бутилки и отварачка. Сложих всичко пред Улф.
— Хм! «Шрайнер» — каза той. — Прекалено изстудена.
— По-добре така отколкото топла. Опитайте все пак.
Той си наля.
След като изпразни първата бутилка, изтри устните си.
— Разказвахте, госпожице Мичъл, че госпожица Лок говорела за неприятния мирис.
— Да. И след това… и след това изведнъж тя се изправи, като надаваше вик… не, не точно вик, по-скоро шум, не намирам точната дума, ужасен звук. Тя скочи от масата, после се облегна на нея със съвсем… съвсем изкривено лице. Погледна ме втренчено, устата й се отвори, после се затвори, без да издаде звук. След това потрепери, протегна ръце към мен, хвана ме за косата и… и…
— Да, госпожице Мичъл?
— И когато падна — продължи Телма Мичъл, едва сдържайки сълзите си, — тя ме повлече със себе си, защото все още ме държеше за косата. Ужасно се изплаших. Извиках. После, когато докторът… когато дойдоха хора, тя имаше мой кичур в ръката си.
— Здрави нерви имате, госпожице Мичъл.
— Не съм страхливка. Вечерта, когато се прибрах вкъщи, си изплаках очите. Но не и в момента. Хелън беше до стената, трепереше и гледаше, без да е способна да помръдне, тя сама ще ви каже. Аз изтичах към асансьора, като виках за помощ, после се върнах бързо и затворих кутията с бонбони, за да я пазя до пристигането на господин Макнейр. Дадох му я. Моли беше мъртва, сигурна бях. Умря веднага, щом падна на земята. Знаете ли какво е било? Докторът каза, че е някаква киселина, а във вестниците се споменаваше за цианкалий.
— Хидроцианид — намеси се Лю Фрост. — Полицията твърди, че е едно и също. Казах ви вече.
— Моля ви, господин Фрост — каза Улф, като го заплашваше с пръст. — Аз съм този, който работи, а вие плащате. Накратко, госпожице Мичъл, вие сте изяли два бонбона, без да ви стане нещо, а госпожица Лок си е взела само един?
— Точно така — потрепери тя. — Ужасно е, че съществува толкова бързо действаща отрова. Тя дори не успя да проговори. Човек би казал, че се виждаше как отровата прониква в нея. Постарах се да не изпускам кутията и се отървах от нея веднага, щом господин Макнейр се появи.
— Доколкото разбрах, тръгнали сте си веднага след това?
— Да, изтичах в тоалетната. Страхувах се да задържам в себе си двата бонбона, които бях изяла — намръщи се тя.
— Естествено. Методът е ефикасен.
Улф отвори друга бутилка и си наля.
— Да се върнем малко назад — каза. — Виждали ли сте тази кутия, преди госпожица Лок да я извади изпод палтото си?
— Не, никога.
— Според вас какво е искала да каже с думата «отмъкнах»?
— Точно това, което каза — че я е отмъкнала. Откраднала, ако предпочитате.
— Това нещо обичайно ли беше? Тя крадеше ли често?
— Разбира се, че не. В края на краищата това бе само кутия бонбони. Вероятно го е направила, за да се забавлява.
— Бяхте ли виждали кутията преди това?
— Не.
Улф изпразни чашата си на пет глътки, което беше обичайният му ритъм, и избърса устни. Притворените му очи се върнаха към блондинката.
— Този ден вие сте обядвали заедно с госпожица Лок.
— Тръгнахме с Моли към един часа. Отидохме в ресторантчето на съседния ъгъл, защото трябваше да обядваме за двайсет минути, за да дадем възможност на Хелън и другите момичета да обядват след нас. По принцип ревюто свършва в два часа, но винаги остават клиентки през целия следобед.
— Видяхте ли госпожица Лок да взима кутията в ресторанта?
— Разбира се, че не. Тя не би направила подобно нещо на публично място.
— Сигурна ли сте, че госпожица Лок не се е снабдила с кутията по време на престоя ви навън?
— Естествено, тъй като не съм се отделяла от нея.
— Тя излиза ли отново навън?
— Не. Работихме заедно до три и половина. После ни освободиха и Моли се качи горе. С Хелън се качихме няколко минути по-късно и я намерихме тук, в салона за почивка.
— Значи тя умря от един бонбон, а вие изядохте два и нищо ви няма? — въздъхна Улф. — Остава хипотезата, че тя е донесла кутията сутринта, когато е идвала на работа.
— Мислих за това и не бях единствената. Всички го коментирахме. Тя не носеше нищо. А и къде би я оставила през цялата сутрин? Не в салона за почивка във всеки случай. Тогава къде?
— Там е проблемът — отбеляза Улф. — Вашият разказ представя, но не обяснява фактите, а и от онзи понеделник е изминало много време. Не се сърдете за това, което ви казвам, грешката не е ваша. Добре щеше да бъде, ако бях тук през онзи понеделник, а още по-добре щеше да бъде изобщо да не бях стъпвал тук.
Погледът, който отправи към Фрост, беше укорителен. Спомняйки си, че остават още две бутилки, той напълни чашата си и отпи.
— Виждате какъв е проблемът — продължи, като гледаше двете момичета. — Миналия понеделник тук е имало стотина души за това ревю. Повечето жени, но и няколко мъже. Денят е бил хладен, повечето са били с палта. Кой е донесъл кутията? Полицията е разпитала абсолютно всички. Никой не е виждал тази кутия, никой не знае, че тя е съществувала. Не са я виждали в ръцете на госпожица Лок. Трудно положение! Кой е донесъл отровата тук? За кого е била предназначена? Само един Господ знае, но нямам намерение да се допитвам до него дори ако стотици любители на орхидеи подпишат хиляди писма. Питам се струва ли си да се опитвам да спечеля втората част от хонорара си, докато вашата братовчедка, господин Фрост — братовчедка по първа линия, — отказва да се запознае с мен. Що се отнася до първата част, свързана със смъртта на госпожица Лок, бих могъл да претендирам за нея само след като се срещна с всички, присъствали тук миналия понеделник. Но се съмнявам, че бихте могли да ги убедите да се явят в бюрото ми.
— Това е ваша работа — промърмори Лю Фрост. — А вие приехте. Ако не сте на необходимата висота…
— Абсурдно е. Инженерите не копаят дупки. — Улф протегна ръка към чашата си. — Не съм ви благодарил за бирата. Сега го правя. Уверявам ви, господине, че проблемът съвсем не надминава професионалните ми възможности, при условие че мога да ги разгърна. Един пример: да вземем госпожица Мичъл. Казва ли истината? Тя ли е убила Моли Лок? Ще се опитам да разбера. Госпожице Мичъл — попита той, като смени тона си, — обичате ли сладки неща?
— Мислите се за много силен — каза русата.
— Моля за вашето снизхождение. Ядете ли често сладки неща?
— От време на време — отговори тя, като повдигаше рамене. — Когато си манекен, трябва да се грижиш и за линията си.
— Кой вид сладки неща предпочитате?
— Захаросани плодове. Обичам и орехи.
— Вие сте свалили капака на кутията, нали? Какъв цвят беше той?
— Кафяв. Златистокафяв.
— Каква марка бяха бонбоните? Какво пишеше на капака?
— Чакайте… Асортимент или асорти — нещо подобно.
— Нещо подобно! — сухо каза Улф. — Да не би да твърдите, че не си спомняте надписа на капака?
— Боже мой… не. Странно е… А си мислех…
— Аз също. Вие гледате, сваляте капака, малко по-късно го слагате обратно, като знаете, че кутията съдържа силна отрова, и дори не проявявате любопитство…
— Момент, ако обичате! Моли лежеше мъртва на пода, стаята беше пълна с хора, а аз търсех господин Макнейр, за да му предам кутията. Тази кутия изгаряше пръстите ми и ви уверявам, че ми идеше наум всичко друго, но не и да проявявам любопитство. Наистина все пак е странно, че не съм видяла надписа.
Улф кимна с глава.
— Виждате, сър, как стоят нещата — обърна се той към Лю Фрост. — Какъв извод ще направим от разговора с госпожица Мичъл? Трябва ли да се мисли, че тя лъже умело, като твърди, че не е видяла надписа на капака, или е напълно възможно това да й е убягнало? Друг пример: вашата братовчедка. Ваш ред е, госпожице Фрост. Обичате ли сладки неща?
— Това необходимо ли е, Лю? — обърна се тя към братовчед си.
Фрост почервеня. Понечи да отговори, но Улф го изпревари:
— Госпожица Мичъл издържа. Вярно е, че тя има здрави нерви.
— Моите също са в отлично състояние — заяви Хелън, като гледаше Улф право в очите. — Но този метод ме… О! Каквото и да е. Да, обичам сладки неща. Предпочитам карамел и тъй като трябва да пазя линия, ям само от него.
— Какъв карамел? Шоколадов? Лешников?
— Всякакъв. Обичам да дъвча карамел, това е всичко.
— Сама ли си го купувате?
— Не. Не става нужда. Братовчед ми познава вкусовете ми. Изпраща ми кутии от Карлати. Прекалено много. Принудена съм да раздавам по-голямата част от тях.
— Много ли обичате карамел?
— Много — съгласи се тя.
— Трудно ви е да откажете, когато ви предлагат?
— По принцип — да.
— През онзи понеделник работихте много, нали? Бяхте уморена? Обядвахте набързо?
— Да.
— Защо тогава, след като Моли ви е предложила карамел, вие сте й отказали?
— Тя не ми предложи карамел. В онази кутия нямаше… — Тя млъкна внезапно, погледна крадешком братовчед си и се обърна пак към Улф: — Искам да кажа, че предположих…
— Предположихте? — попита той с внезапно променен глас.
— Не. Не знам.
— Госпожица Мичъл каза, че вие не сте се докосвали до кутията. Били сте пред огледалото и сте оправяли прическата си. Дори не сте я погледнали. Вярно ли е?
— Да.
— Госпожица Мичъл каза, че след като е затворила кутията, я е предала на господин Макнейр. Вярно ли е?
— Не знам. Аз… аз не обърнах внимание.
— Не, естествено, като се имат предвид обстоятелствата. Поглеждали ли сте в кутията от момента, в който господин Макнейр я е взел, до момента, в който е попаднала в ръцете на полицията. Да или не?
— Не, не съм.
— Последен въпрос, госпожице Фрост, който ще допълни показанията ви. Сигурна ли сте, че не знаете какво пишеше на капака? Не става ли въпрос за марка, която ви е позната?
— Нямам представа.
Улф въздъхна и се облегна назад. Взе последната бутилка, напълни чашата си и се загледа в пяната. Всички мълчаха. Гледаха го как пие. Той остави чашата си и се обърна към клиента ни:
— Ето, господин Фрост — изрече спокойно. — Ето как един кратък разговор може да доведе до неочаквани открития. От показанията на братовчедка ви се разбира, че тя не е виждала кутията, след като госпожица Лок я е «отмъкнала». Не й е известна марката и следователно нищо не може да знае за съдържанието. Но въпреки това твърди със сигурност, че в кутията не е имало карамел. Заключение: видяла е какво има в кутията в определен момент, преди госпожица Лок да я вземе. Това, сър, е обикновена дедукция. Това имах предвид, когато ви казах, че трябва да се срещна с всички, които са присъствали тук миналия понеделник.
Лю Фрост изгледа ядосано шефа и изкрещя:
— Какво говорите? Братовчедка ми…
— Дедукция, господин Фрост. Чисто и просто.
Хелън, много бледа, гледаше унило. Отвори уста, за да заговори, но Телма Мичъл я изпревари:
— Тя не каза, че знае, че не е имало карамел в кутията. Тя каза…
Улф вдигна ръка.
— Показвате вярност, която ви прави чест, госпожице Мичъл, но мисля, че най-напред трябва да сте вярна на жертвата. Господин Фрост ме домъкна тук във връзка с убийството на Моли Лок. Той помоли за услугите ми, за да разбера как и защо това се е случило. Така ли е, господин Фрост?
— Не ви плащам, за да задавате идиотски въпроси на две изтощени момичета — каза рязко той. — Чуйте ме добре: ако мислите, че ще ви плащам за… Но какво правите? Къде отивате? Какво има пак? Седнете, де!
Улф стана бавно и заобиколи масата. Фрост скочи и протегна ръце към него.
Създалото се положение изискваше моята намеса.
— Не така, младежо — посъветвах го аз.
Имах голямо желание да го ударя, но както беше застанал, щеше да падне върху момичетата.
— Полека! Не се сърдете — казах.
Той ме погледна мрачно, но се укроти. През това време Улф стигна до вратата. Точно в този момент някой почука, вратата се отвори и в стаята влезе жената, която бе в черна рокля с бели копчета.
— Моля да ме извините — рече тя спокойно. — Мога ли да ви отнема госпожица Фрост? Долу имат нужда от нея. Освен това господин Макнейр ми каза, че искате да разговаряме. На ваше разположение съм.
Погледнах Улф. Той се поклони по своя начин, тоест главата му се придвижи няколко сантиметра наляво и надясно.
— Благодаря, госпожо Леймън. Не е необходимо. Постигнахме по-голям успех, отколкото се надявахме. Арчи, плати бирата. Дай един долар на господин Фрост.
Извадих един долар от портфейла си и го сложих на масата. Един бегъл поглед ми показа, че Хелън Фрост е много бледа, Телма Мичъл — заинтригувана, а Лю Фрост — готов да убие някого.
Улф излезе. Аз го настигнах при асансьора.
— Тази бира не струва повече от двайсет цента бутилката, или общо осемдесет — забелязах аз.
Той се съгласи:
— Ще впишеш разликата към разходите.
Долу на партера Макнейр разговаряше с тъмнокоса жена, средна на ръст и с презрително свити устни: изгледах я, тъй като предположих, че е майката на Хелън. Тя говореше за покупката на бадемовозелената рокля. Едно чаровно момиче демонстрираше палто пред кокалеста дама. Стигнахме до външната врата, когато тя се отвори и пред нас застана висок юначага с белег на бузата. Известна ми беше историята на този белег и затова ръгнах с лакът здравеняка в ребрата.
— Здравей, Пърли.
Той спря и загледа слисано Улф.
— Ха така! Ти в джоба си ли го донесе? — попита ме.
Намръщих се.
По обратния път се опитах да подхвана приятелски разговор с шефа, но безуспешно.
— Тези манекени изглеждат много добре!
Тишина. Опитах друга тема:
— Видяхте ли този тип, когото срещнахме на вратата? Това е нашият стар приятел Пърли Стъбинс от криминалния отдел. Един от хората на Крамър.
Той не отговори. Аз задълбочих усилията си да открия подходяща малка дупка по пътя.

Лю Фрост се обади за пръв път в един и половина на обяд. С Улф тъкмо отдавахме дължимото на порция наденички, ароматизирани с десет различни подправки: това бяха «полунощните наденички», до чиято рецепта Улф се добра с такъв труд! (Виж «Сос Зингара»). Фриц Бренър, готвачът, се обади и съобщи, че шефът обядва и не бива да бъде обезпокояван. Второто обаждане беше малко след два, когато Улф мързеливо пиеше кафето си. Този път се обадих аз.
Фрост изглеждаше притеснен. Попита дали Улф ще си бъде вкъщи в два и половина. Отговорих му утвърдително, както и че има всички шансове отсега нататък той да си бъде все вкъщи. След това седнах зад бюрото си, за да поработя малко. След няколко минути Улф влезе. Седна, въздъхна доволно и изгледа последователно рафтовете с книги и карти. Отвори средното чекмедже на бюрото си и започна да вади капачките от бирени бутилки.
— Ако искате да ги броите, ще трябва да побързате. Клиентът ни ще дойде всеки момент.
— Наистина ли? — измърмори той, като продължаваше да нарежда капачките на купчинки по пет. — Невероятно, тази седмица съм с четири напред.
— Не се учудвам. Кажете ми нещо, преди онзи да е дошъл. Какво ви настрои така срещу малката Фрост?
— Раздразнението. Раздразнението от това, че се чувствах заклещен като плъх в тази стая с непоносима миризма и въвлечен насила в този случай. Освен това мразя убийствата по невнимание. Този, който е сложил отрова в бонбоните, е много наивен човек. Това ме извади от равновесие.
Той свъси вежди и продължи да брои капачките.
— Двайсет и пет, трийсет, трийсет и пет. Но резултатът беше забележителен. Ще бъде ирония на съдбата, ако спечеля втората част от хонорара си чрез арестуването на госпожица Фрост. Не че ми се вижда особено вероятно. Надявам се, Арчи, че бърборенето ми не ти дотяга.
— Не. Това е много полезно за храносмилането. Продължавайте.
— Мисля, че ако госпожица Фрост някой ден трябва да се защитава, то няма да е във връзка с този случай. Забеляза ли едрия диамант на пръста й? И другия, инкрустиран в пудриерата й?
Кимнах.
— И какво от това? Може би е сгодена.
— Нищо не знам за това. Тези диаманти не й отиват. Имам усет за аномалиите. Характерът на госпожица Фрост, нейната резервираност — дори като се имат предвид особените обстоятелства — са несъвместими с диаманти. Освен това враждебността на господин Макнейр към нас е колкото неприятна, толкова и странна, въпреки че е ясно, че той мрази Лъвлин Фрост. Защо съществува тази омраза? По-ясна е причината, поради която този странен израз «братовчеди по права линия» е толкова близък на Фрост: това е термин, който дава възможност за широк коментар… Братовчеди по права линия са децата на две сестри или на двама братя, докато обикновени братовчеди са тези, чиито родители са брат и сестра. В някои страни братовчедите по права линия не могат да сключват брак, докато това е позволено на обикновените братовчеди. Явно е, че Фрост е добре осведомен по въпроса… Може би никоя от тези аномалии няма връзка със смъртта на Моли Лок, но все пак трябва да им се обърне внимание. Надявам се, че не ти досаждам, Арчи. Говоря най-вече за да ти попреча да шумолиш с хартиите, което много ме дразни. Звъни се. Това е нашият клиент: защото той все още е наш клиент, независимо от това, което си мисли.
Фриц се появи и съобщи за господин Фрост.
Лю влезе стремително, но движенията му бяха по-спокойни от погледа: личеше си, че кипи вътрешно. Той почти изтича до бюрото на Улф и заговори като човек, който закъснява за среща:
— Можех да ви обясня по телефона, господин Улф, но предпочитам да разговаряме на живо. Изгубих самообладание и се държах като хлапак. Държа да се извиня.
Той протегна ръка на Улф, който го гледа отдолу нагоре, докато срещна погледа му. Фрост се изчерви силно, но продължи:
— Не би трябвало да ми се сърдите. Избързах. Трябва да разберете нещо — Хелън, братовчедка ми, е разстроена. Дали е казала нещо или не, няма значение. Разговарях с нея обаче и съм съгласен, че не трябваше да се намесвам. Следователно, благодарен съм ви за това, което сторихте дотук. Много любезно беше от ваша страна, че отидохте там, след като по принцип не излизате от къщата си… Съгласете се, че се получи недоразумение, и ми кажете, моля ви, колко ви дължа за всичко.
Той млъкна и се усмихна последователно на Улф и на мен като продавач, който се опитва да продаде празно чекмедже.
— Седнете, господин Фрост — каза Улф.
— Щом вие желаете… Само докато подпиша чека.
Той седна накрая на стола, бръкна в джоба си и извади химикалка и чекова книжка.
— Колко?
— Десет хиляди долара.
— Какво? — извика смаяно той.
— Десет хиляди долара — повтори Улф. — Тази цифра е добра, като се има предвид възложената ми задача: половината, за да разреша проблема около смъртта на Моли Лок, и другата половина — за да измъкна братовчедка ви от неприятното положение.
— Но вие не свършихте нито едното, нито другото. Вие сте луд! — извика Фрост с присвити от гняв очи. — Да не си мислите, че ще ме принудите! Вие не…
— Десет хиляди долара — подхвърли сухо Улф. — И ще почакате тук, докато от банката потвърдят чека.
— Вие сте луд! Първо, не притежавам такава сума. А дори и да имах десет хиляди долара по сметката си, какво значи това? Шантаж? Ако това е вашият обичаен метод…
— Моля ви, господин Фрост. Сигурно имате някои добри качества, но притежавате и цял куп лоши навици. Първият е, че за вас думите са като камъни, които хвърляте по главите на хората, за да ги зашеметявате. Би трябвало да промените това ваше виждане. Вторият е детинското безразсъдство, с което се хвърляте с главата напред в действие, без дори да се замисляте. Преди да наемате услугите ми за започване на разследване, би трябвало да помислите по въпроса, а позволете да ви го кажа — вие си отрязахте пътя, като ме принудихте да извърша това безразсъдно и налудничаво пътуване до Петдесет и втора улица. Тогава трябва да го заплатите. Ние сме свързани с договор — аз съм длъжен да направя разследване, а вие — да ми платите. Но когато в един момент поради лични съображения договорът вече не ви устройва, вие нахълтвате в кабинета ми и ме удряте с думи като шантаж. Абсурд! Това е безочие на разглезено дете!
Той си наля бира и отпи. Лю Фрост го гледаше втренчено.
— Но, господин Улф — каза накрая, — аз не развалям договора! Питам ви само, ако спрем дотук, колко ви дължа?
— И аз ви отговорих.
— Но аз нямам десет хиляди долара, пак ви повтарям! Без съмнение ще успея да събера тази сума за една седмица. Но, велики Боже, за два часа работа…
— Известно ви е, че давам под наем професионалните си способности, но аз не съм нито продавач, нито мошеник, моля да го разберете. Аз съм артист. Би ли ви минало през ум да поръчате на Матис изработка на картина и след като очертае първия контур, да му я издърпате от ръцете с думите: «Стига, колко ви дължа?» Не, нали? Намирате сравнението за пресилено? Но не и аз. Всеки артист си има гордост. Аз също. Не си давате сметка колко оскърбителни са думите ви.
Лю ме погледна, сякаш очакваше да му се притека на помощ, след това отмести поглед към Улф.
— Добре. Вие сте артист. Съгласен съм. Само че нямам десет хиляди долара. Мислите ли, че един чек с дата от следващата седмица…
— … и който вие веднага ще анулирате? — Улф поклати глава. — Нямам ви доверие. Освен това правилно е вие да получите достатъчно срещу парите си, а аз да се потрудя да ги спечеля. Единственото разумно решение…
Телефонен звън го прекъсна. Завъртях стола си, вдигнах слушалката и чух познат мъжки глас.
— Инспектор Крамър — осведомих шефа. — Казва, че един от хората му ви е видял тази сутрин у Макнейр и за малко щял да падне от изненада. Крамър също, когато му съобщили. Каза, че ще му достави голямо удоволствие да поговори с вас по телефона.
— Не и на мен. Зает съм.
Пак взех слушалката. Инспекторът беше любезен като някой, който ви спира на пуста уличка в тъмното и ви иска портфейла. Обърнах се към Улф.
— Истината е, че той нищо не разбира. Би искал да прескочи насам да си побъбрите, докато изпуши една пура.
Улф кимна.
Отговорих на Крамър, че шефът приема, и затворих телефона.
Нашият клиент стана.
— Това инспектор Крамър ли беше? — попита с тон, в който вече нямаше нищо войнствено. — Той ще… той тук ли ще дойде?
— Да, по-късно. Той често идва да разговаряме, когато работи по лесно следствие, което го отегчава — отговорих аз, защото Улф затвори очи и се облегна назад.
— Но той… Аз… — измънка Лю съвсем сломен. — Вижте какво, бих искал да телефонирам.
— Добре. Седнете тук.
Той седна на моя стол и нервно набра номера, като остави у нас впечатлението, че знае какво прави. Напрегнах слух.
— Ало! Ало! Вие ли сте, Стайс? Тук е Лю Фрост. Баща ми там ли е все още?… Ало, татко? Лю е… Не… Не, момент. Леля Кали там ли е? Чака ме? Да, знам… Не, слушай ме. Аз съм у Ниро Улф, 918, Западна трийсет и пета улица. Моля те да дойдеш веднага с леля Кали… Не, не мога да ти обясня по телефона, трябва да дойдете… Няма значение, доведи я все пак… Да. След десет минути. Не, това е частна къща.
Улф не беше отворил очи. Показалецът му рисуваше кръгчета по страничната облегалка на стола.

Това събиране беше истинска комедия. Често ми се е случвало от тогава да препрочитам стенографските си записки, за да се забавлявам. Дъдли Фрост може да се гордее, че е един от малкото, успели да ядосат Улф.
Хората му пристигнаха малко след три. Първо Калида Фрост, майката на Хелън, леля Кали за Лю. Познах я веднага — това беше жената с красив гръб и презрително свити устни, която видях сутринта у Макнейр. Дъдли Фрост, бащата на Лю, тежеше поне деветдесет и пет килограма. Не беше дебел, просто набит. Косата му бе прошарена, имаше добре поддържани мустаци, а носът му бе съвсем леко закривен. Нужно бе обаче изключително опитно око като моето, за да го забележи.
Лю прекоси стаята, за да ги посрещне и да ги представи. След кратък и сух поздрав към Улф и мен Дъдли Фрост се обърна към сина си:
— Е, момчето ми, какво става? Внимавай, Калида, чантата ти ще падне. Какво има, господин Улф? Имах намерение да играя бридж днес следобед.
— Господин Улф иска десет хиляди долара — изтърси Лю.
— Чудесно — изръмжа Фрост, — аз също. — Той погледна Улф и заговори бързо: — И за какво, по дяволите, искате тези пари, господин Улф?
Шефът се намръщи, като предусещаше неприятности.
— За да ги внеса в банковата си сметка — отговори съвсем сериозно.
— Не е лошо! И добре казано, господин Улф. Всъщност въпросът ми не заслужаваше друг отговор. Синът ми ни обясни, че ви е наел нещо като пробно за някаква работа в момент на проява на характерна за него глупост. Синът ми е магаре, но вие, предполагам, не възнамерявате да получите десет хиляди долара само защото той е магаре? Надявам се, че не, тъй като двамата с него не разполагаме с толкова пари. А също и снаха ми, нали, Калида? Мислите ли, че е нужно да продължаваме този разговор?
Госпожа Фрост гледаше към Улф и изобщо не обърна внимание на думите на девер си.
— Мисля — изрече тя с приятен плътен глас, — че най-важното е да се обясни на господин Улф, че е направил невярно заключение от думите на Хелън. Но щом Лю сметна за нужно да ни повика тук, може би е редно да попитаме господин Улф какво има да ни каже.
— Съвсем малко, госпожо Фрост — отговори шефът, като я поглеждаше изпод притворените си клепачи. — Вашият племенник ме натовари с мисия и ме принуди да извърша нещо, което противоречи на моите вкусове и навици. Едва започнах работата си, и той ме информира, че разваля договора, и ме попита колко ми дължи. Уведомих го. Той се уплаши и телефонира на баща си.
— Вие искате десет хиляди долара? — попита намръщено тя.
Улф кимна.
— Но, господин Улф… — Жената се поколеба, преди да му се усмихне. — Не съм наясно с вашата професия, но съм сигурна, че това е твърде голяма сума. Това обичайната ви тарифа ли е?
— Ако обичаш — прекъсна я Дъдли Фрост. — Проблемът е ясен, стига да се уточнят някои неща. На първо място, ставаше въпрос за опит. Как господин Улф би могъл да знае дали ще открие или не престъпника, ако не отиде да види на място? След това ще таксуваме времето на господин Улф по двайсет долара на час; следователно Лю му дължи четирийсет долара. Трето, неразумно е да се говори за десет хиляди долара, тъй като ние ги нямаме. Снаха ми няма нито цент, аз го знам най-добре от всички. Дъщеря й — моята племенница — притежава всичко, което е останало от богатството на баща й. ВСИЧКИ, освен нея сме бедни. Синът ми мисли, че успехът му е гарантиран, но и друг път му се е случвало. Съмнявам се, че бихте могли да заведете дело срещу нас, което ще се проточи безкрайно дълго и ще завърши с компромис.
Лю няколко пъти се опита да го прекъсне, но не успя. Накрая се приведе напред и хвана баща си за коляното:
— Изслушай ме за секунда, искаш ли? Не разбираш ли, че господин Улф не обича да отлага нещата! Инспектор Крамър ще дойде в шест часа, за да сравни разкритията си с тези на нашия домакин.
— И какво от това? Не е необходимо да ми мачкаш крака! Кой, по дяволите, е инспектор Крамър?
— Познаваш го много добре! Онзи от криминалния отдел.
— А, да! Този тип! Откъде знаеш, че ще дойде? Кой ти каза?
— Той се обади, преди да говоря с теб. Затова те повиках тук с леля Кали.
Пламъчето, което блесна в очите на Дъдли Фрост, не ми убягна, колкото и бързо да угасна, и аз се запитах дали и Улф го беше забелязал.
— Кой разговаря с инспектор Крамър? Ти ли? — попита той сина си.
Намесих се:
— Не, аз.
— А, вие! — Фрост ми се усмихна широко, с разбиране, погледът му се отклони към Улф и отново се върна към мен. — Струва ми се, че тук действате бързо. Разбирам, че това е бил най-добрият начин да създадете основа за заплахите си и да ме подмамите тук със сина ми. Но е вярно, че…
— Изхвърли го, Арчи — каза шефът.
— Да, сър, с удоволствие.
Станах. Лю изглеждаше притеснен, той също стана. Забелязах, че леля му се задоволи със свиване на веждите.
— Полека, деца! — със смях рече Дъдли Фрост. — Седнете и двамата. Не ви се сърдя за тази малка инсценировка — добави по адрес на шефа. — Това е начин…
— Господин Фрост — прекъсна го Улф, заплашвайки го с пръст, — вие ме оскърбихте сериозно, като намекнахте, че съм инсценирал телефонен разговор, за да впечатля сина ви. Вземете думите си назад или напуснете къщата ми.
— Нека да си кажем, щом искате, че и мен се опитвате да впечатлите — изсумтя Дъдли Фрост.
— Това е още по-лошо, господине.
— Може би тогава снаха ми… Впечатлена ли си, Калида? Трябва да призная, че аз съм. Ето как разбирам създалото се положение. Господин Улф иска десет хиляди долара. Ако не ги получи, има намерение да се свърже с инспектор Крамър — независимо кога и как — и да му довери, че Хелън е признала, че е виждала кутията преди Моли Люк. Разбира се, тя нищо подобно не е признавала, но това няма да попречи на полицията да я подложи на разпит. Има голяма вероятност да се разнесе слухът и от вестниците. Тъй като съм попечител на Хелън, моята отговорност е също толкова голяма, колкото и твоята, Калида, въпреки че ти си й майка. Грешката е твоя, Лю. Огромна грешка. Даде шанс на този Улф. А колко пъти съм ти казвал…
— Моля ви — извика Улф, — накарайте го да млъкне!
Госпожа Фрост повдигна рамене и тъй като Дъдли Фрост продължаваше монолога си, тя стана, мина зад него и се доближи до мен достатъчно, за да ме попита тихо:
— Нямате ли случайно хубаво ирландско уиски?
— Разбира се, че имаме, но мислите ли, че…
— Да, една трета от голяма чаша. С обикновена вода.
Минах в съседната стая и взех бутилката «Олд Коркоран». Напълних три четвърти от чашата, взех кана с вода и сложих всичко на поднос, който поставих близо до оратора.
— А! Какво е това? — измърмори той. — Къде е бутилката?
Той поднесе чашата към кривия си нос и помириса питието.
— Хм! Хм! Не е лошо! Никой ли няма да пие с мен? Калида? Лю? Не? Тогава за Фростови — живи и мъртви!
Той го глътна, като че ли беше мляко, отпи и малко вода, облегна се назад и с палеца и показалеца започна да приглажда мустаците си. Улф го гледаше, както ястреб гледа пиле.
— Какво означава тази история с инспектор Крамър? — попита спокойно госпожа Фрост.
— Нищо повече от това, което каза вашият племенник — отговори Улф.
— Той ще дойде тук да разговаряте?
— Затова се обади.
— Във връзка със… със смъртта на Моли Лок?
— Така каза.
— Имате ли… — тя се поколеба, — имате ли навик да разговаряте с полицията по случаите на вашите клиенти?
— Имам навик да разговарям с всеки, който би могъл да ми даде някакво сведение. Сега по-накратко. Както отбеляза вашият девер с учудващо благоразумие, случаят е прост. Ще предложа само една възможност. Или господин Лъвлин Фрост ще ми плати веднага сумата, която щях да му поискам, ако бях довел работата докрай — той знаеше, идвайки при мен, че тарифата ми е висока, и ще ме освободи от задължението ми, или ще чака края на разследването ми и съответната фактура. Естествено, работата ми ще бъде значително затруднена, ако семейството му се противопоставя…
— Ние нямаме подобно намерение — изрече тихо госпожа Фрост. — Но очевидно неправилно сте изтълкували думите на дъщеря ми, докато сте я разпитвали, и това ни разгневи. А и ако… ако смятате да сътрудничите с полицията, сам разбирате…
— Разбирам, госпожо Фрост. Бихте искали да сте сигурна, че няма да спомена на инспектор Крамър за погрешното тълкуване на думите на дъщеря ви. Съжалявам, но не мога да ви дам подобно обещание, ако не ми бъде платено веднага или ако не ме уверите и тримата, че желаете да продължа разследването, за което бях нает. Ще добавя, че излишно се вълнувате. Малко вероятно е дъщеря ви да има пръст в убийството на Моли Лок, но ако случайно притежава сведение, което дискретността я принуждава да крие, колкото по-скоро го сподели, толкова по-добре ще бъде за нея, преди полицията да я е заподозряла.
— Дъщеря ми не знае нищо — увери го тя.
— Трябва сам да я попитам.
— Следователно искате да продължите разследването. В противен случай ще кажете на инспектор Крамър…
— Нищо не съм споменал за намеренията си.
— Но искате да продължите.
Улф кимна:
— Или това, или чека ми.
— Слушай, Калида, аз размислих…
Това беше Дъдли Фрост. Той се изправи на стола си, докато Улф поставяше ръце на страничните облегалки на креслото си.
— Защо — продължи Фрост — не повикаме тук Хелън? Този Улф блъфира. Ако не внимаваме, ще се наложи да се лишим от десет хиляди долара от парите на Хелън; като неин попечител аз трябва да попреча на това. Лю е сигурен, че другата седмица ще има парите, но тази песен ми е позната. Единственият начин е…
Готвех се пак да прибегна до бутилката с уиски, тъй като въздействието на първата чаша беше вече отслабнало, но не стана нужда. Улф бутна креслото си назад и стана. Застана пред Лю и заговори достатъчно силно, за да заглуши гласа на другия:
— Напускам ви, слава Богу. Вие ще информирате господин Гудуин за вашето решение.
Той тръгна към вратата и не се спря, когато Дъдли Фрост подвикна след него:
— Ей, вие! Няма да си тръгнете така! Казах ти, Калида, това е блъф. Не трябва да се оставяме да ни сплашат. Вие видяхте как…
— Стига, татко, моля те! Ще ме изслушаш ли?
— Ако искате да разговаряте сами — казах аз, — ще ви оставя за пет минути.
— Благодаря — поклати глава госпожа Фрост, — не мисля, че това ще е необходимо. Лю — добави тя рязко, — ти започна всичко. Ти трябва да продължиш.
Той й отговори. Баща му използва случая, за да се намеси. Аз вече не ги слушах. Настаних се зад бюрото си, сложих лист в пишещата машина и напечатах следния текст, без да забравям датата в началото на текста:

— За момент мислех да запиша показанията на Стъбинс пред нотариус — каза инспектор Крамър, като дъвчеше пурата си. — Ниро Улф на два километра от къщи, посред бял ден, с глава на раменете! Веднага си помислих за похищение на държавното съкровище на Съединените щати, за мобилизация на запасняците и за военно положение.
Беше шест часът и четвърт. Улф, успокоен след два часа, прекарани в компанията на орхидеите и на Хорстман, градинаря, начеваше втората си бутилка бира.
— Разбирам ви, сър — изрече мрачно той. — Един ден ще узнаете всичко. За момента спомените ми са все още твърде свежи. Бих предпочел да говорим за друго.
— Добре. Казах си, че сте престанали да бъдете ексцентрикът, когото познавах.
— Разбира се, че не. Освен това кой не е ексцентрик?
— Аз — увери го инспекторът, извади пурата от устата си, огледа я и пак я сложи там. — Аз съм прекалено обикновен, за да бъда ексцентричен. Да вземем за пример случая с Моли Лок. Какво мислите, че открих след осем дни непосилен труд? Открих, че Моли Лок е мъртва. В това няма съмнение. Съдебният лекар е категоричен. Накарах го да си признае!
Улф поклати глава:
— Уви, господин Крамър, аз дори не знам от сигурно място освен от слуховете, че Моли Лок е мъртва. Аз не съм се срещал със съдебния лекар.
— Хайде, хайде! — каза Крамър, като хвърли пурата си.
— За кого работите?
— За господин Лъвлин Фрост.
— А, този ли? Това правите, за да предпазите някого от накисване ли?
— Не. За да разбера кой е убиецът.
— Без майтап? И за колко време го открихте?
Улф се приведе напред, за да налее бира. Крамър продължи:
— Защо Лю Фрост толкова се престарава? Не към него е имала слабост Моли Лок, а към онзи французин — Перен Жебер. Защо Лю Фрост пръска парите си за истината и справедливостта?
Шефът изтри устни.
— Не знам. Нямам нищо за казване. Не притежавам и най-малката…
— Искате да повярвам, че по причина на хигиената сте отишли на Петдесет и втора улица?
— Не, Господ да ме пази! Но нямам и най-малка информация за вас относно смъртта на Моли Лок.
— Добре — каза Крамър и сложи ръка на коляното си. — Фактът, че нямате нищо за мен, не значи, че нямате нищо за вас. Продължавате ли разследването?
— Да.
— Лю Фрост не ви е възложил да сложите параван пред някого?
— Ако добре ви разбирам, и мисля, че ви разбирам — не.
Крамър взе нова пура от джоба си, отхапа края й, запали я и се намести по-удобно във фотьойла.
— Колкото и горделив да сте, Улф, веднъж ми казахте, че аз съм по-добре въоръжен от вас, за да разреша девет от десет случая.
— Така ли съм казал?
— Да. Направих сметка и случаят «Лок» се пада десетият след този на бандата «Ластик», нали си спомняте стария Пери. Ваш ред е сега: щастлив съм да ви видя забъркан в кашата, без да има нужда аз да ви бутам в нея. Знам, че не обичате да правите признания дори и на тук присъстващия Гудуин. Но щом отидохте там, може би ще признаете, че ви е ясно как се е случило това?
— Естествено, известни са ми най-очевидните подробности — отговори Улф, като направи знак с глава.
— Добре. Очевидни е най-точната дума. Двете момичета! Разпитах ги десет пъти. Видях всички при Макнейр. Пуснах хора по следите на всички, които са били на ревюто този ден. Използвах половината от хората си, за да проверят в целия град продажбите на кутии от един килограм от «Асортмънт Ройъл Бейли», а от другата половина — за да проконтролират продажбите на цианкалий. Следих десет-дванайсет граждани, които ми изглеждаха подозрителни. Аз…
— Виждате сам, че сте по-добре въоръжен от мен.
— Използвам това, което имам, и знаете отлично, че не съм лошо ченге. Това не пречи цяла седмица да не мога да разбера дали Моли Лок е била убита с отрова, предназначена за някой друг. Ами ако двете й приятелки заедно са направили удара? Като мизансцен по-добро не би могло да се измисли. Като са знаели, че Моли Лок обича да си прави шеги, трябвало е те само да се погрижат тя да отмъкне кутията. Освен ако просто не са й я подарили, а после разказват каквото си искат. Да, но защо? Не намирам човек, който би имал причина да я убие. Изглежда, че доста си е падала по така наречения Перен Жебер, който от своя страна не можел да я понася…
— Падала? — изрече полугласно Улф с презрителен тон.
— Кротко, шефе — прошепнах аз. — Без истории.
— Този Жебер е бил там през въпросния понеделник — продължи Крамър, — но не виждам в какво бих могъл да го обвиня. Ако наистина Моли е била набелязаната жертва, не виждам никакъв мотив. Тя сигурно наистина е откраднала тази кутия. Но този ден сто души са се намирали там и от тях всеки би могъл да бъде жертвата или престъпникът. Сега ви е съвсем ясно.
Той млъкна и продължи да дъвчи пурата си. Накрая избухна:
— Най-досадното е, че подобни случаи пълнят със седмици вестниците. Клиентелата на Макнейр принадлежи към висшето общество. Жертвата е млада и красива. Двете момичета, които са я видели как умира — също. Всеки път, когато влизам в кабинета на комисаря, го намирам да барабани с пръсти по страничните облегалки на креслото си. Можете да си представите.
— Господин Хомбърт — съгласи се Улф — действително има труден характер. Съжалявам, че нямам какво да ви кажа, господин Крамър, искрено съжалявам.
— Ами аз? Във всеки случай има нещо, което можете да направите за мен: посочете ми коя да е отправна точка. Дори да е погрешна, въпросът е да започна да върша нещо.
— Нека да помисля. — Улф се облегна назад със затворени очи. — Насочили сте се към проблема за мотива. Не виждате никакъв мотив за Моли Лок и твърде много такива за всички останали. Не можете да разкриете кой е купил бонбоните с отрова. Всъщност вие имате отправна точка: използвали ли сте я?
— Какво да съм използвал?
— Единственото нещо, което има със сигурност връзка с убийството — кутията бонбони. Какво направихте по този въпрос?
— Изследвах я, по дяволите!
— Разкажете за това.
— Няма много за разказване — въздъхна Крамър, като мачкаше пепелта от пурата си. — Това е кутия от един килограм. Продава се във всички специализирани магазини. Производителят е «Бейли» от Филаделфия. Цената е долар и шейсет. Нарича се «Асортмънт Ройъл» и е смес от захаросани плодове, орехи, шоколад и т.н. Обадих се в къщата «Бейли», за да попитам дали всичките им кутии са еднакви. Те отговориха, че съдържанието отговаря на типов списък. Купих две кутии, за да проверя. Оказа се вярно. Сравних ги с кутията — предмет на престъплението, и установих, че липсват три бонбона — захаросан ананас, захаросана круша и бадем фуре. Това съвпада с показанията на Телма Мичъл.
— Плодове, орехи, шоколад — повтори Улф. — Без карамел?
— Карамел? — попита Крамър, като отвори широко очи. — Защо карамел?
Не можах да сдържа усмивката си от изненадата на инспектора.
— Без специален мотив — отговори Улф. — Просто защото го предпочитам пред всички останали.
— Не ме баламосвайте! — изръмжа Крамър. — Във всеки случай няма карамел. Жалко, нали?
— Може би. Безинтересно е за мен. Апропо, вестниците писаха ли за тези подробности?
— Не, не съм казал на никого. Надявам се, че умеете да пазите тайна. Това е единственото, до което сме се добрали.
— Отлично. А лабораторията?
— Отлично! Не мислите ли? Изключително ценно сведение! Що се отнася до лабораторията, намериха отрова само в четирите бадема фуре на горния ред. Във всички кутии «Бейли» на горната редица се намират пет бадема. Моли Лок е изяла единия. Всеки от останалите четири съдържа повече от три дециграма цианкалий.
— Виж ти! Само бадемите ли са отровни?
— Да, и е лесно да се разбере защо. Вкусът и миризмата на цианкалия напомнят тези на бадема, но са по-силни. Химикът каза, че миризмата трябва да е била доста силна, но не достатъчно, за да откаже един любител на бадеми. В кутията тези плодове са потопени във фондан с различни цветове. В него убиецът е пробил малки дупчици, които е напълнил с цианкалий, и след това ги е затворил. Трябва да се гледа много отблизо, за да се забележи нещо.
Крамър повдигна рамене.
— Казвате, че тази кутия е отправна точка. Добре. Аз тръгнах. За да стигна къде?
— Но, господин Крамър, вие не сте тръгнали. Само сте подготвили тръгването си. Може би все още има време. Ако например…
Улф се облегна назад и затвори очи, като мърдаше устни, което при него показваше усилена мисловна дейност.
Крамър гледаше слисано.
Стояхме мълчаливо. Не продължи дълго, слава Богу, в противен случай щеше да се наложи да изляза от кабинета, за да се посмея на воля, до такава степен инспекторът изглеждаше смешен. Не смееше да помръдне и малкия си пръст от страх да не попречи на размишленията на гения. Накрая Улф отвори очи и проговори:
— Господин Крамър, трябва да си опитаме късмета. Можете ли да се срещнете с господин Гудуин утре сутринта при господин Макнейр и да донесете пет кутии от този «Асортмънт Ройъл Бейли»?
— Разбира се. И после?
— После? Ще опитате това… Бележникът ти, Арчи.
Започнах да пиша.
Три часа по-късно, след вечеря, отидох до Бродуей и купих една кутия «Ройъл Бейли». Седнах зад бюрото си. Разпилях бонбоните пред мен и научих наизуст един код.

На следващата сутрин в сряда, паркирайки колата до тротоара на Петдесет и втора улица, съжалявах заради Улф. Най-голямото му удоволствие щеше да бъде да подготви сцена в кабинета си, пред хора, седнали на края на столовете си; а днешната сцена щеше да се разиграе на километри от него и скъпите му орхидеи. Слязох от колата точно пред сградата на «Бойдън Макнейр» и тръгнах към входа, където до униформения портиер беше застанал едър здравеняк с червендалесто лице и миниатюрна шапка, нахлупена над челото му. Тъй като се запътих към вратата, той ме спря:
— Извинете, вие призован ли сте? Името ви, моля!
Едновременно с това извади списък от джоба си.
— Аз съм този, който призовава. Разбираш ли? — заявих високомерно.
— Без майтап? Инспекторът каза без журналисти! Хайде! Изчезвай!
Мразя да ме взимат за журналист, но този ден беше още по-неприятно: бях се погрижил да сложа светлокафявия си костюм на райета, бледожълта риза и тъмнозелена шапка.
— Едното ти око е затворено, а с другото не виждаш — изрекох презрително. — Виж ме добре. Аз съм Арчи Гудуин, асистентът на Ниро Улф. Ето ми картата.
— Добре — каза здравенякът, — чакат ви горе.
В приемната друго ченге пазеше до асансьора. Това беше Слим Фолц, когото познавах добре. Поздравихме се и аз се качих.
Крамър се беше потрудил. В обширния салон бяха наредени столове и петдесетина души седяха там, повечето жени. Четири-пет цивилни ченгета стояха в дъното, откъдето започваше редицата малки салони. В един ъгъл инспектор Крамър разговаряше с Бойдън Макнейр. Тръгнах към тях.
Крамър каза още няколко думи на Макнейр и ме пресрещна.
— Навалица, а? — каза ми. — Разчитах на шейсет и двама души и вече четирийсет и един са тук. Не е чак толкова лошо.
— Персоналът тук ли е?
— Да, без портиера. Да пратя ли да го повикат?
— Защо не? Нека да са всички. Къде ще се настаним?
— В третия малък салон вляво. Познаваш ли капитан Диксън? Него избрах.
— Сигурно съм го срещал.
Тръгнах по коридора и отворих третата врата. Зад масата беше седнал дребен плешив мъж с щръкнали уши и проницателни очи. Пред него бяха наредени бележници и моливи; вляво — купчина от пет кутии от «Асортмънт Ройъл Бейли». Това беше капитан Диксън. Представих му се. Той ме погледна, без да помръдне глава, несъмнено за да икономиса силите си и да отговори със звук, подобен на крясък на кукумявка. Оставих го и отидох да намеря Крамър.
— Не мисля, че трябва да чакаме останалите — ми каза той. — И без това трудно удържаме тези тук.
— Добре, започвайте.
Облегнах се на стената. Имаше хора от всички възрасти и размери. Между тях беше госпожа Фрост, майката на Хелън, седнала на първата редица между дъщеря си и Телма. Зад тях — Лю Фрост и баща му. Забелязах червенокоса дама с млечнобяла кожа и огнени очи, но после разбрах, че това е графиня фон Рауц-Дайчен от Прага, и престанах да се интересувам от нея.
Крамър застана недалеч от мен и започна:
— Най-напред искам да благодаря на господин Макнейр за любезното съгласие да затвори къщата си тази сутрин, за да можем да проведем това събиране. Знаем, че той желае също като нас да разрешим този… този тъжен случай. След това бих искал да ви благодаря, че се отзовахте на поканата. Благодаря ви от името на главния комисар, господин Хомбърт, и на прокурора, господин Скинър…
Имах желание да добавя — и на кмета… и на общинския съветник… и на вътрешния министър…
Но Крамър продължи:
— Надявам се, че никой няма да се противопостави на малкия експеримент, на който ще ви помоля да се подложите. Очаквам някои да го преценят като абсурден; той ще бъде такъв за повечето и може би за всички. Можете да кажете на приятелите си, че полицаите са глупаци и всички ще бъдат доволни. Но ви уверявам, че не правим това за наше удоволствие. Напротив, това е един сериозен етап в усилията ни да разгадаем тази… тази тъжна история. Сега ще ви помоля да отивате един по един в единия от салоните, третата врата вляво по коридора. Взел съм мерки това да става възможно най-бързо. Затова ви помолих да напишете имената си на две листчета. В този салон ще намерите капитан Диксън, господин Гудуин и мен. Ще ви зададем въпрос и това ще бъде всичко. След приключването ви моля да напуснете сградата или да останете в коридора, ако искате да изчакате някого, но без да разговаряте с тези, които още не са минали. И още веднъж ви благодаря за помощта за разплитането на тази тъжна… тъжна история.
Краймър въздъхна с облекчение и се насочи към групата полицаи.
— Хайде, Радклиф.
Тръгнах след него. Този път капитан Диксън дори не си направи труда да вдигне очи, несъмнено защото тези от нас, които обхващаше в зрителното си поле, бяха достатъчни, за да ни идентифицира.
Взех от купчината четири кутии «Бейли» и ги сложих под масата. Петата взех в ръка.
— Започваме ли? — попитах Крамър. — Аз ли ще говоря?
Той кимна. Вратата се отвори и един полицай въведе дама на средна възраст с шапка, наклонена над едното ухо, и с прекалено силен грим. Тя се огледа любопитно. Аз протегнах ръка.
— Листчетата моля ви.
Тя ми даде два малки фиша. Единия дадох на капитан Диксън, а другия задържах.
— Благодаря, госпожо Бейлин. Сега направете това, което ще ви кажа, но съвсем естествено, без да се колебаете или да се притеснявате.
— Не съм неспокойна — усмихна се тя.
— Прекрасно.
Махнах капака на кутията и й предложих:
— Вземете си един бонбон.
— Почти никога не ям бонбони — отбеляза тя с повдигане на рамене.
— Не го яжте. Просто си вземете един.
Без да избира, тя взе шоколадов бонбон с крем и го задържа с два пръста, като ме гледаше.
— Много добре — казах аз. — Върнете обратно бонбона в кутията. Това е всичко. Довиждане, госпожо Бейлин.
Тя ни изгледа и тримата едновременно с изненада и леко съжаление и на излизане промърмори: «Това пък какво беше?»
В ъгъла на фиша отбелязах Х, а под името написах 6.
— Улф каза три бонбона — изръмжа Крамър.
— Каза да се опитаме да разберем — отговорих му. — Според мен, ако тази жена има нещо общо със случая, самият Ниро Улф никога няма да го открие. Какво мислите, капитане?
Диксън само изсумтя и вратата отново се отвори, този път пред висока слаба жена с черен редингот, с наметната на раменете огромна лисица. Тя стоеше със стиснати устни и ни гледаше с изключително внимание. Взех фишовете й и дадох единия на Диксън.
— Сега, госпожице Клеймур, направете това, което ще ви кажа, съвсем естествено, както бихте го направили при най-банални обстоятелства, без да се колебаете и притеснявате. Съгласна ли сте?
Тя отстъпи назад, но кимна. Подадох й кутията.
— Вземете си един бонбон.
— О! — прошепна тя. — Това е кутията… — Потрепери, отстъпи още назад, като притискаше свит юмрук към устните си, и нададе вик.
— Следващият, шефе. Този вик е престорен — казах на Крамър, поставяйки знак върху фиша. — Тази жена е Бет Клеймур, актрисата. Тя прави театър и на сцената, и в живота.
Инспекторът повдигна рамене. Диксън изръмжа неясно. Вратата се отвори и влезе трета жена.
Тази комедия продължи близо два часа. Служителите на фирмата минаха последни. Някои клиенти взеха три бонбона, други — два или само един, а някои не взеха. Когато бонбоните в първата кутия чувствително намаляха, взех друга от резервните. Диксън попълваше своите фишове, а аз се занимавах с моите.
Хелън Фрост излезе също толкова бледа, колкото беше и влязла, и не си взе бонбон. Телма Мичъл ме погледна в очите и избра три захаросани плода, като прехапа долната си устна. Дъдли Фрост заяви, че това е пълна идиотщина, и поведе задълбочен разговор с Крамър. Наложи се да го изгоним. Лю не каза нищо и взе три различни бонбона. Майката на Хелън се спря на шоколадов бонбон, бадем фуре и дъвчащ и избърса грижливо пръстите си с кърпичка, след като върна бонбоните обратно в кутията. Един клиент ме заинтригува, тъй като вече бях чувал за него. Това беше тип, който изглеждаше четирийсетгодишен, но бе на малко повече. Носеше сако с подплънки, имаше тънък нос и живи черни очи. На фиша му пишеше Перен Жебер. Той се поколеба за миг пред кутията, после се усмихна, за да покаже, че доброволно се подчинява на прищевките ми, и взе бонбон, без да избира.
После дойде ред на персонала и накрая — на Бойдън Макнейр. Когато приключих с него, инспектор Крамър стана.
— Благодаря, господин Макнейр. Направихте ми голяма услуга. След две минути си тръгваме и вие ще можете спокойно да продължите да си работите.
— Имате ли резултат? — попита Макнейр, като изтриваше лицето си с кърпа. — Какви ще бъдат последиците от това за моята работа? Имам ужасна мигрена… Отивам в кабинета си да взема аспирин. Би трябвало да си бъда вкъщи или в някоя клиника. Каква беше целта на този експеримент?
— Това беше психологически експеримент — обясни Крамър, като дъвчеше пурата си. — Ще ви уведомя по-късно, ако получим някакъв положителен резултат.
Аз тръгнах с Крамър, а капитан Диксън — след нас. Докато бяхме в сградата, инспекторът беше спокоен и се държеше достойно, но като излязохме навън, не се сдържа. Изненадах се от горчивината, с която възприемаше всичко. Малко по малко той се разкри и от това разбрах колко високо цени Ниро Улф. След като успях да вмъкна една дума, го прекъснах:
— Глупости, инспекторе. Мислехте, че Улф е магьосник и че е достатъчно да измисли този сеанс, за да се появи престъпникът, влачейки се на колене и плачейки. Малко търпение! Отивам да разкажа всичко на шефа. Вие говорете с капитан Диксън, ако той изобщо може да говори…
— Би трябвало да съм предпазлив. Ако този дебел носорог ми се подиграва, ще го накарам да си глътне разрешителното.
Качих се в колата.
— Той не се подиграва с вас. Имайте малко търпение! Дайте му шанс! — С тези думи потеглих.
Съвсем не подозирах какво ме очаква вкъщи. Прибрах се към единайсет и трийсет часа с мисълта, че Улф е слязъл от оранжерията и ще го намеря в кабинета в добро настроение пред третата бутилка бира. Паркирах колата и влязох в кабинета. За мое най-голямо учудване там нямаше никого. Банята също беше празна. Тръгнах към кухнята да разпитам Фриц, но едва прекрачих прага, и спрях със свито сърце.
Никога не съм бил наясно с внезапните кризи на Улф. Всичко е нормално, случаят върви към своя край, когато изведнъж шефът престава да се интересува от него. Това може да продължи половин ден, две седмици, а понякога и до намирането на някое допълнително сведение. През време на тези кризи той обикновено предлага един от двата начина на поведение: или си ляга и не става от леглото, като се храни само с лучена супа и бира и отказва да се среща с хора, с изключение на мен; или сяда в кухнята, за да експериментира с Фриц необикновени готварски рецепти, чийто резултат опитва на малка масичка.
Тази сутрин беше седнал пред кухненската маса с молив в ръка, а навсякъде беше разпилял листове. Пред него Фриц стоеше прав. Улф говореше:
— … а намирането на паун, достоен за това име — това е друга история. Арчи може да опита на този адрес в Лонг Айланд, но нямам много доверие. Месото на пауна не може да бъде крехко, сочно и ароматно, ако не са взети мерки да се избягват всякакви вълнения от страна на животното. А Лонг Айланд е гнездо на самолети. Гълъбите за ордьовър са добри, но главната трудност е…
«Какво да правя?» — си казах. Без съмнение бях свидетел на началото на сериозна криза, която ще се отрази в кулинарията.
Доближих се до масата със стиснати зъби. Улф продължи да говори, а Фриц дори не ме погледна.
— Какво става? — попитах. — Ресторант ли ще отваряте?
Те не реагираха.
— Ето моя доклад — продължих. — Четирийсет и пет човека ядоха бонбони и всички умряха в ужасни мъки. Крамър е мъртъв, комисарят е мъртъв. Момичетата също. Аз съм болен.
— Млъкни, Арчи. Колата отвън ли е? Фриц има нужда от някои неща незабавно.
Знаех много добре, че ако тръгна на покупки, няма да мога да спра хода на кризата и нито със сила, нито с увещания щях да постигна резултат. Имах само един шанс. Прехвърлих наум слабостите на шефа и избрах една от тях.
— Слушайте — казах. — Не се опитвам да прекъсна приготовленията ви. Не съм луд. Но…
— … без червени чушки най-вече — продължи Улф. — Но ако намериш малки жълти чушлета в магазина на Съливан Стрийт…
Не смеех да го докосна, но се наведох напред и му изревах в лицето:
— Какво ще кажа на госпожица Фрост, когато дойде в два часа? Имам ли пълномощията да определям срещи, да или не? Това жена ли е, да или не? Естествено, ако учтивостта вече не съществува.
Улф млъкна, сви устни и ме погледна в очите.
— Кой? Коя госпожица Фрост? — попита.
— Госпожица Хелън Фрост. Дъщеря на госпожа Фрост, братовчедка на вашия клиент Лю Фрост, племенница на Дъдли Фрост. Това нищо ли не ви говори?
— Не ти вярвам. Това е лъжа. Клопка.
— Разбира се — изправих се аз. — Когато дойде, ще й кажа, че съм преувеличил правомощията си, като съм й определил среща. Няма да обядвам тук, Фриц.
Излязох от кухнята и отидох в кабинета. Седнах зад бюрото си. Извадих фишовете от джоба, като се питах дали номерът ще мине.
След две минути чух шум от кухнята. Първо Улф отмести стола си назад, а след това се чуха и стъпките му. Зачетох се във фишовете и не го видях да влиза. Той се насочи към бюрото си и седна в креслото. Много внимавах да не вдигна глава.
— Значи така — започна с онзи любезен тон, който предизвиква у мен желание да го набия. — Трябва да провалям плановете си заради каприза на една млада жена, която, да не кажа по-силна дума, е лъжкиня? Ако не да ги проваля, то поне да забавя изпълнението им? Господин Гудуин, чувате ли ме? — избухна той изведнъж.
— Не! — отговорих, без да помръдна.
Настъпи тишина, а след това го чух да въздъхва:
— Добре, Арчи. Разказвай.
Хвана се! За първи път успях да прекратя подобна криза! Но най-Трудното предстоеше и единственият начин беше да се хвана за тънката нишка, която бях забелязал у Макнейр, и да се опитам да я представя на Улф като стоманен кабел.
— Ето — обърнах се към него. — Мисля, че стана.
— Продължавай.
Той ме погледна. Знаех, че не ми вярва и вече си е извадил заключението. Но във всеки случай все още не беше тръгнал обратно към кухнята.
— Крамър е бесен — казах аз решително. — Разбира се, той не знаеше, че аз записвам кой какъв бонбон избира. Вярва, че ние просто се надявахме виновникът да се издаде по някакъв начин. Естествено, нищо подобно не се случи. Следвайки инструкциите ви, наблюдавах ръцете на хората, докато Крамър и Диксън ги гледаха в лицето, и си отбелязах избраните бонбони. Седем от хората взеха бадем фуре. Един от тях взе два.
Улф позвъни за бира.
— И после? — попита.
— От тези седем шест не ми дават повод за подозрение. За седмия не знам. Сигурно е, че е на ръба на нервна криза. Когато му казах да си вземе един бонбон, той се изненада малко като всички останали. Крамър беше постъпил много умно. Беше разпределил хората си така, че никой да не знае какво става в салона, преди сам той да влезе там. Господин Макнейр се държа странно. Подадох му кутията: той се отдръпна леко, както всички други преди него, после я погледна и пръстите му се насочиха право към един бадем, но се поколеба и накрая избра шоколадов бонбон. Без да му дам възможност да се съвземе, му казах да си избере друг. Този път той пипна два други, преди да си вземе бял бадем. Третия път взе дъвчащ, без да се колебае.
Фриц влезе с бира за Улф и с гримаса за мен. Улф отвори една бутилка и си наля:
— Ти си видял всичко, Арчи. Заключението ти?
— Заключението ми е, че Макнейр харесва бадеми, така както вие обичате бира. Признавам си, че е доста несигурно, но вие ме изпратихте там, за да видя дали сред хората има някой, за когото бадемите са различни от другите бонбони. И ако това не е Макнейр, да не се казвам Гудуин.
— Господин Макнейр! Виж ти! — каза Улф, като привършваше първата бутилка бира. — По думите на братовчед й, нашия клиент, госпожица Хелън Фрост му казва чичо Бойд. Знаеш ли, Арчи, че аз самият съм чичо?
Знаех естествено, тъй като аз печатам всеки месец писмата му до Белград. Той затвори очи и престана да се движи. Мисълта му работеше. Във всички случаи и моята не бездействаше. Как ще успея да доведа в два часа Хелън Фрост в кабинета на Улф? Не се надявах много на историята с Макнейр. Това беше единствената примамка. Но срещата в два часа! По дяволите!
Когато шефът затвори очи, за да даде възможност на мисълта си да работи, стана безразличен към външните дразнители. След като се огледах, реших да опитам късмета си. Свих краката си и станах, като внимавах столът ми да не скърца. Погледът ми беше прикован в шефа. С три крачки стигнах до вратата… Тогава бурята избухна:
— Господин Гудуин!
Когато се обръща с господин Гудуин, знам, че раздразнението му е достигнало връхната си точка.
— Къде си тръгнал? — попита ме той.
— Към стаята си — отвърнах и се опитах да се усмихна.
— И защо така предпазливо?
— Аз… ами… Не исках да ви преча, сър.
— Наистина ли? Да ми пречиш? А какво друго правиш от десет години насам? Кой се стреми да проваля личните ми планове, които се опитвам, макар и рядко, да осъществя? — Посочи ме с пръст. — Не отиваш в стаята си. Опитваш се да излезеш крадешком от тази къща и с напразно усилие да скриеш измамата, с която си послужи по отношение на мен. Щеше да намериш Хелън Фрост и да я доведеш тук. Да не си въобразяваш случайно, че не ми стана ясно преди малко в кухнята каква игра играеш? Трябва да ти кажа три неща. Първото е за напомняне: за обяд имаме оризови крокети в желе от френско грозде, гарнирани с цикория и пелин. Второто е за сведение: нямаш време да обядваш тук. Третото е заповед: ще отидеш в къщата на Макнейр, ще намериш госпожица Фрост и ще я доведеш тук в два часа.
— Добре — отвърнах. — Малката Фрост ми се вижда твърдоглава, имам ли картбланш? Да я удуша ли? Или да я завържа?
— Що за приказки, господин Гудуин?
Това беше тон, с който рядко говореше, един вид саркастично оплакване.
— Госпожица Фрост има среща в два часа. Това не би трябвало да представлява трудност. Достатъчно е да си учтив…
Взех шапката си.

На път към центъра на града си мислех, че има съвсем прост начин да насоча Хелън Фрост в посоката, която исках да хване, а аз обичам простите неща.
Не намерих наблизо място за паркиране. Стигнах пеша до къщата на Макнейр. Униформеният портиер се усмихваше на жена, която на отсрещния край на улицата хранеше със захар коня на един полицай.
— Спомняш ли си за мен? — попитах портиера. — Бях тук сутринта.
Като видя, че към него се обръща джентълмен, той се опита да си придаде достойно изражение, но после си спомни, че съм повече или по-малко от полицията, и се отказа.
— Разбира се, че си спомням. Вие подавахте кутията с бонбони.
— Правилно. Сега внимавай. Искам да говоря с госпожица Фрост насаме и дискретно. Тя отиде ли да обядва?
— Не. Никога не излиза преди един часа.
— Тя тук ли е?
— Сигурно. Ще излезе след половин час. Той си погледна часовника.
— Прекрасно. Благодаря.
Запалих цигара и започнах да се разхождам пред вратата.
Точно в един и пет я видях да излиза сама, с решителна крачка. Настигнах я и извиках:
— Госпожице Фрост!
Тя се обърна почти веднага. Поздравих я:
— Арчи Гудуин, на вашите услуги. Мога ли да ви кажа две думи?
— Грубиян — подхвърли тя и продължи пътя си.
Обичам независимите жени и най-вече когато имат хубави крака, но денят не беше подходящ за шеги.
— По-леко! — казах, като застанах пред нея. — Вие сте още по-голямо хлапе от братовчед ви Лю. Всичко, което искам от вас, е да отговорите на два въпроса. Отивате да обядвате, аз също изпитвам вълчи глад, но не мога да ви поканя, тъй като нямам разрешение да пиша сметката към разходите по следствието. Но нищо не ми пречи да седна за пет минути на вашата маса. Не съм чак толкова лош, а само рязък. Взел съм си матурата и преди два месеца дадох два долара на «Червения кръст».
Тъй като говорех достатъчно ясно, минувачите започнаха да се обръщат. Тя забеляза това.
— Ще обядвам в «Мориленд» на ъгъла на Медисън Авеню — каза тя. — Можете да зададете въпросите си там.
Първият рунд бе в моя полза. «Мориленд» е бистро, което е горе-долу във възможностите ми. Оставих на Хелън Фрост да избере масата и седнах срещу нея.
— И сега — погледна ме тя — какво искате от мен?
— Да ви заведа на № 918, Западна трийсет и пета улица за един кратък разговор с Ниро Улф.
— Това е смешно! И защо?
— Срещата е в два часа — обясних внимателно. — Нямаме много време.
Точно в този момент сервитьорката дойде с менюто. Хелън Фрост поръча стек и чай, а аз — свинско с боб и чаша мляко.
— Вижте — продължих, когато останахме сами, — има ефикасен начин да ви накарам да направите това, което искам, но просто трябва да съм коректен. Видяхте тази сутрин в какви отношения сме с полицията — аз провеждах операцията за тяхна сметка. Споменахме ли изобщо за вашия разказ от вчера? Не. Но не мислите ли, че рано или късно ще се наложи да разговаряте за това с някого? Не можете да го предотвратите. Тогава с кого? С Ниро Улф, и възможно най-бързо. Не забравяйте, че госпожица Мичъл чу всичко и въпреки че е ваша добра приятелка…
— Моля ви, млъкнете!
Тя погледна вилицата си, с която поглаждаше покривката. Забелязах колко силно я стиска.
Сервитьорката изпълни поръчките. Хелън Фрост я изчака да се отдалечи и прошепна полугласно и по-скоро на себе си, отколкото на мен:
— Не мога да ям.
— Опитайте все пак — посъветвах я аз. — Аз вече съм обядвал. Исках просто да ви правя компания. Колата ми е паркирана на средата на пътя между Парк Авеню и бистрото. Ще ви чакам в нея в два без четвърт.
Тя не отговори. Аз станах, платих си сметката и излязох. На отсрещния тротоар, на петдесетина метра, забелязах кафене. Поръчах си два сандвича с шунка и две чаши мляко. Не си задавах въпроси, свързани с Хелън Фрост, защото заровете бяха хвърлени. Тя нямаше избор.
И се оказа вярно! Видях я да се приближава в два без десет. Отворих й вратата. Седнах зад волана и потеглих.
— Обядвахте ли? — попитах.
— Малко. Обадих се на госпожа Леймън, за да й съобщя къде отивам и че ще се върна към три.
— Хм! В крайна сметка това не е невъзможно.
Карах бавно, защото се чувствах в отлична форма. Водех я, още нямаше два часът и сандвичите бяха вкусни. А после като любител на красотата я погледнах дискретно в профил и установих, че брадичката й изглежда още по-добре под този ъгъл, отколкото анфас.
В два часа и една минута бяхме вкъщи. Заведох я в кабинета. Той беше празен. За миг заподозрях най-лошото. Но не — всичко беше наред. Улф седеше в трапезарията пред празна чаша от кафе и в резултат на добро храносмилане се усмихваше.
— Надявам се, че крокетите са били отвратителни — казах аз. — Госпожица Фрост се извинява за минутата закъснение. Заприказвахме се пред чудесен обяд и не усетихме как мина времето.
— Тя тук ли е? Хайде, де! — попита Улф, чиято усмивка се смени с гримаса, докато се опитваше да стане. — Още не сме приключили, господин Гудуин! Слава Богу, паметта ми е отлична.
Отворих вратата на кабинета. Той се насочи към креслото си по-бързо от обикновено. Госпожица Фрост вдигна към него кафявите си очи. Сигурен бях, че няма да се предаде лесно. Аз седнах зад бюрото си и отворих бележника.
— Искали сте да говорите с мен, госпожице Фрост? — попита учтиво Улф.
— Аз?! — възмути се тя. — Вие сте изпратили този човек да ме доведе.
— Да, така е — въздъхна той. — Накратко, сега, когато сте тук, имате ли нещо да ми кажете?
— Не.
Улф въздъхна отново, облегна се назад и притвори очи.
— На колко години сте? — измърмори най-накрая.
— През май ще стана на двайсет и една.
— Така ли? А в кой ден?
— На седми.
— Наричате господин Макнейр чичо Бойд, ако може да се вярва на братовчед ви. Той чичо ли ви е?
— Съвсем не. Просто така го наричам, това е всичко.
— Отдавна ли го познавате?
— Винаги съм го познавала. Той е стар приятел на майка ми.
— В такъв случай вие трябва да познавате вкусовете му. Например що се отнася до бонбоните. Кой вид предпочита?
Тя пребледня изведнъж, но се съвзе бързо и дори не мигна.
— Това… не знам. Честно.
— Хайде, госпожице Фрост! — рече Улф, без да повишава тон. — Не искам да ми издадете тайна, която само на вас е известна. Бих могъл да задам този въпрос на много хора — приятели на господин Макнейр, прислужниците му, търговците, от които купува бонбони, ако изобщо купува. Ако например той има предпочитания към бадеми фуре, тези хора биха могли да ми го кажат. Имате ли някаква причина да премълчавате отговора?
— Съвсем не — отговори тя все така бледа. — Нямам какво да крия. Господин Макнейр обича много бадеми фуре, това е вярно. Но не съм дошла да разговаряме за предпочитанията на другите към дадени бонбони. Дойдох, за да ви кажа, че грешите напълно, що се отнася до това, което ви разказах вчера.
Цветът се връщаше на лицето й. Това момиче не се предаваше лесно.
— В такъв случай — настоя Улф — сигурно имате нещо, което бихте могли да ми доверите.
— Естествено. Вие ме изненадахте, добре знаете това. Не исках майка ми и чичо ми да идват тук, но братовчед ми Лю се уплаши както обикновено. Той непрекъснато се страхува, че ще ми се случи нещо, като че ли не съм достатъчно голяма, за да се оправям сама?! Накарахте ме да кажа нещо, не знам какво, което ви позволи да твърдите, че…
— Но, госпожице Фрост — прекъсна я Улф, — братовчед ви е напълно прав, що се отнася до вашата самостоятелност. Да се опитаме да спечелим време. Няма да повтарям какво беше казано вчера сутринта. Вие го знаете много добре. Ще се задоволя да ви кажа, че вашите думи и начинът, по който ги произнесохте, затвърдиха у мен убеждението, че ви е било известно съдържанието на кутията, преди госпожица Мичъл да я отвори.
— Това е лъжа! Не съм казала…
— Напротив — прекъсна я сухо Улф. — Нямам намерение да започвам битка с хлапе като вас. Може би се надявате, че вашата физика ще парализира моята интелигентност? Не! Арчи, вземи си машината. Постави лист и за едно копие. Пиши: «Възможни декларации на Хелън Фрост.»
Завъртях стола си и сложих листовете в машината.
— Хайде — казах.
Улф започна да диктува:
— № 1. Признавам, че ми беше известно съдържанието на кутията с бонбони и съм готова да обясня на Ниро Улф искрено и подробно откъде зная това.
№ 2. Засега отказвам да съобщя подробности, но съм готова да отговоря на всички други въпроси на Ниро Улф, като си запазвам правото да не отговарям, когато аз преценя.
№ 3. Признавам, че ми беше известно съдържанието на кутията, но отказвам да продължа разговора.
№ 4. Отричам да съм познавала съдържанието на кутията.
Улф се приведе напред.
— Благодаря, Арчи. Не, копието е за мен, оригиналът е за госпожица Фрост. Прочетете го, госпожице Фрост. Схващате ли разликите? Ето ви химикалка. Още нещо: ще приема подписа ви само за № 1 или № 2. Ако изберете № 3 или № 4, ще бъда принуден да се откажа от задачата, която вашият братовчед ми повери, и незабавно ще взема някои мерки.
Това вече не беше вчерашната богиня. Богините нямат толкова разстроен вид. И въпреки това й бяха нужни само няколко секунди, за да разбере, че нищо няма да постигне, ако продължава да мачка хартията.
— Да се подпиша? — каза тя, като гледаше Улф право в очите. — И дума да не става! Защо? Цялата тази история е скалъпена. Всеки с малко повече опит би могъл да зададе подходящи въпроси, които ще доведат до желаните отговори!
— Госпожице Фрост! Моля ви! Наистина ли смятате да се държите все така абсурдно?
— Естествено, и не виждам какво абсурдно има тук.
— Арчи — подхвърли сухо Улф, — обади се на инспектор Крамър.
— Да, сър.
Набрах номера и помолих да извикат инспектора. За миг се уплаших, че е излязъл — това щеше да бъде фатално за плановете на шефа, които изискваха незабавно действие. Но не, Крамър си беше на мястото, чух гласа му в слушалката:
— Ало! Ало! Гудуин! Имате ли нещо?
— Инспектор Крамър? Изчакайте. Господин Улф иска да разговаря с вас.
Направих знак към Улф, който посегна към своя телефон. Но малката вече беше станала и видът й беше ужасен.
— По изключение — каза й Улф, преди да вдигне слушалката — ви давам право на избор: как предпочитате — господин Гудуин ли да ви заведе в полицията или инспектор Крамър да изпрати кола за вас?
— Не… не… — отвърна тя глухо.
Взе химикалката и подписа № 2. Ръката й трепереше. Улф доближи слушалката до ухото си.
— Господин Крамър? Как сте? Питах се дали сте направили някакъв извод от тазсутрешния сеанс… наистина ли? Не бих казал това. Не, не точно, но насочвам разследването си… Не, нищо за вас в този момент… Това, сър, засяга само мен.
Когато той затвори телефона, Хелън Фрост беше седнала отново и го наблюдаваше с високо вдигната брадичка и стиснати устни. Улф хвърли един поглед към листа, подаде ми го и се настани по-удобно в креслото си, след като позвъни за бира.
— И така, госпожице Фрост. Вие признавате, че притежавате информация, свързана с веществено доказателство, което е изиграло важна роля при извършването на престъпление, информация, която обаче отказвате да споделите с мен. Искам да ви напомня, че не съм поемал ангажимент да пазя в тайна тази декларация. Въпреки това ще го направя до вземане на ново решение. Това не ми помага много. Вие не познавате полицаите. Техен основен принцип е, че не можеш да криеш информация, свързана с убийство, ако не си съучастник. Глупаво е, но нито един полицай няма да отстъпи от това. Ако тези господа знаеха какво подписахте току-що, те щяха да изходят от принципа, че вие сте сложили отровата в бонбоните или поне знаете кой го е направил. Аз няма да се придържам към това правило. Но ще ви попитам вие ли сложихте отрова в бонбоните?
Тук тя се показа на висота. Отговори му съвсем спокойно:
— Не.
— Знаете ли кой го е направил?
— Също не.
— Сгодена ли сте?
— Това не ви засяга.
— За нещастие ще ви задавам въпроси, много от които според вас не ме засягат. Всъщност ви моля да отговорите на въпросите ми, в противен случай ще съобщя за вас в полицията — каза търпеливо Улф. — Сгодена ли сте?
Силите започваха да я напускат. С ръце върху коленете тя изглеждаше по-дребна. Очите й се насълзиха. Като гледаше Улф, тя извика:
— Мръсен дебел нахалник! Вие… вие…
— Знам — каза Улф, като клатеше глава. — Разпитвам жени само когато нямам друг изход, защото се ужасявам от нервни кризи. Избършете си очите.
Тя не помръдна.
— Сгодена ли сте? — запита той за трети път с въздишка.
— Не — задавена от ярост, отговори тя.
— Вие ли купихте диаманта, който носите на пръста си?
— Не.
— Кой ви го подари?
— Господин Макнейр.
— А този, който е инкрустиран на пудриерата ви?
— Господин Макнейр.
— Любопитно. Никога не бих допуснал, че харесвате диаманти.
Улф отвори бутилка бира и си наля. Изпразни чашата си.
— Тази история с диамантите е странна — продължи. — Вие харесвате ли ги наистина?
— Всъщност… Не, не особено.
— Господин Макнейр има ли слабост към диаманти? Има ли навик да раздава скъпоценни камъни наляво и надясно?
— Не, доколкото знам.
— Значи, въпреки че не харесвате такива бижута, вие ги носите от уважение към господин Макнейр. От привързаност към него?
— Нося ги, защото ми доставя удоволствие, това е всичко.
— Чудесно. Вижте, госпожице Фрост, знам съвсем малко за господин Макнейр. Той женен ли е?
— Вдовец е. Той е стар приятел на мама. От много отдавна. Имал е момиченце, с няколко седмици по-голямо от мен. Загубил го е, когато е било на две години. Жена му е починала при раждането. Господин Макнейр е най-прекрасният човек, когото познавам. Той е най-добрият ми приятел.
— И ви подарява диаманти… Извинете, че непрекъснато се връщам към това, но мразя диамантите. Познавате ли някой друг, който обича бадеми?
— Някой друг?
— Освен господин Макнейр.
— Не. Не се сещам поне.
Улф си наля бира и докато чакаше пяната да спадне до необходимото ниво, се загледа в жертвата си със свъсени вежди.
— Знаете ли, госпожице Фрост, че е време някой да поговори сериозно с вас? Вашата гордост ви принуждава да поемате огромна отговорност. Моли Лок умря преди девет дни, като с това осуети плановете на убиеца, който най-вероятно е искал да убие другиго. През това време вие сте крили сведение, което, ако бе използвано компетентно и разумно, щеше да даде резултат, по-ценен от залавянето на престъпника, а именно спасяването на човешки живот, и то на живот, който може би си заслужава! Не мислите ли, че такава отговорност е доста тежка за вашите рамене? Би трябвало да размислите върху това, повярвайте ми!
Той вдигна чашата си и отпи. Хелън Фрост го гледаше мълчаливо.
— Баща ви е починал. Според вашия чичо господин Дъдли Фрост той самият е попечител на богатството ви?
— Да. Баща ми е починал, когато съм била само на няколко месеца. Може да се каже, че никога не съм имала баща. Но…
— Но какво?
— Нищо. Съвсем нищо — поклати глава тя.
— От какво се състои богатството ви?
— От наследството на баща ми.
— Не се съмнявам. Но по-точно?
— Малко повече от два милиона долара, мисля.
— Така ли? Тази сума непокътната ли е?
— Непокътната? И защо да не е?
— Нямам представа. Не се опитвам да се бъркам в семейните ви работи. Чичо ви ми каза вчера, че майка ви няма никакви пари. Следователно само вие наследявате богатството на баща ви?
— Да — отговори тя, като се изчерви леко. — Нямам братя и сестри.
— И това богатство ще ви бъде предадено… Извинете ме. Арчи, ще се обадиш ли?
Телефонът звънеше. Лесно познах спокойния и плътен глас. Аз отговорих с подобаващ тон.
— Майка ви иска да говори с вас — казах, като се обърнах към Хелън.
Станах и й отстъпих моя стол.
— Да, мамо… Да… Не… Знам, но обстоятелствата… Трудно е да се каже сега… Не съм говорила с чичо Бойд, той не се беше прибрал, просто казах на госпожа Леймън къде отивам. Не, мамо, това е смешно, все пак съм достатъчно голяма… Не, невъзможно… Когато си тръгна от тук, ще се прибера направо вкъщи, но нищо не мога да кажа преди това… Не се притеснявай и, за Бога, не ме мисли за нахално дете. Дочуване.
Лицето й беше възвърнало естествения си цвят. Тя се върна на стола си. Улф я гледаше внимателно.
— Никак не обичате да се грижат за вас — прошепна той със симпатия. — Не забравяйте, че финансово и физически заслужавате особено внимание. Що се отнася до характера, според мен сте още в стадия на какавидата. Надявам се, че не ми се сърдите за тези забележки.
— И да ви се сърдя, не би ми послужило за нищо.
— Да се върнем към вашето наследство: предполагам, че ще влезете във владение при пълнолетието си, тоест на седми май?
— И аз мисля така.
— Следователно след по-малко от пет седмици. Два милиона долара. Още една отговорност за вас. Ще продължите ли да работите?
— Не знам.
— Защо работите сега? Нямате финансови проблеми, мисля.
— Не, разбира се. Работя, защото ми харесва. Глупаво е нищо да не правиш. Оказа се, че при чичо Бойд има място, което ми допада.
— Откога… А, пак! Извинете ме.
Пак беше телефонът. Вдигнах слушалката и чух:
— Ало! Ало! Искам да говоря с Ниро Улф!
— Не викайте така! Господин Улф има съвещание. Тук е Гудуин, асистентът му. Кой…
— Обажда се Дъдли Фрост! Не ми пука за съвещанието! Искам да говоря с Улф веднага! Племенницата ми у вас ли е? Дайте ми я! Не, първо Улф. Той ще съжалява…
— Не желая да ги безпокоя. Ако искате да оставите съобщение…
— Настоявам да говоря с Улф!
— Това е невъзможно. Бъдете разумен.
— Ще ви покажа кой трябва да бъде разумен! Кажете на Улф, че аз съм настойник на племенницата ми. Тя е под моя опека. Да не я докосва! Ще уредя да ви арестуват, Улф и вас! Тя е непълнолетна! Ще ви…
— Слушайте, господин Фрост. Напълно съм съгласен с вас. Просто ви предлагам да поверите арестуването на инспектор Крамър, който, така да се каже, е от фамилията. Смятам, че разговорът продължи достатъчно дълго.
Затворих телефона, взех бележника си и промърморих:
— Глупости!
— Братовчед ми ли беше? — попита Хелън Фрост.
— Не, чичо ви. Братовчед ви ще бъде следващият път.
Тя отвори уста да зададе въпрос, но замълча. Улф продължи:
— Щях да ви попитам откога работите?
— Почти от две години. — Тя се наведе към него. — Ще продължите ли още дълго? Опитвате се да ме ядосате.
— Напротив — отговори Улф, като поклащаше глава. — Просто събирам сведения, може би излишни, но това си е моя грижа. В четири часа, след четвърт час, ви каня да посетите с мен оранжерията, която е на горния етаж на къщата. Орхидеите ще ви разсеят. В шест часа ще слезем и ще продължим с този случай, чиято развръзка искам да видя скоро. Имам намерение да поканя господин Макнейр тук тази вечер или утре. В случай, че откаже, господин Гудуин ще отиде при него, за да види какво може да се направи. Обаче трябва да съм сигурен, че утре ще бъдете там. Ще бъдете ли?
— Разбира се. Там съм всеки… О, не! Не и утре. Утре е затворено.
— Затворено? В четвъртък? На втори април?
— Да, на втори април. Именно заради това. Това е годишнината от смъртта на съпругата на господин Макнейр.
— Наистина ли? А също и от раждането на дъщеря му?
— Да. Той… той винаги затваря на тази дата.
— На гробището ли ходи?
— О, не! Жена му е починала в Париж. Господин Макнейр е шотландец. Дошъл е в Америка преди дванайсет години, малко след нашето пристигане, моето и на мама.
— Значи сте прекарали част от детството си в Европа?
— Да. Първите осем години. Родена съм в Париж, но родителите ми са американци. Аз също съм американка — добави, като вдигна глава.
— Имате вид на американка. А господин Макнейр дори след двайсет години продължава да затваря модната къща на втори април в памет на жена си. Това се казва вярност. Вярно е, че е загубил и дъщеря си, когато е била на две години, вие ми го казахте, и е останал съвсем сам. Добре. Вие няма да сте на работа утре.
— Не, но ще бъда с господин Макнейр. Той ме помоли за това преди много време, а аз винаги изпълнявам молбите му. Аз съм почти на същата възраст като неговата дъщеря. Но не си я спомням. Била съм съвсем малка.
— Прекарвате този ден с него, като замествате дъщеря му. Този ден е траурна годишнина. Тъжно. И той ви подарява диаманти. Въпреки това… Известно ви е, мисля, че братовчед ви Лю Фрост иска да напуснете работа?
— Може би, но не ме интересува какво иска той.
— Естествено. Но това ме засяга, тъй като той е мой клиент. Не забравяйте, че той ме нае.
— Не забравям, но ви предупреждавам, че нямам намерение да разговарям с вас за моя братовчед Лю. Намеренията му са добри, сигурна съм.
— Но не обичате много да се грижат за вас.
Улф въздъхна, вдигна чашата си и отпи. Аз почуквах с молива си по бележника и като гледах глезените на госпожица Фрост, си представях останалото.
От мислите ме изтръгна звънецът на входната врата. Първата ми мисъл беше, че Дъдли Фрост, недоволен от разговора по телефона, идва, за да му изправя носа.
Не беше циклонът, а само бризът, синът му. Фриц го представи и след знак, даден от Улф, го покани да влезе. Лю Фрост не беше сам. Пред него вървеше дребен шишко с розово лице и живи очички. Като влезе в кабинета, Лю се отдели от придружителя си и се приближи до братовчедка си.
— Хелън! Ти не трябваше…
— Моля те, Лю! Ще ми кажеш ли за какво си дошъл? А и ако аз самата съм тук, грешката е твоя. А вие, Бени? — добави тя към новодошлия.
Лю Фрост се обърна към Улф като боксьор в края на първия рунд.
— Каква игра играете? — извика. — Да не мислите, че ще се хванем на въдицата? Ами ако ви измъкна от креслото, мръсен…
— Не така, Лю — намеси се малкият шишко, като хвана авторитетно ръката му. — Успокой се. Представи ни.
Нашият клиент направи видимо усилие, за да се въздържи.
— Но, Бен… Добре, добре. Това е Ниро Улф. Представям ви господин Бенджамин Лийч, моя адвокат.
— Как сте, господин Лийч — каза Улф, като наклони глава.
— Господин Фрост, не намирате ли, че само усложнявате нещата? Първо ме наемате да свърша някаква работа, а после, ако съдя по поведението ви, плащате на господин Лийч, за да ми попречи. Ако продължавате по този начин…
— Не става въпрос да ви преча — прекъсна го адвокатът с достойнство. — Вижте, господин Улф, аз съм стар приятел на Лю. Той лесно се пали. Той ми говори за този случай и за… особените обстоятелства. Помислих си, че ще е добре ние с него да присъстваме на всички срещи, които ще имате с госпожица Фрост.
Не мислите ли и вие така? Двама от едната страна и двама от другата.
Последните думи той изрече с подкупваща усмивка, на която Улф отговори с гримаса.
— Говорите така, сякаш сме две неприятелски армии на бойното поле. Не ви каня да седнете, защото присъствието ви ми е неприятно… Какво има, Фриц?
Фриц влезе и се приближи до Улф със сребърен поднос.
— Не е този, когото очаквах — промърмори Улф, след като прочете визитната картичка. — Да влезе.
Фриц се поклони и излезе. Адвокатът и Лю се обърнаха към вратата, а Хелън Фрост не помръдна. Новопристигналият влезе. При вида на тънкия му нос, пригладените му коси и тъмните очи си помислих: «Пак неприятности!»
— От тук, господин Жебер — казах, като станах.
Лю Фрост пристъпи напред.
— Вие! — възкликна той. — Какво, по дяволите, търсите тук?
— Господин Фрост! — предупреди го шефът. — Намирате се в моя дом!
Адвокатът хвана за ръка нашия клиент (и неговия) и повече не го пусна. Перен Жебер не им обърна внимание, а се поклони пред Улф и след това пред Хелън Фрост.
— За Бога, Перен, защо сте дошли? — попита Хелън.
— За да ви заведа вкъщи.
Той се обърна, впи поглед в Улф и каза:
— Разрешете, сър, да придружа госпожица Фрост до дома й.
— Как? — прошепна Улф. — Официално? Насила? Напук и против всички?
— Ами — усмихна се Жебер, — полуофициално, ако искате. Госпожица Фрост и аз сме… как да ви обясня… почти сгодени.
— Перен! Това не е вярно! Забраних ви да говорите така!
— Казах почти, Хелън.
— Стига вече. Не го казвайте повече. Защо дойдохте?
— Честно казано, идеята беше на майка ви.
— Наистина ли? — възкликна Хелън Фрост, раздразнена от тази тълпа благородни рицари. — Предполагам, че и на теб тя ти е предложила, Лю? А вие, Бени?
— Хайде, Хелън — започна убедително адвокатът. — Не си го изкарвайте на мен. Дойдох, защото това ми се виждаше най-доброто, което мога да направя, след като Лю ме осведоми за положението.
Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Когато разбрах кой се обажда, станах дискретен. Избягвах да произнасям имена и заговорих тихо. Струваше ми се, че най-после сме успели. Казах на събеседника си да изчака, надрасках на един лист: «Господин Макнейр иска да ви види» и го подадох на Улф.
— Благодаря, Арчи — каза шефът, като прибра листа в джоба си. — Това ми харесва. Помолете господин Браун да се обади след четвърт час.
Не беше лесно. Макнейр бързаше и не искаше да чака. Другите мълчаха. Наложи се да говоря спокойно, но строго. Това даде резултат.
Улф беше започнал приготовленията си за ставане от креслото: първо го избута назад от масата, след това сложи ръце върху страничните облегалки, а накрая повдигна бавно планината от плът. След като се изправи, той изгледа аудиторията и изрече с възможно най-резкия си тон:
— Господа, часът е четири. Налага се да ви напусна. Госпожица Фрост прие поканата ми да посети оранжерията. Тя е… С нея сключихме малък договор. Ще добавя, че тъй като не съм безразличен, огорчен съм от начина, по който нахлухте в дома ми. Приканвам ви да се оттеглите. Разбира се, госпожица Фрост е свободна да ви придружи, ако желае.
Тишина.
— Ще дойда да видя орхидеите — каза тя.
Всички заговориха едновременно. Приготвих се да реша нещата в случай на сблъсък. Лю се откъсна от телохранителя си и тръгна към братовчедка си.
— Млъкни, Лю! Достатъчно съм голяма, за да знам какво правя! Стой мирен!
Тя излезе с Улф. Адвокатът опипваше малкия си розов нос. Перен Жебер пъхна ръце в джобовете си и се загледа в тавана. Лю тръгна към изхода по следите на любителите на орхидеи, но шумът от асансьора, който ги отнасяше към оранжерията, достигна до нас.
— Това е всичко за момента — съобщих аз. — Не обичам кавгите. Действат зле на нервите ми.
— Ела, Лю — каза шишкото. — Отиваме у нас.
Перен Жебер се реши пръв. Лю го стрелна с поглед, когато той мина покрай него. Лийч го последва, като дърпаше приятеля си. Отворих им входната врата. Те тръгнаха към улицата. Жебер се качи в красива малка кола, паркирана точно зад моята. Той потегли. Затворих вратата и се върнах в кабинета.
Вдигнах вътрешния телефон и позвъних в оранжерията. След двайсет секунди Улф се обади.
— Долу е спокойно — заявих. — Вече се диша.
— Отлично. Госпожица Фрост е в централното помещение и се възхищава на орхидеите. Или поне така изглежда. Когато Макнейр се обади, кажи му да дойде в шест часа. Ако настоява за по-рано, нека да дойде. Занимавай го. Предупреди ме, когато пристигне, и затвори вратата на кабинета. В шест часа, ако той вече е дошъл, ще изпратя госпожица Фрост вкъщи.
— Добре.
Седнах в очакване на позвъняването на Макнейр, като сравнявах мислено силата на привличане, която притежаваха една изпаднала в беда красавица и два милиона долара. Заключението ми беше, че отговорите биха били разнообразни в зависимост от това, дали имаш романтична душа.

Същия ден в шест часа следобед пишех на машина. Радиото беше включено и заедно вдигахме голям шум. Бойдън Макнейр, облегнал лакът на коляното, и глава, подпряна на ръката, беше седнал близо до бюрото ми.
Той беше тук от близо час. Беше разиграл сцена по телефона, като се кълнеше във всички дяволи, че няма да чака до шест часа. Накрая пристигна към пет часа и след кратки възражения седна в креслото. Кутията с аспирин на два пъти излезе от джоба му. Донесох му вода и му предложих да го смени с фенацетин, но той ми отказа.
Концертът на радиото и пишещата ми машина имаше за цел да прикрие шума от гласовете в коридора, когато Улф щеше да изпраща гостенката ни до таксито, поръчано от Фриц. Естествено, и аз нищо не чувах, затова не изпусках от поглед вратата на кабинета, без да преставам да пиша. Накрая тя се отвори и Улф влезе. Като видя моите приготовления, той ми кимна и се запъти към креслото си, където седна преди още нашият посетител да е забелязал присъствието му. Спрях радиото. Макнейр вдигна глава, видя Улф и се огледа наоколо.
— Къде е госпожица Фрост? — каза той, като стана.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, господин Макнейр — отговори шефът. — Госпожица Фрост се прибра вкъщи.
— Как вкъщи? Кой я заведе? Жебер и Лю бяха тук…
— Бяха, това е съвсем вярно — въздъхна Улф. — Тази стая беше пълна с идиоти днес следобед и не бих могъл да ви обясня, сър, колко високо оценявам значително по-спокойната атмосфера в момента. Това е щастливо отклонение. Настаних госпожица Фрост в такси, което ще я отведе направо вкъщи.
— Но аз бях тук! Знаехте, че искам да я видя! Какъв нов номер…
— Наистина знам, че искахте да я видите. Но аз не го исках. Ще добавя, че като изключим опасността от инцидент по пътя, тя е в безопасност. Това е номер, номер в мой стил. Имам право на такива номера. Вие също не се лишавате от това свое право, струва ми се. От деня, в който Моли Лок беше убита, непрекъснато лъжете хладнокръвно. Какво ще кажете, сър? Отговорете.
Макнейр на два пъти отвори уста, но не произнесе нито звук. Погледна към Улф, после седна. Капки пот блестяха по челото му. Накрая студено изрече:
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Хайде де! — Улф го прикова с поглед. — Говоря за кутията с бонбони. Знам откъде госпожица Фрост познава съдържанието й. Наясно съм, че вие също сте го знаели. Още от началото сте притежавали съдбоносни сведения, които умишлено сте скрили от полицията. Не се преструвайте на невинен, господин Макнейр. Имам декларация, подписана от Хелън Фрост, тя нямаше друг избор. Ако съобщя това, което знам, тази нощ ще спите в ареста. За момента мълча, защото искам да получа хонорара си, а ако ви арестуват, няма да мога да разговарям с вас. Оказвам ви честта да ви смятам за нелишен от интелигентност. Ако вие сте сложили отровата в бонбоните, съветвам ви да не казвате нищо, да напуснете тази къща и да се пазите от мен. В противен случай бихте могли да го кажете, това и всичко останало, без да се опитвате да хитрувате. Време е да приключим.
Макнейр не помръдна. Изведнъж видях как рамото му затрепери като от спазъм, докато пръстите на лявата му ръка се свиваха конвулсивно върху облегалката на креслото. Той забеляза това и ги стисна с дясната ръка, но рамото му продължи да трепери. Този човек беше на края на силите си. Той се огледа наоколо и забеляза празната чаша върху бюрото на Улф. Попита, като че молеше за огромна услуга:
— Мога ли да получа още малко вода?
Донесох му пълна чаша. Тъй като той не протегна ръка да я вземе, оставих я на бюрото. Той дори не я забеляза. Прошепна на себе си:
— Трябва да взема решение. Мислех дори, че съм взел вече, но не очаквах подобно нещо.
— Ако бяхте достатъчно умен — отбеляза Улф, — щяхте да действате, преди да сте принуден да го направите.
Макнейр взе кърпата и изтри лицето си.
— Умен? — повтори. — Не, за съжаление не съм. Дори съм най-големият глупак, който някога се е раждал. Просто провалих живота си. Но няма смисъл да казвате на полицията това, което знаете, господин Улф. Аз не съм сложил отрова в този бонбон.
— Продължавайте — подкани го Улф.
— Ще го направя. Не се сърдя на Хелън, че е проговорила, след като така умело сте я вкарали в клопката вчера. Разбирам причините, поради които ви се сърди, но не ги споделям. Във всеки случай, каквото и да ви е казала, знам, че е истина. — Той повдигна глава, за да погледне Улф в очите. — Не съм сложил отрова в бонбоните. Когато се качих в кабинета си през онзи ден към обяд, кутията беше на бюрото ми. Отворих я и погледнах вътре, но не взех нищо заради мигрената си. Когато Хелън влезе малко по-късно, й предложих. Слава Богу, и тя не взе бонбон, защото нямаше карамел. Оставих кутията на бюрото си и слязох долу. Моли я е видяла и я е взела.
Той млъкна и отново изтри челото си.
— Какво направихте с хартията и панделката от опаковката? — попита шефът.
— Нямаше такива. Кутията не беше опакована.
— Кой я е сложил на бюрото ви?
— Не знам. Двайсет и пет или трийсет души минаха от там преди единайсет и трийсет часа, за да видят няколко модела, които не бяха включени в колекцията.
— Според вас кой би могъл да я остави?
— Нямам никаква представа.
— Кой според вас би искал да ви убие?
— Никой. Затова съм сигурен, че ударът е бил предназначен за друг и кутията е попаднала там по погрешка. Освен това няма причина да се предполага…
— Аз не предполагам — заяви Улф с презрителна гримаса. — Когато казвате, че не сте умен, несъмнено сте прав. Помислете върху това, което ми казахте: намирате кутията върху бюрото си, не подозирате никого, не мислите, че вие сте били набелязаната жертва, не знаете за кого е била предназначена отровата и въпреки всичко криете грижливо от полицията този факт! Никога не съм чувал по-голяма глупост. Дори дете ще ви се изсмее.
Той въздъхна дълбоко.
— Ще ми трябва бира — каза. — Предполагам, че ще ми е нужно огромно търпение. Искате ли бира, сър?
Макнейр отказа.
— Аз съм шотландец, господин Улф — заговори спокойно. — Признавам, че съм непоследователен. Освен това съм слаб човек, но вие сигурно знаете колко упорит може да бъде един слаб човек. Това, което току-що казах за кутията с бонбони, ще го твърдя до смъртта си.
— Това е добре — каза Улф, като го гледаше внимателно. — Търпението ми ще бъде безгранично. Но вие не си давате сметка, че аз трябва да направя доклад до полицията. Дължа го на господин Крамър, тъй като приех помощта му. Ако продължавате да поддържате тази басня, ще ви обвинят, ще ви тормозят. Ще ви заведат в неудобен кабинет, за да ви разпитват без почивка. Накратко, ще засегнат вашето достойнство, вашата работа и вашето храносмилане. В крайна сметка с малко повече упорство и късмет ще намерят начин да ви закарат на електрическия стол.
— Знам много добре какво правя! Аз съм изморен, изконсумиран, изгубен може би, но луд не съм! Мислите, че ще ме накарате да призная нещо, като сте довели Хелън тук, но знайте, че поведението ми във всички случаи щеше да бъде същото. Ако действам по този начин, то е защото не искам да ме смятате за по-глупав, отколкото съм. Напротив, бих искал мнението ви за мен да е възможно най-доброто при дадените обстоятелства, защото имам намерение да ви помоля за голяма услуга. Дойдох, за да видя Хелън, вярно е, но също и за друго. Накратко казано, искам да приемете част от моето наследство.
За да успееш да учудиш шефа, трябва да станеш много рано. Но този път направо му спря дъхът. На мен също, признавам. Макнейр изрече това с такъв тон, сякаш молеше Улф да спре радиатора. Започнах да го гледам с изключително внимание.
— Това, което искам да ви завещая — продължи той, — е един малък предмет и една голяма отговорност. Учудващо е, че за това се обръщам към вас. Живея в Ню Йорк от двайсет години и едва вчера си дадох сметка, че нямам нито един приятел, на когото бих могъл да се доверя за толкова важно нещо. Както и да е, днес трябваше да дам на моя нотариус едно име и дадох вашето. Изненадващо е, повтарям, защото съм ви виждал само веднъж, вчера сутринта, и то за няколко минути. Но вие ми се сторихте човек, който… от когото ще имам нужда, ако умра. Трябва ми някой с глава на раменете, който не се плаши лесно и който е много честен. Сред моите познати няма човек, който да отговаря на тези условия. Следователно, тъй като трябваше да избера и да избера днес, дадох вашето име.
Макнейр пристъпи напред и се опря с две ръце на бюрото на Улф.
— Предвидил съм заплащане на вашите разходи. За вас това ще е само една мисия в повече, но за мен, ако умра, това ще означава всичко, абсолютно всичко. Разбира се, не мога да мина без вашето съгласие, затова ви моля да го дадете и всичко ще бъде наред. Той пак се разтрепери и се хвана по-здраво за бюрото.
— След това — каза, — каквото ще да става.
— Седнете удобно, господин Макнейр — обади се Улф. — Давам ви добър съвет. Вие сте на ръба на нервна криза. Какво разбирате под: «Каквото ще да става»? За смърт ли говорите?
— За каквото и да е.
— Това е лошо. — Шефът поклати глава. — Изглежда, мозъкът ви е престанал да функционира. Между другото, вашата позиция по отношение на кутията с бонбони е необяснима. Сигурно е, че…
— Посочих вашето име — прекъсна го Макнейр. — Приемате ли?
— Позволете — отговори Улф, като допря длани. — Сигурен съм, че вие знаете кой е сложил отрова в бонбоните. Знаете също, че са били предназначени за вас. Обзет сте от ужас, че авторът на тази постъпка ще намери начин да ви достигне. Възможно е и други хора да са в опасност. А вместо да позволите на някой интелигентен и опитен човек да разплете този случай, като го удостоите с доверието си, вие говорите безсмислици и се гордеете с ината си! Още по-лошо, имате нахалството да ми предложите мисия, за която не знам нито в какво се състои, нито какво и колко ще ми донесе. Абсурд! Питате ме дали приемам? Какво да приема? Неизвестна задача с неизвестно заплащане? Разбира се, че не.
Макнейр продължаваше да се държи за масата и да стои неподвижен, докато Улф си наливаше бира.
— Добре — каза накрая. — Не ви се сърдя, че ми говорите по този начин. Очаквах го. Знаех какъв човек сте и това ме устройва. Не ви предлагам неясна мисия. Напротив, дойдох, за да ви кажа в какво се състои тя. Но бих се чувствал по-спокоен, ако ми обещаете…
— А защо да го правя? — попита Улф, който започна да проявява нетърпение. — Не е спешно, имате време. Вечерям чак в осем часа. Не се страхувайте от присъствието на вашата Немезида в тази стая. Смъртта няма да ви достигне тук. Хайде, разкажете ми всичко. Но ви предупреждавам, че декларацията ви ще бъде стенографирана и ще трябва да я подпишете.
— Не! — отказа енергично Макнейр. — Не искам нищо да се записва. И не желая този човек да слуша.
— Тогава и аз не искам да разговарям с вас. Този човек — Улф ме посочи с пръст — е господин Гудуин, моят асистент. Мнението ви за мен напълно важи и за него. Дискретността му върви заедно със заслугите му.
Макнейр ме погледна:
— Той е млад, аз не го познавам.
— Както желаете. — Улф повдигна рамене. — Няма да ви убеждавам.
— Разбирам. Знаете, че нямам избор. В безизходица съм. Но не трябва нищо да се пише.
— Ще ви предложа компромис — търпеливо изрече шефът. — Господин Гудуин ще записва думите ви, а после ще изгори листовете, ако така решим.
Макнейр пусна най-накрая ръба на бюрото и седна. Събра длани пред устата си, после ги раздели и хвана облегалките на креслото.
— Най-напред трябва да ви кажа нещо за себе си — започна той без увод. — Роден съм преди четирийсет и пет години в Кемфърд, Шотландия. Родителите ми бяха бедни. Не съм учил много, а здравето ми никога не е било блестящо. Имах дарба за рисуване. На двайсет и две години отидох в Париж, за да уча изобразително изкуство. Обичах работата си и се стараех, но не постигах нищо особено, едва-едва преживявах. Родителите ми починаха малко след това и със сестра ми останахме без средства. После пак ще се върна на това. — Той млъкна и сложи длани на слепоочията си. — Главата ми ще се пръсне!
— Смелост! — прошепна Улф. — След малко ще ви стане по-добре.
— Ще ви разкажа неща, които никога не би трябвало да се случват — продължи Макнейр с горчивина в гласа. — Може би сега разрушавам това, което с цената на години страдания успях да съградя. Сигурно е само, че вие трябва да получите червената кутия. Тогава ще разберете. Естествено, познавах много хора в Париж и най-вече една млада американка, Ан Крендъл, за която се ожених и която ми роди момиченце. Жена ми умря при раждането на един втори април, а след две години загубих и дъщеря си. — Макнейр направи пауза и попита Улф с дрезгав глас: — Имали ли сте дъщеря?
Улф поклати глава. Макнейр продължи:
— Познавах също така двама братя, двама много богати американци, Едуин и Дъдли Фрост. Те прекарваха по-голямата част от времето си в Париж. Имаше и една млада жена, Калида Бъчан. Ние бяхме приятели от детинство и се познавахме от Шотландия. Тя рисуваше като мен и като мен все не успяваше да пробие. Едуин Фрост се ожени за нея няколко месеца след моята сватба с Ан, въпреки че можеше да се допуска, че по-големият му брат Дъдли би имал по-големи шансове да я направи своя съпруга. Мисля, че точно така щеше и да стане, ако не беше онази нощ, която Дъдли прекара в пиене.
Той млъкна и подпря главата си с ръка.
— Фенацетин? — предложих аз.
— Не — отказа той. Взе кутийката с аспирин от джоба си и глътна две хапчета. — Имате право — обърна се към Улф. — Ще се чувствам много по-добре, след като ви разкажа всичко. От много години имам угризения.
Улф кимна:
— Казахте, че Дъдли Фрост цяла нощ е пил?
— Да, но това е без значение. Във всеки случай Едуин и Калида се ожениха. Малко след това Дъдли се върна в Америка, където го очакваше синът му. Жена му беше починала при раждане като моята шест години преди това. Едуин постъпи в британската авиация и го убиха по време на акция. По това време бях напуснал Париж. Нямах пари. Отидох в Испания с малката си дъщеричка…
Макнейр млъкна. Вдигнах очи от бележника си. Той се приведе, притиснал с ръце корема си. Изражението му показваше, че в момента страда от нещо, различно от мигрена.
Гласът на Улф изплющя като камшик:
— Арчи! Дръж го!
Скочих към Макнейр, но не успях да го хвана, защото той потрепери и се изправи на крака, залитайки.
— Господи! — извика, като се подпря с две ръце на бюрото на Улф при опит да се задържи прав.
Обхвана го нова конвулсия и той прошепна на Улф:
— Червената кутия… номерът… Боже мой! Дай ми сила!
След това въздъхна и падна.
Аз го придържах, но го оставих на земята, защото знаех, че е мъртъв. Клекнах до него и след миг пред очите ми се появиха обувките на Улф.
— Диша ли?
— Не, сър.
— Обади се на доктор Волмър — заповяда шефът. — Обади се и на инспектор Крамър. Но най-напред бръкни в джоба му и ми подай кутийката с аспирин.
Като вървях към телефона, зад мен чух шепот:
— Сбърках! Смъртта наистина го настигна тук. Какъв глупак съм!

На следващата сутрин, четвъртък, втори април, седях зад бюрото си и пишех чековете, които Улф щеше да подпише, докато очакваше посещението на Крамър.
Макнейр наистина беше мъртъв, когато доктор Волмър пристигна, и все така мъртъв малко по-късно, когато Крамър и ченгетата му се появиха. След това дойде съдебният лекар за обичайните констатации и трупът «пое пътя към моргата за извършване на аутопсия», както пише във вестниците. Улф разказа на Крамър как протече срещата, но отказа да му даде копие от стенографските ми бележки. Кутийката с аспирин, която съдържаше още четиринайсет хапчета от общо петдесет, беше предадена на инспектора. Всичко това отне доста време и след като мина осем часът, Улф непрекъснато подканяше Крамър да побърза, тъй като вечерята чакаше.
Трябва да призная, че шефът беше сломен. Да види как пред очите му се извършва убийство, в неговия кабинет, беше вече достатъчно, за да го разстрои. А да си спомня, че само десет минути преди смъртта на Макнейр той го беше уверил, че убиецът няма да го достигне тук, това преминаваше всички граници. Добре го разбирах.
Крамър влезе в момента, в който слагах последния чек в плик. Намигна ми, седна, изтръска пепелта от пурата си и заговори приятелски:
— Досега, Улф, съм идвал тук по хиляди поводи. Но за първи път днес, тръгвайки към вас, отивам на местопрестъпление. Мисля, че даже съм седнал на… нали точно на този стол…
— Не се сърдете, шефе — казах аз. — На това той му вика хумор.
— Знам — въздъхна Улф. — Продължавайте, инспекторе, ще изпия до дъно горчивата чаша.
— Стига вече шеги — каза Крамър. — Хайде да поговорим за това убийство. Имате ли идея?
— Не — отвърна мрачно Улф. — Носите ли документите на Макнейр? — попита той с поглед, прикован в чантата на полицая.
— Нищо интересно — отвърна Крамър с гримаса. — Приех вашата гледна точка, тоест че Фростови несъмнено са замесени. Сега се ровим в техния живот и този на тъй наречения Жебер. Но има две други хипотези, които не съм отхвърлил. Първо, самоубийство. Второ, тази графиня фон Рауц-Дайчен, която напоследък доста често са виждали с Макнейр. Би могло…
— Абсурд! — избухна Улф. — Моля за извинение, господин Крамър, но нямам настроение за шеги. Продължавайте, моля ви.
— Добре, добре! — изръмжа полицаят. — Шега или не, изпратил съм двама души по петите на графинята. Да поговорим сега за кутията с аспирин. Остават четиринайсет таблетки. От тях дванайсет са съвсем обикновен аспирин. Другите две са цианкалий в чисто състояние, покрит с тънък слой аспирин. Убиецът е счукал няколко хапчета аспирин, за да покрие цианкалия. Това е направено много умело, за да не се усети странният вкус през няколкото секунди, необходими за преглъщането на хапчето. Така казват в лабораторията.
— И въпреки това говорите за самоубийство — прошепна Улф.
— Просто хипотеза, казах ви. Първите резултати от аутопсията потвърждават, че наистина става въпрос за цианкалий, но не може да се твърди със сигурност, че двете хапчета, които Макнейр е погълнал, са били отровни, защото тази отрова се изпарява при допира с вода. Всеки може да е сложил хапчетата в кутията. Още повече, че от седмица Макнейр е гълтал хапчетата аспирин като бонбони. Винаги е имал под ръка аспирин или върху бюрото си, или в едно от чекмеджетата му. Тъй като в бюрото му не намерихме нищо, следва, че вчера, излизайки от там, е отнесъл аспирина в джоба си. Взимал е около дванайсет таблетки на ден и може да се предполага, че от три дни взима аспирин от тази кутия. А през тези три дни през бюрото му са минали доста хора. Между тях, разбира се, Фростови и Жебер. Във връзка с последния миналата нощ пратих телеграма в Париж и тази сутрин получих отговора. Участвал е в някаква политическа организация, но вече повече от три години е в Ню Йорк. Първите сведения за него са съвсем общи. Б. И. И. П. Така казват и от Париж.
— Б. И. И. П? — повтори Улф.
— Полицейски жаргон — му обясних. — «Без известни източници за препитание».
Улф въздъхна.
— Правим всичко, което е необходимо в подобни случаи — продължи инспекторът. — Вземаме отпечатъци от кутията, от чекмеджетата на бюрото на Макнейр, проследяваме продажбите на цианкалия и т.н.
— Знам — прекъсна го шефът. — Пфу! Не и с този убиец, господин Крамър. Намерете нещо друго.
— Ще намеря. Освен ако не сте вие — каза Крамър, хвърли пурата си и тутакси я замести с нова. — За момента само ви разказвам. Открихме, че вчера Макнейр е поискал от нотариуса си да разбере дали Дъдли Фрост, попечител на имуществото на племенницата си Хелън, не е похарчил част от него. Помолил го е да работи бързо. Припомнил му е, че Едуин Фрост оставил жена си без никакви средства, тъй като завещал цялото си състояние на дъщеря си. Но попечителството на парите поверил на брат си Дъдли, и то по такъв начин, че никой, дори и Хелън, да не може да му търси сметка. Това говори ли ви нещо? Ако предположим, че Дъдли Фрост е похарчил един-два милиона, за какво му е да убива Макнейр?
— Не знам. Чаша бира?
— Не. Благодаря.
Крамър дръпна от пурата си и се загледа в листовете, които носеше.
— Ето все пак нещо, което би могло да ви заинтересува — продължи той. — Нотариусът на Макнейр е доста общителен човек. Обясних му, че убийството е сериозно нещо. Той ми каза, че вчера Макнейр е изготвил завещанието си, и ми позволи да взема копие от него. Вашето име го има там черно на бяло.
— Без моето съгласие — уточни Улф, като си наля бира. — Господин Макнейр не ми е клиент.
— Станал е такъв — изръмжа полицаят. — Няма да откажете услуга на един мъртвец все пак! Като изключим някои незначителни дарения, той завещава всичко на сестра си, Изабел Макнейр, която живее в селцето Кемфърд в Шотландия. А, ето го! Параграф шести ви посочва като изпълнител на завещанието. Следващият параграф гласи:

— А сега? — задави се Крамър от дима на пурата си. — Той клиент ли ви е? Или ще бъде, след като завещанието бъде прочетено официално?
— Не съм дал съгласието си — поклати глава Улф. — Това завещание е типично за шотландец. Когато господин Макнейр го е диктувал, е бил луд от притеснения, отчаян, но това не му е попречило да уточни «… при условие, че сумата е разумна…». И освен това ми завещава игла в копа сено. Къде е червената кутия?
— И аз това се питам — отговори спокойно инспекторът, като го гледаше право в очите.
— Какво означава този тон, сър? Какво се питате?
— Питам се къде е червената кутия. Какво учудващо има? Обзалагам се, че съдържанието й ще ни даде отговора на загадката.
Очите му обиколиха стаята и се спряха пак на Улф.
— Не мисля — продължи той, — че кутията е в този кабинет, например в сейфа или в някое от чекмеджетата на бюрото на Гудуин. Не би ли погледнал, Гудуин?
— Няма смисъл — отговорих му, — скрих я в обувката си.
— Господин Крамър — настоя Улф, — казах ви вчера къде спря разговорът с господин Макнейр. Да не би да имате нахалството да подозирате, че…
— Един момент — прекъсна го сухо инспекторът. — И без големи думи, ако обичате. Нахалство по-скоро бих взел назаем от вас. Вашият протест за засегната невинност ми е добре познат. Да ви припомня ли какво пише Макнейр в завещанието си? «Уведомих го за мястото, където тя се намира.» Минало свършено! Вярно ли е? О, разбира се, вие ми разказахте за срещата си с Макнейр вчера, но защо той пише в минало време? Знам, че говоря високо, но този път не държа да остана на тротоара, докато сцената се разиграва вътре. Няма нито закон, нито правило, които биха ви позволили да скриете тази червена кутия и съдържанието й. Трябва да си заслужите хонорара? Добре, съгласен съм с вас. Но аз съм началник на Криминалния отдел и ми омръзна да гледам как си играете на ясновидец със свидетелските показания, фактите, веществените доказателства и всичко, което ви е под ръка! Не! И въпрос не може да става! Не и този път. Стига вече.
— Като свършите, предупредете ме — спокойно изрече Улф.
— Няма да е скоро!
— О, напротив. Вие определено нямате късмет, господин Крамър. Признавам, че понякога съм използвал по отношение на вас двусмислици и съм увъртал, но никога не сте чували от устата ми лъжа! Опровергайте ме, ако можете! Сега ви декларирам, че никога не съм виждал тази червена кутия, че не знам къде се намира и нямам никаква представа за нейното съдържание. Моля да говорите по-тихо.
Инспекторът слушаше с отворена уста. Няколко мига стоя мълчаливо, после бавно се приближи до бюрото на Улф, подпря се с две ръце на него и каза глухо:
— Това вярно ли е? Давате ли ми думата си?
— Вярно е.
— Не знаете къде е тази кутия? Не знаете какво съдържа?
— Не знам.
— Защо Макнейр пише в завещанието си, че ви е казал?
— Имал е намерение да го стори. Просто е изпреварил събитието.
— Значи нищо не ви е казал.
Пепелта от пурата на Крамър падна на килима, без той да забележи. Въздъхна, преглътна една ругатня и се отпусна на стола.
— Сега се подредих — изрече съкрушено. — Толкова съм свикнал с вашите фокуси, та бих се обзаложил, че решението на тази заплетена история се намира в червената кутия и тя е у вас или поне знаете къде се намира. Вие ми казвате «не» по втората точка. Добре, вярвам ви. А по първата?
— По първата мисля като вас. Има големи шансове, ако намерим червената кутия, да разберем кой се опита да убие Макнейр преди десет дни, а вчера успя. Вчера, тук, в моя кабинет, пред мен.
— Това ви дразни, а? — Крамър мачкаше пурата си. — Сега за вас това не е само поредният случай, това е наистина престъпление. Би ли позвънил в кабинета ми? — обърна се той към мен.
След като се свързах, станах и му отстъпих стола си.
— Бърк? Крамър е. Вземи бележник и пиши: кутия от червена кожа. Не са ми известни размерите й, теглото, нито дали е стара или нова. Немного голяма очевидно, защото в нея има само документи. Принадлежала е на Бойдън Макнейр. Първо, раздай снимката на Макнейр на десет души, които да се изпратят във всички банки, даващи под наем сейфове. Да се намери неговият, ако има такъв. Второ, обади се на колегите, които се занимават с апартамента и модната къща, обясни им всичко и им кажи, че този, който намери предмета, ще получи един свободен ден. Трето, разпитайте приятелите и познатите на Макнейр дали са виждали кутията и ако са я виждали — къде, кога и как изглежда. Не пропускай най-вече Колинджър, нотариуса на Макнейр. Четвърто, телеграфирай в Шотландия. Да разпитат сестрата на Макнейр във връзка с това. Да, две телеграми, това какво те засяга? Разбра ли? Тогава действай.
Той затвори телефона.
— Десет души! — промърмори Улф. — Сто… Хиляда… Честно казано, господин Крамър, с подобна армия би трябвало да залавяте поне по десет престъпници за всяко убийство.
— И това се случва — отговори полицаят. — Когато намерим кутията, ще ви предупредя, тъй като тя ви принадлежи. Ще погледна първо в нея, за да съм сигурен, че вътре няма бомба. Ако се случи нещо с Гудуин, няма да си го простя… А вие? Тръгвате ли на лов?
Улф поклати глава.
— След вашите хрътки, които се завират и в най-малката дупка? Невъзможно. Съжалявам, сър, че вашата визита тук ви разочарова. Ако намеря това, което търсим, вие ще сте първият, когото ще предупредя. Надявам се, че все още ще бъдем съдружници? Поне в този случай?
— Абсолютно.
— Добре. Ще си позволя да направя едно предложение. Направете необходимото всички Фростови, без изключение, да бъдат незабавно информирани за съдържанието на завещанието на господин Макнейр. Не се тревожете за Жебер. Което знаят Фростови, научава го и той.
— Съгласен съм. Нещо друго?
— Не. Освен това, ако намерите кутията, трябва да сте много предпазливи. На лицето, което е сложило цианкалия в кутията с аспирин, не му липсва нито въображение, нито интелигентност.
— Възможно е. Това ли е всичко?
— Да. Пожелавам ви много късмет.
— Благодаря. Много сте любезен.
Той си тръгна.
Улф позвъни за бира. Аз отидох до кухнята да изпия чаша мляко. Когато се върнах, шефът, изправен в креслото си, с широко отворени очи, се беше задълбочил в каталог по градинарство, който беше пристигнал със сутрешната поща. Седнах, въздишайки, за да затворя пликовете с чекове и да им залепя марки. След това взех шапката си и отидох да ги пусна. Като се върнах, Улф все още си почиваше, разглеждаше с лупа долната част на една Lealiocattlega luminosa aurea и търсеше по нея цветен прашец.
— Чудесен пролетен ден — отбелязах аз, като сядах на мястото си. — Втори април, траурният ден на Макнейр. Във връзка с това искам да ви попитам дали сте проверили как върви разследването на инспектор Крамър? Трябва ли да го попитам какви са инструкциите му?
Той не отговори. Аз почаках малко и продължих:
— Да предположим например, че Крамър намери тази кутия, разбере това, което и ние бихме искали да знаем, и отиде да прибере убиеца с всички необходими доказателства? Тогава — сбогом на първата част от хонорара. Що се отнася до втората — тя вече е непостижима, тъй като Макнейр е мъртъв и малката наследница вече няма да работи при него. Вече имахте удоволствието да видите как Макнейр умира под носа ви. Ако събитията продължават да се развиват с това темпо, в скоро време няма да има на кого да представим сметката си. Вие ме научихте да правя компромиси, когато става въпрос за големи суми. Вярно е, че сте изпълнител на завещанието, но без личното ви съгласие! Дали да не поговорим за това? Не мислите ли, че е време да си дадете вид, че работите по въпроса?
Не последва отговор.
— Освен това — продължих — Крамър няма никакви права над червената кутия. Вие сте законният й собственик. Само че ако той я открие, няма да остави много за вас, бъдете сигурен. Вярно е, че винаги можете да му изпратите протестно писмо чрез вашия нотариус…
— Арчи, отвратителен си — въздъхна Улф и остави лупата. — Говориш безсмислици. Ако държиш да си полезен, вземи пистолета си и застреляй един по един всички хора на Крамър. Не виждам друг начин да попречим на издирването им. След това сам ще намериш кутията.
Погледнах го снизходително:
— Ще бъде съвсем излишно. Ако бях на ваше място, щях да седна кротко в креслото си, да затворя очи и да приведа в действие мозъчните си клетки. Щях да се напрегна, да измисля и да кажа: «Арчи, иди веднага там и там, вземи кутията и ми я донеси.» По този начин ще пратим хората на Крамър за зелен хайвер…
— Достатъчно — каза Улф сухо, но без да се вълнува. — Остенът е полезно нещо, но трябва да се употребява само в подходящ момент. В дадения случай нямам нужда от стимулатори, а от факти. А що се отнася до намирането на кутията, още веднъж ти казвам, че присъствието на хора на Крамър пред всички възможни скривалища ни изважда от борбата. Предпочитам да ти напомня — кисело рече, — че вчерашната ми програма предвиждаше дегустация на пълнена гъска, а не спектакъл на насилствена смърт. А твоята програма беше да отидеш при Залценбах в Гарфилд и да донесеш прясно заклано яре, а не да ме уморяваш с капризите си. За днес следобед… Какво има, Фриц?
— Господин Лъвлин Фрост иска да ви види — каза Фриц.
— Да го вземат дяволите! — избухна Улф. После, след дълбока въздишка, добави: — Арчи, ако ти… Всъщност, не. В крайна сметка той ми е клиент. Да влезе.

Лю беше значително по-дружелюбен от вчера. Той бе сам. Пожела ни добър ден и благодари на Улф, който го покани да седне. Настани се и ни изгледа последователно, сякаш ни питаше: «Какво, по дяволите, търся тук?»
— Доста неприятности преживяхте, господин Фрост — забеляза Улф. — Аз също, повярвайте. Господин Макнейр седеше на вашия стол, когато погълна отровата.
— Знам — поклати глава Фрост. — Умрял е на това място.
— Точно така. Поднасям ви съболезнованията си. Може би не сте били съвсем близки, но сте се познавали от много отдавна.
— От близо дванайсет години. Не сме се карали, но… Всъщност не сме имали лична вражда, просто не се разбирахме. Едва тази сутрин разбрах, че съм грешал по въпроса, който най-много ни разделяше. Мислех, че той тласка братовчедка ми към брак с този Жебер. Мнението ми се оказа погрешно. Тогава си помислих… Разбирате ли, когато дойдох при вас в понеделник, мислех, че знам… някои неща. Нищо не споделих нито с вас, нито с господин Гудуин, защото си давах сметка, че мнението ми за Макнейр е пристрастно. Исках вие сам да намерите ключа на загадката. Днес трябва… държа да се извиня. Братовчедка ми ми призна, че наистина е виждала кутията по-рано, каза ми къде и кога. По-добре би било да го сподели с вас, знаем го добре. Тя също го знае. Неприятното е, че имах нещо предвид… тоест мислех, че знам…
— Разбирам, сър — прекъсна го нетърпеливо Улф. — Знаехте, че Моли Лок е влюбена в Перен Жебер, а той иска да се ожени за братовчедка ви Хелън и господин Макнейр настоява за осъществяването на този проект. Следователно сте били склонен да мислите, че в основата на убийството стои тази сантиментална история, тъй като с желанието си вие самият да се ожените за братовчедка си, сте един от главните актьори в този спектакъл.
— Какви ги приказвате? — изненада се Лю, а в това време страните му станаха аленочервени. — Да се оженя за нея? Вие сте луд!
— Моля ви! — спря го с жест Улф. — Би трябвало да знаете, че детективите, каквото и да се говори за тях, от време на време откриват по нещо. Не казвам, че ще се ожените за братовчедка си, а просто че имате желание. Това не е едно и също. Разбрах го по време на нашия разговор в понеделник, когато ми казахте, че сте братовчеди по права линия. Нямахте никаква причина да използвате толкова необичаен термин, ако не беше горещото ви желание да вземете братовчедка си за съпруга, желание, което ви е накарало да изучите подробно възможностите за брак между първи братовчеди. Стана ми ясно, че църковното право и гражданските закони не са ви били достатъчни, задълбочили сте се и в антропологията. Освен ако някой друг не се е занимавал с това: братовчедка ви, майка й, баща ви…
— Не сте открили това сам — заекна Лю, съвсем зачервен. — Тя ви го е казала. Казала ви го е вчера…
Улф поклати глава.
— Не, сър. Сам го открих. Това и някои други неща. Не бих се учудил, ако узнаех, че по време на посещението си тук преди три дни сте били твърдо убеден, че Моли Лок е била убита или от Макнейр, или от Жебер. Не сте били в състояние да направите разлика между абсурд и вероятност.
— Вярно е, но в нищо не бях убеден. А сега съм в безизходица. Смъртта на Макнейр е подлудяваща. Във вестниците само за това се говори, полицията разпитва тази сутрин всички Фростови, като че ли… като че ли знаем нещо. Що се отнася до Хелън, тя е много разстроена. Искаше да види тялото на Макнейр тази сутрин. Трябваше да й обясняват, че в момента му правят аутопсия и гледката никак не е приятна. Тогава тя настоя да говори с вас и аз я доведох. Влязох сам, защото не знаех дали ще ви намеря вкъщи. Тя е навън, в колата ми. Да й кажа ли да влезе?
— Нищо не мога да направя за нея — отговори Улф, като се мръщеше. — Предполагам, че тя не е в състояние…
— Тя иска да ви види.
— Добре. Доведете я — съгласи се шефът и повдигна рамене.
Бедната Хелън Фрост! С подутите си очи, зачервения нос и жалкия си вид тя съвсем не приличаше на младата фея от предишните дни. Кимна на Улф и седна, като ни оглеждаше, сякаш не можеше да ни разпознае.
— Значи тук? — каза, загледана в пода. — Тук, на това място?
— Да, госпожице Фрост — отговори Улф. — Но ако сте дошли да плачете на мястото, където умря най-добрият ви приятел, нямате голяма полза от това. Намирате се в бюрото на частен детектив, а не в клиника за чувствителни жени. Да, той умря тук. Седеше в това кресло, когато погълна отровата. Стана, като залиташе. Опита се да се задържи прав, подпрян с две ръце на бюрото ми, но падна на земята, тялото му се разтърси от конвулсии и умря. Ако беше още тук, бихте могли да го докоснете, без да ставате от стола си.
Хелън го гледаше и дишаше тежко. Лю протестира:
— За Бога, Улф! Мислите ли, че…
— Мисля — прекъсна го той с протегната ръка, — че видях как господин Макнейр умира в моя кабинет. Арчи, бележника ти, ако обичаш. Вчера казах на госпожица Фрост, че е време да поговорим сериозно. Би ли прочел точно думите ми?
— Вашата гордост ви принуждава да поемате огромна отговорност. Моли Лок умря преди девет дни, като отне надеждите на убиеца, който вероятно е искал да убие другиго. През това време вие сте крили сведение, което, използвано компетентно и разумно, би дало резултат, по-ценен от залавянето на престъпника, а именно — спасяването на човешки живот, и то на живот, който може би си заслужава! Не мислите ли, че…
— Достатъчно — прекъсна ме Улф, като се обърна към младото момиче. — Съгласете се, госпожице, че направих всичко възможно, за да ви накарам да говорите. За съжаление не постигнах успех. Ако на вас ви е тежко да чуете при какви обстоятелства е умрял най-добрият ви приятел, мислите ли, че на мен ми беше приятно да бъда свидетел на смъртта му? Що се отнася до вас, сър — добави той по адрес на Лю, — след като ме наехте да разреша един проблем, първата ви работа беше да се намесите, когато видяхте, че постигам някакъв резултат! А сега се сърдите, че не споделям мъката на вашата братовчедка! Нямам милост към упорити и разглезени деца, каквито сте! Вчера, госпожице, се съгласихте да говорите едва след като ви заплаших с полицията. Защо дойдохте пак? Какво искате?
Лю стана и се приближи до братовчедка си, като едва сдържаше гнева си.
— Ела, Хелън. Да излезем оттук.
— Не, Лю — каза Хелън, без да го погледне. — Седни. Заслужавам това, което той казва.
— Не! — избухна Лю. — Чуйте ме добре, господин Улф. Поднесох ви извиненията си. Това е справедливо, защото ви ги дължах. Но искам да ви уведомя, че това, което подписах вчера… вече е невалидно. Няма да платя десет хиляди долара, защото ги нямам и защото не сте ги заслужили. Изпратете ми разумна сметка и ще я уважа. Това е всичко.
Улф поклати глава.
— Очаквах това — прошепна. — Подозренията ви не се оправдаха. Заплахата, която тегнеше над братовчедка ви от факта, че е виждала преди отравянето кутията с бонбони, вече не съществува. Половината от желанието ви вече е изпълнено, тъй като братовчедка ви повече няма да работи, поне не при господин Макнейр. А що се отнася до втората част — продължаването на разследването на смъртта на Моли Лок — ще се наложи започването и на ново разследване — на убийството на господин Макнейр. То би могло да има изключително неприятен резултат за един Фрост. Всичко това от ваша гледна точка е непоклатимо логично. Ако искам да ми се плати дори и отчасти, вероятно ще ми се наложи да заведа дело срещу вас. А само като се сетя, че ме завлякохте на Петдесет и втора улица с това проклето писмо! — При спомена за това той въздъхна дълбоко. — В такъв случай довиждане, сър. Не ви се сърдя, но ще ви изпратя сметка за десет хиляди долара. Досещам се какво си мислите: че няма да заведа дело срещу вас, за да не бъда принуден да давам свидетелски показания в съда. Това е вярно, но все пак ще получите сметката ми.
— Продължавайте да говорите. Ела, Хелън.
Хелън Фрост не помръдна.
— Седни, Лю — каза тя спокойно.
— Защо? Не го ли чу? «Изключително неприятен резултат за един Фрост»! Като че ли сме банда убийци! И всичко това само защото Макнейр му е казал нещо вчера… преди да умре! Татко беше прав…
— Лю! Стига! Изслушай ме. Знаеш много добре, че всичките ни недоразумения бяха заради чичо Бойд. Не мислиш ли, че бихме могли да престанем да се караме сега, когато той е мъртъв? Зная, че той не те обичаше, но това е единствената му грешка. Ти също, Лю, си добър човек, но аз толкова обичах чичо Бойд! Той ми даде малкото благоразумие, което притежавам… Той ме насочваше… Той винаги казваше, че… — Тя се обърна и се разплака.
— Виж, Хелън, за Бога! — Лю се приближи до нея. — Разбирам мъката ти…
— Млъкнете, де! — изръмжах аз. — Оставете я на мира и седнете.
Отидох за чаша коняк и застанах до Хелън в очакване да се успокои. След малко тя извади носна кърпичка от чантата си и изтри очи. Изчаках миг-два и й предложих:
— Курвоазие 1890. Опитайте.
Тя взе чашата и послушно отпи. След това вдигна очи към Улф.
— Моля да ме извините — каза тя. — Не моля за съчувствие, а просто за извинение.
Улф отговори само с жест.
— Не ме интересува какво ви е казал чичо Бойд за нашето семейство — продължи тя. — Във всички случаи не може да е много лошо, тъй като той никога не лъжеше. Все ми е едно дали ще работите заедно с полицията. На нас, Фростови, не би могло да ни се случи нещо по-лошо от това, което стана. А пък и полицията нищо не откри във връзка с Моли Лок, докато вие… — Беше престанала да плаче. — Съжалявам, че не бях искрена с вас. Наистина съжалявам. Мислех, че пазя тайна на чичо Бойд, разбирате ли? Бих искала още нещо да ви кажа… само че вече е много късно. Но във всеки случай има нещо, което бих могла да направя. За първи път съм щастлива, че имам толкова много пари… Ще ви дам всичко, което поискате, за да откриете кой уби чичо Бойд. Всичко, което искате… и няма да е нужно да завеждате дело срещу мен…
Взех празната чаша и отидох да я напълня, като си мислех, че в тази тъмна история преди всичко друго трябваше да разберем кой е нашият клиент.

— Но, Хелън — намеси се Лю, — това е задача на полицията! Остави ги да вършат работата си. Знаеш отлично, че леля Кали и татко ще се ядосват. Спомни си какво ми казаха оня ден…
— Все ми е едно — заяви тя. — Парите са мои, а не техни. Решението ми е окончателно. Само че ще стана пълнолетна чак следващия месец. Възможно ли е все пак, господин Улф?
— Напълно възможно.
— Приемате ли?
— Питате ме дали приемам тази задача? Въпреки мнението, което имам за Фростови като клиенти, отговорът ми е утвърдителен.
— Прави каквото искаш, Лю — обърна се Хелън към братовчед си. — Можеш да се прибереш вкъщи и всичко да им разкажеш. Но… но бих искала да си на моя страна.
— Наистина ли си решена?
— Абсолютно.
— Тогава съм съгласен. Оставам тук. Аз, естествено, съм за Фростови, но ти си начело на списъка. Ти си дори… Не, нищо. Прави каквото искаш.
— Благодаря, Лю. Господин Улф, искате ли да подпиша някакъв документ?
— Не е необходимо — отговори той, облегна се назад и притвори очи. — Моите хонорари съответстват на свършената от мен работа. Нямам намерение да ви карам да плащате за непоследователността на братовчед ви. Искам само да уточня следното: вие ме натоварвате с тази мисия поради вашата привързаност и добрите ви чувства към господин Макнейр и поради желанието ви убиецът да бъде открит и наказан. В този момент вие сте под влиянието на силна емоция. Сигурна ли сте, че утре или през следващата седмица намеренията няма да се променят? Искате ли наистина убиецът да бъде открит, отведен в съда, осъден и екзекутиран, дори ако става въпрос за вашия братовчед, чичо ви, майка ви или господин Перен Жебер?
— Но… но това е смешно!
— Може би, но не отговорихте на въпроса ми. Наемате ли ме да открия убиеца, който и да е той?
Тя го изгледа мълчаливо.
— Да — отговори накрая. — Независимо кой е човекът, убил чичо Бойд… Да, искам го.
— Няма ли да размислите?
— Не.
— Много добре. Имам ви доверие. Да започваме работа. Най-напред имам няколко въпроса към вас, но е възможно отговорът ви на първия да обезсмисли другите. Кога видяхте за последен път червената кожена кутия на господин Макнейр?
— Неговата какво?… Неговата кутия от червена кожа?
— Точно така.
— Никога не съм я виждала. Дори не знаех, че има такава.
— Добре. А вие, сър, ще отговорите ли на няколко въпроса?
— Естествено. Но не и на този. Нищо подобно не съм виждал.
— В такъв случай — въздъхна Улф — ще продължим. Трябва да ви кажа, госпожице Фрост, че господин Макнейр подозираше — или поне предчувстваше — това, което му се случи. Вчера, докато вие бяхте тук, той е бил при нотариуса си и е диктувал завещанието си. Оставил е всичко, което притежава, на сестра си Изабел, която живее в Шотландия. Посочил ме е за изпълнител на завещанието и ми оставя червената си кутия заедно със съдържанието й. Беше дошъл, за да ме помоли да приема изпълнението на тази мисия и това наследство.
— Посочил ви е за изпълнител на завещанието си? — попита недоверчиво Лю. — Та той не ви познаваше! Онзи ден дори отказваше да разговаря с вас…
— Това е вярно и показва колко голямо е било отчаянието му. Но не се съмнявам, че тази кутия съдържа тайната на неговата смърт. Виждате ли, госпожице Фрост, от вас очаквах поне описанието на предмета.
— Никога не съм я виждала — увери го Хелън Фрост. — Но не разбирам… Ако е искал да ви я даде, защо не ви е казал…
— Имаше намерение да го направи. Последните му думи бяха едно върховно усилие да ми каже къде се намира кутията. Трябва да ви уведомя, че инспектор Крамър има копие от завещанието и група полицаи са се заели с издирването на предмета. Ако вие или вашият братовчед можете да ми дадете някакво сведение, направете го незабавно. За предпочитане е аз да я намеря пръв. Не за да предпазя убиеца, а защото си имам собствен начин на действие.
— Но — забеляза Лю — вие казахте, че той ви е завещал тази кутия. Следователно тя ви принадлежи.
— Веществените доказателства не принадлежат никому, след като правосъдието се заеме с тях. Ако инспектор Крамър намери кутията, единственото, на което можем да се надяваме, е да бъдем привилегировани зрители. Моля и двама ви да си спомните. Припомнете си седмиците, месеците, дори изминалите години. Опитайте се да се сетите за някоя дума на господин Макнейр, случаен жест, набързо затворено чекмедже, неволен знак, издаващ скривалище, забележки на трети човек, който би могъл да е в течение.
Лю завъртя глава отляво надясно и отдясно наляво.
Хелън мислеше.
— Нищо не ми идва наум — каза тя. — Опитвам се да си спомня, но съм сигурна, че нищо подобно не съм виждала.
— Нямаме късмет. Без съмнение полицията претърсва апартамента и модната къща. Известна ли ви е друга негова резиденция, вила, яхта или каквото и да е?
Хелън кимна. Братовчед й я погледна въпросително.
— Да — обясни тя. — «Гленан». Една малка вила с няколко акра земя близо до Брустър.
— «Гленан»?
— Да. От имената на жена му Ан и на дъщеря му Глена.
— Тази вила негова собственост ли е?
— Да, от около шест години.
— Какво е Брустър?
— Малко селище на осемдесет километра северно от Ню Йорк.
— Добре. Арчи, обади се на Сол, Ори, Джони и Фред. Да тръгнат незабавно и да претърсят тази вила «Гленан». Първо вилата, после терена. Има ли там инструменти, госпожице Фрост?
— Има някакви. Той работеше от време на време в градината.
— Отлично. Да вземат колата и нещо за осветление, ако трябва да продължат работата и през нощта. Предметът най-вероятно се намира във вилата: дупка в стената, летва от паркета… Хайде, Арчи. Не, почакай. Вземи си първо бележника. После ще препишеш това.
Той продиктува:
— «Упълномощавам Сол Панцър да влезе в къщата и терена на «Гленан», собственост на Бойдън Макнейр, покойник, както и да направи някои издирвания съобразно моите инструкции.»
— Остави празно място за подписа ми над думите «изпълнител на завещанието на Бойдън Макнейр». Още нямам право на тази титла, но ще я легализираме по-късно.
Сол Панцър пристигна пръв, с шапка в ръка. Намигна ми, поздрави Улф, запечата с поглед двамата Фрост — това беше всичко, той никога вече нямаше да забрави лицата им. После обърна големия си любопитен нос към Улф.
Шефът го осведоми с няколко думи. Хелън Фрост му показа пътя. Дадох му подписаното пълномощно и четирийсет долара, които той грижливо прибра във вехтия си портфейл. След това Улф го помоли да докара колата от гаража и да чака Фред и Ори пред къщата.
— Разбрано, сър — каза Сол. — Ако намеря кутията, трябва ли да оставя Фред и Ори там, докато ви я донеса?
— Да. Да останат там до второ нареждане.
— А ако… непознати предложат да ми помогнат в търсенето, да приема ли?
— Точно за това мислех. — Улф се смръщи. — Нищо не рискуваме, ако се придържаме към закона и реда. Следователно можете любезно да поискате заповед за обиск.
— В кутията — попита Сол, като се изчерви — има ли нещо, което… нещо… нещо откраднато?
— Не. Тя е моя законна собственост. Никой да не я пипа.
— Добре.
Сол излезе. Замислих се, че от момента, в който Сол намери кутията, животът на всеки, който би се опитал да му я вземе, не би струвал и пукната пара. За него Улф е самият Господ!
Улф позвъни на Фриц. Едно дълго позвъняване и две кратки, с които съобщаваше, че иска бира. Фриц се появи.
— Можеш ли да сервираш обяд за четирима? — попита Улф.
— Не — намеси се Лю. — Ние си тръгваме. Обещах на татко и на леля Кали…
— Ще им се обадите по телефона. Съветвам госпожица Фрост да остане. Можем всеки момент да научим за откриването на кутията, което ще означава неприятности. Ако, напротив, не я открият, ще са ми нужни много сведения. Госпожице Фрост?
— Ще остана — каза тя. — Но не съм гладна. Ще останеш ли с мен, Лю?
Той измърмори нещо, но не помръдна. Улф се обърна към Фриц:
— Телешкото печено е достатъчно. Ще ни стигне. Прибави още една маруля към салатата и, естествено, още олио. Сложи бутилка «Марко — Брунер 28» да се охлади. Предупреди ни, когато станеш готов. А сега, госпожице Фрост, да се заемем сериозно със задачата. Ще ви задам цял куп повече или по-малко странни въпроси. Спестете ми вашия протест. Смятайте, че за момент бариерата над личния ви живот е вдигната. Съгласна ли сте?
— Да — отговори тя, като го гледаше право в очите. — Това ми е безразлично. Знам, че сте изключително ловък. На това разчитам. Вече нямам причина да лъжа.
— Нека да опитаме. Първо ще изясним настоящето, а после ще се върнем в миналото. Трябва да ви кажа, че вчера господин Макнейр ми даде някои сведения, преди да бъде… прекъснат. Вече имам фон на декора. Нека да помисля… Какво искаше да каже господин Жебер, като спомена, че сте почти сгодени?
Тя сви устни, но отговори без заобикалки:
— Нищо, наистина. Той няколко пъти ме моли да се омъжа за него.
— Вие окуражихте ли го?
— Не.
— Някой друг правил ли го е?
— Как? Кой би могъл?
— Много хора. Камериерката ви, пасторът, член от семейството ви. Правил ли го е някой?
— Не — повтори тя след кратка пауза.
— Казахте ми, че нямате причина да лъжете повече.
Тя млъкна и се опита да му се усмихне. В този момент започнах да разбирам колко свестен човек е тя заради тази усмивка, с която искаше да покаже, че ще играе честно.
— Това е нещо толкова лично — каза. — Не виждам как…
— Нашата главна цел — предупреди я Улф — е да открием убиеца на господин Макнейр, който и да е той. В такъв случай вие трябва да оставите на мен да избера нужния подход. Моля ви, не се препъвайте още в първото камъче. Кой поддържаше господин Жебер?
— Няма да правя повече така — обеща тя. — Що се отнася до Перен, никой не го е окуражавал. Познавам го от много отдавна, а мама го е познавала още преди да се родя. Татко също. Той е забавен, интересен и дори го харесвам. От друга страна, не мога да го търпя. Мама все повтаря, че трябва да обръщам по-голямо внимание на качествата, отколкото на недостатъците му и тъй като той е стар приятел, няма причина да му причинявам мъка, като го отрежа направо. Мама иска да оставя у него впечатление, че има шансове, докато все още не съм направила избора си.
— И така ли направихте?
— Боже мой… Не отказах. Майка ми е много убедителна.
— Какво мисли вашият чичо и настойник, господин Дъдли Фрост?
— О! Аз никога не говоря с него за такива неща. Но знам какво мисли. Той не обича Перен.
— А господин Макнейр?
— Той го ненавиждаше. На пръв поглед бяха приятели, но… чичо Бойд не беше двуличник. Ако ви кажа…
— Моля ви.
— Ами, един ден, преди около година, чичо Бойд ме извика в кабинета си. Там беше и Перен. Чичо Бойд стоеше прав, блед и решителен. Попитах го какво има. Той ми отговори, че иска само да ми каже в присъствието на Перен, че ще се противопостави на брака ми с този човек с цялата сила на привързаността и влиянието си над мен. Той ми заяви това и ме изпрати да си вървя.
— И въпреки това господин Жебер продължи да ви ухажва?
— Разбира се. Защо не? Той прави като много други. Аз съм толкова богата, че си заслужава усилието.
— О! О! Това е цинизъм! Но не е лишен от елегантност. Каква е професията на Жебер?
— Няма такава. Това е едно от нещата, които ме дразнят у него. Нищо не прави.
— Богат ли е?
— Не знам. Възможно е, но не съм в течение. Живее в хотел и има кола.
— Знам. Гудуин ме уведоми. Вие сте се запознали в Европа. Той какво правеше там?
— Нищо по-различно от това, което прави тук, доколкото си спомням. Вярно, била съм съвсем млада… Бил е ранен на фронта. Дойде да ни види в Испания, или по-скоро да види майка ми, тъй като аз съм била само на две години. Малко след това ни придружи в Египет, но когато тръгнахме към Ориента, той се върна…
— Момент, ако обичате — сви вежди Улф. — Изглежда групата в Испания е била доста многобройна. Едно от последните неща, което ми каза господин Макнейр, беше, че е заминал за Испания с малката си дъщеря. Да се върнем сега към вашето раждане. По това време баща ви е бил в британската авиация и са го убили няколко месеца по-късно. По кое време сте тръгнали към Испания?
— Била съм на година. Майка ми се е страхувала да остане в Париж заради войната. Първо сме отишли в Барселона, после в Картаген. Малко по-късно чичо Бойд и Глена дошли при нас. Той нямал пари и бил болен. Мама… му помогнала. Мисля, че и Перен пристигнал малко след това. После Глена починала и чичо Бойд се върнал в Шотландия. Ние с мама сме тръгнали за Египет. Тя се страхувала от революция или нещо подобно в Испания. Перен ни придружил.
— Добре. Колко време сте останали в тази страна?
— Около две години. Когато съм била на четири години, избухнал бунт, в който трима англичани били убити. Мама решила да тръгнем. Перен отишъл във Франция. Ние сме живели известно време в Бомбай, след това в Бали, Япония и Хавай. Чичо ми, който е и мой настойник, държал да получи американско образование. Затова сме се установили в Ню Йорк. Едва по това време започнах да опознавам чичо Бойд. Не си спомням за времето, което сме прекарали в Испания, защото съм била само на две години.
— Когато дойдохте в Ню Йорк, господин Макнейр беше ли основал вече модната си къща?
— Не. Едва по-късно реши да се установи тук. Майка ми много му помагаше в началото с връзките си, но той и без това щеше да успее, защото наистина беше добър специалист. В Париж и Лондон започваха да му подражават. Когато си живял с него, когато добре си го познавал, не можеш да повярваш…
Тя млъкна, готова да се разплаче. Улф се приготви да каже няколко успокоителни думи, но Фриц, който съобщи за обяда, му спести това.
— Оставете мантото си тук, госпожице Фрост — предложи той. — Позволете да ви помогна да свалите шапката си. Да се сяда на масата с шапка на главата, освен в бюфета на гарата, е доста варварски обичай. Благодаря.
След като седнахме на масата и Фриц сервира първото ястие, Улф ги представи. Това е обичаят му с тези от гостите ни, които имат за първи път честта да опитат кухнята му.
— Госпожица Фрост, господин Фрост. Това е господин Бренър.
Пак според правилата на масата не говорихме за разследването. Лю, въпреки че беше нервен, имаше добър апетит. А нашата нова клиентка демонстрира вълчи глад. Без съмнение не беше хапвала нищо от сутринта. Тя отдели необходимото внимание на телешкото печено, с което спечели уважението на шефа. Той поддържаше разговора, като се спираше най-вече на Египет, на цивилизацията по времето на фараоните, на това, как се обяздват камили, и завърши с блестяща дисертация за британския колонизаторски дух.
Фриц сервира кафето в кабинета. Хелън се обади на майка си. Успях да разбера, че тя протестира енергично, тъй като Хелън в началото беше спокойна, после спокойствието взе да я напуска и накрая стана съвсем раздразнена. Лю я наблюдаваше с притворени очи, но не успях да разбера дали погледът му беше предназначен за братовчедка му или за невидимата опозиция.
Улф поднови разпита, като се опитваше да разбере всичко за Жебер, но близо половин час разговорът се прекъсваше от телефона. Дъдли Фрост се обади на сина си, за да му натрие носа. Лю го понесе спокойно, като съобщи, че братовчедка му Хелън има нужда от него. Тъкмо затвори и Фред Дъркин се обади. Той докладва, че са пристигнали в «Гленан», без да видят жива душа. Телефонът във вилата бил повреден и Сол го изпратил до селото, за да ни се обади. След това някакъв тип на име Колинджър настоя да говори с Улф. Оказа се, че това е нотариусът на Макнейр, който попита дали Улф може да прескочи до кабинета му, за да разговарят за завещанието. Самата мисъл за това прекъсна храносмилането на шефа поне за десет минути. Разбраха се Колинджър да дойде на следващата сутрин. Накрая, малко след три часа, Крамър настоя да ни осведоми учтиво, че хората му разследват, но без никакъв резултат. Нямало червена кутия, никакво сведение за нея, нямало скривалища. Нищо в документите на Макнейр и нищо от продажбите на цианкалий в града — с две думи — пълна мъгла.
— Има още нещо — каза той отчаяно. — Не мога да намеря младите Фрост. Момичето е излязло към единайсет часа и не е казало къде отива. Освен това научих, че е била най-близка от всички с Макнейр. Следователно тя е най-големият ни шанс при издирването на червената кутия. Защо тогава си играе на криеница? Започвам да се питам дали не са избягали с братовчед й, защото започна да става напечено за тях…
— Господин Крамър, моля ви — прекъсна го Улф. — За трети път се опитвам да ви прекъсна. Госпожица Хелън Фрост и господин Лъвлин Фрост са в моя кабинет. Ние обядвахме…
— Какво? Те са при вас?
— Ами да. Тук са от сутринта, малко след като вие си тръгнахте.
— Прекалявате! — извика полицаят. — Искам да ги видя веднага! Кажете им да дойдат… Не, чакайте. Искам да говоря с малката. Дайте ми я.
— По-полека, инспектор Крамър — каза Улф. — Тези млади хора дойдоха при мен по свое желание. Ще ви дам да говорите с госпожица Фрост. Тя сега е моя клиентка…
— Какво казахте?
— Сега работя за госпожица Фрост. Щях да ви кажа, че това напълно ще обедини усилията ни. Също като вас, и тя желае да се намери убиецът на господин Макнейр. За това ми плаща. Мога да ви уверя в едно нещо — нито тя, нито братовчед й знаят къде е кутията. Никога не са я виждали. Дори не са чували за нея.
Крамър гневно изсумтя.
— Все пак искам да говоря с нея — добави след малко.
— В тъмната дупка, която ви служи за кабинет? — въздъхна Улф. — Тя е само едно уморено до смърт дете, което няма какво да ви каже, но има два милиона долара и ще бъде пълнолетна след месец. Защо не отидете да разговаряте с нея довечера след вечеря у тях?
— Но аз… о, защо ли изобщо разговарям с вас! Казвате, че тя не знае нищо за червената кутия?
— Абсолютно нищо, и братовчед й също. Имате думата ми.
— Добре. Може би по-късно ще разговарям с нея. Ако откриете нещо, нали ще си спомните за мен?
— Бъдете спокоен.
Улф затвори, отмести телефона и кръстоса ръце върху корема си.
— Този човек говори прекалено много — прошепна. — Сигурен съм, госпожице Фрост, че не ми се сърдите, задето ви лиших от удоволствието да посетите един полицейски кабинет. Никога не съм се съгласявал доброволно мой клиент да посети това място. Да се надяваме, че издирването на кутията ще отнеме цялото време на инспектор Крамър.
— Според мен — намеси се Лю — нищо не може да се направи, докато не се намери кутията. Няма да постигнете нищо, като продължавате да се ровите в тази стара история, освен да отегчите ненужно вашата клиентка.
— Припомням ви, сър, че вашето присъствие тук не е задължително. Братовчедка ви прояви благоразумие, след като ангажира експерт и го остави да действа както намери за добре. Докъде бяхме стигнали, госпожице Фрост? А, да. Били сте на шестнайсет години, когато господин Жебер е пристигнал в Ню Йорк. Той сега е на четирийсет и четири години. Следователно тогава е бил на трийсет и девет години. В разцвета на силите си! Предполагам, че той веднага е дошъл да види майка ви като стар приятел?
Хелън Фрост кимна.
— Да. Освен това той й беше писал, за да съобщи за пристигането си. Аз изобщо не си го спомнях, защото не го бях виждала от четиригодишна.
— Разбира се. Неговото пътуване би ли могло да има политическа цел?
— Не мисля. Дори съм сигурна, че не… Глупаво е, защото всъщност нищо не бих могла да знам по въпроса. Но честно казано, мисля, че не.
— Във всеки случай той не работи и това у него не ви харесва?
— Това не би ми харесало у никого.
— Доста странна гледна точка за една богата наследница. Ако господин Жебер се ожени за вас, той ще продължи да не работи. Наближава четири часът и аз ще трябва да ви напусна. Преди това искам да ви задам един въпрос. Той е във връзка с фраза, която вие вчера не довършихте. Разказвахте ми за вашия баща — че е починал, когато сте били само на няколко месеца и всъщност никога не сте имали баща. Тогава добавихте: «Но…», аз ви попитах какво искате да кажете, вие отговорихте «нищо» и разговорът спря дотук. Може би това наистина е без значение, но бих искал да чуя края на изречението ви. Спомняте ли си?
— Да, спомням си. Но това наистина е глупост…
— Кажете все пак. Знаете много добре, че търсим игла в копа сено. Не трябва да пренебрегваме нищо.
— Ами… мислех си за един сън, детски сън, който няколко пъти сънувах, когато бях малка…
— Разкажете.
— Първият път беше на остров Бали. Бях на шест години. Сънувах, че съм малко дете, около двегодишно горе-долу. На един стол беше сложена кърпа, а върху нея — обелен портокал, разделен на парченца. Вземах едно парченце и го изяждах. После вземах второто и го подават на един мъж, седнал на пейка, като казвах: «За татко.» Това беше моят глас.
Говорех като малко дете, разбира се, но съвсем ясно. След това изяждах второ парче портокал и подавах следващото на мъжа, като пак казвах: «За татко.» И така — докато се свършиха парченцата. Събудих се разплакана. Мама спеше на съседното легло. Тя стана и ме попита какво има. Аз отговорих: «Плача, защото съм много добричка!» Но никога не съм й разказвала за това, което продължи да ми се присънва. Мисля, че за последен път го сънувах в Ню Йорк, когато бях на единайсет години. Всеки път се събуждах обляна в сълзи…
— Как изглеждаше мъжът? — попита Улф.
— Точно това е абсурдното — отговори тя и повдигна рамене. — Не го виждах ясно. Знаех само, че това е мъж. Мама ми е показвала снимка на татко, но не бих могла да кажа дали мъжът от съня ми прилича на него. Просто се чувах как му казвам «татко», това е всичко.
— Разбирам. — Улф се мръщеше. — Тук може би има нещо важно. Споменахте за снимка на баща ви. Майка ви само нея ли е запазила?
— Да. Запазила я е за мен.
— Не за себе си?
— Не, и няма нищо чудно в това. Мама е била изключително засегната от завещанието на татко и мисля, че е имала право. Несъмнено е имало някакво недоразумение между тях малко след като съм се родила. Какво? Не знам, но във всеки случай татко не е оставил нищо на мама, дори и най-малката рента.
— Зная — каза Улф. — Вие сте наследили цялото си бащино богатство, чието управление е било поверено на Дъдли Фрост, брат на баща ви. Чели ли сте това завещание?
— Само един път, много отдавна. Чичо ми ми го прочете малко след пристигането ни в Ню Йорк.
— Следователно тогава сте били на девет години. И съвсем естествено нищо не сте разбрали. Доколкото знам, вашият чичо е бил натоварен с най-големи пълномощия и никой, дори и вие, няма право да му търси сметка. В такъв случай на вас не ви е известно какво ще получите на двайсет и първия си рожден ден — може би милиони, може би нищо, а може би дори и дългове. Ако например…
— Какво намеквате? — намеси се Лю Фрост. — Да не искате да кажете, че баща ми…
— Тихо! — сряза го Улф. — Нищо не намеквам. Само обръщам внимание, че моята клиентка не знае нищо за финансовото си състояние. Така ли е, госпожице Фрост?
— Така… така е — смръщи вежди Хелън. — Единственото, което знам, е, че от двайсет години насам всяко тримесечие получавам издръжка. Но, господин Улф, мисля, че е излишно…
— Сега свършвам. Напускам ви след няколко минути. Направете ми удоволствието да отговорите на още два въпроса, свързани със завещанието на баща ви. На седми май ли ще влезете във владение на вашето наследство?
— Да.
— А ако се случи нещо с вас преди тази дата, кой го наследява?
— Ако съм омъжена и имам дете, то ще бъде наследник. В противен случай чичо ми и братовчед ми Лю — по равно.
— Виж ти! Нищо за майка ви дори в този случай?
— Не, нищо.
— Ако е имало недоразумение между родителите ви, както мислите, то несъмнено е било сериозно. А вие, сър — обърна се Улф към Лю, — пазете грижливо братовчедка си през следващите пет седмици. Ако се случи нещо с нея през това време, вие ще забогатеете с един милион долара, но положението ви ще бъде неприятно. Вие, госпожице Фрост, от своя страна трябва да изготвите завещанието си. Имате ли си нотариус?
— Не. Никога не съм имала нужда.
— Сега вече ще имате — увери я Улф, като погледна часовника. — Напускам ви — съобщи той. — Мисля, че не сме загубили времето си. Вие сигурно мислите точно обратното. Както и да е, предлагам ви да спрем дотук. Благодаря ви за търпението. Докато чакаме да намерят тази проклета кутия, искам да ви помоля за нещо: бихте ли поканили господин Гудуин на чай у вас?
Лю, който вече не изглеждаше толкова дружелюбен, помръкна съвсем. Хелън Фрост вдигна поглед към мен, а след това към Улф.
— Но… — каза тя. — Разбира се… Щом искате…
— Наистина го искам. Освен това не би трябвало да е проблем да поканите и господин Жебер?
— Той сигурно е вкъщи — обясни Хелън. — Или поне беше там, когато се обадих по телефона. Само че нали знаете, че мама не е съгласна.
— Знам. Тя мисли, че си слагате таралеж в джоба. В случая таралежите сме ние. Благодарение на вашето посещение тук вие избегнахте разпита в полицията, но майка ви — не. Господин Гудуин е почтен и дискретен мъж. Бих искал той да разговаря с майка ви, ако тя се съгласи, и с господин Жебер. Те би трябвало също да желаят да разнищим този случай и по тази причина да ни предпазват от погрешни стъпки по пътя, който ще ни доведе до истината. Ако искате да предложите чаша чай на господин Гудуин…
— Мисля, че татко също е там — рече Лю замислено. — Той имаше намерение да ни изчака. Ще стане голяма каша.
Нашата клиентка хапеше устни.
— Ще дойдете ли вкъщи да пием чай, господин Гудуин? — попита тя накрая.
— Разбира се — отговорих. — С удоволствие.
— Отлично. — Улф стана и тръгна към вратата. — Още нещо. Арчи, не забравяй да вземеш онзи пакет от твоята стая, преди да тръгнеш. Сложи го на леглото ми, ако обичаш.
Той тръгна към асансьора. Аз станах и предупредих нашата клиентка, че ще се забавя не повече от минута, качих се бързо по стълбите до последния етаж, където стигнах заедно с асансьора.
— Първо — каза ми тихо Улф, — наблюдавай реакцията на другите във връзка с посещението на двамата млади при мен, преди да са успели да разговарят насаме. След това разбери със сигурност дали някой от тях е виждал червената кутия и знае къде се намира. Накрая ги накарай да проговорят.
— Разбрано. Да бъда ли откровен?
— С мярка. Не забравяй, че има голяма вероятност убиецът да е един от тримата. Следователно откровеността трябва да е еднопосочна. Поведението ти трябва да е на човек, който търси помощ.
— Естествено. Така подхожда на всеки почтен мъж.
Слязох бързо и намерих клиентката ни готова за път. Братовчед й стоеше до нея с решителен вид.
— Хайде, деца! — казах аз.

Ако трябва да бъда искрен, тази задача не беше по моята специалност. Освен основната ми роля, която изисква да бъда като игла, забодена в креслото на Улф, която му пречи да заспи, имам две точно определени задължения. Първото е да отмъквам разни неща под носа на другите, а второто е да нося парчетата от мозайката на Улф, който ги събира и подрежда. Нюансите не са най-силната ми страна. Както и да е, заповедите са си заповеди. Ако аз се чувствах неудобно, когато пристигнах у Фростови, тези, които заварих там, не бяха в по-добро положение от мен. Дъдли Фрост беше седнал в едно голямо кресло близо до малката масичка, на която бяха сложени бутилка уиски, вода и две чаши. В другия край на стаята Перен Жебер гледаше през прозореца, а майката на Хелън се приближи, за да ни посрещне. Тя спря за миг, след като ме забеляза.
— Виж ти — каза на дъщеря си, — довела си…
— Да, мамо — отговори Хелън твърдо, с брадичка, вирната по-високо от обикновено, за да си вдъхне кураж. — Всички познавате господин Гудуин, асистента на Ниро Улф, на когото поверих разследването на смъртта на чичо Бойд.
— Лю! — извика Дъдли от креслото си. — Ела тук! Какво значи всичко това?
Синът му побърза да го успокои. Перен Жебер се приближи с усмивка.
— А! Господинът, който не обича сцени! Спомняш ли си, Калида? — Той продължи, като се усмихваше на госпожица Фрост: — Скъпа Хелън! Ангажирали сте господин Улф? Значи днес можете да си купите всичко, дори и отмъщение?
— Достатъчно, Перен — каза госпожа Фрост полугласно.
— Не си купувам отмъщение — отговори Хелън, като се изчерви леко. — Напоследък сте особено неприятен, Перен. Вярно е, че наех господин Улф. Неговият асистент, тук присъстващият господин Гудуин, иска да разговаря с вас.
— С мен? — попита Перен, като повдигна рамене. — И за какво? За Бойд? Ако това ще ви достави удоволствие, ще разговарям с него, но ви предупреждавам, че нямам нищо интересно, което да му кажа.
— От много отдавна съм се отказал от интересните неща — отбелязах аз. — Нужна ми е всякаква информация. Само че имам намерение да си водя бележки, а като пиша прав, ми се схваща ръката.
Лю отиде да донесе столове. Седнахме. Госпожа Фрост декларира с обичайния си тон, че тази история е изключително болезнена за всички стари приятели на Макнейр, които присъстват тук, и те биха предпочели да не се занимават повече с нея. След това Жебер съобщи, че без да обижда мъртвия, трябва да признае, че Макнейр физически е бил само една развалина и следователно единствената приемлива хипотеза е тази за самоубийството. Дъдли подкрепи тази гледна точка с обичайната си словоохотливост.
— Всичко това е чудесно — намесих се аз, — но ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми посочите причината, поради която Макнейр би се самоубил. Най-напред вие, господин Жебер?
— Откъде, по дяволите, да знам?
— Напомням ви, че хипотезата за самоубийство беше ваша.
— Тя ми изглежда приемлива, защото този човек беше почти луд. Забелязах го още преди двайсет години. Но не мога да посоча точен мотив за самоубийството му.
— А вие, госпожо Фрост? — попитах аз. — Виждате ли някаква причина, поради която господин Макнейр би се самоубил?
Тя вдигна очи към мен. Невъзможно беше да срещнеш погледа на тази жена и да останеш безразличен.
— Вашият въпрос е твърде прям — отговори тя. — Всъщност не зная какво да мисля. Ако отдавам предпочитанията си на хипотезата за самоубийство, то е защото ми е трудно да повярвам, че някой би искал да… да го убие…
— За нещастие — въздъхнах аз — господин Улф е на съвсем противоположно мнение. Този случай го доведе до много заключения, от които първото е, че и въпрос не може да става за самоубийство. Следователно ви моля да измислите нещо друго.
— Приех ви вкъщи, господин Гудуин, защото дъщеря ми ви доведе — изрече спокойно тя. — Може би не си давате сметка, но думите ви са изключително обидни. Ние… Аз нямам какво да предложа.
— А аз имам нещо — казах, като на свой ред я погледнах право в очите. — Тук не съм у вас, а у дъщеря ви, освен ако тя не ви е подарила тази къща. А сега ще ви покажа колко агресивен мога да бъда, когато поискам. Какъв мислите, че е Улф? Начинаещ в професията? Не сме достатъчно глупави, за да не разберем, че знаете много повече от това, което казвате. Не бихте заблудили дори един полицай! И сега какво се опитвате да ни втълпите? Макнейр, със силна мигрена, отива в кабинета на Улф, за да се самоубие? По-добре ми кажете направо, че не искате да се замесвате в тази история. Сега ще видим дали имате шанс да се измъкнете? Вие, например, господин Жебер: известно ли ви е, че господин Дъдли Фрост би могъл да ни каже къде е червената кутия?
— А? Какво? Как? — заекна Дъдли Фрост. — Тази идиотщина, за която Макнейр пише в завещанието си? Честна дума, вие сте по-луд и от него! Не се опитвайте…
— По-кротко — предупредих го. — Казах го в условно наклонение. Но ако криете кутията у вас, нека да ви дам един приятелски съвет. Може би имате представа какво значи заповед за обиск? Когато полицаите позвънят любезно на вратата ви, предполагам, че вашата прислужница ще ги пусне да влязат? И тогава, докато търсят червената кутия, може би ще попаднат на нещо друго. Всичко е само въпрос на минути.
— Те няма да посмеят… — Фрост стана. — Това е обидно.
— Съгласен съм, но ви уверявам, че когато става въпрос за убийство, полицаите забравят да бъдат деликатни.
— Ела, Лю! — заповяда Дъдли Фрост, като тръгна към вратата. — Ще видим…
Лю каза няколко думи на братовчедка си, кимна на леля си, направи се, че не забелязва Жебер, и тръгна след баща си да защитава семейния замък. След като вратата се затвори след него, госпожа Фрост се приближи до дъщеря си и й заговори, като в гласа й от време на време се долавяха стоманени нотки. Тя й каза колко добре я разбира, че не й се сърди за това, че се е обърнала към частен детектив, но един скандал не би помогнал с нищо. Каза й, че би се радвала, ако може да разчита на привързаността на дъщеря си в този трагичен момент.
— Можеш да разчиташ на мен, мамо — отговори Хелън. — Но чичо Бойд също може. Не причинявайте мъка на мама, господин Гудуин — добави тя, като се обърна към мен с глас на провинило се дете. После излезе тичешком и затвори вратата след себе си.
— Не мисля, че тя ме изгони — казах възможно най-безгрижно. — Поне аз не го разбрах така. Вие какво ще кажете?
— Няма ли да си тръгнете? — попита Жебер с лукава усмивка.
— Може би. Но преди това искам да ви кажа, че не съм тук за удоволствие. Мога да отида да попитам госпожица Фрост дали ми разрешава да остана. Освен ако — добавих аз, гледайки майка й — вие не предпочитате да продължим разговора. Знаете много добре, че полицаите могат да намерят червената кутия у Дъдли Фрост. Какво ще кажете за това?
— Говорите безсмислици.
— Много добре. Благодаря ви все пак. Само че ако продължавате да се държите високомерно, господин Улф ще ме изпрати отново тук с някого от хората на Крамър.
Жебер, който ме изслуша любезно, се усмихна на госпожа Фрост.
— Виж какво, Калида — каза. — Господин Гудуин наистина смята, че имаме какво да му кажем, и мисля, че е прав. Владеете ли стенография, господин Гудуин? Отлично. Тогава слушайте и пишете. Макнейр беше голям любител на охлюви и предпочиташе калвадос пред коняк. Жена му почина при раждането, защото той с артистичната си душа беше неспособен да се погрижи за нея. Така е, Калида! Господинът иска точни сведения. Макнейр нарече дъщеря си Глена, защото това значи долина. Това дете, чиято майка умря при раждането, видя за първи път света в Долината на смъртта. Нали е много романтично? Госпожа Фрост бе най-старата му приятелка. Тя го спаси от мизерията и отчаянието. Той й се отплащаше, като я караше да плаща максималните цени за тоалетите, които тя си купуваше от него. Той никога…
— Перен! Стига!
— Защо, скъпа Калида? Едва сега започвам. Трябва да дадем на този младеж сведенията, които иска, за да ни остави на мира. Колко жалко, че не можем да му предоставим червената кутия! Бойд трябваше да ни разкаже за нея. Но аз мисля, че младежът се интересува повече от смъртта на Бойд отколкото от живота му. Във връзка с това снощи, като разбрах за смъртта на Бойд, си спомних един цитат от Норбоазин, в който Дениз шепне, умирайки: «Поне умирам страстно!» Не мислиш ли, че и Бойд би могъл да каже същото? А, Калида? Разбира се, в случая с Дениз това се отнася за нея самата, докато при случая с Бойд то би се отнасяло до автора на…
— Перен!
Това вече не беше учтив протест, а заповед. Тонът на госпожа Фрост и погледът й приковаха Жебер на място.
— Ти си нахален глупак! Само един глупак може да се шегува със смъртта! Не ви задържам, господин Гудуин. Нямам какво повече да ви кажа. Но ако шегите на господин Жебер ви забавляват, ще ви оставя с него.
— Не — казах аз и прибрах бележника си в джоба. — Изобщо не ме забавляват. Освен това имам среща. Но бих се учудил, ако господин Улф не ви покани да го посетите довечера.
Прекосих стаята и стигнах до вратата.
— Още нещо — добавих. — На ваше място не бих се опитвал да убедя госпожица Фрост да се откаже от разследването. Това само ще засили подозренията на господин Улф, а когато е в такова състояние, не мога да го удържа.
С тези думи си тръгнах. Първото ми посещение, след като се прибрах вкъщи, беше в кухнята. Изпих чаша мляко и не можах да се удържа да не кажа на Фриц, че гулашът му съвсем не мирише на прясно заклано яре. Той ме изгони навън, като размахваше дървената си лъжица.
Улф, седнал зад бюрото си, четеше за трети път «Седемте стълба на мъдростта» от Лаурънс. Като знаех, че е невъзможно да го откъсна от такава книга, седнах мълчаливо на мястото си, отворих бележника и зачаках. След няколко минути той взе тънката абаносова летвичка, която му служеше за отбелязване, затвори книгата, позвъни за бира и благоволи да забележи присъствието ми.
— Добре ли прекара, Арчи?
— Чудесно — изръмжах аз. — Нося ви сензационна новина — само един глупак може да се шегува със смъртта. Надявам се, че сте доволен.
— Разказвай.
Прочетох му бележките си, като попълвах празнините по памет. Фриц му донесе бира. Той отпи, като продължаваше да ме слуша, после се облегна назад със затворени очи.
— Ще бъдеш ли така добър — попита, след като приключих с четенето — да ми прочетеш още веднъж пасажа, в който господин Жебер цитира Сорбоазин. Много отдавна съм чел негови творби и за съжаление нямам негови книги тук.
Прочетох отново целия пасаж, който започваше със: «Защо, скъпа Калида?» Улф слушаше внимателно и чертаеше с пръст малки кръгчета по облегалката на креслото си.
— И на това госпожа Фрост му казва глупости! — изрече той с гримаса. — Бих искал да присъствам на сцената, за да видя очите й в този миг. Но като размисля, господин Жебер наистина е постъпил глупаво, като е употребил толкова думи, за да ти каже кой е убил господин Макнейр. Това съвпада с моята хипотеза, но той, естествено, не го знае. И сега, след като знаем кой е убиецът, какво ще правим? Страхувам се, че цялото ми търпение няма да стигне. Ако инспектор Крамър намери кутията и реши да действа без мен, ще оплеска цялата работа. — Той отпи голяма глътка и избърса устни. — Арчи, трябва ми тази проклета кутия.
— Без майтап? След минута ще ви я донеса. Но преди това просто за сведение можете ли да ми обясните в кой момент господин Жебер ми е казал кой е убил Макнейр?
— Не е ли очевидно? О! Забравих, че не знаеш латински.
— Слаб съм също и по китайски.
— Да оставим сега латинския. Запиши, че днес следобед разговарях с господин Хичкок от Лондон. Включи разговора към сметката. Дадох му задача да се свърже със сестрата на Макнейр в Шотландия и да направи някои проверки чрез испанския си агент в Картаген. Разходът ще възлиза на неколкостотин долара. Нищо ново от Сол Панцър. Нужна ми е тази червена кутия! Известни ми бяха името на убиеца и мотивите му, преди господин Жебер да те бе информирал. Следователно той нищо ново не ни е казал, а освен това не е имал намерение да го прави. Но между това да знаеш нещо и да можеш да го докажеш, има голяма разлика, уви! Веднага напечатай следобедните бележки. Ще ни бъдат необходими!
Той се зачете в книгата си и я остави едва когато стана време за вечеря. Гулашът на Фриц беше по-вкусен от всеки друг път. Към девет и половина телефонът иззвъня.
— Арчи? Тук е Фред. Обаждам се от Брустър. Нека и шефът да слуша.
Обърнах се към Улф:
— Фред е. Обажда се от Брустър. По долар на три минути.
Няма друг начин да го накараш да остави книгата. Той хвана слушалката, а аз си взех бележника. Ето какво записах под диктовката на Фред:

Стигнах за рекордно кратко време, като през цялото време мислех какво да правя, след като пристигна там. Заключението ми беше, че няма причина да пречим на полицаите да потърсят кутията, след като след цял следобед усилена работа Сол не я бе намерил. Затова пък най-добре беше да премълчим истинската самоличност на Жебер.
Ченгетата бяха насядали пред входната врата. Когато се приближих, те насочиха към мен светлината на фенера си.
— Кой е там? — попита единият от тях.
Познах мелодичния глас на моя приятел Радклиф.
— Абисинският император! — отговорих. — А кой от вас командва? Не може да сте вие, Радклиф, тъй като сме извън вашия район. Бих искал да знам кой ви е упълномощил да влизате в частна собственост?
— Аз поемам отговорността! — измуча едно дребно човече, което излезе на светло и от това очилата му заблестяха. — Аз съм заместник на областния прокурор! Ние имаме правото…
— … да се приберете вкъщи и да си легнете — продължих аз. — Покажете ми заповед за обиск, пълномощно, някакъв документ или каквото и да е.
— Нямахме време…
— Но аз имам право да съм тук, нали, Арчи? — обади се някой в тъмнината, съвсем близо до входната врата.
— Я виж ти! Фред! — казах весело аз. — Какво правиш в този студ навън?
— Нали разбираш, не искахме да ги пускаме вътре.
— Добре сте направили. Бих искал да знам — обърнах се към ченгетата — какво ви дава право да тормозите мирните граждани посред нощ? Търсите червената кутия? Тя принадлежи на Ниро Улф и ако случайно я намеря, ще си я прибера в джоба. Съветвам ви да не ме гъделичкате, защото днес съм малко нервен.
След тези думи се качих по стъпалата и почуках на вратата с викове:
— Ела тук, Фред! Ей, Сол!
Сол отговори отвътре:
— Ти ли си, Арчи? Как си? Всичко наред ли е?
— Няма проблеми. Можеш да отвориш. Чакай малко, Фред.
Ключът се превъртя в ключалката. Обърнах се към групата полицаи.
— Моля ви да напуснете мястото. С други думи казано, приканвам ви да се чупите! Правете каквото искате, но вашето присъствие тук, а още повече във вилата, е незаконно. Довиждане!
Те се колебаеха, но аз — не. Хванах Фред за ръката и влязох вътре. Сол затвори вратата и заключи. Трудностите едва сега започваха. След като Сол ме увери, че в къщата не е останало място, където да не си е пъхнал носа, отидох при Жебер. Имах един план.
— Слушайте ме, старче — казах, — много бързам. Предлагам ви да изберете. Или ще направите каквото ви кажа и така ще имате някакъв шанс, или ще играете срещу нас. Предлагам ви да ви закарам с колата до Ню Йорк, където господин Улф с нетърпение очаква да разговаря с вас. Имаме чудесна стая точно над моята, в която ще се настаните удобно. Ако тази програма не ви харесва, не ми остава нищо друго, освен да ви предам на господата отвън, които ще бъдат много учудени от вашето присъствие тук дори ако им обясните, че сте дошли да приберете чадъра си, забравен тук миналата година.
Жебер мислеше. Сол, Фред и Ори чакаха.
— Съгласен съм — отговори той след няколко секунди. — Предпочитам да бъда разпитван от Улф, отколкото от полицията.
— Много добре ви разбирам! — казах. — Сега внимавайте. Вие се казвате Джери Мартин. Дръжте се като един от нас. Сол, Фред и Ори, вие оставате тук. Поспете няколко часа, няма да е излишно. Фред, утре сутринта ще отидеш до селото и ще се обадиш в кабинета.
Погледнах през прозореца. Полицаите все още стояха пред входната врата. Сол отвори вратата и ние с Жебер излязохме, докато тримата детективи стояха на прага.
— Лейтенант Радклиф! — извиках аз. — А, ето ви. Връщам се в Ню Йорк с Джери Мартин. Оставям трима души тук. Те ме натовариха да ви кажа, че предпочитат да са сами. За да ви доставя удоволствие, ще ви дам честната си дума, че нито аз, нито Джери сме взели кутията, следователно е излишно да скърцате със зъби. Всичко е наред, Сол, можеш да затвориш вратата. Ела, Джери.
Пристъпих напред, но един от полицаите запали лампата си и освети лицето на Жебер.
— Не бързайте толкова — каза той. — Вижте го този Джери, лейтенант. Ако той се казва Джери, тогава аз съм папата. Това е онзи тип, който беше у Фростови, когато бяхме там с инспектора. Казва се Жебер и е приятел на госпожа Фрост.
— Вие, старче — посъветвах го аз, — имате нужда от сън. Въздухът в провинцията не ви понася. Хайде, Джери.
Но те вече ни бяха преградили пътя.
— Един момент, Гудуин — заповяда Радклиф. — Вие познавате Бил Нордръпт, той е съвсем буден. Сигурен ли си в това, Бил?
— Напълно. Това е Жебер.
— Добре. И така, господин Жебер, опитвате се да излъжете господин Гудуин, че се казвате Джери Мартин?
Трябва да призная, че дори и в присъствието на тези горили Жебер остана напълно спокоен, сякаш го питаха дали пие чая си с мляко или с лимон.
— Никога не би ми дошло наум подобно нещо — отговори той. — Господин Гудуин ме познава добре.
— Наистина ли? Тогава ще разговарям с него за историята с Джери Мартин. Но вие бихте могли да ми кажете какво правите във вилата на Макнейр. Вие дойдохте тук преди тях, нали?
— Нищо подобно. Напротив, тези господа ме доведоха със себе си, за да им покажа къде може да е скрита червената кутия. Но нищо не намерихме. След това дойдохте вие, а накрая господин Гудуин. Той реши, че е най-добре да не казваме, че съм им помагал, и предложи името Джери Мартин. Реших, че мога да му направя тази услуга.
— Само че — изръмжа Радклиф — вие не споменахте за тази вила пред инспектор Крамър, когато ви попита дали знаете къде би могла да е скрита червената кутия. Какво ще кажете за това?
Жебер отговори на още няколко въпроса, но аз престанах да му обръщам внимание. Започвах да мисля, че се прави на прекалено хитър. Той несъмнено си въобразяваше, че ще потвърдя думите му, за да го заведа при Улф, но дали си струваше? Ако шефът не успееше да измъкне истината от него, сегашното ми поведение би могло да има неприятни последици. А ако Жебер беше убил Макнейр, полицаите щяха да го накарат да си признае и пак щяхме да бъдем компрометирани. Това, което ме тормозеше, беше, че не знаех виновен ли е Жебер или не.
— Гледайте да си бъдете вкъщи утре сутринта — посъветва го накрая Радклиф. — Инспекторът сигурно ще има нужда от вас. Ако излизате, кажете къде отивате. А що се отнася до вас — обърна се той към мен, — ще видим какво ще каже инспекторът за тази история.
— Чакайте. Нищо не разбирате — казах аз. — От известно време слушам как Жебер ви мотае. По-добре го вземете с вас и го оставете да спи.
— Без майтап? Вече не го ли искате?
— Аз? Няма такава опасност. Този господин е пристигнал сам с колата си малко след девет часа. Не е видял никого, защото моите хора са се били скрили. Опитал се е да влезе през прозореца. Когато Сол Панцър го попитал какво иска, той отговорил, че идва да си вземе чадъра, който бил забравил миналата есен. Този чадър сигурно е някъде в полицията, на рафтовете с изгубени вещи. Защо не отидете с него да проверите?
— Да — каза Радклиф. — Но защо тогава му казвахте Джери? Ами ако вас ви заведа да търсим чадъра?
Започваше да ми става досадно и не бях много горд от успеха си.
Нахлупих шапката си до веждите и се качих в колата. Взех завоя на две колела и подобрих с две минути предишния си рекорд на разстоянието Брустър-Трийсет и пета улица.
Вкъщи беше съвсем тихо. Улф не беше оставил съобщение. На стената в моята стая светеше червена лампа. Това означаваше, че шефът е включил системата, чрез която, ако някой се опита да проникне в къщата, се включва звънец, който би събудил и мъртвец. В два часа бях в леглото си.

— Тази вечер — обясних на Улф — ще бъде отслужена молитва в памет на Макнейр. Колинджър, нотариусът, ми намекна, че присъствието на изпълнителя на завещанието на траурната церемония е желателно. С колата ли ще отидем?
— Абсурд! — промърмори Улф. — Ти ще ме представяш в църквата. Убиецът също ще бъде там. Не ми досаждай повече.
В десет часа пристигна Хенри Х. Барбър, нашият нотариус, следван от Колинджър. Улф, разбира се, беше в оранжерията. Занесох му няколко писма за подпис и когато той слезе долу в единайсет часа, другите си бяха отишли. Той сложи няколко орхидеи във вазата, прегледа пощата и се обади на Реймънд Плеън, друг любител на орхидеи.
Към един без четвърт Фриц донесе телеграма. Отворих я и прочетох:
«Шотландия отрицателно. Картаген отрицателно. Разрушения бунт отрицателно. Хичкок»
Взех си кода и се изкашлях.
— Ако е вярно, че липсата на новини е добра новина, можем да сме спокойни. Хичкок съобщава, че не е постигнал никакъв резултат в Шотландия, тъй като лицето отказва да даде сведения. Продължава усилията си. В Картаген също няма резултат поради разрушения по време на бунт преди две години. И там продължават търсенето. Бих могъл да допълня, че положението е абсолютно същото и в Ню Йорк на Трийсет и пета улица.
Улф измърмори нещо неразбрано. Изминаха десет минути и едва тогава проговори:
— Арчи, трябва ми тази червена кутия.
— Да, сър.
— Трябва ми! Снощи, след като ти излезе, отново се обадих на господин Хичкок в Лондон. Нощна тарифа. Разбрах, че сестрата на Макнейр живее в старата семейна къща близо до Кемфърд и има вероятност той да е скрил предмета там по време на пътуванията си до Европа. Помолих Хичкок да проведе издирване, но тази телеграма ми показва, че сестрата на Макнейр отказва. Той въздъхна:
— Никога не съм имал по-досаден случай. Знам всичко, което ми е нужно, но нямам абсолютно никакво доказателство. Ако не намерим тази кутия, ще трябва ли да изпращаме Сол до Шотландия или до Испания? Толкова ли сме глупави, че ще ни бъде необходимо да обиколим половината земно кълбо, за да можем да обясним мотивите и начина, по който е извършено това престъпление, станало пред очите ни? И в този кабинет?
Щом започваше да се сърди, значи имаше надежда.
— Може би — предложих аз — това е един от случаите, в които е нужна повече сръчност отколкото интелигентност? Кой знае дали няма да е достатъчно някоя от горилите на Крамър да намери следа от продажба на цианкалий…
— Цианкалият най-вероятно е купен преди много години и не от Америка. Работата не е само добре свършена, тя е и добре планирана. А господин Крамър дори не знае кой е извършил убийството!
— А вие го знаете. И какво от това?
— Знам кой е убиецът, но това с нищо не ми помага. Без доказателства съм в положението на Крамър. Апропо, той се обади снощи, няколко минути след като ти излезе. Не беше доволен. Мисли, че е трябвало да му кажем за съществуването на «Гленан», а не да чакаме той да я открие, ровейки се в документите на Макнейр. Освен това много се сърди на Сол, че не е пуснал хората му във вилата. Надявам се, че подаръкът, който му направихме с Жебер, ще е достатъчен, за да го успокои.
— А аз — отбелязах — се надявам, че няма да успее да изтръгне от Жебер ключа на загадката. В противен случай ще изглеждам като най-големия глупак.
— Не се притеснявай, Арчи. Малко вероятно е Жебер да предаде единствената опорна точка, която има по стръмния си път. Присъствието му тук не би послужило за нищо… Да, Фриц? А! Суфлето не може да чака? Идваме веднага.
Хелън Фрост се обади по време на обяда. Още от сутринта имах чувството, че нашата клиентка ще ни зареже. Но не стана нищо подобно: ставаше въпрос за Перен Жебер. Госпожа Фрост се обадила в хотела му и там й казали, че той не се е прибрал през нощта. В крайна сметка разбрала къде е. Хелън добави, че въпреки неприятните навици на Жебер, все пак е стар приятел на майка й и на нея самата. Помоли ме да отида в управлението и да видя как вървят работите там.
— Добре — отвърнах, като се мръщех. — Само да си довърша обяда и тръгвам.
Минаваше два часът, когато отидох да взема колата от гаража.
Надявах се Крамър да е излязъл и да разговарям с Бърк, но не се получи. Инспекторът беше на мястото си.
— А! Ето те и теб! — възкликна той, когато влязох в кабинета му. — Бърк ми разказа за теб тази сутрин.
— С удоволствие бих седнал — отговорих аз.
— Не се учудвам. Моето кресло ли искаш?
— Не, благодаря.
— Какво искаш?
— Признайте, инспекторе, че е много трудно да ви се угоди. Ние правим всичко възможно, за да ви помогнем да намерите кутията, а вие се сърдите. Хващаме един тип, който се опитва да влезе през прозореца, предаваме ви го и вие пак се сърдите.
— Защо идваш при него? Улф те изпраща да го попиташ нещо.
— Съвсем не. Просто изпълнявам обещание. Обещах на някого да дойда да видя как е Жебер и какво ще правите с него. Това е всичко, повярвайте ми.
— Възможно е. Ще те заведа при него. Ако можеш да измъкнеш нещо, не се колебай. Моите хора го обработват от седем часа сутринта. Те дори не успяват да го ядосат.
Той натисна един бутон. Появи се някакъв сержант.
— Този човек се казва Гудуин — осведоми го Крамър. — Заведете го в стая №5 и кажете на Стърджис, че господин Гудуин може да участва в разпита, ако иска. Мини оттук, преди да си тръгнеш, Гудуин. Може би ще имам въпрос към теб.
— Разбира се.
Сержантът ме заведе в подземието и отвори една врата. Стаята беше малка и гола. В средата бе поставен дървен стол, на който седеше Перен Жебер. Голям рефлектор светеше пряко в очите му. Близо до него имаше дребен мъж с клепнали уши и рошава коса; малко по-далече седеше на стол друг тип, на когото моят водач каза няколко думи. Всички бяха по ризи.
Приближих се до Жебер. След като ме позна, той се надигна на стола си и каза дрезгаво:
— Гудуин! А! Гудуин!
Малкото човече му удари плесница по лявата буза, веднага последвана от друга по дясната, като му заповяда да седне. Второто ченге, което непрекъснато си бършеше лицето, стана и дойде при мен.
— Гудуин? Казвам се Стърджис. Идвате от името на инспектора? Искате ли вие да разпитате клиента?
— Не веднага — отговорих аз. — Продължавайте. Ако ми хрумне някоя идея, ще ви я кажа.
Огледах Жебер. Бяха му свалили вратовръзката, а очите му бяха кървясали от силната светлина и шамарите, които получаваше всеки път, когато се опитваше да си затвори очите.
— Произнесохте името ми. Имате ли нещо да ми кажете? — попитах аз.
Той поклати глава и изръмжа нечленоразделно.
— Той не е в състояние да говори — казах. — Нищо няма да можете да измъкнете от него, докато не му дадете да пие вода.
— Вода? — изсмя се Стърджис. — Дадохме му вода преди два часа. Бъдете спокоен, ще проговори, стига да иска.
Другият полицай се приближи до Жебер и започна на свой ред да задава въпроси.
— Тя защо ти даваше пари? — попита той, а лицето му беше само на десет сантиметра от лицето на Жебер.
Той не отговори, нито помръдна.
— Тя защо ти даваше пари?
Отново мълчание.
Жебер помръдна леко глава.
Полицаят стана и го почерпи с две плесници, а след това с още една.
Това продължи двайсет минути, без да даде резултат. Малкото човече смени припева и започна да пита Жебер какво е търсил през нощта в «Гленан». Французинът измърмори нещо неразбрано и получи нова серия шамари. Приготвих се да си вървя, когато вратата се отвори пред сержанта, който ме бе довел. Той изгледа Жебер презрително и каза на Стърджис:
— Заповед на шефа: зарежи разпита, дай на клиента нещо за пиене, заведи го на северния изход и ме чакай там. Шефът иска той да е готов след пет минути. Имаш ли чаша?
Стърджис отвори шкафа, откъдето извади порцеланова чаша. Подаде я на сержанта, а той я напълни от малка плоска бутилка, която извади от джоба си.
— Дай му това.
Сержантът се обърна към мен:
— Ще дойдете ли в кабинета на инспектора, Гудуин? Ще ви придружа дотам.
Последвах го мълчаливо, тъй като нямах настроение за размяна на любезности с когото и да било от присъстващите. Качихме се в асансьора, който ни отведе до Крамър.
— Седни, младежо — подхвърли инспекторът, като дъвчеше угасналата си пура. — Какво ще кажеш, долу нищо не може да се направи, нали? Пратих най-добрия си човек при Жебер тази сутрин. Той го обработва в продължение на четири часа, без да постигне някакъв резултат. Тогава реших да опитам нещо друго.
— Нещо друго? Това са двамата «придружители», нали? — попитах аз. — И сега ще го пуснете да си върви?
— Налага се — смръщи се Крамър. — Пристигна някакъв адвокат, несъмнено нает от госпожа Фрост, който започна да вдига голям шум. Освен това Жебер е френски поданик. Обадиха ни се от консулството. Вече се питам дали този тип заслужава да губим времето си с него. Естествено, ще накарам да го проследят, но каква ми е ползата от това? Когато подобен тип знае нещо, свързано с убийство, трябва да съществува начин да го накарам да говори, не е ли така?
— Разбира се — отговорих. — Това е по-добре, отколкото… Както и да е. Имате ли новина от «Гленан»?
— Не.
Крамър скръсти ръце зад врата си, облегна се назад и продължи да говори, без да престава да дъвче пурата си:
— Неприятно ми е да го кажа, младежо, но ти би трябвало да се намираш в стая №5 вместо Жебер.
— Аз? — изненадах се. — Невъзможно! След всичко, което направих за вас?
— Не се шегувай. Не съм в настроение. Разбери, че ми е ясно как работи Улф. Не казвам, че ще го последвам, но ми е ясно какви са намеренията му. Признавам, че досега винаги е успявал, но всяко нещо си има начало. Възможно е този път да не се справи така добре, както досега. Той работи за Фростови.
— За една от Фростови — поправих го аз.
— Точно това е странното. Първо за Лю, а после за момичето. Никога не съм го виждал така бързо да си сменя клиентите и бих искал да знам защо го е направил.
— Причината не е в него. Беше принуден.
— Така ли? Във всеки случай това стана точно след смъртта на Макнейр. Улф знае повече, отколкото говори. Нямам доказателства за това, което казвам, но съм убеден, че червената кутия е у него.
— Грешите, инспекторе — заявих, — напълно грешите.
— Забележи, не вярвам, че Улф доброволно предпазва престъпника, но мисля, че той крие веществено доказателство от първостепенна важност. Защо? Отговорът на това трябва да се търси в семейство Фрост. Просто защото другите отправни точки не дават никакъв резултат. Нищо от сестрата, която живее в Шотландия. Нищо от Париж. Нищо от документите на Макнейр. Няма и следа от покупка на отрова. Единственото сигурно нещо, което знам за Фростови, научих от стар неприятел на семейството. Стара история: Едуин Фрост е лишил жена си от наследство заради връзката й с някакъв французин. Накарал я е да се откаже от богатството, като я е заплашил с развод. Добре. Жебер е французин, но Макнейр не е. Следователно не сме направили нито крачка напред. — Той млъкна за миг, а след това продължи: — Ще кажеш ли нещо от мое име на Улф?
— Разбира се. Да записвам ли?
— Не е необходимо. Кажи му, че ще следя Жебер, докато цялата тази история не стане ясна. Ако не намеря червената кутия, един от най-добрите ми хора ще замине в сряда за Франция. Кажи му също, че съм научил едно-две нови неща: например, че през последните пет години госпожа Фрост е дала на Жебер шейсет хиляди долара, взети от наследството на вашата клиентка. А кой знае колко му е дала преди това?
— Шейсет хиляди долара! — подсвирнах аз. — От парите на Хелън Фрост?
— Да. Това учудва ли те?
— Естествено. И как му е давала сумите? В пощенски марки или монети от пет цента?
— Всеки месец от пет години насам Жебер е депозирал в банката по своя сметка чек от хиляда долара, подписан от Калида Фрост. Сведението идва директно от банката.
— Много интересно. Мога ли да ви напомня, че Калида Фрост не е наша клиентка?
— Майка или дъщеря, каква е разликата? Парите са на момичето, но предполагам, че майката взима половината от тях. Мисля, че няма никаква разлика.
— Не се знае. И защо госпожа Фрост е давала толкова пари на Жебер?
— Като се прибереш вкъщи, попитай Улф — каза Крамър, като присви очи.
— Хайде, хайде, инспекторе! Неприятно е, че виждате Улф само когато започне да размахва камшика наляво и надясно. Мислите, че той знае всичко. Мога да ви кажа поне три неща, които той никога няма да узнае.
— Повтарям ти, че съм сигурен, че червената кутия е у него. Мисля, че в интерес на клиента си и поради свой собствен интерес не съобщава това, което знае. Ще чака седми май, за да проговори, защото на този ден Хелън Фрост ще навърши двайсет и една години. Мислиш ли, че тази комедия се харесва на прокурора? Или на мен?
— Просто не знам какво да кажа, за да ви убедя. Елате вкъщи и поговорете с шефа.
— За какъв дявол? Знам как ще протече срещата. Аз ще седна и ще му изложа причините, поради които мисля, че лъже, а той ще се облегне назад, ще затвори очи и ще каже: «Нима!» Ще отвори очи чак когато трябва да си поиска бира. Трябвало е да стане кръчмар. Някои хора завещават мозъците си за медицински изследвания, той трябва да завещае стомаха си.
Станах.
— Отлично — казах аз. — Ако ще го упреквате, че пие, когато е жаден, няма да мога да ви убедя в нищо. Единственото, което мога да ви кажа, е, че сте на напълно погрешен път. Самият Улф казва, че ако намери кутията, веднага ще приключи следствието.
— Не вярвам! Кажи му това, за което говорихме.
— Съгласен съм. Да предам ли и поздравите ви?
Минаваше шест, когато се прибрах вкъщи. Улф беше в кабинета, седнал в креслото си с ръце, кръстосани на корема. Срещу него с чаша в ръка седеше Сол Панцър.
Кимнах им и седнах зад бюрото си, за да се обадя на Хелън. Разказах й, че съм видял Жебер, който изглеждаше доста уморен от разпита, на който го бяха подложили, но в крайна сметка го пуснаха да си върви. Тя го знаеше, защото самият Жебер й се беше обадил. Опита се да ми благодари, но й казах да отложи това за по-късно. Когато свърших с разговора, завъртях стола си и застанах с лице срещу шефа. Той прекъсна Сол и ми каза:
— Сол има нужда от двайсет долара, а в чекмеджето има само десет.
Улф никога не носи пари у себе си.
— Знам — отговорих аз. — Утре сутринта ще отида до банката.
Подадох четири банкноти на Сол, който ги прибра в джоба си.
— Разбира се, Сол, никой не трябва да те види — предупреди го Улф.
— Естествено, сър — отговори Сол и стана, докато аз записвах сумата в книгата за разходи.
— В «Гленан» ли се връща Сол? — попитах.
— Не — въздъхна шефът. — Те са претърсили вилата без никакъв резултат. Крамър намерил ли е червената кутия?
— Не. Той смята, че тя е у вас.
— Така ли? С тази хипотеза ли ще приключи следствието си?
— Не мисля. Той има намерение да изпрати човек в Европа. Със Сол биха могли да пътуват заедно.
— Сол няма да заминава. Поне не веднага. Поверих му друга мисия. Ти ми даде идеята за това, като си мислеше, че се шегуваш: вместо да търся навсякъде червената кутия, реших да седна, да затворя очи и да се досетя къде се намира тя. И след това да изпратя някой да я донесе. Този някой е Сол.
— Баламосвате ме. Разкажете ми всичко. Кой е идвал?
— Никой.
— Някой обаждал ли се е по телефона?
— Не.
— Да не сте получили писмо, телеграма или някакво друго послание?
— Не, не съм.
— И изпращате Сол да донесе червената кутия?
— Да.
— Той кога ще се върне?
— Не знам точно. Утре може би или вдругиден.
— Разбрах. Това е шега. Би трябвало да се сетя. Последното нещо, което бихте могли да направите сега, е да намерите кутията. Крамър ще бъде убеден, че сме я имали още от началото и вече няма да разговаря с нас. По доста интересен начин разпитваха Жебер. Вие казвахте, че насилието е долнопробен метод, и сега аз съм съгласен с вас. В крайна сметка Крамър ми каза нещо интересно. През последните пет години госпожа Фрост е наброила шейсет бона на Перен Жебер. По един бон на месец. Жебер не пожела да каже защо му ги е давала. Не знам дали са питали госпожа Фрост. Това сведение съвпада ли с вашата чудесна теория?
— Много добре — отговори шефът, като клатеше глава. — Естествено, не знаех каква е точната сума.
— Я виж ти! Но за сметка на това знаехте, че тя му дава пари?
— Съвсем не. Предполагах го. Нормално е, че му плаща. Това момче трябва от нещо да преживява. Поне той така си мисли. Как са го накарали да признае?
— Нищо не е признал. Разбрали са от банката.
— Чиста работа. Крамър има нужда от огледало, за да е сигурен, че носът му е в средата на лицето.
Поклатих глава.
— Предавам се. Вие сте идеален, несравним, единствен. Само едно нещо липсва на вашата организация — електрически стол в антрето. Така ще можете да свършите цялата работа съвсем сам.
Станах и изтупах панталона си с ръка.
— Трябва да тръгна в осем часа, за да ви представлявам на траурната церемония на господин Макнейр.
— Не ти завиждам — въздъхна Улф. — Мислиш ли, че е необходимо?
— Разбира се. Ще направи добро впечатление. Освен това все някой трябва да работи.

Минаваше десет и половина, когато се прибрах вкъщи. Отворих тихо вратата на кабинета и видях Улф седнал в креслото си със затворени очи да слуша «Четвърт час мъдрост» по радиото. На лицето му бе изписано дълбоко презрение.
Оставих го да страда още малко, но в крайна сметка се смилих над него и изключих радиото. Лицето му се отпусна и той въздъхна с безкрайно облекчение.
— Не се оплаквайте — казах аз. — Когато тази идиотщина по радиото е започнала, било е нужно само да станете, да прекосите пет метра в едната посока и пет в другата и мъките ви щяха да свършат.
— Знаеш много добре, че ми се е случвало да ставам и да изключвам радиото — правил съм го пред теб. Това физическо упражнение не ме плаши. Нарочно пускам програмата, по която тече «Четвърт час мъдрост». По този начин си калявам волята и се подготвям да посрещна и най-големите неприятности в живота.
В същия момент иззвъня звънецът на входната врата. Наближаваше единайсет часът и не очаквахме никого. Сърцето ми запрепуска лудо, както става винаги, когато усетя, че се задава нещо ново във връзка с разследването, което водим. Улф беше такъв виртуоз (въпреки приказките ми от следобед), че очаквах да се появи Сол Панцър с червената кутия в ръка.
Но гласът, който се чу в коридора, не беше на Сол. Фриц отвори вратата и въведе Хелън Фрост. Станах и я хванах за ръка, защото изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Тя поклати глава и се приближи до Улф.
— Как сте, госпожице Фрост? — попита той и добави бързо: — Арчи, покани я да седне.
Тя се строполи на стола, който й поднесох.
— Стана нещо ужасно! — каза тя на Улф. — Страх ме е да се прибера вкъщи. Перен умря. Падна на тротоара на Седемдесет и трета улица.
— Господин Жебер? — попита Улф. — Дишайте дълбоко, госпожице Фрост. Арчи, донеси малко коняк.
— Не, не искам коняк, моля ви. Не бих могла да го изпия. Казах ви, страх ме е…
— Да, чух ви добре — каза Улф. — Но ако не се стегнете, ще изпаднете в нервна криза, а това съвсем няма да облекчи положението. Опитайте се да се отпуснете. Можете ли да говорите?
Тя прекара бавно пръсти по слепоочията си.
— Мога да говоря — отговори му тя. — Бъдете спокоен, няма да изпадна в нервна криза.
— Отлично. Заявихте, че господин Жебер е умрял на тротоара на Седемдесет и трета улица. От какво е умрял?
— Не знам. Качваше се в колата си. Изведнъж отскочи назад, извика и се затича към нас. Падна. Лю ми каза, че е мъртъв.
— Момент, моля ви. Да започнем отначало. Предполагам, че това се е случило, след като сте излезли от църквата след траурната церемония. Всички заедно ли вървяхте — майка ви, чичо ви, братовчед ви и господин Жебер?
— Да. Перен предложи да ни откара до дома, но майка ми и чичо ми решиха да вземем такси. Разговаряхме и вървяхме бавно по тротоара.
— Към колата на господин Жебер? — попитах аз.
— Да, но това забелязах едва по-късно, тъй като не знаех къде я е паркирал. Когато той се отдели от нас, аз останах заедно с мама и чичо, а Лю се оглеждаше за такси. Машинално проследих Перен с поглед, чичо ми направи същото. Видяхме го да отваря вратата на колата си и да отскача назад. Остана неподвижен една секунда, после се затича към нас, но успя да измине само половината от пътя. Падна. Претърколи се… и после…
— Успокойте се, госпожице Фрост. Вече сте изживели този момент, не започвайте пак. Просто ми изложете фактите, без да се вживявате в обстановката. Когато той падна, несъмнено някой се притече на помощ? Вие може би или майка ви?
— Не. Мама ме държеше за ръката. Чичо ми се затича към него, също и един минувач. Извиках Лю и той също се присъедини към тях. Мама ми каза да стоя на мястото си. Започнаха да се събират хора. Аз не помръднах. След около минута Лю дойде при нас и каза, че Перен е мъртъв и най-добре ще бъде да взема такси и да се прибера вкъщи. Качих се в едно такси, но не исках да се прибирам вкъщи и дадох вашия адрес на шофьора. Аз… аз си помислих…
— Не сте били в състояние да мислите — увери я Улф. — Следователно не знаете от какво е умрял Жебер?
— Не. Нямаше нищо. Никакъв шум, абсолютно нищо.
— Знаете ли дали е ял или пил нещо в църквата?
Тя вдигна глава:
— Сигурна съм, че не е.
— Няма значение — въздъхна шефът. — Ще разберем. Казахте, че след като е отскочил назад, той е извикал? Разбрахте ли думите му?
— Да, името на майка ми. Сякаш я викаше на помощ.
— Предполагам, че я е извикал СТРАСТНО — каза Улф. — Извинете ме за тази иронична забележка. Жебер би ме разбрал, ако можеше да ме чуе. Значи той извика «Кал-ида!». Няколко пъти?
— Да, няколко пъти. Така се казва майка ми.
— Знам много добре. Изглежда, че Жебер е умрял или от сърдечна криза, или от мозъчен удар, или от прилив на остра мизантропия. Стори ми се обаче, че казахте, че се страхувате. От какво?
Тя отвори уста, затвори я и погледна Улф.
— Ами… — заекна. — Ами аз…
Не успя да каже повече. Отново прокара пръсти по слепоочията си и направи видимо усилие да продължи:
— Казах ви… страх ме беше…
— Много добре — прекъсна я Улф. — Не настоявам за отговор. Разбирам ви. Искате да кажете, че от известно време усещате неприязън към същества, които са ви близки и скъпи. Смъртта на господин Макнейр ви е разстроила. Простете, че ви напомням това. Още един въпрос. Имахте ли намерение да се омъжите за господин Жебер?
— Не. Никога не съм имала.
— Привързана ли бяхте към него?
— Също не.
— Добре. В такъв случай, след като премине първоначалният шок, ще можете да разсъждавате логично. Господин Жебер не беше почтен човек. За да бъда искрен, ще ви кажа, че смъртта му улеснява работата ни. Тъй като не изпитвам никаква мъка, няма да се преструвам. Но въпреки това ще отмъстя за смъртта му, защото нямам друг избор. Ще разберете по-късно това, което все още не мога да ви кажа. Искам само да ви дам един съвет. Имате приятели. Например тази госпожица Мичъл, която демонстрира такава вярност към вас една сутрин. Идете веднага при нея, без да се обаждате на никого, и прекарайте там нощта.
— Не — поклати глава тя. — Няма да отида. Преди малко казахте, по повод убийството на Перен… защото е бил убит, нали?
— Без съмнение. Умрял е СТРАСТНО. Повтарям израза, защото ми харесва. Ако той ви говори нещо, толкова по-добре. Това ще ви подготви за неприятното разкритие. За момента последвайте съвета ми и идете да преспите у някоя приятелка. Не че съществува някаква опасност за вас, ако се приберете вкъщи, но полицията сигурно вече е там и рискувате да спите лошо.
— Не — повтори тя. — Предпочитам да се прибера вкъщи. Но, моля ви, господин Улф, кажете ми, ако знаете…
Телефонът иззвъня и я прекъсна. Вдигнах слушалката.
— Гудуин? Тук е инспектор Крамър. Имам само един въпрос. Хелън Фрост там ли е?
— Кой? Хелън Фрост?
— Много добре ме чу.
— Защо да е тук? Къщата ни не е нощен приют. Изчакайте една минута, мисля, че господин Улф има въпрос към вас.
Закрих слушалката с длан и се обърнах към шефа:
— Инспектор Крамър пита дали госпожица Фрост е тук.
Улф повдигна леко рамене и не отговори.
— Разбира се — обади се Хелън. — Кажете му, че съм тук.
Отново се обърнах към Крамър:
— Оказа се, че господин Улф няма какво да ви пита. Но ако преди малко питахте за госпожица Хелън Фрост, трябва да ви кажа, че току-що я забелязах на съседния стол.
— Някой ден, Гудуин, с удоволствие ще ти разбия физиономията. Искам да видя Хелън Фрост у тях, и то веднага.
— Ще я доведа.
— Кога?
— Веднага. Незабавно. Тутакси.
Затворих и се обърнах към нашата клиентка:
— Той е у вас с цялата си банда. Тръгваме ли? Ако искате, ще му кажа, че съм късоглед и на стола е бил някой друг.
Хелън стана, залитна леко, но се съвзе много бързо.
— Благодаря ви — обърна се към Улф. — Ако наистина нямате какво да ми кажете, ще се прибера вкъщи.
— Съжалявам, госпожице Фрост. Нищо не мога да ви кажа сега. Може би утре. Не се сърдете на инспектор Крамър, той просто си върши работата. Лека нощ.
Докарах колата от гаража. Когато Хелън се настани до мен, посъветвах я да се облегне назад, да затвори очи и да диша дълбоко. Докато карах, се упреквах, че така бързо си бях тръгнал от църквата. Само като си помисля, че можех да бъда на първия ред на престъплението! Нямах късмет.
Посещението ми у Фростови бе кратко. Хелън ми подаде ключа от входната врата и веднага се озовахме в прегръдките на полицай, който пазеше там.
Той изчезна, но скоро се върна, а след него ситнеше Крамър. Инспекторът беше угрижен и кисел.
— Добър вечер, госпожице Фрост — каза той. — Последвайте ме, моля.
— Майка ми тук ли е? А братовчед ми?
— Всички са тук. Добре, Гудуин, благодаря. Лека нощ.
— Не ми се спи — отвърнах аз. — Бих могъл да се свия в някой ъгъл, без да преча на никого.
— Можеш също така да си обереш крушите, без да попречиш на някого. И точно това ще направиш.
Беше излишно да настоявам. Обърнах му гръб и се поклоних на нашата клиентка:
— Лека нощ, госпожице Фрост.
Ченгето пред вратата ме изгледа въпросително.
— Хайде, приятел — казах му. — Върши си добре работата.
Отвори ми вратата.

На следващия ден, събота, още в осем часа бях готов и очаквах евентуалните инструкции на Улф. Със същия успех можех да остана в леглото, защото в къщата не се забелязваше никакъв признак на професионална активност. Дори и телефонът мълчеше.
В девет бях в кухнята и си отмъщавах за бездействието на четири яйца в препържено масло, придружени с цял куп препечени филийки. Измитах репортажите от вестниците по повод смъртта на Перен Жебер. Хватката беше съвсем нова за мен. Като е влизал в колата си, той е блъснал с глава съд с отрова, закрепен за тавана точно над мястото на шофьора. Течността се е изляла върху него и предимно на тила му. Каква е била отровата, никой не споменаваше. Реших да се задълбоча в учебника по токсикология. Знаех само две или три вещества, способни да предизвикат такъв фатален резултат, и то най-вече при външно приложение.
Малко след девет Сол Панцър се обади по телефона и поиска да говори с Улф. Свързах го директно с оранжерията. Улф ме покани да слушам и това повече ме ядоса, отколкото ме изненада. Протегнах крака и се загледах в обувките си, като мечтаех за деня, когато те вляза в кабинета с убиец в куфара си и Улф ще трябва да плати, за да му дам да погледне вътре. Малко след това се обади и Крамър. Свързах го с шефа, но този път слушах разговора, за да мога да водя бележки. Напразен труд. Крамър изглеждаше като човек, който има нужда от три коктейла и удобно легло. Между всичките му приказки разбрах, че прокурорът не се отказва и има намерение да предприеме извънредни мерки.
Разочарован, продължих да чета учебника по токсикология.
Не бях в настроение да посрещам посетители, когато към десет часа Фриц ми донесе визитната картичка на някой си Матиас Фрисби. Бях чувал за него, знаех, че е един от помощник-прокурорите, но никога не го бях виждал. Още от пръв поглед се убедих, че нищо не съм пропуснал. Той беше от типа «манекени», с колосана якичка, идеално изгладени дрехи, а в очите му се четеше почти болезнено самолюбие.
Съобщи, че иска да види Ниро Улф. Отговорих му, че Ниро Улф ще може да го приеме както обикновено едва след единайсет часа. Той настоя за среща в момента.
— Почакайте, ако обичате — казах аз.
Качих се в оранжерията, където Улф експериментираше с Теодор нов метод, свързан с хибридите. Благоволи да ми направи знак, че ме е видял.
— Извънредните мерки са долу — съобщих. — Казват се Фрисби. Настоява да зарежете всичко и да слезете да говорите с него.
Улф не отговори. Изчаках половин минута и попитах весело:
— Да му кажа ли, че сте онемял?
— Много си доволен, че той е тук, нали? — изръмжа шефът, без да се обръща. — Това ти дава повод да ми тровиш живота. Добре, успя. Отрови ми живота. Сега се махай.
— Какво да предам?
— Нищо. Изчезвай.
Слязох долу и намерих Фрисби в кабинета, седнал в креслото с ръце на страничните облегалки и грижливо събрани пръсти.
— Господин Фрисби, ако искате наистина да видите господин Улф, да ви дам ли книга или вестник, докато чакаме да стане единайсет часът? — предложих.
— Той е тук, нали?
— Естествено. Той никога не напуска къщата.
— В такъв случай няма да чакам цял час. Бяха ме предупредили, но няма да търпя подобно поведение.
— Както искате — повдигнах рамене аз. — Просто ви уведомих. Прегледайте все пак сутрешните вестници, докато не търпите поведението му.
— Това е непоносимо! — изрече Фрисби, като ставаше. — Знайте, че никой няма право да пречи на правосъдието! Господин Скинър ме изпраща, за да…
— Сигурен съм, че ви изпраща! Той няма желание да се връща тук след последния си опит.
— Господин Скинър ме изпраща да говоря с Улф. Вече показах достатъчно добре желание, като дойдох дотук. Сега искам да видя Улф веднага. Чувате ли ме? Веднага!
— Вече го казахте. Това не е причина да се ядосвате. Ако ви заявя, че все пак ще се наложи да почакате до единайсет часа, какво ще направите?
— Няма да чакам — изкрещя той. — Ще отида в кабинета си и ще му покажа къде зимуват раците! Ще му отнема разрешителното! Той разчита на приятеля си Морли, за да го закриля, но аз ще му покажа на този съмнителен детектив…
Прекъснах този словесен водопад, като го ударих през лицето. Ако не бях в толкова лошо настроение, сигурно нямаше да го направя. Освен това не беше силно, по-скоро беше шамар отколкото юмручен удар, но той залитна.
— Вие… вие ще ми платите за това! — заекна той, прекалено разярен, за да говори разбрано. — Вие…
— Вън! Преди да съм се ядосал! Да ни отнемете разрешителното! Вие страдате от мания за величие, младежо! Знам защо Скинър ви е изпратил тук — просто за да ви създаде условия да станете смешен. И вие успяхте. Следващия път, когато наречете Улф съмнителен детектив, няма да ви ударя насаме, а ще ви набия пред триста души! Разбрахте ли?
Фрисби се обърна и излезе, без да отговори. След като външната врата се затвори след него, излях гнева си върху кошчето за боклук. След това седнах. Разбира се, шамарът ме бе успокоил, но не достатъчно.
Задълбочих се в учебника по токсикология и все още го четях, когато в единайсет часа Улф слезе от оранжерията. Веднага след него влезе Фриц с бира и чаша. Улф напълни бавно чашата, изпи я, после се облегна назад и въздъхна.
— Фрисби стана досаден — обясних аз. — Наложи се да го погаля по бузата. Той ще ви отнеме разрешителното, ще ви разори и ще ви натика в миша дупка.
— Наистина ли? — попита Улф, като ме поглеждаше изпод притворените си клепачи. — Той кога съобщи за намеренията си? Преди да го удариш или след това?
— Преди. След това нямаше възможност много да говори.
— Имам ти доверие, Арчи — въздъхна Улф, — но понякога ми се струва, че си като лавина. Не можеше ли да го убедиш по друг начин, вместо да го удряш?
— Не може да се каже, че наистина съм го ударил. Просто беше един нервен жест, това е всичко. В лошо настроение съм.
— Виждам. Извинен си. Това разследване е досадно и неприятно още от самото начало. А! Някой звъни. Надявам се да е Сол.
На вратата се показа инспектор Крамър.
— Как сте, сър? — каза шефът. — Седнете. Мога ли да ви предложа бира?
Крамър имаше торбички под очите и косата му беше разрошена. Той седна мълчаливо, въздъхна и извади пура от джоба си. Но вместо да я запали, я погледна с отвращение и я върна там, откъдето я беше взел.
— Когато не ми се пуши — съобщи той, — значи всичко върви наопаки. Гудуин, какво си направил на Фрисби?
— Аз ли? Нищо. Съвсем нищо, доколкото си спомням.
— Той обаче си спомня. Ще имаш неприятности, младежо.
— Какво ще ми направи? — попитах аз. — Ще ме обеси ли?
— Не знам и не ми пука — отговори Крамър, като повдигна рамене. — Това, което ще ти се случи, е най-малката ми грижа.
Той пак взе пурата си и я задържа в ръка.
— Дойдох да поговорим спокойно. Мога ли да ви задам няколко точни въпроса и да получа от вас не по-малко точни отговори?
— Опитайте.
— Добре. Ако претърсим тук, ще намерим ли червената кутия?
— Не.
— Виждали ли сте я и знаете ли къде се намира?
— Не и на двата въпроса.
— В сряда, преди да умре, Макнейр каза ли ви нещо, което би могло да обясни всички тези престъпления?
— Вие чухте дума по дума всичко, което Макнейр каза тогава. Арчи ви прочете стенографския запис на разговора.
— Добре. Имате ли някакви сведения във връзка с мотивите за тези престъпления?
— Естествено. Този въпрос противоречи на здравия разум. От четири дни разследвам този случай.
— Кой е източникът на сведенията ви?
— Ако искате да ви кажа честно — вие.
Полицаят го погледна учудено. Той поднесе пурата към устата си и я захапа, без да си дава сметка какво прави.
— Как съм ви казал и кога?
Улф поклати глава:
— Не, господин Крамър, още не. Вие «изгоряхте», както казват децата, но аз все още не съм готов. Освен това аз също съм любопитен. Във вестниците липсват подробности по какъв начин е излята отровата върху господин Жебер.
— Това какво значение има? — изръмжа Крамър.
— Интересува ме, пък и така времето ще мине по-бързо.
Полицаят взе пурата си и искрено се учуди, когато видя, че не е запалена. Драсна клечка кибрит и дръпна няколко пъти от нея с явно удоволствие.
— Ето — каза той. — Вземете парче безцветна лепенка с ширина три-четири сантиметра и дължина двайсет и пет сантиметра. Залепете двата края към тапицерията на тавана на колата, точно над мястото на шофьора, така че да се получи нещо като гнездо. След това вземете фаянсова купичка, каквато продават по всички базари, и я положете в това гнездо, като внимавате да не излеете съдържанието върху себе си. А съдържанието е петдесет грама нитробензол. Тъй като тази отрова се изпарява бързо и излъчва силна миризма на горчиви бадеми, към нея добавяте две-три лъжички вода, която ще стои отгоре, без да се смесва с отровата. Ако се опитате да се качите в кола, ще установите, че очите ви автоматично се спират или на седалката, или на пода на колата. Има вероятност едно на хиляда да вдигнете очи към тавана и по този начин главата ви ще мине на няколко сантиметра от фаянсовата купичка. Почти сигурно е, че ако не обърнете съда още при влизането си в колата, съдържанието му ще се излее отгоре ви още на първия завой. Как ви харесва това?
— Методът — съгласи се Улф — е прост, ефикасен и евтин. Ако престъпникът е носел със себе си отровата, останалата част струва няколко долара — лепенка, вода, съд. Естествено, нитробензолът е съвсем подходящ!
— Абсолютно! — съгласи се на свой ред Крамър. — Миналата година един работник от химическия завод изля около половин чаша нитробензол върху панталона си. Умря след един час, а отровата не беше влизала в пряк допир с тялото му! Знаете, че един от моите хора имаше заповед да следи Жебер. Когато го видял да пада, той се затичал към него. Тогава изцапал ръцете си с нитробензол и вдишал от изпаренията му. Сега е в болница и целият е посинял. Докторът казва, че ще се оправи. Лю Фрост също е бил засегнат, но съвсем слабо. Когато е усетил, че нещо се излива върху него, Жебер несъмнено е погледнал нагоре. Тогава отровата е заляла цялото му лице, а може би е попаднала и в очите му. Трябваше да го видите час след това!
— Не държа — отговори Улф. — Той се облегна назад и изгледа инспектора със симпатия. — Надявам се, господин Крамър, че разследването ви напредва.
— Продължавайте така! — изсумтя полицаят. — Все някой ден ще се реванширам. Щом искате да знаете, следствието ми напредва нормално, но без никакъв резултат. В сряда ме посъветвахте да потърся между членовете на семейство Фрост, това е добре, но всеки от тях е потенциален престъпник. Двамата млади са пристигнали в църквата около две минути след Жебер и практически не са имали възможност да закрепят съда в колата на Жебер и да сипят отровата вътре. Сам се убедих в това. Чичото и майката са отишли в църквата поотделно и всеки от тях е разполагал с необходимото време. Разбира се, те обясниха как са прекарали времето си, но нямаме възможност да го проверим минута по минута. Следователно нито един от двамата обаче не може да бъде оневинен.
Инспекторът дръпна дълбоко от пурата си.
— Виждате ли, сигурен съм, че до никъде няма да стигнем, ако не установим най-напред мотива за тези престъпления. Това беше и вашата теория — отговорът на загадката се намира в червената кутия. Тогава? Ако предположим, че Дъдли Фрост е похарчил парите на малката, за какво му е да убива Макнейр и Жебер? Лю и братовчедка му нямат приемлив мотив. Що се отнася до госпожа Фрост, знаем, че от много отдавна е давала пари на Жебер. Тя обяснява, че това е стар дълг към него. И тъй като той е мъртъв, тя може да твърди каквото си иска. Може би става въпрос за шантаж, който датира от много отдавна, но във връзка с какво? И каква е ролята на Макнейр във всичко това? Защото именно Макнейр беше убит пръв.
Крамър се наведе напред, изтръска пепелта от пурата си в пепелника и продължи:
— Накратко, не съм напреднал особено от вторник, когато дойдох да ви кажа, че нищо не разбирам. Единствената разлика е, че днес има два трупа повече. Казах ви, този случай не е за мен. Преди малко при прокурора всички се кълняха, че ще ви смажат без мен. Ако знаехте какво казах на Фрисби! Знаете ли защо промених тона от вчера? Защото Жебер беше убит, а вие продължавате да имате клиентка. Вече не мисля, че червената кутия е у вас.
Той млъкна, Фриц влезе и като добре обучен прислужник се поклони пред Улф:
— Господин Морган иска да ви види, сър.
Улф кимна, а страните му поруменяха едва забележимо. Това не бях го виждал от много отдавна.
— Много добре, Фриц — прошепна той. — Покани го да влезе. Нямаме тайни от господин Крамър.
Фриц излезе, а Сол Панцър се показа на вратата. Той влезе и аз го загледах внимателно. Изглеждаше уморен, но не отчаян. В ръката си носеше малък пакет, увит в кафява хартия. Пакетът беше с големината на кутия за пури.
— Е? — попита шефът, като повдигна вежди.
— Готово, сър — отговори Сол.
— Съдържанието в ред ли е?
— Да, сър. Точно както казахте. Това, което ме забави…
— Няма значение. Ти си тук и всичко е наред. Арчи, сложи пакета в сейфа. Това е всичко засега, Сол.
Взех пакета и го прибрах в сейфа. Предметът беше твърд, но лек. Сол си тръгна. Улф се облегна удобно, затвори очи и въздъхна.
— Господин Крамър — каза той полугласно, — сега можем да поговорим по работа. Часът е дванайсет и четирийсет и ние ще обядваме след двайсет минути. Можете ли да съберете в два часа всички от семейство Фрост тук, в този кабинет? Ако е възможно, ще ви съобщя отговора на загадката. Ще ми бъде необходим около час.
Крамър потри брадичката си с ръката, с която държеше пурата, пепелта падна на панталона му, но той не й обърна внимание. Гледаше само Улф:
— Един час, казвате — произнесе след малко.
— Може би малко повече, но не мисля.
— Не мислите! Кажете ми какво има в този пакет, който Гудуин прибра в сейфа?
— Нещо, което ми принадлежи. О, не! Сега пък защо се ядосвате? Поканих ви да чуете обяснението на смъртта на Моли Лок, на Макнейр и на Жебер. Бих могъл на ваше място да поканя журналисти или пък господин Морли, заместник-прокурора. Не сте разумен, сър. Аз сърдя ли се, когато на вас ви върви? В два часа с цялото семейство Фрост. Да или не?
Крамър стана. Погледът му се насочи към сейфа.
— Това е червената кутия, нали? Кажете ми.
— В два часа — каза Улф, като клатеше глава.
— Добре, но ще ви дам един съвет. Гледайте да не се провалите.

Тъкмо ставахме от масата, когато в два часа, придружени от инспектор Крамър и Пърли Стъбинс от криминалния отдел, всички членове на семейство Фрост позвъниха на вратата. Отидох да ги посрещна и ги въведох направо в кабинета.
Седнал зад бюрото си, Улф прие посетителите с леко кимване. Бях приготвил столовете и показах на всеки къде да седне. Хелън бе до Улф, от дясната й страна седеше Крамър, а до него Лю. Чичо Дъдли бе настанен недалеч от мен, за да мога да се намеся, ако се наложи, и госпожа Фрост — от другата страна на Дъдли, в големия кожен фотьойл, който обикновено стои близо до глобуса. Всички изглеждаха повече или по-малко уморени. Подутите очи и сивкавият тен на Лю бяха последици от ужасния ефект на нитробензола. Госпожа Фрост, облечена в черна рокля, бе бледа и спокойна. Хелън, облечена с тъмен костюм и подходяща шапка, скръсти нервно ръце веднага щом седна и се загледа напрегнато в Улф. А Дъдли се въртеше на стола си и оглеждаше всички подред. Улф се приведе напред и каза тихо на Крамър:
— Вашият колега, господин Крамър… Може ли да почака в кухнята?
— Не се притеснявайте за него — изръмжа инспекторът.
— Присъствието му не е необходимо — настоя Улф.
Инспекторът се реши и повдигна рамене.
— Изчакай в кухнята, Пърли. Ще те извикам, ако стане нужда.
Стъбинс изгледа недружелюбно Улф, но излезе. Шефът изчака вратата да се затвори след него и заговори:
— Ето ви всички събрани тук. Известно ми е, че сте дошли само защото инспектор Крамър ви е поканил. Все пак благодаря ви, че дойдохте. Въпреки че нищо не очаквам от вас, необходимо беше всички да присъстват.
— Дойдохме, защото бяхме принудени! — извика Дъдли Фрост. — Като че ли не го знаете! Какво друго ни оставаше да направим, като се има предвид отношението на полицията към нас! Но аз заявих на инспектор Крамър, че ще говорим само в присъствието на нашия адвокат. Лично аз отказвам да кажа и дума! Нито една!
— Надявам се, че ще удържите на думата си, господин Фрост — въздъхна Улф. — Вие нямате нужда от адвокат, защото единственото, което очаквам от вас, е малко търпение. Това няма да е разпит, а монолог. Арчи, добре ще е да извадиш предмета.
Това беше първата изненада. Ролята ми беше мълчалива, но активна. Отворих сейфа и взех пакета на Сол, за да го поставя пред Улф. Опаковката беше свалена. Това, което поставих пред Улф, беше малка кутия от червена кожа, протъркана и овехтяла. Беше дълга двайсет сантиметра, широка — десет, и дълбока пет сантиметра. Улф я погледна бегло и я премести настрани. Аз седнах на мястото си и отворих бележника си.
Аудиторията зашумя, но нямаше коментари. Всички гледаха кутията, с изключение на Хелън Фрост, която не изпускаше Улф от очи. Крамър не изглеждаше учуден, но не сваляше поглед от кутията.
— Арчи — каза Улф, — не е необходимо да записваш. Ще говоря само аз, а това, което ще кажа, никога няма да го забравя. — Той заговори по-рязко: — За сметка на това, ако обичаш, вземи си револвера и го дръж под ръка. Ако трябва, не се колебай да го използваш. Не искам да видя кабинета си залят с нитробензол. Достатъчно, господин Фрост! Стойте мирно! Напомням ви, че една жена и двама мъже бяха убити! Седнете на мястото си!
Дъдли Фрост се успокои. Несъмнено револверът ми беше една от причините за това. Бях го извадил от чекмеджето и го държах небрежно в ръка. Крамър се премести малко назад, за да може да наблюдава всички.
— Всяко убийство е като мелодрама — продължи Улф. — Истинската трагедия е не в самата смърт, а в мотивите, които я предизвикват. Както и да е — добави, като поглеждаше госпожица Фрост изпод полуотворените си клепачи, — най-напред ще се обърна към вас, госпожице Фрост. Принуждава ме професионалната ми гордост. Искам да ви докажа, че още преди да намеря тази червена кутия и това, което тя съдържа, знаех решението на тази загадка. Знаех кой е убил господин Макнейр и причината за смъртта му. Ще ви причиня голяма болка, но не виждам как бих могъл да го избегна. — Той въздъхна. — Ще бъда кратък. Като начало няма да ви наричам вече госпожица Фрост, а госпожица Макнейр. Вашето истинско име е Глена Макнейр.
Хвърлих бегъл поглед към аудиторията. Хелън, седнала изправена на стола си, не помръдваше. Лю подскочи. Дъдли Фрост се загледа в Улф с отворена уста. Но най-интересна от всички беше госпожа Фрост. Тя пребледня още повече, но изражението й не се промени. Естествено, появата на червената кутия я беше подготвила за това, което последва.
— Господин Улф — изрече с леден глас, — споделям мнението на моя девер, че за да се защитим от тези глупави обвинения, имаме нужда от адвокат.
— Не мисля, госпожо Фрост — отговори шефът в същия тон. — Докато свърша, ще се наложи да останете на мястото си.
— Но тогава — намеси се Хелън Фрост, а гласът й трепереше — чичо Бойд е бил всъщност мой баща! Мой баща! През цялото време… Защо? Кажете ми защо?
Лю стана бързо, сложи ръка на рамото на братовчедка си и се загледа в леля си Кали.
— Седнете, ако обичате, господин Фрост — заповяда Улф. — Да, госпожице Макнейр, той беше ваш баща! Госпожа Фрост вярва, че не съм знаел това, преди да намеря червената кутия, но греши. От четвъртък сутрин съм уверен в това. Вие ми казахте тогава, че ако се случи нещо с вас преди пълнолетието ви, богатството на Едуин Фрост ще бъде разделено между племенника му Лю и брат му Дъдли. Това сведение и някои други забележки ми дадоха възможност да подредя цялостната картина. Първият факт, който прикова вниманието ми, беше необяснимата настойчивост на господин Макнейр вие да носите диаманти. Баща ви не обичаше особено диамантите, защо тогава настояваше вие да ги носите? Съвсем случайно разбрах, че диамантът е камъкът на хората, родени през април.
— Господи! — прошепна Лю. — Спомням си, че казах на Макнейр…
— Друго интересно нещо беше — продължи Улф, — че в сряда вечер господин Макнейр ми говори за смъртта на жена си, но не и за СМЪРТТА на дъщеря си. Той ми каза, че я е ЗАГУБИЛ. Човек говори или директно, или в преносен смисъл, но никога не използва и двата начина в едно и също изречение. Каза ми, че родителите му са починали. Два пъти повтори, че жена му е починала. Но за дъщеря си не каза това! Каза, че я е загубил.
Устните на Глена Макнейр трепереха.
— Но защо? Кажете ми защо — прошепна тя. — Как ме е загубил?
— Търпение, госпожице Макнейр. Отбелязах и някои други факти, които ще изброя набързо. Например вашият сън за портокала. Това несъмнено е спомен, изваден от дълбините на подсъзнанието ви. Мисля, че казах достатъчно, за да ви убедя, че още преди да бях открил кутията, знаех коя сте, кой е убил господин Жебер и господин Макнейр, и госпожица Лок на всичкото отгоре! Ясни ми бяха и мотивите за престъпленията. Няма повече да ви държа в напрежение. Искате обяснение… Ще ви го дам. Госпожо Фрост, седнете на мястото си!
Улф може би гледаше на моя пистолет като на допълнителен театрален реквизит, но аз — не. Госпожа Фрост беше станала права и държеше в ръцете си кожена чанта. Нямаше голяма вероятност да носи в нея съд, пълен с нитробензол, но не исках да поемам рискове. Беше дошъл моментът да се намеся:
— Предупреждавам ви, госпожо Фрост, ако не искате да станете мишена на моя пистолет, дайте ми тази чанта или я оставете на пода.
Тя гледаше моя шеф и не ми обърна внимание.
— Нищо не ме задължава да слушам подобни глупости — изрече възмутено. — Тръгвам си. Ела, Хелън!
Тя направи крачка към вратата. Аз я последвах. Крамър прегради пътя й, но без да я докосва.
— Момент, ако обичате, госпожо Фрост — каза и след това се обърна към Улф: — Обяснете всичко най-накрая! Омръзна ми да тъпча в мрак!
— Сега, господин Крамър — отговори шефът. — Послушайте ме, вземете чантата й и не я пускайте да излезе от тук, иначе ще съжалявате цял живот!
Полицаят не се поколеба нито за миг. Едно от най-добрите му качества е, че действа решително. Той сложи ръка на рамото на госпожа Фрост, която се опита да се изплъзне.
— Дайте ми тази чанта и седнете — каза рязко той. — Засега сме все още любезни.
Той протегна ръка и взе чантата. Забелязах, че тя не потърси помощ от мъжете от семейството си. Явно не беше от хората, които викат за помощ. Дори не трепна.
— Насила ли ще ме задържите тук? — попита тя инспектора, като го пронизваше с поглед.
— Ами да кажем, че ви моля да не си тръгвате веднага — отговори инспекторът. — Изчакайте края на конференцията.
Тя седна на мястото си. Глена Макнейр й хвърли бегъл поглед и отново пренесе цялото си внимание към Улф. Мъжете гледаха настрани.
— Тези прекъсвания не помагат на никого — каза шефът. — Най-вече на вас, госпожо Фрост. Вече нищо не би могло да ви спаси.
Той се обърна към нашата клиентка:
— След смъртта на съпруга си госпожа Фрост отива в Испания с едногодишната си дъщеря Хелън. Една година след това детето умира. Според завещанието на покойния господин Фрост, ако дъщеря му умре, преди да навърши двайсет и една години, богатството му трябва да се раздели между Дъдли и Лю Фрост. Това не се харесва на жена му, която замисля план. Хаосът, който царува в Европа поради войната, позволява той да се осъществи. Един стар приятел на госпожа Фрост, Бойдън Макнейр, има дъщеря на същата възраст. Жена му била починала и той мизерствал. Госпожа Фрост просто купува дъщеря му, като му показва всички облаги, които детето ще получи от тази замяна. В момента провеждат разследване в Картаген, за да открият как е подправен гражданският регистър, защото е било нужно да се поддържа версията, че Глена Макнейр е мъртва, а Хелън Фрост — жива.
Следователно госпожа Фрост завежда Глена Макнейр в Египет под името Хелън Фрост. Малко вероятно е някой да разбере това. Тъй като Египет става несигурно убежище в края на войната, тя решава да отпътува за Далечния изток. Едва когато детето е на около девет години, решава да отиде в Америка. Не посмява да се появи във Франция. — Улф се намести по-удобно в креслото си и очите му смениха жертвата си. — Мисля, че ще е по-учтиво да се обръщам към вас, госпожо Фрост. Сега ще говоря за двете пречки, които сте имали по пътя си. Първата е Перен Жебер. Той знае всичко, но вие имате начин да го накарате да мълчи. Давате му пари, дори го вземате с вас в Египет — много разумна постъпка. В продължение на дълги години той не представлява никаква заплаха за вас, защото си държи устата затворена и вие продължавате да купувате мълчанието му. За сметка на това с пристигането на господин Макнейр в Ню Йорк, на хоризонта се появява облак. Той натрупва състояние и възвръща сигурността и самочувствието си. Държи да е близко до малкото момиченце, което някога загубва, и мисля, че поведението му ви безпокои. Без да нарушава сключения договор — защото той държи на думата си — намира начин да ви отрови живота по хиляди начини. Става голям приятел на дъщеря си, като ви казва, че това е негово право. Предполагам, че по същото време при някое от пътуванията ви в Европа купувате отровите, като имате намерение да ги използвате по-късно.
Улф замълча. Калида Фрост седеше изправена и неподвижна, с очи, вперени в него, а презрителните й устни бяха по-стиснати от обикновено.
— Очевидно — продължи шефът — нуждата от това се появява. Има двама кандидати, ако мога така да се изразя. Първо, господин Жебер, който замисля да се ожени за младата наследница преди пълнолетието й. Той настоява да подкрепите проекта му с целия си авторитет и влияние, което имате над момичето. Следващият кандидат е бил господин Макнейр, чиито скрупули и угризения нарастват с всеки изминал ден. Той не ми каза точно какво е искал от вас, но аз предполагам, че е искал да откупи дъщеря си от вас. Бизнесът му процъфтява и не му липсват пари. Той по никакъв начин не нарушава сключения с вас договор, но мисли, че бащината му любов и отговорността към дъщеря му са най-важният му аргумент. Освен това е изключително засегнат от претенциите на господин Жебер към Глена и вашето привидно одобрение на този проект. Следователно, вие непрекъснато сте подложена, от една страна, на претенциите на господин Жебер към мнимата ви дъщеря, от друга — на господин Макнейр, който си я иска обратно. Всеки ден някой от тях ви заплашва, че ще разкрие истината, и най-учудващото е как сте намерили време така добре да обмислите плана си. Ясно се вижда защо избирате Макнейр за първа жертва. Давате си сметка, че ако убиете първо Жебер, Макнейр ще разбере истината и ще действа незабавно. Следователно като начало отравяте бонбоните, предназначени за Макнейр. Избирате бадеми фуре, защото знаете, че той ги обича. Отровата убива едно невинно момиче. Но Макнейр не се заблуждава. Тук си позволявам една хипотеза — този човек със сантиментална душа решава да поиска от вас дъщеря си в деня на истинското й пълнолетие, тоест на втори април. Но тъй като добре ви познава и се страхува от вас, взема някои мерки. На първо място е завещанието. След това има намерение да ми разкаже всичко. Но, уви, не му остава време! Опитът ви успя чрез фалшиви хапчета аспирин. Още няколко минути и Макнейр щеше… Госпожице Макнейр? Какво правите?
Глена Макнейр не отговори. Тя дори не го чу. Стана и направи три крачки към жената, която от толкова години наричаше своя майка. Тя потрепери цялата, но се овладя и каза глухо:
— Баща ми! Убила си баща ми! Нещастнице!
Лю се намеси:
— Много й се събра, господин Улф. Не трябваше да я каните тук. Ще я закарам у дома.
— Тя няма дом — отговори Улф, — освен в Шотландия. Госпожице Макнейр, умолявам ви, седнете. Ние с вас трябва да доведем работата си докрай. Смелост! Помислете за баща си.
Тя пак потръпна, но седна покорно на стола си.
— Така да бъде — каза. — Но мисля, че вие казахте всичко.
— Не съвсем — продължи Улф, като сочеше госпожа Фрост с пръст. — Още нещо ще трябва да чуете, госпожо Фрост. След като се саморазправяте с господин Макнейр, се надявате несъмнено, че това ще бъде достатъчно. Сметката ви обаче излиза крива, тъй като господин Жебер не си губи времето. Подновява заплахите си с удвоена сила. Той дори казва на господин Гудуин, че вие сте ликвидирали Макнейр в пристъп на привично за него чувство за хумор. Предполага, че господин Гудуин не знае латински и не му е ясно, че вашето име Калида идва от калидус, което значи страстна, гореща. Оттук и думата «страстно», употребявана толкова настойчиво. Само че аз знам латински. Намерението на вашия приятел е само да ви уплаши и толкова добре успява, че още на следващия ден заплаща за това с живота си. Поздравявам ви за изпълнението на това убийство, но ви уверявам…
— Млъкнете! — каза рязко тя. — Достатъчно ви търпях. Господин Крамър, вие, като представител на полицията, давате ли си сметка какво говори този човек? Вие ли ще поемете отговорността за думите му? Да се смятам ли за обвинена?
— Напълно е възможно — отговори студено инспекторът. — Във всеки случай ще останете на мястото си, докато не получа доказателства. Но ви предупреждавам, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.
— Нищо няма да кажа, а и какво бих могла да отговоря на тези глупави измислици? Що се отнася до доказателствата, те несъмнено са фалшиви! Нека ги видя! Имам това право!
— Естествено — каза Улф, а очите му се бяха превърнали в две тесни цепки. — Арчи, дай кутията на госпожа Фрост. Тя не е заключена.
Взех кутията от бюрото и я сложих в ръцете на жената. Всички погледи се обърнаха към нея, дори и този на Глена Макнейр. Калида сложи кутията на коленете си с ключалката към себе си и повдигна капака по такъв начин, че никой освен нея да не можеше да види какво има вътре. Движенията й бяха съвсем спокойни И нито ръцете, нито лицето й издаваха някакво вълнение. Тя погледна вътре и пъхна дясната си ръка, като капакът опираше в китката й. Очите й се спряха на Улф, докато зъбите й прехапаха леко долната й устна.
— Внимавайте, госпожо Фрост — каза Улф, като се приведе напред. — Уверявам ви, че съдържанието на тази кутия не е било фалшифицирано. Аз знам и вие знаете също, че всичко, което казах дотук, е истина.
Надявате се несъмнено да не ви признаят за виновна за трите убийства, които сте извършили. Процесът ще бъде яростна битка. Ще има доказателства срещу вас, но, от друга страна, вие сте все още млада и изключително привлекателна. Това са аргументи, които бихте могли да използвате в своя полза. Но не залагайте много на тях. Измамата, която сте извършили преди деветнайсет години, ще бъде доказана с помощта на сестрата на господин Макнейр. Както вече ви казах, в Картаген извършват разследване. И най-важното — наследството на вашия съпруг ще бъде поделено между племенника ви и девера ви. Във всички случаи ще загубите богатството на Фрост, това богатство, заради което сте убили трима души. Процесът ще бъде публичен, вие ще бъдете разорена, отчаяна, свършена… Внимавай, Арчи!
Докато Улф говореше, ръката на госпожа Фрост непрекъснато опипваше нещо в кутията. Мисля, че аз бях единственият, който забеляза това. Но никога няма да забравя изражението на лицето й, докато слушаше Улф. Като се изключат следите от зъбите върху долната й устна, нищо не издаваше какво фатално и отчаяно действие замисля. За части от секундата тя поднесе към устните си едно малко шишенце и изпи съдържанието му.
Крамър скочи към нея. Аз дори не помръднах, защото бях сигурен, че госпожа Фрост никога няма да направи нещо наполовина.
— Стъбинс! Стъбинс! — извика инспекторът.
Това доказа за сетен път, че Крамър е точно на мястото си като полицейски инспектор. Когато се случи нещо непредвидено, той започва да крещи за помощ.

Българска търсачка и начална страница

Рекс Стаут
Червената кутия

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Рекс Стаут Червената кутия

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Рекс Стаут
Червената кутия