Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Уилбър Смит
Чародей

 
 
 
1
 
Колоната бойни колесници се вие като гигантска змия по тясната долина. Впило пръсти в щита на първата от тях, момчето гледа заобикалящите ги зъбери. Голата скала е надупчена като пчелна пита от стари гробове. Тъмните дупки го гледат като неумолими очи на легион джинове*. Принц Нефер Мемнон потръпва и отвръща поглед, като скришом сплита пръстите на лявата си ръка, за да прогони злото.
Поглежда назад към проточилата се колона и забелязва, че през облака прах го наблюдава Таита. Прахът покрива фигурата на стареца и неговата колесница, а едничкият сноп слънчева светлина, проникнал до дъното на долината, се отразява от миниатюрните слюдени късчета, така че той цял свети като превъплъщение на някой бог. Нефер бързо свежда глава, засрамено съзнал, че суеверното му заклинание не е останало незабелязано. Никой царствен принц от двора на Тамоз няма право да проявява подобна слабост, особено когато е стъпил на прага на мъжествеността. Но пък Таита го познава по-добре от всеки, понеже е негов възпитател от най-ранна възраст и му е по-близък от родители, братя и сестри. Възпитателят не мигва, но дори от това разстояние, древните му очи сякаш проникват в самата душа на Нефер. Всичко виждат, всичко разбират.
Нефер обръща лице напред и се изправя в цял ръст до баща си, който плющи с юздите и подканя конете, размахал над главите им дълъг бич. Долината изведнъж се разлива пред тях в огромен амфитеатър, приютил голите, безредни руини на град Галала. Нефер се изпълва с трепет при вида на това място, сцена на прочута битка. Самият Таита се е сражавал тук като младеж, когато полубогът Тан, Благородният Хараб, поразил тъмните сили, поставили под заплаха самото съществуване на Египет. Това се случило преди шестдесет години, но Таита разказва така живо за битката, че Нефер сякаш е бил тук в оня съдбовен ден.
Бащата на Нефер, богът и фараон Тамоз, докара колесницата пред купчината камъни от срутена порта и спря конете. Сто колесници повториха зад него същата маневра и войните наскачаха на земята, за да напоят конете. Когато фараонът отвори уста, за да заговори, наслоеният по бузите прах се посипа върху гърдите му.
— Благородни! — повика фараонът Великия Лъв на Египет, Благородния Наджа, командващ армията и любим другар. — Искам да потеглим преди слънцето да се скрие зад хълмовете, за да направим нощен преход през дюните до Ел Габар. Синята бойна корона на Тамоз блести от слюден прах, а очите са налети с кръв и гурелясали от пясъка.
— С Таита продължавате сами!
Макар да знае, че протестите са безполезни, Нефер отваря уста. Колоната е тръгнала срещу неприятеля. Бойният план на фараон Тамоз предвижда да заобиколи от юг, през Великите дюни, като намери път между горчивите езера и излезе в гръб на врага. Да отвори пробив в бойните му редици и да пропусне през него египетските легиони, струпани на нилския бряг, преди Абнуб. Като съедини двете войски, Тамоз няма да чака неприятеля да се прегрупира, а ще продължи през Тел ел-Даба и ще превземе цитаделата му Аварис.
Смел, блестящ план, който при успех ще ги изведе на крачка от мечтаната победа над Хиксосите в една война, продължаваща вече второ поколение. Нефер е възпитан да вярва, че битките и славата са оправдание за съществуването му на земята. Но ето че, въпреки напредналата му четиринадесет годишна възраст, продължават да го държат настрана. А той жадува с цялата си душа да полети към победа и безсмъртие, рамо до рамо със своя баща.
Преди протестните думи да излязат от устата му, фараонът го изпревари:
— Кое е основното задължение на един воин?
Нефер сведе поглед.
— Подчинението, Велики — отвърна тихо и неохотно той.
— Никога не го забравяй! — фараонът кимна и се отдалечи.
Нефер се почувства отхвърлен и пренебрегнат. В очите му залютя, а горната му устна затрепери, но погледът на Таита го накара да се стегне. Той примигна, за да прогони бликналите сълзи и отпи голяма глътка от меха с вода, окачен отстрани на колесницата, преди да се обърне към стария Маг с наперено тръсване на гъстата, потънала в прах коса.
— Покажи ми паметника, Тата! — заповяда той.
Странната двойка си проби път през множеството от хора, коне и колесници, което пълнеше тясната централна улица на сринатия град. Съблекли се голи в жегата, двадесетина войника в жива верига вадеха с кофи оскъдната горчива влага на древен подземен водоизточник. Някога той и други като него са снабдявали изобилно с вода един богат и многолюден град, разположен на главния път от Нил към Червено море. После, преди много векове, земетресение разместило земните пластове и прекъснало достъпа на подпочвените води до повърхността. Галала загинал от жажда. Днес водата едва стига да напои двеста коня и да напълни меховете на хората.
Таита води Нефер по тесни улички, край храмове и палати, населени днес единствено от скорпиони и гущери, докато стигнат пустия централен площад. По средата се издига паметник на Благородния Тан и неговия триумф над бандитските армии, които за малко не изтръгнали живота от гърдите на най-богатата и могъща държава в света. Той представлява чудновата пирамида, издигната от човешки черепи и защитена с навес от червени каменни плочи. Повече от хиляда черепа се хилят срещу момчето, докато чете на глас надписа върху каменна колона.
— Отрязаните ни глави са свидетелство за водената тук битка, в която загинахме под меча на Тан, Благородния Хараб. Нека идните поколения се поучат от делата на този могъщ воин и прозрат славата на боговете и мощта на праведните хора. Вписано в четиринадесетата година от властването на Бог фараон Мамоз.
Клекнал в сянката на паметника, Таита наблюдава принца, който се разхожда около него с ръце на кръста, като спира на всеки няколко крачки, за да го разгледа от всички възможни ъгли. Чертите на Таита са безизразни, но в очите грее топлина. Любовта му към момчето крие корените си в живота на други двама люде. Първата е Лострис, царица на Египет. Таита е евнух, но кастриран след достигане на полова зрялост. Един път се влюби и поради физическото си осакатяване, тази любов беше най-чиста и изцяло отдадена на царица Лострис, баба на Нефер. Беше толкова изгаряща любов, че и днес, двадесет години след смъртта й, тя продължава да е в центъра на мирозданието му.
Вторият човек, извор на любов към Нефер, е Тан, Благородният Хараб, в чиято чест е издигнат този паметник. За Таита, той е по-скъп от брат. Вече и двамата ги няма, и Лострис, и Тан, но смесената им кръв продължава да тече във вените на момчето. Греховната любов роди преди много години момчето, което порасна и стана фараон Тамоз — бащата на принц Нефер, за да води днес колоната бойни колесници.
— Тата, покажи ми на кое място заловихте водача на разбойниците. — Гласът на Нефер трепери от възбуда и началото на пубертета. — Да не би да е тук? — Момчето тича към съборена стена, в южния край на площада. — Разкажи ми пак!
— Не, стана ей тук. От онази страна — отвръща Таита, изправя се и прекосява площада, с дългите си като на щъркел крака, до източната стена. Вдига поглед към срутената й горна част.
— Негодникът се казваше Шуфти, имаше само едно око и беше по-грозен от бог Сет. Искаше да се измъкне, като прехвърли тази стена. — Таита се навежда и вдига парче печен кирпич, което хвърля неочаквано нагоре. То прелита над стената. — Пукнах му главата и го смъкнах долу още с първия камък.
Макар да познава от личен опит неимоверната сила на стареца и знае, че издържливостта му е легендарна, момчето е смаяно от това хвърляне. По-стар е от планините, по-стар и от баба ми, след като се е грижил някога за нея, както сега за мен, чуди се Нефер. Човек би казал, че е видял поне двеста разлива на Нил* и лично е построил пирамидите. А на глас пита:
— Ти ли му отряза главата, Тата? Ти ли я сложи върху купчината? Принцът сочи зловещия паметник.
— Много добре знаеш цялата история — разказвал съм ти я сто пъти. — Таита показва фалшива неохота да величае делата си.
— Разкажи ми пак! — нарежда Нефер.
Таита седна на каменен блок, а Нефер се настани с щастлив вид в нозете му и ненаситно слуша, докато овнешките рогове засвириха сбор и ехото им се понесе в далечината, между двете канаристи стени.
— Фараонът ни зове — каза Таита и поведе момчето обратно.
Пред срутените стени се вдига страхотна глъчка. Колоната се готви за преход през дюните. Водните мехове са отново издути, а войниците проверяват хамутите на впряговете, преди да се качат на колесниците.
Фараон Тамоз погледна над главите на войската си и повика Таита с кимване на глава. Двамата се отдръпнаха, за да не ги чуят офицерите. Благородният Наджа понечи да тръгне с тях, но Таита прошепна нещо в ухото на фараона и Тамоз го върна с една дума. Обиденият пълководец се изчерви от унижение и хвърли на Таита остър като бойна стрела поглед.
— Обиди Наджа. Някой ден може да не се случа наблизо, за да те защитя — каза фараонът.
— Не можем да имаме вяра никому — отвърна Таита. — Не и преди да размажем главата на предателската змия, която се вие около колоните на двореца ти. Докато се върнеш от похода на север, само двамата трябва да знаем къде ще заведа принца.
— Но самият Наджа! — Фараонът махна с ръка. Той му е като брат. Заедно преминаха изпитанията на Червения път.
— Дори той! — Таита замълча. Подозренията му се превръщат постепенно в убеденост, но още не разполага с достатъчно доказателства, за да убеди фараона.
— Знае ли принцът, защо търсиш убежище в пустинята? — попита фараонът.
— Известно му е само, че ще продължим посвещаването му в мистериите.
— Много добре, Таита — кимна Тамоз. — Винаги си бил потаен, но предан. Няма какво да приказваме повече — всичко е казано. Върви сега и нека Хор простре криле над теб и Нефер!
— Винаги поглеждай назад, Велики, защото днес врагът не е само пред нас.
Фараонът стисна здраво ръката на Мага над лакътя. Беше тънка, но корава като акациев клон. После отиде при колесницата. До едното й колело стоеше Нефер, с вид на ритнато към колибата си пале.
— Има и по-млади от мен в отряда, Велики. — Принцът прави последен отчаян опит да убеди баща си, че трябва да продължи с колоната. Разбира се, фараонът знае много добре, че момчето има право. Мерен, внук на прославения пълководец Крат, е с три дни по-малък от него, а днес е в колесницата на баща си като копиеносец. — Кога ще ми позволиш да вляза в бой с теб, татко?
— Може би, след като изминеш Червения път. Тогава дори аз не мога да кажа не.
Това е празно обещание — знаят го и двамата. Червеният път е непосилно изпитание за ездаческо майсторство и бойно изкуство, на което малцина смеят да се подложат. Изпитание, което пресушава силите дори на мъж в разцвета на силите, изтощава го, а понякога и го убива. Далечен е този ден за Нефер.
После строгите черти на фараона се отпускат и той хваща ръката на сина си — едничък жест на привързаност, който може да си позволи пред очите на своето войнство.
— А сега ти заповядвам да тръгнеш с Таита през пустинята, за да хванеш твоята царствена птица и да докажеш по този начин божествената си кръв и правото да сложиш един ден двойната корона.
 

2
 
Нефер и старецът стоят край срутените стени на Галала и наблюдават преминаващата колона. Начело е фараонът, усукал юзди около китките си, извил тяло назад, за да уравновеси опъна, с голи гърди и ленена препаска над мускулести крака. Синята бойна корона му придава божествена осанка.
След него е Благородният Наджа, почти толкова висок и красив. Той се държи гордо и високомерно, прехвърлил през рамо огромен лък. Един от най-могъщите войни в цял Египет, той е получил името си в знак на признание: Наджа е свещената кобра от владетелската корона, фараон Тамоз го удостои с него в деня, в който и двамата преминаха изпитанията на Червения път.
Наджа не си дава труд да погледне към Нефер. Когато последната колесница минава край момчето, баща му вече е потънал в тъмната паст на клисурата. Мерен, негов приятел и другар от безброй забранени момчешки лудории, се изсмива в лицето му и прави мръсен жест, а после го подиграва гръмогласно, като надвиква тропота и скърцането на колесниците:
— Ще ти донеса главата на Апепи, да си играйкаш с нея. В този момент Нефер може да го удуши. Апепи е цар на Хиксосите, а Нефер няма нужда от играчки — той е мъж, макар баща му да не се съобразява с това.
Двамата тънат в мълчание, дълго след като колесницата на Мерен изчезва, а облакът прах пада на земята. После Таита се обръща и мълком тръгва към завързаните коне. Притяга ремъка под корема на единия, прихваща поличката и се мята отгоре му с младежка пъргавина. Възседнал коня, той се превръща в част от него. Нефер си спомня легендарната история, според която той е първият египтянин, овладял ездаческото изкуство. Все още носи титлата Господар на десет хиляди колесници, дадена му от двама царе, заедно със златна награда.
Той е сред малцината, които се осмеляват да яздят обкрачили тялото на коня. Повечето египтяни се ужасяват от този похват, като го намират донякъде неприличен и под достойнството им, да не говорим, че е рискован. Нефер не страда от подобни притеснения и като се мята върху любимия си жребец, Звездоброй, мрачните му мисли започват да се изпаряват. Докато стигнат хребета на хълма над разрушения град, обичайното му добро настроение се връща. Хвърля последен, изпълнен с копнеж поглед след перестата опашка прах, оставена в далечината от колоната и решително й обръща гръб.
— Къде отиваме, Тата? — пита той. — Обеща да ми кажеш, щом потеглим.
Таита си е поначало сдържан и потаен, но рядко е толкова, колкото в сегашния случай, за крайната цел на това пътуване.
— Отиваме в Гебел Нагара — осведомява го той.
Нефер не е чувал това име и тихо го повтаря. Звучи някак романтично и мамещо. По гърба му полазват мравки от възбуда и нетърпение и той зарейва поглед в безкрайната пустиня. Враждебни назъбени вериги се простират чак до трептящия от жега далечен хоризонт. Цветовете на голата скала поразяват окото: мръсносини като бурно небе, жълти като перата на тропическа птица, червени като отворена рана, светли като кристал. Те играят и трепкат от горещината.
Таита гледа тази ужасяваща местност с носталгия и чувство, че си отива у дома. В същата пустош се бе сврял като ранено животно след смъртта на любимата кралица Лострис. По-късно, когато минаха години, а с тях и част от мъката, той още веднъж бе привлечен от мистериите и пътя на великия бог Хор. Отиде в пустошта като лекар и хирург, като познавач на известните науки. Сам сред недостъпната пустиня, той откри пътища към разума и душата, по които рядко тръгва смъртен. Отиде там като човек, а се върна извисен до великия бог Хор, адепт на непознати тайни, достъпни за малцина.
Таита току-що се бе върнал в света на хората, когато царица Лострис го посети в съня му. Спеше в отшелническата си пещера при Гебел Нагара. Тя пак беше готова за сватба, свежо, петнадесетгодишно момиче — пустинна роза в пръв цъфтеж и обсипани с роса листенца. Дори в съня сърцето му литна и поиска да изскочи от гърдите.
— Любими Таита — прошепна тя, като го събуди с докосване по бузата. — Ти си един от двамата мъже, които съм обичала. Тан е при мен, но преди да дойдеш и ти, ще ти поставя една задача. Ти никога не си ме подвеждал. Знам, че и сега няма да го сториш, нали Таита?
— На твоите услуги съм, господарке. — Гласът проехтя неестествено в ушите му.
— Тази нощ в Тива ще се роди едно дете. В моя град със сто порти. То е син на моя син. Ще го нарекат Нефер, което означава чист и съвършен по тяло и дух. Горещо желая той да отнесе моята и на Тан кръв до трона на Горен Египет. Още отсега обаче, над главата на бебето се събират облаци. Няма да успее без твоята подкрепа. Единствен ти можеш да го закриляш и напътстваш. Всички знания и целия опит, които доби в пустинята, трябва да послужат на тази цел. Върви при Нефер! Върви при него и не го напускай, докато не изпълниш задачата си! След това ела при мен, любими Таита! Ще те чакам, а бедната ти осакатена мъжественост ще ти се върне. Ще бъдеш цял и непокътнат, когато отново застанеш редом с мен, ръка за ръка. Не ме разочаровай, Таита!
— Никога! — викна Таита в съня си. — Не съм го правил, когато беше жива. Няма да го сторя и сега.
— Знам — каза Лострис, със сладка, омайна усмивка и образът й се стопи в пустинната нощ. Таита се събуди, с мокро от сълзи лице и събра оскъдните си вещи. Спря пред входа на пещерата, колкото да се ориентира по звездите. Инстинктивно потърси с поглед ярката звезда на богинята. На седемдесетия ден от смъртта на царицата, вечерта, когато приключи дългия ритуал по балсамирането й, тя се появи неочаквано на небето — голяма червена звезда, светнала на място, където нямаше нищо преди това. Таита я откри и стори поклон. После тръгна към западната пустиня, назад към Нил и град Тива, красивата Тива със сто врати.
Това се случи преди повече от четиринадесет години и сега той жадува да се върне в тези мълчаливи места, защото само там могат да се разгърнат с пълна сила скритите заложби. Само там може да изпълни заръката на Лострис. Само там може да прехвърли на принца част от тайнствената си мощ. Защото усеща, че облаците, за които го предупреди любимата, започват да се сгъстяват.
 

3
 
Когато в третата нощ след напускането на Галала, съзвездието на Дивите магарета стигна зенита на северния небосклон, фараонът нареди на колоната да спре за водопой. Хората хапнаха набързо сушено на слънце месо, фурми и студени просени питки. После продължиха. Този път роговете мълчаха, понеже бяха на територия, често патрулирана от колесниците на хиксосите.
Колоната продължи в лек тръс. Пейзажът рязко се промени. Безплодната пустиня свърши и сега напредваха в полите на хълмове, покрай речната долина. Под себе си виждаха ивица гъста растителност, далечна и мрачна, която очертава течението на великата Майка Нил. Завършиха големия обход на Абнуб и сега се намираха в гръб на главните сили на противника, разположени край реката. Макар и малобройни, в сравнение с войската на Апепи, тук са събрани най-добрите войни от армията на Тамоз, което ще рече — в света. Освен това, на тяхна страна е и факторът изненада.
Когато фараонът предложи тази стратегия на военен съвет и съобщи, че лично ще ръководи похода, всички се възпротивиха с цялата жар, която можеха да си позволят срещу думата на един бог. Даже старият Крат, някога най-безразсъден и свиреп войн, прокара пръсти през гъстата си бяла брада и измуча:
— В името на обрязаната кожа от пишката на Сет, аз не съм ти сменял посраните пелени, за да те пратя сега право в ръчичките на Апепи. — Беше може би единственият човек, който може да си позволи подобни приказки пред богочовека. — Прати другиго да свърши тая черна работа! Оглави атаката, щом това ти доставя удоволствие, но не се пъхай в пустинята, за да те излапат джиновете и вампирите. Египет, това си ти. Ако загубим теб, губим всичко!
Единствен Наджа го подкрепи, но той го подкрепя винаги. И ето че успяха да минат през пустинята и сега са в тила на противника. Утре призори ще нанесат решителния удар, с който ще разцепят фронта на Апепи и ще позволят на още пет фараонски колони — хиляда колесници — да нахлуят и да се съединят с тях. Меденият вкус на победата е вече на върха на езика. Още преди следващото пълнолуние, той ще обядва в двореца на Апепи, в Аварис.
Вече близо две столетия, откак Египет е разделен на Горно и Долно царство. Оттогава северното царство се управлява или от египетски узурпатор, или от нашественик. Съдбата е решила Тамоз да прогони хиксосите и да обедини двете земи. Едва тогава ще може да носи двойната корона с пълно право и с одобрението на всички древни богове.
Нощният въздух духа в лицето му така студен, че бузите му изтръпват, а копиеносецът се свива на завет, в дъното на колесницата. Тишината се нарушава само от тропота на колела по неравната камениста земя, дрънченето на копия и предупреждението «Внимавай, дупка!», което минава по колоната от време на време.
Внезапно пред тях се изпречва широката уади на Гебел Уадун и фараон Тамоз нарежда да спрат. Уади им предлага гладък път, който ще ги отведе до наносната равнина на реката, фараонът хвърля юздите на копиеносеца и скача на земята. Протяга схванатото си, болящо тяло и без да се обръща, долавя шума от колесницата на Наджа. След тиха команда, шумът спира и пълководецът идва с леки стъпки при него.
— Оттук нататък опасността да ни усетят става много по-голяма — мълви той. — Виж там. — Той протяга дълга, мускулеста ръка над рамото на фараона. Там, където уади се слива с долината, гори самотна жълта светлина от маслена лампа. — Това е селцето Ел Уадун. Там са шпионите, които ще ни преведат през постовете на хиксосите. Ще отида при тях, да видя дали пътят е чист. Чакай тук, Велики, веднага се връщам!
— Идвам с теб.
— Моля те, Мем! — обръща се по детинското му име пълководецът. — Може да има предателство. Ти си Египет. Твърде голяма е стойността ти за всички ни.
Фараонът се обръща да погледне обичното лице, изпито и красиво. Зъбите на Наджа белеят в звездната светлина и фараонът докосва леко рамото му с доверие и привързаност. — Върви бързо и се връщай бързо! — съгласява се той.
Наджа слага ръка на сърцето и се връща при колесницата си. Когато мина край Тамоз, той поздравява, а Тамоз отвръща на поздрава с усмивка и гледа, как колесницата се спуска по брега на уади. Когато стига твърдото песъкливо дъно на сухото дере, Наджа подгонва конете и те хукват към селцето. Колесницата оставя черни следи в сребристия пясък и изчезва зад първия завой на коритото, фараонът се връща при колоната, заговаря тихо войниците, обръща се към мнозина по име, окуражава ги и се смее с тях. Нищо чудно, че го обичат и с готовност го следват, където и да ги поведе.
 

4
 
Благородният Наджа кара предпазливо, като се държи близо до южния бряг на сухото корито. Често-често вдига поглед към хребета и доволно изсумтява, когато забелязва леко наклонена каменна кула на фона на небето. Малко по-нататък стига едва забележима пътечка, която се вие от дъното на уади по стръмния бряг към древната наблюдателница.
След отривиста команда към копиеносеца, той скача от колесницата и оправя кавалерийския лък на рамо. После взема глинен мангал от колесницата и поема нагоре. Пътеката е така добре скрита, че ако не беше предварително запомнил всяка нейна извивка, щеше да се загуби поне десет пъти, преди да стигне върха.
Най-накрая стига до горната площадка на кулата. Построена преди много векове, тя е в жалко състояние. Не приближава ръба, защото оттам може лесно да падне в бездната. Намира скритите от него в ниша на стената наръч сухи съчки и ги измъква навън. Бързо подрежда подпалките в пирамида и раздухва въглените в мангала. Когато се разжаряват, той слага отгоре им стиска суха трева. Появява се пламък и той запалва малкия сигнален огън. Не се крие, а застава така, че да бъде осветен от пламъка. Той постепенно угасва, а Наджа сяда да чака в тъмнината.
След малко чува шум от търкалящи се камъчета и остро изсвирва. Отговарят на сигнала и той се изправя. Освобождава острието на извитата сабя и като слага стрела в лъка, застава готов да опъне тетивата. След миг един дрезгав глас го повиква на хиксосийски. Отговаря с лекота на същия език и веднага чува стъпките на поне двама души да приближават площадката.
Даже и фараонът не знае, че майката на Наджа е хиксосийка. С десетилетията окупаторите възприеха много от египетския начин на живот. Поради недостига на жени от собствения им народ, мнозина хиксоси вземаха египтянки и след време кръвните връзки се смесиха доста.
На площадката излиза висок мъж. На главата си има прилепнала бронзова мрежа, а в брадата му са вплетени множество разноцветни ленти. Хиксосите умират за ярки цветове.
Мъжът разтваря обятия.
— Севт да те благослови, братовчеде — казва той и двамата се прегръщат.
— Нека дари и теб с усмивка, братовчеде Трок, но нямаме много време — предупреждава го Наджа и посочва първите нежни пръсти на зората, докоснали любовно източния небосклон.
— Прав си. — Хиксосийският пълководец отпуска ръце и се извръща, за да поеме от своя помощник един завит в лен вързоп. Подава го на Наджа, който раздухва отново огъня и развива пакета. В светлината на пламъка, разглежда показалия се колчан. Изработен е от леко и твърдо дърво и много изкусно обшит с кожа. Това е колчан на високопоставен военачалник. Наджа отваря капака и измъква една стрела. Бързо я разглежда, като върти ствола между пръстите си, за да прецени симетричността и балансировката й.
Хиксосийските стрели не могат да се сбъркат с други. Перата им се боядисват в цветовете на съответната войнска част, а върху ствола е отпечатан монограм. Кремъчният връх е назъбен и прикрепен към стрелата така, че дори ако попадението не е смъртоносно, при опит да се извади, стрелата се отчупва и върхът остава в тялото, за да причини гниене и бавна, мъчителна смърт. Кремъкът е много по-твърд от бронза и нито се огъва, нито се чупи, когато попадне в кост.
Наджа прибира стрелата в колчана и затваря капака. Не би рискувал да държи в колесницата си такова уличаващо оръжие. Ако слугата му или копиеносецът видят подобно нещо, няма как да забравят, а той трудно ще обясни наличието му.
— Имаме още неща за уточняване. — Наджа кляка и дава знак на Трок да стори същото. Приказват тихичко и най-накрая Наджа става. — Достатъчно! Вече и двамата знаем какво трябва да сторим. Времето за действие най-накрая настъпи.
— Нека боговете благословят начинанието ни! — Трок и Наджа се прегръщат отново, а после приятелят на фараона се понася леко по стълбите на кулата и поема пътечката към дъното на уади.
Преди да го стигне, скрива колчана в скален процеп, направен от корените на някакво бодливо дърво. Прикрива го с камък, който има размерите и, горе-долу, формата на конска глава. Горните криви клони на дървото се преплитат в нещо като кръст и отчетливо изпъкват на фона на небето. Няма как да загуби мястото.
След това продължава пътя си към дъното на уади, където чака колесницата.
 

5
 
Фараон Тамоз вижда връщането на колесницата и от устремния й ход разбира, че става нещо необичайно. Тихо разпорежда хората да се качат на колесниците и да чакат с извадено оръжие, готови за всичко.
Возилото на Наджа затрещява нагоре по склона. Щом стига фараона, той спира и скача на земята.
— Какво става? — пита Тамоз.
— Божествена благодат! — отвръща Наджа, неспособен да овладее вълнението в гласа си. — Поднасят ни Апепи на тепсия.
— Как така?
— Съгледвачите ме заведоха до лагера на вражия цар, който не е далеч оттук. Палатките му са разположени отвъд първата верига хълмове. — Посочва назад със сабята си.
— Сигурен ли си, че е Апепи? — Тамоз едва сдържа собственото си вълнение.
— Видях го съвсем ясно в светлината на лагерния огън. Всяка подробност от лицето му. Големият гърбав нос и оплетената в сребро брада. Такава фигура не може да се сбърка. Извисява се над всички околни и носи корона с глава на лешояд.
— С какви сили разполага? — пита фараонът.
— С обичайната си фукльовщина, води по-малко от петдесет души охрана. Преброих ги, а половината спят. Копията им са на пирамида. Нищо не подозира и огньовете му горят ярко. Една светкавична атака от тъмното и е в ръцете ни.
— Заведи ме при Апепи! — заповядва Фараонът и скача в колесницата.
Наджа ги повежда. Пясъкът по дъното на уади приглушава шума от колелата и те стигат последния завой в неестествена тишина. Наджа вдига юмрук — знак да спрат, фараонът се изравнява с него и навежда тяло над щита на колесницата.
— Къде е лагерът на Апепи?
— Зад хълма. Оставих съгледвачи да го наблюдават. — Наджа посочва наблюдателницата на билото. — Там има скрит оазис — сладководен извор и финикови палми.
Палатките му са между дърветата.
— Ще вземем малък отряд, за да проучим лагера. Едва след това ще планираме нападението.
Наджа очаква такава заповед и с отривист глас вика петима войника. Всички те са свързани с него чрез кръвна клетва. Предани от все сърце.
— Омотайте ножниците! — нарежа й Наджа. — Не искам никакъв шум. — После тръгва нагоре по пътеката с лък в ръка. Фараонът върви след него. Изкачват се бързо, докато Наджа забелязва дървото с кръстати клони на фона на утринното небе. Той спира рязко и вдига дясна ръка за внимание. Ослушва се.
— Какво има? — прошепва фараонът зад гърба му.
— Стори ми се, че чух гласове откъм върха — отвръща Наджа. — Сякаш говореха хиксосийски. Изчакай тук, Велики, докато проверя дали пътят е чист! Фараонът и петимата войника приклякват край пътеката, а Наджа се запрокрадва напред. Заобикаля една голяма канара и неясните очертания на фигурата му се загубват. Времето тече бавно и фараонът започва да се безпокои. Зората настъпва. Хиксосийският владетел скоро ще разтури бивака и ще продължи необезпокояван по пътя си. Разнася се тихо изсвирване — сполучлива имитация на утринна славеева песен — и той скача.
Фараонът вдига легендарната синя сабя.
— Пътят е чист — казва той. — Следвайте ме!
Тръгват нагоре и фараонът стига до високата скала, зад която изчезна Наджа. Заобикаля я и рязко спира. Благородният Наджа стои прав на двадесет стъпки от него. Сами са — скалата ги скрива от погледа на останалите. Лъкът на пълководеца е опънат и стрелата сочи право в обнажените гърди на владетеля. Преди да помръдне, в съзнанието на фараона блясва като светкавица страшната истина: гнусното и отвратително предателство, което ясновидецът Таита бе надушил във въздуха.
Светлината е достатъчно силна, за да различи всяка подробност от фигурата на врага, когото бе обичал като близък приятел. Тетивата се изпъната плътно до устните на Наджа, изкривени в ужасяваща усмивка, а очите с меден цвят гледат с жестокостта на тръгнал за плячка леопард.
Перата на стрелата са оцветени в пурпур, жълто и зелено, а острието, по хиксосийски обичай, направено от остър като бръснач кремък, предназначено да пробива бронзови шлемове и кираси.
— Живей вечно! — Наджа не произнася думите гласно, а само с устни, като някакво проклятие. В същия миг пуска стрелата. Тя свисти към фараона. Полетът изглежда бавен, като на някакво отровно насекомо. Перата въртят ствола и тя прави пълен оборот, докато прелети двадесетте стъпки. Макар зрението на фараона, както и останалите му сетива, да са изострени до крайност, поради смъртната опасност, в която е попаднал, той се движи кошмарно бавно, в сравнение със смъртоносното острие, твърде бавно, за да го избегне. Стрелата го намира в горната част на гърдите, там, където владетелското сърце бие в клетката си от ребра. Чува се звук като при хвърляне на камък в дълбоката тиня край Нил и стрелата потъва до половина в гръдния кош. Силата на удара завърта тялото на фараона и го блъска в червената скала отзад. За миг той се задържа на нея със сгърчени пръсти. Кремъчното острие го пронизва цял. Окървавеният му връх наднича през мускулите, отдясно на гръбнака.
Синята сабя пада от ръката, а към отворената уста се надига слаб вик, удавен в собствената му светла кръв, нахлула от белия дроб. Фараонът започва да се свлича надолу, краката му се сгъват, пръстите на ръцете оставят плитки драскотини по червената повърхност на скалата.
Наджа се хвърля напред и крещи:
— Засада! Пази се! — Стига до фараона и го прихваща през гърдите, под щръкналата стрела.
Прегърнал умиращия цар, той реве отново:
— Стража! При мен! — Двама едри войника тутакси изникват иззад скалата, в отговор на призива. Те мигом забелязват, че фараонът е смъртно ударен от стрела с ярки пера накрая.
— Хиксоси! — крещи единият, а двамата заедно грабват господаря си от ръцете на пълководеца и го скриват зад сигурния гръб на скалата.
— Занесете фараона в колесницата, а аз ще задържа врага! — заповядва Наджа и вади нова стрела от колчана. После се обръща и я пуска нагоре към пустата кула. Отправя предизвикателство с висок глас, а после си отговаря сам по-тихо, на хиксосийски.
Наджа вдига синята сабя от мястото, където я изпусна фараона и настига със скокове групата войници, които смъкват Тамоз към колесниците в дъното на уади.
— Беше капан — казва Наджа с напрегнат глас. — Билото на хълма гъмжи от врагове. Трябва да отнесем фараона в безопасност. — От начина, по който главата му се люшка безсилно на раменете, Наджа разбира, че всякаква помощ вече е излишна и в гърдите му напира триумф. Синята бойна корона се кривва на владетелската глава и тупва на пътеката. Наджа я вдига и с мъка овладява инстинктивното желание да я сложи на собствената си глава.
— Търпение, още не е време, — смъмря се той наум, — но Египет е вече мой с всичките си корони, великолепие и слава. Аз станах самият Египет. Станах част от божественото начало.
Притиска внимателно короната под мишница и вика високо:
— Бързо! Врагът е по петите ни! Бързо! Фараонът не бива да попадне в ръцете им.
Войниците долу чуват дивите крясъци в сумрака на зората и военният хирург чака край колесницата на владетеля. Обучен е от Таита и макар да няма неговите магически способности, той е добър лекар и може би ще се справи дори с такава страшна рана. Но Благородният Наджа не може да допусне жертвата му да се върне от отвъдното. Той отпъжда хирурга с отривист жест.
— Врагът е по петите ни! Няма време за твоите шарлатании! Трябва да го закараме в безопасност при своите, преди да ни настигнат.
Наджа поема внимателно тялото на фараона от ръцете на войниците и го полага в собствената му колесница. Отчупва стърчащия край на стрелата и я вдига високо, за да я видят всички.
— Тази стрела порази нашия фараон. Наш бог и наш цар. Нека Сет прокълне мръсната хиксосийска свиня, която я изпрати и дано гори във вечен огън хиляда години!
Войниците ръмжат войнствено. Наджа внимателно завива парчето в ленена кърпа и го прибира в едно сандъче. По-късно ще покаже това веществено доказателство, когато излага пред съвета обстоятелствата около смъртта на фараона.
— Някой да дойде да крепи фараона! — заповядва Наджа. — И много да се внимава!
Идва собственият копиеносец на фараона, а пълководецът разкопчава пояса с ножницата от кръста на владетеля, прибира синята сабя и я слага в собствената си колесница.
Копиеносецът скача в колесницата и прихваща главата на фараона. Когато колесницата потегля, от ъгълчетата на устата му блика светла кръв. Описват полукръг и се понасят назад по дъното на уади, а останалите се мъчат да ги догонят. Макар и придържано от яките ръце на копиеносеца, отпуснатото тяло на фараона се друса здраво.
Като се обръща напред, за да не видят лицето му, Наджа се смее тихичко. Звукът от този смях потъва в тропота на колесницата, подскачаща през камъни, които той не си прави труд да избегне. Оставят уади и поемат по склона към дюните и горчивите езера.
Утрото е доста напреднало, а ослепително белият диск на слънцето се е вдигнал до средата на небосклона, когато най-после Наджа разрешава на колоната да спре и на хирурга да прегледа ранения. Не се искат особени знания, за да се види веднага, че душата на фараона отдавна е напуснала тялото, за да поеме по дългия път към подземното царство.
— Фараонът е мъртъв — тихо казва лекарят, като се изправя с окървавени до китките ръце. Ужасяващ вик на мъка се надига в челото на колоната, за да стигне до самия й край. Наджа ги оставя да изплачат болката, а после праща да извикат командирите.
— Държавата остана без глава — съобщава им той. — Египет се намира в смъртна опасност. Десет от най-бързите колесници да откарат тялото на фараона в Тива. Аз ще отида с тях, защото е възможно съветът да реши да ми възложи задълженията на регент на принц Нефер.
Хвърля първите семена и от изписаната по лицата почит разбира, че покълват почти веднага. Продължава със суров, делови глас, който подхожда на трагичните обстоятелства, стоварили се така неочаквано:
— Нека хирургът повие тялото, преди да потеглим към погребалния храм в столицата. Междувременно трябва да намерим принц Нефер. Трябва да му съобщим за смъртта на баща му и собственото му възцаряване. В момента това е най-важната държавна задача, която трябва да изпълня като регент. — Титлата му прилегна без усилие и никой не зададе въпрос, нито погледна накриво. Извади папирусов свитък, карта на района от Тива до Мемфис и го разстла върху щита на колесницата. Надвеси се над картата.
— Трябва да разделите силите си на две и да претърсите целия район. Мисля, че фараонът го изпрати в пустинята с евнуха, за да извършат ритуалите на възмъжаването, затова трябва да насочим усилията си към този район — от Галала, където се разделихме на юг и на изток. — С опитното око на армейски пълководец, Наджа проучва картата и разпределя хората за издирването на принца.
 

6
 
Колоната, начело с Благородния Наджа се върна при Галала. Във втората колесница караха полубалсамираното тяло на фараона. На брега на горчивото езеро Уайфра хирургът направи традиционните разрези от лявата страна на тялото. През тях извади вътрешностите. Съдържанието на стомаха и червата измиха в солените води на езерото. След това наредиха всички вътрешности във винена делва, обилно осолени с кристали, добити чрез изпаряване на езерна вода. Кухината на царското тяло напълниха със същите кристали, а самото тяло увиха плътно в ленено платно, накиснато в гъст солен разтвор. Щом стигнат Тива, ще предадат тялото в личния погребален храм на фараона, където жреци и балсамьори ще започнат седемдесет дневния ритуал по подготовка за погребението. Наджа скъпи всяка минута, прекарана в престой, защото бърза да стигне Тива, преди новината за смъртта на царя да го изпревари. Все пак, наложи се при развалините на Галала да загуби още скъпоценно време за инструктаж на командирите, които щяха да издирват принца.
— Претърсете всички пътища на изток. Евнухът е стара лисица и сигурно е замел следите, но трябва да го откриете! — заповяда Наджа. — Оазисите Сатам и Лакара са населени. Разпитайте хората! Използвайте бич и нажежен метал, за да сте сигурни, че нищо не крият! Претърсете скритите местности в пустинята! Намерете принца и евнуха! Не го ли сторите, ще изпитате гнева ми!
Когато най-накрая водните мехове бяха пълни, а командирите готови да поведат хората си през пустинята, той им даде последната заповед и по гласа и свирепия блясък на жълтите очи, командирите разбраха, че наказанието за нейното неизпълнение е само едно — смърт.
— Когато намерите принц Нефер, водите го право при мен! Да не попада в ничии други ръце!
В отряда имаше нубийски следотърсачи — чернокожи роби от южните земи, изключително изкусни при проследяване на хора или животни. Те затичаха пред колесниците и Благородният Наджа загуби още няколко ценни минути да ги гледа как се пръсват ветрилообразно през пустошта. Ликуването му беше вгорчено от безпокойство. Знаеше, че старият евнух Таита е адепт, господар на необикновени и чудотворни сили. Ако има кой да го спре в този момент, това е само той. Добре е сам да намери евнуха и малкия пикльо, вместо да праща подчинените си срещу лукавствата на чародея, но съдбата го зове в Тива и няма никакво време за губене.
Изтича към колесницата си и грабна юздите.
— Напред, към Тива! — заповяда той, като насочи юмрук пред себе си.
Изцедиха всички сили от конете и когато се спуснаха по източния склон към широката алувиална долина на реката, по често надигащите се хълбоци на животните имаше засъхнала пяна, а кървясалите им очи гледаха диво.
Наджа беше изтеглил цял гвардейски легион от разположената край Абнуб армия. На фараона беше обяснил, че го прави, за да посрещне евентуална атака, в случай, че пробивът не успее. Всъщност, гвардейският легион беше изцяло негов и командирите му бяха свързани с Наджа с кръвна клетва. В изпълнение на тайната му заповед, те прехвърлиха легиона от поречието на Нил в оазиса Бос, на две левги от Тива.
Постовите забелязаха вдигнатия прах от приближаващите колесници и предупредиха началниците си. Командващият легиона Асмор и офицерите му се строиха в пълно бойно въоръжение, за да посрещнат Благородния Наджа. Целият легион беше строен зад гърба им.
— Благородни Асмор! — поздрави Наджа от колесницата си. — Нося страшна вест за съвета в Тива. Фараонът загина от хиксосийска стрела.
— Благородни Наджа, готов съм да изпълня заповедите ти.
— Египет осиротя. Той е дете без баща. — Наджа спря колесницата пред окичените с пера блестящи войни. Извика с мощен глас, така че да го чуят и последните редици: — Принц Нефер е още дете и не е готов да управлява. Египет има остра нужда от регент, който да управлява държавата, за да не могат хиксосите да се възползват от нашата беда. — Замълча и погледна многозначително Асмор. Той вирна леко брадичка в знак, че ще оправдае доверието — беше му обещано повече, отколкото можеше да побере въображението му.
Гласът на Наджа се превърна в рев:
— Когато фараонът падне в битка, армията има право да избере регент още на бойното поле. — Замълча, притиснал юмрук към гърдите си, с копие в другата ръка.
Асмор пристъпи напред и се обърна с лице към тежковъоръжените гвардейци. Свали шлема с театрален жест. Имаше мургаво сурово лице. Светъл белег от саблен удар извиваше носа на една страна, а бръснатото му теме беше скрито под перука от конски косми. Насочи върха на обнажената сабя към небето и ревна с глас, свикнал да надвиква шума на битките:
— Благородни Наджа! Да живее Регентът на Египет! Да живее Благородният Наджа!
Настана продължителна пауза на смайване, а след това легионът изрева, като тръгнало на лов стадо лъвове:
— Да живее Благородният Наджа, Регент на Египет!
Приветствените възгласи продължиха, докато Наджа вдигна юмрук и произнесе ясно в настъпилата тишина:
— Оказвате ми велика чест! Приемам товара, който стоварвате на моите плещи!
— Бак-хер! — завика множеството и заудря саби и копия по щитовете, а ехото понесе гръмовит тътен по околните хълмове.
Под нестихващия рев, Наджа извика Асмор при себе си.
— Разположи постове по всички пътища! Никой да не напуска лагера преди мен! В Тива не бива в никакъв случай да научат за станалото, преди да съм стигнал там!
 

7
 
Пътуването от Галала отне три денонощия. Конете бяха напълно изтощени и дори Наджа беше в края на силите си. Въпреки това, той си позволи само час почивка, колкото да измие праха от пътя и да смени одеянията си. След това, обръснат, с причесана и намазана с благовония коса, той се качи в парадна колесница, приготвена пред палатката му, по заповед на Асмор. Позлатата й блести под ярките слънчеви лъчи.
Наджа носи бяла ленена пола и нагръдно украшение от злато и полускъпоценни камъни. От кръста му виси легендарната синя сабя в златна ножница, която свали от умиращия фараон. Тя е изкована от някакъв непознат метал — по-тежка, по-твърда и по-остра от която и да е бронзова сабя. Няма друга такава в цял Египет. Принадлежала бе на Тан, Благородния Хараб, който я остави в наследство на фараона.
Най-значимата част от премяната му обаче, остава най-незабележима. Прикрепен към дясната ръка, малко над лакътя, на проста златна лента личи синият ястребов печат. Както и сабята, Наджа го взе от царственото тяло на Тамоз. Като Регент на Египет, Наджа вече има право да носи този знак на имперската власт.
Охраната му го обгражда, а отзад се строява целият легион. Начело на пет хилядно войнство, новият регент потегля към Тива.
Асмор му става копиеносец. Твърде млад за командир на легион, той е доказал качествата си в битка срещу хиксосите, а освен това е приятел на Наджа. Той също има хиксосийска кръв в жилите. Някога Асмор мечтаеше да оглави легион и това му изглеждаше връх на неговите амбиции. Но ето, че стъпи в полите на славата и пред погледа му се извисиха сияйните върхове на могъщество и власт, немислими в миналото върховни служби и, кой знае, може би дори въздигане до най-висшите благороднически среди. Няма нещо, което да го спре, няма толкова безразсъдна или низка постъпка, която да го отврати, стига с нея да ускори възкачването на своя покровител, Благородния Наджа, на египетския трон.
— Какво още ни пречи, стари приятелю? — попита Наджа, сякаш разгадал мислите му.
— Жълтите цветя отстраниха всички принцове на династия Тамоз от пътя ти — отвърна Асмор, като посочи с копие над сивите води на Нил към далечните хълмове на запад. — Всички лежат в гробниците си там, в Долината на мъртвите. Всички, освен един.
Преди три години бичът на Жълтите цветя помете двете царства. Нарекоха болестта така, заради ужасните жълти язви, които покриваха лицата и телата на поразените, преди да рухнат под ударите на изгаряща треска. Тя не се съобразяваше с личност и обществено положение, косеше като просо по жътва, както селяни, така и принцове, не питаше египтянин ли си или хиксос, не щадеше ни мъже, ни жени, ни деца, от което и да е поприще на живота.
Осем принцеси и шестима принца от властващото семейство погинаха. Само принц Нефер Мемнон и две негови сестри оцеляха сред всички деца на фараона. Сякаш самите богове разчистваха пътя към трона на Египет за Благородния Наджа.
Според някои, Нефер и сестрите му също щели да загинат, ако старият маг Таита не повикал на помощ свръхестествените си умения, за да ги спаси. И трите деца още носят на лявото рамо малки белези от разрезите, през които магът вкара в кръвта им заклинание срещу силата на Жълтите цветя.
Наджа се намръщи. Дори в този миг на върховно блаженство, мисълта за необикновените умения на мага не му дава мира. Никой не може да отрече факта, че старецът познава тайната на живота. Вече е живял толкова дълго, че никой не знае годините му. Едни казват сто, други — двеста. И въпреки това, той ходи, тича и кара колесница, като мъж в разцвета на силите си. Никой не може да го наддума в спор, никой не знае колкото него. Видимо боговете го обичат и са го осенили с тайната на вечния живот.
Стане ли веднъж фараон, само това ще му липсва. Дали пък няма да измъкне тази тайна от чародея Таита? Най-напред трябва да го заловят заедно с Нефер, но в никакъв случай да не го нараняват. Твърде голяма е стойността му. Изпратените на изток колесници ще му донесат трон, в лицето на принц Нефер и вечен живот, чрез евнуха Таита.
Ходът на тези приятни мисли бе смутен от Асмор:
— Ние, верните бойци от гвардейския легион, сме единсвената войска южно от Абнуб. Останалата част от армията е разположена на север срещу хиксосите. Столицата се брани от шепа хлапаци, недъгави и старци. Нищо не може да те спре, регенте.
Опасенията, че някой ще се опита да попречи на легиона да влезе в града, се оказаха безпочвени. Главната порта се отвори веднага, щом бе разпознат синият флаг и населението се изсипа пред стените, за да ги приветства. Носеха палмови клонки и гирлянди от водни лилии, защото в града се носеха слухове, че Наджа пристига с вест за славна победа над Апепи и хиксосите.
Приветствените радостни викове и смях се заменят бързо от погребален вой, когато посрещачите виждат повития труп във втората колесница и чуват виковете на войниците:
— Фараонът е мъртъв! Падна от хиксосийска стрела. Да пребъде във вечността!
Ридаещи тълпи тръгват след колесницата с царския труп към погребалния храм и в суматохата никой не забелязва, че новодошлите поемат охраната на градските порти и поставят стража по всички площади и кръстовища на града.
Траурната колесница увлича тълпите след себе си. Останалата част от обикновено гъмжащия град остава пуста и Наджа препуска в галоп по тесните криви улички към речния палат. Известно му е, че всички членове на съвета ще се втурнат към заседателната зала в мига, в който научат ужасната вест. Оставят колесниците пред входа на градината и петдесет войника под командата на Асмор се строяват около него. Преминават в стегнат строй през вътрешния двор и градините, осеяни със зюмбюл, край изкуствените езера, в които речни риби блестят като диаманти под прозрачна вода.
Пристигането на въоръжения отряд сварва членовете на съвета неподготвени. Входът на залата не се охранява, а вътре са само четирима. Наджа спира на прага и бързо ги оглежда. Менсет и Тала са престарели и отдавна са загубили някогашната си страховита мощ. Синка винаги си е бил слабонравен и колеблив. В стаята има само един мъж, с когото си струва да се съобрази.
Крат е най-стар от всички, но старостта му е като на вулкан. Облеклото му е в безпорядък. Явно идва направо от постелята, но надали е прекарвал времето си в сън. Разправят, че поддържа в най-добро настроение двете си млади жени, както и петте си наложници и Наджа няма основание да не вярва на тия приказки, защото безчет са войнските и любовни завоевания на гордия старец. Пресните влажни петна по бялата пола, както и сладостните естествени аромати на женска ненаситност, които го обгръщат, се долавят ясно от мястото, на което застава Наджа. Безбройните белези по ръцете и гърдите на Крат ясно свидетелстват за стотиците извоювани победи. Старецът вече не си дава труд да носи многобройните златни Вериги за доблест и за слава, с които бе удостояван през годините. Във всеки случай, общото им тегло може да повали вол.
— Благородни съветници! — приветства Наджа членовете на съвета. — Пристигам със злокобна вест. — Той пристъпва в залата, а Менсет и Тала се сгърчват на местата си като две зайчета, пред погледа на лъкатушна кобра. — Фараонът е мъртъв. Падна поразен от вража стрела при нападение над хиксосийска позиция, недалеч от Ел Уадун.
Всички членове на съвета, освен Крат, го гледат потънали в тъпо мълчание. Старецът пръв превъзмогва мъката и шока от страшната новина. У него се надига гняв. Той се изправя бавно на крака и гледа застрашително Наджа и придружителя му като стар бивол, чийто покой в тинята е нарушен от стадо недорасли лъвчета.
— Що за предателско нахалство ти позволява да носиш на ръката си ястребовия печат? Наджа, син на Тамлат и хиксосийска пачавра, ти не си достоен да лижеш земята под стъпките на мъжа, от когото си отмъкнал тази светиня! Сабята на кръста ти е въртяна от благородни ръце — тя не е за недостойната ти лапа! — Темето на Крат поаленява, а изсечените черти се изкривяват от негодувание.
За миг Наджа се стъписва. Откъде знае старото животно, че майка му е хиксосийка? Тази тайна се пази строго. Ето че се оказва изправен пред още една пречка, освен Таита, по пътя към двойната корона.
Той отстъпва крачка против волята си.
— Аз съм регент на царствения принц Нефер. Имам право да нося синия ястребов печат — отговаря той.
— Нищо подобно! — гърми Крат. — Нямаш такова право. Този печат може да се носи само от велики и благородни мъже. Фараон Тамоз имаше това право, Тан, Благородният Хараб имаше същото право, както и цяла редица могъщи царе преди тях. А ти, недоносен мелез, нямаш право!
— Бях избран от легионите на бойното поле. Аз съм регент на принц Нефер!
Крат тръгва към него с думите:
— Ти не си войн! При Ластра и Сива собственото ти чакалско племе хиксоси те направи за смях. Ти не си държавник, не си философ. Получи известни почести, единствено благодарение на грешната преценка на фараона. Сто пъти му казвах що за нищожество си.
— Назад, дърт глупак! — вика Наджа. — Аз замествам фараона. Докоснеш ли ме, нанасяш оскърбление на короната и достойнството на Египет.
— Ей сега ще ти смъкна сабята, а също и печата — обещава Крат, без да забавя крачка. — И чак след това, ще си доставя удоволствието да те напердаша по задника.
Асмор прошепва отдясно на господаря си:
— Наказанието за държавна измяна е смърт.
Наджа хваща своя шанс. Той вирва брадичка и поглежда стареца в очите.
— Ти си продрана стара торба фъшкии — вика той. — Времето ти мина, Крат, дърт спаружен идиот. Не смей с пръст да докоснеш регента на Египет!
Както и очакваше, Крат не можа да понесе обидата. Той нададе рев и се хвърли напред. Оказа се изненадващо бърз за възрастта и теглото си. Сграбчи Наджа и като го вдигна във въздуха се опита да откъсне печата от ръката му.
— Ти не си достоен…
Без да извърне глава, Наджа заповяда Асмор, застанал до него, с обнажена крива сабя в ръка:
— Удряй! Удряй здраво!
Асмор прави крачка встрани, за да има достъп до гърба на Крат, малко над пояса в областта на бъбреците. Опитната му ръка нанася удара точно и силно. Бронзовото острие потъва с лекота до ръкохватката, а после Асмор го завърта, за да разшири раната.
Цялото тяло на Крат се вдървява, а очите се разширяват. Той охлабва хватката и пуска Наджа на пода. Асмор издърпва сабята. Тя излиза с мъка, задържана от прилепнала плът. Светлото острие е цяло в кръв и тъмната гъста течност започва лениво да пропива бялата пола на стареца. Асмор нанася втори удар, този път насочен нагоре, под последното ребро. Крат се мръщи и клати глава, сякаш раздразнен от някаква детинщина. Извръща се и тръгва към изхода. Асмор го настига и още веднъж промушва тялото отзад. Крат продължава.
— Господарю, помогни ми да убием това куче — обажда се задъхан Асмор и Наджа се затичва с извадена сабя. Започва да мушка и да сече със синьото острие, което потъва по-лесно и по-дълбоко от бронзовите. Крат се олюлява през прага към градината, а от множеството рани струи на тласъци кръв. Членовете на съвета закрещяват:
— Убийство! Спасете Благородния Крат!
Асмор вика на свой ред:
— Предател! Вдигна ръка срещу регента на Египет! — И той нанася нов удар, като се цели в сърцето на стареца. Крат прави опит да се задържи за стената около езерото, но потъналите в собствената му кръв длани се плъзгат по мрамора. Той се навежда над ниската ограда и потъва във водата с мощен плясък.
Двамата убийци се надвесиха над оградата, за да си поемат дъх, с поглед прикован в бързо порозовялата от кръвта на стареца водна повърхност. Внезапно плешивата глава щръкна над водата и Крат пое шумно въздух.
— В името на всички богове, няма ли най-после да умре това старо псе? — Гласът на Асмор е пълен с изненада и объркване.
Наджа прекрачва оградата и нагазва до кръста, насочен към огромното тяло на стареца. Стъпва на шията му и го натиска под водата. Крат се мята отдолу и водата помътнява от кръв и тиня. Наджа натиска с цялото си тегло, за да го задържи долу.
— Все едно яздя хипопотам — смее се той, останал без дъх и Асмор веднага се присъединява към смеха му, последван от войниците, скупчили се около езерото. Те се давят от смях и крещят:
— Пийни си за последно, Крат, дърт пияница!
— Ще идеш при Сет къпан и уханен като бебе. Даже и богът няма да те познае.
Съпротивата на стария човек отслабваше и накрая стихна, като на повърхността изригнаха огромни мехури въздух. Наджа изгази до брега и се измъкна на сухо. Тялото на Крат бавно изплава и остана да лежи по лице.
— Измъкнете го! — заповяда Наджа. — Да не го балсамират, а да го нарежат на късове и да го заровят при останалите бандити, предатели и насилници в Долината на чакала. Гробът да не се отбелязва! — Така Крат няма да иде в рая. Осъден е да се скита вечно в царството на мрака.
Оставил мокра следа, Наджа се върна в залата на съвета. Там се бяха събрали вече и останалите му членове. Станали свидетели на кратовата участ, те се гушеха бледи и потресени по местата си. Гледаха втрещени военачалника, застанал отпред с окървавена сабя в ръка.
— Благородни съветници, наказанието за държавна измяна от незапомнени времена е смърт. Има ли сред вас някой, който да постави под съмнение справедливостта на тази екзекуция? — Огледа всички един по един и те един по един свеждаха поглед. Гвардейците обграждаха сградата в плътна редица и след убийството на Крат нямаше кой да организира съпротивата им.
— Благородни Менсет — обърна се Наджа към главата на съвета, — одобряваш ли действията ми, свързани с екзекуцията на предателя Крат?
В течение на една дълга пауза изглеждаше, че Менсет ще възрази на насилника, но най-накрая той въздъхна и вперил поглед в отпуснатите на скута си ръце, прошепна:
— Наказанието беше справедливо. — Съветът одобрява действията на Благородния Наджа.
— Одобрява ли съветът изборът на Благородния Наджа за регент на Египет? — попита той тихо, но въпросът се чу отчетливо в напрегнатата тишина на залата.
Менсет обходи с поглед присъстващите, но никой не пожела да срещне очите му.
— Съветът и неговият глава одобряват избора на новия египетски регент. — Най-накрая Менсет погледна Наджа право в очите, но обикновено добродушният поглед беше пълен с такова презрение и черна омраза, че се наложи да го намерят мъртъв в постелята му преди пълнолуние. Но засега Наджа само кимна.
— Приемам дълга и тежката отговорност, която стоварвате на раменете ми. — Той прибра сабята в ножницата и изкачи подиума на трона. — В първото си официално изявление като регент искам да опиша пред съвета храбрата смърт на божествения фараон Тамоз. — Направи многозначителна пауза, след което, в продължение на час, разказа с най-големи подробности своята версия за случилото се при Ел Уадун. — Ето, така загина един от най-достойните царе на Египет. Последните думи, които промълви, докато го свалях по склона на хълма, бяха: «Грижи се за единствения ми останал син. Грижи се за Нефер, докато бъде в състояние сам да носи двойната корона. Вземи под крилото си двете ми дъщерички и гледай косъм да не пада от главите им».
Благородният Наджа не положи усилия да прикрие дълбоката си мъка и му потрябва време, за да овладее бликналите чувства. После продължи с укрепнал глас:
— Аз няма да измамя надеждите на нашия бог, който беше мой приятел и фараон. Вече разпратих колесници в пустинята да дирят принц Нефер и да го доведат тук. Щом пристигне, ще го сложим на трона, с жезъл и скиптър в ръце.
Съветниците загълчаха одобрително, а Наджа продължи:
— А сега, нека доведат принцесите.
Двете влязоха колебливо, като по-голямата Хесерет водеше за ръка малката Мерикара. Тя играеше на хвърли-хвани с другарките си, когато я повикаха. Зачервена от игра, тя цяла плуваше в пот. До съзряването й оставаха още няколко години, така че нозете й бяха все още тънки и дълги като на жребче, а обнажените гърди — по момчешки плоски. Дългата черна коса бе вързана на опашка над лявото рамо, а ленената й поличка беше толкова къса, че оставяше гола долната част на малкото й задниче. Тя се усмихна свенливо пред това страховито събрание от прочути мъже и стисна още по-здраво ръката на сестра си.
Хесерет бе видяла вече първата си червена луна и носеше ленени фусти и перука на девица, готова за сватба. Даже старците я погледнаха с интерес, защото бе наследила легендарната хубост на баба си, царица Лострис. Имаше млечна кожа. Крайниците й бяха гладки и добре оформени, а гърдите — съвършени като луната. Изразът й беше сериозен, но едва забележимо повдигнатите ъгълчета на устните загатваха лека, дяволита усмивка, а в огромните тъмнозелени очи проблясваха любопитни пламъчета.
— Елате насам, скъпи мои хубавици — повика ги Наджа и момичетата едва сега познаха любимия приятел на баща си. Те се насочиха доверчиво към него. Той стана от трона, тръгна към тях и сложи ръце на раменете им. Гласът и лицето му изразяваха дълбок трагизъм. — Сега трябва да бъдете храбри и да не забравяте, че сте принцеси от властваща династия, защото тъжна е вестта, която нося. Фараонът, вашият баща, е мъртъв. — За миг те сякаш не разбраха чутото, а после Хесерет изви жалния, проточен вик на оплаквачка. Мерикара я последва незабавно.
Наджа прегърна нежно и двете, след което ги заведе до подножието на трона, където коленичиха, потънали в неутешим плач.
— Всички виждат злочестината на царствените принцеси — обърна се Наджа към събранието. — Всички виждат и доверието, както и задълженията, с които фараонът ме дари и натовари. Тъй както взех под свои грижи принц Нефер Мемнон, така слагам днес под крилото си двете принцеси Хесерет и Мерикара.
— Сега всичката царствена кръв е в ръцете му. Независимо къде се е скрил в пустинята и без значение колко здрав и силен е в момента, принц Нефер явно е тръгнал към смърт от тежка болест — прошепна Тала в ухото на съседа си. — Новият регент на Египет направи съвсем ясни своите намерения.
 

8
 
Нефер седи в сянката на скалата, извисена над Гебел Нагара. Не е помръдвал, откакто слънчевият диск надникна над хребета в отвъдния край на долината. Отначало усилието да стои неподвижен накара крайниците му да изтръпнат, а нервните окончания щипеха и смъдяха, сякаш непрестанно го жилеха отровни насекоми. Знаеше, че Таита го наблюдава и затова, малко по малко, подчини дребнавите претенции на капризното тяло на волята си. И ето, сега седи със сетива, изострени до непознати предели, превърнал се в част от самата същност на пустинята.
Надушва мириса на вода, бликнала от скрит в дълбока цепнатина на скалата извор. Тя извира капка по капка и пълни локвичка колкото двете му шепи, после прелива в друга, очертана в зелено от алга. След това изтича и оттам, за да потъне завинаги в червения пясък. Но преди да го направи, тънкото ручейче дарява много живот: на пеперуди и бръмбари, на змии и гущери, на грациозни малки газели, трепкащи като шафранени вълнички по нажежената повърхност на долината, на петнисти гълъби с виненочервени опашки, гнездящи по високите скали. Всички тия живинки се поят тук. Заради тези скъпоценни изворчета Таита го доведе тук, да чака своята божествена птица.
Започнаха да плетат мрежата още с пристигането си в Гебел Нагара. Таита купи копринената нишка в Тива. Малкото кълбце струваше колкото добър жребец, защото е донесено от една страна, разположена далеч на изток, отвъд река Инд, а самото пътешествие бе продължило години. Таита показа на Нефер как да сплита в мрежа тънките нишки. Те бяха по-здрави от ленен конец или кожени върви, но въпреки това едва се забелязваха.
Когато мрежата беше готова, Таита настоя принцът сам да улови примамката.
— Това си е твоя божествена птица. Сам трябва да я уловиш — поясни той. — Така претенциите ти, ще изглеждат по-убедителни в очите на великия бог Хор.
И така, двамата проучиха пътя за изкачване до скалата, застанали в жарката пещ на долината. Когато падна здрач, Таита седна край малък огън, накладен в основата на скалата и започна да напява някакви заклинания, като от време на време хвърляше шепи билки в пламъка. Щом лунният полумесец смути полунощна тъма, Нефер започна рисковано изкачване към върха на скалата, където гнездяха петнистите гълъби. Успя да хване два от тях, все още замаяни от тъмата и магията, която им направи Таита. Свали ги долу, в преметнати през рамо конски дисаги.
Под напътствията на Таита, Нефер отскубна дългите пера от едното крило на птиците, така че вече да не могат да летят. След това избраха място, достатъчно близо до изворчето в скалата, но и достатъчно далеч от нея, та да се виждат ясно птиците отгоре. С помощта на конски косми, вързаха гълъбите към здраво забити в земята пръчки. Най-накрая опънаха невидимата мрежа върху сухи тръстикови стръкове, така че теглото на божествената птица да ги счупи и отпуснатата изведнъж мрежа да оплете птицата.
— Опъни мрежата съвсем леко — наставляваше го Таита. — Не трябва да е нито много опъната, нито отпусната. Птицата трябва да оплете клюна и краката си в нея и да не се нарани, преди да я освободим.
Когато всичко беше направено така, че да задоволи изискванията на Таита, двамата започнаха дългото чакане. Гълъбите скоро привикнаха със затворничеството си и лакомо кълвяха пръснатите около тях просени зърна. После започнаха да се чистят с пясък и да се препичат на слънце под копринената мрежа. Един след друг се нижеха горещи дни с прежурящо слънце, а те чакаха и чакаха.
Настъпи ли привечерен хлад, те прибират гълъбите, сгъват мрежата и тръгват на лов. Таита се качва на скалата, където сяда кръстато и обхожда с поглед продълговатата долина. Долу ляга в засада Нефер, всеки път на различно място, за да изненада дивеча, когато дойде на водопой. Високо от наблюдателния си пост Таита прави заклинания за привличане на плячка, които почти всеки път докарват някоя вкусна газела, достатъчно близо за приготвената стрела на Нефер. Всяка вечер пекат плячката върху жарава от огън, накладен пред входа на пещерата.
Тя беше дала убежище на Таита през всичките години на отшелничество, след смъртта на царица Лострис. Беше неговата крепост, източник на силата му. Макар и новак, който не разбира много от магическите способности на Таита, Нефер не се съмняваше в тях и за миг, понеже всеки ден ставаше свидетел на проявленията им.
Минаха много дни, докато принцът разбере, че не бяха дошли при Гебел Нагара, само за да хване божествена птица: това беше само етап в обучението и възпитанието, с които Таита се занимаваше откакто го помни. Даже дългите часове мълчаливо и неподвижно очакване край примамките, сами по себе си също представляваха обучение. Таита го учеше да владее тялото и съзнанието си, да отваря непознати области на разума си, да се вглежда вътре в себе си, да чува в тишината шепот, за който другите остават глухи.
Когато привикна с тишината, Нефер стана податлив за по-дълбоката мъдрост и учения, които Таита искаше да му предаде. Седяха двама в пустинната нощ, под непостоянните фигури на звездите, вечни и в същото време ефимерни като вятъра и теченията на океана и Таита му разкриваше чудеса, които сякаш нямат обяснение, но могат да бъдат разгадани чрез изостряне на възприятията и разширяване на съзнанието. Принцът усещаше, че е стъпил в самото начало на това мистично познание, но усещаше в себе си нарастващо желание да учи безкрай.
Когато една сутрин Нефер излезе от пещерата, в сивия сумрак на зората забеляза няколко мълчаливи тъмни фигури, скупчени в пустинята под извора на Гебел Нагара. Отиде да съобщи на Таита и старецът кимна.
— Те чакат цяла нощ. — Наметна вълнена завивка и отиде при тях.
Разпознали сухата фигура на Таита в полумрака, те нададоха умолителни вопли. Бяха хора от пустинята довели при него децата си, поразени от Жълтите цветя, горящи в треска, покрити с ужасяващите белези на болестта.
Таита започна да се грижи за тях в лагера, изграден от бащите им край извора. Нито едно дете не умря и след десет дни племето остави пред входа на пещерата дарове: просо, сол и щавени кожи. После изчезна в пустинята. След тях дойдоха други, страдащи от болести или рани, нанесени им от хора и животни. Таита не върна нито един. Нефер му помагаше и научи много.
Независимо от грижата за болни бедуини, както и от нуждата да търсят храна, вън от часовете, отделяни за обучение, всяка сутрин неизменно ги сварваше клекнали край копринената мрежа до скалата.
Излъчваните от Таита спокойствие и увереност изглежда влияеха и на птиците, защото дивите в началото гълъби станаха кротки и послушни като кокошки. Те се оставяха да ги хванат с ръка и издаваха доволни гърлени звуци, докато ги връзваха към колчетата. После часове наред чистеха и редяха перата си.
На двадесетата утрин, Нефер зае, както обикновено, мястото си край мрежата. И както всеки път, без да поглежда Таита, той ясно усещаше присъствието му. Старецът клечеше със затворени очи, като гълъбите, и също като тях, сякаш дремеше. Кожата му бе набраздена от безброй бръчици и цяла посипана с тъмните петънца на старостта. Изглеждаше толкова тънка, сякаш всеки момент ще се къса като най-фин папирус. По лицето му нямаше никакви косми — ни брада, ни вежди — само тънки, безцветни като стъкло мигли. Нефер бе чувал баща си да казва, че безкосмието и дълговечността на Таита се дължат на кастрирането, но според него, зад неотслабващата мощ и жизнена сила на стареца се криеха и някои не така очевидни причини. За разлика от други части на тялото му, скалпът на Таита беше буйно окосмен — косите му бяха гъсти и здрави като на млада жена, само че сребърни на цвят. Старецът много се гордееше с тях и ги миеше редовно, разресваше ги и ги сплиташе в дебела плитка между плещите. Независимо от всичките си знания и преклонна възраст, старият маг не беше чужд на суетата.
Тази мъничка човешка слабост усилваше любовта на Нефер, до степен да я усети почти като физическа болка в гърдите. Много би искал да намери начин да я изрази, но съзнаваше, че Таита беше наясно с чувствата му, тъй като той знаеше всичко.
Посегна предпазливо да докосне ръката на спящия старец, но очите му се отвориха внезапно, напълно будни и внимателни. Нефер разбра, че Таита изобщо не дреме, а съсредоточава всичките си духовни сили, за да примами божествената птица при гълъбите. Разбра също, че собствените му разбъркани мисли и движението са повлияли по някакъв начин върху резултата от усилията на стареца, защото почувства неодобрението му така ясно, както ако беше изразено на глас.
Младият принц се дръпна сконфузен и с усилие на волята застина неподвижен и съсредоточи духовните сили, както го учеше Таита. Все едно влизаше в царството на непознати сили през тайна врата. Времето течеше бързо, без някой да го брои или да съжалява за него. Слънцето достигна зенита и сякаш залепна за него. Внезапно крилете на чудото докосват Нефер. Сякаш го издигат над пустинята и той вижда какво става под него. Вижда Таита и себе си, клекнали край извора на Гебел Нагара, вижда проснатата около тях пустиня. Съзира ясно могъщата река, чиято долина очертава самия Египет. Вижда градовете и царствата, земите, разделени под двойната корона, вижда многобройни армии в боен строй, съзира долни машинации на безчестни люде, както и стремежи и жертви на достойни и добри. В този момент осъзнава собствената си съдба с яснота, която почти съкрушава смелостта му.
И пак тогава разбира, че днес е денят, в който ще долети божествената птица, защото най-после е готов да я получи.
— Птицата!
Думите прозвучаха така ясно, че за миг Нефер ги възприе като произнесени от Таита. Но устните на стареца оставаха стиснати. Той бе внушил мисълта в съзнанието на момчето, по оня тайнствен начин, който то нито можеше да осъзнае, нито да си обясни. Изобщо не се усъмни, че нещата са станали именно така, но в следващия миг това потвърдиха и гълъбите, чието диво пърхане даде израз на уплахата им от близка опасност.
Нефер с нищо не показа, че е чул и разбрал. Той не изви глава, нито вдигна поглед към небето. Не посмя да погледне нагоре, за да не изплаши птицата или да предизвика гнева на Таита. Но всяка негова фибра долавяше ставащото наоколо.
Царският сокол е толкова рядко създание, че съвсем малко са хората, които са го виждали в естествената му среда. Всички фараонски соколари през последните хиляда години го бяха преследвали и ловили, а понякога дори вземали пиленцата му, преди да се научат да летят. Притежанието на сокола е доказателство, че фараонът има благословията на бог Хор да владее Египет.
Соколът е превъплъщение на бога: в статуи и рисунки го изобразяват с глава на сокол, фараонът сам е бог и затова може да лови и да държи сокол, но сторилият това простосмъртен подлежи на смъртно наказание.
И ето, птицата е тук. Неговата птица. Таита изглежда я е омагьосал. Нефер усеща, как сърцето му спира за миг от възбуда и не може да си поеме дъх. Струва му се, че гърдите му ще се пръснат. И все пак, не поглежда нагоре.
След това чува сокола. Писъкът му е тих вопъл, почти изгубен в безкрая на небето и пустинята, но той разтърсва Нефер до дъното на душата — все едно сам бог му е проговорил. След няколко секунди соколът писва отново, точно отгоре, а гласът му е по-остър и заплашителен.
Гълъбите подивяват от ужас, дърпат се на вървите и бият крила с такава сила, че около тях се вдига бял облак прах.
Високо над главата си, Нефер чува падането на сокола. Спуска се с нарастващо свистене към примамките. Знае, че сега най-после може да вдигне глава, защото цялото внимание на сокола е съсредоточено върху плячката.
Вдига поглед и го вижда. Спуска се на фона на болезнено синьото пустинно небе. Божествена красота. Крилете му са присвити назад, а главата — изтеглена напред. Силата и мощта на тази птица карат Нефер да въздъхне шумно. Той е виждал соколи и по-рано — в соколарната на баща си, — но никога като сега, в цялата му дива грация и величие. По някакъв чудотворен начин, соколът сякаш става по-голям, а цветовете му — по-ярки, колкото повече приближава мястото на примамката.
Извитият клюн е обагрен в прекрасен жълт цвят, а острия връх е черен като обсидиан. Очите са златни, с подобни на драскотини чертици във вътрешните ъгълчета, шията кремава с петънца като на хермелин, крилете ръждивокафяви и черни, цялото същество е така съвършено във всяка своя подробност, че у момчето не остава и сянка съмнение — това е въплъщение на бога. Пожелава да го притежава с непозната досега жар.
Приготвя се за момента, в който соколът ще падне върху мрежата и ще се оплете в многобройните и гънки. Усеща, че Таита също се напряга. Двамата щяха да скочат едновременно.
И тогава стана нещо невъзможно. Соколът беше изцяло отдаден на падането, скоростта му бе такава, че нищо не би могло да го спре, освен удар в меките тела на гълъбите. Но, противно на всички очаквания, той се отклони от траекторията си. Крилете промениха своя профил и за миг изглеждаше, че чудовищното въздушно налягане ще ги изтръгне от ставите. Въздухът над пръснатите по земята бели пера изсвири и соколът отново се извиси към небесния свод, за да се превърне за секунди в малко тъмно петънце на синия фон. Писъкът му се чу още един път, далечен и изпълнен с болка, и после птицата изчезна.
— Не пожела! — прошепна Нефер. — Но защо, Таита, защо?
— Намеренията на боговете не са достъпни за нашия разум — отвърна старецът и скочи с пъргавината на атлет, макар да бе стоял напълно неподвижен часове наред.
— Дали ще се върне? — попита Нефер. — Това беше моята птица. Усетих го със сърцето си. Моята птица. Трябва да се върне.
— Той принадлежи към божествения, не към човешкия ред — промълви тихо Таита.
— Но защо не пожела? Трябва да има някаква причина — настоя Нефер.
Таита не отговори веднага, а отиде да освободи гълъбите. След толкова време, крилете бяха възстановили перата си, но когато вървите от конски косми бяха развързани, те не пожелаха да отлетят. Единият запърха и кацна на рамото му. Таита го хвана внимателно с две ръце и го хвърли високо нагоре. Едва тогава той полетя край стената, към другарите си на върха.
Старецът погледа след него, а после се извърна и тръгна към пещерата. Нефер бавно го последва, с натежали от разочарование крака и сърце. В сумрака на пещерата Таита седна на един камък край вътрешната стена и се наведе да запали огън от клонки и конски фъшкии. Изпълнен с лоши предчувствия, Нефер зае обичайното си място насреща.
Двамата дълго мълчаха. Нефер се сдържаше, макар че загубата на сокола му причинява такава болка, сякаш е пъхнал ръка в пламъка. Знаеше добре, че Таита ще проговори, едва след като е готов. Най-подир Таита въздъхна и каза:
— Ще трябва да изпълня ритуала на Амон Ра.
Нефер е смаян. Не бе очаквал това. За цялото време, което са прекарали заедно, Таита е изпълнил този ритуал само два пъти. Това състояние на транс, подобно на малка смърт, изцежда всички сили на стареца. Принцът знае, че Таита предприема тези страховити пътешествия в света на свръхестественото, само когато никакво друго средство не му е останало.
Нефер мълчи и наблюдава със страхопочитание действията на стареца, най-напред той стрива сухи билки в хаванче от алабастър и ги отмерва с глинена паничка. След това ги попарва с вряща вода от меден чайник. Парата е толкова люта, че очите на Нефер се пълнят със сълзи.
Докато настойката изстива, Таита донася от скривалището в дъното на пещерата торба от щавена кожа. Изсипва от нея шепа кръгли плочки от слонова кост и започва да ги прехвърля между пръстите си, като в същото време напява заклинанието за повикване на Амон Ра.
Плочките са десет на брой. Изработени са лично от Таита. Десет е мистично число с неведома сила. Върху всяка плочка е изобразен един от десетте символа на властта и всяко представлява миниатюрно произведение на изкуството. Докато напява, Таита прехвърля плочките и те щракат между пръстите му. След всеки стих на заклинанието, той духа върху плочките, за да им вдъхне живителна сила. Когато са приели топлината на тялото му, той ги подава на Нефер.
— Дръж ги и дишай върху тях! — наставлява Таита и докато момчето изпълнява задачата, сам той се поклаща в такт с магическите строфи, които напява. Очите му постепенно се оцъклят, докато се оттегля в недостъпните области на съзнанието. Вече е в транс и тогава Нефер слага плочките пред него, разделени на две купчинки.
След това проверява с пръст температурата на настойката, както го е учил Таита. Когато изстива достатъчно, за да не опари устата, той коленичи пред стареца и му подава купата с две ръце.
Таита я изпива до капка и в светлината на огъня лицето му побелява, като строителния варовик от кариерите при Асуан. Продължава да напява още известно време, но гласът му постепенно преминава в шепот и накрая заглъхва. Остава само шумът от хрипливото му дишане, докато старецът изпада под влияние на опиатите и транса. Отпуска се на пода и се свива като заспала котка край огъня.
Нефер го покрива с вълнен шал и остава край него, докато Таита започва да потръпва и да стене, а по лицето му потича пот. Очите му се отварят и се обръщат в орбитите си, като само бялото им се взира сляпо в мрака на пещерата.
Нефер знае, че в момента не може да направи нищо повече за стария човек. Той е далеч-далеч в царството на сенките, където момчето не може да го стигне. Не може и да търпи повече ужасното страдание, което магът сам си причини. Изправя се бавно, взема лъка и колчана от дъното на пещерата и се навежда да надникне през изхода й. Жълтото слънце виси ниско над трептящите в мараня хребети на хълмовете. Изкачва дюните на запад и когато поглежда надолу, сърцето му се свива. Мъката по загубената божествена птица, притеснението за Таита, изпаднал в агонията на мистичен транс, както и мрачното предчувствие за онова, което може да научи в него, го подгонват по склона, сякаш бяга от опасен хищник. Пясъкът се свлича със съскане под стъпките му, той тича устремно по склона на дюната. Сълзи на ужас пълнят очите му, стичат се по бузите му, размазвани от вятъра, а той тича, докато плувва цял в пот, гърдите му се надигат в бърз ритъм, а слънцето вече допира хоризонта. Най-накрая се обръща назад към Гебел Нагара и когато стига пещерата, наоколо цари тъмнина.
Таита още лежи свит под шала, но сънят му е вече спокоен. Нефер ляга до него и след малко също потъва в сън. Сън неспокоен, смущаван от кошмарни видения.
Събужда се при първия светлик на зората, надникнал през отвора на пещерата. Таита клечи край огъня и пече месо от газела. Видът му е болнав и бледен. Подава с върха на бронзовия нож опечено парче месо. Момчето усеща изведнъж вълчи глад, сяда и се нахвърля върху месото. След като изяжда трето крехко и вкусно парче месо, то най-накрая проговаря:
— Какво видя, Таита? Защо избяга божествената птица?
— Не стана ясно — отвръща Таита и Нефер разбира, че знамението е неблагоприятно и Таита го крие, за да не му причини болка.
Хранят се мълчаливо, но момчето вече почти не усеща вкуса на месото. Накрая пита:
— Как ще заложим мрежата утре, щом освободи примамките?
— Царствената птица няма да дойде вече в Гебел Нагара — отвръща старецът.
— Значи, никога няма да заема трона на баща си? — пита Нефер.
В гласа му се таи огромна мъка и Таита смекчава удара.
— Ще трябва да вземем твоята птица от гнездото.
— Но как ще научим къде е? — пита Нефер с жален глас, като спира да яде.
Старецът кима окуражително.
— Знам къде е. Казано ми бе в транса. Но ти трябва да се храниш, за да пазиш силите си. Тръгваме утре преди зори. Чака ни дълъг път.
— Ще има ли малки в гнездото?
— Да — отвърна Таита. — Соколите имат поколение. Малките са почти готови да полетят. Твоята птица е там — заключи старецът, като добави наум: «Или бог ще ни каже друго».
 

9
 
В черния мрак преди зората, двамата натовариха на конете пълни водни мехове и се метнаха върху голите им гърбове. Таита поведе, като заобиколи скалата и пое полегат път към хребета на хълмовете. Когато слънцето се показа над хоризонта, Гебел Нагара беше далеч зад тях. Нефер погледна напред и остана смаян: неясните очертания на планината, сини на синия небесен фон, си оставаха така далечни, че изглеждаха нематериални — направени по-скоро от въздух и мъгла, отколкото от пръст и скали. Усещането, че вече я е виждал, обзе отново Нефер и известно време той не можа да намери обяснение за него. След това промълви:
— Тази планина, — той я посочи, — там отиваме, нали, Таита? — Говореше с такава увереност, че старецът го изгледа продължително.
— Откъде знаеш?
— Снощи я сънувах — отвърна Нефер.
Таита се извърна, за да не види момчето лицето му. Очите на съзнанието му най-после започнаха да се разтварят, като пустинно цвете в ранна утрин. Започваше да разбира, как да повдига черната завеса, която скрива бъдещето от нас. Обзе го чувство на дълбоко удовлетворение. Слава на стоте имена на Хор, усилията му не са отишли напразно.
— Там отиваме, сигурен съм — заяви Нефер.
— Да — съгласи се Таита. — Отиваме в Бир Ум Масара.
Преди да настъпят часовете на най-жестока жега, двамата стигнаха група опърпани акации, притаени в дъното на дълбока клисура. Корените им смучеха вода нейде дълбоко под земята. Когато разтовариха и напоиха конете, Нефер огледа наоколо и веднага установи, че някой е бил тук преди тях. Той извика възбуден Таита, за да му покаже следите от колесници — десетина по негова преценка, — както и остатъците от лагерен огън и отъпканата почва на местата, където бяха лежали хората, докато конете бяха останали вързани за дърветата.
— Хиксоси? — попита принцът, фъшкиите бяха пресни — не повече от няколко дена. Отвън сухи, поради жегата, но влажни отвътре, както се убеди Нефер, разчупил едно парче.
— Наши. — Таита разпозна следите от колесниците. В края на краищата, сам той бе конструирал първите от тях преди много десетилетия. Изведнъж старецът се наведе рязко и вдигна малка бронзова розетка, наполовина потънала в пясъка. — Част от леко подразделение. Може би от фатийския гвардейски легион на Благородния Наджа.
— Какво търсят тук, толкова далеч от базата си? — попита объркан Нефер, но Таита само сви рамене и извърна лице, за да скрие тревогата си.
Старецът съкрати почивката и двамата продължиха, преди да се спусне слънчевият диск. Малко по малко, очертанията на Бир Ум Масара се втвърдиха и започнаха да изпълват половината небосклон пред тях. Постепенно започнаха да различават назъбените профили на отделни масиви, клисури и върхове. Когато стигнаха хребета на първата предпланинска верига, Таита провери снаряжението на коня си и погледна назад. Някакво раздвижване в далечината привлече вниманието му и той заслони очи с длан. На много левги оттук се виждаше мъничко перце прах. След известно време установи, че то се движи на изток, към Червено море. Може да е от стадо антилопи, а може и от колона бойни колесници. Нищо не каза на Нефер, който беше така погълнат от мисълта за божествената птица, че изобщо не отлепяше поглед от планината пред себе си. Таита докосна с пети хълбоците на коня и се изравни с момчето.
Когато по-късно спряха за нощувка по средата на планинския склон, Таита каза тихо:
— Днес няма да палим огън.
— Ще измръзнем от студ — възропта Нефер.
— Тук сме на открито и огънят може да се забележи от десетки левги в пустинята.
— Неприятел ли се крие в нея? — Изразът на момчето се промени и то погледна към притъмняващата равнина с тревога. — Разбойници? Бедуини?
— Винаги има врагове — отвърна Таита. — По-добре на студено, но живи.
Малко след полунощ, Нефер бе събуден от пронизващ леден вятър и чу жребеца си, Звездоброй, да удря с копита и да цвили. Измъкна се от овчата кожа и отиде да го успокои. Таита беше вече там, седнал малко встрани.
— Виж! — нареди той, като посочи към равнината. В далечината блещукаше светлик. — Лагерен огън.
— Може да са наши. Същите, чиито следи видяхме вчера.
— Може и да са — съгласи се Таита. — Но може и да не са.
След дълъг размисъл, Таита се обади отново:
— Аз се наспах. Пък и без друго е прекалено студено. Дай да възсядаме и да продължим напред. Няма защо зората да ни сварва на това голо място.
Натовариха конете под лунната светлина и откриха една козя пътека, която ги изведе на отвъдния склон на Вир Ум Масара, така че когато се зазори, вече не можеха да ги забележат от лагера в равнината.
Колесницата на Амон Ра, Бога Слънце, излетя гневно от изток и плисна изобилие от златна светлина върху планината. Клисурите оставаха в сянка, станали още по-мрачни от контраста, а далеч долу се ширеше безкрая на пустинята.
Нефер отметна глава назад и радостно изкрещя:
— Виж! О, виж! — Посочи нагоре към скалистия връх. Таита проследи погледа му и видя две тъмни точици да описват широк кръг в небето. Едната попадна в слънчев лъч и за миг блесна като метеор.
— Царски соколи. — Таита се усмихна. — Любовна двойка.
Разтовариха конете и избраха наблюдателен пункт, за да следят птиците. Даже и от толкова голямо разстояние, красотата и величието им бяха неописуеми. Изведнъж едната птица, по-дребната, мъжкарят, прекъсна кръговия полет, застана срещу вятъра и бясно заудря криле.
— Намерил е! — викна Нефер с радостната възбуда на истински соколар. — Гледай го сега!
Когато започна атаката, соколът се спусна с такава скорост, че Нефер се уплаши да не го загуби от поглед. Соколът се спусна като копие. Нищо неподозиращ гълъб кръжеше ниско, до основата на огромна скала. Нефер усети мига, в който топчестата птица осъзна опасността и направи опит да я избегне. Хвърли се така отчаяно към скалата, че обърна в полет корем към небето. Соколът заби в него ноктите и на двата крака. Продълговато облаче отскубнати пера заплава понесено от утринния вятър, а соколът полетя към клисурата. Тежко тупване откъм скалистия склон оповести приземяването на ловеца и неговата жертва.
Нефер вече подскача от радост и даже Таита, който винаги е бил почитател на лова със соколи, дава израз на задоволството си:
— Бак-хер! — крещи той, докато соколът приключва лова с ритуала на загръщането: простира великолепни криле над плячката, за да заяви по този начин правата си над нея.
Женската се спуска с поредица грациозни спирали, за да кацне на съседен камък. Мъжкарят прибира криле, за да сподели плячката и двамата започват да късат и поглъщат гълъба с острите си като бръснач клюнове. След всеки удар спират и вдигат глави, за да погледнат Нефер с жълти свирепи очи, докато преглъщат месо, пера и кости. Много добре виждат и хората, и конете, но нямат нищо против, стига да се спазва дистанцията.
После, когато от гълъба остана само кърваво петно и няколко перца, а обикновено прилепналите кореми на птиците се издуха от храната, двойката се вдигна отново в полет. Размахали яки крила, те се вдигаха все по-високо пред скалата.
— След тях! — викна Таита и като прихвана полата, хукна по несигурния сипей. — Не ги изпускай от очи!
Нефер е по-бърз и пъргав и тича по сипея, като не изпуска птиците от поглед. Пред него се извисява величествен двоен връх. Дори гледани отдолу, страховитите кули от черен камък внушават страхопочитание. Гледат как птиците се издигат край този естествен паметник и Нефер разбира, накъде са се насочили. По средата на източната кула се вижда V-образна цепнатина, от която стърчат сухи съчки и клони.
— Гнездото! — пищи Нефер. — Ето го гнездото!
Двамата застават един до друг и отметнали глави наблюдават, как двете птици кацат една след друга в края на гнездото и започват да се напрягат да повърнат гълъба от гушите си. До слуха им достига слаб звук: хор от настоятелни писъци — младите соколи искат да бъдат нахранени. От мястото, където се намират, те не могат да съзрат пиленцата и Нефер подскача от безсилие.
— Ако изкачим западната скала, ще можем да надникнем в гнездото.
— Нека първо се погрижим за конете! — нареди Таита. Спънаха животните и ги пуснаха да пасат оскъдната планинска трева, напоявана от малкото влага, която носи морския бриз.
Изкачването на западния връх отне остатъка от времето до обяд и макар Таита да бе безпогрешно избрал най-безопасния път, откъм далечния край на скалата, бездната отдолу беше такава, че Нефер задържаше дъх и се стараеше да гледа встрани. Най-накрая стъпиха върху тесен корниз под самия връх. Останаха там известно време, за да си поемат дъх и да се полюбуват на величието и красотата на пустинята и далечното море. Сякаш цялото мироздание беше проснато в краката им, а вятърът стенеше наоколо, дърпаше полата на Нефер и рошеше къдрите му.
— Къде е гнездото? — пита той. Дори и на това опасно място, високо над останалия свят, мисълта му е заета само с божествената птица.
— Ела! — Таита става и тръгва с гръб към скалата, като върховете на сандалите му стърчат от перваза над бездната. Бавно заобикалят скалата и пред очите им изниква източният връх. Поглеждат отвесната плоскост, само на стотина лакътя от тях, но отделена от такава пропаст, че на Нефер му се завива свят.
Намират се малко по-високо от гнездото и могат да надникнат в него. Женската е кацнала на ръба и не позволява да се види съдържанието на семейното огнище. Обръща глава и гледа с жълт поглед как заобикалят скалата. Перата по гърба й настръхват, също както разярен лъв надига грива срещу врага си. После надава див писък и се хвърля в пространството, където застива почти неподвижна, вперила настойчив поглед в хората. Толкова е близо, че всяко перо по нея се вижда отчетливо.
Сега нищо не заслонява цепнатината в отсрещната скала. В застланото с пера и вълна от диви кози гнездо, се свиват две млади птици. Те са напълно оперени и големи почти колкото майка си. Под благоговейния поглед на Нефер единият сокол се надига и като разперва криле, започва яростно да бие с тях.
— Много е красив! — простена момчето с копнеж. — Най-красивото нещо, което съм виждал някога.
— Упражнява се за мига, в който ще полети — тихо каза Таита. — Виж колко силен е станал. След няколко дни, ще отлети завинаги.
— Ще го взема още днес! — закле се Нефер и понечи да тръгне назад по корниза, но Таита го спря с докосване по рамото.
— Не е проста работа. Трябва да загубим малко скъпоценно време, за да го обмислим добре. Седни до мен.
Нефер седна, допрял рамо до стареца и той му показа особеностите на отсрещната скала. — Под самото гнездо скалата е гладка като стъкло. На петдесет лакътя разстояние няма нито къде да стъпиш, нито за какво да се заловиш.
Нефер откъсна очи от младата птица и погледна надолу. Стомахът му се сви и той се овладя с усилие. Точно както каза Таита: дори малката скална антилопа, това космато животинче, подобно на заек, което живее като птиците по най-високите скали, не би могло да намери къде да стъпи върху този участък вертикална скала.
— Как да стигна там, Тата? Искам тия пилета. Много!
— Погледни над гнездото. — Таита посочи с ръка. — Виждаш ли, как цепнатината продължава нагоре до самия връх на скалата?
Нефер кимна. При вида на посочения от стареца път, момчето загуби дар слово.
— Ще намерим начин да изкачим върха от другата страна. Ще вземем въжетата от конете. От върха ще те спусна надолу по цепнатината. Ако пъхаш боси крака и свити юмруци в цепнатината, ще можеш да се задържиш. А аз ще ти помагам с въжето.
Нефер още не можеше да продума. От предложението на стария маг му прилоша. Надали човек би могъл да измине този път и да остане жив. Таита разбираше чувствата на момчето и не настоя за отговор.
— Мисля — започна колебливо Нефер, но после млъкна, вперил отново поглед в двете млади птици. Разбра, че това е неговата орис. Една от тези птици беше неговата божествена и само по този начин можеше да получи короната на своите предци. Да се откаже сега, означаваше да отвергне всичко, за което бе избран от боговете. Трябва да отиде!
Таита почувства мига, в който момчето до него прие съдбата си и по този начин стана мъж. Дълбоко в себе си заликува, защото това бе и негова съдба.
— Ще опитам! — каза Нефер и стана. — Да слезем и да се приготвим!
 

10
 
На следващата сутрин напуснаха примитивния си лагер и поеха нагоре, още по тъмно. Таита успяваше по някакъв начин да стъпва по пътеката, която дори младите очи на Нефер не можеха да различат. Всеки от двамата носеше навито на руло въже, изплетено от лен и конски косъм. Носеха и малък мех вода. Таита предупреди, че на скалата ще настане страшна жега, щом слънцето надигне лик.
Докато стигнат по-далечната страна на източната скала, стана достатъчно светло, за да различават ясно отвесното й лице. В продължение на час, Таита го проучваше внимателно. Най-накрая каза:
— В името на великия и всемогъщ Хор, да тръгваме! — Той направи божествения знак и поведе Нефер към мястото, което бе избрал за отправна точка.
— Аз ще водя — каза той, като завърза единия край на въжето около кръста си. — Отпускай го, докато се изкачвам. Наблюдавай движенията ми. Когато те извикам, връзваш другия край около себе си и ме следваш. Ако се подхлъзнеш, аз ще те задържа.
Отначало Нефер се изкачваше много предпазливо, следвайки точно пътя, избран от стареца. Изразът на лицето му беше напрегнат, а кокълчетата на пръстите му побеляха от усилие. Таита го окуражаваше непрекъснато и постепенно момчето стана по-уверено в силите си. Изкачи се до стария маг и каза с усмивка:
— Дотук беше лесно.
— Ще стане и по-трудно — увери го сухо Таита и пое следващия етап. Този път Нефер припкаше зад него като маймунка, без да спира да бъбри, изпълнен с радостна възбуда. Застанаха под издълбан в скалата комин, който в горната си част се стесняваше до обикновена цепнатина.
— Това е като цепнатината, по която ще трябва да се спуснеш от другата страна, след като стигнем върха. Гледай как ще използвам стъпалата и юмруците си! — Таита започна да се катери в комина бавно, но без да спира. Когато той се стесни, старецът продължи да напредва, сякаш по стълба. Полата се развяваше около сухите му крака и Нефер видя под нея гротескния белег, на мястото на отрязаната му мъжественост. Виждал го е и преди, свикнал е с него и вече не се ужасява от жестоката гледка.
Таита го извика отгоре и този път Нефер се закатери бързо и уверено.
И защо не? Таита направи опит да опази гордостта си ненакърнена в определени граници. Във вените на момчето течеше кръв на велики войни и атлети. Очите на мага заблещукаха с младежки пламъчета. Като имаше такъв учител, съвсем естествено бе да го надмине някой ден.
Когато стигнаха върха на скалата, слънцето беше още по средата на пътя си до зенита.
— Ще си починем малко — реши Таита, като надигна меха.
— Не съм уморен, Таита.
— Въпреки това. — Таита му подаде меха и момчето отпи десетина яки глътки. — Спускането към гнездото, ще бъде по-трудно. Няма да има кой да ти показва пътя, а на едно място няма да виждаш къде стъпваш, защото скалата се вдава навътре.
— Ще се справя, Таита.
— Ако боговете го искат — съгласи се Таита, като извърна глава, все едно че се наслаждава на величието, което ги окръжава, но всъщност, за да не види момчето устните, които безмълвно мълвяха молитва:
— Простри криле над момчето, всемогъщи Хор, защото ти си го избрал! Закриляй го, господарке моя, Лострис, станала богиня, защото е плод на утробата ти и носи твоя кръв! Дръж ръце далеч от него, грозен Сет, не го докосвай, защото не можеш да надвиеш ония, които го пазят! — Таита въздъхна и като обмисли доколко е разумно да предизвиква бога на мрака и хаоса, реши да замени предупреждението с малък подкуп: — Пропусни го, добри ми Сет, и аз ще ти принеса в жертва един вол, първия път, щом мина край храма ти!
— Време е — каза Таита и се изправи.
Надвеси се над хребета и погледна надолу към пасящите коне, които изглеждаха като новородени мишлета. Женският сокол се виеше над клисурата. Стори му се, че в поведението й има нещо неестествено, особено когато нададе протяжен, изпълнен с болка писък, какъвто никога не бе чувал да издава царски сокол. От другаря й нямаше и помен, макар че старецът изучи много внимателно небосвода.
След това погледна по-високата скала и корниза, върху които бяха застанали предния ден. Така се ориентира, защото издутината на скалата под него скриваше гнездото. Тръгна бавно встрани, докато откри цепнатината, която се спускаше надолу до соколовото гнездо.
Взе малко камъче и го търкулна в процепа, като се надяваше мъжкарят да издаде с някакъв шум присъствието си и да покаже, къде точно се намира гнездото. Не се чу нищо. Женската продължаваше безсмислено да кръжи и да надава странните, самотни писъци.
Таита извика Нефер и завърза въжето около кръста му. Внимателно провери възела, а след това и цялото въже, като го пропускаше малко по малко между пръстите си, да не би да е закъсано или разнищено някъде.
— Птиците ще сложиш в дисагите — каза Таита, като провери дали са закрепени добре през рамото на момчето и дали няма да пречат на движенията му.
— Стига си се суетял, Таита! Баща ми казва, че понякога си като стара жена.
— Твоят баща трябва да проявява повече уважение. Аз съм му бърсал посрания задник, когато беше скимтящо сукалче, също както съм бърсал и твоя — изсумтя Таита, като още един път провери възела на кръста на момчето, отдалечавайки съдбовния момент. Нефер приближи до ръба и се изправи в цял ръст без следа от колебание.
— Готов ли си? — попита той, като погледна назад през рамо, лъснал бели зъби в усмивка, с весели пламъчета в тъмнозелените очи. Толкова му напомняха за царица Лострис тези очи. С болка в гърдите, старецът си помисли, че Нефер е дори по-хубав от баща си, когато беше на същата възраст.
— Не можем да клечим тук цял ден — произнесе Нефер един от любимите изрази на баща си, като се стараеше да подражава точно на повелителната му интонация.
Таита седна и запъна пети в скалата, за да може да противостои на опъна, който щеше да упражни прекараното през рамото му въже. Кимна към Нефер и видя наперена усмивка да озарява момчешкото лице, докато се прехвърляше през ръба. Принцът заслиза надолу, а старецът отпускаше въжето малко по малко.
Нефер стигна издутината и като вкопчи здраво ръце в скалата, започна да търси слепешком място, където да стъпи под нея. Напипа цепнатината и като пъхна стъпало в нея извъртя глезена, така че да не може да се измъкне. После се плъзна надолу. Хвърли последен поглед към Таита, направи опит да се усмихне, но постигна само болезнена гримаса и потъна под ръба. Преди да намери друг захват, кракът му се плъзна в цепнатината и той се заклати на въжето. Ако изпусне скалата, ще увисне безпомощно над бездната, а старецът надали ще намери сили да го измъкне сам.
Трескаво заопипва цепнатината и успя да се задържи. Бързо протегна другата ръка и закрепи и нея. Издатината беше преодоляна, но сърцето му искаше да изскочи от гърдите, а въздухът свистеше през устата му.
— Какво става? — чу гласа на Таита.
— Всичко е наред! — едва успя да отвърне. Погледна между краката си и видя как цепнатината се разширява над соколовото гнездо отдолу. Ръцете му се умориха и започнаха да треперят. Протегна надолу десния крак и го закрепи.
Таита се оказа прав: спускането беше по-трудно от изкачването. Когато измъкна дясната ръка, за да я премести по-надолу, видя, че кокълчетата са ожулени, а върху скалата остана малка кървава следа. Малко по малко стигна до мястото, където цепнатината се разширяваше. Тук отново трябваше да прехвърли крак над ръба и да търси слепешком опора.
Когато вчера обсъждаха с Таита спускането, седнали един до друг на отсрещната скала, всичко изглеждаше толкова просто, но сега и двата му крака се размахваха във въздуха, а бездната сякаш го засмукваше като някаква гигантска уста. Момчето застена притиснато към скалата. Обхвана го страх. Последните остатъци кураж бяха ответи от топлите пориви на вятъра, който напираше върху него и заплашваше да го откъсне от скалата. Хвърли поглед надолу и потта по бузите му се смеси със сълзи. Пропастта го мамеше, дърпаше го надолу, впила ноктите на страха в стомаха му.
— Движи се! — Гласът на Таита долетя отгоре, слаб, но изпълнен с напрежение. — Не спирай!
Мобилизирал всички сили, Нефер се приготви за нов опит. Заопипва с боси пръсти и едното стъпало намери издатина, която май щеше да го издържи. Отпусна се на болящи от напрежение, треперещи ръце. Кракът му внезапно се плъзна от ръбчето, ръцете му бяха твърде уморени, за да помогнат и той падна с писък.
Падането продължи колкото дължината на ръцете му, а после въжето рязко се впи в гърдите му, като изкара въздуха от дробовете му. Залюля се в пространството, задържан единствено от въжето и старецът на другия му край.
— Нефер, чуваш ли ме? — Гласът на Таита беше дрезгав от усилието да го задържи. Момчето изскимтя като пале. — Трябва да се хванеш. Не можеш да висиш там. — Гласът на мага го успокои. Пропъди сълзите с примигване и видя скалата само на една ръка от лицето си.
— Хвани се! — викна Таита и Нефер видя, че виси точно срещу процепа. Отворът беше достатъчно голям, за да го побере, стига да се добереше дотам. Протегна трепереща ръка и докосна ръба с върховете на пръстите. Започна да се обръща към отвора.
Усилието продължи цяла вечност, но накрая се вмъкна в процепа и опрял стъпала в едната стена, здраво натисна гръб в другата. Остана така, за да си поеме дъх.
Усетил олекването на въжето, Таита започна да го окуражава с възгласи:
— Бак-хер, Нефер, Бак-хер! Къде си?
— В процепа над гнездото.
— Какво виждаш? — Таита искаше да насочи вниманието му върху други неща, за да го отклони от зейналата пропаст.
Нефер обърса потта от челото с опакото на ръката и отговори:
— Виждам края на гнездото.
— На какво разстояние?
— Близо.
— Можеш ли го стигна?
— Ще опитам. — Нефер започна да се спуска по разлома към дъното му. Отдолу стърчаха сухи пръчки. Като приближи още, той можа да види по-голямата част от гнездото.
Когато извика отново, гласът на момчето беше силно възбуден:
— Мъжкарят е тук!
— Какво прави? — попита Таита.
— Май спи. — Нефер беше объркан. — Виждам само гърба му.
Мъжката птица лежеше неподвижно в единия край на разбърканото гнездо. Но как можеше да спи и да остане безучастен към цялата шумотевица наоколо, чудеше се принцът. Възбудата от непосредствената близост на птиците прогони страховете на Нефер.
Движенията му станаха по-чевръсти и скоро можа да се изправи в кухината, стъпил здраво на пода й.
— Виждам главата му. — Мъжкарят беше разперил криле, сякаш покриваше плячка. Колко е красив, помисли Нефер. Толкова съм близо, че мога да го докосна, а той не се страхува.
Внезапно му дойде наум, че може да хване заспалата птица. Приготви се да го стори, като запъна рамо в стената и прехвърли по-голямата част от тялото си на крака, с които щеше да приклекне. Наведе се бавно и внезапно спря, с протегнати към птицата ръце.
По ръждивите пера на гърба личаха мънички капки кръв. Прозрачни като полирани рубини, те блещукаха под слънчевите лъчи и Нефер разбра по студената топка в стомаха си, че птицата е мъртва. Обзе го чувство за колосална загуба, сякаш някой близък, на когото държи страшно много, го е напуснал завинаги. Това беше повече от смъртта на един сокол. Царствената птица представляваше нещо повече — тя беше символ на божественото и царско начало. Докато го наблюдаваше, тялото на птицата като че ли прие формите на самия фараон. Ридание разтърси Нефер и той дръпна рязко ръце назад.
Направи го тъкмо навреме, защото миг по-късно се разнесе остър стържеш звук и мощно съскане. Нещо огромно и блестящочерно профуча там, където бяха ръцете му и се стовари върху постелята от сухи съчки с такава мощ, че я разтърси цяла.
Нефер се дръпна назад, колкото позволяваше тясното пространство на нишата и вторачи поглед в гротескното същество, което се заклати пред лицето му. Зрението му сякаш увеличаваше картината, времето се разтегли като в кошмар. Видя мъртвите соколчета, скупчени на дъното, редом с тялото на мъжкаря, а около всички тях се вие блестяща, дебела, огромна кобра. Главата е надигната, белязаната с ярки черно-бели шарки качулка — разперена.
Хлъзгав черен език играе между усмихнати тънки устни. Бездънно черни очи са вперили хипнотизиращ поглед в Нефер, а в центъра на всяко грее звезда от отразена светлина.
Нефер се опитва да предупреди Таита, но от устата му не излиза и звук. Не може да отдели поглед от ужасяващите очи на кобрата. Главата се полюлява едва-едва, но запълнилите цяло гнездо дебели черни пръстени пулсират и помръдват. Всяка полирана люспа блести като диамант, докато огромното тяло стърже по сухите съчки. Всяко колело от змийското тяло е дебело колкото ръката на момчето, а всички заедно създават впечатление, че цялото туловище не спира да пълзи. Главата се люшва назад, устата зейва и Нефер вижда бледата лигавица на гърлото. Почти прозрачни зъби излизат отвесно от меките гънки на устата. Всяка костна игла завършва с миниатюрен мехур отрова.
После главата се стрелва напред, в опит да достигне до лицето на Нефер.
Той изпищява, извръща се настрани, загубва равновесие и пада с гърба напред от кухината.
Макар Таита да очаква с напрегнати мускули подобно нещо, той почти прехвърля ръба, когато въжето внезапно се опъва под тежестта на падналото тяло. Част от грубото въже се плъзва между пръстите, като ги ожулва до кръв, но той държи здраво. Чува момчето да пищи отдолу и усеща мятането му в края на въжето.
Нефер се люшка от нишата навън, а след това обратно към соколовото гнездо. Кобрата се е окопитила бързо след неуспешната атака и отново е надигнала глава. Погледът й пак е фиксиран в лицето на момчето. В същото време от гърлото й излиза стържещо съскане.
Нефер отново пищи и рита с всичка сила срещу змията, докато лети право към нея. Таита долавя ужаса в този писък и напряга стари мускули до скъсване.
Кобрата налита към очите на Нефер, но в този миг Таита рязко дръпва въжето и премества момчето. Зиналата паст на змията минава на един пръст от ухото му, а после тежкото тяло удря рамото му като дебел бич. Нефер изпищява отново, усетил, че е ухапан.
Докато се люлееше за пореден път пред нишата, той погледна рамото си и забеляза бледожълтата отрова на змията върху широкия кожен колан на дисагите. С неописуемо чувство на облекчение, той свали дисагите от рамо и ги протегна като щит пред себе си, когато люлката отново го върна към заплашително изправената кобра.
Щом влезе в обсега й, змията нападна, но момчето я посрещна с многобройните гънки на дебелата кожа. Зъбите на чудовището се забиха в нея и останаха там. При следващия мах на люлката, тя е извлечена от гнездото — сгърчено, лъскаво черно кълбо. Змията удря с опашка Нефер през глезените, съска ядовито, от устата й хвърчат пръски отрова, които се стичат по кожените дисаги. Тежестта й е такава, че цялото тяло на момчето се разтърсва.
Почти несъзнателно, Нефер хвърля дисагите далеч от себе си, а кобрата остава с впити в тях зъби. Торбата и змията падат заедно, черното тяло не спира да се гърчи и мята, да се хвърля насам-натам с дива сила. Пронизителното съскане става все по-слабо, докато кобрата се отдалечава надолу. Падането продължава цяла вечност и ето, най-накрая се чува глух удар в земята отдолу. Ударът не я убива, нито дори зашеметява и черното кълбо профучава надолу по сипея, за да се загуби от погледа на Нефер между сивите камъни.
През пелената от ужас, спусната над съзнанието му, той чува вика на Таита. Той е дрезгав от напрежение и тревога.
— Обади се? Не ме ли чуваш?
— Тук съм, Таита — отвръща Нефер със слаб и треперещ глас.
— Ще те изтегля.
Бавно-бавно Нефер се издига нагоре. След целия ужас на преживяното, той не може да не се възхити на тази сила. Когато приближава скалата, той успява да облекчи отчасти въжето и работата тръгва по-бързо. Най-накрая изпълзява над издатината, за да види с огромно облекчение древните черти на Таита, изсечени като на сфинкс от положените усилия.
С още едно, последно движение Нефер прехвърля ръба и пада в обятията на стареца. Остава там, неспособен да промълви дума, хълца и се мъчи да възстанови ритъма на дишането си. Таита го държи в прегръдките си. Той също трепери от чувства и изтощение. Малко по малко, и двамата се успокояват. Таита поднася гърловината на меха към устните на момчето. То пие, дави се и пак пие. После поглежда стареца в очите с такова отчаяние, че той го притиска още по-силно към себе си.
— Беше ужасно — едва разбираемо промълвя Нефер. — Беше в гнездото. Избила соколите. До един. О, Таита, беше ужасно!
— Какво беше то, Нефер? — тихо пита старецът.
— Уби моята божествена птица. И мъжкаря.
— Спокойно, момче. — Подава му отново меха.
Нефер се задавя пак и пристъп от кашлица разтриса цялото му тяло. Когато идва на себе си, изхриптява:
— Опита се да убие и мен. Беше голяма и черна.
— Кое, моето момче? Кажи ясно.
— Кобра, огромна черна кобра. Чакаше ме в гнездото. Убила бе сокола и малките и се опита да убие и мен. И през ум не ми е минавало, че кобрата може да стане толкова голяма.
— Ухапа ли те? — пита разтревожен Таита и отдръпва момчето от себе си, за да го разгледа.
— Не, Таита. Използвах дисагите вместо щит. Не можа да ме ухапе — отвърна Нефер, но въпреки това Таита свали полата му и започна да го оглежда внимателно. Кокълчетата на едната ръка, както и коленете бяха силно охлузени, но иначе кожата на това здраво тяло си оставаше съвършено гладка, ако не се смята фараонската татуировка от вътрешната страна на бедрото. Тя беше дело лично на Таита и този малък шедьовър си оставаше категорична заявка за правото над двойната корона.
— Да благодарим на великия бог, който те опази! — промърмори старецът. — С тази кобра Хор те предупреждава за ужасни събития и опасности. — Лицето на стареца е сериозно, изпълнено с болка и печал. — Това не е обикновена змия.
— Напротив, Таита. Видях я отблизо. Беше огромна, но все пак змия.
— Как е стигнала гнездото, тогава? Кобрите не летят, а няма друг начин да дойде дотук.
Нефер гледаше ужасен.
— Тя уби божествената ми птица — каза високо той.
— Уби и мъжкия сокол — другото аз на фараона — добави Таита със същия печален израз. — Това символизира други неща. Аз ги видях в транса си, но сега случилото се с теб ги потвърждава. Това излиза от естествения ред на нещата.
— Обясни ми, Таита! — помоли Нефер.
Таита му подаде полата.
— Нека първо отидем далеч от тази планина, където ни дебнат огромни опасности, а после ще говорим за тези знамения.
Млъкна и загледа дълбоко замислен небето. След това сведе поглед към Нефер.
— Облечи се. — Това бе всичко, което каза.
Когато беше готов, Таита го поведе към противоположната страна на скалата и двамата започнаха да се спускат. Ставаше бързо, защото пътят беше вече познат, а тревогата във всяко движение на стареца, беше заразителна. Намериха конете на мястото, където ги оставиха, но преди да възседнат, Нефер промълви:
— Мястото, където падна кобрата е съвсем близо. — Посочи началото на сипея под скалата. — Да потърсим тялото. Може би, ако го открием, ще направиш някаква магия, за да победиш разрушителната й мощ.
— Само ще загубим скъпоценно време. Няма да намерим никакво тяло. — Таита се метна върху кобилата. — Качвай се, Нефер. Кобрата отдавна се е върнала в царството на сенките, откъдето и дойде.
Нефер потръпна от суеверен страх и възседна жребеца.
Никой не проговори, преди да се спуснат в полите на планината от източната страна. Нефер знаеше, че когато е в такова настроение, няма никакъв смисъл да заговаря стария маг, но въпреки това се изравни с кобилата и отбеляза с почтителен глас:
— Таита, това не е пътят към Гебел Нагара.
— Не отиваме там.
— Защо?
— Бедуините знаят, че сме били при извора. Те ще кажат на ония, които ни търсят — обясни Таита.
Нефер не разбра.
— Кой ни търси?
Старецът погледна момчето с такава жалост, че то замълча.
— Ще ти обясня, когато се отдалечим от тази проклета планина и попаднем на сигурно място.
Таита избягваше билото на хълмовете, където силуетите им щяха да се открояват на небесния фон и следваше клисури и долини. Отдалечаваха се непрекъснато от Нил и Египет, в посока към морето.
Когато слънцето заходи към заник, той спря кобилата и каза:
— Главният керванджийски път се намира отвъд онези хълмове. Трябва да ги прекосим, но може врагът да ни дебне точно там.
Оставиха конете спънати в едно дере, като им сипаха по малко зоб в торбите, за да не цвилят, а те се изкачиха внимателно до хребета, където намериха подходящ наблюдателен пункт. Керванджийският път се виждаше като на длан.
— Ще останем тук до мрак — каза Таита, — а после ще прекосим.
— Не разбирам какво правиш, Таита — каза момчето. — Защо се движим на изток? Защо не тръгнем към Тива, под закрилата на фараона, моя баща?
Таита въздъхна тихо и затвори очи. Как да му каже? Не може вечно да мълчи. Но нали е все пак дете, трябва да го пази.
Сякаш прочел мислите му, Нефер хвана ръката на стареца и каза тихо:
— Днес на планината доказах, че съм мъж. Отнеси се като към такъв.
— Вярно е — кимна Таита, — доказа го. — Преди да продължи, той погледна още един път утъпкания път и бързо сниши глава. — Идва някой! — предупреди старецът.
Нефер се просна на земята и двамата загледаха облака прах, който бързо приближаваше по пътя от запад. Долината вече тънеше в сумрак, а небосклонът пъстрееше с всички величествени оттенъци на залеза.
— Бързо се движат. Не са търговци. Бойни колесници са — каза Нефер. — Ето, вече се виждат. — Младежкият поглед улови очертанията на първата колесница, с впрегнатите пред нея коне и фигурата на колесаря над тях. — Не са хиксоси — продължи момчето, докато фигурите се очертаваха все по-ясно, — наши са. Десет колесници. Да, вижда се вимпелът на първата колесница. — Развятият на дълъг и гъвкав бамбуков прът вимпел, пърхаше високо над вдигания облак прах. — Отряд от фатийския гвардейски легион! Спасени сме, Таита!
Нефер скочи прав и размаха ръце над главата си.
— Насам! — викна той. — Насам! Тук съм! Аз съм принц Нефер!
Таита протегна костелива ръка и го смъкна силом на земята.
— Лягай долу, малък глупак! Това са децата на кобрата.
Погледна надолу и разбра, че водещият колесар е забелязал момчето, защото се отклони към тях и поведе конете в галоп.
— Бързо! Не бива да ни настигат.
Дръпна момчето от билото и хукна надолу по хълма. След първоначалното си объркване, Нефер бе увлечен от тревогата на Таита. Затича с всички сили, скачайки от камък на камък, но не можа да настигне стареца. Дългите тънки крака се носеха бързо, а отзад се вееше сребърната му грива. Магът стигна до конете пръв и се метна върху кобилата в движение.
— Защо бягаме от собствените си хора? — попита задъхан Нефер. — Какво става, Таита?
— Скачай на коня! Няма време за приказки. Трябва да се спасяваме.
Когато изскочиха в галоп от дерето на открито, Нефер погледна назад. Първата колесница прехвърляше билото на хълма, а колесарят крещеше нещо, но разстоянието и трополенето на колелата заглушиха думите му.
На идване минаха през едно пространство, цялото покрито с вулканични скали. То бе непроходимо за колесници. Насочиха се към него.
— Промъкнем ли се между скалите, ще им избягаме през нощта. Денят свършва съвсем скоро. — Таита вдигна поглед към последните отблясъци на вече потъналото зад хоризонта огнено кълбо.
— Един конник винаги може да избяга на колесница — заяви Нефер със самоувереност, която не изпитваше в момента. Когато погледна назад обаче, той се увери, че казаното е истина: разстоянието между тях и групата подскачащи, трополящи колесници ставаше все по-голямо.
Още преди Нефер и Таита да стигнат пресечената местност, преследвачите им бяха почти скрити от сгъстяващия се синкав полумрак, както и от собствения им облак прах. Щом стигнаха края на скалите, двамата конника се видяха принудени да намалят хода на конете до тръс, но теренът беше толкова опасен, че тръгнаха ходом. Таита се обърна назад и в светлината на последните слънчеви лъчи видя как първата колесница спира. Разпозна гласа на водача й, макар думите да стигаха до тях слаби и неясни:
— Принц Нефер, защо бягаш? Не се бой от нас. Ние сме фатийски гвардейци, изпратени да те придружим до дома в Тива.
Нефер понечи да обърне коня.
— Това е Хилто — каза той. — Много добре познавам гласа му. Той е добър човек. Вика ме по име.
Хилто беше прочут войн, носител на златната Верига за доблест, но Таита късо нареди да продължат.
— Не се оставяй да те заблудят! Никому не вярвай!
Нефер продължи послушно сред разхвърляните скали. Слабите гласове отзад се загубиха и потънаха във вечната тишина на пустинята. Скоро трябваше да слязат и да поведат конете на юзда, защото тясната пътека се извиваше между високи остроръби колони черен камък, които можеха с лекота да осакатят някой невнимателен кон, както и да откъснат колело на опитала да се промъкне колесница. Най-накрая спряха, за да отдъхнат и да напоят конете. Седнаха един до друг и Таита отряза по филия твърд просеник. Задъвкаха хляба и си заговориха тихичко.
— Разкажи ми виденията си, Таита. Какво точно ти показа Амон Ра?
— Казах ти вече — бяха неясни.
— Знам, че не е вярно. — Нефер поклати глава. — Казваш го, защото ме щадиш. — Принцът потрепери от нощния хлад, както и от онова особено усещане на леден ужас, което не го напусна след срещата му със злото в соколовото гнездо. — Видял си някаква страшна поличба, сигурен съм. Затова бягаме. Трябва да ми кажеш всичко. Искам да знам какво става.
— Прав си — съгласи се най-накрая Таита. — Време е да ти кажа. — Протегна ръка изпод наметката и привлече момчето до себе си. Нефер остана изненадан от топлината на изпитото тяло. Таита замълча, сякаш да събере мисли и накрая каза:
— В съня си видях огромно дърво, поникнало на брега на Майка Нил. Беше могъщо дърво със сини като хиацинт цветове, а отгоре му висеше двойната корона на Горното и Долно царства. Под сянката му се тълпеше цял Египет: жени и мъже, деца и старци, търговци, селяни и писари, жреци и войни. Дървото осигуряваше закрила на всички, а хората благоденстваха и бяха доволни.
— Това е хубаво видение — побърза да го разтълкува Нефер. — Дървото е фараонът, моя баща. Цветът на неговия двор е син, а короната му — двойна.
— И аз така разбрах видението.
— Какво стана после, Таита?
— Видях змия в мътните води на реката. Огромна змия плуваше към дървото.
— Кобра ли? — попита Нефер тихо и уплашено.
— Да — потвърди Таита. — Голяма кобра. Тя изпълзя от Нил и се изкачи по дървото, като гърчеше тяло по ствола и клоните му, докато заприлича на част от него — сякаш го подкрепя и му дава сила.
— Не разбирам — прошепна Нефер.
— Тогава кобрата се изкачи до самия връх и впи зъби в ствола на дървото.
— Велики Хор! — Нефер потрепери. — Мислиш ли, че е същата кобра, която се опита да ме ухапе? — Той не дочака отговор, а бързо продължи: — Какво видя след това, Таита?
— Видях дървото да изсъхва, да пада и да става на парчета, а кобрата да се надига, увенчала отвратителната си глава с двойната корона. Мъртвото дърво започна да пуска зелени филизи, но щом се покажеха, кобрата ги захапваше и те умираха.
Нефер замълча. Макар значението на всичко това да бе очевидно, той не смееше да го разтълкува на глас. — Всчички ли зелени клонки загинаха? — осмели се най-накрая да попита той.
— Едно остана скрито. Порасна голямо и силно под земята, а след това изскочи като могъща лоза на повърхността и се вкопчи в смъртна схватка със змията. И макар тя да го нападаше с всички сили, то оцеля и продължи да живее.
— Как свърши битката, Таита? Кой победи? Кой взе двойната корона в крайна сметка?
— Не видях края на битката, защото всичко потъна в пушеците и облаците прах на войната.
Нефер не проговори толкова дълго, че старецът го помисли за заспал, но накрая тялото му се разтресе и той разбра, че плаче. Нефер произнесе с ужасяваща увереност:
— Фараонът е мъртъв. Баща ми е убит. Такъв е смисълът на твоя сън. Отровеното дърво е фараонът. Същото значение имаше и случката при гнездото. Убитият мъжкар е фараонът. Баща ми е убит от кобрата.
Таита не можа да отговори. Той само прегърна по-здраво момчето и се опита да му влее сила и да го успокои.
— А зеленият филиз от дървото съм аз — продължи принцът. — Това си видял и знаеш, че кобрата дебне, за да ме унищожи, както е сторила с баща ми. Затова не искаш войниците да ме върнат в Тива. Знаеш, че там чака кобрата.
— Точно така, Нефер. Не можем да се върнем в Тива, преди да си станал достатъчно силен, за да се защитиш. Трябва да бягаме от Египет. На изток има земи с могъщи владетели. Мой дълг е да те заведа при тях и да намеря съюзник, с чиято помощ да унищожим кобрата.
— А коя е тя? Видя ли лицето й в своя сън?
— Знаем, че е приближен на баща ти. Защото в онова видение, тя беше като част от баща ти и му даваше сила. — Старецът млъкна, а после каза решително: — Името на змията е Наджа.
Нефер го погледна стреснато.
— Наджа! — повтори той. — Наджа! Сега разбирам защо не можем да се върнем в Тива. — Помълча малко и добави: — Ако отидем в източните земи, ще станем бедни скиталци, просяци.
— Видението те показа силен и голям. Трябва да се доверим на Амон Ра.
Въпреки мъката по баща си, Нефер се унесе в сън, но Таита го вдигна призори. Възседнаха конете и продължиха на изток, докато прекосиха скалистите земи и Нефер усети соления аромат на идващ от морето вятър.
— Ще намерим кораб, който да ни прехвърли от другата страна на морето при хурийците. — Таита сякаш четеше мислите му. — Цар Саргон в Асирия и Вавилон — тези могъщи земи между реките Тигър и Ефрат — е съюзник на баща ти срещу хиксосите и всички други общи врагове. Мисля, че Саргон е достоен човек и ще спази условията на съюзния договор. Той ще ни приюти и ще подкрепи претенциите ти за трона на обединен Египет.
Слънцето се издигна пред тях сякаш от пещ и когато се изкачиха на поредния хълм, в краката им блесна морето, като току-що отлят бронзов щит. Таита прецени разстоянието и каза:
— Ще стигнем брега преди залез. — След това присви очи и погледна над задницата на коня. Видя не една, а четири опашки жълт прах да се стелят в равнината зад гърба им.
— Пак тоя Хилто — възкликна старецът. — Как можах да допусна, че старият негодник ще се откаже толкова лесно от преследването. — Таита скочи прав върху гърба на коня, за да види по-добре. Стар кавалерийски номер. — Вероятно е използвал нощта, за да заобиколи скалите. Сега е пръснал колесниците във верига, за да намерят по-бързо следите ни. Не му трябва гадател, за да научи, че ще тръгнем към брега.
Огледа се бързо, за да намери прикритие. Макар откритата камениста равнина, през която пътуваха, да изглеждаше напълно лишена от каквито и да било издатини или вдлъбнатини, погледът му улови една незначителна кривина на терена, която можеше да ги скрие, стига да я стигнат навреме.
— Слизай! — нареди старецът. — Трябва да легнем долу и да не вдигаме прах, по който да ни открият. Мълком се прокле, че не положи повече усилия да прикрие следите им през нощта. Промениха посоката и поведоха конете към прикритието, като се стараеха да избягват участъците мека почва, където можеха да оставят следи и избираха само здрав камък. Стигнали долчинката, те разбраха, че тя не може да скрие прав кон.
Нефер се обърна неспокойно. Най-близкият жълт облак беше на по-малко от половин левга от тях и бързо приближаваше. Останалите образуваха широк полукръг.
— Тук няма къде да се скрием, а за бягство е твърде късно — вече ни заобикалят. — Таита заговори тихо на кобилата и клекна, за да погали предните й крака. Животното запристъпя и изпръхтя недоволно, но после легна неохотно на една страна. Старецът свали полата си и превърза очите на кобилата, за да не й хрумне да се изправи отново.
След това приближи жребеца на Нефер и повтори номера. Щом двата коня се озоваха на земята, Таита бързо заговори.
— Лягай до главата на Звездоброй и го задръж, ако се опита да стане.
Нефер се засмя за пръв път, откакто научи за смъртта на баща си. Начинът, по който Таита се оправяше с животни, винаги го бе впечатлявал.
— Как успя да ги накараш да легнат, Таита?
— Ако им го кажеш така, че да разберат, те правят всичко, което поискаш от тях. Лягай сега до него и внимавай да не вдига шум.
Легнаха до животните и наблюдаваха как облаците жълт прах ги заобикалят.
— Няма да различат следите ни по тия камъни, нали Таита? — попита Нефер с надежда.
Таита изсумтя. Наблюдаваше приближаването на най-близката колесница. В нажежената мараня тя изглеждаше нереална — очертанията й трептяха и се изкривяваха, сякаш я гледаше през вода. Напредваше сравнително бавно, като криволичеше насам-натам, в търсене на следи. Изведнъж тръгна по-бързо и решително и старецът разбра, че колесарят е открил следата им.
Колесницата приближи толкова, че можеха да различат мъжете в нея. Надвесени над страниците те се взираха внимателно в земята. Изведнъж Таита прошепна недоволно:
— В името на вонящия дъх на Сет, там има нубийски следотърсач.
Високият чернокож изглеждаше още по-висок, заради украсата от пера на главата. На петстотин стъпки от мястото, където лежаха, той скочи в движение и затича пред конете.
— Сега са там, където завихме — прошепна Таита. — Милостиви Хор, скрий следата ни от тоя черен дивак! — За нубийците разправяха, че могат да проследят и лястовица във въздуха.
Нубиецът спря колесницата с повелителен жест. Загубил бе следата върху твърдата скала. Сгънат почти на две, той започна да обикаля в кръг. От това разстояние приличаше на дългокрака птица, тръгнала на лов за змии и гризачи.
— Не знаеш ли някоя магия за подобен случай, Таита? — прошепна тревожно Нефер. Старецът бе успявал не един път да примами по време на лов в равнината, изящни малки газели на удобно за стрелба разстояние, без да усетят присъствието им. Таита не отговори, но когато момчето погледна към мястото, където лежеше, видя в ръката му най-силния талисман — петолъчна звезда, изработена с неподражаемо майсторство от злато, принадлежала на царица Лострис. Нефер знаеше, че в нея е скрит косъм от главата на царицата, откъснат докато е лежала на балсамьорската маса преди обожествяването си. Таита я докосва с устни и безмълвно нашепва заклинание за скриване от вражи поглед.
Нубиецът се изправя рязко и насочва взор право към тях.
— Открил е новата ни посока — казва Нефер и двамата виждат, как колесницата поема след чернокожия към скривалището им.
— Много добре го познавам тоя дявол — мълви тихо Таита. — Казва се Бай и е шаман на узбаките.
Нефер гледа с трепет как приближават колесницата и пешият й водач. Колесарят се е изправил в цял ръст и положително може да ги види от мястото си, но не дава никакъв признак за това.
Екипажът приближава още и Нефер разпознава Хилто, в лицето на водача му. Вижда дори белезникавия белег върху дясната буза. За миг поглежда право в Нефер, а после ястребовите му очи се плъзват встрани.
— Не мърдай! — Гласът на Таита е мек като повея на морския бриз над равнината.
Бай, нубийският шаман, е вече толкова близо, че Нефер ясно различава всеки от окачените на широката му гръд талисмани. Изведнъж той рязко спира и набразденото му лице се изкривява в гримаса. Бавно върти глава и души във всички посоки, като уловило следа ловджийско куче.
— Не мърдай! — шепне Таита. — Усеща ни!
Бай прави още няколко бавни крачки и отново спира, вдигнал ръка. Колесницата идва до него. Конете неспокойно играят. Хилто докосва щита й с края на копието си. Стържещият звук се разнася с удвоена сила в тишината.
Сега Бай гледа право в лицето на Нефер. Момчето прави опит да издържи този неумолим черен поглед без да мигне, но очите му се навлажняват от усилието. Бай докосва един от амулетите си. Нефер вижда, че е плаващо ребро от лъв. Таита също има такова в магическия си арсенал.
Бай започна тихичко да напява с плътен африкански бас. После тупва с бос крак по скалата и плюва в посока към Нефер.
— Разкъсва завесата ми — съобщава лаконично Таита. Изведнъж Бай се усмихва и сочи право към тях, стиснал в юмрук лъвския кокал. Хилто надава вик на изненада и зяпва към мястото, където, само на стотина стъпки от него, изведнъж изникват Нефер и Таита.
— Принц Нефер! Търсим те цели тридесет дни. Хвала на Хор и Озирис — най-после те открихме!
Нефер се изправя с въздишка, а Хилто приближава колесницата, скача от нея и пада на едно коляно пред него. Сваля бронзовия шлем и крещи с глас, свикнал да дава команди на бойното поле:
— Фараон Тамоз е мъртъв! Привет на Фараон Нефер Сети. Да живееш вечно!
Сети е божественото име на принца — едно от петте имена на могъщество, които са му дадени още при раждането, дълго преди да е станало сигурно, че ще се възцари на трона. Никому не е позволено да произнася това име, преди момчето да стане фараон.
— Фараоне! Могъщи бик! Дошъл съм да те заведа в свещения град, за да се въздигне свещения ти образ, както Хор е изваян от злато.
— Ами ако реша да не тръгна с теб, Благородни Хилто? — пита Нефер.
Войнът се опечалява.
— Въпреки цялата си любов и вярност, фараоне, регентът на Египет издаде най-строга заповед да те заведа в Тива. Ще бъда принуден да изпълня тази заповед, даже с риск да предизвикам неудоволствието ти.
Нефер хвърля поглед към Таита и пита полугласно:
— Какво да сторя?
— Ще трябва да тръгнем с тях.
 

11
 
Поеха назад към Тива, съпровождани от петдесет бойни колесници, под командата на Хилто. Според строгите разпореждания, колоната се отправи най-напред към оазиса Бос. Изпратиха бързоходец да предупреди Благородния Наджа, регента на Египет, който напусна Тива и дойде да посрещне в оазиса младия фараон Нефер Сети.
Потънала в прах и мръсотия от дългото странстване из пустинята, колоната пристигна в Бос на петия ден. Когато влязоха в сянката на палмови дървета, едно подразделение от фатийската гвардия беше строено за тържествено посрещане. Войниците стояха с прибрано оръжие и размахваха палмови клонки. Всички пееха:
 
«Сети, могъщият бик.
На истината любимец.
И на двете жени, Некбет и Уаджет.
Огнедишащ змей.
Златорък Хор, дал живот на сърцето.
Сети, син на Ра, бог на слънцето, жив сега и във вечността.»
 
Нефер стои прав между Хилто и Таита в първата колесница. Дрехите му са мръсни и парцаливи, а гъстите кичури — цели в прах. Слънцето е обгорило лицето и ръцете му до цвета на зрял бадем. Хилто кара колесницата през войнския шпалир и Нефер се усмихва стеснително на онези лица в строя, които са му познати. Войниците го приветстват спонтанно. Те обичаха баща му, а сега обичат него.
По средата на оазиса, близо до извора, е издигнат лагер с разноцветни палатки. Пред царската шатра стои Благородният Наджа, заобиколен от свита придворни, аристократи и жреци, в очакване да приветства фараона на Египет. Той е величествен, облечен в могъществото и славата на регентската власт, блестящ в злато и скъпоценни камъни, ухаещ на благовонни масла и ароматни настойки.
От двете му страни са застанали Хесерет и Мерикара, принцеси от царския двор на Тамоз. Лицата им са бели като платно от грим, а очите — огромни и черни от въглен. Даже зърната на обнажените им гърди са боядисани като зрели череши. Перуките от конски косъм са им големи, а полите натежали от перли и злато, така че двете стоят сковани като кукли.
Щом Хилто докарва колесницата пред Благородния Наджа, той пристъпва и сваля от нея мърлявото момче. Нефер не бе имал възможност да се измие, откак напуснаха Гебел Нагара и мирише на пръч.
— Твоят регент те приветства, фараоне! Аз съм ти верен слуга и приятел. Да живееш хиляда години — добавя той отчетливо, та всички близкостоящи да чуят. Благородният Наджа отвежда Нефер за ръка до подиум, изработен от черно дърво, донесено от вътрешността на континента инкрустиран със слонова кост и седеф. Настанява го отгоре и като пада на колене, целува мръсните и ожулени крака на момчето, без следа от погнуса. Ноктите са очукани и пълни с черна кал.
След това се изправя и сваля парцаливата туника на Нефер, за да се види фараонската татуировка върху бедрото. Бавно завърта момчето, така че всички да я съзрат.
— Привет, фараон Сети, бог и син на богове! Ето го знакът! Всички народи по земята го виждат и треперят пред мощта на нашия цар. Склонете глави пред величието на фараона!
Войниците и струпаните около подиума придворни надават мощен възглас.
— Привет, фараоне! Да си жив вечно в могъщество и слава!
Наджа бута напред принцесите и те коленичат, за да се закълнат във вярност на брат си. Гласовете им не се чуват, докато Мерикара, по-малката, не издържа и скача на подиума, зашумяла златоткани поли. Хвърля се към брат си.
— Нефер — пищи тя, — ако знаеш колко ми липсваше. Мислех, че си умрял.
Нефер отвръща вдървено на прегръдката, а тя се извръща настрана и прошепва с кикот:
— Смърдиш ужасно!
Благородният Наджа дава знак и една прислужница отвежда децата, след което могъщите благородници на Египет, предвождани от членовете на съвета, минават един по един пред Нефер и се заклеват във вярност. Настъпва миг на сконфузено объркване, когато фараонът оглежда събралите се и пита с ясен, пронизващ глас:
— Къде е чичо ми Крат? Той трябва да ме поздрави пръв.
Тапа мърмори някакво обяснение:
— Благородният Крат не можа да дойде. Ще обясним по-късно, Велики. — Стар и немощен, Тала е новият предводител на съвета. Наджа го е подчинил напълно.
Церемонията приключва по даден от Наджа знак. Той плясва с ръце и заявява:
— Фараонът пристига от дълъг път. Трябва да си почине, преди да поведе процесията към столицата.
Хваща покровителствено Нефер за ръка и го въвежда в царската шатра, чиито просторни салони и коридори могат да подслонят цяло гвардейско подразделение. Там го очакват началникът на царския гардероб, парфюмеристи и фризьори, пазителят на царските бижута, слуги, масажисти и прислужнички в банята.
Таита е решен да не се отделя от момчето, за да го пази. Той прави опит да се включи незабелязано в царския антураж, но длъгнестата му фигура и сребърна глава го открояват ярко сред останалите, а славата му е такава, че няма кътче в цялата страна, където да мине незабелязан. Пред него начаса изниква стражник.
— Привет, Благородни Таита! Нека боговете бъдат винаги благосклонни към теб. — Макар фараон Тамоз да му даде благородническа титла в деня, когато подпечата указа за освобождаването му от робство, Таита и до ден-днешен изпитва неудобство при споменаването й.
— Регентът на Египет те търси. — Поглежда мърлявите парцали по стария маг, както и оръфаните прашни сандали. — Май е по-добре да не се явяваш в този вид. Благородният Наджа не понася лоши миризми и непрани дрехи.
 

12
 
Шатрата на Благородния Наджа е по-голяма и луксозно обзаведена от фараонската. Седнал е върху трон, изработен от резбован абанос и слонова кост, инкрустиран със злато и с още по-рядкото и скъпо сребро, върху който са изобразени главните богове на Египет. Песъкливата земя е покрита с вълнени килими, обагрени в красиви цветове, сред които преобладава светлозеленият — символ на тучните плодородни поля по бреговете на Нил. След утвърждаването му като регент, Наджа приема зеленото за цвят на своя двор.
Той е убеден, че благородните аромати привличат боговете и затова в множество провесени от прътите на шатрата сребърни кадилници дими тамян. Върху ниска маса пред трона са поставени вази с благовония. Регентът е махнал перуката си, а един роб крепи върху бръснатото му теме конус, направен от ароматизиран пчелен восък. Той се топи и се стича по бузите и врата му, където се охлажда и застива.
В шатрата мирише като в градина. Даже придворните, чуждите посланици и различни просители, насядали в редици с лице към трона, са принудени да се окъпят и намажат с благовония, преди да бъдат допуснати при регента. Същото е сторил и Таита. Косите му са измити и сресани над раменете, а полата — току-що изпрана и колосана, белее ослепително. Той коленичи при входа, за да даде израз на преклонение пред трона. Изправянето му се придружава от тиха глъч. Чуждите посланици го гледат с любопитство и преповтарят името му. Даже присъстващите войни и жреци допират глави и шептят «Магьосникът!»
— Старият Таита, адепт на Амон Ра!
— Таита, раненото око на Хор!
Благородният Наджа вдига поглед от папируса в скута си и се усмихва. Той е наистина красив мъж, с изваяни черти и чувствени устни. Носът му е тънък и прав, а живите интелигентни очи имат цвета на златен ахат. Гърдите и ръцете му са мускулести и гладки.
Таита бързо оглежда най-близките до трона редици. За краткото време от смъртта на фараона Тамоз, в структурите на властта и благородничеството са настъпили видими промени. Много известни лица липсват, а много други са изплавали от мрака на неизвестността в светлината на регентското благоволение. Не на последно място сред тях е Асмор от фатийската гвардия.
— Ела насам, Благородни Таита! — Гласът на Наджа е тих и приятен. Таита приближава трона и редиците на придворната свита се отдръпват, за да му сторят път. Регентът се усмихва.
— Трябва да знаеш, че благоволението ни към теб е голямо. Ти изпълни с чест поставената ти от фараон Тамоз задача. Обучението, което осигури на принц Нефер Мемнон е несравнимо. — Таита остана изненадан от това топло посрещане, но се постара да не го покаже. — Сега, след като принцът стана фараон Сети, нуждата му от твоята напътстваща ръка става още по-голяма.
— Дано живее вечно! — отзова се Таита и събранието повтори думите му.
— Дано живее вечно!
Благородният Наджа направи знак с ръка.
— Седни тук, в сянката на трона ми. Даже и аз ще имам нужда от твоя опит и мъдрост, когато решавам фараонските дела.
— Царският регент ми оказва по-голяма чест, отколкото заслужавам. — Таита погледна ласкаво Благородния Наджа. Благоразумието изисква никога да не разкриваш истинските си чувства пред лицето на врага. Таита седна на показаното му място, но се отказа от копринена възглавница, като предпочете да се отпусне направо върху килима. Седна с изправен гръб и високи рамене.
Регентът продължи работата си. Деляха имуществото на Крат. Понеже бе обявен за предател, всичките му притежания преминаваха към короната.
— От предателя Крат — чете папируса Наджа, — във владение на Храма на Хапи и жреците на мистериите преминават всички земи и постройки по източния бряг на реката, от Дендера до Абнуб.
Таита слуша и вълна от мъка по най-стария му приятел го залива, но върху лицето му не трепва нито едно мускулче. По време на дългия път от пустинята Хилто му разказа, как загина Крат и добави:
— Никой, даже добрите и благородните, не смеят да отворят уста пред регента на Египет. Менсет, старейшината на съвета, е мъртъв. Умря в съня си, но според някои, не е тръгнал на това най-дълго пътешествие без известна помощ отвън. Синка е мъртъв, екзекутиран за държавна измяна, макар да не му бе останал ум даже и на престарялата си жена да измени. Имуществото му бе конфискувано от регентството. Още петдесетина отидоха да правят компания на стария Крат. А в съвета останаха само хора на Наджа.
Крат беше последната връзка на Таита със златните дни, когато Тан, Лострис и той бяха млади. Таита го обичаше.
— От предателя Крат — продължи да чете Благородният Наджа, — в ръцете на регента на Египет — цялото зърно, записано в житниците на името на Крат.
Това прави петдесет шлепа, пресметна Таита. Крат беше ловък зърнен спекулант. Благородният Наджа си бе определил щедро възнаграждение за усилията по това убийство.
— Тези запаси да бъдат употребени за общо благо. — Експроприацията получи прилична форма, но Таита си зададе безмълвно въпроса, кой ще определи що е общо благо?
Жреци и писари бързо отразяваха върху глинени плочки резултатите от подялбата. Тези плочки се съхраняват в храма. Докато слушаше, Таита държеше заключени дълбоко в душата си, както мъката, така и гнева си.
— Сега ще преминем към друг важен въпрос — обяви Благородният Наджа, след като приключи с обезнаследяването на кратовото потомство и личното си обогатяване. — Трябва да обсъдим положението и благосъстоянието на младите принцеси Хесерет и Мерикара. Въпросът бе обсъден задълбочено в държавния съвет. Всички се съгласиха, че за собственото им добро ще трябва да взема и двете за съпруги. Като мои жени, и принцеса Хесерет, и принцеса Мерикара, ще бъдат под моята най-пълна закрила. Богиня Изис е покровителка и на двете. Наредих на нейните жрици да се допитат до авгурите и те потвърдиха, че двете сватби са й угодни. Ето защо, церемониите ще се състоят в храма на Изис в Луксор, в първото пълнолуние след погребението на фараон Тамоз и коронацията на сина му принц Нефер Сети.
Таита не помръдна, но около него се надигна тиха глъч. Политическите последици от току-що обявената двойна сватба бяха колосални. За всички присъстващи беше ясно, че тя цели вкарването на Наджа в царското семейство и включването му в наследствения ред.
Таита усети ледени тръпки по гърба, сякаш смъртната присъда на Фараон Нефер Сети бе произнесена високо от върха на Бялата кула, в центъра на Тива. До изтичането на седемдесет дневния срок за балсамирането на покойния фараон Тамоз оставаха само дванадесет дни. Веднага след погребването му в гробницата, разположена в Долината на царете, на западния бряг на Нил, щеше да се проведе коронацията на наследника, както и двойната сватба.
И тогава кобрата ще нападне още един път. Таита беше напълно сигурен в това. Общо раздвижване го извади от дълбокия размисъл, в който потъна, осъзнал опасностите, които се събираха над главата на принца. Таита не бе чул последните думи на регента, с които той закри заседанието и се оттегли през един отвор зад трона. Надигна се заедно с останалите, за да напусне шатрата.
Пълководецът Асмор се изпречи пред него и каза с усмивка и учтив поклон:
— Благородният Наджа, регент на Египет, те моли да не си отиваш. Кани те на частен разговор.
Асмор бе станал началник на регентската гвардия с титла «Най-добър сред десет хиляди». За съвсем късо време се превърна в човек с власт и влияние. Таита не можеше да отхвърли такава покана, а и нямаше защо да го прави. Той кимна и каза:
— Аз съм слуга на фараона и неговия регент. Нека живеят и двамата хиляда години.
Асмор го отведе до гърба на шатрата и придържа завесата, за да мине. Таита се оказа на открито, под сянката на палмите, а недалеч имаше малка палатка, само с едно помещение. Дванадесет стражника я бяха обградили от всички страни. Това беше мястото за частни аудиенции. Никой не смееше да се появи наоколо, без нарочна покана. По даден от Асмор знак, войниците сториха път на двамата и военачалникът пропусна стария маг в палатката.
Наджа вдигна поглед от бронзовия леген, в който миеше ръцете си.
— Добре дошъл, Благородни. — Той се усмихна дружелюбно и направи знак към купчината възглавници върху покрит с килим под, по средата на помещението. Таита се настани, а Наджа кимна на Асмор, който застана на входа с оголена крива сабя в ръка. В палатката бяха само тримата и нямаше как разговорът да бъде подслушан.
Наджа бе свалил от себе си украшенията и знаците на държавната власт. Усмихнат и приветлив, той седна срещу стария маг. Посочи поднос сладкиши и пълни с шербет златни бокали.
— Заповядай, вземи си!
Таита понечи да откаже инстинктивно, обаче си даде сметка, че подобен отказ би показал истинските му чувства и би поставил нащрек регента.
До момента Наджа нямаше откъде да знае, че Таита беше наясно с намеренията му, по отношение на новия фараон, както и с престъпленията на регента и по-нататъшните му планове. Наведе глава в израз на благодарност и сложи ръка върху по-далечната чаша. Изчака Наджа да вземе другия бокал. Наджа отпи без колебание.
Таита поднесе бокала към устните си, отпи от сладката течност и задържа отпитото върху езика си. Има хора, които се хвалят с лишени от вкус смъртоносни отрови, които оставали незабелязани, но Таита бе изучавал всички опасни за живота вещества и нямаше средство, с чиято помощ да се прикрие вкуса им от опитния му език. Питието не беше отровно и той го глътна с наслада.
— Благодаря ти за доверието — каза Наджа мрачно и Таита разбра, че става дума за нещо повече от шербет.
— Аз съм слуга на царя, следователно и на неговия регент.
— Ти си личност с неоценима стойност за короната — отвърна Наджа. — Служил си предано на трима фараони и доверието на всички тях в теб е било безгранично.
— Надценяваш качествата ми, Благородни регенте. Аз съм само един стар и немощен твой слуга.
Наджа се усмихна.
— Стар ли? Вярно е, стар си. Чувал съм да разправят, че си на повече от двеста години. — Таита сведе глава, без да потвърждава или отрича казаното. — Немощен обаче не си! Ти си стар и непоклатим като планината. На всички е известно, че мъдростта ти е безгранична. Ти знаеш дори тайната на вечния живот.
Ласкателството беше просташки безсрамно и Таита потърси неговия скрит смисъл и значение. Наджа го наблюдаваше с мълчаливо очакване. Какво очакваше да чуе? Таита го погледна в очите и напрегна съзнанието си, за да долови мислите на другия. Те бяха така мимолетни и неуловими, като силуети на прилепи, на фона на притъмняващ небосвод.
Магът долови една цялостна мисъл и разбра изведнъж какво се очаква от него. Знанието му даде сила и предстоящото отвори врати пред него, като някакъв покорен град.
— Цели хиляда години всеки цар и учен се стремят да разкрият тайната на вечния живот — промълви тихо той.
— Може би един от тях я е открил — каза Наджа, като се наведе нетърпеливо и подпря лакти върху коленете си.
— Благородни господарю, въпросите ти са твърде задълбочени за старец като мен. Двеста години не са вечен живот. — Таита разпери безпомощно ръце, но сведе поглед, за да остави Наджа да тълкува, както му изнася, неговото неубедително възражение. Двойната корона на Египет и вечен живот, помисли си магът, като се усмихна в себе си. Желанията на тоя регент са малобройни и простички.
Наджа се изправи.
— Ще поговорим по тези сложни въпроси някой друг път. — В жълтите му очи светеха победоносни пламъчета. — А сега искам да те попитам нещо. По такъв начин ще можеш да оправдаеш високото ми мнение за теб. Благодарността ми няма да знае граници.
Извърта се като змиорка, помисли си Таита, а едно време го смятах за празноглав солдафон. Успял е да скрие същността си от всички ни. На глас Таита каза:
— Ако е по силите ми, няма да откажа нищо на царския регент.
— Ти си адепт на мистериите на Амон Ра — заяви Наджа с тон, който не търпи възражение.
Таита прозря за пореден път глъбините на регентските амбиции. Не му стигат двойна корона и вечен живот! Иска и да вижда в бъдещето. Таита беше смаян, но кимна скромно и каза:
— Благородни Наджа, изучавал съм мистериите цял живот и сигурно съм понаучил нещичко.
— През целия твой много дълъг живот — каза натъртено Наджа. — Научил си, значи, твърде много.
Таита склони глава и остана мълчалив. И защо съм си въобразявал, че ще иска да ме убие? Напротив, ще ме пази като зеницата на окото си, защото смята, че държа в ръцете си, ни повече, ни по-малко, самия ключ към собственото му безсмъртие.
— Таита, любимец на царе и богове, искам да използваш мистериите на Амон Ра в моя полза.
— Господарю мой, никога не съм го правил за човек, който не е фараон или царица, или пък не е определен от съдбата да седне един ден на египетския трон.
— Може би точно такъв човек ти отправя тази молба — отвърна многозначително регентът.
Великият Хор ми го поднася на тепсийка. Падна ми в ръчичките, помисли Таита и отговори:
— Прекланям се пред желанията на фараонския регент.
— Ще го направиш ли още днес? Нямам търпение да науча волята на боговете. — Красивите черти на регента се оживиха от нетърпение и страстно желание.
— Никой смъртен не бива да подхожда лековато към мистериите — възпротиви се Таита. — Много е опасно не само за мен, но и за оня, който ми е възложил тази задача. Пътешествието в бъдещето трябва да се подготви добре.
— Колко време е нужно? — Наджа беше видимо разочарован.
Таита обхвана чело в израз на дълбок размисъл. Нека подуши малко стръвта, рече си той. Тогава ще налапа въдицата с още по-голяма охота.
— В първия ден от празненствата на Бика от Апис.
 

13
 
Когато на другата сутрин фараон Сети напусна голямата шатра, от малкия прашен и вонящ нехранимайко, който влезе в нея предишния ден, не бе останал и помен.
С царствен гняв, който слиса членовете на свитата му, той отхвърли опитите да се обръсне главата му. Тъмните му кичури бяха мити и разресвани, докато заискриха в ранната утринна светлина с кафеникав блясък. Върху тях положиха ауреуса — златна диадема, символизираща хищната богиня Некбет и Наджа, кобрата. Образите им бяха вплетени над челото с очи от червено и синьо стъкло. На брадата носеше изкуствена брада, символизираща властта на самодържец. Гримът му бе положен много майсторски, за да подчертае природната му красота, така че тълпата пред шатрата ахна от възторг и благоговение, преди да падне на колене, за да изрази преклонението си пред новия фараон. На пръстите имаше маникюр от ковано злато, а на нозете — златни сандали. На гърдите носеше една от най-големите ценности на египетското царско съкровище: изработен от скъпоценни камъни медальон, изобразяващ бога — сокол Хор. Движеше се с неочаквана за възрастта му величествена походка, притиснал жезъл и скиптър до сърцето си. Гледаше тържествено право напред, докато улови с крайчеца на окото си застаналия в първата редица на тълпата Таита. Хвърли му страдалчески поглед и направи палава гримаса на примирение.
Обгърнат от облак парфюмени пари, Благородният Наджа пристъпя на крачка отзад, потънал във великолепието на скъпоценни камъни и изпълнен с чувство за власт. На хълбока му виси синята сабя, а над десния лакът е прикрепен държавният ястребов печат.
След него вървят принцесите, накичени със златните пера на богинята Изис, със златни пръстени по пръстите на ръцете и краката. Вече не са сковани в огромните твърди поли от предния ден. От шията до петите ги обгръщат дълги роби, направени от толкова тънка материя, че слънцето прозира през тях, както през утринна речна мъгла. Краката на Мерикара са тънки, а гърдите й като на момче. Тялото на Хесерет е изваяно в прелъстителни извивки, зърната на гърдите стърчат като розови пъпки през прозирния плат на роклята, а в основата на корема, между бедрата, личи тъмния триъгълник на нейната женственост.
Фараонът се качи в парадната каляска и зае място върху извисения трон. Благородният Наджа застана прав от дясната му страна, а сестрите седнаха в краката му.
Цели тълпи жреци от всичките петдесет храма на Тива се строиха от двете страни на пътя и задрънкаха лири, заудряха барабани, разтръскаха систруми, надуха рогове, запяха и заскандираха молитви към боговете.
После стражниците на Асмор заеха местата си в кортежа, а зад тях се наредиха бойните колесници на Хилто, лъснати до блясък и цели окичени с вимпели и цветя. Тимарили бяха конете, докато косъмът им лъсне като скъпоценен метал, а в гривите им вплетоха разноцветни панделки. Воловете, впрегнати в царската каляска, бяха до един чисто бели, а масивните им чела — окичени с водни лилии. Широко разперените рога и дори копитата бяха завити в златно фолио.
Водеха ги чисто голи, яки нубийски роби. Всяко косъмче от главите и телата им бе отскубнато, което открояваше ярко огромните им гениталии. Намазани бяха обилно, от глава до пети, с благовонни масла, за да блестят на слънцето, черни като очите на Сет, в контраст с белотата на животните. Подкараха впряговете и воловете заровиха копита в праха. Хиляда фатийски гвардейци потеглиха в строй отзад и разцепиха въздуха с приветствен възглас. Жителите на Тива бяха отворили гостоприемно главната порта и бяха окичили крепостните стени на града. Целия път на влизане в града бе застлан с палмови клонки, сено и цветя.
Стените, кулите и къщите в града бяха изградени от печени на слънце тухли — камъните пазеха за храмове и гробници. В Нилската долина почти нямаше валежи, така че кирпичените постройки не се разваляха. Всички бяха прясно белосани и украсени с флагове на династията Тамоз. Процесията навлезе в града. Тълпите подскачаха, пееха и плачеха от радост, пълнеха тесните улици, а царската каляска напредваше със скоростта на гигантска костенурка. Тя спираше тържествено пред всеки срещнат храм и фараонът слизаше, мълчалив и тържествен, за да принесе жертва на обитаващия го бог.
Когато стигат пристана, вече е късен следобед. Тук чака царската баржа, за да прехвърли височайшата процесия на западния бряг, където се намира палатът на Мемнон. Щом се настаняват на борда, двеста гребци натискат веслата като един. Под ритъма на тъпан, те загребват и изваждат веслата, които блестят, мокри като крила на огромна чапла.
Заобиколени от цяла флотилия галери, фелуки и други неголеми съдове, те прекосяват реката, под лъчите на късното следобедно слънце. Царските задължения за този първи ден не са изчерпани, дори когато стигат противоположния бряг. Друга кола го откарва до погребалния храм, където ще се извърши прощалната церемония за неговия баща, фараон Тамоз.
Изкачват наклонената централна алея на храма по тъмно. От двете страни са разположени огньове, а градските тълпи са пили през целия ден за сметка на хазната. Ревът е оглушителен, фараонът слиза от колесницата, за да тръгне по каменно стълбище между редици гранитни фигури, изобразяващи баща му, както и неговия закрилник бог Хор във всяко от стоте му божествени превъплъщения — Хор като детето Харпократ, с букла и пръст в устата, или на гръдта на Изис, или клекнал в лотосов лист, или с глава на сокол или под формата на крилат слънчев диск. Цар и бог са се превърнали в едно.
Благородният Наджа и жреците въвеждат момчето — фараон през високи двери в Залата на скръбта, свещеното място, където мумията на Тамоз лежи върху балсамьорската маса, направена от черен диорит. В специална ниша на стената, охранявана от черна статуя на бога на гробниците Анубис, са подредени алабастрови съдове, които съхраняват сърцето, белите дробове и вътрешностите на фараона.
От другата страна на масата, до стената, е положен покрит със злато саркофаг, готов да приеме царското тяло. Върху капака е отлят от злато образът на фараона, така жив и реалистичен, че сърцето на Нефер се свива от болка, а очите му се наливат със сълзи. Той мига често-често, за да ги прогони и следва жреците към средата на помещението, където лежи тялото на баща му.
Благородният Наджа застава срещу момчето, от другата страна на диоритовата плоча, а главният жрец заема място при главата на покойния цар. Когато всичко за церемонията по Отваряне Устата на мъртвия владетел е готово, двама жреци свалят платното, което покрива тялото му и Нефер се дръпва инстинктивно назад, щом го вижда.
През цялото време, докато те се скитат из пустинята с Таита, балсамьори работят върху трупа. Най-напред те бъркат с малка сребърна лъжица с дълга дръжка през ноздрите и без да оставят видими следи върху външната част на черепа, изгребват меката пихтия на мозъка. После отстраняват очите, които се разлагат много бързо и пълнят орбитите им със сол и уханни билки. После потапят тялото в силно наситен разтвор от различни соли и го оставят да се пропие с течността, като в разстояние на тридесет дни я сменят всекидневно. Всички тлъстини се стопяват, а кожата се отделя. Непокътнати остават само косите и кожата по черепа.
Когато най-накрая изваждат тялото от солената баня, то бива положено върху диоритовата плоча и в него се втриват масла и билкови настойки. В празната стомашна кухина се натъпкват просмукани със смоли и восък ленени тампони. Оставеният от стрелата отвор на гърдите е зашит и прикрит с амулети от злато и скъпоценни камъни. Счупената стрела е отстранена от балсамьорите. След като е разгледана от членовете на държавния съвет, тя е обкована в злато и ще придружи фараона в гробницата, в качеството си на могъщо средство срещу по-сетнешни беди, които биха го сполетели по дългия път към подземното царство.
През следващите четиридесет дни на балсамиране тялото се оставя да изсъхне добре под действието на нахлуващия през всички отвори на храма сух и горещ пустинен вятър.
Когато изсъхне като подпалка, то може да се повие. Ленените повои се наслагват един връз друг по особен начин, под непрестанните напеви на жреците. Под превръзките се оставят още скъпоценни амулети, а всеки пласт се намазва със смола, която изсъхва и добива металическа твърдост и лъскавина. Главата се оставя открита и през последната седмица преди Отваряне на Устата, четирима от най-даровитите балсамьори възстановяват естествения й вид с помощта на восъци и грим.
Липсващите очни ябълки се заместват с точни копия, изработени от планински кристал и обсидиан. Бялото на очите блести, ирисите и зениците имат цвета на бащините. Стъклените сфери изглеждат дарени с живот и разум. Нефер ги гледа със страхопочитание, очакващ всеки миг клепачите да трепнат, а зениците да се разширят. Устните, оформени и начервени, могат да се усмихнат всеки миг, а боядисаната кожа изглежда мека и топла, като че под нея продължава да струи кръв. Косите са измити и подредени в тъмните къдри, които момчето така добре помни.
Благородният Наджа и главният жрец, придружени от хора на останалите, напяват молитва против повторна смърт, но Нефер не може да отлепи поглед от лицето на баща си.
 
«Той е отражение, а не огледало.
Той е музика, а не лира.
Той е камък, а не длето.
Той ще живее вечно.»
 
Върховният жрец идва при момчето и му подава златна лъжица. То е репетирало ритуала, но когато поставя лъжицата в устата на баща си, ръката му потръпва.
— Отварям устата ти, та да получи пак способност да говори. — Докосва с лъжицата носа на мъртвия и казва: — Отварям ноздрите ти, та да задишаш отново. — Докосва по отделно всяко от двете прекрасни очи. — Отварям очите ти, за да съзреш пак красотите на този свят, както и на оня, в който отиваш.
Когато всичко това е сторено, царската свита остава да чака, докато балсамьорите повиват и главата в просмукани с ароматни смоли бинтове. Полагат върху лицето златната маска и то отново светва с божествена красота. Противно на обичая и практиката, за фараон Тамоз има само един саркофаг и една златна маска. Собственият му баща си бе отишъл от тоя свят със седем маски и седем вложени един в друг саркофага — всеки следващ по-голям и по-красив от предишния.
Нефер прекара остатъка от нощта в бдение край саркофага. Той горя тамян и се моли безспир, боговете да приемат баща му при себе си, като го настанят по средата на пантеона. Призори излезе с главния жрец на терасата, където чакаше главният соколар на баща му. Върху облечената в ръкавица ръка беше кацнал царският сокол.
— Нефертем — прошепна момчето името на птицата. — Лотус. — Пое великолепната птица от ръката на соколаря и я вдигна високо над главата си, за да могат хората хубаво да я видят. На десния си крак тя носеше малка златна табелка с царския монограм, привързана със златна верижка.
— Това е царската птица на фараон Тамоз Мамоз. Това е духът на моя баща. — Нефер млъкна, за да овладее напиращите сълзи. След това продължи: — Пускам на свобода царската птица на баща си. — Смъкна кожената качулка от главата на сокола. Свирепите очи блеснаха в светлината на утринното слънце и птицата заоправя перата си. Нефер откопча ремъчката от крака на сокола и птицата разпери криле. — Лети, дух божествен! Вдигни се високо заради мен и моя баща!
Подхвърли сокола нагоре, той улови утринния бриз и бързо набра височина. Направи два широки кръга, а после нададе див писък и пое над реката.
— Царската птица полетя на запад! — възкликна главният жрец. И последният от присъстващите знаеше, че това е най-злокобно предзнаменование.
Нефер бе така изтощен физически и духовно, че се олюля, докато гледаше след отлетялата птица. Таита го задържа на крака и го отведе със себе си.
Когато се върнаха в спалнята на Нефер в двореца Мемнон, Таита приготви някаква отвара и коленичи до леглото, за да му я даде. Нефер пое дълга глътка, а после остави купата и попита:
— Защо баща ми си отива само с един малък ковчег, след като ти си ми разказвал, как дядо ми е имал седем тежки саркофага и за превозването им са били необходими двадесет яки бивола?
— Твоят дядо, Нефер, получи най-пищното погребение в историята на Египет — съгласи се Таита. — Той взе със себе си в подземния свят огромно количество вещи. Но тези седем саркофага струваха тридесет лаки чисто злато и доведоха народа почти до просяшка тояга.
Нефер погледна замислен купата, изпи остатъка от настойката и каза:
— И баща ми заслужава такова богато погребение, защото беше велик мъж.
— Дядо ти мислеше преди всичко за живота си отвъд — обясни търпеливо Таита. — Баща ти мислеше на първо място за живота на хората в този свят, тук, в нашия Египет.
Нефер помисли върху това, после въздъхна и се отпусна със затворени очи върху застланата с овча кожа постеля. След малко погледна отново и каза просто:
— Гордея се с моя баща.
Таита докосна за благослов челото на момчето и прошепна:
— Сигурен съм, че един ден баща ти ще има всички основания да бъде горд с теб.
 

14
 
Таита нямаше нужда от лошата поличба на сокола Нефертем, за да си даде сметка, че Египет е стигнал до най-трагичната и злощастна точка в цялата си история. Когато излезе от спалнята на Нефер и погледна към пустинята, звездите сякаш бяха замръзнали в орбитите си, а всички древни богове ги бяха напуснали и изоставили в този опасен час.
— Велики Хор, точно сега имаме нужда от напътствията ти. Ти държиш в шепи тази благодатна земя. Не я оставяй да се изплъзне между пръстите ти и да се разбие на парченца като кристал! Не ни обръщай гръб сега, когато сме попаднали в беда! Помогни ми, могъщи соколе, насочи разума и ръката ми! Нека проумея намеренията ти, та да насоча делата си, според твоята воля!
Като продължи да се моли вървешком, Таита изкачи хълмовете и стигна окрайнината на Великата пустиня. Почукването на дългата му тояга по скалата стресна един чакал и той хукна презглава по осветения от луната склон. Когато се увери, че никой не го следи, Таита свърна успоредно с реката и ускори крачка.
— Велики Хор, много добре знаеш, че се движим по ръба на острието. Фараон Тамоз падна убит и сега няма кой да ни поведе. Апепи и неговите хиксоси на север са станали необикновено силни, почти непобедими. Те се обединяват срещу нас, а ние не можем да им устоим. Двойната корона на двете царства е проядена от червей на предателството и няма да можем да издържим нова тирания. Отвори ми очите, всемогъщи боже и ми покажи пътя, та да победим нахлуващите от север хиксосийски орди, както и унищожителната отрова в собствената ни кръв.
През целия този ден Таита бродеше сред каменистите, потънали в мълчание хълмове, отдаден на молитви и опити да намери изход. Късно вечерта дойде отново при реката и най-подир стигна крайната си цел. Можеше да дойде тук много по-бързо и лесно с помощта на фелука, но твърде много хора щяха да го видят, а и имаше нужда от време за бродене в пустинята.
В дълбоката нощ, когато повечето хора спят, той се изправи пред храма на Бес, разположен на речния бряг. Една капеща факла гореше в ниша над дверите. Тя осветяваше статуята на бог Бес, застанала на стража пред храма. Бес е уродливият бог — джудже, покровител на пияниците и почитателите на лек и безгрижен живот. Езикът му виси между похотливи устни. В трепкащата светлина на факлата, той дарява Таита с пиянска усмивка, когато магът минава под него.
Един от храмовите прислужници очаква стареца. Той го води в каменна килия, в подземието на храма. В нея има маса с пръстена кана козе мляко, просеник и пита пчелен мед. Всички знаят, че магът има голяма слабост към мед от тичинки на мимоза.
— Трима души очакват вече пристигането ти, Благородни — каза един млад жрец.
— Доведи първо Бастет — нареди Таита.
Бастет беше старши писар при номарха на Мемфис и един от най-ценните източници на информация за Таита. Без да е богат, на врата му тежаха две хубави, но скъпи за поддържане жени и цяла орда сополанковци. Таита ги бе спасил, когато жълтите цветя опустошаваха земята. Макар да нямаше думата, когато се вземаха решения, този човек беше близко до сърцето на властта и използваше с огромен успех ушите и феноменалната си памет. Той имаше доста неща за разправяне, случили се след възкачването на новия регент и получаваше възнаграждението си с неподправена благодарност.
— Само благословията ти ми стига, велики маг — казва той.
— Бебетата не наддават от благословии — успокоява го Таита.
След него идва Обос, главен жрец при големия храм на Хор в Тива. Той дължи назначаването си на Таита, ходатайствал за него навремето пред фараона Тамоз. Повечето аристократи ходят в този храм, за да се молят и да правят жертвоприношения, и всички имат доверие на Обос. Третият мъж е Нолро, военен секретар на армията от Севера. Той също е евнух и това някак си сближава двамата жестоко осакатени мъже.
Още от времето на своята младост, когато за пръв път имаше възможност да направлява държавните дела, скрит в сянката на трона, Таита разбра колко е важно да разполага с абсолютно сигурна информация, въз основа на която да взема правилни решения. През остатъка на тази нощ, както и през по-голямата част на следния ден, старецът изслушваше хора и подробно ги разпитваше, така че когато беше готов да се завърне в палата Мемнон, беше информиран за всички важни събития, както и за политическите течения и козни, развили се през времето на неговото пребиваване в пустинята.
Следващата привечер той тръгна обратно, като използва прекия път покрай реката. Завръщащите се от полята селяни го познаваха и като правеха знак за късмет и дълголетие, казваха:
— Моли се за нас на Хор, магьоснико! — Всички знаеха, че е почитател на Хор. Мнозина му правеха дребни подаръци, а един орач го покани да сподели вечерята му, състояща се от просени питки, печени рожкови и още топло от вимето на козата мляко.
 

15
 
Когато падна мрак, Таита благодари на гостоприемния орач, сбогува се с него и го остави седнал край огъня. Той забърза в нощта, като се опасяваше да не пропусне церемонията по събуждането на царя. Стигна двореца призори и едва намери време да се изкъпе и преоблече, преди да отиде в спалнята на царя. Двамата стражника пред вратата кръстосаха копия пред него.
Таита остана изненадан. Това не се бе случвало никога. Той е възпитател на царя, назначен на тая длъжност от фараон Тамоз, още преди тринадесет години. Той поглежда остро старшия. Мъжът свежда поглед, но продължава да не го пуска.
— Не искам да те обиждам, могъщи маг. Правя го по изрично нареждане на пълководеца Асмор и началника на дворцовата охрана. Никой не може да влиза при фараона без разрешение от регента.
Стражникът е непреклонен и Таита го зарязва, за да намери Наджа, който закусва в тесен кръг фаворити и подлизурковци.
— Благородни Наджа, ти добре знаеш, че съм определен за възпитател на фараона от собствения му баща. Дадено ми е право на достъп по всяко време на деня и нощта.
— Това е било преди много години, добри ми маг — отвръща спокойно регентът, като взема обелено от застаналия зад него роб гроздово зърно и го мята в устата си. — Било е правилно по онова време, но фараон Сети вече не е дете и не се нуждае от бавачка. — Обидата не беше преднамерена, но от това не стана по-малко нараняваща. — Аз съм му регент и занапред той ще иска съвет и напътствие от мен.
— Не оспорвам правото ти, което е и твой дълг към фараона, но да ме държиш далеч от Нефер е ненужна жестокост — протестира Таита, а Наджа махва царствено с ръка, за да го накара да млъкне.
— Безопасността на царя е въпрос от първостепенна важност — казва той и се изправя, за да покаже, че закуската, както и разговорът са приключили. Охраната му го заобикаля, като изблъсква мага назад.
Той се заглежда след отдалечаващата се към залата на съвета свита, но не си тръгва веднага, а присяда на парапета на едно от декоративните езерца с рибки, за да обмисли създалото се положение.
Наджа е изолирал Нефер. Той става затворник в собствения си дворец. Когато дойде времето, ще се окаже самотен, заобиколен единствено от врагове. Таита се чуди, как да му помогне. За пореден път се връща към идеята да избягат от Египет и да потърсят закрила от някой могъщ съперник, докато Нефер порасне достатъчно, за да поиска наследствените си права. Сигурен е, че регентът се е погрижил не само да бъде прекратен достъпа до покоите на момчето, но и всички пътища за бягство от Тива и страната да бъдат непроходими.
Нямаше лесни решения и след около час дълбок размисъл, Таита се изправи на крака. Стражниците при вратата на залата му сториха път и той влезе, за да заеме обичайното си място на първия ред в залата на съвета. Нефер седеше върху подиума до регента си. Носеше по-малката корона на Горен Египет, а лицето му беше бледо и измъчено. Таита бе обзет от внезапен страх, да не би вече да са започнали да му дават бавно действаща отрова, но не можа да улови дъх на смърт в аурата му. Съсредоточи сили, за да му изпрати енергия и кураж, но Нефер го погледна студено и укоризнено, явно сърдит заради отсъствието му на утринната церемония.
Таита насочи вниманието си към текущите дела на съвета. Обсъждаха последните сведения от северния фронт. Цар Апепи си бе върнал Абнуб след тригодишна обсада. Този нещастен град бе сменял управниците си осем пъти, от началото на хиксосийското нашествие, по време на фараон Мамоз — дядо на Нефер.
Да не бе покосен фараон Тамоз от хиксосийска стрела, нещата можеха да бъдат други. Вместо да се готвят сега за поредна отбрана на столицата Тива, можеха да обсаждат противниковия главен град Аварис.
Таита установи, че съветът се разкъсва от непреодолими противоречия по всички основни въпроси на кризата. Всички търсеха кому да прехвърлят вината за последните неблагоприятни събития, когато и за последния глупак беше ясно, че главната причина за всичко се крие в ненавременната смърт на фараон Тамоз. Той остави армията си обезглавена и обезсърчена. Апепи се възползва светкавично от тази смърт.
Като ги слушаше как се карат, Таита помисли по-убедено отвсякога, че тази война е гнойна рана в тялото на Египет. Отчаян, той стана безмълвно и напусна залата. С нищо не можеше да помогне — те продължаваха да се джафкат, кой трябвало да оглави северните армии, след смъртта на фараон Тамоз.
— Сега, след като ни напусна, няма кой да се опълчи срещу Апепи. Нито Асмор, ни Терон, нито дори самия Наджа — мърмори си Таита, като се отдалечава. — Страната и армията са напълно обезкървени от шестдесет години войни. Трябва ни време, за да възстановим сили и за да се пръкне нов военен ръководител. — Помисли си за Нефер, но юношата беше още много далеч от ролята, която съдбата му бе отредила, съгласно предсказанията от неговия транс в мистериите на Амон Ра.
Трябва да му осигуря това време и да го опазя, докато съзрее.
След това отиде в женските покои на двореца. Тъй като беше евнух, той имаше право да влиза, когато пожелае в тези недостъпни за мъже помещения. От три дни принцесите знаеха, че им предстои да станат съпруги. Трябваше отдавна да ги посети. Сигурно са объркани и нещастни и изпитват остра нужда от неговата утеха и съвет.
Първа го видя Мерикара. Тя скочи от мястото, където една жрица я учеше на писмо, с помощта на глинена табличка и писец и се затича към стареца с дългите си крака. Тя обгърна мага през кръста и силно се притисна към него.
— О, Таита, къде беше досега? Непрекъснато те търся.
Когато погледна нагоре към лицето му, той забеляза зачервените очи и тъмните сенки под тях и разбра, че детето бе плакало много. И сега раменете й се затресоха в ридания. Таита я взе на ръце и я прегърна, докато се успокои малко.
— Какво има, маймунката ми? Защо си така нещастна?
— Благородният Наджа иска да ме заведе на скришно място и да ми стори ужасни неща. Ще вкара в мене нещо огромно и остро, за да ми причини болка и да ми изтече кръвта.
— Кой ти каза това? — попита старецът, едва сдържащ гнева си.
— Магара и Саак — разрида се Мерикара. — О, Таита, не можеш ли да го спреш? Моля те!
Таита трябваше да се сети, че двете нубийски робини са виновни за изживяния от детето ужас. Обикновено приказките им бяха за африкански върколаци и таласъми, но сега си бяха намерили ново развлечение. Таита се зарече с мрачна решителност да даде да се разберат на двете безсрамници и се зае да прогони страховете на принцесата. Призова на помощ целия си такт и нежност, защото Мерикара бе изпаднала в ужас.
Заведе я в усамотена част на градината, където седна, а тя се сви на кълбо в скута му и допря буза до гърдите му.
Страховете на малката бяха безпочвени, разбира се. Би било против природата, обичая и закона, да бъде вкарана от Наджа в брачно ложе, преди да е видяла първата си червена луна, даже и да е минала под венчило. А до това събитие оставаха още години. След като успя да я успокои с цената на много усилия, старецът заведе момиченцето в конюшните, за да се порадва на новородено жребче.
Когато започна отново да се смее и бърбори, Таита я върна в харема и направи за нейно удоволствие няколко малки фокуса. Превърна кана нилска вода в сладък шербет, който изпиха двамата. След това подхвърли малко камъче, а то се превърна в канарче, което кацна на върха на финикова палма. То започна да извива нежни трели, а детето подскачаше и пискаше от радост.
Таита остави Мерикара и тръгна да търси двете робини, Магара и Саак, пред които направи такава демонстрация, че скоро и двете зарониха горестни сълзи. Понеже знаеше, че Магара е обикновено инициаторката на всяка дивотия, той измъкна от ухото й жив скорпион и го подържа пред лицето й, докато чернокожото момиче изпадна в ужас и се напика.
Доволен от резултата, старият маг потърси Хесерет. Както и очакваше, намери я на речния бряг с лира в ръка. Тя му отправи кратък, тъжен поглед и продължи да дърпа струните на инструмента. Настани се до нея върху тревистия бряг, под виснали върбови клони. Девойката свиреше мелодията на бабината си любима песен. Таита я бе учил на нея и сега тя запя:
 
«Сърцето ми пърха като ранена яребица,
щом видя лицето на моя любим.
Бузите ми разцъфват като утринна зора
Под лъчите на неговата усмивка.»
 
Пееше с верен и приятен глас, а Таита усети как очите му се пълнят със сълзи. Като че ли пак слушаше Лострис. Започна да припява с ясен и уверен глас. Гребците от една галера застинаха с весла във въздуха и унесен израз, а речните талази отнесоха корабчето им надолу, покрай двамата певци.
Когато песента свърши, момичето се обърна към стареца и каза:
— Скъпи Таита, така се радвам да те видя.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш, луна на всички мои нощи. — Тя се усмихна на това поетично наименование, защото беше романтична душа. — Какво мога да сторя за теб?
— Моля те да отидеш при Благородния Наджа и да му предадеш най-искрените ми извинения, заедно със съобщението, че не мога да се омъжа за него.
Толкова му напомняше за баба си, когато беше на нейните години. Лострис също го бе натоварила с невъзможна мисия, напълно уверена в способността му да се справи. А сега Хесерет обръща към него тези огромни зелени очи.
— Виждаш ли, аз вече обещах на Мерен да се омъжа за него. — Мерен беше внук на Крат и пръв приятел на принц Нефер.
Таита го бе виждал да гледа Хесерет с кравешки поглед, но не знаеше, че чувствата му срещат разбиране. Помисли за миг докъде ли са стигнали в отношенията си, но остави настрана този въпрос.
— Хесерет, много пъти съм ти обяснявал, че ти не си като останалите момичета. Ти си принцеса от царското семейство. Не можеш да се омъжиш според повика на младежката си плът. Твоята сватба е въпрос на политическо решение, с най-сериозни последици.
— Не разбираш, Таита — каза тихо Хесерет с оня сладък инат, от който старецът така много се страхува. — Аз обичам Мерен. Обичам го от малка. Искам да се омъжа за него, а не за Благородния Наджа.
— Не мога да отменя решение, взето от регента на Египет — опита се да обясни положението Таита, но тя поклати глава и се усмихна.
— Ти си толкова мъдър, Таита. Все ще измислиш нещо. Винаги си успявал.
 

16
 
— Благородни Таита, отказвам да обсъждам въпроси, свързани с достъпа ти до фараона или предстоящия брак на принцесите от царския двор. И в двата случая решението ми е твърдо. — За да подчертае, че въпросът е приключен, Наджа съсредоточи цялото си внимание върху разгърнатия на масата пред него папирус. Мина достатъчно време за едно ято диви гъски да се вдигне от блатистата местност отвъд Нил, да прекоси сивите талази на реката и да прелети над градината, където бяха седнали. Най-накрая Таита сведе поглед от небето и се надигна. Когато се поклони и тръгна заднишком към вратата, Наджа вдигна очи и каза:
— Не съм ти разрешавал да си тръгваш.
— Не мислех, че имаш още нужда от мен, господарю.
— Напротив, имам най-остра нужда. — Вперил поглед в стареца, регентът му направи знак да седне. — Поставяш на изпитание моето търпение и благоразположение към теб. Добре знам, че си извършвал мистериите, всеки път, когато фараон Тамоз е искал. Защо ме разиграваш? Като регент на тази страна, няма да търпя по-нататъшно протакане. Искам това не за своя собствена изгода, а в името на оцеляването ни във войната със севера. Имам нужда от напътствието на боговете. Само ти можеш да ми го дадеш.
Наджа се изправи така стремително, че преобърна масата и по теракотовия под се посипаха свитъци, четчици и мастилници. Той не обърна внимание, а се развика:
— Заповядвам ти с цялата власт, която ми дава ястребовия печат… — Докосна амулета, привързан към дясната му ръка. — Заповядвам ти да изпълниш мистериите на Амон Ра с моите въпроси!
Таита сведе глава в показно примирение. От седмици очакваше този ултиматум и отлагаше часа, воден единствено от желанието да осигури относителна безопасност за принц Нефер. Убеден бе, че Наджа няма да предприеме решителната стъпка, преди да се е убедил в подкрепата на боговете.
— Пълнолунието е най-благоприятният момент за изпълняване на мистериите — отвърна Таита. — Вече съм се подготвил.
Наджа се отпусна на стола си.
— Ще го направиш тук, при мен! — каза той.
— Не, Благородни Наджа, това не е най-подходящото място. Колкото по-близо сме до източника на божествено начало, толкова по-точно ще е предсказанието. Уредил съм всичко с жреците от храма на Озирис. Там ще изпълня мистериите в полунощ при пълнолуние. Ще го сторя в светая светих на храма, където се пази гръбнака на бога, изваден от неговия брат Сет. Тази свята реликва ще увеличи шансовете за успех на нашето начинание. — Гласът на Таита звучеше многозначително. — Ще бъдем само ти и аз. Никой друг смъртен не бива да чуе онова, което боговете ще пожелаят да ти съобщят. Едно поделение от войската на Асмор ще охранява подстъпите към храма.
Наджа беше почитател на Озирис. Лицето му стана сериозно. Както и очакваше Таита, избраното място му направи силно впечатление.
— Да бъде, както си решил — съгласи се той.
 

17
 
Пътуването до храма отне два дни и се извърши с царската баржа по реката. Следваха ги четири военни галери с хората на Асмор. Акостираха край жълтия бряг в подножието на храма, където жреците очакваха регента с песни и дарове. Слабостта на управника към ароматни вещества бе станала широко известна.
Отведоха ги в приготвените за тях помещения. Докато Наджа се къпеше и подкрепяше с плодове и шербет, Таита, придружен от главния жрец, отиде в светилището, за да направи приношение на великия Озирис. След това жрецът прозря желанието на госта и го остави сам да се приготви за вечерта. Благородният Наджа никога не бе присъствал на мистериите — малцина сред живите са имали тая възможност. Таита щеше да изнесе внушително представление, но нямаше и най-малко намерение да се подлага на изпитанията и риска, свързани с истинския ритуал.
След залез, главният жрец даде пир в чест на регента. Поднесоха прочутото вино от лозята около храма. Те бяха първите в страната, засадени лично от бог Озирис. Щом ароматната напитка омая регента и компанията му, жреците представиха театрални сцени от живота на великия бог. Във всяка от тях, Озирис бе показван с различен цвят на кожата: бял като повоите на мумия, черен за царството на мъртвите, червен за бога на възмездието. Във всички сцени той държеше владетелски жезъл, а краката му бяха вързани като на мъртвец. В последната сцена лицето беше зелено, за да изрази растителната страна на неговата същност. Като просеното семе, което е символ на живота, Озирис е заровен в земята, което означава смърт. В мрака на подземното царство обаче, той покълва като семето, за да се яви отново в божествения цикъл на вечния живот.
Докато представят живите картини, главният жрец произнася високо различните наименования на бога: «Око на мрака», «Вечно добро начало», «Син на Геб», «Съвършено величие».
След това, под звуците на гонгове и барабани, в тамяновото ухание от кадилниците, жреците рецитират епичната поема за борбата между добро и зло. Легендата разказва, как Сет, ръководен от черна завист към добродетелния си брат, заковава Озирис в сандък и го хвърля в Нил, за да го удави. Когато трупът на удавника е изхвърлен на брега, Сет го насича на късове, които скрива на различни места. На това място скрил гръбнака. Сестра им, Изис, издирва и съединява всички части. След това се съвкупява с Озирис. Докато са слети в едно, полъха от крилата й вдъхва нов живот на удавения.
Дълго преди полунощ, регентът на Египет вече е погълнал доста от тежкото, силно вино и е изпаднал в нервно, податливо на внушение състояние, а жреците са изострили до краен предел религиозното му чувство. Когато сребърният лъч на пълната луна прониква през точно изчислен отвор в тавана на храма и тръгва през плочите на пода към вратата на светилището, главният жрец дава знак и всички присъстващи се оттеглят, за да оставят Наджа и Таита сами.
Когато песнопенията на жреците заглъхват в далечината и настъпва пълна тишина, Таита хваща регента за ръка и го повежда през преддверието към входа на светилището. Щом ги приближават, масивните обковани в бронз двери се отварят сами. Благородният Наджа се сепва и ръката му започва да трепери в дланта на мага. Той понечва да се дръпне, но Таита го води уверено напред.
Във всеки ъгъл на малкото помещение е поставен по един светилник. По средата на застланото с плочи светилище има нисък стол. Таита води Наджа до него и му дава знак да седне. Щом се настанява, вратите се затварят и регентът ги поглежда с опасение. Той отново понечва да си тръгне, но магът натиска раменете му с ръка.
— Каквото и да видиш, каквото и да чуеш, не помръдвай! Не говори! Ако ти е мил животът, не прави нищо! Не казвай нищо!
Таита го оставя седнал и приближава статуята на бога с царствена походка. Вдига ръце и изведнъж в тях се появява златен потир. Призовава Озирис да благослови съдържанието му и се връща назад, за да го поднесе на Наджа. Гъстата като мед течност има вкус на натрошени бадеми, листенца от розов цвят и гъби. Таита плясва с ръце и потирът изчезва.
Протяга празни длани и започва да ги движи пред лицето на Наджа. В един миг събира шепи и те са пълни с костените плочки на Амон Ра. Наджа ги разпознава, тъй като е слушал много за ритуала на мистериите. Таита го приканва да вземе плочките в собствените си длани, а сам той напява молитва към Амон Ра и стопанина на храма:
— Великолепие от светлина и огън, страховит в божественото си величие, ела и чуй молбите ни горещи!
Наджа се сгърчва, усетил как се нажежават костените плочки и с облекчение ги връща на мага. Облива се в пот, докато гледа как старецът ги носи през светилището, за да ги положи в нозете на гигантската статуя на Озирис. Магът коленичи и се навежда над тях. Известно време в светилището не се чува друг звук, освен съскането на пламъка в светилниците. Няма друго движение, освен това на сенките, танцуващи по стените на помещението.
И тогава пространството се разцепва от ужасяващ писък. Сякаш злият брат на бога отново разсича на части неговото тяло. Наджа стене тихичко и покрива глава с шала.
Отново настъпва тишина, а пламъците от светилниците се издигат до тавана и от жълти стават зелени и виолетови, пурпурни и сини. Огромен облак пушек изпълва залата. Наджа се дави и кашля. Има чувството, че се задушава, сетивата му изменят. Главата му се цепи от шума на собственото му дишане.
Таита се извръща с лице към него и Наджа трепери, защото магът се е преобразил. Лицето му свети със зелена светлина като на възкръснал бог. От зейналата уста бълва зелена пяна, която се стича по гърдите, а очите представляват слепи орбити хвърлили сребърни лъчи в пламъка от светилниците. Без да движи крака, магът се плъзва към регента, а от бълващата му уста се разнасят гласове на дива орда джинове и демони, ужасяващ хор от стенания и писъци, съскане и ръмжене, гъргорене и безумен смях.
Благородният Наджа понечва да се изправи, но звуците и пушекът сякаш изпълват черепа му и съзнанието му потъва в тъма. Краката се сгъват под тежестта на тялото и той рухва ничком на плочите на пода, изгубил свяст.
 

18
 
Когато регентът на Египет идва в съзнание, слънцето се е вдигнало високо над речната повърхност. Намира се в копринена постеля, на горната палуба на царската баржа, в сянката на жълт балдахин.
Оглежда се с все още мътен поглед и забелязва платната на военните галери, бели като криле на чапла на фона на тучната зеленина от брега. Слънцето го заслепява и той отново затваря очи. Мъчи го страшна жажда, усеща гърлото си пълно с пясък, а в главата сякаш са наблъскани всички демони от подземното царство. Той стене, трепери и обилно повръща в подложена от един роб кофа.
Идва Таита, повдига главата му и налива в устата му някаква хладна настойка от чудотворни билки, която усмирява демоните и освобождава затворените в издутия корем газове, като ги прогонва на вонящи талази през долния отвор на тялото. Когато се съвзема достатъчно, за да проговори, регентът шепне:
— Разкажи ми всичко, Таита. Нищо не помня. Какво предсказаха боговете? Преди да отговори, Таита нареди на всички присъстващи да се отдалечат. После коленичи край постелята. Наджа положи трепереща ръка върху рамото му и зашепна жалостиво:
— Нищо не помня след… — Той се поколеба, когато ужасът на преживяното се върна в съзнанието му и цял затрепери.
— Почти стигнахме, Велики — каза Таита. — Ще бъдем в Тива преди мрак.
— Какво стана, Таита? — Той разтърси ръката му. — Какво е предсказанието? — Големи чудеса, Велики! — Гласът на мага потрепва от изпълнилите го чувства.
— Чудеса? — Интересът на регента е силно раздразнен и той прави опит да седне. — Защо ме наричаш «Велики»? Аз не съм фараон.
— Това е част от пророчеството.
— Кажи ми! Разкажи ми всичко!
— Не си ли спомняш, как таванът на храма се разтвори като цвят на лотус и от нощното небе към нас се спусна звезден път?
Наджа поклати глава, а после промълви колебливо:
— Да, май си спомням. Не беше ли златна стълба?
— Ето че си спомняш — насърчи го Таита.
— Изкачихме се по златна стълба. — Наджа го погледна в очакване на потвърждение.
— Понесохме се нагоре на гърба на два крилати лъва — каза магът.
— Да, тях си ги спомням, но след това ми е като в мъгла.
— Мистериите запушват ушите и затварят очите на несвикнал човек. Даже аз, адепт на седмата и най-висока степен, останах смаян от преживяното — поясни любезно Таита. — Но ти не се отчайвай, защото боговете ми наредиха да ти разкажа всичко.
— Говори, добри ми Таита, и не изпускай нищо!
— Прелетяхме върху крилатите лъвове високо над тъмния океан и върховете на белите планини, над всички земни и небесни царства.
— Продължавай — нетърпеливо го подкани регентът.
— Най-накрая стигнахме цитаделата, в която живеят боговете. Основите й слизат до подземното царство, а колонадите подпират небето и всички звезди. Амон Ра се понесе над нас в огнено великолепие, а останалите богове седяха в пантеона на тронове от сребро и злато, огън, кристал и сапфир.
Наджа премигна насреща му, като фокусира погледа си с усилие.
— Да, сега като ми разказваш, си спомням всичко. Троновете от сапфир и диаманти. — Отчайваща нужда да повярва го разяжда отвътре. — После богът ми проговори, нали? — попита наслуки регентът.
— Да, с гръмовен глас. Великият бог Озирис каза така: «Обични Наджа, ти винаги си бил усърден във вярата си, заради което ще ти бъде въздадено».
— Какво искаше да каже? Поясни ли той думите си, Таита?
Магът кимна тържествено.
— Да, Велики.
— Пак използваш тази титла. Кажи защо!
— Както заповядаш, Велики. Ще повторя всяка дума. Великият Озирис се възправи в цялото си страховито великолепие, вдигна те от гърба на крилатия лъв и те постави до себе си на трона от огнено злато. Докосна устните и сърцето ти и те приветства с титлата «Божествени братко».
— Нарече ме Божествени братко? Какво иска да каже?
Таита сподави раздразнението си. Наджа винаги е бил умен мъж, прозорлив и находчив. Обикновено не се налагаше да му се обяснява така подробно. Действието на магическата гъба, която му даде снощи, както и на упойващия дим от светилниците, явно още не е преминало. Може и дни да минат, преди съзнанието му да се проясни напълно. Ще трябва да карам направо, реши Таита.
— Отначало и аз останах объркан от тези думи. Смисълът им убягваше от моя разум, но после богът проговори отново: «Приветствам те с добре дошъл в небесния пантеон, Божествени братко».
Наджа светна, а лицето му доби горд, победоносен израз.
— Не ме е заблуждавал, нали, Таита? Не може да има друго значение.
— Дори да е имало, той го разпръсна със следващите си думи и действия. Озирис взе двойната корона на Горен и Долен Египет, сложи я на главата ти и каза: «Привет, Божествени братко! Привет на бъдещия фараон!» Наджа замълча, вперил пламнал поглед в очите на мага. След продължителна пауза Таита добави: — Короната на челото беше доказателство за твоята святост. Аз коленичих пред теб, за да се преклоня пред божественото ти великолепие, редом с останалите обитатели на пантеона.
Наджа дори не се опита да скрие чувствата си. Щеше да се пръсне от възторг. Беззащитен беше, като в момент на оргазъм. Таита се възползва от това.
— После Озирис каза: «През целия ти чудотворен път, водач ще ти бъде магът Таита, защото той е адепт на мистериите. Следвай точно неговите напътствия и обещаното ще ти се въздаде!»
Следеше реакцията на Наджа. Дали не попрекалих, мислеше си магът, но регентът явно прие безпрекословно божествената инструкция.
— Нещо друго, Таита? Каза ли ми великият бог още нещо?
— На теб нищо, господарю, но заговори на мен. Думите му ме поразиха до глъбините на душата, защото много тежко бреме ми бе възложено. Ето точните слова, изписани с огън върху сърцето ми: «Таита, господар на мистериите, от тоя миг няма за теб друга любов, вярност и дълг. Едничка твоя мисъл, ще бъде как да му помогнеш да осъществи съдбата си. Няма за теб отдих, докато не видиш двойната корона на Горен и Долен Египет на главата му.»
— Няма друга вярност и любов — повтори тихо Наджа. Зловредните последици от опиатите сякаш си бяха отишли. Силите му се връщаха, а в жълтите очи просветна познатият хитър пламък. — А ти прие ли този тежък дълг, Таита? Кажи ми честно, мога ли вече да разчитам на теб или си отхвърлил поръката на великия баща?
— Как бих могъл да възразя на великия бог? — попита магът. Склони глава и допря чело до дъските на палубата. Хвана с две ръце босия крак на Наджа и го сложи върху главата си. — Приех задачата, която ми възложиха боговете. Ще ти служа предано, Велики! Със сърце, глава и душа. Принадлежа ти цял.
— А останалите ти задължения? Верността, която си обещал с клетва при раждането на фараон Сети и сега, при неговата коронация?
— Бог Озирис ме освободи от всякакви досегашни задължения, Велики. Никаква друга клетва, освен тая, която полагам сега, не ме обвързва.
Наджа го изправи на крака и впи поглед в очите му, за да открие и най-малка следа от хитрост и лукавство. Таита отвърна с предан поглед. Усети как съмнението, надеждата и подозренията се блъскат в главата на регента, като плъхове в торба, предназначени за храна на птиците в царската соколарна. Желанието е майка на делото, помисли магът. Ще си позволи да повярва, защото много му се ще да е вярно.
Видя как сянката на съмнението си отива от жълтите очи и Наджа го прегърна.
— Вярвам ти. Когато сложа двойната корона, наградата ти ще бъде отвъд най-смелите ти надежди, ще излезе от границите на въображението ти.
 

19
 
През следващите дни, Наджа държеше Таита близо до себе си и старецът се възползва от новото си положение на доверено лице, за да повлияе върху някои от несподелените намерения на регента. По негова поръка, Таита направи ново допитване до авгурите. Закла жертвен овен и разгледа вътрешностите му, пусна сокол от царската соколарна и проследи полета му. Тези проучвания му дадоха възможност да заключи, че боговете не гледат благосклонно на една скорошна сватба с принцесите. Нещо повече, следващото прииждане на Нил би се оказало пълен провал, ако церемонията го предшества. Такова бедствие дори Наджа не може да допусне. Самият живот на страната зависи от тези годишни наводнения. Опасността, надвиснала над главата на Нефер, както и терзанията на младите принцеси, бяха временно отложени.
Наджа направи опит да протестира, но след оная ужасна нощ в храма, той свикна да не се опъва много на даваните от Таита напътствия. Авторитетът на мага се укрепи още повече, след злокобните новини от северния фронт. По заповед на регента и против съветите на мага, египетските войски направиха отчаян опит да си върнат Абнуб. Битката завърши с пълен провал и загуба на триста бойни колесници и почти цял пехотен легион. И сега Апепи изглежда се готвеше да нанесе съкрушителен удар на отслабената и деморализирана египетска войска, след което да настъпи срещу Тива. Хич не беше време за сватби, което дори Наджа трябваше да признае.
Неспирен поток бежанци напускаха града в южна посока. Броят на търговските кервани от изток намаля драстично, тъй като всички изчакваха изхода от неминуемата хиксосийска офанзива. Всички стоки от първа необходимост започнаха да не достигат и цените рязко скочиха.
— Единственият начин да предотвратиш унищожителна военна загуба е да договориш примирие с Апепи — съветваше Таита.
Вече се готвеше да уточни, че едно примирие е нещо различно от капитулация, че само ще използват краткия отдих, за да възстановят силите си, но Наджа не му даде да продължи.
— И аз така мисля, Таита — съгласи се с готовност регентът. — Често съм се опитвал да убедя фараона Тамоз в мъдростта на такава политика, но той не искаше и да чуе.
— Трябва ни време — каза магът, а Наджа го накара с жест да замълчи.
— Разбира се, че си прав. — Регентът беше възхитен от тази неочаквана подкрепа. Опитвал се бе да убеди един по един членовете на съвета, да приемат мир с хиксосите, но никой от тях, нито дори Синка, не даде и дума да се издума. Дори Асмор рискува да си навлече гнева му, като заяви, че по-скоро сам ще се надене на сабята си, отколкото да склони глава пред Апепи. Откритието, че в такава неподходяща почва може да поникне чувство за чест и достойнство, беше отрезвяващо. Регентът разбра, че онова, което може да измъкне силом от съвета има своите граници.
Мирът с хиксосите беше крайъгълен камък в политическите представи на Наджа. Той виждаше Египет отново единен, под скиптъра на един фараон. Само човек със смесена кръв можеше да бъде такъв фараон и той беше убеден, без сянка на съмнение, че точно такава орис му е обещана от боговете чрез мистериите.
Наджа продължи с искрен тон:
— Трябваше по-рано да разбера, Таита, че си единственият човек, който няма да се остави да бъде заблуден от предразсъдъци. Всички други крещят «Никаква капитулация!», «По-добре смърт, отколкото безчестие!» — Поклати глава и продължи: — Ти и аз разбираме, че онова, което не може да се постигне със силата на оръжието, е може би достижимо чрез по-меки средства. След шестдесет години, прекарани в долината на Нил, хиксосите са по-скоро египтяни, отколкото азиатци. Те бяха прелъстени от нашите богове, нрави и жени. Дивашката им кръв бе облагородена с наша. Варварските им нрави отстъпиха пред нашите благородни обноски.
Този разгорещен отклик на плахото му предложение беше толкова неочакван, че Таита се смая. Тук се криеше нещо друго. За да спечели време и да го обмисли, както и да придобие известна представа за намеренията на регента, Таита промърмори:
— Това са мъдри слова. Как бихме могли да постигнем мир, господарю?
Наджа нямаше търпение да обясни:
— Известно ми е, че мнозина сред хиксосите споделят същите разбирания. Малко им трябва, за да се присъединят към нас. И тогава ще можем да спечелим мир и обединение на двете царства.
Завесата започна да се вдига. Таита си спомни изведнъж едно отдавнашно подозрение, което отхвърли навремето.
— Кои са тези симпатизанти сред хиксосите? — попита той. — Високопоставени ли са? Приближени на Апепи?
— Благородници са. Един е член на военния съвет на Апепи. — Наджа беше готов да се впусне в подробности, но се сдържа с явно усилие.
Това беше достатъчно за Таита. Оня отдавнашен слух за хиксосийска кръв в жилите на Наджа изглежда не е бил пустословен и ако е така, всичко останало си отива на мястото. Старецът за пореден път бе изненадан от измеренията на регентските амбиции.
— Дали ще е възможно да се срещнем и да разговаряме с тези хора? — попита предпазливо той.
— Да — отговори Наджа. — Можем да се свържем с тях за броени дни.
Значението на тази проста фраза беше огромно. Регентът на Египет разполагаше с тайни съюзници в редовете на традиционния противник. Какво още криеше този човек? Докъде стигаха пакостните му ръце? По гърба на стареца пробягаха ледени тръпки, а посребрената му коса настръхна.
Ето го значи, любимият приятел, застанал рамо до рамо с фараона, по време на последната му схватка. Този е едничкият очевидец на царската смърт. Това изпълнено с безгранична амбиция и зли намерения същество признава, че има близки и верни приятели сред хиксосийската аристокрация, а фараонът падна жертва на хиксосийска стрела. Докъде ли се простира заговорът?
Магът не позволи никоя от тези мисли да се отрази върху лицето му и кимна дълбокомислено. Наджа побърза да продължи:
— Сигурен съм, че можем да се споразумеем с хиксосите и да договорим съвместно регентство — аз и Апепи — заедно с общ държавен съвет. След това ще имаме нужда от твоето влияние, за да бъдат убедени нашите собствени съветници в целесъобразността на такова решение. Може би няма да е зле, ако извършиш още веднъж мистериите и оповестиш волята на боговете.
Наджа му предлагаше да се съгласи на измама. Дали не подозираше, че точно това е станало в храма на Озирис? Таита не го допуска, но все пак ще ликвидира подобно подозрение още в зародиш. Изразът на лицето му стана суров.
— Всяка измама свързана с мистериите, ненужното намесване на името на бога Амон Ра, както и неточното предаване на божествената воля, означава да си навлека небесния гняв, както и да предизвикам ужасно отмъщение. Наджа отстъпи светкавично:
— Не съм предлагал подобно светотатство, но боговете вече изразиха волята си чрез теб.
Таита изсумтя.
— Преди всичко, трябва да видим дали този мир е постижим. Апепи може да смята, че военните му успехи го поставят в доминираща позиция и да откаже да преговаря. Може да предпочете войната пред мира.
— Не мисля, че ще стане така. Ще ти съобщя имената на съюзниците ни в редовете на противника. Трябва да се срещнеш тайно с тях, Таита. Ти си добре известен и уважаван и там, а аз ще ти дам един талисман като доказателство, че говориш от мое име. Ти си най-подходящият за целта емисар. Ще се вслушат в думите ти.
Таита остана замислен още известно време. Помисли дали може да измъкне още нещо за Нефер и принцесите, но реши, че засега постигнатото е достатъчно. Каквото и да стане, момчето остава в смъртна опасност.
Само един път за неговото спасяване остава открит пред стария маг и той води вън от страната, докато Наджа е на власт. Дали може да го направи сега? Наджа му предлага безопасен път до границата. Дали не може да се възползва и да отведе Нефер със себе си? Вмиг разбра, че е невъзможно. Контактът му с момчето фараон си остава силно ограничен от регента. Никога не остава насаме с него. Не може дори да сяда до момчето в залата на съвета или да разменя с него и най-незначителни забележки. Единственият път през последните няколко седмици, когато му позволиха по-близък допир, бе по повод остро възпаление на гърлото, сполетяло Нефер. Тогава пуснаха Таита в спалнята на момчето, но там бяха както Наджа, така и Асмор, които следяха всяко движение на стареца и не изпускаха нито една произнесена дума. Поради заболяването си, Нефер не беше в състояние да говори, но не отделяше поглед от лицето на мага, а когато дойде време да се разделят, откъсна ръце от него почти насила. Това стана преди десетина дни.
Таита научи, че регентът е назначил други възпитатели на негово място, а Асмор е осигурил инструктори от Синята гвардия, които продължават да обучават момчето в езда, управление на колесница, фехтовка и стрелба с лък. Никого от старите приятели не допускаха в близост до фараона. Нито дори стария му другар от детинство Мерен.
Ако направи безуспешен опит да изведе момчето от Египет, не само ще загуби доверието на Наджа, но и ще постави самия Нефер в още по-опасно положение. Не, ще използва това ходене при хиксосийците, за да подготви по-внимателно бягството на младия фараон.
— Мой дълг, който ми е вменен от боговете, е да ти помагам по всеки възможен начин. Ще се заема с тази задача — каза Таита. — Кой е най-безопасният път към тяхна територия? Казваш, че съм добре известен сред тях и лесно ще ме разпознаят.
Наджа бе предвидил такъв въпрос.
— Трябва да минеш по стария път за колесници през дюните и край Гебел Уадун. Приятелите ми от другата страна го държат под око.
Таита кимна.
— Това е мястото, където фараон Тамоз намери смъртта си. Никога не съм стигал по-далеч от Галала. За останалата част от пътя ще ми трябва водач.
— Ще ти дам личния си копиеносец, както и ескадрон от Сините — обеща Наджа. — Пътят е дълъг и труден. Трябва да тръгнеш веднага. От значение е всеки ден и час.
 

20
 
Таита измина цялото разстояние от разрушения град Галала само с четири почивки. Преодоляха пътя с половин ден по-бързо, отколкото го бяха направили Наджа и Тамоз и с по-малко умора за животните.
Войниците в деветте колесници, които го следват, се отнасят с благоговение към стария маг. Той е известен като баща на кавалерията, защото е сътворил първата колесница в Египет и пръв е впрегнал в нея коне. Прочутият му пробег от Тива до Елефантина, изминат, за да съобщи за голяма победа на фараон Тамоз над хиксосийците, е станал легендарен. И сега, докато летят след него през дюните, виждат, че славата му е напълно заслужена. Издържливостта на този старец е безгранична. Тънките му, но здрави ръце държат юздите без умора, час подир час, като умело убеждават конете да дадат всичко от себе си. Прави силно впечатление на всички мъже в колоната, да не говорим за застаналия до него.
Гил е копиеносец на Наджа. Има сурово обветрено лице и леко пъргаво тяло, което е предимство за един колесар, но освен това момъкът е надарен с голяма сила и слънчев характер. Явно е сред най-добрите, за да го вземат в колесницата на командващия.
Поради изключително горещите дни и растящата луна, те извършват преходите в прохладата на нощта. А призори, както сега, спират за почивка. След като напои конете, Гил отиде при седналия върху голям камък с поглед насочен към Гебел Уадун старец и му подаде пълен с вода глинен съд. Таита пое дълга глътка от горчивата течност, която носят от Галала, без да смръщи лице. Това бе първата му глътка, откак спряха за кратка почивка преди полунощ.
Старият викач на духове е твърд като бедуин, мисли си Гил с възхищение и сяда на почтително разстояние, готов да изпълни всяка заръка на Таита.
— Къде точно е мястото, където падна фараонът? — пита най-накрая старият маг.
Гил заслонява очи срещу блясъка на изгряващото слънце и сочи надолу, където сухото корито се разлива в долината.
— Там долу, господарю, близо до хълмистата верига.
По този въпрос Таита разпита за пръв път Гил пред съвета, където копиеносецът даваше показания, свързани с обстоятелствата около смъртта на Тамоз. Съветниците изслушаха всички, които разполагаха с някаква информация по случая. Таита си спомни, че казаното от копиеносеца тогава бе свързано и убедително. Не бе допуснал да си глътне езика, при вида на помпозното събрание, нито от гръмките имена на някои от присъстващите и разказа случилото се с прости и откровени думи, както подобава на един честен войник. Когато му показаха стрелата, той разпозна в нея оръжието, отнело живота на фараона. Беше пречупена на две. Благородният Наджа опитал да облекчи страданията на фараона.
Тогава се срещнаха за пръв път. След като тръгнаха от Тива, размениха един-два пъти по няколко думи, но едва сега разполагаха с повече време.
— Има ли сред мъжете тук и други, които бяха с вас тогава? — попита Таита.
— Единствено Самос, но той чакаше долу в уади при конете, когато ни нападнаха — отвърна Гил.
— Искам да ме заведеш на самото място на битката — нареди старецът.
— Не беше битка, а засада — отбеляза копиеносецът, като сви рамене. Няма много за разглеждане. Голо място. Но да бъде, както великият маг нареди!
Войните се спуснаха в единична колона по стръмния скат на уади. Тук не бе валяло поне сто години и дори пустинният вятър не бе успял да заличи следите от колесниците на фараона, които и сега се открояваха ясно. Щом се спуснаха на дъното, Таита пое по дълбоките улеи.
Отваряха си очите на четири за евентуална засада, като непрекъснато оглеждаха двата бряга на уади, но в трептящата мараня над скалите нямаше и помен от враг.
— Ето я наблюдателницата — каза Гил и посочи напред, където Таита съзря ъгловат силует, килнат пиянски на една страна, на синия небесен фон.
Отминаха поредния завой и дори от двеста стъпки разстояние, старецът забеляза множеството следи на мястото, където колесниците бяха спрели и обърнали, където десетки стъпала бяха тупнали от конски гръб в мекия пясък. Таита даде знак да забавят ход и малката колона продължи ходом.
— Тук фараонът слезе от коня и тръгнахме с Благородния Наджа да търсим лагера на Апепи. — Гил посочи встрани от пътя.
Таита спря колесницата и останалите сториха същото.
— Чакайте ме тук! — нареди той на следващата колесница, след което се обърна към Гил:
— Ти ела с мен. Ще ми покажеш мястото.
Гил тръгна напред по стръмната пътека. Отначало вървеше бавно, за да не затруднява стареца, но скоро разбра, че той го следва по петите и тръгна по-бързо. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-стръмен и неравен ставаше пътя. Дори Гил се задъха докато стигнат пръснатите в безредие канари по средата на склона, които почти препречваха пътеката.
— Аз дойдох дотук — поясни младежът.
— А къде падна фараонът? — Таита огледа стръмния и гол скат. — Къде бяха скрити хиксосите и откъде долетя стрелата?
— Не мога да ти кажа, господарю. — На мен и останалите беше заповядано да чакаме тук, а Благородният Наджа мина отвъд онези канари.
— А къде беше фараонът? С Наджа ли тръгна?
— Не. Отначало остана при нас. Благородният Наджа чу нещо отпред и отиде да разузнае зад скалите, така че го изгубихме от поглед.
— Нещо не ми е ясно. Кога ви нападнаха?
— Ние чакахме тук. Видях, че фараонът започва да губи търпение. След малко Благородният Наджа свирна отгоре, фараонът скочи, викна «Хайде момчета!» и тръгна напред.
— Ти близко ли беше зад него?
— Не, бях към края на колоната.
— Видя ли какво стана по-нататък?
— Фараонът се изгуби зад камъните. Последваха викове и шум от оръжие. Чух хиксосийска реч и удари от стрели и копия в канарите. Затичах напред, но пътеката беше блокирана от нашите хора, които напираха да заобиколят скалите и да се включат в боя.
Гил затича, за да покаже, какво е направил и заобиколи най-високата скала.
— Стигнах дотук. Чух Благородния Наджа да вика, че фараонът е ударен. Наоколо се суетяха наши войници и изведнъж донесоха фараона тук, където бях аз. Мисля, че още тогава беше мъртъв.
— На какво разстояние се намираха хиксосите? Колцина бяха? Разпозна ли от коя част са? Кавалеристи ли бяха или пехотинци? — заразпитва Таита. Всички военни при хиксосите носеха отличителни значи, които египтяните добре познаваха.
— Бяха много близо — отвърна Гил, — и многобройни. Поне ескадрон.
— От коя част? — настоя Таита. — Видя ли перата им?
За пръв път Гил изглеждаше объркан и малко засрамен.
— Господарю, всъщност аз не можах да видя врага с очите си. Беше скрит зад скалите.
— Откъде знаеш тогава колко са били? — попита магът, като смръщи чело.
— Благородният Наджа викаше… — Гил млъкна и сведе поглед.
— Някой друг, освен Наджа, видя ли неприятеля?
— Не знам, почтени маг. Благородният Наджа ни нареди да бягаме назад към колесниците. Видяхме, че царят е смъртно ранен или дори може би мъртъв. Всички бяхме загубили кураж.
— Не може по-късно да не си обсъждал това с войниците. Казвал ли ти е някой, че се е бил с врага? Че е ударил някой хиксос с копие или стрела?
Гил поклати колебливо глава.
— Не си спомням такъв. Не, никой не е казвал такова нещо.
— Имаше ли друг ранен, освен царя?
— Нито един.
— Защо не каза това пред съвета? Защо не каза, че не си видял никакъв враг? — Таита беше гневен.
— Благородният Наджа ни каза да отговаряме късо и да не губим времето на съвета с дълги самохвалства за собственото си участие в битката. — Гил сви сконфузено рамене. — Предполагам, че никой от нас не е искал да признае, че избягахме без бой.
— Не бива да те е срам, Гил. Изпълнявал си заповеди — каза Таита с по-мек глас. — Изкачи се на ония скали и си отваряй добре очите. Намираме се на тяхна територия. Аз няма да се бавя.
Таита тръгна бавно и заобиколи първата канара. Спря и огледа терена пред себе си. Оттук виждаше само върха на срутената кула. Пътеката отиваше на зигзаг към нея. При хребета се губеше, а пространството дотам беше почти голо и не даваше особени възможности за прикритие. Имаше само няколко по-големи камъка и изгорели от слънцето дървета. После си спомни, че е станало през нощта. И все пак, нещо не му даваше мира. Таита усещаше присъствие на някакво зло. Някаква скрита, враждебна сила го наблюдаваше.
Усещането се засили дотолкова, че старецът застина под ярките лъчи на слънцето и затвори очи. Откри сърце и душа, превърна се в суха гъба, готова да попие и най-слабата енергия от околното пространство. Почти веднага усещането се усили още повече: наоколо имаше ужасни неща, но центърът на злото бе разположен някъде недалеч отпред. Отвори очи и тръгна бавно натам. Не се виждаше друго, освен нажежени скали и бодливи храсти, но злото беше съвсем близо, усещаше дори миризмата му, слаба, но остра, като дъх на лешоядно животно.
Магът спира и души като ловно куче и веднага долавя миризмата на чист въздух, суха и прашна, но чиста. Това показва, че неуловимата воня идва от света на свръхестественото. Той улавя слабото ехо на извършено тук злодеяние, но когато опитва да установи къде точно, то му се изплъзва. Прави крачка напред, още една и ето че непоносимата воня се разнася отново. Още една крачка и към нея се прибавя чувство на голяма мъка, сякаш е загубил нещо огромно, нещо, което няма с какво да замени.
Прави с усилие още една крачка напред по скалистата пътека и в този момент нещо го удря с такава сила, че изкарва въздуха от дробовете му. Таита изкрещява от болка и пада на колене, като притиска гърди, неспособен да си поеме дъх. Болката е много силна, смъртна болка и старият маг се бори с нея, както срещу стегнала тялото му змия. Успява да се дръпне малко назад и болката изчезва мигновено.
Дочул вика му, към него тича с дълги скокове Гил. Хваща Таита и му помага да се изправи.
— Какво има? Къде те боли, господарю?
Таита го отблъсква.
— Бягай! Остави ме! Тук си в опасност. Това не е работа на хора, а на демони и богове. Бягай! Чакай ме долу!
Гил се колебае, но съзрял блясъка в тия нечовешки очи, отскача като от зъл дух.
— Бягай! — повтаря Таита с глас, който Гил не би искал да чуе никога вече и момъкът побягва.
Дълго след като е вече сам Таита се мъчи да овладее тялото и духа си, да ги постави под свой контрол и да ги опълчи срещу застаналите насреща сили. Бърка в торбичката на пояса и вади талисмана на Лострис. Стиска го в дясната ръка и отново тръгва напред.
Щом стига онова място, болката го връхлита отново с още по-страшна сила, подобно на стрела с кремъчен връх, проникнала в гърдите му. Едва успява да сдържи вика си, дърпа се назад и както първия път, облекчението настъпва мигновено.
Силно задъхан Таита гледа каменистата почва. На пръв поглед с нищо не се различава от която и да било друга точка на неравната пътека, по която стигна дотук. После пред погледа му се очертава едва доловима сянка. Докато я наблюдава, тя се променя и превръща в блестяща тъмночервена локвичка. Таита се отпуска бавно на колене.
— Кръв от сърцето на един цар и бог — шепне старецът. — Фараон Тамоз е загинал точно на това място.
Съсредоточава се и с тих, но решителен глас отправя заклинание към Хор. Заклинание с такава сила, че единствено адепт от седма степен се осмелява да го произнесе. След седмото повторение на заклинанието, чува шум от невидими криле, които раздвижват пустинния въздух наоколо.
— Богът е тук — шепне магът и започва да се моли. Моли се за своя фараон и приятел, увещава Хор да облекчи страданията му и да го освободи от мъчения.
— Пусни го да си отиде от това място! — умолява той бога. — Душата му се измъчва неимоверно прикована към него.
Докато се моли, той прави жеста за прогонване на злото. Локвичката кръв започва да намалява пред очите му, сякаш попива в сухата скала. Когато изчезва напълно, Таита долавя тих, неопределим звук, като чмокане на бебешки устни и ужасното бреме на мъка и загуба, стоварено отгоре му, се маха изведнъж. Когато се изправя, изпитва светло чувство на облекчение. Пристъпва напред към мястото, където бе локвичката кръв. Дори когато обутият в сандал крак стъпва точно отгоре, нищо не нарушава душевния му покой.
— Върви в мир, приятелю и царю мой, живей вечно! — промълвя Таита и прави знака за щастливо дълголетие.
Обръща се и понечва да тръгне надолу към чакащите колесници, но нещо го задържа. Вдига лице нагоре и отново подушва въздуха. Отново усеща следа от оная миризма, едва-едва доловима. Много предпазливо и бавно магът се обръща и поема нагоре през мястото, където е паднал убит фараона. С всяка стъпка вонята се засилва, докато накрая изпълва гърлото му и го кара почти да повърне. И отново си дава сметка, че това е нещо от света на свръхестественото. Продължава напред и брои крачките. След двадесетата миризмата започва да отслабва. Спира и се връща по следите си. Вонята се усилва. Крачи така напред-назад, докато намира мястото на нейния източник. Тогава стъпва встрани от пътеката и миризмата става задушаваща.
Застанал е под усуканите клони на израсло край пътеката дърво. Вдига поглед и забелязва, че клоните са оформени по странен начин. Сякаш човешка ръка ги е огънала във формата на кръст, който ясно се откроява на синия небесен фон. Поглежда надолу и вниманието му привлича камък, с големината и формата на конска глава. Неотдавна е бил отместен и после върнат в първоначалното си положение. Таита го бута встрани от вдлъбнатината, в която лежи и забелязва, че прикрива малка кухина между корените на дървото. Магът се вглежда в дупката. В нея има нещо и той бърка предпазливо — в такива места се крият змии и скорпиони.
Изважда великолепно изработен и украсен предмет. Гледа го известно време, преди да проумее, че е колчан. Относно произхода му не може да има съмнение, защото изработката е типична за хиксосийските военни майстори, а върху кожения капак е изобразен Севт — крокодилът — бог на войната, почитан от хиксосийските войни.
Таита отваря капака и вижда, че вътре има пет стрели с червени и зелени пера. Изтегля една от колчана и сърцето му забива лудо, защото я познава. Няма място за грешка. Толкова внимателно е разглеждал счупената и изцапана с кръв посестрима, която Наджа донесе в съвета. Двете стрели са еднакви. Вдига я към светлината и внимателно разглежда вдълбания в боядисания ствол на стрелата монограм. Представлява стилизирана леопардова глава, захапала жреческата буква Т. Същото нещо видя и върху стрелата убиец. Таита не спираше да върти стрелата между пръстите си, сякаш се мъчи да изстиска от нея и последната капка информация. Поднася я към носа си и я подушва. Долавя единствено мирис на дърво, боя и пера. Зловонието, което го доведе тук, отсъства.
Защо му е било на фараонския убиец да скрива колчана? След битката полесражението остава в ръцете на хиксосите. Имали са предостатъчно време да приберат оръжието си. Сам по себе си колчанът представлява красива и ценна вещ. Никой войн не би го изоставил, освен ако не е бил принуден, мисли си Таита.
Магът претърсва склона още час, но не намира нищо интересно, нито попада отново на свръхестествената миризма на гнилоч и зло. Когато се спуска при чакащите колесници, той крие колчана под полата си.
 

21
 
Изчакаха падането на нощта скрити в уади. Смазаха с овча лой главините на колесниците, за да не скърцат, обуха кожени чорапи на конете, омотаха в парцали всички дрънкащи и тропащи оръжия и снаряжения и поеха навътре във вражеската територия, водени от Гил.
Копиеносецът явно познаваше отлично местността и макар да не каза нищо, Таита си зададе въпроса, колко пъти е идвал тук с господаря си.
Вече стъпваха по наносната почва на нилската долина. На два пъти се налагаше да отбиват от пътя и да изчакват отминаването на групи въоръжени мъже, оставащи анонимни в тъмата. След полунощ стигнаха изоставен храм на някой забравен бог, изкопан в глинестия склон на един хълм. Кухината беше достатъчно голяма, за да събере целия отряд — колесници, коне и хора. От пръв поглед личеше, че пещерата е била вече използвана за подобна цел: имаше лампи и амфора със зехтин, скрити зад олтара, а в светилището бяха складирани бали сено.
След като разпрегнаха конете и ги нахраниха, войниците изядоха собствените си дажби, налягаха върху сеното и захъркаха. През това време, Гил смени военните си одеяния с прости селски дрехи.
— Не мога да взема кон — обясни той на Таита. — Привлича вниманието. Пеша стигам лагера при Бубасти за половин ден. Не ме чакай по-рано от утре вечер. — Момъкът се измъкна от пещерата и изчезна в нощта.
Тоя Гил не е такъв прост войник, на какъвто се прави, помисли Таита и зачака отговора, който приятелите на Благородния Наджа ще изпратят по него.
Щом съмна, изпрати пост на билото на хълма, където излизаше вентилационната шахта на подземния храм. Малко преди пладне, тихо изсвирване в нея предупреди за опасност и Таита се изкачи бързо при постовия. Керван тежко натоварени магарета приближаваше от изток, тръгнал право към входа на храма и Таита предположи, че именно тези търговци използват изоставеното светилище вместо кервансарай. Почти със сигурност са оставили и фуража. Спусна се надолу по хълма, като се стремеше да не попадне в полезрението на хората от кервана. Нареди фигурка от бели камъчета по средата на пътя, като непрекъснато напяваше три стиха от Асирийската книга на Злата планина. След това зачака пристигането на кервана.
Първото магаре пристъпяше на петдесетина крачки преди останалите. Животното явно знаеше за мястото, както и за вкусните неща скрити в него, защото се движеше в тръс, без подкана от страна на керванджията. Щом стигна белите кварцови камъчета, дребното животно се метна встрани с такава сила, че товарът му мина под корема. Втурна се в галоп надалеч от храма, като хвърляше къчове и копитата му се мятаха във всички посоки. Прегракналият му рев се отрази на колоната и скоро всички животни започнаха да се изправят на задни крака и заопъват шии, като се мъчеха да се освободят от поводите, ритаха и се дърпаха, сякаш нападнати от ято диви пчели.
На керванджиите им трябваше половин ден, за да изловят бегълците, да успокоят и подредят побърканите от страх животни и да насочат колоната отново към храма. Този път солидната и пищно облечена фигура на главния керванджия се виждаше най-отпред — теглеше неохотно следващото го животно с дълъг повод. Забеляза камъчетата по средата на пътя и спря. Колоната се скупчи зад гърба му, а останалите керванджии заприиждаха при началника си. Проведоха импровизирано съвещание на висок глас и с размахано оръжие. Думите им долитаха до скрития сред маслинови дръвчета Таита.
Най-накрая, началникът остави другите и продължи по пътя сам. Отначало стъпките му бяха бързи и уверени, после се забавиха, докато накрая спряха. Човекът беше напълно объркан и разглеждаше камъчетата от разстояние. После плюна към фигурката и бързо отскочи, сякаш очакваше тя да отговори на обидата. Най-накрая направи знак срещу уроки и пъргаво заприпка назад към хората си, като отдалеч им махаше да се връщат. Те не чакаха дълго. Скоро целият керван тръгна обратно по пътя, по който дойде. Таита отиде при фигурката и пръсна камъчетата, за да освободи енергията им и да отвори пътя за други посетители, които очакваше с нетърпение.
Пристигнаха в късната лятна привечер, двадесет забързани конника, водени от Гил, яхнал чужд жребец. Минаха сред пръснатите камъчета и се изкачиха до входа на храма, където слязоха от конете, с подрънкване на оръжие. Водеше ги едър широкоплещ мъжага, с дебели нависнали вежди и месест гърбав нос. Гъсти черни мустаци се спускаха към гърдите му, а в брадата бяха вплетени разноцветни панделки.
— Ти си чародеят. Да? — попита той със силен акцент.
Таита не сметна за уместно да ги информира, че говори езика им не по-зле от тях, затова отвърна скромно на египетски, без да признава или отрича свръхестествените си способности:
— Казвам се Таита, слуга на великия бог Хор. Нека той ви благослови! Виждам, че си могъщ човек, но не знам името ти.
— Казвам се Трок, Върховен вожд на племето на Леопарда и командващ северните войски в армията на цар Апепи. Носиш ли ми талисман, чародей?
Таита отвори длан и показа парче син глазиран порцелан — горната част от малка оброчна статуетка на бог Севт. Трок му хвърли бегъл поглед, извади друго парче и внимателно го наложи към първото. Двете парчета съвпаднаха идеално и мъжът доволно изсумтя.
— Ела с мен, чародей!
Трок излиза в сгъстяващия се мрак, а Таита го следва по петите. Мълчаливо изкачват хълма и клякат един срещу друг, на звездната светлина. Трок държи канията на сабята между коленете си, а ръката му е върху ефеса на кривото тежко острие. По-скоро по навик, отколкото от недоверие, мисли си Таита. Все пак, вождът не е човек, който може да бъде пренебрегнат.
— Носиш новини от юга — казва Трок като констатация, а не въпрос.
— Чул ли си за смъртта на фараон Тамоз, Благородни? — Знаем за смъртта на тиванския претендент от военнопленници, взети при падането на Абнуб. — Трок внимава да не изпусне дума, с която да признае властта на египетския фараон, за всички хиксоси Апепи е единствен владетел и в двете царства.
— Научихме също, че някакво дете претендира на свой ред за трона на Горен Египет.
— Фараон Нефер Сети е само четиринадесетгодишен — потвърждава Таита, като също внимава да не пропусне да спомене титлата на владетеля. — Остават му още няколко години до пълнолетие. През това време и от негово име ще управлява регентът Наджа.
Трок се навежда напред, с внезапно пламнал интерес. Таита се усмихва вътрешно. Разузнаването на хиксосите наистина нищо не струва, щом дори това не знаят за нещата в Горен Египет. После си спомня за кампанията срещу хиксосийската шпионска мрежа, която проведоха двамата с фараона в Тива, малко преди неговата смърт. Проследиха и заловиха петдесетина. Избиха ги до крак, след разпити с мъчения. Таита изпита задоволство при мисълта, че действията им са били толкова ефикасни.
— Значи, идваш от името на регента на юга. — Таита долови лека нотка самодоволство, когато Трок попита: — Какви новини носиш от Наджа?
— Благородният Наджа желае да занеса предложенията му лично на Апепи — извъртя нещата магът. Не му се щеше да дава на Трок повече информация, отколкото беше безусловно необходимо.
Трок видимо се засегна.
— Наджа ми е братовчед — заяви хладно той. — Волята му е да чуя всяка дума от неговото послание. — Таита владееше чувствата си до такава степен, че с нищо не показа изненада от грубата недискретност, проявена от хиксосиеца. Подозренията му за произхода на регента се потвърждаваха, но гласът на мага остана равен и спокоен:
— Да, Благородни, известно ми е. Все пак, онова, което трябва да съобщя на Апепи е от такова…
— Подценяваш ме, чародей! Аз се радвам на пълното доверие на вашия регент. — Гласът на Трок преграква от силно раздразнение. — Много добре ми е известно, че идваш с поръка да предложиш на Апепи примирие и преговори за на траен мир.
— Нищо повече не мога да ти съобщя, Благородни. — Този Трок може да е добър войн, но не е никакъв конспиратор, мисли си Таита, но в гласа и държанието му няма ни най-малка промяна, когато казва:
— Мога да предам съобщението единствено и лично на Главния Овчар Апепи. — Така наричаха хиксосийския управник в Горен Египет. — Можеш ли да ме заведеш при него?
— Както искаш, чародей. Дръж си устата затворена, щом така предпочиташ, макар да няма никакъв смисъл. — Трок се изправи разгневен. — Цар Апепи е в Бубасти. Тръгваме веднага!
Двамата се спуснаха по хълма в хладно мълчание. Таита извика Гил и началника на ескорта.
— Свършихте добре работата си — каза им той, — а сега трябва да се върнете в Тива, колкото е възможно по-незабелязано.
— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Гил разтревожен. Явно се безпокоеше за съдбата на стареца.
— Не. Аз оставам. Съобщи на регента, че съм отишъл на среща с Апепи.
Впрегнаха конете в колесниците под мъждивата светлина на маслените лампи и скоро колоната беше готова за път. Гил донесе от колесницата кожените дисаги на Таита и му ги подаде. След това го приветства с дълбоко уважение.
— Беше голяма чест да пътувам с теб, Благородни. Когато бях дете, баща ми разказваше много твои приключения. Служил е при теб в похода срещу Асиут. Командвал е левия фланг.
— Как се казва? — попита Таита.
— Ласро, Благородни.
— Да. — Таита кимна. — Помня го добре. Загуби лявото си око в тази битка.
Гил го изгледа с почуда и страхопочитание.
— Това е станало преди четиридесет години, а ти го помниш.
— Преди тридесет и седем — поправи го магът. — Остани със здраве, Гил. Снощи ти правих хороскоп. Животът ти ще бъде дълъг и пълен с почести.
Копиеносецът хвана юздите и тръгна в нощта, неспособен да продума от гордост и благодарност.
Отрядът на Трок също беше готов за път. Дадоха на Таита коня, с който Гил се бе върнал до храма. Старецът прехвърли дисагите през врата му и се метна зад тях. Хиксосите не страдаха от египетските скрупули, относно яхането на кон. Те бързо възседнаха и поеха на запад, точно в обратна на поетата от колоната колесници посока.
Таита язди в средата на групата тежковъоръжени хиксоси. Трок е начело, но не кани Таита при себе си. След отказа да получи направо съобщението, той се държи хладно и резервирано. Таита е доволен от това пренебрежение, защото има твърде много материал за размисъл. Смесената кръв на регента, която беше така ясно доказана, разкрива куп интересни възможности.
Отрядът напредва в нощта, поел на запад към реката и главната военна база на врага, разположена при Бубасти. Макар да е нощ, пътят се оживява все повече и повече. Започват да настигат кервани коли и каруци, тежко натоварени с военно снаряжение и припаси, тръгнали в тяхната посока. Обратно към Аварис се движат други кервани от празни коли и каруци, оставили товара си в базата.
Когато приближиха реката, Таита забеляза лагерните огньове на хиксосийски войски, разположени край Бубасти. Те образуваха цял килим от блещукащи светлини, проснат на много мили в двете посоки покрай реката, огромно струпване на хора и животни, невидими в мрака.
Нищо на тоя свят не може да се сравни с миризмата на един военен лагер. Тя става все по-силна с приближаването им, докато накрая завладява всичко. Това е смес от много миризми: конска пот, фъшкии и огън запален от тях, кожа и плесенясало зърно. Над всичко това се откроява вонята от некъпани мъжки тела, забрали рани, кухня и ферментация на бира, незаровени отпадъци, амонячна смрад от отходни ями и купчини прясна тор и още по-неприятната воня от разложени непогребани трупове.
В целия букет миризми, Таита долавя един отвратителен оттенък. Той е почти уверен в причината за него, но едва когато един от страдалците залита пиянски пред коня му и той е принуден рязко да спре, пред очите му лъсват розови петна върху бледа кожа и магът е вече сигурен. Сега разбира защо Апепи не бърза да се възползва от победата при Абнуб и още не изпраща колесниците си към Тива, където разбитата египетска войска разчита на милостта му. Таита се изравнява с Трок и пита:
— Кога дойде чумата при вас, Велики?
Трок спира така рязко, че конят заиграва под него.
— Кой ти каза, чародей? И тази проклета болест ли е в твоя власт? Ти ли ни навлече тая епидемия? — Хиксосът се отдалечава вбесен, без да дочака възражението. Магът го следва на дискретно разстояние, а погледът му не пропуска и най-дребната подробност от ставащото наоколо.
Вече се разсъмва и едно слабо, мътно слънце плахо наднича през дебел слой мъгла и пушек, завил лагера и скрил утринното небе от човешки поглед. Всичко това придава на гледката неестествен, неземен вид, като сцена от подземния свят. Хора и животни изглеждат като демони в тая призрачна светлина, а наносната кал под копитата на конете е черна и лепкава.
Минават покрай първата погребална кола и мъжете около Таита прикриват с плащове уста и нос, за да се предпазят от ужасната воня и зловредните пари, виснали над купчините голи, подути тела, струпани на нея. Трок пришпорва коня, за да отмине по-бързо печалната каруца, но след нея има още много със същия товар. След малко минават през едно от местата за кремация, където други коли се освобождават от зловещия си товар. Дървата за огрев са скъпа стока в тази страна и пламъците не са достатъчно силни, за да се справят с купищата мъртви тела. Те пращят и припукват, когато отгоре им прокапе мазнина от полуразложена плът, а въздухът се изпълва с облаци черен пушек, който полепва по устата и гърлото на дишащите го хора.
Колцина от мъртвите са жертва на чумата? И колко са паднали в бой?
Чумата придружава като призрачна сянка всяка армия. Апепи вече много години обитава с армията си различни лагери около Бубасти — район гъмжащ от плъхове, лешояди и лешоядни марабу. Хората му се валят в собствената си мръсотия, по телата им пъплят въшки и бълхи, ядат развалена храна и пият вода от напоителните канали, в които се отцеждат гробове и купчини лайна. Точно такива условия са необходими за богатия урожай на чумата.
С приближаването на Бубасти лагерите стават по-многолюдни. Шатри, колиби и землянки притискат отвсякъде стените и рововете на гарнизонния град. Късметлиите сред чумните жертви лежат под навеси от палмови клони — слаба защита срещу жаркото утринно слънце. Останалите са захвърлени на открито, оставени да страдат от жажда и от природните стихии. Мъртвите са смесени с умиращите, ранените в битка лежат до поразените от дизентерия.
Макар Таита да е лечител по призвание, в този случай не може да помогне с нищо. Тези хора са осъдени от собствената си многочисленост. Как да помогне един човек на това множество? И после, те са врагове на неговия Египет и за всички е ясно, че епидемията е дело на боговете. Дори един хиксос да излекува, това означава един войник повече под стените на любимата Тива, готов да я подложи на огън и меч.
Влизат в крепостта, за да се уверят, че условията вътре не са кой знае колко по-различни от тези отвъд стените. Жертви на чумата се търкалят там, където ги е поразила, а плъхове и бездомни кучета ръфат плътта на мъртвите и даже на полуживите, които нямат сили да се защитят.
Главната квартира на Апепи е разположена в най-голямото здание на Бубасти, огромен кирпичен палат, издигнат в центъра на града и покрит с тръстика. Коняри поемат животните при входа, а един понася дисагите на Таита. Благородният Трок повежда госта през коридори и затъмнени зали, в които тамян и сандалово дърво горят в многобройни светилници, за да надвият мощните талази воня от града и околностите, а трепкащите им пламъци правят непоносим и без това горещия въздух. Дори тук, в главната квартира, се разнасят стенания на болни, а в тъмните ъгли се валят покрити фигури.
Пред бронзова решетка, в най-отдалечения край на палата, ги спират стражници, които ги пропускат начаса, разпознали внушителната осанка на Трок. Влизат в покоите на Апепи. По стените висят великолепни килими, а мебелировката е изработена от скъпоценни дървесни видове, слонова кост и седеф — в по-голямата си част отмъкната от египетски храмове и дворци.
Трок въвежда Таита в малка, но луксозно обзаведена приемна и го оставя там. Робини донасят кана шербет и поднос фурми и нарове. Таита отпива от шербета и хапва малко плодове. Той е много въздържан в яденето.
Чака дълго. Проникнал през единственото високо прозорче слънчев лъч бавно отмерва времето, плъзнал по отсрещната стена. Подложил дисагите под главата си, Таита дреме върху един килим, като нито за миг не потъва в сън и при всеки шум се събужда. От време на време дочува далечен женски плач и пронизителен вой на оплаквачки.
Най-накрая се разнася тропот от стъпки по близкия коридор и завесата на вратата се дръпва встрани. На прага застава плещеста фигура. Облечена е само в пурпурна пола от лен, прихваната със златна верига под огромен корем. Гърдите са покрити с прошарени къдрави косъмчета, твърди като козина на мечка. На краката си носи тежки сандали и наколенници от твърд полиран гьон, но няма нито сабя, нито някакво друго оръжие. Краката и ръцете са масивни като колоните на някой храм и цели покрити с белези от рани — някои бледи и лъскави като коприна, отдавна заздравели, а други розови или яркочервени. Брадата и гъстата коса са също прошарени, но без обичайните плитки и панделки. Не са нито намазани, нито сресани, оставени са в пълен безпорядък. Тъмните очи гледат с див поглед, а дебелите устни са сгърчени, сякаш от болка, под огромен гърбав нос.
— Ти си Таита, лечителят — произнася мъжът. Гласът е мощен, но без акцент, тъй като Апепи е роден в Аварис и е възприел много от египетската култура и начин на живот.
Таита го знае добре: за него Апепи е нашественик и долен варварин, смъртен враг на неговата страна и неговия фараон. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да задържи чертите си спокойни и да отвърне с равен глас:
— Да, аз съм Таита.
— Чувал съм за твоите способности — каза Апепи. — Имам нужда от тях. Ела с мен.
Таита преметна дисагите на рамо и го последва в коридора. Там чакаше Благородният Трок, начело на военен ескорт. Те се строиха около Таита и тръгнаха след хиксосийския цар. Риданията станаха по-ясни. Апепи дръпна тежка завеса, зад която се показа врата и хвана ръката на Таита, за да го въведе вътре.
В претъпканата зала видя голяма група жреци от храма на Изис в града. Таита сви устни, когато ги разпозна по перата на главите им. Те напяваха и дрънкаха систруми над един светилник, в който се виждаха нажежени до червено клещи. Професионалната вражда на Таита с тези шарлатани можеше да се проследи две поколения назад.
Освен лечителите, около леглото, в средата на залата има още двадесетина души: придворни и офицери, писари и други чиновници, всички с тържествен погребален вид. Повечето жени са коленичили и тъжно вият. Само една се мъчи да облекчи по някакъв начин момчето в постелята. Тя не е много по-голяма от пациента си, може би тринадесет-четиринадесет годишна и го обтрива с натопена в гореща, благоуханна вода гъба.
С един поглед Таита вижда, че момичето е поразително красиво. Загрижеността й за болния е очевидна, на интелигентното лице е изписана любов, а ръцете се движат бързо и сръчно.
Таита прехвърля вниманието си върху момчето. Голото му тяло е добре оформено, но изпито от болестта. Кожата е белязана от характерните петна и е влажна от потта. По гърдите личат възпалени рани на местата, където жреците са му пускали кръв и са горили с нажежено желязо. Таита вижда, че болестта е в последната си фаза. Гъстата черна коса е мокра от пот и виси над очите, потънали дълбоко в морави орбити, широко отворени, но нищо невиждащи.
— Това е Киан, най-малкият ми син — казва Апепи, като приближава постелята и гледа безпомощно към нея. — Чумата ще го отнесе, освен ако не го спасиш, магьоснико.
Киан стене и се обръща на една страна, като прибира колене към изранените си гърди. Между мършавите му бутове излита с остър плющящ звук струя изпражнения и кръв. Болногледачката бързо почиства задните му части и смита нечистотиите с ръка, без какъвто и да е признак на погнуса. Жреците в ъгъла подновяват напевите си, а главният сред тях взема от жарта нажежени клещи и тръгва към постелята.
Таита препречва пътя му с дългата си тояга.
— Махай се! — казва той тихо. — Ти и касапите ти сте направили достатъчно поразии.
— Трябва да прогоня с огън треската от тялото му — възразява мъжът.
— Вън! — повтаря заплашително Таита, след което се обръща към останалите в стаята: — Всички вън!
— Знам те добре, Таита. Ти си богохулник и дружиш с демони и зли сили. — Жрецът не отстъпва и размахва заплашително нажежения метал. — Не ме е страх от магиите ти. Тук нямаш власт. Принцът е оставен на моите грижи.
Таита отстъпва и хвърля тоягата си в краката на жреца, който пищи и отскача, когато тя започва да съска и да се гърчи по плочите към него. Внезапно змията се изправя, раздвоеният език се подава между усмихнати тънки устни, а малките като мъниста очета святкат с черен блясък.
Започва паническо бягство. Жреци и придворни, слуги и войници се надпреварват кой да излезе пръв. Главният жрец събаря светилника в бързината да избяга и пищи, стъпил върху пръснатата по плочите жива жарава.
Залата се опразва за секунди. Остават само Апепи и момичето. Таита се навежда и хваща опашката на змията. В миг тя се изправя и се превръща в дървена тояга. Като сочи с нея момичето, магът пита:
— Ти коя си?
— Аз съм Минтака. Това е брат ми. — Слага длан върху косите му, сякаш за да го защити и вирва предизвикателно брадичка: — Каквото и да сториш, магьоснико, няма да го оставя. — Устните и потръпват, а огромните очи са изпълнени със страх. Очевидно е наплашена от репутацията на госта и насочената към нея змийска тояга.
— Не ме е страх от теб — съобщава момичето и минава от другата страна на постелята.
— Добре — отвръща лаконично Таита. — Тъкмо ще ми помогнеш. Кога е пило за последен път вода това момче?
Трябваше й малко време, за да се окопити.
— Рано тая сутрин. — Не виждат ли тия мошеници, че умира колкото от болестта, толкова и от жажда? От потенето по-голямата част от водата в тялото му е изтекла — ръмжи Таита и взема медния тас, за да помирише водата в него.
— Пълна е с жречески отрови и чумна зараза. — Плисва я към стената. — Иди в кухнята и намери друг съд. И гледай да е чист. Напълни го от извора, не от реката. По-бързо, момиче! — Тя тича навън, а Таита отваря дисагите.
Минтака се връща почти веднага с пълна до ръба кана чиста вода. Таита приготвя смес от билки и ги вари над един мангал.
— Помогни ми да му дам това — нарежда магът, когато настойката е готова. Показва й как да повдигне главата на брат си и да поглажда гърлото му, докато той сипва по малко отвара в устата му. След малко Киан пие сам.
— С какво мога да помогна? — пита царят.
— С нищо, господарю. Ти си добър в убиването, не в лечението — отговаря Таита, без да отделя поглед от пациента си. Следва дълго мълчание, а после тежките, подковани с бронз сандали на Апепи тропат към изхода.
Минтака бързо забравя страха си от мага и се превръща в усърдна помощница. Тя сякаш отгатва желанията на лечителя. Насилва брат си да допие отварата, докато Таита приготвя нова, от други билки. Двамата успяват да влеят в тялото на болния всичко без остатък. Момичето помага да намажат с болкоуспокояващ мехлем раните по гърдите на момчето. След това вземат чисти чаршафи и ги напояват с прясна вода. Покриват с тях горящото тяло, за да свалят температурата.
Когато се отпуска за миг край постелята да отдъхне, Таита взема ръката й, за да разгледа дланта. По вътрешната страна на китката личат малки червени точици. Минтака прави опит да издърпа ръката си.
— Това не е чума — казва тя сконфузено. — Това са само ухапвания от бълхи. Дворецът е пълен с бълхи.
— Където има бълхи, има и чума — отвръща Таита. — Свали си ризата!
Тя се изправя без колебание и оставя дрехата да се свлече в краката й. Голото й тяло, стройно и женствено, е в същото време силно и атлетично. Едва съзрелите гърди стърчат весело с набъбнали като черници зърна. Триъгълник мек мъх се гуши между стройни бедра.
От бледата кожа на корема скача бълха. Таита я хваща мълком във въздуха и я мачка с пръсти. Насекомото е оставило верижка розови петънца около намусеното кръгче на пъпа.
— Обърни се! — нарежда Таита и тя се подчинява. Още едно гадно насекомо се спуска бързо по гърба й към дълбоката цепка между твърдите, закръглени бутове. Таита го улавя и смачква лъскавата му черна черупка. Тя се пука в кърваво петънце. — Ти си следващата болна, ако не те отървем от тия твои малки животинки — казва Таита и я праща в кухнята за вода. Сварява на мангала изсушени червени цветове от пиретрум и я измива цяла с отварата. Улавя още няколко бълхи, които се опитват да се спасят със скокове от смъртоносната течност.
След това Минтака сяда до него докато изсъхне и двамата бъбрят общително, докато ловят последните бълхи и махат яйцата им от гънки и шевове на дрехата. Сприятеляват се бързо.
Преди да мръкне, Киан изпразни още един път червата си, но този път не така обилно и в изпражненията нямаше кръв. Таита ги помириса и установи, че чумната воня бе станала по-слаба. Приготви още по-гъста билкова отвара, а между отделните варки караше насила Киан да пие изворна вода. До сутринта треската мина и момчето почувства облекчение. Най-накрая успя да уринира, което бе обявено от Таита за добър признак, макар течността да бе тъмножълта и парлива. Час по-късно, отдели още течност, по-светла на цвят и не така воняща.
— Виж, господарю — възкликна Минтака, като погали брат си по бузата, — червените петна избледняват и кожата не е така гореща.
— Докосването ти е лечебно като на райска нимфа — отвърна Таита, — но не забравяй каната! Празна е.
Тя тича към кухнята и се връща почти веднага с пълна до ръба кана. Докато му я подава, момичето запява хиксосийска приспивна песен и магът е очарован от чистотата на приятния глас.
 
«Чуй ветреца във тревата, малък мой.
Спи, спи, спи.
Чуй водата във реката, малък мой.
Спи, спи, спи.»
 
Таита поглежда лицето й. То е по хиксосийски, малко широко и скулите му доста изпъкват. Устата е голяма, устните — пълни, а носа — гърбав. Никоя от тия черти сама по себе си не е красива, но една друга се допълват съвършено в пълна хармония. Бадемовите очи са наистина възхитителни под извитите дебели вежди. Друг вид красота, мисли си Таита, но все пак красота.
— Виж! — прекъсва тя песента си със смях. — Той се събуди.
Киан е отворил очи и гледа сестра си.
— Върна се при нас, противен малък звяр. — Усмивката й разкрива равни, ослепително бели зъби, които блестят в светлината на лампите. — Толкова ни изплаши. Никога да не правиш пак така! — Тя го прегръща, за да скрие радостните сълзи, които блестят в очите й.
Таита погледна над двамата и видя огромната фигура на Апепи, застанал на прага. Магът не знаеше колко дълго бе стоял царят там. Той кимна мълчаливо, обърна се и изчезна.
До вечерта Киан вече беше в състояние да седне в постелята, с малко помощ от сестра си и да пие бульон от купата, която тя държеше до устните му. След два дни обривите изчезнаха.
Апепи идваше при момчето по два-три пъти дневно. Киан още не можеше да става, но видеше ли баща си, допираше с пръсти устни и сърце, в израз на уважение.
На петия ден изпълзя от постелята и направи опит да се просне на пода пред царя, но Апепи го спря и го отнесе обратно върху възглавниците. Макар чувствата му към момчето да бяха очевидни, Апепи не промълви дума и си тръгна почти начаса, но на прага спря, погледна назад към Таита и му нареди да го последва с едва забележимо кимване.
 

22
 
Стоят сами върху най-високата кула в замъка. Изкачили са двеста стъпала, за да стигнат до това място, откъдето се вижда реката и завладяната неотдавна крепост Абнуб, разположена на десет мили нагоре по течението. Тива се намира на по-малко от сто мили в същата посока.
Апепи нарежда на стражите да слязат и да ги оставят сами, за да не чуе никой разговора им. Той гледа на юг, срещу течението на великата река. Облечен е в пълна бойна униформа: наколенници и нагръдна броня от дебел гьон, саблен пояс, осеян със златни розетки, в брадата са вплетени пурпурни панделки, в тон с парадната престилка. Носи и златния ауреус, короната с кобра и лешояд. Таита побесня при вида на свещените регалии върху посребрената глава на този нашественик и грабител, който се смята за фараон на цял Египет, но лицето му остана невъзмутимо. Напрегна съзнанието си, за да улови мисълта на Апепи. Тя представляваше сложна плетеница, така объркана и дълбока, че дори Таита не можа да се ориентира в нея, но долови вътрешната сила, която правеше Апепи толкова опасен съперник.
— Поне едно от нещата, които разправят за теб, излезе истина, магьоснико — прекъсна дългото мълчание Апепи. — Ти си велик лечител. — Таита замълча.
— Можеш ли да направиш магия за излекуването на цялата ми армия, както стори със сина ми? Ще ти платя цяла лака злато, колкото могат да носят десет яки коня.
Таита се усмихна едва-едва.
— Благородни, ако можех да направя такава магия, щях да мога да измъкна сто лаки просто от въздуха, без да си давам труд да лекувам главорезите ти.
Апепи се извърна и отвърна на усмивката, но в неговата нямаше нищо добро.
— На колко си години, чародей? Трок разправя, че си прехвърлил двеста. Вярно ли е?
Таита не даде вид, че е чул въпроса и Апепи продължи:
— Каква е цената ти, чародей? Щом не е злато, какво друго мога да ти предложа? — Въпросът беше риторичен и царят не дочака отговор, а мълком закрачи към северния парапет, където застана, свил юмруци на хълбоците. Загледа военните лагери и местата, където горяха трупове. Огньовете не спираха и черни облаци пушек продължаваха да се носят над зелената река и пустинята отвъд нея.
— Ти спечели една победа, Благородни — промълви тихо Таита, но я погледни купчините трупове. Преди чумата да отшуми и войската ти да се приготви за нови битки, фараонът ще прегрупира и ще умножи силите му.
Апепи се разтърси ядосан, като лъв, отпъждащ мухи.
— Упорството ти ме дразни, чародей!
— Не, Благородни, не аз, а истината и логиката на действителността те дразнят.
— Нефер Сети е дете. Победих го един път, ще го сторя пак.
— Но в неговата армия няма чума. Шпионите трябва да са ти казали, че той разполага с още пет легиона в Асуан и други два в Асиут. Те се спускат по течението на реката и ще бъдат тук преди новолуние.
Апепи изсумтя тихо, но не каза нищо. Таита продължи непреклонно:
— Шестдесет години война обезкървиха и двете царства. Ще продължиш ли традицията на Салитис, собствения ти баща, шестдесет години кръвопролития? Това ли ще оставиш на синовете си?
Апепи се обърна към него начумерен.
— Не поставяй на изпитание търпението ми, старче! Не обиждай баща ми, божествения Салитис! — След пауза достатъчно дълга, за да изрази недоволството му, Апепи продължи: — Колко време ти трябва, за да уредиш преговори с тоя, така наречен регент на Горното царство, с тоя Наджа?
— Ако ме пропуснеш през територията си и ми дадеш бърза галера, ще стигна Тива за три дни. Връщането по течението ще е още по-бързо.
— Ще изпратя Трок с теб. Кажи на Наджа, че ще се срещнем в храма на Хатор, на западния бряг, при Пера над Абнуб. Знаеш ли го?
— Знам го много добре — отвърна Таита.
— Можем да разговаряме там, но го предупреди да не очаква кой знае какво. Аз съм победителят, а той е губещата страна. Можеш да вървиш!
Таита остана на мястото си.
— Можеш да вървиш, чародей! — освободи го втори път Апепи.
— Фараон Нефер Сети е почти връстник на дъщеря ти, Минтака — каза Таита. Може би ще пожелаеш да я доведеш със себе си в Пера.
— С каква цел? — попита Апепи, като му хвърли подозрителен поглед.
— Един съюз между твоята династия и фараоните от Горен Египет би могъл да донесе траен мир за двете царства.
Апепи прокара пръсти през брадата си, за да скрие своята усмивка.
— В името на Севт, в интригите си ловък, колкото и в приготвянето на билкови смески, чародей. Тръгвай, преди да си прекрачил границата!
 

23
 
Храмът на Хатор е издълбан в скалист хълм над реката, по времето на фараон Сехертави, преди стотици години и всеки владетел оттогава добавял по нещо към него. Жриците образуват влиятелна и богата група, съумяла някак си не само да оцелее в годините на гражданска война между двете царства, но и да процъфтява в тия трудни времена.
Облечени в жълти роби, те са събрани в двора на храма, между двете масивни статуи на богинята. Едната я представя като петниста крава със златни рога, а другата — в човешки облик, като висока красива жена, с корона от рога и златен слънчев диск на главата.
Жреците напяват и тръскат систруми, докато откъм източната страна в двора влиза свитата на Фараон Нефер Сети, а срещу нея се появява групата на цар Апепи. Редът на влизане в двора стана предмет на толкова яростни дебати, че преговорите бяха заплашени от провал, преди да са започнали. Пристигналият пръв би имал престижа на титуляр на властта, докато вторият би изглеждал просител, който моли за мир. Никоя от двете страни не пожела да се откаже от преимуществото.
Тогава Таита предложи идеята, двете делегации да влязат едновременно. Пак той разреши и не по-малко щекотливия въпрос за отличителните знаци. И двете страни щяха да се откажат от двойната корона. Апепи ще носи червената корона «дешрет», символ на Долен Египет, а Нефер Сети — бялата «хеджет», олицетворение на властта в Горен Египет.
Двете свити препълниха двора, застанали една срещу друга, мрачни и навъсени, физически ги разделяха едва няколко крачки, но горчивините и страданията на шестдесет годишно съперничество издигаха помежду им висока стена. Враждебната тишина е нарушена от рогове и тътен на бронзови гонгове. Това е знак за царските особи да се появят откъм двата края на двора.
Благородният Наджа и фараон Нефер Сети пристъпват тържествено и заемат двата трона с високи облегалки, а двете принцеси Хесерет и Мерикара ги следват смирено, за да седнат в краката на Наджа като негови годеници. Момичетата са толкова гримирани, че лицата им са безизразни като това на богинята, в чиято сянка седят.
Едновременно с тях, от противоположния край на двора се задава хиксосийското царско семейство. Води ги Апепи, внушителна фигурна в пълна бойна униформа. Той хвърля поглед през двора към момчето фараон. Следват го осем от синовете му. Единствен Киан, най-малкият, отсъства, защото още не се е възстановил достатъчно, за да издържи пътуването по реката. Също като баща си, те са бронирани и въоръжени и също като него се перчат и надуват.
Опасно котило кръвожадни главорези, казва си Таита, като ги гледа от мястото, си недалеч от трона на Нефер.
Апепи води само една от многобройните си дъщери. Като пустинна роза сред бодливи кактуси, красотата й е грейнала сред намусените лица на братята. Тя съзира високата среброглава фигура на Таита в отсрещната група и лицето и грейва в такава сияйна усмивка, сякаш за миг слънчевите лъчи са пробили опънатите над двора платнища. Никой от египтяните не я е виждал досега и в редиците им настъпва раздвижване и глъч. Сварва ги неподготвени. Широко разпространен е митът, че хиксосийските жени имат телосложението на мъжете си и са два пъти по-грозни от тях.
Фараон Нефер Сети се навежда леко напред и въпреки тържествеността на момента, подръпва меката част на ухото си, под бялата корона с форма на бутилка. Таита бе положил много усилия да премахне този лош навик и Нефер правеше движението, само когато нещо силно го интересуваше или когато беше разсеян. Таита не бе виждал Нефер повече от два месеца — Наджа го държеше далеч от него, след завръщането му от главната квартира на Апепи в Бубасти — но той така добре познаваше момчето, че без труд четеше мислите му. Усети, че Нефер беше в екстаз, все едно е забелязал газела в обсега на стрелата си, или когато се готви да яхне необязден жребец, или пък току-що е пуснал сокол и той пада над нищо неподозиращата плячка.
Таита никога не го е виждал да реагира по подобен начин на женско присъствие. Нефер гледа на представителките на противния пол, включително и на сестрите си, с царствено пренебрежение. От друга страна, той се впусна в бурните води на пубертета преди по-малко от година, като през по-голямата част от това време беше изолиран с Таита в пустошта на Гебел Нагара, където нямаше кой да привлече вниманието му, както сега правеше Минтака.
Таита се изпълни със самодоволство, заради постигнатото с толкова малко усилия. Плановете му щяха да се объркат в значителна степен, а опасността, в която се намираха, щеше да нарасне, ако Нефер не бе харесал хиксосийското момиче. Оженят ли се двамата, Нефер става зет на Апепи и попада под негова закрила. Дори Наджа ще се замисли, преди да се опълчи срещу толкова могъщ и опасен противник. Минтака може, без сама да го съзнава да отърве Нефер от всички козни на регента. Това поне цели Таита с всичките си машинации.
За късото време, през което се грижеха за брат й, двамата с Таита изградиха здрава дружба. Магът кимва едва забележимо и отвръща на усмивката й. След това погледът на Минтака минава нататък. Разглежда с интерес египетските аристократки срещу себе си. Чувала е много за тях, но сега ги вижда за пръв път. Веднага вижда Хесерет. С непогрешим женски инстинкт, забелязва жена красива колкото нея и евентуална съперница. Хесерет реагира по абсолютно същия начин и двете си разменят бързи, надменни и горделиви, изпълнени с враждебност погледи. После Минтака вдига поглед към внушителната фигура на Наджа и очите й блясват от възхищение.
Той представлява такава великолепна гледка, така различен от собствените й братя и баща. Цял блести в злато и скъпоценни камъни, а ленената му пола свети от чистота. Уханието му на диви цветя стига чак до нея. Лицето му представлява маска от грим, кожата почти свети, а очите са очертани с въглен. Тя има усещането, че този мъж е надарен с красотата на змия или на отровно насекомо. Принцесата потръпва и отмества поглед към човека до регента.
Фараон Нефер Сети я наблюдава така втренчено, че дъхът й секва. Очите му са зелени — това е първото, което я поразява и тя иска да отклони поглед от тях, но не намира сили. Изчервява се.
Фараон Нефер Сети е толкова достолепен, така божествен с бялата си корона и изкуствена козя брада, че тя изпада в смут. Фараонът й праща кратка, заговорническа усмивка. Лицето му изведнъж става трогателно момчешко и дъхът й се учестява, а руменината по бузите става по-тъмна. С голямо усилие момичето отделя поглед от това лице и започва да разглежда с дълбок интерес кравата-богиня.
Трябва й известно време, за да се овладее и през това време Благородният Наджа, регент на Горен Египет, започва да говори. С внимателно преценен тон, той приветства Апепи, нарича го дипломатично цар на Хиксосите, като заобикаля претенциите му към египетската корона. Минтака го гледа в устата, но през цялото време усеща върху себе си погледа на Нефер и твърдо решава да не гледа натам.
Гласът на Благородния Наджа е носов и досаден и накрая тя не може да го понася повече. Хвърля кос поглед към Нефер, с намерението веднага да го отклони, но очите му са все още залепнали за нея. Те блестят с насмешливи пламъчета и Минтака е очарована. Не е от срамежливите, но този път усмивката й е стеснителна и несигурна, а бузите отново се наливат с кръв. Свежда очи и гледа в скута си, където кърши пръсти и като си дава сметка, че се върти на стола, застива с усилие на волята. Удържа тялото си неподвижно, но започва да се дразни, че Нефер е нарушил душевния й покой. Та той е само едно високопоставено египетско конте. Който и да е от братята й е много повече мъж и поне два пъти по-хубав. Иска да я направи на глупачка, като се е вторачил в нея по тоя просташки начин. Тя обаче няма да погледне повече към него. Няма въобще да го забелязва, решава момичето и решимостта й трае до момента, в който Благородният Наджа млъква и баща й се надига за отговор.
Погледна крадешком Нефер изпод гъстите си, черни мигли. Той гледаше баща й, но щом погледът й докосна лицето му, неговите очи отскочиха и срещнаха нейните. Направи опит да изглежда строга и ядосана, но щом видя усмивката му, устните й се отпуснаха. Той наистина е красив колкото някои от братята ми, реши Минтака и хвърли още един поглед. А може би, колкото който и да е от тях. Насочи отново поглед в скута си и се замисли по въпроса. После го погледна отново, колкото да се убеди, че е права. Може би е по-красив от всичките, дори от Руга. Веднага разбра, че е извършила предателство спрямо брат си и се поправи: Но по различен начин, разбира се.
Погледна встрани към Руга: с тая оплетена в панделки брада и черни вежди, той е истински войн. Руга е хубав мъж, реши лоялно тя.
В редиците отсреща, Таита сякаш не гледа към нея, но всъщност не изпуска и най-слабия нюанс в тайните погледи. Вижда още нещо. Благородният Трок, братовчедът на Наджа, е застанал зад трона на Апепи, почти на ръка разстояние от Минтака. Ръцете му са скръстени на гърдите, а на китките носи гривни от масивно злато. През едното му рамо е преметнат тежък лък, а през другото — позлатен колчан. На шията си има две златни вериги — за доблест и за заслуги. Хиксосите са възприели не само вярата и обичаите на египтяните, но и военните им отличия. Трок наблюдава хиксосийската принцеса с непроницаем израз.
Следва нова размяна на погледи между фараона и Минтака и тя не убягва на Трок. Таита усеща ревността и гнева му. Сякаш горещ и задушлив облак се надига на хоризонта, гонен от прочутия пустинен вятър на Сахара. Виж, това не ми бе минавало през ума, си казва Таита. Любовен ли е интересът на Трок или политически? Дали я желае физически или просто вижда в нея стъпало към властта? И в двата случая, той е опасен нов фактор, с който трябва да се съобразявам.
Приветствените речи отиват към своя край, а все още не е засегнат никакъв съществен въпрос: преговорите по примирието започват на другия ден и ще бъдат тайни. Двете страни се надигат от троновете, разменят поклони и приветствия, отново затръбяват рогове и бият гонгове — владетелите се оттеглят.
Таита хвърля последен поглед към хиксосийските редици. Апепи и синовете му потъват в двери с две гранитни колони отстрани, всяка с по една кравешка глава отгоре. След последен поглед назад, Минтака следва бащата и братята си. Трок влиза веднага след нея, като също хвърля прощален поглед през рамо към фараон Нефер Сети. Докато минава между колоните, стрелите потропват в колчана на гърба му и Таита вижда цветните им пера. За разлика от работните военни колчани от кожа и с капак, за да не падат стрелите по време на движение, този параден атрибут е обкован със злато и няма капак, за да се виждат красивите оперения на стрелите. Те са червени и зелени и събуждат у мага спомена за някакво зло. Трок потъва във входа, а Таита гледа подире му.
 

24
 
Магът се връща в каменната килийка, определена за негово жилище по време на преговорите. Отпива малко шербет, защото навън е много горещо и приближава до малко прозорче в дебелата стена. Ято ярко оцветени тропически птички подскачат и цвърчат на перваза и терасата отдолу. Докато ги храни с просо, а те кацат по раменете му или кълват от шепата му, Таита размишлява за събитията от деня и започва да съвместява разнообразните впечатления, които е събрал на церемонията.
Задоволството от случилото се между Минтака и Нефер отстъпва място на грижите, предизвикани от Трок. Обмисля положението на този човек в хиксосийския двор, както и трудностите, които може да създаде, докато се изпълнява собственият му план за двамата млади.
Ходът на мислите му е нарушен от някаква сянка, която се прокрадва край прозореца. Това е една от манастирските котки, мършава, издрана и крастава. Дебне птичетата, които кълват просо под прозореца.
Светлите очи на Таита се присвиват, съсредоточили поглед върху животното. Старият котарак спира и се оглежда подозрително. Изведнъж се извива в дъга и всеки косъм по тялото му щръква, докато очите му са вперени с ужас в едно съвършено пусто място върху плочника. Надава грозен писък, обръща се и хуква надолу към двора, стига до една палма и светкавично се изкатерва на върха й, където остава задъхан. Таита хвърля още зърно на птиците и отново потъва в мисли.
По време на дългия път изминат заедно, Трок неизменно бе държал колчана си затворен и на Таита не му бе хрумнало да сравни стрелите му с тази, която уби фараона. Нямаше представа колко хиксосийски офицери имат стрели с подобно оперение — навярно много — макар всеки да слага върху тях собствен щемпел. Съществуваше само един начин да уличи Трок, а чрез него и братовчед му Наджа, в убийството на фараон Тамоз. Трябваше да се сдобие с негова стрела. Как да го стори, без да събуди подозрения?
И отново го отвличат от мислите му. Пред вратата на килията му се чуват гласове. Единият е ясен и млад, Таита го разпознава веднага, а другият фъфли умолително.
— Благородният Асмор изрично разпореди…
— Аз фараон ли съм? Ти длъжен ли си да ми се подчиняваш? Искам да видя мага и никой не може да ме спре. Махайте се оттук и двамата! — Гласът на Нефер е силен и властен. Несигурните трели на пубертета са си отишли. Отвън говори мъж.
Младият сокол разперва криле и показва ноктите си, казва си Таита, обръща се към вратата и отърсва просения прах от ръцете си, за да поздрави царя.
Нефер дръпва завесата и влиза. Двама въоръжени телохранителя се блъскат безпомощно на входа. Нефер не им обръща внимание и вперва поглед в стария маг с ръце на кръста.
— Таита, много съм недоволен от теб — казва фараонът.
— Аз съм смутен — казва Таита с дълбок поклон. — С какво съм обидил великия фараон?
— Ти ме избягваш. Когато и да пратя за тебе, все ми казват, че или си с тайна мисия при хиксосите, или си се върнал в пустинята, или друга някаква опашата лъжа. — Нефер се мръщи, за да скрие радостта си от срещата. — После цъфваш сякаш от нищото, все едно че никога не си отсъствал, но пак ме избягваш. Даже не погледна към мен на церемонията. Къде ходи?
— Има дълги уши наоколо, Велики. — Таита погледна телохранителите.
Нефер се обърна гневно.
— Колко пъти да ви казвам, че искам да се махнете? Ако не го сторите в тоя миг, ще заповядам да ви удушат и двамата!
Войниците се оттеглиха с нещастен вид, но не много далеко. Таита продължаваше да чува звъна на оръжието и гласовете им зад завесата, където останаха да чакат. Посочи с глава към прозорчето и прошепна:
— Имам една лодка на пристана. Няма ли да пожелаеш да излезеш за риба, Велики? — Без да дочака отговора, Таита прихвана пола и се покатери на перваза. Погледна назад. Нефер бе забравил гнева си и с доволен вид прекосяваше стаята към него. Таита скочи на терасата и Нефер пъргаво го последва. Като избягали от училище, двамата се прокраднаха през терасата, надолу към реката между финикови палми.
На пристана също имаше охрана, но тя не беше получила никакви заповеди, свързани с фараона. Войниците поздравяват и отстъпват почтително встрани. Двамата влязоха в малка рибарска лодка. Всеки хвана по едно весло и започна да гребе. Таита вкара лодката в тесен проход между гъсти тръстики и след няколко минути двамата бяха на сигурно място, скрити в безкрайния тръстиков лабиринт.
— Къде беше, Таита? — Нефер изостави царственото си държание. — Толкова ми липсваше.
— Всичко ще ти разкажа — обеща магът, — но първо искам да чуя какво става с теб.
Намериха тихо езерце, оградено отвсякъде с тръстика и закотвиха лодката. Нефер разказа всичко, което се бе случило с него, откакто за последен път имаха възможност да разговарят насаме. Бяха го държали в златен кафез, по заповед на Наджа, без право да вижда никого от приятелите и близките си, нито дори Мерен и собствените си сестри. Единствена разтуха намирал в папирусните ръкописи на царската библиотека, както и във военните упражнения, под ръководството на стария войн Хилто.
— Наджа не ме пуска дори на лов със соколи или за риба, без Асмор да върви по петите ми.
Не знаел, че Таита ще присъства на днешната церемония и бил изненадан да го види. Мислел, че е в Гебел Нагара. При първа възможност, когато Наджа и Асмор били на преговори с Апепи, Трок и останалите хиксосийски военачалници, той сплашил стражата и почти силом се измъкнал от стаята си, за да дойде при него.
— Животът е толкова досаден без теб, Таита. Струва ми се, че ще умра от отегчение. Наджа трябва да ни остави пак заедно. Направи му магия!
— Можем да помислим по този въпрос — ловко заобиколи предложението Таита, — но времето ни сега е кратко. Наджа ще изпрати цялата армия да ни търси, щом разбере, че не сме в храма. Трябва и аз да ти кажа някои неща. — И магът разказа набързо случилото се с него за времето на раздялата им. Каза му за роднинството на Наджа и Трок и описа какво е преживял и открил на мястото, където беше убит фараон Тамоз.
Нефер слушаше, без да го прекъсва, но когато Таита заговори за смъртта на баща му, очите на момчето се напълниха със сълзи. То погледна встрани, закашля се и избърса очи, с опакото на дланта си.
— Сега разбираш в каква опасност се намираш — каза Таита. — Сигурен съм, че Наджа е пряко свързан с убийството на фараона и колкото повече се доближаваме до възможността да го докажем, толкова по-голяма е тази опасност.
— Един ден ще отмъстя за баща си! — закле се Нефер, със студен и твърд глас.
— А аз ще ти помогна да го сториш — обеща Таита. — Засега обаче, трябва да те опазим от злите намерения на Наджа.
— Как ще сториш това, Таита? Можем ли да избягаме от Египет, както бяхме решили преди?
— Не. — Таита поклати глава. — Мислил съм по въпроса, естествено, обаче Наджа ни е хванал тук здраво. Тръгнем ли отново към границата, по петите ни ще се спуснат хиляда колесници.
— Какво ще правим тогава? Ти също си в опасност.
— Не. Успях да убедя Наджа, че нищо не може да постигне без моя помощ. — Разказа му за инсценировката в храма на Озирис и как Наджа се надявал да научи от него тайната на вечния живот.
Нефер се засмя на хитростта на мага и попита:
— Какви са плановете ти?
— Трябва да изчакаме подходящ момент, за да избягаме или да освободим земята от злото Наджа. Дотогава ще те пазя с всички възможни средства.
— Как ще стане това?
— Наджа ме изпрати при Апепи, за да уредя тези преговори.
— Да, знам, че си ходил в Аварис. Съобщиха ми, когато поисках да те видя.
— Не ходих чак в Аварис, а във военния лагер на Апепи Бубасти. След като Апепи се съгласи да преговаря, успях да го убедя, че договорът трябва да се скрепи с женитба на дъщеря му с теб. Попаднеш ли един път под закрилата на хиксосийския цар, ножът на Наджа ще затъпее. Няма да посмее да хвърли отново страната в гражданска война, като наруши примирието.
— Апепи ще ми даде дъщеря си за жена? — Нефер гледаше с почуда. — Тази в червената рокля, която видях тази сутрин?
— Да — потвърди Таита. — Казва се Минтака.
— Знам как се казва — възкликна Нефер. — Кръстена е на една от малките звезди в пояса на съзвездие Ловец.
— Да, тя е — кимна Таита. — Минтака грозотията, с големия нос и смешна уста.
— Не е грозна! — озъби се Нефер, като скочи на крака и за малко не преобърна лодката като изпрати и двама им в тинята. Тя е най-красивата… — Забелязал изражението на мага, той снизи малко оценката си: — Искам да кажа, много е приятна наглед. — Усмихна се унило. — Ти винаги ме хващаш. Трябва обаче да признаеш, че е хубава, Таита.
— Стига да ти харесват големи носове и смешни уста.
Нефер взе една умряла риба от дъното на лодката и я хвърли по главата на мага. Таита се наведе.
— Кога мога да я видя? — попита Нефер с престорено безразличие. — Тя говори египетски, нали?
— Говори го не по-зле от теб — успокои го Таита.
— Кога мога да я видя? Ще го уредиш ли?
Таита очакваше този въпрос. — Можеш да поканиш гостите на лов, тук из блатата и на излет след това.
— Още днес ще изпратя Асмор да я покани — реши Нефер, но Таита поклати глава.
— Той ще съобщи най-напред на регента и Наджа ще забележи веднага заплахата. Няма да го допусне, а след като е предупреден, ще направи всичко възможно да не се срещнете.
— Какво ще правим тогава? — попита разтревожен фараонът.
— Аз ще я поканя — обеща Таита и в същия миг от най-различни страни на блатата се разнесоха приглушени викове и звуци от удари на весла. — Асмор е открил, че не си в храма и е изпратил гончетата си да те открият. Това още един път показва, колко е трудно да се измъкнеш от ръцете му. Слушай сега внимателно, защото още малко ще бъдем заедно.
Започнаха тихо да обсъждат начини за връзка дори и при най-тежки обстоятелства, както и други планове, а виковете ставаха все по-силни, плясъците на греблата — все по-близки. След няколко минути от тръстиковата стена излетя лека бойна галера, пълна с въоръжени мъже. Разнесе се вик:
— Фараона! Греби към лодката!
 

25
 
Хиксосите бяха съоръжили учебен плац върху наносната почва край реката, до тръстиковите блата. Когато Таита пристигна там от храма, две подразделения се упражняваха с оръжие, под лъчите на утринното слънце, грейнало в безоблачно небе. Двеста тежковъоръжени войника газеха из блатото, потънали до пояс, докато множество колесници изпълняваха сложни маневри на плаца: от колона по четири преминаваха в единична, а после се разгъваха ветрилообразно, за да образуват линия. Зад колесниците се вдигаше прах, върховете на копията проблясваха под слънцето, а многоцветни вимпели пърхаха радостно на вятъра.
Таита спря за момент да погледа, как петдесет строени в редица стрелци изпращат на сто крачки бърза поредица от по пет стрели. След това изтичват до сламените чучела, измъкват стрелите и стрелят по други, този път на двеста крачки разстояние. Тоягите на инструкторите мигом намираха гърба на всеки, който пропуснеше целта или не преодолееше достатъчно бързо разстоянието от една позиция до следващата. Бронзовите им кабари оставяха кървави следи по изпотената кожа.
Никой не спря Таита. Когато мина край двойки, упражняващи с диви викове стандартните удари с копие и блокажите им, войниците преустановиха схватките и застанаха в мълчание. Проследиха го, с изпълнени с уважение погледи. Едва след като отмина, възобновиха заниманията си.
В далечния край на полето, върху тясна тревиста ивица край блатото, една-единствена колесница се носеше през поредица цели и маркировки. Беше разузнавателно возило, колелата му имаха спици, а кошът бе изработен от бамбук, така че беше достатъчно лек, за да могат двамата му пътници да го пренесат на ръце през някоя препятствие.
Теглеха я две превъзходни дорести кобили от личната конюшня на цар Апепи. Копитата им избиваха големи парчета тор, когато заобикаляха маркировката в края на трасето, преди да се понесат обратно в галоп, с подскачаща отзад колесница.
Управляваше я Благородният Трок, леко приведен напред, намотал юзди около китката. Брадата му се вееше по вятъра, а мустаците и вплетените панделки — над раменете. Той насърчаваше конете с диви викове. Таита трябваше да признае умението му: дори при тази скорост, конете бяха изцяло под контрола му, колелата чертаеха права линия от единия до другия край на трасето, което даваше най-добра възможност на стрелеца до него да поразява една по една разположените отстрани цели.
Таита се обляга на тоягата и наблюдава приближаващата в галоп колесница. Не би могъл да сбърка стройната слаба фигура и царствената осанка. Минтака е облякла плисирана червена пола, която оставя коленете оголени. Ремъчките на сандалите са кръстосани високо над добре оформените й прасци. На лявата си ръка има предпазител от дебела кожа, а отпред — нагръдник от корав гьон, майсторски оформен по малките обли гърди. Кожената кираса предпазва нежните гърди от удара на пуснатата тетива, когато стреля по мишените.
Минтака познава Таита и размахва лъка над главата си за поздрав. Черната й коса е привързана във фина вълнена мрежичка и подскача на раменете при всяко друсване на колесницата. Не носи грим, но напрежението и възбудата са зачервили бузите й и запалили огън в очите й. Таита не би могъл да си представи Хесерет в ролята на копиеносец в бойна колесница, но вижданията на хиксосите за жените са малко по-различни.
— Хатор да те благослови, магьоснико! — Тя се засмя, когато Трок спря колесницата със завъртане. Известно му бе, че Минтака е приела нежната богиня за своя закрилница, предпочела я пред чудовищните хиксосийски божества.
— Хор да те обикне завинаги, принцесо Минтака! — върна поздрава Таита. В израз на привързаност, той я титулува като член на царска фамилия, макар да не признава баща й за цар.
Тя скача от колесницата и тича да го прегърне през облак прах, протяга нагоре ръце, за да обгърне врата му, а твърдите издатини на кирасата се впиват в ребрата на мага. Тя разбира, че му причинява болка и се отдръпва.
— Току-що улучих пет поредни глави — хвали се принцесата.
— Само красотата ти е по-голяма от военните ти умения — казва старецът с усмивка.
— Не ми вярваш — обижда се тя. — Мислиш, че щом съм момиче, не мога да опъна лък. — Тя не дочаква опровержението, а тича назад към колесницата и се мята в нея. — Карай, Благородни Трок! Още един кръг с най-голяма скорост.
Трок тръсва юздите и конете завиват така рязко, че вътрешното колело остава на място. Когато поемат по права линия, крещи «Ха! Ха!» и колесницата се понася по правата отсечка.
Всички мишени са поставени на колове, на височина на очите на стрелеца. Направени са от дърво и оформени като човешки глави. Националността им не може да се сбърка — всяка глава е карикатура на египетски войн, с шлем и дори с обозначение на военната част. Изрисуваните черти на лицата имат идиотски израз.
Не е тайна какво е мнението на художника за нас, мисли си Таита.
Минтака взема стрела от раклата пред себе си и опъва тетивата. Жълтото оперение докосва свитите й устни, като при целувка. Трок приближава първата цел, като се старае да й осигури по-добри условия за стрелба, но почвата е неравна. Макар да обира подскоците с пружиниране на присвитите колене, тялото се люлее неравномерно.
Когато колесницата се изравнява с целта, Минтака отпуска тетивата и Таита усеща, че затаява дъх. Това е излишно — тя владее оръжието до съвършенство. Стрелата се забива в лявото око на дървената глава и остава да трепти там, лъснала жълти пера под лъчите на слънцето.
— Бак-хер! — поздравява я Таита и тя се смее радостно, докато колесницата следва своя път. Пуска още две стрели. Едната се забива право в челото, а другата — в устата на целта. Отлична стрелба дори за ветеран, да не говорим за някакво си момиче.
Трок заобикаля отдалечения маркер и тръгва обратно. Ушите на конете са опънати назад, гривите им се веят. Минтака стреля пак и улучва огромния нос на поредната мишена.
— В името на Хор! — казва смаян Таита. — Тя стреля като джин!
Последната цел е вече близо, Минтака балансира грациозно, бузите й горят, белите зъби блестят на слънцето, захапали долната устна. Пуска тетивата и стрелата минава на педя над и встрани от мишената.
— Трок, непохватен изрод такъв! Мина през дупка, точно когато стрелях! — крещи принцесата.
Скача в движение и се озъбва на Трок:
— Направи го нарочно, за да ме изложиш пред мага!
— Покрусен съм от грешката си, принцесо! — Могъщият Трок прилича на малко момченце пред гнева й. Таита разбира, че чувствата му са толкова дълбоки, колкото подозираше.
— Не ти прощавам. Никога повече няма да ме караш. Никога!
Таита не я бе виждал в такова настроение и тази непозната за него страна от характера й, плюс демонстрираното военно умение, вдигнаха още по-високо мнението му за нея. Жена, достойна за всеки мъж, пък бил той и фараон на Египет от династия Тамоз, реши Таита, но остана равнодушен, за да не привлече гнева на Минтака върху себе си. Тревогата му бе напразна, защото, щом се обърна към него, на момичешкото лице отново грейна усмивка.
— Четири от пет е достатъчно добър резултат за войн от Червения път, принцесо — успокои я Таита, — а и дупката наистина ти изигра лоша шега.
— Сигурно си жаден, Таита. Във всеки случай, аз съм. — Тя го хвана непринудено за ръка и го отведе до речния бряг, където прислужниците й бяха разстлали вълнен килим и наредили подноси с плодове и сладкиши, кани с шербет.
— Толкова неща искам да те питам, Таита — каза момичето, като седна на овча кожа. — Не съм те виждала откак напусна Бубасти.
— Как е брат ти, Киан? — Таита изпревари въпроса й.
— Както обикновено — засмя се тя. — Ако не и по-непослушен от преди. Баща ми нареди да пристигне тук, веднага щом се възстанови напълно. Иска цялото ни семейство да присъства при подписването на мира. Приказваха още известно време за незначителни неща. Таита очакваше тя да повдигне основния въпрос. Изведнъж Минтака се обърна към Трок, който стоеше наблизо, с вид на бито куче и каза:
— Можеш да ни оставиш насаме, Благородни!
— Ще те карам ли утре пак, принцесо? — Трок почти моли.
— Утре вероятно ще бъда заета с друго.
— Тогава по-късно? — Даже мустаците на великана висят плачевно.
— Прибери лъка и колчана ми, като си тръгваш — каза принцесата, като остави въпроса без отговор. Мъжът донесе оръжието като лакей и го остави наблизо.
— Сбогом, Благородни. — Тя се обърна към Таита. Трок се помая още малко, а после тръгна към колесницата.
Когато потегли, Таита попита тихичко:
— Откога е влюбен в теб?
Тя се сепна, а после нададе доволен смях.
— Трок влюбен в мен? Та това е нечувано! Трок е по-стар от пирамидите в Гиза — трябва да е почти тридесет годишен! Има три жени и само Хатор знае колко любовници!
Таита измъкна една стрела от великолепно изработения колчан и внимателно я разгледа. Перата бяха жълти и сини. Той докосна мъничкия монограм.
— Трите звезди от колана на Ловеца — каза той, — а Минтака е най-ярката.
— Синьо и жълто са любимите ми цветове. Всичките ми стрели са правени от Грипа. Най-известният майстор в Аварис. Всяка негова стрела е абсолютно права и съвършено балансирана, за да лети където я пратиш. Неговите украси и емблеми са произведения на изкуството. Виж само как е резбовал и оцветил моята звезда. — Таита повъртя стрелата между пръстите си и дълго й се любува, преди да я върне в колчана.
— Какъв е монограмът на Трок? — попита безгрижно той.
Момичето сви вежди от досада.
— Не знам. Доколкото зависи от мен, би било диво прасе или вол. Стига вече с тоя Трок! — Наля шербет на Таита — Знам колко обичаш мед. — Тя промени демонстративно темата и Таита зачака следващата.
— Има някои деликатни въпроси, които искам да обсъдя с теб — призна срамежливо принцесата. Откъсна няколко цветчета от поляната в краката си и започна да ги сплита във венец, без да вдига поглед, но бузите й, които бяха загубили руменината си преди малко, отново започнаха да розовеят.
— Фараон Нефер Сети е на четиринадесет години и пет месеца, почти година по-голям от теб. Роден е под знака на Козирога, което го прави подходяща партия за Лъв като теб.
Таита отгатна мислите й и тя вдигна изненадано поглед.
— Откъде знаеш какво щях да те питам? — После плесна с ръце и добави: — Естествено, че знаеш, нали си маг.
— Като говорим за фараона, дошъл съм с покана от негова страна — каза Таита.
Тя веднага наостри уши.
— Покана? Че той знае ли изобщо, че съществувам?
— Много добре му е известно дори. — Таита отпи от шербета. — Трябва му още малко мед. — Добави малко и разбърка.
— Не ме измъчвай, чародей — тросна се тя. — Кажи ми каква е поканата! — Фараонът те кани, заедно със свитата ти, на лов за диви патици, в блатата утре призори, а след това на закуска на открито на Острова на малкия гълъб.
 

26
 
Утринното небе грее като току-що извадено от пещта острие на сабя. Върховете на тръстиката се сливат под него в тъмен фриз. В този час на утрото няма вятър, който да ги разлюлее, нито звук, който да наруши пълната тишина.
Двете ловджийски лодки са привързани към заобикалящата водното огледало тръстика в два противоположни края. Царските ловджии са огънали високите стебла на тръстиката, за да скрият с тях лодките, разположени на по-малко от петдесет стъпки една от друга.
Водната повърхност е съвършено неподвижна и отразява небето, като полирано бронзово огледало. Светлината е достатъчна за Нефер, да различи грациозната фигура на Минтака в другата лодка. Седи неподвижна като статуя на богинята Хатор, положила лък в скута. Всяко друго от момичетата, за които се сеща, даже и двете му сестри Мерикара и Хесерет, щяха да подскачат, като канарчета на пръчка и да вдигат двойно повече шум.
Възстанови в съзнанието си бавно и с подробности кратката им среща тази сутрин. Беше тъмно, нито лъч утринна светлина не засенчваше великолепието на звездното небе. Всяка звезда беше така едра и блестяща, че сякаш можеше да се пресегне и да ги набере като зрели смокини. Минтака слизаше откъм храма, факлоносци осветяваха пътя й, а прислужничките я следваха по петите. Носеше вълнена качулка против нощния студ. Колкото и да напрягаше поглед Нефер, лицето й оставаше в сянка.
— Нека живее хиляда години славният фараон!
Бяха първите думи, чути от нейните уста. Гласът й беше по-сладък от музиката на всяка лютня. Усети някакви призрачни пръсти да галят врата му. Трябваше му известно време, за да проговори:
— Нека Хатор те обича вечно! — Консултира се с Таита за поздрава и го упражнява докато постигна съвършенство. Стори му се, че забелязва блясъка на зъбите й под качулката и се осмели да добави нещо, което не бе съгласувал с Таита. Посочи звездния небосклон и каза:
— Виж! Там е и твоята звезда. — Тя вдигна поглед, за да потърси Стрелеца. Сребърна светлина озари лицето й и той го видя за пръв път, откакто се бе спуснала по пътеката откъм храма. Рязко затаи дъх. Изразът й беше тържествен, но според него, никога не бе виждал нещо по-очарователно.
— Боговете са я сложили там специално за теб — отрониха устните му.
Лицето й светна озарено от нова красота.
— Фараонът е толкова галантен, колкото и благосклонен. — Тя направи лек, присмехулен поклон. След това се качи в лодката. Царските ловци загребаха, а тя не обърна поглед назад.
И сега фараонът повтори наум като молитва нейните слова: «Фараонът е толкова галантен, колкото и благосклонен».
От блатото излита чапла. Сякаш е очакван сигнал, защото изведнъж пространството се изпълва с плясък на стотици криле. Нефер почти е забравил причината за присъствието им в блатото, което показва до каква степен е развълнуван — той обича лова с неутолима страст. Откъсва очи от изящната фигура в отсрещната лодка и посяга към тояжките за хвърляне.
Решава да използва тях вместо лък, защото е убеден, че тя няма нито силата, нито умението да борави с по-тежкото оръжие. Това му дава определено предимство. Умело хвърлена, премятащата се във въздуха тояжка поразява по-голяма площ от стрелата. Благодарение на теглото си, тя има по-голям шанс да свали птицата, отколкото тъповърхата стрела, която може да се отплесне от гъстото оперение на водоплаващите хвъркати. Нефер бе решил да впечатли Минтака с ловджийските си умения.
Първото ято диви патици минава ниско над блатото. Черно-белите им пера лъщят и всяка има на човката си ясно видима издутина. Водещата птица променя посоката и всички я следват, излизайки от обсега им. В този миг мюретата започват да надават мамещи писъци. Това са уловени живи и опитомени диви патици, вързани от ловците за краката с въженце, чийто втори край е прикрепен към камък, хвърлен в тинестото дъно.
Дивите патици правят широк полукръг и започват да се спускат, готови да кацнат във водата, в съседство с предателите. Те прибират криле и бързо губят височина, като минават над главата на Нефер. Фараонът преценява точния момент, изправя се и вдига тоягата, готов да я хвърли. Изчаква да прелети водачът, след което запраща тоягата нагоре. Следващата птица забелязва летящия предмет и разперва криле в опит да го избегне. За миг изглежда сякаш ще успее, но после се чува тъп удар, пръсват се пера и патицата полита надолу със счупено крило. Пльосва шумно върху водното огледало и като се окопитва почти веднага, бързо се гмурва.
— Бързо! След нея! — вика Нефер. Четири голи момчета-роби се навъртат около лодката, с глави над водата. Вкопчили вдървени пръсти в борда й, те тракат зъби от студ.
Двама се гмурват, за да намерят патицата, но Нефер знае, че опитът им ще остане неуспешен. Само със счупено крило, птицата може да плува под и над вода, по-добре от най-добрия плувец сред хората.
Загубих я, помисли си Нефер и преди да успее да хвърли втори път, ятото отново промени посоката и се насочи право към лодката на Минтака. За разлика от примкаря, който в подобно положение би излетял почти вертикално в небето, ятото диви патици продължаваше да лети ниско. Носеше се обаче с голяма скорост и крилете свистяха във въздуха.
Нефер беше почти отписал ловджийката от другата лодка — при тази скорост и височина само изключително опитен стрелец би могъл да се надява на нещо. Две стрели литнаха една след друга, да посрещнат приближаващото ято. Звукът от две попадения се разнесе ясно над лагуната. Две птици полетяха с оня особен скован вид: отпуснати криле, увиснала глава, убити за миг, мъртви още във въздуха. Паднаха във водата и останаха неподвижни на повърхността. Плувците бързо ги достигнаха и ги понесоха в зъби към лодката на Минтака.
— Две щастливи стрели — изрази гласно мнението си Нефер.
— Две нещастни патки — допълни Таита без усмивка.
Пространството над водата е пълно с птици, които се надигат като тъмни облаци в първите лъчи на слънцето. Толкова гъсти са ятата, че отдалеч изглежда сякаш тръстиките димят.
Нефер бе наредил двадесет леки галери и още толкова лодки да патрулират всички водни площи на три мили околовръст, като плашат кацналите по тях птици. Крилатите облаци не изтъняват. Не само десетина вида гъски и патици, но и чапли, ибиси и рибари, пеликани и водни кокошки изпълват небосвода. На най-различни височини, те порят въздуха над тръстиките или се носят като тъмни V-образни кохорти в небесата. Те пищят и писукат, грачат, цвърчат и гукат.
В тази птича какофония се чува от време на време звънък смях и радостни момичешки гласове — робините на Минтака я приканват към подвизи.
Лекият й лък е изключително подходящ за днешното занимание. Той позволява бързо прицелване и опъване, без да изисква големи усилия. Не използва традиционните тъпоглави стрели — нейните са със специално отлети метални остриета, дело на прочутия оръжеен майстор Грипа. Остри като игли, те с лекота минават през плътната перушина, за да стигнат до костта. Без да е казана дума по въпроса, тя усеща, че Нефер има желание да превърне лова в състезание и с лекота доказва, че състезателният и хъс е не по-слаб от неговия. Фараонът е силно смутен както от първия си неуспех, така и от неочакваните ловни умения на момичето. Вместо да се съсредоточи върху собствените си задачи, той непрекъснато следи какво става в другата лодка. Щом погледне натам, от небето пада мъртва птица. Или поне така му се струва. Това още повече му пречи да се концентрира. Започва да губи способността си за правилна преценка и хвърля тояжките или по-рано или по-късно. Забравя основното правило, че в хвърлянето участва цялото тяло, пренатоварва ръката си и скоро усеща умора и болка в нея. Хвърлянията стават по-къси.
Обикновено сполучва с шест от десет хвърляния, а днес пропуска повече от половината. Това го изкарва от равновесие. Много от свалените птици са само ранени или зашеметени и бързо се гмуркат или бягат в гъстата тръстика, където остават скрити и недосегаеми за плувците. Броят на струпаните в дъното на лодката убити птици нараства мъчително бавно. За сметка на това, радостните възгласи от другия край на лагуната не стихват нито миг.
Отчаян, Нефер зарязва тояжките и хваща тежкия боен лък, но вече е късно — дясната му ръка е почти изтощена. Тегли тетивата с усилие и стрелите му минават зад по-бързите птици или пред по-бавните. Таита го гледа как затъва все по-дълбоко в заложения от самия него капан. Малко унижение няма да му навреди, мисли си той.
Старецът би могъл да му помогне само с няколко напътствени думи: преди почти половин век той написа не само основните правила за управление на колесница и за тактика на боя с нея, но също и основи на изкуството да боравиш с лък. За пръв път симпатиите му не са изцяло на страната на момчето и той се усмихва скришом, когато то пропуска за пореден път, а Минтака успява да свали две птици от едно и също ято.
Все пак му става мъчно за царя, когато един от робите на Минтака доплува през лагуната и се хваща за ръба на тяхната лодка, за да предаде съобщение:
— Нейно височество, принцеса Минтака, пожелава на великия фараон да се радва на дълги ухаещи на жасмин дни и звездни нощи, огласяни от славеева песен. Лодката й обаче, започва да потъва под тежестта на ловната плячка и тя няма търпение да утоли глада си на обещаната за този час закуска.
Ненавременна закачка, решава Таита, а Нефер смръщва страховито вежди при това безочие.
— Благодари на маймунските богове или на каквито други помияри се кланяш, робе, че съм човек състрадателен. Иначе щях лично да отрежа грозната ти глава, за да я пратя на господарката ти, в отговор на това нахалство.
Идва време Таита да се намеси:
— Фараонът моли за извинение за своята разсеяност, но той толкова обича лова, че забравя за хода на времето. Моля, предай на господарката си, че всички тръгваме веднага към брега за закуска!
Нефер го поглежда свирепо, но оставя лъка и не прави опит да противоречи. Лодките поемат към острова, близо една след друга, така че двете купчини птици могат лесно да се сравнят. Никой не продумва, но резултатът е ясен за всички.
— Искам да благодаря за тази наистина забавна утрин, Велики! — провиква се Минтака от лодката си. — Не помня кога за последен път съм се забавлявала така. — Говори със звънък глас и ангелска усмивка на лицето.
— Ти си прекалено любезна и снизходителна. — Лицето на Нефер остава сериозно и той прави царствен пренебрежителен жест. — Мисля, че ловът беше слаб.
Извръща се и вперва мрачен поглед към хоризонта. Минтака не се смущава ни най-малко от подчертаната студенина и се обръща към робините си:
— Хайде да изпеем на фараона няколко стиха от «Магаре и маймуна»! Едно от момичетата й подава лютня, тя прокарва пръсти по струните и запява първите строфи на глуповатата детинска песничка. Робините се присъединяват в хор, като имитират дрезгави животински звуци.
Нефер свива устни от удоволствие, но вече е възприел позата на непристъпно високомерие, която не може да изостави току-така. Таита вижда колко много му се иска да се присъедини към смеха на другите, но отново е паднал в собствения си капан.
Първата любов носи толкова най-чиста радост, казва си със съчувствена ирония старецът и за удоволствие на момичетата импровизира нов текст на казаното от маймуната на магарето, който е много по-смешен от оригиналния. Те пищят и пляскат с ръце. Нефер се чувства още по-изолиран и смръщва чело.
Пристигат на острова с песен. Брегът е скосен почти отвесно, а под него има гъста и лепкава кал. Лодкарите скачат в дълбока до коляно тиня и държат лодката здраво, докато робите пренасят принцесата и придворните й на твърда почва.
Веднага след това, до брега приближава лодката на фараона и робите се готвят да пренесат и Нефер при Минтака на високия бряг. Той ги отпраща с царствен жест. Достатъчно унижения е преживял за една сутрин и няма намерение да накърни допълнително достойнството си, като се вкопчи във вратовете на двама полуголи и мокри роби, за да го носят като бебе през тинята. Застава без усилие на носа и пази равновесие. Всички вперват поглед в него, защото наистина представлява великолепна гледка. Минтака се старае да не показва чувствата си, но е убедена, че никога досега не е виждала толкова красиво същество — стройно и елегантно момчешко тяло, което едва започва да добива по-тежките форми на мъжа. Дори намусеното, сърдито лице я опиянява.
Замесен е с маята на фараони и герои, казва си принцесата, обзета от пристъп на романтично пристрастие. Ще ми се да не го бях ядосала толкова. Постъпих лошо, но преди края на този ден ще го накарам отново да се усмихне, Хатор ми е свидетелка!
Нефер се прехвърли през разстоянието от лодката до брега, с лекотата на скочил от акациев клон леопард. Приземи се на високия бряг почти до нея. Остана на мястото си, усетил прикованите в него погледи.
А след това брегът рухна под краката му. Голямо парче суха крехка глина се откърти и плъзна надолу. Един мъчителен миг момчето размаха безпомощно ръце във въздуха, за да запази равновесие, а после рухна възнак в блатото.
Всички гледаха ужасени египетския цар, седнал до кръста в лепкавата черна тиня на Нил.
Известно време никой не помръдна, нито проговори. След това Минтака се засмя. Не искаше да го прави, но гледката беше непосилно изпитание за самоконтрола й, а започнала веднъж, не можеше да спре. Беше очарователен, заразителен смях, на който никое от момичетата й не устоя. Всички избухнаха в радостен кикот, който беше подет от лодкари и ловци. Дори Таита се присъедини с неудържимо крякане.
За миг изглеждаше, че Нефер ще избухне в сълзи, но после дълго сдържаният му гняв избухна. Грабна шепа гъста черна кал и я запрати към засмяната принцеса. Унижението даде сила на ръката и точност на окото му, а Минтака беше напълно безпомощна, разтърсвана от пристъпи смях. Тя не можеше нито да приклекне, нито да отскочи и калта се лепна право върху лицето й. Смехът й секна и тя гледаше Нефер с огромни очи върху течаща кална маска.
Сега е ред на Нефер да се смее. Все още седнал в тинята, той отмята глава и дава отдушник на натрупаното унижение и гняв в силен подигравателен смях. А щом фараонът се смее, целият свят се смее заедно с него. Роби, ловци и лодкари удвояват усилия да покажат колко им е весело.
Минтака се окопитва бързо и без каквото и да било предупреждение, се хвърля в атака. Стоварва се върху Нефер с цялата си тежест. Изненадата му е толкова голяма, че не успява дори дъх да си поеме както трябва, когато главата му се оказва под повърхността, а тя сяда върху нея.
Той драпа с ръце към дъното, прави опит да се освободи, но теглото й го притиска. Държи врата му с две ръце. Опитва се да я отхвърли от себе си, но тя е чевръста и хлъзгава от калта като змиорка. С огромно усилие я надига, колкото да си поеме дъх, а после тя отново го натиска надолу. Успява да я завърти и да застане отгоре й, но я задържа с огромно усилие. Тя се извива и рита с неподозирана сила. Туниката й е се е вдигнала на кръста и краката й остават голи и гладки. Пъха единия между неговите и го сгъва. Сега са лице в лице и той усеща топлината на тялото й през слоя тиня.
Мръсните им лица са съвсем близо едно до друго, косата влиза в очите й и той вижда с изненада, че момичето се усмихва през калната маска. Той отвръща на усмивката и двамата се разсмиват. Но никой не иска да се признае за победен и борбата продължава.
Гърдите на момчето са голи, а дрехата й е толкова тънка и мокра, че все едно я няма. Голите крака продължават да са вкопчени в него. Той протяга ръка, за да освободи тялото си от здравата хватка и без да ще, улавя твърд объл задник, който шава насам-натам с неукротима енергия.
Някакво непознато приятно усещане залива цялото тяло на Нефер и желанието му да я подчини се изпарява. Стига му да я държи, докато тя се мята плътно до него, а той се наслаждава на новото усещане.
Направила на свой ред важното откритие, тя внезапно спира смеха си. Между долната част на телата им е набъбнало нещо твърдо, което преди миг не беше там. То е така еластично и голямо, че е изключено да не го е забелязала досега. Тя притиска бедра, за да установи естеството му, но при всяко докосване, то става по-голямо и твърдо. Всичко това излиза от рамките на житейския й опит и тя повтаря движението.
Почти не забелязва, че опитите му да я надвие са секнали, а лявата му ръка е обвита около тялото й. Дясната длан е хванала отдолу задника й. Когато следващия път тя го придърпва с бедра, за да проучи подутината, той имитира нейното движение и я придърпва с дясната ръка. Подутината се стреми към нея, сякаш е някакво малко животинче със свой собствен живот.
Никога досега не е изпитвала такова усещане. Внезапно това мистериозно същество придобива значение, каквото не е и сънувала, че може да съществува. Цялото й същество се изпълва със сънлива приятна топлина. Несъзнателно протяга ръка, за да го улови, сякаш е котенце или малко кутре.
Изведнъж, като удар в корема, я спохожда споменът за онова, което е чувала от робините за това нещо и какво правят мъжете с него. Те неведнъж са й го описвали с потресаващи подробности. До този момент, смяташе тези описания за чиста измислица, защото нямаше как да ги свърже с мъничките израстъци, който подскачаха на съответното място при малките й братя.
В съзнанието й звучат думите на Саак, нубийската робиня:
— Ако видиш веднъж едноокия бог, когато е сърдит, няма да си губиш повече времето с молитви към Хатор.
Минтака се откъсва от прегръдката на Нефер и сяда в тинята, вцепенена от ужас. Нефер също сяда и я гледа с премрежен поглед. И двамата са задъхани, сякаш току-що са свършили изтощително състезание.
Смеховете и писъците откъм брега заглъхват, докато зрителите проумяват, че е станало нещо особено и Таита замазва положението:
— Ако продължиш още малко с плуването, Велики, можеш да зарадваш някой крокодил.
Нефер скача и джапа през тинята към Минтака. Помага й да се изправи с такова внимание, сякаш е направена от най-тънко стъкло.
От принцесата капе кал и мътна вода, косите й представляват кална къделя, спусната в безпорядък на лицето и раменете. Робините я отвеждат зад тръстиките, за да потърсят чиста вода. Когато след известно време се появява, тя е измита и от тинята няма следа. Слугините са я преоблекли в чиста суха пола, бродирана с коприна и украсена с перли. На ръцете има златни гривни, а на шията — огърлица от тюркоаз и цветни мъниста. Косата й, макар и мокра, е внимателно сплетена.
Нефер бърза към нея, за да я отведе при огромно дърво, под чиято дебела сянка е подредена закуската. Отначало младата двойка е сдържана и свенлива, все още овладяна от мигновеното пробуждане, което е споделила, но скоро присъщото им добро настроение взема връх и те се присъединяват към общия весел глъч, макар че погледите им се кръстосват непрестанно и почти всяка произнесена от единия дума е насочена към другия.
Минтака обича гатанки и предлага на Нефер да играят. Прави задачата му значително по-тежка, като вплита в играта хиксосийски думи.
— Едноухо с остър нос, боцка жертвата безспир. Кръв не пуска, що е то?
— Това е лесно! — смее се победоносно Нефер. — Игла за шиене. — Минтака вдига ръце победена.
— Глоба! — викат робините. — Фараонът позна. Глоба!
— Песен! — иска Нефер. — Но не за маймуната. Стига толкова за нея!
— Добре. Ще изпея «Песен за Нил» — съгласява се тя и когато свършва, Нефер иска още. — Само ако ми помогнеш, Велики.
Нефер пее с ясен тенор и когато зафалшиви, тя запява по-силно, за да прикрие грешката му. Нефер носи, естествено, дъската за бао, както и фигурките. Таита го накара да обикне тази игра и Нефер е станал специалист. Когато песните му омръзват, той прилъгва Минтака да играят.
— Ще трябва да проявиш търпение. Аз съм начинаеща — предупреждава тя, докато Нефер приготвя дъската. Бао е египетска игра и този път той е уверен, че ще победи.
— Не се притеснявай — успокоява я той, — ще ти показвам.
Таита се усмихва, защото двамата с Минтака са посветили няколко часа на играта в Бубасти, докато бдяха край постелята на по-малкия брат. След осемнадесетия ход червените фигури завладяват западната кула и заплашват центъра.
— Добре ли играя? — пита мило момичето.
Нефер е спасен от силен вик. Вдига поглед и вижда галера с вимпела на регента да приближава бързо острова.
— Колко жалко! — казва той. — Тъкмо стана интересно. — Започна пъргаво да прибира играта.
— Не можем ли се скри от тях? — пита Минтака, но Нефер клати глава.
— Вече ни видяха. — Той очаква тази визита цяла сутрин. Рано или късно, регентът ще научи за непозволения излет и ще изпрати Асмор да прибере блудния подопечен.
Галерата врязва нос в тинята под мястото, където седят и Асмор скача на брега. Той приближава излетниците.
— Регентът е много недоволен от липсата ти. Моли да се върнеш незабавно в храма, където те очакват дела от държавно значение!
— Аз пък, Благородни Асмор, съм много недоволен от лошите ти маниери. — Нефер се опитва да запази част от нараненото си достойнство. — Не съм нито коняр, нито слуга, та да се обръщаш към мен по този начин! Не забелязах и да изразиш уважение към принцеса Минтака. — Нямаше как обаче, да им попречи да се отнасят към него като към дете.
Все пак, направи опит да замаже нещата, като предложи принцеса Минтака да дойде в неговата лодка, а придружителите й да останат в тяхната. Таита тактично седна на носа, защото това беше първата им възможност да говорят насаме. Несигурен какво да очаква от нея, Нефер беше смутен, когато, вместо да се впуска в задължителни любезности, тя попита направо какво мисли за възможностите за успех или провал в мирните преговори между двете враждуващи страни. Много бързо му направи впечатление политическата й проницателност и твърдо установени възгледи.
— Само да ни оставеха нас, жените, да управляваме тоя свят, никога повече не биха се водили безсмислени войни — заключи тя, но Нефер не можа да приеме без спор такова становище. Спореха оживено през целия път до храма. Излетът се оказа твърде къс, според схващанията на Нефер и когато слязоха на пристана, той я хвана за ръка и каза:
— Искам да те видя отново!
— И аз — отвърна тя, без да дърпа ръката си.
— Скоро! — настоя той.
— Достатъчно скоро. — Тя се усмихна и внимателно издърпа ръка. Почувства се ограбен и дълго гледа след нея, докато се отдалечаваше към храма.
 

27
 
— Господарю, ти участва в мистериите на Амон Ра. Знаеш, какъв отговорен и тежък товар положиха боговете на плещите ми. Знаеш, че в никакъв случай не мога да тръгна против ясно изразената им воля, поради което съм неразривно свързан с твоите интереси. Аз имах сериозно основание да помогна на момчето в тази напълно безобидна, в края на краищата, лудория.
Наджа не може да бъде укротен така лесно. Той е все още бесен, че Нефер е успял да се измъкне от Асмор и е прекарал утринта в блатата с хиксосийската принцеса.
— Как искаш да ти повярвам, след като си помогнал на Нефер? Не! Цялото това безразсъдство е твое дело!
— Господарю, трябва да си дадеш сметка, колко е важно за нашето начинание да запазя изцяло доверието на младия фараон. След като уж престъпвам твоята воля и желания, значи в неговите очи си оставам верен нему. Това ще улесни изпълнението на поставената ми тежка задача.
С дипломатична вещина, Таита отхвърли едно по едно всички обвинения на регента, докато накрая той спря да крещи и измърмори с горчивина:
— Това не трябва да се случва повече, магьоснико. Разбира се, че вярвам в твоята лоялност. Наистина трябва да си голям глупак, за да се опълчиш срещу волята на боговете. Все пак, когато занапред Нефер напуска покоите си, трябва да бъде придружен от Асмор и пълен ескорт негови хора. Не мога да поема риска да изчезне нанякъде.
— Как вървят преговорите с Главния Овчар, господарю? Има ли нещо, с което да ти помогна за постигане на положителен резултат? — Таита изкусно насочи кучетата по нова следа и Наджа охотно я пое.
— Апепи е нещо неразположен. Тази сутрин имаше толкова силен пристъп на кашлица, че дори храчеше кръв и се наложи да излезе от залата. И въпреки че не е в състояние сам да води преговорите, не допуска друг да го представлява, нито дори Благородния Трок, който иначе се радва на доверието му. Само боговете знаят кога ще се върне в залата старата мечка. Може да чакаме дни наред, ако не и седмици.
— Какво му е на Апепи? — пита Таита.
— Не знам… — Наджа млъква, поразен от някаква идея. — Защо не се сетих по-рано? Ти можеш да го излекуваш. Върви веднага при него, магьоснико, и направи всичко, на което си способен!
Тръгнал към покоите на царя, Таита го чува още от двора. Реве като лъв в клетка и гласът му става все по-силен, докато Таита приближава стаята. На прага щяха да го съборят трима жреци на Озирис, хукнали презглава надалеч от царствения гняв, а над главите им издрънча бронзов съд. Беше запратен от хиксосийския цар, седнал гол върху купчина кожи и усукани чаршафи, в средата на помещението.
— Къде се губиш, чародей? — реве той в мига, в който вижда Таита. — Пратих Трок да те търси още призори. Защо се мъкнеш чак сега, да ме отървеш от тия адски изчадия с вонящите им отрови и нагорещени щипци?
— Не съм виждал Трок — обяснява Таита, — но дойдох веднага, щом Благородният Наджа ми каза за твоето неразположение.
— Неразположение? Не съм неразположен, чародей. Аз съм на прага на смъртта.
— Да видим какво можем да направим за спасението ти.
Апепи се търкулна върху косматия си корем и Таита видя огромна розова подутина на гърба му. Размерите й бяха като на двата царски юмрука заедно. Когато я докосна с пръст, Апепи измуча и плувна в пот.
— По-леко Таита! Ти си по-лош от всички египетски жреци, взети заедно.
— Как стана това? — Таита се отдръпна. — Как се стигна дотук?
— Започна с остра болка в гърдите. — Апепи показа къде. — След това започнах да кашлям и болката се изостри. Усещах нещо да се движи вътре, после болката се извъртя и отиде към гърба, а ето сега и тая цицина. — Царят посегна през рамо, за да я докосне и отново измуча.
Преди да продължи, Таита даде на болния сироп от приспивно цвете. Дозата беше достатъчна да свали на земята младо слонче, но Апепи само кръстоса очи и гласът му леко отслабна. Съзнанието му обаче, си остана ясно. Таита отново опипа подутината и Апепи простена.
— Има някакво чуждо тяло вътре в теб, Благородни — заяви лечителят.
— Трудно ще ме изненадаш с такава новина, чародей. Зли хора, повечето египтяни, се надпреварват да забиват разни неща в тялото ми, откак престанах да търся цицата на дойката си.
— Бих решил, че е връх на стрела или парче острие от сабя, но не виждам входно отвърстие — разсъждаваше на глас Таита.
— Хубаво си отвори очите, човече, здраво място няма по мен! — Косматото туловище на царя наистина беше цяло в продълговати, кръгли и звездовидни белези.
— Ще трябва да те срежа — предупреди Таита.
Апепи се озъби:
— Прави каквото трябва, чародей, само спри да плещиш!
Докато Таита избира по-остър бронзов скалпел от сандъчето си, Апепи сгъва на две дебел кожен пояс, захапва го и ляга под ножа.
— Елате тук! — викна Таита стражниците. — Елате и дръжте царя здраво!
— Марш оттук, идиоти! — не се съгласи царят. — Нямам нужда да ме държат!
Таита застина над него, прецени ъгъла и дълбочината на среза и го направи с едно ловко движение. Апепи измуча приглушено през стиснали кожата зъби, но не помръдна. Таита се дръпна, а от раната ливна черна кръв, примесена с гной. Стаята се изпълни с отвратителна воня. Таита остави скалпела и завря показалец в отвора. Около него се стичаше кръв, но той успя да напипа нещо твърдо и остро в царското тяло. Взе форцепс от слонова кост и започна да човърка в разреза, докато усети предмета.
Апепи бе спрял да стене и лежеше неподвижен. Тръбните мускули потръпваха конвулсивно. Дишаше през нос и шумно сумтеше. При третия опит Таита успя да захване предмета с форцепса и опъна, докато усети, че той се откъсва от плътта. Накрая излезе заедно с нова струя гной и Таита го вдигна към светлината.
— Връх от стрела — обяви той. — Бил е вътре дълги години. Чудно, как не е предизвикал възпаление по-рано.
Апепи изплю колана и седна, като се усмихна несигурно.
— Кълна се в косматите ташаци на Севт, тая дреболия ми е позната. Един от вашите главорези ми я заби при Абнуб преди десет години. Моите хирурзи казаха, че е твърде близо до сърцето и не смеят да пипат. Оттогава си го нося.
Взе триъгълното кремъчно парче от ръцете на Таита и му се залюбува, с изражение на собственик.
— Чувствам се като майка с първата си рожба. Ще накарам да го обковат в злато, та да си го нося на шията. Можеш да му направиш някакво заклинание, та да гони други стрели. Какво ще кажеш, чародей?
— Сигурен съм, че ще стане много хубав амулет, Благородни. — Таита напълни уста с топло вино и мед, които приготви специално за целта и като напъха дълбоко в разреза бронзова тръбичка, започна да промива останалата гной и тъмна кръв.
— Защо хабиш хубавото вино? — попита Апепи и като вдигна купата с две ръце, пресуши я до дъно. Запрати я към по-далечната стена и се оригна. — А сега, като награда за услугата ти, чародей, ще ти разкажа една забавна история, по повод на последния ни разговор, на кулата в Бубасти.
— Цял съм внимание и нямам търпение да чуя всяка твоя дума. — Таита започва да превързва раната с чисти ивици ленена тъкан, като едновременно с това нашепваше заклинание за зарастване на рана:
 
«Завивам те, дело на Сет,
Затварям червената ти уста, дело на злото.»
 
Апепи го прекъсна с дрезгав глас:
— Трок предлага цяла лака злато сватбен откуп за Минтака.
Таита замръзна, превързал гърдите на Апепи наполовина.
— Ти какво отговори, Велики?
Толкова беше разтревожен, че царската титла се отрони от езика му, без да може да я спре. Беше опасно и непредвидено развитие на нещата.
— Казах му, че стойността на откупа е пет лаки — ухили се Апепи. — Песът е навирил такъв хуй за моята малка кучка, че стига чак до очите му и го заслепява. Но въпреки всичко, което е успял да заграби от мен за толкова години, дори той няма откъде да намери пет лаки. — Царят се оригна пак. — Не се тревожи, чародей, стойността на Минтака е твърде висока, за да я пилея по волята на разни като Трок, след като мога с нейна помощ да вържа вашето фараонче на моята ясла.
Изправи се и се опита да бръкне с дебела мускулеста ръка под мишницата и да се добере до бинтованата рана, също като стар петел, който завира глава под крилото си.
— Повил си ме като мумия, преди да ми е дошло времето — засмя се Апепи. — Свърши добра работа. Иди кажи на твоя регент, че съм събрал сили да понеса още един път парфюмите му и ще бъда в залата след час.
 

28
 
Наджа се разтопи от удоволствие, когато чу за успеха на Таита и забрави за неговата нелоялност.
— Тоя Апепи ми падна в ръчичките! — похвали се регентът. — Ще ми направи отстъпки, за които и не подозира. Затова се ядосах толкова, когато напусна преговорите и отиде да се излежава. — Толкова беше доволен от себе си, че не можеше да седи на едно място. Стана и закрачи по каменния под. — Как е той, магьоснико? Даде ли му нещо, от което да му се замъгли съзнанието?
— Дадох му упойка, която е в състояние да замае бивол — увери го Таита. Наджа отиде до тоалетната масичка и като сипа в шепа парфюм от зелено шишенце, намаза врата си с него.
— Е, ще се възползвам изцяло от това. — Тръгна към вратата, после хвърли поглед назад. — Ела с мен! — нареди той. — Може да ми потрябват уменията ти, преди да свърша с Апепи.
Обвързването на Апепи с договор не беше толкова лесно, колкото го описа Наджа. Той изобщо не показа да е повлиян от раната или от дадената му от мага упойка и продължи да крещи, да тропа с юмрук по масата и да ругае, дълго след като страж — никът от храмовата кула съобщи, че минава полунощ. Никой предложен от Наджа компромис не му беше достатъчен и накрая дори Таита се умори от неговата неотстъпчивост. Наджа закри срещата и под кукуригането на петлите се помъкна към леглото си.
Когато на другия ден по пладне се срещнаха отново, Апепи не прояви повече здрав разум и преговорите станаха още по-разгорещени. Таита използва цялото си красноречие, за да го укроти, но царят се поддаваше много бавно на уговорки, така че едва на петия ден писарите можаха да започнат да записват отделните клаузи на глинени плочки, както с жречески знаци, така и с йероглифи, на египетски и хиксосийски. Трудиха се до късно през нощта.
Наджа вече беше отстранил фараон Нефер Сети от залата. Остави го да се занимава с всекидневни задачи, като уроци, военни упражнения и срещи с посланици или представители на жречески и търговски групи, които искаха някакви привилегии или дарения. Накрая Нефер се разбунтува и Наджа го прати на лов с по-младите синове на Апепи. Тези излети не протичаха в особено дружелюбна атмосфера и още първия ден се развихри бурен спор за това, кой е свалил поредната плячка. Дискусията едва не завърши с бой.
На втория ден Таита предложи в групата да се включи и принцеса Минтака, която да играе ролята на умиротворител. Даже и по-големите й братя изпитваха някакво страхопочитание към нея и се подчиняваха на волята й, макар че при друг случай, щяха без колебание да нападнат египтяните с оръжие. Войнствените наклонности на Нефер също заспиваха, когато Минтака стоеше до него в ловната колесница. Той не обръщаше внимание на недодяланите фукни на братята й, наслаждаваше се на остроумието и ерудицията й, да не говорим за непосредственото физическо присъствие. В тясното пространство на колесницата, която подскачаше по неравната почва в преследване на стадо газели, те често се блъскаха един в друг. В такива случаи Минтака се хващаше за него и не го пускаше дълго след като опасността бе преминала.
Когато се прибра в храма, Нефер извика Таита уж да му разкаже за лова, но речта му беше несвързана и вяла. Даже когато бе попитан за любимия сокол, момъкът не прояви особен ентусиазъм. Изведнъж той го пита ни в клин, ни в ръкав:
— Не е ли учудващо, Таита, колко меки и топли са момичетата?
В утрото на шестия ден писарите са готови и петдесетте плочки на договора, чакат подпечатването си. Сега Наджа праща да извикат фараона да участва в церемонията. Всички деца на Апепи, включително Минтака, също ще присъстват.
И ето че дворът на храма е отново пълен с блясъка на аристократи и военни, а дворцовият глашатай чете с тържествен глас условията на мира. Нефер е погълнат от съдържанието на документа. Двамата с Минтака са обсъждали подробностите му многократно и сега разменят многозначителни погледи, забелязали някой пропуск или неточност. Те обаче не са много и Нефер установява невидимото влияние на мага в много точки на дългия документ.
Най-накрая идва време да се сложат печатите. Под звуците на рогове Нефер притиска печата си към влажната глина. Същото прави и Апепи. Нефер се дразни, че узурпаторът използва свещения фараонски печат.
Под безизразния поглед на Наджа, скрил лице зад плътен слой грим, двамата съуправници се прегръщат. Апепи прибира слабата фигура на момчето в мечешките си обятия, а тълпата реве «Бак-хер! Бак-хер!» Мъжете блъскат саби по щитовете или удрят с краищата на копията по каменните плочи на двора.
Нефер щеше да се задуши от телесните миризми на Апепи. Една от египетските концепции, които хиксосите не са възприели, е тая за личната хигиена. Нефер се успокоява с мисълта, че ако за него тази миризма е отблъскваща, то Наджа сигурно ще припадне, когато царят го дари с мечешкото си внимание. Той внимателно се освобождава от ръцете на колегата, но Апепи продължава да му се усмихва бащински и слага лапа на рамото му. След това се обръща с лице към тълпата.
— Поданици на тази велика земя, която е отново обединена, заявявам ви моята патриотична любов и дълг. В израз на това, предлагам ръката на моята дъщеря принцеса Минтака, на фараон Нефер Сети, съвладетел на Египет, фараон Нефер Сети, който споделя с мен двойната корона на Горното и Долно царства, който ще бъде мой син, а неговите синове — мои внуци!
Настъпва миг на дълбока тишина, докато събраното в двора множество се мъчи да осмисли потресаващото съобщение. След това избухва гръм от радостни викове, звън на оръжие и тропот от подковани с бронз сандали по каменните плочи. Шумът е оглушителен.
Върху лицето на фараон Нефер Сети е изписан израз, който при обикновените смъртни се определя като идиотска усмивка. Вперил е поглед в Минтака. Тя е замръзнала, с ръка пред устата, сякаш за да спре пронизителен писък, а широко отворените й очи не отделят смаян поглед от баща й. Постепенно на лицето й избива тъмна руменина и тя извръща свенливо очи към Нефер. Двамата се гледат така, сякаш са съвсем сами в огромния двор.
Таита ги наблюдава от мястото си до фараонския трон. Оценява по достойнство съвършения усет на Апепи към мига. Вече няма никакъв начин за когото и да било — Наджа, Трок или другиго — да попречи на брака.
Таита е застанал до трона на Наджа. Скрит зад маската от мазила, регентът е поразен дълбоко. Ожени ли се Нефер за принцесата, той излиза от неговата власт. Сякаш усетил погледа на Таита, Наджа извръща глава. За един кратък миг магът надзърта в душата му и тя прилича на сух кладенец, пълен с кобри, дали му името си. После Наджа отклонява жълтите си очи, усмихва се хладно и кима одобрително, но Таита усеща трескавия ход на мисълта му. Тези мисли са така преплетени и бързи, че магът не може да ги улови.
Таита обръща поглед и търси масивната фигура на Трок в насрещните редици. За разлика от регента, той не прави опит да прикрие чувствата си. Обзет е от черна ярост. Брадата му е настръхнала, а лицето — потъмняло от нахлулата кръв. Отваря уста, сякаш за да протестира или да изрече обида, после я затваря и слага ръка на ефеса на сабята си. Кокалчетата на ръката му побеляват от усилието и за миг Таита допуска, че ще измъкне острието и ще се хвърли към тънката фигура на фараона. Овладява се с огромно усилие на волята, приглажда брада, рязко се обръща и разблъсква хората, за да излезе от двора. Суматохата е такава, че почти никой не забелязва случилото се. Единствен Апепи го наблюдава с цинична усмивка.
Когато Трок изчезва между високите гранитни колони на Хатор, Апепи сваля ръка от рамото на момчето и приближава до трона на Наджа. Вдига без усилия регента от мястото му и го ощастливява с прегръдка, по-гореща от предназначената за Нефер. Приближил устни до ухото му той шепне:
— Никакви египетски номера, уханно цветенце мое, или ще ти ги натъпча в задника, докъдето ръката ми стигне.
Пуска Наджа на възглавниците и сяда редом на приготвения за него стол. Наджа побелява и завира нос в напоена с парфюм кърпичка, докато събере мислите си. Приветствените възгласи се носят на талази над двора. Заглъхнат ли, Апепи блъска с огромни лапи по облегалките на трона и всичко започва отначало. Забавлява се с всичка сила и не оставя хората намира, докато ги изтощи напълно.
С короната дешрет на Долен Египет на глава, водещата фигура е той. Седналият до него Нефер, дори с високата корона на Горен Египет, си остава само един хлапак. Най-накрая Наджа става и с вдигане на ръце слага край на аплодисментите, за облекчение на множеството. Настъпва благодарна тишина.
— Нека дойде светата девица! — Придружена от процесия посветени, откъм храма се задава първожрицата. Две жрици носят пред нея двойните корони на Египет. Под звуците на хора, пеещ славословия за богинята, преподобната старица сваля единичните корони от главите на съвладетелите и ги заменя с двойни, символизиращи единението на страната. След това благославя с треперещ глас двамата фараони и Египет и се оттегля във вътрешността на храма. Следва кратка несигурна пауза, защото това е първата подобна церемония в дългата история на Египет и няма установен протокол за нея.
Наджа се възползва умело от възможността. Той става още един път и се изправя пред Апепи.
— В този радостен и щастлив ден ние славим не само обединението на двете царства, но също така и оброка на фараон Нефер Сети и красивата принцеса Минтака. Нека се знае навред в двете царства, че сватбата ще се състои в този храм, когато фараонът стигне пълнолетие или изпълни едно от условията поставени пред него, за да може да управлява самостоятелно, без съветите и напътствията на регент.
Апепи се мръщи, а Нефер гледа стреснато, но вече е късно. Съобщението е направено официално и като регент Наджа има право да говори от името на двамата владетели. Единственият начин за Нефер да скъси регламентираната току-що дългогодишна отсрочка на брака е, или да улови собствена божествена птица, или да премине по Червения път.
Майсторски удар, помисли Таита с горчивина, но се възхити на политическата проницателност зад него. Наджа предотврати неблагоприятните последици за себе си с бързина на мисълта и навременна намеса. Разстроил самоувереността на противника, той отиде още по-далеч:
— В същия дух на радост и щастие каня фараон Нефер Сети и фараон Апепи на моето сватбено тържество с принцесите Мерикара и Хесерет. Това радостно събитие ще се състои след десет дни, при откриване на празненствата, посветени на богинята Изис, в нейния храм в Тива.
Значи, след десет дни Благородният Наджа става член на династия Тамоз и заема втора позиция в наследствената линия, след фараон Нефер Сети, казва си Таита. Сега знаем без капка съмнение, коя е била кобрата в соколовото гнездо, в канарите на Бир Ум Масара.
 

29
 
Съгласно условията на подписания при Хатор мир, седалището на Апепи остава в Аварис, а това на Нефер Сети — в Тива. Всеки управлява досегашните си владения, но от името на биумвирата. Два пъти годишно, в началото и в края на наводнението, владетелите провеждат съвместно заседание в Мемфис, където се обсъждат всички касаещи двете царства въпроси, приемат се нови закони и се разглеждат съдебни искове.
Преди да поеме надолу по течението към столицата си, свитата на фараон Апепи ще направи посещение в Тива, за да присъства на регентската двойна сватба.
Едновременното натоварване на двете свити от пристана на храма, бе свързано с огромна суматоха, която трая през целия преди обед. Таита се смеси с тълпата носачи, моряци, роби и знатни пасажери. Даже и той остана смаян от огромното количество багаж, струпан на брега, в очакване да бъде натоварен на галери, фелуки и лихтери. Вместо да използват неравния път по суша, войниците от двете групи разглобяваха колесниците и ги товареха заедно с конете по лихтерите. Тази дейност допринасяше много за общата суматоха.
Рядък случай, в който Таита не е обект на внимание — всички са потънали до гуша в заниманията си. От време на време някой повдига глава, познава го и моли за благословия или пък жена донася болно дете. Все пак, той успява да се придвижва бавно по брега, като търси с небрежен поглед колесниците на Благородния Трок. Забелязва зелено-червените им вимпели, както и характерната фигура на Трок. Таита приближава и вижда, че е стъпил върху куп снаряжение и кастри копиеносеца си:
— Ти, празноглава маймуно, как си ми събрал нещата? Виж къде си захвърлил любимия ми лък! Някой кретен като нищо ще мине отгоре му с конете си. — Настроението му от вчера не се е подобрило. Военачалникът тръгна гневно по кея, като замахваше с бича към всеки, изпречил се на пътя му нещастник. Таита го видя да спира друг от подчинените си, а после продължи към храма.
Щом изчезна от поглед, Таита приближи копиеносеца. Войникът беше гол до кръста и когато се наведе, за да вдигне един от сандъците на господаря си и да го понесе към чакащия лихтер, магът забеляза яркия кръгъл обрив от гъбично заболяване на гърба му. Мъжът подаде товара на един от моряците и се върна. Едва сега забелязал Таита, той притисна почтително свит юмрук до сърцето си.
— Ела насам, войнико! Откога имаш този обрив?
Мъжът изви инстинктивно ръка назад и разчеса мястото до кръв.
— Това проклето нещо не ми дава мира откак завзехме Абнуб. Сигурно ми е спомен от някоя мръсна египетска курва… — Той млъкна виновно. Таита знаеше, че има предвид някоя от изнасилените в града жени. — Прости ми, чародей, сега сме съюзници и поданици на една държава.
— Именно за това ще те излекувам, войнико. Иди в кухнята и ми донеси малко мас. Ще ти приготвя мехлем. — Таита се разположи върху имуществото на Трок, а войникът забърза покрай реката. Сред вещите имаше три лъка. Трок не беше прав — и трите бяха освободени от тетивите и внимателно прибрани в кожени калъфи.
Таита седна върху купчина сандъци. Не беше случайно — той веднага забеляза, че най-горният носи печата на Грипа, прочутия оръжеен майстор от Аварис, който произвежда стрелите на всички високопоставени хиксоси. Таита си спомни разговора с Минтака. Измъкна малък кинжал изпод хитона и сряза връвта, с която бе прихванат капака. Слой сено предпазваше стрелите, подредени една срещу друга. Таита взе една и я завъртя между пръстите си.
Гравираният монограм лъсна насреща му: стилизирана леопардова глава, с жреческата буква Т в зъби. Същата като ония, които намери в колчана, скрит на лобното място на фараона. Ето я и последната брънка от предателската верига. Наджа и Трок бяха неразривно свързани в този кървав заговор, за чиято крайна цел можеше само да се досеща.
Таита прибра изобличаващата стрела под хитона и затвори капака. Завърза връвта и зачака връщането на войника.
Старият войн изрази благодарността си със словесен водопад и помоли за още една добрина:
— Един приятел страда от египетска шарка, магьоснико. Какво да прави? — Таита винаги се забавляваше с мисълта, че хиксосите наричаха тая болест египетска, а египтяните им връщаха със същата монета. Трудно се срещаше войник, който да няма заболял от нея приятел.
 

30
 
Сватбената церемония на регента и последвалото я пиршество бяха най-разточителните, познати досега. Таита прецени, че те далеч превъзхождат по великолепие както сватбата на Тамоз, така и на баща му Мамоз, и двамата божествени синове на Ра, нека живеят вечно!
Наджа отпусна на обикновените хора в Тива петстотин глави говеда, два лихтера просо от държавните житници и пет хиляди големи делви най-добра бира. Пиршеството продължи седмица, но дори тиванските гладници не можаха да се справят с толкова храна. Останалото просо и месо, което опушиха, храни града още месеци наред. Не така стоеше въпроса с бирата — тя бе изпита за седем дни.
Сватбената церемония се извърши в храма на Изис пред двамата фараони, шестстотин жреци и четири хиляди гости. Всеки гост получи при пристигането си скъпоценен камък, аметист, корал, слонова кост или друг предмет с гравирани на него собственото му име между тези на регента и двете царствени съпруги.
Двете булки се явиха пред жениха в държавна церемониална колесница, теглена от бели гърбати волове, яздени от голи нубийски роби. Пътят бе застлан с палмови листа и цветя, а пред булчинската колесница имаше друга, от която хвърляха сребърни и медни пръстени към доведената до изстъпление тълпа. Този ентусиазъм се дължеше до голяма степен на безспорната щедрост на Благородния Наджа, по отношение на бирата.
Момичетата бяха облечени в ефирно тънък лен, бял като небесен облак, а малката Мерикара почти падаше под тежестта на окачените по крехкото й телце злато и скъпоценности. Сълзите й бяха направили вадички през въглена и антимоновия грим.
Когато стигнаха храма, двамата фараони им помогнаха да слязат от колесницата. Нефер прошепна в ухото на Мерикара, докато я водеше към преддверието на храма:
— Не плачи, котенце. Нищо лошо няма да ти се случи. Още преди да се смрачи, ще си бъдеш при бавачката.
В израз на протест срещу този брак, Нефер искаше да откаже да придружи на сестра си в светилището, но Таита го разубеди.
— Не можем да попречим на това, макар че опитахме, както ти е известно. Наджа не може да бъде спрян. Ще бъде жестоко от твоя страна, ако не си до нея, за да я утешиш в този най-страшен миг от краткия й живот.
Нефер се съгласи с неохота.
Веднага зад тях Апепи водеше Хесерет. Тя беше красива като небесна нимфа в белите си одежди и блестящи украшения. От месеци насам се бе примирила с отредената й от боговете орис и първоначалният страх и смут бяха отстъпили място на любопитство и трепетно очакване. Благородният Наджа беше мъж с великолепна външност и нейните дойки, дружки и робини го бяха обсъждали в най-малки подробности. Сочеха й безспир видимите му достойнства и с кикот и безсрамие гадаеха за скритите.
В резултат от тези дискусии, напоследък Хесерет бе спохождана от интригуващи сънища. В един от тях регентът я преследваше чисто гола през пищната зеленина на речния бряг. Обърнала поглед към него, тя забеляза, че и Наджа е гол, но е човек само до кръста. Оттам надолу е кон, съвсем като неферовия жребец Звездоброй. Тя бе наблюдавала много пъти нежностите на жребеца с кобилите и телесните му особености в такива моменти винаги предизвикваха особено чувство, същото както сега, при вида на възбудения регент-жребец. Тъкмо когато Наджа посегна с окичена в злато ръка да я хване, тя се събуди, за да се види изправена в леглото. Несъзнателно плъзна длан надолу по тялото си и пръстите й овлажняха. Беше така смутена, че не можа да заспи и да продължи съня си от мястото, на което прекъсна, макар много да се стара. Искаше да види края на тази интригуваща случка. На сутринта беше неспокойна и раздразнителна и изля лошото си настроение върху околните. От тоя момент нататък момичешкият й интерес към Мерен започна да бледнее. Тя така или иначе го виждаше рядко напоследък, след смъртта на дядо му, конфискацията на имуществото на семейството и изпадането му в немилост. Даде си сметка, че е само един бедняк, прост войник, без изгледи за слава и богатство. Благородният Наджа й бе почти равен по кръв, а богатството му превъзхождаше нейното.
Сега пристъпяше целомъдрено и скромно, водена от Апепи по дългия коридор към светилището. Благородният Наджа ги очакваше пред входа и макар да бе заобиколен от блестяща свита придворни и офицери, Хесерет виждаше единствено него.
На главата си имаше щраусови пера, за да съперничи на бог Озирис и да се извисява над Асмор и дори Трок, които стояха от двете му страни. Щом го доближи, Хесерет усети парфюма му. Той ухаеше на цветя отвъд великата река Инд и съдържаше скъпоценна амбра, която се намира много рядко на морския бряг, дар от боговете на водните глъбини. Уханието я възбуди и тя пое без колебание протегнатата й ръка и впи поглед в тези жълти очи.
Когато Наджа протегна другата си ръка към Мерикара, тя избухна в плач и дори Нефер не можа да я успокои. Момиченцето хлипа през цялата дълга церемония.
Когато накрая Наджа счупи делвите нилска вода, за да отбележи връхната точка на тържеството, присъстващите ахнаха: водите на великата река, на чийто бряг се издигаше храма, бяха яркосини. Наджа бе заповядал зад първия завой, нагоре срещу течението, да се разположи верига лодки от единия бряг до другия. По даден от покрива на храма знак, от тях изляха стотици делви синя боя в реката. Ефектът беше неописуем, защото синьото е цвят на династия Тамоз. Наджа обявяваше пред света новата си принадлежност към фараонския род.
Застанал на покрива, Таита вижда променения цвят на водата и потръпва с лошо предчувствие. Струва му се, че слънцето във високия египетски небосклон помръква за миг и водните талази стават кървави. Но когато поглежда нагоре, няма ни облаче, ни ято птици, които да го засенчат, а водите на Нил са отново яркосини.
Сега Наджа е с владетелска кръв, а опасността за Нефер се увеличава. Аз съм единствената му закрила, мисли магът, но съм сам и стар. Ще ми стигнат ли силите да опазя младото соколче от отровните зъби на кобрата? Дай ми сили, божествени Хор! Ти си моето копие и моят щит вече толкова години! Не ме предавай точно сега, всемогъщи боже!
 

31
 
Благородният Наджа и двете му нови жени се возят в царската колесница, в цялото си великолепие, по свещената алея между две редици каменни лъвове, към дворцовите двери. Слизат и поемат през градините към залата за пиршества. Повечето гости са ги изпреварили и вече опитват виното от лозята на храма на Озирис. Шумът при влизането на сватбената тройка е оглушителен. Наджа води по една нова жена с всяка ръка. Триото минава с достойнство през множеството, като хвърля бегъл поглед на струпаните в средата на залата дарове. Те са съобразени с огромното значение на повода. Апепи е изпратил колесница обкована със златни листове. Тя блести така, че даже в сумрака на огромното помещение е трудно да се гледа право в нея. Вавилонският цар Саргон е пратил сто роба, всеки със сандък от сандалово дърво на гръб. Сандъците са пълни със скъпоценни камъни, бижута и златни съдове. Робите коленичат пред регента и предлагат даровете. Наджа докосва всеки в знак, че го приема, фараон Нефер Сети, по внушение на новия си зет, му дарява пет скъпи имения по брега на Нил. Писарите са изчислили, че общата стойност на даровете надхвърля три лаки чисто злато. Регентът е станал богат почти колкото фараона си.
Когато новобрачната тройка заема места край огромна маса, хиляда роба започват сервирането на четиридесет различни блюда. Има печено от слон, биволски език, нубийска планинска коза, диво прасе и газела, месо от гущер и питон, крокодил, хипопотам, говеждо и овнешко. Представен е всеки вид нилска риба — от мряната, която се сервира с много мазнина, до платика и костур. С бързи галери от делтата са докарани морски риби: тон, акула, сафрид, раци и омари. Разните птици, като три вида гъски, най-различни патици, яребици, пъдпъдъци и дропли, са печени, пушени, варени, мариновани в мед или вино, въртени на шиш или пълнени с ориенталски треви и подправки. Ароматичният пушек на кухненските огнища, както и вкусните миризми от ястията се вдишват жадно от многохилядни тълпи просяци и обикновени люде, струпани при портите на палата, както и от онези, заели брега на реката или напълнили фелуки посред нея, с надежда да зърнат поне за миг част от величавото пиршество.
За развлечение на гостите са доведени музиканти, жонгльори, акробати и дресьори на животни. Подивяла от страховития шум, една огромна мечка се отскубва от синджира си и побягва. Група хиксосийски благородници начело с Трок, подгонват с пиянски викове животното из градината и го убиват на речния бряг.
Цар Апепи бе възхитен от гъвкавостта и атлетизма на две асирийски акробатки и като сграби по една под всяка мишница, ги понесе пискащи и ритащи към вътрешността на двореца. Когато се върна, сподели с Таита:
— Едната, тази по-хубавата с къдрите, се оказа момче. Толкова се изненадах като видях какво има между краката, че за малко да го изтърва. — После се задави от смях. — За щастие, не го направих, защото се оказа по-сластен от двамата.
Привечер повечето гости бяха пияни или така натъпкани с храна, че малцина успяха да се изправят, когато Благородният Наджа реши да се оттегли с жените си. Щом се прибраха в покоите, той извика бавачките на Мерикара да си я приберат.
— Бъдете внимателни, бедното дете заспива право — им каза той.
После хвана Хесерет за ръка и я отведе в разкошната спалня, с изглед към реката. Тъмните води на Нил отразяваха хиляди ярки звезди. Щом влязоха в стаята, робините на Хесерет я отведоха зад бамбуков параван, за да я освободят от сватбените одеяния и накити.
Брачното ложе беше покрито с избелена до блясък овча кожа. Благородният Наджа я разгледа внимателно и останал доволен от съвършенството й, излезе на терасата, за да вдиша студен речен въздух. Един роб му донесе вино с билки и той отпи, с вид на познавач. Беше първата глътка вино, която си позволи през целия ден. Наджа знаеше, че основно правило за оцеляване във вража среда е да държиш съзнанието си кристално ясно. Пред погледа му, всички останали гости се доведоха до достойно за съжаление състояние. Даже Трок, комуто толкова много вярва, заприлича на животно — когато го видя за последен път, повръщаше обилно в едно гърне, подложено му от красива либийска робиня. Когато свърши, той обърса уста с полата на момичето, после завря глава под нея и като я събори на тревата, възседна робинята отзад. Изтънчената природа на Наджа беше дълбоко засегната от това представление.
Когато се върна в стаята, двама роби внасяха казан топла вода, с плаващи по повърхността й лотосови цветове. Наджа остави чашата вино и влезе да се къпе. Единият роб подсуши и среса косата му, а другият донесе чиста бяла роба. Той ги отпрати и се обърна към брачното ложе. Легна на него, простря дълги, елегантни крайници и облегна украсена с панделки глава на златоткана възглавница.
От ъгъла на спалнята се донесе шум от дрехи и женски шепот. Позна кикота на Хесерет и се възбуди. Повдигна се на лакът и погледна към бамбуковия параван. Пролуките в него бяха големи, колкото да зърне прелъстителни късчета гладка кожа.
Властта и политическите амбиции бяха, без съмнение, основа на тази сватба, но не само те. Макар войн по професия и авантюрист по душа, Наджа беше чувствена и сладострастна натура. От дълги години наблюдаваше растежа на Хесерет и интересът му нарастваше успоредно с приближаването на пълното й съзряване: от детинство, през недодялано юношество към оня мъчителен период, когато гърдите набъбват, а детинските тлъстини се стопяват, за да открият прелестните форми на женското тяло. Уханието й също се промени — всеки път в нейна близост долавяше оня мускусен аромат, който така очароваше Наджа.
Излязъл веднъж на лов със соколи, той попадна на Хесерет и две нейни приятелки, които събираха лотосови цветове, за да плетат венец. Тя гледаше към него, застанал на брега, а мокрите поли прилепваха към нозете й, така че кожата блестеше през тънката ленена материя. Тя отметна косата от бузите си с небрежен, но невероятно съблазнителен жест. Макар израза й да остана сериозен и целомъдрен, дръпнатите очи намекваха за нещо лукаво и сладострастно в нея, което го караше да настръхне. Откровението продължи само миг, а после тя извика приятелките си, прецапа до брега и избяга през зелената трева към палата. Той гледаше как проблясват дългите стройни крака, как задникът мени форма под мокрия лъскав лен и дишането му внезапно се учести.
При този спомен усеща лека болка в слабините. Няма търпение да я види, как излиза иззад паравана и в същото време някаква болезнена извратеност го кара да се надява, че тя ще се забави още, та да изпита докрай сладостната мъка на очакването. Две робини я извеждат за ръце, а после я оставят сама насред на празното пространство, а те се измъкват тихо.
Нощницата се спуска от шията до глезените. Тя е от много рядка скъпоценна коприна, докарана от далечни източни земи, кремава на цвят и толкова тънка, че сякаш се носи около тялото й като речна мъгла и цяла се раздвижва, при всяко нейно дихание. В ъгъла зад нея има маслена лампа закачена за трипоид. Жълтата светлина прозира през коприната, като очертава ханша и раменете, които блестят като слонова кост. Босите крака и ръцете са къносани. Лицето е измито и освободено от грима, така че се вижда, как младата кръв кара безупречната кожа на страните й да руменее, а устните потръпват, сякаш ще заплаче всеки миг. Тя накланя глава в умолителна момичешка поза и го гледа под спуснатите клепачи. Очите са зелени и той усеща кръвта си отново да кипва, съзрял в тях същото дяволито пламъче, което събуди първоначалния му интерес.
— Обърни се — казва нежно той, но гърлото му е стегнато, сякаш току-що е дъвкал зелена джанка. Тя се подчинява, но бавно-бавно, като люлее бедра, а коремът й блести под нощницата. Задните й части се надигат и спускат, обли и блестящи като щраусови яйца, а косите се спускат като водопад.
— Много си красива — мълви той. В ъгълчетата на устните й се появява усмивка и тя ги овлажнява с розов като на коте език.
— Радвам се, че регентът, моят господар, смята така.
Той се надига и отива при нея. Хваща я за ръката, топла и мека. Води я към ложето, а тя го следва без колебание. Коленичи върху овчата кожа и свежда глава, така че косите й се спускат пред лицето като воал. Той се навежда напред, докато устните му я докосват. Принцесата излъчва неуловимия дъх на здрава млада жена в първия пристъп на физическа възбуда. Той гали косите й, а тя го поглежда през завесата на косите си. После той разделя кичурите с ръка и хваща бузата й в шепа. Бавно-бавно, за да измъчи и себе си, повдига лицето й.
— Очите ти са като на Икона — шепне тя. Това е питомният му леопард. Това животно винаги я е плашело и привличало едновременно. Същото изпитва и в този момент, защото и той е гъвкав и елегантен като голяма котка и има същите жълти, неотразими очи. С непогрешим женски усет тя долавя скритата в тях жестокост и това събужда у нея непознати досега чувства. — Ти също си красив — шепне момичето и това е самата истина. В този миг тя съзнава, че пред нея е най-красивото същество, което е виждала някога.
Той я целува и тя се сепва. Устата му има вкус на някакъв зрял, непознат за нея плод. Инстинктивно отваря уста, за да усети по-добре тоя вкус. Езикът му заиграва като на змия, но това не й е противно. Затваря очи и го докосва с нейния. След това той прихваща врата й с длан и силно притиска уста към нейната. Така е отдадена на целувката, че ръката му върху гърдите й я изненадва. Тя отваря очи и затаява дъх. Опитва да се дръпне, но той я задържа, като я гали с нежна и опитна ръка. Играе си със зърната и топли вълни се стичат от гърдите й, през раменете чак до върховете на пръстите. Той дръпва ръка и тя изпитва остро разочарование. Изправя я на крака, така че сега е стъпила върху ложето, а гърдите й са на височината на лицето му.
Той сваля нощницата с едно движение на ръката и я запраща на пода. И когато засмуква дълбоко щръкналото й зърно, тя надава силен вик. В същото време едната му ръка се плъзва нагоре по бедрото и хваща в шепа мекото мъхнато гнезденце.
И през ум не й минава да се съпротивлява. Напротив, отдава се с удоволствие. От приказките на робините излиза, че трябва да я боли, но ръцете му, макар силни и бързи, са толкова нежни. Сякаш познава тялото й по-добре от самата нея и си играе с него така вещо, че тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, по-бързо и по-бързо под повърхността, надолу и надолу, в едно море от нови усещания.
Излезе на повърхността само веднъж, когато отвори очи и видя, че неговата роба също я няма и е надвесен гол над тялото й. Спомни си съня, в който го бе видяла със същото нещо там долу, като на Звездоброй, жребеца. Погледна с трепет, но това нямаше нищо общо с видяното в съня: сега беше гладко и розово, твърдо като кокал, с изчистени и съвършени форми, като на храмова колона. Страховете й се изпариха и тя отново се остави на устните и ръцете му. Настъпи само един кратък миг на пареща болка, но това беше по-сетне, и той бе съвсем кратък, отстъпил почти веднага място на непознато усещане за пълнота. След още известно време тя го чу да стене отгоре й. Звукът отключи нещо в собственото й тяло, почти непоносимо удоволствие изгори вътрешностите й, тя се впи в него с крака и ръце и нейното стенание заглуши неговото.
Още два пъти през тази така къса нощ на очарование, той я накара да издаде същия стон на диво удоволствие, а когато зората изпълни стаята със своите розови и сребърни лъчи, тя още лежеше в обятията му. Имаше усещането, че всички жизнени сили са изсмукани от тялото й, че костите й са станали меки като нилска тиня, а някъде, в дъното на корема, се бе загнездила сладка болка.
Той се измъква от прегръдката и тя едва има сили да промълви:
— Не си отивай! О, моля те, не си отивай, господарю мой! Мой хубав господарю!
— Няма да е задълго — шепне той и внимателно измъква овчата кожа изпод тялото й. Тя вижда кървавите петна върху девствената повърхност. Кръвта е светла като розов цвят. Изпитала бе само кратка болка при разкъсването на нейната женственост.
Той изнася кожата на терасата и я просва под парапета. Тя го гледа от леглото. Далечни възгласи съобщават, че чакащата тълпа се е убедила в девствеността на булката. Тя не се интересува от одобрението на пияната селяндурска тълпа — гледа голия гръб на съпруга си и усеща как гърдите и утробата й се изпълват с любов. Когато се връща, тя го посреща с отворени обятия.
— Ти си великолепен — казва жената и заспива в ръцете му. Доста по-късно се събужда с мъка, и усеща цялото си същество изпълнено с лекота и радостно чувство, непознати досега. Отначало не проумява причината. А после усеща твърдото мускулесто тяло в обятията си.
Когато отваря очи, неговият странен жълт поглед е насочен в лицето й.
— Каква прекрасна царица става от теб — казва той с нежна усмивка. Наистина мисли това. През нощта е открил неподозирани по-рано качества. Усетил бе човек, чиито стремежи и инстинкти съвпадат напълно с неговите.
— И какъв прекрасен фараон става от теб за нашия Египет. — Тя отвръща на усмивката и се протяга сладострастно. После се засмива, протяга ръка и докосва бузата му. — Но това не може никога да стане. — Спира рязко да се смее и пита с тих, сериозен глас: — Може ли?
— Има само една пречка на пътя ни — отвръща Наджа. Не бе необходимо да казва повече, защото видя лукавия, алчен блясък в очите й. Тя е с него.
— Ти си кинжалът, аз ще съм ножницата. Каквото и да поискаш, няма да те подведа, хубав мой господарю.
Той докосва с пръст устните й, подути и зачервени от целувките му.
— Ясно виждам, че нямаме нужда от думи, защото сърцата ни туптят заедно.
 

32
 
Антуражът на цар Апепи остана в Тива още месец след сватбата. Бяха гости на фараон Нефер Сети и неговия регент и към тях се отнасяха по царски. Таита също допринесе за това забавяне. Беше сигурен, че Наджа не би предприел нищо срещу Нефер, в присъствието на Апепи и дъщеря му.
Царствените гости прекарваха времето си в лов или посещения на безбройните храмове по двата бряга, посветени на всички египетски богове. Провеждаха се турнири между части на войските от Севера и Юга. Състезаваха се с колесници, надбягваха се, стреляха с лък. Имаше дори състезание по плуване, в което победителят завоюва златна статуетка на Хор.
В откритата пустиня биеха от колесници газели и диви кози. В царската соколарна не бе останал нито един сокол — всички бяха пуснати на свобода по време на погребалната церемония на фараон Тамоз. Покрай реката гостите ловяха патици и гъски или биеха с копия големи риби из плитчините. Ходиха и на лов за речни коне — могъщи хипопотами, с военни галери, като Нефер управляваше своя собствена на име «Окото на Хор». Принцеса Минтака стоеше права до него и пищеше от възбуда, когато огромните набучени със стрели гърбини на хипопотамите се показваха над почервенялата от кръвта им водна повърхност.
През това време Минтака беше често с Нефер. Тя се возеше в колесницата му при лов и му подаваше копието, когато преследваха бърза антилопа. Носеше на рамо собствения си сокол, когато тръгваха на лов за птици. На ловните излети сядаше до него, за да му предлага различни плодове и сладкиши. Белеше най-едрите зърна грозде с дълги заострени нокти и ги пускаше в устата му.
Всяка вечер в двореца имаше гощавки и тя винаги сядаше от лявата му страна — обичайно място на съпругата, за да бъде дясната му ръка винаги готова да хване оръжието. Тя го разсмиваше с остроумни забележки и способността си да имитира другите. Подражаваше Хесерет съвършено с нейните превзети усмивки, кокетни погледи и възприетия напоследък надут тон, с който казваше «моят съпруг, регентът на Египет».
Макар че правиха много опити, никога не можаха да останат насаме. За това имаха грижата Наджа и Апепи. Нефер се обърна за помощ към Таита, но дори той не можа нищо да стори. И през ум не им мина, че магът не иска да си мръдне пръста и че, също като останалите двама, държи да запази невинността си. Много отдавна беше организирал тайна среща между Тан и Лострис и гръмотевичните й последици още трещяха през годините. Когато Нефер и Минтака играеха бао, около тях се навъртаха роби, както и вездесъщият Асмор. Нефер бе научил добре урока си и вече не подценяваше състезателните качества на принцесата. Играеше като срещу Таита. Изучи силните й страни, както и малкото слаби: тя се безпокоеше много за собствения си замък и ако я попритиснеше в този квадрант, би могла да оголи фланга си. На два пъти приложи тази тактика и проби защитата й, но третия път установи, че тя е предугадила маневрата и му е заложила капан. Когато той оголи западния замък, тя вкара една фаланга в отвора и го принуди да се предаде с толкова доволен смях, че той почти, но не съвсем, беше готов да й прости. Схватките им се провеждаха с все по-голям хъс, докато накрая взеха епични размери и дори Таита се заседяваше да погледа, като кимаше одобрително или пускаше древна усмивка.
Любовта им е така очевидна, че огрява всички останали и където и да отидат двамата, околността се изпълва незабавно със смях. Когато Нефер препусне из улиците на Тива със застаналата до него като копиеносец Минтака, развяла черна грива по вятъра, добродетелните съпруги тичаха на улицата, а мъжете оставяха работата си, за да извикат приветствия и благопожелания. Дори Наджа се усмихва благосклонно и никой не би повярвал, че всъщност никак не му харесва, че общественото внимание се отклонява от собствената му сватба и новите съпруги.
Благородният Трок е единствената печална фигура по време на лов, излети и пиршества в двореца.
Времето им лети много бързо.
— Около нас винаги има прекалено много хора — шепти Нефер над дъската за бао. — Жадувам да останем насаме, макар и за няколко минути. Остават само три дни преди заминаването ти за Аварис. Могат да минат месеци и дори години, преди да се видим пак, а аз искам да ти кажа толкова много неща, но не и пред всички тия очи и уши, насочени като стрели към нас.
Тя кимва и премества фигура, която в залисията е пропуснал да забележи. Поглежда към нея и е готов да я пренебрегне, но в същия миг забелязва, че западният замък се оказва хванат в клещи. След още три хода тя пробива отбраната му. Нефер продължава съпротивата още известно време, но силите му са в безпорядък и изходът от битката — неизбежен.
— Използва обстоятелството, че бях зает с друго — ръмжи фараонът, — типично по женски.
— Не твърдя, че съм нещо различно от жена, Велики. — Произнася титлата с ирония, която го наранява като удар от украсения с диаманти кинжал на пояса й. После се навежда напред и прошепва. — Ако останем насаме, обещаваш ли да не посягаш на целомъдрието ми?
— Кълна се в раненото око на великия бог Хор, че никога докато съм жив, няма да сторя нещо, което да накърни доброто ти име — заявява искрено Нефер.
Тя го дарява с усмивка.
— Братята ми няма да са особено доволни, ако го чуят. — Тя му хвърля кос поглед. — Те биха посрещнали с възторг всеки повод да ти прережат гърлото. Пък ако не е гърлото, може друго да ти отрежат.
Техният час настъпи на следващия ден. Един от царските ловци слезе от хълмовете край селцето Даба, за да съобщи, че от пустинята е дошъл лъв, който нощем напада кошарите. Прескочил оградите и убил осем ужасени животни. Призори селяните успели да го прогонят, въоръжени с факли, рогове, тъпани, към чийто шум добавили собствения си зверски рев.
— Кога се случи? — попита Наджа.
— Преди три дни. — Мъжът беше проснат ничком пред трона. — Тръгнах срещу течението, колкото можах по-бързо, но то е силно и вятърът насрещен.
— Какво стана със звяра? — намеси се цар Апепи.
— Избяга в планината, но аз изпратих двама от най-добрите нубийски следотърсачи да го проследят.
— Видя ли го някой? Колко е голям? Лъв ли е или лъвица?
— Селяните разправят, че е огромен мъжкар с гъста черна грива.
Допреди шестдесет години, лъвовете бяха чудо невиждано в поречието на Нил. Запазени единствено за царски лов, те бяха преследвани от поколения фараони, не само защото причиняваха щети на скотовъдците, но главно защото бяха най-желаният ловен трофей за царете.
В течение на дългите тежки години на войната между хиксоси и египтяни, фараоните и от двете страни бяха прекалено заети с друго и лъвовете се радваха на относително спокойствие. Освен това, човешките тела, оставяни по бойните полета, осигуряваха леснодостъпна храна за лъвските стада. През последните десетилетия видът процъфтяваше, числеността му, както и смелостта, нараснаха многократно.
— Ще наредя веднага да натоварят колесниците на лодките — заяви Апепи. — При сегашното състояние на реката, ще стигнем Даба утре призори. — Той се ухили и удари юмрук в мазолестата длан. — В името на Севт, ще ми се да си опитам късмета със старата черна грива. Откак се наложи да се откажа да убивам египтяни, ръцете все ме сърбят за нещо по-сериозно.
Наджа се намръщи на дебелашката шега.
— Няма ли да отплаваш след два дни за Аварис, Велики?
— Прав си, регенте. Повечето багаж обаче, вече е натоварен. Освен това, Даба е на пътя ми за дома. Мога да отделя ден-два за лов.
Наджа се колебае. Не е толкова привързан към лова, че да зареже държавните дела. Отдавна очаква с нетърпение отпътуването на Апепи, чието шумно, просташко присъствие му е дошло до гуша. Освен това, има и други планове, които могат да бъдат пуснати в ход, само след като Апепи се махне от Тива. От друга страна, не може да остави хиксосийски фараон да ловува сам в територията на Горен Египет. Би било не само неучтиво, но и дълбоко погрешно от политическа гледна точка, да остави Апепи да броди из царството като едноличен владетел.
— С най-голямо удоволствие ще се присъединим, Велики — обади се Нефер, видял възможност за великолепен лов. Сам той никога не бе преследвал с колесницата си лъв, нито изпитал куража си, изправен лице в лице с него. И което бе сто пъти по-важно, представяше се превъзходна възможност да отдалечи още малко раздялата с Минтака, за която дори не искаше да мисли. Преди Наджа да му попречи, той се обърна към все още проснатия на пода ловец:
— Свършил си хубава работа, добри ми човече. Шамбеланът ще те възнагради със златен пръстен за това. Вземай най-бързата фелука и тръгвай обратно. Подготви посрещането ни. Ще подгоним звяра с всички сили.
Нефер съжалява само, че Таита няма да е с него, за да го напътства в този лов. Старецът е изчезнал в пустинята, на едно от периодичните си тайнствени поклонничества и никой няма представа нито къде е отишъл, нито кога ще се върне.
 

33
 
В ранната утрин на следващия ден, ловната дружина слиза на брега при Даба. След това разтоварват двадесет колесници от малката флотилия галери и лихтери. През това време оръженосците точат остриетата на копия, поставят тетива на лъковете и проверяват стрелите за баланс и кривини. Докато поят, зобят и тимарят конете, ловците се подкрепят с питателна закуска, предоставена от селото.
Оживлението е всеобщо и Апепи праща да доведат следотърсача, завърнал се от хълмовете.
— Много голям лъв — съобщава той. — Толкова голям не съм виждал източно от реката.
— С очите си ли го видя — пита Нефер, — или само проследи дирите му?
— Видях го много добре, но от голямо разстояние. Висок като кон и крачи гордо като цар. Гривата му се развява като просена нива на вятъра.
— В името на Сет, тоя мъж е цял поет — присмива се Наджа. — Казвай само фактите и зарежи красивите думи, мошенико!
Ловецът изразява предаността си с допрян до гърдите юмрук и продължава с умерен тон:
— Вчера лежа цял ден в една гориста уади на две левги оттук, но през нощта излезе на лов. Четири дни не е ял и сега обикаля гладен наоколо. През нощта се опита да хване дива коза, но тя успя да се изскубне и му избяга.
— Къде смяташ, че ще го намерим днес? — пита Нефер с по-мек от Наджа глас — Ако е ловувал, той ще е и жаден. Къде може да пие вода?
Ловецът го погледна с уважение не само заради царствената му принадлежност, но и заради ловните познания, които показа.
— След като изпусна козата, тръгна към една камениста област, където не можем го проследи. — Апепи махна с досада и ловецът продължи: — Предполагам, че ще дойде на водопой при един малък оазис. Скрито място, известно само на бедуините.
— За колко време ще стигнем там? — попита Нефер. Мъжът показа на небосклона пътя на слънцето за три часа.
— Значи, нямаме време за губене. — Нефер се усмихна и обърна глава към началника на колесарите. — Колко още, войнико?
— Всичко е готово, Велики.
— Свирете за потегляне! — нареди Нефер и след сигнал на роговете, ловците заеха места по колесниците. Минтака е до Нефер. При тези обстоятелства, отпадат всякакви условности и те се превръщат просто в момче и момиче, тръгнали на вълнуващ излет. Илюзията разваля Благородният Трок. Изниква отнякъде със собствената си колесница, спира близо до царя и вика:
— Неразумно е да оставим принцесата в колесницата на неопитно момче, Велики. Не сме тръгнали за газели.
Нефер замръзна и впери поглед в Трок. Минтака отпусна малката си длан на голото му рамо.
— Не го предизвиквай. Той е опасен войн, с крайно зъл характер и ако го предизвикаш и царският сан няма да те спаси.
Нефер отхвърли ръката й.
— Честта не ми позволява да отмина подобна обида.
— Моля те, сърце мое, направи го заради мен. — Тя употреби за пръв път такива нежни слова. Направи го нарочно, защото знаеше какъв ще бъде ефектът: започнала бе да се учи, как да овладява внезапните пориви на неговите чувства и инстинкти, с усета на любяща жена, далеч изпреварила възрастта и опита си. Нефер забрави в миг и Трок, и петното върху честта си.
— Как ме нарече? — попита той с дрезгав глас.
— Не си глух, скъпи. — При тази втора нежност, Нефер примигна. — Чу много добре. — И тя се засмя в лицето му.
Апепи изрева в настъпилата тишина:
— Не се тревожи, Трок. Пратил съм дъщеря си да се грижи за фараона. Той е в пълна безопасност. — Изцвили доволно и тръсна юздите. После добави: — Загубихме половин ден, хайде, напред!
Нефер застига колесницата на Апепи, като задминава на косъм екипажа на Трок. Когато се изравнява с него, Нефер му хвърля студен поглед и вика:
— Ти си прекалено дързък. Бъди сигурен, че това не е краят. Пак ще си поговорим, Благородни Трок.
— Боя се, че си спечели върл враг, Нефер — мълви Минтака. — Трок има много лоша слава и още по-лош нрав.
Водена от царския ловец, който язди без седло ниско, но яко пони, ловджийската колона се изкачва по стръмни голи хълмове. Движат се в тръс, щадят конете, оставят ги да отдъхнат след всяко изкачване. След час откриват един от нубийските следотърсачи да чака на билото на един хълм. Той се спуска тичешком, за да съобщи нещо на ловеца. Провеждат кратък и разгорещен разговор, след което царският служител бърза да доложи.
— Нубийците са претърсили хълмовете, но не са хванали следата отново. Сигурни са, че ще отиде на водопой в оазиса, но за да не го подплашат, предпочели да ни изчакат.
— Води ни при извора! — нарежда Апепи и всички потеглят.
Преди пладне стигат до плитка долина. Не са далеч от реката, а пустинята е вече като във вътрешността — безводна и застрашителна. Ловецът язди редом с колесницата на Апепи и казва:
— Изворът е в дъното на тази долина. Звярът трябва да е наоколо.
Естествено Апепи, старият войн, пое командването и Нефер не направи опит да го оспори.
— Ще се разделим на три групи и ще заобиколим оазиса. Ако лъвът излезе от прикритието си, ще го заобиколим. Благородни регенте, вземи лявото крило. Фараон Нефер Сети ще вземе центъра, а аз — дясната страна. — Размаха тежкия боен лък над главата си. — Който пусне първата кръв, получава трофея.
Всички бяха опитни колесари и колоната бързо се раздели на три. Образуваха широк кръг около извора. Нефер беше прехвърлил лъка си през рамо, а юздите не бяха омотани около китките му, за да може всеки миг да ги захвърли и да хване оръжието. Минтака се притисна до него. Държеше дългото копие, готово за подаване. Овладели са до съвършенство всяко движение през последните няколко седмици и той беше сигурен, че момичето ще постави ствола на копието в дланта му, точно в необходимия момент.
Приближават оазиса с постоянна скорост и постепенно го обкръжават. Конете усещат напрежението на водачите си, а може би долавят и присъствието на лъва. Те надигат глави, извъртат очи, пръхтят и стъпват отвисоко.
Колесниците сключват кръга около петното храсти и залиняла трева, скрило от поглед извора. Когато кръгът е образуван, Апепи вдига ръка за спиране. Царският ловджия слиза от понито и като го води след себе си, бавно приближава към извора.
— Ако лъвът е бил вече тук, положително щяхме да го забележим — казва Минтака с несигурен глас и Нефер я обиква още повече, заради тая малка проява на страх.
— Лъвът се прилепя към земята, така че се превръща в част от нея и човек може да мине толкова близо, че да го докосне, но пак да не го забележи — казва Нефер.
Ловецът спира след всеки две-три крачки и се оглежда внимателно. В края на гъсталака взема шепа камъчета и започва да ги хвърля към всяко възможно укритие.
— Какво прави? — пита Минтака.
— Лъвът реве, преди да нападне. Опитва се да го накара да се обади.
Тишината се нарушава единствено от падащите камъчета, пръхтенето на конете и звука от пристъпящите на място крака. Всички ловци са поставили стрели на тетивата и могат да я опънат всеки миг. Изведнъж тревата зашумолява. Всички лъкове се вдигат като един, а копиехвъргачите насочват оръжията си. Над тревата се вдига щъркел, извисява се нагоре и поема към реката. Видът на хората е доста глупав.
Ловецът възстановява самообладанието си за около минута, а после започва стъпка по стъпка да приближава до изворчето. Възгорчивата вода капе на мързеливи капки и пълни легенче в каменистата почва, което трудно може да напои голям хищник. Ловецът коленичи, за да огледа ръба на легенчето, поклаща глава и се изправя. Връща се назад, в края на храсталака възсяда понито и се отправя към Апепи.
— Лъвът не е идвал тук.
— И сега, какво? — царят не прави опит да прикрие разочарованието и раздразнението си.
— Това беше най-обещаващото място, но има и други. От там, където го видяхме за последен път, той може да прекоси долината или да остане скрит наблизо, като изчака вечерта. Има къде да се скрие — добавя ловецът и сочи към скалистите хълмове.
— Какво друго? — пита Апепи.
— Има друг водоизточник в съседната долина, но там лагеруват бедуини, които сигурно са го прогонили. Има още един малък извор на запад. — Сочи ниска верига червени хълмове. — Лъвът може да бъде на всяко едно от тези места, както и на никое от тях — признава ловецът. — Може и да се върне по собствените си следи и да излезе в края на пустинята, където има изобилие от вода. Може да го е привлякла миризмата на домашен добитък.
— Значи, нямаш и най-малка представа, къде може да е? — пита Благородният Наджа. — Трябва да спрем лова и да се върнем при лодките.
— Не! — прекъсва го Нефер. — Едва сме започнали. Как можем да се предаваме толкова лесно?
— Момчето е право — съгласява се Апепи. — Трябва да продължим, но пространството е много обширно. — Млъква за миг, после решава. — Ще трябва да се разделим и да претърсим всичко по отделно. — Благородни регенте, ти върви при бедуините. Ако са видели лъва, ще те насочат. Аз ще тръгна към извора в подножието на хълмовете. — Обръща се към Трок. — Вземи три колесници и слез в долината. Нека един от следотърсачите дойде с теб. — После казва на Нефер: — фараоне, ти тръгни в обратна посока, на север към Ахмим.
Нефер разбира, че му отрежда най-безперспективния район, но не протестира. Промяната на плана означава, че двамата с Минтака за пръв път ще останат извън погледа на попечителите си. Наджа, Асмор и Трок са разпратени в различни посоки. Очаква някой да го забележи, но всички са твърде увлечени в лова, за да оценят смисъла на случилото се. Всички, освен Наджа.
Той хвърля тежък поглед към Нефер. Вероятно преценява дали е разумно да се опита да се противопостави на Апепи, но накрая явно решава, че няма да е добър ход и, че пустинята ще охранява Нефер, не по-зле от Асмор: няма къде да бяга, а ако започне с Минтака някакво безумно начинание, и двете армии ще се хвърлят отгоре му като рой диви пчели.
Наджа отклонява поглед, когато Апепи определя сборен пункт и дава последни разпореждания. Най-накрая роговете изсвирват и петте колони навлизат в долината. Стигнали дъното й, те се разделят и тръгват всяка в своята посока.
Когато и последната колесница изчезва сред голите хълмове, Минтака се прилепва до Нефер и мълви:
— Най-накрая Хатор прояви милост към нас.
— Мисля, че по-скоро Хор ни направи тази услуга — усмихва се Нефер, — но аз бих приел това благоволение от когото и да е.
Под командата на Нефер има още две колесници. В едната е Хилто, старият войн, който ги откри с Таита в пустинята, на път за Месопотамия. Той е служил при баща му и е верен до смърт: Нефер знае, че може да му се довери безрезервно.
Фараонът води колоната бързо, иска да измине колкото може по-голямо разстояние, в оставащите часове на деня и след час пред погледа му се разкрива просторната гледка на речната долина. Спира, за да й се полюбуват. Реката прилича на смарагд сред пищната зеленина на поля и градини по двата й бряга.
— Колко е красиво, Нефер — мълви Минтака почти като на сън. — Дори когато се оженим, не трябва да забравяме, че тая земя ни притежава, а не ние нея.
Понякога забравя, че е родена в Аварис и е привързана към земята точно като него. Усеща сърцето си да се изпълва с гордост, че и тя обича като него тази земя и изпитва същото патриотично чувство.
— Никога няма да го забравя, не и когато ти си до мен. — Тя вдига поглед към него, а устните й са леко разтворени. Нефер усеща сладкия й дъх и изкушението да се наведе и да долепи собствените си устни до нейните е почти непреодолимо. Тогава забелязва Хилто и останалите, вижда кацнала на лицата им почти неуловима усмивка. Отдръпва се и хвърля студен поглед към тях. Репетирал е наум следващата заповед, откакто се разделиха на групи.
— Пълководецо, ако лъвът е наоколо, той вероятно се крие в подножието на хълма. — Нефер сочи с ръка надолу. — Искам да се разгърнем. Левият фланг трябва да обхване далечния край на долината, а десният — хълма. Ще се придвижим на север. — Прави широк жест, но Хилто почесва нерешително един от белезите на бузата си.
— Това е много широк фронт, Велики. Почти половин левга има до дъното на долината. Ще се изгубим от поглед.
Нефер разбира, че разпореждането му противоречи на здравия военен разум, защото никой командир не би изтънил толкова много фронта си и бърза да го успокои:
— Ако се изгубим, ще се съберем на третата верига, броено оттук. Ей при онази могилка. Тя се вижда добре отвсякъде. — Посочва канарист връх, на около четири мили от тях. — Ако някой от нас не се появи, останалите ще чакат, докато слънцето се спусне ето толкова и тогава ще се върнат назад да го търсят.
Така си осигурява няколко часа, преди да тръгнат да ги дирят. Хилто продължава да се колебае.
— Моля да ме простиш, Велики, но Благородният Наджа нареди най-настоятелно…
Нефер го прекъсва с остър и студен глас:
— Искаш да спориш с фараона?
— Никога, Велики! — Хилто е смаян от подобно предположение.
— Тогава изпълни дълга си, човече!
Хилто поздравява с най-дълбоко чувство и тича към колесницата, като дава в движение разпореждания на войниците. Когато двете колесници се отдалечават, Минтака бута Нефер и се усмихва.
— Изпълни дълга си, човече! — Тя имитира гласа му и пак се засмива. — Моля те, никога не ме поглеждай така и не използвай такъв тон, Велики! Сигурно ще умра от страх.
— Имаме малко време и трябва да се възползваме! Да намерим някое скришно място.
Той обръща колесницата и прехвърля обратно хребета, за да не ги видят от долината или от склона на хълма. И двамата се взират нетърпеливо напред.
— Я виж ей там! — Минтака сочи на дясно. Малка група бодливи дървета са почти скрити в земна вдлъбнатина — виждат се само зелените им върхари. Нефер завива нататък и скоро откриват тясна ровина, хилядолетно дело на ветрове и температурни промени и по-рядко — на бури. Изглежда има подпочвена вода, защото дърветата са свежи. Дебелите им лиственици осигуряват сянка и закрила от чужд поглед в това жарко пладне. Нефер спуска колесницата по ската и я скрива на сянка. Щом спира, Минтака скача на земята.
— Охлаби хамутите и остави конете да си починат — предлага тя.
Нефер се колебае, а после клати глава: това е против всички правила. В непозната обстановка и без прикритие, войнът трябва да бъде винаги готов да потегли внезапно. Скача и тръгва да пълни ведрото от кожения мях. Минтака идва да помогне. Двамата работят мълком рамо до рамо.
Сега, когато така дълго очакваният миг е настъпил, двамата са свенливи и някак сконфузени. Внезапно се обръщат едновременно един към друг и започват:
— Исках да ти кажа… — продумва Нефер.
— Мисля, че трябва да… — мълви заедно с него Минтака.
Млъкват и срамежливо се усмихват един на друг под сянката. Минтака се изчервява и поглежда в краката си, а Нефер глади гривата на жребеца.
— Какво щеше да кажеш?
— Нищо. Нищо съществено. — Тя клати глава, а той вижда, че се е изчервила. Така обича да наблюдава как страните й поруменяват. Тя продължава да не го гледа, а гласът едва се чува, когато пита на свой ред:
— А ти какво щеше да кажеш?
— Като си помисля, че ще си тръгнеш след ден-два, имам чувството, че са ми отрязали дясната ръка и искам да умра.
— О, Нефер! — Тя го поглежда, а огромните й очи са пълни с влага от мъката и възторга на първата любов. — Обичам те! Обичам те истински!
В този миг те се хвърлят един към друг и зъбите им се удрят. Долната му устна попада между зъбите й, процежда се кръв, така че първата им целувка е солена на вкус. Прегръдката е несръчна и неопитна, тромава и прибързана. Тя събужда диви и необуздани чувства и у двамата. Притискат се един към друг, стенещи от тези непознати усещания. Въпреки че тялото й е плътно притиснато до неговото, той я тегли към себе си с все сила, а тя се мъчи да прилепне, сякаш иска да се слеят в едно цяло. Протяга ръце и заравя пръсти в гъстите му коси и едва чуто изохква.
— Не искам да те загубя! — Той прекъсва целувката. — Не искам никога да те загубя!
— Не искам да те напускам никога, никога! — Тя си поема дъх и двамата отново се сливат в целувка, още по-свирепа от първата, ако това въобще е възможно. От тук нататък навлизат в неизследвани области на тялото и мисълта. Качват се в колесница, която е извън техен контрол, теглена от избягалите коне на любовта и желанието.
Все още вкопани един в друг, те се отпускат върху мекото пясъчно дъно на уади и забиват пръсти в телата си, сякаш са врагове. Погледите им са диви и невиждащи, дишането — накъсано и учестено. Ленената тъкан на полата й се разкъсва като папирус в ръцете му и той бърка през отвора. Тя стене като в предсмъртна болка, но бедрата й се разделят, а тялото се отпуска податливо. Никой от двамата няма представа докъде ще ги отведе това. Всичко, което иска Нефер е да допре кожата си до нейната гладка голота. Това е остра нужда, върху която сякаш се крепи живота му. Смъква собствената си туника и те притискат тела, и двамата потънали в екстаза на допира на младата й мека плът с неговата твърд. После, без каквато и да е съзнателна мисъл, той започва ритмично да движи таза, а тя му подражава, сякаш увлечена в ритъма на препускаща колесница.
След това, нещо твърдо напира в самите двери на нейната женственост и тя изпитва непреодолимо желание да натисне насреща, за да му помогне да проникне, да го посрещне в меката гостоприемна топлина на утробата си.
В този миг действителността се хвърля отгоре й. Тя рита бясно, извива гърба си в дъга и се блъска като газела в зъбите на леопард. Откъсва устни от неговите и крещи:
— Не, Нефер! Ти обеща! В името на раненото око на Хор, недей!
Той отскача от нея, превит като от удар с бич. Гледа я с широко отворени, ужасени очи. Гласът му е прегракнал и задъхан, сякаш е пробягал голямо разстояние.
— Минтака, любов моя, скъпа моя! Не знам какво ми стана. Това е лудост. Не исках. — Прави жест на отчаяние. — По-скоро бих умрял, отколкото да престъпя думата си и да те опозоря.
Дишането й е толкова тежко, че тя не може да отговори веднага. Отмества очи от голото му тяло и той жално продължава: — Моля те, не ме мрази! Не знам как стана.
— Не те мразя, Нефер. Не бих могла. — Не може да понася нещастния му вид. Всеки миг ще се хвърли в обятията му, за да го утеши. Но знае колко опасно може да бъде. Хваща се за колелото на колесницата и се изправя. — Виновна съм не по-малко от теб. Не биваше да допускам това! — Краката й треперят и тя се опитва да отметне коси от лицето си с две ръце.
Той се изправя с виновен вид, прави крачка към нея, но като я вижда да се дръпва, спира начаса.
— Скъсах ти полата — промълвя той. — Не съм искал.
Тя поглежда надолу и вижда, че е почти толкова гола, колкото и той. Придърпва бързо съдраните краища и се извръща от него.
— Облечи се! — шепне тя и въпреки волята си го поглежда. Толкова е хубав. Желанието се надига отново. Насилва се да отклони поглед. Той се навежда бързо, грабва захвърления хитон и го пристяга около кръста.
Остават във виновно, сконфузено мълчание. Минтака търси отчаяно думи, за да разсее напрегнатата атмосфера. Помага й собственото тяло. Усеща разпъваща пълнота в мехура си.
— Трябва да вървя!
— Не — моли той. — Без да искам. Прости ми. Няма да се повтори. Остани с мен. Не ме изоставяй.
Тя се усмихва колебливо.
— Не разбираш. Ще се върна след малко. — Прави непогрешим жест с двете стиснали краищата на полата ръце. — Ей сега.
Облекчението му е почти смешно.
— А, разбирам. Ще приготвя колесницата. — Той прибира конете, а тя потъва в горичката.
 

34
 
Лъвът я гледа как приближава леговището му между дърветата. Прилепя уши назад към черепа и кляка още по-ниско върху каменистата почва.
Това е стар звяр, преминал разцвета на силите си. В тъмното рунтаво руно на гривата му личат сиви косми. Гърбът е имал навремето синкав оттенък, а сега е посребрен от годините. Зъбите са изхабени и мръсни, а един от двата дълги шипа отстрани е счупен почти до венеца. Макар все още да е в състояние да повали и убие бивол с един удар на тежката лапа, ноктите са износени и тъпи и за него вече е трудно да се вкопчи в по-пъргава плячка. Предната вечер изпусна коза и сега гладът се е загнездил като тежък камък в стомаха му.
Гледа човешкото същество с жълти очи и горната устна се повдига в безмълвно ръмжене. Още майка му го е учила като котенце, че изоставените на бойно поле човешки тела могат да се ядат. У него няма естественото отвращение, което повечето месоядни изпитват към човешката плът. В течение на годините е убивал и задоволявал глада си с тези същества, когато му се е отдавал случай. Това, тръгнало към него между дърветата същество, си е храна.
Минтака спира на петдесет стъпки от мястото, където лежи лъвът и се оглежда. Муцуната на животното се гърчи в ситни бръчици, доловила миризмата на урина. Тя заостря интереса му. Минтака се изправя и пуска съдраната пола върху бедрата си. Обръща гръб на лъва и тръгва назад, към Нефер.
Лъвът размахва опашка — прелюдия към скок. Изправя глава и тъмната топка в края на опашката шиба хълбоците по ред.
Минтака чува ритмичното тупкане и се обръща обезпокоена. Гледа право в жълтите очи на звяра. Надава остър писък, който поразява Нефер право в сърцето. Хвърля се напред и след миг съзира момичето и приклекналия срещу него лъв.
— Не бягай! — вика той. Знае, че бягството ще бъде знак за голямата котка да се впусне в преследване. — Идвам!
Тича бързо до колесницата, грабва лък и колчан и докато бяга назад, вади стрела.
— Не бягай! — повтаря още един път, но в този миг лъвът изревава. Ужасяващ звук, който сякаш вибрира в костите на Минтака и кара земята да трепери под краката й. Обзелият я страх е извън контрол. Тя се извръща и хуква към Нефер, като хлипа на всяка крачка.
В същия миг гривата на лъва се надига като аура около главата му и той се хвърля напред, право след нея, тъмножълта ивица между дърветата. Настига я, сякаш е вкоренена в земята.
Нефер спира и хвърля колчана, за да са свободни и двете му ръце. Вдига лъка. Придърпва перата до устни и се прицелва в масивните развълнувани гърди. Макар и от късо разстояние, изстрелът не е лесен. Звярът идва под ъгъл, така че опасността стрелата да се изметне, е голяма. Освен това, Минтака е между него и целта. Той знае отлично, че едно раняване няма да спаси момичето. Трябва да порази жизненоважен орган и да прикове животното на място, за да може Минтака да избяга. Но време за точно прицелване няма — звярът е кажи-речи отгоре й.
Ръмжи при всеки скок, камъчета и съчки се разлетяват под огромните лапи. Жълтите очи са ужасни. Нефер пристъпва крачка напред и крещи с все сила:
— Лягай! Пречиш ми!
През седмиците съвместен лов те бяха изработили добър синхрон помежду си и сега, независимо от пристъпа на непреодолим ужас, заповедта стигна до съзнанието й. Както тича, тя се хвърля по лице почти под муцуната на приближаващото животно.
В същия миг стрелата полита. В уплашените очи на Нефер тя преодолява разстоянието със скоростта на претоварена от плячката си граблива птица. Преминава над падналата Минтака и изглежда толкова малка и незначителна пред огромния лъв.
После го удря без шум и Нефер очаква да види как се отплесва от тялото му, отхвърлена презрително от ръмжащото, подскачащо животно.
Точно когато лъвът отваря паст, за да покаже огромно количество щръкнали мръсни зъби, кремъчното острие се забива в гъстата козина на гърдите. Не се чува никакъв звук, но ствола на стрелата потъва след острието, докато само цветните пера остават да стърчат навън.
Нефер реши, че е поразил сърцето. Лъвът се огъна в мощна конвулсия и нададе рев, от който по главата му се посипа облак сухи листа. След това звярът преви глава към гърдите си и направи на парченца стърчащия край на стрелата. Минтака лежеше почти под него.
— Дръпни се! — изкрещя Нефер. — Бягай!
Навежда се и изтегля нова стрела от колчана в краката си. Тича към лъва и приближавайки го, приготвя лъка за стрелба. Минтака скача. Тя се е съвзела достатъчно, за да съобрази, че не бива да тича към него за закрила, защото ще му попречи да стреля. Бързо скача зад ствола на най-близкото дърво.
Това движение привлича вниманието на раненото животно. Водено по-скоро от гняв и болка, отколкото от глад, то се насочва отново към нея. Извитите жълти нокти отпарят парче влажна кора от дънера, зад който е потърсила закрила.
— Тук! Насам! Ето ме! — крещи диво Нефер, като се мъчи да привлече лъва към себе си. Той извръща огромна гривеста глава към момчето и Нефер праща следващата стрела с едно движение. Ръцете му треперят и прицела му е прибързан. Стрелата се забива назад в корема на животното и то кашля от болка. Оставя Минтака и се хвърля към Нефер.
Макар и смъртно ранен и със забавени движения, лъвът няма да изпусне Нефер. Стрелата е изстреляна, а лъкът лежи на голата земя далеч от него. Изважда кинжала си.
Това е несериозно оръжие срещу побеснелия звяр. Тънкото бронзово острие не е достатъчно дълго, за да стигне до сърцето, но той е чувал от стари ловци десетки разкази за хора, които са се спасявали именно в такива смъртно опасни обстоятелства. Когато лъвът скача, Нефер ляга назад, без да прави опит да противостои на теглото и инерцията на огромното тяло. Лежи между предните лапи, а лъвът разтваря паст и се готви да смаже черепа на момчето с противните си мръсни зъби. Дъхът му смърди така отвратително на мърша и отворен гроб, че Нефер е готов да повърне. Замахва с кинжала в устата на лъва и той инстинктивно затваря челюсти.
Нефер държи здраво оръжието, насочено нагоре и острието се забива в небцето на животното. Нефер издърпва ръката си, преди да бъде счупена, а челюстите на лъва остават разтворени от кинжала между тях и той не може да ги използва.
Удря с двете предни лапи, а устата зее полуотворена. Нефер се извърта под тежкото тяло, като избягва част от ударите, но туниката му вече я няма и той усеща твърдите нокти да се впиват в плътта му. Дава си сметка, че няма да издържи дълго и неволно крещи:
— Махай се оттук, гадно същество! Марш от мен!
Лъвът продължава да реве, а кръвта от раненото небце излита в пурпурни облачета и пръска лицето на Нефер, смесена с гореща слюнка и отвратителен дъх.
От виковете Минтака цяла настръхва. Тя наднича иззад дървото и вижда окървавеното тяло под лъва. То е изранено до смърт и момичето забравя страха си.
Лъкът е затиснат от животното, а без него колчанът стрели не върши никаква работа. Тя тича към колесницата. Писъците и виковете зад гърба й я подгонват с нова сила и тя тича така, че сърцето й ще изскочи от гърдите.
Конете са побъркани от страх — усетили са мирис на кръв и вонята на звяра. Те се изправят на задни крака и ритат. Ако Нефер не бе запънал спирачката на едното колело, отдавна да са избягали, а сега само въртят колесницата на място. Минтака минава под бясно ритащи копита и скача в колесницата. Хваща юздите и вика:
— Хо, Звездоброй! Давай Чук!
Нефер много пъти я е оставял да кара колесницата му и конете познават както гласа, така и опъна на юздите. Тя бързо ги взема под контрол, но й се струва, че минава цяла вечност, докато потегли, гонена от виковете на Нефер и оглушителния рев на животното. Навежда се встрани и с един удар освобождава спирачката. Прави остър ляв завой и тръгва към лъва. Чук се уплашва, но Звездоброй поема уверено. Тя хваща бича, който Нефер не е използвал никога и шибва лъсналата задница на Чук. Върху кожата се надига следа, по-дебела от палеца й.
— Ха! — крещи момичето. — Тегли, проклет да си, Чук!
Сепнат, конят се хвърля напред и колесницата лети към лъва. Неговото внимание е изцяло съсредоточено върху жертвата между лапите и спускащата се насам колесница остава незабелязана.
Минтака захвърля бича и грабва дългото бойно копие. Тя го е държала в готовност за Нефер, дълги часове по време на лов и сега оръжието лежи леко и познато в ръката й. Като води конете с лява ръка, тя изнася тяло далеч над страницата и вдига копието. Когато минават край приклекналия лъв, главата му е наведена и вратът напълно открит. Мястото, където главата е захваната за гръбнака остава скрито от гъстата грива, но тя преценява къде е и нанася удара с всичката сила на страха и любовта си към Нефер.
Копието носи инерцията на летящата колесница. За нейна изненада, то прониква с лекота през дебелата кожа, дълбоко във врата на животното. Ръката й усеща слабо съпротивление, когато острието се врязва между два прешлена и прекъсва гръбначния стълб.
Колесницата отминава и тя изпуска ръкохватката на копието, но звярът се отпуска в неподвижна купчина върху Нефер. Повече не помръдва — убит е на място.
Трябват и петдесет стъпки, за да спре устрема на конете. Завива и ги принуждава да се върнат на мястото, където Нефер лежи под огромния труп. Сеща се да дръпне спирачката, преди да скочи от колесницата.
От пръв поглед се вижда, че Нефер е ранен тежко. Кървищата, които го покриват цял, я карат да мисли, че може и да е убит. Отпуска се на колене.
— Нефер, кажи нещо! Чуваш ли ме?
За огромно нейно облекчение, той обръща глава и отваря очи.
— Ти се върна — шепти той. — Бак-хер, Минтака, Бак-хер!
— Сега ще махна това нещо от теб.
Вижда, че огромното тегло на убития звяр му пречи да диша. Скача и започва да го тегли за главата.
— За опашката — шепне мъчително Нефер през кървава маска. — Претърколи го!
Тя бързо се подчинява и тегли дългата, украсена с космат помпон опашка. Задницата започва бавно да се превърта и скоро цялото тежко тяло пльосва настрана, а Нефер е свободен.
Минтака коленичи до него и му помага да седне, но тялото се олюлява безпомощно и той протяга ръка за опора.
— Хатор, помогни ми! — моли се момичето. — Раните ти са страшни. Толкова много кръв.
— Не всичката е моя — фъфли той, но от дясното бедро блика розово фонтанче. Там лъвските нокти са прекъснали кръвоносен съд. Таита го е обучавал дълго и съвестно, как да постъпва при раняване и сега момчето затиска мястото с палец, докато кръвотечението отслабва.
— Дай мяха с вода — казва Нефер и Минтака го носи тичешком. Държи го, докато той пие жадно, а след това внимателно измива кръвта и мръсотията от лицето му, за да установи с облекчение, че е невредимо. Когато преглежда нараняванията му обаче, с мъка удържа ужасен стон.
— Донеси ми постелките — моли Нефер с отслабнал глас. Когато ги донася и разгъва, момичето намира вътре торбичка с домакински принадлежности. Избира игла и копринен конец. Той й показва, как да завърже прекъснатия кръвоносен съд. Подобна работа й идва отръки и тя се заема без колебание. Ръцете й са окървавени до китките, когато с изтръпнали пръсти зашива артерията и по-дълбоките разкъсвания в плътта му. Пак по негови указания, тя разкъсва хитона му на ленти и превързва раните. От хирургическа гледна точка, свършеното е груба работа, но достатъчно ефикасна да спре кръвотечението.
— Това е всичко, което можем да направим засега. Трябва да те кача в колесницата и да те откарам при хирург, който да свърши останалото. О, защо го няма Таита!
Тича към колесницата и я докарва до момчето. То се е привдигнало на лакът и гледа звяра с копнеж.
— Първият ми лъв! — шепне Нефер натъжен. — Ако не го одерем, трофеят ще погине. Козината ще опада и изгние.
Побъркана от страх за живота му и все още под влияние на преживяното, тя не издържа:
— Никога не съм чувала по-глупаво нещо, дори от устата на мъж. Наистина ли си готов да рискуваш живота си, заради някакво вонящо парче кожа? — Тя му помага сърдито да се изправи. За целта са нужни всичките останали и у двамата сили. Той се обляга с цялата си тежест върху нея, за да се дотътри до колесницата, в която се срутва.
Минтака използва овчата постелна кожа, за да му създаде известни удобства, после се изправя над него и взема юздите в ръце.
— Накъде? — пита тя.
— Останалите колесници са вече далеч навътре в долината и карат твърде бързо, за да ги настигнем. Освен това, те се движат в посока, която не ни върши работа. Другите ловци са пръснати в пустинята. Може да ги търсим цял ден и никого да не срещнем.
— Да вървим тогава към Даба. На корабите има хирург. — Това е единственото правилно решение и той кима. Конете поемат ходом и колесницата излиза от долчинката, за да се насочи на юг.
— До Даба има три часа път, ако не и повече.
— Не и ако оставим дълбоката извивка на поречието и пресечем напряко през пустинята. Ще спестим поне четири левги.
Минтака се колебае и гледа на изток към голата пустиня.
— Ами ако се загубя? — пита уплашено тя.
— Ще ти показвам пътя — отвръща Нефер, уверен в знанията, получени от Таита. — Това е най-добрата възможност.
Тя завръща впряга на ляво, като си набелязва посочения от Нефер синкав връх в далечината.
Когато бяха здрави и силни, двамата обичаха да се возят през неравен терен, за да обират с пружиниращи млади крака подскоците на колесницата. Сега обаче, макар да кара внимателно ходом или най-много в тръс, допирът до всеки камък, влизането в най-плитка ямка, разтърсват колесницата и твърдата й конструкция предава удара право в раненото тяло на момчето. То стиска зъби, гърчи се и плува в пот, но гледа да не показва болката. Раните обаче, не са вече пресни и болката става непоносима. Той надава вик при едно по-силно друсане и загубва съзнание.
Минтака спира веднага и се опитва да го свести. Потапя парче ленен плат във вода и изцежда няколко капки между устните му. След това обмива бледото изпотено лице. Когато започва да сменя превръзките на раните, вижда, че тази на бедрото отново кърви. Прави опит да спре кръвотечението, но успява само отчасти — кръвта продължава да се процежда по малко.
— Ще се оправиш, любими! — казва тя с увереност, каквато не изпитва. Прегръща го нежно, целува зацапаната с кръв и прах глава и отново хваща юздите.
След час разделя последната вода между Нефер и конете, като сама не пие и глътка. След това стъпва на щита на колесницата, изправя се на пръсти и оглежда каменистите хълмове, които танцуват и потрепват в палещата мараня. Разбира, че се е загубила. Толкова ли на изток съм отишла? Гледа към слънцето и се опитва да прецени ъгъла му спрямо хоризонта. Нефер стене и се гърчи в краката й. Тя го поглежда със самоуверена усмивка.
— Още мъничко, сърце мое! Реката е отвъд следващия хълм.
Оправя овчата кожа под главата му, после се изправя и хваща юздите. Изведнъж изтощението я напада: всяко мускулче по тялото боли, очите смъдят от слънчевата светлина и попадналите в тях песъчинки. Събира сили и потегля.
Скоро конете започват да показват признаци на изтощение. Спират да се потят и по гърбовете им се появяват сухи петна сол. Иска да ги подкара в тръс, но те не са в състояние да го сторят и Минтака скача на земята, за да ги води. Самата тя едва се мъкне, но внезапно открива следи от колесница и духът й укрепва.
— Водят на запад — шепне тя през започналите да се подуват и напукват устни. — Ще ни закарат при реката. — Продължава да следва дълбеите още известно време, докато попада на собствените си стъпки насреща и спира объркана. Трябва й известно време, за да осъзнае, че се движи в кръг по собствените си следи.
И отчаянието я побеждава. Отпуска се на колене, безпомощна и объркана, шепне на нищо нечуващия Нефер:
— Съжалявам, любими, подведох те! — Отмахва сплъстен кичур коса от лицето му с нежно движение. После вдига поглед към хребета на най-близкия хълм и примигва. Разтърсва глава, гледа встрани, за да успокои пламнали очи и отново насочва поглед натам. Надеждата я изпълва пак, но още не е сигурна, че онова, което вижда, е действителност, а не мираж.
Една тънка фигура се подпира на дълга тояга, на хълма над тях. Сребърната глава блести като облак, а лекият горещ бриз на пустинята развява бяла туника около кльощави като на щъркел крака.
— О, Хатор и всички богини, не може да бъде! — шепне момичето.
Нефер отваря очи.
— Таита е наблизо — мърмори той. — Усещам присъствието му.
— Да, Таита е тук. — Гласът й се чува едва-едва. — Но откъде знае къде да ни намери?
— Той знае! Таита знае! — отвръща Нефер, затваря очи и отново губи съзнание.
Старецът се спуска по хълма към тях, а Минтака се изправя и затътря насреща. Умората внезапно я напуска, тя маха с ръце и крещи за поздрав, почти побъркана от радост.
 

35
 
Таита се спуска към реката и селцето Даба. Конете послушно следват ръката му и се движат с плавна походка, та да не причиняват болка на раненото момче. Магът сякаш е знаел кои точно билки и лекарства ще му бъдат необходими и ги носи със себе си. След като се справя с раните, води конете при скрит наблизо горчив извор и те възстановяват силите си. Качва Минтака в колесницата и се насочва безпогрешно право към реката и селцето.
Изправена до него, Минтака го моли, почти със сълзи на очи, да каже как е разбрал, че имат нужда от него и къде да ги намери, но Таита се усмихва тънко и подвиква на конете:
— По-леко, Чук! Спокойно, Звездоброй!
На пода Нефер е потънал в несвяст, но раните са почистени, зашити и превързани с чисти ленени ивици.
Едно разярено червено слънце се спуска зад Нил като угасващ горски пожар, флотилията е закотвена в реката и прилича на куп детски играчки в замиращата дневна светлина.
Апепи и Наджа излизат от селото да ги посрещнат. Благородният Наджа е силно разтревожен, а царят реве срещу дъщеря си, веднага щом се уверява, че ще го чуе:
— Къде ходиш, глупаво дете? Половината армия те търси.
Тревогата на Благородния Наджа стихва в мига, в който вижда омотания в бинтове Нефер, легнал в несвяст на дъното на колесницата. Той почти се развеселява, когато Таита обяснява колко тежко е ранен фараонът.
Отнасят Нефер до една от галерите, където група войници го качват внимателно на борда.
— Искам фараонът да се закара в Тива по най-бързия начин, дори ако трябва да се плава нощем — заявява Таита пред регента. — Съществува реална опасност раните да се възпалят.
Това често се случва при рани, причинени от нокти на диво животно. Те са като потопени в отрова.
— Можеш да тръгваш веднага — каза Наджа пред останалите, но после хвана Таита за лакътя и го дръпна настрани. — Не забравяй поетото пред боговете задължение, магьоснико! Ясно съзирам божествена намеса в тези изключителни обстоятелства. Ако фараонът почине от раните си, никоя жива душа в двете царства не би видяла в това нещо неестествено. — Той не каза нищо повече, но впери жълт поглед в очите на Таита.
— Волята на боговете винаги надделява — съгласи се мъгляво магът.
Наджа долови в отговора онова, което искаше да чуе.
— Разбираме се с теб, Таита. Върви в мир. Ще те последвам в Тива, след като се оправим с Апепи. — Тая фраза прозвуча малко необичайно в ушите на мага, но мисълта му бе твърде заета с друго, за да й отдели внимание. Наджа се усмихна тайнствено и добави — Кой знае, може да се окаже, че и двамата имаме новини от колосално значение, когато се видим отново.
Когато Таита забързано се качи в галерата и влезе в малката кабинка, в която лежеше Нефер, той завари край носилката Минтака, потънала в сълзи.
— Какво има, дете мое? — попита нежно той. — Беше храбра като лъвица. Би се като гвардеец. Защо сега изпадаш в отчаяние?
— Баща ми ме взема в Аварис утре заран, а аз трябва да бъда с Нефер. Аз съм му годеница. Ние имаме нужда един от друг. — Погледна към стареца и той видя, че е изтощена както физически, така и душевно.
Хвана го за ръка.
— О, магьоснико! Защо не отидеш при баща ми и не го помолиш да ме пусне в Тива, където да ти помагам за Нефер? Баща ми ще те послуша.
Но Апепи посрещна с присмех предложението на Таита.
— Да оставя агънцето си в кошарата на Наджа? — той поклати глава развеселен. — На вашия регент вярвам колкото на скорпион. Кой го знае какво ще измисли, ако му оставя в ръцете разменна монета. Що се отнася до онова пале, Нефер, той ще й вирне краката при първа възможност, ако не го е сторил вече. — Царят се изсмя пак. — Не искам да свалям цената, като рискувам девствеността й. Не, чародей, Минтака идва с мен в Аварис, където ще остане до сватбата. И никакви твои магии не са в състояние да променят мнението ми.
Покрусена, Минтака отива да си вземе сбогом. Нефер е почти без съзнание, резултат от загубата на кръв и взетите лекарства. Когато го целува обаче, той отваря очи. Тя му говори тихо за любовта си, а той я гледа. Преди да си тръгне, тя сваля от шията си златен медальон.
— Вътре има кичур моя коса. Това е душата ми и аз ти я давам. — Поставя медальона в дланта му и той здраво го стисва.
И така, Минтака остава самотна на нилския бряг, а бързата галера с Нефер и Таита поема пред очите й срещу течението. С по двадесет гребци от всяка страна, корабчето потегля към Тива. Минтака гледа отчаяно след него и не маха за сбогом към високата слаба фигура, застанала на кърмата.
 

36
 
На сутринта Апепи и Наджа провеждат последна среща на борда на хиксосийския царски кораб. Там са всичките девет сина на царя, както и седналата малко встрани Минтака. Откак галерата с Нефер замина снощи, Апепи я държи изкъсо. Той познава от дълъг опит вироглавството на дъщеря си и не може да се довери нито на здравия й разум, нито на синовното й чувство, след като си е навила нещо на пръста.
Прощалната церемония се провежда на борда на неговия кораб и присъстващите стават свидетели на многословни излияния, в израз на взаимно доверие и преданост към клаузите на мира.
— Да пребъде хиляда години! — пожелава Наджа, като окачва на Апепи Златото на вечността — отличие, специално учредено от него за този изключителен случай.
— Хиляда пъти по хиляда години! — отвръща Апепи не по-малко тържествено, докато тежката златна верига, украсена със скъпоценни и полускъпоценни камъни висва на раменете му. След това регент и цар крепко се прегръщат с братска любов и Наджа се връща на галерата си. Докато двете флотилии се разделят — едната нагоре срещу течението, към Тива, а другата по течението, към Мемфис и Аварис, — екипажите си разменят приветствени викове. Хвърляните от един кораб към друг венци и гирлянди от палмови листа и цветя, покриват водната повърхност.
Цар Апепи бърза, но не чак толкова, че да плава в безлунната нощ и флотът му хвърля котва край Баласфура, точно срещу храма на Хапи — полухипопотам, бог-хермафродит, владетел на Нил. Царят и семейството му слизат на брега, за да принесат в жертва на бога чисто бял вол. Първожрецът разпаря животното и докато то още диша разглежда вътрешностите му, за да прозре бъдещето на царя. Той установява с ужас, че те гъмжат от вонящи бели червеи, които се сипят по плочите на светилището. Жрецът прави опит да скрие с плаща си това страховито предзнаменование и дудне някакви нескопосни лъжи, но Апепи го блъска встрани и вперва поглед в отвратителната гледка. Царят е видимо поразен и за пръв път го виждат потиснат, когато напуска храма, за да се върне на брега, където Трок и офицерите му са приготвили пиршество в негова чест.
Свещените черни петлета отказват да кълват вътрешностите на жертвеното животно. Жреците ги хвърлят в храмовия огън, но вместо да ги изгори, огънят, пламтял в храма от дълбока древност, загасва. Не би могло да има по-неблагоприятно предзнаменование, но първожрецът нарежда да се заровят вътрешностите и да се запали отново огънят.
— Никога не съм виждал толкава злощастен знак — казва той на послушниците. — Такъв знак от страна на бог Хапи може да означава само голямо бедствие — война или смърт на фараон. Трябва цяла нощ да се молим за изцелението на фараон Нефер Сети.
На брега Благородният Трок е опънал шатри, украсени със завеси в ярки цветове, за да посрещне царското семейство. Цели бикове се пекат на шиш, а в реката се изстудяват амфори най-скъпо вино. Роби прегъват гръб под тежестта им, докато ги мъкнат обратно към брега, където Апепи реве за още.
Лошото настроение на царя отстъпва пред реките вино и скоро той кара синовете си да пеят заедно с него мръсни войнишки песни. Някои от тях са толкова вулгарни, че Минтака моли да бъде извинена и заедно с робините си се оттегля на борда на царския кораб. Иска да прибере и най-малкия брат Киан, но Апепи не се съгласява. Хубавото вино му помага да забрави нещастията, вещани от бога на Нил.
— Остави момчето ми на мястото му, малка лисицо! Той трябва да се учи да цени добрата музика. — Апепи прегръща момчето в изблик на чувства и поднася към устните му купа вино. — Пийни глътка! Така ще пееш още по-сладко, принцчето ми!
Киан боготвори баща си и такива публични изяви на дружба го довеждат до екстаз. Макар да се дави, той изпива купата до дъно и компанията, с Благородния Трок начело, го поздравява шумно, като да е поразил в битка първия си враг.
Минтака се колебае. Изпитва почти майчина загриженост за братчето си, но си дава сметка, че баща им е загубил разсъдък. Тя повежда с достойнство свитата си по брега и под ироничните пиянски подвиквания на компанията се качва на борда.
Минтака ляга в постелята си и слуша гуляйджийската врява. Опитва се да заспи, но Нефер е непрестанно в съзнанието й. Усещането за загуба, което цял ден държи далеч от себе си, както и тревогата за раните на момчето, нахлуват с пълна сила и макар да се мъчи да ги удържи, по страните й потичат сълзи. Заравя лице във възглавницата.
Накрая потъва в тежък сън, без сънища, от който се събужда с мъка. Пила е съвсем малко от виното, но се чувства замаяна и главата й ще се пръсне. Пита се, какво ли я е събудило. После чува груби гласове и корабът се разлюлява под тежките стъпки на много мъже. Разнася се пиянски смях и тропот от крака над главата й. От разговора става ясно, че носят баща й и братята й. За мъжете от нейното семейство това състояние не е нещо изключително — тревожи я мисълта за Киан.
Измъква се от леглото и започва да се облича, но изпитва някаква необичайна слабост и световъртеж. Изкачва се на палубата със залитане.
Първият човек, на когото се натъква, е Благородният Трок. Напътства мъжете, които носят баща й. Шест души мъкнат огромното безжизнено туловище. Братята й не са в по-добро състояние. Срамува се заради тях.
След това вижда Киан, носен от един войник и тича натам. Ето, направиха и Киан като тях, мисли с горчивина момичето. Няма да мирясат, докато не стане същия пияница.
Кара войника да го занесе долу, на леглото на баща им, където го съблича и насила сипва билкова отвара между зъбите му. Настойката е универсално средство, дадено от Таита и като че ли помага. Киан отваря очи и мърмори нещо, след което потъва в здрав сън. Повече нищо не може да направи, нека се наспи хубаво. А и тя самата се чувства като парцал и главата я боли непоносимо. Връща се в кабината и без да сваля дрехи, се тръшва на леглото и потъва в сън. Когато се събужда отново, решава, че сънува кошмар: чуват се пронизителни писъци, а гърлото й гори от гъст дим. Преди да се окопити напълно, някой я събаря от леглото, завива я в кожен вързоп и я изнася на палубата. Съпротивлява се, но е безпомощна като повито бебе.
Безлунната нощ е осветена от бушуващи пламъци. Те излизат с рев през предния люк на палубата, катерят се по мачтата и такелажа като пуснат от ада оранжев вулкан. Никога не е виждала как гори дървен кораб. Бързината и мащабите на опустошението я смайват.
Не може да гледа дълго, защото бързо я прехвърлят в чакаща край борда лодка. Започва диво да крещи:
— Братята ми! Киан! Къде са?
Лодката отблъсква по течението и тя се бори с всички сили, но могъщите ръце са като клещи. Успява да се обърне и да погледне лицето на похитителя си.
— Трок! — Тя е вбесена от неговата дързост, от начина по който я е хванал, без да обръща внимание на виковете й.
— Пусни ме! Заповядвам ти!
Той не отговаря. Държи я без усилие, а лицето му е извърнато към горящия кораб с напълно спокоен, далечен израз.
— Върни се! — пищи тя. — Семейството ми! Върни се за тях!
Единственият отговор е къса заповед:
— Суши! — Гребците задържат веслата хоризонтално и лодката се люлее по течението. Екипажът гледа пожара като омагьосан. От вътрешността на кораба се разнасят болезнени викове. Внезапно част от кърмовата надстройка рухва в облак искри и пламъци. Котвените въжета прегарят и галерата бавно се извръща, за да поеме по течението.
— Моля те! — Минтака сменя тона. — Моля те, Трок, семейството ми! Не ги оставяй да изгорят живи!
Агонизиращите гласове са заглъхнали, отстъпили място на огнения рев. Сълзи се стичат по бузите на Минтака и капят от брадичката й, но тя все още не може да помръдне.
Внезапно централният люк на горящия кораб отхвръква и екипажът на лодката ахва от ужас при вида на появилата се фигура. Ръцете на Благородния Трок се сключват около Минтака с такава сила, че всеки миг ще натрошат ребрата й.
— Не може да бъде! — грачи той.
През пламък и дим той прилича на видение от подземния свят. Гол и космат, с огромен корем, Апепи залита към борда. Носи тялото на най-малкия син в ръце и отваря като риба уста за въздух в огнения ад.
— Не ще да умре това чудовище! — Гневът на Трок е примесен със страх. Въпреки собствената си беда, Минтака проумява станалото.
— Ти ли, Трок? — шепне тя. — Ти си им сторил това! — Трок оставя обвинението без внимание. Космите по тялото на Апепи се подпалват и изчезват в миг, оставили кожата гола и черна. След това тя започва да се напуква и да пада на парцали. Рошавата му брада и гъста коса пламват като напоена в смола факла. Вече не крачи, а застанал на място с широко разкрачени крака, вдига Киан високо над главата си. Момчето е обгорено колкото него и на местата, където кожата е паднала, лъщи червено живо месо. Може би Апепи се опитва да хвърли момчето през борда, за да го спаси от пламъците, но силите му най-накрая го напускат и той стои прав като колос, с глава в пламъци, неспособен да събере остатъците от своята мощ, за да запрати сина си в мътната прохлада на Нил.
Минтака не може да мръдне, онемяла от ужаса на тази гледка. Струва й се, че това трае цяла вечност, докато изведнъж палубата пропада под краката на Апепи. Двамата със сина му падат в недрата на ада, а на мястото им се издига стълб от пламък, пушек и искри.
— Свърши се! — Гласът на Трок е безизразен и далечен. Пуска Минтака така внезапно, че тя пада в дъното на лодката. Поглежда втрещения екипаж. — Карайте към моята галера! — нарежда той.
— Ти стори това на моето семейство — повтаря Минтака, легнала в краката му. — Ще си платиш! Заклевам се, ще си платиш!
Чувства тялото си натъртено и ожулено, сякаш бито с възлест кожен бич. Баща й го няма вече. Няма я тази монументална фигура в нейния живот, която е мразила малко и много обичала. Няма го цялото й семейство, всички братя, даже и малкият Киан, който й е бил повече син, отколкото брат. Изгоря пред очите й. Цял живот няма да забрави тази гледка.
Лодката долепя борд до галерата и тя не прави опит да се противи, когато Трок я измъква като някаква кукла и я отнася в каютата си. Полага я на леглото с неописуема нежност.
— Робините ти са невредими. Ще ти ги изпратя — казва той и излиза. Тя чува как вратата се запоства отвън, а после стъпките му нагоре, по стълбата и по палубата над главата й.
— Значи съм затворничка — шепне тя, но това няма никакво значение, на фона на видяното преди малко. Заравя лице в смърдящата на застояла пот възглавница и ридае до пълно изтощение. После заспива.
 

37
 
Горящият кораб на Апепи отива към срещуположния бряг. Димът се издига високо в спокойния утринен въздух. Той вони на изгоряла плът. Когато Минтака се събужда, тя изпълва каютата и обръща вътрешностите й. Димът е предварително уговорен знак, защото слънцето едва надниква над източните хълмове, а флотилията на Благородния Наджа се показва от първия завой.
Робините го съобщават на Минтака:
— Благородният Наджа се върна с всички кораби. Вчера тръгнаха за Тива. Не е ли странно, че се появява тук толкова бързо, след като би трябвало да е на двадесет левги срещу течението?
— Повече от странно — съгласява се мрачно Минтака. — Трябва да се облека и да се приготвя за следващото зверство, което ми е приготвено.
Багажът й е изгорял заедно с царския кораб, но робините заемат дрехи от други благороднички. Измиват и накъдрят косите й, изкъпват я и я обличат в проста ленена пола, със златен колан и сандали.
Малко преди пладне на галерата пристига въоръжен ескорт и тя излиза на палубата. Очите й се насочват най-напред към черния корпус на царския кораб, изгорял до ватерлинията. Никой не си прави труд да търси трупове в него. Това е жертвената клада на нейното семейство. Според хиксосийската традиция, мъртвите се изгарят, вместо да се балсамират и погребват с безкрайни церемонии.
Минтака знае, че баща й би одобрил такава смърт лично за себе си и това донякъде я утешава. После си спомня Киан и отвръща поглед. С огромно усилие на волята, сдържа сълзите си и слиза в лодката, която я откарва пред храма на Хапи.
Благородният Наджа я очаква с цялата си свита. Тя остава безучастна и бледа, когато я прегръща.
— Тежко време за всички ни, принцесо! — казва той. — Баща ти, цар Апепи, беше велик държавник и войн. С оглед на току-що подписания договор за мир между двете царства и обединяването на Египет в едно свято историческо цяло, той оставя опасна празнота. За доброто на всички, тя трябва да се запълни незабавно.
Хваща я за ръка и я отвежда при палатката, която едва снощи е дала подслон на пируващи гости и в която сега са събрани, потънали в скръб, по-голямата част от аристократите на двете царства.
Вижда Трок, прав пред цялото множество. Впечатляваща фигура, в цялото си великолепие. Сабята му е окачена на широк пояс, украсен с масивни златни пулове. Бойният му лък е преметнат през рамо. Зад него са се стълпили офицерите му, сурови, студени и застрашителни, въпреки вплетените в брадите им яркоцветни панделки. Вперили са погледи в нея и тя си дава сметка, че е последна от династията Апепи, останала самотна и беззащитна.
Попита се, към кого би могла да се обърне и на чия вярност може още да разчита. Търси приятелски лице сред множеството. Всички са тук, съветници и помощници на баща й, офицери и пълководци, сражавали се под командата му в не една битка. Вижда как очите им бягат настрани. Никой не се усмихва и не отвръща на погледа й. Никога в живота си не се е чувствала така самотна.
Наджа я води до един мек стол в края на шатрата. Когато сяда, той и свитата му образуват кордон около нея, така че да я скрият от погледа на останалите. Убедена е, че това се прави преднамерено.
Благородният Наджа открива събранието с многословна жалба по трагично загиналите цар Апепи и неговите синове. След това се впуска в славословие за мъртвия фараон. Изброява десетките му победи и държавнически постижения, намерили своя връх в участието му при изработването на договора от Хатор, дарил мир на двете царства, разкъсвани от десетилетия междуособни войни.
— Без цар Апепи или друг силен фараон, който да се грижи за делата на Долното царство и да управлява в съгласие с фараон Нефер Сети и неговия регент в Тива, договорът от Хатор е в опасност. Да се връщаме към ужаса на шестте десетилетия война от миналото е немислимо.
Благородният Трок блъска ножницата на сабята си о бронзовия наколенник и вика:
— Бак-хер! Бак-хер! — Възгласът се подхваща начаса от военните зад гърба му и постепенно всички присъстващи започват да викат, докато ревът става оглушителен.
Наджа го оставя да продължи известно време, след което дава знак за тишина, с вдигане на двете ръце. Когато тишината е възстановена, продължава:
— След трагичните събития, цар Апепи не остави мъжки наследник на короната. — Той ловко заобикаля Минтака. — Аз се посъветвах спешно с висши чиновници и от двете царства. Техният глас за нов фараон е единен. Те всички желаят Благородният Трок от Мемфис да поеме в ръце властта, да сложи двойната корона и да поведе народа в благородната традиция, установена от цар Апепи.
Настъпва дълбока и продължителна тишина. Хората се гледат поразени и едва сега разбират, че докато са слушали внимателно думите на Наджа, две подразделения от войските на Трок са излезли мълчаливо от палмовите дървета и са заобиколили шатрата. Сабите им са в ножниците, но всички облечени в ръкавици десници са върху ефесите. Бронзовите остриета могат да излетят в миг. Множеството е вцепенено. Минтака се възползва от тишината и скача с думите:
— Благородни и верни поданици на Египет…
Не може да продължи. Четирима от най-високите хиксосийски войници са я наобиколили и с удряне по щитовете скандират:
— Да живее фараон Трок Урук! — Възгласът се подема от цялата армия. Силни ръце прихващат Минтака и под оглушителния рев на войската я извеждат навън. Тя се бори безуспешно, вика, но гласът й се удавя в мощния рев на тълпата. На брега успява да се обърне и да погледне назад. Вижда Благородния Наджа, издигнал двойната корона над главата на новия фараон.
После я качват в лодката и я връщат в заключената и охранявана каюта в галерата на Трок.
 

38
 
Минтака седи с робините в претъпканата каюта и очаква завръщането на новия фараон, за да научи своята орис. Момичетата й са обхванати от страх и объркване като нея самата. Опитва се да ги успокои. Заиграват любимите игри. Скоро им омръзва и тя пожелава да свирят на лютня. Нейната изгоря в пожара, но вземат назаем от охраната.
Минтака организира надиграване, като момичетата танцуват по ред в тясната каюта. Те се смеят и пляскат с ръце, когато новият фараон се завръща. Робините млъкват, но тя ги окуражава и скоро помещението се изпълва отново с весела глъч.
Минтака не участва във веселието. Тя е проучила внимателно обстановката. С каютата е свързана още една, съвсем малка — не по-голяма от шкаф. Тя служи за отходно място. В нея има голям керамичен съд с капак, както и кана с вода. Преградата между нея и следващото помещение е тънка и крехка — корабостроителите са се старали да не претоварват съда. Минтака е идвала на галерата и по-рано, в добрите времена, като гостенка, заедно с баща си. Знае, че от другата страна се намира голямата зала.
Минтака се шмугва в отходното помещение. Въпреки шума, който вдигат робините, тя чува мъжки гласове отвъд преградата. Разпознава ясния повелителен глас на Наджа и дрезгавите отговори на Трок. Долепя ухо до дъската и думите се чуват вече съвсем отчетливо.
Наджа освобождава ескорта. Чува ги да трополят навън. Следва продължителна тишина. Толкова дълга, че тя си мисли, да не би и Трок да е излязъл с войниците. Долавя бълбукането на вино, наливано в купи и изпълненият със сарказъм глас на Наджа казва:
— Не си ли се преосвежил вече, Велики?
Трок се смее и от завалената му реч Минтака разбира, че наистина е попрехвърлил.
— Хайде, братовчеде, не ставай лош. Пийни глътка с мен. Нека полеем успешния изход от нашето начинание. Да пием за короната на главата ми и онази, която скоро ще увенчае твоята.
Тонът на Наджа поомеква:
— Когато преди година го замислихме, всичко изглеждаше толкова невъзможно, така далечно. Тогава ни подритваха и ни гледаха отвисоко, бяхме толкова далеч от трона, колкото е луната от слънцето. А ето ни сега тук, двама фараони, с цял Египет под властта им.
— И двама други, пратени във вечността — намесва се Трок: — Тамоз, с твоята стрела в сърцето и великата свиня Апепи, опържен в собствената си лой, заедно с всичките прасенца. — Избухва в победоносен смях.
— Не толкова високо! Трябва да си дискретен, даже когато сме сами. Най-добре е никога повече да не го споменаваме на глас. Нека малката ни тайна остане с Тамоз в Долината на Царете и с Апепи — на речното дъно!
— Хайде! — настоява Трок. — Пий с мен за всичко, което постигнахме!
— За всичко постигнато! — съгласява се Наджа. — И за онова, което предстои!
— Днес Египет, а утре съкровищата на Асирия, Вавилон и останалия свят! Няма кой да ни спре!
Минтака чува лоченето на Трок. Следва удар в преградата на височината на ухото й. Отскача стреснато и съзнава, че Трок е запратил празната купа в стената. Той се оригва шумно и продължава:
— Остава все пак, една подробност. Кутрето на Тамоз още носи твоята корона.
Минтака попада във водовъртеж от чувства, които я дърпат в най-различни посоки, докато накрая изпада в пълно объркване. Чува ужасена безстрастното описание на убийствата на фараон Тамоз, братята и баща й, но не е подготвена да чуе онова, което готвят за Нефер.
— Няма да е за дълго — казва Наджа. — Ще се погрижа за това, щом пристигна в Тива. Всичко е подготвено.
Минтака запушва уста с две ръце, за да задържи вика си. Имат намерение да убият Нефер по същия хладнокръвен начин.
Сърцето й се свива и тя изпада в безпомощно отчаяние. Тя е само една самотна затворничка. Мъчи се да измисли някакъв начин да предупреди Нефер, едва сега разбрала цялата дълбочина на любовта си към него: би направила абсолютно всичко по силите си, за да го спаси.
— Жалко, че оня лъв не си свърши работата докрай — казва Трок, — вместо да го драсне тук-там.
— Звярът много добре подреди нещата. Нефер има нужда от съвсем малко и ще му организирам погребение, по-пищно от това на баща му.
— Винаги си бил щедър! — хили се пиянски Трок.
— Щом говорим за палето на Тамоз, нека видим и какво остава от котилото на Апепи — предлага Наджа с меден глас. — Малката принцеса трябваше да изгори с останалите, нали така се разбрахме?
— Реших да променя договорката — отвръща троснато новият фараон. Чува го как си пълни друга чаша.
— Опасно е да се оставя не изтръгнато семе на Апепи — предупреждава Наджа. — След време Минтака може много лесно да стане ядро на всяко недоволство и въстание. Отърви се от нея, братовчеде и то по-бързо!
— Ти защо не сториш същото с момичетата на Тамоз? Защо са още живи? — контрира гневно Трок.
— Аз се ожених за тях — изтъква Наджа — и Хесерет е влюбена в мен до полуда. Ще стори всичко, което й кажа. Споделяме едни и същи амбиции. Тя също няма търпение да види брат си погребан. И тя жадува за короната.
— Като усети един път моята пчела в тичинките на малкия си лотос и Минтака ще стане същата! — заявява Трок.
По кожата на Минтака плъзват мравки. Отново я повлича вихър. Толкова е ужасена от бъдещето, обрисувано от Трок, че за малко не пропуска следващите думи на регента.
— Значи, хванала те е за ташаците, братовчеде — казва той, но в гласа му няма весели нотки. — Много е бойка и непокорна за моя вкус, но ти пожелавам наслада. Внимавай с нея, Трок, има нещо диво у това момиче. Може да изиграе по-сериозна роля, отколкото си мислиш.
— Веднага ще се оженя за нея и ще я заплодя — обещава Трок. — Като надуе корема, ще стане по-сговорчива. Толкова години вече, откак е запалила в слабините ми огън, който само нейните сокове могат да угасят.
— Трябва повече да използваш горната глава, братовчеде! — Гласът на Наджа е сдържан. — Да се надяваме, че няма да доживеем да съжаляваме за тая ти страст. — Минтака чува как дъските скърцат под тежестта му, когато Наджа се изправя. — Е, нека боговете те закрилят, братовчеде! — Наджа си тръгва. — И пред двама ни стоят важни задачи. Утре се разделяме, но нека се видим, както вече е решено, в края на наводнението, в Мемфис!
 

39
 
През целия път от Баласфура, Минтака е пленница в галерата на Трок. Докато плават, има възможност да излиза на палубата, но когато спират, остава заключена в каютата, а отпред застава стражник.
Това става често, защото Трок спира пред всеки храм по пътя, за да принесе на стопанина или стопанката му своята жертва, в израз на благодарност за възцаряването си. Макар още никой да не знае, Трок също почита боговете, към чиито редици скоро ще се присъедини като равен.
Вън от тези ограничения, Трок прави постоянни усилия да спечели благоразположението на Минтака. Всеки ден й поднася поне по един скъпоценен подарък. Един път са чифт великолепни бели жребци, които тя на свой ред веднага дава на капитана на галерата. На следващия ден идва позлатена и украсена със скъпоценни камъни колесница, пленена от собствения й баща от либийския цар. Дава я на командващия дворцовата гвардия, някогашен приближен на Апепи. После идват топ ориенталска коприна и сандъче със скъпоценни камъни, които тя разпределя между робините си. Като ги нагласява в скъпоценни одеяния, Минтака ги показва на Трок.
— Тия евтинии много подхождат за робините ми — отбелязва презрително тя, — но не и за жена с благородно потекло.
Новият фараон не се отчайва и когато отминават Асиут, за да навлязат в Долното царство, сочи потънало в пищна зеленина плодородно имение, проснато почти на левга покрай реката и казва:
— Това е вече твое, принцесо, подарък от мен! Ето ти акта за собственост. — Трок подава документа със самодоволна тържественост.
Още същия ден тя вика писарите и издава два документа: с единия дарява свобода на всички роби в имението, а с другия дарява самото имение на храма на Хатор в Мемфис.
Когато Минтака се опитва да разтуши душата си с песни и танци, игри на бао или гатанки с момичетата, Трок прави опит да се присъедини. Той кара две от робините да танцуват с него «Танца на трите лястовици», а после моли:
— Кажи ми гатанка, принцесо!
— Смърди като пръч, с вид на пръч, а тръгнал да ухажва благородна газела, що е то? — пита тя със сладък глас. Момичетата се кикотят, а Трок се черви и мръщи.
— Ще ме простиш, принцесо, но това е твърде сложно за мен — казва той и отива при офицерите си.
На другия ден е простил, но не е забравил. Стигат селцето Самалут и той кани на борда странстваща група акробати, музиканти и фокусници. Един от фокусниците е приятен наглед мъж със смешен изговор. Репертоарът му обаче, е бедничък и недодялан. Щом разбира, че групата смята да се възползва от мирния договор и да стигне до Тива, за да се опита да изнесе представление пред южния фараон, Минтака изведнъж изпада във възторг от програмата и особено от номерата на фокусника Ласо. След представлението тя ги кани на шербет и фурми с мед. Прави знак на фокусника да седне в краката й. Той скоро забравя страхопочитанието си и я развлича с няколко истории, на които тя отговаря със звънък смях.
Под прикритието на веселата глъч и кикот на момичетата, тя моли Ласо да предаде съобщение на великия маг Таита, когато стигне Тива. Размекнат от оказаното му благоволение, фокусникът приема на драго сърце. Тя му дава да разбере, колко деликатна и тайна е неговата мисия и пуска в ръката му парче пергамент, което той скрива под хитона си.
Изпълнена с облекчение, тя вижда трубадурите да слизат на брега. Толкова време се чудеше, как да предупреди Таита и Нефер. Посланието съдържа обяснение в любов, а също предупреждение за смъртоносните намерения на Наджа, както и че сестра му Хесерет вече не бива да се ползва с доверие, тъй като е преминала в лагера на врага. Описва истинските обстоятелства около смъртта на братята и баща си. Накрая съобщава за намерението на Трок да се омъжи за нея, въпреки оброка с Нефер и моли любимия, да се намеси и да го предотврати.
По нейни сметки, трупата се нуждае от десет или повече дни, за да стигне до Тива. Тя се просва на палубата и моли Хатор предупреждението й да пристигне навреме. Тази нощ прекарва по-леко от всяка друга, след преживяния при Баласфура ужас. Събужда се почти весела и момичетата отбелязват, колко свежа и красива изглежда.
Трок настоява да закуси с него на предната палуба. Готвачите му са приготвили изобилие от храна. Присъстват двадесетина души и Трок се настанява до Минтака. Тя решава да не позволи на това натрапничество да помрачи радостното й чувство. Отнася се към него с подчертано пренебрежение и насочва целия си чар и остроумие към офицерите, които са по-голямата част от присъстващите.
В края на закуската, Трок призовава към внимание, с пляскане на ръце и е възнаграден с мъртва, раболепна тишина.
— Имам един подарък за принцеса Минтака — казва той.
— О, не! — Минтака потръпва. — И какво да го правя?
— Надявам се, този да се окаже повече по вкуса на принцесата, отколкото досегашните ми бедняшки приношения. — Трок изглежда толкова доволен от себе си, че тя започва да се чувства неудобно.
— Щедростта ти е зле насочена, Благородни! — Тя отказва да използва, която и да е от многобройните му нови титли. — Хиляди твои поданици, жертви на войната или чумата, гладуват и са в далеч по-голяма нужда.
— Това е нещо специално! То има стойност само в твоите очи — уверява я той.
Тя вдига ръце.
— Аз съм само една от твоите верни поданички. — Не прави дори опит да скрива сарказма си. — Щом настояваш, далеч съм от мисълта да ти противореча.
Трок отново плясва с ръце и двама от охраната му донасят торба от нещавена кожа. Тя издава остра неприятна миризма. Част от момичетата възкликват с отвращение, но Минтака остава спокойна, докато двамата полагат торбата в краката й.
Трок кима и те развързват торбата, за да изсипят съдържанието на палубата. Момичетата пищят от ужас и дори някои от мъжете възкликват с отвращение.
Отрязана човешка глава се търкулва по дъските на палубната обшивка в краката на Минтака и остава да лежи там, обърнала нагоре широко отворени, уплашени очи. Дългите тъмни кичури коса са втвърдени от засъхнала по тях кръв.
— Ласо! — шепне Минтака името на некадърния фокусник, комуто е поръчала да занесе посланието й в Тива.
— Ах! Ти си спомняш името му — хили се Трок. — Явно номерата му са ти харесали, колкото и на мен.
Главата е започнала да се разлага в лятната жега и силно мирише. Отнякъде долитат мухи и кацат по очните ябълки. На Минтака й се повдига и тя преглъща с мъка. Вижда, че между устните на Ласо стърчи късче папирус.
— Най-успешен обаче, се оказа последният му номер. — Трок се пресяга и измъква пропития с кръв папирус. Вдига го така, че Минтака да се увери в наличието на собствения си печат върху него, а после го пуска в мангала, където пекат агнешки шишове. Изгаря мигновено и се разпада в бяла пепел.
Трок дава знак да махнат главата. Един войник я вдига за косите, пуска я в торбата и я отнася. Всички мълчат поразени. Само едно от момичетата хълца тихичко.
— Принцесо, божественият ти баща, да бъде свята неговата памет, е имал изглежда някакво предчувствие за предстоящата трагедия — обръща се тържествено към нея Трок. — Минтака е твърде смутена, за да реагира. — Той говори с мен преди трагичната си смърт и те постави под моя закрила. Аз се заклех и приех това като свещен дълг. Аз, фараон Трок Урук, съм твой мъж по силата на клетва. — Той слага ръка върху преклонената й глава, а с другата изважда папирус.
— Това е царствена прокламация, с която анулирам оброка на принцеса Минтака от династия Апепи с фараон Нефер Сети от династия Тамоз. По-нататък прокламирам сватбата на принцеса Минтака и фараон Трок Урук. Прокламацията е одобрена и подпечатана от регент Наджа, от името на фараон Нефер Сети. — Подава документа на шамбелана си и нарежда: — Да се направят сто копия от това и да се изложат на видно място във всички градове на Египет!
После изправя Минтака с две ръце.
— Няма да останеш дълго сама. Ще станем мъж и жена, преди да изгрее луната на Озирис!
 

40
 
Три дни по-късно, фараон Трок Урук пристигна в Аварис, военната столица на Долното царство, и се хвърли с неизтощима енергия да установява контрол над всички държавни дела и инструменти на власт.
Населението подивя от радост при вестта за сключения при Хатор мир и перспективата да последват мирни, благодатни години. Все пак, първият държавнически акт на новия фараон беше да извърши мащабна мобилизация и това доста поохлади духовете. Скоро стана ясно, че той възнамерява да удвои числеността на пехотните подразделения и да построи две хиляди нови бойни колесници.
Хората си задаваха въпроса, макар и не в присъствие на Трок, къде възнамерява да намери нов враг, след като Египет е вече единен и умиротворен? Насилственото привличане на работна ръка от поля и пасища в армията се отрази на стопанството. Стоките от първа необходимост намаляха и цените им скочиха. Разходите по построяването на нови колесници, както и за снаряжаване и поддържане на допълнителните войски, наложиха повишаване на данъците. Започнаха да шушукат, че Апепи, въпреки войнолюбието си и пренебрежителното си отношение към боговете, в края на краищата не е бил толкова лош управник, колкото го смятаха приживе.
След няколко седмици, Трок нареди да се извършат мащабни разширения и преустройства на палата в Аварис, където възнамеряваше да се нанесе след сватбата с принцеса Минтака. Архитектите пресметнаха, че стойността на предвидените работи ще възлезе на две лаки злато. Шушукането стана по-силно.
Добре запознат с недоволството, Трок реагира с прокламация за собственото си обожествяване и издигане в пантеона на боговете. Работата по изграждането на собствения му храм, недалеч от великолепния храм на Севт в Аварис, предстоеше да започне. Трок реши неговият храм да засенчи храма на бога, негов побратим по великолепие. Архитектите пресметнаха, че за окончателното завършване на храма са нужни пет хиляди работника, пет години и още две хиляди лаки злато.
Въстанието започна в района на делтата, където едно военно подразделение, останало цяла година без заплата, изкла офицерите си и тръгна към Аварис, като вдигаше срещу тирана всичко живо по пътя си. Трок ги пресрещна при Манаши с триста колесници и ги направи на пух и прах, още с първия удар.
Скопи и набучи на кол петстотин бунтовника. Като някаква макабрена гора, те украсиха двете страни на пътя към Манаши, в продължение на половин левга. Ръководителите на бунта бяха довлечени вързани за колесници в Аварис, за да изложат оплакванията си. За съжаление, никой от тях не оцеля. Пристигнаха в столицата с липсваща кожа и дори плът, останали по дупки и камънаци, докато са ги влачили. Разкъсани парчета човешко месо, кожа и парчета кости бяха пръснати по целия път, за радост и удоволствие на лешояди и чакали.
Няколкостотин бунтовника отърваха клането и потънаха в пустинята. Трок не си даде труд да ги преследва отвъд източната граница, защото тази незначителна интермедия му отне и без това много време и отложи сватбата му с месеци. Понесе се назад към Аварис, като умори три смени коне в нетърпението си.
Докато го нямаше, Минтака направи още два опита да изпрати съобщение в Тива. Първият пратеник беше евнух от харема, благ чернокож дебелак, когото познаваше от малка. Евнусите са обвързани с особена връзка, която не признава раса и държавни граници. Даже и по време на войните, когато двете царства бяха крайно враждебно настроени едно към друго, Сот, така се казваше евнухът, бе поддържал приятелски отношения с Таита и се ползваше с неговото доверие.
Шпионите на Трок обаче не спяха. Сот не можа да стигне до Сиут и беше върнат полужив, в кожен чувал. Умря, когато навряха главата му в казан с вряла вода. След като я обвариха, полираха черепа, напълниха очните орбити с лапис-лазули* и го поднесоха на Минтака като специален дар от фараон Трок.
[* лапис-лазули — ясносин полускъпоценен камък, смесица от много минерали.]
След този случай, Минтака не можеше да си позволи да вербува нов пратеник, като го изложи на опасността от мъчителна смърт. Една от робините й обаче, либийката Тана, като знаеше дълбочината на любовта и мъката, които тормозеха господарката й, сама предложи услугите си. Не беше красавица — кривогледа с едното око и с голям нос — но имаше добро, любящо и вярно сърце. По нейно предложение, Минтака я продаде на един търговец, който поемаше нагоре по реката на следния ден. Той взе Тана със себе си, но само след три дни я върнаха вързана за крака и ръце отстрани на колесница — беше заловена от граничната стража.
Трок се разправи с нея при завръщането си: осъди я на смърт чрез любов и я предаде на подразделението, спечелило битката при Манаши. Над четиристотин мъже си направиха удоволствието с нея, докато призори на третото денонощие почина от кръвоизлив.
Минтака плака неутешимо.
 

41
 
Сватбата на фараон Трок Урук и принцеса Минтака Апепи се проведе по древен хиксосийски обичай, чиито корени могат да се проследят хиляда години назад и на хиляда левги на изток, отвъд асирийските планини, в обширните безлеси степи, откъдето някога предците тръгнали да завоюват Египет.
Призори в деня на сватбата, група от двеста представители на рода на принцесата се втурват в палата, където я държат затворена, от завръщането й в Аварис до тоя момент. Инструктираната охрана не оказва съпротива. Съплеменниците отвличат Минтака и тръгват на изток, окръжили плътно принцесата, като надават предизвикателни викове и размахват тояги. Остри оръжия от всякакъв вид са забранени по време на празненството.
По даден знак женихът започва преследване начело на собственото си племе, леопардите. Бегълците не си дават много зор и щом потерята се задава, обръщат се назад с радостни викове и голямата веселба започва. Макар кинжали и саби да не се допускат, двама души са със счупени крайници, а има и неколцина с пукнати глави. Дори женихът не минава без синини. В края на краищата Трок грабва плячката си с една ръка и я качва в своята колесница.
Съпротивата на Минтака няма нищо общо с театъра и ноктите й оставят дълбока бразда по дясната буза на Трок, като за малко пропускат окото, а кръвта разваля общото добро впечатление от одеянията на жениха.
— Ще ти роди много воини! — ликуват поддръжниците му, възхитени от свирепата съпротива на Минтака.
Доволно ухилен, заради войнствеността на момата, Трок я кара победоносно до своя храм, където новопосветени жреци са подготвили всичко за бракосъчетанието.
Засега храмът представлява изкопи и купчини строителен камък, но това с нищо не намалява удоволствието на гостите, нито ентусиазма на жениха, всички застанали под плетени от тръстика рогозки, докато първожрецът връзва Минтака за Трок с въже.
Като кулминация на церемонията, Трок прерязва гърлото на любимия си боен кон, прекрасен кестеняв жребец, в израз на това, че слага жена си по-високо от останалите си скъпоценни притежания.
Животното пада с конвулсивни ритници и пулсиращ от прерязаната сънна артерия фонтан кръв, а сватбарите крещят одобрително и вдигат новобрачната двойка в украсена с цветя колесница.
Трок кара с една ръка, а с другата притиска здраво булката, за да не му избяга още веднъж. Армията е строена в шпалир по протежение на целия път, войниците крещят благопожелания и хвърлят в колесницата амулети за щастие и късмет. Други подават на Трок купи вино, когато минава и той спира да пие. Голяма част разлива по туниката си, за да добави винени петна към кръвта от бузата си.
Докато стигнат палата, Трок е цял в кръв и вино, прашен и запотен от карането и от усилието да притиска жена си, одързостен от алкохола и с подивял от похот поглед.
Внася Минтака в новите им покои, а стражниците гонят тълпата с извадени саби. Те обаче не се разотиват, а се скупчват пред двореца, за да крещят насърчително на жениха и да дават неприлични съвети на булката.
В спалнята Трок хвърля Минтака върху бялата овча кожа и започва да се бори с две ръце с непослушния саблен пояс, като обсипва със сочни псувни отказващата да се отвори тока. Минтака пада на леглото и отскача от него с пъргавината на подгонен от пор заек.
Тича към вратата на терасата, но тя е залостена отвън, според разпорежданията на Трок. Мъчи се отчаяно да я издърпа към себе си с пръсти и нокти, но вратата е масивна и дори не потрепва от усилията й.
Отзад, Трок се справя най-накрая с пояса и се кандилка към нея, захвърлил с дрънчене сабята на плочите.
— Блъскай, колкото си щеш, красавице! — фъфли той. — Колкото повече пискаш и се бориш, толкова по-корав ми става.
Хваща я с едната ръка през кръста, а с другата посяга към гърдите й.
— В името на Севт, какъв е тоя зрял, сочен плод? — Стиска здраво с мазолеста от ефеса на сабята и юздите на колесницата лапа. Болка пронизва гърдите й, тя пищи и се извива в ръцете му, като се мъчи отново да издере очите на врага. Той я хваща за китката.
— Няма да минеш два пъти с един и същ номер. — Отлепя краката й от пода и я мъкне към леглото.
— Бабуин! — крещи тя. — Смрадлива космата маймуна! Вонящо животно!
— Сладка е любовната ти песен, мъничката ми. Сърцето и тоягата ми растат, като чувам колко силно ме желаеш.
Хвърля я върху кожата и този път я приковава на място с огромна мускулеста ръка. Лицето му е на сантиметри от нейното. Космите на брадата гъделичкат лицето й, а дъхът му вони на кисело вино. Той се изсмива и с извит като кука пръст разпаря дрехата й от шията до под кръста.
Измъква гърдите и ги стиска една по една така силно, че оставя червени следи от пръсти върху нежната плът. Щипе и тегли зърната, докато потъмнеят, а после прокарва дясна длан по корема й. Мушка закачливо дебел пръст в пъпа, а след това се мъчи да вкара длан между бедрата й. Тя сключва крака, като прехвърля бедрата едно връз друго.
Внезапно той се отдръпва и я възсяда с тежестта на цялото си тяло, така че да не може да мръдне и смъква туниката си. Под нея не носи нищо. Тялото му е тренирано в битки, лов и грубиянски игри и макар погледът й да е замъглен от болка, сълзи и уплаха, тя долавя очертанията на масивни рамене и изпъкнали мускули, дебели и възлести крайници като ливански кедър.
Като не спира да я притиска под себе си, той се извива, докато коремът му опира нейния, а твърдата козина на гърдите му започва да стърже нейните. С нарастващ ужас, тя усеща огромния пенис върху корема си.
Бори се, сякаш не за честта и достойнството си, а за самия живот. Опитва се да го захапе за лицето, но малките й остри зъби се оплитат в гъстата брада. Впива пръсти в гърба му и кожата се раздира под ноктите, но той сякаш не забелязва.
Мъчи се да вкара коляно между бедрата й, а тя продължава да ги стиска едно върху друго. Всеки мускул в долната част на тялото й е замръзнал от страх и отвращение, твърд и непреодолим като в гранитната статуя на някоя богиня.
И двамата са плувнали в пот, той повече. Потта се стича от тялото му, прави кожата и на двамата хлъзгава и тя усеща как огромният му член се насочва към мястото, където се сключват бедрата й.
Внезапно Трок надига горната част на тялото си и я удря силно с отворена длан през лицето. Ударът разтърсва стиснатите й челюсти и разбива носа и устните й. В устата й потича кръв, а съзнанието й потъва в мрак.
— Отвори се, кучко! — задъхва се той отгоре й. — Отваряй тая малка топла цепка и ме пусни вътре. — Той напира яко с бедра, а тя усеща как отвратителното нещо се плъзга по корема й. Даже в настъпилия след удара мрак, тя продължава да стиска, но си дава сметка, че няма да издържи дълго — той е прекалено едър и силен.
— Хатор, помогни ми! — Затваря очи и се моли. — Миличка богиньо, не го позволявай!
Чува го да стене отгоре й и бързо отваря очи. Лицето на Трок е подпухнало и тъмно от придошла кръв. Усеща как извива гръб и пак стене, сякаш от болка. Очите му са широко отворени, невиждащи и налети с кръв. Устата му е извита в ужасяващ гърч.
Минтака не разбира какво става. За миг допуска, че богинята е чула горещата й молба и е поразила сърцето на звяра с божествена стрела. След това усеща гореща течност да се стича по корема й — толкова гореща, че чак пари. Прави опит да се извие изпод него, но тялото е твърде тежко. Най-накрая отвратителния поток намалява и пресъхва. Той простенва отново и се стоварва цял отгоре й. Лежи неподвижен, а и тя не смее да мръдне, за да не предизвика раздвижването му. Лежат така дълго, докато и двамата дочуват похотливите крясъци на тълпата отвън. Трок се надига и я поглежда.
— Посрами ме, малка пачавро! Принуди ме да изхвърля семето си напразно.
Преди да разбере какво става, той я хваща за врата и тика лицето й в овчата кожа.
— Не бой се, ще използвам кръвта от носа ти, след като не мога да я получа от делвата с мед.
Бута я настрани и с мрачно задоволство разглежда пурпурното петно от кървящия нос върху снежната белота на кожата. После скача и отива гол до вратата, разбива я с ритник и изчезва в ярката светлина на деня.
С крайчеца на ленен чаршаф Минтака обърсва противното желе, което се сгъстява по мраморната кожа на корема й. Върху гърдите и крайниците й личат ярки червени петна. Страхът й преминава в ярост.
Сабята лежи, където я е захвърлил. Тихо се спуска от леглото и измъква блестящото бронзово острие от ножницата. Прокрадва се до вратата към терасата и се залепва за стената до нея.
Отвън Трок приема приветствията на тълпата и показва окървавената кожа на всички страни.
— Много й хареса! — отвръща той на някакъв комплимент. — Когато свърших, беше мокра и широка като делтата на Нил и гореща като Сахара.
Минтака стиска здраво ръкохватката на тежкото оръжие и се съсредоточава.
— Сбогом, приятели мои — крещи Трок. — Връщам се за още една хапка от тая сладка фурма.
Чува шляпането на босите му крака по плочите на терасата, а после огромна сянка запълва вратата. Тя издърпва назад хванатата с две ръце сабя и насочва острието към средата на корема.
Той стъпва в стаята и Минтака се хвърля насреща с цялата тежест на тялото. Прицелила се е точно между пъпа и гъстата растителност, от която висят гениталиите му.
Един път, преди много години, излязла на лов с баща си, тя видя как се прицелва в нищо неподозиращ леопард. Котката усети трептенето от тетивата на лъка и се метна встрани, преди стрелата да стигне целта си. Трок притежаваше същия котешки инстинкт за опасност и оцеляване.
Острието още не е стигнало целта, а той вече е извъртял тяло. Сабята минава на един пръст от корема му, без да докосне косъм, без да пролее капка кръв. Миг по-късно Трок сграбчва двете й китки в огромна твърда шепа. Стиска, докато тя разбира, че ще натроши костите й. Пуска сабята на пода със звън.
Той се смее и я влачи из спалнята, но това е грозен смях. Хвърля я на изпомачканото ложе и казва:
— Вече си моя жена. Принадлежиш ми също като някоя кобила или кучка. Трябва да се научиш да ме уважаваш!
Тя лежи ничком и отказва да го погледне. Трок вдига ножницата от пода и продължава:
— Урокът по послушание е за твое добро. Малко болка сега ще спести и на двама ни много нещастия и страдание занапред.
Претегля с ръка ножницата. Тя е изработена от полиран гьон, прихваната в скоби от злато и кехлибар, украсена с метални розетки. Удря я по краката. Ножницата плющи по бялата плът и оставя ярка следа с по-светли петна, на местата на розетките. Минтака е така смаяна, че без да ще изпищява.
Той се смее на болката и отново вдига ножницата. Тя се опитва да се претърколи вън от обсега му, но вторият удар намира вдигнатата й ръка, а следващия рамото. Този път сдържа вика си и съумява да скрие унижението зад отровна усмивка. Плюе по него като рис. Това го вбесява и той удря с по-голяма злоба.
Смъква я на пода и продължава да я гони с удари. Удря я отзад и когато тя се свива на кълбо, продължава по раменете, гърба и задника. Докато удря, говори, като римува фразите с ножницата:
— Повече да не си ми вдигнала ръка, ха! Когато пак те посетя, ха! Ще се държиш като любяща съпруга, ха! Или ще накарам четирима войника да те държат, ха! Докато те яздя, ха! А когато свърша, ха! Ще те напердаша пак, ха! Както сега, ха!
Тя стиска зъби, а ударите валят безмилостно и когато вече усеща, че няма да издържи, той отстъпва, силно задъхан.
Навлича мърлявата си туника, опасва пояса и блъсва сабята в изцапаната с нейната кръв ножница. Тръгва с тежки стъпки към изхода и спира на прага.
— Да ти е ясно едно: аз или пречупвам нрава на кобилите си, или, в името на Севт, ги убивам. — Обръща се и изчезва.
Мина много време, дълго след залеза на луната на Озирис, докато паднат коричките от раните на Минтака, а синините избледнеят в жълто-зелени петна. Дали нарочно или случайно, Трок не изби зъб, нито счупи кост, нито остави белег на лицето й.
След оня бедствен сватбен ден, той я остави на мира. През по-голямата част от това време беше на поход, а когато се връщаше за малко, просто я избягваше. Може би му беше противна с грозните си рани, а може и да го беше срам, че не успя да консумира брака си. Минтака не се замисляше много за причините, просто се наслаждаваше на временното отсъствие на животинското му внимание.
В южната част на царството избухна ново сериозно въстание. Трок го потуши зверски. Изкла всички, които се съпротивляваха, конфискува имуществото им и продаде семействата им в робство. Благородният Наджа изпрати две големи подразделения да помогнат на братовчеда — фараон, за да може да участва и в подялба на плячката.
Минтака знаеше, че Трок се е завърнал триумфално в Аварис преди три дни, но още не го бе виждала. Благодари на богинята за това, но радостта й беше прибързана. Повикването дойде на четвъртия ден. Минтака трябвало да вземе участие в извънредна среща на държавния съвет. Било толкова спешно, че имала само един час да се приготви. В съобщението се поясняваше, че ако пренебрегне поканата, охраната ще я довлече в съвещателната зала насила. Не й оставаше никакъв избор и робините я облякоха.
Това е първият случай след сватбата, в който Минтака се появява на публично място. С умело поставения грим, тя е хубава, както винаги, седнала на трона си под този на фараона, в наскоро преустроената и пищно украсена заседателна зала. Тя прави опит да се покаже безразлична и стои настрана от работата на съвета, но забравя решението си, когато вижда дворцовия хералд да влиза в залата и да се просва пред двата трона. Навежда се напред в очакване.
Трок му нарежда да стане и да съобщи новините на съветниците. Когато се изправя, Минтака си дава сметка, че човекът е много развълнуван. Налага се да се прокашля няколко пъти, преди да е в състояние да заговори, а когато започва, прави го с толкова слаб и треперлив глас, че царицата отначало не разбира за какво става дума. Чува думите, но не иска да вникне в съдържанието им.
— Велики фараоне Трок Урук, царице Минтака Апепи Урук, благородни членове на държавния съвет, жители на Аварис, братя и поданици на обединен Египет, нося трагични вести от юга. Бих предпочел да загина в битка сам срещу стотина, вместо да ви ги съобщя. — Хералдът спира и пак кашля. Гласът му става по-висок и ясен.
— Спуснах се по течението на Тива с бърза галера. Като плавах ден и нощ и спирах само за да сменям гребците, стигнах Аварис за дванадесет дни. — Мъжът спира отново и разперва отчаяно ръце. — Миналия месец, в навечерието на празника на Хапи, младият фараон Нефер Сети, когото всички обичахме и върху когото възлагахме толкова надежди и вяра, починал от раните си, получени при лова на лъв, край селцето Даба. — В залата се разнася многоглас стон. Един от съветниците закрива очи с длан и хлипа без звук.
В настъпилата отново тишина хералдът продължава:
— Регентът на Горен Египет, Благородният Наджа, който принадлежи по силата на брака си към династия Тамоз и който е следващият, по линия на наследството, е провъзгласен за фараон, на мястото на покойния Нефер Сети. Той дарява земна благодат с името си Киафан, той живее във вечността с името Наджа, цял свят трепери пред него, с името му фараон Наджа Киафан.
Плачът за стария и приветствените възгласи за новия фараон се смесват.
В настъпилата суматоха, Минтака гледа хералда. Лицето й е станало мъртвешки бледо под грима, а очите нямат нужда от въглен, за да бъдат огромни и трагични. Около нея се стъмва и тя се олюлява на трона. Макар да чу с ушите си заговорниците, все не вярваше, че тази смърт наистина ще настъпи. Успя да си внуши, че и без нейното предупреждение и с подкрепата на Таита, Нефер ще избегне по някакъв начин мрежата на злото, опъната от Наджа и Трок.
Трок я наблюдава с лукава, тържествуваща усмивка и тя знае, че болката й му носи наслада. Това не я интересува вече. Нефер си отиде, а с него и нейната воля за съпротива и живот. Тя става и излиза от залата като сомнамбул. Очаква съпругът й да я върне, но той не го прави. В общата възбуда и объркване, малцина забелязват оттеглянето й. Тези, които го правят, разбират мъката й. Те си спомнят, че съвсем неотдавна е била сгодена за покойния фараон и прощават невъзпитаното й поведение и грубото погазване на протокола.
Три денонощия Минтака седи в покоите си и не яде. Пие по малко разредено с вода вино. Заповядва да я оставят насаме — гони дори робините. Не приема никого, нито дори изпратения от Трок лекар.
На четвъртия ден праща да доведат първожрицата на храма на Хатор. Остават насаме с нея целия преди обед и когато по пладне старицата си тръгва, на главата й има бял шал — знак за траур.
На следващата сутрин, жрицата се връща с две послушнички, които носят голяма кошница от палмови клони. Оставят я в краката на Минтака, покриват глави и се оттеглят.
Жрицата коленичи пред Минтака и пита:
— Сигурна ли си, че искаш да поемеш пътя на богинята, дъще моя?
— Нямам друга причина да живея — отвръща просто царицата.
Жрицата е загубила цял преди обед предния ден, за да я разубеди и сега прави последен опит:
— Но ти си още млада…
Минтака вдига слаба ръка.
— Майко, може да не съм живяла дълго, но в тези кратки години изпитах повече мъка и страдание, отколкото други за цял живот.
Жрицата свежда глава и казва:
— Да се помолим на богинята! — Минтака затваря очи, а старицата продължава: — Благословена богиньо, могъща небесна краво, господарке на музиката и любовта, всевиждаща, всеможеща, чуй молитвите на дъщерите ти, които те обичат!
Нещо в кошницата се раздвижва и се чува шум като от лек речен бриз през тръстикови върхари. Минтака усеща студенина в стомаха и разбира, че е първият леден полъх на смъртта. Слуша молитвата, но мисли само за Нефер. Спомня си миговете прекарани заедно и образът му изниква жив в съзнанието й. Вижда усмивката му и оня неподражаем начин, по който държи главата си на силната дълга шия. Пита се, докъде ли е стигнал в страховитото си пътешествие през подземния свят и се моли за безопасността му. Моли се, да стигне невредим зелените хълмове на рая, където да дочака скорошното й пристигане. Скоро ще съм при теб, сърце мое, обещава безмълвно тя.
— Обичната ти дъщеря Минтака, съпруга на божествения фараон Трок Урук, те моли за благословената участ, която си обещала на ония, които са страдали прекалено много на тоя свят. Позволи й да срещне твоя мрачен пратеник и да намери покой в лоното ти, могъща Хатор.
Жрицата привърши молитвата и зачака. Следващата стъпка Минтака трябва да направи сама. Тя отваря очи и гледа кошницата, сякаш я вижда за пръв път. Протяга бавно и двете ръце и повдига капака. Вътре е тъмно, но се долавя някакво движение, тежко, тромаво, нещо се сгъва и разгъва, черно блещука върху черно, като масло, излято в дълбок кладенец.
Минтака свежда глава към кошницата, а от нея бавно се подава друга, цяла покрита в лъскави люспи. Докато се измъква от кошницата, качулката й се разперва и достига размерите на женско ветрило на черни и кремави шарки. Очите блестят като стъклени мъниста. Тънките устни са извити в сардонична усмивка, а между тях пърха нежен език — опитва въздуха и дъха на седналото насреща момиче.
Гледат се една друга — кобрата и девойката — в продължение на сто дълги удара на сърцето. В един миг змията се дръпва, сякаш за удар, а после отново бавно се люшва напред, като смъртоносно цвете на дълго стебло.
— Защо не иска да си свърши работата? — пита Минтака, с устни толкова близко до тези на кобрата, че могат да се целунат. Протяга ръка и змията извръща глава, за да наблюдава движението й. Минтака не показва страх. Тя нежно гали гърба на широко разперената качулка. Вместо да нападне, кобрата обръща глава като котка, която чака да я погалят.
— Накарай я да направи, каквото трябва! — моли Минтака жрицата, но старицата клати уплашено глава.
— Досега не съм виждала подобно нещо — шепне тя. — Трябва да удариш пратеника с ръка. Така сигурно ще го накараш да предаде дара на богинята.
Минтака отдръпва ръка с отворена длан и разперени пръсти. Тя се прицелва в змийската глава и понечва да я удари, но се сепва и отпуска ръка. Оглежда объркано мрачната стая, тъмните ъгли и вперва поглед в жрицата.
— Ти ли каза нещо? — пита царицата.
— Нищо не съм казвала.
Минтака отново вдига ръка и този път гласът е по-близък и ясен. Разпознава го, в пристъп на суеверен страх и усеща как косата й настръхва.
— Таита? — шепне тя и се оглежда. Очаква да го зърне край себе си, но в стаята са само двете с жрицата, коленичили пред кошницата. — Да! — казва Минтака, сякаш отговаря на въпрос или приема напътствие. Слуша известно време тишината, а после кима два пъти и тихо повтаря: — О, да!
Жрицата не чува нищо, но усеща, че в церемонията е настъпила някаква мистична намеса. Не се изненадва, когато кобрата се снижава обратно в кошницата. Затваря капака и се изправя.
— Прости ме, майко! — тихо мълви Минтака. — Няма да тръгна по пътя на богинята. Още много неща имам да свърша на този свят.
Жрицата вдига кошницата и казва на момичето:
— Нека богинята те благослови и дари с вечен живот! — Оттегля се заднишком към вратата и оставя Минтака сама в полумрака. Тя още слуша един глас, останал нечут за първожрицата.
 

42
 
Таита докара Нефер в Тива, все още потънал в дълбокия сън на упойката. Щом привързаха галерата за каменния кей на двореца, той нареди да го пренесат вътре в закрита носилка, за да не го видят обикновените хора. Неразумно е да позволи мълвата за критичното състояние на фараона да плъзне из града. Имало е случаи в миналото, когато царската смърт става повод за размирици в столицата и из цялата страна, предизвиква хаос на зърнената борса, бунтове, палежи и срив на всички нравствени и законови устои на обществото.
След като прибират Нефер в покоите му, Таита може да започне работата си в спокойна самота. Най-напред проверява ужасните разкъсвания по краката и долната част на корема, за да види дали не са настъпили опасни изменения.
Най-големият му страх е да няма разкъсани вътрешности, чието съдържание да се е изсипало в коремната кухина. Ако това е станало, неговите умения няма да помогнат много. Той внимателно развива превръзките, опипва раните, помирисва ги, за да долови евентуалната смрад на загниване и с облекчение установява, че такава няма. Промива най-дълбоките рани с отвара от ориенталски билки в оцет. После ги зашива и превързва с цялото си умение, като ги докосва с амулета на Лострис и при всяко движение поверява внука й на божествените грижи.
С течение на времето, Таита намалява дозите опиум и изпитва огромна радост, когато Нефер идва в съзнание и му се усмихва.
— Таита, знаех, че си до мен! — после се оглежда все още замаян и пита: — Тя къде е? Къде е Минтака?
Когато му разказва всичко, мъката на Нефер е толкова силна, че почти може да се усети с докосване. Той не може да я скрие. Таита прави опит да го успокои с думите, че раздялата е временна и той скоро ще може да предприеме пътешествие на север към Аварис.
— Все ще измислим нещо за пред Наджа, та да те пусне — обещава той.
Известно време възстановяването на Нефер върви добре. На следващия ден той вече сяда в леглото и яде просеник и пилешка супа. Още един ден и вече пристъпя, с помощта на направени от Таита патерици. Иска месо. За да не повишава температурата на кръвта, Таита забранява червено месо, но допуска птиче и риба.
На четвъртия ден идва Мерикара и прекарва почти целия ден с брат си. Нейният смях и детинско бърборене го развеселяват. Нефер пита за Хесерет и иска да знае защо не е дошла и тя. Мерикара заобикаля въпроса и предлага още една игра на бао. Той нарочно оставя централния замък незащитен, за да й позволи да спечели.
На следващия ден, новините за страшното нещастие при Баласфура стигат в Тива. Според първите вести, Апепи е загинал с цялото си семейство, включително Минтака. Нефер отново ляга, този път сразен от мъка. Таита се вижда принуден да го упои пак, но само след няколко часа, раните на крака се възпаляват. В следващите дни общото му състояние се влошава и Нефер е на прага на смъртта. Таита бди над него и гледа, как се мята насам-натам в делириум, а ярките пурпурни линии на болестта протичат като огнени реки по крайниците и корема му.
От Долното царство пристига новината, че Минтака е оцеляла и не е погълната от огъня заедно с останалите членове на семейството си. Когато Таита прошепва този чудесна вест в ухото на Нефер, той изглежда чува и разбира. На другия ден е слаб, но с ясно съзнание и прави опит да убеди Таита, че е достатъчно здрав, за да предприеме пътуването на север, та да бъде с Минтака в тия дни на безгранично страдание. Таита внимателно го разубеждава, но обещава, че щом наистина е достатъчно укрепнал за такова пътуване, той ще употреби цялото си влияние пред Благородния Наджа, за да го убеди да пусне момчето в Аварис. С тази цел и надежда пред себе си, Нефер отново събира всички сили за борба с болестта. Пред очите на мага, той печели битки срещу треската и зловредните процеси в организма си, само със силата на волята.
Благородният Наджа се завръща в Тива и само часове по-късно, Хесерет идва да посети брат си за пръв път след раняването му. Тя му донася сладкиши, гърне див мед и великолепна дъска за бао, изработена от ахат и с фигури от слонова кост и черен корал. Тя е мила, безкрайно нежна и загрижена за здравето му, като се извинява, че го е пренебрегвала досега.
— Моят скъп съпруг, регентът на Горен Египет, преславният Благороден Наджа, беше на път дълги седмици — обяснява тя — и аз толкова много тъжах за него, че не бях подходяща компания за никого, да не говорим за болен. Опасявах се, че страданията ми могат да ти повлияят зле, скъпи мой Нефер. — Тя остава при него час, пее му и разказва някои от събитията в двореца — повечето от тях скандални. Най-накрая казва:
— Съпругът ми, регентът на Горен Египет, не обича да го напускам задълго. Толкова сме влюбени един в друг, Нефер. Той е прекрасен човек, толкова предан и добър към теб и цял Египет. Трябва да му се довериш напълно, като мен. — Изправя се и сякаш между другото добавя: — Сигурно ще се успокоиш, като научиш, че фараон Трок Урук и моят скъп съпруг, регентът на Горен Египет, ръководени от държавнически съображения, решили да анулират годежа ти с онази малка хиксосийска варварка Минтака. Толкова ми беше мъчно за теб, когато научих, че са и наложили подобен позорен брак. Моят съпруг, регентът на Горен Египет, беше против от самото начало.
След като тя си отиде, Нефер се отпусна безсилно на възглавницата и затвори очи. Когато след малко дойде Таита, той се уплаши от новото отслабване на момчето. Свали превръзките и установи, че възпалението се е върнало и от най-дълбоката рана изтича зловонна гъста и жълта гной. Остана до него цяла нощ, като използва всички свои знания и умения, да отпъди злите сили около младия фараон.
Призори Нефер изпадна в кома. Таита се уплаши истински. Това не можеше да се обясни само с мъката на момчето. Някаква суматоха при вратата го стресна и ядоса. Понечи да викне да мълчат, когато долови властния глас на Благородния Наджа. Регентът влезе в стаята и без да поглежда Таита, приближи до постелята на Нефер и впери поглед в бледото изпито лице. След малко се изправи и даде знак на мага да го последва на терасата.
Когато Таита излиза, Наджа е вперил поглед над реката. Отделение колесници упражнява различни заходи, разгръщане и престрояване в галоп. Странно, прекалено много военна дейност се наблюдава след подписване на мирния договор при Хатор.
— Имаш да ми кажеш нещо, Благородни? — обажда се Таита.
Наджа се обръща. Изразът на лицето му е мрачен.
— Разочароваш ме, старче — казва той и Таита свежда мълком глава. — Надявах се, че пътят ми, съдбата ми, каквито са орисани от боговете, ще бъдат свободни от препятствия до тоя момент. — Вперва втренчен поглед в мага. — А тук виждам, че вместо да оставиш съдбата да следва своя ход, ти правиш всичко възможно да й попречиш.
— Това е преднамерено. Преструвам се, че полагам грижи за болния, докато всъщност действам в името на твоите интереси. Както можеш сам да видиш, фараонът е с единия крак над бездънната пропаст. — Таита прави жест към стаята. — Сигурно усещаш, как се сгъстяват сенките около него. Почти сме постигнали целта си, господарю! Пътят ти ще бъде чист само след броени дни.
Наджа не изглежда убеден.
— Търпението ми отива към своя край — предупреждава той и напуска терасата. Прекосява стаята, без да поглежда към постелята на болния.
Този ден състоянието на Нефер се колебае от дълбока кома до несвързано бълнуване и пристъпи на потене. Щом разбра, че кракът му причинява нетърпима болка, Таита махна превръзките и видя, че цялото бедро е грозно отекло. Шевът на раната е дълбоко врязан в подпухналата зачервена плът. Таита си дава сметка, че не може да мести момчето, докато животът му виси на косъм. Плановете, които обмисля така внимателно седмици наред, не могат да се осъществят, ако не предприеме драстични действия. Отварянето на раната в този момент е свързано с риск от още по-сериозно инфектиране, но друг изход няма. Подрежда инструментите и измива целия крак с разреден оцет. Излива голяма доза опиат между зъбите на ранения и докато чака действието му да настъпи, отправя горещи молитви за помощ към великия Хор и богинята Лострис. После взема скалпел и срязва един от шевовете.
Стряска се при вида на блъвналата навън жълта разложена маса. С помощта на златна лъжичка остъргва раната, докато остава само здрава плът и в този момент усеща нещо твърдо под лъжичката. Бърка дълбоко с форцепс от слонова кост и защипва някакъв предмет. Измъква го с усилие и го вдига на светлината откъм терасата, за да види, че държи парче от лъвски нокът, голямо колкото половината от кутрето му.
Поставя златна тръбичка в раната, за да я дренира и прави нова превръзка. Възстановяването на Нефер до вечерта е истинско чудо. На другата сутрин е все още слаб, но температурата спада. Таита му дава укрепващи лекарства и поставя амулета на Лострис върху крака. Когато по пладне сяда до него, по капака на прозореца се чува леко драскане. Открехва го и вътре се вмъква Мерикара. Тя е силно разстроена и плаче. Хвърля се към Таита и прегръща краката му.
— Те не ми дават да идвам — шепне детето, без да обяснява кои са «те», — но аз познавам стражниците на терасата и те ме пускат.
— Тихо, дете мое! — Таита я гали по главата. — Не се разстройвай толкова!
— Таита, те ще го убият!
— Кои те?
— Ония двамата. — Мерикара пак хълца и думите й са почти несвързани. — Те си мислеха, че спя или че няма да разбера за какво говорят. Не споменаха името му, но аз знам, че говореха за Нефер.
— И какво казаха?
— Те ще те извикат и казват, че докато те няма всичко щяло бързо да свърши. — Тя млъкна и преглътна. — Толкова е ужасно, Таита! Собствената ни сестра и тоя ужасен човек — това чудовище.
— Кога? — Таита нежно я разтърсва.
— Скоро. Много скоро. — Гласът й се успокоява.
— Казаха ли как, принцесо?
— Нум, вавилонският хирург. Наджа каза, че той щял да вкара тънка игла през ноздрата на Нефер до мозъка. Нямало да има кръв или друга следа. — Таита познава Нум добре: спорили са с него в Тиванската библиотека, по повод начините за лекуване на счупени крайници. Нум бе смазан тогава от красноречието и знанията на Таита. Той таи горчива завист, заради знанията и уменията на мага. Нум е съперник и зловещ враг.
— Боговете ще ти въздадат, Мерикара, че дойде да ни предупредиш! Но сега трябва да си вървиш, за да не те сварят тук. Ако разберат какво си направила, ще постъпят с теб, както са решили за Нефер.
Когато момиченцето си отиде, Таита поседя малко, за да събере мислите си и да премисли плана си. Не можеше да го изпълни сам и трябваше да се довери на други, но беше подбрал най-добрите и най-надеждните. Готови бяха за действие и всички очакваха неговия знак. Повече не можеше да се бави.
 

43
 
По искане на Таита, роби донесоха котли с гореща вода и той изми внимателно цялото тяло на момчето, след което смени превръзките, а върху все още течащата рана на бедрото, постави тампон от прана агнешка вълна.
Когато свърши, предупреди стражата да не пуска никого и залости всички входове към стаята. Помоли се и хвърли тамян в светилника. В синкавия ароматен дим направи древно заклинание към Анубис, бога на смъртта и гробищата.
Едва след това приготви еликсира на Анубис в нова, неизползвана маслена лампа. Стопли го над пламъка на светилника и го отнесе при спящия в постелята Нефер. Обърна главата му на една страна и започна да налива течност в ухото. Бавно, капка по капка, от гъстия топъл еликсир. Внимателно избърса наоколо, като се стараеше да не докосва сместа. После натика дълбоко в ушния канал малко топче вълна, така че никой да не го забележи, освен при внимателен преглед.
Изсипа остатъка върху жаравата на един мангал и течността лумна, придружена от облаче задушлива пара. След това напълни лампата с масло и я остави между другите, в ъгъла на помещението.
Приближи постелята и клекна до нея. Наблюдаваше, как се надигат гърдите на Нефер. Всяко следващо отслабваше, а интервалите между отделните вдишвания се увеличаваха. Най-накрая дишането замря. Магът допря два пръста до шията на Нефер, малко под ухото, и долови бавния слаб пулс на живота, скрит вътре. Постепенно и той отшумя, докато се превърна в неуловима вибрация, подобно на пърхане от крило на невидимо насекомо. Единствено огромният опит и свръхестествени умения на мага му позволяваха да го усети. С лявата ръка той улови собствения си пулс и сравни двата.
Най-накрая съотношението става триста към едно. Таита склопи нежно очите на момчето, постави амулети върху клепачите, както повелява традицията за приготовление на мъртвец. След това ги завърза с ленена лента, а с друга притисна брадичката, за да не се отвори устата. Бързаше много, защото оставането под влияние на еликсира дълго време беше опасно. Най-накрая отиде до вратата и махна лоста.
— Съобщете на регента на Горен Египет, че трябва веднага да дойде — с фараона се случи нещо ужасно.
Благородният Наджа пристига с невероятна бързина. С него е принцеса Хесерет и цял куп техни хора, сред които Благородният Асмор, асирийският лекар Нум и повечето членове на съвета.
Наджа нарежда на останалите да изчакат в коридора, а той и Хесерет влизат в стаята. Таита се надига от мястото си да ги приветства.
Хесерет плаче артистично и прикрива очи с бродиран шал. Наджа поглежда простряното върху постелките неподвижно и бинтовано тяло. Вдига въпросителен поглед към Таита. Таита кима в отговор. Наджа прикрива победоносните пламъчета в очите си и коленичи край покойния. Слага длан върху гърдите на Нефер и усеща как телесната топлина си отива, за да отстъпи място на смъртния хлад. Наджа се моли гласно на великия Хор — покровител на мъртвия фараон. Изправя се и стиска здраво лакътя на Таита.
— Успокой се, магьоснико, ти направи всичко, което можехме да искаме от теб. Няма да останеш без отплата. — Плесва с ръце и когато стражата дотичва, заповядва: — Да се събере държавният съвет!
Всички влизат тържествено и се подреждат около смъртното ложе от три страни.
— Да дойде лечителят Нум и да потвърди заключението на мага, относно смъртта на фараона!
Редиците се разтварят пред асириеца и той излиза напред. Дългите му кичури са накъдрени с горещо желязо и се люшкат над раменете. Брадата му също е накъдрена по вавилонска мода. Робата му мете пода и е цяла в бродерии, изобразяващи непознати божества и магически символи. Той коленичи край постелята и започва преглед на тялото. Души устните на Нефер с огромен гърбав нос, от чиито ноздри се подават черни кичурчета. След това допира ухо до гърдите и внимателно слуша, в продължение на сто мъчителни удара на сърцето на Таита. Прекалено много е разчитал на асирийското невежество.
Нум вади дълга сребърна игла от подгъва на робата си и я забива под един от ноктите на Нефер, като внимателно следи за мускулно свиване или капка кръв.
Накрая се изправя бавно и Таита съзира явно разочарование в извитите устни на печалната му физиономия. Кой знае какви богатства щеше да получи, ако бе използвал иглата си по друг начин, мисли Таита.
— Фараонът е мъртъв! — обявява асириецът и всички присъстващи правят жеста против уроки и гнева на боговете.
Благородният Наджа отмята глава и пръв вие от мъка, а застанала до него, Хесерет подема жалейката с красиво извисен глас.
Таита с мъка прикрива нетърпението си, докато всички присъстващи се изнижат един по един край смъртното ложе и напуснат стаята. Когато в помещението остават само Наджа, Хесерет, Нум и областните управители на Горен Египет, Таита пристъпва напред и казва:
— Благородни Наджа, моля да ме изслушаш! Знаеш, че съм бил слуга и възпитател на фараон Нефер Сети откак се е родил. Дължа му уважение и след смъртта. Моля те за едно благоволение! Ще позволиш ли аз да бъда този, който ще го отнесе в Залата на скръбта и ще извади сърцето и вътрешностите му? Бих приел това като най-голямата чест, която може да ми бъде оказана.
Благородният Наджа мисли малко, после кима.
— Ти заслужи тази чест. Възлагам да отнесеш свещеното тяло на фараона в погребалния храм и да започнеш процедурата по балсамирането му!
 

44
 
Старият воин Хилто се отзовава веднага на повикването. Чакал е в караулното помещение при входа на двореца. С него е и нубийският шаман Бай, както и четирима от най-доверените му хора. Един от тях е Мерен, приятел и другар от детските години на фараона. Станал е красив младши офицер в гвардията. Таита специално е настоял за неговите услуги.
Хилто и Бай носят плетен като кош сандък, използван от балсамьорите за пренасяне на трупове до храма. Празният сандък изглежда по-тежък, отколкото би трябвало да е.
Таита ги въвежда в стаята на смъртника и шепне на Хилто:
— А сега бързо! Всяка секунда е скъпа!
Вече е завил Нефер в дълъг ленен саван, като свободният край закрива лицето му. Носачите оставят сандъка на пода и почтително полагат Нефер в него. Таита подлага възглавници под тялото, за да не се движи много при пренасянето, затваря капака и кимва.
— Към храма! — казва той. — Всичко е готово.
Таита поверява чантата си на Мерен и групата бързо тръгва през коридорите и дворовете на палата. Следват ги протяжните звуци на жалейката. Стражите коленичат и свеждат копия при преминаване на мъртвия фараон. Жените покриват лица и вият. Всички лампи са угасени, а също и огньовете в кухнята, така че отникъде не излиза дим.
В предния двор отряд колесници от войската на Хилто чака готов. Носачите полагат продълговатия сандък в първата и го укрепват с кожени ремъци. Мерен оставя кожената чанта на Таита до сандъка, а магът се качва и поема юздите. Овнешките рогове дават сигнал и колоната потегля през портите ходом.
Новината за смъртта на фараона е плъзнала като чума из града. Жителите се тълпят около портите, плачат и извиват жални гласове. Шпалир от хора се е проточил по целия път до погребалния храм. Ридаещи жени изтичват и хвърлят свещени лотосови цветове върху мъртвия.
Таита подкарва конете отначало в тръс, а после в полугалоп. Няма търпение да стигне светилището на погребалния храм час по-скоро. Храмът на неферовия баща още не е разрушен, макар фараон Тамоз да е откаран в гробницата си преди месеци. За самия Нефер няма издигнат храм — беше толкова млад, че никому не е минавало през ум за това. И сега няма друг изход, освен да използват сградата, издигната за бащата.
Високите стени от розов гранит и колонадата са издигнати върху малко възвишение на речния бряг. Набързо събраните жреци посрещат колоната. Главите им са прясно обръснати и намазани с масло. Тъпани и систруми отмерват траурен такт, докато Таита спира колесницата в подножието на стълбището, което води към Залата на скръбта. Хилто и войните му вдигат плетения сандък на рамене и го понасят по стълбите. Жреците се подреждат след тях и напяват траурни химни. При отворените двери на Залата на скръбта, носачите спират и магът поглежда жреците.
— По милостта и волята на регента на Египет, аз, Таита, съм натоварен със задачата да извадя вътрешностите на фараона. — Приковава първожреца с хипнотизиращ поглед. — Всички останали ще чакат отвън, докато изпълня тази свещена задача!
В редиците на погребалното братство настъпва брожение. Това е посегателство върху традицията и собствените им правомощия. Таита не отделя втренчен поглед от очите на първожреца и вдига ръка с талисмана на Лострис. Свещенослужителят знае страховитата слава на този амулет.
— Щом регентът на Египет е наредил така — капитулира той и добавя, — ние ще се молим непрекъснато отвън, докато магът изпълни своя дълг.
Таита въвежда Хилто и носачите в Залата на скръбта и те почтително оставят плетения сандък на пода до диоритовата плоча в средата. Таита вдига поглед към Хилто и той тръгва с достолепна стъпка към дверите, за да ги затвори под носа на жреческото събрание. После бърза към Таита. Двамата вдигат Нефер и го полагат върху черната плоча.
Таита отмята плата от лицето му. То е бледо и красиво като на младия бог Хор. Таита обръща внимателно главата му на една страна и дава знак на Бай, който поставя кожената чанта близо до десницата му и я отваря. Таита взема щипците от слонова кост, бърка в ухото на фараона и измъква вълнения тампон. Напълва уста с тъмночервена течност от стъклено бурканче и с помощта на златна тръбичка внимателно промива ухото на Нефер. Наднича навътре в канала и с удовлетворение установява, че няма възпаление. Капе успокояваща течност в ухото и отново го запушва с тампон. Бай държи противоотровата на еликсира на Анубис в друго стъклено бурканче. Когато го отваря, в стаята се разнася остър дъх на камфор и сяра. Хилто помага да вдигнат Нефер в седнало положение и Таита излива цялото съдържание на бурканчето в устата му.
Мерен и останалите наблюдават всичко това с дълбоко недоумение. Внезапно Нефер се закашля и те отскачат от обсидиановата плоча, като правят знак против злощастие. Таита масажира голия гръб на Нефер и той кашля отново, като повръща малко жълта слуз. Докато Таита усилено се труди, Хилто заповядва на хората си да коленичат и да се закълнат в живота си, че няма дума да проронят за видяното тук. Войните се подчиняват потресени.
Таита долепя ухо до гърба на Нефер, слуша внимателно и кима. Пак масажира и отново слуша. Дава знак на Бай, който изважда от чантата снопче сухи билки и ги пали от една маслена лампа. Поднася ги под носа на Нефер. Момчето киха и се опитва да извърне глава. Доволен, Таита отново го повива в савана и кима към Бай и Хилто.
Тримата се навеждат над сандъка. Пред зяпналите от удивление войници, те махат фалшивото дъно и отдолу се показва втори труп. Той също е повит в бял саван.
— Хайде! — нарежда Хилто. — Изкарайте го!
Под внимателния поглед на Таита и отривистите команди на Хилто, двете тела разменят местата си. Нефер е положен в долната част на сандъка, но фалшивото дъно още не е върнато на място. Бай кляка край него, за да наблюдава състоянието на фараона. Останалите полагат непознатия труп върху плочата.
Таита го разповива и разкрива тяло на мъртвец с ръста на Нефер и неговата възраст. Има същата гъста тъмна коса. Издирването на подходящ труп беше възложено на Хилто. При сегашните климатични условия в страната, изпълнението на подобна задача не представляваше особена трудност. Чумата продължаваше да върлува в бедните покрайнини на областта. В добавка към нея, винаги можеше да се разчита на нощния уличен урожай: жертвите на сбивания, предумишлени убийства или разбойнически нападения.
Хилто провери всички източници. В крайна сметка обаче, успя да издири, при обстоятелства така благоприятни за целта, че надали са били случайни, идеален заместник за младия фараон. Градските стражи заловиха на местопрестъплението младежа, в опит да отмъкне кесията на един от най-уважаваните зърнени търговци в Тива, а съдиите без колебание го осъдиха на смърт чрез удушване. Осъденият юноша дотолкова приличаше в тяло и тен на Нефер, че можеше да мине за негов брат. Освен това, беше добре охранен и здрав, с нищо не напомняше жертвите на глада и чумата. Хилто проведе приятелска беседа с командира на градската стража и по време на разговора, три тежки сребърни пръстена намериха пътя си към подходящата кесия. Съгласно договорката, екзекуцията бе отложена до определен от Хилто ден, като трупът се предаде в толкова запазен външен вид, колкото изкуството на палача позволява. Строгата, но справедлива присъда бе приведена в изпълнение тази сутрин и трупът на осъдения още не беше изстинал.
Свещените съдове са подредени в малка ниша. Таита нарежда на Мерен да ги донесе и отвори. Докато изпълнява това, Таита обръща трупа на една страна и прави дълъг разрез от ляво. Няма време за изява на хирургическо майсторство. Бърка и вади вътрешностите, после пъха скалпела дълбоко в тялото. Най-напред разрязва диафрагмата, за да проникне в гръдния кош, после прониква между белия дроб, далака и черния дроб, за да пререже трахеята над двата белодробни лоба. Най-накрая обръща трупа по корем и като нарежда на Мерен да разпъне бутовете встрани, срязва аналния сфинктер. Нищо вече не задържа съдържанието на корема и гръдната клетка.
Измъква ги върху диоритовата плоча в обща маса. Мерен пребледнява, олюлява се и запушва уста с длан.
— Не на пода — в кофата! — разпорежда делово Таита. Мерен се е сражавал на север срещу пълчищата на Апепи. Убивал е хора и окото му не мигва в касапницата на бойното поле. Сега обаче, тича към глинения съд и шумно повръща.
Окървавен до лактите, Таита започва да сортира бял и черен дроб, черва и стомах в отделни купчини. Свършил с това, той занася червата и стомаха в кофата, която вече съдържа мереновия принос. Изцежда съдържанието на срязаните вътрешности в нея и ги пуска в отредените им съдове. Допълва ги със сол и поставя капаците. След това измива ръцете си в бронзови съдове с вода, оставени специално за целта.
Хвърля въпросителен поглед към Бай, който кима утвърдително — състоянието на Нефер е задоволително. Таита бързо зашива разреза. Повива главата. Свършил с това, отнася трупа с помощта на Хилто до голяма вана солен разтвор и го потапя в нея до шия. Там ще остане, със скрита под бинтове глава, в продължение на шестдесет дни. В края на периода жреците ще го извадят, ще махнат бинтовете и ще установят замяната. В онзи момент обаче, Таита и Нефер ще бъдат далеч-далеч.
Трябва им още малко време, за да почистят плочата с вода от кожени ведра, да измият и да приберат инструментите на Таита. Готови са за тръгване. Таита прикляка до сандъка и докосва гърдите на Нефер с длан. Кожата е топла, усеща се пулс. Дишането е бавно и равномерно. Повдига единия клепач и вижда реакцията на зеницата. Изправя се доволен и дава знак на Хилто и Бай да върнат фалшивото дъно на място. Когато това е сторено и те понечват да затворят капака, Таита ги спира.
— Нека остане отворен! — казва той. — Нека жреците видят със собствените си очи, че е празен!
Носачите вдигат сандъка за дръжките и Таита ги повежда към изхода. Когато приближават дверите, Хилто ги отваря и жреците проточват шии. Хвърлят бегъл поглед на празния сандък и се втурват в Залата на скръбта с почти неприлично нетърпение, за да се заемат с отказаните им до момента дейности.
Оставени без внимание от събраната пред храма тълпа, Таита и хората му качват сандъка в първата колесница и поемат в колона назад към града.
Когато влизат през главните порти, заварват тесните улички почти пусти. Част от хората са при погребалния храм, за да се молят за душата на покойния млад фараон, а други са пред палата, за да чуят обявяването на новия владетел, макар да няма съмнение, кой ще бъде следващият фараон на Горното царство.
Хилто кара колесницата към казармите край източната порта, а сандъкът е внесен през задния вход на собственото му жилище. Тук всичко е готово за пристигането на Нефер. Изваждат го от скритата половина на сандъка и Таита, с помощта на Бай, започва окончателното му съживяване. След няколко часа момчето е в състояние да хапне малко просеник и да изпие купа кобилешко мляко с мед.
Най-накрая Таита решава, че може да го повери на грижите на Бай и подкарва колесницата по пустите улички. Внезапно пред него гръмва хилядогласно приветствие. Стигнал двореца, той попада в гъста тълпа, която празнува възцаряването на новия фараон.
— Вечен живот за Великия и Свещен фараон Наджа Киафан! — реве тълпата с верноподаническо рвение, а делвите вино преминават от ръка в ръка.
Множеството е толкова гъсто, че Таита е принуден да остави колесницата на грижите на Мерен и да продължи пътя си пешком. При дворцовите двери стражата го познава и разбутва тълпата с тъпия край на копията си, за да му стори път. Щом влиза вътре, той бърза към тържествената зала, където заварва друго раболепно множество. Цялото офицерство, чиновничество и всички придворни са се стълпили, за да заявят своята вярност към новия владетел, но авторитетът на Таита, както и обезсърчаващият му поглед, разтварят тълпата и той се нарежда сред първите.
Фараон Наджа Киафан и неговата царица са в частния кабинет, зад дверите в дъното на залата, но Таита трябва да изчака само миг, преди да бъде допуснат при царствените особи.
За негова изненада, Наджа вече носи двойната корона и държи пред гърди царствения жезъл и държавния скиптър. Край него, като пустинна роза след роса, цъфти царица Хесерет. Тя е така прекрасна, както Таита я знае отколе, а очите й са станали дваж по-големи под майсторския въглен на гримьора.
Щом Таита влиза, Наджа освобождава всички присъстващи и тримата остава сами. Само това обстоятелство вече говори за изключително благоволение. Наджа оставя настрани регалиите и идва да прегърне мага.
— Не трябваше да се съмнявам във верността ти, магьоснико — казва той с още по-звучен и властен отпреди глас. — Ти заслужи моята благодарност! — Сваля от дясната си ръка великолепен златен пръстен с рубин и го поставя на десния показалец на мага. — Това е само малък знак за моето благоволение! — Таита се изненадва, че в ръцете му попада такъв могъщ талисман — само косъм от главата на Наджа или парченце от негов нокът биха могли да притежават по-голяма сила.
Хесерет приближава и го дарява с целувка.
— Прескъпи Таита, ти си бил винаги верен на моето семейство. Ще имаш злато, земи и власт, за каквито не си и сънувал.
Толкова много години са заедно, а така малко да го познава.
— Само красотата ти превъзхожда твоята щедрост — казва той и царицата го дарява с изкуствена усмивка. После се обръща към Наджа:
— Направих, каквото боговете ми наредиха, Велики! Но това ми коства много! Не е лесно да тръгнеш срещу чувството си за дълг и повелите на собственото си сърце. Знаеш, че обичах Нефер. Сега дължа на теб същата любов и вярност. Но ми трябва известно време, за да оплача Нефер и да се помиря с неговата сянка.
— Би било странно наистина, ако не пожалиш за мъртвия фараон — съгласява се Наджа. — Какво искаш от мен, магьоснико? Само кажи.
— Искам позволението ти, да се оттегля за известно време в пустинята, Велики.
— Колко време? — пита Наджа и Таита вижда, че е притеснен от мисълта да се лиши, макар и за кратко, от ключа към вечния живот, за който искрено вярва, че се намира в ръцете на мага.
— Не много, Велики — успокоява го Таита.
Наджа обмисля въпроса. Не обича да взема прибързани решения. Накрая въздиша и приближава до ниска маса със стило и папирус върху нея. Бързо пише пасаван и го подпечатва с личния си печат. Очевидно е изработен отдавна, в очакване на днешното събитие. Докато чака мастилото да изсъхне, Наджа промълвя:
— Можеш да отсъстваш до следващото наводнение, но след това трябва да се върнеш. Този документ ти дава право да се придвижваш свободно и да получаваш от държавните складове всичко, което ти е необходимо, по цялата територия на царството ми.
Таита се просва ничком в израз на благодарност, но Наджа го вдига с две ръце в нов израз на благоразположение.
— Върви, магьоснико! Но се върни в уречения ден, за да получиш наградите, които си заслужил напълно!
Стиснал в ръка папирусовия свитък, Таита се оттегля заднишком, като го благославя с ръка.
 

45
 
Напускат Тива рано на другата сутрин, докато по-голямата част от града още спи и дори стражите при източната порта се прозяват, с натежали за сън очи.
Нефер лежи в задната част на голяма кола, теглена от четири коня. Яките животни са подбрани внимателно, лично от Хилто. Те за здрави и силни, но с нищо не привличат погледа. Колата е натоварена с вещи и провизии, които ще им потрябват, когато напуснат долината на Нил. Хилто е облечен като богат земевладелец, Мерен му е син, а Бай е техният роб.
Нефер лежи върху постеля от слама, скрит под завивка от щавена кожа. Вече е в пълно съзнание, способен да разбира какво казва Таита. Въпреки царския пасаван, началникът на стражата се престарава. Не познава Таита, който е нахлупил островърха гугла и се качва в колата, за да прегледа съдържанието й. Когато повдига кожената завивка и отдолу се подава изпитото и бледо лице на Нефер, белязано с непогрешимия ален печат на чумата, грижливо поставен от Таита, стражникът псува уплашен, скача от колата и започва толкова енергично да прави заклинание срещу зли сили, че изпуска глинената лампа и тя става на парчета в краката му.
— Изчезвайте! — крещи той към Хилто, който кара колата. — Махайте тая чумава мърша далеч от града!
Още два пъти в дните, които са им необходими, за да прекосят плодородните приречни земи на нилската долина и да стигнат хълмистите вериги, откъдето започва пустинята, ги спират военни патрули. Всеки път царският документ и чумавото момче им отварят пътя.
От поведението на военните става ясно, че подмяната на трупа в Тива не е разкрита и тревога не е обявена. Въпреки това, Таита изпитва облекчение, когато прехвърлят първата хълмиста верига и поемат по древния керванджийски път през пустинята към Червено море.
Сега вече Нефер може да стане от постелята си и да куцука от време на време край колата. Отначало е очевидно, че въпреки приказките му, кракът го боли много, но постепенно походката става по-уверена и продължителността на пешите преходи — по-голяма.
Остават край руините на древния град Галала три денонощия. Пълнят до горе кожените мехове с горчива вода и оставят конете добре да си починат, след трудния преход през каменистата пустиня. Бай и Таита лекуват наранените им стави и копита. Когато са отново готови за път, свърват в известна само на Таита посока: пътуват в прохладата на нощта и почиват денем, по тайния път към Гебел Нагара. Бай и Хилто замитат следите и нищо зад тях не показва, че са минали оттук.
Пристигат при пещерата в озарена от звездите нощ. В мъничкия извор няма достатъчно вода за толкова хора и коне. Разтоварват колата и Хилто поема обратно с нея и Бай, като оставят само Мерен да помага на Таита и Нефер. Хилто се е уволнил от военна служба, позовавайки се на влошено здраве, така че може да се върне в Тива, за да донесе нови припаси, лекарства и новини оттам.
Първият месец в Гебел Нагара изтича бързо. В сухия чист въздух на пустинята раните заздравяват бързо, без нови усложнения и скоро Нефер ловува куцукайки заедно с Мерен. Те вдигат пустинни зайци, за да ги поразят с тояжки за хвърляне или пък Таита прави заклинания от скалата над извора, за да привлече стада газели в обсега на лъковете им.
В края на месеца Хилто и Бай се завръщат. Те донасят вестта, че лукавството на Таита остава все още неразкрито и фараон Наджа Киафан, както и цялото му поданичество, продължават да вярват, че в погребалния храм се осолява именно трупът на Нефер.
Съобщават също за размириците в Долното царство и зверското им потушаване от фараон Трок при Манаши. Неспокойно е и в Горен Египет, където Наджа също увеличава данъците и мобилизира нови набори.
— Хората негодуват срещу тези военни усилия, в условията на сключения неотдавна мир — казва Хилто. — Уверен съм, че скоро и в Горното царство ще се стигне до въоръжени конфликти, в които Наджа ще прояви същото милосърдие. Ония, които се зарадваха от възцаряването на новите фараони, ще имат много скоро причина да съжалят за това.
— Какво друго ново в двете царства? — пита нетърпеливо Нефер. Хилто се впуска в подробен отчет за движението на цените по зърнените борси и посещението на асирийски специален пратеник в двора на Трок. Нефер го изслушва нервно и пита накрая:
— А какво става с принцеса Минтака?
Хилто гледа смутено.
— Нищо не знам. Мисля, че е в Аварис, но не съм сигурен.
По време на поредния преход, попадат на стадо пустинни кози и Хилто иска позволение от Таита да ги последва и да убие някоя. Изсушеното козе месо би било добре дошло попълнение на запасите им и Таита се съгласява. Преценява все пак, че Нефер не е достатъчно укрепнал, за да се присъедини към ловната дружина. Неизвестно защо, Нефер не показва да е огорчен от това решение и дори настоява Таита да тръгне с ловците, та да им помага с прословутите си способности да открият плячката.
Щом остава само, момчето изважда кедровата кутия с папирус и принадлежности за писане, донесени от Хилто и се заема със съчиняване на писмо до Минтака. Със сигурност му е известно, че сведенията за неговата смърт са стигнали вече Аварис. Спомня си мъката, когато получи неверните съобщения за нейната собствена смърт, заедно с цялото й семейство при Баласфура и иска да й спести тези страдания. Иска също така да я извести, че решението за развалянето на годежа им е дело на Трок и Наджа, но що се отнася до него самия, той продължава да я обича повече от надеждата си за вечен живот и няма да намери покой, докато не я види своя съпруга.
Всичко това трябва да се облече в слова, които да останат напълно неразбрани, ако писмото попадне в чужди ръце.
Започва, като се обръща към нея с «Първа звезда». Тя не може да не помни, че когато обсъждаха произхода на името й, му каза следното: «Кръстена съм на третата звезда от пояса на небесния Стрелец». Той отговори тогава: «Не, не трета. Най-първа в цялата небесна твърд.»
Рисуваше жреческите символи с голямо старание — винаги е бил изкусен краснописец. Подписа се с «Глупакът от Даба», сигурен, че това ще й припомни непристойното му поведение, когато останаха насаме в пустинята.
Същата вечер, когато ловците се върнаха и всички се гостиха с прясно печено, Нефер издебна случай да поговори с Хилто насаме. Това стана възможно, когато след вечеря Таита реши да се уедини за малко в пустинната нощ. Хилто бе донесъл, наред с останалите припаси, няколко делви бира и Таита си позволи една-две купи, но един от малкото признаци за преклонната му възраст бе скоростта, с която течностите преминаваха през организма му.
Щом се поотдалечи, Нефер се приближи до Хилто и прошепна:
— Имам специална задача за теб.
— Ще бъде висока чест за мен, Велики!
Нефер му подаде мъничкия свитък.
— Пази го като очите си! — заповяда той и когато Хилто го скри в дрехата си, даде инструкции за доставяне на посланието в Аварис. Накрая каза: — Никому ни дума. Нито дори на мага. Разчитам на честната ти дума!
При залез-слънце на другия ден, когато въздухът започна да захлажда, Хилто и Бай напуснаха Гебел Нагара. Те се поклониха на Нефер в знак на вярност, помолиха Таита за благословия и амулет за закрила и потеглиха през пустошта. Конете изкачиха с усилие първия хълм и потънаха сред множество огрени от сребърна лунна светлина скали, които пукаха при изпускане на натрупаната през деня топлина.
Тръгнал пред конете, Бай изведнъж спира, възкликва на дивашкия си език и посяга към лъвското ребро на шията. Насочва го към странната фигура, която изниква от сянката на скалите.
Хилто се стряска още повече.
— Стай надалеч, зла сянко! — вика той, плющи с бича, прави знак срещу всички злини и изрича заклинание, което трябва да прогони всякакви демони и таласъми.
— Спокойно, Хилто! — проговаря най-подир привидението. Луната е така ярка, че хвърля дълга сянка върху твърдата като камък почва, а главата на привидението сияе като разтопено сребро. — Аз съм Таита, магът.
— Не може да си ти! — крещи Хилто. — Разделих се с Таита при залез-слънце в Гебел Нагара. Знам кой си. Ти си някое мръсно създание от подземния свят, което се представя за Таита.
Таита пристъпва и хваща ръката с бича.
— Не чувстваш ли топлината на плътта ми? — пита той и вдига ръката към лицето си. — Пипни лицето и чуй гласа ми!
Чак когато Бай опипа гърдите на Таита с висналия на тях лъвски кокал, след като помириса дъха му за гробовен полъх и го обяви за такъв, какъвто се представя, старият войник повярва, макар и доста неохотно.
— Но как стигна това място преди нас? — попита той, почти с плач.
— Това си е работа на адептите — обясни мъгляво Бай. — По-добре не питай.
— Хилто, в теб има нещо, което поставя всички нас в смъртна опасност — заряза формалностите Таита. — То мирише на смърт.
— Нямам представа за какво говориш, магьоснико — каза с неудобство войнът.
— Нещо, което ти е поверено от самия Египет — настоява Таита — и ти много добре знаеш какво е.
— От самия Египет? — Хилто клати глава и в същото време я почесва.
Таита протяга ръка и Хилто капитулира с въздишка. Бърка в кожената торбичка на пояса и изважда папирусовия свитък. Таита го взема.
— Ни дума за това — предупреждава го той, — нито на фараона дори! Чуваш ли, Хилто?
— Чувам, магьоснико.
Таита гледа втренчено свитъка и след малко върху него се появява светеща точка, извива се тъничко стълбче дим и папирусът пламва изведнъж.
Таита го оставя да изгори в ръката му, като явно не се притеснява от пламъка, а след това стрива остатъците с пръсти.
— Това е магия — шепне Хилто.
— Евтин трик — отвръща Бай. — Това го може всеки чирак.
Таита вдига дясна ръка за благослов.
— Нека боговете ви закрилят по време на пътуването! — казва той и гледа как колата изчезва в далечината.
 

46
 
Когато Таита се появява отново край малкото огнище в пещерата при Гебел Нагара и грее старите си гости, измръзнали от пустинен студ, той впива поглед в лицето на заспалия Нефер, завит с овча кожа.
Не му се сърди, заради несръчния опит да го надхитри. Възрастта не е изсушила човешките му чувства, нито далечния спомен за мъката любовта, той разбира желанието на Нефер да облекчи страданията на своята любима. Към това се прибавят и собствените му добри чувства, граничещи с обич към това момиче.
Няма намерение да обяснява на Нефер, какви последици би могла да има тази негова проява на състрадание. Ще го остави да се заблуждава, че Минтака скоро ще научи, че е жив.
Кляка до заспалото момче и без да го докосва, внимателно прониква в неговата същност. Дългият опит му позволява да го направи без усилие. Нефер се размърдва, стене и мърмори някакви безсмислици. Макар и потънал в дълбок сън, силата на Таита, като някаква мрежа, хвърлена над цялото му същество, го тревожи и почти събужда. Тялото е извървяло дълъг път към оздравяване. Таита поглежда по-навътре. Духът му е бодър и не е загубил нищо от преживените терзания. Няма да мине много време и ще могат да се впуснат в следващото си начинание.
Връща се при огнището и добавя няколко акациеви съчки. После се обляга назад, но не за да спи — на неговата възраст няколко часа сън в денонощието му стигат, — а за да отвори съзнанието си към енергиите, които предизвикват събитията, някои далечни, а други много по-близки. Оставя ги да бушуват около него, сякаш е някаква канара, сред вихъра на битието.
 

47
 
Втората луна отминава по-бързо от предишната, защото Нефер е вече по-силен и неукротим. С всеки изминал ден, куцането му се забелязва все по-слабо, докато накрая изчезва напълно. В скоро време се надбягва с Мерен от дъното на долината до хребета на хълма. Тези състезания се превръщат в постоянен елемент от всекидневието им в оазиса. В началото Мерен печели с лекота, но постепенно нещата се променят.
Призори на двадесетия ден след заминаването на Хилто, те стартират от входа на пещерата, бягат през каменистото дъно на долината рамо до рамо, но когато започва изкачването на отсрещната дюна, Нефер печели преднина. По средата на склона дръпва рязко напред и Мерен вижда гърба му. Стигнал хребета, Нефер се обръща и се изсмива в очите на изостаналия съперник, сложил победоносно ръце на кръста. Утринният вятър развява дългите кичури над раменете му. Ранните лъчи на слънцето го огряват отзад и хвърлят златен ореол около главата му.
Таита наблюдава всичко от входа на пещерата и тъкмо понечва да се прибере, когато странен звук нарушава пустинната тишина и го спира. Вдига глава нагоре и съзира малко петънце да описва правилни кръгове много високо в небето и усеща близкото присъствие на бога. Писъкът се чува отново, далечен и слаб, но прониква до дъното на душата — незабравимия вик на царски сокол.
Нефер също го чува от билото на дюната и вдига поглед да го търси. Вижда мъничкото петно и протяга две ръце към него. Сякаш подчинил се на този зов, соколът започва спускане и бързо увеличава големината си. Вятърът свисти в свитите му крила, а птицата се носи право към Нефер. Ако го удари с тази скорост, ще разкъса лицето и счупи костите му, но Нефер не помръдва.
В последния възможен миг птицата рязко се вдига и висва над главата на момчето. Нефер протяга ръка и почти докосва гладките красиви пера на гърдите. За миг Таита си мисли, че соколът ще се остави да го хванат, но той размахва криле и набира височина. Надава още един път този самотен, сърцераздирателен писък и изчезва стремително, потънал сякаш в самия огнен диск на слънцето.
 

48
 
При второто си идване Хилто донесе тежък боен лък. Под ръководството на Таита, момчето всеки ден се упражняваше, за да укрепи мускулите на гърба и раменете до положение, при което да е в състояние да вдигне лъка, да опъне тетивата и да остане така, без да трепери или да усеща умора. След това, по даден от мага знак, то отпускаше тетивата и стрелата описваше дъга, за да порази целта на двеста стъпки от тях.
Нефер отряза дебел акациев клон от дърво, скрито в малка долчинка и издяла тояга, която оформи и полира, докато постигна нужната дължина и баланс на оръжието. В хладните часове на утрото, двамата с Таита упражняват традиционен бой с тояги. В началото Нефер се сдържа, от уважение към възрастта на стареца, обаче магът му насинява глезените и изкарва цицина на главата. Бесен от унижение, Нефер започва да напада истински, старият е жилав и пъргав. Отскача точно колкото е необходимо, за да избегне удара, след което рязко напада незащитеното място и болезнено удря лакътя или коляното.
Таита е загубил съвсем малко от уменията си на фехтувач. Хилто ги е снабдил с цял сандък криви саби и когато магът решава, че упражнението с тояги е било достатъчно дълго, вади сабите и превежда Нефер и Мерен през целия репертоар от напади, мушкания, сечащи удари и защити. Кара ги да повтарят всяко движение по петдесет пъти, а след това отново. Когато дава знак за край на тренировката, и двете момчета са зачервени и плувнали във вода, сякаш току-що излизат от Нил. Кожата на самия маг обаче си остава суха и хладна. Когато Мерен отбелязва тъжно това обстоятелство, Таита усмихнато обяснява, че последната капка излишна пот е отделил дълго преди двамата да се родят.
Друг път момчетата се събличат, мажат телата си с масло и започват борба под арбитража и напътствията на Таита. Макар Мерен да е цяла педя по-висок и по-як в раменете, Нефер притежава вродено чувство за баланс, а Таита му е показал, как да използва собственото тегло на противника в негов ущърб.
Вечер и през нощта, Таита и Нефер седят край огъня и обсъждат всякакви въпроси — от медицина и политика, до война и религия. Често пъти, Таита очертава някаква теория и кара Нефер да открие слабите й страни. Залага несъстоятелни постулати и нелогични построения, които Нефер търси и открива с все по-голям хъс. След това идва ред на дъската за бао, с хилядите възможности, предоставяни от квадратите и фигурите.
— Ако си в състояние да проникнеш във всичките възможности на играта — казва Таита, — ще можеш да проникнеш в смисъла на самия живот. — Тънкостите и нюансите на тази игра изострят ума и го подготвят за по-големи мистерии.
Месецът изтича тъй бързо, че когато една сутрин Нефер гони смъртно ранена газела между дюните, видът на внезапно появилия се в далечната мараня облак прах и смътните очертания на завръщащата се от поречието кола, направо го стряскат. На секундата забравя смъртно ранената газела и хуква да пресрещне Хилто. Макар да е свикнал с прояви на физическа сила и издържливост, старият войн е силно впечатлен от скоростта, с която Нефер скъсява разстоянието помежду им, под палещите лъчи на слънцето.
— Хилто! — вика Нефер отдалеч, без каквато и да било следа от задъхване. — Нека боговете те обичат и дарят с вечен живот! Какво ново? Какво ново?
Хилто се прави, че не разбира и когато Нефер тръгва редом с колата, започва подробен доклад за политически събития и клюки в двете царства:
— Имало е ново въстание на север. Този път Трок го е потушил много трудно. Загубил четиристотин мъже за три дни, а половината бунтовници успели да избегнат гнева му.
— Хилто, знаеш, че не те питам това.
Хилто кима към Бай и казва:
— Може би не е сега моментът да говорим за определени неща — вметва тактично той. — Може би ще поговорим по-късно и на четири очи, Велики?
Нефер е принуден да сдържи нетърпението си.
Докато седят същата вечер край огнището в пещерата, Нефер с мъка изслушва нов подробен доклад на Хилто пред Таита, най-съществената част от който се състои в това, че подмяната на телата в Залата на скръбта е била открита от жреците, когато разповили главата. Фараон Наджа Киафан направил всичко възможно да потули откритието, защото сигурността на трона му би била под въпрос, ако се разчуе, че Нефер може би е още жив. Все пак се оказало невъзможно да се запази такава важна тайна, при положение че огромен брой жреци и придворни били посветени в нея. Хилто съобщава, че слухът вече се носи по улиците и пазарищата на Тива, както и по околните селища.
Отчасти в резултат от това, размириците и в двете царства стават все по-мащабни и организирани. Бунтовниците се нарекли Синя фракция. Синьото е цветът на династия Тамоз. Наджа е избрал зеленото за свой цвят, цветът на Трок е червеният.
Плюс всичко това, на изток също се мътят неприятности. Египетските фараони изпратили хурийския посланик при господаря му Саргон, цар на Вавилон, могъща държава, разположена между реките Тигър и Ефрат, с искане годишният данък, плащан от него, да се увеличи на двадесет лаки злато. Непосилна сума, която Саргон в никакъв случай няма да плати.
— Значи, това е причината за усилените военни приготовления — отбелязва Таита. — Ясно е, че фараоните са хвърлили око на месопотамските богатства. Решили са да започнат завоевателен поход. След Вавилон, ще обърнат поглед към Либия и Халдея. Няма да мирясат, докато не видят целия свят в краката си.
Хилто изглежда изненадан.
— Не съм мислил върху това, но изглежда имаш право.
— Хитри са като два стари бабуина. Знаят, че войната е обединяващ фактор. Тръгнат ли срещу Месопотамия, населението ще ги подкрепи, увлечено в патриотичен устрем. Армията обича слава и плячка. Търговците обичат да увеличават обороти и печалби. Чудесен начин да отвлечеш вниманието на хората от истинските им интереси.
— Така е — съгласява се Хилто. — Сега разбирам.
— Това, разбира се, е и в наш интерес — продължава разсъжденията си Таита. — Търсех небе, което да ни приюти. Ако е заплашен от война с тях, Саргон с радост ще ни посрещне на своя страна.
— Напускаме Египет? — пита Хилто.
Таита отговаря:
— След като Наджа и Трок знаят, че Нефер е жив, те ще пуснат потеря подире ни. Единственият път, отворен за нас, е този на изток. Няма да е задълго — само колкото да нарасне подкрепата за нашата кауза вътре в страната, а ние да укрепим сили и да си спечелим съюзници вън от нея. След това ще се върнем, за да потърсим правата на фараон Нефер Сети.
Всички го гледат смаяни, докато се съвземат от неочакваното съобщение. Никога не са мислили толкова напред и никога през ум не им е минавало, че ще се наложи да напуснат родната земя.
Тишината нарушава Нефер:
— Не можем да направим това — казва той. — Аз не мога да напусна Египет.
Таита поглежда останалите и дава знак с глава. Хилто, Бай и Мерен стават послушно и излизат.
Таита е очаквал такава възможност. Дава си сметка, че ще трябва да мобилизира цялата си находчивост, защото Нефер е нахлузил непреклонната си физиономия, а заявлението му е направено с упорития тон, който познава добре. Знае, че трудно ще го убеди да промени позицията си. Момчето гледа в огъня и Таита съзнава, че трябва да го принуди да наруши тишината. Ако го направи, позициите на Таита укрепват.
— Трябваше да обсъдиш това с мен — промълвя най-накрая Нефер. — Аз не съм вече дете, Таита. Аз съм мъж и фараон!
— Споделих моето виждане — отвръща кротко Таита.
Продължават да тънат в мълчание, загледани в огъня и Таита усеща първите пукнатини в решимостта на момчето.
Най-накрая Нефер казва:
— Разбираш ли, тук е Минтака.
Таита пак не казва нищо. Интуитивно усеща, че в отношенията им настъпва преломен момент. Така или иначе, той ще настъпи някой ден и Таита не прави опит да го избегне.
— Изпратих съобщение на Минтака — казва Нефер. — Писах й, че я обичам и се заклех в живота и вечната си душа, че няма да я изоставя.
Сега Таита нарушава тишината:
— Сигурен ли си, че Минтака е получила тази клетва, която поставя теб, нея, както и всички около теб, в смъртна опасност?
— Да, разбира се. Хилто… — Нефер млъква и лицето му се променя, докато гледа Таита над пламъците на огъня. Изведнъж скача и тръгва към изхода. Крачи като мъж, не като момче. Като разгневен мъж. За тези последни къси месеци се е променил напълно. Таита изпитва дълбоко удовлетворение. Предстоящият път ще бъде труден и Нефер ще има нужда от тези новопридобити сили и решителност.
— Хилто! — вика Нефер в тъмнината. — Ела при мен! — Хилто вероятно долавя новите нотки в гласа, защото дотичва и пада на едно коляно.
— Велики?
— Предаде ли съобщението, което ти поверих? — пита Нефер.
Хилто гледа към седналия край огнището маг.
— Не го гледай! — тросва се Нефер. — Тебе питам. Отговаряй!
— Не съм предал съобщението — отвръща Хилто. — Искаш ли да научиш причината за това?
— Причината ми е много добре известна — изрича заплашително Нефер. — Но искам да знаеш следното: Ако отново умишлено не изпълниш мое нареждане, ще понесеш пълната отговорност затова.
— Да, Велики! — отвръща безстрастно Хилто.
— Ако отново се наложи да избираш между фараона и намесилия се старец, ще избереш фараона. Ясно ли е?
— Ясно като бял ден. — Хилто свежда виновно глава, но се усмихва в брадата си.
— Ти не отговори на въпроса ми, Хилто. Какво си чул за принцеса Минтака?
Хилто отваря беззвучно уста, като събира кураж да произнесе страшната истина.
— Говори! — заповядва Нефер. — Толкова бързо ли забрави дълга си?
— Няма да те зарадвам, Велики. Преди шест седмици, принцеса Минтака се е омъжила в Аварис за фараон Трок Урук.
Нефер стои неподвижен като гранитна статуя. Дълго време единственият звук в пещерата е пукането на акациеви съчки в огъня. След това Нефер минава край Хилто, без да пророни дума и излиза в пустинната нощ.
Когато се връща, зората е още червеникаво обещание на източния хоризонт. Хилто и Мерен спят под овчите си кожи в дъното на пещерата, но Таита е в абсолютно същата поза, в която го е оставил вечерта. За миг помисля, че старецът спи. Но той вдига глава и го поглежда с блестящи будни очи.
— Беше прав, аз сгреших. Имам нужда от теб повече от всякога, стари приятелю — казва Нефер. — Нали няма да ме изоставиш?
— Излишно е да питаш — отвръща тихо Таита.
— Не мога да я оставя с Трок.
— Не.
Нефер взема полуобгоряло парче дърво и го тика по-навътре в жаравата. После отново поглежда Таита.
— Ти се опита да ме научиш да виждам от разстояние — казва той. — Не можах да овладея това изкуство. Не и до тази нощ. Там навън, сам в тишината, аз отново се опитах да видя Минтака. Този път видях нещо, Таита, но само смътно и не го разбрах добре.
— Любовта ти към нея те е направила чувствителен към аурата й — обяснява Таита. — Какво видя?
— Само сенки, но долових опустошителна мъка и тъга. Усетих отчаяние, толкова безнадеждно, че ми се прииска да умра. Знам, че бяха чувствата на Минтака, не моите.
Таита продължава да гледа безизразно в огъня и Нефер продължава:
— Опитай се да се свържеш с нея вместо мен. Има нещо, което никак не е наред. Ти единствен можеш да й помогнеш сега, Таита!
— Имаш ли нещо нейно? — пита магът. — Някакъв подарък от нея?
Ръката на Нефер се вдига към огърлицата на шията. Докосва мъничката златна кутийка, окачена в средата й.
— Това е най-ценното ми притежание.
Таита протяга ръце над огъня.
— Дай ми го! — казва той.
Нефер се колебае, после снема амулета и го стиска в ръка.
— Освен мен, само нейните пръсти са го докосвали. Съдържа кичур нейна коса.
— В такъв случай, притежава голяма сила. Косата крие същността на човека. Дай ми го, ако искаш да й помогна. — Нефер го подава.
— Чакай тук! — казва Таита и става. Макар да е седял така, със свити крака цяла нощ, движенията му не са сковани — крачи като млад, силен мъж. Излиза от пещерата и се изкачва на билото на дюната, прибира полите на хитона около кльощавите си глезени и кляка в пясъка, с лице към зората.
Притиска амулета на Минтака към челото си и затваря очи. Започва леко да се полюлява встрани. Слънцето се показва над хоризонта и светва право в лицето му.
Амулетът в дясната ръка сякаш оживява. Таита чувства, как започва да пулсира в такт с ударите на собственото му сърце. Открива съзнанието си и пуска потоците на битието да кръжат из него свободно, да се мятат като талази на буйна река. Собственият му дух напуска обвивката на тялото и се извисява над него. Като понесен от гигантска птица, той вижда неясните очертания на поля, градове, гори, долини и пустини да преминават под него. Вижда армии в походен строй, кохорти, вдигнали облаци прах, в който проблясват остриета на копия. Вижда кораби в открито море, блъскани от вятър и вълни. Вижда опожарени и разграбени градове, а в съзнанието му звучат неясни гласове и той знае, че те идват от миналото и бъдещето. Съзира лица на отдавна починали и на още неродени.
Помръдва леко, духът му се носи надалеч, но амулетът е неговият магнит. «Минтака!», вика я той в мисълта си, а в дланта усеща сгорещения талисман.
Постепенно образите се изчистват и той чува сладкия й глас да отговаря: «Тук съм, кой ме вика?»
«Минтака, аз съм Таита», отвръща той, но има усещането, че някакво зло се вмъква помежду им и прекъсва свързалия ги поток. Минтака я няма, а на нейно място усеща нещо съдбоносно. Напряга всички сили, за да разпръсне тъмните облаци. Те се сгъстяват и приемат очертанията на вдигнала глава кобра, същата гибелна сила, която срещнаха с Нефер в соколовото гнездо на канарите на Бир Ум Масара.
Той се бори с кобрата в съзнанието си, старае се да я прогони, но вместо да отстъпи, образът на змията става по-ясен и застрашителен. Изведнъж съзнава, че естеството на този образ не е психическо, а вижда истинска змия, смъртна опасност, надвиснала над Минтака. Удвоява усилията си да преодолее пелената на злото и да се добере до принцесата, но между тях има непреодолима бариера от болка и мъка.
И ето, една ръка, слаба и грациозна, се протяга към пакостната люспеста глава. Разбира, че е ръката на Минтака, защото синият пръстен от лапис-лазули на показалеца носи нейния монограм. Той пречи с всички сили на змията да ухапе тази ръка, докато Минтака милва гърба на разперената качулка. Змията извръща глава, досущ като котка, която иска да я галят.
— Накарай я да стори, каквото трябва! — чува Таита гласа на принцесата, а друг глас, който Таита също познава, отговаря:
— Никога не съм виждала подобно нещо. Трябва да удариш пратеника с ръка. Това сигурно ще го накара да предаде дара на богинята. — Това е гласът на първожрицата на храма на Хатор в Аварис и Таита разбира: смазана от скръб, Минтака се готви да поеме пътя на богинята.
— Минтака! — превъзмогва себе си Таита и този път е възнаграден.
— Таита? — шепне момичето и понеже най-после го чува, магът вижда вече цялата картина в най-дребни подробности.
Минтака се намира в спалня с каменни стени. На колене пред някаква кошница. Редом е коленичила светата жрица, а пред тях е надигнала глава кобрата.
— Не бива да поемаш този път! — заповядва Таита. — Не е за теб. Боговете са ти приготвили друга участ. Чуваш ли ме?
— Да! — Минтака се извръща към него, сякаш вижда лицето му.
— Нефер е жив! Нефер живее! Чуваш ли ме?
— Да, О, да!
— Бъди силна, Минтака! Ще се върнем за теб. Нефер и аз ще се върнем за теб!
Концентрацията му е толкова силна, че ноктите се впиват до кръв в дланите на свитите юмруци, но повече не може да я задържи. Образът й започва да избледнява, чертите й се размиват, но преди да я загуби съвсем, той вижда усмивката й, красива усмивка, изпълнена с любов и нова надежда.
— Бъди силна! — повтаря той. — Бъди силна, Минтака! — Ехото от собствения му глас се връща като от огромно разстояние.
 

49
 
Нефер го чака под дюната. Когато стига средата на склона, момчето разбира, че е станало нещо много важно.
— Ти си я видял! — крещи то и това не е въпрос. — Какво е станало с нея? — И Нефер тича срещу Таита.
— Тя има нужда от нас — отвръща магът и слага ръка на рамото му. Не иска да му каже за огромната мъка и болка, в които я свари, нито за злощастния изход, който си бе приготвила. Нефер не би го понесъл. Положително щеше да се хвърли в някое необмислено начинание, което да съсипе живота и на двамата влюбени. — Беше прав — продължава Таита. — Трябва да се откажем от моите планове, да търсим убежище на изток. Трябва да отидем при Минтака. Обещах й.
— Да! — съгласява се с радост Нефер. — Трябва да тръгнем към Аварис.
— При това веднага!
 

50
 
Трябваха им петнадесет дни усилен ход, за да стигнат до малкия гарнизон Тан, на един ден път от Аварис. Четири пъти сменяха конете — Таита използваше дадения му от Наджа документ, за да подменят уморените животни с други и да попълват запасите си във военните гарнизони и лагери, покрай които минаваха.
Откак напуснаха Гебел Нагара, не спираха да обсъждат плановете си, защото си даваха сметка, че са тръгнали срещу мощта на фараон Трок Урук. Офицери, с които разговаряха по гарнизоните, им съобщиха, че фараонът разполага вече с двадесет и седем пеши дружини, както и с три хиляди бойни колесници. Те можеха да изправят срещу тази сила една очукана кола, чийто външен вид ясно говореше за дълга и тежка служба, със задно колело, което имаше упоритата склонност да пада в най-неподходящите моменти и корпус, умело укрепен с върви и кожени ремъци. Бяха всичко на всичко четирима: Нефер, Мерен, Хилто и Бай. Петият обаче, беше Таита.
— Магът струва поне колкото двадесет и седем дружини — подчерта Хилто, — така че, всъщност, сме равни по численост.
Хилто познаваше командира на гарнизона в Тан, прошарен и цял покрит с белези войн, на име Соко. Преди много години двамата бяха преминали заедно Червения път. Заедно бяха воювали, гуляли и ходили по курви. След като посветиха един час на тези скъпи спомени и споделиха неголяма делва кисела бира, Хилто му подаде царския документ. Соко го хвана наопаки, с изпъната ръка и доби важен вид.
— Виждаш ли печата на фараона? — попита Хилто и посочи с пръст.
— Доколкото те познавам, Хилто, а мисля, че те познавам добре, най-вероятно е сам да си нарисувал тая красота. — Соко върна свитъка. — Какво ти трябва, стари негоднико?
Избират коне измежду няколко стотините на разположение в гарнизона, след което Таита тръгва пред редицата колесници, току-що докарани от Аварис. Избира три, в които бързо запрягат конете.
Когато напускат Тан, Таита кара старата кола, Мерен, Хилто и Нефер са в колесници, а колоната завършва Бай с двадесет запасни коня. Не влизат направо в Аварис, а заобикалят града откъм изток.
В края на пустинята има малък оазис, използван от бедуини и кервани, тръгнали за или връщащи се от Изтока.
Докато другите разтоварват возения в колата фураж, зобят конете и смазват главините на новите колесници, Таита отива да се пазари с асирийски керванджия, разположил стана си наблизо. Купува наръч парцаливи, мръсни дрехи, както и двадесет вълнени килима, тъкани в земите край Далечното море. Качеството им е ниско, но Таита е принуден да плати солидна сума.
— Тази асирийска маймуна е главорез и мошеник — оплаква се магът, докато товари покупките в колата.
— За какво са ни? — иска да знае Нефер, но Таита се преструва, че не чува въпроса.
Същата вечер той боядисва сребърната си грива с отвара от кора на мимоза и обликът му се променя неузнаваемо. На сутринта оставят Бай да пази конете и колесниците и качени върху купчината прашни килими, поемат с разбитата кола към Аварис, издокарани в купените предния ден от Таита парцали. Магът носи дълга роба и шал, а долната част на лицето му е скрита по халдейски обичай. С боядисаната коса, никой не би познал прочутия маг.
Когато стигат престолнината на Севера, денят започва да си отива. Пред стените на града има постоянен лагер от няколко хиляди души. Това са просяци, улични артисти, чужди търговци и всякаква друга паплач. Смесват се с тях, а на другата заран оставят Мерен при колата, а останалите се скупчват с тълпата пред градските порти, в очакване да се отворят.
Щом минават през градската стража, те се разделят: Хилто плъзва по кръчми и бардаци из тесните улички на стария град, за да търси стари бойни другари, от които да се осведоми за положението в града и последните клюки, а Таита и Нефер тръгват през събуждащия се град към палата. Там се смесват с тълпата просяци, търговци и просители. Таита не прави опит да проникне в двореца. Прекарват цялата сутрин, слушайки околните и бъбрейки с останалите зяпачи.
Най-накрая Таита завързва разговор с облечен като него вавилонски търговец, на име Нинтура. Таита говори акадийски като роден месопотамец, поради което е избрал и одеянието си. Двамата пият висококачествено и скъпо етиопско кафе и Таита използва цялата си хитрост, за да омае Нинтура, който виси десети ден пред двореца, в очакване да изложи стоките си пред новата жена на фараона. Той е платил вече чудовищен подкуп, поискан от дворцовия шамбелан, за благоволението да се яви пред ясния взор на царствената съпруга, но преди него същото са сторили и мнозина други.
— Разправят, че Трок е подложен на жестоко отношение от страна на новата жена. Не го пускала в леглото — хили се Нинтура. — Той е луд по нея, като сръндак през любовен период, обаче тя кръстосва крака и си заключва стаята. Трок опитва да спечели благоразположението й със скъпи подаръци. Казват, че нищо не можел да й откаже. Той купува всичко, което й се предложи, а тя веднага го препродава за нищожна част от платеното, като раздава парите на бедните. — Търговецът се плясва по коляното и избухва в смях. — Разправят, че купувала едни и същи неща по няколко пъти, а Трок плаща ли, плаща.
— А самият той къде е?
— Бие се на юг — отвръща Нинтура. — Гаси пламъците на бунта, но щом ги потуши и обърне гръб, те лумват отново.
— Към кого трябва да се обърна, за да вляза при тази царица Минтака?
— Към дворцовия шамбелан. Казва се Солет. Един дебел, скопен изрод. — Нинтура не е отгатнал анатомичния статут на самия Таита.
Таита само е чувал за Солет, но знае, че е член на тайното евнухско братство.
— Къде мога да го намеря? — пита той.
— Само за да влезеш при него, трябва да платиш един златен пръстен — предупреждава Нинтура.
Солет седи край лотосово езерце в собствената си, оградена със стена градина. Той дори не се надига, когато един от пазачите на харема въвежда Таита.
Хиксосите до такава степен са се отказали от обичаите си и са възприели тези на египтяните, че вече и жените си не затварят между стените на харема. Евнусите все още разполагат с част от някогашната си безгранична власт над жените в двора, но при наличие на възрастна придружителка, подопечните им разполагат с голяма свобода. Те излизат на разходки, возят се в лодки по реката, приемат търговци, за да разгледат стоките им, хранят се, пеят и танцуват с приятелките си.
Таита отправя високопарно приветствие, като се представя на Солет с измислено име. Следва опознавателния знак на братството: допрени един до друг свити кутрета на ръцете. Солет примигва изненадан и оглежда слабата фигура на посетителя: не прилича на евнух. Въпреки това, дава знак на Таита да седне на възглавницата срещу него. Магът приема предложената от един роб чаша шербет и известно време двамата водят привидно незначителен разговор, но в хода му магът доказва принадлежността си към братството, с изброяването на общи познати. Без да показва, че го прави, Солет замислено изучава външността на Таита, като взорът му прониква през закрилия долната част на лицето шал и под боядисаната коса. Малко по-малко истината прониква в съзнанието му и накрая той пита тихичко:
— Може би, по време на скитанията си имал възможност да срещнеш великия маг, известен в пределите на двете царства, а и извън тях, под името Таита?
— Познавам го добре — признава гостът.
— Може би така добре, както познаваш себе си? — интересува се Солет.
— Най-малко толкова добре — потвърждава Таита и топчестото лице на Солет се разпъва в усмивка.
— Не казвай нищо повече. С какво мога да ти услужа? Само кажи!
 

51
 
Същата вечер Нефер, Мерен и Хилто седят върху купчината килими, а Таита кара скрибуцащата кола, с непоправимото задно колело, климащо насам-натам, пред една от страничните порти на двореца, където тълпа окъсани малки нехранимайковци се спотайва в тясна, бедняшка уличка. Магът дава меден пръстен на едно от тях, за да пази колата и удря по портата с края на тоягата си. Тя се отваря начаса, но насреща им щръкват десетина насочени копия. Входът към харема се охранява зорко: Трок пази внимателно малката си кошута.
Солет не е тук — очевидно иска ръцете му да останат чисти, — но е изпратил един роб, който да преведе Таита през охраната и да го придружи по-нататък. Макар магът да разполага с папирусов свитък, даден му от Солет, началникът на охраната настоява да ги претърси, преди да им позволи да продължат. Нарежда на Хилто да разгъне всеки килим и внимателно го разглежда. Удовлетворен най-подир, той ги пуска да минат.
Престарелият чернокож роб куцука пред тях, през лабиринт от тесни коридори. Колкото по-навътре влизат, толкова по-просторно става, докато накрая спират пред високи двери от сандалово дърво, охранявани от двама огромни евнуси. Те си шепнат нещо с чернокожия, после пазачите се дръпват встрани и Таита влиза начело на останалите в огромна зала, ухаеща на цветя, парфюми и мъчителен дъх на млада женственост. Срещу входа се вижда тераса, откъдето се носят звуци на лютня и женски гласове.
Старият роб излиза на терасата.
— Царице — започва той с треперещ глас, — дошъл е един търговец със скъпи копринени килими от Самарканд и моли за благоволението ти.
— За днес видях достатъчно боклуци — отвръща женски глас и дъхът на Нефер спира, очарован от познатите, любими трели. — Отпрати го!
Робът се обръща назад към Таита, прави гримаса и разперва безпомощно ръце. Нефер сваля от рамо завития на руло килим, който тупва плътно върху каменните плочи и отива до изхода към терасата, където спира. Облечен е в дрипи, а на главата си има мърлява чалма. Долната част на лицето му е покрита. Виждат се само очите.
Минтака седи на парапета с две робини в краката си. Тя не поглежда към него, а отново подхваща песента. Това е песента за магарето и маймуната и Нефер усеща как всяка дума се забива право в сърцето му, докато гледа сладката извивка на бузата, полуизвърната към него и тежките тъмни кичури, спуснати по гърба.
Тя прекъсва внезапно песента и казва раздразнено:
— Стига си ме зяпал, нахален глупак! Вземай си боклуците и се махай!
— Прости ме, царице! — протяга умолително ръце Нефер. — Аз съм само един беден глупак от Даба.
Минтака изпищява и пуска лютнята на земята. Закрива уста с две ръце. На бузите й избиват алени петна, а погледът е вторачен в зелените му очи. Чернокожият роб вади нож и закуцуква не много сигурно към Нефер, но Минтака се окопитва в миг.
— Не, остави го! — Тя вдига дясната си ръка, за да подчертае думите си. — Остави ни! Искам да поговоря с този глупак. — Робът гледа колебливо, все още насочил треперещия връх на кинжала към корема на Нефер.
— Прави, каквото ти казвам! — тросва се Минтака. — Върви, глупако. Тръгвай!
Старецът прибира объркан кинжала в ножницата и се оттегля заднишком. Минтака гледа Нефер с огромни черни очи. Момичетата не проумяват какво става. Усещат само, че е нещо необикновено. Завесите се събират зад гърба на чернокожия. Нефер отмята парцала от главата си и къдрите му се разсипват по раменете.
— В името на Хатор, това си ти! Наистина си ти! — Тя полита към него, а Нефер се втурва насреща й, за да я обгърне с ръце. Притискат се един към друг и говорят несвързано за любовта си и за болката от раздялата. Робините излизат от смайването си, започват да подскачат и да пляскат радостно с ръце, докато Таита въвежда ред, с няколко добре прицелени ръчвания на тоягата.
— Веднага спрете тия безумни писъци! Ей сега ще долети стражата. — Овладял положението, той се обръща към Хилто и Мерен. По негово указание на плочите е проснат най-големият килим.
— Слушай, Минтака! После ще имате време за това.
Тя обръща лице към него, но продължава да прегръща Нефер през шията.
— Ти ме извика тогава, нали Таита? Толкова ясно чух гласа ти. Ако не беше ме спрял, аз…
— Мислех те за по-разумна. Сега не е време за празни приказки — скастря я Таита. — Трябва да те скрием в килима, за да те изнесем от палата. По-бързо!
— Имам ли време, да си взема…
— Не! — отвръща Таита. — Нямаш време за нищо, освен да ме слушаш.
Тя целува още веднъж Нефер, следва продължителна прегръдка, след което се просва в цял ръст върху килима. Поглежда робините и казва:
— Правете, каквото Таита нареди!
— Не можеш да ни изоставиш така, господарке! — вие любимката й, Тиниа. — Закъде сме без теб?
— Няма да е задълго — обещава Минтака. — Ще пратя да ви вземат, но дотогава трябва да сте смели и да не ме предавате.
Нефер помага на Хилто и Мерен да увият Минтака в килима, като поставя в устата й единия край на дълъг тръстиков ствол. Другият се подава малко от рулото и дава възможност на царицата да диша.
През това време Таита успокоява хлипащите момичета:
— Тиниа, ти отиваш в спалнята и залостваш вратата! Завий се с чаршафите, все едно си господарката! Другите останете тук, в преддверието и не отваряйте никому. Казвайте, че царицата е в месечното си неразположение и не може да приема никого. Ясно ли е? — Тиниа кима с разбито сърце, но не смее да проговори, за да не заплаче отново. — Забавете ги, колкото е възможно, но когато положението стане неудържимо, кажете им всичко, което искат да знаят. Не ги карайте да ви измъчват. Смъртта или осакатяването ви няма да допринесат за друго, освен да тежите на съвестта на господарката си.
— Не може ли да дойда с царицата? — избухва Тиниа. — Как ще живея без нея?
— Нали чу нейното обещание. Щом бъде в безопасност, ще изпрати да ви вземат. А сега, залостете вратата зад нас!
Когато излизат, зад вратата ги чака старият роб.
— Съжалявам. Направих за вас, каквото можах. Така нареди Солет. Царица Минтака беше някога добро и щастливо момиченце — казва той. — Но вече не е. Откак се омъжи, стана тъжна и сърдита. — Дава им знак да го следват и ги повежда през харемския зверилник, докато стигат малката странична врата, където началникът на стражата пак се изпречва пред тях.
— Разгънете килимите! — нарежда лаконично той.
Таита го доближава и впива поглед в очите му. Враждебното изражение на началника омеква. Добива смутен вид.
— Виждам, че си доволен — тихо промълвя Таита и върху грозното лице на войника се изписва усмивка. — Даже много доволен — повтаря магът и слага ръка на рамото на човека.
— Много доволен — повтаря началникът.
— Ти вече провери килимите. Няма сега да губиш скъпоценното си време за глупости, нали?
— Не искам да си губя времето — повтаря послушно войникът.
— Искаш да се махаме.
— Махайте се! — вика началникът. — Разкарайте се оттук! — И се дръпва встрани. Един от хората му издърпва залостващата греда и ги пуска навън в уличката. Хвърлили последен поглед назад, те съзират доброжелателната усмивка на караулния началник.
Колата чака, където са я оставили, а хлапаците я пазят. Внимателно полагат в нея скъпоценния товар и Нефер шепне в края на рулото:
— Сърце мое, как си?
— Задушно и горещо е, но е нищо в сравнение с мисълта, че си до мен. — Гласът й е приглушен и той бърка в дупката по средата на рулото, за да докосне главата й.
— Смела си като лъвица — казва той и сяда на капрата до Таита. Конете тръгват.
Таита ги шибва с камшика.
— Скоро ще затворят градските порти за през нощта. Когато открият липсата на Минтака, най-напред ще затворят града, ще претърсят всяка сграда и кола между стените му и ще разпитат всеки странник.
Носят се в галоп по главната улица към източната порта. Когато доближават, виждат, че изходът е блокиран от множество други коли и колесници, наредени в редица. През деня в Аварис е имало религиозно шествие и сега богомолци и зяпачи са тръгнали да се връщат по околните селища. Колоната се движи мъчително бавно.
Слънцето вече е изчезнало зад градската стена и наоколо започва да се спуска мрак, а между тях и портата има още две коли. Началникът на стражата излиза от караулното и вика:
— Стига толкова! Слънцето залезе. Затваряй портите!
Колоната чакащи ред да излязат надава протестен ропот.
— Имам болно дете. Трябва да се прибера.
— Платил съм си таксата, пуснете ме да изляза. Рибата ми ще се развали.
Една по-малка кола се измъква напред и нарочно препречва пътя, за да не могат да затворят портите. Настъпва малка суматоха: стражата размахва тояги, възмутени пътници крещят насреща й, подплашени коне цвилят и се изправят на задни крака. Изведнъж настава раздвижване и отвън. Виковете на тълпата и стражата отстъпват пред повелителни възгласи:
— Сторете път на фараона! Път за фараон Трок Урук!
Барабанен бой придружава заповедта. Стражниците престават да се разправят с пътниците и се втурват един през друг да отворят път за владетеля. Крилата на портата се отварят широко, за да разкрият колона бойни колесници, напираща отвън. Над първата от тях се вее вимпел с леопард. Изправен в цял ръст под него, с лъснал бронзов шлем и преметната през рамо, заплетена с разноцветни панделки брада, фараон Трок Урук държи бич и юзди с облечени в ръкавици ръце.
Щом дверите се разтварят, той насочва запрегнатата в четири коня колесница право в тълпата, като замахва с бича срещу всеки, изпречил се на пътя му. Хората му тичат напред, преобръщат и извличат встрани всяка запушила улицата кола, като изсипват товари риба и плодове в канавката.
— Сторете път на фараона! — реват те, като се стараят да надвикат жертвите си. Стигат колата на Таита и се опитват да я обърнат, за да разчистят пътя на Трок. Таита се изправя и замахва с камшик срещу им, но ударите попадат върху шлемовете и раменните бронзови предпазители. Войниците се смеят и преобръщат колата. Рулото се търкулва и заплашва да попадне под каруцата.
— Помогнете! — крещи Нефер, като скача на земята и задържа килима. Хилто хваща единия край, а Бай — другия. Когато колата пада с трясък и хрущене на една страна, те придърпват рулото до най-близката стена, фараон Трок прекарва колесницата си през останките от колата и разпилените стоки, плющи с бич над конските глави и дава отривисти команди.
— Удряй! Удряй! — Това са обучени бойни коне. Те се изправят и бият с облечени в бронз копита по всеки, който попадне под тях. Нефер вижда как една старица става жертва на тази безсмислена жестокост. Копитото попада право в лицето й. Черепът й се пръсва, а наоколо като дребен чакъл хвърчат зъби. Те трополят по настилката, а тялото се просва пред колесницата на Трок.
Обточените с бронзови шини колела минават през него и за миг колесницата е толкова близо до надвесения над килима с Минтака Нефер, че очите му срещат погледа на Трок. Фараонът не може да го познае в тия дрипи и с парцаливата чалма на главата, но го шибва по навик с бича по рамото. Бронзовите топчета разкъсват с лекота дрипата и оставят кървав синджир върху плътта му.
— Марш от пътя ми, селяндур! — крясва Трок и Нефер се готви да се хвърли в колесницата и да хване Трок за брадата. Ето го звярът, осквернил неговата любима. Червена пелена пада пред очите на момъка.
Таита го хваща за ръката.
— Остави го. Вземай килима и през портите вън, глупак такъв! Ще ни затворят. — Нефер се дърпа и старецът го разтърсва.
— Искаш още един път да я загубиш, така ли?
Нефер се окопитва. Изправя се и хваща рулото за единия край, а останалите му помагат. Тичат към портата, но колоната на царя вече е преминала и стражата отново затваря крилата й. Таита тича напред и ги разгонва с тоягата. Когато един войник се опитва да го нападне, магът втренчва в очите му хипнотизиращ поглед. Стражникът отскача, сякаш е попаднал на човекоядец.
Промъкват килима през тесния процеп между крилата на портата и тичат към лагера под стените на града. Зад тях се носят гневните викове на охраната, но те изчезват в тъмнината, сред безпорядъка от шатри и бараки. Скрити зад една кошара, те оставят на земята товара си и го развиват. Разчорлена и потна, щастливата Минтака вижда коленичилия пред нея Нефер. Двамата се прегръщат пред погледите на останалите.
Таита ги връща към действителността:
— Трок се завърна най-неочаквано — казва той. — Съвсем скоро ще открие липсата ти. — Изправя Минтака на крака. — Загубихме колата. Предстои ни дълъг преход пеша. Ако не тръгнем веднага, няма да стигнем оазиса преди разсъмване.
Минтака се стяга.
— Готова съм! — казва лаконично тя.
Таита поглежда ефирните й златни сандалки, украсени с тюркоази и изчезва между бордеите. След малко се връща с една мърлява старица по петите. Носи чифт използвани, но здрави селски сандали.
— Размених ги срещу твоите — съобщава той.
Минтака сваля безропотно прекрасните сандалки и ги подава на старицата, която ги скрива под дрехата си и светкавично изчезва, да не би някой да й ги вземе. Царицата се изправя с думите:
— Готова съм! Сега накъде, магьоснико?
Нефер я хваща за ръка и всички тръгват след Таита в пустинята.
 

52
 
Трок спира запотените, потънали в прах коне пред дверите на палата. Двама висши военни, и двамата членове на леопардовото съзаклятие и негови близки приятели, влизат в тържествената банкетна зала, като дрънчат оръжие и набедреници. Робите са сложили богата трапеза, в чест на царското завръщане. Трок пресушава бокал сладко червено вино и грабва варен глигански бут.
— Имам нужда от нещо по-различно. — Той смига на приятелчетата си, които се кикотят и ръчкат един друг в ребрата. Трок знае, че брачният му провал е тема на неспирни клюки в редовете на армията и че отношението на новата му жена към него, срива авторитета му. Въпреки победите над бунтовниците на юг и суровите наказания, които им налага, мъжкото му име е пострадало. Решил е да сложи веднъж завинаги край на това положение още тази нощ.
— Тук има повече храна, отколкото могат да изядат дори две свине като вас, а във виното може да се удави хипопотам. — Трок показва готовата да рухне маса. — Правете каквото знаете, но не ме чакайте преди зори. Имам нива да ора и една непокорна кобилка да подчиня на волята си.
Тръгва през залата, като гризе свинския кокал и гълта огромни парчета тлъсто месо. Двама роби бързат пред него, за да осветяват пътя му към харема. Евнусите пред дверите на Минтака чуват шума от приближаването му. Те вдигат копия и ги притискат към тлъстите си гърди, в знак на приветствие.
— Отваряйте! — нарежда Трок. Захвърля недооглозгания кокал и трие мазни длани в туниката си.
— Велики! — единият стражник пристъпя от неудобство. — Дверите са залостени отвътре.
— По чие нареждане? — пита Трок разгневен.
— На царица Минтака.
— В името на Севт, няма да търпя това! Наглата пачавра знае, че съм тук! — избухва Трок, вади сабя и блъска с бронзов ефес по тежката врата. Като не чува ответ, блъска отново. Звукът от ударите отеква по коридора, но отвътре не се чува никакъв признак на живот. Отстъпва назад и се хвърля върху вратата с рамото напред. Тя потреперва, но не се отваря. Грабва копието на единия стражник и го забива в дървото.
Летят трески и след още няколко удара във вратата зейва дупка, достатъчно голяма, за да провре ръка и отмести мандалото. Отваря с ритник и влиза. Примрелите от страх робини са се скупчили в другия край на помещението.
— Къде е господарката ви?
Те каканижат несвързано и поглеждат към вратата на спалнята. Трок я приближава и всички викат в един глас:
— Болна е.
— Не може да те приеме.
— Луната й дойде.
Трок се смее.
— Твърде често се оправдава с това. — Блъска по вратата. — Ако ще има кръв, по-добре да е повече — изобилна река, като при Манаши. В името на Севт, ще я прегазя, за да стигна дверите на щастието.
Рита вратата на спалнята.
— Отваряй, малка вещице! Съпругът ти е дошъл да засвидетелства уважение и да изпълни своя дълг.
При следващия ритник вратата се откъсва от кожените си панти и Трок влита в спалнята. Ложето е изработено от абаносово дърво, резбовано и инкрустирано със слонова кост и седеф. Под чаршафите личат формите на женско тяло, а изпод тях се подава мъничко босо стъпало. Трок пуска на пода пояса със сабята и вика:
— Липсвах ли ти, мое малко цвете? Жаждаше ли моята любовна прегръдка?
Сграбчва стъпалото и измъква момичето изпод завивките.
— Ела, сладко мое агънце! Приготвил съм ти нов подарък — толкова твърд и голям, че няма да можеш нито да го продадеш, нито да го подариш… — Трок зяпва, вторачен в треперещото, разсополивено момиче. — Тиниа, мръсно курве такова, какво търсиш в леглото на господарката си? — Не дочаква отговор, а я блъсва на пода и тръгва из помещението, като смъква завеси и стенни килими. — Къде си? — Избива вратата на дрешника с ритник. — Хайде излизай! Тия детинщини няма да ти помогнат.
Трябва му около минута, за да се убеди, че Минтака не е в стаята. Хвърля се отново към Тиниа и я сграбчва за косите. Влачи я по пода.
— Къде е? — Рита момичето в корема. То изписква и се мъчи да се претърколи, за да избегне обкованата с метал подметка. — Ей сега ще те пребия! Жива ще те одера!
— Няма я! — пищи Тиниа. — Избяга!
— Къде? — Трок отново я рита. Сандалите му са цели обковани с бронзови кабари. Те разкъсват нежната й плът като ножове. — Къде?
— Не знам — стене момичето. — Дойдоха едни мъже и я отведоха.
— Какви мъже? — Рита я отново и тя се изтъркулва като топка.
— Не знам. — Въпреки инструкциите на Таита, не иска да предаде господарката си. — Непознати мъже. Не съм ги виждала никога. Загънаха я в един килим и я отнесоха. — Трок я рита за последен път и крачи към вратата.
— Да се намери Солет! Веднага ми доведете тоя дебел плужек!
Солет пристига и раболепно кърши пухкави ръце.
— Божествени фараоне! Най-велик сред боговете! Мощ на Египет! — Пльосва се в краката му.
Трок го рита с все сила.
— Кого си пуснал в харема?
— По твоя заповед, милостиви фараоне, пускам вътре всеки търговец, който може да предложи скъпоценни предмети на царицата.
— Кой е бил тоя търговец на килими? Последният, когото си пуснал?
— Търговец на килими? — Солет мисли по въпроса.
Трок го дарява с нов ритник.
— Да, Солет, търговец на килими! Как се казва?
— Спомням си го. Търговец от Ур. Забравил съм му името.
— Ей сега ще ти помогна да си го спомниш! — Трок вика евнусите — стражи. — Сложете го на леглото!
Мъкнат Солет към леглото и го просват ничком отгоре. Трок вдига захвърления пояс и изважда сабята. — Вдигнете робата! — Единият стражник повдига полите на дрехата и отдолу лъсва тлъстият задник на евнуха. — Знам, че половината охрана на двореца е влизала тук. — Трок докосва ануса с върха на бронзовото оръжие, — но никой не е бил в състояние да ти предложи нещо така остро и твърдо, като това тук. Казвай сега, кой беше тоя търговец?
— Заклевам се в хляба си и водите на Нил — никога не съм го виждал досега.
— Това е твърде печално за теб — отзовава се Трок и завира сабята колкото човешки пръст в ректума на Солет. Той пищи с тънък, изпълнен с болка гласец.
— Това е само върхът — осведомява го Трок. — Щом пък толкова ти харесва, мога да го навра още една стъпка.
— Таита беше. Той я отведе. — пищи евнухът, а от задника му блика кръв.
— Таита! — казва смаян Трок и издърпва острието. — Таита, магът! — В тона му се долавя суеверен ужас. Следва продължително мълчание. Най-накрая заповядва на евнусите — Пуснете го!
Солет сяда в леглото стенейки. Газовете от червата му излизат навън в дълга мокра пръдня.
— Къде я отведе? — Трок не обръща внимание на звука, нито на противната фекална воня, която изпълва стаята.
— Не ми каза. — Солет прави на топка един чаршаф и го тика между бутовете си, за да спре кървенето. Трок вдига сабята и докосва с върха й една от тлъстите му, виснали гърди. Солет циври и отново пръдва.
— Не ми каза къде, но говорихме за земите между двете реки, Тигър и Ефрат. Може би там смята да отведе царицата.
Трок обмисля казаното. Звучи логично. Таита сигурно е научил за обтегнатите отношения между Египет и източното царство. Знае, че лесно може да намери там убежище и закрила, стига да успее да стигне.
Но защо му е да отвлича Минтака? Положително не заради откуп. Пренебрежителното отношение на мага към златото и богатствата е добре известно. Не може да е и заради плътски щения — Таита е евнух от много отдавна. Може би причината трябва да се търси в дружбата, свързваща мага с младото момиче? Дали не го е помолила да я спаси от непоносимия за нея брак, като я изведе от Аварис? Явно е тръгнала по своя воля и сигурно — с радост. Начинът, по който робините се опитаха да прикрият отсъствието й го доказва, а и ако беше викала, стражите щяха да чуят.
Оставя тия мисли настрана. Главното сега е да организира преследването, за да не позволи на царицата и чародея да стигнат до брега на Червено море и преминат в територии, подчинени на вавилонския цар Саргон. Усмихва се мило на Солет и казва:
— Надявам се измененията, които внесох в органа на твоите наслади, да допаднат на любовниците ти. Ще се разправя окончателно с теб, когато се върна — има доста гладни хиени и лешояди навън.
Двамата му приятели са още в банкетната зала, отдадени на ядене и пиене, макар че времето не им е стигнало да се доведат до пълно оскотяване.
— Колко колесници можем да вдигнем за поход на изток преди полунощ? — пита Трок. Двамата гледат втрещени, но са воини, които знаят своя дълг.
Пълководецът Толма изплюва глътката вино от уста и скача на крака с леко олюляване.
— След два часа мога да изкарам петдесет — фъфли той.
— Направи ги сто! — нарежда Трок.
— Аз ще разполагам със сто преди полунощ — не остава по-назад пълководецът Цандер. — Плюс още сто, преди да се зазори.
 

53
 
Таита ги води под светлината на луна, която е само на дни от пълния кръг. Краят на тоягата почуква по каменистата пътека, а сянката се е проснала пред него като чудовищен черен прилеп. Останалите трябва доста да бързат, за да не го изпуснат от поглед.
След полунощ Минтака забавя ход. Тя куца и изостава. Нефер скъсява крачка, за да върви с нея. Не го е очаквал от нея: по-силна е от повечето момчета, които познава. Окуражава я с глас достатъчно тих, за да не бъде доловен от Таита. Не иска магът да разбере за нейната слабост, нито да я засрамва пред останалите.
— Вече не сме далеч — казва й Нефер и я хваща за ръка. — Бай ни чака с готови коне. — Остатъкът от пътя до Вавилон ще изминем, както подобава на царе. — Тя се смее, но гласът й е измъчен и пълен с болка. Едва сега Нефер разбира, че нещо не е наред.
— Какво те боли? — пита той.
— Нищо — отвръща Минтака. — От много време съм затворена в двореца. Краката ми са отвикнали да вървят.
Той не може да приеме такова обяснение. Принуждава я да седне на крайпътен камък, хваща едното й стъпало и го вдига. Сваля сандала и ахва:
— Велики Хор! Как си успяла да направиш и една крачка? — Грубият, не по мярка сандал е охлузил кожата до кръв. Тя блести черна под лунната светлина. Вдига другия крак и внимателно го освобождава от сандала. Заедно с него се отпарят кожа и парченца плът.
— Съжалявам, но не се притеснявай — мога да продължа и боса.
Вбесен, той запраща сандала срещу скалите.
— Трябваше да ми кажеш по-рано! — Изправя се, обръща й гръб и се привежда, за да поеме тялото й. — Хвани се за шията и скачай отгоре. — После хуква след останалите, които са се превърнали в неясни тъмни сенки далеч напред.
Устата й е до ухото на Нефер и тя му шепне насърчително. Разправя му, колко й е липсвал и как, научила за мнимата му смърт, не виждала повече причини да живее.
— Исках да умра, за да бъдем отново двамата. — После му разправя за първожрицата на Хатор и как й донесла змията в кошница. Нефер е толкова уплашен, че я пуска на земята и ядосано крещи:
— Това е било глупост! — В яда си той грубо я разтърсва. — Да не ти е минало такова нещо през ума занапред, каквото и да става.
— Представа нямаш, колко те обичам, скъпи мой. Не знаеш, какво страшно опустошително чувство ме обзе, когато помислих, че оставам сама на този свят.
— Дай да се разберем! От днес нататък живеем един за друг. Никога повече няма да мислим за смъртта, преди тя неканена да ни посети. Закълни се!
— Заклевам се! От днес нататък ще живея само за теб — казва тя и го целува, за да скрепи договора. Той я вдига пак и продължава напред.
С всяка следваща стъпка теглото й се увеличава. Когато почвата под краката му става мека и песъчлива, той я отпуска на земята и тя куцука върху наранените стъпала, като се опира о него. Стане ли отново груба и камениста, той пак я качва на гръб. Тя му разказва, как й се явил Таита, за да я предпази от смъртта.
— Беше необикновено преживяване. Все едно, че стои до мен и ми говори с ясен, силен глас. Каза ми, че си жив. Колко далеч бяхте тогава?
— Намирахме се в Гебел Нагара, на юг, на петнадесет дни път от Аварис.
— Може да ми се яви чак оттам? — пита Минтака. — Нямат ли граница способностите му?
Спират пак да отдъхнат в тъмнината и тя се опира на рамото му. Шепне:
— Искам да ти кажа нещо за… брачната ми нощ с Трок…
— Не! — вика той уплашен. — Не искам нищо да чувам. Мислиш ли, че не съм се мъчил ден и нощ с тая мисъл?
— Трябва да ме изслушаш, сърце мое. Не съм му станала жена. Макар да се опита да ме насили, аз му се противопоставих. Любовта към теб ми даде сили да се справя.
— Чух, че прострял окървавената овча кожа на балкона. — Думите му причиняват болка и той извръща глава.
— Да, кръвта беше моя — отвръща тя и Нефер се мъчи да се изтръгне от прегръдката й, но тя го държи здраво. — Не беше кръвта на моята девственост, а от носа и устата, които разби, докато се мъчеше да ме насили. Кълна ти се в името на богинята, която обичам, както и в надеждата да ти родя синове, че съм девствена и ще остана такава, докато приемеш девството ми като доказателство за моята любов.
Нефер я взема в обятия, целува я и хлипа от радост и облекчение.
След малко се изправя и я взема отново на гръб. Чутото му дава нови сили и той поема по-бързо от преди.
Минава полунощ, когато другите разбират, че нещо се е случило и се връщат да ги търсят. Таита превързва краката й, а Хилто и Мерен се включват по ред в носенето. Тръгват по-бързо, но когато стигат оазиса с Бай и конете, звездите вече бледнеят, а зората наднича иззад хоризонта.
Всички са изтощени, но Таита не им дава да отдъхнат. Напояват конете за последен път и пълнят до край водните мехове, които лъсват издути, покрити с капчици вода.
Докато се занимават с това, Таита изважда ведро вода от кладенеца, разтваря нещо в него и отмива боята от косата си, докато среброто й лъсва с нова сила.
— Защо ли си мие косата в такъв момент? — чуди се на глас Мерен.
— Може би, когато е боядисана, губи част от способностите си — казва Минтака и никой не възразява.
Когато са напълно готови, Таита ги кара да се напият хубаво с вода, да погълнат толкова, колкото са способни, без да повърнат. Докато го правят, Таита пита тихичко Бай:
— Усещаш ли?
Бай се смръщва и отговаря:
— Изпълнило е въздуха и го усещам чак до петите си. Идват.
Въпреки надвисналата опасност, Таита отделя време, за да прегледа още един път краката на Минтака. Той маже с мехлем охлузванията и прави нови чисти превръзки. И най-после старият маг нарежда да се качват.
Таита взема Мерен в първата колесница за копиеносец. Следва Нефер с Минтака, вкопчена в щита, за да облекчи краката си. Хилто и Бай са в последната колесница.
Асирийският търговец, от когото купиха килимите, наблюдава товаренето на колите и конете си. Извръща се, когато минават край него и казва «сбогом» на Таита. Интересът му се изостря, когато съзира момиче във втората колесница. Чорлавата коса и мръсните дрехи не могат да скрият поразителната й външност. Продължава да гледа подире им, докато изчезват на изток в пустинята по керванджийския път, който стига чак до Червено море.
 

54
 
Докато Трок чака нетърпеливо строяването на колоната пред портите на Аварис, Толма е изпратен да претърси лагера с чужденци и просяци, опънат под стените на града.
— Обърни всичко наопаки! Трябва да сме сигурни, че царица Минтака не се крие някъде там. Търси и чародея Таита! Доведи ми всички високи и слаби мъже, които откриеш. Искам лично да ги разпитам.
Хората на Толма изпълняват заповедта сред писъци и кучи лай, трясък на счупени врати и сривани паянтови жилища. След малко двама войника се връщат и мъкнат към Трок стара бедуинска брантия. Дъртофелницата ругае истерично и рита похитителите си.
— Какво има, войнико? — пита Трок, когато жената е хвърлена в краката му. Войнът вдига чифт златни сандали, чиято тюркоазна украса блещука под лунните лъчи.
— Намерихме ги у нея, Велики.
Лицето на Трок потъмнява от гняв и той рита старицата в корема.
— Откъде ги открадна, мръсна дърта маймуно?
— Нищо не съм откраднала, божествени фараоне — скимти вещицата. — Той ми ги даде.
— Кой е този той? Отговаряй без увъртане или ще ти навра главата между краката, докато се удавиш в собствените си вонящи сокове.
— Старецът, той ми ги даде.
— Как изглеждаше?
— Висок беше и кльощав.
— Колко стар?
— Колкото скалите в пустинята. Той ми ги даде.
— Имаше ли едно момиче с него?
— Още трима мъже и едно хубаво малко курве в скъпи дрехи, грим и панделки.
Трок я изправя рязко на крака и крещи в уплашеното й лице:
— Накъде тръгнаха? В каква посока?
Старицата сочи с треперещ пръст към хълмовете, зад които започва пустинята.
— Кога? — пита Трок.
— Колкото е този път на луната. — Тя очертава дъга от лунната орбита, която отговаря на четири — пет часа.
— Колко коня имаха? — крещи Трок. — Колесници? Коли? Как пътуват?
— Нямат коне — отвръща тя. — Пеша бяха, но бързаха много.
Трок я блъска встрани. Хили се към застаналия наблизо Толма.
— Пеша няма да стигнат далеч. Ще ги пипнем, веднага щом изкараш от леглата пияните си главорези.
 

55
 
Жаркият диск на слънцето е изминал половината път до зенита, когато колоната на Трок се показва на хребета над оазиса. Двестате колесници са строени по четири в редица. На пет мили отзад, ясно личи облакът прах, вдиган от други двеста, водени от Цандер. Всяка колесница вози двама тежковъоръжени войника, водни мехове и калъфи със запасни копия и стрели.
Под себе си виждат пъплещ по склона керван начело с асирийския търговец. Трок тръгва да го пресрещне и маха отдалеч за поздрав.
— Добра среща, чужденецо. Откъде идваш и по каква работа?
Търговецът гледа смутен този непознат с войнствен вид и не знае какво да очаква. Дружелюбният поздрав не значи много — по дългия път от Месопотамия е срещал всякакви бандити, мошеници и военни.
Трок спира колесницата точно пред него.
— Аз съм божественият фараон Трок Урук. Добре дошъл в Долното царство. Не се бой. Ти си под моя закрила.
Търговецът пада на колене, след което се просва ничком, в израз на преклонение. Трок няма търпение да изчака до край всички почести и кара изкъсо:
— Стани и говори, храбри приятелю! Ако ми кажеш онова, което искам да знам, ще ти дам позволение да търгуваш във всички кътчета на царството ми, без каквито и да е налози, а десет колесници ще ти осигурят безопасно пристигане в Аварис.
Търговецът скача пъргаво на крака и започва да дава израз на своята благодарност, макар опитът му да показва, че подобна господарска благосклонност обикновено излиза през носа. Трок пита рязко:
— Преследвам банда разбойници. Виждал ли си ги?
— Срещнах неколцина пътници — отговаря предпазливо асириецът. — Не би ли могъл божественият да ми опише по-точно издирваните, та да видя, дали ще мога да му бъда от полза?
— Пет или шест на брой. Отиват на изток. Една млада жена, останалите — мъже. Води ги престарял нехранимайко. Висок и слаб. Може да си е боядисал косата черна или кафява.
Не се налага да продължи. Търговецът се провиква радостно:
— Знам ги добре, Велики! Преди няколко дни старецът с боядисаната коса купи от мен килими и стари дрехи. Тогава жената не беше с тях. Остави три колесници и коне долу в оазиса, под охраната на един черен грозен разбойник. Взе останалите и като натовари купените от мен килими в една кола, пое по пътя, на който стоим сега, към Аварис.
Трок се усмихва победоносно.
— Точно тоя ми трябва. Виждал ли си го след това? Не се ли е връщал за колесниците?
— Той и другите трима се върнаха рано тази сутрин пеша. С тях беше и младата жена, за която питаш. Май е ранена някъде, защото я носеха на гръб.
— Накъде тръгнаха, човече? По кой път? — пита Трок нетърпеливо, но асириецът не бърза.
— Жената е млада. Макар ранена и едва да върви, облечена е в скъпи дрехи. Явно е от високо потекло и много красива, с гъсти черни коси.
— Стига вече! Много добре познавам жената и нямам нужда от описанията ти. Кой път хванаха от оазиса?
— Впрегнаха конете в трите колесници и тръгнаха.
— По кой път, човече? В коя посока?
— На изток по керванджийския път. — Посочва пътя, чиито серпантини личат през дюните на изток. — Но косата на стареца не беше вече боядисана. Сияеше като облак в слънчев небосклон.
— Кога потеглиха?
— Час след изгрев-слънце, Велики.
— В какво състояние бяха конете?
— Много добре отпочинали и напоени. Излежаваха се три денонощия в оазиса и бяха оставили товар фураж за тях. Когато тръгваха сутринта, напълниха меховете до пръсване и изглеждаха запасени като за дългия път до морето.
— Значи, имат само няколко часа преднина — радва се Трок. — Добра работа, човече! Спечели благоволението ми. Писарите ми ще те снабдят с обещания документ, а пълководецът Толма ще ти даде ескорт до Аварис. Ще те възнаградя още, когато се върна в града с пленниците. Ще ти осигуря хубаво място в първата редица зрители при екзекуцията им. А дотогава ти пожелавам приятен път и добра печалба в царството ми!
Извръща се и започва да дава разпореждания на Толма, който го следва плътно във втората колесница:
— Дай му търговска лицензия и ескорт до Аварис. Да се напълнят догоре меховете и да се напоят конете до отказ. Но побързай, Толма. Бъдете готови за тръгване преди пладне. Междувременно изпрати при мен всички магьосници и военни жреци.
Войниците смъкват конете при кладенеца, в групи по двадесет. Свободните от тези задължения се изтягат в сянката на колесниците, за да хапнат просеник и сушено месо — простата войнишка дажба.
Трок се настанява в сянката на хилаво дърво. Магьосници и жреци се събират около него. Те са четирима: двама жреци на Севт с бръснати глави и черни роби, един нубийски шаман, нагизден с гердани, амулети, гривни и кокали и един заклинател от Изтока, известен с името Иштар Медееца. Иштар има перде на едното око и сини, спираловидни татуировки по лицето.
— Човекът, когото преследваме, е адепт на окултното изкуство — съобщава Трок. — Той ще използва всичките си умения, за да ни обърка. Говори се, че е в състояние да скрие чрез заклинание хора и животни от погледа на другите, както и че може да накара хората да видят ужасни неща. Трябва да направите собствените си заклинания, та да отразите силата на неговите.
— Кой е тоя шарлатанин? — пита Иштар Медеецът. — Можеш да бъдеш спокоен — той не е в състояние да надвие съюзената ни сила.
— Казва се Таита — отвръща Трок и само Иштар не показва, че е ужасен от името на съперника.
— Познавам Таита само от приказки — казва той, — но отдавна търся случай да премеря сили с него.
— Направете заклинанията си! — разпорежда Трок.
Жреците на Севт се оттеглят встрани и полагат на земята принадлежностите си. Започват тихо да напяват и да тръскат дрънкалки над главите си. Нубиецът рови под камъните около кладенеца, докато изравя пепелянка изпод един. Отрязва й главата и оставя кръвта да изтече върху собственото му теме. Докато тя се стича и капе от върха на носа, той подскача в кръг като огромна черна жаба. При завършване на всеки кръг, плюе обилно на изток, след Таита.
Иштар наклажда малък огън край извора и кляка до него, като се полюлява на пети и мърмори заклинания към Мардук, най-могъщия от всичките две хиляди и десет богове на Месопотамия.
След като дава разпорежданията си на Толма, Трок отива да наблюдава работата му.
— Каква магия правиш? — пита той най-подир, след като Иштар си пробива вена и пуска няколко цвъртящи капки от собствената си кръв в огъня.
— Това е заклинание на огън и кръв. Слагам пречки по пътя на Таита. — Иштар не вдига поглед. — Обърквам и замъглявам съзнанието на придружаващите го.
Трок сумти скептично, но вътрешно е силно впечатлен. Той и преди е виждал делата на Иштар. Отдръпва се малко встрани и вперва взор в далечните хълмове на изток. Няма търпение да започне преследването и с мъка изчаква този престой. От друга страна, той е достатъчно опитен военачалник, за да съзнава абсолютната необходимост от почивка и водопой, след усилния нощен преход.
Добре познава терена пред тях. Като млад офицер го е кръстосвал, начело на патрул колесници, във всички посоки. Познава острите скали, които режат копитата като кремъчни ножове, познава и изгарящата жега на дюните.
Тръгва назад към колесницата си, но трябва да обърне гръб на един пясъчен дявол, който се носи над жълтата пустош, като се върти около себе си и се издига на няколкостотин стъпки височина. Вихрушката го обхваща. Въздухът е жарък като в пещ за топене на бронз и Трок загръща лице в шала, за да диша през него и да избегне нажежените песъчинки, които се мъчат да проникнат в дробовете му. Вихърът отминава нататък, като го оставя кашлящ и с възпалени очи.
Малко преди обяд привършват водопоя и по склона над тях се спуска вторият отряд, под командата на Цандер. Новодошлите също имат нужда от вода и се появява опасност от струпване при извора. Водата в него е вече намаляла и размътена. Ще трябва да разчитат на меховете.
Трок провежда кратко съвещание с Цандер и Толма, като им разяснява плана за действие, както и походния строй, който ще използва, за да не позволи на Таита да се изплъзне от мрежата, която ще му заложи.
— Обърнете внимание на командирите, да си отварят добре очите за разните магически трикове, към които ще прибегне Таита, за да ни обърка — приключва той. — Иштар Медеецът е направил могъщо заклинание. Много разчитам на него. Досега не ме е разочаровал. Ако сме наясно с действията на чародея, ще го победим. В края на краищата, какво може да направи срещу цялата тази сила? — Трок сочи с широк жест военното стълпотворение. — Не! В името на Севт, утре по същото време ще влача Таита и Минтака, вързани за колесницата ми, към Аварис.
Заповядва на първия отряд да тръгва. Цялото войнство потегля в колона по четири през пустинята. Дълбоки коловози се виждат ясно подире му.
 

56
 
Таита дава знак на следващите го две возила да спрат. Остават неподвижни в пурпурната сянка на висока, пресечена дюна, чиято извивка наподобява гигантска мида.
Конете започват да проявяват признаци на умора. Увесват глави, а страните им се надигат високо при вдишване. Потта е заменена с кръгове сол по суха кожа.
Внимателно отмерват порции вода в кожени ведра и животните жадно пият. Таита преглежда грижливо ходилата на Минтака и с удовлетворение установява, че раните не са възпалени. Когато свършва със смяната на превръзките, отвежда Бай настрани.
— Правят ни заклинания — казва той късо. — Гибелна сила ни обхваща отвсякъде.
— И аз я усетих — съгласява се Бай. — Започнах да й противостоя, но е много могъща.
— Можем да я надвием, ако обединим усилия.
— Трябва да внимаваме за другите — те са по-уязвими.
— Ще ги предупредя да бъдат нащрек.
Таита отива при останалите, които тъкмо приключват с