Българска търсачка и начална страница

Колийн Маккълоу
Цезар

 

Част I
Завоевател и заговорници

 

1
Британия
Ноември 54 г.пр.н.е.

 

Заповедта гласеше: докато Цезар и по-голямата част от войската му са в Британия, да му бъдат изпращани само най-спешните послания. Дори напътствията от сената трябваше да чакат в Портус Ициус на бреговете на Галия до завръщането на Пълководеца от втория му поход на острова на западния край на света, място, тайнствено почти колкото Серика.
Това писмо обаче беше от Помпей Велики, първият мъж в Рим (и зет на Цезар). Затова, когато Гай Требаций от куриерската канцелария на Цезар получи малкия червен кожен калъф с печата на Помпей, той не го остави да чака завръщането на Пълководеца от Британия. Вместо това изпухтя, изправи се на крака (дебели и с опъната от тлъстина кожа, тъй като притежателят им прекарваше по-голямата част от деня в лежане и ядене) и излезе. Селцето бе издигнато върху останките на миналогодишния военен лагер. Не беше твърде приятно място! Еднакви редици от дървени къщи, добре отъпкани улици без настилка, дори един-два магазина. Без дървета, в строг, военен стил.
„Де да бях сега в Рим — замисли се той, докато с мъка тътреше телесата си по дългата Виа Принципалис, — щях да наредя да донесат носилка и да се настаня удобно.“ Само че в лагерите на Цезар нямаше носилки, затова се наложи Гай Требаций, обещаващ млад адвокат, да върви пеша. Той мразеше да ходи, а мразеше и системата, според която, ако искаше да постигне повече за своята кариера, трябваше да постъпи на служба във войската, вместо да се разхожда (или да го разхождат) по форум Романум. Той дори не посмя да извика някой по-низш служител и да го натовари с настоящата задача. Цезар много държеше всеки мъж сам да си върши мръсната работа, особено когато използването на посредник криеше дори минимална опасност за провал.
О, грижи! Грижи, грижи! Требаций почти се беше разколебал и мислеше да се връща в канцеларията, но бързо пъхна лявата си ръка в гънките на тогата, придаде си важен вид и продължи по улицата. Тит Лабиен стоеше до стената на къщата си преметнал юздите на кроткия си кон през левия си лакът и бъбреше с някакъв недодялан гал, окичен със златни накити и разноцветни дрехи. В него Гай позна Литавик, наскоро назначения командир на хедуиската конница. Двамата вероятно още оплакваха съдбата на предишния предводител на конницата, който беше предпочел да дезертира, вместо да бъде завлечен през бурното море в Британия. Тит Лабиен бе прекратил мъките му. Носеше някакво странно име… как беше? Думнорикс. Думнорикс… Защо му се струваше, че това име е свързано с някакъв скандал, в който бяха замесени Цезар и жена? Требаций бе твърде отскоро в Галия, за да знае всички подробности, това беше проблемът.
Беше типично за Лабиен да предпочете да разговаря с един гал. Истински варварин! Изобщо не приличаше на римлянин. Имаше гъста, къдрава черна коса и тъмна, мазна кожа. Очите му бяха бляскави, но в същото време хладни. Носът му беше като на семит, гърбав, с ноздри, сякаш допълнително разширявани с нож. Хищник. Лабиен беше хищник. Мястото му бе под бойните орли.
— Решил си да поотслабнеш, а, Требаций? — ухили се варваринът — римлянин, показвайки зъби, големи почти колкото тези на коня му.
— Отивам на пристанището — заяви с достойнство той.
— Защо?
На Требаций му се искаше да скастри Лабиен, че не е негова работа, но вместо това се усмихна кисело и отговори (все пак в отсъствието на Цезар Лабиен бе комендант на лагера):
— Бързам да сваря последния кораб. Има писмо за Цезар.
— От кого?
Галът Литавик следеше разговора с широко отворени очи. Значи разбираше латински. Това не беше необичайно сред хедуите. От поколения живееха под римска власт.
— От Гней Помпей Магнус.
— А!
Лабиен се изхрачи и плю, навик, усвоен от прекалено честото общуване с гали. Отвратително.
При споменаването на Помпей той веднага загуби интерес, вдигна рамене и се обърна отново към Литавик. О, разбира се! Нали именно Лабиен бе флиртувал с бившата жена на Помпей, Муция Терция. Или поне така се кълнеше Цицерон със злобна усмивка. След развода обаче тя не се омъжи за Лабиен. Явно не го смяташе за достоен. Предпочете младия Скавър. Е, поне тогава беше млад.
Задъхан, Требаций излезе през портата на лагера в другия край на Виа Принципалис и влезе в селото Портус Ициус. Гръмко название за няколко рибарски хижи. Кой знае какво име му бяха дали морините — галите, обитаващи тази територия? Цезар го бе записал във военните дневници просто като „край на похода“ (или „начало на похода“). Всеки да го нарича както ще.
По гърба му се стичаше пот и попиваше във финия вълнен плат на туниката; бяха му казали, че времето в Северна Галия било прохладно и меко — не и тази година! Беше изключително горещо и влажно. А Портус Ициус вонеше на риба. Галите също. Мразеше ги. Мразеше тази служба. И ако не мразеше съвсем Цезар, той бе намразил Цицерон, който използва цялото си влияние, за да осигури тази изключително престижна длъжност на скъпия си приятел, многообещаващия млад адвокат Гай Требаций Теста.
Портус Ициус изобщо не приличаше на онези китни рибарски селца по бреговете на Тоскана с хвърлящите сянка асми пред винарните и вид, сякаш стоят там от времето, когато цар Еней слязъл от троянския си кораб едно хилядолетие по-рано. Песни, смях, интимна атмосфера. А тук имаше само вятър, пясъци, сухи, жилави треви по дюните и хиляди, хиляди чайки, раздиращи въздуха с пискливите си крясъци.
Лъскавата малка галера, която се надяваше да свари, все още стоеше в пристанището. Екипажът бързаше да натовари последните от дузината бъчви с пирони, единственото, което пренасяше плавателният съд (или по-скоро се надяваше да пренесе, имайки предвид размерите му).
След пристигането на Цезар в Британия пословичният му късмет като че постоянно му изневеряваше — втора поредна година вече корабите му се разбиваха от вихри, по-жестоки от всяка буря, виждана надлъж и шир по Нашето море. О, този път Цезар бе толкова сигурен, че е оставил осемстотинте кораба на напълно безопасно място! Вихрите и вълните обаче (какво може да стори човек срещу враждебните природни стихии като вълните?) пак ги бяха открили и ги бяха разхвърляли като играчки. И ги бяха унищожили. Е, корабите все пак си бяха на Цезар. И той не започна да се вайка, не отправи ругатни и обиди към ветровете и вълните. Не, той нареди отломките да бъдат събрани и корабите да се сковат отново. Затова му трябваха пироните. Милиони пирони. Нямаше време, нито хора за пълно възстановяване на флотата — войската трябваше да се завърне в Галия преди настъпването на зимата.
— Сковете ги! — бе наредил Цезар. — Трябват ни само колкото да ни прекарат на трийсет и няколко мили през Атлантика. След това, ако щат, да потънат, не ме е грижа.
Корабчето, сновящо между Портус Ициус и Британия, бе много удобно за римската куриерска служба; заедно с пироните пренасяше и пощата.
„И като си помисля, че и аз можеше да съм там!“ — рече си Требаций и потръпна въпреки жегата, влагата и дебелата тога. Тъй като имаше нужда от способен човек за канцеларията си, Цезар го бе включил в състава за похода, но в последния момент Авъл Хирций (боговете да го закрилят вовеки веков!) беше изявил желание да отиде. Портус Ициус може да беше край на похода за Гай Требаций, но това бе за предпочитане пред начало.
Днес имаше и пасажер и тъй като беше организирал пътуването му (изключително спешно, както винаги изискваше Цезар) заедно с Трог, Требаций знаеше името на гала (или по-скоро британеца). Мандубраций, цар на британците тринованти, когото Цезар връщаше на хората му в замяна на подкрепата им. Син белгиец, с невероятен външен вид. Облеклото му бе в зелено с различни оттенъци на синьо и кожата му, боядисана също в синьо, сякаш се сливаше с дрехите. Така според думите на Цезар правели в Британия, за да се слеят с пейзажа в необятните им лесове — човек можело да мине на няколко крачки от него и пак да не го забележи.
Требаций даде червения калъф на капитана и си тръгна към канцеларията. Замисли се за печената гъска, която го очакваше за вечеря, и устата му се напълни със слюнка. За морините не можеше да се кажат много хубави неща, освен това, че гъските им бяха най-вкусните в целия свят. Морините не само че ги хранеха с охлюви, плужеци и хляб, ами и принуждаваха бедните животни да ходят (ох, това ходене!), докато месото им стане толкова крехко, че да се топи в устата.

 

* * *

 

Гребците на галерата гребяха неуморно в съвършена хармония, въпреки че нямаше хортатор, който да определя темпото. На всеки час почиваха за глътка вода, след това отново превиваха гърбове и опираха крака в летвите, заковани за дъното на корабчето. Капитанът стоеше на кърмата и работеше ту с руля, ту с кофата за изгребване на вода от плавателния съд.
Когато галерата наближи високите, удивително бели скали на британския бряг, цар Мандубраций, седнал вдървено и гордо на носа, зае по-вдървена и горда поза. Той се завръщаше, макар че и сега нямаше да бъде много по-близо до дома, отколкото в белгийската крепост Самаробрива, където както много други заложници бе държан, докато Цезар реши в кой друг затвор да го изпрати.
Римската войска в Британия бе заела един много дълъг пясъчен бряг, опиращ в задната си част в Кантийските блата; разбитите кораби (толкова много!) стояха отвъд пясъчната ивица, изправени на подпори и оградени с всички невероятни отбранителни съоръжения на един римски военен лагер. Ровове, стени, палисади, бруствери, кули, насипи, проточващи се сякаш в продължение на километри.
Комендантът на лагера, Квинт Атрий, чакаше да приеме гвоздеите, свитъка от Помпей и цар Мандубраций. До смрачаване оставаха още няколко часа — колесницата на слънцето в тази част на света бе доста по-бавна отколкото в Италия. На брега чакаха и неколцина тринованти, поздравиха вожда си с потупвания по гърба и целувки по устата, както си им беше обичай. Той и малкият кожен калъф щяха да потеглят на път веднага, защото до лагера на Цезар имаше няколко дена път. Доведоха коне. Триновантите и един римски префект от конницата се качиха по седлата и излязоха през северната врата на лагера. Там към тях се присъединиха петстотин хедуиски конници, формирайки колона от по пет коня на широчина и сто на дължина. Префектът пришпори животното си и излезе начело, така че вождът и благородниците му можеха да разговарят свободно помежду си.
— Не можем да сме сигурни, че езикът им не напомня нашия, така че да ни разбират — прошепна Мандубраций.
Подуши влажния въздух. В миризмата имаше нещо родно.
— Цезар и Трог го разбират, но другите не — отвърна братовчед му Тринобелун.
— Не можем да сме сигурни — повтори вождът. — Вече почти пет години са в Галия и през повечето време са сред белгите. Имат жени.
— Курви! Следват войската като хиени!
— Жените са си жени. Не спират да дърдорят и думите се запечатват в съзнанието.
Навлязоха в необятния дъбов и буков лес, простиращ се на север от Кантийските блата, и конниците от двата края на колоната вече не се виждаха. Хедуите застанаха нащрек, вдигнаха копията си, заопипваха мечовете си, започнаха да въртят нервно малките си кръгли щитове. Скоро обаче излязоха на голямо поле, покрито със стара слама и осеяно с обгорените кости от два-три коня.
— Римляните ли взеха житото? — попита Мандубраций.
— В земите на кантиите обраха всичко.
— А Касивелаун?
— Той изгори онова, което не можа да прибере. На север от Тамеза римляните гладуват.
— Колко платиха?
— Достатъчно. Римляните плащат, когато взимат.
— Тогава по-добре да се погрижим отсега нататък да ядат само от запасите на Касивелаун.
Тринобелун се обърна; сините рисунки по лицето и голите му гърди заблестяха.
— Когато помолихме Цезар да те върне, обещахме да му помагаме — рече той. — Обаче в това да се помага на врага, няма нищо достойно. Споразумяхме се да оставим решението на теб, Мандубраций.
Вождът на триновантите се изсмя:
— Ще помогнем на Цезар, разбира се! Когато Касивелаун бъде разбит, ние ще получим много земи и добитък от касите. Ще използваме римляните за наша изгода.
Римският префект се върна, конят му леко нервничеше заради бавния ход на колоната.
— Цезар остави добър лагер недалеч оттук — обяви той бавно на атребатски белгийски.
Мандубраций вдигна вежди и погледна братовчед си:
— Какво ти казах? — Обърна се пак към римлянина: — Стои ли непокътнат?
— Всичко оттук до Тамеза е непокътнато.

 

* * *

 

Тамеза бе великата река на Британия, дълбока, широка и буйна, но можеше да бъде премината лесно на едно място близо до устието. На северния й бряг започваше земята на касите, но нито един кас не излезе да защити укреплението и изпепелените ниви около реката. След като прекоси Тамеза на разсъмване, колоната продължи през земеделски райони, където по хълмовете още се виждаха горички, но по-ниските участъци бяха превърнати в нивя и пасища. Конниците се насочиха на североизток и след седемдесет километра навлязоха във владенията на триновантите. Лагерът на Цезар бе разположен на върха на едно възвишение на самата граница между земите на двете племена, бастион на римската власт във вражеската територия.
Мандубраций никога не беше виждал Великия мъж. Бяха го пленили като заложник по заповед на Цезар, но когато пристигна в Самаробрива, Цезар бе заминал за Италийска Галия отвъд Алпите. След това великият пълководец отиде направо в Портус Ициус, за да се прехвърли веднага в Британия. Лятото обещаваше да е горещо, добро предзнаменование за пресичането на коварния проток. Нещата обаче не бяха протекли по плана. Треверите водеха преговори с германите от другата страна на Ренус и двамата треверски магистрати, наречени вергобрети, постоянно се караха. Единият, Цингеторикс, смяташе, че е по-добре да останат под диктата на Рим, докато Индуциомар твърдеше, че докато Цезар бил в Британия, едно въстание с подкрепата на германите щяло да реши въпроса веднъж завинаги. Впоследствие се появи и самият Цезар с четири легиона, с такава бързина, каквато никой гал не беше очаквал. Въстанието така и не избухна; вергобретите бяха принудени да се помирят; Цезар взе още заложници, между които и сина на Индуциомар, и отново потегли за Портус Ициус, където обаче бе задържан от силен северозападен вятър, продължил да духа двайсет и пет дена без прекъсване. Думнорикс от племето на хедуите също създаде главоболия (за което плати с живота си), така че, когато флотата му най-после опъна платна два месеца след предвиденото, Пълководеца бе доста раздразнен.
Сега продължаваше да е в същото настроение (факт, добре известен на легатите му), но когато излезе да посрещне Мандубраций, никой не би заподозрял такова нещо, освен ако не беше от постоянното му обкръжение. Необичайно висок за римлянин, той бе със същия ръст като британеца. Беше обаче много по-строен, изключително грациозен мъж с яки прасци като на всички римляни (развиваха се при постоянните походи, както самите римляни обичаха да казват). Носеше лека кожена ризница и поличка от кожени ленти и бе окичен не с меч или кинжал, а с кървавочервения параден колан, израз на империума му. И беше рус като чистокръвен гал! Светлата му коса беше сресана напред, веждите му също бяха светли. Лицето му беше толкова обрулено и набръчкано, че наподобяваше стар пергамент. Устните му бяха сочни, чувствени и подигравателно извити, носът му — дълъг и неправилен. Всичко, което човек трябваше да знае за Цезар обаче, можеше да се прочете в очите му: много бледосини, с тънка черна ивица около зениците, с пронизващ поглед. Не бяха хладни, а по-скоро създаваха впечатлението, че притежателят им разбира всичко. И той много добре разбираше какво караше триновантите да му предлагат услугите си, даде си сметка вождът.
— Няма да те посрещна с добре дошъл в собствената ти страна, Мандубраций — заговори Цезар на добър атребатски, — но се надявам ти да ме приветстваш.
— От все сърце, Гай Юлий.
Великият мъж се изсмя, показвайки здравите си зъби:
— Не, просто Цезар. Всички ме знаят като Цезар.
В този момент Комий изведнъж се появи до него, усмихна се приятелски на Мандубраций, приближи се и го потупа по гърба. Когато Комий понечи да го целуне по устата обаче, Мандубраций се извърна леко, колкото да отклони поздрава. Червей! Римски слуга! Кученцето на Цезар. Вожд на атребатите, но предател на Галия. Все се навърташе около Цезар. Нали точно Комий беше предложил Мандубраций да бъде взет за заложник, той бе посял раздор между британските царе, за да може римлянинът да осигури скъпоценната храна за войската си.
Префектът на конницата извади малкия червен кожен калъф, който бе получил от капитана на галерата, и го подаде на Цезар така, сякаш беше дар от боговете.
— От Гай Требаций — обяви, отдаде чест и се оттегли, без да отмества поглед от очите на военачалника си.
„В името на Дагда, как само го боготворят!“ — помисли си Мандубраций. Значи, вярно бе онова, което се говореше в Самаробрива. Биха дали живота си за него. И той го знаеше, и го използваше. Защото погледна префекта в очите и се обърна към него по име. И войнът щеше запази този спомен и да го разказва на внуците си, ако доживееше да ги види. Комий обаче не обичаше Цезар. Той обичаше само себе си. Какво точно целеше Комий? Да управлява цяла Галия, когато Цезар най-сетне се завърне в Рим?
— Ще поговорим повече на вечеря, Мандубраций. Цезар вдигна малкия червен калъф за довиждане и се отдалечи към голямата кожена шатра, разположена върху едно възвишение по средата на лагера, до висок стълб, върху който се развяваше аленото знаме на Военачалника.

 

* * *

 

Обзавеждането в палатката бе малко по-различно от онова, което можеше да се види в жилището на някой нисш военен трибун: няколко сгъваеми столчета и масички и картотека с ред преградки за писма, където се оставяха най-спешните послания. До една маса седеше личният секретар на Пълководеца, Гай Фаберий, приведен над сборник ръкописи. На Цезар му беше омръзнало да държи постоянно свитъците разтворени или да ги затиска с тежести, затова вече използваше единични листа фанийска хартия, които след това се пришиваха от едната страна, така че да могат да се разлистват при четенето. Бе нарекъл това изобретение сборник и твърдеше, че хората ще четат съдържанието му с по-голямо усърдие, отколкото ако било на свитък. След това, за да улесни още повече четенето, той реши да раздели всеки лист на три колони, вместо да го изписва открай докрай. Отначало използваше тази форма на писане само в кореспонденцията си със сената, като твърдеше, че той бил сборище на полуграмотни невежи, но скоро сборниците навлязоха в цялата му документация. Все пак те не успяха да изместят напълно свитъците поради един съществен недостатък — при употреба листата често се откъсваха от шевовете и лесно се губеха.
На друга маса седеше най-верният му клиент*, Авъл Хирций. Със скромен произход, но изключително способен, Хирций се беше закрепил трайно в обкръжението на Цезар. Бе дребен и пъргав мъж и съчетаваше любовта да се рови сред планини от книжа с не по-малката привързаност към битките и несгодите на войната. Той оглавяваше канцеларията за кореспонденция на Цезар и се грижеше Пълководеца да научава всичко, което става в Рим, дори докато беше на седемдесет километра на север от Тамеза, в най-западния край на света.
[* Плебей, зависим от патриций, който му бил покровител. — Б.пр.]
Когато Пълководеца влезе, двамата мъже вдигнаха очи, но лицата им останаха сериозни. Цезар бе много раздразнителен. В момента изглеждаше в по-добро настроение, защото се усмихна и вдигна червения калъф.
— Писмо от Помпей — обяви и се приближи до единствената наистина красива мебел в шатрата, почетното курулно кресло от слонова кост, отговарящо на сана му.
— Сигурно от него няма да научиш нищо ново — отбеляза с усмивка Хирций.
— Така е — съгласи се Цезар, счупи печата и отвори калъфа, — но Помпей има добър стил, обичам да чета писмата му. Езикът му вече не е толкова груб както преди да се ожени за дъщеря ми, но все пак стилът му остава същият. — Той бръкна в калъфа и измъкна свитъка — О, богове, колко е дълъг! — възкликна и се наведе да вдигне един свитък от пода. — Не, писмата са две. — Той огледа ръбовете на двата свитъка и изръмжа: — Едното е писано през секстил, другото през септември.
Той остави септемврийското писмо на масичката до креслото си, но не разгъна това от секстил. Вдигна глава и загледа през завесата на входа, дръпната встрани така, че вътре да прониква достатъчно светлина.
„Какво правя аз тук, защо още отстоявам няколко житни ниви и шепа дръгливи говеда от някакъв боядисан в синьо дивак, излязъл сякаш от стиховете на Омир, който още влиза в битка с колесница, придружаван от кучетата си и хвалебствената песен на придворния си музикант?“
„Е, аз най-добре знам защо. Защото честта ми го повелява, защото миналата година тези профани, обитатели на пропаднала земя, си въобразиха, че са прогонили завинаги Гай Юлий Цезар от бреговете си. Въобразиха си, че са победили Цезар. И щом веднъж пречупя Касивелаун и го принудя да ми се подчини, аз ще напусна това проклето място и никога вече няма да стъпя тук. Ала те ще ме запомнят. Ще дам на придворния музикант на Касивелаун тема за нова ода на възхвала. За тържеството на Рим, за изчезването на колесниците от митичната земя на друидите. По същия начин, по който ще остана в Галия, докато всеки неин жител признае мен — и Рим — за свой повелител. Защото аз съм Рим. А моят зет, който е с шест години по-стар от мен, никога няма да бъде такъв. Пази добре портите си, добри ми Помпей Магнус. Защото няма да останеш още дълго първия мъж в Рим. Цезар идва.“

 

* * *

 

Той седна съвършено изправен, подгъна крака под курулното си кресло и разгъна писмото на Помпей Велики с дата от месец секстил.

 

„Неприятно ми е да го кажа, Цезаре, но за избори още нищо не се говори. О, Рим ще просъществува и дори ще има някакво управление, тъй като ние все пак успяхме да изберем неколцина народни трибуни. Какъв цирк само беше! Катон се развихри в пълната си сила. Използва поста си на претор, избран от народа, за да спре изборите, след това с този свой страшен глас издаде предупреждение, че щял внимателно да преглежда всяка плочка, пусната в избирателните кошници, и само да хванел някого във фалшификация, щял моментално да го съди. Изплаши кандидатите до смърт!
Разбира се, всичко това доведе до договора, който малоумният ми племенник Мемий сключи с Ахенобарб. Никога досега по време на изборите не са били давани и взимани толкова много рушвети! Цицерон се шегува, че парите, сменили притежателите си, били толкова много, че трябвало да бъдат обложени с данък между четири и осем процента. И макар че е шега, това не е далеч от истината. Мисля, че Ахенобарб, който като консул следи за реда на изборите (Апий Клавдий не може, защото е патриций), си е въобразил, че може да си прави каквото иска. И явно е приел присърце идеята моят племенник Мемий и Домиций Калвин да станат консули за следващата година. Всички — Ахенобарб, Катон, Бибул — все още душат наоколо като псета сред поле с фъшкии и търсят повод да те съдят и да ти отнемат провинциите и поста на пълководец. По-лесно ще им бъде, ако контролират консулите и неколцина по-войнствени народни трибуни.
Но първо да завърша разказа си за Катон. И така, с течение на времето започнахме да мислим, че ще посрещнем идната година без консули и претори, решихме, че поне трябва да изберем народни трибуни. Мисълта ми е, че Рим може да преживее и без висши магистрати. Докато има сенат, който да дърпа връвчиците на кесиите, и народни трибуни, които да коват законите, кого го е грижа за консули и претори? Освен ако консулите не сме ние с тебе, но това се подразбира.
В крайна сметка кандидатите за народни трибуни отидоха пред Катон и го помолиха да оттегли забраната си. И така, Цезаре, как мислиш, че ще им отговори Катон? Пък и те не спряха само с молбата. Направиха му предложение: всеки кандидат да даде половин милион сестерции (на „съхранение“ на Катон), ако той разрешал провеждането на изборите и лично ги наблюдавал! Ако хванел някого в нарушение по време на изборите, можел да го глоби половин милион сестерции. Изключително доволен от себе си, Катон се съгласи. Ала постъпи твърде умно и не взе направо парите им. Накара ги да му издадат законно заверени разписки, така че да не могат после да го обвинят, че взима подкупи. Хитро, а?
Денят за гласуване настъпи само след три нундини и Катон бдеше над изборните урни като орел. Трябва да признаеш, че носът му позволява да бъде направено това сравнение! Той уличи един кандидат във фалшификация и го накара да се оттегли и да плати. Вероятно си въобразяваше, че цял Рим ще ахне от възторг от неговата неподкупност. Водачите на плебса побесняха. Твърдят, че е както неконституционно, така и недопустимо един претор да се самопровъзгласява за надзорник на изборите.
Тези стълбове на търговския свят, конниците, изобщо не искат да чуят името на Катон, а простолюдието го смята за луд, задето все се разхожда полугол и заради постоянното му опиянение. И този човек е претор в съда за финансови престъпления! Той съди хора с достатъчно висок сан, че да управляват провинции — хора като Скавър, настоящия съпруг на бившата ми жена! Представител на един от най-старите патрициански родове! И какво прави този Катон? Все протака делото срещу Скавър, защото е твърде пиян, за да председателства, а когато се появи, идва бос, без туника под тогата и с кървясали очи. Знам, че в зората на републиката мъжете не са носели обувки и туники, но не съм чувал тези стълбове на добродетелта да са излизали на форума пияни.
Помолих Публий Клодий да поусложни живота на Катон и Клодий опита. Впоследствие обаче се отказа, дойде и ми рече, ако искам да се справя с Катон, да съм върнел Цезар от Галия.
Този април, малко след като се върна от събиране на данъци в Галатия, Публий Клодий купи дома на Скавър за четиринайсет и половина милиона! Цените на имотите станаха толкова нереални, също като весталка да се чуди какво е да го направи с мъж. За едно шкафче с нощно гърне можеш да получиш половин милион. Скавър обаче спешно се нуждае от пари. Изпитва недоимък още от времето, когато беше едил, а когато миналата година опита да понапълни кесията си от поверената му провинция, Катон го изправи пред съда. И така ще продължи, докато мандатът на Катон не изтече. В съда нещата ще продължават да вървят твърде мудно.
От друга страна, Публий Клодий пръска пари наляво и надясно. Разбира се, той има нужда от нова къща, признавам. Когато Цицерон дострояваше, издигна своята толкова високо, че закри гледката на Клодий. Един вид отмъщение, а? Забележи добре, дворецът на Цицерон е паметник на безвкусицата. А като помислиш само, че има наглостта да оприличи спретнатата малка вила, която пристроих зад театъра си, на ладия зад яхта!
Излиза, че Публий Клодий е взел парите си от принц Брогитар. Няма по-добър начин да си събереш данъците от това да отидеш лично. Колко е хубаво човек да не е сред мишените на Клодий. Не съм се надявал да преживея годините непосредствено след заминаването ти за Галия, когато Клодий и уличните му бандити ме бяха нарочили. Не смеех да си покажа носа от къщи. Сгреших, като наех Милон да оглави уличните банди, които да съперничат на Клодий. Това го накара да се самозабрави. О, знам, че е Аний — покровителстван от мен, — но той е като името си, недодялан мъжага, способен само да вдига тежести.
Знаеш ли какво стори той? Дойде да ме моли да го подкрепя в кампанията му за консул! „Скъпи ми Милоне — рекох му аз, — не мога! Това би било признание, че ти и твоите улични бандити работите за мен!“ Отговори ми, че той и бандитите му наистина работели за мен, и какво от това? Наложи се да използвам доста груби думи, за да го отпратя.
Радвам се, че Цицерон избави твоя човек Ватиний — не ми се мисли как го е приел Катон като председател на съда! Мисля, че Катон е готов да отиде до Хадес и да скочи от някоя от главите на Цербер, ако така може да повлече и теб. Странното в делото срещу Ватиний бе, че Цицерон постоянно го хулеше — о, да беше чул само как великият адвокат се оплакваше, че си му дължал милиони, а той трябвало да защитава питомците ти! Докато си шушукаха по време на делото обаче, се случи чудо. Превърнаха се в приятели, които не могат да живеят един без друг. Странна двойка, но наистина е приятно да ги гледаш как си говорят и весело се кискат. И двамата са блестящи умове и взаимно се усъвършенстват.
Лятото тук е незапомнено горещо, не капва дори капка дъжд. Селяните са зле. А онези алчни мръсници в Интералта решиха да прокарат канал от езерото Велине до реката Нар, за да напояват нивите си. Неприятното е, че Розеа Рура изсъхна моментално, щом Велине беше изпразнено — можеш ли да си представиш? Най-плодородните пасбища на Италия — превърнати в пустиня! Посети ме старият Аксий от Реате и ме помоли да издействам сенатско наставление интерамнийците да затрупат канала. Така че смятам да го внеса като предложение и дори ще накарам някои от хората ми сред трибуните да го прокарат като закон. Като хора на оръжието двамата с тебе добре разбираме важността на Розеа Рура за римската войска. Къде другаде могат да се отгледат такива превъзходни мулета и толкова многобройни? Сушата е проблем, но Розеа Рура е съвсем друго нещо. Рим има нужда от мулета. Ала Интерамна е пълна с магарета.
Сега стигам до най-странното. Катул умря.“

 

Цезар издаде приглушен стон. Хирций и Фаберий вдигнаха глави, но щом забелязаха изражението му, веднага сведоха погледи към заниманията си. Когато зрението му отново се проясни, Цезар се върна пак към писмото:

 

„Вероятно в Портус Ициус те чака известие от баща му, но аз реших, че трябва да научиш преди това. Не мисля, че Катул успя да се съвземе, след като Клодия го изостави — как я нарече Цицерон в съда? „Медея на Палатина“? Не е зле. Аз обаче предпочитам „Подлата Клитемнестра“. Питам се дали наистина е убила Целер в банята му. Така се говори.
Знам, че ти побесня, когато Катул започна да пише онези злобни и доста сполучливи памфлети, след като ти определи Мамура за нов началник на военните ти работилници — дори Юлия си позволяваше да се засмее, когато ги четеше, а ти нямаш по-верен сподвижник от Юлия. Тя твърдеше, че Катул никога нямало да ти прости, задето си въздигнал един толкова лош поет по-високо от него. А това, че стана нещо като легат на племенника ми Мемий, когато отиде да управлява Витиния, изпразни кесията му повече, отколкото когато още не беше започнал да мечтае за несметни богатства. Да беше ме попитал, щях да му кажа, че Мемий е по-стиснат и от кучешки задник. Докато при теб дори най-нисшите военни трибуни биват възнаграждавани богато.
Знам, че си се справил с положението (с кое ли не си се справял). Добре, че баща му ти е толкова добър приятел, а? Той изпраща да му доведат Катул, Катул идва във Верона, баща му казва: „Дръж се добре с моя приятел Цезар.“ Катул се извинява и след това ти замайваш главата на бедния младеж. Не знам как го постигаш. Юлия твърди, че ти е вродено. Както и да е, Катул се връща в Рим и престава да пише каквито и да било памфлети за Цезар. Той обаче се промени. Сам го забелязах, защото Юлия обича обкръжението на всякакви поети и писатели на пиеси, и трябва да призная, че не са лоша компания. Нямаше вече жар в него, изглеждаше толкова съсипан и тъжен. Той не се самоуби. Просто угасна като лампа, останала без масло.“

 

„Като лампа, останала без масло…“ Буквите пред очите му отново се замазаха; Цезар изчака, докато сълзите му отминат.
„Не трябваше да го правя — помисли си. — Той бе толкова уязвим и аз се възползвах от това. Обичах баща му, а той беше добър син. Слушаше. Аз си въобразявах, че съм сложил балсам на раната му, като го поканих на вечеря и не само показах колко добре познавам творчеството му, а и изразих положителна оценка за творбите му. Толкова приятна вечеря. Той бе много интелигентен. И все пак не трябваше да го правя. Така убих душата му, смисъла на живота му. Но как можех да го избегна? Той не ми остави друг изход. Цезар не може да бъде осмиван дори от най-изтънчения поет в римската история. Той накърни честта ми, омаловажи ролята ми в триумфа на Рим. Защото творбите му ще останат във вековете. По-добре изобщо да не беше ме споменавал, отколкото да ме прави за посмешище. И всичко това заради една мърша като Мамура. Слаб като поет и лош като човек. От него обаче ще стане чудесен доставчик за моята войска и Вентидий, мулетарят, ще го наглежда.“
Сълзите му пресъхнаха. Можеше да продължи да чете:

 

„Ще ми се да можех да кажа, че Юлия е добре, но истината е, че състоянието й е лошо. Казах й, че не желая повече деца — имам двама прекрасни сина от Муция, а дъщеря ни иска да се омъжи за Фауст Сула. Той наскоро влезе в сената — добър младеж. Всъщност изобщо не прилича на Сула. Това вероятно е добре.
Жените обаче все мечтаят за деца. И така, бременността на Юлия вече доста напредна, около шест месеца са минали вече. Така и не се оправи напълно след онзи злополучен аборт по време на кампанията ми за консул. Скъпото ми момиче, Юлия! Какво съкровище ми даде ти, Цезаре. Цял живот ще съм ти благодарен. Всъщност точно заради здравето й смених провинцията си с тази на Крас. Щеше да се наложи да се преместя в Сирия. Сега мога да управлявам Испания от Рим, а наследството на Юлия — чрез легатите. На Афраний и Петрей може да се има пълно доверие, не смеят да се изпърдят без мое позволение.
Като заговорихме за уважавания ми колега консул (признавам, че през второто ни съвместно консулство с него се разбирах по-добре отколкото през първото), чудя се как я кара Крас в Сирия. Чух, че откраднал две хиляди златни таланта от великия храм на евреите в Йеросолима. Ех, какво да правиш, когато човекът направо надушва златото, където и да се намира? Бил съм и аз в този велик храм. Бях поразен. Дори цялото злато на света да беше в него, не бих откраднал и една прашинка.
Евреите го проклеха официално. А той беше прокълнат още когато тръгваше от Рим миналия ноември, на самата Капенска врата. От Атей Капитон, народния трибун. Капитон се изпречи на пътя на Крас и отказа да помръдне, повтаряше такива проклятия, от които косата ти да настръхне. Наложи се да накарам ликторите си да го отстранят. Мога само да кажа, че Крас натрупва голямо богатство по нечестив път. А и не съм убеден, че съзнава какви неприятности могат да му създадат неприятели като партите. Той продължава да се самозалъгва, че партската броня е като арменската. Сигурно е виждал броня само на картинка. Човек и кон, покрити от глава до пети с желязо. Бррр!
Завчера видях майка ти. Дойде на вечеря. Каква прекрасна жена! Все още е изключително красива, макар че вече надхвърля седемдесетте. Не изглежда и с един ден по-стара от четирийсет и пет. Не е трудно да разбереш откъде е наследила красотата си Юлия. Аврелия също се тревожи за Юлия, а както сам знаеш, майка ти не се плаши лесно.“

 

Изведнъж Цезар се засмя. Хирций и Фаберий подскочиха. Отдавна не бяха чували нервния си пълководец да се смее толкова весело.
— О, чуйте само! — възкликна той и вдигна поглед от свитъка. — Никой досега не е писал такова нещо в писмо, Хирций!
Той отново сведе поглед и зачете на глас. Това не изненада особено слушателите му — и двамата знаеха дарбата на Цезар да чете дори дълги послания от пръв поглед, без да се запъва.
„— А сега — започна той с треперещ от смях глас — да ти разкажа за Катон и Хортензий. Е, Хортензий не е вече толкова млад като преди — тръгнал е по пътя, който извървя Лукул, преди да умре. Твърде много екзотична храна, неразредено първокласно вино и странни средства като анатолийски макове и африкански гъби. О, все още се справя в съда, но вече не е такъв адвокат, какъвто беше. На колко трябва да е сега? Около седемдесет? Доколкото си спомням, доста късно се добра до постовете на претор и консул. Така и не ми прости, че отложих консулството му, когато встъпих в тази длъжност на трийсет и шест.“
„Както и да е, той обяви действията на Катон на изборите за трибуни за най-голямата победа на _мос майорум_, след като Луций Юний Брут (защо все забравяме Валерий?) сложи началото на републиката. И така, Хортензий отиде при Катон да иска ръката на дъщеря му Порция. Лутация била починала преди няколко години и той нямал намерение да се жени отново, докато не видял как Катон се справил с плебеите. Предната нощ, рекъл, му се явил Юпитер Оптимус Максимус и му казал, че трябвало да свърже рода си с този на Марк Катон чрез брак.“
„Естествено Катон нямало как да приеме, особено след подигравките, които изрече, когато се женех за седемнайсетгодишната Юлия. Порция няма дори и толкова. Освен това Катон винаги е искал да я даде на племенника си Брут. Наистина, Хортензий е червив с пари, но не може да се сравнява по богатство с Брут, нали? Така че Катон отказал. Тогава Хортензий попитал дали може да се ожени за една от Домициите — колко бяха грозните луничави огненокоси дъщери на Ахенобарб и сестрата на Катон? Две ли? Три ли? Четири? Няма значение, защото Катон не приел и това.“
Цезар вдигна поглед, в очите му играеха весели пламъчета.
— Горя от любопитство да науча края — усмихна се широко Хирций.
— Аз също — рече Цезар и продължи да чете: — „Хортензий се оттеглил, подкрепян от робите си, бил напълно съсипан. На следващия ден обаче се върнал с блестящо хрумване. След като не можел да се ожени нито за Порция, нито за някоя от Домициите, не можело ли да вземе жената на Катон?“
Хирций затаи дъх:
— Марция ли? Дъщерята на Филип?
— За нея е женен Катон — потвърди Цезар.
— Племенничката ти е омъжена за Филип, нали? Ация?
— Да. Филип беше добър приятел на първия съпруг на Ация, Гай Октавий. Затова след края на траурния период той се ожени за нея. Така тя се сдоби и с доведено момиче, освен че има собствени син и дъщеря. Предполагам, че Филип на драго сърце се е отървал от Марция. Каза, че я дал на Катон, за да стъпел с по един крак в моя и в неговия лагер.
— Продължавай — подкани го Хирций. — Нямам търпение.
Цезар отново зачете:
— „И Катон се съгласил! Не се шегувам, Цезаре! Съгласил се да се разведе с Марция и да й разреши да се омъжи за Хортензий, стига и Филип да е съгласен. Начаса двамата отишли при Филип. Питали го дали е съгласен Марция да се разведе с Катон и да ощастливи стареца Хортензий. Филип се почесал по брадичката и дал съгласие! Стига Катон наистина да иска да се отърве от жена си! Всичко било уредено, преди да изречеш „милиони сестерции“. Катон се развел с Марция и лично я предал на Хортензий на брачната церемония. Рим бе потресен! Наистина, всеки ден се случват какви ли не странности, но аферата „Катон, Марция, Хортензий, Филип“ е уникална в цялата история на римските интриги, трябва да го признаеш. Всички (включително и аз!) смятат, че Хортензий е дал на Катон и Филип половината от богатството си, въпреки че тези двамата категорично отричат това.“
Цезар остави свитъка в скута си, изтри очите си и поклати глава.
— Горката Марция — въздъхна Фаберий. Цезар и Хирций го погледнаха изненадани.
— Не помислих за това — призна Цезар.
— Може да е опърничава жена — предположи Хирций.
— Не, не мисля — намръщи се Цезар. — Виждал съм я, макар и не в зрялата й възраст. Беше на тринайсет-четиринайсет. С много тъмна кожа като целия си род, но и изключително красива. Сладко момиче, според Юлия и майка ми. Много привързана към Катон, както и той към нея, така ми писа веднъж Филип. Тогава бях в Лука и с Помпей и Марк Крас уреждахме как да задържа поста на главнокомандващ и провинциите си. Тя бе обещана на един мъж на име Корнелий Лентул, но той умря. Тогава Катон се върна след завоюването на Кипър с две хиляди ковчежета злато и сребро и Филип, който тогава беше консул, го поканил на вечеря. Марция и Катон се влюбили от пръв поглед. Катон поискал ръката й и това доведе до известни семейни препирни. Ация бе ужасена, но Филип решил, че това може би е добър ход; хем да е женен за племенницата ми, хем да стане тъст на най-върлия ми враг. — Цезар вдигна рамене. — Наистина се оказа умен ход.
— Значи, чувствата между Катон и Марция са охладнели — предположи Хирций.
— Не, поне не личеше. Точно затова Рим е потресен, ако използвам израза на Помпей.
— Защо тогава? — попита Фаберий. Цезар се усмихна мрачно:
— Ако познавахте моя Катон (а аз мисля, че го познавам), щяхте да разберете, че той не може да понесе да бъде щастлив. Смятал е любовта си към Марция за слабост.
— Горкият Катон! — въздъхна Фаберий.
— Пфу! — изсумтя Цезар и отново се съсредоточи върху писмото.

 

„И така, Цезаре, това е всичко за момента. Останах много натъжен от новината за смъртта на Квинт Лаберии Дур почти веднага след акостирането му в Британия. Все такива вести ни пращаш!“

 

Цезар остави писмото на масата и взе това от септември, по-малкия свитък. Разви го и се намръщи. Някои от думите бяха размазани и изцапани, сякаш върху листа е капала вода, преди мастилото да попие добре в папируса.
Атмосферата в палатката се промени, сякаш следобедното слънце, греещо все още навън, внезапно бе залязло. Хирций вдигна поглед и го побиха тръпки, Фаберий потрепери.
Цезар още стоеше наведен над второто писмо на Помпей, но цялото му тяло бе застинало; очите му, скрити за погледа на другите двама, също бяха като неподвижни (можеха да се закълнат в това).
— Оставете ме — спокойно изрече той.
Хирций и Фаберий веднага се измъкнаха навън, зарязвайки книжа и писалки.

 

„О, Цезаре, как ще го понеса? Юлия е мъртва. Прекрасното ми, красиво, добро малко момиче е мъртво. Покосена в двайсет и втората си година. Аз затворих клепачите й и поставих монети върху тях; сложих златни динари между устните й, за да съм сигурен, че ще получи най-доброто място на сала на Харон.
Почина при раждането на сина ми. Бяха минали само седем месеца и по нищо не личеше какво ни чака. Освен, че не се чувстваше много добре. Никога не се оплакваше, но аз виждах. След това получи родилни болки и роди. Момче, което живя два дена и така надживя майка си. Тя почина от кръвотечението. Нищо не можеше да спре кръвоизлива. Ужасен начин да загубиш живота си! Беше в съзнание почти до последния момент, през цялото време ставаше все по-слаба и по-бледа. Говореше на мен и на Аврелия, през цялото време говореше. Спомняше си неща, които не е довършила, и ме караше да й обещавам, че ще ги свърша вместо нея. Глупави неща, като да събера и да изсуша бълхавиче, въпреки че до сезона му остават още няколко месеца. Все повтаряше колко много ме обича, че ме е обичала от малка. Колко щастлива съм я направил. Че не съм й причинил нито един миг на болка, така казваше. Как може да изрече такива думи, Цезаре? Аз й причиних болката, която я уби, онова хилаво, голо същество. Ала аз се радвам, че той умря. Светът не е готов да приеме мъж, носещ в едно моята и твоята кръв. Щеше да го смачка като хлебарка.
Тя все ми се явява. И плача, плача, и сълзите не свършват. Последното в нея, което запази живота си, бяха очите, толкова огромни и сини. Изпълнени с любов. О, Цезаре, как ще го понеса? Шест кратки години. След няколко дена навършвам петдесет и две, ала животът ми с нея продължи само шест кратки години. Бях решил да я освободя от задълженията и към мен. Дори не съм подозирал, че ще стане по такъв начин и толкова скоро. О, щеше да е твърде рано, дори да бяхме женени от двайсет и шест години! О, Цезаре, каква болка! Защо не бях аз на нейно място? Тя обаче ме накара да се закълна тържествено, че няма да я последвам. А сега? Как ще живея? Аз я помня! Как изглеждаше, как звучеше гласът й, как се усмихваше, какъв вкус имаше. Тя свири на душата ми като на лира.
Няма смисъл. Не виждам добре, за да пиша, но мое задължение е да ти разкажа всичко. Знам, че ще ти изпратят това писмо в Британия. Накарах Марк, средния син на чичо ти Кота (той е претор тази година), да свика сената. Помолих да гласуват погребение с държавни почести за покойното момиче. Ала този лъжливец, тази курва Ахенобарб не искаше и да чуе. И Катон на курулния подиум зад него все крещеше не, та не. Жените не можели да бъдат погребвани с държавни почести; ако гласували такива на моята Юлия, щели да осквернят светостта на държавата. Наложи се да ме удържат, иначе щях да убия този изрод Ахенобарб с голи ръце. Все още потрепервам, като си представя как стискам гърлото му. Говори се, че сенатът никога не се противопоставя на първия консул, но те го направиха. Гласуваха почти единодушно за погребение с държавни почести.
Тя бе най-красива и в смъртта си, Цезаре. Подготвиха я грижливо. Бе красива дори в мъртвешката си белота, но те оцветиха кожата й и сплетоха буйната й сребриста коса в любимата й прическа, с гребена със скъпоценни камъни, който й подарих за двайсет и втория й рожден ден. И положена сред черните и златистите възглавници на носилката си, тя приличаше на богиня. Нямаше нужда да я крият в тайното отделение на носилката и да поставят восъчна фигура на нейно място. Накарах да я облекат в любимото й лавандулово синьо, в същия цвят, в който я видях за пръв път, когато си помислих, че е самата Диана, слязла на земята.
Шествието бе по-величествено от церемонията за погребението на кой да е римски мъж. В предната колесница седеше Корина, мимът, с маска на Юлия на лицето — бях поръчал да я изработят в храма на Венера Победоносна в театъра ми. Корина носеше и златната рокля на Венера. Всички бяха там, от първия консул от Юлиите до Квинт Марк, царя на Цина. Четирийсет колесници с коне, черни като обсидиани.
И аз бях там, макар че не ми е позволено да пресичам помериума. Уведомих ликторите на трийсетте курии, че този ден ще се възползвам от правото си във връзка със задълженията ми по събиране на житото, което ми позволява да прекося свещената граница, за да посетя провинциите си. Мисля, че Ахенобарб се страхува от мен. Не направи никакъв опит да ме спре.
Какво го е уплашило? Многолюдната тълпа на форума. Цезаре, никога не съм бил свидетел на такова нещо. Не и за погребение, дори на това на Сула. За Сула дойдоха от любопитство. За Юлия дойдоха да плачат. Хиляди и хиляди хора. Най-обикновени хора. Аврелия казва, че е така, защото тя е израсла в Субура, сред тях. Тогава са я заобичали. И още я обожават. Толкова много евреи! Не знаех, че в Рим има толкова много. Не можеш да ги сбъркаш с дългите им къдрави бради и коси. Разбира се, ти се отнасяше добре с тях, когато беше консул. Ти също си израсъл сред тях, знам. Въпреки че Аврелия твърдеше, че са дошли да оплакват Юлия заради самата нея.
Помолих Сервий Селпиций Руф да произнесе слово от рострите. Не знам ти кого би предпочел, но той е чудесен оратор. А някак си не посмях да помоля Цицерон. О, той щеше да се съгласи! Заради теб, ако не за мен. Ала не мисля, че щеше да го направи от сърце. Той никога не пропуска възможността да се покаже. А Сервий е искрен човек, патриций, и по-добър оратор от Цицерон, когато темата не е политика.
Не че имаше някакво значение. Надгробното слово така и не беше произнесено. От нашия дом в Карине до форума всичко вървя по плана. Четирите колесници бяха посрещнати с огромно благоговение; чуваше се само шумът от хиляди оплаквачи. И тогава носилката на Юлия мина покрай Регия и излезе на открито по средата на форума, отвсякъде се разнесоха възгласи, хората закрещяха. По-малко са ме плашили бойните викове на варварите, отколкото тези смразяващи кръвта стонове. Тълпата се стече към носилката. Никой не можеше да ги спре. Ахенобарб и неколцина от трибуните опитаха, но бяха отнесени като листа в порой. И после народът изнесе носилката в самия център на форума. Започнаха да трупат всякакви неща за клада — обувките си, папируси, парченца дърво. Не знам откъде ги взимаха, предметите продължаваха да се трупат.
Изгориха я там, във форум Романум. Ахенобарб едва не припадна на стъпалата на сената, Сервий гледаше занемял от трибуната, където се бяха скрили всички артисти, като варварски жени, научили за наближаването на легионите ни. Из целия Рим препускаха празни колесници с разбеснели се коне, официалните оплаквачи не успяха да стигнат по-далеч от храма на Веста и стояха безпомощно там.
Това обаче изобщо не беше краят. В тълпата имаше и някои първенци на плебеите и те отидоха пред Ахенобарб на стълбите на сената. Поискаха да погребат праха на Юлия на Марсово поле, сред героите. Катон стоеше до Ахенобарб. Той отклони тази молба. Не, не! Жена никога не можело да бъде погребана на Марсово поле! Щяло да стане само през труповете им! Помислих си, че Ахенобарб ще получи удар. Тълпата обаче продължаваше да се трупа и накрая Катон и Ахенобарб осъзнаха, че това наистина ще стане през труповете им, ако не склонят.
И така, моето мило момиче ще бъде погребано на Марсово поле редом с героите. От скръб не успях да го уредя, но ще го направя. Ще е най-великолепният гроб там, имай ми вяра. Най-лошото е, че сенатът забрани игрите в нейна памет. Никой няма доверие на тълпата.
Аз изпълних дълга си. Разказах ти всичко. Майка ти го прие много тежко, Цезаре. Помня, че ти писах, че не изглеждаше по-възрастна от четирийсет и пет. Сега обаче всичките й седемдесет години й личат. Весталките се грижат за нея, милата ти жена Калпурния също. На нея също ще й липсва Юлия. Бяха приятелки. О, пак тези сълзи. Изплаках цял океан. Момичето ми си отиде завинаги. Как ще го понеса?“

 

„Как ще го понеса? — Цезар бе толкова потресен, че очите му останаха сухи. — Юлия? Как ще го понеса? Как ще го понеса? Единственото ми дете, съвършената ми перла. Аз съм на четирийсет и шест, а дъщеря ми умира при раждане. Така се спомина и майка й, когато искаше да ми роди син. Как всичко в света се повтаря! О, майко, как ще те погледна в очите, когато се върна в Рим? Как ще понеса съболезнованията, откъде ще взема тази сила? Всички ще се тълпят да ми изкажат съчувствието си, искрените си съболезнования. Ала как ще го понеса аз? Да им покажа скръбта си — никога. Скръбта е само моя. Не принадлежи на друг. Никой не може да я види. Не съм виждал детето си от пет години и вече няма да го видя никога. Почти не помня как изглеждаше. Спомням си само, че никога не ми е причинила грижа или болка. Е, нали затова се казва, че само добрите хора умират млади. Само най-съвършените не погрозняват от годините и не се покваряват от дълъг живот. О, Юлия! Как ще го понеса?“
Той стана от курулното кресло, макар че вече не чувстваше краката си. Свитъкът от секстил лежеше на масата. Този от септември още бе в ръката му. Той отправи поглед към отвора на шатрата, към стегнатия военен лагер на ръба на пустошта, на края на света. Лицето му бе спокойно и когато Авъл Хирций срещна погледа му, видя същите очи, които бе видял и Мандубраций. Хладни. Всевиждащи.
— Наред ли е всичко, Цезаре? — попита Хирций. Цезар се усмихна:
— Да, Хирций, всичко е наред. — Закри очите си с ръка и погледна към залязващото слънце. — Идва време за вечеря, трябва да нагостим цар Мандубраций. Не искам британците да си помислят, че съм лош домакин. Особено когато ги гощавам със собствената им храна. Кажи да започват. Аз идвам след малко.
Той се обърна към форума на лагера, разположен до палатката му, и забеляза млад войник, очевидно наказан, който гасеше някакъв огън. Когато видя, че Пълководеца се приближава, войникът заработи още по-усърдно, зарече се никога повече да не се провинява. Никога обаче не беше виждал военачалника си толкова отблизо, затова, когато високият мъж се приближи, той спря работата си и вдигна очи, за да го разгледа по-добре. Пълководеца се усмихна.
— Не го гаси съвсем, момко, искам едно живо въгленче — рече Цезар. — С какво си спечели тази гнусна смрадлива работа?
— Не си бях стегнал каишката на шлема, предводителю.
Цезар се наведе и допря крайчето на свитъка, който държеше, до едно живо въгленче; папирусът се запали. Цезар се изправи и държа свитъка, докато пламъкът достигна пръстите му. Пусна го едва когато папирусът се разпадна на черни парцалчета във въздуха.
— Никога не се отнасяй с пренебрежение към бронята си, войнико, само тя те защитава от копията на касите. — Цезар се запъти пак към шатрата си, но обърна глава към войника и се засмя: — Не, не е само тя, войнико! Също храбростта и умът ти на римлянин. Благодарение на тях побеждаваш в боя. Все пак здраво стегнатата каска пази ума ти на римлянин!
Забравил въглените, младият легионер се загледа с отворена уста след Пълководеца. Какъв мъж! Беше разговарял с него лично. Толкова спокойно. И на истинския войнишки език. Той обаче никога не се беше бил като обикновен войник! Откъде го бе усвоил? Войникът разпръсна останалите въглени, след това ги стъпка. Пълководеца знаеше името на всеки центурион във войската си. Нали беше Цезар.

 

За бритите главната крепост на Касивелаун и племето каси бе непристъпна — извисяваше се върху стръмен, но объл хълм и беше оградена с големи насипи, подсилени с дървени трупи. Римляните не можеха да я открият, защото бе скрита сред необятни гори, но с Мандубраций и Тринобелун като водачи войската на Цезар лесно стигна до нея.
Хитрец беше този Касивелаун. След онази първа битка (загубена от бритите, след като хедуиската конница преодоля началния си страх от колесниците и откри, че те са по-лесни за поразяване от германските конници) царят на касите предприе тактика на изчакване. Отказа се от пехотата и изпрати срещу римската колона четири хиляди бойни колесници, които нанасяха внезапни удари по време на похода на римската войска през горите. Колесниците изскачаха през проходи между дърветата, едва позволяващи минаването им, и винаги нападаха римската пехота, която така и не успя да преодолее страха си от тези архаични военни приспособления.
Страшни бяха, нямаше спор. Боецът стоеше от дясната страна на кочияша с едно копие в дясната ръка и няколко други в лявата. Държеше меча си закачен на специална дървена преградка от дясната си страна и винаги се биеше почти гол, намазан от глава до пети със синьо. Когато свършеше копията, той грабваше меча и стъпваше върху пречката между двата дребни коня, а кочияшът врязваше колесницата сред римската войска. Войникът размахваше меча и покосяваше всеки, който му се изпречи на пътя, а легионерите се разбягваха пред тежките копита на животните.
Когато Цезар предприе този последен поход към крепостта на касите, на упоритите му воини им беше дошло до гуша от брити, колесници и оскъдни порции. Да не споменаваме ужасната жега. Те бяха свикнали с жегата — можеха да извървяват по хиляда километра в горещината с не повече от един ден почивка, като всеки войник носеше тежък багаж на раздвоена пръчка върху лявото си рамо и стигаща до коленете метална ризница, която се стягаше на кръста с колана за меча и кинжала, за да се облекчат раменете му от тежестта. Това, на което не бяха свикнали, беше непоносимата влажност — тя ги бе забавила значително, толкова много, че Цезар се принуди да преразгледа плановете си за разстоянията, преодолявани за един ден. При нормалната италианска или испанска горещина — те бяха над петдесет километра на ден. В Британия те бяха трийсет.
Този ден обаче беше по-лесно. С водачеството на триновантите и без излишен товар (част от войската бе останала да охранява лагера) войниците вървяха леко, с шлемове на главите и копия в ръце. Когато навлязоха в гората, вече бяха готови. Заповедите на Цезар бяха по-особени от обикновено — да не се отстъпва нито крачка, конете да се посрещат с щитовете и копията да стоят постоянно насочени към сините гърди на нападателите. След това да се използват мечовете.
За да поддържа бойния дух, Цезар се движеше в средата на колоната. Обикновено предпочиташе да върви пеша, качваше се на кон само когато искаше да разгледа терена отвисоко. Движеше се сред свитата си от легати и трибуни. Не и днес. Днес крачеше редом с Азиций, млад центурион от Десети легион, и подхвърляше шеговити забележки към войниците пред и зад себе си.
Колесниците нападнаха задната част на дългата римска колона, но достатъчно далеч от хедуиския ариергард, за да направят невъзможна намесата на конницата: Пътят бе тесен, колесниците бяха навсякъде. Този път обаче легионерите се хвърлиха напред и отблъснаха конете с щитовете си, изсипаха дъжд от копия върху кочияшите, след това се нахвърлиха върху бойците. Беше им дошло до гуша от Британия, но не искаха да се върнат в Галия, без да са посекли неколкостотин нападатели. А в близък бой галският меч не можеше да се сравнява с късия римски гладий. Колесниците изчезнаха сред дърветата и повече не се явиха.
След това завладяването на крепостта бе лесно.
— Като да отнемеш дрънкалка на дете — бе казал Азиций на пълководеца си преди атаката.
Цезар нареди да се атакува едновременно от двата противоположни края на крепостта. Легионерите се хвърлиха напред като един, конниците извършваха мълниеносни нападения, отстъпваха и пак нападаха. Касите се разбягаха във всички посоки, дадоха многобройни жертви. Цезар завладя цитаделата им заедно с голямо количество храна, достатъчно да се отплати на триновантите и да изхрани собствените си войници, докато напуснат завинаги Британия. Най-голямата загуба на касите обаче бяха колесниците им, които бяха събрани в крепостта. Триумфиращите легионери ги нацепиха на трески и ги изгориха на огромна клада, триновантите пък с радост отведоха конете. Друга плячка на практика нямаше — Британия не беше богата на злато и сребро, нито на перли. Чиниите им бяха от арвернска глина, чашите — от рог.
Време беше да се връщат в Галия. Равноденствието наближаваше (както обикновено сезоните закъсняваха) и полуразбитите кораби нямаше да издържат свирепите есенни бури. След като осигури изхранването на войската и остави по-голямата част от земята и добитък на касите на триновантите, Цезар нареди два от четирите си легиона пред дългия няколко километра товарен керван, другите два — отзад и заповяда да се връщат към крайбрежието.
— Какво смяташ да правиш с Касивелаун? — попита Гай Требоний, който едва догонваше Пълководеца (когато Цезар ходеше пеша, дори първият му легат не можеше да язди).
— Той ще опита отново — отвърна спокойно военачалникът. — Времето ще покаже.
— Искаш да кажеш, че ще нападне пак войската ни?
— Съмнявам се. Изгуби твърде много войници, а и всичките си колесници.
— Триновантите много бързо се оттеглиха с конете. Те извлякоха голяма изгода.
— Затова ни помогнаха. Подчиниха се сега, за да триумфират утре.
„Изглежда същият — помисли си Требоний, който го обичаше и се тревожеше за него. — Ала не е.“ Какво ли пишеше в писмото, което изгори? Всички бяха забелязали разликата; след това Хирций им разказа за писмата на Помпей. Никой не би посмял да чете кореспонденцията на Пълководеца, но въпреки това Цезар изгори свитъка от Помпей. Все едно да изгори корабите си. Защо?
И не беше само това. Цезар ходеше небръснат. Обикновено изпитваше такъв ужас от окосмяването на тялото, че скубеше всяко косъмче от подмишниците, гърдите и слабините си, намираше време да се избръсне и в най-голямата суматоха. Настръхваше при самото споменаване на паразити; подлудяваше прислугата с претенциите си за чисти дрехи, независимо от обстоятелствата. Не прекарваше и една нощ върху голата земя, защото много често в прахта се криеха бълхи. По тази причина за него винаги носеха дъски за палатката му. Как само му се присмиваха враговете в Рим за това! Обикновените, нелакирани дъски често се превръщаха в мраморни плочки и мозайка. Въпреки това той често хващаше, някой паяк и се забавляваше да го гледа как тича по ръката му, нещо, от което и най-изтъкнатият центурион би припаднал. Паяците били, твърдеше той, изключително чисти същества, уважавани пазители на домашното огнище. От друга страна, хлебарките можеха да го накарат да се покачи върху масата, не желаеше дори да си цапа подметките с тях. Те били мръсни гадини, казваше и потреперваше.
А сега вече трети ден пътуваха (от получаването на писмото бяха изминали единайсет) и той още не се беше избръснал. Явно бе загубил близък човек. Той бе в траур. За кого? Е, щяха да научат в Портус Ициус, но неговото мълчание показваше, че не желае пред него да се споменава нищо за това, дори след като стане известно на всички. Двамата с Хирций предполагаха, че е Юлия. Требоний си спомни как онзи идиот Сабин го бе заплашил с обрязване, ако посмее да изкаже съболезнования на Пълководеца. Така че той само се осмели да попита Цезар защо не се бръсне.
— Заради Квинт Лаберий — отвърна кратко Пълководеца.
Не, не беше заради Квинт Лаберий. Беше заради Юлия. А може би заради легендарната му майка Аврелия. В такъв случай защо новината ще му бъде изпратена от Помпей?
Квинт Цицерон (който за всеобщо облекчение бе далеч по-малко досаден от надутия си брат, великия адвокат) също смяташе, че е Юлия.
— Но как ще задържи Помпей Велики на своя страна, ако е така? — бе попитал една вечер Квинт Цицерон в палатката на легатите, когато Цезар не се появи.
Требоний (чиито роднини дори не се доближаваха по знаменитост до тези на Квинт Цицерон) бе член на сената и добре познаваше политическите отношения там (включително закрепените с брак), затова веднага разбра мисълта на Квинт Цицерон. Цезар имаше нужда от Помпей Велики, първия мъж в Рим. Войната в Галия не беше свършила — Цезар преценяваше, че ще му отнеме още пет години, — но в сената вече искаха главата му. Требоний, който го обичаше, трудно можеше да повярва, че той поражда такава злоба у противниците си. Лицемерникът Катон бе изградил кариерата си върху опитите да погуби Цезар, да не говорим за колегата на Пълководеца в консулството, Марк Калпурний Бибул, онзи недодялан шопар Луций Домиций Ахенобарб и великия аристократ Метел Сципион, с глава, дебела като пън.
Те също се подмазваха на Помпей, но продължаваха да изпитват силна омраза, която само Цезар можеше да породи в тях. Защо? О, да можеха само да отидат на поход с него, тогава щяха да видят! Под командването на Цезар не можеше да има провал. Независимо колко зле тръгват нещата, той винаги намираше изход. И начин да победи.
— Защо са избрали него? — бе попитал гневно Требоний.
— Много просто — отвърна с усмивка Хирций. — Той е александрийски фар за техните жалки душици. Избрали са Помпей Велики, защото той е първият мъж в Рим, а те не смятат, че трябва да има такъв. Помпей обаче е пиценец без никакъв произход, а Цезар е римлянин, потомък на Венера и Ромул. Всички римляни почитат аристократите си, но някои, като Метел Сципион, ги предпочитат. Всеки път, когато Катон, Бибул и останалите погледнат Цезар, те виждат човек, който е по-добър от тях във всяко отношение. Също като Сула. Цезар може да ги смачка като мухи. Те просто искат да го изпреварят и първи да го смачкат.
— Той има нужда от Помпей — рече замислено Требаций.
— Да, ако иска да запази империума и провинциите си — съгласи се Квинт Цицерон и натопи залък от клисавия войнишки хляб в гранясалия зехтин. — О, богове, с нетърпение чакам да хапна гъска в Портус Ициус.

 

* * *

 

Когато армията достигна дългия пясъчен бряг, печената гъска изглеждаше съвсем близко. За нещастие Касивелаун имаше други планове. С остатъка от войниците си бе минал през владенията на кантиите и регните, две племена, населяващи земите на юг от Тамеза, и беше събрал друга войска. Нападението над укрепленията на римляните обаче се оказа като да опитваш да разбиеш каменна стена с глава. Бритските орди, всичките пешаци и голи се нахвърляха върху защитниците на укрепленията, за да бъдат набучени на копията като чучела на тренировъчно поле. Бритите още не бяха научили урока, усвоен от галите. Когато Цезар изведе хората си от лагера за ръкопашен бой, те останаха на бойното поле. Защото още се придържаха към старото схващане, че мъж, избягал от битка, е достоен само за презрение. На континента тази традиция бе струвала на белгите петдесет хиляди погубени живота. Сега белгите напускаха бойното поле веднага щом се видеше, че поражението е неизбежно, и събираха сили за следващия ден.
Касивелаун помоли за мир, предаде се и подписа договора, който искаше Цезар. След това му остави заложници. Беше месец ноември, началото на есента.
Изтеглянето можеше да започне, но като огледа всичките седемстотин кораба, Цезар реши, че трябва да бъде извършено на две части.
— Малко повече от половината от флотата е в добро състояние — рече той на Хирций, Требоний, Сабин, Квинт Цицерон и Атрий. — Ще качим първо цялата конница, два легиона и всички товарни животни без мулетата на центуриите. След това корабите ще се върнат за другите три легиона.
Той задържа Требоний и Атрий, на другите легати нареди да отплават с първия курс.
— Много съм радостен и поласкан, че ме помоли да остана — рече Требоний, докато наблюдаваше отплаването на триста и петдесетте кораба.
Тези плавателни съдове бяха построени специално на бреговете на река Лигер и след това изпратени в открития океан срещу двеста и двайсетте яки дъбови бойни платноходи на венетите, които, смятаха римските кораби за ненадеждни с греблата, крехките им чамови корпуси и ниските им бордове. Играчки за разходки в спокойното затворено море, лесна плячка. Нещата обаче се оказаха различни.
Докато Цезар и войската му седяха на върха на стръмните скали на север от устието на Лигер и наблюдаваха представлението като зрители в Големия цирк, римските кораби извадиха абордажните куки, конструирани от Децим Брут по време на трескавата зимна подготовка на флотата. Кожените платна на венетите бяха толкова тежки, че се налагаше да използват метални вериги вместо въжета за вантите. Децим Брут знаеше това и екипира корабите с дълги пръти, завършващи с куки. Римските кораби се приближаваха до венетските, закачваха ги с куките и след това бързо се отдалечаваха. Венетските платна и мачти се сриваха и така плавателните съдове оставаха безпомощни сред океана. След това всеки от тях биваше заобиколен от по три римски кораба, като елен сред кучета, римляните взимаха вражеския платноход на абордаж, избиваха екипажа му и го подпалваха. Когато вятърът утихна, победата на Децим Брут бе пълна. Само двайсет венетски кораба успяха да се измъкнат.
Сега римските кораби се оказаха особено удобни. Невъзможно бе плавателните съдове да бъдат натоварени с такива своенравни животни като коне, преди да се пуснат на вода. След като бяха вкарани в морето обаче, между тях и брега бяха поставени дълги дървени мостове и конете се качиха на борда, без дори да имат време да се изплашат.
— Не е зле за пристанище без докове — отбеляза доволно Цезар. — Ще се върнат утре, за да се изтеглим и ние.
На другия ден обаче задуха силен северозападен вятър, който не вдигна особено големи вълни, но въпреки това попречи на завръщането на триста и петдесетте здрави кораба.
— О, Требоний, тази земя ми носи само лош късмет! — оплака се Пълководеца на петия ден на бурята, почесвайки се по наболата брада.
— Ние сме като гърците на брега на Илион — съгласи се Требоний.
Сравнението явно не хареса на Цезар; той обърна бледите си очи към легата си и изсъска през зъби:
— Аз не съм Агамемнон. И няма да стоя тук десет години. — Обърна се и изкрещя: — Атрий!
Префектът на лагера дотича бързо:
— Да, Цезаре?
— Корабите, които останаха тук, ще издържат ли?
— Вероятно, с изключение на около четирийсет кораба.
— Ще използваме тогава северозападния вятър. Свиквай войската, Атрий. Всички да се качат на останалите кораби.
— Няма да се поберат! — възрази тревожно Атрий.
— Ще ги натъпчем като чирози в буре. Ако повръщат един върху друг, толкова по-зле за тях. Като стигнем Портус Ициус, могат да скочат в морето в пълно снаряжение. Отплаваме, щом последният войник и последната балиста бъдат натоварени.
Атрий тежко преглътна и тихо възрази:
— Може да се наложи да оставим някои от по-тежките машини.
Цезар вдигна вежди:
— Няма да оставя артилерията и тараните си, дори един пирон, дори един войник, дори един цивилен, дори един роб. Ако ти не можеш да ги побереш, Атрий, аз ще ги натоваря.
Това не беше празнословие, Атрий го знаеше. Знаеше също, че кариерата му зависи от това, дали ще успее да изпълни заповедта на Пълководеца достатъчно добре и за достатъчно кратко време. Квинт Атрий наду тръбата за сбор без повече възражения.
Требоний се засмя.
— Кое е толкова смешно? — попита хладно Цезар. Требоний веднага си придаде сериозен вид.
— Нищо, Цезаре! Нищо.
Решението за тръгване бе взето около час след изгрев-слънце. Цял ден войници и цивилни товариха скъпоценната артилерия на Цезар, инструментите, колите и мулетата на най-здравите кораби, преди да ги пуснат по море. След като плавателните съдове бяха изкарани сред вълните, римляните се качиха по въжени стълби. Нормалният товар за един кораб бе едно артилерийско или инженерно съоръжение, четири мулета, една каруца, четирийсет войници и двайсет гребци. При хиляда и осемстотин войници и цивилни и четири хиляди роби и моряци обаче товарът им беше доста по-голям.
— Не е ли удивително? — обърна се Требоний към Атрий по залез-слънце.
— Кое? — попита префектът на лагера; краката му трепереха.
— Той е щастлив. О, скръбта още го мъчи, но той е щастлив. На път е да постигне нещо невъзможно.
— Дано да тръгне веднага щом ги натовари!
— Не и той! Той дойде с флота и с флота ще си тръгне. Когато пристигне в Портус Ициус, всички онези знатни гали ще видят един пълководец в целия му блясък. Да наблъска войската си в няколко кораба? Не! И е прав, Атрий. Ние трябва да покажем на галите, че сме най-добрите. — Требоний погледна розовеещото небе. — Тази нощ луната е в последна четвърт. Той ще тръгне, независимо по кое време станем готови.
Добро предположение. В полунощ корабът на Цезар потегли през тъмните води със запалени фенери на мачтите; останалите плавателни съдове се разгърнаха след него като клин.
Цезар се облегна на парапета на кърмата между двамата моряци, които командваха гребците, и загледа хилядите светлинки сред непрогледния мрак на океана.
„Сбогом, Британия. Няма да ми липсваш. Ала какво ли лежи там, зад големия безкрай, откъдето никой човек не се е върнал? Това не е море, а безбрежният океан. Там живее великият Нептун, не в Нашето море. Може би, когато остарея и изпълня всички дългове към рода и сана си, ще взема един от тези яки венетски кораби, ще опъна кожените му платна и ще отплавам на запад след залязващото слънце. Ромул се загуби в Козите блата на Марсово поле, но когато не се завърна у дома, всички решиха, че е попаднал в царството на боговете. Аз обаче ще отплавам в мъглите на безкрая и всички ще са сигурни, че съм отишъл в царството на боговете. Моята Юлия е там. Народът знае. Изгориха я насред форума и ще я погребат между героите. Преди това обаче аз трябва да изпълня дълга си към рода и сана си.“

 

* * *

 

Събраха се облаци, но луната осветяваше достатъчно пътя им и платната бяха надути като гърдите на жена в разцвета на силите си, така че греблата почти не влизаха в употреба. Пресичането на протока отне шест часа. Корабът на Цезар навлезе в пристанището на Портус Ициус на зазоряване, останалата част от флотата му продължи да се точи още дълго след него. Късметът му се беше завърнал. Нито един човек, животно или бойно съоръжение не бяха принесени в жертва на Нептун.

 

2
Галия на дългокосите (Галия Комата)
Декември 54 г.пр.н.е. — ноември 53 г.пр.н.е.

 

— С тези осем легиона в Портус Ициус ще останем без зърно още преди края на годината — говореше Тит Лабиен. — Пратениците ни се върнаха с празни ръце. Имаме предостатъчно осолено свинско, сланина, зехтин, сладък цвеклов сироп и изсушени плодове, но зърнените храни, от житото до нахута, са в много ограничени количества.
— Не можем да караме войниците да се сражават, без да им осигурим хляб — въздъхна Цезар. — Сушата е поразила всички земи едновременно. Не можем да купим зърно или варива от Испания и Италийска Галия, защото и те са засегнати. — Той вдигна рамене. — Е, тогава ни остава само един изход. Да разквартируваме легионите и да се молим на боговете за добра реколта догодина.
— Жалко, че флотата не остана цяла — обади се нетактично Квинт Титурий Сабин. — Тук наистина всичко е изсъхнало, но в Британия реколтата беше добра. Ако всичките ни кораби бяха здрави, можехме да докараме много жито.
Останалите легати застинаха. Корабите бяха грижа на Цезар и макар че бяха разбити от природните стихии, засягането на въпроса пред съвета беше доста неразумен политически ход — Цезар можеше да го разтълкува като критика или упрек. Сабин обаче имаше късмет, вероятно защото Цезар го бе сметнал за бъбрив глупак още от самото му постъпване на служба. Непредпазливият легат беше удостоен само с презрителен поглед.
— По един легион на област — продължи Цезар.
— Освен в земите на атребатите — предложи бързо Комий. — Сушата не ни засегна толкова жестоко като другите области. Можем да изхраним два легиона, ако ни изпратиш някои от цивилните си, за да помогнат в оранта и сеитбата през пролетта.
— Ако вие — намеси се саркастично Сабин, — галите, не смятахте, че да застанеш зад ралото, е под достойнството ви, нямаше да изпитвате толкова трудности в земеделието. Защо не впрегнете тази тълпа безполезни друиди в работа?
— От известно време не съм забелязал и римски благородник на полето, Сабине — вметна търпеливо Пълководеца, усмихна се на Комий: — Добре! Това означава, че тази зима можем да установим щаба в Самаробрива. Няма обаче да ти оставя Сабин. Мисля… че… Сабин може да отиде в земите на ебуроните… с Кота като равностоен командващ. Може да вземе Тринайсети легион и да се установи в Атватука. Войниците са малко неопитни, но съм сигурен, че Сабин ще се справи.
Всички изведнъж сведоха глави и вдигнаха ръце към устните си, за да скрият усмивките си. Цезар изпращаше Сабин в най-лошия район за разквартируване в Галия в компанията на най-омразния си човек като „равностоен командващ“ на легион от новобранци, носещ на всичкото отгоре и фаталния номер тринайсет. Малко несправедливо за бедния Кота (Аврункулей, не Аврелий), но някой трябваше да отиде със Сабин и всички, освен нещастния Кота си отдъхнаха, че не са на негово място.
Присъствието на цар Комий, разбира се, обиждаше хора като Сабин. Той не можеше да разбере защо Цезар е поканил на военния съвет един гал, независимо колко е услужлив и надежден. Нищо, че на съвещанието се обсъждаха само проблемите с храната и разквартируването на войските. Може би ако бе малко по-приятен и привлекателен, Комий щеше да спечели още по-голямо разположение. За жалост обаче той не беше нито приятен, нито привлекателен. На ръст бе нисък за белг, с остри черти и странно потайно поведение. Сламенорусата му коса, груба като метла, тъй като (както всички галски воини) я миеше с варов разтвор, бе вързана на опашка и беше в крещящо несъответствие с яркия кървавочервен цвят на безвкусния му кариран шал. Легатите на Цезар винаги го отминаваха с презрение: смятаха го за блюдолизец, навъртащ се винаги около важните мъже, без да спира да натяква, че точно той е царят на силния и войнствен белгски народ. Белгите в северозападните области не се бяха отказали от царете си, за да избират ежегодно вергобрети. Всеки аристократ обаче можеше да оспори властта на царя. Този сан се придобиваше със сила, не се унаследяваше. А Комий управляваше атребатите от доста време.
— Требоний — продължи Цезар, — ти ще зимуваш с Десети и Дванайсети легион в Самаробрива и ще охраняваш имуществото. Марк Крас, ти ще се установиш недалеч от Самаробрива, на около четирийсет километра, на границата между беловаките и амбианите. Вземи Осми. Фабий, оставаш в Портус Ициус със Седми. Квинте Цицероне, взимаш Девети и отиваш при нервните. Росций, за теб съм предвидил мирно и тихо местенце; изпращам те с Пети легион на чучулигите при езубиите, просто да напомним на келтите, че не сме ги забравили.
— Очакваш неприятности от белгите — намръщи се Лабиен. — И аз съм съгласен, че напоследък са прекалено тихи. Искаш ли да отида при треверите както обикновено?
— Не чак в Трев. Пак при треверите, но близо до ремите. Вземи конницата и Единайсети.
— Ще се установя тогава на бреговете на Моза близо до Виродунум. Ако не натрупа много сняг, там има предостатъчно паша.
Цезар се изправи, знак за край на съвещанието. Бе свикал легатите си веднага щом стъпи на галския бряг, което означаваше, че искаше осемте легиона незабавно да напуснат Портус Ициус към местата си за зимуване. Въпреки това всички легати вече знаеха за смъртта на Юлия. Новината бе изпратена в много писма. Никой обаче не продумваше за това.
— Ще си прекараш спокойно и удобно — рече Лабиен на Требоний, докато излизаха; усмихна се, показвайки големите си конски зъби. — Глупостта на Сабин не спира да ме изумява! Ако си беше държал устата затворена, той щеше да се уреди на спокойно и удобно място. Представи си какво е да прекараш зимата там, недалеч от устието на Моза, под бушуващите ветрове, с наводненията, между скалистите хълмове, солниците и торфищата и при постоянната заплаха от германите, ако случайно ебуроните и нервните се държат прилично.
— Могат да ходят до морето за риба, змиорки и яйца от морски птици — отбеляза Требоний.
— Не, благодаря, ще се задоволя и със сладководна риба, а прислужниците ми могат да гледат кокошки.
— Цезар определено очаква размирици.
— Или това, или си измисля оправдание да не се връща в Италийска Галия за зимата.
— А?
— О, Требоний, той не може да понесе да се срещне с всички онези римляни. Ще се наложи да приема съболезнования от всички, от Салона до Оцел, и цяла зима ще живее в страх, че нервите му няма да издържат.
Требоний спря, в тъжните му сиви очи се четеше изненада.
— Не знаех, че го разбираш толкова добре, Лабиен.
— С него съм, откакто дойде при дългокосите.
— Римляните обаче не смятат за срамно един мъж да плаче!
— В младите си години той също не го смяташе за срамно. Ала тогава беше Цезар само по име.
— А?
— То вече не е име — обясни търпеливо Лабиен. — Това е символ.
— О! — Требоний отново закрачи. — Липсва ми Децим Брут! — възкликна изведнъж. — Сабин не може да го замени.
— Ще се върне. На всички им домилява за Рим.
— С изключение на теб.
Първият легат на Цезар изръмжа:
— Знам кога ми е добре.
— Аз също. Самаробрива! Представи си, Лабиен! Ще живея в истинска къща с подово отопление и вана.
— Глезльо — пошегува се Лабиен.

 

* * *

 

Писмата от сената бяха многобройни и Цезар трябваше да се занимае с тях преди всичко останало. Това му отне три дена. Около дървената къща на Пълководеца войските се изтегляха без много шум и объркване, така че документите можеха да бъдат обработени на спокойствие. Дори тромавият Гай Требаций се беше хванал за работа, защото Цезар имаше навика да диктува на трима писари едновременно; крачеше пред прегърбените над восъчните си плочки служители, изстрелваше по едно-две бързи изречения пред един, преди да се премести при следващия; никога не объркваше мислите си. Тази невероятна работоспособност бе спечелила уважението на Требаций. Трудно бе да мразиш човек, който може да готви толкова много гозби наведнъж.
Най-сетне дойде редът и на личната кореспонденция, тъй като писма от Рим идваха всеки ден. От Портус Ициус до Вечния град имаше хиляда и триста километра, главно по реки през Галия на дългокосите, след това по Домициевия и Емилиевия път през планините на Провинцията. Цезар имаше група куриери, сновящи постоянно по суша или вода между Рим и лагера му, където и да се намираше. Така получаваше най-пресните новини от Рим за по-малко от две нундини и се грижеше отдалечеността му от столицата да не вреди на политическото му влияние. А то се увеличаваше пропорционално на богатството му. Британия не му донесе много, но Галия трупаше планини.
При Цезар работеше един освободен германски роб, Бургунд, когото бе наследил на петнайсетата си година от Гай Марий. Този човек го следваше неотлъчно. Преди около година заради напредналата му възраст Цезар го беше оставил в Рим да се грижи за земите му, за майка му и жена му. Бургунд бе от племето кимври и макар че бил дете, когато Марий разгромил кимврите и тевтоните, знаеше добре историята на предците си. Според него богатствата на кимврите и тевтоните били останали при родственото им племе атватуки, при които зимували, преди да нахлуят в Италия. Само шест хиляди от тях се завърнали. Атватуките пък наброявали три четвърти от милиона и така оцелелите от клането на Марий се установили при тях и се слели с народа им. По този начин племенните съкровища на кимврите и тевтоните останали.
На втората година от навлизането си в Галия на дългокосите Цезар бе предприел поход срещу нервните, които се сражаваха пеш и обитаваха земите около Моза по-надолу от владенията на ебуроните, където понастоящем трябваше да замине сърдитият и нещастен Сабин заедно с Тринайсети легион и още по-сърдития и нещастен Луций Аврункулей Кота. В сражението нервните бяха предпочели да умрат на бойното поле, вместо да живеят като победени. Цезар обаче милостиво разреши на жените, децата и старците им да се завърнат необезпокоявани по домовете си.
Атватуките живееха нагоре по течението на Моза. Макар че бе претърпял сериозни загуби, Цезар реши да продължи настъплението си и се премести към техните земи. Атватуките се оттеглиха в столицата си Атватука, крепост на едно възвишение срещу великия Ардвенски лес. Цезар обсади и превзе крепостта, но атватуките нямаха късмета на нервните. Тъй като се бяха опитали да го измамят, той събра победените на едно поле близо до изравнената със земята крепост, свика всички търговци на роби, които винаги се движеха след римската войска, и продаде цялото племе наведнъж на онзи, който предложи най-изгодна цена. Петдесет и три хиляди уплашени, плачещи и безправни атватуки бяха поведени през земите на другите племена към големия пазар на роби в Масилия, където бяха разделени и продадени отново.
Това бе хитър ход. Всички останали племена бяха готови да се вдигнат, всички очакваха нервните и атватуките да разгромят римската войска. Керванът от роби обаче говореше друго. Въстанието така и не избухна. Дългокосите гали започнаха да се чудят каква е тази римска войска, сравнително малка, но с идеално подготвени и оборудвани войници, които се биеха като един и не се нахвърляха върху врага като безредна, яростно крещяща тълпа. Страхът от римската армия се предаваше с поколенията като приказките за чудовища.
В столицата на атватуките Цезар откри съкровищата на кимврите и тевтоните, безброй златни предмети и кюлчета, донесени преди векове при бягството им от богатите на злато, смарагди и сапфири земи на скитите и след това оставени в Атватука. Пълководеца имаше право да задържи всички средства от продажбата на роби, но военната плячка трябваше да бъде разделена между съкровищницата и всички членове на войската, от главнокомандващия до последния войник. Въпреки това след завършването на описа и след като пленените богатства потеглиха със строго охраняван конвой към Рим, Цезар празнуваше — знаеше, че никога повече няма да се тревожи за пари. Продажбата на атватуките в робство му беше донесла две хиляди таланта, а делът му от съкровището възлизаше на още по-голяма сума. Войниците му бяха богати, легатите му имаха достатъчно пари, за да станат консули.
А това бе само началото. Галите копаеха сребро и промиваха злато от пясъка на реките, спускащи се от Цебенския масив. Те бяха ненадминати занаятчии и способни ковачи — дори пленените каруци с обковани с железни обръчи колела и здравите им бъчви носеха пари. И всяка сестерция Цезар изпращаше в Рим, за да увеличава личния си дял в благосъстоянието на обществото — своята дигнитас.
Болката от загубата на Юлия никога нямаше да намалее, а и Цезар не беше Крас. За него парите не бяха самоцел, а средство за повишаване на популярността му, вечна придобивка, в чиято жизнена важност се бе убедил през всички тези години на възход по стълбицата на властта.
Това, което увеличаваше неговата популярност, въздигаше и славата на покойната му дъщеря. Беше един вид утеха. Благодарение на неговите усилия и нейния талант да спечелва любовта на другите тя щеше да бъде споменавана с добро; защото тя беше дъщерята на Цезар и съпругата на Помпей Велики. И когато той се върне в Рим, щеше да организира в нейна памет игрите, които сенаторите й бяха отказали. Дори ако, както веднъж бе казал пред тях, се наложи да смачка гениталиите им, за да постигне целта си.

 

* * *

 

Имаше много писма. Някои бяха по делови въпроси, като онези от най-верния му съмишленик Балб, испанския банкер от Гадес, и от Гай Опий от Рим. Сега имуществото му се управляваше от един още по-способен финансист — Гай Рабирий Постум. Постум беше премахнал хаоса в египетската обществена счетоводна система. Обаче, вместо да му благодарят, цар Птолемей Авлет и александрийските му слуги го бяха съблекли чисто гол и го бяха натоварили без пукната пара на един кораб за Рим. Цезар му даде заем, за да започне наново. И му се беше зарекъл някой ден да отиде в Египет и да му върне загубените пари.
Имаше писма от Цицерон, пълни с молби и въпроси за благосъстоянието на по-малкия му брат Квинт. Изпращаше и най-искрени съболезнования за Цезар; въпреки суетата си и надутостта си Цицерон бе изключително мил и състрадателен човек.
А! Един свитък от Брут! Тази година навършваше трийсет и бе на път да влезе в сената като квестор. Цезар му беше писал непосредствено преди заминаването си за Британия с молба да се присъедини към него като личен квестор. По-големият син на Крас, Публий, му бе служил на този пост в продължение на няколко лета, а тази година службата се изпълняваше от малкия брат на Публий, Марк Крас. Прекрасна двойка. Основното задължение на квесторите бяха финансите и Цезар бе сметнал, че синовете на Крас би трябвало да са способни в тази област. Очакванията му обаче не се оправдаха. Макар и незаменими на бойното поле, двамата братя не можеха да съберат две и две. За разлика от тях Брут бе плутократ в сенаторски одежди и имаше талант да печели пари и да управлява финанси. В момента счетоводството се водеше от Требаций, но това не му влизаше в непосредствените задължения.
Брут… Дори след толкова години Цезар все още изпитваше вина към него. Брут толкова бе обичал Юлия, търпеливо я беше чакал десет години, докато стане на възраст за женене. Обаче Цезар неочаквано бе получил невероятен дар от боговете — Юлия се влюби лудо в Помпей Велики, както и той в нея. Пълководеца веднага анулира годежа й с Брут (известен тогава под името Сервилий Цепион) и я омъжи за Помпей. Нелесно решение, сърцето на Брут бе разбито. Майката на младежа, Сервилия, беше любовница на Цезар от години. Да я умилостиви след тази обида му струваше една перла на стойност шест милиона сестерции.

 

„Благодаря ти за предложението, Цезаре. Много мило, че си помислил за мен и си се сетил, че от тази година мога да бъда избиран за квестор. За жалост още не съм сигурен, че ще получа квесторството, тъй като изборите още се отлагат. Надяваме се да стане известно през декември, когато се говори, че народът в трибите щял да избере квесторите и военните трибуни. Съмнявам се обаче, че тази година ще има избори за висши магистрати. Мемий отказва да отстъпи от кандидатурата си за консулство, а чичо Катон се е зарекъл, докато Мемий не се откаже, да не разрешава курулни избори. Между другото, не давай ухо на тези зловредни слухове за развода на чичо Катон с Марция. Чичо Катон не може да бъде купен.
Отивам в Киликия като личен квестор на новия управител за следващата година, Апий Клавдий Пулхер. Сега той е мой тъст. Преди месец се ожених за най-голямата му дъщеря, Клавдия. Прекрасно момиче.
Отново ти благодаря за любезното предложение. Майка ми е добре. Както разбирам, тя лично ще ти пише.“

 

„Виж ти! — Цезар остави свитъка и примигна изненадано. — В продължение на шест години Брут отказва да се ожени. Дъщеря ми умира и той се задомява само след няколко нундини. Явно надеждата е живяла през цялото време. Чакал е да й омръзне да живее с един старец, който има само военна слава и пари. Без знатен произход, без известни предци. Колко ли още е бил готов да чака? Тя обаче намери истинската любов в Помпей, а и той я обичаше. Винаги съм се упреквал, задето нараних Брут, макар че късно си дадох сметка какво означава Юлия за него. И все пак това трябваше да се направи, независимо кой и колко силно щеше да бъде наранен. Съдбата ме дари с дъщеря, достатъчно красива и умна, за да омае единствения човек, от когото имах нужда. Как обаче да задържа Помпей Велики сега?“
Също като Брут, Сервилия бе написала само едно писмо, за разлика от четиринайсетте послания на Цицерон например. И не беше дълго. Странно бе чувството да държи папируса, който е докосвала и тя. Сякаш писмото бе пропито с отрова, проникваща през кожата. Той затвори очи и се опита да си я представи, да си спомни вкуса й и онази разрушителна, жестока страст. Какво ли щеше да почувства, когато я види отново? Между тях имаше почти пет години разлика. Сега тя щеше да е на петдесет, а той на четирийсет и шест. Ала вероятно щеше да е все така красива — тя се грижеше за външния си вид, поддържаше косата си винаги катраненочерна, също като сърцето й. Защото не Цезар бе виновен за случилото се с Брут; отговорността за Брут падаше изцяло върху майка му.

 

„Сигурно вече си получил отказа на Брут. Ти винаги си обичал всичко да е по реда си, така че първо мъжете. Сега поне имам снаха от патрициански род, макар че не е лесно да живея в една къща с друга жена, която не ми е родна дъщеря и следователно не е свикнала с мен и странностите ми. За щастие Клавдия е свита като мишка. Не мога да си представя как щяхме да живеем с Юлия, имайки предвид нейната гордост и чувствителност. Жалко, че не беше надарена с твоята твърдост. Точно затова умря, разбира се.
Брут избра Клавдия за своя жена по една причина. Тази пиценска издънка Помпей „Велики“ преговаряше с Апий Клавдий да вземе момичето за своя син Гней. Във вените му може да тече наполовина кръвта на Муций Сцевола, но това не личи нито от лицето му, нито от характера му. Той е Помпей Велики, лишен от ума си. Вероятно още си играе да лови мухи и да им къса крилцата. Изглежда, Брут е решил да открадне жената на човека, който му отне годеницата. И го стори. Апий Клавдий не е Цезар. Посредствен консул и от догодина ще е продажен управник на бедната Киликия. Той претегли наследството на моя Брут и безупречното му потекло срещу политическото влияние на Помпей и фактът, че по-малкия му син Секст има по-големи изгледи да се издигне по стълбицата на властта, наклони везните в полза на момчето ми. В резултат на това Помпей Велики изпадна в един от знаменитите си пристъпи на ярост. Не мога да разбера как ги понасяше Юлия. Ревът и крясъците му се чуваха из цял Рим. Тогава Апий постъпи много хитро. Предложи му втората си дъщеря Клодила за Гней. Още няма седемнайсет, но Помпей никога не е изпитвал скрупули да взима невръстни деца. Така че и вълкът е сит, и агнето — цяло. Апий се сдоби с двама зетьове с благосъстояние колкото държавната хазна, две ужасно дебели и безлични момичета се задомиха в знатни семейства, а Брут спечели една малка победа срещу първия човек в Рим.
Надяват се тази година да заминат за Киликия, макар че сенатът не гори от желание да пуска Апий Клавдий в провинцията му толкова рано. Апий отговори, че ако се наложи, ще замине и без да получи империум по куриатния закон. Окончателно решение още не е взето, макар че моят полубрат Катон все призовава за специални привилегии на патрициите. Лоша услуга ми направи ти, Цезаре, като отне Юлия от сина ми. Той се е сближил твърде много с Катон. Не мога да търпя как ми се хвали Катон, че синът ми слушал повече него, отколкото мен.
Такъв двуличник е този Катон. Постоянно се обявява за защитник на републиката, за уважение към предците и за отпадането на старата управляваща класа, а винаги намира оправдание за постъпките си. Най-голяма полза от философията, струва ми се, е възможността, човек винаги да намери оправдание за действията си във всяка ситуация. Виж развода му с Марция. Казват, че всеки човек си има цена. Вярвам, че наистина е така. Също мисля, че дъртакът Хортензий е улучил цената на Катон. Колкото до Филип, е, той е епикуреец, а цената на безкрайното блаженство е висока.
Като заговорихме за Филип, бях на вечеря у тях преди няколко дни. Добре, че твоята племенница Ация не е някоя уличница. Доведеният й син, младият Филип (много хубав и добре сложен младеж), през цялото време я гледа като бик крава зад ограда. О, тя забеляза, но се правеше, че не разбира. Младежът няма да получи насърчение от нея. Само се моля Филип да не забележи. Защото уютното гнезденце, което си е намерила Ация, ще лумне в пламъци. След края на вечерята тя ми показа единствения обект на любовта й — сина й Гай Октавий. Твой праплеменник, такъв би трябвало да ти се пада. Точно на девет години е, беше на рождения му ден. Трябва да призная, че е възхитително дете. О, де да изглеждаше и моят Брут така, Юлия никога нямаше да се увлече по Помпей Велики! Красотата на това момче накара дъха ми да секне. Толкова приличаше на Юлия! Ако кажеш, че е твой син, никой няма да се усъмни. Не че прилича много на теб по външен вид, просто има… не знам как да го изразя… носи нещо от теб. Нещо отвътре, не във външността. Със задоволство все пак мога да отбележа, че малкият Гай Октавий не е съвсем съвършен. Ушите му са щръкнали. Посъветвах Ация да му пуска малко по-дълга коса.
Това е всичко. Няма да ти изразявам съболезнования за смъртта на Юлия. Не можеш да заченеш добро дете от долен мъж. Два неуспешни опита, а вторият й отне живота. Ти я даде на този урод от Пиценум вместо на човек с благороден произход като нейния. Сега понасяш последствията.“

 

Това може би бе израз на цялата жлъч, събирана през годините. Цезар остави писмото и стана, за да измие ръцете си.
„Струва ми се, че я мразя повече дори от гнусния й полубрат Катон. Това е най-безскрупулната, жестока и зла жена, която някога съм познавал. И все пак, ако я срещна утре, любовната ни връзка вероятно ще продължи. Веднъж Юлия я нарече змия, добре си спомням онзи ден. И това бе много точно определение. Онова нейно нещастно, жалко, безгръбначно момче сега е нещастен, жалък, безгръбначен мъж. Лицето му е обезобразено от грозни струпеи, а духът му е обезобразен от един гноен цирей, наречен Сервилия. Брут не отказва предложението ми заради Юлия или от вярност към чичо си Катон; не, той твърде много обича парите, а моите легати получават доста. Не, Брут отказа, защото не иска да отиде в провинция, където се води война. Така може да се наложи да участва в битка. В Киликия цари мир. Може да се разхожда спокойно и да дава незаконни заеми на местните управници, без да се опасява от наострените копия от другата страна на Ефрат.“

 

* * *

 

Оставаха му още две писма, след това щеше да нареди на прислужниците си да се приготвят. Време бе да тръгва за Самаробрива.
„Приключвай вече, Цезаре! Прочети писмата от жена си и от майка си. От техните думи на обич ще те заболи повече, отколкото от най-жлъчната обида на Сервилия.“
И така, той пак седна мълчаливо в личните си покои, скрит от чужди погледи, остави свитъка от майка си върху масата и разгъна писмото от съпругата си Калпурния. Той почти не я познаваше — бе прекарал едва няколко месеца заедно с нея, с незрялата, доста стеснителна млада жена, приела рижавото коте, което й бе подарил, със същата радост, с която Сервилия прие перлата за шест милиона сестерции.

 

„Цезаре, всички казват, че аз трябва да ти предам тази вест. О, как ми се иска да не беше така. Аз нямам нито достатъчно мъдрост, нито опит, за да избера най-правилния начин да я поднеса, затова прости ми, ако с невежеството си ти причиня допълнително болка към онази, която и без това знам, че ще изпиташ.
Когато Юлия почина, сърцето на майка ти бе разбито. Аврелия обичаше Юлия като своя дъщеря. Тя я е отгледала. И толкова се радваше заради брака й, заради щастието й.
Ние тук, в Държавния дом, домът на девствените весталки, водим много безгрижно съществуване. Макар че живеем насред форума, вълненията и събитията почти не ни засягат. Така ние, Аврелия и аз, стоим далеч от скандали, подозрения и упреци. Юлия обаче, когато ни посещаваше в Рим, носеше духа на широкия свят. Клюки, смях, шеги.
Когато тя почина, сърцето на майка ти бе разбито. Аз стоях до смъртното ложе на Юлия и станах свидетелка как майка ти сдържа чувствата си заради Помпей, но и заради Юлия. Бе толкова мила! Толкова разумна във всичко, което казваше. Усмихваше се, щом сметнеше за необходимо. Държеше едната ръка на Юлия, докато Помпей стискаше другата. Точно тя прогони лекарите, когато видя, че няма да успеят да я спасят. Тя й осигури спокойствие и уединение, за да изживее последните си часове. И след смъртта й тя отстъпи мястото си на Помпей, остави го сам със съпругата му. Тя ме избута от стаята и ме върна вкъщи, в Държавния дом.
Разстоянието не е много голямо, знаеш. Тя не пророни нито дума. А щом вратата се затвори зад нас, нададе ужасяващ писък и започна да вие. Не бих го нарекла плач. Тя виеше, отпусната на колене, сълзите й течаха като река, тя се удряше в гърдите и скубеше косите си. Виеше. Дереше лицето и врата си до кръв. По-големите весталки притичаха и всички със сълзи на очи се опитахме да я вдигнем, да я успокоим, но сами не можехме да спрем сълзите си. Струва ми се, че накрая всички паднахме на колене на пода край нея, прегърнахме се едни други и сме останали така много часове. Аврелия виеше от най-ужасното, най-непоносимо отчаяние.
Но и това свърши. На сутринта тя събра сили да се преоблече и да се върне в дома на Помпей, за да му помогне в подготовката на погребението. И след това бедното малко бебенце също умря. Помпей отказа дори да го погледне, да го целуне, затова се наложи Аврелия да уреди и неговото малко погребение. Погребаха го същия ден и тя, аз и големите весталки бяхме единствените свидетели. Той нямаше дори име, а никоя от нас не знаеше името на праотеца от третото коляно в рода на Помпей. Знаехме само Гней и Секст. Затова се спряхме на Квинт, звучеше добре. На гроба му ще пише Квинт Помпей Магнус. Докато го подготвят, прахът му ще стои при мен. Баща ми ще се грижи за гроба, защото Помпей няма да го погледне.
Няма да ти пиша за погребението на Юлия, тъй като знам, че Помпей ти е написал.
Сърцето на майка ти обаче бе разбито. Тя вече не беше с нас, тя тлееше. Знаеш каква беше, толкова енергична, жива, а сега просто тлееше. О, ужасно е! Независимо коя от нас срещнеше — перачката, Евтих, Бургунд, Кардикса, някоя весталка или мен — тя спираше, поглеждаше ни и питаше: „Защо не се случи на мен? Защо трябваше да е тя? Аз не съм нужна на никого! Защо не се случи на мен?“ Какво можехме да й отговорим? Как да не плачем? И след това започваше да вие. И да повтаря: „Защо не се случи на мен?“
Това продължи два месеца, но се държеше така само пред нас. Когато идваха хора да изкажат съболезнованията си, тя се взимаше в ръце и се държеше както подобава.
След това тя се затваряше в стаята си и сядаше на пода, започваше да се клати напред-назад и да си тананика. Понякога изкрещяваше силно и отново започваше да вие. Трябваше да я мием, да я преобличаме. Опитвахме се да я убедим да си легне, но тя отказваше. Не искаше да се храни. Бургунд стискаше носа й, а Кардикса й наливаше разредено вино в гърлото, но повече не можехме да направим. Самата мисъл да я държим и да я храним насила ни ужасяваше. С Бургунд, Кардикса, Евтих и весталките се събрахме и решихме, че ти не би позволил да я храним насила. Ако сме сгрешили, молим те, прости ни. Всичко сме направили с най-добри намерения.
Тази сутрин тя почина. Не беше трудно, тя изобщо не се мъчи. Попилия, главната весталка, твърди, че това е избавление от страданията й. От много дни не беше разговаряла смислено с нас, но точно преди да угасне, отново заговори разумно. Думите й бяха главно за Юлия. Помоли всички ни (възрастните весталки също бяха там) да принесем жертви за Юлия на Магна Матер, Юнона Спасителката и Бона Дея. Бона Дея сякаш я тревожеше най-много; тя ни накара да обещаем, че никога няма да забравим Бона Дея. Заклех й се, че ще принасям всяка година в жертва на змиите на Бона Дея яйца и мляко. Аврелия твърдеше, че в противен случай някакво ужасно зло щяло да те сполети. Не продума името ти до последните минути на живота си. Последното, което промълви, бе: „Кажете на Цезар, че всичко това ще възвеличи още името му.“ Тогава склопи очи и дъхът й секна.
Това е. Баща ми ще се погрижи за погребението й и ще ти пише, разбира се, но настоя аз първа да ти изпратя вестта. Толкова ми е мъчно. Аврелия ще ми липсва винаги.
Моля те, пази се, Цезаре. Знам какъв удар е това за теб, да я загубиш толкова скоро след Юлия. Бих искала да разбера защо се случват тези неща, но никога няма да го проумея. Боговете измъчват най-жестоко онези, които обичат най-много. Всичко това ще възвеличи още името ти.“

 

И при тази новина Цезар не пророни сълзи.
„Може би вече съм знаел как трябва да завърши всичко това. Майка ми да живее без Юлия? Невъзможно. О, защо трябва жените да изживяват такава непоносима болка? Те не управляват света, нямат никаква вина. Защо тогава трябва да страдат така?“
„Техният живот е толкова скромен, изпълнен с любов към децата, към дома, към съпруга. Такава е природата им. И няма нищо по-жестоко за тях от това да надживеят децата си. Тази глава от живота ми е затворена завинаги. Аз никога повече няма да отворя тази страница. Нямам вече близък човек, който да ме обича повече, отколкото една майка обича сина си или една дъщеря баща си, а бедната ми малка съпруга е чужда жена, която милее за котките си повече, отколкото за съпруга си. И защо не? Те й правят компания, те й дават някаква любов. А аз никога не съм край нея. Аз не знам нищо за любовта, освен че трябва да се завоюва. И макар че душата ми е съвсем пуста, чувствам силата в мен да расте. Това нещастие няма да ме погуби. То ме направи свободен. Каквото трябва да направя, аз ще го направя. Вече няма кой да ми казва, че не мога.“
Той взе трите свитъка: на Сервилия, на Калпурния и на Аврелия.
Сметта от толкова много мъже, местещи се от едно място на друго, означаваше много огньове и Цезар бе доволен от това. Последните живи въгленчета, от които имаше нужда, обикновено се намираха случайно — в горещината хората рядко палеха огън. Винаги имаше вечен огън, но той принадлежеше на Веста и да вземеш пламък от него за ежедневни нужди, изискваше определени ритуали и молитви. Цезар бе _понтифекс максимус_ — върховен жрец — никога не би осквернил тази святост.
Но и сега намери огън. Първо изгори писмото на Сервилия с иронично изражение, след това загледа с безизразно лице как пламъците обгръщат свитъка от Калпурния. Накрая дойде ред на това от Аврелия, все още неотворено, но той не се поколеба. Каквото и да бе казала, каквото и да беше написала, вече нямаше значение. Заобиколен от танцуващи сажди, Цезар покри глава с подшитата си с пурпур тога и произнесе думите за пречистване.

 

* * *

 

Сто и трийсет километра лек път деляха Портус Ициус от Самаробрива: първия ден — по-набразден от коловози път през вековна дъбова гора, втория — сред обширни голи пространства с ниви или тучни пасища, на които се угояваха остригани галски овце и говеда. Требоний бе потеглил с Дванайсети легион доста по-рано от Цезар, който напускаше последен пристанището, Фабий остана със Седми и вече бе свалил укрепленията на лагера, достатъчно голям за осем легиона. Сега заграждаше по-малка площ, колкото само за един. След като се увери, че предният пост на армията е достатъчно добре укрепен, за да издържи вражеска атака, Цезар взе Десети и се насочи към Самаробрива.
Десети бе любимият му легион, обичаше да го командва лично. Това беше първият му легион в Отвъдна Галия. След стремглавото препускане от Рим през онзи март преди пет години (когато бе преодолял хиляда и двеста километра за осем дена и беше отворил пътя си с бой през един проход на високите Алпи) в Генава той завари точно Десети легион под командването на Помптин. Докато Пети (на чучулигите) и Седми пристигнат след дълъг поход под ръководството на Лабиен, Пълководеца и воините от Десети се опознаха. И типично за Цезар не в битка. Най-разпространената шега за Цезар сред легионерите бе, че за всяка военна акция той карал армията да изкопава по десет хиляди коли пръст и камъни. И случаят в Генава не правеше изключение. Там Десети легион (с помощта по-късно на Пети и Седми) натрупа насип, висок шестнайсет стъпки и дълъг трийсет и шест километра, за да спре набезите на хелветите в Провинцията. Битките, така се говореше сред войниците, били наградата на Цезар за цялото копане, трупане, сечене и бъхтене. И никой друг легион не беше извършвал тези дейности повече от Десети, и никой не бе водил толкова храбро и умно тези толкова редки сражения. Защото Цезар влизаше в бой само когато беше неизбежно.
Свидетелства за този усилен труд на Десети легион личаха и сега, когато дългата и стройна колона от войници минаваше през земите на морините около Портус Ициус. Защото набразденият път през гората вече беше укрепен — на сто крачки от двете му страни се издигаше стена от повалени дъбове, преплетени като мрежа.
Две години по-рано Цезар бе повел три легиони и няколко кохорти срещу морините, за да отъпче пътя си за похода към Британия. Имаше нужда от пристанище, колкото се може по-близо до тайнствения остров. Макар че изпрати послания с предложение за съюз, морините не излъчиха посланици.
Нападнаха го насред приготовленията на лагера и едва не го разгромиха. Ако имаха по-добри пълководци, Галската война щеше да приключи тогава със смъртта на Цезар и войската му. Преди обаче да нанесат последния си удар (Цезар не би се поколебал да го направи), те се изтеглиха в дъбовите си гори. И когато събираше и изгаряше загиналите си войници, Цезар бе обхванат от онзи характерен за него хладен и безстрастен гняв. Как да даде на морините да разберат, че той ще победи? Че всеки загубен живот от неговата армия, ще бъде отмъстен с ужасни страдания?
Реши да не се оттегля. Продължи напред през засолените блата до брега на морето, но не по тясната пътека с надвиснали от двете страни вековни дъбове, идеално убежище за белгските орди. Не, той щеше да преведе войската си по широк, огрян от слънцето, безопасен път.
— Морините се кланят на друиди, момци! — бе изкрещял той пред редиците на войската си. — Те вярват, че всяко дърво има душа? И чия душа е най-свещена? На немер! На дъба! От кое дърво са свещените гори неметон! От немер! От дъбове! Върху кое дърво се покачва друидът под пълната луна, за да събере имел със златния си сърп? Върху немер! Върху дъба! От клоните на кое дърво висят скелетите в жертва на Ез, техния бог на войната, и потракват от вятъра? От тези на немер! На дъба! Под кое дърво поставя друидът олтара и завързва човешката жертва, за да разцепи гърба й с меч и по мъките й да гадае за бъдещето? Под немер! Под дъба! Пред кое дърво друидите поставят дървените си клетки, натъпкани с пленници, и ги изгарят в прослава на Таранис, техния бог на гръмотевиците? Пред немер! Пред дъба!
Той замълча и се усмихна. Алената му мантия се спускаше на правилни гънки върху бойния му кон. Уморените му войници му отвърнаха с усмивки, чувстваха как силата им се възвръща.
— Вярваме ли ние, римляните, че дърветата имат душа? Вярваме ли?
— НЕ! — изреваха войниците.
— Вярваме ли в знанието на дъба и в магията на дъба?
— НЕ! — изреваха войниците.
— Вярваме ли в човешките жертвоприношения?
— НЕ! — извикаха отново войниците.
— Харесваме ли тези хора?
— НЕ! — изреваха войниците.
— Тогава ние ще пречупим волята им и ще им дадем да разберат, че Рим е по-силен и от най-могъщия дъб! Че Рим е вечен, а дъбът не! Ще освободим душите на дъбовете и ще ги изпратим да преследват морините, докато свят светува!
— ДА! — изреваха войниците.
— Хващайте се тогава за брадвите!
Километър след километър през дъбовия лес Цезар и хората му отблъскваха морините към блатата им, вървяха с фронт от хиляда стъпки, сечаха дъбовете и трупаха дънери и клони на висока стена от двете страни на просеката, а грохотът от сриването на всеки вековен дъб отмерваше напредъка им. Почти обезумели от ужас и скръб, морините не можеха да се противопоставят. Отстъпваха, докато се скриха в блатата, оплаквайки гибелта на свещените дървета.
Небето също заплака. Когато армията на Цезар стигна мочурищата, заваля и продължи така, докато римските палатки не подгизнаха; войниците се намокриха и започнаха да зъзнат. Все пак беше направено необходимото. Доволен, Цезар нареди на войските си да се оттеглят към уютния зимен лагер. Слухът за похода му обаче плъзна навсякъде; белгите и келтите бяха покрусени от скръб, питаха се как може такива убийци на дървета да наричат себе си хора, да спят през нощта и да се смеят през деня.
Само римските богове бдяха над тях и никакви тъмни крила не забулваха съзнанието им, затова римските войници продължаваха да маршируват и да пеят по пътя от Портус Ициус към Самаробрива, необезпокоявани между рухналите гиганти.
И Цезар, крачещ редом с тях, гледаше стената от убити дъбове и се усмихваше. Овладяваше нови начини за водене на война — да поразява духа на врага. Вярата му в себе си и във войниците беше безгранична, но победата бе най-сигурна, щом е постигната в разума на противника. Така той никога нямаше да успее да се отърси от робството. Галия на дългокосите щеше да се огъне, Цезар — не.

 

* * *

 

Гърците твърдят, че няма нищо по-грозно от една галска крепост. И това, уви, бе вярно за Самаробрива. Крепостта се разполагаше на брега на река Самара насред тучни поля, поразени от сушата на много места, но все още достатъчно плодородни в по-голямата си част. Тя бе главният град на белгското племе амбиани, свързани тясно с Комий и атребатите, техни съседи и родственици от север. На юг и изток земите им граничеха с тези на беловаките, жесток и войнствен народ, които се бяха покорили, но продължаваха да причиняват размирици.
Красотата все пак не беше най-ценното нещо за Цезар — Самаробрива напълно отговаряше на потребностите му. Макар че Белгска Галия не беше богата на каменен материал и галите не бяха особено усърдни в добиването му, стените бяха каменни, високи и лесни за преустройване в римски стил. Сега от тях се издигаха кули, от които вражеската армия можеше да се види на километри, имаше няколко врати, преградени с насипи. Лагерът беше напълно подготвен за отблъскване на нападение.
Пространството, заградено между каменните зидове, бе широко, но не твърде внушително. Там обикновено не живееше никой — крепостта служеше повече за съхраняване на провизии и съкровищата на племето. Нямаше истински улици, тук-там бяха разпръснати складове без прозорци и високи силози. В ограждението все пак имаше една голяма двуетажна дървена постройка — във време на война там живееха царят на племето и благородниците му, а иначе служеше за племенни събрания. Там на горния етаж се настани Цезар, далеч по-скромно от Требоний, който при предишното си пребиваване тук си бе построил каменна къща с подово отопление и голяма вана; не беше пропуснал да си осигури и любовница.
В онези времена селищата не разполагаха с подходящи нужници, снабдени с течаща вода от потоци, които да отмиват екскрементите в помийни ями или реки. В това отношение войниците на Цезар бяха по-добре, защото Пълководеца нямаше зимен лагер, който да не разполага с такива удобства. Помийните ями бяха подходящи за бойните лагери, стига да бяха изкопани по-дълбоко и всеки ден да бъдат покривани с пръст и вар, но дори през зимата ямите носеха зараза, защото замърсяваха подпочвените води. Войниците трябваше да са в добра форма, а не да боледуват. Този проблем не вълнуваше галите, защото те никога не се събираха в големи градове, предпочитаха да живеят в малки села или единични, разпръснати колиби. Провеждаха военните си акции за няколко дена и взимаха със себе си жените и робите. Само крепостниците и друидите живееха на постоянно място. Дървеното стълбище за втория етаж на сградата за племенни събрания се намираше от външната страна и беше покрито с малък навес. Под него Цезар бе наредил да се изкопае клозет, толкова дълбок, че достигаше подпочвените води, след това един хоризонтален тунел го свързваше с река Самара. Не беше особено задоволителен, но бе най-доброто за настоящите условия. Требоний също го използваше. Честна замяна срещу използването на банята му от Цезар.
Покривът в началото беше сламен, обичайно за повечето галски сгради, но като всеки римлянин Цезар изпитваше панически страх от пожари, а също така и ужас от плъхове и птичи въшки, които явно смятаха, че сламените покриви са създадени единствено за тяхно забавление. Поради тази причина сламата бе свалена и заменена с каменни плочи, докарани чак от подножието на Пиренеите. Затова в къщата бе студено, влажно и задушно, още повече, че малките прозорци бяха покрити със солидни дървени кепенци, вместо с италиански щори, позволяващи свободната обмяна на въздуха. Цезар се задоволяваше с това, тъй като не се задържаше в Галия през шестте месеца на почивка на войската. При нормални обстоятелства той оставаше в зимния лагер на армията си само няколко дена, след което заминаваше за Италийска Галия или Илирикум, където се наслаждаваше на изключителен лукс, осигурен му от най-богатия човек на съответния град.
Тази зима щеше да е различно. Той нямаше да се върне в Италийска Галия или в Илирикум — Самаробрива щеше да е негов дом за следващите шест месеца. Не можеше да понесе да му изказват съболезнования, особено сега, след смъртта на майка му. Кой щеше да е третият?
Макар че, като се замислеше, в живота му смъртните случаи вървяха по два, не по три. Гай Марий и баща му. Цинила и леля му Юлия. Сега Юлия и майка му. Да, по двама. Пък и кой беше останал?
Освободеният роб Гай Юлий Тразил, който беше на служба при него, се показа на прага на горния етаж, усмихна се и се поклони.
— Ще прекарам тук цялата зима, Тразиле. Как можем да направим това място по-добро за живеене?
Цезар подаде аления си плащ на Тразил. Други двама прислужници чакаха да свалят кожената му ризница и горната му поличка от кожени ленти, но преди това той трябваше да се освободи от аления си параден колан, белег на империума му. Само той имаше право да го докосва. Цезар го разкопча, сгъна го внимателно и го прибра в кутията за скъпоценности, която му поднесе Тразил. Долните му дрехи бяха от ален ленен плат с вълнена подплата, пришита под формата на ромбовидни фигурки, достатъчно дебела, за да попие потта при ходенето и да му топли при по-хладно време. Много пълководци предпочитаха туники при придвижването на войската дори когато се возеха с двуколка, но при поход войниците трябваше да носят десеткилограмови брони, затова Цезар държеше на кожената си ризница. Прислужниците свалиха ботушите му и му обуха чехли от лигурски филц, след това отнесоха бойното му облекло.
— Съветвам те да си построиш истинска къща като Гай Требоний, Цезаре — рече Тразил.
— Имаш право, ще го сторя. Утре ще си избера място.
Той се усмихна и се оттегли в голямата стая с кушетки и друга римска мебелировка.
Тя не беше там, но гласът й се чуваше зад другата врата, говореше на Оргеторикс. По-добре да я свари заета, за да не го обсипе с твърде много ласки. От време на време това му се нравеше, но не и тази вечер. Душата му бе натъжена.
Ето я. Отпуснала се на леглото, с буйна грива от огненочервена коса, разпиляна пред лицето й, така че той виждаше от сина си само две пурпурни чорапчета. Защо все обличаше детето в пурпур? Той бе изказвал неведнъж недоволството си, но тя сякаш не разбираше — истинска принцеса. За нея детето бе бъдещият цар на хелветите; затова трябваше да носи пурпур.
Тя не го чу, но усети присъствието му и рязко се изправи. Намръщи се при вида на брадата му.
— Тати! — изгука момченцето и протегна ръце.
Приличаше повече на леля си Юлия, отколкото на Цезар, и само този факт бе достатъчен да размекне сърцето на Пълководеца. Същите големи сиви очи, същата форма на лицето и за щастие същия блед тен вместо яркорозовата, изпъстрена с лунички кожа, типична за галите. Косата му обаче си беше характерна само за него, същия цвят като на Сула, нито червена, нито руса. И напълно си заслужаваше името Цезар, което означаваше дълга, гъста коса. Как само го осмиваха враговете заради оредялата му коса! Жалко, че момченцето никога нямаше да носи това име. Тя го бе кръстила на баща си, царя на хелветите — Оргеторикс.

 

* * *

 

Тя бе главна съпруга на Думнорикс в дните, когато той се спотайваше встрани от политиката, сърдит на брат си, главния вергобрет на хедуите.
Когато оцелелите от опита за преселение хелвети се завърнаха по родните си алпийски пасбища и Цезар се разправи със свевския крал Ариовист, Думнорикс обиколи земите на хедуите, за да се сближи с народа си. Те бяха келти, но романизирани, и бяха най-многобройното и богато племе в Отвъдна Галия. Благородниците им говореха латински и бяха приятели и съюзници на римския народ. Освен това от техните редици се попълваше римската кавалерия.
Докато препускаше към Генава, Цезар възнамеряваше да сложи край на опитите за преселение на хелветите и германските набези през Ренус. След като изпълни тази задача, щеше да започне поход по Данубиус през целия път от изворите до устието. Към края на първото му нашествие в Галия обаче плановете му се промениха. Данубиус щеше да почака. Първо трябваше да осигури безопасността на западните граници на Италия, като въдвори мир в цяла Отвъдна Галия, да я превърне в преграда между Нашето море и германите. Тази коренна промяна бе предизвикана от германеца Ариовист — ако Рим не завладееше и не романизираше напълно всички галски племена, те щяха да попаднат под властта на германите. А Италия беше следваща.
Думнорикс кроеше заговор да измести брат си като най-влиятелен мъж сред хедуите, но след поражението на хелветските си съюзници (бе скрепил съюза с брака си) той се оттегли във владенията си край Матискон. Точно там откри Цезар, когато се връщаше в Италийска Галия, за да възстанови войските си. Бе посрещнат от един камериер, осигуриха му лични покои и го оставиха да си почине. Когато пожелаеше, можеше да се присъедини към Думнорикс в приемната зала.
Той обаче се появи в залата в най-лошия възможен момент — тъкмо когато една едра жена, изричаща грозни ругатни, вдигаше яката си бяла ръка и удряше на Думнорикс такава плесница, че зъбите му изтракаха. Той се просна възнак на пода, а жената, с фантастичен облак от червена коса, развяваща се около главата й като плащ, започна да го рита. Той се изправи несигурно, но отново бе повален и нападателката продължи да го рита. Друга, също толкова едра, но по-млада жена притича в залата, но и тя не постигна по-голям успех срещу червенокосата. Получи силен удар с юмрук, който я изпрати в несвяст на пода.
Развеселен, Цезар се облегна на стената и продължи да наблюдава.
Думнорикс успя да се измъкне от нападателката и се надигна на коляно с убийствен поглед в очите. В този момент забеляза Цезар.
— Не ми обръщайте внимание — успокои го римлянинът.
Червенокосата ядно ритна безжизненото тяло на втората си жертва, след това се изправи, поклащайки пълните си гърди, и загледа презрително с тъмносините си очи облечения с парадна тога с пурпурна обшивка римлянин.
— Аз не… те очаквах… толкова скоро! — заекна Думнорикс.
— Така предположих и аз. Тази жена е по-добър боксьор от атлетите на спортните игри. Все пак, ако искаш, мога да се оттегля пак в покоите си и да те оставя да разрешиш семейните си проблеми в мир. Ако „мир“ е точната дума.
— Не, не!
Думнорикс се изправи, изтупа ризата си и вдигна шала си, за да установи, че е бил издърпан толкова силно, че брошката, придържаща го към лявото рамо, е разкъсала ръкава му. Той се закани с юмрук на червенокосата:
— Ще те убия, жено!
Тя презрително сви устни, но не отговори.
— Мога ли да разреша спора ви? — предложи Цезар. Отдалечи се от стената и зае стратегическа позиция между Думнорикс и червенокосата.
— Благодаря, но не, Цезаре. Току-що се разведох с тази вълчица.
— Вълчица. Ромул и Рем са били отгледани от вълчица. Предлагам да я включиш във войската си. Ще направи германите на пух и прах.
При тези думи тя се ококори, приближи се до Цезар и гордо вдигна брадичка.
— Аз съм една онеправдана жена! — проплака. — Той вече не може да извлече изгода от народа ми, тъй като воините ни бяха победени и прогонени обратно в земите си, затова ме изрита! Не съм невярна, не съм бедна, и не съм досадница! Изхвърля ме без справедлива причина! Аз съм една онеправдана жена!
— Това ли е конкуренцията? — посочи Цезар момичето на пода.
Червенокосата отново присви презрително устни:
— Пфу!
— Имаш ли деца от тази жена, Думнориксе?
— Не, тя е ялова! — изкрещя той.
— Не съм ялова! Да не мислиш, че бебетата се пръкват от олтара на друидите? С толкова вино и курви, Думнориксе, не ти остава време да направиш дете на собствената си жена!
Тя вдигна заканително юмрук. Думнорикс отстъпи крачка назад.
— Само посмей да ме докоснеш, жено, и ще ти прережа гърлото!
— Не и сега — предупреди го Цезар. — Убийството си е убийство и по-добре да не се върши пред римски проконсул. Ако обаче решите да продължите двубоя, мога да послужа за съдия. С равностойни оръжия, Думнориксе, освен ако жената не предпочете нож.
— Да! — изсъска тя.
До това обаче не се стигна, защото младата жена на пода застена и Думнорикс, очевидно безумно влюбен, притича и коленичи до нея.
Червенокосата се обърна и го загледа, Цезар продължи да я наблюдава с внимание. О, беше жена, и то каква! Висока и едра, но в същото време стройна и женствена. Талията й, пристегната със златен колан, бе тънка между едрите й гърди и ханш. А краката й, те допринасяха най-много за величествения й ръст. Това, което го омагьосваше в нея обаче, бе косата й. Тя се спускаше като огнен поток върху раменете и по гърба й чак до коленете, толкова гъста, че сякаш беше отделно живо същество. Повечето галски жени имаха прекрасни коси, но никога толкова бляскави като на тази.
— От хелветите ли си? — попита той.
Тя се извърна към него и изведнъж сякаш забеляза нещо повече от обшитата с пурпур тога.
— Ти Цезар ли си?
— Да. Но ти не ми отговори на въпроса.
— Баща ми е цар Оргеторикс.
— А, да. Той се самоуби преди нашествието.
— Принудиха го.
— Това означава ли, че ще се върнеш при народа си?
— Не мога.
— Защо?
— Мъжът ми ме прогони, сега никой няма да се ожени за мен.
— Да, заслужава си да му отмъстиш с някой и друг удар.
— Той ме напуска несправедливо! Не съм го заслужила!
Думнорикс бе успял да вдигне по-младата жена и стоеше до нея, подкрепяйки я през кръста.
— Изчезвай от дома ми! — изрева той на червенокосата.
— Не и преди да ми върнеш зестрата!
— Аз ти давам развод, имам право да я задържа!
— О, хайде, Думнориксе — намеси се любезно Цезар. — Ти си богат човек, нямаш нужда от нейната зестра. Жената казва, че не може да се върне при племето си; поне можеш да й осигуриш достоен живот. — Той се обърна към червенокосата: — Колко ти дължи?
— Двеста крави, два бика, петстотин овце, леглото и завивките ми, масата ми, креслото ми, бижутата ми, коня ми, слугите ми и хиляда златни монети — изреди тя.
— Върни й зестрата, Думнориксе. — Тонът на Цезар не търпеше възражения. — Аз ще я изведа от земите ти в Провинцията и ще я настаня някъде далеч от хедуите.
Думнорикс закърши ръце:
— Цезаре, не мога да ти създавам такива неприятности.
— Не са неприятности, уверявам те. Така и така ми е на път.
Така и стана. Когато напускаше земите на хедуите, Цезар бе придружен от двеста крави, два бика, петстотин овце, една кола с мебели и ракли, малка група роби и червенокосата, възседнала горд италийски жребец.
Независимо какво мислеха за този цирк, приближените на Цезар го запазиха за себе си, доволни, че Пълководеца не препуска в галоп в подскачаща двуколка, диктувайки на двама от тях едновременно. Вместо това той яздеше спокойно до новата си спътница и разговаря с нея през целия път от Матискон до Араузион, където й помогна да закупи достатъчно земя за изхранването на двеста крави, два бика и петстотин овце и я настани заедно с прислугата й в една просторна къща близо до имението.
— Само че сега нямам съпруг, нямам защитник! — оплака се тя.
— Глупости! — засмя се той. — Това е Провинцията; тя принадлежи на Рим. Мислиш ли, че в цялата област на Араузион има човек, който да не знае кой те е настанил тук? Аз съм управител. Никой няма да те докосне. Напротив, всички ще се надпреварват да ти помагат. Ще се избият да ти предлагат услугите си.
— Аз принадлежа на теб.
— Точно така ще си помислят.
По време на пътуването тя не бе престанала да се муси, но сега се усмихна широко, показвайки прекрасните си зъби.
— А ти как мислиш? — попита.
— Мисля, че мога да използвам косата ти вместо тога.
— Ще я среша.
— Не. — Той възседна походния си неподкован кон. — Измий я. Затова съм се погрижил в къщата ти да има хубава баня. Научи се да я използваш всеки ден. Ще дойда да те видя напролет, Рианон.
Тя се намръщи:
— Рианон ли? Това не е името ми, Цезаре. Много добре знаеш как се казвам.
— Има прекалено много „кс“-та, за да доставя удоволствие за ушите, Рианон.
— Това означава…
— Онеправдана жена. Точно така.
Той пришпори коня си и препусна надалеч, но напролет се върна точно както беше обещал.
Така и не се разбра какво мислеше Думнорикс, когато прокудената му съпруга се върна в земите на хедуите с войската на Цезар, но със сигурност го заболя. Особено след като сред хедуите започнаха да се разпространяват подигравателни слухове за него — прокудената съпруга забременя доста скоро и на следващата зима дари Цезар със син в къщата си в Араузион. Това обаче не й попречи да се присъедини към войската му през следващата пролет и лятото. Когато той установеше главния си щаб, тя се нанасяше там и го чакаше. Така Цезар я виждаше достатъчно рядко, за да не му омръзне, а тя помнеше думите му и винаги поддържаше себе си и детето чисти.

 

* * *

 

Той вдигна детето от леглото и го целуна, задържа малкото му, подобно на цвете лице срещу своето, прорязано от бръчки и белези, след това вдигна ръчичката му и я целуна.
— Позна ме въпреки брадата.
— Мисля, че ще те познае дори да смениш цвета на кожата си.
— Дъщеря ми и обичната ми майка са мъртви.
— Да. Требоний ми каза.
— Няма да го обсъждаме.
— Требоний каза, че ще останеш през зимата тук.
— Искаш ли да се върнеш в Провинцията? Мога да изпратя някого да те придружи.
— Не.
— Ще построим къща, преди да падне снегът.
— Чудесно.
Те продължиха да разговарят тихо, Цезар закрачи напред-назад с детето в ръце, галейки червено-русите му къдрици, нежната кожа, дългите мигли, розовите му бузи.
— Той заспа, Цезаре.
— Значи трябва да го оставя в леглото.
Цезар погледа за известно време сина си в креватчето, завит с меко пурпурно одеяло, положил глава върху пурпурната възглавница, след това хвана Рианон за ръка и я изведе от стаята.
— Късно е, но съм поръчала вечеря, ако си гладен.
Той повдигна един кичур от косата й.
— Винаги огладнявам, щом те видя.
— Първо вечерята. Ти не обръщаш достатъчно внимание на храната, така че сега ще се постарая да те натъпча с колкото се може повече вкусни неща. Печено еленско и свинско с препечена кожичка. Хрупкав хляб, още топъл от пещта, и шест различни вида зеленчуци от градината ми.
Тя бе прекрасна домакиня, много по-различна от римлянките. Въпреки благородната си кръв не се срамуваше да се грижи сама за зеленчуците си или сама да си оправя леглото, което пътуваше навсякъде с нея, както и масата и креслото й. Стаята бе затоплена от няколко мангала, наредени по ъглите, по стените висяха мечешки и вълчи кожи, за да спрат студа, проникващ през пролуките между дъските. Навън вятърът свиреше, макар че същинската зима още не беше настъпила. Ядоха седнали един до друг на една кушетка, сближени по-скоро от приятелски чувства, отколкото от плътски копнеж, след това тя взе лирата си и засвири.
Може би, помисли си той, това бе една от причините, поради които още я обичаше. Толкова хубаво свиреха тези дългокоси гали, пръстите им танцуваха по струните, мелодията беше едновременно буйна и нежна, страстна и прочувствена. И, о, как само пееха! Тя запя някаква нежна и жална песен. Италианската музика бе по-мелодична, но там нямаше толкова импровизация; гръцката беше ритмична, отмерена с математическа точност, но й липсваше чувство. В тази песен думите нямаха значение. И Цезар, който обичаше музиката повече от литературата и изобразителното изкуство, заслуша в екстаз.
След това като продължение на музиката те се любиха. Той бе като вятъра, пътник през океана от звезди… намерил покой в песента на тялото й.

 

* * *

 

Отначало изглеждаше, че назряващите размирици в Галия ще бъдат причинени от келтите. Цезар живееше вече месец в уютната си каменна къща, когато се понесоха слухове, че старейшините на карнутите, подтикнати от друидите, убили царя си Тазгеций. При други обстоятелства тази новина не би била повод за тревога, но в тогавашната ситуация бе доста притеснителна — Тазгеций беше издигнат като цар благодарение на влиянието на Цезар. Карнутите заемаха особено значимо положение и не само заради броя и богатствата си, а и защото центърът на друидската мрежа, оплела Галия, се намираше именно в техните земи, в Карнутум, пъпа на друидските владения. Не беше нито крепост, нито град, а представляваше разпръснати дъбови, калинови и лескови горички, в които бяха разположени малки друидски поселения.
Съпротивата на друидите срещу Рим не преставаше. Рим олицетворяваше един нов, различен, привлекателен ред, противопоставящ се и заплашващ с унищожение друидското общество. И не заради походите на Цезар. Тази тенденция отдавна беше утвърдена, галските племена на юг бяха подложени вече двеста години на романизация. Гръцкото присъствие в Провинцията се чувстваше отдавна, но те се бяха ограничавали само в района на Масилия и предпочитаха да не обръщат внимание на варварите. Римляните обаче се стремяха да наложат начина си на живот навсякъде, където минеха, и имаха навика да удостояват с прехваленото си римско гражданство всички, които ги подкрепяха и им служеха добре. Провеждаха бързи военни кампании за премахване на някои нежелани обичаи като взимането на глави като трофеи (любимо забавление на салувиите, населяващи земите между Масилия и Лигурия) и винаги се връщаха да довършат започнатото, ако първата война не е довела до желания резултат. Гърците бяха донесли виното и маслините, а римляните превръщаха местното население в римски мислители — хора, които вече не почитаха друидите и изпращаха синовете си да учат не в Карнутум, а в Рим.
Затова идването на Цезар бе кулминация, а не начало на този процес. Тъй като той беше _понтифекс максимус_, тоест главен римски жрец, върховният друид бе помолил за аудиенция по време на пребиваването му по земите на карнутите през първата година, след като Рианон започна да го придружава в походите му.
— Ако говориш арвернски, можем да отпратим преводача — бе започнал Цезар.
— Знам, че говориш няколко от езиците ни, но защо точно арвернски? — поинтересува се върховният друид.
— Майка ми имаше една прислужница, Кардикса, от арверните.
— Робиня — не скри презрението си друидът.
— Отначало да, но не за дълго.
Цезар огледа върховния друид: хубав русокос мъж около четирийсетте, облечен само с дълга бяла ленена туника; бе гладко избръснат и без никакви накити.
— Как ти е името, върховни друиде?
— Катбад.
— Очаквах да си по-стар, Катбад.
— Същото мога да кажа и аз, Цезаре. Косата ти е руса като на гал. Това не е ли необичайно?
— Не. Всъщност за римлянин е по-необичайно, ако е много мургав. За това може да се съди по третите ни имена, те често говорят за определени физически характеристики. Руф, което означава червенокос, е често срещан прякор, Флав или Албин, означава рус човек. Мъж с черни очи и коса се нарича Нигер.
— Ти си върховният жрец, нали?
— Да.
— Този сан наследствен ли е?
— Не, бях избран за _понтифекс максимус_. Титлата е доживотна както при вашите свещеници и жреци, подлежащи на избор. Магистратите ни обаче се избират само за година.
Катбад примигна бавно:
— Аз също съм избран. Значи ти водиш свещените ритуали на народа си.
— Когато съм в Рим.
— Точно това ме обърква. Ти си бил главен магистрат на народа си, сега си пълководец, а в същото време си и върховен жрец. За нас това е едно противоречие.
— Народът и сенатът на Рим не смятат двете неща за несъвместими — отбеляза Цезар. — От друга страна, както научавам, друидите представляват особена група в племето. Могат да бъдат наречени още интелектуалци.
— Ние сме жреци, лекари, адвокати и поети — заяви Катбад.
— А, интелигенцията! Обучавате ли се допълнително?
— Малко, особено онези, които искат да лекуват. Всички обаче познаваме закона, ритуалите и песните на народа си. Иначе няма да сме друиди. Двайсет години са нужни, за да станеш такъв.
Разговаряха в главната зала на централната обществена сграда в Ценабум съвсем сами, тъй като Цезар бе отпратил преводача. Беше избрал тогата и туниката си на върховен жрец, великолепна дреха с широки пурпурни и алени ивици.
— Доколкото научавам — продължи Цезар, — вие не съхранявате никакви писмени свидетелства. Ако всички друиди в Галия бъдат избити, знанието ви ще се загуби. Не е възможно обаче да не пазите мъдростта си някъде, върху бронз, камък или пергамент! Знам, че писменото слово не ви е чуждо.
— Сред друидите писмото не се използва, макар че всички умеем да четем и пишем. Не оставяме нищо от знанието си написано. Всичко се запаметява. Затова са нужни двайсет години.
— Много хитро! — одобрително възкликна Цезар. Катбад се намръщи:
— Хитро ли?
— Това е съвършен начин да запазите живота и властта си. Никой не би посмял да ви навреди. Нищо чудно, че един друид може да навлезе безстрашно в разгара на битка и да я прекрати.
— Не го правим за това! — възрази Катбад.
— Знам. Но все пак е хитро. — Цезар реши да премине на друга чувствителна тема: — Друидите не плащат никакви налози, нали?
— Не плащаме, вярно е — призна спокойно Катбад.
— И не служите във войската?
— Не служим като войници.
— Не цапате ръцете си с никаква работа.
— Тук ти си хитрецът, Цезаре. С думите си искаш да ни изкараш паразити. Ние служим на народа си и получаваме заслужено възнаграждение. Вече ти казах, ние сме жреци, лекари, адвокати и поети.
— Жените ли се?
— Да, женим се.
— И трудовите хора ви изхранват.
Катбад не оставяше да го подведат:
— В замяна на услугите ни, които са незаменими.
— Да, разбирам. Много хитро!
— Очаквах по-голяма тактичност от теб, Цезаре. Защо ни обиждаш?
— Аз не ви обиждам, Катбад. Просто търся фактите. Ние в Рим знаем много малко за устройството в галските племена, с които досега не сме имали контакти. Полибий пише съвсем малко за вас, друидите, и малко други историци споменават за вас. Мое задължение обаче е да изложа тези подробности пред сената и най-добрият начин да ги узная е като попитам. — Цезар се усмихна хладно; лицето на Катбад остана безизразно. — Разкажи ми за жените.
— За жените ли?
— Да. Забелязал съм, че жените, също както робите, могат да бъдат измъчвани. Също виждам, че многоженството е разрешено.
Катбад се изправи рязко.
— Ние имаме различни степени на брак, Цезаре — заяви надуто. — Това ни позволява известна свобода по отношение броя на жените, които може да има един мъж. Ние галите сме войнствен народ. Много мъже загиват в бой. Вследствие на това в племената жените са повече от мъжете. Законите и обичаите ни са създадени за нас, не за римляните.
— Несъмнено.
Катбад си пое шумно въздух:
— Жените имат своето място. Също като мъжете и те имат души и преминават от нашия свят в отвъдния. Имат си жрици.
— Не друиди.
— Не, не друиди.
— Във всяко различие има прилика — усмихна се Цезар. — Ние избираме жреците си, това е прилика. Не разрешаваме на жените си да заемат свещенически служби, важни за мъжете — още една прилика. Разликите са в задълженията на мъжете: военна служба, обществени длъжности, плащане на данъци. — Усмивката му се стопи. — Катбад, Рим няма нищо против боговете и вярванията на другите народи. Ти и санът ти не сте застрашени от Рим. Освен в едно отношение. Човешките жертвоприношения трябва да спрат. Хора се избиват взаимно навсякъде и във всеки народ. Но никой народ в земите около Нашето море не убива хора, за да угоди на боговете си. Боговете не желаят човешки жертвоприношения и жреците, които вярват, че го искат, се заблуждават.
— Хората, които принасяме в жертва, са или военнопленници, или роби, доставени точно с тази цел! — възрази Катбад.
— Въпреки това то трябва да спре.
— Ти лъжеш, Цезаре! Ти и Рим заплашвате да унищожите галския начин на живот! Искате да пречупите душите на народа ни!
— Без човешки жертвоприношения — повтори Цезар. Така още няколко часа двамата мъже се опознаваха взаимно. След края на срещата обаче Катбад беше твърде разтревожен. Ако Рим продължаваше да влияе върху живота в Галия на дългокосите, всичко щеше да се промени. Друидизмът щеше да замре и да изчезне. Затова римляните трябваше да бъдат прогонени.

 

След тази среща Цезар встъпи в преговори за издигане на Тазгеций на трона на карнутите, който в момента бе празен. При белгите такива решения се взимаха в битка, но при келтите (включително карнутите) старейшините се събираха на съвет под зоркото наблюдение (и влияние) на друидите. Тазгеций спечели със съвсем малко мнозинство, и то благодарение на безупречното си родословие. Цезар се беше спрял на него, защото в детството си Тазгеций бе прекарал четири години в Рим като заложник и съзнаваше опасностите от замесването на народа му във война.
Сега всичко това се беше провалило. Тазгеций бе мъртъв и Катбад, върховният друид, ръководеше съветите на старейшините.
— Е — обърна се Цезар към легата си Луций Мунаций Планк, — ще се опитаме да предотвратим размириците. Карнутите имат доста сложни политически отношения, тъй че не е задължително убийството на Тазгеций да предвещава война. Може да са го убили заради някакви вътрешноплеменни интриги. Вземи Дванайсети и иди в столицата им Ценабум. Устрой зимния си лагер на най-близкото парче суха земя пред стените им и наблюдавай. За щастие там горите не са много и няма да могат да те изненадат. И бъди готов да се справиш с размириците, Планк.
Планк също бе от клиентите на Цезар и както Требоний и Хирций разчиташе много на подкрепата му, за да напредва в кариерата.
— Ами друидите? — попита.
— Остави тях и Карнутум необезпокоени, Планк. Не искам във войната да се намесват и религиозни проблеми, това ожесточава съпротивата. Аз лично ненавиждам друидите, но предпочитам да не ги закачам, доколкото е възможно.
И така, Планк замина с Дванайсети легион, а Цезар остана с Десети в Самаробрива. За момент го поблазни идеята да повика Марк Крас с Единайсети, който беше наблизо, но се отказа. Все още предчувствието му говореше, че назряващите размирици ще дойдат от белгите, не от келтите.
И не се излъга. На света се бе появил страшен и способен противник. Казваше се Амбиорикс и беше един от двамата управници на ебуроните, същото племе, на чиято територия бе разквартируван съставеният от новобранци Тринайсети легион, в крепостта Атватука под „напълно равноправното“ командване на Сабин и Кота.
Галия на дългокосите не бе единна, особено когато станеше дума за съюз между полугерманските, полукелтските белги от севера и южните племена с чист келтски произход. Липсата на съгласие работеше в полза на Цезар и той пак щеше да се възползва от нея през настъпващата година на кървави сражения. Защото Амбиорикс не търсеше съюзници сред келтите, обърна се единствено към белгите. И така се наложи Цезар да се сражава с множество разпокъсани племена вместо с една единна войска.
От атватуките бяха останали една шепа хора — след като Цезар продаде цялото племе в робство, там не можеше да се търсят никакви съюзници. Амбиорикс не можеше да разчита и на атребатите с тяхната римска марионетка Комий, стремящ се с помощта на римляните към титлата „цар на всички белги“. Нервните бяха претърпели тежко поражение само преди няколко години, но оставаха многочислен народ, способен да даде огромен брой воини. За жалост те се биеха винаги пеш. С общи усилия можеха да нанесат сериозни поражения на врага, но отказаха да се подчинят на конник, Амбиорикс се нуждаеше от треверите, в чиито редици конниците заемаха ръководните постове; освен това бяха и най-многобройното и силно племе сред белгите.
Амбиорикс бе мъж с остър ум (не особено обичайно явление сред белгите) и обаятелна външност. Висок като чистокръвен германец, той имаше твърда сламеноруса коса, стърчаща като ореола на бога Хелиос, имаше големи златисти мустаци, а лицето с ясните му сини очи имаше благородно излъчване. Тесните му панталони и дългата му риза бяха черни, а триъгълният шал, закачен с брошка на лявото му рамо, беше с характерните за ебуроните черни и алени карета на яркооранжев фон. Малко над лактите си носеше две дебели като змии златни гривни, на китките — още две, украсени с бляскави кехлибари, на врата му висеше огромна златна огърлица с по една конска глава от всяка страна, а брошката за шала му представляваше голямо парче кехлибар, обковано със злато; коланът и презраменният му ремък, както и ножниците за меча и кинжала му, бяха изработени от златни плочки с инкрустации от кехлибар. От всичко във външния му вид лъхаше царственост.
Преди обаче да събере достатъчно мощ, за да убеди други племена да се присъединят към ебуроните му, Амбиорикс имаше нужда от една спечелена битка. Не му се налагаше да търси много далеч. Сабин, Кота и Тринайсети легион му се явиха като дар божи в собствените му земи. Проблемът беше в лагера им. Горчивият опит бе научил галите, че овладяването на един добре укрепен римски зимен лагер е практически невъзможно. Особено когато, както беше в случая, той е построен на мястото на яка галска крепост, превърната в непревземаема твърдина. А и с обсада надали щяха да постигнат нещо — римляните се бяха погрижили и за това. Атватука разполагаше с източник на добра питейна вода, предостатъчни хранителни запаси и санитарни приспособления, предотвратяващи разпространението на болести. Амбиорикс трябваше да подмами римляните вън от Атватука. За да го постигне, реши да предприеме лъжливо нападение над крепостта, без да излага воините си на истинска опасност.
Това, което не очакваше, бе, че Сабин ще му даде идеална възможност, като изпрати пратеници с питане какво е намислил царят. Амбиорикс побърза да отговори лично.
— Нима наистина ще се срещнеш с него? — възмути се Кота, докато Сабин подготвяше бронята си.
— Разбира се. И ти като равностоен командващ трябва да ме придружиш.
— И дума да не става!
И така, Сабин отиде сам, единствено с преводач и един почетен страж. Срещата се състоя пред самите врати на Атватука, а Амбиорикс водеше по-малко хора и от римлянина. Никаква опасност, абсолютно никаква опасност. От какво се опасяваше Кота?
— Защо нападна лагера ми? — попита гневно Сабин чрез преводача си.
Амбиорикс вдигна рамене, разпери ръце и се ококори изненадано:
— Какво се чудиш, благородни ми Сабине, аз просто постъпвам като всеки друг цар или вожд по цялата територия на Галия Комата.
Сабин усети как лицето му побледнява.
— В какъв смисъл? — попита и нервно облиза устни.
— Галия Комата е във въстание, благородни Сабине.
— Докато самият Цезар зимува в Самаробрива? Глупости!
Белгът отново вдигна рамене:
— Цезар не е в Самаробрива, благородни Сабине. Не си ли чул? Още преди месец промени решението си и замина за Италийска Галия. Още с отпътуването му карнутите убиха царя си Тазгеций и въстанието започна. Самаробрива е подложена на такава тежка обсада, че всеки момент се очаква да падне. Марк Крас е убит, Тит Лабиен е под обсада. Квинт Цицерон и Девети легион са изтребени до крак, а Луций Фабий и Луций Росций се изтеглиха в Толоза в Римската провинция. Ти си сам, благородни Сабине.
Пребледнял, Сабин кимна нервно:
— Разбирам. И благодаря за откровеността, царю Амбиорикс.
Той се обърна и почти тичешком и с треперещи колене побърза да съобщи наученото на Кота. Кота го изгледа зинал от удивление:
— Не вярвам и на една думичка от това!
— По-добре повярвай, Кота. В името на боговете, Марк Крас и Квинт Цицерон са мъртви, хората им са избити!
— Ако Цезар беше променил решението си и бе заминал за Италийска Галия, Сабине, щеше да ни уведоми — продължи да упорства другият.
— Може да го е направил. Може би посланието му не е стигнало до нас.
— Повярвай ми, Сабине, Цезар е още в Самаробрива! Излъгали са те, за да ни принудят да се оттеглим. Не слушай Амбиорикс! Той се опитва да ни измами.
— Трябва да се изтеглим, преди да се е върнал! Веднага!
Единственият друг присъстващ на този разговор бе старшият центурион на Тринайсети легион, известен като Горгон, тъй като погледът му смразяваше войниците. Беше побелял ветеран още от походите на Помпей срещу Серторий в Испания и бе получил командването на Тринайсети легион заради способностите си да обучава млади войници и строгостта си.
Кота се обърна за подкрепа към него:
— Горгоне, какво мислиш ти?
Той поклати главата си, увенчана с внушителен шлем с голям напречен гребен:
— Луций Кота е прав, Квинте Сабине. Амбиорикс лъже. Иска да се уплашим и да побегнем. В лагера не може нищо да ни направи, но напуснем ли го, ставаме уязвими. Ако останем тук през зимата, нищо няма да ни се случи. Ако побегнем, сме мъртви. Нашите момчета са добри, но са още неопитни. Трябва им голяма битка с много подкрепления, за да се обиграят. Ако обаче се наложи да се бият без подкрепата на легион от опитни воини, ще претърпят поражение. Не искам да ставам свидетел на такова нещо, Квинте Сабине, защото те са добри момчета.
— Заповядвам отстъпление! Веднага! — изкрещя Сабин. И нищо не можеше да го разубеди. След час убеждаване и спорове той все още настояваше за отстъпление. Кота и Горгон също не отстъпваха. След още един час те все още настояваха Тринайсети легион да остане в зимния лагер.
Сабин напусна демонстративно и Кота и Горгон останаха вцепенени от ужас.
— Ама че глупак! — изкрещя Кота, без да се интересува, че обижда легат в присъствието на центурион. — Ако не го разубедим, ще причини гибелта на всички ни.
— Проблемът е — отбеляза замислено Горгон, — че той спечели една битка съвсем сам и сега си въобразява, че знае учебника по военно дело по-добре от самия Рутилий Руф, който го е написал. Венелите обаче не са белги, а Виридовикс бе типичен тъпоумен гал. Амбиорикс нито е типичен гал, нито е глупав. Той е много опасен противник.
Кота въздъхна:
— Значи, трябва да продължим да го убеждаваме, Горгоне.
И продължиха. Настъпи нощ и двамата все още убеждаваха Сабин, а той все повече се гневеше и държеше на своето.
— О, стига толкова! — изкрещя накрая Горгон. — В името на Марс, опитай се да помислиш разумно, Квинте Сабине! Ако напуснем лагера, всички сме обречени! Ако ти си готов да умреш, аз не съм! Цезар е все още в Самаробрива и боговете да са ти на помощ, ако узнае какво се разиграва тук през последните дванайсет часа!
Човек, който не може да понесе присъствието на цар Комий на военния съвет на Цезар, в никакъв случай не би понесъл такъв език от един прост центурион, пък бил той и старши на целия легион. С почервеняло лице Сабин се хвърли върху му с вдигната ръка и му зашлеви плесница. От това на Кота му дойде до гуша, той пристъпи между двамата и повали Сабин на земята, след това скочи отгоре му и започна да го налага безмилостно с юмруци.
Горгон с мъка ги разтърва:
— Моля ви, моля ви! Да не мислите, че войниците са глухи, неми и слепи? Те знаят какво става тук! Решавайте каквото искате! Ала тези свади няма да помогнат с нищо!
С налети със сълзи очи Кота погледна проснатия на земята Сабин:
— Добре, Сабине, печелиш. Сам Цезар не може да излезе наглава с теб, щом си наумиш нещо.

 

* * *

 

За подготовката на оттеглянето бяха нужни два дни. Войниците, всичките млади и неопитни, не можеха да бъдат убедени от центурионите си да не претъпкват багажа си с ценности и сувенири и да натоварят личното си имущество и излишното си въоръжение в колите на обоза. Малките им съкровища не струваха и пукната сестерция, но бяха ценни за седемнайсетгодишните юноши, нетърпеливи да съберат свидетелства за едва започналата си военна кариера.
Когато най-после започна, походът бе мъчително бавен; суграшицата и студеният вятър допълнително ги затрудняваха. Пътищата бяха разкаляни и заледени и колите все хлътваха в коловозите без надежда да бъдат измъкнати. Въпреки това към края на деня възвишенията около Атватука вече се губеха в далечните мъгли. Сабин започна да злорадства над Кота, който вървеше здраво стиснал зъби.
Амбиорикс и ебуроните обаче дебнеха в студения дъжд.
Планът на Амбиорикс успя. Той не можеше да позволи на римската колона, движеща, се покрай Моза, да се отдалечи твърде много от Атватука и да се срещне с хората на Квинт Цицерон, тъй като както той, така и воините, от Девети легион бяха живи и здрави. В момента, в който Сабин превеждаше Тринайсети легион през едно тясно дефиле, Амбиорикс изпрати пешаците си да блокират пътя на римляните отпред и хвърли конницата към опашката на колоната, за да направи невъзможно бягството им от тесния пролом, напълно подходящ за целите на белга.
Първоначалната реакция, след като ревящите орди на ебуроните изникнаха в двата края на дефилето без яркожълтите си шалове, така че да приличат на черни сенки от подземното царство, бе сляпа паника. Неопитните войници от Тринайсети легион зарязаха строя си и се втурнаха да бягат. Още по-зле бе Сабин. Страхът и отчаянието изтриха всички велики военни планове от главата му.
След преминаване на първоначалната уплаха обаче легионерите отново стегнаха редиците си, за да се предпазят от клането, което ги чакаше в двата края на пролома. Нямаше накъде да се отстъпва и щом Кота, Горгон и центурионите им възстановиха дисциплината; войниците възвърнаха куража за отпор срещу врага. Безнадеждността на положението повдигна духа им по странен начин и те се приготвиха да умрат, но не сами. И докато войниците в двата края на колоната удържаха ебуроните, онези в средата, подпомагани от цивилните и робите, започнаха да издигат защитни стени.
Малко преди залез Тринайсети легион бе намалял значително, но не беше победен.
— Нали ти казах, че момчетата ми са добри? — похвали се Горгон на Кота при една кратка почивка; ебуроните се бяха оттеглиха, за да се прегрупират за нова атака.
— Проклет да е Сабин! — изсъска Кота. — Те наистина са добри момчета! Но всичките ще загинат, Горгоне, а заслужават да живеят и да носят гордо бойните си орли!
— О, Юпитере! — възкликна Горгон.
Кота се обърна и занемя. Размахвайки пръчка със завързана на края бяла кърпичка, Сабин си проправяше път сред мъртвите към изхода на дефилето, където Амбиорикс се съвещаваше с пълководците си.
Амбиорикс, с ярък жълт шал, тъй като беше от военачалниците, го забеляза и излезе няколко крачки напред с изваден и насочен към земята меч. До него пристъпиха двама от пълководците му.
— Примирие, примирие! — извика, заеквайки Сабин.
— Приемам примирието, Квинте Сабине, но само ако предадете оръжие.
— Пожали онези, които са останали, моля те! — проплака Сабин и хвърли демонстративно меча и кинжала си.
Отговорът бе неочаквано замахване с меча. Главата на Сабин се търкулна на земята, шлемът му отхвръкна във въздуха. Един от съплеменниците на Амбиорикс пристъпи напред и го хвана във въздуха, но царят на ебуроните изчака главата на римлянина да спре да се търкаля, преди да се приближи и да я вдигне.
— О, тези остригани римляни! — възкликна, след като не успя да я хване за косата; стисна късите косми с два пръста. — В атака! — закрещя. — Вземете им главите, вземете им главите!
Не след дълго бе убит и обезглавен и Кота, но Горгон остана жив достатъчно дълго, за да види как аквилиферът умира, отпуснат на колене, как събира последни сили и размахва свещения си сребърен орел, за да го запокити зад огъващите се римски редици.
Ебуроните се оттеглиха по залез и Горгон обиколи момчетата си, за да провери колко от тях още се държат на крака. За жалост бяха малко: около двеста от пет хиляди.
— Добре, момци — заговори той пред групичката, — извадете мечовете. Убийте всеки паднал, който още диша, и пак се върнете.
— Кога ще се върнат ебуроните? — попита едно седемнайсетгодишно момче.
— На разсъмване, момко, но няма да заварят нито един жив, за да го изгорят в дървените си клетки. Доубийте ранените и пак елате при мен. Ако откриете някой от цивилните или робите, дайте им право на избор. Да тръгнат веднага и да се опитат да се доберат до земите на ремите или да останат и да умрат с нас.
Докато войниците му изпълняваха задачата, Горгон взе сребърния орел и се огледа, очите му бяха свикнали с тъмнината. А, ето! Той издълба дълъг жлеб в меката, напоена с кръв почва и зарови орела не много дълбоко. След това затрупа мястото под купчина тела, седна на един камък и зачака.
След около половин час войниците от Тринайсети легион се самоубиха до един, за да не бъдат изгорени в дървените клетки на ебуроните.

 

* * *

 

Много малко цивилни и роби оцеляха от битката, тъй като повечето бяха взели мечове от мъртвите легионери и се бяха сражавали. Онези, които бяха останали живи обаче, минаха безпрепятствено пред редиците на врага и така късно на следващия ден Цезар научи за съдбата на Тринайсети легион.
— Требоний, грижи се за нещата тук — заръча той, след като завърза аления си плащ на раменете.
— Цезаре, не можеш да отидеш без охрана — проплака Требоний. — Вземи Десети. Аз ще изпратя вест на Марк Крас да дойде с Осми в Самаробрива.
— Амбиорикс отдавна се е оттеглил — успокои го Цезар. — Той знае, че скоро ще изпратим наказателен отряд и няма да иска да разваля радостта от победата си. Пратих послание до Дорикс от ремите да стяга войската си. Няма да отида без охрана.
И така стана. Когато достигна бреговете на Сабис малко под изворите й, Цезар бе посрещнат от Дорикс и десетхилядна ремска конница. Цезар яздеше начело на един ескадрон от хедуиската си конница заедно с един от новите си легати, Публий Сулпиций Руф.
Възкачиха се на едно възвишение и погледнаха събраната ремска войска. Руф затаи дъх:
— О, Юпитере, каква гледка!
— Хубави са на външен вид, а? — изсумтя Цезар.
Шаловете на ремите бяха на яркосини и тъмночервени карета, с тънка вплетена жълта нишка. Панталоните им бяха със същия рисунък, ризите им бяха тъмночервени, а конете им — покрити с яркосини чулове.
— Не знаех, че галите имат такива хубави коне — призна Руф.
— Нямат. Това са реми. От няколко поколения вече отглеждат италийски и испански коне. Именно затова ме посрещат с такава радост и такъв израз на приятелство. Те с мъка опазваха конете си; съседните племена извършваха постоянни набези върху стадата им. Отстояването им ги направи прекрасни войници, но въпреки това продължаваха да губят много коне. Принуждаваха се да пазят жребците си в истински крепости. Треверите са им съседи и постоянно се изкушават да крадат ремски коне. За ремите аз бях дар от боговете, аз съм символ на трайната римска власт в Галия. И така, в замяна на конете им аз изпращам Лабиен да плаши треверите.
Сулпиций Руф потрепери; много добре разбираше какво иска да каже Цезар, макар че знаеше за Лабиен само от слуховете, които се разпространяваха в Рим.
— Какво им има на галските коне? — поинтересува се той.
— Не са много по-големи от понита. Местната им порода, ако не се смеси с друга, дава понита. Много неудобни за високи мъже като белгите.
Дорикс се изкачи на хълма, за да поздрави Пълководеца, след това спря дългогривия си кон редом с неговия.
— Къде е Амбиорикс? — попита Цезар, който бе запазил спокойствие и от научаването на новината не беше издал с нищо чувствата си.
— Не е около бойното поле. Разузнавачите ми докладваха, че било пусто. Водя роби, за да изгорят и погребат труповете.
— Много далновидно от твоя страна.
Лагеруваха през нощта, а на сутринта потеглиха.
Амбиорикс бе откарал своите мъртви войници, из пролома бяха разпръснати само римски трупове. Цезар слезе от коня и даде знак ремите и личната му конница да останат на място. Сулпиций Руф тръгна редом с него. Изведнъж от очите на Пълководеца потекоха сълзи.
Първо се натъкнаха на обезглавения труп на Сабин, нямаше как да го сбъркат в легатската ризница — дребен човек, Кота бе доста по-висок.
— Амбиорикс е взел главата на римски легат, за да украси портата си — отбеляза Цезар, сякаш не беше забелязал сълзите си. — Е, няма да й се радва дълго.
Почти всички трупове бяха обезглавени. Като много от галските племена ебуроните взимаха главите като трофеи и ги окачваха за украса над вратите си.
— Някои търговци печелят несметни богатства от продажбата на кедрова смола на галите — продължи тихо Цезар.
— Кедрова смола ли? — попита Руф; той също плачеше, а разговорът му се струваше доста странен.
— За да балсамират главите. Колкото повече глави има един мъж около дома си, толкова по-висок е военният му сан. Някои оставят месото им да се разложи и се задоволяват само с черепите, но истинските благородници балсамират главите в смола. Ще познаем Сабин, щом го видим.
Видът на мъртви тела на бойното поле не беше нещо ново за Сулпиций Руф, но досега той бе водил битки само на изток, където, даваше си сметка сега, нещата стояха съвсем различно. Цивилизовано. Това бе първото му идване в Галия, беше пристигнал два дена преди Цезар да му нареди да го придружи в това пътуване сред мъртвите.
— Е, поне не са се оставили да ги изколят като беззащитни жени — успокояваше се Цезар. — Оказали са ожесточена съпротива.
Той спря рязко.
Бяха стигнали до едно място, където войниците очевидно се бяха самоубили. Главите им стояха на местата си и ебуроните очевидно ги бяха заобиколили, вероятно уплашени от тази храброст, чужда за племето им. Да загинеш в битка, бе славно. Да сложиш след това сам край на живота си, беше ужасяващо.
— Горгон! — промълви Цезар и изгуби напълно самообладание.
Коленичи до белокосия ветеран и взе тялото му в ръце, приведе се и допря лице до безжизнената глава, потънал в скръб. Тя нямаше нищо общо със скръбта за майка му и дъщеря му. Пълководецът оплакваше воините си.
Сулпиций Руф продължи напред; бе потресен да види колко млади са били войниците, повечето още не са се бръснели. О, каква мъчителна задача! Той местеше очи от лице на лице с надеждата да види в някое от тях искрица живот. И я зърна в очите на един центурион, все още стискащ дръжката на меча, който сам бе забил в корема си.
— Цезаре! Цезаре, тук има един жив!
И така те научиха историята за Амбиорикс, Сабин, Кота и Горгон, преди центурионът да ги напусне навеки.
Сълзите на Цезар още не бяха изсъхнали, когато той се изправи на крака.
— Няма го орелът — възкликна той, — а трябва да е тук. Аквилиферът го е хвърлил зад отбраняващите се редици, преди да умре.
— Сигурно ебуроните са го отнесли. Претърсили са всичко, освен онези, които са се самоубили.
— Горгон сигурно се е досетил, че ще стане така. Трябва да е някъде тук.
След като отместиха телата около Горгон, те откриха бойния сребърен орел на Тринайсети легион.
— В цялата си дълга войнишка кариера, Руфе, никога не съм виждал легион, изтребен до последния човек — сподели Цезар, когато се запътиха обратно към търпеливо чакащия Дорикс и ремите му. — Знаех си, че Сабин е глупак, но тъй като се представи добре срещу Виридовикс и венелите, сметнах, че е способен. Не съм подозирал, че и Кота може да допусне такова нещо.
— Не е имало как да го предвидиш — промълви Сулпиций Руф, който не се сещаше какво друго да каже.
— Не, нямаше. Но не постъпката на Сабин не можех да предвидя. А появата на Амбиорикс. От редиците на белгите излезе невероятен пълководец. Трябвало е да ми нанесе поражение, за да докаже на останалите, че е достоен да ги предвожда. В момента сигурно се умилква около треверите.
— Ами нервните?
— Те са пешаци, безполезни са за белгите. Амбиорикс е конник. Затова ще преговаря с треверите. Какво ще кажеш за една продължителна езда, Руфе?
Сулпиций Руф примигна:
— Не съм надарен с твоята издръжливост на седлото, Цезаре, но съм готов да изпълнявам каквото кажеш.
— Добре. Аз трябва да остана тук за погребалния ритуал. Главите на войниците липсват и следователно те няма как да платят на Харон. За щастие аз съм _понтифекс максимус_. Имам власт да помоля Юпитер Оптимус Максимус и Плутон да дадат необходимата сума на Харон за всички мъртви.
Напълно разбираемо. Римляните, лишени от главите си при нормални обстоятелства, губят и правата си на римски граждани — да нямаш уста, в която да държиш монетата за сала през река Стикс, означаваше, че сянката на мъртвеца (не душата му, а някаква жалка останка от съществото му) ще скита вечно по земята, а не в подземния свят. Ще бъдат невидими и безпаметни, като живите безпаметни, които скитат от място на място, получават храна и дрехи от състрадателни души, но никога покана да останат; никога не познават уюта на домашното огнище.
— Вземи конницата и тичай при Лабиен — заръча Цезар. — Той е край Моза недалеч от Виродунум. Дорикс ще ти даде двама водачи от ремите. Кажи на Лабиен какво е станало тук и го предупреди да внимава много. И му кажи… — Цезар си пое шумно въздух — … кажи му, никаква милост.

 

* * *

 

Квинт Цицерон не знаеше нищо за съдбата на Сабин, Кота и Тринайсети легион. Разпънали лагера си в земите на нервните без закрилата на крепост като Атватука, малкият брат на Цицерон и Девети легион се бяха помъчили да си осигурят максимални удобства и да се установят колкото се може по-далеч от края на горите и на голямо разстояние от брега на Моза.
Положението не беше чак толкова лошо. Един ручей осигуряваше прясна питейна вода в лагера и отмиваше отходните води към Моза. Храна имаха предостатъчно, и то много по-разнообразна от очакваното от Квинт Цицерон след унилата атмосфера на онзи военен съвет в Портус Ициус. Дърва за отопление не беше трудно да се доставят, макар че отрядите, които отиваха да ги набавят от гората, се движеха винаги тежковъоръжени, стояха постоянно нащрек и носеха средства за сигнализация, в случай че имат нужда от помощ.
Най-доброто на този зимен лагер бе, че наблизо имаше село с приятелски настроено население — местният белгски благородник Вертикон беше голям поддръжник на римското присъствие в Белгика, тъй като смяташе, че белгите имат най-голям шанс да се предпазят от германите, ако се съюзят с Рим. Вследствие на това той с готовност помагаше и дори осигуряваше жени за римските легионери. Стига войниците да си плащат, разбира се. Квинт Цицерон отминаваше всичко това с усмивка и се задоволяваше да пише на големия си брат в Рим, като обсъждаше в посланията си дали да не поиска комисиона от парите, които Вертикон несъмнено печелеше от отзивчивите си съплеменнички.
Девети легион се състоеше от опитни войници, събрани в Италийска Галия по време на последните пет месеца от консулството на Цезар. Бяха прокарали пътя си с бой, както сами обичаха да казват, от река Роданус до Атлантическия океан и от Гарумна в Аквитания до устието на Моза в Белгика. Въпреки това всичките бяха около двайсет и три годишни, упорити млади мъже без никакъв страх. По народност бяха близки до хората, срещу които се биеха, защото Цезар ги бе събрал отвъд река Падус в Италийска Галия, обитавана от потомци на галите, попаднали под римско владичество няколко века по-рано. Затова повечето бяха високи, руси или червенокоси и със светли очи. Кръвното родство обаче в никакъв случай не ги караше да се чувстват близки с дългокосите гали — те ги мразеха, независимо дали бяха келти или белги. Един войник може да изпитва уважение към врага, но никога любов или дори жалост. Омразата е най-важното чувство за добрия воин.
Квинт Цицерон нямаше абсолютно никаква идея за съдбата на Тринайсети легион; също така не подозираше, че Амбиорикс води преговори с нервните, за да прецени какви поражения може да нанесе по пътя си към земите на треверите. Задачата му бе лесна — след като научи, че жените на нервните продават плътта си за пари (нещо, до което рядко имаха достъп) в зимния лагер на Девети, той без усилие възбуди недоволството у мъжете им.
— Нима можете да се примирите, че някой римски войник е оставил семето си преди вас? — попита той с широко отворени от изненада очи. — Децата ви наистина ли са ваши? На нервийски ли ще говорят, когато пораснат, или на латински? Вино ли ще пият, или бира? Масло ли ще мажат на хляба си, или ще го топят в зехтин? Ще се вслушват ли в мъдростта на друидите, или ще предпочетат римския цирк?
Няколко дена по-късно Амбиорикс постигна своето. След това предложи на Квинт Цицерон да се срещнат, за да му изиграе същия театър както на Сабин, но Квинт Цицерон не беше Сабин — той дори не пожела да погледне пратениците на Амбиорикс и след като те продължиха да нахалстват, им отговори чрез посредник, че нямал намерение да разговаря с който и да било дългокос гал, независимо за колко важен се мисли, да се разкарат (всъщност изказано с не толкова деликатни изразни средства) и да го оставят на мира.
— Самата любезност — ухили се старшият центурион Тит Пулон.
— Пфу! — изсумтя Квинт Цицерон и размърда хилавото си тяло в курулното си кресло от слонова кост. — Дошъл съм да върша работа, не да се влача подир някакви въшливи диваци. Ако искат да преговарят, да отидат при Цезар. Преговорите са негово задължение, не мое.
— Странното на Квинт Цицерон — сподели по-късно Пулон пред един от старшите си центуриони, Луций Ворен, — е, че след като е изказал такива хули, се обръща към човек като Вертикон и от устата му потичат мед и масло, а той изобщо не усеща колкото неуместно е държанието му.
— Е, той харесва Вертикон — отбеляза Ворен. — За него Вертикон не е въшлив дивак. Щом Квинт Цицерон веднъж те приеме за приятел, вече няма значение какъв си.
В общи линии това пишеше Квинт Цицерон и в писмата до по-големия си брат. Кореспондираха си от години, тъй като всеки образован римлянин имаше навика да пише старателно до други образовани римляни. Дори обикновените войници пишеха редовно до семействата си за заниманията си, за битките и за другарите си. Доста голяма част бяха грамотни, а онези, които не бяха, използваха времето в зимния лагер за обучение. Особено при пълководци като Цезар, който като дете бе седял на коляното на Гай Марий и беше попивал всяка негова дума, включително за ползата от грамотните легионери.
— Това е равносилно на умението да плуваш — бе промърморил Марий през изкривените си устни. — Може да се окаже животоспасяващо.
Странно, мислеше си Квинт Цицерон, как с увеличаване разстоянието между двамата, брат му ставаше все по-поносим. От зимния лагер сред нервните той му се струваше почти съвършения голям брат. Макар че когато бяха близо един до друг на Виа Таскулана (и той често се появяваше на прага му без предупреждение), Цицерон бе като таралеж на подекса, сипеше мъдри съвети, които никой не искаше да слуша, докато Помпония не преставаше да крещи от другата страна, а Квинт с мъка пазеше добро поведение пред брат й Атик и копнееше за малко спокойствие в собствения си дом.
Не че в писмата на Цицерон липсваха поучения, но при нервните изобщо не се налагаше да ги следва и дори да ги чете. Квинт се бе усъвършенствал да разпознава с точност до сричка къде започват проповедите на брат му и къде свършват и благодарение на това пропускаше безбройните листа с празнословия и четеше само интересните части. Цицерон, разбира се, беше удивителен целомъдреник, който не бе дръзнал дори да погледне друга, освен съпругата си Теренция през целия си двайсет и пет годишен брачен живот. Затова в негово присъствие Квинт трябваше да проявява невероятна въздържаност. Сред нервните обаче нямаше кой да надзирава малкото братче Квинт. И малкото братче Квинт не изпускаше нито една възможност. Белгските жени бяха яки и можеха да повалят мъж с един удар, но всичките копнееха за вниманието на скъпия дребен пълководец с префинени маниери и щедро отворена кесия. В сравнение с брака с Помпония (която също можеше да го повали с един удар) животът с белгийките бе истински Елизиум.
Ден след отказа му да приеме пратениците на цар Амбиорикс и грубото им отпъждане обаче Квинт Цицерон почувства странно безпокойство. Нещо не беше наред, но какво, той не можеше да определи. След това левият му палец започна да го сърби и да изтръпва. Той изпрати да повикат Пулон и Ворен.
— Очакват ни неприятности — заяви — и не ме питайте откъде знам, защото не мога да обясня. Нека обиколим лагера и да видим как ще подобрим укрепленията.
Пулон погледна Ворен, след това и двамата се обърнаха към Квинт Цицерон с нескрито уважение.
— Изпратете някого за Вертикон, трябва да го видя.
След като това бе направено, тримата пълководци, придружени от група центуриони, се заеха с оглед на лагера.
— Още кули — предложи Пулон. — Имаме шейсет, трябват ни два пъти по толкова.
— Съгласен съм. И стените да се вдигнат с още десет стъпки.
— Още пръст ли да насипем, или да използваме трупи? — попита Ворен.
— Трупи. Пръстта е подгизнала и заледена. С трупи ще стане по-бързо. Просто ще издигнем брустверите с още десет стъпки. Изпрати за дърветата веднага. Ако ни нападнат, няма да успеем да отидем до гората, така че нека го направим сега. Просто ги отсичат и ги довличат. Могат да ги обработят и тук.
Един от центурионите веднага се зае със задачата.
— Да поставим още колове на дъното на рововете — предложи Ворен, — тъй като не можем да ги направим по-дълбоки.
— Разбира се. Как сме с въглищата?
— Имаме малко, но няма да стигнат, ако искаме да заякчим повече от две хиляди заострени кола на бавен огън — отвърна Пулон. — От дърветата ще вземем нужните клони.
— Да видим тогава колко въглища може да ни отпусне Вертикон. — Пълководецът подръпна замислено долната си устна. — Отбранителни копия.
— Дъбовото дърво не става — отбеляза Ворен. — Трябва да намерим бук или клен, които изкарват прави клони.
— Още камъни за артилерията — вметна Пулон.
— Изпратете един отряд до Моза.
Още неколцина центуриони се втурнаха да изпълняват задачите.
— И последно — обади се Пулон, — няма ли да уведомим Цезар?
Квинт Цицерон трябваше да обмисли това предложение. Благодарение на големия си брат, който хулеше Цезар още откакто се беше обявил срещу екзекуцията на участниците в заговора на Катилина, Квинт също нямаше доверие на Пълководеца. Не че тези чувства попречиха на Цицерон да помоли Цезар да приеме Квинт като легат и Гай Требаций като трибун. Нито пък накараха Цезар, който много добре знаеше за отношението на Цицерон, да откаже. Услугите между консули бяха нещо като обичай.
Тази семейна ненавист към Цезар обаче доведе до това, че Квинт Цицерон не познаваше военачалника си толкова, колкото повечето му други легати, а и още не се разбираше много добре с Пълководеца. Не знаеше как ще реагира Цезар, ако получи тревожно писмо от един от висшите си легати без друга причина, освен сърбеж на левия палец и смътни предчувствия за размирици. Той бе придружавал Цезар в Британия — интересно преживяване, но не достатъчно, за да разбере каква свобода позволява Пълководеца на легатите си. Цезар беше ръководил лично целия поход.
От отговора, който щеше да даде на Пулон, зависеше много. Ако вземе грешно решение, нямаше да му позволят да остане в Галия още някоя и друга година — щеше да сподели съдбата на Сервий Сулпиций Галба, който се беше провалил в похода си през високите Алпи и не бе помолен да остане. На сенатските послания не можеше да се вярва — всичките бяха пълни с хвалебствия за Галба. Всеки с достатъчно опит във военното дело обаче щеше да се досети от тях, че Галба не е оправдал очакванията на Пълководеца.
— Не мисля — отвърна накрая той на Пулон, — че ще навреди, ако Цезар научи. Ако греша, ще приема порицанието, което заслужавам. Ала някак си, Пулоне, аз знам, че не греша! Да, веднага ще пиша на Цезар.
В последвалите събития имаше известна доза добър и известна доза лош късмет. Хубавото бе, че нервните още не бяха загубили уменията си за боравене с оръжие и затова не виждаха нужда да разузнават около лагера; просто предположиха, че животът в римската войска продължава да тече с нормалния си ход. Това позволи на Квинт Цицерон да насече необезпокоявано дървета и да издигне допълнително стените и още шейсет кули около лагера. Също му позволи незабелязано да се запаси с голямо количество кръгли двуфунтови камъни за метателните си машини. Лошото бе, че нервийският военен съвет беше решил да постави стража на пътя за Самаробрива.
Носено от обикновен вестоносец, доста нерешителното и пълно с извинения писмо на Квинт Цицерон незабавно бе конфискувано. След това куриерът беше убит. Някои от нервийските друиди можеха да четат латински, така че посланието бе предадено на тях. Писмото обаче беше на гръцки, още една предохранителна мярка, наложена от сърбящия пръст на Квинт Цицерон. Едва по-късно той си даде сметка, че сигурно е чул забележката, направена веднъж от Вертикон, че друидите на северните белги се обучавали на латински, не на гръцки. В други части на Галия можеше да е обратното — зависи кой език им вършеше по-добра работа.
Вертикон се съгласи с Квинт Цицерон: назряваха размирици.
— Аз съм толкова известен като привърженик на Цезар, че в днешно време не ме допускат до военните съвети — говореше тревожно нервийският вожд. — Ала на няколко пъти през последните два дена мои слуги забелязват войници, преминаващи през земите ми заедно с щитоносците и товарните си животни, сякаш отиват на военен сбор. По това време на годината не е възможно да са тръгнали на война към други земи. Мисля, че вие сте целта им.
— В такъв случай — намеси се рязко Квинт Цицерон, — предлагам ти и хората ти да се преместите в лагера. Може да е малко пренаселено и не толкова комфортно, както си свикнал, но ако успеем да удържим укреплението, и вие ще сте на сигурно място. Иначе ти може да се окажеш първата жертва. Приемаш ли?
— О, да! — възкликна с огромно облекчение Вертикон. — И няма да ти хабим провизиите: ще донесем жито от хамбарите си, кокошки и добитък и колкото искаш въглища.
— Прекрасно! Ще се възползваме от всичко.

 

* * *

 

Нервните нападнаха лагера пет дена след убийството на вестоносеца. Разтревожен, тъй като за това време трябваше да получи отговор, Квинт Цицерон изпрати второ писмо, но този вестоносец също бе заловен. Преди да го убият обаче, нервните го изтезаваха и научиха, че римляните усилено укрепват лагера си.
Войската се беше събрала и нападна моментално. Придвижването им бе коренно различно от стройните колони на римляните — нервните тичаха на големи скокове. Всеки воин се придружаваше от щитоносеца си, личния си роб и по едно дребно конче, натоварено с копия, ризницата му, ако имаше такава, храна, бира, карирания му в тъмнозелено и охра шал и една вълча кожа за нощувките; двамата слуги носеха личните си вещи на гръб. Нервните не познаваха никакъв строй. Най-бързите пристигаха първи, по-бавните — последни. Най-последният обаче не стигаше до битка — биваше принесен в жертва на Ез, бога на войната, и тялото му биваше увесвано на някой клон в свещената дъбова гора.
Цял ден бе нужен на нервните да се съберат около лагера. През това време римските легионери работеха усилено; стената и брустверите бяха почти готови, но шейсетте допълнителни кули все още се строяха и много хиляди заострени колове се закаляваха на сто огъня, заемащи всяко празно пространство в ограждението.
— Добре, имаме цяла нощ за подготовка — рече доволно Квинт Цицерон. — Няма да нападнат веднага. Преди това имат нужда от добра почивка.
Добрата почивка отне на нервните не повече от час. Малко след залез многохилядните им орди заляха лагера, затрупваха рововете с покрити с листа клони, използваха натруфените си с пера копия, за да се прехвърлят през стените. Римляните обаче ги чакаха. По двама придържаха дългите отбранителни копия и пробождаха нервните, щом се появяха. Други стояха върху още незавършените кули и хвърляха късите си копия със смъртоносна точност. А балистите от вътрешността на лагера засипваха многолюдната белгийска тълпа пред укрепленията с речни камъни.
Спусналият се пълен мрак доведе до спиране на атаките, но не намали бойния дух на нервните. Те беснееха и крещяха около лагера. Светлината от двайсет хиляди факли разсейваше мрака и огряваше кълчещите се силуети, голите им гърди, рошавите им като лъвски гриви коси, бляскавите им очи и зъби, сякаш хвърлящи искри. Нервните ликуваха: скачаха във въздуха, ревяха, крещяха, хвърляха факлите си и ги ловяха като жонгльори.
— Не е ли чудесно, момци? — казваше Квинт Цицерон из лагера, докато оглеждаше огньовете, трудещите се артилеристи, съблекли ризниците си, товарните животни, които пръхтяха и тропаха с копита, разтревожени от силния шум. — Не е ли чудесно? Нервните ни осигуряват светлината, необходима да завършим кулите си! Хайде, момци, не се помайвайте! Това да не ви е харемът на Сампзицерам?
Изведнъж гърбът му се вдърви, болката обхвана левия му крак и той закуца. „О, не и това! Не сега, не нов пристъп!“ Болката го поваляше с дни на легло, превръщаше го в един скимтящ парцал. „Не сега!“ Как можеше да допълзи до леглото си, след като всичко зависеше от него? Какво щеше да стане с бойния дух на войниците, ако пълководецът се огъне? Затова Квинт Цицерон стисна зъби и продължи да куцука из лагера, като от време на време събираше сили да отвори уста, да се усмихне, да се пошегува, да увери хората си колко добре се справят, да отбележи колко е хубаво, че нервните осветяват околността…

 

* * *

 

Нервиите нападаха всеки ден, запълваха рововете, опитваха се да превземат стените и всеки ден Девети легион ги отблъскваше, вадеше клоните от рововете и избиваше нервии.
Всяка нощ Квинт Цицерон пишеше ново писмо на гръцки до Цезар, намираше роб или гал, желаещ да го пренесе срещу огромна сума пари, и го изпращаше в мрака.
И всеки ден нервиите извеждаха вестоносеца на едно видно място, размахваха писмото, подскачаха и крещяха, докато куриерът бъдеше подготвен за мъчения с клещи, с ножове или с нагорещено желязо, след това млъкваха и оставяха писъците на нещастника да отекват над скованите от ужас римски редици.
— Не се поддавайте на чувствата! — повтаряше Квинт Цицерон, докато обикаляше накуцвайки войниците си. — Не доставяйте това удоволствие на тези мръсници!
И войниците му отговаряха с усмивка, махваха с ръка, осведомяваха се как е кръстът му, наричаха нервиите с имена, при чието споменаване големият му брат Цицерон би припаднал, и продължаваха да се сражават.
Един ден до него се приближи Тит Пулон с мрачно изражение.
— Квинте Цицероне, имаме нов проблем.
— Какъв? — попита пълководецът, опитвайки се да скрие тревогата в гласа си и да стои изправен.
— Отклонили са потока. Вече няма вода.
— Знаеш какво да правиш, Пулоне. Започвай да копаеш кладенци. Над клозетите. И помийни ями. — Квинт Цицерон се усмихна. — Бих се включил и аз, но сега не съм в настроение за копане.
Пулон се поразведри. Къде другаде щеше да намери такъв духовит пълководец като Квинт Цицерон, пък макар и с болен кръст?
Двайсет дена след първото нападение на нервните те все още атакуваха всяка сутрин. Желаещите да бъдат вестоносци свършиха също като водата и Квинт Цицерон трябваше да се примири с мисълта, че нито едно от посланията му не е минало отвъд вражеските редици. Е, нямаше друг избор, освен да продължават да се отбраняват. Да се сражават през деня, а през нощта да оправят пораженията и да прибират от бойното поле онова, което би им свършило работа — и да се питат колко време им остава, преди да се появяват дизентерията и другите болести. О, какво наказание само щеше да измисли на нервните, само да се измъкне жив! Мъжете от Девети легион все още бяха в добро здраве и присъствие на духа, все още работеха усърдно и се сражаваха с жар.
Дизентерията и тифът започнаха, но изведнъж изникнаха по-тежки проблеми.
Нервните построиха няколко обсадни кули — далеч от ефективността на римските, но все пак достатъчни, за да се използват като площадки за стрелба с копия. Освен това започнаха да обстрелват укреплението с камъни.
— Откъде са взели тези метателни съоръжения? — изкрещя пълководецът на Ворен. — Ако това не са истински римски балисти, да не съм малкият брат на великия Цицерон.
Ала тъй като нито Ворен, нито Квинт Цицерон знаеха, че артилерията е от изоставения лагер на Тринайсети легион, появата на римските балисти бе просто една допълнителна тревога — означаваше ли това, че в цяла Галия е пламнало въстание, че другите легиони са разбити, че дори вестоносците да бяха преминали безпрепятствено, отговор нямаше да се получи?
Камъните бяха поносими, но нервните ставаха изобретателни. Непосредствено преди поредното нападение, започнаха да обстрелват укреплението със запалени наръчи сухи клонки. Дори болните участваха в отбраната на стените, така че във вътрешността на лагера имаше малко хора, които да се справят с пожарите сред дървените постройки. Огънят подплаши товарните животни и те запрепускаха на открито. Робите, цивилните и хората на Вертикон опитаха да се разделят на две, за да се справят и с това ново бедствие, без да зарязват останалите дейности, спомагащи за запазването на боеспособността на войската. Бойният дух на воините от Девети легион обаче бе толкова силен, че те дори не обърнаха внимание на изгарящите скъпоценни запаси от храна в пожарите, раздухвани от зимния вятър. Останаха по местата си и не позволяваха на нито един нервни да прескочи стената.
Насред най-ожесточеното сражение Пулон и Ворен се обзаложиха кой от двамата е по-смел и помолиха войниците си да отсъдят. Една от обсадните кули бе докарана толкова близо, че се допираше до стената, и нервните започнаха да я използват като мост, за да скачат върху защитниците на укреплението. Пулон взе факла, показа се иззад щита си и я хвърли; Ворен взе друга, изправи се още по-високо над щита си и също я запрати към обсадната кула. И така факла след факла, докато обсадното съоръжение избухна в пламъци и нервните се разбягаха с опърлени коси. Пулон грабна лък и колчан със стрели и показа на какво са способни критските стрелци, не пропусна нито веднъж. Ворен пък взе наръч къси копия и започна да ги хвърля с не по-малка бързина и грация… и точност. Нито един от двамата центуриони не получи и драскотина и когато врагът се оттегли, войниците заклатиха глави. Не можеха да отсъдят.
— Това е повратният трийсети ден — рече Квинт Цицерон след спускането на нощта, когато нервните се оттеглиха като безредна тълпа.
Той свика малък съвет: той, Пулон, Ворен и Вертикон.
— Искаш да кажеш, че ще победим, така ли? — изненада се Пулон.
— Искам да кажа, че ще бъдем разгромени, Тите Пулоне. Те стават по-силни с всеки изминал ден и някак си са се сдобили с римско въоръжение. — Квинт Цицерон изръмжа и се удари ядно по бедрото. — О, богове, трябва някак да изпратим писмо през редиците им! — Обърна се към Вертикон. — Няма да питам за доброволци, но някой трябва да отиде. И сега трябва да измислим как да направим така, че вестоносецът ни да не бъде разкрит дори да го заловят и да го претърсят. Вертиконе, ти си нервий. Как да го постигнем?
— Мислих по този въпрос — заговори той неуверено на латински. — Преди всичко трябва да е някой, който може да мине за нервийски войник. Сега срещу нас се бият и менапии, и кондрузи, но няма как да си набавим шалове със съответните шарки. По-добре би било нашият човек да може да мине за един от тях. — Той замълча за момент и въздъхна. — Колко храна остана след пожарите?
— Ще стигне за седем-осем дни — отвърна Ворен, — защото хората ни са толкова болни, че не ядат много.
Вертикон кимна:
— Значи, трябва да стане така. Ще изпратим човек, който може да мине за нервийски войник, защото самият той ще е нервий. Бих отишъл сам, но ще ме познаят веднага. Един от крепостните ми иска да отиде. Той е умен мъж, умее да мисли.
— Това е добре! — изръмжа Пулон; лицето му бе кално, много метални плочки от ризницата му липсваха. — Виждам логиката ти, но това, което ме тревожи, е претърсването. Пъхнахме последното писмо в ректума на вестоносеца, но онези мръсници все пак го откриха. О, Юпитере! Може твоят човек да мине и без да го хванат, но ако го забележат, непременно ще го претърсят. Ще открият писмото, където и да се намира, а ако не го намерят, ще измъчват вестоносеца.
— Вижте — рече Вертикон и вдигна едно нервийско копие от земята наблизо.
Не беше римско оръжие, но бе добре изпипано, с дълга дървена дръжка и голямо, плоско острие на края. Тъй като дългокосите гали обожаваха украшенията, дръжката не беше гола. На мястото за хващане бе покрита с тъкана лента в цветовете на нервиите, тъмнозелено и охра, от лентата висяха три гъши пера, оцветени в същите краски.
— Разбирам защо посланието трябва да е писмено. Цезар може да не повярва на устно съобщение от нервийски войник. Напиши обаче писмото си с възможно най-дребни букви на най-тънкия папирус, Квинте Цицероне. А докато пишеш, аз ще накарам жените си да свалят лентата, която изглежда износена, но не прозира. След това ще увием писмото около дръжката и отново ще сложим лентата. — Вертикон вдигна рамене. — Това е най-умното, което мога да предложа. Те претърсват всеки отвор на тялото, всякак гънка на дрехите, всеки кичур коса, но ако тъканата лента е добре прилепнала, мисля, че няма да се сетят да я свалят.
Ворен и Пулон се съгласиха; Квинт Цицерон закуцука към все още непокътнатата си дървена къща. Седна, взе най-тънкия си папирус и започна да пише с дребни гръцки букви:

 

„Пиша на гръцки, защото те знаят латински. Спешно. Вече трийсет дни сме под обсада на нервиите. Водата е лоша. Хората са болни. Не знам още колко ще издържим. Няма да е много. Нервиите имат римски оръжия, обстрелват ни с огън. Храната гори. Изпрати помощ или сме мъртви. Квинт Тулий Цицерон, легат.“

 

Крепостният на Вертикон бе роден за воин; при малко по-високо обществено положение от него би излязъл отличен боец. Крепостните обаче бяха просто малко по-издигната класа роби, можеха да бъдат подлагани на мъчения и никога не им се позволяваше да се сражават. Задачата им бе да обработват земята — бяха достатъчно нисши, за да орат с рало. Въпреки това този мъж стоеше изправен и изглеждаше спокоен. „Да — помисли си Квинт Цицерон, — от него можеше да излезе добър воин. Жалко за нервните, че не позволяват на нисшите си съсловия да се бият, и добре за мен и легиона. Той ще успее.“
— Добре — рече пълководецът, — ще изпратим това писмо на Цезар, но как ще получим отговора му? Аз трябва да уверя хората си, че идват подкрепления, иначе ще загубят всяка надежда. На Цезар сигурно ще му е нужно време, за да събере достатъчно войска, но поне трябва да ни увери, че идва.
Вертикон се усмихна:
— Получаването на писмо не е толкова трудно, колкото изпращането. Ще кажа на крепостния си, когато се върне, да закачи едно жълто перо на копието с посланието на Цезар.
— То ще стърчи! — възкликна Пулон.
— Надявам се да е така. Все пак не мисля, че някой ще обърне голямо внимание на копията, летящи към лагера. Не се тревожи, той ще прикачи перото малко преди да хвърли копието — усмихна се Вертикон.

 

* * *

 

Цезар получи копието два дена след като нервият се промъкна през обсадата.
Тъй като горите около лагера на Квинт Цицерон бяха твърде гъсти, вестоносецът се принуди да върви по пътя за Самаробрива. Той бе охраняван толкова строго, че нямаше начин да не го спрат. Вестоносецът успя да заобиколи първите три поста, но на четвъртия го задържаха. Съблякоха го, провериха отвърстията на тялото му, косата и дрехите му, но лентата на копието бе толкова добре прилепнала, че писмото мина незабелязано. Вестоносецът беше търкал челото си с парче кора, докато не заприлича на рана от удар. Той започна да се клати, да мърмори неразбрано, да върти очи, остави се да го претърсят без съпротива, след което се опита да целуне началника на стражата. Войниците го сметнаха за обезумял и го изпратиха със смях да продължи на юг.
Пристигна рано вечерта в Самаробрива, изтощен до крайност. В крепостта незабавно закипя трескава дейност. Веднага бе изпратен вестоносец до Марк Крас, лагеруващ наблизо, със заповед да се яви моментално в Самаробрива с Осми легион, за да удвои охраната на укреплението в отсъствието на Пълководеца. Втори вестоносец препусна към Портус Ициус при Гай Фабий със заповед да вдигне Седми легион и да тръгне към земите на атребатите; Цезар щеше да го срещне на река Скалдис. Трети пратеник тръгна към лагера на Лабиен край Моза, за да го уведоми за развоя на събитията, но Цезар не нареди на заместника си да се присъедини към похода му. Остави решението на него, тъй като Лабиен можеше да се намира в същото положение като Квинт Цицерон.
На разсъмване колоните на Марк Крас вече се виждаха в далечината. Цезар веднага потегли начело на Десети легион. Два легиона, това бе всичко, което можеше да изпрати на помощ на Квинт Цицерон. Девет хиляди незаменими мъже, опитни воини. Край с глупавите грешки. Ала колко бяха нервиите? Няколко години по-рано петдесет хиляди бяха умрели на бойното поле, но все пак те си оставаха едно от най-многобройните племена. Да, можеше да има още петдесетина хиляди около обсадения лагер на Девети. Добър легион. О, само да не загуби и него!
Фабий бързо стигна до Скалдис; срещна Цезар, сякаш бяха на сложно тактическо учение на Марсово поле. Не се наложи нито един от двамата да чака другия. Оставаха им още сто и трийсет километра. _Но все пак, колко бяха нервиите?_ Девет хиляди войници, независимо колко опитни, не можеха да ги победят на открито.
Нервийският крепостен бе изпратен напред в двуколка, тъй като не умееше да язди. След това той продължи пеша до обсадения лагер и точно според нарежданията изпрати копието с жълтото перо в укреплението на Квинт Цицерон. Той направи всичко възможно, но селянинът не е воин. Копието се заби между брустверите и дървената ограда и стоя там незабелязано в продължение на два дена.
Квинт Цицерон го получи малко преди прашният облак зад дърветата да извести за приближаването на Цезар. Той почти бе загубил надежда, тъй като никой не намираше копието с жълто перо, макар че всеки войник се взираше, докато очите му не започнат да сълзят, във всеки предмет, чийто цвят дори малко наподобяваше жълто.

 

„Идвам. Само девет хиляди воини. Не мога да нападна веднага. Трябва да разузная и да намеря местност, където девет хиляди могат да победят по-многочислен противник. Да избера втори Акве Секстие. Колко са те? Изпрати ми подробности. Гръцкият ти е добър, изненадващо правилен. Гай Юлий Цезар, император.“

 

Жълтото перо накара изтощените войници от Девети легион да ликуват, а Квинт Цицерон се просълзи от радост. Бършейки калното си лице с не по-малко мръсни те си ръце, той седна, забравил болежките в кръста и крака си, и започна да пише на Цезар, докато Вертикон подготвяше ново копие и нов вестоносец.

 

„Около шейсет хиляди. Цялото племе е тук, сериозна войска. Не всички са нервии. Има много менапии и кондрузи. Ще издържим. Търси спокойно своя Акве Секстие. Галите стават все по-непредпазливи, вече си представят как ни изгарят в дървените си кафези. Все повече пият, ентусиазмът им намалява. И твоят гръцки не е лош. Квинт Тулий Цицерон, легат, оцелял.“

 

Цезар получи писмото около полунощ; нервиите се бяха събрали за нападение, но мракът ги спря, а и тази нощ отрядът, натоварен със залавянето на вестоносци, не си вършеше работата. Десети и Седми легион се готвеха за сражение, но Цезар не бързаше да ги хвърля в битка, докато не намери подходящо място за лагер, подобен на онзи, край който Гай Марий и трийсет и седемте му хиляди воини бяха разбили сто и петдесет хилядната тевтонска войска около петдесет години по-рано.
Два дена му бяха нужни, за да открие подходящото място, но след като го направи, Десети и Седми легион разбиха нервиите… и ги изтребиха без пощада. Квинт Цицерон бе прав: дългата обсада бе навредила на бойния дух и хладнокръвието им. Те пиеха много и се хранеха малко, макар че двете им други съюзни племена се представиха по-добре пред Цезаровия Акве Секстие.
Лагерът на Девети легион бе в развалини. Повечето постройки бяха изпепелени; мулета и волове скитаха гладни и с рева си увеличаваха шума от ликуването, посрещнало Цезар при влизането му в укреплението. Нямаше един войник без рана и всички бяха болни.
Десети и Седми легион с готовност се заеха за работа. Отново пуснаха потока, за да осигурят прясна вода за лагера; разрушиха допълнителните укрепления и стъкнаха огньове, за да подгреят вода за баня; взеха мръсните дрехи на другарите си и ги изпраха, погрижиха се за гладните животни и набавиха храна от околните земи. Пристигна керван с достатъчно провизии за хора и животни и Цезар строи Девети легион пред Седми и Десети. Не носеше медали, но въпреки това ги награди: Пулон и Ворен получиха златни огърлици и _фалери_.
— Ако можех, Квинте Цицероне, бих те наградил с венец, задето спаси легиона си от гибел.
Квинт Цицерон кимна с грейнало лице:
— Не можеш, Цезаре, знам. Правилата са си правила. Войниците ми сами се спасиха от гибел; аз само малко им помогнах. О, но не са ли прекрасни момчета?
— От най-добрите.

 

* * *

 

На следващия ден трите легиона се изтеглиха. Десети и Девети се насочиха към безопасната Самаробрива, Седми — към Портус Ициус. Дори при най-добро желание лагерът в земите на нервиите не можеше да бъде запазен. Земята бе отъпкана и кална и по-голямата част от племето бяха мъртви.
— Ще се оправям с нервиите напролет, Вертиконе — рече Цезар на поддръжника си. — Ще реша проблемите в Галия веднъж завинаги. Няма да загубиш, като ми помагаш, това мога да ти обещая. Вземи всичко останало тук, с него ще преживееш зимата.
И така, Вертикон и хората му се върнаха в селото си: царят да продължи царуването си, а крепостният да се залови отново за ралото си. Защото сред този народ нямаше обичай човек да се издига над общественото положение, което бе наследил, независимо какви подвизи е извършил; традициите бяха твърде силни. Пък и крепостникът не очакваше награда. Той продължи да служи на господаря си, както и преди, денем вършеше полската работа, а вечер седеше мълчаливо с жена си и децата си. Всичките си мисли и чувства пазеше дълбоко в себе си.

 

* * *

 

Цезар яздеше нагоре покрай Моза с малък отряд конници. Бе оставил легатите да се прибират сами с легионите си. Вече на всяка цена трябваше да се види с Тит Лабиен, който го беше известил, че треверите били твърде неспокойни, поради което нямаше възможност да помогне срещу нервиите, но още не можели да съберат кураж, за да го нападнат. Лагерът му се намираше на границата с ремите, което означаваше, че има съюзници наблизо.
— Цингеторикс се опасява, че влиянието му сред треверите намалява — рече Лабиен при срещата им. — Амбиорикс усилено вербува благородниците да застанат на страната на Индуциомар. Разгромът на Тринайсети облагодетелства много Амбиорикс. Сега той е герой.
— Разгромът на Тринайсети създаде и илюзии за непобедимост у келтите — съгласи се Цезар. — Току-що получих известие от Росций, че армориките започнали да се събират веднага щом научили новината. За щастие им оставало още път до лагера му, когато чули за поражението на нервиите. — Той се усмихна. — Изведнъж загубили всякакъв интерес към лагера на Росций. Обърнали се и се прибрали по домовете си. Рано или късно обаче ще се върнат.
Лабиен се намръщи:
— А зимата едва започва. Настъпи ли пролет, ще сме загазили сериозно. А вече сме и с един легион по-малко.
Двамата стояха на слабото слънце пред уютната дървена къща на Лабиен, обърната към три редици казарми. Къщата на пълководеца винаги се намираше в средата на северния край на лагера, като зад нея се разполагаха само складови постройки.
Този лагер беше кавалерийски, така че бе доста по-голям от укрепление, предназначено само за пехота. Правилото за пехотата беше един квадратен километър на легион при зимни условия (временните бойни лагери бяха на една пета от този размер) и по десет човека в постройка, осем войници и двама цивилни прислужници. Всяка центурия от осемдесет войници и двайсет цивилни заемаше малка редица от къщи с тази на центуриона в единия край и обор в другия — за десетте мулета на центурията и осемте мулета или вола, които теглеха единствената й кола. Домовете на легатите и военните трибуни се разполагаха покрай Виа Принципалис (главната улица) от двете страни на къщата на главнокомандващия, заедно с тази на квестора (която беше по-голяма, защото той се грижеше за провизиите, счетоводството и погребалните разходи на легиона), обградена с достатъчно празно пространство за колите с провизии. Друго празно пространство зад къщата на главнокомандващия се използваше за форум, където се строяваше войската. Всичко бе изчислено с такава математическа точност, че всеки знаеше точно къде да отиде, и това важеше и за временните лагери за пренощуване, и за бойните; дори животните знаеха местата си.
Лагерът на Лабиен се разполагаше на площ от четири квадратни километра, тъй като, освен Единайсети легион той командваше и две хиляди хедуиски конници. Всеки конник разполагаше с два коня, коняр и товарно животно, тъй че укреплението на Лабиен трябваше да побере четири хиляди коне и две хиляди мулета в закътани зимни обори и двете им хиляди собственици в удобни къщи.
Лагерите на Лабиен винаги бяха мръсни, защото той управляваше подчинените си чрез страх, не с разум. Не го бе грижа дали оборите се чистят веднъж на ден и дали улиците са затрупани с боклук. Разрешаваше, освен това и на жени да се заселват в зимните му поселения. Цезар не възразяваше срещу това, както и срещу раздърпания вид и вонята на шестте хиляди мръсни животни и на още десет хиляди некъпани мъже. Тъй като Рим не можеше да си позволи собствена конница, налагаше се да използва наемници от провинциите, а чужденците винаги живееха според собствените си обичаи. Това пък означаваше, че на римската пехота също трябваше да се разрешат жени; иначе зимният лагер би се превърнал в кошмар от сърдити римляни в постоянни препирни със самодоволни жители от провинциите.
Цезар предпочиташе да мълчи. Безпорядъкът и страхът съпътстваха Тит Лабиен навсякъде, но той беше добър командир. Никой, освен самия Цезар не умееше да води по-добре конницата от него, а задълженията на Пълководеца не му позволяваха да командва кавалерия. Лабиен се справяше отлично и с пехотата. Да, той бе много ценен човек и отличен заместник. Жалко, че не успяваше да обуздае варварина в себе си. Наказанията му бяха толкова сурови, че Цезар никога не му даваше един и същи легион два пъти подред. Когато научиха, че ще прекарат тази зима с него, войниците от Единайсети зароптаха, след това се примириха да се държат добре и да се надяват, че следващата година ще бъдат под ръководството на Фабий или Требоний, строги пълководци, но не толкова безмилостни.
— Още щом се върна в Самаробрива, ще пиша на Мамира и Вентидий в Италийска Галия — обяви Цезар. — Изпитвам недостиг от седем легиона, а и Пети, на чучулигите, е под голямо напрежение, тъй като от него попълних загубите в другите. Ако ни предстои тежка година на битки, имаме нужда от единайсет легиона и четири хиляди конници.
Лабиен се намръщи:
— Четири легиона новобранци? Това е над една трета от цялата войска! Те само ще ни пречат.
— Само три ще са с новобранци — успокои го търпеливо Цезар. — В момента имаме един легион опитни войници в Плаценция. Не са оцапали още ръцете си с кръв, признавам, но са добре обучени и с нетърпение чакат първата си битка. Толкова се отегчават, че започват да недоволстват.
— А! Шести. Събран от Помпей Велики в Пиценум преди година, но все още не е мръднал от Испания. О, богове, колко е бавен! Прав си за скуката, Цезаре, но те са на Помпей.
— Ще му ги поискам на заем.
— Ще се съгласи ли?
— Предполагам. Помпей не е поставен под голям натиск в Испания, защото Афраний и Петрей управляват и двете провинции добре. Лузитаните са спокойни, също и Кантабрия. Ще му предложа да обуча хората му в битки вместо него. Това ще му се понрави.
— И как не? Две неща са сигурни за този Помпей: никога не влиза в битка, ако няма числено превъзходство, и никога не използва неопитни войски. Какъв страхливец! Ненавиждам този човек, винаги съм го презирал! — След кратка пауза Лабиен попита: — Ще съставиш ли нов Тринайсети, или ще отидеш направо на Четиринайсети?
— Ще съставя нов Тринайсети. Аз съм не по-малко суеверен от всеки нормален римлянин, но мисля, че е важно хората да започнат да мислят за тринайсет като за обикновено число. — Цезар вдигна рамене. — Освен това, ако имам Четиринайсети, а нямам Тринайсети, войниците от Четиринайсети ще знаят, че всъщност те са Тринайсети. Ще остана с новия легион през цялата година. И в края й, уверявам те, бойците в него ще смятат тринайсет за свое щастливо число.
— Вярвам ти.
— Както разбирам, Лабиен, ти смяташ, че мирните ни отношения с треверите са на път съвсем да се развалят — отбеляза Цезар и закрачи по Преторската улица.
— Сигурен съм в това. Треверите винаги са искали война, но досега са се бояли от мен. Амбиорикс промени положението; той е блестящ оратор, знаеш ли? Благодарение на него поддръжниците на Индуциомар постоянно се множат. Не мисля, че Цингеторикс ще удържи. Не можем да подценяваме нито Амбиорикс, нито Индуциомар, Цезаре.
— Ще успееш ли да удържиш лагера през зимата?
Лабиен оголи конските си зъби:
— О, да. Имам един малък план как да подмамя треверите на битка, която не могат да спечелят. Най-важното е да ги предизвикаме към прибързани действия. Ако чакаме лятото, ще си имаме работа с още хиляди и хиляди от тях. Амбиорикс постоянно снове през Ренус и опитва да убеди германите да го подкрепят. Ако успее, неметите ще решат, че земите им са защитени от германски нашествия, и също ще се присъединят към треверската войска.
Цезар въздъхна:
— Надявах се Галия на дългокосите да се вслуша в здравия разум. Боговете са ми свидетели, през всичките години бях търпелив! Ако съм се отнасял с тях справедливо и съм ги задължавал да спазват законите, то е, защото смятах, че ще се подчинят на Рим. И нямаше да са първите. Галите от Провинцията опитваха да оказват съпротива цял век, а погледни ги сега. Никога не са благоденствали толкова.
— Говориш като Цицерон — отбеляза Лабиен. — Те са прекалено твърдоглави, за да разберат кое е добро за тях. Ще се сражават, докато останат без сили.
— Страхувам се, че си прав. Точно затова с всяка изминала година положението става все по-тежко.
Те спряха, за да направят път на дълга колона от коне, водени от неколцина слуги към тренировъчната площадка.
— Как смяташ да подлъжеш треверите? — попита Цезар.
— Имам нужда от малко помощ от теб и от ремите.
— Искай и ще ти дадат.
— Искам да се пусне слух, че събираш ремите на границата им с беловаките. Кажи на Дорикс да направи така, че да излезе, че изпраща спешно всичките си хора натам. Искам обаче четири хиляди от тях да се скрият някъде наблизо. Ще ги прекарам тайно в лагера си, по четиристотин на нощ. Десет дена ще са ми достатъчно. Преди това обаче ще убедя разузнавачите на Индуциомар, че съм се уплашил и смятам да започна отстъпление заради изтеглянето на ремите. Не се тревожи, знам кои са шпионите. — Лабиен изкриви зловещо тъмното си лице. — Всичките са жени. След като започна да вкарвам ремите, бъди сигурен, че няма да са в състояние да предадат нито едно послание. Ще са твърде заети да пищят от болка.
— И след като вкараш ремите?
— Треверите ще дойдат да ме нападнат, преди да съм се изтеглил. Ще са им нужни десет дни, за да се съберат, и още два, за да дойдат. Ще успея навреме. След това ще отворя портите си и ще оставя шестте хиляди хедуи и реми да ги избият.
Цезар замина за Самаробрива доволен.

 

* * *

 

— Никой не може да те победи — говореше нежно Рианон.
Развеселен, Цезар се извъртя настрани, подпря главата си с ръка и я загледа.
— Това радва ли те?
— О, да. Ти си баща на сина ми.
— Можеше Думнорикс да му е баща.
Зъбите й проблеснаха в мрака.
— Никога!
— Интересно.
Тя издърпа косите си изпод тялото си, нелека и в известно отношение болезнена задача; разпиля ги между себе си и него като огнена река.
— Заради мен ли заповяда да убият Думнорикс? — попита.
— Не. Той кроеше заговор против мен, докато бях в Британия, затова му наредих да се присъедини към мен. Той си помисли, че искам да го убия там, далеч от всички, които могат да ме упрекнат за това. Затова избяга. Тогава му показах, че ако исках да го убия, можех да го направя пред всички. Лабиен изпълни задачата на драго сърце. Никога не е обичал Думнорикс.
Тя потрепери:
— Не харесвам Лабиен.
— Нищо чудно. Той принадлежи към онези римляни, които смятат, че единственият добър гал е мъртвият. Това важи и за галските жени.
— Защо не възрази, когато казах, че Оргеторикс ще бъде цар на хелветите? Той е твой син, а ти пак нямаш син! Когато раждах Оргеторикс, не съм имала представа колко знаменит и влиятелен си в Рим. Сега знам. — Тя се надигна и постави ръка на рамото му. — Цезаре, вземи го! Да си цар на силен народ като хелветите е завидна съдба, но да си цар на Рим е нещо несравнимо.
Той отблъсна ръката й, очите му проблеснаха.
— Рианон, Рим няма да има цар! Никога няма да позволя Рим да има цар! Аз ще стана първият мъж в Рим, но това не е като да си цар. Царете са отживелица, дори вие, галите, започвате да го осъзнавате. Народът живее по-добре, ако се управлява от група хора, които се сменят чрез избори. — Той се усмихна накриво. — Изборите дават на всеки способен човек възможност да бъде най-добрият… или най-лошият.
— Ти обаче си най-добрият! Никой не може да се сравнява с теб! Цезаре, ти си роден за цар! — възкликна тя. — Рим ще процъфтява под твоята власт, накрая ще станеш цар на света!
— Не искам да съм цар на света, а само първият мъж в Рим, пръв сред равни. Ако съм цар, няма да имам съперници — тогава къде е удоволствието? Без Катон и Цицерон да изострят сетивата ми, умът ми ще дегенерира. — Той се наведе и целуна гърдите й. — Остави нещата такива, каквито са, жено.
— Не искаш ли синът ти да е римлянин? — попита тя и се притисна до него.
— Това не е въпрос на желание. Той не е римлянин.
— Ти можеш да го направиш такъв.
— Синът ми не е римлянин. Той е гал.
Тя започна да го целува по гърдите, да го гали с косите си по слабините.
— Аз обаче съм принцеса — прошепна. — Кръвта му е по-благородна, отколкото можеше да бъде, ако майка му бе римлянка.
Цезар се извъртя върху нея:
— Кръвта му е само наполовина римска, и то тази половина, която не може да бъде доказана. Името му е Оргеторикс, не Цезар. И ще остане такова. Когато му дойде времето, изпрати го при народа си. Идеята синът ми да е цар ми харесва. Ала не цар на Рим.
— Ами ако бях велика царица, толкова велика, че дори Рим да ме признае?
— Дори да беше царицата на света, мила моя, пак нямаше да е достатъчно. Ти не си римлянка. Нито жена на Цезар.
Каквото и да смяташе да отговори тя, остана неизказано — Цезар запуши устата й с целувка. Тъй като той я облада, тя остави разговора недовършен, предпочете плътското удоволствие, но тайно се зарече да засегне темата някой друг път.
Не беше писано да стане тази зима, тъй като великите римски легати не спираха да влизат и да излизат през каменния праг на Цезаровия дом, обръщаха кратко внимание на сина й, излежаваха се по кушетките и говореха безспир за войски, легиони, провизии, укрепления…
„Така и не мога да разбера — мислеше си тя, — а и той не желае да ми обясни. Кръвта ми е далеч по-аристократична отколкото, на която и да е римска жена! Аз съм дъщеря на цар! Синът ми трябва да стане цар на Рим, не цар на хелветите. Цезар непрекъснато ми дава неясни отговори. Как мога да разбера, като той не ми обяснява? Трябва ли някоя римлянка да ме научи? Може ли римлянка да ме научи?“
И така, докато Цезар организираше приготовленията за всеобщото галско събрание в Самаробрива, Рианон седна с един хедуиски писар и му продиктува писмо на латински до известната благородна римлянка Сервилия. Избор, доказващ всемирното разпространение на сплетните от Рим.

 

„Пиша ти, уважавана Сервилия, защото знам, че дълги години си била интимна приятелка на Цезар и когато се върне в Рим, той без съмнение ще възобнови това приятелство. Или поне така се говори в Самаробрива.
Аз имам син от Цезар, вече е на три години. Кръвта ми е царска. Дъщеря съм на цар Оргеторикс на хелветите и Цезар ме взе от бившия ми съпруг Думнорикс на хедуите. Когато синът ми се роди обаче, Цезар каза, че трябва да бъде възпитан като гал в Галия и настоя да носи галско име. Нарекох го Оргеторикс, но бих предпочела да беше Цезар Оргеторикс.
В нашия галски свят е абсолютно задължително един мъж да има поне един син. По тази причина благородниците имат по повече от една жени, в случай че някоя се окаже ялова. Защото какъв смисъл има животът на един мъж, ако няма син да го наследи? И все пак Цезар няма син, а той не иска и да чуе моето момче да го наследи в Рим. Попитах го защо. Той ми отговори само, че защото не съм била римлянка. Че не съм достойна, това имаше предвид. Дори да съм била царицата на света, щом не съм римлянка, пак нямало да съм достойна. Не разбирам и съм ядосана.
Благородна Сервилия, можеш ли да ми го обясниш така, че да разбера?“

 

Хедуиският писар взе восъчните плочици, за да прехвърли късото писмо на Рианон върху папирус, и направи копие, което даде на Авъл Хирций за Цезар.
Случи се Хирций да му го предаде, когато му съобщаваше за пълната победа на Лабиен над треверите.
— Сразил ги е — обяви Хирций с безизразно лице. Цезар го погледна подозрително:
— И?
— И Индуциомар е мъртъв.
— Странно! — изненада се Цезар. — Мислех, че и белгите, и келтите вече са се научили да пазят водачите си далеч от бойната линия.
— Ами… те са го пазили. Лабиен издал заповед. Независимо от цената Индуциомар да му бъде представен. Ъ… не целият. Само главата.
— О, Юпитере, този човек е истински варварин! — гневно възкликна Цезар. — Войната има малко правила, но едно от тях е да не се лишават войските от предводителите им посредством убийство! О, и тази новина ще трябва да увивам в тирийски пурпур, за да я представя пред сената! Да можех да се размножа на толкова легати, от колкото имам нужда, и да им върша сам работата! Не стига ли, че Рим окичва рострите с римски глави? И главите на враговете си ли трябва да показваме за назидание? Той я е изложил на показ в лагера, нали?
— Да, на крепостната стена.
— Хората му сигурно са го посрещнали като император.
— Да, на бойното поле.
— Значи е могъл да залови Индуциомар и да го задържи за триумфалното си шествие. Вождът пак е щял да умре, но след като му бъде оказана честта на римски гост и след като разбере цялата мощ на Рим. Достойно е да умреш на триумфа на пълководеца, но това е било подло… срамно! Как да му придам приемлив вид в посланието си до сената, Хирций?
— Съветът ми е да не се опитваш. Представи го точно както е било.
— Той е мой легат. Дясната ми ръка.
— Вярно е.
— Какво му става на този човек, Хирций?
Хирций вдигна рамене:
— Той е варварин, който иска да стане консул, също както Помпей Велики се стремеше към консулството. На всяка цена. Не според традицията на дедите ни.
— Още един пиценец!
— Лабиен е много полезен, Цезаре.
— Полезен, да. Очаква да го избера като колега, когато стана отново консул след пет години.
— Да.
— Рим ще ме избере, но аз няма да избера Лабиен.
— Да.
Цезар закрачи напред-назад:
— Трябва да размисля насаме.
Хирций се изкашля:
— Има още нещо.
— О?
— Рианон.
— Рианон ли?
— Писа на Сервилия.
— С помощта на писар, тъй като сама не умее.
— А той ми даде копие от писмото. Не съм пуснал още вестоносеца с оригинала, преди да си го одобрил.
— Къде е?
Хирций му подаде папируса.
Още едно писмо стана на пепел, този път в мангала.
— Глупава жена.
— Да изпратя ли оригинала в Рим?
— О, да. Погрижи се обаче да видя отговора, преди Рианон да го получи.
— Това се подразбира.
Пълководеца смъкна аления си плащ от закачалката.
— Трябва да се разходя — обяви и си го наметна, сам го завърза; сетне погледна Хирций замислено. — И накарай някого да следи Рианон.
— Има и добра новина, Цезаре.
Цезар тъжно се усмихна:
— Имам нужда от такава! Казвай.
— Амбиорикс още не е постигнал никакъв успех с германите. Откакто ти построи моста на Ренус, те са доста предпазливи. Всичките му молби и ласкателства бяха напразни, нито един германец не е преминал в Галия.

 

* * *

 

Зимата бе към края си и всеобщото галско събрание наближаваше, когато Цезар поведе четири легиона към земите на нервиите, за да сломи завинаги съпротивата на племето. Късметът му бе на негова страна — цялото племе се беше събрало в най-голямото си укрепление, за да обсъжда дали да изпрати посланици на галската конференция в Самаробрива. Цезар завари нервиите въоръжени, но неподготвени, и ги разби безмилостно. Онези, които оцеляха от битката, бяха предадени в плен на хората му заедно с неизброима плячка. От тази акция Цезар и легатите му не извлякоха никаква изгода, всичко отиде за легионерите, включително приходите от продажбата на роби. След това той опустоши нервийската земя, изгори всичко, с изключение на владенията на Вертикон. Пленените вождове бяха изпратени в Рим за триумфалното му шествие. Щяха да го чакат, както бе казал пред Авъл Хирций, заобиколени с удобства и уважение. Щом дойдеше денят на триумфа, вратовете им щяха да бъдат прекършени на Тулианума, но дотогава щяха да имат време да разберат своята нищожност пред мощта на Рим.
Всяка година от пристигането си в Галия на дългокосите Цезар провеждаше всеобщо галско събрание. Първите бяха организирани в Битракт в земите на хедуите. Тази година за пръв път щеше да го провежда в крайния запад и до всяко племе бе изпратено нареждане да назначи делегати. Цезар искаше да говори пред племенните вождове, били те царе, съветници или законно избрани вергобрети, и да ги убеди, че Рим има само една цел — победа.
Тази година се надяваше да има по-добър успех. Всички, воювали срещу него през последните пет години, бяха разгромени, независимо колко бяха многобройни и за колко непобедими се смятаха. Дори загубата на Тринайсети легион се бе оказала от полза. Галите със сигурност вече виждаха неизбежното!
Въпреки това в навечерието на конференцията надеждите на Цезар не се оправдаха. Три от най-многочислените племена не бяха изпратили делегати: треверите, сеноните и карнутите. Неметите и трибоките никога не пращаха представители, но това бе разбираемо — земите им бяха на брега на Ренус, точно срещу владенията на свевите, най-жестоки и най-гладни сред германите. Те бяха толкова заети да отбраняват собствените си домове, че почти не оказваха влияние върху събитията в Галия.
Огромната зала със стени, покрити с мечешки и вълчи кожи, бе пълна, когато Цезар с обшитата си с пурпур ослепително бяла тога се възкачи на трибуната пред многоцветната тълпа. Събранието беше необичайно пъстро, посланиците на всяко племе носеха традиционните си отличителни атрибути: алените карета на атребатите, представени лично от цар Комий, оранжевите и смарагдовите петна на кардурките, тъмночервените и сините на ремите, алените и сините райета на хедуите. За съжаление липсваха жълтото и аленото на карнутите, индиговосиньото и жълтото на сеноните, тъмно и светлозеленото на треверите.
— Нямам намерение да обсъждам съдбата на нервиите — заговори високо Цезар, — защото всички знаете какво се случи. — Той погледна Вертикон и кимна. — Присъствието на този нервий днес е свидетелство за здравия му разум. Защо да се съпротивлявате срещу неминуемото? Запитайте се сами кой е истинският ви враг! Рим ли? Или германите? Римската закрила на Галия Комата е само за ваше добро. Римското присъствие ще осигури запазването на галските ви обичаи и традиции. Рим ще държи германите от тяхната страна на Ренус. Аз, Гай Юлий Цезар, във всеки договор, сключен с вас, съм се задължил да ви браня от германите! Защото вие не можете да ги удържите без помощта на Рим. Ако се съмнявате в думите ми, попитайте пратениците на секваните. — Той посочи няколко души с червено-розови одежди. — Цар Ариовист на свевите ги убеди да му позволят да се засели върху една трета от земите му. Тъй като те искаха мир, решиха да направят този приятелски жест. Но ако подадеш пръст на германите, те не само че ще ти отхапят ръката, ами ще завземат цялата ти страна! Нима кардурките смятат, че няма опасност да споделят тази съдба, защото земите им са далеч на югозапад на границата с аквитаните? Това ще сполети и тях! Помнете ми думите, това ще сполети и тях! Ако не приемете властта на Рим, това ще сполети всички ви!
Арвернските делегати заемаха цял ред, защото арверните бяха изключително могъщо племе. Отдавнашни врагове на хедуите, те населяваха планинските райони на Цебена около изворите на Елавер, Карис и Вигемна. Може би затова ризите и панталоните им бяха в бледобежово, а шаловете — с бледосини, бежови и тъмнозелени карета. Трудни за забелязване на фона на снега или скалите.
Един от тях, млад и гладко избръснат, се изправи.
— Кажи ми каква е разликата между Рим и германите? — попита той на карнутски диалект, който бе общ език на всички друиди. Цезар също го говореше.
— Не, ти ми я кажи — поиска Цезар.
— Аз не виждам никаква разлика, Цезаре. Чуждото владичество си остава чуждо владичество.
— Има огромни разлики! Фактът, че сега стоя пред вас и говоря на вашия език, е една от тях. Когато дойдох в Галия Комата, аз говорех хедуиски, арвернски и воконтски. Досега без труд съм научил друидски, атребатски и още няколко диалекта. Да, имам дарба да уча езици, това е вярно, но аз съм римлянин и съзнавам, че хората могат да се разберат само ако разговарят пряко, когато няма опасност преводачът да изкриви думите им. И въпреки това аз не съм накарал никого от вас да учи латински. Докато германите ще ви принудят да говорите на техните езици и накрая вие ще забравите своите.
— Хубави думи, Цезаре! — възкликна младият арверн. — Ала това показва най-голямата опасност от римското владичество! Вие управлявате с хитрост. Германите не са толкова изкусни политици. Затова на тях можем да се противопоставим по-лесно.
— Това явно е първото ти участие в общогалското събрание, затова не знам името ти. Как се казваш?
— Версенжеторикс!
Цезар излезе в най-предната част на трибуната.
— Преди всичко, Версенжеторикс, вие галите няма как да не се подчините на нечия чужда власт. Светът става все по-тесен. Започна да отеснява още откакто гърците са се разселили из цялото море, което Рим сега нарича Наше. След това на сцената излезе Рим. Гърците никога не са били обединени в една нация. Те бяха много малки народи, които също като вас воюваха помежду си, докато изтощят страните си. Рим също беше град — държава, но той постепенно обедини цяла Италия в една нация. Рим това е Италия. И въпреки това властта на Рим над Италия не зависи от една-единствена личност, от някой цар. Цяла Италия избира римските магистрати с гласуване. Цяла Италия участва в управлението на Рим. Цяла Италия дава войници за римската войска. Защото Рим е Италия. И Рим расте. Италийска Галия на юг от река Падус вече също е част от Италия и участва в избора на римски магистрати. И скоро цяла Италийска Галия на север от Падус също ще стане част от Рим, защото аз съм се зарекъл да го направя. Аз вярвам в единството. Вярвам, че единството прави силата. И аз ще дам на Галия Комата единството на една нация. Това ще е подаръкът на Рим. Ако Галия Комата попадне под властта на германите, тя ще се върне назад. Те нямат система за управление, нито организирана търговия, нито организация, която да позволи на народа да се уповава на една-единствена централна власт.
Версенжеторикс се изсмя презрително:
— Вие изнасилвате, вие не управлявате! Няма разлика между Рим и германите!
Цезар отговори без колебание:
— Както казах, разликите са много. Вече изтъкнах някои. Ти не ме слушаш, Версенжеторикс, защото не искаш да ме чуеш. Ти се вслушваш в чувствата, не в разума си. Това ще ти спечели много поддръжници, но и ще ти попречи да им осигуриш онова, от което най-много се нуждаят — мъдра преценка. Помисли за ставащия все по-тесен свят. Помисли за мястото, което би заела Галия Комата, ако се свърже с Рим вместо с германите, помисли за вътрешните борби между народите й. Аз не искам да воювам с вас, което обаче не означава, че ме е страх да воювам. След пет години римско присъствие в лицето на Гай Юлий Цезар това трябва да ви е ясно. Рим обединява. Рим носи граждански права. Рим носи по-добър живот. Рим носи мир и изобилие. Рим носи възможности за търговия, за развитие на занаятите, за разпространение на стоките ви из всички владения на Рим по света. Вие, арверните, правите най-добрите глинени съдове в Галия Комата. Като част от римската държава вашите съдове ще стигнат много по-далеч от Британия. Със закрилата на римските легиони вие можете да увеличите продукцията и богатството си без страх от чужди нашествия, без грабителства… без изнасилвания.
— Празни слова, Цезаре! Какво стана с атватуките? С ебуроните? С морините? С нервиите? Грабежи! Робство! _Изнасилване!_
Цезар въздъхна, вдигна дясната си ръка, пъхна лявата под тогата.
— На всички тези народи им бе дадено право на избор — отвърна спокойно. — Те нарушиха договорите ни, предпочетоха война пред покорство. Покорството щеше да им струва малко. Един данък срещу сигурен мир. В замяна на това нямаше да има повече германски нашествия. Щяха да започнат да водят по-добър живот. Щяха да продължат да почитат боговете си, да запазят земите си, свободата си, живота си!
— Под чуждо владичество — добави галът. Цезар наведе глава:
— Това е цената, Версенжеторикс: отпуснати юзди в ръцете на Рим или държани изкъсо от германите. Това е изборът. Няма вече самостоятелност. Галия Комата вече влезе в сферата на Нашето море, всички трябва да го осъзнаете. Няма връщане. Рим е тук. И Рим ще остане. Защото Рим трябва да задържи германите зад Ренус. Преди петдесет години в Галия Комата нахлуха три четвърти милион германи. Всички страдахте от нашествието им. Тогава пак ви спаси Рим, в лицето на Гай Марий. И сега пак ще ви спаси Рим, този път в лицето на племенника на Гай Марий. Приемете покровителството на Рим, искрено ви моля! Ако приемете Рим, много малко неща ще се променят. Запитайте някое от племената в Провинцията ни: волките, воконтите, хелвиите, алоброгите. Те не са станали по-малко гали от това, че са и римляни. Живеят в мир и благоденстват.
— Ха! — изсумтя Версенжеторикс. — Хубави думи! Те просто чакат някой да ги поведе, за да се спасят от чуждото владичество!
— Не е така, знаеш го. Иди говори с тях, да видиш, че съм прав.
— Когато отида да говоря с тях, няма да е, за да ги питам. Ще им предложа да вдигнат копията. — Версенжеторикс се изсмя и поклати глава. — Надяваш се да победиш? Вие сте само шепа хора! Рим е една огромна илюзия! Народите, с които сте се сблъскали досега, са малодушни, глупави и страхливи! В Галия Комата има повече воини, отколкото в цяла Италийска Галия и Италия, взети заедно! Четири милиона келти, два милиона белги! Научих за вашето преброяване, вие нямате толкова хора! Три милиона, Цезаре, нито човек повече!
— Числата не са важни — възрази Цезар, който явно се забавляваше от спора. — Рим притежава три неща, с които нито келтите, нито белгите разполагат: организация, техника и умение да попълва ефективно загубите си.
— О, да, прехвалената ви техника! Каква полза от нея? Помогнаха ли стените, издигнати от вас, за да преградите океана, да превземете някоя от крепостите на венетите? А? Не! Ние също сме изобретателни хора! Питай легата Квинт Тулий Цицерон! Използвахме обсадни кули срещу него, научихме се да използваме римската артилерия! Ние не сме малодушни, не сме глупави, не сме страхливи! От идването ти в Галия Комата, Цезаре, ние си взехме поуки! А и не всички римски пълководци са като теб! Рано или късно ти ще се върнеш в Рим и Рим ще изпрати някой глупак в Галия Комата! Друг като Касий в Бургидала! Други като Малий и Цепион в Араузион!
— Или друг като Ахенобарб, който разби на пух и прах арверните преди седемдесет и пет години — усмихна се Цезар.
— Сега арверните са много по-могъщи, отколкото преди идването на Ахенобарб!
— Версенжеторикс от арверните, чуй ме. Аз свиках подкрепления. Още четири легиона. Това са общо двайсет и пет хиляди души. Четири месеца след сформирането им те ще са годни да се сражават. Всички ще носят железни ризници, изкусно изработени мечове и кинжали на коланите си, шлемове на главите си и копия в ръце. Ще бъдат така обучени, че ще могат да се сражават дори насън. Ще имат артилерия. Ще умеят да строят обсадни съоръжения и укрепления. Ще могат да изминават най-малко по петдесет километра на ден без почивка. Ще бъдат предвождани от блестящи центуриони. Те ще дойдат с желание да намразят теб и всеки друг гал, и ако ги нападнете, те ще ви намразят. Ще имам Пети, Шести, Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети, Тринайсети, Четиринайсети и Петнайсети легион! И можеш да прибавиш към тях още четири хиляди конници от хедуите и ремите!
Версенжеторикс иронично се изсмя:
— Колко си глупав, Цезаре! Току-що ни издаде с какви сили ще разполагаш през идната година!
— Така е, само че не го направих от глупост. А като предупреждение. Казвам ви го, за да бъдете разумни и да внимавате. Не можете да победите! Защо изобщо да опитвате? Защо да съсипвате живота си за една обречена кауза? Защо да оставяте жените си толкова сами и земите си толкова пусти, че да ме принудите да оставя ветераните си сред тях, да се оженят за тях и да им направят римски деца?
Изведнъж Цезар загуби желязното си самообладание; наведе се заплашително напред. Версенжеторикс неволно отстъпи.
— Тази година ще бъде година на пълно изтребление, ако ме предизвикате! — закрещя Цезар. — Изкарайте ме на бойното поле и ще бъдете смазани! Никой не може да ме победи! Никой не може да победи Рим! Запасите ни в Италия са толкова големи, че мога да запълня всички загуби, които претърпя, преди да успееш да мигнеш! Ако пожелая, мога да увелича двойно тази войска от петдесет и четири хиляди воини! И да ги въоръжа! Предупреждавам ви, правете си сметка! Съобщавам ви това не за днешния ден, а за бъдещето! Римската организация, римската техника, римските запаси сами по себе си са достатъчни, за да ви разгромят! И не хранете празни надежди за деня, когато Рим ще изпрати по-малко способен управник на Галия Комата! Защото дотогава вие няма да съществувате! Цезар ще ви унищожи!
Той слезе от трибуната и гневно напусна залата, оставяйки галите и легатите си вцепенени.
— О, този буен нрав! — възкликна Требоний.
— Трябваше да им го каже в лицето — отбеляза Хирций.
— Е, мой ред е — въздъхна Требоний и се изправи. — Как мога да говоря след такова избухване?
— Дипломатично — посъветва го с усмивка Квинт Цицерон.
— Няма значение какво ще каже Требоний — намеси се Секстий. — Цезар вече им взе страха.
— Този Версенжеторикс се готви за война — предположи Сулпиций Руф.
— Млад е — отбеляза Хирций. — А и не се ползва с авторитет сред останалите арвернски делегати. През цялото време стискаха зъби и го гледаха сърдито.

 

* * *

 

Докато течеше срещата в голямата зала, Рианон седеше в каменната къща на Цезар с хедуиския писар.
— Чети — нареди тя.
Той счупи печата (който вече бе счупен, а след това отново бе споен с герба на Квинт Цицерон, тъй като Рианон нямаше представа как изглежда печатът на Сервилия), разви малкия свитък и дълго се взира в него, движейки беззвучно устни.
— Чети! — нетърпеливо повтори тя.
— Само да разбера какво пише — отвърна той.
— Цезар не прави така.
Писарят въздъхна и вдигна поглед:
— Цезар си е Цезар. Никой друг не може да чете от пръв поглед. И колкото повече говориш, толкова повече време ще ми е нужно.
Рианон се примири и задърпа златните нишки, вплетени в тъмночервената й роба, изгаряше от нетърпение да узнае отговора на Сервилия.
Накрая писарят вдигна очи от свитъка:
— Готов съм.
— Ами, започвай!

 

„Е, не мога да кажа, че съм очаквала да получа такова писмо, написано на доста странен латински от галската любовница на Цезар, но трябва да призная, че е забавно. Значи, ти имаш син от Цезар. Аз пък имам дъщеря от него. Също като сина ти и тя не носи името на Цезар. Така е, защото по онова време бях омъжена за Марк Юний Силан. Негов далечен роднина, друг Марк Юний Силан, тази година е сред легатите на Цезар. Затова дъщеря ми носи името Юния, и тъй като е третата Юния, я нарекох Тертула.
Твърдиш, че си принцеса. Варварите имат такива, знам. Съобщаваш ми този факт като нещо много важно. Ала той няма никакво значение. За римлянина единствената кръв, която има значение, е римската. Римската кръв е най-благородна. И най-долният просяк по римските улици е по-добър от теб, защото носи римска кръв. Никой син, чиято майка не е римлянка, не може да бъде скъп на Цезар, в чиито жили тече най-благородната римска кръв. Никога не се е смесвала с друга кръв, освен с римска. Ако Рим има цар, той ще бъде Цезар. Предците му са били царе. Ала Рим няма цар и Цезар няма да позволи да има такъв. Римляните не подвиват коляно пред никого.
Няма на какво да те уча, варварска принцесо. За един римски мъж не е необходимо да има син от своята кръв, та да наследи общественото му положение и да продължи рода му, защото може да си осинови. Изборът се прави много внимателно. Осиновеният трябва да притежава необходимото потекло и да приеме името на осиновителя си. Моят син е осиновен. Казва се Марк Юний Брут, но когато чичо му, моят брат, бе убит без наследници, Брут бе осиновен по негово желание, записано в завещанието му. И прие името Квинт Сервилий Цепион. Това, че след години предпочете да се нарече отново Марк Юний Брут, се дължи само на гордостта му от предшественика си Луций Юний Брут, който свали последния римски цар и установи републиката.
Ако Цезар не се сдобие със син, той ще осинови момче от рода на Юлиите с безупречно римско потекло. Такива са римските обичаи. И с тази мисъл Цезар ще живее спокойно. Ако не бъде дарен със син, носещ неговата кръв, той ще уреди нещата в завещанието си.
Не си прави труда да ми пишеш повече. Намекът ти, че си една от жените на Цезар, ми е противен. Ти си само временно увлечение.“

 

Писарят пусна свитъка и той се нави на руло.
— Това поставя нас, варварите, на мястото ни, нали? — възкликна гневно той.
Рианон дръпна писмото от ръцете му и започна да го къса на парченца.
— Махай се! — изръмжа.
От очите й рукнаха сълзи и тя отиде да види Оргеторикс, оставен под надзора на една от личните й прислужнички. Детето дърпаше по пода макет на Троянския кон. Цезар му го бе подарил и му беше показал как да го отвори, за да извади гърците — петдесет изящно издялани дървени фигурки, всяка, носеща собствено име: червенокосият Менелай; червенокосият късокрак Одисей; красивият Неоптолем, син на мъртвия Ахил, и дори един Ехион, чиято глава падна, щом се удари в плочите. Цезар започна да разказва легендата на момчето и да му изброява имената на героите, но Оргеторикс нямаше нито нужната памет, нито желание да попие знанието на Омир, и баща му се отказа. Ако детето харесваше подаръка, то бе по чисто детски причини: играчката беше красива, движеше се, съдържаше скрити неща, които можеха да се вадят и да се прибират, и извикваше възхищение и завист у всеки, който я видеше.
— Мама! — извика момчето, пусна връвчицата на коня и вдигна ръце.
Сълзите на Рианон вече бяха пресъхнали; тя взе сина си, занесе го до едно кресло, седна и го постави в скута си. Допря буза до блестящите му къдрици и зашепна:
— Теб не те е грижа. Ти не си римлянин, ти си гал. Но ти ще бъдеш цар на хелветите! И въпреки всичко си син на Цезар! — Стисна зъби. — Проклета да си, благородна Сервилия! Той никога повече няма да е твой! Тази вечер аз ще отида при жрицата в кулата на черепите и ще ти купя проклятие за дълъг живот без никаква радост!

 

* * *

 

На следващия ден пристигна вест от Лабиен: Амбиорикс най-сетне бе постигнал успех сред свевите, а треверите се стягаха за война.
— Хирций, искам с Трог да продължите конференцията — рече Цезар, докато подаваше парадния си колан, символ на империума му, на Тразил, който събираше багажа му. — Четирите ми нови легиона достигнаха земята на хедуите и аз им изпратих заповед да продължават към сеноните, за да ги сплашат. Тръгвам с Десети и Дванайсети, за да ги пресрещна.
— Ами Самаробрива? — поинтересува се Хирций.
— Требоний може да остане да я пази с Осми, но мисля, че не е зле да преместим конференцията на някое по-малко удобно място за липсващите ни приятели карнутите. Нека делегатите отидат в Лутеция при паризиите. Тя е на остров и затова се отбранява по-лесно. Опитай се да налееш малко здрав разум на галите и вземи Пети легион със себе си. Също Силан и Антистий.
— Предвиждаш ли голяма война?
— Надявам се, не. Мисля, че ще имам време да извадя по няколко кохорти от новите легиони и да вмъкна от моите опитни воини. — Цезар се усмихна. — Може да се каже, ако цитираме думите на младия Версенжеторикс, че смятам да създам една голяма илюзия. Макар че се съмнявам галите да го видят по този начин.
Времето летеше, но той трябваше да се сбогува с Рианон. Завари я в стаята… но не сама! Версенжеторикс бе с нея. „О, Фортуна, ти винаги ми носиш късмет!“
Той спря все още незабелязан на вратата; за пръв път имаше възможност да разгледа Версенжеторикс отблизо. Общественото му положение личеше от големия брой масивни златни огърлици и гривни, украсените със сапфири колан и презраменен ремък и от големината на сапфира върху брошката му. Фактът, че лицето му бе гладко избръснато, изненадваше Цезар, тъй като това не беше характерно за келтите. Измитата му с варовита вода коса бе почти бяла и разресана като лъвска грива, а лицето му — само кожа и кости, почти като гол череп. Черни вежди и мигли — о, той бе различен от другите гали! Тялото му също беше слабо, явно беше твърде неспокоен човек, помисли си Цезар, докато влизаше. Индивидуалист. Много опасен.
Лицето на Рианон светна, след това веднага посърна при вида на кожената ризница на Цезар.
— Цезаре! Къде отиваш?
— Да посрещна легионите си.
Той подаде десницата си на Версенжеторикс, който се беше изправил в целия си ръст от шест стъпки като на всеки типичен келт. Погледна подозрително подадената ръка с тъмносините си очи.
— О, хайде! — подкани го Цезар. — Няма да се отровиш, ако ме докоснеш!
Галът подаде дългата си, слаба ръка и двамата мъже се здрависаха по приетия в цял свят обичай, без да се опитват да го превърнат в премерване на силите. Стиснаха ръце силно, но за кратко, без да удължават излишно поздрава.
Цезар вдигна вежди и се обърна към Рианон.
— Познавате ли се? — попита, без да сяда.
— Версенжеторикс ми е първи братовчед. Майките ни са сестри. Арверни. Не съм ли ти казала? И двете се омъжиха за царе. Моята за цар Оргеторикс, неговата за цар Целтил.
— А, да. Целтил. Бих казал, че той по-скоро се опита да стане цар. Арверните не го ли убиха, Версенжеторикс?
— Да. Ти имаш добро отношение към арверните, Цезаре.
— Дойката ми беше арвернка. Кардикса. Настойникът ми, Марк Антоний Гнифон, бе наполовина салув. А на горния етаж на дома на майка ми имаше наематели хедуи. Може да се каже, че съм израсъл сред гали.
— През първите години лесно ни заблуждаваше, когато използваше преводач.
— Бъди справедлив! Не говоря нито един германски език, а през по-голямата част от първата си, година се занимавах с Ариовист. Освен това не разбирах много добре и секвански. Беше ми нужно време, за да науча белгски езици, макар че друидският беше лесен.
— Ти не си такъв, какъвто изглеждаш — отбеляза Версенжеторикс и отново седна.
— Че кой е? — отвърна Цезар и изведнъж реши да седне; колко минути, прекарани с Версенжеторикс, можеха да са му от полза.
— Вероятно никой, Цезаре. Какъв мислиш, че съм аз?
— Млада буйна глава. Смел си и доста интелигентен. Липсва ти тактичност. Не е разумно да поставяш в неудобно положение старейшините си на такова важно събрание.
— Някой трябваше да се обади! Иначе всички щяха да седят и да те слушат като ученици велик друид. Аз изказах мислите на много от тях — заяви самодоволно Версенжеторикс.
Цезар поклати глава:
— Така е, но това не е разумно. Една от целите ми е да избегна кръвопролития, не ми доставя удоволствие да проливам реки от кръв. Трябва да обмислиш нещата, Версенжеторикс. В крайна сметка Рим ще победи, не си прави илюзии. Така че защо да се съпротивляваш? Ти си мъж, не глупав кон! Имаш способността да убеждаваш хората, да си печелиш поддръжници. Затова води мъдро народа си. Не ме принуждавай да предприемам мерки, които не желая.
— Да вкарам народа си във вечно робство, това ли искаш да кажеш, Цезаре?
— Не, не това. Да ги поведеш към мир и благоденствие.
Версенжеторикс се наведе към римлянина; очите му заблестяха със същата светлина като сапфирената му брошка.
— Аз ще поведа народа си, Цезаре! Но не към робство. А към свобода. Към старите времена, към времената на царе и на герои. И ние ще подминем с презрение Вашето море! Едно вярно нещо каза вчера. Галите трябва да станат един народ, да не се делят. Аз мога да го постигна. И ще го постигна! Ние ще те надживеем, Цезаре. Ще прогоним теб и всички, които опитат да те последват. И аз казах една истина. Казах, че Рим ще постави някой глупак на твое място. Така работят демокрациите, издигат безумци като кандидати и после народът се чуди защо го управляват само глупци. Народът се нуждае от царе, не от хора, които се сменят при всяко мигване. Една група се облагодетелства, после друга, но никога целия народ. Царят е единственият изход.
— Царят никога не е правилен изход.
Версенжеторикс се изсмя; висок, писклив звук.
— Ти обаче си цар, Цезаре! Това личи по походката ти, по погледа ти, по държанието ти. Ти си Александър Велики, по случайност избран от народа. След теб всичко ще се превърне в пепел.
— Не — усмихна се Цезар. — Аз не съм Александър Велики. Аз съм само един участник в триумфалното шествие на Рим. Важен участник, съзнавам го. Но все пак само един участник. Когато Александър Велики умря, Македония умря. Страната му изчезна от лицето на земята заедно с него. Той се отрече от гръцката си кръв и преряза пъпната връв на империята си, защото мислеше като цар. Той бе причината за величието на държавата си. Правеше каквото си поиска и ходеше, където си поиска. Той мислеше като цар, Версенжеторикс! Той се олицетвори с една идея. За да я направи вечна, трябваше и той да живее вечно. За разлика от него аз съм само слуга на страната си. Рим е по-велик от всеки мъж, когото е издигал. Когато аз умра, Рим ще продължи да издига велики мъже. Аз ще направя Рим по-силен, по-богат. Постигнатото от мен ще бъде използвано и подобрявано от моите наследници — и глупци, и мъдреци, и това е по-добро, отколкото може да даде, която и да било царска династия. Защото на всеки велик цар има десетина мижитурки.
Версенжеторикс се облегна назад и затвори очи.
— Не съм съгласен — рече след известно време. Цезар се изправи:
— Да се надяваме тогава, Версенжеторикс, никога да не се наложи да разрешаваме спора си на бойното поле. Защото в такъв случай, победеният ще си ти. — Тонът му стана по-мек: — Работи с мен, не срещу мен!
— Не — отвърна младежът, все още със затворени очи. Цезар излезе и отиде при Авъл Хирций.
— Рианон става все по-интересна — сподели Пълководеца. — Младият лудетина Версенжеторикс се оказва неин пръв братовчед. В това отношение галските благородници са точно като римските. Всички са роднини. Дръж ги под око, докато ме няма, Хирций.
— Това означава ли, че тя трябва да дойде в Лутеция с мен?
— О, да. Трябва да й предоставим колкото се може повече възможности за срещи с братовчед й Версенжеторикс.
Хирций се намръщи и вдигна умолително кафявите си очи:
— Наистина, Цезаре, не смятам, че тя би те предала, независимо кой й е роднина. Тя те обожава.
— Знам. Ала тя е жена. Говори и върши глупости, като да пише на Сервилия — надали мога да си представя по-голяма глупост! Докато отсъствам, не позволявай да научава за неща, за които няма нужда да знае.
Както всички посветени в тайната Хирций умираше от любопитство да разбере какъв е бил отговорът на Сервилия, но Цезар го бе отворил насаме, след това го беше запечатал отново с герба на Квинт Цицерон, без да даде възможност на друг да го прочете.

 

* * *

 

Когато Цезар се появи начело на шест легиона, сеноните се огънаха и се предадоха без бой. Дадоха заложници и помолиха за милост, веднага изпратиха пратеници в Лутеция, където галите под не особено строгия надзор на Авъл Хирций се караха, плетяха интриги, пиеха и пируваха. Изпратиха също и тревожно послание до карнутите, изплашени от бързата поява на тези четири нови легиона, от увереното им държане, от бляскавите им доспехи, от усъвършенстваната им артилерия. За сеноните пред Цезар се бяха застъпили хедуите; сега ремите го помолиха да пощади карнутите.
— Добре — рече той на Кот от хедуите и Дорикс от ремите. — Ще бъда великодушен. И как иначе мога да постъпя? Никой от тях не вдигна меч. Макар че бих бил по-доволен, ако можех да съм сигурен, че говорят искрено. Само че аз изобщо не им вярвам.
— Цезаре, дай им време — молеше го Дорикс. — Те са като деца, които досега не са били ограничавани за нищо, а сега имат побащим, който иска покорство.
— Как пък не, деца — вдигна вежди Цезар.
— Изразих се метафорично — заяви с достойнство Дорикс.
— Не е време за шеги. Разбрах те добре. Все пак ще ги следим изкъсо, приятели мои. Бъдещето им зависи от това, дали ще спазят договорите, които подписаха. Това важи главно за сеноните и карнутите. Треверите за мен са безнадежден случай; ще се наложи да бъдат подчинени със сила. Келтите в Централна Галия обаче са достатъчно интелигентни, за да разберат значението на договорите и поведението, което следва от тях. Не ми се ще да екзекутирам хора като Акон от сеноните и Гутруат от карнутите, но ако ме предадат, ще го сторя. Помнете ми думата, ще го направя.
— Няма да те предадат, Цезаре — успокои го Кот. — Както сам каза, те са келти, не белги.
Цезар неволно вдигна ръка да подръпне косата си, както правеше винаги, когато бе нервен, но се усети и я прокара по лицето си. Нищо не биваше да разваля вида на грижливо сресаната му рядка коса. Той въздъхна, отпусна се в креслото си и погледна двамата гали:
— Да не мислите, че не си давам сметка, че всяко използване на сила от моя страна се разглежда като погазване на правата им от страна на Рим? Аз си правя неимоверен труд да им угодя, а в замяна на това те ме мамят, предават ме, отнасят се към мен с презрение! Сравнението с деца изобщо не е подходящо, Дориксе. — Той си пое дълбоко дъх. — Предупреждавам и двама ви, защото и двамата дойдохте да се застъпите за други племена: ако тези нови договори не се спазят, ще предприема крути мерки. Нарушаването на договори, скрепени с клетва, е изменничество! И ако римски граждани загубят живота си, аз ще екзекутирам виновниците, както Рим екзекутира всички предатели и убийци: ще ги бичувам и обезглавя. И не говоря за обикновените войници. Ще екзекутирам вождовете и старейшините като главни виновници за предателството. Ясно ли е?
Той не изпусна този път нервите си, но атмосферата в стаята бе много потискаща. Кот и Дорикс се спогледаха и промърмориха:
— Да, Цезаре.
— Тогава се погрижете да предадете думите ми. Особено на водачите на сеноните и карнутите. — Той се изправи. — А сега е време да насоча цялото си внимание и енергия към треверите на Амбиорикс.

 

* * *

 

Още преди да напусне главния си щаб, Цезар научи, че Акон, вождът на сеноните, вече е нарушил договора, подписан от него броени дни преди това. Какво може да направи човек срещу благородници без чувство за достойнство? Хора, които пращат други да молят за милост вместо тях, а след това нарушават току-що подписания договор? Какви точно бяха разбиранията на галите за достойнство? Как Можеха хедуите да гарантират за доброто поведение на Акон, след като Кот със сигурно е знаел, че той не държи на думата си? Ами Гутруат от карнутите? И той ли бе такъв?
Преди всичко обаче трябваше да се справи с белгите. Цезар отиде със седем легиона и един керван с провизии в Неметоцена в земите на атребатите на Комий. Изпрати два от легионите и кервана на Лабиен на брега на Моза. Комий и останалите пет го придружиха на север покрай Скалдис към земите на менапиите, които избягаха без бой сред солените си блата покрай Германско море. Наказанието бе ужасяващо. Безброй манапийски дъбове бяха отсечени и всички менапийски къщи без изключение лумнаха в пламъци. Наскоро засятото жито беше изскубано, добитъкът — изклан. Легионите пируваха, за менапиите не остана нищо.
Те помолиха за мир и изпратиха заложници. В замяна Цезар остави цар Комий с атребатската си конница да пази района — ясен знак за Комий, че получава към земите си и тези на менапиите.

 

* * *

 

Лабиен си имаше свои проблеми, но докато Цезар пристигне с петте си легиона, той вече бе удържал голяма победа над треверите.
— Нямаше да се справя без двата легиона, които ми изпрати — призна той пред Цезар, знаейки, че това няма да помрачи славата му на блестящ пълководец. — Амбиорикс предвождаше треверите и бе готов за нападение, но когато видя двата нови легиона, се оттегли да изчака германските подкрепления.
— А те дойдоха ли?
— Ако са дошли, сигурно бързо са подвили опашка и са се върнали незабелязано. Аз естествено изобщо нямах намерение да ги чакам.
— Естествено — повтори Цезар с лека усмивка.
— Подмамих ги. Не спирам да се учудвам, Цезаре, как се хващат всеки път на една и съща клопка. Направих така, че треверските шпиони сред конницата ми да си помислят, че съм се уплашил и смятам да се изтегля. — Той поклати удивено глава. — Този път обаче наистина предприех поход. Те нападнаха колоната ми в обичайната си безразборна тълпа, хората ми се обръщаха, хвърляха копия, след това взимаха нови. Избихме хиляди. Всъщност толкова много, че се съмнявам повече да ни създават главоболия. Останките от треверската войска ще са твърде заети на север да отбиват нашествията на германите.
— А Амбиорикс?
— Избяга през Ренус с някои от роднините на Индуциомар. Цингеторикс отново взе властта.
— Хм — изсумтя замислено Цезар. — Е, Лабиен, докато треверите се възстановяват, няма да е зле да построим друг мост през Ренус. Ходи ли ти се в Германия?
— След толкова месеци в този смрадлив лагер, Цезаре, бих приел и поход до Хадес!
— Много точно се изрази, Тите, тук има толкова много фъшкии, че с тях могат да се торят нивите на цялата околност в продължение на десет години. Ще кажа на Дорикс да ги откара, преди да са ги взели треверите.

 

* * *

 

Цезар, който винаги пристъпваше с ентусиазъм към всяка голяма строителна задача, нареди да се прокара мост през Ренус малко по-нагоре по течението спрямо онзи, който бяха изградили две години по-рано. Трупите от предишния строеж още стояха на брега и тъй като бяха дъбови, нямаха много поражения.
Ако първият мост бе яка конструкция, вторият беше още по-стабилен, защото този път Цезар нямаше намерение да го разрушава след изтеглянето си. Войниците работиха осем дни, забиваха колове в речното корито, издигаха колони, обграждаха ги с подпори от горната страна, за да ги защитят от силното течение.
— Има ли нещо, което да не знае? — чудеше се Квинт Цицерон.
— Ако има, на мен не ми е известно — отвърна Гай Требоний. — Може дори да накара жена ти да те напусне и да отиде при него, ако я хареса. Едно от големите му разочарования е, че галите още не са му дали повод да обсади Нуманция, за да им покаже, че вратите й са отворени като на бордей. Ако се съмняваш в знанията му, можеш да го попиташ за обсадата на Картаген от Сципион Емилийски: ще ти каже точно къде е сгрешил Сципион.
— Всичко това помага за развитието на ума му — намеси се с усмивка Фабий.
— Мислиш ли, че ще ми отнеме Помпония, ако я види? — попита с надежда Квинт Цицерон.
Требоний и Фабий избухнаха в смях. Марк Юний Силан мрачно ги изгледа:
— Мен ако питате, това е пълна загуба на време. Трябва да се прехвърлим с лодки. Мостът не допринася за нищо друго, освен за славата му.
Старите легати се обърнаха и го изгледаха презрително — Силан бе от онези, които нямаше да бъдат поканени да останат.
— Да-а, можем да се прехвърлим с лодки — съгласи се замислено Требоний. — Ала след това ще се наложи и да се върнем с лодки. Какво ще стане ако свевите или убите изскочат с милионните си пълчища от гората? Цезар никога не поема глупави рискове, Силане. Виждаш ли как е наредил артилерията на галския бряг? Ако се наложи да се изтегляме спешно, той ще разбие моста на трески, преди и един герман да успее да премине. Това е една от тайните за бързото придвижване на Цезар. А другата е, че е готов за всякаква ситуация.
Лабиен душеше въздуха с гърбавия си нос.
— Подушвам продажниците! — заяви тържествено. — О, как само им се иска да го изгорят в някоя дървена клетка!
Преди другите да измислят подходящ отговор за тази реплика, към тях се приближи Цезар с широка усмивка:
— Събирайте войската, момци! Време е да прогоним свевите в горите им.
— Как така да прогоним? — поинтересува се Лабиен. Цезар се засмя:
— Ако не се лъжа, Тите, до нищо по-сериозно няма да се стигне.
Легионите минаха в обичайните си колони по осем по огромния мост, дебелите греди трепереха под едновременните удари на хиляди крака, звукът отекваше над водата отдолу. Несъмнено идването им се чуваше на километри напред. Убийските старейшини чакаха, но зад тях не се виждаха никакви германски войници.
— Не бяхме ние! — изкрещя вождът им, чието име, разбира се, бе Херман. — Цезаре, кълна ти се! Свевите изпратиха подкрепления на треверите, не ние! Нито един убийски войник не е преминал реката, за да помага на еверите, кълна се!
— Успокой се, Арминий — обърна се към него Цезар с тинския вариант на името му чрез преводача си. — Ако казваш истината, няма от какво да се бойте.
Редом с убийските предводители стоеше и друг благородник, по чиито черни одежди личеше, че е от херуските, могъщо племе, населяващо земите между владенията на сугамбрите и река Албис. Цезар не можеше да отмести погледа си от него. Бяла кожа, червени къдрици и благороден поглед като на Луций Корнелий Сула. Който, както му бяха казали, шпионирал навремето за Гай Марий сред германите заедно с Квинт Серторий. На колко години бе този мъж? Трудно беше да се определи възрастта на германите, чиято кожа оставаше винаги млада. Можеше да е и към шейсетте. Да, много вероятно.
— Как се казваш? — попита Цезар чрез преводача си.
— Корнел — отвърна херускът.
— Имаш ли брат — близнак?
Бледосините очи на германа се разшириха от изненада:
— Имах. Брат ми загина в битка срещу свевите.
— А баща ти?
— Велик вожд, така казваше майка ми. Беше келт.
— Как се казваше?
— Корнел.
— И сега ти предвождаш херуските.
— Да.
— Смятате ли да воювате срещу Рим?
— В никакъв случай.
Цезар се усмихна и пак се обърна към Херман:
— Успокой се, Арминий! Вярвам ти. Ако наистина говориш истината, оттегли се в укреплението си, пази храната си и не прави нищо. Аз искам Амбиорикс, не война.
— Новината се разпространи по реката още докато строеше моста си. Амбиорикс отиде при своя народ, ебуроните. Свевите все това повтарят.
— Много мъдро от тяхна страна, но предпочитам да проверя сам — усмихна се Цезар. — Та, като съм дошъл, Арминий, имам едно предложение за теб. Убите са конници, говори се, че сте най-добри от германите и далеч по-способни от кое да е белгско племе. Дали не са ме заблудили?
Херман се изпъчи гордо:
— Не, Цезаре, не са.
— Само че добри коне се намират трудно, нали?
— Много трудно. Повечето взимаме от Херсонезе, където старите кимври са отглеждали огромни животни. А набезите ни в Белгика рядко са за завземане на територия. Най-често търсим италийски и испански коне.
— В такъв случай може аз да ти помогна, Арминий.
— Да помогнеш на _мен_!
— Да. Когато наближи следващата зима, изпрати ми четиристотин от най-добрите си ездачи във Виена в Римската галска провинция. Не си прави труда да им даваш добри коне. Там ще ги чакат осемстотин от най-породистите ремски животни. Ако дойдат навреме, ще могат и да ги обучат. Освен това ще ти изпратя и подарък от хиляда ремски коне с много породисти жребци за разплод сред тях. Ще платя на ремите от собствения си джоб. Интересува ли те това?
— Да! Да!
— Чудесно! Ще говорим по-подробно на връщане.
След това Цезар се приближи до Корнел, който заедно с другите старейшини и главния преводач на Пълководеца, Гней Помпей Трог, чакаше на почетно разстояние.
— Има още нещо, Корнеле. Имаш ли синове?
— Двайсет и трима от единайсет жени.
— А те имат ли синове?
— Онези, които са достатъчно големи, да.
— О, колко щеше да се зарадва Сула! — засмя се Цезар. — А имаш ли дъщери?
— Шест оставих живи. Най-красивите. Затова съм тук. Едната трябва да се омъжи за най-големия син на Херман.
— Прав си — кимна Цезар. — Шест са достатъчни, за да сключат подходящи бракове. Колко си далновиден! — Внезапно отрезвял, той се изпъна като струна. — Стой тук, Корнеле. На връщане към Галия Комата искам да сключа мирен договор с убийте. И ще направя огромно добро в памет на един много велик и отдавна мъртъв римлянин, ако сторя същото и с херуските.
— Но ние вече имаме такъв, Цезаре.
— Наистина? Кога е сключен?
— Малко преди или след раждането ми. Още го пазя.
— Значи не съм си научил урока. Нищо чудно, че е закачен на стената в храма на Юпитер Феретриус, точно където го е оставил Сула. Освен ако не е изгорял в пожара.
Германският син на Сула гледаше с недоумение, но Цезар нямаше намерение да го осведомява. Вместо това той се огледа с престорена изненада:
— Не виждам обаче сугамбрите! Къде са те?
Херман преглътна тежко:
— Ще са тук, когато се върнеш, Цезаре.

 

* * *

 

Свевите се бяха оттеглили в дълбините на Баценския лес, безкрайно пространство, обрасло с букове, дъбове и брези, преминаващо в още по-огромната Херцинска гора, която се простираше на километри чак до Дакия и изворите на митичните реки, вливащи се в Евксинско море. Говореше се, че човек можел да върви шейсет дена и пак да не стигне дори средата й.
Където имаше дъбове и жълъди, там се въдеха и свине — в тези непристъпни дебри живееха грамадни и невероятно свирепи глигани със страшни бивни. Вълци бродеха навсякъде, ловуваха на глутници и нямаха страх от нищо. В горите на Галия, особено около Ардвена, също имаше глигани и вълци, но в Германия за тях се разказваха легенди, тъй като хората още не ги бяха прогонили на изток. Ужасяващи същества скитали там! Огромни лосове, които трябвало да се облягат на дърветата, за да спят, толкова тежки били рогата им, зубри с размерите на малки слонове и грамадни мечки с нокти, по-дълги от човешки пръсти, със зъби, по-големи от на лъв, мечки, по-високи от човек, ако застанат на два крака. Елени, диви говеда и диви овце съставляваха храната им, но те не се отказваха и от човешко. Германите ги убиваха заради кожите им, ценени високо заради топлината им.
Нищо чудно, че войниците гледаха със страхопочитание границата на Баценския лес и обещаваха щедри дарове на Сол Индигес и Телус, ако внушат на Цезар да не влиза там. Защото те щяха да го последват, но с огромен страх.
— Е, германите не са друиди и следователно няма смисъл да сечем дърветата им — рече Цезар на разтревожените си легати. — Пък и нямам намерение да причинявам такъв ужас на войниците си. Показахме ноктите си и това е достатъчно, струва ми се. Да се връщаме в Галия.
Този път обаче мостът не беше срутен напълно. Само двеста стъпки откъм германския бряг бяха съборени. Цезар остави останалата част, издигна силно укрепен лагер, снабден с кула, достатъчно висока, за да се вижда от нея в Германия на десетки километри, и остави като охрана Пети легион, на чучулигите, под командването на Гай Волкаций Тул.

 

Беше краят на септември, все още в разгара на лятото. Белгите бяха поставени на колене, но за пълното прекратяване на белгската съпротива, трябваше да се проведе още една военна кампания. От моста през Ренус Цезар поведе войските си на запад във вече опустошените земи на ебуроните. Ако Амбиорикс бе там, трябваше да бъде заловен. Ебуроните бяха неговият народ, ала беше невъзможно един цар да управлява, ако няма поданици. Затова те трябваше да изчезнат от лицето на земята. Начинание, което цар Комий на атребатите посрещна с радост — земите му се увеличаваха бързо и той имаше хора, с които да ги насели. Титлата „цар на всички белги“ бе по-близко от всякога.
Квинт Цицерон обаче нямаше такъв късмет. Тъй като той лесно намираше общ език с войниците, Цезар му повери командването на Петнайсети легион, единствения, съставен все още от неопитни бойци, неучаствали в битка. Вестта за изтребването на ебуроните беше преминала през реката в Германия и сугамбрите решиха да помогнат тайно на Цезар. Преминаха с лодки в Белгика и допълнително усложниха положението на белгите. За нещастие видът на една нестройна и недостатъчно сработена римска колона бе изкушение, на което трудно можеше да се устои. Сугамбрите се нахвърлиха върху Петнайсети легион и войниците изпаднаха в такава паника, че Квинт Цицерон и трибуните му не успяха да сторят нищо.
Две кохорти бяха избити в суматохата, но преди сугамбрите да успеят да убият още, Цезар пристигна начело на Десети легион. Със смесени викове на триумф и уплаха сугамбрите оставиха Цезар и Квинт Цицерон да възстановят реда. Това им отне цял ден.
— Аз те разочаровах — промълви Квинт Цицерон със сълзи на очи.
— Не, не си. Те са неопитни и неуверени. Заради този проклет германски лес. Случват се и такива неща, Квинте. И аз да бях с тях, надали щях да се справя по-добре. Грешката е в лошите им центуриони, не в моя легат.
— Ако ти ги беше предвождал, щеше да видиш недостатъците и да предотвратиш суматохата — продължаваше да се тюхка Квинт Цицерон.
Цезар постави ръка на рамото му и го разтърси леко:
— Може би, но не е сигурно. Така или иначе, можем да проверим. Вземи Десети. Петнайсети ще остане с мен за доста време. Тази есен искам да прекося Алпите в Италийска Галия и ще ги взема със себе си. Ще преминат много километри под моето командване, накрая ще са като на пружини. Включително и ленивите центуриони.
— Това означава ли, че заминавам със Силан?
— Искрено се надявам да не е така, Квинте! Ще останеш с мен, докато ти кажа. — Цезар стисна по-силно рамото на легата си. — Виждаш ли, Квинте, аз вече започвам да мисля за теб като за _големия_ брат на великия Цицерон. Той е в състояние да произнася прекрасни слова във форума, но на бойното поле не може да се пребори и с дете. Всекиму своето. Ти си онзи Цицерон, който предпочитам да ме придружава по всяко време.
Тези думи Квинт Цицерон запомни до края на живота си, думи, които щяха да причинят много болка, големи противоречия и страшен разкол в рода на Тулий Цицерон. Защото Квинт никога нямаше да може да ги забрави, нито да престане да обича човека, който ги беше произнесъл. Кръвта е най-важна. Ала въпреки това сърцата могат да страдат. О, може би по-добре щеше да бъде, ако никога не бе служил при Цезар! Ала ако не беше, великият Цицерон щеше да диктува всяка негова мисъл и Квинт никога нямаше да стане самостоятелно разсъждаващ мъж.

 

* * *

 

И така, тази наситена с битки година завърши за Цезар. Той разквартирува легионите си за зимата много рано: два с Лабиен в един нов лагер при треверите, два в земите на винаги верните лингони покрай река Секвана и шест около Агединкум, главната крепост на сеноните.
Подготви се за заминаване за Италийска Галия. Смяташе да придружи Рианон и сина си до вилата й в околностите на Араузион, а също и да намери учител на момчето. Какво му имаше? Каква бе тази липса на интерес към гръцката обсада на Илион в продължение на десет дълги години, към съперничеството между Ахил и Хектор, към лудостта на Аякс и изменничеството на терзитите? Ако беше попитал Рианон, тя щеше да му отговори троснато, че Оргеторикс още няма четири години. Той обаче не можеше да разбере, че синът на гений може да бъде съвсем обикновено момче.
В края на ноември той свика ново общогалско събрание, този път в главния град на ремите, Дурокорторум. Целта на това събиране беше обсъждане. Цезар обвини вожда на сеноните, Акон, в заговор за въстание. Проведе официално римско съдебно дело, макар и само в едно заседание: свидетели, кръстосан разпит на свидетелите, двайсет и шестима съдебни заседатели римляни и двайсет и петима гали, адвокати за обвинението и защитата. Цезар сам председателстваше съда, заедно с Кот от хедуите, който се беше застъпил за сеноните.
Всички келти и някои от белгските племена изпратиха представители, въпреки че ремите надвишаваха по брой всички останали делегати (и имаха шестима от двайсет и петимата съдебни заседатели). Арверните се водеха от вергобретите си Гобаницион и Критогнат, но сред пратениците беше („нищо чудно“ — помисли си Цезар) и Версенжеторикс. Той моментално предизвика съда.
— Ако този съд ще бъде честен — обърна се той към Цезар, — защо римляните имат един съдебен заседател повече от галите?
Цезар отвори широко очи:
— По традиция съдебните заседатели трябва да са нечетен брой, за да се избегнат безизходни ситуации. Беше теглен жребий, сам видя, Версенжеторикс. Освен това за целите на този съд всички съдебни заседатели трябва да се разглеждат като римляни, за да има гласът им еднаква тежест.
— Как може да има еднаква тежест, когато римляните са двайсет и шест, а галите — само двайсет и пет?
— Ще бъдеш ли по-доволен, ако сложа още един гал сред съдебните заседатели? — попита спокойно Цезар.
— Да! — тросна се той, давайки си сметка, че римските легати вече му се присмиват.
— Така да бъде. Сядай сега, Версенжеторикс.
Гобаницион се изправи.
— Да? — подкани го Цезар.
— Извини поведението на племенника ми, Цезаре. Няма да се повтори повече.
— Благодаря ти, Гобаниционе. Сега можем ли да продължаваме?
Съдът продължи с изслушване на свидетелите и адвокатите (Цезар със задоволство прие прекрасната защитна реч в полза на Акон от Квинт Цицерон — нека недоволства сега Версенжеторикс) и завърши с произнасяне на присъдата; заседанието продължи почти цял ден.
Трийсет и трима съдебни заседатели гласуваха „кондемно“ (виновен), деветнайсет — „абсолво“. Всички римляни, шестимата реми и един лингон предопределиха присъдата. Деветнайсетте от галите обаче, между които и тримата хедуи, гласуваха за оправдаване на подсъдимия.
— Присъдата следва автоматично — заключи с безизразен глас Цезар. — Акон ще бъде бичуван и обезглавен. Веднага. Който желае да присъства на екзекуцията, може да отиде. Искрено се надявам това да послужи за урок. Никой вече да не смее да нарушава договорите ми.
Тъй като цялото заседание протече само на латински, Акон осъзна каква е присъдата едва когато от двете му страни се изправи по един римски войник.
— Аз съм свободен човек в свободна страна! — изкрещя той, стана и напусна залата между двамата войници.
Версенжеторикс се захили злорадо, но Гобаницион му удари силна плесница:
— Мълчи, глупако! Това не ти ли стига?
Версенжеторикс излезе от залата, мина през преддверието и продължи да върви, докато престана както да вижда, така и да чува онова, което вършеха с Акон.
— Той каза същите думи, каквито произнесе Думнорикс, преди Лабиен да го посече — отбеляза Гутруат от карнутите.
— Какво? — попита Версенжеторикс; лицето му бе плувнало в студена пот. — Какво?
— „Аз съм свободен човек в свободна страна!“, изкрещял Думнорикс, преди Лабиен да го съсече. А сега жена му мърсува с Цезар. Това не е свободна страна и ние не сме свободни хора.
— Няма нужда да го казваш на мен, Гутруате. Собственият ми чичо ме удари в лицето пред Цезар! Защо го направи? Да треперим от страх ли трябва, да паднем на колене и да молим Цезар за пощада?
— По този начин Цезар ни дава да разберем, че не сме свободни хора в свободна страна.
— О, в името на Дагда, Таранис и Ез, кълна се, че ще окача главата на Цезар на вратата си за това! Как смее да представя действията си в такава изкривена светлина?
— Смее, защото е блестящ пълководец на велика войска — изсъска през зъби Гутруат. — Той кръстосва владенията ни пет години, Версенжеторикс, и ние нищо не можем да му направим! Може да се каже, че той напълно разгроми белгите и единствената причина да не е разбил и келтите е, че ние не се вдигаме на война като тях. Освен бедните арморики, виж ги сега! Венетите са продадени в робство, езубиите са изтребени почти до крак.
Появиха се Литавик и Кот от хедуите. Лицата им бяха мрачни. Луктерий от кардурките и Седулий, вергобрет на лемовиките, се присъединиха към тях.
— Точно това е проблемът! — изкрещя Версенжеторикс. — Вижте белгите. Цезар ги разгромяваше племе след племе, поотделно. Никога наведнъж. Първо ебуроните, после морините, нервиите, беловаките, атватуките, менапиите, дори треверите. Едно по едно! Какво обаче щеше да стане с Цезар, ако само нервиите, беловаките, ебуроните и треверите се бяха съюзили и го бяха нападнали заедно? Да, той е блестящ пълководец! Да, командва велика войска! Ала, в името на Дагда, ако се бяха съюзили, той щеше да бъде победен веднъж завинаги.
— Какво искаш да кажеш? — попита бавно Луктерий. — Че келтите трябва да се съюзят?
— Точно това искам да кажа.
Кот се намръщи.
— И под чие командване? — попита троснато. — Да не би да очакваш хедуите да се бият за някой арвернски пълководец, например за теб, Версенжеторикс?
— Ако хедуите искат да станат част от новата държава Галия, да, Коте, очаквам те да се бият за който и да било предводител. — Тъмносините очи и подобното на череп лице заблестяха под странните черни вежди. — Може би предводителят ще съм аз, арверн, един от вековните врагове на хедуите. Може да е хедуй и в този случай аз очаквам всички арверни да му се подчиняват, както ще му се подчиня и аз. Коте, Коте, отвори си очите! Не виждаш ли? Точно разделението, старите ни вражди ще ни поставят на колене! Ние сме по-многочислени от тях! По-смели ли са те? Не! Те са по-добре организирани, това е всичко. Те действат като някаква огромна машина: спират, завъртат се, строяват се в квадрат, хвърлят копия, нападат, вървят в крак! Е, това не можем да го променим. Нямаме време да се научим като тях. Ние обаче ги превъзхождаме по брой. Ако се съюзим, многочислеността ни не може да загуби!
Луктерий си пое дълбоко дъх.
— Аз съм с теб, Версенжеторикс! — рече неочаквано.
— И аз — обади се Гутруат. Усмихна се. — И знам кой още ще те подкрепи. Катбад от друидите.
Версенжеторикс го погледна изумен:
— Катбад ли? Тогава говори с него веднага щом се прибереш, Гутруате! Ако Катбад успее да организира всички друиди от всички племена, половината работа е свършена.
Кот обаче придоби още по-тревожен вид, Литавик изглежда се колебаеше, Седулий гледаше нервно. Кот тежко преглътна:
— За вдигането на хедуите ще е нужно нещо повече от думите на друидите. Ние приемаме много насериозно положението си на приятели и съюзници на римския народ.
Версенжеторикс изсумтя презрително:
— Ха! Значи сте глупци! Не е изтекло много време, откакто същият този Цезар засипа онази германска свиня Ариовист с дарове и го обяви за приятел и съюзник на римския сенат! Макар че много добре знаеше, че Ариовист граби земите на приятелите и съюзници хедуи; крадеше кравите им, овцете им, жените им, земите им! Загрижи ли се същият този Цезар за хедуите? Не! Той искаше само провинцията му да е спокойна! — Версенжеторикс стисна юмруци и ги размаха към небето. — Казвам ти, всеки път, щом започне да изтъква тържественото си обещание да ни брани от германите, аз се сещам за това. И ако хедуите имат поне капка здрав разум, и те ще си извадят поука от него.
Литавик си пое въздух и кимна:
— Добре, и аз съм с теб. Не мога да говоря от името на Кот, той е по-висш от мен, да не споменавам вергобрета за следващата година, Конвиктолав, но аз ще поддържам каузата ти, Версенжеторикс.
— Не мога да обещая — добави Кот, — но аз поне няма да ти преча. И няма да предупредя римляните.
— Засега повече не очаквам от теб, Коте — отвърна Версенжеторикс. — Само помисли. — Той се усмихна мрачно. — Има много начини да се победи Цезар без сражение. Той има пълно доверие на хедуите. Щом щракне с пръсти, очаква да изпълнявате: дайте ми още жито, дайте ми още конници, дайте ми още от всичко! Не мога да разбера как стар човек като теб, Коте, не иска да вдигне меч. Ако държиш обаче да бъдеш свободен човек в свободна страна, трябва да помислиш за други начини за борба срещу Гай Юлий Цезар.
— И аз съм с теб — обади се последен Седулий. Версенжеторикс протегна малката си ръка с дланта нагоре. Гутруат постави своята върху нея, след това Литавик, Седулий, Луктерий и най-сетне, Кот.
— Свободни мъже в свободна страна — рече Версенжеторикс. — Съгласни ли сте?
— Съгласни — отвърнаха те в хор.

 

* * *

 

Ако бе забавил отпътуването си с ден или два, някакви сведения за този заговор можеха да стигнат до ушите на Цезар от устата на Рианон. Изведнъж обаче Галия на дългокосите се превърна в последното място, на което му се искаше да бъде. На разсъмване на следващия ден той потегли за Италийска Галия, следван от злочестия Петнайсети легион и от Рианон върху гордия й италийски жребец. Тя не се беше срещнала с Версенжеторикс, а и не разбираше какво прави Цезар толкова рязък и сдържан. Друга жена ли имаше? При него винаги се случваше! Ала никоя от тях нямаше значение за него, а и никоя не му беше родила син. Оргеторикс пък се возеше с дойката си в една каруца и стискаше троянския си кон колкото сили имаше. Не, той изобщо не се интересуваше от Менелай или Одисей, от Ахил или Аякс. Троянският кон обаче бе най-чудният звяр на света и принадлежеше на него.
Не бяха пътували и ден, когато Цезар избърза много напред, полетял като вятър в дърпаната от четири задъхващи се мулета колесница. В движение диктуваше на един прежълтял писар известие за сената, на друг — послание до големия брат Цицерон. Нито веднъж не се обърка: доста по-образно представяше на Цицерон значително съкратения вариант за сената за премеждията на Квинт Цицерон със сугамбрите. Всички сенатори бяха глупаци, затова спестяваше доста от истината.
Той диктуваше, спираше търпеливо, докато някой от писарите повръща извън колесницата, беше готов да прави всичко, стига да забрави съдебната зала в Дурокорторум, да забрави Акон и последните му думи, повтарящи тези на Думнорикс. Не искаше да осъжда Акон за назидание, но как иначе да научи тези диваци на законност и цивилизованост? Говоренето не даваше резултат. Добрият пример не даваше резултат.
„Как иначе да накарам келтите да научат урока, който дадох на белгите с писма, изписани със собствената им кръв? Защото аз не мога да оставя задачата си недовършена. Не мога да се завърна в Рим, без да съм постигнал пълна победа. Сега аз съм по-велик герой от Помпей Велики и целият Рим е в краката ми. Ще направя каквото трябва, независимо от цената. Ала споменът за извършените жестокости ще ме преследва до края на дните ми!“

 

3
Рим
Януари — април 52 г.пр.н.е.

 

На Нова година Рим осъмна без магистрати; остана под управлението на сената и деветте народни трибуни. Катон изпълни заканата си и не разреши избори, докато племенникът на Помпей, Гай Мемий, не оттегли кандидатурата си за консул. Това обаче стана едва към края на квинктил и Гней Домиций Калвин и Месала Руф гадателят бяха възстановени на консулските постове за петте месеца, оставащи до края на годината. Щом поеха тези длъжности, те отложиха изборите, като използваха за предлог разгарящата се война между Публий Клодий и Тит Аний Милон. Единият, Милон, искаше да бъде консул, а другият, Клодий — претор. Никой от двамата обаче не можеше да приеме врага си като колега висш държавен чиновник. И Клодий, и Милон вдигнаха бандите си и в Рим цареше постоянно насилие. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че нормалният живот в по-голямата част на града страдаше много — побоищата се ограничаваха във форум Романум и близките улици. Насилието достигна такива размери, че сенатът се принуди да се събира в залата си за извънредни ситуации, Курия Хостилия, а народното и плебейското събрания изобщо не заседаваха.
Това положение на нещата бе сериозна спънка за един от най-близките приятели на Клодий, Марк Антоний. Той беше навършил трийсет и му идваше ред да бъде назначен за квестор, което водеше направо към избиране в сената и всички произтичащи от това предимства и възможности за един предприемчив човек да напълни кесията си. Ако го назначаха за квестор на някоя провинция, той щеше да управлява финансите на управителя; можеше да фалшифицира сметките, да взима такси за откупване от данъци, да сключва договори. Ако пък останеше като един от тримата квестори, управляващи държавната хазна в Рим, можеше (срещу определена сума) да фалшифицира счетоводните книги и да заличи нечий дълг или да преведе на някого пари, които иначе не би трябвало да получи. Затова вечно затъналият в дългове Марк Антоний с нетърпение очакваше квесторството си.
Досега никой от управителите на провинции не го беше поискал за квестор и това доста го тревожеше. Цезар, най-щедрият от тях, му бе и братовчед и трябваше да го назове. Беше назначил синовете на Марк Крас, макар че единственото, което го свързваше с тях, бе голямото му приятелство с баща им. Тази година той покани сина на Сервилия, Брут, лично! Трудът му обаче отиде напразно, факт, който чичото на Брут, Катон, не пропусна да разтръби из цял Рим. А през това време онова чудовище майката на Брут, Сервилия, дразнеше доведения си брат, като пускаше по някоя и друга пикантна подробност около продажбата на жената на Катон на онзи стар глупак Хортензий!
Чичото на Антоний, Луций Цезар (поканен в Галия тази година като един от старшите Цезарови легати), отказа да ходатайства за него пред Пълководеца, затова майката на Антоний (единствена сестра на Луций Цезар) му писа. Отговорът на Цезар бе хладен и кратък: „За Марк Антоний ще е най-полезно, ако си изпита късмета, така че, Юлия Антония, няма да поискам скъпоценния ти син за квестор.“
— Все пак — обсъждаше недоволно Антоний пред Клодий — аз се справих много добре в Сирия с Габиний! Водих конницата му. Габиний не смееше и една крачка да направи без мен.
— Заради този Лабиен е — усмихна се Клодий.
Хората на Клодий продължаваха да се събират въпреки отстъпничеството на Марк Целий Руф и онези две известни куртизанки Семпрония Тудитани и Пала. Съдебният процес и оправдателната присъда на Целий по делото за опит за отравяне на любимата сестра на Клодий, Клодия, толкова бяха състарили тези две отблъскващи сексуални акробатки, че те предпочитаха да си стоят вкъщи и избягваха да се поглеждат в огледало.
През това време Клодиевият клуб процъфтяваше. Както винаги членовете му се събираха в дома на Клодий на Палатина, в новата къща, закупена от Скавър за четиринайсет и половина милиона сестерции. Прекрасно жилище, просторно и обзаведено с вкус. Столовата, където всички се излежаваха в момента върху тирийски пурпурни кушетки, бе украсена с удивителна триизмерна ламперия от черни и бели кубове и успокояващи окото аркадийски пейзажи. Тъй като сезонът беше ранна есен, вратите към колонадата на перистила бяха широко отворени, което позволяваше на приятелите на Клодий да се наслаждават на фигурите на делфини и тритони около дългия мраморен басейн и на фонтана в средата му с изумителна скулптура на водния дух Амфитрион върху колесница от мидена черупка, теглена от коне с рибешки опашки, толкова изкусно боядисани, че приличаха на живи.
Тук бяха Курион Младши; Помпей Руф, брат на безнадеждно глупавата бивша жена на Цезар Помпея Сула; Децим Брут, син на Семпрония Тудитани; и най-новият член, Планк Бурса. Плюс още три жени, разбира се. И трите бяха на Публий Клодий: сестрите му Клодия и Клодила, и жена му Фулвия, към която Клодий бе толкова привързан, че никъде не отиваше без нея.
— Е, Цезар ме помоли да се върна при него в Галия и предложението му много ме изкуши — говореше Децим Брут, посипвайки със сол раните на Антоний.
Антоний го погледна презрително. Нямаше какво толкова да се види, освен самонадеяното изражение на човек, уверен в способностите си — Брут бе хилав и толкова бледорус, че си беше спечелил прякора Албиноса. И въпреки това Цезар го обожаваше и толкова го уважаваше, че му беше давал служби и сред висшите си легати. Защо Цезар не обичаше братовчед си Марк Антоний, защо?

 

* * *

 

Центърът, около който се въртяха всички тези хора Публий Клодий, бе слаб мъж, среден на ръст, но толкова мургав, колкото бял беше Децим Брут. Имаше лукаво и леко неспокойно изражение и животът му бе изпълнен с необикновено много премеждия, което вероятно не беше възможно да се случи с никого другиго, освен с представител на изключително разкрепостения род на Клавдиите Пулхери. Между всичко друго той бе успял да предизвика арабите в Сирия да го обрежат, Цицерон — да го осмива безжалостно на всеослушание, Цезар — да му позволи да се сближи с плебеите, Помпей — да плати на Милон, за да основе съперническата си улична банда, и беше убедил всички благородни римляни, че се наслаждава на кръвосмесителски удоволствия със сестрите си Клодия и Клодила.
Най-големият му недостатък бе жаждата му за мъст. Обидеше ли някой, той поставяше името му в списъка си за отмъщения и изчакваше идеалната възможност за пълно разчистване на сметките си с него. Сред тези лица бяха Цицерон, чиято адвокатска практика беше успял да прекъсне за известно време; Птолемей Кипъреца, когото бе подтикнал към самоубийство, като анексира Кипър; Лукул, покойният му девер, чиято кариера като един от най-големите римски пълководци бе съсипал чрез подбуждане на бунтове; и майката на Цезар, Аврелия, която бе осмял на зимното тържество във възхвала на Бона Дея, добрата покровителка на жените. Последното все пак го тревожеше, защото беше извършил отвратително светотатство срещу богинята. На делото за това престъпление Клодий бе оправдан, тъй като съпругата му и няколко други жени подкупиха съдебните заседатели — Фулвия, защото го обичаше, а другите, защото искаха да оставят Бона Дея сама да му отмъсти. Това възмездие щеше да дойде, щеше да дойде… и точно това не даваше мира на Клодий.
Последното му отмъщение бе извършено заради една много стара вражда. Преди повече от двайсет години беше обвинил красивата весталка Фабия в нарушение на непорочността, престъпление, което се наказваше със смърт. Той загуби делото. Името на Фабия незабавно попадна в списъка му за отмъщения; годините минаваха, но Клодий чакаше търпеливо някои други от замесените, като Катилина, да умрат. Най-сетне, вече на трийсет и седем, но все още красива, Фабия (която на всичкото отгоре беше и доведена сестра на съпругата на Цицерон, Теренция) се оттегли от службата си като жрица на Веста. Бе изслужила трийсетте си години, затова напусна Държавния дом и се засели в уютна малка къща в Горен Квиринал, където смяташе да прекара остатъка от живота си като уважавана бивша главна весталка. Баща й беше патрицият Фабий Максимус (с Теренция имаха една майка) и я бе дарил богато при постъпването й сред жриците на Веста като седемгодишна. Тъй като Теренция, изключително стисната, щом станеше дума за пари, се беше грижила за наследството й със същата ревност, с която пазеше и собственото си несметно богатство (тя никога не позволяваше на Цицерон да докосне дори една сестерция от него), Фабия се оказа доста заможна жена.
Точно този факт използва Клодий, за да осъществи плана си. Колкото повече чакаше, толкова по-сладко щеше да е отмъщението. И след цели двайсет години той изведнъж видя как може да унищожи Фабия. Макар че бе напълно в реда на нещата една бивша весталка да се омъжи, малко от тях го правеха; смяташе се, че предизвиква лош късмет. От друга страна пък, малко бивши весталки бяха толкова привлекателни като нея. И толкова богати. Клодий започна да търси някого, който да е хем привлекателен и с добро потекло, хем неимоверно стиснат, и в крайна сметка се спря на Публий Корнелий Долабела. Той в много отношения бе като онзи другия дебелокож, Марк Антоний: едър, недодялан, груб, злонравен.
Когато Клодий му предложи да поиска ръката на Фабия, Долабела веднага възприе идеята. Макар че имаше безупречно благородно потекло, щом загледаше някое момиче, баща му моментално го скриваше от очите му и отказваше дори да чуе за женитба. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела нямаше друг избор, освен да използва хитрост. Бившите весталки бяха _суи юрис_, т.е. не бяха подчинени на никой мъж, можеха сами да взимат решения в живота си. Колко удобно! Жена с потекло, безупречно като неговото, все още достатъчно млада, за да има деца, много богата… и без баща, който да я надзирава.
Това, по което Долабела се отличаваше от другия дебелокож, Антоний, бяха личните му качества. Марк Антоний в никакъв случай не беше глупав, но му липсваше чар; достойнствата му не бяха във външния вид. Долабела — напротив, държеше се свободно и умееше да общува. Антониевият начин на ухажване бе: „Харесваш ми, разтваряй крака!“, докато Долабела омайваше с думи като: „Красивото ти лице ме опиянява до безумие!“
В крайна сметка стигна до сватба. Привлекателният Долабела не само че омая Фабия, ами и всички жени от дома на Цицерон. Това, че дъщерята на известния адвокат, Тулия (нещастно задомена за Фурий Красип), го обожаваше, може би не беше чак толкова изненадващо, но обожанието от страна на злонравната и грозна Теренция даде материал на римските клюкари. И така Долабела се ожени за Фабия с горещата благословия на сестра й… и за най-голямо съжаление на Тулия.
Клодий още се наслаждаваше на отмъщението си, защото този брак бе истинско бедствие от самото му начало. Застаряващата девственица, прекарала трийсет години само сред жени, се нуждаеше от въвеждане в половия живот, което Долабела не беше в състояние (или не желаеше) да й предложи. Макар че разкъсването на Фабиевата химена не можеше да се определи като изнасилване, то в никакъв случай не я доведе и до оргазъм. Ядосан и отегчен, след като се беше докопал до парите на бившата весталка, Долабела се върна към жени, които знаеха какво да правят и поне се преструваха, че изпитват удоволствие — Фабия седеше вкъщи и ронеше горчиви сълзи, а Теренция постоянно я гълчеше, че била глупачка, която не знаела как да задържи един мъж. Тулия, от друга страна, злорадстваше и дори започна да обмисля да се разведе с Фурий Красип.
Ала радостта на Клодий от последното успешно отмъщение вече започваше да намалява — политиката винаги бе представлявала най-важното нещо за него.
Той беше решен да стане първият човек в Рим, но нямаше намерение да постига тази цел по обичайния начин — най-високият държавен пост изискваше едва ли не легендарни военни подвизи. А силата на Клодий бе във всичко друго, но не и във военното дело. Той владееше отлично демагогията: смяташе да управлява чрез плебейското събрание, включващо представители главно от римското конническо съсловие. Други вече бяха минали по този път, но не и по начина, по който смяташе да го направи Клодий.
Клодий се различаваше от тях по философията на стратегията си. Той не се опитваше да подкупва плутократите от конническото съсловие. Той ги сплашваше. И за тази цел използваше онази част от римското общество, която всички останали пренебрегваха като напълно безполезна — пролетариите, най-нисшата прослойка от римското гражданство. Без пари, без изборна тежест, без влияние, без друго оправдание за съществуването си, освен това, че увеличаваха населението на Рим и се записваха в легионите му. Дори последното бе сравнително отскоро, защото преди Гай Марий да отвори войската и за безимотните, само онези, притежаващи собственост, бяха допускани в редиците й. Най-бедното съсловие нямаше политически интереси. Стига коремите им да са пълни и да им бъдат осигурени редовни безплатни забавления, те не се бъркаха в политическите интриги.
А и Клодий нямаше намерение да събуди интереса им към политиката. Нуждаеше се от тях само заради броя им. Не смяташе да им вдъхва някакви идеи или да привлича вниманието им върху властта, която можеха да си спечелят с многочислеността си. Много просто, те бяха негови клиенти. И като такива дължаха лоялност на покровителя си, който им осигуряваше огромни придобивки: безплатен хляб веднъж месечно, пълна свобода да се сдружават в улични братства и малки парични премии веднъж годишно. С помощта на Децим Брут и още неколцина той организираше хиляди безимотни. Щом решеше на форума и по околните улици да се появи някоя банда, той имаше нужда просто от около хиляда човека. Благодарение на Децим Брут той водеше списък с дежурства и документация, позволяващи му да разпределя петстотинте сестерции за една демонстрация на всички участници в нея — трябваше да минат месеци, преди някой скитник да бъде извикан повторно на форума за някоя акция за сплашване на влиятелните плебеи. По този начин участниците в бандите му оставаха анонимни.
Когато Помпей Велики плати на Милон да основе съпернически банди, съставени от бивши гладиатори и побойници, играта загрубя. Сега Клодий не само че трябваше да продължава да държи плебеите в постоянен страх, ами и да се разправя с Милон и професионалните му биячи. Сетне, след като Цезар сключи споразумението си с Помпей и Марк Крас в Лука, Клодий бе принуден да се усмири. В замяна на това бе изпратен на едногодишна мисия като посланик в Анатолия с поемане на всички разноски, което му даде възможност да събере доста пари. Дори и след като се върна в Рим, той продължи да кротува. Това продължи до избирането на Калвин и Месала Руф за консули миналия квинктил. Тогава войната между Клодий и Милон се разгоря с нова сила.

 

* * *

 

Курион гледаше Фулвия, но той го правеше от толкова много години, че на никого не му правеше впечатление. А имаше какво да се гледа: блестящата й кестенява коса, черните й вежди и мигли, огромните й наситеносини очи. Няколкото й деца само я бяха направили по-привлекателна, а също и добрият й вкус към дрехите. Внучка на великия демагог аристократ Гай Гракх, тя имаше запазено място в елита на обществото и се чувстваше свободна да посещава заседанията на форума и да се застъпва по най-неподходящия за една дама начин за Клодий, когото обожаваше.
— Дочух — рече Курион, след като с мъка отмести очи от съпругата на най-добрия си приятел, — че щом те изберат за претор, възнамеряваш да разпределиш освободените роби на Рим между трийсет и петте триби. Вярно ли е, Клодий?
— Да, вярно е — отвърна самонадеяно той.
Курион се намръщи, изражение, което никак не отиваше на лицето му. На трийсет и две години наследникът на старата и благородна плебейска фамилия Скрибонии все още имаше лице на пакостливо хлапе. Кафявите му очи блестяха дяволито, кожата му бе изпъстрена с лунички, а яркочервената му коса стърчеше във всички посоки. Приликата му с таралеж се засилваше, когато се усмихнеше, тъй като един от предните му зъби липсваше. Външният му вид доста лъжеше за характера му — Курион бе самоуверен, зрял, понякога скандално самонадеян и умът му режеше като бръснач. Когато с Антоний бяха с десет години по-млади, бяха измъчвали невероятно консервативния баща на Курион, като се представяха за любовници, а иначе, както твърдяха злите езици, имаха повече незаконни деца от който и да било друг мъж в историята.
Сега обаче Курион се мръщеше, дупката между зъбите му не се виждаше и подигравателното пламъче в очите му липсваше.
— Клодий, ако разпределиш освободените роби сред трийсет и петте триби, ще сринеш цялата трибална избирателна система — изрече бавно той. — Избраният с техните гласове (това си ти, ако успееш) няма да може да бъде спрян. За да осигури избирането на своите хора, ще трябва само да отложи вота за време, когато в града няма избиратели от провинцията. В момента освободените роби могат да гласуват само в две селски триби. В Рим обаче живеят половин милион! Ако бъдат разпределени по равно във всичките трийсет и пет триби, ще те имат достатъчно мнозинство, за да надделеят с вота си над постоянните жители на града, гласуващи в трийсет и едната селски триби: сенаторите и конниците от първата класа. Истинските римски безимотни са ограничени в четирите градски триби, те не гласуват във всичките трийсет и пет! Ти ще постигнеш контрол над римските трибални избори благодарение на тълпа неримляни! Гърци, гали, сирийци, бивши пирати, отрепките на света, прекарали по-голямата част от живота си като роби! Не оспорвам свободата им, нито гражданските им права. Ала не съм съгласен да контролират конгреса на истинските римляни! — Той поклати глава. — Клодий, Клодий! Това никога няма да мине! Аз няма да го позволя!
— Никой няма да ме спре — заяви самоуверено Клодий.
Мрачният и мълчалив мъж, избран наскоро за народен трибун, Планк Бурса, заговори по характерния си безстрастен начин:
— Това е игра с огъня, Клодий.
— Цялата първа класа ще се вдигне срещу теб — заяви важно друг наскоро избран трибун, Помпей Руф.
— Ала ти въпреки всичко смяташ да го направиш — намеси се и Децим Брут.
— Да, възнамерявам да го направя. Глупак ще съм, ако не опитам.
— А малкото ми братле не е глупак — промърмори Клодия, облиза пръсти и погледна предизвикателно Антоний.
Антоний се почеса между краката, поглади невероятните си атрибути и със същата ръка й изпрати въздушна целувка; бяха стари партньори в леглото.
— Ако успееш, Клодий, всеки освободен роб в Рим ще е твой — заяви замислено той. — Ще гласуват, за когото кажеш. Само че контролът върху трибалните избори няма да ти осигури предимство на центуриатните избори за консули.
— Консули ли? На кого са му нужни консули? — попита високомерно Клодий. — Трябват ми само десет народни трибуни. С десет народни трибуни на мое подчинение консулите не струват и колкото бобено зърно. Преторите пък просто ще си съдят в съда, те нямат законодателна власт. Сенатът и първата класа си въобразяват, че управляват Рим. Истината е, че всеки може да управлява Рим, ако намери правилния начин. Сула управляваше Рим. Аз също ще го постигна, Антоний. Чрез освободените роби, разпределени в трийсет и петте триби, и десетте послушни народни трибуни аз ще успея. Защото никога няма да разреша избори, докато селяните са в Рим за игрите. Защо, мислиш, че Сула насрочи изборите през квинктил, когато са игрите? Той искаше селските триби, тоест първата класа, да контролират плебейското събрание. По този начин всеки с малко влияние може да държи един-двама трибуни. По моя начин, аз ще притежавам и десетте.
Курион погледна Клодий, сякаш го виждаше за пръв път:
— Винаги съм знаел, че не си много добре с главата, Клодий, но това е пълна лудост! _Изобщо не опитвай!_
Жените, които уважаваха много мнението на Курион, се свиха върху кушетката, на която седяха; мургавата Фулвия за момент пребледня. След това си пое въздух, опита се да се изсмее и войнствено вдигна глава.
— Клодий винаги знае какво прави! — изкрещя. — Всичко е предвидил.
Курион вдигна рамене:
— Прави каквото искаш тогава, Клодий. Все още смятам, че си луд. И те предупреждавам, че ще ти се противопоставя.
Клодий се прояви като разглезено дете — погледна го презрително, изсумтя, смъкна се от кушетката, върху която се излежаваше заедно с Децим Брут, и демонстративно напусна стаята, Фулвия го последва.
— Дори си забравиха обувките — отбеляза Помпей Руф, който не отстъпваше по ум на сестра си.
— Ще поговоря с него — заяви Планк Бурса и също излезе.
— Вземи си обувките, Бурса! — извика подире му Руф. Това се видя изключително смешно на Курион, Антоний и Децим Брут — те избухнаха в луд смях.
— Не трябваше да ядосваш Публий — рече Клодила на Курион. — Ще се муси с дни.
— Бих предпочел да _помисли малко_! — изръмжа Децим Брут.
Клодия (вече не толкова млада, но все пак доста привлекателна) погледна тримата мъже с широко отворени очи:
— Знам, че всички много го обичате, което означава, че много се боите за него. А трябва ли? Той цял живот се е хвърлял от един безумен план към друг и някак си те винаги са работили в негова полза.
— Не и този път — въздъхна Курион!
— Той е полудял — съгласи се Децим Брут. На Антоний обаче му беше дошло до гуша:
— Не ме е грижа дали ще го жигосат със знака на лудите. Искам да бъда избран за квестор! Стискам всяка сестерция, но въпреки това обеднявам все повече и повече.
— Да не би парите на Фадия да са свършили, Марк? — подкачи го Клодила.
— Фадия е мъртва от четири години! — възмути се той.
— Глупости, Марк — възрази Клодия и облиза пръсти. — Рим е пълен с грозни момичета с бащи плутократи, изкачващи се по стълбицата на властта. Намери си нова Фадия.
— За момента вероятно ще се спра на първата си братовчедка Антония Хибрида.
Всички, включително и Помпей Руф, го изгледаха удивено.
— Това са много пари — отбеляза Курион.
— Затова вероятно ще се оженя за нея. Чичо Хибрида не може да ме понася, но ще предпочете да омъжи Антония за мен, отколкото за някое парвеню. — Той се замисли. — Говори се, че обичала да изтезава робите си, но скоро ще я отуча от това.
— Какъвто бащата, такава дъщерята — ухили се Децим Брут.
— Корнелия Метела е вдовица — предложи Клодила. — Много стар род. Много хиляди таланта.
— Ала дали няма да е като скъпия си стар татко Метел Сципион? — намигна й Антоний. — Не е трудно човек да се справи с някого, който изтезава робите си, но сексуалните изпълнения…
Избухна нов смях, макар и невесел. Как щяха да защитят Публий Клодий от самия него?

 

* * *

 

Макар че любимата му Юлия бе мъртва вече от шестнайсет месеца и скръбта му беше отминала дотолкова, че вече можеше да произнася името й, без веднага да избухва в сълзи, Гней Помпей Велики още не мислеше за нов брак. Всъщност вече нямаше какво да спре преместването му в Близка и Отвъдна Испания, които трябваше да управлява още три години. Въпреки това той още живееше във вилата си на Марсово поле, а провинциите му оставаха в ръцете на легатите му Афраний и Петрей. Той, разбира се, беше и куратор на римските запаси от зърно, задължение, което можеше да използва като извинение да остане близо до Рим; въпреки помощите на Клодий за безимотните и наскоро отминалата суша обаче той пак бе успял да напълни житницата на града и вече нямаше какво повече да се иска от него. Както при всички обществени постове тук се изискваше да имаш малко организационни способности и умение да пришпорваш онези безобразни ленивци, държавните чиновници.
Истината бе, че положението в Рим му беше изключително удобно и той не можеше да си тръгне, преди да е уредил собствените си интереси. Питаше се дали трябва да се съгласи. След заминаването на Цезар за Галия политическата ситуация на Римския форум бе доста пообъркана. Но какво общо имаше това с Цезар, Помпей наистина не можеше да разбере. Със сигурност хаосът не се предизвикваше от Цезар. Понякога обаче той се питаше дали щеше да стане така, ако Пълководеца беше още в Рим. И тази мисъл го тревожеше.
Когато се женеше за дъщерята на Цезар, той не се беше замислял много за баща й. Смяташе го просто за хитър политик, който знае как да постига своето. В обществото имаше много видни мъже с добър произход, опитни, амбициозни, способни. Как точно Цезар успяваше да блесне над тях, той изобщо не можеше да разбере. Този човек беше като магьосник — в един момент е пред теб, в следващия се е скрил зад дебела каменна стена. Помпей така и не разбираше как го прави, толкова бързо ставаше. Нито как успяваше да се възроди като феникс от пепелта всеки път, когато враговете му си помислеха, че вече са го изгорили завинаги.
Да вземем например Лука, онова смешно малко дърварско селище на брега на река Авзер на самата граница на Италийска Галия, където преди три години тримата с Цезар и Марк Крас бяха делили света. Защо беше отишъл? Защо трябваше да отиде? О, по онова време причините му се струваха безброй! Сега обаче те му се виждаха незначителни. Онова, което той, Помпей Велики, бе спечелил от конференцията, можеше да постигне и сам. Бедният Марк Крас беше мъртъв, разложен, непогребан, докато Цезар ставаше все по-силен и по-силен. Как го беше постигнал? През времето на тяхното сътрудничество, започнало още преди акцията на Помпей срещу пиратите, той винаги бе гледал на Цезар като на свой слуга. Никой, дори Цицерон, не умееше да произнася такива речи като него, а неведнъж единственият му поддръжник се беше оказвал Цезар. Той обаче никога не си беше представял, че Пълководеца може да му стане съперник. Все пак Цезар бе правил всяко нещо както трябва и с времето си. Не беше повел легионите си на двайсет и две годишна възраст, за да принуди първия мъж в Рим да сключи съюз с него! Не беше принудил сената да му даде консулския пост, преди да е навършил достатъчно години, за да стане член на тази свещена институция! Не беше прочистил Нашето море от пирати за едно-единствено лято! Не беше завзел Изтока и не беше удвоил римските трибуни!
Така че, защо сега Помпей усещаше, че го побиват тръпки? Защо му се струваше, че усеща дъха на Цезар във врата си? Как бе успял Цезар да накара Рим да го обожава? Навремето точно той му беше обърнал внимание, че на пазара се продават малки бюстове на Помпей Велики. Сега на същите сергии се предлагаха бюстове на Цезар. Цезар откриваше нови земи за Рим, докато Помпей бе прокарал прясна бразда през старото, добре познато поле, Изтока. Разбира се, забележителните послания на Цезар до сената му бяха помогнали — защо не можеше и Помпей да пише в неговия кратък, приковаващ вниманието стил, да отразява събитията без излишно многословие? Без намек, че съжалява за нещо. Послания, пълни с хроники за делата на други хора — центуриони, младши легати. Цезар бе минал през сената като внезапно разразила се буря. Те му благодаряха! Разказваха се легенди за този човек. За скоростта, с която се движеше, за способността му да диктува на трима писари едновременно, за лекотата, с която прокарвал мостове над реки и измъквал злочести легати от челюстите на смъртта. И всичко това само за един човек!
Е, Помпей нямаше намерение да воюва само за да постави Цезар на мястото му. Трябваше да го направи от Рим, и то преди края на втория петгодишен период на управление на Пълководеца в Галия и Илирикум. Той, Помпей Велики, бе първият мъж в Рим. И щеше да остане такъв до края на живота си с или без Цезар.
От месеци го молеха да се съгласи да стане диктатор. Никой друг не би могъл да се справи в насилието, безвластието, пълната липса на ред. О, и в основата на всичко това стоеше противният Публий Клодий! По-зле от паразит по кожата. Представи си само! Диктатор на Рим. Над всички закони, без каквато и да било отговорност за действията си като диктатор, след като вече престане да бъде такъв.
Помпей не се съмняваше, че ще успее да излекува този болен Рим — беше просто въпрос на добра организация, на разумни мерки, на умение да управляваш. Не, диктаторските задължения изобщо не го плашеха. Плашеше се от това, което щеше да пише в аналите на историята за диктатора, за съдбата на славата му като народен герой. Сула беше диктатор. И още го мразеха! Не че имаше някакво значение за него. Като Цезар (пак това име) той произлизаше от толкова благороден род, че нямаше за какво да се грижи. Един патриций от Корнелиите можеше да прави каквото си поиска, без да намали славата си в историческите книги на бъдещето. Дали ще го представят като чудовище или като герой, за Сула нямаше никакво значение. Имаше значение само онова, което бе сторил за Рим.
Помпей от Пиценум обаче, приличащ повече на гал, отколкото на истински римлянин, трябваше да е много, много внимателен. Не можеше да почива върху славата на патрициански предшественици. Само името му не беше достатъчно, за да бъде избран в сената. Всичко, което притежаваше, Помпей бе постигнал сам, и то в сянката на баща със значително влияние в Рим, но в същото време хулен от целия град. Не напълно „ново лице“, но все пак нито от Корнелиите, нито от Юлиите. Помпей все пак се чувстваше възнаграден. Всичките му съпруги бяха от най-добрите: Емилия Скавра — патрицианка; Муция Сцевола — от стар плебейски род и Юлия Цезарис — от най-изтъкнатите патрициански семейства. Антистия не влизаше в сметките — беше се оженил за нея само защото баща й бе съдия по дело, което Помпей не искаше да се разглежда.
Как обаче щеше да погледне на него Рим, ако склони да стане диктатор? Диктаторството бе старо решение на административните проблеми, измислено отначало, за да бъдат освободени действащите консули във време на военна криза, и всички мъже, заемали този пост в миналото, бяха главно патриции. Законната продължителност на службата бе шест месеца (периода на една военна кампания в миналото), макар че Сула беше останал две години и половина и не беше дошъл, за да замести консулите. Бе принудил сената да го назначи, след това проведе избори за подчинени на него консули.
Пък и нямаше практика сенатът да определя диктатор заради обществени кризи; затова беше измислен _сенатус консултум де република дефенденда_, когато Гай Гракх бе опитал да узурпира държавната власт във форума вместо на бойното поле. Цицерон му беше дал по-лесно име, _сенатус консултум ултимум_. Тази мярка бе за предпочитане от избирането на диктатор, защото така властта не се даваше в ръцете на един-единствен човек. Защото проблемът с диктаторите беше, че поради абсолютната ненаказуемост заради действия по време на управлението си те не носеха никаква отговорност за някои мерки, предприети срещу неудобни колеги сенатори.
О, защо народът му пусна тази муха за диктатурата? Тази идея се лансираше от години и макар че преди Калвин и Месала Руф най-после да бъдат избрани за консули миналия квинктил, я беше отхвърлял категорично, той не забравяше, че предложението е направено. А сега бе подновено и мисълта за неограничената власт не преставаше да го блазни. Беше измъкнал толкова вкусни хапки от зъбите на ожесточената ултраконсервативна сенатска опозиция, защо да не вземе и тази? Най-голямата. Той обаче бе Помпей от Пиценум и приличаше повече на гал, отколкото на римлянин.
Непримиримите привърженици на _мос майорум_ бяха твърдо против такава идея — Катон, Бибул, Луций Ахенобарб, Метел Сципион, старият Курион, Месала Нигер, всичките Клавдии Марцелии, всички Лентули. Невероятно. Толкова влиятелни, макар че никой от тях не можеше да претендира да стане първи мъж в Рим, какъвто беше Помпей от Пиценум.
Да приеме ли? Можеше ли да приеме? Щеше ли да бъде това съдбовна грешка или лавровият венец, който да увенчае една забележителна кариера?
За тези неща той размишляваше в залата, твърде обширна, за да бъде наречена спалня. Тук бе огромното, безупречно полирано сребърно огледало, което си беше купил след смъртта на Юлия с надеждата да зърне лицето й върху блестящата му повърхност. Така и не успя. Сега, докато крачеше напред-назад, той мерна собственото си отражение, видя образа си. Спря, втренчи се в него, поплака. Заради Юлия той се беше постарал да остане Помпей на мечтите й — строен, гъвкав. И може би дори не се беше поглеждал до този момент.
Помпей на Юлия вече го нямаше. На негово място стоеше мъж, прехвърлил петдесетте, затлъстял и с двойна брадичка, с провиснал корем, с тлъстини на кръста. Знаменитите му живи очи бяха изчезнали сред плътта на лицето, а носът му, счупен при падане от коня преди няколко месеца, беше изкривен. Само косата му оставаше гъста и блестяща, но вече не беше златиста, а посребрена.
Слугата му се изкашля от прага.
— Да? — попита Помпей и избърса очите си.
— Имаш гост, Гней Помпей. Тит Минаций Планк Бурса.
— Тогата ми, бързо!
Планк Бурса го чакаше в кабинета.
— Добър вечер, добър вечер! — извика Помпей, като се втурна в стаята.
Настани се зад бюрото си и събра ръце, след това се взря в Бурса с онзи хладен, очакващ поглед, в чиято полезност се беше убеждавал постоянно през трийсетгодишната си кариера.
— Закъсня. Как мина? — попита той госта.
Планк Бурса се изкашля силно; не беше много добър разказвач.
— Ами, встъпителното заседание на сената не беше повод за празнуване, така да се рече. При липса на консули на никого не му е до пирове. Затова отидох на вечеря у Клодий.
— Да, да, разкажи обаче преди това за сената, Бурса! Как мина, човече?
— Лолий предложи да бъдеш определен за диктатор, но тъкмо започнаха одобрителните слова, когато Бибул изказа твърдо против. Хубава реч. Последва го Лентул Спинтер, после Луций Ахенобарб. Само през труповете им можело да станеш диктатор, знаеш как се изразяват. Цицерон се изказа в твоя полза, също блестяща реч. Преди обаче друг да вземе думата в подкрепа на Цицерон, Катон започна да грачи. Месала Руф председателстваше и сложи край на заседанието.
— Кога е следващото?
— Утре сутринта. Месала Руф има намерение тогава да изберем първия заместник-консул.
— Аха. А Клодий? Какво научи от него по време на вечерята?
— Че още с избирането си за претор има намерение да разпредели освободените роби във всичките трийсет и пет триби.
— И така да постигне контрол над Рим чрез народния трибунат.
— Да.
— Кой беше на тази вечеря? Как реагираха?
— Курион се изказа твърдо против. Марк Антоний говори много малко. Също Децим Брут и Помпей Руф.
— Искаш да кажеш, че всички, освен Курион са били за?
— О, не. Всички са против. Само че Курион се изказа толкова обстоятелствено, че останалите можахме да допълним само, че Клодий е полудял.
— Клодий подозира ли, че работиш за мен, Бурса?
— Никой от тях няма ни най-малка представа, Велики. Имат ми пълно доверие.
Помпей прехапа устни:
— Хм… Значи, трябва да измислим как да направим така, че да останеш извън подозрение и след утрешното сенатско заседание. Ще се постараем да вгорчим живота на този Клодий.
Бурса никога не даваше израз на любопитството си, не го показа и сега.
— Какво искаш да направя, Велики?
— Когато Месала Руф обяви начало на избора за заместник-консул, искам да наложиш вето на гласуването.
— Да наложа вето на избора за заместник-консул? — попита безстрастно Бурса.
— Точно така.
— Мога ли да запитам защо?
Помпей се ухили:
— Разбира се! Само че аз няма да ти кажа.
— Клодий ще побеснее. Желае избори на всяка цена.
— Въпреки че Милон се кандидатира за консул?
— Да, защото е убеден, че Милон няма да успее, Велики. Знае, че подкрепяш Плавт и колко пари са отишли за подкупи в негова полза. А и Метел Сципион, който можеше да подкрепи Милон с известни средства заради връзките с Бибул и Катон, също се кандидатира. Използва парите за собствения си избор. Клодий е убеден, че Плавт ще е вторият консул. Първият би трябвало да е Метел Сципион.
— В такъв случай след края на заседанието ще кажеш на Клодий, че си наложил вето, тъй като знаеш, че подкрепям Милон, а не Плавт.
— О, колко умно! — възкликна Бурса; замисли се и кимна: — Клодий ще се хване.
— Чудесно! — усмихна се Помпей и се изправи. Планк Бурса също стана. В това време слугата потропа на вратата.
— Гней Помпей, спешно писмо — съобщи той с поклон. Помпей взе посланието, като се постара Бурса да не забележи печата. След това кимна разсеяно на послушния си народен трибун и пак седна зад бюрото. Бурса прочисти гърлото си.
— Да? — попита Помпей и вдигна поглед.
— Един малък финансов проблем, Велики…
— След утрешното заседание.
Доволен, Планк Бурса се оттегли придружен от слугата, а Помпей счупи печата.

 

„Пиша ти от Аквилея, след като си свърших работата в Илирикум. Сега тръгвам на запад към Италийска Галия. В местните съдилища са се натрупали дела; нищо чудно, като се има предвид, че миналата зима бях принуден да остана зад Алпите.
Стига празни приказки. Зает си колкото и аз, знам. Велики, осведомителите ми от Рим ми съобщават, че старият ни приятел Публий Клодий възнамерявал да разпредели освободените роби в трийсет и петте триби веднага щом бъде избран за претор. Не можем да позволим това, сигурен съм, че си съгласен. Случи ли се, Рим ще бъде в ръцете на Клодий до края на дните му. Нито аз, нито ти, нито който и да било друг от Катон до Цицерон няма да успее да му се противопостави, освен с преврат.
И ако стане, преврат наистина ще има. Клодий ще бъде победен, екзекутиран и освободените роби ще се върнат там, където им е мястото. Съмнявам се обаче, че и на теб ти се прибягва до това решение. Много по-добре и по-просто ще бъде, ако Клодий изобщо не стане претор.
Няма нужда да ти казвам какво да правиш. Просто искам да знаеш, че и аз също съм толкова против избирането на Клодий за претор, колкото ти и всеки друг римлянин.
Поздрави.“

 

Помпей си легна доволен.

 

* * *

 

На следващата сутрин се разбра, че Планк Бурса е сторил точно както му беше наредено и е използвал правото си на вето като народен трибун. Когато Месала Руф опитал да постави на гласуване кой от патрицианските префекти на десетте декурии от по десет сенатори да стане заместник-консул, Бурса прекратил процедурата. Всички сенатори надали вой, Клодий и Милон — най-силен, но Бурса отказал да оттегли ветото си.
Почервенял от гняв, Катон закрещял:
— Трябва да има избори! Ако по Нова година няма консул, сенатът избира един сенатор от патрициите като заместник-консул за пет дена. И когато този период на първия заместник свърши, за още пет дена се избира втори патриций. Негово задължение е да организира избора на магистрати. Накъде върви Рим, ако всеки идиот, наричащ себе си народен трибун, започне да слага спънки пред такива жизненоважни конституционни процедури? Аз няма да позволя да бъде назначен диктатор, но това не означава, че ще търпя някой да блокира традиционната уредба на държавата!
— Чуй, чуй! — закрещял Бибул сред гръмките ръкопляскания.
Нищо обаче не можело да убеди Планк Бурса. Той отказал да оттегли ветото си.
— Защо? — попитал Клодий след края на заседанието. След като се огледал, за да се увери, че никой не ги подслушва, Бурса съзаклятнически прошепнал:
— Току-що научих, че Помпей Велики все пак ще подкрепи кандидатурата на Милон.
Това успокоило Клодий, но нямало никакъв ефект върху Милон, който много добре знаел, че Помпей няма да го подкрепи. Милон отиде до Марсово поле, за да зададе Клодиевия въпрос на Помпей:
— Защо!
— Защо какво? — попита невинно Помпей.
— Велики, мен не можеш да заблудиш! Знам много добре за кого работи тази мижитурка Бурса, за теб! Той не си е измислил сам ветото, действа по поръчка, по твоя поръчка! Защо?
— Скъпи ми Милоне, уверявам те, че Бурса не е действал по моя заповед. По-добре задай своето „защо“ на друг, на когото Бурса е приближен.
— Клодий ли имаш предвид? — попита тревожно Милон.
— Може и Клодий да имам предвид.
Едър, мургав мъж с лице на бивш гладиатор (макар че никога не е бил такъв), Милон се наежи и видът му стана още по-свиреп. Тази заплашителна поза бе съвсем безполезна пред Помпей и той го знаеше, но го правеше повече по навик.
— Глупости! — изсумтя той. — Клодий си мисли, че няма да успея да събера гласове, за да стана консул, така че ще се стреми да изтегли курулните избори колкото се може по-скоро.
— Аз смятам, че няма да се добереш до консулството, Милоне. Ала може би Клодий не споделя моето мнение. Ти успя да спечелиш доста от хората на Бибул и Катон. Дочух също, че и Метел Сципион те предпочитал за колега. Чух също, че смятал да огласи този факт пред многобройните си поддръжници, между които са някои толкова знатни конници като Атик и Опий.
— Значи, все пак Клодий стои зад Бурса, така ли?
— Възможно е — отвърна предпазливо Помпей. — Бурса със сигурност не работи за мен, за това можеш да си сигурен. Какво мога да спечеля с това?
Милон се подсмихна.
— Диктаторството? — предположи.
— Аз вече се отказах от диктаторството, Милоне. Не мисля, че Рим ще ме хареса като диктатор. Ти напоследък си близък с Бибул и Катон, така че кажи ми, ако греша.
Милон, твърде едър за стаята, изпълнена със скъпоценни реликви от военните походи на Помпей (златни венци, златен грозд със златни зърна, златни урни, изящно изрисувани порфирни чаши), закрачи из кабинета. Спря и погледна седналия спокойно зад бюрото си от злато и слонова кост Помпей.
— Говори се, че Клодий имал намерение да разпредели освободените роби между трийсет и петте триби — рече гостът.
— Чух този слух, да.
— Той ще постигне контрол върху Рим.
— Така е.
— Какво ли ще стане, ако не успее да участва в изборите за претор?
— Така определено ще е по-добре за Рим.
— Чума за Рим! По-добре ли ще е за мен!
Помпей се усмихна любезно и се изправи.
— Със сигурност ще е по-добре за теб, Милоне — рече и се приближи до вратата.
Посетителят разбра намека и също се оттегли към изхода.
— Мога ли да го смятам за обещание, Велики? — попита.
— За теб е разрешено да си помислиш такова нещо, Милоне — отвърна Помпей и плесна с ръце, за да повика прислужника.
Едва си беше тръгнал Милон, когато слугата обяви пристигането на нов гости.
— Виж ти, виж ти, много съм бил популярен! — възкликна Помпей, разтърси силно ръката на Метел Сципион и му предложи най-удобното си кресло.
Този път не се оттегли зад бюрото; никой не би се отнесъл така с Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика! Вместо това изтегли напред второто кресло и преди да седне, наля на госта вино от остров Хиос, толкова уханно, че Хортензий плака от яд, когато Помпей го изкупи преди него.
За жалост мъжът с най-гръмкото име в Рим нямаше интелект, отговарящ на името му, макар че изглеждаше подобаващо за общественото си положение — представител на фамилията Корнелий Сципион, осиновен в могъщия плебейски род Цецилий Метел. Осиновителят му Метел Пий Понтифекс Максимус нямаше синове; по нещастна случайност Метел Сципион също нямаше. Единственото му дете бе дъщеря, която преди три години беше омъжил за единия син на Крас, Публий. Макар че истинското й име беше Цецилия Метела, тя бе известна и като Корнелия Метела и Помпей си я спомняше много добре, тъй като с Юлия бяха присъствали на приема след сватбата й. Най-отвратителното женско същество, което е виждал, бе казал той на Юлия, а тя се изсмя и сподели, че Корнелия Метела винаги й напомняла на камила и че трябвало да се омъжи за Брут, тъй като била също толкова педантична и претенциозна.
Проблемът беше, че Помпей никога не знаеше какво точно иска да чуе човек като Метел Сципион — дали да се държи с него любезно, сдържано или сърдито? Е, беше започнал любезно, така че реши да продължава в същия дух.
— Не е лошо виното, а? — попита той и премлясна.
Метел Сципион се усмихна и потвърди:
— Много добро.
— Какво те води чак тук?
— Публий Клодий.
Помпей кимна:
— Лоша работа, ако е вярно.
— О, вярно е. Младият Курион го чул лично от устата Клодий и веднага докладвал на баща си.
— Доколкото разбрах, старият Курион не е добре.
— Рак — отвърна кратко Метел Сципион.
— О! — възкликна Помпей и зачака. Метел Сципион също чакаше.
— Защо дойде при мен? — попита накрая домакинът.
— Другите не ме пускаха.
— Кои други?
— Бибул, Катон, Ахенобарб.
— Защото сигурно не знаят кой е първият мъж в Рим.
Гостът надменно отвърна:
— Нито пък аз, Помпей.
Помпей присви очи. О, да можеше само един от тях да прибави след името му едно „Магнус“, когато се обръща към него! Толкова беше хубаво равностойните му коледа го наричат „Велики“! Цезар го наричаше Магнус, а правеха ли го Катон, Бибул, Ахенобарб или този безполезен мухльо? Не! Обръщаха се към него само с просо „Помпей“.
— Да говорим по същество, _Метеле_ — рече той.
— Хрумна ми една идея.
— О, прекрасно нещо са те, _Метеле_ — използва отново плебейското му име Помпей.
Метел Сципион го изгледа подозрително, но той седеше спокойно в креслото си и отпиваше от кристалната чаша.
— Аз съм много богат човек — заговори гостът, — а също и ти, Помпей. Хрумна ми, че ние двамата можем да платим на Клодий да се откаже.
Помпей кимна:
— Да, на мен ми хрумна същото, но за съжаление Клодий не е закъсал за пари. Съпругата му е една от най-богатите жени в Рим, а щом майка й умре, богатството й ще се увеличи още. Освен това той спечели много пари от посланичеството си в Галатия. В момента строи най-скъпата вила, която светът някога е виждал, и строежът напредва бързо. Близо до малкото ми имение на Албийските хълмове, доколкото ми е известно. На портика е издигнал колони, високи по сто стъпки, върху също толкова висока скала. Има най-величествената гледка към езерото Неми и Латинската равнина, та чак до морето. Купи земята почти на безценица, защото всички мислеха, че върху нея не може да се построи нищо, след това нае Кир и сега сградата е почти готова. — Помпей поклати енергично глава. — Не, Сципионе, така няма да стане.
— Какво можем да сторим тогава? — попита унило Метел Сципион.
— Да принесем дарове на всички богове, които съществуват — бе съветът на Помпей. Той се усмихна. — Всъщност вече изпратих анонимно дарение от половин милион на весталките на Бона Дея. Това е единствената жена, която не обича Клодий.
Метел Сципион го изгледа възмутено:
— Помпей, Бона Дея не е богиня на мъжете! Един мъж не може да й изпраща дарове!
— И не ги е изпратил мъж. Направих дарението от името на бившата си тъща Аврелия.
Метел Сципион пресуши кристалната си чаша и се изправи:
— Може би си прав. Ще направя дарение от името на бедната ми дъщеря.
Помпей веднага побърза да изрази съболезнованията си:
— Как е тя? Ужасно е, Сципионе, просто ужасно! Да овдовее толкова млада!
— Сравнително добре е — отвърна Метел Сципион, спря пред вратата и го изчака да му я отвори. — И ти наскоро овдовя, Помпей. — Той излезе и се запъти към изхода придружен от домакина. — Може би трябва някой ден да дойдеш на вечеря у нас. Само ние тримата.
Лицето на Помпей грейна. Покана за вечеря у Метел Сципион! О, той бе вечерял официално в онази ужасна и доста тясна къща неведнъж, но никога _със семейството_!
— С удоволствие, Сципионе — отговори и му отвори входната врата.
Метел Сципион обаче не се върна в дома си. Отиде в малката и безлична къща на Марк Порции Катон, враг на всяка показност. Бибул правеше компания на домакина.
— Готово — заяви Метел Сципион и се отпусна тежко в едно кресло.
Другите двама се спогледаха.
— Повярва ли ти, че си отишъл да обсъждаш проблема с Клодий? — попита Бибул.
— Да.
— Хвана ли се на въдицата?
— Мисля, че да.
Бибул въздъхна, погледа Метел Сципион известно време, след това го потупа по рамото:
— Ти си добър човек, Сципионе.
— Това е правилна постъпка — добави Катон и пресуши едноцветната си глинена чаша. Тъй като държеше пълна гарафа на бюрото си, доливането бе лесна задача. — Макар че никой от нас не обича много, много Помпей, трябва да се съюзим с него.
— Налага ли се да е чрез дъщеря ми? — попита Метел Сципион.
— Е, няма да се съгласи да вземе моята — засмя се Катон. — Помпей обожава патрициите, те го карат да се чувства изключително важен. Виж Цезар.
— Няма да й хареса — оплака се Метел Сципион. — Публий Крас беше от най-благородно потекло. Тя много харесваше Публий Крас, макар че не успя да го опознае добре. Първо при Цезар, след това веднага с баща си в Сирия. — Той потрепери. — Дори не знам как да й съобщя, че искам да се омъжи за Помпей от Пиценум. За сина на Страбон!
— Бъди искрен, кажи й истината — посъветва го Бибул. — Имаме нужда от нея за каузата.
— Наистина не виждам причината, Бибуле.
— Да ти я кажа пак, Сципионе. Трябва да примамим Помпей на наша страна. Това ти е ясно, нали?
— Предполагам.
— Добре, продължавам с обясненията. Да се върнем на срещата на Цезар, Помпей и Марк Крас в Лука преди почти четири години. Тъй като дъщерята на Цезар въртеше Помпей на малкия си пръст, Цезар успя да го убеди да му помогне за удължаване на управлението му в Галия с още пет години. Ако Помпей не го беше направил, Цезар сега щеше да е в постоянно изгнание, лишен от всичките си придобивки. И ти щеше да си понтифекс максимус, Сципионе. Не го забравяй. Той убеди също така Помпей (и Крас, но това не е чак толкова трудно) да изготви закон, който забранява на сената да обсъжда второто петгодишно управление на Цезар преди март на втората година, камо ли да му отнеме империума! Цезар подкупи Помпей и Крас с второто им консулство, но нямаше да се справи, ако не му беше помогнала Юлия. Какво все пак лиши Помпей от второто консулство?
— Юлия е мъртва — възрази Метел Сципион.
— Да, но Цезар все още държи Помпей! И докато е така, той винаги може да продължава срока на пребиваването си в Галия. Докато не поеме за втори път консулството. На което ще има право след по-малко от четири години.
— Защо непрекъснато се опитваш да пречиш на Цезар? — осведоми се Метел Сципион. — Не е ли Клодий най-голямата опасност в момента?
Катон стовари шумно празната си чаша върху масата, толкова неочаквано, че Метел Сципион подскочи.
— Клодий! — изсъска презрително Катон. — Не Клодий ще е онзи, който ще унищожи републиката, въпреки всичките му хитри планове! Някой ще спре Клодий. Само ние обаче, добрите люде, можем да спрем най-големия враг на аристокрацията, Цезар.
Бибул отново се намеси:
— Сципионе, ако Цезар успее да стигне неосъден до второто си консулство, той никога няма да може да бъде свален! Ще вкара закони чрез народните събрания, които ще направят невъзможно изправянето му, на какъвто и да е съд! Защото сега Цезар е герой! Когато стана консул за първи път, той имаше само името и почти нищо друго. Десет години по-късно ще може да си прави каквото поиска, защото целият Рим е пълен с негови слуги и тук го смятат за най-великия римлянин на всички времена. Той ще остане чист въпреки всичките си деяния, дори боговете ще го чуят как ни се присмива!
— Да, това го виждам, Бибуле, само че също така си спомням колко труд положихме в опитите си да го възпрем от първото консулство — продължаваше да упорства Метел Сципион. — Скроихме заговор, който както винаги ни струваше безбожно много пари, и както винаги ти твърдеше, че това ще е краят на Цезар. Само че това не беше краят му!
— Така е, защото — продължи да обяснява търпеливо Бибул — нямахме достатъчно влияние. Защо? Защото презирахме Помпей прекалено много, за да го привлечем като съюзник. Цезар обаче не допусна тази грешка. Не твърдя, че той не презира Помпей (кой с Цезаровото потекло няма да го презира), ала той го използва. А Помпей има огромно влияние. Той дори се нарича „първи мъж на Рим“, моля ви се! Пфу! Цезар му предложи дъщеря си, момиче, което още не е било с мъж, момиче с изключително високо потекло. Събрала в себе си кръвта на Корнелиите и на Юлиите едновременно. Беше сгодена за Брут, най-богатия и най-влиятелен млад римски благородник. Цезар развали този годеж. Разгневи Сервилия. Ужаси всички влиятелни мъже. Беше ли го грижа? Не! Той хвана Помпей в мрежите си и стана непобедим. Е, ако сега хванем Помпей в мрежите си, ние ще станем непобедими! Затова ще му предложиш Корнелия Метела.
Катон слушаше втренчен в лицето на Бибул. Най-добрият и най-търпеливият му приятел. Много хилав мъж с толкова светла коса, вежди и мигли, че изглеждаше полуплешив. И със светли очи. С остри черти и остър ум. Макар че тази острота на ума си дължеше изцяло на Цезар.
— Добре — склони с въздишка Метел Сципион. — Ще говоря с Корнелия Метела. Не обещавам, но ако тя е съгласна, че предложа ръката й на Помпей.
— Това е положението — рече Бибул, след като Катон изпрати Метел Сципион и се върна в стаята.
Катон вдигна керамичната си чаша и жадно отпи. Приятелят му го изгледа загрижено:
— Катоне, трябва ли да пиеш толкова? Едно време си мислех, че виното никога не размътва главата ти, но сега това вече не е така. Твърде много пиеш. Това ще те убие.
Наистина Катон не изглеждаше много добре, макар че беше един от малкото мъже, върху чиято фигура годините не бяха оставили отпечатъка си — бе висок, строен и привлекателен. Лицето му обаче, толкова лъчезарно, толкова невинно преди, сега беше посивяло и прорязано от фини бръчици, въпреки че той бе едва на четирийсет и една години. Носът му, толкова голям, че беше знаменит в града на дългоносите, засенчваше всичко останало върху лицето му. В миналото това правеха очите му, големи и блестящи. А и късата му леко чуплива коса вече не беше златиста, а сиво-кафява.
Той все пиеше. Особено след като даде Марция на Хортензий. Бибул знаеше защо, макар че Катон никога не го беше обсъждал. Любовта бе чувство, което той не можеше да търпи, особено любов, толкова пламенна и страстна като тази, която още изпитваше към Марция. Тя го измъчваше, ядеше го отвътре. Всеки ден той се тревожеше за нея, всеки ден се питаше как ще живее, ако се помине като брат му Цепион. И така изкуфелият Хортензий му предостави възможност да се отърве. Даде му възможност отново да бъде силен, отново да принадлежи на себе си! Да махне Марция от очите си. Да се избави от нея.
Само че това не помогна. Той се затваряше с придворните си философи Атенодор Кордилион и Статил и тримата пиянстваха по цели нощи. Плачеха над превзетите умотворения на Катон Цензора, сякаш четяха трудовете на Омир. Изпадаха в безпаметен сън, когато другите хора се събуждаха. Самият Бибул не беше романтик и нямаше представа за дълбочината на Катоновата болка. Той обаче обожаваше Катон главно заради непоколебимата му воля пред предизвикателствата, от Цезар до Марция. Катон никога не се предаваше, никога не отстъпваше.
— Порция скоро ще навърши осемнайсет — прекъсна мислите му Катон.
— Знам.
— Не съм й намерил още съпруг.
— Е, нали се надяваше братовчедът й Брут…
— Той се връща от Киликия в края на месеца.
— Възнамеряваш ли отново да му предложиш? Той няма нужда от Апий Клавдий, така че може да се разведе с Клавдия.
Катон се изсмя:
— Не и аз, Бибуле! Вече предоставих възможност на Брут. Той предпочете Клавдия. Да си я гледа.
— Какво ще кажеш за сина на Ахенобарб?
Катон вдигна гарафата и искрящото вино потече в чашата му. Той погледна с кървясалите си очи Бибул:
— А ти какво ще кажеш, стари приятелю?
— Аз ли? — заекна Бибул.
— Да, ти. Домиция вече я няма, така че защо да не се ожениш?
— Аз… аз… аз никога не съм помислял… о, богове, Катоне! Аз?
— Не я ли искаш, Бибуле? Признавам, че Порция няма зестра от сто таланта, но не е и бедна. Има благороден произход и е добре образована. И мога да ти гарантирам, че ще ти е вярна. — Катон разплиска малко вино. — Жалко всъщност, че не е на мястото на сина ми. Струва колкото хиляда като него.
С насълзени очи Бибул протегна ръка през бюрото:
— Марк, разбира се, че я искам! Много съм поласкан.
Катон обаче се направи, че не забелязва ръката му.
— Добре — рече и пресуши чашата на един дъх.

 

* * *

 

На седемнайсетия ден на януари Публий Клодий се облече в дрехи за езда, препаса се с меч и отиде да види жена си в стаята й. Фулвия лежеше с разпуснати коси върху една кушетка; тялото й прозираше през ефирната наситеножълта рокля.
— Клодий, какво има?
Той се намръщи, седна до нея и я целуна по челото.
— Скъпа моя, Кир умира.
— О, не! — Клодия зарови лице в ленената риза на съпруга си, почти толкова груба като военна ризница. Сетне вдигна глава и го погледна удивено. — Ала ти излизаш от Рим, щом си с това облекло! Защо? Кир не е ли тук?
— Тук е — отвърна Клодий, искрено разстроен от наближаващата смърт на Кир, а не защото щеше да се лиши от услугите на най-добрия римски архитект. — Затова отивам на строежа. Кир е обмислил всичко и е открил, че е допуснал грешка. Не се доверява на друг да провери нещата. Утре се връщам.
— Клодий, не ме оставяй сама!
— Налага се. Не си добре, а аз бързам. Лекарите казват, че Кир няма да издържи повече от два-три дни, а аз трябва да успокоя душата на нещастника.
Той я целуна силно по устата и се изправи.
— Пази се! — извика тя. Клодий се усмихна:
— Винаги внимавам, както знаеш. Тръгвам със Скола, Помпоний и освободения ми роб Гай Клодий. И имам трийсет въоръжени роби за стража.
Конете, всичките великолепни животни, бяха докарани извън Сервиевата стена при Валис Камеранум и събраха тълпа любопитни в тясната уличка пред вратата на Клодиевата къща — толкова много ездитни животни в Рим бе нещо необичайно. В тези размирни времена съвсем нормално беше влиятелните мъже да ходят навсякъде с тежковъоръжена стража от роби и наемници и Клодий не правеше изключение. Това обаче бе спешно пътуване и той очакваше да се върне, преди отсъствието му да бъде забелязано. Пък и всичките трийсет роби бяха млади и добре обучени да си служат с меча, въпреки че не носеха ризници и шлемове.
— Накъде си тръгнал, приятелю на войника? — провикна се един мъж от тълпата и се усмихна широко.
Клодий спря.
— Тиграноцерта? Лукул? — попита.
— Низибис, Лукул — отвърна непознатият.
— Ех, какво време, а?
— Оттогава минаха почти двайсет години, приятелю на войника! Ала никой от нас не е забравил Публий Клодий.
— Той вече е остарял и е станал по-кротък, войнико.
— Накъде си се запътил? — попита отново непознатият. Клодий се метна на седлото и намигна на Скола, който вече се беше качил на коня си.
— На Албийските хълмове — отвърна, — но само за една нощ. Утре отново съм в Рим.
Той обърна коня си и потегли по тясната улица към Палатина, тримата му другари и малката войска от роби го последваха.

 

* * *

 

— На Албийските хълмове, но само за една нощ, значи — рече замислено Тит Аний Милон.
Той хвърли малка кесия със сребърни денарии през масата на човека, който бе извикал на Клодий от тълпата.
— Много съм ти благодарен — измърмори той и се изправи.
— Фауста — извика след малко Милон, влизайки с трясък в стаята на жена си. — Знам, че няма да искаш, но утре сутрин ще ме придружиш до Ланувиум, така че се приготвяй. Това е заповед.
За Милон придобиването на Фауста бе голяма победа над Публий Клодий. Тя беше дъщеря на Сула и братът й близнак Фауст Сула бе един от приближените на Клодий, както и скандалният му братовчед Публий Сула. Макар че Фауста не беше сред обкръжението на Клодий, всичките й връзки бяха в тази насока: бе женена за племенника на Помпей, Мемий, докато той не я беше заловил в твърде компрометиращо положение с един много млад и много мускулест любовник без никакво обществено положение, Фауста обичаше мускулести мъже, но Мемий, макар и изключително красив, бе доста слаб и хилав и привързан до безумие към майка си, сестрата на Помпей, сега съпруга на Публий Сула.
Благодарение на мускулите си, макар че не беше от най-младите, каквито харесваше Фауста, Милон не срещна трудности да я съблазни и да я убеди да се омъжи за него. Клодий побесня дори повече от Публий и Фауст Сула! Наистина Фауста не се излекува от влечението си към много младите и много мускулести мижитурки — преди няколко месеца Милон се беше принудил да бичува някой си Гай Салустий Крисп. Това, което не разгласяваше, бе, че редовно биеше и Фауста. Много лесно я заставяше да му се подчинява.
За жалост Фауста не се беше метнала на Сула, много красив мъж в младостта си. Не, тя бе наследила чертите на прачичо си, знаменития Метел Нумидик: грозна, глупава, опърничава. Все пак на тъмно всички жени са еднакви и Милон се забавляваше с нея не по-малко отколкото, с която и да е друга.
Фауста още не беше забравила камшика и предпочете да не спори. Хвърли на Милон тревожен поглед, след това плесна с ръце, за да повика прислужниците си.
Милон излезе и извика освободения си роб Марк Фустен, който не носеше името Тит Аний, тъй като Милон го беше взел след освобождаването му от една гладиаторска школа, Фустен си беше неговото лично име. Бе римлянин, осъден да се бие на арената за убийство.
— Плановете ми малко се промениха, Фустене — обяви господарят. — Пак отиваме в Ланувиум; о, какъв късмет! Поводът ми да мина утре по Апиевия път е неоспорим: мога да докажа, че отивам в родния си град, за да поздравя новоизбрания жрец. Никой няма да може да оспори правото ми да мина по Виа Апия. Никой!
Фустен кимна мълчаливо.
— Фауста реши да ме придружи, така че ще наема много голяма кола — продължи Милон.
Фустен кимна.
— Наеми достатъчно транспортни средства за прислугата и багажа. Ще останем известно време. — Милон извади една запечатана бележка. — Изпрати незабавно това на Квинт Фуфий Кален. Тъй като ще се возя в колата на Фауста, искам да имам добра компания за пътуването. Кален е подходящ.
Фустен кимна.
— Искам пълна охрана, тъй като ще пътуваме с много ценни неща. — Милон се усмихна кисело. — Без съмнение Фауста ще пожелае да вземе всичките си скъпоценности, да не споменавам любимите й масички от скъпо кипарисово дърво. Сто и петдесет човека, Фустене, с ризници, шлемове, тежко въоръжение.
Фустен кимна.
— И веднага ми изпрати Бирия и Евдам.
Фустен кимна и излезе.
Вече беше късен следобед, но Милон продължи да изпраща прислужници да обикалят насам-натам, докато не се спусна мрак. Едва тогава се излегна спокойно и се зае с толкова дълго отлаганата вечеря. Всичко беше уредено. Квинт Фуфий Кален прие с радост да го придружи до Ланувиум, Марк Фустен приготви коне за сто и петдесет членната стража, каруци и двуколки за багажа и прислугата и много удобен голям фургон за центъра на този внушителен антураж.
На зазоряване Кален дойде в къщата и заедно с Милон и Фауста отидоха пеша до Капенската порта, където ги чакаха фургонът и другите участници в пътуването.
— Прекрасно! — Фауста се отпусна върху меката седалка с гръб към мулетата; предпочете да не заема мястото с лице по посоката на движение.
Милон и Кален се настаниха срещу нея и с радост забелязаха масичката, поставена пред тях. Можеха да играят на зарове или да ядат и да пият. Четвъртото място, до Фауста, бе заето от двамата прислужници, наблъскани един до друг — една жена, която да се грижи за Фауста, и мъж, изпълняващ прищевките на Милон и Кален.
Апиевият път между Рим и Капуа се поддържаше много добре. Повърхността му бе гладка, тъй като всяко лято върху камъните му се насипваше пресен слой цимент и се заливаше с вода. Затова неудобството от пътуването се свеждаше само до леко треперене на колата. Естествено слугите в другите возила не се ширеха толкова комфортно, но всички се радваха, че отиват някъде. Керванът от около триста души потегли по главното шосе, което се раздвояваше на километър от Капенската порта, за да даде началото на Апиевия и Латинския път. Фауста беше взела камериерките си, фризьорките си, жените за баня, козметичките и перачките си, както и музиканти и десетина момчета танцьори. Кален водеше пажа си, един писар и десетина други слуги, а Милон — камериера си, виночерпеца си, пажа си, десетина слуги, неколцина готвачи и трима хлебопекари. Всички по-доверени прислужници водеха и своите лични роби. Настроението беше весело, скоростта беше разумна и щяха да пристигнат в Ланувиум за малко повече от седем часа.

 

* * *

 

Апиевият беше един от най-старите римски пътища. Принадлежеше на Клавдиите Пулхери, рода на Клодий, тъй като беше строен от предшественика му Апий Клавдий Слепия и поддръжката на участъка между Рим и Капуа все още бе в задълженията на фамилията. Тъй като беше на Клавдиите, те все още погребваха мъртвите край него. Цели поколения мъртви Клавдии лежаха от двете страни на шосето, макар че сред тях имаше и представители на други фамилии. Понякога се случваше човек да пътува километри между надгробни паметници.
Публий Клодий се беше уверил, че умиращият Кир се е лъгал — изчисленията му бяха безупречни и нямаше никаква опасност проектираната от стария грък сграда да се срути в пропастта, над която бе издигната, под действието на каквито и да било сили. О, какво място за вила! Гледката щеше да накара Цицерон да се задави от завист. Така мръсникът щеше да си го получи, задето издигна новата си къща в Рим така, че да закрие изгледа на Клодий към форум Романум. Тъй като бе страстен любител на красиви провинциални вили, Цицерон скоро щеше да пристигне в Бовиле, за да види какво е направил Клодий. А като го зърне, щеше да стане по-зелен от Латинската равнина, простираща се наоколо.
Всъщност проверката на изчисленията на Кир отне толкова малко време, че Клодий можеше да се върне в Рим още същата нощ. Тъй като нямаше луна обаче, пътуването щеше да е опасно. По-разумно беше да отиде в другата си вила край Ланувиум, да дремне няколко часа и да тръгне обратно към Рим малко след разсъмване. Той не носеше багаж, но във вилата имаше постоянна прислуга, която можеше да осигури храна за него, Скола, Помпоний и Гай Клодий, освободения роб. Трийсетината роби от охраната ядоха каквото си носеха.
По изгрев-слънце вече пътуваше по Апиевия път към Рим. Клодий наложи доста бързо темпо на конвоя — всъщност рядко пътуваше без Фулвия и в нейно отсъствие ставаше раздразнителен. Тревожеше се също, защото не беше добре. Като го познаваха, хората му си размениха отегчени погледи — Клодий без Фулвия бе труден за понасяне.
В началото на третия час от развиделяване Клодий премина през Бовиле в лек галоп, принуждавайки малцината граждани, тръгнали по работа, да се разпръснат, без да се интересува особено за здравето им или за съдбата на овцете, конете, мулетата, прасетата и кокошките, които караха (в Бовиле беше пазарен ден). Само на два километра извън градчето всяка следа от човешка дейност изчезна, макар че до Сервиевата стена на Рим оставаха едва петдесетина километра. Земята от двете страни на пътя принадлежеше на младия конник Тит Серций Гал, който печелеше достатъчно, за да откаже многобройните предложения за закупуване на тучните му пасбища. Полето бе изпълнено с красивите коне, отглеждани от него, но луксозната му вила се намираше толкова далеч от шосето, че не можеше да се види. Единствената постройка покрай пътя беше една малка гостилница.
— Идва голям керван — отбеляза Скола; двамата с Клодий бяха приятели от толкова дълго време, че вече не помнеха как са се запознали.
— Хм. — Клодий вдигна ръка, за да даде знак на всички да се отдръпнат встрани от пътя.
Целият конвой излезе на тревата отстрани, както беше обичаят, щом два кервана се срещнат и единият съдържа коли, а другият — не. Приближаващата група определено караше возила.
— Това сигурно е Сампзицерам с харема си — предположи Гай Клодий.
— Не, не е — възрази Помпоний, когато насрещният керван приближи. — О, богове, това е една малка армия! Вижте ризниците!
В този момент Клодий разпозна най-предния ездач: Марк Фустен.
— Проклятие! — възкликна. — Това е Милон!
Скола, Помпоний и освободеният роб Гай Клодий потръпнаха, пребледняха, но Клодий срита коня си и го накара да ускори ход.
— Хайде, давайте колкото се може по-бързо — подкани той спътниците си.
Фургонът с Фауста, Милон и Фуфий Кален се движеше точно по средата на процесията. Клодий изкара коня си на пътя и се взря с присвити очи в колата, след това я подмина. Няколко крачки по-натам спря и се обърна — Милон бе показал глава от фургона и го гледаше злобно.
Процесията беше дълга, но Клодий почти успя да се промъкне покрай нея. Неприятностите започнаха, когато се изравни със стотината тежковъоръжени мъже на опашката на Милоновия керван. Той самият нямаше проблем да мине, но когато трийсетината му роби се изравниха със стражата на Милон, въоръжените конници се изместиха и им препречиха пътя. Неколцина от хората на Милон носеха копия и започнаха да бодат жестоко конете на Клодиевите спътници. След броени минути едни от робите бяха на земята, а другите размахваха мечовете си и сипеха ругатни. Клодий и Милон се мразеха, но не толкова, колкото се мразеха хората им.
— Продължавай! — изкрещя Скола, когато Клодий дръпна юздите. — Клодий, не се меси! Ние минахме, продължавай напред!
— Не мога да оставя хората си!
Той спря коня си и го обърна.
Двамата най-задни ездачи от свитата на Милон бяха най-верните му слуги, бившите гладиатори Бирия и Евдам. В момента, в който Клодий се обърна и понечи да се върне при хората си, Бирия вдигна копието си, прицели се и го хвърли.
Плоското острие се заби високо в рамото на Клодий и от инерцията той отхвърча от седлото и се стовари на колене на пътя. Просна се по гръб, присви очи от болка и хвана копието с две ръце. Тримата му другари скочиха от конете и му се притекоха на помощ.
С голямо самообладание Скола откъсна голямо квадратно парче от плаща си и го сгъна на превръзка. Кимна на Помпоний, който дръпна копието, и в същия момент затисна кървящата рана с парчето плат.
Странноприемницата се намираше на около двеста крачки. Докато Скола притискаше раната, Помпоний и Гай Клодий вдигнаха ранения, подхванаха го под мишниците и го поведоха по пътя.
Хората на Милон бяха спрели, а самият той стоеше с изваден меч до фургона и гледаше към странноприемницата. Стражите му се бяха разправили набързо с робите на Клодий: единайсет от тях лежаха мъртви, неколцина тежко ранени се влачеха по корем, а онези, които можеха, тичаха из полето, Фустен се приближи бързо от предния край на кервана.
— Занесоха го в странноприемницата — рече Милон.
Зад него от фургона се чуваха смразяващи кръвта писъци, приглушени вопли, крясъци, стонове. Милон пъхна главата си през прозореца, за да види какво става — Кален и прислужникът му се бореха с Фауста и камериерката й. Добре. Кален си вършеше работата да обуздае Фауста; тя нямаше да се покаже скоро от фургона.
— Останете тук — нареди Милон на Кален, който бе толкова зает с борбата, че не успя да вдигне поглед. — Всичко е заради Клодий. Има сражение. Той започна пръв, сега, струва ми се, ние ще трябва да го завършим. — Той подаде главата си навън и кимна на Фустен, Бирия и Евдам. — Хайде.

 

* * *

 

В момента, в който започна стълкновението на пътя, собственикът на странноприемничката накара жена си, децата си и тримата си роби да избягат през задната врата на полето. Затова, когато Помпоний и Гай Клодий довлякоха Клодий, мъжът бе сам и ги наблюдаваше с ужас.
— Бързо, легло! — нареди Скола.
Ханджията посочи с трепереща ръка към една от страничните стаи и тримата мъже положиха ранения върху сламеника на леглото. Превръзката бе станала тъмночервена и от нея капеше кръв. Скола я погледна, сетне се обърна към ханджията.
— Донеси парцали! — нареди и отново се зае да разкъсва плаща си.
Клодий лежеше с отворени очи, дишаше тежко.
— Размина ми се — прошепна, опитвайки да се засмее. — Ще оцелея, Скола, но шансовете са по-добри, ако се върнете в Бовиле за помощ. Аз ще се оправя сам тук.
— Клодий, не смея! — прошепна Скола. — Милон спря. Ще те убият!
— Няма да посмеят! Хайде! Тръгвайте!
— Оставам с теб. Двама стигат.
— И тримата! — изсъска Клодий. — Сериозно говоря, Скола! Тръгвайте!
— Ханджийо — нареди Скола, — притискай това върху раната. Скоро се връщаме.
Той отстъпи мястото си на вцепенения от страх човек и след миг отвън се чу тропот на копита.
На Клодий му се виеше свят. Той затвори очи и опита да не мисли за болката и за кръвта.
— Как се казваш, човече? — попита той, без да отваря очи.
— Азиций.
— Е, Азиций, просто натискай силно раната и прави компания на Публий Клодий.
— _Публий Клодий!_ — заекна ханджията.
— Същият. — Клодий въздъхна, отвори очи и се усмихна. — Каква разнообразна компания! Скоро ще се срещнеш и с Милон.
На прага се появи тъмна сянка.
— Да, ще срещнеш и Милон — рече новодошлият и влезе, следван от Бирия, Евдам и Фустен.
Клодий го изгледа презрително:
— Ако ме убиеш, Милоне, ще бъдеш прокуден до края на дните си.
— Не мисля така, Клодий. Може да се каже, че имам гаранции от Помпей. — Той изблъска ханджията и се наведе да погледне раната, която вече не кървеше толкова силно. — Е, това няма да те убие — отбеляза той и се извърна рязко към Фустен. — Изнесете го.
— Ами него? — попита Фустен и посочи треперещия от страх Азиций.
— Убийте го.
Един бърз удар с меч по главата на ханджията и задачата бе изпълнена. Бирия и Евдам вдигнаха Клодий, извлякоха го навън и го проснаха насред Апиевия път.
— Съблечете го — нареди с презрителна усмивка Милон. — Искам да видя дали слуховете са верни.
С острия си меч Фустен разряза туниката и бедрената превръзка на ранения.
— Видяхте ли това? — избухна в смях Милон. — Ама той наистина бил обрязан! — Той докосна члена на Клодий с меча си, пускайки му капка кръв. — Изправете го.
Бирия и Евдам се подчиниха, вдигнаха Клодий под мишниците така, че краката му едва докосваха земята, главата му увисна немощно. Той обаче не виждаше Милон, не виждаше Бирия и Евдам, нито Фустен — цялото му внимание бе приковано към невзрачното, малко светилище, стоящо край пътя срещу странноприемницата. Пирамидка от красиви камъни с един по-голям червен камък на върха, издялан като отворените устни на женска вагина. Бона Дея… Край Апиевия път, на петдесет злополучни километра от Рим, имаше светилище на добрата богиня. Земята наоколо бе покрита с букети, купички с мляко и няколко яйца.
— Бона Дея! — изхриптя Клодий. — Бона Дея, Бона Дея!
Свещената й змия показа зловещата си глава от процепа в камъка, спря студените си черни очи върху Публий Клодий, който бе осквернил тайнството на Бона Дея. Фустен заби меча си в корема на Публий Клодий и натисна, докато острието не се показа от гърба му, ала Клодий не видя нищо, не усети нищо. Нито когато Бирия го прободе с друго копие, нито когато Евдам остави червата му да се влачат по напоения с кръв път. Докато животът не напусна тялото му, Клодий и змията на Бона Дея се гледаха, без да мигат, сякаш се взираха в дълбините на душите си.
— Дай ми коня си, Бирия — рече Милон и се метна на седлото.
Керванът вече бе изминал известно разстояние по посока на Бовиле. Евдам и Бирия се закрепиха нестабилно върху един кон и четиримата побързаха да догонят останалите.
Доволна, свещената змия прибра главата си и се сви спокойно в утробата на Бона Дея.

 

Когато семейството и робите на Азиций се върнаха, го намериха мъртъв, погледнаха навън голото тяло на Публий Клодий и побягнаха отново.
Много, много пътници минаха по Апиевия път в този осемнайсети ден на януари. Единайсет от робите на Клодий бяха мъртви, други единайсет умряха бавно в стенания и мъчителна агония, но никой не спря да им помогне. Когато Скола, Помпоний и Гай Клодий се върнаха с неколцина жители на Бовиле и една каруца, те се наведоха над Клодий и заплакаха.
— Ние също сме мъртви — рече Скола, след като откриха трупа на ханджията. — Милон няма да се усмири, докато не се отърве от всички свидетели.
— В такъв случай ние нямаме какво да правим тук! — възкликна собственикът на каруцата, обърна возилото си и бързо се отдалечи.
След миг всички се разбягаха. Клодий остана да лежи на пътя, втренчил безжизнените си очи в светилището на Бона Дея, сред локва съсирена кръв и разпилените си вътрешности.
До ранния следобед минаващите само хвърляха ужасени погледи на труповете и бързаха да отминат. Накрая обаче се зададе една носилка със стария римски сенатор Секст Теидий. Раздразнен от спирането и тревожното шушукане на носачите, той надникна между завесите и срещна безжизнения поглед на Публий Клодий. Той бързо се измъкна навън, стиснал патерицата си; защото Секст Теидий имаше само един крак — другия бе загубил под командването на Сула при войната с цар Митридат.
— Приберете нещастника в носилката и тичайте към дома му в Рим колкото ви държат краката — нареди той на носачите; след това кимна на прислужника си: — Ксенофоне, помогни ми да се добера до Бовиле. Те трябва да знаят! Сега разбирам защо всички, които отминахме, се държаха толкова странно.
И така, около час преди здрачаване задъханите носачи на Секст Теидий вкараха носилката през Капенската порта и я понесоха нагоре към Палатина, където се издигаше къщата на Клодий с гледка от Мурцийската долина и големия цирк, та чак до Тибър и храма на Янус отвъд.
Фулвия притича с развети коси, бе твърде ужасена, за да пищи или да плаче. Дръпна завесите на носилката и погледна втрещено останките на Публий Клодий, набързо нахвърляните в дупката на корема му вътрешности, бялата му като парийски мрамор кожа, изложения му на показ член.
— Клодий! Клодий! — занарежда тя.
Оставиха го върху импровизирана погребална носилка в градината на перистила, без да покрият срамотиите му, докато се съберат всичките членове на обкръжението му: Курион, Антоний, Планк Бурса, Помпей Руф, Децим Брут, Попликола и Секст Клелий.
— Милон — изръмжа Марк Антоний.
— Не можем да сме сигурни — възрази Курион, застанал с една ръка върху рамото на вцепенената Фулвия.
— Сигурно е! — чу се друг глас.
Тит Помпоний Атик отиде направо при Фулвия и се отпусна на скамейката до нея.
— Бедно мое момиче — рече нежно той. — Изпратих за майка ти; скоро ще е тук.
— А ти откъде знаеш? — попита тревожно Планк Бурса.
— От братовчед си Помпоний, който днес е бил с Клодий — отвърна Атик. — Трийсет и четиримата срещнали на Апиевия път Милон с личната му стража, която ги надвишавала пет пъти по брой. — Той посочи трупа на Клодий. — Това е резултатът, макар че братовчед ми не е станал очевидец. Видял само как Бирия хвърля копието си. Това е раната в рамото, която обаче не е била смъртоносна. Клодий накарал Помпоний, Скола и Гай Клодий да го оставят и да тичат в Бовиле за помощ, тогава лежал на сигурно място в една странноприемница. Когато се върнали (бовилци се държали много странно, не искали да имат нищо общо с това), вече било късно. Клодий бил убит на пътя, ханджията — в странноприемницата. Уплашили се. Това е непростимо, но така станало. Не знам къде са другите двама, но братовчед ми Помпоний стигнал до Ариция, след това се върнал, за да ми съобщи — Опасяват се, че Милон ще убие и тях.
— Не е ли видял поне _някой_ как е станало? — попита Антоний, бършейки очите си. — О, аз самият по десет пъти на месец съм имал възможност да убия Клодий, но не съм го направил, защото го _обичах_!
— Изглежда, никой не е видял какво е станало — продължи Атик. — Случило се е в безлюдния участък на пътя покрай пасбищата на Серций Гал. — Той вдигна безчувствената ръка на Фулвия и започна да я гали нежно. — Мило момиче, тук е толкова студено. Ела вътре и чакай майка си.
— Трябва да остана с Клодий — прошепна тя. — Той е мъртъв, Атик! Как е възможно? — Фулвия затрепери. — Мъртъв е! Как е възможно? Как ще съобщя на децата му?
Благите тъмни очи на Атик срещнаха погледа на Курион над главата й.
— Остави майка ти да се погрижи за всичко, Фулвия. Прибирай се вътре.
Курион я побутна и тя тръгна послушно, Фулвия, която се втурваше като луда към всичко, което желаеше, която крещеше насред форума като мъж, която се бореше със зъби и нокти за всичко, в което вярваше! Фулвия, която никой никога не беше виждал да се подчинява на когото и да било! На прага тя се олюля; Атик се спусна да помогне на Курион и двамата я внесоха в къщата.
Секст Клелий, който в тези дни управляваше уличните банди на Клодий, след като бе минал усилено обучение при Децим Брут, не беше благородник. Макар че останалите го познаваха, той нямаше навик да посещава събранията им. Сега, може би защото другите бяха прекалено потресени, за да реагират адекватно, той взе нещата в свои ръце.
— Предлагам да занесем тялото на Клодий в този му вид на форума и да го положим на рострите — предложи рязко той. — Целият Рим трябва да види какво е сторил Милон на човека, който го засенчваше както слънцето луната.
— Вече е тъмно! — отбеляза глуповато Попликола.
— Не и на форума. Слухът вече се е разпространил, факлите са запалени, хората на Клодий се събират. И аз смятам, че имат право да видят какво стори Милон на водача им!
— Прав си — намеси се внезапно Антоний и хвърли тогата си. — Хайде, двама да хванат носилката отдолу, аз ще я крепя откъм главата.
Децим Брут хлипаше неутешимо, затова Попликола и Помпей Руф оставиха тогите си и последваха примера на Антоний.
— Какво ти става, Бурса? — попита Антоний, когато носилката се наклони опасно. — Не виждаш ли, че Попликола е твърде нисък, за да върви в крак с Руф? Заеми мястото му, човече!
Планк Бурса прочисти гърлото си:
— Ами, аз всъщност смятам да се прибирам. Жена ми е много зле.
Антоний се намръщи, след това оголи зъби:
— Какво значение има жена ти, когато Клодий е мъртъв? Да не си мъж под чехъл, Бурса? Заеми мястото на Попликола, или ще те приведа в състоянието на Клодий!
Бурса се подчини.
Слухът наистина се разпространяваше; на улицата вече се събираха въоръжени мъже с пламтящи факли. Когато едрият Антоний се появи хванал двете дръжки на носилката, през множеството премина стон.
— Виждате ли го? — изкрещя Клелий. — Виждате ли какво стори Милон?
Тълпата зарева по-силно. Тримата поддръжници на Клодий носеха товара си към Хълма на победата и спряха за почивка на края на Весталското стълбище. Якият Антоний просто се обърна, вдигна своя край на носилката високо над главата си и заслиза назад по стълбите. Отдолу, под форума, имаше море от запалени факли, мъже и жени плачеха; Антоний, озарен от пламъците, с развети рижи къдрици, продължи до основата на стълбите, вдигнал нависоко Клодий.
Минаха през долната част на форума до Комициите и рострите, издигнати от едната им страна. Антоний, Бурса и Помпей Руф положиха погребалната носилка върху трибуната.
Клелий бе спрял пред тълпата; възкачи се на трибуната прегърнал през рамото един много стар и грохнал мъж, който плачеше отчаяно.
— Всички знаете кой е този, нали? — изкрещя Клелий. — Всички познавате Луций Декумий! Той е най-близкият съратник на Публий Клодий, дългогодишен негов приятел, помощник, пътепоказател за всеки зрящ, добър гражданин! — Клелий подхвана набразденото от бръчки лице на стареца и го повдигна, така че реките от сълзи заблестяха като сребро на светлината на факлите. — Виждате ли как скърби Луций Декумий?
Той се обърна и посочи към масивната Курия Хостилия, сградата на сената, на чиито стъпала се беше събрала малка група сенатори: Цицерон — ухилен триумфално; Катон, Бибул и Ахенобарб — сериозни, но не особено натъжени; Манлий Торкват, Луций Цезар и парализираният от удар Луций Кота — разтревожени.
— Виждате ли ги? — изкрещя Клелий. — Виждате ли предателите на Рим и на вашите права? Гледайте как великият Марк Тулий Цицерон се усмихва! Е, всички знаем, че той няма какво да губи от извършеното от Милон убийство! — Отмести погледа си за малко от сената и когато се обърна отново, Цицерон беше изчезнал. — О, може би се опасява, че той ще е следващият, а? Никой не заслужава повече смъртта от великия Цицерон, който екзекутираше римски граждани без съд и беше прогонен заради това от този беден, обезобразен мъж, когото ви показвам тази нощ! Сенатът се противопоставяше на всичко, което правеше или се опитваше да направи Публий Клодий! За какви се мислят тези хора, обитаващи тази гнила институция? За по-добри от нас, за такива се смятат! За по-добри от мен! За по-добри от Луций Декумий! За по-добри от Публий Клодий, който беше един от тях!
Тълпата се разлюля, зашумя по-силно и Клелий се възползва от скръбта на хората, от ужасното им чувство за загуба.
— Той ви даваше безплатно жито! — продължи да крещи той. — Върна ви правото да се сдружавате, правото, което онзи човек… — посочи Луций Цезар — … ви отне! Той ви даде приятелство, работа, вълнуващи зрелища! — Клелий се взря в морето от лица. — Тук виждам много освободени роби, а какъв приятел ви беше той! Той ви даде безплатни места на игрите, когато всички останали искаха да ви го забранят! Смяташе да ви даде истинско римско гражданство, право да принадлежите към някоя от провинциалните трийсет и една триби!
Клелий замълча, пое си шумно въздух, избърса чело.
— Ала те — изкрещя и посочи към стъпалата на Курия Хостилия — не му позволиха това! Знаеха, че това означава край на дните им на триумф! И направиха заговор за убийството на обичания ви Публий Клодий! А той беше толкова безстрашен, толкова решителен, че само смъртта можеше да го спре! И те го знаеха. Взеха го предвид. И се наговориха да го убият. Не само онзи бивш гладиатор Милон; всичките са замесени! Всички те убиха Публий Клодий! Милон беше само маша в ръцете им! Покажете им какво мислим! Има само един начин да се разправим с тях! Покажете им какво можем! Нека разберат, че ще ги избием всички, преди да се успокоим! — Той погледна към стълбите на сената и отстъпи назад с престорен ужас. — Видяхте ли това? Видяхте ли? Избягаха! Нито един от тях няма смелост да ви погледне в очите! Ще ни спре ли обаче това? _Ще ни спре ли?_
Вълните от хора се разлюляха по-силно, факлите се завъртяха бясно. И тълпата изкрещя в един глас:
— НЕ!
Попликола стоеше до Клелий, но Антоний, Помпей Руф и Децим Брут се бяха отдръпнали плахо назад: последните двама бяха народни трибуни, наскоро приети в сената, а първият все още не беше сенатор. Думите на Клелий ги засягаха толкова, колкото и групичката, която избяга от стъпалата на Курия Хостилия, но сега никой не можеше да запуши устата на оратора, нито имаха възможност да избягат.
— Нека им покажем какво смятаме да правим с тях! — продължи да се дере Клелий. — Да внесем Публий Клодий в сградата на сената и да видим дали ще имат смелостта да го махнат!
Първите редове от тълпата бяха изтласкани върху трибуната; носилката на Публий Клодий се понесе по морето от ръце нагоре по стълбите към сградата на сената и до масивните й, непоклатими бронзови порти. В следващия момент те бяха изтръгнати от огромните им панти; трупът на Публий Клодий изчезна вътре.
Бурса някак си бе успял да се измъкне; Антоний, Децим Брут и Помпей Руф стояха и наблюдаваха ужасени как Клелий си пробива път към портика на сената.
В един момент Антоний съгледа дребния стар Луций Декумий, все още скърбящ върху трибуната. Познаваше го, разбира се, от дните на Цезар в Субура и макар че не беше мекушав човек, той винаги бе изпитвал съчувствие към хората, които харесваше. Никой друг не обръщаше внимание на Луций Декумий, затова той се приближи до стареца и го прегърна.
— Къде са синовете ти, Декумий? — попита Антоний.
— Не знам и не ме е грижа.
— По това време старците като теб вече трябва да са в леглото.
— Не искам да си лягам. — Налетите със сълзи очи се вдигнаха към Антоний и старецът го позна. — О, Марк Антоний, _всички_ си отидоха! Тя разби сърцата им, разби моето, всички си отидоха!
— Коя е разбила сърцето ти, Декумий?
— Малката Юлия. Познавам я от пеленаче. Познавам Цезар от пеленаче. Познавам Аврелия от осемнайсетгодишна. Не искам повече скръб, Марк Антоний!
— Цезар още е сред нас, Декумий.
— Никога повече няма да го видим. Цезар ми каза: „Грижи се за Клодий.“ Каза: „Внимавай, докато ме няма, на Клодий да не се случи нищо лошо.“ Ала аз не успях да го сторя. Никой не можеше да предпази Клодий.
Тълпата нададе рев. Антоний погледна към Курия Хостилия и застина. Сградата беше толкова стара, че нямаше прозорци, високо от едната й страна имаше висока стена с фрески и решетки, през които се проветряваше. Сега през тях се виждаха танцуващи червени светлини и излизаше дим.
— В името на Юпитер! — изкрещя Антоний на Децим Брут и Помпей Руф. — Запалиха сената!
Луций Декумий се изви като змия и се втурна напред. Антоний потресен загледа как старецът си пробива път през отстъпващата от горящата сграда тълпа. От вратата излизаха пламъци, но той не спря. Силуетът му се очерта като черна сянка на фона на огъня и в следващия момент изчезна вътре.
Доволна и изтощена, тълпата се разотиде. Антоний и Децим Брут се изкачиха заедно по Весталското стълбище и загледаха как огънят в Курия Хостилия поглъща трупа на Публий Клодий. Отзад, на Аргилетума, се намираха сенатските канцеларии, където се съхраняваха скъпоценните протоколи от заседанията, постановленията на Сената, списъците на всички магистрати. Още по-назад, на Кливус Аргентариус (Хълма на банкерите) се издигаше Порциевата базилика, където се помещаваха главната квартира на народните трибуни и канторите на банкери и сарафи; тя също съдържаше незаменими документи. Катон Цензора я беше построил. Това беше първата такава сграда на форума и макар че бе малка, невзрачна и отдавна вече засенчена от по-красиви здания, тя оставаше част от паметта на поколенията. Срещу Курия Хостилия, на другия ъгъл на Аргилетум, се издигаше изящната Емилиева базилика, все още в процес на реставрация от Луций Емилий Паул.
Всичко обаче избухна в пламъци пред очите на Антоний и Децим Брут.
— Обичах Клодий, но той не беше полезен за Рим — рече потиснато Марк Антоний.
— И аз! За известно време си мислех, че Клодий може да направи това място по-добро. Ала той не знаеше кога да спре. Планът му за освободените роби го уби.
— Предполагам — отбеляза Антоний, — че нещата вече ще се поуталожат и най-после могат да ме изберат за квестор.
— А аз отивам при Цезар в Галия. Ще се видим там.
— Ами! — изсумтя Антоний. — Мен вероятно ще ме изпратят в Сардиния или Корсика.
— О, не — усмихна се Децим Брут. — Галия е за нас. Цезар е поискал да му станеш квестор, Антоний. Писа ми.
Така Антоний се прибра доволен вкъщи.

 

През тази ужасна нощ се случиха и други неща. Част от тълпата, събрана от Планк Бурса, отиде в храма на Венера Либитина зад Сервиевите стени на Есквилинското поле и взеха фасциите от местата им за съхранение, тъй като никой не ги пазеше. След това извървяха целия път през южната част на града до Марсово поле и спряха пред вилата на Помпей с желанието да приеме фасциите и да стане диктатор. Къщата обаче беше тъмна и никой не им отвори — Помпей се беше оттеглил във вилата си в Етрурия. Изнурени от дългото ходене, те се качиха пред домовете на Плавт и Метел Сципион на Палатина, за да ги помолят да вземат фасциите. Вратите бяха залостени, никой не отвори. Бурса ги беше изоставил след безполезното разкарване до вилата на Помпей. Прибра се вкъщи, обхванат от тревога. На разсъмване уморената, лишена от водач групичка отново остави сноповете от пръчки в храма на Венера.
Никой не искаше да управлява Рим — до това заключение стигнаха мъжете и жените, отишли на следващия ден на форума, за да видят пепелта от безценната история. Гробарите на Фулвия бяха там и ровеха сред все още тлеещите въглени в търсене на някое парче от Публий Клодий. Не откриха много, само колкото да има нещо да трака в скъпата, украсена с драгоценни камъни урна. Клодий трябваше да бъде погребан, макар и не на държавни разноски, и съсипаната от скръб Фулвия се беше подчинила на нареждането на майка си траурното шествие да не минава през форума.
Катон и Бибул наблюдаваха втрещени гледката.
— О, Бибуле, базиликата на Катон Цензора е изгоряла и нямаме пари да я възстановим! — скърбеше Катон пред рухналите обгорени стени.
Колоната, създавала толкова неудобства на народните трибуни, стърчеше през овъглените греди на сриналия се покрив.
— Можем да започнем със зестрата на Порция — предложи Бибул. — Аз ще мина без нея, също и Порция. Освен това Брут трябва да се върне всеки момент. Ще получим голямо дарение и от него.
— Загубихме всички документи на сената! — продължи да се вайка Катон. — Дори записките с повелите на Катон Цензора са изгорели.
— Това е истинско бедствие, Катоне, но сега поне няма да се тревожим за освободените роби.
А това беше главната болка на римските сенатори.
Луций Домиций Ахенобарб, който бе женен за сестрата на Катон и беше дал две от своите сестри за съпруги на Бибул, се приближи неспокойно. Нисък, набит и плешив, Ахенобарб не притежаваше нито принципността на Катон, нито острия ум на Бибул, но беше инатлив като магаре и предан на добрите люде — най-консервативната фракция на сената.
— Току-що чух най-удивителния слух! — възкликна задъхано той.
— Какъв? — попита равнодушно Катон.
— Че Милон се е промъкнал в Рим след пожара!
Другите двама го изгледаха удивено.
— Не може да е толкова нагъл — възрази Бибул.
— Е, осведомителят ми се кълне, че го видял да гледа пожара от Капитола и макар че вратите на дома му са залостени, вътре определено има някой. Нямам предвид прислугата.
— Кой го е подтикнал към това? — недоумяваше Катон. Ахенобарб примигна:
— Нужно ли е някой да го подтиква? Двамата с Клодий рано или късно щяха да се спречкат.
— О, аз мисля, че някой го е подучил — намеси се Бибул, — и ми се струва, че знам кой.
— Кой? — пожела да научи Ахенобарб.
— Помпей, разбира се. Подкрепен от Цезар.
— Но това е заговор за убийство! — затаи дъх Ахенобарб. — Всички знаем, че Помпей е варварин, но той е предпазлив варварин. Цезар не може да бъде хванат, защото е в Италийска Галия. Помпей обаче е тук. Никога няма да рискува да попадне в такава ситуация.
— Ако никой не може да докаже вината му, какво го е грижа? — попита презрително Катон. — Той отритна Милон преди повече от година.
— Виж ти, виж ти! — усмихна се Бибул. — Става все по-наложително да привлечем пиценския варварин към нашата кауза, нали? Ако все още се чувства задължен на Цезар и върти опашка пред него, представете си какво би направил за нас! Къде е Метел Сципион?
— Сврял се е в миша дупка, откакто го помолиха да вземе фасциите.
— Хайде тогава да минем оттам и да го накараме да ни пусне — предложи Катон.

 

* * *

 

След продължително четирийсетгодишно приятелство Цицерон и Атик се спречкаха. Докато Цицерон смяташе, че смъртта на Публий Клодий е най-хубавото събитие, което може да се случи в Рим, Атик искрено скърбеше.
— Не те разбирам, Тите! — възкликна Цицерон. — Ти си един от най-важните конници на Рим! Имаш интереси буквално във всяка област на търговията и поради това си сред главните мишени на Клодий! И въпреки това лееш сълзи за гибелта му! Е, аз няма да лея сълзи! Аз ще празнувам!
— Никой не бива да се радва на ненавременната кончина на един Клодий Пулхер — възрази сериозно Атик. — Той беше изтъкнат мъж и брат на един от най-скъпите ми приятели, Апий Клавдий. Имаше остър ум. Компанията му ми доставяше голямо удоволствие. Ще ми липсва. Жал ми е също и за бедната му жена, която го обичаше страстно. — Скулестото лице на Атик придоби горестен вид. — Страстната любов е рядка, Марк. Не заслужава да бъде прекъсната по такъв начин.
— Фулвия ли? — избухна Цицерон. — Тази вулгарна уличница, която имаше наглостта да се изправя в подкрепа на Клодий сред форума, когато беше непразна и заемаше място за двама? О, Тите, моля ти се! Може да е щерка на дъщерята на Марк Гракх, но тя е срам за рода Семпонии! И за името Фулвий!
Атик стисна устни и рязко се изправи:
— Цицероне, понякога си като опърничава скандалджийка! Внимавай, зад арпинските ти уши все още има сламки! Ти си като злонравна селянка от покрайнините на Лациум, не забравяй, че когато Гай Гракх управляваше във форума, никой Тулий не смееше да се установи да живее в Рим.
Той изхвърча от гостната на Цицерон, оставяйки домакина с отворена уста.
— Какво ти става? И къде отиде Атик? — излая Теренция, която тъкмо влизаше.
— Отиде да държи ръката на Фулвия.
— Е, той я харесва, винаги я е харесвал. Тя и Клодиите винаги са се отнасяли с голямо разбиране към привързаността му към момчета.
— Теренция! Атик е женен мъж с дете!
— Това с какво променя нещата? Наистина, Цицероне, ти си като изкуфяла бабичка!
Цицерон присви очи, потрепери, но не отговори.
— Искам да говоря с теб.
Той посочи вратата на кабинета си:
— Вътре става ли? Освен ако нямаш нищо против някой да ни подслуша.
— За мен няма значение.
— Значи, и тук може, скъпа моя, така ли?
Теренция го погледна подозрително, но реши да не му обръща внимание, и съобщи:
— Тулия иска да се разведе с Красип.
— О, какво има пък сега? — възкликна раздразнено Цицерон.
Невероятно грозното лице на Теренция стана още по-отблъскващо.
— Бедното момиче не е на себе си, ето какво! Красип се отнася с нея като с кучешка фъшкия върху подметката на обувката си! И къде са обещаните качества, които ти бе толкова сигурен, че ще покаже? Той е мързелив и глупак!
Цицерон вдигна ръце и погледна удивено жена си:
— Известно ми е, че той не отговаря на очакванията ни, Теренция, но не ти ще събираш нова зестра на Тулия, а аз! Ако се разведе с Красип, той ще задържи стотиците хиляди сестерции, които получи с нея, и ще се наложи да намеря още толкова! Тя не може да остане неомъжена като Клодиите! Всяка разведена жена се превръща в мишена за злите езици в Рим.
— Не съм казала, че има намерение да остане неомъжена — заяви Теренция.
Цицерон не схвана смисъла на думите й и продължи да се вайка за зестрата:
— Знам, че е прекрасно момиче, за щастие още е привлекателна. Ала кой ще поиска да я вземе? Ако се разведе с Красип, на двайсет и пет годишна възраст ще има вече два неуспешни брака зад гърба си. Без никакви деца.
— Нищо му няма на момичето. Пизон Фруги беше толкова немощен, че нямаше никаква възможност, преди да умре, а Красип не проявява никакъв интерес. Тулия има нужда от истински мъж. — Теренция изсумтя. — Дано извади по-голям късмет от мен.
Това изявление моментално накара Цицерон да си спомни едно име — Тиберий Клавдий Нерон! Чистокръвен патриций, богат човек… и истински мъж.
Цицерон грейна, забрави Атик и Фулвия.
— Знам кого има предвид — рече весело. — И е твърде богат, за да иска преголяма зестра! Тиберий Клавдий Нерон!
Теренция зина:
— _Нерон_ ли?
— Нерон. Млад, но устремен към консулството.
— Гррр! — изръмжа Теренция и напусна стаята. Цицерон я изпрати с удивен поглед. Какво ставаше със златния му език напоследък? Не можеше да омае никого. И за всичко беше виновен Публий Клодий.
— Всичко е заради Клодий! — заяви той пред Марк Целий Руф, когато той влезе в стаята.
— О, това е ясно — усмихна се Целий, прегърна през раменете Цицерон и го поведе към кабинета. — Какво правиш тук? Да не държиш вече виното навън?
— Не, там е, където е било винаги, в кабинета — въздъхна облекчено той. Наля за двамата разредено вино и седна. — Какво те води насам? Клодий ли?
— В известен смисъл — намръщи се гостът.
Той беше според Теренция истински мъж. Достатъчно висок, красив и мъжествен, за да привлече Клодия и да я задържи няколко години. След това я изостави, за което тя никога не му прости. В резултат на това се получи сензационно дело, при което в защитното си слово Цицерон така предизвика Клодия да покаже ужасния си характер, че съдебните заседатели с удоволствие оправдаха Целий по обвиненията в опит да я убие. Имаше и още обвинения, но Целий се измъкна невредим и Публий Клодий никога не му прости.
Тази година той бе народен трибун в една много интересна компания, обявяваща се твърдо за Клодий и против Милон. Целий обаче беше привърженик на Милон.
— Видях се с Милон — рече той на Цицерон.
— Вярно ли е, че се е върнал в града?
— О, да. Тук е. Спотайва се, докато види накъде ще задуха вятърът на форума. И е доста недоволен от изчезването на Помпей.
— Всеки, с когото говорих, е на страната на Клодий.
— Аз не съм, това мога да те уверя! — тросна се Целий.
— Слава на боговете, че има и такива! — Цицерон разклати питието си, погледна го и стисна устни. — Какво смята да прави Милон?
— Да започне да пробва почвата за консулството. Говорихме много и решихме, че е най-добре да се държи, сякаш нищо не се е случило. Клодий го срещнал на Апиевия път и го нападнал. Бил е жив, когато Милон и хората му се оттеглили. Това е истината.
— Самата истина.
— Щом миризмата на дим се разнесе от форума, ще свикам заседание на плебейското събрание — обяви Целий и вдигна чашата си за още разредено вино. — Решихме, че е най-добре в сената да се чуе първо версията на Милон.
— Чудесно!
Настъпи кратко мълчания, нарушено след малко от Цицерон:
— Предполагам, че Милон е освободил всички роби, които са били с него.
— О, да — усмихна се Целий. — Не виждаш ли, че всички псета на Клодий искат робите на Милон да бъдат изтезавани? Ала кой ще повярва на каквото и да било, казано при изтезания? Затова: никакви роби.
— Надявам се да не се стигне до съд. Не бива. Самозащитата изключва всякаква съдебна отговорност.
— Дело няма да има — увери го Целий. — Докато се изберат претори, за да изслушат обвинението, тази случка вече ще е забравена. Хубавото на сегашното безвластие е, че ако някой народен трибун, който има зъб на Милон, Салустий Крисп например, реши да възбуди дело в плебейското събрание, аз ще наложа вето. И ще обясня на Салустий какво мисля за хората, които използват един нещастен случай, за да си отмъстят на човек, който е бичувал друг мъж за посегателство върху честта на жена му.
Двамата се усмихнаха.
— Бих искал да знаех къде се крие Великия — сподели раздразнено Цицерон. — Станал е толкова потаен с възрастта, че вече не можеш да разбереш какво мисли.
— Помпей Велики страда от тежка форма на преувеличено самовъзхищение. Никога не съм смятал, че Юлия е упражнявала благотворно влияние върху него, но сега, след като тя се спомина, си промених мнението. Тя го пазеше да не върши поразии.
— Склонен съм да подкрепя предложението той да стане диктатор.
Целий вдигна рамене:
— Аз не съм решил още. Според мен Великия трябва да подкрепи Милон; ако го стори, ще спечели поддръжката ми. — Той се намръщи. — Проблемът е, че не знам дали смята да подкрепи Милон. Ще изчака да види накъде духа вятърът.
— В такъв случай подготви велика реч в подкрепа на Милон.

 

* * *

 

Целий наистина подготви велика реч в подкрепа на Милон, който се появи в ослепително бяла тога на кандидат за консул и изслуша изказванията с интерес и смиреност. Да нанесе първия удар, бе добра тактика, а Целий беше изключително добър оратор. След речта си даде думата на Милон да разкаже своята версия на спречкването на Апиевия път и той веднага хвърли цялата вина върху Клодий. Беше подготвил много внимателно изказването си, звучеше блестящо. Напомни на народните трибуни, че Клодий е извършвал насилие много преди да бъдат създадени каквито и да било съпернически улични банди и че е бил враг както на първата, така и на втората класа.
От форума Милон отиде на Марсово поле; Помпей вече си беше у дома.
— Много съжалявам, Тит Аний — рече слугата, — но Гней Помпей е неразположен.
От вътрешността на къщата се чу гръмък смях и гласът на Помпей проехтя по коридора:
— О, Сципионе, каква случка!
Милон настръхна. _Сципион_ ли? Какво правеше Метел Сципион с Великия? Милон се върна в Рим, изпълнен с опасения.
Помпей се държеше толкова тайнствено. Беше ли обещал? „На теб ти е простено да си помислиш такова нещо“ — така бе казал. Тогава беше прозвучало съвсем ясно: — „Отърви ме от Клодий и аз ще те възнаградя.“ Ала дали това бе искал да каже? Милон облиза устни и преглътна тежко, усети, че сърцето му бие твърде бързо за леката разходка, която си бе направил през Рим.
— Юпитере! — промърмори той. — Той ме е натопил! Подмазва се на добрите люде; аз съм само една маша. Да, добрите люде ме харесват. Ала ще продължават ли да ме харесват, ако започнат да харесват повече Помпей?
И като си помисли само какво беше дошъл да съобщи на Помпей — че смята да не се кандидатира за консул! Е, не сега. _Не!_

 

* * *

 

Планк Бурса, Помпей Руф и Салустий Крисп свикаха друго заседание на Плебейското събрание в отговор на Целий и Милон. То се радваше на не по-малка посещаемост и от същите хора. Най-добрият оратор от тримата беше Салустий, който излезе на трибуната след Бурса и Руф с още по-добра реч и от техните.
— Пълни глупости! — изкрещя той. — Кажете ми една разумна причина, човек, придружаван от трийсет роби, въоръжени само с мечове, да напада мъж, пазен от сто и петдесет души с ризници, шлемове и набедреници! Въоръжени с мечове, кинжали и копия! Глупости! Публий Клодий не беше глупак! Би ли дръзнал дори Цезар да нападне, ако се случи в такова положение? Не! Цезар постига невероятни победи с много малко войска, благородни граждани, но само ако прецени, че има шанс за победа! Какво бойно поле може да бъде Апиевият път за един цивилен с шепа роби? Местността е равна като тепсия, няма къде да се скриеш и на участъка, където се е случило, няма кой да ти се притече на помощ! И защо, ако е станало както Милон и глашатаят му Целий ни го представят, е бил убит и един беззащитен, скромен ханджия? Искат да повярваме, че сам Клодий го е убил! Защо? Тъкмо Милон има изгода от убийството на бедния човек, не Клодий! Милон, който освободи робите си толкова великодушно, че са се разпръснали по всички посоки на света, така че не може да се разбере откъде са минали, камо ли да се открият! Ала колко хитро е било да вземе истеричната си жена на това престъпно пътуване! Защото единственият мъж, който би могъл да ни опише вярно какво точно е станало, Квинт Фуфий Кален, е трябвало да я обуздава в каруцата, така че сега може да каже само (и аз му вярвам, защото много добре познавам тази дама!)…
От залата се чу кикот.
— … може да каже само, че не е видял нищо! Единственото свидетелство за обстоятелствата, при които е загинал Публий Клодий, ни е представено от Милон и слугите му, всичките убийци!
Салустий замълча, ухили се самодоволно. Много сполучливо бе използвал намека за аферата на Целий с Фауста, за да омаловажи думите му. Той си пое дълбоко дъх и продължи:
— Целият Рим знае, че Публий Клодий имаше рушително влияние, и много от нас не одобряваха стратегията и тактиката му. Същото обаче може да се каже и за Милон, чиито методи са в далеч по-голям разрез с конституцията от тези на Клодий. Защо да убиваш човека, който застрашава политическата ти кариера? Има други начини да се справиш с такива хора! Убийството не е в стила на Рим! Убийството е показател за други, още по-гнусни намерения! Убийството, благородни граждани, е начало на подривна дейност срещу държавата! За завземане на властта! Ако един мъж застане на пътя ти и откаже да се помести, ще го убиеш ли, като можеш просто да го отместиш (не особено трудна задача за Милон). Това е първото убийство на Милон, но ще бъде ли то последно? Този е истинският въпрос, който трябва да си зададем! Кой от нас може да се справи със стража като тази на Милон, със сто и петдесет членната свита, с която беше излязъл на Апиевия път? С ризници, шлемове, набедреници! С мечове, копия, кинжали! Публий Клодий също имаше охрана, но не толкова професионална като на Милон! Аз твърдя, че Милон възнамерява да узурпира властта! Точно той създаде сегашната анархия! Точно той прибягна към убийство! Кой ще е следващият? Плавт, друг кандидат за консул? Метел Сципион? Помпей Велики, най-голямата заплаха за него? Граждани, моля ви, обуздайте това бясно псе! Нека това убийство да му е последно!
Вече нямаше сенатски стълби, за да стои някой на тях, но повечето сенатори се бяха събрали в центъра на Комициите, за да слушат. Когато Салустий свърши, Гай Клавдий Марцел Големия издигна глас отдолу:
— Свиквам незабавно сената! В храма на Белона на Марсово поле!
— Я виж какви работи стават — обърна се Бибул към Катон. — Ще заседаваме на място, където може да присъства и Помпей Велики.
— Ще предложат да бъде обявен за диктатор. Дори не искам да чуя за такова нещо, Бибуле!
— Нито пък аз. Само че не мисля, че ще се стигне дотам.
— Какво тогава?
— Сенатус консултум ултимум. Имаме нужда от военно положение, а кой може да го установи по-успешно от Помпей? Само че не като диктатор.
Бибул имаше право. Дори Помпей да очакваше пак да му предложат да стане диктатор, когато сенатът се събра в храма на Белона след около час, той не го показа.
Седеше, облечен с обшитата си в пурпур тога претекста на предния ред сред бившите консули, и слушаше с жив интерес.
Когато Месала Руф предложи сенатът да обяви сенатус консултум ултимум и да упълномощи Помпей да свика войски, за да защитава държавата (но не като диктатор), Помпей го прие спокойно, без разочарование или гняв.
Месала Руф му отстъпи мястото си — като първи консул от предишната година той председателстваше заседанието, но освен да организира избирането на временни консули, нямаше какво друго да направи. А и там се беше провалил.
Помпей не се посрами. Веднага бяха донесени специалните гърнета с вода за жребия и дървените топчета, върху които бяха написани имената на всички патриции, ръководещи сенатските декурии. Събраха се в едно гърне. Капакът му бе закрепен здраво. Завъртяха бързо гърнето и от дупката малко под капака изскочи едно топче. Човекът, чието име бе на него, Марк Емилий Лепид, щеше да е първият временен консул. Тегленето обаче продължи, докато и последното топче не изхвърча от гърнето (не че някой желаеше цялата безкрайна върволица от временни консули да встъпят в длъжност, както се беше случило предишната година). Просто трябваше да се спази процедурата. Всички очакваха, че вторият временен консул, Месала Нигер, ще проведе успешно изборите.
— Предлагам — заговори Помпей — колегията на жреците да включи още двайсет и два дена в тазгодишния календар след февруари. Този допълнителен месец ще осигури на консулите почти пълен мандат. Възможно ли е това, Нигер? — обърна се той към втория временен консул, в същото време и жрец.
— Ще бъде сторено — усмихна се Нигер.
— Също смятам да издам заповед никой римски гражданин в Италия и Италийска Галия между седемнайсет и четирийсет години да не може да се освобождава от военна служба.
Това бе посрещнато с одобрителни възгласи.
Доволен, Помпей даде край на заседанието и се върна в дома си, където скоро го посети Планк Бурса. Помпей му беше дал знак да го последва.
— Има няколко неща — рече домакинът и се протегна блажено.
— Каквото кажеш, Велики.
— В никакъв случай не искам да има избори, Бурса. Познаваш Секст Клелий, разбира се.
— Доста добре. Добре се справи с тълпата, когато изгориха Клодий. Не е благородник, но може да е много полезен.
— Добре. Както разбирам, след кончината на Клодий уличната тълпа остава без водач. Клелий обаче ги водеше от името на Клодий, а сега може да ги управлява от мое.
— И?
— Не желая избори — повтори Помпей. — Друго не искам от Клелий. Милон все още е силен претендент за консулството и ако го спечели, влиянието му в Рим ще достигне нежелани размери. Не можем да позволим един Клавдий да бъде убит безнаказано, Бурса.
Планк Бурса прочисти шумно гърлото си:
— Мога ли да предложа, Велики, да се оградиш с добре въоръжена и силна стража? И може би да пуснеш слух, че Милон те е заплашвал. Че се страхуваш да не станеш следващата му жертва.
— О, добра идея, Бурса! — възкликна доволно Помпей.
— Рано или късно Милон трябва да бъде съден.
— Определено. Ала още е рано. Нека първо видим какво ще стане, когато временните консули не успеят да организират избори.

 

* * *

 

В края на януари вторият временен консул слезе от длъжност и отстъпи мястото си на третия. Насилието достигна такива размери, че никой собственик на магазин или занаятчийница около форум Романум не смееше да отвори кепенците си, което доведе до съкращаване на работници, а то — до ново насилие, разпространяващо се още повече към периферията на града. И Помпей, притежаващ властта да се грижи за държавата заедно с народните трибуни, разпери ръце, отвори широко пленителните си сини очи и заяви, че това е истинско въстание и че задължението за спирането му било на временните консули.
— Иска да бъде провъзгласен за диктатор — рече Метел Сципион на Бибул и Катон. — Не го казва, ала го иска.
— И дума да не става — тросна се Катон.
— Никога няма да стане — заяви спокойно Бибул. — Ще измислим как да задоволим Помпей, ще го обуздаем и ще се заемем с истинския ни враг, Цезар.
Последният тъкмо се беше намесил в уютния свят на Помпей по крайно оскърбителен за него начин. На последния ден на януари първият мъж на Рим получи писмо от Пълководеца от Равена:

 

„Току-що научих за смъртта на Публий Клодий. Това е потресаващо, Велики. Накъде отива Рим? Много умно от твоя страна да засилиш стражата си. Когато убийците станат толкова нагли, всеки е застрашен, а ти — най-много от всички.
Искам да те помоля за няколко услуги, скъпи ми Помпей. Осведомителите ми вече ме известиха, че си помолил Цицерон да използва влиянието си върху Целий и да го накара да спре да раздухва жарта около теб и да престане да подкрепя Милон. Ще ти бъда задължен, ако помолиш Цицерон да дойде в Равена (тук климатът е много хубав, така че няма да му представлява трудност). Може би ако и аз добавя молбите си към твоите, той ще запуши най-после устата на Целий.
Втората услуга е по-сложна. Приятели сме вече от осем години, шест, от които заедно се наслаждавахме на компанията на милата ни Юлия. Седемнайсет месеца изминаха от кончината на скъпото ни момиче, достатъчно време, за да се научим да живеем без нея, макар че животът ни никога няма да бъде същият. Може би вече е дошло време да възобновим връзките си отново чрез брак, римският начин да покажем на света, че сме съюзници. Вече говорих с Луций Пизон, който с удоволствие ще приеме откуп от мен, за да се разведа с Калпурния. Бедната девойка е напълно изолирана от женския свят в Държавния дом, майка ми вече я няма, за да й прави компания, и тя не се среща с никого. Трябва да й се даде възможност да си намери съпруг, който да й отделя време, преди да е достигнала възрастта, в която няма да може да си намери никакъв, Фабия и Долабела са добър пример.
Разбрах, че дъщеря ти Помпея не е щастлива с Фауст Сула, особено след като близначката му Фауста се омъжи за Милон. След смъртта на Публий Клодий Помпея ще бъде принудена да поддържа обществени контакти, в голяма степен не по нейния вкус и в противоречие с предпочитанията на баща й. Така че предлагам Помпея да се разведе с Фауст Сула и да се омъжи за мен. Аз съм, както сигурно добре знаеш, почтен и разумен съпруг, стига жена ми да не дава повод за подозрения. Сигурен съм, че скъпата ти Помпея е много подходящ избор за съпруга.
Да поговорим сега за теб, вдовец от седемнайсет месеца. Как бих искал да имах втора дъщеря, за да ти я предложа! За жалост нямам. Имам една племенничка, Ация, но когато писах на Филип дали би приел да се разведе, той отвърна, че предпочитал да я задържи, тъй като била като безценна перла за него. Да имаше втора Ация, бих хвърлил мрежата си по-далеч, но уви, тя е единствената ми племенничка. Ация има дъщеря от покойния Гай Октавий, както сам знаеш, но тук отново прословутият късмет на Цезар ми изневери. Октавия е едва на тринайсет години. Все пак Гай Октавий има дете от първата си жена, Анхария, която сега е на възраст за женене. Момиче с корени от много престижно сенаторско семейство и от Октавиите, произлизащи от Велитре е Лациум и дали не един консул и претор. Всичко това ти го знаеш. Както Филип, така Ация на драго сърце ще ти дадат дъщеря си за жена.
Моля те, помисли добре, Велики. Зет ми ми липсва много! Да бъда твой зет, ще нареди добре нещата.
Третата услуга е проста. Управлението ми в Галия и Илирикум изтича четири месеца преди изборите, на които смятам да се кандидатирам за втори път за консул. Тъй като и двамата сме мишена за нападките на добрите люде и не обичаме никого от тях, от Катон до Бибул, не бих искал да им давам възможност да възбудят скалъпен процес срещу мен и да ме отстранят. Ако се наложи да прекося помериума, свещената граница на Рим, за да обявя кандидатурата си, аз автоматично губя империума си. Без него мога да бъда изправен на съд. Благодарение на Цицерон кандидатите за консули не могат да участват в изборите задочно. Аз обаче трябва да се кандидатирам. Стана ли консул, лесно ще отхвърля скалъпените обвинения на добрите люде срещу мен.
За тези четири месеца обаче аз трябва да задържа империума си. Велики, чувам, че скоро ще бъдеш диктатор. Никой друг няма да се справи по-добре с тази длъжност. Всъщност ти ще възвърнеш престижа на това звание, което Сула омърси. Рим няма да се страхува от проскрипции и убийства при Помпей Велики! Ако използваш влиянието си, за да прокараш закон, който да ми позволи да се кандидатирам за консул задочно, ще ти бъда безкрайно признателен.
Съвсем наскоро получих копие от доклада до сената на Гай Касий Лонгин за положението в Сирия. Забележително писание, много по-добро от всичко, което съм очаквал да сътвори един Касий, освен Касий Равила. Послесловът за напредването на бедния Марк Крас към Артаксата и съда на двамата царе е вълнуващ.
Бъди здрав, скъпи ми Помпей, и ми пиши веднага. Бъди сигурен, че аз оставам твой най-верен приятел, Цезар.“

 

Помпей остави писмото с разтреперани ръце, сетне закри лице. Как смееше! За кого се мислеше Цезар, та предлагаше на мъжа, имал трите най-знатни жени на Рим, една никаквица, по-долна и от Антистия? О, Велики, аз нямам втора дъщеря и Филип… о, богове, Филип! — не иска да се разведе с племенничката ми заради теб, но кучето ми веднъж припика двора ти, така че защо не се ожениш за онази никаквица Октавия? Все пак тя ходи в същия нужник като дъщерите на Юлиите!
Той заскърца със зъби; започна да стиска и да разпуска юмруци. След миг ужасените слуги чуха нещо, на което не бяха ставали свидетели по времето на Юлия. Избухването на Помпей. Щеше да има изкривени метални предмети, разбити съдове, оскубани косми, капки кръв и разкъсани платове за почистване. О, небеса! Какво толкова пишеше в това писмо Цезар?
След като си изля яда обаче, Помпей се почувства много по-добре. Седна зад изцапаното си с мастило бюро, намери писалка и здрав папирусов лист и надраска набързо отговора си до Цезар.

 

„Съжалявам, стари приятелю, и аз те обичам, обаче за съжаление за сватба в момента и дума не може да става. Имам предвид друга жена, а Помпея си е много добре с Фауст Сула. Оценявам жертвата ти с Калпурния, но не мога да ти помогна. Наистина не мога. На драго сърце ще изпратя Цицерон в Равена. Той трябва да те изслуша, защото на теб дължи всичките си пари. Мен не ще да чуе, защото аз съм един прост Помпей от свърталището на галите, Пиценум. С удоволствие ще ти помогна със закончето за кандидатирането _ин абсенция_. Уверявам те, че при първа възможност ще го прокарам. Ще е голям удар, ако успея да убедя и десетте народни трибуни да го приемат.“

 

От една драскотина на челото му потече капка кръв и му напомни каква бъркотия е направил в кабинета си. Той плесна с ръце, за да повика камериера си.
— Би ли почистил тук? — нареди както винаги, без да се обръща към Дорикс по име. — Изпрати ми писаря. Трябва да препише едно писмо.

 

* * *

 

Когато Брут се върна в Рим от Киликия в самото начало на февруари, той, разбира се, се видя първо с жена си Клавдия и майка си Сервилия. Всъщност предпочиташе компанията на бащата на Клавдия много повече от тази на самата Клавдия, но лихварските сделки със Скапций в Киликия бяха потръгнали толкова добре, че се наложи твърдо да откаже предложението на Апий Клавдий да остане при него като квестор. Заради закона на оня злобен гадник Авъл Габиний, който правеше даването на пари на заем от римляни на жители от провинциите без римски граждански права изключително трудно, идването му в Рим бе крайно наложително. Тъй като сега беше сенатор и бе в превъзходни отношения с половината си колеги, той можеше да издейства издаването на препоръка за изключване на фирмата „Мациний и Скапций“ от Габиниевия закон. „Мациний и Скапций“ бяха добра стара компания от лихвари и финансисти, но никъде в книжата й не пишеше, че истинското й име би трябвало да е „Брут и Брут“. Сенаторите нямаха право да участват в никакви сделки, несвързани с притежаването на недвижима собственост, забрана, която поне половината от тях заобикаляха. Смяташе се, че най-тежкият нарушител в това отношение е покойният Марк Лициний Крас, но ако беше жив, той лесно щеше да разсее тази илюзия. Защото много по-голям нарушител бе младият Марк Юний Брут, който благодарение на осиновяването си по завещанието на Квинт Сервилий Цепион беше и наследник на златото на Толоза. Не че имаше някакво истинско злато. Злато нямаше от петдесет и повече години. Всичкото беше отишло за изграждането на търговската империя на единствения истински брат на Сервилия, починал преди петнайсет години, без да остави мъжки наследник. Което автоматично правеше Брут и негов наследник.
Брут не обичаше парите заради самите пари (това бе порокът на злощастния Крас), а заради онова, което те водеха след себе си. Власт. Това може би бе разбираемо за човек, чието знатно име само по себе си не извикваше почит и възхищение. Защото Брут не беше нито висок, нито красив, нито духовит, нито интелигентен според представите на Рим. Пък и външният му вид нямаше особено значение, защото отвратителните младежки пъпки, причинявали му толкова унижения на млади години, не бяха изчезнали и с навлизането му в по-зряла възраст. Подпухналото му лице не търпеше бръснач… и то в общество, където всички мъже ходеха гладко избръснати. Той полагаше усилия да подрязва гъстата си черна брада, но големите му, скрити под тежки клепачи очи, продължаваха да гледат света сред кичури от косми. Той съзнаваше и мразеше това положение и затова бе предпочел да се отдели от средата, в която беше най-вероятно да стане обект за насмешка и съжаление. Така той (по-скоро благодарение на майка си) се откупи от принудителната военна служба и прекара кратко време на форума, където изучи законите и процедурите на общественото управление. Това последното не можеше да не доведе докрай; в никакъв случай. Защото бе проследил корените си до Луций Юний Брут, основателя на републиката, и по линия на майка си — до Гай Сервилий Ахала, убил Мелий, когато се опитал да реставрира монархията.
Първите трийсет години от живота си прекара в чакане да бъде допуснат до единствената среда, за която копнееше: сената и консулството. Знаеше, че влезе ли в сената, външният му вид вече няма да е от значение. Сенаторите, равностойните му колеги, твърде много уважаваха произхода и парите. Властта щеше да му донесе онова, което не можеха нито лицето и тялото му, нито ограниченият му интелект. Брут обаче в никакъв случай не беше глупак, макар че точно това означаваше името му. Основателят на републиката бе оцелял в терора на последния римски цар, давайки вид на глупак. Много голяма разлика. Никой друг не оценяваше този факт толкова, колкото самият Брут.
Той не изпитваше нищо към жена си, дори отвращение. Клавдия бе мила, много кротка и скромна. Тя някак си беше успяла да си намери едно кътче в къщата на свекърва си, която Сервилия управляваше както Лукул бе командвал войската си — хладнокръвно, с твърда ръка, жестоко. За щастие домът бе достатъчно голям, та съпругата на Брут да си позволи собствена всекидневна и там тя се усамотяваше със стана и хурката си, с картините и скъпата си колекция от кукли. Тъй като предеше добре и тъчеше като професионална тъкачка, тя често чуваше добра дума от свекърва си и дори й беше позволено да тъче платовете за роклите на Сервилия. Клавдия рисуваше цветя и чаши, птици и пеперуди върху чинии, след това ги изпращаше на Велабрума, за да ги гланцират. От тях ставаха много хубави подаръци — сериозна задача за една Клавдия Пулхера, която имаше толкова лели, чичовци, братовчеди, племенници и племеннички, че никога нямаше да смогне, ако трябваше сама да им купува дарове.
За нещастие тя бе не по-малко стеснителна от Брут. Затова, след като той се върна от Киликия (почти като чужд човек, тъй като се бяха оженили броени седмици преди да замине), тя по никакъв начин не успя да отклони вниманието му от майка му. Засега той още не беше стъпил в спалнята й и всяка сутрин възглавницата й беше мокра от сълзи, а на вечеря (когато той присъстваше) Сервилия не й даваше възможност да каже и една думичка (доколкото Клавдия имаше какво да каже).
Затова, влезеше ли в къщата (която всъщност беше негова, макар че той никога не я бе приемал за такава), времето и мислите на Брут бяха заети изцяло от Сервилия.
Сега тя бе на петдесет и две. Годините почти не я бяха променили, фигурата й беше пищна, но пропорционална, с талия също толкова тънка, колкото преди раждането на четирите й деца, а дългата й коса бе все така гъста и черна. Две бръчки прорязваха лицето й от двете страни на носа и продължаваха до малката й уста, но челото й оставаше безупречно гладко, а кожата под брадичката й — толкова стегната, че събуждаше завист. Цезар дори не би намерил разлика. И тя щеше да се постарае да го посрещне подобаващо, щом се върне в Рим.
Той все още управляваше живота й, въпреки че тя не го признаваше дори пред себе си. Понякога копнееше за него, друг път го проклинаше, обикновено когато му пишеше някое от редките си писма или когато чуеше името му на някоя вечеря. А напоследък това се случваше все по-често. Цезар беше знаменит. Цезар беше герой. Цезар беше мъж, свободен да прави каквото си поиска, без спънките на обществото, което Сервилия също както Клодия и Клодила намираше отблъскващо, но чиито норми, за разлика от тях не нарушаваше всекидневно. Затова, докато Клодия седеше с престорена скромност на брега на Тибър срещу Тригария, където се къпеха младите мъже, и изпращаше лодката си от другата страна с предложение за някой красив гол момък, Сервилия се ровеше из мухлясалите си счетоводни книги и специално изпратените й протоколи от сената и плетеше интриги, създаваше планове, фучеше и копнееше за някаква дейност.
Защо обаче винаги свързваше тази дейност със завръщането на единствения й син? О, той бе невъзможен! Не беше станал нито по-хубав, нито по-висок, нито по-малко привързан към омразния й полубрат, Катон. Беше станало дори по-зле. На трийсет той проявяваше известна дребнавост, която напомняше на Сервилия за Марк Тулий Цицерон. Поне не се поклащаше, като ходеше, но и не крачеше гордо, а да крачиш с изпъчени гърди, бе типично за човек, свикнал да носи тога. Брут правеше бързи малки крачки. Беше педант. Дребнав. И ако някой път си представеше Гай Юлий Цезар — толкова висок, рус и красив, излъчващ сила, тя се нахвърляше с обиди върху сина си и го прокуждаше да търси утешение при оня отвратителен потомък на роб, Катон.
Не особено приятно обкръжение. В което три-четири дни след пристигането си Брут започваше да прекарва все по-малко и по-малко време.
Сърцето го болеше, когато плащаше за стражата, но след една разходка из форума и един разговор с Бибул реши да прежали парите. Дори чичо му Катон, толкова безстрашен, че неведнъж му бяха чупили ръката на форума, сега ходеше с охрана.
— Времената са добри за бившите гладиатори — оплакваше се Катон. — Имат избор. Ако е способен, човек може да изкара по петстотин сестерции на нундина и после да се пазари за дълга почивка. Аз слугувам на дузина безмозъчни войници от утайката на обществото, които живеят на мой гръб и на всичкото отгоре ми казват кога мога да отида на форума.
— Не разбирам — намръщи се Брут. — Ако сме в извънредно положение и Помпей командва, защо насилието още не е овладяно? Какво правят властите?
— Засега нищо, племеннико.
— Защо?
— Защото Помпей иска да го обявят за диктатор.
— Това не ме изненадва. Той се стреми към абсолютната власт още откакто екзекутира баща ми в Италийска Галия. И бедния Карбон, на когото дори не осигури малко дискретност, за да облекчи червата си, преди да го обезглави. Помпей е варварин.
Сломеният вид на Катон натъжаваше Брут, който бе само единайсет години по-млад от него. Затова никога не беше приемал Катон като чичо, по-скоро като по-голям брат, умен и смел, и с толкова невероятно силен дух. Разбира се, Брут не познаваше много добре Катон от детството и младостта си. Сервилия не позволяваше чичо и племенник да се сближат. Всичко се промени, когато Цезар дойде с всички атрибути на понтифекс максимус, за да обяви, че разтрогва годежа на Брут с Юлия, за да я омъжи за човека, убил бащата на Брут. Защото Цезар се нуждаеше от Помпей.
Сърцето на Брут бе разбито в този ден и раната никога не заздравя. О, той обичаше Юлия! Беше я изчакал да порасне. За да я изпрати на човек, който не беше достоен дори да пълзи в краката й. Тя обаче щеше да го осъзнае с времето, затова Брут се оттегли и зачака, без да престава да я обича. До смъртта й. Не беше я виждал с месеци, а тя неочаквано почина. Искаше му се само да вярва, че някъде, по някое друго време, те отново ще се срещнат и че тя ще го заобича толкова страстно, колкото той нея. И така, след смъртта й гой се отдаде на Платон, на този най-прочувствен и нежен от всички философи, чиито мисли така и не можеше да разбере, преди Юлия да напусне света на живите.
И сега, докато наблюдаваше Катон, Брут разбра какво изпитва той, нещо, което никой друг от обкръжението на чичо му не можеше да осъзнае: защото той гледаше един мъж, чиято любов бе загубена, мъж, който се беше научил да не обича. Тъга обхвана Брут и го накара да сведе глава. „О, чичо Катоне — искаше му се да извика, — аз те разбирам! Ние с теб сме близнаци в пустошта на душата и не можем да намерим пътя към градината на покоя. Чудя се, чичо Катоне, дали в мига на смъртта си пак ще мислим за тях: ти за Марция, аз за Юлия. Ще изчезнат ли някога болката, спомените, необятността на загубата ни?“
Той обаче не изрече нищо подобно, просто остана със сведени очи. Сетне преглътна и прошепна едва чуто:
— Какво ще става занапред?
— Едно няма да стане, Бруте. Помпей никога няма да бъде обявен за диктатор. Ще спра сърцето си със собствения си меч насред форума, преди да го видя. В тази република няма място за Помпей… нито за Цезар. Те искат да бъдат по-добри от всички други хора, искат да ни накарат да изглеждаме като джуджета пред тях? Искат, да бъдат като… като… като Юпитер. И ние, свободните римляни, да ги почитаме като богове. Но не и този свободен римлянин! Преди това ще умра, заклевам се.
Брут отново преглътна:
— Вярвам ти, чичо. Но ако не можем да излекуваме тези рани, можем ли поне да разберем какво ги е причинило? Такива бели! Струва ми се, че така е било през целия ми живот и става още по-зле.
— Аз започнах с братята Гракхи, по-специално с Гай Гракх. Минах през Марий, Цина, Карбон, до Сула, а сега Помпей. Ала не от Помпей се страхувам, Бруте. Той никога не ме е плашил. Страхувам се от Цезар.
— Не познавам Сула, но се говори, че Цезар бил като него.
— Точно така. Сула. Винаги опираме до безупречното потекло. Точно затова никой не се боеше от Марий и никой не се бои от Помпей сега. Да си патриций, значи да си по-добър от останалите. Това можем да променим само както моят прапрадядо Цензора се е разправил със Сципион Африкански и Сципион Азиатски. Смъкнал ги е!
— Ала аз чух от Бибул, че добрите люде се опитват да прикоткат Помпей.
— О, да. И аз го одобрявам. Ако искаш да хванеш царя на крадците, Бруте, заложи клопка с принца на крадците. Ще използваме Помпей, за да съборим Цезар.
— Чух също, че Порция щяла да се омъжи за Бибул.
— Да.
— Може ли да я видя?
Катон кимна равнодушно; посегна към гарафата с вино.
— В стаята си е.
Брут стана и излезе от кабинета през вратата към малкия скромен перистил — колоните му бяха в най-строгия дорийски стил, нямаше басейн или фонтан, а стените му бяха украсени с фрески и картини. От едната страна на дворчето бяха стаите на Катон, Атенодор Кордилий и Статия; от другата — тези на Порция и малкия й брат Марк Младши. Зад тях се намираха банята и тоалетната, а още по-нататък кухнята и помещенията за прислугата.
За последен път Брут бе виждал братовчедка си Порция, преди да замине за Кипър с баща й преди шест години — Катон не й позволяваше да се показва пред гостите му. Слабо, кокалесто момиче, помнеше я той. Ала защо да си прави труда да си я представя? Нали след миг щеше да я види.
Стаята й беше мъничка и удивително разбъркана. Свитъци и книги имаше буквално навсякъде. Тя седеше наведена над някаква книга и мърдаше беззвучно устни.
— Порция?
Тя вдигна очи, изправи се бързо; десетина листа се разпиляха по пода, мастилницата се обърна, четири свитъка изчезнаха в процепа в задната част на масата. Това бе обиталището на истински стоик — зловещо пусто, смразяващо хладно, крайно неженствено. Без стан или гиздила!
Порция обаче също беше безлична и не особено женствена, макар че никой не можеше да я упрекне в студенина. И колко беше висока! Почти колкото Цезар, предположи Брут. Имаше гъста, яркочервена, чуплива коса, бледа кожа, но без лунички, бляскави сиви очи и нос, съперничещ по размери с този на баща й.
— Бруте! Скъпи, скъпи Бруте! — възкликна тя и го прегърна толкова силно, че му изкара дъха и почти го вдигна от пода. — О, татко казва, че е хубаво да обичаш добрите хора и членовете на рода, така че аз мога да те обичам! Бруте, колко се радвам да те видя! Влизай, влизай!
Тя отново позволи на братовчед си да стъпи на твърда земя и започна да се суети — махна куп свитъци и няколко кофи от едно старо кресло, след това затършува за четка, с която да го почисти така, че да не остави много сиви петна върху тогата на госта. На устните му заигра усмивка — толкова бе непохватна, като слоница! Макар че не беше дебела, нито дори закръглена. Плоски гърди, широки рамене, малък ханш.
И все пак, реши той, когато и двамата най-после седнаха, Порция изобщо не беше безлична и въпреки момчешката си физика, не излъчваше нищо мъжко. Тя кипеше от жизненост, която, предположи той, щеше да привлече повечето мъже, ако я опознаят. Косата й беше фантастична, също и очите. И устата й бе красива, направо приканваща да я целунеш.
Тя въздъхна тежко, плесна се по коленете, лицето й грейна в усмивка.
— О, Бруте. Изобщо не си се променил!
Той изглеждаше отвратително, но това не смущаваше Порция; за нея той беше такъв, какъвто е — и в никакъв случай някой изрод. Отгледана по много странен начин, загубила майка си на шест години и израсла след това без влиянието на каквато и да било жена (освен две години при Марция, която изобщо не й обръщаше внимание), тя нямаше изградени представи за красиво, за грозно или за каквито и да било други абстрактни качества. Брут бе обичаният й първи братовчед, следователно беше красив. Който не вярва, да пита някой гръцки философ.
— Пораснала си — рече той, после си представи как ли й звучи.
„О, Бруте, _помисли_! Тя също е изрод като теб!“
Тя обаче очевидно го разбра съвсем буквално. Избухна в същия пронизителен смях, характерен за Катон, и показа същите леко стърчащи предни зъби; гласът й бе съвсем като неговия: рязък, висок и немелодичен.
— Още малко и ще пробия тавана, така казва татко! Малко го надминавам, макар че той е висок мъж. Трябва да кажа, че много се радвам от този си ръст. Така изглеждам по-авторитетна. Странно, че хората се впечатляват от тези прищевки на природата, нали? Ала все пак е така.
В ума на Брут изникна изключително странен и неканен, но в същото време неустоим образ: как дребосъкът Бибул се опитва да покрие тази пламтяща огнена колона. Дали си даваше сметка колко неподходяща двойка бяха?
— Баща ти ми каза, че ще се омъжиш за Бибул.
— О, да, не е ли прекрасно?
— Радваш ли се?
Красивите й сиви очи се свиха, по-скоро от недоумение, отколкото от гняв.
— Защо да не се радвам?
— Ами, доста е по-стар от теб.
— С трийсет и две години.
— Не е ли доста голяма разлика?
— Това няма значение.
— И ти… ти нямаш нищо против, че е с повече от педя по-нисък от теб?
— Това също няма значение.
— Обичаш ли го?
Очевидно това бе от най-голямо значение, макар че тя не го призна.
— Аз обичам добрите хора, а Бибул е добър. С нетърпение чакам деня. Представи си само, Бруте! Ще имам по-голяма стая!
„О — помисли си той, — тя е още дете! Няма никаква представа какво е бракът.“
— Нямаш ли нищо против това, че Бибул има вече трима синове? — попита той.
Тя отново избухна в смях:
— Радвам се само, че няма дъщери! Не се разбирам с момичетата. Толкова са _тъпи_. Двамата големи, Марк и Гней, са добри момчета, но малкият, Луций… о, страшно ми харесва! Чудесно си прекарваме заедно. Има страхотни играчки!
Брут се прибра вкъщи загрижен за Порция, но когато се опита да го сподели със Сервилия, тя го сряза:
— Това момиче е малоумно! Ама какво друго може да се очаква? Отгледано е от пияница и неколцина побъркани гърци! Научили са го да не обръща внимание на дрехите, на маниерите, на добрата храна и добрата компания. Ходи облечено в чувал, с поглед, забоден в Аристотел. Направо ми е жал за Бибул.
— Не си хаби съчувствията напразно, мамо — рече Брут, който много добре знаеше как да подразни майка си. — Бибул е много доволен от Порция. Получава безценен дар: напълно чисто и непокварено момиче.
— Пфу! — изсъска Сервилия.

 

* * *

 

Бунтовете в Рим продължиха безнаказано, февруари се изтърколи и започна мерцедон, месецът, вмъкнат от колегията на жреците по заръка на Помпей. На всеки три дена в длъжност встъпваше нов временен консул и се опитваше да организира избори, но без успех. Всички се оплакваха; намираха си извинения. От време на време Помпей демонстрираше, че когато иска нещо да бъде свършено, то се върши, както със закона на десетте народни трибуни. Около средата на този бурен февруари той даде на Цезар разрешение да се кандидатира за идния четиригодишен консулски мандат _ин абсенция_ — задочно. Цезар беше осигурен. Нямаше да се наложи да се лиши от империума си, като премине свещената граница на Рим, за да регистрира лично кандидатурата си, и така да се изложи на ударите на закона.
Милон продължаваше да събира подкрепа за кандидатурата си, но натискът да бъде изправен пред съда растеше. Двама млади Апий Клавдии ежедневно агитираха в сената за мъртвия си чичо. Главният им довод бе, че Милон освободил всичките си роби и те изчезнали сякаш вдън земя. За нещастие Милон вече не получаваше подкрепата от Целий, на която се бе радвал веднага след убийството — Цицерон беше отишъл послушно в Равена, след което бе успял да затвори устата на Целий. Това допълнително тревожеше Милон.
Помпей също се тревожеше; опозицията в сената срещу обявяването му за диктатор бе силна колкото и преди.
— Ти си един от най-изтъкнатите добри люде — рече той на Метел Сципион — и знам, че нямаш нищо против да бъда обявен за диктатор. Забележи, аз не желая този пост! Не това искам да кажа. Просто не разбирам защо Катон или Бибул не желаят да го поемат. Или Луций Ахенобарб. Или някой от другите. Не е ли по-добре да постигнем стабилност на всяка цена?
— На почти всяка цена — промърмори предпазливо Метел Сципион — той изпълняваше мисия и репетирането на ролята пред Катон и Бибул му бе отнело часове. А и намеренията му изобщо не бяха толкова ясни, колкото ги смятаха Катон и Бибул. Метел Сципион също се тревожеше.
— Какво означава „почти“ — намръщи се Помпей.
— Ето, аз съм изпратен, за да ти предам отговора, Велики.
О, чудо! Метел Сципион бе нарекъл Помпей „Велики“! О, радост! О, сладка победа! Помпей грейна.
— Предай ми го тогава, Сципионе — подкани го той; вече не го наричаше с простото „Метеле“.
— Какво ще кажеш сенатът да се съгласи да станеш консул без колега?
— Имаш предвид сам консул? Без друг?
— Да. — Метел Сципион се намръщи, за да си спомни какво го бяха инструктирали да каже. — Това, срещу което всеки се обявява, е ненаказуемостта на диктатора, Велики. Той не може да бъде подвеждан под отговорност за нито едно свое действие по време на диктатурата си. И след Сула никой вече не се доверява на тази институция. И не само добрите люде се противопоставят. Конниците от осемнайсетте висши центурии също са против, повярвай ми. Точно те пострадаха от проскрипциите на Сула: хиляда и шестстотин от тях бяха обявени извън закона и се простиха с живота по негова воля.
— Аз нямам причини да убивам!
— Съгласен съм! Съгласен съм! За съжаление обаче много хора не мислят като мен.
— Защо? Аз не съм Сула!
— Да, знам. Само че някои смятат, че не човекът прави длъжността, а длъжността човека. Ако ме разбираш.
— О, да. Че всеки, обявен за диктатор, ще се самозабрави, щом се добере до властта.
Метел Сципион се облегна назад:
— Точно така.
— Аз не съм такъв човек, Сципионе.
— Знам, знам! Не обвинявай мен, Велики! Конниците от центуриите няма да позволят издигането на друг диктатор, както и Катон и Бибул. Само да споменеш „проскрипция“ и хората позеленяват.
— За разлика от диктатора обаче — замисли се Помпей — единственият консул все още е подчинен на системата. След това може да бъде изправен на съд и принуден да отговаря.
Метел Сципион бе инструктиран да изпусне следващата реплика като нещо, което се разбира от само себе си. Той отбеляза, сякаш това бе най-маловажното на света:
— Това няма да е трудно за теб, Велики. Ти няма да имаш за какво да отговаряш пред съда.
— Така е — усмихна се Помпей.
— Освен това самата възможност да има консул без колега не е прецедент. Има случаи на консули, управлявали само в продължение на няколко месеца след смъртта на колегите им и поради забраната да бъде назначаван повече от един резервен консул. В годината на Квинт Марций Рекс например.
— И в годината на консулството на Юлий и Цезар! — допълни със смях Помпей.
Тъй като колегата на Цезар беше Бибул и той бе отказал да управлява с него, този коментар засегна Метел Сципион. Той обаче продължи по темата:
— Може да се каже, че да си консул без колега е най-странното предложение, което някога си получавал.
— Наистина ли смяташ така?
— О, да. Няма съмнение.
— Тогава защо не? — Помпей протегна ръка. — Съгласен съм, Сципионе, съгласен!
Двамата мъже си стиснаха ръце и Метел Сципион бързо се изправи. Изпитваше облекчение, че е изпълнил с успех заръката на Бибул, и бе решен да се измъкне час по-скоро от дома на Помпей, преди той да му е задал някой въпрос, за който не беше подготвен.
— Доста неспокоен изглеждаш, Сципионе — отбеляза домакинът, докато го изпращаше към външната врата.
Сега как да отговори на този въпрос? Дали беше клопка? След усилено мислене Метел Сципион реши да бъде искрен:
— Наистина съм неспокоен.
— Защо?
— Планк Бурса обяви публично, че възнамерява да ме съди за рушвети в кандидатската кампания.
— Наистина ли?
— Страхувам се, че да.
— О, небеса! — възкликна загрижено Помпей. — Не можем да го позволим! Е, ако бъда избран за консул без колега, Сципионе, това ще е първото, което ще уредя.
— Наистина ли?
— Без никакъв проблем, уверявам те! Имам някои уличаващи сведения за нашия приятел Планк Бурса. Е, не ми е точно приятел, но ти разбираш какво искам да кажа.
Огромен товар падна от плещите на Метел Сципион.
— Велики, ще съм твой приятел до гроб!
— Добре — съгласи се доволно Помпей; отвори външната врата на госта. — Между другото, Сципионе, какво ще кажеш да дойдеш на вечеря утре?
— С удоволствие.
— Мислиш ли, че малката Корнелия Метела ще склони да те придружи?
— Мисля, че ще дойде на драго сърце.
Помпей затвори вратата след госта и се върна в кабинета си. Колко полезно бе да има подчинен народен трибун, когото никой да не подозира, че работи за него! Планк Бурса си беше заслужил всяка сестерция, която получаваше. Чудесен човек. Чудесен!
Той си представи Корнелия Метела, но побърза да прогони образа й. Не можеше да замени Юлия. И наистина приличаше на камила. Не защото беше грозна, а поради неизлечимата си надутост! Не умееше да говори, макар че дърдореше непрестанно. Ако не бяха Зенон или Епикур (тя отричаше и двете философски учения), щяха да са Платон и Тукидит. Мразеше мимовете, фарсовете, дори комедиите на Аристофан. Е… щеше да свърши работа. Не че възнамеряваше да поиска ръката й. Метел Сципион трябваше да му я предложи сам. Което беше добро за Юлий Цезар, със сигурност бе добро и за Метел Сципион.
Цезар. Който нямаше нито втора дъщеря, нито втора племенница. О, този човек сам си търсеше белята! И консулът без колега щеше да бъде камъчето, прекатурило колата му. Цезар бе получил закона си, но това нямаше да направи живота му по-лесен. Законите можеха да се отменят. Или да се обезсилват от други, по-късно приети закони. Ала дотогава нека Цезар си мисли, че е подсигурен.

 

* * *

 

На осемнайсетия ден на вмъкнатия мерцедон Бибул се изправи пред сената, който вече се събираше на Марсово поле, и предложи Гней Помпей Велики да бъде избран за консул, но без колега. Временният консул в момента, изтъкнатият юрист Сервий Сулпиций Руф, изслуша внимателно реакцията на сенаторите.
— Това е напълно противоконституционно! — провикна се Целий от скамейката на народните трибуни, без да си дава труд да става. — Такова нещо като консул без колега не съществува! Защо не обявим Помпей за диктатор и да приключим с това?
— Всяко управление в разумни законови граници е за предпочитане пред безвластието, стига управляващите да отговарят за постъпките си пред закона — изказа се Катон. — Подкрепям предложението.
— Предлагам сенатът да се раздели — намеси се Сервий Руф. — Всички, които са за предлагането на Гней Помпей Велики на избор за консул без колега, моля да застанат от дясната ми страна. Онези, които са против — отляво.
Между неколцината, които застанаха отляво на Сервий Руф, беше Брут, присъстващ за пръв път на заседание на сената.
— Не мога да гласувам за човека, който уби баща ми — заяви той с гордо вдигната глава.
— Много добре — рече Сервий Руф, след като огледа групата от дясната си страна. — Ще събера центуриите за избор.
— Защо ще си правиш труда? — изкрещя Милон, застанал също отляво. — Ние, останалите кандидати, имаме ли право да участваме в избора? За същия пост, на консул без колега?
Сервий Руф вдигна вежди:
— Разбира се, Тите Аний.
— Защо не спестим пари, време и разкарването до септата* — промърмори Милон. — Всички знаем какъв ще е резултатът.
[* Преграда за гласоподаване в комициите. — Б.пр.]
— Няма да приема поста от сената — заяви Помпей с достойнство. — Ще се явя на избори.
— Трябва също така да предложим закон, обезсилващ закона за забранения период! — провикна се Целий. — Не е законно един човек да се кандидатира за консул преди изтичане на десет години от последното му заемане на тази длъжност. Помпей беше консул за втори път само преди две години.
— Точно така — рече Сервий Руф. — Колеги, ще издам препоръка за народното събрание да приеме закон, позволяващ на Гней Помпей Велики да се кандидатира за консул.
Това запуши окончателно устата на Целий.

 

* * *

 

В началото на март Помпей Велики встъпи в длъжност като консул без колега и нещата потръгнаха. В Капуа чакаше легион, предназначен за Сирия; Помпей го повика в Рим и потуши уличните бунтове. Не че имаше нужда да си дава толкова труд: в момента, в който центуриатното събрание избра консула, Секст Клелий изтегли подчинените си и се яви пред Помпей, за да получи тлъстото си възнаграждение.
Бяха проведени избори за останалите магистрати, в резултат на което Марк Антоний бе назначен официално за квестор на Цезар и бяха определени претори, които веднага започнаха да разглеждат натрупаните в съдилищата дела. Поради насилието през петте месеца в края на мандата на предишните претори от по-миналата година не беше разгледана нито една тъжба. В резултат на това мъже като Авъл Габиний, бивш управител на Сирия, който беше оправдан по обвиненията за държавна измяна, но трябваше да отговаря и за корупция, най-после бяха съдени.
Габиний бе приел да възстанови Птолемей Авлет на египетския престол, след като александрийците го бяха свалили — не го правеше по поръка на сената, а просто се възползваше от възможността. На цена от десет хиляди сребърни таланта, както се носеха слухове. Може би на тази сума се бяха споразумели, но Габиний така и не беше получил толкова. Това обаче не впечатли съда. Не особено убедително защитаван от Цицерон, Габиний бе осъден да плати глоба от десет хиляди таланта. Тъй като не беше в състояние да набави тази баснословна сума, наложи се да избяга в изгнание.
Цицерон обаче се прояви по-добре в защитата на Гай Рабирий Постум, дребния банкер, поставил в ред финансите на Египет след връщането на царя. Първоначалната му задача била да събере дълговете, които Птолемей Авлет дължал за услуги на различни римски сенатори (между които и Габиний) и на някои римски лихвари, оказали му значителна подкрепа по време на изгнанието му. След като се върнал без нито една сестерция в Рим, Постум приел заем от Цезар и започнал на чисто. Благодарение на защитата на Цицерон, не по-малко блестяща от тази на делото срещу Гай Вер преди няколко години, Рабирий Постум вече спокойно можеше да посвети труда си на Цезар.
Сдърпването между Цицерон и Атик не трая дълго, разбира се. Те отново се сдобриха, пишеха си всеки път, когато Атик отсъстваше по работа, или се събираха винаги щом се случеха и двамата в Рим или в някой друг град.
— В законодателството цари хаос — отбеляза намръщено Атик, който не беше сред най-горещите привърженици на Помпей.
— Това на никого не се харесва — съгласи се Цицерон. — Дори бедният стар Хортензий негодува. Бибул и Катон също, нищо чудно. Чудното е, че именно те предложиха Помпей да бъде избран за консул без колега.
— Може би — рече замислено Атик — са се опасявали, че Помпей ще узурпира властта по незаконен път. Точно както Сула.
— Така или иначе, с Целий смятаме, че някои от главните виновници трябва да си получат заслуженото. В момента, в който Планк Бурса и Помпей Руф завършат мандатите си като народни трибуни, смятаме да ги съдим за подстрекаване към насилие. Новият закон на Помпей срещу безредиците ще ни улесни.
— Знам един човек, който изобщо не е доволен от новия ни консул без колега — отбеляза Атик.
— Цезар ли имаш предвид? — Цицерон се ухили доволно. — О, това беше блестящ ход! Целувам и ръцете, и краката на Великия за това!
Атик обаче, който преценяваше доста по-трезво възможностите на Цезар, поклати глава:
— Изобщо не беше блестящ ход и някой ден той може да страда заради това. Ако Помпей възнамеряваше да предотврати кандидатирането на Цезар за консул, защо накара десетте народни трибуни да му разрешат да се кандидатира _ин абсенция_? Сега пък измисли нов закон, забраняващ задочното кандидатиране на когото и да било, включително и на Цезар.
— О! Марионетките на Цезар доста реваха.
Тъй като Атик бе от ревалите, той за малко да изрече някоя забележка, но прехапа език. Какъв смисъл имаше? Никой не можеше да убеди Цицерон да погледне на нещата през очите на Цезар. Не и след Катилина. И както повечето горделиви провинциални благородници, разсърди ли се на някого, Цицерон му имаше зъб за цял живот.
— Какво лошо има в това? — попита Атик. — Защо да не викат? Всеки си има застъпници. Да кажеш обаче „Ох! Забравих!“ и да вмъкнеш в закона си член, изключващ Цезар, а после да го отмениш не е достойно. Това е подло, нечестно. Повече щях да го уважавам, ако беше рекъл: „Толкова по-зле за Цезар, ще се наложи да се съобрази!“ Помпей е твърдоглав и притежава голяма власт. Власт, която не използва разумно. Защото той никога не е използвал властта си разумно, още откакто мина по Фламиниевия път с три легиона (като неопитен младеж на двайсет и две!), за да помогне на Сула да яхне Рим. Помпей не се е променил оттогава. Просто е станал по-стар, по-дебел и по-коварен.
— Коварството е полезно — възрази Цицерон; той винаги бе подкрепял Помпей.
— Стига да е насочено срещу хора, които ще му се подлъжат. Цицероне, не мисля, че Цезар е подходяща мишена. Той е много по-хитър от Помпей, да не говорим за ума му. Проблемът с Цезар обаче е, че той е най-прямият човек, когото познавам. В случая с него коварството не е постоянно качество, а необходимост. Помпей има навика да се оплита в мрежа от лъжи. Да, той умело дърпа нишките, но все пак се оплита. Цезар тъче цял килим. Още не съм видял какви са шарките, но се страхувам от него. Не по причините, по които се боиш ти. Ала все пак се страхувам!
— Глупости! — възкликна Цицерон. Атик затвори очи и въздъхна:
— Изглежда, Милон ще се изправи пред съда. Как ще изпълниш задълженията си тогава?
— Това да не е начин да намекнеш, че Помпей не иска да му се размине?
— Той наистина не иска на Милон да му се размине.
— Не мисля, че го е грижа.
— Цицероне, порасни най-после! Разбира се, че го е грижа! Той забърка Милон в това, разбери!
— Не разбирам.
— Мисли каквото щеш тогава. Ще поемеш ли защитата на Милон?
— Дори партите и арменците, събрани заедно, не могат да ме спрат! — заяви Цицерон.

 

* * *

 

Делото срещу Милон започна в края на зимата, който (дори след прибавянето на допълнителния месец от двайсет и два дена) дойде на четвъртия ден на април. Председателят на съда беше бивш консул, Луций Домиций Ахенобарб, а обвинителите — двамата млади Апий Клавдии, подпомагани от двама патриции от рода на Валериите, Неп и Леон, и старият Херений Балб. Екипът на защитата беше само от отбрани: Хортензий, Марк Клавдий Марцел (от плебейската фамилия Клавдии, не от тази на Клодий), Марк Калидий, Катон, Цицерон и Фауст Сула, девер на Милон. Гай Луцилий Хир се суетеше постоянно около Милон, но тъй като бе близък братовчед на Помпей, не можеше да прави друго. Брут също предложи услугите си като вещо лице.
Помпей много добре беше обмислил как да проведе това съдбовно събитие, протичащо според издадените от него закони против насилието (обвиненията не бяха за убийство, тъй като нямаше свидетели). Имаше някои нови моменти; сред тях правилото, че съдебните заседатели трябва да се изберат едва в последния ден на процеса. Помпей лично изтегли имената на осемдесет и един човека, само петдесет и един, от които щяха да участват в издаването на присъдата. Когато бъдат избрани пак чрез теглене, вече щеше да е твърде късно за рушвети. Свидетелите щяха да се изслушват в продължение на три последователни дни, след което на четвъртия щяха да се изнасят пледоариите. Всички свидетели щяха да бъдат подложени на кръстосан разпит. В края на четвъртия ден пред целия съд имената на осемдесет и единия потенциални съдебни заседатели трябваше да бъдат написани върху дървени топчета, които след това да бъдат запечатани в хранилищата под храма на Сатурн. Имената щяха да се теглят на сутринта на петия ден, като обвинението и защитата имаха право да отхвърлят по петнайсет съдебни заседатели.
От робите свидетели имаше твърде малко и нито един от Милоновите. През първия ден свидетели на обвинението бяха братовчедът на Атик, Помпоний, и Гай Кавсиний Скола — приятелите на Клодий, придружавали го в деня на убийството. Марк Марцел провеждаше разпита от страна на защитата и се справи блестящо. Когато пристъпи към изслушването на Скола, някои от членовете на бандите на Клелий започнаха да вдигат шум, което попречи на съда да чуе отговорите му. Помпей отсъстваше — беше в другия край на форума и решаваше финансови спорове на портала на държавната хазна. Ахенобарб му изпрати нота с оплакване, че така не можело да се води дело, и прекрати заседанието.
— Отвратително! — рече Цицерон на Теренция, щом се прибра. — Искрено се надявам Великия да направи нещо по този въпрос.
— Сигурна съм, че ще се погрижи — отвърна разсеяно тя; други неща занимаваха ума й. — Тулия е решена, Марк. Ще се разведе с Красип незабавно.
— О, защо всички злини ми се струпват наведнъж? За преговори с Нерон и дума не може да става, докато не завърши делото! А задължително трябва да говоря с него, защото чух, че имал намерение да се ожени за една от Клавдиите Пулхери.
— Всяко нещо с времето си — съгласи се Теренция подозрително лесно. — Не вярвам Тулия да се съгласи на друг брак след този. Пък и не мисля, че Нерон й допада.
Цицерон я изгледа на кръв:
— Ще прави каквото й кажа!
— Ще направи каквото иска тя! — заяви Теренция, вече не толкова доброжелателно. — Тя вече не е на осемнайсет, Цицероне. На двайсет и пет е. Не можеш повече да я хвърляш в измислени бракове без любов, предназначени само да задоволят амбициите ти!
— Сега — заяви Цицерон, преди да се оттегли в кабинета си, без да вечеря — отивам да пиша речта си в защита на Милон!
Всъщност ерудираният професионален адвокат рядко отделяше толкова време на някоя защитна реч, колкото на тази за Милон. Дори черновата му се доближаваше до най-големите му шедьоври. Налагаше се, тъй като всички останали членове на защитата бяха решили да отстъпят своето време за изказване на него. Следователно върху него падаше отговорността да убеди съдебните заседатели да гласуват с „абсолво“ — невинен. Той се труди няколко часа в доста приятна обстановка, взимайки си от чинията с маслини, яйца и пълнени краставици, след това, доволен от работата си, си легна.
А на следващия ден, когато отиде на форума, откри, че Помпей се е справил ефикасно (макар и лоста радикално) с проблема. Мястото в долната част на форума, където заседаваше съдът на Ахенобарб, бе оградено с кордон от войници, а зад тях други постоянно патрулираха. Нямаше и следа от уличен хулиган. „Прекрасно!“ — помисли си с облекчение Цицерон. Делото можеше да продължи в пълен мир и спокойствие. Да видим сега как Марк Марцел ще разпъне Скола!
Ако Марк Марцел не разпъна Скола, той определено изкриви показанията му в полза на защитата. В продължение на три дни свидетелите бяха подложени на свиреп кръстосан разпит; на четвъртия дадоха клетва за истинността на показанията си, сетне съдът стана свидетел на надписването на имената на осемдесет и единия сенатори, конници и _трибуни аерарии_. Включително това на Марк Порции Катон, който работеше за защитата, но също потенциален съдебен заседател.
Речта на Цицерон беше безупречна — малко бяха по-сполучливите му пледоарии. Защото рядко колегите му адвокати отстъпваха толкова щедро времето си за изказване. На следващия ден обвинението щеше да разполага с два часа, защитата — с три. Цели три часа само за него! О, какво ли не може да направи човек за толкова време! Цицерон очакваше с огромно нетърпение часа на ораторския си триумф.
Връщането у дома на един бивш консул като Цицерон винаги се превръщаше в малък парад. Клиентите му се събираха на тълпа; двама-трима души, колекциониращи мъдрите му мисли, стояха с готови восъчни плочки, ако случайно изкаже някоя сентенция; обожателите се тълпяха, разговаряха, споделяха предположения за онова, което щеше да каже на другата сутрин. Той се подсмихваше, проправи си път сред множеството, опита се да измисли някое остроумие, което да накара двамата или трима писарушки да започнат трескаво да драскат по восъчните си плочки. Не особено подходящ момент за предаване на лично послание. И въпреки това, когато Цицерон тръгна (малко запъхтян) по Весталските стълби, някой пъхна листче в ръката му. Колко странно! Макар че защо не вдигна бележката и не я прочете веднага, самият той не можа да си обясни. Имаше някакво предчувствие.
Отвори го едва след като се усамоти в кабинета си, погледна го и се намръщи. Беше от Помпей и представляваше направо нареждане да се яви тази вечер във вилата му на Марсово поле. Сам, ако можело. Камериерът му го уведоми, че вечерята била готова — той се хранеше сам, компанията на Теренция изобщо не му липсваше. Какво можеше да иска този Помпей? И защо бе тази тайнственост?
След като привърши вечерята си, той се насочи към дома на Помпей по най-краткия път, който не изискваше да минава близо до форума. Той слезе по Каковите стълби на месното тържище и така излезе при Фламиниевия цирк, зад който се намираше Помпеевият театър — колонада от сто стълба, сенатска заседателна зала и вила. Която вила, спомни си Цицерон с усмивка, той бе оприличил на ладия зад яхта. Е, точно така си беше. Не малка, просто обезличена от съседната огромна сграда.
Помпей беше сам, той поздрави Цицерон и му предложи превъзходно бяло вино, смесено със специална изворна вода.
— Готов ли си за утре? — запита великият мъж и се обърна така, че да вижда Цицерон в другия край на кушетката.
— Никога не съм бил по-готов, Велики. Прекрасна реч!
— Оправдаването на Милон е в кърпа вързано, а?
— Ще се поизпотим, но може да се каже.
— Разбирам.
Помпей дълго мълча, загледан над рамото на Цицерон към златния грозд, подарен му от Аристобул, евреина. Сетне спря погледа си отново върху госта.
— Не искам тази реч да бъде произнесена — рече. Цицерон зина глуповато:
— Какво?
— Не искам тази реч да бъде произнесена.
— Ама… ама… аз трябва да я произнеса! Колегите ми преотстъпиха всички часове за изказвания на защитата!
Помпей се изправи и отиде при голямата затворена двойна врата, свързваща кабинета му с перистила — крилата й бяха от кован бронз и имаха прекрасни барелефи, представящи сцени от битка между лапити и кентаври. Бяха копия от Партенона, разбира де, само дето тамошните бяха от мрамор.
Помпей заговори към лявото крило на вратата:
— Не искам тази реч да бъде произнесена, Марк.
— Защо?
— За да не бъде оправдан Милон — обясни домакинът Помпей на един кентавър.
Цялото лице на Цицерон го сърбеше, по врата му потекоха струйки пот, ръцете му затрепериха. Той облиза устни.
— Бих се радвал да получа някакво обяснение, Велики — заяви, придавайки си, доколкото можеше, някакво достойнство и стисна ръце, за да спре треперенето им.
— Човек би помислил — рече Помпей, гледайки пищния, нашарен с изпъкнали вени задник на един кентавър, — че това е очевидно. Ако Милон се измъкне, той ще бъде герой поне за половината Рим. Това означава, че следващата година ще бъде избран за консул. А Милон вече не ме харесва. Ще възбуди съдебно преследване срещу мен още в деня, в който се лиша от империума си, след три години. Като уважаван бивш консул той ще има голямо влияние. Не искам да прекарам остатъка от живота си както Цезар ще прекара своя — в безкрайни дела по всевъзможни обвинения, от държавна измяна до незаконно присвояване. От друга страна, ако Милон бъде признат за виновен, той ще бъде прогонен завинаги от Рим. Аз ще съм в безопасност. Това е причината.
— Ама… ама… Велики, аз не мога! — заекна Цицерон.
— Можеш, Цицероне. И нещо повече, ти ще го направиш.
Сърцето на Цицерон започна да се държи странно, пред очите му се спусна сива пелена. Той седна и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Макар и кротък човек, не беше страхливец. Веднъж почувстваше ли, че нещо е несправедливо, ставаше удивително непоколебим. И точно такова чувство го обхвана, когато отвори очи, за да види широкия гръб на Помпей, покрит с тънка туника. Атмосферата се нагорещи.
— Помпей, ти ме караш да предам клиента си. Наистина аз разбирам защо. Ала не мога да приема такава фалшификация като на платено състезание с колесници на арената! Милон ми е приятел и аз ще сторя най-доброто за него, независимо от последствията.
Помпей премести погледа си към друг кентавър, в човешките гърди, на който бе забито копието на един лапит.
— Обичаш ли живота, Цицероне? — подхвърли небрежно. Цицерон затрепери още по-силно; наложи се да избърше чело с тогата си.
— Да, обичам живота — прошепна.
— Така си и мислех. Все пак още не е дошло време за второто ти консулство. А можеш да бъдеш и цензор. — Раненият кентавър явно беше изключително интересен; Помпей се наведе и се взря в раната от копието. — От теб зависи, Цицероне. Ако говориш достатъчно добре, за да измъкнеш Милон утре, всичко ще свърши. Следващият ти сън ще е вечен.
Помпей натисна дръжката, отвори едното крило на вратата и излезе. Цицерон остана разтреперан върху кушетката, стисна силно зъби, коленете му играеха. Мина доста време — даже нямаше представа колко. Най-сетне събра сили да се опре с две ръце на дивана и се изправи. Тръгна бавно към вратата.
Едва в подножието на Палатина разбра истинското значение на току-що проведения разговор. Какво всъщност му беше казал Помпей. Че Публий Клодий е бил убит по негова воля; че Милон е бил негово оръдие; че оръдието вече се е изтъпило и че ако той, Марк Тулий Цицерон, не стори каквото му се казва, той ще сподели съдбата на Публий Клодий. Кое щеше да е следващото оръдие на Помпей? Секст Клелий? О, светът беше пълен с подходящи сечива! Ала какво искаше всъщност този Помпей от Пиценум? И къде във всичко това се намесваше Цезар? А той със сигурност участваше! На Клодий не можеше да бъде позволено да стане претор. Те се бяха споразумели.
В мрака на спалнята си той заплака. Теренция се размърда, промърмори нещо, извъртя се на другата страна. Цицерон, увит в тънко одеяло, се оттегли в студения перистил и там продължи да плаче колкото за себе си, толкова и за Помпей. Енергичният, способен, необичайно самоуверен седемнайсетгодишен юноша, когото бе срещнал по време на войната на Помпей Страбон срещу италийците в Пиценум, отдавна не съществуваше. Знаел ли беше тогава, че един ден ще използва окаяния млад Цицерон като маша? Затова ли се беше държал толкова милосърдно? Затова ли бе спасил живота на злощастния млад Цицерон? За да може един ден да го заплаши, че ще му отнеме онова, което беше запазил?

 

* * *

 

Всяка сутрин Рим се будеше със суматоха и шум, макар че цяла нощ тежки волски каруци трополяха по тесните улици, доставяйки стоки за витрините на магазините или за някой цех или работилница. Рим се будеше готов да започне поредния ден, посветен на неуморното натрупване на пари.
На утрото на петия ден от процеса срещу Милон в специалния съд на Луций Ахенобарб обаче Рим внезапно утихна. Помпей буквално бе затворил града. Между Сервиевите стени не течеше никаква дейност: нито една улична закусвалня не предлагаше бърза храна, нито един гостилничар не вдигна кепенците, нито един пекар не подгря пещите, нито една сергия не бе разпъната на пазара, нито един учител не събра учениците си в някой тих ъгъл, нито един банкер или лихвар не завъртя сметалата си, нито един търговец на книги или скъпоценности не отвори вратата си, нито един роб или наемник не отиде на работа, членовете на нито едно улично братство или друго сдружение не се събраха.
Тишината бе изумителна. Всички улици към форума бяха преградени от намръщени, неразговорливи войници, а на самия форум дълги копия блестяха над развяващите се пера на сирийски шлемове. Две хиляди души охраняваха само форума, още три хиляди пазеха града в този студен девети ден на април. Като сомнамбули стотината мъже и жени, принудени да присъстват на процеса, се събраха на площада, разтреперани от студа и с тревожни погледи.
Помпей беше установил съдилището си пред входа на съкровищницата под храма на Сатурн и там раздаваше правосъдие по финансови искове. Ахенобарб накара ликторите си да вземат дървените топчета от хранилището и да донесат гърне за теглене на жребий. Марк Антоний щеше да отхвърля съдебни заседатели от името на обвинението, Марк Марцел — за защитата, но когато името на Катон бе изтеглено, и двамата кимнаха.
За избора на петдесет и единия съдебни заседатели бяха нужни два часа. След това дойде времето за изказванията от страна на обвинението. По-младият от двамата Апий Клавдии и Марк Антоний (останал в Рим специално, за да участва в делото) говориха по половин час, а Публий Валерий — още един. Добри речи, но не като тези на Цицерон.
Когато Цицерон излезе със свитък в ръка (свитъкът беше само за ефект, тъй като юристът никога не го поглеждаше), съдебните заседатели се наведоха напред в очакване. Когато говореше, Цицерон създаваше впечатление, че измисля речта си в момента, плавно, изразително, завладяващо. Кой можеше да забрави речта му срещу Гай Вер, защитите му на Целий, на Клуент, на Роск от Америя? Убийци, мошеници, чудовища, всичките бяха мливо за неподбиращата воденица на Цицерон. Той дори бе успял да представи злосторника Антоний Хибрида като невинно дете.
— Луций Ахенобарбе, уважаеми съдебни заседатели, аз излизам пред вас, за да представя великия и добър Тит Аний Милон.
Цицерон направи пауза, погледна седящия в блажено очакване Милон, преглътна тежко.
— Колко странно, че зрителите ни са само войници! Как ми липсва ежедневната суетня по улиците… — Той се запъна и преглътна. — Ала колко мъдро постъпва Гней Помпей Велики, като се грижи нищо нередно да не се случва… случи… — Той отново се запъна и преглътна. — Ние сме защитени. Няма от какво да се боим, поне любимият ми приятел Милон няма от какво да се страхува… — Цицерон спря, размаха безцелно свитъка, преглътна. — Публий Клодий беше луд; той гореше и грабеше. Гореше. Вижте местата, където бяха любимите ни Курия Хостилия, Порциевата базилика… — Той се запъна, намръщи се, разтърка очи. — Порциевата базилика… Базиликата на Порций…
Тишината бе такава, че потъркването на някое копие в ножницата на притежателя му звучеше като рухването на цяла сграда. Милон го гледаше с широко отворена уста; онази долна гнида Марк Антоний се хилеше самодоволно; голото теме на Луций Ахенобарб блестеше ослепително под изгряващото слънце… „О, какво ми става; защо забелязвам тези подробности?“
Той отново заговори:
— Ще продължим ли да страдаме? Не! Живеем спокойно от деня, в който изгоря Публий Клодий! В деня на смъртта на Публий Клодий ние получихме безценен дар! Патриотът, когото виждаме тук, просто се е защитавал, бранил е живота си. Той е истински патриот, гневът му винаги е бил насочен срещу подмолните действия на демагозите… — Той се запъна, преглътна. — Публий Клодий е искал да отнеме живота на Милон. В това не може да има съмнение, никакво съмнение… никакво съмнение… никакво… никакво… съмнение…
Разтревожен, Целий се приближи до оратора.
— Цицероне, не си добре. Пийни малко вино.
Великият юрист го погледна с премрежен поглед; Целий се запита дали изобщо го вижда.
— Благодаря, добре съм — рече и отново се опита да събере мислите си: — Милон не отрича, че на Апиевия път е започнало сражение, отрича обаче той да го е предизвикал. Той не отрича, че Клодий е загинал, ала отрича той да го е убил. Всичко това обаче е несъществено. Убийството при самозащита не е престъпление. Никога не е било. Престъплението е нещо предумишлено. Така е постъпил Клодий. Предварително е планирал нападението си. Публий Клодий. Той. Не Милон. Не, не Милон…
Целий отново се приближи до него:
— Цицероне, моля те, пийни вино.
— Не, добре съм. Наистина, добре съм. Благодаря… Вижте свитата на Милон. Един фургон. Една жена. Уважаваният Квинт Фуфий Кален. Багаж. Много слуги. Така ли постъпва някой, който планира убийство? Клодий не е водил жена със себе си. Това само по себе си не е ли подозрително? Клодий никога не се е движил без жена си. Клодий не е носил багаж. Клодий необременителен… необременен… необреме… необременен…
Помпей седеше на трибуната си, изслушваше финансови искове и се правеше, че съдът на Ахенобарб не го засяга. „Никога не съм познавал този човек. О, Юпитере, той ще ме убие! _Ще ме убие!“_
— Милон е разумен мъж. Ако е станало така както го представя обвинението, в такъв случай пред нас би трябвало да седи луд. Ала Милон не е луд. Клодий беше лудият! Всички знаят, че Клодий бе луд! Всички!
Той замълча, избърса потта от челото си. Очите му спряха върху Фулвия, седнала до майка си Семпрония. Кой бе този с тях? О, Курион. Те се хилеха, докато Цицерон умираше.
— Умря. Умря. Клодий умря. Никой не го отрича. Всички ще умрем. Само че никой не иска да умре. Клодий умря. Клодий сам си го търсеше. Милон не го е убил. Милон е… Милон е…
В продължение на един мъчителен половин час Цицерон заекваше, запъваше се, повтаряше се, бръщолевеше несвързано, затрудняваше се от прости думи. Докато не видя как Гней Помпей Велики разпуска съдилището си по финансови жалби пред храма на Сатурн. Тогава замълча. И не можа да продължи.
Никой от страната на Милон не беше ядосан, дори самият Милон. Бяха потресени. Явно Цицерон не беше добре. Може би страдаше от някой от онези ужасни пристъпи на мигрена. Не беше сърцето му — щеше да пребледнее. Нито стомахът. Какво му ставаше? Да не би да получаваше удар?
Марк Клавдий Марцел излезе напред:
— Луций Ахенобарбе, ясно е, че Марк Тулий не може да продължи. Това е истинска трагедия, защото всички се съгласихме да му отстъпим времето си за изказвания. Никой от нас не е подготвил реч. Може ли смирено да помоля уважавания съд и съдебните заседатели да си спомнят какви речи е произнасял Марк Тулий? Днес той е болен; ще се направим, че не сме го чули. Ала можем да си спомним. И можете да приемете със сърцата си, уважаеми съдебни заседатели, една неизказана реч, която щеше да ви покаже без сянка на съмнение къде е вината за това нещастие. Защитата свърши с изказванията си.
Ахенобарб се размърда неловко в креслото си и нареди:
— Уважаеми съдебни заседатели, гласувайте.
Съдебните заседатели се заеха да драскат по малки восъчни плочки. Пишеха само по една буква: „А“ за _„абсолво“_ — невинен и „К“ за _„кондемно“_ — виновен. Ликторите на Ахенобарб събраха плочките и той ги преброи; свидетелите надничаха над рамото му.
— Кондемно с трийсет и осем гласа — обяви той с монотонен глас. — Тит Аний Милон, налага се да изчисля глобата ти по оценката на щетите, ала според Помпеевия закон за насилието за такова нарушение се предвижда прогонване от Рим. Мое задължение е да те предупредя, че ти се забранява да приближаваш на по-малко от деветстотин километра до Рим по суша и вода. Не забравяй, че срещу теб има възбудени още три обвинения. Ще бъдеш съден под председателството на Авъл Манлий Торкват за рушвети по време на изборната кампания. При Марк Фавоний за незаконно свързване с членове на уличните братства, забранено от закона на Юлий Марций. И под председателството на Луций Фабий по обвинения в подклаждане на размирици според Плавтовия закон за насилието. Край на заседанието.
Целий изведе почти изпадналия в безсъзнание Цицерон. Катон, който бе гласувал с „абсолво“, се приближи до Милон. Много странно. Дори кавгаджийката Фулвия не закрещя победоносно. Присъстващите мълчаливо се разотидоха.
— Съжалявам, Милоне — рече Катон.
— Аз съжалявам още повече, повярвай.
— Опасявам се, че ще бъдеш осъден и по другите обвинения.
— Разбира се. Макар че няма да присъствам лично. Още днес заминавам за Масилия.
За пръв път Катон не крещеше; почти шепнеше:
— Няма да навреди, ако си подготвен за последиците. Надявам се забеляза, че Луций Ахенобарб не издаде заповед за запечатване на дома ти или за запор над средствата ти.
— Благодарен съм му за това. И ще съм подготвен.
— Цицерон ме удиви.
Милон се усмихна, поклати глава:
— Бедният Цицерон! Мисля, че съвсем наскоро е открил някоя от тайните на Помпей. Моля те, Катоне, пази се от Помпей! Знам, че добрите люде възнамеряват да го привлекат на своя страна. Разбирам защо. Ала по-добре да се съюзите с Цезар. Той поне е римлянин.
Катон обаче подскочи гневно.
— Цезар ли? По-добре да умра! — изкрещя и бързо се отдалечи.

 

В края на април се състоя една сватба. Гней Помпей Велики се ожени за вдовицата Корнелия Метела, двайсетгодишната дъщеря на Метел Сципион. Планк Бурса така и не повдигна обвинения срещу баща й.
— Не се тревожи, Сципионе — рече весело младоженецът на скромната сватбена вечеря. — Възнамерявам да проведа изборите навреме през квинктил и обещавам да те посоча за втори консул до края на мандата ми. Шест месеца са дълъг период за управление без колега.
Метел Сципион не знаеше да го удари ли, или да го разцелува.

 

Макар че остана затворен в дома си няколко дена, Цицерон се съвзе. Постара се да си внуши, че това никога не се е случвало. Че Помпей си е Помпей, какъвто винаги го беше познавал. Да, бе получил пристъп на мигрена, от онези гнусни кризи, които размътват ума и оплитат езика. Така го беше обяснил на Целий. Официално заяви, че присъствието на войниците го било разконцентрирало — как можеше човек да се съсредоточи в такава тишина, при такъв израз на военна мощ? И дори някои да си спомняха, че бе преживявал и по-лоши удари, те не проговаряха. Цицерон просто остаряваше.
Милон се установи в Масилия, макар че Фауста се върна при брат си в Рим.
Един куриер му занесе копие от речта, която бе приготвил Цицерон, допълнена с оправдания заради войниците и цветущи изрази по адрес на консула без колега.
„Много благодаря — писа Милон на адвоката. — Ако беше имал и куража да я произнесеш, сега нямаше да се гощавам с брадатите масилски барбуни.“

 

Част II: Войната с галите

 

4
Италийска Галия, Римска Галска провинция, Галия Комата
Януари — декември 52 г.пр.н.е.

 

Няколко години по-рано, след като завършиха второто си съвместно консулство, Гней Помпей Велики и Марк Лициний Крас с нетърпение очакваха едно много добро управление като проконсули. Цезаровият легат Гай Требоний бе народен трибун по време на мандата им и беше прокарал закон, осигуряващ им две много привлекателни провинции за следващите пет години. И тъй като Цезар вече доказваше ефективността на този петгодишен период в Галия, Помпей взе Сирия, а Крас — двете испански провинции.
Сетне здравето на Юлия, което така и не се беше възстановило напълно след аборта й, се влоши още повече. Помпей не можеше да я вземе в Сирия — обичаите и традицията не го позволяваха. Тъй като обичаше младата си съпруга, той промени плановете си. Помпей все още изпълняваше длъжността на уредник на житните резерви на Рим и това му даде идеален повод да остане близо до Вечния град. Сирия не беше стабилна провинция. Като най-нова териториална придобивка на Рим тя граничеше с Партското царство, могъща империя под управлението на цар Ород, който се безпокоеше от римското присъствие в Сирия. Особено когато тя бе под управлението на Помпей Велики, известен като голям завоевател. Носеха се слухове, че идеята, Партското царство да бъде присъединено към републиката, не била чужда на Рим. Цар Ород все повече се безпокоеше. Освен това той бе и много предпазлив човек.
Заради Юлия Помпей помоли Крас да си разменят провинциите: той да вземе двете в Испания, а Крас — Сирия. Крас прие на драго сърце. И така, смяната бе уредена. Помпей остана близо до Рим с Юлия, тъй като можеше да изпрати легатите си Афраний и Петрей да управляват Близка и Далечна Испания, а Крас замина за Сирия, решен да подчини партите.
Новините за поражението и смъртта му разбуниха духовете в Рим и не на последно място, защото бяха донесени от единствения оцелял благородник, квестора на Крас, един забележителен младеж на име Гай Касий Лонгин.
Макар че изпрати официален доклад до сената, Касий написа и доста по-подробен отчет за събитията на Сервилия, негова близка приятелка и вероятна тъща. Тъй като знаеше, че този отчет ще причини голяма мъка на Цезар, Сервилия с удоволствие му го препрати в Галия. „Ха! Измъчвай се, Цезаре! Като мен.“

 

„Пристигнах в Антиохия непосредствено преди арменският цар Артавазд да дойде на държавно посещение при управителя Марк Крас. Приготовленията за предстоящия поход срещу партите напредваха — така поне си мислеше Крас. Убеждение, което, след като видях какво има на разположение, признавам, не споделях. Седем легиона, всичките от по осем кохорти вместо по десет, и многобройни конници, които имах чувството, че никога няма да могат да се сработят. Публий Крас бе докарал хиляда хедуи от Галия, подарък от Цезар, който по-добре да си ги беше задържал. Те изобщо не се разбираха с галатийските конници и изпитваха дълбока носталгия.
Там беше и Абгар, цар на скенитските араби. Не знам защо, но му нямах доверие и не го харесах още от първата ни среща. Крас обаче го смяташе за чудесен човек и не искаше да чуе нищо против него. Абгар бе клиент на Артавазд и беше предложен на Крас като водач и съветник за похода заедно с четири хиляди лековъоръжени араби скенити.
Крас възнамеряваше първо да навлезе в Месопотамия и да удари Селевкия на Тигър, зимното седалище на партския царски двор. Тъй като смяташе да предприеме похода си през зимата, той очакваше цар Ород да е там. Възнамеряваше да плени него и всичките му синове, преди да успеят да се разпръснат и да съберат войските на цялата Партска империя.
Арменският цар Артавазд и клиентът му Абгар обаче възразиха срещу тази стратегия. Никой, твърдяха те, не можел да победи стрелковата конница на партите на равна местност. Покритите с метални брони конници и огромните им бронирани мидийски коне не можели да се сражават ефективно в планините, твърдяха Артавазд и Абгар. Насечената местност затруднявала също стрелците, които бързо изразходвали стрелите си и трябвало да галопират на равен терен, за да се прицелват с онази легендарна партска точност. Затова, говореха Артавазд и Абгар, Крас трябвало да тръгне към Мидийските планини, не към Месопотамия. Ако заедно с цялата арменска армия ударел сърцето на Партското царство на юг от Каспийско море и лятната царска резиденция Екбатана, нямало как да загуби, кълняха се те.
И на мен планът ми се стори добър — казах му го, но Крас не искаше да ме чуе. Не виждал никакви трудности да се справи с броненосците и стрелците и на равно. Честно казано, предполагам, че той просто не желаеше да влиза в съюз с Артавазд, защото така щеше да се наложи да дели плячката. Познаваш Марк Крас, Сервилия — светът няма достатъчно злато, за да насити такава алчност. Той нямаше нищо против Абгар, тъй като не беше цар на самостоятелна държава и следователно нямаше право на равностоен дял в плячката. Докато Артавазд щеше да вземе половината. И то съвсем справедливо.
Каквато и да беше причината, Крас отказа категорично. Равнините на Месопотамия били по-подходящи за маневри на римската войска, инатеше се той. Не искал войниците му да се разбунтуват като при Лукул, когато зърнали планината Арарат в далечината и си дали сметка, че пълководецът им смята да я изкачат. Освен това планинската кампания в далечна Мидия трябвало да се проведе през лятото. Армията му, изтъкваше Крас, щяла да бъде готова за поход рано през април. Смятал, че ако накара войниците си да чакат до секстил, щял да убие ентусиазма им. По мое мнение добри аргументи, но само на пръв поглед. Не съм виждал войниците на Крас да се въодушевяват по никое време и при никакви обстоятелства. Разочарован, цар Артавазд напусна Антиохия. Той, разбира се, се беше надявал чрез съюза с Рим да узурпира властта над цялото Партско царство. След като му беше отказано обаче, той реши да се сближи с партите. Остави Абгар в Антиохия като шпионин и от заминаването му всичко, което вършеше Крас, бе съобщавано на врага.
През март пристигна послание от цар Ород. Главният посланик бе много стар мъж на име Вагиз. Толкова странно изглеждат тези партски благородници с масивните си златни огърлици; с кръглите им, инкрустирани с перли шапки без периферии, прилични на обърнати паници; с изкуствените им бради, закрепени със златни конци за ушите им; със златните им премени, осеяни с блестящи драгоценни камъни и перли. Колко ли още богатства трябва да има във Вавилон!
Вагиз помоли Крас да се придържа към договорите, сключени от Сула и Помпей Велики с партите, според които всичко на запад от Ефрат е владение на Рим, а всичко на изток — на партите.
Крас направо им се изсмя в лицата!
„Скъпи ми Вагизе — рече той през смях, — предай на цар Ород, че ще преразгледам тези договори… след като завзема Селевкия на Тигър и Вавилон!“
Вагиз не отговори веднага. Сетне вдигна ръка и показа дланта си на Крас.
„Косми ще пораснат тук, Мрак Красе, ако стъпиш в Селевкия!“
Косите ми настръхнаха. Тези изречени с пискливия му глас думи прозвучаха като предсказание.
Както сигурно си забелязала, Марк Крас беше много груб с тези източни царе, които са много обидчиви. За такова осмиване шегаджията трябваше да се прости с главата си. Неколцина от нас се опитахме да го разубедим, но проблемът бе, че там присъстваше и синът му Публий, който го обожаваше и смяташе, че баща му не може да сгреши по никакъв начин. Публий бе ехото на Крас и той слушаше ехото си, не гласа на разума.
В началото на април потеглихме на североизток от Антиохия. Войниците бяха унили и се движеха мъчително бавно. Хедуиските конници недоволстваха и в плодородната долина на Оронтес, но щом стигнахме по-бедните пасбища на Цирус, те започнаха да се държат като упоени. Трите хиляди галатийци също не проявяваха ентусиазъм. Всъщност колоната ни напомняше повече на траурно шествие, отколкото на победоносен поход. Самият Крас пътуваше отделно от войската, в носилка, тъй като пътят бе твърде неравен за колесница. В интерес на истината, струва ми се, че той не беше съвсем добре със здравето. Публий Крас все се суетеше около него. Не е лесно за един мъж на шейсет и три години да води военна кампания, особено когато не е бил на война почти двайсет години.
Абгар, арабинът, не вървеше с нас. Беше тръгнал напред месец по-рано. Трябваше да се срещнем с него на източния бряг на Ефрат при Зевгма, където стигнахме в края на месеца. Това е показателно за мудния ни ход. В началото на зимата водите на Ефрат спадат до най-ниското си ниво. Никога не съм виждал такава река! Толкова широка, дълбока и могъща! Въпреки това не се очакваше да срещнем затруднения при преминаването й по понтонния мост, който инженерите ни построиха, трябва да отбележа, бързо и умело.
Ала не стана според очакванията, както толкова много други неща в този обречен поход. Неочаквано ни застигнаха свирепи бури. Уплашен, че нивото на реката може да се покачи, Крас отказа да отложи прекосяването й. И така, войниците запълзяха по мятаните от вълните понтони; мълнии удряха на по десет места наведнъж, гръмотевиците накараха конете да побеснеят от ужас, а въздухът засия с бледа жълта светлина и придоби странната сладникава миризма, която винаги ми е напомняла за морето. Беше ужасно. А и бурята не отслабваше. Ден след ден. Дъждът бе толкова силен, че превърна почвата в кал, а реката се вдигаше все повече и повече. Въпреки това преминаването продължи.
Никога не си виждала толкова нестройна тълпа като нашата войска, след като най-сетне преминахме на източния бряг. Нямаше нищо сухо, включително зърното и храната в кервана с провизиите. Въжетата на метателните съоръжения се раздуха и омекнаха, въглищата за ковачниците бяха неизползваеми, палатките бяха като от плат за булчински рокли, а скъпоценните ни дървени трупи за укрепленията — напукани и начупени. Представи си, ако можеш, четири хиляди коне (Крас не позволи на бойците да вземат по два), две хиляди мулета и няколко хиляди вола побеснели от ужас. Нужни ни бяха две нундини, за да ги успокоим, шестнайсет скъпоценни дни, през които трябваше да сме навлезли вече дълбоко в Месопотамия. Легионерите не бяха в много по-добро състояние от животните. Походът, говореха между себе си, бил прокълнат. Също като самия Крас. Всички щели да загинат.
Абгар обаче пристигна начело на четирите си хиляди лековъоръжени пехотинци и конници. Събрахме се на военен съвет. Цензорин, Варгунтей, Мегабок и Октавий, четирима от петимата Красови легати искаха да продължим през цялото време по течението на Ефрат. Така беше по-безопасно, имаше паша за животните и по пътя можехме да се запасим с още храна. Аз се съгласих с тях, но ми дадоха да разбера, че не е уместно един прост квестор да съветва по-висшите магистрати.
Абгар се обяви против следването на Ефрат. В случай, че не знаеш, на юг от Зевгма реката прави голям завой на запад и така щеше да удължи пътя ни с много километри. При вливането на Билехас Ефрат продължава през Месопотамия горе-долу по права линия и в желаната от нас посока, на югоизток.
Затова, рече Абгар, сме щели да спестим четири-пет дни, ако се насочим на изток от Зевгма през пустинята към Билехас. След това с рязък завой на юг сме щели да стигнем до Ефрат при Никефорион. С него като водач, твърдеше самоуверено Абгар, нямало как да се загубим, щели сме да преминем пустинята неусетно и без поражения.
И така, Крас се съгласи с Абгар и Публий Крас се съгласи с татко си. Щяхме да предприемем кратък преход през пустинята. Отново четирима легати опитаха да убедят Крас да не го прави, но той не искаше да чуе. Бил укрепил Кари и Синака и тези крепости щели да ни осигурят достатъчна защита — макар че не вярвал да имаме нужда от каквато и да било защита. Така смяташе и нашият приятел цар Абгар. Толкова далеч на север нямало да има нито един парт.
Обаче те бяха там. Абгар се беше постарал. Всеки наш ход се знаеше в Селевкия, а цар Ород бе далеч по-добър стратег от бедния, полудял за пари Марк Крас.
Предполагам, скъпа ми Сервилия, че тъй като прекарваш времето си само в Рим, не знаеш много за Партското царство. Затова ще ти кажа, че това е една голяма империя, включваща много области. Самата Партия се намира на изток от Каспийско море, затова владетелят им се нарича цар на партите, а не цар на Партия. Под управлението на цар Ород са Мидия, Мидия Атропатена, Персия, Гедрозия, Кармания, Бактрия, Маргияна, Согдияна, Сузияна, Елимаида и Месопотамия. Повече земи от всички римски провинции.
Всеки от тези райони се управлява от сатрап, носещ титлата „Сурен“. Повечето от тях са синове, племенници, братовчеди, братя или чичовци на царя. Самият цар никога не ходи в Партия. През лятото управлява от Екбатана в ниските планини на Мидия, през пролетта и есента посещава Суза, а зимно време се оттегля в Селевкия на Тигър в Месопотамия. Това, че посвещава толкова време точно на най-западните провинции на огромната си империя, вероятно се дължи на Рим. Той се бои от нас, не от индийците или серикците, макар че и те са велики народи. Той държи Бактрия изкъсо, за да контролира масагетите, тъй като те са отделни племена, не единна нация.
По стечение на обстоятелствата сатрапът на Месопотамия се оказа много способен управник и на него Ород повери кампанията срещу Крас. Самият цар на партите тръгнал на север, за да се срещне с арменския цар Артавазд в столицата му Артаксата с достатъчно голяма войска, в случай че не го посрещнат твърде гостоприемно. Взел и сина си Пакор. Пахлави Сурен (така се казваше сатрапът) останал в Месопотамия, за да ръководи друга армия, която да се разправи с нас. Разполагал с десет хиляди ездачи — стрелци и двехилядна тежка конница от броненосци. Без никаква пехота.
Интересен човек бе този Пахлави Сурен. Едва на трийсет (на моя възраст) и племенник на царя, говори се, че бил изключително красив, изтънчен, дори женствен. Нямал влечение към жените, предпочитал момчета между тринайсет и петнайсет години. Щом станели твърде големи за вкуса му той ги назначавал във войската или в управлението като висши служители. Това е напълно допустимо според партските обичаи.
Това, което го тревожело най-много, когато събирал хората си, бил един факт, добре известен и на Крас, и на останалите от нас — факт, който, както ни уверяваше Абгар, щял да ни осигури лесна победа. А именно, че партските конни стрелци изразходват твърде бързо стрелите си. Затова въпреки умението си да стрелят точно от гърба на препускащия кон те много скоро се оказват непотребни.
Пахлави Сурен измислил как да се поправи това. Подготвил огромен керван от камили, натоварени с кошове резервни стрели. След това събрал няколко хиляди роби и ги обучил как да доставят стрелите на конниците в самия разгар на битката. Затова, когато тръгнал от Селевкия, за да ни пресрещне със стрелковата и бронираната си конница, той повел безкраен керван камили и роби.
Ти ще попиташ откъде знам всичко това. Когато му дойде времето ще стигна и до това, а сега ще ти споделя само, че го научих от един удивителен принц в еврейския царски двор, Антипатер, чиито шпиони и осведомители му носят вести от всяко крайче на света.
Край Билехас се кръстосват керванските пътища между Палмира и Никефорион и този през Кари за Едеса и Амида. Към този кръстопът се бяхме запътили.
Имахме трийсет хиляди римски пехотинци, хиляда хедуиски конници и три хиляди галатийски. Те бяха разтревожени още преди да навлезем в пустинята, а там ставаха все по-уплашени с всеки изминал ден. За да го установя, бе достатъчно да пояздя между тях и да послушам разговорите им: Крас бил прокълнат, всички щели да умрат. Нямаше никаква опасност от бунт, тъй като склонните да се опълчат срещу предводителите си войници поне притежават някаква воля и енергия. Нашите бяха загубили всякаква надежда. Те просто се бяха примирили да срещнат съдбата си като пленници, поведени към пазара на роби. Хедуиските конници бяха най-зле. Никога в живота си не бяха виждали такава пустош, сивкав, мрачен пейзаж, лишен от всякакъв подслон и красота. Те се затваряха в себе си и не се интересуваха от нищо.

 

Два дни след навлизането ни в пустинята започнахме да виждаме малки групички парти, най-често стрелци, по-рядко броненосци. Не че ни притесняваха. Те се приближаваха, след това пришпорваха конете си и изчезваха. Сега знам, че са поддържали връзка с Абгар и са докладвали на Пахлави Сурен, който лагеруваше край Никефорион при вливането на Билехас в Ефрат.
Достигнахме Билехас четири дни преди юнските иди и аз помолих Марк Крас да издигне здраво укрепление и да се установим на лагер достатъчно дълго, за да могат легатите и трибуните да въдворят някакъв ред във войската. Крас обаче не искаше и да чуе. Бързаше, защото вече твърде дълго пътувахме. Искаше да достигнем каналите на мястото, където Тигър и Ефрат почти се сливат, преди началото на лятото и вече започваше да се съмнява, че ще успеем. Затова нареди войниците да направят кратка почивка и да продължат надолу по Билехас. Все още бе ранен следобед.
Изведнъж забелязах, че цар Абгар и четирите му хиляди войници буквално са се изпарили. Изчезнали! Няколко галатийски разузнавачи пристигнаха в галоп, крещейки, че приближава многобройна партска конница, но едва успяха да привлекат вниманието, когато от всички посоки ни засипаха стрели и войниците започнаха да падат като есенни листа. Никога не съм виждал толкова бърза и жестока атака като този дъжд от стрели.
Крас не предприе нищо, просто стоеше и гледаше. „Всеки момент ще спрат — крещеше иззад прикритието на щитовете, — скоро ще им свършат стрелите.“
Стрелите не им свършиха. Римските войници панически бягаха и падаха. Падаха. Накрая Крас накара тръбачите да свирят „строй се в квадрат“, но твърде късно. Броненосците настъпиха, огромни мъже върху огромни коне, покрити с черни железни ризници. Забелязах, че когато се движат в тръс (твърде тежки са за галоп), звънтят като милиони монети в хиляди кесии. Питам се дали и Крас се е замислил за това сравнение. Земята трепери под копитата им. Вдигат огромен облак прах около себе си, така че изглеждат, сякаш изникват от димна завеса.
Публий Крас събра хедуиските конници, които като че внезапно бяха възвърнали самообладание. Може би се чувстваха сигурни само по време на битка. Галатийците се присъединиха към тях и четирите хиляди конници се врязаха сред броненосците като разгневени бикове. Тежката кавалерия се разпръсна и отстъпи, Публий Крас и хората му ги последваха в прашния облак. По време на затишието Крас успя да строи пехотата в квадрат. След това зачака хедуите и галатийците да се върнат, молейки боговете. Появиха се обаче пак броненосците. Носеха главата на Публий Крас забучена на копие. Вместо да нападнат пехотата, те започнаха да обикалят квадрата и да размахват зловещия си трофей. Публий Крас сякаш ни гледаше; очите му проблясваха, а лицето му бе почти без драскотина.
Баща му бе покрусен — няма думи, с които да опиша какво се случи после. Ала загубата на сина му сякаш го промени. Той обикаляше целия строй, шегуваше се, насърчаваше хората си да се държат, говореше им, че синът му им е спечелил скъпоценно време с живота си, но че скръбта била само негова.
„Дръжте се! — не спираше да крещи. — Дръжте се!“ Те се държаха, редиците им постоянно се топяха под безспирния дъжд от стрели, докато не се спусна нощ и партите не се оттеглиха. Те явно нямат обичай да се бият нощем.
Тъй като не бяхме построили лагер и нямаше какво да ни задържа на това място, Крас нареди изтегляне към Кари, на около осемдесет километра на север. На разсъмване започнахме да пристигаме, препъвайки се. Бяхме останали може би половината от пехотата и шепа конници. Кари имаше малка крепост, но нищо не бе в състояние да защити толкова много хора, в такъв голям безпорядък.
Тук ще си позволя да спомена, че Кари е на кръстопътя на керванските пътища за Едеса и Амида вече две хиляди години и също мога да кажа, че за тези две хиляди години не се е изменила ни най-малко. Представлява жалки кирпичени къщурки с формата на кошери насред каменна, безжизнена пустош. Мръсни овце, мръсни кози, мръсни жени, мръсни деца, мръсна река, големи купчини изсушена тор като единствен източник на топлина в суровите студове, само нощното небе внася малко красота в тази мизерия.
Гарнизонът, който се командваше от префекта Копоний, разполагаше с една-единствена кохорта. Когато се появихме, той изпадна в паника. Нямахме храна, защото партите бяха пленили кервана с провизиите; повечето хора и коне бяха ранени. Не можехме да останем в Кари, това бе очевидно.
Крас свика съвета и решиха да се оттеглим през нощта към Синака, пак на същото разстояние на североизток към Амида. Крепостта бе по-добра и имаше известни запаси от зърно. „В най-неправилното направление!“ — искаше ми се да закрещя. Ала Копоний бе довел един жител на Кари на съвета. Андромах. И Андромах се кълнеше, че партите дебнели между Кари и Едеса, между Кари и Самозата, между Кари и кое да е друго селище по поречието на Ефрат. След това предложи да ни заведе до Синака, а оттам до Амида. Сломен от мъка по Публий, Крас прие. О, той наистина бе прокълнат! Каквото и решение да вземеше, то се оказваше погрешно. Андромах беше местният партски шпионин.
Знаех си, знаех си, знаех си! С напредването на деня все повече се убеждавах, че да тръгнем с Андромах към Синака, означава сигурна смърт. Затова свиках свой съвет. Поканих Крас. Той не присъства. Другите дойдоха: Цензорин, Мегабок, Октавий, Варгунтей, Копоний, Егнаций. И отблъскващо нечистоплътните и опърпани местни гадатели и заклинатели — Копоний обитаваше тази неописуема клоака на света достатъчно дълго, за да ги събере около себе си като мухи около разлагащ се труп. Заявих пред събралите се, че могат да правят каквото искат, но още с падането на нощта аз тръгвам на югозапад към Сирия, не на североизток към Синака. Ако партите дебнеха, бях готов да поема риска. Само че, така им казах, изобщо не вярвах, че са там. Стига толкова скенитски водачи!
Копоний се възпротиви. Също и останалите. Не било достойно легатите, трибуните и префектите да изоставят пълководеца си. Нито пък квестора му. С мен се съгласи единствено префектът Егнаций.
Аз загубих самообладание (Касиев недостатък, признавам).
„Останете тогава и умрете! — изкрещях. — На когото му е мил животът, да намира по-бързо кон, защото аз тръгвам за Сирия и вече не се доверявам на никого другиго, освен на щастливата си звезда!“
Гадателите се размърдаха и зашушукаха.
„Не, Гай Касий! — проплака най-старият от тях, накичен с амулети, миши кости и зловещи очи от ахат. — Тръгни, добре, но не веднага! Луната е още в Скорпион! Изчакай да влезе в Стрелец!“
Огледах ги. Не можах да сдържа смеха си.
„Благодаря за съвета — рекох, — ала това е пустиня. Предпочитам скорпионите пред стрелците.“
Около петстотин от нас препуснахме в галоп и продължихме цяла нощ ту в бавен ход, ту в тръс, ту пак в галоп. До разсъмване достигнахме Европус, наречен от местните Карчемиш. Никакви парти не ни очакваха, а Ефрат бе спокоен и успяхме да се прехвърлим с лодки заедно с конете. Спряхме едва когато стигнахме Антиохия.
По-късно научих, че Пахлави Сурен избил всички, които предпочетоха да останат с пълководеца си. Когато ние сме били в Европус, на втория ден преди юнските иди, Крас и войската му обикаляли в кръг, без да се приближат към Синака, благодарение на Андромах. Партите ги нападнали отново. Било е пълно поражение. След отчаяни опити за оттегляне и противопоставяне нашите били посечени до последния човек. Всички легати, които останаха с Крас, загинали — Цензорий, Варгунтей, Мегабок, Октавий, Копоний.
Заповедта на Пахлави Сурен била изпълнена. Марк Крас бил пленен жив, за да чака пристигането на цар Ород. Как е станало, никой не знае, дори Антипатер, но наскоро след залавянето му станало спречкване. Крас загинал.
Седем сребърни орела попаднаха в ръцете на Пахлави Сурен край Кари. Никога вече няма да ги видим. Отпътували са при цар Ород за Екбатана.
Така аз се оказах най-висшият римлянин в Сирия, начело на една раздирана от страх провинция. Всички бяха убедени, че партите настъпват, а нямахме войска. През следващите два месеца укрепих Антиохия така, че да издържи на всякакво нашествие, и организирах система от наблюдателни постове, за да се известят жителите на долината на Оронтес навреме, за да могат да потърсят убежище в града. След това (можеш ли да повярваш?) започнаха да се връщат войници. Не всички бяха загинали при Кари. Успях да събера около десет хиляди. Достатъчно, за да съставя два добри легиона. А според безценния ми осведомител Антипатер още десет хиляди от оцелелите при първата битка край Билехас били пленени от Пахлави Сурен и изпратени на границата на Бактрия отвъд Каспийско море, за да отблъскват набезите на масагетите. Стрелите нанасят сериозни рани, но рядко се умира от тях.
До настъпването на ноември се почувствах достатъчно сигурен, за да обиколя провинцията си. Е, тя наистина е моя. Сенатът не направи нищо, за да ме избави от задълженията ми. На трийсет години Гай Касий Лонгин е управител на Сирия. Невероятна задача, но не и непосилна за мен.
Първо отидох в Дамаск, след това в Тира. Тъй като тирийците са много красиви хора, човек би си помислил, че и градът им е такъв. Ала това е едно отвратително място. Вони непоносимо на мъртви охлюви. Цялата околност е засипана с планини от изварени мурексови черупки, по-високи от къщи. Не мога да си обясня как тирийците живеят на този остров на разложение и приказни богатства. Все пак Фортуна закриля управителя на Сирия. Приютиха ме във вилата на главния етнарх Деметрий, луксозна постройка на брега, където морските ветрове отнасят надалеч вонята на разлагащи се охлюви.
Там се запознах с мъжа, чието име вече споменах — Антипатер. Петдесет и осем годишен, той е много влиятелен човек в еврейското царство. По вероизповедание твърди, че е евреин, но всъщност е идумеец, очевидно не съвсем същото като юдей. Той нанесъл обида на синода, главната им религиозна институция, като се оженил за набатейска принцеса на име Кипра. Тъй като гражданството на юдеите се предава по майчина линия, това означава, че синовете и дъщерята на Антипатер не са евреи. И следователно той, колкото и да е амбициозен, не може да стане цар на евреите. Нито пък синовете му. Независимо от това нищо не може да раздели Антипатер от Кипра, която го съпровожда навсякъде. Невероятно привързани са един към друг. Тримата им синове, всичките още юноши, са изумителни за възрастта си. Най-големият, Фазаел, е впечатляващ младеж, но средният, Ирод, е невероятен. Можеш да го наречеш съвършено съчетание на лицемерна хитрост и жестока безскрупулност. Иска ми се да остана в Сирия още десет години само за да видя какво ще излезе от него.
Антипатер ме запозна с партското виждане за злощастния поход на бедния Марк Крас и доведе до знанието ми още много интересни факти. След блестящата си победа край Билехас Пахлави Сурен, управителят на Месопотамия, бил привикан в летния дворец в Екбатана. Никой поданик на царя на партите не може да се представя по-добре от повелителя си. Ород бил твърде доволен от победата над Крас, но блестящото водачество на войските му от Пахлави Сурен, неговия племенник, никак не му се поправило. Ород го наказал със смърт. В Рим след победата пълководеца го очаква триумф. В Екбатана загубваш главата си.
Когато се срещнах с Антипатер в Тира, аз имах два добри легиона, но не се очертаваше битка, в която да ги изпитам. Това се промени много скоро. След отминаването на партската опасност евреите започваха да недоволстват. Макар че Аристобул и синът му Антигон бяха върнати в Рим от Габиний след въстанието им, друг син на Аристобул на име Александър реши, че е време да смъкне Хиркан от престола, на който го въздигна Габиний. Благодарение на усилията на Антипатер, бих добавил. Е, цяла Сирия знаеше, че управителят е един прост квестор. Каква удобна възможност. Двама други високопоставени евреи, Малих и Пейтолай, решиха да подкрепят Александър в заговора му.
Затова аз тръгнах към Йеросолима (или Ерусалим, ако повече ти допада това име). Макар че не ми се наложи да стигна чак дотам, преди да срещна еврейската войска — над трийсет хиляди души. Сражението се състоя там, където реката Йордан излиза от Генизаретското езеро. Да, те имаха значително превъзходство, но Пейтолай, който командваше войската им, просто бе събрал една необучена тълпа от галилейски планинци, беше сложил гърнета главите им и мечове в ръцете им и ги бе хвърлил срещу два тренирани, дисциплинирани (и след Кари — опитни) римски легиона. Аз ги държах изкъсо и войниците ми бяха възвърнали до голяма степен увереността си. Посрещаха ме с всички почести на пълководец, макар че се съмнявам сенатът да разреши триумф на един прост квестор. Антипатер ме посъветва да убия Пейтолай и аз последвах съвета му. Антипатер не е предател на скенитите, макар че много евреи не биха се съгласили с оценката ми. Те искат да управляват малкото си кътче от света без покровителството на Рим. Антипатер обаче е реалист. Рим няма да им позволи.
Галилейците не дадоха много жертви. Изпратих трийсет хиляди на пазара за роби в Антиохия и така за пръв път извлякох изгода от командването на армията си. Тертула ще се омъжи за богат човек!
Антипатер е добър човек. Той е разумен, гъвкав и готов да служи на Рим, за да предотврати избиването между евреите. Те явно постоянно враждуват помежду си, освен ако няма външна опасност, която да ги сплоти; като Рим или Египет в по-стари времена.
Хиркан все още държи трона и върховната си свещеническа длъжност. Оцелелите заговорници Малих и Александър се подчиниха безусловно.
А сега стигам до последните страници от книгата на забележителната кариера на Марк Крас. Той загинал след Кари, да, но това не сложило край на земния му път. Пахлави Сурен накарал да отрежат главата и дясната му ръка и ги изпратил на необичайно пътуване от Кари за Артаксата, столицата на Армения, далеч на север сред величествените планини, където Аракс тече към Каспийско море. Там царете Ород и Артавазд били решили да бъдат братя, не врагове, и да скрепят съюза си с женитба. Пакор, синът на Ород, се оженил за Лаодика, дъщерята на Артавазд. Някои неща стават също както в Рим.
По време на празненствата в Артаксата зловещият керван напредвал на север. Партите били пленили и оставили жив един центурион на име Тай Пациан, защото имал удивителна прилика с Крас — висок, ала толкова набит, че пак изглеждал нисък, с онзи негов характерен вид на бик. Облекли му парадната тога на Крас, а пред него сложили лудуващи палячовци, облечени като ликтори и носещи снопове пръчки, завързани с черва на римски легионери, украсени с кесии и главите на легатите му. Зад мнимия Марк Крас се кълчели танцьорки и куртизанки, пеещи обидни песни, и няколко мъже, показващи книги с еротично съдържание, намерени в багажа на трибуна Росций. След тях идвали главата и десницата на Крас, а накрая — нашите седем сребърни орела.
Излиза, че цар Артавазд е страстен любител на гръцкия театър. Ород също говори, гръцки, така че на тържествата по случай сватбата на Пакор и Лаодика били представени няколко знаменити гръцки драми. Вечерта, когато керванът пристигнал в Артаксата, се играела „Вакханките“ на Еврипид. Е, ти познаваш тази пиеса. Ролята на царица Агаве се играела от един известен местен актьор, Ясон Тралски. Ясон Тралски обаче е по-известен с омразата си към римляните, отколкото с блестящите си изпълнения на женски роли.
В последната сцена Агаве излиза с главата на сина си, цар Пантей, на поднос, след като сама я е откъснала във вакханския си бяс.
Когато му дошло времето, царица Агаве излязла на сцената. И на подноса си носила главата на Марк Крас. Ясон Тралски положил подноса, свалил маската си и вдигнал главата на Крас — лесна работа, тъй като както много плешиви мъже той пускаше косите над тила си дълги и ги сресваше напред. Ухилен до уши, актьорът заклатил главата напред-назад.
„Свят е дарът, който нося, пресен, току-що откъснат от дървото!“ — завил той.
„Кой го откъсна?“ — запял хорът.
„Моя бе таз част!“ — провикнал се Помаксартър, висш офицер от войската на Пахлави Сурен.
Казват, че сцената била изиграна много добре.
Главата и дясната ръка били изложени (и доколкото ми е известно, още са) на показ на градските стени на Артаксата. Тялото на Крас останало на лобното му място край Кари за гощавка на лешоядите.“

 

„О, Марк! Този край се очакваше. Не виждаше ли накъде вървиш? Атей Капитон те прокле. Евреите те проклеха. Твоите войници повярваха в тези проклятия, а ти не правеше нищо, за да се освободиш от тях. Петнайсет хиляди добри римски воини са мъртви, други десет хиляди са осъдени да скитат до края на дните си покрай една чужда граница, хедуиските ми конници ги няма вече, повечето галатийци също, а Сирия е в ръцете на един предприемчив, невероятно надменен и самонадеян младеж, чиито думи на презрение те осъждат навеки. Партите убиха тялото ти, а Гай Касий унищожи името ти. Знам кое от двете бих предпочел.“
„Твоят прекрасен голям син е мъртъв. Той също стана пир за лешоядите. В пустинята няма нужда да изгаряш или да погребваш труповете. Старият цар Митридат завърза Мании Аквилий върху едно магаре с лице към задницата му и наля разтопено злато в гърлото му, за да го излекува от алчността му. Това ли бяха замислили Ород и Артавазд да сторят и с теб? Ти обаче ги изигра — умря бързо, преди да успеят да го направят. Бедният, беззащитен центурион Пациан вероятно е посрещнал тази мъчителна участ вместо теб. А твоите безжизнени очи продължават да гледат невиждащо неизбродимите, заснежени планини към ледения безкрай на Кавказ.“
Цезар остана дълго време седнал, потънал в спомени. Колко доволен бе останал Крас, че върховният жрец е поставил една камбана, за която той беше твърде стиснат да плати. Колко умело и търпеливо бе издебнал Спартак в сезона на снеговете. Колко трудно беше да убедят него и Помпей да се прегърнат пред народа върху рострите след края на първото им съвместно консулство. Колко лесно се беше съгласил да издаде разпореждането, което спаси Цезар от ръцете на лихварите и от постоянно изгнание. Колко много, много приятни моменти бяха преживели между въстанието на Спартак и Галската война. Колко страстно бе мечтал Крас за една голяма военна кампания и за последващия си триумф.
О, това голямо, мило, безстрастно лице в Лука.
Вече го нямаше. Изкълван от лешоядите. Не изгорен, не погребан. Цезар застина. Беше ли се замислил някой за това? Той издърпа един папирус, натопи писалката си в мастилницата и написа на приятеля си Месала Руф в Рим да плати откуп за онези, които бяха загубили главите си, за да могат да платят за прекарването си през реката към света на мъртвите.
„Превърнах се — помисли си, потърквайки очи — в откупник на отрязаните глави.“

 

* * *

 

За щастие Луций Корнелий Балб Големия се случи при Цезар, когато той получи отказа на Помпей за двете сватби и за разрешението да се кандидатира за консул задочно.
— Толкова съм самотен — рече Цезар на Балб, но без съжаление. Вдигна рамене. — Е, това е нормално, когато човек започне да остарява.
— Докато — добави тихо Балб — се оттеглиш, за да се наслаждаваш на плодовете на труда си и намериш време да се събереш с приятелите си.
В очите на Цезар заиграха пламъчета.
— Каква ужасна перспектива! Не искам да се оттеглям, Балбе.
— Не смяташ ли, че ще дойде време, когато няма да е останало нищо повече за вършене?
— Не и за римлянин като мен. Когато галската ми кампания и второто ми консулство изтекат, трябва да отмъстя за Марк Крас. Още не съм се съвзел, а получавам това…
Той потупа писмото на Помпей.
— А смъртта на Публий Клодий?
Пламъчетата изчезнаха.
— Смъртта на Публий Клодий бе неизбежна. Не можеше да се позволи повече да се подиграва с _мос майорум_. Младият Курион го описа най-добре в писмото си до мен — учудващо е колко различни хора успя да събере Клодий. Както го описа, Клодий смятал да предаде римската власт в ръцете на тълпа неримляни.
Балб, римски гражданин от неримски произход, запази самообладание:
— Говори се, че младият Курион бил изключително затруднен финансово.
— Нима? Имаме ли нужда от него?
— За момента не. Но положението може да се промени.
— Какво мислиш за Помпей, като имаш предвид отговора му?
— А ти какво мислиш, Цезаре?
— Не съм сигурен, но съзнавам, че допуснах грешка с опита си да го примамя с нова женитба. Той е станал твърде претенциозен към съпругите си, това е сигурно. Дъщерята на един Октавий и една Анхария не е достатъчно добра за него, така поне мога да прочета между редовете. Може би трябваше веднага да му кажа какво съм замислил, без увъртания: веднага щом по-младата Октавия порасне достатъчно, за да може да се омъжи, да му измъкна първата и да я заменя с втората. Макар че и първата много щеше да му допадне. Не е Юлия, но е отгледана от Юлия. Това оказва влияние, Балбе.
— Съмнявам се аристократичното възпитание да има толкова голямо значение за Помпей, колкото аристократичния произход.
— Чудя се коя ли има предвид.
— Точно затова съм в Равена, Цезаре. Една птичка ми кацна на рамото и ми изчурулика, че добрите люде му предлагат вдовицата на Публий Крас.
Цезар подскочи:
— Проклятие! — Той се отпусна и поклати глава. — Метел Сципион никога няма да се съгласи, Балбе. Освен това аз познавам младата жена. Тя не е Юлия. Съмнявам се да позволи на такъв като Помпей да докосне дори крайчеца на робата й, камо ли да я повдигне.
— Един от проблемите на издигането ти в римската йерархия, въпреки всички опити на добрите люде да го предотвратят е, че те толкова се отчаяха, че вече обмислят възможността да използват Помпей по същия начин, по който го използва и ти. А как да го привържат към себе си, освен с брак, толкова престижен, че той да не смее да им се противопостави? Да го свържат с Корнелия Метела, означава направо да го приемат в редиците си. Помпей гледа на Корнелия Метела като на доказателство, че добрите люде го признават за първия мъж в Рим.
— Значи, мислиш, че е възможно.
— О, да. Младата жена е разсъдлива, Цезаре. Ако види, че този брак е абсолютно наложителен, тя ще се жертва със същата готовност, с която Ифигения се омъжи за Авлис.
— Макар и по далеч не същите причини.
— И да, и не. Съмнявам се, че Корнелия Метела ще бъде задоволена от кой да е друг мъж, освен от собствения си баща. А Метел Сципион има някаква прилика с Агамемнон. Корнелия Метела е влюбена в аристократичния си произход до такава степен, че дори Помпей от Пиценум не може да я изкара от тази самовлюбеност.
— Тогава — рече решително Цезар — тази година няма да бързам да се местя от другата страна на Алпите. Трябва да наблюдавам внимателно събитията в Рим. — Той стисна зъби. — О, къде отиде пословичният ми късмет? В род, известен с това, че винаги е давал повече момичета, отколкото момчета, аз не мога да намеря една жена, когато ми е най-необходимо.
— Тук късметът няма нищо общо, Цезаре. Ти ще оцелееш.
— Дочух, че Цицерон идвал в Равена.
— Скоро.
— Добре. Младият Целий има талант, който не бива да хаби за такива като Милон.
— А на него няма да му позволят да стане консул.
— Той принадлежи на Катон и Бибул.
Когато Балб се оттегли обаче, мислите на Цезар не се задържаха върху събитията в Рим. Върнаха се към Сирия и седемте сребърни орела, които в момента без съмнение бяха изложени на показ в главните зали на партския царски дворец в Екбатана. Трябваше да бъдат отнети от Ород, а това означаваше война с партите. Вероятно и с Артавазд арменеца. Откакто прочете писмото на Гай Касий, Цезар започна да обмисля стратегия за разгромяване на една огромна империя и на две големи войски. В Тиграноцерта Лукул бе доказал, че е възможно. След това беше провалил всичко. Или по-скоро бе разрешил на Публий Клодий да го провали. Това поне беше една добра новина. Клодий бе мъртъв. „И в моята армия никога няма да има такъв като Клодий! Ще имам нужда от Децим Брут, Гай Требоний, Гай Фабий и Тит Секстий. Всичките са чудесни мъже. Знаят как разсъждавам, ще могат да командват и да се подчиняват. Ала не Тит Лабиен. Не го искам за партската си кампания. Може да изкара службата си в Галия, но след това той няма място при мен.“
Създаването на система за управление в Галия на дългокосите се оказа изключително трудна задача, макар че Цезар знаеше как да го постигне. Едно от основните неща бе създаването на добри връзки с достатъчно галски големци и осигуряването на две неща: първо, галите да се убедят, че в бъдеще ще имат думата; и второ, избраните галски управници да са напълно верни на Рим. Не като Акон или Версенжеторикс, а като Комий и Вертикон — убедени, че запазването на галските обичаи и традиции може да се постигне само зад римския щит. О, Комий искаше да бъде провъзгласен за цар на всички белги, да, но това беше допустимо. Това желание се коренеше в идеята всички белги да се обединят в една нация, да не се делят на много племена. Рим се справяше добре с царете — клиенти; имаше десетина такива.
Тит Лабиен обаче не мислеше далновидно и нямаше дарба на политик. Той мразеше Комий само защото белгът предпочиташе да не го използва за посредник, а да общува пряко с Цезар.
Тъй като знаеше това, Цезар винаги държеше Лабиен и царя на атребатите на разстояние. Макар че, докато Хирций не беше пристигнал от Отвъдна Галия предния ден, той не си бе давал сметка за причината Лабиен да поиска Гай Волузен Квадрат, военен трибун на необходимата възраст, за да управлява префектура, да му бъде назначен за първи заместник през зимата.
— Още един, който мрази Комий — обяви Хирций, който изглеждаше изтощен от пътуването. — Кроят заговор.
— Волузен мрази Комий? Защо? — намръщи се Цезар.
— Случило се е по време на втория поход в Британия, доколкото разбирам. Обикновена вражда. И двамата харесвали една и съща жена.
— И тя предпочела Комий.
— Точно така. Е, напълно разбираемо. Беше бритка и вече под опеката на Комий. Помня я. Хубаво момиче.
— Понякога — въздъхна Цезар — ми се иска да можехме да се размножаваме чрез издънки. Жените са такова затруднение, което никой мъж не е заслужил.
— Подозирам — усмихна се Хирций, — че понякога и те мислят същото за нас.
— Този философски спор няма да ни помогне да разберем истината за Волузен и Лабиен. Какъв заговор замислят?
— Лабиен ми докладва, че Комий подклаждал размирици.
— Само това ли? Не дава ли подробности?
— Съобщава само, че Комий обикалял менапиите, нервните и ебуроните и подготвял ново въстание.
— Сред тези племена, изтребени почти до крак?
— И че бил близък с Амбиорикс.
— Удобно име. Само че Комий по-скоро ще гледа на Амбиорикс като на заплаха за жадуваното му царуване над цяла Белгика, отколкото като на желан съюзник.
— Съгласен съм. Точно затова се усъмних. Един дългогодишен познат на Комий ми подшушна кого смята той за най-добър трамплин към трона — теб.
— Какво друго?
— Ако Лабиен се беше задоволил с това, вероятно нямаше да се вдигам да идвам тук чак от Самаробрива. Последното от характерните му кратки писма ме накара да потърся повече сведения за този тъй наречен заговор от самия Лабиен.
— Какво каза той?
— Че нямало от какво да се тревожа. Той щял да се справи с Комий.
— А! — Цезар се наведе напред и събра ръце между коленете си. — Значи си отишъл лично при Лабиен?
— Твърде късно, Цезаре. Делото е извършено. Лабиен извикал Комий на среща. Вместо да отиде лично, изпратил Волузен със стража от внимателно избрани центуриони сред верните на Лабиен. Комий (който не заподозрял нищо нередно) отишъл с неколцина приятели без войска. Предполагам, че не е останал особено доволен да завари Волузен, макар че какво точно е станало, нямам представа. Знам само каквото ми разказа Лабиен със смесени чувства на гордост, че е измислил толкова гениален план, и съжаление, че се е провалил.
— Да не искаш да кажеш, че Лабиен е имал намерение да убие Комий? — не повярва на ушите си Цезар.
— О, да. Дори не опита да го скрие. Според него ти си пълен глупак да се доверяваш на Комий. Лабиен бил сигурен, че кроял заговор.
— Без доказателства?
— Не можа да представи никакви, когато настоях. Просто твърдеше, че той бил прав, а ти си грешал. Добре го познаваш, Цезаре. Той е твърдоглав!
— Какво станало после?
— Волузен наредил на единия от центурионите да извърши убийството, докато другите трябвало да пазят никой от атребатите да не се измъкне. Сигналът за убийството трябвало да бъде, когато Волузен протегне ръка да се здрависа с Комий.
— Юпитере! Какви сме станали, наследници на Митридат? Такава постановка е присъща за източните царе! О… Продължавай.
— Волузен протегнал ръка, Комий подал своята. Центурионът извадил меча и замахнал. Или не е преценил добре, или не е одобрявал задачата. Улучил Комий във веждата, ударил го доста леко, та не успял да му счупи черепа, дори не го зашеметил. Волузен измъкнал меча си, но Комий избягал. Атребатите заобиколили царя си и се изтеглили без жертви.
— Ако не бях го чул от теб, Хирций, никога нямаше да повярвам — изрече бавно Цезар.
— Вярно е, Цезаре, вярно е!
— Значи, Рим загуби един много ценен съюзник.
— Опасявам се, че да. — Хирций извади един малък свитък. — Получих това от Комий. Чакаше ме в Самаробрива. Не съм го разпечатал, защото е предназначено за теб. Вместо да ти го препращам, реших да го донеса лично.
Цезар взе свитъка, счупи печата и го разгъна.

 

„Аз съм предаден и всичко сочи, че това е твое дело, Цезаре. Ти не държиш хора, които нарушават заповеди или действат на своя глава до такава степен. Мислех те за достоен мъж и пиша това с болка, не по-малка от тази от раната ми. Можеш да задържиш титлата си на цар на всички белги. Аз ще остана с народа си, който не е способен на такава низост. Ние се избиваме едни други, да, но не безчестно. Вие нямате достойнство. Дадох клетва. Докато съм жив, да не се срещам с римлянин доброволно.“

 

— Светът в този момент ми се струва безкраен лабиринт от посечени глави — изсъска през зъби Цезар. — Ала, казвам ти, Авле Хирций, ще изпитам огромно удоволствие да отделя главата на Лабиен от раменете му! Бавно. А преди това ще нашибам с камшик.
— Какво по-точно смяташ да направиш?
— Абсолютно нищо.
Хирций го изгледа удивен:
— Нищо ли?
— Нищо.
— Ама… ама… трябва поне да докладваш за случилото се пред сената! Може да не е наказанието, което предпочиташ за Лабиен, но така поне ще го лишиш от всякаква надежда за по-нататъшна кариера.
Цезар го погледна с гняв и насмешка:
— Не мога да го сторя, Хирций! Виж какви главоболия ми създаде Катон заради така наречения германски посланик! Дори една дума да стигне до сената или до Катон, моето име ще се разнася по целия свят, та чак до небесата. Не това на Лабиен. Тези сенатски псета няма да лаят по Лабиен. Ще са твърде заети да хапят мен.
— Прав си, разбира се — въздъхна Хирций. — Което означава, че на Лабиен пак ще му се размине.
— Засега — успокои го Цезар. И неговото време ще дойде, Хирций. Когато се видим следващия път, той ще разбере точно какво е отношението ми към него и какво ще се случи с кариерата му, ако зависи от мен. Веднага щом престане да ми е нужен в Галия, ще се разведа с него също така безцеремонно, както Сула с бедната си умираща жена.
— А Комий? Ако се постарая, Цезаре, може би ще успея да го убедя да се срещне с теб. Няма да му е трудно да разбере твоето отношение по въпроса.
Цезар поклати глава:
— Не, Хирций. Няма да стане. Отношенията ми с Комий бяха изградени на основата на пълно взаимно доверие, а то вече не съществува. Защото отсега нататък всеки от нас ще гледа другия с подозрение. Той се е зарекъл никога вече да не се среща с римлянин доброволно. Галите приемат тези клетви също толкова насериозно, колкото и ние. Комий е изгубен за мен.

 

* * *

 

Животът в Равена не беше голямо изпитание. Цезар имаше вила там, защото държеше и школа за гладиатори. Климатът се смяташе за най-добър в цяла Италия и нямаше малария, което правеше града най-подходящ за физически тренировки.
Обучението на гладиатори бе доходно занимание и на Цезар му доставяше толкова голямо удоволствие, че държеше няколко хиляди, макар че повечето бяха в школата му в Капуа. Равена бе запазена за най-добрите, онези, за които Цезар имаше други планове, след като завършат кариерата си на арената.
Агентите му купуваха или взимаха от военните съдилища само най-обещаващите мъже и петте или шестте години, които те прекарваха по цирковете, минаваха добре за тях, ако Цезар бе собственикът им. Бяха главно дезертьори (даваше им се право на избор между лишаване от граждански права и гладиаторството), макар че имаше и осъдени за убийства или дори доброволци. От последните Цезар никога не взимаше; смяташе, че всеки свободен римлянин с желание да се бие трябва да се запише в легионите.
Настаняваха ги удобно, хранеха ги добре и не ги преуморяваха от работа, както в повечето гладиаторски школи, които не бяха затвори. Гладиаторите идваха и си отиваха, когато решаха, освен ако не бяха ангажирани с двубой. В такъв случай трябваше да стоят в школата, да останат трезви и да тренират усилено — никой собственик на гладиатори не обичаше да гледа питомците си да биват убивани или осакатявани на арената.
Гладиаторските битки бяха изключително популярно зрелище, макар че не се провеждаха в големите циркове; състояха се на по-малки арени, като площада на някое градче например. По традиция някой богаташ, загубил близък човек, почиташе паметта му, като организираше погребални игри, а те включваха гладиаторски битки. Наемаше гладиатори от някоя школа, обикновено между четири и четирийсет двойки, за които плащаше щедро. Те отиваха в градчето биеха се и се връщаха в школата. След шест години или трийсет двубоя те биваха освобождавани, присъдата им се смяташе за изтърпяна. Така запазваха гражданските си права, спестяваха малко пари и имената им ставаха известни из цяла Италия.
Една от причините за интереса на Цезар към тези хора бе съдбата им след завършване на гладиаторската кариера. Той смяташе, че ако влязат отново в римското общество, тези хора напразно ще пропилеят придобитите ценни умения, като се хващат като телохранители. Той предпочиташе да ги привлече в легионите си, но не като обикновени войници. От добрите гладиатори, стига да не са получили твърде много удари по главата, ставаха отлични военни инструктори, а някои ставаха блестящи центуриони. Той също така се забавляваше да връща дезертьорите отново в легионите, но вече като командири.
Така се стигна до основаването на школата в Равена. В школата в Капуа, разбира се, не беше стъпвал, откакто управляваше Галия, защото един управител на провинция нямаше право да стъпва в Италия, особено когато командваше войска.
Имаше и друга причина Равена да вижда Цезар по-често от който и да било друг град в Илирикум или Италийска Галия. Намираше се близо до реката Рубикон, границата между Италийска Галия и Италия, и пътищата между нея и Рим, отдалечен на триста и двайсет километра, бяха превъзходни. Това означаваше, че куриерите, които постоянно сновяха между двата града, стигаха бързо, а и многото хора, пожелали да дойдат от Вечния град, за да видят Цезар лично (тъй като той не можеше да отиде при тях), пътуваха комфортно.
След смъртта на Клодий той следеше събитията в Рим с известна тревога; беше съвсем сигурен, че Помпей се стреми към диктаторството. По тази причина му бе писал с предложенията за женитба, макар че по-късно съжали за това — не приемаше много леко отказа. Помпей бе придобил такова влияние, че не смяташе за нужно да се подмазва на когото и да било, дори на Цезар. А той може би напоследък ставаше малко по-популярен от необходимото за доброто спокойствие на първия мъж в Рим. Въпреки това след издаването на закона, позволяващ му да се кандидатира за консулския пост ин абсенция, той се замисли дали преценката му за Помпей не е плод на изкривените сведения от втора ръка, които бе принуден да получава. О, какво не би дал, за да прекара един месец в Рим! Но беше невъзможно. Като управител на провинция с единайсет легиона под свое командване на него му бе абсолютно забранено да преминава Рубикон.
Щеше ли Помпей да успее и да бъде провъзгласен за диктатор? Рим и сенатът в лицето на хора като Катон и Бибул се противопоставяха ожесточено, ала от Равена, далеч от насилието, което разтърсваше Рим всеки ден, не беше трудно да се види кой стои зад тези безредици. Това беше Помпей. Той мечтаеше да стане диктатор и се опитваше да принуди сената да го обяви за такъв.
Когато дойде вестта за избирането на Помпей за консул без колега, Цезар избухна в смях. Толкова хитро, колкото и незаконно! Добрите люде бяха вързали ръцете на Помпей, макар че поставяха властта в тях. И той бе достатъчно наивен, за да се хване. Просто един неконституционен пост с неограничена власт! И той дори не си даваше сметка, че като го приема, показва на цял Рим (и на Цезар), че не е достатъчно решителен, за да се бори, докато не получи напълно конституционните права на диктатор.
„Ти винаги ще си останеш селско момче, Помпей Велики! Никога няма да навлезеш във всички градски хитрини. Те те изиграха, а ти дори не забелязваш. Седиш си на Марсово поле и се мислиш за победител. Ала не си. Те ти поставиха клопка и ти се хвана. Как само щеше да ти се присмива Сула!“

 

Главната крепост на сеноните беше Агединкум на брега на река Икауна и там Цезар разквартирува шест от легионите си за зимата — все още не беше убеден в лоялността на това могъщо племе, особено след екзекуцията на Акон.
Гай Требоний живееше в самия Агединкум и командваше войската, докато Пълководеца бе в Италийска Галия. Това обаче не означаваше, че му беше разрешено да води война, факт, известен на всички галски племена. И те точно на това разчитаха.
През януари Требоний бе зает с най-трудната задача за един командир — да осигури достатъчно зърно и други продукти за изхранването на трийсет и шестте си хиляди войници. Реколтата тази година беше толкова добра, че ако имаше по-малко легиони, Требоний нямаше да търси жито извън земите около крепостта. Сега обаче трябваше да се обърне и към други източници.
По принцип закупуването на зърно бе задължение на един цивилен римлянин, конника Гай Фуфий Цита. Той отдавна пребиваваше в Галия, говореше местните езици и имаше добри отношения с племената в централните райони. Обикаляше с цяла каруца пари и силно въоръжена охрана от три кохорти и проверяваше дали галските големци са склонни да продадат поне част от реколтата си. Караше и високи фургони, теглени от по десет вола, впрегнати два по два. Щом някое от возилата се напълнеше с жито, то се отделяше от кервана и се връщаше в Агединкум, където го разтоварваха и отново го изпращаха на Фуфий Цита.
След като изчерпа всички ресурси на териториите на север от Икауна и Секвана, той и спътниците, му се прехвърлиха в земите на мандубиите, лингоните и сеноните. Отначало фургоните му продължиха да се пълнят с доста задоволителна скорост, ала след като навлязоха във владенията на сеноните, количеството на постъпващото зърно рязко спадна. Екзекуцията на Акон имаше ефект, Фуфий реши, че с опитите да закупи жито от сеноните няма да постигне много, и се премести на запад, в земите на карнутите. Продажбите веднага скочиха.
Доволен, Фуфий Цита и старшите му съдружници се установиха в Ценабум, столицата на карнутите. Тук беше безопасно за каруцата с пари (пък и тя вече не беше пълна колкото преди) и нямаше нужда да го придружават цели три кохорти. Той ги върна в Агединкум. Ценабум бе почти като втори дом за Фуфий Цита. Той щеше да остане там сред римските си приятели и да довърши спокойно изкупуването.
Ценабум всъщност беше главен град в Галия. Тук имаше условия някои богати хора, главно римляни, но и немалко гърци, да живеят в крепостта. Извън крепостните стени имаше възможност за развитие на металургията. Само Аварикум бе по-голям и макар че Фуфий Цита понякога си спомняше с носталгия за него, той бе доволен, че е тук.

 

Споразумението между Версенжеторикс, Луктерий, Литавик, Кот, Гутруат и Седулий, макар и сключено в много емоционална обстановка непосредствено след екзекуцията на Акон, не загуби силата си. Всеки от шестимата мъже се върна при племето си и заговори на хората си и макар че не споменаваха нищо за обединението на всички гали под единно командване, те не спираха да обсъждат коварството и надменността на римляните, несправедливото убийство на Акон, накърняването на свободата им. Много плодоносно поле за работа — галите копнееха да отхвърлят римското иго.
Гутруат от карнутите не се нуждаеше от допълнително убеждаване, за да се присъедини към Версенжеторикс. Той много добре знаеше, че Цезар го смята за изменник. Следващият гръб, който щеше да изпита бича, и следващата глава, която щеше да се търколи, бяха неговите. Той го знаеше. Не че имаше някакво значение, ако преди това вгорчи живота на Цезар. Затова, когато се върна в земите си, той веднага изпълни обещанието си към Версенжеторикс — отиде направо в Карнутум, където живееха друидите, и издири Катбад.
— Прав си — рече върховният друид, след като изслуша разказа за Акон. Замълча, сетне добави: — Версенжеторикс също е прав, Гутруате. Трябва да се обединим, за да прогоним римляните. Иначе няма да се справим. Ще събера друидския съвет.
— А аз — обяви ентусиазирано Гутруат — ще обиколя по земите на карнутите и ще разтръбя бойния зов!
— Боен зов ли? Какъв боен зов?
— Думите, които Думнорикс и Акон изкрещяха, преди да бъдат убити. „Свободен човек в свободна страна!“
— Прекрасно! Само че трябва малко да го промениш. „Свободни хора в свободна страна!“ Това е началото на обединението, Гутруате. Когато човек започне да мисли за всички, преди да помисли за себе си.
Карнутите започнаха да се събират на групички, винаги далеч от римски уши. А ковачниците извън Ценабум започнаха да правят единствено метални ризници, промяна на дейността, която нито Фуфий Цита, нито другите чужденци забелязаха.
До средата на февруари цялата реколта бе събрана. Всеки хамбар и житница в страната бяха пълни. Шунката беше опушена; свинското и еленското — осолени; яйцата, цвеклото и ябълките — складирани в подземия; кокошките, патките и гъските бяха угоени; говедата и овцете — преместени встрани от пътя на войските.
— Време е да започваме — рече Гутруат на големците си — и ние карнутите ще сме първи. Като водачи на галската мисъл на нас се пада честта да ударим най-напред. И трябва да го сторим, докато Цезар е отвъд Алпите. Идва тежка зима, а Версенжеторикс твърди, че е наложително да му попречим да се върне при легионите си. Те няма да посмеят да напуснат лагерите си без него, особено през зимата. До пролетта вече ще сме се обединили.
— Какво смяташ да правиш? — попита Катбад.
— Утре призори ще нападнем Ценабум и ще избием всеки римлянин и грък, които се крият там.
— Това е недвусмислено обявяване на война.
— За останалите гали, не за Рим. Не смятам вестите от Ценабум да стигнат до Требоний. Ако научи, той веднага ще изпрати послание до Цезар. Нека Цезар си стои отвъд Алпите, докато цяла Галия се вдигне на оръжие.
— Добра стратегия, ако проработи. Надявам се да имаш повече успех от нервните.
— Ние сме келти, не белги, Катбаде. Освен това нервните държаха Квинт Цицерон в изолация от Цезар в продължение на цял месец. Това е достатъчно. Още един месец и ще дойде началото на зимата.

 

* * *

 

И така Гай Фуфий Цита и останалите чужденци в Ценабум получиха потвърждение на старата римска поговорка, че всяко въстание в провинциите започва с избиването на цивилни римски граждани. Под командването на Гутруат една група карнути нахлуха в столицата си и избиха всички чужденци, Фуфий Цита сподели съдбата на Акон — бе публично бичуван и обезглавен. Макар че умря още под бича. След като сами го бяха насърчавали да удря по-силно, карнутите нямаше за какво да упрекнат палача. Главата на Фуфий Цита бе занесена тържествено в свещената гора на Ез и там бе принесена в жертва от Катбад.
В Галия новините се разпространяваха много бързо, макар че начинът на предаването им означаваше, че колкото по-далеч стигнат от източника, толкова повече се изкривяваха. Галите просто си крещяха през полето.
Това, което отначало гласеше: „Римляните в Ценабум са избити!“ след двеста и трийсет километра се превърна в „Карнутите са се вдигнали на въстание и са избили всички римляни в земите си!“ Толкова измина вестта от утрото на убийствата до вечерта, когато новината вече се крещеше из главния град на арверните, Герговия, и достигна ушите на Версенжеторикс.
Най-после! Най-после! Въстание в сърцето на Галия вместо сред белгите или келтите на западното крайбрежие! Това вече бяха надеждни хора; хора, които бе сигурен, че ще се подчинят на него и военачалниците му, когато Великата армия на всички гали се събере; хора, достатъчно разсъдливи, за да разберат значението на металната ризница и шлема, да разберат начина на водене на война на римляните. Ако карнутите се бяха вдигнали, не след дълго щяха да ги последват и сеноните, паризиите, свесионите, битуригите и всички други племена в Централна Галия. И той, Версенжеторикс, щеше да ги спои във войската на обединена Галия!
Разбира се, той също работеше за това, но не с такъв успех като Гутруат. Проблемът бе, че арверните още не бяха забравили опустошителната война, която бяха водили преди седемдесет и пет години срещу тогавашния Ахенобарб. Бяха разбити толкова жестоко, че световният пазар на роби видя само арвернски жени и деца — мъжете бяха избити до крак.
— Версенжеторикс, на арверните им бяха нужни седемдесет и пет години, за да се вдигнат отново — заговори Гобаницион пред съвета, опитвайки се да запази спокойствие. — Навремето ние сме били най-великият народ на Галия. Сетне, заслепени от гордостта си, се опълчихме срещу Рим. Победиха ни. Отстъпихме водещото си място на хедуите, сеноните, карнутите. Тези племена още ни надвишават по численост, но ние бързо ги настигаме. Затова, не, не бива отново да воюваме с Рим.
— Чичо, чичо, времената се менят! — възкликна младежът. — Да, ние бяхме победени! Да, бяхме смазани, унижени, продадени в робство! Ала ние сме само едно от многото племена! Ти продължаваш да говориш за сеноните и хедуите! За арвернска мощ, сравнена с хедуиската и карнутската! Това вече не може да бъде така! Онова, което се случва сега, е различно! Ние ще се съюзим и ще се превърнем в един народ под един девиз: свободни хора в свободна страна! Ние вече не сме арверните или хедуите, или карнутите! Ние сме галите! Ние сме съюз! Това е разликата! Обединени, ние ще разгромим Рим толкова решително, че той никога повече няма да изпрати войски в страната ни. И един ден галите ще влязат в Италия и Галия ще управлява света!
— Това са мечти, Версенжеторикс, глупави мечти. Сред народите на Галия никога няма да има съгласие.
Резултатът от този и много други спорове в арвернския съвет на старейшините бе забраната за Версенжеторикс да пристъпя през портите на Герговия. Не че това го накара да се оттегли. Той остана в дома си в околностите на крепостта и насочи усилията си към убеждаване на младите арверни в правотата си. И тук пожъна доста по-голям успех. С помощта на братовчедите си Критогнат и Веркасивелаун той заработи трескаво, за да накара младежите да видят единствения начин за спасението си — обединението.
Той не мечтаеше. Той планираше. Твърдо убеден, че най-трудно ще му бъде да убеди вождовете на другите галски народи, че той, Версенжеторикс, е онзи, който може да поведе войската на обединена Галия.
И така, когато вестта за събитията в Ценабум достигна Герговия, той я прие като знака, който толкова дълго очакваше. Свика войските, след това влезе в Герговия, узурпира властта от съвета на старейшините и уби Гобаницион.
— Аз съм вашият цар — заяви той в претъпканата със старейшини зала — и скоро ще стана цар на обединена Галия! Сега отивам в Карнутум, за да разговарям с водачите на другите племена, и по пътя си ще вдигна всички народи на въстание.
Другите племена се вдигнаха. В разгара на зимата мъжете започнаха да вадят ризниците си, да точат мечовете си, да се готвят за дълго отсъствие от дома. Цяла Централна Галия се тресеше от вълнение и то се пренесе и на североизток към белгите, на запад, към армориките, келтските племена, населяващи атлантическото крайбрежие, и на югозапад в Аквитания. Галия щеше да се обедини. Обединените гали щяха да прогонят римляните от земите си.

 

* * *

 

Най-трудната битка на Версенжеторикс обаче бе в дъбовите гори на Карнутум. Там се наложи да мобилизира всичките си сили и убедителност, за да накара останалите да го изберат за водач. Прекалено рано бе да настоява за титлата цар — това щеше да дойде едва след като покаже качества, с които да я заслужи.
— Катбад е прав — заяви той пред събралите се вождове; гледаше да използва повече името на върховния друид, отколкото това на Гутруат. — Трябва да държим Цезар далеч от легионите му, докато цяла Галия не се вдигне на оръжие.
На събранието бяха дошли много владетели, които не беше очаквал. Между тях — Комий от атребатите. И петимата мъже, с които бе сключил първоначалното споразумение, бяха тук. Луктерий още се колебаеше. Този, който обърна нещата в полза на Версенжеторикс обаче, бе Комий.
— Аз вярвах на римляните — заговори гневно царят на атребатите. — Не защото се чувствах предател на народа си, а по същата причина, поради която Версенжеторикс ни е събрал сега тук. Галия трябва да има един народ, не много племена. И аз мислех, че единственият начин това да се постигне, е като използваме Рим. Да оставим Рим, толкова централизиран, толкова организиран, толкова ефективно действащ, да направи това, което смятах, че галите никога не могат да постигнат. Да ни обедини. Да ни накара да мислим като един народ. Ала в този арверн, Версенжеторикс, аз виждам човека, притежаващ нужната сила, за да го постигне! Аз не съм келт, аз съм белг. Ала съм гал като всички вас! И казвам ви, приятели мои, аз ще последвам Версенжеторикс! Ще му се подчиня. Ще вдигна атребатите си и ще им кажа, че този човек е техен предводител, че аз съм само един негов военачалник!
Катбад проведе гласуването — върховният друид, който можеше да обяви Версенжеторикс за избран от всички водач на всеобщото движение за изгонване на римляните от родината на галите.
И Версенжеторикс, слаб, развълнуван, пламенен, продължи, за да покаже на останалите гали, че освен всичко умее и да размишлява.
— Цената на тази война ще е огромна — рече той — и всичките ни народи трябва да я споделят. Колкото по-равностойно участваме в поемането на цената, толкова по-единни ще сме. Всеки боец трябва да излезе на бойното поле с подходящо въоръжение и облекло. Не искам смели глупци, които да се събличат голи, за да покажат куража си, искам всички до последния човек да носят метални ризници и шлемове, всеки да носи голям щит, всеки да разполага с достатъчно копия, стрели, каквото си избере. И всяко племе трябва да изчисли от колко храна ще имат нужда воините му, да се погрижи да не се наложи да се върнат у дома, тъй като няма какво да ядат. Плячката няма да е голяма, не можем да очакваме да заграбим достатъчно, за да покрием загубите си. Няма да искаме помощ и от германите. Това би означавало да отворим задната си врата за вълка, докато прогонваме глигана през предната. Не можем да взимаме насила и от нашите, освен ако те не решат да подкрепят Рим. Защото, предупреждавам ви, всеки, който не се присъедини към нас, ще бъде смятан за предател на обединена Галия! Ремите и лингоните не са изпратили представители, затова нека ремите и лингоните да внимават! — Той се изсмя хладно. — С ремските коне ние ще бъдем по-добри конници и от германите!
— Битуригите също ги няма — обади се Седулий от лемовиките. — Дочух слухове, че предпочитали Рим.
— Забелязах отсъствието им. Някой има ли по-убедителни доказателства от този слух?
Отсъствието на битуригите бе сериозен проблем. В техните земи се намираха железните мини, от които можеше да се добие метал за много, много хиляди ризници, шлемове, мечове, върхове на стрели.
— Ще отида лично до Аварикум, за да проверя защо ги няма — намеси се Катбад.
— Ами хедуите? — попита Литавик, който бе дошъл с един от миналогодишните вергобрети, Кот. — Ние сме с теб, Версенжеторикс.
— Хедуите имат най-важното задължение, Литавик. Те трябва да се преструват на приятели и съюзници на Рим.
— О! — възкликна с усмивка Литавик.
— Защо да издаваме цялата си сила наведнъж? — попита Версенжеторикс. — Смятам, че докато Цезар си мисли, че хедуите са на негова страна, той ще е убеден в победата си. По навик ще нареди на хедуите да му дадат допълнително конници, допълнително зърно, допълнително месо, допълнително от всичко, от което има нужда. И хедуите трябва да се съгласят. Да се втурнат да помагат. Само че онова, което са обещали на Цезар, никога няма да стигне до него.
— Винаги с най-искрените ни извинения — добави Кот.
— О, да, задължително.
— Римската провинция е много голяма опасност, която не бива да подценяваме — обади се Луктерий от кардурките. — Галите от Провинцията са много добре обучени от римляните, могат да се бият в римски стил, имат складове, пълни с оръжие и сбруи, разполагат с конница. Страхувам се, че никога няма да успеем да ги обърнем срещу Рим.
— Рано е за такива пораженчески изявления! Все пак наистина трябва да се погрижим галите от Провинцията да не са в състояние да подкрепят Цезар. Това е твоя работа, Луктерий, тъй като идваш от граничните райони с Провинцията. След два месеца ще се съберем на оръжие тук, в равнината пред Карнутум. И тогава — война! Седулий поде бойния му вик:
— Война! Война! Война!

 

* * *

 

В Агединкум Требоний усещаше, че става нещо странно, макар че нямаше представа какво. Нямаше вести от Фуфий Цита от Ценабум, но не беше научил и за участта му. В околността не беше оцелял нито един римлянин или грък, за да му разкаже, а галите мълчаха. Житниците в Агединкум бяха почти пълни, но от повече от две нундини, когато Литавик от хедуите се беше отбил да го навести на път към Бибракт, не пристигаха фургони.
Литавик винаги се беше удивлявал колко миролюбиви изглеждат всички римляни. Гай Требоний бе красноречив пример. Доста дребен, посивял мъж, с адамова ябълка, винаги подскачаща нагоре-надолу, когато преглъщаше, и големи, тъжни сиви очи. И въпреки това той бе много умен, много способен пълководец, ползващ се с голямото доверие на Цезар, и никога не беше разочаровал военачалника си. Винаги правеше онова, което му наредяха. Римски сенатор, който навремето бе блестящ народен трибун. Верен на Цезар до гроб.
— Чул ли си нещо необичайно? — попита Требоний, който изглеждаше по-тъжен от всякога.
— Абсолютно нищо.
— Да си минавал край Ценабум?
— Всъщност не — отвърна Литавик, който не забравяше, че трябва да се преструва на приятел и съюзник на римляните. Нямаше смисъл да изказва лъжи, които можеха да бъдат проверени. — Ходих на сватбата на братовчед ми Мециосед, така че не съм минавал на юг от Секвана. Все пак всичко е спокойно. Не съм чул ни един слух, който да заслужава внимание.
— Фургоните с жито престанаха да пристигат.
— Да, това наистина е странно. Известно е, че сеноните и карнутите са много недоволни от екзекуцията на Акон. Може би отказват да продават зърно. Изпитваш ли недостиг вече?
— Не, имаме достатъчно. Просто очаквах да пристигне още.
— Съмнявам се да получиш скоро. Зимата ще настъпи всеки момент.
— Иска ми се всички гали да знаеха латински! — въздъхна Требоний.
— Е, хедуите са съюзници на Рим от дълго време. Аз съм учил там две години. Имаш ли някакви вести от Цезар?
— Да, в Равена е.
— Равена… Къде точно е това? Опресни познанията ми.
— На Адриатическо море, недалеч от Ариминум, ако това ще ти помогне.
— О, помага ми — отвърна Литавик и се изправи. — Е, трябва вече да тръгвам.
— Няма ли да останеш да хапнеш поне?
— По-скоро не. Не съм си взел зимния шал и топли панталони.
— Ти и твоите панталони! Не си ли научил нещо в Рим?
— Когато италийският въздух проникне под туниката ти, Требоний, той затопля всичко, що е под нея. Въздухът в Галия може да замрази и топки за балиста.

 

В началото на март над сто хиляди гали от много племена се събраха в Карнутум. Версенжеторикс бързо ги организира.
— Не искам провизиите ни да свършат, преди още да сме започнали — рече той пред съвета, събран в топлата къща на Катбад. — Цезар още е в Равена и изглежда, повече се интересува от събитията в Рим, отколкото от обстановката в Галия. Планинските проходи вече са блокирани от снега и той няма да успее да пристигне наскоро, независимо колко е бърз. Пък и ние ще разбием него и легионите му, независимо по кое време ще пристигне.
Катбад, с изморен и леко несигурен вид, седеше отдясно на Версенжеторикс с купчина свитъци пред себе си. Докато всички погледи бяха съсредоточени върху Версенжеторикс, той не преставаше да следи с очи жената, която шеташе тихо отзад, разнасяйки бира и вино. Защо се чувстваше толкова унил, толкова безсилен? Като повечето професионални свещенослужители по света той не беше надарен със способност да предвижда бъдещето. Тези умения бяха за отритнатите, за вечните странници, обречени като Касандра никой да не им вярва.
„Аз размишлявам от висотата на натрупаните си с труд знания, а жертвоприношенията показаха благоприятно стечение на събитията. Може би това, което чувствам сега, е просто една временна тревога — мислеше си той, — един стремеж към обективност, към безпристрастност. Версенжеторикс има някои общи качества с Цезар, чувствам приликата. Ала единият е изключително опитен римлянин, наближаващ петдесетте, а другият е трийсетгодишен гал, който никога не е предвождал войска.“
— Катбад — прекъсна размишленията му Версенжеторикс, — доколкото разбирам, битуригите са срещу нас.
— Думата, която използваха, бе „глупаци“ — отвърна той.
— Друидите им се опитаха да ги привлекат на наша страна, но племето е единодушно и не в наша полза. Ще ни продадат с удоволствие желязо, дори са готови да го закалят, но няма да воюват.
— Тогава ние ще излезем срещу тях — заяви без колебание Версенжеторикс. — Те имат желязо, но ние можем и сами да си го закаляваме и да го ковем. — Той се усмихна, очите му заблестяха. — Всъщност така става по-добре. Щом не искат да се присъединят към нас, няма нужда да плащаме за желязото им. Ще си го вземем. Не съм чул някое племе от тук събраните да изпитва недостиг на този метал, но в бъдеще ще ни е нужно още много. Утре тръгваме срещу битуригите.
— Толкова скоро? — потръпна Гутруат.
— Зимата ще става още по-сурова, Гутруате, трябва да я използваме, за да подчиним враждебните галски племена. До лятото Галия трябва да е обединена срещу Рим, не разделена между нас. През лятото ще се сражаваме срещу Цезар, макар че ако нещата потръгнат както възнамерявам, той няма да успее да използва легионите си.
— Бих искал да науча повече подробности, преди да тръгнем — намръщи се Седулий от лемовиките.
— Затова сме се събрали, Седулий! — засмя се Версенжеторикс. — Искам да направя проверка на присъстващите племена и да разбера кого още очакваме. Някои ще изпратя отново по домовете им да чакат пролетта, ще обявя военен данък, ще организирам сеченето на първите ни монети. Искам да се уверя, че воините, които ще тръгнат срещу битуригите, са добре въоръжени и екипирани. Ще обявя всеобщ сбор за пролетта, ще изпратя войски за Провинцията с Луктерий… И това са само малко от нещата, които трябва да обсъдим, преди да си легнем!
Той видимо се беше променил, решителен, възбуден, но в същото време търпелив. Ако някой попита двайсетте мъже в къщата на Катбад как трябва да изглежда бъдещият галски цар, те до един биха описали някой великан с голи гърди и яки мускули, с шарен шал, носещ цветовете на всички племена, с развята дълга коса, с мустаци до раменете, един Дагда, слязъл на земята. Ала въпреки това хилавият пламенен младеж, върху когото бе насочено сега вниманието им, не беше разочарование за тях — великите владетели на келтска Галия започваха да разбират, че по-важен е не външният вид, а това, което се крие вътре в човека.
— Своя войска ли ще имам? — удиви се Луктерий.
— Ти каза, че трябва да се справим с Провинцията, и кой ще изпълни по-добре тази задача от теб, Луктерий? Имаш нужда от петдесет хиляди човека и по-добре да избереш сред племената, които познаваш: твоите кардурки, сатените, пиктоните, андите. — Галът разрови купчината свитъци и погледна върховния друид. — Рутените записани ли са тук, Катбад?
— Не — отвърна друидът, без да си прави труда да проверява. — Те са с римляните.
— Тогава първата ти задача е да подчиниш рутените, Луктерий. Убеди ги, че правото и силата са на наша страна, не на римска. От рутените до водките има една крачка. По-късно ще обсъдим по-пълно стратегията ти, но рано или късно ще се наложи да разделиш силите си и да тръгнеш в две различни посоки, към Нарбон и Толоза и към хелвиите и Роданус. Аквитаните само чакат повод да се вдигнат, така че не след дълго доброволците ще са толкова, че ще се наложи да ги отпращаш.
— Утре ли да тръгна?
— Да, утре. Когато противникът е Цезар, всяко забавяне може да е фатално. Литавик, ти си иди вкъщи. Битуригите ще потърсят помощ от хедуите.
— А ние няма да бързаме да им я даваме — усмихна се Литавик.
— Не, постъпи по-хитро в този случай! Обърни се към легатите на Цезар за съвет, дори изкарай войската си! Сигурен съм, че ще измислиш основателна причина подкрепленията да не стигнат навреме. — Новият цар на галите, който още не бе поискал да го обявят за такъв, погледна изпитателно Литавик. — За едно трябва да се разберем отсега. Не искам никакви бъдещи обвинения за евентуални грабителски набези.
— Боите — досети се веднага той.
— Точно така. Когато Цезар върна хелветите в техните земи преди шест години, той позволи на хелветската издънка, боите, да останат в Галия под покровителството на хедуите, които ги използваха като буфер между своите земи и тези на арверните. Те се настаниха на земи, които ние, арверните, смятаме за наши, макар че вие твърдяхте, че са ваши. Ала, казвам ти, Литавик, боите трябва да се махнат и тези територии да ни се върнат. Хедуите и арверните вече се сражават на една страна, няма нужда от буфер. Искам вергобретите ви да вземат решение за изселването на боите и за връщането на тези земи на арверните. Съгласен ли си?
— Съгласен — отвърна Литавик и въздъхна с голямо облекчение. — Тези земи са второ качество. След войната хедуите ще вземат териториите на ремите като компенсация. Арверните могат да се настанят на земите на другите предатели, лингоните. Ти съгласен ли си с това?
— Съгласен — усмихна се Версенжеторикс.
Той насочи вниманието си отново към Катбад, който вече не изглеждаше особено доволен.
— Защо го няма цар Комий? — попита.
— Ще дойде чак през лятото. Надява се дотогава да обедини останалите живи белги — отвърна друидът.
— Цезар ни направи услуга, като го предаде.
— Не е бил Цезар — изсумтя презрително Катбад. — Говори се, че работата била изцяло дело на Лабиен.
— Нима долавям нотка на съчувствие към Цезар?
— В никакъв случай, Версенжеторикс. Ала слепотата не е добродетел! Ако искаш да победиш Цезар, трябва да го разбереш. Той може да съди един гал и да го екзекутира, както стори с Акон, ала не би прибягнал към коварство като това срещу Комий.
— Съдът срещу Акон беше един фарс! — възкликна гневно Версенжеторикс.
— Да, разбира се. Ала законен фарс! Трябва да разбереш това за римляните! Те искат всичките им действия да изглеждат законни. И за никой римлянин това не важи повече, отколкото за Цезар.

 

За пръв път Гай Требоний научи за похода срещу битуригите от Литавик, който пристигна уплашен в Агединкум в галоп от Бибракт.
— Има война между племената! — съобщи той.
— А срещу нас? — осведоми се Требоний.
— Не. Между арверните и битуригите.
— И?
— Битуригите молят хедуите за помощ. Имаме стари договори за приятелство още от дните, когато воювахме непрестанно с арверните. Земите на битуригите са от другата им страна, което означава, че с този договор арверните са пред труден избор.
— Какво смятат хедуите сега?
— Че трябва да изпратим подкрепления на битуригите.
— Защо идваш при мен?
Литавик отвори широко големите си сини очи.
— Много добре знаеш, Гай Требоний! Хедуите са приятели и съюзници на Рим! Ако чуеш, че хедуите се готвят за поход, какво би си помислил? Конвиктолав и Кот ме изпращат, за да те осведомя за събитията и да те помоля за съвет.
— Благодарен съм им за доверието. — Требоний го погледна напрегнато и прехапа устни. — Е, ако е само междуплеменен конфликт и няма нищо общо с Рим, тогава спази стария договор, Литавик. Изпрати помощ на битуригите.
— Изглеждаш разтревожен.
— По-скоро изненадан. Какво им става на арверните? Мислех, че Гобаницион и старейшините не одобряват войната срещу когото и да било.
Литавик допусна първата си грешка. Отговори твърде спокойно, твърде уверено:
— О, Гобаницион е мъртъв! Версенжеторикс царува в Герговия.
— Царува ли?
— Е, може би думата е твърде силна. Той е вергобрет без колега.
Това накара Требоний да избухне в смях. И все още ухилен, той изпрати Литавик от покоите си. В момента, в който хедуят изчезна в галоп, той събра Квинт Цицерон, Гай Фабий и Тит Секстий.
Квинт Цицерон и Секстий командваха легиони от шестте, които бяха разквартирувани около Агединкум, а Фабий — двата легиона, настанени при лингоните, на осемдесет километра от границата с хедуите. Посещението на Фабий в Агединкум бе неочаквано — беше дошъл, както сам се изрази, за да разсее скуката.
— Смятай я за разсеяна — рече Требоний с типичното си мрачно изражение. — Нещо става и никой не ни казва какво.
— Ама нали воюват помежду си? — отбеляза Квинт Цицерон.
— През зимата? — Требоний закрачи напред-назад. — Тези новини за Версенжеторикс ме потресоха, Квинте. Сред арверните вече управлява не мъдростта на годините, а огънят на младостта и аз не знам до какво ще доведе това. Всички помните Версенжеторикс. Би ли тръгнал той на война срещу съседно галско племе?
— Очевидно го е направил — отвърна Секстий.
— Във всеки случай твърде неочаквано и ти си прав, Требоний. Защо през зимата? — почуди се Фабий.
— Да сте получавали наскоро някакви новини?
Тримата легати поклатиха глави.
— Това само по себе си е странно, ако се замисли човек — продължи Требоний. — Обикновено все някой ни досажда, най-често с жалби и клевети. За колко мними заговора срещу Рим е обичайно да чуем за една зима?
— Десетки — отвърна с усмивка Фабий.
— А тази година не сме чули за нито един. Те са замислили нещо, кълна се. Де да беше тук Рианон! Или Хирций.
— Мисля — предложи Квинт Цицерон, — че трябва да осведомим Цезар. — Той се усмихна. — Тайно. Е, не чак с бележка в дръжката на някое копие, но в никакъв случай открито.
— И не през земите на хедуите — взе изведнъж решение Требоний. — Нещо в поведението на Литавик ме съмнява.
— Как да го изпратим тогава? — поинтересува се Фабий.
— От север. През територията на секваните до Везонцион, после през Генава, сетне до Виена. Най-лошото е, че проходът на Домициевия път е затворен. Ще се наложи да се мине по крайбрежието.
— Хиляда и двеста километра — отбеляза мрачно Квинт Цицерон.
— Тогава ще осигурим на пратениците всички възможни пропуски и най-добрите коне. Само двама души и в никакъв случай гали. Никой друг няма да знае, освен нас и двамата избраници. Двама яки млади легионери, които могат да яздят добре. — Требоний огледа въпросително събеседниците си. — Някакви предложения?
— Защо не двама центуриони? — предложи Квинт Цицерон. Другите го изгледаха ужасени.
— Квинте, той ще ни убие! Да оставим хората му без центуриони? Сигурно за толкова служба трябва да си разбрал, че той по-скоро ще жертва нас, отколкото един младши центурион.
— О, да, разбира се! — сепна се Квинт Цицерон, след като си спомни сблъсъка си със сугамбрите.
— Оставете на мен — каза решително Фабий. — Напиши посланието, Требоний, аз ще избера момчетата от моите легиони. Няма толкова да бие на очи. А и без това трябва да се връщам.
— Добре е да опитаме да се доберем до колкото се може повече информация — намеси се Секстий. — Пиши на Цезар, че в Никея на крайбрежния път ще го чакат още сведения, Требоний.

 

* * *

 

Цезар беше в Плаценция, така че писмото стигна до него за шест дни. Щом Луций Цезар и Децим Брут пристигнаха в Равена, нещата потръгнаха. Положението в Рим като че се беше стабилизирало и Цезар не виждаше причина да остане в Равена само за да види каква ще е съдбата на Милон, след като бъде изправен на съд. Ако нещо в настоящата ситуация го дразнеше, то бе поведението на новия му квестор, Марк Антоний, който му изпрати съобщение, че оставал в Рим до края на делото на Милон, тъй като щял да работи за обвинението. Каква наглост!
— Е, Цезаре, ти се смили и го повика — рече веднъж чичото на Антоний, Луций Цезар. — Аз никога не бих го взел.
— Нямаше да се смиля над него, ако не бях получил писмо от Авъл Габиний, при когото, както сам знаеш, Антоний е служил в Сирия. Той твърди, че си заслужавало да взема младежа. Пиел и ходел по проститутки твърде много, бил изключително мързелив и спял на военните съвети. Въпреки това, твърди Габиний, неудобството си струвало. Веднъж излязъл на бойното поле, той бил като лъв, ала лъв, способен да мисли разумно. Така че ще видим. Ако сметна, че ми пречи, ще го пратя на Лабиен. Това със сигурност ще е интересна комбинация! Лъв и пес.
Луций Цезар присви очи и не продума повече. Баща му и този на Цезар бяха първи братовчеди, първото поколение в този много древен род, получило консулството след дълъг застой — благодарение на съюза, скрепен с брака между лелята на Цезар, Юлия, и невероятно богатия парвеню от Арпинум, Гай Марий. Той обаче се оказа най-великият пълководец в римската история. Този брак доведе до пресен поток от пари в кесиите на Юлиите Цезари, а парите никога не им стигаха. С пет години по-възрастният Луций Цезар за щастие не беше завистлив човек. Гай, от по-младия клон на рода, се стремеше с всички сили да надмине по военни подвизи Гай Марий. Всъщност Луций Цезар бе пожелал да стане легат на Пълководеца само от любопитство. Толкова се гордееше от втория си братовчед, че изведнъж докладите до сената му се сториха недостатъчни. Изтъкнат бивш консул, уважаван съдия, дългогодишен член на колегията на гадателите, петдесет и две годишният Луций Цезар реши да се върне към военната кариера под командването на братовчед си Гай.
Пътуването от Равена до Плаценция не беше много тежко, защото Цезар спираше, за да разглежда дела във всеки град по Емилиевия път: Бонония, Мутина, Региум Лепидум, Парма, Фиденция. Това обаче, с което един обикновен управител би се занимавал цяла нундина, Цезар разглеждаше за един ден. Сетне идваше ред на следващото градче. Повечето жалби бяха от финансов характер и рядко се налагаше да се избират съдебни заседатели. Цезар изслушваше страните търпеливо, правеше изчисления наум, потъркваше с жезъла, символизиращ империума му, по масата и отсъждаше.
Следващия случай, моля… хайде, хайде! Никой не оспорваше решенията му. Вероятно, мислеше си развеселен Луций Цезар, заради деловата атмосфера, не толкова заради справедливостта на решенията. Едно решение е справедливо само за печелещия, не и за губещия.
В Плаценция поне щяха да спрат за повече време, защото там Цезар бе оставил Петнайсети легион на обучение по време на престоя си в Илирикум и Италийска Галия и сега искаше да види какво са научили войниците му. Заповедите му бяха недвусмислени: да се упражняват. Беше повикал петдесет обучаващи центуриони от Капуа, посивели ветерани, които приеха с радост задачата да направят живота на седемнайсетгодишните хлапаци ад, и им заръча да се занимаят с центурионите на Петнайсети във времето, отредено им за почивка. Сега беше моментът да види какво е постигнато през тримесечното обучение в Плаценция. Цезар обяви, че ще прегледа легионите на парадния площад на следващата сутрин.
— Ако се Представят добре, Дециме, можеш веднага да потеглиш с тях към Отвъдна Галия по крайбрежния път — рече той по време на вечерята.
Децим Брут кимна спокойно.
— Чух, че са станали отлични войници — рече и топна пръсти в една купичка с вода.
— Кой ти подшушна това? — поинтересува се Цезар.
— Един доставчик на храна за войската.
— Доставчик на провизии да разбира от такива неща?
— Че кой ще разбира повече? Войниците от Петнайсети са се упражнявали толкова усилено, че са изяли всичко що кряка, кудкудяка, блее и квичи в Плаценция, а местните пекари работят вече на две смени. Скъпи ми Цезаре, Плаценция те обожава.
— Точно попадение, Дециме! — засмя се Цезар.
— Доколкото съм разбрал, Мамура и Вентидий трябва да дойдат тук — отбеляза Луций Цезар, човек с доста по-добър апетит от братовчед си и любител на северната кухня, използваща по-малко подправки от лудите по лютото римляни.
— Идват вдругиден от Кремона.
Хирций, твърде зает, за да се храни заедно с тях, влезе и обяви:
— Цезаре, спешно писмо от Гай Требоний.
Той скочи и веднага свали крака от кушетката, на която се беше излегнал заедно с братовчед си, протегна ръка за свитъка. Счупи печата, разви листа и го прочете набързо.
— Плановете се променят — обяви с равен глас. — Как пристигна, Хирций? От колко време пътува?
— Само шест дни, Цезаре, минало е по крайбрежния път. Фабий е изпратил двама легионери, които са яздили по-бързо от вятъра, затрупал ги е с пари и официални пропуски. Справили са се добре.
— Така е.
Цезар внезапно се промени, промяна, която Децим Брут и Хирций познаваха добре, а Луций Цезар — никак. Спокойният управител на провинция се беше сменил с един решителен, енергичен, разсъдлив мъж като Гай Марий.
— Ще се наложи да оставя послания за Мамура и Вентидий. Дециме, издай заповед Петнайсети да е готов за поход на разсъмване. Хирций, погрижи се за кервана с провизиите. Никакви волове, всички каруци да се теглят от мулета. В Лигурия няма да намерим нищо за ядене, така че ще се наложи да носим храна за десет дни, макар че до Никея ще стигнем за много по-малко. Десет дни са до Акве Секстие. По-малко, ако Петнайсети е добър поне наполовина колкото Десети. — Той се обърна към братовчед си. — Луций, заминавам спешно на поход. Можеш да продължиш сам, ако искаш, иначе — утре да си готов.
— Утре тръгвам с теб — отвърна той и се обу. — Нямам намерение да пропусна това зрелище, Гай.
Гай обаче вече беше изчезнал. Луций Цезар вдигна вежди и погледна Хирций и Децим Брут:
— Никога ли не обяснява какво става?
— Ще обясни — успокои го Децим Брут и излезе.
— Казва ни само онова, което трябва да знаем — обясни Хирций; хвана Луций Цезар под ръка и го поведе спокойно към вратата. — Никога не губи време. Днес трябва да се погрижи всичко след него да остане в пълен ред, защото, струва ми се, скоро няма да се върнем в Италийска Галия. Утре вечер в лагера ще ни обясни какво става.
— Как ще успеят ликторите му да ни догонят? Забелязах, че той ги изтощи по Емилиевия път, а там на два дни им даваше почивка.
— Понякога си мисля, че трябва да обучаваме ликторите си в тренировъчния лагер редом с войската. Когато Цезар бърза, ликторите му остават назад, независимо дали е законно или не. Ще ни последват и той ще им оставя съобщение за мястото на главния му щаб. Там ще го чакат.
— Как успяваш да намериш мулета за толкова кратко време?
Хирций се усмихна:
— Повечето са „Мариеви мулета“. — Имаше предвид обичая на Марий да товари легионерите с багаж и така да ги превръща в мулета. — Това е друга особеност на Цезаровата войска, която ще ти направи впечатление, Луций. Всички мулета на Петнайсети ще чакат утре заедно с легионерите напълно готови за поход. Цезар изисква от легионите си да са винаги подготвени за незабавно тръгване.

 

* * *

 

На разсъмване на следващата утрин, когато Цезар, Луций Цезар, Авъл Хирций и Децим Брут влязоха в лагера, Петнайсети легион бе строен. Каквото и сътресение да бяха преживели бойците от вестта, че веднага тръгват на поход, и от бързата подготовка, не го показваха. Първата кохорта зае плавно мястото си зад Пълководеца и тримата му легати; Десетата, на опашката, се придвижи с не по-малка бързина.
Легионерите крачеха в редици по осем. Слънцето заблестя в излъсканите им за така и несъстоялия се парад ризници. Вървяха гологлави, препасани с мечовете и кинжалите си, хванали копията в десниците си. Всеки войник носеше личните си вещи на чаталеста пръчка върху лявото си рамо, на нея отстрани се заканваше щитът, на края й блестеше шлемът. Багажът на легионера съдържаше храна за пет дни: жито, нахут или някакво друго вариво и пушено месо; манерка със зехтин, чиния и чаша — всичките от бронз; принадлежности за бръснене; резервни туники; шалчета и бельо; оцветен гребен от конски косми за шлема; кръгъл сагум (покривало) с дупка за главата по средата, изработен от водонепропусклива, мазна лигурийска вълна; чорапи и животински кожи за войнишките му обувки при студено време; вълнени панталони; одеяло; плитка плетена кошница за изнасяне на пръст и всичко друго, без което не можеше да живее, например талисман за късмет или кичур коса от любимата му. Някои предмети се разпределяха между спящите в една палатка: един носеше огнивото; друг — солта за себе си и другите си седем другари; трети — скъпоценната мая за хляба им; торбичка с билки; лампа и шишенце с масло за нея; снопче клони за подпалки. Някакъв инструмент за копаене, като долабра или лопатка, и два кола за оградата на походния лагер се закрепяха за пръчката на багажа, така че да направят цялата конструкция лесна за носене.
На осем войници имаше по едно муле, натоварено с мелничка за брашно, малка пещ за хляб, бронзови тенджери и котли, резервни копия, мехове за вода и добре сгъната палатка с рейки и колчета. Десетте мулета на центурията вървяха зад самата центурия, за всяко от тях се грижеха двамата цивилни помощници на осемте бойци, сред чиито задължение по време за поход бе поддържането на запасите от вода. Тъй като при този спешен поход нямаше официален керван за багаж, след всяка центурия се движеше по една каруца, теглена от по шест мулета, съдържаща инструменти, пирони, известно количество личен багаж, буре вода, една по-голяма мелница, резервна храна и палатката и вещите на центуриона — той бе единственият в центурията, който се движеше без никакъв товар.
Четири хиляди и осемстотин войници, шейсет центуриона, триста артилеристи, стотина специалисти по инженерните съоръжения и оръжейници и хиляда и шестстотин цивилни прислужници съставляваха легиона в пълната му бойна мощ. С тях, теглени от мулета, се движеха трийсетте метателни съоръжения: десет хвърлящи камъни балисти и двайсет изстрелващи стрели катапулти с различни размери, заедно с коли, натоварени с резервни амуниции. Артилеристите се движеха редом със скъпоценните си машини, смазваха осите им, суетяха се около тях, галеха ги. Бяха много способни в стрелбата, която не представляваше просто мятане — те умееха да изчисляват траектории и с една стрела от катапулта можеха да улучат със забележителна точност отделен вражески войник, обслужващ таран или обсадна кула. Стрелите бяха за живи цели, камъните — за поразяване на машините на противника и за всяване на паника сред хората.
„Добре изглеждат“ — мислеше със задоволство Цезар, докато сновеше между шейсетте центурии, за да върши своята работа: да повдига бойния им дух, да им обяснява къде отиват и какво се очаква от тях. От първата до десетата кохорта колоната, в чиято среда се движеше артилерията, се проточваше на километри. Едва след като завърши задачата си, Цезар слезе от коня и тръгна пеш.
— Ако минавате по шейсет километра на ден, ще имате два дни почивка в Никея! — провикваше се той с широка усмивка. — Ако се влачите с по петдесет, до края на тази война ще ви давам само най-противните задачи! От Плаценция до Никея са триста и двайсет километра и аз трябва да стигна там за пет дни! За толкова имате храна и повече няма да получите! Момчетата от другата страна на Алпите имат нужда от нас и ние ще сме там, преди онези негодници галите да са се усетили! Така че крачете по-бодро, момчета, и покажете на Цезар колко струвате!
Те показаха колко струват и то беше много повече, отколкото когато сугамбрите ги бяха изненадали. Пътят, построен от Марк Емилий Скавър между Дертона и Генуа на Тосканско море, бе шедьовър на инженерната мисъл и почти нямаше наклон, когато пресичаше планински проходи по виадукти или се виеше по склоновете около могъщи върхове. И макар че този между Генуа и Никея не се доближаваше дори малко по качество до него, той беше значително по-добър, отколкото по времето, когато Гай Марий бе повел трийсетте си хиляди бойци към Галия. Щом легионерите свикнаха с темпото и дългите преходи, започнаха да изминават шейсет километра въпреки късите зимни дни. След продължителните тренировки войниците вървяха леко и даже се шегуваха, че споделяли съдбата на Мариевите мулета. Те много добре съзнаваха колко лошо бе представянето им до този момент и бяха твърдо решени да се реваншират.
В Никея войската получи обещаната двудневна почивка, докато Цезар и легатите му си блъскаха главата над поредното писмо от Гай Требоний, което ги чакаше там:

 

„Успяхме да се доберем до тези сведения, Цезаре, като отвлякохме един арвернски друид и го изпратихме за разпит при Лабиен. Защо друид, ще запиташ ти. С Фабий, Секстий и Квинт Цицерон го обсъдихме и решихме, че някой крепостен няма да знае достатъчно, а един воин ще предпочете да умре, вместо да ни издаде нещо важно. Докато друидите са мекушави. Ако нашите народни трибуни се ползваха дори с половината от тяхната неприкосновеност, те щяха да управляват Рим много по-уверено. Избрахме Лабиен да го разпита, защото… е, май няма нужда да обяснявам, нали? Макар че, предполагам, друидът се е разприказвал много преди Лабиен да нагорещи железата си до червено.
В началото на февруари Гай Фуфий Цита, неговите пълномощници, останалите римски цивилни граждани и неколцина гръцки търговски, живеещи в Ценабум, са били убити, ала вестта не е успяла да стигне до нас. В същия ден карнутите разгласили новината по цялата територия до Герговия. Версенжеторикс е бил изгонен от столицата, но щом научил за Ценабум, узурпирал властта в арвернския старейшински съвет и убил Гобаницион. Сетне се титулувал цар. И лудите глави сред арверните го посрещнали като такъв.
На съвещание с Гутруат на карнутите отишъл и твоят стар приятел, върховният друид Катбад. Нашият осведомител не успя да каже кой друг е присъствал, освен Луктерий, вергобретът на кардурките. И Комий! След края на съвета започнало свикване на войските.
Тази война не е шега, Цезаре. Галите от устието на Моза до Аквитания, от източната до западната им граница се съюзяват. Убеден, че Галия разполага с достатъчно сили, за да ни прогони, Версенжеторикс се е заел с обединението й.
Войските се събрали край Карнутум в началото на март за зимна кампания. Срещу нас ли, ще попиташ ти. Не, срещу племената, които отказват да подкрепят каузата им.
Луктерий с петдесет хиляди кардурки, пиктони, анди, петрокории и сантони нападна рутените и габалите. След това продължили през Провинцията, по-точно към Нарбон и Толоза, за да прекъснат комуникациите ни с Испания. Имат задача да вдигнат също така волките и хелвиите.
Самият Версенжеторикс повел осемдесет хиляди сенони, карнути, арверни, свесиони, паризии и мандубии срещу битуригите, които отказали да приемат идеята за обединена Галия. Тъй като те притежават много железни мини, лесно е да се досетиш защо той толкова иска да ги убеди, че грешат.
Докато ти пиша тези редове, Версенжеторикс вече върви през земите на битуригите. Нашият осведомител друид казал, че той щял да тръгне срещу нас с настъпването на пролетта. Стратегията му не е лоша. Възнамерява да те държи изолиран от нас, като предполага, че без теб ние няма да посмеем да излезем от лагерите си. Където смята да ни обсади.
Без съмнение, ти започваш да си задаваш един въпрос: как всъщност се стигна до отвличането на този арвернски друид? Защо не си седим в блажено зимно бездействие, както очаква Версенжеторикс? За това е виновен Литавик от хедуите, Цезаре. От началото на февруари той ме посещава няколко пъти, винаги по някакъв безобиден повод — че се отбива след сватба и други подобни. Не се бях замислял за това, докато не мина след мартенското събиране на войските край Карнутум, за да ме уведоми, че Версенжеторикс „царувал“ в Герговия. Обърнах му внимание на думата и той твърде бързо се поправи. Мислеше си, че е измислил много смешна шега, като добави, че бил „вергобрет без колега“. Аз избухнах в смях, изпроводих го от лагера и веднага ти изпратих първото писмо.
Цезаре, нямам абсолютно никакво конкретно доказателство, че хедуите са решили да се включат в обединената Галия на Версенжеторикс, но внимавай! Имам предчувствие, че и те участват в заговора. Или поне по-младите като Литавик, дори вергобретите им да не го одобряват. Битуригите помолили хедуите за помощ, хедуите изпратили Литавик да ме осведоми и да ме пита дали имам нещо против да изпратят подкрепления на битуригите. Ако това са само междуплеменни разногласия, рекох, давайте, изпратете войски.
Ала съдбата на тази войска е доста странна. Тя се събрала, много силна и добре въоръжена, и тръгнала към земите на битуригите. Когато обаче стигнала бреговете на Лигер спряла и не пресякла реката. След като постояла така няколко дни, отново се върнала у дома. Литавик току-що си тръгна, след като дойде да ме уведоми защо битуригите са оставени без подкрепления. Според него Катбад изпратил предупреждение, че арверните и битуригите се наговорили да нападнат хедуиската армия веднага щом прекоси Лигер.
Твърде нагласено, Цезаре. Колегите ми са съгласни с мен, особено Квинт Цицерон, който явно умее да предусеща такива неща.
Ти ще решаваш какво да правим и ние може би няма да научим плана ти, докато не се видим лично. Защото не ми се вярва една шепа гали, с или без хедуите, да ти попречат да се присъединиш към нас. Бъди сигурен, че ние сме готови да се вдигнем на оръжие във всеки един момент. Под предлог, че в лагера му плъзнала зараза, Фабий се вдигна с двата си легиона и се премести недалеч от Бибракт, близо до изворите на Икауна. Хедуите изглеждат доволни от тази промяна, но кой знае? Вече не им вярвам.
Ако изпращаш писма, войски или идваш лично в Агединкум, по-добре избягвай земите на хедуите. Най-добре е през Генава до Везонцион, след това през земите на лингоните до Агединкум. Така изпратихме писмата. Много съм доволен, че Квинт Цицерон е с мен. Неговият опит с нервиите го прави незаменим.
Лабиен ни уведоми, че ще остане с двата си легиона, където е сега, докато не получи вести от теб. Той също се премести и сега станува край главната крепост на ремите, Бибракс. Както изглежда, основният удар ще дойде от келтите в Централна Галия, затова решихме да останем на удобни за отпор позиции. Белгите, с Комий или без, вече не представляват сериозна заплаха.“
Когато Цезар спря да чете на глас, никой не се обади. Някои неща им бяха известни още от първото писмо на Требоний, ала в това определено имаше много повече информация.
— Първо ще се занимаем с Провинцията — заговори Цезар. — Петнайсети ще получи двата си дни почивка, но след това тръгваме без почивка за Нарбон. Аз ще яздя напред, това ще всее паника и никой няма да рискува да започне размирици. От Никея до Нарбон са петстотин километра, но искам Петнайсети да стигне за осем дни, Дециме. Ти командваш. Хирций, ти ще дойдеш с мен. Погрижи се да имаме достатъчно куриери, искам през цялото време да съм във връзка с Мамура и Вентидий.
— Искаш ли Фаберий да се присъедини към нас?
— Да, и Трог. Процелий може да тръгне към Агединкум с послание за Требоний. Ще мине покрай Роданус, след това през Генава и Везонцион, както ни съветват. Като минава през Араузион, може да се отбие при Рианон и да я уведоми, че тази година няма да напуска дома си.
Децим Брут потръпна:
— Мислиш ли, че това ще ни отнеме цяла година, Цезаре?
— Ако Галия се е обединила, да.
— А аз какво да правя? — попита Луций Цезар.
— Ще останеш с Децим и Петнайсети, Луций. Назначавам те легат, управляващ Провинцията, така че твое задължение е да я отбраняваш. Ще установиш щаба си в Нарои. Поддържай постоянно връзка с Афраний и Петрей в Испания и наблюдавай аквитаните. Племената около Толоза няма да ти създават неприятности, ала онези по на запад, около Бурдигала, не са толкова кротки. — Той се обърна с най-топлата си и приятелска усмивка към Луций Цезар. — Давам ти Провинцията, защото имаш нужния опит, бивш консул си и ще се справиш с управлението в мое отсъствие, братовчеде. Напусна ли Нарбон, не искам повече да се занимавам с Провинцията. Ще се чувствам най-сигурен, ако ти я управляваш.
„Ето така — помисли си Хирций — върши нещата той, Луций Цезаре. Кара те да си помислиш, че си единственият човек, способен да се справи със задачата. В резултат на това ти даваш всичко от себе си, за да оправдаеш доверието му и нещата ще се наредят точно както е казал — няма дори да си помисли за теб, напусне ли веднъж поверената ти територия.“
— Дециме — продължи Цезар, — събери центурионите на Петнайсети на събрание утре сутринта и се погрижи войниците да имат пълна зимна екипировка. Ако липсва нещо, изпрати ми куриер със списък в Нарбон, за да го набавя.
Съмнявам се да им липсва нещо — рече Децим Брут с облекчение. — Едно нещо е сигурно, Мамура е превъзходен доставчик. Сметките, които представя, са твърде преувеличени, но той никога не жертва качеството за сметка на количеството или обратното.
— Това ми напомня да му пиша за още метателни съоръжения. Смятам, че всеки легион трябва да разполага поне с по петдесет машини. Имам някои идеи за по-активното им включване по време на открита битка. Не всяваме достатъчно паника у врага, преди да го нападнем.
Луций Цезар примигна изненадано:
— Артилерията е средство за обсада!
— Без съмнение. Но защо да не я използваме и в откритите битки?

 

* * *

 

На следващата сутрин той потегли, препускайки в обичайната си колесница, теглена от четири мулета. Клетият Фаберий му правеше компания, а Хирций и Гней Помпей Трог, главният преводач, пътуваха във втора кола.
Спираше във всеки град, за да се срещне с ентарха, ако беше гръцки, или с двамата дуумвири, ако беше римски. Запознаваше ги накратко с положението в Галия, нареждаше им да започнат да събират местната градска стража и им даваше разрешение да отворят оръжейните си складове. До заминаването му местното население вече трескаво изпълняваше нарежданията и се подготвяше да посрещне Луций Цезар.
Домициевият път до Испания се поддържаше винаги в отлично състояние, така че нищо не забави двете колесници. Между Арелате и Немаузус те прекосиха големите тресавища и мочурливите поля около делтата на Роданус по насипа, издигнат от Гай Марий. След Немаузус спирките на Цезар станаха по-чести и по-продължителни, защото това бяха владенията на волките арекомики, които вече чуваха слухове за война между кардурките и рутените, северните им съседи. Във верността им към Рим нямаше никакво съмнение и те с готовност изпълняваха нарежданията на Цезар.
На пътя за Нарбон край Амбрусум чакаха група хелвии от западния бряг на Роданус с надеждата да срещнат някой достатъчно висш римски управник, за да ги посъветва какво да правят. Водеха ги двамата им дуумвири, баща и син, получили римско гражданство от Гай Валерий — и двамата носеха неговото име, но галските им имена бяха Кабур (на бащата) и Донотавър (на сина).
— Вече получихме послание от Версенжеторикс — рече тревожно Донотавър. — Очаква да се присъединим към този странен нов съюз. След като отказахме обаче, посланикът заплаши, че рано или късно ще го молим да ни приеме.
— След това чухме, че Луктерий е нападнал рутените, а самият Версенжеторикс тръгнал срещу битуригите — добави Кабур. — Изведнъж си дадохме сметка, че ако не се присъединим към него, ще пострадаме.
— Да, ще пострадате — потвърди Цезар. — Няма смисъл да ви убеждавам в противното. Ще промените ли становището си, ако ви нападнат?
— Не — отвърнаха в един глас баща и син.
— В такъв случай, връщайте се у дома и се въоръжавайте. Уверявам ви, че ще ви изпратя помощ веднага щом мога. Възможно е обаче цялата ми войска да е заета в по-голяма битка някъде другаде. Подкрепленията може да се забавят доста, но накрая със сигурност ще дойдат, затова се дръжте. Преди много години аз въоръжих гражданите на провинция Азия срещу Митридат и ги помолих да се отбраняват без подкрепата на Рим. Нямах никаква войска. Азиатците обаче разбиха легатите на стария Митридат без чужда помощ. По същия начин вие можете да победите дългокосите гали.
— Ще се държим — увери го мрачно Кабур. Цезар се усмихна.
— Вие няма да се биете съвсем сами! Служили сте в римските легиони. Знаете как се сражават римляните. Ще получите необходимото оръжие и екипировка. Моят братовчед Луций Цезар идва скоро след мен. Определете какво ви трябва и го поискайте от него от мое име. Укрепете градовете си и се подгответе да приютите и селяните си в тях. Погрижете се да не изгубите нито един човек, ако можете.
— Чухме също, че Версенжеторикс преговарял с алоброгите — съобщи Донотавър.
— А! Това е единственото племе в Провинцията, което може да се изкуши. Неотдавна те се сражаваха ожесточено срещу нас.
— Мисля — рече Кабур, — че алоброгите ще изслушат пратениците му внимателно, след това ще се оттеглят и ще се направят, че обмислят предложението му много дълго време. Колкото повече ги притискат, толкова по-неотстъпчиви ще стават. Имай ни доверие, те няма да се присъединят към него.
— Защо?
— Заради теб, Цезаре — отвърна Донотавър, изненадан от въпроса. — След като върна хелветите по земите им, алоброгите живеят много по-спокойно. Те получиха една безспорна придобивка, земите около Генава. Знаят кой ще излезе победител.

 

* * *

 

Цезар завари Нарбон в паника, но той бързо я разсея, като впрегна хората на работа. Събра местната градска стража, изпрати пълномощници при водките тектосаги около Толоза, за да направят същото и накара дуумвирите, управляващи града, да подсилят укрепленията си. Повечето оръжие и военна екипировка за западните райони на Провинцията се пазеха в мрачната крепост Каркасон и след като започнаха да се въоръжават, хората се почувстваха по-уверени.
Цезар вече бе изпратил известия до легатите на Помпей: Луций Афраний в Таракон в Близка Испания и Марк Петрей в Кордуба в Далечна Испания. Отговори от двамата управители го чакаха в Нарбон — те събираха допълнително войски и възнамеряваха да се преместят към границата, за да се притекат на помощ на Нарбон и Толоза, ако се наложи. Никой не разбираше по-добре от тези професионални войници, че Рим (и Помпей) в никакъв случай не желае създаването на една независима галска държава от другата страна на Пиренеите.
Луций Цезар и Децим Брут пристигнаха заедно с Петнайсети легион в деня, в който се очакваше. Цезар изказа благодарност на войниците си и веднага постави задачи на братовчед си.
— Нарбонците се успокоиха чувствително, след като им съобщих, че оставям бивш консул за управител на провинцията. Просто се погрижи волките тектосаги, водките арекомики и хелвиите да имат достатъчно оръжие и екипировка. Афраний и Петрей чакат от другата страна на границата, в случай че се наложи да се намесят, така че не съм особено загрижен за Нарбон. Това, от което се опасявам, са нападения от съседни племена. — Цезар се обърна към Децим Брут: — Дециме, Петнайсети готов ли е за зимна кампания?
— Да.
— Как са с краката?
— Накарахме всеки войник да покаже принадлежностите си, за да се уверим, че са подготвени. Центурионите ще докладват утре заран.
— Миналата година не се проявиха като много способни командири. Можеш ли да се довериш на преценката им? Не трябва ли да провериш лично?
— Мисля, че това би било грешка — отвърна спокойно Децим Брут; той не се боеше от Цезар и беше винаги прям. — Доверявам им се, защото ако не мога да го направя, Петнайсети и без това няма да се справи. Те знаят какво да гледат.
— Прав си. Аз събрах колкото можах заешки, невестулкови и порови кожи, защото чорапите няма да топлят достатъчно краката на хората ми там, откъдето смятам да ги преведа. Също така накарах всяка жена в Нарбон и околностите да започне да плете шалове и ръкавици.
— О, богове! — възкликна Луций Цезар. — Къде смяташ да ги водиш? При хиперборейците?
— По-късно ще ви кажа — отвърна Цезар и излезе.
— Знам — въздъхна братовчед му. — Ще науча, когато му дойде времето.
— Шпиони — изрече кратко Хирций и последва Цезар.
— Шпиони? В Нарбон?
Децим Брут се усмихна:
— Вероятно не, но защо да рискуваме? Винаги ще се намери някой местен, който да ни мрази.
— Колко ще остане той тук?
— Ще потегли в началото на април.
— След шест дни.
— Единственото, което може да го задържи, са шаловете и ръкавиците, но се съмнявам. Предполагам, че никак не преувеличава, като твърди, че е накарал всяка жена да плете.
— Ще каже ли на войниците къде ги води?
— Не. Той просто очаква да го последват. Никой начин за предаване на новини не е по-бърз от викането и галите много добре го знаят. Ако обяви намеренията си пред цялата войска, Нарбон ще ги научи. И съвсем скоро вестта ще стигне до Луктерий.
Цезар обяви намеренията си пред легатите едва на вечеря в последния ден на март, и то след като отпрати слугите и в коридорите бяха поставени стражи.
— Обикновено не работя в такава голяма тайнственост — заговори той, — но в едно отношение Версенжеторикс е прав. Галия Комата има достатъчно войска, за да ни прогони. Но само ако той успее да събере всичките си хора в момента. Засега разполага някъде с около осемдесет-сто хиляди души. Ако свика всеобща мобилизация през секстил обаче, това число може да се вдигне на четвърт милион, а може би и повече. Затова трябва да го разгромим преди секстил.
Луций Цезар си пое шумно въздух, но не каза нищо.
— Той не предвижда никаква римска военна дейност до секстил в разгара на пролетта и затова не е събрал повече войници. До пролетта смята просто да подчини непокорните племена. Мисли си, че седя в неведение отвъд Алпите и е сигурен, че може да ми попречи да се присъединя към войските си. Сигурен е, че ще успее да се върне в Карнутум, за да поеме армията си. Затова трябва да отклоним вниманието му, да му попречим да събере войските си по-рано. Трябва да се присъединя към легионите си за шестнайсет дни. Ако тръгнем обаче нагоре по течението на Роданус, той ще научи за идването ни още преди да сме изминали и половината път до Валенция. Ще ни пресрещне при Виена или Лугдунум. Аз съм само един човек с един легион. Няма да успея.
— Ама това е единственият възможен път! — отбеляза Хирций.
— Има и друг. Утре сутрин тръгваме на север от Нарбон. Разузнавачите ми съобщават, че войската на Луктерий се намира на запад, обсадила е рутенската крепост Карантомагус. Изправени пред война от такъв мащаб, габалите са решили (доста разумно, като се има предвид близостта им с арверните) да се присъединят към Версенжеторикс. Те са много заети с въоръжаване и обучение за предстоящата им мисия — подчиняването на хелвиите.
Цезар направи пауза, за да придаде повече тежест на следващите си думи:
— Смятам да мина на изток от Луктерий и крепостите на габалите и да навляза в Цебенския масив.
Дори Децим Брут остана потресен:
— През зимата?
— Именно. Това е напълно възможно. Когато бързах от Рим за Генава, за да спра хелветите, аз прекосих Алпите на височина над десет хиляди стъпки от морето. Никой не вярваше, че ще успея да премина през високопланинските проходи, но аз го направих. Стигнах по кози пътеки до Октодурум. Цебена обаче не е толкова сурова, Дециме. Проходите са на височина не повече от триста-четиристотин стъпки и през тях минават истински пътища. Галите пътуват редовно през масива, защо да не мога и аз?
— Не се сещам за някаква причина — промърмори глухо Децим Брут.
— Снегът ще е дълбок, но можем да си разчистваме пътя.
— Значи възнамеряваш да навлезеш в Цебена при изворите на Олтис и да слезеш на западния бряг на Роданус някъде около Алба Хелвиорум, така ли? — осведоми се Луций Цезар, който от получаването на командването на Провинцията не пропускаше възможност да разговаря с галите, за да научи повече за положението.
— Не, мисля да остана в Цебена малко по-дълго време — отвърна Цезар. — Най-добре ще е да успеем, да слезем от планините колкото се може по-близо до Виена. Колкото по-дълго останем далеч от погледа на Версенжеторикс, толкова по-малко време ще му оставим. Искам да влезе в битка с мен, преди да е събрал цялата си войска. През Виена трябва да се отбия, защото искам да взема оттам една пробна войска от четиристотин германски конници. Ако Арминий от убите си е удържал думата, те би трябвало вече да са пристигнали за новите си коне.
— Значи, си определил шестнайсет дни, за да прекосиш Цебена през зимата и да стигнеш Агединкум. Това са повече от шестстотин километра, в по-голямата част през дълбоки снегове.
— Да. Предвиждам средно по четирийсет километра на ден. Между Нарбон и Олтис ще изминаваме по много повече, както и след като слезем при Виена. Дори да се забавим през Цебена, пак ще стигнем навреме в Агединкум. — Цезар погледна братовчед си много сериозно. — Не искам Версенжеторикс да следи движението ми, Луций. Това означава, че трябва да се придвижвам по-бързо, отколкото той очаква. Искам да го държа в пълно неведение. Къде е Цезар? Някой чул ли е къде е Цезар? И всеки път, когато му съобщят местоположението ми, той ще открива, че съм минал оттам преди четири-пет дни, така че няма да знае къде съм в момента.
— Той е неопитен — отбеляза замислено Децим Брут.
— Точно така. Големи амбиции, малко опит. Не твърдя, че му липсват кураж или военни умения. Всичко обаче работи в моя полза, нали? Аз имам опита… и много по-силна амбиция от неговата. Ала ако искам да го победя, трябва да го принудя да взима все грешни решения.
— Надявам се, не си забравил да си вземеш зимния плащ — усмихна се Луций.
— Не бих се разделил с дебелото си покривало за нищо на света! Все пак съм служил при Гай Марий. Когато Бургунд дойде при мен, той носеше и плаща си. На деветдесет години е, смрадта му стига до небесата, независимо колко благовонни треви слагам в него и проклинам всеки ден, в който трябва да го нося. Ала, казвам ти, такъв зимен плащ не можеш да намериш вече никъде, дори в Лигурия. Дъждът просто се стича по него, вятърът не може да проникне през плата му, а пурпурният му цвят е толкова ярък, сякаш току-що са го свалили от стана.

 

* * *

 

Петнайсети легион тръгна от Нарбон без никакви каруци. Палатките на центурионите бяха натоварени на мулета, също и резервните копия и инструментите. Всичко друго, включително и скъпоценната артилерия на Цезар потегли нагоре по течението на Роданус, никой не можеше да предвиди кога ще пристигне. Всеки легионер носеше храна за пет дни, запасите за останалите единайсет бяха натоварени на по едно допълнително муле за всеки осем войника, както и по-тежките им вещи. Бойците крачеха с желание.
И легендарният Цезаров късмет отново ги съпътстваше. Защото гъстите мъгли на север позволиха на колоната му да мине незабелязано покрай Луктерий и габалите. Навлязоха в Цебена при лек снеговалеж и веднага започнаха изкачването. Цезар възнамеряваше да прекоси главното било на изток при първа възможност, след това да продължи по него, докато теренът позволява.
Снежната покривка бързо достигна шест стъпки, но валежът спря. Центуриите се сменяха във водачеството пред колоната, за да участват в прочистването на пътя. От съображение за безопасност легионерите се движеха в редици по четири вместо по осем, а мулетата вървяха в колона по едно от най-стабилната страна на пътя. От време на време имаше и нещастни случаи, когато склонът се срутваше повличайки някой и друг войник, но загубите бяха малко и пострадалите най-често оцеляваха. Дълбокият сняг омекотяваше паданията.
Цезар вървеше пеша през цялото време и участваше наравно с легионерите в разриването на снега, най-вече за да ободрява хората си и да им обяснява къде отиват и какво ги очаква там. Присъствието му винаги ги успокояваше — повечето бяха навършили осемнайсет, но това не ги правеше зрели мъже телом и духом и много от тях още страдаха за дома си. Не приемаха Цезар като баща, защото никой, дори и в най-смелите си мечти, не можеше да си представи да има такъв баща, ала той излъчваше огромна самоувереност, която ги караше да се чувстват в безопасност с него.
— Ставате доста добър легион — говореше той с широка усмивка. — Съмнявам се дори Десети да постигне много по-голяма скорост, макар че те воюват вече девет години. Вие сте още „бебета“. Има хляб във вас, момчета.
Късметът продължаваше да е с него. Не се разрази нито една снежна буря, нямаше опасност да срещнат враждебни гали и леката мъгла постоянно ги скриваше от неприятелски погледи. Отначало Цезар се тревожеше от арверните, чиито земи се простираха на запад от главното било, но понеже не се появяваше нито един представител от това племе, дори случайно заблуден и той ставаше все по-уверен, че ще стигне до Виена, без Версенжеторикс да получи дори едно известие за идването му.
Благодарни на боговете, легионерите от Петнайсети слязоха от Цебена и се установиха на лагер край Виена. Трима бяха загинали, неколцина други бяха със счупени крайници, четири мулета се бяха подплашили и бяха скочили в една пропаст, но никой не беше получил измръзване и всички бяха в добра форма, за да продължат към Агединкум.
Четиристотинте убий бяха там, пристигнали преди четири месеца. Толкова се радваха на ремските си коне, че както каза предводителят им на развален латински, били готови да последват Цезар навсякъде.
— Дециме, води Петнайсети към Агединкум без мен — заръча Цезар; бе облечен за конен поход, наметнат с миризливия плащ на Гай Марий. — Отивам с германите към Икауна. Ще взема Фабий и двата му легиона и ще се присъединя към вас в Агединкум.

 

* * *

 

От Карнутум към земите на битуригите тръгнаха деветдесет хиляди гали. Не бързаха особено, тъй като водачът съзнаваше, че няма необходимия опит в обсадните действия, за да превземе крепост като Аварикум, основната твърдина на битуригите. Затова се стремеше да всее паника сред племето, като изгаряше селата и опустошаваше земите им. Успя да постигне желания ефект, но едва след като хедуиската войска се върна у дома си, без да прекоси водите на Лигер. Няколко дни бяха нужни на битуригите, за да осъзнаят, че няма да получат очакваната помощ и че римляните ще продължат да седят безгрижно зад непревземаемите си укрепления. В средата на април те изпратиха посланици при Версенжеторикс и се покориха.
— С теб сме и в смъртта — увери го Битургон, царят. — Ще направим каквото кажеш. Римляните не спазиха обещанията си. Не ни защитиха. Затова сме с теб.
Много добре! Версенжеторикс подмина Аварикум и се насочи към Горгобина, стара арвернска крепост, принадлежаща сега на сродниците на хелветите, боите.
Литавик го настигна преди Горгобина и спря коня си на върха на един хълм, за да се наслади на гледката. Толкова много воини! Как бе възможно римляните да победят? Човек никога не можеше да прецени размера на римската войска, защото тя се движеше в колона, простираща се на километри с товарния керван и артилерията по средата. Беше някак си по-малко внушителна и със сигурност по-малко заплашителна от гледката, простираща се пред удивените очи на Литавик. Сто хиляди облечени в метални ризници и въоръжени до зъби галски воини настъпваха на фронт с ширина осем километра и сто човека в дълбочина с керван с багаж отзад. Може би двайсет хиляди от тях бяха на коне, по десет хиляди от двете страни на фронта. Най-отпред яздеха военачалниците, Версенжеторикс — сам пред другите; зад него останалите: Драпес и Каварий от сеноните, Гутруат от карнутите, Дадеракс от мандубиите. И Катбад, лесен за разпознаване със снежнобялата си роба и снежнобелия си кон. Значи, войната беше и религиозна. Друидите се обявяваха за обединена Галия.
Версенжеторикс яздеше красив сивкавокафяв жребец и носеше покривало с каретата на арверните, тънки панталони, завързани с тъмнозелена препаска, и шал, увит върху металната му ризница. Макар че настояваше всичките му воини да носят шлемове, той се движеше гологлав и накичен с многобройни златни украшения; с целия блясък на един цар.
Битургон не беше сред привилегированите зад военачалника, но яздеше начело на хората си не много назад. Когато Литавик се приближи, той извади меча си и се нахвърли върху него.
— Предател! — закрещя. — Римски слуга!
Версенжеторикс и Драпес се изправиха между него и Литавик.
— Прибери меча си, Битургоне — нареди Версенжеторикс.
— Той е хедуй! Предател! Хедуите ни предадоха!
— Не хедуите ви предадоха, Битургоне. Римляните ви измениха. Защо, мислиш, се прибраха хедуите? Не защото са го искали. Било е заповед от Требоний.
Драпес убеди Битургон да прибере меча си и го придружи назад към редиците на хората му. Литавик изравни коня си с този на Версенжеторикс, Катбад се присъедини.
— Има новини — обяви Литавик.
— Казвай.
— Цезар се е озовал ненадейно във Виена с Петнайсети легион и се насочил веднага на север.
Сивкавокафявият жребец се препъна; галът се обърна удивен към Литавик:
— Във Виена? И вече потеглил? Защо никой не ми е казал, че идва? Ти твърдеше, че имаш шпиони от Араузион до Матискон!
— Наистина — заекна Литавик. — Той не е минал оттам, Версенжеторикс, кълна ти се!
— Няма друг път.
— Във Виена се говори, че Петнайсети слязъл от Цебена. Цезар се качил през Олтис, прекосил билото и слязъл чак при Виена.
— През зимата — изрече бавно Катбад.
— Възнамерява да се присъедини към Требоний и легионите му — добави Литавик.
— Къде е сега?
— Нямам представа, наистина. Петнайсети върви направо към Агединкум под командването на Децим Брут, ала Цезар не е с тях. Затова дойдох. Искаш ли хедуите да нападнат Петнайсети? Можем да го направим, преди да напусне земите ни.
Версенжеторикс като че леко се беше смалил — първата му стратегическа хитрост щеше да се провали, знаеше го. Той отново се изправи и си пое дълбоко въздух.
— Не, Литавик. Трябва да убедиш Цезар, че си на негова страна. — Той погледна сивото зимно небе. — Къде е тръгнал? Къде е сега?
— Трябва да продължим към Агединкум — предложи Катбад.
— При положение, че сме на един хвърлей от Горгобина? Агединкум е на повече от сто и шейсет километра на север оттук, Катбад, и имаме твърде много хора, за да преодолеем това разстояние за по-малко от осем до десет дни. Цезар се движи по-бързо, защото войската му е свикнала. Хората му се упражняват на учебните полета много преди да видят лицето на врага. Нашето предимство е в броя ни, не в бързината. Не, ще отидем в Горгобина, както бяхме решили. Ще накараме Цезар да дойде. — Версенжеторикс си пое дълбоко въздух. — Кълна се в Дагда, ще го победя! Ала не на територия, избрана от него. Няма да му позволим да намери свой Акве Секстие.
— Значи, Конвиктолав и Кот да продължават да се преструват на негови съюзници — намеси се Литавик.
— Непременно. Просто се погрижете да не получи подкрепления.
Литавик се обърна и препусна назад. Версенжеторикс пришпори красивия си сивкавокафяв жребец и се отдалечи от Катбад, който се върна при останалите, за да им съобщи с тъжно лице новината, донесена от Литавик. Версенжеторикс обаче не забеляза загриженото му изражение беше твърде зает с мислите си.
Къде беше сега Цезар? Какво смяташе да предприеме? Литавик му беше загубил дирите на хедуиска територия! Той си представи лицето на римлянина, но не можеше да отгатне какво се крие зад тези хладни, обезпокоителни очи. Толкова красив човек почти според галските разбирания; само носът и устата му ми бяха чужди. Излъскан. Издокаран. В много добра форма. Потомък на царски род, по-древен от цялата галска история. Човек, мислещ като цар, колкото и категорично да го отричаше. Когато издадеше заповед, той не очакваше да бъде изпълнена — той знаеше, че ще бъде изпълнена. Той никога нямаше да се предаде. Бе готов на всичко. Само друг цар можеше да го спре. „О, Ез, дай ми сила и мъдрост, за да го победя! Знанията, които не притежавам. Аз съм твърде млад, твърде неопитен. Ала водя велик народ и ако последните шест години са ни научили на нещо, то е да мразим.“

 

* * *

 

Цезар пристигна в Агединкум с Фабий и двата му легиона преди Децим Брут и Петнайсети.
— Слава на всички богове! — извика Требоний и размаха ръце. — Вече не се надявах да те видя преди пролетта.
— Къде е Версенжеторикс?
— На път към Горгобина.
— Добре! Ще го оставим да се занимава.
— Докато ние…
Цезар се усмихна:
— Имаме две възможности. Ако останем в Агединкум, можем да си живеем добре и да не загубим нито един човек. Ако излезем от Агединкум през зимата, няма да се храним добре и ще загубим хора. Версенжеторикс обаче досега прави все каквото си е наумил, така че е време да го научим, че да воюваш срещу Рим, не е като да нападаш местните племена. Изразходвах много сили и нерви, за да стигна дотук, сега галът ще разбере, че съм дошъл. Това, че още не се е отправил насам, е свидетелство за военни умения. Той иска да тръгнем след него и да ни срещне на избрано от него бойно поле.
— И ти възнамеряваш да му предоставиш тази възможност — отгатна Требоний, който много добре знаеше, че Цезар няма да стои спокойно в Агединкум.
— Не веднага, не. Петнайсети и Четиринайсети могат да останат да охраняват крепостта. Другите идват с мен във Велаунодунум. Ще му отрежем краката, като отидем на запад и разрушим основните му бази сред сеноните, карнутите и битуригите. Първо Велаунодунум. След това Ценабум. Сетне в земите на битуригите до техния Новиодунум. Накрая Аварикум.
— През цялото време ще се приближаваме към Версенжеторикс.
— Ала ще го отклоняваме все на изток, като по този начин ще го отдалечим от подкрепленията от запад и няма да му дадем възможност да свика общ сбор в Карнутум.
— Колко голям е товарният керван? — попита Квинт Цицерон.
— Малък е. Ще използвам хедуите. Те могат да ни доставят зърно. Ще вземем боб, нахут, зехтин и пушено месо от Агединкум. — Цезар погледна Требоний. — Освен ако не смяташ, че хедуите ще застанат на страната на бунтовника.
— Не, Цезаре — отвърна Фабий. — Следя внимателно движението им и не съм видял признаци да преминат на другата страна или да помагат, по какъвто и да е начин на Версенжеторикс.
— Ще рискуваме тогава.
От Агединкум до Велаунодунум имаше по-малко от един ден; крепостта падна три дни след това. Сеноните, на които принадлежеше, бяха заставени да осигурят товарни животни, да дадат всичките си провизии и да оставят заложници. Цезар се насочи веднага към Ценабум, който падна още през нощта след пристигането му. Тъй като тук бяха избити всички римски граждани и търговци, градът бе сполетян от неизбежна участ — разорен и изпепелен, плячката беше раздаден на войската. След това дойде редът на Новиодунум, главната крепост на битуригите.

 

* * *

 

— Идеално място за конницата — възкликна Версенжеторикс. — Гутруате, остани тук, край Горгобина, с пехотата. Твърде студено е за мащабно нападение, но аз мога да ударя Цезар с конницата си. Той води пехота.
Новиодунум на битуригите тъкмо падаше, когато Версенжеторикс се появи и промени решението си тъкмо когато ставаше предаването на заложниците. Някои центуриони и войници бяха обкръжени в крепостта, но успяха да се измъкнат. В разгара на битката Цезар изпрати хилядата си ремски конници начело с четиристотинте убий. Внезапното нападение свари противника му неподготвен. Конниците на галите още се престрояваха от походен в боен строй, когато с бойни викове, нечувани по тези земи от поколения, германите се врязаха в редиците им. Ожесточеното, почти самоубийствено нападение изненада галите и ремите, окуражени от убите, ги последваха. Версенжеторикс прекрати настъплението и се оттегли, оставяйки неколкостотин конници мъртви на бойното поле.
— Той води германи със себе си — извика. — Германи! Ала те яздят ремски коне. Мислех, че е зает с града; не мога да разбера как изведнъж изкара всички на бойното поле. Но той го направи. Германи!
Беше свикал военен съвет, още го болеше от поражението.
— За осем дни изгубихме три града — изръмжа Драпес от сеноните. — Велаунодунум, Ценабум, сега Новиодунум.
— В началото на април беше в Нарбон. В края на април настъпва към Аварикум — обади се Дадеракс от мандубиите. — Деветстотин и шейсет километра за един-единствен месец! Как ще се справим с него? Все така ли ще продължава? Какво ще правим?
— Ще променим тактиката — заяви Версенжеторикс, който се чувстваше по-неуверен след поражението. — Трябва да се учим от него и да го принудим да ни уважава. Той настъпва през земите ни, но това няма да продължи така. Ще го принудим да се върне в Агединкум и ще го затворим там.
— Как? — попита скептично Драпес.
— Ще са нужни много жертви, Драпес. Ще прекъснем източниците му на провизии. През това време на годината е невъзможно да се намери храна, където и да било по полетата и така ще бъде още шест месеца. Всичко е по хамбари и складове. Затова трябва да ги изгорим. Ще изгорим собствените си градове. Всичко по пътя на Цезар трябва да бъде унищожено. И никога няма да влизаме в битка. Ще го изтощим от глад.
— Ако той гладува, ще гладуваме и ние — отбеляза Гутруат.
— Ще гладуваме, но все ще намерим храна. Ще си я набавяме от местностите далеч от пътя на Цезар. Луктерий ще ни достави провизии от юг. Ще поискаме от армориките от запад. Също ще накараме хедуите да не дават на римляните нищо. Нищо!
— Ами Аварикум? — попита Битургон. — Това е най-големият галски град, толкова претъпкан с храна, че заплашва да потъне в тресавищата. Цезар дори в момента настъпва към него.
— Ще го последваме на достатъчно разстояние, така че да не може да ни въвлече в битка. Колкото до Аварикум… — Версенжеторикс се намръщи. — Да го защитаваме ли, или да го изгорим? — Слабото му лице придоби сурово изражение. — Ще го изгорим. Това е правилното решение.
Битургон потръпна:
— Не! Не! Отказвам да се съглася с това! Ти направи невъзможно за нас, битуригите, да останем настрана. И аз те уверявам, че ще се подчиня на всичките ти заповеди, ще запаля села, хамбари, дори мините си, но няма да ти позволя да изпепелиш Аварикум!
— Цезар ще го превземе и ще се запаси с храна — упорстваше Версенжеторикс. — Трябва да го изгорим, Битургоне. Трябва.
— И битуригите ще измрат от глад. Той не може да го превземе! Никой не може да превземе Аварикум! Защо се е превърнал в най-мощния град по цялата ни широка земя? Има толкова добри природни укрепления и населението му го брани толкова ожесточено, че ще остане вовеки веков. Никой не може да го превземе, казвам ти! Ако го изгориш обаче, Цезар ще се премести към някой друг град, към Герговия например, или… — Битургон погледна Дадеакс от мандубиите — … може ли Цезар да завземе Алезия?
— Никога — заяви категорично Дадеракс.
— Е, аз мога да кажа същото за Аварикум. — Битургон премести погледа си към Версенжеторикс. — Моля те, умолявам те! Прави каквото щеш с останалите села и градове, ала остави Аварикум! Не пипай Аварикум! Версенжеторикс, умолявам те! Не прави невъзможно за нас да те следваме с душите си! Подмами Цезар към Аварикум! Остави го да се опита да го превземе! Когато настъпи лятото, той още ще опитва! Но няма да успее! Не може! Никой не може!
— Катбад? — обърна се Версенжеторикс към друида. Върховният свещенослужител се замисли, сетне кимна:
— Битургон е прав. Аварикум не може да бъде превзет. Нека Цезар си въобрази, че ще успее, и да седи там до лятото. Ако той остане там, ние можем да отидем другаде. Напролет ще обявим всеобщ сбор, ще съберем всички галски воини. Да оставим римляните да си губят времето с безсмислена обсада е добра идея. Ако завари Аварикум изгорен, Цезар ще продължи да настъпва и пак ще му изгубим следите. Все едно да опитваш да загребеш живак с нож. Използвай Аварикум като примамка.
— Добре тогава. Ще използваме Аварикум като примамка. Ала искам всичко в радиус от осемдесет километра наоколо да бъде изпепелено.

 

* * *

 

Римляните смятаха Аварикум за единствената хубава крепост в цяла Галия. Като Ценабум, само че много по-голяма. Изпълняваше функцията на нормален град, не само на място за складиране на храна и за провеждане на заседанията на племенните съвети. Издигаше се върху леко възвишение, единствената твърда земя сред обширна мочурлива, но въпреки това предлагаща добра паша територия. Намираше се на разширения край на продълговат скалист хълм, обрасъл с гора, само триста и трийсет стъпки широк пред градските порти. Аварикум дължеше непревземаемостта си на много високите си стени и на околните блата. Пътят към града се изкачваше по стеснената част на скалистото възвишение, но точно пред вратите се образуваше дълбок естествен ров, който правеше единственото уязвимо място на крепостта недостъпно. Навсякъде стените се издигаха от блата, твърде дълбоки и коварни, за да издържат тежестта на обсадните и метателните съоръжения.
Цезар установи лагера за седемте си легиона в началото на скалистия хълм, точно преди стеснението, на половин километър от рязкото понижение и стръмния склон нагоре към вратите. Градската стена бе от типа мурус галикум, комбинация от камъни и дебели греди, четирийсет стъпки на дължина. Камъните даваха защита от огън, а гредите осигуряваха необходимата якост срещу вражеската артилерия. „Ще е възможно ли — мислеше си Цезар, докато около него кипеше дейността по построяването на лагера, — дори да конструирам таран, изкривен под такъв ъгъл? Дори да измисля начин да предпазя хората, които ще го бутат?“
— Това ще е трудна работа — отбеляза Тит Секстий.
— Трябва да построим рампа през рова, да я изравним с вратите и тогава да ги разбием — размишляваше Фабий.
— Не, не точно рампа. Твърде опасно е. Дължината на стената пред стеснението е триста и трийсет стъпки. Това означава, че битуригите могат да включат в сражение само толкова бойци, колкото да отбраняват тези триста стъпки. Не, трябва да построим по-скоро нещо като платформа — обясни Цезар; гласът му издаваше, че вече е измислил точно какво трябва да построят. — Ще я започнем на мястото, на което съм сега, което е точно на височината на стените на Аварикум, и ще напредваме постепенно. Платформата няма нужда да е широка триста и трийсет стъпки, но ние ще я направим такава. От двете страни на платформата ще изградим обсадни стени, стигащи от тук до стените на Аварикум, на нивото на върха им. Просто няма да обръщаме внимание на рова между двете стени, ще ги продължим, докато почти се допрат до тези на Аварикум. След това ще построим трета стена между тях, така че да ги свържем. Ще напредваме постепенно и така ще владеем постоянно положението. Ще минем три четвърти от разстоянието, преди отбранителните да са в състояние да предприемат нещо.

 

— Греди! — възкликна Квинт Цицерон с блеснали очи. — Хиляди трупи! Време е за сеч, Цезаре.
— Да, Квинте. Време е за сеч. Ти си отговорник за сеченето. Опитът ти срещу нервните ще ти помогне, защото искам тези хиляди трупи спешно. Не можем да остане тук повече от месец. За толкова трябва да свършим. — Цезар се обърна към Гай Секстий: — Секстий, намери колкото можеш повече камъни. И пръст. Докато се строи платформата, хората ни могат да насипват пръст в рова. — Дойде ред на Фабий. — Фабий, ти ще се грижиш за хранителните запаси на лагера. Хедуите още не са донесли житото. Искам да знам защо. Боите също не са изпратили нищо.
— От хедуите нямаме никаква вест — отвърна с тревожно изражение Фабий. — Боите твърдят, че нямат излишно зърно заради Горгобина, и аз им вярвам. Те не са многочислен народ и земята им не ражда много.
— За разлика от хедуите, които имат най-плодородната земя в цяла Галия — отбеляза мрачно Цезар. — Мисля, че е крайно време да пиша на Кот и Конвиктолав.
Разузнавачите му доложиха, че Версенжеторикс и огромната му войска се установили на двайсет и четири километра от лагера им, така че Цезар не можеше да си тръгне, без да попадне на тях. Причината беше, че битуригските блата не бяха само около Аварикум и твърдата почва бе малко. Нещо по-лошо, всички хамбари наоколо бяха изпепелени. Цезар освободи Девети и Десети легион от строителните работи и ги остави като охрана на лагера. Издигането на обсадната платформа започна.
За да запази артилерията си през ранните етапи на стража, той скри всичките си съоръжения зад защитна ограда, но пазеше камъните си за по-късно. Настоящото положение беше много подходящо за използването на скорпиони, които изстрелваха грубо одялани дървени стрели по три стъпки на дължина; предният им край бе заострен, задният — отрязан под формата на крила като стабилизатори. От отсечените от хората на Квинт Цицерон дървета се режеха подходящи клони и се струпваха на купчина. Група майстори от цивилните не се занимаваха с нищо друго, освен да дялат стрели за скорпионите, сравняваха ги с готови мостри, за да се уверят, че стабилизаторите са правилно оформени.
От двете страни на рова постепенно се издигнаха две успоредни стени, дупката по средата им бе само частично запълнена, за да осигури на работещите защита от стрелците от Аварикум. Дългите предпазни бараки, наречени мантели, растяха със същата скорост, с която и платформата. Откъм римската страна на стените бяха издигнати две обсадни кули, които щяха да бъдат избутани към укрепленията чак след завършването на цялото съоръжение. Двайсет и пет хиляди мъже работеха от изгрев до мрак всеки ден, сечаха, дялаха, режеха, рендосваха, закрепваха готовите греди на място със скорост по неколкостотин греди дневно.
На десетия ден платформата бе достигнала половината разстояние до стените на Аварикум, ала в лагера не беше останала никаква храна, освен остатъци от пушено месо и малко зехтин. Хедуите не преставаха да изпращат пратеници с искрени извинения: имало епидемия; внезапна буря унищожила каруците с доставката; напаст от плъхове изяли житото в хамбарите; чакали зърно чак от Кабилонум, на сто и деветдесет километра…
Цезар, който се беше преместил да живее върху самата платформа, започна да обикаля войската си.
— От вас зависи, момчета — говореше на всяка групичка легионери. — Ако искате, ще вдигна обсадата и ще се върнем в разполагащия с добри запаси Агединкум. Няма да е фатално. Можем да победим галите и без да превземаме Аварикум. Вие избирате.
Отговорът беше един и същ: проклети да са всички гали, проклет да е Аварикум и най-вече, проклети да са хедуите.
— С теб сме вече седем години — рече Марк Петроний, главният центурион на Единайсети легион. — Ти винаги си бил добър към нас и ние никога не сме те разочаровали. Да се откажем сега, ще е истински провал. Не, Пълководецо, ще затегнем коланите и ще продължим да воюваме. Тук сме, за да отмъстим за невинните граждани, които загинаха в Ценабум, и превземането на Аварикум си струва всички усилия.
— Ще се наложи да попълним запасите, Фабий — обърна се Цезар към заместника си. — Опасявам се, че трябва да бъде месо. Те не са оставили нито един хамбар. Намерете овце, говеда, каквото има. Никой не обича говеждо, но това е по-добре от нищо. И къде са нашите така наречени „съюзници“ хедуите?
— Все още изпращат послания с извинения. — Фабий погледна Пълководеца с много сериозно изражение. — Не мислиш ли, че трябва да опитам да стигна до Агединкум с Девети и Десети?
— Не и покрай Версенжеторикс. Мисля, че той точно това чака. Освен това, ако хедуите продължават да отказват помощ, след като превземем Аварикум, ще имаме нужда от всичките му запаси. — Цезар се усмихна. — Доста глупаво от страна на този гал да ме принуждава да завзема Аварикум. Подозирам, че това е единственото място в тези прокълнати земи, където ще намерим храна. Затова Аварикум трябва да падне.
На петнайсетия ден, когато обсадната тераса стигна на две трети от разстоянието до крепостта, Версенжеторикс премести лагера си по-близо до Аварикум и заложи клопка на Десети. Излезе с конницата си, за да го нападне, но планът му бе осуетен, когато Цезар вдигна Девети посред нощ и заплаши лагера му. И двете страни се оттеглиха без битка, неприятен факт за Цезар, чиито войници жадуваха за сражение.
За Версенжеторикс имаше лоши последици, тъй като бе обвинен в измяна не от друг, а от Гутруат. Гутруат започваше да се съмнява в способностите на пълководеца си и се чудеше дали царската корона няма да приляга по-добре на него. Версенжеторикс все пак успя да спечели военния съвет на своя страна, но не постигна голям напредък в полза на обявяването си за цар на всички гали. Защото войската, след като научи, че се наложило да отстъпи, доста го подиграваше. Военният съвет завърши по странен за галите начин — с удари на мечове по щитовете. Сетне от войската излязоха десет хиляди доброволци за увеличаване охраната на Аварикум. Това бе лесно, тъй като почвата в тресавищата лесно издържаше тежестта на един човек — бойците се прехвърлиха през стените от обратната страна на тази, на която се строеше обсадната платформа на Цезар.
На двайсетия ден работата клонеше към завършек, платформата бе достигнала толкова близо до крепостните стени, че за десетте хиляди допълнителни отбранители се отвори доста работа. До самата крепостна стена от частично пълнения ров започна да се издига дървена стена, перпендикулярна на двете странични. Цезар възнамеряваше да нападне укреплението на колкото се можеше по-широк фронт. Отбранителите постоянно се опитваха да палят защитните бараки, но се проваляха, защото Цезар бе намерил метални плоскости в Новиодунум и ги използваше за покриви на мантелите в най-близката им до Аварикум част. Тогава защитниците на крепостта насочиха вниманието си към издигащата се под укрепленията им дървена стена, опитваха се да я разрушават с куки и макари и постоянно изсипваха горяща смола и катран и запалени съчки върху главите на всеки показал се на открито римлянин.
Защитниците на Аварикум изградиха допълнителни бруствери и кули по стената, а под земята кипеше друг вид дейност. Под крепостните стени се копаеха тунели, излизащи под обсадната платформа на Цезар. Галите излизаха под съоръжението, обливаха гредите му със смола и катран и ги запалваха. Гредите обаче бяха от сурово дърво, а отдолу въздухът бе малко; големи кълба дим издадоха този план. Като видяха това, защитниците решиха да пробият дупки в своите стени, за да достигнат римските и да увеличат ефективността на огъня. Започнаха отделни схватки, Девети и Десети легион излязоха от лагера, за да се включат. Страничните мантели избухнаха в пламъци, също и лявата обсадна кула, която бе избутана по-близо до крепостните стени. Сраженията започнаха през нощта и на сутринта още продължаваха.
Някои войници започнаха да пробиват платформата с брадви, за да издълбаят канал за прокарване на вода, други отклоняваха потока, минаващ през лагера, за да потушат пожара под съоръжението.
Това бе идеална възможност за Версенжеторикс да спечели войната, ако беше нападнал в този момент с войската си. Гутруат обаче навреди на галската кауза, като го обяви, че изоставил армията си и избягал с конницата. Още необявеният цар на галите не посмя да се възползва от прекрасната възможност. Преди да бъде обявен за цар на галите, той нямаше право да предприема такова нападение, без да свика военен съвет, а това бе твърде продължително и изпълнено с кавги мероприятие. Докато се стигне до решение, битката около стените на Аварикум щеше да стихне.
На разсъмване Цезар включи в употреба артилерията си. Един от защитниците се беше оказал твърде точен в обливането на обсадните съоръжения със смола и разтопена мазнина. Една стрела от скорпион, смъртоносна и неочаквана, го смъкна от стената. Когато друг гал зае мястото му, втора стрела от същия скорпион уби и него. Щом поредният гал започнеше да излива смола върху огньовете, все същото съоръжение го поразяваше. И така продължи, докато огънят беше потушен и галите се оттеглиха. Всъщност точно артилерията спечели битката.
— Много съм доволен — сподели Цезар пред Квинт Цицерон, Фабий и Тит Секстий. — Очевидно не използваме артилерията си достатъчно ефективно. — Той потрепери, загърна се по-плътно с пурпурната си мантия. — Наближават дъждове и това поне ще прекрати пожарите. Всички да се заемат с поправянето.
На двайсет и петия ден работата беше свършена. Обсадната платформа бе осемдесет стъпки висока, триста и трийсет дълга от едната кула до другата и двеста и петдесет стъпки широка от стените на Аварикум до другата страна на рова. Дясната кула бе избутана, докато се изравни с лявата. През цялото време се лееше смразяващ проливен дъжд. Сега бе най-подходящият момент за нападение, тъй като защитниците на крепостта се криеха от природната стихия, сигурни, че никой няма да атакува при такова време. Докато стоящите на открито римски легионери, присвити под дъжда, изпълняваха привидно спокойно ежедневните си задължения, мантелите и обсадните кули се напълниха с войници. Двете кули бяха избутани по релсите си до крепостната стена и нападателите се изсипаха върху платформата със стълби и въжета с куки.
Изненадата беше пълна. Галите бяха изблъскани от позициите им толкова бързо, че почти не оказаха съпротива. Оттеглиха се към главния пазарен площад и откритите пространства на града, решени, преди да умрат, да вземат живота на колкото се може повече римляни.
Дъждът продължаваше да се лее; студът стана непоносим. Нито един римски войник не слезе от крепостната стена в града. Вместо това те се наредиха по укрепленията, наблюдавайки жителите на крепостта. Настъпи истинска паника. Галите се втурнаха отчаяно към страничните врати, към стените, към всяко възможно прикритие. И пътят им бе пресечен. От четирийсетте хиляди мъже, жени и деца в Аварикум само осемстотин достигнаха лагера на Версенжеторикс. Останалите загинаха. След двайсет дни оскъдни дажби и дребни неприятности легионерите на Цезар не бяха в милостиво настроение.
— Е, момчета — провикна се Цезар пред войските си насред главния площад на Аварикум, — сега ще ядем хляб! Бобена чорба с месо! Грах! Ако погледна пак жилавото месо на някоя стара крава, по-добре да изям обувките си! Благодаря ви и ви поздравявам! Не бих се лишил дори от един от вас!

 

* * *

 

Отначало на Версенжеторикс му се струваше, че пристигането на осемстотинте оцелели от клането в Аварикум е по-лош удар, отколкото оспорването на водачеството му от Гутруат. Какво щяха да си помислят войниците? Затова той постъпи хитро — раздели бежанците на малки групички и тайно ги изпрати във вътрешността на страната, далеч от войската. На следващия ден свика военния съвет и съобщи вестта напълно спокойно.
— Трябваше да послушам инстинкта си — заяви той, без да сваля поглед от Битургон. — Напразно отбранявахме Аварикум. Оказа се, че не е непревземаем. Тъй като не го изгорихме, сега Цезар ще има предостатъчно провизии, въпреки че хедуите не му изпратиха нищо. Четирийсет хиляди души загубиха живота си, някои от тях — воини на идното поколение. И майките им. И бабите и дядовците им. Аварикум падна не поради липса на кураж у защитниците му. Причината е големият опит на римляните. Те явно още с пристигането си измислят как да превземат една крепост, дори ние да я смятаме за непристъпна. Не защото крепостите ни са слаби. А защото те притежават неподозирани сили и умения. Изгубихме четири от най-важните си твърдини, три от тях в рамките само на осем дни, четвъртата за двайсет и пет, след такъв усилен труд от страна на римляните, че сърцето ми замира само като си помисля за това. Ние нямаме традиции във физическата работа, които да се мерят с техните. Те се придвижват пеша по-бързо, отколкото ние на конете си. Строят огромни съоръжения като това при Аварикум, като унищожават дъбравите. Могат да поразяват човек след човек със стрелите си. Те са истински военни гении. И имат Цезар.
— Ние имаме теб, Версенжеторикс — обади се тихо Катбад. — Освен това численото превъзходство е на наша страна.
Той се обърна към притихналите вождове и внезапно хвърли булото на нерешителността и скромността. Изведнъж се превърна във върховния друид, извор на мъдрост, велик певец, връзка между галите и боговете им, главатар на най-могъщото свещеническо сдружение в света.
— Когато един човек се изправя като предводител на едно голямо начинание — заговори той, — той става човекът, върху чиято глава се сипят мълниите, човекът, който поема отговорността, човекът, от чийто кураж зависят всички решения. В старите времена царят се изправяше сам пред боговете, готов доброволно да жертва името си в полза на народа си, приемайки присърце всички нужди, тежнения и копнежи на всеки мъж и жена под щита му. Ала вие, вождове на Галия, не давате на Версенжеторикс цялата власт. Вие му оспорихте царската титла. Представихте си как вие ставате царе след провала му и бяхте сигурни, че ще се провали, защото със сърцата си не вярвате в обединена Галия. Търсите върховенство за себе си и за собствените си народи.
Никой не посмяваше да го прекъсне; Гутруат се оттегли в сенките, Битургон затвори очи, Драпес задърпа нервно мустаците си.
— Може наистина да ви се струва, че Версенжеторикс се е провалил — продължи с глас, нетърпящ възражения, Катбад. — Ала още е рано да се каже. Той и ние все още се учим. Вие трябва да осъзнаете, че боговете го издигнаха от нищото. Кой знаеше за него преди Самаробрива? — Той повиши още глас. — Вождове на галия, имаме само един шанс да се избавим от владичеството на Рим! От Цезар. Този шанс ни се предоставя сега. Сега му е времето. Ако изгубим, нека не е, защото не сме постигнали съгласие, защото не сме способни да признаем един-единствен човек за цар. Може в бъдеще да нямаме нужда от цар. Ала сега имаме. Версенжеторикс е избран от боговете, не от смъртните. Нито дори от друидите. Ако се боите от боговете, ако ги обичате и уважавате, подвийте коляно пред мъжа, избран от тях. Застанете на колене пред Версенжеторикс и го признайте открито за цар на Галия.
Един по един великите вождове се изправиха и се отпуснаха на лявото си коляно. Версенжеторикс стана, вдигна дясната си ръка и издаде напред десния си крак. Златните накити и скъпоценните камъни по ръцете и врата му заблестяха, светлата му коса стоеше като ореол около бледото му гладко избръснато, слабо лице.
Това продължи само миг, но в този миг всичко се промени. Той вече бе цар Версенжеторикс. Царят на обединена Галия.
— Време е — заговори той — да свикаме хората си в Карнутум. Ще се съберат през месеца, наречен от римляните секстил, когато пролетта преваля и лятото обещава добро време за война. Ще избера внимателно пратеници, които да обикалят сред народа и да го убедят, че това е единствената ни възможност да прогоним римляните. И кой знае? Може би успехът ни се измерва със силата на противника ни. Ако това, което искаме, е велико, боговете ще изпратят велик враг. Затова, ако бъдем победени, не бива да се срамим. Ще можем да кажем, че нашият противник е бил най-великият противник, който може да съществува.
— Той обаче е само един смъртен — добави Катбад. — И се моли на други богове. Нашите богове са най-могъщите. По-велики са от римските. Нашата е справедливата кауза, не тяхната. Ние ще победим! И ще се наречем гали!

 

* * *

 

В началото на юни Гай Требоний и Тит Лабиен пристигнаха в Аварикум, където Цезар тъкмо вдигаше лагера си и се готвеше да потегли. Сред тресавищата пасяха много мулета и хранителните запаси на Аварикум трябваше да бъдат откарани с войската.
— Версенжеторикс е възприел тактика на изчакване, няма да бърза да се бие — рече Цезар. — Затова се налага ние да го принудим. Смятам да го постигна, като тръгнем към Герговия. Това е неговият град, трябва да го защити. Ако Герговия падне, арверните може да размислят дали да продължават да му се подчиняват.
— Има една трудност — отбеляза мрачно Требоний.
— Трудност ли?
— Научих от Литавик, че сред хедуите са настъпили противоречия. Кот е изместил Конвиктолав като първи вергобрет и иска хедуите да се присъединят към Версенжеторикс.
— О, проклети да са! — възкликна Цезар и стисна юмруци. — Само бунт в собствения ми лагер ми трябваше! Не мога да допусна да ме забавят. Ааах! Требоний, вземи Петнайсети и закарай всички провизии от Аварикум в Новиодунум Невирнум. Какво им става на тези хедуи? Не им ли подарих Новиодунум Невирнум и всичките прилежащи земи, когато го отнех от сеноните като наказание? — Цезар се обърна към Авъл Хирций: — Хирций, незабавно свикай целия хедуиски народ на събрание в Децеция. Трябва да разбера какво става и да ги умиря, преди да предприема каквото и да било. И ще го направя лично. Иначе хедуите ще се вдигнат.
Сега дойде редът на Лабиен, но не беше време да се повдига въпросът за Комий. Това трябваше да почака. Лабиен, природната стихия, отново щеше да действа на своя глава и затова трябваше да остане спокоен и предвидим.
— Тите Лабиен, смятам да разделя войската. Ти вземи Седми, Девети, Дванайсети и Четиринайсети легиони. Също половината конница, но не хедуиската. Използвай ремите. Искам да запалиш огъня на войната в земите на сеноните, свесионите, мелдите, паризиите и авлерките. Създай работа на племената покрай Секвана, та да не могат дори да помислят да се присъединяват към Версенжеторикс. От теб зависи как ще подходиш. Използвай Агединкум като главен щаб. — Цезар кимна на Требоний, който се приближи с тъжно изражение. Постави ръка на рамото му и се засмя. — Гай Требоний, стига си се мусил! Обещавам, че ще ти намеря предостатъчно работа до края на годината. За момента обаче искам да останеш и да охраняваш Агединкум. След Новиодунум Невирнум заведи Петнайсети там.
— Ще тръгна утре заран — обяви с доволство Лабиен. Хвърли на Цезар тревожен, объркан поглед. — Не каза какво мислиш за инцидента с Комий.
— Жалко, че го изпусна. Той се оказа трън в крака ни. Надявам се да намерим някого, който да го извади.

 

* * *

 

Положението в Децеция се оказа толкова сложно, че Цезар не можеше да определи кой говори истината и кой лъже. Единствената полза бе, че се срещна с всички хедуи лично. Може би точно от това най-много се нуждаеха те: да видят и чуят Цезар. Кот бе свален, Конвиктолав — отново възкачен на поста си. Младият и енергичен Епоредорикс беше избран за втори вергобрет. Друидите се засуетиха наоколо и се заклеха във вечна вярност на Конвиктолав, Епоредорикс, Валециак, Виридомар, Каварил и онзи стълб на справедливостта, Литавик.
— Искам десет хиляди пехотинци и всички конници, които можете да осигурите — нареди Цезар. — Ще дойдат с мен в Герговия. И да носят жито, ясно ли е?
— Аз ще ги доведа — отвърна с усмивка Литавик. — Бъди спокоен, Цезаре. Хедуите ще дойдат в Герговия.

 

* * *

 

В средата на юни Цезар се приготви да тръгне към река Елавер и Герговия. Пролетта напредваше, реките бяха така придошли от топящите се снегове и дъждовете, че за преминаването им бяха нужни мостове, бродовете бяха неизползваеми.
Версенжеторикс прекоси Елавер на запад и веднага разруши моста. Това принуди Цезар да продължи по източния бряг, докато галската войска го следваше неотлъчно по западния, разрушавайки по пътя си всички мостове. Тъй като не бяха добри каменоделци, галите предпочитаха да строят дървени мостове. Реката бе буйна, но Цезар откри онова, което търсеше — дървен мост, издигнат върху каменни подпори. Макар че дървената конструкция бе разрушена, колоните стояха. Това му стигаше. Докато четири от легионите продължаваха на юг, давайки вид, че са цялата войска, Цезар скри останалите два в околните гори и изчака Версенжеторикс да отмине. Двата легиона прокараха нов дървен мост над Елавер, преминаха реката и скоро останалите четири се присъединиха към тях.
Версенжеторикс продължи към Герговия, но не влезе в голямата арвернска крепост, а се установи върху едно малко плато със стръмни скалисти склонове — едно разклонение на Цебена, предлагащо на Герговия закрила от големия планински масив. Стоте хиляди воини на царя на Галия се настаниха сред пресечената местност около крепостта и зачакаха Цезар.
Гледката бе наистина ужасяваща. Сякаш върху всеки камък стоеше галски боец, а един поглед върху Герговия бе достатъчен на Цезар да разбере, че градът не може да бъде превзет лесно. Решението бе обсада, а тя щеше да му отнеме ценно време. И още по-важно, щеше да доведе до изчерпване на така необходимите хранителни запаси. Храна нямаше да дойде, докато не пристигнат обещаните подкрепления от хедуите. Междувременно обаче можеше да се направят някои други неща — и по-точно да се превземе едно малко възвишение непосредствено пред платото на Герговия.
— Завземем ли това хълмче, ще прекъснем почти единствения им водоизточник — рече той. — Така ще спрем и доставките им на храна.
Речено — сторено. Под прикритието на нощта Цезар завзе хълмчето между полунощ и разсъмване, остави Гай Фабий и два легиона в силно укрепения лагер и удължи защитните му съоръжения, за да го свърже с главния си лагер чрез голям двоен ров.
Всъщност полунощ се оказа наистина ключов час при превземането на Герговия. След две нощи, пак в полунощ, Епоредорикс от хедуите пристигна в лагера на римляните заедно с Виридомар, представител от нисшата класа, издигнал се до хедуиския сенат благодарение на влиянието на Цезар.
— Литавик се присъедини към Версенжеторикс — съобщи с треперещ глас Епоредорикс. — И което е по-лошо, цялата войска е с него. Идват към Герговия, уж да се присъединят към теб, но изпратиха куриер и при Версенжеторикс. Влязат ли в лагера, смятат да го завземат отвътре, докато галът напада отвън.
— В такъв случай няма време да намаляваме територията на лагера — изсъска през зъби Цезар. — Фабий, ще трябва да отбраняваш и малкия, и големия лагер с два легиона, не мога да ти оставя повече. Ще се върна след ден, дотогава трябва да се справиш без мен.
— Ще се справя — отвърна той.
Четири легиона и цялата конница напуснаха двойния лагер и пресрещнаха приближаващата хедуиска войска след двайсет и пет мили по течението на Елавер малко след разсъмване. Цезар изправи четиристотинте германи да всеят смут сред хедуите, сетне атакува. Хедуите се разбягаха, но тук късметът на Цезар му изневери. Литавик успя да се добере до Герговия с по-голямата част от армията си и (което беше още по-лошо) с всичките провизии. Герговия щеше да получи храна. Цезар не.
Двама войници пристигнаха със съобщение, че двата лагера били подложени на ожесточено нападение, но Фабий се държал.
— Добре, момчета, тръгваме! — извика Пълководеца на онези, които можеха да го чуят, и тръгна напред.
Пристигнаха изтощени, но Фабий още се държеше.
— Стрелите взеха повечето жертви — обясни Фабий, бършейки кръвта от ухото си. — Явно Версенжеторикс е решил да използва стрелците си при всеки сгоден случай, а те не са за подценяване. Сега започвам да разбирам какво му е било на бедния Марк Крас.
— Мисля, че нямаме друг избор, освен да се оттеглим — заяви мрачно Цезар. — Въпросът е как да го направим. Не можем просто да си тръгнем, те ще ни нападнат като вълци. Не, ще се наложи първо да се сражаваме, да изплашим Версенжеторикс достатъчно, та да не посмее да атакува при оттеглянето ни.
Това решение надали бе нужно, след като Версенжеторикс научи, че и хедуите са се присъединили към него.
— Изгонили трибуна Марк Аристий от Кабилонум, след това го пленили и му отнели всичко. Събрали всички римски граждани и ги затворили в малка крепост. Държали ги там, докато някои не склонили да преминат на тяхна страна и започнали да молят за милост. Ала много римски граждани са мъртви, Цезаре, и храна няма да пристигне.
— Късметът ми изневерява — тюхкаше се той, докато обикаляше малкия лагер на Фабий. Сви рамене, погледна към голямата крепост и застина: — А-а!
Фабий застана веднага нащрек. Много добре познаваше това „А-а!“.
— Мисля, че измислих как ще започнем сражението.
Фабий проследи погледа на Цезар и се намръщи. Един горист хълм, който наскоро бе пълен с гали, сега изглеждаше безлюден.
— О, рисковано е!
— Ще ги измамим.
Конниците бяха твърде ценни, за да се хабят, и винаги имаше опасност повечето от тях, тъй като бяха хедуи, да решат, че рискът е твърде голям. Доста неприятно. Той обаче разполагаше и с четиристотин германи, които не знаеха що е страх и сами търсеха опасностите. За да увеличи броя им, той облече цивилните им слуги в бойни доспехи и им даде от товарните мулета, след това ги изпрати с нареждане да разузнаят, да слухтят и да вдигат колкото се може повече шум.
Двата римски лагера се виждаха от Герговия, но не твърде ясно заради голямото разстояние. Наблюдателите гали забелязаха усилена дейност при противника, постоянно движение на конници и легионери в пълно бойно снаряжение. Всички се местеха от големия в малкия лагер.
Успехът на начинанието обаче, чиято крайна цел бе нападението на самата крепост, както винаги зависеше от бойните сигнали. За всеки вид маневри имаше специфична мелодия и войниците бяха обучени да им се подчиняват незабавно. Още една трудност по отношение на хедуите, който предпочитаха да напуснат редиците на Литавик и Версенжеторикс и да се присъединят към римската войска нямаше друго решение, освен да се разпределят сред хедуиската конница, тръгнала с Цезар от самото начало. Трябваше да се строят за нападението. Повечето от тях обаче носеха типичните за галите ризници вместо хедуиски, при които едното рамо оставаше голо. Облечени за битка и без отличителните си шалове на сини и червени райета, те бяха неотличими от хората на Версенжеторикс.
Отначало всичко тръгна добре, Осми легион потегли пръв. Начело на Десети, Цезар подаваше командите със сигнална тръба. Три от лагерите на Версенжеторикс бяха завзети, а цар Тевтомар от нициобригите се принуди да избяга гол на гърба на ранен кон.
— Достатъчно — рече Цезар на Квинт Цицерон. — Свири отбой.
Десети легион чу сигнала достатъчно ясно и се оттегли в добър ред. Ала никой, в това число и Цезар, не беше взел под внимание неравния скалист терен. Сигналът от месинговата тръба прозвуча над рева на битката, но звукът се отрази от околните скалисти откоси и премина в едно непрекъснато ехо. Легионите по-далеч от Десети нямаха представа какъв сигнал се свири. В резултат на това нито Осми, нито останалите пристъпиха към изтегляне. И галите от противоположната страна на Герговия се нахвърлиха с хиляди върху авангарда на Осми.
Положението се усложни от това, че хедуите, съставляващи дясното крило на конницата, бяха взети за врагове заради ризниците им. Легати, трибуни и самият Цезар се втурнаха с викове да разтървават войниците си, накараха ги насила да се оттеглят. Тит Секстий, останал в малкия лагер, изкара Тринайсети легион и в редиците на войската отново се въдвори ред. Легионите се изтеглиха в лагера и оставиха бойното поле в ръцете на галите.
Четирийсет и пет центуриони, повечето от Осми легион, бяха мъртви, също и близо седемстотин редови войници. Загуба, която докара Цезар до сълзи, особено след като научи, че сред загиналите центуриони са Луций Фабий и Марк Петроний от Осми. И двамата бяха дали живота си, докато се опитваха да запазят войниците си.
— Добре е, но не достатъчно — рече Цезар пред легионите си. — Теренът е неблагоприятен и всички го знаехте. Това е войската на Цезар, което означава, че храброст и решителност не са единствените качества, които се изискват от вас. О, чудесно е човек да не се стъписва пред високите крепостни стени, пред силно укрепения лагер, пред тежкия терен. Ала аз не ви изпращам в битка, за да загубите живота си! Аз нямам навика да жертвам скъпоценните си войници и още по-скъпоценните си центуриони само за да се говори, че водя войска от герои! От мъртви герои полза няма. Мъртвите герои ги изгарят с почести, сетни ги забравят. Смелостта и силата са достойни за уважение, но те не са единствените качества на войника. Най-малко в армията на Цезар. Дисциплинираността и самоконтролът се уважават от Цезар не по-малко от другите качества. Моите войници трябва да умеят да разсъждават. Моите войници трябва да пазят самообладание, независимо каква силна страст ги ръководи. Защото самообладанието и разсъдителността печелят повече битки от храбростта. Не ме карайте да скърбя! Не давайте на Цезар причина да плаче!
Войниците стояха мълчаливо; Цезар плачеше.
Той избърса очи и поклати глава:
— Не е ваша грешката, момчета, и аз не ви се сърдя. Просто скърбя. Обичам да виждам все същите познати лица, когато обикалям редиците ви, не искам никое от тях да липсва. Вие сте мои момчета, не мога да понеса загубата на нито един от вас. По-добре да загубиш войната, отколкото хората си. Вчера обаче ние не загубихме и няма да загубим тази война. Вчера ние спечелихме една малка победа. И Версенжеторикс спечели една малка победа. Ние разбихме лагерите му. Той ни отблъсна от стените на Герговия. Ала не голямата галска храброст ни накара да се оттеглим, а неравният терен и ехото. Аз имах своите съмнения за изхода от тази битка и не останах изненадан. Това не променя нищо, освен че някои лица липсват в редовете ми. Така че, ако размишлявате за вчера, винете ехото. А когато мислите за утре, помнете вчерашния урок.
След речта на Цезар легионите излязоха от лагера в боен строй, но Версенжеторикс отказа да приеме сражението. Бойните крясъци на германите смразяваха кръвта на всеки галски воин, обръщаха конницата в панически бяг.
— Той не възнамерява да встъпи в решително сражение дори тук, в собствените си владения — отбеляза Цезар — Ще го предизвикаме на битка и утре, макар че той пак няма да я приеме. След това напускаме околностите на Герговия. И за да сме сигурни, че няма да ни се случи нищо, хедуите ще вървят последни.

 

* * *

 

Новиодунум Невирнум се разполагаше на северните брегове на Лигер, много близо до вливането на Елавер. Четири дни след като остави Герговия зад гърба си, Цезар пристигна там, за да завари мостовете над Лигер разрушени, а хедуите — въстанали. Бяха изпепелили Новиодунум Невирнум, за да лишат Цезар от храна и тъй като огньовете се разгаряха бавно, бяха изсипали съдържанието на хамбарите и складовете в реката. Римските граждани, обитаващи хедуиските земи, бяха избити. Симпатизантите на римляните сред племето — също.
Епоредорикс и Виридомар се присъединиха към Цезар и го информираха за положението.
— Литавик командва, Кот отново е на власт, Конвиктолав прави каквото му наредят — обясни мрачно Епоредорикс. — Ние с Виридомар бяхме лишени от всичко и прокудени. А Версенжеторикс скоро ще организира всеобщо галско събрание в Бибракт. След това ще свика общ военен сбор в Карнутум.
Цезар ги изслуша със загрижено изражение.
— Прокудени или не, очаквам да се върнете при народа си — заговори той след края на разказа им. — Искам да им напомните кой съм, какъв съм и къде възнамерявам да стигна. Ако хедуите смятат да се изпречат на пътя ми, Епоредориксе, ще ги смачкам, както вол смачква бръмбар. Хедуите имат официален договор с Рим и привилегии на приятели и съюзници. Ако продължат обаче с тази лудост, ще загубят всичко. Връщай се сега и им предай думите ми.
— Не разбирам! — вайкаше се Квинт Цицерон. — Хедуите са наши съюзници почти от сто години. С радост помогнаха на Ахенобарб да подчини арверните. Толкова са романизирани, че говорят само латински! Защо тази промяна?
— Заради Версенжеторикс — обясни Цезар. — Да не забравяме и друидите. И да не подценяваме амбициозния Литавик.
— Да не забравяме и река Лигер — намеси се Фабий. Хедуите не са оставили ни един здрав мост. Изпратих разузнавачи в продължение на километри по брега. Всички ме уверяват, че реката не може да се прекоси. — Той се усмихна. — Открихме обаче едно местенце, където може да се мине.
— Добра работа!
Последното, което Цезар поиска от хедуиските си конници, бе да навлязат с конете си в реката и да застанат срещу течението й. Всичките хиляда ездачи се наредиха, за да намалят силата на течението и така да улеснят легионите, които преминаха малко под тях без особени затруднения.
— Освен че — оплака се, треперейки, Мутил, центурион от Тринайсети легион, когато стигнаха на северния бряг — не ни остана ни една ментула*. Всички окапаха от ледената вода.
[* Букв. — полов член; прен. — негодник (лат.) — Б.пр.]
— Глупости, Мутиле! — ухили се Цезар. — Всички сте ментули! Не е ли така, момчета? — обърна се той към войниците от центурията на Мутил, всичките посинели от студ.
— Така е, Пълководецо!
— М-м! — изсумтя Цезар и пришпори коня си. Секстий излезе насреща му:
— Имаме късмет. Хедуите може да са изпепелили Новиодунум Невирнум, но са оставили своите хамбари. Наоколо храна има в изобилие. През следващите няколко дни ще се храним добре.
— Добре, организирай отряди за запасяване. Ако срещнете хедуи, Тите, убивайте наред.
— Пред конницата ли? — попита безстрастно Секстий.
— О, не. Дотегна ми вече от хедуи и това важи и за хедуиската конница. Ако останеш, ще видиш как ги освобождавам.
— Ама ти не можеш без конница.
— По-добре ще се справям без конница, която може всеки момент да насочи копията си към гърбовете на войниците ми! Ала не се тревожи. Изпратих послание до Дорикс от ремите, също до Арминий на убите. Отсега нататък не смятам да използвам галски конници. Ще мина на германи.
Същата нощ в лагера се състоя военен съвет.
— След вдигането на хедуите Версенжеторикс ще е напълно уверен, че ще победи. В такъв случай, Фабий, какво според теб ще си помисли, че ще предприема?
— Ще предположи, че ще се оттеглиш от Галия Комата в Провинцията — отвърна, без да се замисля легатът.
— Да, съгласен съм. — Цезар вдигна рамене. — В крайна сметка това е една разумна възможност. Ние отстъпваме… или поне той така си мисли. Наложи се да се оттеглим, без да превземем Герговия. На хедуите не можем да имаме вяра. Как ще оцелеем в една напълно враждебна страна? Всички са против нас. И постоянно изпитваме недостиг на храна, което е най-важното. Без провизиите на хедуите ние не можем да оцелеем. Следователно — към Провинцията.
— В която — чу се нов глас — царят размирици.
Фабий, Квинт Цицерон и Секстий вдигнаха изумени погледи към входа на шатрата, където стоеше мъж, толкова едър, че главата му изглеждаше твърде малка.
— Виж ти, виж ти — възкликна весело Цезар. — Марк Антоний, най-после! Кога свърши делото срещу Милон? В началото на април? Кой месец сме сега? Средата на квинктил? Как дойде, Антоний? През Сирия ли?
Антоний дръпна платнището на входа и хвърли зимния си плащ, без да се впечатли особено от саркастичното посрещане. Усмихна се широко и белите му зъби блеснаха. Той прокара пръсти през къдравата си руса коса и погледна нахално втория си братовчед.
— Не, не минах през Сирия — отвърна и започна да се оглежда. — Знам, че вечерята отдавна е минала, ала няма ли някаква възможност да получа храна?
— Защо ще те храня, Антоний?
— Защото нося новини.
— Можеш да получиш хляб, маслини и сирене.
— Предпочитам един печен вол, но ще се задоволя и с това. — Антоний се настани на един свободен стол. — Здравейте, Фабий, Секстий! Как е? И самият Квинт Цицерон! Странна компания, Цезаре.
Квинт Цицерон се наежи, но обидата бе придружена от чаровна усмивка и другите двама легати също се засмяха. Донесоха храна и Антоний се зае да я унищожава. Отпи от чашата, която му напълни един прислужник, примигва и я остави обидено.
— Това е вода! — оплака се той. — Искам вино!
— Не се съмнявам, ала в моя военен лагер няма да намериш, Антоний. На сух режим сме. А щом старшите ми легати са доволни на вода, простият ми квестор също трябва да мълчи. Освен това, като започнеш, ти не знаеш кога да спреш. Това е сигурен признак за нездравословна пристрастеност към тази силно отровна течност. Воюването с мен ще ти се отрази добре. Ще останеш толкова трезвен, та може да откриеш, че глава, която не страда от постоянен махмурлук, е способна и на мисловна дейност.
Антоний понечи да възрази, но Цезар побърза да каже:
— И не ми натяквай за Габиний! Той не можеше да те обуздае. Аз обаче ще успея.
Антоний затвори уста, примигна, нацупи се като Етна, преди да изригне, после избухна в смях:
— О, не си се променил още от деня, в който ме изрита толкова силно отзад, че после цяла седмица не можех да седна! Този човек — обърна се към останалите — е напаст за целия ни род. Истинско бедствие. Ала заговори ли, дори собствената ми малоумна майка спира да се вайка и да крещи.
— Ако ще си толкова многословен, Антоний, предпочитам да чуя нещо смислено — сряза го Цезар. — Какво става на юг?
— Ами, бях в Нарбон при чичо ми Луций (не на своя глава, в Арелате намерих писмо, с което ме викаше) и той ти изпраща послание, дълго няколко педи. — Той извади дебел свитък и го подаде на Цезар. — Мога да ти го преразкажа по-накратко, ако искаш.
— Ще ми е интересно да чуя разказа ти, Антоний. Давай.
— Всичко започнало с настъпването на пролетта. Луктерий изпратил габалите и някои от южните арверни от източната страна на Цебена, за да нападнат хелвиите. Това е най-лошото. Хелвиите били разбити. Решили, че имат числено превъзходство над габалите, но не взели предвид арверните. Претърпели жестоко поражение. Донотавър е убит. Кабур и по-младите му синове обаче са живи и сега нещата вървят добре. Хелвиите са на безопасно място в градовете си.
— Жалко за Кабур, да изгуби сина си. Имаш ли представа какво смятат да правят алоброгите?
— Във всеки случай няма да се присъединят към Версенжеторикс! Минах през земите им, там кипи усилена дейност. Навсякъде издигат укрепления, няма едно селище без охрана. Готови са да отблъснат всякакво нападение.
— А водките арекомики?
— Рутените, кардурките и някои от петрокориите нападнали граничните земи между Вардон и Тарнис, но чичо Луций въоръжил и организирал водките много добре, така че те се справят изненадващо успешно. Разбира се, някои от по-отдалечените им селища са пострадали.
— А Аквитания?
— Засега там има много малко неприятности. Нициобригите се обявиха за Версенжеторикс. Царят им, Тевтомар, успя да наеме конници от аквитаните. Само че той се смята за твърде високопоставен, за да се подчини на един обикновен смъртен като Луктерий, затова потеглил с войската си да се присъедини към Версенжеторикс. Ако не броим това, на юг от Гарумна всичко е спокойно. — Антоний направи пауза, сетне добави: — Това всичкото ти го пише чичо Луций.
— На чичо ти Луций ще му хареса краят на одисеята на надутия цар Тевтомар. Наложи се да избяга от Герговия гол и върху ранен кон. Иначе щеше да участва в триумфалното ми шествие, когато се състои някой ден.
Изведнъж Цезар наклони глава към Антоний, странен жест, на който тримата му легати досега не бяха ставали свидетели. Изведнъж той им се стори най-великият сред царете, а Антоний — един прост, нищожен червей. Колко необичайно!
— Благодаря, Антоний.
Той се обърна към Фабий, Секстий и Квинт Цицерон. „Той е единственият цар от този род — рече си Квинт Цицерон. — Нищо чудно, че с брат ми Цицерон не се погаждат. Той също е царят на фамилията.“
— Добре, положението в Провинцията е стабилно, макар и опасно. Нищо чудно Версенжеторикс да е също толкова добре запознат със ситуацията, колкото мен. Да, той ще очаква да се оттегля към Провинцията. Затова мисля да оправдая очакванията му.
— Цезаре! — скочи Фабий. — Не можеш!
— Разбира се, преди това трябва да отида до Агединкум. Все пак не мога да оставя Требоний и багажа, да не говорим за верния ми и неуморим Петнайсети. Пък и как ще тръгна без добрия Тит Лабиен и четирите легиона с него?
— Как се справя той? — поинтересува се Антоний.
— Както винаги много добре. След като не успял да превземе Лутеция, продължил нагоре по течението към другия голям остров на Секвана, Мециоседум. Крепостта паднала веднага: не си били изгорили лодките. Сетне той се върнал при Лутеция. В момента на появяването му паризиите подпалили града си и побягнали на север. — Цезар се намръщи, размърда се нервно в курулното си кресло от слонова кост. — Явно из цяла Галия се носи слухът, че съм претърпял поражение край Герговия и че хедуите са въстанали.
— А? — погледна го с недоумение Антоний.
— Според писмото, което получих този следобед от Лабиен, той предпочел да не се впуска в кампания на север от Секвана. Удивително как отгатва мислите ми! Предчувствал е, че ще поискам да събера цялата си армия. — В гласа на Цезар прозвуча тъжна нотка. — Преди да си тръгне, решил, че не е зле да даде урок на паризиите (водени от един авлерк, стария Камулоген) и новите им съюзници. Не е хубаво да дразниш Тит Лабиен. Новите съюзници са атребатите на Комий и някои от беловаките. Лабиен им устроил клопка. Това никога не е било трудно. Повечето са мъртви, включително Камулоген и атребатите. В момента Лабиен се придвижва към Агединкум. — Цезар се изправи. — Ще си лягам вече. Утре тръгваме рано, но не за Провинцията, а към Агединкум.
— Цезар наистина ли е претърпял поражение край Герговия? — обърна се Антоний към Фабий, когато Пълководеца излезе от шатрата.
— Той? Поражение? Не, разбира се, че не. Просто се изтеглихме.
— Щяхме да излезем победители — намеси се Квинт Цицерон, — ако хедуите не го бяха принудили да се върне на север от Лигер. Галите са труден противник, Антоний.
— Не ми изглеждаше особено доволен от Лабиен, въпреки всичките му хвалби.
Тримата старши легати се спогледаха.
— Е, Лабиен наистина е проблем за Цезар. Не е човек на честта. Ала на бойното поле е блестящ. На Цезар никак не му харесва да зависи от него, така мислим — отвърна Квинт Цицерон.
— За повече питай Авъл Хирций — завърши Секстий.
— Аз къде ще спя тази вечер?
— В моята палатка — отговори Фабий. — Имаш ли много багаж? Всички вие, сирийските властелини, имате този навик. Танцьорки, свирачи, колесници, теглени от лъвове.
— Всъщност — усмихна се Антоний, — винаги съм мечтал да се возя в колесница, теглена от лъвове. Само че някак си реших, че братовчедът Гай няма да го одобри. Затова оставих танцьорките и свирачите в Рим.
— А лъвовете?
— Все още мързелуват в Африка.

 

* * *

 

— Не виждам причина хедуите да признават един арверн за цар и главнокомандващ! — заяви Литавик пред вождовете, събрани в Бибракт.
— Ако хедуите искат да принадлежат към новата независима нация на Галия, ще се наложи да се подчинят на мнозинството — отвърна Катбад от подиума, върху който стоеше редом с Версенжеторикс.
Това възбуди хедуиското недоволство. Когато хедуиските благородници влязоха в заседателната си зала, те откриха, че новата държава се управлява само от двама души и никой от тях не е хедуй. Да стоят сред тълпата в залата и да гледат от ниско един арверн, бе непоносимо! Твърде голяма обида, за да го преживеят!
— И кое така наречено „мнозинство“ иска Версенжеторикс? — запита Литавик. — Имало ли е избори? Ако е имало, хедуите не са присъствали! Знаем само, че Катбад накарал една малка група вождове (никой, от които не е бил хедуй!) Да превият коляно пред Версенжеторикс като пред цар! Ние не сме участвали! И няма да го сторим!
— Литавик, Литавик! — възкликна Катбад и се изправи. — Ако искаме да победим, ако ще се бием като една единна нация, някой трябва да бъде цар, докато войната, осигуряваща независимостта ни, приключи! Тогава ще можем спокойно да съберем съвет на всички племена и да определим какво ще е устройството на държавата. Боговете избраха Версенжеторикс да обедини народите ни дотогава.
— О, разбирам! Значи, е станало в Карнутум, а? — изсумтя Кот и се изправи. — Друидски заговор за издигане на един от традиционните ни врагове на трона!
— Няма никакъв заговор. Всички присъстващи тук хедуи трябва да си спомнят, че не хедуй предложи да обедини всички галски народи. И не хедуй даде начало на съпротивата, която толкова вгорчи живота на Цезар. И не хедуй обикаляше галските племена, за да печели подкрепата им. Направи го един арверн. Версенжеторикс!
— Без хедуите обединената ви Галия не струва нищо — намеси се Конвиктолав и се изправи до Литавик и Кот. — Без хедуите нямаше да победите при Герговия.
— И без хедуите — заяви гордо Литавик — така наречената ви обединена Галия е куха като бостанско плашило! Без хедуите не можете да успеете! Стига ни само да се извиним на Цезар и отново да заработим за Рим. Да им осигурим храна, конница, информация. Особено информация!
Версенжеторикс се изправи и отиде до ръба на подиума, върху който до този ден се бяха възкачвали само хедуй. И (което хедуите никога нямаше да забравят) Цезар!
— Никой не отрича значението на хедуите — зазвуча напевният му глас. — Никой не подценява хедуите, най-малкото аз. Само че аз съм цар на Галия! Това няма как да се промени, нито пък народите на Галия могат да ме заменят с някого от вас. Ти имаш големи амбиции, Литавик. Доказа, че си изключително важен за каузата ни. И аз съм последният, който би го отрекъл. Ала не ти си олицетворение на Галската корона. Защото аз ще нося корона с бели ленти като царете на Изтока!
Катбад излезе до него:
— Отговорът е прост. Всички галски народи са представени днес тук, освен ремите, лингоните и треверите. Треверите изпращат извиненията и добрите си пожелания. Не могат да напуснат земите си, защото германите постоянно ги нападат заради конете им. Колкото до ремите и линготите те са слуги на Рим. Те ще получат каквото им се полага. Сега ще гласуваме. Не за да избираме цар! Има само един кандидат, Версенжеторикс. Гласуването ще е с просто да или не. Дали той да бъде цар на Галия, или не?
Гласуването беше почти единодушно. Само хедуите бяха против.
След гласуването Катбад извади един предмет изпод бял воал, украсен с клонки от бял имел — златен шлем със скъпоценни камъни и по едно златно крило от двете страни. Версенжеторикс коленичи и Катбад го короняса. Когато всички вождове се отпуснаха на лявото си коляно, хедуите се предадоха и последваха примера им.
— Можем да изчакаме — прошепна Литавик на Кот. — Нека той да е изкупителната жертва! Щом той може да ни използва, и ние можем да използваме него.
Версенжеторикс много добре си даваше сметка за тези тайни разговори, но реши да не им обръща внимание. Успее ли Галия да прогони римляните и Цезар, той щеше да отстоява правото си върху короната.
— Всяко племе ще изпрати по десет заложници с най-знатен произход в Герговия — обяви царят на Галия.
С Катбад го бяха обсъдили предварително. Израз на недоверие, бе казал друидът. Израз на предпазливост, твърдеше Версенжеторикс.
— Нямам намерение да увеличавам числеността на пехотата си преди общия сбор в Карнутум, защото нямам намерение да влизам в открит бой с Цезар. Ала искам още петнайсет хиляди конници да ми бъдат изпратени веднага. Такава е заповедта ми като ваш цар. С тези конници и онези, които вече се бият за нас, смятам да попреча на Цезар да попълва запасите си от храна.
Той понижи глас:
— Сетне ще поискам една жертва. Нареждам всички племена по пътя на Цезар да унищожат селата, хамбарите, складовете си. Онези, които участват от самото начало, вече го сториха. Сега обаче искам същото от хедуите, мандубиите, амбарите, секваните и сегусиавите. Всичките мои останали народи…
— Чухте ли? „Нареждам!“ „Моите народи!“ — изръмжа Литавик.
— … ще хранят и подслоняват онези, които се лишават, за да лишат римляните. Това е единственият начин. Храбростта на бойното поле не е достатъчна. Ние не се сражаваме със страхливци, не се сражаваме с митични скандски юначаги, не се бием срещу глупаци. Нашият враг е велик, храбър, хитър. Затова трябва да се бием с всяко оръжие, което имаме. Трябва да бъдем по-велики, по-храбри, по-хитри. Ще изпепелим земята си, ще разкопаем нивята си, ще унищожим всичко, което може да нахрани войската на Цезар. Струва си цената, приятели гали. Това е цената на свободата, на истинската независимост, на нашата собствена нация! Свободни хора в свободна страна!
— Свободни хора в свободна страна! — закрещяха вождовете и затропаха по дървения под, докато той загърмя; сетне краката им влязоха в такт и тропането отекна като гърма на хиляди бойни барабани.
— Литавик, заповядвам ти да изпратиш десет хиляди хедуиски пехотинци и осемстотин конници в земите на алоброгите. Притисни ги, докато се присъединят към нас.
— Лично ли да ги поведа?
Версенжеторикс се усмихна:
— Скъпи ми Литавик, ти си ми твърде ценен, за да те хабя за алоброгите. Един от братята ти ще свърши работа.
Царят на Галия повиши глас:
— Научих, че римляните започнали изтегляне от земите ни към Провинцията! Отливът, който започна при Герговия, продължава с пълна сила!

 

* * *

 

Войската на Цезар отново се събра, макар че Петнайсети легион вече го нямаше. Войниците от него, вече обиграни, бяха разпределени сред останалите и най-вече в намаления с една десета Осми. Начело с Лабиен, Требоний, Квинт Цицерон, Фабий, Секстий, Хирций, Децим Брут, Марк Антоний и неколцина други легати армията понесе целия си багаж и се насочи на изток от Агединкум към земите на винаги верните лингони.
— Каква хубава, тлъста примамка изглеждаме — сподели доволно Цезар пред Требоний. — Десет легиона, шест хиляди конници, всичкият багаж.
— А от тези конници две хиляди са германи — отбеляза с усмивка Требоний и се обърна към Лабиен. — Ти какво мислиш за новата ни германска кавалерия, Тите?
— Заслужават всяка сестерция, която харчим по тях — изръмжа доволно той и оголи конските си зъби. — Макар че Цезаре, съмнявам се името ти да се споменава с много обич между сериозно обидените ни военни трибуни!
Цезар се засмя, вдигна вежди. Хиляда и шестстотин германи бяха чакали пред Агединкум и Требоний положи огромни усилия да смени дребните им кранти с ремски жребци. Не че ремите не даваха животните си. Те взимаха толкова скъпо, че бяха готови да продадат конете си до последния, освен необходимите за размножаване. Просто нямаха достатъчно. Цезар реши проблема, като накара всичките си военни трибуни да сменят високите си италийски жребци с германски понита. Виковете на недоволство можеха да се чуят на километри, но Цезар не отстъпи.
— Същата работа ще вършите и от гърба на понита, и между крилете на пегаси — отвърна той. — По-важното е с предимство, така че, мълчете, негодници!
Римската колона, двайсет и четири километра дълга, с блестящи като люспи брони, се изви на изток, двете хиляди германски конници и четирите хиляди реми се движеха отстрани.

 

* * *

 

— Защо правят колоните си толкова дълги? — недоумяваше цар Тевтомар, докато с цар Версенжеторикс наблюдаваха безкрайния на пръв поглед керван от едно възвишение. — Защо не се движат с по-широк фронт? Пак ще могат да запазят скъпоценния си строй, просто могат да наредят четири, пет или шест колони една до друга.
— Защото — обясни търпеливо цар Версенжеторикс — никоя войска не е достатъчно голяма, за да нападне една дълга и тънка колона. Дори да имам три или четиристотин хиляди души, колкото се надявам да събера в Карнутум, няма да ми стигнат да го направя. Макар че с толкова войска със сигурност ще опитам. Римската колона е много хитро измислена. Без значение в кой от краищата й се извършва нападението, останалата й част може да действа като крила, да се обърне и да обкръжи нападателя. И са толкова добре обучени, че могат да се строят под формата на един или няколко квадрата по всяко време, преди още да сме успели да ги нападнем. Това е една от причините да искам толкова хиляди стрелци. Научих, че само преди година партите нападнали една римска колона при поход и я разбили благодарение на стрелците си и това, че цялата им войска била конна.
— Значи, ще ги оставиш да си тръгнат, така ли?
— Не и необезпокоени, не. Имам трийсет хиляди конници срещу техните шест хиляди. Добро разпределение. Никакви битки с пехота, Тевтомаре. Ще проведем обаче едно конно сражение. О, не мога да дочакам деня, когато ще използвам стрелците си!
Той нападна с конницата си, разделена на три групи, когато Цезар преминаваше недалеч от северния бряг на река Икауна. Стратегията на галите зависеше от това, дали Цезар ще разреши на конницата си да се отдалечи от пехотата. Версенжеторикс бе убеден, че ще им заповяда да останат около колоната и ще се задоволи само да отблъсне нападението.
Толкова самоуверени бяха галските конници, че дадоха клетва пред царя си, че ако някой не мине поне два пъти с коня си през римската колона, няма да се върне вече в уюта на дома си, при жена си и децата си.
По една от трите деветхилядни групи нападна двата фланга на колоната, докато третата се хвърли върху началото й. Проблемът обаче бе там, че теренът за такава масирана конна атака трябваше да е много равен и проходим. Това беше удобно и за римската пехота, тя лесно се прегрупира в квадрат с всичкия багаж и артилерия по средата. Пък и Цезар не постъпи според очакванията на противника си. Вместо да нареди на конницата да остане и да защитава пехотата, той я раздели на групи по две хиляди. След това я изпрати начело с Лабиен да се бие с галите в открито сражение.
Германите от десния фланг предопределиха успеха: те изкачиха на върха на едно възвишение, объркаха галите, които се бояха от тях, и препуснаха срещу им с бойни викове. Галите побягнаха на юг и се оставиха да бъдат притиснати към реката, където Версенжеторикс изкара пехотата си в опит да установи някакъв ред. Нищо обаче не можеше да спре германската атака, особено при тези великолепни коне. Жадните за кръв убийски воини, със сложно сплетени на топка опашки върху обръснатите си глави, застигаха всеки. Не толкова склонните към излишни рискове реми сметнаха честта си за застрашена и направиха всичко, за да не бъдат посрамени от германите.
За късмет нощта беше безлунна, конницата на Цезар се оттегли и позволи на царя на Галия да събере хората си.
— Толкова много германи! — промълви с треперещ глас Гутруат.
— И върху ремски коне — отбеляза горчиво Версенжеторикс. — О, ще си изпатят тези реми!
— Точно това е главният ни проблем — установи Седулий. — Твърдим, че сме единни, но някои не го приемат присърце. — Той погледна Литавик. — Като хедуите!
— Хедуите доказаха куража си днес — процеди през зъби той. — Кот, Каварил и Епоредорикс не се завърнаха. Мъртви са.
— Не, видях Каварил пленен — възрази Драпес, — а другите забелязах да се оттеглят. Не всички са тук. Някои минаха отстрани, вероятно за да заобиколят Цезар и да продължат на запад.
— Какво ще стане сега? — попита Тевтомар.
— Мисля — изрече бавно Версенжеторикс, — че трябва вече да чакаме общия сбор. Само няколко дни остават. Надявах се да мога сам да ида в Карнутум, но при това положение трябва да остана с войската си. Гутруате, ти ще отидеш на сбора. Вземи Седулий и неговите лемовики, Драпес със сеноните, Тевтомар с нициобригите и Литавик с хедуите. Аз ще задържа остатъка от конницата и осемдесетте ни хиляди пехотинци: мандубии, битуриги и всичките си арверни. На какво разстояние е Алезия, Дадераксе?
Вождът на мандубиите отговори, без да се замисля:
— На около деветдесет километра на изток.
— Тогава ще се установим в Алезия за няколко дни. Само за няколко. Не възнамерявам да допусна втори Аварикум.
— Алезия не е Аварикум — възрази Дадеракс. — Твърде голяма е, твърде нависоко и твърде добре укрепена, за да бъде превзета при внезапно нападение. Дори римляните да опитат да я обсадят като Аварикум, няма да могат да ни обкръжат вътре. Ще сме в състояние да се оттеглим, когато решим.
— Критогнате, колко храна имаме? — обърна се Версенжеторикс към братовчед си.
— Ще стигне за десет дни, ако Гутруат ни остави по-голямата част.
— Колко запаси има в Алезия, Дадераксе, като имаш предвид, че ще закараме осемдесетхилядна пехота и десет хиляди конници?
— Достатъчно за десет дни, но ще можем да докараме и още. Римляните не могат да завардят цялата околност. — Мандубият се подсмихна. — Местността надали може да се нарече равна.
— Тогава утре ще се разделим, както казах. Гутруат тръгва за Карнутум с по-голямата част от конницата и малко пехота. Аз отивам в Алезия с по-голямата част от пехотата и десет хиляди конници.

 

* * *

 

Земята на мандубиите се разполагаше на височина около осемстотин стъпки над морското равнище с каменисти хълмове, издигащи се на още шестстотин и петдесет стъпки. Алезия, главната им крепост се намираше върху платовидно възвишение с ромбовидна форма, оградено от хълмове приблизително със същата височина. От двете дълги страни на платото, ориентирани на север и юг, тези хълмове отстояха на известно разстояние, докато източният почти се свързваше с него. В долините от двете дълги страни течаха две реки. За завършек на тази природна защитено възвишението на Алезия бе по-стръмно от запад и там пред него се простираше равнина с дължина малко повече от пет километра, през която двете реки продължаваха почти успоредно една на друга.
Укрепена с яка галска стена, цитаделата заемаше по-стръмния западен край на платото. Източният се спускаме плавно и не беше ограден. В града се криеха няколко хиляди мандубии — жени, деца, старци.
— Да, правилно си я спомням — отбеляза Цезар, когато войската му пристигна на малката равнина с двете реки от запад на възвишението. — Требоний, какво докладват разузнавачите?
— Че Версенжеторикс е решил да се укрепи вътре, Цезаре. Заедно с осемдесет хиляди пехотинци и десет хиляди конници. Цялата кавалерия, изглежда, лагерува извън стените от източната страна на платото. Достатъчно безопасно е да идеш да видиш сам.
— Да не намекваш, че нямаше да отида, ако не беше безопасно?
Требоний примигна смутено:
— След всички тези години? Надявам се, че не! Грешка на езика.
Цезар дръпна нервно юздите на обикновената си германска кранта.
— Защо е толкова раздразнителен? — прошепна Децим Брут.
— Защото се надяваше положението да не е толкова тежко, каквото си го спомняше — отвърна Фабий.
— Защо трябва да се муси цял ден заради това? Този град е непревземаем — намеси се Антоний.
Лабиен избухна в смях:
— Само ти си мислиш така, Антоний! Все пак аз се радвам, че си сред нас. С тези плещи чудесно ще се справиш с копането.
— Да копая ли?
— Да копаеш, копаеш и пак да копаеш.
— Не и легатите!
— Зависи колко ще се наложи да се изкопае. Ако той вземе лопатата, няма къде да бягаме.
— О, богове, началникът ми е луд!
„Де да бях поне наполовина толкова луд, колкото него!“ — Въздъхна със съжаление Квинт Цицерон. Легатите подкараха конете си в колона по един след Цезар покрай реката от южния край на Алезия. Антоний успя да прецени размерите на платото — повече от два километра между западния и източния край. Стръмен склон, под скалисти откоси от двете страни. Можеше да се изкачи лесно, но не и при военно нападение. Преди да стигнат до върха, легионерите щяха доста да се запъхтят. Пък и щяха да станат лесна мишена за стрелците. Дори неограденото пространство от един километър от изток бе трудно за нападение, а и нямаше достатъчно пространство за маневриране.
— Стигнали са преди нас — отбеляза Цезар и посочи върха на източния склон, където започваше криволичещият път към крепостта.
Галите бяха издигнали стени от по шест стъпки на бреговете на двете реки, след това бяха прокопали ровове пред тях и ги бяха напълнили с вода. На склоновете от северната и южната страна на известно разстояние от предните ограждения бяха изградени по-ниски стени.
Галските конници, които пазеха тези укрепления, посрещнаха римляните с обидни възгласи. Цезар им отвърна с усмивка и им помаха. Легатите му обаче не виждаха нищо весело в поведението му.
Отзад, на малката равнина, легионите устройваха бързо лагера.
— Само походен лагер, Фабий — нареди Цезар. — Добре укрепен, но нищо повече. Ако смятаме да решим изхода от войната тук, няма смисъл да хабим сили за нещо, което ще разрушим след броени дни.
Легатите му се събраха мълчаливо около него.
— Квинте, ти си специалистът по сеченето. Започвай. И не хвърляй хубавите клони, имаме нужда от заострени колове. Нарежи фиданки за брустверите, стените и защитните прегради на кулите. Секстий, взимай Шести и отивай за провизии. Имаме нужда от въглища, така че се погрижи да доставиш. Не ми трябват за заякчаване на коловете, това ще се прави на обикновени огньове. Въглищата ни трябват за обработка на желязото. Антистий, желязото е твоя работа. Нека ковачите сглобят пещите и да си приготвят калъпите. Сулпиций, ти ръководиш изкопните работи. Фабий, ти ще строиш брустверите, стените и кулите. Като началник на снабдяването, Антоний, твоя задача е да осигуряваш всичко необходимо за войската. Ако не се представиш добре, ще те лиша от гражданството ти, ще те продам в робство, а след това ще те разпъна на кръст. Лабиен, ти си по отбраната. Ако можеш, ограничи се с конницата, пехотата ми трябва за работа. Требоний, ти си ми първият заместник, ще ме следваш навсякъде. Децим и Хирций, вие също. Имам нужда от всичко по много и искам хранителни запаси най-малко за трийсет дни, ясно ли е?
Никой не посмя да попита, затова Антоний се обади:
— Какъв е планът?
Цезар погледна първия си заместник:
— Какъв е планът, Требоний?
— Ще обкръжаваме.
Антоний затаи дъх:
— Да обкръжаваме?
— Думата е дълга, Антоний, прав си — съгласи се Цезар. — Об-кръ-жа-вам. Означава, че ще издигнем обсадни стени около цялата Алезия, докато прекъснем достъпа им навън. Версенжеторикс не вярва, че мога да го затворя на върха на този хълм. Ала аз мога. И ще го направя.
— Това са няколко километра! — възкликна Антоний. — Наоколо почти няма равно място!
— Ще издигнем стените по склона, Антоний. Ако не можем да я обкръжим по равно, ще го направим през възвишенията. Главното ограждение ще обхване целия периметър около крепостта. Ще прокопаем два рова, външният — петнайсет стъпки широк и осем дълбок, със стръмни брегове, равно дъно и пълен с вода. Точно зад него вторият също ще е петнайсет стъпки на широчина, но със скосено дъно, без място, където да се стъпи. Стената ни ще се издига на самия бряг на този ров, дванайсет стъпки пръст, изкопана от рововете. Това какво ти говори за стената Антоний?
— Че от нашата страна ще бъде дванайсет стъпки висока, а от другата ще е двайсет, защото ще се издига направо от рова, дълбок осем стъпки.
— Слава на боговете, че избра него за ролята на дежурния глупак! — прошепна Децим Брут.
— Нали са роднини — отбеляза Квинт Цицерон, специалистът по роднинските връзки.
— Чудесно, Антоний! — похвали го Цезар. — Отбранителната платформа от нашата страна на стената ще е десет стъпки широка. Пред нея ще са разположени брустверите за защита от стрели. Разбра ли сега, Антоний? Добре! През осемдесет стъпки по дължината на стената ще се издигнат кули на три етажа, броено от платформата. Някакви въпроси Антоний?
— Да, пълководецо. Каза, че това ще е главното укрепление. Какво друго имаш предвид?
— Там, където теренът е равен и позволява масирана атака, ще прокопаем траншеи с отвесни брегове, по дванайсет стъпки широки и петнайсет дълбоки, на четиристотин крачки (това са две хиляди стъпки, Антоний!) от главните ровове. Ясно ли е това?
— Да, пълководецо. Какво смяташ да правиш на тези четиристотин крачки (това са две хиляди стъпки, пълководецо!) между траншеите и пълните с вода ровове?
— Мисля да посадя градина. Требоний, Хирций, Децим, да пояздим. Искам да измеря дължината на стената.
— На колко я преценяваш? — попита с усмивка Антоний.
— Между шестнайсет и осемнайсет километра.
— Той е луд — заяви убедено Антоний пред Фабий.
— Да, ала това е толкова хубава лудост!

 

* * *

 

Когато наблюдателите от крепостта видяха как римляните се захващат за работа, как началниците обикалят хълма, как рововете започват да се прокопават и стените да се издигат, те разбраха какво е намислил Цезар. Първата реакция на Версенжеторикс бе да изпрати конницата си, но галите още не можеха да преодолеят паническия си страх от германите и претърпяха тежко поражение. Най-кървавото клане стана в източния край на възвишението, докато галите се изтегляха. Вратите на укрепленията бяха твърде тесни, за да позволят на уплашените конници да влязат наведнъж и германите се възползваха от възможността да посекат колкото можеха повече гали и да вземат конете им, защото всеки германски воин се стремеше да си набави поне две добри ездитни животни.
През следващата нощ оцелелите галски войници препуснаха на изток по хребета, което подсказа на Цезар, че Версенжеторикс е осъзнал какво го чака. Той и осемдесетте хиляди пехотинци бяха блокирани в Алезия.
Пълният с вода ров, скосеният ров, земният насип, брустверите, стените и кулите се изграждаха със скорост, която Антоний, смятащ себе си за напълно запознат с тънкостите на военното дело, намираше за невероятна. За тринайсет дни легионите на Цезар завършиха всички тези съоръжения на дължина от осемнайсет километра и прокопаха траншеите на равните участъци.
Също така посадиха „градината“ на Цезар на онези четири хиляди стъпки между пълния с вода ров и траншеите. Дълбоките изкопи с отвесни стени можеха да бъдат преминати с временни мостове. Бойни отреди от Алезия излизаха и нападаха войниците, работещи по укрепленията, и то със завиден успех. След изграждането на лагера Цезар накара ковачите да изработят малки метални шипове. И така хиляди от тях бяха излети, докато всеки къс желязо, пленен от битуригите, беше изразходван.
В тази така наречена Цезарова „градина“ имаше три различни вида „цветя“. Най-близо до траншеите войниците заровиха една стъпка дълги колове, на чиито върхове бяха закрепени металните остриета. Шиповете стърчаха малко над земята и римляните ги покриваха с тръстики и сухи листа. По-нататък следваха групички от ями, по три стъпки на дълбочина и с леко наклонени стени. На дъното им бяха забити силно заострени колове с дебелината на човешко бедро и две трети дупките бяха запълнени. Покриваха ги с тръстикови рогозки така, че само върховете на коловете да стърчат. Отгоре бяха замаскирани с листа. Имаше осем групи от тези съоръжения, наречени от войската „лилии“, разположени в серии по пет под формата на квадрат. Най-близо до пълния с вода ров бяха прокопани тесни канавки, по пет стъпки на дълбочина, в които се закрепваха заякчени на огън заострени клони под такъв наклон, че да са насочени на височината на човешко лице или на гърдите на конете. Тях войниците наричаха шеговито „надгробни камъни“.
Бойните отреди престанаха да нападат.
— Добре — рече със задоволство Цезар, когато укрепленията бяха завършени. — Сега трябва да направим същото от външната страна. На двайсет и три километра дължина около първите ограждения. Ще се наложи да ги изградим по върховете на повечето хълмове, което, разбира се, увеличава разстоянието. Разбираш ли, Антоний?
— Да, Цезаре.
Очите на Антоний заиграха весело. Доставяше му удоволствие да играе ролята на глупака, на когото всичко трябва да му се обяснява. Той зададе въпроса, който се очакваше от него:
— Защо?
— Защото, Антоний, в момента галите се събират в Карнутум. Не след дълго ще пристигнат край Алезия, за да избавят Версенжеторикс. Затова трябва да изградим едни укрепления, за да му попречим да избяга, и втори, за да се отбраняваме от галската войска. Ще останем между тях.
— О! — възкликна Антоний и поглади чело с огромната си длан. — Като стадиона за надбягвания с колесници на Марсово поле! Ние ще сме на самата писта, а укрепленията ще са перилата, които я ограничават. Алезия е в средата, а галските подкрепления, ще са отвън.
— Много добре, Антоний! Чудесно сравнение.
— Колко време имаме, докато дойде галската войска?
— Разузнавачите ми го изчисляват най-малко на тринайсет дни, може би повече, но външното укрепление трябва да бъде завършено до изтичането на този период. Това е заповед.
— Тази стена ще е с пет километра по-дълга!
— Войската — намеси се Требоний — вече има достатъчно опит, за да строи с пет километра по-бързо, Антоний.
И строиха по-бързо, въпреки че теренът беше по-неравен. Двайсет и шест дни след пристигането на Цезар пред Алезия крепостта бе оградена с две еднакви, но насочени в противоположни посоки защитни съоръжения. В същото време в границите на ограждението бяха изградени двайсет и три форта, по една висока наблюдателна кула на всеки хиляда стъпки покрай външната стена и няколко укрепени лагера за пехотата (върху възвишенията) и конницата (в равнината, където имаше достатъчно вода за конете).
— Не съм измислил нещо ново — обясни Цезар, докато оглеждаше завършената работа. — Този подход е използван от Ханибал при Капуа. Сципион Африкански е прибягвал до него два пъти: при Нуманция и при Картаген. Идеята е да се задържат обсадените вътре и да им се отнеме всяка възможност да получат подкрепления и провизии. Макар че при никоя от предишните такива обсади не е имало допълнителна войска от четвърт милион. В Капуа защитниците са били повече отколкото в Алезия, също и в Картаген. Ала ние определено ще държим първенството, когато пристигнат подкрепленията на галите.
— Струва си труда — измърмори мрачно Требоний.
— Да. Само че не можем да си позволим лукса на Акве Секстие. Галите са се поучили от грешките си. Освен това нямам намерение да губя войници напразно. — Лицето на Цезар изведнъж се озари. — Не са ли чудесни момчета? — В гласа му се долавяше истинска любов. — Такива чудесни момчета!
Обърна се към легатите си с по-сурово изражение:
— Наше задължение е да сторим всичко възможно, за да запазим живота им, и по възможност, здравето им. Няма да позволя толкова труд и желание да отидат на вятъра. Доколкото съм осведомен, трябва да очакваме четвъртмилионна галска армия. Всичко тук направих, с цел да защитим колкото се може по-добре живота на хората си. И да си подсигурим победата. Независимо от изхода, войната за Галия ще приключи тук. — Цезар се усмихна. — Във всеки случай аз не предвиждам да се проваля.
Вътрешните укрепления преминаваха през долините около Алезия, освен в източния край, където пресичаха рида, долепен до платото. Външните прекосяваха малката равнина на запад, изкачваха се по хълма на юг от Алезия, слизаха отново през долината на южната река, пресичаха източния хребет, спускаха се отново към северната река и пак се изкачваха по възвишенията на север от крепостта. Два от четирите пехотни лагера се разполагаха върху южния хълм, един — върху северния.
И там, където се спускаха склоновете на северното възвишение, се намираше единствената слаба точка на укрепленията. Хълмът на северозапад се беше оказал твърде висок, за да прекарат стените през върха му. Близкият лагер на конницата бе свързан с външната стена чрез много яко допълнително укрепление, но четвъртият пехотен лагер се намираше на твърде труден терен, за да бъде укрепен по същия начин. Точно по тази причина беше изграден там — за да защитава пробива между стените, спускащи се по склона на северозападния хълм и тези по протежение на дългата страна на лагера, които на всичкото отгоре бяха издигнати върху стръмен каменист терен.
— Ако имат добри разузнавачи, ще открият слабостта ни — установи Лабиен; орловият му профил се очерта на фона на небето, кожената му ризница изскърца. Той единствен сред легатите яздеше високия си италийски жребец. — Лошо.
— Да — съгласи се Цезар, — но по-лошо щеше да бъде, ако сами не го бяхме забелязали. Пехотата ще го отбранява. — Той прехвърли единия си крак през седлото (характерен негов навик) и се обърна на югозапад. — Там ще бъде наблюдателницата ми, на южния хълм. Те ще се съсредоточат върху западния край на укрепленията, имат твърде много конници, за да атакуват от север или от юг. Версенжеторикс ще излезе от западния край на Алезия, за да нападне вътрешните ни стени на същото място.
— Сега — въздъхна Децим Брут — не ни остава друго, освен да чакаме.
Може би понеже в последно време не беше слагал и капка вино в устата си, Марк Антоний се чувстваше възбуден, толкова изпълнен с енергия и любопитство, че попиваше всяка дума, изречена от легатите или Цезар, всяка промяна на изражението му. Да бъде там в такъв момент! Крепост като Алезия никога не бе превземана досега, независимо какво говореше Пълководеца за Сципион Африкански. По-малко от шейсет хиляди души отбраняваха пространството около стените с обиколка от деветнайсет километра и щяха да бъдат притиснати между осемдесетте хиляди защитници на крепостта и четвъртмилионна галска войска отвън…
„Аз съм тук! Аз съм участник в това събитие! О, Антоний, ти също си късметлия! Аз съм участник в това! Точно затова се трудят за него, точно затова го обичат толкова, колкото ги обича и той. Той ги води към вечна слава, защото споделя триумфа си с тях. Без тях той е нищо. Но го осъзнава. А Габиний не си даваше сметка за това. Нито някой друг от онези, при които съм служил. Той говори на техния език. Когато се движи сред тях, сякаш се разхожда сред знатни дами на прием в Рим. Той има чар. Ала аз също го притежавам. Един ден те ще ме обичат, както сега обичат него. Затова трябва да науча тайните му и когато той стане твърде стар за такъв живот, аз ще заема мястото му. Един ден хората на Цезар ще станат хора на Антоний. Още десет години и той няма да е в състояние да води такъв живот. Още десет години и аз сам ще определям съдбата си. И ще се превърна в нещо повече от Гай Юлий Цезар. Той няма да може да ме засенчи.“

 

* * *

 

Версенжеторикс и вождовете стояха на върха на западната стена на Алезия, където платото се стесняваше и се издаваше на запад като кристал, израсъл от върха на диамант.
— Както изглежда, току-що завършиха обиколката на укрепленията си — предположи Битургон. — Кой е онзи с хубавия кон?
— Лабиен — отвърна Версенжеторикс. — Предполагам, че останалите са дали животните си на германските гадове.
— Много дълго се задържаха на това място — отбеляза Дадеракс.
— Оглеждат слабото място на укреплението си. Как обаче да известя за него подкрепленията ни, когато пристигнат? Вижда се само оттук. — Версенжеторикс се извъртя. — Да се прибираме. Време е да обсъдим нещата.
Бяха четирима: той, братовчед му Критогнат, Битургон и Дадеракс.
— Храна — произнесе царят; съсухреният му вид допълнително усилваше значението на тази дума. — Дадеракс, колко още ни остава?
— Зърното свърши, но още имаме говеда и овце. И малко яйца, ако е останала жива кокошка. От четири дни сме на половин дажби. Ако ги намалим още наполовина, може да ни стигне за четири-пет дни. След това ще се наложи да си ядем обувките.
Битургон удари с юмрук по масата толкова силно, че другите трима подскочиха.
— О Версенжеторикс, не се преструвай! Подкрепленията трябваше да са пристигнали още преди четири дни, всички го знаем! А има и още нещо, което премълчаваш, макар че трябва да го признаеш открито. Че изобщо не очакваш никакви подкрепления.
Настъпи неловко мълчание. Версенжеторикс, седнал на челното място, постави ръце върху масата, обърна се и се загледа през големия прозорец с отворени капаци, през които проникваше свеж пролетен въздух. Откакто бяха осъзнали, че ще бъдат затворени в Алезия, той си бе пуснал мустаци и брада и сега добре се виждаше защо се е бръснел толкова старателно — космите му бяха редки и сребристобели. Вече не носеше и короната си.
— Ако са тръгнали, досега трябваше да са тук — призна той с въздишка. — Вече не се надявам, няма да дойдат. Затова храната е главната ни грижа.
— Хедуите! — изръмжа Дадеракс. — Хедуите са ни предали!
— Да не предлагаш да се предадем? — попита Битургон.
— Не. Но ако някой от вас иска да изведе хората си и да се предаде на Цезар, ще го разбера.
— Не можем да се предадем — възрази Дадеракс. — Ако го сторим, ще посрамим Галия.
— Значи единственият ни изход е внезапно нападение. Ако ще мрем, поне да е с бой.
Критогнат бе по-възрастен от Версенжеторикс и изобщо не приличаше на него; беше едър, червенокос, със сини очи и тънки устни — истински гал. Той скочи, сякаш столът му бе твърде тесен, и закрачи из стаята.
— Не го вярвам — рече и удари десния си юмрук в лявата длан. — Хедуите изгориха мостовете си за отстъпление. Не могат да ни предадат, защото няма да посмеят. Литавик няма да се предаде доброволно, за да участва в триумфалното шествие на Цезар. Той управлява хедуите, не друг! Не, не го вярвам. Литавик иска да победим, защото се стреми да стане цар на Галия, не да живурка като послушна марионетка на римляните. Той ще впрегне всичките си сили, за да ти помогне да победиш, Версенжеторикс. Едва тогава ще опита да те предаде! Тогава ще направи своя ход. — Критогнат се върна при масата, погледна умолително братовчед си. — Не осъзнаваш ли колко съм прав? Подкрепленията ще дойдат! Сигурен съм, че ще дойдат! Защо закъсняват, нямам представа. Кога ще дойдат, също не знам. Ала те ще дойдат!
Версенжеторикс се усмихна, вдигна ръка:
— Да, Критогнате, ще дойдат. Аз също го вярвам.
— Преди малко твърдеше обратното — изсумтя Битургон.
— Преди малко мислех обратното. Ала Критогнат е прав. Хедуите ще загубят твърде много, ако ни предадат. Не, по-вероятно събирането на войската да се е забавило, защото на хората им е било нужно повече време да стигнат. Все се питам колко щеше да ми отнеме на мен, ако трябваше да го организирам. Гутруат е последователен човек, докато не го обхване прекомерен ентусиазъм, а в организирането на военен сбор няма място за излишни чувства.
Той говореше все по-възбудено, жизнеността му се възвърна, загриженото му изражение изчезна.
— Значи, отново да намалим дажбите наполовина — въздъхна Дадеракс.
— Има и друг начин да си набавим храна — отбеляза Критогнат.
— Какъв? — попита скептично Битургон.
— Войниците трябва да оцелеят, Битургоне. Трябва да сме готови за бой, щом дойдат подкрепленията. Представи си само да дойдат, да победят Цезар и да ни намерят мъртви от глад. Какво ще стане с Галия тогава? Царят е мъртъв, Битургон — мъртъв, Дадеракс — мъртъв, Критогнат — мъртъв, и всички мъже, всички мандубийски жени и деца? Защото не е имало какво да ядем. Умрели сме от глад.
Критогнат се отдалечи малко и застана така, че другите да могат да го видят в цял ръст.
— Предлагам да сторим както когато ни нападнаха кимврите и тевтоните! — продължи той. — Предлагам да направим, както направиха хората ни тогава: затваряха се в крепостите и когато им свършваше храната, изяждаха безполезните. Онези, които бяха неспособни да се бият. Зловещо меню, но необходимо. Точно така оцеляваха галите. А кои бяха враговете ни тогава? Германите! Омръзнахме им и се оттеглиха към други земи, оставяйки ни такива, както бяхме и преди да дойдат — свободни, съхранили традициите обичаите и правата си. Кои са враговете ни сега? Римляните! Те няма да се оттеглят сами. Те ще вземат земите ни, жените ни, правата ни, плодовете на труда ни. За да си построят вили с отоплителни пещи, бани и цветни градини! Да ни смачкат и да издигнат робите ни на наше място! Да превземат крепостите ни и да ги превърнат в градове с всички злини, които върлуват там! Ние, благородниците, ще станем роби! И казвам ви, по-скоро ще ям човешко месо, отколкото да стана римски роб!
Версенжеторикс затаи дъх, пребледня.
— Отвратително! — възкликна.
— Мисля, че трябва да го съобщим на войниците — предложи Битургон.
Дадеракс се беше привел над масата, хванал главата си с ръце.
— Моят народ, моят народ — занарежда. — Моите старци, моите жени, техните деца. Моите невинни съплеменници.
Версенжеторикс си пое въздух.
— Не мога — промълви.
— Аз мога — заяви Битургон. — Нека да видим обаче какво ще кажат войниците.
— Ако войниците ще командват, защо ни е цар? — възрази Критогнат.
Царят се изправи.
— О, не, Критогнате, царят няма да вземе такова решение! Царете имат съветници; дори най-великите. А щом става дума за нещо, което ще ни принизи до най-долни скотове, целият народ трябва да реши. Дадераксе, събери всички в източния край на крепостта.
— Колко мъдро! — прошепна Дадеракс и се изправи. — Ти знаеш какво ще е решението, Версенжеторикс! Ала така се избавяш от отговорността. Те ще решат да изядат невинните ми съплеменници. Изгладнели са като вълци, а месото си е месо. Ала аз имам друга идея. Нека направим каквото правят всички с онези, които не могат да изхранят. Да оставим съдбата на невинните в ръцете на боговете. Да ги изкараме от крепостта като отритнати деца. Да постъпим като родители, които не могат да хранят излишни гърла, но се надяват някой друг да се смили над децата им. Така ги оставяме на милостта на боговете. Може би римляните ще се смилят и ще ги пуснат през редиците си. Може би римляните имат твърде много храна и ще им отстъпят огризките от трапезата си. Може би подкрепленията всеки момент ще дойдат. Може да умрат пред стените на крепостта, отритнати от всички, включително от боговете. Това мога да го приема. Ала наистина ли очакваш да се съглася да ям собствените си невинни съплеменници? Никога! Никога! По-скоро да ги изгоня навън като подарък за боговете. Ако го сторим, ще храним няколко хиляди гърла по-малко. Така запасите ще ни стигнат за много повече време. — Очите му бяха потъмнели, налети със сълзи. — А ако подкрепленията не дойдат, когато свърши храната, можете да изядете първо мен.
Последните животни, пасящи на източния, неограден край на платото, бяха вкарани в крепостта; жените, старците и децата бяха изкарани навън. Сред тях и жената на Дадеракс, баща му и старата му леля.
До падането на нощта те стояха на групички пред стените, плачеха и молеха войниците да ги пуснат вътре. Сетне се свиха по земята и заспаха неспокоен, гладен сън. Сутринта отново започнаха да плачат и да се молят. Никой не откликна на молбите им. Никой не им отвори. На обяд те започнаха бавно да слизат към подножието на хълма, където спряха на брега на големия ров с протегнати ръце към укрепленията на римляните. Тук отново никой не откликна на молбите им. Никой не ги покани. Никой не излезе да прехвърли мост през рова, за да ги пусне. Никой не им хвърли храна. Римляните просто ги наблюдаваха, докато не им омръзна, след това им обърнаха гръб и се заеха със задачите си.
В късния следобед цивилните мандубии се добраха отново до върха на хълма, събраха се под стените и пак започнаха да плачат, да молят и да викат по име онези, които познаваха и обичаха вътре. Никой обаче не им отговори. Никой не се показа. Портите останаха затворени.
— О, Дан, майко на света, спаси народа ми! — мълвеше Дадеракс в мрака на стаята си. — Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спасете народа ми! Нека подкрепленията дойдат утре! Идете при Ез и се застъпете за нас, моля ви! О, Дан, майко на света, спаси народа ми! Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спаси народа ми! Нека подкрепленията дойдат утре! Идете при Ез и се застъпете за нас, моля ви! О, Дан, майко на света, спаси народа ми! Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спасете народа ми…
И така безспир.

 

* * *

 

Молбите на Дадеракс бяха чути. На заранта подкрепленията пристигнаха. Появиха се от югозапад и се настаниха на хълмовете от тази страна, не особено внушителна гледка, защото възвишенията бяха гористи и войниците оставаха частично скрити. Към обяд на следващия ден обаче равнината между двете реки се изпълни с конници, зрелище, което никой съгледвач от римските наблюдателни кули нямаше да забрави. Истинско море от конници, толкова многобройни, че не можеха да бъдат преброени.
— Толкова са много, че няма да могат да маневрират — размишляваше Цезар, застанал на наблюдателницата си в западната част на южния хълм малко под върха. — Защо не могат да разберат, че голямото количество невинаги води до най-доброто качество? Ако бяха изкарали една осма от тази конница, можеха да ни победят. Пак щяха да имат достатъчен числен превес, а щяха да разполагат с пространство, за да се разгърнат. Сега от огромния им брой няма абсолютно никаква полза.
— Те нямат истински главнокомандващ — отбеляза Лабиен. — Имат неколцина предводители, които със сигурност няма да успеят да се сработят.
Любимият боен кон на Цезар с копита, набраздени така, сякаш бяха с отделни пръсти, пасеше кротко наблизо, краката му почти не се виждаха от тревата. Военният съвет се събра; онези от легатите, които като Требоний нямаха поверено подразделение, и трийсетте трибуни върху ниски германски кончета бяха готови веднага да препуснат към някой участък от бойното поле, за да поемат командването.
— Ти действаш, Лабиен — рече Цезар. — Прави каквото сметнеш за добре, няма да ти давам заповеди. Сам си си командир.
— Ще използвам четири хиляди от трите лагера откъм равнината — заговори възбудено Лабиен. — Лагерът от Север ще стои в резерва. Ще се сражаваме по дължината на равнината, четири хиляди са достатъчно. Ако предните редици на противника започнат да отстъпват, ще сгазят онези отзад.
Четирите лагера на конницата бяха построени извън външната стена. Бяха силно укрепени, но пред тях нямаше заложени железни шипове, „лилии“ и „надгробни камъни“.
Пред очите на Цезар и висшите му легати вратите на трите лагера откъм равнината се отвориха и римската конница се изсипа навън.
— Ето го Версенжеторикс — отбеляза Требоний. Цезар се обърна — западните врати от южния край на крепостта бяха отворени. Галите тичаха като стадо надолу по стръмния западен склон, въоръжени с дъски, стълби, въжета, пръти и куки.
— Поне знаем, че са гладни — намеси се Квинт Цицерон.
— И че знаят какво ги очаква отдолу — добави Требоний. — Ала нямат достатъчно приспособления, за да обезвредят капаните ни; ще им са необходими часове, преди да преминат през шиповете и лилиите и да се изправят пред надгробните камъни и истинските укрепления. Битката с конницата ще е свършила много преди да ни достигнат.
Цезар изсвири на коня си и той веднага се приближи. Пълководеца се метна на седлото без чужда помощ и нагласи аления си плащ върху гърба на животното.
— Всички на конете! — нареди той. — Трибуни, слушайте внимателно. Не възнамерявам да повтарям и искам заповедта ми да стигне до ушите на войниците такава, каквато съм я издал.
Макар че Цезар бе разставил легионерите си по местата им и всеки легионер знаеше какво трябва да прави, той не очакваше нападение от противниковата пехота още първия ден. Командващият на вражеската войска очевидно очакваше огромната конница да спечели бързо битката и да поразреди римските редици за следващия ден. Този неизвестен галски пълководец обаче се беше оказал достатъчно съобразителен, за да постави стрелци и копиеносци сред конниците и когато двете армии се срещнаха, точно тези войници спечелиха предимство за галите.
От обяд почти до залез битката течеше с променлив успех, макар че галите си мислеха, че ще победят. Накрая четиристотинте германски конници, които се биеха, без да разкъсват редиците си, успяха да направят пробив и настъпиха напред. Галите се огънаха, бяха изблъскани към огромния брой неангажирани в битката конници зад тях и оставиха стрелците и копиеносците незащитени. Лесна плячка за германите, които ги изтребиха до крак. Насоката на битката се промени и германите и ремите пристъпиха към атака, галите започнаха да отстъпват. Римската конница ги последва към лагера им, но Лабиен издаде заповед да се върнат, преди прекалената смелост да помрачи радостта от успеха.
Версенжеторикс и войската му, точно както бе предвидил Требоний, още прекосяваше полето с шиповете и лилиите, когато шумът отвъд римските укрепления им подсказа, че победата все още е далеч. Те събраха нещата си, с които с толкова труд бяха преминали клопките, и се върнаха в затвора си на върха на хълма. По пътя си обаче не срещнаха цивилните граждани от мандубиите, които още се свиваха пред източните стени, прекалено уплашени от шума на битката, за да се приближат.
На следващия ден също не се случи нищо интересно.
— Ще ни нападнат през нощта — рече Цезар пред съвета. — И този път ще използват пехота. Требоний, поеми командването на външното укрепление между северната река и средния от трите лагера на Лабиен. Антоний, ето ти една възможност да се проявиш. Ти ще командваш външното укрепление между средния лагер на Лабиен и моята наблюдателница на склона на южния хълм. Фабий, ти ще поемеш вътрешното укрепление между двете реки, в случай, че Версенжеторикс успее да премина през шиповете, лилиите и надгробните камъни, преди да отблъснем нападението отвън. Те нямат представа какво ги чака, но са снабдени с дъски и плоскости за рововете, така че някои може и да преминат. Искам навсякъде в ограждението да се запалят факли, но войниците да ги държат, да не са прикрепени на едно място. Всеки, който изпусне факлата си и запали нещо, ще бъде наказан с бичуване. Всички скорпиони и катапулти да се качат по кулите, балистите да останат на земята, така че да могат да изстрелват камъни зад вътрешния ров. Стрелците с балистите могат да нагласят прицела си още по светло, но онези със скорпионите и катапултите трябва да го направят на светлината на факлите. Не искам да целят отделни хора като пред Аварикум, но очаквам да положат всички усилия, за да добавят допълнително объркване в редиците на галите. Фабий, ако Версенжеторикс достигне по-далеч, отколкото очаквам, веднага повикай подкрепления. Антистий и Ребил, дръжте двата си легиона в лагера и следете дали галите няма да открият слабото място на укреплението.
Нападението отвън започна в полунощ с оглушителен рев от хиляди гърла — знак за Версенжеторикс и защитниците на крепостта. От Алезия им отговори доста по-слабият звук на военна тръба. Царят щеше да излезе и също да нападне.
Невъзможно бе по-малко от шейсет хиляди души да отбраняват двойно укрепление с дължина около четирийсет километра. Цезар разчиташе, че галите ще нападнат само на определени места, а мракът правеше възможна само атаката през равнината. Тъй като никога не подценяваше врага обаче, той не остави укрепленията незащитени, ала основното задължение на постовете бе да предупредят, ако вражеските войски се насочат към някой друг участък. Две неща бяха решаващи в тези няколко дни на яростни сражения — бързината и гъвкавостта.
Галите отвън бяха докарали известно количество обсадни съоръжения, някои още от Сабин и Кота, но повечето — изработени по модел на пленените машини. И умееха да ги използват. Докато едни прескачаха външния ров, други обстрелваха с камъни укрепленията, добре видими на светлината на факлите. Успяваха да нанесат известни щети, но камъните на римските катапулти причиняваха повече, тъй като артилеристите бяха нагласили точно прицела си, нещо, което галите не бяха усвоили много добре. След като ровът бе запълнен и през него бяха прехвърлени мостове, галите започнаха да се изливат с хиляди върху римските укрепления на фронта от двеста хиляди стъпки по равния терен.
Някои се разпаряха на шиповете, други се набучваха лилиите, трети се натъкваха на надгробните камъни и колкото повече се приближаваха, толкова повече загинаха от изстреляните от скорпионите заострени колове. Артилеристите сега имаха по-добра видимост, а вражеските орди бяха толкова гъсти, че трудно можеха да не уцелят. В тъмнината беше невъзможно да се определи какви клопки са поставили римляните и в какъв ред са ги заложили. Затова галите започнаха да използват телата на загиналите, за да запълват траповете, и в крайна сметка достигнаха двата рова. Бяха донесли стълби и дъски, но светлината от факлите тук бе толкова силна и точно между земния насип и брустверите имаше толкова заострени колове, че никой гал не можеше да намери път между тях и да постави стълбата си. Римските стрелци със стрели, прашки, копия и метателни машини ги поваляха със стотици.
Требоний и Антоний постоянно изпращаха подкрепления. Много от защитниците бяха ранени, но леко и бойният дух бе добър.
На разсъмване галите от външната страна на укрепленията се изтеглиха, оставяйки хиляди пронизани тела по шиповете, лилиите и надгробните камъни. И Версенжеторикс от вътрешната страна, който все още опитваше да премине пълния с вода ров, чу звука от отстъплението им. Усилията на цялата римска войска щяха да се насочат към него, затова той събра хората и екипировката си и се върна по западния склон в крепостта, далеч от прокудените мандубийски жени, деца и старци.

 

* * *

 

От пленници Цезар разбра разположението на галската войска. Както бе предположил Лабиен, командването беше разделено между атребата Комий, хедуите Кот, Епоредорикс и Виридомар и Веркасивелаун.
— Комий го очаквах — размишляваше Цезар, — но къде е Литавик? Чудно. Кот е твърде стар за военен съвет, съставен от толкова млади хора. Епоредорикс и Виридомар не са повод за тревога. Само Веркасивелаун може да ни причини неприятности.
— А Комий? — попита Квинт Цицерон.
— Той е белг, нямало е как да не го включат във висшето командване. Белгите са разбити, Квинте. Не вярвам белгите във войската да са повече от една десета. Това е келтско въстание и Версенжеторикс е главният пълководец, макар че на хедуите може да не им харесва много. Веркасивелаун е най-опасният.
— Колко още ще продължават? — запита Антоний, доволен от себе си (смяташе, че се е представил не по-зле от Требоний).
— Мисля, че следващото нападение ще е най-ожесточеното и последното — отвърна Цезар; погледна кисело братовчед си, сякаш се досещаше какви мисли минават през главата му. — Няма да можем да прочистим равнината, така че ще използват труповете като мостове. Много е важно дали ще разберат къде е слабото ни място. Антистий, Ребиле, няма нужда да напомням, че трябва да сте готови да отбранявате лагера си. Требоний, Фабий, Секстий, Квинте, Дециме, бъдете готови да реагирате мълниеносно. Лабиен, ти ще обикаляш целия район, премести германската конница в северния лагер. Няма нужда да ти казвам какво да правиш, но ме дръж постоянно в течение.

 

* * *

 

Веркасивелаун, Комий, Кот, Епоредорикс и Виридомар се бяха събрали на съвет; Гутруат, Седулий и Драпес също присъстваха, както и един разузнавач, някой си Оловикон.
— Римските укрепления на северозападния хълм изглеждат отлични откъм равнината — говореше Оловикон, който принадлежеше към андите, но беше станал най-добрият галски разузнавач. — По време на битката миналата нощ обаче аз огледах отблизо. В подножието на северозападния хълм близо до северната река има лагер на пехотата, а зад него, в тясната долина на един приток — лагер на конницата. Укрепленията между този лагер и основната стена са много здрави, там вероятността да бъдат превзети е минимална. Стените обаче не са свързани навсякъде. Има незаграден участък на брега на северната река от другата страна на лагера на пехотата. Оттук и от равнината не може да се види. Използвали са максимално релефа: укрепленията им преминават нагоре по склона на северозападното възвишение и наистина изглеждат, сякаш стигат до върха му. Само че всъщност не е така. Това е илюзия. Както вече казах, има незаграден участък, през който може да се слезе до реката. Оттам обаче не може да се проникне в укрепленията на римляните. От този участък можем да нападнем римските стени при лагера на пехотата надолу по склона. Укрепленията са издигнати косо на склона, не се качват до върха и не го превалят. А и пред двойния ров пред лагера няма заложени клопки. Почвата не е подходяща. Оттам е много по-лесно да се проникне вътре. Превземете този лагер и ще прекъснете обсадния пръстен на римляните.
— А! — възкликна Веркасивелаун с усмивка.
— Много добре — измърмори Кот.
— Имаме нужда от Версенжеторикс, за да ни каже как е най-добре да го направим — отбеляза Драпес, подръпвайки мустаци.
— Веркасивелаун ще се справи — намеси се Седулий. — Арверните са планинци, могат да се оправят на такъв терен.
— Искам шейсет хиляди от най-способните ни воини — рече Веркасивелаун. — Да се изберат сред племената, известни като най-смели и безразсъдни.
— Да започнем тогава от беловаките — предложи веднага Комий.
— Искам пехотинци, Комий, не конници. Ще взема обаче петте хиляди нервии, петте хиляди морини и петте хиляди менапии. Седулий, взимам теб и твоите десет хиляди лемовики. Драпес, ти и десет хиляди от твоите сенони. Гутруате, теб и десет хиляди от карнутите ти. Заради Битургон взимам и пет хиляди битуриги, а заради царя — десет хиляди арверни. Съгласни ли сте с това?
— Напълно — одобри се Седулий.
Останалите кимнаха, макар че тримата хедуиски командващи, Кот, Епоредорикс и Виридомар, изглеждаха недоволни. Литавик им беше прехвърлил командването съвсем неочаквано в Карнутум. По неизвестни причини той изведнъж възседна коня си и изостави хедуите заедно със сродника си Сур. До един момент Литавик бе единствен предводител, в следващия вече го нямаше! Изчезна на изток заедно със Сур!
И така командването на трийсет и пет хиляди хедуиски войници бе разделено между стария и уморен Кот и двама души, които още не бяха съвсем сигурни, че искат да се освободят от римското владичество. Освен това поканата им да участват в този военен съвет, подозираха те, бе само проява на любезност.
— Комий, ти ще командваш конницата и ще се насочиш през равнината към северозападния хълм. Епоредорикс и Виридомар ще вземат останалата пехота и ще тръгнат към южния край на равнината, сякаш се канят да нападнат. Опитайте се да се прехвърлите през римските укрепления, ще създадем работа на Цезар. Кот ще остане в лагера. Ясно ли е, хедуи? — попита Веркасивелаун със самоуверен, заповеден тон.
Тримата хедуи отвърнаха, че са разбрали.
— Ще нападнем, когато слънцето се издигне най-високо в небето. Така римляните няма да могат да се възползват от него. Щом започне да залязва, ще блести в очите им, не в нашите. Ще тръгна с шейсетте хиляди воини днес в полунощ, Оловикон ще ни води. Ще се качим на северозападното възвишение и ще слезем на половината път през неоградения участък преди съмване, сетне ще се скрием в гората и ще чакаме бойния вик. Комий, това е твое задължение.
— Разбрано — отвърна Комий, чието лице бе загрозено от голям белег през челото, дело на Гай Волузен.
Той гореше от желание за мъст. Всичките му мечти да стане цар на белгите се бяха изпарили, племето му, атребатите, бе така изтребено от Лабиен само преди месец, че за военния сбор в Карнутум беше успял да събере само четири хиляди бойци, главно застаряващи мъже и юноши. Беше се надявал на южните си съседи беловаките, но от десетте хиляди, които бяха поискали от тях Гутруат и Катбад, бяха дошли само две хиляди, и то само защото Комий бе отправил лична молба към царя им, Корей, негов приятел и роднина.
— Вземи две хиляди, ако така ще си по-доволен, но не вече — беше рекъл той. — Беловаките предпочитат да се бият срещу Цезар и Рим, когато и както самите те решат. Версенжеторикс е келт, а келтите не разбират абсолютно нищо от войни. Иди Комий, но не забравяй, че когато се върнеш победен, беловаките ще търсят съюзници сред белгите. Пази своите и моите хора. Не давай живота си заради келтите.
Корей имаше право, мислеше си Комий и вече започваше да си представя тъмна сянка, надвиснала над Алезия — сянката на римски орел. И келтите наистина нямаха никаква представа от водене на война и от унищожителните последствия след нея. Белгите обаче разбираха! Корей имаше право. Защо да мре заради келтите?

 

* * *

 

Още преди обяд съгледвачите от крепостта вече знаеха, че войската отвън се готви за нова атака. Версенжеторикс се усмихваше доволно, защото бе забелязал проблясъците на ризници и шлемове сред дърветата по склона на северозападния хълм над най-уязвимия лагер на пехотата. Римляните, дори наблюдателният пост на южния хълм, не би трябвало да са ги видели, тъй като слънцето бе зад Алезия. За момент той се разтревожи, че съгледвачите от северните кули може да са забелязали издайническите проблясъци, но конете, завързани около наблюдателниците, продължаваха да дремят необезпокоявано. Слънцето се вдигаше над Алезия точно срещу тях; да, крепостта бе единственото място, от което се виждаха отблясъците.
— Този път ще сме напълно подготвени — рече той на тримата си военачалници. — Ще нападнат по обяд, струва ми се. Така че и ние тръгваме тогава. И ще се насочим предимно към района около този лагер на пехотата. Ако съумеем да прекъснем обръча на обсадата от вътрешната страна, римляните няма да успеят да удържат укрепленията.
— Доста трудно ще ни бъде — отбеляза Битургон. — Ние сме от горната страна.
— Това притеснява ли те, Битургоне?
— Не, просто изказах едно наблюдение.
— В лагера на римляните има голямо раздвижване — Намеси се Дадеракс. — Цезар знае, че му предстоят неприятности.
— Никога не съм го смятал за глупак, Дадераксе. Той обаче не знае, че нашите са в неоградения участък над лагера на пехотата.
На обяд галите нападнаха: конницата от север, пехотата от юг; нададоха силен рев и се втурнаха през полето със смъртоносни капани. Версенжеторикс забеляза това съвсем бегло — той и хората му вече бяха изминали половината разстояние към подножието на хълма и се насочиха към вътрешната страна на лагера, командван от Антистий и Ребил. Този път караха пред себе си мантели с груби колела за защита срещу стрелите от скорпионите и камъните, сипещи се отгоре им от кулите на римляните, — а онези, за които нямаше място под подвижните защитни бараки, държаха щитовете си над главите като костенурки. Покрай шиповете, лилиите и надгробните камъни вече имаше добре отъпкани пътеки и смъртоносните клопки бяха покрити с трупове и пръст. Версенжеторикс достигна пълния с вода ров от вътрешната страна на обсадното укрепление още докато шейсетте хиляди на Веркасивелаун запълваха траншеите от своята страна с пръст, което им се удаваше доста по-лесно отколкото на него, тъй като се намираха нагоре по склона.
Царят на галите можеше да следи победите на войската си и на другите фронтове, защото лагерът на пехотата се намираше доста по-високо от другите части на укреплението и от него се разкриваше добра гледка към целия обсаден обръч. От няколко римски кули се вдигаха облаци дим, галската пехота бе достигнала стените и бързо ги разрушаваше. Той обаче не можеше да е сигурен, че победата му е неминуема, защото постоянно виждаше мъжа с кървавочервения плащ и той се появяваше ту на едно, ту на друго място, навсякъде, където резервните кохорти се втурваха към местата, на които се издигаше дим.
Сетне проехтя силен победоносен рев — Веркасивелаун и шейсетте му хиляди души бяха прехвърлили стената на лагера, вече се биеха върху римската отбранителна платформа, а подредените в правилни редици римски легионери се опитваха да ги отблъснат с копията си. В същото време досегашните затворници на Алезия успяха да се прехвърлят през двата рова, започнаха да хвърлят куки, навсякъде се изправиха стълби. Сега щеше да се получи! Римляните трябваше да се отбраняват на два фронта. Отнякъде обаче се изля огромно римско подкрепление и там, на склона на северния хълм, се появи пъстрият сивкав кон на Лабиен начело на две хиляди германи от конния лагер от другата страна на възвишението. Щяха да нападнат шейсетте хиляди на Веркасивелаун в гръб.
Версенжеторикс изкрещя, за да ги предупреди, но викът му бе заглушен от друг шум — в момента, в който двете кули от двете му страни се сриваха и хората му продължаваха да се прехвърлят през римските укрепления, някъде отстрани проехтя оглушителен рев. Той избърса потта от челото си и се обърна, за да погледне обсадните укрепления от другата страна на равнината. И там, препускайки стремглаво, с развят кървавочервен плащ се носеше Цезар начело на пълководците и трибуните си и хиляди пехотинци. Навсякъде по отбранителната платформа римляните ликуваха. Не заради победата — тази колосална битка още бе в разгара си. Те посрещаха с ликуване него. Цезар. Толкова гордо изправен, сякаш бе част от коня, който яздеше — конят с копита, набраздени така, че изглеждаха, сякаш имат отделни пръсти. Конят, който му носеше късмет. Наистина ли копитата му изглеждаха, сякаш имат пръсти?
Обсадените римски войници, защитаващи външните стени на лагера, чуха ликуването, въпреки че не можеха да видят кървавочервения плащ на Цезар; хвърлиха копията си към врага, извадиха мечовете и се впуснаха в атака. Така сториха и онези, които защитаваха вътрешните стени. Галите започнаха да отстъпват, оставиха се постепенно да бъдат изблъскани от стените. Ушите на Версенжеторикс забучаха от цвиленето на коне и от рева на галите. Лабиен нападаше в гръб, а предвожданите от Цезар легионери се прехвърлиха през външната стена и така притиснаха шейсетте хиляди бойни между два фронта.
Много от арверните, мандубиите и битуригите останаха да се бият до смърт, но царят им не желаеше това. Той успя да събере онези, които се биеха край него, накара Битургон и Дадеракс (о, къде беше Критогнат?) да сторят същото и се оттегли в Алезия.
Щом се прибраха в крепостта, Версенжеторикс не продума на никого. Прекара останалата част от деня, наблюдавайки как ликуващите римляни (как бяха успели да победят?) постепенно утихват. Че бяха изтощени, бе ясно, защото не направиха никакъв опит да преследват оттеглящите се гали, а Лабиен поведе голямата си конница през югозападното възвишение към лагера на галската войска малко преди мръкване. Той смяташе да пресече пътя на отстъпващите, да посече колкото може повече противници.
Версенжеторикс постоянно следеше с поглед Цезар, който не спираше да обикаля укрепленията си. Какъв велик военачалник! Макар победата да беше негова, той беше наредил укрепленията да бъдат поправени в случай на друга атака. Войниците му го бяха приветствали. Сякаш наистина вярваха, че докато той язди коня, който му носи късмет, и докато носи аления си плащ, те не могат да загубят. Дали го смятаха за бог? Е, защо не? Дори галските богове го обичаха. Ако не беше така, Галия щеше да победи. Чужденец — любимец на боговете на келтите. Ала в края на краищата всички богове обичат великите мъже.
В стаята си Версенжеторикс извади короната си изпод бялото й покривало, все още закичена с клонка бял имел. Постави я на масата и седна срещу нея, но остана така, без да я докосва, докато през прозореца му нахлуваха различни звуци и миризми. Силни викове и смях от римския лагер. Слаби вопли, показващи, че Дадеракс е пуснал беззащитните си съплеменници в крепостта и ги храни с остатъците от последните глави добитък. Бедният Дадеракс! От миризмата на варено говеждо му се повдигаше. Също от вонята на започващите да се разлагат трупове, набучени на смъртоносните клопки. И над всичко — неизказаното проклятие на боговете и наближаващата зора, носеща края. Края на Галия и неговия.
На сутринта той събра всички оцелели, Дадеракс и Битургон се изправиха до него. За Критогнат нямаше вест; или беше пленен, или лежеше мъртъв, или умираше на бойното поле.
— Всичко свърши — заговори той със спокоен глас. — Обединена Галия няма да има. Няма да бъдем независими. Римляните ще бъдат наши господари, макар че се съмнявам във великодушен противник като Цезар да ни пороби. Предполагам, че той иска да живее в мир с нас, не да унищожи оцелелите. Богата и мирна Галия е по-полезна на римляните от някоя безлюдна пустош. — Лицето му не изразяваше никакви чувства, той продължи все така безстрастно:
— Боговете се възхищават от загиналите на бойното поле, няма по-достойно нещо. Да отнемеш сам живота си обаче не е в нашата друидска традиция. В други страни, както съм научил, жителите на паднали крепости като Алезия предпочитат да се самоубият, вместо да попаднат в плен. Киликийците са го правили при нашествието на Александър Велики. Гърците в Азия са го правили. Също италийците. Ние обаче не го правим. Този живот е едно изпитание и ние трябва да го изтърпим до естествения му край, независимо как ще дойде той. Затова ще помоля вас и онези, които не са тук, да насочите ума и силите си към създаването на една велика Галия, която римляните няма да презират. Вие трябва да се множите и отново да натрупате богатства. Защото един ден Галия отново ще се вдигне! Това не е празна мечта! Галия ще се вдигне отново! Галия трябва да оцелее, защото Галия е велика! Нека всички поколения, които ще живеят в робство, да пазят тази идея, да съхранят тази мечта, да я запазят във вечността на Галия! Аз ще умра, но нека името ми винаги се помни! Един ден Галия, моята Галия, ще съществува! Един ден Галия ще е свободна!
Слушателите му стояха безмълвно. Версенжеторикс се извъртя и се прибра, Дадеракс и Битургон го последваха. Галските воини бавно се разпръснаха, за да запомнят думите на царя си и да ги предадат на децата си.
— Останалото е само за вашите уши — рече царят в пустата, ехтяща съвещателна зала.
— Седни — подкани го тихо Битургон.
— Не. Не. Може би Цезар ще те вземе за заложник, Битургоне, като цар на многочислено племе. Ала мисля, че теб, Дадераксе, ще остави на свобода. Искам да отидеш при Катбад и да му предадеш това, което казах тази сутрин пред народа. Кажи му също, че не съм започнал тази война, за да се прославя. Сторих го, за да освободя страната си от чуждо владичество. Винаги съм действал за общото благо, не за собствена изгода.
— Ще му предам.
— А сега двамата трябва да решавате. Ако желаете смъртта ми, аз съм готов да бъда екзекутиран тук, в Алезия, пред очите на народа. Иначе ще изпратя послание на Цезар, че се предавам.
— Изпрати послание на Цезар — каза Битургон.

 

* * *

 

— Кажете на Версенжеторикс — нареди Цезар, — че всички войници в Алезия трябва да предадат оръжието и ризниците си. Това да стане утре след съмване, преди той да ми се предаде. Да минат преди него и всеки меч, копие, лък, стрела, брадва, нож и боздуган да бъдат хвърлени в рова ни, след това да съблекат ризниците си и да ги натрупат върху оръжията. Едва тогава могат да излязат цар Версенжеторикс и двамата му пълководци Битургон и Дадеракс. Аз ще ги чакам там. — Посочи едно място под крепостта, непосредствено до външната стена на обсадното укрепление. — На разсъмване.
Той накара да издигнат малка платформа, две стъпки над земята, и отгоре да сложат курулното му кресло. Щеше да приеме поражението на противника от името на Рим, затова проконсулът не можеше да носи военни доспехи. Щеше да сложи обшитата си с пурпур тога, кафявите обувки с токите на бивш консул и венеца си от дъбови листа, своята корона цивика, присъждана за смелост, проявена на бойното поле — единственото отличие, което Помпей Велики не притежаваше. Жезъла от слонова кост, символизиращ империума му, щеше да държи за единия край, другия — опрян в сгъвката на лакътя. Само Хирций щеше да стои редом с него на платформата.
Той седна в класическата поза — с десен крак напред, левия назад, напълно изправен, с изпънати рамене и вдигната брадичка. Пълководците му се наредиха отдясно на платформата. Лабиен носеше позлатена сребърна броня и парадния си ален колан, вързан по специален начин. Требоний, Фабий, Секстий, Квинт Цицерон, Сулпиций, Антистий и Ребил се бяха пременили в най-хубавите си доспехи и държаха атинските си шлемове между лявата ръка и тялото. По-младшите легати — Децим Брут, Марк Антоний, Минуций Базил, Мунаций Планк, Вулкаций Тул и Семпроний Руцил — стояха отляво.
Всяко свободно място по стените и кулите бе заето от легионери, конниците се бяха наредили в права линия покрай рова от двете страни на платформата; шиповете и лилиите бяха махнати.
Остатъкът от осемдесетте хиляди души на Версенжеторикс, които бяха живели в Алезия повече от месец, се появиха първи, точно според нарежданията. Един по един започнаха да хвърлят оръжията и ризниците си в рова, след това бяха отведени под охраната на няколко ескадрона конници до специално определено за тях място.
Версенжеторикс се появи от крепостта, Битургон и Дадеракс заслизаха след него. Царят на Галия яздеше сиво-бежовия си кон, безупречно сресан, с блестяща сбруя и горда походка. Всяко украшение от злато и сапфири, което притежаваше царят, бе върху него — по ръцете, врата, гърдите, шала му. Презраменният ремък на меча и коланът му блестяха. На главата си носеше златната корона с крилца.
Мина с коня си покрай римските конници и спря малко преди платформата на Цезар. Слезе от седлото, свали презраменния ремък с меча си, извади ножа си от колана, приближи се до платформата и ги остави в единия й край. Отстъпи леко и седна със скръстени крака на земята. Свали короната и наведе глава в знак на покорство.
Битургон и Дадеракс, свалили вече оръжията си, последваха примера на царя. Сетне от една от кулите някой нададе радостен вик и ликуването започна.
Цезар седеше със сериозно и напрегнато лице, без да сваля очи от Версенжеторикс. Когато ликуването затихна, той кимна на Авъл Хирций, който също носеше тога. Хирций, със свитък в ръка, слезе от платформата. Един писар, скрит зад пълководците, излезе и побърза да се приближи с писалка, мастилница и ниска масичка в ръце. От това Версенжеторикс предположи, че ако не беше седнал на земята, римляните щяха да го накарат да коленичи пред масичката, за да подпише акта на капитулацията си. Сега той просто протегна ръка, натопи писеца в мастилницата, избърса излишните капки в ръба й, за да покаже, че е добре образован, и подписа на посоченото от Хирций място. Писарят посипа малко пясък по свитъка, изтръска го, след това го сви и го подаде на Хирций, който се върна на платформата.
Едва тогава Цезар се изправи. Скочи с лекота от ниската платформа и се приближи до Версенжеторикс с протегната дясна ръка, за да му помогне да се изправи. Той я пое и стана. Дадеракс и Битургон се изправиха без чужда помощ.
— Благородна борба, завършила с достойна битка — заговори Цезар и поведе царя на Галия към един проход, изрязан в стените на римското укрепление.
— Братовчед ми Критогнат пленен ли е? — попита Версенжеторикс.
— Не, мъртъв е. Намерихме го на бойното поле.
— Кой още?
— Седулий от лемовиките.
— Кои са взети в плен?
— Братовчед ти Веркасивелаун. Епоредорикс и Кот от хедуите. По-голямата част от войската се измъкна, войниците ми бяха твърде уморени, за да ги преследват. Гутруат, Виридомар, Драпес, Тевтомар и всички останали.
— Какво смяташ да правиш с тях?
— Тит Лабиен ме уведоми, че всички племена са побягнали към родните си земи. Войската се разпаднала на групи от отделните племена веднага след като напуснала бойното поле. Не възнамерявам да наказвам никой народ, който се прибере в земите си мирно и тихо. Разбира се, Гутруат трябва да отговаря за Ценабум, а Драпес за сеноните. Ще задържа и Битургон.
Цезар спря и се обърна към другите двама гали:
— Дадераксе, можеш да вземеш воините мандубии и да се върнеш в крепостта. Преди да си тръгна, ще бъде изготвен договор и ще ти го представят за подписване. Ако се придържаш към условията в него, за теб и племето ти няма да има никакви последствия. Можеш да вземеш някои от хората си и да потърсиш храна в лагера на галските подкрепления, за да нахраниш поданиците си. Арверните и битуригите могат да тръгват към земите си. Битургоне, ти ставаш мой пленник.
Дадеракс пристъпи напред и коленичи пред Версенжеторикс, прегърна Битургон и го целуна по галски маниер по устните, сетне се обърна и се върна при хората си, събрани до рова.
— Какво ще стане с Битургон и мен? — попита Версенжеторикс.
— Утре потегляте към Италия. Ще чакате там до триумфа ми.
— Когато всички ще умрем.
— Не, не ни е такъв обичаят. Само ти ще умреш, Версенжеторикс. Битургон не. Нито Веркасивелаун, нито Епоредорикс. Кот може би. Гутруат със сигурност, двамата са избивали невинни римски граждани. Литавик също със сигурност ще умре.
— Ако заловиш Гутруат и Литавик.
— Да. Всички ще участвате в шествието на триумфа ми, но само царете и убийците ще умрат. Останалите ще бъдат върнати у дома.
Версенжеторикс се усмихна, тъмносините му очи изглеждаха много тъжни.
— Надявам се триумфът ти да е скоро. Тъмницата няма да се отрази много добре на костите ми.
— Тъмница ли? — Цезар спря и се обърна към него. — В Рим няма тъмници. Имаме един стар затвор в една изоставена кариера, Лаутумиите, където слагаме задържаните за ден-два, ала свободното им движение не е ограничено по никакъв начин, освен ако не ги оковем, което става много рядко. — Той се намръщи. — Последният, когото оковаха, бе убит през нощта.
— Ветий шпионинът, по време на консулството ти — издекламира веднага плененият цар.
— Много добре! Не, ще бъдете настанени при изключително добри условия в някой укрепен град като Корфиниум, Аскулум, Пицентум, Пренесте, Норба. Има много такива. Няма да бъдете заедно в един и същи град. Няма да знаете също така и къде са останалите. Ще имате право на хубав дом, дори да яздите, макар и под стража.
— Значи, ще се отнасяте с нас като с почетни гости, а след това ще ни удушите.
— Идеята на триумфалното шествие е да се покаже на римския народ колко могъща е войската му и колко велики са пълководците му. Ще е ужасно да показваме полумъртъв от глад, насинен, мръсен и безличен затворник, който едва се влачи с веригите си! Това отрича самата цел на триумфа. Ти ще минеш пременен в най-блестящото си облекло, с всички атрибути на цар на велик народ, който едва не ни е победил. Твоето здраве и охолство са от огромно значение за мен, Версенжеторикс. Съкровищницата ще опише накитите ти (включително короната) и ще ти ги вземе, но преди да участваш в триумфа ми, те отново ще ти бъдат върнати. В подножието на Римския форум ти ще бъдеш отделен и заведен в единствената истинска тъмница на Рим, Тулианума. Това е малка постройка, предназначена само за екзекуции, не за държане на затворници. Ще изпратя хора в Герговия да ти донесат всички дрехи и вещи, които би искал да вземеш.
— Включително и жена?
— Разбира се, ако искаш. Там ще има достатъчно жени, но ако искаш своята, можеш да я вземеш.
— Искам да взема жена си. И най-малкото си дете.
— Разбира се. Момче или момиче?
— Момче. Целтил.
— Той ще бъде образован в Италия, даваш ли си сметка?
— Да. — Царят облиза устни. — Утре ли тръгвам? Не е ли твърде рано?
— Рано е, но така е по-разумно. Никой няма да има време да организира бягството ти. Стигнеш ли Италия, за измъкване и дума не може да става. Не е нужно да те затварям в тъмница, Версенжеторикс. Твоят външен вид на чужденец и трудностите ти с езика ще те пазят.
— Мога да науча латински и да избягам дегизиран.
Цезар се изсмя:
— Може, но не разчитай на това. Ние ще запоим една изящна златна гривна около врата ти. Не затворнически нашийник, каквито използват на изток, но така ще се набиваш на очи много повече, отколкото ако беше с нашийник.
Требоний, Децим Брут и Марк Антоний вървяха на няколко крачки зад тях; военната служба ги беше сближила, Антоний и Децим Брут се познаваха от компанията на Клодий, но Требоний бе малко по-възрастен и с много по-малко благороден произход. За него те бяха като глътка свеж въздух, защото воюваше с Цезар от толкова години, че по-старите легати му се струваха като грохнали старци. Антоний и Децим Брут приличаха на много жизнени, пакостливи момченца.
— Какъв ден за Цезар — отбеляза Децим Брут.
— Зрелищен — съгласи се хладно Требоний. — В буквалния смисъл. Той е решил да използва тази битка като гвоздей в програмата на триумфа си.
— О, но той няма равен! — засмя се Антоний. — Виждали ли сте някой с толкова царствен вид? Заложено е в кръвта му, предполагам. Пред Юлиите Цезари египетските Птолемеи изглеждат като селски благородници.
— Иска ми се някой ден и аз да празнувам такъв ден — сподели замислено Децим Брут. — Никой от нас няма да преживее подобно нещо.
— Не виждам защо не — тросна се Антоний. Той мразеше, когато някой се опитваше да отнеме мечтите му за световна слава.
— Антоний, ти си чуден човек, от години те наблюдавам! Ти си гладиатор, не октомврийският кон. Помисли, човече, помисли! Няма друг като него. Никога не е имало и никога няма да има.
— Искаш да кажеш, че Марий и Сула са безлични нещастници.
— Марий е новоиздигнало се величие, той нямаше знатен произход. Сула имаше произход, но не беше нормален. В никое отношение. Пиеше, харесваше малки момченца, с мъка изучи военното изкуство, защото нямаше наследствена склонност към него. За разлика от тях Цезар няма недостатъци. Нито едно слабо място, в което да можеш да мушнеш дори най-тънък кинжал, за да го нараниш. Не пие вино, така че никога не губи контрол над езика си. Когато каже нещо шокиращо, винаги е нарочно, знаеш, че в неговия случай това не е невъзможно. Ти каза, че няма равен, Антоний, и беше прав. Не се отказвай от думите си, защото мечтаеш да го надминеш. Това не е реално. Никой от нас не може да го надмине, затова защо да си губим времето? Дори да отречеш гениалния му ум, пак остава едно явление, което така и не мога да си обясня. Любовта между него и войниците му. Това никога няма да го постигнем. Не, дори и ти, Антоний затвори си устата. Ти притежаваш нещо от това, но то е неизмеримо по-малко. Той е най-велик и днешният ден го доказва.
— В Рим нещата няма да потръгнат добре — намеси се Требоний. — Той току-що засенчи Помпей Велики. Сигурен съм, че на нашия консул без колега това никак няма да му хареса.
— Да засенчи Помпей ли? — възкликна Антоний. — Днес? Не виждам как, Требоний. Галия е сериозна работа, но Помпей покори Изтока. Сред клиентите му има царе.
— Вярно е, но помисли, Антоний, помисли! Поне половината Рим смята, че Лукул е свършил цялата мръсна работа на изток, че Помпей просто се е появил, когато всичко е било подготвено и е обрал лаврите. Никой не може да твърди такова нещо за Цезар в Галия. И на кое ще повярват повече в Рим? Че Тигран се е проснал в краката на Помпей, или че Версенжеторикс е коленичил в прахта пред Цезар? Квинт Цицерон сигурно вече описва това зрелище за големия си брат. Помпей се уповава на доста по-несигурни свидетелства. Кой вървя в триумфалното шествие на Помпей? Със сигурност не някой като Версенжеторикс!
— Прав си, Требоний — подкрепи го Децим Брут. — Благодарение на днешния ден Цезар ще бъде първият мъж в Рим.
— Добрите люде няма да го позволят — възрази завистливо Антоний.
— Надявам се да проявят здрав разум и да го позволят — сподели Требоний; обърна се към Децим Брут. — Ти не забеляза ли промяната, Дециме? Той не е станал по-царствен, но е започнал да се държи по-деспотично. А за благото на обществото би направил всичко! Той се стреми да допринася за благоденствието на римския народ повече от всеки друг, за когото може да се прочете. Повече от Сципион Африкански, дори повече от Сципион Азиатски. Не мисля, че има нещо, което ще накара Цезар да се откаже от своята дигнитас. Опасявам се, че добрите люде се стремят точно към това! Те са толкова самоуверени, когато си седят на кушетките, четат докладите му и сумтят презрително, сигурни, че той ги баламосва. Е, в известно отношение са прави. Но не и това, което е най-важното — по отношение на победите му. Ние с теб сме минали с този човек през всякакви несгоди, Дециме. Добрите люде не знаят онова, което знаем ние. Веднъж заеме ли се с нещо Цезар, нищо не е в състояние да го спре. Волята на този мъж е невероятна. И ако добрите люде се опитат да го отстранят, той ще премести планини, за да им се противопостави.
— Струва си да се тревожиш за такова нещо — намръщи се Децим Брут.
— Мислите ли — попита с плачлив глас Антоний, — че тази вечер ще ни позволи да пийнем чашка-две винце?

 

* * *

 

Виновникът за промяната в поведението на Литавик бе не друг, а Катбад. Предводителят на хедуите бе отишъл на общия военен сбор в Карнутум убеден в правилността на стратегията си — да помогне на Версенжеторикс за прогонването на римляните от Галия и след това да започне домогванията си до трона. Един хедуй да превива гръб пред арверн? Да се подчинява на един див планинец, който не знае ни латински, ни гръцки и грамотността му се ограничава с поставянето върху папируса на някакъв знак като подпис? Който се допитва до друидите за всяко важно решение? Ама че цар!
Въпреки това той заведе хедуите на общогалския сбор и там срещна Кот, Епоредорикс и Виридомар, а също и хедуиски войници. Другите племена се събираха, но много, много бавно. Дори след като бе разгласено, че Версенжеторикс е обсаден в Алезия, никой не си правеше труда да побърза. Гутруат и Катбад се стараеха всячески да ускорят нещата, но Комий и белгите все се бавеха. По едно време се появи Сур с амбарите.
Велик хедуиски благородник (амбарите бяха сродници на хедуите), Сур бе единственият, когото Литавик сметна за нужно да поздрави при идването му. Кот все още убеждаваше Епоредорикс и Виридомар, които трепереха от страх пред отмъщението на римляните, ако нещо тръгне не както трябва.
— Питам те, Суре, защо изобщо се опитва Кот да вкара малко желязна воля в дървената глава на парвеню като Виридомар? Рожба на Цезар!
Разхождаха се между дърветата на Карнутум, далеч от обширната равнина, където се сбираха войските.
— Кот е готов на всичко, за да подразни Конвиктолав.
— Който, както виждам, си е останал на топло у дома! — усмихна се насмешливо Литавик.
— Конвиктолав твърдеше, че трябвало да защитава собствените си земи, а е и най-старият сред нас — обясни Сур.
— Някой би казал твърде стар. Както може да се рече и за Кот.
— Малко преди да тръгна от Кабилонум, чух, че войската, която изпратихме да подчини алоброгите, не е постигнала още нищо.
Литавик настръхна:
— Брат ми?
— Доколкото ни е известно, Валециак е жив и здрав, също и войниците му. Алоброгите предпочели да не влизат в открита битка, просто защитавали границите си по римски маниер. — Сур поглади дългите си сламеноруси мустаци, прочисти гърлото си. — Не съм доволен, Литавик.
— А?
— Съгласен съм, че е време хедуите да заиграят по-съществена роля от тази на римска марионетка, иначе и аз, както ти, нямаше да съм тук. Ала как, след като сме толкова различни, можем да се надяваме, че ще се обединим по начина, който проповядва цар Версенжеторикс? Ние не сме еднакви! Кой келт не мрази белгите? И как може един келт от Аквитания да застане до един хедуй? Мисля, че идеята да се обедини страната наистина е много умна, но при правилни обстоятелства. Всички сме гали, но някои сме по-добри гали. Нима един паризийски лодкар е равностоен на един хедуиски конник?
— Не, не е. Затова царят ще се казва Литавик, не Версенжеторикс.
— О, разбирам! — усмихна се Сур; сетне усмивката му се стопи. — Имам ужасно предчувствие за Алезия. След цялото дърдорене на Версенжеторикс да не се оставяме да ни обсадят в крепостите ни, той изведнъж се озовава обграден в Алезия. Той не е подходящият човек за цар сега, Литавик.
— Да, разбирам какво имаш предвид, Суре.
— Хедуите се свързаха с делото, не можем да се върнем. Цезар знае, че сме на страната на Версенжеторикс. Немислимо е Цезар да успее да ни победи, когато пристигнем пред Алезия. И въпреки това аз имам ужасно предчувствие! Ами ако жертваме живота си и народа ни за нищо?
Литавик потрепери:
— Не можем да позволим да е за нищо, Суре, не можем! Аз съм избраният. Единственият начин да излезем от това положение е, като отнемем царската титла от Версенжеторикс веднага щом Цезар бъде победен. Ако всички се съберат, над триста хиляди воини ще тръгнат към Алезия. Трябва да приемем, че Версенжеторикс ще победи… или по-скоро, че ще бъде измъкнат жив и здрав от Алезия, за да седне необезпокояван на трона си. Това само по себе си е позорно и ми дава право да го предизвикам. Така че, нека мислим само как да отнемем трона на този окаян неграмотен арверн.
— Да, за това трябва да мислим — съгласи се Сур, но не особено убедено.
Продължиха мълчаливо, меките им кожени обувки не вдигаха никакъв шум по покритата с мъх стара каменна пътека през свещената гора на Дагда. Дървени статуи на богове с издължени лица, клекнали смешно и с пениси, достигащи до земята, надничаха между стволовете на дърветата.
От един огромен дъб пред тях, толкова стар и изгнил, че пътеката, правена след израстването му, минаваше през ствола му, изведнъж прозвуча глас. Гласът на Катбад.
— Версенжеторикс ще стане неконтролируем, след като победим при Алезия — говореше друидът.
— Това отдавна ми е ясно, Катбад — отвърна гласът на Гутруат.
Литавик хвана Сур за ръката, накара го да спре. Двамата хедуи се притаиха зад ствола на дъба и заслушаха разговора.
— Той е млад и енергичен, но виждам и склонност към деспотизъм в характера му. Страхувам се, че хване ли короната с две ръце, вече няма да се вслушва в съветите на друидите, а това не бива да става. Друидите са единствените, които могат да управляват обединена Галия. Знанието е в техни ръце. Те коват законите, те следят за спазването им, те съдят. Доста мислих за това, откакто накарах вождовете да го признаят за цар на Галия. Това беше правилно начало, но царят на Галия трябва да е военен фигурант, не деспот, който постепенно ще узурпира цялата власт. А точно това се страхувам, че ще стане след Алезия, Гутруате.
— Той не е карнут, Катбад.
— Той ще започне да издига арвернските друиди. Влиянието на карнутските ще намалее.
— И ние, карнутите, ще станем слуги на арверните.
— А това не бива да става.
— Съгласен съм. Царят на Галия трябва да е само представителна личност. И то карнут.
— Литавик смята, че царят на Галия трябва да е хедуй — отбеляза хладно Катбад.
Гутруат изсумтя:
— Литавик, Литавик! Той е змия в пазвата. Трябва да отделя главата му с меча си.
— Всяко нещо с времето си, Гутруате, всяко нещо с времето си. Първо да разгромим Рим. Сетне Версенжеторикс, който ще излезе от Алезия като герой. Следователно трябва да загине от геройска смърт, смърт, за която никой арверн (или хедуй!) няма да може да каже, че е дошла от ръката на гал. Сега сме между Белтине и Лугнасад. До Самхайн има доста време. Затова — Самхайн. Може би ще измислим подходяща роля за царя на галите през тъмните месеци, когато реколтата е събрана и хората се готвят за хаоса на душите и молят боговете да благословят зърното за следващата година. Да, тук, в Карнутум през Самхайн… Може би новият цар на Галия ще изчезне в магическата мъгла или ще отплава завинаги по Лигер в голяма ладия. Версенжеторикс трябва да остане герой, но да се превърне в легенда.
— С удоволствие ще помогна — предложи услугите си Гутруат.
— Не се съмнявам. Благодаря ти, Гутруате.
— Ще гледаш ли знаците от боговете?
— Два пъти. Веднъж за войната и веднъж за себе си. Днес за мен, но и ти можеш да дойдеш.
Двамата хедуй останаха зад дъба още известно време, без да отместват очи един от друг. Сетне Литавик кимна да тръгват, но не по пътеката. Продължиха крадешком между дъбовете, докато пред тях не се откри поляна, вълшебно място. В единия й край имаше купчина големи камъни, покрити с мъх. От тях извираше поток и се вливаше в малко езерце с набраздена повърхност под тях. Таоанис обичаше огън. Ез — въздух. Дагда обичаше вода. Земята принадлежеше на Великата майка Дан. Огънят и въздухът не можеха да съжителстват със земята, затова Дан се беше омъжила за водата, Дагда.
Днешната жертва обаче нямаше да бъде удавена — Катбад гадаеше, не правеше жертвоприношение. Голият нещастник, един германски роб, закупен специално за тази цел, лежеше по очи и със свободни крайници върху олтара, представляващ голяма каменна плоча. Катбад запя с мелодичния си глас молитвите за древния религиозен ритуал. Жертвата не показваше никаква реакция, германът бе силно упоен; ако извършваше някакви движения, те бяха несъзнателни, не причинени от страх или от болка. Гутруат бе застанал малко по-встрани, на колене. Катбад взе един много дълъг меч с двойно острие. Очевидно му беше доста трудно да го вдигне, но той се напъна и с огромно усилие изправи меча над главата си. Стовари го по средата на гърба на жертвата малко под лопатките и порази с голяма точност гръбнака на роба.
Жертвата се сгърчи. Катбад, без нито едно петно от кръв по бялата си роба, внимателно наблюдаваше всяко потрепване, всяко движение, посоката, в която се поместваше всяка част на тялото, главата или ръцете, или раменете, пръстите, краката и седалището. Това продължи дълго време, но той остана неподвижен, само устните му помръдваха, сякаш произнасяха думи при всеки гърч на жертвата. Когато всичко свърши, той въздъхна, примигна, погледна тревожно Гутруат. Карнутът скочи на крака, от горичката излязоха двама младши друиди, за да почистят.
— Е? — попита настойчиво Гутруат.
— Не можах да видя… Движенията бяха странни, непознати.
— Научи ли нещо?
— Малко. Когато попитах дали Версенжеторикс ще умре, последваха шест еднакви гърча на главата. Тълкувам го като шест години. Ала когато попитах дали Цезар ще бъде разгромен, никоя част на тялото не помръдна… как да тълкувам това? Попитах дали Литавик ще стане цар и отговорът беше не. Това е ясно, много ясно. Попитах дали ти ще бъдеш цар и отговорът също беше не. Краката му се сгърчиха много силно: значи, ще умреш много скоро. За останалото не видях. Не видях, не видях…
Катбад се свлече в ръцете на Гутруат, който го загледа с изцъклени очи и пребледняло лице. Двамата хедуи се оттеглиха бързо. Литавик избърса потта от челото си.
— Аз няма да съм цар на Галия — промълви. Сур прокара треперещи ръце пред очите си.
— Нито пък Гутруат. Той щял да умре скоро, ала Катбад не каза такова нещо за теб.
— Аз мога да разтълкувам отговора за Цезар. Нищо от тялото на жертвата не е помръднало. Това означава, че Цезар ще победи, нищо в Галия няма да се промени. Катбад го знае, но не смее да го каже на Гутруат. Ако го направи, какво ще каже на войските?
— А шестте години за Версенжеторикс?
— Не знам! — проплака Литавик. — Ако Цезар победи, той не може да остане на свобода. Трябва да участва в триумфалното му шествие и после да бъде удушен. — Той изхълца и преглътна. — Не искам, но все пак вярвам. Цезар ще победи и аз никога няма да бъда цар на Галия.
Те продължиха покрай потока, излизащ от езерцето на Дагда, между дървените статуи на богове. Златисти снопове слънчеви лъчи си играеха с носещите се във въздуха прашинки, процеждаха се между вековните дървесни стволове, за да направят зеленото да изглежда още по-зелено и да позлатят кафявото.
— Какво ще правиш? — попита Сур, щом излязоха на полето, на което войските продължаваха да се събират, с пехотни и конни лагери, простиращи се докъдето ти око стигне.
— Ще се махна час по-скоро — заяви Литавик, бършейки сълзите си.
— Идвам с теб.
— Не те карам да ме последваш, Суре. Спаси каквото можеш — Цезар ще има нужда от хедуите, за да превърже раните на Галия. Ние няма да страдаме като белгите или армориките на запад.
— Не, нека Конвиктолав се занимава с това! Мисля да тръгна към треверите.
— Посока не по-лоша от всички останали при добра компания.

 

* * *

 

Треверите бяха пострадали, но не и разгромени.
— Ужасният Лабиен изби толкова много от нашите воини, че не успяхме да съберем войска за подкрепленията на Алезия — оправда се Цингеторикс, царят им.
— От подкрепленията за Алезия няма да има никаква полза — рече Сур.
— Никога не съм си и въобразявал, че ще има. Всички тези приказки за обединена Галия! Сякаш сме един народ. Ние не сме един народ. За кого се мисли този Версенжеторикс? Наистина ли си въобразява, че един арверн може да се нарече цар на белгите? Че белгите ще се подчинят на един келт? Ние треверите бихме предпочели Амбиорикс.
— А Комий?
— Той се продаде на римляните. Премина на наша страна заради предателството срещу него, не от обич към народа си — изсумтя презрително Цингеторикс.
Ако по положението в Трев можеше да се съди за състоянието на цялото велико и многобройно племе, Лабиен наистина бе всял смут. Макар че крепостта не беше предназначена за обитаване, до неотдавна около нея бе имало малко градче. Сега обаче в него бяха останали съвсем малко жители. Войските, които бе успял да събере Цингеторикс, бяха събрани на север, за да защитават скъпоценните треверски коне от убите, населяващи земите на другия бряг на Ренус.
След като Цезар бе започнал да снабдява германите с хубави коне, те бяха станали ненаситни. Арминий от убите изведнъж беше видял нова възможност за племето си да осигурява цялата конница на Рим. Когато Цезар прогони хедуите, за германите се бе отворила изключително удобна ниша за запълване. Арминий веднага изпрати поисканите хиляда и шестстотин конници и възнамеряваше да осигури още. Натрупването на богатства бе трудно за един народ, обитаващ земи, ставащи само за пасбища, но Арминий много добре разбираше изгодата от добрата кавалерия. След неговата намеса римляните скоро щяха да се откажат от галските конници. Щяха да използват само германи.
И така влажната и неподходяща за нищо друго, освен за пасбища неизбродима Ардвенска гора сега често се огласяше от шума на сражения между тревери и убий, стремящи се към надмощие.
— Мразя това място — заяви Литавик.
— Аз пък нямам нищо против него — призна Сур.
— В такъв случай много ти здраве.
— И на теб. Къде ще идеш?
— В Галатия.
— В Галатия ли? — удиви се Сур. — Това е на другия край на света!
— Точно така, но галатийците са гали и яздят хубави коне. Дейотар постоянно търси способни пълководци.
— Той е римски клиент, царю Литавик.
— Да, само че аз няма да съм вече Литавик. Новото ми име е Кабахий от волките тектозаги. Отивам да посетя роднините си в Галатия. Ще се влюбя в страната и ще поискам да остана.
— Къде ще намериш подходящ шал?
— Около Толоза отдавна вече не носят шалове, Суре. Ще се преоблека като гал от Провинцията.

 

* * *

 

Отначало се наложи да мине покрай Матискон. Земята в Галия бе обща собственост на народа, но всъщност благородниците от всяко племе „се грижеха“ за големи селскостопански площи. Литавик не правеше изключение.
Той продължи покрай Моза през земите на секваните, повечето от които бяха отишли на военния сбор в Карнутум. Останалите пък се бяха събрали на брега на Ренус, в случай че свевите решат да преминат реката, затова никой не спря Литавик, никой не се поинтересува защо му е на един хедуй да минава през земите на доскорошните врагове на племето си сам.
Все пак имаше кой да разпространява новините и когато достигна околностите на секванската крепост Везонцион, Литавик чу как крещят вестта за победата на Цезар край Алезия и за капитулацията на Версенжеторикс.
„Ако не бях подслушал Катбад и Гутруат — помисли си той, — щях да бъда там начело на хедуите. И сега щях да съм пленник на римляните. Да ме изпратят в Рим, за да чакам триумфалното шествие на Цезар. Ала как ще преживее царят на Галия още шест години? Той със сигурност ще умре на триумфалното шествие на Цезар, независимо кои ще са другите наказани. Означава ли това, че Цезар ще получи управлението на Галия за още пет години и така няма да може да се върне в Рим, преди да изтекат шест лета? Но всичко свърши! Не е нужно да бъде управител за трети път. Той ще ни довърши до края на следващата година. Онези, които успяха да се измъкнат, ще се подчинят, нищо не може да предотврати пълната победа на Цезар. И все пак аз вярвам, че Катбад е разчел правилно знаците. Още шест години. Защо?“
Тъй като земите му се разполагаха на юг и изток от Матискон, Литавик заобиколи и тази крепост, макар че принадлежеше на хедуите и което беше по-важно, въпреки че жена му и децата му се бяха преместили там до края на войната. По-добре да не ги вижда. Те щяха да се оправят. Неговото оцеляване бе по-важно.
Макар и дървена и с покрив от каменни плочи, голямата му и удобна къща бе построена в римски стил, с голям вътрешен двор и на два етажа. Крепостните и робите му се зарадваха да го видят и се заклеха тържествено да не продумат пред никого за връщането му. Отначало той бе възнамерявал да остане само колкото да си вземе най-ценните вещи, но лятото край спокойната река Арар беше прекрасно, а Цезар все още се намираше далеч. Не се налагаше да предприема някой от легендарните си мълниеносни походи към този край. Какво бе казал Цезар? Че Арар била бавна, че всъщност течала обратно. Само че тук бе домът на Литавик и той изведнъж почувства нужда да остане още малко. Хората му бяха верни и никой външен човек не го беше забелязал. Колко бе приятно да изкара едно последно лято в родните си земи! Говореше се, че Галатия била прекрасна — висока, просторна, идеална за отглеждане на коне. Ала домът му не беше там. Галатийците говореха гръцки, понтийски и едно особено галско наречие, което не можеше да се чуе никъде из Галия вече от двеста години. Е, той знаеше поне гръцки, макар че трябваше малко да го усъвършенства.
Сетне, в началото на есента точно когато смяташе да потегля и докато крепостните и робите му събираха добра реколта, пристигнаха стотина конници начело с брат му Валециак.
Двамата братя бяха силно привързани и сега не можеха да свалят очи един от друг.
— Не мога да остана — рече Валециак. — Колко съм удивен, че те намирам тук! Минах само, за да се уверя, че хората ти ще се погрижат за реколтата.
— Какво стана с алоброгите? — попита Литавик, докато наливаше на брат си вино.
— Нищо особено — намръщи се Валециак. — Отбраняваха се и ако мога да се изразя като Цезар, „оказаха тих, но ефективен отпор“.
— А Цезар?
— Той е в Бибракт.
— Знае ли, че съм тук?
— Никой не знае къде си.
— Какво смята да прави с хедуите?
— Като на арверните и на нас ще ни се размине сравнително леко. Ние ще изградим ядрото на една нова, уредена напълно по римски образец Галия. Няма дори да загубим статуса си на приятели и съюзници на Рим. Стига да подпишем един доста дълъг договор и да приемем определен брой Цезарови марионетки в управлението си. На Виридомар му простиха, но не и на теб. Всъщност има обявена награда за главата ти, което ме води на мисълта, че ако те заловят, ще участваш в триумфалното шествие на Цезар и е споделиш съдбата на Версенжеторикс и Кот. Битургон и Епоредорикс също ще минат с шествието, но след това ще бъдат освободени.
— Ами ти, Валециак?
— Ще ми позволят да запазя земите си, но никога няма да мога да заемам висша длъжност в съвета на старейшини те нито да бъда избиран за вергобрет.
И двамата братя бяха едри и красиви според галските представи, със златисторуси коси и сини очи. Мускулите на Литавик се напрегнаха, докато златните му гривни не се врязаха в плътта му.
— В името на Дагда и Дан, де да имаше начин да си отмъстя! — изсъска той през зъби.
— Може и да има — усмихна се леко Валециак.
— Как? Как?
— Недалеч оттук срещнах група пътници, които отиваха при Цезар в Бибракт. Той възнамерява да прекара зимата там. Три коли, удобна каляска и една жена на игрив бял кон. Всички имаха вид на римляни. Освен жената, яздеща край тях. В каляската заедно с бавачката си се возеше малко момче, носещо някои Цезарови черти. Да ти подсказвам ли още?
Литавик бавно поклати глава.
— Не — рече и издиша през зъби. — Жената на Цезар! Онази, която принадлежеше преди това на Думнорикс.
— Как я наричаше той?
— Рианон.
— Точно така. Първа братовчедка на Версенжеторикс. Рианон, онеправданата съпруга. Какъв позор! Думнорикс бе неоправдан съпруг.
— Какво стори ти, Валециак?
— Плених я. — Валециак вдигна рамене. — И защо не? Никога не съм имал високо положение сред народа си. Така че какво мога да загубя?
— Всичко — отвърна рязко Литавик, изправи се и постави ръка на рамото на брат си. — Не мога да остана, търсят ме. Ала ти трябва да останеш! Да се грижиш за семейството ми. Изчакай времето си, бъди търпелив. Цезар ще си отиде. Ще дойдат други управители. Ти отново ще получиш мястото си в сената и съвета на старейшините. Остави жената на Цезар при мен. Тя ще бъде моето отмъщение.
— А момчето?
Литавик стисна юмруци:
— То единствено ще остане живо, защото ти ще тръгнеш сега и ще го вземеш със себе си. Дай го на някой от крепостните си на някое затънтено място. Дори да говори за майка си и баща си, кой ще му повярва? Нека синът на Цезар да бъде отгледан като хедуиски роб, обречен да слугува на господаря си цял живот.
Те се приближиха до вратата и там се целунаха. Навън в двора пленниците се притискаха един в друг и гледаха с широко отворени от страх очи. Освен Рианон, която макар и с вързани ръце и крака, стоеше гордо изправена. Момченцето, сега петгодишно, се криеше зад полата на дойката, по бузите му още се виждаха следи от сълзи, носът му течеше. Когато Валециак възседна коня си, Литавик подхвана детето и го подаде на брат си. Момчето бе твърде уморено, за да се противи, твърде уплашено, то отпусна глава на рамото на Валециак и затвори очи.
Рианон се опита да се втурне към него, но падна по очи.
— Оргеторикс! Оргеторикс! — запищя.
Валециак и стотината му конници обаче препуснаха, отнасяйки и сина на Цезар.
Литавик извади меча си и посече римските прислужници заедно с дойката, докато Рианон, свита на кълбо, не спираше да повтаря името на сина си.
Когато приключи с клането, Литавик се приближи до нея, дръпна буйните й червени коси и я изправи.
— Хайде, скъпа — подкани я с усмивка, — имам специален подарък за теб.
Той я внесе в къщата, в голямата столова, където се хранеше, и седна на масата. Сетне изправи Рианон на крака, постоя известно време загледан в дървените греди на тавана, накрая кимна и излезе.
Върна се с двама от робите си, уплашени до смърт от касапницата в двора, но готови да се подчинят на господаря си.
— В замяна на това, което ще направите, ще бъдете свободни — рече той; плесна с ръце и една робиня се промъкна уплашено през вратата. — Донеси ми един гребен, жено.
Единият роб държеше кука, от онези, на които окачват прасетата, за да ги изкормят, другият започна да пробива дупка със свредел в една греда. След малко донесоха и гребена.
— Седни, драга — нареди Литавик, вдигна Рианон и я блъсна на един стол.
Той отметна косите върху гърба й и започна да ги разресва. Бавно, внимателно, но скубейки безжалостно. Рианон сякаш не усещаше болка. Тя не мигна и не трепна. Страстта и силата, които караха Цезар да й се възхищава, бяха изчезнали.
— Оргеторикс, Оргеторикс — мълвеше тя от време на време.
— Колко е чиста косата ти, драга, колко прекрасна — прошепна Литавик, без да престава да я реши. — Смяташе да изненадаш Цезар в Бибракт, затова ли пътуваше без охрана? Разбира се, че това си смятала! Само че той нямаше много да ти се зарадва.
Накрая свърши работата си. Двамата роби също приключиха със своята. Желязната кука висеше на тавана, на седем стъпки над покрития с плочи под.
— Помогни ми, жено — заповяда рязко Литавик на робинята си. — Искам да сплета косата й, покажи ми как.
Наложи се обаче и двамата да работят заедно. След като научи как да плете три отделни кичура, Литавик стана доста чевръст, робинята само трябваше да държи кичурите раздалечени под ръцете му. Накрая и това бе свършено. В основата на дългия й, бял врат плитката на Рианон стана дебела колкото ръката на Литавик, макар че след пет стъпки изтъняваше като миша опашка.
— Стани — нареди той и я изправи на крака. Обърна се към двамата си роби: — Помогнете ми.
Като скулптор в работилницата си той занесе Рианон под куката, сетне хвана плитката и я уви два пъти около врата й.
— И още ни остава предостатъчно! — възкликна Литавик и се качи на един стол. — Вдигнете я.
Единият роб хвана Рианон през бедрата и я повдигна. Литавик прокара плитката през куката, но не успя да я върже. Плитката не само че беше дебела, а и твърде гладка, за да се стегне на възел. Наложи се да оставят отново Рианон на земята. Единият от робите отново излезе. Най-сетне успяха да завържат косата й около втора кука и да я закачат за гредата, робът отново вдигна Рианон.
— Пусни я, но много внимателно! — изкомандва Литавик. — О, внимателно, внимателно, не искаме да й се счупи вратът, така ще развалиш цялата веселба! Внимателно!
Тя не правеше опити да се съпротивлява, макар че мъченията й продължиха много дълго. Висеше с широко отворени очи, втренчени в отсрещната стена, и тъй като не се движеше, кожата й просто промени цвета си от кремаво, през сиво, до синкаво, дори езикът й не се показа, невиждащите й очи постепенно се изцъклиха. От време на време устните й помръдваха беззвучно, произнасяйки името на сина й: „Оргеторикс“.
Косата й се разтегна. Първо пръстите на краката, после стъпалата й опряха пода. Хвърлиха я на земята ни жива, ни умряла, и отново я обесиха.
Когато лицето й придоби тъмнолилав цвят, Литавик се зае да пише писмо. След като го завърши, го даде на камериера си.
— Занеси това в Бибракт. Кажи на хората на Цезар, че е от Литавик. Цезар ще има нужда от теб да го доведеш тук. Когато се върнеш, погледни под леглото ми, там ще намериш кесия с жълтици. Можеш да я вземеш. Накарай останалите ми слуги да си събират багажа и да се махат. Ако отидат при брат ми Валециак, той ще ги приеме. Никой да не пипа труповете в двора. Искам да останат, където са. Тя също да остане така. — Литавик посочи обесената Рианон. — Искам Цезар да я види.
Скоро след заминаването на прислужника си Литавик също тръгна. На най-хубавия си кон, с най-хубавите си дрехи, но без шал, и с три коня, натоварени със златото, скъпоценностите, кожената му пелерина. Целта му бе Юра, откъдето смяташе да премине в земите на хелветите. Навсякъде бе посрещнат гостоприемно — той бе враг на Рим, а всички варвари мразеха римляните. Достатъчно беше само да спомене, че Цезар е обявил награда за главата му. От Галия до Галатия всички щяха да му се възхищават и да го приветстват. Ала някъде около изворите на Данубиус той навлезе във владенията на вербигените и там го плениха. Вербигените не се интересуваха нито от Рим, нито от Цезар. Те взеха всички вещи на Литавик. Сетне главата му.

 

* * *

 

— Радвам се — сподели Цезар пред Требоний, — че щом е трябвало да видя една от тях мъртва, това бе Рианон. Спестих си това с дъщеря си и майка си.
Требоний не знаеше какво да каже, как да изрази чувствата си: огромното възмущение, болката, тъгата, свирепия гняв, всички емоции, които бе изпитал при вида на бедната жена с посиняло лице, обесена на собствената си коса. А тя се беше удължила още, та клетницата сега стоеше на пода с леко присвити колене. О, не беше справедливо! Този човек бе толкова самотен, толкова изолиран, толкова далеч над всички, ставащи свидетели на забележителния му живот! Тя беше приятна компания за него, развличаше го, той обожаваше песните й. Ала той не бе изпитвал любов към нея, това чувство би било бреме за него. Требоний го познаваше вече достатъчно, за да си даде сметка за това. Какво можеше да каже? Как можеха думите да намалят шока, да премахнат тази най-голяма обида, да променят това безумно, безсмислено деяние? О, не беше справедливо! Не беше.
От момента, в който пристигна в двора на къщата и видя касапницата, Цезар не показа никакво чувство. Сетне влезе вътре, за да открие Рианон.
— Помогни ми — рече на Требоний.
Двамата я свалиха, откриха дрехите и скъпоценностите и недокоснати в каруците и я облякоха за погребението й, докато неколцина от германските конници, които ги бяха придружили, копаеха гроба. Келтите не обичаха телата им да бъдат изгаряни, затова щяха да я погребат заедно с всичките й посечени прислужници, пременена, както подобава на една царска дъщеря.
Гот, началникът на първата конница от четиристотин убии на Цезар, чакаше отвън.
— Момчето го няма — съобщи той. — Претърсихме всяка стая в къщата, всяка друга постройка, всеки кладенец, всеки обор, нищо не сме пропуснали, Цезаре. Момчето е изчезнало.
— Благодаря, Готе — усмихна се Пълководеца.
„Как успява? — недоумяваше Требоний. — Винаги запазва пълно самообладание, винаги се държи толкова учтиво. Ала каква ще е цената?“
По време на погребението никой не продума. Тъй като нямаше друиди да проведат церемонията, Цезар встъпи в ролята си на върховен жрец.
— Кога да започнем издирването на Оргеторикс? — попита Требоний, докато излизаха от пустото имение на Литавик.
— Няма да го търсите.
— Какво?
— Не искам да го търсите.
— Защо?
— Тази глава е приключена.
Цезар се втренчи в Требоний с хладните си сини очи. Както винаги сдържаше емоциите си. Требоний извърна поглед.
— Ах, ще ми липсват песните й — заключи Цезар, без да споменава за изчезналия си син.

 

5
Галия Комата
Януари — декември 51 г.пр.н.е.

 

Когато новината за разгрома и залавянето на Версенжеторикс достигна Рим, сенатът обяви двайсетдневни тържества, които обаче не успяха да намалят вредите, причинени от Помпей и новите му съюзници, добрите люде, на Цезар през тази година на война, през която той нямаше нито време, нито енергия да им се противопостави. Макар че бе постоянно в течение, грижите по доставяне на храна за легионите, по предотвратяването на излишни загуби на хора и битките с галите бяха на първо място за Пълководеца. И макар че негови сподвижници като Балб, Опий и Рабирий Постум, банкерите, правеха всичко, за да избегнат катастрофата, те не притежаваха нито Цезаровия усет към политиката, нито безспорния му авторитет. Ценни дни се губеха в писане на писма и чакане на отговори.
Съвсем скоро след избирането му за консул без колега Помпей се ожени за Корнелия Метела и премина напълно в лагера на добрите люде. Първите свидетелства за новите му политически убеждения дойдоха към края на март, когато той прокара една сенатска препоръка от миналата година като закон. Безобиден на пръв поглед, но Цезар видя заплахите, които криеше, още щом прочете писмото на Балб. От този момент нататък човек, който е заемал длъжност на консул или претор, трябваше да чака пет години, преди да получи правото да управлява провинция. Това водеше до сериозни неприятности, защото така се оформяше група от кандидати за управители на провинции — хора, които след отстъпване от постовете си като консули или претори бяха отказали да поемат такава длъжност. Сега по препоръката на сената те се задължаваха да станат управители.
По-лош от този закон бе онзи, също прокаран от Помпей и гласящ, че всички кандидати за претори и консули трябвало да се регистрират лично в Рим. Всички членове на изключително силната фракция на Цезар се противопоставиха енергично: какво щеше да стане с Цезар, ами със закона на десетте народни трибуни, позволяващ му да се кандидатира за второ консулство задочно? „О, о! — възкликна Помпей. — Съжалявам за това, забравил съм!“ След това прокара допълнение към закона си за избор на магистрати, изключващо Цезар от разпоредбите му. Единственият проблем бе, че допълнението не беше записано на бронзовата плочка с текста на закона, което го правеше невалидно.
Цезар научи вестта, че няма да му позволят да се кандидатира ин абсенция, по време на строежа на обсадната платформа пред Аварикум. Сетне дойде Герговия, после въстанието на хедуите, след това преследването, довело го пред стените на Алезия. Докато се разправяше с хедуите в Децеция, той научи, че сенатът се събрал, за да обсъди разпределението на провинциите за следващата година. Чиновниците, заемащи в момента постовете на претори и консули, нямаха право да бъдат избирани за управители. Трябваше да чакат пет години. Сенаторите си блъскаха главите кого да назначат, но консулът без колега просто се изсмял. Много просто, рекъл Помпей. Магистратите, отказали да вземат провинции след изтичане на срока на службата им, трябвало да бъдат заставени, независимо дали им харесва, или не. Така Цицерон бил принуден да стане управител на Киликия, а Бибул — на Сирия, перспектива, от която тези двама домошари изпаднали в паника.
След завършването на обсадния обръч около Алезия Цезар получи писмо от Рим, в което го уведомяваха, че Помпей успял да подсигури избора на новия си тъст, Метел Сципион, за колега в консулството до края на годината. И което беше още по-забавно, че Катон, който се кандидатирал за консул за следващата година, загубил позорно. Въпреки цялата си неподкупност той не успял да впечатли избирателите. Вероятно защото представителите на първата класа сред центуриатните гласоподаватели очакваха някаква възможност консулите (срещу определено парично възнаграждение) да им вършат някоя и друга услуга, ако е поискана по подходящ начин.

 

* * *

 

И така, когато настъпи новата година, Цезар още бе в Галия на дългокосите. Нямаше възможност да прекоси Алпите, за да наблюдава събитията по-отблизо от Равена. Двама враждебно настроени към него консули в лицето на Сервий Сулпиций Руф и Марк Клавдий Марцел тъкмо поемаха управлението, досадна перспектива за Цезар. Макар че поне можеше да се успокоява, че четирима от десетте народни трибуни работят за него. Марк Марцел, втрият консул, вече бе заявил, че възнамерявал да лиши Цезар от империума, провинциите и войските му, макар че законът, прокаран от Гай Требоний, за да му даде право на второ петгодишно управление в Галия, забраняваше този въпрос да се обсъжда преди март на следващата година, след цели петнайсет месеца. Законите обаче бяха за нисшите слоеве на обществото. Добрите люде не даваха пукната сестерция за спазването им, ако мишената им бе Цезар.
А той, при всички несгоди, които преживяваше, не можеше да намери време да се установи на едно място и да свърши онова, което трябваше да се направи — да повика хора като Балб и най-старшия си народен трибун, Гай Вибий Панса, да седне с тях в Бибракт и лично да ги инструктира как да постъпят. Вероятно имаше няколко начина за действие, но за тази цел хората му трябваше да говорят с него лично. Помпей се радваше на благосклонността на добрите люде и на брака си с жена от високо аристократично потекло, но сега властта поне не беше в негови ръце, а Сервий Сулпиций, новият първи консул бе разумен и сговорчив член на фракцията на добрите люде, не буйна глава като Марк Марцел.
Вместо да се занимава с делата в Рим, Цезар тръгна на поход срещу битуригите и се задоволи да продиктува послание до сената по време на пътуването. Предвид на удивителния му успех в Галия, пишеше той, справедливо било към него да се отнесат както към Помпей по отношение на поста му на управител на двете Испании. Неговото „избиране“ като консул без колега фактически било ин абсенция, тъй като той в това време управлявал провинциите си. По време на заемането на консулския пост той не престанал да ги управлява. Във връзка с това биха ли могли уважаваните сенатори да удължат срока на управление на Цезар в Галия и Илирикум, докато му дойде времето да се кандидатира за консул след три години? Което важало за Помпей, би трябвало да важи и за Цезар. В писмото не се споменаваше нищо за закона на Помпей, че всички кандидати трябвало да се регистрират в Рим, което бе начин да се каже, че Цезар знае, че това не важи за него.
Три нундини бяха нужни за изпращането на това писмо и получаването на отговора. Както в много други случаи Цезар използва това време, за да постави битуригите на колене и да ги принуди да молят за милост. Кампанията му протече като серия от походи от по осемдесет километра на ден. Един ден опожаряваше, плячкосваше, убиваше и пленяваше на едно място, на следващия се преместваше на осемдесет километра, преди още новината за идването му да бъде разпространена. Той съзнаваше, че Галия на дългокосите не се признава за победена. Новата стратегия се състоеше в организирането на отделни въстания едновременно и в различни части на страната, с което Цезар се принуждаваше да тъпче по десетина огънчета на различни места наведнъж. При тези безредици обаче беше предвидено в огнищата им на избухване да има римски граждани за избиване, ала такива нямаше. Храната за разпръснатите из цялата страна легиони се закупуваше от самите легиони по време на походите.
В отговор на това Цезар разгроми някои от най-могъщите племена, като започна от битуригите — разгневени от изпращането на Битургон в Рим, за да участва в триумфалното шествие на Пълководеца. За целта той взе само два легиона: фаталния Тринайсети и съставения главно от неопитни бойци Петнайсети. Легионът с най-голям номер бе легионът на резервите. В него войниците се обучаваха, след което отиваха като попълнения в другите подразделения. Сегашният Петнайсети бе резултат от закона на Помпей, издаден предишната година, който гласеше, че всички римски граждани между седемнайсет и четирийсет години трябвало да служат във войската — закон, много удобен за Цезар, който никога не беше срещал затруднения в намирането на доброволци, но често влизаше в пререкания със сената, ако му потрябваха повече хора.
На деветия ден на февруари той се върна в Бибракт. Земите на битуригите бяха опустошени, повечето им боеспособни мъже бяха избити, а жените и децата — взети в плен. В Бибракт го чакаше отговорът от сената на молбата за удължаване срока на управление в провинциите му. Отговор, който бе очаквал, но дълбоко в сърцето си се беше надявал да не е такъв, ако ще само защото отхвърлянето на молбата му бе истинска лудост.
Отказаха му; сенатът нямаше намерение да се отнася с Цезар както с Помпей. Ако искаше да стане консул след три години, трябваше да се държи като всеки друг римски управител: да се откаже от империума, провинциите и войската си и да регистрира кандидатурата си лично в Рим. В отговора не се обсъждаше лекият намек на Цезар, че задължително ще бъде избран за първи консул. Всеки знаеше, че ще стане така. Той никога не участваше в избори, които няма да спечели. Нито даваше подкупи. Не смееше да дава подкупи. Имаше твърде много врагове, които търсеха повод да го изправят на съд.

 

* * *

 

Точно тогава, докато съзерцаваше това хладно и кратко писмо, Цезар състави плана си за действие.
„Те не искат да ми дадат онова, което ми се полага. Онова, което не може да ми се отрече. Въпреки това те лансират един псевдоримлянин като Помпей. Кланят му се. Превъзнасят го. Внушават му убеденост в собствената му важност, а зад гърба му му се присмиват. Е, това си е негов проблем. Един ден той ще научи какво всъщност мислят за него. Когато му дойде времето, те ще свалят маските и Помпей много ще се изненада. Той е точно като Цицерон, когато Катилина изглеждаше толкова сигурен, че ще стане консул. Добрите люде издигнаха един презрян селяк от Арпинум, за да попречат на издигането на един човек със знатна кръв. Сега лансират Помпей, за да попречат на мен. Ала аз няма да позволя това да стане. Аз не съм Катилина! Искат да се скрия в миша дупка само защото съвършенството ми ги кара да видят собствената си нищожност. Въобразяват си, че могат да ме принудят да прекося помериума, за да обявя кандидатурата си в Рим, а като премина свещената граница на града, аз доброволно се отказвам от империума си и така им давам право да ме съдят. Те всички ще чакат там, пред избирателната кабина, готови да ми отправят скалъпени обвинения за измяна, незаконно присвояване, корупция, злоупотреби… убийство, ако намерят някого, готов да свидетелства, че ме е видял да се промъквам в Латумиите и да удушавам Ветий. Ще бъда като Габиний, като Милон. Осъден от толкова много различни съдилища, за толкова много различни престъпления, че да не посмея повече да покажа лицето си в Италия. Ще ме лишат от гражданските ми права, делата ми ще бъдат заличени от аналите на историята и хора като Ахенобарб и Метел Сципион ще бъдат назначени в провинциите, за да се окичат със славата ми, също както Помпей извлече изгода от делата на Лукул.“
„Това няма да стане. Аз няма да го позволя, независимо от цената. Междувременно ще продължавам с опитите да си издействам разрешение за кандидатирането ми задочно, за да си запазя империума, докато получа неограничената власт на първи консул. Не искам за мен да се говори като за човек, нарушил конституцията. Всичко ще сторя в съгласие със завета на предците ни. Това е най-голямата ми амбиция — да получа второто си консулство по напълно законен ред. А когато заема този пост, ще мога да направя всичките им скалъпени обвинения на пух и прах, но със законни средства. Те го знаят. И затова се страхуват. Ала не могат да си позволят да загубят. Защото, ако загубят, това означава да признаят, че съм по-добър от тях във всяко едно отношение — от умствените ми заложби до благородния ми произход. Защото аз съм само един, а те са много. Ако ги победя по законен ред, те ще изпаднат в положението на сфинкса и няма да им остане нищо друго, освен да скочат от най-близката скала.“
„Все пак трябва да си изработя план и за най-лошото. Ще започна с онези неща, които ще ми осигурят победа извън законния ред. О, какви глупци! Те винаги ме подценяват.“
„Велики Юпитере, ако това е името ти; велики Юпитере, който и пол да си; велики Юпитере, който съчетаваш всички богове и сили на Рим в едно; велики Юпитере, помогни ми да победя! Ако ми помогнеш, кълна се, ще ти принеса онези жертви, които ще прославят най-много името ти и ще ти донесат най-голямо задоволство…“

 

* * *

 

Походът срещу битуригите отне четирийсет дни. Веднага щом се върна в лагера си под хедуиската крепост Бибракт, Цезар събра Тринайсети и Петнайсети легион и дари на всеки войник по една битуригска робиня, която можеха да запазят за прислужница или да продадат в робство. След това даде на всеки редови легионер по двеста сестерции, а на всеки центурион по две хиляди от собствения си джоб.
— Това е моята благодарност за чудесната ви служба — заговори той пред войниците. — Какво ви плаща Рим, е едно, ала време е вече аз, Цезар, да ви дам нещо от собствената си кесия като специален израз на благодарност. През последните четирийсет дни видяхме малко плячка. Въпреки това аз ви лиших от заслужената ви зимна почивка и ви накарах да вървите по осемдесет километра през почти всеки от тези четирийсет дни. След ужасни зима, пролет и лято на битки срещу Версенжеторикс вие заслужавахте да останете на спокойствие и да не вършите нищо в продължение поне на шест месеца. Ала възроптахте ли вие, когато ви накарах да тръгнете на поход? Не! Започнахте ли да се оплаквате, когато поисках от вас Херкулесови усилия? Не! Забавихте ли крачка, поискахте ли допълнително храна, имаше ли дори един миг, когато да не дадете най-доброто от себе си? Не! Не, не, не! Вие сте мъжете от легионите на Цезар и Рим никога не е виждал равни на вас! Вие сте моите момчета! До края на живота ми вие ще останете обичаните ми момчета!
Те го приветстваха с възбуда, граничеща с истерия, както заради това, че ги нарече свои обичани момчета, така и заради парите и робините, отпуснати също от личната му кесия — приходите от продажбата на роби се падаха по право на главнокомандващия.
Требоний погледна Децим Брут, застанал до него:
— Какво ли е замислил, Дециме? Това е изключително великодушен жест, но никой не го е очаквал и аз не мога да си обясня какво го е подтикнало да го направи.
— Когато Цезар получи писмо от сената, аз получих едно от Курион — прошепна тихо Децим Брут, та Марк Антоний и останалите трибуни да не могат да го чуят. — Не му позволяват да се кандидатира задочно и се стремят да го лишат от империума колкото се може по-скоро. Искат да го опозорят и да го изпратят в постоянно изгнание. Помпей Велики също е замесен.
Требоний презрително изръмжа:
— Това никак не ме изненадва! Помпей е нищожество.
— Както и останалите.
— Това се подразбира. — Требоний се насочи към левия край на парадния площад; Децим Брут го последва. — Мислиш ли, че ще го направи?
Децим Брут отвърна, без да се замисля:
— Мисля… мисля, че са луди да го предизвикват, Гай. Защото ако не му оставят друга възможност, той ще настъпи към Рим.
— А ако го направи?
Децим Брут вдигна русите си вежди:
— Ти как смяташ?
— Ще ги изколи.
— И аз така мисля.
— Значи, сме изправени пред избор, Дециме.
— Ти може да имаш избор. Аз нямам. С Цезар съм през огън и вода.
— И аз. Все пак той не е Сула.
— Трябва да сме радостни, че е така, Требоний.
Може би заради този разговор двамата не бяха особено словоохотливи по време на вечерята. Лежаха заедно на лявата от разположените под прав ъгъл една спрямо друга кушетки (лектус сумус, медуис и имус). Цезар, подобаващо на общественото си положение, заемаше средната, а Антоний — тази срещу тях.
— Много щедро се прояви — отбеляза Антоний, докато разрязваше една ябълка. — Знам, че се ползваш с име на великодушен човек, но… — Той се намръщи силно, замисли се. — … Това са общо около сто таланта.
Очите на Цезар заиграха. Антоний го забавляваше много и той харесваше как братовчед му винаги приема на драго сърце ролята на невежата в компанията.
— Меркурий те е надарил с необичайни математически способности, Антоний! Ти изчисли всичко това наум. Мисля, че е време вече да поемаш задълженията си на квестор я да оставиш клетия Гай Требаций да върши нещо, подхождащо повече на наклонностите, ако не на способностите му. Не сте ли съгласни? — обърна се той към Требоний и Децим Брут.
Те кимнаха и се усмихнаха.
— Плюя на квесторските задължения! — изръмжа Антоний и стегна мускулите на бедрата си, жест, който запленяваше по-голямата част от женското общество в Рим, но бе напълно безполезен в настоящата компания.
— Трябва да научиш нещо за парите, Антоний — продължи Цезар. — От огромните ти дългове личи, че мислиш, че се леят като вода, ала освен това те са много полезна придобивка за един бъдещ консул и военачалник.
— Изместваш темата — прекъсна го рязко Антоний, като се помъчи да смекчи обидния тон с чаровна усмивка. — Ти току-що разпредели сто таланта между хората от два от единайсетте ти легиона и даде на всеки по една робиня, която могат да продадат за хиляда сестерции. Не че много от тях ще го направят, след като си се погрижил да получат най-младите и сочни момичета. — Той се извъртя и започна да стиска и разпуска мускулите на яките си прасци. — Това, което ме интересува, е дали ще ограничиш щедростта си само с тези два легиона, или ще я разпростреш и върху останалите.
— Това би било непредпазливо — отвърна сериозно Цезар. — Възнамерявам да водя походи цяла есен и зима, като взимам само по два легиона, и винаги различни.
— Хитро!
Антоний се пресегна към една чаша и отпи жадно.
— Скъпи ми Антоний, не ме принуждавай да премахна виното от зимната трапеза. Ако не можеш да пиеш умерено, ще те принудя да станеш въздържател. Съветвам те да го разреждаш.
— Едно от многото неща, които не разбирам в теб — намръщи се Антоний, — е защо отричаш един от най-ценните дарове от боговете. Виното е панацея.
— Виното не е панацея. Нито пък дар. Бих го нарекъл по-скоро проклятие. Направо от кутията на Пандора. Дори приемано умерено, то изтъпява меча на мисълта достатъчно, за да не може вече да цепи косъма на две.
Антоний се изсмя:
— Значи, това е отговорът ти, Цезаре! Ти просто обичаш да цепиш косми!

 

Осемнайсет дни след завръщането му в Бибракт Цезар отново потегли на поход, този път срещу карнутите. Требоний и Децим Брут тръгнаха с него; за негово голямо разочарование Антоний остана да се грижи за лагера. Квинт Цицерон доведе Седемнайсети легион от мястото му за разквартируване в Кабилонум, но Публий Сулпиций изпрати Четиринайсети и остана в Матискон, тъй като Цезар нямаше нужда от услугите му.
— Дойдох лично — обясни Квинт Цицерон, — защото току-що получих писмо от брат ми с молба да го придружа в Киликия през април.
— Не изглеждаш особено доволен от тази перспектива, Квинте — отбеляза Цезар. — Ще ми липсваш.
— И ти на мен. Прекарах с теб трите най-добри години от живота си.
— Радвам се да го чуя, защото не бяха леки.
— Не, изобщо не бяха леки. Може би точно затова бяха толкова добри. Аз… аз… аз съм благодарен за доверието ти към мен, Цезаре. Понякога заслужавах хубаво да ми натриеш сол на главата, както в случая със сугамбрите, но ти никога не ме упрекна за нищо. Нито си ме карал да се чувствам неловко.
— Скъпи ми Квинте — усмихна се горещо Цезар, — защо да те упреквам? Ти се доказа като чудесен легат и бих искал да останеш до края. — Усмивката му се стопи и погледът му изведнъж се зарея в далечината. — Какъвто и да бъде този край.
Квинт Цицерон го изгледа с недоумение, но по лицето на Пълководеца не се четеше нищо. Разбира се, в писмото Цицерон бяха описани последните събития в Рим с големи подробности, но Квинт не познаваше Цезар толкова добре, колкото Требоний и Децим Брут. А и не беше присъствал в Бибракт, когато Пълководеца бе наградил Тринайсети и Петнайсети легион.
И така, Цезар замина за Ценабум, а Квинт Цицерон със свито сърце потегли към Рим и службата на легат, за която много добре знаеше, че няма да е нито толкова приятна, нито толкова доходоносна като тази при Пълководеца. Отново при големия брат! В постоянни кавги и унижения. Понякога роднините са отвратителни досадници. О, да…
Беше краят на февруари и зимата наближаваше. Ценабум все още бе в черни развалини, но в района нямаше размирици, които да попречат на Цезар да използва крепостта. Той устрои лагера си много удобно до стените, настани някои от войниците си в малкото останали здрави постройки, а другите накара да покрият палатките си с чимове и слама за повече топлина.
Първата му работа бе да отиде в Карнутум и да се види с Катбад, върховния друид.
Той, помисли си Цезар, изглеждаше доста по-състарен и потънал в грижи от последната им среща. Златисторусата му коса бе придобила сивкав цвят, сините му очи бяха уморени.
— Глупаво постъпи, като ми се противопостави, Катбад — рече завоевателят.
О, той по всичко изглеждаше като завоевател! Нищо ли не можеше да охлади тази невероятна самоувереност, тази невероятна енергия, която струеше от този човек? Сякаш блестеше над главата и тялото му. „Защо боговете изпратиха точно Цезар, за да ни изпитат? Защо него, защо не някой от безполезните празноглавци на Рим?“
— Нямах друг избор — заяви гордо Катбад. — Предполагам, че си дошъл да ме плениш, за да ме включиш редом с другите в триумфалното си шествие.
Цезар се усмихна:
— Катбад, Катбад! За глупак ли ме взимаш? Да взимаш военнопленници и да сломяваш съпротивата на непокорни царе, е едно. Ала да убиваш свещенослужителите на някой народ, е пълна лудост. Забелязал си, надявам се, че не съм позволил никой друид да бъде пленен, нито да му се попречи да си върши работата като делител и съветник. Това е моя твърда политика и всичките ми легати го знаят.
— Защо боговете пращат точно теб?
— Предполагам, че са сключили договор с Юпитер Оптимус Максимус. Светът на боговете има свой ред и закони, също както нашият. Явно вашите богове са почувствали, че връзките им с галите отслабват по някакъв тайнствен начин. Не от липса на религиозен ентусиазъм у галите или от нежелание да ги почитат. Просто нищо не е неизменно, Катбад. Земята се променя, хората се променят, времената се менят. А с тях и боговете. Може би на вашите богове им е омръзнало от човешки жертвоприношения, също както на другите богове. Аз не вярвам боговете да остават непроменени, Катбад.
— Странно е човек, свързан в политическия живот на страната си, да бъде толкова дълбоко религиозен.
— Вярвам в боговете с целия си разум.
— А с душата си?
— Ние, римляните, не вярваме в души като вас, друидите. Онова, което остава след гибелта на тялото, е една безплътна сянка. Смъртта е един сън.
— Тогава вие би трябвало да се боите от нея повече, отколкото ония, които вярват в задгробния живот.
— Струва ми се, че ние се боим от нея по-малко. — Бледосините очи внезапно заблестяха от болка, тъга, страст. — Защо му е на човек да иска още от това? Животът е една река от сълзи, ужасно изпитание на силите. Защото за всяка стъпка, която напредваме, ние изоставаме с цял километър. Животът трябва да се завоюва, Катбад, но на каква цена! На каква цена! Мен никой няма да ме победи. Няма да им позволя. Аз вярвам в себе си и съм си начертал път.
— Къде тогава е тази река от сълзи? — поинтересува се Катбад.
— В начините ни на действие. В човешкия инат. В липсата на далновидност. В неспособността да се види правилният път. В продължение на седем дълги години аз се опитвам да накарам народът ти да разбере, че не може да победи. Че в името на бъдещото благоденствие на тази земя трябва да се подчините. А какво правите вие? Бутате се в огъня като пеперуди в пламъка на свещта. Принуждавате ме да избивам хора, да продавам други от вас в робство, да разрушавам къщи, села, градове. Аз бих предпочел по-меки, по-мирни средства, но вие не ми оставяте избор.
— Отговорът е прост, Цезаре. Ние няма да се откажем, затова ти трябва да се откажеш. Ти донесе на галите национална идентичност, а това е сила. И след като им я донесе, вече никой не може да им я отнеме. Ние, друидите, ще продължаваме да възпяваме Версенжеторикс още десет хиляди години.
— Трябва да се откажете, Катбад! Аз не мога. Точно затова съм дошъл. Да те помоля да ги накараш да се откажат. Иначе няма да ми оставите избор. Ще се наложи във всяко кътче на Галия да сторя онова, което направих с битуригите. Ала аз не искам да стигам дотам. Тогава тук ще останат само друиди. Що за съдба е това?
— Няма да ги накарам да се покорят.
— Тогава ще започна тук, в Карнутум. В никое друго място не съм оставил съкровищата непокътнати. Тук обаче те са свещени. Противопостави ми се, и ще разоря Карнутум. Никое друидско семейство няма да пострада. Но Карнутум ще загуби планините от несметни богатства, трупани през вековете.
— Давай тогава. Разори Карнутум.
Цезар въздъхна:
— Споменът за извършени злини ще ме преследва на старини, но аз ще сторя онова, което трябва.
Катбад се изсмя подигравателно:
— О, глупости, Цезаре! Не може да не съзнаваш колко те обичат всички богове! Защо да се измъчваш с мисли, които ти най-добре от всички на света знаеш, че са безсмислени? Ти няма да достигнеш дълбока старост, боговете няма да го позволят. Те ще те покосят в разцвета на силите ти. Видях го.
Цезар затаи дъх, сетне се засмя на свой ред:
— Благодаря ти за предсказанието! Карнутум е в безопасност. — Той тръгна да си върви, но преди да се отдалечи, се провикна: — Ала Галия не е!

 

* * *

 

В началото на изключително тежката и студена зима Цезар разби карнутите. Из замръзналите полета загинаха повече, отколкото от мечовете и копията на Седми и Четиринайсети легион, защото не им остана никакъв подслон, нито една неразрушена къща, никакво убежище. И при галите започна да се наблюдава ново поведение — там, където само преди година съседните племена с готовност щяха да приемат бежанците, сега затваряха вратите си и се преструваха, че не чуват отчаяните молби за помощ. Изтощителната война започваше да отбелязва успех. Страхът водеше до подчинение.
В средата на април — разгара на зимата, Цезар остави Седми и Четиринайсети легион в Ценабум с Гай Требоний и отиде да провери как стоят нещата с ремите.
— Беловаките — изрече просто Дорикс. — Корей не изпрати хората си на общия военен сбор, а двете хиляди, които даде на Комий, и четирите хиляди атребати се върнаха от Алезия без една драскотина. Сега Корей и Комий са се съюзили с Амбиорикс, който се завърна от другия бряг на голямата река. Обикалят цяла Белгика, за да събират войници: нервии, ебурони, менапии, атватуки, кондрузи; а също и на юг и на запад: при авлерките, амбианите, морините, веромандуите, калетите, велиокасите. Някои от тези племена не изпратиха войски в Карнутум, други оцеляха, защото се усетиха да избягат навреме. Събира се голяма войска, както дочувам.
— Нападат ли ви? — попита Цезар.
— Още не. Но го очаквам.
— Значи, да действам, преди да се е случило. Ти винаги си спазвал договорите си с нас, Дориксе. Сега е мой ред.
— Трябва да те предупредя, Цезаре, че сугамбрите не са доволни от развитието на нещата между теб и убите. Убите печелят добре, като ти осигуряват конници и това никак не се харесва на съседите им. Смятат, че на всички германи трябва да бъде оказана тази чест, не само на едно племе.
— Значи, сугамбрите смятат да прекосят Ренус и да се притекат на помощ на Корей и Комий, така ли?
— Така дочух. Комий и Амбиорикс работят много усърдно.
Този път Цезар повика Единайсети легион от зимния лагер край Агединкум и изпрати Лабиен за Осми и Девети. Гай Фабий получи Дванайсети и Шести и се установи в Свесионум на река Матрома, служеща за граница между земите на ремите и на свесионите. Разузнавачите докладваха, че в Белгика има размирици, така че легионите отново бяха разместени: Седми отиде при Цезар, Тринайсети се премести при Битуригите под командването на Тит Секстий, а Требоний с Пети (на чучулигите) зае мястото на Седми в Ценабум.
Когато навлезе с четири легиона в земите на беловаките обаче, Цезар ги завари пусти: роби, жени и деца се грижеха за домакинствата, докато мъжете се събираха за война — на (както донесоха разузнавачите) единственото възвишение суха земя сред блатистите гори на северозапад.
— Ще постъпим малко по-различно от друг път — рече Цезар на Децим Брут. — Вместо да сложим легионите един зад друг, ще наредим Седми, Осми и Девети в колони (агмен квадратум) на много широк фронт. Така врагът ще види цялата ни мощ наведнъж и ще може да прецени силите, които сме готови да хвърлим срещу него. Товарният керван ще се движи отзад, а накрая — Единайсети. Него няма да успеят да видят.
— Ще излезе, че сме уплашени. И че имаме само три легиона. Хитро хрумване.
Видът на противника бе страховит: бяха много хиляди, събрани върху това единствено парче суха земя.
— Повече отколкото очаквах — призна Цезар и изпрати известие до Требоний да вземе и Секстий с Тринайсети легион.
Докато Цезар укрепваше лагера си, имаше много лъжливи нападения и отделни схватки. Корей, който командваше, отначало тръгна в битка, после промени решението си, макар да мислеше, че Цезар разполага само с три легиона.
Конницата, свикана от ремите и лингоните, пристигна преди Требоний, предвождана от чичото на Дорикс, Вертиск, сух стар воин, очакващ с нетърпение пак да влезе в битка. Тъй като беловаките не бяха приели Версенжеториксовата тактика на изпепелената земя, римската войска разполагаше с предостатъчно припаси. Тъй като походът изглеждаше, че ще продължи повече от предвиденото, Цезар бързаше да се запаси с колкото се може повече храна. Макар че войската на Корей не напусна възвишението, за да влезе в открита битка, преди пристигането на ремската конница тя създаваше доста неприятности на снабдителните отряди. След това нещата потръгнаха по-леко. Вертиск обаче бе твърде нетърпелив да влезе в битка. Подлъгани от малката численост на бойната група, изпратена срещу един снабдителен отряд, ремите се впуснаха в преследване и попаднаха на засада. Вертиск загина и за голяма радост на белгите Корей реши, че е време за масирана атака.
Точно в този момент пристигна Требоний начело на Пети, Четиринайсети и Тринайсети легион. Сега, със седем легиона и няколко хиляди конници, римляните обкръжиха белгите и възвишението, което преди бе изглеждало като идеално място за нападение и отбрана, изведнъж се превърна в капан. Цезар натрупа насипи през блатата между двата лагера, след това зае един рид зад лагера на белгите и започна да използва артилерията с унищожителен ефект.
— О, Корее, ти пропусна златния си шанс! — проплака Комий, когато пристигна. — Каква полза имаш от петстотин сугамбри сега? И какво да кажа на Амбиорикс, който още събира доброволци?
— Не разбирам! — казваше Корей. — Откъде се появиха толкова бързо тези допълнителни легиони? Никой не ме предупреди, а трябваше!
— Те винаги идват ненадейно — промърмори мрачно Комий. — Ти досега винаги си стоял настрана, Корее, това е проблемът. Не си виждал римляните в действие. Те се движат в тъй наречения ускорен марш и могат да изминават по осемдесет километра на ден. В момента, в който пристигнат, се разгръщат и започват да се бият като бесни кучета.
— Какво ще правим сега? Как ще се измъкнем?
За това Комий имаше отговор. Накара белгите да съберат всички гнили пънове, сухи треви и храсти, които можеха да намерят, и да ги натрупат на камара. В лагера цареше пълен хаос, всички трескаво се подготвяха за бягство, жени и стотици волски коли добавяха още към безпорядъка. Корей изкара всичките си хора в боен строй и ги накара седнат на земята. Дните минаваха и в лагера на белгите не се извършваше нищо друго, освен да се трупат още повече дърва, треви и съчки. Една нощ всичко бе запалено; белгите изпробваха късмета си и хукнаха да се спасяват.
Ала късметът им изневери. Попаднал в засада, Корей намери куража и решителността, които му бяха липсвали преди, при много по-благоприятни обстоятелства. Тъй като не пожелаха да се оттеглят, той и най-добрите сред хората му загубиха живота си. Докато белгите преговаряха за мир, Комий се прехвърли през Ренус при сугамбрите и Амбиорикс.

 

* * *

 

Към края на зимата Галия се подчини. Цезар се върна в Бибракт, в израз на благодарност раздаде пари и жени на всички легионери и те изведнъж се оказаха (според представите на обикновения войник) много богати. В Бибракт го чакаше писмо от Гай Скрибоний Курион:

 

„Идеята да издадеш сборник от записките си за Галската война и да го предоставиш на разположение на всички, които се интересуват, е блестяща, Цезаре. Хората жадно поглъщат страниците му и добрите люде (да не споменаваме сената) са бесни. Не било уместно, тръби Катон, един проконсул, водещ война, за която само той твърдял, че бил принуден да започне, да се хвали наляво и надясно с „великите“ си дела. Никой не му обръща внимание. Преписите се изчерпват толкова скоро, че вече се правят списъци. Нищо чудно. Твоите „Коментарии“ са не по-малко вълнуващи от Омировата „Илиада“, но имат и предимството, че те са актуални, отразяват събития, случващи се в момента.
Ти знаеш, разбира се, че Марк Марцел, вторият консул, се държи отвратително. Почти всички ликуваха, когато твоите народни трибуни наложиха вето върху предложението му да се преразгледа въпросът за провинциите ти през мартенските календи. Тази година на трибунската скамейка имаш добри поддръжници.
Останах дълбоко потресен, когато Марцел обяви, че жителите на колонията, която ти основа в Новум Комум не били римски граждани. Твърдеше, че нямаш правомощия за такова нещо… а Помпей Велики има! Щом става дума за прилагане на един закон за един човек и неприлагането му за друг, Марцел е цар. Ала да издадеш декрет, според който жителите на Италийска Галия от другата страна на Падус не могат да бъдат римски граждани, е истинско самоубийство. Въпреки ветото на трибуните Марцел не се отказа и нареди разпореждането му да бъде записано на бронзова плочка. След това я закачи демонстративно на рострите.
Това, което вероятно не ти е известно, е, че в резултат от подножието на Алпите, та чак до върха на италийския ботуш настъпи всеобщ смут. Хората се вълнуват, Цезаре. Навсякъде в Италийска Галия се говори, че сенатът обявил тях, които са дали на Рим най-добрите му войници, за недостойни. Живеещите на юг от Падус се страхуват, че и техните граждански права ще бъдат отнети, а онези на север — че никога няма да получат такива. Страхът е плъзнал навсякъде, Цезаре. В Кампания чух от устата на стотици хора, че Цезар трябва да се върне в Италия (Цезар е най-големият герой за обикновените италийци), че Цезар трябва да се опълчи срещу този сенаторски произвол и тези обидни решения. Вълненията се разпространяват, но мога ли аз, или кой да е друг, да обясня на тези твърдоглавци от лагера на добрите люде, че си играят с огъня? Не.
Междувременно този самонадеян глупак Помпей се е разположил като жаба в локва и не дава пукната сестерция. Той е щастлив. Леденоликата харпия Корнелия Метела е забила толкова дълбоко ноктите си в дебелата му кожа, че всеки път, когато го сръга, той превива гръб и се подчинява. И под сръгване нямам предвид нищо интимно. Съмнявам се тия двамата някога да са спали в едно легло.
И така, защо ти пиша, след като никога не съм ти бил приятел? Поради няколко причини и ще ти ги изложа. Първо, защото ми е дошло до гуша от добрите люде. Навремето си мислех, че за хора, приели толкова присърце защитата на традициите, правото е винаги на тяхна страна, дори да допускат невероятни политически грешки. Ала в последно време предполагам, че съм започнал да ги разбирам по-добре. Те се месят в неща, от които нищо не разбират, това е истината. Многословието им е просто маскировка на пълното им невежество. Дори цял Рим да се срине около тях, те ще стоят и ще повтарят, че е напълно в реда на традицията да се оставиш да бъдеш смазан под развалините.
Второто е, че мразя Катон и Бибул до дъното на душата си. Двама двулични мързеливци, каквито не съм виждал никъде другаде по света. Те обсъждат „Коментариите“ ти с вид на големи специалисти, макар че никой от тях не може да ръководи дори свиване между проститутки в бардак. Ти би се справил с такава ситуация много по-добре, с много повече разбиране и такт. Не мога да разбера каква е тази сляпа омраза към теб. Какво си им направил? Доколкото разбирам, ти просто ги караш да изглеждат нищожни пред теб, каквито всъщност са.
Третото е това, че ти беше добър с Публий Клодий по време на консулството си. За гибелта си той си бе виновен сам. Смея да кажа, че вродената нестандартност на Клавдиите при Клодий граничеше с лудост. Той не можеше да прецени кога да спре. От смъртта му измина вече година, но той още ми липсва. Макар че към края отношенията ни бяха поохладнели.
Четвъртото, поради което ти пиша, е много лично, макар че е свързано с първите три причини. Затънал съм в дългове и не мога да се оправя. Когато баща ми почина миналата година, мислех, че всичко ще се нареди. Ала той не ми остави нищо. Не знам къде са отишли парите му, тъй като не бяха тук, когато приключиха мъките му. Единственото, което наследих, бе къщата, а и тя е ипотекирана. Лихварите ме преследват безжалостно и уважаваната финансова кантора, която държи ипотеката, заплашва да вземе къщата.
На всичкото отгоре, смятам да се оженя за Фулвия. „Е, дойдохме си на думата!“ — ще кажеш ти. Вдовицата на Публий Клодий е една от най-заможните жени в Рим, а когато майка й се спомине (няма да е след дълго), ще стане още по-богата. Ала аз не мога да сторя това, Цезаре. Не мога да обичам една жена така, както съм я обичал толкова много години, и да се оженя за нея затънал в дългове. Проблемът е, че никога не съм се надявал тя да ми обърне някакво внимание, ала завчера тя ми направи такъв намек, че направо се почувствах поласкан. Умирам за Фулвия, но не мога да се оженя за нея, докато не изплатя заемите си, та да мога да я погледна в очите.
И така, ето предложението ми. Предвид на положението в Рим ти ще имаш нужда от най-блестящия народен трибун в историята на Рим. Защото противниците ти с нетърпение очакват мартенските календи на следващата година, когато въпросът за провинциите ти ще може да бъде обсъждан в сената. Носят се слухове, че добрите люде веднага ще предприемат действия за лишаването ти от тях и съгласно закона за петгодишния срок, който прокараха, моментално ще изпратят Ахенобарб на твое място. Той така и не е управлявал провинция след консулството си, защото е твърде богат и мързелив. С готовност обаче ще се намести в Плаценция, за да те измести.
Ако покриеш дълговете ми, Цезаре, давам ти тържествена дума на един Скрибоний Курион, че ще бъда най-блестящият народен трибун в историята на Рим. И ще работя само в твой интерес. Ще озаптя добрите люде, докато влезеш в длъжност, и това не е празно обещание. Имам нужда поне от пет милиона.“
Много време след като прочете писмото на Курион, Цезар не помръдна. Късметът работеше за него, и то какъв късмет! Курион да бъде негов народен трибун, под негов контрол. Много уважаван мъж, макар че това не беше важно. Едно от най-важните правила в римския политически живот бе кодексът на онези, които приемаха рушвети. Веднъж бъде ли купен един политик, той продължаваше да работи за онзи, който го е купил. Срамно беше не да приемеш рушвет, а да измениш на думата си към онзи, от когото си го взел. Човек, който е получил подкуп и след това се е отметнал, беше презиран от всички. Истински късмет бе да купиш народен трибун от класата на Курион.
Дали щеше да се окаже толкова способен, колкото се мислеше, нямаше значение — дори способностите му да бяха наполовина, той пак щеше да е безценен.
Цезар се намести в креслото си и седна изправен, взе писалка, натопи я в мастилницата и започна да пише:

 

„Скъпи ми Курионе, аз съм поласкан. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да ми позволиш да ти помогна във финансовите ти затруднения. Моля ще, повярвай, аз нямам никаква нужда от каквито и да било услуги в замяна на честта да уредя затрудненията ти. Това е само твое решение.
Все пак, ако искаш да приемеш възможността да се проявиш като най-блестящия народен трибун в историята на Рим, за мен ще бъде чест, ако работиш за интересите ли. Както сам пишеш, добрите люде висят на врата ми като змиите на Медуза. А и нямам ни най-малка представа защо са ме избрали за мишена през всичките тези години, откакто съм в сената. Причината не е важна. Важно е, че аз наистина съм тяхна мишена.
Ако обаче наистина възнамеряваме да попречим на добрите люде в начинанието им през календите на идния март, мисля, че малкият ни договор трябва да остане тайна. Дори е по-добре да не обявяваш, че ще се кандидатираш за народен трибун. Защо не намериш някой приятел, изпаднал в нужда (не от сената), който да се кандидатира, но да е готов да се откаже в последния момент? Срещу съответната сума, разбира се. Оставям това на теб. Просто поискай необходимите пари от Балб. Когато този изпаднал в нужда приятел се откаже от кандидатурата си непосредствено преди началото на изборите, излез и се кандидатирай на негово място. Това ще снеме всички подозрения, че може да действаш от името на някой друг.
Дори след като поемеш длъжността на народен трибун, Курионе, ти ще се държиш, сякаш действаш по собствена воля. Ако искаш идеи за полезни закони, аз с удоволствие ще ти предложа такива, макар че не се съмнявам, че и сам можеш да измислиш. Ветото ти върху обсъждането на моите провинции през мартенските календи ще порази добрите люде като скорпион.
Оставям на теб да изработиш стратегията си. Няма нищо по-лошо от човек, който не дава на сподвижниците си достатъчно свобода за действие. Ако искаш да обсъдиш стратегията, аз съм на твоите услуги. Просто знай, че не очаквам да ми се отчиташ.
Ала внимавай, защото добрите люде още не са извадили всичките си оръжия. Сигурен съм, че още преди да заемеш поста на народен трибун, те ще са измислили няколко начина да усложнят задачата ти. И те вероятно няма да са много безобидни. Една от отличителните черти на наистина великия народен трибун е мъченичеството им. Аз те харесвам, Курионе, и не бих искал кинжалите на форума да бъдат насочени срещу теб. Или да те видя как падаш от ръба на Тарпейската скала.
Достатъчни ли са десет милиона, за да станеш напълно свободен човек? Имаш ги. С това писмо ще изпратя и послание до Балб, така че след като получиш отговора ми, веднага можеш да се обърнеш към него. Въпреки общото мнение той е много дискретен човек; ако разпространява някакви слухове, те са внимателно подбрани.
Поздравявам те с избора ти на съпруга. Фулвия е интересна жена, а такива са рядкост. Тя се отдава изцяло и ще поддържа теб и стремежите ти с цялата си страст. Ала ти го знаеш много по-добре от мен. Моля те, предай й най-добрите ми пожелания и й кажи, че с нетърпение очаквам да я видя, щом се върна в Рим.“
Ето. Десет милиона, похарчени по подходящ начин. Ала кога щеше да е в състояние да се върне в Италийска Галия? Беше вече юни и перспективата да напусне Далечна Галия му се струваше все по-нереална. Белгите може да бяха напълно изтощени, но Амбиорикс и Комий оставаха все още на свобода. Затова белгите трябваше да бъдат ударени още веднъж. Племената на Централна Галия бяха напълно разгромени: хедуите и арверните, на които им се беше разминало леко, вече нямаше да слушат никакви Версенжеториксовци или Литавиковци. При спомена за Литавик Цезар потрепери — сто години римско владичество не бяха убили галското в Литавик. Дали това важеше за всички гали? Разумът му подсказваше, че управлението на страха и терора няма донесе полза нито за Рим, нито за Галия. Ала как да накара галите да видят неизбежността на съдбата си? Затова страх и терор сега, та като почувстват отпускане на юздите, да са благодарни. Страх и терор, та винаги да го помнят, дори след като вече го няма. За другите народи войната бе пропита с емоции — те отиваха на бой, изпълнени със справедлив гняв и жажда за кръвта на противника. Само че тези емоции се поддържаха трудно и се нуждаеха от постоянно подклаждане. В края на краищата всеки народ иска да живее в мир, да следва обикновения и безоблачен ход на живота, да наблюдава как израстват децата му, да се храни до насита, да му бъде топло през зимата. Само Рим бе превърнал войната в средство за натрупване на пари. Точно затова Рим винаги побеждаваше. Защото, макар че римските войници мразеха силно врага, те отиваха на бой с ясно съзнание. Бяха добре обучени, прагматични, самоуверени. Те разбираха разликата между загубата на една битка и загубата на цялата война. Разбираха също така, че изходът на една битка е предопределен още преди да бъде хвърлено първото копие; битките се печелеха на тренировъчното поле. Дисциплина, въздържание, разум, храброст. Гордост от професионалните умения. Никой друг народ не схващаше войната по този начин. И никоя друга римска войска не беше възприела това виждане по-добре от Цезаровата.

 

* * *

 

В началото на квинктил от Рим дойдоха обезпокоителни вести. Цезар все още беше в Бибракт с Антоний и Дванайсети легион, макар че вече бе дал заповед на Лабиен да удари треверите. Самият той смяташе да замине за земите на Амбиорикс в Бегика. Ебуроните, атребатите и беловаките трябваше да разберат веднъж завинаги, че съпротивата е безсмислена.
Марк Клавдий Марцел, вторият консул, беше бичувал публично един жител на Цезаровата колония в Новум Комум. Не със своите нежни ръце, разбира се — наказанието бе изпълнено по негово разпореждане. И вредата беше непоправима. Никой римски гражданин не можеше да бъде бичуван. Можеше да бъда бит с пръчките от ликторските фасции, но гърбът му бе законно защитен от удара на камшика. Сега Марк Марцел искаше да покаже, че толкова много жители на Италийска Галия и Италия, които се смятаха за римски граждани, всъщност нямаха такива права. Можеше и щяха да бъдат бичувани.
— Няма да го оставя така! — заяви гневно Цезар пред Антоний, Децим Брут и Требоний. — Жителите на Новум Комум са римски граждани! Те са мои клиенти и аз съм длъжен да ги защитя.
— Това ще продължи и занапред — обади се мрачно Децим Брут. — Всички Клавдии Марцели са излети по един калъп и от тях трима са на достатъчна възраст, за да бъдат консули. Носят се слухове, че всеки от тях ще застане на консулския пост: Марк тази година, братовчед му Гай идната и брат му, също Гай, по-следващата. Добрите люде пускат пипалата си все повече и повече. Толкова пълно контролират изборите, че могат да предвидят кой ще заема консулския пост две години напред, докато дойде твоят ред, Цезаре. И дори тогава дали няма да се наложи да управляваш с друг като Бибул? Или — о, богове! — със самия Бибул?
Все още твърде разгневен, за да се засмее, Цезар стисна устни:
— Няма да допусна Бибул да ми стане колега, край! Искам мой човек и ще се постарая да осигуря избора на такъв, независимо какво ще опитат, за да ми попречат. Ала това не променя нещата в Италийска Галия. Това е моя провинция, Дециме! Как смее Марк Марцел да си присвоява правомощията ми и да бичува моите поданици?
— Ти нямаш пълен империум маюс — отбеляза Требоний.
— О, те дадоха такава неограничена власт само на Помпей!
— Какво можеш да сториш? — попита Антоний.
— Много неща. Ще изпратя послание до Лабиен с нареждане да ми изпрати Петнайсети и Публий Вациний. Може да вземе Шести вместо него.
Требоний подскочи:
— Петнайсети е вече затвърден в битки, но войниците му са на бойното поле едва от година. И доколкото си спомням, всичките са от отвъдната страна на Падус. Много от тях са от Новум Комум.
— Именно — потвърди Цезар.
— А Публий Вациний — добави замислено Децим Брут — е най-верният ти сподвижник.
Цезар някак си успя да се усмихне:
— Надявам се на по-верен от теб и Требоний.
— Ами от мен? — попита обидено Антоний.
— Ти си му роднина, така че мълчи — усмихна се Требоний.
— Ще изпратиш Петнайсети и Публий Вациний в Италийска Галия — отгатна Децим Брут.
— Да.
— Знам, че няма законна причина да не го правиш, Цезаре, ала няма ли Марк Марцел и сенатът да го сметнат за обявяване на война? — изказа опасенията си Требоний. — Нямам предвид истинска война, а война на нерви.
— Имам извинителна причина — отвърна Цезар вече малко по-спокойно. — Лани япудите нападнаха Таргест и заплашиха крайбрежието на Илирикум. Местните ги отблъснаха, положението не беше сериозно. Ще изпратя Петнайсети и Публий Вациний в Италийска Галия, за да защитят римските граждани отвъд река Падус от варварски нашествия.
— Единственият варварин, от когото трябва да ги пазят, е Марк Марцел — вметна остроумно Антоний.
— Мисля, че той ще ме разбере правилно, Антоний.
— Какви нареждания ще изпратиш на Публий Вациний? — поинтересува се Требоний.
— Да действа от мое име из цяла Италийска Галия и Илирикум. Да не позволява римски граждани да бъдат бичувани. Да води съдебните процеси. Да управлява Италийска Галия както бих го правил аз.
— И къде ще настаниш Петнайсети? — попита Децим Брут. — Близо до Илирикум? В Аквилея, може би?
— О, не. В Плаценция.
— На един хвърлей от Новум Комум.
— Именно.
— Интересно ми е да разбера какво мисли Помпей за бичуването — сподели Антоний. — Все пак той създаде колонии с римски граждански права и отвъд Падус. Марк Марцел застрашава и неговите граждани.
Цезар отсече:
— Помпей не е казал и не е направил нищо. В момента в Тарентум. По лични дела, доколкото разбирам. Ала е обещал да присъства на заседанието на сената извън помериума по-късно този месец. Поводът за заседанието е обсъждането на заплатите за войската.
— Не може да бъде! — възкликна Децим Брут. — Войската не е получавала увеличение на заплащането буквално от сто години.
— Така е. Мислил съм по този въпрос.

 

* * *

 

Изтощителната война продължи и белгите отново бяха нападнати, къщите им — изгорени, изкласилите им нивя — разорани и изтъпкани, добитъкът им — избит, жените и децата им — оставени на произвола на съдбата. Племена като нервните, които в ранните години на Цезаровото присъствие събираха по петдесет хиляди воини на бойното поле, сега с мъка можеха да намерят хиляда. Най-здравите от жените и децата бяха продадени в робство, Белгика се превърна в страна на старци, друиди, сакати и ненормални. Цезар се погрижи да не остави никакво изкушение за Амбиорикс и Комий и така да сплаши племената им, че да не искат да имат нищо общо с бившите си царе. Амбиорикс, хитър както винаги, така и не можеше да бъде намерен и заловен. А Комий отиде на изток на помощ на треверите срещу Лабиен.
Гай Фабий бе изпратен с двама други легати като подкрепление на Ребил и двата му легиона срещу пиктоните и андите, двете племена не бяха претърпели сериозни загуби при Алезия и не бяха участвали в първата вълна от бунтове срещу Рим. Изглежда, обаче всички галски племена бяха решени да изпробват късмета си — вероятно си мислеха, че след толкова години война Цезаровата войска е изтощена и е загубила предишния ентусиазъм. За пореден път получиха доказателство, че грешат — дванайсет хиляди анди загинаха в битка при един мост над Лигер, други — при няколко по-малки сражения.
Това означаваше, че бавно, но сигурно способните още да се отбраняват племена се изместваха на юг и запад към Аквитания. Там, след като сеноните отказаха да го приемат, Драпес се беше присъединил към Луктерий.
Малко от големите галски предводители бяха останали. Гутруат от карнутите бе предаден на Цезар от собственото си племе, прекалено уплашено от отмъщението на Рим, за да го подкрепи. Тъй като беше участвал в избиването на римски граждани в Ценабум, съдбата му не беше само в ръцете на Цезар — в произнасянето на присъдата му щеше да участва и представителна военна комисия. Въпреки настояването на Цезар Гутруат да остане жив до триумфалното му шествие, военните представители постигнаха своето. Гутруат беше бичуван и обезглавен.
Скоро след това Комий се срещна с Гай Волузен Квадрат за втори път. Докато Цезар бе на юг с конницата, Антоний беше оставен да управлява в Белгика. Той приключи с беловаките и се установи на лагер край Неметоцена, в земите на атребатите, племето на Комий. И те бяха толкова уплашени да не би римляните да продължат набезите си срещу тях, че отказаха да имат нещо общо с бившия си цар. След като се сдуши с група скитащи сугамбри, той се зае с разбойничество и започна да създава смут сред нервните, които не бяха в състояние да му се противопоставят. Когато Антоний получи молба за помощ от винаги верния Вертикон, той изпрати Волузен начело на много голяма конница.
Омразата на Волузен към Комий не беше намаляла с времето. След като узна кой предвожда разбойниците, римският пълководец се зае със задачата си с истинска ярост. Той постепенно изтласка Комий и сугамбрите му, докато го принуди да се изправи срещу него. Между двамата се състоя дуел с копия, при който Комий излезе победител. Волузен бе промушен през бедрото. Комий загуби повечето от хората си, но успя да се измъкне с най-бързия си кон, докато вниманието на римляните бе насочено към ранения Волузен.
Пострадалият беше закаран в Неметоцена. Римските военни хирурзи бяха способни — ампутираха крака му над раната и той оцеля.
Комий изпрати писмо до Марк Антоний:

 

„Марк Антоний, вече вярвам, че Цезар няма нищо общо с предателството на този кучеглавец Волузен. Ала се заклех никога вече да не заставам лице в лице с римлянин. Боговете бяха добри с мен. Предадоха ми врага и аз го раних толкова тежко, че той загуби крака си, макар да запази живота си. Честта ми е отмъстена.
Ала вече съм уморен. Собственият ми народ е толкова уплашен от Рим, че не ми дава ни храна, ни вода, ни покрив над главата. Разбойничеството е срамно занимание за един цар. Искам просто да бъда оставен на мира. Като залог за доброто ми поведение в бъдеще предлагам децата си, пет момчета и две момичета, не всичките от една майка, но всичките — атребати и достатъчно малки, за да израснат като добри римляни.
Преди измяната на Волузен, аз служих добре на Цезар. По тази причина те моля да ми позволиш да живея някъде в мир, без да се налага да вдигна отново меч. Някъде, където няма римляни.“
Писмото трогна Антоний, който гледаше на храбростта, верността и войнската чест по доста старомоден начин. В душата си Комий бе Хектор, а Волузен — Парис. Каква полза за Рим и Цезар да убие Комий и да го влачи зад колесницата си? Сигурно и Цезар би взел същото решение. Затова той изпрати отговор до Комий по същия вестоносец:

 

„Комий, приемам заложниците и смятам, че ти си един честен, но онеправдан човек. Децата ти ще бъдат оставени на вниманието на самия Цезар. Сигурен съм, че ще се отнесе с тях като с царска челяд.
Нареждам ти да заминеш в изгнание за Британия. Как ще стигнеш дотам, е твоя работа, макар че ти изпращам и паспорт, който можеш да използваш в Портус Ициус или Портус Гезориакус. Познаваш Британия добре от времето, когато служеше на Цезар. Предполагам, че там имаш повече приятели, отколкото врагове. Толкова дълга е римската ръка, че не се сещам друго място, на което да те пратя. Бъди сигурен, че там няма да срещнеш ни един римлянин. Цезар ненавижда тази страна. Да бъде.“

 

* * *

 

Последните големи събития се разиграха в Укселодунум, една крепост на кардурките.
Докато Гай Фабий настъпваше срещу сеноните, Гай Каниний Ребил тръгна на юг към Аквитания, сигурен, че скоро ще получи подкрепления за двата си легиона — Фабий щеше да го последва веднага щом се увери, че сеноните са подчинени.
Макар че и Драпес и Луктерий бяха командвали войски на помощ на Алезия, те още не бяха разбрали безполезността от криенето в крепости. След като чуха за поражението на андите и наближаването на Ребил, те се затвориха в Укселодунум, величествена твърдина на брега на Олтис. За жалост крепостта не разполагаше с постоянен водоизточник, а черпеше вода от две места — от реката и от един непресъхващ поток, извиращ от скалите непосредствено под най-високата част на стените.
Тъй като разполагаше само с два легиона, Ребил не направи опит да повтаря Цезаровата тактика от Алезия. Освен това Олтис, твърде буйна, за да бъде отклонена или преградена, правеше пълното обкръжаване на крепостта невъзможно. Ребил се задоволи да устрои три лагера на достатъчно високи места, за да предотврати тайното напускане на цитаделата.
Това, което Драпес и Луктерий все пак бяха научили от Алезия, бе, че най-важното за издържането на една обсада е доброто снабдяване с храна. И двамата знаеха добре, че Укселодунум не може да бъде превзет със сила, независимо колко блестящ пълководец води обсадата, защото скалите под крепостните стени бяха твърде стръмни, за да бъдат изкачени дори със стълби. Нямаше да помогне и обсадна тераса като тази при Аварикум. Стените на Укселодунум бяха толкова високи и недостъпни, че не можеха да бъдат преодолени с никое чудо на римската техника. Ако разполагаше с достатъчно храна, Укселодунум можеше да се задържи до изтичане на срока на управление на Цезар в Галия.
Затова храна трябваше да се намери, и то в огромни количества. Докато Ребил строеше лагерите си и доста преди да се сети за допълнителни укрепления, Луктерий и Драпес изпратиха две хиляди души извън крепостта. Кардурките с радост доставяха зърно, осолено свинско, сланина, боб, нахут, кореноплоди и кафези с кокошки, патици и гъски. Докараха и живи говеда, свине и овце. За нещастие основната култура на кардурките не беше ядлива — те се славеха с лена си, произвеждаха най-доброто платно извън Египет. Това наложи да се предприемат походи до земите на петрокориите и другите съседни племена. А те изобщо не се завтекоха да изпращат провизии на Драпес и Луктерий, както бяха сторили кардурките. Което не беше дадено доброволно, бе взето насила и когато всички коли бяха напълнени, Драпес и Луктерий се запътиха назад.
По време на похода за осигуряване на провизии останалите в крепостта войници вгорчиха доста живота на Ребил. Нощ след нощ те нападаха някой от трите лагера, толкова ожесточено, че Ребил загуби надежда, че ще успее да довърши обсадните укрепления около Укселодунум.
Огромният керван с провизии се завърна и спря на деветнайсет километра от крепостта. Там се установи на лагер под командването на Драпес, който трябваше да го охранява от нападенията на римляните. Сетне пратеници от крепостта убедиха двамата галски военачалници, че врагът изобщо не подозира за присъствието им. Задачата за прехвърлянето на провизиите в крепостта се падна на Луктерий, който познаваше много добре околността. Дотук с каруците, нареди той. През последните километри провизиите трябваше да бъдат пренесени с мулета, а последните неколкостотин крачки — в тъмна доба и колкото се можеше по-далеч от римските лагери.
Между лагера на товарния керван и крепостта имаше много горски пътечки; Луктерий закара мулетата колкото се можеше по-близо до крепостта и зачака. Тръгна едва четири часа след полунощ — на мулетата бяха сложени платнени калъфки на копитата и муцуните им бяха завързани, за да не реват. Тишината бе удивителна, Луктерий стана още по-самоуверен. Съгледвачите от наблюдателните кули на най-близкия римски лагер (по-близко, отколкото би желал) изглеждаха задрямали.
Ала римските часови никога не дремеха на поста си. Наказанието бе смърт чрез пребиване и проверките бяха безжалостни и ненадейни.
Ако времето бе ветровито или дъждовно, Луктерий щеше да успее да се промъкне. Ала нощта беше толкова тиха, че далечният ромон на Олтис се чуваше ясно. Чуваха се и други, по-необичайни звуци: подрънкване, тътрене, шепот, леки удари от пръчка.
— Събудете пълководеца — нареди началникът на стражата на хората си. — И гледайте да вдигате по-малко шум от онова, което минава там.
Опасявайки се от неочаквана атака, Ребил изпрати разузнавачи и мобилизира бързо и тихо войската. Нападна точно преди зазоряване, толкова безшумно, че пренасящите провизиите дори не разбраха какво става. Те изпаднаха в паника, зарязаха мулетата и се втурнаха в Укселодунум. Защо Луктерий не ги последва, така и не се разбра — той се скри в горите и не направи нищо, за да предупреди Драпес за станалото.
Ребил научи за местонахождението на кервана с провизиите от един пленен кардурк и изпрати германите си. Убийските конници сега се придружаваха от убийска пехота — смъртоносна комбинация. Зад тях в стегнат строй вървяха двата легиона на Ребил. Галите не успяха да окажат почти никаква съпротива. Драпес и хората му бяха пленени и цялата храна, събрана с толкова труд, попадна в римски ръце.
— Много се радвам, че попадна у мен! — сподели Ребил пред Фабий, докато разтърсваше енергично десницата му на следващия ден. — Имаме още два легиона да изхранваме, а изобщо не се налага да събираме провизии.
— Тогава да започваме обсадата — предложи Фабий.

 

* * *

 

Когато вестта за неочаквания късмет на Ребил достигна до знанието на Цезар, той реши да тръгне напред с конницата и да остави Квинт Фуфий Кален и двата легиона да се движат с нормален ход.
— Защото — обясни Цезар — не мисля, че Ребил и Фабий са в опасност. Ако срещнеш гнезда на съпротива по пътя си, Калене, разправи се с тях безмилостно. Време е на Галия да й бъде нахлузен хомотът.
Той пристигна край Укселодунум, за да установи, че обсадата върви добре, макар че появата му бе посрещната с изненада — Ребил и Фабий не го очакваха.
— Никой от нас не притежава инженерна мисъл, а и не водим инженери със себе си — обясни Фабий.
— Искате да им спрете водоизточниците — предположи Цезар.
— Налага се. Иначе ще се наложи да чакаме, докато гладът ги принуди да се предадат, а както изглежда, засега не страдат от недостиг на храна, макар че Литавик се опита да прекара допълнително.
— Съгласен съм с теб, Фабий.
Стояха на една скала, от която се разкриваше добра гледка към водоизточниците на Укселодунум, към пътеките от крепостта до реката и извора. Ребил и Фабий вече се бяха погрижили за тази към реката, като бяха разположили стрелци.
— Не е достатъчно — рече Цезар. — Преместете и балистите, та да могат да обсипват пътеката с камъни. И скорпиони.
Така Укселодунум остана да разчита само на извора, доста по-трудна цел за римляните — той се намираше точно под стените и до него се стигаше от една вратичка в самата основа на укреплението. Нямаше смисъл да се напада. Мястото на потока беше такова, че наоколо не можеше да се съберат повече от една-две кохорти.
— Мисля, че няма да се справим — въздъхна Фабий. Цезар се усмихна:
— Глупости! Първо трябва да издигнем насип от пръст и камъни от сегашното ни място, който да стигне на петдесетина крачки от извора. Намира се нагоре по склона, но насипът ще стига на шейсет стъпки над височината, на която се намираме сега. На върха на насипа ще издигнем обсадна кула с височина колкото десет етажа. Ще бъде обърната към извора и на върха й ще поставим скорпион, който ще може да порази всеки, опитал да се добере до водата.
— Това ще е възможно само денем — възрази Ребил. — Те просто ще слизат да черпят вода през нощта. Освен това войниците, които строят кулата, ще са в постоянна опасност.
— За тази цел, Ребиле, както добре знаеш, има мантели. Важното е всичко да изглежда истинско. Сякаш намеренията ни са сериозни. Това означава, че войниците, които ще вършат работата, трябва да вярват в сериозните ми намерения. — Цезар замълча и погледна пенливия поток. — Всичко обаче ще бъде прах в очите. Виждал съм много такива извори, особено в Анатолия. Ще го подкопаем отдолу. Той се подхранва от няколко подземни потока. Съдейки по дебита му, бих казал десетина. Прокопаването на тунела ще започне веднага. Всеки подземен поток, който натоварените с тази задача срещнат по пътя си, трябва да бъде отклонен към Олтис. Нямам представа колко ще отнеме работата, но когато и последният подземен поток бъде отклонен, изворът ще пресъхне.
Фабий и Ребил го изгледаха потресени.
— Не можем ли да го подкопаем, без да строим насипа и кулата?
— И да им издадем истинските си намерения? Из цяла Галия има мини за сребро и мед, Ребиле. Предполагам, че в крепостта има достатъчно мъже с миньорски умения. Не искам да се повтаря онова, което стана, когато обсаждахме атватуките. Тунели и контратунели, оплетени и пресичащи се, сякаш прокопани от армия обезумели къртици. Тунелът трябва да се пази в пълна тайна. Единствените сред хората ни, които ще знаят за него, ще са тези, които го копаят. Затова насипът и отбранителната кула трябва да изглеждат сериозна неприятност на противника. Не обичам да губя хора, но искам тази работа да се свърши, и то час по-скоро.
И така, нагоре по склона започна да се издига насип, след това обсадна кула. Изненаданите и уплашени жители на Укселодунум оказваха отпор със стрели, копия, камъни и огън. Когато най-сетне осъзнаха на каква височина ще се издига кулата, те излязоха от крепостта и нападнаха. Сражението бе ожесточено, защото римските войници наистина вярваха в голямото значение на съоръжението и се отбраняваха упорито. Скоро кулата пламна, а мантелите от двете й страни бяха застрашени.
Поради тясното пространство повечето римски легионери не участваха в битката — те се събраха колкото се можеше по-близо и започнаха да насърчават другарите си, кардурките от крепостните стени също окуражаваха своите бойци. Цезар бързо разгони зрителите от своя лагер, а ги накара да се разпръснат около крепостта и да вдигат колкото могат повече шум, сякаш се готвят за масирана атака.
Тази хитрост проработи. Кардурките се оттеглиха и дадоха възможност на римляните да потушат пожара.
Десететажната обсадна кула отново започна да расте, но така и не бе използвана. Под земята тунелите напредваха безжалостно и един по един подхранващите потоци на извора бяха отклонени. Почти в същия момент, в който върху кулата трябваше да се разположи артилерия, чудесният извор на Укселодунум пресъхна завинаги.
Това дойде като гръм от ясно небе за обсадените. Посланието бе ясно: боговете бяха свели глави пред мощта на Рим, бяха изоставили Галия, за да дарят с любовта си Цезар. Каква полза да се отбраняват, след като боговете обичаха Цезар и Рим?
Укселодунум капитулира.

 

* * *

 

На следващата заран Цезар събра всичките си легати, префекти, военни трибуни и центуриони, за да участват в последния удар върху Галия. Включително и Авъл Хирций, който бе пристигнал с двата легиона на Квинт Фуфий Кален.
— Ще бъда кратък — заговори той, седнал на курулното си кресло в пълни бойни доспехи и с жезъла си от слонова кост под десния лакът.
Светлината от големия отворен прозорец зад гърба му падаше право върху лицето му. Той нямаше още петдесет, но шията му бе прорязана от дълбоки бръчки, макар че под брадичката му още нямаше отпусната кожа. Бръчки пресичаха и челото му, разклоняваха се около ъгълчетата на очите му, извиваха се покрай носа му, подчертаваха високите му скули, като прорязваха страните му. Във военните походи той не полагаше грижи за оредялата си коса, но сега носеше венеца си от дъбови листа, символ, че е спасил живота на другарите си в сражение, защото искаше си придаде допълнителен авторитет. Когато влизаше в някоя зала с този венец, всички трябваше да се изправят и да го аплодират, дори Катон и Бибул. Заради тази корона цивика той бе влязъл в сената на двайсетгодишна възраст; заради този венец всеки войник знаеше, че Цезар се е бил на предната линия на фронта с меч и щит, въпреки че служещите при него го виждаха достатъчно често в битките, за да не се нуждаят от такова напомняне.
Изглеждаше ужасно уморен, но никой от присъстващите не се залъгваше, че това се дължи на физическа умора — Цезар бе в отлична форма, невероятно силен мъж. Не, той страдаше от душевно и емоционално изтощение, даваха си сметка всички. И се чудеха защо.
— Краят на септември е. Разгарът на лятото — продължи той с ясен глас. — И ако това се случваше преди две или три години, всеки би казал, че войната в Галия най-сетне е приключила. Ала всички ние, които сме тук сега, знаем, че не е така. Кога ще се признаят племената на Галия Комата за победени? Кога ще се оставят в ръцете на Рим и ще приемат, че са в безопасност, защитени и обединени както никога преди? Галия е бик, загубил очите, но не и яростта си. Тя напада отново и отново, блъска се в стени, камъни, дървета. Постепенно губи сили, но никога не се успокоява.
В стаята цареше пълна тишина, никой не помръдваше, никой не смееше да се изкашля. Очакваха да чуят нещо изключително важно.
— Как можем да усмирим този бик? Как можем да го убедим да легне спокойно, за да намажем раните му с целебен мехлем? — Гласът му се промени, стана по-тъжен. — Всички вие, до най-младшия центурион, сте запознати с трудностите, които срещам в Рим. Сенатът иска кръвта ми, плътта ми, духа ми… и моята дигнитас, личния ми принос в добруването на обществото. Която е и ваша дигнитас, защото вие сте мои служители. Скелетът на обичаната ми войска. Когато падна аз, падате и вие. Когато обезчестят мен, обезчестяват и вас. Това е вечна заплаха, но не за това съм ви събрал. Споменавам го само, за да наблегна на онова, което ще кажа след малко.
Той си пое дъх.
— Срокът на управлението ми няма да бъде продължен. През мартенските календи на по-следващата година то ще свърши. А може да бъде приключено и през календите на идния март, макар че аз ще сторя всичко, за да го предотвратя. Следващата година ще ми е нужна за административната работа, която ще превърне Галия Комата в нормална римска провинция. Затова тази безсмислена, безполезна разточителна война трябва да приключи тази година. Аз не изпитвам никакво удоволствие при вида на бойните полета след битка, защото по тях лежат и римски жертви. И толкова много гали, както келти, така и белги, загинали само заради една мечта, която нямат подготовка и способности да осъществят. В това щеше да се увери Версенжеторикс, ако беше победил.
Той се изправи и се намръщи:
— Искам войната да свърши тази година. Не временно примирие, а траен мир. Мир, който ще продължи след смъртта и на последния присъстващ в тази зала, след смъртта на децата му и на техните деца. Ако това не стане, германите ще нахлуят и историята на Галия ще тръгне в друга насока, а също и историята на обичаната ни Италия, защото германите няма да се задоволят с превземането на Галия. При последното им идване Рим изпрати срещу тях Гай Марий. Убеден съм, че Рим изпрати и мен тук, за да направя така, че германите никога повече да не се върнат. Галия Комата е естествена бариера, не Алпите. Ние трябва да задържим германите от другата страна на Ренус, ако искаме нашият свят, включително светът на Галия да заживее в благоденствие.
Цезар направи няколко крачки, отново се върна в средата на залата и огледа присъстващите.
— Повечето от вас са служили при мен много дълго време. И всички сте били с мен достатъчно дълго, за да знаете що за човек съм. Не съм жесток, причиняването на болка не ми доставя удоволствие. Обаче стигнах до извода, че Галия на дългокосите има нужда от урок, толкова жесток, толкова смразяващ, че споменът за него да се предава с поколенията и да разубеждава всеки, който помисли за ново въстание. По тази причина ви събрах днес тук. Исках да ви кажа моето решение, а не да ви питам за разрешение. Аз съм главнокомандващият и решението е в моите ръце. Аз вече го взех. То не зависи от вас. Гърците смятат, че само извършителят на едно деяние е виновен за него, ако деянието е престъпно. Затова вината пада само на моите рамене. Никой от вас няма нужда да я споделя. Никой от вас няма да страда заради нея. Аз нося цялото бреме. Често сте ме чували да казвам, че споменът за извършеното зло ще ме преследва в старостта ми, но има причини да не се боя от тази съдба така, както се страхувах от нея, преди да разговарям с Катбад друида.
Той се върна при курулното си кресло и седна.
— Утре ще се заема с мъжете, които защитаваха Укселодунум. Според изчисленията ми те са около четири хиляди. Да, може да са повече, но четири хиляди ще свършат работа. На тези, които ни гледат най-намръщено, които ни мразят най-много, ще отрежа и двете ръце.
Той изрече тези думи съвършено спокойно; в залата се чу лека въздишка. Колко хубаво, че нито Гай Требоний, нито Децим Брут бяха тук! Ала Хирций го гледаше с насълзени очи и Цезар трудно понасяше това. С усилие прикри чувствата си, после продължи:
— Няма да натоваря никой римлянин с това дело. Някои от жителите на Укселодунум могат да го сторят. Доброволци. Осемдесет човека, всеки от които да отреже ръцете на петдесетте пленници. Това ще е достатъчно. Ковачите в момента работят върху специален инструмент, който измислих, нещо като остро длето с острие, широко шест пръста. Ще се поставя върху ръката, точно над китката, и дланта ще се отрязва с един удар с чук. Кръвотечението ще се спира с превръзка около лакътя. Веднага след ампутацията китката ще се потапя в катран. Някои ще умрат от кръвотечението, но повечето ще оцелеят.
Той вече говореше гладко, спокойно — беше навлязъл в областта на идеите, на практическите подробности.
— Тези четири хиляди сакати мъже ще бъдат разпръснати из цялата страна, да се скитат и да просят милостиня. И всеки, който види човек с отрязани ръце, ще си спомня за урока от обсадата на Укселодунум. Когато легионите разделят, искам с всеки да тръгнат известен брой осакати ни мъже към местата на зимните лагери. Така ще се ги рижа безръките да се разпилеят из цялата страна. Защото от урока няма да има полза, ако доказателствата за него не се виждат. Накрая ще ви дам някои сведения, събрани от храбрите, но невъзпети цивилни герои от канцеларията ми. След осем години война в Галия Комата са загинали един милион галски воини. Един милион са били продадени в робство. Четиристотин хиляди галски жени и деца са загубили живота си и четвърт милион галски семейства са останали без подслон. Това е колкото цялото население на Италия. Ужасно доказателство за сляпата ярост на бика. Това трябва да спре! Сега. Тук, в Укселодунум. След края на управлението ми Галия Комата ще живее в мир.
Той кимна. Всички се разотидоха мълчаливо, никой не посмя да погледне Пълководеца в очите. Само Хирций остана.
— Не казвай нищо! — тросна се Цезар.
— Нямам намерение — отвърна той.

 

* * *

 

След падането на Укселодунум Цезар реши да посети всички племена в Аквитания, онази част от Галия на дългокосите, която бе най-малко замесена във войната и следователно единствената, разполагаща с достатъчно ресурси, за да изхранва войска. Със себе си той взе част от осакатените защитници на Укселодунум като доказателство за решимостта на Рим да сломи всяка съпротива.
По пътя си бе посрещнат мирно — различните племена го приемаха гостоприемно, отместваха очи от безръките клетници, подписваха представените им договори и се кълняха да бъдат верни на Рим. Цезар бе готов да им повярва, защото не друг, а арверн му бе предал Луктерий няколко дни след тръгването му за Бурдигала, първия етап от обиколката му на Аквитания. Това бе доказателство, че нито едно племе нямаше да даде подслон на един пълководец на Версенжеторикс. Сега само един от двамата командващи на галите при Укселодунум щеше да върви на триумфалното му шествие: другият — Драпес, бе отказал да се храни и да пие и беше умрял като непримирим противник на римското присъствие в Галия.
Луций Цезар дойде да посети братовчед си в Толоза към края на октомври; носеше много новини.
— Сенатът се събра в края на септември — осведоми той Цезар през стиснати зъби. — Признавам, че първият консул е разочарование, мислех го за по-разумен мъж от втория.
— Сервий Сулпиций наистина е по-разумен от Марк Марцел вярно е, но и той желае падението ми. Какво стана?
— Сенатът решил да постави на преразглеждане въпроса с провинциите ти през мартенските календи идната година. Марк Марцел ги осведомил, че войната в Галия Комата най-после е свършила, което означавало, че нямало абсолютно никаква пречка да ти бъдат отнети империумът, провинциите и войските. Благодарение на новия закон за петгодишния срок, твърдял той, имало предостатъчно потенциални управители, способни веднага да заемат мястото ти. Всяко забавяне щяло да бъде знак за слабост от страна на сената и било напълно недопустимо. Заключил, че трябвало веднъж завинаги да ти се даде да разбереш, че си само един слуга на сената, а не негов господар. Наказване, което, както научавам, било посрещнато с радост от Катон.
— Наложило се е да вдига два пъти повече врява, защото Бибул е в Сирия, или на път за там. Продължавай, Луций. По изражението ти личи, че има и по-лошо.
— Много по-лошо! Сенатът приел, че ако някой народен трибун наложи вето върху обсъждането на въпроса с провинциите ти по време на мартенските календи, това щяло да се разглежда като държавна измяна. Виновникът щял да бъде арестуван и наказан.
— Това е напълно незаконно! — възкликна Цезар. — Никой не може да пречи на един народен трибун да изпълнява задълженията си или да му отнема правото на вето, освен ако не е обявено извънредно положение. Това ли смята да предприеме сенатът догодина? Да обяви извънредно положение?
— Може би, макар че не се знае.
— Това ли е всичко?
— Не. Сенатът приел и друго решение. Присвоил си правото сам да определя кога трябва да бъдат освободени твоите ветерани, навършили съответната възраст.
— О, разбирам! Аз съм причината за един прецедент, мислиш ли? Досега никой в римската история не е имал право да освобождава ветераните от военна служба, освен техния военачалник. Предполагам, че идния март сенатът ще реши всичките ми стари воини да бъдат освободени.
— Така изглежда, Гай.
Цезар се стори на Луций изненадващо необезпокоен. Дори се усмихна:
— Наистина ли си въобразяват, че ще ме победят с такива трикове? Глупости, Луций! — Той се изправи и протегна ръце към братовчед си. — Благодаря ти за новините наистина. Но стига толкова. Иска ми се да се поотпусна в банята.
Луций Цезар обаче не можеше да остави темата недовършена. Тръгна след Цезар като куче.
— С какво смяташ да се противопоставиш на добрите люде? — поинтересува се той.
— С каквото трябва — отвърна Пълководеца.

 

* * *

 

Зимното разпределение беше направено. Гай Требоний, Публий Вациний и Марк Антоний отидоха с четири легиона при Неметоцена в земите на атребатите, за да пазят Белгика; два легиона се настаниха при хедуите в Бибракт; два при туроните на източните граници на карнутите и два при лемовиките на югозапад от арверните. Нито една част от Галия не остана без войска. Заедно с Луций Пълководеца завърши обиколката на Провинцията, след това се присъедини към Требоний, Вациний и Марк Антоний, за да прекара с тях зимата.
Към средата на декември войската получи приятна изненада — Цезар увеличи заплатата на обикновените войници от четиристотин и осемдесет на деветстотин сестерции годишно. За пръв път от сто години римската армия получаваше увеличение на възнагражденията. Освен това той даде на всеки войник парична премия и обяви, че делът на войската от плячката ще бъде по-голям.
— За чия сметка? — обсъждаше Требоний пред Публий Вациний. — На хазната? Със сигурност не!
— Разбира се, че не — съгласи се Вациний. — Той винаги спазва стриктно законовите разпоредби. Не, всичко идва от неговия джоб, от неговия дял. — Дребният, сбръчкан Вациний се намръщи; той не беше присъствал, когато Цезар получи отговора от сената на молбата му да бъде третиран като Помпей. — Знам, че е приказно богат, но е и твърде разточителен. Може ли да си позволи такава щедрост, Требоний?
— О, предполагам, че да. Спечели двайсет хиляди таланта само от продажбата на роби.
— Двайсет хиляди? Юпитере! Крас се смяташе за най-богатия римлянин, а остави едва седем хиляди!
— Марк Крас все се хвалеше с богатството си, ала чул ли си някога Помпей Велики да каже с какво състояние разполага? Защо, мислиш, банкерите се тълпят около Цезар, защо му се умилкват? Балб му е верен до гроб, Опий не изостава. Те са още от твоето време, Вациний. Ала има и нови лица, като Атик.
— Рабирий Постум му е задължен заради навременния заем, с който започна нов живот.
— Да, но едва след като Цезар започна да трупа богатства в Галия. Германското съкровище, което откри при атватуките, бе приказно. Делът му от него се измерва на хиляди таланти. — Требоний се усмихна. — А ако започне да изпитва недостиг, съкровищата на Карнутум няма да са вече толкова свещени. Това е резерва. Цезар не е глупак. Той много добре си дава сметка, че следващият управител на Галия ще тури ръка на Карнутум. Мога да се обзаложа, че богатствата на друидите ще изчезнат преди идването на новия управник.
— Според кореспонденцията, която получавам от Рим, времето му изтича след три месеца… О, богове, накъде отива светът! Мартенските календи наближават бързо! Какво ще прави тогава? В момента, в който бъде лишен от империума си, към него ще бъдат отправени сто обвинения. И той ще се провали, Требоний.
— О, много вероятно.
Вациний също не беше вчерашен.
— Той не смята да позволи да се стигне дотам, нали?
— Не, Вациний, не смята.
Двамата замълчаха; Вациний заразглежда мрачното лице на събеседника си. Погледите им се срещнаха.
— Значи, съм прав — заговори накрая Вациний. — Той се свърза с войската си с желязна връв.
— Именно.
— И ако се наложи, ще настъпи към Рим.
— Само ако се наложи. Цезар не обича да нарушава правилата; стреми се да прави всяко нещо с времето му: не издава извънредни заповеди, ще чака десет години до консулството си, всичко върши по закон. Ако се наложи да нахлуе с войската си в Рим, той ще загуби нещо от себе си, Вациний. Той никога не е изключвал тази възможност. Мислиш ли, че се бои от сената? От когото и да било? Включително и от прехваления Помпей Велики. Не! Всички те са като сламени чучела на тренировъчното поле. Той го знае. Ала не иска да бъде така. Стреми се към онова, което му се полага, но се опитва да го постигне по законен ред. Военният поход към Рим е най-крайната възможност и той ще я отлага до последния момент. Засега е вършил всичко законно. И иска да остане така.
— Винаги се е стремял да бъде съвършен — въздъхна тъжно Вациний й потрепери. — О, Юпитере, какво ще им стори, ако го принудят да предприеме тази мярка?
— Не ми се мисли за това.
— По-добре да направим нещо, та на добрите люде да им дойде умът в главата.
— От месеци се опитвам. И мисля, че добрите люде щяха да разсъдят разумно, ако не беше един от тях.
— Катон — обади се, без да се замисля, Вациний.
— Да, Катон.
Двамата отново замълчаха. Вациний въздъхна:
— Е, аз съм с него през огън и вода.
— И аз.
— Кой още?
— Децим. Фабий. Секстий. Антоний. Ребил. Кален. Базил. Планк. Сулпиций. Луций Цезар.
— А Лабиен?
Требоний енергично поклати глава:
— Не!
— Заради Лабиен ли?
— Заради Цезар.
— Въпреки това той не казва нищо лошо за Лабиен.
— И никога няма да каже. Лабиен още се надява да стане консул заедно с него, макар да знае, че Цезар не одобрява методите му. Ала в отчетите до сената не пише нищо, затова Лабиен още се надява. Това обаче ще се промени. Когато Цезар нахлуе в Рим, той ще даде на добрите люде един подарък. Тит Лабиен.
— О, Требоний, моли се само да не се стигне до гражданска война!

 

* * *

 

За това се молеше и Цезар, докато се подготвяше да се справи с добрите люде според неписаната конституция на Рим — _мос майорум_ — традицията на предците. Консулите за следващата година бяха Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел. Гай Марцел бе първи братовчед на настоящия втори консул, Марк Марцел, и на мъжа, за когото се говореше, че щял да заеме консулския пост по-следващата година — Гай Марцел Малкия. По-върл враг на Цезар от Гай Марцел Големия надали можеше да се намери. Паул беше друг човек. След известно време, прекарано в изгнание заради участие във въстанието на баща си, Лепид, той седна в консулското курулно кресло сравнително късно. Постигна го с възстановяването на Емилиевата базилика като най-величествената постройка на Римския форум. След безредиците във форума при изгарянето на трупа на Публий Клодий в сградата на сената почти завършената базилика също бе изгоряла. И Паул не разполагаше вече с пари, за да започне отново.
Паул беше човек без солидно финансово положение. И Цезар го знаеше. И го купи. Струваше си да контролира първия консул. Паул получи хиляда и шестстотин таланта от Цезар през декември и започна да получава заплата от Балб като човек на Пълководеца. Емилиевата базилика можеше да бъде възстановена дори по-величествена от преди. По-важен бе Курион, който му беше струвал само петстотин таланта. Той направи точно както бе предложил Цезар, кандидатира се за народен трибун в последния момент и (нещо не особено трудно за един Скрибоний Курион) беше избран.
Можеха да бъдат предприети и други мерки. Всички по-големи градове в Италийска Галия получиха големи суми за нови обществени постройки или за ремонт на пазарищата също градовете в Провинцията и в самата Италия. Всички тези градове обаче имаха едно общо — бяха оказали услуги на Цезар. По едно време той се замисли дали да не направи дарения и на градове в двете Испании, Азия и Гърция, но реши, че това няма да му донесе особена полза, ако Помпей, далеч по-голям покровител на тези провинции, реши да не разреши на клиентите си да подкрепят Цезар. Нито една от тези мерки не беше направена за издействане на поддръжка при евентуална гражданска война. Целта бе просто да се спечелят местните плутократи, та да се застъпят за Цезар пред добрите люде. Гражданската война бе последната възможност и Пълководеца смяташе, че тя е толкова страшна, че дори политическите му противници ще се постараят да я избегнат. Трябваше да успее, като направи невъзможно за добрите люде да се противопоставят на общественото мнение в по-голямата част на Рим, Италия, Италийска Галия, Илирикум и Римската галска провинция.
Той не се изненадваше от глупостта на хората, но дори в най-песимистичното си настроение не можеше да повярва, че една малка група римски сенатори ще предпочетат гражданска война пред неизбежното признаване на Цезар на онова, което му се полагаше. Законен консул за втори път, защитен от съдебно преследване, пръв мъж в Рим и заемащ челно място в аналите на историята. Тези неща се полагаха на рода му, на общественото му положение, на потомството му. Той нямаше да остави син, но това не беше необходимо, ако синът му не го надминеше. Такива неща не се случваха, всеки го знаеше. Синовете на великите мъже никога не са велики. За пример можеха да се вземат младият Марий и Фауст Сула…
Междувременно трябваше да мисли и за новата римска провинция Галия Комата. Да изкове новия ред, да въдвори мир, да събере най-способните сред местното население.
И още няколко проблема, към които трябваше да се отнесе доста по-внимателно. В това число как да се отърве от две хиляди гали, за които знаеше, че само го чакат да напусне Галия, за да се опълчат срещу Рим. Хиляда от тях бяха роби, които не смееше да продаде от страх от кървава разправа с новите им собственици или от въстания като това на Спартак. Другите хиляда бяха свободни гали, предимно благородници, които не се трогваха особено от съдбата на осакатените защитници на Укселодунум.
В крайна сметка Цезар ги закара под стража в Масилия и там ги натовари на кораби. Хилядата роби бяха изпратени на галатийския цар Дейотар, самият той — гал, който постоянно имаше нужда от добри конници. Нищо чудно, че когато пристигнаха, той ги освободи и ги прие на служба. Хилядата свободни гали изпрати на цар Ариобарзан в Кападокия. И двете групи бяха за подарък. Малки пожертвования пред олтара на Фортуна. Късметът се смяташе за божи дар, но никога не беше излишно човек да се погрижи сам да си го осигури. Доста банално бе да приписваш успеха на късмет. Цезар много добре знаеше, че зад късмета винаги стоят упорит труд и мъдра мисъл. Войниците му можеха да се хвалят с късмета му, той нямаше нищо против. Докато мислеха, че съдбата е на тяхна страна, те се страхуваха по-малко, сякаш имаха защитата на мантела над главите си. Именно лошият късмет погуби клетия Марк Крас — дните му бяха преброени още от първия ден, в който войниците му решиха, че е прокълнат. Никой човек не е лишен от известна доза суеверие, но хората с по-нисш произход бяха твърде суеверни. Цезар използваше това. Защото ако късметът бе дар от боговете и те го изпращаха на великите люде, той също придобиваше някакъв божествен ореол около главата си. Нищо лошо нямаше в това, войниците да смятат пълководеца си за бог.

 

Точно в края на годината Цезар получи писмо от Квинт Цицерон, първи легат на големия си брат, управителя на Киликия.

 

„Не трябваше да те оставям толкова рано, Цезаре. Това е едно от неудобствата да работиш за човек, който действа бързо като теб. Аз си въобразих, че брат ми Марк ще замине веднага за Киликия. Ала той не го стори толкова бързо. Тръгна от Рим в началото на май и за близо два месеца стигна едва до Атина. Защо угодничи на Помпей Велики? Това е започнало от времето, когато е бил на седемнайсет и е служил като кадет във войската на Помпей Страбон, знам, но мисля, че Марк твърде много преувеличава дълга си към Помпей Велики за защитата му в онези години. Можеш да се досетиш, че се наложи да прекарам два дни в дома на Великия в Тарентум. Никога няма (макар че опитах) да харесвам този човек.
В Атина (където чакахме военния легат на Марк, Гай Помптин — аз можех да водя войските на Марк много по-умело, но той не ми се доверява) научихме, че Марк Марцел е бичувал един гражданин от твоята колония в Новум Комум. Срамна история, Цезаре. Брат ми също е възмутен, макар че умът му е зает главно с партската заплаха. Точно затова отказа да напусне Атина преди пристигането на Помптин.
След още един месец преминахме в Киликия при Лаодицея. Такова прекрасно място, с тези ослепителни кристални тераси, надвиснали от скалите! Сред топлите чисти езерца местните жители са изградили мраморни басейнчета за такива като Марк и мен, изнурени от жегата и праха по пътя от Ефес до Лаодицея. Прекрасно бе да прекараме няколко дни като риби (водата е много полезна за костите).
Сетне обаче, след като отново тръгнахме на път, ние си дадохме сметка какво зло е причинил Лентул Спинтер, а след него и Апий Клавдий на бедната, опустошена Киликия. Брат ми я нарече „развалина на отчаянието“ и не преувеличава. Провинцията е ограбена, експлоатирана, изнасилена. Всичко и всеки са обложени с непосилни данъци. И не от друг, а от сина на скъпата ти приятелка Сервилия. Да, съжалявам, че трябва да го кажа, но Брут явно се е сработил много добре с тъст си Апий Клавдий във всякакви срамни начинания. Макар че винаги избягва да критикува високопоставени люде, брат ми писа на Атик, че смяха поведението на Апий Клавдий в провинцията за позорни. А и никак не му хареса, че Апий Клавдий отказа да ни приеме.
Останахме в Тарзус много малко; Марк бързаше да използва удобния за водене на война сезон. Партите извършваха набезите си по поречието на Ефрат и цар Ариобарзан от Кападокия бе под ужасно напрежение. Войската беше малобройна като тази, която заварихме в Киликия. Защо са толкова немощни тези две армии? От липса на пари. Човек лесно може да се досети, че Апий Клавдий прибира повечето от средствата за войската в собствения си джоб и не дава пукната сестерция за състоянието на двата си легиона. Дава пари само за половината от действителния брой на войниците. Цар Ариобарзан от Кападокия не разполага със средства за подобаваща армия главно защото младият Брут — този стълб на римската непорочност, му е дал заем с астрономична лихва. Брат ми е бесен.
Както и да е, той прекара следващите три месеца, водейки военна кампания в Кападокия, изключително уморително занимание.
О, Помптин е глупак! Губи дни за обсадата на жалки селца, които ти би превзел за минути. Брат ми, разбира се, няма представа от водене на войни и е доволен.
Бибул само си губеше времето в Сирия, което ни принуди да го чакаме, преди да започнем общия си поход от двете страни на планините Аманус. Всъщност едва започваме. Както научих, той пристигнал в Антиохия през секстил и отпратил младия Гай Касий доста хладно за Рим. Разбира се, взел е двамата си сина. Марк Бибул е на двайсет и няколко, а Гней Бибул — на деветнайсет. Тримата Бибули с раздразнение установили, че Касий се е справил доста добре с партската заплаха, включително при засадата край Оронт.
Този военен плам не е много по вкуса на Бибул, струва ми се. Той смята да се справи с партите по доста по-различен начин от Касий. Вместо да води битки, той наел един парт на име Орнадапат да нашепне на цар Ород, че Пакор, любимият му син, възнамерявал да го измести от трона. Хитро, но не и достойно за възхищение, нали?
Галия ми липсва много, Цезаре. Липсват ми войните, които водихме, толкова бързи и ефективни, толкова лишени от интриги сред висшите командни кръгове. Тук се налага да отделям по-голяма част от времето си, за да усмирявам Помптин, отколкото за каквото и да било друго по-полезно начинание. Моля те, пиши ми. Имам нужда от малко ободряване.“

 

Клетият Квинт Цицерон! Цезар помисли доста, преди да седне и да напише отговор на това доста отчаяно послание. Типично за Цицерон бе да предпочете този безполезен подлизурко Гай Помптин пред собствения си брат. Защото Квинт Цицерон бе прав. Той щеше да бъде много по-способен пълководец от Помптин.

 

6
Рим
Януари — декември 50 г.пр.н.е.

 

Когато Гай Касий Лонгин се завърна у дома след удивителната си кариера като трийсетгодишен управител на една от най-важните римски провинции, той беше посрещнат с възхищение. От предпазливост се беше отказал да моли сената за триумф, макар че хората го бяха приветствали като император на бойното поле след разбиването на галилейската армия при Генизаретското езеро.
— Мисля, че народът одобрява всичко, което постигна в Сирия — рече Брут.
— Защо да предизвиквам старците от сената? — вдигна рамене Касий. — Така или иначе, няма да ми разрешат триумфално шествие. По-добре да се престоря, че не го желая. Същите хора, които иначе биха ме осъдили за нахалството ми, сега ще ме ценят заради скромността ми.
— Хареса ти, нали?
— Сирия ли? Да. Не и докато Марк Крас беше жив, но след Кари бе прекрасно.
— Какво стана със златото и съкровищата, които Крас взе от храмовете в Сирия? Беше ли ги взел при похода си през Месопотамия?
За момент Касий се затрудни в отговора, ала бързо си даде сметка, че Брут, само четири месеца по-млад от него, не знае нищо от тактиката на управление на една провинция, освен финансовата й страна.
— Не, останаха в Антиохия. Взех ги, когато тръгнах насам. — Той се усмихна. — Защо според теб Бибул толкова ме мрази? Твърдеше, че се падали на него и трябвало да останат в Сирия до края на управлението. Ала ако ги бях оставил, до Рим щеше да стигне много по-малко. Само си представям как лепкавите му пръсти ровят в ковчежетата.
Брут го изгледа възмутено:
— Касий! Марк Бибул е извън всяко съмнение! Зетят на Катон да краде от това, което принадлежи на Рим? Немислимо!
— Глупости — изсумтя презрително Касий. — Ама че си наивен, Бруте! Всеки би постъпил така, ако има възможност. Това, което сторих, е само заради младостта и кариерата ми. След като стана консул, искам Сирия да бъде моя провинция и ще я получа, защото смятам да се утвърдя като специалист по сирийските въпроси. Ако бях останал прост квестор, никой нямаше да запомни, че изобщо съм бил там. Ала след като квесторът се превърна в управител и постигна небивали успехи при управлението си, цял Рим ще ме запомни. Затова аз защитих правото си да докарам натрупаните по безчестен начин богатства на Крас в Рим като негов квестор. Напълно законно, и Бибул го знае. Освен това той толкова се бави, докато пристигне, че аз вече бях опаковал и натоварил всичко на кораби още преди да стъпи в Антиохия. Как само е плакал, когато е гледал платната ми на хоризонта! Много здраве на него и на двете му разглезени синчета.
Брут не засегна повече темата за Бибул. Макар че беше много добър човек, Гай Касий бе от онези агресивни младежи, които имаха лошо мнение за някои представители на добрите люде, известни с това, че не желаеха да поемат бремето на провинциите с неизбежните им войни и опасности. Макар и роден за консул, Касий нищо не разбираше от политика, липсваха му гъвкавост, такт и способност да печели хората на своя страна чрез правилно подбрани думи. Всъщност той си беше типичен военен: як, късо подстриган, енергичен и без особена склонност към интриги.
— Радвам се да те видя, разбира се — рече Брут, — но има ли друга причина да ме посетиш толкова скоро след завръщането ти.
Касий се подсмихна и присви очи. О, бедният Брут! Той наистина бе много наивен. И имаше ли лек, с който да излекува пъпчивата му кожа или навика му да трупа пари по неподхождащ на един сенатор начин?
— Всъщност дошъл съм да се срещна с главата на семейството.
— С майка ми ли? Защо не каза?
Касий поклати глава и въздъхна:
— Бруте, ти си главата на семейството, не Сервилия. Дойдох да те посетя в това ти качество.
— О! О, да. Май действително аз трябва да съм главата на семейството. Просто мама е толкова оправна и е вдовица от толкова дълго време. Предполагам, че никога не ми е минавало през ума, че мога да я изместя.
— Докато не решиш, Бруте, няма да го направиш.
— Така ми е добре. Какво искаш?
— Искам да се оженя за Юлия Терция, Тертула. Сгодени сме от години и аз рече не съм толкова млад. Време е да създам семейство, Бруте. След като вече съм в сената, чакат ме велики дела.
— Тя е едва на шестнайсет — намръщи се Брут.
— Знам! — тросна се Касий. — Знам също така и чия дъщеря е всъщност. Е, цял Рим знае. И тъй като Юлиевата кръв е малко по-благородна от Юниевата, нямам нищо против да се оженя за потомката на Цезар. Макар и да не харесвам особено този човек, той доказа, че кръвта на Юлиите още е силна.
— Моята кръв е Юниева — изсъска Брут.
— Ала от Брут, не от Силан. Има разлика.
— По майчина линия и аз, и Тертула сме патриции от рода на Сервилиите — продължи замислено Брут.
— Е, стига сме спорили — побърза да го прекъсне Касий, знаейки докъде ще се стигне. — Мога ли да се оженя за Тертула?
— Трябва да питам майка си.
— О, Бруте, кога ще пораснеш? Не Сервилия трябва да вземе това решение!
— Кое решение? — попита тя, докато влизаше в кабинета на Брут, без да чука.
Големите й тъмни очи се спряха не върху сина й (когото намираше толкова недостоен, че не искаше дори да го поглежда), а върху Касий. Лицето й грейна, тя се приближи до него и хвана загорялото му от слънцето лице с две ръце.
— Касий, колко се радвам да те видя пак в Рим! — поздрави го тя и го целуна.
Страшно обичаше Касий, още от времето, когато бе посещавал едно училище с Брут. Войник, човек на действието. Младеж с амбиции да си създаде име.
— Кое решение? — повтори тя и се настани в едно кресло.
— Искам да се оженя за Тертула веднага — отвърна той.
— Да питаме тогава нея — рече Сервилия, като по този начин отне правото на решение от сина си; плесна с ръце, за да повика един прислужник. — Повикай Тертула — нареди, сетне отново се обърна към Касий: — Защо?
— Скоро навършвам трийсет и три, Сервилия. Време е да създам семейство. Знам, че Тертула още не е пълнолетна, но сме сгодени от доста години, не съм някой непознат.
— И тя вече е на възраст за женене — добави разсеяно майката.
Като че за потвърждение на тези думи след миг на вратата се почука и Тертула влезе.
Касий примигна — не я беше виждал от три години, три години на големи промени. Тя бе станала от тринайсет на шестнайсет. Беше се превърнала в жена. И колко беше красива! Приличаше на мъртвата дъщеря на Цезар, Юлия, макар че не беше толкова светла и стройна. Големите й, правилно разположени очи бяха златистосиви на цвят, гъстата й коса бе тъмноруса, устата й — мамеща да я целунеш. Имаше леко загоряла безупречна кожа. Изящни гърди. О, Тертула!
Когато видя Касий, тя се усмихна мило и протегна ръце към него.
— Гай Касий — поздрави го с леко пресипналия глас на Юлия.
Той се приближи до нея, също с усмивка, и пое ръцете й.
— Тертула! — Обърна се към Сервилия: — Мога ли да я попитам?
— Разбира се — отвърна тя, зарадвана, че двамата се харесват.
Касий стисна ръцете на момичето по-силно.
— Тертула, поисках ръката ти. Майка ти… — Реши да не споменава Брут; защо да си прави труда? — Майка ти каза, че ти трябва да решиш. Ще се омъжиш ли за мен сега?
Усмивката й се промени, стана по-съблазнителна и изведнъж пролича, че е потомка на Сервилия, една от най-големите съблазнителки.
— С удоволствие, Гай Касий — отговори.
— Добре! — намеси се рязко Сервилия. — Касий, заведи я някъде, където можеш да я целунеш, без да те видят половината слуги. Бруте, погрижи се за организирането на сватбата. Сезонът е подходящ, но избери внимателно деня. — Тя погледна намръщено щастливата двойка: — Хайде, какво чакате!
Те излязоха хванати за ръце и оставиха Сервилия със сина й. Пъпчив както винаги, безобразно брадясал, защото не можеше да се бръсне, с влажни като на бито куче очи и отпуснати устни.
— Не знаех, че Касий е при теб — рече тя.
— Току-що дойде, мамо. Щях да те повикам.
— Дойдох да говоря с теб.
— За какво? — попита смутено Брут.
— За някои слухове по твой адрес. Разнасят те из целия град. Атик е най-загрижен.
Лицето на Брут се изкриви, изведнъж придоби по-суров вид — може би израз на истинската му същност, когато не беше в компанията на майка си.
— Цицерон! — изсъска.
— Именно. Непрекъснато хули лихварските ти начинания в провинцията му, в Кападокия и в Галатия. Да не споменаваме Кипър.
— Нищо не може да докаже. Парите са дадени от двама мои клиенти, Мациний и Скапций. Аз само съм защитавал интересите на клиентите си, мамо.
— Скъпи ми Бруте, забравяш, че съм на този свят много преди ти да си в състояние да управляваш собствената си съдба! Мациний и Скапций са твои служители. Баща ми основа фирмата заедно с много други. Добре прикрито, вярно е. Ала ти не можеш да си позволиш да дадеш на човек с остър ум и съобразителност като Цицерон какъвто и да било повод да те уличи.
— Аз ще се оправя с него — заяви той и по вида му пролича, че наистина ще го направи.
— По-добре, надявам се, от начина, по който твоят уважаван тъст се справи със своите проблеми! — сопна се Сервилия. — Оставил е толкова ясни следи за машинациите си по време на управлението на Киликия, че и слепец може да ги види. В резултат на това сега трябва да отговаря за незаконно присвояване. А ти, Бруте, си му бил съучастник. Мислиш ли, че цял Рим не знае за изнудвачеството ви? — Тя се усмихна сурово, показвайки дребните си равни зъби. — Апий Клавдий заплашва да разквартирува войската в някой нещастен киликийски град, след това ти минаваш и намекваш, че един скромен подарък от сто таланта за управителя ще помогне на жителите да избегнат тази неприятност. Сетне фирмата на Мациний и Скапций предлага заем на града. Апий Клавдий прибира парите в джоба си, а ти спечелваш дори повече от лихвите.
— Могат да съдят Апий Клавдий, но ще го оправдаят, мамо.
— Няма съмнение, сине. Ала слуховете няма да допринесат за обществената ти кариера. Така казва Понтий Аквила.
Уродливото, сърдито лице се изкриви още повече, черните очи заплашително засвяткаха.
— Понтий Аквила! — изсъска презрително Брут. — Това с Цезар го разбирам, мамо, но не и с това амбициозно нищожество, Понтий Аквила! Това е унизително за теб.
— Как смееш! — изръмжа тя и скочи.
— Да, мамо, боя се от теб, ала вече не съм дете и някои неща трябва да се казват право в очите. Неща, които ще се отразят зле на кръвта, на името ни. Като Понтий Аквила!
Сервилия се извърна и излезе, като затвори вратата удивително тихо. Спря навън под колонадата на перистила разтреперана и със стиснати юмруци. Как смееше! Нима бе лишен от всичко човешко? Нима никога не беше горял от страст, не бе изпитвал желание, не го бяха преследвали в нощта глад, самота и нужда? Не, никога. Не и Брут. Анемичен, отпуснат, импотентен. Нима си въобразяваше, че не й е ясно, при положение, че жена му живееше в нейната къща? Жена, до която дори не се беше доближил, камо ли да спи с нея. А и не ходеше да жъне в чужди ниви. От каквото и да беше направен синът й (а тя често се питаше каква материя го изгражда), то не беше огън, гръм, вулкан, земетресение. Понякога, както сега, когато изрази мнението си за Понтий Аквила, той се престрашаваше и изказваше неодобрението си. Но как смееше! Имаше ли някаква представа?
Толкова много години бяха изминали от заминаването на Цезар за Галия, години, през които бе лежала сама, бе искала зъби и блъскала с юмруци възглавницата. Години, през които не преставаше да го обича, да го желае, да се нуждае от него. Беше като обезумяла от любов, разтреперана от желание. Преживяваше такива жестоки сблъсъци — дуели между страстта и разума, войни за самообладание. О, и това изтънчено удоволствие да бъдеш обладана, да бъдеш превзета и подчинена от един мъж, командвана, наказвана, заробена. Какво друго би могла да желае една жена, съзнаваща много добре способностите си, освен един мъж, който да спечели уважението й? Който да я превъзхожда във всичко, но въпреки това да е свързан с нея единствено посредством достойнствата й на жена. Цезаре, Цезаре…
— Изглеждаш развълнувана.
Тя подскочи, обърна се, той стоеше до нея. Луций Понтий Аквила. Любовникът й. Беше трийсетгодишен — по-млад от нейния син. Току-що бе приет в сената като градски квестор. Потеклото му не беше знатно. Ала щом го погледнеше, това вече нямаше значение. Толкова беше красив! Много висок, със съвършени пропорции на тялото, с къса къдрава кестенява коса, с наситенозелени очи, с лице с високи скули и страстни устни. И най-хубавото в него бе, че й напомняше за Цезар.
— Мислех си нещо и се развълнувах.
— Развълнувана от любов или от омраза?
— Омраза. Омраза, омраза, омраза!
— Значи си мислила за мен.
— Не, мислех за сина си.
— Какво е направил, че да те ядоса?
— Каза, че връзката ми с теб е унизителна.
Той заключи вратата, затвори кепенците, сетне се обърна и я погледна с усмивка, от която коленете й се подкосяваха.
— Голям аристократ е твоят Брут — рече спокойно. — И разбирам неодобрението му.
— Той не разбира — заговори Сервилия, докато смъкваме бялата му тога и я премяташе на един стол. — Вдигни си крака. — Тя развърза сенаторската му обувка от кафява кожа. — Дай другата. — Втората обувка също бе свалена. — Вдигни ръце.
Сервилия смъкна и бялата му туника с една пурпурна ивица на дясното му рамо.
Той остана гол. Сервилия отстъпи леко, за да го види да насити погледа, ума, духа си. Малкото тъмночервени косми на гърдите му изтъняваха в едва видима ивица, за да се слеят с гъстите косми на слабините му, където тъмният му член се показваше над изящния му пълен скротум. Самото съвършенство. Бедрата му бяха стройни, прасците му — добре оформени, коремът му — плосък, гърдите — мускулести. Имаше широки рамене и дълги и жилести ръце.
Тя направи малък кръг около него, за да се наслади на стегнатото му седалище, на тънкия му кръст, на широкия му гръб, на главата върху якия му врат. Красавец! Какъв мъж! Как можеше да докосне това съвършенство? Той беше за Фидий и Праксител, заслужаваше да бъде обезсмъртен в скулптура.
— Сега е мой ред — рече той, когато тя огледа тялото му.
Тя разпусна буйната си коса, съвършено черна, с изключение на два бели кичура на слепоочията. Смъкна робата си в алено и кехлибар. Петдесет и четири годишната Сервилия застана чисто гола пред любовника си, без да почувства никакво притеснение. Кожата й бе гладка като слонова кост, а пълните й гърди — все още стегнати, ала мускулите на седалището й вече бяха отпуснати, талията — по-разширена. Възрастта, знаеше тя, изобщо не влияеше на тези неща между един мъж и една жена.
Тя легна на кревата и отпусна ръце от двете страни на покритите си с черни косми слабини и раздалечи леко срамните си устни. Не беше ли казал Цезар, че това е най-красивото цвете, което някога е виждал? Нейната самоувереност се крепеше на това, на гордостта, че държи Цезар в плен.
О, но докосването на този млад, нежен, невероятно потентен мъж! Да бъде обладавана с такава сила и в същото време с такава нежност, да се отдава без всякакъв свян и въпреки това с толкова разумна умереност. Тя пое езика му в уста, започна да го целува по гърдите, по слабините, да се гърчи от страст и когато достигна върха на възбудата си, закрещя с всички сили. „Ето, синко! — помисли си. — Надявам се да слушаш внимателно. Току-що преживях удоволствие, което ти никога няма да изпиташ. С мъж, в когото не ме интересува нищо друго, освен това да го накарам да се гърчи от екстаз.“
След това те останаха заедно, съвършено голи, пиха и водиха такъв непринуден разговор, който може да следва само след пълно физическо сближаване.
— Научих, че Курион е внесъл закон за назначаване на комисия по надзора на обществените пътища в Италия и че председателят на тази комисия щял да е с ранга на проконсул — отбеляза Сервилия, положила крака в скута му, играейки с пръсти с космите му.
— Вярно е, но Гай Марцел Големия никога няма да го одобри.
— Странна мярка, струва ми се.
— На всички така им се струва.
— Дали Цезар не го е купил, как мислиш?
— Съмнявам се.
— Все пак единственият, който би могъл да извлече някаква изгода от Курион, е Цезар — предположи Сервилия. — Ако загуби провинциите и империума си през мартенските календи, законът на Курион ще му даде нова проконсулска длъжност и империумът му ще бъде запазен. Не е ли така?
— Така е.
— Значи, Курион е човек на Цезар.
— Наистина не го вярвам много.
— Той много неочаквано покри всичките си задължения.
Понтий Аквила се засмя и отметна глава назад:
— Освен това се ожени за Фулвия. И то доста навреме, ако вярваме на слуховете. Коремът й е твърде закръглен за наскоро задомена жена.
— Горката стара Семпрония! Да дадеш дъщеря си от един демагог на друг.
— Досега не съм видял признаци Курион да е демагог.
— Ще видиш — изрече загадъчно Сервилия.

 

Вече повече от две години сенатът бе лишен от древната си сграда, Курия Хостилия, ала още никой не изявяваше желание да я възстанови. Управляващите хазната бяха толкова стиснати, че държавата не отпускаше нито сестерция. Според традицията някой много влиятелен мъж трябваше да се заеме с това дело, ала засега никой не се наемаше дори Помпей Велики, който изглеждаше безразличен към неволите на сената.
— Винаги можете да използвате Курия Помпея — бе рекъл той.
— Типично за него! — изсъска Гай Марцел Големия, докато отиваше към Марсово поле и каменния театър на Помпей през мартенските календи. — Иска да принуди сената да провежда важните си заседания в сграда, която е построил, когато нямахме нужда от него. Типично за него!
— Просто една от поредните му странности — отбеляза Катон, крачейки толкова бързо, че Гай Марцел едва го догонваше.
— Защо тичаме толкова, Катоне? Паул държи фасциите за март и няма да бърза много.
— Затова е толкова разпуснат.
Комплексът, построен от Помпей сред зелените морави на Марсово поле недалеч от Фламиниевия цирк, бе много внушителен — просторният каменен театър, който можеше да побере пет хиляди души, се издигаше високо над разпръснатите по-ниски постройки, стоящи там от доста повече време от него. Много хитро Помпей беше изградил храм на Венера Победоносна от едната страна на трибуните и така бе превърнал предназначената иначе за неблагочестиви цели сграда в истински бастион на римските традиции. Според римските обичаи театрите действаха упадъчно върху морала на обществото, затова преди Помпей да издигне каменната си сграда всички игри и народни празници се провеждаха във временни дървени постройки. Помпеевият театър съществуваше единствено благодарение на храма на Венера.
Зад трибуните Помпей бе оставил голям перистил с градина и колонада със сто колони, украсени с натруфените коринтски капители, докарани от Сула от Гърция, всичките боядисани в различни нюанси на синьо и златисто. Червените стени зад колонадата бяха изрисувани със стенописи, за жалост похабени заради кървавите им сюжети. Защото Помпей притежава много повече пари, отколкото добър вкус и това най-добре личеше именно в тази стоколонна колонада и градината с множеството фонтани, езерца с риби и излишни украшения.
В задната част на перистила Помпей бе издигнал курия — заседателна зала, за която се беше погрижил да притежава всички религиозни атрибути, за да може да приюти сената. Размерите й бяха много подходящи и по разположение приличаше на разрушената Курия Хостилия — правоъгълно помещение с по три реда места от двете страни; в центъра на залата се намираше подиумът с креслата за курулните магистрати. На най-горните редове седяха педариите, сенатори, които бяха твърде млади, за да взимат думата, тъй като никога не бяха заемали магистратски пост, нито бяха награждавани с тревен венец или венец от дъбови листа за храброст. На средните редове седяха сенатори, заемали нисши държавни постове — народни трибуни, квестори или плебейски едили — или признати за военни герои. Двата най-долни реда бяха предназначени за онези, които са били курулни едили, претори, консули или цензори. От това следваше, че седящите на долните и средните редове се ползваха с по-голям авторитет от педариите най-отзад.
Старата Хостилиева курия бе доста мрачна отвътре: редовете за сенаторите бяха от грубо одялани вулканични камъни, стените бяха боядисани в убити тонове с редки червени спирали и прави линии на бежов фон, курулният подиум също беше от вулкански туфи, а свободното пространство между двата предни реда — покрито с черен и бял мрамор, толкова стар, че отдавна бе загубил всякаква следа от блясък и величие. В пълен контраст с тази антична простота Помпеевата курия беше облицована с разноцветен мрамор. Стените бяха покрити с розови и червени плочи, подредени в сложни шарки между позлатени пиластри. Задните редове от двете страни бяха облицовани с кафяв мрамор, средните — в жълт, долните — в кремав, а курулният подиум — в блестящ светлосин мрамор, докаран чак от Нумидия. Пространството между редовете бе покрито с кръгли пурпурни и бели плочки. От обратната страна на колонадата през високи прозорци, защитени добре от широки корнизи и закрити с позлатени решетки, проникваше достатъчно светлина.
Макар че интериорът на Курия Помпея караше много хора да сумтят презрително заради ненужната показност, не обзавеждането бе най-обидното в цялата сграда, а статуята на самия Помпей, издигната зад курулния подиум. Тя бе в естествен размер (и следователно не обида към боговете) и го представяше такъв, какъвто е бил преди двайсет години при първото си консулство — строен, добре сложен мъж на трийсет и шест, с гъста светлоруса коса, ясни сини очи и закръглено, определено нехарактерно за римлянин лице. Скулпторът бе дал всичко от себе си, но и художникът, оцветил лицето, косата, очите и кафявите сенаторски обувки с полукръгли катарами, също се беше постарал. Само тогата и онова, което се показваше от туниката, бяха изработени по новия метод — не оцветени, а направени от добре полиран мрамор: бял за тогата и туниката и пурпурен за ръба на тогата и ивицата през туниката. Тъй като Помпей бе накарал да качат статуята на четири стъпки висок пиедестал, тя се извисяваше над всички като председател на всяко заседание на сената, което се провеждаше в залата.
Почти всички четиристотин сенатори, намиращи се по това време в Рим, дойдоха в Курия Помпея за това дългоочаквано заседание през мартенските иди. Гай Марцел Големия имаше известно право да смята, че Помпей иска да ги принуди да се събират в неговата курия, защото сенатът беше пренебрегвал творението му. Ала Марцел Големия не виждаше една друга цел на Помпей, а именно, че ако искаше да събере всичките си членове на едно място, сенатът трябваше да заседава извън помериума, свещената граница на Рим. Това означаваше, че Помпей спокойно можеше да посещава тези заседания, без да губи империума и властта над провинциите си в Испания. И тъй като войската му оставаше от другата страна на морето, в качеството си на куратор на римските зърнени запаси той се радваше на правото да живее до самите стени на Рим и да пътува спокойно из Италия, две неща, официално забранени на останалите управители на провинции.
Небето над Еквилина едва просветля, когато сенаторите започнаха да се тълпят в перистила, където повечето предпочетоха да останат, докато председателстващият заседанието Луций Емилий Лепид Паул се появи. Събираха на групички според политическите си убеждения и разговаряха с доста повече плам от друг ден в такъв ранен час. Заседанието обещаваше да е интересно и очакванията бяха големи. Всеки обича да присъства на падането на един кумир, а този ден всички бяха убедени, че Цезар, идолът на народа, ще рухне.
Предводителите на добрите люде стояха на задната колонада на Помпеевата курия: Катон, Ахенобарб, Метел Сципион, Марк Марцел (вторият консул от предишната година), Апий Клавдий, Лентул Спинтер, Гай Марцел Големия (тазгодишният втори консул), Гай Марцел Малкия (за когото се говореше, че ще е консул догодина), Фауст Сула, Брут и двама народни трибуни.
— Велик, велик ден! — излая рязко Катон.
— Началото на края на Цезар — съгласи се с усмивка Луций Домиций Ахенобарб.
— Той не е лишен от поддръжници — вметна скромно Брут. — Видях Луций Пизон, Филип, Лепид, Вация Изаурик, Месала Руф и Рабирий Постум. Отделили са се и изглеждат самоуверени.
— Долна паплач! — изсъска презрително Марк Марцел.
— Кой знае обаче какво ще решат педариите, когато се стигне до гласуване? — намеси се Апий Клавдий, все още доста неспокоен заради продължаващото дело за злоупотреби.
— Повечето ще гласуват по-скоро за нас, отколкото за Цезар — успокои го Метел Сципион.
В този момент се появи първият консул Паул, предхождан от ликторите си, и влезе в Помпеевата курия. Сенаторите забързаха след него. Всеки си носеше сгъваемо столче, някои водеха писари, за да запечатат това паметно събитие за личните си архиви.
Бяха прочетени молитви, бе направено жертвоприношение и знаците показаха, че заседанието ще е плодотворно. Сенаторите се настаниха на столчетата си, курулните магистрати — в креслата си от слонова кост върху бялата мраморна платформа под статуята на Помпей Велики.
Самият Помпей пък седеше на долния ред отляво на подиума, облечен в тогата си с пурпурна обшивка, с лека иронична усмивка и без да сваля очи от точното си копие. Колко обещаващ бе този ден! Единственият човек, който заплашваше да го засенчи, щеше да бъде повален. И то без никакво усилие от страна на Помпей. Никой нямаше да може да го сочи с пръст и да твърди, че е участвал в заговора за свалянето на Цезар. Дори нямаше нужда да присъства. Разбира се, той щеше да гласува за отнемането на провинциите на Цезар, но така щяха да сторят и повечето сенатори. Нямаше да се наложи да се изказва по въпроса. Добрите люде щяха да свършат цялата работа.
Паул, който държеше фасциите през месец март, седна на креслото си, поставено малко по-напред от това на Гай Марцел Големия, осемте претори и двамата курулни едили се наредиха зад тях.
Точно пред курулния подиум бе поставена много дълга, добре полирана дървена скамейка. На нея седяха десетте народни трибуни, хората, избрани от плебеите, за да бранят интересите им и да държат патрициите на мястото им. Или поне така е било в зората на републиката, когато патрициите са контролирали сената, консулството, съдилищата, центуриатното събрание и всички области на обществения живот. Това положение обаче не се беше задържало много след детронирането на последния цар на Рим. Плебеите се бяха издигнали, бяха натрупали повече богатства и искаха все по-голямо участие във властта. Двубоят между плебеи и патриции бе продължил с променлив успех цели сто години. В края на краищата плебсът си издейства един от консулите да е плебей, половината места в колегията на жреците да се заемат от плебеи и правото един плебейски род да се нарича благороден, щом някой от представителите му се издигне в ранг на претор. Също така създадоха колегията на народните трибуни, които полагаха клетва да защитават правата на плебса дори с цената на живота си.
С течение на времето ролята на народните трибуни се беше променила. Постепенно плебейското събрание иззе основната законодателна власт и започна да блокира инициативите на патрициите и да управлява сената в полза на конническото съсловие, съставляващо основното ядро на плебса.
Сетне се появиха нов вид народни трибуни, най-ярки пример, за каквито бяха двама велики плебейски благородници братята Тиберий и Гай Семпронии Гракхи. Те използваха постовете си в плебейското събрание, за да вземат част от властта както на патрициата, така и на плебса и да я дадат на най-нисшите и бедни слоеве на обществото. Заради това и двамата умряха от мъчителна, жестока смърт, но имената им щяха да се помнят завинаги. И спечелиха много велики последователи, съвършено различни в целите и идеалите си, като Гай Марий, Сатурнин, Марк Ливий Друз, Сулпиций, Авъл Габиний, Тит Лабиен, Публий Вациний, Публий Клодий и Гай Требоний. При Габиний, Лабиен, Вациний и Требоний обаче възникна ново явление — те се ръководеха от определен човек, диктуващ политиката им. За Габиний и Лабиен това бе Помпей; за Вациний и Требоний — Цезар.
Сега, на този първи ден на март, след почти петстотин години от създаването си народният трибунат се олицетворяваше от десетте човека, седящи на дървената скамейка, облечени в чисто бели тоги, без право на ликтори, но и неограничени от религиозните традиции, властващи из цялата управленска машина на Рим. Осмина от тях бяха участвали в сената по две-три години, преди да се кандидатират за народни трибуни; двама бяха влезли след избирането си. И деветте бяха хора, чиито имена и лица щяха да бъдат забравени още с напускането на службата им.
Това не важеше за Гай Скрибоний Курион, който като председател на колегията заемаше централното място на трибунската скамейка. Той приличаше по-скоро на непослушен хлапак, отколкото на народен трибун — с луничавото си лице, с рошавата червена коса, с цялата енергия и ентусиазъм, които излъчваше. Блестящ оратор, известен като консерватор в политическите си разбирания, Курион бе син на бивш консул и цензор и се беше проявил като един от най-яростните опоненти на Цезар по време на консулството му, макар че тогава още не беше навършил необходимата възраст, за да влезе в сената.
Някои от законите, които бе прокарал след постъпването си на сегашната си длъжност през декември предходната година, бяха странни; изглеждаше, сякаш бацилът на трибунския радикален екстремизъм го е заразил по-тежко, отколкото се очакваше. Отначало той опита (безуспешно) да прокара закон за въвеждане на новата длъжност куратор на пътищата с мандат от пет години, който да притежава проконсулски империум. Много от добрите люде заподозряха в това опит да даде на Цезар нов, макар и невоенен, управленски пост. Сетне в качеството си на жрец той се опита да убеди колегията на жреците да вкара допълнителен месец от двайсет и два дни след февруари. Това щеше да отложи идването на мартенските календи и с тях на обсъждането на въпроса с провинциите на Цезар с двайсет и два скъпоценни дни. Това също не успя. Законът за куратора на пътищата той явно смяташе за нещо маловажно, но вмъкването на допълнителен месец очевидно му се струваше от огромно значение, защото след като останалите жреци отхвърлиха категорично предложението му, Курион им каза всичко, което мислеше за тях. Реакция, която накара големия приятел на Цицерон, Целий, да изпрати писмо до Киликия, информирайки великия адвокат, че Курион е човек на Цезар.
За щастие това мъдро заключение не стигна до влиятелно ухо, затова на настоящото заседание Курион седеше съвсем необезпокоявано на мястото си и се преструваше, че следи с интерес процедурата. В края на краищата народните трибуни бяха с вързани ръце от неконституционния декрет, забраняващ им да използват правото си на вето при обсъждането на управлението на Цезар под заплахата начаса да бъдат осъдени за измяна.
Паул обяви начало на заседанието и веднага отстъпи председателството на Гай Клавдий Марцел Големия.
— Уважаеми първи консул, цензори, бивши консули, претори, едили, народни трибуни, квестори и сенатори — започна Гай Марцел Големия, след като се изправи, — това заседание е свикано, за да се обсъди проконсулството на Гай Юлий Цезар, управител на трите Галии и Илирикум по силата на закона на консулите Гай Помпей Велики и Марк Лициний Крас, прокаран преди пет години в народното събрание. Според Помпеево-Лициниевия закон днес сенатът може свободно да разгледа какво да прави занапред с провинциите, войските и империума на Цезар. Според споменатия закон днес ние трябваше да обсъдим кой действащ в момента висш магистрат да изпратим на мястото на Цезар като управител на провинциите му идния март, последния срок за приключване на управлението му по закона на Помпей и Лициний. По време на самостоятелното консулство на Гней Помпей Велики обаче преди две години законът се промени. Стана възможно сенатът да проведе обсъждането по друг начин. А именно, една малка група тук присъстващи са били претори и консули, ала са отказали да поемат някоя провинция за управление след изтичане срока на службата им. Напълно законно сенатът може да избере да използва тези резерви и да назначи управители на Илирия и трите Галии веднага. Действащите в момента консули и претори нямат право да вземат провинции преди изтичането на петгодишен срок след отстъпването им от длъжност, но ние не можем да позволим на Гай Цезар да управлява още пет години, нали?
Гай Марцел Големия замълча; по тъмното му, отблъскващо лице се изписа задоволство. Никой не проговори и той продължи:
— Както всички знаем, Гай Цезар направи чудеса в провинциите си. Преди осем години той започна с Илирикум, Италийска Галия и Отвъдна Галия, която тогава включваше само Римската галска провинция. Преди осем години той започна с два легиона, разквартирувани в Италийска Галия, и един в Провинцията. Преди осем години той пое три провинции, живели в траен мир в продължение на много дълго време. През първата му година сенатът одобри действията му по спирането на преселението на хелветите към Провинцията. Ала не му е давал разрешение да навлезе в района, наречен Галия Комата, за да воюва със свевите на цар Ариовист, ползващи се със статута на приятели и съюзници на римския народ. И не му е позволявал да набира още войска. Не му е разрешавал, след като разби цар Ариовист, да навлиза по-навътре в Галия на дългокосите и да воюва с племена, нямащи никакви отношения с Рим. Не му е разрешавал да основава колонии от така наречени „римски граждани“ отвъд река Падус в Италийска Галия. Не му разрешавал да набира войски от районите на Италийска Галия без римски граждански права. Не му е разрешавал да води войни, да сключва мир, да подписва договори или да прокарва закони в Галия на дългокосите. Не му е дава право да изтезава посланици от определени германски племена.
— Така е! Така е! — провикна се Катон. Сенаторите замърмориха, размърдаха се, заоглеждаха се неловко. Курион седеше на трибунската скамейка с разсеян поглед. Помпей мълчеше и съзерцаваше собственото си лице над курулния подиум. Плешивият и грозен Луций Ахенобарб се хилеше злорадо.
— Хазната — продължи спокойно Гай Марцел Големия — не възрази срещу нито едно от тези непозволени действия нито пък членовете на тази уважавана институция. Защото действията на Гай Цезар носеха голяма изгода за тях, за Рим, за войската му и за самия него. Правеха го герой в очите на низшите класи, които обожават да гледат как Рим набира мощ, богатства и храбри дела зад граница. Те му позволиха да купи онова, което не би могъл да получи само от искрената добра воля на хората — сподвижници в сената, послушни народни трибуни, решаващо мнозинство в римските трибални събрания и хиляди негови войници сред гласоподавателите от центуриите на Марсово поле. И това му позволи да наложи нов стил на управление: да измени на свещената традиция на предците, която никога не е позволявала на Рим да завладява чужди територии с единствена цел прославянето на един-единствен човек. Защото какво печели Рим със завземането на Галия Комата и какво губи? Губи живота на своите граждани, както военни, така и цивилни. Навлича си омразата на народи, които не знаят нищо за Рим и не искат да имат нищо общо с него. Които не са, повтарям — не са посягали на римски територии и римска собственост по начина, по който ги предизвика да действат Цезар! Рим, в лицето на Гай Цезар и незаконните му войски, нахлу в земите на напълно миролюбиви народи и ги опустоши. Защо? За да се облагодетелства от продажбата на един милион галски роби, толкова много, че от време на време дори си позволяваше да подарява от тях на тази огромна, незаконно събрана войска. Богатствата на Рим се увеличиха, но Рим и без друго беше достатъчно богат благодарение на напълно законните и отбранителни войни, водени от много пълководци, някои от които са мъртви, а други седят сред нас днес, като нашия уважаван бивш консул Гней Помпей Велики. Защо? За да стане Цезар народен герой, да предизвика тази неграмотна, лесно поддаваща се на влияние паплач да изгори дъщеря му сред свещения ни форум Романум и да принуди магистратите да дадат разрешение за погребението й на Марсово поле сред героите. Казвам това, без да искам да обидя уважавания ни бивш консул Гней Помпей Велики, на когото тя бе любяща съпруга. Ала фактът си е факт. Гай Цезар предизвика народа да постъпи така.
Помпей се беше изправил в креслото си и гледаше с наклонена глава Гай Марцел Големия и с изражение на мъчителна тъга и силно неудобство.
Курион седеше и слушаше със свито сърце. Речта бе много добра, много разумна и внимателно обмислена, така че да подейства най-пълно на членовете на тази уважавана висша институция. Звучеше справедливо, законно. И се приемаше изключително добре от сенаторите на задните и средните редици, чиито симпатии се меняха като ветропоказател. Някои от тези аргументи не можеха да бъдат оборени, защото Цезар наистина имаше деспотичен характер. И как след тази реч да изтъкне, че Цезар не е единственият римски управник и пълководец, тръгнал да завоюва нови територии? И как да убеди тези книжни плъхове, че той знае какво прави, че целта му е да запази Рим, Италия и римските провинции от настъпващите германи? Той въздъхна, сгуши глава между раменете си и протегна крака, така че да опре гръб в синьо-белия мрамор пред курулния подиум.
— Смятам — продължи Гай Марцел Големия, — че е крайно време тази уважавана институция да сложи край на своеволията на мъжа Гай Юлий Цезар. Чийто произход и връзки са толкова стабилни, че се мисли за по-велик от закона, от традициите на дедите ни. Той е нов Луций Корнелий Сула. Има достатъчно знатен произход, достатъчно ум и способности, за да прави каквото си поиска. Е, всички знаем какво стана със Сула. Какво стана с Рим при управлението на Сула. Две десетилетия бяха нужни за компенсиране на щетите, нанесени от него. Спомнете си за хората, които уби, за обидите, които ни нанесе, за властта, която узурпира и използва безскрупулно. Не искам да кажа, че Гай Цезар нарочно подражава на Луций Корнелий Сула. Не смятам, че това е начинът на мислене на представителите на тези изключително стари патрициански родове. Смятам, че те вярват, че мястото им е непосредствено под боговете, които почитат, и че ако им се предостави свобода, тяхното нахалство и амбиции няма да имат граници.
Той си пое дъх и погледна право към най-младия чичо на Цезар, Луций Аврелий Кота, който през годините на Цезаровото проконсулство бе проявявал пълно безразличие към политиката.
— Всички знаете, че Гай Цезар смята догодина да се кандидатира за консул. Известно ви е, че сенатът отказа да му разреши да го направи задочно. Той трябва да прекоси помериума, за да обяви кандидатурата си, и щом го стори, той веднага ще загуби империума си. При това аз и други от присъстващите тук ще възбудим съдебни преследвания срещу него за многобройните му незаконни деяния. Това са деяния на изменник, уважаеми сенатори! Събиране на незаконни войски; нахлуване в земите на мирни народи; даване на граждански права на хора, които не ги заслужават; основаване на колонии от такива хора и обявяването им за римляни; убийство на посланици, дошли с мирна мисия — всичко това е измяна! Цезар ще бъде изправен на съд по много обвинения и ще бъде осъден. Защото делата ще се гледат при извънредни обстоятелства и форумът ще се пази от повече войска от докараната от Помпей Велики за делото срещу Милон. Той няма да се измъкне от правосъдието. Всички го знаете, така че размислете много внимателно. Аз ще предложа Гай Юлий Цезар да бъде лишен от империума, провинциите и войските си и ще го подложа на гласуване. Сетне ще настоявам Гай Цезар да бъде лишен от всяка проконсулска власт още днес, на мартенските календи в годината на консулството на Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел.
Курион не помръдна, не направи опит да се изправи или да прибере крака. Просто заяви:
— Аз ще поставя вето върху предложението ти, Гай Марцеле.
Въздишката, дошла едновременно от почти четиристотин гърла, прозвуча като внезапен полъх на вятъра и бе последвана моментално от шумолене, шепот, стържене на столове, ръкопляскане от един или два чифта ръце.
Помпей се задави, Ахенобарб издаде звук като кучешки вой, Катон остана на мястото си загубил дар слово. Гай Парцел Големия пръв се окопити.
— Предлагам — изрече гръмогласно — Гай Юлий Цезар да бъде лишен от империума, провинциите и войските си още днес, на мартенските календи в годината на консулството на Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел.
— Поставям вето на предложението ти, втори консуле — обади се Курион.
Последва неловко мълчание, никой не смееше да помръдне, нито да проговори. Всички погледи бяха насочени към Курион, чието лице оставаше скрито от седящите на курулния подиум, но беше видимо за всички останали.
Катон скочи.
— Предател! — изрева. — Предател, предател, предател! Арестувайте го!
— О, глупости! — възкликна Курион, стана от мястото си и излезе по средата на покрития с пурпурен и бял мрамор под. — Това са глупости, Катоне, и ти го знаеш! Ти и твоите слуги приехте само една сенатска препоръка, която няма никаква законова сила, нито някакво, дори съвсем слабо, съответствие с конституционните норми! Никоя сенатска препоръка, ако не е издадена по време на извънредно положение, не може да лиши един законно избран народен трибун от правото му на вето! Аз слагам вето на предложението на втория консул! Защото имам това право! И изобщо не се опитвай да ме заплашваш с бърз процес за измяна и с хвърляне от Тарпейската скала! Плебейското събрание никога няма да го разреши! Да не мислиш, че още живеем във времето, преди плебсът да постави патрициата на мястото му? Защото за човек, който постоянно говори за надменността и самозабравянето на патрициите, Катоне, ти се държиш точно като един от тях! Сядай си на задника и мирувай! Аз слагам вето на предложението на втория консул!
— О, прекрасно! — проехтя глас откъм отворената врата. — Курионе, обожавам те! Прекрасно, прекрасно!
Там стоеше Фулвия, обгърната в сияние от градината, с надут корем под оранжевата роба, с озарено лице.
Гай Марцел Големия преглътна тежко, разтрепери се и загуби самообладание.
— Ликтори, махнете тази жена! — закрещя той. — Изхвърлете я на улицата, където й е мястото!
— Никой да не я докосва! — изръмжа Курион. — Къде е казано, че римски гражданин от кой да е пол не може да слуша пред вратите на сената, ако са отворени? Само докосни с пръст внучката на Гай Семпроний Гракх, и ще бъдеш разкъсан от същата тази презряна, неграмотна и податлива на влияние сган, Марцеле!
Ликторите се колебаеха. Курион се възползва от възможността. Той прекоси залата, приближи се до жена си и я целуна пламенно.
— Върви си у дома, Фулвия — рече, — бъди добро момиче.
Тя се усмихна през сълзи и си тръгна. Курион се върна в залата и иронично се ухили на Марцел Големия.
— Ликтори, арестувайте този човек! — изкрещя вторият консул, толкова разярен, че по устата му изби пяна. — Арестувайте го! Обвинявам го в предателство и обявявам, че не заслужава да остане на свобода! Хвърлете го в Лаутумиите!
— Ликтори, заповядвам ви да останете по местата си! — нареди Курион с авторитетен тон. — Аз съм народен трибун, когото се опитват да възпрепятстват в изпълнението на трибунските му задължения! Аз упражних правото си на вето на това законно заседание на сената и няма основателна причина то да ми бъде отказано! Заповядвам ви да арестувате втория консул за опит да възпрепятства един народен трибун да упражни полагащото му се право! Арестувайте втория консул!
Безучастен досега, Паул скочи и направи знак на главния ликтор, който държеше фасциите, да удари снопчето пръчки в пода.
— Ред! Ред! — зарева Паул. — Искам ред! Това събрание трябва да бъде поставено в порядък!
— Тук аз съм председател, не ти! — закрещя Марцел Големия. — Не се меси, Пауле, предупреждавам те!
— Аз съм консулът с фасциите — заяви гръмко иначе апатичният Паул — и това означава, че аз председателствам заседанието, втори консуле! Сядай си на мястото! Всички да седнат! Тук трябва да има ред, иначе ще накарам ликторите си да закрият заседанието, дори със сила, ако се налага! Катоне, затваряй си устата! Ахенобарбе, дори не си помисляй да се обаждаш! Тук ще има ред! — Той се обърна към Курион, който приличаше на наивно кученце, изправено пред глутница вълци, но без никаква представа, че трябва да се страхува от тях. — Гай Скрибоний Курионе, признавам правото ти да наложиш вето и съм съгласен, че опитите да бъдеш възпрепятстван са незаконни. Ала смятам, че сенатът заслужава да узнае защо предприемаш тази мярка. Имаш думата.
Курион кимна, прокара пръсти през русата си коса и облиза устни. О, какво не би дал за чаша вода! Но ако поиска, това щеше да е израз на слабост.
— Благодаря, първи консуле. Няма смисъл да обсъждам мерките, които някои тук присъстващи смятат да предприемат срещу проконсула Гай Юлий Цезар. Те не са от значение и споменаването им в речта на младшия консул бе неуместно. Трябваше да се ограничи с причините да иска лишаването на Гай Цезар от проконсулството и провинциите му.
Курион се отдалечи в самия край на залата и застана с гръб към вече затворените врати. От това място можеше да вижда лицата на всички присъстващи, включително на онези, които седяха на курулния подиум, а също и статуята на Помпей.
— Вторият консул твърди, че Гай Цезар нахлул в земите на миролюбиви народи само за да увеличи личната си слава. Ала това не е така. Цар Ариовист на свевите бе сключил договор с келтското племе секвани, позволяващ му да се засели на една трета от секванската територия, и трябваше да следи за добронамереното поведение на поданиците си, на които Цезар осигури статут на приятели и съюзници на римския народ. Ала цар Ариовист наруши този договор, като прехвърли толкова много свеви през река Ренус, че заплаши да отнеме всички земи на секваните. Те пък заплашиха хедуите, които също се ползваха със статут на приятели и съюзници на римския народ. Гай Цезар се притече на помощ на хедуите, както бе задължен от договора, сключен между тях и Рим. След като изпита мощта на германите лично, той реши да сключи договори за приятелство с всички келтски и белгски народи на Галия Комата и точно по тази причина навлезе в земите им, а не да води война.
— О, Курионе — възкликна Марк Марцел, — никога не съм мислил, че ще видя синът на баща ти да се омаже с изпражненията на Цезар и след това да ги олиже! Глупости! Ако човек има за цел да сключи мирни договори, той не тръгва начело на войска, както стори Цезар!
— Ред! — извика Паул.
Курион поклати глава, разочарован от глупостта на Марк Марцел.
— Той тръгна начело на войска, защото е предпазлив човек, Марк Марцеле, а не глупак като теб. Нито едно римско копие не е хвърлено без причина, земята на нито едно племе не е опустошена напразно. Той сключи договори за приятелство, законни, ефективни договори, и всички те са закачени на стените на храма на Юпитер Феретриус. Идете ги вижте, ако се съмнявате! Едва когато тези договори бяха нарушени от галите, римското копие бе хвърлено и римският меч — изваден. Прочетете седемте тома на „Коментариите“ на Гай Цезар! Защото вие явно изобщо не сте ги чели, когато той ги изпращаше като доклади до тази уважавана институция.
— Ти не заслужаваш да се наречеш Скрибоний Курион! — провикна се Катон. — Предател!
— Аз имам достатъчно достойнство, Марк Катоне, за да искам да видя двете страни на този проблем! — сряза го той. — Наложих ветото си единствено защото ми стана пределно ясно, че вторият консул и останалите добри люде няма да допуснат никаква защита за човек, който не може да присъства, за да се защити лично! Не ми харесва да наказваме един човек, без да му дадем възможност да се защити. И ми се струва съвсем достойно за един народен трибун да се погрижи справедливостта да възтържествува. Повтарям, Гай Цезар не навлезе в Галия на дългокосите като агресор. Колкото до твърденията, че събирал войски незаконно, трябва да ви напомня, че самите вие препоръчахте мобилизирането на тези легиони — и се съгласихте да им плащате! — когато положението в Галия започна да става по-сериозно.
— Бяхме пред свършен факт! — изкрещя Ахенобарб. — Пред свършен факт! А това по закон не може да се приеме за разрешение!
— Позволявам си да не се съглася с теб, Луций Домиций. Как ще тълкуваш многобройните благодарности, които сенатът изказа на Цезар? А хазната оплаквала ли се е някога, че й изпраща богатства, които Рим не е искал и от които няма нужда? Правителствата никога нямат достатъчно пари, защото правителствата не печелят пари. Те само харчат. — Курион се обърна към Брут, който се сви: — Не виждам доказателства добрите люде да намират действията на сподвижниците си за достойни за порицание. И все пак какво би предпочело мнозинството от сената? Преките, напълно законни вземания на Гай Цезар в Галия или потайните, жестоки и много незаконни присвоявания на Марк Брут от старейшините на град Саламис в Кипър, когато те не успяха да покрият четирийсет и осем процентовата лихва, наложена им от слугите на Брут? Научих, че Гай Цезар осъдил неколцина галски предводители и ги екзекутирал. Научих, че е убил много галски вождове на бойното поле. Научих, че е отрязал ръцете на четири хиляди галски бойци, които се били ожесточено срещу Рим при Алезия и Укселодунум. Ала никога не съм чул Цезар да е отпускал на неримски граждани заеми и да ги е затварял в собствените им заседателни зали, докато умрат от глад! Както е сторил Марк Брут, този ярък пример за млад римски сенатор!
— Това е клевета, Гай Курионе — изсъска през зъби Брут. — Старейшините от Саламис не са умрели по моя вина.
— Ти обаче много добре си запознат със случая, нали?
— От зловредните клевети в писмата на Цицерон!
Курион продължи:
— Колкото до твърденията, че Гай Цезар раздавал римско гражданство незаконно, посочете ми в какво е постъпил по-различно от обичания ни, но неспазващ законите герой Помпей Велики. Или от Гай Марий преди него. Или от някой от другите управители на провинции, които са основавали колонии. Те са взимали в армиите си хора с латински права, не с пълно гражданство. Това е неясна област, уважаеми сенатори, и Гай Цезар не е първият, който се намесва в нея. Според традициите отдавна е прието един човек с латински права да бъде награждаван с пълно гражданство, ако служи във войската законно, вярно и много често геройски. А и за нито един от легионите на Цезар не може да се каже, че е незаконен, съставен от неримляни. Във всеки от тях има римски граждани.
Гай Марцел Големия презрително изсумтя:
— Въпреки че твърдиш, че не било уместно да се споменават обвиненията, които ще бъдат предявени срещу Цезар, след като бъде лишен от империума си, ти, Курионе, говориш като адвокат на защитата на съдебен процес!
— Да, сигурно така изглежда, ала вече преминавам към същността на въпроса, Гай Марцеле. Тя се съдържа в писмото, което сенатът изпрати на Цезар в началото на миналата година. Цезар помоли сената да се отнесе към него по същия начин, както към Гней Помпей Велики, който се яви на избор за консул без колега задочно, защото в същото време трябваше да управлява двете си испански провинции, а също и да се грижи за римските зърнени запаси. Разбира се, никакъв проблем! — заявиха тогава уважаемите сенатори и с готовност одобриха едно от най-крещящите беззакония, родено някога от главите им, след което бързо го прокараха през разполагащото с намален кворум трибално събрание! Ала за Гай Цезар, равен на Помпей Велики във всяко едно отношение, сенатът реши, че е недопустимо. — Дребното, досадно кученце показа зъбите си: — Сега ще ви кажа какво смятам да предприема, уважаеми сенатори. Ще продължа да упражнявам правото си на вето по отношение на въпроса с провинциите на Гай Цезар, докато сенатът не се съгласи да се отнесе към него по абсолютно същия начин, както към Помпей Велики. Ще оттегля ветото си при едно условие — ако това, което се предприеме срещу Гай Цезар, бъде предприето и към Гней Помпей! Ако сенатът лиши Цезар от империума, провинциите и войските му, да стори същото и с Помпей!
Всички изведнъж се изправиха на столовете си! Помпей престана да се възхищава на статуята си и гледаше Курион, а на лицата на малката групичка сенатори, за които се смяташе, че са поддръжници на Цезар, грееха широки усмивки.
— Каза им го! — провикна се Луций Пизон.
— Тишина! — изкрещя Апий Клавдий, който мразеше Пизон.
— Предлагам — изрева Гай Марцел Големия — Гай Цезар да бъде лишен от империума, провинциите и войските си веднага! Веднага!
— Налагам вето на това предложение, втори консуле, докато не предложиш и Гней Помпей да бъде лишен от империума, провинциите и войските си веднага! Веднага!
— Сенатът прие решение ветото при обсъждане на въпроса с проконсулството на Цезар да се смята за държавна измяна! Ти си предател, Курионе, и аз ще се погрижа да бъдеш наказан със смърт за това!
— Налагам вето и на това, Марцеле!
Паул се изправи:
— Край на заседанието! Край! Махайте се всички!

 

Помпей остана на стола си, докато сенаторите се изнизваха от курията, макар че вече не изпитваше удоволствие да гледа собствения си лик над курулния подиум. А и никой от добрите люде — Катон, Ахенобарб, Брут или някой друг, не направи опит да се приближи до него. Само Метел Сципион го изчака да излязат заедно от внушителната зала.
— Потресен съм — призна Помпей.
— И аз.
— Какво съм му сторил на този Курион?
— Нищо.
— Защо тогава ме е нарочил?
— Не знам.
— Той е слуга на Цезар.
— Това вече е ясно.
— Той никога не ме е харесвал. Наричал ме е с всякакви обидни имена по време на Цезаровото консулство и продължи така след заминаването на Цезар за Галия.
— Той бе слуга на Публий Клодий, преди да се продаде на Цезар, всички го знаем. Клодий те мразеше.
— Защо избра точно мен?
— Защото си враг на Цезар, Помпей.
Ясните сини очи на подпухналото лице на Помпей се опитаха да се отворят по-широко.
— Аз не съм враг на Цезар! — възрази обидено той.
— Глупости. Разбира се, че си.
— Как можа да го кажеш, Сципионе? Явно не се отличаваш с особена наблюдателност.
— Вярно е — призна спокойно Метел Сципион. — Затова отначало казах, че не знам защо те е нарочил. Ала сетне се досетих. Спомних си какво обичаха да казват Катон и Бибул, че ти завиждаш на Цезар за уменията му, за това, че той е по-способен от теб.
Бяха излезли от Курия Помпея не през главния вход, а през една малка вратичка, водеща в перистила на вилата, която Помпей бе прилепил зад театъра си като, според думите на Цицерон, лодка зад яхта.
Първият мъж в Рим прехапа ядно устни, но запази самообладание. Метел Сципион казваше винаги каквото мислеше, защото не се интересуваше от мнението на другите — човек, носещ кръвта на Корнелий Сципион и Емилий Паул, не се нуждаеше от ничие одобрение, дори от това на първия мъж в Рим. Защото Метел Сципион не притежаваше само потекло. Той разполагаше и с огромно състояние, наследено при осиновяването му в рода на Цецилиите Метели.
Да. Е, това беше вярно, макар че Помпей не го признаваше. В ранните години на Цезаровата кариера в Галия той имаше някои предчувствия, но Версенжеторикс ги потвърди, придаде им конкретна форма. Защото Помпей бе погълнал жадно цялата информация от доклада до сената, описващ събитията през онази година — годината на третото му консулство, и то без колега. Цезар го беше засенчил. Не бе допуснал ни една погрешна стъпка. Колко способен беше този човек! Колко невероятно бързо действаше, колко решителен бе в стратегията си, колко гъвкав с тактиката си. И тази негова войска! Как успяваше да накара хората си да го почитат като бог? Защото те го боготворяха. Той ги превеждаше през дълбок шест стъпки сняг, докарваше ги до изтощение, караше ги да гладуват, изкарваше ги от зимните им лагери и ги принуждаваше да работят още по-усилено. О, какви глупци бяха тези, които го отдаваха на щедростта му! Алчните войници, биещи се единствено за пари, не бяха готови да загинат за пълководеца си, ала бойците на Цезар бяха съгласни да умрат за него хиляди пъти. „Аз никога не съм бил надарен с това умение, макар че навремето си го въобразявах, когато събрах пиценските си клиенти и излязох срещу Сула. Тогава вярвах в себе си и че пиценските ми легионери ме обичат. Може би Испания и Серторий ми го отнеха. Бях принуден да започна тази война и да гледам как войниците ми умират заради моите тактически грешки. Грешки, каквито той никога не е правил. Испания и Серторий ме научиха, че броят на войниците има значение, че най-разумно е да имаш числено превъзходство на бойното поле. Оттогава никога не съм влизал в битка, без то да е на моя страна. Ала той го прави. Той вярва в себе си; никога не се раздира от съмнения. Влиза в битка с толкова малко хора, че постъпката му граничи с лудост. И въпреки това не рискува живота на хората и търси нежелани сражения. Ако може, той урежда проблемите с мирни средства. И не щеш ли, променя коренно поведението си и отрязва ръцете на четири хиляди гали. Нарича го начин за избягване на размирици. Може би е прав. Колко човека загуби в Герговия? Седемстотин? И плака за тях! В Испания аз загубих почти десет пъти повече в една-единствена битка, но не можах да заплача. Може би онова, от което се страхувам най-много, е неговата ужасяваща трезвост. Дори в най-тежката ситуация той запазва способността си да мисли разумно и винаги обръща нещата в своя полза. Да, Сципион е прав. Дълбоко в себе си се страхувам, че Цезар е по-способен от мен…“
Жена му ги посрещна в атриума, подаде му хладната си буза за целувка, сетне се усмихна топло на баща си. „О, Юлия, къде си? Защо трябваше да ме изоставиш? Защо не може тази да е като теб? Защо трябва да е толкова студена?“
— Не мислех, че заседанието ще свърши преди залез — рече Корнелия Метела, след като ги покани в трапезарията, — но съм поръчала достатъчно храна за всички ни.
Тя бе доста хубава, в това отношение беше случил. Блестящата й, гъста кестенява коса бе навита на къдрици, частично закриващи ушите й, устните й бяха пълни, гърдите — значително по-големи от тези на Юлия. И сивите й очи бяха достатъчно раздалечени, макар и с малко по-тежки клепачи от необходимото. Бе влязла покорно в леглото му не беше девствена, преди него бе омъжена за Публий Крас, но както установи бързо той, не притежаваше нито опит, нито желание да научи как да се наслаждава на онова, което един мъж може да направи на една жена в леглото. Помпей се славеше с големите си умения на любовник, но Корнелия Метела го отчайваше. Поне не изразяваше недоволство, ала след шест години брак с чудесната, лесно възбуждаща се Юлия той бе станал доста чувствителен на тази тема. Преди години не би го забелязал, но сега много добре съзнаваше, че когато целува гърдите й и се притиска до тялото й, Корнелия Метела си мисли само колко глупави всъщност са действията му. А когато бе вкарал езика си между срамните й устни, за да й достави неповторимо удоволствие, тя се отдръпна с отвращение.
— Не го прави! — бе изсъскала. — Това е отвратително!
Или може би, мислеше си Помпей, Корнелия Метела искаше сама да е господарка на тялото си.

 

* * *

 

Катон си тръгна за вкъщи сам, Бибул му липсваше. Без него редиците на добрите люде бяха слаби, поне когато се стигнеше до действие. Тримата Клавдий Марцели бяха достатъчно способни и средният от тях изглеждаше обещаващ, но им липсваше дългогодишната страстна омраза към Цезар, която хранеше Бибул. Освен това не познаваха Цезар така, както го познаваше той. Катон бе посрещнал добре закона за петгодишния срок преди назначаването на бившите магистрати за управители, но нито той, нито Бибул бяха предполагали, че Бибул ще е първата му жертва. И ето го сега, забутан в Сирия без никаква благородна компания, освен на онзи надут, самодоволен глупак Цицерон в съседната му Киликия. И с този човек Бибул трябваше да води съвместни военни кампании. Как очакваше сенатът един кон за увеселителни разходки и едно товарно муле да дърпат колесницата на Марс? Докато Бибул се справяше добре с партската заплаха благодарение на наетия си шпионин, Цицерон загуби петдесет и седем дни в обсадата на Цинденисус в Източна Кападокия. Петдесет и седем дни! Петдесет и седем дни, за да осигури капитулацията на едно нищожество! Докато в същата година Цезар издигна обсадни стени с дължина четирийсет километра и превзе Алезия само за трийсет дни! Контрастът бе толкова голям и нищо чудно, че сенатът посрещна с такава насмешка доклада на Цицерон. Четирийсет и пет дни. За достигането на едно писмо от Кападокия до Рим бяха необходими дванайсет дни по-малко отколкото за превземането на Пинденисус!
Катон се прибра у дома си. След развода с Марция той не се нуждаеше от много прислужници, а след като Порция се омъжи за Бибул и се изнесе, той продаде повечето си роби. Нито той, нито някой от двамата му придворни философи Атенодор Кордилион и Статил намираха друга полза от храната, освен това, че бе необходима за поддържането на организма, затова в кухнята останаха само един така наречен готвач и помощникът му. Камериерът би бил излишно бреме. Имаше един роб, който чистеше и пазаруваше (Катон проверяваше сметките и управляваше финансите си сам), а малкото дрехи се перяха навън. Всичко това съкрати разходите за домакинството на десет хиляди сестерции годишно. Виното утрояваше сметката, макар че Катон купуваше вино от втората ферментация и ужасно вкиснало. Това нямаше значение. Катон и двамата му философи не се интересуваха от вкуса. Вкусът бе важен за богатите, като Квинт Хортензий, който се беше оженил за Марция.
Тази мисъл не му даваше мира. Марция. Марция. Все още си я спомняше при онази първа среща, когато бе отишъл у Луций Марций Филип на вечеря. Преди седем години без два месеца. Все още беше въодушевен от делото, което Публий Клодий го бе принудил да стори за Рим — анексирането на Кипър. Е, анексирането беше съвсем навременно. Новината за самоубийството на египетския регент Птолемей Кипъреца не го разстрои особено. Сетне Катон продаде съкровищата и произведенията на изкуството и напълни с парите две хиляди ковчежета — седем хиляди таланта. Осчетоводи всичко на две места, едните документи запази, другите даде на освободения си роб Филаргир. Никой в сената не можеше да го обвини в присвояване! Един от двата счетоводни документа щеше да стигне безпрепятствено в Рим, сигурен бе в това.
Той използва царската флота, за да пренесе парите до Рим — защо да харчи излишно за наемане на други кораби? Сетне измисли начин да извади ковчежетата, ако някой плавателен съд потъне — за всяко върза въже с дължина сто стъпки, прикачено от другия си край за голямо парче корк. Ако някой сандък потъне, въжето щеше да се развие и коркът да изплува. Като допълнителна предохранителна мярка натовари Филаргир и резервния комплект документи на отделен кораб далеч от онзи, на който пътуваше той.
Царските кипърски кораби бяха много красиви, но изобщо не бяха предназначени за плаване в открито море по места като околностите на нос Тенарум на Пелопонес например. Бяха открити биреми с плитко газене, по двама души на гребло и с по едно слабо платно. Това, разбира се, означаваше, че нямаха палуба, която да пречи на корковите парчета да изплуват. Времето бе хубаво, но край Пелопонес ги застигна свирепа буря. Въпреки това само един от корабите потъна — този, на който пътуваше Филаргир с резервните счетоводни документи. Уви, след като времето се успокои, на повърхността не се появи нито едно корково парче. Катон бе подценил силно дълбочината на морето.
Все пак загубата на един от толкова много кораби не беше голяма. Катон и останалите се подслониха в Керкира, когато усетиха, че наближава нова буря. За нещастие този красив остров не бе в състояние да подслони толкова много неочаквани посетители и римляните бяха принудени да се установят на палатки насред агората на пристанищното градче, в което акостираха. Разбира се, верен на принципите на стоицизма, Катон предпочете палатка пред възможността да се настани в дома на най-богатия гражданин. Поради силния студ кипърските моряци накладоха голям огън. Очакваната буря дойде, навсякъде се разхвърчаха искри, палатката на Катон изгоря и заедно с нея останалият комплект документи.
Отчаян от тази загуба, той си даде сметка, че никога няма да успее да докаже, че не се е облагодетелствал от анексирането на Кипър. Може би по тази причина предпочете да не прекарва сандъците със златото по Апиевия път, а заобиколи с флотата си италианския ботуш от юг и акостира при Остия, сетне (корабите му бяха достатъчно плиткодънни за това) продължи нагоре по Тибър, та до пристанището на самия Рим.
Почти всички жители на Вечния град излязоха да го посрещнат, толкова невиждано бе събитието. Между официалната делегация по посрещането му беше вторият консул за съответната година, Луций Марций Филип, чревоугодник, любител на охолния живот, епикуреец. Притежаваше всички най-омразни пороци за Катон. Ала след като лично изпроводи тези две хиляди ковчежета (с потъналия кораб не бяха изгубени твърде много) до съкровищницата зад храма на Сатурн, той прие поканата на Филип за вечеря.
— Целият сенат е възхитен, скъпи ми Катоне — заговори Филип, след като го посрещна на вратата. — Смятат да те удостоят с почести, включително с правото да носиш тога претекста на обществени места, и ще ти изкажат публични благодарности.
— Не! — възкликна той. — Няма да приема никакви почести за нещо, което съм сторил в рамките на обществените си задължения. Така че не си правете труда изобщо да ги обсъждате, да не говорим за гласуване. Ще помоля само на роба Никий, бившия камериер на Птолемей, да бъде върната свободата и да му бъде дадено римско гражданство. Без неговата помощ аз нямаше да успея.
Филип, много красив, мургав мъж, примигна удивено, но предпочете да не спори. Въведе Катон в обзаведената си с вкус трапезария и го покани на почетното място на своята кушетка. Представи му синовете си, легнали заедно на едната от страничните кушетки. Луций Младши бе на двайсет и шест, мургав като баща си и даже още по-красив. Квинт беше на двайсет и три и с не толкова впечатляваща външност.
Срещу почетната кушетка, на която се настаниха Филип и гостът му, от другата страна на ниската масичка с ястията, бяха сложени два стола.
— Може би не знаеш, но аз наскоро се ожених повторно — съобщи Филип.
— Нима? — попита Катон, който не умееше да води светски разговори, особено ако се наложеше да разговаря с хора, нямащи нищо общо с него, нито политически, нито философски.
— Да. За Ация, вдовицата на скъпия ми приятел Гай Октавий.
— Ация… Коя беше тази?
Филип се засмя от сърце, двамата му сина се подсмихнаха.
— Ако една жена не е нито Порция, нито Домиция, Катоне, ти никога няма да я забележиш! Ация е дъщеря на Марк Аций Балб от Ариция и по-младата от двете сестри на Гай Цезар.
Катон настръхна, но успя да се усмихне кисело.
— Племенница на Цезар.
— Точно така, племенница на Цезар.
Катон с мъка се опитваше да се държи учтиво.
— За кого е вторият стол? — поинтересува се той.
— За единствената ми дъщеря, Марция. Най-малкото ми дете.
— Очевидно не е достатъчно възрастна, за да се омъжи.
— В интерес на истината, тя вече навърши осемнайсет. Сгодена е за младия Публий Корнелий Лентул, но той умря. Още не съм се спрял на друг съпруг.
— Ация има ли деца от Гай Октавий?
— Две. Момче и момиче. И заварена дъщеря от брака на Октавий с Анхария.
В този момент влязоха и двете жени, разликата им беше огромна. Ация бе типична Юлия, с руса коса и сини очи, с уверения поглед на съпругата на Гай Марий и удивителна грация. Марция пък беше с черни коса и очи и много приличаше на големия си брат. Който, както би забелязал Катон, ако го наблюдаваше внимателно, не сваляше поглед от съпругата на баща си.
Ала Катон не забеляза, защото не можеше да свали поглед от дъщерята на Филип, седнала срещу него на коравия стол със скръстени на скута ръце. Тя наблюдаваше Катон с не по-малък интерес.
Влюбиха се от пръв поглед, нещо, което Катон никога не бе предполагал, че е възможно, нито пък Марция беше вярвала, че ще й се случи. Тя веднага разпозна признаците на любовта, Катон — не.
Марция му се усмихна, показвайки блестящите си бели зъби:
— Какво прекрасно нещо стори за Рим, Марк Катоне.
При нормални обстоятелства той би отминал гощавката на Марциевия баща с презрение: пълнени малки сепии, яйца от пъдпъдък, огромни маслини от Отвъдна Испания, пушени малки змиорки, живи стриди от Бай, криви раци от същото място, малки скариди със сметанов сос с чесън, най-фин пресен зехтин, хрупкави хлебчета направо от фурната.
— Изпълних единствено задълженията си — отвърна Катон с глас, който не беше подозирал, че може да излезе от устата му: нежен, почти галещ ухото. — Рим ме изпрати да превзема Кипър и аз го сторих.
— Ала с такава честност, с такава грижовност.
Той се изчерви, наведе глава и се съсредоточи върху стридите и раците, които бяха, трябваше да се признае, изключително вкусни.
— Опитай скаридите — подкани го Марция, хвана ръката му и я насочи към съответното блюдо.
Докосването й го омагьоса, още повече, че той не се чувстваше достатъчно силен, за да направи онова, което му казваше разумът — да отдръпне веднага ръката си. Вместо това той удължи времето на допира им, като се престори, че посяга по погрешка към друга чиния.
„Колко невъобразимо привлекателен е той! — помисли си Марция. — Този благороден нос! Тези хубави сиви очи, толкова сериозни и въпреки това толкова блестящи. Тази уста! И тази внимателно оформена къса червеникавозлатиста коса… широки рамене; дълъг врат, дълги, мускулести крака. Слава на боговете, че тогата е твърде неудобно облекло за хранене, та мъжете вечерят по туники!“
Катон загреба от скаридите, умираше от желание да поднесе една към устата й; остави ръката й да води неговата.
И докато това продължаваше, останалите членове на семейството на Марция разменяха весели, съзаклятнически погледи и се подсмихваха. Не за сметка на Марция — в послушанието й никой не се съмняваше, тъй като тя бе изключително добре възпитана и винаги щеше да направи, каквото й наредят. Не, Катон беше този, който ги удивляваше. Кой би си помислил, че той може да говори толкова нежно или да се остави една жена да води ръката му? Само Филип бе достатъчно възрастен, за да си спомни времето малко преди въстанието на Спартак, когато Катон, тогава на двайсет, се беше влюбил лудо в Емилия Лепида, дъщерята на Мемерк, която се омъжи за Метел Сципион. И това, както отдавна бяха приели всички в Рим, бе убило нещо в него. На двайсет и две годишна възраст той се ожени за една Атилия и се отнасяше към нея с хладно, грубо безразличие. Сетне, след като Цезар я съблазни, се разведе с нея, отказа й всякакъв контакт с дъщерята и сина й, които отглеждаше в една къща, напълно лишена от жени.
— Нека измия ръцете ти — предложи Марция, когато първото ястие бе сменено с второто: печено агънце сукалче, печени пиленца, безброй зеленчуци, сготвени с пиниеви семена, чеснови скилидки или натрошено сирене, печено свинско с лютив сос, свински наденички, търпеливо топени в разреден мед, докато се пекат на слаб огън.
За Филип — скромно меню, защото знаеше, че гостът му се храни умерено; за Катон — обидно богата трапеза. Ала заради Марция той хапваше от всичко…
— Научих — заговори Катон, — че имаш две доведени сестри и един доведен брат.
Лицето й грейна.
— Да, не съм ли щастливка?
— Значи, ги харесваш, а?
— Кой не би ги харесвал? — попита невинно тя.
— Кой ти е любимец?
— О, лесен въпрос. Малкият Гай Октавий.
— На колко години е той?
— Шест, но върви към шейсет.
И Катон се засмя, но не злорадо както обикновено. Наистина беше развеселен.
— Прекрасно дете, значи.
Тя се намръщи:
— Не, не бих го нарекла прекрасен, Марк Катоне. Бих казала направо възхитителен. Поне това определение използва баща ми. Той е много разсъдлив и интелигентен. Всичко анализира, претегля. — Тя замълча, сетне добави: — И е красив.
— Значи е тръгнал по пътя на чичо си Гай Цезар — изрече Катон и в гласа му за пръв път прозвуча рязка нотка.
Това не й убягна.
— В известен смисъл, да. Умът му наистина е удивителен, ала не е толкова всестранно надарен. Мързелив е, щом се стигне до учение. Мрази гръцкия, изобщо не иска да го чуе.
— Което означава, че Гай Цезар е всестранно надарен, така ли?
— Е, това е общото схващане — уклончиво отвърна тя.
— Какви са дарбите на младия Гай Октавий тогава?
— В разсъдливостта му, в безстрашието му. В самоувереността му. В склонността му да поема рискове.
— Значи е като чичо си.
Марция се засмя:
— Не. Той прилича на себе си.
Главното ястие бе отнесено и Филип каза:
— Марк Катоне, поръчал съм един съвършено нов вид десерт специално за теб!
Той хвърли поглед към плодовите салати, сладките, пълнени със стафиди, напоените с мед сладкиши, големия избор от сирена и поклати глава.
— А! — изкрещя и новият вид десерт бе донесен. Представляваше бледожълто парче, което можеше да мине за сирене, ала бе сложено в тавичка, поставена в друга по-голяма тава, пълна със… сняг?
— Приготвено е във Фисцелските планини и ако беше закъснял с още един месец, нямаше да можеш да го опиташ. Мед, яйца и каймак от млякото на двугодишни овце се смесват и се разбиват на пяна в гюм, поставен в каца със сняг, смесен със сол. След това го докарват до Рим с най-бързите коне, опакован в още сняг. Наричам го планинска амброзия от Фисцелус.
Може би обсъждането на племенника на Цезар бе оставило лош вкус в устата на Катон и той отказа. Дори Марция не успя да го убеди да опита десерта.
Скоро след това двете жени се оттеглиха. Удоволствието на Катон от посещението в този епикурейски дом моментално се изпари; започна да му се повдига и накрая се наложи да изтича в тоалетната, за да повърне. Как можеха тези хора да живеят толкова разгулно? Защо дори тоалетната на Филип бе обзаведена така разточително! Макар че, трябваше да признае, бе доста приятно да имаш чешмичка, на която да изплакнеш устата и да измиеш ръцете си.
На връщане под колонадата към трапезарията той мина покрай една отворена врата.
— Марк Катоне!
Той спря, надникна вътре и я видя.
— Влез за малко.
Това бе абсолютно забранено по всички морални правила на Рим. Ала Катон влезе.
— Просто исках да ти кажа колко голяма наслада ми достави компанията ти — сподели Марция, гледайки го не в очите, а в устните.
„О, неустоима страст! О, нетърпима съблазън! Гледай ме в очите, Марция, или ще те целуна! Не ми причинявай това!“
В следващия момент (как, сам той не разбра) тя бе в прегръдките му и целувката се превърна в реалност; по-реална от всяка друга целувка в живота му — което показваше на какво доброволно въздържание се е подложил. Защото Катон бе целувал само две жени в живота си: Емилия Лепида и Атилия, последната много рядко и никога с искрена страст. Сега той откри нежни устни, които сякаш се сляха с неговите, тя се притисна към него, изстена от удоволствие, преплете език с неговия, вдигна ръката му към гърдите си.
Останал без дъх, Катон се изтръгна от прегръдките й и избяга.
Върна се у дома си толкова объркан, че едва успя да си спомни коя от стотината врати на тясната уличка на Палатина беше неговата, празният му стомах стържеше. Целувката така го беше обсебила, че той бе неспособен да мисли за друго, освен за прекрасното чувство, което бе изпитал.
Атенодор Кордилион и Статил го чакаха в атриума, любопитни да узнаят как е минала вечерята у Филип, какво е било менюто, компанията, за какво са си говорили.
— Махайте се! — изкрещя той и се втурна към кабинета си.
И там обикаля цяла нощ, без да сложи в устата си и капка вино. Не искаше да желае. Не искаше да обича. Любовта бе клопка, мъчение, бедствие, безкраен ужас. Толкова години бе обичал Емилия Лепида, а какво беше станало? Тя предпочете онзи дебел глупак Метел Сципион. Ала Емилия Лепида и онази юношеска любов бяха нищо. Нищо, в сравнение с любовта към брат му Цепион, който беше умрял сам в очакване на Катон, сам без приятелска ръка, която да го утеши. Какво мъчение бе да продължава да живее без Цепион… каква жестока душевна загуба… колко сълзи… каква пустота, която никога нямаше да го напусне. И всяка внезапна любов от какъвто и да било характер бе предателство на разума, на самоконтрола, на способността да убива слабостите в себе си. И му носеше мъка, която беше твърде стар да изтърпи, защото бе вече на трийсет и седем, а не на двайсет.
И въпреки това, когато слънцето се вдигна достатъчно високо в небето, той облече чиста тога и се върна в дома на Луций Марций Филип, за да поиска ръката на дъщеря му. Надяваше се Филип да откаже.
Но той склони.
— Така ще стъпя с по един крак във всеки лагер — заяви безсрамно, докато подхващаше Катон под ръка. — Женен за племенничката на Цезар и настойник на праплеменника му и в същото време тъст на Катон. Какво идеално подреждане на нещата! Идеално!
Сватбата също бе идеална, макар че нещо постоянно терзаеше Катон. Той не го заслужаваше; не можеше да постъпва правилно, приемайки нещо толкова интимно. През първата брачна нощ се увери, че дъщерята на Филип е девствена, но откъде идваше тази сила, тази страст, тези умения? Защото Катон не знаеше нищо за живота на жените, нямаше никаква представа колко и как научават малките момиченца от разговори, от еротични фрески, от различни Приапови предмети, разпръснати из домовете им, от подслушване и скрити погледи през открехнати врати, от по-големи братя. Също така не съзнаваше, че е безсилен срещу хитрините й, че чувствата му към нея го управляват напълно. Марция бе съпруга, взета направо от ръцете на Венера, ала Катон идваше направо от ноктите на Плутон.
Затова, когато две години след сватбата им старият Хортензий дойде да го моли да му даде за жена дъщеря си или някоя от племенничките си, той не остана потресен от последната безумна молба на стареца да му разреши да вземе собствената му съпруга. Изведнъж Катон видя единствения начин да се освободи от мъчението си, единствения начин да си докаже, че управлява сам живота си. Той щеше да даде Марция на Квинт Хортензий, отвратителен стар развратник, който щеше да оскверни плътта й; който щеше да пърди и да се лигави до нея безпаметно упоен от възбуждащи вещества и скъпи вина; който щеше да я кара да придаде на отпуснатото му парче месо някаква твърдост; чието беззъбо лице, плешиво теме и рахитично тяло щяха да я отвращават — неговата Марция, която не можеше да понесе да гледа натъжена или нещастна. Как можеше да я осъди толкова жестоко? И въпреки това той трябваше да го стори, иначе щеше да полудее.
И го стори. Слуховете не бяха верни — Катон не взе и една сестерция от Хортензий, макар че, разбира се, Филип прие милиони.
— Развеждам се с теб — рече той с най-високия си и безсърдечен глас. — И сетне ще те оженя за Квинт Хортензий. Надявам се да му бъдеш добра съпруга. Баща ти даде съгласието си.
Тя стоеше съвършено изправена, с насълзени очи. После се пресегна и докосна бузата му много нежно, с толкова много обич.
— Разбирам, Марк — изрече. — Разбирам. Обичам те. И ще те обичам до края на живота си.
— Не искам да ме обичаш! — изрева той със стиснати юмруци. — Искам да бъда оставен сам, не искам никой да ме обича, не искам никой да ме обича до края на живота си! Бягай при Хортензий и се научи да ме мразиш!
На тези думи тя просто се усмихна.

 

* * *

 

Оттогава бяха изминали почти четири години. Четири години, през които болката не намаля. Тя все още му липсваше толкова, колкото през първата й брачна нощ с Хортензий. Виденията за онова, което правеше той с нея или я караше да прави, все още го преследваха. Все още я чуваше как го уверява, че разбира, че ще го обича до края на живота си. Това само по себе си говореше, че тя го познаваше добре и че го обичаше толкова силно, че бе готова да приеме едно наказание, което не заслужаваше. Само за да може той да докаже пред себе си, че може да живее без нея. И че беше в състояние да се лиши от всяко плътско удоволствие.
Защо мислеше за нея сега, когато би трябвало да мисли за Курион, за малката победа на Цезар? Защо копнееше да я има до себе си, да отпусне лице между гърдите й, да я люби в продължение на половината от тази безсънна нощ? Защо отбягваше Атенодор Кордилион и Статил? Той си наля голяма чаша неразредено вино и го изпи на един дъх; ала най-лошото бе, че в тези дни, далеч от Марция, той пиеше толкова много, че виното вече нямаше онзи затъпяващ ефект върху болката.
Някой започна да блъска по предната врата. Катон сви глава между раменете си и се опита да не обръща внимание — нека Атенодор Кордилион или Статил да отворят, или някой от тримата прислужници. Ала прислужниците сигурно бяха в кухнята, зад перистила, а двамата философи очевидно му бяха обидени, задето се беше оттеглил направо в кабинета си и се беше заключил. Катон остави каната с вино, стана и отиде да отвори на настоятелния посетител.
— О, Бруте. Предполагам, че очакваш да те поканя да влезеш.
— Иначе не бих дошъл, чичо Катоне.
— Бих предпочел да си навсякъде другаде, но не и тук, племеннико.
— Сигурно е чудесно да се ползваш с репутацията на безпардонен грубиян — рече Брут, докато влизаше в кабинета. — Доста съм се постарал да си я създам, но все не мога.
Катон кисело се усмихна:
— Не, с такава майка не можеш. Ще ти смачка гениталиите.
— Тя го направи още преди години. — Брут си наля вино, потърси вода. Като видя, че няма, вдигна рамене и отпи, намръщи се. — Защо не отделиш малко повече пари за хубаво вино?
— Не го пия, за да премлясвам блажено, когато го дегустирам; пия го, за да се напия.
— Толкова е кисело, че стомахът ти сигурно е като прокиснало сирене.
— Стомахът ми е в много по-добро състояние от твоя Бруте. А и не съм имал ни една пъпка, когато бях на трийсет и три, всъщност и на осемнайсет не съм имал.
— Нищо чудно, че изгуби на изборите за консул — намигна весело Брут.
— Хората не обичат да чуват истината, но аз винаги ще я казвам.
— Разбирам те, чичо.
— Както и да е, какво те води насам?
— Днешното обсъждане в Помпеевата курия.
Катон се усмихна кисело:
— Пфу! Курион ще се огъне.
— Не мисля.
— Защо?
— Защото той изказа разумни аргументи за ветото си. Курион е подкупен.
„О — помисли си Брут, — сега виждам защо не се справяме толкова добре без Бибул! Аз се опитвам да изпълнявам ролята му, но не ми се удава. Както става с повечето неща, с които се захващам, освен с правенето на пари, а не знам защо точно в това съм най-способен.“
Той опита отново:
— Чичо, да не обръщаш внимание на Курион, не е никак разумно. Той изтъкна основателни причини за ветото си. И е блестящ оратор! Когато Цезар изпрати писмото с молбата си да бъде третиран наравно с Помпей и му беше отказано, той даде оръжие на Курион.
— Как можехме да се съгласим да третираме Цезар наравно с Помпей? Аз презирам Помпей, но той е несравнимо по-способен от Цезар. Той е важна политическа сила още от времето на Сула и в кариерата му има много славни дела, полезни решения, печеливши кампании. Той удвои приходите ни.
— Това беше преди десет години и през тези десет години Цезар го засенчи в очите на плебса и народа. Външната политика може да се води от сената, може той да взима основните решения и да казва последната дума, но в крайна сметка плебсът и народът са важните. Те харесват Цезар… не, те го обожават.
— Аз не нося отговорност за глупостта им.
— Нито пък аз, чичо. Ала това не променя факта, че с предложението си да вдигне ветото в момента, в който сенатът се съгласи да третира Помпей по същия начин като Цезар, Курион постигна огромен успех. Той нанесе голям удар на нас, които се противопоставяме на Цезар. Накара ни да изглеждаме жалки. Направи така, че мотивите ни да изглеждат продиктувани единствено от завист.
— Това не е така, Бруте.
— Какво тогава води добрите люде?
— Още когато влязох в сената преди четиринайсет години, Бруте, аз видях какво представлява Цезар — отвърна мрачно Катон. — Той е един Сула! Иска да бъде цар на Рим. И се зарекох да му попреча да се добере до пост и власт, които да му позволят да постигне тази си амбиция. Да дадеш на Цезар войска, е самоубийство. Ние обаче му дадохме три легиона благодарение на Публий Вациний. И какво направи Цезар? Той набра още легиони без нашето разрешение. Дори успя да им осигури заплащане и продължи да им плаща, докато сенатът не се намеси.
— Научих, че е взел огромен подкуп от Птолемей Авлет по време на консулството си, за да осигури оставането на Авлетите на египетския престол.
— О, това е самата истина. Аз разговарях с Птолемей Авлет на Родос, след като александрийците го свалиха от трона; ти тогава се възстановяваше в Памфилия, вместо да ми помагаш.
— Не, чичо, бях в Кипър и извършвах предварителната оценка на съкровищата на Птолемей Кипъреца. Ти сам прекъсна възстановяването след боледуването ми, не помниш ли?
— Е, както и да е — отмина обвинението Катон. — Птолемей Авлет ме посети в Линдос. Аз го посъветвах да се върне в Александрия и да се помири с народа си. Казах му, че ако отиде в Рим, ще загуби много хиляди таланта за безполезни рушвети. Той, разбира се, не ме послуша. Дойде в Рим, пръсна цяло състояние в рушвети и не постигна нищо. Едно нещо обаче ми призна: че платил на Цезар шест хиляди таланта за онези два указа. От тях Цезар задържал четири хиляди, а Марк Крас и Помпей получили по хиляда. Точно от тези четири хиляди таланта, умело управлявани от онзи презрян испанец Балб, той плаща на незаконно събраните си легиони.
— Накъде биеш? — запита умолително Брут.
— Към причините да се закълна никога да не позволявам на Цезар да командва войска. Не успях, защото той не се съобразява със сената и има четири хиляди таланта, с които плаща на войската. В резултат на това сега разполага с единайсет легиона и контрол върху всички провинции около Италия: Илирикум, Италийска Галия, Галската провинция и новата провинция Галия Комата. Той ще унищожи републиката пред очите ни, ако не го спрем, Бруте!
— Ще ми се да можех да се съглася, чичо, но не мога. Само да спомена думата Цезар, и ти избухваш. Освен това Курион избра много добър подход. Обяви условия за изтегляне на ветото си, които ще се сторят напълно разумни на плебса, народа и поне половината сенат — да принудите Помпей да се откаже от провинциите си в същия момент, в който лишите Цезар от неговите.
— Ама ние не можем! — изкрещя Катон. — Помпей е пиценска издънка. Той има мания за величие, която не мога да приема, но няма достатъчно знатна кръв, за да стане цар на Рим. А това означава, че Помпей и войската му са единствената ни защита срещу Цезар. Не можем да се съгласим с условията на Курион, нито да оставим сената да ги приеме.
— Разбирам това, чичо. Ала ако не приемем условията му, ще изглеждаме просто завистници в очите на народа. И може дори да не успеем.
Катон се ухили:
— О, ще успеем!
— Ами ако Цезар лично приеме да се откаже от империума си, ако Помпей се откаже от своя?
— Предполагам, че точно това ще направи. Ала това няма никакво значение. Защото Помпей никога няма да се съгласи.
Катон си наля чаша вино и я пресуши. Брут се намръщи, не беше докоснал своята.
— Не смей да кажеш, че пия прекалено много! — рече Катон, като видя физиономията му.
— Нямах намерение да казвам такова нещо.
— Защо тогава този неодобрителен поглед?
— Мислех си. — Брут замълча, сетне го погледна право в очите. — Хортензий е много болен.
Катон си пое шумно дъх. Наежи се:
— Какво общо има това с мен?
— Иска да те види.
— Нека.
— Чичо, мисля, че трябва да отидеш.
— Той не ми е роднина.
— Да, но преди четири години ти му направи огромна услуга — събра куража да каже Брут.
— Никаква услуга не съм му правил, когато му давах Марция.
— Той така смята. Преди да дойда, бях при него.
Катон се изправи:
— Добре тогава. Отивам. Можеш да ме придружиш.
— Трябва да се прибирам — промълви скромно Брут. — Майка ми ще иска да научи как е минало заседанието.
Кървясалите очи на Катон гневно проблеснаха.
— Моята полусестра е политическа аматьорка. Не й давай сведения, които може да разтълкува погрешно. И които вероятно ще доведе до знанието на любовника си Цезар.
Брут издаде странен звук.
— Цезар не й е любовник от много години, чичо.
Катон се закова на място.
— Това, онова, което си мисля, ли означава, Бруте?
— Да. Спи с Луций Понтий Аквила.
В — С кого?
— Много добре чу.
— Той може да й бъде син!
— О, определено. Три години е по-млад от мен. Ала това не я спира. Тази връзка е истински скандал. Или щеше да бъде, ако се разчуеше.
— Да се надяваме тогава — заключи Катон, отваряйки външната врата, — че няма да се разчуе. Тя успя да запази връзката си с Цезар в дълбока тайна в продължение на години.

 

Къщата на Квинт Хортензий Хортал беше една от най-хубавите и големи жилищни сгради на Палатина. Издигаше се на непривлекателен в миналото парцел и имаше красива гледка към Мурциевата долина и Големия цирк върху Авентина. Освен перистил притежаваше и външна градина, където в мраморни басейни плуваха любимките на Хортензий — неговите риби.
Катон не беше идвал в този дом след сватбата на собственика му с Марция. Постоянните покани за вечеря биваха отхвърляни, постоянните покани да се отбие, за да дегустира някое скъпо вино, биваха отхвърляни. Ами ако при някое от тези посещения зърнеше Марция?
Как можеше да го избегне? Хортензий сигурно минаваше седемдесетте. След войната между Сула и Карбон, последвана от диктатурата на Сула, той доста късно пое преторството и консулството си. Вероятно заради този отчайващ неуспех в политическата кариера се беше отдал на разгулен живот и така бързо похаби изключителния си интелект.
Ала когато Катон и Брут влязоха, обширният, кънтящ атриум бе празен. Никъде не се виждаше следа от Марция; те бяха въведени в „покоите“ на Хортензий, стая, наподобяваща повече на женска стая, за да се нарече кабинет, но и твърде ежедневна, за да бъде определена като спалня. Удивителни фрески украсяваха иначе мрачните стени. Не представляваха еротични сцени — Хортензий бе предпочел стенописи, пресъздаващи разрушения дворец на цар Минос от Крит. Стройни мъже и жени с полички скачаха върху и от гърбовете на неестествено миролюбиви бикове, висяха на рогата им като акробати. Нито следа от зелено или червено — само синьо, кафяво, бяло, черно, жълто. Вкусът му беше безупречен във всичко. Какво удоволствие само бе изпитвал Хортензий от Марция!
Стаята вонеше на старост, екскременти и онази характерна миризма, предшестваща смъртта. В огромното легло, лакирано по египетски маниер в синьо и жълто в тон със стенописите, лежеше Квинт Хортензий Хортал, преди много години — безспорен фаворит на римските съдилища.
Бе толкова съсухрен, че напомняше Херодотовото описание на египетска мумия — лишен от коса, само кости и кожа, подобна на стар пергамент. Ала сълзливите му очи веднага познаха Катон; той протегна покритата си със сивкави петна съсухрена ръка и стисна тази на Катон с неподозирана сила.
— Умирам — прошепна жално той.
— Смъртта очаква всички ни — успокои го майсторът на тактичността.
— Страх ме е от нея!
— Защо? — попита безразлично Катон.
— Какво ще стане, ако гърците са прави, ако ме чакат вечни мъки?
— Съдбата на Сизиф и Иксион ли имаш предвид?
Беззъбите венци се показаха; Хортензий не беше загубил съвсем чувството си за хумор.
— Не съм особено добър в търкалянето на камъни по стръмни склонове.
— Сизиф и Иксион обидиха боговете, Хортензий. Ти обиждаше само хора. За това престъпление не заслужаваш да гниеш на дъното на Тартар.
— Нали? Не мислиш ли, че боговете биха искали да се отнасяме с хората, както се отнасяме с тях?
— Хората не са богове, затова отговорът ми е не.
— Колесницата на душата на всеки от нас се тегли от един черен и един бял кон — рече успокоително Брут.
Хортензий се подсмихна:
— Точно това е проблемът, Бруте. Моите и двата бяха черни. — Той се обърна към Катон. — Исках да те видя, за да ти благодаря.
— Да благодариш на мен? Защо?
— За Марция. Тя ми даде повече радост, отколкото заслужава един стар грешник. Най-грижовната жена, която съм виждал… — Хортензий се извъртя. — Бях женен за Лутация, сестрата на Катул, както знаеш. Знаеш ли наистина? Тя е майка на децата ми… Беше много силна, решителна жена. Но студена. Моите риби… Тя мразеше прекрасните ми риби… Никога не успях да я накарам да изпита удоволствие да ги гледа как плуват във водата с такова спокойствие, с такава грация… Ала Марция също като мен обичаше да гледа рибите ми. Предполагам, че още обича. Вчера тя ми донесе Парис, любимата ми риба, в кристален аквариум…
Катон обаче не искаше да слуша повече. Той се наведе, за да целуне тези ужасни, вонящи устни, защото така трябваше.
— Трябва да вървя, Квинте Хортензий. Не се бой от смъртта. Тя е едно избавление. Тя е за предпочитане пред живота. Тя е блаженство, в това съм сигурен, макар че начинът, по който идва, може да е мъчителен. Ние правим онова, което се изисква от нас, и сетне се оттегляме в мир. Ала погрижи се синът ти да остане при теб, за да държи ръката ти. Никой не бива да издъхва самотен.
— Бих предпочел ти да държиш ръката ми. Ти си най-великият римлянин.
— Тогава ще дойда да държа ръката ти, щом настъпи часът.

 

Популярността на Курион във форума нарастваше толкова бързо, колкото сенатът губеше своята. Той продължи да държи на ветото си особено след като прочете писмото на Цезар до сената, в което той изказваше готовност да се откаже от империума, провинциите и войските си, ако Помпей Велики стори същото. На Помпей не му оставаше друго, освен да заяви, че исканията на Цезар са недопустими, че той нямало да се унижи толкова, че да се подчини на човек, който не зачитал сената и народа на Рим.
Това изявление позволи на Курион да намекне, че именно Помпей имал претенции към властта, а Цезар бил готов да се подчини. А не означаваше ли това, че Цезар е един верен слуга на държавата? И какви бяха тези приказки за претенции към властта? Какви претенции?
— Цезар възнамерява да свали републиката и да се провъзгласи за цар на Рим! — възкликна Катон, на когото му беше дошло до гуша да мълчи. — Той ще използва войската си, за да нахлуе в Рим!
— Глупости! — възрази презрително Курион. — Помпей е този, от когото трябва да се страхуваме, не Цезар. Цезар е готов да се откаже от империума си, Помпей не е. В такъв случай кой смята да тръгне с войската си към Рим? Помпей, разбира се!
И така продължаваше на всяко заседание на сената. Март мина, април дойде и се изтърколи, а Курион продължаваше да държи на ветото си, без да се поддава на каквито и да било заплахи със съд и смъртно наказание. Където и да отидеше, народът го приветстваше, затова никой не смееше да го арестува, камо ли да го съди за измяна. Той се превърна в герой. Помпей, от друга страна, започваше да изглежда все по-голям злосторник в очите на простолюдието, а добрите люде все повече създаваха репутация на завистливи фанатици. Цезар пък се превръщаше в жертва на добрите люде в заговора им да обявят Помпей за диктатор.
Бесен заради тази промяна на общественото мнение, Катон пишеше на Бибул в Сирия почти всеки ден с молби за съвет. Получи отговор едва в последния ден на април:

 

„Катоне, скъпи ми тъсте и още по-скъпи ми приятелю, ще се опитам да насоча мисълта си към намиране на разрешение на твоя проблем, ала събитията тук ме държат в постоянно напрежение. Сълзите не престават да се леят от очите ми, мислите ми не престават да се връщат към загубата на двамата ми сина. Те са мъртви, Катоне, убиха ги в Александрия.
Ти знаеш, разбира се, че Птолемей Авлет умря през май миналата година, доста преди аз да пристигна в Сирия. Най-голямата му дъщеря Клеопатра се възкачи на престола на седемнайсетгодишна възраст. Тъй като тронът се предава по женска линия, но сама жена не може да седи на него, тя бе принудена да се омъжи за някой близък роднина, брат, братовчед или чичо. Това би запазило чистотата на царската кръв, макар че без съмнение кръвта на Клеопатра съвсем не е чиста. Майка й бе дъщеря на цар Митридат от Понт, а майката на двете й по-малки сестри и двамата й по-малки братя — полусестра на Пролемей Авлет.
О, горя от желание да разкажа всичко това! Може би имам нужда да го споделя с някого, а тук няма сродна душа от добрите люде, на която да се доверя. Като баща на обичаната ми жена и мой най-добър приятел ти си първият, на когото съобщавам тази ужасна вест.
Когато пристигнах в Антиохия, веднага изпратих Гай Касий Лонгин да си стяга багажа — той е много високомерен и самонадеян младеж. Ала можеш ли да повярваш, че той има наглостта да стори както Луций Пизон в края на управлението му в Македония? Откупи войниците си! Твърдеше, че сенатът потвърдил правото му да управлява Сирия, като не му изпратил заместник, и по този начин му дал пълни права на управител! Да, Касий откупи войниците от двата легиона и ги освободи от служба, преди да се измъкне с цялото богатство на Марк Крас. Включително златото от големия храм в Ерусалим и масивната златна статуя на Атаргатис от храма в Бамбик.
При постоянната партска заплаха (Касий бе разбил Пакор, син на цар Ород, при засада и партите се бяха оттеглили, ала това затишие не трая дълго) останах само с легиона, който взех от Италия. Той е съставен от некадърници, както много добре знаеш. Цезар набира усилено войска, като се възползва от закона на Помпей, изискващ всички мъже между седемнайсет и четирийсет години да изкарат военна служба, и по непонятни за мен причини всички предпочитат Цезар пред Бибул. Наложи се да събирам войската си със сила. Затова войниците от този единствен мой легион не бяха в настроение да се сражават срещу партите.
Реших, че най-добрата ми тактика ще бъде, ако се опитам да подкопая партската държава отвътре, затова подкупих един партски благородник, Орнадапат, и го изпратих да подшушне на цар Ород, че любимият му син Пакор е решил да узурпира трона. В интерес на истината наскоро научих, че това е проработило. Ород екзекутирал Пакор. Източните царе са твърде чувствителни, що се отнася до предателство вътре в семейството.
Преди обаче да науча, че хитрината ми е постигнала успех, аз страдах от постоянни пристъпи на убийствено главоболие, докато се безпокоях, че нямам войска, с която да защитя провинцията си. Тогава идумейският принц Антипатер, който заема много високо положение в еврейския двор на Хиркан, предложи да призова легиона, останал от Авъл Габиний в Египет след връщането на Птолемей Авлет на трона. Те, твърдеше той, били най-опитните воини на Рим, защото били последните фимбриеви бойци, от онези мъже, които отидоха на изток с Флак и Фимбрия, за да се сражават срещу цар Митридат по нареждане на Карбон и Цина. Тогава били на седемнайсет и за трийсет и четири години минали през ръцете на Фимбрия, Сула, Мурена, Лукул, Помпей и Габиний. Следователно, твърдеше Антипатер, сега трябвало да са по на петдесет и една. Не твърде стари, за да се сражават, особено като се има предвид опитът им на бойното поле. Бяха разквартирувани около Александрия, но не се водеха собственост на Египет.
И така, през февруари тази година аз дадох на синовете си Марк и Гней пропреторски империум и ги изпратих в Александрия да се срещнат с царица Клеопатра (съпругът й, нейният брат на име Птолемей Тринайсети, е само на девет години) и да я помолят да ни отпусне Габиниевия легион. За тях, размишлявах аз, това щеше да е вълнуващо преживяване, а от друга страна, и добър дипломатически ход. Рим нямаше официални отношения с новата владетелка на Египет, моите синове щяха първи да завържат контакт.
Те тръгнаха по суша към Египет, тъй като не понасяха добре морските пътешествия. Всеки от тях водеше по шестима ликтори и по един ескадрон галатийска кавалерия, останали от Касий. Антипатер ги посрещнал при Генизаретското езеро и лично ги придружил през еврейското царство, след това ги оставил да продължат сами на границата при Газа. Малко след началото на март пристигнали в Александрия.
Царица Клеопатра ги посрещнала много радушно. Едва след като научих за смъртта им, получих едно писмо от Марк… О, какво кошмарно изпитание, Катоне! Да четеш думите на обичаното си дете, което е мъртво. Той останал много впечатлен от царицата, дребно и крехко момиче, което само възрастта правела да изглежда привлекателно, защото, както твърди Марк, имала нос, достоен да съперничи на твоя. Не особено достойнство за една жена, макар и да се смята за белег на благородство у мъжа. Говорела, пише той, перфектен атински гръцки и била облечена във фараонски одежди — огромна висока корона от две части, бяла отвън и червена отвътре; роба от изящно изтъкано, прозрачно ленено платно и украсена с приказни скъпоценности огърлица, десет пръста широка. Носела дори изкуствена брада от злато и син емайл. В едната си ръка държала скиптър като малка овчарска гега, в другата — уред за гонене на мухи от нежни бели ленени нишки и с украсена с драгоценни камъни дръжка. Мухите в Сирия и Египет са постоянна напаст.
Царица Клеопатра се съгласила да освободи Габиниевия легион от служба в Александрия. Дните, когато можел да й бъде полезен, казала тя, били изтекли отдавна. И така, синовете ми отишли в лагера на легиона, разположен пред източната или Канопска врата на града. Там заварили истински малък град; всички легионери се били оженили за местни момичета и си изкарвали прехраната като ковачи, дърводелци и зидари. За военни умения и дума не можело да става.
Когато Марк, който изпълнявал функцията на говорител, ги уведомил, че управителят на Сирия ги вика на служба в провинцията му, те отказали да се подчинят! Марк им дал да разберат, че за отказ и дума не може да става. Корабите вече чакали в Евносткото пристанище на Александрия; според римските закони и с разрешението на царица Клеопатра те трябвало начаса да си съберат багажа и да тръгнат. Главният центурион, един негодник, излязъл напред и заявил, че те никога повече нямало да служат на Рим. Авъл Габиний ги бил освободил след трийсет години под орлите и ги оставил да се радват на живота си. Имали жени, деца и работа.
Марк се ядосал. Гней също. Наредил на ликторите да арестуват говорителя на легионерите, при което напред излезли други центуриони и заобиколили предводителя си. Не, рекли, били освободени вече от служба и нямало да тръгнат. Гней наредил на своите ликтори да се присъединят към тези на Марк и да арестуват всички. Ала когато ликторите се опитали да заловят бунтовниците, те извадили мечове. Започнала битка, но нито синовете ми, нито ликторите имали друго оръжие, освен фасциите с брадвите в тях, а галатийската конница била оставена в Александрия за неколкодневна почивка.
Така загинали синовете ми и техните ликтори. Царица Клеопатра моментално взела мерки. Заповядала на пълководеца си Ахил да обкръжи бунтовниците с войската си и да окове центурионите. Моите синове били погребани с държавни почести и прахът им бе сложен в най-скъпите урни, които някога съм виждал. Тя ми изпрати урните и окованите предводители на Габиниевия легион в Антиохия заедно с писмо, в което поема пълната отговорност за трагедията. Щяла, пише тя, покорно да чака моето решение за съдбата на Египет. Щяла да приеме всичко, дори ако поискам да я арестувам лично. Завършва, че останалите легионери щели да бъдат натоварени на кораби и скоро да пристигнат в Антиохия.
Аз й върнах непокорните центуриони с обяснението, че те са проявили по-голямо неподчинение към нея и че нейно право е да ги съди. Писах й също така, че не я смятам виновна за нищо. Доколкото научих, тя е екзекутирала първия центурион и заместника му, а останалите Ахил е взел на служба във войската си. Обикновените войници, както беше обещала, пристигнаха в Антиохия и аз отново им наложих строга римска военна дисциплина. Царица Клеопатра беше наела допълнителни кораби на свои разноски, за да изпрати жените, децата и цялата им покъщнина. След като обмислих добре, реших, че най-разумно ще е да разреша на Габиниевите легионери да задържат египетските си семейства. Не съм твърде милостив човек, но синовете ми са мъртва и аз не съм Лукул.
Колкото до Рим, Катоне, мисля, че е безполезно Курион да бъде насърчаван от сената. Колкото повече се проточва този спор, толкова по-висока ще става репутацията му извън сената. Включително и сред старейшините на конническото съсловие, от чиято подкрепа се нуждаем изключително много. Затова смятам, че добрите люде трябва да отложат обсъждането за провинциите на Цезар за известно време, та плебсът и народ да забравят героичната постъпка на Курион. Той ще продължи своята политика на спънки и вето, но само след месец службата му изтича. А Цезар никога няма да може да купи друг народен трибун от ранга на Гай Скрибоний Курион. Ще бъде лишен от всичко през декември, когато можем веднага да изпратим Луций Ахенобарб да го замести като управител. Не се бой от Цезар. Той цени законността, не е роден нарушител на конституцията като Сула. Знам, че няма да се съгласиш, но аз бях колега на Цезар като едил, претор и консул и макар че притежава изключителна смелост, той избягва да действа противозаконно.
О, сега се чувствам по-добре. Да имаш нещо, върху което да размишляваш, е като противоотрова за скръбта. Надали можеш да намериш хора с по-малко желание да управляват от мен и Цицерон. Макар че той най-сетне проведе достатъчно добра военна кампания, за да спечели дванайсет милиона сестерции от продажба на роби. Аз пък получих от общото ни начинание сред Аманските планини само шест кози, десет овце и толкова силно главоболие, че бях като ослепял. Цицерон освободи Помптин и възнамерява да тръгне за Рим в края на квинктил, независимо дали сенатът ще изпрати някого да го замести или не, стига да не получи нареждане да остане. Може би и аз ще последвам примера му. Защото, макар че не се боя, че Цезар възнамерява да възстанови монархията, искам да съм в сената, за да се уверя, че няма да му бъде позволено догодина да се кандидатира задочно за консул. Искам да го съдя за измяна, имай ми думата.
Като чичо на Брут и… да, знам!… полубрат на Сервилия може би ще искаш да научиш за усърдните писания на Цицерон до Атик, Целий и боговете знаят още кого. Трябва да научиш за отвратителния Публий Ведий, конник, колкото богат, толкова и безсрамен. И така, Цицерон го срещнал случайно някъде из Киликия начело на странно циркаджийско шествие, състоящо се от две колесници, теглени от диви магарета, в едната, от които се возел кучеглав шебек, накитен в женски одежди — истински позор за Рим. Както и да е, вследствие на някои събития, с които нямам намерение да те отегчавам, багажът на Ведий бил претърсен. И в него били намерени портретите на пет известни млади благородни римлянки, всичките — омъжени за горделиви съпрузи. Между тях били жената на Маний Лепид и една от сестрите на Брут. Предполагам, че Цицерон има предвид Юния Прима, съпругата на Вация Изаурик, тъй като Юния Секунда е омъжена за Марк Лепид. Освен ако, разбира се, Ведий не изпитва удоволствие да осмива Емилиите Лепиди. Оставям на теб да решаваш как да действаш в това отношение, но те предупреждавам, че много скоро това ще се разчуе из цял Рим. Може би трябва уведомиш Брут, а той да каже на Сервилия. Най-добре тя да знае.
Наистина се почувствах по-добре. Всъщност за пръв път прекарах няколко часа, без да плача. Би ли съобщил вестта за смъртта на синовете ми на онези, които трябва да научат? На майка им, моята първа Домиция. Новината ще я убие. На двете Порции, жената на Ахенобарб и моята. На Брут.
Пази се, Катоне. Нямам търпение да видя скъпото ти лице.“

 

Докато четеше писмото на Бибул, Катон почувства странно безпокойство. Не можеше да определи на какво се дължеше, освен че имаше нещо общо с Цезар. Цезар, Цезар, все този Цезар! Човек с невероятен късмет, който никога не грешеше. Какво бе казал Катул? Не на него, на някого, когото вече не можеше да си спомни… че Цезар бил като Одисей; че нишката на живота му била толкова здрава, че прерязвала всички останали, в които се отърка. И да го бутнеш, той пак щял да се изправи като драконовите зъби, поставени сред полето на смъртта. Сега Бибул бе загубил двамата си най-големи синове. Сирия, твърдеше той, му носела лош късмет. Възможно ли беше? Не!
Катон нави писмото, отърси се от лошите мисли и изпрати да извикат Брут. Младежът трябваше да се справя със срамните страсти на онази харпия, майка си, и със скръбта на Катоновата дъщеря, която той нямаше намерение да посещава лично. Нека Брут се оправя. Той обичаше такива задачи. Не пропускаше погребение.

 

* * *

 

И така, Брут пое нелеката задача на лош вестоносец и тръгна към дома на Марк Калпурний Бибул. Когато я уведоми, че Юния се е държала непристойно, Сервилия просто вдигна рамене и каза, че дъщеря й била достатъчно голяма, за да определя сама живота си. Когато я уведоми с кого се е забавлявала Юния, тя подскочи до небето. С нищожество като Публий Ведий? Последва рев, писъци, тропане с крака, скърцане със зъби, грозни ругатни, каквито и най-грубият моряк на римското пристанище не би изрекъл! От пълно безразличие тя премина в такава ярост, че Брут буквално избяга. Сервилия веднага се втурна към съседната къща, тази на Вация Изаурик, за да се разправя с дъщеря си. Защото за нея престъпление беше не прелюбодейството, а погазването на семейната чест. Младите жени с бащи от рода на Юниите и майки от този на Сервилиите не можеха да даряват такива нищожни червеи с вещи, принадлежащи на съпрузите им.
Брут потропа на вратата на Бибуловия дом и бе приет от слугата, мъж, чиято надменност надминаваше тази на господаря му. Когато Брут помоли да види господарката Порция, прислужникът сведе дългия си нос и посочи мълчаливо към перистила. Сетне се отдалечи, сякаш не искаше да има нищо общо с тази ситуация.
Брут не бе виждал Порция от деня на сватбата й преди две години, което не беше нещо необичайно — при многото му посещения у Бибул стопанката не се появяваше. Браковете с две Домиции, и двете съблазнени от Цезар, за да отмъсти на съпруга им, бяха отучили Бибул да кани жена си в присъствието на гости — мъже. Дори този гост да е първият братовчед на съпругата му и репутацията му да е безупречна като тази на Брут.
На път за перистила той чу силния й, пронизителен смях и доста по-пискливия, по-безгрижен смях на дете. Те тичаха из градината, Порция беше с превръзка на очите. Десетгодишният й заварен син лудуваше около нея, дърпаше дрехата й, сетне застиваше напълно неподвижно и безшумно, докато тя размахваше ръце само на педя от него. Изведнъж избухваше в смях и се втурваше да бяга и тя тръгваше слепешката да го гони. Момчето обаче, забеляза Брут, бе изключително предпазливо — не минаваше близо до басейна, където тя можеше да падне.
Сърцето на Брут се сви. Защо не беше дарен с такава сестра? С която да си играе, да се забавлява, да се смее? Или с такава майка? Той познаваше някои мъже с такива майки, които все още се заиграваха с тях. Колко щастлив бе малкият Луций Бибул с мащеха като Порция.
— Има ли някой? — провикна се той от колонадата.
И двамата спряха и се обърнаха. Порция свали превръзката от очите си и изцвили от радост. Следвана от Луций, тя се втурна към Брут и го прегърна, вдигайки го на една педя от пода.
— Бруте, Бруте! — възкликна, докато го оставяше отново на земята. — Луций, това е братовчед ми Брут. Познаваш ли го?
— Да — отвърна Луций, очевидно не толкова въодушевен от госта.
— Здравей, Луций — усмихна се чаровно Брут, показвайки хубавите си бели зъби, придаващи на лицето му малко по-малко отблъскващ вид. — Съжалявам, че ти прекъсвам играта, но трябва да поговоря с Порция насаме.
Луций, който бе същото дребно човече като баща си, вдигна рамене и се отдалечи.
— Не е ли прекрасен? — попита Порция, докато водеше братовчед си към покоите си. — Не е ли прекрасен? — повтори, сетне посочи гордо всекидневната си. — Сега разполагам с толкова много пространство, Бруте!
— Казват, че всяко живо същество мрази празното пространство. Порция, и това е съвсем вярно, както виждам. Ти си успяла да запълниш всяко кътче.
— О, знам, знам! Бибул все ми повтаря да се въздържам, но такава ми е природата, предполагам.
Тя седна на един стол, той — на друг. Поне, забеляза той, Бибул имаше достатъчно прислуга, за да се грижи нещата на жена му да не събират прах, а столовете й да са винаги свободни.
Все още имаше ужасен вкус за облеклото — носеше друга „брезентова палатка с цвят на бебешко аки“, която подчертаваше широките й рамене и й придаваше вид на амазонка. Огненочервената й коса обаче бе значително по-дълга и по-красива от преди, а големите й сиви очи продължаваха да горят с предишния си блясък.
— Колко се радвам да те видя — усмихна се тя.
— И аз, Порция.
— Защо не се обади по-рано? Бибул отсъства почти година вече.
— Не е прието да се ходи на посещение при нечия жена в отсъствието на съпруга й.
Тя се намръщи:
— Това е смешно!
— Първите му две жени му изневеряваха.
— Аз нямам нищо общо с тях, Бруте. Ако не беше Луций, щях да съм ужасно самотна.
— Да, но имаш Луций.
— Изгоних учителя му, какъв глупак! Заех се сама с обучението му и той доста добре напредва. Не можеш да набиеш знанията на едно дете с пръчка; трябва да събудиш интереса му.
— Виждам, че те обича.
— И аз го обичам.
Брут не забравяше причината за посещението си, но искаше да научи нещо повече за Порция, след като се е омъжила, а знаеше, че в момента, в който й съобщи тъжната вест, това ще е невъзможно. Затова реши да продължи разговора в същия дух:
— Как е брачният живот?
— Много добре.
— Какво най-много харесваш?
— Свободата. — Тя се засмя. — Не можеш да си представиш колко е прекрасно да живееш без Атенодор Кордилион и Статил! Знам, че татко ги цени много, но аз така и не можах да ги заобичам. Те толкова го ревнуваха! Дори за миг да останех сама с него, те се втурваха в стаята и разваляха всичко. Толкова години, Бруте, живея в една къща с Марк Порции Катон, със съзнанието, че съм му дъщеря, ала без да мога да остана и за минутка насаме с него, без досадното присъствие на някой гръцки подлизурко… Мразя ги! Злобни, низки старчета. И само те са причината той да се пропие.
Много от това, което казваше тя, бе вярно, но не всичко. Брут смяташе, че Катон пие по своя воля и че пиянството му е свързано до голяма степен с нетърпимостта му към незачитането на римските традиции. И с Марция. Което идваше само да покаже, че дори и Брут не беше успял да отгатне най-ревностно пазената му тайна: самотата без брат му Цепион, страхът да обича други хора, защото животът без тях би се превърнал в мъчение.
— Харесва ли ти да си омъжена за Бибул?
— Да — отвърна кратко тя.
— Трудно ли ти беше?
Тъй като не беше отгледана от жени, тя уточни направо, както би направил един мъж:
— Половия акт ли имаш предвид?
Той се изчерви, но това не пролича на мургавото му лице. Отговори й със същата искреност:
— Да.
Тя въздъхна, наведе се напред, като събра ръце под широко разтворените си колене — очевидно не се бе освободила от мъжките си навици.
— Ами, Бруте, човек прави каквото е необходимо. Боговете също го правят, ако вярваме на гърците. Пък и в никоя философска книга не съм видяла доказателство, че на жените трябва да им харесва. Това е удоволствие за мъжете и ако мъжът не го търси активно, той остава без него. Изстрадах го и не мога да кажа, че останах отвратена. — Тя вдигна рамене. — Не трае дълго, а като свикнеш с болката, вече не е трудно.
— Ама след първия път не би трябвало да чувстваш болка, Порция?
— Нима? За мен не е така — призна тя безразлично. — Бибул казва, че съм била суха.
Брут се изчерви още повече, сърцето му се свиваше.
— О, Порция, може би когато Бибул се върне, нещата ще се променят. Не ти ли липсва?
— Една жена трябва да чувства липса, когато съпругът й отсъства.
— Ти не си се научила да го обичаш.
— Обичам баща си. Обичам малкия Луций. Обичам теб, Бруте. Обаче към Бибул изпитвам уважение.
— Знаеш ли, че баща ти искаше да се омъжиш за мен?
— Тя отвори широко очи:
— Не.
— Така искаше. Ала аз не пожелах.
Това я натъжи.
— Защо?
— Не е заради теб, Порция. Просто бях влюбен в жена, която не ме обичаше.
— В Юлия.
— Да, Юлия. — Лицето му се изкриви. — И когато тя умря, просто исках жена, която не означава нищо за мен. Затова се ожених за Клавдия.
— О, горкичкият Брут!
Той прочисти гърлото си:
— Не ти ли е любопитно защо съм тук?
— Не се замислих за това, просто се зарадвах, че си дошъл.
Той се размърда на стола си, сетне я погледна в очите.
— Порция, натоварен съм да ти съобщя една скръбна вест.
Тя пребледня, навлажни устни.
— Бибул ли е умрял?
— Не, Бибул е жив и здрав. Ала Марк и Гней са били убити в Александрия.
Сълзите й рукнаха изведнъж, но тя не продума. Брут извади кърпичката си и й я подаде. Поседя до нея за известно време, сетне се изправи неловко.
— Трябва да вървя, Порция. Ала мога ли да се отбия пак? Искаш ли аз да кажа на малкия Луций?
— Не — промълви тя през ленения плат. — Аз ще му кажа, Бруте. А ти винаги си добре дошъл.
Брут си тръгна натъжен, но не заради синовете на Бибул, а заради това бедно, жизнерадостно, красиво същество, за което съпругът й не можеше да измисли нищо по-добро от това, че била… О, отвратителна дума!… Суха.

 

* * *

 

Катон още убеждаваше по-малко изтъкнатите сред добрите люде да подкрепят отлагането на обсъждането за провинциите на Цезар до ноемврийските иди, когато се чу, че Квинт Хортензий бил на смъртно легло и искал да го види.
Атриумът бе доста пълен с доброжелатели, но слугата веднага въведе Катон в „покоите“ на смъртника. Хортензий лежеше в хубавото си легло, увит в одеяла и треперещ ужасно; от лявото ъгълче на устата му се процеждаше слюнка, дясната му ръка отчаяно дереше завивките до врата му. Въпреки това, както и при предишното му посещение, Хортензий позна Катон веднага. Младият Квинт Хортензий, който бе на същата възраст като Брут и също сенатор, стана от стола си и го отстъпи на Катон с истински изтънчен жест.
— Няма да се задържа дълго — рече сковано Хортензий. — Тази сутрин получих удар. Лявата ми страна е парализирана. Още съм в състояние да говоря, макар и трудно. Каква съдба, а? Няма да се задържа дълго. Скоро ще последва втори удар.
Катон отметна одеялата и хвана немощната дясна ръка на стареца; той се вкопчи отчаяно в неговата.
— Оставил съм ти нещо в завещанието си, Катоне.
— Знаеш, че не бих приел нищо.
— Не са пари, хи, хи — подсмихна се умиращият. — Знам, че няма да приемеш пари. Ала това няма да откажеш.
След тези думи той затвори очи и сякаш задряма.
Без да пуска ръката му, Катон се огледа, не със страх, а с желязна решителност. Да, Марция бе там с три други жени.
Хортензия познаваше добре — тя бе вдовицата на брат му Цепион и така и не се беше омъжила повторно. Дъщеря й от Цепион, младата Сервилия, бе тъкмо на възраст за женене, даде си внезапно сметка той… Къде се загубиха тези години? Толкова ли много време бе изминало от смъртта на Цепион? Не беше голяма красавица тази млада Сервилия. Това с името ли вървеше? Третата бе жената на младия Хортензий, Лутация, дъщеря на Катул и следователно първа братовчедка на мъжа си по две линии. Много горда. Много красива.
Марция се взираше в свещника в отсрещния ъгъл на стаята; нямаше опасност да спре погледа си върху него. На останалите три жени той не обърна внимание, но не можеше да отмине с равнодушие Марция. Той нямаше памет за лица, дори за тези на любимите му хора, и това бе най-тъжното в скръбта му по брат си. Той се взря удивено в Марция. Така ли беше изглеждала?
Катон заговори високо, рязко. Хортензий се стресна, отвори очи и тъжно се усмихна.
— Дами, Квинт Хортензий умира. Донесете столове и седнете така, че да ви вижда. Марция и младата Сервилия — тук, до мен. Хортензия и Лутация от другата страна. В последните си мигове човек трябва да вижда всички членове на семейството си.
Младият Квинт Хортензий, сега между жена си и сестра си, бе хванал парализираната лява ръка на баща си. Той имаше доста агресивен вид за син на един толкова миролюбив човек, но същото можеше да се каже и за много по-младия син на Цицерон. Синовете явно изобщо не приличаха на бащите си. Синът на Катон пък не беше нито агресивен, нито храбър, нито заинтересуван от политиката. Колко странно, че и двамата с Хортензий имаха дъщери, по-достойни да продължат по стъпките на бащите си. Хортензия се справяше блестящо с юридическите проблеми. Имаше ораторска дарба. Водеше живот на учена жена. А Порция можеше да заеме мястото на Катон на сенатската трибуна.
При тази подредба на семейството около смъртния одър на стареца Марция оставаше извън полезрението на Катон, макар че той усещаше присъствието й.
Седяха така с часове, почти без да забележат кога слугите са влезли и са запалили лампите; излизаха само за кратки посещения до тоалетната. Всички гледаха умиращия, чиито очи отново се бяха затворили със залеза на слънцето. Около полунощ втори удар освободи голямо количество кръв в жизненоважните части на мозъка и избави толкова бързо смъртника от мъките му, че никой не забеляза. Само спадането на температурата на ръката, която държеше, подсказа на Катон, че смъртта е настъпила. Той си пое дълбоко въздух и внимателно разтвори безжизнените пръсти. Изправи се.
— Квинт Хортензий е мъртъв — обяви, пресегна се, взе лявата ръка на мъртвеца от сина му и скръсти двете ръце на Хортензий на гърдите му. — Слагай монетата, Квинте.
— Толкова кротко умря! — възкликна удивено Хортензия.
— И защо не? — попита Катон и излезе от стаята, за да потърси усамотение в студената зимна градина.
Крачи достатъчно дълго из нея, за да свикне с безлунната, облачна нощ, решен да остане там, докато погребалните агенти се заемат с мъртвеца; сетне щеше да се измъкне през външната врата на улицата и никога повече да не се върне в тази къща. Не желаеше да си спомня повече за Квинт Хортензий Хортал. И за Марция.
Тя се появи толкова неочаквано пред него, че дъхът му секна. И нищо не я беше променило, нито годините, нито престарелият съпруг, нито самотата. Тя се приближи до него и взе лицето му между дланите си, усмихна му се.
— Изгнанието ми свърши — рече и приближи устни към неговите.
И той я пое, раздиран от разкаяние. Цялата страст и безкрайна чувственост, които бе предал и на дъщеря си, се освободиха, необуздани и силни както в отдавна забравените дни преди смъртта на Цепион. Лицето му бе мокро от сълзи и тя ги изсуши с езика си, той дръпна черната й дреха и тя неговата и двамата се отпуснаха на земята, без да усещат студа. Никога през двете години, през които бе женен за нея, не се беше любил така. Стената бе рухнала. Строгата дисциплина на безжалостните му етични правила не можеше да развали възторга му от това откритие и да попречи на духа му да се потопи в радост, която никога не беше подозирал, че може да съществува, там, с нея, вътре в нея, отново и отново, и отново.
На разсъмване те се разделиха, без да произнесат и една дума; не продумаха и когато той я отблъсна и излезе през портите на градината на оживената улица. А тя приведе дрехите си в някакъв що-годе приличен вид и се оттегли незабелязана в личните си покои в голямата къща. Болеше я, но в същото време ликуваше. Може би изгнанието й бе единственият начин Катон да се примири с онова, което чувстваше към нея. Усмихната, тя се оттегли в банята си.

 

Още същата сутрин Филип отиде у Катон и примигна удивено при вида на най-известния и безкомпромисен римски стоик — горящ от жизненост, ухилен до уши!
— Изобщо не ми предлагай от онази отвратителна пикня, която наричаш вино — предупреди гостът, след като се настани на едно кресло.
Катон седна зад очуканото си бюро и зачака.
— Аз съм изпълнител на завещанието на Квинт Хортензий — продължи надуто Филип.
— О, да, Квинт Хортензий спомена за някакъв подарък.
— Подарък? По-скоро бих го нарекъл дар от боговете!
Катон вдигна бледорижите си вежди; очите му заиграха.
— Умирам от любопитство, Луций Марций.
— Какво ти има тази сутрин, Катоне?
— Абсолютно нищо.
— Абсолютно всичко, бих казал аз. Много странно се държиш.
— Да, ала аз винаги съм се държал странно.
Филип си пое въздух:
— Хортензий ти завещава цялото съдържание на избата си.
— Колко мило от негова страна. Нищо чудно, че беше сигурен, че не мога да откажа.
— Това не е нищо за теб, Катоне, нали?
— Много грешиш, Луций Марций. То означава много за мен.
— Знаеш ли какво има в Квинт Хортензиевото мазе?
— Някои много добри вина, предполагам.
— О, да, има! Ала имаш ли представа колко амфори?
— Не. Откъде да знам?
— Десет хиляди амфори! — провикна се Филип. — Десет хиляди амфори с най-хубавите вина на света. И на кого ги оставя? На теб! Човекът с най-лош вкус в целия Рим!
— Разбирам какво имаш предвид и как се чувстваш, Филипе. — Катон се приведе напред и постави ръка на коляното на събеседника си, жест, толкова необичаен за него, че Филип едва не се отдръпна. — Знаеш ли какво, Филипе, ще сключа една сделка с теб.
— Сделка?
— Да, сделка. Аз в никой случай не мога да побера десет хиляди амфори с вино в дома си, а ако ги дам на съхранение в Тускулума, всичко ще бъде окрадено. Затова ще взема по-лошите петстотин амфори от мазето на Хортензий и ще оставя другите девет хиляди и петстотин на теб.
— Ти си луд, Катоне! Наеми склад или продай виното! Аз ще купя колкото мога да си позволя, така че няма да остана с празни ръце — Но ти не можеш да ми даде всичкото, просто не можеш.
— Не съм казал, че ти го давам даром. Казах, че ще ти предложа сделка. Една размяна.
— Какво, в името на боговете, мога да ти дам срещу такава ценност?
— Дъщеря си.
Филип зина от удивление:
— Какво?
— Ще разменя виното за дъщеря ти.
— Ама ти се разведе с нея!
— А сега ще се оженя повторно.
— Ти наистина си луд! Защо я искаш пак?
— Това е моя работа — отвърна Катон с изключително самодоволен вид и се протегна блажено. — Възнамерявам да се оженя за нея веднага щом Квинт Хортензий влезе в урната си.
Филип затвори уста, стисна зъби, преглътна тежко.
— Скъпи ми приятелю, не може! Траурният период е десет месеца! И то ако се съглася.
Радостта изчезна от очите на Катон и те придобиха обичайния си строг вид. Той стисна устни.
— След десет месеца — изрече рязко — светът може да е свършил. Или Цезар да е влязъл в Рим. Аз може да съм прогонен в някое селце край Евксинско море. Десет месеца са твърде ценно време. Затова аз ще се оженя за Марция веднага след погребението на Квинт Хортензий.
— Не можеш! Няма да позволя! Рим ще полудее!
— Рим е луд.
— Не, не давам!
Катон въздъхна, обърна се и се загледа замислено през прозореца на кабинета си.
— Девет хиляди и петстотин огромни амфори с най-отбрани вина. Колко ли съдържа една амфора? Двайсет и пет гарафи? Умножи девет хиляди и петстотин по двайсет и пет и ще имаш неповторима колекция от двеста трийсет и седем хиляди и петстотин гарафи фалернски, хиоски, фуцински, семийски… — Той се изправи толкова рязко, че Филип се стресна. — Защо ми се струва, че Квинт Хортензий притежаваше и малко от вината на цар Тигран, цар Митридат и царя на партите, които купуваше от Публий Сервилий?
Тъмните очи на Филип гледаха напрегнато, на красивото му лице се бе появило объркано изражение. Той плесна с ръце и ги протегна умолително към Катон.
— Не мога! Ще стане по-голям скандал от този при развода ти, когато я даде на клетия Хортензий! Катоне, моля те! Изчакай няколко месеца!
— Няма вино! Вместо това ще имаш честта да наблюдаваш как го откарвам кола след кола до Тестацейската скала на пристанището на Рим и чупя амфора след амфора с чук.
Филип пребледня.
— Няма да го направиш!
— Напротив, ще го направя. В края на краищата, както сам каза, аз съм човекът с най-лош вкус в цял Рим. И мога да си позволя да пия колкото си поискам отвратителна пикня. Колкото до продаване, мисля, че би било кощунство да печеля пари от Квинт Хортензий. Аз никога не приемам парични облаги. — Катон се отпусна отново на стола си и погледна насмешливо Филип. — Решавай, човече! Или дай овдовялата си дъщеря на бившия й съпруг, при което ще се сдобиеш с двеста трийсет и седем хиляди и петстотин гарафи от най-доброто вино в света, или ще ме гледаш как ги троша на Тестацейската скала. След което така или иначе ще се оженя за Марция. Тя е на двайсет и четири и вече от шест години не е под твое попечителство. Сама определя живота си; не можеш да ни спреш. Можеш само да придадеш на втория ни брак малко повече авторитет. Защото, знаеш, аз не уважавам такъв вид авторитет. Ала бих предпочел Марция да се чувства спокойно, когато излиза на улицата.
Филип намръщено се взря в това долно същество, което го гледаше толкова непоколебимо. Може би той наистина беше луд. Да, разбира се, че беше. Всички го знаеха от години. Тази негова отдаденост на една кауза бе нещо нечувано. Само как се беше впил в Цезар! Днешната среща обаче бе разкрила много повече страни на Катоновата лудост, отколкото Филип подозираше, че съществуват.
Той въздъхна, вдигна рамене:
— Добре тогава. Като искаш, твоя е. Вашата да бъде, на теб и на Марция. — Изражението му се промени. — Хортензий не я е докосвал и с пръст. Това поне мисля, че трябва да знаеш, след като ще се жениш за нея.
— Не го знаех.
— Той беше твърде стар, твърде болен, твърде изхабен. Просто я бе издигнал на пиедестал като жената на Катон и я обожаваше.
— Да, има логика. Тя никога не е преставала да бъде жената на Катон. Благодаря ти за сведенията, Филипе. Тя щеше и сама да ми го каже, но не знам дали щях да й повярвам.
— Толкова ли лошо мнение имаш за моята Марция? След като беше женен за нея?
— Аз бях женен и за жена, която ми изневери с Цезар.
Филип се изправи:
— Така е. Но жените, както и мъжете, са много различни една от друга. — Запъти се към вратата, но спря и се обърна. — Даваш ли си сметка, Катоне, че досега не бях подозирал, че имаш чувство за хумор?
Катон го изгледа равнодушно:
— Аз нямам чувство за хумор.

 

И така, скоро след погребението на Квинт Хортензий Хортал избухна най-големият скандал в римската история — Марк Порции Катон се ожени повторно за Марция, дъщерята на Луций Марций Филип.

 

* * *

 

В средата на май сенатът гласува за отлагане обсъждането на провинциите на Цезар до ноемврийските иди. Катон бе успял, макар че и в това нямаше нищо чудно, най-близките му съмишленици се бяха оказали най-непоклатими — Луций Ахенобарб избухна в сълзи; Марк Фавоний се разкрещя. Само писмата от Бибул, адресирани лично до всеки един от тях, накрая ги убедиха.
— О, колко хубаво! — възкликна весело Курион след вота. — Мога да си взема няколко месеца почивка. Ала не мисля, че през ноемврийските иди ще съм се отказал от вота си.
— Налагай вето, Гай Курионе! — изръмжа Катон, скандалната му женитба го бе направила доста популярен. — Ала скоро след това срокът на службата ти ще изтече и Цезар ще падне.
— Някой друг ще ме замести.
— Само че няма да е като теб. Цезар никога няма да намери друг като теб.
Може би Цезар нямаше да намери друг такъв, но заместникът на Курион вече бързаше от Галия към Рим. Смъртта на Хортензий бе оставила празно място в адвокатските среди; той бе в същото време и гадател, което означаваше, че неговото място в Колегията на гадателите бе отворено. И Ахенобарб щеше да опита отново, решен да върне рода си в най-уважаваната гилдия на Рим, тази на свещенослужителите. Жрец или гадател, нямаше значение, макар че жрец щеше да е по-добре, тъй като дядо му бе понтифекс максимус и беше прокарал закона, според който жреците и гадателите трябваше да се избират.
Само кандидатите за претори и консули трябваше да се регистрират в границите на Рим; всички останали магистрати, включително от духовенството, можеха да заявяват кандидатурите си ин абсенция. Така Цезаровият заместник на Курион, идващ от Галия, изпрати предварително известие, за да регистрира кандидатурата си за гадател на мястото на Квинт Хортензий. Изборите бяха проведени, преди да пристигне в Рим, и той спечели. Красноречието на Ахенобарб, след като научи за поражението си, бе достойно за няколко епични поеми.
— Марк Антоний! — хленчеше Ахенобарб. Той вече не бе способен на гняв. От последните избори за гадател, когато Цицерон го измести, той непрекъснато изпадаше в отчаяние. — Марк Антоний! Мислех, че Цицерон е най-ниското ниво, на което могат да паднат избирателите, но Марк Антоний! Този изрод, този развратник, това безмозъчно говедо! Рим е пълен с копелетата му! Кретен, който повръща на публични места! Баща му предпочете да се самоубие, вместо да се яви в Рим за делото срещу него за измяна; чичо му изтезаваше свободни гръцки мъже, жени и деца; сестра му бе толкова грозна, че се наложи да я оженят за сакат; майка му без съмнение е най-глупавата жена, живяла някога на света, макар че е от Юлиите; а двамата му по-малки братя се различават от Антоний само по това, че притежават по-малко мозък дори от него!
Слушател на тези излияния бе Марк Фавоний — Катон прекарваше всяка свободна минута у дома с Марция. Метел Сципион беше в Кампания с Помпей, а по-маловажните от добрите люде постоянно се умилкваха около Марцелите.
— Гледай по-весело на нещата, Луций Домиций — успокояваше го Фавоний. — Всички знаят защо загуби. Цезар е купил поста на Антоний.
— Цезар не е изхарчил и половината пари, които аз дадох за подкупи — изстена Ахенобарб, хълцайки. Най-сетне изплю камъчето: — Загубих, защото съм плешив, Фавоний. Да имах един-единствен кичур коса някъде по главата си, всичко щеше да е наред, ала ето ме, само на четирийсет и седем, а темето ми е голо като маймунски задник още от двайсет и петата ми година! Децата ме сочат с пръст и ме наричат Яйцето, жените се мусят с отвращение, а всеки мъж в Рим смята, че съм твърде грозен, за да гласуват за мен!
— О, стига — възрази отчаяно Фавоний и опита да измисли нещо окуражаващо. — Цезар също е плешив, а няма никакви проблеми.
— Той не е плешив! — проплака другият мъж. — Още има достатъчно коса, за да я зареши върху темето си, значи, не е плешив! — Той изскърца със зъби. — Освен това е задължен да носи венеца си за храброст навсякъде и той държи косата му на място.
В този момент жената на Ахенобарб, Порция, влезе в стаята. Беше по-възрастната истинска сестра на Катон, ниска, дебела, със сламеноруса коса и лунички. Бяха се оженили отдавна и бракът им се бе оказал сполучлив. Имаха двама сина и четири дъщери, но за щастие Луций Ахенобарб бе толкова богат, че броят на синовете, чиито кариери трябваше да финансира, и на дъщерите, чиито зестри трябваше да плаща, не беше от значение. Освен това бяха осиновили едно момче от някой си Атилий Серан. Порция хвърли съчувствен поглед на Фавоний и притисна презряната глава на Ахенобарб до корема си, потупа го по гърба.
— Скъпи мой, не се оплаквай — рече успокоително тя. — По неизвестна за мен причина избирателите на Рим отказаха да те сложат в колегията на духовниците още преди години. Това няма нищо общо с липсата ти на коса. Ако имаше, нямаше да те изберат за консул. Насочи усилията си към избирането на сина ни Гней в гилдията на свещенослужителите. Той е много приятна личност и избирателите го харесват. Сега стига си се тюхкал и бъди добро момче.
— Ама Марк Антоний… — изстена той.
— Марк Антоний е идол за обществото, популярен като гладиатор. — Тя вдигна рамене, прегърна съпруга си като майка детето си, страдащо от колики. — Той е далеч от способностите на Цезар, но по отношение на умението да спечелва тълпата не му отстъпва. Хората просто обичат да гласуват за него, това е.
— Порция е права, Луций Домиций — съгласи се Фавоний.
— Разбира се, че съм права.
— Кажи ми тогава защо Антоний изобщо си направи труд да идва в Рим. Те го избраха задочно!

 

Въпросът на Ахенобарб намери отговор след няколко дни, когато Марк Антоний, новоизбраният гадател, обяви, че ще се кандидатира за народен трибун.
— Добрите люде не са особено впечатлени — отбеляза с усмивка Курион.
Видът на Антоний беше блестящ. Животът с Цезар му бе повлиял добре, включително и сухия режим, наложен от Пълководеца. В Рим рядко се раждаха такива мъже — висок, як, с големи мъжки атрибути и с непоправим оптимизъм. Хората го харесваха по начин, по който никога не бяха харесвали Цезар. Може би, мислеше си цинично Курион, защото излъчваше мъжественост, без да е надарен с красиво лице. Както при Сула чарът на Цезар бе повече или по-малко женствен. Ако не беше така, онзи стар зловреден слух за любовната връзка на Цезар с цар Никомед нямаше да се разпространява с такъв успех, макар че никой не можеше да извади доказателства за каквато и да било сексуална активност от такъв род, а твърденията за цар Никомед се опираха само на свидетелствата на двама души, които мразеха Цезар: мъртвият Лукул и Бибул. Докато Антоний, който често целуваше страстно Курион на публични места, никога не можеше да бъде заподозрян в хомосексуализъм.
— Не съм очаквал добрите люде да се впечатлят — призна Антоний, — но Цезар смята, че ще се справя много добре като народен трибун, дори като твой наследник.
— Съгласен съм с Цезар. И независимо дали ти харесва или не, скъпи ми Антоний, през следващите няколко месеца трябва да внимаваш и да се учиш. Аз ще те обуча как да се противопоставяш на добрите люде.
Фулвия, в напреднала бременност, лежеше до Курион на кушетката. Антоний, който бе изключително лоялен към приятелите си, я познаваше отдавна и много я уважаваше. Тя беше енергична, последователна, умна. Макар че Публий Клодий се беше влюбил в нея на млади години, тя бе успяла да омае доста успешно и коренно различния Курион. За разлика от повечето жени, знаеше Антоний, Фулвия обичаше не по причини, свързани със семейното огнище. За да спечели любовта й, един мъж трябваше да е храбър, умен и с важно място в политиката. Като Клодий. Като Курион. И това може би изобщо не беше чудно за една внучка на Гай Гракх. И за една толкова пламенна жена. Тя все още бе много красива, макар че беше минала трийсетте. И очевидно беше плодовита: имаше четири деца от Клодий и сега чакаше дете от Курион. Защо в този град, където жените често губеха живота си, давайки живот, Фулвия раждаше дете след дете, без да загуби и един косъм? Тя правеше на пух и прах много теории, защото произлизаше много стар и благороден род, с много близкородствени бракове. Сципион Африкански, Емилий Паул, Семпроний Гракх, Фулвий Флак. И въпреки това тя беше като манифактура на бебета.
— Кога ще се роди бебето? — осведоми се Антоний.
— Скоро — отвърна тя, пресегна се и разроши косата на Курион. Усмихна се скромно на Антоний. — Ние… ъ… чакахме законното ни бракосъчетание.
— Защо не се оженихте по-рано?
— Питай Курион.
— Исках да покрия всичките си дългове, преди да взема тази изключително богата жена.
Антоний го изгледа изненадано:
— Курионе, никога не съм те разбирал! Защо се безпокоиш толкова за такива неща?
— Защото — чу се друг глас — Курион не е като останалите бедняци като нас.
— Долабела! Влизай, влизай! — извика Курион. — Помести се малко, Антоний.
Публий Корнелий Долабела, бедният патриций, се настани на кушетката до Антоний и взе чашата вино, което му наля и разреди домакинът.
— Моите поздравления, Антоний — рече новодошлият. Двамата доста си приличаха, помисли си Курион, поне физически. Също като Антоний Долабела бе висок и както притежаваше чудесна фигура, така излъчваше неоспорима мъжественост, макар че, предполагаше Курион, той бе по-умният от двамата, ако ще и само заради това, че не беше невъздържан като Антоний. Освен това бе и значително по-хубав; кръвното му родство с Фулвия личеше както от чертите, така и от цвета на косата и очите му — бледо-кестенява коса, черни вежди и мигли и черни като въглени очи.
Финансовото положение на Долабела бе толкова нестабилно, че само изключително изгодният му брак преди две години му беше позволил да влезе в сената. По предложение на Клодий той бе примамил бившата главна весталка Фабия, полусестра на съпругата на Цицерон, Теренция. Бракът им не продължи дълго, но Долабела все пак си запази огромната зестра на Фабия… и симпатията на Цицероновата жена, която не преставаше да обвинява сестра си за разпадането на брака й.
— Правилно ли чувам, Долабела, че си отделял твърде голямо внимание на Цицероновата щерка? — попита Фулвия, докато хрупаше ябълка.
Долабела я погледна унило:
— Виждам, че сплетните се разпространяват.
— Значи, ухажваш Тулия, така ли?
— Всъщност се опитвам да не го правя. Проблемът е, че съм влюбен в нея.
— В Тулия?
— Разбирам те — обади се неочаквано Антоний. — Знам, че всички се смеем на остроумията на Цицерон, но дори и най-върлият му враг не може да отрече интелекта му. Аз забелязах Тулия още преди години, когато беше омъжена за онзи, първия… Пизон Фруги. Много красива и жизнена. Стори ми се забавна.
— Забавна е — заяви мрачно Долабела.
— Само — добави с престорена сериозност Курион, — като имаш предвид, че Теренция й е майка, какви ли деца ще народи?
И четиримата избухнаха в смях, но Долабела явно беше влюбен до уши.
— Само се постарай да измъкнеш свястна зестра от Цицерон — посъветва го Антоний като заключение по темата. — Може да се оплаква, че е бедняк, ала проблемите му са само по отношение на парите в брой. Той притежава едни от най-скъпите имоти в Италия. А Теренция дори повече.

 

* * *

 

В началото на юни сенатът се събра в Помпеевата курия, за да обсъди проблема със заплахата от партите, за които се подозираше, че ще нападнат Сирия през лятото. При това се повдигна спорният въпрос за смяната на Цицерон и Бибул като управители съответно на Киликия и Сирия. И двамата имаха съмишленици, които усилено се опитваха да предотвратят продължаването на срока им през следващата година, доста трудна задача, тъй като изборът на управители на провинции не беше голям (повечето политици бяха взели провинции след изтичането на консулските или преторските им мандати, такива като Цицерон и Бибул бяха малко), а и основното желание на повечето сенатори бе да сменят Цезар, не Цицерон и Бибул. Бюрократите предпочитаха да си затварят очите пред наближаващата война с партите, докато провинциите на Цезар изглеждаха умирени за доста години напред.
Двамата Помпеевци също присъстваха, статуята се извисяваше над курулния подиум, оригиналът изпъкваше на долния ред отляво. Катон седеше от дясната страна на Апий Клавдий, който бе оправдан от съда и веднага беше избран за цензор. Единственият проблем бе, че другото цензорско място се заемаше от Луций Калпурний Пизон, тъст на Цезар и човек, с когото Апий Клавдий изобщо не се разбираше. За момента двамата все още си говореха, главно защото Апий Клавдий възнамеряваше да прочисти сената, но благодарение на един закон, прокаран от брат му Публий Клодий, докато заемаше поста на народен трибун, никой цензор не можеше самостоятелно да изгони някой член на сената, нито да отнеме конническия статус на някого в трибите или центуриите. Клодий бе въвел възможността за вето, което означаваше, че Апий Клавдий трябваше да има съгласието на Луций Пизон, за да прокара мерките си.
Ала Клавдиите Марцели все още водеха сенатската опозиция срещу Цезар и останалите демократи. Така че сега заседанието се председателстваше от Гай Марцел Големия, който държеше и фасциите през юни.
— От писмата на Марк Бибул знаем, че военното положение в Сирия е критично — заговори Марцел Големия пред сената. — Той разполага с около двайсет и седем кохорти, което е смешно. Освен това никой от войниците му не е достатъчно способен, включително онези от Габиниевия легион, които той върна от Александрия. Твърде унизителна ситуация, да командваш хората, които са убили синовете ти. Трябва да изпратим още легиони в Сирия.
— И откъде ще ги вземем тези легиони? — попита високо Катон. — Благодарение на безскрупулното набиране на войска от Цезар (още двайсет и пет кохорти тази година) Италия и Италийска Галия са обезлюдени.
— Известно ми е това, Марк Катоне — тросна се Марцел Големия, — но това не премахва необходимостта от поне още два легиона в Сирия.
Помпей се изправи и намигна на седналия на отсрещната скамейка Метел Сципион. Двамата се разбираха отлично.
— Втори консуле, може ли да направя едно предложение.
— Казвай, Гней Помпей. Помпей се усмихна лукаво:
— Разбирам, че ако някой член на сената пожелае да разрешим този проблем, като наредим на Гай Цезар да отстъпи някои от многобройните си легиони, нашият уважаван народен трибун Гай Курион моментално ще наложи вето. Затова аз предлагам да действаме в рамките, които ни наложи Гай Курион.
Катон се ухили, а Курион се намръщи.
— Ако успеем да се вместим в тези рамки, Гней Помпей, аз ще съм изключително доволен — рече Марцел Големия.
— Много е просто — продължи весело Помпей. — Предлагам аз да изпратя един от легионите си в Сирия и Гай Цезар да отпусне един от своите. Така никой от нас няма да се чувства онеправдан и двамата ще се лишим от еднакъв брой войници. Не е ли справедливо, Гай Курионе?
— Да — отвърна рязко Курион.
— Ще се съгласиш ли да не налагаш вето върху такова предложение, Гай Курионе?
— Няма да наложа вето, Гней Помпей.
— О, чудесно! В такъв случай аз заявявам официално пред това събрание, че още сега давам един от легионите си за Сирия.
— Кой, Гней Помпей? — попита Метел Сципион, който от вълнение едва седеше на мястото си.
— Моя Шести легион, Квинте Метел Сципионе.
Настъпи тишина, която дори Курион не посмя да наруши.
„Хитър ход, пиценска свиньо! — рече си той. — Ти току-що лиши войската на Цезар от два легиона и в същото време избегна моето вето.“ Защото Шести легион служеше при Цезар от години. Цезар го беше взел на заем от Помпей и още го държеше. Ала легионът не беше негов.
— Чудесна идея! — ухили си се Марцел Големия. — Предлагам да гласуваме. Всички, които са съгласни Гней Помпей да изпрати Шестия си легион в Сирия, да си вдигнат ръцете.
Дори Курион вдигна ръка.
— И всички, които са съгласни Гай Цезар да даде един от легионите си за Сирия, да вдигнат ръце.
Курион отново гласува за.
— В такъв случай ще пиша на Гай Цезар в Отвъдна Галия, за да го информирам за решението на сената — заключи доволно Марцел Големия.
— А какво ще стане по въпроса за нов управител на Сирия? — обади се Катон. — Мисля, че повечето уважаеми сенатори ще се съгласят, че трябва да върнем Марк Бибул в Рим.
— Предлагам — обади се веднага Курион — да изпратим Луций Домиций Ахенобарб на мястото на Марк Бибул в Сирия.
Ахенобарб скочи и заклати енергично грозната си глава:
— С удоволствие бих приел, Гай Курионе, но здравето не ми позволява да отида в Сирия. — Той наведе глава и показа на римския сенат голото си теме. — Слънцето е твърде силно там, уважаеми сенатори. Ще ми опече мозъка.
— Вземи си шапка, Луций Домиций — сряза го Курион. — На Сула му вършеше чудесна работа, би трябвало да свърши и на теб.
— Да, но има и друг проблем, Гай Курионе — не отстъпи Ахенобарб. — Мога да нося шапка, но не и шлем. В момента, в който нахлузя такова нещо, получавам непоносимо главоболие.
— Ти самият си едно главоболие! — възкликна цензорът Луций Пизон.
— А ти си инсубрийски варварин! — изръмжа Ахенобарб.
— Ред! Ред! — изкрещя Марцел Големия. Помпей отново се изправи:
— Мога ли да предложа една алтернатива, Гай Марцеле?
— Казвай, Гней Помпей.
— Ами, разполагаме и с известен брой бивши претори, но мисля, всички ще се съгласите, че Сирия е твърде опасна, за да изпращаме човек, който не е бил консул. Затова, тъй като съм съгласен, че имаме нужда от Марк Бибул тук, сред нас, мога ли да предложа да изпратим човек, от края, на чийто консулски мандат още не са изтекли пет години, както е според изискванията на моя закон? С времето нещата ще се поуталожат и такива проблеми няма да изникват, но смятам, че сега трябва да действаме разумно. Ако сенатът е съгласен, можем да издадем извънреден закон, който да натоварва точно определен човек с тази задача.
— О, стига увъртания, Гней Помпей! — провикна се Курион. — Казвай кого имаш предвид!
— Ще го назова веднага. Предлагам Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика.
— Твоя тъст. Пак облагодетелстване по роднинска линия — възкликна Курион.
— В облагодетелстването по роднинска линия няма нищо лошо — възрази Катон.
— Това е недостойно! — изкрещя Марк Антоний от задния ред.
— Ред! Ред! — прогърмя гласът на Марцел Големия. — Марк Антоний, ти си педарий и нямаш право да говориш!
— Глупости! — закрещя Антоний. — Баща ми е най-доброто доказателство, че облагодетелстването на роднини е недостойно!
— Марк Антоний, млъквай веднага или ще те изхвърля.
— Така ли? — попита презрително той и заплашително се надигна. — Хайде, кой ще опита?
— Сядай си на мястото, Антоний! — нареди отегчено Курион.
Антоний седна с усмивка на уста.
— Метел Сципион не може да се пребори и с жена — обади се Вация Изаурик.
— Предлагам Публий Вациний! Предлагам Гай Требоний! Предлагам Гай Фабий! Предлагам Квинт Цицерон! Предлагам Луций Цезар! Предлагам Тит Лабиен! — закрещя Антоний.
Гай Марцел Големия сложи край на заседанието.
— От теб ще стане страшен демагог, когато те изберат за народен трибун — похвали Курион Антоний, докато се връщаха към Палатина. — Ала не предизвиквай толкова Гай Марцел. Той е не по-малко раздразнителен от останалите членове на кликата му.
— Мръсници! Лишиха Цезар от два легиона.
— И то много хитро. Ще му пиша веднага.

 

* * *

 

До началото на квинктил цял Рим знаеше, че Цезар бе прекосил Алпите в Италийска Галия заедно с Тит Лабиен и три легиона. Два щяха да отидат в Сирия, Помпеевият Шести и неговият Петнайсети, легион без никакъв боен опит, защото се състоеше единствено от новобранци, преминали само определен период интензивно обучение при Гай Требоний. Третият легион щеше да остане с Цезар в Италийска Галия: Тринайсети, съставен от ветерани, много горди от фаталния си номер, който не им се отразяваше ни най-малко на бойното поле. Това бяха лични клиенти на Цезар, мъже с латински граждански права от отвъдната страна на Падус, и бяха готови да дадат живота си за Пълководеца.
Дали заради бързите действия на Цезар римското общество беше обзето от страх: до един момент в Италийска Галия нямаше никакви войски, а изведнъж се появиха три легиона. В Рим настана паника. Хората започнаха да се питат дали сенатът не е отговорен за предизвикването на човека, смятан за най-добрия пълководец след Гай Марий (или дори най-добър изобщо). Ето го Цезар, без никаква бариера между него и Италия; само той срещу Рим. А той бе загадъчна личност. Никой не знаеше какво минава през ума му. Толкова дълго беше отсъствал! Марк Порции Катон крещеше из форума, че Цезар възнамерявал да започне гражданска война, че щял да нахлуе в Рим, че никога нямало да се раздели с някой от легионите си, че щял да унищожи републиката. Той успя да привлече вниманието. Страхът в обществото се засили, макар че бе предизвикан единствено от придвижването на управителя (съвсем очаквано) от една своя провинция към друга. Цезар наистина нямаше обичая да държи постоянно някой легион със себе си, дори когато прехвърлеше някой през Алпите, а този път Тринайсети стоеше неотлъчно до него… ала какво беше един легион? Ако не бяха останалите два, хората щяха да живеят спокойно.
Сетне се чу, че един от многото млади Апий Клавдий завел споменатите два легиона в Капуа, където щели да чакат да бъдат прехвърлени на изток. Всички си отдъхнаха… защо бяха забравили, че тези два легиона вече не бяха под командването на Цезар? Че той ги бе прехвърлил в Италийска Галия по нареждане! О, слава на боговете! Това становище се засили още повече, когато младият Апий Клавдий докара Шести и Петнайсети до покрайнините на Рим и осведоми цензора, че войниците в двата легиона мразели до дъното на душата си Цезар, постоянно го хулели и били готови за бунт — както всъщност всички останали легиони във войската на Цезар.
— Не е ли хитрец старецът? — обърна се Антоний към Курион.
— Хитрец ли? Е, ако под „старец“ имаш предвид Цезар, след някой и друг ден ще навърши петдесет. Не е особено стар.
— Имам предвид всички тези приказки за недоволството в легионите му. Войниците на Цезар да недоволстват! Никога, Курионе, никога! Те биха легнали в краката му. Биха дали живота си за него, до последния човек, включително и войниците от Помпеевия Шести.
— Тогава…
— Той ги заблуждава, Курионе. Стара лисица е той. Дори и Марцелите трябва да се досетят, че един Апий Клавдий може много лесно да бъде подкупен. Е, сигурно не го прави просто за удоволствие. Цезар го е накарал. Случайно научих, че преди да изпрати Шести и Петнайсети, Цезар говорил пред войниците, казал им колко съжалява, че трябва да ги изпрати. И дал на всеки по хиляда сестерции като обезщетение, че трябва да се върнат към войнишката заплата.
— Стара лисица наистина! — възклика Курион. Неочаквано потрепери и сподели опасенията си пред събеседника си: — Антоний, той няма… нали?
— Какво няма?
— Да нахлуе в Рим.
— О, ще нахлуе, всички мислим, че ще го направи, ако бъде принуден.
— Всички?
— Легатите му. Требоний, Децим Брут, Фабий, Секстий, Сулпиций, Хирций и така нататък.
Курион се обля в студена пот и избърса чело с трепереща ръка.
— Юпитере! О, Юпитере! Антоний, стига си тичал по жени и веднага идвай у нас.
— Защо?
— За да започна обучението ти, дървена главо! От мен и от теб зависи да го предотвратим.
— Съгласен съм, трябва да му издействаме разрешение да се яви на изборите за консул задочно. Иначе ще газим в кал от Региум до Аквилея.
— Де да можеха Катон и Марцелите да си затварят устата…
— Те са глупаци — заключи презрително Антоний.

 

* * *

 

След като бяха проведени трите тура на изборите през квинктил, Марк Антоний бе избран с неоспоримо мнозинство за народен трибун, резултат, който ни най-малко не изненада добрите люде. С годините Курион беше показал големи способности; а единственото, което бе показал Марк Антоний, бяха очертанията на големия си пенис под стегнатата туника. Ако Цезар се надяваше Антоний да замести Курион, той бе полудял, произнесоха се добрите люде. Тези избори показаха и един от най-любопитните аспекти на римския политически живот. Гай Касий Лонгин, все още покрит със слава от успехите му в Сирия, бе отхвърлен на изборите за народен трибун. Малкият му брат, Квинт Касий Лонгин, също беше отхвърлен. Ала докато Гай Касий бе заклет привърженик на добрите люде, Квинт Касий беше човек на Цезар. И двамата консули за другата година бяха от добрите люде: Гай Клавдий Марцел Малкия бе първи, Луций Корнелий Лентул Крус — втори. Повечето претори поддържаха Цезар, освен „Маймуната на Катон“, Марк Фавоний, който бе избран с най-малко гласове.
И въпреки усилията на Курион и Антоний (който вече можеше да говори пред сената в качеството си на народен избраник) Метел Сципион замени Бибул като управител на Сирия. Бившият претор Публий Сестий трябваше да смени Цицерон в Киликия. Като пръв легат Сестий взе Марк Юний Брут.
— Как можеш да напускаш Рим в такъв момент? — попита сърдито Катон.
Брут го погледна с характерния си израз на бито куче, но дори Катон вече си даваше сметка, че независимо как изглежда, той правеше каквото си е наумил.
— Трябва да отида, чичо.
— Защо?
— Защото управлението на Цицерон в Киликия навреди силно на финансовите ми предприятия в тази част на света.
— Бруте, Бруте! Ти имаш повече пари от Помпей и Цезар, взети заедно! Какво са един-два неизплатени дълга пред съдбата на Рим? — възкликна гневно Катон. — Помни ми думата, Цезар си е наумил да събори републиката! Нуждаем се от всеки влиятелен мъж, за да попречим на ходовете, които е замислил до консулските избори догодина. Твоят дълг те зове в Рим, а не да се шляеш из Киликия, Кипър, Кападокия и където другаде ти дължат пари! Ти ще засенчиш самия Марк Крас!
— Съжалявам, чичо, но някои от клиентите ми като Мациний и Скапций, са засегнати. Първият дълг за един мъж са клиентите му.
— Първият дълг за един мъж е страната му.
— Страната ми не е в опасност.
— Страната ти е пред гражданската война!
— Все това повтаряш — въздъхна Брут, — но честно казано, аз не споделям мнението ти. Това ти се е превърнало в мания, чичо Катоне, наистина.
Една отблъскваща мисъл хрумна на Катон. Той погледна гневно племенника си:
— Глупости! Това няма нищо общо с клиентите ти или с неплатените ти дългове, Бруте, нали? Бягаш, за да избегнеш военната служба, както правиш цял живот!
— Не е вярно! — възкликна той и пребледня.
— Позволи ми сега на свой ред да не ти повярвам. Ти не се задържаш никъде, където съществува дори минимална опасност от война.
— Как можеш да кажеш такова нещо, чичо? Партите вероятно ще нападнат, преди да стигна на изток.
— Партите ще нападнат Сирия, не Киликия. Така сториха и лятото на миналата година, въпреки онова, което ни пишеше Цицерон! Освен ако не загубим Сирия, ти ще си на толкова безопасно място в Тарзус, както ако бе в Рим. Разбира се, ако Рим не беше заплашен от Цезар.
— Това също са глупости, чичо. Напомняш ми за жената на Скапций, която се суетеше и кудкудякаше около децата си, докато не ги превърна в хипохондрици. Една бенка означаваше рак, главоболие — нещо ужасно се случвало в черепите им, малко неразположение на стомаха — признак за хранително отравяне или начало на лятна диария. Докато накрая предизвика съдбата с прекалената си загриженост и едно от децата й умря. Не От болест, чичо, а от нехайство от нейна страна. Толкова била заета със зяпане по сергиите на пазара, че детето попаднало под колелата на една каруца.
— Ха! — тросна се Катон. — Интересно сравнение, племеннико. Ала сигурен ли си, че жената на Скапций не е собствената ти майка, която те е превърнала в хипохондрик?
Тъжните кафяви очи проблеснаха заплашително, но Брут просто се извъртя и си тръгна. Но не се прибра в къщи. Беше му станало навик на този ден да посещава Порция.
След като изслуша разказа му за този спор, тя въздъхна дълбоко и събра длани.
— О, Бруте, татко наистина може да бъде непоносим, нали? Моля те, не му се сърди! Той не е искал да те обиди. Той просто е толкова… толкова войнствен. Веднъж забие ли нокти в нещо, не го пуска. Вманиачил се е по отношение на Цезар.
— Мога да извиня баща ти заради манията му, Порция, но не и заради неговия догматизъм! Боговете са ми свидетели, че не изпитвам любов и уважение към Цезар, но той просто се опитва да оцелее. Пожелавам му успех. Ала в какво е по-различен от още поне половин дузина, които мога да изброя? И никой от тях не е нахлул в Рим. Виж Луций Пизон, когато сенатът го лиши от управителския пост в Македония.
Порция го погледна удивено.
— Бруте, за сравнение и дума не може да става! О, толкова си твърдоглав! Защо не можеш да гледаш на политиката с яснотата, с която управляваш финансите си?
Ядосан, той се изправи.
— Ако и ти ще ме поучаваш, Порция, тръгвам си!
— О! О! — Разкаяна, тя взе ръката му и я допря до бузата си; големите й сиви очи заблестяха от сълзи. — Прости ми! Не си тръгвай! О, не си тръгвай!
Омилостивен, той отдръпна ръката си и пак седна.
— Е, добре тогава. Ала и ти си твърдоглава, Порция. Не искаш и да чуеш, че Катон греши, макар да знам, че често му се случва. Както при сегашната му кампания във форума срещу Цезар. Какво си мисли, че ще постигне? Само плаши хората, които се подлъгват по възбудата му и не виждат, че греши. И все пак всичко, което се чува за Цезар, показва, че той се държи като един напълно нормален човек. Виж само каква паника настъпи, когато докара три легиона през Алпите. Ала той трябваше да ги докара! И изпрати двата веднага в Капуа. Докато баща ти тръбеше наляво и надясно, че той по-скоро би умрял, отколкото да се раздели с някой от легионите си. Той сгреши, Порция! Сгреши! Цезар постъпи точно според указанията на сената.
— Да, съгласна съм, че татко има навика да преувеличава, ала не се карай с него, Бруте. — Една сълза капна върху ръката й. — Не ми се иска да заминаваш.
— Няма да тръгна веднага. Докато замина, Бибул ще се е върнал.
— Да, разбира се — рече равнодушно тя, сетне лицето й грейна и тя се удари весело по коленете. — Виж това, Бруте. Рових се в писанията на Фабий Пиктор и открих едно голямо несъответствие. В пасажа, където обсъжда отделянето на плебса в Авентина.
Брут с удоволствие се наведе над текста, заинтригуван повече от въодушевеното лице на Порция, отколкото от писанията на Фабий Пиктор.

 

* * *

 

Ала слуховете продължаваха да се разпространяват и множат. За щастие пролетта, която настъпи, когато по календара трябваше да дойде лятото, бе спокойна. Дъжд валеше точно колкото трябваше, слънцето грееше както обикновено и някак си на никого не му се струваше реално, че Цезар стои в Италийска Галия и дебне като паяк да се нахвърли върху Рим. Не че обикновените римляни много се тревожеха от такива неща. Те обожаваха Цезар и бяха склонни да мислят по-скоро, че сенатът го е притиснал твърде много, така че повечето се успокояваха, че нещата както винаги ще се наредят от само себе си. Сред могъщите конници от осемнайсетте висши центурии и по-малко изтъкнатите им колеги обаче слуховете имаха унищожително влияние. Парите бяха единствената им грижи и дори при най-лекото загатване за гражданска война косите им настръхваха и сърцата им се разтуптяваха тревожно.
Банкерите, които поддържаха горещо Цезар — Балб, Опий и Рабирий Постум — работеха постоянно в негова полза. Говореха убедително, разсейваха тревогите, опитваха да се накарат плутократите като Тит Помпоний Атик да разберат, че гражданската война изобщо не е в интерес на Цезар. Че Катон и Марцелите се държат безотговорно и неразумно, като му приписват мотиви, за които нямат никакви доказателства. Че Катон и Марцелите причиняват по-голяма вреда на Рим и финансовата му империя с глупавите си намеци за мерките, които Цезар бил готов да предприеме, за да защити кариерата и общественото си положение. Той винаги е бил привърженик на законността, защо изведнъж да започне да действа неконституционно? Катон и Марцелите все повтаряха, че щял да го направи, но на какво основание? Нямаха никакви доказателства. И не бяха ли това по-скоро опити да се използва Цезар, за да се оправдае определянето на Помпей за диктатор? Не действаше ли точно Помпей неконституционно вече цяла година? Не се ли стремеше точно той към неограничена власт, вижте само поведението му след смъртта на Клодий. Не беше ли точно Помпей помогнал на добрите люде да навредят на репутацията на Гай Юлий Цезар? Не стоеше ли Помпей зад цялата тази афера? Чие поведение в миналото свидетелстваше за стремеж към неограничена власт на всяка цена, на Цезар или на Помпей? Кой бе истинската заплаха за републиката; Цезар или Помпей? Отговорите, твърдяха неуморимите защитници на Цезар, все сочели Помпей.
А самият Помпей, който се беше оттеглил в луксозната си вила край Неапол, неочаквано заболя. Сериозна болест, гласяха слуховете. Доста сенатори и конници веднага предприеха пътувания до вилата му, където биваха посрещани от загрижената Корнелия Метела и получаваха оскъдни обяснения за неразположението на съпруга й, следвани от твърд отказ да бъдат допуснати до болничното му легло, независимо от това, колко знатен беше посетителят.
— Много съжалявам Тит Помпоний — рече тя на Атик, един от първите пристигнали, — но лекарите забраниха каквито и да било посещения. Съпругът ми се бори за живота си и трябва да пази силите си.
— О — възкликна разтревожено Атик, — не можем да се лишим от добрия Гней Помпей, Корнелия.
Всъщност не точно това искаше да каже. По-скоро имаше предвид вероятността Помпей да стои зад обществената и сенатската кампания за лишаване на Цезар от правата му. Атик, изключително богат и влиятелен човек, искаше да му обясни какви последствия щяха да окажат тези политически игри върху римските финанси. Един от проблемите с Помпей бе свързан с неговото собствено богатство и невежеството му в областта на търговията. Парите му се управляваха от други хора, бяха внесени в банки и недвижима собственост. На негово място Брут вече би опитал всичко, за да обуздае добрите люде, защото техните действия само свиваха пазара. А за Атик свитият пазар бе истински кошмар. Парите изведнъж изчезваха, потъваха сякаш вдън земя и не се показваха, не изпълняваха основното си предназначение. Някой трябваше да обясни на добрите люде, че заплашват най-важното за съществуването на Рим — парите.
Ала се наложи да си тръгне, без да е постигнал никакъв успех. Както и всички останали, които си направиха труда да отидат до Неапол.
А през това време Помпей се спотайваше във вилата си далеч от хорските очи. Някак си колкото повече растеше важността му в политическите събития в Рим, толкова по-малко ставаха приятелите му. В момента например единственото му утешение оставаше тъст му, Метел Сципион, с когото бяха измислили настоящата хитрина да се престори на тежко болен.
— Трябва да разбера къде е мястото ми в общественото мнение и в сърцата на хората — бе рекъл той на Метел Сципион. — Нужен ли съм? Искат ли ме? Обичат ли ме? Все още ли съм първият мъж в Рим? Това ще ги разкрие, Сципионе. Накарах Корнелия да записва всеки, който дойде и се интересува от мен, и какво точно са й говорили. Така ще науча всичко, което трябва да знам.
За жалост Метел Сципион не беше голям познавач на човешкото поведение, така че изобщо не му хрумна, че естествено всички, идващи да се осведомят за здравето на Помпей, щяха да изразят фалшива загриженост, която никак не съответстваше на истинското им отношение. Също така не се досети, че поне половината посетители се надяваха Помпей да умре.
Затова двамата с радост преглеждаха записките на Корнелия Метела, играеха на зарове, дама и домино, след което се разделяха, за да вършат личните си дела. Помпей прочете „Коментариите“ на Цезар много пъти и нито веднъж с удоволствие. Този проклет човек бе нещо повече от военен гений, той притежаваше и самоувереност, която той никога не беше имал. Цезар не посипваше главата си с пепел и не се оттегляше виновно в палатката си след поражение. Той продължаваше да води войската си. И защо легатите му бяха такива блестящи пълководци? Ако Афраний и Петрей в Испания бяха наполовина толкова способни, колкото Требоний или Фабий, или Децим Брут, Помпей щеше да се чувства много по-спокоен. Метел Сципион, от друга страна, прекарваше времето си в измисляне на приятни малки сценки с голи актьори и актриси и сам ги режисираше.
„Смъртоносната“ болест продължи един месец, след което по средата на секстил Помпей се настани в една носилка и потегли към вилата си на Марсово поле. Вестта за тежкото му състояние се беше разпространила и земите, през които избра да мине, бяха изпълнени с негови клиенти (тъй като не искаше наистина да се зарази с малария, той предпочете по-здравословния маршрут през вътрешността на страната по Латинския път). Почитателите му се тълпяха да го поздравят, обсипваха го с цветя и го приветстваха, щом подадеше глава иззад завесата на носилката, за да се усмихне и помаха вяло на тълпата. Тъй като не беше голям любител на пътуванията в носилка, той реши да продължи през нощта, за да дремне по време на дългите и скучни часове. Ала за негова изненада хората продължаваха да се тълпят, за да го поздравят, осветявайки пътя му с факли.
— Вярно било! — възкликна той възхитен пред Метел Сципион, който споделяше комфортното му возило (тъй като не искаше да търпи любовните му набези, Корнелия Метела предпочете да се движи сама). — Сципионе, те ме обичат! Обичат ме! О, вярно било онова, което винаги съм казвал!
— И кое по-точно?
— Че ако искам да събера войска в Италия, трябва просто да тропна с крак.
— Аха — измърмори Метел Сципион и заспа.
Помпей обаче не го ловеше сън. Той дръпна завесите на носилка колкото лицето му да се вижда, настани се удобно сред огромната планина от възглавници и продължи да се усмихва и да маха вяло. Вярно било! Народът на Италия наистина го обичал. Защо толкова се страхуваше от Цезар? Цезар нямаше шанс, дори да се прояви толкова глупаво, че да настъпи към Рим. Не че щеше да посмее. Дълбоко в себе си Помпей знаеше, че това не е в стила на Цезар. Той щеше да избере да се бори в сената и форума. И когато му дойде времето, в съда. Защото непременно трябваше да го свалят. В това отношение Помпей нямаше разногласия с добрите люде. Знаеше, че военната кариера на Цезар далеч не беше приключила и че ако не му попречат, той щеше да го надмине и скоро да се нарече Цезар Велики.
Откъде знаеше ли? Тит Лабиен бе започнал да му пише. Покорно молеше покровителя си Гней Помпей Велики да му прости за онази достойна за съжаление забежка с Муция Терция. С обяснението, че Цезар се обърнал срещу него… от завист, разбира се. Той не можел да търпи пълководец, който постигал сам такива блестящи успехи като Тит Лабиен. Затова обещаното съвместно консулство с Пълководеца нямало да се осъществи. Защото, дал му да разбере Цезар по време на прекосяването на Алпите в Италийска Галия, веднъж завърши ли галската кампания, той щял да хвърли Лабиен като горещ въглен. Ала, твърдеше Лабиен, нахлуването в Рим никога не е било допустимо за Цезар. А кой можеше да знае това със сигурност, ако не Тит Лабиен? Цезар никога, нито с думи, нито с дела, не бил показал, че възнамерява да узурпира властта. Нито пък кой от легатите му споменавал такава възможност. Не, Цезар искал само да получи второ консулство и да тръгне на голяма война на изток срещу партите. За да отмъсти за скъпия си приятел Марк Лициний Крас.
Помпей бе прочел това послание към края на доброволната си изолация от всички, освен от Метел Сципион, но не беше споменал за него дори пред тъста си.
„Глупак! Нещастник! Нищожество!“ — мислеше си Помпей със злобна усмивка. Как можеше Лабиен да си въобразява, че е станал вече толкова велик, че да му бъде простено? Не му беше простил. Никога нямаше да прости на този крадец на чужди жени! Но, от друга страна, той можеше да се окаже много полезен. Афраний и Петрей бяха остарели и оглупели. Защо да не ги смени с Тит Лабиен, който никога нямаше да се издигне толкова, че да засенчи Помпей Велики. Никога нямаше да може да се нарече Лабиен Велики.
Война на изток срещу партите… Ето какви били амбициите на Цезар! Умно, много умно. Цезар не желаеше и не се нуждаеше от излишни главоболия като управлението на Рим. Той искаше да се запише в историята като най-великия пълководец на Рим. Затова след завладяването на Галия Комата, съвършено нова за Рим територия, той искаше да подчини партите и да прибави милиарди югери земя към римските провинции. Как можеше Помпей да се сравнява с това? Той просто бе воювал на стара, отдавна попаднала под властта на Рим територия срещу традиционните му врагове, хора като Митридат и Тигран. Цезар беше пионер. Той отиваше там, където Рим не бе стъпвал досега. И с тези единайсет… не — девет фанатично верни легиони той нямаше да бъде разгромен при Кари. Цезар щеше да помете партите. Щеше да стигне до Серика, да не говорим за Индия! Щеше да срещне народи, които дори Александър Велики не е сънувал, че може да съществуват. Да плени цар Ород, за да участва в триумфалното му шествие. И Рим щеше да го почита като бог.
О, да, Цезар трябваше да бъде свален. Да бъде лишен от войската и от провинциите си, да бъде осъден по толкова обвинения, че никога повече да не посмее да покаже лицето си в Италия. Лабиен, който го познаваше, който бе воювал с него девет години, твърдеше, че никога нямало да нахлуе в Рим. Становище, отговарящо напълно на Помпеевото. Затова, въодушевен от това ликуващо множество, възрадвано от оздравяването му, той реши да не пречи на добрите люде. Нека продължават. Всъщност защо да не им помогне в разпространяването на някои слухове сред плутократите и сената? Като например: Цезар прехвърля легиони през Алпите в Италийска Галия; Цезар наистина възнамерява да настъпи към Рим! Да всее паника в жителите на града, така че да се възпротивят на всичко, което поиска Цезар. Защото когато дойде моментът, прехваленият благороден патриций, който можеше да проследи потеклото си чак до Венера, щеше да събере шатрите си и да се скрие в миша дупка.
Междувременно, реши Помпей, той щеше да се срещне с Апий Клавдий цензора и да му подшушне, че ще е много разумно да изхвърли повечето от привържениците на Цезар от сената. Апий Клавдий с готовност щеше да се възползва… и без съмнение да стигне дотам, че да се опита да изгони Курион. Луций Пизон, другият цензор, щеше да наложи вето. Макар и вероятно не върху отстраняването на по-дребните риби, доколкото познаваше мързеливия Луций Пизон.

 

* * *

 

В началото на октомври Тит Лабиен изпрати вест, че Цезар напуснал Италийска Галия и с присъщата си бързина предприел поход до крепостта Неметоцена в земите на белгите атребати, където били разквартирувани Пети, Девети, Десети и Единайсети легион под командването на Требоний. Требоний изпратил спешно известие, че атребатите отново се готвели за размирици.
„Чудесно!“ — помисли си Помпей. Докато Цезар е на хиляди километри от Рим, той щеше да използва слугите си, за да разпространи различни слухове — колкото повече, толкова по-добре. Да продължи да подклажда огъня! И така до Атик достигна слух, че Цезар бил на път да прехвърли още четири легиона (Пети, Девети, Десети и Единайсети) през Алпите в Плаценция, за да сплаши сената да остави на мира провинциите му, когато дойде време въпросът да бъде обсъждан през ноемврийските иди.
Защото, писа Атик в едно спешно писмо до Цицерон, който бе достигнал Епир по пътя си от Киликия за дома, всички в Рим знаели, че Цезар в никакъв случай няма да се съгласи да се раздели с войската си. Уплашен, Цицерон избяга през Егейско море до Атина, където стигна през фаталните октомврийски иди. И писа на Атик, че предпочитал да бъде разгромен на бойното поле с Помпей, отколкото да постигне победа с Цезар.
Атик се втренчи удивено в писмото на Цицерон. Що за изразни средства! Наистина ли така мислеше Цицерон? Наистина ли вярваше, че назрява гражданска война и че Помпей и останалите честни римляни нямат никакъв шанс срещу Цезар. Мнение, не се съмняваше Атик, заимствано от малкия му брат, Квинт Цицерон, който бе служил при Цезар през най-тежките години на галската война. Е, ако наистина Квинт Цицерон мислеше така, умно ли бе Атик да говори или върши неща, които биха накарали Цезар да го смята за враг?
И така, Атик прекара следващите няколко дни в уреждане на финансите си, сетне замина за Кампания да посети Помпей, който се беше върнал в неаполитанската си вила. В Рим още се носеха слухове за онези четири легиона, разположени в Плаценция (макар че всеки, който познаваше някого от Плаценция, постоянно получаваше уверения, че там няма абсолютно никакви войски).
По въпроса с Цезар обаче Помпей се изказваше твърде уклончиво и отбягваше да изрази твърдо становище. Атик се отказа от тази тема (като мислено се зарече да продължи да действа според повелята на здравия разум и да не върши нищо, което би подразнило Цезар) и премина в хвалебствия по отношение на Цицероновото управление в Киликия. И в това изобщо не преувеличаваше. Домошарят и книжен плъх Цицерон се беше справил удивително добре — от справедливата и разумна реорганизация на киликийските финанси до кратката и изгодна военна кампания. Помпей се съгласяваше с всичко с безизразно лице. „Как ли щеше да реагираш, ако ти бях казал, че Цицерон предпочита поражение с теб пред победа с Цезар?“ — помисли си злобно Атик. Вместо това той продължи да говори за победите на Цицерон в Кападокия и Аманус. Помпей се съгласи, че той си бил заслужил триумфа, и го увери, че лично щял да пледира за това в сената.
Това, че не присъства на съдбовното заседание през ноемврийските иди, бе красноречиво — Помпей не очакваше сенатът да постигне успех и не искаше да се унижава повече, слушайки старата песен на Курион: каквото бъде предприето срещу Цезар, да бъде предприето в същия момент и срещу Помпей. Тук излезе прав. Сенатът не постигна нищо, положението оставаше все така безизходно; когато Курион мълчеше, говореше Антоний.
Обикновените граждани не се интересуваха особено от всичко това; дългогодишният опит ги бе научил, че при всички политически катаклизми основните жертви се дават от онези, които заемат горните стъпала на социалната стълбица. И по-голямата част от тях смятаха, че Цезар е по-полезен за Рим от добрите люде.
В редовете на конниците, особено сред онези, които бяха достатъчно изтъкнати, за да принадлежат към осемнайсетте центурии, мненията бяха съвсем различни… и нееднозначни. При евентуална гражданска война те имаха да губят доста повече. Деловите им начинания щяха да се провалят, събирането на отпуснатите заеми щеше да стане невъзможно, приходите щяха да секнат и задграничните предприятия щяха да станат неуправляеми. Най-лошото бе несигурността: кой имаше право, кой говореше истината? Наистина ли имаше четири легиона в Италийска Галия? И ако наистина бяха там, защо никой не можеше да ги види? И защо, ако всъщност тези легиони не бяха там, толкова упорито се носеше този слух? Интересуваха ли се Катон, Марцелите и съмишлениците им от друго, освен от желанието си да дадат на Цезар урок? И какъв всъщност щеше да е този урок? Какво толкова бе сторил Цезар, което никой друг да не е правил? Какво щеше да стане с Рим, ако Цезар се кандидатираше задочно и избегнеше делата за държавна измяна, подготвяни от добрите люде срещу него? Отговорът на този въпрос бе ясен за всички, освен за добрите люде: нищо! Рим щеше да продължи да съществува. Гражданската война обаче щеше да бъде истинска катастрофа. А тази гражданска война, изглежда, щеше да се води без всякакви правила. Имаше ли нещо по-непонятно и маловажно за един делови човек от принципността? Да започнеш война само заради принципа? Истинска лудост! Заточва конниците започнаха да оказват натиск върху различни сенатори да бъдат по-внимателни към Цезар.
За нещастие твърдолинейните добри люде изобщо не бяха склонни да слушат тези призиви, дори останалите сенатори да им даваха ухо. Здравият разум не означаваше нищо за Катон и Марцелите в сравнение с престижа, който щяха да загубят в очите на цялото общество, ако Цезар спечели в борбата да си осигури същото отношение както към Помпей. И какво още правеше Помпей в Кампания? На чия страна беше? По всичко личеше, че на тази на добрите люде, ала доста хора вярваха, че може да ги изостави, ако му бъдат изтъкнати достатъчно силни аргументи.
В края на ноември новият управител на Киликия, Публий Сестий, тръгна от Рим заедно с първия си легат, Брут. Той щеше да липсва на братовчедка си Порция, но не и на жена си Клавдия, на която не обръщаше почти никакво внимание. Сервилия се беше сближила със зет си Касий повече, отколкото със сина си. Касий бе спечелил любовта й към воините, към хората на делата, към мъжете, които оставят името си във военната история. В същото време тя продължаваше тайната си връзка с Луций Понтий Аквила.
— Сигурен съм, че ще се видя с Бибул, когато отида на изток — рече Брут на Порция при прощалната им среща. — Сега е в Ефес и доколкото научих, възнамерява да остане там, докато види как ще се развият събитията в Рим… с Цезар, имам предвид.
Порция заплака горчиво.
— О, Бруте, как ще живея без твоята компания? Никой друг не е мил с мен! Всеки път, когато се видя с леля Сервилия, тя ми натяква как трябвало да се обличам и как съм изглеждала, а татко присъства само телом на този свят; мислите му са погълнати изцяло от Цезар, Цезар, Цезар. Леля Порция никога няма време, твърде е заета с децата си и с Луций Домиций. А ти винаги си толкова мил, толкова нежен. О, страшно ще ми липсваш!
— Марция се върна при баща ти, Порция. Нещата със сигурност ще се променят. Тя не е груб човек.
— Знам, знам! — подсмръкна шумно Порция. — Ала тя е отдадена на татко във всяко отношение, точно както при първия им брак. За нея аз не съществувам. За Марция съществува само татко! — Тя изхлипа. — Бруте, искам да намеря място в нечие сърце! А никой не ме иска! Никой!
— Нали имаш Луций — рече той със свито гърло.
Кой друг можеше да я разбере повече от него, който никога не бе имал място в ничие сърце? Сакатите и грозните са презрени, дори от онези, които би трябвало да ги обичат въпреки всеки недъг, въпреки всеки недостатък.
— Луций ще порасне, ще ме изостави — възрази тя, бършейки очите си. — Разбирам го, Бруте, и не го съдя. Напълно нормално да се промени. Вече от месеци предпочита компанията на баща ми пред моята. Политиката му е по-интересна от детските игри.
— Е, Бибул ще се върне скоро.
— Нима? Ще се върне ли, Бруте? Защо тогава ми се струва, че никога няма да го видя повече? Имам предчувствие, Бруте!
Предчувствие, което имаше и Брут, макар че нямаше представа защо. Рим изведнъж беше станал непоносимо място, защото нещо ужасно предстоеше да се случи. Хората мислеха повече за себе си, отколкото за Рим. И това важеше и за Катон. Унищожаването на Цезар бе всичко за него.
И така, Брут целуна ръката на братовчедка си и замина за Киликия.

 

* * *

 

През декемврийските календи Гай Требоний Курион събра сената; фасциите за този месец се държаха от Гай Марцел Големия, едно предимство за Курион. Тъй като Помпей сега живееше във вилата си на Марсово поле, заседанието се проведе в неговата курия, сграда, която Курион намираше за неприветлива. „Надявам се Цезар да спечели — помисли си той преди началото на заседанието, — защото той поне ще възстанови старата ни Курия Хостилия.“
— Ще бъда кратък — рече той пред събралите се сенатори, — защото аз съм не по-малко уморен от това безплодно, глупаво положение. До края на мандата си аз ще продължавам да използвам правото си на вето всеки път, когато сенатът реши да предприеме нещо срещу Гай Юлий Цезар, без да наложи същото на Гней Помпей Велики. Затова ще направя едно предложение и настоявам да бъде гласувано. Ако Гай Марцел се опита да ми попречи, аз ще се отнеса към него по законния начин, по който има право да реагира един народен трибун, когато някой го възпрепятства в изпълнението на задълженията му: ще накарам да го хвърлят от Тарпейската скала. Сериозно говоря! Дори да се наложи да вдигна половината плебеи (които чакат отвън, в перистила, уважаеми сенатори!), ще го направя! Предупредих те, втори консуле. Предложението ми трябва да бъде гласувано.
Марцел Големия стисна устни, но запази мълчание; Курион не само че говореше сериозно, а и имаше пълно право да изпълни заканата си. Гласуването трябваше да се състои.
— Предлагам следното — продължи Курион. — Гай Юлий Цезар и Гней Помпей Велики да се откажат от империума, провинциите и войските си едновременно, и то още сега. Всички, които са за, моля застанете от дясната страна на залата. Които са против да се отделят отляво.
Мнозинството беше огромно: триста и седемдесет застанаха отдясно; двайсет и двама се отделиха отляво. Между тези двайсет и двама бяха самият Помпей, Метел Сципион, тримата Марцели, бъдещият консул Лентул Крус (за всеобща изненада), Ахенобарб, Катон, Марк Фавоний, Барон, Понтий Аквила (още една изненада, тъй като никой не знаеше, че е любовник на Сервилия) и Гай Касий.
— Предложението е прието, втори консуле — обяви тържествено Курион. — Обяви го като решение!
Гай Марцел Големия махна на ликторите си.
— Разпускам заседанието — рече и излезе.
Добра тактика, защото го направи толкова бързо, че Курион не успя да извика чакащите отвън плебеи. Предложението беше прието, но още не можеше да влезе в сила.
И никога нямаше да влезе. Докато Курион говореше пред развълнуваната тълпа на форума, Гай Марцел Големия събра сената в храма на Сатурн, съвсем близо до трибуната, на която стоеше Курион. Помпей нямаше право да присъства и отсега нататък нямаше да участва в нито едно сенатско заседание.
Марцел Големия държеше един свитък.
— Това е писмо от дуумвирите на Плаценция, уважаеми сенатори — обяви той. — С него те уведомяват сената и римския народ, че Гай Юлий Цезар току-що е пристигнал в Плаценция начело на четири легиона. Той трябва да бъде спрян! Кани се да тръгне към Рим, както са дочули двамата управители! Той няма да се откаже от войската си и възнамерява да я използва, за да завладее Рим! В същия този момент той подготвя четирите си легиона за нашествие в Италия.
Настъпи суматоха: затъркаляха се столове, някои сенатори от най-задните редове скочиха и избягаха от храма, други като Марк Антоний закрещяха, че това е лъжа, двама много възрастни сенатори припаднаха, а Катон зарева, че Цезар трябвало да бъде спрян, да бъде спрян, да бъде спрян!…
В този хаос се появи Курион, задъхан, тъй като беше тичал от долната част на форума дотук.
— Това е лъжа! — закрещя той. — Сенатори, сенатори, спрете и размислете! Цезар е в Отвъдна Галия, не в Плаценция, в Плаценция няма никакви легиони! Дори Тринайсети не е в Италийска Галия, а при Тергесте в Илирикум! — Той се обърна гневно към Марцел Големия: — Ти, безсрамен, подъл лъжецо, Гай Марцеле! Ти, тиньо на римското блато, ти помийо на римската клоака! Лъжец, лъжец, лъжец!
— Разпускам заседанието! — изкрещя Марцел Големия, блъсна Курион толкова силно, че едва не го повали, и изскочи от храма.
— Лъжи! — продължи да крещи Курион пред останалите. — Вторият консул измисли тази лъжа, за да спаси кожата на Помпей! Помпей не желае да изгуби провинциите и войската си! Помпей, Помпей, Помпей! Отворете си очите! Размислете разумно! Марцел лъже! Лъже, за да защити Помпей! Цезар не е в Плаценция! Няма никакви легиони в Плаценция! Това са лъжи, лъжи, лъжи!
Ала никой не го слушаше. Ужасени, сенаторите на Рим се разбягаха.
— О, Антоний! — заплака Курион, когато двамата останаха сами в храма на Сатурн. — Никога не съм предполагал, че Марцел ще стигне дотам, никога не съм подозирал, че е способен на такава лъжа! Той покри с позор каузата си! Сега съдбата на Рим зависи от една лъжа!
— Е, Курионе, виновникът е известен, нали? — изръмжа Антоний. — Този мръсник Помпей е в дъното на всичко, все той! Марцел е лъжец, но Помпей е подъл страхливец! Той никога не би го признал, но за нищо на света няма да отстъпи мястото си на първи мъж в Рим.
— О, къде е Цезар? — продължи да се вайка Курион. — Дано да не е все още в Неметоцена!
— Ако не беше излязъл толкова рано тази сутрин да тръбиш за победата, Курионе, щеше да прочетеш писмото му. — Не е в Неметоцена. Задържал се е само колкото да премести Требоний с легионите му на брега на Моза между земите на треверите и на ремите, сетне е отишъл при Фабий. А той сега е в Бибракт с другите четири легиона. Цезар е в Равена.
Курион затаи дъх:
— В Равена? Не може да бъде!
— И още как! Пътувал е бързо като вятъра и не е имал легиони да го бавят. Войските му са си все още по местата отвъд Алпите, но той е в Равена.
— Какво да правим? Какво да му кажем?
— Истината — отвърна спокойно Антоний. — Ние сме просто слуги, Курионе, не го забравяй. Той взима решенията.

 

* * *

 

Гай Клавдий Марцел Големия беше взел решение. Веднага щом разпусна сената, той отиде у дома на Помпей на Марсово поле заедно с Катон, Ахенобарб, Метел Сципион и двамата бъдещи консули: братовчед му Гай Марцел Малкия и Лентул Крус. На половината път ги застигна слугата, когото Марцел Големия бе изпратил до дома си на Палатина, за да му донесе меча. Както повечето мечове на знатните римляни той бе с обичайното двойно острие две стъпки на дължина; различаваше се от оръжията на обикновените войници по ножницата си, изработена от ковано сребро, и по дръжката — от слонова кост, изрязана във формата на римския орел.
Помпей ги посрещна лично на входа и ги покани в кабинета си, където един прислужник наля разредено вино за всеки, с изключение на Катон, който отказа водата с ругатня. Помпей изчака нервно слугата му да налее тази освежаваща напитка — всъщност нямаше да им предложи нищо, ако на членовете на делегацията не им личеше, че спешно се нуждаят от нещо за пиене.
— Е? — попита той. — Какво стана?
В отговор Марцел Големия мълчаливо му подаде богато украсения си меч. Изненадан, Помпей го пое инстинктивно и се втренчи в него, сякаш никога не беше виждал меч.
— Какво означава това? — попита нервно.
— Гней Помпей Велики — заговори тържествено Марцел Големия, — упълномощавам те от името на сената и народа на Рим да защитаваш държавата от Гай Юлий Цезар. От името на сената и народа те упълномощавам да използваш двата легиона, Шести и Петнайсети, които Цезар изпрати в Капуа, и да набереш още войска, докато успееш да прехвърлиш своята от Испания. Започва гражданска война.
Блестящите сини очи на Помпей се бяха разширили; той пак погледна меча и отново облиза устни:
— Значи, гражданска война. Не мислех, че ще се стигне до това. Наистина… наистина… не мислех. — Той настръхна. — Къде е Цезар? Колко легиона има в Италийска Галия? Докъде е стигнал?
— Има един легион и не е тръгнал за никъде — отвърна Катон.
— Не е тръгнал ли? Той… кой легион?
— Тринайсети. В Тегресте е.
— Тогава… тогава… какво е станало? Защо сте тук? Цезар няма да започне нападение с един легион!
— И ние така смятаме — отговори Катон. — Затова сме тук. Да предотвратим това дело на най-тежка измяна. Нашият втори консул ще уведоми Цезар за мерките, които сме взели и че каквото и да направи, няма да постигне нищо. Ние сме готови да действаме първи.
— О, разбирам — рече Помпей и върна меча на Марцел Големия. — Благодаря, оценявам жеста ви, но аз имам свой меч и винаги съм готов да защитавам родината си. С удоволствие ще поема командването на двата легиона в Капуа, ала наистина ли е необходимо да събирам допълнително войски?
— Определено — заяви твърдо Марцел Големия. — Цезар трябва да разбере, че намеренията ни са напълно сериозни.
Помпей преглътна.
— А сенатът?
— Сенатът — намеси се Ахенобарб — ще прави каквото му кажем.
— Но това посещение е по негова поръка, нали?
Марцел Големия отново излъга:
— Разбира се.
Беше вторият ден от декември.

 

На третия ден от декември Курион научи какво е станало в къщата на Помпей и се върна в сената побеснял. С помощта на Антоний той обвини Марцел Големия в измяна и призова сенаторите да го подкрепят; да признаят, че Цезар не е сторил нищо незаконно; да приемат, че в Италийска Галия няма никакви други легиони, освен Тринайсети и да осъзнаят, че цялата криза е предизвикана умишлено от поне седем от добрите люде и Помпей.
Ала много сенатори не дойдоха, а онези, които присъстваха, изглеждаха толкова замаяни и объркани, че не бяха способни на никаква реакция, камо ли да вземат разумно решение. Курион и Антоний не постигнаха нищо. Марцел Големия продължи да възпрепятства всичко, освен действията на Помпей в защита на държавата, макар че не предприе никакви стъпки да узакони тази мярка.
На шестия ден от декември, докато Курион продължаваше битката в сената, в Рим пристигна Авъл Хирций, изпратен от Цезар, за да види какво може да бъде направено. Щом научи обаче, че мечът е бил предложен на Помпей и той го е приел, Хирций се отчая. Балб му уреди среща с Помпей на следващата сутрин, но Цезаровият легат не отиде. Каква полза имаше, щом Помпей бе приел меча, запита се той. По-добре да се връща бързо в Равена и да осведоми Цезар лично.
На следващата сутрин Помпей не чака Хирций прекалено дълго; още преди обяд отиде да прегледа Шести и Петнайсети легион в Капуа.
Последният ден от забележителния мандат на Курион като народен трибун бе деветият на декември. Изтощен, той отново говори пред сената и пак без успех, сетне тръгна към Равена да се срещне с Цезар. Предаде задълженията си на Антоний, презрян от всички като развратник.

 

* * *

 

Цицерон бе пристигнал в Брундизиум към края на ноември и беше посрещнат от Теренция. Идването й не го учуди, тъй като тя изпитваше нужда да навакса за изгубеното време. Защото не без нейно съдействие Тулия се беше омъжила за Долабела. Брак, на който Цицерон се бе противопоставял енергично, тъй като искаше дъщеря му да се свърже с Тиберий Клавдий Нерон, много надут млад патриций и сенатор с ограничен интелект и без никакъв чар.
Тревогите на великия адвокат се допълваха от грижите по любимия му секретар Тирон, когото бе оставил болен в Патрас. Още повече побесня, когато научи, че Катон предложил да се обяви триумф за Бибул, а в същото време гласувал срещу награждаването със същото на Цицерон.
— Как смее! — кипеше той. — Бибул дори не си показа носа от къщата в Антиохия, докато аз водех битки!
— Да, скъпи — съгласи се равнодушно Теренция, която мислеше само за своите проблеми. — Ала ще се съгласиш ли да поговориш с Долабела? Щом го зърнеш, ще разбереш защо не се противопоставих на този брак. — Грозното й лице грейна. — Той е чудесен, Марк, наистина чудесен! Надарен, умен… и толкова привързан към Тулия.
— Аз забраних! — кресна Цицерон. — Забраних, Теренция! Ти нямаше абсолютно никакво право да го допускаш!
— Слушай, съпруже — изсъска ползващата се със страховита слава дама, — Тулия е на двайсет и седем години! Тя няма нужда от твоето разрешение, за да се омъжи!
— Да, ама нали аз ще й осигуря зестрата, така че имам право да избера кой ще й бъде съпруг! — изрева той.
Бе събрал достатъчно кураж през времето, прекарано далеч от Теренция, през което се беше оказал удивително авторитетен управител; а авторитетът трябваше да се затвърди и в семейството.
Тя примигна изненадана от това непокорство, но не отстъпи.
— Твърде късно! — закрещя още по-силно. — Тулия вече се омъжи за Долабела и ти ще й намериш зестра, иначе лично ще те кастрирам!
Така прекара Цицерон пътуването си от Брундизиум през Италия в компанията на съпругата си, отказваща да признае правата му на глава на семейството. Той отстъпи и се съгласи да се срещне с омразния Долабела. Направи го в Беневентум и с ужас откри, че няма вече как да се противопостави срещу брака на дъщеря си. Защото Тулия беше бременна, нещо, което не бе постигнала с двамата си предишни съпрузи.
Долабела също така осведоми тъста си за тревожните събития в Рим, потупа Цицерон по гърба и препусна назад към Рим, за да участвал, както се изрази, във веселбата.
— Всичко е заради Цезар, знаеш ли! — изкрещя, след като се отдалечи на безопасно разстояние. — Добър човек е този Цезар!
Стига толкова носилки. Цицерон нае каруца в Беневентум и продължи през Западна Кампания.
Завари Помпей в дома му в Помпей, където и самият Цицерон имаше уютна малка вила, и потърси сведения от един от малкото хора, които предполагаше, че знаят какво всъщност става.
— Вчера получих две писма в Требула — рече на Помпей с намръщено от объркване лице. — Едно от Балб и едно не от друг, а от самия Цезар. Толкова мило и приятелско… И двамата били готови да сторят всичко за мен, щяло да бъде чест да присъстват на заслужения ми триумф, дали съм се нуждаел от някакъв заем? Защо го прави този човек, ако наистина е решил да настъпи към Рим? Защо е любезен с мен? Знае много добре, че никога не съм го харесвал.
— Е, всъщност — отвърна смутено Помпей — Гай Марцел малко прекали. Направи неща извън правомощията си. Макар че тогава нямах представа за това, Цицероне, кълна се. Сигурно си чул, че са ми предложили меч и аз съм го приел.
— Да, Долабела ми каза.
— Проблемът е, че аз мислех, че сенатът го е упълномощил. Ала сенатът не е приемал нищо такова. Така че сега съм между Сцила и Харибда, в по-голяма или в по-малка степен отдаден на защитата на държавата, начело на два легиона, които са се сражавали за Цезар от години и в процес на набиране на войска в Кампания, Самниум, Лукания и Апулия. Ала това всъщност не е законно, Цицероне. Сенатът не ме е натоварил официално с тази задача, нито пък е обявил извънредно положение. И въпреки това аз съм сигурен, че предстои гражданска война.
Сърцето на Цицерон се сви.
— Сигурен ли си, Гней Помпей? Сигурен ли си? Не се ли посъветва с друг, освен с малоумните свине Катон и Марцелите? Не разговаря ли с Атик или някой от другите влиятелни конници? Не присъстваш ли на заседанията на сената?
— Как да присъствам, като събирам войски? — сопна се Помпей. — А с Атик говорих преди няколко дни. Е, всъщност доста наскоро беше. Вчера се видяхме.
— Велики, сигурен ли си, че гражданската война не може да се избегне?
— Напълно — отвърна уверено Помпей. — Гражданска война ще има, това е сигурно. Затова се радвам, че ще отсъствам известно време от Рим. Така ще мога да обмисля нещата. Защото не можем да позволим Италия отново да страда, Цицероне. Тази война срещу Цезар не бива да се води на италийска територия. Трябва да я пренесем в чужбина. В Гърция или в Македония. Във всеки случай, на изток от Италия. Целият изток е в моята сфера на влияние; мога да намеря подкрепа навсякъде от Акциум до Антиохия. И мога да прекарам испанските си легиони направо, без да стъпват на италийска територия. Цезар разполага с девет легиона плюс двайсет и две кохорти, наскоро набрани отвъд Падус. Аз имам седем в Испания, два в Падуа и кохортите, които ще събера сега. В Македония има два легиона, в Сирия — три, в Киликия — един и един в провинция Азия. Мога да поискам подкрепа и от Дейотар от Галатия и от Ариобарзан от Кападокия. Ако се наложи, ще повикам войски от Египет и ще докарам африканския ни легион. Ще съберем най-малко шестнайсет легиона, десет хиляди чуждестранни подкрепления и шест или седем хиляди конници.
Цицерон го погледна напрегнато:
— Велики, не можеш да изтеглиш легионите от Сирия при опасността от партите!
— Източниците ми ме осведомяват, че там няма никаква заплаха, Цицероне. Ород има проблеми в собствената си страна. Не трябваше да екзекутира Пахлави Сурен и Пакор. Пакор му беше роден син.
— Ама… не трябва ли преди това да поговориш с Цезар? От писмото на Балб личи, че той всячески се опитва да избегне насилието.
— Пфу! Ти нищо не разбираш, Цицероне. Балб направи всичко възможно, за да забави заминаването ми за Кампания през ноните. Кълнеше се, че Цезар изпратил Авъл Хирций да преговаря. Така че аз го чаках, чаках, за да науча, че Хирций просто се е върнал в Равена, без изобщо да си направи труда да дойде на срещата! Само прах в очите са всички тези усилия на Балб! Със сигурност мога да ти кажа, че Цезар възнамерява да започне гражданска война. Нищо няма да го спре. И аз вече съм решил. Няма да се бия на италийска територия, ще преместим конфликта в Гърция или Македония.
„Само че — мислеше си Цицерон, докато пишеше на Атик — не Цезар (или поне не само той) се стреми към гражданска война. Великият е твърдо решен да се бие и си мисли, че ще му бъде простено, ако стори така, че Италия да не пострада. Измислил е как да се измъкне.“

 

* * *

 

Денят, в който Цицерон научи какво смята Помпей за гражданската война, бе десетият на декември. В същото време в Рим Марк Антоний започваше мандата си като народен трибун. И реши да докаже, че е не по-лош в изказванията от дядо си Оратора и не му отстъпва в бързината на мислите. Той говори за предлагането на меча и незаконността на действията на втория консул толкова гръмогласно, че дори Катон си даде сметка, че не може да го надвика.
— Освен това — гърмеше той — аз съм упълномощен от Гай Юлий Цезар да заявя, че Гай Цезар с готовност ще предаде двете си провинции от другата страна на Алпите заедно с шест от легионите си, ако сенатът му разреши да задържи Италийска Галия и Илирикум и два легиона.
— Това са само осем легиона, Марк Антоний — намеси се Марцел Големия. — Какво ще стане с останалия легион и двайсет и двете кохорти новобранци?
— Деветият легион, който засега ще наричаме Четиринайсети, ще бъде разпуснат, Гай Марцеле. Цезар не обича да държи непълни подразделения, а в момента войската му е с драстично намален личен състав. Един легион и двайсет и двете новонабрани кохорти ще бъдат разпръснати из другите осем легиона.
Логичен отговор, но на несъществен въпрос, тъй като Марцел Големия и двамата бъдещи консули нямаха намерение да поставят предложението на Антоний на гласуване. Освен това сенатът едва събираше кворум, толкова много от членовете му отсъстваха, много вече бяха избягали в Кампания, други отчаяно събираха вещи и средства, които да им позволят да преживеят в чужбина, докато трае гражданската война. А тя изглеждаше неизбежна, макар че вече всички знаеха, че в Италийска Галия няма никакви допълнителни легиони и че Цезар стои кротко в Равена, докато войниците от Тринайсети легион си почиват по близките плажове.
Антоний, Квинт Касий, съюзът на банкерите и всички най-влиятелни поддръжници на Цезар в Рим се стремяха да оставят вратичка на Пълководеца, като постоянно уверяваха всички, от сената до плутокрацията, че Цезар с готовност ще отстъпи шестте си легиона и двете си провинции в Отвъдна Галия, стига да му бъде позволено да задържи Италийска Галия, Илирикум и два легиона. Ала в деня след пристигането на Курион в Равена и Антоний, и Балб получиха писма, в които Цезар им съобщаваше, че вече не изключвал възможността да използва войската си, за да защити личността и доброто си име от добрите люде и Помпей Велики. Бил изпратил вече тайно послание на Фабий в Бибракт с искане да му изпрати два от четирите си легиона и също толкова тайно писмо до Требоний веднага да изпрати три от легионите си към Нарбон, където щяха да минат под командването на Луций Цезар и трябваше да попречат на прехвърлянето на Помпеевите легиони към Италия.
— Готов е — заяви Антоний пред Балб не без задоволство. Дребният Балб бе отслабнал доста напоследък, толкова голямо беше напрежението. Той погледна тревожно Антоний с големите си, кафяви, тъжни очи и се нацупи:
— Той със сигурност ще надделее, Марк Антоний. Трябва да надделее!
— При положение, че юздите на управлението са у Марцелите и Катон крещи от предните редове, Балбе, нямаме шанс. Сенаторите, поне онези, които още имат смелостта да посещават заседанията, ще продължават да повтарят своето: че Цезар е слуга на Рим, не негов господар.
— В такъв случай какъв е Помпей?
— Господар на Рим, разбира се — отвърна Антоний. — Ала кой кого командва? Помпей добрите люде или обратното?
— Всеки е убеден, че той командва другия, Марк Антоний.

 

* * *

 

Декември неусетно отминаваше. Посещаемостта на сената намаля още повече; кепенците на доста домове на Палатина и в Карини бяха спуснати, чукалата им бяха махнати от вратите; много от най-големите компании и банки използваха опита, натрупан в други граждански войни, — за да се подготвят за наближаващото бедствие. Защото то идваше. Помпей и добрите люде нямаше да допуснат да се размине. А и Цезар нямаше намерение да се предава.
На двайсет и първия ден от декември Марк Антоний произнесе блестяща реч пред сената. Беше отлично структурирана, истински реторически шедьовър, и съдържаше хронологичен преглед на незаконните прояви на Помпей от времето, когато на двайсет и две годишна възраст бе вдигнал незаконно ветераните на баща си и се беше притекъл с три легиона на помощ на Сула в тогавашната гражданска война; завършваше с консулството без колега и с добавка за приемането на незаконно предложения му меч. Уводът бе посветен на безпощаден анализ на характерите на двайсет и двата вълка, управляващи триста и седемдесет сенатски овце.
Помпей и Цицерон се събраха, за да прегледат едно копие на речта: на двайсет и втория ден от декември двамата се срещнаха във Формие, където и двамата имаха вили, но този път прекараха няколко часа в разговори у Цицерон.
— Изключено — рече Помпей, след като Цицерон изчерпа всичките си аргументи в опит да докаже, че с Цезар може да се преговаря. — Не трябва да се правят никакви отстъпки. Този човек не иска да има мирно решение на проблема, не ме интересува какво говорят Балб, Опий и останалите. Не ме е грижа дори за мнението на Атик!
— Де да беше и Атик тук.
— Защо го няма? Не съм ли достойна компания?
— Болен е от малария, Велики.
— О.
Макар че го болеше гърло и онова отвратително възпаление на очите заплашваше да се върне, Цицерон бе решен да продължава с нелеката си задача. Скавър не беше ли накарал едно време сената да се обедини около него? А той не бе най-великият оратор в римската история! Тази чест принадлежеше на Марк Тулий Цицерон. Проблемът беше, размишляваше най-великият оратор на всички времена, че след болестта си в Неапол Помпей бе станал изключително самоуверен. Не, той не беше присъствал лично да го наблюдава, но всички му говореха за това, първо в писма, после лично. Освен това той виждаше следа от онази самонадеяност, която бе характерна за Помпей на седемнайсетгодишна възраст, която беше притежавал и когато тръгваше да подкрепи Сула. След Испания и Квинт Серторий той беше загубил самочувствието си, макар че в края на краищата спечели онази мъчителна война. Тази черта се проявяваше отново едва сега. Може би, размишляваше Цицерон, наближаващият сблъсък с друг велик стратег изкарваше на бял свят онзи младежки плам, спотайвал се толкова години дълбоко в душата на най-великия римлянин. Само… беше ли той най-великият? Не, той не можеше да загуби (така бе решил, иначе нямаше да тръгва толкова уверено към гражданска война), защото се беше погрижил да има числено превъзходство над Цезар поне два пъти. И щеше да бъде славен като спасител на Рим, защото нямаше да се сражава на негова територия. Това също бе очевидно.
— Велики, не може ли все пак да се направи една отстъпка? Какво ще кажеш да му позволим да задържи един легион и Илирикум?
— Никакви отстъпки.
— Не забравяме ли все пак първопричината за всичко това? Не започна ли всичко с отказа на правото му да се кандидатира задочно? Така че да запази империума си и да не може да бъде съден за измяна? Не би ли било по-разумно да му се разреши? Вземете му всичко, освен Илирикум; вземете му легионите! Само му позволете да запази империума си и да се кандидатира ин абсенция!
— Никакви отстъпки!
— В едно отношение застъпниците на Цезар са прави, Велики. Ти си получил много повече отстъпки. Защо да не ги получи и Цезар?
— Защото, глупако, дори Цезар да бъде оставен без провинции, без войска, без империум, той пак ще има претенции към властта! Все още ще иска да я узурпира!
Цицерон се направи, че не е чул, че го наричат глупак, и опита отново. Ала отговорът бе все същият. Цезар никога нямало да се раздели доброволно с империума си, щял да предпочете да запази войската и провинциите си. Гражданската война била неизбежна.
В крайна сметка те се отказаха от главната тема и се съсредоточиха върху копието от речта на Марк Антоний.
— Куп изопачени полуистини — каза последната си дума Помпей; изсумтя, хвърли презрителен поглед на документа. — Какво мислиш, че ще предприеме Цезар, ако успее да узурпира властта, щом един надут, безпаричен лумпен като Антоний смее да приказва такива неща?
Накрая Цицерон с облекчение изпрати госта си и почти реши да се напие. Спря го само една ужасна мисъл: Юпитере, той дължеше на Цезар милиони! Милиони, които сега трябваше да намери и изплати. Защото твърде лошо бе да дължиш пари на политическия си опонент.

 

Част III: Рубикон

 

7
Рубикон
1 януари — 5 април 49 г.пр.н.е.

 

Рим

 

Заранта на първия ден на годината Гай Скрибоний Курион се прибра в дома си на Палатина и бе посрещнат сърдечно от съпругата си.
— Стига, жено! — възкликна той, докато я притискаше към себе си, радостен да я види отново. — Къде е синът ми?
— Идваш тъкмо навреме, за да видиш как закусва.
Фулвия го заведе в детската стая, където вдигна сънливия малък Курион от люлката и му го показа гордо.
— Не е ли красив? О, винаги съм искала да имам червенокосо дете! Одрал ти е кожата, и какъв палавник само ще стане.
— Не виждам нищо палаво в него. Изглежда съвсем кротък.
— Това е защото още живее в бебешкия си свят под закрилата на майка си.
Фулвия кимна на бавачката да излезе и смъкна робата си от раменете.
Изправи се пред него с пълните си гърди с малки капчици мляко на зърната — най-красивата гледка, която беше виждал. Курион изгаряше от желание да я прегърне, но се настани на един стол и я загледа как сяда на друг и поднася сънливото бебе към едната си гърда. Невръстният Курион засмука шумно и допря малките си юмручета до мургавата кожа на майка си.
— Сега, като го гледам, мога да съм напълно спокоен, Фулвия. През всичките тези години с Клодий не съм си давал сметка колко грижовна майка си. Нямаш нужда от помощта на бавачки. Майчинството ти е вродено.
Тя го изгледа изненадано:
— Децата са прекрасно нещо, Курионе. Те са най-великият израз на онова, което съществува между един мъж и една жена. От една страна, се нуждаят от съвсем малко, а, от друга, изискват много. Доставя ми удоволствие да задоволявам естествените им нужди. Чувствам се невероятно, когато ги кърмя. Това е моето мляко, Курионе! — Тя се усмихна лукаво. — Е, все пак нямам нищо против бавачката да сменя пелените и прислужницата да ги пере.
— Така и трябва — съгласи се той и се облегна назад, за да я погледа.
— Днес навършва четири месеца.
— Да, пропуснах три нундини от живота му.
— Как беше в Равена?
Той вдигна рамене, намръщи се.
— Май по-скоро трябваше да попитам как е Цезар, а?
— Наистина не знам, Фулвия.
— Не се ли срещна с него?
— В продължение на три нундини сме разговаряли с часове всеки ден.
— И въпреки това не знаеш.
— Обсъдихме всеки аспект на сегашното положение, но той е непроницаем, към всичко подхожда логично и спокойно. — Курион се намръщи, наведе се и погали червената косица на сина си. — Пред Цезар и най-великият гръцки философ бледнее. Всичко при него е премерено и аргументирано.
— Е, и?
— И човек разбира всичко много добре, освен едничкото, което най-много иска да научи.
— И то е…
— Какво възнамерява да прави.
— Ще настъпи ли в края на краищата към Рим?
— Де да знаех, мила моя. Ала не мога да кажа. Нямам представа.
— Те са сигурни, че няма да го направи, знаеш ли? Добрите люде и Помпей.
— Фулвия! — възкликна Курион и се изправи на стола. — Помпей не може да е толкова наивен, дори Катон да е.
— Напротив.
Фулвия отдръпна бебето от гърдата си, постави го на скута си с лице към себе си и го наведе леко, докато то не се оригна шумно. След това го вдигна отново и го премести на другата си гърда. Заговори отново, този път, без да спира:
— Напомнят ми на един вид животинки, които не са свирепи, а само се правят на такива, защото са установили, че така могат да уплашат враговете си. Докато мине някой слон и ги смачка просто защото не ги е видял. — Тя въздъхна. — Напрежението в Рим е огромно, съпруже. А добрите люде продължават да се перчат. Държат речи на форума, докарват сената и конническите центурии до панически страх. А през това време Помпей говори за неизбежността на гражданската война пред такива плашливи мишчици като Цицерон. Ала той сам не вярва на думите си, Курионе. Той знае, че Цезар има само един легион от тази страна на Алпите и че няма никакви доказателства за прехвърлянето на други. Знае, че ако трябваше да дойдат други войски, вече да са в Италийска Галия. Добрите люде също го знаят. Не виждаш ли? Колкото повече шум вдигат и колкото по-обезпокоителни слухове пуснат, толкова по-голяма ще е победата им, когато Цезар отстъпи. Тогава ще се покрият със слава.
— Ами ако Цезар не отстъпи?
— Тогава ще бъдат смачкани. — Фулвия погледна лукаво съпруга си. — Ти сигурно имаш някакво предчувствие, Гай. Какво ти казва шестото чувство?
— Че Цезар ще се опита да разреши проблема по законен ред.
— Цезар не се колебае в решенията си.
— Известно ми е.
— Значи вече всичко е измислил.
— Да, смятам, че тук си права.
— С някаква мисия ли си дошъл, или просто се връщаш вкъщи?
— Нося писмо от Цезар до сената. Иска да се прочете днес, при встъпването в длъжност на новите консули.
— Кой ще го прочете?
— Антоний. Аз вече не заемам магистратски пост, мен няма да ме изслушат.
— Ще останеш ли поне няколко дни при мен?
— Надявам се никога вече да не се налага да те оставям сама, Фулвия.
Скоро след този разговор Курион тръгна за храма на Юпитер на Капитола, където по традиция се състоеше първото сенатско заседание за годината. Върна се вкъщи след няколко часа заедно с Марк Антоний.
Подготовката за вечерята отне известно време: прочетоха се молитви, на ларите и пенатите бяха поднесени дарове, участниците в храненето съблякоха и сгънаха тогите си, събуха се, измиха се и си избърсаха краката си. След това Фулвия се настани на кушетка — тя бе една от онези жени със скандално поведение, които настояваха да се хранят легнали.
— Разказвайте — подкани тя мъжа си и госта му, след като прислужниците сервираха първото блюдо и се оттеглиха.
Антоний започна да се храни, Курион заговори:
— Нашият лаком приятел прочете писмото на Цезар толкова високо, че нищо и никой не можеше да го надвика.
— Какво беше посланието на Цезар?
— Предлага да му бъде разрешено да запази империума, провинциите и войските си, иначе всички, които имат империум и провинции, да се откажат от тях в момента, в който той предаде своите.
— А! — възкликна доволно Фулвия. — Значи ще настъпи.
— Какво те кара да мислиш така?
— Неговото напълно абсурдно и неизпълнимо предложение.
— Да, знам, че е такова, но…
— Права е — избоботи Антоний с пълна уста. — Ще настъпи.
— Продължавайте, какво стана после? — подкани ги жената.
— Лентул Крус председателстваше. Отказа да постави предложението на Цезар на обсъждане. Вместо това заговори разни глупости за общото положение на държавата.
— Ама нали Марцел Малкия е първи консул. Той държи фасциите за януари! Защо не председателстваше той?
— Отиде си у дома след религиозната церемония — измърмори Антоний. — Боляла го глава.
— Ако ще говориш, Марк Антоний, вдигни си зурлата от копанята — сряза го Фулвия.
Антоний преглътна и се усмихна виновно:
— Извинявай.
— Строга майка, а? — отбеляза с възхита Курион.
— Какво стана после? — поиска да научи строгата майка.
— Метел Сципион взе думата — продължи с въздишка Курион. — О, богове, какъв досадник! За щастие беше прекалено нетърпелив да прокара предложението си, та не се впусна в безкрайни празнословия. Законът на десетте трибуни бил недействителен, така каза, а това означавало, че Цезар нямал право нито на провинции, нито на войска. Трябвало да се яви в сената като редови член и да се кандидатира за следващите консулски избори. Сципион предложи на Цезар да се заповяда да разпусне войската си до определен срок, след което, ако не го стори, да бъде обявен за обществен враг.
— Гаден номер — отбеляза Фулвия.
— О, и още как. И целият сенат беше на негова страна. Съвсем малко гласуваха против.
— Не може да е минало!
Антоний преглътна бързо, след това изрече:
— Двамата с Квинт Касий наложихме вето.
— О, добър ход!

 

* * *

 

Помпей обаче изобщо не смяташе ветото за добър ход. Когато на следващия ден обсъждането на предложението бе възобновено и народният трибун отново го блокира, той изгуби самообладание. Напрежението в тези дни му се отразяваше по-силно отколкото на когото и да е в града — Помпей имаше най-много да губи.
— Така няма да стигнем доникъде! — изръмжа той на Метел Сципион. — Искам вече да се свършва! Това е смешно! Ден след ден, месец след месец, ако продължава така, март ще се изтърколи, а още няма да сме поставили Цезар на мястото му! Имам чувството, че си играят с мен, и това никак не ми се нрави! Стига с този театър! Време е най-после сенатът да предприеме нещо! Ако не могат да прокарат през народното събрание закон за лишаване на Цезар от всичко, да обявят извънредно положение и да оставят нещата на мен!
Той плесна три пъти, за да повика камериера си.
— Искам незабавно да предадеш посланието ми до всеки сенатор на Рим — нареди той на прислужника. — Да ми се явят до два часа.
Метел Сципион го погледна тревожно:
— Помпей, дали е разумно? Да караш цензори и бивши консули да ти се _явят_?
— Да, да ми се явят! Дотегна ми, Сципионе! Искам тази работа с Цезар да приключва веднъж завинаги!
Както повечето решителни люде Помпей не търпеше да живее в несигурност. И както повечето хора на действието той се стремеше винаги към пълен контрол на положението. Не да бъде воден за носа от група безмозъчни, празнодумни сенатори, които по нищо не можеха да се сравняват с него. Положението беше нетърпимо!
Защо не се предаваше този Цезар? И след като нямаше намерение да отстъпи, защо още стоеше в Равена само с един легион? Защо не _правеше_ нещо? Не, той със сигурност не възнамеряваше да нахлуе в Рим… но ако беше така, какво всъщност смяташе да прави? Откажи се, Цезаре! Предай се! Само че той не го правеше. И нямаше да го направи. Какво ли замисляше? Как щеше да се измъкне от това положение, ако нямаше намерение да се покори, но не смяташе и да настъпи? Какво кроеше? Дали смяташе да продължава тази сенатска безизходица до ноните на квинктил и изборите за консули? Той обаче никога нямаше да получи разрешение да се кандидатира задочно дори да успее да задържи империума си. Дали не възнамеряваше да изпрати няколко хиляди от най-верните си войници „в отпуск“ по време на изборите? Беше го правил вече — за да осигури избирането на Помпей и Крас преди шест години. Така обаче пак нямаше да успее да се кандидатира _ин абсенция_, тогава защо? Защо? Дали нямаше намерение със заплаха да принуди сената да му разреши, като изпрати няколко хиляди войници в отпуск?
Докато Помпей крачеше нервно в кабинета си, прислужникът влезе да обяви, че много сенатори вече са се събрали в атриума.
— Дотегна ми вече! — изкрещя Помпей пред присъстващите. — _Дотегна ми!_
Може би около сто и петдесет души стояха в помещението и го гледаха с отворени уста — от Апий Клавдий Пулхер Цензора до скромния градски квестор Гай Нерий. Гневните сини очи обиколиха редиците им, за да установят кой отсъства: Луций Калпурний Пизон Цензора, двамата консули, много от бившите консули, всички привърженици на Цезар, но и някои, които не го поддържаха — те просто не приемаха нареждания от човек, който няма право на това. Все пак като за начало бяха достатъчно.
— Дотегна ми! — повтори Помпей и се отпусна на една скамейка от безценен розов мрамор. — Страхливци такива! Глупци! Мекушави глезльовци! Аз съм първият мъж в Рим, а ме е срам да се нарека такъв! Я се вижте! Този фарс продължава вече десет месеца, а не сте стигнали доникъде! Доникъде!
Той се наклони към Катон, Фавоний, Метел Сципион и двамата от тримата Марцели:
— Уважаеми колеги, не отправям тези горчиви слова лично към вас, но искам да ми бъдете свидетели. Боговете знаят, че водите дълга и трудна борба за прекратяването на незаконната кариера на Гай Цезар. Никой обаче не ви оказва подкрепа и аз смятам да го променя.
Той се обърна отново към останалите, между които някои, като Апий Клавдий Пулхер Цензора, не особено доволни от изказването му:
— Повтарям! Вие сте глупци! Страхливи, хленчещи нищожества! Дотегна ми! — Той си пое шумно въздух. — Опитах. Опитах се да бъда търпелив. Сдържах се. Съобразявах се с вас. Умилквах ви се и ви глезих. И не ми се прави на смъртно обиден, Вароне! Всеки се простира според чергата! И римският сенат е този, който трябва да определи докъде ще се простира тази черга за всеки жител на огромната римска държава. А този сенат е едно нищо! Ето ви, изправени срещу един човек… _един_ човек! И въпреки това с месеци вече търпите да ви се надсмива! Вие говорихте, спорихте, карахте се и гласувахте, гласувахте и пак гласувахте… и все тъпчете на едно място! О, богове, как ли ви се присмива Гай Цезар!
Сенаторите стояха като вцепенени — някои от тях бяха служили при Помпей и бяха станали свидетели на тъмната му страна, но повечето едва сега разбираха защо при него нещата винаги вървяха. Техният любезен, смирен, отстъпчив Гней Помпей Велики беше всъщност един тиранин. Много от тях бяха виждали Цезар да избухва и още ги побиваха тръпки от спомена. Сега ставаха свидетели на избухването на Помпей и трепереха от страх. И започваха да се питат кой от двамата е по-жесток господар.
— Вие имате нужда от мен! — изрева Помпей от разположената по-нависоко скамейка. — Нуждаете се от мен, не го забравяйте! _Нуждаете_ се от мен! Само аз стоя между вас и Цезар. Аз съм единственото ви спасение, защото само аз мога да победя Цезар в битка. Затова най-разумно е да започнете да се отнасяте с подобаващо уважение към мен. Да излезете от тази безизходица колкото се може по-скоро. Прокарайте закон в народното събрание, с който да лишите Цезар от войска, провинции и империум! Аз не мога да го направя вместо вас, защото аз съм само един човек, един глас, а вие нямате достатъчно смелост, за да обявите извънредно положение и да ме издигнете за диктатор! — Той се озъби: — Казвам ви направо, сенатори, вие не ми харесвате! Ако можех, щях да обявя много от вас извън закона! Толкова много щях да хвърля от Тарпейската скала, че последните щяха да падат на меко върху купчина трупове! Стига толкоз. Гай Цезар се надсмива над вас и над цял Рим. Това трябва да спре. Обуздайте го! И не очаквайте милост от мен, ако забележа, че някой от вас работи за Цезар! Това е един престъпник извън закона, въпреки че вие нямате смелостта да го обявите за такъв! Предупреждавам ви, че от този ден нататък ще гледам на всеки, който го подкрепя, като на предател.
Той махна пренебрежително:
— Разотивайте се сега! И мислете! И след това, в името на Юпитер, сторете _нещо_! Разкарайте този Цезар!
Те се обърнаха и мълчаливо се изнизаха. Помпей скочи от пейката.
— О, сега се чувствам много по-добре! — заяви с усмивка пред малката група от добри люде, които останаха.
— Изказването ти им дойде като нагорещен ръжен в задника — отбеляза спокойно Катон.
— Пфу! Заслужават си го, Катоне. Един ден са на наша страна, на следващия подкрепят Цезар. Дотегна ми. Искам да сложа край на това.
— И реши да ни наредиш да ти се явим — измърмори хладно Марцел Големия. — Не е много разумно, Помпей. Не можеш да заповядваш на римските сенатори като на новобранци във войската си.
— Някой трябваше да го направи! — тросна се той.
— Никога не съм те виждал такъв — призна Марк Фавоний.
— Надявай се да ти е за последно. Къде са консулите? Нито един от двамата не дойде.
— Не можеха да дойдат, Помпей — отвърна Марк Марцел. — Нали са консули; имат по-голяма власт от теб. Ако дойдат, все едно да те признаят за по-висш от тях.
— Сервий Сулпиций също не дойде.
— Не мисля, че Сервий Сулпиций ще се подчини на такава заповед — отбеляза Гай Марцел Големия и се отдалечи към вратата.
След няколко минути в помещението остана само Метел Сципион. Той погледна укорително зет си.
— Какво има? — тросна се Помпей.
— Нищо, нищо! Само мисля, че не постъпи разумно, Велики — въздъхна Сципион. — Никак не беше разумно.

 

Цицерон пристигна пред стените на Рим на следващия ден, който се случи и петдесет и седмият от рождението му. Установи се във вилата си на Пинцейския хълм, тъй като го очакваше триумф и затова нямаше право да прекосява помериума. Атик дойде да го приветства с добре дошъл и набързо му описа необикновеното събитие от предната вечер.
— Кой ти каза? — възкликна ужасен Цицерон.
— Твоят приятел сенаторът Рабирий Постум, не банкерът.
— _Старият_ Рабирий Постум? Да нямаш предвид сина му?
— Точно стария имам предвид. Сега, когато Перперна тлее, той сякаш се изпълва с нови сили. Надява се да остане най-старият жител на Рим.
— Какво е сторил Помпей?
— Избълвал куп обиди към повечето сенатори, които са още в Рим. Малко от тях го бяха виждали в такова състояние — толкова разгневен, толкова жлъчен. Без обичайните любезности, без изтънчени речи. Казал, че иска сенаторите най-после да вземат някакво решение за Цезар. Не е споменал какво точно иска, но всеки може да се досети. — Атик се намръщи. — Заплашил с проскрипции, така че можеш да си представиш колко беше разгневен. Щял да хвърля сенатори от Тарпейската скала, докато не започнели да падат на меко върху купчина от трупове, така се изказал. Те са в паника!
— Ама сенатът опита, опита всичко! — възрази Цицерон. — Какво очаква Великия? Ветото на народните трибуни не може да бъде отменено!
— Иска сенатът да обяви извънредно положение и да го избере за диктатор. Нищо друго няма да го задоволи. Помпей не издържа вече напрежението. Иска да сложи край на тази безизходица, а досега желанията му винаги са се изпълнявали. Той е невероятно разглезен човек, свикнал е всички да играят по неговата свирка. И затова известна вина има сенатът, Цицероне! От десетилетия изпълнява желанията му. Удостояват го с една извънредна придобивка след друга, за да разрешава проблемите им вместо тях, например този с Цезар. Един човек със знатен произход иска сенатът да се отнася с него както с Помпей и има пълно право. Кой, мислиш, че оглавява опозицията срещу това решение?
— Катон. Бибул, когато е тук. Марцелите. Ахенобарб. Метел Сципион. И още неколцина твърдоглавци.
— Да, но те могат само да лаят, Помпей е истинският човек на действието — обясни търпеливо Атик. — Без него те не могат да направят нищо. Помпей не търпи съперници, а Цезар заплашва да го засенчи.
— О, да беше жива Юлия!
— Това нямаше да промени нещата, Марк. Когато Юлия беше жива, Цезар не представляваше заплаха за Помпей. Или така поне го виждаше той. Помпей не притежава никаква далновидност. Дори да беше жива Юлия, той пак щеше да се държи по този начин.
— Трябва да се видя с Помпей още сега — отсече решително Цицерон.
— И какво смяташ да му кажеш?
— Ще се опитам да го убедя да постигне някакво споразумение с Цезар. А, ако не се съгласи, да се оттегли в Испания с войската си и да изчака развитието на събитията. Имам предчувствие, че въпреки Катон и гръмогласните добри люде без Помпей сенатът ще направи някакъв компромис с Цезар. Те гледат на Великия като на свой защитник, човек, който може да победи Цезар.
— А ти, както усещам, не си на това мнение.
— Брат ми не смята, че може да го победи, а той трябва да знае най-добре.
— Къде е Квинт?
— Тук е, но, разбира се, той има право да влиза в града, затова се прибра у дома да види дали не се е подобрил характерът на сестра ти.
Атик избухна в смях, докато от очите му не потекоха сълзи:
— Помпония? Да си подобри характера? По-скоро Помпей и Цезар ще стигнат до съгласие!
— Защо никой от рода Цицерон не може да намери уют край семейното огнище? Защо попадаме все на такива опърничави жени?
— Защото, Марк, и двамата с Квинт искахте да вземете заможни съпруги, а нямате нужния знатен произход, за да избирате — отвърна винаги прагматичният Атик.
След като го срязаха по такъв начин, Цицерон отиде на Марсово поле (където лагеруваше скромна киликийска войска в очакване на триумфалното му шествие) до „лодката, скрита зад яхта“.
Предложението му Помпей да се оттегли в Испания обаче бе отхвърлено с грозни ругатни.
— Ще сметнат, че си подвивам опашката! — изръмжа той.
— Велики, това са глупости! Направи се, че си съгласен с предложението на Цезар, в крайна сметка ти си просто един проконсул. Оттегли се в Испания и изчакай. Само глупавият селянин държи два породисти коча на едно пасище. Излезеш ли веднъж от римското пасище, вече няма да има съперничество. Ще бъдеш на безопасно и уютно място в Испания. _С войската си!_ Цезар ще размисли. Докато си в Италия, той е по-близо до войските си, отколкото ти до твоите. Иди в Испания, Велики, _моля те_!
— Не бях чувал толкова глупаво предложение! — изръмжа Помпей. — Не! Не!

 

* * *

 

Докато дебатът в сената продължаваше с пълна сила и на шестия ден на януари, Цицерон изпрати бележка с учтива молба до Луций Корнелий Балб да го посети на Пинцейския хълм.
— Не се съмнявам, че предпочиташ да се намери мирно решение — посрещна Цицерон госта си. — Юпитере, колко си отслабнал!
— Така е, Марк Цицероне, така е — отвърна дребният гадески банкер.
— Говорих с Великия преди три дни.
— Уви, той не иска да ме приеме — въздъхна Балб. — Още откакто Авъл Хирций напусна Рим, без да отиде на срещата им. Той обвинява мен.
— Великия няма да ни влезе в положението — отсече Цицерон.
— О, да можехме само да намерим общ език!
— Е, аз мислих доста. Ден и нощ. И може би имам нещо наум.
— Разказвай!
— Ще се наложи да прибягна до твоите услуги, Балбе, да Убедиш Цезар. Опий и останалите сигурно също ще се наложи да се включат.
— Погледни ме, Марк Цицероне! Аз съм една развалина.
— Ще се нуждая от едно спешно писмо до Цезар, най-добре да е написано от теб, Опий и Рабирий Постум.
— Това е лесно. Какво да пише в него?
— Веднага щом си тръгнеш, отивам при Великия. И ще му кажа, че Цезар се е съгласил да се откаже от всичко, освен от един легион и Илирикум. Можеш ли да убедиш Цезар?
— Да, сигурен съм, че с общи усилия ще успеем. Цезар наистина предпочита мирното решение, вярвай ми. Сам разбираш обаче, че не може да се откаже от всичко. Ако го направи, ще се провали. Ще го осъдят и ще го прогонят завинаги. Илирикум и един легион обаче му стигат. Ако запази империума, когато му дойде времето, ще се справи и с изборите за консул. Не познавам човек с по-неограничени възможности от него.
— Нито пък аз — съгласи се с неохота Цицерон.
И така адвокатът се върна във вилата на Помпей готов за нов спор — макар че Цицерон нямаше откъде да знае, че домакинът му е имал няколко тежки нощи. Щом гневът му поотмина, първият мъж в Рим започна да чувства ответната реакция и да осъзнава, че никой сред добрите люде, включително и тъстът му, не одобрява поведението му, нито тона, който бе държал пред сенаторите. Автократична арогантност. Изключително недалновидно. Четири дни след това събитие Помпей вече съжаляваше за избухването си. Да, те имаха нужда от него. Ала той също се нуждаеше от тях. А ги бе отблъснал. Чувстваше го, защото оттогава никой не беше дошъл да го посети, а и нито едно от заседанията на сената не се бе състояло извън помериума. Сега дебатите се водеха без него; и всеки ден онзи дръвник Антоний отново налагаше ветото си. И Касий. Един Касий! Нищожество без произход, което би трябвало да стои по-ниско и от тревата. Той беше пришпорил коня, но конят се бе оказал магаре. О, как да се измъкне от тази безизходица? Какво можеше да направи сенатът? Можеше да не го провъзгласи за диктатор, дори да обяви извънредно положение. Защо му беше да говори за проскрипции и за Тарпейската скала? Твърде далеч стигна, Велики, твърде далеч! Независимо колко са си го заслужили, никога не се отнасяй със сенаторите като с прости войници.
И така, Цицерон завари първия мъж в доста по-сговорчиво настроение. Осъзна го и побърза да атакува:
— От сигурни източници знам, Велики, че Цезар ще се съгласи да се откаже от всичко, освен от Илирикум и един легион. Ако приемеш тази възможност и използваш цялото си влияние, за да бъде одобрена, ти ще станеш герой. Така само благодарение на теб ще бъде избегната гражданската война. Цял Рим, освен Катон и малцина други, ще ти засвидетелства почитта си, ще ти издигнат статуи, ще те удостоят с почести. И двамата знаем, че Катон си е поставил за цел да осъди и изпрати Цезар в изгнание, но ти не целиш точно това, нали? Ти просто не желаеш да бъдеш третиран наравно с Цезар; да загубиш каквото загуби и той. В това последно предложение обаче не се споменава нищо за теб.
Лицето на Помпей се разведри:
— Вярно е, че аз не мразя Цезар както го мрази Катон, а и не съм толкова дебелоглав. Не искам да кажа, че няма да гласувам против задочното му кандидатиране за консул, но това е друг въпрос и дотогава има още няколко месеца. Прав си, че в момента най-важно е да избегнем гражданската война. И ако Илирикум и един легион ще задоволят Цезар… ако не пожелае същото от мен… е, защо не? Да, Цицероне, защо не? Съгласен съм. Цезар може да задържи Илирикум и един легион, ако се откаже от всичко останало. С един легион той е безсилен. Да! Съгласен съм!
Цицерон въздъхна с облекчение:
— Велики, аз не съм любител на алкохола, но бих пийнал от твоето прекрасно вино.
В същия момент Катон и вторият консул Лентул Крус влязоха в атриума, където се провеждаше този разговор. Цицерон толкова бързаше да направи предложението, че двамата с Помпей още не бяха влезли в къщата. О, какво трагично стечение на обстоятелствата! Ако бяха разговаряли в кабинета, камериерът щеше да обяви пристигането на двамата гости и Цицерон да убеди Помпей да не ги приема. Сега първият мъж в Рим оставаше незащитен пред тях.
— Идвайте с нас! — покани ги весело Помпей. — Тъкмо смятаме да пием за мирното споразумение с Цезар.
— Какво? — наежи се Катон.
— Цезар е готов да се откаже от всичко, освен от Илирикум и един легион, без да иска същото от мен. Без тези глупости за еднаквото третиране. Гражданската война е избегната, Цезар е обезсилен — обяви самодоволно Помпей. — Когато му дойде времето, ще се оправяме с кандидатурата му за консул. Благодарение на мен гражданската война е избегната.
Катон издаде звук като кучешки вой, хвана се с две ръце за косата и буквално изскубна два кичура.
— Идиот такъв! — закрещя. — Дебел, самодоволен, самомнителен, престарял малоумник! Как така си избегнал гражданската война? Ти отстъпваш пред най-големия враг на републиката за всички времена.
Той заскърца със зъби, одра бузи с нокти и се нахвърли срещу Помпей все още стискайки двата си кичура коса. Домакинът отстъпи сащисан.
— Решил си да уредиш Цезар, а? Кой ти дава такова право? Ти си слуга на сената, Помпей, не негов господар! И трябва да дадеш на Цезар урок, не да му сътрудничиш и да предаваш интересите на републиката!
Помпей можеше да бъде не по-малко свиреп, когато се ядоса, но той имаше един недостатък — веднъж изкара ли го някой от равновесие (както Серторий в Испания), трудно възвръщаше самоконтрол. С агресивното си поведение Катон го бе объркал, сега Помпей не можеше да се ядоса и да му отговори подобаващо, да обясни аргументите си. Той отстъпи. Поведението, което наблюдаваше, не беше израз на гняв, то бе истински бяс.
— Катоне, Катоне, недей! — опита се да се намеси Цицерон. — Използвай силата си по подходящ начин; изкарай Цезар пред съда, не го подтиквай към гражданска война! _Осъзнай се!_
Едрият и як Лентул Крус хвана адвоката за лявото рамо, извъртя го и започна да го изтласква към другия край на помещението.
— Млъквай! Стой настрана! Млъквай! Стой настрана! — заръмжа, като при всяка дума блъскаше Цицерон в гърдите.
— Ти не си диктатор! — крещеше Катон на Помпей. — Ти не управляваш Рим! Нямаш право да преговаряш с един предател зад гърбовете ни! Илирикум и един легион, а? И си мислиш, че това е много сполучлив компромис, а? Да, ама не! Не е! Това е много голяма отстъпка! _Прекалено_ голяма! И казвам ти, Гней Помпей, пред Цезар не могат да се правят никакви отстъпки! Никакви! Цезар трябва да научи, че сенатът е неговият господар, не обратното! И ако ти, Помпей, имаш нужда от същия урок, аз съм този, който ще ти го набие в главата! Искаш да се съюзиш с Цезар, така ли? Много добре! Съюзи се с Цезар! С предателя! И ще споделиш същата съдба на предател! Защото, кълна се в боговете, ще те срина по-ниско, отколкото ще съборя Цезар! Ще ти взема империума, провинциите и войската в същия момент, в който взема Цезаровите! Просто трябва да го обявя в сената! И предложението ще бъде прието без никакво вето, защото Антоний и Курион и пукната пара не дават за теб! Единствените легиони, с които разполагаш, са онези два, които взе от Цезар! Войските ти са на хиляди километри, в Испания! Така че как ще ме спреш, Помпей? Ще го сторя, предателю! И ще се покрия със слава за това! Това да не ти е някаква увеселителна забава? Добрите люде са отдадени изцяло на задачата да сринат Цезар. И със същото удоволствие ще провалим всеки, който се опита да му помага; дори теб! Тогава може би ти ще си този, който ще бъде обявен извън закона и хвърлен от Тарпейската скала! Да не мислиш, че добрите люде ще търпят такива заплахи? Не! И няма да търпим човек, който си присвоява правомощията, на Римския сенат.
— Стига! Стига! — заекна Помпей и вдигна умолително ръце. — Стига, Катоне, моля те! Прав си! _Прав_ си! Признавам! Цицерон ме подлъга! Аз бях… бях… объркан! Никой не ме е посещавал от три дни! Какво можех да си помисля?
Гневът на Катон обаче не беше като гнева на Помпей. Помпей охладняваше толкова бързо, колкото се палеше. На Катон му бе нужно много време да се успокои, да отвори ушите си за извинения и оправдания. Той бесня още часове, преди да затвори уста и да запази мълчание, треперейки от гняв.
— Седни, Катоне — покани го Помпей и започна да се суети около него като стара жена около любимото си кученце. — Моля, заповядай, седни!
Той се втурна за чаша вино, постави я в двете му ръце и боязливо измъкна от тях двата кичура коса, които Катон още стискаше.
— Ето, пийни, моля те! Прав си, аз сбърках, признавам честно грешката си! Цицерон е виновен, свари ме в момент на слабост.
Той погледна умолително Лентул Крус:
— Вземи и ти малко вино, моля те! Да седнем, да обсъдим различията си, всичко може да се уреди. Моля те, Луций Крусе, налей си малко вино!
— О-о! — проплака Цицерон от другия край на помещението.
След като Помпей не му обърна внимание той, демонстративно напусна дома му и се запъти през Марсово поле към Пинцейския хълм разтреперан не по-малко от Катон.
Това беше краят. Връщане назад нямаше. А за малко да успее, за малко! О, защо трябваше тези двамата да влязат точно в този момент?
— Е — каза си на глас, след като се върна вкъщи и започна да пише бележка до Балб, — ако трябва да обвиняваме някого, а гражданската война, това е Катон.

 

* * *

 

Заранта на следващия ден, седмия на януари, сенатът се събра в храма на Юпитер, място, което Помпей не можеше да посети. Макар че присъстваше, бледият Гай Марцел Малкия отстъпи председателството на младшия си колега Лентул Крус.
— Нямам намерение да произнасям дълга реч — започна задъхано Лентул Крус, чието червендалесто лице бе осеяно със синкави петна. — Време е, уважаеми сенатори, да разрешим тази криза по единствения разумен начин. Предлагам да обявим извънредно положение, за да могат магистратите да защитават интересите на Рим, без да срещат спънки от страна на народните трибуни.
Започна силна шумотевица — сенаторите бяха искрено изненадани от формулировката и от това, че председателстващият не спомена името на Помпей.
Марк Антоний скочи от скамейката на народните трибуни.
— Не можете да го направите — закрещя. — Ти предлагаш да защитиш народните трибуни от собственото им право на вето! Няма да стане! С извънредно положение няма да затворите устата на народните трибуни! Народните трибуни винаги са били и ще бъдат служители на държавата! Това предложение е напълно неконституционно! Извънредно положение се обявява, когато държавата трябва да се защити от предатели, а аз не мога да определя никой от деветимата ми колеги за такъв! Ще доведа това до знанието на плебса, няма да ти се размине! Ще бъдеш хвърлен от Тарпейската скала, задето ни пречиш да изпълняваме задълженията си!
— Ликтори, отстранете този човек! — нареди Лентул Крус.
— Слагам вето на това, Лентуле! И на предложението ти за въвеждане на извънредно положение!
— Ликтори, отстранете този човек.
— Ще трябва да махнат и мен! — изрева Квинт Касий.
— Ликтори, отстранете тези хора.
Борбата обаче бе неравна. Към дузината ликтори се наложи да се присъединят още няколко десетки, докато успеят най-сетне да изхвърлят яростно съпротивляващите се Антоний и Квинт Касий с разкъсани тоги, насинени и разкървавени от храма.
— Мръсници! — изръмжа Курион, който бе напуснал сградата след тях.
— Нещастници — промърмори Марк Целий Руф. — Какво ще правим сега?
— Слизаме в Комициите — обяви Антоний; вдигна ръка, за да попречи на Квинт Касий да оправи тогата си. — Не, Квинте, не се оправяй в никакъв случай! Ще останем в този външен вид, докато не идем при Цезар в Равена. Нека види със собствените си очи какво е направил Лентул Крус.
Около тях се беше събрала доста голяма тълпа (не особено трудно в онези дни, когато на форума цареше безпокойство) и Антоний показа раните си и тези на Квинт Касий.
— Виждате ли? Освен че пречат на народните трибуни да изпълняват задълженията си, вече ни и бият! — закрещя той. — Защо? За да защитят интересите на шепа хора, които искат да управляват Рим по недопустим начин! Искат да отнемат властта от народа и да я сложат в ръцете на сената! Внимавайте, братя плебеи. Внимавайте патриции, които не принадлежите към редиците на добрите люде. Дните на народното събрание са преброени! Когато Катон и сподвижниците му установят контрол върху сената — което става в момента! — те ще използват Помпей и войската, за да ви лишат от всякакво участие в управлението! Ще използват Помпей и войската, за да се разправят с хора като Гай Цезар, който винаги е защитавал народа от своеволията на сената!
Той погледна над главите на множеството и забеляза група ликтори, приближаващи се откъм храма на Юпитер.
— Трябва да привършвам речта си, народе! Виждам слугите на сената, които идват, за да ме отведат в затвора, а аз не искам да отида там! Отивам при Гай Цезар в Равена заедно със смелия си колега Гай Касий и тези двама защитници на народа, Гай Курион и Марк Целий! И ще покажа на Цезар какво стори сенатът! И не забравяйте, независимо дали сте плебеи или патриции, че Гай Цезар е жертва на едно ограничено, но много отмъстително малцинство от сената, което не търпи инакомислещи! Те го преследват, те опитват да оцапат неговата _дигнитас_ — която е ваша _дигнитас_, граждани на Рим! Те се подиграват с римската конституция! Отстоявайте правата си, граждани на Рим, и чакайте Цезар да ви избави!
С широка усмивка и вдигната за поздрав ръка Антоний слезе от трибуната сред бурни овации; тримата му спътници го последваха. Когато ликторите започнаха да си проправят път сред тълпата, те отдавна бяха изчезнали.
В храма на Юпитер нещата вървяха доста по-добре за добрите люде. Съвсем малко от присъстващите гласуваха срещу въвеждането на извънредно положение. Най-интересно за онези, които бяха достатъчно наблюдателни, бе поведението на първия консул. Гай Марцел Малкия седеше с болнав вид, не продума нито веднъж и когато дойде време за гласуване, се измести бавно в дясната част на помещението; след това отново се върна на курулното си кресло. Брат му и братовчед му изглеждаха много по-жизнени.
Когато ликторите се върнаха от Комициите с празни ръце, гласуването вече бе проведено и предложението за въвеждане на извънредно положение — прието.
— Разпускам сената до утре сутринта — обяви Лентул Крус, когато ще се съберем в Помпеевата курия на Марсово поле. Нашият уважаван проконсул Гней Помпей Велики не може да остане встрани от събитията.
— Предполагам — обади се Сервий Сулпиций Руф, който бе първи консул с Марк Марцел преди две години, — че това означава война с Гай Цезар.
— Войната започна, когато предложихме меча на Гней Помпей — отвърна Марцел Големия.
— Цезар е този, който започна войната! — закрещя Катон. — Когато с отказа си да се съобрази с нарежданията на тази институция се обяви сам извън закона!
— Все пак в решението за обявяване на извънредно положение ние не го обявихме официално за враг на обществото. Не трябва ли да предприемем и такава стъпка?
— Да, трябва! — намеси се Лентул Крус. Затрудненото му дишане показваше, че нещо в тялото му не е наред, въпреки че Марцел Малкия бе този, който изглеждаше болен.
— Не можете — обади се Луций Кота, чичо на Цезар и един от онези, които бяха гласували против обявяването на извънредно положение. — Засега Цезар не е показал с нищо, че се готви за война, вие сте тези, които я обявихте. Докато не предприеме такава стъпка, той не е враг на държавата и не може да бъде обявен за такъв.
— Важното е да ударим първи! — заяви Катон.
— Съгласен съм, Марк Катоне — рече Лентул Крус. — Точно затова се събираме утре на Марсово поле, за да може най-обиграният ни пълководец да каже къде и кога ще ударим.

 

* * *

 

Когато обаче сенатът се събра в Помпеевата курия на следващия ден, осмия на януари, обиграният пълководец, а именно Помпей, ясно показа, че не е мислил да удря пръв. Той се спря повече върху въпроса за военните си сили, отколкото върху този за тактиката си.
— Не трябва да забравяме — обяви той пред сената, — че сред легионите на Цезар царува недоволство. Съмнявам се да се подчинят, ако им нареди да тръгнат в настъпление. Що се отнася до нашите войски, в момента благодарение на усилено набиране през последните няколко дни в Италия има три легиона. Имам още седем в Испания и вече изпратих нареждане да се мобилизират. Жалко, че в този сезон не могат да се придвижат по море. Затова е важно да тръгнат насам, преди Цезар да реши да ги пресрещне. — Той се усмихна безгрижно. — Уверявам ви, уважаеми сенатори, няма от какво да се тревожите.
Заседанието продължи цял ден, направиха се много приготовления. Когато Фауст Сула предложи цар Джуба от Нумидия да бъде обявен за приятел и съюзник на Рим, Гай Марцел Малкия излезе от летаргията си, за да се изкаже по предложението. То беше прието. Когато обаче Фауст Сула предложи лично да отиде в Мавритания, за да говори с царете Бох и Богуд — идея, която Марцел Малкия прие с готовност, — синът на Филип използва ветото си на народен трибун.
— Ти си като баща си, нямаш лична гледна точка, само гледаш да поставяш спънки! — смъмри го Катон.
— Не, Марк Катоне, уверявам те. Ако Цезар предприеме някакъв враждебен ход, Фауст Сула ни е нужен тук — отстоя твърдо мнението си Филип младши.
Най-интересното в случая бе отношението към ветото на народния трибун. Въпреки че имаше обявено извънредно положение, то беше прието.
О, това обаче беше нищо в сравнение с изключителното удоволствие от лишаването на Цезар от империума, провинциите и войските му! Сенатът назначи Луций Домиций Ахенобарб за нов управител на Отвъдна Галия, а бившия претор Марк Консидий Нониан — за управител на Италийска Галия и Илирикум. Цезар сега бе най-обикновен сенатор, напълно беззащитен. Катон обаче също пострада. Макар че никога не беше искал провинция, той бе определен за управител на Сицилия. Африка беше поверена на Луций Елий Туберон, човек със съмнителна лоялност към добрите люде, но вече почти нямаше подходящи хора за управители. Това даде повод на Помпей да определи Апий Клавдий Цензора за управител на Гърция, макар че имаше вече провинция, но да остави Македония както досега на грижите на квестора Тит Антистий. Тъй като намерението на Помпей да води войната с Цезар на изток, а не в Италия, не беше известно на повечето сенатори, това решение не направи впечатление на повечето от тях. Засега те се вълнуваха единствено от въпроса, дали Цезар ще прибегне към военни действия или не.
— Между другото — обади се Лентул Крус, — мисля, че трябва да се погрижим Италия да бъде защитена с достатъчно войска. За тази цел предлагам да изпратим легати с проконсулски империум във всички части на полуострова. Първото им задължение ще е да наберат войници, защото още нямаме достатъчно.
— Аз ще се погрижа за това — предложи веднага Ахенобарб. — Няма нужда да тръгвам веднага за провинциите си, по-добре да се уверим, че Италия е добре подготвена. Нека поема Адриатическото крайбрежие на юг от Пиценум. Ще мина по Валериевия път и ще събера доброволци сред марсите и пелигните, които са мои клиенти.
— Околностите на Емилиевия, Аврелиевия и Клодиевия път, тоест Северна Етрурия, давам на Луций Скрибоний Либон! — обяви Помпей.
Това предизвика не една усмивка у присъстващите. Бракът между големия син на Помпей и дъщерята на Апий Клавдий Цензора не беше продължил дълго. След развода младият Гней Помпей се ожени за дъщерята на Скрибоний Либон, брак, който никак не се харесваше на баща му. Така Помпей бе изправен пред задачата да намери добра служба на посредствен човек. И така — Етрурия, която надали щеше да привлече вниманието на Цезар.
Квинт Минуций Терм взе Фламиниевия път, минаващ на север през източната част на Умбрия, и получи нареждане да се установи в Игувиум.
Роднинските връзки отново дойдоха на дневен ред и Помпей предложи близкият му братовчед Гай Луцилий Хир да се установи в Пиценум, в родния град на Лабиен — Камеринум. Пиценум, разбира се, се ползваше с особено внимание от страна на Помпей, освен това се намираше най-близо до Равена и Цезар. Затова там бяха изпратени още хора: бившият консул Лентул Спинтер — в Анкона, а бившият претор Публий Атий Вар — в родния град на Помпей, Ауксинум.
На бедния, обезкуражен Цицерон, който присъстваше на заседанието, тъй като се провеждаше извън помериума, бе наредено да събира войски в Кампания.
— Готово! — обяви весело Лентул Крус. — Щом научи как сме се подготвили, Цезар няма дори да помисли за война!

 

От Равена до Анкона

 

Вестоносецът, изпратен от Антоний и Курион преди бягството им от Рим, пристигна във вилата на Цезар в Равена в деня след изгонването на Антоний и Касий от сената. Макар че тъкмо се развиделяваше, Цезар го прие веднага, взе писмото му и с любезна усмивка го изпрати да се подкрепи и да поспи — триста и двайсет километра за два дни беше жестоко препускане.
Писмото на Антоний бе кратко:

 

„Цезаре, двамата с Квинт Касий бяхме изхвърлени от сената, след като се опитахме да наложим вето върху въвеждането на извънредно положение. Това е много странно решение. Не те обявиха за враг на държавата, нито назначиха Помпей за диктатор. С него се дава право на всички магистрати да защитават сената от ветото на народните трибуни, представи си. За Помпей се загатва само в пасажа, че сред упълномощените да защитават държавата са и „про магистратите в околностите на Рим“.
Това важи както за Помпей, така и за Цицерон, който чака триумфа си. Предполагам, че Помпей е останал разочарован, но така е с добрите люде — те избягват да удостояват, когото и да било със специални правомощия.
Четирима от нас сме тръгнали към теб. Курион и Целий също предпочетоха да напуснат града. Ще минем по Фламиниевия път.
О, не знам дали ще имаш някаква полза от нас, но съм се погрижил да пристигнем в абсолютно същото състояние, в което се измъкнахме от ликторите. Това означава, че малко ще миришем, така че приготви една гореща баня.“

 

Единственият приближен Цезаров легат по това време в Равена беше Авъл Хирций. Той влезе и завари Пълководеца с писмо в ръка, загледан втренчено в мозайката на отсрещната стена, пресъздаваща бягството на цар Еней от горящата Троя, подкрепяйки стария си баща и с паладиума* под лявата мишница.
[* Талисман, закрилящ някой древен град. — Б.пр.]
— Едно от най-големите богатства на Равена — заговори Цезар, без да поглежда Хирций — са умелите майстори на мозайки. По-добри са дори от гърците в Сицилия.
Хирций седна срещу Пълководеца. Лицето на Цезар бе спокойно.
— Чух, че пристигнал вестоносец, бил изтощен от препускане — отбеляза Хирций.
— Да. Сенатът е въвел извънредно положение.
Хирций затаи дъх:
— Обявили са те за враг на държавата!
— Не. Най-големият враг на Рим, както изглежда, е ветото на народните трибуни, те се оказват най-големите предатели. Как само приличат на Сула тези добри люде! Врагът никога не е навън, търсят го сред себе си. И народните трибуни трябва да се подчинят.
— Какво ще правим?
— Ще настъпим.
— Да настъпим?
— На юг. Към Ариминум. В момента Антоний, Квинт Касий, Курион и Целий пътуват по Фламиниевия път, макар и не толкова бързо, колкото вестоносеца им. Предполагам, че до два дена ще стигнат Ариминум.
— Ти все още имаш империум. Ако тръгнеш към Ариминум, ще се наложи да прекосиш Рубикон, без да имаш право.
— Дотогава предполагам, че ще съм обикновен сенатор и ще имам пълна свобода да ходя, където си поискам. След като се почувстват защитени от извънредното си положение, сенаторите няма да се поколебаят да ме лишат от всичко.
— Значи няма да вземеш Тринайсети в Ариминум, така ли? — попита тревожно Хирций.
Цезар изглеждаше толкова спокоен, уверен както винаги. Затова ли толкова го обичаха легатите му? По принцип нямаше логика, но той винаги печелеше любовта на хората. Не защото имаше нужда от нея, а защото… защото… О, защо, в крайна сметка? Защото бе олицетворение на онова, към което се стремяха всички.
— Разбира се, че ще взема Тринайсети — отвърна Цезар и стана. — Да се приготвят за тръгване след два часа. В пълна готовност за поход, с багажа и артилерията.
— Ще им кажеш ли къде отиват? Цезар вдигна русите си вежди:
— Засега не. Те са израсли от тази страна на Падус. Какво означава Рубикон за тях?

 

* * *

 

Младшите легати като Гай Азиний Полион се разтичаха из лагера и започнаха да крещят заповеди на военни трибуни и старши центуриони. В резултат след два часа Тринайсети бе вдигнал лагера и се беше строил в колона готов за поход.
Легионерите бяха в добра форма и отпочинали въпреки похода до Тергесте, на който ги бе изпратил Цезар под командването на Полион. Бяха извършили усилено военно учение там, след което бяха останали в Равена достатъчно дълго, за да очакват с нетърпение да влязат в истинска битка.
Цезар им наложи спокоен ход и Тринайсети се установи в един добре укрепен лагер все още на север от Рубикон, официалната граница между Италия и Италийска Галия. Никой не им беше казал, но всеки до последния легионер знаеше, че предстои да пресекат реката. Те бяха готови да застанат зад Цезар при всяко положение и се радваха, че той няма намерение да се предава, а ще отстоява накърнената си _дигнитас_, която бе _дигнитас_ на всички, служещи при него — от легатите до цивилните военнослужещи.
— Така ще влезем в историята — сподели Полион пред колегата си младши легат Квинт Валерий Орка. Полион обожаваше историята.
— Никой не може да го обвини, че не е опитал да го избегне — отбеляза Орка и се засмя. — Само че това не е в негов стил. Да тръгне само с един легион. Откъде знае какво го чака в Пиценум? Може да изправят десет легиона срещу нас.
— О, не, той е твърде умен, за да го допусне. Три или четири легиона може би, но не повече. И ние ще ги разбием на пух и прах.
— Особено ако два от тях са Шести и Петнайсети.
— Така е.

 

Късно следобед на десетия ден на януари Тринайсети легион достигна Рубикон. На войската бе заповядано да премине и да се установи на лагер на другия бряг.
Цезар и малката му група легати останаха на северния бряг и там вечеряха. В края на есента реките, спускащи се от Апенините към Адриатика, бяха спаднали до най-ниското си ниво — снеговете отдавна се бяха стопили; а дъжд валеше рядко. Затова въпреки голямата площ, от която събираше водите си (изворите му бяха буквално на една крачка разстояние от тези на Арнус в Апенините), широкият Рубикон бе дълбок едва до коляно и не представляваше никакво препятствие.
Малко думи бяха разменени на тази вечеря. Цезар яде обичайното си скромно меню — малко хляб, няколко маслини, парче сирене, сетне изми ръце и стана от курулното си кресло, което, както забелязаха легатите му, явно нямаше намерение да изостави.
— На конете — нареди той.
Конят, който възседна обаче, не беше някое от няколкото му красиви, добре гледани животни — беше жребецът с набраздени копита, сякаш разделени на отделни пръсти. Както другите два подобни коня, които бе яздил през годините, след като Сула му беше подарил първия, този ветеран от Галската война бе с гладка червеникава козина и дълга грива, добре охранен и подходящ за всеки военачалник, който (като Помпей) не предпочиташе бял жребец. Всяко от копитата му бе разделено на три отделни пръста.
Легатите го наблюдаваха като хипнотизирани от конете си. Най-после да получат недвусмислен знак за започване на война. Щом Цезар яздеше този кон, значи очакваше битка.
Той подкара животното бавно по пожълтялата есенна трева между дърветата към искрящата река. И на граничния бряг спря.
„Това е. Още мога да се върна. Все още не съм нарушил законността, конституцията. Ала прекося ли веднъж тази незабележителна с нищо река, аз се превръщам от слуга на страната си в неин агресор. От две години обаче аз очаквам този момент. Преминах през всичко — планирах, чертах, стремих се с всички сили към целите си. Направих невероятни отстъпки. Бях готов дори да се задоволя с Илирикум и един легион. Ала през цялото време знаех, че те няма да отстъпят. Че са решени да се изплюят върху мен, да забият лицето ми в праха, да ме унищожат. Ти си го изпроси, Катоне. Сега ще си го получиш. Принуди ме да тръгна срещу собствената си страна, да обърна гръб на законността. Помпей, ти най-после ще разбереш какво е да се изправиш пред достоен противник. В момента, в който конят ми намокри копита, аз съм престъпник. И за да изтрия срама от името си, аз ще започна война, ще се бия срещу собствените си сънародници — и ще победя.“
„Какво ме очаква отвъд Рубикон? Колко легиона са успели да съберат? Колко са подготвени? Аз се осланям само на предчувствието, че още не са предприели нищо. Че Помпей не знае как да започне война, а добрите люде нямат представа как се води. Въпреки всички военни почести и той никога не е започвал война. Той е специалист по обиране на лаврите. Добрите люде пък умеят само да обявяват войни. Как ще съжителстват те, щом започнат истинските сражения? Те ще го бавят, ще се опитват да му пречат, да го поучават. Мислят си, че е игра. Не реалност. Е, може би наистина е игра. А аз имам и късмет, и умения да я играя.“
Изведнъж той изви глава назад и се засмя; спомни си една строфа от любимия си поет Менандър.
— Хвърлете заровете! — изкрещя на гръцки, пришпори коня си и препусна през Рубикон към Италия и гражданската война.

 

* * *

 

Ариминум не беше в особено войнствено настроение — когато Цезар и Тринайсети легион навлязоха в този процъфтяващ град в началото на Фламиниевия път, жителите му ги посрещнаха въоръжени с есенни гирлянди, накичиха с тях войниците и приветстваха гръмко Пълководеца. Цезар трябваше да признае, че това го изненада — Ариминум се намираше във владенията на Помпей и можеше да предпочете него и сената. Колко ли битки щеше да му се наложи да води в такъв случай? Той научи, че Терм бил в Игувиус, Луцилий Хир — в Камеринум, Лентул Спинтер — в Анкона, а Вар — в Ауксинум. Лентул Спинтер имал най-голям успех в събирането на войска — около десет кохорти, другите били мобилизирали по две. Не особено опасен противник за Тринайсети. Особено след като обикновените жители на Италия бяха на страната на Цезар. Това му донесе голямо облекчение. Той не желаеше кръв и колкото по-малко се пролееше, толкова по-добре.
Антоний, Квинт Касий, Курион и Целий пристигнаха в лагера сутринта на единайсетия ден на януари. Двамата народни трибуни представляваха окаяна картина с разкъсаните си тоги, насинени и издрани лица — идеални за целите на Цезар. Той събра Тринайсети и показа Антоний и Касий на войниците.
— Ето защо сме тук! — заговори Пълководеца. — Това трябва да предотвратим! Никой в Рим, независимо към каква институция принадлежи, няма право да накърнява неприкосновеността на народните трибуни, чиято задача е да защитават огромна част от римския народ, от безимотните и войниците до предприемачите и държавните служители! Защото не мога да нарека плебеите в сената иначе, освен патрициански слуги. Като се отнасят към народните си трибуни както патрициите, те плюят на плебейското си наследство! Личността на народния трибун е неприкосновена, правото му на вето е неотменимо. _Неотменимо!_ Единственото прегрешение на Антоний и Касий е това, че са наложили вето на едно цинично предложение, насочено срещу тях, насочено срещу мен. Тези завистливци са се почувствали заплашени от мен, от това, че разнасям славата на Рим по целия свят, че нося нови богатства в римската хазна. Защото аз не съм един от тях. Сенатор, да. Магистрат, да. Консул, да. Но никога не съм принадлежал към тази групичка тесногръди, завистливи нищожества, които наричат себе си „добрите люде“! Които правят всичко, за да лишат народа от участие в управлението. Които се стремят да съсредоточат цялата власт в ръцете на сената. На техния сенат, момци, не на моя! Моят сенат е ваш слуга. Техният сенат иска да бъде ваш господар. Иска да решава колко да ви плаща, кога да приключва службата ви при пълководци като мен, дали да получавате малко късче земя, след като се оттеглите. Иска да регулира размера на премиите ви, процента, който получавате от плячката, колко от вас да бъдат включени в триумфалното шествие. Те дори искат да решават дали да ви удостоят с правото на римско гражданство, дали превитите ви в услуга на Рим гърбове могат да бъдат бичувани. Искат вие, войници на Рим, да признаете сената за свой господар. Искат да бъдете унижени като най-долните просяци по улиците на сирийските градове.
Хирций изпухтя доволно, обърна се към Курион:
— Това ще бъде една от най-великите му речи.
— Той не може да загуби — съгласи се Курион. Цезар продължи:
— Тази малка група хора и сената, които манипулират, посегнаха на моята _дигнитас_, на правото ми да допринасям за доброто на народа. Искат да разрушат всичко, което съм съградил, като твърдят, че съм извършил предателство! А като обявяват мен за предател, те опетняват и вашата чест! Помислете, момци мои! За всички тези изморителни преходи, за нундините на глад и лишения, за раните от мечове, от стрели и копия, за загиналите на бойното поле по такъв славен и достоен начин! Помислете! Помислете къде бяхме, какво направихме, помислете за усилията, за лишенията, за потта, за самотата! Помислете за колосалната слава, с която покрихме Рим! И за какво? За да бъдат народните ни избраници бити, ритани, за да бъдат делата ни осмивани и отричани, _омърсени_ от една малка клика негодници! Лоши като войници и още по-лоши като пълководци, такива са те до един! Кой е чул някога Катон да води войска? Ахенобарб да завзема други земи?
Цезар замълча, усмихна се и вдигна рамене:
— Ала кой от вас изобщо е чувал името Катон? Ахенобарб може би, неговият прадядо беше добър воин! И така, момци, ще ви кажа едно име, което със сигурност сте чували. Гней Помпей, който си присвои сам прякора „Велик“! Да, Гней Помпей, който би трябвало да застане на моя страна, на ваша страна! Ала който, затлъстял и остарял, бе избран, за да държи гъбата, с която да бърше задниците на добрите люде! Той загърби интересите на войската! Той поддържа кампанията срещу мен от самото начало! Защо? Защо го прави? Защото аз го засенчих! Защото не е достатъчно „Велик“, за да признае, че някой друг може да командва войска по-добре от него! Защото кой може да се сравни с моите момчета? Никой! _Никой!_ Вие сте най-способните войници, държали някога римски щит и меч! И ето ни сега, аз и вие, от забранената страна на една река, на път да възвърнем накърнената си чест! Аз не бих започнал война за каквото и да било. Не бих се противопоставил на тези идиоти в сената по каквато и да била причина. Моята _дигнитас_ е най-важното в живота ми, тя е всичко, което съм постигнал! _Аз няма да им позволя да ми я отнемат!_ Няма да позволя да опетнят вашата част. Защото вие сте част от мен! Ние вървяхме заедно и отрязахме всичките три глави на Цербер! Преминахме през сняг, град и дъжд! Прекосихме един океан, изкачихме планини, преплувахме буйни реки! Накарахме най-смелите народи на света да подвиват крак пред нас! Да се подчинят на Рим! И какво може да представи бедното отминало величие Гней Помпей срещу това? Нищо, момци, нищо! Какво решава обаче той? Решава да ни лиши от славата, от почитта, от приноса ни към Рим! От всичко, което се обединява в думата _дигнитас_!
Той замълча, протегна ръце, сякаш да ги прегърне:
— Аз обаче съм ваш слуга, момци мои. Аз съществувам благодарение на вас. Вие трябва да вземете окончателното решение. Да навлезем ли в Италия, за да отмъстим за нашите народни избраници и да възвърнем честта си? Или да преклоним глава и да се върнем в Равена? Кое да бъде? Напред или назад?
Никой не бе помръднал. Никой не бе издал звук. Мълчанието продължи дълго след като военачалникът завърши речта си. Накрая старшият центурион се провикна:
— Напред! Напред!
— Напред! Напред! Наред! — последваха го войниците. Цезар слезе от трибуната си и тръгна между редиците им, за да стисне всяка подадена му ръка.
— Какъв човек! — възкликна Полион пред Орка.

 

* * *

 

Вечерта обаче четиримата бегълци от Рим облякоха кожени ризници и Цезар събра военния си съвет.
— Хирций, речта ми беше ли записана?
— В момента се преписва, Цезаре.
— Искам да се разпространи сред легатите ми и да бъде прочетена пред всичките ми легиони.
— Всички ли са на наша страна? — попита Целий. — Легатите имам предвид.
— Всички, освен Тит Лабиен.
— Това не ме изненадва — отбеляза Курион.
— Защо? — поинтересува се Целий, най-малко информираният от всички.
Цезар вдигна рамене:
— Аз не го искам.
— Откъде знаят легатите ти?
— Посетих ги в Галия Комата през октомври.
— Значи и тогава си знаел, че ще се стигне дотук.
— Скъпи ми Целий — заобяснява търпеливо Цезар, — пресичането на Рубикон винаги е стояло като възможност. Просто предпочитах да не се стигне до нея. И както много добре знаеш, направих всичко, което беше по силите ми, за да го избегна. Само глупакът обаче не използва пълноценно всяка възможност. Нека кажа просто, че миналия октомври съм разглеждал Рубикон по-скоро като вероятност, отколкото като възможност.
Целий отново отвори уста, но Курион го сръга силно в ребрата и той замълча.
— И сега какво? — попита Квинт Касий.
— Противникът очевидно не е добре организиран, освен това обикновените хора предпочитат мен пред Помпей и добрите люде.
Цезар лапна залче хляб, натопено в зехтин. Сдъвка го, преглътна и продължи:
— Смятам да разделя Тринайсети. Антоний и петте по-неопитни кохорти ще тръгнат веднага за Арециум, за да преградят Касиевия път. В момента е по-разумно да си осигуря свободен път за отстъпление към Италийска Галия, преди да прочистя Фламиниевия. Курионе, ти ще останеш с три кохорти в Ариминум, докато не ти пратя известие да тръгнеш към Игувиум, откъдето ще прогониш Терм. Щом свършиш тази задача, Фламиниевият път ще бъде наш. Аз пък ще взема двете най-стари кохорти и ще продължа на юг към Пиценум.
— Това са само хиляда човека, Цезаре — намръщи се Полион.
— Би трябвало да ми стигнат. Точно затова оставям засега Курион в Ариминум, за да ми изпрати още, ако имам нужда.
— Прав си, Цезаре — намеси се Хирций, — важно е кой предвожда войската. Може би Атий Вар ще окаже някаква съпротива, но Терм, Хир и Лентул Спинтер? Те не могат да водят и стадо овце.
— Това ми напомня, че трябва да пиша на Авъл Габиний. Време е този велик воин да се върне от изгнанието си.
— Какво ще кажеш за Милон? — попита Целий, който беше приятел на Милон.
— А, не — отсече Цезар и разпусна събранието.
— Забеляза ли — сподели по-късно Целий пред Полион — как Цезар говори, сякаш връщането на прокудени военачалници от изгнание е в неговите правомощия? Наистина ли е толкова самоуверен?
— Той не е самоуверен. Той е _сигурен_.
— Да, но всичко зависи от боговете, Полионе!
— А кой според теб е любимецът на боговете? — усмихна се Полион. — Помпей ли? Катон? Глупости! Никога не забравяй, Целий, че един велик мъж сам прави късмета си. Късметът е за всички, просто трябва да го вземеш. Повечето от нас пропускаме шансовете, слепи сме за късмета си. Той никога не пропуска шанса си, защото винаги забелязва удобните възможности. Точно затова е любимец на боговете. Те обичат великите мъже.

 

* * *

 

Цезар тръгна от Ариминум, без да бърза, и скоро накара хората си да се установят на лагер. Искаше да е сигурен, че е дал на сената всякаква възможност да се вразуми и да избегне проливането на римска кръв. Скоро след установяването му на лагер обаче от Рим пристигнаха двама вестоносци от сената: младият Луций Цезар, син на братовчеда му, който в момента беше в Нарбон, и младият сенатор Луций Росций. И двамата бяха привърженици на добрите люде — за ужас на стария Луций Цезар.
— Пращат ни, за да ти предадем нареждането да се оттеглиш веднага в Италийска Галия — рече хладно Луций Цезар.
— Разбирам. Няма ли първо да се поинтересуваш за баща си?
Младият Луций Цезар се изчерви:
— След като не съм чул нищо за него, Цезаре, предполагам, че е добре.
— Да, добре е.
— Какъв е отговорът ти?
— Луций, Луций, имай търпение! Ще са ми нужни няколко дни, за да го обмисля. Междувременно двамата с Росций трябва да дойдете с мен на юг.
— Това е измяна, братовчеде.
— След като ме обвиниха в същото, докато бях още от другата страна на границата, какво значение има сега?
— Нося писмо от Гней Помпей — намеси се Росций.
— Благодаря.
Цезар взе свитъка. След кратка пауза, през която и тримата останаха неподвижно, той кимна леко:
— Свободни сте. Хирций ще се погрижи за вас.
На двамата никак не им хареса един предател да се отнася толкова покровителствено с тях, но излязоха. Цезар седна и отвори писмото от Помпей:

 

„Колко жалко, че се забъркахме в такава каша, Цезаре. Трябва да призная, че не съм предполагал, че ще го направиш. Един легион? Ще бъдеш разбит. Няма начин. Италия гъмжи от войски.
Пиша ти, за да те помоля да поставиш интересите на републиката над личните си, както постъпвам аз от самото начало на тази криза. Честно казано, в мой интерес е по-скоро да застана на твоя страна, не смяташ ли? Заедно можем да управляваме света. Само единият обаче няма да успее, защото никой от двамата не е достатъчно силен. Ти ме научи на това, преди да станеш консул, доколкото си спомням. И го потвърди в Лука преди шест години. Не, седем. Как лети времето! Седем години, откакто се познаваме.
Надявам се да не се обидиш, че предпочетох да застана срещу теб. Няма нищо лично, уверявам те. Взех решението си, като имах предвид интересите на Рим и републиката. Сигурен съм обаче, Цезаре, че ти сам си даваш сметка за обречеността на това въстание. Ако както мен гледаш на връщането на Сула в Италия като на законен акт да вземе онова, което му се полагаше, трябва да се съгласиш, че досега в историята на Рим никой бунт не е завършил с успех. Виж Лепид и Брут. Виж Катилина. Това ли искаш, позорна смърт? Размисли, Цезаре, моля те.
Призовавам те да преодолееш гнева и амбициите си. Заради обичаната ни република! Ако го направиш, аз лично ще се постарая да постигнеш някакво споразумение със сената. И ще ти окажа пълна подкрепа. Аз преодолях гнева и амбициите си заради републиката. Постави интересите на Рим над всичко, Цезаре! Недей да вредиш на републиката! Ако искаш да поразиш враговете си, ти ще поразиш и републиката. Противниците ти са също такава част от републиката, каквато си и ти. Моля те, обмисли алтернативите. Изпрати ни разумен отговор. Примири се и се оттегли в Италийска Талия. Така е най-разумно. Така е най-патриотично.“

 

Цезар се усмихна накриво, смачка писмото и го хвърли върху въглените на мангала.
— Какъв лицемерен глупак си, Помпей! — изрече той на глас, докато наблюдаваше как свитъкът се обгръща в пламъци. — Значи, един легион съм имал, а? Какво ли ще кажеш, ако разбереш, че настъпвам на юг само с две кохорти? Хиляда човека, Помпей! Ако знаеше, щеше да тръгнеш да ме пресрещнеш. Ала ти не знаеш. Единствените ти боеспособни легиони са Шести и Петнайсети, а те се сражаваха за мен. И ти не знаеш как ще реагират, ако им наредиш да извадят мечове срещу мен.

 

* * *

 

Хиляда души наистина бяха достатъчно. Когато Пизаурум го посрещна с цветя и радостни възгласи, Цезар нареди на Курион да прогони Терм от Игувиум. Фанум Фуртуне също се предаде без бой — също с цветя и радостни възгласи. На шестнайсетия ден на януари пред очите на двамата пратеници на сената Цезар влезе в голямото пристанище Анкона сред цветя и приветствия. Все още не беше пролял и една капка римска кръв. От Лентул Спинтер и десетте му кохорти нямаше и следа — беше се оттеглил на юг към Аскулум Пицентум. А и Цезар не разочарова жителите на превзетите градове — не взе никаква плячка и плащаше за всичко, което взимаше за войската си.

 

От Рим до Кампания

 

В деня, преди Цезар да получи писмото на Помпей, тринайсетият от януари, един ездач с накуцващ кон мина по Мулвиевия мост на север от Рим. Стражата, охраняваща моста след обявяването на извънредно положение, го уведоми, че сенатът заседава в Помпеевата курия на Марсово поле и му осигури отпочинало животно за последните няколко километра от пътуването му. Конникът бе клиент на Помпей, нагърбил се сам със задачата да наблюдава пътя между Равена и Ариминум и беше решил да отиде до Рим, за да види как сенатът ще приеме новината, която носеше. Така би сторил всеки, който изпитва някакъв интерес към историята и иска да присъства на великите й моменти.
Той слезе от коня си, приближи се до тежките бронзови порти и потропа силно с юмрук. Един изненадан ликтор отвори и Помпеевият клиент нахлу покрай него в помещението.
— Това е закрито сенатско заседание! — изкрещя ликторът.
— Уважаеми сенатори, нося ви новини! — провикна се вестоносецът.
Всички глави се обърнаха към него. Марцел Малкия и Лентул Крус станаха от креслата си и се втренчиха в него с отворени усти.
— Какви са новините, Ноний? — попита Помпей от предната скамейка.
— Гай Цезар прекоси Рубикон и напредва към Ариминум с един легион.
Помпей се надигна, сетне се отпусна върху курулното си кресло. Имаше чувството, че тялото вече не го слуша, той остана вцепенен, неспособен да продума.
— Гражданска война! — прошепна Гай Марцел Малкия. Лентул Крус, доста по-хладнокръвен мъж от колегата си, пристъпи несигурно напред с пребледняло лице.
— Кога? — попита.
— Пресече Рубикон с бойния си кон малко преди залез преди три дни, уважаеми консуле.
— Юпитере! — възкликна Марцел Малкия. — Той го направи!
Тези думи сякаш отприщиха преградена с бент буйна река. Сенаторите се втурнаха към вратата, задръстиха изхода, побягнаха в паника през перистила и по улиците на града.
След миг в залата останаха само шепа от добрите люде. Помпей се съвзе от първоначалното си вцепенение и успя да се изправи.
— Елате — рече и излезе през вратата, водеща към вилата му. Корнелия Метела погледна лицата им, когато влизаха в атриума, и реши да се оттегли. Помпей нареди на слугата си да се погрижи за Ноний и да му осигури всички удобства.
— Благодаря — рече и потупа вестоносеца по рамото. Доволен от приноса си към историята, Ноний се оттегли. Помпей заведе останалите в кабинета си. Там се събраха около масичката за напитки и си наляха вино с треперещи ръце, без да го разреждат. Само Помпей се въздържа. Настани се на стола зад бюрото си, без да го е грижа, че така обижда не един уважаван настоящ и бивш консул.
— Един легион! — изрече той, след като всички гости заеха местата си и впериха погледи в него като към единствено спасително парче корк сред бурно море. — Един легион!
— Този човек сигурно е луд — измърмори Гай Марцел Малкия и избърса потта от лицето си с пурпурната ивица на тогата си.
Тези плахи очи, вперени в него, имаха по-силен тонизиращ ефект и от най-силното вино — Помпей се изпъчи, постави ръце върху бюрото си и прочисти гърло:
— Нямам намерение да обсъждам нормалността на Гай Цезар. Той ни предизвиква. Предизвиква сената и народа на Рим. Пресякъл Рубикон само с един легион. С един легион напредва към Ариминум, възнамерява да превземе Италия с един-едничък легион. — Помпей вдигна рамене. — Това е невъзможно. Самият Марс не би предприел такова нещо.
— Доколкото съм слушал за Марс, Гай Цезар май е по-добър пълководец от него — отбеляза хладно Гай Марцел Големия.
Помпей не му обърна внимание и се обърна към Катон, който не беше продумал от влизането на Ноний… и сега се наливаше с неразредено вино.
— Е, Марк Катоне? Какво предлагаш?
— Предлагам, който е предизвикал кризата, да я разреши — сухо отвърна той.
— Което означава, че нямаш нищо общо с това и че аз трябва да вадя кестените от огъня, така ли?
— Моето противопоставяне на Цезар е само политическо, не военно.
Помпей си пое дълбоко въздух.
— Означава ли това, че аз ще оглавя съпротивата срещу него? — обърна се той към първия консул Гай Марцел Малкия, а после премести поглед към колегата му Лентул Крус. — Това ли означава?
— Да, разбира се — отвърна Крус. Марцел Малкия предпочете да запази мълчание.
— В такъв случай първо ще изпратя двама вестоносци до Цезар, и то в галоп.
— Защо? — поинтересува се Катон.
— За да разберем при какви условия е съгласен да се оттегли в Италийска Галия.
— При никакви — отсече Катон.
— Имай търпение, Марк Катоне. — Помпей огледа петнайсетте мъже, седнали пред него, и спря поглед на Луций Цезар и приятеля му Луций Росций. — Луций Цезаре, Луций Росций, вие ще бъдете вестоносците. Тръгнете по Фламиниевия път и сменяйте често конете си. Не спирайте дори по нужда. Ако трябва, правете го в движение. — Той взе лист и перо. — Назначавам ви за официални посланици от името на сената. Ще ви дам и писмо до Цезар. — Той се усмихна сдържано. — Лична молба да постави на първо място интересите на републиката, да не вреди на държавата.
— Цезар се стреми само към монархия — изсъска Катон. Помпей не проговори, докато не завърши писмото и не го посипа с пясък. Извади печата си и разтопи восък.
— Не можем да знаем към какво се стреми Цезар, преди да ни го е казал — изрече и натопи печата във восъка. После подаде писмото на Росций. — Носи го ти, Росций, като мой личен вестоносец. Луций Цезар ще говори от името на сената. Вървете. Вземете коне от слугата ми; по-добри няма да намерите. Тук сме на север от града, това ще ви спести малко време.
— Ама как ще яздим с тоги? — попита Луций Цезар.
— Слугата ми ще ви даде подходящи дрехи, дори да не са ви по мярка. Тръгвайте, _веднага_!
Вестоносците излязоха.
— Спинтер е в Анкона с толкова войска, с колкото разполага и Цезар — отбеляза Метел Сципион. — Той ще се разправи с него.
— Спинтер още не беше събрал войска за Египет, когато Габиний върна Птолемей Авлет на трона — озъби се Помпей. — Така че нека не очакваме чудеса от него. Ще изпратя писма до Ахенобарб и Атий Вар да му се притекат на помощ. Сетне ще видим.

 

През следващите три дни обаче в Рим не престанаха да пристигат тревожни новини: Цезар завзел Ариминум, след това Пизаурум, Фанум Фортуне. Сред цветя и приветствия, не с бой. Точно това бе най-тревожното. Никой не се беше замислил за народа на Италия, за малките градчета. Особено за тези в Пиценум, родната провинция на Помпей. Новината, че Цезар напредва, без да срещне никаква съпротива — _с две кохорти_! — че плаща за провизиите за войската си и не прави зло на никого, бе влудяваща.
Най-тревожни бяха двете известия, които се получиха следобед на седемнайсетия ден на януари: първото — че Лентул Спинтер напуснал Анкона и се оттеглил в Аскулум Пицентум с десетте си кохорти; и второто — че Цезар бил приет с почести в Анкона. Сенатът веднага се събра на заседание.
— Невероятно! — закрещя известният като мълчаливец Филип. — С пет хиляди души Спинтер няма смелост да се изправи срещу Цезар и хиляда войници! Какво правя още в този Рим? Защо не съм отишъл да се хвърля в краката на Цезар? Този човек ви върти на малкия си пръст! Вие сте точно такива, каквито винаги ви е наричал — „кушетъчни военачалници“! А напоследък това важи и за теб, Помпей „Велики“!
— Аз не съм отговорен за изпращането на Спинтер в Анкона! — заоправдава се той. — Това решение, Филипе, доколкото си спомням, беше на целия сенат! И ти гласува за него!
— Ще ми се да бях гласувал за избиране на Цезар за цар на Рим!
— Затваряй си вонящата уста! — закрещя Катон.
— А ти, нещастен политически лицемернико, затваряй своята! — не му остана длъжен Филип.
— Ред! — обади се вяло Гай Марцел Малкия.
Това постигна по-добър ефект от виковете — Филип и Катон се усмириха и седнаха, хвърляйки си изпепеляващи погледи.
— Събрали сме се да решим какво ще предприемем — продължи Марцел Малкия, — не да се караме. Мислите ли, че в лагера на Цезар има такива спречквания? Абсурд, Цезар не би търпял такова нещо. Защо да го търпят римските консули?
— Защото римските консули са слуги на Рим, а Цезар иска да е господар на всички! — обади се Катон.
— О, Марк Катоне, защо продължаваш да правиш нещата толкова трудни, защо все пречиш? Аз искам да чуя отговори, не празнословия или глупави въпроси. Какво ще предприемем в тази криза?
— Предлагам — обади се Метел Сципион — сенатът да назначи официално Гней Помпей Велики за главнокомандващ на всички войски и легати.
— Съгласен съм, Метел Сципионе — намеси се Катон. — Който е предизвикал кризата, трябва да я разреши. Предлагам Гней Помпей за главнокомандващ!
— Я слушайте — изръмжа Помпей, на когото не убягна фактът, че Катон вече не го наричаше „Велики“. — Ти го спомена и онзи ден и на мен никак не ми хареса! Не аз съм предизвикал тази криза, Катоне! Точно ти я предизвика! Ти и останалите ти другарчета от добрите люде! Сега очакваш аз да ви спасявам! Добре, но не ме обвинявайте, че съм я предизвикал! Защото ти, Катоне, си виновникът!
— Ред! — въздъхна Марцел Малкия. — Имаме предложение, но надали ще се наложи да ставаме за гласуването. Който е „за“, да вдигне ръка.
Сенатът гласува почти единодушно за избиране на Помпей за главнокомандващ на републиканските войски и легати.
Марк Марцел се изправи и заговори:
— Уважаеми сенатори. От Марк Цицерон научих, че набирането на войски в Кампания върви мъчително бавно. Как можем да ускорим този процес? Трябва да си осигурим повече войници.
— Ха, ха, ха! — изсмя се гръмко Фавоний, подразнен от острата забележка на Помпей към приятеля му Катон. — Кой все се хвалеше, че било достатъчно да тропне с крак, за да вдигне цяла Италия? Кой?
— Кой, Фавоний, има четири крака, мустаци и дълга гола опашка? Млъквай сега! — изръмжа Помпей.
— Говори по същество, Помпей — направи му забележка Гай Марцел Малкия.
— Добре, по същество тогава! Ако мобилизацията в Кампания се проточва толкова бавно, можем да виним само този, който я провежда. Като Марк Цицерон, чиито мисли сигурно са заети с някой неясен ръкопис вместо с книжата за записване на доброволци. Трябва да съберем хиляди войници, уважаеми сенатори, и вие току-що натоварихте мен с тази задача. Мен! И аз ще ги събера. Ала това ще стане много по-бързо, ако плъховете, щъкащи из Римската клоака, не ми се мотаят в краката.
— Мен ли наричаш плъх? — изкрещя Фавоний и скочи от мястото си.
— О, я сядай, нещастнико! Отдавна съм те нарекъл плъх! Седи си на задника, Фавоний, и не се бъркай, където не ти е работа!
— Ред! — призова отегчено Марцел Малкия.
— Точно това е проблемът на тази гнила институция! — продължи жлъчно Помпей. — Всички си мислите, че имате право на мнение! Всички си мислите, че можете да участвате в управлението! Всички си мислите, че взимате демократични решения! Добре, нека да ви кажа нещо! Войска не може да се командва по демократичен начин. Ако опиташ да го направиш, те ще вдигнат бунт. Думата на главнокомандващия е закон! ЗАКОН! Сега аз съм главнокомандващ и няма да позволя на някакви малоумници да ме поучават и обиждат!
Той се изправи и излезе по средата на залата.
— Затова обявявам военно положение! Еднолично, без да се интересувам от вота ви! Ние сме във война! И последното решение, което вие гласувахте, е това, обявяващо ме за главнокомандващ! Аз приемам! И сега ще се подчинявате на мен! Чувате ли? Чувате ли? _Ще се подчинявате на МЕН!_
— Зависи — обади се усмивка Филип.
Помпей предпочете да не му обръща внимание и продължи:
— Нареждам всички сенатори незабавно да напуснат Рим! Всеки, който до утре не е изчезнал от града, ще се смята за поддръжник на Цезар и ще бъде третиран по съответния начин!
— О, богове — възкликна Филип, — Кампания е отвратително място през зимата! Защо не си останем в уютния, хубав Рим?
— Свободен си да правиш каквото искаш, Филипе! Все пак ти си съпруг на Цезаровата племенница!
— И тъст на Катон — добави Филип.

 

* * *

 

Пълното объркване след заповедта на Помпей само влоши положението. Когато бягащите от града сенатори разгласиха за пресичането на Рубикон от Цезар, в Рим се възцари паника. Най-често използваната дума стана всяващата ужас по времето на Сула „проскрипция“ — включването на нечие име в списъците, закачени на рострите, с което съответният човек се обявяваше за враг на Рим и диктатурата и се даваше право на всеки друг да го убие и да присвои собствеността му в полза на държавата. Две хиляди сенатори и конници бяха загубили живота си и Сула напълни държавната хазна с конфискуваните средства.
И всеки, който притежаваше някакво състояние, се страхуваше, че Цезар ще постъпи като Сула — не беше ли той навлязъл на полуострова по абсолютно същия начин, но през Брундизиум? Приветстван от обикновените хора. Той също бе плащал за всяка троха, която бяха изяли войниците му. Каква беше разликата между един Корнелий и един Юлий? Те стояха много по-високо от всеки друг, дори конниците бяха прах под краката им.
Само Балб, Опий, Рабирий Постум и Атик се опитваха да разсеят страховете, да обясняват, че Цезар не е Сула, че единственото, което цели, е възвръщането на накърнената му _дигнитас_, че той няма да въведе диктатура и да избива невинни хора. Бил е принуден да навлезе в Италия от безсмисленото, ожесточено противопоставяне на една малка група в сената и че скоро ще принуди тази клика да отмени всичките си несправедливи актове и да възстанови нормалното положение в държавата.
Те не постигаха особен успех — никой не искаше да ги чуе. Всички очакваха най-лошото — Рим бе изправен пред поредната гражданска война. Щеше да има проскрипции — не беше ли говорил самият Помпей за обявяване извън закона и за хвърляне от Тарпейската скала? О, Рим бе между харпиите и сирените! Който и да победи, конническото съсловие щеше да страда!
Докато събираха багажа си, утешаваха жените си и правеха нови завещания, повечето сенатори нямаха ни най-малка представа защо им заповядват да напускат Рим. Не да бъдат помолени, _заповядваха_ им. Ако останат, щяха да бъдат разглеждани като съюзници на Цезар, само това бяха разбрали. Момчетата, навършили шестнайсет, също тръгваха с бащите си; насрочени сватби биваха отменяни; банкери и счетоводители тичаха от един благороден сенатор към друг с обяснения, че парите не стигали, че не било разумно да се продава земя, че търговските предприятия не струват пукната пара, когато търговията е замряла.
Нищо чудно, че никой не обръщаше внимание на най-важното. Нито Помпей, нито Катон, нито Марцелите, нито Лентул Крус, никой не помисли за съкровищницата.
На осемнайсетия ден на януари сред стотици претоварени фургони двамата консули и повечето сенатори напуснаха Рим през Капенската порта към Неапол, Форми, Помпей, Капуа и други градове в Кампания. А хазната остана претъпкана със златни кюлчета, да не говорим за неприкосновените резерви в храмовете на Опс, Юнона Монета, Херкулес Оливариус и хилядите ковчежета с монети в тези на Юнона Луцина, Ювентус, Венера Либитина и Венера Еруцина. Единственият, който се беше сетил да изтегли пари от трибуните _аерарии_, управляващи хазната, беше Ахенобарб — няколко дни по-рано той бе поискал и получи шест милиона сестерции, с които да плати на войниците, набрани сред марсите и пелигните. Държавното богатство на Рим остана в границите на града.
Не всички сенатори напуснаха града. Сред останалите бяха Луций Аврелий Кота, Луций Пизон Цензора и Луций Марций Филип. Вероятно за да се подкрепят взаимно, те се събраха на вечеря на деветнайсетия ден на януари у Филип.
— Аз съм наскоро оженил се мъж с малко дете — отбеляза Пизон, показвайки кривите си зъби. — На тази възраст ми е достатъчно тежко и без да търча като сардински овчар след стадото си!
— Е — усмихна се добродушно Кота, — аз пък останах, защото смятам, че Цезар не може да загуби. Той ми е племенник и аз никога не съм го виждал да постъпва необмислено, въпреки репутацията си. Сигурен съм, че внимателно е обмислил всичко.
— Аз пък останах, защото съм твърде мързелив, за да се поместя. Ха! — изсумтя Филип. — Да се заточа в Кампания посред зима! Със спуснати кепенци, без достатъчно прислуга и с безкрайна диета от _зеле_!
На всички това се стори смешно и вечерята продължи с весело настроение. Пизон не беше довел новата си съпруга, а Кота бе вдовец, но жената на Филип присъстваше, а също и тринайсетгодишният й син, Гай Октавий.
— А ти какво мислиш за това, млади Гай Октавий? — попита го Кота, неговият прапрачичо.
Момчето, което го бе посещавало неведнъж (Ация много се грижеше за прачичо си), му беше любимец. Не както Цезар като дете, но имаше известни прилики. В красивото лице, разбира се. Все пак ушите на малкия Гай Октавий бяха щръкнали, докато Цезар нямаше никакви недостатъци. Момчето също бе русо, но очите му бяха по-големи и светлосиви — без пронизителния поглед на Цезаровите. Кота се намръщи, опитвайки се да се сети за точната дума, описваща изражението на лицата им. „Потайно“. Да, това беше. И двамата бяха потайни. Отначало човек ги мислеше за добродушни и срамежливи, но после си даваше сметка, че не може да определи какво се крие зад това невинно изражение. Те никога не издаваха чувствата си.
— Мисля, чичо Кота, че Цезар ще победи.
— Съгласен съм с теб. Защо мислиш така?
— Той е по-способен от тях. — Малкият Гай Октавий взе една яркочервена ябълка и заби равните си бели зъби в нея. — На бойното поле той няма равен. Помпей е втора класа пълководец. Той е добър организатор. Ако обсъдиш военните му кампании, ще видиш, че винаги е побеждавал благодарение на това. Той не е водил блестящи сражения, битки, които да вдъхновяват поети и летописци. Той винаги изтощава противника си. Чичо Цезар също го прави, но той може да се похвали с десетина блестящи битки.
— А също с една или две, като Герговия, които изобщо не са блестящи.
— Да, но и в тях той не е претърпял поражение.
— Добре, това е на бойното поле. Какво ще кажеш за другите неща?
— Той разбира от политика. Знае как да манипулира. Не се връзва с чужди каузи. Извън бойното поле не отстъпва на Помпей и е по-добър оратор, по-добър юрист, по-способен в планирането.
Като слушаше този анализ, Луций Пизон почувства известна неприязън към оратора. Изобщо не прилягаше на такова невръстно хлапе да говори толкова поучително! За какъв се мислеше? И беше толкова красив. Прекалено красив! Още една година и щеше да започне да се подмазва наляво и надясно. Твърде превзет младеж.

 

* * *

 

Помпей, консулите и мнозинството от сенаторите достигнаха Теанум Сидицинум в Кампания на двайсет и втория ден на януари и там спряха, за да въведат малко ред. Не всички сенатори бяха останали в обкръжението на Помпей — някои се насочиха към затворените си вили по крайбрежието, други предпочетоха да отидат където и да е, само да са по-далеч от него.
Тит Лабиен го чакаше. Помпей го поздрави като брат, когото е мислил за загинал, дори го прегърна и го целуна по бузата.
— Откъде идваш? — попита Помпей, обкръжен от бдителните си стражи: Катон, тримата Марцели, Лентул Крус и винаги подкрепящия го Метел Сципион.
— От Плаценция — отвърна Лабиен и се облегна на стола си. Макар че всички присъстващи познаваха Лабиен по лице и помнеха изявите му като народен трибун, от десет години никой от тях (включително самият Помпей) не го беше виждал, защото той бе напуснал Рим, за да поеме службата си в Италийска Галия, още при консулството на Цезар. Сега всички го гледаха удивено — Лабиен се беше променил. Превалил вече четирийсетте, той изглеждаше точно такъв, какъвто беше — обрулен в битки военен, свикнал да командва. Ситните му черни къдрици бяха прошарени; тънките му, бледи устни пресичаха лицето му като белег; големият му гърбав нос с широки ноздри му придаваше вид на граблива птица; а черните му очи презрително наблюдаваха групичката, включително Помпей, с интереса на пакостливо хлапе, което се чуди какво ще стане, ако откъсне крилцата на някоя муха.
— Кога тръгна от Плаценция? — поинтересува се Помпей.
— Два дни след като Цезар прекоси Рубикон.
— Колко легиона има в Плаценция? Сигурно вече са тръгнали, за да се присъединят към него.
Лабиен изви глава назад, отвори уста, за да покаже огромните си жълти зъби, и се разсмя гръмогласно.
— О, богове, какви тъпаци сте! Той няма никакви легиони в Плаценция! Никога не е имало. Цезар беше взел само Тринайсети и го изпрати на тренировка в Тергесте, което явно е убягнало на вниманието ви. Повечето време прекарваше в Равена без никаква войска. Сега настъпва с Тринайсети и никой друг легион не е тръгнал да му помага. Следователно смята, че може да се справи само с този легион. И от това, което видях, излиза, че вероятно е прав.
— В такъв случай — заговори замислено Помпей, който вече започваше да променя плана си за водене на войната в Гърция или Македония — аз мога да го пресрещна в Пиценум. Ако Лентул Крус и Атий Вар не са го направили вече. Той е разделил Тринайсети. Антоний държи Арециум и Касиевия път с пет кохорти, а… — Помпей присви болезнено очи. — … Курион изгони Терм от Игувиус с други три. В момента Цезар разполага само с две кохорти.
— Защо тогава още сте тук? Досега трябваше да сте на половината на пътя за Адриатика!
Помпей погледна укорително Гай Марцел Големия.
— Заблудиха ме, че Цезар разполагал с четири легиона. И макар да чух, че настъпва начело само на един, предположих, че другите също ще го последват.
— Съмнявам се, че ще ти се наложи да се сражаваш с Цезар, Велики — отбеляза Лабиен.
— Аз също така смятам! — обади се Катон.
О, никога ли нямаше да се отърве от тези досадници? Не го ли бяха избрали за главнокомандващ? Не им ли беше съобщил, че демокрацията е свършила, че той дава заповедите? И ето Лабиен пак даваше възможност на Катон да го поучава!
Помпей се изправи, изпъчи гърди, докато кожената му ризница не запращя.
— Слушайте всички — заяви той, мъчейки се да запази самообладание. — Тук командвам аз, ще стане както аз кажа, ясно ли е? Докато разузнавачите ми не ми съобщят какво точно прави Цезар, няма да бързам. Ако си прав, Лабиен, няма проблем. Ще настъпим към Пиценум и ще го довършим. Най-важното за мен обаче е запазването на Италия. Аз се заклех да не водя гражданска война на нейна земя, за да не се получи втора Италийска война. Тя съсипа страната за двайсет години. Не искам името ми да се свързва с такова бедствие! Затова, докато не разбера какво точно става в Пиценум, няма да прибързвам. Едва след като получа представа за положението, ще реша дали да се бия с Цезар на италийска територия, или да се преместя заедно с войската си и правителствените институции на изток.
— Да напуснем Италия ли? — изстена Марк Марцел.
— Да, както трябваше да стори Карбон при настъпването на Сула.
— Сула победи Карбон — възрази Катон.
— На италийска територия. Това ми е мисълта.
— Мисълта ти трябва да бъде, че в момента си точно в позицията на Карбон — намеси се Лабиен. — С войници, които са или прекалено стари, или прекалено неопитни, за да воюват с армия, калена в току-що завършила дълга и жестока война в чужбина. Цезар е в положението на Сула. Той е с по-добрата войска.
— Шести и Петнайсети легион са на мое разположение в Капуа — възрази Помпей — и се съмнявам да са прекалено стари или неопитни, за да се сражават, Лабиен!
— Шести и Петнайсети бяха под командването на Цезар.
— Да, ала са твърде разочаровани от него — намеси се Метел Сципион. — Апий Клавдий ни увери в това!
„Като деца са — помисли си удивено Лабиен. — Не са си направили никакъв труд да създадат система за разузнаване и още вярват на голи думи. Какво му е станало на този Помпей? Служил съм при него на изток и тогава не беше такъв. Или му е безразлично какво ще стане, или се бои от нещо. Но от кого се страхува? От Цезар или от тези смешници?“
— Сципионе — заговори Лабиен много бавно и отчетливо, — войниците на Цезар не са недоволни от него! Не ме интересува колко високопоставен човек ви го е казал или какви признаци е видял, за да си извади такова заключение. Просто го приемете от човек, който разбира — войниците на Цезар не са недоволни. — Той се обърна към Помпей: — Велики, действай незабавно! Вземи Петнайсети, Шести и колкото войски успееш да събереш и излез срещу Цезар _веднага_! Ако не го направиш, други легиони ще му дойдат на помощ. В Италийска Галия наистина няма войски, но това няма да продължи дълго. Останалите Цезарови легати са с него до гроб.
— А ти защо не си с него, Лабиен? — поинтересува се Гай Марцел Големия.
Лабиен се изчерви. Замълча, след това спокойно отвърна:
— Мисля за доброто на Рим, Марцеле. Цезар действа като предател. А аз не искам да съм такъв.
Накъде щеше да потече разговорът, така и не се разбра, защото в този момент се появиха двамата пратеници Луций Цезар Младши и Луций Росций.
— Откога пътувате насам? — попита Помпей.
— От четири дни — отвърна младият Луций Цезар.
— Ако служехте при Цезар, за четири дни щяхте да сте минали шестстотин и четирийсет километра — намеси се отново Лабиен. — А вие какво? По-малко от двеста.
— Кой си ти, че да ме критикуваш, бе? — озъби се Луций Цезар.
— Аз съм Тит Лабиен, хлапако. — Старият воин огледа презрително младежа. — На теб ти личи кой си, но също така личи, че не си от класата на баща си.
— Добре, добре! — прекъсна ги нервно Помпей. — Какво беше положението, когато тръгвахте насам?
— Цезар беше в Ауксинум. Градът го посрещна с ликуване. Атий Вар и петте му кохорти избягаха, преди да пристигнем, но Цезар изпрати първата си центурия след тях. Имало кратко сражение. Атий Вар бил разбит. Повечето от хората му се предали и поискали да се присъединят към Цезар. Някои избягали.
Настъпи кратко мълчание, което бе прекъснато от Катон:
— Първата центурия, казваш. Осемдесет човека. И разбили две хиляди?
— Проблемът беше — обясни Луций Росций, — че хората на Вар не искаха да се сражават. Самата мисъл за Цезар ги караше да треперят. Щом се присъединиха към него обаче, възвърнаха самочувствието си и започнаха да се държат като истински войници. Забележително.
— Не — поправи го с тъжна усмивка Лабиен. — Нормално.
Помпей преглътна тежко.
— Цезар каза ли някакви условия?
— Да — отвърна младият Луций Цезар; пое си дълбоко въздух и започна да рецитира заучената си реч: — Упълномощен съм да ти съобщя, Гней Помпей, следните условия. Първо, двамата с Цезар да разпуснете войските си. Второ, ти да се оттеглиш в Испания. Трето, цяла Италия да се демобилизира напълно. Четвърто, на управлението на страха да се сложи край. Пето, да се проведат свободни избори и да се възстанови конституционното правителство. Шесто, двамата с Цезар да се срещнете лично, за да обсъдите различията си и да постигнете договореност, която да се закълнете да спазвате. И осмо, Цезар е готов да се кандидатира за консул в границите на Рим, не задочно.
— Какви глупости! — възкликна Катон. — Това не е сериозно. По-голям абсурд не съм чувал!
— Точно така се изрази и Цицерон, когато научи — сподели младият Луций Цезар. — Абсурдно.
— И къде срещна Марк Цицерон? — поинтересува се Лабиен.
— Във вилата му край Минтурни.
— Минтурни… странен път сте избрали от Пиценум насам!
— Трябваше да се отбием през Рим. С Росций останахме при Цезар по-дълго от очакваното. Целият _вонях_!
— Ах, как не се сетих? Вонял, значи. А Цезар вонеше ли? Ами някой от хората му?
— Не, Цезар не. Ала той се къпе в ледена вода!
— Така се поддържа хигиената по време на война.
Помпей се опита да овладее положението:
— Добре, това са условията му. Той ги доведе до знанието ни официално, независимо колко са абсурдни. Съгласен съм с Катон, това не е сериозно предложение, той само се опитва да печели време. — Помпей изкрещя: — Вибулий! Сестий!
Двама от префектите му влязоха в стаята. Луций Вибулий Руф беше от инженерните части, Сестий — от конницата.
— Вибулий, веднага тръгвай за Пиценум и намери Лентул Спинтер и Атий Вар. Накарай ги да се оправят с Цезар колкото се може по-скоро. Той има само две кохорти, могат лесно да го разбият… ако успеят да убедят войниците си в това! Предай им нареждането ми да го направят.
Вибулий Руф отдаде чест и излезе.
— Сестий, заповядвам ти да отидеш като вестоносец в лагера на Гай Цезар. Кажи му, че условията му са неприемливи, докато не се изтегли от окупираните от него градове отвъд Рубикон, в Италийска Галия. Ако го направи, ще го сметна за израз на добрата му воля и ще си помисля. Наблегни на това, че никакво споразумение не може да има, докато е от италийската страна на Рубикон, защото това означава, че сенатът не може да се върне в Рим.
Публий Сестий отдаде чест и излезе.
— Добре! — възкликна доволно Катон.
— Какво има предвид Цезар под „управление на страха“? Какъв страх? — поинтересува се Метел Сципион.
— С Росций смятаме, че има предвид паниката, властваща в Рим — отвърна Луций Цезар.
— О, _това_ ли! — изсумтя Метел Сципион. Помпей се изкашля.
— И така, благородни приятели — заяви самодоволно, — утре с Тит Лабиен тръгваме за Ларинум. Шести и Петнайсети вече са на път. Консули, вие ще отидете в Капуа, за да ускорите набирането на войски. И ако срещнете междувременно Марк Цицерон, кажете му да спре да се мотае, а да действа. Какво дири в Минтурни? Със сигурност не набира войски! Сигурно е прекалено зает с писанията си до Атик и боговете знаят още кого!
— И от Ларинум тръгвате към Пиценум срещу Цезар — добави Катон.
— Това ще видим.
— Разбирам защо консулите трябва да отидат в Капуа, но останалите ще дойдем с теб, нали?
— Не, няма! — сряза го Помпей и брадичката му затрепери. — Всички ще се оттеглите в Капуа и няма да мърдате оттам. Цезар има пет хиляди гладиатори в тамошната школа, трябва да се държат изкъсо. В такива моменти ми се ще да имаме няколко тъмници, но тъй като нямаме, оставям на вас, безполезни писарушки, да решите как ще се справите с проблема. Единственият, когото ще взема в Ларинум, е Тит Лабиен.

 

* * *

 

Цицерон наистина се размотаваше и също толкова вярно бе, че не се занимаваше с набиране на войска, нито във вилата си в Минтурни, нито в някое от другите си красиви жилища по крайбрежието на Кампания. Мизенум се намираше близо до Минтурни, затова той реши това да е следващата му спирка. И не беше сам: с него бяха Квинт Цицерон, Квинт Цицерон младши и собственият му син, Марк, както и дванайсетте му ликтори, носещи фасции, увити с лаврови клонки, защото Цицерон още очакваше триумфа си. Мъжете от семейството бяха достатъчно досадни, но не и наполовина колкото тези разглезени ликтори! Той не можеше да мръдне без тях и тъй като все още притежаваше империум на управител на провинция, те носеха крещящи алени туники, широки черни колани с големи блестящи токи и брадви във всяка от фасциите. Пищна свита, но крайно неподходяща за човек, натоварен с толкова много задачи като Цицерон.
Той не приемаше никакви други посетители, освен младото си протеже, обещаващия млад адвокат Гай Требаций Теста, освободен наскоро от служба при Цезар, но толкова привързан към завоевателя, че не искаше да чуе и думичка против него. Тлъстият както винаги Требаций дойде да го моли да се върне веднага в Рим, защото градът сега повече от всякога имал нужда от здравия разум на стабилни държавни мъже.
— Никъде няма да ходя по поръчение на един изменник! — възрази разпалено Цицерон.
— Марк Цицероне, Цезар не е изменник — настояваше умолително Требаций. — Той навлезе в Италия, за да защити честта си, това е съвсем в реда на нещата. Иска само да се увери, че няма да бъде накърнена. Той желае само мир и благополучие за Рим. И смята, че присъствието ти в града ще има благотворен ефект.
— Да смята каквото ще! — сопна се Цицерон. — Аз няма да предам колегите си, които са приели присърце интересите на републиката. Цезар иска да бъде цар, не че Помпей Велики ще откаже, ако му предложат да го коронясат. Ха! Великия цар!
На Требаций не му остана нищо друго, освен да се оттегли с носилката си.
Сетне пристигна писмо от Цезар, чиято краткост и несвързаност говореха за отчаянието на автора:

 

„Скъпи ми Марк Цицероне, ти си сред малкото въвлечени в тази бъркотия с достатъчно здрав разум и кураж да изберат верния път. Нощ и ден аз мисля за съдбата на Рим, изоставен с лека ръка от собствените му управници. Що за поведение е да обявиш военно положение и после да напуснеш потъващия кораб? Защото точно това направи Гней Помпей, подкокоросан от Катон и Марцелите. Досега не съм получил никакво свидетелство, че някой от тях, включително Помпей, мисли за доброто на Рим.
Евентуалното ти завръщане в Рим би било изключително полезно. Това мнение се споделя и от Тит Атик. С голяма радост научих, че се е излекувал от тази ужасна малария. Той не се грижи достатъчно за здравето си. Спомням си как майката на Квинт Серторий, Рия се грижи за мен, когато едва не умрях от тази болест — след като се завърнах в Рим, тя ми изпрати писмо със съвет какви билки да пия, за да не ме повтори. Те действат, Цицероне. Оттогава не съм боледувал от малария. Въпреки че му казах какво да прави обаче, Атик не ще да чуе.
Моля те, помисли за връщането си у дома. Не заради мен. Никой не може да те обвини за мой поддръжник. Направи го заради Рим.“

 

Цицерон обаче нямаше да го направи дори заради Рим; ако го стори, щеше да излезе, че го прави, защото Цезар му е наредил. А това, зарече се той, _никога_ нямаше да стане!
Към края на януари и в началото на февруари обаче Цицерон започна да губи надежда. Нищо, което научаваше, че му вдъхваше увереност. Един ден му съобщаваха, че Помпей тръгнал с войската си към Пиценум, за да довърши Цезар; на другия — че стоял в Ларинум и смятал да потегли към Брундизиум, за да се прехвърли с кораби през Адриатика в Епир или Западна Македония. Писмото на Цезар бе посяло семето на съмнението в душата му и Цицерон започваше да се пита дали Помпей наистина мисли за Рим. Защо не го защитаваше? _Защо?_
Под властта на Цезар попадна цяла Северна Италия, от Аврелиевия път на брега на Тосканско море до Адриатическото крайбрежие. Контролираше всички главни пътища и нямаше войска, която да му се противопостави. Хир се беше изтеглил от Камеринум, Лентул Спинтер бе изоставил Аскулум Пицентум, целият Пиценум беше в ръцете на Цезар. А през това време Помпей беше в Ларинум. Префектът на инженерните му части Вибулий Руф се беше срещнал с Лентул Спинтер след бягството му от Аскулум Пицентум и се бе нахвърлил яростно срещу надменния бивш консул. В резултат на това той пое командването от Спинтер и го изпрати в Корфиниум, където се беше установил Ахенобарб.
От всички легати на сената, натоварени със защитата на Рим, само Ахенобарб се справяше добре. В Алба Фуценция, близо до Фуценското езеро, бе събрал два легиона марси, войнствено и буйно племе. След това ги заведе в Корфиниум на брега на Атернус, решен да задържи града и съседния му, Сулмон, на всяка цена. Благодарение на Вибулий той получи десетте кохорти на Лентул Спинтер плюс още пет, отнети от Хир след оттеглянето му от Камеринум. По този начин, поне така си мислеше Цицерон, Ахенобарб се очертаваше единственият сериозен противник на Цезар. Защото Помпей очевидно нямаше намерение да се изправи срещу него.
Слуховете за намеренията на Цезар, щом тури ръка върху Италия, бяха многобройни и ужасяващи: щял да прекрати всички плащания; щял да обяви цялото конническо съсловие извън закона; щял да предаде сената и събранията на произвола на пролетариите, безимотните, които не даваха на държавата нищо друго, освен деца. Само Атик упорито опровергаваше тези небивалици.
„Не бъркай Цезар със Сатурнин или Катилина — писа той на Цицерон в едно писмо. — Той е много способен и разумен човек. Няма начин да стори нещо толкова глупаво, като да прекрати плащанията, сигурен съм, че той всячески ще се стреми да запази и да осигури развитието на римското стопанство. Наистина, Цицероне, Цезар не е привърженик на такива радикални мерки!“
О, как му се искаше на Цицерон да вярва на тези думи! Проблемът бе, че не можеше, главно защото слушаше всички и приемаше всичко за истина, освен казаното от Атик, който не спираше да тръби в полза на Цезар. Защото Цицерон не можеше да харесва Цезар, не можеше да му се довери. Не и след ужасната година на консулството си, когато Катилина замисли онзи заговор против държавата и _Цезар_ обвини _него_, че екзекутирал римски граждани без съд. Непростимо. Точно заради Цезар бе започнало делото срещу Клодий, на което Цицерон бе осъден на осемнайсет месеца изгнание.
— Ти си пълен глупак! — изръмжа веднъж Квинт Цицерон.
— Моля?
— Много добре ме чу, братко! Ти си глупак! Защо не можеш да разбереш, че Цезар е порядъчен човек, консервативен политик и най-великият пълководец в историята на Рим? Той ще ги победи, Марк! Нямат никакъв шанс, независимо колко говорят за скъпоценната ви република!
— Ще повторя отново както съм ти казвал неведнъж — заяви с достойнство Цицерон. — _Несравнимо_ повече предпочитам поражението с Помпей пред победа с Цезар!
— Е, не очаквай същото от мен. Аз съм служил при Цезар. Харесвам го. И в името на боговете, възхищавам му се! Затова не ме карай да се бия срещу него, защото няма да го направя.
— _Аз_ съм главата на рода Тулий Цицерони! Ще правиш каквото ти кажа!
— Мога едно само да ти обещая в името на рода, Марк — няма да се бия за Цезар, но и няма да вдигна меч срещу него.
В това си решение малкият брат Квинт остана непоклатим.
Това доведе до още по-тежки кавги, когато жената и дъщерята на Цицерон, Теренция и Тулия, се присъединиха към тях при Форми. С тях беше и съпругата на Квинт, Помпония, сестра на Атик и по-опърничава дори от Теренция. Теренция застана зад мъжа си (както невинаги ставаше), но Тулия и Помпония поддържаха Квинт. На всичкото отгоре синът на Квинт Цицерон искаше да се запише във войската на Цезар, а този на големия брат — при Помпей.
— Татко — молеше с тъжни очи Тулия, — вслушай се в здравия разум! Моят Долабела казва, че Цезар е истински римски аристократ.
— Така е — подкрепи я горещо Квинт.
— Съгласен съм с татко — намеси се не по-малко разпалено младият Квинт Цицерон.
— Брат ми Атик смята, че е прекрасен човек — добави с надменно вдигната брадичка Помпония.
— Вие всичките сте малоумници! — беснееше Теренция.
— Да не говорим, че сте готови да лижете задника на онзи, който смятате, че ще излезе победител! — изсъска младият Марк Цицерон, гледайки с омраза братовчед си.
— _Млъквайте, млъквайте, млъквайте!_ — закрещя главата на рода Тулии Цицерони. — Затваряйте си плювалниците всичките! Махайте се! Оставете ме на мира! Не ми ли стига, че не мога да убедя и един човек да се запише във войската ни? Не ми ли стигат тези дванайсет ликтори, дето се влачат след мен? Не стига ли, че консулите разквартируваха петте хиляди Цезарови гладиатори във верни на републиката семейства и те заплашват да изядат и ушите на хазаите си? Не стига ли, че Катон още се чуди дали да остане в Капуа, или да управлява Сицилия? Не ми ли стига, че получавам по две писма на ден от Балб с молби да сдобря Цезар и Помпей? Не ми ли стига, че научавам, че Помпей вече товари кохортите си в Брундизиум, за да ги прекара през Адриатика? _Млъквайте, млъквайте, млъквайте!_

 

От Ларинум до Брундизиум

 

Животът без церберите от сената бе значително по-лек, установи Помпей. От Тит Лабиен той получаваше само разумни военни напътствия без проповеди, речи и политически анализи. Помпей започна да си мисли, че все пак ще успее да спаси нещо от този разбит в скалите кораб. Инстинктивно съзнаваше, че няма смисъл да се опитва да спре Цезар в Италия, по-разумно щеше да е, ако прекоси Адриатика и да вземе римското правителство със себе си. Ако в Италия няма представители на държавните институции, противникът му вече нямаше да може да поддържа тезата си, че искал само да си възвърне несправедливо отнетите му права. Щеше да проличи точно какъв е: предател и агресор, прокудил законните римски управници в изгнание. Ала това оттегляне отвъд Адриатика нямаше да бъде истинско отстъпление — Помпей се нуждаеше от малко спокойствие, за да организира войската си, да прехвърли легионите си от Испания, да вземе от източните царе, негови клиенти, допълнително пехота и толкова необходимата му конница.
— Не разчитай на испанските си легиони — предупреди Лабиен.
— Защо не?
— Не очаквай Цезар да те последва, ако се прехвърлиш в Македония или Гърция, Велики. Той ще настъпи към Испания, за да унищожи резервите ти там.
— Напротив, той ще тръгне да преследва _мен_!
— Не. Неутрализирането на Испания ще е първата му задача. Точно затова не прехвърли легионите си от тази страна на Алпите. Той знае, че ще има нужда от тях на запад. Предполагам, че досега Требоний е прехвърлил поне три легиона в Нарбон. А там Луций Цезар разполага вече с хиляди местни войници. Само чакат Афраний и Петрей да тръгнат насам. — Лабиен се намръщи. — Нали не са тръгнали още, а?
— Не, не са. Още не съм решил как е най-добре да се разправя с Цезар. Дали да тръгна на север към Пиценум или през Адриатика.
— Късно е вече за Пиценум, Велики. Ти пропусна тази възможност още преди нундина.
— В такъв случай — заяви решително Помпей — ще изпратя Квинт Фабий при Ахенобарб с нареждане да зареже Корфиниум и да се премести при мен.
— Добро решение. Ако остане в Корфиниум, ще претърпи поражение. И хората му ще се присъединят към Цезар, а ние имаме нужда от тях. Ахенобарб разполага с два пълни легиона и още петнайсетина кохорти. — Лабиен се замисли за нещо друго. — Как са Шести и Петнайсети?
— Удивително покорни, благодарение на теб, предполагам. След като научиха, че си с нас, явно са по-склонни да приемат, че правото е на наша страна.
— Тогава ще предприема нещо.
Лабиен стана и се приближи до един отворен прозорец, през който проникваше студен зимен въздух от север. Лагерът се намираше в околностите на Ларинум, който още не се беше възстановил от безчинствата на Гай Вер и Публий Центег по времето на Сула. Както впрочем и цяла Алулия. Вер бе изсякъл всички дървета до едно и без тяхната защита срещу вятъра и пороите сравнително плодородната почва се беше превърнала в пустиня.
— В Брундизиум ли ще наемеш кораби за прехвърлянето? — попита Лабиен, докато гледаше навън, без да обръща внимание на студа.
— Да, разбира се. Макар че ще се наложи да поискам пари от консулите. Някои капитани отказват да плават, ако не им се плати веднага — това е разликата между обикновена и гражданска война, предполагам. Обикновено са съгласни да си получат парите по-късно.
— Значи, хазната е в Капуа.
— Да, предполагам — отвърна разсеяно Помпей. След секунда обаче размисли и скочи от стола си. — _Юпитере!_
Лабиен се извъртя рязко:
— Какво?
— Лабиен, не знам дали хазната още не е в Рим! Юпитере! О, Херкулесе! Минерво, Юноно! Марсе! Не помня да съм видял кола на хазната да тръгва към Кампания! — Помпей притисна с пръсти слепоочията си и затвори очи. — О, богове, не мога да повярвам! Ала колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че тези малоумници Марцел и Крус са се измъкнали от Рим, без да изпразнят съкровищницата! Те са консулите, тяхно задължение е да се грижат за държавните резерви!
Лабиен бе пребледнял, преглътна тежко.
— Значи, сме започнали война без нито една сестерция, така ли?
— Не е моя вината! — проплака Помпей и заскуба сивите си коси. — За _всичко_ ли трябва да мисля? _Никаква_ ли полза няма от тези малоумници в Капуа? Те от месеци ми мърморят, бръщолевят, поучават ме, докато загубя способността да чувам собствените си мисли… предизвикват ме, заяждат се, критикуват, карат се. О, Тит, как само се карат! Непрекъснато повтарят все едно и също! Това не трябвало, онова не можело; сенатът казал така, сенатът решил онака. Цяло чудо е, че стигнах до Ларинум!
— В такъв случай — предложи Лабиен, който си даде сметка, че не е сега моментът да укорява Помпей, — трябва веднага да изпратим вестоносец в Капуа с нареждане до консулите да се върнат незабавно в Рим и да вземат държавните резерви. Иначе Цезар ще плати на войската си с държавни пари.
— Да, да! — възкликна Помпей. — Веднага ще го сторя… да, ще изпратя Гай Касий! Един народен трибун, представил се толкова добре в Сирия, би трябвало да успее да им вкара малко здрав разум!
И така той бързо излезе, оставяйки Лабиен със свито сърце, загледан в мрачния пейзаж.
„Помпей вече не е същият. Прилича на парцалена кукла, загубила половината от пълнежа си. Е, остарява. Сигурно наближава петдесет и седем. И е прав за тези безполезни празнодумци: Катон, Марцелите, Лентул Крус, Метел Сципион. Толкова невежи във военните дела, че не могат да различат меч от оная си работа. Май не избрах правилната страна. Сега трябва да стоя по-близо до Великия от онези негодници. Ако го оставя на тях, Цезар ще ни прегази. Пиценум падна. А и Дванайсети се присъедини към Тринайсети — Цезар има вече два легиона с опитни бойци заедно с всички от нашата войска, които избраха да се присъединят към него. Те знаят. Ще говоря лично с Квинт Фабий, ще додам допълнителна тежест на посланието му към онзи кучеглавец в Корфиниум, Ахенобарб. Изтегляй се моментално и идвай при нас! Пари. Пари… Тук сигурно още могат да се намерят, дори след Вер и Цетег. Оттогава са минали вече трийсет години. Съкровищата на малкото стари храмове, къщата на Рабирий… О, ще говоря лично и с Гай Касий. Ще го накарам да започне да събира средства от храмовете и градовете в Кампания. Нуждаем се от всяка налична сестерция.“
Това бе умно решение от страна на Лабиен, така щеше да осигури възможност на Помпей да отплава. Докато Лентул Крус изпрати отговора си на кратката заповед на Помпей (Марцел Малкия беше болен както винаги), войската се беше преместила от Ларинум в Луктерия, доста по на юг. Доволен от себе си (и спокоен, че все още се намира на безопасно разстояние от Цезар), Метел Сципион пристигна с важен вид в Брундизиум.
Помпей разпечата писмото на Лентул Крус в присъствието на Лабиен.
— Не мога да повярвам! — изсъска той, пребледнял от яд и със сълзи в очите. — Нашият уважаван втори консул е готов да размърда изнежения си задник и да потегли към Рим само ако аз настъпя към Пиценум, за да спра Цезар! Иначе щял да остане в Капуа! На „сигурно“ място! Той обвинил Гай Касий — един от моите легати! — в неуважително поведение и за наказание го изпратил в Неапол да осигури няколко кораба, в случай че се наложи правителството да се евакуира спешно от Кампания. Накрая, Лабиен, си позволява да ме информира, че смята за грешка от моя страна, че не съм му позволил да състави един легион от Цезаровите гладиатори. И бил много обиден, че съм наредил да бъде разформирован.
Неспособен вече да се ядосва, Лабиен подигравателно се усмихна:
— О, каква титанична войска! Не ни остава друго, Велики, освен да накичим тези смешници и да ги изпратим да обикалят Апулия. Толкова пари ще съберем от представлението. Ще бъде обявена за най-смешната фокусническа трупа в историята. Особено ако облечем Лентул Крус като стара брантия с два пъпеша вместо цици.
„Е — помисли си Лабиен, — поне Гай Касий ще свърши някаква работа. Ще обере съкровищата на всеки храм между Антиум и Сурентум. Съмнявам се да приеме присърце задачата за спасяването на сенаторските задници за сметка на войската!“

 

* * *

 

Квинт Фабий се върна от Корфиниум с вестта, че четири дни преди февруарските иди Ахенобарб щял да тръгне към Луцерия, за да се присъедини към Помпей, и че бил събрал още войски, бегълци от Пиценум. Една от най-радостните новини бе, че Ахенобарб разполагал с шест милиона сестерции. Смятал да плати на хората си, но Помпей имаше по-голяма нужда от парите, така че не го беше направил.
На единайсетия ден на февруари обаче, два дни преди идите, Помпей получи писмо от Вибулий, в което се казваше, че Ахенобарб си променил решението и възнамерявал да остане в Корфиниум. Разузнавачите му докладвали, че Цезар напуснал Пиценум и сега бил в Каструм Труентум. „Трябва да бъде спрян!“ — заявил Ахенобарб. И той бил този, който щял да го направи.
Помпей изпрати спешно послание в Корфиниум с нареждане Ахенобарб да напусне града, преди Цезар да е пресякъл пътищата му за отстъпление — на него пък му бяха съобщили, че вече трети от Цезаровите добре обучени легиони настъпвал към Италия и че Антоний и Курион също се присъединили към него с кохортите си. С три от старите си легиони и големия си опит в обсадите Цезар лесно щеше да превземе Корфиниум и Сулмон. „Изчезвай от там, махай се!“ — гласеше призивът на Помпей.
Ахенобарб не му обърна внимание и остана.
Преди още да научи това, Помпей изпрати друг вестоносец в Капуа със заповеди, които искаше да бъдат изпълнени на всяка цена. Единият от консулите да замине незабавно за Сицилия, за да осигури превозването на житната реколта, което тъкмо започваше. Ахенобарб също трябваше да замине за острова начело на дванайсет кохорти. Войските, които нямаше да участват в охраната на Сицилия, веднага трябваше да отидат в Брундизиум, за да се прехвърлят през Адриатическо море в Епир и да се установят в Дирахиум. С тях щяха да тръгнат и държавните мъже. Лелий бе натоварен със задачата да намери кораби за прехвърлянето в Сицилия — Касий беше твърде зает с набирането на средства от околните градове.
Новините от Корфиниум идваха много, много бавно. Макар че разстоянието между двата града бе само около сто и шейсет километра, вестоносците пристигаха в Луцерия за два до четири дни. Това означаваше, че Помпей получаваше новините винаги прекалено късно, за да реагира. Дори ужасният и всяващ страх Лабиен не можеше да подобри положението — вестоносците не бързаха, отбиваха се да посетят някоя стара леля, заседаваха се в някоя кръчма, прекарваха няколко часа с някоя проститутка.
— Такова нещо като боен дух не съществува при нас — установи горчиво Помпей. — Никой не взима насериозно тази война! Аз съм обречен, Лабиен.
— Чакай да се прехвърлим през Адриатика — успокои го военачалникът.
Макар че Цезар пристигна в Корфиниум на следващия ден след идите, на Помпей му бяха нужни още три, за да научи. Цезар вече имал три легиона: Осми, Дванайсети и Тринайсети. Сулмон паднал, а Корфиниум бил обсаден. Със стиснати устни Помпей написа на Ахенобарб, че било прекалено късно да му изпраща помощ и да си сърба сам попарата, която е надробил.
Когато коравосърдечният отговор на Помпей достигна Ахенобарб шест дни по-късно, главнокомандващият на Корфиниум реши да избяга тайно през нощта, зарязвайки войските и легатите си на произвола на съдбата. За негово нещастие странното му държане го издаде и Лентул Спинтер го залови и го постави под стража. В резултат на това Ахенобарб, легатите му и петдесетина други сенатори се предадоха на Цезар заедно с трийсет и една кохорти. И шест милиона сестерции. Добре дошла печалба за Цезар. Той накара хората на Ахенобарб да му се закълнат във вярност… и им плати щедро след това. Щяха да са му по-полезни, реши той, ако ги изпрати да охраняват Сицилия.
За пръв път вестоносецът на Помпей бе по-бърз. Помпей се вдигна веднага от Луцерия и потегли към Брундизиум с петдесетте си кохорти. Цезар започна бързо преследване — само пет часа след завземането на Корфиниум вече бе по петите на Помпей. Великия достигна Брундизиум на двайсет и четвъртия ден на февруари, за да установи, че разполага с транспорт само за трийсет кохорти.
Най-удивителна обаче беше новината за невероятното милосърдие на Цезар в Корфиниум. Вместо да екзекутира наред, той раздаваше милост наляво и надясно. На Ахенобарб, Атий Вар, Луций Хир, Лентул Спинтер, Вибулий Руф и петдесетината сенатори била изказана благодарност за отбраната на Италия и били освободени, без косъм да падне от главите им. Цезар поискал само да му се закълнат, че повече няма да се бият срещу него — ако вдигнели пак оръжие, предупредил ги той, нямало да бъде толкова благосклонен.
Кампания остана беззащитна пред Цезар. В Капуа нямаше никакви войски, никакви консули, никакви сенатори. Всичко и всички се бяха прехвърлили в Брундизиум, защото Помпей се беше отказал от идеята да изпраща, когото и да било в Сицилия. Всичко и всички трябваше да се прехвърлят в Дирахиум, в Западна Македония. Средствата на хазната оставаха в Рим. Ала това караше ли Лентул Крус да се разкайва? Извини ли се той за глупостта си? Не! Той все още бе твърде обиден на Помпей за отказа му да одобри сформирането на гладиаторския легион.
Всички в Брундизиум подкрепяха Цезар, което поставяше Помпей в много неизгодно положение. Освен че трябваше да организира изграждането на барикади и смъртоносни клопки по улиците, той отделяше и големи усилия, за да се увери, че жителите на града няма да го предадат. Между втория и четвъртия ден на март той все пак успя да изпрати трийсет кохорти по море — заедно с един консул, много други магистрати и сенаторите. Поне нямаше да му се бъркат повече! Остави при себе си само хора, чиято компания можеше да изтърпи.
Цезар пристигна пред стените на Брундизиум преди завръщането на празните плавателни съдове и изпрати галския си легат Канин Ребил при тъста на Помпеевия син, Скрибоний Либон, с молба да убеди Помпей да го приеме. Помпей склони, но отказа всякакви преговори.
— В отсъствието на консулите, Ребиле, нямам право да обсъждам каквото и да било — възрази той.
— Не е вярно, Гней Помпей. В момента сме във военно положение и ти си главнокомандващ. Имаш пълното право да обсъждаш всякакви въпроси без никакви консули.
— И дума не може да става за каквото и да било примирие с Цезар! — тросна се Помпей. — Да сключиш примирие с него, е все едно да легнеш в краката му като послушно куче!
— Сигурен ли си, Велики? — попита Либон, след като Ребил си тръгна. — Ребил е прав, имаш право да водиш преговори.
— Никакви преговори! — изръмжа той. Беше си отдъхнал от консулите и сенаторите и сега се чувстваше по-уверен. — Накарай да извикат Метел Сципион, Гай Касий, сина ми и Вибулий Руф.
Докато Либон се заемаше със задачата, Лабиен погледна замислено Помпей:
— Много си непоколебим, Велики.
— Такъв съм — изсъска през зъби Помпей. — Има ли по-лоша шега на Фортуна от това, Лентул Крус да управлява републиката в най-голямата й криза? Марцел Малкия е напълно безполезен.
— Струва ми се, че Гай Клавдий Марцел Малкия не споделя привързаността на брат си и братовчед си към каузата на добрите люде. Иначе нямаше да се „разболее“ толкова тежко, след като влезе в длъжност.
— Прав си. Затова не се изненадах, когато отказа да отплава за Македония. Това обаче само затвърди решителността ми да ги натоваря всичките на първия кораб. Милосърдието на Цезар ще ги накара да размислят.
— Цезар няма да започне чистки — заяви уверено Лабиен. — Не е в негов интерес. Ще продължи в същия милостив дух.
— И аз така мисля. Макар че греши, Лабиен, греши! Ако спечеля тази война… _когато_ спечеля тази война, аз ще направя чистка.
— Стига да не пострадам аз, Велики, прави каквото щеш.
Повиканите мъже се събраха.
— Сципионе — обърна се Помпей към тъста си, — реших да те изпратя направо за твоята провинция Сирия. Там ще събереш колкото можеш повече пари, след това ще вземеш най-добрите си двайсет кохорти, ще сформираш с тях два легиона и ще дойдеш в Македония или където другаде замина.
— Добре, Велики — съгласи се послушно Метел Сципион.
— Гней, сине, засега ще останеш с мен, но по-нататък ще те натоваря със събирането на флота, не знам къде. Мисля, че най-добре да се сражавам с Цезар по море. На сушата той е опасен, но ако постигнем контрол над моретата, ще го затрудним. На изток ме познават добре, но Цезар не е популярен. На изток ме обичат, ще ми осигурят флота. — Помпей погледна Касий, който бе успял да събере хиляда таланта монети и хиляда други скъпоценности от храмовете и градските съкровищници в Кампания. — Гай Касий, ти също оставаш засега с мен.
— Добре, Гней Помпей — отвърна Касий, който не знаеше дали да се радва на новината или не.
— Вибулий, ти заминаваш на запад — продължи главнокомандващият. — Искам да се видиш с Афраний и Петрей в Испания. Варон вече е на път, но по това време на годината ти можеш да отидеш и по море. Кажи на Афраний и Петрей да не тръгват, повтарям, да _не_ тръгват на изток. Да чакат Цезар в Испания. Очаквам да настъпи натам, за да сломи съпротивата на легионите ми, преди да успеят да ми се притекат на помощ. Испанската ми войска ще го победи без проблеми. Те са обиграни ветерани, за разлика от жалките отрепки, които взимам в Дирахиум.
„Добре — помисли си Лабиен, — вслушал се е в думите ми. Сега трябва просто да осигуря безопасното измъкване на последните му два легиона (и на този нещастник, Великия) от Брундизиум.“
Това стана на седемнайсетия ден на март, като загубиха само два кораба.
Сенатът и магистратите заедно с главнокомандващия на републиканските сили оставиха Италия на Цезар.

 

От Брундизиум до Рим

 

Информаторите и шпионската мрежа на Цезар действаха несравнимо по-ефективно от тези на Помпей, а и вестоносците му не се отбиваха от пътя, за да посещават стари лели, не се заседаваха по кръчми и публични домове.
Когато Помпей и последните му легиони отплаваха, Цезар престана да се занимава с тях. Преди всичко трябваше да се оправи с Италия. След това идваше ред на Испания. Едва след това щеше да мисли за Помпей и „великата“ републиканска армия.
Вече разполагаше с Тринайсети, Дванайсети и Осми легион, плюс още три, събрани от войниците на Помпей и триста конници от Норикум. Последните му дойдоха като приятна изненада. Норикум се намираше на север от Илирикум и не беше римска провинция, въпреки че силно романизираното му население се сработваше добре с жителите на Източна Италийска Галия. В Норикум се добиваше най-добрата желязна руда и суровината се транспортираше по реките, вливащи се в Адриатика. По бреговете им бяха разположени малки поселения, основани от дядото на Брут, Цепион, и в тях от рудата се изработваха най-добрите стоманени мечове в света. От много години Цезар бе клиент на тези градове, затова тази връзка беше от огромно значение за Норикум. Да не говорим за любовта на населението на Илирикум и Италийска Галия към него заради блестящото му управление в тези провинции и застъпничеството му за правата на хората на север от Падус.
Норическите конници бяха посрещнати с радост. Те бяха достатъчни за кампанията му в Италия и благодарение на тях нямаше да се налага да вика германска кавалерия от Отвъдна Галия.
Когато тръгваше от Брундизиум на север към Кампания, той научи много неща. Ахенобарб и Лентул Спинтер едва са изчакали да го загубят от поглед, за да започнат организирането на нови гнезда на съпротива. Слухът за милосърдната му постъпка при Корфиниум се разпространил по-бързо от огън в суха трева и допринесъл много за уталожване на страховете в Рим. Нито Катон, нито Цицерон са напуснали Италия с Помпей и че Гай Марцел Малкия също предпочел да остане, макар че се криел. Бившият консул Маний Лепид и най-големият му син, които също бяха освободени при Корфиниум, били готови да заемат местата си в сената, ако Цезар поискал. Луций Волкаций Тул също възнамерявал да участва в Цезаровия сенат. Освен това консулите пропуснали да вземат средствата от хазната.
Този, който заемаше най-важно място в мислите на Цезар, когато навлизаше в Кампания обаче, бе Цицерон. Въпреки че отново му беше писал лично и въпреки усилията на двамата Балби и Опий, този инатлив, недалновиден човек продължаваше да отказва да му помогне. Не, той нямало да се върне в Рим! Не, нямало да заеме мястото си в сената! Не, нямало да приеме милосърдието на Цезар, независимо от молбите му! Дори вече не вярваше на Атик, камо ли на Балбите и Опий!
Три дни преди края на март Цезар принуди Цицерон да се срещне с него — настани се във вилата на Филип във Форми, която се намираше непосредствено до тази на адвоката.
— Той ме притиска! — оплака се Цицерон пред Теренция. — Сякаш нямам достатъчно грижи! Тирон е толкова болен, а синът ми навършва пълнолетие. Искам да бъда в Арпинум по този повод, не да кисна във Форми! О, защо не мога да разкарам тези ликтори? Виж ми очите! Сутрин губя по половин час, за да ги отворя, всеки път са залепнали от гурели!
— Да, видът ти е плачевен — съгласи се Теренция, не особено трогната от жалбата на съпруга си. — Все пак мисля, че трябва да сложиш край на това преследване. Ако се съгласиш да се срещнеш с това долно нищожество, може да те остави на мира.
И така, въпреки мърморенето си, Цицерон облече украсената си с пурпурна ивица тога и излезе, предшестван от ликторите си с фасциите, увити с лаврови клонки. Вилата на Филип приличаше повече на селски панаир, цялата обкръжена с палатки, пълна с хора, които тичаха насам-натам, и толкова претъпкана, че адвокатът се почуди къде намират Филип и неканеният му гост място да седнат.
Ала ето го самият Цезар… богове, този човек като че изобщо не се беше променил! Колко беше минало? Девет години и повече, макар че ако Великия не се беше измъкнал сам, за да отиде в Лука, може би Цицерон щеше да види Цезар и там. И все пак, помисли си адвокатът, докато се настаняваше на едно кресло и поемаше чаша разредено фалернско вино, той се беше променил. Очите му никога не са били добри, но сега излъчваха смразяваща студенина. Винаги бе имал достолепен вид, но никога толкова царствен. Винаги беше внушавал страх, но никога с такава лекота. „Аз стоя пред един велик цар! — помисли си с ужас Цицерон. — Той надминава Тигран и Митридат, взети заедно. Този човек излъчва естествено величие!“
— Изглеждаш уморен — отбеляза Цезар. — А също и полуослепял.
— Имам някакво възпаление на очите. Ту се усложнява, ту минава. Ала си прав, уморен съм. Точно затова съм в такъв вид.
— Имам нужда от съвета ти, Марк Цицероне.
— Всичко това е много жалко — отвърна Цицерон, мъчейки се да измисли някакво подходящо клише.
— Съгласен съм. Ала след като вече е станало, трябва да намерим някакъв изход. Налага ми се да стъпвам покрай яйца. Например не мога да си позволя да сторя нещо лошо на някого, най-малко на теб. — Цезар се наведе напред и се усмихна по най-добронамерения си възможен начин. — Няма ли да ми съдействаш във възстановяването на обичаната ни република?
— След като ти си виновен за плачевното й състояние, не, Цезаре, няма!
Очите на Цезар станаха отново студени, но той продължи да се усмихва.
— Не аз я докарах до това състояние, Цицероне. Моите противници го предизвикаха. Прекосяването на Рубикон не ми достави никакво удоволствие. Направих го, за да защитя своята _дигнитас_, след като враговете се подиграха с нея.
— Ти си предател — заяви убедено Цицерон. Цезар престана да се усмихва.
— Не съм те помолил за тази среща, за да споря с теб, Цицероне. Искам съвета ти, защото го ценя. Нека оставим засега темата за така нареченото правителство в изгнание и да се съсредоточим върху най-належащото: Рим и Италия, които сега са под моите грижи. И смятам да се отнеса към тези две дами (които по мое мнение са едно цяло) изключително нежно. Сигурно ти е известно, че отсъствах много време. И следователно имам нужда от напътствия.
— Знам, че си предател!
— Стига с обидите! — озъби се Цезар.
— Кой обижда? — не остана длъжен Цицерон, разплисквайки виното си. — „Сигурно ти е известно“, така говорят царете, Цезаре. Ти излагаш очевидното, сякаш не се подразбира от само себе си. На цялото население на полуострова „му е известно“, че си отсъствал дълго време!
Цезар затвори очи, страните му почервеняха. Цицерон познаваше тези признаци и неволно потрепери. Цезар бе на път да си изпусне нервите. При последния подобен случай Публий Клодий бе принизен до плебей. Е, какво пък, мостовете бяха разрушени. Нека да беснее!
Ала той не избухна. След малко отново отвори очи:
— Марк Цицероне, аз тръгвам за Рим и там смятам да събера сената. Искам да ми помогнеш да успокоя народа и да въведа ред в държавата.
— Ха! — изсумтя той. — „Сенат“! _Твоя_ сенат имаш предвид! Знаеш какво ще кажа пред сената, нали?
— Всъщност не, не знам. Кажи ми.
— Ще поискам сенатът да ти забрани да отиваш в Испания, със или без войска. Да ти забрани да пристъпиш в Македония и Гърция, със или без войска. Ще поискам да те оковат, докато _истинският_ сенат заеме мястото си и те осъди за предателство! — Цицерон се усмихна любезно. — Все пак, Цезаре, ти си привърженик на законността, нали? Не можем да те екзекутираме без съд!
— Това са илюзии, Цицероне. Никога няма да стане така. „Истинският“ сенат дезертира. Това означава, че единственият сенат може да бъде този, който събера аз.
— О! — изкрещя Цицерон и тресна силно чашата си. — Чуйте царя! Какво изобщо правя аз тук? Бедни ми Помпей! Прокуден без дом, град, родина. Ето го Цезар, той ще назначи десет като теб!
— Помпей е едно нищо — заяви спокойно Цезар. — Искрено се надявам да ти покажа тази нищожност по начин, който няма да можеш да отминеш с пренебрежение.
— Ти наистина си мислиш, че можеш да го победиш, нали?
— Аз _знам_, че ще го победя, Цицероне. Ала се надявам да не ми се налага, това искам да те убедя. Няма ли най-после да оставиш тези абсурдни мечти и да погледнеш нещата в очите? Единственият истински воин, изправен срещу мен, е Тит Лабиен, а и той не струва пукната пара. Последното, което искам, е истинска война. Не съм ли го доказал вече? Досега не е загинал нито един човек, Цицероне. Кръвта, която съм пролял, е съвсем малко. И въпреки това има хора като Ахенобарб и Лентул Спинтер — хора, които помилвах! — които си разиграват коня из Етрурия, без да държат на думата си!
— Това е твърде едностранчиво, Цезаре. Хора, които _ти_ си помилвал. С какво право? От чие име? Ти се мислиш вече за цар. Твоят империум беше отнет, ти си най-обикновен сенатор… и то само защото _истинският_ сенат не те обяви за враг на Рим! Макар че в момента на пресичането на Рубикон ти се превърна точно в такъв: изменник, престъпник! Пикая на твоето милосърдие! То не значи нищо.
— Ще попитам само още веднъж, Марк Цицероне — рече с въздишка Цезар. — Идваш ли в Рим? Ще заемеш ли мястото си в сената? Ще ми дадеш ли съвета си?
— Няма да дойда в Рим, няма да седна в твоя сенат. И няма да ти давам никакви съвети.
Цезар помълча известно време. Накрая въздъхна:
— Много добре, разбирам. Ще те оставя тогава, Марк Цицероне. Помисли си добре. Не е разумно да продължаваш да ми се противопоставяш. Наистина не е. — Той се изправи. — Щом не искаш да ми дадеш съвет, ще го потърся другаде. — Той изгледа хладно адвоката. — И ще постъпя както сметна за добре.
Той излезе и остави Цицерон да търси изхода сам, опитвайки отчаяно да разхлаби възела на тогата си.
— Прав беше — призна Цезар пред Филип, след като се оттегли в стаята му за отдих и успя да се поуспокои.
— Значи, отказа.
— Нещо повече. — Той се усмихна. — Бедната душичка! Имах чувството, че сърцето му ще изскочи през тогата. Трябва да се възхищаваме от смелостта му, защото тя не му е присъща. Дано да се вразуми! Не мога да го мразя, въпреки глупостта му.
— Е — отбеляза Филип, — ние с теб винаги можем да намерим утеха в спомена за дедите си. Той няма такъв благороден произход и това много го мъчи.
— Предполагам, че затова не може да се отдели от Помпей. Аз имам произход. Помпей някак си повече му допада. Помпей е доказателство, че произходът не е от значение. Как бих искал Цицерон да види, че рожденото право може да се превърне в порок. Ако бях пиценски гал, половината от онези, които избягаха отвъд Адриатика, щяха да останат. Тогава нямаше да има опасност да се провъзглася за цар на Рим. А сега си мислят, че един Юлий може да го направи. — Той въздъхна и се настани на кушетката срещу Филип. — Наистина, Луций, аз нямам абсолютно никакво желание да ставам цар на Рим. Просто искам онова, което ми се полага. Ако го бяха осъзнали, изобщо нямаше да се стигне дотук.
— О, напълно те разбирам — успокои го Филип и деликатно се прозя. — И ти вярвам. Кой разумен човек ще поиска да царува над този разкъсван от свади и интриги град?
Момчето влезе уверено и изчака учтиво встрани, докато престанат да се смеят. Изненадан от внезапната му поява, Цезар го изгледа и се намръщи.
— Аз те познавам — заяви той и потупа по кушетката до себе си. — Седни, племеннико Гай Октавий.
— Предпочитам да ти бях син, чичо Цезаре.
Момчето седна, подпря се на една ръка и се усмихна чаровно.
— Доста си пораснал, племеннико. Последния път едва се държеше на тънките си крака. Сега се вижда, че съзряваш. На колко си години?
— На тринайсет.
— Значи, искаш да си ми син, а? Така не обиждаш ли малко побащима си?
— Обидих ли те, Луций Марций?
— О, не, аз си имам двама сина. С удоволствие ще те дам на Цезар.
— Само че аз нямам нито време, нито желание за осиновяване. Страхувам се, Гай Октавий, че ще продължиш да ми бъдеш праплеменник.
— Не може ли поне да съм ти племенник?
— Не виждам защо не.
Момчето подви крака под себе си.
— Видях Марк Цицерон да излиза. Не изглеждаше никак доволен.
— Има защо — отвърна мрачно Цезар. — Познаваш ли го?
— Само по лице. Но съм чел някои от речите му.
— И какво мислиш за тях?
— Че е изключително добър лъжец.
— Възхищаваш ли се от това?
— И да, и не. Лъжите вършат работа, но мисля, че е глупаво да изградиш цялата си кариера върху тях. Аз не бих го направил.
— Върху какво смяташ да изградиш кариерата си тогава, племеннико?
— Ще действам разумно. Ще казвам малка част от това, което мисля. Няма да допускам една и съща грешка два пъти. Цицерон не може да сдържа езика си, това му върши лоши услуги.
— Не искаш ли да станеш велик военачалник, Гай Октавий?
— Бих искал, чичо Цезаре, но не мисля, че имам нужната дарба.
— Ала не искаш и да градиш кариерата си само с помощта на езика. Можеш ли да се издигнеш достатъчно единствено с разумно мълчание?
— Да, ако изчаквам да видя какво ще предприемат другите, преди да действам. Прекалената показност е голям недостатък. Човек наистина изпъква пред другите, но така си създава и много врагове.
Цезар се подсмихна:
— Показност ли имаш предвид, или изтъкнатост?
— Показност.
— Много добре си възпитан. На училище ли ходиш, или те обучават вкъщи?
— Вкъщи. Учител ми е Атенодор Кананит от Тарзус.
— А какво мислиш за изтъкнатостта?
— Изтъкнатостта е качество на гениалните люде. Тя подхожда на теб, чичо Цезаре, защото… — момчето се намръщи — … защото ти е вродена. Втори като теб обаче никога няма да има, затова тя не се отнася за другите хора.
— Включително и за теб?
— О, определено. — Очите на момчето проблеснаха с възхищение. — Аз не мога да се сравнявам с теб, чичо Цезаре. И никога няма да мога. Възнамерявам обаче да изградя собствен стил.
— Филипе — засмя се Цезар, — настоявам да ми изпратиш това момче като паж веднага щом навърши седемнайсет.

 

* * *

 

Цезар се настани на Марсово поле (в изоставената вила на Помпей) към края на март, беше решил да не пресича помериума. Нямаше намерение да признава отнемането на империума си. С помощта на Марк Антоний и Квинт Касий и народните му трибуни той насрочи заседание на сената в храма на Аполон за априлските календи. След това извика на съвещание Балб, племенника му Балб Младши, Гай Опий, стария си приятел Гай Маций и Атик.
— Кой е останал? — попита той.
— Мании Лепид и синът му се върнаха в Рим, след като ги помилва в Корфиниум, и предполагам, че обмислят дали да се явят на заседанието утре — отвърна Атик.
— А Лентул Спинтер?
— Затворил се е във вилата си край Питеоли. В крайна сметка може да се присъедини към Помпей отвъд морето, но се съмнявам да окаже сериозна съпротива тук — отбеляза Гай Маций. — Мисля, че му е дотегнало вече от Ахенобарб, първо в Корфиниум, после в Етрурия.
— Ами Ахенобарб?
Този път отговори Балб Младши:
— След Корфиниум се върна в Рим по Валериевия път, остана в Тибур няколко дни, сетне отиде в Етрурия. Събрал е изненадващо голям брой войници. Той, разбира се, е много богат, а и е изтеглил пари от хазната, преди да преминеш Рубикон.
— Всъщност — отбеляза спокойно Цезар — може да се каже, че Ахенобарб постъпи най-предвидливо от всички. Разбира се, като изключим решението му да остане в Корфиниум.
— Така е — съгласи се Балб Младши.
— Какво смята да прави с етрурската войска?
— Събрал е две малки флотилии, една на пристанището в Коза, другата на остров Игилиум — отвърна Балб Младши. — Явно възнамерява да напусне Италия. Вероятно за Испания. Бях доста време в Етрурия и дочух такива слухове.
— Как е в Рим? — обърна се Цезар към Атик.
— След вестта за милосърдната ти постъпка в Корфиниум нещата са доста по-спокойни, Цезаре. Също и след като хората разбраха, че нямаш намерение да избиваш войници на бойното поле. Тази гражданска война е изненадващо безкръвна.
— Да се молим на боговете да остане такава.
— Проблемът е — обади се Гай Маций, — че враговете ти не разсъждават по същия начин. Съмнявам се някой от тях да се безпокои колко кръв ще се пролее, освен може би Помпей.
— Опий, разкажи ми всичко за Катон.
— Той е в Сицилия, Цезаре.
— Е, нали го назначиха за управител там.
— Да, но това никак не се харесва на повечето сенатори, останали в Рим. Обсъдиха дали да не изпратят друг, за да осигури житните запаси на града. В крайна сметка избраха не друг, а Луций Постумий. Той обаче отказа. Като го попитали защо, отвърнал, че му било неудобно да пречи на усилията на Катон като законен управител. Те го помолили настоятелно и накрая той се съгласил, при условие че Катон отиде с него. Разбира се, на Катон това никак не му харесва. Той би предпочел да остане в Италия, в центъра на събитията. Постумий обаче не отстъпил и Катон се принудил да отиде. След това неговият „папагал“ Фавоний предложил да ги придружи.
Цезар изслуша това с усмивка.
— Луций Постумий, а? Богове, те сякаш избират все най-неподходящите хора! По-педантичен и дребнав човек не съм виждал.
— Прав си — съгласи се Атик. — Той отказа да тръгне веднага за Сицилия! Искал да изчака Луций Цезар и Луций Росций с отговора ти. След това пък заяви, че нямало да тръгне, докато Публий Сестий не се върне с отговора ти на писмото на Помпей.
— О, богове. Кога заминаха най-после тези охлюви?
— В средата на февруари.
— Взеха ли войски, тъй като знаем, че в Сицилия няма никакви?
— Не. Бяха се разбрали Помпей да изпрати от войските на Ахенобарб, но ти сам знаеш какво стана с тях. Всички хора на Помпей се прехвърлиха в Дирахиум.
— Не са се загрижили особено за добруването на Рим, а?
Гай Маций вдигна рамене:
— И няма нужда да се грижат, Цезаре. Знаят, че ти няма да позволиш Рим и Италия да гладуват.
— Е, поне завземането на Сицилия няма да е много трудно. — Цезар се обърна към стария Балб: — Трудно ми е да повярвам, но наистина ли никой не е взел резервите от хазната?
— Съвършено вярно, Цезаре. Пълна, та ще се пръсне.
— Надявам се с пари.
— Ще теглиш ли от хазната, Цезаре? — попита Гай Маций.
— Налага се, стари ми приятелю. Войната иска средства, огромни средства, а при гражданските войни няма постъпления от плячка.
— Сигурно обаче нямаш намерение да влачиш фургони с пари навсякъде, където ходиш, а? — осведоми се Балб Младши.
— А, че не смея да оставя парите в Рим, ли мислиш? Напротив, точно това ще направя. И защо не? Помпей трябва да ме разбие, преди да посмее да влезе в Рим. Ще взема само колкото ми трябват в момента. Около хиляда таланта, ако има толкова. Трябва да финансирам кампанията си в Сицилия и Африка, а също и на запад. Едно обаче трябва да си сигурен, Младши: нямам намерение да губя контрола над хазната, щом веднъж е попаднала в мои ръце. А под „мои ръце“ имам предвид себе си и сенаторите, които все още са в Рим, като законно негово правителство.
— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита Атик.
— Надявам се.

 

* * *

 

Когато обаче сенатът се събра на първия ден на април в храма на Аполон, посещаемостта бе малка и кворум нямаше. Голям удар за Цезар. От бившите консули дойдоха само Луций Волкаций Тул и Сервий Сулпиций Руф, като последният беше зле настроен към Пълководеца. Освен това привържениците на опозицията сред народните трибуни не бяха заминали, нещо, което Цезар не беше очаквал. Редом с Марк Антоний и Квинт Касий седеше Луций Цецилий Метел, горещ поддръжник на добрите люде. Това бе още по-голям удар за Цезар, който беше преминал Рубикон под предлог, че защитава правата на народните трибуни. То означаваше, че сега нямаше да може да отговори със сила, ако Луций Метел използва правото си на вето върху някое негово предложение.
Независимо че сенаторите не бяха достатъчно, за да се приемат решения, Цезар говори надълго и нашироко за коварството на добрите люде и за своето напълно оправдано навлизане в Италия. Изтъкна липсата на кръвопролития. Също милосърдната си постъпка в Корфиниум.
— Това, което трябва да сторим незабавно — заключи той, — е да се изпрати делегация до Гней Помпей в Епир. Пратеникът ни ще бъде официално упълномощен да преговаря за мир. Аз не искам да водя гражданска война, било то в Италия или другаде.
Деветдесетте мъже замърмориха, изглеждаха изключително недоволни.
— Добре, Цезаре — обади се Сервий Сулпиций, — ако мислиш, че с делегации работата ще се оправи, ще изпратим.
— Бихте ли излъчили десетима доброволци?
Никой обаче не стана.
Със стиснати устни Цезар погледна градския претор Марк Емилий Лепид, най-възрастния сред останалите в Рим магистрати. По-малкият син на човек, въстанал срещу сената и намерил смъртта си заради това (някои казваха от пневмония, други — от удар), Лепид бе решен да върне рода си сред най-влиятелните фамилии в Рим. Бе красив мъж с белег от меч през лицето и отдавна си беше дал сметка, че добрите люде не му се доверяват (нито на него, нито на големия му брат, Луций Емилий Лепид Паул), затова идването на Цезар бе възможност за него.
И така, преди началото на обсъжданията той се изправи и заяви:
— Уважаеми сенатори, проконсулът Гай Цезар помоли да му бъде осигурен достъп до хазната. Затова предлагам да му бъдат отпуснати всички средства, от които има нужда. И не без изгода за самата хазна. Гай Цезар предложи да вземе заем с десетпроцентна лихва.
— Налагам вето на това предложение, Марк Лепиде — обади се Луций Метел.
— Луций Метеле, това не е добро за Рим! — възкликна Лепид.
— Глупости! — изсумтя презрително Луций Метел. — Първо, не можеш да правиш такива предложения, когато сенатът няма кворум. И което е по-важно, Гай Цезар иска средствата, за да ги използва срещу законното правителство на Рим. Налагам вето върху предложението да му се осигури заем от хазната и ще държа на него и в бъдеще! Ако Цезар не намери пари, ще се наложи да прекрати агресията си. Затова налагам вето.
Лепид обаче не отстъпваше:
— В момента сме в извънредно положение, следователно народните трибуни нямат право на вето, Луций Марцеле.
— А — усмихна се лъчезарно Луций Метел, — само че това беше при старото правителство! Цезар навлезе в Италия, за да защити правата на народните трибуни, и това е неговият сенат, неговото правителство. Правото на вето на народните трибуни би трябвало да е гарантирано.
— Благодаря, че опресни паметта ми, Луций Метеле — обади се Цезар и разпусна сената.
След това той свика народа на официално събрание във Фламиниевия цирк. Това събрание се радваше на по-добра посещаемост, главно от хора, които не хранеха никаква симпатия към добрите люде. Множеството изслуша в захлас същата реч, която Цезар бе произнесъл в сената, прие добре вестта за хуманната му постъпка и изрази готовност да помага с каквото може. Особено след като научи, че Цезар имал намерение да продължи политиката на Клодий с безплатните дажби жито и да даде на всеки жител на Рим триста сестерции.
— Ала аз не искам да бъда диктатор! — заяви той. — Искам да накарам сената да поеме управлението и ще продължа, докато не го убедя. Затова в момента не искам от вас да прокарвате никакви закони.
Това се оказа грешка, защото безизходното положение в сената се задържа: Сервий Сулпиций продължи да поставя всевъзможни пречки, никой не изявяваше желание да се включи в делегацията до Помпей, а Луций Метел налагаше вето всеки път, когато Цезар поискаше пари.

 

* * *

 

Заранта на четвъртия ден на април Цезар пресече помериума и влезе в града, придружен от дванайсетте си ликтори (с алени туники и брадви във фасциите си — нещо, което бе позволено само на диктатора). Придружаваха ги двамата му народни трибуни Антоний и Квинт Касий и градският претор Лепид. Антоний и Квинт Касий бяха в пълно бойно снаряжение и носеха мечовете си.
Той отиде направо в подземието на храма на Сатурн, където се помещаваше съкровищницата.
— Хайде — нареди на Лепид.
Той заудря с юмрук по вратата и изкрещя:
— Отворете на градския претор!
Дясното крило на вратата се открехна и отвътре надникна един _трибун аерариус_ с уплашено лице.
— Да?
— Пусни ни.
Отнякъде изникна Луций Метел и им препречи пътя.
— Гай Цезаре, ти се отказа от империума, който твърдиш, че притежаваш. Прекосил си свещената граница на Рим.
Около тях бързо се трупаха хора.
— Гай Цезаре, ти нямаш никакво право да влизаш в тази сграда и да вземеш дори една сестерция отвътре! — закрещя Луций Метел. — Аз наложих вето върху достъпа ти до римската хазна и тук, и сега го повтарям отново! Връщай се на Марсово поле или в официалното жилище на върховния жрец. Иди където щеш, няма да те спирам. Ала няма да ти позволя да влезеш в римската съкровищница.
— Направи път, Метеле — нареди Марк Антоний.
— Няма.
— Направи път, Метеле — повтори Антоний. Метел обаче говореше с Цезар, не с Антоний:
— Твоето присъствие тук е в нарушение на всички римски закони! Ти не си диктатор! Не си и проконсул! В най-добрия случай можеш да се наречеш сенатор, в най-лошия си изменник. Ако не ме послушаш и прекрачиш този праг, всички присъстващи тук ще разберат какъв си всъщност — враг на римския народ!
Цезар остана безмълвен. Марк Антоний пристъпи напред с ръка върху дръжката на меча.
— Направи път, Метеле! — изрева той. — Аз съм законно избран народен трибун и ти заповядвам да се отместиш.
— Ти си слуга на Цезар, Антоний! Не се надвесвай над мен като палач! Няма да се поместя!
— Добре, ще го направя по друг начин тогава. — Той хвана Метел за раменете. — Като не искаш да се махнеш, ще те поместя аз. Ако отново се опиташ да пречиш, ще те посека.
— Граждани на Рим, ще ми бъдете свидетели! Използват въоръжена сила срещу мен! Пречат ми да си изпълнявам задълженията! Заплашват живота ми! Запомнете го за деня, когато тези мъже бъдат изправени на съд за предателство!
Антоний го вдигна и го помести. Луций Метел се оттегли сред тълпата, повтаряйки как са нарушени правата му и призовавайки всички присъстващи да му бъдат свидетели.
— След теб, Антоний — каза Цезар.
За Антоний, който никога не беше заемал длъжността на градски квестор, това бе първо влизане в хазната. Той се приведе, макар че не беше необходимо, и едва не се сблъска с вцепенения от страх _трибун аерариус_, натоварен с охраната на съкровищницата в тази съдбовна сутрин. Квинт Касий, Лепид и Цезар го последваха, ликторите останаха навън.
Преградени с решетки прозорчета пропускаха оскъдна светлина в тесния коридор, завършващ с врата, зад която сред маслени лампи, паяжини и молци се трудеха чиновниците, управляващи хазната. Тази врата обаче не интересуваше Антоний и Квинт Касий — от едната страна на коридора зад масивни железни решетки се разполагаха тъмни помещения. В полумрака отвътре се виждаха жълтеникави и сивкави проблясъци — злато тук, сребро там, и така по цялото протежение на коридора.
— Същото е и от другата страна — обяви Цезар, който бе излязъл напред. — Всички помещения са пълни. Плочките със законите се съхраняват в една стая най-отзад.
Той влезе в кантората на служителите, проправи си път между купчините книжа и застана пред бюрото на старшия чиновник.
— Как се казваш? — попита. Чиновникът преглътна тежко.
— Марк Куспий — отвърна.
— Колко има тук?
— Трийсет милиона сестерции на монети. Трийсет хиляди таланта сребърни слитъци и петнайсет хиляди златни. Всичките с печата на хазната.
— Чудесно! — възкликна Цезар. — Повече от хиляда таланта на монети. Сядай, Куспий, и пиши. Градският претор и тези двама народни трибуни ще са свидетели. Пиши, че Гай Юлий Цезар, проконсул, взема назаем трийсет милиона сестерции на монети за финансирането на законна военна кампания в името на Рим. Срокът е за две години, лихвата — десет процента.
Цезар се облегна на ръба на бюрото, докато Марк Куспий пишеше. Когато документът бе готов, той се наведе и изписа името си. Кимна на свидетелите.
Квинт Касий го гледаше със странно изражение.
— Какво има, Касий? — попита Цезар, докато подаваше писалката на Лепид.
— О! О, нищо, Цезаре. Току-що установих, че златото и среброто миришат.
— Харесва ли ти тази миризма?
— Много.
— Странно. Аз я намирам за задушаваща.
След подписването на документа от всички Цезар го подаде с усмивка на Куспий.
— Пази го, Марк Куспий. — Той се изправи. — Сега слушай добре. От днес нататък съдържанието на това подземие минава под моите грижи. Нито една сестерция не може да бъде изнесена без мое позволение. И за да съм сигурен, че това ще се спазва, на входа ще бъде поставена постоянна военна стража. Те няма да допускат никого вътре, освен работещите тук и личните ми представители, а те са Луций Корнелий Балб и Гай Опий. Гай Рабирий Постум, банкерът, не сенаторът, също ще има право да влиза, след като се завърне от пътуването си. Ясно ли е?
— Да, благородни Цезаре. — Чиновникът облиза устни. — Ъ… ами градският квестор?
— Никакви квестори, Куспий. Само упълномощените ми финансови представители.

 

* * *

 

— Значи това е твоят начин — отбеляза Антоний, докато групичката се връщаше към Помпеевата вила на Марсово поле.
— Не, Антоний, това е твоят начин. Аз съм принуден да действам така. Луций Метел ме предизвика.
— Долен червей! Трябваше да го убия.
— И да го направиш мъченик? В никакъв случай! Доколкото го познавам, а мисля, че го познавам добре, той ще развали малката си победа, като бръщолеви наляво и надясно за нея. Не е разумно да се говори много. — Изведнъж Цезар си спомни думите на малкия Гай Октавий за ползата от мълчанието и се усмихна. Това хлапе щеше да стигне далеч. — На хората ще им омръзне да го слушат, също както им писна от многословието на Цицерон, когато се опитваше да изкара Катилина предател.
— Й все пак жалко — намръщи се Антоний. — Защо все се намира по някой като Луций Марцел, Цезаре?
— Ако нямаше такива, Антоний, светът щеше да бъде по-добър. Макар че ако беше по-добър, нямаше да има място и за такива като мен.
Във вилата на Помпей той събра легатите си и Лепид в огромната зала, която Великия наричаше свой кабинет.
— Вече имаме пари — обяви той и се настани зад бюрото на Помпей. — Това означава, че тръгвам утре, на априлските нони.
— За Испания — обади се Антоний. — Горя от нетърпение, Цезаре.
— Не си точи напразно зъбите, Антоний. Ти оставаш тук. Имам нужда от теб тук, в Италия.
Антоний се намръщи като буреносен облак.
— Не е честно! Искам на война!
— Нищо не е честно в този живот, Антоний. А и аз нямам намерение да задоволявам прищевките ти. Казах, че имам нужда от теб в Италия, значи, оставаш тук. Като мой… ъ… неофициален началник на конницата. Поемаш командването на всички войски извън границата на Рим. Особено на онези, които смятам да оставя, за да охраняват Италия. Ще набираш нови легионери. Искам резултати, Антоний. На теб пада отговорността да запазиш мира в страната. Никой сенатор няма да може да напуска Италия без твое разрешение. Това означава, че трябва да установиш контрол върху всяко пристанище, на което могат да се наемат кораби. Също ще се погрижиш за житото, предназначено за Италия. Никой не бива да гладува. Съветвай се с банкерите. Съветвай се с Атик. И се вслушвай в гласа на здравия разум. — Погледът му стана по-суров. — Можеш да пиеш и гуляеш на воля, Антоний, но само ако вършиш работа. Ако не, ще те лиша от гражданството ти и ще те прогоня в изгнание до края на дните ти.
Антоний тежко преглътна и кимна.
Цезар се обърна към Лепид:
— Лепиде, като градски претор ти ще управляваш града Рим. Няма да ти бъде толкова трудно, колкото в последните дни, защото Луций Метел вече няма да ти досажда с ветото си. Наредих да го заведат под стража в Брундизиум, където ще го натоварят на кораб и ще го изпратят с почести на Помпей. Можеш да ползваш стражата на хазната, ако се наложи. Макар че в обичайни ситуации градският претор има право да напуска града до десет дни, ти няма да излезеш от границите му нито за минута. Искам пълни хамбари, продължаване на безплатното раздаване на жито и мирни улици. Ще убедиш сената да одобри изсичането на сто милиона сестерции, след това ще възложиш задачата на Гай Опий. Моите планове за обществено строителство ще продължават да се изпълняват… за моя лична сметка, разбира се. Когато се върна, искам да видя един процъфтяващ и доволен Рим. Ясно ли е?
— Да, Цезаре.
— Марк Крас — продължи Цезар с по-мек тон; това беше един от любимите му легати, последната му връзка с приятеля му Крас и верен сподвижник от Галия. — Марк Крас, на теб поверявам Италийска Галия. Грижи се за нея добре. Ще започнеш преброяване на всички жители на провинцията, които още не се ползват с пълни римски граждански права. Когато имам време, ще дам гражданство на всички до един. Преброяването ще ме улесни в тази задача.
— Да, Цезаре — отвърна Марк Крас.
— Гай Антоний — продължи с равен глас Цезар.
Марк вършеше добра работа, стига задълженията му да бъдат определени точно и да бъде заплашен с наказание, ако не ги изпълни, ала средният от тримата братя Антоний беше безнадежден случай. Почти толкова едър, колкото Марк, той не разполагаше и с половината му интелект. Пълен малоумник. Роднинските връзки все пак си бяха роднински връзки. Затова Гай Антоний трябваше да получи някаква служба. Жалко. Каквото и да му възложат, той нямаше да се справи.
— Гай Антоний, вземи два легиона и иди в Илирикум. Като казвам „иди“, имам предвид само това. Просто ще стоиш там, няма да вършиш нищо като управител; Марк Крас ще поеме тези задължения заедно с Италийска Галия. Ще се установиш в Салона, но поддържай постоянно връзка с Тергесте. Не се опитвай да предизвикваш Помпей; той ще е доста близко. Разбрано?
— Да, Цезаре.
— Орка — обърна се Пълководеца към Квинт Валерий Орка, — ти ще отидеш в Сардиния с един легион и ще я охраняваш. Мен лично не ме интересува дори островът да потъне в морето, но житото, което се произвежда там, ни е необходимо. Затова следи да бъде прибрано.
— Слушам, Цезаре.
— Долабела, давам ти Адриатика. Ще събереш флота и ще отстояваш морето от корабите на Помпей. Рано или късно ще се наложи да я използваме, за да се прехвърлим в Македония.
— Да, Цезаре.
Дойде ред на най-изненадващия от привържениците на Цезар, сина на Квинт Хортензий. След смъртта на баща си той бе постъпил на служба при Пълководеца в Галия и се беше проявил отлично въпреки краткия срок. С добрите си дипломатически умения той се оказа много полезен в усмиряването на враждуващите галски племена. Бе пресякъл Рубикон заедно с Цезар. Изненада, да, но хубава.
— Квинте Хортензий, поверявам ти Тосканско море. Ще събереш флота и ще следиш за безопасността на морските пътища между Сицилия и западното крайбрежие между Региум и Остия.
— Да, Цезаре.
Остана най-важният от легатите и всички лица се обърнаха към веселото, осеяно с лунички лице на Гай Скрибоний Курион.
— Курионе, стари приятелю, незаменим помощнико, верен съюзнико, смели човече… ти вземи всички кохорти на Ахенобарб от Корфиниум и събери допълнително войска, за да съставиш четири легиона. Съсредоточи се в Самниум и Пиценум, не в Кампания. Ще отидеш в Сицилия и ще изгониш Постумий, Катон и Фавоний. Задържането на Сицилия в наши ръце е от изключителна важност за нас, както знаеш. След като постигнеш пълен контрол върху острова, ще се прехвърлиш в Африка. Така ще сложим ръка на всички важни житници. Ще ти изпратя Ребил като заместник, а също и Полион.
— Добре, Цезаре.
— Всички военачалници ще разполагат с пропреторски империум.
Курион не се сдържа и попита:
— След като имам пропреторски империум, имам право на шестима ликтори. Могат ли да сложат лаврови клонки във фасциите си?
Цезар се усмихна за пръв път:
— Защо не? След като ми помогна да завладея Италия, Курионе, разбира се, че можеш. Какъв израз само! „Завладях“ Италия. Само че нямаше кой да я защитава. — Той кимна. — Това е всичко. На работа.

 

* * *

 

Курион изтича у дома си на Палатина в приповдигнато настроение, грабна Фулвия в прегръдките си и я разцелува. За разлика от Цезар, който бе принуден да стои на Марсово поле, той бе прекарал пет дни вкъщи.
— Фулвия, Фулвия, ще командвам собствена войска!
— Разкажи!
— Ще отида начело на четири легиона — четири легиона, представи си! — в Сицилия и после в Африка! Ще водя война сам! Аз съм _пропретор_, Фулвия, и имам право да сложа лаврови клонки във фасциите си! Аз съм военачалник! Имам шестима ликтори! А заместникът ми е славният ветеран от Галия, Каниний Ребил! Аз съм му началник! И на Полион също! Не е ли прекрасно?
И тя, вярната, винаги поддържаща мъжа си съпруга, грейна, нацелува луничавото му лице, притисна го силно до себе си, сподели радостта му.
— Моят съпруг е пропретор. Курионе, толкова се радвам! — Изведнъж изражението й се промени. — Това означава ли, че трябва да заминеш веднага? Кога ще поемеш новата си длъжност?
— Не знам дали изобщо ще стане официално. Цезар ни даде пропреторски империум, но няма право да го прави. Така че може би ще трябва да чакаме куриатен закон.
Фулвия настръхна:
— Той иска да стане диктатор.
— О, да. — Курион забрави първоначалното си въодушевление и се намръщи. — Това беше най-удивителното събрание, на което съм присъствал, скъпа моя. Той седеше там и раздаваше задачи, без дори да се замисли. Бързо, точно и ясно. Измисляше ги в момента. Този човек е изключителен! Прави го с пълното съзнание, че няма право да нарежда на никого да върши каквото и да било. Той е съвършен автократ. Предполагам, че десет години на абсолютна власт в Галия биха променили всекиго, но, о, богове, Фулвия, този човек е роден за диктатор! Ако има нещо, което не разбирам, то е как е успявал да крие истинската си същност толкова дълго време. О, помня как ме дразнеше, когато беше консул. Тогава смятах, че поведението му повече подхожда за цар, но всъщност си мислех, че е марионетка на Помпей. Сега виждам, че Цезар не може да бъде ничия марионетка.
— Той със сигурност дърпаше конците на моя Клодий, макар че самият Клодий не би се съгласил с мен, ако беше жив.
— Той не търпи никой да му се противопоставя, Фулвия. И някак си ще успее да постигне пълен контрол, без да пролее реки от римска кръв. Днес станах свидетел на раждането на един диктатор направо от главата на Зевс.
— Втори Сула.
Курион енергично тръсна глава:
— О, не. Няма нищо общо със Сула. Той няма слабостите на Сула.
— Можеш ли да продължаваш да поддържаш човек, който има намерение да управлява Рим еднолично?
— Мисля, че да. По една причина. Той е толкова способен. Не трябва само да позволявам Цезар да промени начина ни на мислене. Рим има нужда да бъде управляван от Цезар. Той обаче е само един човек. Затова на никого не бива да се позволява да управлява като него.
— Да се радваме тогава, че няма син.
— Нито друг роднина, който да заеме мястото му.

 

* * *

 

Долу, във влажната, мрачна дупка, която представляваше Форум Романум, се намираше жилището на върховния жрец, огромна и студена сграда без никаква архитектурна стойност и красота. Зимата тъкмо настъпваше и дворовете на постройката бяха неизползваеми заради студа, но стопанката на дома притежаваше уютна малка всекидневна, отоплена от два мангала. Стаята бе принадлежала на майката на върховния жрец, Аврелия, и по нейно време стените бяха закрити от шкафчета и етажерки с писма и книги. Сега всички тези мебели ги нямаше — стените отново бяха обагрени в пурпур и алено, позлатените пиластри и корнизи блестяха, високият сводест таван бе изпъстрен с виолетово и златисто. Доста усилия бяха отишли за убеждаването на Калпурния да се премести тук от покоите си на горния етаж — накрая Евтих, икономът, превалил вече седемдесетте, успя, като намекна, че всички прислужници били твърде стари, за да сноват постоянно по стълбите. И така, Калпурния най-сетне склони да се премести — оттогава бяха минали вече почти пет години, достатъчно, за да не чувства постоянно присъствието на Аврелия в помещението.
Калпурния седеше с три котенца в скута, две сиви и едно на черни и бели петна; държеше ръцете си леко отпуснати върху дебелите им телца. Те спяха.
— Обичам да гледам колко безгрижни са в съня си — сподели с усмивка тя пред гостенките си. — Светът може да се проваля край тях, а те ще продължават да сънуват. Толкова са сладки. Ние, хората, сме загубили безгрижието на съня си.
— Видя ли се с Цезар? — попита Марция. Домакинята вдигна големите си, тъжни кафяви очи.
— Не, сигурно е прекалено зает.
— Не направи ли опит да се свържеш с него? — поинтересува се Порция.
— Не.
— Не смяташ ли, че би трябвало да го направиш?
— Той знае, че съм тук, Порция.
Тя не изрече последните думи с гняв или обида, просто отбеляза един факт.
Странна компания, би помислил страничният наблюдател — съпругата и дъщерята на Катон на гости у жената на Цезар. Калпурния и Марция обаче се бяха сприятелили от времето на брака на Марция с Квинт Хортензий, от душевното й и плътско изгнание. Подобно, бе помислила тогава Марция, на изгнанието, на което беше осъдена Цезаровата съпруга. Бяха си допаднали много, защото и двете бяха нежни души без особен интерес към обикновените занимания на жените от висшата класа: предене, плетене, шиене, бродиране; рисуване на чинии, чаши, вази, платна; пазаруване; сплетничене. А и двете нямаха деца.
Приятелството им беше започнало с едно посещение на любезност след смъртта на Юлия, после още едно след тази на Аврелия. Ето, бе помислила Марция, една самотна душа като нея: някой, който нямаше да я съжалява, който нямаше да я кори, че толкова безропотно се е примирила с решението на съпруга си. Не всички римлянки бяха толкова смирени, независимо от общественото им положение. И двете завиждаха на жените от простолюдието — те можеха да работят като лечителки, акушерки, аптекарки или да се занимават с изкуство в производството на килими, като скулпторки или художнички. Само представителките на висшата класа бяха ограничени от общественото си положение и можеха да се отдават единствено на домашни занимания.
Тъй като не обичаше особено котки, отначало Марция намираше заниманията на Калпурния за доста досадни, но после установи, че котките са много интересни създания. Това, разбира се, не я накара да склони на постоянните предложения на приятелката й да й даде някое коте. Бе стигнала до извода, че ако Цезар бе подарил на жена си куче, тя сега щеше да бъде заобиколена с псета.
Порция се беше включила съвсем наскоро в компанията. Когато научи, че Марция се е сприятелила с жената на Цезар, тя бе наговорила какво ли не. Това обаче нито впечатли мащехата й, нито накара Катон да ограничи съпругата си.
— Светът на жените не е като този на мъжете, Порция — беше се троснал той по обичайния си начин. — Калпурния е много уважавана и достойна жена. Баща й я омъжи за Цезар по същия начин, по който аз те дадох на Бибул.
След заминаването на Брут за Киликия обаче Порция изведнъж се промени — строгата стоичка, отказваща да има нещо общо със света на жените, загуби жарта си и започна тайно да плаче. Удивена, Марция забеляза, че заварената й дъщеря се опитва отчаяно да крие чувствата си — тя беше влюбена в мъж, който бе отказал да приеме ръката й от баща й, когато му е била предложена, а сега беше заминал много далеч. След като завареният й син вече не бе поверен на грижите й, Порция се нуждаеше от малко по-човешки занимания от философията и историята. Тя гаснеше. Понякога Марция се страхуваше, че така и ще си отиде, ненужна за никого.
И така, след като даде тържествена клетва да не говори за политика и да не критикува най-омразния враг на баща си и съпруга си, Порция също започна да посещава Калпурния. И за нейно учудване тези срещи започнаха да й харесват. Тъй като и двете бяха добри души, тя не можеше да не хареса Калпурния. Добрите хора винаги се сприятеляват. Освен всичко Порция обичаше котки. Не че преди това ги бе виждала отблизо: котките се промъкваха в тъмното, мяукаха в търсене на любовни партньори, преследваха плъхове и се навъртаха около кухните за храна. Ала в момента, в който Калпурния показа невероятно дебелия си, мързелив риж Феликс и Порция погали това пухкаво, ласкаво, мъркащо създание, тя веднага заобича котки. Освен компанията на Калпурния това бе другото, което я караше да идва в Домус Публика, защото нито баща й, нито съпругът й биха приели добре идеята да си вземе някакво домашно животно, било то куче, котка или рибка.
Порция започна да съзнава, че самотата не е запазена само за нея. Нито несподелената любов. И в тези две неща тя съчувстваше толкова на Калпурния, колкото на себе си.
Тя нямаше никого да запълни празнотата в живота й, никой, който да я гледа с любов, освен котките й.
— Все пак мисля, че трябва да му изпратиш писмо — настоя Порция.
— Може да си права — съгласи се Калпурния и обърна едно от котенцата по гръб. — И все пак, Порция, това би било една ненужна намеса. Той е толкова зает. Не разбирам нищо от това, което прави, и никога няма да го разбера. Само се моля на боговете да го пазят.
— Всички се молим за съпрузите си — отбеляза Марция. Старият Евтих влезе накуцвайки с поднос с подсладено греяно вино и сладки; на никого, освен на него не се разрешаваше да сервира на тази последна обитателка на Домус Публика.
Калпурния върна котенцата в тапицираната кутия при майка им, която отвори зелените си очи и я изгледа укорително.
— Колко грубо — отбеляза Порция, докато миришеше топлата напитка и се чудеше защо прислугата на Бибул не се е сетила да я сервира в тези студени, мъгливи дни. — Бедната мама котка тъкмо беше задрямала.
След думите й настъпи неловко мълчание. Калпурния отчупи парче от най-хубавия меден сладкиш и го занесе при олтара на ларите и пенатите.
— Мили богове на домашното огнище — замоли тя, — дарете ни мир.
— Дарете ни мир — включи се Марция.
— Дарете ни мир — повтори Порция.

 

8
Испания, Италия и Рим, Изтока
6 април 49 г.пр.н.е. — 29 септември 48 г.пр.н.е.

 

Тази зима в Алпите бе натрупало много сняг, затова Цезар мина с легионите си по крайбрежния път с обичайната си скорост. Тръгна от Рим на петнайсетия ден на април и пристигна в Масилия на деветнайсетия. Разстоянието по този мъчителен, постоянно виещ се покрай брега път беше почти деветстотин и шейсет километра.
Той обаче вървеше с приповдигнато настроение, радостен, че най-после се е върнал у дома — прекалено дълго време бе останал далеч от Рим и връщането му беше свързано с твърде много трудности. От една страна, си даваше сметка колко нужна на града е една силна ръка. Правителството бе по-лошо от всякога: никой не обръщаше внимание на търговията, никой не се грижеше за запасите от зърно. Ако не бяха многобройните му строителни начинания, римските работници щяха да стоят без работа. Храмовете не се поддържаха, паветата по улиците се клатеха, никой не спазваше правилата за движение и той подозираше, че градските хамбари под скалите на Авентина са пълни с плъхове. Държавните пари се трупаха, не се изразходваха по предназначение. От друга страна, никак не му се губеше време да въвежда ред в този хаос. Неблагодарен, изпълнен с пречки, създавани най-често от други магистрати, градът Рим страдаше от много по-нищожни проблеми в сравнение с римската държава.
Самият Цезар не беше човек на града. Животът на открито начело на една силна войска бе далеч по за предпочитане. Колко хубаво, че се налагаше да се заеме с армията на Помпей в Испания, да я обезвреди час по-скоро. Нищо не можеше да се сравнява с това — да водиш една прекрасна войска.
Единственият истински град между Рим и Испания се намираше около великолепното пристанище на изток от делтата на Роданус — Масилия. Основана от гърците, които бяха скитали из моретата надлъж и нашир още преди векове, за да създават колонии, тя бе запазила още самостоятелността си и гръцката си култура. Имаше договори с Рим, но се управляваше самостоятелно — разполагаше със собствена флота и войска (само за отбрана, се казваше в договорите) и достатъчно прилежащи земи, за да й осигурят плодове и зеленчуци от околните градини, макар че внасяше зърно от Галската провинция. Масилците пазеха ревностно независимостта си, макар че не можеха да се противопоставят на Рим, този натрапник в управлявания от гърци и финикийци свят на миналите столетия.
Цезар се установи в околностите на града (като внимателно избра за лагера си необработваема земя) и петнайсетчленният градски съвет на Масилия поиска да се срещне с човека, завзел цяла Галия и подчинил Италия.
Цезар ги прие с големи почести, облечен в цялата пищност на проконсулските одежди и с венеца си за храброст на главата. По време на цялата си кампания в Галия той не беше посетил нито веднъж града и не се беше месил по никакъв начин в масилските дела. Членовете на градския съвет се държаха много студено и надменно.
— Идването ти тук не е много законно — отбеляза Филодем, председателят на съвета, — а нашите договори са сключени с истинското правителство на Рим, представяно от Помпей Велики и онези лица, които бяха принудени да избягат от Италия.
— С бягството си, Филодеме, тези лица се отказаха от правата си. Аз съм истинският управник на Рим.
— Не, не си.
— Това означава ли, Филодеме, че вие ще подкрепите враговете на Рим в лицето на Помпей и неговите съюзници?
— Масилия предпочита да не помага на никого, Цезаре. Макар че — добави Филодем с усмивка — изпратихме пратеници в Епир, за да засвидетелстваме подкрепата си за законното правителство в изгнание.
— Това е както нагло, така и неразумно.
— Дори да е така, не виждам какво можеш да направиш. Масилия има твърде силна войска, за да я поставиш на колене.
— Не ме предизвиквай! — предупреди с усмивка Цезар.
— Върши си работата, Цезаре, и остави Масилия на мира.
— Преди това трябва да получа уверение, че градът ще запази неутралитет.
— Няма да помагаме на никоя от двете страни.
— Въпреки пратениците до Гней Помпей?
— Това беше политически ход без реални последствия. На практика смятаме да запазим пълен неутралитет.
— И по-добре за вас, Филодеме. Ако видя признаци на обратното, ще осъмнете обсадени.
— Не можеш да си позволиш да обсаждаш едномилионен град. Това да не ти е Укселодунум или Алезия?
— Колкото повече гърла има за хранене, Филодеме, толкова по-лесно ще падне градът. Чувал си, предполагам, за римския пълководец, който обсадил един испански град. Градските управители му изпратили дарове от хранителни продукти като доказателство, че имат предостатъчно храна за десет години. Пълководецът изпратил писмо с благодарност за подаръка, в което ги информирал, че смятал да превземе града на единайсетата година. Градът се предал. Знаели, че го мисли сериозно. Затова ви предупреждавам: не помагайте на враговете ми.
Два дни по-късно Луций Домиций Ахенобарб пристигна по море с два легиона етрурски доброволци. В момента, в който корабите му се появиха пред пристанището, масилците свалиха дългата верига пред залива и го пуснаха да мине.
— Гответе се за обсада — гласеше нареждането на градския съвет.
Цезар въздъхна и реши да обсади града, забавяне, не толкова фатално, колкото го смятаха управниците на Масилия — през зимата Пиренеите бяха трудни за преминаване, а морските бури щяха да осуетят прехвърлянето на Помпеевата войска по вода.

 

* * *

 

Най-хубавото бе, че Гай Требоний и Децим Брут пристигнаха начело на Девети, Десети и Единайсети легион.
— Оставих Пети край Икауна в силно укрепен лагер — съобщи Требоний, гледайки Цезар едва ли не влюбено. — Хедуите и арверните се нагаждат добре към новия ред и имат способни войници, обучени в римски стил. Можем да ги използваме, ако се наложи да допълваме Пети. Новината за победата ти в Италия накара всички племена да се притаят по-ниско от тревата. Отнася се дори и за беловаките, които още недоволстват. Те вече са изпитали гнева ти. Предвиждам, че тази година Галия ще е мирна.
— Добре, защото не мога да си позволя да оставя повече от един легион. — Цезар се обърна към другия си верен сподвижник: — Дециме, ако искаме да подчиним Масилия, трябва да си осигурим добра флота. Ти си специалист. Според братовчеда Луций в Нарбон имат отлично корабостроене и с готовност ще ни продадат няколко здрави триреми. Иди виж какво предлагат. — Той се изсмя. — Можеш ли да повярваш, че Помпей и консулите са забравили да опразнят хазната, преди да избягат?
Требоний и Децим Брут затаиха дъх от изненада.
— О, богове! — възкликна Децим Брут, към когото бе отправен въпросът. — Аз никога не бих си помислил да служа при друг, Цезаре, но това ме прави истински горд, че се сражавам за теб! О, какви глупци!
— Да, това ни показва колко са объркани и колко са неподготвени за каквато и да било война. Те се перчиха, размахваха юмруци, заплашваха ме, ала през цялото време са си мислили, че няма да посмея да вляза в Рим. Нямат никаква стратегия, никаква представа какво да правят. И никакви пари. Оставих нареждания на Антоний да не пречи на продажбата на нито една собственост на Помпей, да не препятства изнасянето на средства от Италия.
— Защо? — попита Требоний с обичайното си тревожно изражение. — Пресичането на всички източници на средства на Помпей със сигурност ще помогне за безкръвното спечелване на войната.
— О, аз само изчаквам. Това, което Помпей и останалите продадат, за да финансират военната си кампания, няма да им се възвърне. Нашият пиценски приятел е сред тримата най-богати мъже в цялата страна. Ахенобарб сигурно е в челната шестица. Искам да фалират. Безпаричните велики мъже имат влияние, но не и власт.
— Ти май нямаш намерение да ги убиваш, след като ги победиш — отбеляза Децим Брут. — Нито дори да ги осъдиш на изгнание.
— Точно така, Дециме. Не искам да ме сочат с пръст като Сула. И от двете страни няма предатели. Ние просто виждаме бъдещето на Рим по различен начин. Искам онези, които помилвам, да възвърнат общественото си положение в Рим и да продължават да ме предизвикват. Сула сгреши. Никой човек не може да даде най-доброто от себе си, ако няма противници. Наистина не мога да си представя да живея обграден от блюдолизци! Аз ще бъда първи мъж на Рим, но при постоянна конкуренция.
— И ние ли сме блюдолизци? — попита Децим Брут. Цезар се засмя:
— Не, блюдолизците не водят легиони, приятели мои. Те лежат по кушетките и сипят ласкателства. Моите легати не се страхуват да ми кажат, когато греша.
— Трудно ли беше, Цезаре? — попита Требоний.
— Да сторя онова, което предупредих, че ще направя ли? Да прекося Рубикон?
— Да. Чудехме се и се тревожихме за теб.
— Трудно беше и не съвсем. Нямам желание историците да ме споменават като пълководец, нападнал собствената си страна. Аз просто нямах избор. Или трябваше да настъпя, или да се оттегля в доживотно изгнание. А ако бях направил второто, до три години Галия щеше да пламне отново и Рим да загуби всичките си провинции. Време е Клавдиите, Корнелиите и останалите да бъдат спрени в ограбването на поверените им земи. Също и публиканите. Както и хора като Брут, който крие нечистите си сделки зад паравана на сенаторското достойнство. Крайно време е да проведа някои много необходими реформи, след което смятам да настъпя към царството на партите. В Екбатана има седем римски орела. И един велик, но неразбран римлянин чака да бъде отмъстен. Освен това трябва да намерим средства за тази война. Не знам колко ще продължи. Здравият разум сочи няколко месеца, но имам предчувствие, че ще ми отнеме много повече. Аз се бия срещу други римляни — упорити и късогледи. Те няма да се дадат по-лесно от галите, макар че се надявам да е с доста по-малко кръвопролития.
— В това отношение досега се справяш добре — отбеляза Гай Требоний.
— И възнамерявам да продължа така и занапред.
— Нали взе съдържанието на хазната. Защо се тревожиш за разходите по войната? — поинтересува се Децим Брут.
— Хазната принадлежи на римския народ, не на сената. Тази война е между две фракции в сената и няма особена връзка с народа, освен с онези, които участват във войската. Аз взех парите на заем, не безвъзмездно. И ще продължа все така. Няма да оставя войниците си да мизерстват, където няма плячка. Това означава, че трябва да компенсирам за своя сметка. Това са много средства. Накрая ще се наложи да връщам парите на хазната. Как? Мога да се обзаложа, че Помпей ще изстиска всичко, което може, от Изтока, така че там няма да намеря нищо. В Испания също няма пукната сестерция, освен рудните залежи, и всичко отива пак при Помпей. Не в Рим. Партското царство обаче е невероятно богато. Оттам никога досега не сме съумели да точим средства. Ала ще успеем, обещавам ви.
— Ще дойда с теб — заяви бързо Требоний.
— И аз — добави Децим Брут.
— Преди това обаче трябва да се оправим с Масилия и Испания.
— И Помпей — допълни Требоний.
— Всичко по реда си. Искам Помпей да бъде прогонен от Запада напълно. Ако го направим, ще прекъснем част от приходите му.

 

* * *

 

Силно укрепена и с достатъчно защитници, особено след пристигането на войската на Ахенобарб, Масилия се държеше много добре срещу сухопътната блокада на Цезар, защото флотата й все още владееше морето. Хамбарите й бяха пълни, по вода се пренасяше добитък, а останалите гръцки колонии по крайбрежието бяха толкова уверени, че Цезар не може да успее, че се надпреварваха да изпращат провизии.
— Чудя се защо никой не може да приеме, че съм способен да се справя с един изкуфял старец като Помпей — сподели Цезар пред Требоний в края на май.
— Гърците никога не са преценявали добре пълководците. Те не те познават. Помпей е жива легенда за тях заради кампанията му срещу пиратите. Цялото крайбрежие стана свидетел на способностите му по онова време.
— Галия Комата не е никак далече.
— Да, Цезаре, но това са гърци! Гърците никога не са воювали с варварите, винаги са предпочитали да се затварят в крайморските си крепости и са избягвали земите на дивите племена. Това важи както за колониите на Евксинско море, така и за Нашето.
— Е, сега ще научат, че са застанали на неправилната страна. Утре сутринта заминавам за Нарбон. Децим би трябвало вече да се връща с флотата. Той ще командва корабите, но ти си началник на цялата войска. Притиснете ги здраво, Требоний, искам Масилия да падне на колене.
— Колко легиона?
— Оставям ти Дванайсети и Тринайсети. Мамура ми съобщи, че е събрал нов Шести в Италийска Галия; изпратих му нареждане да го даде на теб. Обучи го и нека нацапат ръцете си с малко кръв. По-добре гръцка, отколкото римска. Това всъщност е едно от големите ми предимства във войната.
— Кое? — попита с недоумение Требоний.
— Хората ми са от Италийска Галия, повечето от отвъдната страна на Падус. Помпеевите, освен Петнайсети легион, са само от Италия. Знам, че италийците гледат с пренебрежение на италийските гали, но и жителите на Италийска Галия мразят жестоко италийците. Няма никаква братска обич.
— Като се замисля, логично разсъждение.

 

* * *

 

Луций Цезар почти се беше натурализирал в Нарбон, гледаше на него вече като на роден град. Когато братовчедът Гай пристигна начело на любимия си Десети, Осми, Девети и Единайсети легион той завари управителя на Провинцията уреден с три любовници, обкръжен от цяла армия отлични готвачи и влюбен в Нарбон.
— Пристигна ли конницата ми? — попита Цезар, докато за пръв път от много време похапваше с наслада. — О, бях забравил колко вкусни и леки за храносмилане са нарбонските калкани!
— Това е защото ми ги готвят по галския начин, с масло вместо в зехтин. Зехтинът е твърде тежък. Маслото карат от земите на венетите.
— Превърнал си се в чревоугодник.
— Но съм запазил все още фигурата си.
— Това е семейна черта, предполагам. Та какво става с конницата?
— Всичките три хиляди, които поиска, са тук, Гай. Реших да ги настаня на пасищата на юг от Нарбон, около устието на Русцинон. На пътя ти за Испания, така да се изразя.
— Предполагам, че Фабий се е установил в Илерда.
— Със Седми и Четиринайсети. Изпратих му няколко хиляди от нарбонската градска стража, за да охраняват проходите през Пиренеите, но когато отидеш при него, ще се радвам, ако ми ги върнеш. Те са добри и верни войници, но не са граждани.
— Афраний и Петрей още ли седят на позициите си?
— От другата страна на река Сикорис. С пет легиона. Останалите два все още са в Отвъдна Испания с Варон. — Луций Цезар се усмихна. — Варон не е толкова убеден в поражението ти, колкото останалите, затова си намира всякакъв повод да се забави. Зимуват на спокойствие в Кордуба.
— Доста далеч от Илерда.
— Именно. Мисля, че трябва да се тревожим само за петте легиона на Афраний и Петрей. Опитай стридите.
— Не, предпочитам калканите. Колко умно от страна на готвача ти да ги обезкости напълно.
— Всъщност те са доста лесни за обезкостяване. Толкова са плоски. — Луций Цезар вдигна очи. — Това, което може би не знаеш, е, че Помпей изпрати кораби от Епир и взе огромни заеми от войниците си в Испания. Те му дали всичко, което притежавали, и се съгласили да изчакат връщането на заема до разбиването ти.
— А! Помпей вече започва да изпитва недостиг на средства.
— Така му се пада. Как може да забрави хазната?
Цезар се засмя:
— Никога няма да си го прости, Луций.
— Научих, че синът ми избрал Помпей.
— Страхувам се, че да.
— Никога не се е отличавал с особена съобразителност.
— Като заговорихме за съобразителност, срещнах един забележителен представител на рода ни във Форми — отбеляза Цезар, докато насочваше вниманието си към сирената. — А е още само на тринайсет.
— Кой?
— Синът на Ация от Гай Октавий.
— Още един Гай Юлий Цезар?
— Твърди, че не е такъв. Нямал талант на пълководец, както ме информира. Голям нахалник, но много умно момче.
— Не е ли склонен да приеме начина на живот на Филип?
— Доколкото забелязах, не. Страшно амбициозен е и голям хитрец.
— Този клон на Октавиите досега не е дал консули.
— Ще даде в лицето на праплеменника ми — заяви уверено Цезар.

 

Цезар пристигна на помощ на Гай Фабий към края на юни начело на шест легиона; на нарбонската градска стража бяха изказани благодарности и беше отпратена към дома.
— Луций Цезар каза ли ти, че Помпей взе на заем всички спестявания на войската си? — попита Гай Фабий.
— Да. Това означава, че те ще се стремят с всички сили към победа, нали?
— Така си мислят те. Афраний и Петрей също има какво да загубят.
— Да ги осъдим на сиромашия тогава.
Легендарният късмет на Цезар обаче сякаш му изневеряваше. Зимата дойде рано с непрекъснати порои. От тях Сикорис придойде и отнесе всички мостове. Проблемът за Цезар бе пренасянето на провизиите от другата страна. Тясна, но бърза дори и без дъждове, Сикорис продължи да поддържа високо ниво дълго време, а когато отново спадна, близостта на Афраний и Петрей не даваше възможност мостовете да бъдат възстановени. Дъждовете продължаваха, лагерът тънеше в кал, храната не достигаше.
— Добре, момци — заговори Цезар пред войската си, — ще се наложи да го постигнем по трудния начин.
Трудният начин бе да се придвижи с два легиона нагоре по течението в кал до коленете и там да прокарат мост без знанието на Помпеевите привърженици. Щом го сториха, храната отново беше осигурена, макар че лагерът не ставаше по-малко кален.
— Така е, късметът на Цезар се постига с работа — каза Пълководеца на Фабий. — Сега ще стоим и ще чакаме по-добро време.
Вестоносците, разбира се, не спираха да препускат между Рим, Масилия и лагера на Цезар. Пълководеца не обичаше да изостава от събитията с повече от две нундини. Между многото писма от Рим пристигна и едно от Марк Антоний:

 

„В Рим се носи слух, че тъпчеш на едно място, Цезаре. Всички мостове на Сикорис били отнесени, нямали сте храна. Когато тази вест стигна дотук, някои сенатори се събраха на тържество пред къщата на Афрания на Авентина. Двамата с Лепид решихме, че ще е забавно да ги погледаме, затова отидохме… не, не съм пресякъл помериума! Имаха певци, танцьорки, акробати, двама много грозни изроди и купища скариди и стриди от Бай. Малко прибързано, решихме двамата с Лепид. Сигурен съм, че вече си разрешил проблема с провизиите и си се разправил с хората на Помпей.
Друга последица от тази новина беше, че сега ще имаш сериозни проблеми със сената — след края на празнуването всички сенатори, които още се колебаеха на коя страна да застанат (около четирийсет), заминаха за Източна Македония при Помпей. Предполагам, че когато пристигнат, тези толкова нетърпеливи да застанат на вярната страна люде няма да изпитват никакви лишения. Помпей се е настанил в двореца на управителя в Тесалоника и разполага с всички удобства.
Нито аз, нито Лепид направихме опит да спрем това преселение, надявам се да сме постъпили правилно. Сметнахме, че без тези нищожества ще ни е по-лесно в Италия, нека Помпей да им се радва. Между другото, позволих и на Цицерон да замине. Той не престана да вдига врява и изобщо не се интересуваше от стила ми на управление. Взех онази страхотна колесница, теглена от четири лъва, и излизах с нея винаги когато той беше наоколо. Честно казано, Цезаре, това возило е ужасно. Лъвовете са мъжки с черни гриви, огромни и много величествени животни. Само че отказват да работят. Мързеливци! На всеки две крачки лягат и заспиват. Взех и две малко по-послушни лъвици, ала въпреки това лъвовете явно не са най-подходящите впрегатни животни. Което ме кара да се съмнявам за Дионис и колесницата му, теглена от леопарди.
Цицерон замина за Кайета около юнските нони, но без брат си Квинт. Както знаеш, синът на Квинт е решил да се присъедини към теб. Под влияние на баща си, предполагам. И двамата Квинтовци предпочетоха да останат в Италия, макар че докога, нямам представа. Цицерон си играе на семейна чест. Преди да замине, вдигна неописуема врява. Когато го видях в началото на май, очите му бяха страшно зле. Знам, че ти искаше да остане тук, но по-добре да го няма. Твърде безполезен е, за да увеличи с нещо шансовете за успех на Помпей (които оценявам на нищожни), а никога няма да застане на твоя страна. Глас като неговия по-добре да бъде изпратен някъде, където няма да се чува. Синът му, Марк, също замина.
Тулия, между другото, роди седмаче през май, момче.
Умря обаче в същия ден на юни, когато почина и Перперна. Представи си! Изтъкнатият сенатор и бивш консул. Да дадат боговете на всекиго да доживее до деветдесет и осем.“

 

Писмото едновременно зарадва и ядоса Цезар. Кога щеше да се вразуми този Антоний? Лъвове! Двамата с Лепид бяха прави за заминаването на сенаторите — по-добре без тях, само щяха да пречат на прокарването на толкова необходимите закони. Цицерон беше друга работа. Не трябваше да го пускат.
Новините от Масилия бяха добри. Децим Брут и невероятната му дарба да воюва по вода бяха постигнали резултат. Блокадата на пристанището нанесла такъв удар на Масилия, че Ахенобарб изкарал флотата на града на битка. И претърпял поражение с големи загуби. Блокадата продължавала и Масилия започвала да гладува. И жителите й вече не харесвали толкова Ахенобарб.
— Нищо чудно — коментира Фабий.
— Масилия избра грешната страна — отбеляза Цезар и стисна устни. — Чудя се защо всички са толкова убедени, че ще загубя, когато аз не мога да не победя.
— Помпей се слави с много повече успехи, Цезаре. Скоро обаче ще се научат.
— Както Афраний и Петрей.

 

Към средата на квинктил Афраний и Петрей започнаха да се тревожат. Макар че досега между двете войски не се беше състояло сериозно сражение, трите хиляди галски конници на Цезар нанасяха силни удари на Помпеевите привърженици. Тъй като не разполагаха с конна войска, за да им отговорят, двамата стари военачалници решиха да се оттеглят на юг към голямата река Иберус, в земи, непознати на Цезар. Местното население беше вярно на Помпей и нямаше да снабдява противника. Сякаш напук на Помпеевите легати, управниците на някои от по-големите испански градове на север от Иберус вече преценяваха шансовете на Цезар като по-големи. Водени от бившата столица на Серторий, Орка, те се обявиха за него, тъй като беше роднина на Гай Марий, а той имаше роднинска връзка със Серторий.
На юг от Иберус такива изненади не можеше да има, време бе да се изтеглят. Марк Петрей тръгна пръв с инженерните си части и група работници, за да прокарат понтонен мост през реката, а Афраний остана в лагера срещу този на Цезар. За нещастие на Помпеевите хора шпионската мрежа на Цезар бе отлична. Той научаваше точно какво става във вражеския лагер. В момента, в който Афраний започна тайно изтегляне, Цезар също поведе тайно войската си нагоре по течението.
Почвата беше изсъхнала, теренът — проходим. Цезар се придвижи с обичайната си скорост и настигна Афраниевия ариергард следобед. Пред Афраниевата колона релефът беше по-насечен, пътят минаваше през един пролом. На осем километра преди него Афраний се принуди да спре и да се укрепи във временен лагер. Лишен от моралната подкрепа на Петрей, той прекара изпълнена със страх нощ; искаше му се да се измъкне, но знаеше, че Цезар има навика да напада нощем. Най-голямата му тревога беше ниският боен дух сред войската — по време на гражданска война предателствата винаги са възможни, а сред легионите му все повече се говореше за преминаване на другата страна. Това, което пропускаше да забележи, беше собствената му нагласа.
От последната истинска битка на Афраний, ако имаше такава, бяха минали много години. На разсъмване Цезар нападна стремително и пръв достигна пролома; Афраний нямаше друг избор, освен да премести лагера си в началото на дефилето. Петрей, който тъкмо се връщаше от Иберус го завари вцепенен и объркан, неспособен да мисли — дори не си беше осигурил водоизточник. Ядосан, Петрей започна да строи укрепления покрай реката.
Докато Петрей, инженерните му части и някои от другите войници вършеха тази работа, повечето от хората на Помпеевите легати бездействаха. Лагерът на Цезар беше толкова близо, че легионерите от двете страни можеха да разговарят. Войниците на Цезар започнаха да призовават противниците си да се предадат.
— Не можете да победите Цезар — повтаряха постоянно. — Предайте се сега, докато сте още живи. Цезар не иска да се бие срещу римски поданици, но повечето от нас умираме за истинска битка и го караме да ни я осигури! По-добре се предайте, докато не е късно.
При Цезар отиде малка делегация от старши центуриони и военни трибуни, между тях синът на Афраний, който помоли Пълководеца да прости на баща му. Всъщност дисциплината бе толкова лоша, че докато се водеха преговорите, някои от войниците на Цезар се разхождаха необезпокоявани из Афраниевия лагер. Когато научиха какво става, двамата военачалници на Помпей останаха сащисани — старшите им командири заедно със сина на Афраний да преговарят с врага! Афраний искаше да изпрати Цезаровите войници обратно в лагера им. Петрей енергично се противопостави и накара испанската си стража да ги избие. Цезар пък изпрати представителите на Помпеевата войска обратно с учтиви слова и предложения за служба в легионите му. Контрастът между неговото поведение и това на Петрей не остана незабелязан — докато Помпеевите легати обсъждаха дали да тръгнат към Илерда, или към Иберус, дисциплината в лагера им продължаваше да се влошава.
Отстъплението към Илерда беше прибързано и хаотично, конницата на Цезар постоянно нападаше ариергарда им. През нощта Помпеевите военачалници се установиха на лагер. Цезар издигна укрепления наоколо и прекъсна водоизточниците им.
Афраний и Петрей предложиха да преговарят.
— Става, стига преговорите да се водят пред двете войски — съгласи се Цезар.
Условията му бяха разумни и приемливи. Помпеевите войници, включително Афраний и Петрей, бяха помилвани. Всеки, пожелал да се запише във войската на Цезар, беше приет. Той обаче не насилваше никого, това би внесло първите наченки на бунт. На войниците на Помпей, които живееха в Испания, бе разрешено да се приберат по домовете си, стига да предадат оръжието си; онези от Италия бяха отведени до река Варус, границата между Галската провинция и Лигурия, и бяха освободени.
Войната в Испания приключи, и отново практически без кръвопролития. Квинт Касий начело на два легиона тръгна към южната част на провинцията, където Марк Теренций Варон, вместо да се готви за война, предпочете да се затвори в Гадес. Преди да го стори обаче, всичките му войници преминаха към Цезар без бой. Варон се срещна с Квинт Касий в Кордуба и се предаде.
Единствената грешка на Цезар бе назначаването на Квинт Касий за управител на Отвъдна Испания. Чувствителният му за благородни метали нос веднага надуши златото и среброто. Квинт Касий махна за довиждане на Цезар и веднага се зае без никакви скрупули с управлението.
Към средата на септември Цезар се върна при Масилия. Точно навреме, за да приеме капитулацията на града. Разочарованите градски управници трябваше да признаят, че Ахенобарб отплавал, изоставяйки ги без никакви сили за отпор срещу блокадата на Децим Брут. И без храна. Цезар позволи на Масилия да запази независимостта си, но без войската и военните си кораби — и почти лишена от земи навътре в сушата. За всеки случай той остави два легиона от бившите Помпееви войски за охрана. Приятна служба в приятно обкръжение — Помпеевите войници щяха да му останат верни. Четиринайсети легион бе върнат в Галия под командването на Децим Брут, който щеше да управлява новата провинция в отсъствието на Цезар. Требоний, Фабий, Сулпиций и останалите щяха да го придружат в Италия и Рим, където повечето да останат като претори.

 

* * *

 

Рим се успокои доста лесно. Когато в края на юни Курион изпрати вест, че е установил контрол над Сицилия, всички си отдъхнаха. Орка държеше Сардиния и при добра реколта запасите от жито щяха да са достатъчни. Ако Курион успееше да установи контрол и върху Африка, от глад нямаше да има никаква опасност.
В момента Африка беше в ръцете на Помпеевите привърженици — способният легат Квинт Атий Вар бе отишъл от Корфиниум в Сицилия, а оттам в провинция Африка, където след кратка борба за надмощие с Елий Туберон бе отстранил конкурента си и беше сключил съюз с нумидийския крал Джуба. Единственият африкански легион бе допълнен с войски от римските ветерани, заселили се в Африка, синовете им и голямата пехотна войска на Джуба. Освен това царят разполагаше със знаменитата нумидийска конница, мъже, които яздеха голи, без никакви ризници, и се сражаваха с копия, без да влизат в близък ръкопашен бой.
След изпращането на втората група сенатори от Рим нещата потръгнаха по-добре за Лепид. Той започна да изпълнява нарежданията на Цезар. За начало се постара да намали броя на сенаторите, необходими за създаване на кворум — препоръката лесно бе прокарана през сената, състоящ се сега само от хора на Цезар и неколцина неутрални, и народното събрание не видя причина да не го приеме като закон. И така, сега шейсетте сенатори бяха достатъчни, за да има кворум.
Лепид постоянно поддържаше връзка с Марк Антоний в Италия, който се ползваше с голяма популярност. Ако не се смятат тълпите куртизанки, свитата му от джуджета, танцьори, акробати и музиканти и онази знаменита каляска, теглена от лъвове, обикновените италийци го смятаха за прекрасен човек. Винаги весел, винаги приветлив, винаги отзивчив, винаги готов да изгълта цяло ведро неразредено вино, той успяваше да изпълнява много добре задълженията си… и никога не допускаше грешката да се появи със смехотворното си обкръжение пред войските си. Животът му течеше безметежно между веселби и задължения. Антоний се забавляваше безмерно.
Новините от Африка продължаваха да са добри. Курион се установил в Утика без трудности и се справил умело с Атий Вар и Джуба в серия от сражения.
През секстил обаче събитията в Илирикум и Африка тръгнаха на зле. Средният брат на Марк Антоний, Гай, се установил с петнайсет кохорти на остров Курикта край бреговете на Адриатика, където бил изненадан от Помпеевите адмирали Марк Октавий и Луций Либон. Въпреки куража на някои от хората си Гай Антоний изпратил молба за помощ до адмирала на Цезар в Адриатика. Долабела се отзовал начело на четирийсет бавни и недобре въоръжени кораба. Разразила се морска битка и Цезаровият адмирал бил принуден да напусне плавателните си съдове, флотата била загубена, а Гай Антоний бил пленен заедно с войската си. Прибързано окуражен от победата си, Марк Октавий нападнал Салона на Далматинското крайбрежие, но градът затворил портите си и оказал отпор. В крайна сметка, той се принудил да прекрати нападението и да се върне в Епир, водейки пленения Гай Антоний и петнайсетте кохорти. Долабела успял да се измъкне.
Доста неприятна новина за Марк Антоний, който прокле брат си за глупостта му, сетне се зае с организацията на бягството му. Изля целия си гняв върху Долабела — за какво изобщо беше той, да загуби всичките си кораби? Въобще не искаше да чуе, когато по-опитни хора му обясняваха, че Помпеевата флота е била несравнимо по-добра от коритата под командването на Долабела.

 

* * *

 

Фулвия вече свикна да живее без Курион. Не щастливо, но поносимо. Трите й деца от Публий Клодий бяха по-големи от малкия Курион. Публий Младши бе вече на шестнайсет и щеше да навърши пълнолетие на празника на Ювента през декември; Клодия беше на четиринайсет и вече сънуваше момъка на мечтите си; а осемгодишната Клодия постоянно се суетеше около бебето Курион, което скоро щеше да проходи и да проговори.
Фулвия още поддържаше връзки с двете сестри на Клодий: Клодия, вдовицата на Метел Целер, и Клодила, бивша съпруга на покойния Луций Лукул. Двете бяха отказали да се задомят повторно; предпочитаха свободата, от която можеха да се възползват напълно заради големите си богатства. В известно отношение интересите на Фулвия се разминаваха с тези на сестрите на Клодий: тя обичаше децата и да има мъж до себе си. Пък и не се изкушаваше да си търси любовник.
Най-добрият й приятел не беше жена.
— Поне на външен вид — пошегува се тя.
— Не знам защо те търпя още — усмихна се Тит Помпоний Атик. — Аз съм нормален мъж с щастлив брак и имам прекрасна малка дъщеричка.
— Само защото имаше нужда от наследник за цялото това богатство, Атик.
— Може би. — Той въздъхна. — Проклети да са всички тези войнолюбци! Не мога вече да пътувам свободно до Епир, нито да си покажа носа в Атина, която гъмжи от високопоставени привърженици на Помпей.
— Нали поддържаш добри връзки и с двете страни.
— Така е, само че, прекрасна госпожо, за един заможен мъж е по-разумно да се навърта повече около Цезар, отколкото около Помпей. Помпей е бездънна яма за пари — щом усети, че имаш, не спира да ти иска заеми. Освен това смятам, че Цезар ще излезе победител. Следователно заемането на пари на Помпей и привържениците му е все едно да ги хвърляш в морето. Така че — никаква Атина.
— И никакви сладки момченца.
— Ще преживея и без тях.
— Знам. Просто съжалявам, че се налага.
— Също и те — отбеляза хладно Атик. — Аз съм щедър любовник.
— Като заговорихме за любовници, Курион ми липсва страшно.
— Странна работа.
— Кое е странно?
— Мъжете и жените обикновено се влюбват всеки път в един тип хора. Ти обаче си изключение. Публий Клодий и Курион са много различни както по характер, така и по външен вид.
— Е, Атик, така бракът е по-интересен. След смъртта на Клодий брачните отношения много ми липсваха, а Курион все се навърташе наоколо. Никога не съм гледала на него като на мъж. Колкото повече се заглеждах обаче, толкова по-интересни ми се струваха разликите между него и Клодий. Луничките, непретенциозността. Този ужасен непослушен перчем. Липсващият преден зъб. Мисълта, че мога да имам червенокосо дете.
— Видът на децата изобщо не зависи от баща им — отбеляза замислено Атик. — Стигнал съм до извода, че майките им ги оформят в утробата си по свой калъп.
— Глупости! — засмя се Фулвия.
— Не, наистина е така. Ако детето не оправдае очакванията, това е, защото майка му не си е дала достатъчно труд. Когато моята Пилия беше бременна с Атика, тя бе решена да роди момиче с изящни малки уши. Не се интересуваше от нищо друго, освен от пола и тези уши, макар че и в двата ни рода големите уши са наследствен белег. И ето, Атика има малки уши и е момиче.
За такива неща си говореха двамата приятели. Фулвия с интерес слушаше мъжката гледна точка върху женските тревоги, Атик с радост използваше възможността да се държи естествено, без да се преструва. Те нямаха тайни, нито се стремяха да се впечатлят един друг.
Удоволствието на това непринудено събеседване обаче бе прекъснато от Марк Антоний, чиято поява от тази страна на свещената граница на Рим бе толкова неочаквана, че щом го видя, Фулвия пребледня и затрепери.
Той изглеждаше много мрачен, но в същото време необичайно разсеян — не седна, не проговори, погледът му блуждаеше навсякъде, като избягваше само Фулвия.
Тя стисна ръката на Атик.
— Антоний, _кажи_!
— Курион — промълви той. — О, Фулвия, Курион е мъртъв!
Тя почувства, че й се вие свят, отвори уста, очите й се премрежиха. Изправи се и веднага се отпусна на колене, още не можеше да възприеме думите му.
Антоний и Атик я вдигнаха, поставиха я да седне, разтъркаха безжизнените й ръце.
Сърцето й, какво ставаше с него? Пропускаше, задъхваше се, блъскаше силно, след това замираше. Все още нямаше болка. Тя щеше да дойде по-късно. Нямаше сили да проговори, да диша, да крещи, да тича. Също както при смъртта на Клодий.
Двамата мъже се спогледаха над главата й.
— Как е станало? — попита Атик с треперещ глас.
— Джуба и Вар заложили клопка. Курион се справял добре, но само защото те го оставили, за да се подлъже. Той не беше войник по призвание. Разбили войската му безжалостно, почти няма оцелял. Курион загинал на бойното поле. Сражавайки се.
— Каква загуба!
Антоний се обърна към Фулвия, отметна косата от челото й и погали лицето й с голямата си длан.
— Фулвия, чу ли?
— Не искам да слушам.
— Да, знам, но трябва.
— Марк, аз го _обичах_!
О, защо беше тук? Трябваше да дойде, със или без империум. Вестта бе предадена на него и на Лепид от един пратеник. Лепид бе препуснал към Помпеевата вила на Марсово поле, където Антоний се беше установил по примера на Цезар в непосредствена близост до Рим. Антоний прие много тежко смъртта на приятеля от юношеските си години, плака за старите дни и за това, което можеше да направи Курион при управлението на Цезар. О, глупчо, с тези лаврови клонки във фасциите! Да загине толкова нелепо.
За Лепид това означаваше отстраняването на един съперник. Амбицията не го заслепяваше, тя само го ръководеше. И смъртта на Курион бе добре дошла. За негово нещастие той не прояви съобразителността да поприкрие задоволството си пред Антоний. Антоний се постара да спре сълзите и се закле да отмъсти на Атий Вар и цар Джуба. Лепид прие тази бърза смяна на настроението за липса на привързаност към Курион и изказа мислите си.
— Добро стечение на обстоятелствата — заяви той със задоволство.
— Какво те кара да мислиш така? — попита тихо Антоний. Лепид вдигна рамене, направи презрителна физиономия:
— Курион беше купен, следователно не можеше да му се има доверие.
— Брат ти Паул също беше купен. Това важи ли и за него?
— Обстоятелствата бяха различни.
— Така е. Курион даде всичко от себе си в замяна на Цезаровите пари. Паул просто ги изгълта, без да му върне никаква услуга, дори без да благодари.
— Не съм дошъл да се караме, Антоний.
— И правилно. Не си в моята категория.
— Ще събера сената, за да съобщя новината.
— Извън помериума, ако обичаш. И ще им я съобщя аз.
— Както искаш. Предполагам, че аз ще трябва да кажа на противната Фулвия. — Лепид се ухили. — Е, нямам нищо против. С удоволствие ще съобщя новината на някого. Особено на личност, която не понасям. Изобщо няма да ми е трудно.
Антоний скочи на крака:
— Аз ще съобщя на Фулвия.
— Не можеш! Нямаш право да влизаш в града!
— Мога да правя каквото си искам! — извика той, тъй като вече не можеше да се сдържа. — Да оставя на една буца лед като теб да й съобщи? По-скоро ще умра! Тя е велика жена!
— Не мога да ти позволя, Антоний. Твоят империум!
Антоний се усмихна:
— Какъв империум, Лепиде? Цезар ми го даде, без да има никакво право на това, единствено с убедеността, че някой ден ще бъде в състояние да го стори законно. Докато не го направи, докато не получа командната си власт със закон, мога да влизам и излизам от Рим, когато си поискам!
Той винаги я беше харесвал, винаги я бе смятал за най-изящното творение на Клавдиите. Седнала под статуята на Гай Марий след онзи страшен бунт на форума; легнала на кушетката, давайки своята лепта за подмолните игри на Клодий; обуздавала неведнъж лудостта на Клодий; дарила Курион с цялата си любов в желанието си да бъде обичана отново; и единствената жена в Рим, която не беше изневерила нито веднъж на съпруга си. Откъде тази жлъч у Лепид — да я нарече „противна“? А, неговата съпруга бе от рода на Сервилиите!
— Марк, аз го _обичах_! — повтори тя.
— Да, знам. Той беше щастлив мъж.
Сълзите рукнаха от очите й; Фулвия затрепери. Изпълнен с жалост, Атик приближи стола си до нейния и притисна главата й до гърдите си. Погледът му срещна очите на Антоний. Той остави Фулвия на грижите на Атик и си тръгна.
Два пъти вдовица в течение на три години. Въпреки цялото гордо наследство на дедите си внучката на Гай Гракх не можеше да понесе тази нова празнота в живота си. Така ли се беше чувствал Гай Гракх в Луцинската гора под Янукулума преди осемдесет и две години? След провала на всичките му планове, след гибелта на всичките му последователи, преследван от враговете си. Е, той не им бе доставил удоволствието да го видят как умира. Беше се самоубил. Сигурно с радост бяха отделили главата от тялото му и бяха забранили да бъде погребан.
— Помогни ми да умра, Атик — проплака тя.
— И да оставиш децата си сирачета? Така ли гледаш на задълженията си към Клодий? Към Курион? Какво ще стане с малкия Курион?
— Искам _да умра_! — изстена тя. — Остави ме да умра!
— Не мога, Фулвия. Смъртта слага край на всичко. Ти имаш деца, заради които да живееш.

 

* * *

 

Сенатът вече се състоеше само от поддръжници на Цезар (и от предпазливи неутрални мъже като Филип, Луций Пизон и Кота), което означаваше, че повече нямаше да се противопоставя на желанията на Пълководеца. Самоуверен и убедителен, Лепид се зае с изпълнение на нарежданията на Цезар.
— Не искам да говоря за времена, които е по-добре да бъдат забравени — заговори той пред оскъдния състав на сената, — само ще ви напомня, че след битката при Колинската порта Рим бе изтощен до крайност и без никакво правителство. Луций Корнелий Сула бе избран за диктатор по една причина — той беше единственият шанс за възстановяване на Рим. Трябваше да бъдат взети решения, невъзможни за изпълнение в атмосфера на дебат при наличието на много и различни мнения. От време на време в историята на републиката се е налагало съдбата на Рим и всичките му владения да бъде поверявана в ръцете на един-единствен човек. Диктаторът. Силен мъж, приел присърце интересите на държавата. Жалко, че последният диктатор, когото помним, беше Сула. Той не се отказа от поста си в края на законния шестмесечен срок и не зачиташе нито живота, нито имуществото на най-заможните римски граждани. Той въдвори терор.
Сенаторите слушаха мрачно, чудеха се как смята Лепид да убеди народното събрание да одобри решението, което явно възнамеряваше да прокара през сената. Е, те бяха хора на Цезар, нямаха друг избор. Събранията на народа обаче се контролираха от конническото съсловие, което бе пострадало най-тежко от проскрипциите на Сула.
— Цезар — продължи убедено Лепид — не е Сула. Единствената му цел е да установи работещо правителство и да излекува раните от това срамно бягство на Гней Помпей и послушните му сенатори. Търговията запада, икономиката — също, и длъжниците, и заемодателите страдат. Помислете за кариерата на Гай Цезар и ще си дадете сметка, че той не е ограничен фанатик, нито предпочита само своите привърженици. Той ще стори онова, което трябва. Има един-единствен начин да го направи — като го изберем за диктатор. Това решение, което аз, простият претор моля да приемете, не е прецедент. Ала вие много добре го знаете. Имаме нужда от избори, имаме нужда от стабилност, имаме нужда от силна ръка. Не от коя да е ръка, уважаеми сенатори! Ние трябва да обявим Гай Юлий Цезар за диктатор на Рим.
Той прокара решението без затруднения и го представи пред народното събрание, включващо целия народ, разпределен в отделните триби, както патриции, така и плебеи. Може би трябваше да го представи пред центуриатното събрание, но то се доминираше твърде много от конниците. А те щяха да се противопоставят на избирането на диктатор най-енергично.
Времето беше много добре избрано — в началото на септември Рим бе пълен с народ от селата за големите игри. И двамата курулни едили, отговорни за организирането на зрелищата, бяха избягали при Помпей. Като временен управител на града Лепид бе натоварил с тази задача двама сенатори и финансираше игрите със средства на Цезар. Не пропусна да разтръби факта, че курулните едили са обидили великия Юпитер с отказа си да организират игрите и че Цезар е спасил положението.
Когато в Рим присъстваха достатъчно хора от провинцията, гласоподавателите от първата класа не можеха да контролират народните събрания. Жителите на селата въпреки сравнително доброто си благосъстояние имаха навика да гласуват за по-известни личности — а трийсет и едната селски триби представляваха значително мнозинство. Помпей не се беше издигнал особено в очите им, след като тръбеше из цяла Италия, че възнамерявал да въведе проскрипции, докато Цезар бе спечелил доверието им с великодушни жестове по време на военната си кампания. Селските жители обожаваха Цезар. Вярваха му. И гласуваха в народното събрание за избирането му за диктатор.
— Не се бойте — призоваваше Атик останалите плутократи. — Цезар е консервативен човек, не радикал. Няма да отмени плащанията и няма да издава проскрипции. Изчакайте и ще се уверите.

 

* * *

 

В края на октомври Цезар пристигна в Плаценция начело на войската си и вече в качеството си на диктатор. Управителят на Италийска Галия. Марк Крас Младши го посрещна.
— Всичко върви добре, ако не броим фиаското на Гай Антоний в Илирикум — обяви той и въздъхна. — Де да можеше да се отдаде на лошия късмет, ала не може. Защо, в името на боговете, избра да се затвори точно на този остров, нямам представа. И местните жители бяха толкова добре настроени! Те те обожават, Цезаре, затова всеки твой легат е добре дошъл. Можеш ли да повярваш, че дори направили сал, за да помагат в отбраната срещу флотата на Октавий? Нямали нищо друго, освен копия и камъни — нито балисти, нито катапулти. Задържали се цял ден. През нощта предпочели да се самоубият, вместо да попаднат в ръцете на врага.
Цезар и легатите му слушаха с мрачни лица.
— Понякога ми се иска ние, римляните, да не отдавахме чак такова значение на роднинството! — изръмжа гневно Цезар. — _Знаех_ си, че Гай Антоний няма да се справи, каквото и да му възложа! Жалко, че където и да го бях пратил, нещата щяха да се развият по абсолютно същия начин. Е, няма да заплача за него, гибелта на Курион обаче е истинска трагедия.
— В Африка претърпяхме поражение, няма спор — съгласи се Требоний.
— Ще се наложи да я оставим до разгрома на Помпей.
— Флотата му ще ни създава главоболия — предрече Фабий.
— Да — изсъска през зъби Цезар. — Време е Рим да признае, че най-добрите кораби в света се строят в източния край на Нашето море. И Помпей има пълен достъп до тях, докато ние трябва да разчитаме на италийски и испански. Взех всички съдове, оставени от Ахенобарб в Масилия, но масилците не правят много по-добри от тези в Нарбон, Генуа и Пиза или в Нови Картаген.
— Либурнийците в Илирикум правят много хубави малки корабчета — отбеляза Крас. — Много повратливи.
— Знам. За жалост в миналото ги произвеждаха за пиратите, нямат организирана индустрия. — Цезар вдигна рамене. — Е, бъдещето ще покаже. Поне знаем слабостите си. — Той погледна Марк Крас въпросително. — Как вървят приготовленията за даване на римско гражданство на всички жители на Италийска Галия?
— Работата е почти свършена, Цезаре. Доволен съм, че ми остави Луций Рубрий. Той проведе преброяването изключително ефективно.
— Ще мога ли да дам гражданските права при следващото ми отиване в Рим?
— Дай ни още месец и ще сме готови.
— Чудесно, Красе. Натоварих _моя_ Луций Росций с подготовката от римска страна, което означава, че трябва да привърша тази задача до края на годината. Тези хора чакат римското си гражданство още от Италийската война, а откакто им дадох дума да им го осигуря, изминаха вече двайсет години. Крайно време е.

 

* * *

 

Около Плаценция се бяха разположили осем легиона: новосформираният Шести, Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети и Тринайсети. По-голямата част от галската войска на Цезар. Воините от Седми, Осми, Девети и Десети воюваха вече десет години и бяха в най-добрата си бойна форма; на възраст бяха на двайсет и седем и двайсет и осем и всичките произхождаха от Италийска Галия. Легионерите от Единайсети и Дванайсети бяха малко по-млади, а тези от Тринайсети — само на по двайсет и една, деца в сравнение с ветераните. Шести, набран по-рано същата година, още не бе участвал в истинско сражение, състоеше се от юноши, които очакваха с нетърпение да изцапат мечовете си с кръв. Както бе отбелязал Цезар пред Марк Требоний, войниците му бяха главно от Италийска Галия, повечето — от отвъдната страна на Падус. Е, скоро на тези хора нямаше да се гледа с пренебрежение.
Когато жителите на Италийска Галия отвъд Падус осъзнаха, че четирийсетгодишната им борба за римски граждански права е към края си, набирането на войски тръгна с още по-голяма сила; Цезар се превърна в герой. Преди да тръгне срещу Помпей на изток, той искаше да събере дванайсет легиона. Мимура, Вентидий и подчинените им бяха изпълнили задачата си и в Плаценция той бе осведомен, че когато стигне Брундизиум, там наистина ще го чакат Петнайсети, Шестнайсети, Седемнайсети и Осемнайсети легион, готови да се натоварят на кораби.
Уверен, че старите му войници са му напълно предани, Цезар се зае със задълженията си на управител. Предприе специално посещение на колонията си в Новум Комум, където преди две години Марк Марцел бе наредил един гражданин да бъде бичуван публично на площада. Оттам отиде в старата колония на Марий, Епоредия, отби се в Кремона и дори се поблазни да продължи още на изток до подножието на Алпите, за да разпространи новината за присъждането на нови граждански права. Това бе голямо постижение, защото, получи ли веднъж гражданство, цялото многобройно население на Италийска Галия щеше да влезе в неговата клиентела.
От Плаценция пристигна вестоносец на Гай Требоний с молба Цезар да се върне веднага там.
— Проблеми — заяви кратко Требоний, щом двамата се срещнаха.
— Какви?
— Девети недоволства.
За пръв път през дългото им съвместно битие Требоний видя Пълководеца потресен.
— Не може да бъде — произнесе бавно той. — Не и моите момчета!
— Страхувам се, че е истина.
— _Защо?_
— Предпочитам те сами да ти кажат. Следобеда ще изпратят делегация.
Тя се състоеше от старшите центуриони на Девети, водени от главния центурион на Седма кохорта, някой си Квинт Карфулен. Пиценец, не италийски гал. Може би, помисли си Цезар, Карфулен бе клиент на Помпей. Дори да беше така, той не го издаваше.
Пълководеца прие пратениците, десетима мъже в пълно бойно снаряжение, и се настани на курулното си кресло; на главата си носеше венеца от дъбови листа, за да им напомни (ала как можеше Девети да забрави!), че и той се е сражавал на предната линия като тях.
— Какво значи това? — попита Цезар.
— Писна ни — отвърна Карфулен.
Цезар погледна не него, а главния си центурион, Секст Клоаций, и неговия заместник, старшият центурион на първата центурия, Луций Апоний. Двама добри мъже, които очевидно се чувстваха неловко: Карфулен, обрулен стар воин на четирийсет, бе с десет години по-възрастен от тях. Това никак не беше добре, помисли си Цезар, който се сблъскваше с този неочакван проблем за пръв път. Трябваше да накара легатите си да се погрижат за подходящото разпределение на центурионите по старшинство. Квинт Карфулен, един от най-възрастните воини, стоеше с единайсет степени по-ниско в йерархията от Клоаций и Апоний, но въпреки това имаше най-голямо влияние в легиона, предвождан от Сулпиций Руф.
Въпреки привидното си спокойствие, Цезар се раздираше от вътрешни противоречия: тъга, гняв, отказ да повярва. Никога не беше подозирал, че може да му се случи подобно нещо — никога не му бе минавало през ума, че любимите му момчета ще престанат да го обичат, че ще започнат да кроят заговори зад гърба му. Разкритието не го обезсърчи — по-скоро го изпълни с решителност да преобърне нещата, да възвърне доверието на деветия си легион и да стъпче Карфулен и всичките му съмишленици. Да, буквално да ги стъпче. Да ги унищожи.
— От какво ви е писнало, Карфулене? — попита той.
— От тази война. Или по-скоро от това подобие на война. Не ни осигуряваш ни една битка, в която да спечелим дори един денарий. Та нали точно това е военната професия. Заради битките. Заради плячката. Досега обаче ние само вървим, докато каталясаме, мръзнем в мокри палатки и гладуваме.
— Правите го от години в Галия.
— Ами точно това е въпросът, Пълководецо. Правим го от години в Галия. И тази война свърши. Преди две години. А къде е триумфът ни, а? Кога ще минем в триумфалното ти шествие? Кога ще бъдем освободени, за да се заселим на някое хубаво парче земя с целия си дял от плячката и всички спестявания от войнишката заплата?
— Съмнявате ли се в обещанието ми, че ще участвате в триумфа ми?
Карфулен си пое дъх; държеше се агресивно, но въпреки това издаваше известна неувереност.
— Да, Пълководецо, съмняваме се.
— И какво ви води до това заключение?
— Смятаме, че нарочно го отлагаш, Пълководецо. Мислим, че протакаш, за да ни лишиш от това, което ни се полага. Че възнамеряваш да ни закараш на другия край на света и да ни зарежеш там. Тази гражданска война е един фарс, не вярваме, че е истинска.
Цезар протегна крака и погледна безизразно обувките си. Сетне вдигна поглед и се взря в очите на Карфулен, който се размърда неловко; след това погледна Клоаций, който изглеждаше така, сякаш ще потъне вдън земя, после Апоний, който очевидно искаше да бъде навсякъде другаде, но не и тук, последователно, бавно и мъчително спря вниманието си върху всеки от другите седмина мъже.
— Какво ще направите, ако ви кажа, че след няколко дена тръгваме за Брундизиум?
— Много просто — отвърна по-уверено Карфулен. — Няма да тръгнем. Девети няма да мръдне и една крачка. Искаме да ни бъде платено и да бъдем освободени тук, в Плаценция, и бихме желали да получим полагащите ни се земи около Верона. Макар че аз лично предпочитам Пиценум.
— Благодаря ви за вниманието, Карфулене, Клоаций, Апоний, Мунаций, Консидий, Апиций, Скапций, Ветий, Минуций и Пузионе — рече Цезар, показвайки, че знае всеки по име. Той не се изправи, просто кимна. — Свободни сте.
Требоний и Сулпиций, които бяха станали свидетели на тази необикновена среща, стояха безмълвни, предчувстваха назряването на страхотна буря, но не можеха да отгатнат проявлението й. Странно как това самообладание, тази пълна липса на емоции предизвикваше чувство за наближаващ катаклизъм. Цезар бе разгневен, да, но в същото време и потресен. А това никога не му се беше случвало. Как щеше да се справи? Какво щеше да стори?
— Требоний, събери Девети на парадния площад утре заран. Нека първата кохорта на всички останали легиони също да присъства. Искам цялата ми войска да участва в това събитие, макар и само като наблюдатели — нареди Цезар; обърна се към Сулпиций: — Руфе, има нещо много гнило в този легион, чиито двама най-старши центуриона се водят по мнението на командир с много по-нисък ранг. Събери военните трибуни, които са свързани с обикновените войници, и разучи кои от центурионите на Девети имат нужния авторитет, за да изпълняват задълженията на _примипилус_ и _пилус приор_. Клоаций и Апоний не представляват нищо.
Той отново спря вниманието си на Требоний:
— Гай, легатите, командващи останалите ми легиони, да предприемат същото проучване. Да потърсят размирници. Да видят кои центуриони командват по-старшите си командири. Искам цялата войска да бъде изследвана от най-високите рангове до последния войник.

 

Заранта около петте хиляди мъже от Девети легион заедно с четири хиляди и двеста войници от първите кохорти на останалите седем се събраха на главния площад на лагера. Да произнесе реч пред десет хиляди души бе напълно възможно, особено за Цезар, който беше усъвършенствал техниката си още преди тринайсет години като пропретор в Отвъдна Испания. Специално избрани служители с добри гласове бяха разположени между войниците. Най-близките повтаряха речта на Цезар със закъснение от три думи, следващите ги слушаха и препредаваха и така нататък, малко оратори успяваха да следят мисълта си при тези условия, защото от повтарянето се получаваше оглушително ехо. Цезар обаче съумяваше да се абстрахира от страничните звуци.
Войниците от Девети изглеждаха нервни, но решени да отстояват исканията си. Цезар се възкачи на подиума и огледа лицата на всички — за щастие зрението му все още бе достатъчно добро. Изведнъж му мина една мисъл, която нямаше нищо общо с настоящата ситуация: как ли бяха очите на Помпей напоследък? Сула бе загубил остротата на погледа си и това го правеше изключително докачлив. Очите на някои люде изневеряваха още в зрялата им възраст — виж Цицерон.
Макар че Цезар често плачеше пред войската си, днес нямаше сълзи. Той застана леко разкрачен, с отпуснати до тялото ръце, носеше венеца си за храброст и аления си плащ върху красивата си посребрена ризница. Без шлем. Легатите му се бяха разположили от двете му страни върху платформата, военните трибуни — на две групи отдолу.
— Тук съм, за да възстановя една несправедливост — изкрещя той с малко по-висок глас, за който бе установил, че достига по-далеч от обичайния му дълбок тембър. — Един от легионите ми недоволства. Можете да го видите в пълен състав тук, представители на другите ми войници. Девети.
Никой не изрази изненада; слуховете се разпространяваха бързо, макар че войските лагеруваха отделно.
— Девети! Ветераните от цялата Галска война, легион, чиито знамена се превиват под медалите за храброст, чийто орел е бивал окичван с лаври дузина пъти, чиито войници винаги съм обичал като собствени синове. Ала Девети негодува. Те вече не са моите момчета. Те са тълпа, недоволна и насъскана срещу мен от демагози, преоблечени като центуриони. _Центуриони!_ Как тези прекрасни бойци Тит Пулон и Луций Ворен биха нарекли тези мижитурки, които заеха местата им начело на Девети? — Цезар вдигна десницата си и посочи напред. — Виждате ли ги, войници от Девети? Тит Пулон и Луций Ворен! Приели почетната задача да обучават други центуриони тук, в Плаценция, но дошли днес, за да скърбят за безчестието на стария си легион. Виждате ли сълзите им? Те плачат за вас! Аз обаче не мога. Изпитвам твърде голямо презрение, твърде много гняв. Девети отне гордостта ми: вече не мога да се похваля, че никой от легионите ми не е негодувал.
Той стоеше съвършено неподвижно. Ръцете му останаха отпуснати до тялото.
— Представители от другите ми легиони, повиках ви тук, за да станете свидетели как ще постъпя с хората от Девети. Те ме осведомиха, че няма да мръднат от Плаценция, че искат да бъдат освободени тук и веднага и да получат дела си от плячката за девет години воюване. Е, те могат да бъдат освободени, но това няма да стане с почести! Техният дял от плячката ще бъде разпределен между верните ми легиони. Те няма да получат никаква земя и ще бъдат лишени до един от гражданството си! Аз съм диктаторът на Рим. Моят империум надвишава властта на консулите, на управителите. Аз обаче не съм Сула. Няма да злоупотребя с властта си на диктатор. Това, което правя днес, не е злоупотреба с властта. Това е просто едно разумно решение на главнокомандващ, чиито войници са се изправили срещу него. Аз приемам много неща. Не ме интересува дали войниците ми ще миришат на парфюм или ще се задоволяват един друг, стига да се бият като лъвове и да са ми верни до гроб! Ала мъжете от Девети не са ми верни. Мъжете от Девети ме обвиниха, че се стремя да ги измамя, за да ги лиша от това, което им се полага. Обвиниха _мен_! Гай Юлий Цезар! Своя главнокомандващ в продължение на десет дълги години! Моята дума не е достатъчна за тези хора! Девети се бунтува!
Той повиши глас, закрещя, което никога не беше правил пред войската си:
— НЯМА ДА ТЪРПЯ НИКАКВИ БУНТОВЕ! Чувате ли? НЯМА ДА ТЪРПЯ БУНТОВЕ! Бунтът е най-тежкото престъпление, което може да извърши един войник! Бунтът е най-долната форма на предателство! Аз ще се отнеса към бунта на Девети като към най-тежка измяна! Ще лиша хората му от правата им, от имуществото им, от гражданството им! И ще екзекутирам!
Той изчака, докато думите му бъдат предадени до последните редици на войската. Никой не помръдваше, освен Ворен и Пулон, които плачеха. Всички бяха насочили погледите си към Цезар.
— Как можахте? — закрещя той към Девети. — О, нямате представа колко горещо благодарих на боговете, че Квинт Цицерон не е тук сега! Това обаче не е неговият легион — тези хора не може да са същите, които се държаха срещу петдесет хиляди нервии в продължение на трийсет дни; хората, от които нямаше ни един без рана; които до един боледуваха; които гледаха как храната и имуществото им изгарят… и въпреки това продължаваха да се сражават! Не, това не са същите хора! Тези тук са разглезени, алчни, подли, _предатели_! Аз не мога да нарека такива хора мои момчета! Не ги искам!
Той вдигна ръце.
— Как можахте? Как можахте да се подлъжете по коварните думи на заговорниците? С какво съм заслужил всичко това? Ял ли съм по-охолно, когато сте гладували? Спал ли съм на по-топло, когато сте мръзнали? Оставил ли съм ви, когато ви е било страх? Крил ли съм се, когато сте имали нужда от мен? Нарушил ли съм някога думата си? _С какво съм го заслужил?_
Ръцете му затрепериха, той стисна юмруци.
— Кои са тези хора, та им вярвате повече, отколкото на мен? С какви венци са окичени, които аз да не нося? Да не са пратеници на самия Марс? Да не са по-велики от мен? Да не са ви служили по-добре от мен? Да не са ви донесли повече богатства от мен? Не, вие не сте получили още дела си от плячката… но и никой от другите ми легиони не го е получил! Ала въпреки това получихте много допълнително — награди от собствения ми джоб! Аз удвоих заплатата ви! Забавял ли съм някога плащанията ви? Не, никога! Не компенсирах ли липсата на плячка в гражданската война? Какво сгреших?
Той отпусна ръце.
— Отговорът е, че не съм направил нищо, за да предизвикам този бунт, дори бунтът да беше приет като право на войската. Само че той не е ваше право. Бунтът е предателство, дори да бях най-презреният, най-жестокият главнокомандващ в историята на Рим! Вие плюхте на мен. Но аз няма да ви отговоря със същото. Просто няма да ви наричам вече мои момчета!
От тълпата проехтя глас — на Секст Клоаций, облят в сълзи.
— Цезаре, Цезаре, недей! — проплака той и се приближи до подиума. — Бих приел прогонването. Бих приел лишаването от имущество. Бих приел екзекуцията, ако жребият се падне на мен. Ала не мога да понеса да не съм повече от твоите момчета!
Напред излязоха всичките десет мъже, участвали в делегацията на Девети, облени в сълзи, молещи за прошка, готови да умрат, само и само Цезар отново да ги приеме за свои момчета и да им върне старото уважение. Обикновените легионери последваха примера им, заплакаха. Искрено, от все сърце.
„Те са такива деца! — помисли си Цезар, докато слушаше. — Подведени от правдиви думи, изречени от злословни уста. Деца. Смели, корави, понякога жестоки. Ала не мъже в истинския смисъл на думата. Деца.“
Той ги остави да поплачат.
— Много добре — заговори накрая, — няма да ви уволнявам. Няма да сметна всички ви за предатели. Ала имам условия. Искам сто и двайсетте предводители на този бунт. Те ще бъдат прогонени и лишени от гражданството си. И ще екзекутирам една десета от тях. Това означава, че дванайсетте ще умрат според обичая. Предайте ми ги веднага.
Осемдесет от тях бяха цялата центурия на Карфулен, първата на Седма кохорта; сред другите четирийсет бяха близките центуриони на Карфулен. И Клоаций и Апоний.
Глинените гърнета за жребия, чрез който трябваше да се определят дванайсетте за екзекутиране, бяха донесени. Сулпиций Руф бе провел разследването си за определяне на истинските водачи на бунта. Един от тях, центурионът Марк Пузион, не беше сред сто и двайсетте, посочени от войниците.
— Има ли някой невинен тук? — попита Цезар.
— Да! — чу се глас от редиците. — Центурионът му, Марк Пузион, го посочи, ала истинският виновник е Пузион!
— Излез, войнико — нареди Цезар. Легионерът се подчини.
— Пузионе, заеми мястото му.
Карфулен, Пузион, Апиций и Скапций изтеглиха жребий да бъдат екзекутирани; останалите осем бяха редови войници, но със сериозна вина. Присъдите бяха изпълнени начаса. От всеки десет провинили се девет получиха тояги, с които да бият един от осъдените до смърт.
— Добре — заговори отново Цезар, след като това бе изпълнено (ала не беше добре — не можеше вече да се похвали, че войската му не се е бунтувала). — Руфе, ще преразпределиш ли центурионите по старшинство от мое име?
— Да, Цезаре.
— След това преструктурирай легиона си. Днес загубих само двайсет от центурионите си.
— Радвам се, че не загубихме целия Девети — сподели с въздишка Гай Фабий. — Какво нещастие!
— И то само заради един злосторник — отбеляза Требоний. — Ако не беше Карфулен, надали щеше да се стигне до това.
— Може би — съгласи се Цезар, — ала все пак се случи. Никога няма да простя на Девети.
— Цезаре, не всички са предатели! — възкликна Фабий.
— Не, те са просто деца. Ала откъде накъде трябва да им прощаваме? Те не са животни, те са човешки същества. Следователно би трябвало да могат да мислят самостоятелно. Никога няма да простя на Девети. Сами ще установят това след края на гражданската война, когато наистина ще ги освободя. Няма да получат земя нито в Италия, нито в Италийска Галия. Могат да се заселят край Нарбон.
Той кимна в знак, че всички са свободни, Фабий и Требоний се оттеглиха към жилищата си безмълвно. Накрая Фабий наруши мълчанието:
— Требоний, на мен ли ми се струва, или Цезар наистина се е променил?
— Станал е по-строг, това ли имаш предвид?
— Не съм сигурен, че това е точната дума. Може би… да, по-убеден в неповторимостта си. Така ли е?
— Определено.
— Защо?
— О, това е резултат от събитията — отвърна Требоний. — Друг човек би се огънал. Това, което го крепи, е изключителната му увереност в собствената му непогрешимост. Бунтът в Девети обаче пречупи нещо в него. Той никога не го е очаквал. Не е мислил, че може да му се случи. В голяма степен това е по-тежък „Рубикон“ за Цезар от прекосяването на истинската река.
— Той все още е уверен в безгрешността си.
— И така ще бъде до смъртта му. Просто днес тази увереност леко се разклати. Цезар се стреми към съвършенство. Нищо не може да го разколебае.
— Той все по-често пита защо всички смятат, че няма да спечели войната — отбеляза намръщено Фабий.
— Това е, защото все повече се ядосва на глупостта на другите. Представи си, Фабий, какво би било да си _сигурен_ в собствената си непобедимост! Цезар е сигурен. Той може да постигне всичко! Доказвал го е безброй пъти. Иска само да му признаят каквото му се полага. Ала това не става. Той среща противопоставяне, не признание. Тази война се води, за да докаже на всички по света онова, което ние с теб и Цезар вече много добре знаем. Той е вече на петдесет и продължава да се бори за онова, което смята, че му се полага. Нищо чудно, че започва да губи търпение.

 

* * *

 

В началото на ноември осемте легиона, събрани в Плаценция, потеглиха към Брундизиум. За изминаването на тези осемстотин и осемдесет километра имаха почти два месеца — след като стигнат Адриатика, те трябваше да продължат по крайбрежието, не да пресичат Апенините, за да не се приближават твърде много до Рим. Изминаваха по трийсет и два километра на ден, като на всеки втори или трети почиваха. За Цезаровите войски това бе истинска разходка, още повече, че го правеха през есента.
От Ариминум, където беше посрещнат с радост, Цезар тръгна по Фламиниевия път за Рим. През прекрасните родни планини с малките укрепени градчета, кацнали над скални откоси; с пожълтялата трева — тучна паша за добитъка; през гъстите гори от смърч, лиственица и бор по склоновете на върховете, предоставящи достатъчно дървен материал за векове напред. Внимателната обработка на земята свидетелстваше за вроденото чувство на италийците за хармония и красота. За Цезар това пътуване имаше един вид лечебен ефект, затова той се движеше малко по-бавно от обичайното, отбиваше се във всяко градче, за да се осведоми как вървят нещата, от какво имат нужда жителите им, какви са пропуските на правителството. Разговаряше с дуумвирите и на най-малкото селце, сякаш бяха не по-малко важни за него от римския сенат. Всъщност, размишляваше той, те бяха по-важни. Както всички големи градове, Рим в известен смисъл имаше изкуствен прираст — както всички подобни общности той сякаш всмукваше хора от всички краища на страната и много често за сметка на по-малочислените и по-незначителни селища, осъдени да го изхранват. Беше като кукувиче в гнездото на Италия.
Благодарение на числеността си Рим имаше най-голямо влияние. Благодарение на числеността му политиците винаги оставяха интересите му на първо място. Благодарение на числеността си засенчваше всичко останало. Той установи също така, че при предишното си посещение в началото на април е имал толкова главоболия, че не е обърнал внимание на самия град. Не и по този начин, по който го виждаше сега — със седемте му хълма, покрити с оранжеви покриви, с проблясъците на позлатените храмове, със стройните кипариси, чадъровидните пинии, арките на акведуктите, сините води на Бащата на реките, Тибър, пресичащ зелените равнини на Марсово поле и Ватикана.
Жителите на града излязоха да го посрещнат с грейнали лица; натрупаха пред краката на коня му истински килим от цветя. Ликуваха, изпращаха му целувки, вдигаха бебетата и малките си деца, за да ги удостои с усмивката си, надаваха приветствени и окуражителни възгласи. И той, облечен в най-красивата си сребърна ризница, с венеца си от дъбови листа на главата, яздеше величествено зад двайсет и четиримата си ликтори с алени тоги и брадви, втъкнати между фасциите си. Усмихнат, махащ за поздрав, най-после признат!
„Плачи, Помпей! Плачи, Катоне! Плачи, Бибуле! Никой от вас никога няма да се наслади на този екстаз. Какво значение има сенатът, какво са конническите центурии? Тези хора са Рим, тези хора още ме обичат. Те ви надминават по брой както звездите няколко мъждукащи лампи. И те са само мои.“
Той влезе през Фонтиналската порта, мина покрай Капитола и Хълма на банкерите, до черните руини на Порциевата базилика, Хостилиевата курия и канторите на сената. Със задоволство отбеляза, че Паул е използвал рушвета си по-пълноценно от консулството си — за завършването на Емилиевата базилика. А и неговата, Юлиевата базилика, на мястото на Оптимиевата и Семпрониевата на срещуположния край на форума, растеше. Тя щеше да засенчи с великолепието си Емилиевата. А също и Юлиевата курия, новата сграда на сената, която щеше да започне веднага щом се срещне с архитектите. Да, щеше да й сложи фронтон като този на Домус Публика, да изгради величествена фасада откъм Сакра Вия и да я облицова отвсякъде с мрамор.
Най-напред обаче той посети Регията, малкия храм на върховния жрец. Влезе сам и установи със задоволство, че празното пространство вътре е чисто, с неопетнен олтар и че двете лаврови дръвчета се развиват добре. Отправи кратка молитва към Опс, сетне се запъти към дома си — Домус Публика. Влезе през входа за личните си покои и затвори вратата пред ликуващата тълпа.
Като диктатор той имаше право да носи военни доспехи в границите на Рим и да бъде придружаван от ликтори с брадви във фасциите. Когато Цезар влезе в дома си, те кимнаха учтиво на тълпата и се прибраха в колегията си зад кръчмата на ъгъла на Кливус Орбиус.
С влизането в Домус Публика обаче официалните задължения на Цезар не свършваха — сега трябваше да влезе в ролята си на върховен жрец и да се срещне с довереничките си, девствените весталки. Те го чакаха в голямото светилище, в което можеше да се влезе и от двете страни на тази разделена на две къща. О, кога бе изтекло толкова време? Преди заминаването му за Галия сегашната главна весталка бе още дете… как само й се подиграваше майка му, задето толкова се тъпчеше! Квинктилия сега бе на двайсет и две. Не беше отслабнала, но тялото й се беше оформило, забеляза Цезар, червендалеста млада жена, разумна и добронамерена. До нея стоеше Юния, не много по-млада, но доста по-красива. А също и любимката му Корнелия Мерула, висока и деликатна осемнайсетгодишна девойка. Зад нея стояха три момиченца, всичките непознати за него. Трите пълнолетни весталки носеха всичките си атрибути: бели роби, бели воали върху задължителните седем продълговати вълнени плитки, със сърцевидните си медальони на гърдите. Децата носеха бели роби, но без воали; вместо тях имаха цветни венци на главите.
— Добре дошъл, Цезаре — поздрави го с усмивка Квинктилия.
— Колко е хубаво да се завърнеш у дома! — отвърна той. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че не е позволено. — Юния и Корнелия, колко сте пораснали!
Те се усмихнаха и кимнаха.
— А кои са малките?
— Лициния Теренция, дъщеря на Марк Варон Лукул.
Да, приличаше му — издължено лице, сиви очи, кестенява коса.
— Клавдия, дъщеря на големия син на Цензора.
Мургава и красива, типично за Клавдиите.
— Цецилия Метела, от Метелите от Капри.
Буйна и горда.
— Фабия, Арунция и Попилия, и трите са си отишли вече! Твърде дълго отсъствах.
— През цялото време поддържахме огъня на Веста — увери го Квинктилия.
— И Рим е в безопасност благодарение на вас.
Той ги освободи с усмивка и се обърна, за да влезе в своята половина на голямата къща. Мъчителна задача сега, когато Аврелия я нямаше.
Тъжна среща, с много сълзи, но сълзи, които трябваше да бъдат пролети. Всички бяха тук, верните прислужници още от дните в Субура: Евтих, Кардикса, Бургунд. Колко бяха _остарели_! На седемдесет ли бяха? Осемдесет? Имаше ли значение? Те се радваха да го видят! О, всички тези синове на Кардикса и Бургунд! Дори някои от тях бяха побелели! Ала никой, освен Бургунд не можеше да получи честта да свали аления плащ, ризницата и бойната поличка; Цезар трябваше сам да смъкне парадния колан, символизиращ империума му.
Най-сетне той се освободи, за да види жена си, която не беше излязла да го посрещне. Това й бе в природата, да чака. Като Пенелопа, плетейки плащаницата си. Намери я в бившия салон на Аврелия, макар че той вече не носеше и следа от майка му. Бос, той се промъкна безшумно като някоя от котките й; тя не го забеляза. Седеше с рижия си Феликс в скута. Беше ли си дал поне веднъж сметка колко е красива? Явно не. Имаше тъмна коса, дълга и изящна шия, оформени гърди.
— Калпурния.
Тя се обърна рязко.
— Стопанино.
— Цезар, не „стопанин“.
Той се наведе и я целуна, напълно подходящ начин да поздрави съпруга, с която е прекарал само няколко месеца, след което не я виждал с години — целувка на привързаност, уважение, обещаваща. Той седна на един стол до нейния, откъдето можеше да вижда лицето й. С усмивка отметна един кичур от лицето й. Дремещият котарак почувства чуждо присъствие и отвори жълтото си око; извъртя се по гръб и вдигна четирите си лапи.
— Той те харесва — забеляза тя изненадано.
— Би трябвало. Нали аз го спасих от удавяне.
— Не си ми го казвал.
— Не съм ли? Някакъв човек тъкмо смяташе да го хвърли в Тибър.
— Значи и двамата сме ти признателни, Цезаре.
По-късно същата вечер, докато лежеше с глава между гърдите й, Цезар въздъхна и се протегна.
— Много съм радостен, жено, че Помпей отказа да ми даде онази харпия дъщеря си. Вече съм на петдесет и една и съм малко стар за брачни интриги. Ти си идеална за мен.
Макар че тези думи нараниха дълбоко Калпурния, тя видя логиката в тях и осъзна, че са изречени без злоба. Бракът беше въпрос на интереси, дори в нейния случай. Благодарение на обстоятелствата тя бе останала съпруга на Цезар. Онези нундини, откакто баща й я осведоми, че Цезар искал да се разведе, за да вземе дъщерята на Помпей, до деня, в който научи, че Помпей е отказал, бяха изпълнени с тревога и с ужасни терзания. За Луций Калпурний Пизон Цезар просто освобождаваше дъщеря му; за Калпурния това означаваше нов брак, уреден, разбира се, отново от баща й. Дори да не изпитваше любов към Цезар, това щеше да й е противно — преместването, загубата на котките й, нагаждането към един съвсем различен начин на живот. Изолираността на Домус Публика й допадаше, защото й даваше и известна свобода. А когато Цезар най-после я посети, тя имаше чувството, че се люби с някакъв бог, който умее да доставя удоволствие, да направи изживяването неповторимо. Съпругът й бе първият мъж в Рим.

 

Публий Сервилий Вация Изаурик беше кротък човек. Верността бе наследствена добродетел в рода му — баща му, велик плебейски аристократ, се беше свързал със Сула и остана сред най-горещите му поддръжници до самата смърт на този труден и противоречив управник. Ала тъй като баща му също беше кротък човек, той лесно се приспособи към Рим без Сула и не загуби огромното си влияние, предопределено от благородния произход и голямото състояние. Вероятно той виждаше нещо от Сула в Цезар, затова го харесваше много преди смъртта си — синът просто продължи традицията. Той бе поел службата на претор по време на квесторството на Апий Клавдий Цензора и Ахенобарб и разсея страховете на добрите люде, като изправи един от Цезаровите легати на съд. Това обаче не означаваше промяна на симпатиите му — Гай Месий не беше важен за Цезар.
Оттогава той винаги заставаше на страната на Цезар при гласуванията в сената и нищо не можеше да го накара да промени поведението си. Нищо чудно, че когато Помпей и голямата част от сената избягаха, Вация Изаурик остана в Рим. Цезар очевидно означаваше повече за него, отколкото бракът му с по-голямата сестра на Сервилия, Юния. Въпреки че когато Цицерон разтръби из цял Рим, че портретът на Юния бил намерен в багажа на един долен похотливец, Вация Изаурик не се разведе с нея. Лоялният човек остава такъв във всяко отношение.
Когато Цезар пристигна в Рим, Марк Антоний му изпрати съобщение, че го чака в Помпеевата вила на Марсово поле, а Марк Емилий Лепид, който бе осигурил избирането му за диктатор, дойде на крака в Домус Публика. Цезар обаче предпочете да се види първо с Вация Изаурик.
— Уви, не мога да остана дълго — сподели той.
— Така и очаквах. Ще се наложи да прехвърлиш войската си отвъд Адриатика преди началото на зимните бури.
— И да я предвождам сам. Какво мислиш за Квинт Фуфий Кален?
— Той ти е легат. Не го ли познаваш добре?
— Той е способен човек, ала за тази кампания срещу Помпей трябва да преструктурирам командването си. Няма да взема Требоний, Фабий и Марк Крас, а имам повече легиони от всеки друг път. Искам да чуя мнението ти за способностите на Кален да командва цяла войска, не само един легион.
— Ако не броим участието му в онази отвратителна афера с Милон и Клодий, смятам, че е идеален за тази цел. Освен това, ако трябва да сме честни, Кален прие да пътува с Милон, без да знае какво е замислил той. Ако не друго, Милон го избра много сполучливо. Никой не може да се усъмни в думата на Кален.
— А! — Цезар се облегна назад и погледна изпитателно събеседника си. — Искаш ли да ти поверя управлението на Рим в мое отсъствие?
Вация Изаурик примигна изненадано:
— Искаш _аз_ да изпълнявам длъжността на началник на конницата?
— Не, не! Аз нямам намерение да оставам дълго диктатор, Вация.
— Така ли? Защо тогава Лепид организира избирането ти?
— За да ми даде диктаторска власт, докато нещата потръгнат отново. Всъщност, докато осигуря избирането си и това на някой друг доверен човек за консули през идната година. Бих искал ти да си ми колега в консулството.
Това очевидно хареса много на Изаурик, той грейна:
— Цезаре, каква чест. — Намръщи се замислено. — Като Сула ли ще направиш: да определиш само двама кандидати за консулските избори?
— О, не. Нямам нищо против конкуренцията.
— Е, сенатът няма да ти се противопостави, но конниците се опасяват, че ще навредиш на стопанството. Изборните резултати може да не оправдаят очакванията ти.
Цезар се засмя:
— Уверявам те, Вация, че конниците ще гласуват с две ръце за нас. Преди изборите възнамерявам да прокарам закон пред народното събрание за стимулиране на икономиката. Той ще разсее страховете, че възнамерявам да анулирам плащанията, да не говорим за други, не по-малко безотговорни актове. Рим се нуждае от добро законодателство, което да възвърне доверието в търговците и да помогне както на заемодателите, така и на длъжниците. Моят закон ще го стори по най-разумния и умерен начин. Ала и човекът, когото ще оставя да управлява Рим, също трябва да е разумен и умерен. Точно затова искам теб за колега. С теб ще съм сигурен, че оставям Рим в добри ръце.
— Няма да те разочаровам, Цезаре.
Сетне Цезар се срещна с Лепид, който имаше съвсем различен характер.
— След две години, Лепиде, възнамерявам да осигуря избирането ти за консул — заяви меко Цезар, без да сваля очи от това красиво и леко обезпокоително лице: лице на високопоставен мъж с безброй слабости.
Изражението на Лепид се промени, лицето му се изкриви от разочарование.
— Не може ли по-рано, Цезаре?
— Законът за избора на магистрати не го позволява. Нямам намерение да нарушавам конституционните норми. Макар че следвам стъпките му, аз не съм Сула.
— Все така повтаряш — измърмори сърдито Лепид.
— Ти произлизаш от много стар патрициански род и имаш големи амбиции да прославиш името му. Избрал си печелившата страна и ще успееш, обещавам ти. Ала търпеливостта, скъпи ми Лепиде, е голяма благодетел. Опитай да се научиш на нея.
— За учене става, Цезаре, ала кесията ми е нетърпелива.
— Това изявление не предвещава добро за Рим. Все пак аз ще ти предложа една сделка.
— Каква? — попита подозрително Лепид.
— Информирай ме за всичко и ще накарам Балб да пуска по нещо в кесията ти от време на време.
— Колко?
— Това зависи от точността на информацията, Лепиде. Внимавай! Не искам фактите да бъдат преиначени в твоя полза. Искам точно отражение на действителността. Няма да си единственият ми осведомител, не съм глупав.
Поуспокоен, макар и разочарован, Лепид си тръгна. Накрая дойде ред на Марк Антоний.
— Аз ли ще съм началник на конницата ти? — бе първият му въпрос.
— Няма да съм диктатор достатъчно дълго, за да имам нужда от такъв, Антоний.
— О, колко жалко! От мен ще стане страхотен началник на конницата.
— Не се съмнявам, ако ще управляваш както досега. Макар че съм твърдо против лъвовете, носилките, куртизанките и смешниците. За щастие догодина няма да имаш възможността да се развяваш като новия Дионис.
Събеседникът му наведе голямата си глава:
— Защо?
— Защото, Антоний, идваш с мен. Италия ще се справи и без теб в ръцете на външния претор, Марк Целий. Имам нужда от теб във войската си.
Кафявите очи на Антоний заблестяха.
— О, това вече е нещо!
„Ето един доволен човек — помисли си Цезар. — Жалко, че Лепидите са толкова придирчиви.“

 

* * *

 

Законът на Цезар веднага облагодетелства конниците от осемнайсетте старши центурии, а също и много, много хиляди от по-дребните предприемачи. Действието му се разпростираше не само над Рим, а и върху цяла Италия. Собствеността, заемите и дълговете се регулираха с алинеи, които не даваха предимство нито на заемодателите, нито на длъжниците. Кредиторите, сметнали вземанията си за несъбираеми, имаха право да вземат земя за тях, но цената й се определяше от независими арбитри, назначавани от градския претор. Ако длъжниците изплатят старите си лихви навреме, имаха право на намаляване на годишната лихва от дванайсет процента. Никой нямаше право да взима повече от шейсет хиляди сестерции на заем. Лихвите върху всички нови заеми не можеха да надвишават десет процента. И за огромно облекчение на всички в закона на Цезар се определяше жестоко наказание на всеки роб, разпространяващ информация за господаря си. При Сула робите бяха насърчавани да дават сведения за собствениците си и биваха награждавани богато с пари и свобода. Тази клауза в закона доказа на римските търговци, че Цезар не е Сула. Проскрипции нямаше да има.
Още на следващия ден икономиката започна да се възстановява, защото Цезаровият закон облагодетелстваше както кредиторите, така и длъжниците, всички признаваха, че законът е превъзходен. Беше разумен и умерен. Атик, който от самото пресичане на Рубикон повтаряше, че Цезар не е радикал, започна да се перчи наляво и надясно.
— Казвах ли ви? — не спираше да повтаря и гордо приемаше поздравления за прозорливостта си.
Нищо чудно, че на изборите за всякакви магистрати: курулни едили в центуриите, квестори и военни трибуни в трибите, народни трибуни и плебейски едили в плебейското събрание, — всички Цезарови кандидати (посочени без излишна показност) бяха избрани. На изборите за консули, освен Цезар и Вация Изаурик се явиха още няколко души, но Цезар бе избран за първи, а Вация — за втори консул. Това бе начинът на конниците да му се отблагодарят.
Празните места в колегиите на свещенослужителите бяха попълнени и на Албийския хълм се проведоха закъснелите Латински празненства. Нещата _потръгнаха_. Ала, спомняха си хората, те винаги потръгваха, щом се намесеше Цезар. И този път Бибул не можеше да му пречи.
Тъй като щеше да встъпи в длъжността си на консул едва на първия ден на следващата година, Цезар запази властта си на диктатор дотогава. С правомощията си той даде пълно гражданство на всички жители на Италийска Галия и така възстанови една стара неправда.
Той възстанови правото на синовете и внуците на обявените извън закона по времето на Сула да заемат държавни постове, така много хора можаха да се върнат от несправедливо изгнание. В резултат на това Авъл Габиний възвърна римското си гражданство и високопоставеното си положение; за разлика от Тит Аний Милон и Гай Вер.
За благодарност към народа Цезар раздаде допълнително хлебно зърно на всеки римлянин, като заплати от това със средствата от една специална съкровищница в храма на Опс. Хазната беше достатъчно пълна, но щеше да му се наложи да вземе нов голям заем от нея за кампанията срещу Помпей в Македония.

 

* * *

 

На десетия ден от пребиваването си в Рим той най-сетне успя да отдели повече време на сената, който бе свиквал предните два дни толкова спешно, че сенаторите бяха останали без дъх, докато дойдат. Много от тях бяха забравили какво представлява Цезар, когато бърза.
— Заминавам утре — заяви той от курулния подиум на Помпеевата курия.
Нарочно бе избрал това място. Доставяше му удоволствие да стои под надменната статуя на човека, който вече не беше първи мъж в Рим. Някои го караха да я махне, но той твърдо отказваше с думите, че Помпей Велики трябва да бъда свидетел на делата на Цезар диктатора.
— Ще забележите, че не прокарах никакви закони за отнемане на гражданските права на онези мъже, които ме чакат отвъд Адриатика. Аз не ги разглеждам като изменници заради опитите им да предотвратят избирането ми за консул и да навредят на моята _дигнитас_. Сега искам да им докажа, че са били объркани, заслепени от грижата за добруването на Рим. Искрено се надявам това да стане без кръвопролития. Аз не се стремя към проливане на кръв на мои сънародници, както вече съм го доказал. По-трудно ще им простя, че изоставиха страната си на хаоса, без надежда да се измъкне от него. Това, че сега положението се нормализира, се дължи изцяло на мен. Цената за това трябва да се плати. Не на мен, а на Рим. Обявих за враг на народа само едного, цар Джуба от Нумидия, заради подлото убийство на Гай Скрибоний Курион. И дадох статус на приятели и съюзници на Рим на царете Бох и Богуд от Мавритания. Колко дълго ще се забавя, не знам, но тръгвам спокоен, защото съм сигурен, че Рим, Италия и западните провинции ще благоденстват под грижите на способни управници. Тръгвам също така с намерението да върна на Рим източните му провинции. Всички земи около Нашето море трябва да бъдат обединени.
Дори вечно изчакващите Луций Аврелий Кота, чичо на Цезар, тъстът му Луций Калпурний Пизон и съпругът на племенницата му Луций Марк Филип бяха тук. Придаваха си вид, сякаш бяха над тези дребни боричкания за власт. Напълно оправдано за Кота, все още полупарализиран от два удара, и може би за Филип, който сякаш никога нямаше собствено мнение. Ала Луций Пизон, толкова висок, толкова мургав и с толкова свиреп вид, че веднъж Цицерон го бе нарекъл варварин, направо го вбесяваше. Пълен егоист, чиято дъщеря беше твърде красива, за да я заслужава. Луций Пизон се изкашля.
— Искаш ли думата? — попита го Цезар.
— Да.
— Имаш я.
Пизон се изправи и заговори:
— Преди да ни въвлечеш във война, Гай Цезаре, не е ли по-разумно да изпратиш делегация при Гней Помпей и да предложиш преговори за мир?
Вация Изаурик отговори вместо Цезар:
— О, Луций Пизоне! Не мислиш ли, че е малко късно за това? Помпей живее в разкош в двореца в Тесалоника от месеци, имаше предостатъчно време да преговаря. Той не желае мир. Дори да искаше, Катон и Бибул нямаше да го позволят. Сядай и мълчи!

 

— О, това ми хареса! — възкликна Филип. — „Сядай и мълчи!“ Какъв „деликатен“ изказ!
— Е — усмихна се Цезар, — той май просто реши, че е време да изкаже мнение. Докато ти, негоднико, се носиш по течението като ладията на Птолемей Филопатор.
— Много сполучлива метафора. Как бих искал да видя тази знаменита ладия.
— Това е най-големият кораб за всички времена.
— По шейсет човека на гребло, казват.
— Глупости! — изсумтя Цезар. — С толкова много хора греблата ще действат по-скоро като балисти.
Младият Гай Октавий слушаше с широко отворени очи.
— Ти какво мислиш, млади Гай Октавий? — попита го Цезар.
— Страна, която може да построи такъв голям кораб и да го покрие целия със злато, трябва да е много богата.
— В това няма съмнение — съгласи се Цезар, преценявайки спокойно момчето.
Вече беше на четиринайсет. Бе претърпял някои изменения на пубертета, но от това красотата му не намаляваше. Придобиваше все по-царствен вид и носеше буйните си руси къдрици достатъчно дълги, за да покрият щръкналите му уши. Цезар, който бе доста чувствителен на тази тема, повече се тревожеше за известната… не точно женственост, а по-скоро липса на мъжественост у юношата. За своя изненада установи, че живо се интересува от бъдещето на това момче, искаше да му даде съвет как да улесни кариерата си. Сега нямаше време, но някой път трябваше да говори с Гай Октавий насаме.

 

Последното му посещение в Рим бе у Сервилия, завари я сама в салона й.
— Харесват ми тези две бели панделки в косата ти — рече той и се настани на един стол, след като двамата се целунаха като стари приятели.
— Надявах се да те видя малко по-скоро — сподели тя.
— Времето, Сервилия, е коварен враг. Ала очевидно не и за теб. Не изглеждаш остаряла нито с ден.
— Добре ме обслужват.
— Така научих. Луций Понтий Аквила.
Тя застина.
— Откъде разбра?
— Информаторите ми са навсякъде.
— Сигурно много труд са си дали, за да получат тези сведения!
— Предполагам, че ти липсва сега, след като отиде с Помпей.
— Винаги мога да му намеря заместници.
— Не се съмнявам. Чух, че и Брут отишъл на помощ на добрия Помпей.
Малката й, изящна уста се разкриви.
— Не мога да го разбера. Помпей уби баща му.
— Това беше много отдавна. Може би чичо му Катон му е по-скъп от един отдавна мъртъв човек.
— Ти си виновен! Ако не беше развалил годежа му с Юлия, сега щеше да е в твоя лагер.
— Както двама от тримата ти зетьове: Лепид и Вация Изаурик. Ала с Гай Касий и Брут в другия лагер ти винаги ще си на печелившата страна, нали?
Тя вдигна рамене, този хладен тон на разговора никак не й харесваше. Цезар нямаше намерение да възобнови връзката им; поведението му го издаваше. Сега, след почти десет години, тя пак желаеше да попадне във властта му. Да, власт. Това винаги я беше привличало в него. След Цезар всички други мъже й се струваха посредствени. Дори Понтий Аквила, една гнида. Невероятно стар и в същото време млад като при първата им среща, това бе Цезар. С чело, прорязано от бръчки, свидетелства за сражения, лишения, преодолени препятствия. С яко, непроменено от годините тяло. Както и онази част от него, която без съмнение никога вече нямаше да види.
— Какво стана с онази глупава жена, която ми писа от Галия? — попита рязко тя.
Той затвори очи:
— Мъртва е.
— А синът й?
— Изчезна.
— Май нямаш голям късмет с жените, а?
— След като имам толкова много в други, по-важни области на живота, Сервилия, това никак не ме изненадва. Фортуна е много ревнива любовница. Така я омилостивявам.
— Един ден и тя ще те изостави.
— О, не. Никога.
— Имаш врагове. Могат да те убият.
— Ще умра, когато съм готов за това — отвърна Цезар и се изправи.

 

* * *

 

Докато Цезар завземаше Запада, Помпей Велики охолстваше в Епир, влажна, неплодородна и планинска област между Македония и Гърция. Не много удобно място за събиране и обучение на войска, както скоро забеляза Помпей. Той се беше установил в сравнително равния район около благоденстващия пристанищен град Дирахиум, убеден, че Цезар няма да му досажда за известно време. Цезар щеше да опита преди всичко да обезвреди испанската му войска. Това щеше да бъде титанична битка между ветерани от двете страни, но на Помпеева територия. Освен това Цезар нямаше да има на разположение всичките си девет легиона: трябваше да осигури охраната на Италия, Илирикум, Галия — и да намери достатъчно войска, за да отнеме зърнодобивните райони от законното правителство. Дори с войниците, които успя да убеди да се присъединят към войската му при Корфиниум, в най-добрия случай щеше да събере пет легиона срещу Афраний и Петрей.
Този оптимизъм за събитията на запад продължи няколко месеца и бе подсилен от ентусиазираната подкрепа, която срещна на изток — никой, от галатийския цар Дейотар и Ариобарзан в Кападокия до гръцките съюзници в Азия, не можеше да си представи великият Помпей да загуби война. Какъв беше този Цезар? Как можеше да сравнява някакви дребни победи срещу онези мизерни гали със славните успехи на Помпей Велики, победител над Митридат и Тигран? Човек, който сваляше и въздигаше царе, покровител на всички. Обещанията за военни подкрепления се сипеха щедро, но придружени с малко, твърде малко пари.
Спокойното държане към Лентул Крус, който бе оставил хазната в ръцете на Цезар, струваше на Помпей Херкулесови усилия. Какво щеше да прави, ако не бяха двете хиляди таланта, събрани от Гай Касий в Кампания, Апулия и Калабрия? Само че те се топяха много бързо. В Дирахиум сеното струваше десет пъти повече от обичайната си стойност, да не говорим за житото, месото, боба, прасетата, кокошките…
Гай Касий тръгна из Епир, за да види какво може да се обере от големите храмове из провинцията, особено в свещената Додона. През това време Помпей събра „правителството“ си на съвещание.
— Някой съмнява ли се, че ще спечелим тази война? — попита рязко.
Последваха недоволно мърморене, приглушени протести срещу този тон. Накрая Лентул Крус се обади:
— Разбира се, че не!
— Добре! Защото, уважаеми сенатори, ще се наложи да сложите малко пари в бойната ни колесница.
Отново мърморене, този път на изненада, забележки за неуместността на тази метафора на такова заседание на сената. Накрая Марк Марцел се осмели да попита:
— Какво искаш да кажеш, Помпей?
— Искам да кажа, уважаеми сенатори, че ще се наложи да поискате от банкерите си в Рим всички пари, които могат да ви осигурят, и ако не стигнат, да започнете да продавате имоти и предприятия.
Последваха възгласи на ужас, приглушени реплики за неприемливостта на това искане. Накрая се обади тъстът на сина му, Луций Скрибоний Либон:
— Не мога да продам имотите си! Ще си загубя сенаторския статус!
— В момента, Либоне — изсъска Помпей, — сенаторският ти статус не струва пукната пара! Приемете го: всеки от вас трябва да бръкне с лепкавите си пръсти в алчното си гърло и да изплюе достатъчно пари, че да можем да финансираме кампанията!
Чуха се възгласи на негодувание, недоволство срещу този тон, този тон! Накрая Лентул Крус отново се обади:
— Глупости! Което е мое, е неприкосновено!
Помпей избухна.
— Ти — закрещя той — носиш цялата вина за недостига ни на пари, Крусе! Ти, нищожество, пиявица, цирей на задника на Юпитер! Ти се подмокри от страх и се изстреля от Рим като стрела на катапулта, като остави хазната претъпкана до пръсване! И когато ти наредих да се върнеш в Рим и да поправиш тази грешка — това осъдително пренебрегване на консулските ти задължения, — ти има наглостта да ми отговориш, че ще го направиш само ако настъпя към Пиценум, за да отблъсна Цезар, така че да не може да те изрита по дебелия, изнежен задник! _Ти_ ли ще ми говориш, че това, което казвам, са глупости? _Ти_ ли отказваш да дадеш своята лепта за финансирането на кампанията? Пикая на грозното ти лице, Лентуле! Пърдя пред изтънчените ти ноздри, Лентуле! И ако не внимаваш, Лентуле, ще те разпоря тук със собствения си меч!
Никой не посмя да мърмори, никой не посмя да негодува. Застинали, потресени от ругатни, които не бяха чували дори от младшите си командири по време на военната си служба, разтреперани от страх, със свити стомаси и сърца, сенаторите го гледаха зинали от удивление.
— Освен Лабиен никой от вас не е способен да се пребори дори с възглавницата на леглото си! Никой от вас няма ни най-малка представа как се води война! Затова — продължи задъхано Помпей — е крайно време да получите такава. Най-важното, което е нужно за една война, са парите. Спомняте ли си какво обичаше да казва Крас? Че един мъж няма право да се нарече богат, ако не може да си позволи да поддържа поне един легион. Когато загина, той остави състояние от седем хиляди таланта, и то след като зарови част от богатството си на място, където никога няма да го открием! _Пари!_ Имаме нужда от пари! Аз вече започнах да продавам имотите си в Лукания и Пиценум и очаквам всеки присъстващ тук да стори същото! Да го наречем инвестиция за щастливо бъдеще — пошегува се той доволен, че е поставил сенаторите там, където им е мястото: под обувката си. — Когато победим Цезар, ние хилядократно ще си възвърнем всичко, което сме вложили. Така че разтворете кесиите и — и изпразнете в общата ни военна каса. Ясно ли е?
Чуха се реплики, че само да са знаели по-рано… Накрая Лентул Спинтер се обади:
— Гней Помпей е прав, уважаеми сенатори. Когато завземем Рим, ние ще си възвърнем вложеното хилядократно.
— Радвам се, че постигнахме съгласие по това — отбеляза по-спокойно Помпей. — Време е да разпределя задачите. Метел Сципион вече тръгна за Сирия, където ще се заеме със събирането на средства и войска. След като се върне с онова, което е успял да събере от гръцките храмове в Епир, Гай Касий ще го последва и ще осигури флота. Гней, сине, ти ще отидеш в Египет начело на друга флота и ще се заемеш с осигуряването на жито. Авъл Павтий в Битиния има нужда от малко пришпорване, това ще е твоя задача, Пизоне Фруги. Лентул Крус, ти ще заминеш за провинция Азия и ще събереш пари, войски и флота. Можеш да вземеш Лелий Валерий Триарий да ти помогнат с корабите. Марк Октавий, вземи кораби от Гърция. Либоне, събери флота от Либурния; те имат хубави малки галери. Искам бързи кораби, покрити и достатъчно големи, за да превозват артилерия — предпочитам триреми, биреми, ако не са много лоши, квадриреми и квинквереми, ако са малки и маневрени.
— Кой какво ще командва? — поинтересува се Лентул Спинтер.
— Това ще реша по-късно. Първо съберете стадата, после се грижете за пастира. — Помпей кимна. — Свободни сте.
Тит Лабиен остана.
— Много добре — отбеляза той.
— Пфу! — изсумтя презрително Помпей. — По-безполезни нехранимайковци не съм виждал! Как е могъл Лентул Спинтер да си въобрази, че може да поведе войска към Египет, докато управляваше Киликия?
— Сред тях няма такива като Требоний, Фабий, Децим Брут, това е сигурно. — Лабиен се покашля. — Трябва да се преместим от Дирахиум, преди зимата да направи Кандавия непроходима, Велики. Да се установим някъде в равнината около Тесалоника.
— Съгласен съм. Март преваля. Ще изчакам април, за да се уверя, че Цезар ще тръгне на запад. И после — към някоя по-слънчева област; дотегна ми от тези дъждове. — Помпей го погледна мрачно. — Освен това, ако изчакам, може да се появят по-способни мъже.
Лабиен се озъби:
— Предполагам имаш предвид Цицерон, Катон и Фавоний.
Помпей затвори очи и потрепери.
— О, Лабиен, моли се на всички богове да не са те! Нека Цицерон си стои в Италия, нека Катон и Фавоний дремят в Сицилия. Или в Африка. Или при хиперборейците. Само да не са тук!

 

* * *

 

Молбата му не беше чута. В средата на април Катон и Фавоний заедно с Луций Постумий пристигнаха в Дирахиум, за да донесат вестта за прогонването си от Сицилия от Курион.
— Защо не отидохте в Африка? — попита Помпей.
— Стори ни се по-добре да се присъединим към теб — отвърна Катон.
— Поласкан съм — измърмори Великият с пълното съзнание, че сарказмът му ще остане незабелязан.
Все пак след два дни се появи един малко по-полезен човек — Марк Калпурний Бибул, който се беше задържал в Ефес на връщане от Сирия, за да види как ще се развият събитията. Не че проявяваше повече разбиране от Катон или мърмореше по-малко, просто решителното му противопоставяне на Цезар бе съчетано с желание да помогне, не просто да критикува безсмислено.
— Толкова се радвам да те видя! — посрещна го Помпей. — Тук освен мен и Лабиен никой няма ни най-малка представа как да действаме в тази война.
— Да, това е очевидно — хладно отбеляза Бибул. — Включително и уважаваният ми тъст, Катон. С меч в ръка се оправя добре, ала като водач никакъв го няма. — Той изслуша разказа на Помпей за приготовленията и кимна одобрително. — Идеята ти да се отървеш от Лентул Крус е чудесна. Ала каква е стратегията ти?
— Ще обуча войниците си да мислят като такива. Ще прекараме зимата, пролетта и вероятно началото на лятото край Тесалоника. Той е по-близо до Мала Азия, по-бързо можем да се присъединим към събраните там легиони. Цезар няма да тръгне срещу нас, докато не опита да се справи с испанската ми войска. След като претърпи поражение там, ще прегрупира силите си и ще тръгне насам. Налага се, иначе ще трябва да се предаде, а той няма да го стори, докато има дори един човек на негова страна. Много е важно да постигнем контрол над моретата. Ахенобарб тръгна към Масилия, която, както научих, зачита нашето правителство. Това ще забави Цезар и ще го принуди да раздели силите си. Искам да почувства стария, до болка познат проблем за Рим — недостига на хляб в Италия. Трябва да овладеем моретата между Африка, Сардиния, Сицилия и Италианското крайбрежие. Също така трябва да направим невъзможно прехвърлянето му през Адриатика, независимо кога реши да тръгне на изток.
— А, да — промърмори Бибул, — да го обградим отвсякъде и да накараме Рим да гладува. Прекрасно, прекрасно!
— Мисля да те назнача за главен адмирал на флотата ми.
Това изненада приятно Бибул. Той потупа ръката на Помпей с необичайно приятелски жест.
— Скъпи ми Помпей, това доверие няма да остане неоправдано. Давам ти дума, че ще си върша съвестно работата. Корабите са непозната материя за мен, но ще я овладея. Усилено ще се захвана с учение.
— Да, не се съмнявам, Бибуле — съгласи се Помпей и започна да си мисли, че решението му е правилно.
Катон обаче не беше сигурен в това.
— Уважението към зет ми е много хубаво нещо — рече той надуто, — ала той не разбира абсолютно нищо от лодки.
— Кораби — поправи го Помпей.
— Неща, дето плават по водата и имат гребла. Той по характер е като Фабиите, не като Мариите. Пречи, отлага, шикалкави, но никога не предприема действия. Имаш нужда от по-енергичен човек за главен адмирал.
— Като теб ли? — попита презрително Помпей. Катон отстъпи ужасен:
— Не! Не! Всъщност мислех за Фавоний и Постумий.
— Прав си, ала те не са били консули, а главният адмирал трябва да е бивш консул.
— Да, така е според конституционните норми.
— Може би ще предпочетеш да назнача Лентул Спинтер, някой от Марцелите или да повикам Ахенобарб?
— Не! Не! — Катон въздъхна. — Е, да бъде Бибул тогава. Ще се опитам да го направя по-агресивен. И трябва да говоря с Лентул Спинтер и двамата Марцели. И с Лабиен. О, богове, какъв мръсен човек!
— Имам по-добра идея — спря го Помпей и си пое дълбоко въздух.
— Каква?
— Да заминеш за провинция Азия и да се заемеш със събирането на флота; ще накарам сената да ти даде пропреторски империум. Предполагам, че Лентул Крус, Лелий и Триарий имат достатъчно работа на север. Ти се съсредоточи върху Родос, Ликия и Памфилия.
— Ама… така няма да съм в центъра на събитията, Помпей. Аз трябва да съм в центъра на събитията! Всички са толкова неориентирани! Имаш нужда от мен, за да ги напътствам.
— Да, но проблемът е, че ти си толкова известен в райони като Родос, Катоне, че никой, освен теб, мъдрия, неподкупен и много уважаван Катон, не може да убеди жителите им да ни подкрепят. — Помпей потупа събеседника си по ръката. — Знаеш ли какво? Остави Фавоний при мен. Дай му нареждания. Инструктирай го да прави това, което ти би сторил.
— Това може и да помогне — усмихна се Катон.
— Гарантирам! Тръгвай, човече! Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Прекрасно е, че се отърва от Катон — похвали го по-късно Лабиен. — Само че този негодяй Фавоний още ни виси на врата.
— Папагалът не е като господаря. Ще го насъскам срещу ония, от които искам да се избавя, и ония, които ненавиждам.

 

* * *

 

Когато вестта за обсадата на Масилия от Цезар и за увереността на Ахенобарб, че ще го спре там, дойде, Помпей реши да вдигне лагера и да тръгне на изток. Зимата беше настъпила, но разузнавачите му го увериха, че пътищата през Кандавия все още са проходими.
В този момент Марк Юний Брут пристигна от Киликия.
Защо това добродушно, тъжно, лишено от всякаква войнственост лице накара Помпей да прегърне Брут и да заплаче, сврял глава в дългите му черни къдрици, самият той не можа да си обясни. От самото начало на тази неизбежна гражданска война той се сблъскваше само с кавги, поучения, обвинения, неподчинение, съмнения. И изведнъж се появява Брут — една неагресивна и спокойна душа. Брут нямаше да мърмори, нямаше да недоволства, нямаше да опитва да му наложи мнението си.
— С нас ли е Киликия? — попита Помпей, след като се успокои, наля разредено вино за двамата и настани Брут в най-удобното кресло.
— Страхувам се, че не — отвърна мрачно той. — Публий Сестий твърди, че няма да подкрепи открито Цезар, но и няма да направи нищо, за да го предизвика. Няма да получиш помощ от Тарзус.
— О, Юпитере! — възкликна Помпей и стисна юмруци. — Имам нужда от киликийския легион!
— Ще го имаш, Помпей. Когато научих, че си напуснал Италия, бях в Кападокия — цар Ариобарзан беше разсрочил прекалено плащанията си. Не върнах легиона в Тарзус, а го изпратих през Галатия и Витиния до Хелеспонт. Ще дойде в зимния ти лагер.
— Бруте, ти си велик! — Нивото на виното в чашата на Помпей спадна чувствително; той премлясна и се облегна доволно назад. — Което ме навежда на една съвсем различна тема. Ти си най-богатият мъж в Рим, а аз нямам достатъчно средства за тази война. Продавам имотите си в Италия, същото правят и другите. О, не очаквам да стигнеш чак до продаване на дома си в Рим или на _всичките_ си имоти в Италия, но имам нужда от четири хиляди таланта на заем. Щом спечелим войната, ще ги изкарам през носа на Рим и Италия. Няма да загубиш.
Очите на Брут, толкова искрени и добронамерени, се разшириха, наляха се със сълзи.
— Помпей, не смея!
— Не смееш ли?
— Наистина не смея! Майка ми! Ще ме убие!
Помпей зина от удивление.
— Бруте, ти си на трийсет и четири! Богатството ти принадлежи на теб, не на Сервилия!
— Иди й го кажи _ти_ — проплака той и потрепери.
— Ама… ама… Бруте, много е лесно! _Просто го направи!_
— Не мога, Помпей. Тя ще ме убие.
И така Брут остана непоколебим. Целият облян в сълзи, той изскочи от уютния дом на Помпей и едва не се сблъска с Лабиен.
— Какво му има?
Помпей още седеше с отворена уста.
— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, Лабиен, този безгръбначен лигав червей току-що отказа да ни заеме дори една сестерция! Той е най-богатият човек в Италия! Ама не, не смеел да отвори кесията си! Майка му щяла да го убие!
Смехът на Лабиен отекна в стаята.
— О, страхотен ход, Бруте! — промълви той през смях и сълзи. — Велики, ти току-що бе разбит от един истински специалист. Какво съвършено оправдание! Нищо на света не може да раздели Брут от парите му.

 

* * *

 

В началото на юни Помпей остави войската си на лагер около Верея, на шейсетина километра от Тесалоника, столицата на Македония, и се настани в големия дворец на този велик и силно укрепен град заедно с целия си антураж от сенатори.
Нещата вървяха по-добре. Освен петте легиона, които беше докарал от Брундизиум, сега той разполагаше с един легион римски ветерани от Крит, киликийския легион (с много намален личен състав) и два легиона, които наказаният Лентул Крус бе успял да събере в Азия. Войски пристигаха вече и от други провинции: пехота и няколко хиляди конници от галатийския цар Дейотар; един легион пехота и хиляда конници от затъналия в дългове Ариобарзан от Кападокия (който дължеше на Помпей повече, отколкото на Брут); дребните княжества Комагена, Софена, Осрена и Гордиена изпратиха лековъоръжени войски; Авъл Плавтий, управителят на Витиния и Понт, бе намерил няколко хиляди доброволци; други тетрархии и конфедерации също осигуриха войници. Помпей дори се видя с достатъчно пари, за да изхрани тази войска, наброяваща трийсет и осем хиляди римски пехотинци, петнайсет хиляди други пешаци, три хиляди стрелци с лък, хиляда с бойни прашки и седем хиляди конници. Метел Сципион му писа, че имал два пълни легиона с изненадващо добри бойци, готови да потеглят към Македония, макар че се налагаше да минат по суша поради недостига на плавателни съдове.
Сетне, през квинктил, дойде една изключително приятна изненада. Адмиралите на Бибул, Марк Октавий и Скрибоний Либон, бяха пленили петнайсет Цезарови кохорти на остров Курикта — заедно с Гай Антоний, техния командир. Тъй като всички войници бяха готови да се закълнат във вярност на Помпей, войската му стана още по-голяма. Тази морска битка, при която Октавий и Либон бяха унищожили напълно четирийсетте кораба на Долабела, бе една от многото победи на бързо растящата Помпеева флота. А и Бибул се оказа превъзходен главнокомандващ, учеше усилено и развиваше бързо таланта си.
Бибул раздели флотата си на пет големи флотилии и до септември само една от тях не беше налице. Една от тях, командвана от Лелий и Валерий Триарий, се състоеше от много добри азиатски кораби; Гай Касий се върна от Сирия начело на седемдесет плавателни съда; Марк Октавий и Либон имаха петдесет съда от Гърция и Либурния; а Гай Марцел Големия и Гай Копоний поеха двайсет прекрасни триреми, подарени от Родос на влудяващо настоятелния Катон, който бе отказал да си тръгне без тях. „Готови сме на _всичко_, за да се отървем от Катон!“ — възкликнаха родоските управници.
Петата флотилия трябваше да се състои от онези кораби, които младият Гней Помпей успее да получи от Египет.

 

* * *

 

Надъхан, младият Гней Помпей потегли за Александрия, решен да оправдае доверието на баща си. Тази година навършваше двайсет и девет и ако не беше агресията на Цезар, на следващата щеше да влезе в сената като квестор. Всъщност това не го притесняваше. Гней Помпей не се съмняваше в способността на баща си да смачка тази долна Юлиева хлебарка.
За жалост по време на Помпеевите кампании на изток той не беше достатъчно голям, за да служи. Бе отишъл като кадет в Испания във влудяващо мирно време. Разбира се, беше обиколил Гърция и провинция Азия към края на военната си служба, но никога не бе имал възможността да види Сирия или Египет. Мразеше Метел Сципион колкото мащехата си Корнелия Метела, затова реши да мине за Египет покрай африканското крайбрежие, вместо да се отбива в Сирия. Невъобразимо надути личности, такова бе мнението на младия Гней Помпей за Метел Сципион и дъщеря му. За щастие малкият му брат Секст, роден тринайсет години след него, се разбираше изключително добре с мащехата си, макар че, както и трите деца на Помпей Велики, той беше плакал горчиво за Юлия. Тя бе направила всички в семейството толкова щастливи. Докато, подозираше Гней Помпей, Корнелия Метела дори не можеше да задоволи отдаващия такова значение на общественото си положение негов баща.
Защо си мислеше тези неща, докато, облегнал се на парапета на палубата, наблюдаваше мрачната пустиня на Катабатмос, той нямаше никаква представа. Младата му жена Скрибония му липсваше; сънуваше я ден и нощ. О, тази отвратителна Клодила! Още едно доказателство за неувереността на баща му в собствените си способности, за стремежа му да осигурява само най-високопоставени съпруги и съпрузи за себе си и за децата си. Безинтересно, свито момиче, прекалено младо за женене, толкова безнадеждно лишено от онези качества, които Гней Помпей най-много ценеше. И каква дандания само бе предизвикал, когато спря погледа си върху Либоновата щерка и обяви, че ще се разведе с Клодила, за да вземе, тази изящна латинска птичка с цветна перушина и закръглени форми, за която копнееха тялото и душата му! Помпей използва цялото си красноречие. Напразно. Синът му държеше на решението си с истински Помпеев инат и постигна своето. В резултат на това Апий Клавдий Цензорът трябваше да получи уютната службица на управител в Гърция от името на правителството в изгнание. Там, така гласяха слуховете, той се отдал на нови странности: започнал да се занимава с геометрия на колоните и бълнувал за силови полета, невидими ръце и подобни глупости.
Александрия се отвори пред Гней Помпей като Афродита за света. По-многобройна от Антиохия и Рим, с трите си милиона жители тя бе най-големият дар на Александър Велики за поколенията. Империята му бе просъществувала само в рамките на едно поколение, но Александрия щеше да остане навеки. Беше построена на толкова равно място, че най-високото й възвишение, с невероятната градина на Панеума, издигнато от човешка ръка на двеста стъпки височина, се стори на Гней Помпей като творение на боговете, не на някакви непохватни, смъртни същества. Наполовина с бели, наполовина с разноцветни постройки, засенчени от нарочно посадени дървета, подредени правилно според стройната или пък кръглата форма на короната си, Александрия бе великолепна.
И фарът, огромното светило на остров Фарос! Несравнимо по-висок от всяка друга постройка, която Гней Помпей бе виждал, триетажна шестоъгълна призма, облицована с блестящ бял мрамор, фарът бе едно от чудесата на света. Морето наоколо беше с цвета на аквамарин, с пясъчно дъно и кристална прозрачност, защото големите клоаки, прокарани под града, се изливаха на запад, откъдето теченията отнасяха съдържанието им надалеч. Какъв въздух! Омайващ, галещ. Там пък беше Хептастадиона, мостът, свързващ остров Фарос с континента, проточващо се на два километра бяло величие! С два свода по средата, всеки от тях беше достатъчен за преминаването на най-големия кораб между Евностус и главното пристанище.
Право пред него се издигаше огромен дворцов комплекс, долепен в далечния си край до издигаща се от морето скала, изпълнявала в миналото ролята на цитадела, а сега обградена от подобен на мидена черупка амфитеатър. Това, даде си сметка Гней Помпей, бе _същинският_ дворец. Единствен в света. Толкова огромен, че правеше Пергам да изглежда като колибка. На пръв поглед стотиците му колони изглеждаха дорийски, ала бяха много по-дебели, високи и пищно изрисувани и въпреки това увенчани с обичайните фронтони и метопи, с цялата важност на една гръцка сграда. С тази разлика, че гърците строяха на ниско. Също като римляните, александрийците бяха издигнали двореца си върху триста стъпки високо каменно плато. О, и палмите! Някои бяха стройни, други — ниски и грубовати, трети — с разперени като пера листа.
Замаян от това величие, Гней Помпей изчака корабът му да бъде завързан за царския кей и другите му плавателни съдове да пристигнат, сложи си тогата с пурпурна ивица, символизираща пропреторския му империум, и тръгна след шестте си облечени в алено ликтори с брадви във фасциите към двореца на египетската царица Клеопатра.

 

* * *

 

Възкачила се на трона на седемнайсет, тя вече наближаваше двайсетата си година.
Двете години на царуването й бяха пълни с триумфи и опасности: първо величественото й плаване по Нил в позлатена ладия със златовезани платна, когато местните египтяни се хвърляха по очи пред нея и деветгодишният й брат и съпруг, застанал до нея (но една стъпка по-назад); в Хермонтис — откриването на свещения бик Бухис по растящите по особен начин косми на иначе безупречната му козина, ладията й сред море от покрити с цветя салове, а тя — окичена с всички атрибути на фараон, ала само с високата корона на Горен Египет; пътуването покрай разрушената Тива до първия праг на Нил и Слонския остров, за да присъства на първия ден, в който се покачваха водите на великата река. Тогава нивото, измерено на първия нилометър, можеше да предрече степента на наводнението.
Всяка година в началото на лятото Нил се покачваше по неизвестни причини, излизаше от коритото си и наслагваше дебел слой черна, плодородна тиня върху полята на това странно царство, хиляда и сто километра дълго, но само шест на широчина с изключение около страничния ръкав на реката Таше, до Меридовото езеро и Делтата. Имаше три типа наводнения: наводнение на излишъка, наводнение на доволството и наводнение на смъртта. Нивото се мереше на нилометрите — серия разграфени кладенци, изкопани край брега на великата река. За преминаването на наводнението от първия праг до делтата бяха нужни месеци, точно затова първият нилометър, при Слонския остров, бе толкова важен: по него можеше да се определи какво ниво на водите трябва да се очаква в цялото царство. До есента Нил се връщаше отново в коритото си и оставяше бреговете добре напоени и обогатени.
През онази първа година на царуването на Клеопатра нивото на първия нилометър предричаше наводнение на доволството, добро предзнаменование за един нов монарх. Всяко ниво над трийсет и три римски стъпки означаваше наводнение на излишъка, водещо до катастрофално заливане на всичко около реката. Нивата между седемнайсет и трийсет и две стъпки предвещаваха наводнение на доволството, най-доброто — идеалното равнище бе двайсет и седем стъпки. Под седемнайсет стъпки идваше наводнението на смъртта, Нил не се вдигаше достатъчно, за да излезе от руслото си и гладът беше неизбежен.
Онази първа година Египет (истинският, не този около Делтата) сякаш се възроди под властта на новата царица, която бе в същото време и фараон — бог на земята, какъвто баща й Птолемей Авлет никога не е бил. Изключително могъщата гилдия на жреците, които бяха египтяни по произход, контролираше до голяма степен съдбата на управниците на Египет, Птолемеите — потомци на един от пълководците на Александър Велики, първия Птолемей. Царят или царицата можеха да бъдат провъзгласявани за фараони само след изпълнението на истинските религиозни условия и с одобрението на жреците. Защото титлите цар и царица бяха македонски по произход, а фараон — изконна египетска титла от незапомнени времена. Титлата фараон не беше само ключ към религиозното признаване — то бе разковниче за несметните съкровища в подземните хранилища на Мемфис, пазени от жреци, напълно изолирани от Александрия, седалището на живеещите по македонски маниер царе.
Седмата Клеопатра обаче принадлежеше на жреците. Бе прекарала три години от детството си в Мемфис, говореше както официален, така и народен египетски и се беше възкачила на престола като фараон. Това означаваше, че притежава пълна, божествена власт от единия до другия край на Египет… а също така, че има достъп, когато пожелае, до мемфиските богатства. Тази й титла не допринасяше с нищо за авторитета й в неегипетската Александрия. А и икономиката на Египет и столицата не зависеха от съкровищата в Мемфис; официалният доход на монарха бе шест хиляди таланта на година, личният му — още толкова. В Египет нямаше частна собственост, всичко беше на царя или на жреците.
И така, успехите на Клеопатра през първите две години от царуването й бяха свързани повече с Египет, отколкото с Александрия, изолирана встрани от плодородния Нил, в най-западния край на Делтата. Бяха свързани също така с един тайнствен край в източната част на Делтата, земята на Ониас, напълно самостоятелна и нямаща никаква религиозна връзка нито с Македония, нито с останалата част на Египет. Земята около Ониас бе убежище на юдеите, избягали от елинизирана Юдея, след като бяха отказали да приемат един разколен върховен жрец, и все още пазеха еврейската си самоличност. Те даваха на Египет голяма част от войската му и контролираха Пелузиум, другото важно пристанище на държавата на бреговете на „Нашето“ море. И Клеопатра, която говореше перфектно както еврейски, така и арамейски, беше любимка на народа на Ониас.
Първата опасност, с която се беше справила добре, бе убийството на двамата сина на Бибул. Ала настоящата бе доста по-сериозна. Когато дойде време за второто наводнение на царуването й, нилометрите предвещаха наводнение на смъртта. Нил не излезе от руслото си, тинестите му води не се разляха върху нивята и насажденията не изкараха зелените си листа над сухата земя. Защото слънцето печеше безмилостно всеки божи ден от годината над царството на египтяните — животворната вода бе дар на Нил, а не от небето, и фараонът беше божественото олицетворение на великата река.

 

* * *

 

Когато Гней Помпей акостира на царския пристан в Александрия, градът беше заплашен от размирици. Нужни бяха две или три поредни гладни години, за да лишат жителите около реката от всички източници на храна, ала в Александрия нещата не стояха така. Тя не даваше почти нищо, освен чиновници, търговци и слуги. Александрия бе най-важният търговски посредник, не произвеждаше никаква продукция, но даваше повечето пари в държавата. Там се изработваха невероятно красиви предмети, като знаменитите разноцветни стъкларски изделия; оттам излизаха най-великите учени; тя бе просветният център на света. Обаче не беше способна да се изхранва сама. Това се очакваше от Египет около Нил.
Народът се разделяше на няколко групи: македонската аристокрация, ревностно пазеща позициите си в държавната администрация; търговци и предприемачи със смесени египетски и македонски корени; значителна еврейска колония в западната част на града, състояща се главно от занаятчии, работници и учени; гърци, заемащи нисшите длъжности в администрацията — писари и дребни чиновници, скулптори и зидари, учители и възпитатели… и гребци както във военната, така и в търговската флота; и дори неколцина римски конници. Официалният език беше гръцки, гражданството не беше египетско, а александрийско. Само около триста хиляди македонски благородници притежаваха пълни граждански права, което водеше до недоволство и неприязън у другите прослойки на обществото. Освен при римляните, които гледаха с презрение на тази досадна неуредица. Да бъдеш римлянин, беше по-престижно от притежаването на каквото и да било друго гражданство, включително александрийско.
За зърно недостиг все още нямаше — царицата купуваше от Кипър, Сирия, Юдея. Причината за обезпокоителното недоволство сред народа бе вдигането на цените. За жалост александрийците, като се изключат миролюбивите и затворени евреи, бяха агресивни хора, изключително независими и непризнаващи никакъв авторитет, дори на фараона. Неведнъж бяха вдигали бунтове, за да свалят един Птолемей от трона и да го заменят с друг, и винаги бяха готови да го направят отново, ако жизненият им стандарт спадне или животът поскъпне.
С пълното съзнание за това царица Клеопатра се приготви да приеме Гней Помпей.
Всичко се усложняваше и от това, че брат й и в същото време неин съпруг вече бе на дванайсет и не можеше повече да бъде пренебрегван като малко дете. Все още ненавлязъл в пубертета, макар че промените на съзряването вече се забелязваха, тринайсетият Птолемей ставаше все по-труден за контролиране. А това се дължеше най-вече на силното влияние на двама мъже: възпитателят му Теодот и главният шамбелан Потин.
Когато царицата влезе в залата за аудиенции, те вече чакаха, което говореше за самоувереност и авторитет, които тя с финото си тяло не излъчваше. Невръстният цар седеше на трона си, по-малък и една стъпка по-ниско разположен от огромния престол от абанос и злато на Клеопатра. Докато не докаже мъжествеността си, като накара съпругата си и негова сестра да забременее, той нямаше да бъде възкачен по-високо. Облечен с пурпурна туника и наметнат с плаща на македонски цар, той бе красиво дете, рус, по-скоро напомнящ трак, отколкото грък. Майка му бе полусестра на баща му, а нейната майка — принцеса от арабската Набатея. За разлика от Клеопатра обаче семитската кръв не се проявяваше у тринайсетия Птолемей. Майка й бе дъщеря на свирепия цар Митридат от Понт, висока, едра жена с тъмноруса коса и жълто-кафяви очи, характерни за Митридатите. Следователно тринайсетият Птолемей носеше повече семитска кръв от сестра си, макар че тя приличаше на семитка повече от него.
Тирийската пурпурна възглавница с вплетени златни нишки и перли помагаше на царицата на Александрия и Египет да достигне с краката си някаква твърда опора, иначе не успяваше да стъпи на тъмнорозовия мраморен подиум под огромния си трон.
— Повикахте ли Гней Помпей? — попита тя.
— Да, господарке — отвърна Потин.
Тя не можеше да определи кого от двамата ненавижда повече: Потин или Теодот. Главният шамбелан имаше по-достолепен вид и представляваше живо доказателство, че не е задължително евнусите да са ниски, дебели и женствени. Тестисите му бяха отстранени на четиринайсетгодишна възраст, малко късно може би и по нареждане на баща му, македонски аристократ с огромни амбиции за детето си. Главен шамбелан беше най-високата длъжност в двора и можеше да се заема само от евнух, странен резултат от кръстосването на гръцка и египетска култура. Даваше се само на човек с чист македонски произход, защото така повеляваха египетските традиции. Коварен и жесток, Потин бе изключително опасен човек. Имаше сивкаворуса къдрава коса, тесни сиви очи, изящни черти. Той, разбира се, кроеше планове за свалянето й от престола и възкачването на полусестра й Арсиное, истинска сестра на тринайсетия Птолемей.
Теодот беше женствен, въпреки непокътнатите си тестиси. Хилав, блед и с измамно тревожно изражение. Нито добър учен, нито способен учител, той бе интимен приятел на баща й Авлет и дължеше службата си на тази щастлива случайност. Това, което учеше тринайсетият Птолемей, нямаше нищо общо с историята, с географията, с реториката и математиката. Харесваше момчета и едно от най-унизителните неща в живота на Клеопатра бе знанието, че Теодот е въвел брат й в сексуалния живот много преди да навърши възрастта, на която можеше да консумира брака си.
„Трябва да се отърва от този Теодот — мислеше си тя. — Ако доживея такава възможност. Той също иска да ме смени с Арсиное. Двамата с Потин знаят, че не могат да ми влияят. Какви глупци! Не разбират ли, че Арсиное е също толкова неподатлива на влияние? Да, войната за надмощие над Египет започна. Кой ще успее пръв да убие другия — те мен, или аз тях? Едно обаче се заричам. Щом дойде денят, когато Потин и Теодот ще се простят с живота си, брат ми също ще умре. Малка усойница!“

 

* * *

 

Освен залата за аудиенции в палата имаше отделна тронна зала. Палатът представляваше комплекс от сгради, където имаше помещения, дори дворци в двореца, с най-разнообразни предназначения. Тронната зала би накарала Дори Крас да занемее; залата за аудиенции беше предостатъчна за Гней Помпей. Както външната, така и вътрешната архитектура на комплекса бе гръцка, но египетското влияние също личеше, тъй като голяма част от украсата беше поверена на мемфиски художници — жреци. Залата за аудиенции бе отчасти позлатена, отчасти покрита със стенописи, съвсем непознати за римския посланик. Образи на хора, животни, палми, лотоси. Без статуи, без мебели, освен двата трона на подиума.
От двете страни на платформата стояха по един огромен мъж, за каквито Гней Помпей само бе слушал, че съществуват. Беше виждал само веднъж толкова едро човешко същество — една жена на някакъв панаир в детството си, ала тя бе доста по-красива от тия двама колоси. Те носеха златни сандали, полички от леопардови кожи, пристегнати със златни, украсени със скъпоценни камъни колани, и златни огърлици, от които проблейваха драгоценности. Всеки махаше с по едно голямо, пухкаво ветрило от разноцветни пера с дълга златна дръжка. Ала това бе нищо в сравнение с красотата на кожата им — съвършено _черна_. Не мургава, а черна! Като черно грозде, помисли си Гней Помпей, макар и покрита с нежен черен мъх. Тирийски чернокожи! Бе виждал лица като техните на малки статуетки — когато някой гръцки или италийски скулптор имаше късмет да зърне някой като тях, той моментално запечатваше образа му в камъка. Хортензий бе притежавал статуетка на момче, Лукул — мъжки бронзов бюст. Ала това бяха само бледи подобия. Тези хора имаха високи скули, гърбави носове, много сочни, но изящно изваяни устни, черни очи със странен разсеян поглед. Косата им беше късо подстригана с толкова дребни къдри като козината на новородено агне от онази бактрийска порода, чиято кожа партските царе толкова ценяха, че само те имаха право да носят.
— Гней Помпей Велики! — възкликна Потин и се втурна напред. Беше облечен с пурпурна туника и носеше наметало със златна верига, атрибут на високия му пост. — Добре дошъл, добре дошъл!
— Аз не съм Великия! — тросна се раздразнено Гней Помпей. — Аз съм само Гней Помпей! Ти кой си, престолонаследникът?
Жената, седнала на по-големия и по-високо поставен трон, заговори с уверен, мелодичен глас:
— Това е Потин, нашият главен шамбелан. Ние сме Клеопатра, царица на Александрия и Египет. От името на Александрия и Египет те приветстваме с добре дошъл. Колкото до теб, Потине, ако искаш да останеш, отдръпни се назад и не се обаждай, докато не ти дадем думата.
„Охо! — помисли си Гней Помпей. — Тя май не го харесва. А и на него явно никак не му е приятно да получава заповеди.“
— За мен е чест, велика царице — отвърна той, застанал с по три ликтора от двете си страни. — А това, предполагам, е цар Птолемей.
— Да — отговори кратко царицата.
Тя не тежеше повече от мокра кърпа за баня, прецени Гней Помпей, и надали имаше пет римски стъпки височина; момиче с нежни малки ръце и тънка шия. Деликатна кожа, леко мургава, но достатъчно светла, та вените й да прозират през нея. Косата й беше светлокестенява и сплетена в необичайна прическа, разделена на няколко кичура с дебелина по два пръста, събрани на тила й; напомняше му на пъпеш. Над челото си носеше диадемата, символизираща царствеността й, и бе облечена скромно, в гръцки стил, макар че робата й бе от най-финия тирийски пурпурен плат. По тялото й нямаше никакви скъпоценности, освен сандалите, с вид, сякаш изобщо не са предназначени за ходене, толкова неудобно изглеждаха с цялото това злато.
Светлината, проникваща през отворите в стената, бе достатъчна, за да забележи, че лицето й е невероятно грозно — само младостта му придаваше малко по-поносим вид. Имаше големи очи, вероятно зеленикавожълтеникави или светлокафяви. Устните й бяха сочни, но презрително стиснати. И нос, който можеше да съперничи на този на Катон, огромен и гърбав като на евреин. Трудно се забелязваха някакви македонски черти в тази жена — бе типичен източен образ.
— И за нас е голяма чест да те посрещнем, Гней Помпей — продължи тя напевно, на перфектен атински гръцки. — Съжаляваме, че не можем да говорим латински, но никога не сме имали възможност да го научим. Какво можем да сторим за вас?
— Предполагам, че дори в този далечен край на Нашето море, велика царице, вие сте чули, че Рим е в гражданска война. Моят баща, _който_ носи прозвището Велик, бе принуден да избяга от Италия заедно със законното римско правителство. В момента са в Тесалоника и се готвят за ответен удар срещу предателя Гай Юлий Цезар.
— Знаем това, Гней Помпей. Нашите най-искрени съчувствия.
— Благодаря — отвърна Гней Помпей с присъщата и за баща му липса на такт, — ала това не е достатъчно. Дошъл съм за материална подкрепа, не за съболезнования.
— Логично. Пътят до Александрия е твърде дълъг, за да идваш за едните съчувствия. Ние дочухме, че си дошъл да молиш за… ъ… материална подкрепа. Каква по-точно?
— Имам нужда от флота, състояща се най-малко от десет превъзходни кораба, шейсет добри плавателни съда, достатъчно моряци и гребци, за да ги управляват, и пълни трюмове с жито и други хранителни продукти.
Невръстният цар се размърда на трона си, обърна глава, също окичена с диадема, и погледна главния шамбелан и слабия, женствен мъж до него. Сестра му, а също така и негова съпруга (какво безобразно кръвосмешение се извършваше в тези източни монархии!), веднага реагира, както би реагирала и всяка римлянка в подобна ситуация. Удари го през кокалчетата със скиптъра си от злато и слонова кост толкова силно, че момчето извика от болка. Отново обърна красивото си, нацупено лице напред и примигна, за да отпъди сълзите.
— За нас тази молба за материална помощ е голяма чест, Помпей. Ще имаш всички кораби, от които се нуждаеш. На пристана в Циботус чакат десет превъзходни квинквереми, предназначени за превозването на много артилерия, снабдени с най-добрите дъбови тарани и изключително маневрени. Екипажите им са отлично обучени. Ще ти отпуснем и шейсет големи, стабилни товарни кораба от нашата лична флота. Всички плавателни съдове на Египет са наша собственост, както военните, така и търговските, макар че нямаме власт над всички търговски кораби в Александрия.
Царицата замълча за миг; изглеждаше изключително сериозна и изключително грозна.
— Не можем обаче да ти отпуснем нито жито, нито други хранителни продукти, Гней Помпей. Египет гладува. Нивото на реката предвещава лоша реколта; нищо не расте. Нямаме достатъчно храна да изхраним собствения си народ, особено жителите на Александрия.
Гней Помпей, който приличаше много на баща си, с изключение на това, че късата му коса бе по-тъмноруса, поклати глава и повиши глас:
— Това не стига! Искам зърно и храна! Няма да приема отрицателен отговор!
— Ние нямаме зърно, Гней Помпей. Нямаме храна. Нямаме възможност да ви обслужим, както вече обясних.
— Всъщност — заяви спокойно той, — нямате никакъв избор. Съжалявам, ако народът ви гладува, но това не е мой проблем. Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика, управителят, все още е в Сирия и има предостатъчно римска войска, за да нахлуе на юг и да смачка Египет като гнида. Ти си достатъчно голяма, за да си спомниш идването на Авъл Габиний и какво се случи тогава. Достатъчно е само да изпратя нарежданията си в Сирия и земята ти ще бъде окупирана. И дори не си помисляй да ми сториш онова, което направи със синовете на Бибул! Аз съм син на Великия. Само косъм да падне от главата ми или от тази на някой от подчинените ми, и ще умреш по твърде мъчителен начин. В много отношения окупирането на Египет ще бъда най-доброто решение за баща ми и правителството в изгнание. Египет ще стане римска провинция и всичките му блага ще отиват директно за Рим. Помисли си пак царице Клеопатра. Ще се върна утре да чуя решението ти.
Ликторите се извъртяха и излязоха с каменни лица, Гней Помпей ги последва.
— Каква наглост! — възкликна Теодот и плесна с ръце. — Не мога да повярвам, че може да има такова нахалство!
— Дръж си езика, възпитателю! — сряза го царицата.
— Мога ли да си вървя? — попита през сълзи царят.
— Да, върви, малко нищожество! И вземи Теодот със себе си!
Двамата излязоха, възпитателят постави ръка върху свитите рамене на момчето, за да го утеши.
— Ще се наложи да се подчините на Гней Помпей — промърмори доволно Потин.
— Много добре го знам, самодоволен червею!
— И се молете, могъщи фараоне, Изида на земята, дъщеря на Ра, това лято Нил да се вдигне достатъчно, за да излезе от коритото си.
— Това и възнамерявам да направя. И не се съмнявам, че ти и Теодот, и вашият слуга Ахил, главнокомандващ на войската ми, ще се молите с не по-малка страст на Серапис Нил да остане на сегашното си ниво! Две сухи години ще пресушат напълно Таше и Меридовото езеро. Цял Египет ще гладува. Доходите ми ще спаднат толкова, че няма да мога вече да внасям. Ако има откъде да се внесе. Сушата е обхванала всички земи от Македония и Гърция до Сирия и Египет. Цените на храната ще продължат да се покачват, докато Нил не прелее. А през това време ти и съучастниците ти ще подготвяте трети вид вдигане — това на Александрия срещу мен.
— Като фараон, о, царице, вие имате ключа към съкровищата на Мемфис.
Царицата го изгледа с презрение:
— Естествено, главни ми шамбелане! Много добре знаеш, че жреците никога няма да позволят съкровищата на Египет да се използват за спасението на Александрия. Пък и защо да го правят? На никой коренен египтянин не е позволено да живее в столицата, камо ли да получи граждански права. Несправедливост, която смятам в скоро време да поправя.
— Не ви се очертава много добро бъдеще, о, царице.
— Не гледай на мен като на една слаба жена, Потине. Това е голяма грешка. По-разумно е да виждаш в мен олицетворение на Египет.

 

* * *

 

Клеопатра имаше стотици слуги, но само две от тях й бяха любими — Хармиан и Ира. Дъщери на македонски аристократи, те бяха дадени на царицата още като деца, като компаньонки на втората дъщеря на цар Птолемей Авлет и царица Клеопатра Трифена. Бяха на същата възраст като Клеопатра и трите бяха преживели много несгоди оттогава: развода на Птолемей Авлет с Клеопатра Трифена и пристигането на мащехата й; прогонването на Авлет; трите години изгнание в Мемфис, когато по-голямата му дъщеря Береника управляваше заедно с майка й Клеопатра Трифена; ужасният период след смъртта на Клеопатра Трифена, когато Береника отчаяно търсеше съпруг, приемлив за александрийците; връщането на Птолемей Авлет и възстановяването му на трона; убийството на Береника от собствения й баща; първите две години от управлението на Клеопатра. Толкова дълго!
Те бяха единствените й доверенички, затова тя разказа за срещата с Гней Помпей само на тях.
— Потин става все по-уверен — сподели тя.
— Това означава, че ще се опита да те детронира при първа възможност — отбеляза Хармиан, мургава и много красива.
— О, да. Трябва да предприема пътуване до Мемфис и да направя жертвоприношение на истинските богове. Ала не смея. Да напусна Александрия, ще е фатална грешка.
— Ще ти помогне ли, ако помолиш за съвет Антипатер в двора на цар Хиркан?
— Никаква полза. Той е римска пионка.
— Какъв е този Гней Помпей? — попита Ира, която винаги се интересуваше от личностите, не от политиката; беше руса и също изключително красива.
— От същото тесто като Александър Велики. Македонец.
— Харесваш ли го? — настоя Ира с блеснали очи. Клеопатра я изгледа раздразнено:
— Всъщност, Ира, този човек ми е крайно противен! Защо задаваш такива глупави въпроси? Аз съм фараон. Моята химена е обречена на мъж с равен на моя земен и божествен произход. Ако си харесала Гней Помпей, иди спи с него. Ти си млада жена, време ти е да се омъжиш. Аз обаче съм фараон, бог на земята. Когато се съвкупявам, го правя единствено в името на Египет, не за мое лично удоволствие. — Тя изкриви лице. — Повярвай ми, само заради Египет бих дала девственото си тяло на тази малка усойница!

 

* * *

 

В началото на декември Помпей Велики с огромно облекчение тръгна по Игнациевия път към Дирахиум. Съжителството с повече от половината римски сенатори в двореца в Тесалоника бе истински кошмар. Защото, разбира се, всички се бяха върнали, от Катон до възлюбения му голям син, който дойде от Александрия с превъзходна флота от десет квинквереми и шейсет пълни до пръсване товарни кораба. Товарът им трябваше да се състои от жито, ечемик, боб и нахут, но се оказа съставен главно от фурми. Сладки и вкусни за изтънчения език на епикуреец, отвратителни за войската.
— Тази стисната вълчица! — бе изръмжал Гней Помпей, след като установи, че само десет от корабите са натоварени с жито; другите петдесет съдържаха само фурми в гърнета, които той със _собствените_ си очи бе видял да пълнят с жито. — Измамила ме е!
Баща му, изтощен психически от едновременното общуване с Катон и Цицерон, предпочете да погледне на нещата от веселата им страна и се смя до сълзи.
— Нищо — успокои той разлютения си син, — след като разбием Цезар, ще нахлуем в Египет и ще си покрием загубите от войната със съкровищата на Клеопатра.
— С огромно удоволствие лично ще я изтезавам!
— Що за език, Гней? Вече се носят слухове за любовна връзка.
— Предпочитам я изпечена и натъпкана с фурми.
От този отговор Помпей отново избухна в луд смях.

 

* * *

 

Катон се беше върнал малко преди Гней Помпей, много доволен от успеха на мисията си в Родос и развеселен от срещата с другата си полусестра Сервилила, бивша жена на покойния Лукул, и сина й Марк Лициний Лукул.
— Не мога да я разбера, както не мога да разбера и Сервилия — сподели намръщено той. — Когато се срещнах със Сервилила в Атина, тя явно смяташе, че ще бъде обявена извън закона, ако се върне в Италия, и се закле никога да не ме напуска. Прекоси Егейско море с мен, дойде на Родос. Започна да се кара със Статил и Атенодор Кордилон, ала когато дойде време да си тръгваме, заяви, че нямало да напусне острова.
— Жени, какво да ги правиш, Катоне — отвърна Помпей. — Хайде сега, остави ме на мира!
— Не и преди да се съгласиш да затегнеш дисциплината сред галатийската и кападокийската конница. Държат се недопустимо скандално.
— Дошли са да ни помагат във войната срещу Цезар, Катоне, не да се учат на морал. Що се отнася до мен, аз нямам нищо против да се задоволяват с женското население на Македония и да пребиват мъжкото. Хайде, махай се!
Следващият му посетител бе Цицерон, придружен от сина си. Цицерон беше изтощен, в плачевно състояние, разочарован от брат си и племенника си, Квинтовците, и Атик, който отказваше категорично да каже дори една лоша дума за Цезар и с готовност прочистваше пътя му в Италия.
— Бил съм заобиколен от предатели! — изрече той пред Помпей, чиито уши вече го боляха да слуша вайкания. — Организирах бягството си с месеци и накрая се наложи да тръгна без Тирон.
— Да, да — прекъсна го отегчено Помпей. — Пред Латинската порта живее една изключителна лечителка. Иди да ти види очите. _Веднага!_ Моля те!
През октомври от Испания дойдоха Луций Афраний и Марк Петрей. Водеха няколко кохорти, което ни най-малко не утешаваше Помпей, потресен от новината за безкръвното разбиване на испанската си войска. На всичкото отгоре пристигането на Афраний и Петрей предизвика паника у хора като Лентул Крус, който междувременно се беше завърнал от Азия.
— Предатели! — закрещя той в ухото на Помпей. — Настоявам сенатът да ги съди!
— Я млъквай, Крусе! — сряза го Тит Лабиен. — Афраний и Петрей поне са пробвали късмета си на бойното поле, което не може да се каже за теб.
— Велики, кой е този нищожен червей? — разпали се Лентул Крус. — Защо още го търпим? Откъде накъде аз, патриций от Корнелиите, трябва да понасям обиди от хора, недостойни дори да ми лижат подметките? Накарай го да се маха!
— Махай се ти, Лентуле! — изсъска Помпей, който едва се сдържаше да не заплаче от яд.
Когато Луций Домиций Ахенобарб дойде с вестта за падането на Масилия, той не успя да спре сълзите си. Цезар вече контролираше всички земи на запад от Италия.
— Имаме обаче доста добра малка флотилия — отбеляза то утешение Ахенобарб. — И възнамерявам да я използвам.

 

* * *

 

Бибул пристигна към края на декември, за да завари Помпей блокиран с огромната си войска в проходите на Кандавия.
— Какво правиш тук? — попита нервно Помпей.
— Спокойно, Велики! Цезар скоро няма да акостира в Епир или Македония. Ако не друго, в Брундизиум няма достатъчно плавателни съдове за прехвърлянето през Адриатика. Освен това там са флотата на сина ти и моите две под командването на Октавий и Либон, а Ахенобарб охранява Йонийско море.
— Знаеш, разбира се, че Цезар е обявен за диктатор и цяла Италия го подкрепя, нали? И че няма никакво намерение да издава проскрипции.
— Знам. Ала успокой се, Велики, положението не е чак толкова трагично. Изпратих Гай Касий с онези седемдесет маневрени сирийски кораба в Тосканско море с нареждане да патрулира между Месана и Вибон, за да спре притока на зърно от Сицилия. Присъствието му ще попречи на Цезар да изпрати войски в Епир.
— О, това вече е новина!
— И аз така мисля. — Бибул се усмихна самодоволно. — Ако успеем да го блокираме в Брундизиум, можеш ли да си представиш как ще приемат местните мисълта за изхранването на _дванайсет_ легиона цяла зима? След като Гай Касий пресече източниците му на зърно, Цезар ще се сблъска със сериозни проблеми в изхранването на цивилното население. Освен това Африка също е в наши ръце, не забравяй.
— Така е. — Помпей отново се навъси. — Щях да съм много по-доволен, ако бях получил онези два сирийски легиона от Метел Сципион, преди да напусна Тесалоника. Ще имам нужда от тях, ако Цезар все пак успее да се прехвърли. Осем от легионите му са съставени от опитни войници.
— Какво попречи на сирийските легиони да пристигнат?
— Според последното писмо на Сципион, има проблеми в преминаването на Аманус. Скенитските араби са заели проходите и го принуждават да проправя всяка стъпка от пътя си с бой. Е, ти познаваш Аманус, водил си битки там.
Бибул се намръщи:
— Значи му остава да извърви целия път през Анатолия до Хелеспонт. Съмнявам се да го видим преди пролетта.
— Да се надяваме тогава, че няма да видим и Цезар.

 

Напразни надежди. В началото на януари Помпей още прехвърляше войските си през Кандавия, през планините на север от Охридското езеро, когато Луций Вибулий Руф пристигна при него.
— Какво правиш тук? — удиви се Помпей. — Мислехме, че си в Близка Испания!
— Аз съм първият пример за човек, който, след като е бил помилван от Цезар при Корфиниум, му се е противопоставил отново. Той ме плени при Илерда и ме държа там.
Помпей пребледня.
— Искаш да кажеш…
— Да, Цезар натовари четири легиона в корабите си и отплава от Брундизиум в деня преди ноните. — Вибулий се усмихна мрачно. — Никой не му се противопостави и той акостира при Палесте.
— Палесте ли?
— Между Орикум и Коркира. Първото, което предприе, беше да ме прати при Бибул в Коркира, за да го уведомя, че е пропуснал възможността. И да го попитам къде се намираш. Идвам в качеството на посланик на Цезар диктатора.
— О, богове, колко е самоуверен! _Четири_ легиона ли? Това ли е всичко?
— Да.
— Какво ти каза да ми предадеш?
— Че не иска да се пролива повече римска кръв. Че сега време да се обсъдят условията за мир. И двете страни разполагали с равни сили, но още не били ангажирани в бойни действия.
— С равни сили — изрече бавно Помпей. — Четири легиона!
— Това са думите му, Велики.
— А условията му?
— Двамата да се явите пред сената и народа на Рим, за да ги обсъдите. Разбира се, след като и двамата разпуснете войските си. Това трябва да стане три дни след като се върна при него.
— Сенатът и народът на Рим. _Неговият_ сенат. _Неговият_ народ — процеди през зъби Помпей. — Той е избран за първи консул, вече не е диктатор. Всички в Рим и Италия му се възхищават. Наистина той не е Сула.
— Да, управлява честно, без непопулярни мерки. О, голям хитрец е! И всички онези глупаци в Рим и Италия се хващат в клопката му.
— Е, Вибулий, той е героят на деня. Преди десет години такъв бях аз. Народът променя предпочитанията. Преди десет години аз бях пиценското чудо. Сега той е патрицианският принц. — Изражението на Помпей се промени. — Кажи ми, кого остави главнокомандващ в Брундизиум?
— Марк Антоний и Квинт Фуфий Кален.
— Значи в Епир няма конница.
— Много малко. Два-три ескадрона гали.
— Сигурно ще се насочи към Дирахиум.
— Несъмнено.
— Значи е време да събирам легатите си и да поведа войската. Трябва да го преваря, преди да стигне Дирахиум, иначе ще установи контрол върху лагера ми и пътищата към града.
Вибулий прие това за знак, че е свободен, и стана.
— Какво да кажа на Цезар?
— Нека чака! Стой тук и помагай.

 

* * *

 

Помпей превари Цезар в Дирахиум, но не съвсем.
На западното си крайбрежие Гърция, Епир и Македония нямаха ясно определени граници. За южен предел на Епир се приемаше северният бряг на Коринтския залив, но това включваше също така и гръцката Акарнания. На север пък този район изобщо нямаше ясна граница. За римляните Игнациевият път, минаващ от Хелеспонт до Адриатика в продължение на почти хиляда и сто километра, лежеше изцяло в Македония. На трийсетина километра от западното крайбрежие той се разклоняваше на юг и на север. Северният му клон завършваше в Дирахиум, а южният — в Аполония. Затова много римски пълководци смятаха двата града за част от Македония, не от Епир.
След като пристигна с нестройната си войска в Дирахиум, Помпей с ужас установи, че цял Епир е преминал на страната на Цезар, а също така и Аполония, южният край на Игнациевия път. Фактически всичко на юг от река Апсус принадлежеше на него. Цезар бе прогонил Торкват от Орикум и Стаберий от Аполония без кръвопролитие и по най-простия начин: местните приветстваха Пълководеца и правеха живота на противниковата войска непоносим. От мястото на дебаркирането му край Палесте разстоянието по зле охранявания и неподдържан път до Дирахиум бе малко над сто и шейсет километра, ала въпреки това той за малко да изпревари Помпей, движещ се по много по-добрия Игнациев път.
И което бе още по-отчайващо за Помпей, Дирахиум също се обявяваше за Цезар. Местните войници отказаха да съдействат на римското правителство в изгнание и започнаха да кроят коварни планове. Със седем хиляди коне и почти осем хиляди мулета, Помпей не можеше да си позволи да остане в тази враждебна страна.
— Нека аз се оправя с тях — заяви Тит Лабиен със злобен пламък в очите, в който Цезар и по-старите му легати веднага биха видели жажда за жестокости.
Незапознат с варварските нрави на военачалника си, Помпей зададе невинния въпрос:
— Как ще се справиш?
Лабиен показа големите си жълти зъби:
— Ще им дам да пробват онова, което всяваше ужас сред треверите.
— Добре тогава — вдигна рамене Помпей, — действай.
След като видяха неколкостотин жестоко обезобразени трупа на свои сънародници, епирците решиха да бъдат по-внимателни в отношението си към Помпей, който, макар че чу не една зловеща история в лагера си, предпочете да не взима отношение.
Когато Цезар се оттегли на южния бряг на Апсус, Помпей установи лагера си непосредствено срещу неговия, на северния, в укреплението преди Игнациевият път да пресече реката към Аполония.
Само някакъв си поток го делеше вече от Цезар… Шест римски легиона, седем хиляди конници, десет хиляди чужди наемници, две хиляди стрелци и хиляда бойци с прашки — срещу четири легиона с ветерани от Галската война: Седми, Девети, Десети и Дванайсети. Помпей имаше огромен числен превес! Разбира се, предостатъчно за победа! Как можеше такава огромна армия да загуби срещу четири легиона римска пехота? Не можеше. Просто не можеше. Той _трябваше_ да победи!
Ала въпреки това Помпей седеше на северния бряг на Апсус, толкова близо до Цезаровите укрепления, че можеше да ги прехвърли с камък и да удари някой войник от Десети легион по шлема. И не мърдаше.
Не спираше да мисли за Испания преди много години и Квинт Серторий, който можеше да се измъкне отвсякъде, да излъже всеки шпионин, да нанесе огромни загуби на доста по-голяма войска от неговата и после отново да изчезне сякаш вдън земя. Помпей си спомни как бе стоял под стените на Лаврон, на Оска, как се беше оттеглил през Иберус, как Метел Пий бе обрал лаврите.
Луций Афраний и Марк Петрей, които трябваше да помогнат с нещо на Помпей, също си спомняха Серторий, а и смехотворно лесната победа на Цезар над войските им само шест месеца по-рано. Нямаше го Лабиен да осмее Цезар по характерния си начин, да вдъхне самоувереност на Помпей. Той бе останал в Дирахиум, за да контролира местното население, заедно с онези непоносими книжни плъхове Катон, Цицерон, Лентул Крус, Лентул Спинтер и Марк Фавоний. Никой в лагера не беше достатъчно проницателен или решителен, за да разсее съмненията на Помпей.
— Не — рече той на Афраний и Петрей след няколко нундини бездействие, — ще изчакам сирийските легиони на Сципион, преди да предприема битка. Междувременно ще останем тук и ще го държим под око.
— Добра стратегия — похвали го с облекчение Афраний. — Той е подложен на лишения, Велики, големи лишения. Бибул прекъсна почти напълно водните му снабдителни пътища, налага се да разчита на онова, което получава по сушата от Гърция и Южен Епир.
— Добре, зимата ще го накара да гладува. Тя идва по-рано тази година.

 

Ала не достатъчно рано. Цезар бе взел Публий Вациний. Близостта на двата лагера предопределяше известна възможност за комуникации през реката. Легионерите започнаха да общуват и времето работеше в полза на Цезар. Хората му, прославени с непоклатимата си решителност по време на Галската война, бяха засипвани с безброй въпроси от страна на любопитните Помпееви легионери. След като забеляза това неосъзнато възхищение от успехите му, Цезар изпрати Вациний на най-близката до вражия лагер кула, за да произнесе реч пред противниковите войски.
Защо да проливат римска кръв? Защо да си правят илюзията, че могат да победят непобедимия Цезар? Защо не започваше Помпей битка, ако не се страхуваше, че ще загуби? _Какво изобщо правеха те тук?_
Когато научи какво става, Помпей веднага повика от Дирахиум главния си специалист по разрешаване на такива проблеми, Лабиен, със специално послание до Цицерон да отиде и да произнесе контра реч.
В резултат на това всички безделници от сената решиха да дойдат (те бяха толкова _отегчени_!), включително Лентул Крус, който вече доста внимателно се вслушваше в убедителните аргументи на Балб Младши (изпратен от Цезар), представени му под формата на пари. Балб Младши също се промъкна в лагера, молейки се на боговете никой да не го познае.
— Не бъди глупав, Лабиен! — крещеше Вациний. — Преговаряй! Пази живота на хората си, човече, пази живота им!
— Докато аз съм тук, към предателите няма да има милост! — гърмеше гласът на Лабиен. — Ала ако ми изпратите главата на Цезар, мога и да размисля!
— Не си се променил, Лабиен!
— И никога няма да се променя!
Докато всичко това се случваше, Цицерон спокойно си пиеше виното в командната зала на Помпей.
— Изглеждаш много доволен — отбеляза мрачно Великия.
— Имам причини за това — отвърна той, нетърпелив да съобщи добрата новина. — Току-що получих едно много апетитно наследство.
— Сега ли? — присви очи Помпей.
— О, казвам ти, Велики, не можеше да дойде в по-подходящ момент! — продължи весело Цицерон, без да подозира назряващото бедствие. — Дойде време за втората вноска за зестрата на Тулия — двеста хиляди, моля ти се! И още дължа на Долабела шейсет хиляди от първата. Пише ми по писмо на ден по този повод. — Цицерон се засмя весело.
— Явно има предостатъчно време за писане, тъй като е адмирал без флота. Колко ще получиш?
— Един милион.
— Точно от това имам нужда! — възкликна Помпей. — Като твой върховен военачалник и приятел, Цицероне, отпусни ми ги на заем. Не знам вече с какво да плащам на войниците си. Взел съм заеми от всеки римски легионер, а това е немислимо за един командир! Моите войници са мои кредитори. Наскоро научих, че Сципион щял да остане в Пергам до края на зимата. Надявах се да се измъкна от кашата с помощта на сирийските пари, но… — Той вдигна рамене. — Е, твоят милион ще свърши работа.
Цицерон седеше стиснал устни, неспособен да проговори; наказанието му, олицетворено от Помпей, го гледаше с пронизващи сини очи.
— Нали те изпратих при оная знахарка в Тесалоника. Тя излекува ли ти очите?
Цицерон преглътна тежко и кимна:
— Да, Велики, разбира се. Ще получиш милиона. — Той се размърда, отпи малко разредено вино, за да разкваси устни. — Ъ… не може ли все пак да задържа колкото да изплатя дължимото на Долабела?
— Долабела е на страната на Цезар! — възкликна възмутено Помпей. — Това би поставило лоялността ти под въпрос, Цицероне.
— Ще получиш милиона — повтори с пресъхнала уста Цицерон. — О, какво ще кажа на Теренция?
— Нищо, което вече да не знае — ухили се Великият.
— А бедната ми Тулия?
— Да каже на Долабела да иска пари от Цезар.

 

* * *

 

Добре разположен на остров Коркира, Бибул се справяше доста по-успешно от колебливия Помпей. Вестта, че Цезар е успял да премине блокадата му, нарани доста самолюбието му. Не беше ли типично за Цезар — да изпрати пленен Помпеев легат, за да го извести? Ха, ха, Бибуле, надхитрих те! Нищо не можеше да раздразни Бибул толкова жестоко, колкото този насмешлив жест. Той винаги бе работил усилено, но след посещението на Вибулий започна да изисква още повече и от себе си, и от легатите си.
Всеки кораб под негов контрол бе изпратен да патрулира в Адриатика. Цезар щеше да изгние, преди да види остатъка от войската си! Първата победа на Бибул беше съпроводена с ненужно разхищение, но за сметка на това бе сладка. Без да излиза в открито море, той забеляза трийсет от плавателните съдове, използвани от Цезар, залови ги и ги изгори. Така! По-малко кораби за Антоний и Кален.
Една от двете главни цели на Бибул бе да направи невъзможно за Антоний и Фуфий Кален да си набавят други кораби в Брундизиум, за да се прехвърлят с легионите си и хилядата германски конници в Епир. За да осигури това, той изпрати Марк Октавий да патрулира покрай италийския бряг на север от Брундизиум, Скрибоний Либон получи района непосредствено около пристанищния град, а Гней Помпей се зае с пътищата откъм Гърция. Независимо дали от северната част на Адриатика, от Гърция или от близките италийски градове, Марк Антоний и Кален нямаше как да си набавят кораби!
Следващата му цел бе да лиши Цезар от всички морски пътища за получаване на провизии, включително на тези, изпращани от Гърция през Коринтския залив и от южната страна на Пелопонес.
Беше чул невероятния слух, че Цезар, уплашен да не се окаже в изолация, решил да отплава сам за Брундизиум с малка открита ладия насред зловеща буря покрай бреговете на остров Сасон. Преоблечен, за да не събуди подозренията на хората си, така гласеше слухът. След като капитанът решил да се върне заради опасното време, Цезар му разкрил самоличността си и го помолил да продължава, защото той щял да му донесе прословутия си късмет. Направили втори опит, но в крайна сметка се наложило да се върне отново в Епир и да оставят Цезар жив и здрав при хората му. Наистина ли? Бибул нямаше представа. Типично за него, да направи такова самонадеяно изказване пред капитана! Ала защо да си дава труда? Какво е мислел, че може да направи в Брундизиум, с което двамата му отлични легати да не успеят да се справят?
Независимо от това подобни слухове караха Бибул да се старае още повече. Когато есенните бури направиха измъкването от Брундизиум невъзможно, той спокойно можеше да си почине. Ала не го направи. Сам, главнокомандващият на флота патрулираше край епирския бряг между островите Коркира и Сасон. Правеше го във всяко време, премръзнал, мокър, недоспал.
През март настина, но отказа да се върне в Коркира, докато силите не го напуснаха. С горящо чело, със замръзнали ръце и крака, със затруднено дишане, един ден той припадна на палубата на командния си кораб. Заместникът му Лукреций Веспилон нареди флотилията да се върне в главното пристанище и там Бибул бе положен на легло.
Когато стана ясно, че състоянието му не се подобрява, Веспилон взе друго важно решение — да извести Катон в Дирахиум. Измъчван от тревоги, че може да е закъснял, известният стоик пристигна с ладия, подобна на онази, описвана в слуха за Цезар.
Катон се увери с ушите си, че Бибул е жив, още преди да влезе в стаята на болния — цялата малка коркирска каменна къща, прислонена в едно заливче, трепереше от тежкото дишане на Помпеевия адмирал.
Толкова беше дребен! Защо го бе забравил? Беше потънал в твърде голямо за ръста му легло с побелели коси и вежди, почти неразличими от обрулената му от природните стихии бледа кожа. Само в сивите му очи, огромни върху изпитото му лице, имаше някакъв живот. Те се спряха върху Катон и се наляха със сълзи. Бибул вдигна немощно ръка.
Катон седна на ръба на леглото и хвана десницата му между дланите си; наведе се и целуна Бибул по челото. Едва се сдържа да не се отдръпне, толкова гореща бе кожата на болния; стори му се, че от сълзите, стичащи се от ъгълчетата на очите му, се чува съскане и започва да излиза пара. Изгаряше! В огън. Гърдите му се повдигаха като ковашки мехове, със силно, сухо хриптене, о, и болката! Там, в разплаканите очи, блестяща през тънкия слой влага, се виждаше обикновена човешка, дълбока любов. Любов към Катон, който за пореден път щеше да остане сам.
— Сега съм спокоен, щом си тук — промълви той.
— Ще стоя колкото искаш, Бибуле.
— Хвърлихме твърде много усилия. Не можем да оставим Цезар да спечели.
— Никога няма да го оставим да спечели, дори да умрем.
— Той ще унищожи републиката. Трябва да го спрем.
— И двамата много добре го знаем.
— Останалите не са достатъчно отдадени. Освен Ахенобарб.
— Старата троица.
— Помпей е изтъпен кинжал.
— А Лабиен е чудовище. Знам. Не мисли за това сега.
— Грижи се за Порция. И за малкия Луций. Той остана единственият ми син.
— Ще се грижа за тях. Ала първо Цезар.
— О, да. Първо Цезар. Той има сто живота.
— Помниш ли, Бибуле, когато беше консул и се затвори у дома си, за да гледаш небето? Колко _противно_ му беше тогава! Ние провалихме консулството му. Принудихме го да наруши закона. Положихме основата на обвиненията в измяна, по които ще бъде съден след края на всичко това…
Естествено грубият, висок, заповеден глас продължи да звучи часове, но толкова нежно, с толкова любов, успокояваше и постепенно унасяше Бибул във вечния му сън. Думите му галеха ушите на болния, извикаха на устните му същата блажена усмивка като на дете, което слуша най-омагьосващата приказка на света. И така, все още усмихнат, все още съсредоточил поглед върху Катон, Бибул премина в света на сенките.
Последните му думи бяха: „Ние ще спрем Цезар.“
Този път не беше както с Цепион. Този път нямаше силна проява на скръб, нямаше отказ да приеме смъртта. Когато последното издихание на Бибул отмина, Катон стана, събра ръцете на мъртвия върху гърдите му и прокара длан над безжизнените му очи, за да ги затвори. Той бе знаел, разбира се, още откакто получи посланието в Дирахиум, затова носеше златния денарий. Пъхна монетата в отворената уста, напрегната все още в това последно издихание, след това бутна леко брадичката нагоре и устните отново се събраха в лека усмивка.
— Да бъде, Марк Калпурний Бибуле. Не знам дали ще унищожа Цезар, но знам, че той никога няма да унищожи нас.
Луций Скрибоний Либон чакаше пред стаята с Веспилон, Торкват и неколцина други.
— Бибул е мъртъв — обяви високо Катон. Либон въздъхна:
— Това прави задачата ни по-трудна. — Кимна учтиво на Катон. — Малко вино?
— Благодаря, много. И без вода.
Той пи доста, но отказа всякаква храна.
— Можем ли да намерим подходящо място за клада в тази буря?
— Вече съм се погрижил.
— Казаха ми, Либоне, че се опитал да измами Цезар, като го поканил на преговори в Орикум. И че Цезар дошъл.
— Да, вярно е. Макар че Бибул не се е срещнал лично с него. Каза ми да му предам, че не смее да остане насаме с него. Надявахме се да отклоним вниманието му от крайбрежието; сега не можем да акостираме заради него.
— Планът обаче не проработил — добави Катон и допълни чашата си.
Либон се намръщи, разпери ръце:
— Понякога, Катоне, ми се струва, че Цезар е безсмъртен. Той ми се изсмя в лицето и си тръгна.
— Цезар е смъртен. И един ден ще умре.
Либон вдигна чашата си и капна малко вино на пода:
— Моля се на боговете, Катоне, да съм жив да го видя.
Катон обаче се усмихна и поклати глава:
— Не, аз няма да отправя такава молитва; имам предчувствие, че ще умра преди него.

 

* * *

 

Разстоянието от Аполония до Брундизиум през Адриатика беше хиляда и триста километра. По изгрев на втория ден на април Цезар написа писмо в Аполония. Вълнението спадаше, вятърът от юг почти бе спрял, а до хоризонта на юг не се виждаше ни един кораб, камо ли Помпеевата флота.
По залез в Брундизиум Марк Антоний получи свитъка. Писмото беше писано собственоръчно от Цезар и изключително лесно за разчитане; ясни букви, като последната на всяка дума бе обозначена с точка отгоре:

 

„Антоний, есенните бури преминаха. Зимата настъпи. Природните знаци показват, че можем да очакваме обичайното затишие. Надяваме се да имаме поне две спокойни нундини преди следващата вълна на лошо време.
Ще ти бъда благодарен, ако се вдигнеш и докараш остатъка от войската ми. Веднага. Които войници не успееш да побереш, ще оставиш. Първо ветераните и конницата, новите легиони — най-накрая.
Живо, Антоний. Омръзна ми да чакам!“

 

— Старецът става раздразнителен — сподели Антоний пред Квинт Фуфий Кален. — Свири сбор! Тръгваме след осем дни.
— Имаме достатъчно кораби за ветераните и конницата, а и Четиринайсети се върна от Галия. Ще разполага с девет легиона.
— Справял се е с по-силни войски и с по-малко. В момента имаме нужда от флота, за да устоим на Либон.
Най-трудната задача бе натоварването на над хилядата коне и четирите хиляди мулета: седем дни без почивка, на светлината на факли през нощта и при изключителна организация. Тъй като Брундизиум бе голямо пристанище и разполагаше с малки заливчета, осигуряващи защита срещу ветровете, товаренето ставаше там, след което корабите биваха изкарвани навътре в морето и оставаха да чакат на котва. След натоварването на животните свободните места между тях бяха заети от коняри, оръженосци и конници. Колите и артилерията на пехотата отдавна чакаха на корабите, легионерите заеха много по-бързо и безпроблемно местата си.
Флотата потегли доста преди съмване на десетия ден на април; духаше лек югозападен вятър, което означаваше, че платната можеха също да се използват.
— Прекалено бързо ни отнася, за да ни настигне Либон — пошегува се Антоний.
— Да се надяваме, че няма да се разкъсаме — изказа опасенията си Кален.
Цезаровият късмет обаче помогна и на тях… или поне така си мислеха бойците от Шести, Осми, Единайсети, Тринайсети и Четиринайсети легиони, докато корабите се носеха с издути платна на североизток през Адриатическо море. От флотата на Либон нямаше никаква следа, нито едно облаче не засенчваше просветляващото небе.
От остров Сасон една флотилия на Помпей ги забеляза и започна преследване, подпомагана от същия вятър, отнасящ корабите на Антоний встрани от желаното място.
— О, богове, така можем да плаваме до Тергесте — възкликна Антоний, докато отминаваха носа на север от Дирахиум.
Още докато изричаше тия думи обаче, вятърът започна да утихва — сякаш боговете го бяха чули.
— Насочи кораба към брега, когато е възможно — нареди той на капитана, застанал на кърмата.
Старият морски вълк кимна на двамата кормчии на големите управляващи гребла, облегнали се на дръжките им, сякаш опитваха да поместят огромни канари.
— Това е флотата на Копоний — отбеляза Кален. — Ще ни настигнат.
— Не и преди да акостираме.
На петдесет километра на север от Дирахиум се разполагаше Лисус. Там Антоний насочи корабите си с носове към преследвачите, за да представляват по-малка мишена за тараните на Копониевите галери, които се намираха вече на два километра и усилено гребяха с максимална скорост, за да се забият в жертвите си.
Изведнъж вятърът се смени, изви се лека буря от север. С истерично ликуване всички на Антониевите кораби изпратиха галерите на преследвачите зад хоризонта.
Целият Лисус се събра да приветства Цезаровата войска и веднага започна усилена работа, за да им помогне в разтоварването на няколкото хиляди животни на място не по-зле оборудвано за отбрана от Брундизиум.
Изключително щастлив, Антоний позволи на войската да се нагоди отново към живот на сушата, да се наспи и нахрани, след което накара трибуните, центурионите и префектите на конницата да вдигнат хората си за поход на юг, на среща с Цезар.
— Или с Помпей — отбеляза Кален.
Антоний завъртя очи и удари силно бедро с широката си длан.
— Калене, осъзнай се! Наистина ли вярваш, че охлюв като Помпей може да ни достигне по-бързо от Цезар?

 

* * *

 

От най-високия хълм около лагера си край Арсус Цезар забеляза флотата си в далечината и въздъхна с облекчение. Сетне, безпомощен да помогне, той видя как вятърът я отнася на юг.
— Вдигайте лагера, тръгваме.
— Помпей също се готви за марш — отбеляза Вациний. — Ще ни изпревари.
— Помпей е традиционалист, Вациний. Първо ще иска да избере подходящо място за битка. Няма да рискува да тръгне на север от Дирахиум, защото не познава добре релефа. Мисля, че ще се оттегли към Генузус близо до Аспарагиум, доста на юг от Дирахиум, само и само да е на Игнациевия път. Освен това трябва да предотврати събирането ни с Антоний, затова защо да не изчака на място, което познава (или си мисли, че познава), откъдето така и така трябва да минем?
— И какво смяташ да правиш?
— Ще го заобиколим, разбира се. Ще прекосим Генузус на шестнайсет километра нагоре по течението, по оня път, който откриха разузнавачите ни.
— А! — възкликна Вациний. — Помпей мисли, че Антоний ще стигне до Аспарагиум преди теб.
— Вярно е, че Антоний ще тръгне към нас. Добре съм го обучил в Галия. Антоний не е глупак. Или, ако мога така да се изразя, доста по-хитър е, отколкото изглежда.
Много точна преценка. Антоний наистина напредваше бързо по страничен път на няколко километра от Дирахиум. Ала не на сляпо. Разузнавачите му бяха достатъчно прилежни. Около залез на единайсетия ден от юни те го осведомиха, че местни жители съобщили, че Помпей се установил на северния бряг на Генузус. Антоний веднага спря, издигна лагер и зачака Цезар.
На дванайсетия ден на юни двете части на Цезаровата войска се събраха.
Антоний подскачаше от радост.
— Имам голяма изненада за теб — рече той на Цезар, щом се срещнаха.
— Не лоша, надявам се.
Като един от фокусниците, които толкова обичаше да включва в свитата си в Кампания, Антоний вдигна ръце към наредените един до друг легати. Измежду тях излезе висок, красив мъж около четирийсетте с руса коса и сиви очи.
— Гней Домиций Калвин! — възкликна Цезар. — _Наистина_ съм изненадан! — Той се приближи до Калвин и стисна горещо ръката му. — Какво правиш в такава неприятна компания? Сигурен бях, че си с Помпей.
— А, не — възрази енергично той. — Признавам, че години наред съм бил ревностен поддръжник на добрите люде. И така до март миналата година. — Погледът му изведнъж стана хладен. — Ала, Цезаре, не мога да сътруднича на група долни страхливци, които изоставят страната си. Когато Помпей и свитата му напуснаха Италия, сърцето ми се късаше. Твой съм до смърт. Ти управлява Рим и Италия разумно, с разумни закони и разумно правителство.
— Можеше да останеш там.
— О, не! Аз съм способен във военното дело. Искам да съм тук, когато Помпей и останалите се предадат. Защото те ще го направят. Сигурен съм!
След скромна вечеря с хляб, зехтин и сирене Цезар даде разпорежданията си. Присъстваха Вациний, Калвин, Антоний, Кален, Луций Касий (пръв братовчед на Гай и Квинт), Луций Мунаций Планк и Гай Калвизий Сабин.
— Имам девет добри легиона в пълен личен състав и хиляда германски конници — заговори Пълководеца, докато дъвчеше една репичка. — Твърде много за изхранване, докато сме в Епир през зимата. Помпей няма да влезе в бой на такъв терен, нито в такова време. През пролетта ще се премести на изток, към Македония и Тесалия. Ако ще се бием изобщо, трябва да го направим тук. Налага се да спечелим Гърция на наша страна, ще се нуждая не само от подкрепа, а и от провизии. Затова разделям войската си. Луций Касий и Сабин, вие ще вземете Седми и ще се отправите към Западна Гърция: Амфилохия, Акарнания и Етолия. Дръжте се много добре. Капене, вземи петте старши кохорти на Четиринайсети и половината конница и убеди управниците на Беотия, че правото е на наша страна. Така ще спечелим и Централна Гърция. Оставете само Атина, не си струва труда. Съсредоточете се върху Тива, Калене.
— Така оставаш с много малко войска срещу Помпей — намръщи се Планк.
— Мисля, че ще успея да измамя Помпей, че имам два легиона в повече. Той няма да предприеме нищо, докато не получи двата сирийски на Метел Сципион.
— Ама това е смешно — възрази Кален. — Ако те удари с цялата си сила, нямаш шансове.
— Знам, но той няма да го направи, Калене.
— Надявам се да си прав!
— Калвине, за теб има специална задача.
— Както кажеш, Цезаре.
— Добре. Вземи Единайсети и Дванайсети и виж дали няма да намериш Метел Сципион и тези два сирийски легиона, преди да са се присъединили към Помпей.
— Искаш да ида в Тесалия и Македония.
— Точно така. Вземи и един ескадрон от галската ми конница. Те могат да ти служат като разузнавачи.
— Така оставаш с един ескадрон галски конници и петстотин германи — отбеляза Калвин. — Помпей има хиляди.
— Които не след дълго ще му изядат и ушите. — Цезар се обърна към Антоний: — Какво направи с трите легиона, които останаха в Брундизиум, Антоний?
— Изпратих ги в Италийска Галия — отвърна той с пълна уста; по устните му се стичаше зехтин. — Помислих, че може да ти потрябват в Илирикум, затова заповядах на Петнайсети и Шестнайсети да тръгнат към Аквилея. Другият ще отиде в Плаценция.
— Скъпи ми Антоний, ти си безценно съкровище! Правилно си постъпил. Вациний, поверявам ти Илирикум. Мини по суша оттук, по-бързо е. — Цезар спря бледите си очи с добронамерен поглед на Антоний. — Не се тревожи за брат си, Антоний, чух, че се отнасят с него добре.
— Радвам се. Глупавичък е, ама все пак ми е брат.
— Жалко, че остави толкова брилянтни легати от Галия в Рим — обади се Калвин.
— Те си го заслужиха. Сигурно предпочитат да са тук, но имат кариери, за които да се грижат. Никой от тях не може да стане консул, ако не е бил претор. — Цезар въздъхна. — Все пак Авъл Хирций ще ми липсва. Няма по-добър организатор.
След края на вечерята за компания на Цезар останаха само Вациний и Калвин; Цезар искаше да чуе новини от Рим и Италия.
— Какво, в името на боговете, му е станало на Целий? — обърна се той към Калвин.
— Дългове — отвърна кратко Калвин. — Мислел, че ще отмениш всички плащания, и тъй като ти не го направи, затъна невероятно. Толкова обещаващ човек във всяко отношение. Цицерон се кълнеше в него. И се справи много добре като едил: принуди собствениците на водопроводите да замразят цените на водата и направи някои много полезни реформи.
— Мразя службата на едил. Всички, които я заемат, включително и аз навремето, хвърлят луди пари за игри и никога не могат да си оправят дълговете.
— Ти оправи твоите — усмихна се Вациний.
— Защото съм Цезар. Продължавай, Калвине. След като нямам контрол над морето, твърде малко сведения стигат до ушите ми. Разказвай.
— Ами, като външен претор Целий явно си е мислил, че ще са му позволени много неща. Опита сам да прокара закон за прекратяване на плащанията в народното събрание.
— И Требоний се опитал да го спре, знам.
— Без успех. Заседанието беше необичайно бурно.
Нуждаещите се от отмяна на дълговете не бяха един или двама и бяха решили на всяка цена да го прокарат.
— Така че, предполагам, Требоний се е обърнал към Вация Изаурик.
— Добре ги познаваш, така че предположението ти е правилно. Вация незабавно предложи въвеждане на извънредно положение. Когато двама народни трибуни се опитаха да наложат вето, той ги отстрани. Много добре се справи, Цезаре, одобрявам действията му.
— И така, Целий избягал в Кампания и потърсил помощ при войските около Капуа. Това е последното, което чух.
— Чухме, че това много те разтревожило — рече с лукаво изражение Калвин. — Дори си се опитал да се прехвърлиш в Брундизиум на открита ладия.
— Богове, тези слухове наистина се разпространяват мълниеносно!
— Твоят племенник, Квинт Педий, беше тръгнал с Четиринайсети към Брундизиум и се оказал в Кампания точно когато Целий се срещал не с друг, а с върналия се от Масилия Милон.
— А-а! Значи Милон си е помислил, че може да вдигне бунт на своя глава, а? Предполагам, че сенатът, Вация и Требоний не са толкова глупави, че да му позволят да се върне.
— Не, промъкнал се нелегално през Сурентум. Двамата с Целий се хвърлили един на друг в прегръдките и си обещали да се съюзят. Целий дори успял да събере три кохорти затънали в дългове Помпееви ветерани — всичките пристрастени към виното и големите идеи. Милон тръгнал да събира още. — Калвин въздъхна, размърда се на стола. — Вация и Требоний изпратили нареждане на Квинт Педий да се оправи със създалото се положение в Кампания от името на сената.
— С други думи, упълномощили са племенника ми да води война.
— Да. Педий тръгнал с легиона си и попаднал на размирниците недалеч от Нола. Започнала битка. Милон загинал. Целий успял да се измъкне, но Квинт Педий го последвал и го убил. Така завърши всичко.
— Способен мъж е този мой племенник. Може да му се разчита.
Вациний въздъхна:
— Е, Цезаре, дано това да са последните размирици в Италия за тази година.
— Искрено се надявам. А и, Калвине, ти много добре знаеш, че оставих най-добрите си легати в Рим. Те са хора на действието, не свадливи бабички.

 

* * *

 

Помпей реши да се настани на брега на Генузус край Аспарагиум за по-дълго време, уверен, че главните сили на Цезар все още са на юг и Дирахиум е в безопасност. През това време, също както на река Арсус, Цезар се настани на южния бряг и всячески се опитваше да го предизвика в битка. Доста дразнещо за Помпей, който знаеше, че противникът му разполага само с половината от конницата си и е изпратил три от легионите си да събират храна в Гърция. Не му беше известно обаче, че Калвин е тръгнал към Тесалия, за да пресрещне Метел Сципион, макар че бе научил от няколко писма, че бившият привърженик на добрите люде е на страната на Цезар.
— Не мога да се сражавам! — предадоха думите му Цезаровите шпиони на Пълководеца. — Мокро е, кално е и е студено и условията са твърде мизерни, за да очаквам от войските си да дадат най-доброто от себе си. Ще приема боя, когато пристигне Сципион.
— В такъв случай — рече Цезар на Антоний — да позагреем малко войската му.
Той вдигна лагера с обичайната си удивителна бързина и изчезна. Отначало Помпей помисли, че се е оттеглил на юг поради липса на храна; сетне разузнавачите му го осведомиха, че Цезар преминал Генузус на няколко километра нагоре по течението и се насочил през един планински проход към Дирахиум. Ужасен, Помпей си даде сметка, че ако не направи нещо, ще бъде лишен от пътищата си за снабдяване и големите си запаси от храна. Е, все пак той беше на Игнациевия път, докато Цезар трябваше да прекара войската си (както се изразиха разузнавачите му) по кози пътеки. Да, лесно щеше да победи!
Цезар вървеше напред, заобиколен от ветераните си от Десети.
— О, това вече е нещо, Цезаре! — каза един от ветераните, докато легионът с мъка напредваше през скалистия терен. — Най-после истински поход!
— Петдесет и шест километра, момко, така ми докладваха — отвърна с широка усмивка Цезар. — И трябва да ги изминем до залез. Въпреки че се разхожда по Игнациевия път, искам Помпей да ни диша праха. Той си мисли, че разполага с няколко легиона римски войници. Как само греши. Единствената истинска римска войска служи за мен.
— Така е — намеси се Касий Сцелва, центурион от Десети легион, — защото истинските римски войници служат при истински римски пълководци, а няма по-истински римски пълководец от теб, Цезаре.
— Това тепърва ще си проличи, Сцелва, но благодаря за добрите думи. И така, момчета, не хабете излишни сили в приказки. Ще имате нужда от тях до залез.
В края на деня Цезаровата войска зае възвишенията на около три километра от Дирахиум, непосредствено на изток от Игнациевия път. Даде заповед веднага да започнат да копаят, което означаваше голям лагер с яки укрепления.
— Защо не на по-високите хълмове ей там, наречени от местните Петра? — посочи на юг Антоний.
— О, тях ще оставим за Помпей.
— Ама там теренът е по-подходящ!
— Прекалено близко е до морето, Антоний. Ще изгубим много сили и време в отблъскване на Помпеевата флота. Не, нека той да се настани на Петра.
Помпей се появи на следващата сутрин по Игнациевия път и след като установи, че Цезар му е препречил вече подхода към Дирахиум, зае необезпокоявано възвишенията Петра.
— Цезар щеше да постъпи по-умно, ако беше заел тази позиция — сподели той пред Лабиен. — Тук теренът е значително по-удобен и връзката ми с Дирахиум не е прекъсната, защото имам достъп до морето. — Той се обърна към един от най-способните си легати, зет му Фауст Сула. — Фаусте, изпрати нареждане до всичките ми флотилии в бъдеще да доставят хранителните продукти тук. И да започнат да пренасят всичко, що е в Дирахиум. — Той се озъби. — Не можем да позволим Лентул Крус да се оплаква, че няма пъдпъдъци или рибен сос, с които готвачите му да приготвят шедьоврите си.
— Това е пълна безизходица — изръмжа Лабиен. — Цезар просто иска да ни покаже, че може да ни заобиколи, когато си поиска.
Удивително далновидно изказване. В следващите дни Помпеевите военачалници в Петра забелязаха, че Цезар укрепва една редица възвишения на два километра от Игнациевия път, че издига високи стени около собствения си лагер и го разширява усилено на юг. След това между отделните укрепления бяха прокопани ровове и издигнати насипи.
Лабиен изсъска с отвращение:
— Мръсник! Иска да ни обкръжи. Ще ни притисне към морето и ще ни лиши от пашата за конете и мулетата.

 

* * *

 

Цезар събра войската си.
— Ето ни тук, момчета, на повече от хиляда и шестстотин километра от неотдавнашните ни бойни полета в Галия! — изкрещя той, бодър (е, кога не е изглеждал такъв?) и уверен. — Последната година може би ви се е видяла странна. Повече ходене, отколкото копаене! Малко гладни дни! Малко студени нощи! От време на време по някоя бала сено за постеля! Предостатъчно пари! Приятна и кратка морска разходка за прочистване на белите дробове! Направо ще се разглезите! Ала ние не можем да си позволим такова нещо, нали, момчета?
— НЕ! — изкрещяха в един глас войниците, изключително развеселени от тази реч.
— Така си помислих и аз. Време е, казах си, тези мързеливци в легионите ми да се върнат към онова, което правят най-добре! А вие какво правите най-добре, момчета?
— КОПАЕМ! — изреваха легионерите и избухнаха в смях.
— Това е най-важното, което се научава в Цезаровата школа! Да се копае! Явно Помпей може да протака още с години, а ние не можем да ви изпратим в бой, преди да сте прехвърлили няколко милиона коша с пръст, нали?
— НЕ! — изрева войската.
— Това си мислех и аз. И така, ще се заемем с онова, което най-добре умеем! Ще копаем, копаем и копаем! След това ще покопаем още малко. Пред това, което ще направим тук, Алезия ще ви се стори като почивка. Имам намерение да притисна Помпей към морето. С мен ли сте, момчета? Ще копаете ли редом с Цезар?
— ДА! — изреваха те и развяха кърпички над главите си.
— Обкръжаване — произнесе замислено Антоний след това.
— Антоний! Ама ти си спомняш тази сложна дума!
— Как мога да забравя Алезия? Но защо, Цезаре?
— За да накарам Помпей да ме уважава малко повече — отвърна Цезар с характерния си тон, по който бе невъзможно да се разбере дали се шегува или не. — Той има седем хиляди коня и девет хиляди мулета. Тук не е много трудно да се изхранят, тъй като през зимата вали по-често дъжд, отколкото сняг. Тревата не изсъхва. Трябва да лиша животните му от достъп до пашата. Ако го притисна, той ще загази. Освен това при обсадата конницата ще бъда неизползваема. Няма да има място да се разгърне.
— Убеди ме.
— О, ама това не е всичко. Искам да унижа Помпей в очите на съюзниците му. Искам хора като Дейотар и Ариобарзан да си изгризат ноктите, докато се чудят и тревожат дали Помпей ще събере смелост да влезе в битка. Разполага с два и половина пъти повече войска от мен, ала въпреки това не желае да се бие. Ако това продължи още дълго, Антоний, някои от чуждестранните царе и съюзници ще предпочетат да изтеглят войските си у дома. Все пак те дават парите, а когато човек плаща, обикновено очаква резултати.
— Убеди ме, убеди ме! — вдигна ръце Антоний.
— Освен това трябва да покажем на Помпей какво могат да направят пет и половина легиона като моите — продължи Цезар, сякаш никой не го беше прекъсвал. — Той много добре знае, че те са моите ветерани от Галия и че миналата година са извървели три хиляди километра. Сега ще ги накарам да се спукат от работа, за да изкопаят толкова мили, колкото е необходимо. Помпей може би знае, че нямам достъп до достатъчно храна, и ще накара корабите си да патрулират постоянно, а не съм забелязал намаляване на ефективността на флотата му след смъртта на Бибул.
— Това е странно.
— Бибул никога не е знаел къде да спре, Антоний. — Цезар въздъхна. — Все пак с нежелание трябва да призная, че ми липсва. Той е първият от старите ми врагове, който умира. Сенатът няма да е същият без него.
— Положението ще се подобри чувствително.
— По отношение на по-лесната работа, да. Ала не и по отношение на постоянната опозиция, от която има нужда всеки. Ако се страхувам от нещо, Антоний, то е, че в края на тази безсмислена война аз няма да имам никакви противници. Това няма да е добре за мен.
— Понякога — призна Антоний — не те разбирам, Цезаре. Главоболията, които ти причиняваше Бибул, със сигурност не са ти доставяли удоволствие! Сега можеш да вършиш каквото трябва без никакви пречки. Ти винаги взимаш правилните решения. Хора като Бибул и Катон само ти пречеха да направиш най-доброто за Рим. По-добре е да нямаш такива противници, които предпочитат да съзерцават небето, вместо да управляват. Това беше двоен стандарт — едни правила за тях, други за теб. Извинявай, но мисля, че гибелта на Бибул е почти толкова полезна, колкото би била тази на Катон. От единия вече се отървахме, остава още един.
— Значи, ти имаш повече вяра в мен, отколкото аз самият. Самодържавието разваля. Няма смъртен, дори аз, който да устои на изкушенията. — Цезар вдигна рамене. — Е, Бибул така или иначе няма да се върне.
— Синът на Помпей може да се окаже по-опасен начело на онези прекрасни египетски квинквереми. Той разруши военноморската ти база в Орикум и изгори трийсет мои кораби край Лисус.
— Пфу! — изсумтя презрително Цезар. — Те не представляват нищо. Когато се върна в Брундизиум, Антоний, ще се возя в Помпеевите съдове. А какво е Орикум? Мога да преживея и без онези кораби. Това, което Помпей още не разбира, е, че никога няма да успее да се измъкне. Където и да отиде, аз ще съм по петите му и няма да му дам дори минута покой.

 

* * *

 

Под безмилостните майски дъждове започна една странна надпревара — и от двете страни се копаеше ожесточено. Цезар бързаше да изпревари Помпей и да го притисне на по-малка територия; Помпей — обратното. Задачата на Цезар се затрудняваше от постоянния обстрел със стрели, камъни от прашки и балисти, но проблемите на Помпей идваха отвътре — хората му мразеха да копаят, правеха го неохотно и само от страх пред Лабиен, който много добре знаеше способността на Цезаровите войски да работят при всякакви убийствени условия. Помпей успя да запази повече от двойното си превъзходство в жива сила, но така и не се осмеляваше да нападне.
От време на време имаше схватки, обикновено с неблагоприятен за Помпей изход — страхът му от бунтове, ако остави достатъчен брой от войските си на влиянието на Цезар, му пречеше ужасно. За пръв път разбра неизгодността на лагер, разположен надолу по течението на единствената река в околността, когато врагът заема изворите. Цезар контролираше източника му на вода.
Едно от успокоенията за Помпей бе да знае, че Цезар не разполага с постоянен път за доставки на храна. Всичко идваше по суша от Западна Гърция; пътищата бяха без каменна настилка, кални, теренът — пресечен, крайбрежието бе под контрола на флотата му.
Един ден обаче Лабиен му занесе няколко лигави сиви кубчета от някаква нишковидна, лепкава материя.
— Какво е това? — попита напълно объркано Помпей.
— Това е храната на Цезар, Помпей. С това се хранят той и хората му. Корените на едно местно растение, намачкани, смесени с мляко и опечени. Наричат го „хляб“.
С широко отворени от удивление очи Помпей взе едно от донесените кубчета и с големи усилия успя да отчупи едното му крайче. Лапна го, задави се, плю.
— Не могат да ядат това, Лабиен! Това не _може_ да се яде!
— Могат и го ядат.
— Махни ги, махни ги! — изскимтя Помпей и потрепери. — Махни ги и ги изгори! И да не си изпуснал и думичка за това пред войниците или легатите ми! Ако разберат с какво се хранят войниците на Цезар, само и само да ме принудят да капитулирам, начаса ще се предадат!
— Не се тревожи, ще ги изгоря и ще мълча. И ако се чудиш откъде съм ги взел, Цезар ми ги изпрати като подарък с най-добри пожелания. Независимо от условията той никога не пропуска възможността да се похвали.

 

* * *

 

В края на май положението с пасищата около контролираната от Помпей територия стана критично — той се принуди да прекара с корабите си няколко хиляди животни на по-плодородни земи на север от Дирахиум. Градчето се разполагаше на края на малък полуостров, който се свързваше с континента със съвсем тънка ивица земя на половин миля от пристанището. Игнациевият път преминаваше през тесния провлак по мост. Жителите на Дирахиум посрещнаха тези животни с огромна тревога. Скъпоценните им пасища вече не бяха техни. Само страхът от Лабиен ги караше да си държат езиците и да мируват.
Надпреварата за надмощие продължи и през юни, конете и мулетата на Помпей, които още оставаха в лагера, започнаха да измършавяват, да отслабват, станаха по-податливи на заболявания. В края на месеца вече мряха по толкова много, че Помпей, чиито войници още копаеха отчаяно, не беше в състояние да осигури правилното унищожаване на труповете им. Миризмата на разлагащо се месо се носеше навсякъде.
Лентул Крус се оплака пръв:
— Помпей, не можеш да ни караш да живеем в тази… тази _отвратителна_ клоака.
— В тази миризма не мога да събера сили за нищо — подкрепи го Лентул Спинтер, притиснал кърпичка до носа си.
Помпей се усмихна злорадо:
— В такъв случай предлагам да си съберете багажа и да се върнете в Рим.
Двамата Лентуловци предпочетоха да останат и да продължат да се оплакват.
За Помпей миризмата беше най-малкият проблем — Цезар усилено отклоняваше всички потоци, за да прекъсне източника му на питейна вода.
Когато укрепленията му достигнаха двайсет и четири километра дължина, а тези на Цезар — двайсет и шест, той рече не можеше да продължава — беше обграден напълно. Положението ставаше неспасяемо.
С помощта на Лабиен Помпей убеди група жители на Дирахиум да отидат при Цезар с предложение да заеме града. С настъпването на пролетта времето не се беше подобрило особено и Цезаровите войски продължаваха да живеят на диета от така наречения му „хляб“. Да, помисли си Пълководеца, струваше си да опита да сложи ръка върху Помпеевите запаси.
На осмия ден на Квинктил той нападна Дирахиум. Докато вниманието му бе съсредоточено в това, Помпей атакува укрепленията в средата на обсадната му стена, охранявани от четири кохорти от Десети легион под командването на Луций Муниции Базил и Гай Волкаций Тул. Защитните съоръжения бяха толкова добри, че успяха да задържат петте Помпееви легиона до идването на Публий Сула от главния лагер на Цезар. Сетне Публий Сула успя да предотврати оттеглянето на нападателите зад собствените им укрепления. Блокирани в ничията земя, петте легиона издържаха дъжда от стрели и камъни в продължение на пет дни. Когато Помпей успя да ги прибере, вече бяха загубили две хиляди човека.
Това бе добре дошла победа за Цезар. Той накара четирите кохорти да минат в тържествен парад пред целия Десети легион и накичи знамената им с още военни отличия. След това показа на всички щита на центуриона Касий Сцева със сто и двайсет стрели, стърчащи като иглите на таралеж. Цезар даде на Сцева двеста хиляди сестерции и го повиши на главен центурион на легиона.
На Дирахиум също не му се размина. Цезар изпрати достатъчно войски, за да го обгради, сетне закара конете и мулетата на Помпей на тясната ивица между града и пасищата, които жителите му вече не можеха да достигнат. Поставени в безизходица, обитателите на Дирахиум бяха принудени да ядат запасите на Помпей. Освен това върнаха конете и мулетата му обратно в лагера.

 

* * *

 

На тринайсетия ден на Квинктил Цезар навърши петдесет и две. Два дни след това Помпей най-сетне се убеди, че ще се наложи да пробие обсадата, ако иска войниците му да не започнат да умират от жажда и зарази. Ала как да го постигне, _как_? Колкото и да се напрягаше, той все не можеше да измисли начин за измъкване, без да влиза в битка.
Съдбата му прати отговора в лицето на двама чиновници от хедуйската конница на Цезар, която Пълководеца използваше главно да препуска от единия до другия край на укрепленията, за да разнася послания и нареждания. Двамата мъже бяха злоупотребявали със средствата на ескадрона си. Макар и не римляни, хедуите водеха счетоводството си по римски маниер и имаха спестовен, погребален и разплащателен фонд. Разликата бе в това, че тези средства се управляваха от двама чиновници, избрани специално за това, докато римските легиони имаха доста по-голям счетоводен екип, който се контролираше често и безмилостно. И така двамата хедуи бяха теглили незаконно средства от касата на подразделението още от тръгването им от Галия. Бяха разкрити по случайност и също така по случайност бяха успели да избягат при Помпей.
Те му издадоха точно как са разположени силите на Цезар и къде са слабите точки на укрепленията му.
Помпей атакува на разсъмване на седемнайсетия ден на квинктил. Най-слабата точка в обсадата на Цезар се намираше в най-южния край на укрепленията му, където те завиваха на запад и се спускаха към морето. Още бяха в процес на довършване на втората стена, разположена пред главната. Това предно ограждение оставаше неохранявано, а откъм морето никоя от стените не можеше да се отбранява добре.
Районът се охраняваше от Девети легион на Цезар. Всичките шест римски легиона на Помпей пристъпиха към фронтално нападение, докато всичките му стрелци с прашки и лъкове и част от кападокийската пехота се промъкнаха зад неохраняваната стена и изненадаха защитниците отзад. Малобройните части на Лентул Марцелин, разположени в най-близкия форт, не успяха да помогнат; Девети бе разгромен.
Нещата се промениха, когато Цезар и Антоний пристигнаха с подкрепления, ала Помпей не си беше губил времето. Той установи пет от шестте си легиона извън Цезаровите ограждение и остави шестия в един изоставен лагер наблизо. Цезар изпрати трийсет и три кохорти, за да прогони този самотен легион, но не успя заради едно сложно укрепление на пътя си. Окрилен от победата, Помпей изпрати всички конници, които можа да събере, срещу противника. Цезар се изтегли с такава неочаквана бързина, че Помпей остана с празни ръце. Той предпочете да се откаже и да си отдъхне, вместо да нареди на конницата си да преследва Цезар.
— Какъв глупак! — изръмжа Цезар пред Антоний, след като изтегли цялата си войска на безопасно място в главния си лагер. — Ако беше оставил конницата си по петите ни, щеше да спечели войната още тук и сега. Ала той не го стори, Антоний. Цезаровият късмет е в това, че все ми се случва да воювам срещу глупаци.
— Ще продължим ли обсадата? — попита Антоний.
— Не, Дирахиум вече не ни върши работа. Вдигаме се и се изнасяме през нощта.

 

* * *

 

Слепотата на Помпей бе пълна. Той се върна ликуващ в Петра, без да забележи от по-високата си позиция, че Цезар се готви за оттегляне.
На сутринта притихналите укрепления и липсата на дим в Цезаровия лагер му разкриха всичко. Цезар бе отпътувал.
Помпей прояви достатъчна предвидливост и изпрати част от конницата си на юг към Генузус, за да попречи на противника да се прехвърли през реката, но хората му закъсняха. Прекалено самоуверени от победата предния ден, те се прехвърлиха на другия бряг, но само за да се окажат в ръцете на Цезар, с чиято войска никой от тях не си беше имал работа досега — и най-вече с германската конница. Подпомогната от няколко кохорти пехота, тя нанесе на Помпеевата войска сериозни загуби.
При отстъплението си по Игнациевия път те срещнаха самия Помпей, решил да ги последва. През нощта двете войски лагеруваха на двата противоположни бряга на Генузус.
По обяд на следващия ден Цезар продължи на юг. Помпей не го последва. Без да ги е грижа, че Помпей не бива да изостава в преследването на противника, някои от войниците му бяха пренебрегнали заповедите и се бяха върнали в лагера на Петра, за да си вземат някои забравени неща. Постоянно загрижен за численото превъзходство, Помпей остана да ги чака. Той така и не успя да навакса забавянето. Като сянка от отвъдното, Цезар просто изчезна от лицето на земята, някъде на юг от Аполония.
На двайсет и втория ден на квинктил Помпей се върна с войската си на Петра, за да отпразнува голямата си победа и да изпрати новините за нея в Рим и Италия. Няма го вече Цезар! Цезар беше разбит и бягаше панически. И дори някои да се усъмниха, че Цезар (разполагащ още с цялата си войска без хиляда души) е наистина разбит, те запазиха мнението си за себе си.
Войската също празнуваше, но никой не беше по-радостен от Тит Лабиен, който мина триумфално през лагера с няколкостотинте пленници от Девети легион. Пред очите на Помпей, Катон, Цицерон, Лентул Спинтер и Крус, Фауст Сула, Марк Фавоний и много други той показа жестокостта си. Цезаровите войници първо бяха осмени, унижени, бити, след това Лабиен пристъпи към нажежените железа, тънките ножове, клещите и бичовете с бодли. Едва след като всеки пленник до един бе ослепен, лишен от езика и гениталиите си и бичуван, докато не се превърне в пихтия, свирепият военачалник нареди да ги обезглавят.
Помпей наблюдаваше безпомощно, толкова втрещен и отвратен, че сякаш не разбираше, че правомощията му позволяват да заповяда на Лабиен да спре. Той не стори нищо, не каза нищо, нито тогава, нито след това, докато скиташе из Петра като обезумял.
— Този човек е чудовище! — не му даваше мира Катон. — Как можа да му позволиш да върши такива безчинства, Помпей? Какво ти става? Току-що победи Цезар, а не можеш да обуздаеш собствените си легати!
— Аъррх! — изрева Помпей през сълзи. — Какво искаш да направя. Катоне? Какво очакваш от мен? Аз не съм истински главнокомандващ, аз съм марионетка за всеки, който поиска да ме разиграва! _Да обуздая Лабиен ли!_ Защо не опиташ ти, Катоне? Можеш ли да обуздаеш земетресение? Можеш ли да обуздаеш вулкан, Катоне? Как можеш да обуздаеш човек, който всява страх дори сред _германите_?
— Не мога да продължавам да поддържам главнокомандващ, който търпи легати като Тит Лабиен! — заяви Катон. — Ако не го изгониш начаса, Помпей, няма да ти помагам повече!
— Чудесно! Един досадник по-малко! Прав ти път! — Помпей се сети още нещо и закрещя след оттеглящия се сенатор. — Ах, ти, кретен такъв! Не разбираш ли? Никой от вас не може да води войска! Никой от вас не умее да воюва! А Лабиен може!
Той се върна в къщата си, за да завари там Лентул Крус. О, _отвратителен_ човек!
— Какъв позор — изсумтя презрително Крус. — Скъпи ми Помпей, трябва ли да търпиш зверове като Лабиен? Не можеш ли да направиш нещо? Как може да празнуваш такава победа над Цезар, когато не си способен да обуздаеш този човек? Цезар се измъкна! Какво още правиш тук?
— Да можех _аз_ да се измъкна — процеди през зъби Помпей. — Ако нямаш градивно предложение, Крусе, съветвам те да се върнеш в отоплената си къща и да си събираш златните чинии и рубинените чаши! Тръгваме.
И така, на двайсет и четвъртия ден на квинктил Помпей стори точно това. Остави в Дирахиум само петнайсет кохорти ранени под командването на Катон.
— Ако нямаш нищо против, Велики, аз също ще остана — рече Цицерон. — Страхувам се, че в битка от мен няма много голяма полза, но тук мога да помогна. О, как ми се иска брат ми Квинт да се беше присъединил към нас! Той е способен военачалник.
— Да, остани — измърмори вяло Помпей. — Тук няма никаква опасност за теб, Цицероне. Цезар тръгна към Гърция.
— Откъде си сигурен. Може да се е установил край Орикум, за да предотврати връщането ти в Италия.
— Не и той, Цицероне! Той е пиявица. Досадник.
— Афраний мисли, че трябва да изоставиш тази източна кампания, да измамиш Цезар и да се върнеш в Италия.
— Знам, знам! И след това да продължа на запад и да си върна Испания. Това е една неосъществима мечта, Цицероне. Да оставим Цезар необезпокояван в Гърция и Македония, е самоубийство за нас. Така ще загубя всичките си съюзници на изток и подкрепата на зависимите от Рим царе. — Помпей потупа Цицерон по рамото. — Не се тревожи за мен, моля те. Знам какво да направя. Предпазливостта ме кара да продължавам тази война на изчакване, да не влизам в открит бой, ала другите не го разбират. Сега виждам колко съм прав. Дори с тази пословична скорост Цезар има много път да измине. Ще изостане с дни след мен. Така ще имам време да си набавя нови мулета и коне; купих от даките и дарданите; ще ме чакат в Хераклия. Не колкото ми трябват, но все пак по-добре от нищо. — Помпей се усмихна. — Сципион и сирийските му легиони вече трябва да са в Лариса.
Цицерон не коментира. Беше получил писмо, в което Долабела настояваше да се върне в Италия, и той жадуваше да го направи. Поне в Дирахиум родната земя го делеше само едно море.
— Завиждам ти, Цицероне — сподели Помпей, преди да се сбогуват. — Хубавите дни вече започват, климатът е мек. Единственото, което трябва да търпиш, е Катон. Между другото той ме информира, че ми изпраща Фавоний, за да „крепи здравия ми разум“. Цитирам точно. Това ме оставя сред зли псета като Лабиен, развратници като Лентул Крус, критикари като Лентул Спинтер и жена и син, за които да се тревожа. Да имам само частичка от Цезаровия късмет, може би ще оцелея.
Цицерон се стъписа, погледна го изпитателно:
— Жена и син ли?
— Да. Корнелия Метела решила, че в Рим е прекалено далеч от баща си и от мен. И Секст постоянно я уговарял. Той гори от желание да се присъедини към мен. Чакат ме в Тесалоника.
— Тесалоника ли? Чак дотам ли мислиш да ходиш?
— Не. Изпратих им известие да отидат в Митилена. На Лесбос ще са в безопасност. — Помпей вдигна ръце в странен, патетичен жест. — Опитай се да ме разбереш, Цицероне! Не мога да отида на запад! Ако го сторя, значи да зарежа двата легиона на тъста си на легендарното милосърдие на Цезар. Той ще завладее Изтока и жена ми и детето ми ще попаднат в ръцете му. Решаващата битка трябва да се състои някъде в Тесалия.
Цицерон го изчака да се отдалечи. Изведнъж очите му се премрежиха и той примигна, за да пропъди сълзите. Горкият Помпей! Толкова _остарял_ му се стори изведнъж.

 

* * *

 

В Хераклия, разположена на Игнациевия път там, където той излизаше на малко по-равна земя преди родния град на Александър Македонски, Пела, към Помпеевата войска започнаха да се присъединяват онези, които отсъстваха поради други задачи. Хора като Брут, който се стараеше да покаже колко е полезен, като послушно изтича чак до Тесалоника; и Луций Домиций Ахенобарб, който бе тръгнал по море.
В Хераклия Помпей получи доставка от няколко хиляди хубави коне и мулета, достатъчно да попълни загубите си. Водеше ги не друг, а самият цар на Дакия, Буребистас, който чул за разгрома на Гай Цезар при Дирахиум. Царят бе дошъл да сключи договор със световния исполин, разбил могъщия Цезар, царете Митридат и Тигран и някаква си жалка мижитурка от Запада на име Квинт Серторий. Цар Буребистас искаше също така да може да се хвали в родината си, че е пил вино заедно с Помпей Велики. Който наистина беше велик.
Събития като пристигането на цар Буребистас разведряваха Помпей; а също и новината, че неуловимият Метел Сципион и сирийските му легиони лагеруват край Верея и са готови да тръгнат на юг към Лариса, ако получат заповед от Помпей.
Неизвестното за Помпей бе, че Гней Домиций Калвин, начело на Цезаровите Единайсети и Дванайсети легион, наближава Хераклия в дирене на Цезар. Той бе срещнал Метел Сципион при река Алиакмон и беше положил всички усилия да го вкара в битка. След като Сципион не се поддал, а местните жители му отказали всякаква подкрепа, Калвин решил да тръгне по Игнациевия път, сигурен, че Цезар ще мине оттам и че ще дойде преди Помпей. Новините за голямата победа на Помпей при Дирахиум бе стигнала до всички кътчета на Гърция и Калвин очакваше Цезар да отстъпва пред преследвачите си. Разочароващи вести, но недостатъчно, за да накарат Калвин да застане на другата страна, дори войниците му да го искаха. _Те_ именно отказаха да повярват и настояваха да се присъединят към Цезар колкото се може по-скоро. Единственото, от което се нуждаел той, твърдяха те, били всичките му легиони от галски ветерани. Получи ли ги веднъж, щял да разгроми Помпей и всички армии на света.
С Калвин се движеше другият ескадрон от хедуйски конници на Цезар, шейсет мъже; Калвин ги използваше за разузнавачи. Яздейки в компанията на двама хедуи и знаейки, че до Хераклия остават не повече от четири часа, Калвин не спираше да търси признаци за присъствието на Цезар. На един хълм пред себе си видя двама хедуйски конници и взе това за потвърждение. Неговите спътници нададоха радостни възгласи при вида на шаловете на червени и сини ивици и препуснаха към новопоявилите се.
Четиримата хедуи се поздравиха горещо и проведоха кратък разговор, докато конят на Калвин пасеше кротко в очакване. След това двамата му спътници се върнаха в тръс, а другите двама изчезнаха обратно към Хераклия.
— На какво разстояние е Цезар? — обърна се Калвин към Карагд, който говореше латински.
— Цезар не е в Македония. Можеш ли да си представиш, пълководецо? Тези двама мръсници избягали при Помпей с парите на ескадрона си! Толкова са горди с това, че не се стърпяха да ни го разкажат. С Вередорикс решихме да си държим устата и да научим колкото можем повече.
— Боговете са полудели — измърмори замислено Калвин. — Какво знаят?
— Край Дирахиум наистина имало битка и Помпей наистина я спечелил, но победата му не била голяма, пълководецо. Глупаците оставили Цезар да се измъкне с невредимата си войска. Е, изгубил около хиляда души; заловените живи били измъчвани и екзекутирани от Лабиен. — Хедуят потрепери. — Цезар тръгнал на юг. Тези двамата смятат, че се е насочил към Гомфи, където и да се намира това.
— В Южна Тесалия — отвърна машинално Калвин.
— А, както и да е. Войската в Хераклия е на Помпей. Срещнал се с цар Буребистас от даките. По-добре бързо да се изтегляме, пълководецо. Тези двамата са предали цялото разположение на частите на Цезар. С Вередорикс мислехме да ги убием, но после решихме да ги оставим.
— Какво им казахте за нашата войска?
— Че разузнаваме за един отряд, натоварен със събиране на храна. Само две кохорти — отвърна Карагд.
— Добре! — похвали го Калвин и дръпна рязко юздите на коня си. — Хайде, момчета, да се изтегляме по-бързо на юг и да намерим Цезар.
Цезар не се беше отдалечил много през планинските масиви на Западна Гърция и Македония. На юг от Аполония течеше Аоус, една от главните реки, извираща от главния масив. Покрай нея вървеше един много лош път, преминаваше планините Тифе през тесен проход и слизаше в Тесалия по течението на Пенеус. Вместо да прави отбивка от допълнителни двеста и четирийсет километра, Цезар продължи с нормалните седемдесет-осемдесет километра на ден по по-добрите пътища на Епир. На пътя си срещаха само стада и овчари и слязоха в Тесалия много на север от Гомфи, при града Егиниум.
Тесалия бе избрала страната на Помпей. Както всички райони на Гърция тя представляваше сдружение на градове, чийто главен съвет се наричаше Тесалийска лига. След като чул за победата на Помпей при Дирахиум, председателят на лигата, Андростен от Гомфи, бе изпратил нареждания до всеки град да оказва подкрепа само на победителя.
Уплашени от бързото настъпление на стегнатата и добре въоръжена Цезарова войска, управниците на Егиниум разпратиха отчаяни писма до всички градове на Тесалийската лига с вестта, че Цезар е пред вратите им и изобщо не прилича на разгромен. Следващият град, паднал под властта му, бе Трика; Цезар продължи към Гомфи, откъдето Андростен изпрати отчаяно послание на Помпей, в което го уведомяваше, че противникът е пристигнал много по-рано от очакваното. Гомфи падна.
В началото на Секстил лятото още не беше дошло, никъде нямаше зряло зърно, а дъждовете на изток бяха оскъдни. Имаше опасност от известен недостиг на храна. По тази причина Цезар продължи със завземането на Западна Тесалия, откъдето можеше да си набави нужните запаси. Чакаше освен това останалите си легиони. Седми, Четиринайсети, Единайсети и Дванайсети бяха извикани.
След като Луций Касий, Сабин, Кален и Домиций Калвин се присъединиха към него, той продължи на изток по по-добри пътища към Лариса и границата с Македония при Темпе. Най-добрият път бе по течението на Епинеус до Скотуса, където Цезар възнамеряваше да пресече реката и да продължи на север.
На по-малко от шестнайсет километра от Скотуса той устрои яко укрепен лагер на север от Епинеус, близо до селището Фарсалус — беше чул, че Помпей приближава, а около Фарсалус теренът бе добър за водене на битка. Типично за Цезар, той не избра най-удобното място. Винаги си струваше да изтърпиш някоя малко неудобство. Посредствените пълководци (а той смяташе Помпей за такъв) се стремяха да се придържат към всички правила на военното дело, приемаха ги като задължителни. На Помпей щеше да му хареса край Фарсалус. Една редица хълмове се спускаше на север към малка равнина, широка около три километра, завършваща в мочурливите брегове на Епинеус. Да, Фарсалус щеше да свърши работа.

 

* * *

 

Помпей получи писмото на Андростен от Гомфи край стария си тренировъчен лагер във Верея. Той веднага промени посоката си на движение и се насочи към прохода към Тесалия при Темпе. Нямаше пряк път — масивът на Олимп и насеченото му подножие не позволяваха да се мине направо. Пред стените на Лариса към него най-после се присъедини Метел Сципион и Помпей си отдъхна с облекчение, и не само заради пристигането на тези два тъй дълго чакани легиона.
Отношенията сред главното командване се бяха влошили още повече след напускането на Хераклия. Всички бяха решили, че е крайно време да поставят Помпей на мястото му, и в Лариса дълго сдържаните омраза и обиди се проявиха едновременно.
Всичко започна, когато един от старшите военни трибуни на Помпей, някой си Акуций Руф, реши да събере главното командване на своеобразен съдебен процес, на който Луций Афраний бе обвинен в измяна за изоставянето на войските си след Илерда. Главният съдия бе Марк Фавоний, който се придържаше стриктно към инструкциите на Катон „да крепи бистрия разум на Помпей“.
Помпей изпусна нервите си.
— Акуций, разпусни веднага това незаконно сборище! — изрева той със стиснати юмруци и разкривено лице. — Хайде, действай, преди да съм обвинил _теб_ в измяна! Колкото до теб, Фавоний, мислех си, че опитът в обществения живот те е научил да избягваш незаконните съдилища! Махайте се! Махайте се! _Махайте се!_
Съдът бе разпуснат, но Фавоний не се отказваше. Той се притаи и започна да дебне Помпей, да му досажда при всяка възможност с приказки за неблагонадеждността на Афраний, а Афраний, ужасен от евентуалните последствия, го проглуши с молби да освободи Фавоний от служба. Петрей естествено бе на страната на Афраний и също не му даваше мира.
Прякото командване беше поверено на Лабиен, чието най-леко наказание за всяка дреболия бе бичуване; войниците роптаеха и се вълнуваха, крояха планове как да изложат живота на командира си на вражеските копия в първата битка.
На вечеря Ахенобарб реши да нанесе удара си.
— Как е нашият скъп Агамемнон, цар на царете? — осведоми се той на влизане в главната палатка.
Помпей зина и го изгледа в недоумение:
— Как ме нарече?
— Агамемнон, цар на царете — ухили се подигравателно Ахенобарб.
— Какво ще рече това?
— Ами, ти си в същото положение като Агамемнон, царят на царете. Начело на войска с хиляда кораби, начело на група зависими царе, всеки от които има пълно право да се нарече цар на царете. Само че от завладяването на Приамовото царство от гърците има повече от хилядолетие. Човек би си помислил, че за толкова години нещо би трябвало да се е променило, нали? Ала нищо не се е променило. В съвременния Рим ние все още трябва да търпим Агамемнон, царя на царете.
— Ти май се вживяваш в ролята на Ахил, а, Ахенобарбе? Криеш се зад корабите си, докато светът се руши — изсъска през зъби Помпей.
— Е, това не е точно така — възрази спокойно Ахенобарб, отпуснал се удобно на кушетката си между Фавоний и Лентул Спинтер. — Той взе една чепка парниково грозде, специално докарвано от Палена на Халкидики, където това бе сериозен източник на доходи. — Всъщност — продължи той, плюейки семки, — мислех си повече за ролята на Агамемнон, царя на царете.
— Така е, така е — излая Фавоний, търсейки напразно някое по-скромно блюдо, за да си вземе… и изключително радостен, че Катон не може да види в какво охолство живее главното командване на Помпей.
Оранжерийно грозде! Хиоско вино, отлежало двайсет години в амфорите! Морски таралежи, прекарвани от конници от Ризус и полети с екзотичен рибен сос! Малки пъдпъдъци, току-що излюпени, за да изчезнат в гърлото на Лентул Крус!
— Ти май искаш да поемеш командването, а, Ахенобарбе?
— Не съм сигурен, че бих отказал.
— Защо ти е такова главоболие — поиска да узнае Помпей, докато разкъсваше една пита със сирене.
— Главоболията — отвърна Ахенобарб с увенчано с цветен венец голо теме — идват от факта, че Агамемнон, царят на царете, се страхува да влезе в битка.
— Това е най-мъдрата стратегия — възрази Помпей. — Възнамерявам да изтощя Цезар с методите на изчакването. Да го предизвикам да поеме неразумни рискове. Сега преграждаме пътя му към източниците на храна. Когато настъпи лятото, той ще започне да изпитва недостиг. До есента ще е изял всичко, що става за ядене в Гърция. През зимата ще капитулира. Моят син Гней се е настанил толкова удобно на Коркира, че през Адриатика пиле не може да прехвръкне. Гай Касий удържа голяма победа над Помпоний край Месана…
— Дочух — прекъсна го Лентул Спинтер, — че след прехвалената си победа Гай Касий влязъл в сражение със стария Цезаров легат Сулпиций Руф. И че на войниците от един легион на Цезар, които наблюдавали от брега, толкова им омръзнало да гледат неспособността на Сулпиций да се справи, че доплували с лодки до корабите на Касий, взели ги на абордаж и го изхвърлили. Наложило се да скочи през борда на флагманския си кораб, за да спаси кожата.
— А, да, това е вярно — призна Помпей.
— Стратегията на изчакване — отбеляза Лентул Крус, докато преглъщаше една сочна малка сепия в сос от собственото й мастило — е смехотворна, Помпей. Цезар не може да спечели, всички го знаем. Ти все повтаряш, че не ни стигат пари, защо тогава тази тактика на протакане?
— Стратегия, не тактика — поправи го Помпей.
— Както и да е, кого го е грижа. Предлагам, щом видим Цезар, да нападнем. Да приключим това веднъж завинаги. След това да се върнем у дома в Италия и да издадем няколко проскрипции.
Брут слушаше с растящо безпокойство. Личната му заслуга в обсадата на Дирахиум бе нищожна; той бе използвал всеки повод да предприеме пътуване до Тесалия, Атина или където и да било другаде, само да е далеч от това безумие. Даде си сметка за разкола между Помпей и легатите му едва в Хераклия. Там научи и за деянията на Лабиен. Там си даде сметка, че Помпей ще бъде провален от собствените си легати.
О, защо изобщо бе напуснал Тарзус, Публий Сестий и онази предпазлива политика на неутралитет? Как можеше да си събере дълговете и лихвите от хора като Дейотар и Ариобарзан, след като те финансираха Помпеевата войска? Как щеше да успее, ако тези самодоволни свине успееха да въвлекат Помпей в битка, която той очевидно не желаеше? Той бе прав, той бе прав! Тактиката… или стратегията на изчакване щеше да им осигури победата. А не си ли струваше да запази живота на римските войници, да не допуска излишно кръвопролитие? _Какво щеше да прави __той__, ако някой пъхне меч в ръката му и му каже да се бие!_
— Цезар е обречен — намеси се и Метел Сципион, който не споделяше възгледите на зет си; той въздъхна доволно и се усмихна: — Най-после да стана върховен жрец.
Ахенобарб подскочи:
— Какво?
— Най-после ще стана върховен жрец.
— Само през трупа ми! — кресна Ахенобарб. — Тази чест принадлежи на рода ми.
— Глупости! — ухили се Лентул Спинтер. — Тебе не те избраха дори за обикновен жрец, Ахенобарбе, камо ли за върховен. Никога няма да успееш.
— Ще сторя онова, което направи дядо ми, Спинтере! Ще се кандидатирам за жрец и за върховен жрец едновременно!
— Не! Изборът ще се извърши между мен и Сципион.
— Никой от двама ви няма шанс! — изсъска Метел Сципион. — _Аз_ ще съм следващият върховен жрец!
Трясъкът от удара на нож по златна чиния стресна всички; Помпей стана от кушетката си и излезе, без да ги удостои с поглед.

 

* * *

 

На петия ден на секстил Помпей пристигна с войската си край Фарсалус, за да завари Цезар на северния бряг на реката.
— Чудесно! — възкликна Помпей пред Фауст Сула, когото единствен сред легатите си можеше да изтърпи.
Никога не критикуваше, просто вършеше онова, което му каже тъст му. Е, това можеше да се каже и за Брут. Също добро момче. Ала той така се мръщеше! Все се криеше, отбягваше военните съвети, дори вечерите.
— Ако се настаним на онзи хубав хълм, Фаусте, позициите ни ще са над тези на Цезар и ще му преградим пътя към Лариса, Темпе и Македония.
— Предвиждаш ли битка? — поинтересува се Фауст Сула.
— Не ми се иска, но се опасявам, че е неизбежна.
— Защо толкова държат да се сражаваме?
— О, защото сред тях, освен Лабиен няма ни един истински войник. Нищо не разбират.
— Лабиен също иска да се сражаваме.
— Лабиен иска да си премери силите с Цезар. Умира за такава възможност. Мисли се за по-способен пълководец.
— А такъв ли е?
Помпей вдигна рамене:
— Честно казано, Фаусте, нямам представа. Много години беше дясната ръка на Цезар в Галия. Затова се изкушавам да кажа „да“.
— Утре ли ще бъде?
Помпей сякаш се смали; поклати глава:
— Не, рано е!

 

На сутринта Цезар разгърна войските си. Помпей не го последва. След няколко часа чакане Цезар върна легионите си в лагера, на сянка. Беше пролет, но слънцето напичаше и може би заради близостта на реката въздухът бе непоносимо влажен.
Следобед Помпей събра легатите си.
— Реших — обяви той; остана прав, без да покани, когото и да било да седне. — Решаващата битка ще е тук, при Фарсалус.
— О, страхотно! — възкликна Лабиен. — Веднага започвам подготовката.
— Не, не, не толкова скоро! — извика с ужас Помпей. На следващия ден, за да раздвижи войниците си, той ги изпрати на разходка; или поне така си помислиха легатите му, защото той ги разположи на такива места, където само пълен глупак би нападнал — след дълго и стръмно изкачване.
На осмия ден на секстил обаче, след като слънцето се спусна зад лагера, Помпей отново събра легатите си, този път в командната си палатка пред голяма карта, начертана от картографите му върху парче пергамент.
— Утре — заяви кратко той и отстъпи назад. — Лабиен, обясни плана.
— Ще включим основно конницата — започна той, след като се приближи до картата и кимна на останалите да се съберат около него. — Възнамерявам да използвам по-добрата ни кавалерия като основно средство за разгромяване на Цезар, който разполага само с хиляда германски конници. Забележете, че няколкото ни предишни схватки показаха, че той е въоръжил част от легионерите си, както убиите въоръжават пехотата си, сражаваща се между конниците. Опасни са, ала прекалено малобройни. Ще се разгърнем тук, между реката и възвишенията. С девет римски легиона ще имаме числено превъзходство над Цезар, защото той ще е принуден да запази един от своите девет в резерва. Това е предимството ни. Имаме петнайсет хиляди чуждестранни пехотинци в резерва. Теренът също е в наша полза; намираме се малко по-високо от него. По тази причина ще се изтеглим нагоре, по-далеч от предната линия на Цезар. И ще чакаме. Нека хората му се позадъхат, преди да стигнат позициите ни. Ще държим пехотата си в компактна маса, защото поставям шест хиляди конници на левия фланг — тук, до хълмовете. Отдясно слагам само хиляда конници, до реката — там теренът е прекалено мочурлив. Хиляда стрелци с лъкове и прашки ще бъдат разположени между първия легион в левия фланг и шестте хиляди конници.
Лабиен замълча, огледа мъжете около себе си, след това продължи:
— Пехотата ще е разделена на три отделни блока от по десет редици. И трите блока ще нападнат едновременно. Имаме много по-голяма численост от Цезар, който, както ме осведомиха, разполага само с по четири хиляди души на легион поради загубите си в планините на Епир. Нашите легиони са в пълен боен състав. Ще оставим хората му да се изтощят, докато стигнат редиците ни, после ще ги обърнем в отстъпление. Най-хубавото в плана обаче е конницата. Няма начин Цезар да устои на шест хиляди конници, нападащи десния му фланг. Докато стрелците обсипват хората му със стрели и камъни, конниците ни ще се стоварят върху легионите му като лавина, ще отблъснат малобройната му кавалерия, след това ще се врежат в редиците му и ще го обкръжат отзад. — Лабиен отстъпи и се усмихна. — Помпей, твой ред е.
— Е, няма какво толкова да допълня — заговори отново той, изпотен от влагата във въздуха. — Лабиен ще командва шестте хиляди конници на левия фланг. Колкото до пехотата, отляво ще сложа Първи и Трети легион. Ахенобарбе, ти поемаш командването им. Следват петте легиона по средата, между които двата сирийски. Сципионе, ти ще командваш центъра. Спинтере, на теб поверявам десния си фланг, най-близкият до реката. Ще разполагаш с осемнайсет кохорти, не с цели легиони. Бруте, ти ще си заместник на Спинтер. Фаусте, ще помагаш на Сципион. Афраний и Петрей — заместник-командири при Ахенобарб. Фавоний и Лентул Крус, на вас поверявам чуждестранните наемници, оставащи в резерва. Марк Цицероне Младши, ти можеш да вземеш резервната конница. Торквате, поеми резервните стрелци. Лабиен, изпрати някого да командва хилядата конници при реката. Останалите да се разпределят сред легионите. Разбрано ли е?
Всички закимаха тържествено.
След това Помпей се оттегли с Фауст Сула.
— Ето — рече, — получиха каквото искат. Не мога повече да ги сдържам.
— Добре ли си, Велики?
— Отлично, Фаусте. — Той потупа зет си по рамото със същата нежност, с която се бе разделил с Цицерон в Дирахиум. — Не се грижи за мен, Фаусте, наистина. Аз съм един старец. След по-малко от два месеца навършвам петдесет и осем. Идва време… Колко безсмислено е цялото това боричкане, домогване до властта. Винаги има дузина претенденти, които се стремят да съборят първия мъж. — Засмя се тъжно. — Как само се караха кой ще заеме мястото на Цезар като върховен жрец! Сякаш има някакво значение, Фаусте. Никакво значение няма. Всичките ще се провалят.
— Велики, не говори така!
— Защо да не говоря? Утре ще се реши всичко. Не го исках, но не съжалявам. Всеки изход от тези битка е за предпочитане пред продължаването на това положение. — Постави ръка на рамото на Фауст. — Ела, време е да съберем войската. Трябва да им кажем, че утре е съдбовният ден.
Докато войската се събере, за да изслуша задължителната реч преди сражението, нощта се беше спуснала. Като гадател Помпей лично извърши ритуалното жертвоприношение. Тъй като наоколо нямаше крави, обредното животно трябваше да бъде чисто бяла овца; една дузина се гледаха в специална кошара и се държаха винаги готови за опитното око на свещенослужителя. Когато обаче Помпей посочи кроткото животно и помощниците му отвориха кошарата, и дванайсетте овце побягнаха панически навън. След кратко преследване жертвата, окаляна и наплашена, бе заловена и заклана. Това не беше добър знак. Войниците замърмориха тревожно. Помпей си направи труда да слезе от жреческия подиум след жертвоприношението и да навлезе между редовете им, произнасяйки успокоителни слова. Черният дроб на обредното животно беше безупречен, следователно нямаше от какво да се опасяват.
Сетне се случи най-лошото. Докато войниците, все още неспокойни и мърморещи, гледаха на изток към лагера на Цезар, огромно огнено кълбо проряза тъмното небе като комета от бели пламъци. Надолу, надолу, оставяйки следа от примигващи искри, то падна не върху лагера на Цезар, което щеше да е добро предзнаменование, а изчезна в мрака далеч отвъд. Вълненията се възобновиха и този път Помпей не успя да ги успокои.
Той си легна в чудесно настроение, убеден, че каквото и да му донесе утрото, ще е за негово добро. Защо да смята огненото кълбо за лошо предзнаменование? Как щеше да го разтълкува Нигидий Фигул, тази жива енциклопедия на древните етруски пророчества. Дали етруските щяха да го сметнат за добър знак? Римляните гадаеха само по черни дробове и понякога ровеха из вътрешностите на птици, докато етруските следяха всяко явление.
Гърмът го стресна няколко часа преди разсъмване. Той седна в леглото си и се зачуди дали не е подскочил до самия кожен таван на палатката. Поради толкова рязкото прекъсване на съня си той си го спомняше ясно, сякаш все още продължаваше. В храма на Венера Победоносна в горната част на каменния му театър имаше статуя на богинята с красивото лице и стройната фигура на Юлия. Той стоеше там и полагаше трофеите от битката в краката й, докато тълпата навън го приветстваше с радостни възгласи. О, какъв добър знак! Само дето трофеите от битката бяха трофеи от собствената му войска: неговата най-скъпа сребърна броня с гравюра на сцена от битка между богове и титани; огромният рубинен бокал на Лентул Крус; талисманът на Фауст Сула — кичур от яркочервената коса на баща му; шлемът на Сципион, принадлежал на знаменития му предшественик Сципион Африкански и все още носещ онзи прояден от молци гребен от пера на бяла чапла; и най-ужасният — съвършено голата глава на Ахенобарб, набучена на германско копие. С цветен венец.
Разтреперан от студ, изпотен от жега, Помпей отново легна, ярките бели мълнии проблясваха през затворените му клепачи, гръмотевиците кънтяха в ушите му. Когато дъждът забарабани по палатката му, той потъна в неспокоен сън, неспособен да забрави подробностите от онова ужасяващо среднощно видение.

 

* * *

 

Утрото дойде с гъста мъгла и пълно безветрие. В лагера на Цезар кипеше усилена дейност: мулетата се товареха, впрягаха се във фургоните, всеки се приготвяше за поход.
— Той _няма_ да влезе в бой! — изръмжа Цезар, когато отиде да събуди Марк Антоний доста преди разсъмване. — Реката е придошла, почвата е подгизнала, войниците са мокри, дрън-дрън… Същият стар Помпей, същите жалки извинения. Тръгваме за Скотуса, Антоний, преди Помпей да се вдигне от дебелия си задник и да ни попречи. О, богове, какъв плужек! _Нищо_ ли не може да го накара да се бие?
От тази гневна тирада съненият Антоний заключи, че старият му пълководец отново е приел нещата прекалено навътре.
В тази сива, бледо озарена мъгла не можеше да се види по-далеч от празното пространство непосредствено под лагера, така че приготовленията за поход продължиха.
И така, докато един хедуйски съгледвач не дотича до мястото, откъдето Цезар доволно наблюдаваше идеално подредените си девет легиона и хилядата си конници, готови да се измъкнат тихо и бързо.
— Пълководецо, Пълководецо! — извика задъхано разузнавачът, докато скачаше от коня си. — Пълководецо, войските на Гней Помпей са извън лагера и се подреждат… подреждат за _битка_! Наистина изглежда, че сериозно се е решил на сражение.
— Проклятие!
След тази кратка ругатня Цезар незабавно започна да раздава заповеди:
— Калене, цивилните да изкарат всички животни в задната част на лагера! Сабине, всички да започват да събарят предните стени и да запълват рова. Искам да го свършат по-бързо, отколкото бездомната паплач запълва трибуните в цирка! Антоний, приготви конницата за бой. Ти, ти, ти, ти, подредете легионите както го обсъждахме. Ще проведем сражението точно по плана.
Когато мъглата се вдигна, Цезаровата войска чакаше в долината, сякаш не се беше готвила за никакъв поход.
Помпей бе изтеглил предната си линия нагоре, с лице на изток. Това означаваше, че изгряващото слънце щеше да му свети в очите. В левия му фланг бяха съсредоточени много конници, в десния — по-малко.
Макар с по-малка армия, Цезар беше разтеглил легионите си на по-голям фронт, така че пехотата от Десети стоеше пред стрелците на Помпей и част от Лабиеновата конница. Бе наредил силите си отдясно наляво в следния порядък: Десети, Седми, Тринайсети, Единайсети, Дванайсети, Шести, Осми и Девети. Четиринайсети, който бе намалял от десет на осем кохорти след преразпределението на легионите в Егиниум, оставаше скрит зад германската конница на дясното крило. Войниците в него бяха въоръжени по странен начин: вместо обичайните си къси бойни копия носеха дълги обсадни копия с много шипове. Левият му фланг, разположен най-близо до реката, трябваше да се сражава без подкрепата на конница. Публий Сула, умел воин, командваше десния фланг. Центърът бе поверен на Калвин, а левият фланг — на Марк Антоний. Никой не беше оставен в резерва.
Цезар седеше на гърба на бойния си кон върху едно възвишение зад осемте кохорти на Четиринайсети легион по обичайния си начин — настрани, с крака вдигнати върху предния лък. Опасна поза за всеки друг ездач, но не и за него, тъй като можеше да се извърти на която страна поиска, дори в галоп. Той обичаше да демонстрира на войниците си, ако хвърлят поглед назад, че пълководецът им е напълно спокоен, абсолютно уверен.
„О, Помпей, глупак такъв! Оставил си Лабиен да командва вместо теб. Заложил си всичко на три глупави предположения: че конницата ти ще успее да ме заобиколи отдясно и да ме удари в гръб; че пехотата ти е достатъчно силна, за да отблъсне моите момчета; и че ще измориш моите момчета, като ги накараш да тичат нагоре към позициите ти — така се обръщаше мислено Цезар към противника си. Забеляза Помпей върху голям бял кон зад стрелците, точно пред себе си. — Съжалявам те, Помпей. Не можеш да спечелиш тази битка, а тя е решителната.“
Всички подробности бяха измислени три дни по-рано и всеки ден бяха повтаряни. Когато конницата на Помпей тръгна напред, пехотата му остана на местата си. Войската на Цезар настъпи, но на половината на пътя спря за почивка, сетне се вряза в Помпеевата предна линия като клин. Хилядата германи от десния фланг на Цезар се впуснаха срещу конницата на Лабиен, без да влизат в истински сблъсък. Вместо да ги преследва, Лабиен зави рязко надясно веднага щом се изравни със задната една трета на Десети. И кавалерията му неочаквано се натъкна на стена от обсадните копия на Четиринайсети (който три дни бе тренирал да си служи с тези необичайни за открит бой оръжия), насочени в лицата на галатийските и кападокийските конници. Точно както старата гръцка фаланга, мина през ума на Лабиен. Редиците на конницата му се разкъсаха, което послужи за знак на германите да се нахвърлят върху нея като вълци. Десети легион пък зави настрани и изкла безмилостно стрелците, преди и той да се вреже безстрашно сред обърканите, изпаднали в паника конници на Лабиен.
Околностите на Фарсалус приличаха повече на безразборна навалица, отколкото на бойно поле. Това продължи само час. Помпеевите чуждестранни резерви побягнаха в момента, в който видяха поражението на конницата. Много от легионите му останаха на бойното поле, включително сирийските, Първи и Трети, но осемнайсетте кохорти от десния фланг се разпръснаха на всички страни, оставяйки Антоний пълен победител в района около Епинеус.

 

* * *

 

Помпей напусна бойното поле в лек тръс веднага щом си даде сметка, че изходът от битката е предрешен.
„Проклет да е Лабиен с презрителното му пренебрежение към войниците на Цезар като недодялани новобранци отвъд Падус! Това там са сработени легиони и се бият като едно подразделение, толкова отдадено и ефективно! Ама какво си е въобразил този Лабиен? Никой не може да победи Цезар на бойното поле. Този човек е най-добрият във всичко. По-добра стратегия, по-добра тактика. Разгромен съм. Към това ли се стремеше през цялото време Лабиен, да оглави цялата войска?“
Той се върна в лагера, влезе в палатката си, седна и се хвана за главата; остана така много дълго време.
— Помпей, ставай — стресна го Фавоний, поставяйки ръка върху сребърната му броня.
Той не продума, не помръдна.
— Помпей, ставай! — изкрещя Лентул Спинтер. — Разбиха ме, разгромени сме.
— Цезар всеки момент ще нахлуе в лагера, бягай! — призова го задъхано Лентул Крус.
Помпей отпусна ръце, вдигна глава.
— Да бягам ли? Къде? — попита апатично.
— Не знам! Където и да било! Моля те, Помпей, тръгвай веднага! — проплака умолително Лентул Крус.
Помпей забеляза, че и тримата мъже бяха преоблечени като гръцки търговци: туники, наметала, широкополи шапки, обувки до глезените.
— Така ли? Дегизирани? — попита той.
— Така е по-добре — отвърна Фавоний. — Хайде, Помпей, ставай, хайде! Аз ще ти помогна да свалиш бронята и да си сложиш тези дрехи.
И така, Помпей стана и позволи да го преобразят от римски пълководец в гръцки търговец. Когато и тази работа бе свършена, той закрачи замаяно из палатката, сетне сякаш дойде на себе си. Усмихна се и последва пастирите си.
Напуснаха лагера през най-близкия до пътя за Лариса изход и отпътуваха, преди Цезар да нахлуе в лагера. Лариса бе само на петдесетина километра, достатъчно близко, за да не се налага да сменят конете си, но когато влизаха през портата откъм Скотуса, и четирите животни бяха изтощени.
Въпреки това новината за победата на Цезар при Фарсалус бе стигнала преди тях. Жителите на Лариса, които подкрепяха горещо Помпей, се питаха каква съдба ще ги сполети, след като пристигне победителят.
— Нищо няма да ви направи — успокои ги Помпей, след като се изправи в центъра на градския площад и свали шапката си. — Вършете спокойно ежедневните си дейности. Цезар е милостив човек; няма да ви стори нищо лошо.
Разбира се, че го познаха, но слава на боговете, никой не се опита да му навреди, задето се е оставил да го разгромят.
„Какво казах веднъж на Сула? — замисли се Помпей, обграден от плачещи привърженици, които му предлагаха помощта си. — Какво му казах на излизане от Беневентум? Толкова ли беше опиянен той? Повече хора боготворят изгряващото, отколкото залязващото слънце… Да, така му рекох. Слънцето на Цезар изгрява. А моето залязва.“
Един наполовина комплектуван ескадрон галатийски конници се присъедини към тях с предложение да ги придружи, накъдето и да тръгнат, стига да е на изток, към Галатия и мира. Всичките бяха гали, част от онези хиляда мъже, които Цезар бе изпратил на Дейотар като подарък, за да е сигурен, че ще останат живи, но няма да правят повече опити да вдигат въстания. Най-вече тревери, научили малко гръцки след заселването им в чуждите земи.
След като си осигуриха отпочинали коне, Помпей, Фавоний и двамата Лентуловци излязоха от Лариса през портата за Тесалоника, скрити сред другите конници. Когато стигнаха река Пенеус на брода при Темпе, те попаднаха на един спускащ се към морето шлеп, превозващ зеленчуци за пазара в Диум, чийто капитан предложи да закара дотам четиримата бегълци. Помпей и тримата му спътници благодариха на галите и се качиха в плавателния съд.
— Така е по-разумно — отбеляза Лентул Спинтер, който се беше осъзнал по-бързо от другите трима. — Цезар ще ни търси по пътищата към Тесалоника, не на шлеп, пълен със зеленчуци.
В Диум, на няколко километра на север от устието на Пенеус, късметът отново се усмихна на четиримата. Там, на един от кейовете, малък римски търговски кораб тъкмо се освобождаваше от товара си от просо и нахут от Италийска Галия. Капитанът се казваше Марк Петиции.
— Няма нужда да ми казвате кои сте — каза той, докато стискаше топло ръката на Помпей. — Къде искате да отидете?
За пръв път Лентул Крус се беше сетил за нещо полезно. Преди да напуснат лагера, бе събрал всеки сребърен денарий и сестерция, които беше могъл да намери, може би като компенсация, задето бе забравил да изпразни римската хазна.
— Кажи си цената, Марк Петиции — рече надуто той. — Помпей, накъде?
— Амфиполис — отвърна Помпей, изричайки първото име, което му дойде наум.
— Добър избор! — похвали го весело Петиции. — Там ще се натоваря добре с кленови греди, в Аквилея много ги ценят.

 

* * *

 

За Цезар, победителят край Фарсалус, деветият ден на секстил бе свързан със смесени чувства. Загубите от неговата страна бяха минимални, от Помпеева — шест хиляди мъртви.
— Сами си го търсеха — каза тъжно той на Антоний, Публий Сула, Калвин и Кален. — Пренебрегват делата ми и щяха да ме съсипят, ако не се бях обърнал за помощ към моите момчета.
— Добри момчета — съгласи се Антоний.
— Винаги са били такива. — Цезар стисна устни. — Освен Девети.
По-голямата част от Помпеевата войска бе изчезнала; Цезар не си даде труда да я преследва. Въпреки това едва към залез намери време да влезе и да огледа лагера на Помпей.
— О, богове! — възкликна. — Били са убедени в победата си!
Всички палатки до една бяха украсени, дори тези на обикновените войници. Навсякъде се виждаха доказателства, че е подготвяно голямо празненство: купища зеленчуци; риба, докарана същата сутрин от крайбрежието и оставена на сянка, за да е прясна до края на битката; стотици наскоро заклани и изкормени агнета; планини от хляб; котли с чорба; глинени гърнета с накиснат за омекване нахут и смлени сусамени семена в зехтин и чеснов сос; сладкиши с много мед; делви с маслини; различни видове сирена и нанизи от наденици.
— Полионе — извика Цезар най-младия си легат, Гай Азиний Полион, — няма смисъл да пренасяме цялата храна в нашия лагер. Докарай хората ми тук за пира, устроен в тяхна чест от врага. — Той изръмжа: — Трябва да се състои тази нощ, защото до утре много от продуктите ще се развалят. Не искам войниците ми да се натровят.
Истинската му изненада обаче бяха палатките на Помпеевите легати. По ирония Цезар влезе в тази на Лентул Крус най-накрая.
— Достойно за морския дворец при Гитеум! — възкликна той (сравнение, което никой не разбра) и поклати глава. — Нищо чудно, че не се беше сетил да вземе съдържанието на хазната! С тези богатства последното, за което си е мислел, са били държавните пари!
Навсякъде се виждаха златни чинии, кушетките бяха покрити с тирийски пурпур, възглавниците — с втъкани перли, масичките бяха от безценно кипарисово дърво. В спалнята на Лентул Крус посетителите откриха огромна вана от рядък червен мрамор с лъвски лапи. В кухнята, разположена на открито зад палатката, имаше бурета със сняг, в който почиваха най-изтънчени морски обитатели: скариди, морски таралежи, стриди, калкани. В други пълни със сняг бурета се виждаха птици, агнешки дробчета и бъбречета, колбаси с различни подправки. Хлябът още втасваше, сосовете, подредени в гърнета, бяха готови за подгряване.
— Хъм — измърмори Цезар, — тук ще пируваме тази вечер. И за пръв път, Антоний, ще имаш възможността да ядеш и да пиеш колкото ти душа иска. Въпреки че — добави той с усмивка — утре минаваме на старата диета. Нямам намерение да живея като Сампсицерам, докато водя военна кампания. Крус явно е получавал снега от Олимп.
Придружен от Калвин, той влезе в палатката на Помпей, за да прегледа документите, намерени там.
— Няма да нарушаваме старата максима, че човек трябва да изгори книжата на врага. Помпей го стори веднъж, в Оска след смъртта на Серторий. Ала само глупакът го прави, без да е прочел съдържанието им.
— Ще ги изгориш ли? — попита Калвин с усмивка.
— О, задължително! Това е дело с голяма показност. Преди това обаче ще им хвърля един поглед, Калвине. Ще направим така. Преглеждам всичко набързо и ако нещо ми се стори важно, го давам на теб за по-внимателно прочитане.
Последният от интересните документи бе завещанието на покойния египетски цар Птолемей Авлет.
— Виж ти, виж ти! — промърмори замислено Цезар. — Струва ми се, че този документ ще се спаси от огъня. Може да ни бъде много полезен в бъдеще.

 

На следващата сутрин всички спаха до късно, включително и той. Беше останал почти до съмване, за да чете документите. Много интересни наистина.
Когато войниците привършиха с кремацията на труповете и другите неминуеми задължения на победителите, Цезар и легатите му подкараха конете си по пътя за Лариса. Там се натъкнаха на по-голямата част от римските войници на Помпей. Двайсет и три хиляди души молеха за милост, която Цезар на драго сърце им даде. Сетне предложи място в собствените си легиони на всеки доброволец.
— Защо, Цезаре? — попита удивено Публий Сула. — Ние спечелихме войната тук, при Фарсалус.
Очите на Цезар се втренчиха в племенника му с хладна ирония.
— Глупости, Публий. Войната не е свършила. Помпей все още е на свобода. Също Лабиен, Катон, всички командири на Помпеевата флота… и самите им флоти!… и още поне дузина опасни противници. Тази война няма да свърши, докато всичките не ми се подчинят.
— Да се подчинят на _теб_? — намръщи се Публий Сула. — О! Искаш да кажеш да се подчинят на Рим.
— Аз съм Рим, Публий. Фарсалус го доказа.

 

* * *

 

За Брут Фарсалус бе кошмар. Чудейки се дали главнокомандващият си дава сметка за терзанията му, той с радост прие решението на Помпей да го остави като заместник на Лентул Спинтер на десния фланг. Срещу него обаче застана Антоний начело на Осми и Девети легион и макар че вторият бе попълнен с по-неопитни бойци от Четиринайсети, никой не можеше да каже, че левият фланг на Цезар е пожалил врага. След като получи кон и нареждания да се грижи за най-крайните кохорти, Брут се настани на седлото и се втренчи в орела от слонова кост върху дръжката на меча си като мишка, хипнотизирана от змия.
Той така и не го извади от ножницата. Изведнъж настъпи суматоха и поверените му хора уплашено се разбягаха на всички страни. От устата на нападателите звучеше някакъв неразбираем боен вик. Брут с ужас установи, че ръкопашният бой на предните линии не е някакъв величествен дуел между отделни бойци, а едно безумно блъскане между облечени в ризници тела. Мечове дрънчаха и се забиваха, щитовете се използваха като тарани и лостове — как разбираха кой кой е, враг или съюзник? Имаха ли наистина време да погледнат цвета на перата върху шлемовете? Брут остана като хипнотизиран и продължи да ги наблюдава безучастно.
Новината за поражението на левия фланг и конницата на Помпей достигна през редиците по някакъв непонятен за него начин, но хората му престанаха да надават бойните си възгласи. Цезаровият Девети носеше сини пера на шлемовете. Когато жълтите пера на собствените му кохорти сякаш се стопиха в морето от сини, Брут срита коня си и препусна към реката.
Кри се цяла нощ сред мочурливите разливи на Епинеус, без нито за миг да пусне юздите. Накрая, след като победоносните възгласи на Цезаровата войска заглъхнаха и заревото от лагерните им огньове избледня, той се метна на коня си и препусна към Лариса.
Там, след като получи цивилни гръцки дрехи и подслон от един милостив жител на града, Брут седна и веднага започна да пише до Цезар:

 

„Цезаре, пише ти Марк Юний Брут, навремето твой приятел. Моля те, горещо те моля за прошка, че реших да се съюзя с Гней Помпей Велики и сената в изгнание. От много месеци съжалявам, че напуснах Тарзус и Публий Сестий, чийто легат бях. Изоставих поста си като глупаво момче, жадно за приключения. Тези приключения обаче се оказаха не по вкуса ми. Открих, че съм миролюбив до крайност човек и без никакво желание за големи битки.
Чух слухове, че даваш прошка на всички привърженици на Помпей, стига да не са се възползвали от милостта ти преди. Също така научих, че даваш прошка и за втори път на онези, за които се застъпи някой от твоите хора. Това не е необходимо в моя случай. Аз те моля за милост за пръв път. Ще ме удостоиш ли с благоволението си, ако не заради мен, поне заради майка ми и заради скъпата си покойна дъщеря Юлия?“

 

В отговор на това писмо Цезар лично отиде в Лариса начело на легатите си.
— Намери ми Марк Юний Брут — нареди той на градския етнарх, който се яви пред него, за да моли за милост от името на съгражданите си. — Доведи ми го и Лариса няма да страда.
Брут се появи в гръцки дрехи, жалък, малък, гузен, неспособен да погледне мъжа върху коня в очите.
— Бруте, Бруте, какво е това? — чу той познатия плътен глас и почувства две ръце върху раменете си.
Някой го прегърна силно и той усети докосването на устни върху челото си. Най-сетне Брут вдигна поглед, за да срещне този на Цезар. Кой друг имаше такива очи? Кой друг имаше толкова могъщество и красота, че да разбие сърцето на майка му?
— Скъпи ми Бруте, толкова се радвам да те видя! — добави Цезар.
Постави ръка върху рамото му и го поведе встрани от легатите си, които ги наблюдаваха насмешливо от конете си.
— Прощаваш ли ми? — попита Брут.
Тежестта и топлината на ръката върху рамото му напомняха на тази на майка му. Непоносимо бреме, убийствено.
— Дори не съм си и помислял, че се налага да ти прощавам, скъпо момче! Къде са ти нещата? Имаш ли кон? Идваш веднага с мен, имам огромна нужда от теб. Както обикновено не разполагам с никого, който да има достатъчно добра памет за факти, числа и подробности. И ти обещавам, че при мен ще си много по-добре, отколкото при помпеянците.

 

* * *

 

— Какво смяташ да правиш с бегълците, Цезаре? — попита Антоний същия следобед, след като се върнаха при Фарсалус.
— Ще тръгнем след Помпей. Знае ли се нещо? Накъде се е отправил след Лариса?
— Говори се, че стигнал с кораб до Диум — отвърна Кален, — после го видели в Амфиполис.
Цезар изненадано примигна:
— Амфиполис ли? Значи се е запътил на изток. Ами Лабиен, Фауст Сула, Метел Сципион, Афраний, Петрей?
— Единственият, за когото можем да сме сигурни, Цезаре (освен скъпия ти Марк Брут), е Ахенобарб.
— Така е, Антоний. Единственият от великите мъже, който загина на бойното поле при Фарсалус. И втори от враговете ми, от когото се отървах. Макар че, признавам, ще ми липсва, както ще ми липсва Бибул. Погрижиха ли се за праха му?
— Вече е изпратен на жена му — отвърна Полион, който бе натоварен с тези задължения.
— Добре.
— Утре ли тръгваме? — поинтересува се Калвин.
— Да.
— Възможно е много бежанци да се насочат към Брундизиум — отбеляза Публий Сула.
— По тази причина вече изпратих Публий Вациний за Салона. Квинт Корнифиций ще се оправи засега в Илирикум. Вациний може да се установи в Брундизиум и да отпраща бежанците. — Цезар се усмихна на Антоний. — И не се тревожи, Антоний. Чух, че синът на Помпей е освободил брат ти в Коркира, жив и здрав.
— Слава на Юпитер за това!

 

На сутринта Фарсалус отново се превърна в една сънлива, мочурлива речна долина насред тесалийските планини; Цезаровата войска се разпръсна. На път за провинция Азия Цезар взе само два легиона, и двата от доброволци от Помпеевата войска. Собствените му ветерани щяха да се върнат за заслужена почивка в Кампания под командването на Антоний. С Пълководеца тръгнаха Брут и Гней Домиций Калвин, когото Цезар започваше все повече да харесва. Добър човек в трудно положение, такъв беше Калвин.
Преходът до Амфиполис бе извършен с обичайната скорост на Цезар; дори Помпеевите легионери да я намираха малко по-изморителна от тази, на която бяха свикнали, не го показаха. Истината бе, че Цезар умееше да управлява войската си; всеки знаеше точно къде му е мястото.
На сто и трийсет километра източно от Тесалоника, край Игнациевия път и там, където широката река Стримон излиза от Керкинското езеро, за да се влее след броени километри в морето, се разполагаше Амфиполис, корабостроителен и дърводелски център. Дърводобивните райони се намираха далеч навътре в сушата и трупите се прекарваха по Стримон, за да бъдат обработени в Амфиполис.
Там Марк Фавоний чакаше сам преследвачите си.
— Моля за милост, Цезаре — проплака той, когато се срещнаха.
Още един от победените край Фарсалус се беше променил до неузнаваемост. Той вече не говореше с предишната си надутост и не подражаваше на Катон.
— Имаш я, Фавоний. Брут е с мен и гори от нетърпение да те види.
— А, значи, и на него си простил.
— Разбира се. Нямам навик да наказвам достойни люде за това, че са служили на погрешна кауза. Надявам се един ден всички да се съберем в Рим и да заработим заедно за благото му. Какво искаш? Мога да ти дам писмо за Вациний в Брундизиум, което да ти гарантира всичко, каквото си поискаш.
— Искам — проплака Фавоний с насълзени очи — това никога да не се беше случвало.
— Аз също — изрече Цезар.
— Да, разбирам. — Фавоний си пое въздух. — За себе си искам да се оттегля в именията си в Лукания и да заживея мирно и кротко. Без войни, без политика, без амбиции, без кавги. Само мир, Цезаре. Само това искам. Мир.
— Знаеш ли къде отидоха другите?
— Следващата им спирка щеше да е Митилена, но се съмнявам да се задържат там. Лентулите смятаха да останат с Помпей, поне когато се видяхме за последен път. Малко преди да тръгнат, получиха писма от другите. Лабиен, Афраний, Петрей, Метел Сципион, Фауст Сула и още неколцина са се насочили към Африка. Друго не знам.
— А Катон? Цицерон?
— Кой ги знае? Мисля обаче, че след като научи, че другите са тръгнали за Африка, и Катон ще се отправи натам. Все пак в Африка още управляват привърженици на Помпей. Съмнявам се да ти се оставят без бой, Цезаре.
— Аз също. Благодаря ти, Фавоний.
Той вечеря скромно, само в компанията на Брут. На сутринта тръгнаха за Хелеспонт. Калвин яздеше до Цезар, а Брут пътуваше удобно настанен в скромна двуколка заедно с един слуга.
Фавоний излезе с коня си, за да види (за последен път, надяваше се) сребристата колона на римски легион, крачещ по прав и равен римски път. Ала в крайна сметка не можа да отмести погледа си от Цезар, възседнал червения си жребец с лекотата на много по-млад мъж. Нямаше да мине много, след като се загуби от погледа на амфиполийците, знаеше Фавоний, когато щеше да слезе от седлото и да продължи пеша. Конете бяха за битките и парадите. Как можеше човек, толкова уверен в превъзходството си, да стои толкова ниско на земята? Странно същество бе този Гай Юлий Цезар. Рядката му руса коса се ветрееше като снопче панделки от егейския ветрец, яздеше свършено изправен, с отпуснати до тялото яки и жилави ръце. Един от най-хубавите мъже в Рим, макар и не красив като Мемий или деликатен като Силий. Потомък на Венера и Ромул. Е, кой знаеше? Може би боговете наистина обичаха най-много своите си наследници.
„О, Катоне, не се опитвай да му устоиш! Никой не може. Той ще бъде цар на Рим, но само ако самият той поиска.“

 

* * *

 

В Митилена също цареше паника. Целият Изток се тресеше от страх пред сблъсъка на двамата римски титани, толкова неочакван, толкова ужасяващ. Защото всеки чуваше по нещо за Цезар, но от втора, трета или четвърта ръка — всичките му провинции бяха на запад, а за действията му на изток не се знаеше почти нищо. В Митилена беше известно, че когато Лукул бе обсадил града по нареждане на Сула, Гай Цезар се беше сражавал в предните редици и бе спечелил венец за храброст. Почти никой не беше чувал за битката му срещу Митридат край Тралес в провинция Азия, макар че там, близо до мястото на битката бяха издигнали малка негова статуя в един скромен храм на Виктория. Сега жителите на Тралес обръщаха особено внимание на тази статуя, грижеха се да е в добро състояние, а храмът — винаги чист. Посетителите със страхопочитание установяваха, че между плочите в основата на статуята е израснало палмово дръвче — предзнаменование за голяма победа. И голямо величие. Тралес се вълнуваше.
Рим бе владял земите около Нашето море толкова дълго, че всеки разкол между великите римски мъже причиняваше поражения във всяка провинция, подобни на цепнатини след земетресение. Какво щеше да стане? Какво щеше да е новото устройство на света? Беше ли Цезар разумен човек от ранга на Сула, щеше ли да облекчи зависимите земи от бремето на алчни управители и бирници? В провинция Азия, съсипана от Метел Сципион, Лентул Крус и един от по-незначителните Помпееви легати, Тит Ампий Балб, жителите на всеки остров, на всеки град и район се втурваха да събарят статуите на Помпей и да издигат на Цезар. Напливът към храма на Виктория край Тралес бе голям, защото само там можеше да се види автентичният образ на новия първи мъж на Рим. В Ефес се събраха делегации от някои крайбрежни градове на Азия, за да поръчат копие на Цезаровата статуя в Тралес от световноизвестните ателиета в Афродизия. Тя бе издигната в средата на централния градски площад и на пиедестала й беше изсечен надпис:

 

ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР, СИН НА ГАЙ, ПОНТИФЕКС МАКСИМУС, ИМПЕРАТОР, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ, ПОТОМЪК НА АРЕС И АФРОДИТА, БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД.

 

Доста силни думи най-вече защото поставяха произхода на Цезар от Марс и сина му Ромул пред родството му с Венера и сина й Еней. Провинция Азия усилено се готвеше да посрещне новия си покровител.
В тази атмосфера на страх, примесен с трескаво угодничество, Помпей и двамата Лентули слязоха в пристанището на Митилена, главния град на Лесбос. Целият остров го беше подкрепил, но да го приеме сега, един победен човек, бе трудна и деликатна задача. Пристигането му означаваше, че той все още не е напълно сломен, че може би ще последва втори Фарсалус. Ала възможно ли бе да излезе победител? Говореше се, че Цезар никога не губел битка („голямата победа“ край Дирахиум вече се приемаше за пълна измислица), че никой не можел да го победи. Помпей се справи добре — облечен все още с гръцките си дрехи, той се срещна с етнарсите и ги увери, че Цезар е известен с милосърдието си.
— Бъдете любезни с него — гласеше съветът му. — Той ще управлява света.
Корнелия Метела и синът му го чакаха. Странна среща, младият Секст се хвърли със сълзи на очи на врата на баща си.
— Не плачи — започна да го успокоява Помпей, галейки кестенявата му права коса; Секст единствен от трите му деца бе наследил тъмната коса на Муция Терция.
— Трябваше да дойда като твой кадет!
— Така щеше да стане, ако събитията не се бяха развили толкова бързо. Ала ти свърши по-добра работа, Сексте. Грижеше се за Корнелия в мое отсъствие.
— Женска работа!
— Не, това е мъжко задължение. Семейството е най-важното нещо за един римлянин, Сексте, и жената на Помпей Велики е изключително уважавана личност. Също и синовете му.
— Няма да се разделя повече с теб!
— Надявам се. Трябва да принесем дарове на ларите, пенатите и Веста, за да се съберем всички някой ден. — Помпей се освободи от прегръдките на Секст и му подаде кърпичка, за да издуха носа си и да избърше сълзите си. — Сега можеш да ми направиш една добра услуга. Започни да пишеш на брат си Гней. Преди да завършиш, и аз ще се включа.
Едва след като Секст, подсмърчащ и стиснал кърпичката, се зае със задачата на баща си, Помпей можа да обърне внимание на Корнелия Метела.
Тя не се беше променила. Имаше все същия високомерен и леко резервиран вид. Сивите й очи обаче бяха зачервени, подпухнали и в тях се четеше тъга. Той се доближи и целуна ръката й.
— Тъжен ден — рече.
— А татко?
— Замина за Африка, струва ми се. Ще се разбере. Измъкна се невредим от Фарсалус. — Колко трудно му бе да изрече следващите думи! — Корнелия, имаш разрешение да се разведеш с мен. Ако го направиш, цялата ти собственост ще остане непокътната. Мога да прехвърля поне вилата на Албийските хълмове на твое име. Не се наложи да я продавам, когато събирах пари за кампанията. Нито тази на Марсово поле. Нито къщата в Карини. Те са мои, Цезар може да ни ги отнеме.
— Мислех, че няма да издава проскрипции.
— Няма. Собствеността на водачите на противниковата войска обаче ще бъде конфискувана, Корнелия. Такава е традицията. Не можем да й се противопоставим. Затова смятам, че е по-безопасно и по-разумно да се разведем.
Тя поклати глава и го удостои с една от редките си и смутени усмивки.
— Не, Велики, аз съм твоя съпруга. И смятам да остана такава.
— Върни се поне в Рим. — Той пусна ръката й и разсеяно размаха своята. — Не знам какво ще стане с мен! Не знам как е най-разумно да постъпя. Не знам къде да отида, но тук също не мога да остана. Животът с мен няма да бъде удобен за теб, Корнелия, аз съм белязан. Цезар знае, че трябва да ме залови. Докато съм на свобода, аз съм центърът, около който ще се събират заговорниците и в бъдеще.
— И аз като Секст не искам да се разделям с теб повече. Разбира се, най-добре е да тръгнем за Африка. Веднага да потегляме за Утика, съпруже.
— Така ли мислиш? — Сините му очи заблестяха. — Корнелия, всичко беше ужасно. Нямам предвид войната или Цезар, а съюзниците ми в тази авантюра. О, не броя баща ти! Той бе здрава опора. Ала през повечето време не беше до мен. Препирните, натякването, постоянното намиране на грешки.
— Те са намирали грешки в теб?
— Непрестанно. Това ме съсипваше. Може би щях да се справя по-добре с Цезар, ако имах контрол над своя щаб. Ала нямах, Лабиен командваше, не аз. Този човек! Как изобщо го е търпял Цезар? Той е звяр. Сигурен съм, че изпитва истински оргазъм от изваждането на очите на някой пленник и… о, от жестокости, които даже не мога да ти опиша! И макар че Ахенобарб загина много достойно на бойното поле, той не пропускаше възможност да ме тормози. Нарече ме Агамемнон, цар на царете.
Тревогите и постоянното местене насам-натам бяха променили много Корнелия Метела — разглезената любителка на науката вече бе в състояние да проявява съчувствие. Тя не прекъсна самосъжалителните словоизлияния на съпруга си. Остана непоклатима, като благородна стара канара пред прибоя.
— Скъпи съпруже, струва ми се, че проблемът е в това, че те гледат на войната като на едно заседание на сената. Още не са разбрали, че между политиката и военното дело няма нищо общо. Въведоха извънредно положение, за да не може Цезар да ги командва. Как ще позволят на теб да ги командваш?
Той се усмихна накриво:
— Това е самата истина. Ето защо не искам да отида в Африка. Баща ти ще е там, ала също Лабиен и Катон. Какво ще се промени в Африка? Там също няма да мога да командвам щаба си.
— В такъв случай потърси убежище при царя на партите. Нали изпрати братовчед си Хир при Ород. Той не се върна, макар че нищо няма да му се случи тук. В Екбатана със сигурност няма да стъпи нито Цезар, нито Лабиен.
— Да, но как ще погледна седемте пленени римски орела? Това значи да живея в сянката на Крас.
— Къде другаде можеш да идеш?
— В Египет.
— Не е много далеч.
— Не, но това ще е само междинна спирка. Можеш ли да си представиш колко са готови да платят владетелите на Индия или Серика на един римски пълководец? Аз мога да подчиня техния край на света от тяхно име. Египтяните знаят как се стига до Тапробан. Оттам сигурно ще намеря някого, който да ми покаже пътя за Индия или Серика.
Тя се усмихна широко:
— Велики, това е блестяща идея! Да, да взимаме Секст и да тръгваме към Серика!

 

* * *

 

Помпей не остана дълго в Митилена, но когато научи, че великият философ Кратип е там, поиска да се срещне с него.
— За мен е чест, Помпей — посрещна го старецът, който носеше дълга бяла роба и имаше дълга снежнобяла брада.
— Не, честта е само моя.
Помпей не изяви желание да седне, вгледа се в сълзливите очи на домакина си и се запита защо не вижда в тях никакъв признак на мъдрост. Не изглеждаха ли философите винаги мъдри?
— Да поговорим — предложи Кратип и хвана госта си под ръка. — Градината ми е много красива. В римски стил, разбира се. Ние гърците не сме много добри в градинарството. Винаги съм смятал способността на римляните да ценят природата за израз на вроденото им превъзходство. Ние гърците изкривяваме красотата й в изкуствени творения, докато вие римляните притежавате способността така да вкарвате сътворените от човешка ръка предмети в природата, че да изглеждат част от нея. Мостове, акведукти… Такова съвършенство! Ние никога не сме разбирали красотата на арката като архитектурна форма. Никъде в природата няма прави линии, Гней Помпей. Природата е кръгла като земното кълбо.
— Никога не съм могъл да повярвам, че Земята е кръгла.
— Нима Ератостен не го доказа с измерванията на сенките в долините на Долен и Горен Египет? Плоскостите винаги имат ръб, а защо тогава водите на Океана не се изливат от края на света като водопад? Не, Гней Помпей, светът е сфера, затворен около себе си като стиснат юмрук. Върховете на пръстите се притискат до дланта. И това, както знаеш, е един вид безкрайност.
— Чудех се дали можеш да ми кажеш нещо за боговете — неуверено изрече Помпей.
— Мога, но какво по-точно искаш да знаеш?
— Ами, нещо за формата им. За същността им.
— Мисля, че вие римляните сте по-близо до отговора на този въпрос от нас, гърците. Ние си представяме боговете като смъртни мъже и жени, с всичките произтичащи от това слабости, желания, амбиции и злини. Докато римските богове, истинските римски богове, нямат нито лица, нито пол, нито форма. Вие ги наричате _нумина_. Въздушни сенки, част от етера. Един вид безкрайност.
— Ала как съществуват те, Кратипе?
Сълзливите очи на философа, забеляза Помпей, бяха много тъмни, ала със светъл пръстен от външната страна на ирисите. _Аркус сенилис_, знакът на наближаваща смърт, той нямаше да остане още дълго на този свят. На тази сфера.
— Те съществуват сами за себе си.
— Не, на какво _приличат_!
— На себе си. Не можем да си ги представим, защото не можем да ги видим. Ние, гърците, им даваме човешки лик, защото за нищо друго не можем да се заловим. Ала за да бъдат богове, те трябва да притежават свръхчовешки сили. Аз вярвам, че всички богове всъщност са част от един велик Бог. И тук вие римляните сте по-близо до истината. Вие знаете, че всички богове са част от великия Юпитер.
— И този велик Бог живее във въздуха, така ли?
— Аз смятам, че той живее навсякъде. Над нас и под нас, в нас и извън нас, около нас. Мисля, че и ние сме част от него.
Помпей облиза устни, най-после се престраши да зададе най-важния си въпрос:
— Оставаме ли живи и след смъртта?
— А! Вечният въпрос. Още един израз на безкрайността.
— Боговете, или великият Бог, са безсмъртни. Ние умираме. Ала продължаваме ли да живеем след това?
— Безсмъртието не е същото като вечността. Има много различни видове безсмъртие. Дългият живот на един бог… ала наистина ли е вечен той? Не мисля. Мисля, че боговете се раждат и прераждат многократно. Само безкраят е вечен. Твоето име и споменът за делата ти ще живеят с хилядолетия, след като напуснеш този свят. Това е блазнещата мисъл за всеки смъртен. А не е ли равно това на божественост?
Помпей си тръгна не по-малко объркан от преди. Е, не потвърждаваше ли това собствените му думи? Поискай съвет от грък, да те обърка още повече.

 

* * *

 

Той потегли от Митилена с Корнелия Метела, Секст и двамата Лентули и започна да се прехвърля от остров на остров през Егейско море, оставайки само колкото да пренощува. Не срещна познати, докато се заобиколи най-крайната точка на Ликия, за да акостира в големия град на Памфилия, Аталия. Там завари шейсет членове на сената в изгнание. Никой не бе особено изтъкнат, но всички бяха твърде уплашени. Аталия засвидетелства за пореден път верността си към Помпей и му даде дванайсет чисто нови, прекрасни триреми заедно с писмо от сина му Гней, който все още не беше напуснал остров Коркира. Колко бързо се разпространяваше мълвата!

 

„Татко, изпратих копие от това писмо до много места. Моля те, не се отказвай! От Цицерон научих за неприятностите с висшето ти командване. Той беше тук, но си замина. Този Лабиен! Цицерон ми разказа всичко.
Той дойде с Катон и хиляда ранени войници. Сетне Катон обяви, че ще ги заведе в Африка, ала за един прост претор е недопустимо да поема командването в присъствието на бивш консул (имам предвид Цицерон). Той възнамеряваше да издигне Цицерон като главнокомандващ, но ти много добре познаваш този надут пуяк, за да се досетиш за отговора му. Обяви, че повече не искал да има нищо общо със съпротивата, с която и да е войска или с Катон. Когато осъзна, че Цицерон планира да се върне в Италия, Катон се вбеси и се нахвърли върху него с ритници и юмруци. Наложи се да ги разтървавам. При първата удобна възможност Цицерон избяга в Патрас заедно с брат си Квинт и племенника си. Дотогава те стояха при мен. Предполагам, че тримата в момента продължават да се карат в Патрас.
Катон взе корабите ми (нямам вече нужда от тях) и потегли за Африка. За жалост нямах кого да му дам за навигатор, казах му просто да насочи носовете им на юг и да се остави на ветровете и теченията. За щастие на юг Нашето море мие бреговете на Африка, така че все ще акостира някъде по крайбрежието й.
Това идва да покаже, че войната срещу Цезар съвсем не е приключила. В Африка ще се създаде ново ядро на съпротива, тъй като всички бегълци се насочват натам. Ние все още сме живи и борбени и още контролираме моретата. Моля те, обични ми татко, събери корабите си и ела или при мен, или върви в Африка.“

 

Отговорът на Помпей бе кратък:

 

„Скъпи сине, прости ми. Аз вече с нищо не мога да помогна за републиканската кауза. Дните ми са свършени. А и няма да поема каквото и да било командване, ако Лабиен и Катон ще ми дишат във врата. Аз отпаднах от надпреварата. Какво ще правиш, остава твое решение. Ала се пази от Катон и Лабиен. Единият е закостенял идеолог, другият — варварин.
С Корнелия и Секст заминавам далеч, много далеч. Не пиша къде, в случай че писмото попадне във вражи ръце. Ще изоставя двамата Лентули, които ме придружаваха досега, без да разкрия намеренията си. Надявам се да им се измъкна тук, в Аталия.
Пази се, сине. Обичам те.“

 

* * *

 

Денят на заминаването дойде в началото на септември — корабът на Помпей се измъкна от пристана на Аталия тайно от двамата Лентули и шейсетте сенатори. Той взе три от триремите, а останалите девет остави, за да бъдат пратени на Гней в Коркира.
Отбиха се за кратко през Сиедра в Киликия, след това прекосиха морето до Пафос в Кипър. Префектът на острова, сега под римско управление, бе един от синовете на Апий Клавдий Пулхер Цензора и с готовност помогна на Помпей.
— Много съжалявам за толкова ненавременната смърт на баща ти — поднесе съболезнованията си Помпей.
— И аз — отвърна Гай Клавдий Пулхер, макар че никак не изглеждаше натъжен, въпреки че той направо се беше побъркал.
— Чух нещо такова. Поне си спести някои разочарования като Фарсалус.
Толкова трудно му беше да произнесе Фарсалус!
— Да. И двамата бяхме твои поддръжници, ала това не може да се каже за целия род на Клавдиите.
— Всички велики фамилии са раздвоени, Гней Клавдий.
— За жалост не можеш да останеш тук. Антиохия и Сирия се обявиха за Цезар, а Сестий, управляващ в Тарзус, никога не е крил симпатиите си към него. Всеки момент очаквам да се обяви открито в негова подкрепа.
— Как са ветровете към Египет?
Гай Клавдий застина.
— Не бих отишъл там на твое място, Велики.
— Защо?
— Има гражданска война.

 

* * *

 

Третото наводнение от възкачването на Клеопатра на престола бе най-ниско за всичките около две хиляди години, откакто се водеше статистика. Осем стъпки — това бе дори под най-долното ниво на наводнението на смъртта.
Щом Клеопатра научи, тя веднага си даде сметка, че тази година не може да се очаква никаква реколта, дори в ивицата Таше и около Меридовото езеро. Направи всичко, което беше по силите й, за да предотврати катастрофата. През февруари издаде заповед всички зърнени запаси от Среден Египет да бъдат закарани в Александрия. Среден и Горен Египет щяха да се изхранват, като напояват изкуствено тясната си ивица обработваема земя между първия праг и Тива. Тъй като цялото зърно на Египет бе собственост на царя и царицата, тя имаше пълно право да поиска такова нещо… и да наложи съответното наказание на всеки търговец или чиновник, който не се подчини — смърт и конфискация. На информаторите се предлагаха щедри суми, а ако бяха роби, и свобода.
Реакцията беше незабавна. През март царицата сметна за разумно да издаде нова заповед. С нея уверяваше ползващите се с изключително право за освобождаване от данъци и военна служба, че запазват привилегиите си… при условие, че се включат в обработването на земята. Цялото население извън Александрия трябваше да участва в производството на зърно по най-мъчителния начин — с напояване, но без никакво покачване на Нил.
Скоро дворецът бе затрупан от протестни писма. Също и с искания за сеитбено зърно и намаляване на данъците, които короната не беше в състояние да удовлетвори.
На всичкото отгоре в Александрия назряваше недоволство. Цените на храната се покачваха главоломно, по-бедните граждани продаваха малкото си имущество, за да си набавят средства за прехрана, а по-заможните пазеха ревностно парите и по-трайните си хранителни продукти. Малкият цар и сестра му Арсиное злорадстваха; Потин и Теодот с помощта на пълководеца Ахил пускаха слухове, че недоимъкът бил таен план на Клеопатра за прогонване на по-свободомислещите жители от града, като ги накара да гладуват.
През юни тримата заговорници нанесоха удара си. Александрия се вдигна; на централния площад се събра разгневена тълпа и се насочи към двореца. Потин и Теодот отвориха вратата и тълпата, водена от Ахил, нахлу вътре. Ала Клеопатра я нямаше. Арсиное веднага бе обявена за нова царица и невръстният цар обеща да осигури храна. Хората се разотидоха. Потин, Теодот и Ахил бяха доволни.
Обаче се изправиха пред сериозни затруднения. Нямаше откъде да вземат повече храна. Все пак, щом бяха взели властта, трябваше да я задържат. Потин изпрати флотата да граби хамбарите на Юдея и Финикия. Знаеше, че вниманието на всички е заето с войната между Помпей и Цезар и ако не незабелязани, египетските набези поне щяха да останат ненаказани.
Много скоро си дадоха сметка и за още една трудност. Клеопатра беше изчезнала, а докато бе на свобода, тя щеше неуморно да работи за унищожаването на заговорниците, обединени около малкия цар Птолемей. Къде ли се беше дянала? Всички детронирани Птолемеи бягаха по море! Ала където и да търсеха по крайбрежието, шпионите на заговорниците не можеха да открият доказателства за отплаването й.

 

* * *

 

Тя не беше избягала по море. Придружена от Хармиан, Ира и един огромен, чернокож евнух на име Аполодор, Клеопатра бе напуснала царския дворец, преоблечена като заможна жителка на Александрия и възседнала магаре. Минаха през Канопската врата броени часове преди тълпата да нахлуе в двореца, и се качиха на малка ладия в град Схедия, разположен при вливането на канала от езерото Мареотис в Канопския ръкав на Делтата. Разстоянието оттук до Мемфис, намиращ се на бреговете на Нил непосредствено преди разклоняването му в Делтата, бе не повече от осемстотин гръцки стадия — или около шейсет километра.
Мемфис отново се беше превърнал в най-влиятелния религиозен център в страната. Като средище на култа към бога-създател Птах по време на ранното и средното царство тук се помещавали съкровищниците на повечето свещени жреци. При царуването на фараона Сенусрет той отстъпил място на преклонението пред Амон. Религиозната власт се преместила от Мемфис в Тива. А заедно с това и съкровищата. С променливия успех на държавните дела след отмирането на последната истинска фараонска династия обаче култът към Амон също западнал. След това дошли Птолемеите и столицата се преместила в Александрия. Мемфис започнал да се въздига отново, може би защото се намираше много по-близо до Александрия от Тива. Първият Птолемей, един блестящ държавник, съумял да свърже Александрия с останалата част на Египет, като накарал главния жрец на Птах, някой си Манетон, да създаде смесена религия, наполовина гръцка, наполовина египетска, под покровителството на хибридни божества между Зевс, Озирис и Апис и между Артемида и Изида.
Окончателният упадък на Тива дошъл, след като градът се вдигнал срещу управлението на Птолемеите при царуването на деветия представител на династията, наречен Сотер II в официалните документи и Латир (означаващо нахут) от поданиците си. „Нахутът“ качил еврейската си войска на плоскодънни бойни кораби и я изпратил нагоре по Нил, за да даде урок на Тива. Той плячкосал града и го изравнил със земята; култът към Амон претърпял жестоко поражение.
Трихилядолетната жреческа йерархия на Египет обаче имала доста богат опит с грабежите. Всеки фараон, погребан с царски почести сред несметни богатства, ставал неминуемо мишена на мародерите, които не се спирали пред нищо, за да ограбят мъртвите. По време на могъществото на египетската държава грабителите били озаптявани, но след превръщането му в жертва на чужди нашествия почти всички фараонски гробници били ограбени. Само най-скритите останали непокътнати, а също и жреческите съкровищници.
Когато Птолемей „Нахута“ разорявал Тива, търсейки жреческите богатства, тези съкровища вече били преместени в Мемфис. Той отчаяно се нуждаел от пари. Майка му, третата Клеопатра, била фараон, но се погрижила той да не получи тази титла. Тя го ненавиждала, предпочитала по-малкия му брат Александър и в крайна сметка успяла да го качи на трона — катастрофален акт за Египет. След като Александър убил майка си, двамата братя започнали да воюват за трона. След смъртта и на двамата, Сула, диктаторът, изпратил сина на Александър като управник на Египет. Това бе последният законен наследник на тази династия, ала неспособен да даде потомство. Според завещанието му Египет трябваше да стане част от римската държава и оттогава цялата страна живееше в постоянен страх.

 

* * *

 

Клеопатра слезе на западния бряг на Нил и отиде с магарето си до западната подпора на едно ограждение. В него се намираше храмът на Птах — комплексът, в който се мумифицираха свещените бикове Апис и който представляваше сгради, предназначени за жреците и различните им задължения — и няколко по-малки храма в памет на отдавна мъртви фараони. Отдолу се разполагаше лабиринт от зали, стаи и тунели, които достигаха до пирамидите на няколко километри по-далеч. В този лабиринт се намираше и помещението за мумифициране, където се съхраняваха всички свещени бикове Апис, както и много балсамирани котки и ибиси. В него се влизаше през една тайна врата от самия храм на Птах, в който беше и входът за съкровищниците.
Върховният жрец излезе да я посрещне заедно с четеца на молитвите, пазителя на съкровищницата, помощниците му и обикновените жреци. Двеста мъже с гладко обръснати глави се простряха пред дребната Клеопатра; допряха смирено чела в гладките червени гранитни плочи.
— Богиньо на земята, дъще на Ра, въплъщение на Изида, царице на цариците — поздрави я върховният жрец, след като се изправи със серия поклони, докато подчинените му останаха прострени на земята.
— Жрецо на Птах, пазителю на свещените богатства, скъпи ми Ха'ем, радвам се да те видя — отвърна с усмивка Клеопатра.
Единственото, по което върховният жрец се различаваше от подчинените си, бе една огърлица. Иначе той също като тях беше избръснал гладко главата си и носеше бяла пола, закрепена непосредствено под гърдите и достигаща до прасците му. Огърлицата му, отличителният белег на върховния жрец на Птах още от времето на първия фараон, представляваше широка златна плочка, простираща се от врата до раменете и гърдите му като горната част на ризница. По ръба беше украсена с лазурити, халцедони, берили и оникси и една доста по-дебела златна ивица, оформена под формата на глава на чакал от лявата и на човешки крака и лъвски лапи от дясната си страна. Две зигзагообразни златни ивици свързваха лазуритите на гърдите му с врата му. Над тях носеше три грижливо подредени златни верижки, завършващи с украсени с халцедон дискове. Над тях имаше още шест златни верижки, на които висяха украсени със скъпоценности златни кръстове — три по-високо, три по-ниско.
— Преоблечена си — установи жрецът.
— Александрийците ме прогониха.
— О!
Ха'ем я поведе към двореца си, четвъртита варовикова постройка, украсена с йероглифи и декоративните надписи на всеки върховен жрец, служил някога на Птах, богът-сътворител, създал Амон Ра. До вратата бяха издигнати статуи на мемфиската троица на Птах: самият бог — права мъжка фигура, увита до врата с белите превръзки на мумия и с череп вместо глава; Сехмед, жена му, с глава на лъвица; и лотосовият бог Нефертем, увенчан със свещени сини лотосови цветове и бели щраусови пера.
Отвътре постройката бе прохладна, с бели стени, украсени с орнаменти и фрески, и обзаведена със столове и маси от слонова кост, абанос и злато. В стаята влезе някаква жена, привлечена от гласовете. Беше с типични черти на египтянка, изключително красива, типична представителка на усъвършенствалата се с хилядолетия каста на египетските жреци. Носеше черна перука, едва докосваща голите й рамене, тръбовидна долна рокля от плътно бяло ленено платно и лека горна рокля от онзи ленен плат, който можеше да се произведе само в Египет — фин и прозрачен.
Тя също се простря по очи пред царицата.
— Тач'а — възкликна Клеопатра. — Майко моя.
— Само за три години — отвърна жената на Ха'ем. — Гладна ли си?
— Имате ли достатъчно?
— Справяме се, дъще на Ра, дори в тези трудни времена. Градината ми се напоява с добър канал от Нил, слугите ни отглеждат достатъчно.
— Можете ли да нахраните спътниците ми? Само трима са, но бедният Аполодор яде много.
— Ще се справим. Седни, седни!
По време на скромната вечеря с плосък хляб, дребна пържена риба, форми и ечемичена бира Клеопатра им разказа за случилото се.
— Какво смяташ да правиш? — попита я Ха'ем.
— Да взема достатъчно пари от вас, за да си наема войска в Юдея и Набатея, а също и във Финикия. Потин възнамеряваше да ограби хамбарите им, така че не вярвам да срещна трудности в намирането на добри войници. Когато Метел Сципион тръгна от Сирия миналата година, там не остана никой способен да се сражава, така че предполагам, че няма да срещна трудности, стига да избягвам крайбрежието.
Тача прочисти гърлото си:
— Съпруже, трябва да обсъдим още нещо с фараона.
— Търпение, жено, търпение! Нека свършим първо с това. Как ще се справим с Александрия? Разбирам съображенията за построяването й и признавам, че не е зле да имаме хубаво пристанище на Средното море, по-добре укрепено и не толкова затънало в кал като стария Пелузиум, ала Александрия е един паразит! Тя изсмуква всичко от Египет, а не дава нищо в замяна.
— Знам. Научихте ме на това още когато живеех тук и ако властта ми беше стабилна, щях да взема мерки за изправянето на тази несправедливост. Знаеш, че Египет не може да се отдели от македонската Александрия, Ха'ем. Вредата вече е нанесена. Ако аз като фараон реша да я изоставя и да царувам в Мемфис, Александрия ще вдигне многочислени войски и ще ни смаже. Египет това е Нил. Не можем да избягаме далеч от реката. Толкова е просто, „Нахута“ не го ли доказа? Ветровете лесно закарват бойните кораби на юг, чак до първия праг, течението на Нил ги връща. Истинският Египет ще се превърне в роб на македонци, мелези и римляни. Защото римските войски скоро ще се появят.
— Това, богиньо на земята, ме довежда до най-съществения въпрос.
Клеопатра присви жълтеникавозелените си очи; намръщи се:
— Наводнението на смъртта.
— Два пъти подред. Последното е само осем стъпки; нечувано! Народът на Нил се вълнува.
— За глада ли? Естествено.
— Не, за фараона.
— Какво по-точно?
Тач'а остана в стаята. Като жрица-музикант на храма и съпруга на върховния жрец тя бе привилегирована.
— Дъще на Ра, говори се, че Египет няма да получи вода, докато царицата не забременее и не роди мъжко отроче. Задължение на жената-фараон е да бъде плодовита, да ни закриля от Крокодил и Хипопотам, да им попречи да смучат водите на Нил през ноздрите си.
— Знам го не по-зле от теб, Ха'ем! Защо си правиш труд да ми повтаряш неща, които си ми набивал в главата още като дете? Тревожа се за това ден и нощ! Ала какво мога да сторя? Съпругът ми е още дете и предпочита истинската си сестра пред мен. Кръвта ми е смесена с Митридатовата, нямам достатъчно от Птолемеевата в жилите си.
— Трябва да си намериш нов съпруг, богиньо на земята.
— Няма достоен. Няма! Повярвай ми, Ха'ем, ще удуша тази малка усойница при първия удобен случай! И Арсиное! Ние сме известни с това, че се избиваме едни други! Ала от династията на Птолемеите останахме само четирима: две момчета и две момичета. Няма други мъже, на които бих отдала девствеността си, а в името на Египет не бих се свързала с човек без божествено потекло! — Тя изскърца със зъби. — Сестра ми Береника опита! Ала римлянинът Авъл Габиний я измами, предпочете да върне на трона баща ми. Береника загина от ръката на собствения ни баща. И ако не внимавам, аз ще последвам съдбата й.
От едно тясно прозорче в стената проникваше сноп светлина; в него танцуваха прашинки. Ха'ем протегна дългите си слаби ръце с разперени пръсти, преплете ги пред светлината във формата _науреус_, свещената змия.
— Видях странни и настоятелни знаци — заговори той. — Все говорят за някакъв бог, идващ от запад… — бог, идващ от запад. Съпруг, достоен за царицата-фараон.
Клеопатра настръхна, потрепери.
— Бог, идващ от запад ли? От царството на мъртвите? Искаш да кажеш, че Озирис ще се възкачи от царството на мъртвите, за да се съвкупни с Изида?
— И тя да роди мъжка рожба — добави Тач'а. — Хор.
— Как е възможно? — запита Клеопатра като жена, а не като фараон.
— Ще поживеем и ще видим — отвърна Ха'ем; изправи се със серия поклони. — Междувременно, царице на царете, ще се наложи да съберем добра войска.

 

* * *

 

Два месеца пътува Клеопатра из Сирия, за да събира наемници. Всички царства на стара Сирия печелеха много, като обучаваха войници, смятани за най-добрите в света наемни бойци. Това бяха идумейците и набатейците. Най-способни обаче бяха евреите. Клеопатра лично отиде до Ерусалим. Там най-накрая се запозна със знаменития Антипатер… и веднага го хареса. С него беше вторият му син, Ирод (за чувствата си към този надменен грозен младеж тя не беше толкова сигурна). Иначе и двамата бяха изключително умни и алчни. Златото й, увериха я те, можеше да купи както подкрепата, така и войските им.
— Виждаш ли — рече Антипатер, изумен, че тази потомка на такава велика династия говори безупречно арамейски, — аз дълбоко се съмнявам в шансовете на Помпей Велики да победи този мистериозен воин от запада, Гай Юлий Цезар.
— Воин от запада ли? — попита Клеопатра, докато отхапваше парченце от един превъзходен нар.
— Да, така го наричаме с Ирод. Досега победите му са само на запад. Време е да видим как ще се справи на изток.
— Гай Юлий Цезар… малко знам за него, освен че продаде статута на приятел и съюзник на баща ми и му помогна да се закрепи на трона. Срещу известна сума. Разкажи ми кой е този Цезар.
— Кой е Цезар ли? — Антипатер се извърна настрани, за да измие ръце в един златен леген. — Навсякъде другаде, освен в Рим той би бил цар, велика царице. Родът му е древен и благороден. Говорят, че е пряк потомък на Афродита и Арес през Еней и Ромул.
Клеопатра изненадано вдигна големите си очи; дългите й мигли бързо се спуснаха, за да прикрият чувствата й.
— Значи е бог.
— Не и за юдеи като нас, но да, може да претендира за известна божественост, предполагам — намеси се лениво Ирод и бръкна с пръсти в една купа с орехови ядки.
„Колко са надменни тези хора от нищожните сирийски царства — помисли си Клеопатра. — Държат се, сякаш пъпът на света е в Ерусалим, Петра или Тира. Ала не са прави. Центърът на света е Рим. А как ми се иска да беше в Мемфис. Или поне в Александрия.“

 

С двайсетхилядната си войска, допълнена с доброволци от Ониас, царицата на Александрия и Египет тръгна по крайбрежния път от Рафия, между голямото солено езеро Сирбонис и морето, след това се установи откъм сирийския склон на огромната пясъчна дюна Казиус, само на шестнайсет километра от Пелузиум. Това беше най-подходящото място да се реши кой ще управлява Египет. Клеопатра разполагаше с питейна вода и добър снабдителен коридор към Сирия, където Антипатер и синът му й купуваха хранителни продукти. Взимаха огромна надценка, но царицата нямаше нищо против.
Ахил я пресрещна с египетската войска. В средата на септември той пристигна от пелузийската страна на Казиус и се установи на лагер. Средата на лятото, когато наемниците й започнат да си мислят повече за хладината на родните домове, отколкото за разгорещени битки — това бе най-подходящото време да я смачка.
Средата на лятото! Следващото наводнение! Клеопатра крачеше напред-назад в кирпичената си къща и гореше от нетърпение да приключва с тази работа. Светът наоколо кипеше! Воинът от Запада бе разгромил Гней Помпей Велики при Фарсалус! Ала как, пуснала корени тук, край Казиус, щеше да го убеди да посети Египет? За да го стори, трябваше да установи пълен контрол върху трона и да му отправи официална държавна покана. Римляните обичаха да се разхождат из Египет, умираха да гледат крокодили и да зърнат поне един хипопотам, искаха очите им да бъдат заслепени от злато и скъпоценни камъни, ахкаха пред величието на храмовете. Със сълзи на очи Клеопатра се примири с третата сушава година. Когато Ха'ем гадаеше, всичко се сбъдваше. Гай Юлий Цезар, богът от Запад, със сигурност щеше да дойде. Ала не и преди средата на лятото.

 

* * *

 

Помпей пристигна край Пелузиум два дни преди да навърши петдесет и осем и завари това старо, занемарено пристанище претъпкано с военни кораби. Нямаше надежда да слезе на брега, дори да пуснат котва на някой кален, безлюден плаж. Двамата със Секст се облегнаха на парапета и загледаха като омагьосани огромната маса от хора.
— Сигурно има гражданска война — предположи Секст.
— Е, със сигурност не е в моя полза — отбеляза с усмивка баща му. — По-добре да разучим, преди да решим какво да правим.
— Да отидем до Александрия ли имаш предвид?
— Можем да го направим, но тримата ми капитани ми съобщиха, че храната е на привършване, също и водата. Затова ще се наложи да останем тук, докато се заредим.
— Аз ще отида — предложи Секст.
— Не, ще изпратя Филип.
Секст направи обидена физиономия. Баща му го побутна леко по рамото:
— Не се цупи, Сексте, да беше проявил повече упорство в уроците си по гръцки навремето. Изпращам Филип, защото е сирийски грък и може да се оправи. Извън Атика ти няма да разбереш и думичка.
Гней Помпей Филип, едър рус мъж и един от освободените роби на Помпей, дойде, за да получи инструкции. Изслуша внимателно повелителя си, кимна мълчаливо и се качи на една лодка отстрани на триремата.
— Очаква се битка — съобщи той след два часа, когато се върна. — Половината Египет е тук. Войската на царицата се е разположила от обратната страна на Казиус, тази на царя е отсам. В Пелузиум се носи мълва, че всичко ще се разреши в рамките на няколко дни.
— Откъде знаят кога ще е битката? — попита Помпей.
— Малкият цар е пристигнал, това е много рядко събитие. Прекалено е млад, за да командва (някой си Ахил води войската му), ала явно битката няма да има официална тежест, ако не присъства.
Помпей седна и написа писмо до цар Птолемей с молба веднага да бъде приет.
До края на деня не се получи отговор и Помпей размисли върху някои неща. Преди две години това писмо щеше да бъде прието като послание от боговете, направо от Олимп. Сега невръстният цар можеше да протака колкото иска.
— Чудя се колко щеше да му е нужно, за да отговори на Цезар — сподели малко разочаровано той пред Корнелия Метела.
Тя го потупа по ръката:
— Съпруже, не си струва да се безпокоиш и за това. Египтяните са странни хора, сигурно и обичаите им са такива. Освен това тук още може да не знаят за Фарсалус.
— Това не го вярвам, Корнелия. Сигурен съм, че дори и царят на партите знае вече за Фарсалус.
— Лягай си. Отговорът сигурно ще дойде утре.

 

* * *

 

Предадено от Филип на един най-обикновен чиновник, на Помпеевото писмо му бяха нужни няколко часа, за да изкачи йерархичната стълбица на египетската бюрокрация. Египет, така казваше пословицата, можел да дава уроци по бюрокрация дори на гърците в провинция Азия. Малко преди залез то достигна секретаря на секретаря на Потин, главния шамбелан. Той погледна странния печат и подсмръкна. Лъвска глава с буквите __ГН ПОМП МАГН__ около гривата й.
— Серапис! Серапис! — възкликна секретарят и изтича при секретаря на Потин, който пък от своя страна моментално се завтече към главния шамбелан.
— Велики шамбелане! — промълви задъхано чиновникът, стискайки малкия свитък. — Писмо от Гней Помпей Велики!
Облечен с ефирната си пурпурна ленена роба, тъй като бе свършил със задачите за деня, Потин скочи от кушетката си, грабна свитъка и се втренчи в него с невярващи очи. Това беше! Не можеше да не е!
— Извикай веднага Теодот и Ахил — нареди той, седна на бюрото си и разчупи крехкия червен восък.
С треперещи ръце разви единствения лист фанийски папирус и с мъка започна да разчита разкривените гръцки букви.
Докато се появят Ахил и Теодот, той бе прочел всичко и седнал на стола си, гледаше през обърнатия на запад, към оживеното пристанище на Пелузиум, прозорец.
— Какво има? — попита Ахил, египетско-македонски мелез с ръста на македонските си предци и тъмната кожа на египетските.
Дребен мъж към четирийсетте и професионален войник, откакто се помни, той много добре съзнаваше, че рано или късно трябва да разгроми войската на царицата, ако иска да се спаси от изгнание и разорение.
— Виждате ли онези три кораба? — посочи Потин.
— Строени в Памфилия, както личи от носовете им.
— Знаете ли кой се намира на един от тях?
— Нямам никаква представа.
— Гней Помпей Велики.
Теодот изписка и се отпусна тежко на един стол. Ахил стегна мускулите на голите си ръце, скръсти ги на гърдите си върху твърдата кожена ризница и възкликна:
— Серапис!
— И аз така казвам — съгласи се главният шамбелан.
— Какво иска?
— Аудиенция при царя и безпрепятствен достъп до Александрия.
— Трябва да повикаме царя — предложи Теодот и стана. — Аз ще го доведа.
Потин и Ахил не възразиха: каквото и да решат, трябваше да е в името на царя, който засега слушаше всичко, което му кажеха съветниците му. Той, разбира се, нямаше думата, ала все пак имаше право да ги чуе.
Тринайсетият Птолемей се беше натъпкал със сладкиши и не се чувстваше особено добре. Щом обаче научи кой чака на борда на тези три триреми, гаденето му веднага изчезна и се смени с любопитство.
— О, ще го приема ли, Теодоте?
— Това тепърва ще се решава — отвърна възпитателят му. — Сега сядай, слушай внимателно и не прекъсвай… велики царю.
Потин седна на стола си и кимна на Ахил:
— Кажи ти първо мнението си, Ахиле. Какво да правим с Гней Помпей.
— Ами, писмото му не ни казва много, просто моли за аудиенция и за безпрепятствен достъп до Александрия. Разполага с три кораба, без съмнение и с известен брой войници, но нищо, от което да се притесняваме. Смятам, че трябва да го приемем и да го изпратим за Александрия. Предполагам, че е тръгнал към приятелите си в Африка.
— Да, ама междувременно ще се разчуе, че е дошъл тук, помолил е за помощ и я е получил — възрази Теодот. — Той _загуби_ при Фарсалус! Можем ли да си позволим да предизвикваме победителя му, великия Гай Цезар?
Потин изслуша внимателно и двамата.
— Засега — отбеляза той — тезата на Теодот е по-силна. Ти какво смяташ, велики царю?
Дванайсетгодишният цар на Египет се намръщи сериозно:
— Съгласен съм с теб, Потине.
— Добре, добре! Продължавай, Теодоте.
— Помислете, моля ви! Помпей Велики изгуби борбата за запазване на властта си в Рим, най-могъщата държава на запад от Партското царство. В завещанието си покойният цар Птолемей Александър обрече Египет на Рим. В съгласие с това завещание ние в Александрия въздигнахме на трона бащата на настоящия ни цар. Марк Крас се опита да анексира Египет. Ние успяхме да го избегнем, като подкупихме същия този Гай Цезар да потвърди правото на Авлет върху престола. — Слабото, гримирано, болнаво лице на Теодот се изкриви от тревога. — Ала сега този същият Гай Цезар е, така да се каже, владетел на света. Как можем да си позволим да му нанесем такава обида? Той може с едно изщракване на пръстите да вземе каквото е дал — независимостта на Египет. Нашето благоденствие. Да стане господар на богатствата и живота ни. В момента вървим по ръба на бръснач! Не можем да си позволим да обидим Рим в лицето на Гай Цезар.
— Прав си, Теодоте — съгласи се Ахил и потърка устни с кокалчетата на ръката си. — Ние си имаме наша война тук, _тайна_ война! Не можем да привличаме вниманието на Рим. Я си представете, че Рим изведнъж реши той да уреди проблемите ни! Това старо завещание още е в сила. Все още е в Рим. Предлагам утре сутринта да изпратим известие на Гней Помпей, че няма да получи нищо. Да го отпратим веднага.
— Ти какво мислиш, велики царю? — попита Потин.
— Ахил е прав! — извика тринайсетият Птолемей, сетне въздъхна дълбоко. — О, как ми се искаше да го видя.
— Теодоте, имаш ли нещо да допълниш?
— Имам, Потине. — Възпитателят стана, отиде зад момчето и прокара пръсти през гъстата му руса коса и по тънката му шия. — Не мисля, че предложението на Ахил е достатъчно изгодно за нас. Разбира се, могъщият Цезар няма да тръгне да преследва Помпей лично. За това си има флоти и войски, легати със стотици. Както знаем, сега той обикаля провинция Азия като същински цар. Къде ли е в момента? Носи се мълва, че е в родината на дедите си, Илион, древната Троя.
Малкият цар затвори очи; облегна се на Теодот и задряма.
— Защо — продължи Теодот — не изпратим на могъщия Цезар подарък от името на царя на Египет? Защо не му подарим главата на врага му? — Той раздвижи кокетно дългите си мигли. — Казват, че мъртвите не хапели.
Четиримата се умълчаха.
Потин събра ръце върху бюрото си и се втренчи замислено в събеседниците си. Сетне вдигна големите си сиви очи:
— Прав си, Теодоте. Мъртвите не хапят. Ще изпратим главата на врага на Гай Цезар.
— Ала как ще го направим? — попита Теодот, горд, че той пръв се е сетил за този план.
— Оставете на мен — обади се бързо Ахил. — Потине, пиши на Помпей от името на царя, че ще получи аудиенция. Аз лично ще му го занеса и ще го примамя на брега.
— Може би ще поиска да дойде с охрана — предположи Потин.
— Несъмнено. Виж, аз случайно познавам един човек, един римлянин, когото и Помпей познава. И ще му се довери.

 

* * *

 

На заранта Помпей, Секст и Корнелия закусиха корав хляб и възсолена водица.
— Да се надяваме — отбеляза Корнелия, — че ще можем поне да се заредим с провизии в Пелузиум.
В каютата влезе Филип, освободеният роб, с грейнало лице.
— Гней Помпей, писмо от царя на Египет! На _най-фин_ папирус!
След като счупи печата и разгъна свитъка — наистина най-фин папирус! — Помпей прочете кратката бележка на гръцки, мърдайки беззвучно устни.
— Е, ще имам аудиенция. След час ще дойде кораб да ме вземе. — Той вдигна стреснато поглед. — Богове, трябва да се обръсна… и официалната ми тога! Филипе, повикай веднага слугата ми.
След известно време той вече стоеше в цялото си величие на проконсул на Рим заедно с Корнелия Метела и Секст от двете си страни и чакаше някой величествен, позлатен кораб да излезе от пристанището и да го вземе.
— Сексте — обади се неочаквано той.
— Да, татко?
— Какво ще кажеш да си намериш някакво занимание за известно време?
— А?
— Иди пикай от другия борд на кораба, ако щеш! Или си почисти носа! Каквото искаш, само ни остави малко насаме с мащеха ти!
— О! — усмихна се Секст. — Да, татко. Разбира се, татко.
— Добро момче — отбеляза Помпей, — само малко бавно схваща.
Преди три месеца Корнелия Метела би намерила цялата тази размяна на реплики за скандална; сега се засмя.
— Снощи ти ме направи много щастлив мъж, Корнелия — рече Помпей и се притисна до нея.
— А ти ме направи много щастлива жена, съпруже.
— Може би, любов моя, трябва да предприемаме повече дълги презморски плавания заедно. Не знам какво щях да правя без теб след Митилена.
— И без Секст — добави бързо тя. — Той е прекрасно момче.
— Той е по-близък по години до теб, отколкото аз! Утре навършвам петдесет и осем.
— Аз го обичам много, но Секст е дете. Харесвам повече зрелите мъже. Всъщност стигнах до заключението, че ти си на най-подходящата възраст за мен.
— В Серика ще е прекрасно!
— Щом казваш.
Те продължиха да разговарят приятелски, докато Секст не се върна намръщен.
— Един час вече мина, а царският кораб никакъв го няма — отбеляза той. — Само онази лодка.
— Идва насам — обяви Корнелия Метела.
— Може би това е — предположи Помпей.
— За _теб_? — попита хладно жена му. — Не, никога!
— Не забравяй, че вече не съм първият мъж в Рим. Просто един уморен римски проконсул.
— Не и за мен! — изсъска Секст през зъби.
Лодката, всъщност не чак толкова малка, вече се беше доближила до триремата. Облеченият с ризница мъж на кърмата вдигна глава.
— Търся Гней Помпей Велики! — провикна се той.
— Кой го търси? — попита Секст.
— Ахил, главнокомандващ войската на царя.
— Качи се при нас! — покани го Помпей и му посочи една въжена стълба.
Корнелия Метела обаче стисна дясната ръка на мъжа си. Помпей я погледна изненадан:
— Какво има?
— Съпруже, това не ми харесва! Каквото и да иска този човек, отпрати го! Моля те, да вдигаме котва и да се махаме! Предпочитам да ям корав хляб през целия път до Утика, само и само да не оставам тук!
— Не се безпокой, няма нищо страшно.
Помпей се освободи от ръката на жена си и излезе да посрещне Ахил. Приближи се към него с усмивка:
— Добре дошъл, Ахиле. Аз съм Гней Помпей Велики.
— Виждам. Всеки познава лицето ти. Твои статуи и бюстове могат да се видят из целия свят! Дори в Екбатана, ако вярваме на мълвата.
— Няма да е за дълго. Сигурно вече ги събарят и издигат Цезарови.
— Не и в Египет, Гней Помпей. Ти си истински герой за нашия невръстен цар, той жадно поглъща книгите за бойните ти успехи. Толкова е възбуден от възможността да се срещне с теб, че не е спал цяла нощ.
— Не можа ли да намери нещо по-добро от тази лодка? — озъби се Секст.
— О, това е заради хаоса в пристанището — не се смути Ахил. — Пълно е с военни кораби. Един от тях се блъсна по невнимание в царската ладия и я проби. Виждате сами какъв е резултатът.
— Нали няма да си намокря тогата? Не мога да се явя мокър пред царя — пошегува се Помпей.
— Суха е като стар кокал — успокои го Ахил.
— Съпруже, моля те, недей! — прошепна Корнелия Метела.
— Съгласен съм, татко, не приемай тази обида! — подкрепи я Секст.
— Наистина, това неудобство е следствие на нещастно стечение на обстоятелствата — оправда се с усмивка Ахил, показвайки дупката от липсващите си два предни зъба. — Даже докарах един познат, за да разсея подозренията. Виждаш ли онзи човек с униформа на центурион?
Зрението на Помпей вече не беше особено добро, но той беше установил, че ако присвие очи, все пак ще успее да познае човека. Той го направи и нададе характерния пиценски възглас на радост (галски, би го нарекъл Цезар).
— О, не мога да повярвам! — той се обърна към Секст и Корнелия Метела с грейнало лице. — Знаете ли кой е този долу? Луций Септимий! Един от фимбриевите главни центуриони от старите времена в Понт и Армения! Награждавал съм го неведнъж, след това заедно стигнахме пеша почти до Каспийско море. Върнахме се, защото ни хвана малко страх. Хей! Луций Септимий!
След това вече щеше да е грубо да разваля настроението му и Корнелия Метела се примири да го изпрати с предупреждение да внимава. Секст се обърна към двама центуриони от Първи легион, които бяха настояли да ги придружат от Пафос.
— Дръжте го под око — предупреди той шепнешком.
— Хайде, Филипе, побързай! — извика Помпей и прескочи ловко парапета въпреки официалната си тога.
Ахил, който вече беше слязъл, го настани на носа.
— Тук е най-сухо — обясни.
— Септимий, стари негоднико, сядай зад мен! — призова Помпей стария си познат, докато се настаняваше удобно. — О, как се радвам да те видя! Какво всъщност правиш в Пелузиум?
Филип и робът му седнаха между двама от шестимата гребци, зад тях се настаниха двамата центуриони, Ахил зае кърмата.
— Оттеглих се, след като Габиний остави известна войска около Александрия — обясни Септимий, побелял ветеран, сляп с едното око. — Всичко пропадна след спречкването със синовете на Бибул. Е, ти трябва да си чул. Обикновените войници бяха изпратени в Антиохия, водачите на бунта — екзекутирани. Ахил обаче реши да задържи центурионите. Така че, ето ме тук, начело на легион само от евреи.
Помпей поговори още известно време с него, но пътуването бе твърде бавно и той започна да се тревожи за речта си — съчиняването на красноречиво слово на гръцки към едно дванайсетгодишно дете не беше лесна работа. Той се обърна от носа и извика на Филип:
— Би ли ми подал речта?
Филип му подаде свитъка. Той го разгърна, преви рамене и започна отново да преговаря словото си.
Брегът се появи неочаквано — Помпей толкова бе погълнат в четене.
— Надявам се това чудо да излезе достатъчно на сушата, за да не си накалям обувките! — пошегува се той със Септимий и се приготви за сблъсъка.
Гребците се справиха добре, лодката излезе върху мръсния, тинест плаж.
— Хайде! — каза си бодро Помпей.
Чувстваше се необичайно весел. Нощта с Корнелия беше прекрасна, тепърва му предстояха още такива, а и Серика го чакаше — нов живот за стар воин, да учи войниците на една екзотична страна на римски тънкости. Говореше се, че там имало хора, чиито глави излизали направо от гърдите; хора с по две глави; с по едно око; морски змейове… О, какво ли щеше да види отвъд изгряващото слънце?
„Можеш да задържиш Запада, Цезаре! Аз отивам на изток! Към Серика и свободата! Какво знаят в Серика за Пиценум? Какво ги е грижа за Рим? В Серика една пиценска издънка като мен ще се ползва със същото уважение както един Юлий или Корнелий!“
Нещо се разкъса, изпращя и се счупи. Вече наполовина слязъл от лодката, Помпей се обърна и забеляза Луций Септимий непосредствено зад себе си. Топла течност потече между краката му. За момент той си помисли, че е изпуснал мехура си, но скоро позната миризма достигна до ноздрите му. Кръв. _Неговата_ ли? Ала нямаше болка! Краката му се подкосиха и той се стовари по очи в тинята.
„Какво е това? Какво ми става?“
Той по-скоро почувства, отколкото видя Септимий да се изправя над него, да замахва с меча.
„Аз съм римски благородник. Те не бива да виждат лицето ми, докато умирам, не бива да виждат тази част от мен, която ме прави мъж. Трябва да умра като римски благородник!“
Помпей направи последно, конвулсивно усилие. Едната му ръка дръпна свенливо диплите на тогата му над бедрата, другата заметна част от нея върху лицето му. Мечът проникна в гърдите му, забит със сила и умение. Той не помръдна повече.
Ахил беше наръгал двамата центуриони в гърбовете, но да убиеш двама мъже едновременно е трудна задача. Започна схватка, задните гребци се притекоха на помощ. Вцепенени на местата си, Филип и робът му осъзнаха, че е дошъл смъртният им час. Те изскочиха от лодката и побягнаха.
— Аз ще ги довърша — изръмжа запъхтяно Септимий.
— Двама глупави гърци — изсумтя презрително Ахил. — Какво могат да сторят?
Наблизо чакаха роби с голям глинен чиреп в краката. Ахил им махна и те вдигнаха съда (изглеждаше много тежък) и се приближиха.
Междувременно Септимий беше смъкнал тогата от лицето на Помпей — то беше спокойно, непокътнато. Допря острието на меча си до туниката с широка пурпурна ивица през дясното рамо и я разряза от врата до кръста. Вторият удар бе сполучлив — беше улучил сърцето.
— Така трудно се реже глава — отбеляза Септимий. — Някой да ми намери парче дърво.
Веднага му донесоха. Септимий го пъхна под врата на Помпей, вдигна меча и отново го стовари. Гладко и чисто. Главата се изтърколи малко встрани, тялото се отпусна пак в калта.
— Никога не съм предполагал, че аз ще го убия. Странна работа… Такъв добър пълководец… Все пак жив не ми е от никаква полза. В гърнето ли да я сложа?
Ахил кимна; той изглеждаше по-развълнуван от този римски центурион. Когато Септимий вдигна главата за гъстата прошарена коса, египтянинът си даде сметка, че не може да свали поглед от нея. Обзеха го мисли… но какви?
Гърнето беше пълно догоре с природна сода, разтворът, в който балсаматорите киснеха с месеци изкормените тела, преди да ги мумифицират. Един от робите вдигна дървения капак; Септимий пусна главата вътре и се отдръпна бързо, за да не се изпръска с прелялата течност.
Ахил кимна. Робите вдигнаха гърнето за въжените му дръжки и тръгнаха пред господаря си. Гребците бяха вкарали лодката отново във водата и вече се отдалечаваха. Луций Септимий заби меча си в изсъхналата тиня, за да го почисти, прибра го в ножницата и тръгна след останалите.

 

* * *

 

След няколко часа Филип и робът му се върнаха при обезглавеното тяло на Помпей на безлюдния плаж; тогата му бе станала тъмнокафява от съсирената кръв.
— Изоставени сме в Египет — обади се робът. Облян в сълзи, Филип вдигна апатично очи:
— Изоставени ли?
— Да, изоставени. Нашите отплаваха. Видях ги.
— Значи освен нас няма кой да се погрижи за него. — Филип се огледа и кимна. — Поне има изхвърлени клони. Нищо чудно, че са избрали точно това място; толкова е пусто.
Двамата мъже обикаляха плажа, докато не натрупаха клада с височина шест стъпки. После качиха тялото върху й — нелека задача, но се справиха.
— Нямаме огън — отбеляза робът.
— Иди вземи от някого тогава.
По здрач робът се върна с малка метална кофичка, от която излизаше дим.
— Не искаха да ми дават кофата, но им казах, че е за Гней Помпей Велики, и склониха.
Филип разпръсна живите въглени между побелелите от морската вода клони, провери дали тогата е добре загърната около тялото, сетне се отдръпна, за да види дали огънят ще се разгори.
Отне им известно време, но накрая изхвърлените от морето дърва пламнаха изведнъж, достатъчно силно, за да изсушат сълзите на Филип.
Изтощени, те легнаха на известно разстояние от огъня. На сутринта от кладата бе останала само пепел, те я поляха с вода и я разровиха, за да търсят тленните останки на Помпей.
— Не може да се познае кое е от него и кое е от дървата — отбеляза робът.
— Има разлика — обясни търпеливо Филип. — Дървото се разпада при докосване, костите — не. Питай, ако имаш съмнения.
Те сложиха каквото намериха в кофата.
— Какво ще правим сега? — попита робът, бедно създание, чиято единствена работа досега бе да мие и да търка.
— Ще тръгнем за Александрия.
— Нямаме пари.
— Гней Помпей ми даде да му нося кесията. Ще имам за храна.
Филип вдигна кофата, хвана роба си под ръка и тръгна по плажа, далеч от размирния Пелузиум.