Българска търсачка и начална страница

 

Пролог

 

— Хелън? — чу се глас в другия край на линията. — Хелън Олдридж?
Ако някой я беше попитал дали след толкова години ще познае гласа на Едилин Харкорт, щеше да отрече. Но веднага го позна. Беше слушала този изискан говор няколко пъти през живота си и всеки път беше симптоматичен. Заради дамата, която се обаждаше, не уточни, че по мъж е Конър.
— Госпожице Еди! Вие ли сте?
— Каква прекрасна памет имаш!
Представи си жената, както я помнеше: висока, слаба, със съвършена стойка и черна коса с безукорна прическа. Винаги беше облечена изключително елегантно в класически стил и не се влияеше от модата. Сигурно наближаваше деветдесетте — беше връстница на бащата на Хелън.
— Наследила съм я от прекрасни родители — каза и й се прииска да си беше прехапала езика. Нейният баща и госпожица Еди били сгодени, но когато тя се върнала у дома след края на Втората световна война, заварила своя любим женен за майката на Хелън — Мери-Алис Уелш. Травмата била толкова жестока, че госпожица Еди оставила на своя брат — пройдоха голямата старинна къща, собственост на семейството от поколения, и никога не се омъжила. Дори днес някои от по-възрастните жители на Едилин говореха за Великата трагедия и още гледаха с неодобрение майката на Хелън. Онова, което направиха Дейвид и Мери-Алис, сложи край по пряка линия на рода Харкорт — основатели на града Едилин в щата Вирджиния. И след като се намираше съвсем близо до града — музей Уилямсбърг, за зле настроените кореняци фактът, че хората, които си бяха бъбрили на чашка с Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън, нямат наследници, беше истинско нещастие.
— Да, потеклото ти е чудесно — потвърди без колебание госпожица Еди. — Всъщност аз съм абсолютно сигурна в твоите способности и затова реших да те помоля да ми помогнеш.
— Да ви помогна! — повтори Хелън предпазливо. Цял живот беше слушала за кървавата вражда, породена от постъпката на баща й. Уж не се говореше пред нея, уж само се шепнеше, но от Хелън нищо не оставаше скрито, защото беше много любопитна. Обикновено си играеше на кукли в другия край на верандата и попиваше всяка дума.
— Да, мила, да ми помогнеш — потвърди със снизходителен тон възрастната дама, от което тя се изчерви. — Няма да те карам да печеш огромни количества сладки за благотворителна вечер, така че не се плаши.
— Аз не се… — започна Хелън, но навреме се усети и млъкна. През прозореца зад кухненската мивка виждаше съпруга си Джеймс, който се мъчеше с една нова хранилка за птици. «Законът за пенсиониране на мъжете трябва да бъде отменен» — помисли си за хиляден път. Не се съмняваше, че той щеше да влезе ядосан заради хранилката и тя щеше да бъде принудена да изслуша тирадата му. Беше управлявал стотици чиновници в няколко щата, а сега му бе останало само да се прави на шеф пред жена си и пред порасналия си син. Неведнъж Хелън изтичваше при Люк и го молеше да прекара следобеда с него. Той й хвърляше онзи характерен ироничен поглед и я строяваше да плеви бурените.
— Добре — съгласи се Хелън. — С какво мога да ви помогна?
Нямаше значение, че не бяха разговаряли от много години. Не бяха ли двайсет?
— Казаха ми, че ми остава по-малко от година и… — прекъсна, щом Хелън ахна. — Моля, без съчувствия. Никой повече от мен не иска да си отиде от тази земя. Задържах се твърде дълго тук. И когато разбрах, че имам на разположение почти една година, се замислих какво още трябва да свърша в живота си.
При тези думи Хелън се усмихна. Госпожица Еди навярно повече нямаше да живее в града, наречен на нейната кой знае коя по ред прабаба, но беше оставила своя отпечатък върху него. Градът още съществуваше благодарение на госпожица Еди.
— Направихте много за Едилин. Вие сте…
— Да, мила, наистина пръснах пари за разни неща, писах писма и вдигах врява, когато хората бяха принуждавани да изоставят домовете си. Свърших тази работа, но беше лесно. Въпрос само на пари и на шумотевица. Онова, което остана недовършено, са някои несправедливости от моите младини.
Хелън едва не изпъшка на глас. «Ето, започва се — помисли си. — Историята! Как майка ми Мери-Алис е откраднала любимия на госпожица Еди в края на Втората световна война. Горката госпожица Еди! Неморалната Мери-Алис!» Беше се наслушала на тези приказки.
— Да, зная…
— Не, не — отново я прекъсна госпожица Еди. — Нямам предвид какво са направили твоите родители по времето, когато динозаврите бродили по земята. Това е свършено. Говоря ти за сега, за днес. Събития от онова време промениха днешните.
Хелън престана да гледа съпруга си, който подритваше непокорната хранилка за птици, и сви вежди озадачено.
— Намеквате, че ако моят баща се беше оженил за вас, животът на доста хора щеше да бъде различен — произнесе бавно.
— Може би — отвърна възрастната дама, но като че ли с насмешка. — Какво знаеш за датата 14 ноември 1941 година!
— Точно преди нападението над Пърл Харбър ли? — попита предпазливо.
— В такъв случай да разбирам ли, че когато си била малка, слугинското ти ухо не е било достатъчно дълго?
Хелън неволно се засмя.
— Не, не е било. Госпожице Еди, бихте ли ми казали за какво става въпрос? Съпругът ми всеки момент ще влезе за обяд, така че нямам много време.
— Искам да дойдеш при мен във Флорида. Помисли си дали можеш толкова дълго да го оставиш сам.
— Той е пенсионер. И да се преместя да живея при вас, няма да забележи.
Госпожица Еди се позасмя.
— Добре, но не бива пред никого да споменаваш къде отиваш и с кого ще се срещнеш. Имам да ти разказвам разни неща и после ще трябва да намислим план за действие. Ще платя, разбира се, всички разноски. Освен ако не се интересуваш.
— Безплатно пътуване! Разбулени тайни! Силно съм заинтересувана. Как ще го организираме?
— Ще получиш информацията за пътуването на адреса на моята къща. Как е красивият ти син?
Хелън се поколеба. Да й отговори ли както на всички останали? Едва ли някой знаеше какво е преживял Люк през последните няколко години, но тя някак си усещаше, че госпожица Еди е наясно.
— Съвзема се малко по малко. Обикновено се крие в градините из града и копае дупки. Не говори с никого за проблемите си, даже с мен.
— Ами ако променя живота му?
— За добро или за лошо? — попита и застана нащрек. Единственото й дете, нейният син, страдаше, а тя не знаеше как да му помогне.
— За добро — отвърна другата жена. — А сега сервирай обяда на мъжа си. И никому нито дума за мен. Билетите ще пристигнат утре към десет часа. Вземи ги от къщата и ми се обади. Ще изпратя някого да те посрещне на летището.
— Разбрах — потвърди Хелън, когато задната врата хлопна.
— Проклети хранилки! — чу Джеймс да мърмори. — Ще напиша оплакване до канцеларията на министъра на правосъдието какви боклуци се продават.
Хелън завъртя очи.
— Напиши — прошепна. — Аз излизам.
Госпожица Еди затвори телефона, позагледа го и после, като се подпираше на двете патерици, стана от стола. Днес краката я боляха толкова много, че й се искаше да се просне на пода и никога да не стане. Докуцука до седалката на пианото, където имаше кутия със снимки, и се замисли за бурните събития в живота на всички нейни приятели, случили се преди толкова много години.
Взе тънкия зелен албум — годишник на тяхната гимназия. Випуск 1937. Не беше необходимо да го отваря, защото образите бяха съвсем ясни в ума й, и се радваше, че през последните години не е живяла в Едилин. Градът й липсваше, липсваха й дърветата, сменящите се сезони, но нямаше да й се понрави гледката на старостта върху лицата на нейните приятели или пък да види имената им, изписани на надгробни плочи. Кой би повярвал, че последните останали живи ще бъдат тя, Дейвид и Мери-Алис? И Пру, но тя не се броеше. Почти всички измряха, някои наскоро, други много отдавна. Клетата Сара се спомина през… Еди не си спомняше датата, но знаеше, че беше преди много години.
Остави годишника и погледна кутийката с техните снимки, но не я отвори. Днес се чувстваше по-зле от обикновено и беше сигурна, че лекарят греши.
Не й оставаше година, но това не я натъжаваше. Болката в старите й недъгави крака ставаше все по-силна. Надигаше се от леглото с огромни усилия, а когато не успееше, караше онази досадно весела болногледачка да й донесе лаптопа и прекарваше целия ден в Мрежата. Какво велико нещо беше интернет! И колко много неща научаваше чрез него!
Даже направи справка за семейството на Дейвид и разбра, че по-големият му брат е оцелял във войната и после е преуспял в бизнеса. Няколко пъти едва не се обади на семейството, но страданието, което знаеше, че ще изпита, я спираше. Освен това се съмняваше, че са чували за нея. Дейвид беше убит само няколко седмици, след като се запознаха.
Еди се запъти към кухнята, замислена за Джослин. Както винаги само мисълта за младата жена облекчаваше болката й и успокояваше ума й.
Именно Александър Макдауъл беше човекът, чийто живот бе центърът на всички тайни и душевни страдания и който събра Еди с малкото момиченце.
— Нейните баба и дядо — семейство Сковил — бяха мои много скъпи приятели — обясни той с дрезгав от цигарите глас. — Изпратиха красивата си дъщеря Клеър да учи в най-добрите училища. При нейния дебют в обществото получи единайсет предложения за брак. Но тя не се омъжи, преди да навърши трийсет и три години, и тогава си избра момчето за всичко от местния клуб.
Госпожица Еди бе преживяла много, за да бъде сноб.
— Какъв беше като човек?
— Беше подходящ за нея. Мързелив, необразован, но въпреки това беше подходящ за нея. Роди им се дъщеря — Джослин, и само след няколко години красивата Клеър почина.
Може би името Клеър я заинтригува, а може би защото се намираше на кръстопът. През целия си живот беше пътувала с доктор Бренър. Семейното богатство му осигуряваше свобода да работи благотворително и той обикаляше света и помагаше, където се наложеше. Говореше се, че ако някъде хвърлят бомба, той си купува билет, преди тя да избухне. В действителност Еди правеше резервациите и винаги беше до него.
Но когато той се пенсионира, същото засегна и Еди. Трябваше ли да се върне в Едилин и да заживее в онази грамадна къща с брат си, който я отегчаваше до смърт? Или тихо и кротко да харчи пенсията си и спестяванията си и да пише мемоари, което беше още една отегчителна перспектива?
И тогава Алекс Макдауъл, с когото се познаваха от пелени, й предложи да управлява благотворителни фондове и да се грижи за внучката на своите приятели. Тя веднага прие.
— Не познавам детето — каза Алекс преди толкова много години. — Възможно е да е наследила съмнителната интелигентност на баща си. Зная само, че след смъртта на майка й са я гледали баба й и дядо й, а след тяхната смърт Джослин — така се казва момичето — е под попечителството на баща си.
— Той малтретира ли я? — попита незабавно госпожица Еди.
— Не. Наех частен детектив и според сведенията му няма нищо подобно, но баща й е превъртял.
— Превъртял ли? Как така? — стресна се тя.
Алекс се подсмихна.
— Едва ли можеш да си представиш нещо толкова лошо. Оженил се е повторно за жена с близначки, които си приличат като две капки вода, и двамата препускат с мотори.
Госпожица Еди затвори за миг очи. Името Клеър и мотоциклетите изпълниха въображението й.
— … Бока Ратън — завършваше изречението Алекс.
— Извинявай, не чух какво каза.
— Имам къща в града, където малката Джослин живее с баща си и с «довлечените», както ги нарича. Един от моите детективи е говорил с нея.
— Говорила е с непознат! — възмути се госпожица Еди.
Той пак се подсмихна.
— Никак не си се променила, нали? Мога да те уверя, че срещата в никакъв случай не е минала без надзор. Състояла се е по време на големите автомобилни състезания.
— На какво?
— Няма значение, ти ненавиждаш тези неща. Еди, ако приемеш, моля те да се преместиш в Бока Ратън. Ще живееш през три къщи от дъщерята на Клеър и хем ще я наглеждаш, хем ще работиш за мен.
Ако някой друг я молеше, щеше да почака да й се поохлади ентусиазмът, но Алекс беше стар приятел, на когото имаше пълно доверие.
— С удоволствие — съгласи се веднага. — С най-голямо удоволствие.
— Пък и си мисля, че горещият климат във Флорида ще се отрази добре на твоите крака.
— Най-хубавият лек за моите крака е да не се връщам в Едилин, където ще ме съжаляват, че съм останала стара мома.
— Ти, стара мома — възмути се Алекс. — За мен завинаги си остана на двайсет и три и си най-красивата жена, която…
— Стига, иначе ще те издам на Лизи.
— И тя те обича много като мен — прибави бързо той. — Дай ми адреса си и ще ти изпратя всички подробности.
— Благодаря — каза Еди. — Много ти благодаря.
— Не — отвърна Алекс. — Аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти…
— Зная, зная. Целуни всички от мен — предаде поздрави и затвори телефона.
Почти цяла минута измина, преди на лицето й да цъфне усмивка.
Обичаше много притчата за вратите. Вратата на доктор Бренър се затвори, но друга се отвори.
И сега, след толкова години, Джослин Минтън беше любовта в живота на госпожица Еди. Детето, което не роди. Душата на семейството, което не успя да създаде.
Щом Джослин се измъкнеше от задълженията си в онзи университет, в който работеше почти безплатно, се качваше в колата и си идваше. След задължителната визита при баща си и мащехата си пристигаше право в къщата на Еди. Двете се прегръщаха радостни, че са заедно. Джослин беше единственият човек, който не се притесняваше от строгата госпожица Еди. Прегръщаше Еди силно, както когато беше малка. «Моята спасителка — така я наричаше. — Без теб не зная как щях да оцелея през детството си.»
Еди знаеше, че твърдението е преувеличено; в края на краищата никой не умираше от липса на книги. Не умираше и ако е принуден да съжителства с баща, мащеха и доведени сестри, които смятаха автомобилните състезания за аристократично забавление. И все пак имаше различни начини да се умре.
Истината бе, че тяхното запознанство беше най-хубавото нещо в живота и на двете. Еди видя за пръв път детето четири месеца след като се настани в прелестната къща, която Алекс купи. Семейството на Джослин живееше в къщата на дядо й и баба й, която след смъртта на майка й беше завещана на внучката.
Не беше необходимо дълго да се замисля човек, за да се сети, че завещаните пари бързо бяха изхарчени.
Еди срещаше родителите, облечени с кожени, рокерски дрехи, двете им дъщери близначки, високи като върлини, издокарани с толкова оскъдно облекло, колкото законът позволява, и изостанала зад цялата група — Джослин. Обикновено носеше книга, мръсната руса коса падаше върху лицето й, но първия път, когато Еди я огледа по-внимателно, видя интелигентност в дълбоките сини очи. Не беше красавица като майка си, Еди имаше нейна снимка, но нещо у детето я привлече. Може би беше заради квадратната брадичка с едва забележима резка, напомняща й за друга една със същата форма, която бе обичала някога с цялото си сърце. Или може би заради поведението на детето, което сякаш съзнаваше, че е различно от хората, с които живееше.
В началото госпожица Еди нагласи две уж случайни срещи, за да разговаря с момичето. Първата беше в библиотеката, където трийсет минути обсъждаха «Хрониките на Нарния» и точно преди да се разделят, се запознаха. Втория път реши да мине покрай дома на детето. То обикаляше отпред с колело.
— Когато бях малка, играехме на дама — заговори го госпожица Еди.
— Каква е тази игра?
— Ако имаш тебешир, ще ти покажа.
Госпожица Еди почака, докато Джослин донесе тебешир. По онова време ходеше само с бастун. Но работата при доктор Бренър и неговия екип, когато постоянно беше на крак, увреди допълнително мускулатурата на краката й и знаеше, че съвсем скоро ще има нужда от още една патерица, после от проходилка, а след това… Никак не й се мислеше за това.
Почувства, че някой я гледа, обърна се и видя бащата на Джослин. На гърба си носеше нещо, което, доколкото й бе известно, се наричаше потник и мъжете от нейното поколение не го излагаха на показ. Татуировки като че ли покриваха цялото му тяло и не се беше бръснал с дни. Поправяше нещо по мотора си и постоянно въртеше дръжката, за да ръмжи оглушително. Съседите не се оплакваха, но не защото беше собственик на къща в затворен комплекс. Ако беше само заради това, отдавна щяха да го изхвърлят от квартала. Гари Минтън го биваше за всичко и беше такъв, че и посред нощ да го повикаш, когато тоалетната се запуши и прелее, ще дойде. Беше изваждал дете от дъното на басейн и се беше катерил по дърво, за да свали ужасено момченце. В крайна сметка се примириха лесно с шума от няколко мотоциклета.
Наблюдаваше госпожица Еди, сякаш преценяваше дали за дъщеря му е безопасно да общува с нея. Госпожица Еди му обърна гръб. По-добре сам да се запита дали детето трябва да бъде с него.
След няколко минути Джослин се върна с тебешир и тя й показа как да си начертае схемата на тротоара, как да хвърля камъчето и как да го мести, скачайки на един крак. Детето беше очаровано от играта.
Няколко дни по-късно, когато Еди отвори входната врата и видя мършавото, дрипаво момиченце, с лице, скрито зад русата коса, което седеше на предното стълбище и плачеше, се изненада.
— Извинявайте — избъбри и скочи на крака. — Не исках да… — Явно не знаеше какво да каже.
Възрастната жена зърна пластмасов куфар зад храстите хибискус и предположи, че детето е избягало от къщи.
През този първи ден задържа умишлено Джослин почти три часа. Разговаряха за книги и за научния проект, който готвеше за училище. Онова, което целеше Еди, бе да даде урок на баща й и да го накара да се тревожи. Трябваше да внимава повече къде ходи дъщеря му.
Съпроводи детето до тях, като си мислеше как ще даде съвет на вече успокоените родители. Но преживя истински шок, когато установи, че баща й и мащехата й не са забелязали бягството й. Още по-зле — изобщо не се разстроиха или учудиха. Отношението им към Джослин беше такова, че тя правеше каквото й хрумне и те нямаха никаква представа по въпроса.
Същата вечер Еди се обади на Алекс и му каза, че положението на детето е по-лошо, отколкото е предполагал.
— Тя е изключително интелигентна, учи се отлично и обича музика, литература. Трябваше да видиш лицето й, когато свирих Вивалди! Все едно умът на градския идиот се избистри изведнъж. Разказах ли ти за двете й противни сестри?
— Да — отговори Алекс, — но пак ми разкажи.
През следващия уикенд, както Еди се надяваше, момичето се зададе по тротоара, като се правеше, че уж случайно минава. Еди покани детето да влезе, после се обади на баща му и го помоли за разрешение да остане при нея, за да й помогне с домашното, фактът, че не попита за какво домашно става въпрос, нито пък се поинтересува колко време ще се бави, затвърди мнението й за него.
— Ами да — каза по телефона баща й. — Чух за теб и знам къде живееш. Джос може да остане у вас. Ако имаш повечко книги, ще бъде щастлива. Същата като майка си е.
— А мога ли да я задържа през целия следобед? — попита тя с още по-надменен тон от обикновено. Опитваше се да прикрие своята растяща антипатия към него.
— Ами да. Задръж я. Отиваме на рали и няма да бъдем вкъщи. Хей! Ако искаш и за през нощта я покани. Хващам се на бас, че на Джос ще й хареса.
— Може би ще я поканя — рече Еди и затвори телефона.
Джослин спа при нея. В действителност толкова се радваха на познанството си, че детето си отиде чак в неделя вечер.
Тъкмо си тръгваше, когато се обърна, изтича към Еди и я прегърна през кръста.
— Ти си най-милата, най-умната, най-прекрасната личност, която познавам.
Еди се помъчи да бъде резервирана, но не се сдържа и погали детето по гърба.
След този случай Джослин прекарваше края на седмицата при нея, както и повечето празници. Бяха две самотни души, които се нуждаеха една от друга и бяха щастливи, че са се намерили. Създадоха си навици: в съботите правеха екскурзии, в неделите отиваха на църква, обичаха да поседят тихо в градината.
Колкото до баща й, въпреки първоначалното си мнение, госпожица Еди откри, че той обича дъщеря си много, както беше обичал майка й, и й желаеше щастие.
— Не мога да й дам онова, което щеше да й даде майка й, ако беше жива — каза на госпожица Еди, — но ти сигурно можеш. Нека Джос да идва у вас, щом иска, а пък ако на теб ти трябва нещо, само дай знак. — Погледна към жена си и двете доведени дъщери близначки, които го чакаха в колата. — Като мен са, но Джос е… различна.
Старата жена знаеше какво означава да се чувстваш различен и Джослин не беше на мястото си в своя дом, както на Еди се бе случвало понякога.
Годините, прекарани с Джослин, бяха най-щастливите в живота на Еди. Обучението на младия ум беше нещо прекрасно, както и да й показва света. Ако семейството й отиваше в «Дисниленд», тя завеждаше Джослин в Ню Йорк на опера в «Метрополитен». Сестрите й се обличаха с къси шорти, за да показват дългите си крака, а Джослин носеше двата реда перли на госпожица Еди.
През лятото, когато Джослин навърши шестнайсет, двете обиколиха Лондон, Париж и Рим. Госпожица Еди понесе трудно пътуването. Но момичето прекарваше дните, скитайки се из градовете, като правеше безброй снимки. Вечер споделяше своите впечатления с госпожица Еди.
В Лондон възрастната жена й показа къде се е запознала с Дейвид, без да споменава фамилното му име — мъжа, когото беше обичала и беше загубила.
— За мен съществува само един мъж и това беше той — каза тя, загледана в грамадната, облицована с мрамор сграда, където се бяха срещнали.
Джослин беше слушала историята вече десетки пъти, но никога не се отегчаваше да я чуе отново. «Една любов». «Любов завинаги». «Вечна любов». Беше запомнила тези фрази.
— Вярвай в нея — говореше й госпожица Еди. — Чакай да срещнеш такава любов — съветваше я тя и Джослин винаги се съгласяваше. Една-единствена истинска любов.
Като порасна, Джослин започна често да й помага в управлението на благотворителната фондация. Джос проучваше разни случаи и даже понякога пътуваше, за да се запознае на място с тях. Разкри три измами и в резултат се сприятели с двама полицаи.
Но госпожица Еди никога не й каза, че парите, които дава, не са нейни. Криеше грижливо факта, че са на Александър Макдауъл от град Едилин в щата Вирджиния. През всичките години на тяхното приятелство неговото име и името на града не бяха споменати.
Когато Джослин започна да учи в един малък университет недалеч от Бока Ратън, Еди се почувства объркана без нея. В началото момичето беше толкова погълнато от ученето и новата среда, че даже не намираше време да се обади. Пишеха си по електронната поща — Еди се палеше по новите технологии, но не беше същото.
След шест месеца в университета възрастната жена започна да плаща такса за задочно обучение, за да не бъде длъжна Джослин да бъде постоянно там. Направи го без знанието на бащата или на «довлечените», както наричаха двете кльощави, руси близначки. Не вярваше, че баща й ще има нещо против, но не искаше да рискува. Но най-вече не искаше да рискува доведените дъщери да й просят пари. Въпреки че хората говореха често колко са хубави момичетата, според нея не беше така. Няколко пъти посещаваха Еди и се оглеждаха, сякаш преценяваха стойността на предметите. Толкова много не ги харесваше, колкото обичаше Джослин.
Възпитаницата й се дипломира с научна степен по английска литература и започна работа като асистентка на непълен работен ден. Чрез приятел на госпожица Еди получи още една работа на хонорар. Издирваше материали за автори на биографии. Справяше се превъзходно и с двете длъжности, но най-много обичаше да прекарва дните си по библиотеките, заровена в старите картотеки.
По някое време Еди осъзна, че слабата болка в гърдите й не е само от възрастта, и се замисли за бъдещето на Джослин. Ако след смъртта си остави всичко на Джослин, както възнамеряваше, не се съмняваше, че близначките ще направят всичко възможно да й го вземат.
Искаше да завещае на Джослин нещо много по-ценно от имущество. Искаше да й завещае бъдеще, но най-много искаше да й остави семейство. Почти през целия си живот Джослин беше живяла с възрастни хора, отначало с баба си и дядо си, после с госпожица Еди. Взе под внимание всичко, което знаеше за нея, и после отдели много време и сили, за да планира как да даде на Джослин онова, от което се нуждаеше.
Затвори албума със спомени и тръгна бавно към кухнята. Какво противно нещо й е приготвила за вечеря глупавата болногледачка? Сигурно има «тако» в наименованието. Когато чу нощната пощенска кола, с която щеше да замине пратката за Хелън, се усмихна.
Отваряйки хладилника, си мислеше колко е хубаво, че няма да присъства, когато Джослин разбере, че… Не точно, че е лъгала, а че е премълчала ужасно много. Понеже момичето обичаше да разпитва Еди за дългия й живот, на нея не й беше лесно да прескача цели периоди и само да загатва цялата истина.
Извади салатата, приготвена за нея, и я остави на масата. На Джослин нямаше да й стане приятно, когато й разкажат някои факти, но тя вярваше, че ще търси и ще намери отговорите на всичко.
Усмихна се при мисълта за своя план, изключващ тези твърде високи и твърде кльощави доведени сестри, които се перчеха полуголи, фактът, че тези момичета бяха станали «знаменитости» — дума, която госпожица Еди ненавиждаше — й говореше много за съвременния свят.
Еди разбираше колко много е жертвала младата жена, за да се грижи за една старица, затова искаше да й се отплати. Но най-много искаше да й даде истината. Не възнамеряваше да й каже наготово всичко, щеше да я накара да търси тази истина, да се потруди, за да я открие — нещо, което Джослин умееше.
— И, моля те, прости ми — промълви Еди. Най-пламенната й надежда беше, че Джослин ще й прости за многото тайни, пазени дълги години. — Дадох обещание, обет — прошепна — и ги спазих.
Започна да съчинява наум писмото, което щеше да остави заедно със завещанието си.

 

Първа глава

 

Джослин се погледна в хотелското огледало. «Ето — помисли си, — моментът настъпи.» Инстинктът я подтикваше да си облече отново нощницата и да скочи в леглото. Зачуди се какво ли дават през деня по филмовия канал? В този хотел имаше ли такъв канал? Може би трябваше да си потърси друг, където имаше НВО.
Пое дълбоко дъх, хвърли още един поглед към огледалото и изпъна рамене. Какво щеше да каже госпожица Еди, ако я видеше отпусната като дрипа? Щом се сети за нея и очите й се напълниха със сълзи. Изминаха четири месеца от погребението, а нейната приятелка й липсваше толкова много, че понякога не знаеше как да се държи. Всеки ден посягаше да й се обади, за да й разкаже нещо, което се е случило, и всеки ден откриваше наново, че вече я няма.
— Мога да се справя — промълви Джос, гледайки се в огледалото. — Наистина, ама съвсем наистина мога да се справя.
Беше облечена консервативно — с пола и изгладена бяла поплинена блуза, точно както госпожица Еди я бе научила. Прибра назад с панделка дългата си до раменете тъмноруса коса и се гримира съвсем пестеливо. За града Едилин в щата Вирджиния знаеше само, че госпожица Еди е израснала там, така че не можеше да се появи с джинси и тениска и да скандализира местните жители.
Взе ключовете си, стисна дръжката на големия черен куфар и го затъркаля към вратата. Тази вечер щеше да спи в своята собствена къща. Никога не беше чувала за нея, какво оставаше да я е виждала, преди адвокатът да й съобщи, че я наследява и е нейна.
Едва преди няколко дни посети кантората на адвоката в Бока Ратън във Флорида, цялата в черно и с перлите, които госпожица Еди й беше подарила. Изминаха месеци от погребението на госпожица Еди, но тя се бе разпоредила завещанието й да бъде прочетено на първия ден от първия месец май след смъртта й. Ако беше починала на първи юни, това означаваше, че ще трябва да се чака единайсет месеца. Но тя умря в съня си навръх Нова година, така че Джослин имаше време да скърби, преди да се изправи пред изпитанието да чуе завещанието.
До нея седеше баща й, следваха съпругата му и «довлечените» — Белинда и Ашли, известни вече като Бел и Аш. Благодарение на неуморните усилия на тяхната майка те станаха модели, а медиите прегърнаха идеята за двойния образ. През изминалите десет години постоянно се появяваха по кориците на най-известните списания. Пътуваха по света и дефилираха по подиумите с дрехите на всеки дизайнер. Като минаваха през някой мол, ученичките ги преследваха, зяпнали с благоговение, а мъжете от всяка възраст се заплесваха похотливо по тях.
Но въпреки тяхната слава според Джослин те не се бяха променили. Като деца близначките обичаха да правят бели и после да я набеждават пред майка си. Луиза поглеждаше свирепо заварената дъщеря и казваше: «Ще видиш, като си дойде баща ти!». Но когато Гари Минтън се връщаше, само поклащаше глава и правеше всичко възможно да не се намесва. Неговият възглед за живота беше да си прекарва добре времето, а не да бъде рефер на дъщерите си. Беше се оттеглил от работата си в автосервиза и жена му и двете доведени дъщери го последваха. Джослин щеше да си тръгне и да отиде при госпожица Еди.
— Е, какво ти е оставила дъртата вещица? — попита Бел, протягайки дългия си врат, за да погледне Джослин през редицата столове.
Джос различаваше лесно близначките. Бел беше по-умната от двете, лидерът, докато Аш бе по-мълчалива и правеше, каквото й нареди сестра й. И тъй като това обикновено означаваше да каже нещо гадно, за да предизвика смях, Аш често се затваряше.
— Своята любов — отвърна, без да поглежда доведената си сестра. В момента Бел имаше трети съпруг и майка й намекваше, че бракът не вървял. «Горкото ми момиченце — говореше тя. — Тези мъже! Не могат да разберат сладкото ми детенце.»
«Не разбират защо тя смята, че може да върти любовни афери, след като е омъжена» — промърморваше Джос. «Какво мърмориш? — питаше остро Луиза, а в подтекст сякаш казваше: — Ще видиш, като си дойде баща ти.»
Жената изглежда не можеше да разбере, че нейните «момиченца» ще станат по на трийсет тази година и техните петнайсет минути слава са отминали. Само преди седмица Джос прочете, че две осемнайсетгодишни момичета са «новите Бел и Аш».
Не завиждаше на «довлечените» за тяхната слава или пари, които те явно бяха похарчили вече. За нея те си останаха същите — винаги в лошо настроение, ревниви към всеки човек, презиращи нещастниците, които не се споменават всяка седмица в клюкарските хроники. Като малки завиждаха безумно на Джослин, че прекарва толкова много време в «къщата на онази побъркана, богата дъртачка». Отказваха да повярват, че госпожица Еди не й дава всяка седмица по един чувал, натъпкан с пари. «Щом нищо не ти дава, защо ходиш при нея?»
«Защото я харесвам! — повтаряше Джос. — Не! Аз я обичам.»
«Аха!» — възкликваха с тон, с който намекваха, че знаят всичко.
Тя затръшваше вратата на своята спалня под носовете им или ги дразнеше още повече, като отиваше при госпожица Еди.
Но сега госпожица Еди беше мъртва, а Джослин беше повикана за отваряне на завещанието. Адвокатът, който изглеждаше по-стар от госпожица Еди, влезе през една странична врата и като че ли се стъписа при вида на петима души.
— Казаха ми само госпожица Джослин да присъства — погледна я той, а после баща й, като че ли искаше обяснение.
— Аз, ами… — започна Гари Минтън. Годините се бяха оказали благосклонни към него и той още беше хубав мъж. С черната коса, прошарена само на слепоочията, и черните вежди изглеждаше много по-млад, отколкото беше в действителност.
— И ние се интересуваме — обади се жена му. Сякаш годините, които бяха подминали лицето на Гари, бяха гравирали нейното. Слънцето, цигарите и вятърът бяха съсипали кожата й и тя приличаше на изсушена мумия.
— Но вие нямате нищо против да присъстваме, нали? — попита Бел адвоката с мъркащ глас. Двете близначки бяха облечени с микроскопични миниполички и протягаха прословутите си дълги крака почти до бюрото му. Блузките им бяха разкопчани почти до пъповете.
Господин Джонсън ги погледна над половинките си очила и леко се намръщи. Като че ли искаше да им каже да се облекат. После пак погледна Джослин, отбеляза черния й костюм, колосаната бяла риза, перлите на врата й и се подсмихна.
— Ако госпожица Джослин разреши, можете да останете.
— О, да, бе, да! — проговори Аш. — Госпожица Джослин. Госпожица колежанката Джослин. Ще ни прочетеш ли книжка?
— Няма да е зле някой да ви прочете — обади се Джослин, без да откъсва очи от адвоката. — Нека да останат. И без друго ще разберат.
— Добре тогава. — Погледна документите. — По същество Едилин Харкорт оставя на вас, Джослин Минтън, всичко.
— И колко е това всичко? — попита незабавно Бел.
Господин Джонсън се обърна към нея:
— В задълженията ми не влиза да казвам нищо повече. Зависи от госпожица Джослин. А сега ме извинете, но имам работа. — Взе една кафява, свързана с канап папка, и я подаде през бюрото на Джослин. — Всички сведения са тук и можете да прегледате документите, когато ви е удобно.
Той стоеше прав и тя също стана.
— Благодаря — каза тя и взе папката. — Ще ги прочета по-късно.
— Позволявам си да ви посъветвам да ги прочетете, когато сте сама. Едилин ви е написала някои неща, които са предназначени само за вас.
— Всичко за нея ли? — попита Аш, когато най-после осъзна какво бе казано. — Ами ние? Постоянно посещавахме бабичката.
На сбръчканото лице на господин Джонсън се мерна нещо като усмивка.
— Как можах да забравя! — Извади ключове от джоба си и отвори чекмеджето на бюрото. — Тя остави това за вас.
Подаде им две малки торбички от синя коприна, чието съдържание като че ли беше бижута.
— Охо! — подвикнаха в един глас Бел и Аш. — За нас ли? Колко очарователно! Наистина не очаквахме нищо.
С привикнали към фотографиране светнали лица развързаха торбичките и погледнаха смаяни адвоката.
— Какво е това?
Аш изтърси съдържанието на дланта си. Появиха се около двайсетина малки черни камъчета, някои изрязани като смарагди, други с кръгла форма като диаманти.
— Какви са тези камъни? Никога не съм виждала такива.
— Дали не са черни диаманти? — попита Бел.
— В известен смисъл, да — каза господин Джонсън и после все така усмихнат се запъти към вратата, но когато сложи ръка на бравата, се спря, обърна се едва-едва и намигна на Джослин. След това излезе.
На нея не й бе лесно да остане сериозна. «Черните диаманти», които госпожица Еди беше завещала на доведените й сестри, представляваха най-обикновени каменни въглища.
Не продума, докато излизаха от кантората. По пътя към къщи седеше на задната седалка в колата и слушаше Бел и Аш, които поднасяха бучиците въглища към светлината и се превъзнасяха колко били красиви и какви бижута щели да си направят.
Джос погледна през стъклото, за да скрие усмивката си. Шегата, която бе погодила госпожица Еди на нейните ревниви и алчни сестри, я накара да почувства с болезнен копнеж липсата на приятелката си. Госпожица Еди й беше едновременно майка, баба, приятелка и наставница.
Джос вдигна поглед и видя, че баща й я гледа смръщено в огледалото за обратно виждане. Той естествено знаеше какви са «камъните» и беше ужасен от реакцията на близначките, когато открият истината. Но не я интересуваше. Беше си подредила работите така, че да бъде далеч, много преди да открият какво представляват черните камъни. Беше си подредила куфарите на задната седалка на своята кола. Щом се върнеха, щеше да потегли към университета, където работеше.
Едва когато пристигна в университетския комплекс и се затвори в своя миниатюрен апартамент, отвори папката със завещанието на госпожица Еди.
Опита се да бъде хладнокръвна, но нищо не можеше да я подготви за плика, надписан с любимия почерк.
«За моята Джослин» — пишеше на плика.
Отвори го с треперещи ръце, извади писмото и започна да чете:

 

«Моя скъпа, скъпа Джослин,
Обещавам ти, че няма да бъда сълзливо-сантиментална. Не зная дали са минали дни или месеци, преди да се отвори моето завещание, но като познавам нежното ти сърце, сигурно още тъгуваш. До болка ми е известно какво означава да изгубиш хората, които обичаш. Стоях и гледах как любимите ми същества си отиват. Аз останах най-последна.
А сега за работата. Къщата в Бока не е моя, както и повечето мебели. Сигурна съм, че обзавеждането вече е преместено и дадено за разпродажба. Но не се притеснявай, скъпа моя, най-хубавите от моите вещи, а това означава всичко, което бях взела от имението «Едилин», ще бъдат върнати там, откъдето са дошли».

 

Джослин остави писмото.
— Имението «Едилин» ли? — произнесе на глас. Никога не беше чувала за него. След първоначалното смущение се почувства предадена. Беше прекарала почти целия си живот с госпожица Еди, бяха пътували заедно, беше се запознала с много хора от нейното минало и беше слушала стотици истории за работата й с доктор Бренър. Но госпожица Еди никога не бе споменавала имението «Едилин». Сигурно имаше голямо значение, след като беше наречено на името на госпожица Еди… или тя носеше неговото име.
Джослин продължи да чете.

 

«Зная, скъпа, че си гневна и обидена. Представям си как се мръщиш. Разказах ти много за моя живот, но никога не споменах град Едилин в щата Вирджиния. Както се досещаш от рядко срещаното име, градът е «принадлежал» на рода ми… или поне ние така смятаме. Преди векове моят прародител пристигнал от Шотландия с елегантна съпруга и фургон, пълен със злато. Купил хиляда акра земя в околностите на Уилямсбърг, положил основите на град и го нарекъл на своята млада жена. В моето семейство се разказва легенда, според която тя е имала много по-високо обществено положение от него, и когато баща й не дал разрешението си да се омъжи за слуга в конюшните, той грабнал момичето и повечето пари и избягал. Никой никога не разбрал похитена ли е била или е тръгнала доброволно.
Сигурна съм, че истината не е толкова романтична, но Ангъс Харкорт построил грамадната къща около 1770 година и семейството ми е живяло там, докато аз не прекъснах традицията. Моят баща остави къщата само на мен, понеже брат ми Бъртранд не умееше да се оправя с парите. Ако има десет цента, ще се хвърли да купува нещо, което струва четвърт долар.
Израснах сигурна, че ще живея в имението «Едилин» с Дейвид Олдридж, за когото бях сгодена, и че ще имам щастливо семейство. Но, уви, съдбата намира начин да промени житейския ни път. В случая беше войната, която преобърна живота ни. Когато напуснах Едилин, оставих брат си да живее в къщата, но го следях стриктно. Бъртранд почина много отдавна и къщата от години е необитаема.
Скъпа Джослин, завещавам ти къща, за която никога не си чувала, в град, който много старателно не споменавах.»

 

Джослин остави писмото и се замисли. Къща, построена през 1770 година! При това в околностите на красивия Уилямсбърг! Огледа своя мрачен малък апартамент. Беше най-хубавият, който можеше да си позволи със своята незначителна заплата. А цяла къща! На всичкото отгоре старинна!
Продължи да чете.

 

«Има още нещо, което искам да ти кажа. Спомни си колко ме биваше да познавам в църквата кой с кого си подхожда и на кого му остават само шест месеца. Ако си спомняш, винаги излизах права. Сигурна съм, че ще си спомниш как се научих от опит да не се меся в личния ти живот, след като порасна достатъчно. Но сега вече не мога да виждам твоето възмущение, затова ще ти кажа нещо. Идеалният мъж за теб живее в Едилин. Внук е на мои приятели, с които учих в университета — Алекс и Лизи Макдауъл. Те са покойници, но внукът им прилича толкова много на Алекс, че за мен той никога не остаря. При едно от моите пътувания до Едилин — да, скъпа, ходих там тайно — казах на Алекс и той много се смя. Беше хубаво да го видя как се смее отново, след като имаше време, когато нищо не можеше да го развесели. Очаквам да се срещна с тях на едно по-добро място.»

 

Джослин вдигна поглед. Съпруг за нея ли? Тази идея предизвика у нея желание и да се смее, и да плаче. Госпожица Еди два пъти се беше опитвала да я сватосва с ергени от църквата, но и двата пъти се стигна само до вечеря. Те бяха отегчителни и тя се съмняваше дали някога им е хрумвала свежа мисъл. Не изтъкна причини защо им отказва, но госпожица Еди беше наясно.
«Пиенето на бира не е олимпийски спорт» — беше казала тихо и си беше отишла. Лицето на Джос пламна. Две седмици преди това госпожица Еди беше минала с колата си покрай къщата на Джослин, а в това време тя стоеше отвън с двама младежи на мотоциклети и надигаше кутийка бира. Въпреки всичко Джос обичаше бира и понякога начинът на живот на нейното семейство я привличаше.
— Също като майка ми — каза на глас и пак се зачете:

 

«Името му е Рамзи Макдауъл и е адвокат. Но те уверявам, че професията не е единственото му предимство. Последната ми молба е да дадеш на младия момък възможност да ти покаже, че е тъкмо за теб. И помни: аз никога не греша за тези неща.
Колкото до къщата, има мебели, но не много, а в крилата има едни обитателки — две млади жени от семейства, с които съм близка от много години. Сара е израснала в Едилин, така че ще ти помага да намериш всичко, което ти е необходимо. Тес е нова в областта, но познавах баба й по-добре, отколкото ми се иска.
Това е, скъпа моя. Зная, че ще постъпиш по най-добрия начин с онова, което ти оставям. Извини ме, че моята икономка няма да бъде там, но тя, горкичката, е по-стара и от мен. Имам градинар, който също ще бъде на твое разположение.
Пожелавам ти цялото щастие на света и те моля да помниш, че ще бдя над теб всяка минута от твоя живот».

 

Цяла вечер се мъчи да се съвземе от прочетеното. Прозвуча й като че ли госпожица Еди беше с нея в стаята. Спа с писмото в ръка.
На другата сутрин мислеше за онова, което научи през последните двайсет и четири часа, и не можеше да се концентрира. Работата й като асистентка беше станала неудобна, защото цяла година се среща с един от асистентите. Когато работеха заедно, той я гледаше свирепо през масата и на нея й бе неприятно.
Мъжът беше третият по ред от групата идеални за нея, но в края на краищата тя отказа да се среща с когото и да е от тях. Джослин знаеше, че вината е на госпожица Еди. Беше й разказвала за мъжа, когото обичала и който загинал във Втората световна война — една истинска любов и точно такава търсеше Джослин.
— Остана само мой — казваше възрастната жена с тон, който се появяваше само когато говореше за него. Притежаваше една-единствена негова снимка, на която беше с униформа и беше поставена в сгъваема рамка с две отделения. Държеше я до леглото си. Мъжът беше изключително красив, с тъмноруса коса и волева брадичка. Рамката беше елипсовидна и от другата й страна имаше снимка на госпожица Еди във военна униформа. Беше безумно млада и хубава. Под снимката на Дейвид имаше кичурче коса, оплетено от нейната черна и неговата руса. Госпожица Еди имаше навика да взима снимката, промълвявайки «Дейвид», след което очите й ставаха безжизнени.
През годините Джос я беше притискала да й разкаже подробности, но тя винаги отговаряше, че за военните години не й се говори. Получила тежки житейски уроци и още носела белезите им.
Но най-накрая Джослин откри нещо за него. Казвал се Дейвид Олдридж, били сгодени и трябвало да се оженят в Едилин. Смъртта на Дейвид във войната сложила край на намеренията.
— Нищо чудно, че не понасяше да се споменава Едилин — прошепна Джослин.
За нея любовта на госпожица Еди към този мъж се превърна в легенда. Символизираше любовта, която тя търсеше. Но до този момент не я бе открила. Госпожица Еди никога не разбра, но Джос на два пъти живя с гаджета и се чувстваше щастлива. Беше хубаво, когато се прибира, някой да я чака вкъщи, да му разкаже как е минал денят й и да се посмеят за разни случки. Но щом мъжете започнеха да говорят за брачни халки, ипотеки и бебета, Джослин побягваше. Не разбираше какво липсва в тези връзки, но наистина липсваше нещо и нямаше да отстъпи, докато не го намереше.
И ето че госпожица Еди й завеща начин да промени живота си. Същата вечер прегледа документите, прочете ги внимателно и взе ключа, който беше в пакета. Правните въпроси бяха предоставени изцяло на фирмата «Макдауъл, Олдридж и Уелш» от град Едилин в щата Вирджиния.
Като стигна до името Олдридж, се замисли за миг, преди да продължи. Дали родственици на любимия на госпожица Еди не живееха още там?
При документите имаше писмо, в което пишеше, че когато пристигне в Едилин, трябва да се отбие в кантората, за да я осведомят за финансите. Писмото беше подписано от Рамзи Макдауъл.
Джослин поклати глава, загледана в писмата на госпожица Еди.
— Никога не се отказваш, нали?
Но тя наистина винаги излизаше права за влюбените в църквата. Много пъти Джослин я беше улавяла да заглежда някоя двойка, която никак не се интересуваше от проповедта на пастора. След това й прошепваше: «Истинска любов», което се случваше много рядко. «Чиста проба секс» произнесе се веднъж и Джос се разсмя. И в двата случая се оказа права.
— Рамзи Макдауъл — промълви Джослин. В писмото беше записал телефонния си номер. Часът беше едва седем. Взе импулсивно мобилния си телефон, набра номера и на третото позвъняване той се обади:
— Ало?
Гласът му беше приятен, дълбок и спокоен. «Като шоколад е» — помисли си тя.
— Господин Макдауъл ли е?
— Да, но Макдауъл-син, де да бях бащата. С госпожица Минтън ли разговарям?
Тя се поколеба. Как разбра?
— Ясновидец ли сте?
— Че как иначе — каза той. — Знаете какви сме ние адвокатите. Трябва да се пазим. Възнамерявате ли скоро да дойдете?
— Не съм решила още — отвърна Джос, като се позасмя на чувството му за хумор. — Не бях чувала за Едилин, преди да прочета името на града в завещанието, така че съм още доста объркана.
— Никога не сте чували за нас ли? Ще видите, че живеем в най-големия малък град във Вирджиния. А дали не беше най-малкият голям град? Все забравям какво говори нашият кмет. Питайте ме за всичко и ще ви отговоря. О! Почакайте! Трябва да сменя памперса. Готово, смених го. А сега какво да ви разкажа за нас?
— Памперс ли? Да не сте женен?
Изненадата й беше толкова излишно красноречива и когато той се поколеба, преди да отговори, тя направи гримаса.
— Става въпрос за племенника ми. Имам много плодовита сестра, която ги изстрелва като пуканки на печка. Току-що ми се изплези и после бебето взе да рита. Онова, което е в нея. А на хълбока си подпира трето. Извинете ме, госпожице Минтън, но се налага да се преместя в другата стая, иначе сестра ми ще хвърли нещо по мен.
Джослин се усмихваше и докато чакаше, чу стъпки, после затваряне на врата и най-накрая настъпи тишина.
— Ето ме. Преместих се в стаята, която минава за библиотека у нас, и съм изцяло ваш. Фигуративно казано, разбира се. А сега ми кажете какво мога да направя за вас.
— Наистина не зная. Не знаех, че госпожица Еди притежава къща, още повече град.
— Всъщност е трябвало да ни освободи през 1864…
— И трета — поправи го тя, преди да помисли, и й се щеше да не си беше отваряла устата. — Съжалявам, какво разказвахте?
— Я да видим… 1863. Декларацията за освобождаване на робите. А датата спомняте ли си?
— Първи януари — отговори предпазливо, без да е сигурна дали ще й бъде лепнат етикет на многознайница или нещо още по-лошо.
— 1 януари 1863. Да, госпожице Минтън, ясно е, че с вас ще се разбираме много добре. — Тонът му се промени и от закачлив стана по-сериозен: — Какво да ви разкажа?
— Не зная откъде да започна. Разкажете ми за къщата, за града, за хората. Всичко.
— Ще отнеме много време, разговорът не е за телефон. Предлагам, когато дойдете тук, в Едилин, да седнем и да поговорим лично. Какво ще кажете да вечеряме заедно и да обсъждаме надълго и нашироко историите? Да се уговорим ли за следващата събота в осем?
Тя въздъхна дълбоко. Падаше се точно след осем дни.
— Не мога да преценя дали ще успея да дойда до тогава.
— Да ви изпратя ли кола?
— О, не, не е необходимо. Аз имам кола. А как ще поправям покрива? — изтърси най-неочаквано.
— Практична жена — каза Рамзи. — Това ми харесва. Нямам право да съобщавам точния размер на сумата, която ви е завещала госпожица Еди, но ви уверявам, че ще можете да поддържате покрива във великолепно състояние.
Тази новина предизвика у нея желание да се засмее. Притесняваше се от перспективата да носи отговорност за една много стара къща, без средства да покрива разноските.
— Госпожице Минтън, защо се колебаете? Прекрасният град Едилин ви очаква, плюс великолепна старинна къща, а Уилямсбърг е само на крачка. Какво повече искате?
Тъкмо щеше да отговори «време», но се спря. Внезапно изживя един от онези моменти, които рядко се случваха на човек. За част от секундата прозря бъдещето си. Щеше да промени живота си. От смъртта на госпожица Еди всекидневието й се нижеше еднообразно както преди. Имаше същата работа, която вече не харесваше, същия установен ред, същия скапан, мрачен апартамент. Приятелите й я гледаха с тъга, понеже вече нямаше гадже. Даже си шушукаха да й организират среща с непознат. Истинската разлика в живота на Джослин беше, че приятелката й я нямаше. Сега «у дома» беше в къщата на баща й с моторите отвън, с автомобилните състезания по телевизията вътре и със състрадателния поглед на нейната мащеха: «Горката Джослин, няма си нищо и никого».
Беше петък и от утре напускаше работа, после й трябваха няколко дни да уреди разни неща, като например да спре водата и…
— Да ви изпратя ли пари? — попита той, явно подвеждайки се по мълчанието й, че пресмята разходите. — Не, така не става, понеже ще се наложи да ми изпратите номера на банковата си сметка. В края на краищата аз съм…
— Адвокат ли?
— Точно така. Изметта на света. С години учим как да скубем хората. Какво ще кажете да ви изпратя чек?
— Имам достатъчно, за да се справя. Просто промяната е много драстична.
— Щом знаете датата на Декларацията за освобождаване на робите, значи обичате историята. Как тогава се сдържате да не видите къща, построена през осемнайсети век? Никъде не е заградено с кадифени въжета. Можете да я обикаляте и да разглеждате колкото си искате. Знаете ли, че неотдавна конюшнята беше построена наново? Има още недокосната от времето винарска изба. И вярвам, че таванът е пълен с едновремешни дрехи и дневници.
— Господин Макдауъл, мисля, че сте сбъркали призванието си. Би трябвало да обикаляте с фургон по градове и села и да продавате змийска мас.
— Не, не змийска мас. Продавам златния еликсир на госпожица Еди. Прави се от небесната дъга и златен прашец от торбичка на гном. Лекува всякакви душевни неразположения. Имате ли си гадже?
— И как ще му подейства еликсирът? — усмихна се тя.
— Най-сериозно питам дали си имате гадже.
— Не и след като ми предложи да се оженим, и аз избягах пищейки.
— Ах!
Джос съжали за коментара.
— Всъщност не беше точно така. Аз не съм против женитбите, но…
— Не е необходимо да ми обяснявате. Последното ми гадже ме заведе в един бижутерски магазин и се наложи да ме отведат с линейка.
— Сродна душа.
— Нещо подобно. Какво решихте за вечерята?
— Може би още не сте резервирали маса — отговори предпазливо тя. — Ами ако не успея да дойда навреме?
— Кой говори за ресторант? Представям си вино и спагети, сервирани върху покривка на пода във вашата нова къща от осемнайсети век. На свещи. С ягоди, глазирани с топъл шоколадов мус за десерт.
— Боже мой! — учуди се тя. — Упорит сте, нали?
— Надявам се. Харесват ми момичета, които познават историята. Освен това ми харесва онази ваша снимка, която ми изпрати госпожица Еди миналата година. Пазите ли още този червен бански костюм? Защо не оставим това префърцунено «вие»?
Джослин не можа да сдържи смеха си.
— Да, разбира се. Разпрати същата на половината мъже от нашата църква. Когато навърших двайсет и шест и още не бях омъжена, изплаших се, че ще закачи по дърветата обяви с моя телефонен номер.
— И кога е правена тази снимка? — попита предпазливо той и Джос едва ли не чу неизречения въпрос: «Преди колко рождени дни?».
— Всъщност доста отдавна — подразни го тя. — Какво стана, ще се срещнем ли в края на седмицата?
— Ще те чакам — отговори той, но тонът му не беше вече толкова жизнерадостен.
Джослин затвори телефона и започна да изрежда наум списък, чиято първа точка беше: «Да ходя на гимнастика всеки ден тази седмица». Снимката, на която носеше бански костюм, беше правена миналото лято, но не знаеше какво се бе случило под дрехите й през зимата.
«Значи този е Рамзи Макдауъл» — помисли си тя, като започна да преглежда тоалетите си в гардеробната. Утре ще се отбие в кабинета на своя професор и ще подаде оставката си. Той нямаше да се разтревожи; за всяко място в университета се състезаваха по четирима кандидати.
Престана да се занимава с полите, панталоните и блузите и се замисли. Може би щеше да напише книга, например история на град Едилин. Ще започне с шотландеца, който откраднал от господаря си златото и неговата красива дъщеря, после избягал в нецивилизованата страна Америка. Какъв е бил Едилин през 1770 година? И какво представляваше сега?
След десет минути откри в интернет града. Историята беше почти същата, както я бе написала госпожица Еди. Основан от шотландец на име Ангъс Харкорт, който построил грамадна къща за своята хубава жена и засял много акри с най-различни култури. Но съпругата му Едилин била самотна и скучаела, затова се заела да направи план на градчето, като предвидила площи за осем малки парка. В центъра на града засадила дъбово дърво от жълъд, донесен от имението на баща й. През вековете дървото било пресаждано три пъти, винаги с жълъд от самото дърво.
Джослин прочете още, че през 1950 година нейната госпожица Едилин Харкорт започнала съдебна битка, продължила четири години, когато щатът Вирджиния се опитал да изгони жителите, тъй като пет хиляди акра земя от околностите били обявени за природен резерват. «Понеже госпожица Еди, както всички я наричат — четеше Джос, — спечели битката, градчето Едилин съществува и днес. Не е разрешено да се строят нови къщи, а съществуващите се пазят и поддържат в първоначалния им вид, така че като попадне там човек, като че ли се връща във времето.
В града има изискани магазини, които привличат туристите от Уилямсбърг, а перлата в короната е имението «Едилин», чиято къща е построена от Ангъс Харкорт през 1770 година, но посетители там не се допускат.»
— И слава богу — промърмори Джослин и се приближи до екрана да разгледа фотографиите. Стори й се, че на една от хубавите бели къщи има табела. Не беше ли кантората на Рамзи? В същата къща ли живееше? Попита я дали си има гадже, а той имаше ли си?
Кликна на иконката с надпис «Имението Едилин» и изображението изпълни екрана. Джослин го загледа с широко отворени очи. Керемиденочервената фасада беше напълно симетрична — два етажа с по пет широки прозореца. От двете страни на къщата имаше по едно крило със самостоятелни малки веранди.
— Сигурно в тях живеят моите наемателки — продума възхитена, че тя притежава сега тази великолепна старинна къща.
След пет минути се развихри като хала в гардеробната. Трябваше да изхвърли дрехите, които не носеше, и да види какво остава. Петнайсет минути по-късно огледа почти празната гардеробна и си каза: «Отивам на пазар».
През следващите няколко дни се побърка от тичане, за да се подготви да отпътува към своя съвсем нов живот.
И ето я в Уилямсбърг, а часът е единайсет преди обяд. Събота сутрин е, сметката в хотела е платена, всичко, което притежаваше, беше натъпкано в нейния миникупър и за пръв път щеше да види «своята къща». Не знаеше на кой свят се намира и какво изпитва — опиянение или смъртна уплаха. Нов град, дори в нов щат, съвсем нови хора… с един, от които имаше нещо като среща тази вечер.
— Можеш — каза си отново и отвори вратата на хотела.

 

Втора глава

 

Стискаше картата в ръка и шофираше. Посоката беше ясна: напускаше Уилямсбърг по главното шосе, което водеше към всички плантации, и след няколко километра стигаше до пътя за Мактърн. Още няколко километра по-нататък трябваше да завие надясно по пътя за Едилин, после да кара към града, докато не спре пред своята нова старинна къща.
Намери лесно пътя за Мактърн, но си помисли, че е сгрешила, понеже се виеше през гора, която сякаш съществуваше от сътворението на света. Беше прочела, че Едилин се намира в природен резерват, но не бе очаквала, че толкова наподобява девствен лес от зората на човечеството.
Отмести се по-встрани, за да даде път на двама мъже с голям черен пикап, който теглеше рибарска лодка с два мотора. Помахаха й и отминаха.
Пътят за Едилин беше ясно маркиран и гладко асфалтиран. Беше се притеснявала малко, че настилката ще бъде от чакъл, а по средата му ще са поникнали бурени.
На около километър и половина преди града дивият лес отстъпваше пред израсли в някакъв ред дъбови, букови и грамадни кленови дървета. Не беше необходимо някой да й разяснява, че навлиза в землище, което някога е било богата плантация.
Стигна до центъра на Едилин и спря, за да хвърли един поглед. Впечатлението от сайта не даваше същинската картина. Градът беше доста по-малък, отколкото изглеждаше на снимките, и много по-чаровен. Грамадни плачещи върби засенчваха улицата. Нямаше модерни сгради, а старите се поддържаха красиво.
Църквата остана от лявата й страна, когато зави импулсивно, за да мине през сърцето на града. Искаше да види градинските площи, проектирани от първата Едилин, както и дъба.
След още един завой се озова на главната улица, наречена «Лиъртън». Джос беше научила, че имената на почти всички улици са от шотландски произход. «Лиъртън» означаваше «град на господаря». Представи си как през осемнайсети век слугата Ангъс Харкорт се провъзгласил за господар на клан и сложил печат да се знае, че всичко наоколо е негова собственост.
Забеляза салон за сладолед като излязъл от филмите и антикварна книжарница.
— Златна мина — каза си на глас. Старите издания бяха едно от любимите й занимания. По-нататък имаше малка бакалница с изложена пред нея стока в сандъчета, а жената носеше дълга пола с колан, украсен с пискюли. На главата си беше усукала шал, блузата й беше с мъниста и шевици.
— Дали не е тръгнала за Уудсток? — промърмори Джослин.
След това се заредиха обичайните магазини за стари мебели и разни други неща.
И по-нататък всред голям затревен кръг се издигаше гигантски дъб. В сянката му имаше пейки, където момиче и момче се целуваха, а други по-малки деца им се смееха.
Последните две къщи, преди улицата да се изгуби в надвисналите дървета, бяха онези, които видя в интернет — големи, бели, красиви. Пред едната от тях някаква жена метеше верандата и замръзна с метлата в ръка, зяпнала Джослин, като че ли знаеше коя е.
Джослин така се беше загледала в жената, че щеше да пропусне завоя в края на улицата. Там имаше табела «Исторически обект». Преди да завие, погледна още веднъж в огледалото за обратно виждане и установи, че жената вече не е на верандата. Сигурно беше влязла и беше подгряла клюкарската линия. Какво ли щяха да говорят? Че парвенюто е пристигнало, за да заграби къщата на нашата любима госпожица Еди ли?
Джослин караше бавно по селския път. Имаше само три къщи и ако не се лъжеше, те някога са се числили към плантацията около имението «Едилин». Забеляза старите градежи и добавяните реконструкции през годините.
Когато се озова до портал с каменни колони, полускрити от пълзящи растения, разбра, че е пристигнала. Имаше мраморна плоча и зърна достатъчно букви, за да се досети какво пише.
«Тук е» — помисли си и зави по алеята. Нищо не виждаше от нагъсто посадените грамадни дървета и се изплаши, че навярно снимката, която видя, е направена, преди да бъде разрушена къщата. От своята работа в университета знаеше, че трябва да се четат надписите с дребен шрифт под снимките, за да се разбере дали къщата още съществува, но тя пропусна да провери.
Изведнъж дърветата оредяха и пред очите й се изправи къщата, абсолютно същата като на снимките. Тъй като беше посещавала много стари къщи, веднага отбеляза, че е в превъзходно състояние. Имаше сгради, построени преди година, които не бяха така добре поддържани като тази. Всичко беше идеално.
От двете страни на сградата имаше крила с отделни малки веранди и на Джос за миг й мина мисълта да почука на някоя от вратите и да поиска разрешение да влезе. Но осъзна, че е нелепо.
Без да откъсва очи от къщата, слезе от колата и свали куфара. Задърпа го след себе си по дървените стъпала към малката веранда пред вратата.
Извади ключа от джоба на сакото си, пъхна го в старата ключалка и когато го превъртя, сърцето й се разтуптя.
— Ало? Има ли някого? — извика Джослин, отваряйки. От пръв поглед установи, че вратата е оригинална, което означаваше, че е на повече от двеста години. Остави големия черен куфар пред входа и пристъпи бавно вътре, а стъпките й отекваха по голия дървен под.
Озова се в преддверието и както си представяше от него продължаваше широк коридор, който минаваше през цялата къща. От двете страни на стълбището имаше по две затворени врати. Надяваше се, че къщата не е била преустроявана и стаите са останали големи.
Стълбището беше великолепно и не се усъмни даже за миг, че парапетът е махагонов. Погледна към горния му край и видя още затворени врати, и също както във входното фоайе нямаше мебели.
Отиде в другия край на големия гол коридор и погледна през прозореца. Отвън растяха огромни дървета, може би стари колкото къщата. Прииска й се да седне в сянката им на един от боядисаните в бяло малки железни столове.
Както гледаше, от дясното крило се появи една млада жена, която като че ли носеше някаква дреха в едната ръка, а в другата — кошничка за ръкоделие. Джос примигна няколко пъти, за да се увери, че не е попаднала в друго измерение. Кой шиеше днес? Кой носеше кошничка с нещо, което приличаше на игленик? Госпожица Еди не я ли беше изпратила на място, където времето е спряло?
Усмихна се на това хрумване, но усмивката й мигновено угасна. Макар че изминаха месеци от смъртта на нейната приятелка, още не можеше да се примири с факта. Нямаше вече смешни писма по електронната поща, нямаше телефонни разговори, които понякога продължаваха с часове. Нямаше я госпожица Еди, за да изтича при нея. Повече нямаше да седят пред димящия чайник и да споделят всички свои тревоги, страхове, успехи. Никога повече нямаше да чуе до болка познатите думи: «Естествено не е моя работа, но ако бях на твое място, щях…».
С насълзени очи Джос погледна редиците затворени врати, после жената, седнала под сянката на едно дърво. Толкова стаи имаше за разглеждане, трябваше да си набави продукти, да види има ли къде да спи тази нощ. Но погледна пак жената и тя спечели.
Задната врата беше заключена и след като я отключи, излезе навън и вдиша свежия пролетен въздух. Тръгна към жената, която изглеждаше погълната от шиенето и не усети приближаването на Джос, така че тя успя да я поогледа. Беше много млада, на двайсет и една-две, и бе самият образ на невинността. Лицето й имаше идеален овал, а кожата й беше като порцеланова. В кестенявата й коса проблясваха златисти кичури, които изглеждаха естествени, и беше облечена с рокля като на портрет от началото на двайсети век.
Не искаше да я стресне, затова извика отдалеч «Здравей», но младата жена продължи да шие. Когато се приближи, видя слушалки в ушите й. Придърпа с усмивка един стол от другата страна на масата и седна.
— Здравей — поздрави я момичето, без изобщо да се стресне. Извади от ушите си слушалките и изключи диска.
— Ения — предположи Джос. — Познах, нали?
Сладкото момиче примигна, после се засмя.
— О, досещам се. Приличам на девойче, което никога през живота си не е гледало мръсни филми и слуша ангелска музика. — Пусна отново диска, но без слушалки. Загърмя «Зи Зи Топ». — Имам майка-хипи — продължи тя. — Баща ми е лекар и е консервативен като всички лекари, но майка ми обожава хардрок и надува музиката докрай, естествено, когато той не е вкъщи.
— Съседите не се ли оплакват?
— Една от тях дойде да се оплаква, но мама я почерпи с маргарита и когато татко се прибра, двете танцуваха.
Джос се разсмя, загледана в хубавото момиче.
— Лицето си от майка си ли си наследила или от баща си?
— От пралеля ми Лизи. Поне така са ми казали. Използвайки своята красота като примамка, хванала най-богатия мъж в града, народила дузина деца и после се заела да похарчи всичките му пари.
— Такива жени харесвам. Тази рокля твоя ли е?
— Божичко, не! Не ми е по джоба. — Вдигна роклята, за да я покаже на Джос. Беше тъмносиня със сложна украса от кристални мъниста в горната част, някои бяха разхлабени. — Казах й да внимава и когато си уговаря среща на лунна светлина, да не дава да я опипват на задната седалка. Тази рокля струва хиляди и се опитах да й го набия в главата. Но тя естествено не ме чу.
— Като гледам роклята, голямо опипване е паднало.
— И аз така мисля. След като заблъска по вратата ми тази сутрин в шест и ми каза, че трябва, представяш ли си — «трябва», да я поправя до вечерта, се досещам, че не съпругът й я е опипвал.
Джос се разсмя:
— Ти моя наемателка ли си?
— О! Извинявай! Забравих да се представя. Аз съм Сара Шоу. Обитавам това крило, а Тес Нюланд — другото.
— Аз съм…
— Целият град знае коя си. Всички те чакаха.
— Жената пред бакалницата ме зяпаше.
— Майка ми — уточни Сара. — Обади ми се и каза, че пристигаш.
— Ами онази, която метеше верандата?
— Леля ми Хелън. Позвънила на мама, но давало заето, защото тя говореше с мен. Предполагам, че шерифът вече е направил справка за регистрационния номер на твоята кола.
Джослин онемя и само примигна.
— Искаш ли студен чай? — покани я Сара. — Току-що го направих.
— С удоволствие, но…
— Да не е много подсладен ли? — попита момичето, стана, сгъна грижливо роклята и я остави на бялата масичка.
Джослин почувства, че се изчервява.
— Не се притеснявай. Тук сме свикнали с янките.
— Аз изобщо не съм янки. От Флорида съм — възрази, като тръгна след момичето към голямата къща. — Намира се на юг оттук.
— Я да видим. Мисля си, че може би югът по-скоро е душевно състояние, отколкото местоположение. Иначе защо ще се местят толкова много хора от крайния север към Флорида?
Джос се засмя. Стигнаха до вратата на източното крило и тя пак огледа къщата. Около прозорците нямаше причудливи орнаменти, нямаше и еркери, нямаше нищо «интересно» според съвременните представи. Къщата в имението «Едилин» беше със строги, прости очертания и в това беше красотата й.
Влязоха в прохладната къща. Озоваха се в кухня, която изглеждаше недокосната от 1965 година и въпреки че беше чиста, всичко в нея беше много старо.
— Това не е ли пластмаса? А това…
— Авокадо, цвят авокадо — отвърна Сара, поглеждайки зеленикавия хладилник. — Аз лично смятам, че музеят «Смитсониън» ще се заинтересува силно от къщата. Ще я преместят цялата, както си е.
Джос хвърли поглед на бялата емайлирана мивка под прозореца и се съгласи. Но кухнята не беше на достатъчно години, за да бъде очарователна. Беше грозна.
— Ще се оплача на хазяйката — добави момичето.
— Непременно се оплачи — каза тя, загледана в старовремската печка. С хладилника си бяха лика-прилика. Изведнъж се досети: — О! Почакай! Аз съм твоята хазяйка.
Сара се разсмя и продължи да се смее, докато изваждаше каната със студен чай от хладилника.
— Бавно загряваш.
— Още не съм свикнала с мисълта, че притежавам къща. Даже не съм видяла какво представлява отвътре.
— Ще я разгледаш. Има и други стари сгради в парка, но ти сигурно знаеш.
Сара я покани на малката червена маса до стената. Столовете също бяха червени.
Джос седна и се загледа в момичето, което сервираше чая със сладки, които изглеждаха домашни.
— Почти нищо не зная. Всичко е ново за мен — каза Джос. — Още не съм се съвзела от… от…
— От смъртта на госпожица Еди ли?
Тя кимна.
— Познаваше ли я?
— Не, никога не съм я виждала. Но много съм слушала за нея.
— Наистина ли? — Джос изпи чая почти на един дъх. Толкова беше жадна. След това взе една сладка. — Извинявай. От дни пътувам и както се вижда, съм забравила да се храня.
Всъщност снощи беше толкова нервна, че не можа да вечеря, а сутринта пропусна закуската.
— На това му се казва глад! — Сара извади от хладилника маруля, някаква купа, майонеза и хляб. Подреди ги на плота и наряза хляба. — Виж! Хлябът е като на янките. Пържен хляб в моята къща не се разрешава.
— С ананас ли е?
Момичето като че ли не разбра.
— Няма ли ананас, не е хляб. Във Флорида слагаме ананас във всяка храна. Или кокосово брашно.
Беше ред на Сара да се разсмее.
— Добре, преставам да говоря баналности. Понеже Уилямсбърг е съвсем наблизо, при нас идват повече туристи. Те смятат, че ние пържим всичко.
— А не пържите ли?
— Не и откакто чухме думата «холестерол».
Джос взе чинията със сандвича и каза:
— Защо го правиш. Наистина! Мога и сама да се нахраня.
— Много ще трябва да учиш за южняците. При нас хората не се хранят сами, ние ги храним. Според мен е закодирано в нашето ДНК. Искаш ли да вземем храната и да излезем навън, за да шия.
— С удоволствие. — Джос взе чашата и чинията със сандвича и излязоха навън. Като седнаха, Сара се залови да шие, а Джос — да се храни. — Ти ли я приготви?
Сандвичът беше с пилешка салата, подправена със ситни парченца грозде и ябълки. Беше много вкусна, истински деликатес.
— Не, майка ми. Убедена е, че ще заприличам на сянка от глад, като живея сама. Или още по-зле, че се храня с храни, които не са от органични зеленчуци и домашно отгледани животни. Пилето е от нейния курник, а ябълките — от нашата градина.
Джос погледна сандвича със съмнение.
— Нима си познавала това пиле?
Момичето сви рамене.
— Откакто навърших три години, не давам име на нито едно живо същество около дома ни. Освен на сестрите ми. Давах им имена, но те не свършваха в тенджерата.
— Не ме предизвиквай! Каквито и истории за сестри да знаеш, моята ще я засенчи.
— Едва ли. И двете ми сестри се дипломираха в нюорлианския университет с много добър успех. И двете се омъжиха една седмица след това за лекари, разбира се. И двете забременяха седмица след сватбата. На всичкото отгоре бяха девствени на първата си брачна нощ.
— Изобщо не си ми в категорията. Моите сестри са доведени или «довлечените», както ги наричам. Еднакви като две капки вода близначки, красиви, естествено руси, високи по един и седемдесет и пет. И знаеш ли как ме наричаха? Синди.
— Синди! Не…
— Да. На галено от Синдарела, което, както знаеш, означава Пепеляшка.
Сара още не искаше да се признае за победена.
— Имам четирима досадно идеални племенници. Те никога не забравят да кажат «моля» и «благодаря».
— Чувала ли си за Бел и Аш?
— Моделите ли? Да. Миналата седмица бяха на корицата на… Не! — Тя ахна. — Не може да бъде. Те ли са твоите…
— Доведените ми сестри — потвърди Джослин.
— Печелиш. Или губиш, не мога да преценя. Ще се обадя на моите сестри и ще им кажа колко съм щастлива, че имам такива сестри. — Погледна замислено Джос. — Как си издържала?
— Преживях някак си — сви рамене тя и я погледна. — Но ако не беше госпожица Еди, нямаше да оцелея. Тя ме спаси. Като стана дума за госпожица Еди, тя твърди, че винаги си живяла тук.
— В града, не в тази къща.
— Естествено — каза Джос предпазливо и докато ядеше сандвича, се чудеше как да повдигне учтиво въпроса, който я интересуваше. — Познаваш ли мъж на име Рамзи Макдауъл?
— Разбира се — отговори Сара, но не я погледна.
— Какво представлява?
— Красив, блестящ, образован. Какво по-точно искаш да знаеш за него?
— Доколкото разбирам, е от онези, дето разбиват сърца.
Сара се поколеба, после отговори резервирано:
— Да, разбил е няколко.
— За разлика от неговото.
Момичето остави ръкоделието.
— Рамзи е мой братовчед и става въпрос за семейна лоялност. Трябва да те познавам много по-добре, преди да ти кажа нещичко за него.
— Питам, защото ще дойде на вечеря, а аз съм говорила с него само веднъж по телефона и…
— Рамз ще идва тук? Довечера! Как го свали? — Сара изглеждаше поразена.
— Нищо особено не съм направила — смути се Джос. — Той се занимава с документите на къщата и предполагам, че…
— Това е работа и той я върши в кантората. Все пак какво направи, за да го накараш да дойде?
— Нямам представа, освен че зная датата на Декларацията за освобождение на робите.
— Това е. Рамз обожава интелигентни хора, обожава и историята. — Сара извади макара от кошничката, разви конец и го вдяна в иглата. — И точно по този въпрос момичетата грешат с моя братовчед.
— Какво имаш предвид?
— Смятат, че Рамз е като всички мъже, и му се фръцкат с къси полички. Не че на него не му харесва, но иска да имат и мозък в главата. А между другото Тес опроверга завинаги теорията за дължината на дрехите. Колкото до това какво харесва Рамзи, попитай Тес за жените, храната или за каквото друго ти хрумне. Тя го познава по-добре от нас.
— Коя е Тес? О, да, другата наемателка. Какво общо има тя с Рамзи… Рамз?
— Подрежда живота му. — Джос вдигна вежди, но Сара поклати глава. — Не, не в този смисъл. Управлява кантората и толкова я бива, че тази тенденция се прехвърля и в живота му. Ако получиш цветя за рождения си ден от него, най-вероятно са избрани от Тес.
— Ах, говориш за една от онези секретарки. Предани на шефа и сляпо влюбени в него. Такъв ли е случаят?
Момичето се усмихна.
— Тя твърди, че не може да го понася, и често му го натяква.
— Тогава защо работи за него? Защо живее тук, в Едилин?
— Нямам представа. За мен Тес е една загадка и зная, че и за Рамз е загадка. И не пропуска да му натрие носа, когато направи нещо, което не й харесва.
— А той как се отнася към нейните къси поли?
— Помоли Рамз да ти разкаже тази история.
— Четох в една книга, че на първата среща не бива да питаш мъжа какво е общото между късата пола и секретарката.
Сара се засмя.
— Да, имаш право, обаче Рамз винаги е готов да се смее на себе си. Но когато се запознаеш с Тес, не я наричай секретарка и не я питай за полата. Слуховете около тази случка са й дошли до гуша.
— Добре — съгласи се Джослин и отмести празната чиния. Вече започна леко да се притеснява заради всичко, което трябваше да научи.
Сара като че ли знаеше какви мисли й минават.
— Ще се справиш. Хората просто са любопитни, нищо повече. Но те предупреждавам, че всички в този град ще очакват да им разкажеш за госпожица Еди.
— Разбирам ги. Хората сигурно много са я обичали.
— Да са я обичали ли? — подвоуми се Сара. — Всъщност почти не са останали хора, които са я познавали лично. С изключение на леля Мери-Алис, но тя не може да изпитва много топли чувства, нали?
— Не зная. Защо твоята леля Мери-Алис не може да обича госпожица Еди?
— Останала съм с впечатлението, че сте били приятелки. Как така не си чувала историята за трагичната любов на госпожица Еди?
Джос въздъхна.
— Допреди няколко дни щях да кажа, че зная почти всичко за нея, но разбрах, че съм се лъгала. Тя никога не е споменавала Едилин, Вирджиния или тази къща. Зная само, че имала голяма любов с мъж, който бил убит във Втората световна война.
— Убит! — изуми се Сара. — Убит, но от нахалната Мери-Алис Уелш, която забременяла от него и го принудила да се ожени за нея. Когато госпожица Еди се върнала след края на войната, заварила любимия си женен за друга.
Джослин за пореден път се почувства измамена. Това не беше историята, която й бе разказвана. Не смъртта беше сложила край на голямата и единствена любов на госпожица Еди с Дейвид Олдридж, а принудителен брак. Нищо чудно, че никога не беше споменавала Едилин и нищо чудно, че беше лъгала за покойния любим.
Джос се опита да запази спокойствие, за да не издаде пред Сара чувствата си.
— Това не се ли е случило много, много отдавна? — попита. — Говориш, като че ли е било вчера?
— Намираме се във Вирджиния, а ние помним. Моята баба ми разказваше за войната между Севера и Юга. Знаеше кой кого е обичал и кой е бил зарязан. А пък сега аз разказвам истории за друга една война. Слушала съм историята на госпожица Еди хиляди пъти. Родът Харкорт е основал града, построили са най-голямата къща, планирали са го. Даже след като загубили голяма част от състоянието си, останали най-влиятелното семейство. След Втората световна война семейство Макдауъл се оказва много по-богато, но с Харкорт пак не могат да се мерят по престиж.
Джос се помъчи да сглоби истинската история:
— Значи госпожица Еди се връща от войната, краката й са целите в белези от изгаряне, и открива, че любимият й се е оженил за друга.
— Точно така.
— И какво е направила?
— Къщата и остатъкът от семейното състояние били завещани на госпожица Еди, но тя отстъпила къщата на по-малкия си брат. За парите нищо не знам. Моята пралеля Лизи все казваше, че Бъртранд не бил кой знае какъв мъж.
— В какъв смисъл? Да не би да не си е падал по хетеросексуалната любов?
— Е, хайде сега, не разрешавай дремещият у теб янки да надига нос.
— Съжалявам — извини се Джос, но се усмихваше. — Чела съм прекалено много любовни романи.
— Всички сме чели. Както ти казах, госпожица Еди се върнала, видяла, че нейният мъж е откраднат от друга, оставила къщата на своя мързелив брат и напуснала града. Но не преди МОУ да изготвят договор в четирийсет и пет страници, за да го подпише брат й. Може да е била дълбоко засегната, но глупава не е била.
— МОУ ли? — попита Джос.
— Местната адвокатска фирма. «Макдауъл, Олдридж и Уелш».
— Олдридж — промърмори Джослин и прибави високо, — винаги едни и същи имена. Обясни ми този феномен, хората никога ли не се местят от своя роден град, както постъпват в останалата част от Съединените щати.
— Местят се, но ние, кореняците, си стоим тук.
Джос кимна.
— Да. Туристите. Външните хора. Идват и си отиват, но кореняците остават.
— Не се изразяваш правилно, но поне опитай. Трябва да си най-малкото трето поколение южнячка, за да придобиеш необходимия акцент и фразеология. Не се казва «кореняците остават», а «обществото се запазва».
— Ще помисля по въпроса. Какво се е случило с брата на госпожица Еди?
— Умрял в съня си много отдавна. Леля Лизи разправя, че бил от онези, които не правели абсолютно нищо, но си вярвали, че това е работа.
— Струва ми се, че може би го познавам — подсмихна се Джос. — Даже може би съм излизала с него.
— От първия миг си знаех, че с теб ще си допаднем.
Спогледаха се засмени — две жени, които се разбираха, след това се умълчаха и Джос се загледа в градината. Още не беше свикнала с мисълта, че е собственичка на имение. После погледна къщата, нейната съвършена красота, и усети да я полазват хладни тръпки.
Нито пък се беше примирила с факта, че жената, която на практика й стана майка, или беше премълчала много за живота си, или я бе лъгала. Възприе идеята за «идеалната любов» на госпожица Еди и загиналия войник още когато я чу за пръв път като дете. В действителност с представата за такава любов мереше всяка своя връзка. Когато мъжът станеше сериозен, се питаше дали го обича със страстта, която госпожица Еди е изпитвала към нейния Дейвид. Чувствата на Джос към нито един мъж не бяха дори бледо подобие на схващането за «истинска любов», което възрастната жена пося у нея.
И сега тя откри, че голямата любов на госпожица Еди е само поредната безвкусна любовна история. Мъжът я зарязал заради друга жена.
— И какво смяташ да правиш с къщата? — попита Сара и я изтръгна от унеса й. — Ще я продадеш ли? Или ще я преустроиш и ще направиш апартаменти.
Джос не се подведе от небрежния й тон, като че ли задава най-обикновен въпрос. «Значи заради това ми постлаха толкова гостоприемно килимчето за добре дошла» — помисли си. Сигурно бяха заръчали на Сара да прави всичко възможно, но да разбере какви са намеренията на наследницата на госпожица Еди относно къщата.
— Колко смяташ, че мога да взема за тази камара стари тухли?
Очакваше, че Сара ще се разсмее, но тя продължи да шие.
— Сара — повика я. — Любителка съм на историята. Откакто се дипломирах, се издържам като помагам на хората да изследват миналото.
Момичето я погледна студено и надменно.
— От теб ще излезе страхотна съдържателка на хотел.
Джос изпъшка.
— Не съм такава. По-скоро съм интровертна. Общувам само в тесен кръг, постави ме всред тълпа непознати и аз се свивам в черупката си.
Сара не сваляше поглед от нея, очевидно очакваше някоя новина, която да разпространи в града. Джос си представи как телефонните линии жужат. Или как сателитните връзки на мобилните телефони блокират телевизионния сигнал.
Не можа да понесе немигащия поглед на Сара.
— Не зная какво ще правя. Наистина не зная. Госпожица Еди ми е завещала къщата и предполагам някакви пари, но нямам представа колко.
Изведнъж желанието й да каже нещо повече за себе си от това, което вече бе казала, се изпари. Чувстваше се объркана и не можеше да мисли ясно, и със сигурност нямаше с никого да сподели идеята си да напише книга за госпожица Еди.
— Да знаеш дали се намира работа.
— Тес зае последното вакантно място в града, което си заслужаваше.
Джос погледна към крилото в другия край на къщата. Вратите бяха залостени, прозорците — също.
— Всъщност с какво се занимаваш? Освен че поправяш дрехи.
— Точно с това се занимавам — каза Сара, докато отрязваше конеца. — Най-вече поправям рокли на жени, които са си купили шести размер и не могат да влязат в тях, когато трябва да се издокарат, както са си наумили.
— И печелиш ли достатъчно?
Момичето сви рамене.
Джос беше сигурна, че работеше и нещо друго, но момичето изглежда не искаше да каже какво. Само се надяваше, че не е незаконно. Надяваше се, че не отглежда марихуана в спалнята си. При тази мисъл се зачуди дали всички хазяи не се чувстват по същия начин. Какво ли щеше да прави, ако се спука някоя водопроводна или отходна тръба. Ами термитите? Госпожица Еди споменаваше градинар. Каква ли беше заплатата му?
Джос погледна къщата, като се питаше ще има ли къде да спи. Имаше ли изобщо легло в къщата?
Сара извади мобилен телефон от кошничката за ръкоделие и провери часа.
— Трябва да тръгвам и да връча роклята на собственичката й, преди съпругът й да се е върнал. — Сгъна набързо роклята и я прехвърли през ръката си. — Ще прибереш ли останалите неща? — кимна към чиниите и кошничката.
— Разбира се — отговори Джос. — Ако ми имаш доверие.
— Не само че ти имам доверие, но има голяма вероятност да те харесам. Засега довиждане — извика и се затича към къщата.
Джослин остана на мястото си и като не откъсваше очи от къщата се опита да проумее всичко, което научи, откакто влезе в кантората на адвоката. Веднъж, когато беше на шестнайсет, се върна от училище и видя, че всички «довлечени», майката и сестрите, ги нямаше и къщата е тиха. Баща й беше в гаража и се занимаваше със своите мотори. Тя застана на вратата и го загледа за миг. Рядко им се случваше да бъдат заедно, понеже неговото «ново семейство», както Джос ги наричаше мислено, му отнемаше цялото време и енергия.
— От госпожица Еди ли идваш? — попита той.
— Да. Четохме Томас Харди.
Знаеше, че той няма мнение по въпроса. Гари Минтън не беше по размишленията.
— Миличка! — повика я той, когато мина покрай него. — Надявам се, че няма да й посветиш целия си живот. Надявам се, че ще си имаш и свой.
Беше й приятно, че я нарече «миличка», но на думите му не обърна внимание. Както обикновено единствената й мисъл бе как да се скрие, преди близначките да се върнат и да се разположат. Тяхната глъчка и капризи командваха къщата, баща й, всичко. Понякога й се струваше, че когато доведените й сестри са наоколо, контролират вселената.
Погледна часовника си. Разполагаше с часове, преди Рамзи Макдауъл да дойде, но искаше да обиколи къщата и да си остави достатъчно време да се приготви. Беше си купила рокля, идеална за пикник в старинна къща.
«Моята къща» — помисли си и се усмихна.

 

Трета глава

 

Люк наблюдаваше как тя, новата стопанка на имението «Едилин», излиза и бавно прекосява ливадата, за да седне при Сара. Знаеше как се чувства. Сара действаше като магнит на хората и си беше такава от малка. Винаги внимателна и винаги намираше време да изслушва проблемите им. Много добре му бе известно, че главната причина жените да я търсят за поправки на дрехите си, е, за да разговарят с нея.
Миналото лято бяха отишли да вечерят с братовчедите Чарли, Рамз и Сара в Уилямсбърг и Чарли каза, че тя трябва да стане адвокат и да взима хонорар за времето, което отделя, за да слуша оплакванията на разни хора.
— Не мога да изтърпя толкова години в университета — каза тя.
— Кой ти говори за университет? — попита Рамз. — Просто си откриваш кантора. Люк ти е под ръка и ще ти я подреди или боядиса, или там каквото ти трябва.
— А ти ще й подготвиш договора и ще я оскубеш с повече, отколкото печели за година — не му остана длъжен Люк.
— Ако вие двамата ще се заяждате, аз си тръгвам — предупреди ги Сара. — Искам хубава, кротка вечеря, без вашето перчене кой кого ще надиграе.
Тримата мъже притихнаха послушно и си дадоха вид, че вечерта ще продължи в същия дух, но тя не им повярва.
— Добре, давайте. Издерете си очите, все ми е едно. Чарли, поръчай ми още едно от тези питиета.
— Наистина ли? — попита той. — Ти не пиеш.
— Тогава един от вас ще ми държи косата, докато повръщам, а друг ще ме носи до колата.
Люк извади от джоба си четвърт долар и погледна Рамзи.
— Ези — на теб се пада главата. Тура — другата част от тялото й. Много е надебеляла и сам няма мога да я нося.
— Вие двамата сте противни — каза Сара, но се разсмя.
Сега Люк точеше острието на косачката и гледаше през малкия кръгъл прозорец в тухлената стена. Работилницата му беше в конюшнята на къщата или по-скоро в постройката, издигната на нейно място. Когато старият Бъртранд беше жив, според нарежданията на госпожица Еди къщата се поддържаше, но не и останалата част от имението.
— Не си ли го упоменал в договора? — попита Люк Рамзи. — Само за къщата ли ще се грижиш?
— Да не би да намекваш, че през 1946 съм писал договор?
— Добре, значи баща ти.
— Тогава е бил на една година.
— Който и да го е писал и когато и да го е писал, сега ти отговаряш за имението — му каза Люк, когато се върна в Едилин и видя състоянието на навесите, оборите и конюшните.
— Да си беше стоял тук и да ги беше наглеждал — отговори Рамзи, без да се дразни от яда му. — Да не беше ходил до другия край на земята и да не беше правил онова, което така адски те вбесява.
Люк отвори уста да отговори, но се отказа.
— Разкарай се. Скатай се в твоята тъпа кантора и ме остави да се погрижа.
Отне му месеци да възстанови порутените, стари постройки. Всъщност се наложи да построи наново рухналите стени на конюшнята, но използва материали от времето, когато е строена къщата. Изрови стари тухли от земята, даже попадна на стар кладенец, затрупан със същите ръчно правени тухли, от времето, когато имението «Едилин» е било в центъра на голяма плантация.
Работата беше тежка и изнурителна, но по онова време Люк имаше нужда точно от това и самотата също му допадаше. Никой не живееше в къщата след смъртта на стария Бъртранд. Имаше икономка, която идваше всеки ден, но беше толкова стара, че едва изкачваше стълбите. Един ден, като видя как се тътри, твърде изнемощяла, за да свърши някаква работа, не издържа. Донесе й удобен фотьойл, радио и я настани в гостната. А Рамзи в качеството си на адвокат на госпожица Еди, като видя какво е направил, каза, че ще й пише да върне свободата на икономката. Но докато говореше, гледаше сериозно Люк. И двамата знаеха, че без заплатата й семейството на жената ще пострада. Оставиха я и той изпълняваше задълженията й. Поддържаше къщата, а когато пристигнаха мебелите, ги подреди. В един съботен ден събра братовчедите на бира и пица и качиха по стълбите по-големите мебели, предназначени за втория етаж. Като се изключат наемателките, всъщност къщата от няколко години беше на Люк. Поправяше покрива, изхвърляше от тавана умрелите гълъби. Издигна отново комина на камината, поразен от светкавица.
Когато му съобщиха, че госпожица Еди е починала и е завещала къщата на някакво момиче, което никога не бе виждало имението, му се прииска да го подпали. По-добре, отколкото да остане у човек, който няма да оцени какво представлява.
— Може да е историчка — каза Рамзи. — Или архитектка, даже строителен предприемач. Не знаем каква е.
На Люк не му допадаше начинът, по който братовчед му защитаваше една непозната. Тя щеше да завладее старинния плантаторския дом — сърцето на Едилин за повечето хора. Откакто се помнеше, слушаше да се разправя, че ако къщата бъде разрушена, градът няма да просъществува и година.
Но Рамзи беше прекалено радостен от новината за новата наследница и Люк заподозря, че нещо се подготвя. Един ден след работа отиде при Тес. Тя му отвори, но не го покани да влезе.
— Какво е намислил той с тази нова собственица? — попита Люк, без да си дава труда да уточнява кой е «той».
Тес не беше от жените, които обясняват разточително.
— Едилин Харкорт му е изпратила нейна снимка. С бански костюм.
На Люк веднага му се изясни картинката. Доколкото познаваше братовчед си, щеше да се помъчи да я спечели. Той обичаше имението и къщата почти колкото Люк.
— Схванах — каза.
Тес се отдръпна и отвори вратата широко.
— Искаш ли бира?
— Ще пийна една.
И ето, че «тя» пристигна и Люк гледаше как сяда и разговаря със Сара.
Беше хубава, но не поразително. Ръстът й беше малко над среден и носеше косата си както всички момичета през лятото. Кестенявият цвят щеше да изсветлее до златисто от слънцето и той се позачуди дали косата й е естествена, или прекарва с часове във фризьорски салон.
Беше облечена старомодно като Сара и той се усмихна. Сара обичаше да носи дрехи с дълги ръкави даже през горещините. Но пък съзнаваше, че й отиват. Беше изящна и нежна като цвете и ако се издокараше с яркочервена прилепнала блузка и джинси, щеше да изглежда най-малкото странно.
Помисли си, че ако имаше фотоапарат, щеше да ги снима. Ето я Сара със своята спретната рокличка и ръкоделие върху коленете и срещу нея новата с рокля като картинка от «Алиса в страната на чудесата». Помисли си, че панделката на главата й е особено добре намерен щрих.
«Света вода ненапита — помисли си. — Значи на тази е оставила госпожица Еди къщата.» Жена, която щеше да остане стара мома и която вероятно щеше да посвети живота си на къщата. Нямаше съмнение, че щеше да се потруди усърдно, за да намери мебели от съответния период, и за няколко месеца щеше да превърне имението «Едилин» в музей.
Прецени я от пръв поглед и ако не беше майка му, щеше да й съобщи, че напуска. «Нека Рамзи да я свали — мислеше си. — Нека да я омае с чара си и тя да се влюби. А той, разбира се, ще постъпи както винаги. Ще й намери някакъв незначителен недостатък и ще я зареже. Но в този случай резултатът може да се окаже катастрофален, защото той ще разбие сърцето й и тя ще обяви къщата за продан. Да — усмихна се на себе си. — Може би ще я продаде.»
Но гласът на неговата майка прозвуча в главата му и той остана, където си беше — в старата конюшня, загледан в Сара и новата стопанка.
Разбра, че се гласи нещо, когато майка му се появи в шест тази сутрин с чиния палачинки и сладко от боровинки. Люк се усмихна.
— С какво се е провинил татко, та ми носиш неговата закуска?
Баща му се пенсионира преди година и беше подлудил жена си с ненужни домашни дейности.
— С нищо. Накарах го да отиде на изложба на трактори.
— Без теб!
— В случай, че ме помоли, боли ме главата. За мен толкова. Момичето на госпожица Еди пристига днес и искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре с нея.
Докато говореше, претопляше палачинките и разтребваше кухнята на сина си. Люк изпъшка.
— Този път какво ти хрумна? Да я изведа на вечеря ли? Или да й покажа забележителностите? Рано е за градините с езерата, затова дали да не я заведа на концерт на градската музика?
— Искам да не я закачаш. Тя е за Рамзи.
Той се ококори.
— Не, недей — каза Хелън, докато му сервираше палачинките. — Не го приемай като предизвикателство. Тя вече е разговаряла с Рамзи и го харесва.
— Не си губи времето, нали? Аз пък научих, че е имало и снимка по бански много преди да говори с нея.
— Мъжете са такива — приключи въпроса майка му.
— Нима? — заяде се Люк с пълна уста.
— Ти от дума разбираш ли? Бъди внимателен и стой далеч от нея. Гледай си градинарството.
— Ами ако я харесам?
Каза си, че вече не е малко момченце и няма значение, че собствената му майка взима страната на братовчед му, но не можа да не се почувства предаден.
— Няма да я харесваш. Възпитана е от госпожица Еди, допадат й мъже със смокинги, не с… — Впери очи в джинсите му и мръсната тениска. — Разяснихме ли си всичко?
— Да — отговори той. Последното нещо, което му се искаше, беше женски разправии. — Нека да бъде за Рамзи. Нека да заживеят в имението и да отгледат дузина деца. На мен какво ми пука?
Но сега не сваляше очи от Сара и жената… Как се казваше? Джослин. Старомодно име, което й отиваше. И както ги наблюдаваше, мнението му за нея започна да се променя. Тя се смееше от сърце и често. И онова, което говореше, интересуваше Сара. Всъщност говореше главно Сара, което беше необикновено. Почти винаги тя беше в ролята на слушателка.
Люк я видя пак… Джослин, загледана в къщата с обожание и недоумение, сякаш не й се вярваше, че е нейна. Нима беше възможно? Госпожица Еди положително й беше казала, че ще й завещае къщата.
Остриетата на косачката бяха вече толкова остри, че можеха да разцепят косъм на две, но той стоеше в конюшнята и наблюдаваше двете момичета. Взе шише вода и го изпи подпрян на стената. Ако излезеше, щяха да го видят, а той не искаше. Сара знаеше, че е там, но не го повика да го запознае с новата стопанка. Това означаваше, че имат някакъв сериозен женски разговор.
Изведнъж Сара скочи на крака, сгъна роклята, която шиеше, и хукна към къщата. Това, че остави скъпоценната си кошничка за ръкоделие в ръцете на непознатата, говореше много. Сара я харесваше.
Жената остана за кратко под сянката, после взе чиниите и кошничката и се отправи към своята част от къщата. Доколкото знаеше Люк, беше минала само по коридора. На горния етаж й беше подредено легло с чисти чаршафи и нови възглавници. Майка му свърши тази работа вчера. След като си тръгна, той отиде и видя хубавите сапуни и новите кърпи, ухаещи от прането. Ако се очакваше кралска особа в Едилин, нямаше да има толкова суетене.
Не разбираше защо всичко това го ядосва. Какво знаеха за тази жена? Нищо, освен как изглежда в оскъден бански костюм.
Когато тя се прибра вътре, Люк излезе от конюшнята и събра инструментите си. Камионетката му беше паркирана отзад и той хвърли лопатите и греблата с трясък в каросерията. Ако тя излезеше и му направеше забележка, щеше да й каже, че напуска.
Качи се в автомобила, запали мотора и подкара по пътя, който водеше към задната част на имението, към входа за слугите.
Тъкмо стигна до портата и Рамзи спря отпред черния си мерцедес, блокирайки пътя. Люк искаше да се измъкне, но беше ясно, че Рамз няма да го пусне. Щом братовчед му спусна стъклото, той подаде глава навън.
— Видя ли я?
— Кого?
— Духът на госпожица Еди. Знаеш кого. Видя ли я?
— Може би.
— Е, как ти се стори?
— Лошо. Много лошо. Толкова е грозна, че се наложи да използвам огледало, за да я погледна.
— Не е зле, а? — каза Рамзи. — И аз така се надявах. Малко се притесних за… Всъщност не се притеснявам изобщо.
— Няма ли да дръпнеш това ненаситно чудовище, за да мина?
— Искам да ми помогнеш — не му обърна внимание Рамзи. — Леля Ели каза, че Сара е с Джослин и ти трябва да накараш Сара да я задържи двайсет минути, за да се подготвя.
— Да се подготвиш ли? — учуди се Люк. — За какво говориш? Фойерверки ли ще пускаш?
— Може би — захили се Рамзи. — Тя знае, че ще дойда и ще донеса вечеря, но не ми се ще да ме гледа как мъкна тези неща. Хей! Сетих се! Аз ще заговоря Джослин, а ти ще подреждаш вместо мен. Нали знаеш как се изстудява шампанско?
— Слагаш го в потока при бирата — отговори Люк и даде заден ход. Какво, да му се не види, ставаше с този град? Първо майка му го инструктира да не закача въпросната жена, после братовчед му го кара да играе ролята на иконом.
Когато стигнаха до алеята пред къщата, паркираха автомобилите си до сребристия миникупър на Джослин и слязоха. Рамзи беше облечен с черен панталон и бяла риза със синя вратовръзка. Развърза вратовръзката и я хвърли на предната седалка.
— Какъв ден! Предвиждах да дойда още преди час, но дядо Сегал едва не ме побърка. Пак са се скарали със сина си и старецът за кой ли път вече промени завещанието си.
Рамзи отвори задната врата на колата и извади голяма кошница за пикник, после погледна към прозорците.
— Как мислиш, дали ни наблюдава?
— Защо питаш мен? Очевидно знаеш за нея повече от мен.
— Какво ти става? — попита Рамзи. — Последното ти гадже да не те е изритало?
— Това никога не се е случвало, няма и да се случи. Ще ми кажеш ли защо се интересуваш толкова от тази жена?
— Предчувствам, че може би ще бъде единствената.
— Пак ли! — изпъшка Люк.
— Това момиче е прекарало почти целия си живот с госпожица Еди. През уикендите е ходило на балетни постановки. Свири на пиано и танцува валс. Има и мозък.
— Значи ще можеш да я показваш в клуба и на благотворителните купони в Уилямсбърг.
— Ако според теб това означава да се запозная с образована личност, която случайно е и хубава, отговорът ми е да.
Люк погледна към прозорците.
— Прозвуча ми, като че ли и аз трябва да се запозная с нея.
Братовчед му изсумтя.
— Сигурно ще я изплашиш до смърт. Или ще припадне от миризмата ти.
— Такива момичета харесват лошите момчета.
— Не се ласкай. Лошо момче. Как не. Хайде, върви при Сара, почукай на вратата и й кажи да задържи Джослин двайсет минути. Ще ударя камбанката като стана готов. Смятам, че задачата няма да те затрудни.
Понечи да му каже, че Сара не е вкъщи и че Джослин не е при нея, но си замълча. Майка му заръча да бъде любезен с новата стопанка. Не спомена, че не бива да ядосва Рамзи. В действителност да вбесява братовчедите си беше най-любимата му игра.

 

* * *

 

Джослин погледна часовничето на нощното шкафче и видя, че има на разположение още трийсет минути до идването на Рамзи. Беше нервна като девойка преди първата си среща в живота. След като Сара тръгна, тя направи една бърза обиколка на къщата и видя, че стаите не са преустроявани. Както беше написано, малкото мебели бяха от дома на госпожица Еди във Флорида. Нямаше никакви предмети и украшения, само празни шкафове и рафтове. В едни стаи имаше килими, в други по някоя старинна мебел, но нищо повече. Кухнята беше от петдесетте години, малко по-модерна от тази на Сара.
Стана й много приятно, когато видя леглото с чисти чаршафи и банята, пълна с кърпи и прекрасни сапуни. Нямаше представа кой е подготвил това чудно посрещане, но непременно искаше да му благодари.
Дълго стоя под душа, изми си косата, след това я оформи със сешоара. Извади си новата бяла рокля с пола, завършваща с брюкселска дантела, и знаеше, че това е съвършената дреха за вечерта. Преди да я облече, изглади всяка гънка с малката ютия, която носеше със себе си на път. Госпожица Еди беше педантична на тема гладене. Не вярваше в материи, които не се мачкат. «Ще познаеш истинската дама по облеклото й и по начина, по който го поддържа» — все повтаряше тя.
Като се облече, се зачуди как да постъпи. Реши да провери само дали Сара се е върнала. Беше оставила чиниите и кошничката за ръкоделие в своя коридор и може би трябваше да й ги върне.
След няколко минути беше в апартамента на Сара. Задната врата беше отключена, но нея я нямаше. Тъкмо остави чиниите и някой потропа откъм входа. Не беше сигурна дали е редно да отвори. Все пак се намираше в дома на Сара. Но, от друга страна, къщата беше нейна.
Отвори и видя пред себе си висок тъмнокос мъж. Беше облечен с джинси и мръсна тениска, от доста дни не се беше бръснал, но тези подробности не накърняваха красотата му. Имаше тъмнозелени очи и нос, който можеше да бъде описан единствено като аристократичен, изваяни плътни устни над добре оформена брадичка. Сара го беше окачествила като «красив» и той наистина беше чудно красив.
— Ти си новата стопанка.
Беше по-скоро твърдение, а не въпрос. Гласът му беше дълбок и плътен, точно както по телефона, и положително не беше виждала мъж, който да й се струва толкова привлекателен.
— Да, аз съм. А ти си Рамзи.
— Рамзи ли? Боже, не! Той е адвокат. Аз приличам ли на адвокат?
— О — разочарова се тя. Извърна поглед, за да скрие, че я привлича. — Не, струва ми се, че не приличаш на адвокат. Идваш при Сара, нали? Тя не е вкъщи.
— Знам. Видях я да излиза.
Тя се обърна пак към него, като все още стояха на прага.
— Щом знаеш, че я няма, защо чукаш на вратата?
— Аз съм твоят градинар, Люк Конър.
Наблюдаваше я внимателно, като че ли се опитваше да разбере що за човек е.
Преди да успее да отговори, Джослин чу шум навън. Той погледна към предната част на къщата и помаха с ръка, сякаш да разкара някого. В следващата секунда се шмугна покрай нея и влезе.
— Как си позволяваш! — възкликна тя. — Не можеш да нахлуваш по този начин и да…
— Не се ежи — каза той и затръшна вратата.
— Тук не е моята къща и смятам, че и ти не бива да си тук.
— Да, твоята е.
— Какво е мое?
— Къщата.
— Да, на практика е моя, но това крило е дадено под наем на Сара Шоу. Тя…
— Тя е моя братовчедка — подхвърли през рамо, отправяйки се към кухнята.
Джос вървеше по петите му.
— След като си братовчед на Сара, сигурно си брат на Рамзи?
Люк отвори хладилника и си извади бира. Както се беше облегнал на плота, я огледа по начин, който никак не обичаше. Точно както мъжете, които съзнават колко са привлекателни, оглеждат жените, сякаш всички са тяхна собственост… ако ги пожелаят.
— Какво става с теб и с добрия братовчед Рамз? Вие вече май си имате шушу-мушу?
Тя се отдръпна от него. Стана й неприятно.
— Не че ти влиза в работата, но аз никога не съм го виждала. Сара ми каза, че е неин братовчед, и щом и ти си неин братовчед, предположих, че си роднина на Рамзи.
— Роднина съм му. В случая всички сме братовчеди — Сара, Рамз, Чарли, Кен и аз. Имаме едни и същи баба и дядо.
В поведението му имаше нещо, което не й харесваше. Той й се смееше, но тя нямаше представа защо. Доколкото разбра, като че ли целият град беше населен от роднини.
— Ами сестрата на Рамзи? Тя пада ли ти се братовчедка?
Той сякаш се обърка.
— Разбира се. Тя е… — Замлъкна, понеже се усети, че тя се шегува. Не беше включил някои от братовчедите в списъка. Често хората, които не бяха южняци, се смееха при изреждането на роднини. — Да не си…
— Бог да ми е на помощ, ако ме питаш дали не съм янки. Тогава ще…
— Какво ще направиш? — попита той заинтригувано.
— Ще изкъсам пъпките на всички розови храсти. Не зная. Ти как би наказал един градинар?
Той й хвърли такъв поглед, че едва не почервеня като рак.
— Това е най-интересният въпрос за деня.
Антипатията й към този мъж бързо растеше.
— Тръгвам. Имам среща.
— Да, бе, с Рамз. Той се трепе, за да сътвори царството на приказките за вас двамата.
— Отвратително е от твоя страна да му съсипваш изненадата.
— Загуба на време, ако питаш мен.
Тя го изгледа с презрение.
— Оттук съдя, че представата ти за среща е кашон бира и пакет картофен чипс.
— Царевичен — поправи я той. — Обичам царевичен чипс. Особено онзи в синя опаковка. Появява се тя с такъв чипс и хубава бира и може да й излезе късметът.
— И става страшен купон.
— Хайде, бъди честна.
— Приличаш на мъжете, с които съм се сблъсквала, и които никога повече не съм искала да виждам.
Запъти се към задната врата, за да излезе, но той й препречи пътя.
— Не излизай още. Рамз каза, че ще удари камбанката.
— Теб ли изпрати да ме задържиш?
— Не е толкова тъп. Изпрати ме да кажа на Сара да ти намери някаква работа, но забрави да ме попита дали е тук. Защо не седнеш и не мируваш, за да не си измачкаш хубавата нова рокля? Аз ще си направя сандвич. Бих предложил и на теб, но Рамз е приготвил храна, достатъчна за половината град, така че по-добре не яж сега.
Стоеше до пластмасовия кухненски плот на Сара и обмисляше как да постъпи. Да остане ли тук и да понася този нагъл мъж да й се присмива за неща, които не разбира, или да тръгне и да развали изненадата на Рамзи? По-добре да се запознае с Рамзи, отколкото да стои в компанията на този мъж.
Джослин се обърна тъкмо когато Люк се пресягаше да остави продуктите за сандвича на плота. Блъсна неволно ръката му и от тубичката с горчица изцвърча струйка върху нея. Ярко жълто петно се лепна отпред на бялата й рокля.
— Нарочно го направи — каза тя. — Замислил си го.
— Не, не съм — оправда се Люк и прозвуча искрено разкаян. — Честно, не съм. — Самодоволното му изражение се изпари. — Съжалявам. Наистина. Извинявай. — Взе една от кърпите, закачени до мивката, и я навлажни. — Ето, нека да ти помогна.
Тя хвана предницата на роклята, като се чудеше как да се върне незабелязано в къщата и да се преоблече, без да я види Рамзи. А Люк каза, че щял да организира пикник на пода. Ако беше във фоайето, нямаше начин да не се сблъскат, което означаваше да му се представи с рокля, изцапана с горчица.
— Какво, по дяволите, правите?
Джослин и Люк се извърнаха към задната врата, където стоеше мъж, който вече със сигурност беше Рамзи. Беше малко по-нисък и по-едър, но имаше същата черна коса и зелени очи и почти същите нос и брадичка. Бяха двама разкошни мъже.
Джослин отмести поглед от Рамзи към Люк, който продължаваше да търка петното, надвесен над нея. Тя веднага се отдръпна.
— Изцапа ме с горчица — обясни на Рамзи и го загледа.
Той изгледа заплашително братовчед си. Люк вдигна ръце.
— Нещастен случай. Заклевам се. Тя е твоя.
Все така с вдигнати ръце се измъкна заднишком от кухнята и тя чу външната врата да се отваря и затваря.
— Добре ли си? — попита той.
— Добре съм. Наистина съм добре, но изглеждам ужасно. Искаше ми се да съм в приличен вид, когато се запознаваме.
— Изглеждаш страхотно — каза Рамзи с такъв ентусиазъм, че тя му се усмихна.
— Много си мил.
— Не, не съм. Аз съм адвокат, забрави ли? Какво ще кажеш да отидем в твоята къща, в главната й част, и да хапнем? Гладна ли си?
— Много.
Запъти се към входната врата, отвори я и отстъпи, за да мине Джослин, а когато тя се приближи, каза:
— Извинявам се заради Люк. Той е…
Джослин сви рамене, сякаш с думи не можеше да се опише братовчед му.
— Не се притеснявай — успокои го. — Всички имаме роднини.
— За съжаление аз имам повече от другите хора.
Тъкмо излязоха и видя Люк да отпрашва с раздрънкан, стар пикап, който й напомни за автомобилите пред къщата на баща й през нейното детство. Доколкото схвана, Люк Конър беше от мъжете, от които госпожица Еди я предупреждаваше да се пази. Още по-лошо, беше мъж, в какъвто нейната нежна, елегантна и образована майка се беше влюбила безумно. След като се оженили, Гари Минтън се помъчил с всички сили да бъде такъв, какъвто семейството на неговата изискана съпруга очаквало да бъде, но месец след смъртта й облякъл пак кожените дрехи, пуснал си бакенбарди и яхнал «Харли Дейвидсън».
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Рамзи. — Люк ли те разстрои толкова много?
— Разбира се, че не е — отвърна Джослин и се усмихна, като се върна в настоящето. — Ще се преоблека и ще се почувствам превъзходно.
— Тази вечер твоите най-малки желания са закон за мен — отвърна Рамзи с лек поклон.
— Тогава, любезни рицарю, отведете ме във вашия замък, за да се нагиздя и да бъда достойна за вас.
Рамзи се захили, подаде й ръка и двамата се отправиха към парадния вход на къщата в имението «Едилин».

 

Четвърта глава

 

— Колко е красиво — възкликна Джослин съвсем искрено. Рамзи старателно беше подготвил вечерята и тя го оцени. На земята във вестибюла беше постлал старовремска кувертюра с по една голяма възглавница от двете й страни. Менюто беше фини спагети с доматен сос с босилек, хляб и салата.
— Зеленчуците от майката на Сара ли купуваш? — попита тя.
— Естествено. Ако не купувам от нейните домати, подозирам, че ще атакува кантората ми.
Чиниите бяха от лиможки порцелан с един от любимите й мотиви, а чашите за вино сигурно бяха от Уилямсбърг — ръчна изработка от осемнайсети век, което личеше от формата им.
Рамзи се беше отпуснал на възглавницата срещу нея и на светлината на свещите изглеждаше още по-красив, отколкото когато го видя за пръв път. И всъщност леко я изнервяше. Нещо в абсолютното му съвършенство предизвикваше у нея съжаление, че и тя не е съвършена.
— Защо в къщата има толкова малко мебели? — попита тя. Седеше с изправен гръб от другата страна на импровизираната трапеза. — Не искам да си помислиш, че съм алчна, но ми се струва странно къща, в която са живели толкова много поколения, да е почти празна. Като че ли всичко е изнесено заедно с викторианските украшения.
— С една дума — Бъртранд — каза Рамзи. Беше се нахранил и отпиваше от чашата бяло вино. — Всъщност не знам много, тъй като баща ми лично водеше делата на госпожица Еди, а той имаше навика да мърмори под нос винаги, когато се споменеше името на стария Бъртранд. Мисля, че е имал проблем с конете.
— Комарджия ли е бил баща ти? — попита Джос. Той я погледна, за да разбере шегува ли се.
— Извинявай. Неуместно чувство за хумор — побърза да се оправдае тя. — Значи Бъртранд е имал проблем с хазарта.
Рамзи пак я погледна.
— Имал е някакъв проблем от подобно естество. Поне аз така мисля. Не познавам госпожица Еди, но от онова, което съм чувал за нея, винаги ми се е струвало странно как му е разрешила да опразни къщата и да продаде почти всичко. Спомням си, когато бях дете, един грамаден камион спря пред къщата.
— Как мина през тесния портал?
— Точно око! — отбеляза той. — Не, камион покрай тези колони не може да мине. Пикапът на Люк неведнъж ги е обърсвал.
Рамзи отпи глътка и стана, за да разчисти масата. Джос се надигна да му помогне, но той не й разреши. Отнесе чиниите в кухнята и се върна с малък уред, който приличаше на прибор за фондю.
— Сестра ми твърди, че топи идеално шоколад. Казва, че заченала второто си дете в нощта, когато го купили. — Погледна към нея. — Извинявай. Глупава история за първа среща.
— Извинен си, но само ако ми разкажеш за фургона.
— А, да. Паркираха го пред портала и пренасяха вещите с камионетка. Беше съботен ден и ние децата побъркахме хамалите. Шмугвахме се във фургона, в къщата, даже в шкафовете, които трябваше да носят. За малко да ни хвърлят в езерото.
— А родителите ви? Не се ли страхуваха да не пострадате?
— Бяха тук и наблюдаваха какво става, а които не можеха да дойдат, ни плащаха, за да им съобщаваме на всеки час докъде е стигнала работата. Сара беше най-бърза с нейното колело и разнасяше съобщенията. Знаеш ли, още си мисля, че не разпредели парите справедливо и запази повечето за себе си.
— Братовчеди — усмихна се Джослин. — Един за всички, всички за един.
Той начупи блокче шоколад и пусна парченцата в уреда, после го включи.
— Така е. Когато бяхме деца, падаше голяма игра, но сега роднинството понякога много ме ограничава. Например днешният случай с Люк. Аз наистина се извинявам за…
Тя не искаше да чува повече нито дума за Люк и горчицата.
— И какво натовариха във фургона?
— Ценните мебели.
— Жълтият диван с двете малките масички, големият гардероб, четирите стола от трапезарията — уточни Джос. — Бяха в дома на госпожица Еди във Флорида. Според мен каквото не е върнала тук, го е продала.
— Да, продаде го.
— А парите…
— Не — каза Рамзи. — Тази вечер няма да говорим за работа. Което означава, че щом се събудиш в понеделник, трябва да дойдеш в моята кантора, за да ти разкажа всичко.
— Но средства за непредвидени разходи по къщата има, нали?
Той поклати глава.
— Не се опитвай да ме подлъжеш. И дума няма да кажа.
— Добре — примири се тя и отпи от виното. — Значи госпожица Еди взе ценните вещи, а другите остави, за да може брат й да си плати дълговете от залаганията.
— Според майка ми госпожица Еди е използвала брат си, за да организира голяма разпродажба. По този начин е спестила пари и за себе си, и за него, за да се оправи.
— Постъпката е характерна за госпожица Еди.
— Ето! — каза Рамзи. — Шоколадът е готов. — Подаде й купичка с разтопен шоколад, вилица и кутия с едри, добре узрели ягоди. — Взимаш ягода и я потапяш в шоколад.
Джос опита.
— Много вкусно. Върховно усещане. Веднага забременях. — Той не каза нищо и тя го погледна. — Отново неуместното ми чувство за хумор.
— Не, харесва ми. Но още не съм срещал момиче, което хем да е хубаво, хем да има чувство за хумор.
— На хубавиците не им е необходимо. Те само си седят и това е достатъчно.
— Имах предвид… — започна той, после замлъкна и се усмихна. — Прозвуча идиотски. Престарах се в желанието си вечерта да мине успешно.
Джослин избърса шоколада от брадичката си.
— За мен е успешна. Да не забравя! Благодаря ти за спалнята.
— Спалнята ли?
— Сещаш се — чаршафи, сапун, ей такива неща. Ти си я подредил, нали?
— Опасявам се, че не. Вероятно някоя дама от църковния кръжок.
— Като стана въпрос, минах покрай църквата. С госпожица Еди ходехме всяка неделя на църква и сега ми липсват неделните служби.
— Църква — повтори Рамзи, като че ли никога преди не беше чувал, че съществува подобно място. — Ако се появиш в неделя в църквата, моята майка ще си помисли, че си съвършена, и ще хукне веднага да ни купува сватбени пръстени.
— Толкова ли е зле работата?
— Гавриш ли се? Аз съм на трийсет и две и още нямам деца.
— Имаш сестра, а останах с впечатлението, че имаш още една.
— Не, имам само една сестра — отговори Рамзи, — но моята майка няма да се задоволи с челядта на Вив. Иска деца и от мен.
Той така я гледаше, че Джослин се обърка дали да падне в прегръдките му, или да го изблъска навън и да залости вратата.
— Нося пръстен пети размер и искам да бъде с розов диамант четири карата, шлифован като изумруд.
Този път Рамзи изстена:
— Кажи й всичко това и аз съм свършен.
— Сара шие ли сватбени рокли? Защото имам някои идеи за моята.
Той се разсмя.
— Говоря сериозно. Според теб майката на Сара ще достави ли достатъчно бели рози, за да украся цялата църква?
— Престани! — заливаше се от смях той. — Повярвай ми, трябва да престанем веднага да говорим на тази тема, иначе майка ми ще чуе по някакъв начин и ще се изпише на вратата. Ако само знаеш какво съм принуден да понасям… Всъщност съм много любопитен да чуя историята за теб и госпожица Еди.
— Бяхме сродни души — започна да разказва Джослин, но се отказа. Ако тази вечер споделеше всичко, за какво щяха да си говорят на втората среща? А се надяваше, че ще има втора среща, понеже го хареса.
— Добре — каза Рамзи, — пази си тайните. Но аз ще ги изтръгна от теб.
Тя го гледаше как става и се протяга. Ризата му беше прилепнала и Джослин не можеше да откъсне очи. Той я погледна и тя извърна поглед, но не достатъчно бързо, за да не се сконфузи.
— Играеш ли голф? — попита Рамзи.
— Моля?
— Говоря за голф. Играеш ли?
— Не.
— А тенис?
— Съжалявам, но и тенис не играя. И преди да ме попиташ, не плувам добре, не играя бридж и не си падам по клубове.
— А какво обичаш да правиш? — поинтересува се той. — Не, не ми казвай. Нека да отгатна. Все с нещо се занимаваш покрай мечтите за сватбата си.
— С нищо специално.
Рамзи се усмихна и започна да раздига чиниите и приборите, но този път Джос му помагаше.
— И как си представяш младоженеца?
— Рус, със сини очи — отговори тя на секундата и Рамзи се разсмя.
— Заслужих си го. — Подреди чиниите на голямата кухненска маса и се огледа. — Ще се наложи да ремонтираш тази кухня.
Трите голи крушки светеха ослепително, едва ли не зловещо.
— Как ти минава през ум подобна мисъл? — възмути се тя с престорен ужас.
— А какво ще кажеш за маса с мрамор? — попита той, като я гледаше. — И нова мивка, естествено.
При мисълта, че мивката ще изчезне, сърцето й се сви. Беше грамадна, с крака и с две кръгли отделения, зад които стената беше защитена с плочки.
— Да не би да ме питаш дали мога да готвя? — Преди да получи отговор, добави: — Не мога. Госпожица Еди си имаше жена, която повече от двайсет години се беше грижила за домакинството и готвеше превъзходно. А междувременно в дома на родителите ми… Е, колкото по-малко говоря за онази къща, толкова по-добре. Но умея да правя малки кексчета.
— Малки кексчета ли?
— Имах такава училищна задача и госпожица Еди ми разреши да използвам нейната кухня. Даже ми даде шприц за сладкиши.
— Много интересно — каза той, но в гласа му се долавяше съмнение, после се умълчаха и Джослин прикри една прозявка. Денят беше много дълъг.
— Време е да си ходя. Стана късно. Да те взема ли утре за църква?
— Ако се появим в църквата заедно, в представите на миряните ще останем двойка за цял живот.
Тя се шегуваше, но Рамзи не се засмя.
— И по-лоши неща съм чувал.
— Ех, аз също — каза тя, но не го погледна. — От тук ли ще ме вземеш? В десет сутринта, удобно ли е?
— Ако закъснееш за неделното училище, и аз ще закъснея. Често ми се случва.
— До късно ли спиш?
— Работя до късно. Още поне три часа ще преглеждам документи.
— Така ли?
— Да.
— Мога ли да помогна?
За миг придоби объркано изражение, като че ли се мъчеше да схване на шега ли говори или наистина.
— Благодаря, но няма как. Имаме голямо бракоразводно дело и аз се опитвам да открия липсващи сметки. Как е възможно човек да купи с пари в брой къща за три милиона, след като печели на година само шейсет хиляди? Поне това е въпросът, за чийто отговор съпругата настоява.
— Не ме бива много по сметките — каза тя, — но бих могла… Правила съм много изследвания, така че ако ти е необходимо нещо подобно, само дай знак.
— Да не забравяме и кексчетата — усмихна се той.
— Никога не ги забравям — отвърна тя също с усмивка, но пресилена. Той се накани да продължи с разтребването, но тя го спря: — Остави всичко, аз ще измия утре. Върви да си свършиш работата, за да отидеш сутринта на църква.
— Благодаря — погледна я той и сякаш не му идваше наум какво друго да каже. — Тогава ще се видим в църквата.
— Ако успееш да се надигнеш от леглото.
Тръгна към входната врата и тя го последва. Отвори, спря се и за миг на Джослин й се стори, че ще я целуне, но той излезе.
— Благодаря — каза тя. — Вечерта беше чудесна.
— О, нима? За мен — също.
Джослин затвори и се облегна на вратата. Какво не й беше наред? Имаше приказно романтична среща с «него», с мъжа, за когото госпожица Еди твърдеше, че ще бъде любовта на живота й. А тя по някакъв начин я съсипа. И шегите й на тема женитба бяха тъпи. Цяло чудо е, че не хукна да бяга презглава. Какво й каза по телефона? Че когато за последен път жена е разговаряла с него за сватба, се наложило да викат «Бърза помощ».
Погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Толкова за нейната «среща». Въпреки ранния час се прозяваше. Може би поражението се дължеше на умора. Нови запознанства, ново място, романтична среща — всичко в един ден. На кого нямаше да му дойде много?
Остави мръсните чинии, изгаси ужасните лампи в кухнята и се запъти към стълбището, за да се качи в спалнята. Точно когато минаваше покрай задната врата, чу бравата да прещраква. Отвън пред вратата имаше някой! И се опитваше да се вмъкне!
Опита се трескаво да си спомни къде е оставила мобилния си телефон. На горния етаж или тук долу? Не си спомняше. В къщата имаше ли телефон? И през ум не й беше минало да провери.
Пред вратата стоеше човек и тя се залепи до стената, сърцето й се разтуптя лудо. Приведе се, за да мине покрай прозореца, без да я види натрапникът. Ако стигнеше до предната врата, преди той да влезе, щеше да успее да избяга.
Както се промъкваше, мерна сянка, после видя по-ясни очертания на лунната светлина. Беше висок. С черна коса. Той…
Изправи се. Беше Рамзи. Сигурно беше забравил нещо. Отвори рязко вратата и застана лице с лице с Люк.
— Какви ги вършиш?
Изглеждаше по-изненадан от нея.
— Проверявам вратите — отговори. — Чудех се дали си се сетила да ги заключиш и…
— Сара оставя отключено. Останах с впечатление, че този град е от онези, в които хората не се заключват.
— Не се занасяй — отвърна той и направи крачка назад. — Извинявай. Никъде не светеше и реших, че си легнала да спиш.
— Да не би да наблюдаваш къщата?
— Това ми е работата, не знаеш ли? Не ти ли казаха за мен? Или още си ми ядосана заради горчицата.
— Не, не съм, стана случайно. Искаш ли да пием чай?
— С теб и Рамзи ли?
— Не се прави на ударен, видял си, че си отиде преди десет минути.
Той се усмихна накриво и влезе. Покривката и свещниците още бяха на пода, както и купичката с шоколад и останалите ягоди.
— Е, изрита ли го?
— Не, не го изритах. Сам си отиде, имал работа.
Люк взе купичката с шоколад, бръкна с пръст и после го облиза.
— Сега разбирам защо отиде при Тес, след като се разделихте.
Джос спря и се обърна да го погледне. Той държеше купата и слагаше ягоди в шоколада.
— Моля?
— Отиде при асистентката си Тес. Живее до теб. Тя управлява живота му.
— Това вече ми го казаха. Сега при нея ли е?
— Да — погледна я Люк. — Кой ти каза за Тес? Положително не Рамз.
— Какво намекваш? — Тръгна пак към кухнята. — Хайде — подхвърли през рамо, — и си донеси шоколада, щом си го нападнал.
— Благодаря — промърмори и тръгна подир нея, а шнурът на уреда се влачеше по пода. — Мислех си утре да поговорим за градината.
— Нищо не разбирам от градинарство.
Тя отваряше долапите и търсеше чайник или чай в торбички.
— Този чай май те затруднява. Не искам да те притеснявам. Ще си взема нещо за ядене по пътя за вкъщи. Нататък към Уилямсбърг има разни ресторантчета. Не е чак толкова далеч. Два часа път, колко му е.
Тя не се сдържа и се разсмя.
— Добре, разбрах. Сядай.
Той се настани на масата, Джос извади от хладилника купата с останалите спагети и я пъхна в древната микровълнова печка.
— Откъде си извади заключение, че Рамз не ми е казал за секретарката си?
Даваше си вид, че не й пука, и използва умалителното име, за да прозвучи по-интимно.
— Доколкото схващам, не си се запознала с Тес.
Люк стана, отиде до един от шкафовете, взе си чиния, а от чекмеджето — нож и вилица.
Джослин не беше проверявала долапите и не знаеше къде са подредени приборите.
— Не, не съм, но чух за нея.
— От Сара ли? А спомена ли ти за червената рокля?
— Каква е историята за тази жена и късата червена рокля? — попита Джос, отваряйки микровълновата печка.
— А дали ще я понесеш?
— Вече съм голямо момиче и мога да я понеса. Какво се е случило със секретарката и роклята?
Той взе от ръцете й купата, сложи я върху чинията и я остави на масата.
— Ще хапнеш ли?
— Не, благодаря. Вече хапнах. С Рамзи, сети ли се?
— Да, бе! Толкова кратко време бяхте заедно, че забравих за срещата. Беше по-специална среща, нали?
Джос не си направи труда да му отговори и си наля вино.
— Съжалявам, това е последното — извини се тя, но по тона й Люк трябваше да разбере, че изобщо не съжалява. Какво му имаше на този мъж, та щом го видеше, настроението й се разваляше? Или лошото й настроение се дължеше на факта, че Рамзи й внуши мисълта за началото на любовен романс и после се шмугна в съседната врата при друга жена.
Люк стана, отвори хладилника и си взе една бира.
— Определено се чувстваш у дома си в моята къща.
— Прекарвам много време тук, така че по-добре свиквай с мен. — Хапна от спагетите. — Много вкусно. Рамзи ли ги сготви? Отличен готвач е. Даже може да прави пай с червеи. Трябва да го накараш да ти продиктува рецептата.
— Преди или след като ми разкажеш за червената рокля?
— О, това ли — избъбри Люк с пълна уста. — Тес мрази да я строяват. Според нея, щом си изпълнява задълженията, всичко останало си е нейна работа.
— Нима и с нас не е така? — попита тя и седна срещу него.
— Не толкова колкото Тес, но Рамзи винаги е проявял нещо, което тук наричаме маниерно.
— Ясно — усмихна се хладно Джос. — Умее да готви, пък е маниерен. Какво още ще измислиш? Че иска да бъде от женски пол!
— Доколкото знам, не иска — отговори невинно той. — На теб ли ти каза? Чух, че в наши дни има много добри клиники за такива операции. Аз нищо не знам по въпроса, но се хващам на бас, че старият Рамз знае.
Джос не се сдържа и прихна.
— Ужасен си! Просто ми разкажи случката.
Люк хапна от спагетите и каза:
— Много просто. Рамз изтърси пред Тес, че не одобрява дрехите й.
— Тя сигурно не е обърнала внимание и не ги е съблякла.
— Защо, във Флорида секретарките събличат ли се? Ако е така, сбъркал съм щата.
Тя го загледа с присвити очи.
— Не, не си смени гардероба. Случката стана точно след като започна работа в МОУ. Това е…
— Знам какво е. Продължавай.
— Ти май доста си научила. Та какво разправях? Да, за Тес. Беше в кантората само от шест седмици, но строи всички в две редици и сложи ред. Уволни две секретарки, а останалите две накара наистина да се размърдат. Беше истинско откровение за моя братовчед Рамз. Жена да свърши някаква работа и да си заслужи парите, които получава.
— Той наясно ли е, че говориш по този начин за него?
— А той говори ли ти за мен?
— Доволна съм, че през цялата вечер не спомена името ти.
— Час и половина. — Люк размаха вилицата си. — Имам предвид, технически погледнато, че не е била цялата вечер. Само час и половина. Твърде кратка среща, а? Ако бях аз…
— Да, бе, зная. Ще правиш любов върху килим от царевичен чипс. Хайде, продължавай да разказваш за Рамзи.
— Да правя любов върху легло от царевичен чипс. Ето нещо, което не съм пробвал. От опит ли го знаеш?
— Моят опит не ти влиза в работата. Какво стана с Рамзи?
— Нищо не стана. Той е по приказките, за работата не го търси. А пък аз… Престани да ме гледаш така. Както и да е, всички мъже в кантората си паднаха по Тес във всяко отношение. Умна и нахакана е и който ти е разправял, спомена ли ти, че е главозамайваща?
— Не — отвърна Джослин.
— Много е готина. Сексбомба. По някой път, като минава през ливадата, спирам косачката и само я гледам. Но Рамз не е доволен от онова, което има. Както обикновено иска повече. Винаги повече. Повикал я в кабинета си да й съобщи своята «оценка», както се изразява, и й казал, че работата й е превъзходна, но не е особено очарован от вкуса й. Не одобрявал джинсите и блузите, които носела, и мразел каубойски ботуши. Наредил й да започне да се облича по-делово. Никакви панталони повече.
Джослин се облегна, слушайки с широко отворени очи.
— И какво, за бога, направи тя?
— Облече рокля. Има ли още от това чесново хлебче?
Джослин стана и му подаде панерчето с хляба.
— Сара каза къса, ти — червена. И каква беше роклята?
— Тогава не бях в града и не я видях, но… Задръж малко. — Извади мобилен телефон от калъф, нанизан на колана му. — Постоянно трябва да го нося, понеже съм доброволец в пожарната команда. — Натисна няколко бутона. — А, ето, братовчедът Кен ми я изпрати. Той е У-то в МОУ.
Джослин взе телефона и погледна снимката. На нея се виждаше жена с най-обикновена червена рокля, като се изключи полата. Беше по-къса от най-късите поли на близначките и прилепнала до пръсване. Лицето на жената беше извърнато и не се виждаше, но кестенявата й коса падаше на гъсти къдрици върху гърба й. А тялото й беше великолепно.
— Видях — промърмори Джослин и му подаде телефона.
— Да, бе, тогава всички все това повтаряха: «Видях». Но най-лошото бе, че при Рамз дошли едни от Уилямсбърг, от онези със синята кръв, и видели Тес с въпросната рокля. Когато я зяпнали, тя им казала, че шефът й не одобрява обичайното й облекло и че я помолил да носи рокля, и тя изпълнила нареждането му. След този случай взеха Рамзи на подбив.
— Предполагам, че оттогава Тес се облича, както си иска.
— Тес прави каквото си иска и на никого не му минава през ум, че тя може да се държи другояче.
— Там ли отиде Рамзи, след като се разделихме.
— Винаги отива там. — Люк вдигна кабела на уреда. — Имаш ли нещо против да го включа? Ще хапнеш ли и ти? — попита и пусна ягоди в разтопения шоколад, но тя отказа. Питаше се какво ли прави Рамзи в съседната стая.
— За стария Рамз ли се замисли? — попита Люк. Тя не отговори и той продължи: — Е, и каква е работата с теб и моя братовчед? Хвърлила си му око и смяташ да станеш госпожа Макдауъл до края на годината, така ли?
— Не, не съм му хвърлила око. Какъв хубав старомоден израз! Свърши ли с тези ягоди? Стана късно, искам да си лягам. Утре ще ходя на църква.
— Рамз ли ще те заведе?
Изведнъж не й се понрави това, което се случваше. Изпита неприятно чувство при мисълта, че ще влезе в църквата и всички ще я зяпнат, като че ли ще знаят, че е била посетена от двама мъже за една вечер. И което беше още по-важно, не желаеше да бъде замесвана в каквото и да се случваше между братовчедите. Беше повече от явно, че Люк се интересува от нея само заради вниманието на Рамзи.
— Виж какво, смятам, че казах достатъчно за личния си живот. Смятам, че ако продължиш да работиш тук, ще трябва да поправим някои грешки. Отсега нататък сама ще проверявам вратите, за да не се навърташ около къщата ми късно вечер.
— Сега според теб късно ли е?
Тя не обърна внимание на въпроса му.
— Второ, ще те помоля да не си пъхаш носа в живота ми. Градът е малък, а пък аз… — Махна с ръка — двамата в полутъмна кухня. — Това повече не бива да се случва.
— Да, добре — промърмори той и измъкна дългите си крака изпод масата. — Извинявай, че те притесних.
Не възнамеряваше да бъде толкова хладна и най-вече да отблъсква човек, който работеше при нея и щеше да вижда всеки ден, но същевременно си помисли, че е по-добре да не плъзват клюки.
Изпрати го до задната врата, за да заключи, след като си тръгне. На прага той се спря.
— Кажете ми, госпожице Минтън — обърна се към нея официално, — с братовчеда имахте среща тази вечер и се чудя как бихте приели, ако аз ви поканя?
Тя отстъпи назад.
— Люк, струваш ми се приличен човек, а от малкото, което видях в градината, вършиш си добре работата, но не мисля, че ти и аз… Ами, искам да кажа… Ние не сме…
— Разбрах — прекъсна я той, хвана кичур коса на челото си и сведе глава по старомоден начин. — Лека нощ, госпожице Минтън — сбогува се и изчезна в тъмнината.
Джослин затвори, заключи и се облегна на вратата.
«Какъв ден! Толкова случки, и то една след друга» — помисли си.
Качи се в спалнята и пак се усмихна при вида на постланото легло. Утре в църквата щеше да попита кой е подготвил това сърдечно посрещане и ще му благодари.
Колата на Рамзи беше още пред къщата, значи той беше при Тес. Главозамайващо разкошната Тес.
Джослин изми лицето си, намаза го с овлажняващ крем, облече нощница и си легна. Първата й мисъл беше за Люк. Не беше чак толкова наивна, за да не се досети, че постъпката му тази вечер се дължеше на мъжко съперничество. Той я накара да се чувства като сърна, за която се бият разгонени самци. Като сглоби парченцата, разбра, че братовчедите се състезават цял живот.
Сега тя беше плячката им. Току-що появила се в града, не познава никого, не знае нищо, новата собственица на «голямата къща». «Да, любезни ми господа, истински трофей.»
Разбра, че Люк участва в състезанието, но въпросът бе дали участва Рамзи. От двамата със сигурност хареса повече Рамзи. Беше си дал много труд да й приготви вечеря и да придаде романтичен блясък на нейната празна, самотна къща.
От друга страна, Люк излъга, че проверява вратите, за да го пусне вътре. После омете храната, която братовчед му бе приготвил.
Доколкото схвана, Рамзи обичаше да дава, а Люк да взима.
Заспивайки, се замисли какво каза Люк на сбогуване. Едва ли я канеше сериозно на среща. Представи си го в бар, където заедно с петдесетина братовчеди обсъжда как е отмъкнал гаджето на Рамзи. «Старият Рамз даже не ме видя — чу го да казва. — Спуснах се и я грабнах под носа му.»
Тази мисъл силно я раздразни, тя удари възглавницата с юмрук и впери очи в тавана. Ако Рамзи я «спечелеше», нямаше ли да направи същото нещо на чашка? Представи си и него в местния клуб как вдига тост и казва на компанията: «Още веднъж прецаках моя братовчед».
Чу, че колата на Рамзи потегля, и се замисли над още един проблем. Тази Тес й се стори твърде близка с Рамзи, за да й се хареса. Като видя снимката й, направо изпита ревност. Ревност! Какво абсурдно чувство. За какво да ревнува? Заради мъж, с когото току-що се запозна ли? Мъж, който може да я използва, но може и да не я използва в някакво тъпо съревнование със своя братовчед.
Колата замина и Джос усети, че тялото й се отпуска, и още повече се ядоса. Била е напрегната, защото някакъв мъж, с когото току-що се запозна, е отишъл при друга жена.
«Чудесно, Джослин — каза си, — преди даже да помислиш за един мъж, трябва да…»
В стаята беше тихо и тя най-накрая се унесе и заспа.

 

Пета глава

 

— Издъних се — оплака се Рамзи, щом Тес отвори вратата. — Толкова се старах да направя добро впечатление, но се издъних. Тя се шегуваше, а пък аз само я гледах с отворена уста. Като че ли изобщо не загрявах какво говори.
— Дължиш ми за извънреден труд — каза секретарката му. — Час и половина.
— Остави — продължи той, сядайки на големия фотьойл в нейната гостна. — Вино, ягоди с шоколад. Направих го, защото наистина исках да я накарам… Не зная какво се надявах да постигна, но не се получи.
— Искал си да й внушиш, че макар и да живееш в този затънтен град, си светски човек. И кой приготви храната?
— Мама и Вив. — Погледна я сепнато. — Какво те кара да мислиш, че не съм ги приготвил сам?
— Ти едва се храниш без чужда помощ. Ти ли сготви прословутите спагети за нея?
— Да. Какво друго ми оставаше? Само това мога да готвя. — Отново я погледна. — С какво, по дяволите, си облечена?
— С каквото си лягам — отвърна Тес и хвърли бегъл поглед към бялата си копринена нощница и дантеления халат.
— Добре, ама вземи да си облечеш нещо.
— Ако те възбуждам и ти идва в повече, предлагам никога повече да не идваш в дома ми посред нощ.
— И ще ми изпратиш ли сметка за допълнителна работа, защото съм възбуден? — попита Рамзи навъсено.
— Не, но това е добра идея.
— Имаш ли нещо за пиене.
— Колкото си искаш, но няма да получиш и капка. Ще шофираш, забрави ли? Освен това очаквам компания малко по-късно.
— Кой? — изстреля въпроса той.
— Един от твоите братовчеди.
— Подскажи ми, ако е Люк, ще…
— Какво ще направиш? — прекъсна го тя. — Ще ми забраниш ли да се срещна с него? Люк е по-хубав от теб и не седи цял ден на бюро, за да се съобразява с предразсъдъците на средата си. Започвам да си мисля, че е по-умен от теб.
Той беше забол поглед в пода.
— Ами омъжи се за него. — Позамълча и прибави: — Дано да ти се уреди въпросът. — Поколеба се малко. — Харесвам тази жена.
— Коя от многото? — попита Тес, сядайки срещу него. Държеше чаша с уиски, отпиваше и го гледаше.
— Знаеш коя — Джослин. Протежето на госпожица Еди.
— А, тази ли! Нея ли харесваш или къщата й? Положително ще се издигнеш в очите на тузарите от Уилямсбърг, ако живееш в къща като тази, която е построил отецът родоначалник. Даже ще ти пращат от своите богати клиенти. А това ще означава повече пари за теб.
— Понякога си направо смешна. Ха, ха! Ще се пръсна от смях. — Стана и отиде до барчето с напитки. — Не се паникьосвай, ще си налея само тоник. Имаш ли лед?
— Знаеш къде е кухнята.
— А ти пък знаеш как да накараш един мъж да се чувства добре дошъл.
— Ако е поканен — провикна се след него, докато той отиваше към кухнята.
След минута се върна с купа с лед.
— Кухнята ти е противна — отбеляза. — По-грозна е от тази на Сара. Даже и от тази на Джос.
— Ами тогава я поднови — предложи тя и отметна кичур коса от очите си.
— И после? Да отчета разходите ли? Ако ми беше любовница… — Погледна към нея. Досега не я беше виждал с нощница и тя изглеждаше по-хубава от обикновено… ако това изобщо бе възможно. Бадемовите й очи тъмнееха натежали, устните й го примамваха.
— Ако продължаваш да ме зяпаш така, ще те изхвърля. Впрочем защо не се изметеш веднага?
Рамзи седна отново и отмести погледа си от нея.
— Аз я познавам.
— Моля?
— Познавам я. Джослин. На никого не съм казвал, но прадядо ми разрешаваше да чета писмата, които си пишеха с госпожица Еди.
— Да няма тук някоя от онези южняшки смъртни вражди или тайни, или други подобни дивотии, свързани с майка ти и другите?
— Майка ми е от Орегон. Не, поколението на моите родители не се занимава със смъртни вражди. Каквото и да се е случило, е засягало дядовците и бабите ми. Както обикновено си правиш погрешни заключения.
— Ще настоявам да ми платиш извънреден труд за тази забележка. Е, и какъв е проблемът? И не забравяй, часовникът тиктака. Чел си някакви стари писма, после какво?
— Госпожица Еди беше страстна почитателка на кореспонденцията. Предполагам, че си е писала с разни хора по целия свят и моят дядо беше един от тях. Той я посещаваше от време на време и струва ми се, че баба ми ревнуваше малко. Казваше, че само чакал удобен случай, за да отлети до Флорида и да прекара няколко дни с госпожица Еди.
— И? — подкани го нетърпеливо Тес. — Би ли побързал с този разказ? Казах ти, че имам среща.
— Десет и половина вечерта е, навсякъде е затворено и ако не си забелязала, си по нощница. Не виждам причина да се срещаш… — Замлъкна и се ококори. — О, нима!
— Виж какво, мисля, че е време да седнеш със сестра си и да я помолиш да ти каже как се правят бебета. Или поне какви са практическите действия, за да ги направят.
— Опитвам се да ти кажа нещо важно за мен, което на никого не съм казвал, а ти се подиграваш с мен.
— Поканих ли те да дойдеш посред нощ, за да ми се оплакваш за скапаната си среща с госпожичка Самото Съвършенство?
— Ти запозна ли се с нея?
— Не, но я видях, пък и Люк ми разказа.
— Него ли чакаш?
— Чакам футболния отбор на гимназията.
— Тес, защо не се научиш малко на обноски, подобаващи на дама, от Джослин?
— Ако бях истинска дама, нямаше да ти позволя да влезеш и да ми се вайкаш за новото си гадже.
— Там ли бил проблемът! Тя не ми е гадже и ако не измисля нещо, никога няма да стане.
Тес си наля още уиски и пак седна срещу него.
— Доколкото разбирам, няма да се отърва от теб, преди да престанеш да ревеш като сантиментален пияница след сто бири.
— Бира ли спомена? Чудесна идея. Намира ли ти се бира?
— Люк държи в моя хладилник шест стека.
Рамзи махна разочаровано с ръка, но въпреки това стана и се запъти към кухнята. Но се забави и тя отиде при него.
— Какво ровиш в хладилника ми? Няма нищо за ядене.
— Има яйца.
— Защото Сара ми ги даде. Я виж, със сини черупки са — прибави учудено.
— Американа.
— Какво?
— Породата кокошки, които отглежда семейството на Сара, снасят сини и зелени яйца — обясняваше търпеливо Рамзи, докато вадеше купата с яйца и маслото от хладилника. На опаковката имаше етикет «Стопанството на Шоу», както и на хляба.
— Гладен съм като вълк. Какво ще кажеш за препечена филийка и бъркани яйца?
— Останала съм с впечатлението, че можеш да готвиш само прословутите си спагети.
— Бърканите яйца не се броят.
— Ако можех да опържа едно яйце, щях да организирам кулинарно шоу по телевизията.
Рамзи й хвърли поглед, докато вадеше от шкафа тиган. Миналата Коледа й беше подарил комплект кухненски съдове. След месец тя още не ги беше разопаковала и той ги извади, изми ги и ги подреди. Другите мъже в кантората й подаряваха скъпи неща като благодарност за работата й, а той й подаряваше предмети, които знаеше, че са й необходими. Но пък само той беше виждал жилището й и можеше да прецени какво й липсва. Повечето от подаръците му бяха кухненски — ножове, чинии, чаши, най-различни прибори. Люк разправяше, че Рамзи си търси повод да ходи у Тес, за да ги разопакова, но това не беше вярно. Той искаше тя да се чувства удобно, както и да остане в малкото градче Едилин. Откакто Тес се появи, животът му стана много по-лесен, а най-хубавото бе, че си намери приятел, с когото да си говори. Истински приятел, не кръвен роднина. Освен това, каквото чуеше, само тя си го знаеше. Можеше да й разказва най-интимните си тайни и беше сигурен, че пред никого няма да спомене и дума.
— Е? — попита той. — Ще ядеш ли яйца или не?
— Ще се разкараш ли, ако хапна?
— Да — ухили й се той. — Какво ще си помисли твоят възлюбен, когато дойде и ме завари?
— Че си дошъл по работа — отговори тя и седна на малката маса.
— Хайде-хайде, че кой ще ти повярва — каза той, докато чупеше яйцата в купата. После ги разби с вилица и ги изсипа в нагорещения тиган.
— Твоето его винаги командва парада. Няма значение какво ти казвам, ти си убеден, че искам да съм с теб.
— Тес, независимо дали ти харесва или не, ние сме приятели. — Замлъкна, ровейки в чекмеджето за лъжица. — Имаш нужда от подложки за горещо и нови кухненски кърпи. Ще ти купя тези дни.
Тя завъртя глава.
— И каква ти се падам? Да не би да съм старата ти леля, за която трябва да се грижиш? Моля те, казвай, каквото ще казваш и се омитай. Имам…
— Да, бе, да, тайнствен възлюбен, който никакъв го няма, въпреки че минава десет. — Раздели яйцата на две, сипа ги в чиниите и сервира едната пред нея. — Яж — заповяда. — Виждаш ми се отслабнала.
— При секс се изгарят много калории. Та, като стана дума, не си имал успех пред твоята сладка Алиса.
— Алиса ли?
— Люк каза, че била облечена като Алиса от «Алиса в страната на чудесата».
— Кога го видя?
— Преди около два часа. Ревнуваш ли?
Рамзи презрително изсумтя.
— От Люк ли? Сигурно се шегуваш. И докъде бяхме стигнали? До дядо, който ми разрешаваше да чета писмата на госпожица Еди. Тя пишеше много за това момиченце, Джослин Минтън, което отглеждала.
— Нека да отгатна, влюбил си се в нея чрез писмата и сега искаш да я направиш своя съпруга и да заживеете щастливо завинаги. Много добре! Стана ясно и можеш да си тръгваш.
— Дояж си яйцата — нареди Рамзи, когато тя стана. — Не разбирам защо си толкова цинична.
— Може би, защото си имам работа само с адвокати. Затова виждам света като един безкраен съдебен процес.
— Начинът, по който го виждам аз, помага на хората.
— Да, бе, както при развода на семейство Бърнър ли? И двамата знаем, че мъжът си укрива доходите, за да не го оскубе жена му. Купил й е къща, каквато не е по джоба му, само за да й достави удоволствие, а тя постоянно се заяжда с него. Ако имаш капчица съвест, ще й кажеш, че нищо няма да вземе и ще се наложи сама да си изкарва прехраната. Но не, благодарение на твоята интелигентност, тя ще задигне всичко, а той ще затъне в дългове. Ще стане на седемдесет, докато успее отново да си стъпи на краката.
— Е, този може би не е най-подходящият пример за помощта, която давам на хората.
— И друг ли има?
— Ами госпожица Еди? — попита той.
— Богата стара жена, която плаща на фирмата цяло състояние. Какъв герой! За да ти помогна да се сближиш с новата собственица ли дойде тази вечер при мен? И защо? Женитба ли? Или просто страстна афера?
— Защо си така настроена срещу нея?
Тес бутна празната чиния настрана.
— Не зная, може би има нещо общо с двамата мъже, забележи, не един, а двама, които дойдоха при мен днес, за да ми говорят за нея. Каква е тайната й? Видях я, не е нещо особено. Не чух да се говори, че е поразителна, тогава с какъв номер ви взима ума?
Рамзи я гледаше с отворена уста.
— Ти ревнуваш от Джослин, нали?
Тес размаха ръце и стана.
— Точно така. А сега си тръгвай, веднага! И за твое сведение не ревнувам нито от нея, нито от която и да е друга. Ако исках теб или Люк, щях да ви имам.
Рамзи изсумтя.
— Познавам те твърде добре, за да изпитвам романтични чувства към теб. Това ли ти е проблемът? Че късно вечерта е дошъл при теб мъж и не е полудял по красотата ти!
— Перверзен си, знаеш ли? — Изтича към входната врата. — Вън! На секундата!
— Добре — каза Рамзи. — Извинявам се. Мислех си, че вечерта с Джослин ще бъде страхотна, но…
— Но какво? — попита тя нетърпеливо, като държеше вратата широко отворена.
— Не намерихме теми за разговор.
При този отговор гневът й се изпари. Ако имаше нещо, в което Рамзи Макдауъл беше ненадминат, това бе разговорът. Не можа да сдържи усмивката си.
— Попита ли я как възнамерява да живее в град, в който е чужденка и където всички не само се познават, ами са и роднини? Наложи се твоите братовчеди да си търсят жени другаде, за да не им се родят идиотчета. Попита ли какви са плановете й за бъдещето?
— Не — отговори Рамзи. — Не се досещам, защото не мисля по този начин. За мен Едилин е родно място и аз… — Изведнъж вдигна глава. — Тя обича да прави малки кексчета.
— Малки кексчета. И само това ли научи за нея? Че обича да прави малки кексчета!
— Не съм пълен идиот. Говорихме и за други неща.
— Какви например?
— За твое сведение говорихме и за сватба.
Тес затвори очи и поклати глава.
— Не зная как си завършил право. Нямаш грам мозък.
Той не помръдваше от вратата и тя виждаше, че в апартамента влизат комари, но също така й беше ясно, че ако не му даде някакъв съвет, никога няма да си тръгне.
— «Бърза помощ» при остра недостатъчност от кексчета.
— Какво?
— Измисли някаква ситуация, при която кексчетата да са животоспасяващи, и тя ще бъде единствената, която ще може да ги прави.
— Как е възможно кексчетата да бъдат животоспасяващи?
— Не знам. Питай сестра си. Деца и кексчета вървят ръка за ръка. Остави Вив да го измисли. И отсега нататък говори с когото си искаш за любовните си несгоди, но не и с мен. Загря ли?
— Да, бе, да — измърмори той.
Тес се успокои, че му е дала идея за размисъл, избута го навън и затвори вратата.
«Събота вечер — каза си тя. — Ето какво е събота вечер в малко градче.» Докато се преструваше, че очаква някакъв мъж, който така и не се появи, трябваше да се разправя с чезнещия от любов шеф, който се тръшкаше, че не знаел какво да каже на новото си гадже.
— И какво очакваше от мен? — смънка Тес. — Да му държа ръката и да го посъветвам как да спечели жената ли?
Нима зависеше от нея? Тес нямаше идея какво представлява въпросната Джослин Минтън. Сара я харесваше, Люк изглеждаше хипнотизиран от нея, но това не разкриваше кой знае какво.
Истината бе, че доколкото Тес имаше мнение, жената не й допадаше. Или може би Рамзи беше прав и тя ревнуваше. Но не ревнуваше в смисъла, който той влагаше. Беше чела правните документи в кантората на Рамзи и знаеше, че Джослин цял живот е получавала наготово всичко. Още като дете възрастна, богата жена я взима под крилото си и когато умира, й завещава състоянието си. История направо от роман на Дикенс.
И Тес ревнуваше, защото на Джослин бе дадено толкова много, докато тя никога с нищо не беше облагодетелствана. Родителите й починаха, когато беше съвсем малка, и беше отгледана от баба си, която се угощаваше със злоба като основна хранителна съставка и държеше да присъства в големи количества във всекидневното й меню. «Те съсипаха живота ми — повтаряше постоянно баба й. — Едилин Харкорт и цялата останала пасмина ми отнеха живота. Можех да постигна нещо, да бъда личност, но този град унищожи всичко, което имах. Ако те не бяха такива хиени, двете с теб сега щяхме да тънем в разкош. Макдауъл и Харкорт. Те ме окрадоха.»
Тес трябваше да завърти глава, за да прогони гласа на гневната старица. Беше се отплатила на баба си за всичко, което бе получила — храна, облекло, подслон, тогава защо гласът на старата жена я преследваше?
Подреди чиниите в миялната машина, изгаси яркото осветление и отиде в спалнята си. Съблече пеньоара и бялата копринена нощница, от която кожата я сърбеше, и си облече възшироката тениска, с която спеше. Сложи си новата нощница едва когато видя Рамзи да пристига. От онова, което Люк й каза, предположи, че Джослин и Рамзи няма да се разберат.
Докато шефът й беше на своя пикник с новата стопанка, братовчед му се появи у Тес.
— Нищо не се получава, когато е нервен — отбеляза той, качвайки дългите си крака върху малката масичка. Беше си взел бира и пиеше от бутилката. Люк не й правеше толкова практични подаръци като Рамзи. Всъщност той никога нищо не й бе подарил. Предчувстваше, че ако Люк Конър подари на някоя жена само една маргаритка, това ще означава много.
След като Люк си отиде, тя се зачуди дали не я предупреди, че срещата на Рамзи по всяка вероятност няма да протече добре и ако стане така, и двамата знаеха, че той ще цъфне в апартамента на Тес по-късно. Разочарованието, съчетано с близостта на Тес, щеше да бъде изкушение, на което той нямаше да устои.
И така, тя се подготви по свой начин за идването на Рамзи. Облече си белия пеньоар, който струваше колкото седмичната й заплата, и се гримира леко.
Още не съзнаваше какво я предизвика да постъпи така. Дали защото преди идването на Джослин целият град се занимаваше само с нея? Тес се преструваше, че не знае как Рамзи е подготвил вечерята, но всъщност от три жени научи в пълни подробности какви са действията на Рамзи.
— Майка му ми поиска назаем моята кувертюра — чу от едната. — Вив ме помоли да й дам моите свещници, нали се сещаш, онези, които ми останаха от мама.
Докато дойде съботата, знаеше с най-големи подробности какво е намислил Рамзи за вечерта. И то за жена, която никога не беше зървал.
Същия следобед Тес излезе в градината и я загледа със съжаление, защото повече нямаше да бъде убежище само за нея, Сара и Люк. Тримата бяха добра компания, в смисъл, че никой никого не настъпваше по мазола. Бяха се научили да не нарушават един на друг уединението. Но на тази идилия дойде краят, тъй като новата стопанка щеше да се разпорежда и в градината, и в къщата, и всичко щеше да се промени.
Тес се обърна към къщата и тогава я видя за пръв път. Вървеше през тревата към апартамента на Сара и носеше нейната кошничка за ръкоделие, фактът, че Сара й беше поверила скъпоценната си кошничка, беше още един удар срещу нея. Сара нямаше никакво доверие на Тес! Но пък не можеше да си изкриви душата, понеже винаги съществуваше възможност да я повикат на пожар от МОУ заради нещо наистина неотложно, като например, че Кен не си намира бележките за съда или преписите на документите и Тес трябваше да го спасява. Тогава кошничката на Сара щеше да остане насред ливадата.
Няколко минути по-късно Люк излезе от работилницата и явно беше в толкова лошо настроение, че не забеляза Тес, която стоеше само на няколко крачки от него. Гледаше го как се качва в камионетката и вместо да се насочи към задния вход както обикновено, зави към предната част на къщата.
Тес стоеше и наблюдаваше Джослин, която вървеше през ливадата. Носеше бяла рокля, която и калугерка можеше да облече безнаказано, и по роклята нямаше нито една гънка. «Тази жена никога ли не сяда?» — учуди се.
Не се сдържа и заобиколи къщата, за да види какво става отпред. Люк и Рамзи бяха на алеята и както винаги се заяждаха. В началото, когато дойде в Едилин, се дразнеше ужасно от вечното им съперничество, а те като че ли живееха само за да си правят напук, но сега вече беше свикнала. Не чуваше какво си говорят, пък и не й беше необходимо. Знаеше, че единият нарежда на другия какво да прави, а той не се съгласява.
Когато Люк отиде до апартамента на Сара и почука на вратата, Тес се изненада. Нямаше как да не знае, че братовчедка му не е вкъщи.
Тес застана под дърветата и проследи Люк как разговаря с новата собственица и после как на практика нахлу вътре. Ако беше постъпил по този начин с нея, тя щеше да го избута навън. «Много интересно» — помисли си.
След минута Рамзи удари звънчето пред входната врата. Неговата функция отдавна беше заменена с електрически звънец, но семейството изглежда беше привързано към всичко старомодно, така че почти не го използваше.
Никой не отвори и Рамзи влезе в господарската къща, а Тес се приближи в сянката на дърветата. Чу да се отваря задната врата и си помисли, че Рамзи отива да вземе Джослин от жилището на Сара. Не чака дълго. Люк излетя от къщата и изглеждаше направо бесен. Всички знаеха, че Люк кипва бързо, но никога не го беше виждала да се ядосва на Рамзи. Вярно, те играеха тяхната игричка и обичаха да се преструват на обезумели от гняв, докато всъщност се забавляваха. Но Люк беше ядосан, когато се качи в камионетката и отпраши.
Рамзи излезе от апартамента на Сара, прегърнал Джослин през раменете, а на девствената й бяла рокля се виждаше петно като от горчица. Дали Люк го беше лепнал? «Браво на него!» — помисли си Тес.
Рамзи и Джослин влязоха и тя се прибра веднага в своя апартамент. След около трийсет минути Люк цъфна на вратата й за втори път през този ден. Красивото му лице беше още гневно.
— Той още ли е там? — попита и както обикновено не се затрудни да уточнява кой е този «той».
— Доколкото знам — отвърна и му направи знак да седне на дивана, после му донесе бира. — Щом толкова ти харесва, защо не я поканиш на среща?
— Казаха ми, че е собственост на Рамзи.
— Как така? — Люк мълчеше навъсено и тя вдигна ръка. — Добре, не ми казвай. И без друго не ме интересува. Предполагам, че онази старица, за която всички говорят… Еди… стои зад…
— Госпожица Еди — прекъсна я Люк. — Имай малко уважение към по-възрастните и по-високопоставените.
След това Тес почти не взе думата от него.
Отначало се разприказва за градината и за лехата, която искал да засади с подправки, понеже те си вървели заедно с къщата.
— Но не знам дали ще й се хареса.
Люк разказваше, описваше Джослин от облеклото до цвета на косата и Тес стисна зъби. Още едно състезание помежду братовчедите ли започваше или нещо повече?
Тя бутна пред него купа с царевичен чипс.
Люк си тръгна след около трийсет минути и Тес предусети, че Рамзи ще дойде при нея, след като се раздели с Джослин, независимо от часа.
И сега почистваше грима си и проверяваше кожата си в увеличителното огледало. Не забеляза нищо по-различно от вчера и остана доволна. После си намаза лицето с крем и си легна. Какъв идиот беше Рамзи! Как ще приема посред нощ мъже, без да разбере целият град? Или най-малкото други мъже, освен двамата, които бяха при нея. А те бяха членове на «семейството», както го наричаха в града. Понякога й се струваше, че работи за мафията.
«Много добре — помисли си. — Нека да се вторачат и в някой друг, освен в мен.» Нека да не изпускат от поглед тази Джослин, за да не виждат какво прави тя.
Докато се унасяше, се питаше дали Джослин знае, че нейният момък е дошъл при Тес след въпросната среща. А знаеше ли, че и Люк е бил при нея следобед?
Удари с юмрук възглавницата вбесена. Джослин наследи къщата, а Тес… Какво? Това още не беше преценила.
Точно преди да заспи, си помисли: «Кексчета. Чували ли сте нещо по-глупаво през целия си живот?». Може би двамата с Рамзи бяха достойни един за друг.

 

Шеста глава

 

Десет минути след като влезе в църквата, Джослин изпита желание да хвърли багажа си в своята миниатюрна кола и да напусне града. Всички се държаха много мило, но тя чуваше неизречените въпроси, все едно бяха изкрещяни.
Най-същественият като че ли беше: «Какви са ти плановете?». Имаха предвид скъпоценната им къща. Сякаш се страхуваха, че в понеделник сутрин ще се появи бригада, специализирана в разрушителни работи.
Малката църква беше претъпкана. Когато чу пасторът да отбелязва, че Господ се възползва от всеки случай, за да доведе хората в храма, Джослин се помъчи да не се изчервява, но точно тази реакция не се поддаваше на контрол. Много добре знаеше, че повечето енориаши са дошли само за да я видят.
Седна някъде по средата вляво от пътеката и когато Сара седна до нея, тя едва не я прегърна.
— Не се притеснявай, ще става още по-зле — прошепна й тя при шестата двойка, която я зяпаше, докато минаваше по пътеката.
— Не ме разсмивай.
Джослин се огледа дали не познава някого. Жената от бакалницата помаха на Сара.
— Майката ти, нали?
— Много добре. Заплаших я, че ако седне до теб и те попита какво мислиш за органичните продукти, ще купя изкуствен тор и ще го пръсна в градината й.
— Жестокостта ти ме смайва. — На Джослин още една жена й се стори позната и прошепна в ухото на Сара: — Видях я на верандата с метла.
— Майката на Люк. Тя ти подреди спалнята.
— Мислех си, че е бил Рамзи. Даже му благодарих.
— Нали не си е приписал заслугата? — попита остро Сара.
— Не, призна си честно. Каза, че сигурно дамите от църковния кръжец са свършили работата. Ще им благодаря.
— И на Люк. Той качи леглото и матрака на горния етаж и помогна да се подреди.
Като разбра, че Люк е оправил леглото й, се подвоуми.
— Не мога да преценя дали Люк ме харесва, или ме ненавижда… или просто ме използва, за да се състезава с Рамзи.
— Вероятно всички се чудят — кимна тя към хората, изпълнили църквата. — Той се тревожи, че няма да се грижиш за къщата. Твоята къща означава много за града. Хората я възприемат като своя и се страхуват как ще постъпиш.
— Имаш предвид дали няма да я разруша и да разпродам тухлите.
— Нали знаеш, че не можеш да постъпиш така? Даже да решиш да я продаваш, трябва да я предложиш първо на Националната служба за паметници на културата.
Джослин щеше да направи някоя забележка, но се отказа. Никой тук не я познаваше, но беше спокойна, защото госпожица Еди я познаваше много добре и затова й остави къщата. Реши да смени темата:
— Тес тук ли е?
— Тес на църква! — изсмя се Сара. — Ако влезе, покривът сигурно ще се срути.
— Като че ли не ми се иска да се запознавам с нея.
— Тя е… хаплива, струва ми се, тази е точната дума.
— Истинска кучка ли? — уточни Джослин и прибави тихичко: — Май току-що изрекох сквернословие.
— Не говореше ли нещо за кучета? — попита Сара с широко отворени, невинни очи, което развесели Джослин. Органът гръмна и тя взе книжката с химни.
Рамзи се настани до Джослин.
— Извинявай, едва не закъснях. Коя страница?
Тя му показа и очакваше, че ще вземе своята книжка, но той се възползва от нейната. Гласът му беше приятен и знаеше думите.
— Свърши ли си работата? — прошепна тя, когато седнаха.
— По-голямата част.
— Тес ли ти помогна? — попита.
— За делото не ми е помагала. Говорих с нея за теб.
След това обезоръжаващо признание насочи вниманието си към пастора.
Когато службата свърши, Джос беше изолирана от Сара и Рамзи и се озова сред море от хора и всички имаха нещо да й кажат.
Получи много покани за вечеря, за клубове и просто да отиде на гости. На стълбите пред църквата я спряха три жени от Уилямсбърг, които я заувещаваха да участва в някакъв комитет за историческо наследство, и по едно време чу Сара да й шепне:
— Дай ми чантата си.
Джос уж слушаше внимателно жените, докато пъхаше дамската си чантичка в ръцете на Сара.
След минута Джослин обърна поглед и видя Сара в колата. Вратата откъм предната седалка беше отворена и тя й махаше.
— Извинете ме, но трябва да тръгвам — каза. — Много е важно, иначе щях да остана.
— Нека да ви дадем визитните си картички и вие ще ни се обадите — предложи едната жена.
Взе трите визитки, забърза през моравата и се качи в колата.
— Затваряй бързо вратата — каза Сара, докато натискаше педала, след което потегли всред градушка от ситен чакъл. — Другия месец ще го асфалтират.
Джос махна шапката си, после фуркетите от кока и пусна косата си.
— Беше истински ад. И животните в зоологическата градина не ги зяпат така.
— Майките имат синове, хората търсят работа, благотворителността се нуждае от доброволци и пари. Сега ти си на мода.
— Не, не — протестира тя. — Кажи ми, че не е истина.
— Истина е. Гладна ли си?
— Да — отговори Джос. — Да минем през бакалницата и да напазаруваме. При мен няма нищо за ядене. Даже и тиган нямам.
— Предполагам, че храна няма да липсва поне няколко дни.
— Защо?
— Ще видиш — отвърна тайнствено Сара, завивайки по алеята към къщата. — Ох, олеле!
— Какво?
— Тес. Събудили са я.
Пред къщата стоеше великолепната Тес и снимката в телефона не беше справедлива спрямо нея. Беше висока, красива и ужасно ядосана в момента. Сара паркира колата и слезе.
— Много ли е зле?
— В колко часа тръгна тя за църква? — кимна Тес към Джослин, която беше още в колата.
— Рано — отговори Сара.
Джос слезе от колата и застана до Сара. Нито една от двете жени не я погледна.
— Започнаха да се влачат още в осем — каза Тес. — Знаят, че проклетата врата е отключена, но идват и хлопат на моята, за да им кажа, че е отключено. После оставих широко отворено, но и това не им беше достатъчно. Пак блъскаха по моята врата. — Тя се обърна и погледна Джослин. — Не мисля, че заслужаваш цялата тази олелия.
Лешниковите й очи я гледаха с омраза, устните й бяха присвити в презрителна гримаса.
— А ти си Тес — насили се да се усмихне Джос. — Аз съм…
— Всички знаят коя си — прекъсна я тя. — И тук, и в Уилямсбърг. Богата си и имаш внушителна къща. Чудо голямо. Сензацията на целия окръг.
— Тес, моля те — опита се да я усмири Сара.
— За какво ме молиш? Само защото се е подмазвала на някаква бабичка и е пипнала парите й ли ще ме вдигат в неделя сутрин от леглото?
— Тес — каза Сара, — моля те, бъди учтива. Дори не си се запознала с Джослин.
Тес огледа Сара от глава до пети.
— И сега, като си богата, може би ще си позволиш да направиш нещо със себе си.
Сара я изгледа учудено, но си замълча. Злобната забележка на Тес като че ли й дойде в повече. Джос се подсмихна.
— Ти си красива, но аз съм възпитана и съм спечелила наградата. И случаят явно подсказва какво ценят хората, нали?
Сара и Тес я зяпнаха.
— Само толкова ли ти ражда умът? — Продължи спокойно: — Стара жена ми е завещала къща и пари, значи съм извършила някое злодеяние, за да ги получа. На тази тема можеш да измислиш много вариации. Изобретателност ли ти липсва?
Сара като че ли всеки миг щеше да припадне. Дали нямаше да се сбият тези жени?
Тес погледна Джослин заинтригувано.
— Къде си се научила така да си го връщаш?
— Нейните сестри са… — започна Сара, но Джос я спря с жест.
— Слушам и се уча — отвърна и погледна Сара, без повече да се занимава с Тес. — Какво имаше предвид, когато спомена за храна?
— Всички в града искат да те поздравят с добре дошла и са донесли разни неща за ядене — отговори Сара, сякаш ставаше въпрос за общоприет обичай. — Леля Марта, майката на Рамзи, предупредила да не идват вчера и затова са нападнали тази сутрин. Но теб те е нямало.
— Отидох… — Замълча. Нямаше намерение да съобщава къде е всяка минута от деня. — Да, не бях вкъщи. Излязох рано.
— И те блъскаха по моята врата, за да искат разрешение да влязат в «голямата къща» — каза Тес, оглеждайки Джослин, сякаш се чудеше на какво отгоре е заслужила внимание.
— Хайде — подкани я Сара, — да видим какво са ти донесли. — Тес остана на алеята и Сара се обърна към нея: — Идваш ли?
Джослин погледна Тес — огряна от слънцето, с блестяща кестенява коса, и се изкуши да не я покани. Твърде много й напомняше за доведените й сестри.
— Хайде — настоя тя. — За награда може със Сара по-късно да ти боядисаме косата.
— Косата ми е естествена — отговори Тес, преди да се усети.
— Също като моята — не й остана длъжна Джос.
— А пък моята не е — добави Сара. — Ако вие двете ще се дърляте като куче и котка, ще повикам някои от братовчедите да гледат. Иначе никога няма да ми простят.
Джос отстъпи, за да покаже на Тес, че е добре дошла в дома й. «Ще трябва да си изкривя душата, за да харесам тази жена» — помисли си. Защо и в другия апартамент не живееше още една Сара. И като поразмисли, й хрумна, че може да намери на Тес жилище другаде. В мъжка съблекалня например. Само да я погледне човек и веднага ставаше ясно, че ще й хареса!
Джослин не беше подготвена за гледката, която завари в кухнята. Масата и плотовете бяха отрупани с кутии с храна.
Сара отвори хладилника. Беше пълен с чинии и пакети, увити във фолио.
Имаше ястия с месо, пилешко, приготвено по най-различни начини, хамбургери, кошници със сладкиши и ранни плодове от домашните градини.
— Не мога да изям всичко това — промълви Джослин пред несметните количества храна.
Тес застана встрани и гледаше как двете жени обикалят масата и кухненските плотове. Изглеждаха объркани и не знаеха какво да правят с толкова много храна, която бързо щеше да се развали. Ситуацията й напомни за МОУ. През половината време онези мъже се чудеха как да постъпят в даден случай. А тя притежаваше способността веднага «да вижда» възможностите и да съобразява тактиката. Адвокатите казваха, че има истинска дарба и рядък талант.
Сара спря да обикаля и погледна Тес:
— Какво предлагаш да направим?
Джос не я гледаше и предположи, че пита нея.
— Утре имам среща с Рамзи в кантората и ако ми отпусне някакви пари, ще купя фризер и…
Замлъкна, когато разбра, че въпросът всъщност е към Тес.
Джослин също я погледна.
— Друга идея ли имаш? — Не успя да прикрие враждебността в гласа си. Постоянно ли щеше да й се изпречва на пътя тази жена?
— Предлагам да се нахраним, а останалото да натоварим в колата и да го раздадем. Чиниите и кутиите трябва да запазиш, защото жените ще си ги поискат. Ще дадем само храната и знам къде. — Погледна Джос: — Разбира се, ако си склонна да я отстъпиш.
Сара погледна Джос.
— Чудесно — съгласи се тя. — Идеята ми харесва. — Без да сваля очи от Сара, отвори долапа, от който Люк беше извадил чинии. Беше празен. В миялната машина имаше само една чиния. — Някоя от вас знае ли дали имам чинии?
— Люк е навън, той знае — отговори Тес.
— Да го повикам, за да слушам какво говори за Рамзи ли? — попита Джослин.
— Бързо си схванала — изненада се Тес.
— Предлагам да не каним никого. Ще си направим пиршество по женски — каза Сара и отвори един долап в другия край на кухнята, откъдето извади три чинии. — Не е останало много, което Бърнард да не е продал. Моята майка купила от него разкошен сервиз Уеджууд.
— Ще ти го подари, когато се омъжиш — отбеляза Тес.
— И как ще си намеря жених? Никога не излизам от града, освен когато предавам ушитите дрехи на разни жени.
— Те нямат ли синове? — поинтересува се Джослин.
— Нямат като за мен.
— Сара е известна като най-придирчивата жена в целия щат — обясни Тес. — Погледни я само — мечтата на всеки мъж. Красива и непорочна.
— Чак пък толкова — възрази тя.
— Външният вид има значение — говореше Тес и трупаше в чинията си храна. — Ти изглеждаш невинна, а аз като че ли съм видяла какво ли не.
— И кой ли не — добави Джос, избирайки си ястия. — Съжалявам, само се съгласих с теб. Ами аз? Не се вписвам в нито един от типажите.
— Съпруга — каза Тес. — Ти си тип на съпруга и майка. И защо нямаш още мъж и три деца?
— Тес… — предупреди я Сара.
— Носех отговорност — отговори Джос и си освободи място да седне. — Не можех да избягам от… събитията в живота ми.
— Старицата — обади се Тес.
Джослин сви рамене, но не каза нищо. Не искаше да говори повече пред тази жена за живота си.
Трите седяха на масата, заобиколени от купища храна, и мълчаха.
— Чух, че си специалистка по кексчетата — наруши мълчанието Тес и думите й прозвучаха като обвинение… и подигравка.
Джос погледна Сара.
— Аз ли си въобразявам или наистина всичко, което говори, има за цел да ме жегне гадно?
— Не си въобразяваш — отговори Сара и погледна Тес. — Извинявай, но това е самата истина. Тес, обикновено пазиш злобата си за мъжете в кантората, защо реши да я изливаш върху Джослин?
Тес само завъртя очи.
— Аха! — изрече Сара.
— За какво става въпрос? — попита Джос. — Пропускам ли нещо?
— Наследила си къщата. Наследила си… Какво е наследила, Тес? Милиони ли?
— Не ми е разрешено да казвам.
Двете я загледаха в очакване.
Тес сви рамене.
— Споменеш ли пред Рамзи, че съм ти казала, ще подпаля къщата и ще я изгоря до основи заедно с теб вътре.
— Струва ми се справедливо — съгласи се Джос.
— Парите вървят с къщата. Ако останеш тук, твое е всичко, ако напуснеш, и къщата, и парите отиват в някаква фондация.
— Непростимият грях — каза Джослин. — Ако напусна, ще дойдат външни хора в Едилин. Как ще го понесат кореняците?
— Те имат нужда от външни хора, за да се размножават — обади се Тес. — За да се разнообрази генетичният фонд.
— За да се заличи — не отстъпваше Сара. — Ще видите, че Едилин е много приятно място за живеене.
— Особено след като откриха мол за евтини стоки в Уилямсбърг.
— Мол за евтини стоки! — изненада се Джос. — Защо никой не ми е съобщил тази толкова жизненоважна информация?
— Защото се заплесна по двамата най-хубави мъже в това миниатюрно градче — сопна й се Тес.
— Мяу — обади се Сара.
— Ревнуваш, защото ние можем да си намерим мъже тук, а ти не можеш. Всички са твои роднини.
— А между теб и Рамзи какво има? — попита Джос Тес. — Видях снимката с червената рокля.
Тес се подсмихна.
— Какъв ден само беше! Бях в най-добрата си форма и този безобразник ми каза, че трябва да се обличам по-консервативно. Нима си въобразява, че не забелязвам как ме зяпат мъжете? Ако започна да нося рокли, ще изперкат.
Джос я погледна въпросително.
— Изпускат нещо на пода и като се наведат да го вдигнат, гледат отдолу.
— Не преувеличаваш ли? Едва ли биха…
— Може и да преувеличавам, но им се ще. И ми идва в повече.
— Знаем, мъжете са си мъже. Но ти не си им останала длъжна.
Тес сви рамене.
— Кой знае. Платих си. Снимката ми беше разпространена в интернет. Кен предложи да сложат същата фотография на рекламната брошура за адвокатската кантора, но жена му не разреши.
— Откъде си намери той жена? — попита Джослин.
— От Масачузетс — отговори Сара.
— От Масачузетс — добави бързо Тес. — С пощенска пратка.
— Много сте лоши — каза Сара. — Не обичате този град.
— Че какво знам аз? — възрази Джос. — Току-що пристигнах. Досега видях само един адвокат, който ме покани на много романтичен пикник на пода и ме остави само след час и половина. Видях още моя невъзпитан градинар, който обича да се появява ненадейно и да ме принуждава да го храня.
— Люк — обадиха се в хор Сара и Тес.
— На него какъв му е проблемът?
Тес и Джос погледнаха братовчедка му.
— Не ме гледайте, не знам. Да, наистина пораснах с него, но той е доста по-голям от мен, така че в действителност никога не съм била близка с него. Суперзвездите на атлетите в гимназията не обръщат особено внимание на малките си братовчедки в началното училище. След като завърши гимназия, замина и… — гласът й затихна и тя сви рамене.
— И е започнал кариера на косач на ливади. Изглежда ми интелигентен, защо не се е хванал на някоя истинска работа? — попита Джос.
Сара стоеше със сведена глава и не отговаряше.
— А ти защо беше само учебна асистентка, а сега даже и тази работа нямаш? — попита Тес. — Ако госпожица Еди не ти беше завещала цяло състояние, къде щеше да бъдеш сега?
— Наистина ли е цяло състояние? — попита Джос, избягвайки темата.
— Много уместен въпрос — намеси се Сара, гледайки Джос. — Какво щеше да правиш, ако не беше срещнала госпожица Еди?
— Наистина нямам представа — отговори тя. — Мога само да ви кажа, че много съм се чудила.
— Ами ти, Тес? — обърна се към нея Сара. — Работиш в кантората, но не можеш да понасяш нито един от тях, тогава какво друго ти харесва?
— Стара дама, която да ми остави милиони.
— Не е честно — каза Сара. — Ти трябва…
— Не, не я прекъсвай — намеси се Джос. — Добре, получаваш огромна старинна къща и много пари, с какво ще си запълваш дните? Ще станеш дама, която дава приеми ли?
— Божичко, не! Това ще ме побърка. Щях…
— Щеше какво? — подкани я Джослин. — Искам да чуя идеите ти.
— Не знам. Ще започна свой бизнес.
— Какъв бизнес? — попита Сара.
Джослин гледаше Сара замислено.
— И ти си имаш нещо, което обичаш да правиш, нали? Познава се по гласа ти.
Тес взе една маслина и изстиска червената чушчица.
— Виждала ли си дреха, ушита по неин проект?
— Не ми каза, че проектираш модели. — В гласа на Джос се долавяше обида.
— Само веднъж сме разговаряли. Не се стигна дотам.
— Магазин за модни облекла — промълви замислено Джос. — Идеята не е лоша. Ами ти, Тес?
— Мен не ме гледай. Не съм творческа натура. Много ме бива с цифри и организационни въпроси.
— Сигурно умееш да се оправяш с мъже — предположи Джос. — Ето защо доста от тях те посещават.
— Нима? — изуми се Тес, сякаш за пръв път чуваше подобно нещо.
— Тес, не го увъртай — предупреди я Сара. — И Рамзи, и Люк са били при теб вчера.
— И как разбра? Те са ти казали, нали? И какво изтърси Рамзи за мен?
— Нищо. Люк ми каза — отговори Сара.
— И кога?
— Тази сутрин. Копаеше в градината. Иска да засади градина с билки и подправки, но вече трябва да иска разрешение от стопанката.
— И пред мен спомена — добави Тес.
И двете гледаха Джослин, сякаш очакваха отговор.
— Да сади каквото му хрумне — каза тя. — Мен какво ме засяга.
— Сега ти носиш отговорност за тази къща — започна Тес. — Според местните жители, щата и държавата ти си нейна собственичка и си длъжна да почиташ вековната й история и да пазиш грижливо историческото наследство на целия американски народ. Длъжна си още…
Джослин я замери с парче хляб и трите се разсмяха.

 

Седма глава

 

— Здрасти — поздрави Джослин Люк, който в момента копаеше и трупаше пръстта накуп. Хвърли й един поглед, но не каза нищо. — Е, какво има? Защо не ми говориш?
— Говоря, когато имам какво да казвам.
Вдигна един чувал с тор и го метна в каросерията на камиончето.
Помисли си, че сигурно иска да го остави на мира, но не си тръгна. Беше късно следобед в неделя и тя беше напълно изтощена от събитията през последните два дни.
— Видя ли храната в моята кухня?
— Не съм стъпвал в къщата ти, след като ме изхвърли снощи. И прозорците, и вратите не съм проверявал.
— Благодаря ти, задето не си споменал пред Сара, че сме били насаме късно снощи. За Тес си й казал, но за мен — не.
— А според теб редно ли е Тес да има лоша репутация, а ти — не?
— Според мен дори нищо да не прави, Тес пак ще има лоша репутация. Само да я погледне човек, и вече има плътски помисли.
Люк бързо се извърна, но тя забеляза, че се усмихна.
— Видях те! Щом се смееш на шегите ми, значи не си ми много сърдит.
— Срещна ли се с Рамзи в църквата?
— Седна до мен, предложи ми да се омъжа за него и аз приех.
— Желая ви щастие. Вие двамата ще бъдете идеална двойка. По това време догодина само темата за завесите ще те интересува.
— Щом виждаш в бъдещето, ще надзърнеш ли там какво се очаква от мен да правя?
Той започна пак да копае.
— Какво искаш да кажеш с това «да правя»?
Джос се огледа къде да седне и като не видя пейка или стол наблизо, седна на тревата.
— Госпожица Еди… — започна.
— Какво тя?
— Беше много важна личност в живота ми.
— Всеки си има важни хора в живота.
— Нима? Тогава кой е бил важен за теб?
Люк задържа за миг лопатата с пръстта.
— Както обикновено: родители, приятели, роднини. Моят дядо беше много важен за мен, докато беше жив.
— Вече не е ли важен? — попита меко Джос.
Люк се усмихна истински.
— Понякога си мисля, че сега ми е по-важен, отколкото когато растях. Бях малко… Да речем, че като дете бях малко твърдоглав.
— Упорит глупчо, който винаги се налага, така ли?
— Да не би да си ми била учителка в първо отделение? Онази, дето ме наказваше да стоя в ъгъла по половин ден?
— Не, не съм, но съм на нейна страна. Разкажи ми за дядо си.
— Обичаше самотата и правеше разни неща. Аз съм същият.
— Ако това е намек да те оставя на спокойствие, ще се престоря, че не съм го чула. Къщата е толкова грамадна, твърде притихнала и твърде… Както и да е, тук навън е хубаво. Разкажи ми сега историята.
— Няма нищо за разказване. С дядо ми си приличаме, това е всичко. Той обичаше да бъде сам, аз — също и често бяхме сами заедно.
— Сами заедно. Това е идеалното описание на госпожица Еди и мен. Децата в училище ме смятаха за луда, след като прекарвах времето си с една старица с обезобразени крака. Все измисляха разни истории за това как краката й са станали такива. Те…
— Какво се е случило с краката й? — попита Люк.
— Втората световна война — започна. — Била е в Лондон в автомобил точно по време на бомбардировки. Откъм нейната страна експлодирала бомба и… — Тя се поколеба. — И госпожица Еди пламнала. От коляното надолу не беше останало много от краката й. — Вдигна рамене. — Никой не е вярвал, че ще оживее. Местили я от болница в болница, докато чакали да умре, но тя оцеляла. Само с усилие на волята си не само оживяла, но и проходила, и след войната започнала работа при един лекар. Пътували заедно по света. Когато се пенсионирали, той идваше често при нея и беше страхотен разказвач. С часове го слушах. — Замълча и се замисли. — Госпожица Еди ми е разказвала за доктор Бренър, виждала съм безброй негови снимки и имах някаква романтична представа за тях двамата. Знаех, че е женен с две деца, и все пак си мислех, че помежду им е имало голяма, неизречена любов. Но пет минути след като се запознах с него, почувствах, че съм грешала. Те бяха като добре смазана машина. Той например знаеше кога я болят краката и без да престава да говори, я отвеждаше на дивана, завиваше я с одеяло и й донасяше чай. Тя се държеше по същия начин с него. Най-накрая сърцето му отслабна, тя следеше дали си взима лекарствата, но това не продължи дълго. — Джослин млъкна, за да се овладее. — Но на децата не им пука. В случая ще си кажат: «Я, какви смешни крака». Носеше дебели черни чорапи даже през лятото, но пораженията пак личаха. Като остаря, ходеше с две патерици.
Люк престана да копае и я загледа сериозно.
— Защо ме гледаш така?
— Завършила си второстепенен университет и си работила като асистентка, за да бъдеш близо до нея, нали?
— Не, университетът ми харесваше, работата също и… — Спря да говори, понеже той продължаваше да я гледа. — Да, затова учих и работех там, но никога не й го казах.
— И тя не е знаела. Твърде идиотско, а?
Джослин се засмя.
— Сигурно се е досещала, но никога не говорехме по въпроса. Предполагам, че когато стигнеш годините на госпожица Еди, ще проумееш, че имаш време, след като… След като хората, които си обичал, вече ги няма, ще имаш време да вършиш разни работи, като например да учиш или да си намериш хубава работа.
Погледна къщата и си помисли, че прародителите на госпожица Еди я обитават. Привидя й се как тя като малко момиченце излиза тичешком от задната врата.
— Значи взе от нея каквото искаше, така ли? Завеща ти тази къща и куп пари.
— Не бях с нея, защото съм искала нещо! — Скочи на крака Джослин. — Бях с нея, защото я обичах. Може би не го разбираш, но аз… — погледна го намръщено. — Защо ми се усмихваш така?
— Ядосах те и не се разплака.
Минаха минута-две, преди да се успокои, и после разбра.
— Подлец.
— Другото ми име.
Седна пак на земята и известно време го гледа как работи. Беше отстранил тревата на голямо квадратно пространство и сега копаеше пръстта.
— Какво правиш?
— Нарича се двойно обръщане, но за да ти стане ясно, подготвям мястото за градина с подправки. Попитах те, но ти не ми отговори и аз започнах. Ако не си кажеш мнението, после ще бъде късно.
— Не си споменавал за градина с подправки. Снощи ми говори за Рамзи и… Като че ли само за Рамзи, не чух думата «подправки». Доколкото разбрах, ти даже не знаеш какво означава.
— Да не би да твърдиш, че си прекарала целия ден със Сара и Тес и те не са ти предали моето съобщение?
— Съобщение ли? — попита Джос. — Споменаха, че искаш да насадиш градина с подправки. Не го схванах като съобщение, предназначено за мен.
— Кой друг да питам? Имотът е твой.
— Нима? — учуди се тя. — Разкопаваш задния ми двор, без даже да знам, и тогава кой е собственикът?
— Добре. — Люк заби лопатата в земята и се подпря на нея. — Как ти се струва идеята да възпроизведа градина за подправки от осемнайсети век? Или предпочиташ викторианския вкус? А може би шадраван от хром и стъкло по средата? Много ще отива на къщата. Само кажи и ще го направя. Аз съм градинар и изпълнявам заповедите на господарката на къщата.
Джослин искаше да отговори язвително, но не й дойде нищо наум.
— Предай на майка си моите благодарности за спалнята.
— Ще й предам — каза Люк и отново му се наложи да се извърне, за да скрие усмивката си.
— И на теб благодаря за леглото.
— Моля.
Пак замълчаха и Джослин го загледа. Под тениската му се очертаваха мускули, яките му бедра опъваха джинсите. Имаше физика на мъж, който работи на открито.
С усилие откъсна очи от него.
— Знаеш ли какво правихме със Сара и Тес днес следобед?
— От силния девически смях предполагам, че сте пушили трева и сте яли шоколад.
— Чудя се дали майката на Сара продава трева в бакалницата?
— Ако продава, можеш да се хванеш на бас, че е органична.
Джос се усмихна.
— Ядохме до пръсване, после пакетирахме останалата храна и я занесохме в две църкви в… Не зная къде, но Тес ни закара със сто километра в час. Беше много хубаво. Разкажи ми за Тес.
Люк изсумтя.
— Ще ти кажа всичко, което знам за Тес с една дума: нищо.
— Но Сара спомена, че вчера си я посетил.
— Посетих и теб, но това не означава, че те познавам. Държа бира в хладилника й и се отбивам да поговоря с нея, ако имам повод.
— За градини ли?
— Тя знае за градинарството по-малко и от теб. Обикновено разговаряме за Рамзи.
— Да — кимна Джос, — за Рамзи.
Той я погледна внимателно.
— Трябва да си наясно, че каквото и да е бъдещето ти с Рамзи, ще делиш моя братовчед с Тес.
— В кантората.
— О, не, навсякъде. Рамз… — Той вдигна ръка, за да покаже, че темата няма да се обсъжда. — Отказвам да говоря за Рамзи и Тес. Питай тях. За да изтръгнеш от мен градските клюки ли дойде?
— Исках да видя какво правиш с моята градина.
Люк разтвори ръце.
— Всичко е пред очите ти.
— Защо точно подправки ще садиш?
— Защо не.
Джослин изпъшка.
— Твоята неспособност да разговаряш на саможиво детство ли се дължи или отблъскваш хората, като не отговаряш на въпросите им?
— Ами и от двете по малко. Какво каза Сара за мен?
— А защо смяташ, че съм я питала за теб?
Той я погледна, вдигайки една вежда.
— Е, може би я попитах. Каза ми, че си много, много по-голям от нея, че в гимназията си бил спортист и че почти нищо не знае за теб.
— Обичам истински това момиче — усмихна се Люк.
— Излъгала ли ме е?
— Измъкнала се е. И какви растения искаш да насадя?
— Подправки — отговори бързо Джослин.
— Това е ясно. Какви видове?
— Не знам — отговори тя. — За пица и спагети.
— Употребява се една и съща. Друга каква?
— За… Сетих се. Искам лавандула.
— Какъв сорт лавандула?
— Дали ще прозвучи разбираемо, ако кажа, че искам сорт, който се яде?
— Напълно разбираемо е — потвърди Люк и като че ли беше доволен от нея. — Сорт «Интермедия» се смята за най-добър в готварството. По-известен е като провансалска лавандула.
— Чудесно. Ще посадиш ли някой и друг стрък в градината?
— Ще посадя в зависимост от желанието ти.
— Не знам… — поколеба се тя.
— Какво ще пожелаеш, да пасеш агнета в лавандулата, за да стане месото им вкусно, или ще правиш сладкиши? — попита нетърпеливо.
Тя го погледна с присвити очи.
— Желая да си направя вуду кукла с твоя образ и да я набода с лавандулови клечки.
Той се разсмя.
— Ела, ще ти покажа къде ще засадим лавандула.
Пусна лопатата на земята и взе от пикапа кърпа, за да избърше лицето си.
— Изобщо не видях градината — загледа се тя отвъд грамадните дървета.
— Беше много заета с…
— Не, не го казвай!
— Какво да не казвам? — попита той с престорено невинен вид.
— Че съм била прекалено заета с Рамзи.
— Щях да кажа, че си била заета с обсъждане на градината, но щом Рамзи не излиза от ума ти, кой съм аз, та да ти противореча?
— Знаеш ли, понякога си нетърпим!
— Жена никога не ми го е казвала. Майка ми — да, братовчедите — често, също някои от вуйчовците ми, но жените никога не са ме наричали нетърпим.
— Пощади ме — каза Джос, но с усмивка. — Имаш кал по лицето.
— Ами махни я.
Наведе се и лицето му се приближи до нейното. Тя потърка леко страната му, но калта си остана. Потърка малко по-енергично.
— Как се е залепила само!
— Съблечи си ризата и търкай здраво с нея — предложи той с каменно лице.
Джос му се закани и отстъпи.
— Сам си я махни.
С опакото на ръката избърса калта.
— Как е?
Тя го загледа. Беше много красив мъж с тази черна коса и зелени очи.
— Кога за последен път си се бръснал.
— Когато беше Хаос.
Отне й известно време, за да се сети, че говори за сериала «Д-р Хаус». Беше един от любимите й. Той тръгна между дърветата и тя го последва.
Като гледаше земята наоколо, импулсивно си помисли: «Всичко е мое». Беше нейна собственост.
— Ще ми покажеш ли границите на имота?
— С удоволствие.
Обиколиха осемнайсетте акра, останали от хилядите, които младият шотландец купил за своята отвлечена невеста. Люк познаваше добре околността и показваше къде са били колибите на робите, кладенеца, гълъбарника. Застана на едно голо място и каза, че там е била ковачницата.
— Когато бяхме деца, копаехме тук и намирахме ковани железни предмети. Чарли намери три подкови.
— Ами Сара? Тя намери ли нещо?
— Все върхове на стрели намираше. Твърдеше, че деветнайсетият век е съвсем близо до съвременността, затова не се интересува от него, както и от подкови.
— Много чудно, че знаеш такива подробности за нея, а тя каза, че почти нищо не знае за теб.
Люк се подсмихна и продължи да върви между дърветата.
— Старата пещ за печене на тухли е била тук. Погледни! — Разтвори клоните на един храст и тя видя ниска тухлена стена. — Иззидах я, за да видиш основите. Можем да засадим лавандулата тук. Почвата е песъчлива, подходяща за лавандула. И цял ден ще я грее слънцето.
— Представям си какво е било някога. Може би ще успея да възстановя имота в първоначалния му вид.
— Ще струва много скъпо, пък и в Уилямсбърг са свършили по-добра работа, отколкото ние бихме могли.
Стана й приятно от това «ние». Почувства се приобщена.
— Това място е облагородено от живота, който е кипял тук, от поколенията, които са го обитавали. Мисля си, че къщата е въздъхнала с облекчение, когато стария Бъртранд почина.
— Къщата сигурно е била доволна, че не е продал и топките на вратите.
— Щеше, но Рамзи го спря.
— А ти помогна ли му? — попита Джос.
— Не бях тук — отговори бързо той. — Харесва ли ти мястото за твоята лавандула?
— Страхотно е, но какво разбирам аз? Тогава за малко ли си отсъствал от града или не си живял в Едилин?
— Ще споделиш ли повече подробности за това как се прави любов върху царевичен чипс?
— Едно на нула за теб — каза тя. — Няма да задавам лични въпроси. Питам се дали госпожица Еди не е оставила брат си да разпродава всичко, за да разчисти къщата за следващото семейство?
— Същото предположи и Рамз, но според мен е искала да се отърве от старите боклуци. Разбира се, таванът е пълен. Ходи ли там?
— Не, качих се, но вратата е заключена, а нямам ключ.
— Рамз ще ти даде, когато се срещнете, за да те запознае с клаузите около наследството.
Люк тръгна отново и тя го последва.
— И какво знаеш за парите и къщата?
— Оставаш тук, получаваш всичко, напускаш, парите остават с къщата.
— И аз това чух — каза Джослин, — но не е ли тайна?
Люк сви рамене.
— На някого са му диктували, друг го е напечатал. Знаеш ли как изтича информация?
— Подозирам, че знаеш точно как, и също така подозирам, че няма да ми кажеш.
— Умничка си.
— За пръв път ли виждаш умна жена?
Той не отговори и посочи към продълговата, ниска, тухлена постройка.
— Построих я наново.
— Но тя изглежда стара.
— Благодаря — каза Люк. — Хубав комплимент. Изкопах от земята тухли и ги почистих, преди да ги използвам.
Стигнаха до постройката и тя забеляза как Люк докосва стената.
— Работил си с любов.
— Горе-долу.
— Винаги ли си искал да бъдеш градинар?
Той я погледна някак странно и като че ли щеше да каже нещо, но после размисли.
— Не, идеята се появи по-късно в живота ми. Реших, че нищо не може да се сравни с обработването на земята. Нищо друго не доставя на човека по-голямо удоволствие и удовлетворение.
— В кръвта ли го носиш от прадеди, които са орали земята?
— Доколкото знам, нямаме в рода си фермери. Баща ми управляваше търговски предприятия, а дядо ми беше лекар.
— Като бащата на Сара.
— Да — потвърди Люк, очевидно зарадван, че тя знае. — Чичо Хенри работи с дядо, докато той се пенсионира.
— За да те води на риба. Двамата сами.
— Този е другият ми дядо.
— О!
Люк отвори вратата на постройката и Джос видя, че е работилница. Беше много приятно. Над работния тезгях, отрупан с инструменти, имаше кръгъл прозорец. Повдигна се на пръсти, за да погледне през него, и се учуди колко близо са до къщата. Виждаше се цялата й задна част, двете врати към крилата и бялата масичка, където бяха седнали със Сара.
Извърна се към Люк, който старателно подреждаше някакви инструменти върху стар шкаф до срещуположната стена.
— Оттук виждаш всичко, което става в задния двор.
— Нима? — учуди се той. — Не бях забелязал.
Тя се втренчи в него и не престана да го гледа, докато той не се обърна, подхилвайки се. Ето че научи още нещо за него. Имаше леко виновен вид, защото тя можеше да си извади заключение, че шпионира, и си помисли, че сега е моментът да изкопчи информация от него.
— А с кого разговаря по телефона Тес днес следобед?
Люк отиде до вратата на работилницата.
— Около три часа ли?
Джослин кимна.
— С брат си. Обажда му се всяка неделя следобед без изключение. Може да я заведеш на рок концерт, да я хипнотизираш, но ако е неделя следобед, ще се обади на брат си.
— Ти като че ли ревнуваш.
— И ти като мен си единствено дете. Не си ли ревнувала хора, които си имат братя и сестри, с които да споделят живота си?
— Само като малка — отвърна Джос. — Каква прелестна картина. Имам… — понечи да каже, но замлъкна. Нямаше никакво намерение да му разказва кои са доведените й сестри. — Да, фантазирах си много, че имам сестри, които наистина ме харесват.
Люк я погледна и вдигна вежда.
— Да не би от моята забележка да ти се привидяха гърчещи се червеи?
— Ако е така, ще оставим Рамзи да сготви печено с тях — отвърна бързо.
— Пай ще сготви. Рецептата му е за пай — поправи я с усмивка. — Когато беше на седем, а Сара на не повече от годинка, тъкмо щеше да й даде да хапне един и майка й го хвана, и… — Огледа се, сякаш да се увери, че друг няма да чуе. — Никой от нас не разбра какво се случи, но леля Ели — майката на Сара — го накара да влезе у тях и когато излезе, беше жълто-зелен и повече никога не направи пай от червеи.
— Не зная да съжалявам ли, че не съм израснала в този град, или да се радвам на късмета си.
— Как се живееше с госпожица Еди? Със следобеден чай и концерти през уикенда ли?
— Не съм… — започна Джослин, но не продължи. Нека да си мисли, че е живяла с госпожица Еди постоянно. Сложно бе да му обясни как нейната елегантна майка се е влюбила в мъж, за когото картинката върху резервоара на «Харли Дейвидсън» е върхът на изкуство. Твърде дълъг щеше да бъде разказът за смъртта на майка й, за втория брак на баща й и как е израснала с хора толкова различни от нея, че неведнъж се е чувствала като от друга планета. Преди да се запознае с госпожица Еди, не знаеше, че съществува и друг свят.
— Не си какво? — подкани я той.
Тъкмо се мъчеше да измисли нещо правдоподобно и неговият телефон иззвъня. Каза четири пъти «Да» и после й го подаде.
— Теб търсят.
— Мен ли? Но кой… — Очите му й казаха. Рамзи.
— Ало — обади се тя. — Как си?
— Значи обикаляш градината с Люк — каза той. — Не се досетих, че ще искаш да я разгледаш. Можех да те разведа.
— Или сама да я разгледам — отвърна тя. — Забрави ли, че Люк работи при мен?
— Как мога да забравя, след като аз подписвам неговите чекове.
— Така ли? — заинтересува се Джос. — Мразя да плащам сметки. Можем ли да продължим по този начин?
— Джослин, ще продължа с теб по всеки начин, който пожелаеш. След църквата всички говореха колко хубава си била с розовата рокля. Шапката също направи силно впечатление.
Люк я зяпаше и сякаш попиваше всяка дума. Тя се обърна с гръб към него.
— Ще дойдеш ли утре в кантората? — попита Рамзи. — Ще обсъдим условията в завещанието.
— Да разбирам ли, че за утре си планирал разговор с мен по работа?
— Да, правилно си разбрала — отговори той и тя почувства, че се смее. — След това ще приемеш ли да обядваме заедно?
— Каниш ли ме?
— Освен ако не искаш да ядеш пак спагети у нас. Добре, че стана въпрос. Трябва да прибера уреда за шоколад на Вив?
— Бременна ли е?
Рамзи доста се двоуми, преди да се разкикоти.
— Не, не е бременна и не се опитва да си направи още едно бебе. Иска уреда за някакъв празник на едно от децата, които вече има. Ще дойдеш ли с мен?
— Да, кога ще бъде?
— Във вторник следобед в един. Да мина ли да те взема? Или ще се притесняваш, че като се появим заедно, веднага ще тръгне слух за нас двамата?
— Да вземем и Люк, за да не бие на очи това «нас двамата».
— Той мрази деца и детски купони. По-добре да не го взимаме. Ще ти бъде ли удобно да дойдеш в кантората в единайсет и после да отидем да обядваме? Как ти се струва?
— Апетитно. Тогава до утре.
Затвори телефона и го върна на Люк.
— Срещите нещо зачестиха.
— Първо по работа, после ще обядваме. Във вторник има купон у сестра му.
— Какъв купон? — попита той сепнато.
— Рамзи каза, че едно от децата й има празник. Може би рожден ден.
— Нито едно от тях няма рожден ден сега. Той е… — Замълча, замисли се и я погледна. — Както виждам, ще се наложи да си запиша час, за да отидем в разсадника. Утре следобед ще ти се намери ли време? Или няма да можеш да се откъснеш от Рамзи.
— Защо настояваш да дойда с теб? За мен растенията са все тревички.
— Много добре, тогава ще насадя бучиниш и татул.
Беше приела забележката на Рамзи за това, че Люк «мрази» деца, като шега, но сега вече не беше съвсем сигурна.
— Без отровни растения.
— Я да видим, първо казваш, че нямаш предпочитания, а после искаш лавандула и не даваш да се садят отровни растения. Какво е отношението ти към джоджена?
— Обичам джоджен — отговори предпазливо. Беше намислил нещо, но тя още не се досещаше какво.
— Хубаво, значи искаш цяло поле само с джоджен.
— Не цяло поле, някой и друг стрък.
— За твое сведение джодженът е като бурен и може да превземе цялата градина, така че ако искаш джоджен, трябва да бъде само джоджен. В такъв случай желаеш ли джоджен или не? Почакай! Ще си взема бележник и молив, защото списъкът с нещата, които искаш и които не искаш, взе да става много дълъг и не мога да го запомня.
— Стига толкова — сряза го тя. — Утре следобед ще отидем заедно да изберем разсадите. Ще вземем, каквото прецениш. Защо толкова настояваш да дойда с теб? За да дразниш Рамзи ли?
— Не е необходимо да идваш с мен — отговори той глухо. — Кажи на Рамзи, че ще бъдеш с него целия следобед, защото си нямаш друга работа. Или пък си тръгни, като се извиниш, че ще ходим двамата с теб да купуваме цветя.
Джослин примигна срещу него няколко пъти, после се засмя.
— Под тези кичури май има мозък.
— И мама така мисли, татко не е съвсем убеден.
— В колко часа да се срещнем?
— В два. Но точно в два. Ще те взема от ресторанта.
— Откъде знаеш в кой ресторант ще ме заведе? Люк изсумтя.
— В «Под лозницата». Там води винаги гаджетата на втора среща… ако се стигне до втора. В Уилямсбърг е. Ще поръча специалитета на заведението, после ще ти каже, че трябва да хапнете шоколадова торта. Тортата е страхотна. Направо върхът. Но така обедът ще се проточи до два и половина.
Бяха стигнали до парцела за новата градина с подправки, където беше и автомобилът на Люк.
— Да го предупредя ли, че ще бъда свободна само до два часа? — попита тя, като се мъчеше да отгатне намеренията му. Но в края на краищата идеята й харесваше. — Ако не бях толкова скептична, щях да си помисля, че ми помагаш да се сближа с Рамзи.
— Той ми е братовчед, защо да не му помогна — сви рамене Люк и се извърна.
— Много мило от твоя страна — похвали го. Един комар я ухапа по ръката и тя реши, че е време да се прибира. Денят бавно гаснеше. — Ти ще работиш ли още?
— Не, само ще прибера инструментите и си тръгвам.
Тъкмо щеше да го попита къде живее, но реши, че въпросът е твърде личен.
— Тес остави ли ти храна за тази вечер? — попита Люк, докато се занимаваше с инструментите си.
— Да, но имам нужда от чинии, от прибори. И от бакалницата трябва да напазарувам.
— Лесна работа — успокои я той и хвърли едно гребло в каросерията. — Утре ще…
— Ти ще ми покажеш къде са магазините, аз ще се оправя сама — отговори тя и тръгна към къщата. — До утре в два.
След минута влезе вътре и тишината й се стори почти зловеща. Тази къща страдаше от самотата. Като се съберат двама-трима и тя оживяваше. Като че ли се усмихваше. Но в момента, както беше сама, й се искаше да хукне по стълбите и да се затвори в спалнята.
Отиде в кухнята и си взе два портокала от една купа. Масата беше затрупана с измити чинии. Сара я предупреди, че през седмицата жените ще започнат да идват, за да си ги прибират и да побъбрят. «Хората отдавна не са влизали в тази къща и умират от любопитство» — обясни й.
Джослин изстена, ужасена от перспективата. «Не се притеснявай — успокои я Сара. — Те ще идват на групи и ще ти спестят няколко обиколки из къщата.»
Джос се усмихна вяло. Сега загаси лампите, отиде в коридора и провери дали са заключени и двете врати. Остави една слаба лампа да свети във фоайето и се качи на горния етаж. Също както на партера и тук имаше широк коридор с много врати. От едната страна беше господарската спалня с огромна баня, от другата — две по-малки с отделни бани.
Изкъпа се, намаза се с крем, облече си нощницата и тръгна към леглото. Надникна между пердетата. Камионетката на Люк беше на алеята и моторът работеше. «Тес ли чака?» — учуди се тя. Загаси лампата на нощната масичка и щом светлината в стаята угасна, Люк потегли бавно към портала. Беше чакал точно това.
Джослин възнамеряваше, щом си легне, да почака малко, после да светне пак лампата и да почете, но следващото, което осъзна, беше лъч слънчева светлина, промъкнал се през пердетата. Беше утро.

 

Осма глава

 

Джослин полежа известно време с ръце зад тила, загледана в тавана. Къщата беше нейна, но откакто пристигна, почти не намираше време за себе си.
Погледна часовника на нощното шкафче. Още нямаше седем и до единайсет времето беше нейно. Ще обиколи къщата и този път ще я разгледа внимателно.
Изми се и се облече набързо, приглади косата си назад. Госпожица Еди беше посещавала курсовете на «Есте Лаудер», чието кредо бе, че една жена трябва да носи ярък грим през целия ден. Дори преди смъртта си тя се обличаше красиво и винаги беше леко гримирана.
Но тази сутрин гласът на госпожица Еди като че ли беше по-далечен от обикновено и Джослин не се затрудни да си слага «цветовете на войната», както се изразяваше баща й. Обиколи стаите на горния етаж, които бяха почти празни. В нейната спалня имаше най-много мебели. От другите две в едната имаше легло и малка масичка до него, а следващата беше абсолютно гола.
В края на коридора имаше прозорец и до него — врата. Вече беше открила, че от вратата започва тясно стълбище, което води до друга врата, но тя беше заключена. От нея се влизаше на тавана. Спомни си забележката на Рамзи, че там има много сандъци и ракли, пълни с дрехи и дневници. Като изследователка очакваше с нетърпение да прочете тези стари дневници и се питаше дали няма да попадне на истинската история за Дейвид — любимия на госпожица Еди.
Слезе на долния етаж, отиде в гостната и погледна мебелите, с които беше свикнала от малка. Веднага я връхлетяха спомени. Двете с госпожица Еди бяха прекарали много следобеди на този жълт диван. Когато дойде време да се претапицира, заедно гледаха мострите и избраха плат на пчелички. Бяха разговаряли и се бяха смели, седнали там, и…
Джослин бързо излезе от стаята, защото спомените станаха почти осезаеми. В трапезарията нямаше нито маса, нито достатъчно столове. На етажа имаше още баня, малка всекидневна, свързана с кабинет.
После отиде в кухнята, седна и се огледа. Беше се влюбила в кухненската мивка, в грамадната чамова маса, но печката беше истинска грозотия. Представи си голяма печка от лъскава стомана, с шест дюзи.
— И с две фурни — добави на глас.
«Ще бъде нелепо да купя толкова скъпа печка — помисли си тя, — след като не мога да готвя.» Това, че правеше кексчета и сладки, когато госпожица Еди канеше на чай дарителите на фондацията, не се смяташе за готвене. Но пък Люк говореше за градина с подправки и споменът на Джос за сладките с лавандула породиха у нея мисли за кухня и… да си признае — за дом.
Погледна в хладилника и видя, че има яйца, мляко, портокалов сок и хляб. Зачуди се и поклати глава. Изглежда, че докато е била навън с Люк, някой е влязъл и ги е оставил. Сара? Рамзи? Някак си не й се вярваше, че е била Тес.
Направи си бъркани яйца и препечена филийка и си хапна, оглеждайки помещението. Ако имаше пари, как щеше да преустрои кухнята? С гранитни облицовки и плотове, и скрито осветление ли? От тази мисъл я побиха тръпки.
Преди да се усети, минаваше десет и трябваше да побърза да се приготви за срещата с Рамзи.
Беше чувала за ресторанта «Под лозницата» и знаеше, че е много изискан, затова си сложи новия бежов панталон и бледорозова плетена блузка. Остана с впечатлението, че Рамзи я харесва с консервативни, женствени дрехи.
Куфарът й беше на пода и още не го беше изпразнила напълно. От джоба извади снимка в рамка на нея и госпожица Еди. Беше единствената, която имаше. Бел ги беше снимала един слънчев следобед, след като получи дигитален фотоапарат за рождения си ден. В дома на госпожица Еди не канеше близначките, но те имаха навика да се появяват без предупреждение, като че ли се надяваха да заварят нещо, което не бива да виждат. «Защо не престанеш да киснеш там? — все питаха. — Къщата е скучна и бабичката е зла. Няма нищо интересно.»
Джослин изобщо не им отговаряше, а това ги вбесяваше. Защо да се мъчи да обяснява на две момичета, които мислеха само как да се накичат?
Тя не си поиска снимката, «довлечените» никога нямаше да я дадат просто от учтивост. В най-добрия случай щяха да я накарат да си плати, като им напише домашните или нещо подобно. В най-лошия щяха да унищожат снимката просто за удоволствие.
В края на краищата тя издебна, когато ги нямаше, извади картата от фотоапарата, копира снимката на лаптопа и постави обратно картата. После близначките започнаха да я дразнят, тъй като знаеха, че ще я поиска, но Джослин само вдигаше рамене. Както си знаеше, те изтриха фотографията от диска.
И сега постави същата тази снимка на нощното си шкафче. Двете с госпожица Еди стояха една до друга пред разцъфналия розов храст на господин Линкълн. Тъмночервеното на розите контрастираше изящно с бялата ленена рокля на госпожица Еди. Тя се усмихваше на Джослин с цялата си любов и момичето също й се усмихваше, грейнало от обич. Сега разбра защо «довлечените» й завиждаха. Даже рождената им майка не гледаше близначките така, както госпожица Еди гледаше нея.
Провери часа и побърза да приключи с приготовленията. После слезе по стълбите тичешком, отвори предната врата и ахна. На прага стояха три жени и тя едва не ги събори.
— Толкова съжалявам, че те стреснахме — каза едната.
— Излизаш, за да се срещнеш с Рамзи, нали? — попита втората. Беше облечена с джинси и тениска и изглеждаше твърде млада, за да бъде с прошарена коса.
Беше ги видяла в църквата, даже я бяха запознали с тях, но не можеше да си спомни имената им. Само се досещаше, че едната е майката на Рамзи. Или на Люк.
— Извинете ме, но не мога да се бавя. Вече съм закъсняла — притесни се Джос.
— Няма нищо, той ще те почака — каза третата жена. — Дойдохме да приберем нашите чинии и да видим как си. Хареса ли ти печеното, което ти сготвих?
— Аз, ами… — Как да отговори, като не знаеше кое блюдо от кого е било!
— Не й обръщай внимание — помогна й жената с джинсите. — Знаем какво сте направили с храната. Идеята беше на Тес, нали? Много благородно от ваша страна.
— Да — присъедини се първата жена. Косата й беше боядисана тъмночервена и много й отиваше, а от закръглената й талия беше ясно, че не се затруднява с гимнастики. — Благородството на Тес ни е ясно.
Завъртя очи, когато го изричаше, и сякаш всеки миг щеше да се разкикоти.
От начина, по който говореха за Тес, Джос можеше само да поблагодари на Люк, че не беше разпространил новината за среднощното си посещение при нея, след като Рамзи си отиде. Не й се искаше тези жени да въртят очи и по неин адрес.
— Чиниите са на масата в кухнята — каза им тя, слизайки по стълбите. — Вземете си ги и много ви благодаря. Почувствах се наистина добре дошла заради вашата любезност. Не зная как да изразя благодарността си.
Стигна до колата, отвори вратата и се качи.
Махна им през спуснатото стъкло и потегли към портала. Жените, застанали на нейния праг, я изпратиха с погледи.
— Сигурно ще ме заклеймят като най-невъзпитаната янки, която се е появявала в Едилин — промърмори.
След минута видя кантората на Рамзи, а той седеше на тротоара отпред. До него имаше голяма кошница за пикник, под него — сгънато дебело одеяло. Щом видя, че пристига, стана, вдигна кошницата и метна одеялото отгоре. Тя спря до бордюра, Рамзи отвори вратата, качи се до нея и остави на задната седалка нещата.
— По-голяма е, отколкото изглежда на пръв поглед — каза, оглеждайки купето.
— Хващам се на бас, че казваш същото на всички момичета, с които излизаш на среща.
— Само на някои.
— Е, и къде отиваме? — попита тя, даже след като се насочи към завоя за Уилямсбърг.
— Не, не натам — спря я Рамзи. — Карай направо.
— Но…
— Какво но? — попита той.
— Нищо — отговори тя. — Предположих, че отиваме в Уилямсбърг.
— Отначало и аз възнамерявах същото, но има време да отидем и там. Помислих си, че бихме могли да останем за малко сами заедно.
— Сами заедно — промърмори тя.
— Моля?
— Току-що го чух и много ми хареса. «Сами заедно».
— Завий сега — каза Рамзи при една табела, на която се съобщаваше, че напускат границите на природния резерват. — Ако искаш, да карам аз?
— Не, не е необходимо.
— Е, колко дами прие тази сутрин? — попита той.
— Изненадващо малко. Пред вратата бяха застанали три, когато излизах. Едва не ги съборих на земята.
— Кои бяха?
Хвърли му бегъл поглед.
— Разбрах — усмихна се той. — Нямаш представа. Опиши ми ги.
— Тъмночервена коса, цветът не е естествен и фигурата не е атлетична.
— «Не е атлетична.» Колко дипломатично се изразяваш. Майката на Кен. Не си се запознала още с него, нали?
— Смятах, че днес ще се запознаем, но ти ме чакаше отвън.
— Идеята беше на Тес. Каза, че всички ще те зяпат и ако искам да разговарям сериозно с теб, по-добре да отидем на някое друго място.
— Ах!
— Това възклицание ми прозвуча съмнително. Какво означава това «ах»?
— Люк каза, че Тес управлява живота ти. Всъщност не само той го твърди.
— И освен това си върши безупречно работата — допълни Рамзи. — Моля те, кажи ми, че ревнуваш безумно и ще й оскубеш косата.
Джос се разсмя.
— Съжалявам, но няма да я оскубя. Тя дразни и само търси повод за скандал с настървение, но аз я харесвам.
— Ако е така, ти си втората жена в този град, която я харесва. Другата е Сара. Момичетата в кантората се ужасяват от нея. Затварят се в тоалетната и само за нея клюкарстват, затова ако Тес ще влиза, вика отдалеч «идвам», отпуска им три секунди и тогава отваря вратата.
— Защо я мразят толкова? — попита Джос с широко отворени очи.
— И аз се чудя — усмихна се той. — Завий по този черен път. Ето тук. Пристигнахме. Паркирай под дървото.
Тя спря под един грамаден дъб и слезе от колата. И Рамзи слезе, бутна седалката напред и извади кошницата и постелката.
— Ще изтърпиш ли още един пикник? — попита той.
Околността беше много красива. Отвсякъде ги обграждаха дървета с надвиснали клони и в далечината се чуваше ромон на поток.
— Ако ще идваме тук, всеки ден ще го изтърпявам.
— Хайде тогава — подкани я Рамзи и тръгнаха по пътечка, която ги отведе до ливада с нацъфтели диви цветя.
Докато вървяха през ливадата, Джослин си внуши, че Рамзи ще й каже нещо много важно, за което не искаше да говори на обществено място като кантората или ресторанта. Дано само това да не я разплачеше.
Той се обърна да я погледне и тя каза:
— Много е красиво тук — без да намекне за какво си мисли.
— Даже в мрачно време Вирджиния тук е най-красива.
— Това научно доказано наблюдение ли е?
— Да. Без пристрастия. — Вървеше пред нея през ливадата, като от време на време се обръщаше. — Ако продължаваш да ме гледаш така, никога няма да се върнем в кантората.
— Защо, какво имаш предвид, господин Макдауъл?
Когато стигна до една редичка дървета, той се спря.
— Моят дядо е посадил тези дървета — обясни, като продължиха да вървят под сянката им.
— Това означава ли, че земята е твоя?
— Да, на мен и на сестра ми е. Двамата със съпруга й си строят къща в другия край на ливадата.
— А ти ще си построиш ли тук?
— Може би — отговори Рамзи. Бяха стигнали до едно поточе с надвиснали над водата върби. — Харесва ли ти местността?
— Много. Къде ще разположиш къщата?
Той я погледна изпитателно.
— Притесняваш се, че ще издигна някое бетонно чудовище насред ливадата ли?
Разстла одеялото под сянката на дърветата.
— Мина ми през ума.
— Малко по-нагоре оттук имаше стара къща, която изгоря. Дърветата също изгоряха и се отвори пространство. Там ще строя и ще запазя местността такава, каквато е. — Сложи кошницата върху постилката и я отвори. — Нямам представа какво има вътре. Тес…
— Тес я е приготвила — довърши Джослин. — Зная. Вече ми е ясно. Предполагам, че си чул какво направихме с храната, която ми донесоха за добре дошла.
— Да — усмихна се Рамзи. — Такава си е Тес. Не забравя хората, които имат по-малко от нея.
Джослин го погледна, недоумявайки отново какво има между него и секретарката му.
— Не започвай и ти — каза той, изваждайки един хляб от кошницата, и тя разбра, че не желае да разговарят за него и Тес. — Ако е от магазина на леля Ели, мога да се обзаложа, че е пълен с трици.
— Не ти ли харесва?
— Обожавам го! — възкликна той. — Но понякога, когато съм извън града, си поръчвам риба тон с бял хляб. Не пълнозърнест, а най-фин бял хляб. И всеки път се стряскам леля Ели да не се втурне през вратата и да не започне да ми чете лекция за природосъобразното хранене.
— Кажи й, че белият хляб върви добре с текила.
При тези думи Рамзи се разсмя.
— Доста си подразбрала какви са нашите кореняци.
— Едно-две неща. — Коленичи, отмести ръцете му от кошницата и започна да вади храната. Бяха все неща, които обича: бри, солени бисквити, маслини, три вида пролетни плодове, нещо, което приличаше на домашен пастет и бутилка сок. — Божествено.
— Предполагам, че Тес те е наблюдавала какво обичаш и е запомнила.
— Ама че научен подход — учуди се Джослин, докато подреждаше храната върху покривката. На дъното имаше чинии и тя ги извади. Отвори бутилката и започна да си налива в мукавена чаша, но той я дръпна от ръката й. Тя го проследи с поглед как надигна шишето и отпи. Хареса й, че не налапа гърлото.
Погледна към потока и изрече:
— Би ли ми казал защо се плашиш от разговора?
Той се обърна смаяно към нея и поклати глава.
— Подсещай ме никога да не играя покер с теб. С какво се издадох?
— Не знам. Като че ли днес очите ти са сериозни. И от онова, което разбрах за теб, не е в стила ти да ме доведеш тук на втората среща.
— Проклятието да живееш в град, където всички се познават — промърмори, но не се усмихна. — Не съм спал цяла нощ. С баща ми изобщо не си легнахме и той ми разказа за страхотните семейни тайни.
— Които трябва да споделиш с мен. Толкова ли е страшно?
— Може би — каза Рамзи, без да я поглежда. — Зависи как ще ги приемеш.
Сервира си в чинията и не бързаше да продължи.
— Госпожица Еди и моят дядо бяха много близки приятели. Пишеха си до смъртта му. Даже когато бях малък, той ми четеше писмата, а като остаря, аз му ги четях. Госпожица Еди пишеше много за теб. Гордееше се с твоя интелект, но никъде не споменаваше колко си наблюдателна.
Тя го гледаше напрегнато. Щом е чел писма, написани от госпожица Еди, тогава навярно знаеше много за нея. И това направо я шокира. Помъчи се да се успокои. Имаше ли нещо наистина страшно да казва?
— Трябваше да развия ясновидски способности, за да се пазя от «довлечените».
Рамзи се усмихна.
— С татко следяхме тяхната кариера от първите им пробни снимки до Милано. Толкова ли са ужасни, колкото госпожица Еди ги описва?
— Много повече — отговори нетърпеливо Джослин. — Това ли беше страшното нещо, за което не намираше думи?
— Няма пари — отговори бързо.
— Няма пари ли?
— Снощи татко ми каза, че получаваш къщата, но пари няма. Никакви.
— Не разбирам. Искам да кажа, че не съм очаквала милиони, но госпожица Еди живееше доста нашироко. Аз мога да си печеля хляба, но тази къща изисква поддръжка.
— Да — съгласи се меко Рамзи, — и аз… моето семейство по-скоро… ще ти помогнем. Но пари няма. А колкото до разходите на госпожица Еди… — Само сви рамене.
— Тя откога не разполага със средства?
— Издържаше се сама, докато се премести във Флорида. След това за къщата в Едилин и за работата, която вършеше за града, се плащаше. И разходите на Бъртранд.
— Кой плащаше за къщата й във Флорида и за благотворителната й дейност тук?
— Моят дядо.
— А той беше…
— Александър Макдауъл.
Джослин впери поглед в потока и се замисли за всичко, което чу през последните няколко дни.
— Съпругът на Лизи ли? — попита тихо.
— Госпожица Еди разказвала ли ти е за него?
— Нито дума. Тя за Едилин не е говорила, какво остава за хората, които живеят тук. Не знаех, че притежава старинна къща, не знаех… — Трябваше да поеме няколко пъти дъх, за да се успокои. — Госпожица Еди споменава Алекс и Лизи Макдауъл в писмото, което ми остави заедно със завещанието, а Сара намекна за някоя си Лизи, която се омъжила за «най-богатия мъж в града», и аз се досетих, че става въпрос за едно и също лице.
— Нейната пралеля — промърмори Рамзи.
— Моля?
— Лизи е пралеля на Сара. Омъжила се е за моя прадядо в началото на Втората световна война и като навързах случките, прецених, че всичко е започнало точно преди това.
— Какво е започнало? — попита Джос, като много добре виждаше колко е напрегнат. Измъчваше се, че е принуден да й съобщи подробностите. — О, хайде, по-спокойно! Бях бедна вчера и продължавам да съм бедна. Е, и? Никога не съм очаквала награда от госпожица Еди, така че не съм разочарована.
Когато се обърна към нея, толкова личеше, че му е олекнало, че тя наля чаша сок и му я подаде.
— Искаше ми се да е вино.
— И на мен.
Вдигна чашата си към нея.
— За теб, госпожице Джослин, най-съвършената дама.
Тя се разсмя.
— Какво очакваше да направя? Да изпадна в истерия ли? Да се разбеснея, че не ми е оставила пари ли?
— А близначките какво щяха да направят?
— Вече го направиха — отвърна Джослин и му разказа за въглищата, които госпожица Еди беше оформила като скъпоценни камъни и им ги беше завещала. — Бях се върнала на работа, когато те открили истината, и не вдигах телефона, но ми оставиха няколко унищожителни съобщения на телефонния секретар. Пусках ги отново и отново. Струва ми се, че никога не съм се забавлявала толкова.
Погледна Рамзи и видя, че още е потиснат от новини, които смяташе за ужасяващи.
— Хайде, разкажи ми цялата история. Защо дядо ти е издържал жена, която не му е била роднина?
— Не зная, баща ми също не знае. Знаем само, че семейството на госпожица Еди е било най-уважаваното, а Макдауъл — най-богатото. Знаем, че нещо лошо… ужасно се е случило през 1941 година, но подробности не знаем. През по-голямата част от живота си госпожица Еди е работила с…
— С пострадали от изгаряния по целия свят — довърши Джослин.
— Да, и е издържала брат си, плащала е всички разноски по имението «Едилин». След пенсионирането си се е преместила да живее в Бока Ратън.
— В къща близо до нас. — Тя беше обгърнала коленете си и го слушаше внимателно. — Собственост на дядо ти.
— Точно така. Междувременно покрай грижите за брат й и имението, а като прибавиш помощите, които е давала на закъсали хора, на госпожица Еди не й е останало нищо. Дядо ми купува онази къща и тя живее там, без да плаща наем.
— Защо не се е върнала в Едилин?
— Това е част от голямата тайна. Татко каза, че Бъртранд искал да отиде при нея във Флорида, но госпожица Еди му отговорила, че трябва да стои в Едилин, за да се грижи за къщата. Да я пази непокътната за бъдещето. Но нито един от тях не се е оженил и не са оставили наследници.
— Значи той не е проиграл семейното състояние — досети се Джослин.
— Не — потвърди Рамзи. — Баща ми казва, че на Бъртранд му било приятно хората да го мислят за комарджия, проиграл всичко на конни надбягвания. Според него било далеч по-добре, отколкото да говорят, че е напълно разорен.
— И госпожица Еди ми е завещала куп неприятности.
— Да, така излиза. Но хубавата новина е, че къщата е изцяло твоя, без ипотека и с платени данъци, така че можеш да я продадеш, ако искаш. Вероятно ще вземеш някъде около милион.
— Около милион ли? — Седеше неподвижно, загледана във водата. — Ами Люк? Каза, че ти му плащаш. Как ще ти върна парите?
Рамзи сви рамене.
— Той не получава много и му плащам от…
— От джоба си — довърши Джослин безизразно.
— За Люк не се тревожи. Той изобщо не е беден. Има… и други доходи.
— Какви?
— За работите на братовчед си няма да говоря. Само ще ти кажа, че животът на Люк не е лек, но парите не са проблем.
Видя, че Рамзи повече нямаше да продума по въпроса.
— И все пак не мога да разбера как госпожица Еди си позволяваше начина на живот, който имаше, като не е имала пари. Ходеше на опера. Организираше благотворителни тържества и зная, че даваше своя принос. Всичко правехме заедно. Как е било възможно, ако не е имала пари?
— Такава й беше работата. Дядо ми основа тръст и госпожица Еди го управляваше. Беше му ясно, че неговият син, моят баща, мрази такъв род задължения, затова ги предостави на нея.
— От къщата в Бока! — недоумяваше Джослин. — Не ти ли се струва странно?
— И да, и не. Дядо ми е имал доверие на госпожица Еди като на никой друг и щом тя не е искала да се върне в Едилин, където хората още обсъждат факта, че е останала стара мома, всичко се е наредило благополучно. Освен това татко смята, че не е искала да живее с брат си.
— И от студа я боляха краката.
— Сигурен съм, че ще се намерят хиляди причини. Според мен дядо и госпожица Еди така са подредили работите си, че и двамата да бъдат доволни. Татко твърди, че тя се е справила страхотно с управлението на тръста.
— Харчеше много пари за мен — добави меко Джос.
— Снощи татко ми каза, че дядо ми и твоите дядо и баба били приятели. Помислих си, че е купил къщата, за да може госпожица Еди да бъде близо до теб.
Джослин въздъхна.
— Още една лъжа. Или нещо премълчано. Госпожица Еди никога не ми е казвала, че дядо и баба са били близки с неин приятел. — Въздъхна още веднъж. — Толкова много тайни. — Погледна го. — Целият град ли знае, че семейство Харкорт са били бедняци?
— Не. — Той направи гримаса. — Тайната е толкова голяма, че дори аз до снощи не знаех. Татко ми каза, че имал навика да ходи при Бъртранд два пъти в годината, пиели петдесетгодишно бренди и се шегували с бедността на семейство Харкорт. Джослин, моля те да разбереш, че нищо не знаех. От документите, които бях видял, смятах, че ще наследиш три милиона долара плюс къщата. Преди да дойдеш, ме попита по телефона за парите и аз ти отговорих съвсем искрено. Никога не бих…
Долавяше молбата в гласа му, долавяше желанието му да не остане с лошо впечатление за него. И тя наистина нищо лошо не си помисли, но прецени, че ще му спести унижението, като не обърне внимание.
— Какво е направила тя, за да накара дядо ти да се грижи за нея толкова години?
— Не знам. И татко не знае. Снощи ми каза, че когато неговият баща му прехвърлил делата на семейство Харкорт, задал същия въпрос, но дядо не му отговорил. Татко го е питал стотици пъти, но той си мълчал. Само повтарял, че Еди повярвала в него, когато никой друг не вярвал, и че ако не било така, животът му щял да бъде истински ад. Казвал, че всичко, което има, дължи на госпожица Еди.
— Какво ли означава това? — почуди се Джослин. — Да не би да го е посъветвала да купи акции по десет цента от някоя западнала компания? Той ги купува, цените на борсата се покачват, et voila! Става богат. Сигурно е било нещо такова.
— Не, не е било толкова просто. Ако беше нещо подобно, дядо щеше да основе тръст открито. Историята щеше да се превърне в градска легенда и всеки щеше да се съгласи, че дядо й е длъжник. Но всичко се е вършело тайно. Каквото и да е направила госпожица Еди за дядо ми, в града никой не е узнал.
— В този град!? Двама мъже посетиха Тес в събота вечер и на сутринта всички знаеха.
— Точно така. Но нещо се е случило, нещо изключително важно, заради което, след като се е пенсионирала, дядо ми е поел грижите за нея и нейния брат.
— Започвам да си мисля, че всичко, което ми е говорила, е лъжа.
— Не е лъгала, когато ти е казвала, че те обича. В писмата си пише на дядо, че си дар от Бога за нейните старини. Джослин! — Рамзи хвана ръката й. — Ще ти помагам. Наистина.
— Ще ми даваш подаяния като дядо си ли? Действителният собственик на имението «Едилин» е твоето семейство.
— В такъв случай Люк работи за мен — отбеляза той и в гласа му се долавяше такова ликуване, че тя се разсмя.
— Какво ще каже, ако разбере, че ти му плащаш?
— По всяка вероятност ще ми стовари юмрук в лицето. Има най-жестокия ляв удар, който съм виждал. Струва ми се, че през половината ми детство очите ми са били насинени.
— А той какви белези е носил?
— Никакви. Обръщах си другата страна.
Тя се разсмя отново, но този път от сърце. Пак се загледа във водата.
— Много добре, трябва да си намеря работа. Хей! Хрумна ми нещо. Защо не уволниш Тес и не назначиш мен на нейното място?
Когато Рамзи я погледна с изцъклени от ужас очи, тя се разкиска.
— Защо не? Нося рокли. Дълги са до под коленете и няма да има никакви каубойски ботуши.
— Ако не престанеш да говориш по адрес на Тес, ще те издам пред нея.
Джослин скри лицето си с ръце, сякаш се пазеше да не я наплюят.
— Казах ли ти какво ми каза, когато се запознахме?
— Не, но чух какво си й отговорила. Нещо за мухите, които налитали повече на мед, отколкото на красиво лице.
— Чудесно резюме.
Започна да прибира остатъците в кошницата, но Рамзи не помръдна от мястото си.
— Имам още нещо да ти казвам.
Джослин седна отново.
— Какво друго остана. Че имам дългове ли? Моля те, не ми казвай, че съм наследила дългове, които или ще трябва да платя, или ще ме изпратят в затвора за длъжници.
Той я погледна смаяно.
— Същите книги като Сара ли си чела?
— Горе-долу. Какво искаше да ми кажеш?
— Смятам да го запазя в тайна. — Пое си дъх. — Истината е, че аз го организирах и нямах намерение да ти казвам, но след като открих колко много си лъгана… не мога да прибавя дори най-безобидната лъжа към останалите.
— Защо, може да се окаже полезно — отбеляза тя, но на него не му беше смешно.
— Виж сега, днес следобед ще ти погодят номер.
— Да, бе, знам.
— Знаеш ли?
— Люк ми каза. Ще ме вземе в два часа… или поне така възнамеряваше. Каза ми, че на втората среща винаги водиш жените в ресторанта «Под лозницата», и щял да ме вземе оттам.
Рамзи изсумтя.
— Старае се да ти внуши, че съм задръстен и че нямам въображение с «моите гаджета». Истината е, че нямам закостенели навици, нито пък много гаджета. Не говоря за Люк. Ще ти скроят номер с малките кексчета.
— С малки кексчета ли? Това да не би да е някакъв южняшки жаргон?
— Не, това е моята голяма уста. След като си тръгнах в събота вечер от теб, отидох при Тес.
— И разговаряхте за мен. Вече ми каза.
Рамзи й хвърли бърз поглед.
— Казах й… — Махна с ръка, за да покаже, че въпросът е приключен. — Няма значение защо и как, но й споменах, че можеш да правиш кексчета, и тя предложи да предизвикам «кексена криза».
— Кексена криза ли? Какво е това?
— Да накарам някого да се престори, че без кексчета е на път да умре и ти си единствената, която може да го спаси.
Джослин го загледа съсредоточено.
— Смисълът нещо ми се изплъзва. Защо някой ще примира за кексчета?
— Истината ли?
— За предпочитане.
— Всичко започна като план да те опозная по-добре и да прекарваме повече време заедно. След първата ни среща почувствах, че…
— Темите ни за разговор се изчерпиха.
— Точно така.
— И след като се разделихме, отиде при Тес да й поискаш съвет как да се сближим.
— Да — потвърди той смутено. — Извинявай, аз…
Накара го да замълчи, като се наведе към него и го целуна по устните. Не беше страстна целувка, а жест, с който му показваше, че не се сърди.
— О! — примигна той срещу нея. — Това заради… заради истината ли беше?
Нямаше желание да влиза в подробности защо го е целунала. Може би защото се зарадва, че е отишъл при Тес, за да й говори за нея. Знаеше, че е тъпо, но госпожица Еди твърдеше, че Рамзи е идеалният мъж за нея, и в известен смисъл смяташе, че той си е неин.
Излегна се и се загледа в листата на дървото.
— Разкажи ми сега за тази криза.
Рамзи се примъкна по-близо до нея.
— Бих говорил по-охотно за целуването.
— Не, не сега — спря го тя. — Имам да разрешавам други неща в живота си, преди да започна да се целувам сериозно.
Той въздъхна театрално и легна по гръб. Кошницата за пикник стоеше помежду им.
— Тес има бойната задача. Необходимост от малки кексчета, това е.
— Значи още преди да ме познава, се е досетила, че ще имам нужда от работа.
— Да — потвърди Рамзи, като сложи ръце зад тила си и се загледа в листата. — Но тя не знае истината за парите. Джос, знам, че всички са ти говорили, че Тес…
— Предупредиха ме, че Тес…
— Добре, предупредили са те, че Тес се грижи за целия ми живот, но това не е вярно. Да, научих се да се правя на ударен, за да свърши работата, а тя е като впрегатен кон, но има много неща в живота ми, за които няма никаква представа. И ти си начело в този списък. Сигурен съм, че това е свързано с факта, че чух за теб още когато бях дете, и зная, че е рано, но, Джослин, аз много те харесвам. Ти си умна и забавна и обичам да бъда с теб. Караш ме да се чувствам добре. Това достатъчно ли е за начало на някаква връзка?
— Да.
Всяка дума, която изрече той, я зарадва. Не й се искаше да си мисли, че е ревнувала от Тес, но беше много приятно да се успокои, че няма причини за ревност.
Седна и погледна към кошницата.
— Изяде ли всичкия пастет?
— Да.
Обърна се на една страна и подпря главата си с ръка. Очите му, отправени към нея, бяха топли.
С усилие извърна погледа си. «Много е рано» — помисли си тя. Даже прекалено рано. Госпожица Еди казваше, че жените, които на бърза ръка се обвързали с някой мъж, после цял живот съжалявали, че са пропуснали ухажването. Казваше още, че Дейвид я ухажвал «пламенно». «Мина доста време, преди да се съглася да… да му бъда любима.» Когато произнасяше думата, винаги се изчервяваше.
На Джослин не й се мислеше какво е произлязло от това «пламенно» ухажване. Госпожица Еди се връща от война с обезобразени крака и намира любимия си Дейвид женен за друга жена.
— Е, разкажи ми за кексчетата — подкани го Джослин пак, докато мажеше сирене върху бисквитка.
— Подробности не знам. Вероятно някой ще ти се обади, например сестра ми, вероятно още тази вечер, и ще те попита дали знаеш как се правят тези кексчета.
— Детското празненство, на което ме покани, ли ще бъде поводът?
Рамзи взе бисквитата, която тя му подаде.
— Да.
— Виждал ли си моята кухня?
— Как да не съм я виждал. Тя е… — Погледна към нея. — Тя е празна. И как ще правиш сладкиши, без… без там каквото е необходимо за сладкиша.
— Останах с впечатление, че можеш да готвиш.
— Сестра ми ме научи как да приготвям въпросните спагети. Друго не мога да готвя.
Джослин намаза и на себе си сирене на бисквитка.
— Предполагам, че сестра ти е замислила да ожени най-после закъсалия си брат за жена, която е богата и живее в най-голямата и най-старата къща в града.
— Да. Майка ми се отчая, че не се женя, и сестра ми като че ли беше вдигнала ръце от мен.
— Излиза, че аз съм последният ти шанс.
— Ама съвсем последният. — С всяка минута й се усмихваше все по-широко. — Досещам се, че си намислила нещо.
— Знаеш ли какви са последните новости в детската храна?
— Да се боядисва в лилаво ли?
— Не, това е толкова остаряло — каза тя. — Не, най-новото е да потопиш филия бял хляб в пюре от спанак, подправено с шоколад.
Рамзи я погледна така ужасено, че тя се разсмя.
— Само ти се струва противно. В действителност е вкусно. Слагаш пюре в сандвича и тиквички в хотдог. Естествено децата растат, без да ядат броколи, но какво от това. Когато отидат в университета, ще правят каквото си искат.
— Цяло поколение деца ще порасне, без да знае какво е шоколад — каза Рамзи, все още ужасено, сякаш това бе най-тъпата идея на света.
— Сестра ти има ли пари? Щом е от твоето семейство, сигурно е богата.
— Моля? — Той я погледна, сякаш не вярваше на ушите си.
— Ако сестра ти ми се беше обадила тази сутрин и ме беше помолила да опека няколко дузини кексчета за детския празник, щях да й ги опека безплатно. Но пък аз бях подведена да повярвам, че съм наследила цяло състояние заедно с къщата, а не бездънна яма, където ще отива всичко, което припечеля, само за да държа термитите на почтено разстояние. Затова искам да знам сестра ти в състояние ли е да ми плаща за сладкишите.
— Да, в състояние е. Мъжът й печели добри пари.
— Освен това налице е и тръстът, основан от дядо ти.
— Налице е тръстът, основан от дядо ми — позасмя се Рамзи. — Какво се върти в хубавата ти глава?
— Не ми се ще да прекарам живота си, като пека кексчета, но засега не се сещам какво друго мога да правя. Сара каза, че в Едилин няма работа.
— Доколкото знам, няма. Хората или работят другаде, или започват свой бизнес. Може би ти и Сара ще измислите нещо.
— Ще отворим магазин за дрехи и аз ще сервирам на клиентките кексчета. Как не! Между другото, ако се занимавам със сладкарство цял ден и започна да печеля…
— Инспекторите ще ти дишат във врата — каза Рамзи.
— Точно така. Понякога забравям, че си адвокат.
— Това комплимент ли беше?
Джослин гледаше потока и размишляваше:
— Чудесно, отваря ми се възможност да покажа на света, имам предвид Едилин и околностите, на какво съм способна. Ако свърша добра работа, може би ще спечеля, за да се храня докато… докато…
— Караш ме да се чувствам зле — каза Рамзи. — Аз те принудих да напуснеш работата си и да дойдеш тук. Аз те подведох, че освен къщата има и пари.
— Моля те, зарежи чувството за вина. Ще се възползвам само ако имам нужда от заем. — Чу в далечината някой да надува клаксон. — Колко е часът?
Рамзи направи гримаса.
— Не е необходимо да поглеждам часовника, за да разбера, че е два. Защо ще излизаш с Люк?
Тя хвърляше нещата в кошницата.
— За растения. Ще купуваме лавандула.
— За какво?
Той хвана одеялото от единия край, тя от другия.
— За сладки. И сладки мога да правя.
— Положително не изглеждаш разстроена от новината за разорението.
— Като че ли някой току-що подпали огън под мен.
Клаксонът изсвири отново и тя го погледна.
— Тръгвай — подкани я той. — Аз ще прибера останалото.
— Благодаря. — Тръгна към пътеката, но преди да продължи, се обърна към него: — Три и двайсет и пет.
— Какво?
— Толкова струва в Ню Йорк едно кексче от най-високо качество. Всяко по три долара и двайсет и пет цента.
— Ами да — съгласи се той, а на лицето му се изписа шок от цената. — Ще накарам моя зет да приеме цената. Ще те поддържам, но ако кексчетата са гадни, заради теб ще изглеждам като глупак. А ти няма да си намериш друга работа наоколо.
— Ще се гордееш с мен — каза тя и в това време пак се чу клаксонът. — Ключовете за моята кола са в кошницата.
Рамзи кимна и тя се затича.

 

Девета глава

 

Джослин тичаше през ливадата към камиона на Люк, който беше паркиран до нейната кола под дъба. Той не слезе, само отвори вратата. Чакаше я, а двигателят работеше. Тя дръпна вратата, качи се на стъпенката и се метна в кабината.
— Ядосан ли си, че сгреши? — попита го тя.
— Не съм ядосан и не съм сгрешил, но ако бях ядосан, каква щеше да бъде причината?
— Защото Рамзи не ме заведе в Уилямсбърг, както ти пророкува.
Той сви рамене.
— Досетих се, че Тес ще го изпрати на някое друго място.
Джослин си замълча, защото това беше съвсем близо до истината. Но Рамзи имаше важни новини за нея и тя беше доволна, че бяха сами, когато й ги каза. Липсата на пари, за да поддържа една стара къща, беше проблем, но не такъв, че да не може да се справи. Положително имаше правителствени програми за опазване на старинни културни паметници.
Онова, което я потискаше, беше информацията за госпожица Еди. Като че ли на всеки час откриваше по някоя лъжа. От дете беше прекарвала колкото е възможно повече време с жена, която я научи на всичко важно за живота. За Джослин тя беше най-мъдрият човек на света. Но сега разбираше, че не е била честна към нея. Мислеше си, че е имала право да пази в тайна цели периоди от живота си, но пак й беше обидно.
— Хей! — подвикна леко Люк. — Защо си се намръщила? Да не би да сте се сбили с Рамзи?
— Не — отговори тя, като подпря главата си на страничното стъкло и се загледа в пътя. — Случвало ли ти се е да вярваш безрезервно в някого и после да откриеш, че той съвсем не е човекът, за когото си го мислел?
— Да — каза той. — За Рамзи ли откри нещо?
— Не, искам да кажа — да. Той наистина се грижи за хората, нали?
Люк й хвърли бегъл поглед, вземайки един завой.
— Предполагам. За какво се грижи?
— За всичко. За всеки. — Застана с изправен гръб. — Къде отиваме?
— За растения, забрави ли?
— Не мога да ги купя — изпусна се, преди да помисли.
Около минута Люк караше право напред, след това зави обратно и тръгнаха в посоката, от която дойдоха.
— Какво правиш?
— Отвеждам те вкъщи, после ще седнем и ще ми обясниш какво каза току-що.
Рамзи не я предупреди да си мълчи, но чувстваше, че това е пропуск от негова страна. Каквото и да се бе случило между госпожица Еди и дядо му, беше пазено в тайна много години и тя не биваше да я разгласява.
— Става въпрос за разни подробности около завещанието — отговори. — Ще се легализира и ще мине време, преди да получа парите, които госпожица Еди ми е оставила, за да се грижа за къщата, така че се налага да почакам. Междувременно ще разчитам само на спестяванията си, но те не са много. Рамзи ми намери работа при сестра си. Ще пека кексчета, въпреки че освен тава за печене друго нямам, но ако се справя, всичко ще бъде наред. Така мисля. Надявам се.
Люк зави по алеята пред къщата, спря, изключи двигателя, слезе, заобиколи от другата страна и отвори вратата.
— Слизай — подкани я той, понеже тя продължи да седи. — Ако не искаш да те отнеса на ръце, слизай от камиона.
Тя слезе, отиде до входната врата, но се сети:
— Ключовете ми за къщата са на една връзка с ключовете за колата и са у Рамзи.
Люк се пресегна и отвори вратата.
— Кой си заключва вратите в този град?
— Но ти каза…
Нямаше смисъл да довършва фразата и тръгна след него към кухнята. Той дръпна един стол до голямата маса и почака, докато тя седне, после сложи на печката чайник да кипне вода.
— Откъде се появи чайникът? — попита тя.
— От майка ми. Споменах й, че обичаш чай, и тя ми даде кутия с разни необходими неща за теб. Хайде, започвай да говориш.
— Завещанието ще се легализира каза Рамзи и…
— Рамзи не ти е казал подобно нещо и ако не престанеш да ме лъжеш, ще се разкрещя. Мога да крещя пронизително, ако поискам. От спортуването е.
— Не крещи — помоли го тя и подпря главата си с ръка. — Защо го правиш? Мислех, че ще отидем в разсадника и… — Гласът й заглъхна.
— Като че ли те е блъснал товарен влак — отбеляза той и запари чая в красив порцеланов чайник, който не беше виждала преди. — Искам да знам с какво те разстрои моят братовчед, за да реагираш по този начин?
— С нищо, за да му нанесеш прочутия си десен удар.
— Ляв.
— Моля?
— Ляв удар. Няма да ударя Рамзи, но ще му кажа да внимава. Какво си мисли, като те докарва до състояние, все едно вампир е изсмукал кръвта ти!
— Преувеличаваш. Съобщи ми само разни юридически неща… — Свирепият му поглед секна думите й. — Но аз не дадох да разбере колко много съм засегната от разговора ни. Даже оставих у него впечатление, че съм доволна. Изпълнена с живот. Че нищо не може да срази страхотната Джослин.
— А после се качи в камиона ми и имаше вид на…
— Чух вече — прекъсна го тя. — Блъсната от товарен влак. С изсмукана кръв. Определено знаеш как да повдигнеш самочувствието на едно момиче.
Постави чайника пред нея, както и чаша, и захарница от един и същи сервиз, после извади мляко от хладилника.
— Сега, като се успокоихме, разкажи ми какво се случи.
— Не мога, лично е.
— Всички знаят, че ще наследиш около три милиона долара. Това ли те разстрои? Огромното богатство ли те смаза?
— Не — отвърна и отпи от чая. — Много е хубав. Защо не си налееш и ти?
— Не, благодаря. — Взе си бира от хладилника и седна до нея. — Щом не си смазана, да не би да си разочарована? Парите ли ти се видяха малко?
— Не става въпрос за пари! — почти изкрещя тя. — Пари няма, за да се тревожа по този повод!
Притисна ръка към устата си. Нямаше намерение да го казва.
— Добре — облегна се Люк. — Няма пари.
— Разбери, повече не мога да говоря на тази тема. Имам нужда от време, за да помисля, и те моля да не казваш на никого това, което чу.
— Нима предполагаш, че ще тръгна да дрънкам из целия град?
Веждите му бяха свити в почти права линия. Изведнъж не издържа. Закри лицето си с ръце и се разплака.
— Тихо, тихо! — зауспокоява я той, като я притегли нежно към себе си и главата й се отпусна на рамото му. — Нямах намерение да те разстройвам.
— Ти не си виновен, разстроих се заради онова, което ми каза Рамзи.
— Че няма пари ли? Това ли проблемът?
— Да, не — продължаваше да плаче тя. — Всичко е било лъжа. Открих, че всичко, което знаех за жената, която толкова много обичах, е лъжа. Коя е, откъде е, даже кого е обичала, всичко е било лъжа. Всяка дума. Защо е лъгала толкова много? Не ми е вярвала ли? Нищо не разбирам.
Люк измъкна хартиена кърпа от кутията на масата и й я подаде. Тя си издуха носа, а той стана.
— Имаш ли нещо против да си направя сандвич? Нямах време да обядвам.
— Извинявай. Притесних те. Нямах намерение да се държа така. Когато оставих Рамзи, се чувствах страхотно, но…
— Но като ме видя, загуби самообладание — довърши и в гласа му се долавяше смях.
— Не, грешиш. Рамзи е… нали знаеш, така че не исках да се излагам пред него.
— Нямам представа какво значи твоето «нали знаеш». Какъв е Рамзи?
— Мъж, който ме интересува — отговори тя. — В по-специален смисъл.
— Аха — продума Люк. — Значи, когато си с него, държиш брадичката си високо вдигната и не се сополивиш.
— Да — съгласи се Джослин и се издуха. — Не си давах сметка, че съм толкова разстроена, преди да се разделя с него. Той се държи много мило с мен. Винаги носи храна, прави ми комплименти. Казва, че съм забавна и умна и че… — Издуха пак носа си, само че този път много силно. — Извинявай. С какво е този сандвич?
— С шунка и сирене. Искаш ли?
— Има ли туршия?
— Не знам, хладилникът е твой.
— А той е вълшебен, понеже щом се наканя да отида да пазарувам, се оказва, че е пълен.
— До края на седмицата това ще приключи. Хората в града ще свикнат с теб и няма да ти обръщат внимание. Особено ако разберат, че нямаш пари.
— Ха, ха — възкликна тя. — Нали няма да им кажеш?
Той престана да маже горчица върху филиите.
— Затова ли се тръшкаш, че никой няма да те харесва, щом се разчуе, че не си богата?
— Не искам да се разчува, че тяхната любима госпожица Еди е била беднячка! Не искам да злобеят по неин адрес.
— В такъв случай на теб не ти пука и да знаят, че си бедна.
Стоеше с гръб към нея, но тя усещаше, че се усмихва.
— Не, разбира се, че не — отговори, като взе чинията със сандвичите. — Изглежда страхотно.
— Нали обядва с Рамзи, защо си гладна?
— Не е редно да се тъпча пред очите му, нали?
— Маниерите на госпожица Скарлет — промърмори той.
— Какво означава това?
— Приемът. На Ашли му харесва нейният апетит.
— О, да, бе, спомних си. Много е вкусно. Каква е горчицата?
— Не знам. Питай леля Ели. Трябва да ми кажеш с какво толкова те натъжи Рамзи, и ако само намекнеш, че ще се раздрънкам, ще те накажа както само един градинар може да наказва.
Тя се усмихна на припомнянето на първия им разговор.
— Откъде да започна? Преди или след Втората световна война?
Люк се ококори.
— Интригуващо. Започвай отпреди войната.
— Рамзи ми каза, че нещо ужасно се е случило през 1941 година, точно преди да влезем във войната, заради което Александър Макдауъл е бил толкова благодарен на госпожица Еди, та й осигурява разкошна къща в Бока Ратън и й предоставя управлението на повечето от неговите пари. Не съм финансов гений, но даже аз разбирам, че това не е нормално. Покрай благотворителната си дейност тя се е възползвала от средствата, за да плаща за моето обучение и да издържа мързеливия си брат. Какво се е случило, за да постъпи господин Макдауъл така?
— Мен ли питаш? За пръв път го чувам. Рамзи не ти ли е казал какво е направила госпожица Еди за дядо му?
— Той не знае, нито пък баща му. Мисля си, че историята е погребана заедно с хората.
— Какво общо има с парите?
— Във всички случаи Александър Макдауъл е похарчил много. Не ми идва наум защо е плащал толкова големи суми. Безвъзмездно ли ги е давал?
— Безвъзмездно ли? — изуми се Люк, довършвайки сандвича си. — Не ти е хрумнало, че госпожица Еди го е изнудвала, нали?
— Хрумна ми — призна тихо.
— Добре, само че изхвърли тази идея от коварната си главица — каза Люк, прибирайки от масата двете празни чинии, за да ги сложи в умивалника. — Ти не познаваш Александър Макдауъл, но аз го познавам. Нас, децата, ни плашеше до смърт, пък и доста от възрастните трепереха от него. «Груб» не го характеризира даже бегло. Крещеше на подчинените си и следеше изкъсо всяка сделка, в която е вложил и едно пени. Ако някой се осмелеше да го изнудва, щеше да го стисне за врата и да го изхвърли през прозореца.
— Обаче е бил женен за жена с вид на ангел, същата като Сара.
— Тя беше толкова мила, колкото той — сърдит. Никой никога не разбра какво ги свързваше… освен че той я обожаваше. Направо я обожаваше. Даже боготвореше.
— Разбирам — отбеляза Джослин и си наля втора чаша чай. — Ако някой мъж ме обожава, ще си затворя очите за недостатъците му.
— Ами омъжи се за Рамзи — предложи Люк. Стоеше пред мивката с гръб към нея.
— Не ти ли се струва малко прибързана подобна идея? Запознах се с него преди ден-два.
— Излъгала си го как се чувстваш, че си разстроена, даже колко ядеш. Намирисва ми на първи любовни трепети.
— Не съм го лъгала.
Обърна се и я погледна.
— Добре, може би съм се показала храбра пред него, но не съм го лъгала. Харесвам го. Той притежава всички качества, които харесвам у един мъж.
— Ами омъжи се за него. Богат е. Остави го да издържа теб и тази къща и край на проблемите.
— За твое сведение Рамзи и намек не е направил за сватба. Между другото, ако се омъжа за Рамзи сега, ще му бъда задължена навеки. Когато му се ядосам, ще премълчавам, защото ще му бъда благодарна цял живот, че ме е спасил, ще получа язва и сигурно ще умра млада от спукване на язвата.
— Щастлив съм, че идеята за брак с моя братовчед не те блазни.
— Нямах време, за да размишлявам. И знаеш ли къде е иронията в цялата ситуация? Не съм очаквала нищо от госпожица Еди, само може би нещо за спомен. Много се занимаваше с благотворителност и предполагах, че ще остави всичко на някоя от тези организации. Защо ми причини всичко това?
— Този е най-интересният ти въпрос. Знаела е, че няма свои пари, но ти оставя стара къща, която, повярвай ми, ще рухне, ако през шест месеца не наливаш средства в нея.
— Точно в момента не мога да се тревожа за това. Сестрата на Рамзи всеки миг ще се обади, за да ми съобщи, че без кексчета ще бъде съсипана, и аз трябва да измисля как да ги направя. Според теб тази фурна работи ли? — кимна към грозната бяла печка.
Люк примигна няколко пъти, докато схвана, че тя повече няма да говори по темата. А това беше добре дошло за него, понеже възникнаха въпроси, над които да размишлява.
— Нямам представа — отвърна, включвайки фурната. — Е, и какво възнамеряваш да приготвиш?
— Шоколадови кексчета със спаначно пюре и не се възмущавай, защото Рамзи вече ми каза колко е неподходяща идеята според него. Но ще бъдат вкусни, не се притеснявай.
— Госпожица Еди магическа палка ли ти е завещала?
— Де да беше! Предупредих Рамзи, че ще струват по три долара и двайсет и пет цента парчето, защото трябва да се издържам, но ми липсва оборудване. Има ли наблизо магазин за домашни потреби?
Люк отвори фурната и пъхна ръката си вътре.
— Студена е. Защо не вземеш на заем, каквото ти е необходимо?
— И кой ще ми даде миксер и сладкарски шприц?
— Забрави ли, че църквата е баптистка. Баптистите обичат да си хапват. Каквото ти липсва, се намира в кухните на жените от този град. Напиши списък и ще накарам мама да ти достави всичко. След час и половина кухнята ти ще бъде оборудвана от А до Я.
Джослин седна и го погледна недоумяващо.
— Но не са ми се обадили още.
Люк извади мобилния си телефон и натисна един бутон.
— Мамо? Смяташ ли, че татко ще склони да помогне на Джос да направи една камара кексчета? — Позамълча. — Да, предполагам. Да, ще говоря с нея. Защо ти не попиташ Вив? — Докато слушаше, започна да се усмихва. — Мисля си, че ще й хареса, но може да обвини теб. — Усмивката му стана още по-широка. — Защото по този начин ще се отървеш от татко за цяла седмица, затова. Чудесно, но няма да скрия, че ти си го казала. Ти ли ще му съобщиш или аз? Страхливка! Пристигам след петнайсет минути. — Слуша още известно време и усмивката му угасна. — Да, държа се прилично. Щом не ми вярваш, питай нея. — Протегна се към Джослин, за да й подаде телефона. — Мама се интересува дали съм се опитвал да те целуна.
— Нито един мъж в този град не се е опитвал да ме целуне — произнесе тя на висок глас. — Нито една неприлична дума не е казана пред мен. Хранена бях до пръсване, но нямаше волности.
Люк се загледа в Джослин за секунда, после сложи пак телефона до ухото си.
— Не мога да разбера — каза той. — Питай Рамз. Добре, след няколко минути идвам, но да не си продумала пред татко. Аз ще му обясня. — Затвори телефона и погледна Джослин. — И какво беше това?
— Женски глупости. Какво каза майка ти?
— Вече знаеше за трите долара и двайсет петте цента. Рамз сигурно се е изпуснал в кантората, защото новината обикаля града. Мама е на мнение, че е абсурдно да се дава детски прием по средата на седмицата и да се сервират такива сладкиши. Иска да внуши на баща ми да се заеме с организирането на голям купон, на който да покани половината Уилямсбърг.
— Половината… — разшири тя очи. — Ами аз? Сладкарски магазин ли да отворя?
— Ако искаш да разбереш какъв е бил животът на госпожица Еди и да си отговориш на някои въпроси, които изглежда те тормозят, трябва да се запознаеш с хората. Ще накарам мама да покани кореняци, които са познавали госпожица Еди. Как ти се струва идеята?
— Страхотна — погледна го тя с благодарност.
— Ще те питам дали ти се вижда страхотна след една седмица в компанията на баща ми.
— Много ли е лош? — попита внимателно, готова за ролята на психоаналитик.
— Ужасен е! Той е пенсионер!
— И какво от това?
— Ще видиш — заплаши я. — Подхвърли му някакъв проект и той започва да се изживява като господар на света. Ще разкарва теб и дамите насам-натам, докато не се разбунтувате.
— Дами ли? Кои други ще пекат кексчета?
— Добре дошла в Едилин — ухили й се Люк. — Трябва да тръгвам. — Провери пак фурната. — Студена е като пещера.
— Нова не мога да си позволя…
Люк вдигна ръка.
— Остави тази тревога на баща ми. Той страшно ще си падне по този проект — Запъти се към вратата, но спря и се обърна към нея. — За твое сведение — подхвърли меко, — Рамзи е поел курс към предложение. Само жените, за които иска да се ожени, води в местността, където възнамерява да строи къща. — Хвърли един поглед на фоайето в къщата на Джос. — Или на съботно уединение.
— И за колко жени говорим?
Люк й се ухили.
— Бих искал да кажа дузина, но имаше само още една жена.
— Защо не се ожени за нея?
— Не ми влиза в работата да говоря по въпроса.
— По същия начин се изрази и Рамзи за теб.
— А ти какво го пита за мен?
Понечи да отговори, но се отказа. Щом Люк не знаеше, че Рамзи му плаща заплатата, и на нея не й влиза в работата да му казва.
— Нищо.
— Много добре — огледа я Люк. — Заминавай под душа и после смени тези шикозни дрешки. Предвиждам, че няколко дни само кексчета ще печеш.
Гледа след него, докато се изгуби по алеята, и като затвори вратата се облегна на нея и се замисли за събитията от последните няколко дни. Толкова много неща се случиха, че всичко й беше в мъгла. В следващата минута вече тичаше по стълбите нагоре към спалнята си. Погледна се в огледалото и видя, че гримът й се беше размазал, и осъзна, че докато е била с Люк, той я е гледал в този вид. Усмихвайки се, пусна душа и се замисли какво беше казала на майка му. Пред майката на Рамзи щеше да се държи като дама, но пред майката на Люк можеше да се пошегува.
Изкъпа се и се преоблече в джинси и тениска. Тъкмо се приготви и чу шум от кола. Погледна през прозореца и видя, че някакъв мъж слиза от нея. Даже отдалеч забеляза, че е версия на Люк, само че на повече години — красив, с прошарена коса, висок и с вид на човек, горящ от желание за работа. Спусна се по стълбището толкова бързо, че отвори, преди той да почука.
— Значи идвате да ме организирате — каза тя с абсолютно сериозен вид.
Лицето му остана каменно.
— Крачка извън строя и започвам да викам.
— Ами ако се държа неприлично?
— Ще накарам Люк да засади безплатно онази градина с подправки, с която те изнудва.
При това тя му се поклони превзето.
— Твоите желания са заповед за мен, о, господарю.
Очите му станаха кръгли и големи.
— Цял живот чакам да чуя тези думи от устата на жена. Ще се омъжиш ли за мен?
— Ще те включа в списъка си — усмихна се тя и го поведе към кухнята. — Ела и виж моята печка. Толкова е стара, че ще я продам на някой музей за милион долара.
— Не беше толкова стара, когато я продадох на брата на госпожица Еди преди четирийсет години.
Джослин се спря.
— Електрически уреди ли си продавал?
— Допреди три години. Ще получа убийствени намаления за почти всичко, което пожелаеш.
— А възнаграждението секс или кеш да бъде? — попита тя префърцунено.
— Ще се консултирам с жена си.
Смееше се, докато вървеше след нея към кухнята.

 

Десета глава

 

На Люк му отне два часа, за да съгласува всичко с родителите си. Майка му заседна на телефона, обаждайки се на хора от два окръга, за да им съобщи за приема в събота. Така извъртя работите, като че ли Джослин току-що пристига от Брюксел с международна награда за сладкарско изкуство.
Люк едва продума пред баща си и той хукна, готов да поеме контрола върху организацията на каквото и да е, когато и да е, където и да е. Синът само каза, че печката на Джослин е повредена, и Джим Конър извади мобилния си телефон. Люк се позачуди дали Джос ще влезе в тон с викингското му настървение през следващите двайсет и четири часа.
На излизане Люк напомни на майка си, че трябва да се обади на сестрата на Рамзи — Вив, за да я предупреди, че купона ще бъде в нейния дом. И понеже Вив още не се беше обадила на Джослин, сигурно щеше да се изненада, че ще дава грандиозен прием в събота и само я уведомяват за броя на гостите.
Люк отиде у дома си, преоблече се с добре изгладена риза и панталони в цвят каки, после изкара своето БМВ от гаража. Отиваше при дядо си Дейвид и знаеше, че ще изкопчи повече информация от него, ако е облечен с нещо по-различно от джинси и мръсна тениска.
Дядо Дейв все му повтаряше, че не разбира защо образован човек като него не се облича с чисти дрехи. «Щом си решил да бъдеш градинар, поне се докарай да изглеждаш като архитект по озеленяване» — беше му казвал стотици пъти.
Баба Мери-Алис го молеше да не се меси. Дядо Дейв беше от старата школа и за него бе закон човек да бъде винаги безупречно облечен.
С другия си дядо, бащата на неговия баща, се разбираха идеално, въпреки че хората гледаха да не му се пречкат. Неговата пословична избухливост ги отблъскваше, но не и Люк. Чувстваше се на върха на щастието, когато ловяха риба заедно, гледаха спорт по телевизията или просто се возеха в камиона. Когато загазеше, именно дядо Джо го спасяваше от наказания в гимназията. Люк беше буен и мразеше да му нареждат и да му дават съвети кое е редно и кое — не. Учителите изискваха подчинение без много въпроси, а пък той беше винаги на особено мнение.
Веднъж се сдърпа сериозно с треньора по футбол и имаше опасност да го изритат от отбора. Баща му така се ядоса, че го отпрати в стаята му в десет сутринта и му забрани да излиза оттам, докато не измисли какво да прави с него. По обяд дядо Джо цъфна на прозореца на спалнята, която се намираше на втория етаж. Беше подпрял стълба и се беше изкатерил по нея. Махна му безмълвно да го последва, слязоха един след друг и отидоха да ловят риба на езерото. В шест часа следобед Люк си беше пак в стаята, а баща му изобщо не разбра, че собственият му родител е нарушил заповедта.
Отношенията му с дядо Джо винаги бяха такива, но бащата на майка му беше различен. Покрай лекарската си професия дядо Дейв беше и църковен настоятел, и масон, и се радваше на обичта на всички.
Но Люк не беше така близък с него, както с другия си дядо.
Отправи се към Уилямсбърг и после сви към затворения комплекс при двете реки. Там беше клубът за висшето общество, където покрай всичко останало имаше и грамадно игрище за голф. Дядо му играеше почти всеки ден и както предполагаше, го откри на пета позиция.
— Чудех се кога ще се сетиш да дойдеш — каза Дейвид Олдридж, без да отмества поглед от топката в тревата. — Е, как е тя?
— Коя? — попита Люк. — За дъщеря си ли питаш? За майка ми ли?
Дейвид замахна, топката литна точно в желаната посока.
— Ако ще увърташ, ще отнеме много време. Да започнем отначало. Как е тя?
Дядо му тръгна и той нарами грамадна торба за голф. Дядо му не се доверяваше на коли и колички, но спокойно оставяше якия си внук да влачи скъпоценните му стикове.
— Предполагам, че имаш предвид Джослин — уточни Люк.
— Чух, че така се казва, но понеже не живея вече в Едилин, не научавам всички клюки както едно време. Носи се слух, че прекарваш доста време с нея. Някои хора даже говорят, че прекарваш вечерите си там.
— Дрънкат повече, отколкото трябва, при това лъжи.
— Значи Рамзи спи с нея.
— Не е спал с момичето! Рамз само се… — Замълча и погледна дядо си. — Струва ми се, че има единайсета божа заповед, която забранява на дядовците да се гаврят с внуците си.
— Ще ти кажа една малко известна тайна. В деня, когато ни се роди първото внуче, се снабдихме с ръководство как да възпитаваме внучетата си, за да изтезаваме собствените си деца.
— Няма за кога да чета такава книга.
— Вече си доста стар да правиш деца, какво остава за внуци.
— Дядо, повдигна ми настроението.
— Винаги съм щастлив да услужа — спря се Дейвид до топката. — И защо днес беше толкова меланхоличен?
Люк пъхна ръце в джобовете си.
— Няма причини. Просто минавам да се видим.
Дейвид удари силно топката, тя литна и тогава се обърна към внука си.
— Добре, сега ми кажи каква е?
— За Джослин ли питаш?
— Да, бе, за гаджето на Рамз. Каква е?
— Тя не е… — Той отново пое дълбоко дъх. — Напомни ми да ти подаря пак вратовръзка за Коледа. Някоя наистина много грозна. Джослин е симпатична.
— Само толкова ли? Симпатична! Къде е страстта? Не изпитваш ли желание да правиш любов с нея?
— От вулгарни дядовци ми се гади.
— О, вярно. Вашето поколение е наясно със секса, а моето е пълна скръб. За твое сведение баба ти и аз…
Люк вдигна ръка.
— Даже и през ум да не ти минава да ми разправяш какво сте направили с Мери-Алис Уелш. Историята се носи от уста на уста вече петдесет години.
— Четирийсет — поправи го Дейвид.
— Шейсет и три, зависи кой ги брои?
Дейвид се подпря на стика и се загледа във внука си.
— Много добре, и какво те яде отвътре, та изостави копането и дойде чак до Уилямсбърг?
— Само петнайсет километра са.
— Петнайсет километра, които не изминаваш много често — подчерта дядо му, нанасяйки перфектен удар, и добави добродушно: — Тя попита ли за мен?
— Не, не още, но днес беше много потисната. Изглежда, че госпожица Еди не й е оставила пари.
— Знам. Алекс я издържаше. Или по-скоро субсидираше Бъртранд и даваше на Еди пари да ги пилее.
— Точно същото е казал на Рамзи баща му. Рамзи урежда правните въпроси, но не знаел, че няма пари.
— Ех, да, по негласно споразумение лъжем поколението след нас. Бен е трябвало да изкопчи истината от баща си преди смъртта му.
— Опитал се е, но чичо Алекс не пожелал да каже нищо. — Люк погледна изпитателно дядо си, докато вървяха. — А истината каква е?
— Има минали случки, за които нямам намерение да говоря. Някои неща е по-добре да бъдат забравени. — Вдигна ръка, когато Люк се накани да възрази. — Миналото няма нищо общо с днешното време.
— Само дето Джослин няма пари.
— Е, и? Кой от нас на нейната възраст е имал?
— Но на главата й виси чудовищна къща, която поглъща пачки долари.
— Ами нека да се омъжи за Рамзи. Той е богат.
— Но… — Люк замлъкна, без да довърши изречението.
— Но какво? — попита дядо му. — Според теб няма ли да се получи изгоден и за двете страни брак? Парите на Рамзи с къщата на Харкорт. По-добре здраве му кажи.
— Не съм сигурен, че тя и Рамзи си подхождат.
— Дочух, че са създадени един за друг. Нейните перли прилягат на неговите вратовръзки. Ще превърнат къщата в туристически обект. Ще съперничи по съвършенство с най-известните забележителности на Уилямсбърг.
— Съвършенство. На кого му е притрябвало? — Люк пъхна ръце в джобовете си, а дядо му запокити топката за пореден път. — Сигурно ще си направят плувен басейн и няма да разрешават на децата си да играят в езерцето.
— Това езерце открай време е мръсно и противно — каза Дейвид и тръгна към следващата позиция. — Поне метър от дъното му е задръстено с патешки курешки.
— Така ли? Сигурно мога да го прочистя с драга.
— Точно за това говоря. Кой ще остави децата си да плуват в тор?
— На мен нищо ми нямаше — каза Люк, което даже на него му прозвуча мрачно.
— Ти беше особняк, момчето ми. Обожаваше природата.
— Рамзи също, когато бяхме малки.
— Не, той я понасяше. Рамзи беше винаги чистичък и спретнат. Когато играехте в калта, ти скачаше и се въргаляше. Рамзи…
— Правеше деликатно малки питки от кал.
— Нали и аз това ти разправям. Той и Джослин си подхождат идеално. Къщата им ще бъде красива, децата им — спретнати и добре възпитани.
— Защо ми прозвуча ужасно? — промърмори Люк.
— Нямам представа.
Той погледна дядо си по-внимателно.
— Присмиваш ли ми се?
— Направо се задушавам от смях за твоя сметка. Не помня откога не съм се смял така.
— Благодаря ти, дядо, ти наистина си страхотен. Развесели и мен.
— Моля те, винаги си добре дошъл. Щом пожелаеш да се присмиваш на себе си, само дай знак. Винаги съм насреща за хубави шеги.
Пъхна стика в торбата на гърба на Люк.
— Свърших с играта. Отиваме да обядваме и да разговаряме.
— Да разговаряме ли? Още един подобен «разговор» с теб и ще се наложи да ми предписваш антидепресанти. Освен това минава четири и е твърде късно за обяд.
Дейвид хвърли бърз поглед на внука си.
— Ако не престанеш да се държиш по този начин, ще те заведа вкъщи при Мери-Алис, ще й кажа, че си депресиран, и тя няма да те остави на мира, докато не започнеш да й разказваш за детските си душевни травми и за Ингрид.
При споменаването на това име Люк пребледня и залитна назад.
След минута Дейвид застигна свой другар по голф и тръгнаха заедно към клуба. Люк не пророни дума, докато не седнаха на една маса и дядо му не поръча чай, сандвичи и уиски за двамата.
— Хайде, питай — започна Дейвид, — за какво би път дотук?
— Като че ли има голяма разлика между приказките за госпожица Еди и истината за нея.
— За липсата на пари ли намекваш или за това, че развалихме годежа, преди и двамата да заминем на война?
Люк погледна дядо си с отворена уста.
— Развалили сте годежа ли? — промълви той.
— Защо вие младите толкова се изненадвате, че хората едно време също са си имали тайни? Забрави ли, че бях градският лекар? През шейсетте имаше вълна от гонорея и аз знаех кой кого заразява. Никога не казах дума пред никого. Имаше също и…
— Каква беше в действителност госпожица Еди? — прекъсна Люк дядо си. Нямаше желание да научава за личния живот на хората повече, отколкото вече знаеше.
— Съвършена — каза Дейвид. — Косата й винаги с идеална прическа, нито едно косъмче не стърчеше. Беше силна, енергична и знаеше какво иска.
— Защо ми прозвуча, сякаш не си я харесвал особено?
— Обожавах я. Когато бяхме съвсем малки, Алекс постоянно ми взимаше играчките… докато Еди не го фрасна с едно дървено кубче по главата, след което той никога не ме тормозеше. Беше дама до края на дните си. Нали знаеш, че посвети живота си на жертви на изгаряния?
— Чух нещо такова.
— Повече е, отколкото можеш да си представиш. Работеше с доктор Найджъл Бренър и обикаляха света заедно. Еди ръководеше цялата организация. На два пъти извежда екипа от страни, които през нощта са се превърнали във военни зони. И в двата случая медицинските сестри на Найджъл изпаднали в истерия, но Еди ги извела благополучно.
— Но ти си се оженил за баба Мери-Алис.
Дейвид се усмихна.
— Темпераментната, весела, секси Мери-Алис. Преди Еди да замине, даже не я бях забелязал. Като се върнах от войната с рана в рамото, заради която имаше опасност да изгубя ръката си, ето ти тебе и Мери-Алис. Знаеш ли кое беше най-хубавото й лекарство?
— Ако ми кажеш секса, тръгвам си.
— Смехът. Караше ме да се смея, особено на себе си.
— До ден-днешен кореняците смятат…
— Че Мери-Алис ме е оплела в мрежите си и че е кажи-речи блудница, след като ме е разделила с Еди, нали така? На нея страшно й харесваше. Исках да издам истината, но тя казваше, че й допада да я мислят за прелъстителка като филмовите звезди.
Люк се засмя, защото точно така би се изразила баба му. Беше хубава и винаги готова да помогне на човек в беда, и беше на светлинни години далеч от понятието «прелъстителка». Но чувстваше, че й харесва да бъде смятана за фатална жена.
— Ще ми кажеш ли какво те засяга миналото на Еди или да поръчам още от тези сандвичета? — попита Дейвид.
— Това момиче… — Той се вторачи в питието си. Почти не го беше докоснал.
— Май че я харесваш? — попита дядо му и тонът му стана сериозен.
— Да, харесвам я. Завършила е второстепенен университет, за да бъде близо до госпожица Еди. Тес ми показа някои сведения за Джос и видях, че с успеха, който е имала, е могла да отиде да учи, в който си пожелае университет, но не го е направила.
— В края на живота си Еди си нямаше никого — каза нежно Дейвид. — Брат й беше покойник, пък и те нямаха желание да живеят заедно, така че никой не й остана.
— Защо е живяла в Бока Ратън? Защо не се е върнала в Едилин?
— Не съм сигурен, но предполагам, че хората тук знаеха твърде много за нея. Идваше често и направи много за града, както впрочем знаеш. Но предпочиташе да живее във Флорида.
Люк се загледа в дядо си.
— Какво се е случило през 1941 година?
Дейвид се облегна и лицето му придоби затворено изражение, сякаш врата се захлопна.
— Има неща, за които не се говори, и без значение колко пъти ще питаш, няма да ти разкажа случката.
— Но тя е свързана с нашето време. Госпожица Еди е лъгала Джослин или по-скоро е крила много от нея. На мен не ми пука, но Джослин се измъчва. Доколкото подразбрах, животът на Джос е бил гаден. Не знам много, но мисля, че срещата й с госпожица Еди е била единственото хубаво нещо в живота й. И ето че сега й изигра лоша шега с тази древна къща и нито пени, за да я поддържа. Госпожица Еди е могла да се възползва от парите на Алекс Макдауъл, за да основе фонд за опазване на исторически паметник, но не го е направила. И след като така старателно е пазела тайната за Едилин от Джос, защо й е завещала къщата? Не виждам смисъл в нищо.
Дейвид не отговори веднага.
— Еди, която познавам, има причини за всичко, което прави, и според мен е предвидила твоята Джослин да открие причините.
— Не започвай пак да се занасяш с мен. Тя не е «моята» Джослин.
Дядо му не му обърна внимание.
— Чел ли си писмата на Еди до Алекс?
— Писма ли? — попита той, сякаш никога не е чувал, че съществува подобно нещо.
— Да, писма. Двамата си кореспондираха през цялата война и след това. Сигурно са у Рамзи.
Люк се замисли за известно време върху този нов факт. Щом Еди и Алекс са си разменяли писма, не се съмняваше, че Рамзи ги е чел… и че ги пази в тайна. Нищо чудно, че Рамз преследваше с такава жар Джослин. Кошници за пикник, ягоди с шоколадов мус, кавга с Тес за съвет… Изведнъж за някои моменти му просветна. Майка му имаше навика да ходи често при Алекс Макдауъл. Чела ли е писмата? Дали не са заговорничили да оженят Джос и Рамз?
Погледна дядо си.
— Ами ти?
Дейвид направи знак на сервитьора да дойде да вземе чека.
— Какво аз?
— Питам за писма. Писали ли сте си с госпожица Еди?
— Известно време — отговори едва чуто Дейвид.
Люк беше вперил очи в дядо си, докато той подписваше чека, но когато се изправи, за да си тръгнат, младият мъж остана на мястото си, като все така го гледаше.
Дейвид седна неохотно.
— Да, разменихме си няколко писма, но…
Люк се вглеждаше внимателно в лицето на дядо си.
— Баба Мери-Алис едва ли знае за тях.
— О, знае и още как, но ме накара да й обещая, че ще ги изгоря, и аз ги изгорих.
Люк клюмна.
— Има ли вероятност да си изгорил други писма?
— Не. Баба ти ми прощаваше други неща, но се вбесяваше да бъде сравнявана с Еди. Стоеше до мен, докато хвърлях в огъня писмата едно по едно.
Люк се загледа в чинията си, а Дейвид се умълча.
— И все пак… — каза.
— Все пак какво?
— Истината е, че тези писма от Еди не бяха толкова интересни. Само изброяваше къде е била и какво е правила през войната. Бяха по-скоро официални. Но историята, която разказа на Алекс в писмо… Ами, беше съвсем различна и се оказа голяма каша.
— Писмата, които са у Рамзи, ли имаш предвид?
— Не, не тях. Говоря за писмата, които е пращала, докато се е възстановявала от раните си. На Алекс е написала истината за преживяванията си през войната и историята за мъж на име Дейвид, в когото се влюбила.
— У теб ли са тези разкази? — попита Люк със светнали очи.
— Да, у мен са. — Старецът позамълча. — Знаеш какъв беше Алекс накрая. Съвсем случайно попаднах на тях и смятам, че някои трябва да бъдат унищожени. Но запазих всичките, които открих.
— И къде са?
— В сейф, за който жена ми не знае, че съществува.
— Кога можем да ги вземем?
Дейвид погледна внука си.
— Ще се срещнем в десет сутринта и ще отидем до Ричмънд.
— Чак в Ричмънд ли си наел сейф?
— Бъди благодарен, че не е в Невада. Ще се видим тук и заедно ще тръгнем.
— Очаквам с нетърпение — каза Люк.
— Няма да ходим за риба, но можем да пътуваме с една кола.
Разбра, че намеква за дядо Джо. Никога не му беше хрумвало, че дядо Дейв може да ревнува.
— Може би ще ми дадеш съвет как да накарам темпераментно момиче да погледне на мен не само като на добро другарче — каза Люк.
Точно в това време две хубавички момичета минаваха покрай тях и като видяха Люк, престанаха да се кискат и запърхаха с мигли към него.
— Защо ми се струва, че по този въпрос нямаш проблеми? Хайде, ще те изпратя до камиона.
— С колата съм.
— Ако знаех, че до такава степен искаш да изкопчиш сведения от мен, щях да те накарам да платиш чека. Сега ми кажи баща ти какво прави.
Люк се ухили.
— Разрешава кризата с малките кексчета.
Люк щеше да продължи с обяснения, но дядо му вдигна ръка.
— Остави за утре. Ще ми разкажеш, докато пътуваме. Няма да заспя от трепетно очакване.
— А ти ще ми разкажеш за разваления годеж с госпожица Еди.
Стигнаха паркинга и Люк погледна изведнъж дядо си с обич. Знаеше от опит как бързо секва човешкият живот.
— Не ме гледай така. Заминавай! Ще се видим утре.
— Благодаря — отвърна му Люк, качи се в автомобила, но преди да тръгне, сложи ръка на рамото на дядо си и го стисна.

 

Единайсета глава

 

— Ще полудея от малки кексчета и то съвсем скоро — мърмореше Сара, като въртеше едно в ръката си и се опитваше да оформи върху него розичка с бяла глазура.
— Бях останала с впечатление, че такава работа ти харесва — каза Тес. Тя твореше върху своето голяма маргарита.
— На теб ти допада, защото е по-приятно, отколкото да работиш с адвокати — продължи Сара. — Не обичам бъркотията. Не обичам миризмата, даже захар не обичам.
— Не си длъжна да стоиш тук — каза й Джослин, застанала до грамадната, красива кухненска печка, която Джим, бащата на Люк, инсталира преди четири дни. Но толкова нещо мина през нея, че вече можеше да мине за ветеран.
— Заминавай! — каза Джим на Сара, като влезе в кухнята с безброй покупки в ръцете си. — Заминавай да отпускаш дрешките на онези дами, дето хапват без мярка.
Тя подаде своето кексче на Тес и на практика избяга от кухнята.
Джим огледа камарите кексчета, подредени на масата и по плотовете, като че ли е правителствен инспектор.
— Как е? — попита Джос.
— На мен ми изглеждат хубави, но Люк има думата. Той разбира от цветя, не аз.
Тес остави големия сладкарски шприц и раздвижи рамене. Много малко хора знаеха как трябваше да напряга мускулите си, за да изстисква гъстата глазура и да прави картинки.
— Ще напиша криминален роман, в който убиецът ще бъде жена, професионална декораторка на сладкиши. Никой няма да я подозира, защото убийството е извършено с голяма сила. Кой би помислил, че на жена, която украсява торти и сладкиши, ръцете са силни като на десет мъже?
Джим взе едно кексче, което приличаше на калинка. Телцето беше червено на черни точици, имаше даже усмихнато личице с очички и носле. Имаше още зелена костенурка с разперени крачета. Но нейният шедьовър беше светложълто, усмихващо се пиленце, със затворени очички, което беше разтворило щастливо криле, сякаш ей сега ще литне.
— Защо не се захванеш с този занаят? — попита Джим и взе една от сладките, покрита с розови и жълти цветчета с малки бели тичинки.
— Не мога — отговори Тес. — Бива ме само да командвам мързеливи мъже. — Взе едно кексче и го загледа. — Какво ще кажеш да опитам една пчеличка тук?
— Ще кажа, че каквото и да опиташ, ще излезе добре — похвали я той и погледна Джослин, която прецеждаше през цедка спаначно пюре. От дни правеха кексчета и най-голямата изненада за всички беше талантът на Тес да ги украсява.
През първия ден Джим се зае с организацията. Като не откриха Люк в градината, отидоха да вземат камиона от дома му. Джослин беше любопитна къде живее Люк, но видя къщата само отвън. Не беше голяма, но пред цялата фасада имаше просторна веранда. Беше красива къща. Каквото и да беше очаквала, не бе необходимо да бъде експерт, за да прецени, че струва много. Прозорците бяха с дървена дограма и двойни панели, покривът — от плочки. Като надникна иззад ъгъла, мерна приказна градина.
Погледна Джим, който я наблюдаваше.
— Доколкото разбирам, не си идвала тук преди — отбеляза той, набирайки кода на гаража.
— Не. Да не би в града да се говори, че съм идвала?
— В този град се говори какво ли не. — Вратата се отвори и той каза: — Взел е колата.
— Люк и камион, и кола ли има?
Джим я погледна внимателно, но не отговори.
— Сигурно е отишъл в Уилямсбърг при дядо си.
— Мислех, че дядо му е починал.
— Така ли ти каза?
— Да — отвърна предпазливо Джос и се настани на предната седалка. — Тайна ли има около дядото на Люк?
— Отишъл е при другия си дядо — бащата на жена ми.
— О — промълви тя. Както заподозря, пред камиона имаше три мотоциклета: кална «Хонда», старовремски английски и лъскав «Кавазаки» за дълъг път. Щеше й се да разпита за Люк, но на Джим изглежда не му се говореше за него. Всъщност не беше особено словоохотлив, така че пътуваха мълчаливо.
— А знаеш ли какво ще правим с тези кексчета?
— И аз не съм съвсем наясно — отговори той. — Люк ме помоли да организирам голям купон в събота, на който ти ще ги продаваш по двайсет и пет долара парчето или някъде там. Идеята ми се струва добра. Какви уреди са ти необходими?
— Безплатни — отвърна тя, без да се замисли.
— А какво ще кажеш за разсрочено плащане, което ще започне след осемнайсет месеца?
— За да уговориш такъв срок, сигурно си продал душата си на дявола.
Джим се подсмихна.
— По-лошо отколкото на дявола, продал съм душата си на склада на компанията.
Както изкарваше на заден ход камиона, я попита ухилено:
— Как ти се струва готварска печка с шест дюзи и две фурни?
— Ами цената?
— Поне шестнайсет хиляди.
— Не е чудно, че си толкова добър в работата си. Умееш да прелъстяваш жените.
Заведе я в един склад близо до Ричмънд и я запозна с около стотина мъже, всичките обучени от него и всичките все още изпълнени с благоговение към него. Преди да се пенсионира Джим беше регионален мениджър за всички югоизточни щати и всяка година постигаше увеличение на заплатите поне с четири процента.
А за Джослин постигна покупка на уреди с външни дефекти. Задният капак на печката беше огънат и дефектът не се виждаше, но нито един клиент, който се изръсваше с куп долари, нямаше да я купи. Другата придобивка беше грамаден фризер в необичаен бледожълт цвят.
— Прилича на масло — отбеляза тя.
— В това е проблемът — добави той. — Днес хората се ужасяват от мисълта за масло. Само марули им се въртят в главите.
Начинът, по който го каза, я разсмя.
Междувременно в имението вече бяха пристигнали хора и на алеята пред къщата имаше три паркирани коли.
— Изглежда, че жена ми се е заела здраво да се отърве от мен — каза Джим. — Дали да не захванем бизнес с теб?
— Какъв бизнес?
— Още не съм го измислил, но ако ми хрумне нещо, веднага ще ти дам знак.
— Ами Люк? Може би вие двамата…
— Ще се избием още първата седмица. Той обича да работи сам.
— И все пак от градинарство не се печели много. Не съм специалистка по недвижими имоти, но неговата къща е скъпичка.
— Трябва му време да ближе раните си — каза Джим, слизайки от камиона. — Ще се оправи. Теб много те харесва, ясно ми е. Отдавна не го бях виждал да не е толкова отчаян.
Джослин седеше в камиона и гледаше след Джим, който влезе в нейната къща. Отчаян ли? Защо Люк е нещастен? На нея нито веднъж не й се стори «отчаян».
В следващия момент червенокосата жена, същата, която вчера идва, излезе, отвори багажника на колата си и извади грамаден миксер. Джослин скочи от кабината.
— Нека да ти помогна.
Подхвана миксера и взе с другата ръка кутията, която жената й подаде.
— Срещнахме се в църквата, но едва ли ме помните. Аз съм Мейвис…
— Майката на Кен.
— Точно така — светна тя от удоволствие. — Къде ходихте с Джим?
— Купихме уреди. Ще ги доставят утре.
— Ха! Доколкото познавам Джим Конър, ще бъдат тук след няколко минути. Вече дойде и човекът, който оправя газта. Наистина ли ще отвориш в Едилин магазин за кексове и ще ги продаваш по цялата страна с пощенски ордер?
Отне й минута да схване какво й говори.
— Не. Не ми идва наум нищо по-неприятно от това да пека малки кексчета до края на живота си. Всъщност съм замислила да напиша историята на Едилин. Чух толкова пикантни тайни, че ми се ще да ги споделя със света.
Мейвис й се усмихна боязливо и забърза към къщата.
— Ако бях на твое място, пред никого нямаше да споменавам, иначе рискуваш да попаднеш на арсеник в собствения си кейк — подхвърли през рамо.
Джос я последва в къщата. «Много интересно» — помисли си. Със забележката си определено улучи болно място.
Мейвис се оказа права и след два часа уредите пристигнаха. Джим се намръщи и попита защо, по дяволите, им е трябвало толкова време за една проста работа.
— Празнуваха ли, когато се пенсионира? — прошепна Джос на Тес.
— Не, плакаха. Той умееше да измъква най-доброто от тях.
— Както ти от твоите адвокати.
Тес сви рамене, като побутваше въртящия се поднос.
— Имаш ли нещо против да помогна? Понякога ми писва от документи и писане. Може да ми стане интересно да свърша нещо съвсем различно.
— Не знам докъде ще стигнем, но подозирам, че ще имам нужда от помощта на всеки, който я предложи.
Малко по-късно си помисли, че по-верни думи не са изричани. Отначало някои от жените от църквата наминаха да видят какво става и се опитаха да украсяват сладкишите, но в олелията, която вдигаше Джим, бързо се отказаха.
— Виждаш ли какво съм принудена да понасям? — дочу Джослин да казва на една от жените майката на Люк.
Най-накрая в кухнята останаха само Тес, Джим и Джослин. Джослин печеше и прибираше кексовете във фризера, после Тес ги украсяваше. Джим следеше да не липсват продукти и съдовете да бъдат чисти. Тес скоро установи, че книжните торбички за шприца не й вършат добра работа и Джим й поръча по интернет платнени. Поръчаха също толкова много шприцове, наконечници, сладкарски оцветители и какво ли не още, че стоките бяха доставени в огромен кашон. На дъното имаше DVD с препоръки за използване на материалите. Тес го пусна на портативния си плеър, изслуша много внимателно съветите, както беше правила през целия си живот, и скоро се появиха декоративни розички навсякъде.
Късно на втория ден се показа Рамзи с дипломатическо куфарче, пълно с документи и списък с въпроси за Тес. Повечето започваха с: «Къде е…».
Тес шприцоваше пеперудени крилца с целувчена смес върху пергамент. След като се изсушаха на слаб огън, ги отлепваше от хартията, съединяваше ги и върху кекса се получаваше пеперуда.
— Не знам — каза на Рамзи. — Накарай някое от момичетата да търси. Нали са завършили първо отделение? Значи знаят да четат.
— Тес, не е смешно. Утре в девет сутринта имам дело и не знам къде са клетвените показания.
— Някой сне ли ги от записа? — попита тя, без да вдига поглед от работата си.
— Разбира се. Когато ги записаха, бяха… Моля те, кажи ми, че не са още само на запис.
— Аз не съм говорила с момичетата и ако ти не си им поръчал, предполагам, че още са само на запис. Надявам се, че си проверил батериите на касетофона. А видя ли дали се въртят онези малки колелца?
— Трябва да тръгвам — каза Рамзи отчаян. Както бързаше покрай Джослин, се спря колебливо, като че ли възнамеряваше да изрече нещо.
— Тръгвай! — подкани го тя. — Провери касетофона. Прави каквото е необходимо.
Той препусна презглава и се развика:
— Утре, Тес! Искам те утре сутринта в кантората. Искам те в съда с мен.
Чуха как вратата се затръшна. Джослин се обърна към Тес:
— Ще ми бъде крайно неприятно да те загубя, но щом не могат без теб…
— Нямам никакво намерение да се връщам в кантората, докато Рамзи Макдауъл и съдружници не ми предложат повече пари.
— И кола — обади се Джим.
— И нова кухня — прибави Джослин, после погледна Тес. — Добре, без кухня. Но защо не фирмена кредитна карта и четири седмици платен годишен отпуск?
— Одобрявам, даже много — усмихна се Тес, показвайки им малка, сладка пчеличка. — Или ще напусна и ще правя това.
Шегуваше се, но Джим и Джослин се спогледаха с вдигнати вежди.
Беше четири часът следобед в деня преди купона и Джослин се олюляваше от умора, когато Джим попита:
— Ами възрастните какво ще ядат?
— И за тях ще има храна.
— Да — съгласи се Джим, — ще има. Вив е поръчала, но за тях няма ли кексчета? Или торти? Ще им се прииска нещо сладко без пет сантиметра глазура.
— Ядивни цветя например.
Тримата се обърнаха и видяха Люк, застанал на вратата с дървена кутия в ръце, пълна с цветя.
— Къде изчезна? — изтърси Джослин. — От дни не съм те виждала. Какво прави?
Всички отместиха поглед от Люк към нея, понеже гласът й прозвуча почти гневно.
— Радвам се да чуя, че съм ви липсвал — отговори той спокойно и остави дървената кутия в края на масата.
— Извинявайте, аз, ох… — Не знаеше какво да каже и явно беше смутена от своето избухване. — Надявах се да ни помогнеш, нищо повече.
— От онова, което чух, тримата се справяте чудесно. Е, татко, кое украси ти?
— Хм! Аз съм управителното тяло. А ти къде беше? С моя тъст в неговия шикозен голф клуб с шикозно игрище и шикозен бар ли?
Люк погледна Джослин:
— Обичаш ли роднините?
— Твоите — да, моите — не — отговори бързо, от което Джим се подсмихна.
— Ще махнеш ли тази мръсна кутия от кексчетата? — помоли Тес.
— Не е мръсна — възрази той. — Всъщност… — Взе една латинка и я изяде. — Тези цветя не само са чисти, но стават и за ядене.
Джослин го погледна сепнато.
— Цветчета — промълви. — Като пържени цветове на тиквички.
— Именно — усмихна й се Люк.
— Измишльотини на янките! Пържени цветя ли? — попита Джим. — А пък все обвиняват нас, южняците, че пържим всичко.
— Няма да ги пържим — успокои го синът му. — Ще украсим с тях сладкишите за възрастни.
Гледаше настойчиво Джослин, като че ли й предаваше съобщение безмълвно.
— Не!
— Да! В камиона.
— Трябва ли да гадаем какви сте ги свършили в камиона? — попита Тес, но Джослин и Люк вече тичаха.
Четиримата се събраха около каросерията. Люк дръпна покривалото и се показаха две грамадни кошници, пълни с прозрачни торбички, в които имаше някакви лилави клечици.
Джослин онемя за миг, после избъбри:
— Ще ми трябва и…
Той отдръпна още покривалото и разкри голям бял мраморен хаван с чукало.
Джослин изпищя и прегърна Люк.
— Намерил си! Ти си великолепен! Благодаря ти, благодаря, благодаря!
Тес и Джим стояха зад тях и ги гледаха.
— По-добре да се захващаме със списъка на гостите за сватбата — прошепна Тес, но Джим не отговори. В действителност сви вежди дълбоко замислен.
— Чудесно — обади се той, — ще ми кажете ли какво е това? Прилича ми на нещо, с което се прави магия. В злато ли ще превръщате тези клечки?
Изведнъж Джос се смути и се отдръпна от Люк.
— Намерил е лавандула и хаван, за да я стрия. Ще направя моите лавандулови сладки. Идеални са за дамски следобеден чай.
— Страхотно! — ентусиазира се Тес. — Кога ще… — Един поглед на Джим я накара да замлъкне. — Наистина е страхотно, но ще отида да видя какви неприятности има Рамзи. Ако не открие записа, ще изгуби делото. Трябва да му помогна.
— А пък аз съм много изморен — добави Джим. — Вече съм стар за толкова напрежение. Утре сутрин ще бъда тук, за да пренесем сладкишите у Вив, така че не спете до късно.
Предупреди сина си с поглед, качи се в колата и замина, а Тес се прибра в своя апартамент.
— Нещо неприлично ли казахме? Може би трябваше да се изкъпя.
— Един час след като пристигнах, престанах да се опитвам да разбера този град. И между другото ще засадиш градината с подправки безплатно. А може би баща ти ще плати.
— Този скръндза! Никога. И с какво постигна моята безплатна работа?
— Държах се прилично. Баща ти обожава думата «да».
— Нали не си му казвала «да»? — изстена Люк. — Когато бях на шест месеца, с мама сключихме договор никога, при никакви обстоятелства да не споменаваме тази дума пред него и до този момент го спазваме безусловно. Моля те, кажи ми, че не си съсипала политиката ни.
— На шест месеца — засмя се тя и отиде в кухнята. Всяка повърхност беше покрита с най-красивите кексчета, каквито човек можеше да си представи. Бяха като цветна градина с прехвърчащи насекоми, населена с най-различни животинки. Около дузина бяха украсени с обувки с високи токчета и роклички.
— Веднага познах — рече Люк. — Тези ги е правила Сара.
— Позна. Помоли ме да изпека няколко кекса във формата на обувки с висок ток, но щеше да отнеме много време.
— Ами този? Ти ли го сътвори?
Показа й кекс, украсен с муцунка на кученце в кафяви и бели цветове.
— Тес го направи.
— Тес ли? — учуди се той. — Тес, която работи за Рамзи! Тес, която презира всичко миличко и сантиментално!
— Същата. Подозирам, че баща ти обмисля възможността да започне бизнес с нея.
Люк се отпусна на един стол и зяпна Джослин.
— Баща ми и Тес ли? И двамата се изживяват като началници. Обичат да нареждат кой какво да прави и как да го прави. Татко никога не се е разбирал с човек, който не му е подчинен. Тес не е по-различна. Управлява кантората на Рамзи като капитан на кораб.
Джос сви рамене.
— Нямам представа как се сработват, но е факт. Трябва да ги видиш заедно. Ако на Тес й свършва синята глазура, не й се налага да поиска, защото баща ти веднага е напълнил друг шприц.
— Защо не бях тук, за да го видя!
— А къде беше? — попита Джослин, изсипвайки масло във формичките.
— Дай аз да свърша това. Не искам баща ми да ме засенчва.
Изми си ръцете, загледан в сладкишите. Наистина бяха красиви и изглеждаха съвсем професионално направени.
— Чакам — подкани го тя.
— Извинявай. Не мога да откъсна поглед от тях.
— Не, имам предвид къде беше.
— Добре, де, мамче… — опита се да се пошегува, но Джос не се засмя. — Покажи ми как става.
Тя му показа как да пълни формите, как да слага тавата във фурната и как да програмира времето.
— Ще прибираме готовите в кутиите, които баща ти поръча, и ще ми разказваш.
— Според теб защо госпожица Еди никога не ти е говорила за Едилин?
— Не зная — отговори и сама долови огорчението в гласа си. — Разказвала ми е толкова много за живота си. Мога да напиша книга за годините, прекарани с доктор Бренър, но за града, в който е израснала, никога не е споменавала.
— За детството си нищо ли не е разказвала?
— Само че е израснала в градче от Юга, нищо повече. Казваше, че животът й започнал, след като срещнала Дейвид. И преди да дойда тук, вярвах, че Дейвид е бил убит във Втората световна война. Госпожица Еди се връща от войната с обезобразени крака, а любимият й се бил оженил за игрива госпожичка, забременяла от него.
— Историята може да се представи и така — отвърна уклончиво Люк, като пълнеше формичките.
— Какво имаш предвид? Държиш се, все едно съм казала нещо ужасно. А аз само повторих това, което съм чула.
— Вечните клюки в Едилин. Къде да оставя тази кутия?
Държеше кутия, пълна със сладкиши.
— Ще ги подредим в коридора, за да си освободя място за хавана.
— Има уреди, които мелят подправки — отбеляза Люк.
— Да, но не са ми притрябвали?
Усети, че отговорът й му хареса. Той остави кутията в коридора, донесе хавана и отиде за лавандулата.
— Предчувствам, че криеш нещо — започна Джослин, — хайде, изплюй камъчето.
— Ако трябваше да си избираш призвание, какво щеше да правиш?
— Щях да пиша биографии — отговори тя веднага.
Люк я погледна изненадано.
— Когато бях трета година студентка, госпожица Еди спомена, че нейна приятелка искала да напише биография на своята пралеля, която била суфражетка, но нямала представа как да си събере материалите. В една енциклопедия не можеш да намериш първичните източници.
— Първични източници — повтори Люк, пакетирайки кексове в кутия. — Писма, непубликувани документи, за това ли става въпрос?
— Точно за това. През пролетната ваканция отидох при жената и прекарахме една чудесна седмица, преглеждайки стари ракли и ровейки по таваните на нейни роднини.
— Тя написа ли си книгата?
— И да, и не — отговори Джос. В това време таймерът изключи и тя извади изпечените кексчета. — Написа я, но не намери издател, така че само роднините й я прочетоха, но не това беше същественото. За мен преживяването беше невероятно — да търся, да се ровя и да откривам сведения за живота на дадена личност. В нейния случай тя откри, че пралеля й не направила нищо повече от това да покани на чай еманципантки и когато съпругът й научил, историята приключила. Независимо от това страшно се запалих. След този случай госпожица Еди ме насърчи да се обърна с писма към някои издателства и така си намирах работа, свързана с издирване на материали за други книги. Не се плащаше много, но ми беше интересно.
— И за кого искаш да пишеш?
— Аз… — Джослин се поколеба, сякаш събираше смелост, за да му каже. — Мисля да пиша за работата на госпожица Еди с доктор Бренър. Той почина преди няколко години, но жена му пази всички писма, които й е писал, и на драго сърце ще ми ги изпрати. Обаче тя остана с убеждението, че ще пиша за мъжа й, а не за неговата асистентка. Това може да предизвика неприятности.
— Ами ако ти кажа, че у мен е началото на историята, написана от госпожица Еди за съдбата й през войната, която взех от Дейвид, същият, дето според теб я е зарязал?
— У теб е какво? — Тя остави хавана и го погледна. — Нима този нахалник й е писал, че разваля годежа, докато е лежала с изгорени крака в болницата?
Люк преглътна и се позабави, преди да отговори:
— Първо трябва да изясним някои моменти. Престани да вярваш на лъжите, които се разпространяват в този град. Дейвид, за когото вярваш, че е развалил годежа с Едилин Харкорт, е мой дядо, а игривата забременяла госпожичка е баба ми и резултатът е моята майка.
— О — промълви Джослин, отпускайки се тежко на един стол. — Твоят дядо я е ухажвал «пламенно», после…
— Преди да прибавиш още нещо, трябва да ти кажа, че е имало и друг Дейвид, убит през Втората световна война.
— Друг Дейвид ли? — прошепна тя. — В двама с името Дейвид ли е била влюбена госпожица Еди?
— Изминалите два дни прекарах с моя дядо и…
— Той жив ли е? Дейвид на госпожица Еди жив ли е?
— Да. Още е женен за Мери-Алис и те още са лудо влюбени. Даде ми първата част на историята, която госпожица Еди е изпратила на един приятел. Не съм я чел, но дядо твърди, че се подразбирало какво й се е случило.
Джослин само го гледаше втренчено.
— Ако не стриеш бързо тази лавандула, ще стоим тук цяла нощ и никога няма да опечем сладките.
— Искам да видя веднага историята — прошепна тя.
— Не — отказа й Люк твърдо. — Щом аз мога да бъда търпелив, можеш и ти. Първо ще свършим работата тук, ще спечелиш малко пари, после ти ще ми четеш, а аз ще засаждам градината с подправките.
Джослин се изправи бавно и се захвана отново с лавандулата.
— Искам да чуя всяка дума, която знаеш. И не пропускай нито една подробност.
— Не е много и се наложи да играя голф с дядо Дейв, за да чуя и онова, което вече знаех. Мразя голф.
— Обичаш да ловиш риба.
— Не започвай и ти! — Той почти извика, после се извини: — Съжалявам. Слушах го по цели дни. Ревността на дядовците.
— Какво разбра?
Люк не отговори веднага.
— Защо тази история е толкова важна за теб?
— И аз не мога да си обясня — отвърна бавно. — Понякога си мисля, че целият ми живот е една лъжа. Но и истина да беше, пак не разбирам. Преди да срещна госпожица Еди, живях с родителите на моята майка и дядо имаше навика с часове да ми разказва за майка ми, без да спестява нищо. Баба все му се караше, че говори с мен като с възрастна. Както и да е, майка ми е прекарала живота си в частни училища. Свирила е на пиано достатъчно добре, за да излезе и пред публика. Била е красива, интелигентна и много известна. Имала поне дузина ухажори, но отблъсквала всяко предложение и дядо ми се отчаял, че никога няма да се омъжи. И знаеш ли какво направила?
— Нямам представа.
— Влюбила се безумно в работника от клуба, където баба и дядо членували. Учил до десети клас и никога повече не отворил книга. Живеел в съборетина с една стая и харчел всеки цент за мотоциклети. Дядо и баба какво ли не направили да я разделят от него, но мама им казала, че ще избяга, ако не й дадат благословията си… и място за живеене.
Джослин се умълча, докато изсипваше лавандулата и отмерваше продуктите за нейните сладки.
— Майка ми била вече на трийсет и три и родителите й били наясно, че има свои възгледи. Дали й благословията си и се престорили, че се радват на брака на красивата си дъщеря с работника. Даже се държали любезно, когато младоженците се настанали да живеят при тях. Дядо назначил баща ми на работа в неговата застрахователна компания и той ходел всеки ден, но никак не го бивало. Не се съмнявам обаче, че е обичал майка ми.
— Това е, което има значение — отбеляза Люк.
— Да, но все пак… Баба и дядо никога не казаха лоша дума за баща ми, но зная как са се чувствали. Четири години след като се оженили, съм се родила аз и след още пет майка ми починала от аневризма. Когато бях на девет, баба и дядо загинаха в автомобилна катастрофа и…
— Остана сама с баща си.
— Да — каза, загледана в сладките. — И той си стана пак какъвто е бил — никакви вратовръзки и работа от девет до пет. Баба и дядо оставили къщата на мен и малко спестявания, с които се разпореждал семейният адвокат. Докато навърша дванайсет, те се стопиха. — Джослин се усмихна. — И тогава се запознах с госпожица Еди, и престанах да бъда самотна.
— Добре — рече Люк след известно мълчание. — Можеш ли да правиш сладки и да слушаш?
— Дали мога да правя сладкишите и да слушам историята на госпожица Еди ли ме питаш? У теб ли е?
— Първата глава.
— Във вид на книжка ли е?
— Така смятам. — Люк въздъхна. — Не се шегувах, когато споменах ревността на дядо. Дядо Дейв беше градският чичо доктор, така че познава всички и около него винаги има хора. Ако сме поканени някъде на Коледа, половината град се изрежда да му показва циреи и брадавици, за да получи безплатен съвет.
— А ти, понеже си саможив, бягаш от тълпата.
— Точно така. Дядо Джо почина, дядо Дейв се пенсионира и иска…
— Да прекарваш повече време с него.
— Позна и затова ме нямаше тези дни. Баба Мери-Алис също имаше да ми казва някои неща и…
— И те изнудиха да останеш у тях. Колко наддаде?
— Нито грам. По цял ден обикалях проклетото игрище за голф и носех чантата на дядо Дейв. Тежи поне петдесет килограма.
— Какво спечели?
Люк стана и извади от джоба на якето си, което беше метнал на един стол, топче листа, сгънати на две. Хартията беше пожълтяла и изронена по кранчетата.
Джослин седна срещу него с купа тесто за кекс в лавандулов цвят.
— Това ли е разказът?
— Първата глава. Изглежда, че докато госпожица Еди е лекувала изгорените си крака в болница, го е написала и го е изпратила на своя приятел Александър Макдауъл.
— Човекът, чиито пари управляваше. Човекът, който й е бил задължен по някаква причина и която никой няма да ни каже каква е. Много хора ли са чели ръкописа?
— Не вярвам. Чичо Алекс го дал много отдавна на дядо ми. Той го прочел и го прибрал в сейф в Ричмънд, където е бил досега.
Тя погледна листовете в ръката на Люк като разбъркваше лавандуловата смес.
— Къде е останалата част?
— Моят скъп дядо ще ми дава глава по глава. Ще се наложи да поиграя доста голф с него.
— Или ще го водиш на риболов — предложи тя. — А може да го повозиш на някой от твоите мотори.
— Откъде… О, с татко сте взели моя камион. Щом поискаш да се повозиш, само ми кажи.
— Ами добре — отвърна тя, но той като че ли не забеляза нежеланието й.
— Ти чети, аз ще правя сладки. — Тъкмо щеше да започне и тя го спря. — Почакай малко! Веднъж ми хрумна ужасна идея и сега искам да те попитам за мнението ти.
— Вече ми харесва.
— Веднъж направих за едно от благотворителните тържества на госпожица Еди кексчета, които нарекох «Маргарити», като коктейла. В сместа сложих текила, а в глазурата — сок от зелени лимони и още текила. Според теб мога ли да си позволя подобно нещо за приема на Вив?
— Имаш ли компонентите?
Тя отвори един шкаф, измъкна куп торбички и под тях се показаха две бутилки текила и плик със зелени лимони.
— Не знаех какво ще си помисли баща ти, затова помолих Тес да ми ги достави тайно.
— Няма да им казваме. Ще ги наречем лимонови сладки и толкова. Ще отпуснеш ли по малко за пийване?
Тя се усмихна, наля текила в две чашки и му подаде едната.
— Готова ли си?
— Да.
Люк разгъна ръкописа и започна да чете.

 

Дванайсета глава

 

_Лондон, Англия_
_1944_
— Клеър! — изрева капитан Оуенс на своя сержант, който се беше облегнал на джипа и се взираше в празното пространство. След като не получи отговор, размаха ръка пред лицето му, но той пак не реагира. — Какво, по дяволите, му става на този човек? В ред ли е той?
Погледна ефрейтора, застанал от другата страна на джипа.
— Тя — каза ефрейтор Смит, пресегна се и дръпна фаса от устните на Дейвид Клеър. Огънчето вече щеше да го опари.
— Кой? — попита капитанът нетърпеливо. Понякога тези мъже като че ли не осъзнаваха, че са на война.
Ефрейторът смукна за последен път от фаса на Клеър и кимна към голямата сграда пред тях. Някога е била красива, но сега част от нея беше в развалини. На стълбите беше застанал генерал Остин, нисък, набит мъж с вид на булдог, според когото всички думи трябваше да бъдат изричани колкото е възможно по-отсечено, ясно и високо. Беше известно, че заповедите му могат да разплачат възрастен мъж. Войниците си имаха приказка: «По-гадно от Остин». Ще прекараш ли петнайсет минути на първа боева линия насаме с Остин? Какво избираш: изтезания или Остин? През последната година свикнаха да повтарят крилатата фраза: «По-хубаво е от Остин». Казваха я, когато бяха под обстрел. «По-хубаво е Остин» казваха също и когато нанизваха байонетите и се запасяваха с боеприпаси. Ниският, як генерал крещеше по трима млади офицери, а сержант Клеър го гледаше вторачено като в транс.
— Остин ли? — възмути се отвратен капитанът. — От Остин ли е хипнотизиран? О, мамка му! Докарай някой друг да вози копелето. Клеър! Ела с мен.
Сержант Клеър не даваше признаци на живот.
Капитан Остин погледна през рамо тъкмо когато «тя» пристъпи иззад колоната и се подсмихна. «Да, бе, тя.» Госпожица Едилин Харкорт, секретарката на генерала. Недостъпната. Жената, по която сякаш въздишаше целият военен състав, но мъж още не се беше осмелил да я ухажва. Носеше се слух, че краката й били дълги метър и двайсет, и се разискваше надълго и нашироко какво ще направи един мъж с подобни крака.
Каквото и да си фантазираха, мъж не беше получил нищо повече от усмивка от госпожица Едилин Харкорт, не че не се бяха опитвали. Всеки мъж беше приложил всеки известен нему метод, за да я свали. От англичанин с толкова изискан акцент, че се шушукаше за кралско потекло, до най-обикновения американски войник, израснал в бедняшките квартали на Ел Ей, всички си пробваха късмета.
Цветя, бонбони, любовни поеми, найлонови чорапи, даже знаме с надпис «Госпожице Еди, обичам те», спуснато през нощта върху фасадата на сградата, не изтръгна отговор от нея. Мъжете си правеха страхотни шеги с новодошлите, които буквално се разпадаха, когато за пръв път видеха Едилин Харкорт. Тя беше с около трийсет сантиметра по-висока от генерала, с аристократична красота и мъжете не можеха да откъснат очи от нея. Най-честата фраза, която употребяваха войниците, беше: «Тя е богиня».
Когато забележеха «онзи поглед» в очите на някой новак, парите започваха да сменят собствениците си. Обзалагаха се за дните, които ще изминат, преди да изпита «убийствения» поглед на госпожица Еди и каква стратегия ще възприеме нещастникът, за да се опита да я свали. Знаеха, че генералът конфискува бонбоните, които й изпращаха, а цветята изхвърля през прозореца. Страдаше от сенна хрема. Колкото до найлоновите чорапи, беше известно само, че всички момичета от кабинета на генерала носят идеални чорапи.
И сега капитан Оуенс поклати глава и затвори за миг очи. Още един мъж беше покорен от нейния чар.
— Откога е така? — обърна се към ефрейтора.
— От вчера. Снощи не спа, само лежа с вперени в тавана очи.
— Страхотно, няма що — произнесе капитанът със сарказъм. — Точно такъв ми трябва. Клеър е изпратен тук да бъде шофьор на генерал Остин. Возил е друг генерал и го прекарал направо през неприятелския огън, без да му мигне окото. Предложен е за някакъв медал и Остин държи на него.
Ефрейторът хвърли поглед на Дейвид Клеър. Беше висок млад мъж с тъмноруса коса и сини очи и още стоеше в абсолютно вцепенение, вторачен в жената на верандата.
— Така като го гледам, ще се втурне срещу картечен огън заради нея.
— Ех, та кой от нас не би се втурнал, но тя по всяка вероятност ще прескочи трупа му.
— Виждам, сър — каза ефрейторът, — че сте избрали да гледате отдалеч Ледената царица.
— По-добре така, отколкото да си спомням как розите, които откраднах от една изгоряла къща, бяха запратени по главата ми от стария Остин с каменното сърце.
— Разбирам, сър.
— Ами ти? — попита капитанът, като се облегна на джипа, взе си цигара и предложи една на ефрейтора.
— Парашутна коприна — отговори и запали първо цигарата на капитана, после своята. — Откраднах я от интенданта. Могат да ме дадат на военен съд — добави и погледна крадешком капитана.
— Не се тревожи. Никой не докладва за престъпления, свързани с госпожица Харкорт.
Пушеха мълчаливо, облегнати на джипа, с онемелия и вторачен сержант Клеър помежду им. След известно време на генерал Остин изглежда му омръзна да хока горките офицери и заслиза по стълбището. Както винаги плътно зад него вървеше госпожица Харкорт. Бяха несъразмерна двойка: тя — висока, слаба и елегантна, той — нисък, набит и простоват. Говореше се, че когато бил на шестнайсет, съдията му предложил избор — затвора или армията. Също така се шушукаше, че генералът отговорил, че армията е като да се биеш в банда, само дето храната е по-хубава. Бил се издигнал с бандитски похвати до върха. Но както и да беше спечелил чина си, не можеше да се отрече брилянтната му военна тактика.
Ефрейторът и капитанът стояха изпънати като за проверка, докато генералът се приближаваше, и на капитана му се щеше да беше разкарал нанякъде сержант Клеър. Остин щеше да обвини най-близкостоящия за неспособността на Клеър да изпълнява службата си, което означаваше капитан Оуенс.
Но беше подценил сержант Клеър. Щом генералът наближи, сержантът реагира адекватно и отвори вратата на автомобила, за да се качи началството.
Каквото и да говореха за генерала, той се държеше учтиво с госпожица Харкорт. Преди нея секретарките му се сменяха на три месеца. Две млади жени бяха върнати вкъщи, защото нервите им се издържаха. Мъжете заключиха: «Бомбите не ги стреснаха, но Остин ги вкара в болница».
Госпожица Харкорт беше назначена при него преди година. На новодошлите разправяха как генералът след нечие неуспешно ухажване с цветя и бонбони за пръв път се разкрещял на госпожица Еди. Никой не знаеше историята докрай, спомняха си само как тя се изправила, погледнала го отвисоко и казала, че би желала да поговори с него на четири очи. Щом вратата се затворила, всички долепили уши, но гласът на госпожица Харкорт бил тих и спокоен. Успели само да чуят откъслечни думи като «грубиянин», «никога повече не се осмелявайте» и «уважение».
През годината случката се превърна в легенда. Шушукаше се, че когато госпожа Остин се запознала с госпожица Харкорт, я прегърнала много по-сърдечно отколкото съпруга си и че била загрижена за удобствата на госпожица Харкорт много повече отколкото за тези на съпруга си.
Независимо от слуховете генерал Остин се държеше с госпожица Харкорт изключително вежливо. Качи се в колата на задната седалка и изчака търпеливо и тя да се настани на предната седалка до шофьора. Когато сержантът също се качи, тя подаде на генерала папка.
— Може би ще пожелаете да прочете документите.
Капитанът и ефрейторът наблюдаваха как старият човек взима послушно папката и я отваря.
— Виж какво — каза капитанът така, че само сержант Клеър да го чуе, — по-добре се откажи навреме. Не можеш да я свалиш.
Сержантът го погледна с израз, който му беше до болка познат. Този поглед казваше, че никой не я е спечелил, защото не е опитал.
Сержант Клеър запали джипа и маневрира между камионите и хората.
— Е, и откъде сте? — попита той госпожица Харкорт.
— По-добре внимавайте къде карате.
Дейвид завъртя два пъти кормилото, за да избегне един камион, и мина между мъж с патерици и две хубавички момичета. Това, че колелата едва не минаха през краката на мъжа и джипът обърса полите на жените, никак не го разтревожи. Мъжът размаха едната патерица и се разкрещя, а момичетата се разкискаха. Генерал Остин вдигна поглед от документите, които се преструваше, че чете, и се подсмихна. За него нямаше по-забавна гледка от мъж, оглупял по неговата секретарка.
— Южнячка — каза Дейвид. — Познах по акцента.
Еди не сметна за необходимо да му отговори.
— От кой южен щат по-точно? — настояваше Дейвид. — От Луизиана ли? Не, много на юг е. — Оглеждаше я от глава до пети, докато с резки движения заобикаляше дълбоките дупки по пътя. — Не, не ви виждам на маса, отрупана с раци. Повече ви подхождат сребро и порцелан.
Тя посочи пътя пред тях и се наложи да се хване за арматурното табло, за да не излети от джипа, когато той удари рязко спирачки. На задната седалка краката на генерал се блъснаха силно в пода, но той не каза нищо.
Дейвид изчака един камион да пресече пред тях и продължи:
— Джорджия, може би Савана.
Погледна Еди, но отговор не получи.
— Аз съм от Ню Йорк — съобщи той и даде газ, като мина покрай задницата на камиона само на една боя разстояние. — Там карах такси и имам малък автосервиз. Мога да поправям почти всичко, което се движи с мотор.
Дейвид я гледаше и още веднъж едва не се блъсна в кола, в която се возеха четирима британски офицери. После, като ги задминаваше, мина през локва, оплиска ги жестоко и те го засипаха с ругатни.
— Сержант — каза Еди през стиснати зъби, — настоявам да престанете да говорите и да внимавате къде карате. Возите много важна личност.
— Нищо няма да ви се случи, това да не ви притеснява.
— Не мен! — сряза го тя. — Генералът! Возите генерал Остин.
— Него ли? — уточни Дейвид, хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, а в това време генералът скри лицето си зад разтворената папка. — Той е от Ню Йорк. В Манхатън движението е още по-отвратително. Но вие ми се струвате изнервена.
— Не съм… — Замълча и посочи грамаден камион пред тях и друг отдясно, който идваше право срещу тях.
— Видях ги. Ще се разминем — каза Дейвид, като увеличи скоростта и заобиколи камиона пред тях. Няколко дълги секунди се носеха право към идващата машина. Еди се вкопчи в предното стъкло. Дейвид с рязко движение прибра вляво джипа, точно преди да се размажат върху камиона, пълен с войници, които с весели викове го поздравиха за дързостта. Той наду клаксона и им махна с ръка, като се разминаваха.
— Видяхте ли? — рече. — С мен сте в безопасност.
Еди го погледна презрително, а от задната седалка се чу звук, който подозрително приличаше на смях. Но когато се извърна към генерала, той държеше пред лицето си отворената папка.
— Вирджиния — продължи да налучква Дейвид. — От Вирджиния сте. Родината на стария Ти Джей. Той е…
— Зная кой е Ти Джей — прекъсна го тя. — Томас Джеферсън.
— Учителка ли сте?
— Не, пека на скара в задния си двор нюйоркски шофьори на таксита — отвърна подигравателно.
— Лош ден, а?
— Преди да ви срещна никак не беше лош.
— Мен ли? Значи сте от онези високомерни вирджински госпожици? Прекалено горди, че са от родното място на четирима от основателите на нацията, нещо такова, нали? Е, не ви обвинявам, че се гордеете с родния си щат, но не смятам, че трябва да гледате високомерно нещастните янки. Ние…
— Фактът, че съм от Вирджиния, няма нищо общо с моята антипатия към вас. Вие сте най-некадърният шофьор, когото съм виждала.
— Некадърен шофьор ли? — повтори, като че ли не вярваше на ушите си. — Никога не съм катастрофирал. Няколко смачкани калника и един-два радиатора, но нищо, което може да се нарече истинска катастрофа.
Отзад в джипа генерал Остин остави папката и започна да гледа своята секретарка и новия си шофьор, все едно е на автокино.
— Едва не блъснахте мъж с патерици, едва не преобърнахте кола с британски офицери и едва не предизвикахте катастрофа с камиони, пълни с войници — изрече тя и гневът й пролича.
— Определено използвате думата «едва» често. Нали знаете, че едва си остава едва, тоест не съм успял? От Вирджиния сте. Не греша, нали?
— Това не ви влиза в работата. Вашата работа е да гледате пътя.
— Предпочитам вас да гледам. Имате ли си приятел?
— Да! — сопна се тя. — Омъжена съм и имам две деца.
— Може да прибързвам, но това не е истина. Споменаха ми за вас, когато генерал Остин ме изиска. И знаете ли какво ми казаха?
Еди седеше с изправен гръб и гледаше право напред, без да отговаря.
Дейвид се наведе толкова близо до нея, че лицето му беше на сантиметър от нейното. Даже така маневрира с джипа между два камиона и мотор с кош.
— Казаха ми, че дузина рози и голяма кутия шоколадови бонбони ще ви склонят на всичко, което един мъж пожелае.
Еди се разгневи безумно и вдигна ръка да го удари.
Дейвид хвана кормилото само с лявата ръка, задържа нейната и целуна дланта.
Отдръпна ръката си като опарена и го погледна, сякаш искаше да го застреля.
— Не — добави той, — никой не е казвал подобно нещо. Но не е хубаво да се лъже, нали? От лъжата може да те заболи.
Еди извърна главата си настрани, после пак се загледа в пътя.
— От Вирджиния съм и нямам приятел.
— Благодаря, мадам — каза шофьорът и погледна към генерала в огледалото. Не беше сигурен, но му се стори, че старият булдог се усмихва.

 

Тринайсета глава

 

— Виж ти история — каза Джослин, докато режеше по диагонал сандвича на Люк, както той го обичаше. Беше извадила последната тава с лавандулови сладки от фурната, вече беше един през нощта, трепереше от умора, но не я свърташе да седне. Без да бъде подсещана, направи на Люк сандвич със сирене, добави царевичен чипс и извади бира от хладилника.
Той измърмори едно «благодаря», когато постави чинията пред него.
— Толкова по въпроса, че дядо ми е бил чудовище. Влюбила се е в Дейвид Клеър.
— Не е могла да го понася.
— Нима? — изрече Люк с пълна уста. — Правиш посредствени сандвичи, знаеш ли?
— По това време на нощта всичко, което правя, е посредствено.
— Да — рече той и взе остатъка от сандвича и бирата. — Ще тръгвам. Трябва да поспиш. Утре е големият ден.
Джослин не отговори и той я погледна.
— Добре ли си?
— Не съм. Даже никак. Толкова много случки и толкова набързо.
Люк остави храната, хвана я за раменете и я настани на един стол.
— Кажи ми какво има.
— Мисля си, че хората искат да бъда втора госпожица Еди, да бъда истинска дама, господарката на имението. Изградили са си представа за мен, на която аз не отговарям.
— Вероятно имаш право.
Погледна го намръщено.
— Не можа ли да ме успокоиш, че си въобразявам? Че никой не очаква подобно нещо от мен?
— По-добре да ти кажа истината. Утре целият Едилин ще се изсипе у Вив, ще те оглеждат и ще те сравняват с…
— Притесни ме още повече.
— Ще повдигна ли духа ти, ако кажа, че се справяш отлично?
— И как разбра?
— Знаеш ли как настръхна този град, когато хората чуха, че госпожица Еди е завещала имението на външен човек? Оставила тази огромна старинна къща на жена без съпруг, без деца, без никого. Страхувахме се, че ще се появиш… — Махна с ръка.
— С татуировки и халки в носа и на пъпа ли?
— По-лошо, с идеи за «подобрения».
— Като фонтани от хром и стъкло.
— Да — отговори той, като се усмихна накриво, — като фонтани от хром и стъкло. Чуй сега. — Взе ръката й. — Ще се представиш страхотно. Докарай се с реквизита на Алиса, прибери косата си с панделка и всички ще бъдат единодушни, че си прекрасна.
Когато Люк й се усмихна по онзи начин, сама не усети как се наклони към него. Искаше й се да я прегърне, но той се облегна по-надалеч от нея. Джослин веднага се стегна.
— Отивай право в леглото! — изкомандва той. — Поспи, за да бъдеш свежа утре.
— Да — колебаеше се тя. — Ще почакам да изстинат тези сладки, но нищо повече.
— Татко ще дойде рано утре сутрин и ще ти помогне.
Тя стана, прозявайки се.
— Нали и ти ще дойдеш?
— Шегуваш ли се? Трябва да отида до Уилямсбърг да взема дядо и баба и да ги доведа на приема. Умират от нетърпение да се запознаят с теб.
— Защо?
— Заместничката на госпожица Еди! Естествено, че искат да те подложат на най-критичен оглед.
Джослин изръмжа.
— Ще бъдеш съвършена. Хайде в леглото.
— Но тук… — оглеждаше тя кухнята.
— Кухнята си е добре. Аз ще заключа къщата. Върви да спиш.
Не беше усетила колко е изморена, преди да сложи крак върху първото стъпало. Като се изкачи, се обърна и се усмихна на Люк, помаха му и влезе в спалнята.
Въпреки умората се изкъпа, изми косата си и си облече чиста нощница. Легна си, а умът й сякаш беше калейдоскоп от мисли и образи. Представи си госпожица Еди като млада красива жена, преследвана от всички войници. И под ледената й обвивка проникнал само сержант Дейвид Клеър. Същият Дейвид, когото заобичала повече от душата си.
Джослин дочу шум от долния етаж и си помисли, че Люк е още там и затваря вратите или опакова сладки.
«Двама великолепни мъже» — помисли си тя. В живота й се появиха двама красиви мъже и нито един от тях не се опита да я целуне. Тя целуна Рамзи, но беше по нейно желание. И със сигурност пред фасадата не висеше знаме с любовно признание.

 

Четиринайсета глава

 

Така нареченият «заден» двор на сестрата на Рамзи представляваше четири акра градини, поддържани от четирима градинари, от които само единият говореше английски. Под дърветата бяха подредени маси с белоснежни покривки, обслужвани от униформени сервитьори. Гостите бяха като излезли от моден журнал. Мъжете бяха с идеално опънати блейзери, даже по панталоните им нямаше нито една гънка. Тоалетите на жените представляваха ленени блузи и поли и шапки с леко извити нагоре периферии, децата бяха спретнати като родителите си и момиченцата носеха богато набрани рокли. Миришеше на пари и на едновремешен етикет.
— Забавляваш ли се? — прошепна Сара на Джослин.
— Противоположното състояние на корабокрушение ли? Или на падане в ледникова пукнатина? — каза тя с половин уста.
— Най-малкото твоите кексчета ще ми осигурят повече работа. Утре ще ми поръчат да разширявам поне дузина рокли.
Усмихната, Джос подаде на един сивокос мъж кексче, украсено с три латинки.
— Имате ли още от лимоновия кейк? — попита той.
— Съжалявам, свърши се.
— Смяташ ли, че никой няма да забележи вкуса на алкохол? — прошепна Сара и Джослин се засмя. — Стига толкова, дай да си починем малко. Разгледа ли къщата на Вив?
— Нищо не съм видяла, нито ми беше разрешено да поговоря с някого — изпъшка тя. — Щом ме приближеше привлекателен мъж, някой от хилядите братовчеди ме отвличаше от него. Рамзи беше толкова зает да разговаря с важните клечки от Уилямсбърг, че не сме разменили и дума, а Люк, изглежда, краде растения от градината. Освен всичко останало, жените от църковния кръжец се появяваха с неотложен въпрос, щом мъж под петдесетте се озовеше на десет крачки от мен.
— Ела да влезем и да поговорим — поведе я Сара за ръка през ливадата, после минаха през вътрешен двор и през остъклени врати влязоха в дълго, тясно помещение като зимна градина. Беше обзаведено с бели плетени мебели с възглавници в синьо и бяло.
— Красота — каза Джослин.
— Пример на какво са способни изисканият вкус и многото пари. Нали знаеш, че благодарение на теб, Вив е на седмото небе? Всички говорят екзалтирано за приема.
— Запознаха ме с нея и с още сто души. Ако не беше бременна, не съм сигурна дали ще я позная, ако пак я срещна.
— Не се притеснявай. Тя познава теб и твоите кексчета, а пък лилавите сладки направиха истински фурор и дамите от благотворителните организации ще ти поръчат сладкиши за друг прием следващата седмица.
— Нямам намерение да се занимавам с доставка на храни — каза решително Джос.
— Аз знам, но те — не. Хайде, ела да разгледаме спалните.
— А как ще обикаляме без разрешение?
Сара погледна през прозорците.
— Насам идват четирима възрастни и предчувствам, че търсят теб.
— Хайде! — излезе тичешком от стаята Джослин. Качи се след Сара на горния етаж, а в това време хората влязоха във фоайето.
— Детски — нареждаше Сара, минавайки покрай спалните, — господарска, за гости. Да поседнем тук.
Джослин се отпусна на един грамаден стол, а Сара се просна на леглото.
— Кажи сега, какво става с теб и Рамзи?
— За да измъкнеш последните клюки ли ме доведе тук?
— Естествено. Да не би да си помисли, че ще ти искам рецепта за кейк с бърбън?
— Използвам текила.
— Няма значение. Е? Какво става с теб и Рамзи?
— Не зная. Вече ти казах, че се видяхме днес, но не сме говорили. Той не е ли нещо като политик?
— Познава всички и всички го познават. По този начин работата му върви. А Люк до колко часа остана при теб снощи?
— Не зная. Аз си легнах — каза Джос, като наблюдаваше Сара какво ще й отговори, но тя си замълча. — А според клюката в този град обвързана ли съм вече с някой от мъжете?
— Според мен Рамзи предявява най-сериозни претенции към теб.
— Колко интересно — произнесе хладно Джос.
— Идеята не ти ли харесва?
— Питам се дали двайсет и първи век е стигнал до Едилин. А какво стана със страстта? С ухажването? С мъжете, които полагат усилия, за да те спечелят? Подаръци? Знамена? Лудо шофиране, за да привлече вниманието ти?
— Не зная кой роман си чела, но искам да ми го дадеш.
— Не е роман — измънка тя, защото не искаше да казва какво й прочете Люк. — Люк има ли си гадже?
— Не — отвърна Сара. — Живее сам и няма приятелка.
Джослин почака Сара да даде повече обяснения, но напразно.
— Само толкова ли? Защо всеки път, щом спомена името му, всички млъкват? Да не би да е избягал от затвора и да се крие тук?
— Нещо такова — погледна Сара ръцете си.
— И при теб има новини, нали?
— Не е кой знае колко важно, просто… — Гласът й заглъхна.
— Срещнала си мъж.
— Да! — призна си Сара. — Джоан Лангли ни запозна.
— Тя коя е?
— Притежава местната агенция за недвижими имоти. Понякога забравям, че не си живяла винаги тук.
— Този е навярно най-страхотният комплимент, който съм получавала — отбеляза сухо Джослин. — Разкажи ми за него.
— Грег Андерс… така се казва… и наскоро купи къща в покрайнините на града. Всъщност най-старата й част е била жилище на надзирателите в плантацията «Едилин».
— Това не извиква много приятни представи… и да не си посмяла да ме наречеш янки.
— Добре — усмихна се Сара.
— Какъв е той?
— Досега сме се срещали само веднъж и той беше очарователен, интелигентен е и… почувствах да се излъчва от него самота, което предизвика у мен желание да…
— Да го осиновиш ли?
— По-скоро да се омъжа за него и да имам три деца. Вчера си купих списание «Модерна булка».
— Божичко! Толкова светкавично!
— Да, светкавично е. И знаеш ли какво? Това е съдба.
— Как така?
— Познаваш Джоан… Не, не я познаваш, тя е градската сватовница. Ако човек не е женен и даже само си търси апартамент чрез нейната агенция, тя започва да се оглежда да намери и приятел. А снаха й урежда сватби, така че двете идеално се допълват.
— Ами съдбата как се намеси в твоя случай?
— Грег ме избра. Двамата с Джоан обядвали дълго и тя му разказала за всяка една неомъжена жена в града и…
— С изключение на мен ли?
— Не — отвърна Сара, но после поправи грешката си: — Сигурно е говорила и за теб.
Джослин реши да не обръща внимание на пропуска.
— Как те е избрал Грег? По снимка ли? Мога да го разбера.
В косите си днес Сара беше вплела цветя, роклята й беше от мек кремав поплин и горната й част беше бродирана с розови пъпки.
— Джоан нямаше снимки. Само му описала жените. И понеже Грег е бизнесмен, първо предложила Тес, но той казал, че няма да му бъде приятно с жена, която прекарва живота си в обществото на адвокати.
— Може би Джоан е споменала… Как да се изразя? Че има някои особености в характера й.
Сара се усмихна.
— Навярно си права. Но каквото и да е казала, съм й благодарна, защото той й поискал телефонния ми номер и ми се обади. Наистина прекарахме чудесно. Говорихме си за всичко. Не се смей, той даже се заинтересува от моето шиене. Предложи да си отворя магазин. — Тя въздъхна. — Да, рано е, но аз наистина мисля, че той е единственият.
— Прекрасно — въздъхна Джос. — А хубаво ли се целува?
— По-хубаво не ми се е случвало. — Сара я погледна. — Братовчед ми е и не бива да питам, но все пак как е той в тази област?
— О, ненадминат е — отвърна Джос. — Целува се наистина умопомрачително. Не може да си отлепи ръцете от мен.
Думите й като че ли зарадваха Сара и тъкмо щеше да добави нещо, когато навън се вдигна олелия.
— Какво, по дяволите, става! — скочи Джослин, изтича до прозореца и погледна към градината.
Ако се бе събудила тази сутрин с мисълта кое е най-лошото нещо, което може да й се случи днес, щеше да си отговори: да се появят близначките. Там долу, заобиколена от всички гости, като че ли е кралица, чието идване е било очаквано трепетно, стоеше едната «довлечена». Както винаги беше заобиколена от хрантутници с долепени до ушите им мобифони, а до Бел стоеше някаква висока, изпита жена с изопната върху скулите кожа и врат като на жираф.
— Те са — прошепна Сара. — Или едната от тях.
— Бел — уточни Джослин, облегна се встрани от прозореца и удари няколко пъти главата си в стената. — Трябваше да заръчам на Рамзи да им пише, че не съм наследила пари, а само стара, порутена къща. Трябваше…
— Кои са тези хора около нея? — попита Сара.
— Нейният антураж. Харчат парите й по-бързо, отколкото тя ги печели.
— Една от тях ми заприлича на… — Очите на Сара се уголемиха, както се беше загледала надолу. — Боже, спаси ни! Точно така! — промърмори и погледна Джослин. — Извинявай. Хайде да изчезнем, без да ни видят. Ще се промъкнем през гаража, ще се качим на колите и ще офейкаме. Не си длъжна да се срещаш с тях, нали?
— Не, не съм. Води, аз съм след теб — каза Джос. — Как е научила за приема?
— Едилин има страница в интернет. Не си ли я виждала?
— Пропуснала съм тази подробност. Между другото, струва ми се, че виждам само онова, което хората ме карат да видя, това е.
Джослин слизаше след Сара по официалното стълбище толкова бързо, че едва не се препъна.
— Хайде! — изсъска Сара, приведе се и притича към вратата за гаража.
До този момент Джослин не беше наблюдавала подобна реакция при поява на близначките. Обикновено я избутваха настрани, за да се доберат до известните й сестри модели. А Сара я пазеше да избегне неприятна среща. Каква добра приятелка!
Все така приведена, Сара завъртя топката на вратата и се озова пред малко момченце. То й се ухили нахално и викна с все сила:
— Мамо! Намерих я!
Тя запуши устата му.
— Джейми Барнс, ти малък предател!
— Мамо, леля Сара ме нарече…
— Само да кажеш и ще те накарам да съжаляваш — прошушна в ухото му тя.
— Ето къде сте били! — каза Вив, красивата и в напреднала бременност сестра на Рамзи.
— Мамо, леля Сара ме…
— Да, зная, миличък, ти я издаде, а тя ти се закани. След като следващата събота леля Сара ще ви гледа двамата с брат ти, по-добре помисли, преди да говориш.
Момченцето погледна изплашено.
— Лельо Сара, изядох две от твоите кексчета като обувки и те бяха най-вкусните.
След това изтича през гаража и излезе навън.
— Джослин — обърна се към нея Вив, — не успяхме да поговорим и да ти благодаря за прекрасния прием. За мен беше много приятна изненада да разбера, че твоите сестри…
— Доведени! — поправиха я в един глас Сара и Джослин.
— Съжалявам. Да разбера, че твоите доведени сестри са едни от най-известните модели близначки. Едната от тях ме помоли да те намеря, понеже нямала възможност да остане по-дълго.
Вив ги покани с усмивка да отидат в градината. Нямаше никакво намерение да ги остави да избягат.
— Сара — каза Вив, като излизаха от къщата, — Ингрид е дошла с нея. Може би сега отношенията им ще се оправят.
Джослин вървеше само защото зад гърба й бяха Сара и Вив. Тълпата се раздели, всички се усмихваха, изпаднали в пълна заблуда, като поглеждаха ту високата, слаба и силно гримирана Бел, ту Джослин. Бел беше облечена с нещо, направено от два големи кожени триъгълника, които показваха талията й отляво, а десният й крак се подаваше до средата на бедрото. Косата й представляваше гъста грамада от изкуствени кичури, а с обиците й дете можеше да танцува хула хоп.
В сравнение с консервативно облечените хора наоколо, приличаше на неонова реклама в тъмна нощ.
Някои от дамите се опитваха да гледат строго, но Бел изглеждаше толкова лъчезарна, че никой не се мръщеше искрено.
— Скъпа — каза Бел, когато Джослин се приближи, после се наведе прекалено много, сякаш тя беше с метър по-ниска от нея. Бел млясна въздуха от двете страни на Джос, отдръпна се и прибави: — Колко си сладка. Наистина. Не бих ти дала повече от четиринайсет години. Обожавам лице без грим.
Джослин знаеше, че на любопитните зяпачи думите й прозвучаха като комплимент от любяща сестра. Ето, тя е доведена сестра, а пък е долетяла кой знае откъде, само за да зарадва с присъствието си незначителния прием на сестра си. Джос не смееше да отвори уста, защото нямаше да изрече нищо друго, освен: «Какво искаш?».
Но Бел и Аш никога не губеха дар слово.
— Представяш ли си изумлението ми, когато Ингрид ми каза, че съпругът й работи в имението «Едилин»? Колко е малък светът, нали? И като видях неговата снимка си помислих, че те наистина са родени един за друг и трябва да се съберат. Толкова съм романтична. После Ингрид ми каза, че ще има голям прием в Едилин този уикенд и щом чух, че ти ще приготвяш онези твои прочути лилави сладки, вече знаех, че ще дойда да те подкрепя. А още ли слагаш течна марихуана в шоколадовия кейк? — попита, пърхайки срещу Джослин с изкуствените си мигли.
Трима души оставиха на секундата кексчетата, а една жена извади хапката от устата на детето си.
Джослин не отговори, защото наум й идваха само ругатни и изпитваше желание да я наплюе.
— Е, скъпа Синди — добави Бел, — аз тръгвам, но Ингрид ще остане няколко дни при съпруга си. Надявам се, че ще го освободиш от задълженията му в твоята градина. О, между другото нося ти подарък от мен и Аш.
Подаде й тънка кутия от синьо кадифе, но Джослин знаеше какво има в нея и не я взе. Взе я Сара и я отвори. Бяха поръчали колие и обици от парченцата въглища на госпожица Еди, инкрустирани в материал, който обикновено се нарича тенекия. Бяха шедьовър на безвкусицата.
— Дано да им се зарадваш толкова много, колкото аз и Аш.
След това Бел даде още две въздушни целувки на Джослин и отплува всред тълпа от възторжени момичета, които едва сдържаха писъците си.
Множеството се повлече след Бел и Сара погледна бижуто.
— Това каменни въглища ли са?
Но Джослин беше приковала вниманието си върху жената, която Бел остави и която мерна от прозореца. Не беше толкова висока, колкото сестрите й и като че ли нямаше самочувствието, че е голяма работа, но си личеше, че също е модел. Беше гримирана така, та човек да остане с впечатление, че не употребява грим, дрехите й бяха семпли и сигурно струваха колкото заплатата на Джослин за миналата година.
— Ти сигурно си Ингрид — успя най-после да проговори и жената й се усмихна.
— Извинявам се, че ни запознаха така. Понякога Бел не е особено внимателна, но тя уреди да дойда. Приемът ти е очарователен. — Погледна встрани от Джослин. — Здравей, Вивиан. Той тук ли е?
— Ако му разбиеш още веднъж сърцето, ще… — настръхна Вив, но съпругът й я прегърна през раменете и кимна към задната веранда.
— Това си е тяхна работа — каза той. — Нека Люк да се оправя с жена си. Ела, запазих ти няколко от онези лилави сладки.
След като тръгнаха, останаха само Сара, Джослин и Ингрид.
— Видях го — съобщи Ингрид и на хубавото й лице се появи усмивка, после забърза към нацъфтелите дървета, които ограждаха задната част на имението.
Джослин се обърна и видя Люк да се взира в Ингрид с непроницаемо изражение. Жена му стигна до него, прегърна го и го целуна по устните.
В първия момент Джослин не реагира, после се обърна към Сара:
— Сега всичко ми се изясни. Да бъда постоянно под опеката на женения Люк, за да не се запозная с друг мъж, освен с избрания за мен — Рамзи.
После тръгна към колата си, паркирана пред къщата.
— Джос! — извика Сара след нея. — Нека да ти обясня.
— Няма нищо за обяснение — каза Джослин, когато я застигна. — Градът ме сгоди с Рамзи и братовчед му ме пази, докато той набира клиенти за правната си кантора. Получи се идеално. По-добър план не съм виждала. А сватбена рокля избрахте ли ми?
— Джослин, моля те — викна Сара, но тя продължи да върви.
Прибра се вкъщи за десет минути. Щом влезе, заключи вратата, след това заключи и другите две врати към задния двор. После обиколи всички прозорци, за да се увери, че са затворени и залостени. Не желаеше да влиза никой без нейно разрешение.
Импулсивното й желание беше да си събере багажа и да се спаси, но знаеше, че е длъжна да запази хладнокръвие и да реши как да се държи. Да получи писмо от любима приятелка, в което й пише, че знае кой е идеалният мъж за нея, е едно, и съвсем друго, когато цял един град, населен с непознати, планира нейното бъдеще.
Не бяха минали и десет минути откакто се прибра и на вратата се почука. Погледна през страничния прозорец и не се изненада, когато видя Рамзи и Люк.
Първата й мисъл беше да ги изгони и да им каже повече да не се появяват, но все пак отключи вратата и отвори.
— Бихме искали да ти обясним — каза Рамзи.
— Няма нищо за обяснение — отговори Джослин.
— Може ли да влезем?
— Разбира се — поведе ги тя към гостната.
Седнаха един до друг на жълтия диван на госпожица Еди, а Джослин се настани на стол срещу тях. Рамзи беше облечен с безупречните си одежди за приеми, които подсказваха, че е преуспяващ млад адвокат, а Люк — с джинси и тениска.
— Как е съпругата ти? — попита го Джослин.
— Добре е — усмихна се той. — Харесаха й много твоите лилави сладки.
— Изяде ли половинка?
— По-скоро четвъртинка.
— Ще престанете ли? — намеси се Рамзи. — Джослин, с моя братовчед дойдохме да ти обясним някои неща, които смятам, че може би си разбрала погрешно.
— О? И какви са тези неща?
— Нашите намерения.
— Намерения ли? Нямам представа за какво говориш.
— Казах ти, че е вбесена — напомни Люк и се облегна удобно.
— Ако моят братовчед не се е представил подобаващо — каза Рамзи с тон на адвокат, — това не означава, че и аз не съм. Никога не съм проявил друго, освен честност и яснота, относно моите намерения спрямо теб.
— А те какви са?
— Как какви са… — изненада се Рамзи.
— Иска да знае какво възнамеряваш да правиш — уточни Люк. — Ще се ожениш ли за нея или ще й помогнеш да започне търговия, каквито са намеренията към Сара на новото й гадже.
Рамзи се обърна и го погледна свирепо.
— Всичко е по твоя вина. Защо не си й казал, че си женен?
— Не е станало въпрос — отвърна Люк и погледна Джос. — Имаш ли бира?
— За теб нямам — отвърна с меден глас Джослин. — Защо не поискаш от жена си? А не те ли изпрати, за да провери дали можеш да продължаваш да се фукаш със задълженията си на слуга?
Лицето му стана червено от гняв, а Рамзи се захили.
— Хвана те натясно. Защо не ни почакаш отвън? Или още по-добре, защо не си отидеш и не ни оставиш сами?
Без да промълви дума, Люк се накани да си ходи.
— Кажи ми, Рамзи — обърна се към него Джослин, — мен или моята къща искаш толкова много?
Люк примигна няколко пъти срещу нея и пак седна.
— Как можеш да говориш подобни неща? Харесвах те даже преди да те познавам.
— Каква идеална двойка сме. Парите на Макдауъл и имението на Харкорт. Не нося това име, но притежавам къщата. Видях онези хора, около които се въртеше днес. Помисли си колко от тях ще те приемат благосклонно с такъв изискан стил на живот. Не се ли кандидатираш за определен пост?
Люк издаде някакъв звук, като че ли се изкиска.
— Тук те хвана натясно, а?
Джослин го погледна с искрящи от гняв очи.
— А ти ме подлъгваше, за да се въртя постоянно около теб и да не се запозная с друг, докато Рамзи си плете кошницата. Много умно. Браво!
— Джос, не е така — започна Рамзи.
— Не е така ли? На втория пикник ми разказа за писмата, които си чел с дядо си. Каква сърцераздирателна история! Прозвуча, като че ли си се влюбил в мен, още когато съм била дете. И, разбира се, след това откровение не те видях с дни.
— Ще ви оставя насаме — рече Люк.
— О, не, няма! — забрани му тя и той седна отново.
— Виж сега! — започна Люк. — Никога не съм се представял неподобаващо. Аз съм твоят градинар и толкова. Моят личен живот никога не е бил предмет на разговор.
— Даже нямам намерение да те удостоя с отговор. Градинарите не… не проявяват такъв интерес към работодателите си, както ти към мен. Същият като баща ми си, с превзетото му дърдорене, с неговия Харли и със склонността му към момичета, които не знаят от коя страна да отворят книга.
— Твоят… — втрещи се Люк. — Нима според теб приличам на баща ти?
— Абсолютно копие, ако това изобщо е възможно. И между другото твоят братовчед ти плаща заплатата.
— Знам — отвърна той, а лицето му още беше замръзнало в шок от думите на Джослин. — Всяка седмица се отплащам за чека.
— Защо не… — започна Рамзи.
— Вън! — изрече тя. — Махайте се на секундата от моята къща. Не искам да виждам и двама ви… може би никога повече.
— Джослин — помъчи се да се съвземе Люк. — Извинявам се за всичко, с което смяташ, че съм те обидил, но градината…
— Повече кракът ти да не е стъпил в моята градина. Не се приближавай нито до нея, нито до мен.
— Но тя има нужда от грижи. Трябва да…
— Сигурна съм, че ще си намеря някой гимназист, който може да коси морава.
— Джослин — с умоляващ глас рече Рамзи, — не си честна спрямо мен. Видях как твоята доведена сестра се извиваше също като змия днес и съм сигурен, че те разстрои, но аз не съм направил нищо, за да заслужавам да ме прогониш от живота си. Но както и да се е държал Люк, той е… — Погледна братовчед си. — Какво, по дяволите, си направил, та я вбеси толкова, когато откри, че си женен? Заклевам се, че ще те убия, ако си я засегнал по някакъв начин…
— Аз не съм вещ! — изкрещя Джослин, като се изправи и погледна и двамата разярено. — Не съм парче земя, за което да се биете и в края на краищата да спечелите. Или както в този случай да се прикривате един друг. Аз съм…
— Джослин, моля те — прекъсна я Рамзи. — Ако Люк е бил прекалено фамилиарен, вината не е моя, не си го изкарвай на мен.
— Защо не се замъкнеш при Тес да споделиш с нея проблемите си?
Люк се подсмихна и Джослин го изпепели с поглед.
— А ти върви при жена си. Вън! И двамата!

 

Петнайсета глава

 

Джослин вдигна поглед от документите върху бюрото и се загледа апатично през прозореца. Моравата плачеше за косачка и като че ли някакви буболечки ядяха онези храсти около къщата. Можеше да се закълне, че една сутрин чу как проскърцваха термити в стените, но се оказа, че са били Сара и нейното гадже, когато…
Погледна пак към наклонената дъска за чертане, която купи, и към документите. Чертожната маса не беше точно бюрото, с което се надяваше един ден да обзаведе кабинета си в къщата, но засега само толкова можеше да си позволи.
Направи много за шестте седмици, след като каза на Рамзи и Люк да изчезнат от живота й. Отиде първо в една банка в Уилямсбърг и сключи заем за петдесет хиляди долара срещу ипотека върху къщата. Изчисли, че ще й трябват толкова, докато напише биография и я продаде на някое издателство. Изкушаваше се да се заеме с биография на Томас Джеферсън, понеже книги с подобна тематика винаги се продаваха добре, но тази идея не я влечеше особено.
От опит знаеше, че нито едно издателство няма да авансира начинаещ автор, затова потърси друг начин да се издържа, докато пише. За да изплаща ипотеката, прекарваше дните си в Уилямсбърг и издирваше материали от осемнайсети век за известен писател, който пишеше трилогия за Американската революция.
Нощем работеше върху книгата за госпожица Еди. Тес й каза, че не е знаела, че Люк е женен. С Рамзи се сдърпали сериозно, но той заявил, че онова, което става в неговото семейство, засяга само него.
Тес се закле, че ако е знаела, е щяла да й каже.
— Мразя начина, по който този град крие мръсните си тайни. Някой трябваше да ме осветли… мен, теб… нас, че е женен.
Тес й даде ключа за тавана и тя прерови всеки сандък и кашон. Но установи, че всичко, което е било ценно, вече е изнесено и бяха останала само стотици счетоводни книги. Някой ден може би щеше да се заеме с тях, но се беше надявала да открие дневници, в които някой си признаваше за убийство, за което да пише, след като завърши биографията, и да спечели милиони.
— В такъв случай измисли история — разсъждаваше Тес. — Убий някого, после разнищи случая.
Изглеждаше толкова просто, но литературната измислица не й се удаваше. Пък и тя обичаше да чете за истински събития и истински хора и искаше да пише документална проза.
— Госпожица Еди! — Тес затисна ушите си. — Толкова много съм слушала за тази жена, че ако призракът й застане на вратата, ще му кажа да се разкара.
— Ако я видиш, моля те, попитай я какво да правя — промърмори мрачно Джос.
Тес прекара още нощи в кухнята на Джос, за да прави кексчета. След купона у Вив — «Катастрофата», както Джос го наричаше наум — Тес прие поръчки за още две тържества. Бащата на Люк Джим я определи като човек с изключителни качества за преговори, какъвто до този момент не бил срещал. Не разрешила на никого даже да предложи какво да се сервира на собственото му тържество. Съобщила какво ще приготви с толкова властен тон, че всички се съгласявали веднага.
Оттогава Тес с помощта на Джим снабди със сладкиши дузина детски празници и дамски чаени приеми. И всичко беше приготвено в кухнята на Джос. Докато работеше върху своята книга, виждаше кашоните с чудно красиви кексчета да се изнасят през нейния параден вход.
Колкото до Сара, сто процента от времето й беше заето с нейното ново гадже и планове за магазин за облекло. С «Грег каза, че трябва да…» като че ли започваше всяко нейно изречение.
Джос и Тес често чуваха през стените звуците от бурните им любовни срещи. Отначало се чувстваха неудобно, после започнаха да се кискат. След две седмици свикнаха, само се споглеждаха и отгатваха в коя стая правят любов. Но една вечер звуците престанаха внезапно.
— В кухнята са — предположи Джос.
— Не в килера — възрази Тес.
Джос се заслуша.
— Позна. Охо! Сега са в гостната.
— Сара трябваше да остави да оздравеят охлузванията по коленете й, преди пак да се заиграе в гостната. Тя… — Тес млъкна, защото видя Джим на вратата с продукти в ръце. Той не каза нищо само остави продуктите и излезе.
Ококорени, двете жени прилепиха по една чаша до стената. Знаеха, че Джим ще отиде в апартамента на Сара. Но за съжаление той говореше съвсем тихо и не чуха нито дума. Когато се върна в кухнята, двете работеха усърдно с невинни физиономии. Какво беше казал Джим, никога не научиха, но повече не чуха кога правят любов зад стената.
По-късно Тес се оплака:
— Не зная дали тишината ме радва или скапва.
— Аз също — съгласи се Джос.
През първите две седмици след «Катастрофата», докато Тес печеше кексове и сладкиши, Джос пишеше писма и се обаждаше по телефона. Вдовицата на доктор Бренър летеше от щастие, че ще пише за съпруга й, понеже Джос така и не успя да й обясни как стои въпросът, и направо задръсти електронната й поща с материали. Преглеждайки ги, тя едва държеше очите си отворени. Доктор Бренър може и да е бил голям лекар, но в писането никак не го биваше. В своите статии отбелязваше смъртните случаи, понякога доста на брой за един ден, но не даваше никакви обяснения как и защо. Писа до американските посолства в страните, където беше работил. Две от тях отговориха, че американски лекар официално не е стъпвал в съответните страни.
Докато чакаше, написа всичко, което си спомняше от историите на госпожица Еди за времето, което беше прекарала с доктор Бренър. Джос не се разделяше с бележника си и пишеше винаги, щом имаше възможност.
И постоянно мислеше за Люк и за откъса, който той й прочете, докато тя печеше сладкишите. Беше очарована да слуша разказа за госпожица Еди и нейния Дейвид, шофьора на джип, към когото се отнесла с презрение, но после обикнала безумно. Но как се бе случило? Как се бяха стекли обстоятелствата, за да се вгледат един в друг и да се влюбят? Надяваше се, че страстта не е била реакция на опасностите на войната. Надяваше се още, че са се опознали и са се влюбили истински.
Много й се искаше да се свърже с дядото на Люк и да го помоли за останалата част от разказа. Съмняваше се, че ще го даде на нея, една непозната, особено след като изхвърли неговия внук.
Досети се да потърси в интернет генерал Остин. Разбра, че е бил награждаван много пъти и че последното отличие е било получено посмъртно от сина му. Не хранеше големи надежди, че семейството ще си спомни секретарка, служила през Втората световна война, но все пак изпрати учтиво писмо, в което питаше дали са чували за госпожица Едилин Харкорт.
След четири дни получи ентусиазиран отговор от Уилям (Бил) Остин, внук на генерала, в който съобщаваше, че пише биография на своя дядо и бил чувал за госпожица Харкорт, но не много. «Ще ви предоставя моите сведения, ако вие ми предоставите вашите» — пишеше той.
Проблемът беше, че знаеше за генерал Остин само от разказа на госпожица Еди и портретът на генерала там не беше особено ласкателен, което едва ли щеше да се понрави на внука. Написа, че след като нейната информация за госпожица Еди засяга живота й след войната, едва ли ще му бъде от полза. Все пак го помоли да й изпрати каквото има за госпожица Еди.
Бил й съобщи, че има няколко писма, в които се споменава името й, но те не били още преписани и нямал намерение да се разделя с оригиналите. «Преписваше ги бившето ми гадже и аз или трябва да си намеря друг човек за целта, което е извън финансовите ми възможности, или да си намеря ново гадже, което да може да печата, или да предложа на бившето да се омъжи за мен. Ако можех с една монета да избирам не от две възможности, а от три, щях да я подхвърля.»
Джослин купи универсално лепило и залепи една до друга три монети от различни щати и му ги изпрати. Два дни по-късно получи имейл, с който той съобщаваше, че с бившето гадже щели да си купуват къща за сватбата, за която се изръсили нейните родители. «Ще отнеме седмици от живота ми. А предстои и меден месец. Работата ми върху биографията се отлага за неопределено време. Не зная дали да ти благодаря или да те намразя.»
— Нито пък аз — промърмори Джос. Прегледа наново материалите за доктор Бренър. Два пъти се подлъга с хора, които познаваха и него, и госпожица Еди. Откри една медицинска сестра, работила в екипа му, и отиде в Охайо, където изгуби три дни, за да записва спомените на жената. А тя работила за лекаря шест месеца и си спомняше за госпожица Еди като за «онази страшната». «Най-студената жена под слънцето. Изобщо нямаше сърце.» На Джос й беше много трудно да запази самообладание и да не я изгони.
Сега, както оглеждаше от бюрото си кабинета, се чудеше дали да не се откаже, или да продължи да блъска главата си в стената.
— Липсва ти, нали?
Вдигна сепнато поглед от ръкописите.
— Госпожица Еди ли? — попита тя Тес, която стоеше на вратата. — Да, много ми липсва. Искам хората да я видят с моите очи.
— Не тя. Той.
— О, имаш предвид Рамзи. Той е в Бостън. Научих само защото изгубил някакво важно дело там. Струва ми се, че клиентът се казваше Бърнард или нещо подобно, така че на Рамзи му се налага да си оправя работите. Но не бих казала, че ми липсва. В действителност ние не сме прекарали много време заедно. Може би, като се върне… — Джослин сви рамене.
— Ако си решила да лъжеш себе си, давай, но мен не можеш да излъжеш. И престани да оставяш вратата отворена с надеждата, че той ще се покаже. — Затръшна тя вратата.
Джос подпря главата си с ръка. Да, Люк й липсваше. Липсваше й всяка минута от всеки ден. Отчаяно се преструваше, че работата я поглъща дотолкова, че никой не й липсва, но се самозалъгваше.
Липсваха й смехът му, жестът, с който се заслушваше, начинът, по който разбираше всичко, което се опитваше да му обясни. Първото нещо, което правеше сутрин, и последното — вечер, беше да погледне през прозореца. Копнееше да го види.
— Той не е мъж за теб — прошепваше си. Нямаше намерение да бъде като майка си и да избяга с мъж, когото щеше да носи на гръб цял живот. Искаше мъж като Рамзи, който ще се грижи за нея.
Но от тези доводи не й ставаше по-леко. Даже след онова, което Сара й разказа за Люк и неговата… неговата… Думата не идваше в ума й, какво оставаше да я изрече. Съпруга. Люк беше със съпругата си. Ингрид беше в Едилин вече шест седмици и за Джослин те бяха щастлива двойка. Сигурно изживяваха втори меден месец.
Но въпреки добрите си намерения, щом се качеше в колата си, мислите й литваха към Люк и Ингрид. Мъчеше се да се занимава само с книгата си, но умът й се отплесваше по свои пътища.
Очевидно Люк и съпругата му са били разделени заради нейната работа. Подпита деликатно и разбра, че доколкото се знаеше, Люк не е виждал жена си повече от година, докато тя не се появи с Бел на онзи противен купон.
Каквато и да беше причината да не са се виждали толкова дълго, не беше нейна работа. Люк Конър беше мъж, когото познаваше от няколко дни и с когото бе разговаряла няколко пъти. Толкова по въпроса. И сега беше отново с жена си, и навярно отново беше щастлив. Съмняваше се, че изобщо се сеща за нея.
Някакъв шум привлече вниманието й и тя погледна към вратата. Под нея беше пъхнат кремав плик. Стана, взе го и видя името си изписано върху него. Доктор Дейвид Олдридж й изпращаше покана за обяд.
— Дейвид Олдридж — произнесе на глас. Първата любов на госпожица Еди.
Той вероятно беше мъжът, с когото най-много на света искаше да се срещне. На тържеството у Вив й го представиха, но нямаше възможност да разговаря с него. След това не събра смелост да му се обади. В действителност се стараеше да стои настрана от хората от Едилин. Те задаваха прекалено много въпроси. Искаха да подразберат какво става с нея и Рамзи и даже с Люк. «Всички вие изглеждате такива добри приятели» — казваха и очакваха Джослин да сподели всички подробности от личния си живот. Тя само се усмихваше и се отдръпваше.
И сега Дейвид Олдридж я канеше на среща. Неговият имейл адрес беше вписан и след пет минути тя му отговори, че приема поканата.

 

* * *

 

Когато на следващия ден пристигна пред къщата на доктор Олдридж в Уилямсбърг, отначало беше леко изненадана, че е по-скоро малка и разположена съвсем близо до съседната. Може би очакваше старинна и историческа постройка.
Позвъни и се помъчи да изглежда спокойна, докато чакаше да й отвори. Дали й беше сърдит, че изхвърли внука му от дома си? Или се интересуваше главно от по-далечното минало? Щеше ли да й се наложи да изслуша как се е държала госпожица Еди, за да скочи той в леглото на друга жена? Сигурно беше около деветдесетгодишен и навярно беше в инвалиден стол и с тръбички за кислород в носа.
Отвори красив мъж с прошарена коса и тя едва не изтърси, че идва при баща му.
— Вие ли сте Дейвид на госпожица Еди? — промърмори изненадано тя.
Той й се усмихна ослепително и отговори:
— Оправихте ми настроението за цяла седмица. Не, за цяла година. Нямам търпение да кажа на Джим за вас.
Джослин се разсмя.
— Доста слушах за ревността на дядовците, доктор Олдридж, но не знаех, че се разпростира и върху междинното поколение.
— О, да. Разпростира се във всички посоки. Не смея да си представя какво ще стане, ако Люк има дете.
Изговаряйки това, я огледа от глава до пети.
— С този поглед моята плодовитост ли преценихте? — изненада го тя с въпроса си.
Дейвид примигна, после се засмя.
— Джим спомена, че имате пиперливо чувство за хумор. Заповядайте, влезте. Жена ми няма да бъде вкъщи следобед, за да разговаряме спокойно. Между другото, без формалности и ме наричайте Дейв, или както са свикнали в града — доктор Дейв.
Щом Джос влезе, разбра защо е купил къщата. Цялата й предна част беше остъклена и гледаше към малко, приказно пристанище. Платноходки и моторни лодки се полюляваха във водите на прелестната река Джеймс.
— О! — само успя да възкликне тя.
— На нас много ни харесва — каза домакинът, очевидно зарадван, че и според нея е красиво.
Партерът на къщата представляваше отворено пространство с гостна, място за хранене и кухня. Встрани беше трапезарията, превърната във видеотека. Отвън имаше остъклена веранда с плетени мебели и като че ли главно там протичаше животът на семейството.
Разбра, че правилно се е досетила, когато видя малка маса, подредена за двама. Чиниите, салфетките и покривката бяха съчетани по цвят, тъй като очевидно някой доста старателно се бе погрижил.
— Може би трябваше да те попитам какво обичаш, но…
— Люк ти е разказал всичко за мен — предположи тя.
— Не. — Той изглеждаше учуден. — Моят внук сигурно ще ме цапардоса по главата със собствения ми стик за голф, ако знае, че съм те поканил. Той наистина си вярва, че сам може да се справи с проблемите си.
— А ти не вярваш ли?
— Не вярвам, че човек може винаги сам да се справя. А ти?
— Не зная — отвърна предпазливо тя. — Досега не съм се замисля, но струва ми се, че не мога. Освен това бях много привързана към госпожица Еди, тя винаги беше до мен и ми помагаше във всяко едно отношение.
— Ах, да, дойдохме си на думата. — Доктор Дейв вдигна похлупака на голям супник, поставен в средата на масата. — Обичаш ли студена картофена крем супа?
— Обожавам я. Но само ако е приготвена от органични картофи.
Той се подсмихна.
— Личи си, че си била около Ели.
— Не, само около дъщеря й и другите роднини.
Като си помисли за Сара, неволно се изчерви.
— Значи Сара си има нов приятел. Били малко шумни, нали?
Джослин опита супата. Беше превъзходна.
— Джим се намеси и шумът престана.
— И на мен така ми казаха, а жена ми ме изгони от стаята, когато се разсмях. Джим винаги се прави на света вода ненапита. Чудя се защо дъщеря ми се омъжи за него.
Джос виждаше, че се шегува, но въпреки това не й стана приятно. Джим се беше държал с нея много мило.
— Може би защото е от грижовните мъже, които винаги са готови да помогнат.
— Да, разбирам — каза доктор Дейв и седна. — Какъвто бащата, такъв и синът.
— Какво искате да кажете?
— Само, че Люк и баща му много си приличат. Затова Люк се разбираше толкова добре с другия си дядо. Аз предлагам пътешествие до «Дисниленд», а Джо — два дни в смрадлива лодка. Винаги губех.
— Разочарован ли си, че Люк не е станал лекар?
— Не, защо да съм разочарован — отвърна той, като че ли никога подобна идея не му е хрумвала. Стана, за да извади от фурната хлебчета. — Мери-Алис ще ме одере, ако ги забравя. Само Хари, бащата на Сара, пожела да стане лекар. Останалите избраха каквато професия си пожелаха.
Джослин си взе едно хлебче, намаза го с масло и отхапа. Достатъчно празни приказки се изговориха.
— Какво се случи между вас с госпожица Еди?
— Хората не знаят, но ние скъсахме, преди да заминем на война.
Джослин само примигна.
— Но аз…
— Всички, в това число и ние, вярвахме, че ще се оженим. Предложих й, тя прие и аз й дадох пръстен. Но няколко седмици по-късно бомбардираха Пърл Харбър и всичко се промени.
— А промените не бяха ли предизвикани от други причини по-рано същата година?
Той я погледна сепнато.
— И ти си се поровила в миналото.
— Зная, че след като се е пенсионирала, Александър Макдауъл е издържал госпожица Еди и предполагам, че парите, които ми е изпращала, докато следвах, са били негови. Защо е постъпил така?
— Искаш ли още супа?
— С удоволствие.
— Има сандвичи. С краставички, риба тон, пилешка салата и салата с яйца. Сервирай си — покани я той и сложи на масата голям поднос.
— Благодаря — каза Джослин и си взе сандвич с риба тон. — Нещо се е случило в Едилин по време на нападението над Пърл Харбър на 17 декември 1941 година и по тази причина почти всичко се е променило.
— Моля те, кажи ми, че няма да се ровиш, докато не откриеш какво се е случило.
— Страхувам се, че не мога да ти обещая.
Доктор Дейв въздъхна.
— Младите все преследват семейните тайни.
— Преследват онези, които ги знаят.
Той се подсмихна.
— Знаех си, че съм прав, като помолих Мери-Алис да купи шоколадова торта.
— Да не намекваш за онези с девет смъртоносни пласта шоколад и захар? Тази торта не е ли градска легенда?
— Истинска е и аз имам една тук. Какво най-силно те интересува?
— В момента се интересувам преди всичко от 1944 година.
— Историята на Еди — уточни той, докато разтребваше масата. Направи знак на Джослин да не се притеснява. — Значи си прочела главата, която дадох на Люк.
— По-точно той ми я прочете.
Доктор Дейв остави чиниите на кухненския плот и се обърна бавно към нея.
— Той ли ти я прочете?
Джослин стана и започна да разглежда картините по стените. Ако не се лъжеше, бяха оригинални творби, събирани от цялата страна.
— Точно така. Аз правех кексчета за онзи… онзи купон, а той ми четеше. — Произнесе думата толкова ядосано, че чак се задъха. Откъде долетя Бел? От Милано ли? От Лондон? Или от Париж? При това, само за да съсипе първото появяване на Джослин в обществото на града, в който живееше сега. Покрай работата през онзи ден и гадния номер на Бел не успя да разговаря с нито един човек за госпожица Еди, което всъщност беше главната й цел. Другата бе да спечели пари.
— Кой друг беше в къщата? — попита възрастният мъж.
— Само двамата бяхме — отговори Джос и го погледна подозрително. — Да не би хората да говорят, че аз и Люк…
— Не, нищо не съм чул, а благодарение на имейла и на телефона с жена ми знаем почти всичко, което се случва в града. И така, били сте с внука ми у вас, ти си правила сладкиши, а той ти е чел.
— Да — отвърна тя озадачено. — Пропускам ли нещо? Да не би да съм нарушила някое южняшко табу? Сара все ми повтаря, че съм янки, а Тес… Е, кой може да каже какво си мисли Тес?
— Не — отрече меко той, — нищо погрешно не си направила. Но досега не съм виждал внука си в такава светлина. Той е саможив.
— Саможив ли? — ахна Джос. — Той е женен. Забрави ли?
Доктор Дейв не бързаше да отговори и междувременно поднесе възхитителната торта.
— Не искаш ли да чуеш истината за брака на Люк?
— Това не е моя работа — отвърна напрегнато Джос. — Зная, че реагирах прекалено бурно, когато разбрах, но през последните няколко месеца от живота си се сблъсках с повече предателства, отколкото мога да понеса. Даже и да не се интересува, освен като приятел, женен мъж не стои в кухнята ми нощ след нощ и… — Въздъхна. — Както и да е. Случайно да си търсиш работа като косач на морави? Плащаме в натура с кексчета.
— Не — усмихна се той. — Нощ след нощ, а? — Сервира пред нея чиния с голямо парче торта. — Дано да ти стигне, докато ти разказвам за брака на моя внук.
— Той знае ли, че говориш пред хората по въпроса?
— Люк дори не знае някои от нещата, които ще ти кажа.
— О, добре тогава — съгласи се тя и хапна първото парченце от божествената торта. — Цялата съм в слух.
— Люк живееше и работеше… — Старецът махна с ръка. — На север. Няма значение. Онова, което има значение, е, че срещнал висока, мършава, хубавичка келнерка и едното довело до другото. След шест месеца тя му заявила, че е бременна. Изтъркана история, а?
— Най-изтърканата — съгласи се Джослин.
— С тази разлика, че се случва с внука ми. Люк Добрия. Люк Благородния. Ожени се за нея. Каза ми, че я харесвал и смятал, че и любовта ще дойде после. И което е най-важното, нямало да изостави детето, което носела. — Той сведе очи към своето парче торта. — Аз единствен запазих хладнокръвие и му предложих да почака и да направи тест за бащинство. — Погледна Джослин. — Люк почти ме изхвърли от живота си след това. Аз се отнесох с чувство за хумор, но ми беше много мъчно. Както и да е, след сватбата отидоха на меден месец в Ню Йорк. Желанието беше на Ингрид, а той щеше да изпълни и най-малката прищявка на жената, която носеше детето му. Били там само от един ден, когато някакъв фотограф й връчил визитна картичка и я помолил да отиде в ателието му за пробни снимки. Ингрид си помислила, че това е някаква шега, но Люк знаел по име човека и я насърчил. Разбира се, и той отишъл на фотосесията.
Доктор Дейв прекъсна разказа, за да хапне от тортата.
— Снимките се оказали изненадващо успешни, фотографът помолил за разрешение да ги покаже тук-там и историята така се завъртяла, че останали в Ню Йорк две седмици. За да съкратя разказа, ще добавя само, че една сутрин Ингрид се събудила известна. Знаеш как е. Търсят се момичета колкото е възможно по-млади.
— За света на модата знам повече, отколкото ми се иска.
— Люк трябвало вече да се връща на работа, но тя му се примолила да остане с нея. Предполагам, че е приел всичко като една лудория. Представял си как един ден ще показват нейните снимки на техните деца.
— Тя отказала ли е да се върне с него?
— Не. Де да беше. Може и да е глупава, но когато нещо я засяга лично, става изключително хитра. Събрала багажа си и казала, че си тръгват заедно, че го обича много и ще зареже всичко заради него. Искала само една последна сесия и Люк естествено се съгласил. Как ще откаже! И така, тя отишла на последните си снимки, а той останал в хотела и презаверил билетите. Следващия път видял Ингрид в болница. Казала му, че абортирала спонтанно и била толкова нещастна, че искала да се самоубие. Разбира се, Люк не я изоставил и заради състоянието й не можели да летят.
— Какво се случило?
— Най-накрая Люк останал с нея в Ню Йорк и започнал работа там.
— Бил е градинар в Ню Йорк!
— Внукът ми може да прави много неща, но каквито и да са, мрази да работи в град, но все пак живяха в Ню Йорк около година и половина. И тогава съвсем случайно той открива, че Ингрид не е абортирала спонтанно. Нейната «последна сесия» била да постъпи в болница, за да направи аборт.
— Люк сигурно е бил… — не намери подходящата дума.
— Беше съсипан заради бебето, заради това, че изгуби всичко. Върна се в Едилин и стана градинар. Дядо му по бащина линия му остави една стара къща. Люк я ремонтира и после се зае с имението «Едилин». — Погледна Джослин. — Доколкото знам, почти две години не е имал ни вест, ни кост от Ингрид.
— Защо не се е развел?
— Ако тя подаде документите, с радост ще ги подпише, но той не е от мъжете, които ще поднесат на жена си молба за развод.
— Но ето, че пак са заедно.
— Мога ли да ти имам доверие?
— Дали ще разкажа на целия град какво чух от теб ли ме питаш?
— Точно това те питам. Понякога е хубаво да си заобиколен от хора, които си познавал цял живот, но се случва и да е непоносимо. От самото начало Люк отказваше да говори пред когото и да било за катастрофалния си брак. Предполагам, че се мисли за пълен глупак, след като се е влюбил в такава жена, без… без… — сви рамене той.
— Без душа и без всякакви интереси ли? Зная каква е. Живях с две от същата порода.
— Но, аз какъв съм, не знаеш.
— За Мери-Алис Уелш ли намекваш?
На този въпрос доктор Дейв се усмихна и тя видя как ще изглежда Люк след четирийсет и повече години.
— Не, друго имам предвид. Аз наех частен детектив да разнищи случая с прекалено удобния «спонтанен аборт» на Ингрид. Отне месеци, но той откри клиниката, където тя е отишла, за да абортира, и подредих нещата така, че внукът ми най-случайно да попадне на документа.
— Ако Люк разбере, че ти си го организирал… — прошепна Джос.
— Сега виждаш ли колко много ти вярвам.
Тя се облегна.
— Разказваш ми всичко това, понеже си научил и още нещо, нали?
— Да. — Той стана, отвори едно чекмедже, извади дебела папка, а от нея — дебел плик. — Вчера го получих от същата детективска агенция, която разкри аборта. Обяснява защо Ингрид се върна.
Тя взе плика, но не го отвори.
— Надявам, че не ме молиш да кажа на Люк какво има вътре.
— Не, не те моля. Съвсем скоро ще се появи във вестниците. Онова, което искам да ти кажа, е, че когато Люк е бил с теб… — Вдигна ръка, когато тя понечи да му възрази. — Да, зная, били са само няколко дни, но по-щастлив не съм го виждал от години. Даже игра голф с мен.
— Нали знаеш, че мрази голф?
— Ох, да — подсмихна се той. — И той наистина е много схванат.
— Тогава защо…
— Това е семейна шега. Прекарваше толкова много време с другия си дядо… О, добре. Всичко ще се уреди. — Измъкна от папката купчинка пожълтели листове и очите на Джос светнаха. — Знаеш ли какво е това?
Като кобра, хипнотизирана от флейта, се наведе към ръкописа и протегна ръце да го вземе.
Доктор Дейв ги отдръпна и ги прибра пак в папката.
— Накарай внука ми да се усмихва отново и ще ти дам втората част.
— Чел ли си я? — прошепна той.
— Как да не съм. Особено ми харесва онзи епизод, когато колата се преобръща ненадейно и цопват в реката. Еди е трябвало да… Но теб като че ли не те интересува.
— Интересува ме, но…
— Но какво?
— Рамзи. Изгоних и него, и Люк.
— Чудно ми е, че споменаваш Рамзи, но някакъв нов случай изглежда ще го задържи седмици в Масачузетс.
— Бог да ми е на помощ! — смая се тя. — Ти си го изпратил там, нали? Наистина ме използвате. Искаш ме за внука си!
— Много съм стар, за да си правя далечни планове. В момента използвам каквото ми падне под ръка, за да откъсна внука си от тази алчна, малка златотърсачка, за която се е оженил. А тези истории искам да прибавиш към книгата, която пишеш за Еди.
— Откъде знаеш… Няма значение.
— Има пощенска служба, обратна поща, издирване по интернет и не е трудно да се досети човек с какво се занимаваш.
— С цената на живота си не мога да разбера защо госпожица Еди се е махнала от този град — отбеляза саркастично тя.
— От онова, което чух, вписваш се идеално в него. Харесва ти хората да знаят коя си и ти харесва да живееш в Голямата къща.
— Какъв лекар си ти? Психиатър ли?
— Общопрактикуващ — отговори той, ровейки в папката.
— О, моля те, нали нямаш в папката още нещо за четене. Новооткрити ръкописи от Мъртво море например.
— По-интересно е. А, ето я. Рецептата на дъщеря ми за печено.
— Печено ли?
— Точно така. Направи го, бутни го във фризера, за да е готово, и когато Люк отчаян се появи отново да копае дупки в твоята градина, ти ще можеш да го нахраниш.
— Нарича се двойно обръщане и… Защо ме гледаш така?
— Той ти липсва, нали?
— Всъщност бях много заета и нямах време даже… — Замълча, когато забеляза, че й се усмихва. — Знаеш нещо. Досаден си като него.
— Правиш ми голям комплимент. Не забравяй! Замрази печеното, за да го имаш под ръка.

 

Шестнайсета глава

 

На сутринта Джослин се събуди късно. След историите на доктор Дейв и шоколадовата торта изпадна във вцепенение до края на деня и заспа рано.
Чувстваше се раздвоена от онова, което й каза той, и хем й се искаше да го опровергае, хем знаеше, че има право. Люк й липсваше… и остана много доволна, дори прекалено, когато чу, че е отчаян.
Изкъпа се и се облече, после погледна големия плик, който възрастният мъж й даде вчера. Прочете снощи в леглото материалите, които бяха в него, и нито една дума не я изненада. Ингрид имала връзка с някакъв женен тузар от Ню Йорк и папараците ги спипали. Ако съпругата му научи и поиска развод, с него щяло да бъде свършено, понеже парите били нейни, а предбрачният договор естествено също не бил в негова полза. Ингрид се върнала при съпруга си с надеждата нюйоркчанинът да укроти своята богата и сърдита жена.
— Горкичкият Люк — промърмори Джослин, връзвайки косата си на опашка, но не преставаше да се хили. «Горкичкият», така се казваше, но изобщо не го възприемаше като нещастен. Може би днес щеше да намине. Може би щеше…
Заслуша се, понеже й се стори, че чува шум отвън. Като че ли беше камионетката му, но когато погледна през прозореца, видя Грег, гаджето на Сара. Явно днес щяха да се заемат с магазина за облекло. Точно както Сара им беше казала, той изглежда имаше бездънна банкова сметка и беше купил магазина за употребявани мебели на ъгъла на «Макдауъл» и «Лиъртън», по диагонал на «Великия дъб», така се казваше улицата, научи Джос.
Като гледаше Сара и Грег от прозореца на спалнята си, едва се сдържаше да не изпитва завист… и да не се чуди дали не е идиотка. Щом пристигна в града, в живота й се появиха двама мъже, но тя ги изхвърли и те не направиха никакъв опит да спечелят отново благоволението й.
— Толкова по въпроса за «пламенното ухажване» — изрече на глас.
В кухнята на долния етаж нямаше никого, понеже беше понеделник и Тес нямаше поръчки. Джос не знаеше как го постига. Работеше в кантората през целия ден и приготвяше сладкиши поне за четири купона през уикенда. Джим, разбира се, й помагаше, но работата беше прекалено много.
Закуси с мляко и кифла, после отиде и седна на бюрото си, за да се захване с книгата, въпреки че от ден на ден се чувстваше все по-обезсърчена. Изкушаваше се да изпрати на Бил Остин имейл с молба да го посети и да копира писмата, в които дядо му споменава госпожица Еди. Ще вземе една от онези преносими фотокопирни машини и няма да изнася писмата извън сградата. Беше му обещала, че… Както често се случваше напоследък, мисълта й се отплесна в разсъждения какво може и какво се стреми да постигне, но винаги опираше до факта, че е стигнала до задънена улица с биографията на госпожица Еди.
Спомни си историята, с която доктор Дейв я подмами. Преобърнат автомобил. Спасение. Какво се бе случило?
Качи се в спалнята и взе малката снимка в рамка, която беше най-скъпоценното притежание на госпожица Еди. В деня, когато тя почина, я пъхна тайничко под ризата си. Тогава смяташе, че всичко ще бъде завещано на благотворителни организации, и искаше да си има нещо за спомен от своята приятелка.
Помнеше ясно първия път, когато попита госпожица Еди за сплетеното на плитчица кичурче коса. Беше десетгодишно дете, изпълнено с любопитство към света.
— Днес е трудно да си го представиш — обясни госпожица Еди, — особено като виждаш мъже с коси до кръста, но тогава те се подстригваха отстрани почти до кожа. Веднъж Дейвид не се беше подстригвал няколко седмици и отрязах кичурчета от неговата и от моята коса и ги сплетох.
— Какъв цвят бяха очите му? — попита Джос, загледана в черно-бялата фотография.
— Сини като твоите — усмихна се жената.
— И като на майка ми — допълни тя.
— Твоята брадичка е много характерна.
— Дядо твърдеше, че и неговата била същата, но после с годините се закръглила.
Госпожица Еди се усмихна.
— Щеше ми се да познавам твоята майка и нейните родители.
— Радвам се, че ме спаси — каза Джослин. — Все едно съм от твоите пациенти с рани от изгаряния, само че аз ги нося в душата си.
Госпожица Еди поклати учудено глава.
— Понякога говориш много мъдро.
И както често им се случваше, се усмихнаха с разбиране една на друга.
Джослин престана да гледа снимката и да се унася в спомени и погледна сепнато към прозореца. Залепи се до него и видя задницата на каросерия. Камионетката на Люк, паркирана до мястото, където той разкопаваше земята, за да засади градината с подправки.
Стана бавно и се погледна. Госпожица Еди щеше да бъде ужасена, защото беше с чисто нови джинси, купени от онези, с които Сара се снабдяваше на едро, и тъмнорозова риза. Не беше ли ризата прекалено строга? Да я смени ли? С какво? Блузка с гол гръб ли? Или с пайети и пискюли?
Засмя се и хукна по стълбите към задния вход, но преди да излезе, се спря и отиде в кухнята. Извади от фризера печеното и го постави в микровълновата печка.
— Нека да е под ръка — напомни си и тръгна към задната врата.
— Здрасти — поздрави Люк, който забиваше лопатата в почвата и изхвърляше пръстта встрани.
— Тук е истинска бъркотия — каза той. — Виж как навсякъде са плъзнали плевели. Сигурно няма да се отърва от тях, ако не ги подпаля.
— С пламенния си нрав ли? — попита тя съвсем сериозно.
— Не, с огнен дъх — отвърна той все така мрачно, после заби лопатата в пръстта и я погледна свирепо. — Виж какво! Женен съм. Съжалявам, че не те попитах дали това ти пречи. По някаква тъпа причина се смятам за твой градинар, не за гадже. Целият град знае, че си дошла тук да се омъжиш за Рамзи. Чрез теб най-после родовете Макдауъл и Харкорт ще се свържат. Не зная защо се засегна, че не съм ти казал за брака си. И ако разрешиш да ти напомня, това е моето единствено престъпление, нищо друго. Извинявам се. Живея сам. Понякога ми се струва, че всеки жител на града ми е роднина и с такъв за какво да си говорим? За детството ли? Или как сме се къпали голи в твоето езерце? Ако щеш ме изправи до стената и ме застреляй, но аз срещнах някаква жена, която не е моя съпруга. Не съм я виждал толкова отдавна, че едва я познах. И сега всички са ми сърдити. Баща ми е почти влюбен в теб, а майка ми е направо бясна и не ме е канила нито веднъж на вечеря тази седмица, така че съм изоставен на благоволението на Ингрид и на микровълновата фурна. Даже пасторът дойде да ме наставлява за неверността и покварата да се прелъстяват непълнолетни. Сигурно имаше предвид Ингрид, защото благодарение на ботокс в неограничени количества тя изглежда на четиринайсет. Затова дойдох да копая. Никой друг в града няма да ме пусне в градината си, а аз чувствам нужда да работя със земята. Имаш ли нещо против?
— Обичаш ли печено?
— Печено ли? — попита глуповато.
— С моркови и сос «Устършир». Имам рецептата на майка ти. — Вдигна ръце. — Но ако се разплачеш, ще те накажа да останеш без храна.
Люк метна лопатата в каросерията.
— Защо ми се струва, че съм обект на някакъв заговор?
— Сега виждаш ли на мен какво ми е — отвърна тя. — Дядо ти ме използва, за да те спаси от… Ще го цитирам точно: «онази алчна, малка златотърсачка, за която е женен». Да, това бяха думите му.
— А не трябваше ли да си останат тайна между теб и дядо ми?
— Тайните разрешени ли са в този град? Останах с убеждение, че има местен закон, който ги забранява. От друга страна, твоите братовчеди така ревниво пазят тайната за твоя брак, че даже Тес не знае. Дочух, че крещяла на Рамзи доста време толкова пронизително, че се наложило да свалят напуканата мазилка и да пребоядисат кабинета му.
Той примигна срещу нея.
— Струва ми се, че си живяла прекалено дълго в Едилин.
— А ти си се завърнал тук отнякъде си, където си се занимавал с не знам какво си… — Огледа се, за да види има ли някой наблизо, и сниши глас: — Там на север.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Забелязал ли си, че дясната ти вежда подскача, когато лъжеш?
— Грешиш, подскача, когато съм гладен.
— Ти и всички останали отново покрихте някаква важна тайна за теб, каквато и да е тя. Имам предвид друга, не фактът, че си женен.
— Фактът, че ще бъда неженен — поправи я той, отвори вратата и й направи път да влезе.
— Да не би да намекваш, че най-после си събрал смелост да подадеш молба за развод?
— За анулиране. Не сме живели достатъчно дълго, за да се нарича брак.
— И тя те е измамила — допълни Джос. — Вярвал си, че се жениш за една жена, а тя се оказва съвсем друга.
Спести му напомнянето, че се е възползвала от бременността си, за да го принуди да се ожени за нея, и после е направила аборт.
— Да — каза той, — но може би трябваше повече да се постарая. Може би трябваше…
— Значи тя се върна при теб, за да види дали не можете да се съберете отново?
— Нещо такова — отговори Люк и взе бирата, която му подаде.
— Е, и получава ли се?
Той се подсмихна накриво.
— Не особено добре. А ти защо още не ми се ядосваш?
— Дядо ти постави условие, че ако говоря с теб, ще ми даде втората част от историята на госпожица Еди.
— Само тази ли е причината?
— Само тази. Както ти е добре известно, пиша книга за госпожица Еди, но не откривам информация. Тези ръкописи са ми необходими.
— И става въпрос само за работа, така ли?
— Да, само за работа — потвърди, но се усмихваше.
— А пък аз си мислех, че искаш да ги прочетеш, защото историята е много романтична.
— Естествено, че се интересувам от живота на госпожица Еди. Винаги съм смятала, че е девствена.
— Защо си си втълпила такава мисъл? Да не би нейният Дейвид да е бил ранен на неподходящото място?
— Не бих могла да й задам такъв въпрос направо, нали? Изми ли си ръцете?
— Не. Това наистина ли е печеното на мама? — попита, миейки си ръцете.
— По нейната рецепта е, но може би е запазила в тайна някоя важна съставка. Сигурно трябваше да пръсна отгоре цветчета от краставична трева.
— Гади ли ти се от кексчета?
Джос завъртя очи.
— Баща ти и Тес обсъждат да отворят пекарна в града. С изискания магазин за облекло на Сара и сладкарницата на Тес Едилин е на път да се превърне в нещо като Манхатън.
— Тази шега не е смешна.
— Може би близначките и Ингрид ще направят някоя фотосесия тук. Ще обират прахта в каросерията на твоята камионетка, издокарани с тоалети от «Армани». Мизансценът ще бъде страхотен. Защо ме гледаш така?
— Ще престанеш ли да се занимаваш с Ингрид? Достатъчно.
— Не, не е достатъчно. Женен си, докато не бъде написано черно на бяло, че не си.
— Теб засяга ли те? — попита той.
— Не, разбира се, че не — отвърна бързо тя, изваждайки от микровълновата печеното.
— Целувала ли си Рамзи?
— Това никак, ама никак не е твоя работа.
— Имам причина да питам.
— Да, целунах го най-малко хиляда пъти. Наистина върховно изживяване.
Люк се беше облегнал на мивката с бира в ръка. Остави я и се приближи до Джослин, без да промълви дума.
— Нека да взема прибори и…
Сложи ръка под брадичката й, повдигна лицето й към своето и я целуна. Беше лека, нежна целувка, но коленете й се подкосиха.
Когато той се отдръпна, сърцето й туптеше бясно и на нея й се искаше да го прегърне и да продължи в същия дух.
— Сега разбра ли? — попита, отдръпвайки се, без да я докосва.
— Какво дали съм разбрала? — попита тя.
— За теб и мен. Защо дядо ми те покани на обяд, защо Рамзи беше изпратен извън града, защо Ингрид беше принудена да се появи наново.
— С нея ли искаш да останеш?
— Трябва да приключа връзката с нея по закон. А тя сама да се оправя с тузара от Ню Йорк.
— Знаеш ли за него?
— Нима си помисли, че съм толкова загубен, та да повярвам, че се е върнала, защото ме обича? Щом МОУ сложат в ред документите, бракът ще бъде анулиран и тогава предвиждам нещо като «пламенно ухажване».
— Пламенно, а? — подсмихна се тя. — И как ще започне?
Направи крачка към него.
— Ще започне без всякакви докосвания, докато не престана да бъда женен. И докато не осъзнаеш, че не съм като баща ти.
— Моля?
— Каза, че съм същият като баща ти.
— Знам — изрече, застанала неподвижно, без повече да се накланя към него. — Но…
— Никакво но. Ще започнем отначало. И какъв фантастичен план предлагате с дядо ми, за да ме накара да направя каквото си е наумил.
— Първо, трябва да вземеш уроци по голф — започна тя, като сервира пред него голяма порция печено и зеленчуци.
— Какво? — ужаси се Люк.
— Само няколко. Двайсетина и тогава ще ни даде втората част от историята.
— А твоите задължения какви са?
— Да нравя добро впечатление на твоите безбройни роднини, да накарам градът да повярва, че съм достойна за къщата, която смятат за своя, да издържа сравнението с госпожица Еди, да бъда…
— Добре, добре, схванах идеята. Как успя да стигнеш толкова далеч?
— Какво имаш предвид?
Погледна я с такова страстно желание, че тя пламна.
— Какво става тук? — попита Тес от вратата. — Вземате пример от Сара ли? Внимавайте да не ви се забиват трески и да не се охлузвате.
— Да не би да отгатна какво ти мисля? — попита Люк с много превзет тон.
— Мисли си каквото ти подскаже въображението — отговори, усмихвайки се на Джослин.
— Трябва ли ти кухнята? — попита тя. Люк беше изял половината от порцията си.
— Не, наминах да оставя подарък за вас двамата.
— А кой знае, че сме в моята кухня? — учуди се Джос.
— Всеки, който е видял Люк да се отправя с камиона по пътя за «Едилин», знае.
— Значи целият град — допълни Люк, но той като че ли го очакваше.
— А подаръкът какъв е? — поинтересува се Джос.
— О, да, бе! — Тес се върна в коридора и донесе кошница за пикник с панделка на дръжката.
— Изненадата от теб и Джим ли е? — попита усмихната Джос.
— Защо пък от нас?
— Защото вие двамата използвате нейната кухня, товарите с разходите Джос, а печалбата остава за теб и моя стиснат баща.
— О, нима — сви рамене Тес. — Не, от доктор Дейв е. — Сложи ръка на облегалката зад Люк. — А как се понасят Джим и неговият тъст? Джим е толкова мил. Не мога да разбера… — Потупа Люк по гърба. — Ти добре ли си?
— Досега никой не е наричал баща му «мил» — каза Джослин. — Отборът на Люк и майка му са непримирими към милия човечец.
Люк изръмжа:
— Моят дядо…
В следващата секунда Люк и Джослин се спогледаха и очите им станаха огромни, щом осъзнаха кой изпраща кошницата. Изведнъж се хвърлиха върху Тес. Той така бързо стана, че събори стола на земята.
Тес се ококори и хукна към предната врата.
— Кошницата! — развика се Джослин. — Остави я!
Тес я пусна на земята, излезе и затръшна вратата.
Джос и Люк се нахвърлиха върху кошницата и взеха да вадят пакетчета сирене, дълга франзела, кутии със салата. На дъното, прибрани в найлонова торбичка, бяха пожълтелите страници, които Джос видя у доктор Дейв.
С Люк ги грабнаха едновременно и се спогледаха.
— Трябва да бъдем разумни — напомни той.
— Да — съгласи се Джос, но не пускаше ръкописа.
— Храната! Навън! Ти четеш. Аз копая.
— Идеално — каза тя и като държеше торбичката с листовете с едната ръка, с другата прибра пакетчетата и кутиите в кошницата.
Щом всичко беше прибрано, Люк я погледна с присвити очи.
— Пусни го.
— Не, ти го пусни.
— И кога ще завършиш твоята книга? — попита той с тон, като че ли имаше намерение да разговаря цял ден надълго и нашироко, без да пуска своя край на ръкописа.
— Веднага щом го пуснеш, за да чета!
Люк не успя да скрие усмивката си и пусна своя край.
— Добре, но не изчезвай от погледа ми.
— Това лесно ще се уреди — отвърна тя многозначително и Люк се усмихна още по-широко.
Взе кошницата и като минаваха през кухнята взе и чинията с печеното на майка си, което не беше изял.
След десет минути седяха на ливадата, храната беше пръсната около тях. Люк се беше настанил от едната страна на одеялото, което дядо му предвидливо беше сложил в кошницата, и се хранеше, а Джос с благоговение разтвори пожълтелите страници.
— Готов ли си? — попита тя.
Той кимна.
— Престани да говориш и чети!
И тя започна.

 

Седемнайсета глава

 

_Лондон_
_1944_
— Сър, отказвам това назначение — докладва Еди, застанала пред бюрото на генерал Остин, изпъната като струна, с поглед вперен право напред.
— Харкорт — каза генералът със сдържано неодобрение, — на война сме и си длъжна да изпълняваш заповедите… както всички ние. Ако изпратя двама войника в дома на доктор Джелико, ще се набиват на очи и ще го заподозрат. Прикритието му ще отиде по дяволите. Ти си жена и затова изпращам теб и моя шофьор да доставите това списание на доктор Джели. Бях ли ясен?
— Напълно — отговори Еди. — Но не съм съгласна с избора ви на пратеници. Някоя от другите жени, например Долорес, ще изпълни задачата по-добре от мен.
— Долорес е идиотка. Една спукана гума и ще изпадне в истерия. Трябва ми хладнокръвен човек.
— Списанието вероятно може да се изпрати по пощата.
Генералът се облегна и скръсти ръце.
— Каква е причината да възразяваш именно срещу тази заповед? Страх ли те е? Толкова ли си малодушна да изпълниш заповед, пред каквато на нашите американски момчета не им трепва окото?
Еди не отговори. Беше доказала безстрашието си при не едно и две внезапни бомбени нападения. След проверка дали всички жени от канцеларията са се укрили, винаги последна отиваше в бомбоубежището.
— Какво има? — скара й се Остин.
— Не бихте ли ме изпратили с друг шофьор, сър, или сама? Знаете, че често обикалям без придружител провинциалните райони на Англия.
— Друг шофьор! Защото не харесваш сержант Клеър ли отказваш да изпълниш мисията?
Тя пак не отговори.
Генерал Остин се изправи, отиде до прозореца, после се обърна и я погледна, сякаш не вярваше на ушите си.
— За харесване ли става въпрос, Харкорт? Мислиш ли, че тези мъже отвън, които се хвърлят в бой с вик «По-добре, отколкото Остин», ме харесват? Врели-некипели! Даже жена ми не ме харесва. Не смятам, че «харесване» и «нехаресване» имат място на война.
Докато завърши тирадата си, гласът му така се извиси, че по едно чудо не се изпочупиха стъклата.
— Да, сър — отвърна Еди.
— Отлично, Харкорт. Искам от теб да си стегнеш багаж за една нощ и да си облечеш някоя по-хубавичка дреха. Ще бъдеш момиче, което пътува с приятеля си войник, и ще посетите стар приятел на ваш приятел — доктор Себастиан Джелико. На него ще предадете списанието. Това е вашето прикритие, но не и истинската цел. Имаш ли въпроси? Или нещо, което не харесваш?
Еди стоеше мирно, но нямаше да се остави да бъде сплашена.
— Да, сър, имам въпрос. Каква е истинската цел?
Генерал Остин не отговори веднага.
— При нормални обстоятелства нямаше да получиш никакви обяснения, но сега ще наруша правилата. Доктор Джели е пенсиониран професор, струва ми се, оксфордски, и знае за думите повече от всеки друг на тази планета. Изпращаме му свръхсекретни документи за дешифриране. Проблемът е, че навярно е разкрит. Той много добре изпълнява ролята си на изкуфял старец, който едва ли знае, че има война, но някой го е заподозрял и се страхуваме за живота му. В списанието има кодирано съобщение и той ще разбере, че ние ви изпращаме и че трябва да тръгне с теб и сержант Клеър. Щом го доведете, ще го изпратим в Съединените щати. Отговорът задоволи ли те? Според теб Долорес ще се справи ли със задачата?
— Не, сър, тя щеше да бъде безполезна.
— Отлично, свободна си. Клеър ще те вземе в утре в девет сутринта. Бъди тук в седем за инструкции.
Петнайсет минути по-късно Еди беше в миниатюрната си квартира и прибираше нещата си. Смяташе да се облече с толкова строг костюм, в сравнение, с който униформата изглеждаше направо секси. Другите жени говореха непрекъснато как ще съблекат служебните униформи и ще се облекат с по-съблазнителни рокли, но според нея на мъжете не им беше необходимо повече насърчение и затова ходеше с униформа винаги прилежно закопчана.
Имаше някои хубави цивилни дрехи, но нямаше да се преоблече, преди тя и противният сержант Клеър да се скрият от погледите на войниците.
Нареди тоалета и бельото си в малък куфар и беше готова. Като пренебрегнеше факта, че ще бъде с ненавистния Дейвид Клеър, Еди трябваше да признае, че… ами радваше се на пътуването. Ще се измъкне от задимената канцелария, от вечно лошото настроение на генерала… Ще бъде сред природата! Ще види дървета! Очакваше го едва ли не с нетърпение.
В редките почивни дни не тичаше като другите момичета в най-близкия бар, където се лееше алкохол и гърмеше музика. Отиваше с компания или сама някъде около селата и прекарваше деня там. Ако пък се измъкнеше от генерала, оставаше и по-дълго. Разхождаше се, седеше под дърветата и наблюдаваше пасящите крави. Гледката й напомняше за какво се води война и какво се стремят да запазят.
От време на време преспиваше в някоя селска къща. Бързо се научи да лъже, че е вдовица на убит английски войник. Хората гледаха с подозрение високата хубава американка, която се скиташе сама, но към вдовица, която иска да опознае родината на покойния си съпруг, се отнасяха приятелски и разтваряха домовете си за нея. Когато се завръщаше на работа след уикенда, винаги носеше списък с имена. Хората се тревожеха къде се намират техните синове и дъщери. Без разрешение, но и без чувство за вина, Еди се възползваше от връзките на генерал Остин, за да направи справки за имената от списъка. При първата злоупотреба със служебното й положение Остин веднага я усети. Нищо не убягваше от вниманието му. Но само изсумтя, така изразяваше одобрението си, и я затрупа с още повече работа. Но цената беше нищожна, след като имаше възможност да помогне на хора, които са били така внимателни към нея. На два пъти не успя да открие синовете на свои познати и връчи имената на генерала. Той веднага получи сведения. Единият беше убит в Италия, другият лекуваше раните си във френска болница.
Куфарът й беше готов и тогава си свари едно яйце, препече си филийка и като се нахрани, се опита да прегледа документите, които беше донесла. Но мислите й постоянно се насочваха към новото назначение. Щом генерал Остин държеше да има непременно мъж с нея, сигурно опасността беше много по-голяма, отколкото й казваше.

 

* * *

 

— Какво толкова си направил на противния Остин, та те наказва да носиш това нещо? — дърдореше докторът, докато затягаше около прасеца му металното приспособление.
Дейвид седеше на медицинската кушетка само по бельо и лекарят завинтваше протеза на левия му крак.
— Чу ли, че отивам с Харкорт?
Лекарят замръзна за миг с отворена уста.
— Няма да ти се уреди въпросът. Никога няма да я свалиш. Особено с това нещо на крака си.
Дейвид погледна металните скоби и направи гримаса. Бяха му казали, че Остин е копеле, но до тази сутрин не беше осъзнал колко е гаден. Снощи един лейтенант му съобщи, че трябва да закара Едилин Харкорт до някакво английско село, за да посети вдовицата на приятел на генерала. Съпругът й бил убит наскоро и генералът държал да поднесе лично съболезнованията си, очевидно за него «лично» означаваше да изпрати секретарката си.
— О, щях да забравя — прибави лейтенантът. — Казаха ми да ти предам това.
Подаде му бял плик, от онези, с които се изпращат покани.
— Какво е? — попита Дейвид.
— Не съм сигурен, но мисля, че е покана за офицерския бал през следващия месец. Ако се върнеш жив, ще отидеш. Миналата година госпожица Харкорт се появи с поразителна синя рокля, което… — Мъжът завъртя глава. — Ако бях на твое място, щях да отида. Без покана не можеш да влезеш.
— Ще я пазя като очите си. — Дейвид я прибра във вътрешния си джоб.
Дейвид и Еди щяха да пренощуват и на другия ден да се върнат. Сержантът само се молеше двата дни да минат така вълшебно, както си ги представяше.
Но тази сутрин един наперен лейтенант му каза, че е наредено да се яви при доктор Джилман, за да му сложат фалшива протеза. Естествено до този момент цял Лондон и по всяка вероятност половината Франция знаеха, че сержант Клеър ще бъде насаме с госпожица Харкорт два дни.
Дейвид трябваше да се досети, че няма да му се размине безболезнено. Лекарят му съобщи, че според генерала физически здрав войник, който обикаля английската провинция, буди съмнения. Защо не е на фронта, ще се питат хората.
— Може да съм в отпуск — отбеляза Дейвид. — Не се ли сети за подобна причина?
Джилман го погледна скептично.
— Да не би да ми задаваш въпрос за умствената дейност на Булдога Остин?
После разказа, че генерал Остин наредил за доброто на сержант Клеър да му поставят протеза, с която щял да изглежда като инвалид. Протезата започваше от средата на бедрото и стигаше до глезена, като при коляното имаше подвижни връзки и кракът можеше да се сгъва няколко сантиметра. Връзките можеха да се разхлабват и затягат с гаечен ключ със специална резба.
След десет минути Дейвид беше на кушетката и лекарят завинтваше уреда за изтезание на крака му.
— Не го губи — подаде му той малкия ключ. — Изгубиш ли го, само с ножовка ще можеш да свалиш протезата.
Под металната протеза имаше подплънка, но тъканта беше излиняла, не стоеше здраво и се свличаше.
— Не можа ли да намериш нещо още по-скапано — попита Дейвид — и по-старо?
— Не — засмя се лекарят, — тази е най-старата. Останала е от последната война.
— Коя — Гражданската, с французите или с индианците?
— Войната между Червената и Бялата роза — подхвърли един минаващ английски войник. — Бас държа, че е останка от броня.
— Ще я даря на някой ваш музей — подвикна Дейвид след него. — Запазихме един за вас, момчета.
Чу как англичанинът се разсмя.
— Чудесно — каза лекарят. — Да видим как ще ходиш с това приспособление.
Дейвид стъпи предпазливо първо на единия крак, после на другия. Направи няколко стъпки и установи, че положението е по-зле, отколкото си мислеше. Протезата беше прекалено тежка и ограничаваше движението.
— Да я вземат мътните… — изруга и вдигна крака си. Можеше да го сгъне в коляното едва-едва.
— Съжалявам — каза капитанът, но се подсмихваше. Нито един войник не изпитваше съжаление към мъж, който ще прекара два дни с госпожица Харкорт. Лекарят разхлаби леко връзките при коляното, за да може Дейвид да ходи по-свободно.
— Това нещо е ужасно — възмути се Дейвид, опитвайки се да ходи.
— Бъди благодарен, че нямаш нужда от него в действителност — чу глас зад гърба си.
— Пази боже от доброжелатели. И как ще поставя проклетото желязо върху… О! Простете, ваше благородие, не исках да кажа… — обърка се той.
Негово благородие се усмихваше.
— Наричали са ме и с по-неприлични думи от доброжелател. Отвън те чака кола и една млада дама.
— Да — промърмори Дейвид, а му се искаше да наругае на висок глас протезата и най-вече генерал Остин, който го принуди я носи.
Някой подхвърли, че ще изпълнява ролята на девствен пояс, за да не посегне на скъпоценната секретарка на генерала.
Всички очакваха от Дейвид остроумен отговор, като например, че кракът не е онази част от тялото му, която смята да използва, но той си замълча. Не желаеше госпожица Харкорт да дочуе нецензурни приказки за себе си, изречени от него.
Оказа се невъзможно да обуе панталоните си и докторът му намери едни два номера по-големи. Като закопча колана, те се набраха в талията като пола. «Свърши се с хубавия ми външен вид и с доброто впечатление пред най-красивата жена на света» — помисли си той.
А колата, която генералът беше изпратил, го обезсърчи още повече. Беше стар крайслер и от звука на мотора заключи, че е износен. Зачуди се дали не е произведен в същата година като протезата.
Запали след няколко опита и установи, че и кормилото е повредено. На всичкото отгоре беше произведена за Англия, което означаваше дясно управление. Във всяко едно отношение колата беше опасна.
Тя го чакаше, застанала на тротоара, и той усещаше погледите на мъжете, които внимателно го следяха.
Ако изобщо беше възможно, госпожица Харкорт изглеждаше още по-строга от обикновено. Косата й беше така опъната назад, че изглеждаше като нарисувана върху темето й, а костюмът й стоеше все едно е издялан от дърво. До краката й имаше малък куфар, на рамото й висеше дамската чанта. Стискаше кожено куфарче, като че ли е пълно с бижута.
— Денят е прекрасен, нали, госпожице Харкорт? — поздрави той и отвори предната врата.
Когато тя се качи на задната седалка, Дейвид чу смехове, но не се обърна да погледне.
Беше трудно да шофира с протезата. При всяко натискане на педала изпитваше болка. Подплънката се беше смъкнала вече от едната страна и стоманата дереше кожата му. Но като погледна госпожица Харкорт в огледалото за обратно виждане, забеляза, че красивото й лице е застинало, като че ли очакваше той да направи нещо ужасно, затова стисна зъби и се помъчи да не обръща внимание на болката.
— Казаха ми, че знаеш пътя — каза той и погледна към нея в огледалото.
Тя кимна рязко и това беше единственият знак, че го е чула.
— А ще ти бъде ли удобно да споделиш с мен посоката?
— Ако е необходимо, ще споделя.
Еди седеше с изправен гръб. Тази сутрин още веднъж предложи на генерал Остин да отиде при доктор Джелико сама. Щеше да се преструва на вдовица от войната и щеше да пътува безпрепятствено. Но генералът отговори само:
— Не!
Нито повиши глас, нито обясни, но от тона му се убеди, че целта на пътуването е много по-важна, отколкото й бе казал. Вече й беше ясно, че щом е наредил да я придружава мъж, значи съществуваше опасност. Съобщи й съвсем безразлично, като че ли е най-обикновен факт, че под задната седалка има половин дузина пушки М1 и достатъчно амуниции да отблъснат една пехотна дружина.
След това й връчи списание «Тайм» от 15 май 1944 година, на корицата с портрета на откривателя на пеницилина доктор Александър Флеминг. Беше отпреди няколко седмици, но не видя кой брой е.
— Занеси го на Джели — нареди генерал Остин и й даде пачка английски пари и карта.
Щом трябваше да намери Джелико, картата беше крайно необходима. Английските пътища са били прокарвани през средновековието от каруци и животни. Ако някое дърво, хълм или къща се изпречело насреща, те го заобикаляли. За граници на землищата служели водните пътища, скали или знаци, оставени от собствениците.
Тези пътища и днес бяха действащи и се виеха около някогашни ориентири, вече изчезнали. Преди войната имало пътни знаци навсякъде, но от самото й начало били премахнати като предпазна мярка. Без карта или местен водач доникъде не можеше да се стигне.
Еди се мъчеше да проучи картата… и да не мисли за шофирането на Клеър. Въпреки че днес караше по-внимателно, без да натиска газта и да влиза в насрещното движение и което беше най-хубавото — без да дрънка нахално.
Около час се вглежда в картата, после я начерта по памет. Ако картата се загубеше, трябваше да знае пътя.
Колкото до списанието, разгърна го плахо. С благоговение, с каквото би докоснала Гутенберговата Библия, го прелисти страница по страница и научи, че пеницилинът на доктор Флеминг скоро ще бъде пуснат в масово производство и че американката Катлийн Кенеди се е омъжила за бъдещия херцог на Девъншир.
Но знаци в текста и бележки по полетата, което всъщност най-вече я вълнуваше, не забеляза.
— Списанието интересно ли е? — попита сержантът, поглеждайки я в огледалото, но тя мълчеше. — Пътуването ще ни се стори дълго, ако никой не говори — продължи Клеър от предната седалка.
— Не виждам смисъл от празни разговори — заяви Еди. Забеляза, че той се намръщи. «Да се мръщи — помисли си тя. — Да се мръщи, колкото си ще.» Само да предаде списанието на доктор Джелико и по обратния път той щеше да пътува с тях. По този начин ще постави бариера между нея и омразния Дейвид Клеър.
Пътуваха в мълчание и към един започна да припръсква дъжд. Сержант Клеър отби колата встрани.
— Какво има? — попита разтревожена Еди. — Нещо не е наред ли?
Той спря пред малка къща с табела: «Домашна храна и чай». Обърна се и я погледна.
— Госпожице Харкорт, ти може би си толкова дисциплинирана, че си се тренирала да не се храниш, но аз съм човек и имам нужда от храна.
— Да, разбира се — отговори, но не го погледна. По нейни сметки трябваше да пристигнат към осем часа вечерта. Генерал Остин я предупреди, че той няма да ги очаква. «Ако знае, ще се скрие. Тук е важен елементът на изненадата.» Макар че попита, генералът не й отговори как ще убеди доктора да тръгне с нея и сержант Клеър, но пък нали носеше списанието с тази цел.
Като слязоха от колата, Еди видя, че със сержант Клеър нещо не е наред, но нямаше намерение да го пита защо накуцва. Ако беше ранен в акция, щеше да научи от канцеларията на генерала, така че или се беше препънал и беше паднал, или, което беше най-вероятното, беше катастрофирал.
Тя взе със себе си дамската си чанта и служебното куфарче и влязоха в ресторанта, който всъщност беше в гостната на потъналата в розови храсти къщичка.
— О, скъпи — завайка се закръглена приятна жена, като видя сержант Клеър да накуцва. — Сигурно си бил ранен. Ти седни, аз ще ви донеса всичко. Ето менюто, аз съм госпожа Петигрю. Не бързайте, изберете си спокойно.
Тя излезе и остави Еди и Дейвид, седнали на една от четирите маси. Те бяха единствените посетители.
За миг Еди се почувства виновна. Може би генералът беше изпратил Дейвид с нея, защото беше ранен.
— Ранен ли си? — попита иззад разтвореното меню.
— Да, от твоя проклет генерал! — промърмори той. — Само картофи ли предлагат?
След като ястията бяха главно картофени, Еди не сметна за необходимо да му отговаря. Огледа се за жената, за да им вземе поръчката, но тя не се виждаше.
— Аз ще… — започна Еди, но не довърши, защото нямаше намерение да съобщава, че отива до тоалетната.
— Върви, ще поръчам вместо теб — почти изръмжа той. — Освен ако искаш нещо друго, а не картофи.
Беше прекарала достатъчно дълго време около генерал Остин, за да усеща кога един мъж търси повод за скандал, и ако сержант Клеър не престанеше с този тон, щеше да му даде да разбере. Не стига, че беше натоварена с отговорността да се доберат до целта и да предадат списанието, ами трябваше да търпи този грубиянин. Беше забелязала, че ако сержант Клеър не се държи нахакано, се гневи. Щом се върнеха, щеше да обясни на генерал Остин какво е мнението й за този мъж, който й натрапи.
Еди стана, взе дамската си чанта, посегна към другата, но се отказа, за да не привлича внимание. На сержант Клеър нищо не беше съобщено и тя предпочиташе така да си остане.
В тоалетната се позабави. Беше всъщност баня с розови перденца и сладки малки сапунчета в стъклен буркан. Подобно помещение я убеждаваше защо бягаше от Лондон, от войниците и от всичко, което й напомняше за войната. Наплиска лицето си, сложи си червило, спусна косата си, разреса я и пак я прибра на кок.
Като се върна, храната беше сервирана и изглеждаше много вкусна. Имаше големи картофи, намазани обилно с домашно масло, крехко говеждо и зелен боб, сигурно набран сутринта от градината.
Със сержанта размениха само няколко думи за дъжда, който като че ли преставаше.
След като се нахраниха, сержант Клеър докуцука до колата, отвори предната врата и каза:
— Ще бъде по-добре да седнеш отпред, за да ме насочваш.
Тя пак не му обърна внимание, отвори задната врата и се качи.
— Едно нещо разбрах за теб — не се предаваш лесно, нали? — отбеляза той, като трудно се намести в колата, понеже левият му крак изглежда беше схванат.
— Би ли потеглил? След около четири километра и половина трябва да завием.
— Дойде ли моментът да ми кажеш къде отиваме и какво ще правим?
— Генерал Остин ме натовари да поднеса съболезнования на вдовицата на негов приятел.
— Да, бе, това вече чух.
Междувременно заваля като из ведро. Дейвид включи чистачките на предното стъкло, но те не работеха добре. Дъждът беше толкова силен, че викаха, за да се чуват.
— Знаеш ли къде да завием?
Щеше да си признае, че няма представа, но не искаше да му дава повод за злорадство.
— Имам карта и според нея…
— Значи не знаеш — викна той, бършейки с ръкав замъгленото предно стъкло. — Дали да не спрем и да почакаме пороят да отмине. Тази кола не е за такива пътища.
— Няма да спираме — каза от задната седалка Еди. — Трябва да стигнем при… — Едва не прибави доктор Джелико, но навреме замлъкна. Колата се наклони, попадайки в дупка, после поднесе.
— Наистина по-добре да спрем. Не виждам къде карам.
— Тогава ще ходим пеша, щом се налага — сопна се Еди. Ама че мъж, да се уплаши от малко дъжд! Взе служебното куфарче и го отвори, за да провери дали със списанието всичко е наред. Не искаше да се намокри.
Но вътре, освен нейния бележник, два молива и навитата на руло карта друго нямаше. Отказа да повярва на очите си и изтърси съдържанието в полата си. Списанието го нямаше. Прибра вещите и започна да претърсва седалката. Да не би да бе паднало? Смъкна се на пода и заопипва във всички посоки, също в джобовете на гърба на предните седалки.
— Какво, по дяволите, правиш? — надвика сержант Клеър дъжда.
Тя се наведе напред и почти залепи устни до ухото му.
— Къде е списанието?
— Кое списание?
— «Тайм» — кресна тя. — Къде е?
— Какво ти става? — запуши с ръка ухото си той. — Не знам какво се е случило с твоето списание. Ти се забави много в тоалетната, отегчих се да те чакам и взех да чета. Сигурно съм го оставил на стола, не си спомням. Ще ти купя друго.
През целия си живот Еди не беше изпадала в паника, но сега направо се побърка.
— Връщаме се — изкрещя. — Веднага! На секундата. Обръщай колата. Трябва да вземем списанието.
— Задръж малко… — започна, но после видя изражението й и измърмори някаква ругатня под нос. — Защо, по дяволите, не ми каза, че е важно?
— Не е твоя работа — разкрещя му се тя. Ако не шофираше, сигурно щеше да го стисне за врата и да го удуши. — Знаех, че си неспособен. Умолявах генерала да ме прати с друг, но не, точно теб избра. Заклевам се, че като се върнем, ако изобщо се върнем, ще препоръчам да те предат на военен съд.
— Стой мирно и се дръж здраво — нареди Дейвид с глас, от който почувства, че е толкова ядосан, колкото и тя. В следващата минута обърна рязко колата и тя забуксува в калта. Старият автомобил едва не се разпадна, моторът се задави, но после колата потегли. Дейвид я пришпори и тя закриволичи от единия край на пътя до другия, но той почти веднага я овладя.
На задната седалка Еди отхвърчаше от едната към другата страна. Опитваше се да се хване за една от дръжките, но в следващия момент политаше на обратната страна. Удари си главата, фуркетите се измъкнаха от косата й и един едва не се забоде в окото й.
Всред облак от ситни камъчета Дейвид закова пред вратата на къщичката.
— Почакай тук, аз ще…
— Върви по дяволите! — изръмжа тя и слезе.
На вратата висеше табелка с надпис «Затворено», но Еди започна да блъска по вратата и да крещи под поройния дъжд. Дейвид й каза нещо и после закуца към задната част на къщата. Върна се след минута.
— Отвориха ли ти? — извика тя. Дрехите й бяха вир-вода, косата — разпиляна по лицето.
— Не. Заключено е.
— Все има нещо, което можем да направим — каза Еди. — Да счупим прозореца.
— Какво?
— Да счупим прозореца и да влезем. Ще потърсим проклетото списание.
— Ако поръчението е било секретно — извика той, — ще се разкрием.
— Имаш ли по-добра идея? — изкрещя в отговор тя.
— Да, ще…
Дейвид не прибави нищо повече, защото вратата се открехна и госпожа Петигрю надникна.
— Влезте — покани ги тя. — Вир-вода сте.
Еди изблъска Дейвид и влезе в ресторанта.
— Видяхте ли списанието? — попита тя.
— О, да, «Тайм». По нашия край рядко се появява. С удоволствие прочетохме за Кавендиш и…
— Къде е? — попита Еди и въпросът й прозвуча като заповед.
Дейвид пристъпи пред нея.
— Разстроена е, защото е обещала списанието на чичо си и по моя вина го забравихме. У вас ли е?
— Съжалявам, не е — усмихна се госпожа Петигрю. — Но имам много интересни броеве на «Провинциален живот». Може би чичо ти ще се зарадва на няколко книжки от това списание.
— В никакъв случай — отказа Дейвид, преди Еди да си отвори устата. — В този брой има статия за неин братовчед и тя държи точно на него.
— Искам това списание и никое друго — изрече Еди през стиснати зъби. — Какво стана с него?
— Аги го взе.
— Аги го взе — повтори едва чуто Еди.
— Аги Трамбъл. Работи при мен два дни в седмицата. Нямам възможност да й плащам много, но й разрешавам да събира каквото е останало от клиентите. — Погледна към Еди, за да види дали ще я упрекне. — Също както старите списания. Обикновено хората нямат нищо против.
Дейвид протегна ръка, сякаш пазеше Еди да не се нахвърли върху жената.
— Къде можем да открием тази Аги?
— Отиде си вкъщи. Живее с дядо си. Ако се върнете след три дни, ще бъде тук и ще я попитате за списанието. Знам, че го взе за дядо си. Той обича да чете.
— Бихме могли сами да отидем и да го вземем — предложи Дейвид. — Ще ни кажеш ли къде живее?
— През три села оттук — отговори госпожа Петигрю, — но в този дъжд с кола няма да стигнете дотам. При такъв порой мостът излиза от строя, пък и реката по това време на годината приижда. Не, по-разумно е да останете тук два-три дни и да почакате. Ще ви настаня. В една или в две стаи?
Дейвид застана отново между жената и Еди.
— Не, не са ни необходими стаи, но сигурно можеш да ни начертаеш карта как да стигнем до къщата на дядото на Аги. И ако не те затрудняваме, ще ни приготвиш ли храна за из път?
— Вече е затворено — рече тя с вид, като че ли нямаше намерение да се помръдне.
— Ще купим всички провизии, с които разполагаш. А сега ще ни начертаеш ли картата? — попита с леден глас Еди.
— С удоволствие, само да подредя храната в няколко кашона. Ще отнеме няколко минути.
Жената излезе и Еди се взря в Дейвид, като че ли искаше да го убие с поглед.
— Не ме гледай така. Ти си виновна, защото не ми каза какво става — промърмори тихичко, за да не бъде чут. — Ако ми беше казала, че в тъпото списание има нещо тайно, щях да…
— Какво щеше да направиш, сержант Клеър? Нямаше да си навреш носа в моята чанта, да го откраднеш и после да оставиш моята лична собственост на някакъв стол, за да я открадне друг ли? Ако зависеше от теб, още преди години щяхме да загубим тази война.
— Ако не беше снобка и не си въобразяваше, че само ти на този свят имаш мозък, сега нямаше да сме тук.
— Снобка! Нима наричаш опазването на свръхсекретна информация снобизъм? Така ли я окачествяваш?
— Свръхсекретна информация ли? Откога на една секретарка се поверява свръхсекретна информация?
— Когато се наложи.
— За да утешаваш с нея някаква вдовица ли? Има хиляди вдовици и те… — Запъна се и я погледна. — Няма никаква вдовица, нали не греша? Става въпрос за нещо съвсем различно и нито ти, нито този креслив генерал, на когото се подмазваш, не ми казахте нищо. Да те вземат дяволите! — нареждаше той. — Става въпрос за опасна операция, нали?
— Не е твоя работа. Ти си само шофьор.
— А ти си само секретарка! — отвърна й той и лицето му почти се долепи до нейното.
— О, скъпи — чу се гласът на жената откъм вратата. — Като че ли се скарахте заради мен. Храната ще ви струва десет лири и шейсет — добави тя.
— Десет лири! — втрещи се Еди. Сумата беше огромна. — Според мен не…
— Според мен всичко е наред — прекъсна я Дейвид и извади портфейла си. — Сега ще получа ли картата?
— Разбира се, скъпи — отговори тя, без да поглежда Еди. Подаде му лист, навит на руло. Той го взе, но не го разгърна.
— Бих ви помогнала, но навън е доста влажно и… — Не довърши и излезе от стаята.
На една от масите бяха сложени шест големи бели кутии, всяка завързана така, че имаше и дръжка за носене.
— Мисля, че има някаква цел — каза Еди. — Също така мисля, че е била готова и е чакала тъпите американци да се върнат и да ги оскубе с куп пари. Дай ми картата.
— Докато съм жив, никога — отказа й Дейвид и взе четири от кутиите. Посегна за останалите две, но Еди го изпревари.
— Веднага ми дай картата.
— Няма да я получиш — каза той и излезе тичешком. Хвърли кутиите на задната седалка и задържа предната врата, за да се качи Еди. Така силно валеше, че колата почти не се виждаше и на нея не й се щеше да губи време и да се кара с него. Освен това искаше картата.
Седна на предната седалка и остави кутиите отзад в очакване и той да се качи. Дейвид намести първо схванатия ляв крак и после целия се изкриви, за да прибере и другия.
Тя извади кърпичка от чантата си и избърса лицето си.
— Какво се е случило с крака ти? Да не си се прострелял сам?
— Знаеш ли, ако не беше момиче, щях…
— Щеше какво? — попита тя, като го гледаше с присвити очи.
— Не ми говори с този тон и не ме предизвиквай.
Затръшна вратата и през следващите десет минути се мъчи да запали мотора на стария автомобил.
— Останах с впечатление, че можеш да поправяш всичко с мотор.
— Тази сутрин ми дадоха тази бракма. Даже не съм прегледал мотора.
Успя най-накрая да запали, въздъхна облекчено и потегли.
— Сега ми дай картата да я погледна — не се отказваше Еди и той я извади от вътрешния си джоб и й я подаде. Беше влажна, но мастилото не се беше размазало.
— Десет лири за това — възмути се тя. — Пише да завием при черквата и да продължаваме направо, докато стигнем чифлика на Хамиш Трамбъл. Изглежда толкова лесно, че даже ти ще се ориентираш.
Дейвид й даде да разбере с поглед, че стъпва по тънък лед и по-добре да внимава.

 

Осемнайсета глава

 

— Виж ти — промълви Джослин, като свърши да чете. Междувременно с Люк бяха изяли всичко от кошницата, а Люк — и голяма порция печено. — Как ти прозвуча, не е потресаващо начало на голяма любов, нали?
— На мен ми прозвуча идеално — отвърна той. Беше се излегнал с ръце зад тила. — Какво друго искаш?
— Не зная, духовна хармония. Представях си как госпожица Еди и нейният Дейвид се поглеждат и се влюбват. На секундата. Мислех си, че са излезли на вечеря, че са разговаряли и са открили колко много си подхождат. А този мъж…
— Този мъж какво?
— Никак не й подхожда. Как да се изразя, без да ме помислиш за снобка. Той не й е от категорията. Тя е много образована, има дълго родословие и ами, обществено положение, а той е…
— Какъв? Като градинаря и господарката на имението ли?
— Пак ли ще се нахвърлиш върху мен?
— Бих искал — каза меко и я измери с поглед.
Тя не се сдържа и се премести към него, но той се претърколи и се изправи.
— Нещо в цялата история ме притеснява.
— Какво?
— Не знам и се чудя. Чичо Алекс и госпожица Еди, ти се запознаваш с госпожица Еди, всичко ме кара да се замислям. Постоянно ми се въртят в главата тези случайности и все ми се струва, че пропускаме нещо.
— Не виждам никаква мистерия — каза Джос. — Моите баба и дядо и Александър Макдауъл са били приятели, затова е купил къща в Бока Ратън, и затова госпожица Еди се е преместила да живее там.
— На пръв поглед е така — съгласи се Люк, — но все пак е странно. Александър Макдауъл не се сприятеляваше. Вечно беше кисел и обичаше само работата си. Да не забравяме и Едилин. Всеки знае всичко. Последния път като играхме голф с дядо, го попитах как чичо Алекс се е запознал с баба ти и дядо ти и той каза, че във всички случаи Алекс рядко пътувал извън града.
— Ами през Втората световна война? — попита Джос. — Дядо ми е произвеждал каски и е пътувал до Европа няколко пъти. Може би тогава са се запознали.
— Чичо Алекс не е участвал във войната. Имал е някакъв недъг и не бил мобилизиран, останал в Щатите и се занимавал с финанси.
— Банкер ли е бил? — попита Джос, но той не й отговори и започна да копае усилено.
Тя събра нещата от пикника в кошницата и най-отгоре сложи скъпоценния ръкопис.
— Отивам да го препиша.
— Компютърът върви ли с батерии? — поинтересува се Люк.
— Ами да… — Усмихна се. — Ще го донеса тук. — Като се изправи, забеляза в каросерията на камионетката кашон с растения. — Какво е това?
— Растения, които откопах оттук-оттам. Наоколо е имало добре гледани градини и някои от насажденията не са се изгубили.
На нея всички й приличаха на бурени.
— Щом си обикалял, за да търсиш растения, значи ги познаваш и си наясно как да ги закопаеш, без да ги унищожи.
— Да — отвърна той и изглеждаше развеселен от въпроса й.
— След няколко минути се връщам — усмихна се тя, но той така съсредоточено копаеше и като че ли не й обърна внимание.
Щом Джослин влезе вътре, Люк на секундата сграбчи мобилния телефон и набра дядо си.
— Хей! Люк! — обади се доктор Дейв. — Току-що улучих дупка.
— Моите поздравления — избъбри набързо внукът. — Имаш ли нещо против да дойда тази вечер? Искам да обсъдя нещо с теб.
— Моята лъжа пред Джослин, че във втората част е описана катастрофата ли?
— Не, не ми е споменавала тази лъжа. За друго става въпрос. Кой знае най-добре с какво се е занимавал чичо Алекс?
— Съпругата му.
— А някой жив?
— Сигурно аз.
— Чичо Алекс оставил ли е дневници?
— Дневниците са направени от хартия, а хартията струва пари — отбеляза дядо му. — Защо не дойдеш сега? Ще изиграем няколко тура и ще говорим.
— Колкото и да ми се иска, не мога, защото Джослин всеки момент ще донесе компютъра и ще преписва разказа, а аз ще копая.
— Хубаво. Харесва ми.
— И на мен — каза Люк. — Ще затварям. Тя идва.
— Значи каквото и да говорим довечера, е тайна за нея.
— Като я прибавиш към онази, които си й казал за мен, тайните ти ще станат внушителни.
Доктор Дейв се разсмя и той затвори телефона.
— Намръщен си — забеляза Джос. — Не разговаря ли с приятел?
— Говорих само с дядо. Ние постоянно спорим.
— Дядо ти, с когото никой не се е разбирал, е бил най-добрият ти другар, а обичаният от всички доктор Дейв те ядосва.
— Правилно си схванала.
— Е, ти ли си виновен или те?
— Те.
— И защо ли знаех отговора на въпроса, преди да го задам? — засмя се тя, седна на земята и отвори лаптопа.
— Бързо ли пишеш?
— Много бързо, после два часа оправям печатните грешки. А ти? Бързо ли печаташ?
Измери я с един от онези свои погледи, които намекваха колко е смешна, после пак заби очи в пръстта.
— За какво ще си говорите с дядо ти?
— Нищо особено. Кани ме на вечеря.
— О, колко хубаво — взря се в него тя, но той продължи да копае, без да я поглежда. — Не се запознах с баба ти.
— Нима?
— Тя мила ли е?
— Много мила.
— Представям си я съвсем различна от госпожица Еди.
— Различна е, но пък аз само веднъж съм се срещал с госпожица Еди.
— Така ли? — учуди се Джослин. — Мислех си, че я познаваш по-добре. След като дядо ти е предпочел друга жена пред нея, предполагах, че си бил любопитен каква е госпожица Еди. Аз щях да…
Люк престана да копае.
— Не мога да те поканя — каза сприхаво. — Ще говоря по работа с дядо и няма да бъде удобно.
— Но, разбира се — продължи тя, — в никакъв случай не намеквам да ме вземеш със себе си. Никога не съм си позволявала да се самопоканя в нечий дом. Само се интересувам от твоите баба и дядо. Познавам добре баща ти, майка ти беше толкова внимателна с мен, а пък дядо ти беше направо забележителен. Казах ли ти, че беше купил шоколадова торта специално за нас? Той…
— Седем! — едва не кресна Люк. — Ще те взема в седем. Сега ще ме оставиш ли намира?
— С най-голямо удоволствие — отвърна и наведе глава, за да не я види как се усмихва. Наистина много й бе липсвал.

 

* * *

 

— Знаеш ли за какво си говорят? — попита Мери-Алис Джослин, понеже след десерта Люк и дядо му изчезнаха в кабинета и още бяха там.
Беше очарована от жената, която се беше омъжила за бившия годеник на госпожица Еди. За Джослин по-прекрасна от госпожица Еди нямаше, но почувства привличането между доктор Дейв и съпругата му. Тя беше нежна и любяща и като че ли живееше само за да достави удоволствие на съпруга си и на внука си. Докато вечеряха, постоянно се грижеше на никого нищо да не липсва.
И на външен вид беше пълна противоположност на госпожица Еди. Беше нисичка, закръглена и топла, а госпожица Еди — висока, слаба и елегантна. Госпожица Еди и в домашна обстановка носеше перли, докато Мери-Алис едва ли щеше да се чувства удобно с друга дреха, освен с пуловер.
— Нямам представа — отговори Джослин. — Люк се държи странно, откакто… — Млъкна внезапно и не каза, че Люк се държи странно, откакто му прочете втората част от разказа на госпожица Еди. Джос от опит знаеше, че в Едилин нищо не избледнява с годините. Лицата и фигурите остаряваха, но историите и тайните бяха така свежи, както и преди петдесет години. Затова си помисли, че е по-разумно да не споменава госпожица Еди.
Вместо това започна да говори за градинарските умения на Люк, но като забеляза, че Мери-Алис избягва погледа й, се отказа и от тази тема. Зачуди се дали Едилин не пазеше някаква тайна и за неговото градинарство.
На връщане в автомобила на Люк го попита за какво говори с дядо си толкова дълго.
— Извинявай, че те изоставих, но имахме да обсъждаме разни въпроси.
— Това беше очевидно, кажи ми за какво разговорихте.
— Растения — отговори бързо Люк. — Иска да му проектирам и засадя градина.
— Сигурно — каза замислено тя. — Обсъждахте проекта в пълна тайна, защото аз съм пълна невежа по отношение на растенията и не биваше нищо да чувам.
— Не искахме да те отегчаваме. С баба ми как мина?
— Нямаше какво да си кажем и веждата ти подскача.
Люк я попипа.
— Добре, де — въздъхна. — Исках да споделя с него моите съмнения. По причини, които са ти известни, предпочитам да не говоря за госпожица Еди пред баба. И преди да попиташ защо не съм се срещнал с него през деня, ще разрешиш ли да ти напомня, че работих и че нямах желание да влача торба за голф цял ден?
Джослин забеляза, че веждата му продължава да подскача. Ако казваше истината, с положителност не беше цялата.

 

* * *

 

Люк и Джослин отиваха на излет в резервата, който обграждаше Едилин. И двамата носеха раници, в които Люк беше подредил грижливо неща от първа необходимост или за спешен случай, което включваше и дъждовна буря.
Минаха два дни, откакто бяха на гости при баба му и дядо му, и почти цялото време прекараха заедно.
Първия ден се занимаваха с Джос и с нейната биография. Тя се оплака на Люк колко е разочарована от досадните писма на доктор Бренър.
— Почти нищо не мога да измъкна от тях. Зная, че са ги обстрелвали неведнъж, но той нищо не споменава, освен че отпътували надалеч. Даже не пише, че е било опасно.
— А ти откъде знаеш, че са били обстрелвани?
— От историята и от разказите на госпожица Еди — отговори Джослин. — Сравнявам датите и името на страната.
— Трябва да се разровиш повече — каза Люк. — Някой някъде знае за тези случаи. Провери ли другите хора, споменати в писмата?
Тя му показа списък с имената, които беше срещнала в дневниците на доктор Бренър.
— Имали ли са професионален водач?
— Не зная — отвърна Джос и очите й се разшириха. — Спомних си, госпожица Еди веднъж спомена, че са разполагали с такъв човек. Чарлз някой си.
— Издири го — посъветва я Люк. — Него или негови роднини. Все някой е чувал за тях.
Следващия ден тя му прави компания, докато той копаеше градината с подправките. Най-после отидоха в разсадника и купиха растения. Люк каза, че ще изпрати чека на Рамзи.
— Не се притеснявай, ще намали всяко пени от данъците си, понеже е субсидирал исторически обект.
— Той как е? — попита Джослин.
— Какво те интересува: годишният му доход или неговият счетоводител?
— Бъдещият ми съпруг, след като ти си женен.
— Да, но не за дълго — усмихна й се Люк.
Искаше й се да го попита за Ингрид, за анулирането на брака, за много лични неща, но не се осмели. Само му се усмихна и каза:
— Тези са красиви, да купим от тях.
— Съвременни хибриди. Ето, виж, такива ни трябват. — Растенията, които Люк харесваше, приличаха повече на бурени, отколкото на цветя. — Помириши — поднесе под носа й някакво сиво-зелено стръкче с къдрави листа.
— Божествено.
— Съвременните хибриди нямат аромат. Само за гледане са и само някои от тях стават за ядене.
— Розите са изключение. Те миришат и се ядат.
Почувства се горда, че знаеше този факт.
— Добре че ми напомни. Ще вземем разсад шипки.
Тя не разбра какво имаше предвид, но вече знаеше, че ако Люк харесва някое растение, то има повече листа, отколкото цветове.
— Шипки значи.
— Да. Плодът им узрява през есента и можеш да свариш мармалад от тях.
— Охо! — измърмори Джос. — Ще правя мармалад. Нямам търпение.
Днес бяха в резервата и вървяха по пътечки, които Люк, изглежда, познаваше добре. Тя предложи да вземат туристическа карта, но той й каза, че много често е обикалял местността и може сам да й начертае карта. Водеше я на място, което обичал и там щели да хапнат и да прочетат третата част от историята на госпожица Еди.
Тези дни той често говореше по мобилния си телефон и рядко й казваше с кого е говорил. След вечерта у баба му и дядо му Люк изглежда си беше наумил нещо, но не казваше на Джослин, независимо от усилията й да изкопчи информация от него.
А тя усещаше, че е неспокоен, и искаше да знае причината.
— Не мога да определя какво по-точно търся, освен че тази история ме озадачава и радарите ми са нащрек — обясни Люк. — Звучи ми някак си неправдоподобно, нищо повече.
— Не те разбирам. Госпожица Еди се е влюбила в мъж, загинал във Втората световна война. Какво толкова странно има?
— Не тази е странната част, а онова, което се е случило след години. Алекс Макдауъл твърди, че е задължен на госпожица Еди за бог знае какво и й се отплаща.
— За какво й е задължен?
— Не се мъчи да изтръгнеш тази тайна от мен, защото не ми е известна и никой няма да ми я каже. Снощи пак се помъчих да накарам дядо да проговори, но без успех. Каза ми, че Алекс се чувствал задължен на госпожица Еди и това ми било достатъчно.
— Тя се пенсионира и не разполага с никакви други средства, освен малката пенсия и тогава той й дава къща в град с топъл климат и работа, която умее да върши отлично. Според мен е бил благороден човек. Върнал си е дълга.
— Но защо Бока? — чудеше се Люк. — Защо не Маями? Или Саратоса? Аризона?
— Защо не някой безлюден бряг на океана, където ще съзерцава всеки ден морските сирени? Какво му е на Бока Ратън. Прекрасен град е. Алекс е имал приятели там.
— Да, твоите баба и дядо. Обадих се на Рамзи и той ми каза, че не е чувал дядо си да споменава хора на име Сковил, но, от друга страна, не е чувал да споменава и госпожица Еди, така че не ми е от полза.
— Попита ли за мен?
Люк се ухили.
— О, да! Спомена и дядо ми, после заяви, че ще ни погне с гола пушка, ако ние… Ами не мога да повторя пред дама какво каза.
— Ето, виждаш ли, смятат ме за собственост. От начина, по който се държат хората, излиза, че съм длъжна да се омъжа за Рамзи, за да се сбъдне някакво пророчество.
— Може би просто се възстановява равновесието, което според някои хора е нарушено. Всички винаги са смятали, че най-богатият род е редно да се свърже с брак с един от най-старите.
— Но аз не съм роднина на госпожица Еди — отбеляза Джос. — Къщата е моя, защото тя нямаше на кого друг да я остави.
Люк не отговори и тя го погледна.
— Имаш някакво подозрение, нали?
— Искам да видя писмата на генерал Остин до жена му.
— Бил Остин е на меден месец, а може и да не се е оженил още. Нямам представа. Знам само, че не дава писмата да излизат от къщата му.
Люк се обърна и започна да върви заднишком.
— Но в такъв случай внукът ли притежава писмата?
— Да, у него са. Той… — На Джос й просветна изведнъж. — Не са у него. Съпругата на генерал Остин още е жива, значи са у нея. Ще й се обадиш ли да ни ги изпрати?
— Не, не аз, дядо ми ще й се обади. Ще пусне в действие чара си и тя няма да му откаже нищо. Много го бива в това отношение.
— Интересно е да видим какво пише генералът. Може да споменава кога госпожица Еди се е върнала от пътуването с Дейвид Клеър. Хей! Вода ли шуми?
— Да. Водопад и езеро. Леденостудено и прекрасно.
Люк се обърна и продължи да върви.
— Изглежда познаваш местността добре.
— Когато бях дете, постоянно се скитах наоколо. Мисля, че тук се зароди интересът ми към растенията. Обикалях с наръчник за диворастящи цветя и се мъчех да науча всичките им имена.
— Това какво е? — попита тя и се наведе към някакво подобно на бурен растение с жълти цветчета.
— Напръстник и повече нищо няма да чуеш от мен. Не съм екскурзовод.
— Не, не си. Ти си градинар, за когото ми казаха, че няма причини да се тревожи за пари. Нали не те издържа твоята съпруга манекенка?
— Ти как мислиш?
— Че по-скоро ще просиш на улицата, отколкото да стигнеш дотам.
— Нещо си подочула за мен, нали?
— Научих туй-онуй.
— И какво научи до този момент? — поинтересува се той.
Изрече го небрежно, сякаш нямаше никакво значение, но Джос видя, че раменете му се стегнаха.
— Научих, че ако някой иска нещо от теб, трябва насила да ти вади думите от устата. Ти няма сам да се разприказваш.
— Това добре ли е или зле? — попита той.
— За мен е добре, защото се научих с какви трикове да се добера до тайните ти.
Той се спря и се обърна към нея.
— Я виж ти!
— О, да. Зная всичко, което си заслужава да знам за теб. С изключение на няколко незначителни подробности, като например защо не ме каниш в дома си, защо ти и Рамзи се състезавате постоянно, защо скри, че си женен, и какво всъщност сте замислили с твоя дядо. Извън тези въпроси всичко останало ми е известно.
— А аз зная, че си в състояние да извадиш душата на човек, за да разбереш, каквото те интересува — каза той, но по гласа му усети, че се подсмихва.
Той свърна от пътеката и тя го последва. Озоваха се пред малък водопад, който се изливаше в езеро. Беше красиво и изпълнено с покой, като че ли недокоснато от човешки крак, но Люк очевидно знаеше къде има ниша в скалата, за да остави раниците.
— И преди си идвал тук, нали?
— Много пъти. Като дете бягах тук от амбициите на баща ми и от прекаленото внимание на майка ми.
— А Ингрид идвала ли е?
— Никога.
— Не е успяла да си намери подходящи маркови ботуши ли?
— Тя не може да намери човек, склонен да бъде сам с нея по диви пътеки — отговори меко, загледан в Джослин.
Озова се съвсем естествено в прегръдките му и се целунаха. Отначало допря устните й нерешително, после започна да я целува истински. Притегли я до себе си и тя почувства, че я желае. Ако зависеше от Джослин, щеше да прави любов всред тази красота, но той я отблъсна.
— Не мога — промълви.
— Тялото ти казва друго — отвърна дрезгаво тя.
— Не, чувствам, че нямам право. Всичко около моя… брак. Трябва първо да сложа в ред подробностите. Ние също. Искам да се опознаем. Искам…
— Да не направиш отново грешка.
Той нито отрече, нито потвърди, но Джослин знаеше, че точно това имаше предвид. Минута по-късно се бяха изтегнали на земята, езерото проблясваше пред тях, тогава той извади от раницата следващата част от разказа на госпожица Еди. Дядо Дейв му я беше дал снощи.
— Аз ли ще чета или ти? — попита.
Харесваше гласа му, харесваше това бъдеще време.
— Ти чети.
Тя подложи ръце под главата си и се приготви да слуша.

 

Деветнайсета глава

 

_Англия_
_1944_
През пелената от дъжд мостът не се виждаше. Когато го съзряха, и двамата затаиха дъх. Реката беше придошла и още малко и щеше да го залее, а на пръв поглед този мост едва ли би издържал велосипед, какво оставаше за тежък автомобил.
— Това съоръжение е отпреди Христофор Колумб да стъпи в Америка — каза Дейвид, като намали скоростта, избърса предното стъкло и се загледа напред.
— Късно средновековие — уточни Еди. — Обърни внимание на носещите колони. Те…
— Кълна се, ако започнеш да ми четеш лекция по история, ще те изхвърля навън.
Тя си помисли, че се перчи само за ефект, но не беше съвсем сигурна, затова си замълча. Дейвид се извърна назад и даде заден ход.
— Ще мина по този мост с пълна скорост. Или ще се доберем от другата страна, или ще се подхлъзнем и ще паднем право в реката. Готова ли си?
Еди се стегна и кимна.
— Хрумна ми нещо, защо не слезеш и не ме почакаш?
— Ако друг мъж беше поставил под съмнение моята смелост, щях да взема една от пушките под задната седалка и щях да го застрелям.
Дейвид примигна срещу нея.
— Пушки ли? — промърмори. — Карам старинен танк. Хващам се на бас, че това нещо е използвано в Сараево.
Въпреки ситуацията Еди се подсмихна. Първата световна война беше избухнала след убийството на ерцхерцога на Австрия Франц-Фердинанд и съпругата му в Сараево. Изглежда, че сержант Клеър знаеше нещо от историята.
Тя стаи дъх, докато той се изтегляше още назад и се приготвяше, после натисна газта и с най-голяма скорост полетяха право към моста всред пръски гъста кал и вода. Еди не виждаше нищо. Предното стъкло се покри с кал и чистачките направо спряха да работят.
Разбра, че минават по моста, само по удара в дървото. Звукът беше глух и й напомни съвсем не на място приказката за двете козленца.
Щом усетиха, че стигнаха пътя, изкрещяха триумфално.
И тогава видяха кравата. Дъждът беше отмил калта от предното стъкло и пред тях се изпречи грамадна крава на черни и бели петна, която пресичаше лениво пътя, като че ли цялото време на света бе нейно.
— Дръж се! — извика Дейвид, като се опита да свие встрани, за да не се блъсне в кравата. В този момент не го беше грижа дали ще блъсне животното, а че толкова голямо нещо ще блъсне тях.
Но въпреки това се удариха в живия плет от ниски дървета, тежкият автомобил поднесе, завъртя се и се насочи пак към моста. Дейвид въртеше кормилото с всички сили, но неподвижният крак му пречеше да натиска бързо педалите. Като завърташе кормилото, се навеждаше към Еди, за да натисне амбреажа и да смени скоростта. Но не успя да овладее старата кола, тя се преобърна и се плъзна с колелата нагоре по стръмния бряг към реката точно до моста, който току-що бяха прекосили.
За няколко секунди останаха вцепенени, без да осъзнават какво се беше случило. Слепоочието на Дейвид кървеше, а Еди усещаше болка в дясната ръка.
— Трябва да се измъкнеш оттук — каза Дейвид и посегна към нея.
Еди се беше претърколила, а той висеше с главата надолу. Проследи погледа му и видя, че водата се издига. Само затворените стъкла я удържаха, но това нямаше да продължи дълго.
— Да — едвам успя да каже. Беше замаяна и не осъзнаваше напълно какво се е случило. — Ще спусна стъклото и ще изплуваме.
Зарадва се, че се е сетила какво трябва да направят.
— Можеш ли да плуваш? — попита той.
— Да, много добре — отговори Еди. Главата й се проясняваше с всяка секунда. — А ти?
— Бях в гимназиалния отбор по плуване — отвърна и се ухили.
— Чудесно — каза тя, — готов ли си? Щом спусна стъклото, действаме.
— Ей, Харкорт — повика я тихо той. — Ще направиш ли една добрина? Какво ще кажеш за целувка, преди да тръгнеш?
— Целувка ли? Нима според теб сега е време за… — Млъкна изведнъж, щом осъзна какво повтори сержантът нееднократно. Ще изплува само тя, не и той.
— Какво ти има?
— Проклетата протеза. Лош късмет. Метална е и се е заклещила. Не мога да се измъкна.
Еди погледна водата, която постепенно ги поглъщаше, и неспиращия проливен дъжд. След няколко минути щяха да потънат, налягането щеше да изпотроши стъклата и щяха да се удавят. Не й беше лесно да извърти дългите си крака и ръце и да стигне до неговия крак, но успя. Металната протеза беше заклещена от някакви смачкани метални части.
— Раздвижи го, свий коляното и дърпай. Счупен ли е?
— Не, не е, но е стегнат със стоманени скоби. Трябва да тръгваш. Няма време за губене. Трябва да…
— Млъкни — прекъсна го тя. — Как да те освободя от това нещо?
— Не можеш. Не си достатъчно силна. Кракът ми се е заклещил и…
— Няма ли да млъкнеш поне веднъж в живота си? — кресна тя. — Как да махна скобите?
— В джоба ми има специален гаечен ключ. Представлява…
— Знам какво представлява. — И тогава забеляза, че дясната му ръка кърви. Не можеше да бръкне в джоба си. Примъкна се върху него, бръкна в джоба му и напипа малкия метален ключ.
В тази секунда задното стъкло се пропука и в купето взе да нахлува вода.
— Има три гайки на подвижната връзка около коляното — каза Дейвид. — Трябва да тръгваш. Дай ми ключа и се измъквай.
Понеже колата се беше преобърнала, заклещеният крак на Дейвид щеше да остане над водата, а главата му да потъне. Даже да успееше да го освободи, имаше вероятност да се удави, преди да го издърпа от купето.
Еди коленичи, издърпа панталона на Дейвид нагоре, напипа едната гайка и я развъртя, но усети, че водата залива краката й.
Видя, че главата му остана под водата. Кормилото също го притискаше и той не можеше да се надигне.
Пое дълбоко дъх, потопи се и докосна устните му. Отне му цяла секунда да осъзнае какво е намислила. Целуваше го, чудесно, но издиша и въздух в устата му. После развинти втората гайка, пое въздух и пак го даде на Дейвид.
Третата гайка заяде и тя се изплаши. В купето остана само няколко сантиметра въздух. Гмурна се и му даде още кислород, а той с жест й каза да се маха. Тя даже не поклати глава, беше загуба на време.
Издигна се, пое въздух и пак се потопи. Отвинти последната гайка и дръпна силно крака. Освободи го!
Извърна се към лицето на Дейвид, за да му даде знак да й помогне, но очите му бяха затворени и беше отпуснат. Изтласка се нагоре да поеме въздух, но колата беше пълна с вода. Въздух нямаше.
Дробовете вече я боляха. Пресегна се пред Дейвид и завъртя дръжката, за да спусне стъклото. Силите й се изчерпваха и почувства лекота в главата си, но успя да го избута навън. Течението го пое и Еди се паникьоса, когато тялото му изчезна от погледа й, но в следващата секунда повлече и нея.
Като стигна повърхността, пое дъх, после пак беше запратена под водата. Изплува отново, огледа се за Дейвид и го видя заплетен в коренища само на няколко метра от нея. Очите му бяха затворени, но поне главата му беше над водата.
Опита се да доплува до него, но течението я повлече в обратната посока.
— Хвани се. — Еди чу глас, извърна се и видя дълъг прът почти до главата си. Като че ли беше неподвижен, но нищо повече не разбра. Едва го достигна и се вкопчи в него.
— Помогни му — извика тя на човека, когото не виждаше. — При дърветата е, там!
Най-накрая зърна някаква фигура на брега. От стойката му заключи, че е старец, но очевидно беше силен, защото хвана Дейвид за яката и го повлече, сякаш бе голяма риба, която току-що е уловил.
Тя изглежда се държеше за нещо като останка от разрушен кей. Започна бавно да се придвижва към брега.
Чудеше се какво ли стана със сержант Клеър. Да не би старецът да го бе взел за мъртъв и да го бе зарязал? Ако се добереше до него навреме, може би щеше да успее да го спаси с някои съвременни методи.
— Хайде — чу мъж да вика. — Още малко и си на финала.
Ръцете я боляха, трепереше от студ и умора. Вдигна очи и видя сержант Клеър. Дъждът валеше така силно и лицето му беше така изцапано, че си помисли, че вижда привидение. Беше ли умрял и духът му й помагаше да се измъкне от разбеснялата се река?
— Хайде, Харкорт — викна той. — Довлечи се насам. Аз ще те поема, но съм доста отпаднал. Този път трябва сама да направиш нещо за себе си. Няма все аз да те спасявам.
— Ти ли? — успя да изрече. — Как ти… — Страшно се разгневи и започна да рита с дългите си крака, издърпвайки се по пръта. Но въпреки гнева и избликналата енергия силите й я напускаха. Вместо да се приближава, брегът като че ли се отдалечаваше. Примигна, но погледът й остана замъглен.
В следващия момент усети, че я поема силна ръка.
— Хванах те — чу в ухото си. — Спасена си. Пусни това нещо и ще те вдигна.
Тя се подчини, обгърна тила му и усети, че я изтегля от водата. Главата й клюмна към него и почувства още едни ръце.
— Мъртва ли е? — попита друг мъжки глас.
— Не — позна гласа на сержант Клеър. Той я носеше и накуцваше. Значи не го беше избавила от протезата, само я беше разхлабила.
— А ръката ти? — прошепна, като си спомни, че кървеше.
— Не мога да реша ръката ли ме боли повече, или кракът. Дилемата ме измъчва и ме пази да не припадна.
— Много добре — каза тя и се сгуши в него. Затвори очи и заспа.

 

* * *

 

На другата сутрин се събуди и установи, че се намира в меко легло и през един прозорец струят слънчеви лъчи. Главата я болеше, ръцете й бяха изранени, но не се чувстваше никак зле. Огледа стаята. Беше малка. Стените бяха облепени с тапети на цветя. Имаше две легла. Другото беше със старо одеяло и дебели възглавници. До една от стените имаше грамаден старинен гардероб, а до другата — тоалетна маса. Срещу нея беше прозорецът с дантелени пердета.
Като се надигна, усети леко замайване, но главата й се избистри бързо. Чу леко почукване на вратата и после влезе сержант Клеър с поднос в ръка. Дясната ръка му беше с превръзка през рамото.
— Събудила си се — каза с усмивка и после се съсредоточи да не изпусне подноса.
— Чакай да… — започна Еди и се накани да стане, но осъзна, че е само по камизола и гащета от изкуствена коприна в прасковен цвят. Дръпна припряно завивката до брадичката си. — Къде са дрехите ми?
— В кухнята, сухи и нетърпеливи да ги облечеш — отговори Дейвид и остави подноса в края на леглото. — И престани да ме гледаш, сякаш ще ти се нахвърля. Стеснителността ти е безпредметна.
Еди продължи да стиска завивката до шията си.
— Какво означава това?
Той седна на срещуположното легло, взе дебела препечена филия и започна да се храни.
— Ако няма да ядеш, ще омета всичко.
— Трябва да облека нещо — каза тя.
Той стана неохотно, отиде до гардероба и извади някаква мъжка риза. Беше огромна и износена, но Еди я взе и пъхна ръце в ръкавите. Чак тогава посегна към подноса и си наля чаша чай.
— Разкажи ми какво се случи. Къде сме. Кога ще вземем списанието и ще тръгнем?
— На кой въпрос да отговоря първо?
— На всичките наведнъж — отговори тя.
— Катастрофирахме вчера и сме в дома на Хамиш Трамбъл.
Еди замръзна.
— Изглежда, госпожа Петигрю е била абсолютно сигурна, че няма да минем по моста, и се е обадила на съсед, който да съобщи на стария Хамиш да слезе до реката да ни спаси.
— Но ти мина по моста — каза Еди, а гласът й прозвуча обидено. — Ако не беше онази крава…
— Която между другото е на Хамиш.
— Ако не беше неговата крава, щяхме да сме преминали без проблем.
— Благодаря. Същото казах и на Хамиш, но той не ми повярва. Според него не сме уцелили моста и сме се хвърлили право в реката. Каза още, че по-некадърен шофьор не е виждал.
— Трябваше да блъснеш кравата му — избъбри Еди с пълна уста.
— И аз мисля така. Остави, аз ще ти налея чай.
Дейвид й наля чай с лявата ръка.
— А със списанието какъв е случаят?
— У внучката му е, но никой не знае къде е тя.
Еди изпъшка.
— На колко години е, че й разрешават да излиза сама?
— На шестнайсет и работата й е спукана. На госпожа Петигрю е казала, че ще бъде при дядо си, на дядо си — че ще бъде на работа. Горкото дете. Като се появи, ще си изпати.
— А ние докога ще я чакаме?
— Ние — повтори Дейвид, стана от леглото и се приближи до прозореца. — Да ти обясня колко съществено е това «ние». Разбираш ли, Хамиш е малко старомоден и трябваше да го поизлъжа.
Той не прибави нищо повече и Еди взе да се досеща.
— Казал си му, че сме женени, нали?
— Или трябваше да се оженим на бърза ръка, или трябваше да спя в обора. Извинявай, но пухеният дюшек надделя пред сламата.
Помисли си как я измъкна от реката и недоволството заради едно легло й се видя глупаво.
— Добре, значи сме женени и… какво още?
Дейвид се обърна към нея с блеснали очи.
— Можеш само да си мечтаеш, войниче — каза тя.
— Ако желанията бяха… — започна той и без да довърши, отиде и седна на леглото срещу нея. — Изглежда, че Аги Мъглата се очаква вдругиден. А на нас ни остава само да се надяваме, че ще се появи със списанието.
— Нали не си казал на Хамиш?
— На стареца не съм казал нищо. Госпожа Петигрю се е досетила, че в списанието има толкова важна шпионска тайна, че съдбата на войната зависи от това, дали ще си го върнем. Тя… Защо ме гледаш така? Моля те, кажи ми, че това не е истина.
— Не знам — измънка Еди.
— Искам да ми кажеш всичко, без да скриеш и дума.
За около четири минути разказа малкото, което знаеше.
— Значи трябва да предадеш списанието на този човек…
— Доктор Себастиан Джелико.
— После ще го отведем в Лондон, откъдето ще го изпратят в Минесота или там някъде в Съединените щати. Правилно ли съм разбрал? — попита Дейвид.
— Така ми беше наредено.
— А адресът му и картата са в колата на дъното на придошлата река.
Еди се облегна на възглавниците.
— Аз запомних наизуст картата.
— Моля?
— Докато ти хленчеше отпред, че никой не иска да говори с теб, аз запаметявах картата. Надявах се да открия знаци в списанието и да запомня и тях, но не открих нищо.
— Хленчил! — Дейвид сякаш беше чул само една дума. — Ако и теб те болеше толкова много, и ти щеше да хленчиш.
— Какво ти има на крака? — попита Еди и в този момент си спомни как се гмурна под водата и развинти гайките и как го целуна, за да му даде въздух.
Очите им се срещнаха за миг и на нея й се стори, че той мисли за същото, но веднага извърна поглед и вдигна крачола на панталона си.
— Твоят генерал, този сатана, за когото работиш, реши, че здрав мъж ще буди съмнения по пътищата на Англия, и затова ме извади от строя.
Еди погледна протезата, не можа да се сдържи и прихна.
— Не виждам нищо смешно — отбеляза Дейвид. — Целият ми крак е в рани и… Ще престанеш ли да се смееш?
— Подозирам, че е искал да ме опази — продължаваше да се смее тя. — С нас, момичетата, които работим за него, се държи като султан и смята, че сме целомъдрени весталки.
Дейвид спря да се мръщи.
— Ами да, прибрал е под крилото си най-красивите от всички жени.
— Половината от тях са слабоумни. Наех една, която пишеше по сто думи на минута без нито една грешка, но старият булдог я уволни, защото била грозна. Каза, че грозните жени убиват като бомби.
Дейвид се разсмя.
— Не е ли онази, която работи при полковник Озбърн?
Еди кимна.
— Струва колкото три от момичетата на Остин.
— С изключение на теб.
— С изключение на мен — съгласи се тя, — но отказвам да се грижа постоянно за тях. Един ден едва не ме затрупа рухващ покрив, когато една от тях се върна да си вземе червилото. Казах й, че барутът е отличен като сенки за очи и съвсем скоро ще има предостатъчно, ако не се размърда. И знаеш ли какво? Тя ми повярва!
— Шегуваш се.
— Никак даже. Нали познаваш Лени?
— Ескобар! Видях го да изсипва барута от един патрон. Но не е бил за…
— Точно за това е бил.
Дейвид се разсмя и вдигна крака си върху леглото.
— В момента друго не ни остава, освен да чакаме Аги да се появи и да не е забравила някъде списанието. Подозирам, че междувременно Хамиш няма да ни остави да безделничим.
— Какво означава това?
— Спипа ме в обора тази сутрин…
Извърна се и на Еди й се стори, че се изчерви.
— А ти какво правеше в обора?
— Спомняш ли си кравата?
— Тази крава ще помня до смъртта си. И какво за нея?
— «Нея» тук е ключовата дума.
— О! — усмихна се Еди. — Накарал те е да я издоиш.
— И да почистя. С онова нещо, дето се нарича вила, изхвърлих тора.
Тя го погледна.
— Как смогна с една ръка и с този крак? Можеш ли да го движиш?
— Не. Изглежда, че подвижните връзки са ръждясали.
— Трябва да махнем тази протеза. Човекът има ли гаечен ключ?
— Няма — отговори тъжно Дейвид. — Не открих подходящ. Тази сутрин в четири часа отидох в обора, защото предположих, че по това време се доят кравите и се чисти на конете. Пробвах всички инструменти на стареца, но нищо не става. Винтовете са по-специални и са започнали да ръждясват. Случайно да си… нали се сещаш…
— За какво да се сещам?
— Да си прибрала в някой джоб малкия ключ, след като…
— След като ти спасих живота ли? Не — отвърна Еди. — Не ми мина през ум. Бях заета със стъклото и водата.
— Само питам.
Отвън някой извика високо:
— Клеър! Там ли си?
Дейвид завъртя очи.
— Предпочитам да съм на фронта, отколкото да се разправям с този старец. Казвам ти, Остин е душичка в сравнение с него.
— Ставам. Ще видя с какво да помогна.
— По-добре отсега да те предупредя. Той очаква да готвиш.
Еди пребледня и отново се зави.
— Не умея да готвя.
— Не умееш да готвиш!
— Защо се чудиш? — сряза го тя. — Израснала съм в дом с готвачка. Нямам представа какво се прави в кухнята. Храната се сервира пред мен в чиния. Не мога даже чай да запаря.
— Наистина ли? — Дейвид като че ли се зарадва и започна да се усмихва все по-лъчезарно.
— Какво толкова смешно има, сержант Клеър?
— Аз мога да готвя.
— Можеш да готвиш ли? — смая се тя.
— А сега кой е консервативен? Майка ми е италианка. Мога да готвя. Да му кажем, че не си добре и не бива да ставаш, затова ще готвя аз.
— А кой ще дои кравата?
— Старият Хамиш. Когато ни няма, той я дои.
— Да не би да намекваш, че съм само една жалка, слаба жена, която за нищо не я бива. Така ли? Да си лежа и нищо да не правя!
— Освен ако можеш да доиш и да чистиш обор, друго няма какво да правиш.
— Като става въпрос, може да се каже, че съм израснала на гърба на кон.
— Разбира се, богатото момиченце. Кухнята е под достойнството ти, но в конюшнята се правиш на конярче.
— Наистина по-противен човек не съм срещала.
Той стана и като я гледаше, се запъти към вратата.
— А ти, госпожице Едилин Харкорт, си най-красивата, най-интелигентната, съобразителна и храбра жена, която съм срещал. И между другото, възнамерявам да се оженя за теб.
Той излезе, като остави Еди зяпнала от изумление.

 

* * *

 

— Ръцете ти са изранени — каза Дейвид, като разглеждаше мехурите по дланите й. — Какво те прихвана, та се нахвърли да работиш толкова?
— Не знам — сви рамене тя. — Чувствам се много добре. Обичам да бъда на открито. Постоянното писане на пишещи машини ме изморява.
Бяха в кухнята на Хамиш Трамбъл и стаята изглеждаше съвсем различно от сутринта. Дейвид недоволстваше, че Еди се е преуморила, но сам той изтърка всеки долап и всяка тенджера. Печката гореше и той готвеше. Беше топло и миришеше прекрасно.
— Не си бездействал — отбеляза тя и трепна, когато той докосна изранените й ръце.
— Не съм, но старецът ми се притече на помощ — каза Дейвид, което беше толкова абсурдно, че и двамата се разсмяха.
— Къде е сега?
— Съсипах го, като видя, че избивам масло — добави, взе малко масло и намаза ръцете й.
— Масло! Можеш ли да правиш масло?
— Разбира се. Откъде смяташ, че се е появило?
— Дръпваш кравата за опашката и го изпомпваш — отговори тя.
Дейвид се разсмя.
— Не съм селянин, но знам какво да правя. Опитай това.
Гребна с дървена лъжица сос, който къкреше в тиган на огъня.
— Много вкусно. По-вкусно нещо не съм хапвала. Какво е?
— Сос за макарони.
— За какво?
— За спагети — каза той. — Вие, американците, наричате всички видове макарони спагети. Ще хапнем ли?
Тя се изправи бавно. Тази сутрин прегледа гардероба и намери панталони, които горе-долу й ставаха. Бяха достатъчно дълги, но в талията й бяха широки, затова проби дупка в колана. С Дейвид се разсмяха, че и двамата са принудени да носят панталони не по мярка.
Еди прекара деня навън, а той в къщата. Установиха бързо, че малкият чифлик е съвсем западнал. Повечето стопанства бяха занемарени, тъй като работоспособните мъже бяха на война, но това беше направо изоставено.
На сутринта тя се запозна с Хамиш, но вместо сърдит старец, какъвто го описа Дейвид, видя по-скоро тъжен човек.
— Не го питай нищо — прошепна на Дейвид. — Няма да понеса отговора.
Толкова много хора бяха загубили обичните си близки и Еди не можеше вече да издържа ужасните им истории.
— Добре — съгласи се той.
Тя намери кокошарника и взе няколко яйца. След закуска се зае да го почиства. Както отбеляза Дейвид, от кухня не разбираше, но докато растеше, обичаше да се занимава с конюшните и кокошарниците в имението «Едилин».
Като се прибра за обяд, кухнята блестеше и Дейвид тъкмо изваждаше хляб от фурната. Беше свършил всичко с една ръка и тя му се усмихна признателно.
След като се наобядваха, започна да поправя кокошарника. Един от коловете на оградата беше паднал и тя беше рухнала. Нямаше какво да спре изгладняла лисица. Надигна се вятър и Еди искаше да поправи оградата, преди да завали.
По едно време се зададе Дейвид със своята странна походка. Помогна й да закопаят наново кола и да наредят камъни покрай оградата.
— Прибирам се — викна той, понеже вятърът свистеше. — И ти не стой дълго навън.
— Няма.
Но после продължи да се занимава с кокошарника.
Не почувства колко е изранила ръцете си, преди да свърши работа. До залез-слънце и оборът, и кокошарникът бяха поправени и почистени.
Едва когато влезе в кухнята, осъзна, че е изморена до смърт. Дейвид само я погледна и се захвана да й помогне. Изми ръцете й и ги намаза с масло.
— О, не, недей — каза той, когато тя почти заспа на стола. — Трябва да се нахраниш.
— Говориш също като майка ми.
— Ще го приема като комплимент — отвърна той и й сервира огромна порция домашно приготвени макарони със сметанов сос. — Искам да изядеш всичко и да изпиеш млякото. Имаш нужда от сили.
— Да, сър — израпортува тя. Беше толкова изтощена, че не се хранеше както обикновено с изправен гръб и се усмихна при мисълта какво ли щеше да каже майка й, ако видеше отнякъде дъщеря си.
— Ще ми кажеш ли защо се усмихваш? — попита Дейвид, сервирайки и на себе си.
— Замислих се за моето семейство.
— Разкажи ми за тях. Богати плантатори, а?
— Някога са били, но с богатството е свършено. Едно време сме притежавали цял един град, но…
— Но какво?
— Няма значение. Като че ли е било преди цяла вечност. Тези спагети са фантастични. Не си ли се замислял да отвориш ресторант?
— Няма ли някой ден да дойдеш в Ню Йорк? Там на всеки ъгъл има италиански ресторант.
— Той добре ли е? — пошушна Еди, кимайки към затворената врата на спалнята на Хамиш.
— Като съдя от хъркането, спи цял ден. Или пък някой е хвърлил ръчна граната.
— Ужасен си — усмихна се тя. — Човекът е изтощен. Не забравяй, че спаси живота и на двама ни.
— Хм! Знаеш ли как ме свести?
— Видях да те извлича на брега и се надявах, че не си умрял.
— Блъсна с крак корема ми.
— Какво?
— Ето така — показа Дейвид, като тропна силно със свободния си крак по пода. — Ужас! Едва не се задавих, като започнах да повръщам вода и обеда на госпожа Петигрю.
Еди се помъчи да не се разсмее, но в края на краищата прихна.
— А пък ние се чудим защо Аги не иска да се прибира у дома.
— Ако живеех с него, щях да постъпя в армията, даже да съм шестнайсетгодишно девойче.
— О, стига, не е толкова лош.
— Не си прекарала целия ден с него. Трябваше да го чуеш как негодува, докато поправяше курника.
— Кокошарник.
— Курник или кокошарник, все едно — отбеляза той.
— За мен какво каза?
Той поклати глава, като че ли не му се вярваше.
— Каза… — Сниши гласа си. — Каза, че ако имал жена като теб, нямало да стои мирен и да мие пода, поне не с парцал.
— Не вярвам.
— Честен кръст — закле се Дейвид и се прекръсти. — Искаше да ти помага, но аз го убедих да се откаже.
— И как успя?
— Първо му показах юмрука си, после впих очи в мършавото му лице.
Еди се разсмя високо и сложи ръка на устата си.
— И кой е по-лош? Ти или той?
— Аз, но той е по-стар и има по-богат опит.
Дейвид забеляза, че очите й се затварят, хвана ръцете й, изправи я и се озоваха съвсем близо един срещу друг. За миг сънливата им отпуснатост се изпари и застинаха напрегнато.
— Стоплих ти вода — каза Дейвид и напрежението изчезна. — Измий се, доколкото е възможно. Пък ако искаш, съблечи се гола, аз ще те крия с кърпа.
Тя се засмя и също се отпусна.
— Не, благодаря. Ще измия само лицето и ръцете си, а другото — когато имам вана. Толкова съм изморена, че никак не ме интересува дали съм кална или прашна.
— Харесвам естествени жени.
— Мисля, сержант Клеър, че харесваш всякакви жени.
— Така ли мислиш? В случая грешиш много. Измий се и не бързай. В това време ще проверя дали дрехите, които метнах на простора, са изсъхнали.
Еди се изми набързо, защото наистина никак не се притесняваше дали е мръсна, отиде в тяхната спалня и затвори вратата.
Започна да се съблича, гледайки двете легла. Беше изумително как десетина часа тежка физическа работа могат да повлияят на човек. Само допреди два дни, ако й кажеха, че ще спи в една стая с войник, щеше да отговори, че предпочита да спи под дъжда. Но сега й се струваше напълно в реда на нещата Дейвид (не сержант Клеър, а Дейвид) да спи в същата стая.
На стола до леглото беше преметната чиста нощница и тя знаеше, че Дейвид я е приготвил за нея. Вероятно беше на Аги и светеше от чистота, а Еди се чувстваше толкова мръсна, че за малко да не я облече, но все пак я нахлузи. Сви се в леглото и заспа на секундата.
Събуди се от внезапно раздрусване. В стаята беше тъмно и се паникьоса. Сигурно започваше бомбардировка! Трябваше да намери момичетата!
— Шшт — прошепна й Дейвид. — Аз съм, заспивай.
Тя се подпря на лакът, взирайки се в тъмното.
— Светни лампата.
— Тук няма електричество — напомни й той.
— О, вярно — промърмори тя и си легна. — Хамиш.
— Точно така — прошепна утешително той. — Заспивай.
Заспа, но се събуди отново, когато нещо пак се блъсна в леглото й, и седна.
— Извинявай — каза Дейвид. — Проклетата протеза е, а леглата са много близо едно до друго. Щом се обърна и удрям твоето. Хайде, заспивай.
Този път Еди се беше разсънила.
— Ще донесеш ли фенера?
— Защо?
— Искам да видя крака ти.
Дейвид позамълча, преди да проговори:
— Кракът ми е добре, особено след като чух гласа ти.
Еди седна в леглото.
— Утре аз ще готвя, а ти ще доиш кравата и ще събираш яйцата.
— Убеди ме — каза той, излезе и след минутка се върна с фенер. Беше гол до кръста и бос, носеше само прекалено големите панталони. Остави фенера на масичката между двете легла.
— Сега какво?
— Събуй ги — нареди Еди, стана, отиде до гардероба и извади старата риза, която бе облякла сутринта. Като съдеше по дрехите, Аги беше по-нисичка и по-пълничка от Еди, поради което деколтето на нощницата се разтваряше при всяко нейно движение.
— Обожавам тази нощница — каза Дейвид, разкопчавайки панталоните си.
— Мирувай, иначе ще кажа на Хамиш истината и ще спиш в кухнята, при това на пода.
— Заплашваш да ме накажеш, ако не си събуя панталоните в присъствието на най-красивата жена на света! Жената, за която ще се…
— Стига толкова — прекъсна го тя, но се усмихваше.
Той свали панталоните си. Опита се да се пошегува, но тя беше ужасена от гледката и не й беше до смях. Кракът му беше изранен. Подплънката се беше свлякла и острите метални части се впиваха до кръв.
— Обичам генерал Остин — каза Дейвид.
— Бъди сигурен, че ще го уведомя — отговори тя гневно. — Не ставай. Аз ще потърся с какво да почистя раните.
— Целият съм твой, сладурче — промърмори Дейвид, облегна се на възглавниците и заспа веднага. Като се събуди, Еди седеше на стол до леглото, на масичката имаше съд с гореща вода и тя се опитваше да почисти раните и да ги превърже.
— Боли ли? — попита нежно.
— Не много — отвърна той, но тя виждаше, че лъже. Не можеше да си представи какво е изпитвал през целия ден, докато острите краища са се впивали в плътта му.
Отиде до гардероба, извади още една стара риза и започна да я дере на ивици.
— Раните са дълбоки и в някои се е забил металът, така че ще те боли. Ще увия острите ръбове с ленти. Ще го понесеш ли?
— Ще се постарая.
Като започна, забеляза колко много го боли и реши да отвлече вниманието му.
— Разкажи ми за семейството си. Колко братя и сестри имаш?
— Осем. Аз съм второто дете, но… — Заболя го и пое дъх. — Бенерман. От мен е по-голям с една година. Грижи се за всички. Най-хубавото е, че… — Дейвид замлъкна, когато тя измъкна едно метално крайче и се откъсна и малко кожа.
Еди си помисли, че ще бъде по-полезно, ако сама разказва.
— Моят брат Бъртранд беше най-мързеливият човек на света.
— Ох, нима? И колко мързелив беше?
— Като беше на три годинки и видя подаръците си под коледната елха, попита: «А кой ще ги отвори?».
Дейвид издаде някакво сумтене, което заприлича на смях.
— И по-опашати лъжи съм чувал.
— Като стана на шест, татко му купи велосипед и го изведе да го научи да кара.
— И?
— Бъртранд веднага завъртя педалите, татко тичаше до него и го държеше, а брат ми балансираше идеално. Но щом баща ми го пусна, колелото спря и Бъртранд попита защо е спряло. Татко му каза, че трябва да натиска педалите, и тогава брат ми изостави велосипеда на улицата и никога повече не се качи на подобно нещо.
Дейвид потрепваше, когато тя докосваше раните му.
— Хубаво, но и по-опашати лъжи съм чувал.
— Когато беше на дванайсет, татко ни заведе за пръв път на ресторант и ни поръча пържоли. Щом сервираха на брат ми, той я погледна и попита как да я яде. Татко му показа как да нареже месото и после как да го сдъвче. Брат ми повика сервитьора и си поръча картофено пюре.
— Чудесно — каза Дейвид, — но съм чувал къде-къде по-опашати лъжи.
— Когато беше на шестнайсет, майка ми уреди да отиде на танци с едно много мило момиче. Трябваше да я вземе в шест следобед. В шест и половина седеше в гостната и татко го попита защо не е отишъл на среща. Брат ми каза: «Защото още не е дошла да ме вземе».
Дейвид се разсмя.
— Всичко това е лъжа, нали?
— Нито една дума не е лъжа.
— Как е оцелял? Какво е правил? Как е завършил училище?
— Брат ми беше блестящ като млад. В училище хващаше някой да му разкаже дадена книга и пет минути по-късно беше готов да разисква и да спори върху темата. Обожаваше да си седи и да разговаря. И да клюкарства. Познаваше целия град и всички му споделяха тайните си.
— Предполагам, че не е на война.
— Блъфира. Дюстабан. — Еди подпъхна внимателно една превръзка и Дейвид изохка. — Искаш ли да ти разказвам още?
— Да — изрече той през зъби. — Нещо за Остин, но по-злобно и пикантно.
— Ще ти разправям само историите на Бъртранд. Да ти разкажа ли защо не отиде на собствената си сватба?
Дейвид отвори широко очи и я погледна.
— Разправи ми.
— Майка ми уреди всичко. Бъртранд видя момичето, съгласи се, че става, и това беше достатъчно и за момичето, и за майка ми.
— Брак за пари и аристократично име, нали?
— Вече ти казах, че пари нямаше. Но, да, името беше налице. Майка ми, изпълнена с трепет, с месеци подготвя най-богатата сватба, каквато градът е виждал. Баща ми ипотекира старата къща за целта. Вечерта преди сватбата татко отиде в стаята на сина си, за да го подготви за първата брачна нощ.
— Брачната нощ — прошепна Дейвид. — Тази история най-много ми харесва. Може би най-много от всички истории, които съм чул, откакто съм жив.
— Никой не разбра какво по-точно е казал баща ми, но цялата къща чу Бъртранд да крещи за първи и последен път през живота си. Викаше: «Трябва да направя какво?».
Дейвид се разсмя.
— Хвана ме натясно. Тази вече не е опашата лъжа, а най-невероятната история, която съм чувал. Какво се случи по-нататък?
— На другия ден Бъртранд остана вкъщи и никой не успя да го накара да помръдне.
— А булката?
— Дойде на своята сватба, която не се състоя. Горкото момиче. Семейството й беше така унизено, че шест месеца след случая се преместиха в Атланта.
— А брат ти какво обяснение даде?
— Никакво. Доколкото знам, никога не спомена този ден. Какво правеха другите хора, не го засягаше.
— А майка ти?
— Престана да се опитва да направлява живота на сина си и баща ми каза, че това почти си струвало разходите по сватбата.
Дейвид вече се смееше от сърце и междувременно Еди свърши да го превързва. Най-после, ако съдеше по очите му, беше готов да заспи спокойно. Зави го и си легна.
Когато той прошепна: «Лека нощ», тя се усмихна и заспа.

 

Двайсета глава

 

Джослин се смееше, когато Люк свърши да чете.
— Ще ми се да бях познавала Бъртранд.
— Той щеше да те хареса.
— Наистина ли? — възкликна тя поласкана.
— Оставяш вратата си отворена и цял ден влизат и излизат хора. Храниш всеки, който намине, и винаги намираш време да изслушваш някой нахалник. Да, с Бъртранд щяхте да бъдете страхотен екип.
— Не съм такава — отрече тя. — Аз съм…
— Каква си? На госпожица Едилин ли приличаш? Студена и безсърдечна, както я описа онази медицинска сестра.
— Ще изпратя на тази жена копие от разказа и ще видим дали няма да промени мнението си. — Джослин се умълча, седна и се загледа в езерото. — Замислих се, че госпожица Еди го е загубила. Била е на война, заобиколена от мъже, които са лудеели по нея, но тя е чакала истинската любов и когато я е открила…
— Той бил убит — допълни тихо Люк. — После госпожица Еди била тежко ранена. Питам се дали заради това не се е омъжила и не е имала деца.
— Намекваш, че не е могла да има деца ли?
— Не зная. Изгарянията й какви са били?
— Докато почина, й помагах да се облича. Белезите й бяха от коленете надолу. Мисля, че нагоре тялото й не е било засегнато от огъня. Разказвала ми е, че през онзи ден било много студено и хората били дебело навлечени. Двама войници се хвърлили върху нея и задушили пламъците с грамадните си шинели. В противен случай щяла да изгори като факла, понеже била залята с бензин.
— Хвърлили се върху нея — поклати глава Люк. — След това Дейвид бил убит.
— Да. Търсила го от болницата. Постоянно я местили от една в друга, докато чакали да умре.
— Отписали ли са я?
— Да — отговори Джос. — След нещастието развила жестока инфекция. Със седмици поддържала висока температура. Мисля, че генерал Остин се намесил и я върнали в Щатите, въпреки че вече не работела за него.
— Тя ли го е напуснала? Как мислиш, дали му е казала, че не може повече да понася противния му характер?
— Не зная. Не съм я питала, защото тя никога дори не загатна, че той е бил труден човек. Знам само, че когато пострадала, е била в Англия, но вече не е служела при генерал Остин. Предполагам, че е продължила военната служба, иначе е щяла да се върне в Едилин.
— Нима?
— Защо се съмняваш?
— А защо да се връща в Едилин? Какво е щяла да завари? Стара къща, чиято поддръжка е истинско бреме, и брат — мерило за мързел.
— И твоя много щастлив дядо — допълни Джос.
— Да, и моят много щастлив дядо, който развалил годежа с Еди на другия ден след нападението над Пърл Харбър.
— Дядо ти обясни ли каква е причината да развалят годежа си?
— Да. Когато ходихме в Ричмънд, ми каза, че осъзнали колко са близки и повече нищо нямало да открият един за друг. Дядо и Еди установили, че са ентусиазирани от идеята да отидат на война и че безупречният им живот не е дотам безоблачен. Госпожица Еди казала на дядо, че ще бъдат съсипани, понеже бъдещето, както са си го представяли, нямало да бъде същото. Тя му върнала пръстена, стиснали си ръцете, щастливи, че били свободни.
— И никога на никого не съобщили.
— Градът щял да потъне в скръб. Войната била надалеч. Двамата били заедно, откакто се родили.
Джос се извърна и го погледна, както се беше изтегнал на одеялото с ръце под главата.
— Радвам се, че не те познавам, откакто съм се родила.
Той направи жест, сякаш ще вземе ръката й, но се отказа.
— Джослин… — започна, но се отказа и млъкна. — Още ли мислиш, че съм като баща ти?
— Защо тази идея толкова те тормози?
— Кой би искал да прилича на бащата на своята изгора?
Старинната дума «изгора» я очарова и тя почувства лека тръпка.
— Колкото повече слушам историята на госпожица Еди, толкова повече се убеждавам, че приличам на нея. И на майка си. Ние като че ли харесваме мъже, които… — Замълча, понеже не намери думи да продължи.
— Които не са адвокати ли? — попита Люк. — Твоята майка се е влюбила в слуга, госпожица Еди — в автомонтьор, а ти харесваш градинаря.
Под привидно равния тон тя почувства гнева му.
— Люк, не това исках да кажа.
— Готова ли си да тръгваме? — попита той и стана.
Джослин се изправи.
— Сърдиш ли ми се?
— За какво? За това, че ми каза, че ме харесваш, независимо кой съм и с какво се занимавам. Ами ако стана лекар като дядо си? Тогава ще ме харесваш ли повече?
— Не, но ще мога да си купя мебели за тази огромна къща — усмихна се тя.
Но Люк не се засмя.
— Значи въпросът опира до пари. Щом Рамзи се върне, възнамеряваш да хукнеш при него, защото е богат ли?
— Само се пошегувах — извини се Джос. — Никога няма да се омъжа заради пари.
— Сигурна ли си? Може би моят братовчед ти е повече по сърце, защото може да ти осигури живот, за какъвто си мечтаеш. Ваканции в Ориента, бавачки за децата, сребърни прибори. Това ли е важното за теб?
Той тръгна и Джос го хвана за ръката.
— Ако зависеше от мен, щях да се задоволя с ранчо с две спални и щях да пиша, докато децата спят. Но госпожица Еди ми завеща тази къща и…
— Госпожица Еди! — каза Люк. — Само за нея ли мислиш? За нейния живот, не за своя!
— Разбира се, че не! Мисля за моя живот, но госпожица Еди твърди, че Рамзи е идеалният мъж за мен.
Щом изрече това, сложи ръка на устата си.
— Какво е казала?
Джос взе раницата си и започна да прибира нещата в нея.
Той я хвана за ръката и я накара да се обърне към него.
— Държа да знам за какво говориш. Кога ти е разказвала за Рамзи?
— В писмото, което ми беше оставила заедно със завещанието. Не я познаваш, но тя имаше страхотен усет дали влюбените ще останат заедно, или ще се разделят, и според нея в Едилин живеел идеалният за мен мъж.
Люк пусна ръката й и отстъпи крачка назад.
— И този мъж моят братовчед Рамзи ли е?
— Да — призна Джослин, — но тя не те е познавала. Тя…
— Абсолютно сигурно не е познавала и Рамзи — почти викна Люк. — Знаела е само парите му и потеклото. Не ти ли е минавало през ум, че си част от сделката между Александър Макдауъл и госпожица Еди? Може би се е опитала да благодари на чичо Алекс, като даде на неговия наследник старинното имение, за което е мечтал цял живот.
— Тази идея е нелепа.
— Живееш отскоро тук. Нима смяташ, че е невъзможно?
— Не зная. — Джос запуши ушите си с ръце. — Не искам да слушам повече.
Той не прибави нищо друго, тя свали ръцете си и го погледна. Люк сякаш очакваше някакъв коментар, но на нея не й идваше наум как да отговори на обвиненията му.
— На госпожица Еди ли възнамеряваш да посветиш целия си живот? — попита Люк. — Живееш в къщата й и ще прекараш живота си, пишейки за нея и четейки за нея. Като че ли само тя е в мислите ти. Ще се омъжиш ли за човек, когото не обичаш, само защото тя е пророкувала така?
— Не — отговори Джос. — Изопачи всичко. Освен това никой не е пожелал да се омъжа за него.
— Но ще пожелае и ти го знаеш. Тръгваме ли?
— Да — отвърна, но всъщност й се искаше да останат и да обсъдят въпроса. Беше такъв прекрасен ден, с тази любовна история, която започна, но денят завърши с караница.
Щеше да му каже, че не иска да тръгват, но блесна светкавица, прогърмя гръмотевица и плисна пороен дъжд. Джослин се огледа инстинктивно за някакъв заслон, но Люк извади от раниците мушами. Помогна й да облече нейната и междувременно метна своята върху главата си.
— Да се измъкваме оттук — надвика той дъжда. — Можеш ли да ходиш?
— Да.
— Стъпвай зад мен.
Той вървеше с широки крачки и тя трудно го догонваше. Като стигнаха до камионетката, Люк отвори вратата, тя се качи и той заобиколи тичешком да се качи от другата страна.
— Ще ме чуеш ли? — попита тя, докато той палеше мотора. — Няма да се омъжвам за никого. Извинявай, че говорих толкова много за госпожица Еди. Съжалявам, че ти казах какво ми е написала.
Той кимна рязко, без да я поглежда, изкара автомобила от паркинга и след минути закова на алеята пред къщата в имението «Едилин».
— Докога ще ми се сърдиш? — попита тя почти разплакана.
Изведнъж Люк се пресегна към нея, обгърна тила й, притегли я и я целуна дълго със страст, каквато до този момент не беше чувствала.
Когато я пусна, Джослин не отвори очи.
— Забрави за Рамзи — каза Люк. — Двамата страшно си приличате и ще се намразите.
Тя усети, че той пак се пресяга, и се приготви за още целувки, но той отвори вратата.
— Влизай вътре и се изкъпи в гореща вана. Ще замина за няколко дни, но когато се върна, ще взема от дядо следващата част от историята на госпожица Еди.
— Добре — каза тя и слезе от колата. Затвори вратата и се прибра.

 

Двайсет и първа глава

 

Следващия ден, петък сутрин, Джослин седеше в кухнята и пиеше чай, когато Тес влезе и ахна.
— Изплаши ме — каза и отиде до хладилника. — Защо си тук?
— Доколкото ми е известно, живея в тази къща.
— О, боже, тази сутрин сме кисели. Да не сте се скарали с Люк?
— Не, разбира се, че не — отрече Джос, но главата я болеше от безсънната нощ. Думите на Люк, гневът му, даже неочакваното му заминаване, я тревожеха.
— Рамзи се връща днес — съобщи Тес. — Самолетът му каца в Ричмънд в десет, затова предполагам, че ще се появи по обяд. Снощи ми се обади и ме разпита подробно за теб и Люк.
— Защо не се обади на мен? Ако иска да разбере нещо за мен, мен трябва да пита.
— Тази сутрин си в лошо настроение. И за какво се скарахте с Люк?
— Вероятно заради Рамзи — обади се Сара от вратата. — Люк и Рамзи се дърлят, откакто са се родили. А сега си имат и Джослин, за да си мерят силите.
— Аз не съм…
Толкова пъти беше казвала думата, че й беше омръзнало.
Сара извади от хладилника картонена кутия с яйца от нейното семейно стопанство.
— Ще направя бъркани яйца. Някой иска ли?
— Да — каза Тес. — Опържи по-голямо количество, защото Джим ще дойде всеки момент. Знаеш как яде.
Джослин седеше насред своята кухня и гледаше двете жени, които шетаха насам-натам, и си спомни как Люк й каза, че къщата й е като бар. «Какво толкова лошо има?» — зачуди се. Само защото неговата беше залостена като затвор, не означаваше, че и нейната трябва да бъде такава.
— Защо си толкова мрачна? — попита Сара. — Люк къде е?
— Защо от първия миг, в който стъпих в този град, ме причисляват или към Рамзи, или към Люк? Не мога ли да бъда само аз?
Приятелките й се спогледаха.
— Защо не дойдеш днес с мен в града да те заведа в новия ми магазин? — попита Сара. — Потъна в твоята работа и не си го виждала още.
— И ти беше погълната от работа — каза Джослин. — С мъж, когото обичаш, нова работа и всичко останало, сигурно си много щастлива.
— Хайде, ела и поостани днес с мен и Грег — настоя Сара. — Ти не го познаваш, той е страхотен.
— Грешката не е на Джос — подхвърли Тес. — Вие сте или в леглото, или в магазина. Нямате време за нищо друго.
— Явно ревнуваш — каза Сара, едва поглеждайки Тес.
— Ха! — възмути се тя. — Не ревнувам. Само защото вие двамата…
— Момичета! — долетя глас откъм вратата и Джим влезе, натоварен с пазарски торби.
Джослин не издържа. Остави чашата си и се качи в спалнята. Поне горният етаж беше извън обсега на хората, които се мотаеха из къщата, влизаха и излизаха.
Седна в края на леглото и взе двете снимки в рамка — от едната страна Дейвид на госпожица Еди, от другата — прекрасната Едилин Харкорт. Завиждаше й, че е знаела кой мъж иска.
На вратата се почука тихо, тя вдигна поглед и видя Сара.
— Здрасти. Имаш ли нещо против да вляза.
— Не — каза Джос. — Аз тъкмо си…
— Имаш ли нужда да поговориш с някого?
— Да. Не. Не знам. Тъкмо си мислех…
— Мъже — помогна й Сара. — Те са в дъното на нещата и така ще бъде винаги. Мъже.
— Ти се запозна с един, влюби се безумно, така че какво знаеш за проблемите с мъже?
— Повече, отколкото предполагаш, и независимо от онова, което намеква Тес, между мен и Грег има много повече от секс и бизнес.
— Сигурна съм, че е така.
Сара се отпусна на леглото и се подпря на лакти.
— Кажи ми сега какво ти направиха моите скапани братовчеди и ще ти изясня всички въпроси. Ако познавам добре някого на този свят, това са моите братовчеди.
— Не ми ли каза, че Люк е много по-голям от теб и ти почти не го познаваш?
— Тази легенда разправям на чужди хора — позасмя се тя. — Но се надявам, че вече сме приятелки. Стана ясно на приема у Вив.
Джослин изстена:
— Не ми напомняй. Бел се появи почти полугола и засенчи цялото общество, ние с теб се измъквахме крадешком като крадли, а на Люк…
— Да, бе — продължи мисълта й Сара, — на Люк знаем коя. Казал ти е, надявам се, че сложи край. Упълномощил е Кен от кантората да анулира брака.
— Каза ми.
— В най-скоро време няма да бъде вече женен. По закон, но в действителност той никога не е бил женен, така че какъв е проблемът?
Джослин се хвана за главата.
— Аз съм проблемът! Доколкото знам, мога да избирам между двама невероятни мъже, но не съм сигурна дали те ме искат и дали в случая не се перчат кой е по-страхотен мъжкар.
— А кой от двамата ти разтуптява сърцето?
— Люк.
— С кого копнееш да прекарваш всеки миг от деня?
— С Люк.
— С кого си представяш дом и деца?
— С Рамзи.
— Божичко! — въздъхна Сара. — Наистина имаш проблем. Трябва да решиш и да се спреш на един от двамата. Не можеш да се люшкаш от единия към другия.
— Не че някой от двамата ме е помолил… Как се казва, когато човек има постоянна приятелка? Да ходи с мен.
— Люк няма да продума, преди да се анулира бракът му.
— Ами Рамзи?
— Има вероятност да се върне с годежен пръстен. Харесва помпозните жестове.
— Но аз почти не го познавам.
— Интересно — отбеляза Сара. — Чудя се какво ще кажеш, ако Люк се върне с подарък за теб.
— Къде е той? Къде отиде? Замина извън града, а аз дори не зная къде е?
Сара седна и я погледна.
— Ти си въобразяваш, че се колебаеш помежду двамата мъже, но според мен си решила вече. Люк заведе ли те на екскурзия?
— Да.
— До някакво езеро ли?
— Да. Бяхме там, хапнахме сандвичи и се редувахме да четем разказа на госпожица Еди. Сара, трябва да го прочетеш! По-романтична история не съм чела.
Сара се изправи.
— Знаеш ли какво за мен е романтично? Начинът, по който накара братовчед ми да се усмихва. Люк може да се държи грубо, но зад привидната му грубост се крие много чувствителна душа. Ожени се за жена, която не обичаше, само защото носеше неговото дете. Колко нежност има в подобна постъпка! Той й помогна да започне кариерата си на манекенка, а тя му се отплати с…
— Зная с какво — допълни Джослин, — с аборт.
— Кой ти каза?
— Доктор Дейв.
— Боже мили, ама ти доста си се прочула. И доктор Дейв сподели с теб личните проблеми на внука си!
— Да. Какво толкова?
Тя се загледа в Джослин.
— Знаеш ли какво? Мисля, че си жестоко влюбена в Люк и са ти потънали гемиите, защото го няма само от няколко дни.
— Да съм влюбена ли, това е последното нещо, което може да ми се случи. Откога познавам Люк? Два месеца ли ще станат?
— От колко време е познавала твоята скъпоценна госпожица Еди мъжа на живота си, преди да се влюби и да го заобича?
— От няколко дни.
— Видя ли? Искам от теб да се гримираш, да си прибереш косата с една от твоите панделки и да прекараш деня с мен и Грег в новия магазин. Трябва да се махнеш от тази къща, от историята, по която си се вманиачила, да поговориш и с други хора, освен с моите братовчеди.
— Това възможно ли е в този град?
— Много смешно — сряза я Сара, — но иронията няма да ти помогне. — Хвана я за ръка и я накара да се изправи. — Стегни се и да вървим. Толкова работа имам, че не зная откъде да започна.

 

* * *

 

— Не, не от там — говореше Грег Андерс на Сара, — оттук мини.
Джослин седеше на пода с кръстосани крака и боядисваше долния край на една от стените в магазина. От часове беше с двамата, наблюдаваше ги и само едно й се въртеше в главата. Грег предизвикваше у нея желание да намери Люк и да хукне към него с отворени обятия. Обаче не разбираше как сладката Сара харесваше такъв деспотичен мъж.
Магазинът щеше да стане красив. Бил е пълен с мебели втора употреба и Сара й разказа, че собственикът бил толкова престарял, че рядко го отварял, пък и тогава заспивал.
— Хората оставяха на тезгяха чекове и пари и си взимаха, каквото им харесваше. Щом забележеше, че влизат туристи, мама изпращаше някой от доставчиците да пази да не откраднат нещо.
— И вие го купихте — оглеждаше се Джослин. Беше просторен и след пребоядисването и ремонта на пода щеше да стане изискан.
Малко след тях дойде и Грег, сграбчи Сара през кръста и я целуна така, както според Джослин хората се целуваха насаме. Но тя като че ли нямаше нищо против.
— Джослин дойде да ни помага днес — каза момичето, когато най-сетне престанаха да се целуват.
Както беше прегърнал здраво през кръста Сара, сякаш искаше да се знае от всички, че тя му принадлежи, Грег така преценяващо изгледа Джос, че тя едва се сдържа да не се намръщи.
— Значи ти си господарката на градския палат — отбеляза той. — Искаш ли да го продадеш?
— Престани! — засмя се Сара. — Ще си помисли, че говориш сериозно.
— Аз говоря сериозно — каза той, без да сваля очи от Джослин. — Продай го на мен и Сара и ние ще го превърнем в туристическа атракция.
— Ще престанеш ли? — намеси се отново Сара, но се смееше, сякаш онова, което говореше Грег, беше много смешно.
— Смятам да запазя къщата — усмихна се насила Джос.
— Е, Джослин — продължи той, като пусна Сара, — какво ще кажеш да ти възложа малко бояджийска работа? Ами да, освен ако като господарка на голямо имение не смяташ, че си твърде изискана за такава работа.
— Грег! — предупреди го Сара.
— Всичко е наред, Джослин знае, че се шегувам, нали, Джос, сладурче?
— Да, бе, да — смънка тя. — Страхотни шеги!
През следващите три часа той влизаше и излизаше, без да обяснява къде се губи, а двете жени боядисваха.
По едно време Сара се залови да пробива дупки с бургия, за да сглоби някаква дървена рамка по заръка на Грег. Джослин се запита, че щом той е така богат, както изглежда, защо не е наел дърводелец, ами товари приятелката си с такава работа.
— Зная, че е малко недодялан — погледна момичето Джослин, — но с Грег се чувствам жива. Прекарах почти целия си живот с игла в ръка или на шевната машина и най-вълнуващите ми моменти бяха да слушам музика. А Грег е пълен с идеи и действа на минутата. Ако бях натоварила някой от братовчедите ми да помага за отварянето на магазин за дрехи, той щеше с месеци да проучва дали идеята си струва. А с Грег ни хрумна един ден на вечеря и на другия ден той ми съобщи, че е купил магазина за стари мебели.
— На това му се казва действие. Но може би и да се пообмисли няма да е зле. Как ще привлечете купувачи?
— Грег всичко е планирал. Наел е рекламна агенция, която да ни представи в Ричмънд.
— Божичко! — промърмори Джос. — Ричмънд. Ами Уилямсбърг?
— Грег каза, че Уилямсбърг е твърде малък за нас. Ще търсим по-широк пазар. Ще ходим в Ню Йорк два-три пъти в годината, ще купуваме дизайнерски облекла и ще ги продаваме тук на двойна цена. Наистина го бива за търговец.
«Или за фантазьор» — помисли си Джослин, но нищо повече не прибави.
— Ох, олеле, ето го и него! По-добре да се захващам пак за работа.
— Вие, дами, изглежда се мотаете, щом видите гърба ми — рече Грег, като влезе в магазина. — Ще ви орежа заплатите.
— Не знаех, че ще ни се плаща — каза с известна неприязън Джослин.
— Хайде, хайде — рече той, — дамите трябва да бъдат сдържани. Хей, Джос, искаш ли да работиш тук? Ще си помагаш да поддържаш голямата къща.
Джослин се напрегна. Изглежда, новината, че госпожица Еди не е оставила пари за поддръжка на къщата, обикаляше града.
— Грег! — ядоса се Сара. — Казах ти го под секрет.
— О, вярно. Извинявай, Джос.
Тя се изправи.
— Стана обяд и аз тръгвам. Тес каза, че Рамзи се връща днес, и искам да се срещна с него, за да обсъдим някои правни въпроси.
— Ами да — съгласи се Грег. — Чух, че въртиш две гаджета и не можеш да решиш кое от двете предпочиташ.
— По-добре да тръгвам. Аз… — Погледна мръсната си четка, но не я изми, за да не се бави и секунда повече. — Ще се видим по-късно, Сара, а пък магазинът ти ще стане прелестен.
— До довечера — викна след нея тя.
Джос чу Грег да негодува:
— Какво толкова направих! Само я дразнех.
Като се озова навън, въздъхна с облекчение и на практика се затича към кантората на Рамзи.
— Сетих се, че днес ще те видя — посрещна я Тес. — При Рамзи ли дойде, или да се спасиш от Грег Гадняра?
— Да се спася от Гадняра — отговори тя. — Имам нужда от голяма глътка текила. Какъв кретен! Как може Сара да го харесва?
— Все ми се струва, че никой не е живял достатъчно дълго, за да намери отговор на въпроса защо някой някого харесва. Тя се превива от смях на тъпите му шеги и плановете му според нея са велики.
— Смяташ ли, че някой ще измине толкова километри от Ричмънд до Едилин, за да пазарува?
— Не. Ела в кабинета ми.
Джос се огледа и осъзна, че за пръв път влиза в кантората на Рамзи. Къщата беше стара, може би от ранните години на двайсети век, и беше преустроена в удобен и елегантен офис. Приемната беше обзаведена с копия на мебели от осемнайсети век.
— От Уилямсбърг ли са? — попита.
— Естествено — отвърна Тес и се запътиха към нейния кабинет. Минаха покрай две служителки, които работеха на бюрата си. Те изгледаха любопитно Джос.
— Шокирани са, че имам жена приятелка — каза Тес, затваряйки вратата си.
Обстановката беше красива, но без нито един по-интимен акцент, също както в нейното жилище. Нямаше никакви снимки или украшения, като че ли не желаеше никой да надниква в личния й живот.
— И какво сътвори днес? — поинтересува се Тес и седна на бюрото си, а Джос — на един от фотьойлите пред него.
На Джос не й харесваше служебният начин, по който стояха една срещу друга, но не каза нищо.
— За Грег ли говориш?
— Да, разбира се. Бях много увлечена със сладкишите, а ти — с книгата, и не обърнахме внимание на новото гадже на Сара. Сега ще бъде по-трудно.
— Наистина — съгласи се Джос, но някак предпазливо. — Нали не намекваш, че трябва да се намесим? И освен това, доколкото видях, Сара го харесва. Не е необходимо да се месим.
— След като се запознах с него, я убедих да прехвърли уреждането на документите за магазина на кантората.
— В смисъл?
— Напомних й, че няма пари и не бива да подписва никакви документи. Нека той да плаща, когато се провалят.
— Сигурна ли си, че ще се провалят?
— По мое мнение, ако Сара открие свое магазинче, където ще продава дрехи по нейни модели и изработка или ще поправя тоалети на избрани клиентки, ще успее. Тя е ярка индивидуалност и не я виждам запленена от модните подиуми на Ню Йорк.
Джослин погледна Тес с присвити очи.
— Не мисля, че ние с теб знаем кое е най-добро за Сара, трябва да я оставим да живее както й харесва.
— Разбира се — съгласи се тя и погледна през остъклената преграда на кабинета. — Рамзи се върна.
Джослин остана тихо на мястото си и за миг се вгледа в Тес. Беше само за частица от секундата, но очите на Тес светнаха, като видя Рамзи. Джос не беше сигурна за причината, но едно беше вярно: Тес се зарадва.
Джос се обърна и проследи Рамзи, който с големи крачки се носеше право към кабинета на Тес. Не се забави даже да остави чантата си, нито обърна внимание на секретарките и другите служители, които го поздравяваха. Буквално тичаше през дългото помещение, за да се добере до Тес. Отвори вратата със замах и едва не удари Джос.
— Какво се случи, докато ме нямаше?
Джос седеше на мястото си, полускрита от вратата, местеше поглед от единия към другия и й се прииска да затанцува от радост. Като че ли засвириха гайди в ушите й.
Усмихната, Джос каза:
— Здрасти, Рамзи. Как беше времето в Бостън?
Той се обърна да я погледне и в първия миг не осъзна коя е.
— Джослин! — извика, сякаш тя беше единственият човек на света, когото искаше да види. В следващия миг я прегърна здраво. — Липсвах ли ти? Моят противен братовчед не се ли опита да те склони да избягаш с него?
— За кой от твоите братовчеди говориш? Имаш цял куп.
— За Люк — каза Рамзи и отпусна глава на рамото й, сякаш се готвеше да започне да я целува.
Тя погледна крадешком Тес и видя, че е седнала пак на бюрото си и с подчертано усърдие преглежда някакви документи. Отблъсна Рамзи.
— Нима е възможно да избягам, след като съм закотвена за тази къща? Тъкмо разправях на Тес, че Грег Андерс ми предложи да му я продам. Знае, че нямам пари за поддръжка, и си предложи услугите да ме спаси от нея.
— Кой, по дяволите, е Грег Андерс? — попита Рамзи Тес.
— Новото гадже на Сара. Купи къща в града, мангизлия е, купи магазина за стари мебели и двамата ще отворят бутик за дрехи.
Рамзи се ококори.
— И всичко това се е случило за краткото време, докато отсъствах!
— Ммм — обади се Джос. — Доста неща се случиха, откакто те няма.
Обърна се към нея със сериозно лице.
— Какво например?
— Ще оставя Тес да ти разправя — каза тя. Мъчеше се да скрие усмивката си, но не се получаваше. — Аз тръгвам.
— Нали повече няма да боядисваш? — попита Тес.
— Къщата в имението ли боядисваш? — попита Рамзи, а гласът му бе изпълнен с ужас.
— Бледолилава като лавандула — отвърна Джос. — Любимият ми цвят. Представям си как първите слънчеви лъчи заливат сутрин тази лавандуловолилава къща. Образът вълнува въображението, нали?
— Не можеш… — започна Рамзи, но тя вече затваряше вратата и само дочу Тес да казва:
— Не виждаш ли, че се шегува, не ставай глупав.
Смеейки се, Джос напусна кантората под изумените погледи на секретарките. Едва ли друг беше излизал от кабинета на Тес със смях.

 

Двайсет и втора глава

 

Люк отсъства близо две седмици. През това време дори не й се обади. Но Джослин се чувстваше превъзходно. Вече беше наясно какво иска. И то бе от същото естество като в очите на Сара, когато гледаше Грег, и с припламването в погледа на Тес, когато видя Рамзи след дълго отсъствие. Любовта нямаше място в изрази, съставени с «трябва» или «длъжен съм». Тя беше длъжна да се интересува от Рамзи, защото според госпожица Еди той е идеалният мъж за нея, длъжна беше да се грижи за тази паметна къща и да заживее в нея с Рамзи. Той знаеше как да я обзаведе и как да я поддържа. Люк по всяка вероятност ще засади бурени в буркани от майонеза и ще ги смята за върха на изяществото.
Но нищо от това нямаше значение. Джослин осъзна какви са чувствата й и това й донесе покой.
Прекара повечето време в Уилямсбърг, потънала в своите изследвания. Един ден най-случайно попадна на името Ангъс Харкорт и откри, че е бил от основателите на държавата. Никога не е бил политик, но за скъсването с Англия имаше интересни бележки.
За него Джос не се бе замисляла, само се позасмя на историята, която госпожица Еди беше разказала в писмото, предадено й със завещанието. Преданието за младия шотландец, който откраднал дъщерята на господаря си и каруца злато, беше много романтично, но не се беше замисляла как са се развили нещата след това.
Джослин се шегуваше, че ще напише история на Едилин, но като срещна името на Ангъс Харкорт, споменато наред с това на Томас Джеферсън, се замисли по-сериозно върху подобна възможност.
Подреди и преписа всички сведения за годините, през които госпожица Еди бе работила с доктор Бренър. После прегледа по-ранните епизоди. Пак се смя на случките с Бъртранд и се удивлява на любовта между госпожица Еди и Дейвид, и пак се разплака заради смъртта на Дейвид. «Ех, защо не им е било писано да живеят заедно!» — помисли си.

 

Двайсет и трета глава

 

Телефонът звънна и Джос видя, че се обажда Люк.
— Липсвах ли ти — попита той без предисловие, — или изобщо не забеляза, че ме няма?
А пък тя искаше да го попита анулирал ли е брака си, свободен ли е, и навярно щеше да му каже, че го обича.
— И да, и не — отговори. — Бях много заета. Запознах се с гаджето на Сара и им помогнах да боядисат новия си магазин.
— Симпатяга е, нали?
Вълнението й се изпари.
— Срещнал си се с друг преди мен — почти се развика тя.
Смехът му й подсказа, че е усетил ревността й.
— Погрешно ме разбра. Баба се запознала с гаджето, казала на дядо, дядо пък каза на мен. Успокои ли се сега?
— Не особено. Значи си се обаждал на дядо си.
Знаеше, че се държи като капризно девойче, но не можеше да се сдържи.
— Нещо от този род — отвърна Люк и тя почувства колко много се зарадва на цялата ситуация. — Беше с мен известно време, после го оставих и отлетях. Именно докато бяхме заедно, той говори с баба и тя му разказа.
— Това ли трябва да ме успокои? Къде беше?! И да не си посмял да ме наричаш «мамче»!
— В Ню Хемпшир, после отлетях за Лондон. Върнах се преди час.
— Лондон ли? — попита тя тихичко. — Заради госпожица Еди ли отиде?
— Да! О! Спрях и в Ню Йорк. Дядо има приятели там. Отговорих ли на всичките ти въпроси?
— Да, сега се успокоих. Кога ще дойдеш да ми обясниш какви сте ги свършили с твоя лукав дядо?
— Лукав е, нали? Много прозорливо наблюдение.
— Защо не се срещнем у вас? Ще бъде приятно разнообразие. Тъкмо ще видя как си подредил къщата си. Отглеждаш ли орхидеи?
— Само ако не съм се къпал две седмици. Тогава поникват от лявото ми ухо. Все се чудя защо от лявото, а не от дясното. А пък на пъпа ми…
— Млъкни! Гадните шеги са моя запазена марка. Искам да знам ти и дядо ти с какво се занимавахте през изминалите седмици?
— Слухтяхме и дебнахме.
— Люк — повика го тя и заплашително, и умолително.
— Дядо отиде в Ню Хемпшир да се подмазва на вдовицата на генерал Остин.
Джослин пое дълбоко дъх.
— Взе ли ги?
— Да — потвърди той, но някак колебливо. — Виж, Джослин, открихме някои факти, които…
— Които какво?
— Които могат да те разстроят.
— О, Господи, сега пък какво има?
— Не е нещо фатално — опита се да я успокои. — Но се заклех пред дядо, че няма да ти казвам, затова трябва да си държа устата затворена. Ако зависеше от мен, ей сега щях да долетя при теб с купчина документи, които…
— Какви документи?
— Исторически — каза припряно Люк. — Дядо има нужда от почивка. Пътуването го измори. Ще ти бъде ли удобно да те взема в четири часа и да отидем при него?
— Той ще бъде ли там, когато преглеждам документите?
— Това е част от сделката ми с него. Между другото той е лекар.
— Това пък какво беше?
— Нищо — смънка Люк. — Забрави. И така, четири удобно ли е, или гаджето на Сара ще те използва като робиня?
— С Рамзи имаме среща в един да си вземем разрешение за брак и предполагам, че до четири ще се освободя.
— Джос! Чудя се дали пред Тес си изръсила някоя от твоите смешки на тема брак с Рамзи.
— Чакай да видя… Главата ми е на раменете и двете ми ръце са на мястото си, също и краката. Не, мисля, че не съм.
— Разбра ли най-накрая?
— Трябваше да ми кажеш.
— А защо ти не ги осветлиш? Не, нека сами открият истината.
— Можеш да дойдеш и преди четири. Градината ти на нищо не прилича.
— Не ме изкушавай. Ако прекарам десет минути с теб, ще измъкнеш всичко от мен, а пък дядо каза, че ако се изпусна, ще ме накара да играя с него цял месец голф всеки ден. Даже ме заплаши, че постоянно ще ми повтаря прословутата фраза «няма да съм дълго на този свят» и ще ме вбесява.
— Надявам се, че не си наследил неговата жестокост.
— Сигурно съм я наследил, след като не те пускам да видиш къщата ми.
Джослин се обърка за момент. Тя се шегуваше по въпроса за къщата, но в действителност не се притесняваше какво има в нея. Може би беше просто странна.
— Какво, хм, има в твоята къща?
— Снимки на голи мацки — отговори Люк. — Затварям. Ще поспя два часа, после имам да свърша някои работи. Ще те взема в четири. Между другото, баба се измъкна, така че ще бъдем само тримата.
Казаха си «довиждане» и затвориха. Джослин задържа телефона, замислена какво й каза току-що Люк. Писма от генерал Остин, после отлетял за Лондон, за да провери… какво? Имало ли е в писмата нещо, заради което му се е наложило да отиде в Лондон?
Тя се обади на Тес:
— Искам косата ми… и аз не знам какво, но да стане страхотна. Къде да отида?
— Значи Люк се е върнал — заключи Тес. — Ще се обадя и ще ти запазя час.
След десет минути Джос потегли към Уилямсбърг, където Тес й беше уредила «животоспасяваща среща», както се изрази тя.
— Не съм чак толкова грозна — мърмореше си Джослин, но не й пукаше. Искаше тази вечер да бъде ослепителна.
Люк дойде да я вземе с тъмносиньо беемве. Слезе и отвори вратата на Джослин.
— О, невероятна е — плъзна се тя на кожената седалка. — Настояваш и дядо ти да присъства, понеже е лекар ли? Да не би да се държиш мило, защото възнамеряваш да ми съобщиш, че ми остават само шест месеца да живея?
Той не отговори и тя го стрелна с поглед.
— Люк!
— Животът на хората се променя — рече той церемониално. — Понякога за добро, понякога за зло.
— Плашиш ме.
Той взе ръката й.
— Извинявай за тази тайнственост, но обещах на дядо. В момента той е най-щастливият човек на земята. Говорихме си по време на полета и той си призна колко много е обичал госпожица Еди. Пред баба, естествено, няма как да го каже, но я е обичал. Като деца дядо и Еди непрекъснато са били заедно и той е станал лекар заради нея. След като видял краката й, се записал в подготвителния клас и… — Люк стисна ръката й по-силно. — Изглеждаш различно.
— Тес ме изпрати в един фризьорски салон, където ме скубаха, сушиха и лакираха. Отне часове, едвам издържах.
— Не, добре е, на мен ми харесва този розов оттенък. Виждал съм божури със същия цвят.
Пусна ръката й и пак хвана кормилото.
— Изглеждаш различно не заради прическата.
— Аз, ами, реших, че харесвам повече теб, отколкото Рамзи.
— Нима? — рече Люк небрежно, като че ли не означаваше нищо особено, но тя забеляза, че крайчецът на веждата му взе да подскача. — И аз харесвам теб повече от Рамзи — каза нежно.
— Да го помолим да ни стане кум?
Люк се разсмя.
— Готово! Но само ако облече сако от тъмносиньо кадифе на ситни точици.
Сърцето й се разтуптя така лудо, та чак се задуши. Не беше съвсем сигурна, но, изглежда, че току-що получи предложение. Или той получи предложение. Кой на кого нямаше значение, но по-щастлива не се беше чувствала никога.
Като пристигнаха, цялата къща на доктор Дейв сияеше в светлини, но най-сияйно бе лицето му. Изглеждаше така, сякаш беше открил тайната на живота.
— Наистина искам да ми кажете какво става.
— Заповядайте да пием първо чай — покани ги старецът.
— Сигурно се шегуваш — викнаха в хор Люк и Джос и се разсмяха.
— Притеснявам се къде сте били следобед?
— Във фризьорския салон — каза Джос.
— Аз поспах — даде отчет внукът.
Доктор Дейв местеше поглед от единия към другия.
— Хубаво, но нещо се е случило. — Вдигна ръка. — Не ми казвайте. Престарелият ми мозък не може да поема повече информация. — Обърна се към Джослин: — Аз и внукът ми не искаме да казваме онова, което знаем, преди да ти обясним какво направихме. Едва ли ще имаш търпение, затова предлагам да хапваме и да пием чай, а в това време моят внук ще ни чете последната част от историята на госпожица Еди. Готова ли си, Джослин?
— Чаят горещ ли е?
— Много.
— Тогава съм готова.

 

Двайсет и четвърта глава

 

_Англия_
_1944_
— Нещо ми престърга — каза Хамиш на закуска и Еди и Дейвид едва скриха усмивките си. «Престърга» казваха шотландците, когато изгладняваха, и тогава не им оставаше нищо друго, освен да се нахранят. Отначало Хамиш набеди Дейвид, че бил предател, заради италианската храна, а пък Италия била на страната на Германия.
— Ако няма да ядеш… — Дейвид посегна да прибере чинията, но той я задържа.
— Да речем, че няма да съсипя съюзниците, като изям чиния спагети.
— Това не е… — започна Дейвид, но замлъкна. Какъв беше смисълът да обяснява на стареца разликата между пица, спагети и макарони? След закуска изчезваше в своята спалня и това беше същественото.
Тази сутрин Еди откри зад обора изоставен парник. Почти не се виждаше от пълзящи растения. Като си проби път до него и влезе, видя случайно поникнали домати и даже няколко се червенееха.
— Ще те целуна заради тези домати — взе Дейвид един от кошничката, която тя му подаде. — Всъщност ще те целуна без значение за какво.
Тя се отдръпна и масата остана помежду им, но се усмихваше.
— Не знаеш ли, че аз съм Непристъпната?
— Чух нещо такова — отвърна той прегракнало и направи крачка към нея, и този път Еди не се отдръпна.
Но се спъна заради протезата в един стол и едва не падна. Задържа се за масата и се стовари на стола.
— Дано Остин да изгори в ада — промърмори. — Нима мъж може да ухажва с това нещо на крака си?
Погледна Еди и забеляза, че изражението й е особено.
— Какво ти се върти в главицата?
Тя се почеса. Днес беше оставила косата си разпусната. Облечена с широка риза, широки панталони и с коса, стелеща се по раменете, тя беше прекрасна. Ако протезата не го спираше, отдавна щеше да я прегърне.
— Трябва да се изкъпя — съобщи Еди. — Мисля, че нещо е влязло в косата ми от кокошарника. Ще се окъпя в реката.
— Идеята не ми се струва добра. Още е придошла и течението е…
Не добави нищо повече, понеже чу, че Еди излезе. Отиде до прозореца и видя, че тя тича. Очевидно си беше поставила някаква бойна задача и той се зачуди какво й е хрумнало. След няколко минути излезе от обора с две намотки въжета в ръцете и той разбра какво е намислила.
— Не — изрече, когато тя влезе в кухнята. — Не, не, и пак не. Ако само се опиташ, ще намеря телефон и ще кажа на Остин какво си намислила.
— Можеш ли да връзваш хубави възли?
— Не — запъна се Дейвид и седна на стола.
— Добре, тогава ще вържа въжето, както мога. — Уви въжето около кръста си и го завърза. — Ето. Здраво е, нали?
Той го дръпна и то се развърза веднага.
— Сигурно трябва да направя три клупа.
— Моля те, откажи се! — рече Дейвид. — Не си струва. Само още един ден, Аги ще си дойде, ще вземем списанието и ще…
— А този възел?
Дейвид дръпна краищата. Въжето остана здраво завързано.
— Идеално. Ще използвам това.
— Ами ако те повлече водата, или се заклещиш на дъното? — попита той тихо.
— Тогава завържи го ти и не ми дръж лекции как е редно да постъпя. Аз съм отлична плувкиня.
— Еди, много благородно от твоя страна, но не искам да рискуваш.
Тя се наведе и го целуна.
— Остана ни много малко време — каза тя. — Как ще правиш любов с мен с това нещо на крака? Ще се гмурна и ще ти бъда страшно благодарна, ако ми помогнеш.
Дейвид така се вцепени, че не реагира веднага. Тя тръгна, но той я хвана и Еди се стовари на коленете му.
Целуна я нежно, после с разгаряща се страст.
— Влюбих се в теб, щом те видях — прошепна той. — Имах чувството, че те познавам отнякъде. От рая сигурно. Знаех, че си моя и ще бъдеш моя завинаги.
Тя погали страната му.
— Аз те мразех.
Той се подсмихна.
— Наистина знаеш как да възбудиш желанието на един мъж.
— Съжалявам, в тази област съм невежа, но са ми казвали, че бързо уча.
Пак я целуна и зарови ръце в косите й.
— Нещо лази там, затова ще я измия в реката и ще потърся онзи гаечен ключ. Тръгваш ли с мен?
Той се намръщи и тя сложи пръст на устните му.
— Погледни оптимистично. А може и да не го намеря. Представи си, че реката вече го е отнесла в Темза и ти ще останеш до края на войната с тази протеза.
Дейвид се подпря на масата и се изправи тежко.
— Добре, води.
Стараеше се да говори бодро, но тя усети страха в гласа му.
— Хайде — подкани го. — Кабриолетът е готов.
— Кабриолет — засмя се той и тръгна след нея. Добрият стар Хамиш сигурно имаше кола, която не се вижда от боклуците, струпани в обора, и Еди я беше открила.
Но направо онемя, когато видя Еди да изкарва някакво приспособление на колела, навярно произведено през 1890. Беше двуколка. Имаше оръфана седалка и като че ли място за прав човек. Престарелият кон на Хамиш теглеше двуколката и самият Хамиш стоеше встрани толкова радостен, че чак се усмихваше.
— Нали знаеш как да го управляваш? — попита Еди, която изглеждаше така, като че ли бе родена на капра.
Държеше юздите, подръпна ги, цъкна с език няколко пъти и конят тръгна.
— Божичко — плесна се по главата Хамиш. — Ти знаеш да караш.
— Имам вкъщи поне сто награди от състезания — отвърна тя. — О, само погледни колко много му харесва.
Имаше предвид коня, положително не Дейвид.
— Как няма да му харесва — съгласи се Хамиш и погали нежно коня по муцуната. — Навремето постоянно печелеше надбягванията и помни. Военните рекоха, че е много стар и няма да им върши работа, но още има живот в него.
— Няма да се бавим — каза Еди. — Дейвид ще ме върже за моста и аз ще се гмурна до колата. Дано да успея и тогава ще махнем това безумно приспособление от крака му.
— Тъй си и знаех. Не му трябва, нали? — отбеляза Хамиш.
Еди се усмихна. Може и да беше стар, но не беше сляп.
— Хайде — викна на Дейвид. — Хамиш ще ти помогне да се качиш отзад. Дръж се здраво, като подкарам по нанадолнището.
— Да взема да го завържа — предложи старецът.
— Не, не е необходимо — отказа Дейвид, при което Еди и Хамиш се спогледаха усмихнати. Веднага се виждаше, че в очите на Дейвид двуколката е мастодонт, нещо древно и опасно.
Понеже конят тъпчеше нетърпеливо, спомняйки си дните, когато е бил млад и бърз, наложи се Хамиш да помогне на Дейвид да се качи.
— Колата си я бива, нали? Всичко можеш да натовариш на нея.
— Състезателна ли е? — попита Еди и старецът кимна.
— Давай, момиче, ама все пак внимавай. Конят все надясно тегли.
— Не се притеснявай.
Тя цъкна и конят хукна, сякаш бе даден сигнален изстрел.
Дейвид се държеше за ръкохватките и при друсането протезата го жулеше непоносимо.
— Защо препускаш толкова бързо? — извика на Еди, но чу само смеха й.
Стори му се, че са минали часове, но всъщност стигнаха до реката само за няколко минути. Можеха да отидат и пеша, но Дейвид щеше да се измъчи.
Нивото на водата беше спаднало, не заливаше вече моста и част от гумите на колата се показваха.
Слезе от двуколката, а междувременно Еди вече размотаваше въжето. Той махна ръцете й и го завърза.
— Слушай добре — каза й нежно. — Ако нещо се обърка и искаш да те изтегля, дръпни два пъти. А пък ако се наложи да се развържеш, само дръпваш ето така и веднага ще се освободиш. Видя ли? Ще отброя четирийсет и осем секунди и ако не си се показала, ще скоча в реката да те търся. Разбра ли?
— Отлично — успокои го тя, докато събуваше грамадните стари ботуши, които носеше от два дни. После развърза въжето и го махна от себе си.
— Какво правиш? — попита Дейвид.
— Не мога да плувам с дрехи. Нещо против ли имаш да се съблека?
— Даже не знам как да ти отговоря — прошушна и отстъпи, наблюдавайки как си разкопчава ризата. Носеше същия комбинезон, с който беше, когато я разсъблече през първата вечер… и никога не беше виждал по-красиво същество от нея.
Еди пусна ризата на моста, после разкопча колана. В това време конят стана неспокоен и тя пристъпи към него.
— Шшт! — пошушна му Дейвид и той веднага се успокои.
Еди се усмихна и събу панталоните.
— Те са сгрешили — промърмори той.
— За какво? — попита Еди.
— За краката ти. Сигурно са дълги метър и петдесет.
— Не знам. Не съм ги мерила. Ще завържеш ли въжето?
— Да — отвърна той, но никак не бързаше и се наслаждаваше на всеки сантиметър от плътта й.
Завърза единия край на талията й, другия за перилото на моста и попита:
— А другото въже за какво ти е?
— Да извлечем от колата куфарите, ако още са там. Ти имаш ли панталони, които са ти по мярка без протезата?
— Да, но не искам да се бавиш във водата. Ако намериш ключа, чудесно, нищо друго не е важно. Разбра ли?
— Говориш като баща, но аз си имам кой да ме наставлява. Мисля си, че щом колата е под водата цялата, значи е достатъчно дълбоко за скок. Какво ще кажеш?
— Не! — изкрещя Дейвид. — Не знаем…
Тя обаче вече се бе покатерила върху перилата и миг по-късно с грациозен скок полетя надолу. Той престана да диша, очаквайки да се покаже на повърхността, като му минаваха какви ли не ужасни мисли. Удари ли се на дъното? В безсъзнание ли е? Вече се канеше да скочи, когато тя се показа.
— Студено е — извика Еди.
— А ти какво очакваше? Тропическа жега ли? — говореше той, за да не му проличи колко е изплашен. — Как си?
— Много е хубаво. Ще си измия косата. На капрата има сапун, ще ми го хвърлиш ли?
— Сапун! — промърмори Дейвид. Нямаше търпение да се свърши и тя да излезе от водата. Куцукайки и подтичвайки, отиде до двуколката, взе сапуна и го хвърли. — Отлично хващане!
— Бях най-добрият батсман в училищния бейзболен отбор. Уцелвах топката и после хуквах и я хващах. — Сапунисваше косата си, като плуваше изправена, после се отпусна, доплува до колата и се качи отгоре й. — Виж ме — извика.
— Да, виждам те.
Комбинезонът се беше залепил по тялото й. Както беше стъпила върху потъналата кола, сякаш ходеше по водата.
— Давам кралството си за фотоапарат — прошепна той, после викна: — Внимавай, течението може да те отнесе.
Тя продължаваше да сапунисва косата си, после му подхвърли сапуна. За негов срам, не го хвана и докато се наведе да го вземе, тя изчезна и сърцето му спря да бие.
Чакаше и му се струваше, че са изминали минути, но нея я нямаше. Подръпна въжето, но тя не даде знак, че е усетила.
— Знаех си, че идеята не струва. Знаех си. Трябваше насила да…
— Какво трябваше да направиш насила? — чу гласа на Еди долу. Беше се хванала за една от подпорите.
— Да те спра насила.
— Щеше да ми хареса — каза тя с недвусмислен намек. — Ще стигнеш ли ръката ми?
Дейвид се наведе през перилата, пресегна се, стигна ръката й и… тя сложи в неговата ключа. Той го стисна, претърколи се по гръб и остана за момент така. Толкова малко нещо, а толкова важно.
— Излизай вече — подвикна, но като погледна, нея я нямаше. Със светлинна скорост разкопча колана, събу панталоните и започна да развинтва гайките. Някои заяждаха, други сякаш никога нямаше да се размърдат, но като се имаше предвид решителността му, даже гнева, да не говорим за желанието, което изпитваше към госпожица Едилин Харкорт, едва ли нещо щеше да го спре.
Най-после махна протезата от крака си и я захвърли надалеч. Болеше го, като стъпи, и отначало не можеше да сгъва коляното, но след няколко бързи упражнения го раздвижи. Кракът му беше в рани, но той не се обезпокои.
— Махнах я — викна с цяло гърло и погледна към Еди, но тя не му отговори.
Разкопча ризата си, захвърли я на моста, качи се на перилото и се хвърли.
— Защо се забави толкова? — попита тя и доплува в прегръдките му.

 

Двайсет и пета глава

 

— Толкова — каза доктор Дейв.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джос.
— Толкова е написала Еди или поне само толкова имам аз. Алекс Макдауъл остави ръкописа на мен. Нямам представа дали само тези части е имал или Еди е дописала историята, но се е изгубила. Накрая Алекс беше много зле.
— Зле ли? — попита Джослин. — Болен ли е бил?
— От Алцхаймер. Не знаеше кой е, да не говорим за ръкопис, който му е бил изпратен преди години. Но… — Старецът замълча, като че ли щеше да бие барабан, за да съобщи нещо нечувано. — Открих някои интересни факти само преди няколко години. Нали знаете как е, един ден скучаех и потърсих в интернет името на доктор Джели. В откъс от книга, която е част от поредица, посветена на Втората световна война, е писано за него и доколкото ми е известно, никъде другаде не се споменава името му. Искате ли да ви го прочета?
— Моля те! — в един глас казаха Люк и Джослин.
«За заслугите на доктор Себастиан Джелико по време на Втората световна война, докато бе жив, не се говореше, даже и след смъртта му се пазеше мълчание. Всеки, който го познаваше, ще потвърди, че само с бегъл поглед върху някаква плетеница от думи разчиташе значението. Но хората най-вече го запомниха като ненадминат разказвач. Отиваше до магазина и се връщаше с разказ, който заслужаваше да бъде публикуван.
По онова време бях млад, жаден за знания студент и поглъщах всяка дума на моя учител. Историята, която най-ярко си спомням, беше за млада двойка, която изглежда е спасила живота му. Било е около 6 юни, когато съюзниците нахлуват в Европа, и доктор Джели разказваше как през една хладна, дъждовна вечер си стоял пред камината, когато чул конски тропот и мъж да ругае. Стреснал се и за миг си помислил, че Дядо Коледа се е заклещил в комина.
Но като излязъл, видял мъж и жена — американци, поразително красиви, които посред нощ препускали по селския път със състезателната двуколка на неговия престарял, вечно сърдит съсед Хамиш. Старецът с никого не се разбирал и бил самотник. В селото се разправяло, че едно време се състезавал в конните надбягвания с двуколки и обирал всички награди, но след една злополука бил принуден да се откаже. Оттеглил се в чифлика на баща си и прекарвал живота си, като се оплаквал на многострадалната си жена и на децата си.
През онази хладна и дъждовна нощ пристигнала една от двуколките на Хамиш, теглена от кон, стар почти колкото него, и карана от момиче толкова високо и красиво, че доктор Джели си помислил, че е умрял и е попаднал в рая. Приличала на царицата на Британия Боадиси, препускаща в битка.
На стъпенката отзад стоял млад мъж, висок като нея, също толкова красив. Той очевидно изпитвал ненавист към двуколката като средство за придвижване, но обожавал младата жена.
— Ще ми платиш, няма да ти се размине — казал й той, след като скочил на земята.
— Аз не харесвам твоето каране, ти не харесваш моето. Квит сме — отговорила му тя и като се усмихнала на доктор Джели, се представила: — Аз съм Еди, а той е Дейвид.
Доктор Джели не помнеше фамилните им имена и аз все съм се чудел кои ли са били и какво се е случило с тях.
Поканил ги да влязат и да пият чай. Дейвид веднага приел, но като всеки добър ездач Еди първо откарала двуколката и коня в конюшнята. Когато се появила, косата й била мокра, дрехите — влажни и прилепнали и двамата мъже я зяпнали онемели.
Момичето първо нарушило мълчанието.
— Ето, това е за вас — подала му тя брой на списание «Тайм» отпреди няколко седмици.
— И какво да правя с него? — попитал Джели.
— Има известие от генерал Остин. Аз съм негова секретарка.
— Добрият стар булдог Остин. Божичко, от цял век не съм го виждал. Твърдите, че още никой не го е застрелял!
— Всички горят от желание — отвърнал Дейвид, — но досега не са се осмелили.
— Моля ви, вижте какво е съобщението — настояла Еди. — Мисля, че е важно. Трябва да дойдете с нас в Лондон.
— Нима?
— Изглежда, че са разкрили какво правите — добавил Дейвид.
— О, всички знаят. Госпожа Петигрю ми носи пощенските пликове заедно с обяда. На тях пише «свръхсекретно».
Дейвид и Еди се спогледали.
— Но… — започнал Дейвид.
— Аз си мислех…
Доктор Джели хвърлил един поглед на списанието.
— Чел съм този брой. Същият, който Аги взе, ли е? Вие ли сте онези американци, които го търсят?
— Нямахме представа, че знаете — казала Еди. — Но без списанието не можехме да дойдем и го търсихме. Настоявам да го погледнете. Смятам, че съдържа важна информация.
— Дрън-дрън! Важното не бие на очи. Пликовете с печат «свръхсекретно» съдържаха каталози за семена. Важната информация беше в писмата от дъщеря ми.
— Дъщеря ви в Лондон ли е? — попитал Дейвид.
— Аз нямам дъщеря.
— О — промълвила Еди.
В следващата секунда доктор Джели хвърлил списанието в огъня и те подскочили.
— Само за това става — казал той. — Всички в селото вече са го разгледали. Вие двамата доста врява вдигнахте наоколо, като се хвърлихте от моста в реката.
— Не сме — възмутил се Дейвид, загледан в горящото списание. — Изглежда, че дойдохме напразно — добавил и погледнал хубавата Еди, която сякаш осветявала къщата.
— Остин даде ли ви нещо друго? — попитал Джели.
— На мен не — отговорила тя. — Даде ми карта, която мисля, че не беше точна, и пари. Оставих ги в къщата на Хамиш. Да ги донеса ли?
Чула се гръмотевица и Джели казал:
— Не, мила, не е необходимо. — Обърнал се към Дейвид: — А ти? Дадоха ли ти някакви документи?
— Не, Остин нареди да ми сложат метална протеза на крака, която беше като средновековен уред за изтезания, но той…
— Документ не ти ли е дал?
Дейвид поклатил глава.
— Освен поканата друго не ми е предавано.
— Каква покана? — попитала Еди.
— За танците, когато се обличаш със смайваща синя рокля.
— Офицерският бал — схванала Еди, — но поканата няма нищо общо със случая. Покани има кой ли не.
Загледала Дейвид, който извадил портфейл от задния си джоб, а от портфейла — плик, който като че ли не бил мокрен.
— Как си го запазил? — попитала го тя.
— Човек пази това, което му е важно — казал доктор Джели, гледайки усмихнато Дейвид.
— Да, сър, точно така.
— В непромокаем плат ли?
— Да — захилил се Дейвид. — Извлякохме куфарите си от колата и пакетчето беше в моя, а поканата — съвсем суха.
— Умно момче — рекъл Джели. Взел поканата и отворил кутия с бурканчета, като че ли пълни с алкохол.
— Бих пийнал — помолил Дейвид.
— Една глътка и езикът ти ще се разтопи с много неприятно шиптене. Я да видя! Кое ли ще ми свърши работа?
Дейвид хванал Еди за ръката и я дръпнал към камината, за да не притесняват доктора. По едно време замирисало ужасно и най-накрая той казал:
— Ето, появи се. Трябва да отида с вас в Лондон и после Остин ще ме прати в Щатите.
Дейвид пръв се съвзел.
— Това ли е? Но ние ви казахме.
— Тайните агенти имат често срещания навик да се губят, затова един документ върши повече работа.
— И все пак отиде на дъното на реката.
— Ах, и въпреки това е бил запазен. Предполагам, че Остин е знаел колко ценен ще бъде за теб и че ще го запазиш независимо как.
— Да — съгласил се Дейвид, усмихвайки се на Еди. — Направо е скъпоценен.
— Е, разбрахме се, а сега да поспим. Утре тръгваме за Лондон. В една стая ли да ви настаня или в две.
— В една! — отговорила веднага Еди и показала лявата си ръка с венчална халка, която слагала, когато ходела на екскурзии по селата. — Женени сме.
— Чудесно — усмихнал се домакинът. Разправял, че на сутринта прекрасната Боадиси се метнала на двуколката и препуснала към дома на Хамиш. Час по-късно я видял да се спуска по хълма. По-красива гледка от високото момиче, тичащо към своя любим, не бил виждал. Доктор Джели казваше, че животът му щял да бъде съвсем различен, ако бил срещнал жена да тича така към него, но уви, нямал това щастие.
После тримата пътували с влак до Лондон и той каза, че никога не е виждал по-влюбени хора. Имали очи само един за друг. Като пристигнали в Лондон, той бил посрещнат от специален човек, а Еди и Дейвид се изгубили в тълпата. Повече нито ги видял, нито чул за тях.»

 

Двайсет и шеста глава

 

Джос седеше притихнала в кабинета на доктор Дейв и си мислеше за госпожица Еди и за Дейвид, нейния любим. Знаеше какво се беше случило по-нататък. Той е бил убит, тя — ранена тежко.
— И това е само началото на историята — каза тихо Люк.
— Как така началото? Това е краят.
— Не е — обади се старецът. — Веднага след като ми каза за генерал Остин, реших да отида в Ню Хемпшир и да се опитам да взема писмата.
Джос погледна Люк.
— За това сте разговаряли онази вечер.
— Да, и затова не исках да идваш с мен, но ти не ме остави на мира и после те натъжих, защото…
— Двамата се държите, сякаш сте женени от години — прекъсна го доктор Дейв. — Спестете си го за по-късно. Покажи й писмата.
Люк извади от чантата на дядо си един-единствен лист и го подаде на Джослин. Посегна плахо, понеже беше сигурна, че ще бъдат пълни с описания на злополуката с госпожица Еди и на двете години, докато се е лекувала.

 

«6 октомври 1944 г.
Спомняш ли си Харкорт, най-добрата секретарка, която съм имал? Изпратих я със специална задача заедно с моя шофьор, но, изглежда, те са свършили повече, отколкото им беше поръчано. Тя е бременна в четвъртия месец. Ядосах се страшно и ги накарах да се оженят, но той беше зачислен в друго поделение и дори аз не мога да го открия.»

 

«18 декември 1944 г.
Спомняш ли си Харкорт? Убиха сержанта, за когото се омъжи. Очаква се да роди през пролетта, затова преди Коледа трябва я отпратя. Слава богу, не е наедряла много и още никой не знае. Без нея канцеларията ми ще закъса.»

 

«25 април 1944 г.
Спомняш ли си Харкорт? Току-що научих, че претърпяла ужасна злополука и е обгоряла много тежко. Едва ли ще оживее. Медицинската сестра, с която разговарях, ми каза, че бебето е мъртвородено. Много близки изгубих в тази война, но тази трагедия ме разтърси най-дълбоко.»

 

Джослин прочете три пъти откъсите, преди да погледне Люк и доктор Дейв.
— Бебе ли! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Горката жена! Изгубила е повече, отколкото съм предполагала.
— Не е — каза старецът и взе ръката й. — Накарала си внука ми да се замисли и той започнал да изпитва подозрения.
— Какви подозрения? — попита тя, взимайки кърпичката, която Люк й подаде.
— Нещо не беше наред — каза той. — Ако познаваше чичо Алекс, щеше да разбереш. Твърдял, че дължи на Едилин Харкорт целия си живот и искал да й се отплати. Но да й осигури работа и дом за него не е било кой знае какво. Същото е направил и за много други хора, които са работили при него.
— Люк, какво намекваш?
— С помощта на дядо наех екип и преровихме архивите от Втората световна война.
— За да откриете къде е… погребано бебето ли? — попита тихо Джослин.
— И да, и не. — Той седна на дивана пред камината. — Името Клеър не ми даваше мира. Спомняш ли си епизода, когато госпожица Еди постоянно викала Дейвид и всички очаквали да умре?
— Да.
— Дейвид Клеър.
Джос погледна доктор Дейв.
— Не виждам връзка. Какво пропускам?
— Кой друг се казва Клеър?
— Не познавам човек със същото име.
Двамата мъже не сваляха очи от нея.
— Майка ми се казваше Клеър.
Старецът и Люк се усмихнаха един на друг.
— Нали не намеквате, че моята майка…
— Дали е дъщеря на Едилин Харкорт и Дейвид Клеър? Да, тяхна дъщеря е. Покажи й — каза Люк.
Доктор Дейв подаде на Джос схеми, каквито често беше виждала по телевизията. Бяха схеми на ДНК. Погледна ги озадачено.
— Извинявай за цялата тайнственост, но не искахме да те разстройваме, без да сме сигурни — обясни доктор Дейв. — Да вземем проба от теб не беше трудно, от Еди — също. Тя обичаше да пише писма и доста пликове е облизала.
— Госпожица Еди моя баба ли е? — едва чуто прошепна Джос.
— Тя не е знаела — добави доктор Дейв. — Ако е знаела, сигурен съм, че щеше да ти каже. Вярвам, че е споделила с Алекс за бременността си, но никой друг дори не е подозирал. Останала е в Лондон, където никой не я е познавал и не е било необходимо да дава обяснения. Обгоряла е две седмици преди термина за раждане.
— Но генералът пише, че бебето е мъртвородено.
— Предполагаме, че така му е било казано. Нямаме доказателство, но Алфред Сковил точно по това време е бил в Европа да договаря доставки на каски и попаднал на умираща жена, току-що родила. В акта за раждане са посочени като родители Алфред и Френсис Сковил, което е невъзможно, защото съпругата му е била в Щатите. Но е било война, имало много сираци, много трагедии. Никой не задавал въпроси. Господин Сковил отвел бебето в Щатите, преместили се с жена си в Бока Ратън, където никой не ги познавал и никой никога не узнал истината. Единственото признание е името «Клеър», което умиращата майка повтаряла.
Джослин се изправи, но се олюля. Люк я прегърна, за да не падне. Но Джослин го отблъсна и го погледна.
— Затова ли говореше, че трябва да присъства и лекар? — Опитваше се да се пошегува, но нито Люк, нито дядо му се засмяха. И двамата я гледаха напрегнато.
— Добре ли си? — попита Люк.
— В шок съм, нищо повече. Съжалявам много, че не е знаела. Съжалявам, че аз не съм знаела. Как ми се иска да знаехме какво ни свързва още!
— Но ти знаеш. — Старецът взе ръката й. — Алекс е открил истината за майка ти и кои са хората, които са я осиновили, и купил къща близо до тях. Учредил тръста, но започнал да губи паметта си.
— Разболял се от Алцхаймер — спомни си Джос.
— Да. Уредил всички правни въпроси чрез кантората и скалъпил историята, че семейството, което осиновило майка ти, са негови приятели. Според нас Алекс е възнамерявал да остави Еди да те опознае и после да й каже. Но той просто… забравил.
Люк й наля нещо по-силно за пиене.
— Пийни, добре ще ти дойде — подаде й го той, загледан в дядо си.
Джослин взе чашата и отпи.
— Струва ми се, че още нещо имате да ми казвате. По-добре изплюйте камъчето, преди да съм припаднала.
— Открихме роднините на Дейвид Клеър.
Тя погледна двамата мъже, които като че ли очакваха всеки миг да припадне.
— Твърдите, че имам роднини с коефициент на интелигентност над 70, чиято цел в живота не е да ме пренебрегват и обиждат!
— Всъщност точно това правят всички роднини — обади се Люк. — Моите братовчеди… ох! — изохка, защото дядо му го ощипа по ръката.
— Имаш ли номер на телефон? — попита внука си доктор Дейв.
— Да. Ето го. Нека първо аз да се обадя, после Джос ще…
Тя дръпна листчето от ръката му.
— Те са мои роднини, аз ще се обадя. — Отиде до телефона на бюрото. — Да го включа ли на високоговорител?
И двамата мъже кимнаха.
Джос пое два пъти дълбоко дъх и набра номера, който беше някъде около Ню Йорк. Обади се веднага мъжки глас.
— Извинете, че ви безпокоя, господине, но търся близък на Дейвид Клеър, който е участвал във Втората световна война.
— Кажете.
Тя сви недоумяващо рамене към двамата мъже.
— Познавате ли го?
— Предполагам — засмя се мъжът.
— Познавате сержант Дейвид Клеър, който е служил при генерал Остин, същият Дейвид Клеър!
— Млада госпожо, не зная как по-ясно да се изразя, че аз съм Дейвид Клеър и че аз съм служил при стария булдог Остин.
— Вие — започна Джослин, но гласът й спадна до шепот. — Но вие сте били убит.
— Така беше съобщено, но в действителност бях в плен до края на войната. Ето жив съм, не особено здрав, но жив.
— Познавате ли Едилин Харкорт?
Настъпи дълга пауза.
— Да. Тя беше… убита през 1944.
— Не е вярно. Госпожица Еди почина миналата година.
Гласът на мъжа прозвуча гневно:
— Не разбирам. Едилин Харкорт загина при експлозия на джип.
— Не е загинала — каза Джослин почти разплакана. Наистина ли говореше с Дейвид на госпожица Еди… със своя дядо? — Оживяла е. Краката й са били тежко обгорени, но е оживяла. Запознах се с нея, когато бях десетгодишна, и тя беше моя наставница, приемна майка… Когато почина, ми завеща старинната си къща и…
— Имението «Едилин» — прошепна той.
— Да. Госпожица Еди не се е омъжила. Била е член от екипа на доктор Бренър и е обикаляла по света с него, за да помагат при бедствия. Те… — Джос замлъкна и погледна Люк. — Струва ми се, че се разплака.
Тя също не можа повече да сдържа сълзите си. Люк взе телефона, но междувременно някакъв мъж се развика:
— Не зная кой, по дяволите, си ти и защо разплака чичо Дейв…
Люк дочу друг глас:
— Не, не, не. Става въпрос за Еди. Те познават Еди.
Сърдитият млад мъж престана да крещи.
— Знаете ли нещо за госпожица Еди?
— Чували ли сте за нея? — попита Люк.
— Занасяте ли ме? Израснал съм с това име. Изгубената любов, единствената жена, която чичо Дейв е обичал. Знаете ли нещо за нея? Къде е погребана например? Един момент. Чичо Дейв иска да се обади.
— Коя сте вие? — попита Дейвид Клеър.
— Мисля, че съм ваша внучка — каза Джос, преди да се разплаче отново, а после и Дейвид се разплака.
Тогава се обади младият мъж:
— Боже мили! Какво ви става, бе, хора?
Гласът на Дейвид се чуваше на заден план:
— Ела. Веднага. Още днес. Искам да те видя веднага.
Младият мъж каза:
— Като че ли иска да дойдете. Ще тръгнете ли, за да приготвя дефибрилатор?
— И за двамата може да потрябва — намеси се Люк и разказа накратко историята за бебето на госпожица Еди, как никой не е вярвал, че ще оживее, и как е било осиновено от семейство Сковил.
— Твърдите, че чичо Дейв е имал дете ли?
— Дъщеря на име Клеър.
— Клеър Клеър. Звучи интересно, когато и малкото име, и фамилното са еднакви — засмя се младият човек.
— Да — потвърди Люк, загледан в Джослин, която плачеше неудържимо. — Клеър Клеър. Да дойдем ли? Да не ви притесним?
— Чудя се какво правите още на телефона. Ще можете ли да вземете някой нощен полет?
Тя кимна.
— Вижте… — Не знаеше името на мъжа.
— Еди — помогна му той, после замлъкна. — Казвам се Едуард Харкорт Клеър. Аз съм изтърсакът и оставили чичо Дейв да ме кръсти. Ако е било момиче, щяло да се казва Едилин.
— Чу ли — погледна Люк Джослин. — Казва се Едуард Харкорт Клеър.
Тя започна да се смее и да плаче едновременно.
— Добре — каза Люк. — Ще проверя полетите и ще се обадя след около час.
— Как ще ги накараме да престанат да плачат, като дойдете? — После добави тихо: — Страхотно е от ваша страна. Чичо Дейв ни е като втори баща. А колко много е направил за нашия малък град! Но не е добре… Все пак ще доживее да види своята внучка… Благодаря. Само това мога да кажа: много благодаря.

 

Двайсет и седма глава

 

Най-накрая, след много разговори, Дейвид Клеър реши, че е по-добре той да дойде в Едилин, отколкото те при него.
— Не ми остава много — каза той — и искам най-после да видя дома й.
Много пъти се канил, дори веднъж си купил билет, но не намерил сили. Знаел, че няма да може да понесе спомена.
Люк и Джослин прекараха два трескави дни, за да приготвят къщата. Жените от баптистката църква в Едилин им заеха легла, бельо, даже мебели, а майката на Люк уреди транспорта. Беше работила почти през целия си живот при баща си и знаеше всичко за медицинския превоз. Докараха Дейвид Клеър от летището в Ричмънд до Едилин с линейка, а той разсмиваше придружаващите го през цялото време.
— Внучката ти е същата като теб — му каза Люк. — Постоянно подхвърля гадни шеги.
— Изчезвай — скара му се доктор Дейв, — иначе ще ги разплачеш пак.
Първата среща на Джос с дядо й беше толкова вълнуваща, че не можеха да кажат и дума. Само се гледаха и се държаха за ръце.
В малката гостна на партера, където работеше Джос, подредиха спалня за сержант Клеър. След като си почина първия ден, тръгна с патерици, точно както Еди преди края си. Пожела да отиде най-напред на гроба й.
— Нека да попитам, преди да отидем. Ще има ли място за мен до нея?
— Да — отвърна Джослин, като държеше ръката му.
Всеки — ставаше въпрос за повечето жители на града — се чудеше на поразителната прилика между Джос и Дейвид. Имаха еднакви четвъртити брадички с трапчинка, една и съща прозрачно бяла кожа и тъмносини очи. Даже имаха едно и също телосложение.
— Приличаш повече на мен, отколкото на Еди — отбеляза Дейвид, взирайки се с любов във внучката си. — Жалко, че не си взела нейните крака.
— И така са си наред — каза Люк. — Каквито и да са, харесвам да се вижда повече от тях.
— Люк! — скара му се Джослин, а Дейвид така се разсмя, че щеше да се задави.
— Прилича на майка ми, татко също много си я харесваше, затова имам осем братя и сестри.
— Прочетохме. — Джос разшири очи. — А имам ли братовчеди?
— Цял куп.
— Значи са повече, отколкото неговите — погледна Люк.
— И вече са женени — допълни Дейвид.
Надгробната плоча на гроба на госпожица Еди беше малка.
— Ще направим друга — каза Дейвид и погледна към Люк, застанал зад Джослин. — Обзалагам се, че ти, колежанче, знаеш как да намериш скулптор.
— Ще намеря.
— Колежанче ли? — повтори тя и се засмя. — Люк работи при мен. Не мога да му плащам, но той е моят градинар. Работи и при други хора.
Дейвид погледна Люк и поклати глава.
— Може и да съм стар, но не съм глупак. Дъщерята на една от моите племенници се реди на опашка за книга с твой автограф. Като се върна вкъщи, говореше повече за теб, отколкото за книгата. Изнамери твоя снимка и я постави на бюрото си. Познах те, щом те видях.
Джослин се закова на място, погледна свирепо Люк, пусна ръката на дядо си и си тръгна.
— Ох, ах! — завайка се Дейвид. — Нещо лошо ли казах?
Люк тръгна след Джос.
— Подлец! — каза му тя, когато я настигна.
— Нямах намерение да те лъжа, но…
— Защо не? Та кой ли не ме излъга? Не останаха ли честни хора по света?
— Исках да ме видиш такъв какъвто съм. Съжалявам, че не ти казах, че съм писател. Съжалявам, че не ти казах, че съм женен, но Ингрид се интересуваше главно от моите хонорари.
— Всеки един в този град е знаел, че си женен и с какво се занимаваш, но пред мен се правеха на ударени.
— Защото аз ги помолих.
— Само толкова ли? Помоли ги и те склониха.
— Да — отговори той.
— Не е ли прекрасно, че те обичат толкова много? Лично на мен подобно нещо не ми се е случвало.
Обърна му гръб и си тръгна.
— Как да не е? — извика Люк. — Ето ме мен. Аз те обичам толкова много. Обичам те от първата вечер, когато те изцапах с горчица.
— Беше случайно — подхвърли тя през рамо.
Люк се спусна и застана пред нея.
— Да, и ми хареса, че честно каза на Рамзи истината.
— Честност ли? Нима знаеш значението на думата?
— Зная го. Но пък, от друга страна, имам превъзходни учители как да крия истината. Ти, Ингрид, моето семейство, Рамзи, даже госпожица Еди.
Джослин се опита да се измъкне, но той пак й препречи пътя. Най-накрая се отказа и скръсти ръце.
— Добре, какви книги пишеш?
— За Томас Кенан.
Джослин зяпна. Томас Кенан беше главното действащо лице в поредица много известни романи. Действието им се развиваше през осемнайсети век, точно преди Американската революция. Томас обичал още от дете красива млада жена на име Вирсавия, но родителите й я омъжили за богат мъж, когото тя не обичала. С разбито сърце Томас започнал да пътешества и приключенията му из Новия свят се нижеха от роман в роман.
— Люк Адамс — рече Джос, защото такъв беше псевдонимът на Люк.
— Аз съм.
— Ами градинарството…
— Завършил съм ботаника и след като Ингрид… — Люк сви рамене.
— Кой е луд да учи ботаника? — ахна Джослин. — Нима човек може да се издържа с диплома по ботаника? Ти сигурно…
Тя замлъкна изведнъж, понеже той я прегърна и я целуна.
— Джослин, обичам те. Моля те за извинение, че толкова дълго не се осмелявах да ти го кажа и че криех толкова тайни от теб, но трябваше да се уверя. Ще ми простиш ли?
— Разбира се, че ще ти прости — обади се зад тях Дейвид Клеър. — Щом Еди ми прости, че съм необразован простак, и тя може да прости, че си се преструвал на такъв.
Люк се усмихна на Джослин и тя също му се усмихна, защото знаеха вече, че неговата малка работилница е сложила началото на верига от автосервизи. Сега той беше мултимилионер. От почит към любимия си брат Бенерман, загинал във войната, завъртял бизнеса от негово име. Смяната на имената обясняваше защо Еди не беше разбрала, че нейният Дейвид е жив.
— Ще ми простиш ли? — попита Люк.
«Как да не му простя» — помисли си тя. Но нямаше никакво намерение да му се размине лесно.
— При едно условие. Ако ми кажеш дали Томас Кенан ще си върне един ден Вирсавия.
— Не и ти — простена Люк. — Вкъщи имам кашони с писма от мои читатели, които ми задават същия проклет въпрос. Не знам.
— А кой знае? Ти си създал тези хора. Ти ръководиш съдбите им.
— Има нещо такова.
— Какво означава това? — възмути се Джос.
Дейвид се разсмя.
— Предай се — посъветва Люк. — Може външно да прилича на мен, но иначе е същата като Еди.
— Изобщо не съм като нея — възрази тя.
— Същата си — не отстъпи Дейвид. — Разказвала ли ти е онзи случай, когато…
— Един момент — прекъсна го Джос. — Ще донеса касетофона. За разлика от някои хора аз не си измислям героите.
Люк и Дейвид останаха сами и старецът още се подсмихваше.
— Ще си имаш доста главоболия, синко.
— Да, ще си имам — захили се той.
Беше късно вечерта, Дейвид си легна, Люк и Джос разговаряха в кухнята. Тя още се държеше леко резервирано заради това, че скри от нея истинския си занаят, но той беше на път да сломи съпротивата й.
— Снощи мама ми разказа една изключително странна история — съобщи, наблюдавайки как Джос наостря уши при думата «история». — Отишла у госпожица Еди около шест месеца преди тя да почине.
— Защо?
— И аз не знам — отговори Люк. — Мама никак не умее да лъже, но…
— За разлика от теб ли?
— Да — подсмихна се той. — Намекна нещо за тайна, която следвало да бъде разкрита и щетите от нея изправени.
— Каква тайна?
— Не знам. Не ми каза, но предполагам, че на майка ми й е известна причината Алекс Макдауъл да се чувства задължен до гроб на госпожица Еди.
— За тази тайна ли става въпрос? — изненада се Джос. — И майка ти я знае!
— Може би. Защо не я попиташ?
— Непременно ще я попитам.
— Във всеки случай — продължи Люк — с госпожица Еди разговаряли надълго и нашироко за мен, за романите ми, за неуспешния ми брак, за това, че съм прекарвал с нейния стар кисел свекър почти всичкото си свободно време. И знаеш ли още какво? Помниш ли случая, когато дядо Джо ме изведе тайно от къщи и отидохме да ловим риба? Мама знаеше. Според нея винаги съм се разбирал по-добре със старите хора.
— Аз също — каза Джослин. — Родителите на мама… — Не беше имала време да помисли за хората, които бе обичала много, а те бяха скрили от нея осиновяването. — Онези дядо и баба, после госпожица Еди. — Вдигна очи към него. — Ами Рамзи?
— И кучетата знаят, че той и Тес…
— Не! Имам предвид завещанието й. — Джос подпря главата си с ръце. — Сега ми стана ясно. Госпожица Еди знаеше отлично колко мразя да ми организира срещи. Запознаваше ме с наистина свестни мъже, но аз от самото начало се настройвах зле. Бях ужасна! Не понасях шегите им. Каквото и да говореха, се дразнех… — Пак погледна Люк. — Мисля, че госпожица Еди ми е писала, че Рамзи е мъжът за мен, защото не е искала да бъда с него.
Той я погледна смаяно.
— А мама ме предупреди да стоя далеч от теб. Тя знае, че забраните само ме амбицират.
— Смяташ ли, че са се наговорили? Възможно ли е да сме манипулирани?
Спогледаха се.
— Не — изрече Люк.
— Твърде демонично — поколеба се Джос.
— Твърде конспиративно. Твърде…
— Правилно — добави тя.
— Абсолютно правилно — съгласи се той.
След минутка Люк каза:
— Ако искаш Рамзи, не е късно.
— Не, не го искам — отговори тя, пресегна се през масата и сложи ръката си върху неговата. — Реших да остана вярна на семейната традиция по женска линия и да си избера мъж със сръчни ръце.
Очите на Люк се изпълниха с нежност.
— Я седни на коленете ми и ще ти покажа какво означава сръчни ръце.
— С удоволствие. — Джослин стана и пристъпи в обятията му.