Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Колийн Маккълоу
Цезар
 

Част I
Завоевател и заговорници
 

1
Британия
Ноември 54 г.пр.н.е.
 
Заповедта гласеше: докато Цезар и по-голямата част от войската му са в Британия, да му бъдат изпращани само най-спешните послания. Дори напътствията от сената трябваше да чакат в Портус Ициус на бреговете на Галия до завръщането на Пълководеца от втория му поход на острова на западния край на света, място, тайнствено почти колкото Серика.
Това писмо обаче беше от Помпей Велики, първият мъж в Рим (и зет на Цезар). Затова, когато Гай Требаций от куриерската канцелария на Цезар получи малкия червен кожен калъф с печата на Помпей, той не го остави да чака завръщането на Пълководеца от Британия. Вместо това изпухтя, изправи се на крака (дебели и с опъната от тлъстина кожа, тъй като притежателят им прекарваше по-голямата част от деня в лежане и ядене) и излезе. Селцето бе издигнато върху останките на миналогодишния военен лагер. Не беше твърде приятно място! Еднакви редици от дървени къщи, добре отъпкани улици без настилка, дори един-два магазина. Без дървета, в строг, военен стил.
„Де да бях сега в Рим — замисли се той, докато с мъка тътреше телесата си по дългата Виа Принципалис, — щях да наредя да донесат носилка и да се настаня удобно.“ Само че в лагерите на Цезар нямаше носилки, затова се наложи Гай Требаций, обещаващ млад адвокат, да върви пеша. Той мразеше да ходи, а мразеше и системата, според която, ако искаше да постигне повече за своята кариера, трябваше да постъпи на служба във войската, вместо да се разхожда (или да го разхождат) по форум Романум. Той дори не посмя да извика някой по-низш служител и да го натовари с настоящата задача. Цезар много държеше всеки мъж сам да си върши мръсната работа, особено когато използването на посредник криеше дори минимална опасност за провал.
О, грижи! Грижи, грижи! Требаций почти се беше разколебал и мислеше да се връща в канцеларията, но бързо пъхна лявата си ръка в гънките на тогата, придаде си важен вид и продължи по улицата. Тит Лабиен стоеше до стената на къщата си преметнал юздите на кроткия си кон през левия си лакът и бъбреше с някакъв недодялан гал, окичен със златни накити и разноцветни дрехи. В него Гай позна Литавик, наскоро назначения командир на хедуиската конница. Двамата вероятно още оплакваха съдбата на предишния предводител на конницата, който беше предпочел да дезертира, вместо да бъде завлечен през бурното море в Британия. Тит Лабиен бе прекратил мъките му. Носеше някакво странно име… как беше? Думнорикс. Думнорикс… Защо му се струваше, че това име е свързано с някакъв скандал, в който бяха замесени Цезар и жена? Требаций бе твърде отскоро в Галия, за да знае всички подробности, това беше проблемът.
Беше типично за Лабиен да предпочете да разговаря с един гал. Истински варварин! Изобщо не приличаше на римлянин. Имаше гъста, къдрава черна коса и тъмна, мазна кожа. Очите му бяха бляскави, но в същото време хладни. Носът му беше като на семит, гърбав, с ноздри, сякаш допълнително разширявани с нож. Хищник. Лабиен беше хищник. Мястото му бе под бойните орли.
— Решил си да поотслабнеш, а, Требаций? — ухили се варваринът — римлянин, показвайки зъби, големи почти колкото тези на коня му.
— Отивам на пристанището — заяви с достойнство той.
— Защо?
На Требаций му се искаше да скастри Лабиен, че не е негова работа, но вместо това се усмихна кисело и отговори (все пак в отсъствието на Цезар Лабиен бе комендант на лагера):
— Бързам да сваря последния кораб. Има писмо за Цезар.
— От кого?
Галът Литавик следеше разговора с широко отворени очи. Значи разбираше латински. Това не беше необичайно сред хедуите. От поколения живееха под римска власт.
— От Гней Помпей Магнус.
— А!
Лабиен се изхрачи и плю, навик, усвоен от прекалено честото общуване с гали. Отвратително.
При споменаването на Помпей той веднага загуби интерес, вдигна рамене и се обърна отново към Литавик. О, разбира се! Нали именно Лабиен бе флиртувал с бившата жена на Помпей, Муция Терция. Или поне така се кълнеше Цицерон със злобна усмивка. След развода обаче тя не се омъжи за Лабиен. Явно не го смяташе за достоен. Предпочете младия Скавър. Е, поне тогава беше млад.
Задъхан, Требаций излезе през портата на лагера в другия край на Виа Принципалис и влезе в селото Портус Ициус. Гръмко название за няколко рибарски хижи. Кой знае какво име му бяха дали морините — галите, обитаващи тази територия? Цезар го бе записал във военните дневници просто като „край на похода“ (или „начало на похода“). Всеки да го нарича както ще.
По гърба му се стичаше пот и попиваше във финия вълнен плат на туниката; бяха му казали, че времето в Северна Галия било прохладно и меко — не и тази година! Беше изключително горещо и влажно. А Портус Ициус вонеше на риба. Галите също. Мразеше ги. Мразеше тази служба. И ако не мразеше съвсем Цезар, той бе намразил Цицерон, който използва цялото си влияние, за да осигури тази изключително престижна длъжност на скъпия си приятел, многообещаващия млад адвокат Гай Требаций Теста.
Портус Ициус изобщо не приличаше на онези китни рибарски селца по бреговете на Тоскана с хвърлящите сянка асми пред винарните и вид, сякаш стоят там от времето, когато цар Еней слязъл от троянския си кораб едно хилядолетие по-рано. Песни, смях, интимна атмосфера. А тук имаше само вятър, пясъци, сухи, жилави треви по дюните и хиляди, хиляди чайки, раздиращи въздуха с пискливите си крясъци.
Лъскавата малка галера, която се надяваше да свари, все още стоеше в пристанището. Екипажът бързаше да натовари последните от дузината бъчви с пирони, единственото, което пренасяше плавателният съд (или по-скоро се надяваше да пренесе, имайки предвид размерите му).
След пристигането на Цезар в Британия пословичният му късмет като че постоянно му изневеряваше — втора поредна година вече корабите му се разбиваха от вихри, по-жестоки от всяка буря, виждана надлъж и шир по Нашето море. О, този път Цезар бе толкова сигурен, че е оставил осемстотинте кораба на напълно безопасно място! Вихрите и вълните обаче (какво може да стори човек срещу враждебните природни стихии като вълните?) пак ги бяха открили и ги бяха разхвърляли като играчки. И ги бяха унищожили. Е, корабите все пак си бяха на Цезар. И той не започна да се вайка, не отправи ругатни и обиди към ветровете и вълните. Не, той нареди отломките да бъдат събрани и корабите да се сковат отново. Затова му трябваха пироните. Милиони пирони. Нямаше време, нито хора за пълно възстановяване на флотата — войската трябваше да се завърне в Галия преди настъпването на зимата.
— Сковете ги! — бе наредил Цезар. — Трябват ни само колкото да ни прекарат на трийсет и няколко мили през Атлантика. След това, ако щат, да потънат, не ме е грижа.
Корабчето, сновящо между Портус Ициус и Британия, бе много удобно за римската куриерска служба; заедно с пироните пренасяше и пощата.
„И като си помисля, че и аз можеше да съм там!“ — рече си Требаций и потръпна въпреки жегата, влагата и дебелата тога. Тъй като имаше нужда от способен човек за канцеларията си, Цезар го бе включил в състава за похода, но в последния момент Авъл Хирций (боговете да го закрилят вовеки веков!) беше изявил желание да отиде. Портус Ициус може да беше край на похода за Гай Требаций, но това бе за предпочитане пред начало.
Днес имаше и пасажер и тъй като беше организирал пътуването му (изключително спешно, както винаги изискваше Цезар) заедно с Трог, Требаций знаеше името на гала (или по-скоро британеца). Мандубраций, цар на британците тринованти, когото Цезар връщаше на хората му в замяна на подкрепата им. Син белгиец, с невероятен външен вид. Облеклото му бе в зелено с различни оттенъци на синьо и кожата му, боядисана също в синьо, сякаш се сливаше с дрехите. Така според думите на Цезар правели в Британия, за да се слеят с пейзажа в необятните им лесове — човек можело да мине на няколко крачки от него и пак да не го забележи.
Требаций даде червения калъф на капитана и си тръгна към канцеларията. Замисли се за печената гъска, която го очакваше за вечеря, и устата му се напълни със слюнка. За морините не можеше да се кажат много хубави неща, освен това, че гъските им бяха най-вкусните в целия свят. Морините не само че ги хранеха с охлюви, плужеци и хляб, ами и принуждаваха бедните животни да ходят (ох, това ходене!), докато месото им стане толкова крехко, че да се топи в устата.
 
* * *
 
Гребците на галерата гребяха неуморно в съвършена хармония, въпреки че нямаше хортатор, който да определя темпото. На всеки час почиваха за глътка вода, след това отново превиваха гърбове и опираха крака в летвите, заковани за дъното на корабчето. Капитанът стоеше на кърмата и работеше ту с руля, ту с кофата за изгребване на вода от плавателния съд.
Когато галерата наближи високите, удивително бели скали на британския бряг, цар Мандубраций, седнал вдървено и гордо на носа, зае по-вдървена и горда поза. Той се завръщаше, макар че и сега нямаше да бъде много по-близо до дома, отколкото в белгийската крепост Самаробрива, където както много други заложници бе държан, докато Цезар реши в кой друг затвор да го изпрати.
Римската войска в Британия бе заела един много дълъг пясъчен бряг, опиращ в задната си част в Кантийските блата; разбитите кораби (толкова много!) стояха отвъд пясъчната ивица, изправени на подпори и оградени с всички невероятни отбранителни съоръжения на един римски военен лагер. Ровове, стени, палисади, бруствери, кули, насипи, проточващи се сякаш в продължение на километри.
Комендантът на лагера, Квинт Атрий, чакаше да приеме гвоздеите, свитъка от Помпей и цар Мандубраций. До смрачаване оставаха още няколко часа — колесницата на слънцето в тази част на света бе доста по-бавна отколкото в Италия. На брега чакаха и неколцина тринованти, поздравиха вожда си с потупвания по гърба и целувки по устата, както си им беше обичай. Той и малкият кожен калъф щяха да потеглят на път веднага, защото до лагера на Цезар имаше няколко дена път. Доведоха коне. Триновантите и един римски префект от конницата се качиха по седлата и излязоха през северната врата на лагера. Там към тях се присъединиха петстотин хедуиски конници, формирайки колона от по пет коня на широчина и сто на дължина. Префектът пришпори животното си и излезе начело, така че вождът и благородниците му можеха да разговарят свободно помежду си.
— Не можем да сме сигурни, че езикът им не напомня нашия, така че да ни разбират — прошепна Мандубраций.
Подуши влажния въздух. В миризмата имаше нещо родно.
— Цезар и Трог го разбират, но другите не — отвърна братовчед му Тринобелун.
— Не можем да сме сигурни — повтори вождът. — Вече почти пет години са в Галия и през повечето време са сред белгите. Имат жени.
— Курви! Следват войската като хиени!
— Жените са си жени. Не спират да дърдорят и думите се запечатват в съзнанието.
Навлязоха в необятния дъбов и буков лес, простиращ се на север от Кантийските блата, и конниците от двата края на колоната вече не се виждаха. Хедуите застанаха нащрек, вдигнаха копията си, заопипваха мечовете си, започнаха да въртят нервно малките си кръгли щитове. Скоро обаче излязоха на голямо поле, покрито със стара слама и осеяно с обгорените кости от два-три коня.
— Римляните ли взеха житото? — попита Мандубраций.
— В земите на кантиите обраха всичко.
— А Касивелаун?
— Той изгори онова, което не можа да прибере. На север от Тамеза римляните гладуват.
— Колко платиха?
— Достатъчно. Римляните плащат, когато взимат.
— Тогава по-добре да се погрижим отсега нататък да ядат само от запасите на Касивелаун.
Тринобелун се обърна; сините рисунки по лицето и голите му гърди заблестяха.
— Когато помолихме Цезар да те върне, обещахме да му помагаме — рече той. — Обаче в това да се помага на врага, няма нищо достойно. Споразумяхме се да оставим решението на теб, Мандубраций.
Вождът на триновантите се изсмя:
— Ще помогнем на Цезар, разбира се! Когато Касивелаун бъде разбит, ние ще получим много земи и добитък от касите. Ще използваме римляните за наша изгода.
Римският префект се върна, конят му леко нервничеше заради бавния ход на колоната.
— Цезар остави добър лагер недалеч оттук — обяви той бавно на атребатски белгийски.
Мандубраций вдигна вежди и погледна братовчед си:
— Какво ти казах? — Обърна се пак към римлянина: — Стои ли непокътнат?
— Всичко оттук до Тамеза е непокътнато.
 
* * *
 
Тамеза бе великата река на Британия, дълбока, широка и буйна, но можеше да бъде премината лесно на едно място близо до устието. На северния й бряг започваше земята на касите, но нито един кас не излезе да защити укреплението и изпепелените ниви около реката. След като прекоси Тамеза на разсъмване, колоната продължи през земеделски райони, където по хълмовете още се виждаха горички, но по-ниските участъци бяха превърнати в нивя и пасища. Конниците се насочиха на североизток и след седемдесет километра навлязоха във владенията на триновантите. Лагерът на Цезар бе разположен на върха на едно възвишение на самата граница между земите на двете племена, бастион на римската власт във вражеската територия.
Мандубраций никога не беше виждал Великия мъж. Бяха го пленили като заложник по заповед на Цезар, но когато пристигна в Самаробрива, Цезар бе заминал за Италийска Галия отвъд Алпите. След това великият пълководец отиде направо в Портус Ициус, за да се прехвърли веднага в Британия. Лятото обещаваше да е горещо, добро предзнаменование за пресичането на коварния проток. Нещата обаче не бяха протекли по плана. Треверите водеха преговори с германите от другата страна на Ренус и двамата треверски магистрати, наречени вергобрети, постоянно се караха. Единият, Цингеторикс, смяташе, че е по-добре да останат под диктата на Рим, докато Индуциомар твърдеше, че докато Цезар бил в Британия, едно въстание с подкрепата на германите щяло да реши въпроса веднъж завинаги. Впоследствие се появи и самият Цезар с четири легиона, с такава бързина, каквато никой гал не беше очаквал. Въстанието така и не избухна; вергобретите бяха принудени да се помирят; Цезар взе още заложници, между които и сина на Индуциомар, и отново потегли за Портус Ициус, където обаче бе задържан от силен северозападен вятър, продължил да духа двайсет и пет дена без прекъсване. Думнорикс от племето на хедуите също създаде главоболия (за което плати с живота си), така че, когато флотата му най-после опъна платна два месеца след предвиденото, Пълководеца бе доста раздразнен.
Сега продължаваше да е в същото настроение (факт, добре известен на легатите му), но когато излезе да посрещне Мандубраций, никой не би заподозрял такова нещо, освен ако не беше от постоянното му обкръжение. Необичайно висок за римлянин, той бе със същия ръст като британеца. Беше обаче много по-строен, изключително грациозен мъж с яки прасци като на всички римляни (развиваха се при постоянните походи, както самите римляни обичаха да казват). Носеше лека кожена ризница и поличка от кожени ленти и бе окичен не с меч или кинжал, а с кървавочервения параден колан, израз на империума му. И беше рус като чистокръвен гал! Светлата му коса беше сресана напред, веждите му също бяха светли. Лицето му беше толкова обрулено и набръчкано, че наподобяваше стар пергамент. Устните му бяха сочни, чувствени и подигравателно извити, носът му — дълъг и неправилен. Всичко, което човек трябваше да знае за Цезар обаче, можеше да се прочете в очите му: много бледосини, с тънка черна ивица около зениците, с пронизващ поглед. Не бяха хладни, а по-скоро създаваха впечатлението, че притежателят им разбира всичко. И той много добре разбираше какво караше триновантите да му предлагат услугите си, даде си сметка вождът.
— Няма да те посрещна с добре дошъл в собствената ти страна, Мандубраций — заговори Цезар на добър атребатски, — но се надявам ти да ме приветстваш.
— От все сърце, Гай Юлий.
Великият мъж се изсмя, показвайки здравите си зъби:
— Не, просто Цезар. Всички ме знаят като Цезар.
В този момент Комий изведнъж се появи до него, усмихна се приятелски на Мандубраций, приближи се и го потупа по гърба. Когато Комий понечи да го целуне по устата обаче, Мандубраций се извърна леко, колкото да отклони поздрава. Червей! Римски слуга! Кученцето на Цезар. Вожд на атребатите, но предател на Галия. Все се навърташе около Цезар. Нали точно Комий беше предложил Мандубраций да бъде взет за заложник, той бе посял раздор между британските царе, за да може римлянинът да осигури скъпоценната храна за войската си.
Префектът на конницата извади малкия червен кожен калъф, който бе получил от капитана на галерата, и го подаде на Цезар така, сякаш беше дар от боговете.
— От Гай Требаций — обяви, отдаде чест и се оттегли, без да отмества поглед от очите на военачалника си.
„В името на Дагда, как само го боготворят!“ — помисли си Мандубраций. Значи, вярно бе онова, което се говореше в Самаробрива. Биха дали живота си за него. И той го знаеше, и го използваше. Защото погледна префекта в очите и се обърна към него по име. И войнът щеше запази този спомен и да го разказва на внуците си, ако доживееше да ги види. Комий обаче не обичаше Цезар. Той обичаше само себе си. Какво точно целеше Комий? Да управлява цяла Галия, когато Цезар най-сетне се завърне в Рим?
— Ще поговорим повече на вечеря, Мандубраций. Цезар вдигна малкия червен калъф за довиждане и се отдалечи към голямата кожена шатра, разположена върху едно възвишение по средата на лагера, до висок стълб, върху който се развяваше аленото знаме на Военачалника.
 
* * *
 
Обзавеждането в палатката бе малко по-различно от онова, което можеше да се види в жилището на някой нисш военен трибун: няколко сгъваеми столчета и масички и картотека с ред преградки за писма, където се оставяха най-спешните послания. До една маса седеше личният секретар на Пълководеца, Гай Фаберий, приведен над сборник ръкописи. На Цезар му беше омръзнало да държи постоянно свитъците разтворени или да ги затиска с тежести, затова вече използваше единични листа фанийска хартия, които след това се пришиваха от едната страна, така че да могат да се разлистват при четенето. Бе нарекъл това изобретение сборник и твърдеше, че хората ще четат съдържанието му с по-голямо усърдие, отколкото ако било на свитък. След това, за да улесни още повече четенето, той реши да раздели всеки лист на три колони, вместо да го изписва открай докрай. Отначало използваше тази форма на писане само в кореспонденцията си със сената, като твърдеше, че той бил сборище на полуграмотни невежи, но скоро сборниците навлязоха в цялата му документация. Все пак те не успяха да изместят напълно свитъците поради един съществен недостатък — при употреба листата често се откъсваха от шевовете и лесно се губеха.
На друга маса седеше най-верният му клиент*, Авъл Хирций. Със скромен произход, но изключително способен, Хирций се беше закрепил трайно в обкръжението на Цезар. Бе дребен и пъргав мъж и съчетаваше любовта да се рови сред планини от книжа с не по-малката привързаност към битките и несгодите на войната. Той оглавяваше канцеларията за кореспонденция на Цезар и се грижеше Пълководеца да научава всичко, което става в Рим, дори докато беше на седемдесет километра на север от Тамеза, в най-западния край на света.
[* Плебей, зависим от патриций, който му бил покровител. — Б.пр.]
Когато Пълководеца влезе, двамата мъже вдигнаха очи, но лицата им останаха сериозни. Цезар бе много раздразнителен. В момента изглеждаше в по-добро настроение, защото се усмихна и вдигна червения калъф.
— Писмо от Помпей — обяви и се приближи до единствената наистина красива мебел в шатрата, почетното курулно кресло от слонова кост, отговарящо на сана му.
— Сигурно от него няма да научиш нищо ново — отбеляза с усмивка Хирций.
— Така е — съгласи се Цезар, счупи печата и отвори калъфа, — но Помпей има добър стил, обичам да чета писмата му. Езикът му вече не е толкова груб както преди да се ожени за дъщеря ми, но все пак стилът му остава същият. — Той бръкна в калъфа и измъкна свитъка — О, богове, колко е дълъг! — възкликна и се наведе да вдигне един свитък от пода. — Не, писмата са две. — Той огледа ръбовете на двата свитъка и изръмжа: — Едното е писано през секстил, другото през септември.
Той остави септемврийското писмо на масичката до креслото си, но не разгъна това от секстил. Вдигна глава и загледа през завесата на входа, дръпната встрани така, че вътре да прониква достатъчно светлина.
„Какво правя аз тук, защо още отстоявам няколко житни ниви и шепа дръгливи говеда от някакъв боядисан в синьо дивак, излязъл сякаш от стиховете на Омир, който още влиза в битка с колесница, придружаван от кучетата си и хвалебствената песен на придворния си музикант?“
„Е, аз най-добре знам защо. Защото честта ми го повелява, защото миналата година тези профани, обитатели на пропаднала земя, си въобразиха, че са прогонили завинаги Гай Юлий Цезар от бреговете си. Въобразиха си, че са победили Цезар. И щом веднъж пречупя Касивелаун и го принудя да ми се подчини, аз ще напусна това проклето място и никога вече няма да стъпя тук. Ала те ще ме запомнят. Ще дам на придворния музикант на Касивелаун тема за нова ода на възхвала. За тържеството на Рим, за изчезването на колесниците от митичната земя на друидите. По същия начин, по който ще остана в Галия, докато всеки неин жител признае мен — и Рим — за свой повелител. Защото аз съм Рим. А моят зет, който е с шест години по-стар от мен, никога няма да бъде такъв. Пази добре портите си, добри ми Помпей Магнус. Защото няма да останеш още дълго първия мъж в Рим. Цезар идва.“
 
* * *
 
Той седна съвършено изправен, подгъна крака под курулното си кресло и разгъна писмото на Помпей Велики с дата от месец секстил.
 
„Неприятно ми е да го кажа, Цезаре, но за избори още нищо не се говори. О, Рим ще просъществува и дори ще има някакво управление, тъй като ние все пак успяхме да изберем неколцина народни трибуни. Какъв цирк само беше! Катон се развихри в пълната си сила. Използва поста си на претор, избран от народа, за да спре изборите, след това с този свой страшен глас издаде предупреждение, че щял внимателно да преглежда всяка плочка, пусната в избирателните кошници, и само да хванел някого във фалшификация, щял моментално да го съди. Изплаши кандидатите до смърт!
Разбира се, всичко това доведе до договора, който малоумният ми племенник Мемий сключи с Ахенобарб. Никога досега по време на изборите не са били давани и взимани толкова много рушвети! Цицерон се шегува, че парите, сменили притежателите си, били толкова много, че трябвало да бъдат обложени с данък между четири и осем процента. И макар че е шега, това не е далеч от истината. Мисля, че Ахенобарб, който като консул следи за реда на изборите (Апий Клавдий не може, защото е патриций), си е въобразил, че може да си прави каквото иска. И явно е приел присърце идеята моят племенник Мемий и Домиций Калвин да станат консули за следващата година. Всички — Ахенобарб, Катон, Бибул — все още душат наоколо като псета сред поле с фъшкии и търсят повод да те съдят и да ти отнемат провинциите и поста на пълководец. По-лесно ще им бъде, ако контролират консулите и неколцина по-войнствени народни трибуни.
Но първо да завърша разказа си за Катон. И така, с течение на времето започнахме да мислим, че ще посрещнем идната година без консули и претори, решихме, че поне трябва да изберем народни трибуни. Мисълта ми е, че Рим може да преживее и без висши магистрати. Докато има сенат, който да дърпа връвчиците на кесиите, и народни трибуни, които да коват законите, кого го е грижа за консули и претори? Освен ако консулите не сме ние с тебе, но това се подразбира.
В крайна сметка кандидатите за народни трибуни отидоха пред Катон и го помолиха да оттегли забраната си. И така, Цезаре, как мислиш, че ще им отговори Катон? Пък и те не спряха само с молбата. Направиха му предложение: всеки кандидат да даде половин милион сестерции (на „съхранение“ на Катон), ако той разрешал провеждането на изборите и лично ги наблюдавал! Ако хванел някого в нарушение по време на изборите, можел да го глоби половин милион сестерции. Изключително доволен от себе си, Катон се съгласи. Ала постъпи твърде умно и не взе направо парите им. Накара ги да му издадат законно заверени разписки, така че да не могат после да го обвинят, че взима подкупи. Хитро, а?
Денят за гласуване настъпи само след три нундини и Катон бдеше над изборните урни като орел. Трябва да признаеш, че носът му позволява да бъде направено това сравнение! Той уличи един кандидат във фалшификация и го накара да се оттегли и да плати. Вероятно си въобразяваше, че цял Рим ще ахне от възторг от неговата неподкупност. Водачите на плебса побесняха. Твърдят, че е както неконституционно, така и недопустимо един претор да се самопровъзгласява за надзорник на изборите.
Тези стълбове на търговския свят, конниците, изобщо не искат да чуят името на Катон, а простолюдието го смята за луд, задето все се разхожда полугол и заради постоянното му опиянение. И този човек е претор в съда за финансови престъпления! Той съди хора с достатъчно висок сан, че да управляват провинции — хора като Скавър, настоящия съпруг на бившата ми жена! Представител на един от най-старите патрициански родове! И какво прави този Катон? Все протака делото срещу Скавър, защото е твърде пиян, за да председателства, а когато се появи, идва бос, без туника под тогата и с кървясали очи. Знам, че в зората на републиката мъжете не са носели обувки и туники, но не съм чувал тези стълбове на добродетелта да са излизали на форума пияни.
Помолих Публий Клодий да поусложни живота на Катон и Клодий опита. Впоследствие обаче се отказа, дойде и ми рече, ако искам да се справя с Катон, да съм върнел Цезар от Галия.
Този април, малко след като се върна от събиране на данъци в Галатия, Публий Клодий купи дома на Скавър за четиринайсет и половина милиона! Цените на имотите станаха толкова нереални, също като весталка да се чуди какво е да го направи с мъж. За едно шкафче с нощно гърне можеш да получиш половин милион. Скавър обаче спешно се нуждае от пари. Изпитва недоимък още от времето, когато беше едил, а когато миналата година опита да понапълни кесията си от поверената му провинция, Катон го изправи пред съда. И така ще продължи, докато мандатът на Катон не изтече. В съда нещата ще продължават да вървят твърде мудно.
От друга страна, Публий Клодий пръска пари наляво и надясно. Разбира се, той има нужда от нова къща, признавам. Когато Цицерон дострояваше, издигна своята толкова високо, че закри гледката на Клодий. Един вид отмъщение, а? Забележи добре, дворецът на Цицерон е паметник на безвкусицата. А като помислиш само, че има наглостта да оприличи спретнатата малка вила, която пристроих зад театъра си, на ладия зад яхта!
Излиза, че Публий Клодий е взел парите си от принц Брогитар. Няма по-добър начин да си събереш данъците от това да отидеш лично. Колко е хубаво човек да не е сред мишените на Клодий. Не съм се надявал да преживея годините непосредствено след заминаването ти за Галия, когато Клодий и уличните му бандити ме бяха нарочили. Не смеех да си покажа носа от къщи. Сгреших, като наех Милон да оглави уличните банди, които да съперничат на Клодий. Това го накара да се самозабрави. О, знам, че е Аний — покровителстван от мен, — но той е като името си, недодялан мъжага, способен само да вдига тежести.
Знаеш ли какво стори той? Дойде да ме моли да го подкрепя в кампанията му за консул! „Скъпи ми Милоне — рекох му аз, — не мога! Това би било признание, че ти и твоите улични бандити работите за мен!“ Отговори ми, че той и бандитите му наистина работели за мен, и какво от това? Наложи се да използвам доста груби думи, за да го отпратя.
Радвам се, че Цицерон избави твоя човек Ватиний — не ми се мисли как го е приел Катон като председател на съда! Мисля, че Катон е готов да отиде до Хадес и да скочи от някоя от главите на Цербер, ако така може да повлече и теб. Странното в делото срещу Ватиний бе, че Цицерон постоянно го хулеше — о, да беше чул само как великият адвокат се оплакваше, че си му дължал милиони, а той трябвало да защитава питомците ти! Докато си шушукаха по време на делото обаче, се случи чудо. Превърнаха се в приятели, които не могат да живеят един без друг. Странна двойка, но наистина е приятно да ги гледаш как си говорят и весело се кискат. И двамата са блестящи умове и взаимно се усъвършенстват.
Лятото тук е незапомнено горещо, не капва дори капка дъжд. Селяните са зле. А онези алчни мръсници в Интералта решиха да прокарат канал от езерото Велине до реката Нар, за да напояват нивите си. Неприятното е, че Розеа Рура изсъхна моментално, щом Велине беше изпразнено — можеш ли да си представиш? Най-плодородните пасбища на Италия — превърнати в пустиня! Посети ме старият Аксий от Реате и ме помоли да издействам сенатско наставление интерамнийците да затрупат канала. Така че смятам да го внеса като предложение и дори ще накарам някои от хората ми сред трибуните да го прокарат като закон. Като хора на оръжието двамата с тебе добре разбираме важността на Розеа Рура за римската войска. Къде другаде могат да се отгледат такива превъзходни мулета и толкова многобройни? Сушата е проблем, но Розеа Рура е съвсем друго нещо. Рим има нужда от мулета. Ала Интерамна е пълна с магарета.
Сега стигам до най-странното. Катул умря.“
 
Цезар издаде приглушен стон. Хирций и Фаберий вдигнаха глави, но щом забелязаха изражението му, веднага сведоха погледи към заниманията си. Когато зрението му отново се проясни, Цезар се върна пак към писмото:
 
„Вероятно в Портус Ициус те чака известие от баща му, но аз реших, че трябва да научиш преди това. Не мисля, че Катул успя да се съвземе, след като Клодия го изостави — как я нарече Цицерон в съда? „Медея на Палатина“? Не е зле. Аз обаче предпочитам „Подлата Клитемнестра“. Питам се дали наистина е убила Целер в банята му. Така се говори.
Знам, че ти побесня, когато Катул започна да пише онези злобни и доста сполучливи памфлети, след като ти определи Мамура за нов началник на военните ти работилници — дори Юлия си позволяваше да се засмее, когато ги четеше, а ти нямаш по-верен сподвижник от Юлия. Тя твърдеше, че Катул никога нямало да ти прости, задето си въздигнал един толкова лош поет по-високо от него. А това, че стана нещо като легат на племенника ми Мемий, когато отиде да управлява Витиния, изпразни кесията му повече, отколкото когато още не беше започнал да мечтае за несметни богатства. Да беше ме попитал, щях да му кажа, че Мемий е по-стиснат и от кучешки задник. Докато при теб дори най-нисшите военни трибуни биват възнаграждавани богато.
Знам, че си се справил с положението (с кое ли не си се справял). Добре, че баща му ти е толкова добър приятел, а? Той изпраща да му доведат Катул, Катул идва във Верона, баща му казва: „Дръж се добре с моя приятел Цезар.“ Катул се извинява и след това ти замайваш главата на бедния младеж. Не знам как го постигаш. Юлия твърди, че ти е вродено. Както и да е, Катул се връща в Рим и престава да пише каквито и да било памфлети за Цезар. Той обаче се промени. Сам го забелязах, защото Юлия обича обкръжението на всякакви поети и писатели на пиеси, и трябва да призная, че не са лоша компания. Нямаше вече жар в него, изглеждаше толкова съсипан и тъжен. Той не се самоуби. Просто угасна като лампа, останала без масло.“
 
„Като лампа, останала без масло…“ Буквите пред очите му отново се замазаха; Цезар изчака, докато сълзите му отминат.
„Не трябваше да го правя — помисли си. — Той бе толкова уязвим и аз се възползвах от това. Обичах баща му, а той беше добър син. Слушаше. Аз си въобразявах, че съм сложил балсам на раната му, като го поканих на вечеря и не само показах колко добре познавам творчеството му, а и изразих положителна оценка за творбите му. Толкова приятна вечеря. Той бе много интелигентен. И все пак не трябваше да го правя. Така убих душата му, смисъла на живота му. Но как можех да го избегна? Той не ми остави друг изход. Цезар не може да бъде осмиван дори от най-изтънчения поет в римската история. Той накърни честта ми, омаловажи ролята ми в триумфа на Рим. Защото творбите му ще останат във вековете. По-добре изобщо да не беше ме споменавал, отколкото да ме прави за посмешище. И всичко това заради една мърша като Мамура. Слаб като поет и лош като човек. От него обаче ще стане чудесен доставчик за моята войска и Вентидий, мулетарят, ще го наглежда.“
Сълзите му пресъхнаха. Можеше да продължи да чете:
 
„Ще ми се да можех да кажа, че Юлия е добре, но истината е, че състоянието й е лошо. Казах й, че не желая повече деца — имам двама прекрасни сина от Муция, а дъщеря ни иска да се омъжи за Фауст Сула. Той наскоро влезе в сената — добър младеж. Всъщност изобщо не прилича на Сула. Това вероятно е добре.
Жените обаче все мечтаят за деца. И така, бременността на Юлия вече доста напредна, около шест месеца са минали вече. Така и не се оправи напълно след онзи злополучен аборт по време на кампанията ми за консул. Скъпото ми момиче, Юлия! Какво съкровище ми даде ти, Цезаре. Цял живот ще съм ти благодарен. Всъщност точно заради здравето й смених провинцията си с тази на Крас. Щеше да се наложи да се преместя в Сирия. Сега мога да управлявам Испания от Рим, а наследството на Юлия — чрез легатите. На Афраний и Петрей може да се има пълно доверие, не смеят да се изпърдят без мое позволение.
Като заговорихме за уважавания ми колега консул (признавам, че през второто ни съвместно консулство с него се разбирах по-добре отколкото през първото), чудя се как я кара Крас в Сирия. Чух, че откраднал две хиляди златни таланта от великия храм на евреите в Йеросолима. Ех, какво да правиш, когато човекът направо надушва златото, където и да се намира? Бил съм и аз в този велик храм. Бях поразен. Дори цялото злато на света да беше в него, не бих откраднал и една прашинка.
Евреите го проклеха официално. А той беше прокълнат още когато тръгваше от Рим миналия ноември, на самата Капенска врата. От Атей Капитон, народния трибун. Капитон се изпречи на пътя на Крас и отказа да помръдне, повтаряше такива проклятия, от които косата ти да настръхне. Наложи се да накарам ликторите си да го отстранят. Мога само да кажа, че Крас натрупва голямо богатство по нечестив път. А и не съм убеден, че съзнава какви неприятности могат да му създадат неприятели като партите. Той продължава да се самозалъгва, че партската броня е като арменската. Сигурно е виждал броня само на картинка. Човек и кон, покрити от глава до пети с желязо. Бррр!
Завчера видях майка ти. Дойде на вечеря. Каква прекрасна жена! Все още е изключително красива, макар че вече надхвърля седемдесетте. Не изглежда и с един ден по-стара от четирийсет и пет. Не е трудно да разбереш откъде е наследила красотата си Юлия. Аврелия също се тревожи за Юлия, а както сам знаеш, майка ти не се плаши лесно.“
 
Изведнъж Цезар се засмя. Хирций и Фаберий подскочиха. Отдавна не бяха чували нервния си пълководец да се смее толкова весело.
— О, чуйте само! — възкликна той и вдигна поглед от свитъка. — Никой досега не е писал такова нещо в писмо, Хирций!
Той отново сведе поглед и зачете на глас. Това не изненада особено слушателите му — и двамата знаеха дарбата на Цезар да чете дори дълги послания от пръв поглед, без да се запъва.
„— А сега — започна той с треперещ от смях глас — да ти разкажа за Катон и Хортензий. Е, Хортензий не е вече толкова млад като преди — тръгнал е по пътя, който извървя Лукул, преди да умре. Твърде много екзотична храна, неразредено първокласно вино и странни средства като анатолийски макове и африкански гъби. О, все още се справя в съда, но вече не е такъв адвокат, какъвто беше. На колко трябва да е сега? Около седемдесет? Доколкото си спомням, доста късно се добра до постовете на претор и консул. Така и не ми прости, че отложих консулството му, когато встъпих в тази длъжност на трийсет и шест.“
„Както и да е, той обяви действията на Катон на изборите за трибуни за най-голямата победа на _мос майорум_, след като Луций Юний Брут (защо все забравяме Валерий?) сложи началото на републиката. И така, Хортензий отиде при Катон да иска ръката на дъщеря му Порция. Лутация била починала преди няколко години и той нямал намерение да се жени отново, докато не видял как Катон се справил с плебеите. Предната нощ, рекъл, му се явил Юпитер Оптимус Максимус и му казал, че трябвало да свърже рода си с този на Марк Катон чрез брак.“
„Естествено Катон нямало как да приеме, особено след подигравките, които изрече, когато се женех за седемнайсетгодишната Юлия. Порция няма дори и толкова. Освен това Катон винаги е искал да я даде на племенника си Брут. Наистина, Хортензий е червив с пари, но не може да се сравнява по богатство с Брут, нали? Така че Катон отказал. Тогава Хортензий попитал дали може да се ожени за една от Домициите — колко бяха грозните луничави огненокоси дъщери на Ахенобарб и сестрата на Катон? Две ли? Три ли? Четири? Няма значение, защото Катон не приел и това.“
Цезар вдигна поглед, в очите му играеха весели пламъчета.
— Горя от любопитство да науча края — усмихна се широко Хирций.
— Аз също — рече Цезар и продължи да чете: — „Хортензий се оттеглил, подкрепян от робите си, бил напълно съсипан. На следващия ден обаче се върнал с блестящо хрумване. След като не можел да се ожени нито за Порция, нито за някоя от Домициите, не можело ли да вземе жената на Катон?“
Хирций затаи дъх:
— Марция ли? Дъщерята на Филип?
— За нея е женен Катон — потвърди Цезар.
— Племенничката ти е омъжена за Филип, нали? Ация?
— Да. Филип беше добър приятел на първия съпруг на Ация, Гай Октавий. Затова след края на траурния период той се ожени за нея. Така тя се сдоби и с доведено момиче, освен че има собствени син и дъщеря. Предполагам, че Филип на драго сърце се е отървал от Марция. Каза, че я дал на Катон, за да стъпел с по един крак в моя и в неговия лагер.
— Продължавай — подкани го Хирций. — Нямам търпение.
Цезар отново зачете:
— „И Катон се съгласил! Не се шегувам, Цезаре! Съгласил се да се разведе с Марция и да й разреши да се омъжи за Хортензий, стига и Филип да е съгласен. Начаса двамата отишли при Филип. Питали го дали е съгласен Марция да се разведе с Катон и да ощастливи стареца Хортензий. Филип се почесал по брадичката и дал съгласие! Стига Катон наистина да иска да се отърве от жена си! Всичко било уредено, преди да изречеш „милиони сестерции“. Катон се развел с Марция и лично я предал на Хортензий на брачната церемония. Рим бе потресен! Наистина, всеки ден се случват какви ли не странности, но аферата „Катон, Марция, Хортензий, Филип“ е уникална в цялата история на римските интриги, трябва да го признаеш. Всички (включително и аз!) смятат, че Хортензий е дал на Катон и Филип половината от богатството си, въпреки че тези двамата категорично отричат това.“
Цезар остави свитъка в скута си, изтри очите си и поклати глава.
— Горката Марция — въздъхна Фаберий. Цезар и Хирций го погледнаха изненадани.
— Не помислих за това — призна Цезар.
— Може да е опърничава жена — предположи Хирций.
— Не, не мисля — намръщи се Цезар. — Виждал съм я, макар и не в зрялата й възраст. Беше на тринайсет-четиринайсет. С много тъмна кожа като целия си род, но и изключително красива. Сладко момиче, според Юлия и майка ми. Много привързана към Катон, както и той към нея, така ми писа веднъж Филип. Тогава бях в Лука и с Помпей и Марк Крас уреждахме как да задържа поста на главнокомандващ и провинциите си. Тя бе обещана на един мъж на име Корнелий Лентул, но той умря. Тогава Катон се върна след завоюването на Кипър с две хиляди ковчежета злато и сребро и Филип, който тогава беше консул, го поканил на вечеря. Марция и Катон се влюбили от пръв поглед. Катон поискал ръката й и това доведе до известни семейни препирни. Ация бе ужасена, но Филип решил, че това може би е добър ход; хем да е женен за племенницата ми, хем да стане тъст на най-върлия ми враг. — Цезар вдигна рамене. — Наистина се оказа умен ход.
— Значи, чувствата между Катон и Марция са охладнели — предположи Хирций.
— Не, поне не личеше. Точно затова Рим е потресен, ако използвам израза на Помпей.
— Защо тогава? — попита Фаберий. Цезар се усмихна мрачно:
— Ако познавахте моя Катон (а аз мисля, че го познавам), щяхте да разберете, че той не може да понесе да бъде щастлив. Смятал е любовта си към Марция за слабост.
— Горкият Катон! — въздъхна Фаберий.
— Пфу! — изсумтя Цезар и отново се съсредоточи върху писмото.
 
„И така, Цезаре, това е всичко за момента. Останах много натъжен от новината за смъртта на Квинт Лаберии Дур почти веднага след акостирането му в Британия. Все такива вести ни пращаш!“
 
Цезар остави писмото на масата и взе това от септември, по-малкия свитък. Разви го и се намръщи. Някои от думите бяха размазани и изцапани, сякаш върху листа е капала вода, преди мастилото да попие добре в папируса.
Атмосферата в палатката се промени, сякаш следобедното слънце, греещо все още навън, внезапно бе залязло. Хирций вдигна поглед и го побиха тръпки, Фаберий потрепери.
Цезар още стоеше наведен над второто писмо на Помпей, но цялото му тяло бе застинало; очите му, скрити за погледа на другите двама, също бяха като неподвижни (можеха да се закълнат в това).
— Оставете ме — спокойно изрече той.
Хирций и Фаберий веднага се измъкнаха навън, зарязвайки книжа и писалки.
 
„О, Цезаре, как ще го понеса? Юлия е мъртва. Прекрасното ми, красиво, добро малко момиче е мъртво. Покосена в двайсет и втората си година. Аз затворих клепачите й и поставих монети върху тях; сложих златни динари между устните й, за да съм сигурен, че ще получи най-доброто място на сала на Харон.
Почина при раждането на сина ми. Бяха минали само седем месеца и по нищо не личеше какво ни чака. Освен, че не се чувстваше много добре. Никога не се оплакваше, но аз виждах. След това получи родилни болки и роди. Момче, което живя два дена и така надживя майка си. Тя почина от кръвотечението. Нищо не можеше да спре кръвоизлива. Ужасен начин да загубиш живота си! Беше в съзнание почти до последния момент, през цялото време ставаше все по-слаба и по-бледа. Говореше на мен и на Аврелия, през цялото време говореше. Спомняше си неща, които не е довършила, и ме караше да й обещавам, че ще ги свърша вместо нея. Глупави неща, като да събера и да изсуша бълхавиче, въпреки че до сезона му остават още няколко месеца. Все повтаряше колко много ме обича, че ме е обичала от малка. Колко щастлива съм я направил. Че не съм й причинил нито един миг на болка, така казваше. Как може да изрече такива думи, Цезаре? Аз й причиних болката, която я уби, онова хилаво, голо същество. Ала аз се радвам, че той умря. Светът не е готов да приеме мъж, носещ в едно моята и твоята кръв. Щеше да го смачка като хлебарка.
Тя все ми се явява. И плача, плача, и сълзите не свършват. Последното в нея, което запази живота си, бяха очите, толкова огромни и сини. Изпълнени с любов. О, Цезаре, как ще го понеса? Шест кратки години. След няколко дена навършвам петдесет и две, ала животът ми с нея продължи само шест кратки години. Бях решил да я освободя от задълженията и към мен. Дори не съм подозирал, че ще стане по такъв начин и толкова скоро. О, щеше да е твърде рано, дори да бяхме женени от двайсет и шест години! О, Цезаре, каква болка! Защо не бях аз на нейно място? Тя обаче ме накара да се закълна тържествено, че няма да я последвам. А сега? Как ще живея? Аз я помня! Как изглеждаше, как звучеше гласът й, как се усмихваше, какъв вкус имаше. Тя свири на душата ми като на лира.
Няма смисъл. Не виждам добре, за да пиша, но мое задължение е да ти разкажа всичко. Знам, че ще ти изпратят това писмо в Британия. Накарах Марк, средния син на чичо ти Кота (той е претор тази година), да свика сената. Помолих да гласуват погребение с държавни почести за покойното момиче. Ала този лъжливец, тази курва Ахенобарб не искаше и да чуе. И Катон на курулния подиум зад него все крещеше не, та не. Жените не можели да бъдат погребвани с държавни почести; ако гласували такива на моята Юлия, щели да осквернят светостта на държавата. Наложи се да ме удържат, иначе щях да убия този изрод Ахенобарб с голи ръце. Все още потрепервам, като си представя как стискам гърлото му. Говори се, че сенатът никога не се противопоставя на първия консул, но те го направиха. Гласуваха почти единодушно за погребение с държавни почести.
Тя бе най-красива и в смъртта си, Цезаре. Подготвиха я грижливо. Бе красива дори в мъртвешката си белота, но те оцветиха кожата й и сплетоха буйната й сребриста коса в любимата й прическа, с гребена със скъпоценни камъни, който й подарих за двайсет и втория й рожден ден. И положена сред черните и златистите възглавници на носилката си, тя приличаше на богиня. Нямаше нужда да я крият в тайното отделение на носилката и да поставят восъчна фигура на нейно място. Накарах да я облекат в любимото й лавандулово синьо, в същия цвят, в който я видях за пръв път, когато си помислих, че е самата Диана, слязла на земята.
Шествието бе по-величествено от церемонията за погребението на кой да е римски мъж. В предната колесница седеше Корина, мимът, с маска на Юлия на лицето — бях поръчал да я изработят в храма на Венера Победоносна в театъра ми. Корина носеше и златната рокля на Венера. Всички бяха там, от първия консул от Юлиите до Квинт Марк, царя на Цина. Четирийсет колесници с коне, черни като обсидиани.
И аз бях там, макар че не ми е позволено да пресичам помериума. Уведомих ликторите на трийсетте курии, че този ден ще се възползвам от правото си във връзка със задълженията ми по събиране на житото, което ми позволява да прекося свещената граница, за да посетя провинциите си. Мисля, че Ахенобарб се страхува от мен. Не направи никакъв опит да ме спре.
Какво го е уплашило? Многолюдната тълпа на форума. Цезаре, никога не съм бил свидетел на такова нещо. Не и за погребение, дори на това на Сула. За Сула дойдоха от любопитство. За Юлия дойдоха да плачат. Хиляди и хиляди хора. Най-обикновени хора. Аврелия казва, че е така, защото тя е израсла в Субура, сред тях. Тогава са я заобичали. И още я обожават. Толкова много евреи! Не знаех, че в Рим има толкова много. Не можеш да ги сбъркаш с дългите им къдрави бради и коси. Разбира се, ти се отнасяше добре с тях, когато беше консул. Ти също си израсъл сред тях, знам. Въпреки че Аврелия твърдеше, че са дошли да оплакват Юлия заради самата нея.
Помолих Сервий Селпиций Руф да произнесе слово от рострите. Не знам ти кого би предпочел, но той е чудесен оратор. А някак си не посмях да помоля Цицерон. О, той щеше да се съгласи! Заради теб, ако не за мен. Ала не мисля, че щеше да го направи от сърце. Той никога не пропуска възможността да се покаже. А Сервий е искрен човек, патриций, и по-добър оратор от Цицерон, когато темата не е политика.
Не че имаше някакво значение. Надгробното слово така и не беше произнесено. От нашия дом в Карине до форума всичко вървя по плана. Четирите колесници бяха посрещнати с огромно благоговение; чуваше се само шумът от хиляди оплаквачи. И тогава носилката на Юлия мина покрай Регия и излезе на открито по средата на форума, отвсякъде се разнесоха възгласи, хората закрещяха. По-малко са ме плашили бойните викове на варварите, отколкото тези смразяващи кръвта стонове. Тълпата се стече към носилката. Никой не можеше да ги спре. Ахенобарб и неколцина от трибуните опитаха, но бяха отнесени като листа в порой. И после народът изнесе носилката в самия център на форума. Започнаха да трупат всякакви неща за клада — обувките си, папируси, парченца дърво. Не знам откъде ги взимаха, предметите продължаваха да се трупат.
Изгориха я там, във форум Романум. Ахенобарб едва не припадна на стъпалата на сената, Сервий гледаше занемял от трибуната, където се бяха скрили всички артисти, като варварски жени, научили за наближаването на легионите ни. Из целия Рим препускаха празни колесници с разбеснели се коне, официалните оплаквачи не успяха да стигнат по-далеч от храма на Веста и стояха безпомощно там.
Това обаче изобщо не беше краят. В тълпата имаше и някои първенци на плебеите и те отидоха пред Ахенобарб на стълбите на сената. Поискаха да погребат праха на Юлия на Марсово поле, сред героите. Катон стоеше до Ахенобарб. Той отклони тази молба. Не, не! Жена никога не можело да бъде погребана на Марсово поле! Щяло да стане само през труповете им! Помислих си, че Ахенобарб ще получи удар. Тълпата обаче продължаваше да се трупа и накрая Катон и Ахенобарб осъзнаха, че това наистина ще стане през труповете им, ако не склонят.
И така, моето мило момиче ще бъде погребано на Марсово поле редом с героите. От скръб не успях да го уредя, но ще го направя. Ще е най-великолепният гроб там, имай ми вяра. Най-лошото е, че сенатът забрани игрите в нейна памет. Никой няма доверие на тълпата.
Аз изпълних дълга си. Разказах ти всичко. Майка ти го прие много тежко, Цезаре. Помня, че ти писах, че не изглеждаше по-възрастна от четирийсет и пет. Сега обаче всичките й седемдесет години й личат. Весталките се грижат за нея, милата ти жена Калпурния също. На нея също ще й липсва Юлия. Бяха приятелки. О, пак тези сълзи. Изплаках цял океан. Момичето ми си отиде завинаги. Как ще го понеса?“
 
„Как ще го понеса? — Цезар бе толкова потресен, че очите му останаха сухи. — Юлия? Как ще го понеса? Как ще го понеса? Единственото ми дете, съвършената ми перла. Аз съм на четирийсет и шест, а дъщеря ми умира при раждане. Така се спомина и майка й, когато искаше да ми роди син. Как всичко в света се повтаря! О, майко, как ще те погледна в очите, когато се върна в Рим? Как ще понеса съболезнованията, откъде ще взема тази сила? Всички ще се тълпят да ми изкажат съчувствието си, искрените си съболезнования. Ала как ще го понеса аз? Да им покажа скръбта си — никога. Скръбта е само моя. Не принадлежи на друг. Никой не може да я види. Не съм виждал детето си от пет години и вече няма да го видя никога. Почти не помня как изглеждаше. Спомням си само, че никога не ми е причинила грижа или болка. Е, нали затова се казва, че само добрите хора умират млади. Само най-съвършените не погрозняват от годините и не се покваряват от дълъг живот. О, Юлия! Как ще го понеса?“
Той стана от курулното кресло, макар че вече не чувстваше краката си. Свитъкът от секстил лежеше на масата. Този от септември още бе в ръката му. Той отправи поглед към отвора на шатрата, към стегнатия военен лагер на ръба на пустошта, на края на света. Лицето му бе спокойно и когато Авъл Хирций срещна погледа му, видя същите очи, които бе видял и Мандубраций. Хладни. Всевиждащи.
— Наред ли е всичко, Цезаре? — попита Хирций. Цезар се усмихна:
— Да, Хирций, всичко е наред. — Закри очите си с ръка и погледна към залязващото слънце. — Идва време за вечеря, трябва да нагостим цар Мандубраций. Не искам британците да си помислят, че съм лош домакин. Особено когато ги гощавам със собствената им храна. Кажи да започват. Аз идвам след малко.
Той се обърна към форума на лагера, разположен до палатката му, и забеляза млад войник, очевидно наказан, който гасеше някакъв огън. Когато видя, че Пълководеца се приближава, войникът заработи още по-усърдно, зарече се никога повече да не се провинява. Никога обаче не беше виждал военачалника си толкова отблизо, затова, когато високият мъж се приближи, той спря работата си и вдигна очи, за да го разгледа по-добре. Пълководеца се усмихна.
— Не го гаси съвсем, момко, искам едно живо въгленче — рече Цезар. — С какво си спечели тази гнусна смрадлива работа?
— Не си бях стегнал каишката на шлема, предводителю.
Цезар се наведе и допря крайчето на свитъка, който държеше, до едно живо въгленче; папирусът се запали. Цезар се изправи и държа свитъка, докато пламъкът достигна пръстите му. Пусна го едва когато папирусът се разпадна на черни парцалчета във въздуха.
— Никога не се отнасяй с пренебрежение към бронята си, войнико, само тя те защитава от копията на касите. — Цезар се запъти пак към шатрата си, но обърна глава към войника и се засмя: — Не, не е само тя, войнико! Също храбростта и умът ти на римлянин. Благодарение на тях побеждаваш в боя. Все пак здраво стегнатата каска пази ума ти на римлянин!
Забравил въглените, младият легионер се загледа с отворена уста след Пълководеца. Какъв мъж! Беше разговарял с него лично. Толкова спокойно. И на истинския войнишки език. Той обаче никога не се беше бил като обикновен войник! Откъде го бе усвоил? Войникът разпръсна останалите въглени, след това ги стъпка. Пълководеца знаеше името на всеки центурион във войската си. Нали беше Цезар.
 

За бритите главната крепост на Касивелаун и племето каси бе непристъпна — извисяваше се върху стръмен, но объл хълм и беше оградена с големи насипи, подсилени с дървени трупи. Римляните не можеха да я открият, защото бе скрита сред необятни гори, но с Мандубраций и Тринобелун като водачи войската на Цезар лесно стигна до нея.
Хитрец беше този Касивелаун. След онази първа битка (загубена от бритите, след като хедуиската конница преодоля началния си страх от колесниците и откри, че те са по-лесни за поразяване от германските конници) царят на касите предприе тактика на изчакване. Отказа се от пехотата и изпрати срещу римската колона четири хиляди бойни колесници, които нанасяха внезапни удари по време на похода на римската войска през горите. Колесниците изскачаха през проходи между дърветата, едва позволяващи минаването им, и винаги нападаха римската пехота, която така и не успя да преодолее страха си от тези архаични военни приспособления.
Страшни бяха, нямаше спор. Боецът стоеше от дясната страна на кочияша с едно копие в дясната ръка и няколко други в лявата. Държеше меча си закачен на специална дървена преградка от дясната си страна и винаги се биеше почти гол, намазан от глава до пети със синьо. Когато свършеше копията, той грабваше меча и стъпваше върху пречката между двата дребни коня, а кочияшът врязваше колесницата сред римската войска. Войникът размахваше меча и покосяваше всеки, който му се изпречи на пътя, а легионерите се разбягваха пред тежките копита на животните.
Когато Цезар предприе този последен поход към крепостта на касите, на упоритите му воини им беше дошло до гуша от брити, колесници и оскъдни порции. Да не споменаваме ужасната жега. Те бяха свикнали с жегата — можеха да извървяват по хиляда километра в горещината с не повече от един ден почивка, като всеки войник носеше тежък багаж на раздвоена пръчка върху лявото си рамо и стигаща до коленете метална ризница, която се стягаше на кръста с колана за меча и кинжала, за да се облекчат раменете му от тежестта. Това, на което не бяха свикнали, беше непоносимата влажност — тя ги бе забавила значително, толкова много, че Цезар се принуди да преразгледа плановете си за разстоянията, преодолявани за един ден. При нормалната италианска или испанска горещина — те бяха над петдесет километра на ден. В Британия те бяха трийсет.
Този ден обаче беше по-лесно. С водачеството на триновантите и без излишен товар (част от войската бе останала да охранява лагера) войниците вървяха леко, с шлемове на главите и копия в ръце. Когато навлязоха в гората, вече бяха готови. Заповедите на Цезар бяха по-особени от обикновено — да не се отстъпва нито крачка, конете да се посрещат с щитовете и копията да стоят постоянно насочени към сините гърди на нападателите. След това да се използват мечовете.
За да поддържа бойния дух, Цезар се движеше в средата на колоната. Обикновено предпочиташе да върви пеша, качваше се на кон само когато искаше да разгледа терена отвисоко. Движеше се сред свитата си от легати и трибуни. Не и днес. Днес крачеше редом с Азиций, млад центурион от Десети легион, и подхвърляше шеговити забележки към войниците пред и зад себе си.
Колесниците нападнаха задната част на дългата римска колона, но достатъчно далеч от хедуиския ариергард, за да направят невъзможна намесата на конницата: Пътят бе тесен, колесниците бяха навсякъде. Този път обаче легионерите се хвърлиха напред и отблъснаха конете с щитовете си, изсипаха дъжд от копия върху кочияшите, след това се нахвърлиха върху бойците. Беше им дошло до гуша от Британия, но не искаха да се върнат в Галия, без да са посекли неколкостотин нападатели. А в близък бой галският меч не можеше да се сравнява с късия римски гладий. Колесниците изчезнаха сред дърветата и повече не се явиха.
След това завладяването на крепостта бе лесно.
— Като да отнемеш дрънкалка на дете — бе казал Азиций на пълководеца си преди атаката.
Цезар нареди да се атакува едновременно от двата противоположни края на крепостта. Легионерите се хвърлиха напред като един, конниците извършваха мълниеносни нападения, отстъпваха и пак нападаха. Касите се разбягаха във всички посоки, дадоха многобройни жертви. Цезар завладя цитаделата им заедно с голямо количество храна, достатъчно да се отплати на триновантите и да изхрани собствените си войници, докато напуснат завинаги Британия. Най-голямата загуба на касите обаче бяха колесниците им, които бяха събрани в крепостта. Триумфиращите легионери ги нацепиха на трески и ги изгориха на огромна клада, триновантите пък с радост отведоха конете. Друга плячка на практика нямаше — Британия не беше богата на злато и сребро, нито на перли. Чиниите им бяха от арвернска глина, чашите — от рог.
Време беше да се връщат в Галия. Равноденствието наближаваше (както обикновено сезоните закъсняваха) и полуразбитите кораби нямаше да издържат свирепите есенни бури. След като осигури изхранването на войската и остави по-голямата част от земята и добитък на касите на триновантите, Цезар нареди два от четирите си легиона пред дългия няколко километра товарен керван, другите два — отзад и заповяда да се връщат към крайбрежието.
— Какво смяташ да правиш с Касивелаун? — попита Гай Требоний, който едва догонваше Пълководеца (когато Цезар ходеше пеша, дори първият му легат не можеше да язди).
— Той ще опита отново — отвърна спокойно военачалникът. — Времето ще покаже.
— Искаш да кажеш, че ще нападне пак войската ни?
— Съмнявам се. Изгуби твърде много войници, а и всичките си колесници.
— Триновантите много бързо се оттеглиха с конете. Те извлякоха голяма изгода.
— Затова ни помогнаха. Подчиниха се сега, за да триумфират утре.
„Изглежда същият — помисли си Требоний, който го обичаше и се тревожеше за него. — Ала не е.“ Какво ли пишеше в писмото, което изгори? Всички бяха забелязали разликата; след това Хирций им разказа за писмата на Помпей. Никой не би посмял да чете кореспонденцията на Пълководеца, но въпреки това Цезар изгори свитъка от Помпей. Все едно да изгори корабите си. Защо?
И не беше само това. Цезар ходеше небръснат. Обикновено изпитваше такъв ужас от окосмяването на тялото, че скубеше всяко косъмче от подмишниците, гърдите и слабините си, намираше време да се избръсне и в най-голямата суматоха. Настръхваше при самото споменаване на паразити; подлудяваше прислугата с претенциите си за чисти дрехи, независимо от обстоятелствата. Не прекарваше и една нощ върху голата земя, защото много често в прахта се криеха бълхи. По тази причина за него винаги носеха дъски за палатката му. Как само му се присмиваха враговете в Рим за това! Обикновените, нелакирани дъски често се превръщаха в мраморни плочки и мозайка. Въпреки това той често хващаше, някой паяк и се забавляваше да го гледа как тича по ръката му, нещо, от което и най-изтъкнатият центурион би припаднал. Паяците били, твърдеше той, изключително чисти същества, уважавани пазители на домашното огнище. От друга страна, хлебарките можеха да го накарат да се покачи върху масата, не желаеше дори да си цапа подметките с тях. Те били мръсни гадини, казваше и потреперваше.
А сега вече трети ден пътуваха (от получаването на писмото бяха изминали единайсет) и той още не се беше избръснал. Явно бе загубил близък човек. Той бе в траур. За кого? Е, щяха да научат в Портус Ициус, но неговото мълчание показваше, че не желае пред него да се споменава нищо за това, дори след като стане известно на всички. Двамата с Хирций предполагаха, че е Юлия. Требоний си спомни как онзи идиот Сабин го бе заплашил с обрязване, ако посмее да изкаже съболезнования на Пълководеца. Така че той само се осмели да попита Цезар защо не се бръсне.
— Заради Квинт Лаберий — отвърна кратко Пълководеца.
Не, не беше заради Квинт Лаберий. Беше заради Юлия. А може би заради легендарната му майка Аврелия. В такъв случай защо новината ще му бъде изпратена от Помпей?
Квинт Цицерон (който за всеобщо облекчение бе далеч по-малко досаден от надутия си брат, великия адвокат) също смяташе, че е Юлия.
— Но как ще задържи Помпей Велики на своя страна, ако е така? — бе попитал една вечер Квинт Цицерон в палатката на легатите, когато Цезар не се появи.
Требоний (чиито роднини дори не се доближаваха по знаменитост до тези на Квинт Цицерон) бе член на сената и добре познаваше политическите отношения там (включително закрепените с брак), затова веднага разбра мисълта на Квинт Цицерон. Цезар имаше нужда от Помпей Велики, първия мъж в Рим. Войната в Галия не беше свършила — Цезар преценяваше, че ще му отнеме още пет години, — но в сената вече искаха главата му. Требоний, който го обичаше, трудно можеше да повярва, че той поражда такава злоба у противниците си. Лицемерникът Катон бе изградил кариерата си върху опитите да погуби Цезар, да не говорим за колегата на Пълководеца в консулството, Марк Калпурний Бибул, онзи недодялан шопар Луций Домиций Ахенобарб и великия аристократ Метел Сципион, с глава, дебела като пън.
Те също се подмазваха на Помпей, но продължаваха да изпитват силна омраза, която само Цезар можеше да породи в тях. Защо? О, да можеха само да отидат на поход с него, тогава щяха да видят! Под командването на Цезар не можеше да има провал. Независимо колко зле тръгват нещата, той винаги намираше изход. И начин да победи.
— Защо са избрали него? — бе попитал гневно Требоний.
— Много просто — отвърна с усмивка Хирций. — Той е александрийски фар за техните жалки душици. Избрали са Помпей Велики, защото той е първият мъж в Рим, а те не смятат, че трябва да има такъв. Помпей обаче е пиценец без никакъв произход, а Цезар е римлянин, потомък на Венера и Ромул. Всички римляни почитат аристократите си, но някои, като Метел Сципион, ги предпочитат. Всеки път, когато Катон, Бибул и останалите погледнат Цезар, те виждат човек, който е по-добър от тях във всяко отношение. Също като Сула. Цезар може да ги смачка като мухи. Те просто искат да го изпреварят и първи да го смачкат.
— Той има нужда от Помпей — рече замислено Требаций.
— Да, ако иска да запази империума и провинциите си — съгласи се Квинт Цицерон и натопи залък от клисавия войнишки хляб в гранясалия зехтин. — О, богове, с нетърпение чакам да хапна гъска в Портус Ициус.
 
* * *
 
Когато армията достигна дългия пясъчен бряг, печената гъска изглеждаше съвсем близко. За нещастие Касивелаун имаше други планове. С остатъка от войниците си бе минал през владенията на кантиите и регните, две племена, населяващи земите на юг от Тамеза, и беше събрал друга войска. Нападението над укрепленията на римляните обаче се оказа като да опитваш да разбиеш каменна стена с глава. Бритските орди, всичките пешаци и голи се нахвърляха върху защитниците на укрепленията, за да бъдат набучени на копията като чучела на тренировъчно поле. Бритите още не бяха научили урока, усвоен от галите. Когато Цезар изведе хората си от лагера за ръкопашен бой, те останаха на бойното поле. Защото още се придържаха към старото схващане, че мъж, избягал от битка, е достоен само за презрение. На континента тази традиция бе струвала на белгите петдесет хиляди погубени живота. Сега белгите напускаха бойното поле веднага щом се видеше, че поражението е неизбежно, и събираха сили за следващия ден.
Касивелаун помоли за мир, предаде се и подписа договора, който искаше Цезар. След това му остави заложници. Беше месец ноември, началото на есента.
Изтеглянето можеше да започне, но като огледа всичките седемстотин кораба, Цезар реши, че трябва да бъде извършено на две части.
— Малко повече от половината от флотата е в добро състояние — рече той на Хирций, Требоний, Сабин, Квинт Цицерон и Атрий. — Ще качим първо цялата конница, два легиона и всички товарни животни без мулетата на центуриите. След това корабите ще се върнат за другите три легиона.
Той задържа Требоний и Атрий, на другите легати нареди да отплават с първия курс.
— Много съм радостен и поласкан, че ме помоли да остана — рече Требоний, докато наблюдаваше отплаването на триста и петдесетте кораба.
Тези плавателни съдове бяха построени специално на бреговете на река Лигер и след това изпратени в открития океан срещу двеста и двайсетте яки дъбови бойни платноходи на венетите, които, смятаха римските кораби за ненадеждни с греблата, крехките им чамови корпуси и ниските им бордове. Играчки за разходки в спокойното затворено море, лесна плячка. Нещата обаче се оказаха различни.
Докато Цезар и войската му седяха на върха на стръмните скали на север от устието на Лигер и наблюдаваха представлението като зрители в Големия цирк, римските кораби извадиха абордажните куки, конструирани от Децим Брут по време на трескавата зимна подготовка на флотата. Кожените платна на венетите бяха толкова тежки, че се налагаше да използват метални вериги вместо въжета за вантите. Децим Брут знаеше това и екипира корабите с дълги пръти, завършващи с куки. Римските кораби се приближаваха до венетските, закачваха ги с куките и след това бързо се отдалечаваха. Венетските платна и мачти се сриваха и така плавателните съдове оставаха безпомощни сред океана. След това всеки от тях биваше заобиколен от по три римски кораба, като елен сред кучета, римляните взимаха вражеския платноход на абордаж, избиваха екипажа му и го подпалваха. Когато вятърът утихна, победата на Децим Брут бе пълна. Само двайсет венетски кораба успяха да се измъкнат.
Сега римските кораби се оказаха особено удобни. Невъзможно бе плавателните съдове да бъдат натоварени с такива своенравни животни като коне, преди да се пуснат на вода. След като бяха вкарани в морето обаче, между тях и брега бяха поставени дълги дървени мостове и конете се качиха на борда, без дори да имат време да се изплашат.
— Не е зле за пристанище без докове — отбеляза доволно Цезар. — Ще се върнат утре, за да се изтеглим и ние.
На другия ден обаче задуха силен северозападен вятър, който не вдигна особено големи вълни, но въпреки това попречи на завръщането на триста и петдесетте здрави кораба.
— О, Требоний, тази земя ми носи само лош късмет! — оплака се Пълководеца на петия ден на бурята, почесвайки се по наболата брада.
— Ние сме като гърците на брега на Илион — съгласи се Требоний.
Сравнението явно не хареса на Цезар; той обърна бледите си очи към легата си и изсъска през зъби:
— Аз не съм Агамемнон. И няма да стоя тук десет години. — Обърна се и изкрещя: — Атрий!
Префектът на лагера дотича бързо:
— Да, Цезаре?
— Корабите, които останаха тук, ще издържат ли?
— Вероятно, с изключение на около четирийсет кораба.
— Ще използваме тогава северозападния вятър. Свиквай войската, Атрий. Всички да се качат на останалите кораби.
— Няма да се поберат! — възрази тревожно Атрий.
— Ще ги натъпчем като чирози в буре. Ако повръщат един върху друг, толкова по-зле за тях. Като стигнем Портус Ициус, могат да скочат в морето в пълно снаряжение. Отплаваме, щом последният войник и последната балиста бъдат натоварени.
Атрий тежко преглътна и тихо възрази:
— Може да се наложи да оставим някои от по-тежките машини.
Цезар вдигна вежди:
— Няма да оставя артилерията и тараните си, дори един пирон, дори един войник, дори един цивилен, дори един роб. Ако ти не можеш да ги побереш, Атрий, аз ще ги натоваря.
Това не беше празнословие, Атрий го знаеше. Знаеше също, че кариерата му зависи от това, дали ще успее да изпълни заповедта на Пълководеца достатъчно добре и за достатъчно кратко време. Квинт Атрий наду тръбата за сбор без повече възражения.
Требоний се засмя.
— Кое е толкова смешно? — попита хладно Цезар. Требоний веднага си придаде сериозен вид.
— Нищо, Цезаре! Нищо.
Решението за тръгване бе взето около час след изгрев-слънце. Цял ден войници и цивилни товариха скъпоценната артилерия на Цезар, инструментите, колите и мулетата на най-здравите кораби, преди да ги пуснат по море. След като плавателните съдове бяха изкарани сред вълните, римляните се качиха по въжени стълби. Нормалният товар за един кораб бе едно артилерийско или инженерно съоръжение, четири мулета, една каруца, четирийсет войници и двайсет гребци. При хиляда и осемстотин войници и цивилни и четири хиляди роби и моряци обаче товарът им беше доста по-голям.
— Не е ли удивително? — обърна се Требоний към Атрий по залез-слънце.
— Кое? — попита префектът на лагера; краката му трепереха.
— Той е щастлив. О, скръбта още го мъчи, но той е щастлив. На път е да постигне нещо невъзможно.
— Дано да тръгне веднага щом ги натовари!
— Не и той! Той дойде с флота и с флота ще си тръгне. Когато пристигне в Портус Ициус, всички онези знатни гали ще видят един пълководец в целия му блясък. Да наблъска войската си в няколко кораба? Не! И е прав, Атрий. Ние трябва да покажем на галите, че сме най-добрите. — Требоний погледна розовеещото небе. — Тази нощ луната е в последна четвърт. Той ще тръгне, независимо по кое време станем готови.
Добро предположение. В полунощ корабът на Цезар потегли през тъмните води със запалени фенери на мачтите; останалите плавателни съдове се разгърнаха след него като клин.
Цезар се облегна на парапета на кърмата между двамата моряци, които командваха гребците, и загледа хилядите светлинки сред непрогледния мрак на океана.
„Сбогом, Британия. Няма да ми липсваш. Ала какво ли лежи там, зад големия безкрай, откъдето никой човек не се е върнал? Това не е море, а безбрежният океан. Там живее великият Нептун, не в Нашето море. Може би, когато остарея и изпълня всички дългове към рода и сана си, ще взема един от тези яки венетски кораби, ще опъна кожените му платна и ще отплавам на запад след залязващото слънце. Ромул се загуби в Козите блата на Марсово поле, но когато не се завърна у дома, всички решиха, че е попаднал в царството на боговете. Аз обаче ще отплавам в мъглите на безкрая и всички ще са сигурни, че съм отишъл в царството на боговете. Моята Юлия е там. Народът знае. Изгориха я насред форума и ще я погребат между героите. Преди това обаче аз трябва да изпълня дълга си към рода и сана си.“
 
* * *
 
Събраха се облаци, но луната осветяваше достатъчно пътя им и платната бяха надути като гърдите на жена в разцвета на силите си, така че греблата почти не влизаха в употреба. Пресичането на протока отне шест часа. Корабът на Цезар навлезе в пристанището на Портус Ициус на зазоряване, останалата част от флотата му продължи да се точи още дълго след него. Късметът му се беше завърнал. Нито един човек, животно или бойно съоръжение не бяха принесени в жертва на Нептун.
 

2
Галия на дългокосите (Галия Комата)
Декември 54 г.пр.н.е. — ноември 53 г.пр.н.е.
 

— С тези осем легиона в Портус Ициус ще останем без зърно още преди края на годината — говореше Тит Лабиен. — Пратениците ни се върнаха с празни ръце. Имаме предостатъчно осолено свинско, сланина, зехтин, сладък цвеклов сироп и изсушени плодове, но зърнените храни, от житото до нахута, са в много ограничени количества.
— Не можем да караме войниците да се сражават, без да им осигурим хляб — въздъхна Цезар. — Сушата е поразила всички земи едновременно. Не можем да купим зърно или варива от Испания и Италийска Галия, защото и те са засегнати. — Той вдигна рамене. — Е, тогава ни остава само един изход. Да разквартируваме легионите и да се молим на боговете за добра реколта догодина.
— Жалко, че флотата не остана цяла — обади се нетактично Квинт Титурий Сабин. — Тук наистина всичко е изсъхнало, но в Британия реколтата беше добра. Ако всичките ни кораби бяха здрави, можехме да докараме много жито.
Останалите легати застинаха. Корабите бяха грижа на Цезар и макар че бяха разбити от природните стихии, засягането на въпроса пред съвета беше доста неразумен политически ход — Цезар можеше да го разтълкува като критика или упрек. Сабин обаче имаше късмет, вероятно защото Цезар го бе сметнал за бъбрив глупак още от самото му постъпване на служба. Непредпазливият легат беше удостоен само с презрителен поглед.
— По един легион на област — продължи Цезар.
— Освен в земите на атребатите — предложи бързо Комий. — Сушата не ни засегна толкова жестоко като другите области. Можем да изхраним два легиона, ако ни изпратиш някои от цивилните си, за да помогнат в оранта и сеитбата през пролетта.
— Ако вие — намеси се саркастично Сабин, — галите, не смятахте, че да застанеш зад ралото, е под достойнството ви, нямаше да изпитвате толкова трудности в земеделието. Защо не впрегнете тази тълпа безполезни друиди в работа?
— От известно време не съм забелязал и римски благородник на полето, Сабине — вметна търпеливо Пълководеца, усмихна се на Комий: — Добре! Това означава, че тази зима можем да установим щаба в Самаробрива. Няма обаче да ти оставя Сабин. Мисля… че… Сабин може да отиде в земите на ебуроните… с Кота като равностоен командващ. Може да вземе Тринайсети легион и да се установи в Атватука. Войниците са малко неопитни, но съм сигурен, че Сабин ще се справи.
Всички изведнъж сведоха глави и вдигнаха ръце към устните си, за да скрият усмивките си. Цезар изпращаше Сабин в най-лошия район за разквартируване в Галия в компанията на най-омразния си човек като „равностоен командващ“ на легион от новобранци, носещ на всичкото отгоре и фаталния номер тринайсет. Малко несправедливо за бедния Кота (Аврункулей, не Аврелий), но някой трябваше да отиде със Сабин и всички, освен нещастния Кота си отдъхнаха, че не са на негово място.
Присъствието на цар Комий, разбира се, обиждаше хора като Сабин. Той не можеше да разбере защо Цезар е поканил на военния съвет един гал, независимо колко е услужлив и надежден. Нищо, че на съвещанието се обсъждаха само проблемите с храната и разквартируването на войските. Може би ако бе малко по-приятен и привлекателен, Комий щеше да спечели още по-голямо разположение. За жалост обаче той не беше нито приятен, нито привлекателен. На ръст бе нисък за белг, с остри черти и странно потайно поведение. Сламенорусата му коса, груба като метла, тъй като (както всички галски воини) я миеше с варов разтвор, бе вързана на опашка и беше в крещящо несъответствие с яркия кървавочервен цвят на безвкусния му кариран шал. Легатите на Цезар винаги го отминаваха с презрение: смятаха го за блюдолизец, навъртащ се винаги около важните мъже, без да спира да натяква, че точно той е царят на силния и войнствен белгски народ. Белгите в северозападните области не се бяха отказали от царете си, за да избират ежегодно вергобрети. Всеки аристократ обаче можеше да оспори властта на царя. Този сан се придобиваше със сила, не се унаследяваше. А Комий управляваше атребатите от доста време.
— Требоний — продължи Цезар, — ти ще зимуваш с Десети и Дванайсети легион в Самаробрива и ще охраняваш имуществото. Марк Крас, ти ще се установиш недалеч от Самаробрива, на около четирийсет километра, на границата между беловаките и амбианите. Вземи Осми. Фабий, оставаш в Портус Ициус със Седми. Квинте Цицероне, взимаш Девети и отиваш при нервните. Росций, за теб съм предвидил мирно и тихо местенце; изпращам те с Пети легион на чучулигите при езубиите, просто да напомним на келтите, че не сме ги забравили.
— Очакваш неприятности от белгите — намръщи се Лабиен. — И аз съм съгласен, че напоследък са прекалено тихи. Искаш ли да отида при треверите както обикновено?
— Не чак в Трев. Пак при треверите, но близо до ремите. Вземи конницата и Единайсети.
— Ще се установя тогава на бреговете на Моза близо до Виродунум. Ако не натрупа много сняг, там има предостатъчно паша.
Цезар се изправи, знак за край на съвещанието. Бе свикал легатите си веднага щом стъпи на галския бряг, което означаваше, че искаше осемте легиона незабавно да напуснат Портус Ициус към местата си за зимуване. Въпреки това всички легати вече знаеха за смъртта на Юлия. Новината бе изпратена в много писма. Никой обаче не продумваше за това.
— Ще си прекараш спокойно и удобно — рече Лабиен на Требоний, докато излизаха; усмихна се, показвайки големите си конски зъби. — Глупостта на Сабин не спира да ме изумява! Ако си беше държал устата затворена, той щеше да се уреди на спокойно и удобно място. Представи си какво е да прекараш зимата там, недалеч от устието на Моза, под бушуващите ветрове, с наводненията, между скалистите хълмове, солниците и торфищата и при постоянната заплаха от германите, ако случайно ебуроните и нервните се държат прилично.
— Могат да ходят до морето за риба, змиорки и яйца от морски птици — отбеляза Требоний.
— Не, благодаря, ще се задоволя и със сладководна риба, а прислужниците ми могат да гледат кокошки.
— Цезар определено очаква размирици.
— Или това, или си измисля оправдание да не се връща в Италийска Галия за зимата.
— А?
— О, Требоний, той не може да понесе да се срещне с всички онези римляни. Ще се наложи да приема съболезнования от всички, от Салона до Оцел, и цяла зима ще живее в страх, че нервите му няма да издържат.
Требоний спря, в тъжните му сиви очи се четеше изненада.
— Не знаех, че го разбираш толкова добре, Лабиен.
— С него съм, откакто дойде при дългокосите.
— Римляните обаче не смятат за срамно един мъж да плаче!
— В младите си години той също не го смяташе за срамно. Ала тогава беше Цезар само по име.
— А?
— То вече не е име — обясни търпеливо Лабиен. — Това е символ.
— О! — Требоний отново закрачи. — Липсва ми Децим Брут! — възкликна изведнъж. — Сабин не може да го замени.
— Ще се върне. На всички им домилява за Рим.
— С изключение на теб.
Първият легат на Цезар изръмжа:
— Знам кога ми е добре.
— Аз също. Самаробрива! Представи си, Лабиен! Ще живея в истинска къща с подово отопление и вана.
— Глезльо — пошегува се Лабиен.
 
* * *
 
Писмата от сената бяха многобройни и Цезар трябваше да се занимае с тях преди всичко останало. Това му отне три дена. Около дървената къща на Пълководеца войските се изтегляха без много шум и объркване, така че документите можеха да бъдат обработени на спокойствие. Дори тромавият Гай Требаций се беше хванал за работа, защото Цезар имаше навика да диктува на трима писари едновременно; крачеше пред прегърбените над восъчните си плочки служители, изстрелваше по едно-две бързи изречения пред един, преди да се премести при следващия; никога не объркваше мислите си. Тази невероятна работоспособност бе спечелила уважението на Требаций. Трудно бе да мразиш човек, който може да готви толкова много гозби наведнъж.
Най-сетне дойде редът и на личната кореспонденция, тъй като писма от Рим идваха всеки ден. От Портус Ициус до Вечния град имаше хиляда и триста километра, главно по реки през Галия на дългокосите, след това по Домициевия и Емилиевия път през планините на Провинцията. Цезар имаше група куриери, сновящи постоянно по суша или вода между Рим и лагера му, където и да се намираше. Така получаваше най-пресните новини от Рим за по-малко от две нундини и се грижеше отдалечеността му от столицата да не вреди на политическото му влияние. А то се увеличаваше пропорционално на богатството му. Британия не му донесе много, но Галия трупаше планини.
При Цезар работеше един освободен германски роб, Бургунд, когото бе наследил на петнайсетата си година от Гай Марий. Този човек го следваше неотлъчно. Преди около година заради напредналата му възраст Цезар го беше оставил в Рим да се грижи за земите му, за майка му и жена му. Бургунд бе от племето кимври и макар че бил дете, когато Марий разгромил кимврите и тевтоните, знаеше добре историята на предците си. Според него богатствата на кимврите и тевтоните били останали при родственото им племе атватуки, при които зимували, преди да нахлуят в Италия. Само шест хиляди от тях се завърнали. Атватуките пък наброявали три четвърти от милиона и така оцелелите от клането на Марий се установили при тях и се слели с народа им. По този начин племенните съкровища на кимврите и тевтоните останали.
На втората година от навлизането си в Галия на дългокосите Цезар бе предприел поход срещу нервните, които се сражаваха пеш и обитаваха земите около Моза по-надолу от владенията на ебуроните, където понастоящем трябваше да замине сърдитият и нещастен Сабин заедно с Тринайсети легион и още по-сърдития и нещастен Луций Аврункулей Кота. В сражението нервните бяха предпочели да умрат на бойното поле, вместо да живеят като победени. Цезар обаче милостиво разреши на жените, децата и старците им да се завърнат необезпокоявани по домовете си.
Атватуките живееха нагоре по течението на Моза. Макар че бе претърпял сериозни загуби, Цезар реши да продължи настъплението си и се премести към техните земи. Атватуките се оттеглиха в столицата си Атватука, крепост на едно възвишение срещу великия Ардвенски лес. Цезар обсади и превзе крепостта, но атватуките нямаха късмета на нервните. Тъй като се бяха опитали да го измамят, той събра победените на едно поле близо до изравнената със земята крепост, свика всички търговци на роби, които винаги се движеха след римската войска, и продаде цялото племе наведнъж на онзи, който предложи най-изгодна цена. Петдесет и три хиляди уплашени, плачещи и безправни атватуки бяха поведени през земите на другите племена към големия пазар на роби в Масилия, където бяха разделени и продадени отново.
Това бе хитър ход. Всички останали племена бяха готови да се вдигнат, всички очакваха нервните и атватуките да разгромят римската войска. Керванът от роби обаче говореше друго. Въстанието така и не избухна. Дългокосите гали започнаха да се чудят каква е тази римска войска, сравнително малка, но с идеално подготвени и оборудвани войници, които се биеха като един и не се нахвърляха върху врага като безредна, яростно крещяща тълпа. Страхът от римската армия се предаваше с поколенията като приказките за чудовища.
В столицата на атватуките Цезар откри съкровищата на кимврите и тевтоните, безброй златни предмети и кюлчета, донесени преди векове при бягството им от богатите на злато, смарагди и сапфири земи на скитите и след това оставени в Атватука. Пълководеца имаше право да задържи всички средства от продажбата на роби, но военната плячка трябваше да бъде разделена между съкровищницата и всички членове на войската, от главнокомандващия до последния войник. Въпреки това след завършването на описа и след като пленените богатства потеглиха със строго охраняван конвой към Рим, Цезар празнуваше — знаеше, че никога повече няма да се тревожи за пари. Продажбата на атватуките в робство му беше донесла две хиляди таланта, а делът му от съкровището възлизаше на още по-голяма сума. Войниците му бяха богати, легатите му имаха достатъчно пари, за да станат консули.
А това бе само началото. Галите копаеха сребро и промиваха злато от пясъка на реките, спускащи се от Цебенския масив. Те бяха ненадминати занаятчии и способни ковачи — дори пленените каруци с обковани с железни обръчи колела и здравите им бъчви носеха пари. И всяка сестерция Цезар изпращаше в Рим, за да увеличава личния си дял в благосъстоянието на обществото — своята дигнитас.
Болката от загубата на Юлия никога нямаше да намалее, а и Цезар не беше Крас. За него парите не бяха самоцел, а средство за повишаване на популярността му, вечна придобивка, в чиято жизнена важност се бе убедил през всички тези години на възход по стълбицата на властта.
Това, което увеличаваше неговата популярност, въздигаше и славата на покойната му дъщеря. Беше един вид утеха. Благодарение на неговите усилия и нейния талант да спечелва любовта на другите тя щеше да бъде споменавана с добро; защото тя беше дъщерята на Цезар и съпругата на Помпей Велики. И когато той се върне в Рим, щеше да организира в нейна памет игрите, които сенаторите й бяха отказали. Дори ако, както веднъж бе казал пред тях, се наложи да смачка гениталиите им, за да постигне целта си.
 
* * *
 
Имаше много писма. Някои бяха по делови въпроси, като онези от най-верния му съмишленик Балб, испанския банкер от Гадес, и от Гай Опий от Рим. Сега имуществото му се управляваше от един още по-способен финансист — Гай Рабирий Постум. Постум беше премахнал хаоса в египетската обществена счетоводна система. Обаче, вместо да му благодарят, цар Птолемей Авлет и александрийските му слуги го бяха съблекли чисто гол и го бяха натоварили без пукната пара на един кораб за Рим. Цезар му даде заем, за да започне наново. И му се беше зарекъл някой ден да отиде в Египет и да му върне загубените пари.
Имаше писма от Цицерон, пълни с молби и въпроси за благосъстоянието на по-малкия му брат Квинт. Изпращаше и най-искрени съболезнования за Цезар; въпреки суетата си и надутостта си Цицерон бе изключително мил и състрадателен човек.
А! Един свитък от Брут! Тази година навършваше трийсет и бе на път да влезе в сената като квестор. Цезар му беше писал непосредствено преди заминаването си за Британия с молба да се присъедини към него като личен квестор. По-големият син на Крас, Публий, му бе служил на този пост в продължение на няколко лета, а тази година службата се изпълняваше от малкия брат на Публий, Марк Крас. Прекрасна двойка. Основното задължение на квесторите бяха финансите и Цезар бе сметнал, че синовете на Крас би трябвало да са способни в тази област. Очакванията му обаче не се оправдаха. Макар и незаменими на бойното поле, двамата братя не можеха да съберат две и две. За разлика от тях Брут бе плутократ в сенаторски одежди и имаше талант да печели пари и да управлява финанси. В момента счетоводството се водеше от Требаций, но това не му влизаше в непосредствените задължения.
Брут… Дори след толкова години Цезар все още изпитваше вина към него. Брут толкова бе обичал Юлия, търпеливо я беше чакал десет години, докато стане на възраст за женене. Обаче Цезар неочаквано бе получил невероятен дар от боговете — Юлия се влюби лудо в Помпей Велики, както и той в нея. Пълководеца веднага анулира годежа й с Брут (известен тогава под името Сервилий Цепион) и я омъжи за Помпей. Нелесно решение, сърцето на Брут бе разбито. Майката на младежа, Сервилия, беше любовница на Цезар от години. Да я умилостиви след тази обида му струваше една перла на стойност шест милиона сестерции.
 
„Благодаря ти за предложението, Цезаре. Много мило, че си помислил за мен и си се сетил, че от тази година мога да бъда избиран за квестор. За жалост още не съм сигурен, че ще получа квесторството, тъй като изборите още се отлагат. Надяваме се да стане известно през декември, когато се говори, че народът в трибите щял да избере квесторите и военните трибуни. Съмнявам се обаче, че тази година ще има избори за висши магистрати. Мемий отказва да отстъпи от кандидатурата си за консулство, а чичо Катон се е зарекъл, докато Мемий не се откаже, да не разрешава курулни избори. Между другото, не давай ухо на тези зловредни слухове за развода на чичо Катон с Марция. Чичо Катон не може да бъде купен.
Отивам в Киликия като личен квестор на новия управител за следващата година, Апий Клавдий Пулхер. Сега той е мой тъст. Преди месец се ожених за най-голямата му дъщеря, Клавдия. Прекрасно момиче.
Отново ти благодаря за любезното предложение. Майка ми е добре. Както разбирам, тя лично ще ти пише.“
 
„Виж ти! — Цезар остави свитъка и примигна изненадано. — В продължение на шест години Брут отказва да се ожени. Дъщеря ми умира и той се задомява само след няколко нундини. Явно надеждата е живяла през цялото време. Чакал е да й омръзне да живее с един старец, който има само военна слава и пари. Без знатен произход, без известни предци. Колко ли още е бил готов да чака? Тя обаче намери истинската любов в Помпей, а и той я обичаше. Винаги съм се упреквал, задето нараних Брут, макар че късно си дадох сметка какво означава Юлия за него. И все пак това трябваше да се направи, независимо кой и колко силно щеше да бъде наранен. Съдбата ме дари с дъщеря, достатъчно красива и умна, за да омае единствения човек, от когото имах нужда. Как обаче да задържа Помпей Велики сега?“
Също като Брут, Сервилия бе написала само едно писмо, за разлика от четиринайсетте послания на Цицерон например. И не беше дълго. Странно бе чувството да държи папируса, който е докосвала и тя. Сякаш писмото бе пропито с отрова, проникваща през кожата. Той затвори очи и се опита да си я представи, да си спомни вкуса й и онази разрушителна, жестока страст. Какво ли щеше да почувства, когато я види отново? Между тях имаше почти пет години разлика. Сега тя щеше да е на петдесет, а той на четирийсет и шест. Ала вероятно щеше да е все така красива — тя се грижеше за външния си вид, поддържаше косата си винаги катраненочерна, също като сърцето й. Защото не Цезар бе виновен за случилото се с Брут; отговорността за Брут падаше изцяло върху майка му.
 
„Сигурно вече си получил отказа на Брут. Ти винаги си обичал всичко да е по реда си, така че първо мъжете. Сега поне имам снаха от патрициански род, макар че не е лесно да живея в една къща с друга жена, която не ми е родна дъщеря и следователно не е свикнала с мен и странностите ми. За щастие Клавдия е свита като мишка. Не мога да си представя как щяхме да живеем с Юлия, имайки предвид нейната гордост и чувствителност. Жалко, че не беше надарена с твоята твърдост. Точно затова умря, разбира се.
Брут избра Клавдия за своя жена по една причина. Тази пиценска издънка Помпей „Велики“ преговаряше с Апий Клавдий да вземе момичето за своя син Гней. Във вените му може да тече наполовина кръвта на Муций Сцевола, но това не личи нито от лицето му, нито от характера му. Той е Помпей Велики, лишен от ума си. Вероятно още си играе да лови мухи и да им къса крилцата. Изглежда, Брут е решил да открадне жената на човека, който му отне годеницата. И го стори. Апий Клавдий не е Цезар. Посредствен консул и от догодина ще е продажен управник на бедната Киликия. Той претегли наследството на моя Брут и безупречното му потекло срещу политическото влияние на Помпей и фактът, че по-малкия му син Секст има по-големи изгледи да се издигне по стълбицата на властта, наклони везните в полза на момчето ми. В резултат на това Помпей Велики изпадна в един от знаменитите си пристъпи на ярост. Не мога да разбера как ги понасяше Юлия. Ревът и крясъците му се чуваха из цял Рим. Тогава Апий постъпи много хитро. Предложи му втората си дъщеря Клодила за Гней. Още няма седемнайсет, но Помпей никога не е изпитвал скрупули да взима невръстни деца. Така че и вълкът е сит, и агнето — цяло. Апий се сдоби с двама зетьове с благосъстояние колкото държавната хазна, две ужасно дебели и безлични момичета се задомиха в знатни семейства, а Брут спечели една малка победа срещу първия човек в Рим.
Надяват се тази година да заминат за Киликия, макар че сенатът не гори от желание да пуска Апий Клавдий в провинцията му толкова рано. Апий отговори, че ако се наложи, ще замине и без да получи империум по куриатния закон. Окончателно решение още не е взето, макар че моят полубрат Катон все призовава за специални привилегии на патрициите. Лоша услуга ми направи ти, Цезаре, като отне Юлия от сина ми. Той се е сближил твърде много с Катон. Не мога да търпя как ми се хвали Катон, че синът ми слушал повече него, отколкото мен.
Такъв двуличник е този Катон. Постоянно се обявява за защитник на републиката, за уважение към предците и за отпадането на старата управляваща класа, а винаги намира оправдание за постъпките си. Най-голяма полза от философията, струва ми се, е възможността, човек винаги да намери оправдание за действията си във всяка ситуация. Виж развода му с Марция. Казват, че всеки човек си има цена. Вярвам, че наистина е така. Също мисля, че дъртакът Хортензий е улучил цената на Катон. Колкото до Филип, е, той е епикуреец, а цената на безкрайното блаженство е висока.
Като заговорихме за Филип, бях на вечеря у тях преди няколко дни. Добре, че твоята племенница Ация не е някоя уличница. Доведеният й син, младият Филип (много хубав и добре сложен младеж), през цялото време я гледа като бик крава зад ограда. О, тя забеляза, но се правеше, че не разбира. Младежът няма да получи насърчение от нея. Само се моля Филип да не забележи. Защото уютното гнезденце, което си е намерила Ация, ще лумне в пламъци. След края на вечерята тя ми показа единствения обект на любовта й — сина й Гай Октавий. Твой праплеменник, такъв би трябвало да ти се пада. Точно на девет години е, беше на рождения му ден. Трябва да призная, че е възхитително дете. О, де да изглеждаше и моят Брут така, Юлия никога нямаше да се увлече по Помпей Велики! Красотата на това момче накара дъха ми да секне. Толкова приличаше на Юлия! Ако кажеш, че е твой син, никой няма да се усъмни. Не че прилича много на теб по външен вид, просто има… не знам как да го изразя… носи нещо от теб. Нещо отвътре, не във външността. Със задоволство все пак мога да отбележа, че малкият Гай Октавий не е съвсем съвършен. Ушите му са щръкнали. Посъветвах Ация да му пуска малко по-дълга коса.
Това е всичко. Няма да ти изразявам съболезнования за смъртта на Юлия. Не можеш да заченеш добро дете от долен мъж. Два неуспешни опита, а вторият й отне живота. Ти я даде на този урод от Пиценум вместо на човек с благороден произход като нейния. Сега понасяш последствията.“
 
Това може би бе израз на цялата жлъч, събирана през годините. Цезар остави писмото и стана, за да измие ръцете си.
„Струва ми се, че я мразя повече дори от гнусния й полубрат Катон. Това е най-безскрупулната, жестока и зла жена, която някога съм познавал. И все пак, ако я срещна утре, любовната ни връзка вероятно ще продължи. Веднъж Юлия я нарече змия, добре си спомням онзи ден. И това бе много точно определение. Онова нейно нещастно, жалко, безгръбначно момче сега е нещастен, жалък, безгръбначен мъж. Лицето му е обезобразено от грозни струпеи, а духът му е обезобразен от един гноен цирей, наречен Сервилия. Брут не отказва предложението ми заради Юлия или от вярност към чичо си Катон; не, той твърде много обича парите, а моите легати получават доста. Не, Брут отказа, защото не иска да отиде в провинция, където се води война. Така може да се наложи да участва в битка. В Киликия цари мир. Може да се разхожда спокойно и да дава незаконни заеми на местните управници, без да се опасява от наострените копия от другата страна на Ефрат.“
 
* * *
 
Оставаха му още две писма, след това щеше да нареди на прислужниците си да се приготвят. Време бе да тръгва за Самаробрива.
„Приключвай вече, Цезаре! Прочети писмата от жена си и от майка си. От техните думи на обич ще те заболи повече, отколкото от най-жлъчната обида на Сервилия.“
И така, той пак седна мълчаливо в личните си покои, скрит от чужди погледи, остави свитъка от майка си върху масата и разгъна писмото от съпругата си Калпурния. Той почти не я познаваше — бе прекарал едва няколко месеца заедно с нея, с незрялата, доста стеснителна млада жена, приела рижавото коте, което й бе подарил, със същата радост, с която Сервилия прие перлата за шест милиона сестерции.
 
„Цезаре, всички казват, че аз трябва да ти предам тази вест. О, как ми се иска да не беше така. Аз нямам нито достатъчно мъдрост, нито опит, за да избера най-правилния начин да я поднеса, затова прости ми, ако с невежеството си ти причиня допълнително болка към онази, която и без това знам, че ще изпиташ.
Когато Юлия почина, сърцето на майка ти бе разбито. Аврелия обичаше Юлия като своя дъщеря. Тя я е отгледала. И толкова се радваше заради брака й, заради щастието й.
Ние тук, в Държавния дом, домът на девствените весталки, водим много безгрижно съществуване. Макар че живеем насред форума, вълненията и събитията почти не ни засягат. Така ние, Аврелия и аз, стоим далеч от скандали, подозрения и упреци. Юлия обаче, когато ни посещаваше в Рим, носеше духа на широкия свят. Клюки, смях, шеги.
Когато тя почина, сърцето на майка ти бе разбито. Аз стоях до смъртното ложе на Юлия и станах свидетелка как майка ти сдържа чувствата си заради Помпей, но и заради Юлия. Бе толкова мила! Толкова разумна във всичко, което казваше. Усмихваше се, щом сметнеше за необходимо. Държеше едната ръка на Юлия, докато Помпей стискаше другата. Точно тя прогони лекарите, когато видя, че няма да успеят да я спасят. Тя й осигури спокойствие и уединение, за да изживее последните си часове. И след смъртта й тя отстъпи мястото си на Помпей, остави го сам със съпругата му. Тя ме избута от стаята и ме върна вкъщи, в Държавния дом.
Разстоянието не е много голямо, знаеш. Тя не пророни нито дума. А щом вратата се затвори зад нас, нададе ужасяващ писък и започна да вие. Не бих го нарекла плач. Тя виеше, отпусната на колене, сълзите й течаха като река, тя се удряше в гърдите и скубеше косите си. Виеше. Дереше лицето и врата си до кръв. По-големите весталки притичаха и всички със сълзи на очи се опитахме да я вдигнем, да я успокоим, но сами не можехме да спрем сълзите си. Струва ми се, че накрая всички паднахме на колене на пода край нея, прегърнахме се едни други и сме останали така много часове. Аврелия виеше от най-ужасното, най-непоносимо отчаяние.
Но и това свърши. На сутринта тя събра сили да се преоблече и да се върне в дома на Помпей, за да му помогне в подготовката на погребението. И след това бедното малко бебенце също умря. Помпей отказа дори да го погледне, да го целуне, затова се наложи Аврелия да уреди и неговото малко погребение. Погребаха го същия ден и тя, аз и големите весталки бяхме единствените свидетели. Той нямаше дори име, а никоя от нас не знаеше името на праотеца от третото коляно в рода на Помпей. Знаехме само Гней и Секст. Затова се спряхме на Квинт, звучеше добре. На гроба му ще пише Квинт Помпей Магнус. Докато го подготвят, прахът му ще стои при мен. Баща ми ще се грижи за гроба, защото Помпей няма да го погледне.
Няма да ти пиша за погребението на Юлия, тъй като знам, че Помпей ти е написал.
Сърцето на майка ти обаче бе разбито. Тя вече не беше с нас, тя тлееше. Знаеш каква беше, толкова енергична, жива, а сега просто тлееше. О, ужасно е! Независимо коя от нас срещнеше — перачката, Евтих, Бургунд, Кардикса, някоя весталка или мен — тя спираше, поглеждаше ни и питаше: „Защо не се случи на мен? Защо трябваше да е тя? Аз не съм нужна на никого! Защо не се случи на мен?“ Какво можехме да й отговорим? Как да не плачем? И след това започваше да вие. И да повтаря: „Защо не се случи на мен?“
Това продължи два месеца, но се държеше така само пред нас. Когато идваха хора да изкажат съболезнованията си, тя се взимаше в ръце и се държеше както подобава.
След това тя се затваряше в стаята си и сядаше на пода, започваше да се клати напред-назад и да си тананика. Понякога изкрещяваше силно и отново започваше да вие. Трябваше да я мием, да я преобличаме. Опитвахме се да я убедим да си легне, но тя отказваше. Не искаше да се храни. Бургунд стискаше носа й, а Кардикса й наливаше разредено вино в гърлото, но повече не можехме да направим. Самата мисъл да я държим и да я храним насила ни ужасяваше. С Бургунд, Кардикса, Евтих и весталките се събрахме и решихме, че ти не би позволил да я храним насила. Ако сме сгрешили, молим те, прости ни. Всичко сме направили с най-добри намерения.
Тази сутрин тя почина. Не беше трудно, тя изобщо не се мъчи. Попилия, главната весталка, твърди, че това е избавление от страданията й. От много дни не беше разговаряла смислено с нас, но точно преди да угасне, отново заговори разумно. Думите й бяха главно за Юлия. Помоли всички ни (възрастните весталки също бяха там) да принесем жертви за Юлия на Магна Матер, Юнона Спасителката и Бона Дея. Бона Дея сякаш я тревожеше най-много; тя ни накара да обещаем, че никога няма да забравим Бона Дея. Заклех й се, че ще принасям всяка година в жертва на змиите на Бона Дея яйца и мляко. Аврелия твърдеше, че в противен случай някакво ужасно зло щяло да те сполети. Не продума името ти до последните минути на живота си. Последното, което промълви, бе: „Кажете на Цезар, че всичко това ще възвеличи още името му.“ Тогава склопи очи и дъхът й секна.
Това е. Баща ми ще се погрижи за погребението й и ще ти пише, разбира се, но настоя аз първа да ти изпратя вестта. Толкова ми е мъчно. Аврелия ще ми липсва винаги.
Моля те, пази се, Цезаре. Знам какъв удар е това за теб, да я загубиш толкова скоро след Юлия. Бих искала да разбера защо се случват тези неща, но никога няма да го проумея. Боговете измъчват най-жестоко онези, които обичат най-много. Всичко това ще възвеличи още името ти.“
 
И при тази новина Цезар не пророни сълзи.
„Може би вече съм знаел как трябва да завърши всичко това. Майка ми да живее без Юлия? Невъзможно. О, защо трябва жените да изживяват такава непоносима болка? Те не управляват света, нямат никаква вина. Защо тогава трябва да страдат така?“
„Техният живот е толкова скромен, изпълнен с любов към децата, към дома, към съпруга. Такава е природата им. И няма нищо по-жестоко за тях от това да надживеят децата си. Тази глава от живота ми е затворена завинаги. Аз никога повече няма да отворя тази страница. Нямам вече близък човек, който да ме обича повече, отколкото една майка обича сина си или една дъщеря баща си, а бедната ми малка съпруга е чужда жена, която милее за котките си повече, отколкото за съпруга си. И защо не? Те й правят компания, те й дават някаква любов. А аз никога не съм край нея. Аз не знам нищо за любовта, освен че трябва да се завоюва. И макар че душата ми е съвсем пуста, чувствам силата в мен да расте. Това нещастие няма да ме погуби. То ме направи свободен. Каквото трябва да направя, аз ще го направя. Вече няма кой да ми казва, че не мога.“
Той взе трите свитъка: на Сервилия, на Калпурния и на Аврелия.
Сметта от толкова много мъже, местещи се от едно място на друго, означаваше много огньове и Цезар бе доволен от това. Последните живи въгленчета, от които имаше нужда, обикновено се намираха случайно — в горещината хората рядко палеха огън. Винаги имаше вечен огън, но той принадлежеше на Веста и да вземеш пламък от него за ежедневни нужди, изискваше определени ритуали и молитви. Цезар бе _понтифекс максимус_ — върховен жрец — никога не би осквернил тази святост.
Но и сега намери огън. Първо изгори писмото на Сервилия с иронично изражение, след това загледа с безизразно лице как пламъците обгръщат свитъка от Калпурния. Накрая дойде ред на това от Аврелия, все още неотворено, но той не се поколеба. Каквото и да бе казала, каквото и да беше написала, вече нямаше значение. Заобиколен от танцуващи сажди, Цезар покри глава с подшитата си с пурпур тога и произнесе думите за пречистване.
 
* * *
 
Сто и трийсет километра лек път деляха Портус Ициус от Самаробрива: първия ден — по-набразден от коловози път през вековна дъбова гора, втория — сред обширни голи пространства с ниви или тучни пасища, на които се угояваха остригани галски овце и говеда. Требоний бе потеглил с Дванайсети легион доста по-рано от Цезар, който напускаше последен пристанището, Фабий остана със Седми и вече бе свалил укрепленията на лагера, достатъчно голям за осем легиона. Сега заграждаше по-малка площ, колкото само за един. След като се увери, че предният пост на армията е достатъчно добре укрепен, за да издържи вражеска атака, Цезар взе Десети и се насочи към Самаробрива.
Десети бе любимият му легион, обичаше да го командва лично. Това беше първият му легион в Отвъдна Галия. След стремглавото препускане от Рим през онзи март преди пет години (когато бе преодолял хиляда и двеста километра за осем дена и беше отворил пътя си с бой през един проход на високите Алпи) в Генава той завари точно Десети легион под командването на Помптин. Докато Пети (на чучулигите) и Седми пристигнат след дълъг поход под ръководството на Лабиен, Пълководеца и воините от Десети се опознаха. И типично за Цезар не в битка. Най-разпространената шега за Цезар сред легионерите бе, че за всяка военна акция той карал армията да изкопава по десет хиляди коли пръст и камъни. И случаят в Генава не правеше изключение. Там Десети легион (с помощта по-късно на Пети и Седми) натрупа насип, висок шестнайсет стъпки и дълъг трийсет и шест километра, за да спре набезите на хелветите в Провинцията. Битките, така се говореше сред войниците, били наградата на Цезар за цялото копане, трупане, сечене и бъхтене. И никой друг легион не беше извършвал тези дейности повече от Десети, и никой не бе водил толкова храбро и умно тези толкова редки сражения. Защото Цезар влизаше в бой само когато беше неизбежно.
Свидетелства за този усилен труд на Десети легион личаха и сега, когато дългата и стройна колона от войници минаваше през земите на морините около Портус Ициус. Защото набразденият път през гората вече беше укрепен — на сто крачки от двете му страни се издигаше стена от повалени дъбове, преплетени като мрежа.
Две години по-рано Цезар бе повел три легиони и няколко кохорти срещу морините, за да отъпче пътя си за похода към Британия. Имаше нужда от пристанище, колкото се може по-близо до тайнствения остров. Макар че изпрати послания с предложение за съюз, морините не излъчиха посланици.
Нападнаха го насред приготовленията на лагера и едва не го разгромиха. Ако имаха по-добри пълководци, Галската война щеше да приключи тогава със смъртта на Цезар и войската му. Преди обаче да нанесат последния си удар (Цезар не би се поколебал да го направи), те се изтеглиха в дъбовите си гори. И когато събираше и изгаряше загиналите си войници, Цезар бе обхванат от онзи характерен за него хладен и безстрастен гняв. Как да даде на морините да разберат, че той ще победи? Че всеки загубен живот от неговата армия, ще бъде отмъстен с ужасни страдания?
Реши да не се оттегля. Продължи напред през засолените блата до брега на морето, но не по тясната пътека с надвиснали от двете страни вековни дъбове, идеално убежище за белгските орди. Не, той щеше да преведе войската си по широк, огрян от слънцето, безопасен път.
— Морините се кланят на друиди, момци! — бе изкрещял той пред редиците на войската си. — Те вярват, че всяко дърво има душа? И чия душа е най-свещена? На немер! На дъба! От кое дърво са свещените гори неметон! От немер! От дъбове! Върху кое дърво се покачва друидът под пълната луна, за да събере имел със златния си сърп? Върху немер! Върху дъба! От клоните на кое дърво висят скелетите в жертва на Ез, техния бог на войната, и потракват от вятъра? От тези на немер! На дъба! Под кое дърво поставя друидът олтара и завързва човешката жертва, за да разцепи гърба й с меч и по мъките й да гадае за бъдещето? Под немер! Под дъба! Пред кое дърво друидите поставят дървените си клетки, натъпкани с пленници, и ги изгарят в прослава на Таранис, техния бог на гръмотевиците? Пред немер! Пред дъба!
Той замълча и се усмихна. Алената му мантия се спускаше на правилни гънки върху бойния му кон. Уморените му войници му отвърнаха с усмивки, чувстваха как силата им се възвръща.
— Вярваме ли ние, римляните, че дърветата имат душа? Вярваме ли?
— НЕ! — изреваха войниците.
— Вярваме ли в знанието на дъба и в магията на дъба?
— НЕ! — изреваха войниците.
— Вярваме ли в човешките жертвоприношения?
— НЕ! — извикаха отново войниците.
— Харесваме ли тези хора?
— НЕ! — изреваха войниците.
— Тогава ние ще пречупим волята им и ще им дадем да разберат, че Рим е по-силен и от най-могъщия дъб! Че Рим е вечен, а дъбът не! Ще освободим душите на дъбовете и ще ги изпратим да преследват морините, докато свят светува!
— ДА! — изреваха войниците.
— Хващайте се тогава за брадвите!
Километър след километър през дъбовия лес Цезар и хората му отблъскваха морините към блатата им, вървяха с фронт от хиляда стъпки, сечаха дъбовете и трупаха дънери и клони на висока стена от двете страни на просеката, а грохотът от сриването на всеки вековен дъб отмерваше напредъка им. Почти обезумели от ужас и скръб, морините не можеха да се противопоставят. Отстъпваха, докато се скриха в блатата, оплаквайки гибелта на свещените дървета.
Небето също заплака. Когато армията на Цезар стигна мочурищата, заваля и продължи така, докато римските палатки не подгизнаха; войниците се намокриха и започнаха да зъзнат. Все пак беше направено необходимото. Доволен, Цезар нареди на войските си да се оттеглят към уютния зимен лагер. Слухът за похода му обаче плъзна навсякъде; белгите и келтите бяха покрусени от скръб, питаха се как може такива убийци на дървета да наричат себе си хора, да спят през нощта и да се смеят през деня.
Само римските богове бдяха над тях и никакви тъмни крила не забулваха съзнанието им, затова римските войници продължаваха да маршируват и да пеят по пътя от Портус Ициус към Самаробрива, необезпокоявани между рухналите гиганти.
И Цезар, крачещ редом с тях, гледаше стената от убити дъбове и се усмихваше. Овладяваше нови начини за водене на война — да поразява духа на врага. Вярата му в себе си и във войниците беше безгранична, но победата бе най-сигурна, щом е постигната в разума на противника. Така той никога нямаше да успее да се отърси от робството. Галия на дългокосите щеше да се огъне, Цезар — не.
 
* * *
 
Гърците твърдят, че няма нищо по-грозно от една галска крепост. И това, уви, бе вярно за Самаробрива. Крепостта се разполагаше на брега на река Самара насред тучни поля, поразени от сушата на много места, но все още достатъчно плодородни в по-голямата си част. Тя бе главният град на белгското племе амбиани, свързани тясно с Комий и атребатите, техни съседи и родственици от север. На юг и изток земите им граничеха с тези на беловаките, жесток и войнствен народ, които се бяха покорили, но продължаваха да причиняват размирици.
Красотата все пак не беше най-ценното нещо за Цезар — Самаробрива напълно отговаряше на потребностите му. Макар че Белгска Галия не беше богата на каменен материал и галите не бяха особено усърдни в добиването му, стените бяха каменни, високи и лесни за преустройване в римски стил. Сега от тях се издигаха кули, от които вражеската армия можеше да се види на километри, имаше няколко врати, преградени с насипи. Лагерът беше напълно подготвен за отблъскване на нападение.
Пространството, заградено между каменните зидове, бе широко, но не твърде внушително. Там обикновено не живееше никой — крепостта служеше повече за съхраняване на провизии и съкровищата на племето. Нямаше истински улици, тук-там бяха разпръснати складове без прозорци и високи силози. В ограждението все пак имаше една голяма двуетажна дървена постройка — във време на война там живееха царят на племето и благородниците му, а иначе служеше за племенни събрания. Там на горния етаж се настани Цезар, далеч по-скромно от Требоний, който при предишното си пребиваване тук си бе построил каменна къща с подово отопление и голяма вана; не беше пропуснал да си осигури и любовница.
В онези времена селищата не разполагаха с подходящи нужници, снабдени с течаща вода от потоци, които да отмиват екскрементите в помийни ями или реки. В това отношение войниците на Цезар бяха по-добре, защото Пълководеца нямаше зимен лагер, който да не разполага с такива удобства. Помийните ями бяха подходящи за бойните лагери, стига да бяха изкопани по-дълбоко и всеки ден да бъдат покривани с пръст и вар, но дори през зимата ямите носеха зараза, защото замърсяваха подпочвените води. Войниците трябваше да са в добра форма, а не да боледуват. Този проблем не вълнуваше галите, защото те никога не се събираха в големи градове, предпочитаха да живеят в малки села или единични, разпръснати колиби. Провеждаха военните си акции за няколко дена и взимаха със себе си жените и робите. Само крепостниците и друидите живееха на постоянно място. Дървеното стълбище за втория етаж на сградата за племенни събрания се намираше от външната страна и беше покрито с малък навес. Под него Цезар бе наредил да се изкопае клозет, толкова дълбок, че достигаше подпочвените води, след това един хоризонтален тунел го свързваше с река Самара. Не беше особено задоволителен, но бе най-доброто за настоящите условия. Требоний също го използваше. Честна замяна срещу използването на банята му от Цезар.
Покривът в началото беше сламен, обичайно за повечето галски сгради, но като всеки римлянин Цезар изпитваше панически страх от пожари, а също така и ужас от плъхове и птичи въшки, които явно смятаха, че сламените покриви са създадени единствено за тяхно забавление. Поради тази причина сламата бе свалена и заменена с каменни плочи, докарани чак от подножието на Пиренеите. Затова в къщата бе студено, влажно и задушно, още повече, че малките прозорци бяха покрити със солидни дървени кепенци, вместо с италиански щори, позволяващи свободната обмяна на въздуха. Цезар се задоволяваше с това, тъй като не се задържаше в Галия през шестте месеца на почивка на войската. При нормални обстоятелства той оставаше в зимния лагер на армията си само няколко дена, след което заминаваше за Италийска Галия или Илирикум, където се наслаждаваше на изключителен лукс, осигурен му от най-богатия човек на съответния град.
Тази зима щеше да е различно. Той нямаше да се върне в Италийска Галия или в Илирикум — Самаробрива щеше да е негов дом за следващите шест месеца. Не можеше да понесе да му изказват съболезнования, особено сега, след смъртта на майка му. Кой щеше да е третият?
Макар че, като се замислеше, в живота му смъртните случаи вървяха по два, не по три. Гай Марий и баща му. Цинила и леля му Юлия. Сега Юлия и майка му. Да, по двама. Пък и кой беше останал?
Освободеният роб Гай Юлий Тразил, който беше на служба при него, се показа на прага на горния етаж, усмихна се и се поклони.
— Ще прекарам тук цялата зима, Тразиле. Как можем да направим това място по-добро за живеене?
Цезар подаде аления си плащ на Тразил. Други двама прислужници чакаха да свалят кожената му ризница и горната му поличка от кожени ленти, но преди това той трябваше да се освободи от аления си параден колан, белег на империума му. Само той имаше право да го докосва. Цезар го разкопча, сгъна го внимателно и го прибра в кутията за скъпоценности, която му поднесе Тразил. Долните му дрехи бяха от ален ленен плат с вълнена подплата, пришита под формата на ромбовидни фигурки, достатъчно дебела, за да попие потта при ходенето и да му топли при по-хладно време. Много пълководци предпочитаха туники при придвижването на войската дори когато се возеха с двуколка, но при поход войниците трябваше да носят десеткилограмови брони, затова Цезар държеше на кожената си ризница. Прислужниците свалиха ботушите му и му обуха чехли от лигурски филц, след това отнесоха бойното му облекло.
— Съветвам те да си построиш истинска къща като Гай Требоний, Цезаре — рече Тразил.
— Имаш право, ще го сторя. Утре ще си избера място.
Той се усмихна и се оттегли в голямата стая с кушетки и друга римска мебелировка.
Тя не беше там, но гласът й се чуваше зад другата врата, говореше на Оргеторикс. По-добре да я свари заета, за да не го обсипе с твърде много ласки. От време на време това му се нравеше, но не и тази вечер. Душата му бе натъжена.
Ето я. Отпуснала се на леглото, с буйна грива от огненочервена коса, разпиляна пред лицето й, така че той виждаше от сина си само две пурпурни чорапчета. Защо все обличаше детето в пурпур? Той бе изказвал неведнъж недоволството си, но тя сякаш не разбираше — истинска принцеса. За нея детето бе бъдещият цар на хелветите; затова трябваше да носи пурпур.
Тя не го чу, но усети присъствието му и рязко се изправи. Намръщи се при вида на брадата му.
— Тати! — изгука момченцето и протегна ръце.
Приличаше повече на леля си Юлия, отколкото на Цезар, и само този факт бе достатъчен да размекне сърцето на Пълководеца. Същите големи сиви очи, същата форма на лицето и за щастие същия блед тен вместо яркорозовата, изпъстрена с лунички кожа, типична за галите. Косата му обаче си беше характерна само за него, същия цвят като на Сула, нито червена, нито руса. И напълно си заслужаваше името Цезар, което означаваше дълга, гъста коса. Как само го осмиваха враговете заради оредялата му коса! Жалко, че момченцето никога нямаше да носи това име. Тя го бе кръстила на баща си, царя на хелветите — Оргеторикс.
 
* * *
 
Тя бе главна съпруга на Думнорикс в дните, когато той се спотайваше встрани от политиката, сърдит на брат си, главния вергобрет на хедуите.
Когато оцелелите от опита за преселение хелвети се завърнаха по родните си алпийски пасбища и Цезар се разправи със свевския крал Ариовист, Думнорикс обиколи земите на хедуите, за да се сближи с народа си. Те бяха келти, но романизирани, и бяха най-многобройното и богато племе в Отвъдна Галия. Благородниците им говореха латински и бяха приятели и съюзници на римския народ. Освен това от техните редици се попълваше римската кавалерия.
Докато препускаше към Генава, Цезар възнамеряваше да сложи край на опитите за преселение на хелветите и германските набези през Ренус. След като изпълни тази задача, щеше да започне поход по Данубиус през целия път от изворите до устието. Към края на първото му нашествие в Галия обаче плановете му се промениха. Данубиус щеше да почака. Първо трябваше да осигури безопасността на западните граници на Италия, като въдвори мир в цяла Отвъдна Галия, да я превърне в преграда между Нашето море и германите. Тази коренна промяна бе предизвикана от германеца Ариовист — ако Рим не завладееше и не романизираше напълно всички галски племена, те щяха да попаднат под властта на германите. А Италия беше следваща.
Думнорикс кроеше заговор да измести брат си като най-влиятелен мъж сред хедуите, но след поражението на хелветските си съюзници (бе скрепил съюза с брака си) той се оттегли във владенията си край Матискон. Точно там откри Цезар, когато се връщаше в Италийска Галия, за да възстанови войските си. Бе посрещнат от един камериер, осигуриха му лични покои и го оставиха да си почине. Когато пожелаеше, можеше да се присъедини към Думнорикс в приемната зала.
Той обаче се появи в залата в най-лошия възможен момент — тъкмо когато една едра жена, изричаща грозни ругатни, вдигаше яката си бяла ръка и удряше на Думнорикс такава плесница, че зъбите му изтракаха. Той се просна възнак на пода, а жената, с фантастичен облак от червена коса, развяваща се около главата й като плащ, започна да го рита. Той се изправи несигурно, но отново бе повален и нападателката продължи да го рита. Друга, също толкова едра, но по-млада жена притича в залата, но и тя не постигна по-голям успех срещу червенокосата. Получи силен удар с юмрук, който я изпрати в несвяст на пода.
Развеселен, Цезар се облегна на стената и продължи да наблюдава.
Думнорикс успя да се измъкне от нападателката и се надигна на коляно с убийствен поглед в очите. В този момент забеляза Цезар.
— Не ми обръщайте внимание — успокои го римлянинът.
Червенокосата ядно ритна безжизненото тяло на втората си жертва, след това се изправи, поклащайки пълните си гърди, и загледа презрително с тъмносините си очи облечения с парадна тога с пурпурна обшивка римлянин.
— Аз не… те очаквах… толкова скоро! — заекна Думнорикс.
— Така предположих и аз. Тази жена е по-добър боксьор от атлетите на спортните игри. Все пак, ако искаш, мога да се оттегля пак в покоите си и да те оставя да разрешиш семейните си проблеми в мир. Ако „мир“ е точната дума.
— Не, не!
Думнорикс се изправи, изтупа ризата си и вдигна шала си, за да установи, че е бил издърпан толкова силно, че брошката, придържаща го към лявото рамо, е разкъсала ръкава му. Той се закани с юмрук на червенокосата:
— Ще те убия, жено!
Тя презрително сви устни, но не отговори.
— Мога ли да разреша спора ви? — предложи Цезар. Отдалечи се от стената и зае стратегическа позиция между Думнорикс и червенокосата.
— Благодаря, но не, Цезаре. Току-що се разведох с тази вълчица.
— Вълчица. Ромул и Рем са били отгледани от вълчица. Предлагам да я включиш във войската си. Ще направи германите на пух и прах.
При тези думи тя се ококори, приближи се до Цезар и гордо вдигна брадичка.
— Аз съм една онеправдана жена! — проплака. — Той вече не може да извлече изгода от народа ми, тъй като воините ни бяха победени и прогонени обратно в земите си, затова ме изрита! Не съм невярна, не съм бедна, и не съм досадница! Изхвърля ме без справедлива причина! Аз съм една онеправдана жена!
— Това ли е конкуренцията? — посочи Цезар момичето на пода.
Червенокосата отново присви презрително устни:
— Пфу!
— Имаш ли деца от тази жена, Думнориксе?
— Не, тя е ялова! — изкрещя той.
— Не съм ялова! Да не мислиш, че бебетата се пръкват от олтара на друидите? С толкова вино и курви, Думнориксе, не ти остава време да направиш дете на собствената си жена!
Тя вдигна заканително юмрук. Думнорикс отстъпи крачка назад.
— Само посмей да ме докоснеш, жено, и ще ти прережа гърлото!
— Не и сега — предупреди го Цезар. — Убийството си е убийство и по-добре да не се върши пред римски проконсул. Ако обаче решите да продължите двубоя, мога да послужа за съдия. С равностойни оръжия, Думнориксе, освен ако жената не предпочете нож.
— Да! — изсъска тя.
До това обаче не се стигна, защото младата жена на пода застена и Думнорикс, очевидно безумно влюбен, притича и коленичи до нея.
Червенокосата се обърна и го загледа, Цезар продължи да я наблюдава с внимание. О, беше жена, и то каква! Висока и едра, но в същото време стройна и женствена. Талията й, пристегната със златен колан, бе тънка между едрите й гърди и ханш. А краката й, те допринасяха най-много за величествения й ръст. Това, което го омагьосваше в нея обаче, бе косата й. Тя се спускаше като огнен поток върху раменете и по гърба й чак до коленете, толкова гъста, че сякаш беше отделно живо същество. Повечето галски жени имаха прекрасни коси, но никога толкова бляскави като на тази.
— От хелветите ли си? — попита той.
Тя се извърна към него и изведнъж сякаш забеляза нещо повече от обшитата с пурпур тога.
— Ти Цезар ли си?
— Да. Но ти не ми отговори на въпроса.
— Баща ми е цар Оргеторикс.
— А, да. Той се самоуби преди нашествието.
— Принудиха го.
— Това означава ли, че ще се върнеш при народа си?
— Не мога.
— Защо?
— Мъжът ми ме прогони, сега никой няма да се ожени за мен.
— Да, заслужава си да му отмъстиш с някой и друг удар.
— Той ме напуска несправедливо! Не съм го заслужила!
Думнорикс бе успял да вдигне по-младата жена и стоеше до нея, подкрепяйки я през кръста.
— Изчезвай от дома ми! — изрева той на червенокосата.
— Не и преди да ми върнеш зестрата!
— Аз ти давам развод, имам право да я задържа!
— О, хайде, Думнориксе — намеси се любезно Цезар. — Ти си богат човек, нямаш нужда от нейната зестра. Жената казва, че не може да се върне при племето си; поне можеш да й осигуриш достоен живот. — Той се обърна към червенокосата: — Колко ти дължи?
— Двеста крави, два бика, петстотин овце, леглото и завивките ми, масата ми, креслото ми, бижутата ми, коня ми, слугите ми и хиляда златни монети — изреди тя.
— Върни й зестрата, Думнориксе. — Тонът на Цезар не търпеше възражения. — Аз ще я изведа от земите ти в Провинцията и ще я настаня някъде далеч от хедуите.
Думнорикс закърши ръце:
— Цезаре, не мога да ти създавам такива неприятности.
— Не са неприятности, уверявам те. Така и така ми е на път.
Така и стана. Когато напускаше земите на хедуите, Цезар бе придружен от двеста крави, два бика, петстотин овце, една кола с мебели и ракли, малка група роби и червенокосата, възседнала горд италийски жребец.
Независимо какво мислеха за този цирк, приближените на Цезар го запазиха за себе си, доволни, че Пълководеца не препуска в галоп в подскачаща двуколка, диктувайки на двама от тях едновременно. Вместо това той яздеше спокойно до новата си спътница и разговаря с нея през целия път от Матискон до Араузион, където й помогна да закупи достатъчно земя за изхранването на двеста крави, два бика и петстотин овце и я настани заедно с прислугата й в една просторна къща близо до имението.
— Само че сега нямам съпруг, нямам защитник! — оплака се тя.
— Глупости! — засмя се той. — Това е Провинцията; тя принадлежи на Рим. Мислиш ли, че в цялата област на Араузион има човек, който да не знае кой те е настанил тук? Аз съм управител. Никой няма да те докосне. Напротив, всички ще се надпреварват да ти помагат. Ще се избият да ти предлагат услугите си.
— Аз принадлежа на теб.
— Точно така ще си помислят.
По време на пътуването тя не бе престанала да се муси, но сега се усмихна широко, показвайки прекрасните си зъби.
— А ти как мислиш? — попита.
— Мисля, че мога да използвам косата ти вместо тога.
— Ще я среша.
— Не. — Той възседна походния си неподкован кон. — Измий я. Затова съм се погрижил в къщата ти да има хубава баня. Научи се да я използваш всеки ден. Ще дойда да те видя напролет, Рианон.
Тя се намръщи:
— Рианон ли? Това не е името ми, Цезаре. Много добре знаеш как се казвам.
— Има прекалено много „кс“-та, за да доставя удоволствие за ушите, Рианон.
— Това означава…
— Онеправдана жена. Точно така.
Той пришпори коня си и препусна надалеч, но напролет се върна точно както беше обещал.
Така и не се разбра какво мислеше Думнорикс, когато прокудената му съпруга се върна в земите на хедуите с войската на Цезар, но със сигурност го заболя. Особено след като сред хедуите започнаха да се разпространяват подигравателни слухове за него — прокудената съпруга забременя доста скоро и на следващата зима дари Цезар със син в къщата си в Араузион. Това обаче не й попречи да се присъедини към войската му през следващата пролет и лятото. Когато той установеше главния си щаб, тя се нанасяше там и го чакаше. Така Цезар я виждаше достатъчно рядко, за да не му омръзне, а тя помнеше думите му и винаги поддържаше себе си и детето чисти.
 
* * *
 
Той вдигна детето от леглото и го целуна, задържа малкото му, подобно на цвете лице срещу своето, прорязано от бръчки и белези, след това вдигна ръчичката му и я целуна.
— Позна ме въпреки брадата.
— Мисля, че ще те познае дори да смениш цвета на кожата си.
— Дъщеря ми и обичната ми майка са мъртви.
— Да. Требоний ми каза.
— Няма да го обсъждаме.
— Требоний каза, че ще останеш през зимата тук.
— Искаш ли да се върнеш в Провинцията? Мога да изпратя някого да те придружи.
— Не.
— Ще построим къща, преди да падне снегът.
— Чудесно.
Те продължиха да разговарят тихо, Цезар закрачи напред-назад с детето в ръце, галейки червено-русите му къдрици, нежната кожа, дългите мигли, розовите му бузи.
— Той заспа, Цезаре.
— Значи трябва да го оставя в леглото.
Цезар погледа за известно време сина си в креватчето, завит с меко пурпурно одеяло, положил глава върху пурпурната възглавница, след това хвана Рианон за ръка и я изведе от стаята.
— Късно е, но съм поръчала вечеря, ако си гладен.
Той повдигна един кичур от косата й.
— Винаги огладнявам, щом те видя.
— Първо вечерята. Ти не обръщаш достатъчно внимание на храната, така че сега ще се постарая да те натъпча с колкото се може повече вкусни неща. Печено еленско и свинско с препечена кожичка. Хрупкав хляб, още топъл от пещта, и шест различни вида зеленчуци от градината ми.
Тя бе прекрасна домакиня, много по-различна от римлянките. Въпреки благородната си кръв не се срамуваше да се грижи сама за зеленчуците си или сама да си оправя леглото, което пътуваше навсякъде с нея, както и масата и креслото й. Стаята бе затоплена от няколко мангала, наредени по ъглите, по стените висяха мечешки и вълчи кожи, за да спрат студа, проникващ през пролуките между дъските. Навън вятърът свиреше, макар че същинската зима още не беше настъпила. Ядоха седнали един до друг на една кушетка, сближени по-скоро от приятелски чувства, отколкото от плътски копнеж, след това тя взе лирата си и засвири.
Може би, помисли си той, това бе една от причините, поради които още я обичаше. Толкова хубаво свиреха тези дългокоси гали, пръстите им танцуваха по струните, мелодията беше едновременно буйна и нежна, страстна и прочувствена. И, о, как само пееха! Тя запя някаква нежна и жална песен. Италианската музика бе по-мелодична, но там нямаше толкова импровизация; гръцката беше ритмична, отмерена с математическа точност, но й липсваше чувство. В тази песен думите нямаха значение. И Цезар, който обичаше музиката повече от литературата и изобразителното изкуство, заслуша в екстаз.
След това като продължение на музиката те се любиха. Той бе като вятъра, пътник през океана от звезди… намерил покой в песента на тялото й.
 
* * *
 
Отначало изглеждаше, че назряващите размирици в Галия ще бъдат причинени от келтите. Цезар живееше вече месец в уютната си каменна къща, когато се понесоха слухове, че старейшините на карнутите, подтикнати от друидите, убили царя си Тазгеций. При други обстоятелства тази новина не би била повод за тревога, но в тогавашната ситуация бе доста притеснителна — Тазгеций беше издигнат като цар благодарение на влиянието на Цезар. Карнутите заемаха особено значимо положение и не само заради броя и богатствата си, а и защото центърът на друидската мрежа, оплела Галия, се намираше именно в техните земи, в Карнутум, пъпа на друидските владения. Не беше нито крепост, нито град, а представляваше разпръснати дъбови, калинови и лескови горички, в които бяха разположени малки друидски поселения.
Съпротивата на друидите срещу Рим не преставаше. Рим олицетворяваше един нов, различен, привлекателен ред, противопоставящ се и заплашващ с унищожение друидското общество. И не заради походите на Цезар. Тази тенденция отдавна беше утвърдена, галските племена на юг бяха подложени вече двеста години на романизация. Гръцкото присъствие в Провинцията се чувстваше отдавна, но те се бяха ограничавали само в района на Масилия и предпочитаха да не обръщат внимание на варварите. Римляните обаче се стремяха да наложат начина си на живот навсякъде, където минеха, и имаха навика да удостояват с прехваленото си римско гражданство всички, които ги подкрепяха и им служеха добре. Провеждаха бързи военни кампании за премахване на някои нежелани обичаи като взимането на глави като трофеи (любимо забавление на салувиите, населяващи земите между Масилия и Лигурия) и винаги се връщаха да довършат започнатото, ако първата война не е довела до желания резултат. Гърците бяха донесли виното и маслините, а римляните превръщаха местното население в римски мислители — хора, които вече не почитаха друидите и изпращаха синовете си да учат не в Карнутум, а в Рим.
Затова идването на Цезар бе кулминация, а не начало на този процес. Тъй като той беше _понтифекс максимус_, тоест главен римски жрец, върховният друид бе помолил за аудиенция по време на пребиваването му по земите на карнутите през първата година, след като Рианон започна да го придружава в походите му.
— Ако говориш арвернски, можем да отпратим преводача — бе започнал Цезар.
— Знам, че говориш няколко от езиците ни, но защо точно арвернски? — поинтересува се върховният друид.
— Майка ми имаше една прислужница, Кардикса, от арверните.
— Робиня — не скри презрението си друидът.
— Отначало да, но не за дълго.
Цезар огледа върховния друид: хубав русокос мъж около четирийсетте, облечен само с дълга бяла ленена туника; бе гладко избръснат и без никакви накити.
— Как ти е името, върховни друиде?
— Катбад.
— Очаквах да си по-стар, Катбад.
— Същото мога да кажа и аз, Цезаре. Косата ти е руса като на гал. Това не е ли необичайно?
— Не. Всъщност за римлянин е по-необичайно, ако е много мургав. За това може да се съди по третите ни имена, те често говорят за определени физически характеристики. Руф, което означава червенокос, е често срещан прякор, Флав или Албин, означава рус човек. Мъж с черни очи и коса се нарича Нигер.
— Ти си върховният жрец, нали?
— Да.
— Този сан наследствен ли е?
— Не, бях избран за _понтифекс максимус_. Титлата е доживотна както при вашите свещеници и жреци, подлежащи на избор. Магистратите ни обаче се избират само за година.
Катбад примигна бавно:
— Аз също съм избран. Значи ти водиш свещените ритуали на народа си.
— Когато съм в Рим.
— Точно това ме обърква. Ти си бил главен магистрат на народа си, сега си пълководец, а в същото време си и върховен жрец. За нас това е едно противоречие.
— Народът и сенатът на Рим не смятат двете неща за несъвместими — отбеляза Цезар. — От друга страна, както научавам, друидите представляват особена група в племето. Могат да бъдат наречени още интелектуалци.
— Ние сме жреци, лекари, адвокати и поети — заяви Катбад.
— А, интелигенцията! Обучавате ли се допълнително?
— Малко, особено онези, които искат да лекуват. Всички обаче познаваме закона, ритуалите и песните на народа си. Иначе няма да сме друиди. Двайсет години са нужни, за да станеш такъв.
Разговаряха в главната зала на централната обществена сграда в Ценабум съвсем сами, тъй като Цезар бе отпратил преводача. Беше избрал тогата и туниката си на върховен жрец, великолепна дреха с широки пурпурни и алени ивици.
— Доколкото научавам — продължи Цезар, — вие не съхранявате никакви писмени свидетелства. Ако всички друиди в Галия бъдат избити, знанието ви ще се загуби. Не е възможно обаче да не пазите мъдростта си някъде, върху бронз, камък или пергамент! Знам, че писменото слово не ви е чуждо.
— Сред друидите писмото не се използва, макар че всички умеем да четем и пишем. Не оставяме нищо от знанието си написано. Всичко се запаметява. Затова са нужни двайсет години.
— Много хитро! — одобрително възкликна Цезар. Катбад се намръщи:
— Хитро ли?
— Това е съвършен начин да запазите живота и властта си. Никой не би посмял да ви навреди. Нищо чудно, че един друид може да навлезе безстрашно в разгара на битка и да я прекрати.
— Не го правим за това! — възрази Катбад.
— Знам. Но все пак е хитро. — Цезар реши да премине на друга чувствителна тема: — Друидите не плащат никакви налози, нали?
— Не плащаме, вярно е — призна спокойно Катбад.
— И не служите във войската?
— Не служим като войници.
— Не цапате ръцете си с никаква работа.
— Тук ти си хитрецът, Цезаре. С думите си искаш да ни изкараш паразити. Ние служим на народа си и получаваме заслужено възнаграждение. Вече ти казах, ние сме жреци, лекари, адвокати и поети.
— Жените ли се?
— Да, женим се.
— И трудовите хора ви изхранват.
Катбад не оставяше да го подведат:
— В замяна на услугите ни, които са незаменими.
— Да, разбирам. Много хитро!
— Очаквах по-голяма тактичност от теб, Цезаре. Защо ни обиждаш?
— Аз не ви обиждам, Катбад. Просто търся фактите. Ние в Рим знаем много малко за устройството в галските племена, с които досега не сме имали контакти. Полибий пише съвсем малко за вас, друидите, и малко други историци споменават за вас. Мое задължение обаче е да изложа тези подробности пред сената и най-добрият начин да ги узная е като попитам. — Цезар се усмихна хладно; лицето на Катбад остана безизразно. — Разкажи ми за жените.
— За жените ли?
— Да. Забелязал съм, че жените, също както робите, могат да бъдат измъчвани. Също виждам, че многоженството е разрешено.
Катбад се изправи рязко.
— Ние имаме различни степени на брак, Цезаре — заяви надуто. — Това ни позволява известна свобода по отношение броя на жените, които може да има един мъж. Ние галите сме войнствен народ. Много мъже загиват в бой. Вследствие на това в племената жените са повече от мъжете. Законите и обичаите ни са създадени за нас, не за римляните.
— Несъмнено.
Катбад си пое шумно въздух:
— Жените имат своето място. Също като мъжете и те имат души и преминават от нашия свят в отвъдния. Имат си жрици.
— Не друиди.
— Не, не друиди.
— Във всяко различие има прилика — усмихна се Цезар. — Ние избираме жреците си, това е прилика. Не разрешаваме на жените си да заемат свещенически служби, важни за мъжете — още една прилика. Разликите са в задълженията на мъжете: военна служба, обществени длъжности, плащане на данъци. — Усмивката му се стопи. — Катбад, Рим няма нищо против боговете и вярванията на другите народи. Ти и санът ти не сте застрашени от Рим. Освен в едно отношение. Човешките жертвоприношения трябва да спрат. Хора се избиват взаимно навсякъде и във всеки народ. Но никой народ в земите около Нашето море не убива хора, за да угоди на боговете си. Боговете не желаят човешки жертвоприношения и жреците, които вярват, че го искат, се заблуждават.
— Хората, които принасяме в жертва, са или военнопленници, или роби, доставени точно с тази цел! — възрази Катбад.
— Въпреки това то трябва да спре.
— Ти лъжеш, Цезаре! Ти и Рим заплашвате да унищожите галския начин на живот! Искате да пречупите душите на народа ни!
— Без човешки жертвоприношения — повтори Цезар. Така още няколко часа двамата мъже се опознаваха взаимно. След края на срещата обаче Катбад беше твърде разтревожен. Ако Рим продължаваше да влияе върху живота в Галия на дългокосите, всичко щеше да се промени. Друидизмът щеше да замре и да изчезне. Затова римляните трябваше да бъдат прогонени.
 

След тази среща Цезар встъпи в преговори за издигане на Тазгеций на трона на карнутите, който в момента бе празен. При белгите такива решения се взимаха в битка, но при келтите (включително карнутите) старейшините се събираха на съвет под зоркото наблюдение (и влияние) на друидите. Тазгеций спечели със съвсем малко мнозинство, и то благодарение на безупречното си родословие. Цезар се беше спрял на него, защото в детството си Тазгеций бе прекарал четири години в Рим като заложник и съзнаваше опасностите от замесването на народа му във война.
Сега всичко това се беше провалило. Тазгеций бе мъртъв и Катбад, върховният друид, ръководеше съветите на старейшините.
— Е — обърна се Цезар към легата си Луций Мунаций Планк, — ще се опитаме да предотвратим размириците. Карнутите имат доста сложни политически отношения, тъй че не е задължително убийството на Тазгеций да предвещава война. Може да са го убили заради някакви вътрешноплеменни интриги. Вземи Дванайсети и иди в столицата им Ценабум. Устрой зимния си лагер на най-близкото парче суха земя пред стените им и наблюдавай. За щастие там горите не са много и няма да могат да те изненадат. И бъди готов да се справиш с размириците, Планк.
Планк също бе от клиентите на Цезар и както Требоний и Хирций разчиташе много на подкрепата му, за да напредва в кариерата.
— Ами друидите? — попита.
— Остави тях и Карнутум необезпокоени, Планк. Не искам във войната да се намесват и религиозни проблеми, това ожесточава съпротивата. Аз лично ненавиждам друидите, но предпочитам да не ги закачам, доколкото е възможно.
И така, Планк замина с Дванайсети легион, а Цезар остана с Десети в Самаробрива. За момент го поблазни идеята да повика Марк Крас с Единайсети, който беше наблизо, но се отказа. Все още предчувствието му говореше, че назряващите размирици ще дойдат от белгите, не от келтите.
И не се излъга. На света се бе появил страшен и способен противник. Казваше се Амбиорикс и беше един от двамата управници на ебуроните, същото племе, на чиято територия бе разквартируван съставеният от новобранци Тринайсети легион, в крепостта Атватука под „напълно равноправното“ командване на Сабин и Кота.
Галия на дългокосите не бе единна, особено когато станеше дума за съюз между полугерманските, полукелтските белги от севера и южните племена с чист келтски произход. Липсата на съгласие работеше в полза на Цезар и той пак щеше да се възползва от нея през настъпващата година на кървави сражения. Защото Амбиорикс не търсеше съюзници сред келтите, обърна се единствено към белгите. И така се наложи Цезар да се сражава с множество разпокъсани племена вместо с една единна войска.
От атватуките бяха останали една шепа хора — след като Цезар продаде цялото племе в робство, там не можеше да се търсят никакви съюзници. Амбиорикс не можеше да разчита и на атребатите с тяхната римска марионетка Комий, стремящ се с помощта на римляните към титлата „цар на всички белги“. Нервните бяха претърпели тежко поражение само преди няколко години, но оставаха многочислен народ, способен да даде огромен брой воини. За жалост те се биеха винаги пеш. С общи усилия можеха да нанесат сериозни поражения на врага, но отказаха да се подчинят на конник, Амбиорикс се нуждаеше от треверите, в чиито редици конниците заемаха ръководните постове; освен това бяха и най-многобройното и силно племе сред белгите.
Амбиорикс бе мъж с остър ум (не особено обичайно явление сред белгите) и обаятелна външност. Висок като чистокръвен германец, той имаше твърда сламеноруса коса, стърчаща като ореола на бога Хелиос, имаше големи златисти мустаци, а лицето с ясните му сини очи имаше благородно излъчване. Тесните му панталони и дългата му риза бяха черни, а триъгълният шал, закачен с брошка на лявото му рамо, беше с характерните за ебуроните черни и алени карета на яркооранжев фон. Малко над лактите си носеше две дебели като змии златни гривни, на китките — още две, украсени с бляскави кехлибари, на врата му висеше огромна златна огърлица с по една конска глава от всяка страна, а брошката за шала му представляваше голямо парче кехлибар, обковано със злато; коланът и презраменният му ремък, както и ножниците за меча и кинжала му, бяха изработени от златни плочки с инкрустации от кехлибар. От всичко във външния му вид лъхаше царственост.
Преди обаче да събере достатъчно мощ, за да убеди други племена да се присъединят към ебуроните му, Амбиорикс имаше нужда от една спечелена битка. Не му се налагаше да търси много далеч. Сабин, Кота и Тринайсети легион му се явиха като дар божи в собствените му земи. Проблемът беше в лагера им. Горчивият опит бе научил галите, че овладяването на един добре укрепен римски зимен лагер е практически невъзможно. Особено когато, както беше в случая, той е построен на мястото на яка галска крепост, превърната в непревземаема твърдина. А и с обсада надали щяха да постигнат нещо — римляните се бяха погрижили и за това. Атватука разполагаше с източник на добра питейна вода, предостатъчни хранителни запаси и санитарни приспособления, предотвратяващи разпространението на болести. Амбиорикс трябваше да подмами римляните вън от Атватука. За да го постигне, реши да предприеме лъжливо нападение над крепостта, без да излага воините си на истинска опасност.
Това, което не очакваше, бе, че Сабин ще му даде идеална възможност, като изпрати пратеници с питане какво е намислил царят. Амбиорикс побърза да отговори лично.
— Нима наистина ще се срещнеш с него? — възмути се Кота, докато Сабин подготвяше бронята си.
— Разбира се. И ти като равностоен командващ трябва да ме придружиш.
— И дума да не става!
И така, Сабин отиде сам, единствено с преводач и един почетен страж. Срещата се състоя пред самите врати на Атватука, а Амбиорикс водеше по-малко хора и от римлянина. Никаква опасност, абсолютно никаква опасност. От какво се опасяваше Кота?
— Защо нападна лагера ми? — попита гневно Сабин чрез преводача си.
Амбиорикс вдигна рамене, разпери ръце и се ококори изненадано:
— Какво се чудиш, благородни ми Сабине, аз просто постъпвам като всеки друг цар или вожд по цялата територия на Галия Комата.
Сабин усети как лицето му побледнява.
— В какъв смисъл? — попита и нервно облиза устни.
— Галия Комата е във въстание, благородни Сабине.
— Докато самият Цезар зимува в Самаробрива? Глупости!
Белгът отново вдигна рамене:
— Цезар не е в Самаробрива, благородни Сабине. Не си ли чул? Още преди месец промени решението си и замина за Италийска Галия. Още с отпътуването му карнутите убиха царя си Тазгеций и въстанието започна. Самаробрива е подложена на такава тежка обсада, че всеки момент се очаква да падне. Марк Крас е убит, Тит Лабиен е под обсада. Квинт Цицерон и Девети легион са изтребени до крак, а Луций Фабий и Луций Росций се изтеглиха в Толоза в Римската провинция. Ти си сам, благородни Сабине.
Пребледнял, Сабин кимна нервно:
— Разбирам. И благодаря за откровеността, царю Амбиорикс.
Той се обърна и почти тичешком и с треперещи колене побърза да съобщи наученото на Кота. Кота го изгледа зинал от удивление:
— Не вярвам и на една думичка от това!
— По-добре повярвай, Кота. В името на боговете, Марк Крас и Квинт Цицерон са мъртви, хората им са избити!
— Ако Цезар беше променил решението си и бе заминал за Италийска Галия, Сабине, щеше да ни уведоми — продължи да упорства другият.
— Може да го е направил. Може би посланието му не е стигнало до нас.
— Повярвай ми, Сабине, Цезар е още в Самаробрива! Излъгали са те, за да ни принудят да се оттеглим. Не слушай Амбиорикс! Той се опитва да ни измами.
— Трябва да се изтеглим, преди да се е върнал! Веднага!
Единственият друг присъстващ на този разговор бе старшият центурион на Тринайсети легион, известен като Горгон, тъй като погледът му смразяваше войниците. Беше побелял ветеран още от походите на Помпей срещу Серторий в Испания и бе получил командването на Тринайсети легион заради способностите си да обучава млади войници и строгостта си.
Кота се обърна за подкрепа към него:
— Горгоне, какво мислиш ти?
Той поклати главата си, увенчана с внушителен шлем с голям напречен гребен:
— Луций Кота е прав, Квинте Сабине. Амбиорикс лъже. Иска да се уплашим и да побегнем. В лагера не може нищо да ни направи, но напуснем ли го, ставаме уязвими. Ако останем тук през зимата, нищо няма да ни се случи. Ако побегнем, сме мъртви. Нашите момчета са добри, но са още неопитни. Трябва им голяма битка с много подкрепления, за да се обиграят. Ако обаче се наложи да се бият без подкрепата на легион от опитни воини, ще претърпят поражение. Не искам да ставам свидетел на такова нещо, Квинте Сабине, защото те са добри момчета.
— Заповядвам отстъпление! Веднага! — изкрещя Сабин. И нищо не можеше да го разубеди. След час убеждаване и спорове той все още настояваше за отстъпление. Кота и Горгон също не отстъпваха. След още един час те все още настояваха Тринайсети легион да остане в зимния лагер.
Сабин напусна демонстративно и Кота и Горгон останаха вцепенени от ужас.
— Ама че глупак! — изкрещя Кота, без да се интересува, че обижда легат в присъствието на центурион. — Ако не го разубедим, ще причини гибелта на всички ни.
— Проблемът е — отбеляза замислено Горгон, — че той спечели една битка съвсем сам и сега си въобразява, че знае учебника по военно дело по-добре от самия Рутилий Руф, който го е написал. Венелите обаче не са белги, а Виридовикс бе типичен тъпоумен гал. Амбиорикс нито е типичен гал, нито е глупав. Той е много опасен противник.
Кота въздъхна:
— Значи, трябва да продължим да го убеждаваме, Горгоне.
И продължиха. Настъпи нощ и двамата все още убеждаваха Сабин, а той все повече се гневеше и държеше на своето.
— О, стига толкова! — изкрещя накрая Горгон. — В името на Марс, опитай се да помислиш разумно, Квинте Сабине! Ако напуснем лагера, всички сме обречени! Ако ти си готов да умреш, аз не съм! Цезар е все още в Самаробрива и боговете да са ти на помощ, ако узнае какво се разиграва тук през последните дванайсет часа!
Човек, който не може да понесе присъствието на цар Комий на военния съвет на Цезар, в никакъв случай не би понесъл такъв език от един прост центурион, пък бил той и старши на целия легион. С почервеняло лице Сабин се хвърли върху му с вдигната ръка и му зашлеви плесница. От това на Кота му дойде до гуша, той пристъпи между двамата и повали Сабин на земята, след това скочи отгоре му и започна да го налага безмилостно с юмруци.
Горгон с мъка ги разтърва:
— Моля ви, моля ви! Да не мислите, че войниците са глухи, неми и слепи? Те знаят какво става тук! Решавайте каквото искате! Ала тези свади няма да помогнат с нищо!
С налети със сълзи очи Кота погледна проснатия на земята Сабин:
— Добре, Сабине, печелиш. Сам Цезар не може да излезе наглава с теб, щом си наумиш нещо.
 
* * *
 
За подготовката на оттеглянето бяха нужни два дни. Войниците, всичките млади и неопитни, не можеха да бъдат убедени от центурионите си да не претъпкват багажа си с ценности и сувенири и да натоварят личното си имущество и излишното си въоръжение в колите на обоза. Малките им съкровища не струваха и пукната сестерция, но бяха ценни за седемнайсетгодишните юноши, нетърпеливи да съберат свидетелства за едва започналата си военна кариера.
Когато най-после започна, походът бе мъчително бавен; суграшицата и студеният вятър допълнително ги затрудняваха. Пътищата бяха разкаляни и заледени и колите все хлътваха в коловозите без надежда да бъдат измъкнати. Въпреки това към края на деня възвишенията около Атватука вече се губеха в далечните мъгли. Сабин започна да злорадства над Кота, който вървеше здраво стиснал зъби.
Амбиорикс и ебуроните обаче дебнеха в студения дъжд.
Планът на Амбиорикс успя. Той не можеше да позволи на римската колона, движеща, се покрай Моза, да се отдалечи твърде много от Атватука и да се срещне с хората на Квинт Цицерон, тъй като както той, така и воините, от Девети легион бяха живи и здрави. В момента, в който Сабин превеждаше Тринайсети легион през едно тясно дефиле, Амбиорикс изпрати пешаците си да блокират пътя на римляните отпред и хвърли конницата към опашката на колоната, за да направи невъзможно бягството им от тесния пролом, напълно подходящ за целите на белга.
Първоначалната реакция, след като ревящите орди на ебуроните изникнаха в двата края на дефилето без яркожълтите си шалове, така че да приличат на черни сенки от подземното царство, бе сляпа паника. Неопитните войници от Тринайсети легион зарязаха строя си и се втурнаха да бягат. Още по-зле бе Сабин. Страхът и отчаянието изтриха всички велики военни планове от главата му.
След преминаване на първоначалната уплаха обаче легионерите отново стегнаха редиците си, за да се предпазят от клането, което ги чакаше в двата края на пролома. Нямаше накъде да се отстъпва и щом Кота, Горгон и центурионите им възстановиха дисциплината; войниците възвърнаха куража за отпор срещу врага. Безнадеждността на положението повдигна духа им по странен начин и те се приготвиха да умрат, но не сами. И докато войниците в двата края на колоната удържаха ебуроните, онези в средата, подпомагани от цивилните и робите, започнаха да издигат защитни стени.
Малко преди залез Тринайсети легион бе намалял значително, но не беше победен.
— Нали ти казах, че момчетата ми са добри? — похвали се Горгон на Кота при една кратка почивка; ебуроните се бяха оттеглиха, за да се прегрупират за нова атака.
— Проклет да е Сабин! — изсъска Кота. — Те наистина са добри момчета! Но всичките ще загинат, Горгоне, а заслужават да живеят и да носят гордо бойните си орли!
— О, Юпитере! — възкликна Горгон.
Кота се обърна и занемя. Размахвайки пръчка със завързана на края бяла кърпичка, Сабин си проправяше път сред мъртвите към изхода на дефилето, където Амбиорикс се съвещаваше с пълководците си.
Амбиорикс, с ярък жълт шал, тъй като беше от военачалниците, го забеляза и излезе няколко крачки напред с изваден и насочен към земята меч. До него пристъпиха двама от пълководците му.
— Примирие, примирие! — извика, заеквайки Сабин.
— Приемам примирието, Квинте Сабине, но само ако предадете оръжие.
— Пожали онези, които са останали, моля те! — проплака Сабин и хвърли демонстративно меча и кинжала си.
Отговорът бе неочаквано замахване с меча. Главата на Сабин се търкулна на земята, шлемът му отхвръкна във въздуха. Един от съплеменниците на Амбиорикс пристъпи напред и го хвана във въздуха, но царят на ебуроните изчака главата на римлянина да спре да се търкаля, преди да се приближи и да я вдигне.
— О, тези остригани римляни! — възкликна, след като не успя да я хване за косата; стисна късите косми с два пръста. — В атака! — закрещя. — Вземете им главите, вземете им главите!
Не след дълго бе убит и обезглавен и Кота, но Горгон остана жив достатъчно дълго, за да види как аквилиферът умира, отпуснат на колене, как събира последни сили и размахва свещения си сребърен орел, за да го запокити зад огъващите се римски редици.
Ебуроните се оттеглиха по залез и Горгон обиколи момчетата си, за да провери колко от тях още се държат на крака. За жалост бяха малко: около двеста от пет хиляди.
— Добре, момци — заговори той пред групичката, — извадете мечовете. Убийте всеки паднал, който още диша, и пак се върнете.
— Кога ще се върнат ебуроните? — попита едно седемнайсетгодишно момче.
— На разсъмване, момко, но няма да заварят нито един жив, за да го изгорят в дървените си клетки. Доубийте ранените и пак елате при мен. Ако откриете някой от цивилните или робите, дайте им право на избор. Да тръгнат веднага и да се опитат да се доберат до земите на ремите или да останат и да умрат с нас.
Докато войниците му изпълняваха задачата, Горгон взе сребърния орел и се огледа, очите му бяха свикнали с тъмнината. А, ето! Той издълба дълъг жлеб в меката, напоена с кръв почва и зарови орела не много дълбоко. След това затрупа мястото под купчина тела, седна на един камък и зачака.
След около половин час войниците от Тринайсети легион се самоубиха до един, за да не бъдат изгорени в дървените клетки на ебуроните.
 
* * *
 
Много малко цивилни и роби оцеляха от битката, тъй като повечето бяха взели мечове от мъртвите легионери и се бяха сражавали. Онези, които бяха останали живи обаче, минаха безпрепятствено пред редиците на врага и така късно на следващия ден Цезар научи за съдбата на Тринайсети легион.
— Требоний, грижи се за нещата тук — заръча той, след като завърза аления си плащ на раменете.
— Цезаре, не можеш да отидеш без охрана — проплака Требоний. — Вземи Десети. Аз ще изпратя вест на Марк Крас да дойде с Осми в Самаробрива.
— Амбиорикс отдавна се е оттеглил — успокои го Цезар. — Той знае, че скоро ще изпратим наказателен отряд и няма да иска да разваля радостта от победата си. Пратих послание до Дорикс от ремите да стяга войската си. Няма да отида без охрана.
И така стана. Когато достигна бреговете на Сабис малко под изворите й, Цезар бе посрещнат от Дорикс и десетхилядна ремска конница. Цезар яздеше начело на един ескадрон от хедуиската си конница заедно с един от новите си легати, Публий Сулпиций Руф.
Възкачиха се на едно възвишение и погледнаха събраната ремска войска. Руф затаи дъх:
— О, Юпитере, каква гледка!
— Хубави са на външен вид, а? — изсумтя Цезар.
Шаловете на ремите бяха на яркосини и тъмночервени карета, с тънка вплетена жълта нишка. Панталоните им бяха със същия рисунък, ризите им бяха тъмночервени, а конете им — покрити с яркосини чулове.
— Не знаех, че галите имат такива хубави коне — призна Руф.
— Нямат. Това са реми. От няколко поколения вече отглеждат италийски и испански коне. Именно затова ме посрещат с такава радост и такъв израз на приятелство. Те с мъка опазваха конете си; съседните племена извършваха постоянни набези върху стадата им. Отстояването им ги направи прекрасни войници, но въпреки това продължаваха да губят много коне. Принуждаваха се да пазят жребците си в истински крепости. Треверите са им съседи и постоянно се изкушават да крадат ремски коне. За ремите аз бях дар от боговете, аз съм символ на трайната римска власт в Галия. И така, в замяна на конете им аз изпращам Лабиен да плаши треверите.
Сулпиций Руф потрепери; много добре разбираше какво иска да каже Цезар, макар че знаеше за Лабиен само от слуховете, които се разпространяваха в Рим.
— Какво им има на галските коне? — поинтересува се той.
— Не са много по-големи от понита. Местната им порода, ако не се смеси с друга, дава понита. Много неудобни за високи мъже като белгите.
Дорикс се изкачи на хълма, за да поздрави Пълководеца, след това спря дългогривия си кон редом с неговия.
— Къде е Амбиорикс? — попита Цезар, който бе запазил спокойствие и от научаването на новината не беше издал с нищо чувствата си.
— Не е около бойното поле. Разузнавачите ми докладваха, че било пусто. Водя роби, за да изгорят и погребат труповете.
— Много далновидно от твоя страна.
Лагеруваха през нощта, а на сутринта потеглиха.
Амбиорикс бе откарал своите мъртви войници, из пролома бяха разпръснати само римски трупове. Цезар слезе от коня и даде знак ремите и личната му конница да останат на място. Сулпиций Руф тръгна редом с него. Изведнъж от очите на Пълководеца потекоха сълзи.
Първо се натъкнаха на обезглавения труп на Сабин, нямаше как да го сбъркат в легатската ризница — дребен човек, Кота бе доста по-висок.
— Амбиорикс е взел главата на римски легат, за да украси портата си — отбеляза Цезар, сякаш не беше забелязал сълзите си. — Е, няма да й се радва дълго.
Почти всички трупове бяха обезглавени. Като много от галските племена ебуроните взимаха главите като трофеи и ги окачваха за украса над вратите си.
— Някои търговци печелят несметни богатства от продажбата на кедрова смола на галите — продължи тихо Цезар.
— Кедрова смола ли? — попита Руф; той също плачеше, а разговорът му се струваше доста странен.
— За да балсамират главите. Колкото повече глави има един мъж около дома си, толкова по-висок е военният му сан. Някои оставят месото им да се разложи и се задоволяват само с черепите, но истинските благородници балсамират главите в смола. Ще познаем Сабин, щом го видим.
Видът на мъртви тела на бойното поле не беше нещо ново за Сулпиций Руф, но досега той бе водил битки само на изток, където, даваше си сметка сега, нещата стояха съвсем различно. Цивилизовано. Това бе първото му идване в Галия, беше пристигнал два дена преди Цезар да му нареди да го придружи в това пътуване сред мъртвите.
— Е, поне не са се оставили да ги изколят като беззащитни жени — успокояваше се Цезар. — Оказали са ожесточена съпротива.
Той спря рязко.
Бяха стигнали до едно място, където войниците очевидно се бяха самоубили. Главите им стояха на местата си и ебуроните очевидно ги бяха заобиколили, вероятно уплашени от тази храброст, чужда за племето им. Да загинеш в битка, бе славно. Да сложиш след това сам край на живота си, беше ужасяващо.
— Горгон! — промълви Цезар и изгуби напълно самообладание.
Коленичи до белокосия ветеран и взе тялото му в ръце, приведе се и допря лице до безжизнената глава, потънал в скръб. Тя нямаше нищо общо със скръбта за майка му и дъщеря му. Пълководецът оплакваше воините си.
Сулпиций Руф продължи напред; бе потресен да види колко млади са били войниците, повечето още не са се бръснели. О, каква мъчителна задача! Той местеше очи от лице на лице с надеждата да види в някое от тях искрица живот. И я зърна в очите на един центурион, все още стискащ дръжката на меча, който сам бе забил в корема си.
— Цезаре! Цезаре, тук има един жив!
И така те научиха историята за Амбиорикс, Сабин, Кота и Горгон, преди центурионът да ги напусне навеки.
Сълзите на Цезар още не бяха изсъхнали, когато той се изправи на крака.
— Няма го орелът — възкликна той, — а трябва да е тук. Аквилиферът го е хвърлил зад отбраняващите се редици, преди да умре.
— Сигурно ебуроните са го отнесли. Претърсили са всичко, освен онези, които са се самоубили.
— Горгон сигурно се е досетил, че ще стане така. Трябва да е някъде тук.
След като отместиха телата около Горгон, те откриха бойния сребърен орел на Тринайсети легион.
— В цялата си дълга войнишка кариера, Руфе, никога не съм виждал легион, изтребен до последния човек — сподели Цезар, когато се запътиха обратно към търпеливо чакащия Дорикс и ремите му. — Знаех си, че Сабин е глупак, но тъй като се представи добре срещу Виридовикс и венелите, сметнах, че е способен. Не съм подозирал, че и Кота може да допусне такова нещо.
— Не е имало как да го предвидиш — промълви Сулпиций Руф, който не се сещаше какво друго да каже.
— Не, нямаше. Но не постъпката на Сабин не можех да предвидя. А появата на Амбиорикс. От редиците на белгите излезе невероятен пълководец. Трябвало е да ми нанесе поражение, за да докаже на останалите, че е достоен да ги предвожда. В момента сигурно се умилква около треверите.
— Ами нервните?
— Те са пешаци, безполезни са за белгите. Амбиорикс е конник. Затова ще преговаря с треверите. Какво ще кажеш за една продължителна езда, Руфе?
Сулпиций Руф примигна:
— Не съм надарен с твоята издръжливост на седлото, Цезаре, но съм готов да изпълнявам каквото кажеш.
— Добре. Аз трябва да остана тук за погребалния ритуал. Главите на войниците липсват и следователно те няма как да платят на Харон. За щастие аз съм _понтифекс максимус_. Имам власт да помоля Юпитер Оптимус Максимус и Плутон да дадат необходимата сума на Харон за всички мъртви.
Напълно разбираемо. Римляните, лишени от главите си при нормални обстоятелства, губят и правата си на римски граждани — да нямаш уста, в която да държиш монетата за сала през река Стикс, означаваше, че сянката на мъртвеца (не душата му, а някаква жалка останка от съществото му) ще скита вечно по земята, а не в подземния свят. Ще бъдат невидими и безпаметни, като живите безпаметни, които скитат от място на място, получават храна и дрехи от състрадателни души, но никога покана да останат; никога не познават уюта на домашното огнище.
— Вземи конницата и тичай при Лабиен — заръча Цезар. — Той е край Моза недалеч от Виродунум. Дорикс ще ти даде двама водачи от ремите. Кажи на Лабиен какво е станало тук и го предупреди да внимава много. И му кажи… — Цезар си пое шумно въздух — … кажи му, никаква милост.
 
* * *
 
Квинт Цицерон не знаеше нищо за съдбата на Сабин, Кота и Тринайсети легион. Разпънали лагера си в земите на нервните без закрилата на крепост като Атватука, малкият брат на Цицерон и Девети легион се бяха помъчили да си осигурят максимални удобства и да се установят колкото се може по-далеч от края на горите и на голямо разстояние от брега на Моза.
Положението не беше чак толкова лошо. Един ручей осигуряваше прясна питейна вода в лагера и отмиваше отходните води към Моза. Храна имаха предостатъчно, и то много по-разнообразна от очакваното от Квинт Цицерон след унилата атмосфера на онзи военен съвет в Портус Ициус. Дърва за отопление не беше трудно да се доставят, макар че отрядите, които отиваха да ги набавят от гората, се движеха винаги тежковъоръжени, стояха постоянно нащрек и носеха средства за сигнализация, в случай че имат нужда от помощ.
Най-доброто на този зимен лагер бе, че наблизо имаше село с приятелски настроено население — местният белгски благородник Вертикон беше голям поддръжник на римското присъствие в Белгика, тъй като смяташе, че белгите имат най-голям шанс да се предпазят от германите, ако се съюзят с Рим. Вследствие на това той с готовност помагаше и дори осигуряваше жени за римските легионери. Стига войниците да си плащат, разбира се. Квинт Цицерон отминаваше всичко това с усмивка и се задоволяваше да пише на големия си брат в Рим, като обсъждаше в посланията си дали да не поиска комисиона от парите, които Вертикон несъмнено печелеше от отзивчивите си съплеменнички.
Девети легион се състоеше от опитни войници, събрани в Италийска Галия по време на последните пет месеца от консулството на Цезар. Бяха прокарали пътя си с бой, както сами обичаха да казват, от река Роданус до Атлантическия океан и от Гарумна в Аквитания до устието на Моза в Белгика. Въпреки това всичките бяха около двайсет и три годишни, упорити млади мъже без никакъв страх. По народност бяха близки до хората, срещу които се биеха, защото Цезар ги бе събрал отвъд река Падус в Италийска Галия, обитавана от потомци на галите, попаднали под римско владичество няколко века по-рано. Затова повечето бяха високи, руси или червенокоси и със светли очи. Кръвното родство обаче в никакъв случай не ги караше да се чувстват близки с дългокосите гали — те ги мразеха, независимо дали бяха келти или белги. Един войник може да изпитва уважение към врага, но никога любов или дори жалост. Омразата е най-важното чувство за добрия воин.
Квинт Цицерон нямаше абсолютно никаква идея за съдбата на Тринайсети легион; също така не подозираше, че Амбиорикс води преговори с нервните, за да прецени какви поражения може да нанесе по пътя си към земите на треверите. Задачата му бе лесна — след като научи, че жените на нервните продават плътта си за пари (нещо, до което рядко имаха достъп) в зимния лагер на Девети, той без усилие възбуди недоволството у мъжете им.
— Нима можете да се примирите, че някой римски войник е оставил семето си преди вас? — попита той с широко отворени от изненада очи. — Децата ви наистина ли са ваши? На нервийски ли ще говорят, когато пораснат, или на латински? Вино ли ще пият, или бира? Масло ли ще мажат на хляба си, или ще го топят в зехтин? Ще се вслушват ли в мъдростта на друидите, или ще предпочетат римския цирк?
Няколко дена по-късно Амбиорикс постигна своето. След това предложи на Квинт Цицерон да се срещнат, за да му изиграе същия театър както на Сабин, но Квинт Цицерон не беше Сабин — той дори не пожела да погледне пратениците на Амбиорикс и след като те продължиха да нахалстват, им отговори чрез посредник, че нямал намерение да разговаря с който и да било дългокос гал, независимо за колко важен се мисли, да се разкарат (всъщност изказано с не толкова деликатни изразни средства) и да го оставят на мира.
— Самата любезност — ухили се старшият центурион Тит Пулон.
— Пфу! — изсумтя Квинт Цицерон и размърда хилавото си тяло в курулното си кресло от слонова кост. — Дошъл съм да върша работа, не да се влача подир някакви въшливи диваци. Ако искат да преговарят, да отидат при Цезар. Преговорите са негово задължение, не мое.
— Странното на Квинт Цицерон — сподели по-късно Пулон пред един от старшите си центуриони, Луций Ворен, — е, че след като е изказал такива хули, се обръща към човек като Вертикон и от устата му потичат мед и масло, а той изобщо не усеща колкото неуместно е държанието му.
— Е, той харесва Вертикон — отбеляза Ворен. — За него Вертикон не е въшлив дивак. Щом Квинт Цицерон веднъж те приеме за приятел, вече няма значение какъв си.
В общи линии това пишеше Квинт Цицерон и в писмата до по-големия си брат. Кореспондираха си от години, тъй като всеки образован римлянин имаше навика да пише старателно до други образовани римляни. Дори обикновените войници пишеха редовно до семействата си за заниманията си, за битките и за другарите си. Доста голяма част бяха грамотни, а онези, които не бяха, използваха времето в зимния лагер за обучение. Особено при пълководци като Цезар, който като дете бе седял на коляното на Гай Марий и беше попивал всяка негова дума, включително за ползата от грамотните легионери.
— Това е равносилно на умението да плуваш — бе промърморил Марий през изкривените си устни. — Може да се окаже животоспасяващо.
Странно, мислеше си Квинт Цицерон, как с увеличаване разстоянието между двамата, брат му ставаше все по-поносим. От зимния лагер сред нервните той му се струваше почти съвършения голям брат. Макар че когато бяха близо един до друг на Виа Таскулана (и той често се появяваше на прага му без предупреждение), Цицерон бе като таралеж на подекса, сипеше мъдри съвети, които никой не искаше да слуша, докато Помпония не преставаше да крещи от другата страна, а Квинт с мъка пазеше добро поведение пред брат й Атик и копнееше за малко спокойствие в собствения си дом.
Не че в писмата на Цицерон липсваха поучения, но при нервните изобщо не се налагаше да ги следва и дори да ги чете. Квинт се бе усъвършенствал да разпознава с точност до сричка къде започват проповедите на брат му и къде свършват и благодарение на това пропускаше безбройните листа с празнословия и четеше само интересните части. Цицерон, разбира се, беше удивителен целомъдреник, който не бе дръзнал дори да погледне друга, освен съпругата си Теренция през целия си двайсет и пет годишен брачен живот. Затова в негово присъствие Квинт трябваше да проявява невероятна въздържаност. Сред нервните обаче нямаше кой да надзирава малкото братче Квинт. И малкото братче Квинт не изпускаше нито една възможност. Белгските жени бяха яки и можеха да повалят мъж с един удар, но всичките копнееха за вниманието на скъпия дребен пълководец с префинени маниери и щедро отворена кесия. В сравнение с брака с Помпония (която също можеше да го повали с един удар) животът с белгийките бе истински Елизиум.
Ден след отказа му да приеме пратениците на цар Амбиорикс и грубото им отпъждане обаче Квинт Цицерон почувства странно безпокойство. Нещо не беше наред, но какво, той не можеше да определи. След това левият му палец започна да го сърби и да изтръпва. Той изпрати да повикат Пулон и Ворен.
— Очакват ни неприятности — заяви — и не ме питайте откъде знам, защото не мога да обясня. Нека обиколим лагера и да видим как ще подобрим укрепленията.
Пулон погледна Ворен, след това и двамата се обърнаха към Квинт Цицерон с нескрито уважение.
— Изпратете някого за Вертикон, трябва да го видя.
След като това бе направено, тримата пълководци, придружени от група центуриони, се заеха с оглед на лагера.
— Още кули — предложи Пулон. — Имаме шейсет, трябват ни два пъти по толкова.
— Съгласен съм. И стените да се вдигнат с още десет стъпки.
— Още пръст ли да насипем, или да използваме трупи? — попита Ворен.
— Трупи. Пръстта е подгизнала и заледена. С трупи ще стане по-бързо. Просто ще издигнем брустверите с още десет стъпки. Изпрати за дърветата веднага. Ако ни нападнат, няма да успеем да отидем до гората, така че нека го направим сега. Просто ги отсичат и ги довличат. Могат да ги обработят и тук.
Един от центурионите веднага се зае със задачата.
— Да поставим още колове на дъното на рововете — предложи Ворен, — тъй като не можем да ги направим по-дълбоки.
— Разбира се. Как сме с въглищата?
— Имаме малко, но няма да стигнат, ако искаме да заякчим повече от две хиляди заострени кола на бавен огън — отвърна Пулон. — От дърветата ще вземем нужните клони.
— Да видим тогава колко въглища може да ни отпусне Вертикон. — Пълководецът подръпна замислено долната си устна. — Отбранителни копия.
— Дъбовото дърво не става — отбеляза Ворен. — Трябва да намерим бук или клен, които изкарват прави клони.
— Още камъни за артилерията — вметна Пулон.
— Изпратете един отряд до Моза.
Още неколцина центуриони се втурнаха да изпълняват задачите.
— И последно — обади се Пулон, — няма ли да уведомим Цезар?
Квинт Цицерон трябваше да обмисли това предложение. Благодарение на големия си брат, който хулеше Цезар още откакто се беше обявил срещу екзекуцията на участниците в заговора на Катилина, Квинт също нямаше доверие на Пълководеца. Не че тези чувства попречиха на Цицерон да помоли Цезар да приеме Квинт като легат и Гай Требаций като трибун. Нито пък накараха Цезар, който много добре знаеше за отношението на Цицерон, да откаже. Услугите между консули бяха нещо като обичай.
Тази семейна ненавист към Цезар обаче доведе до това, че Квинт Цицерон не познаваше военачалника си толкова, колкото повечето му други легати, а и още не се разбираше много добре с Пълководеца. Не знаеше как ще реагира Цезар, ако получи тревожно писмо от един от висшите си легати без друга причина, освен сърбеж на левия палец и смътни предчувствия за размирици. Той бе придружавал Цезар в Британия — интересно преживяване, но не достатъчно, за да разбере каква свобода позволява Пълководеца на легатите си. Цезар беше ръководил лично целия поход.
От отговора, който щеше да даде на Пулон, зависеше много. Ако вземе грешно решение, нямаше да му позволят да остане в Галия още някоя и друга година — щеше да сподели съдбата на Сервий Сулпиций Галба, който се беше провалил в похода си през високите Алпи и не бе помолен да остане. На сенатските послания не можеше да се вярва — всичките бяха пълни с хвалебствия за Галба. Всеки с достатъчно опит във военното дело обаче щеше да се досети от тях, че Галба не е оправдал очакванията на Пълководеца.
— Не мисля — отвърна накрая той на Пулон, — че ще навреди, ако Цезар научи. Ако греша, ще приема порицанието, което заслужавам. Ала някак си, Пулоне, аз знам, че не греша! Да, веднага ще пиша на Цезар.
В последвалите събития имаше известна доза добър и известна доза лош късмет. Хубавото бе, че нервните още не бяха загубили уменията си за боравене с оръжие и затова не виждаха нужда да разузнават около лагера; просто предположиха, че животът в римската войска продължава да тече с нормалния си ход. Това позволи на Квинт Цицерон да насече необезпокоявано дървета и да издигне допълнително стените и още шейсет кули около лагера. Също му позволи незабелязано да се запаси с голямо количество кръгли двуфунтови камъни за метателните си машини. Лошото бе, че нервийският военен съвет беше решил да постави стража на пътя за Самаробрива.
Носено от обикновен вестоносец, доста нерешителното и пълно с извинения писмо на Квинт Цицерон незабавно бе конфискувано. След това куриерът беше убит. Някои от нервийските друиди можеха да четат латински, така че посланието бе предадено на тях. Писмото обаче беше на гръцки, още една предохранителна мярка, наложена от сърбящия пръст на Квинт Цицерон. Едва по-късно той си даде сметка, че сигурно е чул забележката, направена веднъж от Вертикон, че друидите на северните белги се обучавали на латински, не на гръцки. В други части на Галия можеше да е обратното — зависи кой език им вършеше по-добра работа.
Вертикон се съгласи с Квинт Цицерон: назряваха размирици.
— Аз съм толкова известен като привърженик на Цезар, че в днешно време не ме допускат до военните съвети — говореше тревожно нервийският вожд. — Ала на няколко пъти през последните два дена мои слуги забелязват войници, преминаващи през земите ми заедно с щитоносците и товарните си животни, сякаш отиват на военен сбор. По това време на годината не е възможно да са тръгнали на война към други земи. Мисля, че вие сте целта им.
— В такъв случай — намеси се рязко Квинт Цицерон, — предлагам ти и хората ти да се преместите в лагера. Може да е малко пренаселено и не толкова комфортно, както си свикнал, но ако успеем да удържим укреплението, и вие ще сте на сигурно място. Иначе ти може да се окажеш първата жертва. Приемаш ли?
— О, да! — възкликна с огромно облекчение Вертикон. — И няма да ти хабим провизиите: ще донесем жито от хамбарите си, кокошки и добитък и колкото искаш въглища.
— Прекрасно! Ще се възползваме от всичко.
 
* * *
 
Нервните нападнаха лагера пет дена след убийството на вестоносеца. Разтревожен, тъй като за това време трябваше да получи отговор, Квинт Цицерон изпрати второ писмо, но този вестоносец също бе заловен. Преди да го убият обаче, нервните го изтезаваха и научиха, че римляните усилено укрепват лагера си.
Войската се беше събрала и нападна моментално. Придвижването им бе коренно различно от стройните колони на римляните — нервните тичаха на големи скокове. Всеки воин се придружаваше от щитоносеца си, личния си роб и по едно дребно конче, натоварено с копия, ризницата му, ако имаше такава, храна, бира, карирания му в тъмнозелено и охра шал и една вълча кожа за нощувките; двамата слуги носеха личните си вещи на гръб. Нервните не познаваха никакъв строй. Най-бързите пристигаха първи, по-бавните — последни. Най-последният обаче не стигаше до битка — биваше принесен в жертва на Ез, бога на войната, и тялото му биваше увесвано на някой клон в свещената дъбова гора.
Цял ден бе нужен на нервните да се съберат около лагера. През това време римските легионери работеха усилено; стената и брустверите бяха почти готови, но шейсетте допълнителни кули все още се строяха и много хиляди заострени колове се закаляваха на сто огъня, заемащи всяко празно пространство в ограждението.
— Добре, имаме цяла нощ за подготовка — рече доволно Квинт Цицерон. — Няма да нападнат веднага. Преди това имат нужда от добра почивка.
Добрата почивка отне на нервните не повече от час. Малко след залез многохилядните им орди заляха лагера, затрупваха рововете с покрити с листа клони, използваха натруфените си с пера копия, за да се прехвърлят през стените. Римляните обаче ги чакаха. По двама придържаха дългите отбранителни копия и пробождаха нервните, щом се появяха. Други стояха върху още незавършените кули и хвърляха късите си копия със смъртоносна точност. А балистите от вътрешността на лагера засипваха многолюдната белгийска тълпа пред укрепленията с речни камъни.
Спусналият се пълен мрак доведе до спиране на атаките, но не намали бойния дух на нервните. Те беснееха и крещяха около лагера. Светлината от двайсет хиляди факли разсейваше мрака и огряваше кълчещите се силуети, голите им гърди, рошавите им като лъвски гриви коси, бляскавите им очи и зъби, сякаш хвърлящи искри. Нервните ликуваха: скачаха във въздуха, ревяха, крещяха, хвърляха факлите си и ги ловяха като жонгльори.
— Не е ли чудесно, момци? — казваше Квинт Цицерон из лагера, докато оглеждаше огньовете, трудещите се артилеристи, съблекли ризниците си, товарните животни, които пръхтяха и тропаха с копита, разтревожени от силния шум. — Не е ли чудесно? Нервните ни осигуряват светлината, необходима да завършим кулите си! Хайде, момци, не се помайвайте! Това да не ви е харемът на Сампзицерам?
Изведнъж гърбът му се вдърви, болката обхвана левия му крак и той закуца. „О, не и това! Не сега, не нов пристъп!“ Болката го поваляше с дни на легло, превръщаше го в един скимтящ парцал. „Не сега!“ Как можеше да допълзи до леглото си, след като всичко зависеше от него? Какво щеше да стане с бойния дух на войниците, ако пълководецът се огъне? Затова Квинт Цицерон стисна зъби и продължи да куцука из лагера, като от време на време събираше сили да отвори уста, да се усмихне, да се пошегува, да увери хората си колко добре се справят, да отбележи колко е хубаво, че нервните осветяват околността…
 
* * *
 
Нервиите нападаха всеки ден, запълваха рововете, опитваха се да превземат стените и всеки ден Девети легион ги отблъскваше, вадеше клоните от рововете и избиваше нервии.
Всяка нощ Квинт Цицерон пишеше ново писмо на гръцки до Цезар, намираше роб или гал, желаещ да го пренесе срещу огромна сума пари, и го изпращаше в мрака.
И всеки ден нервиите извеждаха вестоносеца на едно видно място, размахваха писмото, подскачаха и крещяха, докато куриерът бъдеше подготвен за мъчения с клещи, с ножове или с нагорещено желязо, след това млъкваха и оставяха писъците на нещастника да отекват над скованите от ужас римски редици.
— Не се поддавайте на чувствата! — повтаряше Квинт Цицерон, докато обикаляше накуцвайки войниците си. — Не доставяйте това удоволствие на тези мръсници!
И войниците му отговаряха с усмивка, махваха с ръка, осведомяваха се как е кръстът му, наричаха нервиите с имена, при чието споменаване големият му брат Цицерон би припаднал, и продължаваха да се сражават.
Един ден до него се приближи Тит Пулон с мрачно изражение.
— Квинте Цицероне, имаме нов проблем.
— Какъв? — попита пълководецът, опитвайки се да скрие тревогата в гласа си и да стои изправен.
— Отклонили са потока. Вече няма вода.
— Знаеш какво да правиш, Пулоне. Започвай да копаеш кладенци. Над клозетите. И помийни ями. — Квинт Цицерон се усмихна. — Бих се включил и аз, но сега не съм в настроение за копане.
Пулон се поразведри. Къде другаде щеше да намери такъв духовит пълководец като Квинт Цицерон, пък макар и с болен кръст?
Двайсет дена след първото нападение на нервните те все още атакуваха всяка сутрин. Желаещите да бъдат вестоносци свършиха също като водата и Квинт Цицерон трябваше да се примири с мисълта, че нито едно от посланията му не е минало отвъд вражеските редици. Е, нямаше друг избор, освен да продължават да се отбраняват. Да се сражават през деня, а през нощта да оправят пораженията и да прибират от бойното поле онова, което би им свършило работа — и да се питат колко време им остава, преди да се появяват дизентерията и другите болести. О, какво наказание само щеше да измисли на нервните, само да се измъкне жив! Мъжете от Девети легион все още бяха в добро здраве и присъствие на духа, все още работеха усърдно и се сражаваха с жар.
Дизентерията и тифът започнаха, но изведнъж изникнаха по-тежки проблеми.
Нервните построиха няколко обсадни кули — далеч от ефективността на римските, но все пак достатъчни, за да се използват като площадки за стрелба с копия. Освен това започнаха да обстрелват укреплението с камъни.
— Откъде са взели тези метателни съоръжения? — изкрещя пълководецът на Ворен. — Ако това не са истински римски балисти, да не съм малкият брат на великия Цицерон.
Ала тъй като нито Ворен, нито Квинт Цицерон знаеха, че артилерията е от изоставения лагер на Тринайсети легион, появата на римските балисти бе просто една допълнителна тревога — означаваше ли това, че в цяла Галия е пламнало въстание, че другите легиони са разбити, че дори вестоносците да бяха преминали безпрепятствено, отговор нямаше да се получи?
Камъните бяха поносими, но нервните ставаха изобретателни. Непосредствено преди поредното нападение, започнаха да обстрелват укреплението със запалени наръчи сухи клонки. Дори болните участваха в отбраната на стените, така че във вътрешността на лагера имаше малко хора, които да се справят с пожарите сред дървените постройки. Огънят подплаши товарните животни и те запрепускаха на открито. Робите, цивилните и хората на Вертикон опитаха да се разделят на две, за да се справят и с това ново бедствие, без да зарязват останалите дейности, спомагащи за запазването на боеспособността на войската. Бойният дух на воините от Девети легион обаче бе толкова силен, че те дори не обърнаха внимание на изгарящите скъпоценни запаси от храна в пожарите, раздухвани от зимния вятър. Останаха по местата си и не позволяваха на нито един нервни да прескочи стената.
Насред най-ожесточеното сражение Пулон и Ворен се обзаложиха кой от двамата е по-смел и помолиха войниците си да отсъдят. Една от обсадните кули бе докарана толкова близо, че се допираше до стената, и нервните започнаха да я използват като мост, за да скачат върху защитниците на укреплението. Пулон взе факла, показа се иззад щита си и я хвърли; Ворен взе друга, изправи се още по-високо над щита си и също я запрати към обсадната кула. И така факла след факла, докато обсадното съоръжение избухна в пламъци и нервните се разбягаха с опърлени коси. Пулон грабна лък и колчан със стрели и показа на какво са способни критските стрелци, не пропусна нито веднъж. Ворен пък взе наръч къси копия и започна да ги хвърля с не по-малка бързина и грация… и точност. Нито един от двамата центуриони не получи и драскотина и когато врагът се оттегли, войниците заклатиха глави. Не можеха да отсъдят.
— Това е повратният трийсети ден — рече Квинт Цицерон след спускането на нощта, когато нервните се оттеглиха като безредна тълпа.
Той свика малък съвет: той, Пулон, Ворен и Вертикон.
— Искаш да кажеш, че ще победим, така ли? — изненада се Пулон.
— Искам да кажа, че ще бъдем разгромени, Тите Пулоне. Те стават по-силни с всеки изминал ден и някак си са се сдобили с римско въоръжение. — Квинт Цицерон изръмжа и се удари ядно по бедрото. — О, богове, трябва някак да изпратим писмо през редиците им! — Обърна се към Вертикон. — Няма да питам за доброволци, но някой трябва да отиде. И сега трябва да измислим как да направим така, че вестоносецът ни да не бъде разкрит дори да го заловят и да го претърсят. Вертиконе, ти си нервий. Как да го постигнем?
— Мислих по този въпрос — заговори той неуверено на латински. — Преди всичко трябва да е някой, който може да мине за нервийски войник. Сега срещу нас се бият и менапии, и кондрузи, но няма как да си набавим шалове със съответните шарки. По-добре би било нашият човек да може да мине за един от тях. — Той замълча за момент и въздъхна. — Колко храна остана след пожарите?
— Ще стигне за седем-осем дни — отвърна Ворен, — защото хората ни са толкова болни, че не ядат много.
Вертикон кимна:
— Значи, трябва да стане така. Ще изпратим човек, който може да мине за нервийски войник, защото самият той ще е нервий. Бих отишъл сам, но ще ме познаят веднага. Един от крепостните ми иска да отиде. Той е умен мъж, умее да мисли.
— Това е добре! — изръмжа Пулон; лицето му бе кално, много метални плочки от ризницата му липсваха. — Виждам логиката ти, но това, което ме тревожи, е претърсването. Пъхнахме последното писмо в ректума на вестоносеца, но онези мръсници все пак го откриха. О, Юпитере! Може твоят човек да мине и без да го хванат, но ако го забележат, непременно ще го претърсят. Ще открият писмото, където и да се намира, а ако не го намерят, ще измъчват вестоносеца.
— Вижте — рече Вертикон и вдигна едно нервийско копие от земята наблизо.
Не беше римско оръжие, но бе добре изпипано, с дълга дървена дръжка и голямо, плоско острие на края. Тъй като дългокосите гали обожаваха украшенията, дръжката не беше гола. На мястото за хващане бе покрита с тъкана лента в цветовете на нервиите, тъмнозелено и охра, от лентата висяха три гъши пера, оцветени в същите краски.
— Разбирам защо посланието трябва да е писмено. Цезар може да не повярва на устно съобщение от нервийски войник. Напиши обаче писмото си с възможно най-дребни букви на най-тънкия папирус, Квинте Цицероне. А докато пишеш, аз ще накарам жените си да свалят лентата, която изглежда износена, но не прозира. След това ще увием писмото около дръжката и отново ще сложим лентата. — Вертикон вдигна рамене. — Това е най-умното, което мога да предложа. Те претърсват всеки отвор на тялото, всякак гънка на дрехите, всеки кичур коса, но ако тъканата лента е добре прилепнала, мисля, че няма да се сетят да я свалят.
Ворен и Пулон се съгласиха; Квинт Цицерон закуцука към все още непокътнатата си дървена къща. Седна, взе най-тънкия си папирус и започна да пише с дребни гръцки букви:
 
„Пиша на гръцки, защото те знаят латински. Спешно. Вече трийсет дни сме под обсада на нервиите. Водата е лоша. Хората са болни. Не знам още колко ще издържим. Няма да е много. Нервиите имат римски оръжия, обстрелват ни с огън. Храната гори. Изпрати помощ или сме мъртви. Квинт Тулий Цицерон, легат.“
 
Крепостният на Вертикон бе роден за воин; при малко по-високо обществено положение от него би излязъл отличен боец. Крепостните обаче бяха просто малко по-издигната класа роби, можеха да бъдат подлагани на мъчения и никога не им се позволяваше да се сражават. Задачата им бе да обработват земята — бяха достатъчно нисши, за да орат с рало. Въпреки това този мъж стоеше изправен и изглеждаше спокоен. „Да — помисли си Квинт Цицерон, — от него можеше да излезе добър воин. Жалко за нервните, че не позволяват на нисшите си съсловия да се бият, и добре за мен и легиона. Той ще успее.“
— Добре — рече пълководецът, — ще изпратим това писмо на Цезар, но как ще получим отговора му? Аз трябва да уверя хората си, че идват подкрепления, иначе ще загубят всяка надежда. На Цезар сигурно ще му е нужно време, за да събере достатъчно войска, но поне трябва да ни увери, че идва.
Вертикон се усмихна:
— Получаването на писмо не е толкова трудно, колкото изпращането. Ще кажа на крепостния си, когато се върне, да закачи едно жълто перо на копието с посланието на Цезар.
— То ще стърчи! — възкликна Пулон.
— Надявам се да е така. Все пак не мисля, че някой ще обърне голямо внимание на копията, летящи към лагера. Не се тревожи, той ще прикачи перото малко преди да хвърли копието — усмихна се Вертикон.
 
* * *
 
Цезар получи копието два дена след като нервият се промъкна през обсадата.
Тъй като горите около лагера на Квинт Цицерон бяха твърде гъсти, вестоносецът се принуди да върви по пътя за Самаробрива. Той бе охраняван толкова строго, че нямаше начин да не го спрат. Вестоносецът успя да заобиколи първите три поста, но на четвъртия го задържаха. Съблякоха го, провериха отвърстията на тялото му, косата и дрехите му, но лентата на копието бе толкова добре прилепнала, че писмото мина незабелязано. Вестоносецът беше търкал челото си с парче кора, докато не заприлича на рана от удар. Той започна да се клати, да мърмори неразбрано, да върти очи, остави се да го претърсят без съпротива, след което се опита да целуне началника на стражата. Войниците го сметнаха за обезумял и го изпратиха със смях да продължи на юг.
Пристигна рано вечерта в Самаробрива, изтощен до крайност. В крепостта незабавно закипя трескава дейност. Веднага бе изпратен вестоносец до Марк Крас, лагеруващ наблизо, със заповед да се яви моментално в Самаробрива с Осми легион, за да удвои охраната на укреплението в отсъствието на Пълководеца. Втори вестоносец препусна към Портус Ициус при Гай Фабий със заповед да вдигне Седми легион и да тръгне към земите на атребатите; Цезар щеше да го срещне на река Скалдис. Трети пратеник тръгна към лагера на Лабиен край Моза, за да го уведоми за развоя на събитията, но Цезар не нареди на заместника си да се присъедини към похода му. Остави решението на него, тъй като Лабиен можеше да се намира в същото положение като Квинт Цицерон.
На разсъмване колоните на Марк Крас вече се виждаха в далечината. Цезар веднага потегли начело на Десети легион. Два легиона, това бе всичко, което можеше да изпрати на помощ на Квинт Цицерон. Девет хиляди незаменими мъже, опитни воини. Край с глупавите грешки. Ала колко бяха нервиите? Няколко години по-рано петдесет хиляди бяха умрели на бойното поле, но все пак те си оставаха едно от най-многобройните племена. Да, можеше да има още петдесетина хиляди около обсадения лагер на Девети. Добър легион. О, само да не загуби и него!
Фабий бързо стигна до Скалдис; срещна Цезар, сякаш бяха на сложно тактическо учение на Марсово поле. Не се наложи нито един от двамата да чака другия. Оставаха им още сто и трийсет километра. _Но все пак, колко бяха нервиите?_ Девет хиляди войници, независимо колко опитни, не можеха да ги победят на открито.
Нервийският крепостен бе изпратен напред в двуколка, тъй като не умееше да язди. След това той продължи пеша до обсадения лагер и точно според нарежданията изпрати копието с жълтото перо в укреплението на Квинт Цицерон. Той направи всичко възможно, но селянинът не е воин. Копието се заби между брустверите и дървената ограда и стоя там незабелязано в продължение на два дена.
Квинт Цицерон го получи малко преди прашният облак зад дърветата да извести за приближаването на Цезар. Той почти бе загубил надежда, тъй като никой не намираше копието с жълто перо, макар че всеки войник се взираше, докато очите му не започнат да сълзят, във всеки предмет, чийто цвят дори малко наподобяваше жълто.
 
„Идвам. Само девет хиляди воини. Не мога да нападна веднага. Трябва да разузная и да намеря местност, където девет хиляди могат да победят по-многочислен противник. Да избера втори Акве Секстие. Колко са те? Изпрати ми подробности. Гръцкият ти е добър, изненадващо правилен. Гай Юлий Цезар, император.“
 
Жълтото перо накара изтощените войници от Девети легион да ликуват, а Квинт Цицерон се просълзи от радост. Бършейки калното си лице с не по-малко мръсни те си ръце, той седна, забравил болежките в кръста и крака си, и започна да пише на Цезар, докато Вертикон подготвяше ново копие и нов вестоносец.
 
„Около шейсет хиляди. Цялото племе е тук, сериозна войска. Не всички са нервии. Има много менапии и кондрузи. Ще издържим. Търси спокойно своя Акве Секстие. Галите стават все по-непредпазливи, вече си представят как ни изгарят в дървените си кафези. Все повече пият, ентусиазмът им намалява. И твоят гръцки не е лош. Квинт Тулий Цицерон, легат, оцелял.“
 
Цезар получи писмото около полунощ; нервиите се бяха събрали за нападение, но мракът ги спря, а и тази нощ отрядът, натоварен със залавянето на вестоносци, не си вършеше работата. Десети и Седми легион се готвеха за сражение, но Цезар не бързаше да ги хвърля в битка, докато не намери подходящо място за лагер, подобен на онзи, край който Гай Марий и трийсет и седемте му хиляди воини бяха разбили сто и петдесет хилядната тевтонска войска около петдесет години по-рано.
Два дена му бяха нужни, за да открие подходящото място, но след като го направи, Десети и Седми легион разбиха нервиите… и ги изтребиха без пощада. Квинт Цицерон бе прав: дългата обсада бе навредила на бойния дух и хладнокръвието им. Те пиеха много и се хранеха малко, макар че двете им други съюзни племена се представиха по-добре пред Цезаровия Акве Секстие.
Лагерът на Девети легион бе в развалини. Повечето постройки бяха изпепелени; мулета и волове скитаха гладни и с рева си увеличаваха шума от ликуването, посрещнало Цезар при влизането му в укреплението. Нямаше един войник без рана и всички бяха болни.
Десети и Седми легион с готовност се заеха за работа. Отново пуснаха потока, за да осигурят прясна вода за лагера; разрушиха допълнителните укрепления и стъкнаха огньове, за да подгреят вода за баня; взеха мръсните дрехи на другарите си и ги изпраха, погрижиха се за гладните животни и набавиха храна от околните земи. Пристигна керван с достатъчно провизии за хора и животни и Цезар строи Девети легион пред Седми и Десети. Не носеше медали, но въпреки това ги награди: Пулон и Ворен получиха златни огърлици и _фалери_.
— Ако можех, Квинте Цицероне, бих те наградил с венец, задето спаси легиона си от гибел.
Квинт Цицерон кимна с грейнало лице:
— Не можеш, Цезаре, знам. Правилата са си правила. Войниците ми сами се спасиха от гибел; аз само малко им помогнах. О, но не са ли прекрасни момчета?
— От най-добрите.
 
* * *
 
На следващия ден трите легиона се изтеглиха. Десети и Девети се насочиха към безопасната Самаробрива, Седми — към Портус Ициус. Дори при най-добро желание лагерът в земите на нервиите не можеше да бъде запазен. Земята бе отъпкана и кална и по-голямата част от племето бяха мъртви.
— Ще се оправям с нервиите напролет, Вертиконе — рече Цезар на поддръжника си. — Ще реша проблемите в Галия веднъж завинаги. Няма да загубиш, като ми помагаш, това мога да ти обещая. Вземи всичко останало тук, с него ще преживееш зимата.
И така, Вертикон и хората му се върнаха в селото си: царят да продължи царуването си, а крепостният да се залови отново за ралото си. Защото сред този народ нямаше обичай човек да се издига над общественото положение, което бе наследил, независимо какви подвизи е извършил; традициите бяха твърде силни. Пък и крепостникът не очакваше награда. Той продължи да служи на господаря си, както и преди, денем вършеше полската работа, а вечер седеше мълчаливо с жена си и децата си. Всичките си мисли и чувства пазеше дълбоко в себе си.
 
* * *
 
Цезар яздеше нагоре покрай Моза с малък отряд конници. Бе оставил легатите да се прибират сами с легионите си. Вече на всяка цена трябваше да се види с Тит Лабиен, който го беше известил, че треверите били твърде неспокойни, поради което нямаше възможност да помогне срещу нервиите, но още не можели да съберат кураж, за да го нападнат. Лагерът му се намираше на границата с ремите, което означаваше, че има съюзници наблизо.
— Цингеторикс се опасява, че влиянието му сред треверите намалява — рече Лабиен при срещата им. — Амбиорикс усилено вербува благородниците да застанат на страната на Индуциомар. Разгромът на Тринайсети облагодетелства много Амбиорикс. Сега той е герой.
— Разгромът на Тринайсети създаде и илюзии за непобедимост у келтите — съгласи се Цезар. — Току-що получих известие от Росций, че армориките започнали да се събират веднага щом научили новината. За щастие им оставало още път до лагера му, когато чули за поражението на нервиите. — Той се усмихна. — Изведнъж загубили всякакъв интерес към лагера на Росций. Обърнали се и се прибрали по домовете си. Рано или късно обаче ще се върнат.
Лабиен се намръщи:
— А зимата едва започва. Настъпи ли пролет, ще сме загазили сериозно. А вече сме и с един легион по-малко.
Двамата стояха на слабото слънце пред уютната дървена къща на Лабиен, обърната към три редици казарми. Къщата на пълководеца винаги се намираше в средата на северния край на лагера, като зад нея се разполагаха само складови постройки.
Този лагер беше кавалерийски, така че бе доста по-голям от укрепление, предназначено само за пехота. Правилото за пехотата беше един квадратен километър на легион при зимни условия (временните бойни лагери бяха на една пета от този размер) и по десет човека в постройка, осем войници и двама цивилни прислужници. Всяка центурия от осемдесет войници и двайсет цивилни заемаше малка редица от къщи с тази на центуриона в единия край и обор в другия — за десетте мулета на центурията и осемте мулета или вола, които теглеха единствената й кола. Домовете на легатите и военните трибуни се разполагаха покрай Виа Принципалис (главната улица) от двете страни на къщата на главнокомандващия, заедно с тази на квестора (която беше по-голяма, защото той се грижеше за провизиите, счетоводството и погребалните разходи на легиона), обградена с достатъчно празно пространство за колите с провизии. Друго празно пространство зад къщата на главнокомандващия се използваше за форум, където се строяваше войската. Всичко бе изчислено с такава математическа точност, че всеки знаеше точно къде да отиде, и това важеше и за временните лагери за пренощуване, и за бойните; дори животните знаеха местата си.
Лагерът на Лабиен се разполагаше на площ от четири квадратни километра, тъй като, освен Единайсети легион той командваше и две хиляди хедуиски конници. Всеки конник разполагаше с два коня, коняр и товарно животно, тъй че укреплението на Лабиен трябваше да побере четири хиляди коне и две хиляди мулета в закътани зимни обори и двете им хиляди собственици в удобни къщи.
Лагерите на Лабиен винаги бяха мръсни, защото той управляваше подчинените си чрез страх, не с разум. Не го бе грижа дали оборите се чистят веднъж на ден и дали улиците са затрупани с боклук. Разрешаваше, освен това и на жени да се заселват в зимните му поселения. Цезар не възразяваше срещу това, както и срещу раздърпания вид и вонята на шестте хиляди мръсни животни и на още десет хиляди некъпани мъже. Тъй като Рим не можеше да си позволи собствена конница, налагаше се да използва наемници от провинциите, а чужденците винаги живееха според собствените си обичаи. Това пък означаваше, че на римската пехота също трябваше да се разрешат жени; иначе зимният лагер би се превърнал в кошмар от сърдити римляни в постоянни препирни със самодоволни жители от провинциите.
Цезар предпочиташе да мълчи. Безпорядъкът и страхът съпътстваха Тит Лабиен навсякъде, но той беше добър командир. Никой, освен самия Цезар не умееше да води по-добре конницата от него, а задълженията на Пълководеца не му позволяваха да командва кавалерия. Лабиен се справяше отлично и с пехотата. Да, той бе много ценен човек и отличен заместник. Жалко, че не успяваше да обуздае варварина в себе си. Наказанията му бяха толкова сурови, че Цезар никога не му даваше един и същи легион два пъти подред. Когато научиха, че ще прекарат тази зима с него, войниците от Единайсети зароптаха, след това се примириха да се държат добре и да се надяват, че следващата година ще бъдат под ръководството на Фабий или Требоний, строги пълководци, но не толкова безмилостни.
— Още щом се върна в Самаробрива, ще пиша на Мамира и Вентидий в Италийска Галия — обяви Цезар. — Изпитвам недостиг от седем легиона, а и Пети, на чучулигите, е под голямо напрежение, тъй като от него попълних загубите в другите. Ако ни предстои тежка година на битки, имаме нужда от единайсет легиона и четири хиляди конници.
Лабиен се намръщи:
— Четири легиона новобранци? Това е над една трета от цялата войска! Те само ще ни пречат.
— Само три ще са с новобранци — успокои го търпеливо Цезар. — В момента имаме един легион опитни войници в Плаценция. Не са оцапали още ръцете си с кръв, признавам, но са добре обучени и с нетърпение чакат първата си битка. Толкова се отегчават, че започват да недоволстват.
— А! Шести. Събран от Помпей Велики в Пиценум преди година, но все още не е мръднал от Испания. О, богове, колко е бавен! Прав си за скуката, Цезаре, но те са на Помпей.
— Ще му ги поискам на заем.
— Ще се съгласи ли?
— Предполагам. Помпей не е поставен под голям натиск в Испания, защото Афраний и Петрей управляват и двете провинции добре. Лузитаните са спокойни, също и Кантабрия. Ще му предложа да обуча хората му в битки вместо него. Това ще му се понрави.
— И как не? Две неща са сигурни за този Помпей: никога не влиза в битка, ако няма числено превъзходство, и никога не използва неопитни войски. Какъв страхливец! Ненавиждам този човек, винаги съм го презирал! — След кратка пауза Лабиен попита: — Ще съставиш ли нов Тринайсети, или ще отидеш направо на Четиринайсети?
— Ще съставя нов Тринайсети. Аз съм не по-малко суеверен от всеки нормален римлянин, но мисля, че е важно хората да започнат да мислят за тринайсет като за обикновено число. — Цезар вдигна рамене. — Освен това, ако имам Четиринайсети, а нямам Тринайсети, войниците от Четиринайсети ще знаят, че всъщност те са Тринайсети. Ще остана с новия легион през цялата година. И в края й, уверявам те, бойците в него ще смятат тринайсет за свое щастливо число.
— Вярвам ти.
— Както разбирам, Лабиен, ти смяташ, че мирните ни отношения с треверите са на път съвсем да се развалят — отбеляза Цезар и закрачи по Преторската улица.
— Сигурен съм в това. Треверите винаги са искали война, но досега са се бояли от мен. Амбиорикс промени положението; той е блестящ оратор, знаеш ли? Благодарение на него поддръжниците на Индуциомар постоянно се множат. Не мисля, че Цингеторикс ще удържи. Не можем да подценяваме нито Амбиорикс, нито Индуциомар, Цезаре.
— Ще успееш ли да удържиш лагера през зимата?
Лабиен оголи конските си зъби:
— О, да. Имам един малък план как да подмамя треверите на битка, която не могат да спечелят. Най-важното е да ги предизвикаме към прибързани действия. Ако чакаме лятото, ще си имаме работа с още хиляди и хиляди от тях. Амбиорикс постоянно снове през Ренус и опитва да убеди германите да го подкрепят. Ако успее, неметите ще решат, че земите им са защитени от германски нашествия, и също ще се присъединят към треверската войска.
Цезар въздъхна:
— Надявах се Галия на дългокосите да се вслуша в здравия разум. Боговете са ми свидетели, през всичките години бях търпелив! Ако съм се отнасял с тях справедливо и съм ги задължавал да спазват законите, то е, защото смятах, че ще се подчинят на Рим. И нямаше да са първите. Галите от Провинцията опитваха да оказват съпротива цял век, а погледни ги сега. Никога не са благоденствали толкова.
— Говориш като Цицерон — отбеляза Лабиен. — Те са прекалено твърдоглави, за да разберат кое е добро за тях. Ще се сражават, докато останат без сили.
— Страхувам се, че си прав. Точно затова с всяка изминала година положението става все по-тежко.
Те спряха, за да направят път на дълга колона от коне, водени от неколцина слуги към тренировъчната площадка.
— Как смяташ да подлъжеш треверите? — попита Цезар.
— Имам нужда от малко помощ от теб и от ремите.
— Искай и ще ти дадат.
— Искам да се пусне слух, че събираш ремите на границата им с беловаките. Кажи на Дорикс да направи така, че да излезе, че изпраща спешно всичките си хора натам. Искам обаче четири хиляди от тях да се скрият някъде наблизо. Ще ги прекарам тайно в лагера си, по четиристотин на нощ. Десет дена ще са ми достатъчно. Преди това обаче ще убедя разузнавачите на Индуциомар, че съм се уплашил и смятам да започна отстъпление заради изтеглянето на ремите. Не се тревожи, знам кои са шпионите. — Лабиен изкриви зловещо тъмното си лице. — Всичките са жени. След като започна да вкарвам ремите, бъди сигурен, че няма да са в състояние да предадат нито едно послание. Ще са твърде заети да пищят от болка.
— И след като вкараш ремите?
— Треверите ще дойдат да ме нападнат, преди да съм се изтеглил. Ще са им нужни десет дни, за да се съберат, и още два, за да дойдат. Ще успея навреме. След това ще отворя портите си и ще оставя шестте хиляди хедуи и реми да ги избият.
Цезар замина за Самаробрива доволен.
 
* * *
 
— Никой не може да те победи — говореше нежно Рианон.
Развеселен, Цезар се извъртя настрани, подпря главата си с ръка и я загледа.
— Това радва ли те?
— О, да. Ти си баща на сина ми.
— Можеше Думнорикс да му е баща.
Зъбите й проблеснаха в мрака.
— Никога!
— Интересно.
Тя издърпа косите си изпод тялото си, нелека и в известно отношение болезнена задача; разпиля ги между себе си и него като огнена река.
— Заради мен ли заповяда да убият Думнорикс? — попита.
— Не. Той кроеше заговор против мен, докато бях в Британия, затова му наредих да се присъедини към мен. Той си помисли, че искам да го убия там, далеч от всички, които могат да ме упрекнат за това. Затова избяга. Тогава му показах, че ако исках да го убия, можех да го направя пред всички. Лабиен изпълни задачата на драго сърце. Никога не е обичал Думнорикс.
Тя потрепери:
— Не харесвам Лабиен.
— Нищо чудно. Той принадлежи към онези римляни, които смятат, че единственият добър гал е мъртвият. Това важи и за галските жени.
— Защо не възрази, когато казах, че Оргеторикс ще бъде цар на хелветите? Той е твой син, а ти пак нямаш син! Когато раждах Оргеторикс, не съм имала представа колко знаменит и влиятелен си в Рим. Сега знам. — Тя се надигна и постави ръка на рамото му. — Цезаре, вземи го! Да си цар на силен народ като хелветите е завидна съдба, но да си цар на Рим е нещо несравнимо.
Той отблъсна ръката й, очите му проблеснаха.
— Рианон, Рим няма да има цар! Никога няма да позволя Рим да има цар! Аз ще стана първият мъж в Рим, но това не е като да си цар. Царете са отживелица, дори вие, галите, започвате да го осъзнавате. Народът живее по-добре, ако се управлява от група хора, които се сменят чрез избори. — Той се усмихна накриво. — Изборите дават на всеки способен човек възможност да бъде най-добрият… или най-лошият.
— Ти обаче си най-добрият! Никой не може да се сравнява с теб! Цезаре, ти си роден за цар! — възкликна тя. — Рим ще процъфтява под твоята власт, накрая ще станеш цар на света!
— Не искам да съм цар на света, а само първият мъж в Рим, пръв сред равни. Ако съм цар, няма да имам съперници — тогава къде е удоволствието? Без Катон и Цицерон да изострят сетивата ми, умът ми ще дегенерира. — Той се наведе и целуна гърдите й. — Остави нещата такива, каквито са, жено.
— Не искаш ли синът ти да е римлянин? — попита тя и се притисна до него.
— Това не е въпрос на желание. Той не е римлянин.
— Ти можеш да го направиш такъв.
— Синът ми не е римлянин. Той е гал.
Тя започна да го целува по гърдите, да го гали с косите си по слабините.
— Аз обаче съм принцеса — прошепна. — Кръвта му е по-благородна, отколкото можеше да бъде, ако майка му бе римлянка.
Цезар се извъртя върху нея:
— Кръвта му е само наполовина римска, и то тази половина, която не може да бъде доказана. Името му е Оргеторикс, не Цезар. И ще остане такова. Когато му дойде времето, изпрати го при народа си. Идеята синът ми да е цар ми харесва. Ала не цар на Рим.
— Ами ако бях велика царица, толкова велика, че дори Рим да ме признае?
— Дори да беше царицата на света, мила моя, пак нямаше да е достатъчно. Ти не си римлянка. Нито жена на Цезар.
Каквото и да смяташе да отговори тя, остана неизказано — Цезар запуши устата й с целувка. Тъй като той я облада, тя остави разговора недовършен, предпочете плътското удоволствие, но тайно се зарече да засегне темата някой друг път.
Не беше писано да стане тази зима, тъй като великите римски легати не спираха да влизат и да излизат през каменния праг на Цезаровия дом, обръщаха кратко внимание на сина й, излежаваха се по кушетките и говореха безспир за войски, легиони, провизии, укрепления…
„Така и не мога да разбера — мислеше си тя, — а и той не желае да ми обясни. Кръвта ми е далеч по-аристократична отколкото, на която и да е римска жена! Аз съм дъщеря на цар! Синът ми трябва да стане цар на Рим, не цар на хелветите. Цезар непрекъснато ми дава неясни отговори. Как мога да разбера, като той не ми обяснява? Трябва ли някоя римлянка да ме научи? Може ли римлянка да ме научи?“
И така, докато Цезар организираше приготовленията за всеобщото галско събрание в Самаробрива, Рианон седна с един хедуиски писар и му продиктува писмо на латински до известната благородна римлянка Сервилия. Избор, доказващ всемирното разпространение на сплетните от Рим.
 
„Пиша ти, уважавана Сервилия, защото знам, че дълги години си била интимна приятелка на Цезар и когато се върне в Рим, той без съмнение ще възобнови това приятелство. Или поне така се говори в Самаробрива.
Аз имам син от Цезар, вече е на три години. Кръвта ми е царска. Дъщеря съм на цар Оргеторикс на хелветите и Цезар ме взе от бившия ми съпруг Думнорикс на хедуите. Когато синът ми се роди обаче, Цезар каза, че трябва да бъде възпитан като гал в Галия и настоя да носи галско име. Нарекох го Оргеторикс, но бих предпочела да беше Цезар Оргеторикс.
В нашия галски свят е абсолютно задължително един мъж да има поне един син. По тази причина благородниците имат по повече от една жени, в случай че някоя се окаже ялова. Защото какъв смисъл има животът на един мъж, ако няма син да го наследи? И все пак Цезар няма син, а той не иска и да чуе моето момче да го наследи в Рим. Попитах го защо. Той ми отговори само, че защото не съм била римлянка. Че не съм достойна, това имаше предвид. Дори да съм била царицата на света, щом не съм римлянка, пак нямало да съм достойна. Не разбирам и съм ядосана.
Благородна Сервилия, можеш ли да ми го обясниш така, че да разбера?“
 
Хедуиският писар взе восъчните плочици, за да прехвърли късото писмо на Рианон върху папирус, и направи копие, което даде на Авъл Хирций за Цезар.
Случи се Хирций да му го предаде, когато му съобщаваше за пълната победа на Лабиен над треверите.
— Сразил ги е — обяви Хирций с безизразно лице. Цезар го погледна подозрително:
— И?
— И Индуциомар е мъртъв.
— Странно! — изненада се Цезар. — Мислех, че и белгите, и келтите вече са се научили да пазят водачите си далеч от бойната линия.
— Ами… те са го пазили. Лабиен издал заповед. Независимо от цената Индуциомар да му бъде представен. Ъ… не целият. Само главата.
— О, Юпитере, този човек е истински варварин! — гневно възкликна Цезар. — Войната има малко правила, но едно от тях е да не се лишават войските от предводителите им посредством убийство! О, и тази новина ще трябва да увивам в тирийски пурпур, за да я представя пред сената! Да можех да се размножа на толкова легати, от колкото имам нужда, и да им върша сам работата! Не стига ли, че Рим окичва рострите с римски глави? И главите на враговете си ли трябва да показваме за назидание? Той я е изложил на показ в лагера, нали?
— Да, на крепостната стена.
— Хората му сигурно са го посрещнали като император.
— Да, на бойното поле.
— Значи е могъл да залови Индуциомар и да го задържи за триумфалното си шествие. Вождът пак е щял да умре, но след като му бъде оказана честта на римски гост и след като разбере цялата мощ на Рим. Достойно е да умреш на триумфа на пълководеца, но това е било подло… срамно! Как да му придам приемлив вид в посланието си до сената, Хирций?
— Съветът ми е да не се опитваш. Представи го точно както е било.
— Той е мой легат. Дясната ми ръка.
— Вярно е.
— Какво му става на този човек, Хирций?
Хирций вдигна рамене:
— Той е варварин, който иска да стане консул, също както Помпей Велики се стремеше към консулството. На всяка цена. Не според традицията на дедите ни.
— Още един пиценец!
— Лабиен е много полезен, Цезаре.
— Полезен, да. Очаква да го избера като колега, когато стана отново консул след пет години.
— Да.
— Рим ще ме избере, но аз няма да избера Лабиен.
— Да.
Цезар закрачи напред-назад:
— Трябва да размисля насаме.
Хирций се изкашля:
— Има още нещо.
— О?
— Рианон.
— Рианон ли?
— Писа на Сервилия.
— С помощта на писар, тъй като сама не умее.
— А той ми даде копие от писмото. Не съм пуснал още вестоносеца с оригинала, преди да си го одобрил.
— Къде е?
Хирций му подаде папируса.
Още едно писмо стана на пепел, този път в мангала.
— Глупава жена.
— Да изпратя ли оригинала в Рим?
— О, да. Погрижи се обаче да видя отговора, преди Рианон да го получи.
— Това се подразбира.
Пълководеца смъкна аления си плащ от закачалката.
— Трябва да се разходя — обяви и си го наметна, сам го завърза; сетне погледна Хирций замислено. — И накарай някого да следи Рианон.
— Има и добра новина, Цезаре.
Цезар тъжно се усмихна:
— Имам нужда от такава! Казвай.
— Амбиорикс още не е постигнал никакъв успех с германите. Откакто ти построи моста на Ренус, те са доста предпазливи. Всичките му молби и ласкателства бяха напразни, нито един германец не е преминал в Галия.
 
* * *
 
Зимата бе към края си и всеобщото галско събрание наближаваше, когато Цезар поведе четири легиона към земите на нервиите, за да сломи завинаги съпротивата на племето. Късметът му бе на негова страна — цялото племе се беше събрало в най-голямото си укрепление, за да обсъжда дали да изпрати посланици на галската конференция в Самаробрива. Цезар завари нервиите въоръжени, но неподготвени, и ги разби безмилостно. Онези, които оцеляха от битката, бяха предадени в плен на хората му заедно с неизброима плячка. От тази акция Цезар и легатите му не извлякоха никаква изгода, всичко отиде за легионерите, включително приходите от продажбата на роби. След това той опустоши нервийската земя, изгори всичко, с изключение на владенията на Вертикон. Пленените вождове бяха изпратени в Рим за триумфалното му шествие. Щяха да го чакат, както бе казал пред Авъл Хирций, заобиколени с удобства и уважение. Щом дойдеше денят на триумфа, вратовете им щяха да бъдат прекършени на Тулианума, но дотогава щяха да имат време да разберат своята нищожност пред мощта на Рим.
Всяка година от пристигането си в Галия на дългокосите Цезар провеждаше всеобщо галско събрание. Първите бяха организирани в Битракт в земите на хедуите. Тази година за пръв път щеше да го провежда в крайния запад и до всяко племе бе изпратено нареждане да назначи делегати. Цезар искаше да говори пред племенните вождове, били те царе, съветници или законно избрани вергобрети, и да ги убеди, че Рим има само една цел — победа.
Тази година се надяваше да има по-добър успех. Всички, воювали срещу него през последните пет години, бяха разгромени, независимо колко бяха многобройни и за колко непобедими се смятаха. Дори загубата на Тринайсети легион се бе оказала от полза. Галите със сигурност вече виждаха неизбежното!
Въпреки това в навечерието на конференцията надеждите на Цезар не се оправдаха. Три от най-многочислените племена не бяха изпратили делегати: треверите, сеноните и карнутите. Неметите и трибоките никога не пращаха представители, но това бе разбираемо — земите им бяха на брега на Ренус, точно срещу владенията на свевите, най-жестоки и най-гладни сред германите. Те бяха толкова заети да отбраняват собствените си домове, че почти не оказваха влияние върху събитията в Галия.
Огромната зала със стени, покрити с мечешки и вълчи кожи, бе пълна, когато Цезар с обшитата си с пурпур ослепително бяла тога се възкачи на трибуната пред многоцветната тълпа. Събранието беше необичайно пъстро, посланиците на всяко племе носеха традиционните си отличителни атрибути: алените карета на атребатите, представени лично от цар Комий, оранжевите и смарагдовите петна на кардурките, тъмночервените и сините на ремите, алените и сините райета на хедуите. За съжаление липсваха жълтото и аленото на карнутите, индиговосиньото и жълтото на сеноните, тъмно и светлозеленото на треверите.
— Нямам намерение да обсъждам съдбата на нервиите — заговори високо Цезар, — защото всички знаете какво се случи. — Той погледна Вертикон и кимна. — Присъствието на този нервий днес е свидетелство за здравия му разум. Защо да се съпротивлявате срещу неминуемото? Запитайте се сами кой е истинският ви враг! Рим ли? Или германите? Римската закрила на Галия Комата е само за ваше добро. Римското присъствие ще осигури запазването на галските ви обичаи и традиции. Рим ще държи германите от тяхната страна на Ренус. Аз, Гай Юлий Цезар, във всеки договор, сключен с вас, съм се задължил да ви браня от германите! Защото вие не можете да ги удържите без помощта на Рим. Ако се съмнявате в думите ми, попитайте пратениците на секваните. — Той посочи няколко души с червено-розови одежди. — Цар Ариовист на свевите ги убеди да му позволят да се засели върху една трета от земите му. Тъй като те искаха мир, решиха да направят този приятелски жест. Но ако подадеш пръст на германите, те не само че ще ти отхапят ръката, ами ще завземат цялата ти страна! Нима кардурките смятат, че няма опасност да споделят тази съдба, защото земите им са далеч на югозапад на границата с аквитаните? Това ще сполети и тях! Помнете ми думите, това ще сполети и тях! Ако не приемете властта на Рим, това ще сполети всички ви!
Арвернските делегати заемаха цял ред, защото арверните бяха изключително могъщо племе. Отдавнашни врагове на хедуите, те населяваха планинските райони на Цебена около изворите на Елавер, Карис и Вигемна. Може би затова ризите и панталоните им бяха в бледобежово, а шаловете — с бледосини, бежови и тъмнозелени карета. Трудни за забелязване на фона на снега или скалите.
Един от тях, млад и гладко избръснат, се изправи.
— Кажи ми каква е разликата между Рим и германите? — попита той на карнутски диалект, който бе общ език на всички друиди. Цезар също го говореше.
— Не, ти ми я кажи — поиска Цезар.
— Аз не виждам никаква разлика, Цезаре. Чуждото владичество си остава чуждо владичество.
— Има огромни разлики! Фактът, че сега стоя пред вас и говоря на вашия език, е една от тях. Когато дойдох в Галия Комата, аз говорех хедуиски, арвернски и воконтски. Досега без труд съм научил друидски, атребатски и още няколко диалекта. Да, имам дарба да уча езици, това е вярно, но аз съм римлянин и съзнавам, че хората могат да се разберат само ако разговарят пряко, когато няма опасност преводачът да изкриви думите им. И въпреки това аз не съм накарал никого от вас да учи латински. Докато германите ще ви принудят да говорите на техните езици и накрая вие ще забравите своите.
— Хубави думи, Цезаре! — възкликна младият арверн. — Ала това показва най-голямата опасност от римското владичество! Вие управлявате с хитрост. Германите не са толкова изкусни политици. Затова на тях можем да се противопоставим по-лесно.
— Това явно е първото ти участие в общогалското събрание, затова не знам името ти. Как се казваш?
— Версенжеторикс!
Цезар излезе в най-предната част на трибуната.
— Преди всичко, Версенжеторикс, вие галите няма как да не се подчините на нечия чужда власт. Светът става все по-тесен. Започна да отеснява още откакто гърците са се разселили из цялото море, което Рим сега нарича Наше. След това на сцената излезе Рим. Гърците никога не са били обединени в една нация. Те бяха много малки народи, които също като вас воюваха помежду си, докато изтощят страните си. Рим също беше град — държава, но той постепенно обедини цяла Италия в една нация. Рим това е Италия. И въпреки това властта на Рим над Италия не зависи от една-единствена личност, от някой цар. Цяла Италия избира римските магистрати с гласуване. Цяла Италия участва в управлението на Рим. Цяла Италия дава войници за римската войска. Защото Рим е Италия. И Рим расте. Италийска Галия на юг от река Падус вече също е част от Италия и участва в избора на римски магистрати. И скоро цяла Италийска Галия на север от Падус също ще стане част от Рим, защото аз съм се зарекъл да го направя. Аз вярвам в единството. Вярвам, че единството прави силата. И аз ще дам на Галия Комата единството на една нация. Това ще е подаръкът на Рим. Ако Галия Комата попадне под властта на германите, тя ще се върне назад. Те нямат система за управление, нито организирана търговия, нито организация, която да позволи на народа да се уповава на една-единствена централна власт.
Версенжеторикс се изсмя презрително:
— Вие изнасилвате, вие не управлявате! Няма разлика между Рим и германите!
Цезар отговори без колебание:
— Както казах, разликите са много. Вече изтъкнах някои. Ти не ме слушаш, Версенжеторикс, защото не искаш да ме чуеш. Ти се вслушваш в чувствата, не в разума си. Това ще ти спечели много поддръжници, но и ще ти попречи да им осигуриш онова, от което най-много се нуждаят — мъдра преценка. Помисли за ставащия все по-тесен свят. Помисли за мястото, което би заела Галия Комата, ако се свърже с Рим вместо с германите, помисли за вътрешните борби между народите й. Аз не искам да воювам с вас, което обаче не означава, че ме е страх да воювам. След пет години римско присъствие в лицето на Гай Юлий Цезар това трябва да ви е ясно. Рим обединява. Рим носи граждански права. Рим носи по-добър живот. Рим носи мир и изобилие. Рим носи възможности за търговия, за развитие на занаятите, за разпространение на стоките ви из всички владения на Рим по света. Вие, арверните, правите най-добрите глинени съдове в Галия Комата. Като част от римската държава вашите съдове ще стигнат много по-далеч от Британия. Със закрилата на римските легиони вие можете да увеличите продукцията и богатството си без страх от чужди нашествия, без грабителства… без изнасилвания.
— Празни слова, Цезаре! Какво стана с атватуките? С ебуроните? С морините? С нервиите? Грабежи! Робство! _Изнасилване!_
Цезар въздъхна, вдигна дясната си ръка, пъхна лявата под тогата.
— На всички тези народи им бе дадено право на избор — отвърна спокойно. — Те нарушиха договорите ни, предпочетоха война пред покорство. Покорството щеше да им струва малко. Един данък срещу сигурен мир. В замяна на това нямаше да има повече германски нашествия. Щяха да започнат да водят по-добър живот. Щяха да продължат да почитат боговете си, да запазят земите си, свободата си, живота си!
— Под чуждо владичество — добави галът. Цезар наведе глава:
— Това е цената, Версенжеторикс: отпуснати юзди в ръцете на Рим или държани изкъсо от германите. Това е изборът. Няма вече самостоятелност. Галия Комата вече влезе в сферата на Нашето море, всички трябва да го осъзнаете. Няма връщане. Рим е тук. И Рим ще остане. Защото Рим трябва да задържи германите зад Ренус. Преди петдесет години в Галия Комата нахлуха три четвърти милион германи. Всички страдахте от нашествието им. Тогава пак ви спаси Рим, в лицето на Гай Марий. И сега пак ще ви спаси Рим, този път в лицето на племенника на Гай Марий. Приемете покровителството на Рим, искрено ви моля! Ако приемете Рим, много малко неща ще се променят. Запитайте някое от племената в Провинцията ни: волките, воконтите, хелвиите, алоброгите. Те не са станали по-малко гали от това, че са и римляни. Живеят в мир и благоденстват.
— Ха! — изсумтя Версенжеторикс. — Хубави думи! Те просто чакат някой да ги поведе, за да се спасят от чуждото владичество!
— Не е така, знаеш го. Иди говори с тях, да видиш, че съм прав.
— Когато отида да говоря с тях, няма да е, за да ги питам. Ще им предложа да вдигнат копията. — Версенжеторикс се изсмя и поклати глава. — Надяваш се да победиш? Вие сте само шепа хора! Рим е една огромна илюзия! Народите, с които сте се сблъскали досега, са малодушни, глупави и страхливи! В Галия Комата има повече воини, отколкото в цяла Италийска Галия и Италия, взети заедно! Четири милиона келти, два милиона белги! Научих за вашето преброяване, вие нямате толкова хора! Три милиона, Цезаре, нито човек повече!
— Числата не са важни — възрази Цезар, който явно се забавляваше от спора. — Рим притежава три неща, с които нито келтите, нито белгите разполагат: организация, техника и умение да попълва ефективно загубите си.
— О, да, прехвалената ви техника! Каква полза от нея? Помогнаха ли стените, издигнати от вас, за да преградите океана, да превземете някоя от крепостите на венетите? А? Не! Ние също сме изобретателни хора! Питай легата Квинт Тулий Цицерон! Използвахме обсадни кули срещу него, научихме се да използваме римската артилерия! Ние не сме малодушни, не сме глупави, не сме страхливи! От идването ти в Галия Комата, Цезаре, ние си взехме поуки! А и не всички римски пълководци са като теб! Рано или късно ти ще се върнеш в Рим и Рим ще изпрати някой глупак в Галия Комата! Друг като Касий в Бургидала! Други като Малий и Цепион в Араузион!
— Или друг като Ахенобарб, който разби на пух и прах арверните преди седемдесет и пет години — усмихна се Цезар.
— Сега арверните са много по-могъщи, отколкото преди идването на Ахенобарб!
— Версенжеторикс от арверните, чуй ме. Аз свиках подкрепления. Още четири легиона. Това са общо двайсет и пет хиляди души. Четири месеца след сформирането им те ще са годни да се сражават. Всички ще носят железни ризници, изкусно изработени мечове и кинжали на коланите си, шлемове на главите си и копия в ръце. Ще бъдат така обучени, че ще могат да се сражават дори насън. Ще имат артилерия. Ще умеят да строят обсадни съоръжения и укрепления. Ще могат да изминават най-малко по петдесет километра на ден без почивка. Ще бъдат предвождани от блестящи центуриони. Те ще дойдат с желание да намразят теб и всеки друг гал, и ако ги нападнете, те ще ви намразят. Ще имам Пети, Шести, Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети, Тринайсети, Четиринайсети и Петнайсети легион! И можеш да прибавиш към тях още четири хиляди конници от хедуите и ремите!
Версенжеторикс иронично се изсмя:
— Колко си глупав, Цезаре! Току-що ни издаде с какви сили ще разполагаш през идната година!
— Така е, само че не го направих от глупост. А като предупреждение. Казвам ви го, за да бъдете разумни и да внимавате. Не можете да победите! Защо изобщо да опитвате? Защо да съсипвате живота си за една обречена кауза? Защо да оставяте жените си толкова сами и земите си толкова пусти, че да ме принудите да оставя ветераните си сред тях, да се оженят за тях и да им направят римски деца?
Изведнъж Цезар загуби желязното си самообладание; наведе се заплашително напред. Версенжеторикс неволно отстъпи.
— Тази година ще бъде година на пълно изтребление, ако ме предизвикате! — закрещя Цезар. — Изкарайте ме на бойното поле и ще бъдете смазани! Никой не може да ме победи! Никой не може да победи Рим! Запасите ни в Италия са толкова големи, че мога да запълня всички загуби, които претърпя, преди да успееш да мигнеш! Ако пожелая, мога да увелича двойно тази войска от петдесет и четири хиляди воини! И да ги въоръжа! Предупреждавам ви, правете си сметка! Съобщавам ви това не за днешния ден, а за бъдещето! Римската организация, римската техника, римските запаси сами по себе си са достатъчни, за да ви разгромят! И не хранете празни надежди за деня, когато Рим ще изпрати по-малко способен управник на Галия Комата! Защото дотогава вие няма да съществувате! Цезар ще ви унищожи!
Той слезе от трибуната и гневно напусна залата, оставяйки галите и легатите си вцепенени.
— О, този буен нрав! — възкликна Требоний.
— Трябваше да им го каже в лицето — отбеляза Хирций.
— Е, мой ред е — въздъхна Требоний и се изправи. — Как мога да говоря след такова избухване?
— Дипломатично — посъветва го с усмивка Квинт Цицерон.
— Няма значение какво ще каже Требоний — намеси се Секстий. — Цезар вече им взе страха.
— Този Версенжеторикс се готви за война — предположи Сулпиций Руф.
— Млад е — отбеляза Хирций. — А и не се ползва с авторитет сред останалите арвернски делегати. През цялото време стискаха зъби и го гледаха сърдито.
 
* * *
 
Докато течеше срещата в голямата зала, Рианон седеше в каменната къща на Цезар с хедуиския писар.
— Чети — нареди тя.
Той счупи печата (който вече бе счупен, а след това отново бе споен с герба на Квинт Цицерон, тъй като Рианон нямаше представа как изглежда печатът на Сервилия), разви малкия свитък и дълго се взира в него, движейки беззвучно устни.
— Чети! — нетърпеливо повтори тя.
— Само да разбера какво пише — отвърна той.
— Цезар не прави така.
Писарят въздъхна и вдигна поглед:
— Цезар си е Цезар. Никой друг не може да чете от пръв поглед. И колкото повече говориш, толкова повече време ще ми е нужно.
Рианон се примири и задърпа златните нишки, вплетени в тъмночервената й роба, изгаряше от нетърпение да узнае отговора на Сервилия.
Накрая писарят вдигна очи от свитъка:
— Готов съм.
— Ами, започвай!
 
„Е, не мога да кажа, че съм очаквала да получа такова писмо, написано на доста странен латински от галската любовница на Цезар, но трябва да призная, че е забавно. Значи, ти имаш син от Цезар. Аз пък имам дъщеря от него. Също като сина ти и тя не носи името на Цезар. Така е, защото по онова време бях омъжена за Марк Юний Силан. Негов далечен роднина, друг Марк Юний Силан, тази година е сред легатите на Цезар. Затова дъщеря ми носи името Юния, и тъй като е третата Юния, я нарекох Тертула.
Твърдиш, че си принцеса. Варварите имат такива, знам. Съобщаваш ми този факт като нещо много важно. Ала той няма никакво значение. За римлянина единствената кръв, която има значение, е римската. Римската кръв е най-благородна. И най-долният просяк по римските улици е по-добър от теб, защото носи римска кръв. Никой син, чиято майка не е римлянка, не може да бъде скъп на Цезар, в чиито жили тече най-благородната римска кръв. Никога не се е смесвала с друга кръв, освен с римска. Ако Рим има цар, той ще бъде Цезар. Предците му са били царе. Ала Рим няма цар и Цезар няма да позволи да има такъв. Римляните не подвиват коляно пред никого.
Няма на какво да те уча, варварска принцесо. За един римски мъж не е необходимо да има син от своята кръв, та да наследи общественото му положение и да продължи рода му, защото може да си осинови. Изборът се прави много внимателно. Осиновеният трябва да притежава необходимото потекло и да приеме името на осиновителя си. Моят син е осиновен. Казва се Марк Юний Брут, но когато чичо му, моят брат, бе убит без наследници, Брут бе осиновен по негово желание, записано в завещанието му. И прие името Квинт Сервилий Цепион. Това, че след години предпочете да се нарече отново Марк Юний Брут, се дължи само на гордостта му от предшественика си Луций Юний Брут, който свали последния римски цар и установи републиката.
Ако Цезар не се сдобие със син, той ще осинови момче от рода на Юлиите с безупречно римско потекло. Такива са римските обичаи. И с тази мисъл Цезар ще живее спокойно. Ако не бъде дарен със син, носещ неговата кръв, той ще уреди нещата в завещанието си.
Не си прави труда да ми пишеш повече. Намекът ти, че си една от жените на Цезар, ми е противен. Ти си само временно увлечение.“
 
Писарят пусна свитъка и той се нави на руло.
— Това поставя нас, варварите, на мястото ни, нали? — възкликна гневно той.
Рианон дръпна писмото от ръцете му и започна да го къса на парченца.
— Махай се! — изръмжа.
От очите й рукнаха сълзи и тя отиде да види Оргеторикс, оставен под надзора на една от личните й прислужнички. Детето дърпаше по пода макет на Троянския кон. Цезар му го бе подарил и му беше показал как да го отвори, за да извади гърците — петдесет изящно издялани дървени фигурки, всяка, носеща собствено име: червенокосият Менелай; червенокосият късокрак Одисей; красивият Неоптолем, син на мъртвия Ахил, и дори един Ехион, чиято глава падна, щом се удари в плочите. Цезар започна да разказва легендата на момчето и да му изброява имената на героите, но Оргеторикс нямаше нито нужната памет, нито желание да попие знанието на Омир, и баща му се отказа. Ако детето харесваше подаръка, то бе по чисто детски причини: играчката беше красива, движеше се, съдържаше скрити неща, които можеха да се вадят и да се прибират, и извикваше възхищение и завист у всеки, който я видеше.
— Мама! — извика момчето, пусна връвчицата на коня и вдигна ръце.
Сълзите на Рианон вече бяха пресъхнали; тя взе сина си, занесе го до едно кресло, седна и го постави в скута си. Допря буза до блестящите му къдрици и зашепна:
— Теб не те е грижа. Ти не си римлянин, ти си гал. Но ти ще бъдеш цар на хелветите! И въпреки всичко си син на Цезар! — Стисна зъби. — Проклета да си, благородна Сервилия! Той никога повече няма да е твой! Тази вечер аз ще отида при жрицата в кулата на черепите и ще ти купя проклятие за дълъг живот без никаква радост!
 
* * *
 
На следващия ден пристигна вест от Лабиен: Амбиорикс най-сетне бе постигнал успех сред свевите, а треверите се стягаха за война.
— Хирций, искам с Трог да продължите конференцията — рече Цезар, докато подаваше парадния си колан, символ на империума му, на Тразил, който събираше багажа му. — Четирите ми нови легиона достигнаха земята на хедуите и аз им изпратих заповед да продължават към сеноните, за да ги сплашат. Тръгвам с Десети и Дванайсети, за да ги пресрещна.
— Ами Самаробрива? — поинтересува се Хирций.
— Требоний може да остане да я пази с Осми, но мисля, че не е зле да преместим конференцията на някое по-малко удобно място за липсващите ни приятели карнутите. Нека делегатите отидат в Лутеция при паризиите. Тя е на остров и затова се отбранява по-лесно. Опитай се да налееш малко здрав разум на галите и вземи Пети легион със себе си. Също Силан и Антистий.
— Предвиждаш ли голяма война?
— Надявам се, не. Мисля, че ще имам време да извадя по няколко кохорти от новите легиони и да вмъкна от моите опитни воини. — Цезар се усмихна. — Може да се каже, ако цитираме думите на младия Версенжеторикс, че смятам да създам една голяма илюзия. Макар че се съмнявам галите да го видят по този начин.
Времето летеше, но той трябваше да се сбогува с Рианон. Завари я в стаята… но не сама! Версенжеторикс бе с нея. „О, Фортуна, ти винаги ми носиш късмет!“
Той спря все още незабелязан на вратата; за пръв път имаше възможност да разгледа Версенжеторикс отблизо. Общественото му положение личеше от големия брой масивни златни огърлици и гривни, украсените със сапфири колан и презраменен ремък и от големината на сапфира върху брошката му. Фактът, че лицето му бе гладко избръснато, изненадваше Цезар, тъй като това не беше характерно за келтите. Измитата му с варовита вода коса бе почти бяла и разресана като лъвска грива, а лицето му — само кожа и кости, почти като гол череп. Черни вежди и мигли — о, той бе различен от другите гали! Тялото му също беше слабо, явно беше твърде неспокоен човек, помисли си Цезар, докато влизаше. Индивидуалист. Много опасен.
Лицето на Рианон светна, след това веднага посърна при вида на кожената ризница на Цезар.
— Цезаре! Къде отиваш?
— Да посрещна легионите си.
Той подаде десницата си на Версенжеторикс, който се беше изправил в целия си ръст от шест стъпки като на всеки типичен келт. Погледна подозрително подадената ръка с тъмносините си очи.
— О, хайде! — подкани го Цезар. — Няма да се отровиш, ако ме докоснеш!
Галът подаде дългата си, слаба ръка и двамата мъже се здрависаха по приетия в цял свят обичай, без да се опитват да го превърнат в премерване на силите. Стиснаха ръце силно, но за кратко, без да удължават излишно поздрава.
Цезар вдигна вежди и се обърна към Рианон.
— Познавате ли се? — попита, без да сяда.
— Версенжеторикс ми е първи братовчед. Майките ни са сестри. Арверни. Не съм ли ти казала? И двете се омъжиха за царе. Моята за цар Оргеторикс, неговата за цар Целтил.
— А, да. Целтил. Бих казал, че той по-скоро се опита да стане цар. Арверните не го ли убиха, Версенжеторикс?
— Да. Ти имаш добро отношение към арверните, Цезаре.
— Дойката ми беше арвернка. Кардикса. Настойникът ми, Марк Антоний Гнифон, бе наполовина салув. А на горния етаж на дома на майка ми имаше наематели хедуи. Може да се каже, че съм израсъл сред гали.
— През първите години лесно ни заблуждаваше, когато използваше преводач.
— Бъди справедлив! Не говоря нито един германски език, а през по-голямата част от първата си, година се занимавах с Ариовист. Освен това не разбирах много добре и секвански. Беше ми нужно време, за да науча белгски езици, макар че друидският беше лесен.
— Ти не си такъв, какъвто изглеждаш — отбеляза Версенжеторикс и отново седна.
— Че кой е? — отвърна Цезар и изведнъж реши да седне; колко минути, прекарани с Версенжеторикс, можеха да са му от полза.
— Вероятно никой, Цезаре. Какъв мислиш, че съм аз?
— Млада буйна глава. Смел си и доста интелигентен. Липсва ти тактичност. Не е разумно да поставяш в неудобно положение старейшините си на такова важно събрание.
— Някой трябваше да се обади! Иначе всички щяха да седят и да те слушат като ученици велик друид. Аз изказах мислите на много от тях — заяви самодоволно Версенжеторикс.
Цезар поклати глава:
— Така е, но това не е разумно. Една от целите ми е да избегна кръвопролития, не ми доставя удоволствие да проливам реки от кръв. Трябва да обмислиш нещата, Версенжеторикс. В крайна сметка Рим ще победи, не си прави илюзии. Така че защо да се съпротивляваш? Ти си мъж, не глупав кон! Имаш способността да убеждаваш хората, да си печелиш поддръжници. Затова води мъдро народа си. Не ме принуждавай да предприемам мерки, които не желая.
— Да вкарам народа си във вечно робство, това ли искаш да кажеш, Цезаре?
— Не, не това. Да ги поведеш към мир и благоденствие.
Версенжеторикс се наведе към римлянина; очите му заблестяха със същата светлина като сапфирената му брошка.
— Аз ще поведа народа си, Цезаре! Но не към робство. А към свобода. Към старите времена, към времената на царе и на герои. И ние ще подминем с презрение Вашето море! Едно вярно нещо каза вчера. Галите трябва да станат един народ, да не се делят. Аз мога да го постигна. И ще го постигна! Ние ще те надживеем, Цезаре. Ще прогоним теб и всички, които опитат да те последват. И аз казах една истина. Казах, че Рим ще постави някой глупак на твое място. Така работят демокрациите, издигат безумци като кандидати и после народът се чуди защо го управляват само глупци. Народът се нуждае от царе, не от хора, които се сменят при всяко мигване. Една група се облагодетелства, после друга, но никога целия народ. Царят е единственият изход.
— Царят никога не е правилен изход.
Версенжеторикс се изсмя; висок, писклив звук.
— Ти обаче си цар, Цезаре! Това личи по походката ти, по погледа ти, по държанието ти. Ти си Александър Велики, по случайност избран от народа. След теб всичко ще се превърне в пепел.
— Не — усмихна се Цезар. — Аз не съм Александър Велики. Аз съм само един участник в триумфалното шествие на Рим. Важен участник, съзнавам го. Но все пак само един участник. Когато Александър Велики умря, Македония умря. Страната му изчезна от лицето на земята заедно с него. Той се отрече от гръцката си кръв и преряза пъпната връв на империята си, защото мислеше като цар. Той бе причината за величието на държавата си. Правеше каквото си поиска и ходеше, където си поиска. Той мислеше като цар, Версенжеторикс! Той се олицетвори с една идея. За да я направи вечна, трябваше и той да живее вечно. За разлика от него аз съм само слуга на страната си. Рим е по-велик от всеки мъж, когото е издигал. Когато аз умра, Рим ще продължи да издига велики мъже. Аз ще направя Рим по-силен, по-богат. Постигнатото от мен ще бъде използвано и подобрявано от моите наследници — и глупци, и мъдреци, и това е по-добро, отколкото може да даде, която и да било царска династия. Защото на всеки велик цар има десетина мижитурки.
Версенжеторикс се облегна назад и затвори очи.
— Не съм съгласен — рече след известно време. Цезар се изправи:
— Да се надяваме тогава, Версенжеторикс, никога да не се наложи да разрешаваме спора си на бойното поле. Защото в такъв случай, победеният ще си ти. — Тонът му стана по-мек: — Работи с мен, не срещу мен!
— Не — отвърна младежът, все още със затворени очи. Цезар излезе и отиде при Авъл Хирций.
— Рианон става все по-интересна — сподели Пълководеца. — Младият лудетина Версенжеторикс се оказва неин пръв братовчед. В това отношение галските благородници са точно като римските. Всички са роднини. Дръж ги под око, докато ме няма, Хирций.
— Това означава ли, че тя трябва да дойде в Лутеция с мен?
— О, да. Трябва да й предоставим колкото се може повече възможности за срещи с братовчед й Версенжеторикс.
Хирций се намръщи и вдигна умолително кафявите си очи:
— Наистина, Цезаре, не смятам, че тя би те предала, независимо кой й е роднина. Тя те обожава.
— Знам. Ала тя е жена. Говори и върши глупости, като да пише на Сервилия — надали мога да си представя по-голяма глупост! Докато отсъствам, не позволявай да научава за неща, за които няма нужда да знае.
Както всички посветени в тайната Хирций умираше от любопитство да разбере какъв е бил отговорът на Сервилия, но Цезар го бе отворил насаме, след това го беше запечатал отново с герба на Квинт Цицерон, без да даде възможност на друг да го прочете.
 
* * *
 
Когато Цезар се появи начело на шест легиона, сеноните се огънаха и се предадоха без бой. Дадоха заложници и помолиха за милост, веднага изпратиха пратеници в Лутеция, където галите под не особено строгия надзор на Авъл Хирций се караха, плетяха интриги, пиеха и пируваха. Изпратиха също и тревожно послание до карнутите, изплашени от бързата поява на тези четири нови легиона, от увереното им държане, от бляскавите им доспехи, от усъвършенстваната им артилерия. За сеноните пред Цезар се бяха застъпили хедуите; сега ремите го помолиха да пощади карнутите.
— Добре — рече той на Кот от хедуите и Дорикс от ремите. — Ще бъда великодушен. И как иначе мога да постъпя? Никой от тях не вдигна меч. Макар че бих бил по-доволен, ако можех да съм сигурен, че говорят искрено. Само че аз изобщо не им вярвам.
— Цезаре, дай им време — молеше го Дорикс. — Те са като деца, които досега не са били ограничавани за нищо, а сега имат побащим, който иска покорство.
— Как пък не, деца — вдигна вежди Цезар.
— Изразих се метафорично — заяви с достойнство Дорикс.
— Не е време за шеги. Разбрах те добре. Все пак ще ги следим изкъсо, приятели мои. Бъдещето им зависи от това, дали ще спазят договорите, които подписаха. Това важи главно за сеноните и карнутите. Треверите за мен са безнадежден случай; ще се наложи да бъдат подчинени със сила. Келтите в Централна Галия обаче са достатъчно интелигентни, за да разберат значението на договорите и поведението, което следва от тях. Не ми се ще да екзекутирам хора като Акон от сеноните и Гутруат от карнутите, но ако ме предадат, ще го сторя. Помнете ми думата, ще го направя.
— Няма да те предадат, Цезаре — успокои го Кот. — Както сам каза, те са келти, не белги.
Цезар неволно вдигна ръка да подръпне косата си, както правеше винаги, когато бе нервен, но се усети и я прокара по лицето си. Нищо не биваше да разваля вида на грижливо сресаната му рядка коса. Той въздъхна, отпусна се в креслото си и погледна двамата гали:
— Да не мислите, че не си давам сметка, че всяко използване на сила от моя страна се разглежда като погазване на правата им от страна на Рим? Аз си правя неимоверен труд да им угодя, а в замяна на това те ме мамят, предават ме, отнасят се към мен с презрение! Сравнението с деца изобщо не е подходящо, Дориксе. — Той си пое дълбоко дъх. — Предупреждавам и двама ви, защото и двамата дойдохте да се застъпите за други племена: ако тези нови договори не се спазят, ще предприема крути мерки. Нарушаването на договори, скрепени с клетва, е изменничество! И ако римски граждани загубят живота си, аз ще екзекутирам виновниците, както Рим екзекутира всички предатели и убийци: ще ги бичувам и обезглавя. И не говоря за обикновените войници. Ще екзекутирам вождовете и старейшините като главни виновници за предателството. Ясно ли е?
Той не изпусна този път нервите си, но атмосферата в стаята бе много потискаща. Кот и Дорикс се спогледаха и промърмориха:
— Да, Цезаре.
— Тогава се погрижете да предадете думите ми. Особено на водачите на сеноните и карнутите. — Той се изправи. — А сега е време да насоча цялото си внимание и енергия към треверите на Амбиорикс.
 
* * *
 
Още преди да напусне главния си щаб, Цезар научи, че Акон, вождът на сеноните, вече е нарушил договора, подписан от него броени дни преди това. Какво може да направи човек срещу благородници без чувство за достойнство? Хора, които пращат други да молят за милост вместо тях, а след това нарушават току-що подписания договор? Какви точно бяха разбиранията на галите за достойнство? Как Можеха хедуите да гарантират за доброто поведение на Акон, след като Кот със сигурно е знаел, че той не държи на думата си? Ами Гутруат от карнутите? И той ли бе такъв?
Преди всичко обаче трябваше да се справи с белгите. Цезар отиде със седем легиона и един керван с провизии в Неметоцена в земите на атребатите на Комий. Изпрати два от легионите и кервана на Лабиен на брега на Моза. Комий и останалите пет го придружиха на север покрай Скалдис към земите на менапиите, които избягаха без бой сред солените си блата покрай Германско море. Наказанието бе ужасяващо. Безброй манапийски дъбове бяха отсечени и всички менапийски къщи без изключение лумнаха в пламъци. Наскоро засятото жито беше изскубано, добитъкът — изклан. Легионите пируваха, за менапиите не остана нищо.
Те помолиха за мир и изпратиха заложници. В замяна Цезар остави цар Комий с атребатската си конница да пази района — ясен знак за Комий, че получава към земите си и тези на менапиите.
 
* * *
 
Лабиен си имаше свои проблеми, но докато Цезар пристигне с петте си легиона, той вече бе удържал голяма победа над треверите.
— Нямаше да се справя без двата легиона, които ми изпрати — призна той пред Цезар, знаейки, че това няма да помрачи славата му на блестящ пълководец. — Амбиорикс предвождаше треверите и бе готов за нападение, но когато видя двата нови легиона, се оттегли да изчака германските подкрепления.
— А те дойдоха ли?
— Ако са дошли, сигурно бързо са подвили опашка и са се върнали незабелязано. Аз естествено изобщо нямах намерение да ги чакам.
— Естествено — повтори Цезар с лека усмивка.
— Подмамих ги. Не спирам да се учудвам, Цезаре, как се хващат всеки път на една и съща клопка. Направих така, че треверските шпиони сред конницата ми да си помислят, че съм се уплашил и смятам да се изтегля. — Той поклати удивено глава. — Този път обаче наистина предприех поход. Те нападнаха колоната ми в обичайната си безразборна тълпа, хората ми се обръщаха, хвърляха копия, след това взимаха нови. Избихме хиляди. Всъщност толкова много, че се съмнявам повече да ни създават главоболия. Останките от треверската войска ще са твърде заети на север да отбиват нашествията на германите.
— А Амбиорикс?
— Избяга през Ренус с някои от роднините на Индуциомар. Цингеторикс отново взе властта.
— Хм — изсумтя замислено Цезар. — Е, Лабиен, докато треверите се възстановяват, няма да е зле да построим друг мост през Ренус. Ходи ли ти се в Германия?
— След толкова месеци в този смрадлив лагер, Цезаре, бих приел и поход до Хадес!
— Много точно се изрази, Тите, тук има толкова много фъшкии, че с тях могат да се торят нивите на цялата околност в продължение на десет години. Ще кажа на Дорикс да ги откара, преди да са ги взели треверите.
 
* * *
 
Цезар, който винаги пристъпваше с ентусиазъм към всяка голяма строителна задача, нареди да се прокара мост през Ренус малко по-нагоре по течението спрямо онзи, който бяха изградили две години по-рано. Трупите от предишния строеж още стояха на брега и тъй като бяха дъбови, нямаха много поражения.
Ако първият мост бе яка конструкция, вторият беше още по-стабилен, защото този път Цезар нямаше намерение да го разрушава след изтеглянето си. Войниците работиха осем дни, забиваха колове в речното корито, издигаха колони, обграждаха ги с подпори от горната страна, за да ги защитят от силното течение.
— Има ли нещо, което да не знае? — чудеше се Квинт Цицерон.
— Ако има, на мен не ми е известно — отвърна Гай Требоний. — Може дори да накара жена ти да те напусне и да отиде при него, ако я хареса. Едно от големите му разочарования е, че галите още не са му дали повод да обсади Нуманция, за да им покаже, че вратите й са отворени като на бордей. Ако се съмняваш в знанията му, можеш да го попиташ за обсадата на Картаген от Сципион Емилийски: ще ти каже точно къде е сгрешил Сципион.
— Всичко това помага за развитието на ума му — намеси се с усмивка Фабий.
— Мислиш ли, че ще ми отнеме Помпония, ако я види? — попита с надежда Квинт Цицерон.
Требоний и Фабий избухнаха в смях. Марк Юний Силан мрачно ги изгледа:
— Мен ако питате, това е пълна загуба на време. Трябва да се прехвърлим с лодки. Мостът не допринася за нищо друго, освен за славата му.
Старите легати се обърнаха и го изгледаха презрително — Силан бе от онези, които нямаше да бъдат поканени да останат.
— Да-а, можем да се прехвърлим с лодки — съгласи се замислено Требоний. — Ала след това ще се наложи и да се върнем с лодки. Какво ще стане ако свевите или убите изскочат с милионните си пълчища от гората? Цезар никога не поема глупави рискове, Силане. Виждаш ли как е наредил артилерията на галския бряг? Ако се наложи да се изтегляме спешно, той ще разбие моста на трески, преди и един герман да успее да премине. Това е една от тайните за бързото придвижване на Цезар. А другата е, че е готов за всякаква ситуация.
Лабиен душеше въздуха с гърбавия си нос.
— Подушвам продажниците! — заяви тържествено. — О, как само им се иска да го изгорят в някоя дървена клетка!
Преди другите да измислят подходящ отговор за тази реплика, към тях се приближи Цезар с широка усмивка:
— Събирайте войската, момци! Време е да прогоним свевите в горите им.
— Как така да прогоним? — поинтересува се Лабиен. Цезар се засмя:
— Ако не се лъжа, Тите, до нищо по-сериозно няма да се стигне.
Легионите минаха в обичайните си колони по осем по огромния мост, дебелите греди трепереха под едновременните удари на хиляди крака, звукът отекваше над водата отдолу. Несъмнено идването им се чуваше на километри напред. Убийските старейшини чакаха, но зад тях не се виждаха никакви германски войници.
— Не бяхме ние! — изкрещя вождът им, чието име, разбира се, бе Херман. — Цезаре, кълна ти се! Свевите изпратиха подкрепления на треверите, не ние! Нито един убийски войник не е преминал реката, за да помага на еверите, кълна се!
— Успокой се, Арминий — обърна се към него Цезар с тинския вариант на името му чрез преводача си. — Ако казваш истината, няма от какво да се бойте.
Редом с убийските предводители стоеше и друг благородник, по чиито черни одежди личеше, че е от херуските, могъщо племе, населяващо земите между владенията на сугамбрите и река Албис. Цезар не можеше да отмести погледа си от него. Бяла кожа, червени къдрици и благороден поглед като на Луций Корнелий Сула. Който, както му бяха казали, шпионирал навремето за Гай Марий сред германите заедно с Квинт Серторий. На колко години бе този мъж? Трудно беше да се определи възрастта на германите, чиято кожа оставаше винаги млада. Можеше да е и към шейсетте. Да, много вероятно.
— Как се казваш? — попита Цезар чрез преводача си.
— Корнел — отвърна херускът.
— Имаш ли брат — близнак?
Бледосините очи на германа се разшириха от изненада:
— Имах. Брат ми загина в битка срещу свевите.
— А баща ти?
— Велик вожд, така казваше майка ми. Беше келт.
— Как се казваше?
— Корнел.
— И сега ти предвождаш херуските.
— Да.
— Смятате ли да воювате срещу Рим?
— В никакъв случай.
Цезар се усмихна и пак се обърна към Херман:
— Успокой се, Арминий! Вярвам ти. Ако наистина говориш истината, оттегли се в укреплението си, пази храната си и не прави нищо. Аз искам Амбиорикс, не война.
— Новината се разпространи по реката още докато строеше моста си. Амбиорикс отиде при своя народ, ебуроните. Свевите все това повтарят.
— Много мъдро от тяхна страна, но предпочитам да проверя сам — усмихна се Цезар. — Та, като съм дошъл, Арминий, имам едно предложение за теб. Убите са конници, говори се, че сте най-добри от германите и далеч по-способни от кое да е белгско племе. Дали не са ме заблудили?
Херман се изпъчи гордо:
— Не, Цезаре, не са.
— Само че добри коне се намират трудно, нали?
— Много трудно. Повечето взимаме от Херсонезе, където старите кимври са отглеждали огромни животни. А набезите ни в Белгика рядко са за завземане на територия. Най-често търсим италийски и испански коне.
— В такъв случай може аз да ти помогна, Арминий.
— Да помогнеш на _мен_!
— Да. Когато наближи следващата зима, изпрати ми четиристотин от най-добрите си ездачи във Виена в Римската галска провинция. Не си прави труда да им даваш добри коне. Там ще ги чакат осемстотин от най-породистите ремски животни. Ако дойдат навреме, ще могат и да ги обучат. Освен това ще ти изпратя и подарък от хиляда ремски коне с много породисти жребци за разплод сред тях. Ще платя на ремите от собствения си джоб. Интересува ли те това?
— Да! Да!
— Чудесно! Ще говорим по-подробно на връщане.
След това Цезар се приближи до Корнел, който заедно с другите старейшини и главния преводач на Пълководеца, Гней Помпей Трог, чакаше на почетно разстояние.
— Има още нещо, Корнеле. Имаш ли синове?
— Двайсет и трима от единайсет жени.
— А те имат ли синове?
— Онези, които са достатъчно големи, да.
— О, колко щеше да се зарадва Сула! — засмя се Цезар. — А имаш ли дъщери?
— Шест оставих живи. Най-красивите. Затова съм тук. Едната трябва да се омъжи за най-големия син на Херман.
— Прав си — кимна Цезар. — Шест са достатъчни, за да сключат подходящи бракове. Колко си далновиден! — Внезапно отрезвял, той се изпъна като струна. — Стой тук, Корнеле. На връщане към Галия Комата искам да сключа мирен договор с убийте. И ще направя огромно добро в памет на един много велик и отдавна мъртъв римлянин, ако сторя същото и с херуските.
— Но ние вече имаме такъв, Цезаре.
— Наистина? Кога е сключен?
— Малко преди или след раждането ми. Още го пазя.
— Значи не съм си научил урока. Нищо чудно, че е закачен на стената в храма на Юпитер Феретриус, точно където го е оставил Сула. Освен ако не е изгорял в пожара.
Германският син на Сула гледаше с недоумение, но Цезар нямаше намерение да го осведомява. Вместо това той се огледа с престорена изненада:
— Не виждам обаче сугамбрите! Къде са те?
Херман преглътна тежко:
— Ще са тук, когато се върнеш, Цезаре.
 
* * *
 
Свевите се бяха оттеглили в дълбините на Баценския лес, безкрайно пространство, обрасло с букове, дъбове и брези, преминаващо в още по-огромната Херцинска гора, която се простираше на километри чак до Дакия и изворите на митичните реки, вливащи се в Евксинско море. Говореше се, че човек можел да върви шейсет дена и пак да не стигне дори средата й.
Където имаше дъбове и жълъди, там се въдеха и свине — в тези непристъпни дебри живееха грамадни и невероятно свирепи глигани със страшни бивни. Вълци бродеха навсякъде, ловуваха на глутници и нямаха страх от нищо. В горите на Галия, особено около Ардвена, също имаше глигани и вълци, но в Германия за тях се разказваха легенди, тъй като хората още не ги бяха прогонили на изток. Ужасяващи същества скитали там! Огромни лосове, които трябвало да се облягат на дърветата, за да спят, толкова тежки били рогата им, зубри с размерите на малки слонове и грамадни мечки с нокти, по-дълги от човешки пръсти, със зъби, по-големи от на лъв, мечки, по-високи от човек, ако застанат на два крака. Елени, диви говеда и диви овце съставляваха храната им, но те не се отказваха и от човешко. Германите ги убиваха заради кожите им, ценени високо заради топлината им.
Нищо чудно, че войниците гледаха със страхопочитание границата на Баценския лес и обещаваха щедри дарове на Сол Индигес и Телус, ако внушат на Цезар да не влиза там. Защото те щяха да го последват, но с огромен страх.
— Е, германите не са друиди и следователно няма смисъл да сечем дърветата им — рече Цезар на разтревожените си легати. — Пък и нямам намерение да причинявам такъв ужас на войниците си. Показахме ноктите си и това е достатъчно, струва ми се. Да се връщаме в Галия.
Този път обаче мостът не беше срутен напълно. Само двеста стъпки откъм германския бряг бяха съборени. Цезар остави останалата част, издигна силно укрепен лагер, снабден с кула, достатъчно висока, за да се вижда от нея в Германия на десетки километри, и остави като охрана Пети легион, на чучулигите, под командването на Гай Волкаций Тул.
 

Беше краят на септември, все още в разгара на лятото. Белгите бяха поставени на колене, но за пълното прекратяване на белгската съпротива, трябваше да се проведе още една военна кампания. От моста през Ренус Цезар поведе войските си на запад във вече опустошените земи на ебуроните. Ако Амбиорикс бе там, трябваше да бъде заловен. Ебуроните бяха неговият народ, ала беше невъзможно един цар да управлява, ако няма поданици. Затова те трябваше да изчезнат от лицето на земята. Начинание, което цар Комий на атребатите посрещна с радост — земите му се увеличаваха бързо и той имаше хора, с които да ги насели. Титлата „цар на всички белги“ бе по-близко от всякога.
Квинт Цицерон обаче нямаше такъв късмет. Тъй като той лесно намираше общ език с войниците, Цезар му повери командването на Петнайсети легион, единствения, съставен все още от неопитни бойци, неучаствали в битка. Вестта за изтребването на ебуроните беше преминала през реката в Германия и сугамбрите решиха да помогнат тайно на Цезар. Преминаха с лодки в Белгика и допълнително усложниха положението на белгите. За нещастие видът на една нестройна и недостатъчно сработена римска колона бе изкушение, на което трудно можеше да се устои. Сугамбрите се нахвърлиха върху Петнайсети легион и войниците изпаднаха в такава паника, че Квинт Цицерон и трибуните му не успяха да сторят нищо.
Две кохорти бяха избити в суматохата, но преди сугамбрите да успеят да убият още, Цезар пристигна начело на Десети легион. Със смесени викове на триумф и уплаха сугамбрите оставиха Цезар и Квинт Цицерон да възстановят реда. Това им отне цял ден.
— Аз те разочаровах — промълви Квинт Цицерон със сълзи на очи.
— Не, не си. Те са неопитни и неуверени. Заради този проклет германски лес. Случват се и такива неща, Квинте. И аз да бях с тях, надали щях да се справя по-добре. Грешката е в лошите им центуриони, не в моя легат.
— Ако ти ги беше предвождал, щеше да видиш недостатъците и да предотвратиш суматохата — продължаваше да се тюхка Квинт Цицерон.
Цезар постави ръка на рамото му и го разтърси леко:
— Може би, но не е сигурно. Така или иначе, можем да проверим. Вземи Десети. Петнайсети ще остане с мен за доста време. Тази есен искам да прекося Алпите в Италийска Галия и ще ги взема със себе си. Ще преминат много километри под моето командване, накрая ще са като на пружини. Включително и ленивите центуриони.
— Това означава ли, че заминавам със Силан?
— Искрено се надявам да не е така, Квинте! Ще останеш с мен, докато ти кажа. — Цезар стисна по-силно рамото на легата си. — Виждаш ли, Квинте, аз вече започвам да мисля за теб като за _големия_ брат на великия Цицерон. Той е в състояние да произнася прекрасни слова във форума, но на бойното поле не може да се пребори и с дете. Всекиму своето. Ти си онзи Цицерон, който предпочитам да ме придружава по всяко време.
Тези думи Квинт Цицерон запомни до края на живота си, думи, които щяха да причинят много болка, големи противоречия и страшен разкол в рода на Тулий Цицерон. Защото Квинт никога нямаше да може да ги забрави, нито да престане да обича човека, който ги беше произнесъл. Кръвта е най-важна. Ала въпреки това сърцата могат да страдат. О, може би по-добре щеше да бъде, ако никога не бе служил при Цезар! Ала ако не беше, великият Цицерон щеше да диктува всяка негова мисъл и Квинт никога нямаше да стане самостоятелно разсъждаващ мъж.
 
* * *
 
И така, тази наситена с битки година завърши за Цезар. Той разквартирува легионите си за зимата много рано: два с Лабиен в един нов лагер при треверите, два в земите на винаги верните лингони покрай река Секвана и шест около Агединкум, главната крепост на сеноните.
Подготви се за заминаване за Италийска Галия. Смяташе да придружи Рианон и сина си до вилата й в околностите на Араузион, а също и да намери учител на момчето. Какво му имаше? Каква бе тази липса на интерес към гръцката обсада на Илион в продължение на десет дълги години, към съперничеството между Ахил и Хектор, към лудостта на Аякс и изменничеството на терзитите? Ако беше попитал Рианон, тя щеше да му отговори троснато, че Оргеторикс още няма четири години. Той обаче не можеше да разбере, че синът на гений може да бъде съвсем обикновено момче.
В края на ноември той свика ново общогалско събрание, този път в главния град на ремите, Дурокорторум. Целта на това събиране беше обсъждане. Цезар обвини вожда на сеноните, Акон, в заговор за въстание. Проведе официално римско съдебно дело, макар и само в едно заседание: свидетели, кръстосан разпит на свидетелите, двайсет и шестима съдебни заседатели римляни и двайсет и петима гали, адвокати за обвинението и защитата. Цезар сам председателстваше съда, заедно с Кот от хедуите, който се беше застъпил за сеноните.
Всички келти и някои от белгските племена изпратиха представители, въпреки че ремите надвишаваха по брой всички останали делегати (и имаха шестима от двайсет и петимата съдебни заседатели). Арверните се водеха от вергобретите си Гобаницион и Критогнат, но сред пратениците беше („нищо чудно“ — помисли си Цезар) и Версенжеторикс. Той моментално предизвика съда.
— Ако този съд ще бъде честен — обърна се той към Цезар, — защо римляните имат един съдебен заседател повече от галите?
Цезар отвори широко очи:
— По традиция съдебните заседатели трябва да са нечетен брой, за да се избегнат безизходни ситуации. Беше теглен жребий, сам видя, Версенжеторикс. Освен това за целите на този съд всички съдебни заседатели трябва да се разглеждат като римляни, за да има гласът им еднаква тежест.
— Как може да има еднаква тежест, когато римляните са двайсет и шест, а галите — само двайсет и пет?
— Ще бъдеш ли по-доволен, ако сложа още един гал сред съдебните заседатели? — попита спокойно Цезар.
— Да! — тросна се той, давайки си сметка, че римските легати вече му се присмиват.
— Така да бъде. Сядай сега, Версенжеторикс.
Гобаницион се изправи.
— Да? — подкани го Цезар.
— Извини поведението на племенника ми, Цезаре. Няма да се повтори повече.
— Благодаря ти, Гобаниционе. Сега можем ли да продължаваме?
Съдът продължи с изслушване на свидетелите и адвокатите (Цезар със задоволство прие прекрасната защитна реч в полза на Акон от Квинт Цицерон — нека недоволства сега Версенжеторикс) и завърши с произнасяне на присъдата; заседанието продължи почти цял ден.
Трийсет и трима съдебни заседатели гласуваха „кондемно“ (виновен), деветнайсет — „абсолво“. Всички римляни, шестимата реми и един лингон предопределиха присъдата. Деветнайсетте от галите обаче, между които и тримата хедуи, гласуваха за оправдаване на подсъдимия.
— Присъдата следва автоматично — заключи с безизразен глас Цезар. — Акон ще бъде бичуван и обезглавен. Веднага. Който желае да присъства на екзекуцията, може да отиде. Искрено се надявам това да послужи за урок. Никой вече да не смее да нарушава договорите ми.
Тъй като цялото заседание протече само на латински, Акон осъзна каква е присъдата едва когато от двете му страни се изправи по един римски войник.
— Аз съм свободен човек в свободна страна! — изкрещя той, стана и напусна залата между двамата войници.
Версенжеторикс се захили злорадо, но Гобаницион му удари силна плесница:
— Мълчи, глупако! Това не ти ли стига?
Версенжеторикс излезе от залата, мина през преддверието и продължи да върви, докато престана както да вижда, така и да чува онова, което вършеха с Акон.
— Той каза същите думи, каквито произнесе Думнорикс, преди Лабиен да го посече — отбеляза Гутруат от карнутите.
— Какво? — попита Версенжеторикс; лицето му бе плувнало в студена пот. — Какво?
— „Аз съм свободен човек в свободна страна!“, изкрещял Думнорикс, преди Лабиен да го съсече. А сега жена му мърсува с Цезар. Това не е свободна страна и ние не сме свободни хора.
— Няма нужда да го казваш на мен, Гутруате. Собственият ми чичо ме удари в лицето пред Цезар! Защо го направи? Да треперим от страх ли трябва, да паднем на колене и да молим Цезар за пощада?
— По този начин Цезар ни дава да разберем, че не сме свободни хора в свободна страна.
— О, в името на Дагда, Таранис и Ез, кълна се, че ще окача главата на Цезар на вратата си за това! Как смее да представя действията си в такава изкривена светлина?
— Смее, защото е блестящ пълководец на велика войска — изсъска през зъби Гутруат. — Той кръстосва владенията ни пет години, Версенжеторикс, и ние нищо не можем да му направим! Може да се каже, че той напълно разгроми белгите и единствената причина да не е разбил и келтите е, че ние не се вдигаме на война като тях. Освен бедните арморики, виж ги сега! Венетите са продадени в робство, езубиите са изтребени почти до крак.
Появиха се Литавик и Кот от хедуите. Лицата им бяха мрачни. Луктерий от кардурките и Седулий, вергобрет на лемовиките, се присъединиха към тях.
— Точно това е проблемът! — изкрещя Версенжеторикс. — Вижте белгите. Цезар ги разгромяваше племе след племе, поотделно. Никога наведнъж. Първо ебуроните, после морините, нервиите, беловаките, атватуките, менапиите, дори треверите. Едно по едно! Какво обаче щеше да стане с Цезар, ако само нервиите, беловаките, ебуроните и треверите се бяха съюзили и го бяха нападнали заедно? Да, той е блестящ пълководец! Да, командва велика войска! Ала, в името на Дагда, ако се бяха съюзили, той щеше да бъде победен веднъж завинаги.
— Какво искаш да кажеш? — попита бавно Луктерий. — Че келтите трябва да се съюзят?
— Точно това искам да кажа.
Кот се намръщи.
— И под чие командване? — попита троснато. — Да не би да очакваш хедуите да се бият за някой арвернски пълководец, например за теб, Версенжеторикс?
— Ако хедуите искат да станат част от новата държава Галия, да, Коте, очаквам те да се бият за който и да било предводител. — Тъмносините очи и подобното на череп лице заблестяха под странните черни вежди. — Може би предводителят ще съм аз, арверн, един от вековните врагове на хедуите. Може да е хедуй и в този случай аз очаквам всички арверни да му се подчиняват, както ще му се подчиня и аз. Коте, Коте, отвори си очите! Не виждаш ли? Точно разделението, старите ни вражди ще ни поставят на колене! Ние сме по-многочислени от тях! По-смели ли са те? Не! Те са по-добре организирани, това е всичко. Те действат като някаква огромна машина: спират, завъртат се, строяват се в квадрат, хвърлят копия, нападат, вървят в крак! Е, това не можем да го променим. Нямаме време да се научим като тях. Ние обаче ги превъзхождаме по брой. Ако се съюзим, многочислеността ни не може да загуби!
Луктерий си пое дълбоко дъх.
— Аз съм с теб, Версенжеторикс! — рече неочаквано.
— И аз — обади се Гутруат. Усмихна се. — И знам кой още ще те подкрепи. Катбад от друидите.
Версенжеторикс го погледна изумен:
— Катбад ли? Тогава говори с него веднага щом се прибереш, Гутруате! Ако Катбад успее да организира всички друиди от всички племена, половината работа е свършена.
Кот обаче придоби още по-тревожен вид, Литавик изглежда се колебаеше, Седулий гледаше нервно. Кот тежко преглътна:
— За вдигането на хедуите ще е нужно нещо повече от думите на друидите. Ние приемаме много насериозно положението си на приятели и съюзници на римския народ.
Версенжеторикс изсумтя презрително:
— Ха! Значи сте глупци! Не е изтекло много време, откакто същият този Цезар засипа онази германска свиня Ариовист с дарове и го обяви за приятел и съюзник на римския сенат! Макар че много добре знаеше, че Ариовист граби земите на приятелите и съюзници хедуи; крадеше кравите им, овцете им, жените им, земите им! Загрижи ли се същият този Цезар за хедуите? Не! Той искаше само провинцията му да е спокойна! — Версенжеторикс стисна юмруци и ги размаха към небето. — Казвам ти, всеки път, щом започне да изтъква тържественото си обещание да ни брани от германите, аз се сещам за това. И ако хедуите имат поне капка здрав разум, и те ще си извадят поука от него.
Литавик си пое въздух и кимна:
— Добре, и аз съм с теб. Не мога да говоря от името на Кот, той е по-висш от мен, да не споменавам вергобрета за следващата година, Конвиктолав, но аз ще поддържам каузата ти, Версенжеторикс.
— Не мога да обещая — добави Кот, — но аз поне няма да ти преча. И няма да предупредя римляните.
— Засега повече не очаквам от теб, Коте — отвърна Версенжеторикс. — Само помисли. — Той се усмихна мрачно. — Има много начини да се победи Цезар без сражение. Той има пълно доверие на хедуите. Щом щракне с пръсти, очаква да изпълнявате: дайте ми още жито, дайте ми още конници, дайте ми още от всичко! Не мога да разбера как стар човек като теб, Коте, не иска да вдигне меч. Ако държиш обаче да бъдеш свободен човек в свободна страна, трябва да помислиш за други начини за борба срещу Гай Юлий Цезар.
— И аз съм с теб — обади се последен Седулий. Версенжеторикс протегна малката си ръка с дланта нагоре. Гутруат постави своята върху нея, след това Литавик, Седулий, Луктерий и най-сетне, Кот.
— Свободни мъже в свободна страна — рече Версенжеторикс. — Съгласни ли сте?
— Съгласни — отвърнаха те в хор.
 
* * *
 
Ако бе забавил отпътуването си с ден или два, някакви сведения за този заговор можеха да стигнат до ушите на Цезар от устата на Рианон. Изведнъж обаче Галия на дългокосите се превърна в последното място, на което му се искаше да бъде. На разсъмване на следващия ден той потегли за Италийска Галия, следван от злочестия Петнайсети легион и от Рианон върху гордия й италийски жребец. Тя не се беше срещнала с Версенжеторикс, а и не разбираше какво прави Цезар толкова рязък и сдържан. Друга жена ли имаше? При него винаги се случваше! Ала никоя от тях нямаше значение за него, а и никоя не му беше родила син. Оргеторикс пък се возеше с дойката си в една каруца и стискаше троянския си кон колкото сили имаше. Не, той изобщо не се интересуваше от Менелай или Одисей, от Ахил или Аякс. Троянският кон обаче бе най-чудният звяр на света и принадлежеше на него.
Не бяха пътували и ден, когато Цезар избърза много напред, полетял като вятър в дърпаната от четири задъхващи се мулета колесница. В движение диктуваше на един прежълтял писар известие за сената, на друг — послание до големия брат Цицерон. Нито веднъж не се обърка: доста по-образно представяше на Цицерон значително съкратения вариант за сената за премеждията на Квинт Цицерон със сугамбрите. Всички сенатори бяха глупаци, затова спестяваше доста от истината.
Той диктуваше, спираше търпеливо, докато някой от писарите повръща извън колесницата, беше готов да прави всичко, стига да забрави съдебната зала в Дурокорторум, да забрави Акон и последните му думи, повтарящи тези на Думнорикс. Не искаше да осъжда Акон за назидание, но как иначе да научи тези диваци на законност и цивилизованост? Говоренето не даваше резултат. Добрият пример не даваше резултат.
„Как иначе да накарам келтите да научат урока, който дадох на белгите с писма, изписани със собствената им кръв? Защото аз не мога да оставя задачата си недовършена. Не мога да се завърна в Рим, без да съм постигнал пълна победа. Сега аз съм по-велик герой от Помпей Велики и целият Рим е в краката ми. Ще направя каквото трябва, независимо от цената. Ала споменът за извършените жестокости ще ме преследва до края на дните ми!“
 

3
Рим
Януари — април 52 г.пр.н.е.
 
На Нова година Рим осъмна без магистрати; остана под управлението на сената и деветте народни трибуни. Катон изпълни заканата си и не разреши избори, докато племенникът на Помпей, Гай Мемий, не оттегли кандидатурата си за консул. Това обаче стана едва към края на квинктил и Гней Домиций Калвин и Месала Руф гадателят бяха възстановени на консулските постове за петте месеца, оставащи до края на годината. Щом поеха тези длъжности, те отложиха изборите, като използваха за предлог разгарящата се война между Публий Клодий и Тит Аний Милон. Единият, Милон, искаше да бъде консул, а другият, Клодий — претор. Никой от двамата обаче не можеше да приеме врага си като колега висш държавен чиновник. И Клодий, и Милон вдигнаха бандите си и в Рим цареше постоянно насилие. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че нормалният живот в по-голямата част на града страдаше много — побоищата се ограничаваха във форум Романум и близките улици. Насилието достигна такива размери, че сенатът се принуди да се събира в залата си за извънредни ситуации, Курия Хостилия, а народното и плебейското събрания изобщо не заседаваха.
Това положение на нещата бе сериозна спънка за един от най-близките приятели на Клодий, Марк Антоний. Той беше навършил трийсет и му идваше ред да бъде назначен за квестор, което водеше направо към избиране в сената и всички произтичащи от това предимства и възможности за един предприемчив човек да напълни кесията си. Ако го назначаха за квестор на някоя провинция, той щеше да управлява финансите на управителя; можеше да фалшифицира сметките, да взима такси за откупване от данъци, да сключва договори. Ако пък останеше като един от тримата квестори, управляващи държавната хазна в Рим, можеше (срещу определена сума) да фалшифицира счетоводните книги и да заличи нечий дълг или да преведе на някого пари, които иначе не би трябвало да получи. Затова вечно затъналият в дългове Марк Антоний с нетърпение очакваше квесторството си.
Досега никой от управителите на провинции не го беше поискал за квестор и това доста го тревожеше. Цезар, най-щедрият от тях, му бе и братовчед и трябваше да го назове. Беше назначил синовете на Марк Крас, макар че единственото, което го свързваше с тях, бе голямото му приятелство с баща им. Тази година той покани сина на Сервилия, Брут, лично! Трудът му обаче отиде напразно, факт, който чичото на Брут, Катон, не пропусна да разтръби из цял Рим. А през това време онова чудовище майката на Брут, Сервилия, дразнеше доведения си брат, като пускаше по някоя и друга пикантна подробност около продажбата на жената на Катон на онзи стар глупак Хортензий!
Чичото на Антоний, Луций Цезар (поканен в Галия тази година като един от старшите Цезарови легати), отказа да ходатайства за него пред Пълководеца, затова майката на Антоний (единствена сестра на Луций Цезар) му писа. Отговорът на Цезар бе хладен и кратък: „За Марк Антоний ще е най-полезно, ако си изпита късмета, така че, Юлия Антония, няма да поискам скъпоценния ти син за квестор.“
— Все пак — обсъждаше недоволно Антоний пред Клодий — аз се справих много добре в Сирия с Габиний! Водих конницата му. Габиний не смееше и една крачка да направи без мен.
— Заради този Лабиен е — усмихна се Клодий.
Хората на Клодий продължаваха да се събират въпреки отстъпничеството на Марк Целий Руф и онези две известни куртизанки Семпрония Тудитани и Пала. Съдебният процес и оправдателната присъда на Целий по делото за опит за отравяне на любимата сестра на Клодий, Клодия, толкова бяха състарили тези две отблъскващи сексуални акробатки, че те предпочитаха да си стоят вкъщи и избягваха да се поглеждат в огледало.
През това време Клодиевият клуб процъфтяваше. Както винаги членовете му се събираха в дома на Клодий на Палатина, в новата къща, закупена от Скавър за четиринайсет и половина милиона сестерции. Прекрасно жилище, просторно и обзаведено с вкус. Столовата, където всички се излежаваха в момента върху тирийски пурпурни кушетки, бе украсена с удивителна триизмерна ламперия от черни и бели кубове и успокояващи окото аркадийски пейзажи. Тъй като сезонът беше ранна есен, вратите към колонадата на перистила бяха широко отворени, което позволяваше на приятелите на Клодий да се наслаждават на фигурите на делфини и тритони около дългия мраморен басейн и на фонтана в средата му с изумителна скулптура на водния дух Амфитрион върху колесница от мидена черупка, теглена от коне с рибешки опашки, толкова изкусно боядисани, че приличаха на живи.
Тук бяха Курион Младши; Помпей Руф, брат на безнадеждно глупавата бивша жена на Цезар Помпея Сула; Децим Брут, син на Семпрония Тудитани; и най-новият член, Планк Бурса. Плюс още три жени, разбира се. И трите бяха на Публий Клодий: сестрите му Клодия и Клодила, и жена му Фулвия, към която Клодий бе толкова привързан, че никъде не отиваше без нея.
— Е, Цезар ме помоли да се върна при него в Галия и предложението му много ме изкуши — говореше Децим Брут, посипвайки със сол раните на Антоний.
Антоний го погледна презрително. Нямаше какво толкова да се види, освен самонадеяното изражение на човек, уверен в способностите си — Брут бе хилав и толкова бледорус, че си беше спечелил прякора Албиноса. И въпреки това Цезар го обожаваше и толкова го уважаваше, че му беше давал служби и сред висшите си легати. Защо Цезар не обичаше братовчед си Марк Антоний, защо?
 
* * *
 
Центърът, около който се въртяха всички тези хора Публий Клодий, бе слаб мъж, среден на ръст, но толкова мургав, колкото бял беше Децим Брут. Имаше лукаво и леко неспокойно изражение и животът му бе изпълнен с необикновено много премеждия, което вероятно не беше възможно да се случи с никого другиго, освен с представител на изключително разкрепостения род на Клавдиите Пулхери. Между всичко друго той бе успял да предизвика арабите в Сирия да го обрежат, Цицерон — да го осмива безжалостно на всеослушание, Цезар — да му позволи да се сближи с плебеите, Помпей — да плати на Милон, за да основе съперническата си улична банда, и беше убедил всички благородни римляни, че се наслаждава на кръвосмесителски удоволствия със сестрите си Клодия и Клодила.
Най-големият му недостатък бе жаждата му за мъст. Обидеше ли някой, той поставяше името му в списъка си за отмъщения и изчакваше идеалната възможност за пълно разчистване на сметките си с него. Сред тези лица бяха Цицерон, чиято адвокатска практика беше успял да прекъсне за известно време; Птолемей Кипъреца, когото бе подтикнал към самоубийство, като анексира Кипър; Лукул, покойният му девер, чиято кариера като един от най-големите римски пълководци бе съсипал чрез подбуждане на бунтове; и майката на Цезар, Аврелия, която бе осмял на зимното тържество във възхвала на Бона Дея, добрата покровителка на жените. Последното все пак го тревожеше, защото беше извършил отвратително светотатство срещу богинята. На делото за това престъпление Клодий бе оправдан, тъй като съпругата му и няколко други жени подкупиха съдебните заседатели — Фулвия, защото го обичаше, а другите, защото искаха да оставят Бона Дея сама да му отмъсти. Това възмездие щеше да дойде, щеше да дойде… и точно това не даваше мира на Клодий.
Последното му отмъщение бе извършено заради една много стара вражда. Преди повече от двайсет години беше обвинил красивата весталка Фабия в нарушение на непорочността, престъпление, което се наказваше със смърт. Той загуби делото. Името на Фабия незабавно попадна в списъка му за отмъщения; годините минаваха, но Клодий чакаше търпеливо някои други от замесените, като Катилина, да умрат. Най-сетне, вече на трийсет и седем, но все още красива, Фабия (която на всичкото отгоре беше и доведена сестра на съпругата на Цицерон, Теренция) се оттегли от службата си като жрица на Веста. Бе изслужила трийсетте си години, затова напусна Държавния дом и се засели в уютна малка къща в Горен Квиринал, където смяташе да прекара остатъка от живота си като уважавана бивша главна весталка. Баща й беше патрицият Фабий Максимус (с Теренция имаха една майка) и я бе дарил богато при постъпването й сред жриците на Веста като седемгодишна. Тъй като Теренция, изключително стисната, щом станеше дума за пари, се беше грижила за наследството й със същата ревност, с която пазеше и собственото си несметно богатство (тя никога не позволяваше на Цицерон да докосне дори една сестерция от него), Фабия се оказа доста заможна жена.
Точно този факт използва Клодий, за да осъществи плана си. Колкото повече чакаше, толкова по-сладко щеше да е отмъщението. И след цели двайсет години той изведнъж видя как може да унищожи Фабия. Макар че бе напълно в реда на нещата една бивша весталка да се омъжи, малко от тях го правеха; смяташе се, че предизвиква лош късмет. От друга страна пък, малко бивши весталки бяха толкова привлекателни като нея. И толкова богати. Клодий започна да търси някого, който да е хем привлекателен и с добро потекло, хем неимоверно стиснат, и в крайна сметка се спря на Публий Корнелий Долабела. Той в много отношения бе като онзи другия дебелокож, Марк Антоний: едър, недодялан, груб, злонравен.
Когато Клодий му предложи да поиска ръката на Фабия, Долабела веднага възприе идеята. Макар че имаше безупречно благородно потекло, щом загледаше някое момиче, баща му моментално го скриваше от очите му и отказваше дори да чуе за женитба. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела нямаше друг избор, освен да използва хитрост. Бившите весталки бяха _суи юрис_, т.е. не бяха подчинени на никой мъж, можеха сами да взимат решения в живота си. Колко удобно! Жена с потекло, безупречно като неговото, все още достатъчно млада, за да има деца, много богата… и без баща, който да я надзирава.
Това, по което Долабела се отличаваше от другия дебелокож, Антоний, бяха личните му качества. Марк Антоний в никакъв случай не беше глупав, но му липсваше чар; достойнствата му не бяха във външния вид. Долабела — напротив, държеше се свободно и умееше да общува. Антониевият начин на ухажване бе: „Харесваш ми, разтваряй крака!“, докато Долабела омайваше с думи като: „Красивото ти лице ме опиянява до безумие!“
В крайна сметка стигна до сватба. Привлекателният Долабела не само че омая Фабия, ами и всички жени от дома на Цицерон. Това, че дъщерята на известния адвокат, Тулия (нещастно задомена за Фурий Красип), го обожаваше, може би не беше чак толкова изненадващо, но обожанието от страна на злонравната и грозна Теренция даде материал на римските клюкари. И така Долабела се ожени за Фабия с горещата благословия на сестра й… и за най-голямо съжаление на Тулия.
Клодий още се наслаждаваше на отмъщението си, защото този брак бе истинско бедствие от самото му начало. Застаряващата девственица, прекарала трийсет години само сред жени, се нуждаеше от въвеждане в половия живот, което Долабела не беше в състояние (или не желаеше) да й предложи. Макар че разкъсването на Фабиевата химена не можеше да се определи като изнасилване, то в никакъв случай не я доведе и до оргазъм. Ядосан и отегчен, след като се беше докопал до парите на бившата весталка, Долабела се върна към жени, които знаеха какво да правят и поне се преструваха, че изпитват удоволствие — Фабия седеше вкъщи и ронеше горчиви сълзи, а Теренция постоянно я гълчеше, че била глупачка, която не знаела как да задържи един мъж. Тулия, от друга страна, злорадстваше и дори започна да обмисля да се разведе с Фурий Красип.
Ала радостта на Клодий от последното успешно отмъщение вече започваше да намалява — политиката винаги бе представлявала най-важното нещо за него.
Той беше решен да стане първият човек в Рим, но нямаше намерение да постига тази цел по обичайния начин — най-високият държавен пост изискваше едва ли не легендарни военни подвизи. А силата на Клодий бе във всичко друго, но не и във военното дело. Той владееше отлично демагогията: смяташе да управлява чрез плебейското събрание, включващо представители главно от римското конническо съсловие. Други вече бяха минали по този път, но не и по начина, по който смяташе да го направи Клодий.
Клодий се различаваше от тях по философията на стратегията си. Той не се опитваше да подкупва плутократите от конническото съсловие. Той ги сплашваше. И за тази цел използваше онази част от римското общество, която всички останали пренебрегваха като напълно безполезна — пролетариите, най-нисшата прослойка от римското гражданство. Без пари, без изборна тежест, без влияние, без друго оправдание за съществуването си, освен това, че увеличаваха населението на Рим и се записваха в легионите му. Дори последното бе сравнително отскоро, защото преди Гай Марий да отвори войската и за безимотните, само онези, притежаващи собственост, бяха допускани в редиците й. Най-бедното съсловие нямаше политически интереси. Стига коремите им да са пълни и да им бъдат осигурени редовни безплатни забавления, те не се бъркаха в политическите интриги.
А и Клодий нямаше намерение да събуди интереса им към политиката. Нуждаеше се от тях само заради броя им. Не смяташе да им вдъхва някакви идеи или да привлича вниманието им върху властта, която можеха да си спечелят с многочислеността си. Много просто, те бяха негови клиенти. И като такива дължаха лоялност на покровителя си, който им осигуряваше огромни придобивки: безплатен хляб веднъж месечно, пълна свобода да се сдружават в улични братства и малки парични премии веднъж годишно. С помощта на Децим Брут и още неколцина той организираше хиляди безимотни. Щом решеше на форума и по околните улици да се появи някоя банда, той имаше нужда просто от около хиляда човека. Благодарение на Децим Брут той водеше списък с дежурства и документация, позволяващи му да разпределя петстотинте сестерции за една демонстрация на всички участници в нея — трябваше да минат месеци, преди някой скитник да бъде извикан повторно на форума за някоя акция за сплашване на влиятелните плебеи. По този начин участниците в бандите му оставаха анонимни.
Когато Помпей Велики плати на Милон да основе съпернически банди, съставени от бивши гладиатори и побойници, играта загрубя. Сега Клодий не само че трябваше да продължава да държи плебеите в постоянен страх, ами и да се разправя с Милон и професионалните му биячи. Сетне, след като Цезар сключи споразумението си с Помпей и Марк Крас в Лука, Клодий бе принуден да се усмири. В замяна на това бе изпратен на едногодишна мисия като посланик в Анатолия с поемане на всички разноски, което му даде възможност да събере доста пари. Дори и след като се върна в Рим, той продължи да кротува. Това продължи до избирането на Калвин и Месала Руф за консули миналия квинктил. Тогава войната между Клодий и Милон се разгоря с нова сила.
 
* * *
 
Курион гледаше Фулвия, но той го правеше от толкова много години, че на никого не му правеше впечатление. А имаше какво да се гледа: блестящата й кестенява коса, черните й вежди и мигли, огромните й наситеносини очи. Няколкото й деца само я бяха направили по-привлекателна, а също и добрият й вкус към дрехите. Внучка на великия демагог аристократ Гай Гракх, тя имаше запазено място в елита на обществото и се чувстваше свободна да посещава заседанията на форума и да се застъпва по най-неподходящия за една дама начин за Клодий, когото обожаваше.
— Дочух — рече Курион, след като с мъка отмести очи от съпругата на най-добрия си приятел, — че щом те изберат за претор, възнамеряваш да разпределиш освободените роби на Рим между трийсет и петте триби. Вярно ли е, Клодий?
— Да, вярно е — отвърна самонадеяно той.
Курион се намръщи, изражение, което никак не отиваше на лицето му. На трийсет и две години наследникът на старата и благородна плебейска фамилия Скрибонии все още имаше лице на пакостливо хлапе. Кафявите му очи блестяха дяволито, кожата му бе изпъстрена с лунички, а яркочервената му коса стърчеше във всички посоки. Приликата му с таралеж се засилваше, когато се усмихнеше, тъй като един от предните му зъби липсваше. Външният му вид доста лъжеше за характера му — Курион бе самоуверен, зрял, понякога скандално самонадеян и умът му режеше като бръснач. Когато с Антоний бяха с десет години по-млади, бяха измъчвали невероятно консервативния баща на Курион, като се представяха за любовници, а иначе, както твърдяха злите езици, имаха повече незаконни деца от който и да било друг мъж в историята.
Сега обаче Курион се мръщеше, дупката между зъбите му не се виждаше и подигравателното пламъче в очите му липсваше.
— Клодий, ако разпределиш освободените роби сред трийсет и петте триби, ще сринеш цялата трибална избирателна система — изрече бавно той. — Избраният с техните гласове (това си ти, ако успееш) няма да може да бъде спрян. За да осигури избирането на своите хора, ще трябва само да отложи вота за време, когато в града няма избиратели от провинцията. В момента освободените роби могат да гласуват само в две селски триби. В Рим обаче живеят половин милион! Ако бъдат разпределени по равно във всичките трийсет и пет триби, ще те имат достатъчно мнозинство, за да надделеят с вота си над постоянните жители на града, гласуващи в трийсет и едната селски триби: сенаторите и конниците от първата класа. Истинските римски безимотни са ограничени в четирите градски триби, те не гласуват във всичките трийсет и пет! Ти ще постигнеш контрол над римските трибални избори благодарение на тълпа неримляни! Гърци, гали, сирийци, бивши пирати, отрепките на света, прекарали по-голямата част от живота си като роби! Не оспорвам свободата им, нито гражданските им права. Ала не съм съгласен да контролират конгреса на истинските римляни! — Той поклати глава. — Клодий, Клодий! Това никога няма да мине! Аз няма да го позволя!
— Никой няма да ме спре — заяви самоуверено Клодий.
Мрачният и мълчалив мъж, избран наскоро за народен трибун, Планк Бурса, заговори по характерния си безстрастен начин:
— Това е игра с огъня, Клодий.
— Цялата първа класа ще се вдигне срещу теб — заяви важно друг наскоро избран трибун, Помпей Руф.
— Ала ти въпреки всичко смяташ да го направиш — намеси се и Децим Брут.
— Да, възнамерявам да го направя. Глупак ще съм, ако не опитам.
— А малкото ми братле не е глупак — промърмори Клодия, облиза пръсти и погледна предизвикателно Антоний.
Антоний се почеса между краката, поглади невероятните си атрибути и със същата ръка й изпрати въздушна целувка; бяха стари партньори в леглото.
— Ако успееш, Клодий, всеки освободен роб в Рим ще е твой — заяви замислено той. — Ще гласуват, за когото кажеш. Само че контролът върху трибалните избори няма да ти осигури предимство на центуриатните избори за консули.
— Консули ли? На кого са му нужни консули? — попита високомерно Клодий. — Трябват ми само десет народни трибуни. С десет народни трибуни на мое подчинение консулите не струват и колкото бобено зърно. Преторите пък просто ще си съдят в съда, те нямат законодателна власт. Сенатът и първата класа си въобразяват, че управляват Рим. Истината е, че всеки може да управлява Рим, ако намери правилния начин. Сула управляваше Рим. Аз също ще го постигна, Антоний. Чрез освободените роби, разпределени в трийсет и петте триби, и десетте послушни народни трибуни аз ще успея. Защото никога няма да разреша избори, докато селяните са в Рим за игрите. Защо, мислиш, че Сула насрочи изборите през квинктил, когато са игрите? Той искаше селските триби, тоест първата класа, да контролират плебейското събрание. По този начин всеки с малко влияние може да държи един-двама трибуни. По моя начин, аз ще притежавам и десетте.
Курион погледна Клодий, сякаш го виждаше за пръв път:
— Винаги съм знаел, че не си много добре с главата, Клодий, но това е пълна лудост! _Изобщо не опитвай!_
Жените, които уважаваха много мнението на Курион, се свиха върху кушетката, на която седяха; мургавата Фулвия за момент пребледня. След това си пое въздух, опита се да се изсмее и войнствено вдигна глава.
— Клодий винаги знае какво прави! — изкрещя. — Всичко е предвидил.
Курион вдигна рамене:
— Прави каквото искаш тогава, Клодий. Все още смятам, че си луд. И те предупреждавам, че ще ти се противопоставя.
Клодий се прояви като разглезено дете — погледна го презрително, изсумтя, смъкна се от кушетката, върху която се излежаваше заедно с Децим Брут, и демонстративно напусна стаята, Фулвия го последва.
— Дори си забравиха обувките — отбеляза Помпей Руф, който не отстъпваше по ум на сестра си.
— Ще поговоря с него — заяви Планк Бурса и също излезе.
— Вземи си обувките, Бурса! — извика подире му Руф. Това се видя изключително смешно на Курион, Антоний и Децим Брут — те избухнаха в луд смях.
— Не трябваше да ядосваш Публий — рече Клодила на Курион. — Ще се муси с дни.
— Бих предпочел да _помисли малко_! — изръмжа Децим Брут.
Клодия (вече не толкова млада, но все пак доста привлекателна) погледна тримата мъже с широко отворени очи:
— Знам, че всички много го обичате, което означава, че много се боите за него. А трябва ли? Той цял живот се е хвърлял от един безумен план към друг и някак си те винаги са работили в негова полза.
— Не и този път — въздъхна Курион!
— Той е полудял — съгласи се Децим Брут. На Антоний обаче му беше дошло до гуша:
— Не ме е грижа дали ще го жигосат със знака на лудите. Искам да бъда избран за квестор! Стискам всяка сестерция, но въпреки това обеднявам все повече и повече.
— Да не би парите на Фадия да са свършили, Марк? — подкачи го Клодила.
— Фадия е мъртва от четири години! — възмути се той.
— Глупости, Марк — възрази Клодия и облиза пръсти. — Рим е пълен с грозни момичета с бащи плутократи, изкачващи се по стълбицата на властта. Намери си нова Фадия.
— За момента вероятно ще се спра на първата си братовчедка Антония Хибрида.
Всички, включително и Помпей Руф, го изгледаха удивено.
— Това са много пари — отбеляза Курион.
— Затова вероятно ще се оженя за нея. Чичо Хибрида не може да ме понася, но ще предпочете да омъжи Антония за мен, отколкото за някое парвеню. — Той се замисли. — Говори се, че обичала да изтезава робите си, но скоро ще я отуча от това.
— Какъвто бащата, такава дъщерята — ухили се Децим Брут.
— Корнелия Метела е вдовица — предложи Клодила. — Много стар род. Много хиляди таланта.
— Ала дали няма да е като скъпия си стар татко Метел Сципион? — намигна й Антоний. — Не е трудно човек да се справи с някого, който изтезава робите си, но сексуалните изпълнения…
Избухна нов смях, макар и невесел. Как щяха да защитят Публий Клодий от самия него?
 
* * *
 
Макар че любимата му Юлия бе мъртва вече от шестнайсет месеца и скръбта му беше отминала дотолкова, че вече можеше да произнася името й, без веднага да избухва в сълзи, Гней Помпей Велики още не мислеше за нов брак. Всъщност вече нямаше какво да спре преместването му в Близка и Отвъдна Испания, които трябваше да управлява още три години. Въпреки това той още живееше във вилата си на Марсово поле, а провинциите му оставаха в ръцете на легатите му Афраний и Петрей. Той, разбира се, беше и куратор на римските запаси от зърно, задължение, което можеше да използва като извинение да остане близо до Рим; въпреки помощите на Клодий за безимотните и наскоро отминалата суша обаче той пак бе успял да напълни житницата на града и вече нямаше какво повече да се иска от него. Както при всички обществени постове тук се изискваше да имаш малко организационни способности и умение да пришпорваш онези безобразни ленивци, държавните чиновници.
Истината бе, че положението в Рим му беше изключително удобно и той не можеше да си тръгне, преди да е уредил собствените си интереси. Питаше се дали трябва да се съгласи. След заминаването на Цезар за Галия политическата ситуация на Римския форум бе доста пообъркана. Но какво общо имаше това с Цезар, Помпей наистина не можеше да разбере. Със сигурност хаосът не се предизвикваше от Цезар. Понякога обаче той се питаше дали щеше да стане така, ако Пълководеца беше още в Рим. И тази мисъл го тревожеше.
Когато се женеше за дъщерята на Цезар, той не се беше замислял много за баща й. Смяташе го просто за хитър политик, който знае как да постига своето. В обществото имаше много видни мъже с добър произход, опитни, амбициозни, способни. Как точно Цезар успяваше да блесне над тях, той изобщо не можеше да разбере. Този човек беше като магьосник — в един момент е пред теб, в следващия се е скрил зад дебела каменна стена. Помпей така и не разбираше как го прави, толкова бързо ставаше. Нито как успяваше да се възроди като феникс от пепелта всеки път, когато враговете му си помислеха, че вече са го изгорили завинаги.
Да вземем например Лука, онова смешно малко дърварско селище на брега на река Авзер на самата граница на Италийска Галия, където преди три години тримата с Цезар и Марк Крас бяха делили света. Защо беше отишъл? Защо трябваше да отиде? О, по онова време причините му се струваха безброй! Сега обаче те му се виждаха незначителни. Онова, което той, Помпей Велики, бе спечелил от конференцията, можеше да постигне и сам. Бедният Марк Крас беше мъртъв, разложен, непогребан, докато Цезар ставаше все по-силен и по-силен. Как го беше постигнал? През времето на тяхното сътрудничество, започнало още преди акцията на Помпей срещу пиратите, той винаги бе гледал на Цезар като на свой слуга. Никой, дори Цицерон, не умееше да произнася такива речи като него, а неведнъж единственият му поддръжник се беше оказвал Цезар. Той обаче никога не си беше представял, че Пълководеца може да му стане съперник. Все пак Цезар бе правил всяко нещо както трябва и с времето си. Не беше повел легионите си на двайсет и две годишна възраст, за да принуди първия мъж в Рим да сключи съюз с него! Не беше принудил сената да му даде консулския пост, преди да е навършил достатъчно години, за да стане член на тази свещена институция! Не беше прочистил Нашето море от пирати за едно-единствено лято! Не беше завзел Изтока и не беше удвоил римските трибуни!
Така че, защо сега Помпей усещаше, че го побиват тръпки? Защо му се струваше, че усеща дъха на Цезар във врата си? Как бе успял Цезар да накара Рим да го обожава? Навремето точно той му беше обърнал внимание, че на пазара се продават малки бюстове на Помпей Велики. Сега на същите сергии се предлагаха бюстове на Цезар. Цезар откриваше нови земи за Рим, докато Помпей бе прокарал прясна бразда през старото, добре познато поле, Изтока. Разбира се, забележителните послания на Цезар до сената му бяха помогнали — защо не можеше и Помпей да пише в неговия кратък, приковаващ вниманието стил, да отразява събитията без излишно многословие? Без намек, че съжалява за нещо. Послания, пълни с хроники за делата на други хора — центуриони, младши легати. Цезар бе минал през сената като внезапно разразила се буря. Те му благодаряха! Разказваха се легенди за този човек. За скоростта, с която се движеше, за способността му да диктува на трима писари едновременно, за лекотата, с която прокарвал мостове над реки и измъквал злочести легати от челюстите на смъртта. И всичко това само за един човек!
Е, Помпей нямаше намерение да воюва само за да постави Цезар на мястото му. Трябваше да го направи от Рим, и то преди края на втория петгодишен период на управление на Пълководеца в Галия и Илирикум. Той, Помпей Велики, бе първият мъж в Рим. И щеше да остане такъв до края на живота си с или без Цезар.
От месеци го молеха да се съгласи да стане диктатор. Никой друг не би могъл да се справи в насилието, безвластието, пълната липса на ред. О, и в основата на всичко това стоеше противният Публий Клодий! По-зле от паразит по кожата. Представи си само! Диктатор на Рим. Над всички закони, без каквато и да било отговорност за действията си като диктатор, след като вече престане да бъде такъв.
Помпей не се съмняваше, че ще успее да излекува този болен Рим — беше просто въпрос на добра организация, на разумни мерки, на умение да управляваш. Не, диктаторските задължения изобщо не го плашеха. Плашеше се от това, което щеше да пише в аналите на историята за диктатора, за съдбата на славата му като народен герой. Сула беше диктатор. И още го мразеха! Не че имаше някакво значение за него. Като Цезар (пак това име) той произлизаше от толкова благороден род, че нямаше за какво да се грижи. Един патриций от Корнелиите можеше да прави каквото си поиска, без да намали славата си в историческите книги на бъдещето. Дали ще го представят като чудовище или като герой, за Сула нямаше никакво значение. Имаше значение само онова, което бе сторил за Рим.
Помпей от Пиценум обаче, приличащ повече на гал, отколкото на истински римлянин, трябваше да е много, много внимателен. Не можеше да почива върху славата на патрициански предшественици. Само името му не беше достатъчно, за да бъде избран в сената. Всичко, което притежаваше, Помпей бе постигнал сам, и то в сянката на баща със значително влияние в Рим, но в същото време хулен от целия град. Не напълно „ново лице“, но все пак нито от Корнелиите, нито от Юлиите. Помпей все пак се чувстваше възнаграден. Всичките му съпруги бяха от най-добрите: Емилия Скавра — патрицианка; Муция Сцевола — от стар плебейски род и Юлия Цезарис — от най-изтъкнатите патрициански семейства. Антистия не влизаше в сметките — беше се оженил за нея само защото баща й бе съдия по дело, което Помпей не искаше да се разглежда.
Как обаче щеше да погледне на него Рим, ако склони да стане диктатор? Диктаторството бе старо решение на административните проблеми, измислено отначало, за да бъдат освободени действащите консули във време на военна криза, и всички мъже, заемали този пост в миналото, бяха главно патриции. Законната продължителност на службата бе шест месеца (периода на една военна кампания в миналото), макар че Сула беше останал две години и половина и не беше дошъл, за да замести консулите. Бе принудил сената да го назначи, след това проведе избори за подчинени на него консули.
Пък и нямаше практика сенатът да определя диктатор заради обществени кризи; затова беше измислен _сенатус консултум де република дефенденда_, когато Гай Гракх бе опитал да узурпира държавната власт във форума вместо на бойното поле. Цицерон му беше дал по-лесно име, _сенатус консултум ултимум_. Тази мярка бе за предпочитане от избирането на диктатор, защото така властта не се даваше в ръцете на един-единствен човек. Защото проблемът с диктаторите беше, че поради абсолютната ненаказуемост заради действия по време на управлението си те не носеха никаква отговорност за някои мерки, предприети срещу неудобни колеги сенатори.
О, защо народът му пусна тази муха за диктатурата? Тази идея се лансираше от години и макар че преди Калвин и Месала Руф най-после да бъдат избрани за консули миналия квинктил, я беше отхвърлял категорично, той не забравяше, че предложението е направено. А сега бе подновено и мисълта за неограничената власт не преставаше да го блазни. Беше измъкнал толкова вкусни хапки от зъбите на ожесточената ултраконсервативна сенатска опозиция, защо да не вземе и тази? Най-голямата. Той обаче бе Помпей от Пиценум и приличаше повече на гал, отколкото на римлянин.
Непримиримите привърженици на _мос майорум_ бяха твърдо против такава идея — Катон, Бибул, Луций Ахенобарб, Метел Сципион, старият Курион, Месала Нигер, всичките Клавдии Марцелии, всички Лентули. Невероятно. Толкова влиятелни, макар че никой от тях не можеше да претендира да стане първи мъж в Рим, какъвто беше Помпей от Пиценум.
Да приеме ли? Можеше ли да приеме? Щеше ли да бъде това съдбовна грешка или лавровият венец, който да увенчае една забележителна кариера?
За тези неща той размишляваше в залата, твърде обширна, за да бъде наречена спалня. Тук бе огромното, безупречно полирано сребърно огледало, което си беше купил след смъртта на Юлия с надеждата да зърне лицето й върху блестящата му повърхност. Така и не успя. Сега, докато крачеше напред-назад, той мерна собственото си отражение, видя образа си. Спря, втренчи се в него, поплака. Заради Юлия той се беше постарал да остане Помпей на мечтите й — строен, гъвкав. И може би дори не се беше поглеждал до този момент.
Помпей на Юлия вече го нямаше. На негово място стоеше мъж, прехвърлил петдесетте, затлъстял и с двойна брадичка, с провиснал корем, с тлъстини на кръста. Знаменитите му живи очи бяха изчезнали сред плътта на лицето, а носът му, счупен при падане от коня преди няколко месеца, беше изкривен. Само косата му оставаше гъста и блестяща, но вече не беше златиста, а посребрена.
Слугата му се изкашля от прага.
— Да? — попита Помпей и избърса очите си.
— Имаш гост, Гней Помпей. Тит Минаций Планк Бурса.
— Тогата ми, бързо!
Планк Бурса го чакаше в кабинета.
— Добър вечер, добър вечер! — извика Помпей, като се втурна в стаята.
Настани се зад бюрото си и събра ръце, след това се взря в Бурса с онзи хладен, очакващ поглед, в чиято полезност се беше убеждавал постоянно през трийсетгодишната си кариера.
— Закъсня. Как мина? — попита той госта.
Планк Бурса се изкашля силно; не беше много добър разказвач.
— Ами, встъпителното заседание на сената не беше повод за празнуване, така да се рече. При липса на консули на никого не му е до пирове. Затова отидох на вечеря у Клодий.
— Да, да, разкажи обаче преди това за сената, Бурса! Как мина, човече?
— Лолий предложи да бъдеш определен за диктатор, но тъкмо започнаха одобрителните слова, когато Бибул изказа твърдо против. Хубава реч. Последва го Лентул Спинтер, после Луций Ахенобарб. Само през труповете им можело да станеш диктатор, знаеш как се изразяват. Цицерон се изказа в твоя полза, също блестяща реч. Преди обаче друг да вземе думата в подкрепа на Цицерон, Катон започна да грачи. Месала Руф председателстваше и сложи край на заседанието.
— Кога е следващото?
— Утре сутринта. Месала Руф има намерение тогава да изберем първия заместник-консул.
— Аха. А Клодий? Какво научи от него по време на вечерята?
— Че още с избирането си за претор има намерение да разпредели освободените роби във всичките трийсет и пет триби.
— И така да постигне контрол над Рим чрез народния трибунат.
— Да.
— Кой беше на тази вечеря? Как реагираха?
— Курион се изказа твърдо против. Марк Антоний говори много малко. Също Децим Брут и Помпей Руф.
— Искаш да кажеш, че всички, освен Курион са били за?
— О, не. Всички са против. Само че Курион се изказа толкова обстоятелствено, че останалите можахме да допълним само, че Клодий е полудял.
— Клодий подозира ли, че работиш за мен, Бурса?
— Никой от тях няма ни най-малка представа, Велики. Имат ми пълно доверие.
Помпей прехапа устни:
— Хм… Значи, трябва да измислим как да направим така, че да останеш извън подозрение и след утрешното сенатско заседание. Ще се постараем да вгорчим живота на този Клодий.
Бурса никога не даваше израз на любопитството си, не го показа и сега.
— Какво искаш да направя, Велики?
— Когато Месала Руф обяви начало на избора за заместник-консул, искам да наложиш вето на гласуването.
— Да наложа вето на избора за заместник-консул? — попита безстрастно Бурса.
— Точно така.
— Мога ли да запитам защо?
Помпей се ухили:
— Разбира се! Само че аз няма да ти кажа.
— Клодий ще побеснее. Желае избори на всяка цена.
— Въпреки че Милон се кандидатира за консул?
— Да, защото е убеден, че Милон няма да успее, Велики. Знае, че подкрепяш Плавт и колко пари са отишли за подкупи в негова полза. А и Метел Сципион, който можеше да подкрепи Милон с известни средства заради връзките с Бибул и Катон, също се кандидатира. Използва парите за собствения си избор. Клодий е убеден, че Плавт ще е вторият консул. Първият би трябвало да е Метел Сципион.
— В такъв случай след края на заседанието ще кажеш на Клодий, че си наложил вето, тъй като знаеш, че подкрепям Милон, а не Плавт.
— О, колко умно! — възкликна Бурса; замисли се и кимна: — Клодий ще се хване.
— Чудесно! — усмихна се Помпей и се изправи. Планк Бурса също стана. В това време слугата потропа на вратата.
— Гней Помпей, спешно писмо — съобщи той с поклон. Помпей взе посланието, като се постара Бурса да не забележи печата. След това кимна разсеяно на послушния си народен трибун и пак седна зад бюрото. Бурса прочисти гърлото си.
— Да? — попита Помпей и вдигна поглед.
— Един малък финансов проблем, Велики…
— След утрешното заседание.
Доволен, Планк Бурса се оттегли придружен от слугата, а Помпей счупи печата.
 
„Пиша ти от Аквилея, след като си свърших работата в Илирикум. Сега тръгвам на запад към Италийска Галия. В местните съдилища са се натрупали дела; нищо чудно, като се има предвид, че миналата зима бях принуден да остана зад Алпите.
Стига празни приказки. Зает си колкото и аз, знам. Велики, осведомителите ми от Рим ми съобщават, че старият ни приятел Публий Клодий възнамерявал да разпредели освободените роби в трийсет и петте триби веднага щом бъде избран за претор. Не можем да позволим това, сигурен съм, че си съгласен. Случи ли се, Рим ще бъде в ръцете на Клодий до края на дните му. Нито аз, нито ти, нито който и да било друг от Катон до Цицерон няма да успее да му се противопостави, освен с преврат.
И ако стане, преврат наистина ще има. Клодий ще бъде победен, екзекутиран и освободените роби ще се върнат там, където им е мястото. Съмнявам се обаче, че и на теб ти се прибягва до това решение. Много по-добре и по-просто ще бъде, ако Клодий изобщо не стане претор.
Няма нужда да ти казвам какво да правиш. Просто искам да знаеш, че и аз също съм толкова против избирането на Клодий за претор, колкото ти и всеки друг римлянин.
Поздрави.“
 
Помпей си легна доволен.
 
* * *
 
На следващата сутрин се разбра, че Планк Бурса е сторил точно както му беше наредено и е използвал правото си на вето като народен трибун. Когато Месала Руф опитал да постави на гласуване кой от патрицианските префекти на десетте декурии от по десет сенатори да стане заместник-консул, Бурса прекратил процедурата. Всички сенатори надали вой, Клодий и Милон — най-силен, но Бурса отказал да оттегли ветото си.
Почервенял от гняв, Катон закрещял:
— Трябва да има избори! Ако по Нова година няма консул, сенатът избира един сенатор от патрициите като заместник-консул за пет дена. И когато този период на първия заместник свърши, за още пет дена се избира втори патриций. Негово задължение е да организира избора на магистрати. Накъде върви Рим, ако всеки идиот, наричащ себе си народен трибун, започне да слага спънки пред такива жизненоважни конституционни процедури? Аз няма да позволя да бъде назначен диктатор, но това не означава, че ще търпя някой да блокира традиционната уредба на държавата!
— Чуй, чуй! — закрещял Бибул сред гръмките ръкопляскания.
Нищо обаче не можело да убеди Планк Бурса. Той отказал да оттегли ветото си.
— Защо? — попитал Клодий след края на заседанието. След като се огледал, за да се увери, че никой не ги подслушва, Бурса съзаклятнически прошепнал:
— Току-що научих, че Помпей Велики все пак ще подкрепи кандидатурата на Милон.
Това успокоило Клодий, но нямало никакъв ефект върху Милон, който много добре знаел, че Помпей няма да го подкрепи. Милон отиде до Марсово поле, за да зададе Клодиевия въпрос на Помпей:
— Защо!
— Защо какво? — попита невинно Помпей.
— Велики, мен не можеш да заблудиш! Знам много добре за кого работи тази мижитурка Бурса, за теб! Той не си е измислил сам ветото, действа по поръчка, по твоя поръчка! Защо?
— Скъпи ми Милоне, уверявам те, че Бурса не е действал по моя заповед. По-добре задай своето „защо“ на друг, на когото Бурса е приближен.
— Клодий ли имаш предвид? — попита тревожно Милон.
— Може и Клодий да имам предвид.
Едър, мургав мъж с лице на бивш гладиатор (макар че никога не е бил такъв), Милон се наежи и видът му стана още по-свиреп. Тази заплашителна поза бе съвсем безполезна пред Помпей и той го знаеше, но го правеше повече по навик.
— Глупости! — изсумтя той. — Клодий си мисли, че няма да успея да събера гласове, за да стана консул, така че ще се стреми да изтегли курулните избори колкото се може по-скоро.
— Аз смятам, че няма да се добереш до консулството, Милоне. Ала може би Клодий не споделя моето мнение. Ти успя да спечелиш доста от хората на Бибул и Катон. Дочух също, че и Метел Сципион те предпочитал за колега. Чух също, че смятал да огласи този факт пред многобройните си поддръжници, между които са някои толкова знатни конници като Атик и Опий.
— Значи, все пак Клодий стои зад Бурса, така ли?
— Възможно е — отвърна предпазливо Помпей. — Бурса със сигурност не работи за мен, за това можеш да си сигурен. Какво мога да спечеля с това?
Милон се подсмихна.
— Диктаторството? — предположи.
— Аз вече се отказах от диктаторството, Милоне. Не мисля, че Рим ще ме хареса като диктатор. Ти напоследък си близък с Бибул и Катон, така че кажи ми, ако греша.
Милон, твърде едър за стаята, изпълнена със скъпоценни реликви от военните походи на Помпей (златни венци, златен грозд със златни зърна, златни урни, изящно изрисувани порфирни чаши), закрачи из кабинета. Спря и погледна седналия спокойно зад бюрото си от злато и слонова кост Помпей.
— Говори се, че Клодий имал намерение да разпредели освободените роби между трийсет и петте триби — рече гостът.
— Чух този слух, да.
— Той ще постигне контрол върху Рим.
— Така е.
— Какво ли ще стане, ако не успее да участва в изборите за претор?
— Така определено ще е по-добре за Рим.
— Чума за Рим! По-добре ли ще е за мен!
Помпей се усмихна любезно и се изправи.
— Със сигурност ще е по-добре за теб, Милоне — рече и се приближи до вратата.
Посетителят разбра намека и също се оттегли към изхода.
— Мога ли да го смятам за обещание, Велики? — попита.
— За теб е разрешено да си помислиш такова нещо, Милоне — отвърна Помпей и плесна с ръце, за да повика прислужника.
Едва си беше тръгнал Милон, когато слугата обяви пристигането на нов гости.
— Виж ти, виж ти, много съм бил популярен! — възкликна Помпей, разтърси силно ръката на Метел Сципион и му предложи най-удобното си кресло.
Този път не се оттегли зад бюрото; никой не би се отнесъл така с Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика! Вместо това изтегли напред второто кресло и преди да седне, наля на госта вино от остров Хиос, толкова уханно, че Хортензий плака от яд, когато Помпей го изкупи преди него.
За жалост мъжът с най-гръмкото име в Рим нямаше интелект, отговарящ на името му, макар че изглеждаше подобаващо за общественото си положение — представител на фамилията Корнелий Сципион, осиновен в могъщия плебейски род Цецилий Метел. Осиновителят му Метел Пий Понтифекс Максимус нямаше синове; по нещастна случайност Метел Сципион също нямаше. Единственото му дете бе дъщеря, която преди три години беше омъжил за единия син на Крас, Публий. Макар че истинското й име беше Цецилия Метела, тя бе известна и като Корнелия Метела и Помпей си я спомняше много добре, тъй като с Юлия бяха присъствали на приема след сватбата й. Най-отвратителното женско същество, което е виждал, бе казал той на Юлия, а тя се изсмя и сподели, че Корнелия Метела винаги й напомняла на камила и че трябвало да се омъжи за Брут, тъй като била също толкова педантична и претенциозна.
Проблемът беше, че Помпей никога не знаеше какво точно иска да чуе човек като Метел Сципион — дали да се държи с него любезно, сдържано или сърдито? Е, беше започнал любезно, така че реши да продължава в същия дух.
— Не е лошо виното, а? — попита той и премлясна.
Метел Сципион се усмихна и потвърди:
— Много добро.
— Какво те води чак тук?
— Публий Клодий.
Помпей кимна:
— Лоша работа, ако е вярно.
— О, вярно е. Младият Курион го чул лично от устата Клодий и веднага докладвал на баща си.
— Доколкото разбрах, старият Курион не е добре.
— Рак — отвърна кратко Метел Сципион.
— О! — възкликна Помпей и зачака. Метел Сципион също чакаше.
— Защо дойде при мен? — попита накрая домакинът.
— Другите не ме пускаха.
— Кои други?
— Бибул, Катон, Ахенобарб.
— Защото сигурно не знаят кой е първият мъж в Рим.
Гостът надменно отвърна:
— Нито пък аз, Помпей.
Помпей присви очи. О, да можеше само един от тях да прибави след името му едно „Магнус“, когато се обръща към него! Толкова беше хубаво равностойните му коледа го наричат „Велики“! Цезар го наричаше Магнус, а правеха ли го Катон, Бибул, Ахенобарб или този безполезен мухльо? Не! Обръщаха се към него само с просо „Помпей“.
— Да говорим по същество, _Метеле_ — рече той.
— Хрумна ми една идея.
— О, прекрасно нещо са те, _Метеле_ — използва отново плебейското му име Помпей.
Метел Сципион го изгледа подозрително, но той седеше спокойно в креслото си и отпиваше от кристалната чаша.
— Аз съм много богат човек — заговори гостът, — а също и ти, Помпей. Хрумна ми, че ние двамата можем да платим на Клодий да се откаже.
Помпей кимна:
— Да, на мен ми хрумна същото, но за съжаление Клодий не е закъсал за пари. Съпругата му е една от най-богатите жени в Рим, а щом майка й умре, богатството й ще се увеличи още. Освен това той спечели много пари от посланичеството си в Галатия. В момента строи най-скъпата вила, която светът някога е виждал, и строежът напредва бързо. Близо до малкото ми имение на Албийските хълмове, доколкото ми е известно. На портика е издигнал колони, високи по сто стъпки, върху също толкова висока скала. Има най-величествената гледка към езерото Неми и Латинската равнина, та чак до морето. Купи земята почти на безценица, защото всички мислеха, че върху нея не може да се построи нищо, след това нае Кир и сега сградата е почти готова. — Помпей поклати енергично глава. — Не, Сципионе, така няма да стане.
— Какво можем да сторим тогава? — попита унило Метел Сципион.
— Да принесем дарове на всички богове, които съществуват — бе съветът на Помпей. Той се усмихна. — Всъщност вече изпратих анонимно дарение от половин милион на весталките на Бона Дея. Това е единствената жена, която не обича Клодий.
Метел Сципион го изгледа възмутено:
— Помпей, Бона Дея не е богиня на мъжете! Един мъж не може да й изпраща дарове!
— И не ги е изпратил мъж. Направих дарението от името на бившата си тъща Аврелия.
Метел Сципион пресуши кристалната си чаша и се изправи:
— Може би си прав. Ще направя дарение от името на бедната ми дъщеря.
Помпей веднага побърза да изрази съболезнованията си:
— Как е тя? Ужасно е, Сципионе, просто ужасно! Да овдовее толкова млада!
— Сравнително добре е — отвърна Метел Сципион, спря пред вратата и го изчака да му я отвори. — И ти наскоро овдовя, Помпей. — Той излезе и се запъти към изхода придружен от домакина. — Може би трябва някой ден да дойдеш на вечеря у нас. Само ние тримата.
Лицето на Помпей грейна. Покана за вечеря у Метел Сципион! О, той бе вечерял официално в онази ужасна и доста тясна къща неведнъж, но никога _със семейството_!
— С удоволствие, Сципионе — отговори и му отвори входната врата.
Метел Сципион обаче не се върна в дома си. Отиде в малката и безлична къща на Марк Порции Катон, враг на всяка показност. Бибул правеше компания на домакина.
— Готово — заяви Метел Сципион и се отпусна тежко в едно кресло.
Другите двама се спогледаха.
— Повярва ли ти, че си отишъл да обсъждаш проблема с Клодий? — попита Бибул.
— Да.
— Хвана ли се на въдицата?
— Мисля, че да.
Бибул въздъхна, погледа Метел Сципион известно време, след това го потупа по рамото:
— Ти си добър човек, Сципионе.
— Това е правилна постъпка — добави Катон и пресуши едноцветната си глинена чаша. Тъй като държеше пълна гарафа на бюрото си, доливането бе лесна задача. — Макар че никой от нас не обича много, много Помпей, трябва да се съюзим с него.
— Налага ли се да е чрез дъщеря ми? — попита Метел Сципион.
— Е, няма да се съгласи да вземе моята — засмя се Катон. — Помпей обожава патрициите, те го карат да се чувства изключително важен. Виж Цезар.
— Няма да й хареса — оплака се Метел Сципион. — Публий Крас беше от най-благородно потекло. Тя много харесваше Публий Крас, макар че не успя да го опознае добре. Първо при Цезар, след това веднага с баща си в Сирия. — Той потрепери. — Дори не знам как да й съобщя, че искам да се омъжи за Помпей от Пиценум. За сина на Страбон!
— Бъди искрен, кажи й истината — посъветва го Бибул. — Имаме нужда от нея за каузата.
— Наистина не виждам причината, Бибуле.
— Да ти я кажа пак, Сципионе. Трябва да примамим Помпей на наша страна. Това ти е ясно, нали?
— Предполагам.
— Добре, продължавам с обясненията. Да се върнем на срещата на Цезар, Помпей и Марк Крас в Лука преди почти четири години. Тъй като дъщерята на Цезар въртеше Помпей на малкия си пръст, Цезар успя да го убеди да му помогне за удължаване на управлението му в Галия с още пет години. Ако Помпей не го беше направил, Цезар сега щеше да е в постоянно изгнание, лишен от всичките си придобивки. И ти щеше да си понтифекс максимус, Сципионе. Не го забравяй. Той убеди също така Помпей (и Крас, но това не е чак толкова трудно) да изготви закон, който забранява на сената да обсъжда второто петгодишно управление на Цезар преди март на втората година, камо ли да му отнеме империума! Цезар подкупи Помпей и Крас с второто им консулство, но нямаше да се справи, ако не му беше помогнала Юлия. Какво все пак лиши Помпей от второто консулство?
— Юлия е мъртва — възрази Метел Сципион.
— Да, но Цезар все още държи Помпей! И докато е така, той винаги може да продължава срока на пребиваването си в Галия. Докато не поеме за втори път консулството. На което ще има право след по-малко от четири години.
— Защо непрекъснато се опитваш да пречиш на Цезар? — осведоми се Метел Сципион. — Не е ли Клодий най-голямата опасност в момента?
Катон стовари шумно празната си чаша върху масата, толкова неочаквано, че Метел Сципион подскочи.
— Клодий! — изсъска презрително Катон. — Не Клодий ще е онзи, който ще унищожи републиката, въпреки всичките му хитри планове! Някой ще спре Клодий. Само ние обаче, добрите люде, можем да спрем най-големия враг на аристокрацията, Цезар.
Бибул отново се намеси:
— Сципионе, ако Цезар успее да стигне неосъден до второто си консулство, той никога няма да може да бъде свален! Ще вкара закони чрез народните събрания, които ще направят невъзможно изправянето му, на какъвто и да е съд! Защото сега Цезар е герой! Когато стана консул за първи път, той имаше само името и почти нищо друго. Десет години по-късно ще може да си прави каквото поиска, защото целият Рим е пълен с негови слуги и тук го смятат за най-великия римлянин на всички времена. Той ще остане чист въпреки всичките си деяния, дори боговете ще го чуят как ни се присмива!
— Да, това го виждам, Бибуле, само че също така си спомням колко труд положихме в опитите си да го възпрем от първото консулство — продължаваше да упорства Метел Сципион. — Скроихме заговор, който както винаги ни струваше безбожно много пари, и както винаги ти твърдеше, че това ще е краят на Цезар. Само че това не беше краят му!
— Така е, защото — продължи да обяснява търпеливо Бибул — нямахме достатъчно влияние. Защо? Защото презирахме Помпей прекалено много, за да го привлечем като съюзник. Цезар обаче не допусна тази грешка. Не твърдя, че той не презира Помпей (кой с Цезаровото потекло няма да го презира), ала той го използва. А Помпей има огромно влияние. Той дори се нарича „първи мъж на Рим“, моля ви се! Пфу! Цезар му предложи дъщеря си, момиче, което още не е било с мъж, момиче с изключително високо потекло. Събрала в себе си кръвта на Корнелиите и на Юлиите едновременно. Беше сгодена за Брут, най-богатия и най-влиятелен млад римски благородник. Цезар развали този годеж. Разгневи Сервилия. Ужаси всички влиятелни мъже. Беше ли го грижа? Не! Той хвана Помпей в мрежите си и стана непобедим. Е, ако сега хванем Помпей в мрежите си, ние ще станем непобедими! Затова ще му предложиш Корнелия Метела.
Катон слушаше втренчен в лицето на Бибул. Най-добрият и най-търпеливият му приятел. Много хилав мъж с толкова светла коса, вежди и мигли, че изглеждаше полуплешив. И със светли очи. С остри черти и остър ум. Макар че тази острота на ума си дължеше изцяло на Цезар.
— Добре — склони с въздишка Метел Сципион. — Ще говоря с Корнелия Метела. Не обещавам, но ако тя е съгласна, че предложа ръката й на Помпей.
— Това е положението — рече Бибул, след като Катон изпрати Метел Сципион и се върна в стаята.
Катон вдигна керамичната си чаша и жадно отпи. Приятелят му го изгледа загрижено:
— Катоне, трябва ли да пиеш толкова? Едно време си мислех, че виното никога не размътва главата ти, но сега това вече не е така. Твърде много пиеш. Това ще те убие.
Наистина Катон не изглеждаше много добре, макар че беше един от малкото мъже, върху чиято фигура годините не бяха оставили отпечатъка си — бе висок, строен и привлекателен. Лицето му обаче, толкова лъчезарно, толкова невинно преди, сега беше посивяло и прорязано от фини бръчици, въпреки че той бе едва на четирийсет и една години. Носът му, толкова голям, че беше знаменит в града на дългоносите, засенчваше всичко останало върху лицето му. В миналото това правеха очите му, големи и блестящи. А и късата му леко чуплива коса вече не беше златиста, а сиво-кафява.
Той все пиеше. Особено след като даде Марция на Хортензий. Бибул знаеше защо, макар че Катон никога не го беше обсъждал. Любовта бе чувство, което той не можеше да търпи, особено любов, толкова пламенна и страстна като тази, която още изпитваше към Марция. Тя го измъчваше, ядеше го отвътре. Всеки ден той се тревожеше за нея, всеки ден се питаше как ще живее, ако се помине като брат му Цепион. И така изкуфелият Хортензий му предостави възможност да се отърве. Даде му възможност отново да бъде силен, отново да принадлежи на себе си! Да махне Марция от очите си. Да се избави от нея.
Само че това не помогна. Той се затваряше с придворните си философи Атенодор Кордилион и Статил и тримата пиянстваха по цели нощи. Плачеха над превзетите умотворения на Катон Цензора, сякаш четяха трудовете на Омир. Изпадаха в безпаметен сън, когато другите хора се събуждаха. Самият Бибул не беше романтик и нямаше представа за дълбочината на Катоновата болка. Той обаче обожаваше Катон главно заради непоколебимата му воля пред предизвикателствата, от Цезар до Марция. Катон никога не се предаваше, никога не отстъпваше.
— Порция скоро ще навърши осемнайсет — прекъсна мислите му Катон.
— Знам.
— Не съм й намерил още съпруг.
— Е, нали се надяваше братовчедът й Брут…
— Той се връща от Киликия в края на месеца.
— Възнамеряваш ли отново да му предложиш? Той няма нужда от Апий Клавдий, така че може да се разведе с Клавдия.
Катон се изсмя:
— Не и аз, Бибуле! Вече предоставих възможност на Брут. Той предпочете Клавдия. Да си я гледа.
— Какво ще кажеш за сина на Ахенобарб?
Катон вдигна гарафата и искрящото вино потече в чашата му. Той погледна с кървясалите си очи Бибул:
— А ти какво ще кажеш, стари приятелю?
— Аз ли? — заекна Бибул.
— Да, ти. Домиция вече я няма, така че защо да не се ожениш?
— Аз… аз… аз никога не съм помислял… о, богове, Катоне! Аз?
— Не я ли искаш, Бибуле? Признавам, че Порция няма зестра от сто таланта, но не е и бедна. Има благороден произход и е добре образована. И мога да ти гарантирам, че ще ти е вярна. — Катон разплиска малко вино. — Жалко всъщност, че не е на мястото на сина ми. Струва колкото хиляда като него.
С насълзени очи Бибул протегна ръка през бюрото:
— Марк, разбира се, че я искам! Много съм поласкан.
Катон обаче се направи, че не забелязва ръката му.
— Добре — рече и пресуши чашата на един дъх.
 
* * *
 
На седемнайсетия ден на януари Публий Клодий се облече в дрехи за езда, препаса се с меч и отиде да види жена си в стаята й. Фулвия лежеше с разпуснати коси върху една кушетка; тялото й прозираше през ефирната наситеножълта рокля.
— Клодий, какво има?
Той се намръщи, седна до нея и я целуна по челото.
— Скъпа моя, Кир умира.
— О, не! — Клодия зарови лице в ленената риза на съпруга си, почти толкова груба като военна ризница. Сетне вдигна глава и го погледна удивено. — Ала ти излизаш от Рим, щом си с това облекло! Защо? Кир не е ли тук?
— Тук е — отвърна Клодий, искрено разстроен от наближаващата смърт на Кир, а не защото щеше да се лиши от услугите на най-добрия римски архитект. — Затова отивам на строежа. Кир е обмислил всичко и е открил, че е допуснал грешка. Не се доверява на друг да провери нещата. Утре се връщам.
— Клодий, не ме оставяй сама!
— Налага се. Не си добре, а аз бързам. Лекарите казват, че Кир няма да издържи повече от два-три дни, а аз трябва да успокоя душата на нещастника.
Той я целуна силно по устата и се изправи.
— Пази се! — извика тя. Клодий се усмихна:
— Винаги внимавам, както знаеш. Тръгвам със Скола, Помпоний и освободения ми роб Гай Клодий. И имам трийсет въоръжени роби за стража.
Конете, всичките великолепни животни, бяха докарани извън Сервиевата стена при Валис Камеранум и събраха тълпа любопитни в тясната уличка пред вратата на Клодиевата къща — толкова много ездитни животни в Рим бе нещо необичайно. В тези размирни времена съвсем нормално беше влиятелните мъже да ходят навсякъде с тежковъоръжена стража от роби и наемници и Клодий не правеше изключение. Това обаче бе спешно пътуване и той очакваше да се върне, преди отсъствието му да бъде забелязано. Пък и всичките трийсет роби бяха млади и добре обучени да си служат с меча, въпреки че не носеха ризници и шлемове.
— Накъде си тръгнал, приятелю на войника? — провикна се един мъж от тълпата и се усмихна широко.
Клодий спря.
— Тиграноцерта? Лукул? — попита.
— Низибис, Лукул — отвърна непознатият.
— Ех, какво време, а?
— Оттогава минаха почти двайсет години, приятелю на войника! Ала никой от нас не е забравил Публий Клодий.
— Той вече е остарял и е станал по-кротък, войнико.
— Накъде си се запътил? — попита отново непознатият. Клодий се метна на седлото и намигна на Скола, който вече се беше качил на коня си.
— На Албийските хълмове — отвърна, — но само за една нощ. Утре отново съм в Рим.
Той обърна коня си и потегли по тясната улица към Палатина, тримата му другари и малката войска от роби го последваха.
 
* * *
 
— На Албийските хълмове, но само за една нощ, значи — рече замислено Тит Аний Милон.
Той хвърли малка кесия със сребърни денарии през масата на човека, който бе извикал на Клодий от тълпата.
— Много съм ти благодарен — измърмори той и се изправи.
— Фауста — извика след малко Милон, влизайки с трясък в стаята на жена си. — Знам, че няма да искаш, но утре сутрин ще ме придружиш до Ланувиум, така че се приготвяй. Това е заповед.
За Милон придобиването на Фауста бе голяма победа над Публий Клодий. Тя беше дъщеря на Сула и братът й близнак Фауст Сула бе един от приближените на Клодий, както и скандалният му братовчед Публий Сула. Макар че Фауста не беше сред обкръжението на Клодий, всичките й връзки бяха в тази насока: бе женена за племенника на Помпей, Мемий, докато той не я беше заловил в твърде компрометиращо положение с един много млад и много мускулест любовник без никакво обществено положение, Фауста обичаше мускулести мъже, но Мемий, макар и изключително красив, бе доста слаб и хилав и привързан до безумие към майка си, сестрата на Помпей, сега съпруга на Публий Сула.
Благодарение на мускулите си, макар че не беше от най-младите, каквито харесваше Фауста, Милон не срещна трудности да я съблазни и да я убеди да се омъжи за него. Клодий побесня дори повече от Публий и Фауст Сула! Наистина Фауста не се излекува от влечението си към много младите и много мускулести мижитурки — преди няколко месеца Милон се беше принудил да бичува някой си Гай Салустий Крисп. Това, което не разгласяваше, бе, че редовно биеше и Фауста. Много лесно я заставяше да му се подчинява.
За жалост Фауста не се беше метнала на Сула, много красив мъж в младостта си. Не, тя бе наследила чертите на прачичо си, знаменития Метел Нумидик: грозна, глупава, опърничава. Все пак на тъмно всички жени са еднакви и Милон се забавляваше с нея не по-малко отколкото, с която и да е друга.
Фауста още не беше забравила камшика и предпочете да не спори. Хвърли на Милон тревожен поглед, след това плесна с ръце, за да повика прислужниците си.
Милон излезе и извика освободения си роб Марк Фустен, който не носеше името Тит Аний, тъй като Милон го беше взел след освобождаването му от една гладиаторска школа, Фустен си беше неговото лично име. Бе римлянин, осъден да се бие на арената за убийство.
— Плановете ми малко се промениха, Фустене — обяви господарят. — Пак отиваме в Ланувиум; о, какъв късмет! Поводът ми да мина утре по Апиевия път е неоспорим: мога да докажа, че отивам в родния си град, за да поздравя новоизбрания жрец. Никой няма да може да оспори правото ми да мина по Виа Апия. Никой!
Фустен кимна мълчаливо.
— Фауста реши да ме придружи, така че ще наема много голяма кола — продължи Милон.
Фустен кимна.
— Наеми достатъчно транспортни средства за прислугата и багажа. Ще останем известно време. — Милон извади една запечатана бележка. — Изпрати незабавно това на Квинт Фуфий Кален. Тъй като ще се возя в колата на Фауста, искам да имам добра компания за пътуването. Кален е подходящ.
Фустен кимна.
— Искам пълна охрана, тъй като ще пътуваме с много ценни неща. — Милон се усмихна кисело. — Без съмнение Фауста ще пожелае да вземе всичките си скъпоценности, да не споменавам любимите й масички от скъпо кипарисово дърво. Сто и петдесет човека, Фустене, с ризници, шлемове, тежко въоръжение.
Фустен кимна.
— И веднага ми изпрати Бирия и Евдам.
Фустен кимна и излезе.
Вече беше късен следобед, но Милон продължи да изпраща прислужници да обикалят насам-натам, докато не се спусна мрак. Едва тогава се излегна спокойно и се зае с толкова дълго отлаганата вечеря. Всичко беше уредено. Квинт Фуфий Кален прие с радост да го придружи до Ланувиум, Марк Фустен приготви коне за сто и петдесет членната стража, каруци и двуколки за багажа и прислугата и много удобен голям фургон за центъра на този внушителен антураж.
На зазоряване Кален дойде в къщата и заедно с Милон и Фауста отидоха пеша до Капенската порта, където ги чакаха фургонът и другите участници в пътуването.
— Прекрасно! — Фауста се отпусна върху меката седалка с гръб към мулетата; предпочете да не заема мястото с лице по посоката на движение.
Милон и Кален се настаниха срещу нея и с радост забелязаха масичката, поставена пред тях. Можеха да играят на зарове или да ядат и да пият. Четвъртото място, до Фауста, бе заето от двамата прислужници, наблъскани един до друг — една жена, която да се грижи за Фауста, и мъж, изпълняващ прищевките на Милон и Кален.
Апиевият път между Рим и Капуа се поддържаше много добре. Повърхността му бе гладка, тъй като всяко лято върху камъните му се насипваше пресен слой цимент и се заливаше с вода. Затова неудобството от пътуването се свеждаше само до леко треперене на колата. Естествено слугите в другите возила не се ширеха толкова комфортно, но всички се радваха, че отиват някъде. Керванът от около триста души потегли по главното шосе, което се раздвояваше на километър от Капенската порта, за да даде началото на Апиевия и Латинския път. Фауста беше взела камериерките си, фризьорките си, жените за баня, козметичките и перачките си, както и музиканти и десетина момчета танцьори. Кален водеше пажа си, един писар и десетина други слуги, а Милон — камериера си, виночерпеца си, пажа си, десетина слуги, неколцина готвачи и трима хлебопекари. Всички по-доверени прислужници водеха и своите лични роби. Настроението беше весело, скоростта беше разумна и щяха да пристигнат в Ланувиум за малко повече от седем часа.
 
* * *
 
Апиевият беше един от най-старите римски пътища. Принадлежеше на Клавдиите Пулхери, рода на Клодий, тъй като беше строен от предшественика му Апий Клавдий Слепия и поддръжката на участъка между Рим и Капуа все още бе в задълженията на фамилията. Тъй като беше на Клавдиите, те все още погребваха мъртвите край него. Цели поколения мъртви Клавдии лежаха от двете страни на шосето, макар че сред тях имаше и представители на други фамилии. Понякога се случваше човек да пътува километри между надгробни паметници.
Публий Клодий се беше уверил, че умиращият Кир се е лъгал — изчисленията му бяха безупречни и нямаше никаква опасност проектираната от стария грък сграда да се срути в пропастта, над която бе издигната, под действието на каквито и да било сили. О, какво място за вила! Гледката щеше да накара Цицерон да се задави от завист. Така мръсникът щеше да си го получи, задето издигна новата си къща в Рим така, че да закрие изгледа на Клодий към форум Романум. Тъй като бе страстен любител на красиви провинциални вили, Цицерон скоро щеше да пристигне в Бовиле, за да види какво е направил Клодий. А като го зърне, щеше да стане по-зелен от Латинската равнина, простираща се наоколо.
Всъщност проверката на изчисленията на Кир отне толкова малко време, че Клодий можеше да се върне в Рим още същата нощ. Тъй като нямаше луна обаче, пътуването щеше да е опасно. По-разумно беше да отиде в другата си вила край Ланувиум, да дремне няколко часа и да тръгне обратно към Рим малко след разсъмване. Той не носеше багаж, но във вилата имаше постоянна прислуга, която можеше да осигури храна за него, Скола, Помпоний и Гай Клодий, освободения роб. Трийсетината роби от охраната ядоха каквото си носеха.
По изгрев-слънце вече пътуваше по Апиевия път към Рим. Клодий наложи доста бързо темпо на конвоя — всъщност рядко пътуваше без Фулвия и в нейно отсъствие ставаше раздразнителен. Тревожеше се също, защото не беше добре. Като го познаваха, хората му си размениха отегчени погледи — Клодий без Фулвия бе труден за понасяне.
В началото на третия час от развиделяване Клодий премина през Бовиле в лек галоп, принуждавайки малцината граждани, тръгнали по работа, да се разпръснат, без да се интересува особено за здравето им или за съдбата на овцете, конете, мулетата, прасетата и кокошките, които караха (в Бовиле беше пазарен ден). Само на два километра извън градчето всяка следа от човешка дейност изчезна, макар че до Сервиевата стена на Рим оставаха едва петдесетина километра. Земята от двете страни на пътя принадлежеше на младия конник Тит Серций Гал, който печелеше достатъчно, за да откаже многобройните предложения за закупуване на тучните му пасбища. Полето бе изпълнено с красивите коне, отглеждани от него, но луксозната му вила се намираше толкова далеч от шосето, че не можеше да се види. Единствената постройка покрай пътя беше една малка гостилница.
— Идва голям керван — отбеляза Скола; двамата с Клодий бяха приятели от толкова дълго време, че вече не помнеха как са се запознали.
— Хм. — Клодий вдигна ръка, за да даде знак на всички да се отдръпнат встрани от пътя.
Целият конвой излезе на тревата отстрани, както беше обичаят, щом два кервана се срещнат и единият съдържа коли, а другият — не. Приближаващата група определено караше возила.
— Това сигурно е Сампзицерам с харема си — предположи Гай Клодий.
— Не, не е — възрази Помпоний, когато насрещният керван приближи. — О, богове, това е една малка армия! Вижте ризниците!
В този момент Клодий разпозна най-предния ездач: Марк Фустен.
— Проклятие! — възкликна. — Това е Милон!
Скола, Помпоний и освободеният роб Гай Клодий потръпнаха, пребледняха, но Клодий срита коня си и го накара да ускори ход.
— Хайде, давайте колкото се може по-бързо — подкани той спътниците си.
Фургонът с Фауста, Милон и Фуфий Кален се движеше точно по средата на процесията. Клодий изкара коня си на пътя и се взря с присвити очи в колата, след това я подмина. Няколко крачки по-натам спря и се обърна — Милон бе показал глава от фургона и го гледаше злобно.
Процесията беше дълга, но Клодий почти успя да се промъкне покрай нея. Неприятностите започнаха, когато се изравни със стотината тежковъоръжени мъже на опашката на Милоновия керван. Той самият нямаше проблем да мине, но когато трийсетината му роби се изравниха със стражата на Милон, въоръжените конници се изместиха и им препречиха пътя. Неколцина от хората на Милон носеха копия и започнаха да бодат жестоко конете на Клодиевите спътници. След броени минути едни от робите бяха на земята, а другите размахваха мечовете си и сипеха ругатни. Клодий и Милон се мразеха, но не толкова, колкото се мразеха хората им.
— Продължавай! — изкрещя Скола, когато Клодий дръпна юздите. — Клодий, не се меси! Ние минахме, продължавай напред!
— Не мога да оставя хората си!
Той спря коня си и го обърна.
Двамата най-задни ездачи от свитата на Милон бяха най-верните му слуги, бившите гладиатори Бирия и Евдам. В момента, в който Клодий се обърна и понечи да се върне при хората си, Бирия вдигна копието си, прицели се и го хвърли.
Плоското острие се заби високо в рамото на Клодий и от инерцията той отхвърча от седлото и се стовари на колене на пътя. Просна се по гръб, присви очи от болка и хвана копието с две ръце. Тримата му другари скочиха от конете и му се притекоха на помощ.
С голямо самообладание Скола откъсна голямо квадратно парче от плаща си и го сгъна на превръзка. Кимна на Помпоний, който дръпна копието, и в същия момент затисна кървящата рана с парчето плат.
Странноприемницата се намираше на около двеста крачки. Докато Скола притискаше раната, Помпоний и Гай Клодий вдигнаха ранения, подхванаха го под мишниците и го поведоха по пътя.
Хората на Милон бяха спрели, а самият той стоеше с изваден меч до фургона и гледаше към странноприемницата. Стражите му се бяха разправили набързо с робите на Клодий: единайсет от тях лежаха мъртви, неколцина тежко ранени се влачеха по корем, а онези, които можеха, тичаха из полето, Фустен се приближи бързо от предния край на кервана.
— Занесоха го в странноприемницата — рече Милон.
Зад него от фургона се чуваха смразяващи кръвта писъци, приглушени вопли, крясъци, стонове. Милон пъхна главата си през прозореца, за да види какво става — Кален и прислужникът му се бореха с Фауста и камериерката й. Добре. Кален си вършеше работата да обуздае Фауста; тя нямаше да се покаже скоро от фургона.
— Останете тук — нареди Милон на Кален, който бе толкова зает с борбата, че не успя да вдигне поглед. — Всичко е заради Клодий. Има сражение. Той започна пръв, сега, струва ми се, ние ще трябва да го завършим. — Той подаде главата си навън и кимна на Фустен, Бирия и Евдам. — Хайде.
 
* * *
 
В момента, в който започна стълкновението на пътя, собственикът на странноприемничката накара жена си, децата си и тримата си роби да избягат през задната врата на полето. Затова, когато Помпоний и Гай Клодий довлякоха Клодий, мъжът бе сам и ги наблюдаваше с ужас.
— Бързо, легло! — нареди Скола.
Ханджията посочи с трепереща ръка към една от страничните стаи и тримата мъже положиха ранения върху сламеника на леглото. Превръзката бе станала тъмночервена и от нея капеше кръв. Скола я погледна, сетне се обърна към ханджията.
— Донеси парцали! — нареди и отново се зае да разкъсва плаща си.
Клодий лежеше с отворени очи, дишаше тежко.
— Размина ми се — прошепна, опитвайки да се засмее. — Ще оцелея, Скола, но шансовете са по-добри, ако се върнете в Бовиле за помощ. Аз ще се оправя сам тук.
— Клодий, не смея! — прошепна Скола. — Милон спря. Ще те убият!
— Няма да посмеят! Хайде! Тръгвайте!
— Оставам с теб. Двама стигат.
— И тримата! — изсъска Клодий. — Сериозно говоря, Скола! Тръгвайте!
— Ханджийо — нареди Скола, — притискай това върху раната. Скоро се връщаме.
Той отстъпи мястото си на вцепенения от страх човек и след миг отвън се чу тропот на копита.
На Клодий му се виеше свят. Той затвори очи и опита да не мисли за болката и за кръвта.
— Как се казваш, човече? — попита той, без да отваря очи.
— Азиций.
— Е, Азиций, просто натискай силно раната и прави компания на Публий Клодий.
— _Публий Клодий!_ — заекна ханджията.
— Същият. — Клодий въздъхна, отвори очи и се усмихна. — Каква разнообразна компания! Скоро ще се срещнеш и с Милон.
На прага се появи тъмна сянка.
— Да, ще срещнеш и Милон — рече новодошлият и влезе, следван от Бирия, Евдам и Фустен.
Клодий го изгледа презрително:
— Ако ме убиеш, Милоне, ще бъдеш прокуден до края на дните си.
— Не мисля така, Клодий. Може да се каже, че имам гаранции от Помпей. — Той изблъска ханджията и се наведе да погледне раната, която вече не кървеше толкова силно. — Е, това няма да те убие — отбеляза той и се извърна рязко към Фустен. — Изнесете го.
— Ами него? — попита Фустен и посочи треперещия от страх Азиций.
— Убийте го.
Един бърз удар с меч по главата на ханджията и задачата бе изпълнена. Бирия и Евдам вдигнаха Клодий, извлякоха го навън и го проснаха насред Апиевия път.
— Съблечете го — нареди с презрителна усмивка Милон. — Искам да видя дали слуховете са верни.
С острия си меч Фустен разряза туниката и бедрената превръзка на ранения.
— Видяхте ли това? — избухна в смях Милон. — Ама той наистина бил обрязан! — Той докосна члена на Клодий с меча си, пускайки му капка кръв. — Изправете го.
Бирия и Евдам се подчиниха, вдигнаха Клодий под мишниците така, че краката му едва докосваха земята, главата му увисна немощно. Той обаче не виждаше Милон, не виждаше Бирия и Евдам, нито Фустен — цялото му внимание бе приковано към невзрачното, малко светилище, стоящо край пътя срещу странноприемницата. Пирамидка от красиви камъни с един по-голям червен камък на върха, издялан като отворените устни на женска вагина. Бона Дея… Край Апиевия път, на петдесет злополучни километра от Рим, имаше светилище на добрата богиня. Земята наоколо бе покрита с букети, купички с мляко и няколко яйца.
— Бона Дея! — изхриптя Клодий. — Бона Дея, Бона Дея!
Свещената й змия показа зловещата си глава от процепа в камъка, спря студените си черни очи върху Публий Клодий, който бе осквернил тайнството на Бона Дея. Фустен заби меча си в корема на Публий Клодий и натисна, докато острието не се показа от гърба му, ала Клодий не видя нищо, не усети нищо. Нито когато Бирия го прободе с друго копие, нито когато Евдам остави червата му да се влачат по напоения с кръв път. Докато животът не напусна тялото му, Клодий и змията на Бона Дея се гледаха, без да мигат, сякаш се взираха в дълбините на душите си.
— Дай ми коня си, Бирия — рече Милон и се метна на седлото.
Керванът вече бе изминал известно разстояние по посока на Бовиле. Евдам и Бирия се закрепиха нестабилно върху един кон и четиримата побързаха да догонят останалите.
Доволна, свещената змия прибра главата си и се сви спокойно в утробата на Бона Дея.
 

Когато семейството и робите на Азиций се върнаха, го намериха мъртъв, погледнаха навън голото тяло на Публий Клодий и побягнаха отново.
Много, много пътници минаха по Апиевия път в този осемнайсети ден на януари. Единайсет от робите на Клодий бяха мъртви, други единайсет умряха бавно в стенания и мъчителна агония, но никой не спря да им помогне. Когато Скола, Помпоний и Гай Клодий се върнаха с неколцина жители на Бовиле и една каруца, те се наведоха над Клодий и заплакаха.
— Ние също сме мъртви — рече Скола, след като откриха трупа на ханджията. — Милон няма да се усмири, докато не се отърве от всички свидетели.
— В такъв случай ние нямаме какво да правим тук! — възкликна собственикът на каруцата, обърна возилото си и бързо се отдалечи.
След миг всички се разбягаха. Клодий остана да лежи на пътя, втренчил безжизнените си очи в светилището на Бона Дея, сред локва съсирена кръв и разпилените си вътрешности.
До ранния следобед минаващите само хвърляха ужасени погледи на труповете и бързаха да отминат. Накрая обаче се зададе една носилка със стария римски сенатор Секст Теидий. Раздразнен от спирането и тревожното шушукане на носачите, той надникна между завесите и срещна безжизнения поглед на Публий Клодий. Той бързо се измъкна навън, стиснал патерицата си; защото Секст Теидий имаше само един крак — другия бе загубил под командването на Сула при войната с цар Митридат.
— Приберете нещастника в носилката и тичайте към дома му в Рим колкото ви държат краката — нареди той на носачите; след това кимна на прислужника си: — Ксенофоне, помогни ми да се добера до Бовиле. Те трябва да знаят! Сега разбирам защо всички, които отминахме, се държаха толкова странно.
И така, около час преди здрачаване задъханите носачи на Секст Теидий вкараха носилката през Капенската порта и я понесоха нагоре към Палатина, където се издигаше къщата на Клодий с гледка от Мурцийската долина и големия цирк, та чак до Тибър и храма на Янус отвъд.
Фулвия притича с развети коси, бе твърде ужасена, за да пищи или да плаче. Дръпна завесите на носилката и погледна втрещено останките на Публий Клодий, набързо нахвърляните в дупката на корема му вътрешности, бялата му като парийски мрамор кожа, изложения му на показ член.
— Клодий! Клодий! — занарежда тя.
Оставиха го върху импровизирана погребална носилка в градината на перистила, без да покрият срамотиите му, докато се съберат всичките членове на обкръжението му: Курион, Антоний, Планк Бурса, Помпей Руф, Децим Брут, Попликола и Секст Клелий.
— Милон — изръмжа Марк Антоний.
— Не можем да сме сигурни — възрази Курион, застанал с една ръка върху рамото на вцепенената Фулвия.
— Сигурно е! — чу се друг глас.
Тит Помпоний Атик отиде направо при Фулвия и се отпусна на скамейката до нея.
— Бедно мое момиче — рече нежно той. — Изпратих за майка ти; скоро ще е тук.
— А ти откъде знаеш? — попита тревожно Планк Бурса.
— От братовчед си Помпоний, който днес е бил с Клодий — отвърна Атик. — Трийсет и четиримата срещнали на Апиевия път Милон с личната му стража, която ги надвишавала пет пъти по брой. — Той посочи трупа на Клодий. — Това е резултатът, макар че братовчед ми не е станал очевидец. Видял само как Бирия хвърля копието си. Това е раната в рамото, която обаче не е била смъртоносна. Клодий накарал Помпоний, Скола и Гай Клодий да го оставят и да тичат в Бовиле за помощ, тогава лежал на сигурно място в една странноприемница. Когато се върнали (бовилци се държали много странно, не искали да имат нищо общо с това), вече било късно. Клодий бил убит на пътя, ханджията — в странноприемницата. Уплашили се. Това е непростимо, но така станало. Не знам къде са другите двама, но братовчед ми Помпоний стигнал до Ариция, след това се върнал, за да ми съобщи — Опасяват се, че Милон ще убие и тях.
— Не е ли видял поне _някой_ как е станало? — попита Антоний, бършейки очите си. — О, аз самият по десет пъти на месец съм имал възможност да убия Клодий, но не съм го направил, защото го _обичах_!
— Изглежда, никой не е видял какво е станало — продължи Атик. — Случило се е в безлюдния участък на пътя покрай пасбищата на Серций Гал. — Той вдигна безчувствената ръка на Фулвия и започна да я гали нежно. — Мило момиче, тук е толкова студено. Ела вътре и чакай майка си.
— Трябва да остана с Клодий — прошепна тя. — Той е мъртъв, Атик! Как е възможно? — Фулвия затрепери. — Мъртъв е! Как е възможно? Как ще съобщя на децата му?
Благите тъмни очи на Атик срещнаха погледа на Курион над главата й.
— Остави майка ти да се погрижи за всичко, Фулвия. Прибирай се вътре.
Курион я побутна и тя тръгна послушно, Фулвия, която се втурваше като луда към всичко, което желаеше, която крещеше насред форума като мъж, която се бореше със зъби и нокти за всичко, в което вярваше! Фулвия, която никой никога не беше виждал да се подчинява на когото и да било! На прага тя се олюля; Атик се спусна да помогне на Курион и двамата я внесоха в къщата.
Секст Клелий, който в тези дни управляваше уличните банди на Клодий, след като бе минал усилено обучение при Децим Брут, не беше благородник. Макар че останалите го познаваха, той нямаше навик да посещава събранията им. Сега, може би защото другите бяха прекалено потресени, за да реагират адекватно, той взе нещата в свои ръце.
— Предлагам да занесем тялото на Клодий в този му вид на форума и да го положим на рострите — предложи рязко той. — Целият Рим трябва да види какво е сторил Милон на човека, който го засенчваше както слънцето луната.
— Вече е тъмно! — отбеляза глуповато Попликола.
— Не и на форума. Слухът вече се е разпространил, факлите са запалени, хората на Клодий се събират. И аз смятам, че имат право да видят какво стори Милон на водача им!
— Прав си — намеси се внезапно Антоний и хвърли тогата си. — Хайде, двама да хванат носилката отдолу, аз ще я крепя откъм главата.
Децим Брут хлипаше неутешимо, затова Попликола и Помпей Руф оставиха тогите си и последваха примера на Антоний.
— Какво ти става, Бурса? — попита Антоний, когато носилката се наклони опасно. — Не виждаш ли, че Попликола е твърде нисък, за да върви в крак с Руф? Заеми мястото му, човече!
Планк Бурса прочисти гърлото си:
— Ами, аз всъщност смятам да се прибирам. Жена ми е много зле.
Антоний се намръщи, след това оголи зъби:
— Какво значение има жена ти, когато Клодий е мъртъв? Да не си мъж под чехъл, Бурса? Заеми мястото на Попликола, или ще те приведа в състоянието на Клодий!
Бурса се подчини.
Слухът наистина се разпространяваше; на улицата вече се събираха въоръжени мъже с пламтящи факли. Когато едрият Антоний се появи хванал двете дръжки на носилката, през множеството премина стон.
— Виждате ли го? — изкрещя Клелий. — Виждате ли какво стори Милон?
Тълпата зарева по-силно. Тримата поддръжници на Клодий носеха товара си към Хълма на победата и спряха за почивка на края на Весталското стълбище. Якият Антоний просто се обърна, вдигна своя край на носилката високо над главата си и заслиза назад по стълбите. Отдолу, под форума, имаше море от запалени факли, мъже и жени плачеха; Антоний, озарен от пламъците, с развети рижи къдрици, продължи до основата на стълбите, вдигнал нависоко Клодий.
Минаха през долната част на форума до Комициите и рострите, издигнати от едната им страна. Антоний, Бурса и Помпей Руф положиха погребалната носилка върху трибуната.
Клелий бе спрял пред тълпата; възкачи се на трибуната прегърнал през рамото един много стар и грохнал мъж, който плачеше отчаяно.
— Всички знаете кой е този, нали? — изкрещя Клелий. — Всички познавате Луций Декумий! Той е най-близкият съратник на Публий Клодий, дългогодишен негов приятел, помощник, пътепоказател за всеки зрящ, добър гражданин! — Клелий подхвана набразденото от бръчки лице на стареца и го повдигна, така че реките от сълзи заблестяха като сребро на светлината на факлите. — Виждате ли как скърби Луций Декумий?
Той се обърна и посочи към масивната Курия Хостилия, сградата на сената, на чиито стъпала се беше събрала малка група сенатори: Цицерон — ухилен триумфално; Катон, Бибул и Ахенобарб — сериозни, но не особено натъжени; Манлий Торкват, Луций Цезар и парализираният от удар Луций Кота — разтревожени.
— Виждате ли ги? — изкрещя Клелий. — Виждате ли предателите на Рим и на вашите права? Гледайте как великият Марк Тулий Цицерон се усмихва! Е, всички знаем, че той няма какво да губи от извършеното от Милон убийство! — Отмести погледа си за малко от сената и когато се обърна отново, Цицерон беше изчезнал. — О, може би се опасява, че той ще е следващият, а? Никой не заслужава повече смъртта от великия Цицерон, който екзекутираше римски граждани без съд и беше прогонен заради това от този беден, обезобразен мъж, когото ви показвам тази нощ! Сенатът се противопоставяше на всичко, което правеше или се опитваше да направи Публий Клодий! За какви се мислят тези хора, обитаващи тази гнила институция? За по-добри от нас, за такива се смятат! За по-добри от мен! За по-добри от Луций Декумий! За по-добри от Публий Клодий, който беше един от тях!
Тълпата се разлюля, зашумя по-силно и Клелий се възползва от скръбта на хората, от ужасното им чувство за загуба.
— Той ви даваше безплатно жито! — продължи да крещи той. — Върна ви правото да се сдружавате, правото, което онзи човек… — посочи Луций Цезар — … ви отне! Той ви даде приятелство, работа, вълнуващи зрелища! — Клелий се взря в морето от лица. — Тук виждам много освободени роби, а какъв приятел ви беше той! Той ви даде безплатни места на игрите, когато всички останали искаха да ви го забранят! Смяташе да ви даде истинско римско гражданство, право да принадлежите към някоя от провинциалните трийсет и една триби!
Клелий замълча, пое си шумно въздух, избърса чело.
— Ала те — изкрещя и посочи към стъпалата на Курия Хостилия — не му позволиха това! Знаеха, че това означава край на дните им на триумф! И направиха заговор за убийството на обичания ви Публий Клодий! А той беше толкова безстрашен, толкова решителен, че само смъртта можеше да го спре! И те го знаеха. Взеха го предвид. И се наговориха да го убият. Не само онзи бивш гладиатор Милон; всичките са замесени! Всички те убиха Публий Клодий! Милон беше само маша в ръцете им! Покажете им какво мислим! Има само един начин да се разправим с тях! Покажете им какво можем! Нека разберат, че ще ги избием всички, преди да се успокоим! — Той погледна към стълбите на сената и отстъпи назад с престорен ужас. — Видяхте ли това? Видяхте ли? Избягаха! Нито един от тях няма смелост да ви погледне в очите! Ще ни спре ли обаче това? _Ще ни спре ли?_
Вълните от хора се разлюляха по-силно, факлите се завъртяха бясно. И тълпата изкрещя в един глас:
— НЕ!
Попликола стоеше до Клелий, но Антоний, Помпей Руф и Децим Брут се бяха отдръпнали плахо назад: последните двама бяха народни трибуни, наскоро приети в сената, а първият все още не беше сенатор. Думите на Клелий ги засягаха толкова, колкото и групичката, която избяга от стъпалата на Курия Хостилия, но сега никой не можеше да запуши устата на оратора, нито имаха възможност да избягат.
— Нека им покажем какво смятаме да правим с тях! — продължи да се дере Клелий. — Да внесем Публий Клодий в сградата на сената и да видим дали ще имат смелостта да го махнат!
Първите редове от тълпата бяха изтласкани върху трибуната; носилката на Публий Клодий се понесе по морето от ръце нагоре по стълбите към сградата на сената и до масивните й, непоклатими бронзови порти. В следващия момент те бяха изтръгнати от огромните им панти; трупът на Публий Клодий изчезна вътре.
Бурса някак си бе успял да се измъкне; Антоний, Децим Брут и Помпей Руф стояха и наблюдаваха ужасени как Клелий си пробива път към портика на сената.
В един момент Антоний съгледа дребния стар Луций Декумий, все още скърбящ върху трибуната. Познаваше го, разбира се, от дните на Цезар в Субура и макар че не беше мекушав човек, той винаги бе изпитвал съчувствие към хората, които харесваше. Никой друг не обръщаше внимание на Луций Декумий, затова той се приближи до стареца и го прегърна.
— Къде са синовете ти, Декумий? — попита Антоний.
— Не знам и не ме е грижа.
— По това време старците като теб вече трябва да са в леглото.
— Не искам да си лягам. — Налетите със сълзи очи се вдигнаха към Антоний и старецът го позна. — О, Марк Антоний, _всички_ си отидоха! Тя разби сърцата им, разби моето, всички си отидоха!
— Коя е разбила сърцето ти, Декумий?
— Малката Юлия. Познавам я от пеленаче. Познавам Цезар от пеленаче. Познавам Аврелия от осемнайсетгодишна. Не искам повече скръб, Марк Антоний!
— Цезар още е сред нас, Декумий.
— Никога повече няма да го видим. Цезар ми каза: „Грижи се за Клодий.“ Каза: „Внимавай, докато ме няма, на Клодий да не се случи нищо лошо.“ Ала аз не успях да го сторя. Никой не можеше да предпази Клодий.
Тълпата нададе рев. Антоний погледна към Курия Хостилия и застина. Сградата беше толкова стара, че нямаше прозорци, високо от едната й страна имаше висока стена с фрески и решетки, през които се проветряваше. Сега през тях се виждаха танцуващи червени светлини и излизаше дим.
— В името на Юпитер! — изкрещя Антоний на Децим Брут и Помпей Руф. — Запалиха сената!
Луций Декумий се изви като змия и се втурна напред. Антоний потресен загледа как старецът си пробива път през отстъпващата от горящата сграда тълпа. От вратата излизаха пламъци, но той не спря. Силуетът му се очерта като черна сянка на фона на огъня и в следващия момент изчезна вътре.
Доволна и изтощена, тълпата се разотиде. Антоний и Децим Брут се изкачиха заедно по Весталското стълбище и загледаха как огънят в Курия Хостилия поглъща трупа на Публий Клодий. Отзад, на Аргилетума, се намираха сенатските канцеларии, където се съхраняваха скъпоценните протоколи от заседанията, постановленията на Сената, списъците на всички магистрати. Още по-назад, на Кливус Аргентариус (Хълма на банкерите) се издигаше Порциевата базилика, където се помещаваха главната квартира на народните трибуни и канторите на банкери и сарафи; тя също съдържаше незаменими документи. Катон Цензора я беше построил. Това беше първата такава сграда на форума и макар че бе малка, невзрачна и отдавна вече засенчена от по-красиви здания, тя оставаше част от паметта на поколенията. Срещу Курия Хостилия, на другия ъгъл на Аргилетум, се издигаше изящната Емилиева базилика, все още в процес на реставрация от Луций Емилий Паул.
Всичко обаче избухна в пламъци пред очите на Антоний и Децим Брут.
— Обичах Клодий, но той не беше полезен за Рим — рече потиснато Марк Антоний.
— И аз! За известно време си мислех, че Клодий може да направи това място по-добро. Ала той не знаеше кога да спре. Планът му за освободените роби го уби.
— Предполагам — отбеляза Антоний, — че нещата вече ще се поуталожат и най-после могат да ме изберат за квестор.
— А аз отивам при Цезар в Галия. Ще се видим там.
— Ами! — изсумтя Антоний. — Мен вероятно ще ме изпратят в Сардиния или Корсика.
— О, не — усмихна се Децим Брут. — Галия е за нас. Цезар е поискал да му станеш квестор, Антоний. Писа ми.
Така Антоний се прибра доволен вкъщи.
 

През тази ужасна нощ се случиха и други неща. Част от тълпата, събрана от Планк Бурса, отиде в храма на Венера Либитина зад Сервиевите стени на Есквилинското поле и взеха фасциите от местата им за съхранение, тъй като никой не ги пазеше. След това извървяха целия път през южната част на града до Марсово поле и спряха пред вилата на Помпей с желанието да приеме фасциите и да стане диктатор. Къщата обаче беше тъмна и никой не им отвори — Помпей се беше оттеглил във вилата си в Етрурия. Изнурени от дългото ходене, те се качиха пред домовете на Плавт и Метел Сципион на Палатина, за да ги помолят да вземат фасциите. Вратите бяха залостени, никой не отвори. Бурса ги беше изоставил след безполезното разкарване до вилата на Помпей. Прибра се вкъщи, обхванат от тревога. На разсъмване уморената, лишена от водач групичка отново остави сноповете от пръчки в храма на Венера.
Никой не искаше да управлява Рим — до това заключение стигнаха мъжете и жените, отишли на следващия ден на форума, за да видят пепелта от безценната история. Гробарите на Фулвия бяха там и ровеха сред все още тлеещите въглени в търсене на някое парче от Публий Клодий. Не откриха много, само колкото да има нещо да трака в скъпата, украсена с драгоценни камъни урна. Клодий трябваше да бъде погребан, макар и не на държавни разноски, и съсипаната от скръб Фулвия се беше подчинила на нареждането на майка си траурното шествие да не минава през форума.
Катон и Бибул наблюдаваха втрещени гледката.
— О, Бибуле, базиликата на Катон Цензора е изгоряла и нямаме пари да я възстановим! — скърбеше Катон пред рухналите обгорени стени.
Колоната, създавала толкова неудобства на народните трибуни, стърчеше през овъглените греди на сриналия се покрив.
— Можем да започнем със зестрата на Порция — предложи Бибул. — Аз ще мина без нея, също и Порция. Освен това Брут трябва да се върне всеки момент. Ще получим голямо дарение и от него.
— Загубихме всички документи на сената! — продължи да се вайка Катон. — Дори записките с повелите на Катон Цензора са изгорели.
— Това е истинско бедствие, Катоне, но сега поне няма да се тревожим за освободените роби.
А това беше главната болка на римските сенатори.
Луций Домиций Ахенобарб, който бе женен за сестрата на Катон и беше дал две от своите сестри за съпруги на Бибул, се приближи неспокойно. Нисък, набит и плешив, Ахенобарб не притежаваше нито принципността на Катон, нито острия ум на Бибул, но беше инатлив като магаре и предан на добрите люде — най-консервативната фракция на сената.
— Току-що чух най-удивителния слух! — възкликна задъхано той.
— Какъв? — попита равнодушно Катон.
— Че Милон се е промъкнал в Рим след пожара!
Другите двама го изгледаха удивено.
— Не може да е толкова нагъл — възрази Бибул.
— Е, осведомителят ми се кълне, че го видял да гледа пожара от Капитола и макар че вратите на дома му са залостени, вътре определено има някой. Нямам предвид прислугата.
— Кой го е подтикнал към това? — недоумяваше Катон. Ахенобарб примигна:
— Нужно ли е някой да го подтиква? Двамата с Клодий рано или късно щяха да се спречкат.
— О, аз мисля, че някой го е подучил — намеси се Бибул, — и ми се струва, че знам кой.
— Кой? — пожела да научи Ахенобарб.
— Помпей, разбира се. Подкрепен от Цезар.
— Но това е заговор за убийство! — затаи дъх Ахенобарб. — Всички знаем, че Помпей е варварин, но той е предпазлив варварин. Цезар не може да бъде хванат, защото е в Италийска Галия. Помпей обаче е тук. Никога няма да рискува да попадне в такава ситуация.
— Ако никой не може да докаже вината му, какво го е грижа? — попита презрително Катон. — Той отритна Милон преди повече от година.
— Виж ти, виж ти! — усмихна се Бибул. — Става все по-наложително да привлечем пиценския варварин към нашата кауза, нали? Ако все още се чувства задължен на Цезар и върти опашка пред него, представете си какво би направил за нас! Къде е Метел Сципион?
— Сврял се е в миша дупка, откакто го помолиха да вземе фасциите.
— Хайде тогава да минем оттам и да го накараме да ни пусне — предложи Катон.
 
* * *
 
След продължително четирийсетгодишно приятелство Цицерон и Атик се спречкаха. Докато Цицерон смяташе, че смъртта на Публий Клодий е най-хубавото събитие, което може да се случи в Рим, Атик искрено скърбеше.
— Не те разбирам, Тите! — възкликна Цицерон. — Ти си един от най-важните конници на Рим! Имаш интереси буквално във всяка област на търговията и поради това си сред главните мишени на Клодий! И въпреки това лееш сълзи за гибелта му! Е, аз няма да лея сълзи! Аз ще празнувам!
— Никой не бива да се радва на ненавременната кончина на един Клодий Пулхер — възрази сериозно Атик. — Той беше изтъкнат мъж и брат на един от най-скъпите ми приятели, Апий Клавдий. Имаше остър ум. Компанията му ми доставяше голямо удоволствие. Ще ми липсва. Жал ми е също и за бедната му жена, която го обичаше страстно. — Скулестото лице на Атик придоби горестен вид. — Страстната любов е рядка, Марк. Не заслужава да бъде прекъсната по такъв начин.
— Фулвия ли? — избухна Цицерон. — Тази вулгарна уличница, която имаше наглостта да се изправя в подкрепа на Клодий сред форума, когато беше непразна и заемаше място за двама? О, Тите, моля ти се! Може да е щерка на дъщерята на Марк Гракх, но тя е срам за рода Семпонии! И за името Фулвий!
Атик стисна устни и рязко се изправи:
— Цицероне, понякога си като опърничава скандалджийка! Внимавай, зад арпинските ти уши все още има сламки! Ти си като злонравна селянка от покрайнините на Лациум, не забравяй, че когато Гай Гракх управляваше във форума, никой Тулий не смееше да се установи да живее в Рим.
Той изхвърча от гостната на Цицерон, оставяйки домакина с отворена уста.
— Какво ти става? И къде отиде Атик? — излая Теренция, която тъкмо влизаше.
— Отиде да държи ръката на Фулвия.
— Е, той я харесва, винаги я е харесвал. Тя и Клодиите винаги са се отнасяли с голямо разбиране към привързаността му към момчета.
— Теренция! Атик е женен мъж с дете!
— Това с какво променя нещата? Наистина, Цицероне, ти си като изкуфяла бабичка!
Цицерон присви очи, потрепери, но не отговори.
— Искам да говоря с теб.
Той посочи вратата на кабинета си:
— Вътре става ли? Освен ако нямаш нищо против някой да ни подслуша.
— За мен няма значение.
— Значи, и тук може, скъпа моя, така ли?
Теренция го погледна подозрително, но реши да не му обръща внимание, и съобщи:
— Тулия иска да се разведе с Красип.
— О, какво има пък сега? — възкликна раздразнено Цицерон.
Невероятно грозното лице на Теренция стана още по-отблъскващо.
— Бедното момиче не е на себе си, ето какво! Красип се отнася с нея като с кучешка фъшкия върху подметката на обувката си! И къде са обещаните качества, които ти бе толкова сигурен, че ще покаже? Той е мързелив и глупак!
Цицерон вдигна ръце и погледна удивено жена си:
— Известно ми е, че той не отговаря на очакванията ни, Теренция, но не ти ще събираш нова зестра на Тулия, а аз! Ако се разведе с Красип, той ще задържи стотиците хиляди сестерции, които получи с нея, и ще се наложи да намеря още толкова! Тя не може да остане неомъжена като Клодиите! Всяка разведена жена се превръща в мишена за злите езици в Рим.
— Не съм казала, че има намерение да остане неомъжена — заяви Теренция.
Цицерон не схвана смисъла на думите й и продължи да се вайка за зестрата:
— Знам, че е прекрасно момиче, за щастие още е привлекателна. Ала кой ще поиска да я вземе? Ако се разведе с Красип, на двайсет и пет годишна възраст ще има вече два неуспешни брака зад гърба си. Без никакви деца.
— Нищо му няма на момичето. Пизон Фруги беше толкова немощен, че нямаше никаква възможност, преди да умре, а Красип не проявява никакъв интерес. Тулия има нужда от истински мъж. — Теренция изсумтя. — Дано извади по-голям късмет от мен.
Това изявление моментално накара Цицерон да си спомни едно име — Тиберий Клавдий Нерон! Чистокръвен патриций, богат човек… и истински мъж.
Цицерон грейна, забрави Атик и Фулвия.
— Знам кого има предвид — рече весело. — И е твърде богат, за да иска преголяма зестра! Тиберий Клавдий Нерон!
Теренция зина:
— _Нерон_ ли?
— Нерон. Млад, но устремен към консулството.
— Гррр! — изръмжа Теренция и напусна стаята. Цицерон я изпрати с удивен поглед. Какво ставаше със златния му език напоследък? Не можеше да омае никого. И за всичко беше виновен Публий Клодий.
— Всичко е заради Клодий! — заяви той пред Марк Целий Руф, когато той влезе в стаята.
— О, това е ясно — усмихна се Целий, прегърна през раменете Цицерон и го поведе към кабинета. — Какво правиш тук? Да не държиш вече виното навън?
— Не, там е, където е било винаги, в кабинета — въздъхна облекчено той. Наля за двамата разредено вино и седна. — Какво те води насам? Клодий ли?
— В известен смисъл — намръщи се гостът.
Той беше според Теренция истински мъж. Достатъчно висок, красив и мъжествен, за да привлече Клодия и да я задържи няколко години. След това я изостави, за което тя никога не му прости. В резултат на това се получи сензационно дело, при което в защитното си слово Цицерон така предизвика Клодия да покаже ужасния си характер, че съдебните заседатели с удоволствие оправдаха Целий по обвиненията в опит да я убие. Имаше и още обвинения, но Целий се измъкна невредим и Публий Клодий никога не му прости.
Тази година той бе народен трибун в една много интересна компания, обявяваща се твърдо за Клодий и против Милон. Целий обаче беше привърженик на Милон.
— Видях се с Милон — рече той на Цицерон.
— Вярно ли е, че се е върнал в града?
— О, да. Тук е. Спотайва се, докато види накъде ще задуха вятърът на форума. И е доста недоволен от изчезването на Помпей.
— Всеки, с когото говорих, е на страната на Клодий.
— Аз не съм, това мога да те уверя! — тросна се Целий.
— Слава на боговете, че има и такива! — Цицерон разклати питието си, погледна го и стисна устни. — Какво смята да прави Милон?
— Да започне да пробва почвата за консулството. Говорихме много и решихме, че е най-добре да се държи, сякаш нищо не се е случило. Клодий го срещнал на Апиевия път и го нападнал. Бил е жив, когато Милон и хората му се оттеглили. Това е истината.
— Самата истина.
— Щом миризмата на дим се разнесе от форума, ще свикам заседание на плебейското събрание — обяви Целий и вдигна чашата си за още разредено вино. — Решихме, че е най-добре в сената да се чуе първо версията на Милон.
— Чудесно!
Настъпи кратко мълчания, нарушено след малко от Цицерон:
— Предполагам, че Милон е освободил всички роби, които са били с него.
— О, да — усмихна се Целий. — Не виждаш ли, че всички псета на Клодий искат робите на Милон да бъдат изтезавани? Ала кой ще повярва на каквото и да било, казано при изтезания? Затова: никакви роби.
— Надявам се да не се стигне до съд. Не бива. Самозащитата изключва всякаква съдебна отговорност.
— Дело няма да има — увери го Целий. — Докато се изберат претори, за да изслушат обвинението, тази случка вече ще е забравена. Хубавото на сегашното безвластие е, че ако някой народен трибун, който има зъб на Милон, Салустий Крисп например, реши да възбуди дело в плебейското събрание, аз ще наложа вето. И ще обясня на Салустий какво мисля за хората, които използват един нещастен случай, за да си отмъстят на човек, който е бичувал друг мъж за посегателство върху честта на жена му.
Двамата се усмихнаха.
— Бих искал да знаех къде се крие Великия — сподели раздразнено Цицерон. — Станал е толкова потаен с възрастта, че вече не можеш да разбереш какво мисли.
— Помпей Велики страда от тежка форма на преувеличено самовъзхищение. Никога не съм смятал, че Юлия е упражнявала благотворно влияние върху него, но сега, след като тя се спомина, си промених мнението. Тя го пазеше да не върши поразии.
— Склонен съм да подкрепя предложението той да стане диктатор.
Целий вдигна рамене:
— Аз не съм решил още. Според мен Великия трябва да подкрепи Милон; ако го стори, ще спечели поддръжката ми. — Той се намръщи. — Проблемът е, че не знам дали смята да подкрепи Милон. Ще изчака да види накъде духа вятърът.
— В такъв случай подготви велика реч в подкрепа на Милон.
 
* * *
 
Целий наистина подготви велика реч в подкрепа на Милон, който се появи в ослепително бяла тога на кандидат за консул и изслуша изказванията с интерес и смиреност. Да нанесе първия удар, бе добра тактика, а Целий беше изключително добър оратор. След речта си даде думата на Милон да разкаже своята версия на спречкването на Апиевия път и той веднага хвърли цялата вина върху Клодий. Беше подготвил много внимателно изказването си, звучеше блестящо. Напомни на народните трибуни, че Клодий е извършвал насилие много преди да бъдат създадени каквито и да било съпернически улични банди и че е бил враг както на първата, така и на втората класа.
От форума Милон отиде на Марсово поле; Помпей вече си беше у дома.
— Много съжалявам, Тит Аний — рече слугата, — но Гней Помпей е неразположен.
От вътрешността на къщата се чу гръмък смях и гласът на Помпей проехтя по коридора:
— О, Сципионе, каква случка!
Милон настръхна. _Сципион_ ли? Какво правеше Метел Сципион с Великия? Милон се върна в Рим, изпълнен с опасения.
Помпей се държеше толкова тайнствено. Беше ли обещал? „На теб ти е простено да си помислиш такова нещо“ — така бе казал. Тогава беше прозвучало съвсем ясно: — „Отърви ме от Клодий и аз ще те възнаградя.“ Ала дали това бе искал да каже? Милон облиза устни и преглътна тежко, усети, че сърцето му бие твърде бързо за леката разходка, която си бе направил през Рим.
— Юпитере! — промърмори той. — Той ме е натопил! Подмазва се на добрите люде; аз съм само една маша. Да, добрите люде ме харесват. Ала ще продължават ли да ме харесват, ако започнат да харесват повече Помпей?
И като си помисли само какво беше дошъл да съобщи на Помпей — че смята да не се кандидатира за консул! Е, не сега. _Не!_
 
* * *
 
Планк Бурса, Помпей Руф и Салустий Крисп свикаха друго заседание на Плебейското събрание в отговор на Целий и Милон. То се радваше на не по-малка посещаемост и от същите хора. Най-добрият оратор от тримата беше Салустий, който излезе на трибуната след Бурса и Руф с още по-добра реч и от техните.
— Пълни глупости! — изкрещя той. — Кажете ми една разумна причина, човек, придружаван от трийсет роби, въоръжени само с мечове, да напада мъж, пазен от сто и петдесет души с ризници, шлемове и набедреници! Въоръжени с мечове, кинжали и копия! Глупости! Публий Клодий не беше глупак! Би ли дръзнал дори Цезар да нападне, ако се случи в такова положение? Не! Цезар постига невероятни победи с много малко войска, благородни граждани, но само ако прецени, че има шанс за победа! Какво бойно поле може да бъде Апиевият път за един цивилен с шепа роби? Местността е равна като тепсия, няма къде да се скриеш и на участъка, където се е случило, няма кой да ти се притече на помощ! И защо, ако е станало както Милон и глашатаят му Целий ни го представят, е бил убит и един беззащитен, скромен ханджия? Искат да повярваме, че сам Клодий го е убил! Защо? Тъкмо Милон има изгода от убийството на бедния човек, не Клодий! Милон, който освободи робите си толкова великодушно, че са се разпръснали по всички посоки на света, така че не може да се разбере откъде са минали, камо ли да се открият! Ала колко хитро е било да вземе истеричната си жена на това престъпно пътуване! Защото единственият мъж, който би могъл да ни опише вярно какво точно е станало, Квинт Фуфий Кален, е трябвало да я обуздава в каруцата, така че сега може да каже само (и аз му вярвам, защото много добре познавам тази дама!)…
От залата се чу кикот.
— … може да каже само, че не е видял нищо! Единственото свидетелство за обстоятелствата, при които е загинал Публий Клодий, ни е представено от Милон и слугите му, всичките убийци!
Салустий замълча, ухили се самодоволно. Много сполучливо бе използвал намека за аферата на Целий с Фауста, за да омаловажи думите му. Той си пое дълбоко дъх и продължи:
— Целият Рим знае, че Публий Клодий имаше рушително влияние, и много от нас не одобряваха стратегията и тактиката му. Същото обаче може да се каже и за Милон, чиито методи са в далеч по-голям разрез с конституцията от тези на Клодий. Защо да убиваш човека, който застрашава политическата ти кариера? Има други начини да се справиш с такива хора! Убийството не е в стила на Рим! Убийството е показател за други, още по-гнусни намерения! Убийството, благородни граждани, е начало на подривна дейност срещу държавата! За завземане на властта! Ако един мъж застане на пътя ти и откаже да се помести, ще го убиеш ли, като можеш просто да го отместиш (не особено трудна задача за Милон). Това е първото убийство на Милон, но ще бъде ли то последно? Този е истинският въпрос, който трябва да си зададем! Кой от нас може да се справи със стража като тази на Милон, със сто и петдесет членната свита, с която беше излязъл на Апиевия път? С ризници, шлемове, набедреници! С мечове, копия, кинжали! Публий Клодий също имаше охрана, но не толкова професионална като на Милон! Аз твърдя, че Милон възнамерява да узурпира властта! Точно той създаде сегашната анархия! Точно той прибягна към убийство! Кой ще е следващият? Плавт, друг кандидат за консул? Метел Сципион? Помпей Велики, най-голямата заплаха за него? Граждани, моля ви, обуздайте това бясно псе! Нека това убийство да му е последно!
Вече нямаше сенатски стълби, за да стои някой на тях, но повечето сенатори се бяха събрали в центъра на Комициите, за да слушат. Когато Салустий свърши, Гай Клавдий Марцел Големия издигна глас отдолу:
— Свиквам незабавно сената! В храма на Белона на Марсово поле!
— Я виж какви работи стават — обърна се Бибул към Катон. — Ще заседаваме на място, където може да присъства и Помпей Велики.
— Ще предложат да бъде обявен за диктатор. Дори не искам да чуя за такова нещо, Бибуле!
— Нито пък аз. Само че не мисля, че ще се стигне дотам.
— Какво тогава?
— Сенатус консултум ултимум. Имаме нужда от военно положение, а кой може да го установи по-успешно от Помпей? Само че не като диктатор.
Бибул имаше право. Дори Помпей да очакваше пак да му предложат да стане диктатор, когато сенатът се събра в храма на Белона след около час, той не го показа.
Седеше, облечен с обшитата си в пурпур тога претекста на предния ред сред бившите консули, и слушаше с жив интерес.
Когато Месала Руф предложи сенатът да обяви сенатус консултум ултимум и да упълномощи Помпей да свика войски, за да защитава държавата (но не като диктатор), Помпей го прие спокойно, без разочарование или гняв.
Месала Руф му отстъпи мястото си — като първи консул от предишната година той председателстваше заседанието, но освен да организира избирането на временни консули, нямаше какво друго да направи. А и там се беше провалил.
Помпей не се посрами. Веднага бяха донесени специалните гърнета с вода за жребия и дървените топчета, върху които бяха написани имената на всички патриции, ръководещи сенатските декурии. Събраха се в едно гърне. Капакът му бе закрепен здраво. Завъртяха бързо гърнето и от дупката малко под капака изскочи едно топче. Човекът, чието име бе на него, Марк Емилий Лепид, щеше да е първият временен консул. Тегленето обаче продължи, докато и последното топче не изхвърча от гърнето (не че някой желаеше цялата безкрайна върволица от временни консули да встъпят в длъжност, както се беше случило предишната година). Просто трябваше да се спази процедурата. Всички очакваха, че вторият временен консул, Месала Нигер, ще проведе успешно изборите.
— Предлагам — заговори Помпей — колегията на жреците да включи още двайсет и два дена в тазгодишния календар след февруари. Този допълнителен месец ще осигури на консулите почти пълен мандат. Възможно ли е това, Нигер? — обърна се той към втория временен консул, в същото време и жрец.
— Ще бъде сторено — усмихна се Нигер.
— Също смятам да издам заповед никой римски гражданин в Италия и Италийска Галия между седемнайсет и четирийсет години да не може да се освобождава от военна служба.
Това бе посрещнато с одобрителни възгласи.
Доволен, Помпей даде край на заседанието и се върна в дома си, където скоро го посети Планк Бурса. Помпей му беше дал знак да го последва.
— Има няколко неща — рече домакинът и се протегна блажено.
— Каквото кажеш, Велики.
— В никакъв случай не искам да има избори, Бурса. Познаваш Секст Клелий, разбира се.
— Доста добре. Добре се справи с тълпата, когато изгориха Клодий. Не е благородник, но може да е много полезен.
— Добре. Както разбирам, след кончината на Клодий уличната тълпа остава без водач. Клелий обаче ги водеше от името на Клодий, а сега може да ги управлява от мое.
— И?
— Не желая избори — повтори Помпей. — Друго не искам от Клелий. Милон все още е силен претендент за консулството и ако го спечели, влиянието му в Рим ще достигне нежелани размери. Не можем да позволим един Клавдий да бъде убит безнаказано, Бурса.
Планк Бурса прочисти шумно гърлото си:
— Мога ли да предложа, Велики, да се оградиш с добре въоръжена и силна стража? И може би да пуснеш слух, че Милон те е заплашвал. Че се страхуваш да не станеш следващата му жертва.
— О, добра идея, Бурса! — възкликна доволно Помпей.
— Рано или късно Милон трябва да бъде съден.
— Определено. Ала още е рано. Нека първо видим какво ще стане, когато временните консули не успеят да организират избори.
 
* * *
 
В края на януари вторият временен консул слезе от длъжност и отстъпи мястото си на третия. Насилието достигна такива размери, че никой собственик на магазин или занаятчийница около форум Романум не смееше да отвори кепенците си, което доведе до съкращаване на работници, а то — до ново насилие, разпространяващо се още повече към периферията на града. И Помпей, притежаващ властта да се грижи за държавата заедно с народните трибуни, разпери ръце, отвори широко пленителните си сини очи и заяви, че това е истинско въстание и че задължението за спирането му било на временните консули.
— Иска да бъде провъзгласен за диктатор — рече Метел Сципион на Бибул и Катон. — Не го казва, ала го иска.
— И дума да не става — тросна се Катон.
— Никога няма да стане — заяви спокойно Бибул. — Ще измислим как да задоволим Помпей, ще го обуздаем и ще се заемем с истинския ни враг, Цезар.
Последният тъкмо се беше намесил в уютния свят на Помпей по крайно оскърбителен за него начин. На последния ден на януари първият мъж на Рим получи писмо от Пълководеца от Равена:
 
„Току-що научих за смъртта на Публий Клодий. Това е потресаващо, Велики. Накъде отива Рим? Много умно от твоя страна да засилиш стражата си. Когато убийците станат толкова нагли, всеки е застрашен, а ти — най-много от всички.
Искам да те помоля за няколко услуги, скъпи ми Помпей. Осведомителите ми вече ме известиха, че си помолил Цицерон да използва влиянието си върху Целий и да го накара да спре да раздухва жарта около теб и да престане да подкрепя Милон. Ще ти бъда задължен, ако помолиш Цицерон да дойде в Равена (тук климатът е много хубав, така че няма да му представлява трудност). Може би ако и аз добавя молбите си към твоите, той ще запуши най-после устата на Целий.
Втората услуга е по-сложна. Приятели сме вече от осем години, шест, от които заедно се наслаждавахме на компанията на милата ни Юлия. Седемнайсет месеца изминаха от кончината на скъпото ни момиче, достатъчно време, за да се научим да живеем без нея, макар че животът ни никога няма да бъде същият. Може би вече е дошло време да възобновим връзките си отново чрез брак, римският начин да покажем на света, че сме съюзници. Вече говорих с Луций Пизон, който с удоволствие ще приеме откуп от мен, за да се разведа с Калпурния. Бедната девойка е напълно изолирана от женския свят в Държавния дом, майка ми вече я няма, за да й прави компания, и тя не се среща с никого. Трябва да й се даде възможност да си намери съпруг, който да й отделя време, преди да е достигнала възрастта, в която няма да може да си намери никакъв, Фабия и Долабела са добър пример.
Разбрах, че дъщеря ти Помпея не е щастлива с Фауст Сула, особено след като близначката му Фауста се омъжи за Милон. След смъртта на Публий Клодий Помпея ще бъде принудена да поддържа обществени контакти, в голяма степен не по нейния вкус и в противоречие с предпочитанията на баща й. Така че предлагам Помпея да се разведе с Фауст Сула и да се омъжи за мен. Аз съм, както сигурно добре знаеш, почтен и разумен съпруг, стига жена ми да не дава повод за подозрения. Сигурен съм, че скъпата ти Помпея е много подходящ избор за съпруга.
Да поговорим сега за теб, вдовец от седемнайсет месеца. Как бих искал да имах втора дъщеря, за да ти я предложа! За жалост нямам. Имам една племенничка, Ация, но когато писах на Филип дали би приел да се разведе, той отвърна, че предпочитал да я задържи, тъй като била като безценна перла за него. Да имаше втора Ация, бих хвърлил мрежата си по-далеч, но уви, тя е единствената ми племенничка. Ация има дъщеря от покойния Гай Октавий, както сам знаеш, но тук отново прословутият късмет на Цезар ми изневери. Октавия е едва на тринайсет години. Все пак Гай Октавий има дете от първата си жена, Анхария, която сега е на възраст за женене. Момиче с корени от много престижно сенаторско семейство и от Октавиите, произлизащи от Велитре е Лациум и дали не един консул и претор. Всичко това ти го знаеш. Както Филип, така Ация на драго сърце ще ти дадат дъщеря си за жена.
Моля те, помисли добре, Велики. Зет ми ми липсва много! Да бъда твой зет, ще нареди добре нещата.
Третата услуга е проста. Управлението ми в Галия и Илирикум изтича четири месеца преди изборите, на които смятам да се кандидатирам за втори път за консул. Тъй като и двамата сме мишена за нападките на добрите люде и не обичаме никого от тях, от Катон до Бибул, не бих искал да им давам възможност да възбудят скалъпен процес срещу мен и да ме отстранят. Ако се наложи да прекося помериума, свещената граница на Рим, за да обявя кандидатурата си, аз автоматично губя империума си. Без него мога да бъда изправен на съд. Благодарение на Цицерон кандидатите за консули не могат да участват в изборите задочно. Аз обаче трябва да се кандидатирам. Стана ли консул, лесно ще отхвърля скалъпените обвинения на добрите люде срещу мен.
За тези четири месеца обаче аз трябва да задържа империума си. Велики, чувам, че скоро ще бъдеш диктатор. Никой друг няма да се справи по-добре с тази длъжност. Всъщност ти ще възвърнеш престижа на това звание, което Сула омърси. Рим няма да се страхува от проскрипции и убийства при Помпей Велики! Ако използваш влиянието си, за да прокараш закон, който да ми позволи да се кандидатирам за консул задочно, ще ти бъда безкрайно признателен.
Съвсем наскоро получих копие от доклада до сената на Гай Касий Лонгин за положението в Сирия. Забележително писание, много по-добро от всичко, което съм очаквал да сътвори един Касий, освен Касий Равила. Послесловът за напредването на бедния Марк Крас към Артаксата и съда на двамата царе е вълнуващ.
Бъди здрав, скъпи ми Помпей, и ми пиши веднага. Бъди сигурен, че аз оставам твой най-верен приятел, Цезар.“
 
Помпей остави писмото с разтреперани ръце, сетне закри лице. Как смееше! За кого се мислеше Цезар, та предлагаше на мъжа, имал трите най-знатни жени на Рим, една никаквица, по-долна и от Антистия? О, Велики, аз нямам втора дъщеря и Филип… о, богове, Филип! — не иска да се разведе с племенничката ми заради теб, но кучето ми веднъж припика двора ти, така че защо не се ожениш за онази никаквица Октавия? Все пак тя ходи в същия нужник като дъщерите на Юлиите!
Той заскърца със зъби; започна да стиска и да разпуска юмруци. След миг ужасените слуги чуха нещо, на което не бяха ставали свидетели по времето на Юлия. Избухването на Помпей. Щеше да има изкривени метални предмети, разбити съдове, оскубани косми, капки кръв и разкъсани платове за почистване. О, небеса! Какво толкова пишеше в това писмо Цезар?
След като си изля яда обаче, Помпей се почувства много по-добре. Седна зад изцапаното си с мастило бюро, намери писалка и здрав папирусов лист и надраска набързо отговора си до Цезар.
 
„Съжалявам, стари приятелю, и аз те обичам, обаче за съжаление за сватба в момента и дума не може да става. Имам предвид друга жена, а Помпея си е много добре с Фауст Сула. Оценявам жертвата ти с Калпурния, но не мога да ти помогна. Наистина не мога. На драго сърце ще изпратя Цицерон в Равена. Той трябва да те изслуша, защото на теб дължи всичките си пари. Мен не ще да чуе, защото аз съм един прост Помпей от свърталището на галите, Пиценум. С удоволствие ще ти помогна със закончето за кандидатирането _ин абсенция_. Уверявам те, че при първа възможност ще го прокарам. Ще е голям удар, ако успея да убедя и десетте народни трибуни да го приемат.“
 
От една драскотина на челото му потече капка кръв и му напомни каква бъркотия е направил в кабинета си. Той плесна с ръце, за да повика камериера си.
— Би ли почистил тук? — нареди както винаги, без да се обръща към Дорикс по име. — Изпрати ми писаря. Трябва да препише едно писмо.
 
* * *
 
Когато Брут се върна в Рим от Киликия в самото начало на февруари, той, разбира се, се видя първо с жена си Клавдия и майка си Сервилия. Всъщност предпочиташе компанията на бащата на Клавдия много повече от тази на самата Клавдия, но лихварските сделки със Скапций в Киликия бяха потръгнали толкова добре, че се наложи твърдо да откаже предложението на Апий Клавдий да остане при него като квестор. Заради закона на оня злобен гадник Авъл Габиний, който правеше даването на пари на заем от римляни на жители от провинциите без римски граждански права изключително трудно, идването му в Рим бе крайно наложително. Тъй като сега беше сенатор и бе в превъзходни отношения с половината си колеги, той можеше да издейства издаването на препоръка за изключване на фирмата „Мациний и Скапций“ от Габиниевия закон. „Мациний и Скапций“ бяха добра стара компания от лихвари и финансисти, но никъде в книжата й не пишеше, че истинското й име би трябвало да е „Брут и Брут“. Сенаторите нямаха право да участват в никакви сделки, несвързани с притежаването на недвижима собственост, забрана, която поне половината от тях заобикаляха. Смяташе се, че най-тежкият нарушител в това отношение е покойният Марк Лициний Крас, но ако беше жив, той лесно щеше да разсее тази илюзия. Защото много по-голям нарушител бе младият Марк Юний Брут, който благодарение на осиновяването си по завещанието на Квинт Сервилий Цепион беше и наследник на златото на Толоза. Не че имаше някакво истинско злато. Злато нямаше от петдесет и повече години. Всичкото беше отишло за изграждането на търговската империя на единствения истински брат на Сервилия, починал преди петнайсет години, без да остави мъжки наследник. Което автоматично правеше Брут и негов наследник.
Брут не обичаше парите заради самите пари (това бе порокът на злощастния Крас), а заради онова, което те водеха след себе си. Власт. Това може би бе разбираемо за човек, чието знатно име само по себе си не извикваше почит и възхищение. Защото Брут не беше нито висок, нито красив, нито духовит, нито интелигентен според представите на Рим. Пък и външният му вид нямаше особено значение, защото отвратителните младежки пъпки, причинявали му толкова унижения на млади години, не бяха изчезнали и с навлизането му в по-зряла възраст. Подпухналото му лице не търпеше бръснач… и то в общество, където всички мъже ходеха гладко избръснати. Той полагаше усилия да подрязва гъстата си черна брада, но големите му, скрити под тежки клепачи очи, продължаваха да гледат света сред кичури от косми. Той съзнаваше и мразеше това положение и затова бе предпочел да се отдели от средата, в която беше най-вероятно да стане обект за насмешка и съжаление. Така той (по-скоро благодарение на майка си) се откупи от принудителната военна служба и прекара кратко време на форума, където изучи законите и процедурите на общественото управление. Това последното не можеше да не доведе докрай; в никакъв случай. Защото бе проследил корените си до Луций Юний Брут, основателя на републиката, и по линия на майка си — до Гай Сервилий Ахала, убил Мелий, когато се опитал да реставрира монархията.
Първите трийсет години от живота си прекара в чакане да бъде допуснат до единствената среда, за която копнееше: сената и консулството. Знаеше, че влезе ли в сената, външният му вид вече няма да е от значение. Сенаторите, равностойните му колеги, твърде много уважаваха произхода и парите. Властта щеше да му донесе онова, което не можеха нито лицето и тялото му, нито ограниченият му интелект. Брут обаче в никакъв случай не беше глупак, макар че точно това означаваше името му. Основателят на републиката бе оцелял в терора на последния римски цар, давайки вид на глупак. Много голяма разлика. Никой друг не оценяваше този факт толкова, колкото самият Брут.
Той не изпитваше нищо към жена си, дори отвращение. Клавдия бе мила, много кротка и скромна. Тя някак си беше успяла да си намери едно кътче в къщата на свекърва си, която Сервилия управляваше както Лукул бе командвал войската си — хладнокръвно, с твърда ръка, жестоко. За щастие домът бе достатъчно голям, та съпругата на Брут да си позволи собствена всекидневна и там тя се усамотяваше със стана и хурката си, с картините и скъпата си колекция от кукли. Тъй като предеше добре и тъчеше като професионална тъкачка, тя често чуваше добра дума от свекърва си и дори й беше позволено да тъче платовете за роклите на Сервилия. Клавдия рисуваше цветя и чаши, птици и пеперуди върху чинии, след това ги изпращаше на Велабрума, за да ги гланцират. От тях ставаха много хубави подаръци — сериозна задача за една Клавдия Пулхера, която имаше толкова лели, чичовци, братовчеди, племенници и племеннички, че никога нямаше да смогне, ако трябваше сама да им купува дарове.
За нещастие тя бе не по-малко стеснителна от Брут. Затова, след като той се върна от Киликия (почти като чужд човек, тъй като се бяха оженили броени седмици преди да замине), тя по никакъв начин не успя да отклони вниманието му от майка му. Засега той още не беше стъпил в спалнята й и всяка сутрин възглавницата й беше мокра от сълзи, а на вечеря (когато той присъстваше) Сервилия не й даваше възможност да каже и една думичка (доколкото Клавдия имаше какво да каже).
Затова, влезеше ли в къщата (която всъщност беше негова, макар че той никога не я бе приемал за такава), времето и мислите на Брут бяха заети изцяло от Сервилия.
Сега тя бе на петдесет и две. Годините почти не я бяха променили, фигурата й беше пищна, но пропорционална, с талия също толкова тънка, колкото преди раждането на четирите й деца, а дългата й коса бе все така гъста и черна. Две бръчки прорязваха лицето й от двете страни на носа и продължаваха до малката й уста, но челото й оставаше безупречно гладко, а кожата под брадичката й — толкова стегната, че събуждаше завист. Цезар дори не би намерил разлика. И тя щеше да се постарае да го посрещне подобаващо, щом се върне в Рим.
Той все още управляваше живота й, въпреки че тя не го признаваше дори пред себе си. Понякога копнееше за него, друг път го проклинаше, обикновено когато му пишеше някое от редките си писма или когато чуеше името му на някоя вечеря. А напоследък това се случваше все по-често. Цезар беше знаменит. Цезар беше герой. Цезар беше мъж, свободен да прави каквото си поиска, без спънките на обществото, което Сервилия също както Клодия и Клодила намираше отблъскващо, но чиито норми, за разлика от тях не нарушаваше всекидневно. Затова, докато Клодия седеше с престорена скромност на брега на Тибър срещу Тригария, където се къпеха младите мъже, и изпращаше лодката си от другата страна с предложение за някой красив гол момък, Сервилия се ровеше из мухлясалите си счетоводни книги и специално изпратените й протоколи от сената и плетеше интриги, създаваше планове, фучеше и копнееше за някаква дейност.
Защо обаче винаги свързваше тази дейност със завръщането на единствения й син? О, той бе невъзможен! Не беше станал нито по-хубав, нито по-висок, нито по-малко привързан към омразния й полубрат, Катон. Беше станало дори по-зле. На трийсет той проявяваше известна дребнавост, която напомняше на Сервилия за Марк Тулий Цицерон. Поне не се поклащаше, като ходеше, но и не крачеше гордо, а да крачиш с изпъчени гърди, бе типично за човек, свикнал да носи тога. Брут правеше бързи малки крачки. Беше педант. Дребнав. И ако някой път си представеше Гай Юлий Цезар — толкова висок, рус и красив, излъчващ сила, тя се нахвърляше с обиди върху сина си и го прокуждаше да търси утешение при оня отвратителен потомък на роб, Катон.
Не особено приятно обкръжение. В което три-четири дни след пристигането си Брут започваше да прекарва все по-малко и по-малко време.
Сърцето го болеше, когато плащаше за стражата, но след една разходка из форума и един разговор с Бибул реши да прежали парите. Дори чичо му Катон, толкова безстрашен, че неведнъж му бяха чупили ръката на форума, сега ходеше с охрана.
— Времената са добри за бившите гладиатори — оплакваше се Катон. — Имат избор. Ако е способен, човек може да изкара по петстотин сестерции на нундина и после да се пазари за дълга почивка. Аз слугувам на дузина безмозъчни войници от утайката на обществото, които живеят на мой гръб и на всичкото отгоре ми казват кога мога да отида на форума.
— Не разбирам — намръщи се Брут. — Ако сме в извънредно положение и Помпей командва, защо насилието още не е овладяно? Какво правят властите?
— Засега нищо, племеннико.
— Защо?
— Защото Помпей иска да го обявят за диктатор.
— Това не ме изненадва. Той се стреми към абсолютната власт още откакто екзекутира баща ми в Италийска Галия. И бедния Карбон, на когото дори не осигури малко дискретност, за да облекчи червата си, преди да го обезглави. Помпей е варварин.
Сломеният вид на Катон натъжаваше Брут, който бе само единайсет години по-млад от него. Затова никога не беше приемал Катон като чичо, по-скоро като по-голям брат, умен и смел, и с толкова невероятно силен дух. Разбира се, Брут не познаваше много добре Катон от детството и младостта си. Сервилия не позволяваше чичо и племенник да се сближат. Всичко се промени, когато Цезар дойде с всички атрибути на понтифекс максимус, за да обяви, че разтрогва годежа на Брут с Юлия, за да я омъжи за човека, убил бащата на Брут. Защото Цезар се нуждаеше от Помпей.
Сърцето на Брут бе разбито в този ден и раната никога не заздравя. О, той обичаше Юлия! Беше я изчакал да порасне. За да я изпрати на човек, който не беше достоен дори да пълзи в краката й. Тя обаче щеше да го осъзнае с времето, затова Брут се оттегли и зачака, без да престава да я обича. До смъртта й. Не беше я виждал с месеци, а тя неочаквано почина. Искаше му се само да вярва, че някъде, по някое друго време, те отново ще се срещнат и че тя ще го заобича толкова страстно, колкото той нея. И така, след смъртта й гой се отдаде на Платон, на този най-прочувствен и нежен от всички философи, чиито мисли така и не можеше да разбере, преди Юлия да напусне света на живите.
И сега, докато наблюдаваше Катон, Брут разбра какво изпитва той, нещо, което никой друг от обкръжението на чичо му не можеше да осъзнае: защото той гледаше един мъж, чиято любов бе загубена, мъж, който се беше научил да не обича. Тъга обхвана Брут и го накара да сведе глава. „О, чичо Катоне — искаше му се да извика, — аз те разбирам! Ние с теб сме близнаци в пустошта на душата и не можем да намерим пътя към градината на покоя. Чудя се, чичо Катоне, дали в мига на смъртта си пак ще мислим за тях: ти за Марция, аз за Юлия. Ще изчезнат ли някога болката, спомените, необятността на загубата ни?“
Той обаче не изрече нищо подобно, просто остана със сведени очи. Сетне преглътна и прошепна едва чуто:
— Какво ще става занапред?
— Едно няма да стане, Бруте. Помпей никога няма да бъде обявен за диктатор. Ще спра сърцето си със собствения си меч насред форума, преди да го видя. В тази република няма място за Помпей… нито за Цезар. Те искат да бъдат по-добри от всички други хора, искат да ни накарат да изглеждаме като джуджета пред тях? Искат, да бъдат като… като… като Юпитер. И ние, свободните римляни, да ги почитаме като богове. Но не и този свободен римлянин! Преди това ще умра, заклевам се.
Брут отново преглътна:
— Вярвам ти, чичо. Но ако не можем да излекуваме тези рани, можем ли поне да разберем какво ги е причинило? Такива бели! Струва ми се, че така е било през целия ми живот и става още по-зле.
— Аз започнах с братята Гракхи, по-специално с Гай Гракх. Минах през Марий, Цина, Карбон, до Сула, а сега Помпей. Ала не от Помпей се страхувам, Бруте. Той никога не ме е плашил. Страхувам се от Цезар.
— Не познавам Сула, но се говори, че Цезар бил като него.
— Точно така. Сула. Винаги опираме до безупречното потекло. Точно затова никой не се боеше от Марий и никой не се бои от Помпей сега. Да си патриций, значи да си по-добър от останалите. Това можем да променим само както моят прапрадядо Цензора се е разправил със Сципион Африкански и Сципион Азиатски. Смъкнал ги е!
— Ала аз чух от Бибул, че добрите люде се опитват да прикоткат Помпей.
— О, да. И аз го одобрявам. Ако искаш да хванеш царя на крадците, Бруте, заложи клопка с принца на крадците. Ще използваме Помпей, за да съборим Цезар.
— Чух също, че Порция щяла да се омъжи за Бибул.
— Да.
— Може ли да я видя?
Катон кимна равнодушно; посегна към гарафата с вино.
— В стаята си е.
Брут стана и излезе от кабинета през вратата към малкия скромен перистил — колоните му бяха в най-строгия дорийски стил, нямаше басейн или фонтан, а стените му бяха украсени с фрески и картини. От едната страна на дворчето бяха стаите на Катон, Атенодор Кордилий и Статия; от другата — тези на Порция и малкия й брат Марк Младши. Зад тях се намираха банята и тоалетната, а още по-нататък кухнята и помещенията за прислугата.
За последен път Брут бе виждал братовчедка си Порция, преди да замине за Кипър с баща й преди шест години — Катон не й позволяваше да се показва пред гостите му. Слабо, кокалесто момиче, помнеше я той. Ала защо да си прави труда да си я представя? Нали след миг щеше да я види.
Стаята й беше мъничка и удивително разбъркана. Свитъци и книги имаше буквално навсякъде. Тя седеше наведена над някаква книга и мърдаше беззвучно устни.
— Порция?
Тя вдигна очи, изправи се бързо; десетина листа се разпиляха по пода, мастилницата се обърна, четири свитъка изчезнаха в процепа в задната част на масата. Това бе обиталището на истински стоик — зловещо пусто, смразяващо хладно, крайно неженствено. Без стан или гиздила!
Порция обаче също беше безлична и не особено женствена, макар че никой не можеше да я упрекне в студенина. И колко беше висока! Почти колкото Цезар, предположи Брут. Имаше гъста, яркочервена, чуплива коса, бледа кожа, но без лунички, бляскави сиви очи и нос, съперничещ по размери с този на баща й.
— Бруте! Скъпи, скъпи Бруте! — възкликна тя и го прегърна толкова силно, че му изкара дъха и почти го вдигна от пода. — О, татко казва, че е хубаво да обичаш добрите хора и членовете на рода, така че аз мога да те обичам! Бруте, колко се радвам да те видя! Влизай, влизай!
Тя отново позволи на братовчед си да стъпи на твърда земя и започна да се суети — махна куп свитъци и няколко кофи от едно старо кресло, след това затършува за четка, с която да го почисти така, че да не остави много сиви петна върху тогата на госта. На устните му заигра усмивка — толкова бе непохватна, като слоница! Макар че не беше дебела, нито дори закръглена. Плоски гърди, широки рамене, малък ханш.
И все пак, реши той, когато и двамата най-после седнаха, Порция изобщо не беше безлична и въпреки момчешката си физика, не излъчваше нищо мъжко. Тя кипеше от жизненост, която, предположи той, щеше да привлече повечето мъже, ако я опознаят. Косата й беше фантастична, също и очите. И устата й бе красива, направо приканваща да я целунеш.
Тя въздъхна тежко, плесна се по коленете, лицето й грейна в усмивка.
— О, Бруте. Изобщо не си се променил!
Той изглеждаше отвратително, но това не смущаваше Порция; за нея той беше такъв, какъвто е — и в никакъв случай някой изрод. Отгледана по много странен начин, загубила майка си на шест години и израсла след това без влиянието на каквато и да било жена (освен две години при Марция, която изобщо не й обръщаше внимание), тя нямаше изградени представи за красиво, за грозно или за каквито и да било други абстрактни качества. Брут бе обичаният й първи братовчед, следователно беше красив. Който не вярва, да пита някой гръцки философ.
— Пораснала си — рече той, после си представи как ли й звучи.
„О, Бруте, _помисли_! Тя също е изрод като теб!“
Тя обаче очевидно го разбра съвсем буквално. Избухна в същия пронизителен смях, характерен за Катон, и показа същите леко стърчащи предни зъби; гласът й бе съвсем като неговия: рязък, висок и немелодичен.
— Още малко и ще пробия тавана, така казва татко! Малко го надминавам, макар че той е висок мъж. Трябва да кажа, че много се радвам от този си ръст. Така изглеждам по-авторитетна. Странно, че хората се впечатляват от тези прищевки на природата, нали? Ала все пак е така.
В ума на Брут изникна изключително странен и неканен, но в същото време неустоим образ: как дребосъкът Бибул се опитва да покрие тази пламтяща огнена колона. Дали си даваше сметка колко неподходяща двойка бяха?
— Баща ти ми каза, че ще се омъжиш за Бибул.
— О, да, не е ли прекрасно?
— Радваш ли се?
Красивите й сиви очи се свиха, по-скоро от недоумение, отколкото от гняв.
— Защо да не се радвам?
— Ами, доста е по-стар от теб.
— С трийсет и две години.
— Не е ли доста голяма разлика?
— Това няма значение.
— И ти… ти нямаш нищо против, че е с повече от педя по-нисък от теб?
— Това също няма значение.
— Обичаш ли го?
Очевидно това бе от най-голямо значение, макар че тя не го призна.
— Аз обичам добрите хора, а Бибул е добър. С нетърпение чакам деня. Представи си само, Бруте! Ще имам по-голяма стая!
„О — помисли си той, — тя е още дете! Няма никаква представа какво е бракът.“
— Нямаш ли нищо против това, че Бибул има вече трима синове? — попита той.
Тя отново избухна в смях:
— Радвам се само, че няма дъщери! Не се разбирам с момичетата. Толкова са _тъпи_. Двамата големи, Марк и Гней, са добри момчета, но малкият, Луций… о, страшно ми харесва! Чудесно си прекарваме заедно. Има страхотни играчки!
Брут се прибра вкъщи загрижен за Порция, но когато се опита да го сподели със Сервилия, тя го сряза:
— Това момиче е малоумно! Ама какво друго може да се очаква? Отгледано е от пияница и неколцина побъркани гърци! Научили са го да не обръща внимание на дрехите, на маниерите, на добрата храна и добрата компания. Ходи облечено в чувал, с поглед, забоден в Аристотел. Направо ми е жал за Бибул.
— Не си хаби съчувствията напразно, мамо — рече Брут, който много добре знаеше как да подразни майка си. — Бибул е много доволен от Порция. Получава безценен дар: напълно чисто и непокварено момиче.
— Пфу! — изсъска Сервилия.
 
* * *
 
Бунтовете в Рим продължиха безнаказано, февруари се изтърколи и започна мерцедон, месецът, вмъкнат от колегията на жреците по заръка на Помпей. На всеки три дена в длъжност встъпваше нов временен консул и се опитваше да организира избори, но без успех. Всички се оплакваха; намираха си извинения. От време на време Помпей демонстрираше, че когато иска нещо да бъде свършено, то се върши, както със закона на десетте народни трибуни. Около средата на този бурен февруари той даде на Цезар разрешение да се кандидатира за идния четиригодишен консулски мандат _ин абсенция_ — задочно. Цезар беше осигурен. Нямаше да се наложи да се лиши от империума си, като премине свещената граница на Рим, за да регистрира лично кандидатурата си, и така да се изложи на ударите на закона.
Милон продължаваше да събира подкрепа за кандидатурата си, но натискът да бъде изправен пред съда растеше. Двама млади Апий Клавдии ежедневно агитираха в сената за мъртвия си чичо. Главният им довод бе, че Милон освободил всичките си роби и те изчезнали сякаш вдън земя. За нещастие Милон вече не получаваше подкрепата от Целий, на която се бе радвал веднага след убийството — Цицерон беше отишъл послушно в Равена, след което бе успял да затвори устата на Целий. Това допълнително тревожеше Милон.
Помпей също се тревожеше; опозицията в сената срещу обявяването му за диктатор бе силна колкото и преди.
— Ти си един от най-изтъкнатите добри люде — рече той на Метел Сципион — и знам, че нямаш нищо против да бъда обявен за диктатор. Забележи, аз не желая този пост! Не това искам да кажа. Просто не разбирам защо Катон или Бибул не желаят да го поемат. Или Луций Ахенобарб. Или някой от другите. Не е ли по-добре да постигнем стабилност на всяка цена?
— На почти всяка цена — промърмори предпазливо Метел Сципион — той изпълняваше мисия и репетирането на ролята пред Катон и Бибул му бе отнело часове. А и намеренията му изобщо не бяха толкова ясни, колкото ги смятаха Катон и Бибул. Метел Сципион също се тревожеше.
— Какво означава „почти“ — намръщи се Помпей.
— Ето, аз съм изпратен, за да ти предам отговора, Велики.
О, чудо! Метел Сципион бе нарекъл Помпей „Велики“! О, радост! О, сладка победа! Помпей грейна.
— Предай ми го тогава, Сципионе — подкани го той; вече не го наричаше с простото „Метеле“.
— Какво ще кажеш сенатът да се съгласи да станеш консул без колега?
— Имаш предвид сам консул? Без друг?
— Да. — Метел Сципион се намръщи, за да си спомни какво го бяха инструктирали да каже. — Това, срещу което всеки се обявява, е ненаказуемостта на диктатора, Велики. Той не може да бъде подвеждан под отговорност за нито едно свое действие по време на диктатурата си. И след Сула никой вече не се доверява на тази институция. И не само добрите люде се противопоставят. Конниците от осемнайсетте висши центурии също са против, повярвай ми. Точно те пострадаха от проскрипциите на Сула: хиляда и шестстотин от тях бяха обявени извън закона и се простиха с живота по негова воля.
— Аз нямам причини да убивам!
— Съгласен съм! Съгласен съм! За съжаление обаче много хора не мислят като мен.
— Защо? Аз не съм Сула!
— Да, знам. Само че някои смятат, че не човекът прави длъжността, а длъжността човека. Ако ме разбираш.
— О, да. Че всеки, обявен за диктатор, ще се самозабрави, щом се добере до властта.
Метел Сципион се облегна назад:
— Точно така.
— Аз не съм такъв човек, Сципионе.
— Знам, знам! Не обвинявай мен, Велики! Конниците от центуриите няма да позволят издигането на друг диктатор, както и Катон и Бибул. Само да споменеш „проскрипция“ и хората позеленяват.
— За разлика от диктатора обаче — замисли се Помпей — единственият консул все още е подчинен на системата. След това може да бъде изправен на съд и принуден да отговаря.
Метел Сципион бе инструктиран да изпусне следващата реплика като нещо, което се разбира от само себе си. Той отбеляза, сякаш това бе най-маловажното на света:
— Това няма да е трудно за теб, Велики. Ти няма да имаш за какво да отговаряш пред съда.
— Така е — усмихна се Помпей.
— Освен това самата възможност да има консул без колега не е прецедент. Има случаи на консули, управлявали само в продължение на няколко месеца след смъртта на колегите им и поради забраната да бъде назначаван повече от един резервен консул. В годината на Квинт Марций Рекс например.
— И в годината на консулството на Юлий и Цезар! — допълни със смях Помпей.
Тъй като колегата на Цезар беше Бибул и той бе отказал да управлява с него, този коментар засегна Метел Сципион. Той обаче продължи по темата:
— Може да се каже, че да си консул без колега е най-странното предложение, което някога си получавал.
— Наистина ли смяташ така?
— О, да. Няма съмнение.
— Тогава защо не? — Помпей протегна ръка. — Съгласен съм, Сципионе, съгласен!
Двамата мъже си стиснаха ръце и Метел Сципион бързо се изправи. Изпитваше облекчение, че е изпълнил с успех заръката на Бибул, и бе решен да се измъкне час по-скоро от дома на Помпей, преди той да му е задал някой въпрос, за който не беше подготвен.
— Доста неспокоен изглеждаш, Сципионе — отбеляза домакинът, докато го изпращаше към външната врата.
Сега как да отговори на този въпрос? Дали беше клопка? След усилено мислене Метел Сципион реши да бъде искрен:
— Наистина съм неспокоен.
— Защо?
— Планк Бурса обяви публично, че възнамерява да ме съди за рушвети в кандидатската кампания.
— Наистина ли?
— Страхувам се, че да.
— О, небеса! — възкликна загрижено Помпей. — Не можем да го позволим! Е, ако бъда избран за консул без колега, Сципионе, това ще е първото, което ще уредя.
— Наистина ли?
— Без никакъв проблем, уверявам те! Имам някои уличаващи сведения за нашия приятел Планк Бурса. Е, не ми е точно приятел, но ти разбираш какво искам да кажа.
Огромен товар падна от плещите на Метел Сципион.
— Велики, ще съм твой приятел до гроб!
— Добре — съгласи се доволно Помпей; отвори външната врата на госта. — Между другото, Сципионе, какво ще кажеш да дойдеш на вечеря утре?
— С удоволствие.
— Мислиш ли, че малката Корнелия Метела ще склони да те придружи?
— Мисля, че ще дойде на драго сърце.
Помпей затвори вратата след госта и се върна в кабинета си. Колко полезно бе да има подчинен народен трибун, когото никой да не подозира, че работи за него! Планк Бурса си беше заслужил всяка сестерция, която получаваше. Чудесен човек. Чудесен!
Той си представи Корнелия Метела, но побърза да прогони образа й. Не можеше да замени Юлия. И наистина приличаше на камила. Не защото беше грозна, а поради неизлечимата си надутост! Не умееше да говори, макар че дърдореше непрестанно. Ако не бяха Зенон или Епикур (тя отричаше и двете философски учения), щяха да са Платон и Тукидит. Мразеше мимовете, фарсовете, дори комедиите на Аристофан. Е… щеше да свърши работа. Не че възнамеряваше да поиска ръката й. Метел Сципион трябваше да му я предложи сам. Което беше добро за Юлий Цезар, със сигурност бе добро и за Метел Сципион.
Цезар. Който нямаше нито втора дъщеря, нито втора племенница. О, този човек сам си търсеше белята! И консулът без колега щеше да бъде камъчето, прекатурило колата му. Цезар бе получил закона си, но това нямаше да направи живота му по-лесен. Законите можеха да се отменят. Или да се обезсилват от други, по-късно приети закони. Ала дотогава нека Цезар си мисли, че е подсигурен.
 
* * *
 
На осемнайсетия ден на вмъкнатия мерцедон Бибул се изправи пред сената, който вече се събираше на Марсово поле, и предложи Гней Помпей Велики да бъде избран за консул, но без колега. Временният консул в момента, изтъкнатият юрист Сервий Сулпиций Руф, изслуша внимателно реакцията на сенаторите.
— Това е напълно противоконституционно! — провикна се Целий от скамейката на народните трибуни, без да си дава труд да става. — Такова нещо като консул без колега не съществува! Защо не обявим Помпей за диктатор и да приключим с това?
— Всяко управление в разумни законови граници е за предпочитане пред безвластието, стига управляващите да отговарят за постъпките си пред закона — изказа се Катон. — Подкрепям предложението.
— Предлагам сенатът да се раздели — намеси се Сервий Руф. — Всички, които са за предлагането на Гней Помпей Велики на избор за консул без колега, моля да застанат от дясната ми страна. Онези, които са против — отляво.
Между неколцината, които застанаха отляво на Сервий Руф, беше Брут, присъстващ за пръв път на заседание на сената.
— Не мога да гласувам за човека, който уби баща ми — заяви той с гордо вдигната глава.
— Много добре — рече Сервий Руф, след като огледа групата от дясната си страна. — Ще събера центуриите за избор.
— Защо ще си правиш труда? — изкрещя Милон, застанал също отляво. — Ние, останалите кандидати, имаме ли право да участваме в избора? За същия пост, на консул без колега?
Сервий Руф вдигна вежди:
— Разбира се, Тите Аний.
— Защо не спестим пари, време и разкарването до септата* — промърмори Милон. — Всички знаем какъв ще е резултатът.
[* Преграда за гласоподаване в комициите. — Б.пр.]
— Няма да приема поста от сената — заяви Помпей с достойнство. — Ще се явя на избори.
— Трябва също така да предложим закон, обезсилващ закона за забранения период! — провикна се Целий. — Не е законно един човек да се кандидатира за консул преди изтичане на десет години от последното му заемане на тази длъжност. Помпей беше консул за втори път само преди две години.
— Точно така — рече Сервий Руф. — Колеги, ще издам препоръка за народното събрание да приеме закон, позволяващ на Гней Помпей Велики да се кандидатира за консул.
Това запуши окончателно устата на Целий.
 
* * *
 
В началото на март Помпей Велики встъпи в длъжност като консул без колега и нещата потръгнаха. В Капуа чакаше легион, предназначен за Сирия; Помпей го повика в Рим и потуши уличните бунтове. Не че имаше нужда да си дава толкова труд: в момента, в който центуриатното събрание избра консула, Секст Клелий изтегли подчинените си и се яви пред Помпей, за да получи тлъстото си възнаграждение.
Бяха проведени избори за останалите магистрати, в резултат на което Марк Антоний бе назначен официално за квестор на Цезар и бяха определени претори, които веднага започнаха да разглеждат натрупаните в съдилищата дела. Поради насилието през петте месеца в края на мандата на предишните претори от по-миналата година не беше разгледана нито една тъжба. В резултат на това мъже като Авъл Габиний, бивш управител на Сирия, който беше оправдан по обвиненията за държавна измяна, но трябваше да отговаря и за корупция, най-после бяха съдени.
Габиний бе приел да възстанови Птолемей Авлет на египетския престол, след като александрийците го бяха свалили — не го правеше по поръка на сената, а просто се възползваше от възможността. На цена от десет хиляди сребърни таланта, както се носеха слухове. Може би на тази сума се бяха споразумели, но Габиний така и не беше получил толкова. Това обаче не впечатли съда. Не особено убедително защитаван от Цицерон, Габиний бе осъден да плати глоба от десет хиляди таланта. Тъй като не беше в състояние да набави тази баснословна сума, наложи се да избяга в изгнание.
Цицерон обаче се прояви по-добре в защитата на Гай Рабирий Постум, дребния банкер, поставил в ред финансите на Египет след връщането на царя. Първоначалната му задача била да събере дълговете, които Птолемей Авлет дължал за услуги на различни римски сенатори (между които и Габиний) и на някои римски лихвари, оказали му значителна подкрепа по време на изгнанието му. След като се върнал без нито една сестерция в Рим, Постум приел заем от Цезар и започнал на чисто. Благодарение на защитата на Цицерон, не по-малко блестяща от тази на делото срещу Гай Вер преди няколко години, Рабирий Постум вече спокойно можеше да посвети труда си на Цезар.
Сдърпването между Цицерон и Атик не трая дълго, разбира се. Те отново се сдобриха, пишеха си всеки път, когато Атик отсъстваше по работа, или се събираха винаги щом се случеха и двамата в Рим или в някой друг град.
— В законодателството цари хаос — отбеляза намръщено Атик, който не беше сред най-горещите привърженици на Помпей.
— Това на никого не се харесва — съгласи се Цицерон. — Дори бедният стар Хортензий негодува. Бибул и Катон също, нищо чудно. Чудното е, че именно те предложиха Помпей да бъде избран за консул без колега.
— Може би — рече замислено Атик — са се опасявали, че Помпей ще узурпира властта по незаконен път. Точно както Сула.
— Така или иначе, с Целий смятаме, че някои от главните виновници трябва да си получат заслуженото. В момента, в който Планк Бурса и Помпей Руф завършат мандатите си като народни трибуни, смятаме да ги съдим за подстрекаване към насилие. Новият закон на Помпей срещу безредиците ще ни улесни.
— Знам един човек, който изобщо не е доволен от новия ни консул без колега — отбеляза Атик.
— Цезар ли имаш предвид? — Цицерон се ухили доволно. — О, това беше блестящ ход! Целувам и ръцете, и краката на Великия за това!
Атик обаче, който преценяваше доста по-трезво възможностите на Цезар, поклати глава:
— Изобщо не беше блестящ ход и някой ден той може да страда заради това. Ако Помпей възнамеряваше да предотврати кандидатирането на Цезар за консул, защо накара десетте народни трибуни да му разрешат да се кандидатира _ин абсенция_? Сега пък измисли нов закон, забраняващ задочното кандидатиране на когото и да било, включително и на Цезар.
— О! Марионетките на Цезар доста реваха.
Тъй като Атик бе от ревалите, той за малко да изрече някоя забележка, но прехапа език. Какъв смисъл имаше? Никой не можеше да убеди Цицерон да погледне на нещата през очите на Цезар. Не и след Катилина. И както повечето горделиви провинциални благородници, разсърди ли се на някого, Цицерон му имаше зъб за цял живот.
— Какво лошо има в това? — попита Атик. — Защо да не викат? Всеки си има застъпници. Да кажеш обаче „Ох! Забравих!“ и да вмъкнеш в закона си член, изключващ Цезар, а после да го отмениш не е достойно. Това е подло, нечестно. Повече щях да го уважавам, ако беше рекъл: „Толкова по-зле за Цезар, ще се наложи да се съобрази!“ Помпей е твърдоглав и притежава голяма власт. Власт, която не използва разумно. Защото той никога не е използвал властта си разумно, още откакто мина по Фламиниевия път с три легиона (като неопитен младеж на двайсет и две!), за да помогне на Сула да яхне Рим. Помпей не се е променил оттогава. Просто е станал по-стар, по-дебел и по-коварен.
— Коварството е полезно — възрази Цицерон; той винаги бе подкрепял Помпей.
— Стига да е насочено срещу хора, които ще му се подлъжат. Цицероне, не мисля, че Цезар е подходяща мишена. Той е много по-хитър от Помпей, да не говорим за ума му. Проблемът с Цезар обаче е, че той е най-прямият човек, когото познавам. В случая с него коварството не е постоянно качество, а необходимост. Помпей има навика да се оплита в мрежа от лъжи. Да, той умело дърпа нишките, но все пак се оплита. Цезар тъче цял килим. Още не съм видял какви са шарките, но се страхувам от него. Не по причините, по които се боиш ти. Ала все пак се страхувам!
— Глупости! — възкликна Цицерон. Атик затвори очи и въздъхна:
— Изглежда, Милон ще се изправи пред съда. Как ще изпълниш задълженията си тогава?
— Това да не е начин да намекнеш, че Помпей не иска да му се размине?
— Той наистина не иска на Милон да му се размине.
— Не мисля, че го е грижа.
— Цицероне, порасни най-после! Разбира се, че го е грижа! Той забърка Милон в това, разбери!
— Не разбирам.
— Мисли каквото щеш тогава. Ще поемеш ли защитата на Милон?
— Дори партите и арменците, събрани заедно, не могат да ме спрат! — заяви Цицерон.
 
* * *
 
Делото срещу Милон започна в края на зимата, който (дори след прибавянето на допълнителния месец от двайсет и два дена) дойде на четвъртия ден на април. Председателят на съда беше бивш консул, Луций Домиций Ахенобарб, а обвинителите — двамата млади Апий Клавдии, подпомагани от двама патриции от рода на Валериите, Неп и Леон, и старият Херений Балб. Екипът на защитата беше само от отбрани: Хортензий, Марк Клавдий Марцел (от плебейската фамилия Клавдии, не от тази на Клодий), Марк Калидий, Катон, Цицерон и Фауст Сула, девер на Милон. Гай Луцилий Хир се суетеше постоянно около Милон, но тъй като бе близък братовчед на Помпей, не можеше да прави друго. Брут също предложи услугите си като вещо лице.
Помпей много добре беше обмислил как да проведе това съдбовно събитие, протичащо според издадените от него закони против насилието (обвиненията не бяха за убийство, тъй като нямаше свидетели). Имаше някои нови моменти; сред тях правилото, че съдебните заседатели трябва да се изберат едва в последния ден на процеса. Помпей лично изтегли имената на осемдесет и един човека, само петдесет и един, от които щяха да участват в издаването на присъдата. Когато бъдат избрани пак чрез теглене, вече щеше да е твърде късно за рушвети. Свидетелите щяха да се изслушват в продължение на три последователни дни, след което на четвъртия щяха да се изнасят пледоариите. Всички свидетели щяха да бъдат подложени на кръстосан разпит. В края на четвъртия ден пред целия съд имената на осемдесет и единия потенциални съдебни заседатели трябваше да бъдат написани върху дървени топчета, които след това да бъдат запечатани в хранилищата под храма на Сатурн. Имената щяха да се теглят на сутринта на петия ден, като обвинението и защитата имаха право да отхвърлят по петнайсет съдебни заседатели.
От робите свидетели имаше твърде малко и нито един от Милоновите. През първия ден свидетели на обвинението бяха братовчедът на Атик, Помпоний, и Гай Кавсиний Скола — приятелите на Клодий, придружавали го в деня на убийството. Марк Марцел провеждаше разпита от страна на защитата и се справи блестящо. Когато пристъпи към изслушването на Скола, някои от членовете на бандите на Клелий започнаха да вдигат шум, което попречи на съда да чуе отговорите му. Помпей отсъстваше — беше в другия край на форума и решаваше финансови спорове на портала на държавната хазна. Ахенобарб му изпрати нота с оплакване, че така не можело да се води дело, и прекрати заседанието.
— Отвратително! — рече Цицерон на Теренция, щом се прибра. — Искрено се надявам Великия да направи нещо по този въпрос.
— Сигурна съм, че ще се погрижи — отвърна разсеяно тя; други неща занимаваха ума й. — Тулия е решена, Марк. Ще се разведе с Красип незабавно.
— О, защо всички злини ми се струпват наведнъж? За преговори с Нерон и дума не може да става, докато не завърши делото! А задължително трябва да говоря с него, защото чух, че имал намерение да се ожени за една от Клавдиите Пулхери.
— Всяко нещо с времето си — съгласи се Теренция подозрително лесно. — Не вярвам Тулия да се съгласи на друг брак след този. Пък и не мисля, че Нерон й допада.
Цицерон я изгледа на кръв:
— Ще прави каквото й кажа!
— Ще направи каквото иска тя! — заяви Теренция, вече не толкова доброжелателно. — Тя вече не е на осемнайсет, Цицероне. На двайсет и пет е. Не можеш повече да я хвърляш в измислени бракове без любов, предназначени само да задоволят амбициите ти!
— Сега — заяви Цицерон, преди да се оттегли в кабинета си, без да вечеря — отивам да пиша речта си в защита на Милон!
Всъщност ерудираният професионален адвокат рядко отделяше толкова време на някоя защитна реч, колкото на тази за Милон. Дори черновата му се доближаваше до най-големите му шедьоври. Налагаше се, тъй като всички останали членове на защитата бяха решили да отстъпят своето време за изказване на него. Следователно върху него падаше отговорността да убеди съдебните заседатели да гласуват с „абсолво“ — невинен. Той се труди няколко часа в доста приятна обстановка, взимайки си от чинията с маслини, яйца и пълнени краставици, след това, доволен от работата си, си легна.
А на следващия ден, когато отиде на форума, откри, че Помпей се е справил ефикасно (макар и лоста радикално) с проблема. Мястото в долната част на форума, където заседаваше съдът на Ахенобарб, бе оградено с кордон от войници, а зад тях други постоянно патрулираха. Нямаше и следа от уличен хулиган. „Прекрасно!“ — помисли си с облекчение Цицерон. Делото можеше да продължи в пълен мир и спокойствие. Да видим сега как Марк Марцел ще разпъне Скола!
Ако Марк Марцел не разпъна Скола, той определено изкриви показанията му в полза на защитата. В продължение на три дни свидетелите бяха подложени на свиреп кръстосан разпит; на четвъртия дадоха клетва за истинността на показанията си, сетне съдът стана свидетел на надписването на имената на осемдесет и единия сенатори, конници и _трибуни аерарии_. Включително това на Марк Порции Катон, който работеше за защитата, но също потенциален съдебен заседател.
Речта на Цицерон беше безупречна — малко бяха по-сполучливите му пледоарии. Защото рядко колегите му адвокати отстъпваха толкова щедро времето си за изказване. На следващия ден обвинението щеше да разполага с два часа, защитата — с три. Цели три часа само за него! О, какво ли не може да направи човек за толкова време! Цицерон очакваше с огромно нетърпение часа на ораторския си триумф.
Връщането у дома на един бивш консул като Цицерон винаги се превръщаше в малък парад. Клиентите му се събираха на тълпа; двама-трима души, колекциониращи мъдрите му мисли, стояха с готови восъчни плочки, ако случайно изкаже някоя сентенция; обожателите се тълпяха, разговаряха, споделяха предположения за онова, което щеше да каже на другата сутрин. Той се подсмихваше, проправи си път сред множеството, опита се да измисли някое остроумие, което да накара двамата или трима писарушки да започнат трескаво да драскат по восъчните си плочки. Не особено подходящ момент за предаване на лично послание. И въпреки това, когато Цицерон тръгна (малко запъхтян) по Весталските стълби, някой пъхна листче в ръката му. Колко странно! Макар че защо не вдигна бележката и не я прочете веднага, самият той не можа да си обясни. Имаше някакво предчувствие.
Отвори го едва след като се усамоти в кабинета си, погледна го и се намръщи. Беше от Помпей и представляваше направо нареждане да се яви тази вечер във вилата му на Марсово поле. Сам, ако можело. Камериерът му го уведоми, че вечерята била готова — той се хранеше сам, компанията на Теренция изобщо не му липсваше. Какво можеше да иска този Помпей? И защо бе тази тайнственост?
След като привърши вечерята си, той се насочи към дома на Помпей по най-краткия път, който не изискваше да минава близо до форума. Той слезе по Каковите стълби на месното тържище и така излезе при Фламиниевия цирк, зад който се намираше Помпеевият театър — колонада от сто стълба, сенатска заседателна зала и вила. Която вила, спомни си Цицерон с усмивка, той бе оприличил на ладия зад яхта. Е, точно така си беше. Не малка, просто обезличена от съседната огромна сграда.
Помпей беше сам, той поздрави Цицерон и му предложи превъзходно бяло вино, смесено със специална изворна вода.
— Готов ли си за утре? — запита великият мъж и се обърна така, че да вижда Цицерон в другия край на кушетката.
— Никога не съм бил по-готов, Велики. Прекрасна реч!
— Оправдаването на Милон е в кърпа вързано, а?
— Ще се поизпотим, но може да се каже.
— Разбирам.
Помпей дълго мълча, загледан над рамото на Цицерон към златния грозд, подарен му от Аристобул, евреина. Сетне спря погледа си отново върху госта.
— Не искам тази реч да бъде произнесена — рече. Цицерон зина глуповато:
— Какво?
— Не искам тази реч да бъде произнесена.
— Ама… ама… аз трябва да я произнеса! Колегите ми преотстъпиха всички часове за изказвания на защитата!
Помпей се изправи и отиде при голямата затворена двойна врата, свързваща кабинета му с перистила — крилата й бяха от кован бронз и имаха прекрасни барелефи, представящи сцени от битка между лапити и кентаври. Бяха копия от Партенона, разбира де, само дето тамошните бяха от мрамор.
Помпей заговори към лявото крило на вратата:
— Не искам тази реч да бъде произнесена, Марк.
— Защо?
— За да не бъде оправдан Милон — обясни домакинът Помпей на един кентавър.
Цялото лице на Цицерон го сърбеше, по врата му потекоха струйки пот, ръцете му затрепериха. Той облиза устни.
— Бих се радвал да получа някакво обяснение, Велики — заяви, придавайки си, доколкото можеше, някакво достойнство и стисна ръце, за да спре треперенето им.
— Човек би помислил — рече Помпей, гледайки пищния, нашарен с изпъкнали вени задник на един кентавър, — че това е очевидно. Ако Милон се измъкне, той ще бъде герой поне за половината Рим. Това означава, че следващата година ще бъде избран за консул. А Милон вече не ме харесва. Ще възбуди съдебно преследване срещу мен още в деня, в който се лиша от империума си, след три години. Като уважаван бивш консул той ще има голямо влияние. Не искам да прекарам остатъка от живота си както Цезар ще прекара своя — в безкрайни дела по всевъзможни обвинения, от държавна измяна до незаконно присвояване. От друга страна, ако Милон бъде признат за виновен, той ще бъде прогонен завинаги от Рим. Аз ще съм в безопасност. Това е причината.
— Ама… ама… Велики, аз не мога! — заекна Цицерон.
— Можеш, Цицероне. И нещо повече, ти ще го направиш.
Сърцето на Цицерон започна да се държи странно, пред очите му се спусна сива пелена. Той седна и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Макар и кротък човек, не беше страхливец. Веднъж почувстваше ли, че нещо е несправедливо, ставаше удивително непоколебим. И точно такова чувство го обхвана, когато отвори очи, за да види широкия гръб на Помпей, покрит с тънка туника. Атмосферата се нагорещи.
— Помпей, ти ме караш да предам клиента си. Наистина аз разбирам защо. Ала не мога да приема такава фалшификация като на платено състезание с колесници на арената! Милон ми е приятел и аз ще сторя най-доброто за него, независимо от последствията.
Помпей премести погледа си към друг кентавър, в човешките гърди, на който бе забито копието на един лапит.
— Обичаш ли живота, Цицероне? — подхвърли небрежно. Цицерон затрепери още по-силно; наложи се да избърше чело с тогата си.
— Да, обичам живота — прошепна.
— Така си и мислех. Все пак още не е дошло време за второто ти консулство. А можеш да бъдеш и цензор. — Раненият кентавър явно беше изключително интересен; Помпей се наведе и се взря в раната от копието. — От теб зависи, Цицероне. Ако говориш достатъчно добре, за да измъкнеш Милон утре, всичко ще свърши. Следващият ти сън ще е вечен.
Помпей натисна дръжката, отвори едното крило на вратата и излезе. Цицерон остана разтреперан върху кушетката, стисна силно зъби, коленете му играеха. Мина доста време — даже нямаше представа колко. Най-сетне събра сили да се опре с две ръце на дивана и се изправи. Тръгна бавно към вратата.
Едва в подножието на Палатина разбра истинското значение на току-що проведения разговор. Какво всъщност му беше казал Помпей. Че Публий Клодий е бил убит по негова воля; че Милон е бил негово оръдие; че оръдието вече се е изтъпило и че ако той, Марк Тулий Цицерон, не стори каквото му се казва, той ще сподели съдбата на Публий Клодий. Кое щеше да е следващото оръдие на Помпей? Секст Клелий? О, светът беше пълен с подходящи сечива! Ала какво искаше всъщност този Помпей от Пиценум? И къде във всичко това се намесваше Цезар? А той със сигурност участваше! На Клодий не можеше да бъде позволено да стане претор. Те се бяха споразумели.
В мрака на спалнята си той заплака. Теренция се размърда, промърмори нещо, извъртя се на другата страна. Цицерон, увит в тънко одеяло, се оттегли в студения перистил и там продължи да плаче колкото за себе си, толкова и за Помпей. Енергичният, способен, необичайно самоуверен седемнайсетгодишен юноша, когото бе срещнал по време на войната на Помпей Страбон срещу италийците в Пиценум, отдавна не съществуваше. Знаел ли беше тогава, че един ден ще използва окаяния млад Цицерон като маша? Затова ли се беше държал толкова милосърдно? Затова ли бе спасил живота на злощастния млад Цицерон? За да може един ден да го заплаши, че ще му отнеме онова, което беше запазил?
 
* * *
 
Всяка сутрин Рим се будеше със суматоха и шум, макар че цяла нощ тежки волски каруци трополяха по тесните улици, доставяйки стоки за витрините на магазините или за някой цех или работилница. Рим се будеше готов да започне поредния ден, посветен на неуморното натрупване на пари.
На утрото на петия ден от процеса срещу Милон в специалния съд на Луций Ахенобарб обаче Рим внезапно утихна. Помпей буквално бе затворил града. Между Сервиевите стени не течеше никаква дейност: нито една улична закусвалня не предлагаше бърза храна, нито един гостилничар не вдигна кепенците, нито един пекар не подгря пещите, нито една сергия не бе разпъната на пазара, нито един учител не събра учениците си в някой тих ъгъл, нито един банкер или лихвар не завъртя сметалата си, нито един търговец на книги или скъпоценности не отвори вратата си, нито един роб или наемник не отиде на работа, членовете на нито едно улично братство или друго сдружение не се събраха.
Тишината бе изумителна. Всички улици към форума бяха преградени от намръщени, неразговорливи войници, а на самия форум дълги копия блестяха над развяващите се пера на сирийски шлемове. Две хиляди души охраняваха само форума, още три хиляди пазеха града в този студен девети ден на април. Като сомнамбули стотината мъже и жени, принудени да присъстват на процеса, се събраха на площада, разтреперани от студа и с тревожни погледи.
Помпей беше установил съдилището си пред входа на съкровищницата под храма на Сатурн и там раздаваше правосъдие по финансови искове. Ахенобарб накара ликторите си да вземат дървените топчета от хранилището и да донесат гърне за теглене на жребий. Марк Антоний щеше да отхвърля съдебни заседатели от името на обвинението, Марк Марцел — за защитата, но когато името на Катон бе изтеглено, и двамата кимнаха.
За избора на петдесет и единия съдебни заседатели бяха нужни два часа. След това дойде времето за изказванията от страна на обвинението. По-младият от двамата Апий Клавдии и Марк Антоний (останал в Рим специално, за да участва в делото) говориха по половин час, а Публий Валерий — още един. Добри речи, но не като тези на Цицерон.
Когато Цицерон излезе със свитък в ръка (свитъкът беше само за ефект, тъй като юристът никога не го поглеждаше), съдебните заседатели се наведоха напред в очакване. Когато говореше, Цицерон създаваше впечатление, че измисля речта си в момента, плавно, изразително, завладяващо. Кой можеше да забрави речта му срещу Гай Вер, защитите му на Целий, на Клуент, на Роск от Америя? Убийци, мошеници, чудовища, всичките бяха мливо за неподбиращата воденица на Цицерон. Той дори бе успял да представи злосторника Антоний Хибрида като невинно дете.
— Луций Ахенобарбе, уважаеми съдебни заседатели, аз излизам пред вас, за да представя великия и добър Тит Аний Милон.
Цицерон направи пауза, погледна седящия в блажено очакване Милон, преглътна тежко.
— Колко странно, че зрителите ни са само войници! Как ми липсва ежедневната суетня по улиците… — Той се запъна и преглътна. — Ала колко мъдро постъпва Гней Помпей Велики, като се грижи нищо нередно да не се случва… случи… — Той отново се запъна и преглътна. — Ние сме защитени. Няма от какво да се боим, поне любимият ми приятел Милон няма от какво да се страхува… — Цицерон спря, размаха безцелно свитъка, преглътна. — Публий Клодий беше луд; той гореше и грабеше. Гореше. Вижте местата, където бяха любимите ни Курия Хостилия, Порциевата базилика… — Той се запъна, намръщи се, разтърка очи. — Порциевата базилика… Базиликата на Порций…
Тишината бе такава, че потъркването на някое копие в ножницата на притежателя му звучеше като рухването на цяла сграда. Милон го гледаше с широко отворена уста; онази долна гнида Марк Антоний се хилеше самодоволно; голото теме на Луций Ахенобарб блестеше ослепително под изгряващото слънце… „О, какво ми става; защо забелязвам тези подробности?“
Той отново заговори:
— Ще продължим ли да страдаме? Не! Живеем спокойно от деня, в който изгоря Публий Клодий! В деня на смъртта на Публий Клодий ние получихме безценен дар! Патриотът, когото виждаме тук, просто се е защитавал, бранил е живота си. Той е истински патриот, гневът му винаги е бил насочен срещу подмолните действия на демагозите… — Той се запъна, преглътна. — Публий Клодий е искал да отнеме живота на Милон. В това не може да има съмнение, никакво съмнение… никакво съмнение… никакво… никакво… съмнение…
Разтревожен, Целий се приближи до оратора.
— Цицероне, не си добре. Пийни малко вино.
Великият юрист го погледна с премрежен поглед; Целий се запита дали изобщо го вижда.
— Благодаря, добре съм — рече и отново се опита да събере мислите си: — Милон не отрича, че на Апиевия път е започнало сражение, отрича обаче той да го е предизвикал. Той не отрича, че Клодий е загинал, ала отрича той да го е убил. Всичко това обаче е несъществено. Убийството при самозащита не е престъпление. Никога не е било. Престъплението е нещо предумишлено. Така е постъпил Клодий. Предварително е планирал нападението си. Публий Клодий. Той. Не Милон. Не, не Милон…
Целий отново се приближи до него:
— Цицероне, моля те, пийни вино.
— Не, добре съм. Наистина, добре съм. Благодаря… Вижте свитата на Милон. Един фургон. Една жена. Уважаваният Квинт Фуфий Кален. Багаж. Много слуги. Така ли постъпва някой, който планира убийство? Клодий не е водил жена със себе си. Това само по себе си не е ли подозрително? Клодий никога не се е движил без жена си. Клодий не е носил багаж. Клодий необременителен… необременен… необреме… необременен…
Помпей седеше на трибуната си, изслушваше финансови искове и се правеше, че съдът на Ахенобарб не го засяга. „Никога не съм познавал този човек. О, Юпитере, той ще ме убие! _Ще ме убие!“_
— Милон е разумен мъж. Ако е станало така както го представя обвинението, в такъв случай пред нас би трябвало да седи луд. Ала Милон не е луд. Клодий беше лудият! Всички знаят, че Клодий бе луд! Всички!
Той замълча, избърса потта от челото си. Очите му спряха върху Фулвия, седнала до майка си Семпрония. Кой бе този с тях? О, Курион. Те се хилеха, докато Цицерон умираше.
— Умря. Умря. Клодий умря. Никой не го отрича. Всички ще умрем. Само че никой не иска да умре. Клодий умря. Клодий сам си го търсеше. Милон не го е убил. Милон е… Милон е…
В продължение на един мъчителен половин час Цицерон заекваше, запъваше се, повтаряше се, бръщолевеше несвързано, затрудняваше се от прости думи. Докато не видя как Гней Помпей Велики разпуска съдилището си по финансови жалби пред храма на Сатурн. Тогава замълча. И не можа да продължи.
Никой от страната на Милон не беше ядосан, дори самият Милон. Бяха потресени. Явно Цицерон не беше добре. Може би страдаше от някой от онези ужасни пристъпи на мигрена. Не беше сърцето му — щеше да пребледнее. Нито стомахът. Какво му ставаше? Да не би да получаваше удар?
Марк Клавдий Марцел излезе напред:
— Луций Ахенобарбе, ясно е, че Марк Тулий не може да продължи. Това е истинска трагедия, защото всички се съгласихме да му отстъпим времето си за изказвания. Никой от нас не е подготвил реч. Може ли смирено да помоля уважавания съд и съдебните заседатели да си спомнят какви речи е произнасял Марк Тулий? Днес той е болен; ще се направим, че не сме го чули. Ала можем да си спомним. И можете да приемете със сърцата си, уважаеми съдебни заседатели, една неизказана реч, която щеше да ви покаже без сянка на съмнение къде е вината за това нещастие. Защитата свърши с изказванията си.
Ахенобарб се размърда неловко в креслото си и нареди:
— Уважаеми съдебни заседатели, гласувайте.
Съдебните заседатели се заеха да драскат по малки восъчни плочки. Пишеха само по една буква: „А“ за _„абсолво“_ — невинен и „К“ за _„кондемно“_ — виновен. Ликторите на Ахенобарб събраха плочките и той ги преброи; свидетелите надничаха над рамото му.
— Кондемно с трийсет и осем гласа — обяви той с монотонен глас. — Тит Аний Милон, налага се да изчисля глобата ти по оценката на щетите, ала според Помпеевия закон за насилието за такова нарушение се предвижда прогонване от Рим. Мое задължение е да те предупредя, че ти се забранява да приближаваш на по-малко от деветстотин километра до Рим по суша и вода. Не забравяй, че срещу теб има възбудени още три обвинения. Ще бъдеш съден под председателството на Авъл Манлий Торкват за рушвети по време на изборната кампания. При Марк Фавоний за незаконно свързване с членове на уличните братства, забранено от закона на Юлий Марций. И под председателството на Луций Фабий по обвинения в подклаждане на размирици според Плавтовия закон за насилието. Край на заседанието.
Целий изведе почти изпадналия в безсъзнание Цицерон. Катон, който бе гласувал с „абсолво“, се приближи до Милон. Много странно. Дори кавгаджийката Фулвия не закрещя победоносно. Присъстващите мълчаливо се разотидоха.
— Съжалявам, Милоне — рече Катон.
— Аз съжалявам още повече, повярвай.
— Опасявам се, че ще бъдеш осъден и по другите обвинения.
— Разбира се. Макар че няма да присъствам лично. Още днес заминавам за Масилия.
За пръв път Катон не крещеше; почти шепнеше:
— Няма да навреди, ако си подготвен за последиците. Надявам се забеляза, че Луций Ахенобарб не издаде заповед за запечатване на дома ти или за запор над средствата ти.
— Благодарен съм му за това. И ще съм подготвен.
— Цицерон ме удиви.
Милон се усмихна, поклати глава:
— Бедният Цицерон! Мисля, че съвсем наскоро е открил някоя от тайните на Помпей. Моля те, Катоне, пази се от Помпей! Знам, че добрите люде възнамеряват да го привлекат на своя страна. Разбирам защо. Ала по-добре да се съюзите с Цезар. Той поне е римлянин.
Катон обаче подскочи гневно.
— Цезар ли? По-добре да умра! — изкрещя и бързо се отдалечи.
 

В края на април се състоя една сватба. Гней Помпей Велики се ожени за вдовицата Корнелия Метела, двайсетгодишната дъщеря на Метел Сципион. Планк Бурса така и не повдигна обвинения срещу баща й.
— Не се тревожи, Сципионе — рече весело младоженецът на скромната сватбена вечеря. — Възнамерявам да проведа изборите навреме през квинктил и обещавам да те посоча за втори консул до края на мандата ми. Шест месеца са дълъг период за управление без колега.
Метел Сципион не знаеше да го удари ли, или да го разцелува.
 

Макар че остана затворен в дома си няколко дена, Цицерон се съвзе. Постара се да си внуши, че това никога не се е случвало. Че Помпей си е Помпей, какъвто винаги го беше познавал. Да, бе получил пристъп на мигрена, от онези гнусни кризи, които размътват ума и оплитат езика. Така го беше обяснил на Целий. Официално заяви, че присъствието на войниците го било разконцентрирало — как можеше човек да се съсредоточи в такава тишина, при такъв израз на военна мощ? И дори някои да си спомняха, че бе преживявал и по-лоши удари, те не проговаряха. Цицерон просто остаряваше.
Милон се установи в Масилия, макар че Фауста се върна при брат си в Рим.
Един куриер му занесе копие от речта, която бе приготвил Цицерон, допълнена с оправдания заради войниците и цветущи изрази по адрес на консула без колега.
„Много благодаря — писа Милон на адвоката. — Ако беше имал и куража да я произнесеш, сега нямаше да се гощавам с брадатите масилски барбуни.“
 

Част II: Войната с галите
 

4
Италийска Галия, Римска Галска провинция, Галия Комата
Януари — декември 52 г.пр.н.е.
 
Няколко години по-рано, след като завършиха второто си съвместно консулство, Гней Помпей Велики и Марк Лициний Крас с нетърпение очакваха едно много добро управление като проконсули. Цезаровият легат Гай Требоний бе народен трибун по време на мандата им и беше прокарал закон, осигуряващ им две много привлекателни провинции за следващите пет години. И тъй като Цезар вече доказваше ефективността на този петгодишен период в Галия, Помпей взе Сирия, а Крас — двете испански провинции.
Сетне здравето на Юлия, което така и не се беше възстановило напълно след аборта й, се влоши още повече. Помпей не можеше да я вземе в Сирия — обичаите и традицията не го позволяваха. Тъй като обичаше младата си съпруга, той промени плановете си. Помпей все още изпълняваше длъжността на уредник на житните резерви на Рим и това му даде идеален повод да остане близо до Вечния град. Сирия не беше стабилна провинция. Като най-нова териториална придобивка на Рим тя граничеше с Партското царство, могъща империя под управлението на цар Ород, който се безпокоеше от римското присъствие в Сирия. Особено когато тя бе под управлението на Помпей Велики, известен като голям завоевател. Носеха се слухове, че идеята, Партското царство да бъде присъединено към републиката, не била чужда на Рим. Цар Ород все повече се безпокоеше. Освен това той бе и много предпазлив човек.
Заради Юлия Помпей помоли Крас да си разменят провинциите: той да вземе двете в Испания, а Крас — Сирия. Крас прие на драго сърце. И така, смяната бе уредена. Помпей остана близо до Рим с Юлия, тъй като можеше да изпрати легатите си Афраний и Петрей да управляват Близка и Далечна Испания, а Крас замина за Сирия, решен да подчини партите.
Новините за поражението и смъртта му разбуниха духовете в Рим и не на последно място, защото бяха донесени от единствения оцелял благородник, квестора на Крас, един забележителен младеж на име Гай Касий Лонгин.
Макар че изпрати официален доклад до сената, Касий написа и доста по-подробен отчет за събитията на Сервилия, негова близка приятелка и вероятна тъща. Тъй като знаеше, че този отчет ще причини голяма мъка на Цезар, Сервилия с удоволствие му го препрати в Галия. „Ха! Измъчвай се, Цезаре! Като мен.“
 
„Пристигнах в Антиохия непосредствено преди арменският цар Артавазд да дойде на държавно посещение при управителя Марк Крас. Приготовленията за предстоящия поход срещу партите напредваха — така поне си мислеше Крас. Убеждение, което, след като видях какво има на разположение, признавам, не споделях. Седем легиона, всичките от по осем кохорти вместо по десет, и многобройни конници, които имах чувството, че никога няма да могат да се сработят. Публий Крас бе докарал хиляда хедуи от Галия, подарък от Цезар, който по-добре да си ги беше задържал. Те изобщо не се разбираха с галатийските конници и изпитваха дълбока носталгия.
Там беше и Абгар, цар на скенитските араби. Не знам защо, но му нямах доверие и не го харесах още от първата ни среща. Крас обаче го смяташе за чудесен човек и не искаше да чуе нищо против него. Абгар бе клиент на Артавазд и беше предложен на Крас като водач и съветник за похода заедно с четири хиляди лековъоръжени араби скенити.
Крас възнамеряваше първо да навлезе в Месопотамия и да удари Селевкия на Тигър, зимното седалище на партския царски двор. Тъй като смяташе да предприеме похода си през зимата, той очакваше цар Ород да е там. Възнамеряваше да плени него и всичките му синове, преди да успеят да се разпръснат и да съберат войските на цялата Партска империя.
Арменският цар Артавазд и клиентът му Абгар обаче възразиха срещу тази стратегия. Никой, твърдяха те, не можел да победи стрелковата конница на партите на равна местност. Покритите с метални брони конници и огромните им бронирани мидийски коне не можели да се сражават ефективно в планините, твърдяха Артавазд и Абгар. Насечената местност затруднявала също стрелците, които бързо изразходвали стрелите си и трябвало да галопират на равен терен, за да се прицелват с онази легендарна партска точност. Затова, говореха Артавазд и Абгар, Крас трябвало да тръгне към Мидийските планини, не към Месопотамия. Ако заедно с цялата арменска армия ударел сърцето на Партското царство на юг от Каспийско море и лятната царска резиденция Екбатана, нямало как да загуби, кълняха се те.
И на мен планът ми се стори добър — казах му го, но Крас не искаше да ме чуе. Не виждал никакви трудности да се справи с броненосците и стрелците и на равно. Честно казано, предполагам, че той просто не желаеше да влиза в съюз с Артавазд, защото така щеше да се наложи да дели плячката. Познаваш Марк Крас, Сервилия — светът няма достатъчно злато, за да насити такава алчност. Той нямаше нищо против Абгар, тъй като не беше цар на самостоятелна държава и следователно нямаше право на равностоен дял в плячката. Докато Артавазд щеше да вземе половината. И то съвсем справедливо.
Каквато и да беше причината, Крас отказа категорично. Равнините на Месопотамия били по-подходящи за маневри на римската войска, инатеше се той. Не искал войниците му да се разбунтуват като при Лукул, когато зърнали планината Арарат в далечината и си дали сметка, че пълководецът им смята да я изкачат. Освен това планинската кампания в далечна Мидия трябвало да се проведе през лятото. Армията му, изтъкваше Крас, щяла да бъде готова за поход рано през април. Смятал, че ако накара войниците си да чакат до секстил, щял да убие ентусиазма им. По мое мнение добри аргументи, но само на пръв поглед. Не съм виждал войниците на Крас да се въодушевяват по никое време и при никакви обстоятелства. Разочарован, цар Артавазд напусна Антиохия. Той, разбира се, се беше надявал чрез съюза с Рим да узурпира властта над цялото Партско царство. След като му беше отказано обаче, той реши да се сближи с партите. Остави Абгар в Антиохия като шпионин и от заминаването му всичко, което вършеше Крас, бе съобщавано на врага.
През март пристигна послание от цар Ород. Главният посланик бе много стар мъж на име Вагиз. Толкова странно изглеждат тези партски благородници с масивните си златни огърлици; с кръглите им, инкрустирани с перли шапки без периферии, прилични на обърнати паници; с изкуствените им бради, закрепени със златни конци за ушите им; със златните им премени, осеяни с блестящи драгоценни камъни и перли. Колко ли още богатства трябва да има във Вавилон!
Вагиз помоли Крас да се придържа към договорите, сключени от Сула и Помпей Велики с партите, според които всичко на запад от Ефрат е владение на Рим, а всичко на изток — на партите.
Крас направо им се изсмя в лицата!
„Скъпи ми Вагизе — рече той през смях, — предай на цар Ород, че ще преразгледам тези договори… след като завзема Селевкия на Тигър и Вавилон!“
Вагиз не отговори веднага. Сетне вдигна ръка и показа дланта си на Крас.
„Косми ще пораснат тук, Мрак Красе, ако стъпиш в Селевкия!“
Косите ми настръхнаха. Тези изречени с пискливия му глас думи прозвучаха като предсказание.
Както сигурно си забелязала, Марк Крас беше много груб с тези източни царе, които са много обидчиви. За такова осмиване шегаджията трябваше да се прости с главата си. Неколцина от нас се опитахме да го разубедим, но проблемът бе, че там присъстваше и синът му Публий, който го обожаваше и смяташе, че баща му не може да сгреши по никакъв начин. Публий бе ехото на Крас и той слушаше ехото си, не гласа на разума.
В началото на април потеглихме на североизток от Антиохия. Войниците бяха унили и се движеха мъчително бавно. Хедуиските конници недоволстваха и в плодородната долина на Оронтес, но щом стигнахме по-бедните пасбища на Цирус, те започнаха да се държат като упоени. Трите хиляди галатийци също не проявяваха ентусиазъм. Всъщност колоната ни напомняше повече на траурно шествие, отколкото на победоносен поход. Самият Крас пътуваше отделно от войската, в носилка, тъй като пътят бе твърде неравен за колесница. В интерес на истината, струва ми се, че той не беше съвсем добре със здравето. Публий Крас все се суетеше около него. Не е лесно за един мъж на шейсет и три години да води военна кампания, особено когато не е бил на война почти двайсет години.
Абгар, арабинът, не вървеше с нас. Беше тръгнал напред месец по-рано. Трябваше да се срещнем с него на източния бряг на Ефрат при Зевгма, където стигнахме в края на месеца. Това е показателно за мудния ни ход. В началото на зимата водите на Ефрат спадат до най-ниското си ниво. Никога не съм виждал такава река! Толкова широка, дълбока и могъща! Въпреки това не се очакваше да срещнем затруднения при преминаването й по понтонния мост, който инженерите ни построиха, трябва да отбележа, бързо и умело.
Ала не стана според очакванията, както толкова много други неща в този обречен поход. Неочаквано ни застигнаха свирепи бури. Уплашен, че нивото на реката може да се покачи, Крас отказа да отложи прекосяването й. И така, войниците запълзяха по мятаните от вълните понтони; мълнии удряха на по десет места наведнъж, гръмотевиците накараха конете да побеснеят от ужас, а въздухът засия с бледа жълта светлина и придоби странната сладникава миризма, която винаги ми е напомняла за морето. Беше ужасно. А и бурята не отслабваше. Ден след ден. Дъждът бе толкова силен, че превърна почвата в кал, а реката се вдигаше все повече и повече. Въпреки това преминаването продължи.
Никога не си виждала толкова нестройна тълпа като нашата войска, след като най-сетне преминахме на източния бряг. Нямаше нищо сухо, включително зърното и храната в кервана с провизиите. Въжетата на метателните съоръжения се раздуха и омекнаха, въглищата за ковачниците бяха неизползваеми, палатките бяха като от плат за булчински рокли, а скъпоценните ни дървени трупи за укрепленията — напукани и начупени. Представи си, ако можеш, четири хиляди коне (Крас не позволи на бойците да вземат по два), две хиляди мулета и няколко хиляди вола побеснели от ужас. Нужни ни бяха две нундини, за да ги успокоим, шестнайсет скъпоценни дни, през които трябваше да сме навлезли вече дълбоко в Месопотамия. Легионерите не бяха в много по-добро състояние от животните. Походът, говореха между себе си, бил прокълнат. Също като самия Крас. Всички щели да загинат.
Абгар обаче пристигна начело на четирите си хиляди лековъоръжени пехотинци и конници. Събрахме се на военен съвет. Цензорин, Варгунтей, Мегабок и Октавий, четирима от петимата Красови легати искаха да продължим през цялото време по течението на Ефрат. Така беше по-безопасно, имаше паша за животните и по пътя можехме да се запасим с още храна. Аз се съгласих с тях, но ми дадоха да разбера, че не е уместно един прост квестор да съветва по-висшите магистрати.
Абгар се обяви против следването на Ефрат. В случай, че не знаеш, на юг от Зевгма реката прави голям завой на запад и така щеше да удължи пътя ни с много километри. При вливането на Билехас Ефрат продължава през Месопотамия горе-долу по права линия и в желаната от нас посока, на югоизток.
Затова, рече Абгар, сме щели да спестим четири-пет дни, ако се насочим на изток от Зевгма през пустинята към Билехас. След това с рязък завой на юг сме щели да стигнем до Ефрат при Никефорион. С него като водач, твърдеше самоуверено Абгар, нямало как да се загубим, щели сме да преминем пустинята неусетно и без поражения.
И така, Крас се съгласи с Абгар и Публий Крас се съгласи с татко си. Щяхме да предприемем кратък преход през пустинята. Отново четирима легати опитаха да убедят Крас да не го прави, но той не искаше да чуе. Бил укрепил Кари и Синака и тези крепости щели да ни осигурят достатъчна защита — макар че не вярвал да имаме нужда от каквато и да било защита. Така смяташе и нашият приятел цар Абгар. Толкова далеч на север нямало да има нито един парт.
Обаче те бяха там. Абгар се беше постарал. Всеки наш ход се знаеше в Селевкия, а цар Ород бе далеч по-добър стратег от бедния, полудял за пари Марк Крас.
Предполагам, скъпа ми Сервилия, че тъй като прекарваш времето си само в Рим, не знаеш много за Партското царство. Затова ще ти кажа, че това е една голяма империя, включваща много области. Самата Партия се намира на изток от Каспийско море, затова владетелят им се нарича цар на партите, а не цар на Партия. Под управлението на цар Ород са Мидия, Мидия Атропатена, Персия, Гедрозия, Кармания, Бактрия, Маргияна, Согдияна, Сузияна, Елимаида и Месопотамия. Повече земи от всички римски провинции.
Всеки от тези райони се управлява от сатрап, носещ титлата „Сурен“. Повечето от тях са синове, племенници, братовчеди, братя или чичовци на царя. Самият цар никога не ходи в Партия. През лятото управлява от Екбатана в ниските планини на Мидия, през пролетта и есента посещава Суза, а зимно време се оттегля в Селевкия на Тигър в Месопотамия. Това, че посвещава толкова време точно на най-западните провинции на огромната си империя, вероятно се дължи на Рим. Той се бои от нас, не от индийците или серикците, макар че и те са велики народи. Той държи Бактрия изкъсо, за да контролира масагетите, тъй като те са отделни племена, не единна нация.
По стечение на обстоятелствата сатрапът на Месопотамия се оказа много способен управник и на него Ород повери кампанията срещу Крас. Самият цар на партите тръгнал на север, за да се срещне с арменския цар Артавазд в столицата му Артаксата с достатъчно голяма войска, в случай че не го посрещнат твърде гостоприемно. Взел и сина си Пакор. Пахлави Сурен (така се казваше сатрапът) останал в Месопотамия, за да ръководи друга армия, която да се разправи с нас. Разполагал с десет хиляди ездачи — стрелци и двехилядна тежка конница от броненосци. Без никаква пехота.
Интересен човек бе този Пахлави Сурен. Едва на трийсет (на моя възраст) и племенник на царя, говори се, че бил изключително красив, изтънчен, дори женствен. Нямал влечение към жените, предпочитал момчета между тринайсет и петнайсет години. Щом станели твърде големи за вкуса му той ги назначавал във войската или в управлението като висши служители. Това е напълно допустимо според партските обичаи.
Това, което го тревожело най-много, когато събирал хората си, бил един факт, добре известен и на Крас, и на останалите от нас — факт, който, както ни уверяваше Абгар, щял да ни осигури лесна победа. А именно, че партските конни стрелци изразходват твърде бързо стрелите си. Затова въпреки умението си да стрелят точно от гърба на препускащия кон те много скоро се оказват непотребни.
Пахлави Сурен измислил как да се поправи това. Подготвил огромен керван от камили, натоварени с кошове резервни стрели. След това събрал няколко хиляди роби и ги обучил как да доставят стрелите на конниците в самия разгар на битката. Затова, когато тръгнал от Селевкия, за да ни пресрещне със стрелковата и бронираната си конница, той повел безкраен керван камили и роби.
Ти ще попиташ откъде знам всичко това. Когато му дойде времето ще стигна и до това, а сега ще ти споделя само, че го научих от един удивителен принц в еврейския царски двор, Антипатер, чиито шпиони и осведомители му носят вести от всяко крайче на света.
Край Билехас се кръстосват керванските пътища между Палмира и Никефорион и този през Кари за Едеса и Амида. Към този кръстопът се бяхме запътили.
Имахме трийсет хиляди римски пехотинци, хиляда хедуиски конници и три хиляди галатийски. Те бяха разтревожени още преди да навлезем в пустинята, а там ставаха все по-уплашени с всеки изминал ден. За да го установя, бе достатъчно да пояздя между тях и да послушам разговорите им: Крас бил прокълнат, всички щели да умрат. Нямаше никаква опасност от бунт, тъй като склонните да се опълчат срещу предводителите си войници поне притежават някаква воля и енергия. Нашите бяха загубили всякаква надежда. Те просто се бяха примирили да срещнат съдбата си като пленници, поведени към пазара на роби. Хедуиските конници бяха най-зле. Никога в живота си не бяха виждали такава пустош, сивкав, мрачен пейзаж, лишен от всякакъв подслон и красота. Те се затваряха в себе си и не се интересуваха от нищо.
 

Два дни след навлизането ни в пустинята започнахме да виждаме малки групички парти, най-често стрелци, по-рядко броненосци. Не че ни притесняваха. Те се приближаваха, след това пришпорваха конете си и изчезваха. Сега знам, че са поддържали връзка с Абгар и са докладвали на Пахлави Сурен, който лагеруваше край Никефорион при вливането на Билехас в Ефрат.
Достигнахме Билехас четири дни преди юнските иди и аз помолих Марк Крас да издигне здраво укрепление и да се установим на лагер достатъчно дълго, за да могат легатите и трибуните да въдворят някакъв ред във войската. Крас обаче не искаше и да чуе. Бързаше, защото вече твърде дълго пътувахме. Искаше да достигнем каналите на мястото, където Тигър и Ефрат почти се сливат, преди началото на лятото и вече започваше да се съмнява, че ще успеем. Затова нареди войниците да направят кратка почивка и да продължат надолу по Билехас. Все още бе ранен следобед.
Изведнъж забелязах, че цар Абгар и четирите му хиляди войници буквално са се изпарили. Изчезнали! Няколко галатийски разузнавачи пристигнаха в галоп, крещейки, че приближава многобройна партска конница, но едва успяха да привлекат вниманието, когато от всички посоки ни засипаха стрели и войниците започнаха да падат като есенни листа. Никога не съм виждал толкова бърза и жестока атака като този дъжд от стрели.
Крас не предприе нищо, просто стоеше и гледаше. „Всеки момент ще спрат — крещеше иззад прикритието на щитовете, — скоро ще им свършат стрелите.“
Стрелите не им свършиха. Римските войници панически бягаха и падаха. Падаха. Накрая Крас накара тръбачите да свирят „строй се в квадрат“, но твърде късно. Броненосците настъпиха, огромни мъже върху огромни коне, покрити с черни железни ризници. Забелязах, че когато се движат в тръс (твърде тежки са за галоп), звънтят като милиони монети в хиляди кесии. Питам се дали и Крас се е замислил за това сравнение. Земята трепери под копитата им. Вдигат огромен облак прах около себе си, така че изглеждат, сякаш изникват от димна завеса.
Публий Крас събра хедуиските конници, които като че внезапно бяха възвърнали самообладание. Може би се чувстваха сигурни само по време на битка. Галатийците се присъединиха към тях и четирите хиляди конници се врязаха сред броненосците като разгневени бикове. Тежката кавалерия се разпръсна и отстъпи, Публий Крас и хората му ги последваха в прашния облак. По време на затишието Крас успя да строи пехотата в квадрат. След това зачака хедуите и галатийците да се върнат, молейки боговете. Появиха се обаче пак броненосците. Носеха главата на Публий Крас забучена на копие. Вместо да нападнат пехотата, те започнаха да обикалят квадрата и да размахват зловещия си трофей. Публий Крас сякаш ни гледаше; очите му проблясваха, а лицето му бе почти без драскотина.
Баща му бе покрусен — няма думи, с които да опиша какво се случи после. Ала загубата на сина му сякаш го промени. Той обикаляше целия строй, шегуваше се, насърчаваше хората си да се държат, говореше им, че синът му им е спечелил скъпоценно време с живота си, но че скръбта била само негова.
„Дръжте се! — не спираше да крещи. — Дръжте се!“ Те се държаха, редиците им постоянно се топяха под безспирния дъжд от стрели, докато не се спусна нощ и партите не се оттеглиха. Те явно нямат обичай да се бият нощем.
Тъй като не бяхме построили лагер и нямаше какво да ни задържа на това място, Крас нареди изтегляне към Кари, на около осемдесет километра на север. На разсъмване започнахме да пристигаме, препъвайки се. Бяхме останали може би половината от пехотата и шепа конници. Кари имаше малка крепост, но нищо не бе в състояние да защити толкова много хора, в такъв голям безпорядък.
Тук ще си позволя да спомена, че Кари е на кръстопътя на керванските пътища за Едеса и Амида вече две хиляди години и също мога да кажа, че за тези две хиляди години не се е изменила ни най-малко. Представлява жалки кирпичени къщурки с формата на кошери насред каменна, безжизнена пустош. Мръсни овце, мръсни кози, мръсни жени, мръсни деца, мръсна река, големи купчини изсушена тор като единствен източник на топлина в суровите студове, само нощното небе внася малко красота в тази мизерия.
Гарнизонът, който се командваше от префекта Копоний, разполагаше с една-единствена кохорта. Когато се появихме, той изпадна в паника. Нямахме храна, защото партите бяха пленили кервана с провизиите; повечето хора и коне бяха ранени. Не можехме да останем в Кари, това бе очевидно.
Крас свика съвета и решиха да се оттеглим през нощта към Синака, пак на същото разстояние на североизток към Амида. Крепостта бе по-добра и имаше известни запаси от зърно. „В най-неправилното направление!“ — искаше ми се да закрещя. Ала Копоний бе довел един жител на Кари на съвета. Андромах. И Андромах се кълнеше, че партите дебнели между Кари и Едеса, между Кари и Самозата, между Кари и кое да е друго селище по поречието на Ефрат. След това предложи да ни заведе до Синака, а оттам до Амида. Сломен от мъка по Публий, Крас прие. О, той наистина бе прокълнат! Каквото и решение да вземеше, то се оказваше погрешно. Андромах беше местният партски шпионин.
Знаех си, знаех си, знаех си! С напредването на деня все повече се убеждавах, че да тръгнем с Андромах към Синака, означава сигурна смърт. Затова свиках свой съвет. Поканих Крас. Той не присъства. Другите дойдоха: Цензорин, Мегабок, Октавий, Варгунтей, Копоний, Егнаций. И отблъскващо нечистоплътните и опърпани местни гадатели и заклинатели — Копоний обитаваше тази неописуема клоака на света достатъчно дълго, за да ги събере около себе си като мухи около разлагащ се труп. Заявих пред събралите се, че могат да правят каквото искат, но още с падането на нощта аз тръгвам на югозапад към Сирия, не на североизток към Синака. Ако партите дебнеха, бях готов да поема риска. Само че, така им казах, изобщо не вярвах, че са там. Стига толкова скенитски водачи!
Копоний се възпротиви. Също и останалите. Не било достойно легатите, трибуните и префектите да изоставят пълководеца си. Нито пък квестора му. С мен се съгласи единствено префектът Егнаций.
Аз загубих самообладание (Касиев недостатък, признавам).
„Останете тогава и умрете! — изкрещях. — На когото му е мил животът, да намира по-бързо кон, защото аз тръгвам за Сирия и вече не се доверявам на никого другиго, освен на щастливата си звезда!“
Гадателите се размърдаха и зашушукаха.
„Не, Гай Касий! — проплака най-старият от тях, накичен с амулети, миши кости и зловещи очи от ахат. — Тръгни, добре, но не веднага! Луната е още в Скорпион! Изчакай да влезе в Стрелец!“
Огледах ги. Не можах да сдържа смеха си.
„Благодаря за съвета — рекох, — ала това е пустиня. Предпочитам скорпионите пред стрелците.“
Около петстотин от нас препуснахме в галоп и продължихме цяла нощ ту в бавен ход, ту в тръс, ту пак в галоп. До разсъмване достигнахме Европус, наречен от местните Карчемиш. Никакви парти не ни очакваха, а Ефрат бе спокоен и успяхме да се прехвърлим с лодки заедно с конете. Спряхме едва когато стигнахме Антиохия.
По-късно научих, че Пахлави Сурен избил всички, които предпочетоха да останат с пълководеца си. Когато ние сме били в Европус, на втория ден преди юнските иди, Крас и войската му обикаляли в кръг, без да се приближат към Синака, благодарение на Андромах. Партите ги нападнали отново. Било е пълно поражение. След отчаяни опити за оттегляне и противопоставяне нашите били посечени до последния човек. Всички легати, които останаха с Крас, загинали — Цензорий, Варгунтей, Мегабок, Октавий, Копоний.
Заповедта на Пахлави Сурен била изпълнена. Марк Крас бил пленен жив, за да чака пристигането на цар Ород. Как е станало, никой не знае, дори Антипатер, но наскоро след залавянето му станало спречкване. Крас загинал.
Седем сребърни орела попаднаха в ръцете на Пахлави Сурен край Кари. Никога вече няма да ги видим. Отпътували са при цар Ород за Екбатана.
Така аз се оказах най-висшият римлянин в Сирия, начело на една раздирана от страх провинция. Всички бяха убедени, че партите настъпват, а нямахме войска. През следващите два месеца укрепих Антиохия така, че да издържи на всякакво нашествие, и организирах система от наблюдателни постове, за да се известят жителите на долината на Оронтес навреме, за да могат да потърсят убежище в града. След това (можеш ли да повярваш?) започнаха да се връщат войници. Не всички бяха загинали при Кари. Успях да събера около десет хиляди. Достатъчно, за да съставя два добри легиона. А според безценния ми осведомител Антипатер още десет хиляди от оцелелите при първата битка край Билехас били пленени от Пахлави Сурен и изпратени на границата на Бактрия отвъд Каспийско море, за да отблъскват набезите на масагетите. Стрелите нанасят сериозни рани, но рядко се умира от тях.
До настъпването на ноември се почувствах достатъчно сигурен, за да обиколя провинцията си. Е, тя наистина е моя. Сенатът не направи нищо, за да ме избави от задълженията ми. На трийсет години Гай Касий Лонгин е управител на Сирия. Невероятна задача, но не и непосилна за мен.
Първо отидох в Дамаск, след това в Тира. Тъй като тирийците са много красиви хора, човек би си помислил, че и градът им е такъв. Ала това е едно отвратително място. Вони непоносимо на мъртви охлюви. Цялата околност е засипана с планини от изварени мурексови черупки, по-високи от къщи. Не мога да си обясня как тирийците живеят на този остров на разложение и приказни богатства. Все пак Фортуна закриля управителя на Сирия. Приютиха ме във вилата на главния етнарх Деметрий, луксозна постройка на брега, където морските ветрове отнасят надалеч вонята на разлагащи се охлюви.
Там се запознах с мъжа, чието име вече споменах — Антипатер. Петдесет и осем годишен, той е много влиятелен човек в еврейското царство. По вероизповедание твърди, че е евреин, но всъщност е идумеец, очевидно не съвсем същото като юдей. Той нанесъл обида на синода, главната им религиозна институция, като се оженил за набатейска принцеса на име Кипра. Тъй като гражданството на юдеите се предава по майчина линия, това означава, че синовете и дъщерята на Антипатер не са евреи. И следователно той, колкото и да е амбициозен, не може да стане цар на евреите. Нито пък синовете му. Независимо от това нищо не може да раздели Антипатер от Кипра, която го съпровожда навсякъде. Невероятно привързани са един към друг. Тримата им синове, всичките още юноши, са изумителни за възрастта си. Най-големият, Фазаел, е впечатляващ младеж, но средният, Ирод, е невероятен. Можеш да го наречеш съвършено съчетание на лицемерна хитрост и жестока безскрупулност. Иска ми се да остана в Сирия още десет години само за да видя какво ще излезе от него.
Антипатер ме запозна с партското виждане за злощастния поход на бедния Марк Крас и доведе до знанието ми още много интересни факти. След блестящата си победа край Билехас Пахлави Сурен, управителят на Месопотамия, бил привикан в летния дворец в Екбатана. Никой поданик на царя на партите не може да се представя по-добре от повелителя си. Ород бил твърде доволен от победата над Крас, но блестящото водачество на войските му от Пахлави Сурен, неговия племенник, никак не му се поправило. Ород го наказал със смърт. В Рим след победата пълководеца го очаква триумф. В Екбатана загубваш главата си.
Когато се срещнах с Антипатер в Тира, аз имах два добри легиона, но не се очертаваше битка, в която да ги изпитам. Това се промени много скоро. След отминаването на партската опасност евреите започваха да недоволстват. Макар че Аристобул и синът му Антигон бяха върнати в Рим от Габиний след въстанието им, друг син на Аристобул на име Александър реши, че е време да смъкне Хиркан от престола, на който го въздигна Габиний. Благодарение на усилията на Антипатер, бих добавил. Е, цяла Сирия знаеше, че управителят е един прост квестор. Каква удобна възможност. Двама други високопоставени евреи, Малих и Пейтолай, решиха да подкрепят Александър в заговора му.
Затова аз тръгнах към Йеросолима (или Ерусалим, ако повече ти допада това име). Макар че не ми се наложи да стигна чак дотам, преди да срещна еврейската войска — над трийсет хиляди души. Сражението се състоя там, където реката Йордан излиза от Генизаретското езеро. Да, те имаха значително превъзходство, но Пейтолай, който командваше войската им, просто бе събрал една необучена тълпа от галилейски планинци, беше сложил гърнета главите им и мечове в ръцете им и ги бе хвърлил срещу два тренирани, дисциплинирани (и след Кари — опитни) римски легиона. Аз ги държах изкъсо и войниците ми бяха възвърнали до голяма степен увереността си. Посрещаха ме с всички почести на пълководец, макар че се съмнявам сенатът да разреши триумф на един прост квестор. Антипатер ме посъветва да убия Пейтолай и аз последвах съвета му. Антипатер не е предател на скенитите, макар че много евреи не биха се съгласили с оценката ми. Те искат да управляват малкото си кътче от света без покровителството на Рим. Антипатер обаче е реалист. Рим няма да им позволи.
Галилейците не дадоха много жертви. Изпратих трийсет хиляди на пазара за роби в Антиохия и така за пръв път извлякох изгода от командването на армията си. Тертула ще се омъжи за богат човек!
Антипатер е добър човек. Той е разумен, гъвкав и готов да служи на Рим, за да предотврати избиването между евреите. Те явно постоянно враждуват помежду си, освен ако няма външна опасност, която да ги сплоти; като Рим или Египет в по-стари времена.
Хиркан все още държи трона и върховната си свещеническа длъжност. Оцелелите заговорници Малих и Александър се подчиниха безусловно.
А сега стигам до последните страници от книгата на забележителната кариера на Марк Крас. Той загинал след Кари, да, но това не сложило край на земния му път. Пахлави Сурен накарал да отрежат главата и дясната му ръка и ги изпратил на необичайно пътуване от Кари за Артаксата, столицата на Армения, далеч на север сред величествените планини, където Аракс тече към Каспийско море. Там царете Ород и Артавазд били решили да бъдат братя, не врагове, и да скрепят съюза си с женитба. Пакор, синът на Ород, се оженил за Лаодика, дъщерята на Артавазд. Някои неща стават също както в Рим.
По време на празненствата в Артаксата зловещият керван напредвал на север. Партите били пленили и оставили жив един центурион на име Тай Пациан, защото имал удивителна прилика с Крас — висок, ала толкова набит, че пак изглеждал нисък, с онзи негов характерен вид на бик. Облекли му парадната тога на Крас, а пред него сложили лудуващи палячовци, облечени като ликтори и носещи снопове пръчки, завързани с черва на римски легионери, украсени с кесии и главите на легатите му. Зад мнимия Марк Крас се кълчели танцьорки и куртизанки, пеещи обидни песни, и няколко мъже, показващи книги с еротично съдържание, намерени в багажа на трибуна Росций. След тях идвали главата и десницата на Крас, а накрая — нашите седем сребърни орела.
Излиза, че цар Артавазд е страстен любител на гръцкия театър. Ород също говори, гръцки, така че на тържествата по случай сватбата на Пакор и Лаодика били представени няколко знаменити гръцки драми. Вечерта, когато керванът пристигнал в Артаксата, се играела „Вакханките“ на Еврипид. Е, ти познаваш тази пиеса. Ролята на царица Агаве се играела от един известен местен актьор, Ясон Тралски. Ясон Тралски обаче е по-известен с омразата си към римляните, отколкото с блестящите си изпълнения на женски роли.
В последната сцена Агаве излиза с главата на сина си, цар Пантей, на поднос, след като сама я е откъснала във вакханския си бяс.
Когато му дошло времето, царица Агаве излязла на сцената. И на подноса си носила главата на Марк Крас. Ясон Тралски положил подноса, свалил маската си и вдигнал главата на Крас — лесна работа, тъй като както много плешиви мъже той пускаше косите над тила си дълги и ги сресваше напред. Ухилен до уши, актьорът заклатил главата напред-назад.
„Свят е дарът, който нося, пресен, току-що откъснат от дървото!“ — завил той.
„Кой го откъсна?“ — запял хорът.
„Моя бе таз част!“ — провикнал се Помаксартър, висш офицер от войската на Пахлави Сурен.
Казват, че сцената била изиграна много добре.
Главата и дясната ръка били изложени (и доколкото ми е известно, още са) на показ на градските стени на Артаксата. Тялото на Крас останало на лобното му място край Кари за гощавка на лешоядите.“
 
„О, Марк! Този край се очакваше. Не виждаше ли накъде вървиш? Атей Капитон те прокле. Евреите те проклеха. Твоите войници повярваха в тези проклятия, а ти не правеше нищо, за да се освободиш от тях. Петнайсет хиляди добри римски воини са мъртви, други десет хиляди са осъдени да скитат до края на дните си покрай една чужда граница, хедуиските ми конници ги няма вече, повечето галатийци също, а Сирия е в ръцете на един предприемчив, невероятно надменен и самонадеян младеж, чиито думи на презрение те осъждат навеки. Партите убиха тялото ти, а Гай Касий унищожи името ти. Знам кое от двете бих предпочел.“
„Твоят прекрасен голям син е мъртъв. Той също стана пир за лешоядите. В пустинята няма нужда да изгаряш или да погребваш труповете. Старият цар Митридат завърза Мании Аквилий върху едно магаре с лице към задницата му и наля разтопено злато в гърлото му, за да го излекува от алчността му. Това ли бяха замислили Ород и Артавазд да сторят и с теб? Ти обаче ги изигра — умря бързо, преди да успеят да го направят. Бедният, беззащитен центурион Пациан вероятно е посрещнал тази мъчителна участ вместо теб. А твоите безжизнени очи продължават да гледат невиждащо неизбродимите, заснежени планини към ледения безкрай на Кавказ.“
Цезар остана дълго време седнал, потънал в спомени. Колко доволен бе останал Крас, че върховният жрец е поставил една камбана, за която той беше твърде стиснат да плати. Колко умело и търпеливо бе издебнал Спартак в сезона на снеговете. Колко трудно беше да убедят него и Помпей да се прегърнат пред народа върху рострите след края на първото им съвместно консулство. Колко лесно се беше съгласил да издаде разпореждането, което спаси Цезар от ръцете на лихварите и от постоянно изгнание. Колко много, много приятни моменти бяха преживели между въстанието на Спартак и Галската война. Колко страстно бе мечтал Крас за една голяма военна кампания и за последващия си триумф.
О, това голямо, мило, безстрастно лице в Лука.
Вече го нямаше. Изкълван от лешоядите. Не изгорен, не погребан. Цезар застина. Беше ли се замислил някой за това? Той издърпа един папирус, натопи писалката си в мастилницата и написа на приятеля си Месала Руф в Рим да плати откуп за онези, които бяха загубили главите си, за да могат да платят за прекарването си през реката към света на мъртвите.
„Превърнах се — помисли си, потърквайки очи — в откупник на отрязаните глави.“
 
* * *
 
За щастие Луций Корнелий Балб Големия се случи при Цезар, когато той получи отказа на Помпей за двете сватби и за разрешението да се кандидатира за консул задочно.
— Толкова съм самотен — рече Цезар на Балб, но без съжаление. Вдигна рамене. — Е, това е нормално, когато човек започне да остарява.
— Докато — добави тихо Балб — се оттеглиш, за да се наслаждаваш на плодовете на труда си и намериш време да се събереш с приятелите си.
В очите на Цезар заиграха пламъчета.
— Каква ужасна перспектива! Не искам да се оттеглям, Балбе.
— Не смяташ ли, че ще дойде време, когато няма да е останало нищо повече за вършене?
— Не и за римлянин като мен. Когато галската ми кампания и второто ми консулство изтекат, трябва да отмъстя за Марк Крас. Още не съм се съвзел, а получавам това…
Той потупа писмото на Помпей.
— А смъртта на Публий Клодий?
Пламъчетата изчезнаха.
— Смъртта на Публий Клодий бе неизбежна. Не можеше да се позволи повече да се подиграва с _мос майорум_. Младият Курион го описа най-добре в писмото си до мен — учудващо е колко различни хора успя да събере Клодий. Както го описа, Клодий смятал да предаде римската власт в ръцете на тълпа неримляни.
Балб, римски гражданин от неримски произход, запази самообладание:
— Говори се, че младият Курион бил изключително затруднен финансово.
— Нима? Имаме ли нужда от него?
— За момента не. Но положението може да се промени.
— Какво мислиш за Помпей, като имаш предвид отговора му?
— А ти какво мислиш, Цезаре?
— Не съм сигурен, но съзнавам, че допуснах грешка с опита си да го примамя с нова женитба. Той е станал твърде претенциозен към съпругите си, това е сигурно. Дъщерята на един Октавий и една Анхария не е достатъчно добра за него, така поне мога да прочета между редовете. Може би трябваше веднага да му кажа какво съм замислил, без увъртания: веднага щом по-младата Октавия порасне достатъчно, за да може да се омъжи, да му измъкна първата и да я заменя с втората. Макар че и първата много щеше да му допадне. Не е Юлия, но е отгледана от Юлия. Това оказва влияние, Балбе.
— Съмнявам се аристократичното възпитание да има толкова голямо значение за Помпей, колкото аристократичния произход.
— Чудя се коя ли има предвид.
— Точно затова съм в Равена, Цезаре. Една птичка ми кацна на рамото и ми изчурулика, че добрите люде му предлагат вдовицата на Публий Крас.
Цезар подскочи:
— Проклятие! — Той се отпусна и поклати глава. — Метел Сципион никога няма да се съгласи, Балбе. Освен това аз познавам младата жена. Тя не е Юлия. Съмнявам се да позволи на такъв като Помпей да докосне дори крайчеца на робата й, камо ли да я повдигне.
— Един от проблемите на издигането ти в римската йерархия, въпреки всички опити на добрите люде да го предотвратят е, че те толкова се отчаяха, че вече обмислят възможността да използват Помпей по същия начин, по който го използва и ти. А как да го привържат към себе си, освен с брак, толкова престижен, че той да не смее да им се противопостави? Да го свържат с Корнелия Метела, означава направо да го приемат в редиците си. Помпей гледа на Корнелия Метела като на доказателство, че добрите люде го признават за първия мъж в Рим.
— Значи, мислиш, че е възможно.
— О, да. Младата жена е разсъдлива, Цезаре. Ако види, че този брак е абсолютно наложителен, тя ще се жертва със същата готовност, с която Ифигения се омъжи за Авлис.
— Макар и по далеч не същите причини.
— И да, и не. Съмнявам се, че Корнелия Метела ще бъде задоволена от кой да е друг мъж, освен от собствения си баща. А Метел Сципион има някаква прилика с Агамемнон. Корнелия Метела е влюбена в аристократичния си произход до такава степен, че дори Помпей от Пиценум не може да я изкара от тази самовлюбеност.
— Тогава — рече решително Цезар — тази година няма да бързам да се местя от другата страна на Алпите. Трябва да наблюдавам внимателно събитията в Рим. — Той стисна зъби. — О, къде отиде пословичният ми късмет? В род, известен с това, че винаги е давал повече момичета, отколкото момчета, аз не мога да намеря една жена, когато ми е най-необходимо.
— Тук късметът няма нищо общо, Цезаре. Ти ще оцелееш.
— Дочух, че Цицерон идвал в Равена.
— Скоро.
— Добре. Младият Целий има талант, който не бива да хаби за такива като Милон.
— А на него няма да му позволят да стане консул.
— Той принадлежи на Катон и Бибул.
Когато Балб се оттегли обаче, мислите на Цезар не се задържаха върху събитията в Рим. Върнаха се към Сирия и седемте сребърни орела, които в момента без съмнение бяха изложени на показ в главните зали на партския царски дворец в Екбатана. Трябваше да бъдат отнети от Ород, а това означаваше война с партите. Вероятно и с Артавазд арменеца. Откакто прочете писмото на Гай Касий, Цезар започна да обмисля стратегия за разгромяване на една огромна империя и на две големи войски. В Тиграноцерта Лукул бе доказал, че е възможно. След това беше провалил всичко. Или по-скоро бе разрешил на Публий Клодий да го провали. Това поне беше една добра новина. Клодий бе мъртъв. „И в моята армия никога няма да има такъв като Клодий! Ще имам нужда от Децим Брут, Гай Требоний, Гай Фабий и Тит Секстий. Всичките са чудесни мъже. Знаят как разсъждавам, ще могат да командват и да се подчиняват. Ала не Тит Лабиен. Не го искам за партската си кампания. Може да изкара службата си в Галия, но след това той няма място при мен.“
Създаването на система за управление в Галия на дългокосите се оказа изключително трудна задача, макар че Цезар знаеше как да го постигне. Едно от основните неща бе създаването на добри връзки с достатъчно галски големци и осигуряването на две неща: първо, галите да се убедят, че в бъдеще ще имат думата; и второ, избраните галски управници да са напълно верни на Рим. Не като Акон или Версенжеторикс, а като Комий и Вертикон — убедени, че запазването на галските обичаи и традиции може да се постигне само зад римския щит. О, Комий искаше да бъде провъзгласен за цар на всички белги, да, но това беше допустимо. Това желание се коренеше в идеята всички белги да се обединят в една нация, да не се делят на много племена. Рим се справяше добре с царете — клиенти; имаше десетина такива.
Тит Лабиен обаче не мислеше далновидно и нямаше дарба на политик. Той мразеше Комий само защото белгът предпочиташе да не го използва за посредник, а да общува пряко с Цезар.
Тъй като знаеше това, Цезар винаги държеше Лабиен и царя на атребатите на разстояние. Макар че, докато Хирций не беше пристигнал от Отвъдна Галия предния ден, той не си бе давал сметка за причината Лабиен да поиска Гай Волузен Квадрат, военен трибун на необходимата възраст, за да управлява префектура, да му бъде назначен за първи заместник през зимата.
— Още един, който мрази Комий — обяви Хирций, който изглеждаше изтощен от пътуването. — Кроят заговор.
— Волузен мрази Комий? Защо? — намръщи се Цезар.
— Случило се е по време на втория поход в Британия, доколкото разбирам. Обикновена вражда. И двамата харесвали една и съща жена.
— И тя предпочела Комий.
— Точно така. Е, напълно разбираемо. Беше бритка и вече под опеката на Комий. Помня я. Хубаво момиче.
— Понякога — въздъхна Цезар — ми се иска да можехме да се размножаваме чрез издънки. Жените са такова затруднение, което никой мъж не е заслужил.
— Подозирам — усмихна се Хирций, — че понякога и те мислят същото за нас.
— Този философски спор няма да ни помогне да разберем истината за Волузен и Лабиен. Какъв заговор замислят?
— Лабиен ми докладва, че Комий подклаждал размирици.
— Само това ли? Не дава ли подробности?
— Съобщава само, че Комий обикалял менапиите, нервните и ебуроните и подготвял ново въстание.
— Сред тези племена, изтребени почти до крак?
— И че бил близък с Амбиорикс.
— Удобно име. Само че Комий по-скоро ще гледа на Амбиорикс като на заплаха за жадуваното му царуване над цяла Белгика, отколкото като на желан съюзник.
— Съгласен съм. Точно затова се усъмних. Един дългогодишен познат на Комий ми подшушна кого смята той за най-добър трамплин към трона — теб.
— Какво друго?
— Ако Лабиен се беше задоволил с това, вероятно нямаше да се вдигам да идвам тук чак от Самаробрива. Последното от характерните му кратки писма ме накара да потърся повече сведения за този тъй наречен заговор от самия Лабиен.
— Какво каза той?
— Че нямало от какво да се тревожа. Той щял да се справи с Комий.
— А! — Цезар се наведе напред и събра ръце между коленете си. — Значи си отишъл лично при Лабиен?
— Твърде късно, Цезаре. Делото е извършено. Лабиен извикал Комий на среща. Вместо да отиде лично, изпратил Волузен със стража от внимателно избрани центуриони сред верните на Лабиен. Комий (който не заподозрял нищо нередно) отишъл с неколцина приятели без войска. Предполагам, че не е останал особено доволен да завари Волузен, макар че какво точно е станало, нямам представа. Знам само каквото ми разказа Лабиен със смесени чувства на гордост, че е измислил толкова гениален план, и съжаление, че се е провалил.
— Да не искаш да кажеш, че Лабиен е имал намерение да убие Комий? — не повярва на ушите си Цезар.
— О, да. Дори не опита да го скрие. Според него ти си пълен глупак да се доверяваш на Комий. Лабиен бил сигурен, че кроял заговор.
— Без доказателства?
— Не можа да представи никакви, когато настоях. Просто твърдеше, че той бил прав, а ти си грешал. Добре го познаваш, Цезаре. Той е твърдоглав!
— Какво станало после?
— Волузен наредил на единия от центурионите да извърши убийството, докато другите трябвало да пазят никой от атребатите да не се измъкне. Сигналът за убийството трябвало да бъде, когато Волузен протегне ръка да се здрависа с Комий.
— Юпитере! Какви сме станали, наследници на Митридат? Такава постановка е присъща за източните царе! О… Продължавай.
— Волузен протегнал ръка, Комий подал своята. Центурионът извадил меча и замахнал. Или не е преценил добре, или не е одобрявал задачата. Улучил Комий във веждата, ударил го доста леко, та не успял да му счупи черепа, дори не го зашеметил. Волузен измъкнал меча си, но Комий избягал. Атребатите заобиколили царя си и се изтеглили без жертви.
— Ако не бях го чул от теб, Хирций, никога нямаше да повярвам — изрече бавно Цезар.
— Вярно е, Цезаре, вярно е!
— Значи, Рим загуби един много ценен съюзник.
— Опасявам се, че да. — Хирций извади един малък свитък. — Получих това от Комий. Чакаше ме в Самаробрива. Не съм го разпечатал, защото е предназначено за теб. Вместо да ти го препращам, реших да го донеса лично.
Цезар взе свитъка, счупи печата и го разгъна.
 
„Аз съм предаден и всичко сочи, че това е твое дело, Цезаре. Ти не държиш хора, които нарушават заповеди или действат на своя глава до такава степен. Мислех те за достоен мъж и пиша това с болка, не по-малка от тази от раната ми. Можеш да задържиш титлата си на цар на всички белги. Аз ще остана с народа си, който не е способен на такава низост. Ние се избиваме едни други, да, но не безчестно. Вие нямате достойнство. Дадох клетва. Докато съм жив, да не се срещам с римлянин доброволно.“
 
— Светът в този момент ми се струва безкраен лабиринт от посечени глави — изсъска през зъби Цезар. — Ала, казвам ти, Авле Хирций, ще изпитам огромно удоволствие да отделя главата на Лабиен от раменете му! Бавно. А преди това ще нашибам с камшик.
— Какво по-точно смяташ да направиш?
— Абсолютно нищо.
Хирций го изгледа удивен:
— Нищо ли?
— Нищо.
— Ама… ама… трябва поне да докладваш за случилото се пред сената! Може да не е наказанието, което предпочиташ за Лабиен, но така поне ще го лишиш от всякаква надежда за по-нататъшна кариера.
Цезар го погледна с гняв и насмешка:
— Не мога да го сторя, Хирций! Виж какви главоболия ми създаде Катон заради така наречения германски посланик! Дори една дума да стигне до сената или до Катон, моето име ще се разнася по целия свят, та чак до небесата. Не това на Лабиен. Тези сенатски псета няма да лаят по Лабиен. Ще са твърде заети да хапят мен.
— Прав си, разбира се — въздъхна Хирций. — Което означава, че на Лабиен пак ще му се размине.
— Засега — успокои го Цезар. И неговото време ще дойде, Хирций. Когато се видим следващия път, той ще разбере точно какво е отношението ми към него и какво ще се случи с кариерата му, ако зависи от мен. Веднага щом престане да ми е нужен в Галия, ще се разведа с него също така безцеремонно, както Сула с бедната си умираща жена.
— А Комий? Ако се постарая, Цезаре, може би ще успея да го убедя да се срещне с теб. Няма да му е трудно да разбере твоето отношение по въпроса.
Цезар поклати глава:
— Не, Хирций. Няма да стане. Отношенията ми с Комий бяха изградени на основата на пълно взаимно доверие, а то вече не съществува. Защото отсега нататък всеки от нас ще гледа другия с подозрение. Той се е зарекъл никога вече да не се среща с римлянин доброволно. Галите приемат тези клетви също толкова насериозно, колкото и ние. Комий е изгубен за мен.
 
* * *
 
Животът в Равена не беше голямо изпитание. Цезар имаше вила там, защото държеше и школа за гладиатори. Климатът се смяташе за най-добър в цяла Италия и нямаше малария, което правеше града най-подходящ за физически тренировки.
Обучението на гладиатори бе доходно занимание и на Цезар му доставяше толкова голямо удоволствие, че държеше няколко хиляди, макар че повечето бяха в школата му в Капуа. Равена бе запазена за най-добрите, онези, за които Цезар имаше други планове, след като завършат кариерата си на арената.
Агентите му купуваха или взимаха от военните съдилища само най-обещаващите мъже и петте или шестте години, които те прекарваха по цирковете, минаваха добре за тях, ако Цезар бе собственикът им. Бяха главно дезертьори (даваше им се право на избор между лишаване от граждански права и гладиаторството), макар че имаше и осъдени за убийства или дори доброволци. От последните Цезар никога не взимаше; смяташе, че всеки свободен римлянин с желание да се бие трябва да се запише в легионите.
Настаняваха ги удобно, хранеха ги добре и не ги преуморяваха от работа, както в повечето гладиаторски школи, които не бяха затвори. Гладиаторите идваха и си отиваха, когато решаха, освен ако не бяха ангажирани с двубой. В такъв случай трябваше да стоят в школата, да останат трезви и да тренират усилено — никой собственик на гладиатори не обичаше да гледа питомците си да биват убивани или осакатявани на арената.
Гладиаторските битки бяха изключително популярно зрелище, макар че не се провеждаха в големите циркове; състояха се на по-малки арени, като площада на някое градче например. По традиция някой богаташ, загубил близък човек, почиташе паметта му, като организираше погребални игри, а те включваха гладиаторски битки. Наемаше гладиатори от някоя школа, обикновено между четири и четирийсет двойки, за които плащаше щедро. Те отиваха в градчето биеха се и се връщаха в школата. След шест години или трийсет двубоя те биваха освобождавани, присъдата им се смяташе за изтърпяна. Така запазваха гражданските си права, спестяваха малко пари и имената им ставаха известни из цяла Италия.
Една от причините за интереса на Цезар към тези хора бе съдбата им след завършване на гладиаторската кариера. Той смяташе, че ако влязат отново в римското общество, тези хора напразно ще пропилеят придобитите ценни умения, като се хващат като телохранители. Той предпочиташе да ги привлече в легионите си, но не като обикновени войници. От добрите гладиатори, стига да не са получили твърде много удари по главата, ставаха отлични военни инструктори, а някои ставаха блестящи центуриони. Той също така се забавляваше да връща дезертьорите отново в легионите, но вече като командири.
Така се стигна до основаването на школата в Равена. В школата в Капуа, разбира се, не беше стъпвал, откакто управляваше Галия, защото един управител на провинция нямаше право да стъпва в Италия, особено когато командваше войска.
Имаше и друга причина Равена да вижда Цезар по-често от който и да било друг град в Илирикум или Италийска Галия. Намираше се близо до реката Рубикон, границата между Италийска Галия и Италия, и пътищата между нея и Рим, отдалечен на триста и двайсет километра, бяха превъзходни. Това означаваше, че куриерите, които постоянно сновяха между двата града, стигаха бързо, а и многото хора, пожелали да дойдат от Вечния град, за да видят Цезар лично (тъй като той не можеше да отиде при тях), пътуваха комфортно.
След смъртта на Клодий той следеше събитията в Рим с известна тревога; беше съвсем сигурен, че Помпей се стреми към диктаторството. По тази причина му бе писал с предложенията за женитба, макар че по-късно съжали за това — не приемаше много леко отказа. Помпей бе придобил такова влияние, че не смяташе за нужно да се подмазва на когото и да било, дори на Цезар. А той може би напоследък ставаше малко по-популярен от необходимото за доброто спокойствие на първия мъж в Рим. Въпреки това след издаването на закона, позволяващ му да се кандидатира за консулския пост ин абсенция, той се замисли дали преценката му за Помпей не е плод на изкривените сведения от втора ръка, които бе принуден да получава. О, какво не би дал, за да прекара един месец в Рим! Но беше невъзможно. Като управител на провинция с единайсет легиона под свое командване на него му бе абсолютно забранено да преминава Рубикон.
Щеше ли Помпей да успее и да бъде провъзгласен за диктатор? Рим и сенатът в лицето на хора като Катон и Бибул се противопоставяха ожесточено, ала от Равена, далеч от насилието, което разтърсваше Рим всеки ден, не беше трудно да се види кой стои зад тези безредици. Това беше Помпей. Той мечтаеше да стане диктатор и се опитваше да принуди сената да го обяви за такъв.
Когато дойде вестта за избирането на Помпей за консул без колега, Цезар избухна в смях. Толкова хитро, колкото и незаконно! Добрите люде бяха вързали ръцете на Помпей, макар че поставяха властта в тях. И той бе достатъчно наивен, за да се хване. Просто един неконституционен пост с неограничена власт! И той дори не си даваше сметка, че като го приема, показва на цял Рим (и на Цезар), че не е достатъчно решителен, за да се бори, докато не получи напълно конституционните права на диктатор.
„Ти винаги ще си останеш селско момче, Помпей Велики! Никога няма да навлезеш във всички градски хитрини. Те те изиграха, а ти дори не забелязваш. Седиш си на Марсово поле и се мислиш за победител. Ала не си. Те ти поставиха клопка и ти се хвана. Как само щеше да ти се присмива Сула!“
 

Главната крепост на сеноните беше Агединкум на брега на река Икауна и там Цезар разквартирува шест от легионите си за зимата — все още не беше убеден в лоялността на това могъщо племе, особено след екзекуцията на Акон.
Гай Требоний живееше в самия Агединкум и командваше войската, докато Пълководеца бе в Италийска Галия. Това обаче не означаваше, че му беше разрешено да води война, факт, известен на всички галски племена. И те точно на това разчитаха.
През януари Требоний бе зает с най-трудната задача за един командир — да осигури достатъчно зърно и други продукти за изхранването на трийсет и шестте си хиляди войници. Реколтата тази година беше толкова добра, че ако имаше по-малко легиони, Требоний нямаше да търси жито извън земите около крепостта. Сега обаче трябваше да се обърне и към други източници.
По принцип закупуването на зърно бе задължение на един цивилен римлянин, конника Гай Фуфий Цита. Той отдавна пребиваваше в Галия, говореше местните езици и имаше добри отношения с племената в централните райони. Обикаляше с цяла каруца пари и силно въоръжена охрана от три кохорти и проверяваше дали галските големци са склонни да продадат поне част от реколтата си. Караше и високи фургони, теглени от по десет вола, впрегнати два по два. Щом някое от возилата се напълнеше с жито, то се отделяше от кервана и се връщаше в Агединкум, където го разтоварваха и отново го изпращаха на Фуфий Цита.
След като изчерпа всички ресурси на териториите на север от Икауна и Секвана, той и спътниците, му се прехвърлиха в земите на мандубиите, лингоните и сеноните. Отначало фургоните му продължиха да се пълнят с доста задоволителна скорост, ала след като навлязоха във владенията на сеноните, количеството на постъпващото зърно рязко спадна. Екзекуцията на Акон имаше ефект, Фуфий реши, че с опитите да закупи жито от сеноните няма да постигне много, и се премести на запад, в земите на карнутите. Продажбите веднага скочиха.
Доволен, Фуфий Цита и старшите му съдружници се установиха в Ценабум, столицата на карнутите. Тук беше безопасно за каруцата с пари (пък и тя вече не беше пълна колкото преди) и нямаше нужда да го придружават цели три кохорти. Той ги върна в Агединкум. Ценабум бе почти като втори дом за Фуфий Цита. Той щеше да остане там сред римските си приятели и да довърши спокойно изкупуването.
Ценабум всъщност беше главен град в Галия. Тук имаше условия някои богати хора, главно римляни, но и немалко гърци, да живеят в крепостта. Извън крепостните стени имаше възможност за развитие на металургията. Само Аварикум бе по-голям и макар че Фуфий Цита понякога си спомняше с носталгия за него, той бе доволен, че е тук.
 

Споразумението между Версенжеторикс, Луктерий, Литавик, Кот, Гутруат и Седулий, макар и сключено в много емоционална обстановка непосредствено след екзекуцията на Акон, не загуби силата си. Всеки от шестимата мъже се върна при племето си и заговори на хората си и макар че не споменаваха нищо за обединението на всички гали под единно командване, те не спираха да обсъждат коварството и надменността на римляните, несправедливото убийство на Акон, накърняването на свободата им. Много плодоносно поле за работа — галите копнееха да отхвърлят римското иго.
Гутруат от карнутите не се нуждаеше от допълнително убеждаване, за да се присъедини към Версенжеторикс. Той много добре знаеше, че Цезар го смята за изменник. Следващият гръб, който щеше да изпита бича, и следващата глава, която щеше да се търколи, бяха неговите. Той го знаеше. Не че имаше някакво значение, ако преди това вгорчи живота на Цезар. Затова, когато се върна в земите си, той веднага изпълни обещанието си към Версенжеторикс — отиде направо в Карнутум, където живееха друидите, и издири Катбад.
— Прав си — рече върховният друид, след като изслуша разказа за Акон. Замълча, сетне добави: — Версенжеторикс също е прав, Гутруате. Трябва да се обединим, за да прогоним римляните. Иначе няма да се справим. Ще събера друидския съвет.
— А аз — обяви ентусиазирано Гутруат — ще обиколя по земите на карнутите и ще разтръбя бойния зов!
— Боен зов ли? Какъв боен зов?
— Думите, които Думнорикс и Акон изкрещяха, преди да бъдат убити. „Свободен човек в свободна страна!“
— Прекрасно! Само че трябва малко да го промениш. „Свободни хора в свободна страна!“ Това е началото на обединението, Гутруате. Когато човек започне да мисли за всички, преди да помисли за себе си.
Карнутите започнаха да се събират на групички, винаги далеч от римски уши. А ковачниците извън Ценабум започнаха да правят единствено метални ризници, промяна на дейността, която нито Фуфий Цита, нито другите чужденци забелязаха.
До средата на февруари цялата реколта бе събрана. Всеки хамбар и житница в страната бяха пълни. Шунката беше опушена; свинското и еленското — осолени; яйцата, цвеклото и ябълките — складирани в подземия; кокошките, патките и гъските бяха угоени; говедата и овцете — преместени встрани от пътя на войските.
— Време е да започваме — рече Гутруат на големците си — и ние карнутите ще сме първи. Като водачи на галската мисъл на нас се пада честта да ударим най-напред. И трябва да го сторим, докато Цезар е отвъд Алпите. Идва тежка зима, а Версенжеторикс твърди, че е наложително да му попречим да се върне при легионите си. Те няма да посмеят да напуснат лагерите си без него, особено през зимата. До пролетта вече ще сме се обединили.
— Какво смяташ да правиш? — попита Катбад.
— Утре призори ще нападнем Ценабум и ще избием всеки римлянин и грък, които се крият там.
— Това е недвусмислено обявяване на война.
— За останалите гали, не за Рим. Не смятам вестите от Ценабум да стигнат до Требоний. Ако научи, той веднага ще изпрати послание до Цезар. Нека Цезар си стои отвъд Алпите, докато цяла Галия се вдигне на оръжие.
— Добра стратегия, ако проработи. Надявам се да имаш повече успех от нервните.
— Ние сме келти, не белги, Катбаде. Освен това нервните държаха Квинт Цицерон в изолация от Цезар в продължение на цял месец. Това е достатъчно. Още един месец и ще дойде началото на зимата.
 
* * *
 
И така Гай Фуфий Цита и останалите чужденци в Ценабум получиха потвърждение на старата римска поговорка, че всяко въстание в провинциите започва с избиването на цивилни римски граждани. Под командването на Гутруат една група карнути нахлуха в столицата си и избиха всички чужденци, Фуфий Цита сподели съдбата на Акон — бе публично бичуван и обезглавен. Макар че умря още под бича. След като сами го бяха насърчавали да удря по-силно, карнутите нямаше за какво да упрекнат палача. Главата на Фуфий Цита бе занесена тържествено в свещената гора на Ез и там бе принесена в жертва от Катбад.
В Галия новините се разпространяваха много бързо, макар че начинът на предаването им означаваше, че колкото по-далеч стигнат от източника, толкова повече се изкривяваха. Галите просто си крещяха през полето.
Това, което отначало гласеше: „Римляните в Ценабум са избити!“ след двеста и трийсет километра се превърна в „Карнутите са се вдигнали на въстание и са избили всички римляни в земите си!“ Толкова измина вестта от утрото на убийствата до вечерта, когато новината вече се крещеше из главния град на арверните, Герговия, и достигна ушите на Версенжеторикс.
Най-после! Най-после! Въстание в сърцето на Галия вместо сред белгите или келтите на западното крайбрежие! Това вече бяха надеждни хора; хора, които бе сигурен, че ще се подчинят на него и военачалниците му, когато Великата армия на всички гали се събере; хора, достатъчно разсъдливи, за да разберат значението на металната ризница и шлема, да разберат начина на водене на война на римляните. Ако карнутите се бяха вдигнали, не след дълго щяха да ги последват и сеноните, паризиите, свесионите, битуригите и всички други племена в Централна Галия. И той, Версенжеторикс, щеше да ги спои във войската на обединена Галия!
Разбира се, той също работеше за това, но не с такъв успех като Гутруат. Проблемът бе, че арверните още не бяха забравили опустошителната война, която бяха водили преди седемдесет и пет години срещу тогавашния Ахенобарб. Бяха разбити толкова жестоко, че световният пазар на роби видя само арвернски жени и деца — мъжете бяха избити до крак.
— Версенжеторикс, на арверните им бяха нужни седемдесет и пет години, за да се вдигнат отново — заговори Гобаницион пред съвета, опитвайки се да запази спокойствие. — Навремето ние сме били най-великият народ на Галия. Сетне, заслепени от гордостта си, се опълчихме срещу Рим. Победиха ни. Отстъпихме водещото си място на хедуите, сеноните, карнутите. Тези племена още ни надвишават по численост, но ние бързо ги настигаме. Затова, не, не бива отново да воюваме с Рим.
— Чичо, чичо, времената се менят! — възкликна младежът. — Да, ние бяхме победени! Да, бяхме смазани, унижени, продадени в робство! Ала ние сме само едно от многото племена! Ти продължаваш да говориш за сеноните и хедуите! За арвернска мощ, сравнена с хедуиската и карнутската! Това вече не може да бъде така! Онова, което се случва сега, е различно! Ние ще се съюзим и ще се превърнем в един народ под един девиз: свободни хора в свободна страна! Ние вече не сме арверните или хедуите, или карнутите! Ние сме галите! Ние сме съюз! Това е разликата! Обединени, ние ще разгромим Рим толкова решително, че той никога повече няма да изпрати войски в страната ни. И един ден галите ще влязат в Италия и Галия ще управлява света!
— Това са мечти, Версенжеторикс, глупави мечти. Сред народите на Галия никога няма да има съгласие.
Резултатът от този и много други спорове в арвернския съвет на старейшините бе забраната за Версенжеторикс да пристъпя през портите на Герговия. Не че това го накара да се оттегли. Той остана в дома си в околностите на крепостта и насочи усилията си към убеждаване на младите арверни в правотата си. И тук пожъна доста по-голям успех. С помощта на братовчедите си Критогнат и Веркасивелаун той заработи трескаво, за да накара младежите да видят единствения начин за спасението си — обединението.
Той не мечтаеше. Той планираше. Твърдо убеден, че най-трудно ще му бъде да убеди вождовете на другите галски народи, че той, Версенжеторикс, е онзи, който може да поведе войската на обединена Галия.
И така, когато вестта за събитията в Ценабум достигна Герговия, той я прие като знака, който толкова дълго очакваше. Свика войските, след това влезе в Герговия, узурпира властта от съвета на старейшините и уби Гобаницион.
— Аз съм вашият цар — заяви той в претъпканата със старейшини зала — и скоро ще стана цар на обединена Галия! Сега отивам в Карнутум, за да разговарям с водачите на другите племена, и по пътя си ще вдигна всички народи на въстание.
Другите племена се вдигнаха. В разгара на зимата мъжете започнаха да вадят ризниците си, да точат мечовете си, да се готвят за дълго отсъствие от дома. Цяла Централна Галия се тресеше от вълнение и то се пренесе и на североизток към белгите, на запад, към армориките, келтските племена, населяващи атлантическото крайбрежие, и на югозапад в Аквитания. Галия щеше да се обедини. Обединените гали щяха да прогонят римляните от земите си.
 
* * *
 
Най-трудната битка на Версенжеторикс обаче бе в дъбовите гори на Карнутум. Там се наложи да мобилизира всичките си сили и убедителност, за да накара останалите да го изберат за водач. Прекалено рано бе да настоява за титлата цар — това щеше да дойде едва след като покаже качества, с които да я заслужи.
— Катбад е прав — заяви той пред събралите се вождове; гледаше да използва повече името на върховния друид, отколкото това на Гутруат. — Трябва да държим Цезар далеч от легионите му, докато цяла Галия не се вдигне на оръжие.
На събранието бяха дошли много владетели, които не беше очаквал. Между тях — Комий от атребатите. И петимата мъже, с които бе сключил първоначалното споразумение, бяха тук. Луктерий още се колебаеше. Този, който обърна нещата в полза на Версенжеторикс обаче, бе Комий.
— Аз вярвах на римляните — заговори гневно царят на атребатите. — Не защото се чувствах предател на народа си, а по същата причина, поради която Версенжеторикс ни е събрал сега тук. Галия трябва да има един народ, не много племена. И аз мислех, че единственият начин това да се постигне, е като използваме Рим. Да оставим Рим, толкова централизиран, толкова организиран, толкова ефективно действащ, да направи това, което смятах, че галите никога не могат да постигнат. Да ни обедини. Да ни накара да мислим като един народ. Ала в този арверн, Версенжеторикс, аз виждам човека, притежаващ нужната сила, за да го постигне! Аз не съм келт, аз съм белг. Ала съм гал като всички вас! И казвам ви, приятели мои, аз ще последвам Версенжеторикс! Ще му се подчиня. Ще вдигна атребатите си и ще им кажа, че този човек е техен предводител, че аз съм само един негов военачалник!
Катбад проведе гласуването — върховният друид, който можеше да обяви Версенжеторикс за избран от всички водач на всеобщото движение за изгонване на римляните от родината на галите.
И Версенжеторикс, слаб, развълнуван, пламенен, продължи, за да покаже на останалите гали, че освен всичко умее и да размишлява.
— Цената на тази война ще е огромна — рече той — и всичките ни народи трябва да я споделят. Колкото по-равностойно участваме в поемането на цената, толкова по-единни ще сме. Всеки боец трябва да излезе на бойното поле с подходящо въоръжение и облекло. Не искам смели глупци, които да се събличат голи, за да покажат куража си, искам всички до последния човек да носят метални ризници и шлемове, всеки да носи голям щит, всеки да разполага с достатъчно копия, стрели, каквото си избере. И всяко племе трябва да изчисли от колко храна ще имат нужда воините му, да се погрижи да не се наложи да се върнат у дома, тъй като няма какво да ядат. Плячката няма да е голяма, не можем да очакваме да заграбим достатъчно, за да покрием загубите си. Няма да искаме помощ и от германите. Това би означавало да отворим задната си врата за вълка, докато прогонваме глигана през предната. Не можем да взимаме насила и от нашите, освен ако те не решат да подкрепят Рим. Защото, предупреждавам ви, всеки, който не се присъедини към нас, ще бъде смятан за предател на обединена Галия! Ремите и лингоните не са изпратили представители, затова нека ремите и лингоните да внимават! — Той се изсмя хладно. — С ремските коне ние ще бъдем по-добри конници и от германите!
— Битуригите също ги няма — обади се Седулий от лемовиките. — Дочух слухове, че предпочитали Рим.
— Забелязах отсъствието им. Някой има ли по-убедителни доказателства от този слух?
Отсъствието на битуригите бе сериозен проблем. В техните земи се намираха железните мини, от които можеше да се добие метал за много, много хиляди ризници, шлемове, мечове, върхове на стрели.
— Ще отида лично до Аварикум, за да проверя защо ги няма — намеси се Катбад.
— Ами хедуите? — попита Литавик, който бе дошъл с един от миналогодишните вергобрети, Кот. — Ние сме с теб, Версенжеторикс.
— Хедуите имат най-важното задължение, Литавик. Те трябва да се преструват на приятели и съюзници на Рим.
— О! — възкликна с усмивка Литавик.
— Защо да издаваме цялата си сила наведнъж? — попита Версенжеторикс. — Смятам, че докато Цезар си мисли, че хедуите са на негова страна, той ще е убеден в победата си. По навик ще нареди на хедуите да му дадат допълнително конници, допълнително зърно, допълнително месо, допълнително от всичко, от което има нужда. И хедуите трябва да се съгласят. Да се втурнат да помагат. Само че онова, което са обещали на Цезар, никога няма да стигне до него.
— Винаги с най-искрените ни извинения — добави Кот.
— О, да, задължително.
— Римската провинция е много голяма опасност, която не бива да подценяваме — обади се Луктерий от кардурките. — Галите от Провинцията са много добре обучени от римляните, могат да се бият в римски стил, имат складове, пълни с оръжие и сбруи, разполагат с конница. Страхувам се, че никога няма да успеем да ги обърнем срещу Рим.
— Рано е за такива пораженчески изявления! Все пак наистина трябва да се погрижим галите от Провинцията да не са в състояние да подкрепят Цезар. Това е твоя работа, Луктерий, тъй като идваш от граничните райони с Провинцията. След два месеца ще се съберем на оръжие тук, в равнината пред Карнутум. И тогава — война! Седулий поде бойния му вик:
— Война! Война! Война!
 
* * *
 
В Агединкум Требоний усещаше, че става нещо странно, макар че нямаше представа какво. Нямаше вести от Фуфий Цита от Ценабум, но не беше научил и за участта му. В околността не беше оцелял нито един римлянин или грък, за да му разкаже, а галите мълчаха. Житниците в Агединкум бяха почти пълни, но от повече от две нундини, когато Литавик от хедуите се беше отбил да го навести на път към Бибракт, не пристигаха фургони.
Литавик винаги се беше удивлявал колко миролюбиви изглеждат всички римляни. Гай Требоний бе красноречив пример. Доста дребен, посивял мъж, с адамова ябълка, винаги подскачаща нагоре-надолу, когато преглъщаше, и големи, тъжни сиви очи. И въпреки това той бе много умен, много способен пълководец, ползващ се с голямото доверие на Цезар, и никога не беше разочаровал военачалника си. Винаги правеше онова, което му наредяха. Римски сенатор, който навремето бе блестящ народен трибун. Верен на Цезар до гроб.
— Чул ли си нещо необичайно? — попита Требоний, който изглеждаше по-тъжен от всякога.
— Абсолютно нищо.
— Да си минавал край Ценабум?
— Всъщност не — отвърна Литавик, който не забравяше, че трябва да се преструва на приятел и съюзник на римляните. Нямаше смисъл да изказва лъжи, които можеха да бъдат проверени. — Ходих на сватбата на братовчед ми Мециосед, така че не съм минавал на юг от Секвана. Все пак всичко е спокойно. Не съм чул ни един слух, който да заслужава внимание.
— Фургоните с жито престанаха да пристигат.
— Да, това наистина е странно. Известно е, че сеноните и карнутите са много недоволни от екзекуцията на Акон. Може би отказват да продават зърно. Изпитваш ли недостиг вече?
— Не, имаме достатъчно. Просто очаквах да пристигне още.
— Съмнявам се да получиш скоро. Зимата ще настъпи всеки момент.
— Иска ми се всички гали да знаеха латински! — въздъхна Требоний.
— Е, хедуите са съюзници на Рим от дълго време. Аз съм учил там две години. Имаш ли някакви вести от Цезар?
— Да, в Равена е.
— Равена… Къде точно е това? Опресни познанията ми.
— На Адриатическо море, недалеч от Ариминум, ако това ще ти помогне.
— О, помага ми — отвърна Литавик и се изправи. — Е, трябва вече да тръгвам.
— Няма ли да останеш да хапнеш поне?
— По-скоро не. Не съм си взел зимния шал и топли панталони.
— Ти и твоите панталони! Не си ли научил нещо в Рим?
— Когато италийският въздух проникне под туниката ти, Требоний, той затопля всичко, що е под нея. Въздухът в Галия може да замрази и топки за балиста.
 

В началото на март над сто хиляди гали от много племена се събраха в Карнутум. Версенжеторикс бързо ги организира.
— Не искам провизиите ни да свършат, преди още да сме започнали — рече той пред съвета, събран в топлата къща на Катбад. — Цезар още е в Равена и изглежда, повече се интересува от събитията в Рим, отколкото от обстановката в Галия. Планинските проходи вече са блокирани от снега и той няма да успее да пристигне наскоро, независимо колко е бърз. Пък и ние ще разбием него и легионите му, независимо по кое време ще пристигне.
Катбад, с изморен и леко несигурен вид, седеше отдясно на Версенжеторикс с купчина свитъци пред себе си. Докато всички погледи бяха съсредоточени върху Версенжеторикс, той не преставаше да следи с очи жената, която шеташе тихо отзад, разнасяйки бира и вино. Защо се чувстваше толкова унил, толкова безсилен? Като повечето професионални свещенослужители по света той не беше надарен със способност да предвижда бъдещето. Тези умения бяха за отритнатите, за вечните странници, обречени като Касандра никой да не им вярва.
„Аз размишлявам от висотата на натрупаните си с труд знания, а жертвоприношенията показаха благоприятно стечение на събитията. Може би това, което чувствам сега, е просто една временна тревога — мислеше си той, — един стремеж към обективност, към безпристрастност. Версенжеторикс има някои общи качества с Цезар, чувствам приликата. Ала единият е изключително опитен римлянин, наближаващ петдесетте, а другият е трийсетгодишен гал, който никога не е предвождал войска.“
— Катбад — прекъсна размишленията му Версенжеторикс, — доколкото разбирам, битуригите са срещу нас.
— Думата, която използваха, бе „глупаци“ — отвърна той.
— Друидите им се опитаха да ги привлекат на наша страна, но племето е единодушно и не в наша полза. Ще ни продадат с удоволствие желязо, дори са готови да го закалят, но няма да воюват.
— Тогава ние ще излезем срещу тях — заяви без колебание Версенжеторикс. — Те имат желязо, но ние можем и сами да си го закаляваме и да го ковем. — Той се усмихна, очите му заблестяха. — Всъщност така става по-добре. Щом не искат да се присъединят към нас, няма нужда да плащаме за желязото им. Ще си го вземем. Не съм чул някое племе от тук събраните да изпитва недостиг на този метал, но в бъдеще ще ни е нужно още много. Утре тръгваме срещу битуригите.
— Толкова скоро? — потръпна Гутруат.
— Зимата ще става още по-сурова, Гутруате, трябва да я използваме, за да подчиним враждебните галски племена. До лятото Галия трябва да е обединена срещу Рим, не разделена между нас. През лятото ще се сражаваме срещу Цезар, макар че ако нещата потръгнат както възнамерявам, той няма да успее да използва легионите си.
— Бих искал да науча повече подробности, преди да тръгнем — намръщи се Седулий от лемовиките.
— Затова сме се събрали, Седулий! — засмя се Версенжеторикс. — Искам да направя проверка на присъстващите племена и да разбера кого още очакваме. Някои ще изпратя отново по домовете им да чакат пролетта, ще обявя военен данък, ще организирам сеченето на първите ни монети. Искам да се уверя, че воините, които ще тръгнат срещу битуригите, са добре въоръжени и екипирани. Ще обявя всеобщ сбор за пролетта, ще изпратя войски за Провинцията с Луктерий… И това са само малко от нещата, които трябва да обсъдим, преди да си легнем!
Той видимо се беше променил, решителен, възбуден, но в същото време търпелив. Ако някой попита двайсетте мъже в къщата на Катбад как трябва да изглежда бъдещият галски цар, те до един биха описали някой великан с голи гърди и яки мускули, с шарен шал, носещ цветовете на всички племена, с развята дълга коса, с мустаци до раменете, един Дагда, слязъл на земята. Ала въпреки това хилавият пламенен младеж, върху когото бе насочено сега вниманието им, не беше разочарование за тях — великите владетели на келтска Галия започваха да разбират, че по-важен е не външният вид, а това, което се крие вътре в човека.
— Своя войска ли ще имам? — удиви се Луктерий.
— Ти каза, че трябва да се справим с Провинцията, и кой ще изпълни по-добре тази задача от теб, Луктерий? Имаш нужда от петдесет хиляди човека и по-добре да избереш сред племената, които познаваш: твоите кардурки, сатените, пиктоните, андите. — Галът разрови купчината свитъци и погледна върховния друид. — Рутените записани ли са тук, Катбад?
— Не — отвърна друидът, без да си прави труда да проверява. — Те са с римляните.
— Тогава първата ти задача е да подчиниш рутените, Луктерий. Убеди ги, че правото и силата са на наша страна, не на римска. От рутените до водките има една крачка. По-късно ще обсъдим по-пълно стратегията ти, но рано или късно ще се наложи да разделиш силите си и да тръгнеш в две различни посоки, към Нарбон и Толоза и към хелвиите и Роданус. Аквитаните само чакат повод да се вдигнат, така че не след дълго доброволците ще са толкова, че ще се наложи да ги отпращаш.
— Утре ли да тръгна?
— Да, утре. Когато противникът е Цезар, всяко забавяне може да е фатално. Литавик, ти си иди вкъщи. Битуригите ще потърсят помощ от хедуите.
— А ние няма да бързаме да им я даваме — усмихна се Литавик.
— Не, постъпи по-хитро в този случай! Обърни се към легатите на Цезар за съвет, дори изкарай войската си! Сигурен съм, че ще измислиш основателна причина подкрепленията да не стигнат навреме. — Новият цар на галите, който още не бе поискал да го обявят за такъв, погледна изпитателно Литавик. — За едно трябва да се разберем отсега. Не искам никакви бъдещи обвинения за евентуални грабителски набези.
— Боите — досети се веднага той.
— Точно така. Когато Цезар върна хелветите в техните земи преди шест години, той позволи на хелветската издънка, боите, да останат в Галия под покровителството на хедуите, които ги използваха като буфер между своите земи и тези на арверните. Те се настаниха на земи, които ние, арверните, смятаме за наши, макар че вие твърдяхте, че са ваши. Ала, казвам ти, Литавик, боите трябва да се махнат и тези територии да ни се върнат. Хедуите и арверните вече се сражават на една страна, няма нужда от буфер. Искам вергобретите ви да вземат решение за изселването на боите и за връщането на тези земи на арверните. Съгласен ли си?
— Съгласен — отвърна Литавик и въздъхна с голямо облекчение. — Тези земи са второ качество. След войната хедуите ще вземат териториите на ремите като компенсация. Арверните могат да се настанят на земите на другите предатели, лингоните. Ти съгласен ли си с това?
— Съгласен — усмихна се Версенжеторикс.
Той насочи вниманието си отново към Катбад, който вече не изглеждаше особено доволен.
— Защо го няма цар Комий? — попита.
— Ще дойде чак през лятото. Надява се дотогава да обедини останалите живи белги — отвърна друидът.
— Цезар ни направи услуга, като го предаде.
— Не е бил Цезар — изсумтя презрително Катбад. — Говори се, че работата била изцяло дело на Лабиен.
— Нима долавям нотка на съчувствие към Цезар?
— В никакъв случай, Версенжеторикс. Ала слепотата не е добродетел! Ако искаш да победиш Цезар, трябва да го разбереш. Той може да съди един гал и да го екзекутира, както стори с Акон, ала не би прибягнал към коварство като това срещу Комий.
— Съдът срещу Акон беше един фарс! — възкликна гневно Версенжеторикс.
— Да, разбира се. Ала законен фарс! Трябва да разбереш това за римляните! Те искат всичките им действия да изглеждат законни. И за никой римлянин това не важи повече, отколкото за Цезар.
 

За пръв път Гай Требоний научи за похода срещу битуригите от Литавик, който пристигна уплашен в Агединкум в галоп от Бибракт.
— Има война между племената! — съобщи той.
— А срещу нас? — осведоми се Требоний.
— Не. Между арверните и битуригите.
— И?
— Битуригите молят хедуите за помощ. Имаме стари договори за приятелство още от дните, когато воювахме непрестанно с арверните. Земите на битуригите са от другата им страна, което означава, че с този договор арверните са пред труден избор.
— Какво смятат хедуите сега?
— Че трябва да изпратим подкрепления на битуригите.
— Защо идваш при мен?
Литавик отвори широко големите си сини очи.
— Много добре знаеш, Гай Требоний! Хедуите са приятели и съюзници на Рим! Ако чуеш, че хедуите се готвят за поход, какво би си помислил? Конвиктолав и Кот ме изпращат, за да те осведомя за събитията и да те помоля за съвет.
— Благодарен съм им за доверието. — Требоний го погледна напрегнато и прехапа устни. — Е, ако е само междуплеменен конфликт и няма нищо общо с Рим, тогава спази стария договор, Литавик. Изпрати помощ на битуригите.
— Изглеждаш разтревожен.
— По-скоро изненадан. Какво им става на арверните? Мислех, че Гобаницион и старейшините не одобряват войната срещу когото и да било.
Литавик допусна първата си грешка. Отговори твърде спокойно, твърде уверено:
— О, Гобаницион е мъртъв! Версенжеторикс царува в Герговия.
— Царува ли?
— Е, може би думата е твърде силна. Той е вергобрет без колега.
Това накара Требоний да избухне в смях. И все още ухилен, той изпрати Литавик от покоите си. В момента, в който хедуят изчезна в галоп, той събра Квинт Цицерон, Гай Фабий и Тит Секстий.
Квинт Цицерон и Секстий командваха легиони от шестте, които бяха разквартирувани около Агединкум, а Фабий — двата легиона, настанени при лингоните, на осемдесет километра от границата с хедуите. Посещението на Фабий в Агединкум бе неочаквано — беше дошъл, както сам се изрази, за да разсее скуката.
— Смятай я за разсеяна — рече Требоний с типичното си мрачно изражение. — Нещо става и никой не ни казва какво.
— Ама нали воюват помежду си? — отбеляза Квинт Цицерон.
— През зимата? — Требоний закрачи напред-назад. — Тези новини за Версенжеторикс ме потресоха, Квинте. Сред арверните вече управлява не мъдростта на годините, а огънят на младостта и аз не знам до какво ще доведе това. Всички помните Версенжеторикс. Би ли тръгнал той на война срещу съседно галско племе?
— Очевидно го е направил — отвърна Секстий.
— Във всеки случай твърде неочаквано и ти си прав, Требоний. Защо през зимата? — почуди се Фабий.
— Да сте получавали наскоро някакви новини?
Тримата легати поклатиха глави.
— Това само по себе си е странно, ако се замисли човек — продължи Требоний. — Обикновено все някой ни досажда, най-често с жалби и клевети. За колко мними заговора срещу Рим е обичайно да чуем за една зима?
— Десетки — отвърна с усмивка Фабий.
— А тази година не сме чули за нито един. Те са замислили нещо, кълна се. Де да беше тук Рианон! Или Хирций.
— Мисля — предложи Квинт Цицерон, — че трябва да осведомим Цезар. — Той се усмихна. — Тайно. Е, не чак с бележка в дръжката на някое копие, но в никакъв случай открито.
— И не през земите на хедуите — взе изведнъж решение Требоний. — Нещо в поведението на Литавик ме съмнява.
— Как да го изпратим тогава? — поинтересува се Фабий.
— От север. През територията на секваните до Везонцион, после през Генава, сетне до Виена. Най-лошото е, че проходът на Домициевия път е затворен. Ще се наложи да се мине по крайбрежието.
— Хиляда и двеста километра — отбеляза мрачно Квинт Цицерон.
— Тогава ще осигурим на пратениците всички възможни пропуски и най-добрите коне. Само двама души и в никакъв случай гали. Никой друг няма да знае, освен нас и двамата избраници. Двама яки млади легионери, които могат да яздят добре. — Требоний огледа въпросително събеседниците си. — Някакви предложения?
— Защо не двама центуриони? — предложи Квинт Цицерон. Другите го изгледаха ужасени.
— Квинте, той ще ни убие! Да оставим хората му без центуриони? Сигурно за толкова служба трябва да си разбрал, че той по-скоро ще жертва нас, отколкото един младши центурион.
— О, да, разбира се! — сепна се Квинт Цицерон, след като си спомни сблъсъка си със сугамбрите.
— Оставете на мен — каза решително Фабий. — Напиши посланието, Требоний, аз ще избера момчетата от моите легиони. Няма толкова да бие на очи. А и без това трябва да се връщам.
— Добре е да опитаме да се доберем до колкото се може повече информация — намеси се Секстий. — Пиши на Цезар, че в Никея на крайбрежния път ще го чакат още сведения, Требоний.
 
* * *
 
Цезар беше в Плаценция, така че писмото стигна до него за шест дни. Щом Луций Цезар и Децим Брут пристигнаха в Равена, нещата потръгнаха. Положението в Рим като че се беше стабилизирало и Цезар не виждаше причина да остане в Равена само за да види каква ще е съдбата на Милон, след като бъде изправен на съд. Ако нещо в настоящата ситуация го дразнеше, то бе поведението на новия му квестор, Марк Антоний, който му изпрати съобщение, че оставал в Рим до края на делото на Милон, тъй като щял да работи за обвинението. Каква наглост!
— Е, Цезаре, ти се смили и го повика — рече веднъж чичото на Антоний, Луций Цезар. — Аз никога не бих го взел.
— Нямаше да се смиля над него, ако не бях получил писмо от Авъл Габиний, при когото, както сам знаеш, Антоний е служил в Сирия. Той твърди, че си заслужавало да взема младежа. Пиел и ходел по проститутки твърде много, бил изключително мързелив и спял на военните съвети. Въпреки това, твърди Габиний, неудобството си струвало. Веднъж излязъл на бойното поле, той бил като лъв, ала лъв, способен да мисли разумно. Така че ще видим. Ако сметна, че ми пречи, ще го пратя на Лабиен. Това със сигурност ще е интересна комбинация! Лъв и пес.
Луций Цезар присви очи и не продума повече. Баща му и този на Цезар бяха първи братовчеди, първото поколение в този много древен род, получило консулството след дълъг застой — благодарение на съюза, скрепен с брака между лелята на Цезар, Юлия, и невероятно богатия парвеню от Арпинум, Гай Марий. Той обаче се оказа най-великият пълководец в римската история. Този брак доведе до пресен поток от пари в кесиите на Юлиите Цезари, а парите никога не им стигаха. С пет години по-възрастният Луций Цезар за щастие не беше завистлив човек. Гай, от по-младия клон на рода, се стремеше с всички сили да надмине по военни подвизи Гай Марий. Всъщност Луций Цезар бе пожелал да стане легат на Пълководеца само от любопитство. Толкова се гордееше от втория си братовчед, че изведнъж докладите до сената му се сториха недостатъчни. Изтъкнат бивш консул, уважаван съдия, дългогодишен член на колегията на гадателите, петдесет и две годишният Луций Цезар реши да се върне към военната кариера под командването на братовчед си Гай.
Пътуването от Равена до Плаценция не беше много тежко, защото Цезар спираше, за да разглежда дела във всеки град по Емилиевия път: Бонония, Мутина, Региум Лепидум, Парма, Фиденция. Това обаче, с което един обикновен управител би се занимавал цяла нундина, Цезар разглеждаше за един ден. Сетне идваше ред на следващото градче. Повечето жалби бяха от финансов характер и рядко се налагаше да се избират съдебни заседатели. Цезар изслушваше страните търпеливо, правеше изчисления наум, потъркваше с жезъла, символизиращ империума му, по масата и отсъждаше.
Следващия случай, моля… хайде, хайде! Никой не оспорваше решенията му. Вероятно, мислеше си развеселен Луций Цезар, заради деловата атмосфера, не толкова заради справедливостта на решенията. Едно решение е справедливо само за печелещия, не и за губещия.
В Плаценция поне щяха да спрат за повече време, защото там Цезар бе оставил Петнайсети легион на обучение по време на престоя си в Илирикум и Италийска Галия и сега искаше да види какво са научили войниците му. Заповедите му бяха недвусмислени: да се упражняват. Беше повикал петдесет обучаващи центуриони от Капуа, посивели ветерани, които приеха с радост задачата да направят живота на седемнайсетгодишните хлапаци ад, и им заръча да се занимаят с центурионите на Петнайсети във времето, отредено им за почивка. Сега беше моментът да види какво е постигнато през тримесечното обучение в Плаценция. Цезар обяви, че ще прегледа легионите на парадния площад на следващата сутрин.
— Ако се Представят добре, Дециме, можеш веднага да потеглиш с тях към Отвъдна Галия по крайбрежния път — рече той по време на вечерята.
Децим Брут кимна спокойно.
— Чух, че са станали отлични войници — рече и топна пръсти в една купичка с вода.
— Кой ти подшушна това? — поинтересува се Цезар.
— Един доставчик на храна за войската.
— Доставчик на провизии да разбира от такива неща?
— Че кой ще разбира повече? Войниците от Петнайсети са се упражнявали толкова усилено, че са изяли всичко що кряка, кудкудяка, блее и квичи в Плаценция, а местните пекари работят вече на две смени. Скъпи ми Цезаре, Плаценция те обожава.
— Точно попадение, Дециме! — засмя се Цезар.
— Доколкото съм разбрал, Мамура и Вентидий трябва да дойдат тук — отбеляза Луций Цезар, човек с доста по-добър апетит от братовчед си и любител на северната кухня, използваща по-малко подправки от лудите по лютото римляни.
— Идват вдругиден от Кремона.
Хирций, твърде зает, за да се храни заедно с тях, влезе и обяви:
— Цезаре, спешно писмо от Гай Требоний.
Той скочи и веднага свали крака от кушетката, на която се беше излегнал заедно с братовчед си, протегна ръка за свитъка. Счупи печата, разви листа и го прочете набързо.
— Плановете се променят — обяви с равен глас. — Как пристигна, Хирций? От колко време пътува?
— Само шест дни, Цезаре, минало е по крайбрежния път. Фабий е изпратил двама легионери, които са яздили по-бързо от вятъра, затрупал ги е с пари и официални пропуски. Справили са се добре.
— Така е.
Цезар внезапно се промени, промяна, която Децим Брут и Хирций познаваха добре, а Луций Цезар — никак. Спокойният управител на провинция се беше сменил с един решителен, енергичен, разсъдлив мъж като Гай Марий.
— Ще се наложи да оставя послания за Мамура и Вентидий. Дециме, издай заповед Петнайсети да е готов за поход на разсъмване. Хирций, погрижи се за кервана с провизиите. Никакви волове, всички каруци да се теглят от мулета. В Лигурия няма да намерим нищо за ядене, така че ще се наложи да носим храна за десет дни, макар че до Никея ще стигнем за много по-малко. Десет дни са до Акве Секстие. По-малко, ако Петнайсети е добър поне наполовина колкото Десети. — Той се обърна към братовчед си. — Луций, заминавам спешно на поход. Можеш да продължиш сам, ако искаш, иначе — утре да си готов.
— Утре тръгвам с теб — отвърна той и се обу. — Нямам намерение да пропусна това зрелище, Гай.
Гай обаче вече беше изчезнал. Луций Цезар вдигна вежди и погледна Хирций и Децим Брут:
— Никога ли не обяснява какво става?
— Ще обясни — успокои го Децим Брут и излезе.
— Казва ни само онова, което трябва да знаем — обясни Хирций; хвана Луций Цезар под ръка и го поведе спокойно към вратата. — Никога не губи време. Днес трябва да се погрижи всичко след него да остане в пълен ред, защото, струва ми се, скоро няма да се върнем в Италийска Галия. Утре вечер в лагера ще ни обясни какво става.
— Как ще успеят ликторите му да ни догонят? Забелязах, че той ги изтощи по Емилиевия път, а там на два дни им даваше почивка.
— Понякога си мисля, че трябва да обучаваме ликторите си в тренировъчния лагер редом с войската. Когато Цезар бърза, ликторите му остават назад, независимо дали е законно или не. Ще ни последват и той ще им оставя съобщение за мястото на главния му щаб. Там ще го чакат.
— Как успяваш да намериш мулета за толкова кратко време?
Хирций се усмихна:
— Повечето са „Мариеви мулета“. — Имаше предвид обичая на Марий да товари легионерите с багаж и така да ги превръща в мулета. — Това е друга особеност на Цезаровата войска, която ще ти направи впечатление, Луций. Всички мулета на Петнайсети ще чакат утре заедно с легионерите напълно готови за поход. Цезар изисква от легионите си да са винаги подготвени за незабавно тръгване.
 
* * *
 
На разсъмване на следващата утрин, когато Цезар, Луций Цезар, Авъл Хирций и Децим Брут влязоха в лагера, Петнайсети легион бе строен. Каквото и сътресение да бяха преживели бойците от вестта, че веднага тръгват на поход, и от бързата подготовка, не го показваха. Първата кохорта зае плавно мястото си зад Пълководеца и тримата му легати; Десетата, на опашката, се придвижи с не по-малка бързина.
Легионерите крачеха в редици по осем. Слънцето заблестя в излъсканите им за така и несъстоялия се парад ризници. Вървяха гологлави, препасани с мечовете и кинжалите си, хванали копията в десниците си. Всеки войник носеше личните си вещи на чаталеста пръчка върху лявото си рамо, на нея отстрани се заканваше щитът, на края й блестеше шлемът. Багажът на легионера съдържаше храна за пет дни: жито, нахут или някакво друго вариво и пушено месо; манерка със зехтин, чиния и чаша — всичките от бронз; принадлежности за бръснене; резервни туники; шалчета и бельо; оцветен гребен от конски косми за шлема; кръгъл сагум (покривало) с дупка за главата по средата, изработен от водонепропусклива, мазна лигурийска вълна; чорапи и животински кожи за войнишките му обувки при студено време; вълнени панталони; одеяло; плитка плетена кошница за изнасяне на пръст и всичко друго, без което не можеше да живее, например талисман за късмет или кичур коса от любимата му. Някои предмети се разпределяха между спящите в една палатка: един носеше огнивото; друг — солта за себе си и другите си седем другари; трети — скъпоценната мая за хляба им; торбичка с билки; лампа и шишенце с масло за нея; снопче клони за подпалки. Някакъв инструмент за копаене, като долабра или лопатка, и два кола за оградата на походния лагер се закрепяха за пръчката на багажа, така че да направят цялата конструкция лесна за носене.
На осем войници имаше по едно муле, натоварено с мелничка за брашно, малка пещ за хляб, бронзови тенджери и котли, резервни копия, мехове за вода и добре сгъната палатка с рейки и колчета. Десетте мулета на центурията вървяха зад самата центурия, за всяко от тях се грижеха двамата цивилни помощници на осемте бойци, сред чиито задължение по време за поход бе поддържането на запасите от вода. Тъй като при този спешен поход нямаше официален керван за багаж, след всяка центурия се движеше по една каруца, теглена от по шест мулета, съдържаща инструменти, пирони, известно количество личен багаж, буре вода, една по-голяма мелница, резервна храна и палатката и вещите на центуриона — той бе единственият в центурията, който се движеше без никакъв товар.
Четири хиляди и осемстотин войници, шейсет центуриона, триста артилеристи, стотина специалисти по инженерните съоръжения и оръжейници и хиляда и шестстотин цивилни прислужници съставляваха легиона в пълната му бойна мощ. С тях, теглени от мулета, се движеха трийсетте метателни съоръжения: десет хвърлящи камъни балисти и двайсет изстрелващи стрели катапулти с различни размери, заедно с коли, натоварени с резервни амуниции. Артилеристите се движеха редом със скъпоценните си машини, смазваха осите им, суетяха се около тях, галеха ги. Бяха много способни в стрелбата, която не представляваше просто мятане — те умееха да изчисляват траектории и с една стрела от катапулта можеха да улучат със забележителна точност отделен вражески войник, обслужващ таран или обсадна кула. Стрелите бяха за живи цели, камъните — за поразяване на машините на противника и за всяване на паника сред хората.
„Добре изглеждат“ — мислеше със задоволство Цезар, докато сновеше между шейсетте центурии, за да върши своята работа: да повдига бойния им дух, да им обяснява къде отиват и какво се очаква от тях. От първата до десетата кохорта колоната, в чиято среда се движеше артилерията, се проточваше на километри. Едва след като завърши задачата си, Цезар слезе от коня и тръгна пеш.
— Ако минавате по шейсет километра на ден, ще имате два дни почивка в Никея! — провикваше се той с широка усмивка. — Ако се влачите с по петдесет, до края на тази война ще ви давам само най-противните задачи! От Плаценция до Никея са триста и двайсет километра и аз трябва да стигна там за пет дни! За толкова имате храна и повече няма да получите! Момчетата от другата страна на Алпите имат нужда от нас и ние ще сме там, преди онези негодници галите да са се усетили! Така че крачете по-бодро, момчета, и покажете на Цезар колко струвате!
Те показаха колко струват и то беше много повече, отколкото когато сугамбрите ги бяха изненадали. Пътят, построен от Марк Емилий Скавър между Дертона и Генуа на Тосканско море, бе шедьовър на инженерната мисъл и почти нямаше наклон, когато пресичаше планински проходи по виадукти или се виеше по склоновете около могъщи върхове. И макар че този между Генуа и Никея не се доближаваше дори малко по качество до него, той беше значително по-добър, отколкото по времето, когато Гай Марий бе повел трийсетте си хиляди бойци към Галия. Щом легионерите свикнаха с темпото и дългите преходи, започнаха да изминават шейсет километра въпреки късите зимни дни. След продължителните тренировки войниците вървяха леко и даже се шегуваха, че споделяли съдбата на Мариевите мулета. Те много добре съзнаваха колко лошо бе представянето им до този момент и бяха твърдо решени да се реваншират.
В Никея войската получи обещаната двудневна почивка, докато Цезар и легатите му си блъскаха главата над поредното писмо от Гай Требоний, което ги чакаше там:
 
„Успяхме да се доберем до тези сведения, Цезаре, като отвлякохме един арвернски друид и го изпратихме за разпит при Лабиен. Защо друид, ще запиташ ти. С Фабий, Секстий и Квинт Цицерон го обсъдихме и решихме, че някой крепостен няма да знае достатъчно, а един воин ще предпочете да умре, вместо да ни издаде нещо важно. Докато друидите са мекушави. Ако нашите народни трибуни се ползваха дори с половината от тяхната неприкосновеност, те щяха да управляват Рим много по-уверено. Избрахме Лабиен да го разпита, защото… е, май няма нужда да обяснявам, нали? Макар че, предполагам, друидът се е разприказвал много преди Лабиен да нагорещи железата си до червено.
В началото на февруари Гай Фуфий Цита, неговите пълномощници, останалите римски цивилни граждани и неколцина гръцки търговски, живеещи в Ценабум, са били убити, ала вестта не е успяла да стигне до нас. В същия ден карнутите разгласили новината по цялата територия до Герговия. Версенжеторикс е бил изгонен от столицата, но щом научил за Ценабум, узурпирал властта в арвернския старейшински съвет и убил Гобаницион. Сетне се титулувал цар. И лудите глави сред арверните го посрещнали като такъв.
На съвещание с Гутруат на карнутите отишъл и твоят стар приятел, върховният друид Катбад. Нашият осведомител не успя да каже кой друг е присъствал, освен Луктерий, вергобретът на кардурките. И Комий! След края на съвета започнало свикване на войските.
Тази война не е шега, Цезаре. Галите от устието на Моза до Аквитания, от източната до западната им граница се съюзяват. Убеден, че Галия разполага с достатъчно сили, за да ни прогони, Версенжеторикс се е заел с обединението й.
Войските се събрали край Карнутум в началото на март за зимна кампания. Срещу нас ли, ще попиташ ти. Не, срещу племената, които отказват да подкрепят каузата им.
Луктерий с петдесет хиляди кардурки, пиктони, анди, петрокории и сантони нападна рутените и габалите. След това продължили през Провинцията, по-точно към Нарбон и Толоза, за да прекъснат комуникациите ни с Испания. Имат задача да вдигнат също така волките и хелвиите.
Самият Версенжеторикс повел осемдесет хиляди сенони, карнути, арверни, свесиони, паризии и мандубии срещу битуригите, които отказали да приемат идеята за обединена Галия. Тъй като те притежават много железни мини, лесно е да се досетиш защо той толкова иска да ги убеди, че грешат.
Докато ти пиша тези редове, Версенжеторикс вече върви през земите на битуригите. Нашият осведомител друид казал, че той щял да тръгне срещу нас с настъпването на пролетта. Стратегията му не е лоша. Възнамерява да те държи изолиран от нас, като предполага, че без теб ние няма да посмеем да излезем от лагерите си. Където смята да ни обсади.
Без съмнение, ти започваш да си задаваш един въпрос: как всъщност се стигна до отвличането на този арвернски друид? Защо не си седим в блажено зимно бездействие, както очаква Версенжеторикс? За това е виновен Литавик от хедуите, Цезаре. От началото на февруари той ме посещава няколко пъти, винаги по някакъв безобиден повод — че се отбива след сватба и други подобни. Не се бях замислял за това, докато не мина след мартенското събиране на войските край Карнутум, за да ме уведоми, че Версенжеторикс „царувал“ в Герговия. Обърнах му внимание на думата и той твърде бързо се поправи. Мислеше си, че е измислил много смешна шега, като добави, че бил „вергобрет без колега“. Аз избухнах в смях, изпроводих го от лагера и веднага ти изпратих първото писмо.
Цезаре, нямам абсолютно никакво конкретно доказателство, че хедуите са решили да се включат в обединената Галия на Версенжеторикс, но внимавай! Имам предчувствие, че и те участват в заговора. Или поне по-младите като Литавик, дори вергобретите им да не го одобряват. Битуригите помолили хедуите за помощ, хедуите изпратили Литавик да ме осведоми и да ме пита дали имам нещо против да изпратят подкрепления на битуригите. Ако това са само междуплеменни разногласия, рекох, давайте, изпратете войски.
Ала съдбата на тази войска е доста странна. Тя се събрала, много силна и добре въоръжена, и тръгнала към земите на битуригите. Когато обаче стигнала бреговете на Лигер спряла и не пресякла реката. След като постояла така няколко дни, отново се върнала у дома. Литавик току-що си тръгна, след като дойде да ме уведоми защо битуригите са оставени без подкрепления. Според него Катбад изпратил предупреждение, че арверните и битуригите се наговорили да нападнат хедуиската армия веднага щом прекоси Лигер.
Твърде нагласено, Цезаре. Колегите ми са съгласни с мен, особено Квинт Цицерон, който явно умее да предусеща такива неща.
Ти ще решаваш какво да правим и ние може би няма да научим плана ти, докато не се видим лично. Защото не ми се вярва една шепа гали, с или без хедуите, да ти попречат да се присъединиш към нас. Бъди сигурен, че ние сме готови да се вдигнем на оръжие във всеки един момент. Под предлог, че в лагера му плъзнала зараза, Фабий се вдигна с двата си легиона и се премести недалеч от Бибракт, близо до изворите на Икауна. Хедуите изглеждат доволни от тази промяна, но кой знае? Вече не им вярвам.
Ако изпращаш писма, войски или идваш лично в Агединкум, по-добре избягвай земите на хедуите. Най-добре е през Генава до Везонцион, след това през земите на лингоните до Агединкум. Така изпратихме писмата. Много съм доволен, че Квинт Цицерон е с мен. Неговият опит с нервиите го прави незаменим.
Лабиен ни уведоми, че ще остане с двата си легиона, където е сега, докато не получи вести от теб. Той също се премести и сега станува край главната крепост на ремите, Бибракс. Както изглежда, основният удар ще дойде от келтите в Централна Галия, затова решихме да останем на удобни за отпор позиции. Белгите, с Комий или без, вече не представляват сериозна заплаха.“
Когато Цезар спря да чете на глас, никой не се обади. Някои неща им бяха известни още от първото писмо на Требоний, ала в това определено имаше много повече информация.
— Първо ще се занимаем с Провинцията — заговори Цезар. — Петнайсети ще получи двата си дни почивка, но след това тръгваме без почивка за Нарбон. Аз ще яздя напред, това ще всее паника и никой няма да рискува да започне размирици. От Никея до Нарбон са петстотин километра, но искам Петнайсети да стигне за осем дни, Дециме. Ти командваш. Хирций, ти ще дойдеш с мен. Погрижи се да имаме достатъчно куриери, искам през цялото време да съм във връзка с Мамура и Вентидий.
— Искаш ли Фаберий да се присъедини към нас?
— Да, и Трог. Процелий може да тръгне към Агединкум с послание за Требоний. Ще мине покрай Роданус, след това през Генава и Везонцион, както ни съветват. Като минава през Араузион, може да се отбие при Рианон и да я уведоми, че тази година няма да напуска дома си.
Децим Брут потръпна:
— Мислиш ли, че това ще ни отнеме цяла година, Цезаре?
— Ако Галия се е обединила, да.
— А аз какво да правя? — попита Луций Цезар.
— Ще останеш с Децим и Петнайсети, Луций. Назначавам те легат, управляващ Провинцията, така че твое задължение е да я отбраняваш. Ще установиш щаба си в Нарои. Поддържай постоянно връзка с Афраний и Петрей в Испания и наблюдавай аквитаните. Племената около Толоза няма да ти създават неприятности, ала онези по на запад, около Бурдигала, не са толкова кротки. — Той се обърна с най-топлата си и приятелска усмивка към Луций Цезар. — Давам ти Провинцията, защото имаш нужния опит, бивш консул си и ще се справиш с управлението в мое отсъствие, братовчеде. Напусна ли Нарбон, не искам повече да се занимавам с Провинцията. Ще се чувствам най-сигурен, ако ти я управляваш.
„Ето така — помисли си Хирций — върши нещата той, Луций Цезаре. Кара те да си помислиш, че си единственият човек, способен да се справи със задачата. В резултат на това ти даваш всичко от себе си, за да оправдаеш доверието му и нещата ще се наредят точно както е казал — няма дори да си помисли за теб, напусне ли веднъж поверената ти територия.“
— Дециме — продължи Цезар, — събери центурионите на Петнайсети на събрание утре сутринта и се погрижи войниците да имат пълна зимна екипировка. Ако липсва нещо, изпрати ми куриер със списък в Нарбон, за да го набавя.
Съмнявам се да им липсва нещо — рече Децим Брут с облекчение. — Едно нещо е сигурно, Мамура е превъзходен доставчик. Сметките, които представя, са твърде преувеличени, но той никога не жертва качеството за сметка на количеството или обратното.
— Това ми напомня да му пиша за още метателни съоръжения. Смятам, че всеки легион трябва да разполага поне с по петдесет машини. Имам някои идеи за по-активното им включване по време на открита битка. Не всяваме достатъчно паника у врага, преди да го нападнем.
Луций Цезар примигна изненадано:
— Артилерията е средство за обсада!
— Без съмнение. Но защо да не я използваме и в откритите битки?
 
* * *
 
На следващата сутрин той потегли, препускайки в обичайната си колесница, теглена от четири мулета. Клетият Фаберий му правеше компания, а Хирций и Гней Помпей Трог, главният преводач, пътуваха във втора кола.
Спираше във всеки град, за да се срещне с ентарха, ако беше гръцки, или с двамата дуумвири, ако беше римски. Запознаваше ги накратко с положението в Галия, нареждаше им да започнат да събират местната градска стража и им даваше разрешение да отворят оръжейните си складове. До заминаването му местното население вече трескаво изпълняваше нарежданията и се подготвяше да посрещне Луций Цезар.
Домициевият път до Испания се поддържаше винаги в отлично състояние, така че нищо не забави двете колесници. Между Арелате и Немаузус те прекосиха големите тресавища и мочурливите поля около делтата на Роданус по насипа, издигнат от Гай Марий. След Немаузус спирките на Цезар станаха по-чести и по-продължителни, защото това бяха владенията на волките арекомики, които вече чуваха слухове за война между кардурките и рутените, северните им съседи. Във верността им към Рим нямаше никакво съмнение и те с готовност изпълняваха нарежданията на Цезар.
На пътя за Нарбон край Амбрусум чакаха група хелвии от западния бряг на Роданус с надеждата да срещнат някой достатъчно висш римски управник, за да ги посъветва какво да правят. Водеха ги двамата им дуумвири, баща и син, получили римско гражданство от Гай Валерий — и двамата носеха неговото име, но галските им имена бяха Кабур (на бащата) и Донотавър (на сина).
— Вече получихме послание от Версенжеторикс — рече тревожно Донотавър. — Очаква да се присъединим към този странен нов съюз. След като отказахме обаче, посланикът заплаши, че рано или късно ще го молим да ни приеме.
— След това чухме, че Луктерий е нападнал рутените, а самият Версенжеторикс тръгнал срещу битуригите — добави Кабур. — Изведнъж си дадохме сметка, че ако не се присъединим към него, ще пострадаме.
— Да, ще пострадате — потвърди Цезар. — Няма смисъл да ви убеждавам в противното. Ще промените ли становището си, ако ви нападнат?
— Не — отвърнаха в един глас баща и син.
— В такъв случай, връщайте се у дома и се въоръжавайте. Уверявам ви, че ще ви изпратя помощ веднага щом мога. Възможно е обаче цялата ми войска да е заета в по-голяма битка някъде другаде. Подкрепленията може да се забавят доста, но накрая със сигурност ще дойдат, затова се дръжте. Преди много години аз въоръжих гражданите на провинция Азия срещу Митридат и ги помолих да се отбраняват без подкрепата на Рим. Нямах никаква войска. Азиатците обаче разбиха легатите на стария Митридат без чужда помощ. По същия начин вие можете да победите дългокосите гали.
— Ще се държим — увери го мрачно Кабур. Цезар се усмихна.
— Вие няма да се биете съвсем сами! Служили сте в римските легиони. Знаете как се сражават римляните. Ще получите необходимото оръжие и екипировка. Моят братовчед Луций Цезар идва скоро след мен. Определете какво ви трябва и го поискайте от него от мое име. Укрепете градовете си и се подгответе да приютите и селяните си в тях. Погрижете се да не изгубите нито един човек, ако можете.
— Чухме също, че Версенжеторикс преговарял с алоброгите — съобщи Донотавър.
— А! Това е единственото племе в Провинцията, което може да се изкуши. Неотдавна те се сражаваха ожесточено срещу нас.
— Мисля — рече Кабур, — че алоброгите ще изслушат пратениците му внимателно, след това ще се оттеглят и ще се направят, че обмислят предложението му много дълго време. Колкото повече ги притискат, толкова по-неотстъпчиви ще стават. Имай ни доверие, те няма да се присъединят към него.
— Защо?
— Заради теб, Цезаре — отвърна Донотавър, изненадан от въпроса. — След като върна хелветите по земите им, алоброгите живеят много по-спокойно. Те получиха една безспорна придобивка, земите около Генава. Знаят кой ще излезе победител.
 
* * *
 
Цезар завари Нарбон в паника, но той бързо я разсея, като впрегна хората на работа. Събра местната градска стража, изпрати пълномощници при водките тектосаги около Толоза, за да направят същото и накара дуумвирите, управляващи града, да подсилят укрепленията си. Повечето оръжие и военна екипировка за западните райони на Провинцията се пазеха в мрачната крепост Каркасон и след като започнаха да се въоръжават, хората се почувстваха по-уверени.
Цезар вече бе изпратил известия до легатите на Помпей: Луций Афраний в Таракон в Близка Испания и Марк Петрей в Кордуба в Далечна Испания. Отговори от двамата управители го чакаха в Нарбон — те събираха допълнително войски и възнамеряваха да се преместят към границата, за да се притекат на помощ на Нарбон и Толоза, ако се наложи. Никой не разбираше по-добре от тези професионални войници, че Рим (и Помпей) в никакъв случай не желае създаването на една независима галска държава от другата страна на Пиренеите.
Луций Цезар и Децим Брут пристигнаха заедно с Петнайсети легион в деня, в който се очакваше. Цезар изказа благодарност на войниците си и веднага постави задачи на братовчед си.
— Нарбонците се успокоиха чувствително, след като им съобщих, че оставям бивш консул за управител на провинцията. Просто се погрижи волките тектосаги, водките арекомики и хелвиите да имат достатъчно оръжие и екипировка. Афраний и Петрей чакат от другата страна на границата, в случай че се наложи да се намесят, така че не съм особено загрижен за Нарбон. Това, от което се опасявам, са нападения от съседни племена. — Цезар се обърна към Децим Брут: — Дециме, Петнайсети готов ли е за зимна кампания?
— Да.
— Как са с краката?
— Накарахме всеки войник да покаже принадлежностите си, за да се уверим, че са подготвени. Центурионите ще докладват утре заран.
— Миналата година не се проявиха като много способни командири. Можеш ли да се довериш на преценката им? Не трябва ли да провериш лично?
— Мисля, че това би било грешка — отвърна спокойно Децим Брут; той не се боеше от Цезар и беше винаги прям. — Доверявам им се, защото ако не мога да го направя, Петнайсети и без това няма да се справи. Те знаят какво да гледат.
— Прав си. Аз събрах колкото можах заешки, невестулкови и порови кожи, защото чорапите няма да топлят достатъчно краката на хората ми там, откъдето смятам да ги преведа. Също така накарах всяка жена в Нарбон и околностите да започне да плете шалове и ръкавици.
— О, богове! — възкликна Луций Цезар. — Къде смяташ да ги водиш? При хиперборейците?
— По-късно ще ви кажа — отвърна Цезар и излезе.
— Знам — въздъхна братовчед му. — Щ