Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Константин Симонов
Хората не се раждат войници - Първа книга



Първа глава

Командирите на полковете се разотиваха след посрещането на Новата година у командира на дивизията. Последен си отиде командирът на триста трийсет и втори полк майор Барабанов. Серпилин мълчаливо, многозначително му стисна ръката: „Знам, че ще си долееш още, не си доливай много. Разбра ли ме, Барабанов?“
Макар че му идеше да му каже това гласно, въздържа се. Все пак е командир на полк. Ако оставиш човека да свикне с мисълта, че не разчиташ на съвестта му, можеш да изгубиш и онази, която му е останала.
Приемаха гостите в землянката на началник-щаба полковник Пикин — най-широката от всички и дори с килимче над леглото, пратено от жена му. На изпращане се облякоха и излязоха на въздух тримата — с Пикин и замполита, полковия комисар Бережной.
— Точно двайсет и три — каза Пикин, като повдигна ръкава на кожухчето и освети с фенерче часовника си. — Първия етап от посрещането завършихме според плана, не се забавихме. До биенето на часовника на кулата ще си бъдат по местата, ще започнат и — кой на каквото е способен.
— Ще ми се някои да бъдат способни на по-малко — рече Серпилин. — Безпокоя се за Барабанов…
— Нищо, Левашов ще го задържи — рече Бережной.
— Ами, ще го задържи твоят Левашов!
— Защо пък, характер срещу характер…
Серпилин не отговори; не му се искаше нито да спори, нито да говори. Искаше му се просто да постои мълчаливо под високото мразовито небе, да почувствува неговата висота и тържественост.
Беше тихо, едва чуто шумолеше снегът, който вятърът слабо гонеше по земята. Волга не се виждаше оттук, тя лежеше окована в ледове далеч-далеч зад левия фланг на фронта, но Серпилин все пак невидимо я усещаше сега — и нейния студ, и нейната широта, зад която се разстилаха безбрежните снегове на Заволжието, и в тях — преметените, продухани от ветровете снежни пътища, и тънкият като хвърлено в снега черно косъмче еднолинеен железопътен клон от Красний Кут до Елтон — дълбок тил, болници, болници…
Отпред беше Сталинград, все още непревзет от немците напълно, а сега вече шест седмици обкръжен от нас. Там, в ледения капан, заели кръгова отбрана по целия огромен обръч от двеста километра, стояха немците — двадесет и две дивизии — стояха и чакаха! Серпилин си представяше ясно какво могат да чакат хората в обкръжение — чакаха и нашия щурм, и помощ, и заповед да си пробият път, и чудо, и гибел — всичко заедно.
А ние след ноемврийските и декемврийските боеве вече трета седмица все не атакувахме и не атакувахме — готвехме се. И днес, в тази новогодишна нощ, тук, на северозапад от Сталинград, войната само едва чуто шаваше. На предната линия се пръсна отделна мина, изтрака картечен откос, после едва чуто, като далечна въздишка, достигна отзвук от силен взрив — там, вътре в обръча на немците, и отново всичко затихна. Цялата война с всичката й безмерност човек не можеше дори да си представи напълно. Но като слушаше тишината тук, където стоеше неговата дивизия, очаквайки настъплението, Серпилин си представяше ясно нощта там, дето сега се водят главните военни действия — на юг, в голите степи на половин път от Ростов, или на югозапад, също в степите, край Тацинския, или на Воронежкия фронт, който режеше сега немския тил на триста километра оттук, при Чертково и Милерово.
Там войната миришеше на бензин и пушек, на горяло желязо и барут; тя скърцаше с гъсеничните си колела, стреляше с картечници и падаше в снега, и отново под огъня се вдигаше на лакти и колене и с дрезгаво „ура“, с псувни, с шепот „мамо“, пропадайки в снега, вървеше и тичаше напред, като оставяше зад себе си петната на кожухчетата и шинелите върху одимения, изстъпкан сняг.
Там, където днес ставаше най-главното, за хората изобщо не съществуваше никаква новогодишна нощ: те просто не си спомняха за нея.
Той беше военен човек и знаеше, че на война не се тича от място на място, за да търсиш къде е по-горещо: когато си на война, чакаш своя час. Той не можеше сега да бъде с дивизията си там, в самия център на разтърсилия равнините на Южна Русия земетръс; но макар умът му да не се поддаваше на такива мисли, сърцето му усещаше долитащите оттам тържествени и страшни тласъци. И това прозвуча в гласа му, когато след дълго мълчание рече:
— Да, засега у нас е тихо…
— В такава нощ и ние не би трябвало да мълчим, а да воюваме! — рече Бережной.
Думите на Бережной го засегнаха. Съществува още у хората този глупав навик да отидат на предната линия и ако там тъкмо в тази минута е тихо, непременно да открият огън, да предизвикат отговор, като че за войниците е малко онова, което е легнало на плещите им. Бережной нарича това „повдигане на активността“, а всъщност то е обикновена момчещина. И отгоре на това не за възрастта му: скоро ще навърши четирийсет лазарника! — Докога ще се радваш, че си храбър и ще доказваш това с риск за своя и за чуждия живот!
— Но нима аз за това, Фьодор Фьодорович? — Бережной беше готов да избухне, но се въздържа.
— А за какво друго, Матвей Илич?
— Аз изобщо казах…
— Какво значи „изобщо“? Предлагаш да минем тая нощ в настъпление ли? Да уведомим ли армията или сами да почнем, пък те да се присъединяват?
— Защо си се заял с мене, Фьодор Фьодорович, по случай празника ли? — сопна се Бережной.
— Ами за това съм се заял с тебе, скъпи ми приятелю, че вчера на съвещанието у командуващия вече чух тази блестяща мисъл да вдигнем малко шум тази нощ, за да развалим Новата година на немците. А едновременно и на себе си. Чух и възразих. Изказах гледището, че ако сериозно искаме да се възползуваме от новогодишната нощ за настъпление — има смисъл. А ако искаме просто да вдигнем шум, тогава трябва и себе си, и войниците да пожалим, да не им разваляме такава нощ. Впрочем, немците празнуват не толкова Нова година, колкото Рождество. На Бъдни вечер трябваше да вдигнем шум. Да благодарим на члена на Военния съвет, че ме подкрепи. Току-що отбих отгоре, а ти вече отдолу натискаш…
Серпилин с невидима в тъмнината усмивка прегърна Бережной и приятелски го потупа по рамото.
— Не се сърди на празника, че инак цялата година ще се караме. И да видим дали навсякъде ще запазят тишина — командуващият предостави това на дивизионните командири.
— Съседите засега мълчат — рече Пикин.
— Те и там, при Батюк, мълчаха двамата — рече Серпилин. — Едва после, когато аз възразих, а Захаров ме подкрепи, по израза на лицата им разбрах, че и те са за тишината.
— Не искаха с възраженията си да развалят настроението на Батюк — хапливо рече Пикин.
— А аз, мислиш, исках? — рече Серпилин. — Всички сме хора, седях и чаках, може би някой друг ще стане пръв.
— Вече е двайсет и три и десет — рече Пикин, като освети пак с фенерчето часовника си.
— Виждам, от нищо не се боиш, скоро ще почнеш да пътуваш с фарове…
— Ех, не им е до това сега! — Пикин махна с ръка към немците. — Да се върнем ли? Че пронизва…
— Заповядайте в моята землянка — рече Серпилин. — Ще чуем часовника на кулата, ще пийнем чай…
— Вървете, ей-сега ще дойда и аз — рече Пикин, — да взема само нещо.
Той се обърна и тръгна към своята землянка, а Серпилин и Бережной влязоха в землянката на Серпилин.
— Птицин, пригответе ни чай — рече Серпилин на своя ординарец, когато минаваше заедно с Бережной през предното отделение на землянката, която той наричаше „съблекалня“.
В „съблекалнята“ се намираше дъсченият одър на Птицин, закрит с платнища, беше поставена една саморъчно измайсторена печка, която завършваше с огледало в другата, главната част на землянката.
— Какво, наистина ли ще пием чай? — попита Бережной, когато седнаха на масата.
— Наистина. Освен ако Пикин ми наруши плана. Не се ли обиди, че те покритикувах пред него?
— Пред него или не, каква разлика? Ние с Пикин толкова пъти сме се виждали един друг в разни положения, че нямаме тайни.
— Да речем, че е така — рече Серпилин.
А на себе си помисли, че не би задал такъв въпрос — обидил ли се е или не се е обидил, ако не беше настъпила неотдавна промяна в положението на Бережной: беше комисар на дивизията, а след заповедта за единоначалието стана замполит. Тази заповед, по дълбокото убеждение на Серпилин, беше съвсем правилна, тя само поставяше точка над „i“, потвърждаваше положението, което практически се беше създало в хода на войната. А ако тази заповед променяше нейде отношенията между командир и политработник, това беше само там, дето те поради слабостта на командира или поради взаимно неразбиране се изграждаха погрешно в ущърб на войната, която не е Новгородско вече! Между тях двамата, слава богу, нямаше такова нещо. Ала Серпилин все пак чувствуваше, че Бережной в душата си съжалява за скъпата дума „комисар“, с която беше свикнал от младини. Дори при най-добри отношения такава промяна на служебното положение криеше някаква особена болка.
Дали Бережной разбра за какво мисли Серпилин. Дали сам мислеше за това, но като поседя около минута на масата, рече:
— Не се грижи толкова, Фьодор Фьодорович, дали ще ме засегнеш в новото ми положение. Не забравяй, че ние, политработниците, се грижим за чиновете си на последно място!
— Тоест как да разбирам това? — попита Серпилин. — Вие, политработниците, сте борци за идеята, а ние, командният състав, мислим само за чинове и звания? Така ли?
— Виж, това е друга работа, така те искам! — разсмя се Бережной. — Виж, така и занапред няма да си прощаваме! Че напоследък забелязах: ти мене като пиленце от инкубатор все ме завиваш в памук.
— Ех, чак пък в памук? — усмихна се смутено Серпилин и изведнъж попита за онова, за което вече отдавна се канеше да пита: — А как приемат в полковете твоите замполити своето ново положение?
— Обикновено. Щом партията е заповядала — ще го приемат — рече Бережной. — Само Левашов имаше с мене разговор, молеше ме, щом ни дадат новите звания, веднага да му дам строева длъжност, не иска да бъде заместник на Барабанов, с него той се разбира като котка с куче. Какво пък, от него ще излезе добър батальонен командир!
— Може да излезе и повече от батальонен командир — замислено рече Серпилин, — но жалко е да се оставя полкът без такъв политработник. А ако Барабанов остане в полка, още повече.
— А ще остане ли той?
— Не ми подлютявай раната. Нали знаеш, че ме насилиха! Ето тъй ще отстъпиш, няма да поставиш въпроса ребром, а после по цели нощи няма да спиш: с какво ще заплатиш греха си? Да почна настъпление с един командир на полк, в който слабо вярвам — е жива мъка!
— Не се тревожете, Фьодор Фьодорович — рече Бережной, — нашата дивизия е добра, самичък Барабанов не може да развали работата.
— Не е точно така!
Ординарецът донесе чайника, запарен чай и чаши.
— Такива ми ти работи, комисарю — рече Серпилин; той по навик нарече Бережной комисар, след като изчака ординарецът да излезе. — Сърдя се на себе си, че взех Барабанов. Първите дни се вглеждах, мъчех се да мисля, че командуващият е прав, а аз греша, а сега отгоре на всичко стана ясно, че и пие! Какво да мисля повече! Ти как го искаш, по-силен ли?
— По-силен. След такива разговори действително трябва да се пие само чай — разсмя се Бережной.
— А ето го и Пикин — рече седналият с лице към вратата Серпилин. — Какво мъкнеш?
Пикин свали кожухчето си и сложи тържествено на масата бутилка шампанско.
— Ти ме смайваш! — рече Серпилин.
— И аз съм смаян — отвърна Пикин, като сядаше на масата. — Съпругата ми го изпрати по човек още за рождения ми ден, а аз го запазих досега. Да го отпушим ли?
— Да потърпим до двайсет и четири — рече Серпилин. — Сега пий чай.
— Тогава ще почакам — рече Пикин. — Дай, Фьодор Фьодорович, резултатите, които ни чете, искам с очите си…
Серпилин бръкна в джоба на рубашката си и извади няколко листчета, изписани гъсто с четлив писарски почерк. Това бяха „Резултатите от шестседмичното настъпление на нашите войски“, предадени от Москва и записани от дивизионните радисти. С тяхното четене на глас започна днес новогодишното посрещане. След като ги размножиха с индиго, дадоха ги на полковите командири преди заминаване, за да извадят през нощта в полковете и батальоните колкото се може повече копия и да запознаят с тях всеки войник, без да чакат пристигането на армейския вестник сутринта.
За силата на впечатлението Серпилин съдеше по себе си. Кое занимание на света поглъща човека така, както войната. И изведнъж, когато днес за първи път, още не на глас, а за себе си прочете шестседмичните резултати от боевете, той усети целия истински мащаб на събитията, който обикновено се изплъзваше във всекидневните грижи, с които дивизионният командир бе отрупан от сутрин до вечер. Неговата дивизия беше само малка част от онова действително огромно нещо, което беше се извършило през последните шест седмици и продължаваше още да се върши. Но това чувство нямаше нищо общо със самоподценяването; наопаки, това беше възвишаващо душата чувство за своето малко, но безспорно участие в нещо тъй колосално, че сега още не се побира в съзнанието, а после ще се нарича история на тази велика и страшна война.
А защо после? То вече и сега е история.
— Вземи, прочети още веднъж гласно — рече Серпилин, като отмести чашата с чая и подаде листчетата на Пикин.
— „В резултат на успешния пробив и настъплението на нашите войски в района на Сталинград са обградени следните съединения и части немски войски: 14, 16 и 24-та немски танкови дивизии… 71, 76, 79, 94, 100, 113, 297-а…“ — четеше Пикин, а Серпилин, облакътен на масата, слушаше така, сякаш го чуваше за първи път.
Пикин четеше номерата на обкръжените и разбити немски дивизии, цифрите на унищожените и взети оръдия, танкове и самолети, цифрите на километрите, изминати от войските на Сталинградския, Донския, Югозападния и Воронежкия фронт на юг, север и запад от Сталинград, по горното и средно течение на Дон, при Калитва и Чир, в Донските и Калмицките зимни степи…
Монотонният глас на Пикин звучеше тържествено и застрашително, а в душата на Серпилин ставаше нещо странно. Той вече не се облягаше на масата, а седеше до стената, далеч и от Пикин, който четеше бюлетина, и от Бережной. Беше се отместил така, сякаш искаше да вижда по-добре и двамата. Пък и така беше.
Онова, което чуваше в четенето на Пикин, беше като грохот, като нещо далечно, страшно и нарастващо, на чийто фон само можеха да съществуват мислите за собствената му дивизия и тези двама души, седнали пред него.
За да излезе сега всичко така, както го четеше Пикин, тяхната дивизия трябваше още по-рано, преди това, да извърши всичко, което й се беше стоварило. А ако не беше направила това, всичко, което беше постигнато сега, нямаше да го има.
Да, тя сега стоеше и чакаше своя час, а те настъпваха там в кръв и дим. Но за да могат сега през зимата да настъпват там, тя цялото лято и цялата есен се излага на милиони куршуми и десетки хиляди снаряди и мини, мачкаха я в окопите и я заравяха жива с бомби в земята. Тя отстъпваше и контраатакуваше, изоставяше, задържаше и отново изоставяше позициите, лееше кръв и се попълваше и отново се обливаше в кръв…
За него разправят, че умее да щади хората си. Но какво значи „да щадиш хората си“! Не можеш да ги построиш в колона и да ги отведеш от фронта там, дето не стрелят и не хвърлят бомби и дето не могат да ги убият. Да щадиш хората във войната — значи само да не ги подлагаш на безсмислена опасност, като ги хвърляш без колебание срещу необходимата опасност.
А мерилото за тази необходимост е действително, ако си прав, и лъжливо, ако сгрешиш — всичко лежи на тебе и на твоята съвест. На война няма репетиции за проба — не така, а после така, както трябва. Тук няма чернови, които можеш да скъсаш и да препишеш на чисто. Тук всичко се пише с кръв, всичко, от начало до край, от „а б“ до последната точка…
И ако превишиш властта си — това значи кръв, а и ако не я използуваш в минута на необходимост — също значи кръв. Къде е тук мерилото за твоята власт? Нали най-често не началството или в краен случай не съдът я определя със задна дата, а ти самият в минутата, когато заповядваш! Началството после взема под внимание на първо място как е свършена работата: с успех или несполука, а не какво си мислил и чувствувал, когато си превишавал властта си или, наопаки, не си я използувал.
Много от ония решения и заповеди, съобразно с които беше длъжен да действува през лятото и есента, му се струваха сега не най-добрите, неправилни, неоправдани. Но все пак, в края на краищата, всичко, взето заедно, се оказа оправдано, защото беше довело до тази победа, за която говореше монотонният глас на Пикин, който се приближаваше вече към края и четеше сега имената на фронтовете и презимената на командуващите.
— Да, оправдано е. Но хората, хората!… Ако ги съживим всички и ги наредим наоколо…
Той усети зад гърба си мълчаливата тълпа на мъртвите, които вече никога нямаше да чуят онова, което той чува сега, и почувствува как сълзи напират в гърлото му.
А Пикин и Бережной, които бяха воювали заедно с него от оня първи юлски ден, когато дивизията влезе в бой, все пак живи и здрави седят сега тук до него, макар да не може да се каже, че са се щадили.
Ето го Пикин, сух и прав като върлина. Началник-щаба на дивизията Генадий Николаевич Пикин, който е най-възрастният от всички в щаба, защото вече е навършил петдесетте. Пикин, които е бил щабс-капитан още в царската армия, а после в гражданската не воювал, а служил в запасен полк, защото не му доверявали, и кой знае, това може би тогава е било справедливо.
Пикин, когото през двайсетте години бяха уволнили от пехотната школа, защото жена му била сестра на непман и той трябвало да почне живота си отново, да завърши задочно института и по дългата канцеларска стълба да стигне до главен счетоводител на народния комисариат.
Пикин, който бе започнал войната като войник от опълчението и бе станал началник-щаб на дивизията, и на който можеш да се довериш като на себе си. У него и сега, през войната, е останало нещо от главния счетоводител и в смисъл на точност, и в смисъл на упоритост.
Пикин, неспал и неуморим, но никога незабравящ да си хапне и пийне навреме, Пикин със своите червеникави подобни на четка мустаци, със своето сухо от стария режим лице и мършава фигура, заради която в дивизията му викат „Врангел“, с редовните писма до дебелата си жена, за която сериозно казва, че в двайсетте години била най-красивата жена на Москва, и със своето момиче от свързочната рота, което неизвестно защо обожава тъкмо него, макар че би могло да се влюби и в някой по-млад.
Знаейки за Пикин всичко, което може и трябва да знае, Серпилин сега, като го гледа, изпитва благодарност към него, загдето е останал жив и седи тук и дочита този бюлетин…
И Бережной е жив, макар да беше много трудно да се очаква това от него, и също седи тук и слуша Пикин, и в очите му напират сълзи, защото той е от ония, които и се смеят, и плачат, без да се замислят.
Бережной с отмененото през време на войната строго мъмрене заради брат му, бивш секретар на градския комитет в Донбас, за което той, доколкото си спомня Серпилин, нито веднъж не бе заговорил, види се не вярва, че брат му е враг на народа, но не може да го каже с пълен глас, а не умее полугласно.
Бережной — обръснатият до голо, къс, як, с дебела шия, с дебели железни ръце, шумния и сантиментален Бережной със своите миньорски духовитости и миньорски песни, със своята донбаска младост от двайсетте години и несръчни стихчета във вестник „Кочегарка“. Кой знае защо той и досега ги носи заедно с младежката си снимка; оказва се, че е имал такава разкошна черна къдрава коса, каквато сега просто не можеш да си представиш, като гледаш плешивата му глава.
Бережной — дете на Комсомола, а преди това улично момче, благодарение на петнистия тиф на петнайсет години кръгъл сирак и, между другото, по документи евреин. Малцина в дивизията знаят, пък и надали то има някакво значение за него.
Бережной, горещ и пристрастен към хората, но винаги готов, без да се замисля, да отдаде живота си за когото и да е от тях.
Серпилин и нему също е благодарен, загдето е жив и седи сега тук до него, би му било много тежко да изгуби ей този Бережной.
Пикин — това е юлската заповед на Сталин, същата тази страшна заповед след предаването на Ростов и Новочеркаск: „Нито крачка назад!“ Четоха я пред строя, когато направо от ешелоните хвърлиха дивизията в боевете, за да запушат дупката още там, отвъд Средния Дон, далеч от Сталинград. Но беше вече късно да се запуши дупката и дивизията стана магнит, който притегляше от сутрин до вечер върху себе си ударите от земята и от въздуха. Тя взе върху себе си част от онова, което се полагаше на други, някои спаси от гибел, но и сама загиваше. Бяха й отрязали фланговете и бяха й излезли в тил, а заповед за отстъпление все не идеше, и за двамата убити по пътя офицери за връзка, които носеха тази заповед, Серпилин научи едва от трети офицер.
Но още преди да се добере най-сетне до тях този трети офицер, една вечер в окопа дойде при Серпилин изсъхналият като клечка Пикин и каза, като тикаше в ръката му една хартийка:
— Ето заявлението ми.
От изненада в началото Серпилин не разбра какво е това заявление (дори му мина през ум нелепата мисъл: дали не си дава оставката?), а после разбра и рече:
— Не на мене, дай го на комисаря.
— Не съм го виждал от сутринта — рече Пикин — и не знам дали ще го видя. Вземете!
Серпилин взе хартийката, сложи я в джоба на рубашката си и попита само:
— Добре ли помислихте?
— Горе-долу имаше време — отвърна Пикин, обърна се и тръгна по окопа.
И Серпилин, макар да не го попита за това нито тогава, нито после, разбра: Пикин беше помислил нея вечер за пленничеството, и своето заявление до партията, което отдавна очакваха от него, беше подал тъкмо защото беше помислил за пленничеството. Ако попаднеха в плен и им викнеха: „Кои от вас са комунисти?“ — началник-щабът на дивизията, щабс-капитанът от царската армия, безпартийният Пикин не искаше да се поддаде на изкушението да остане в строя, когато неговият дивизионен командир излезе крачка напред. Сигурно през оная отчаяна вечер, когато изглеждаше, че дивизията ще остане обкръжена и ще загине, той искаше да избие напълно мисълта за възможна снизходителност там в пленничеството.
Пикин — това е преминаването през Дон, след като половината от дивизията сложи кости там, отвъд Дон. В онзи ден Серпилин се оказа в обкръжения откъснат полк и когато на залез слънце все пак си проби път и изведе останките от полка към переправата, оказа се, че там няма суматохата, от която се страхуваше, а ред, и този ред беше въдворил дошлият тук с ядрото на дивизията Пикин. Прехвърлените оттатък Дон батареи прикриваха с огън переправата, в степта се издигаха в полукръг пушеците от запалените немски танкове; две гнезда от по четири картечници, поставени на понтонния мост, задавяйки се, безстрашно, от упор стреляха по пикиращите переправата самолети.
На переправата беше същински ад, всяка минута гинеха хора, и все пак на нея имаше ред и този ред беше осигуряван от Пикин, застанал на брега, не в окопа, който му бяха изкопали, а в цял ръст, пред лицето на смъртта, защото това сега се изискваше от него.
А на пет крачки от Пикин, върху тревата, разперил ръце, лежеше мъртъв помощник началник-щабът на полка по разузнаването, старши лейтенант Брускин.
— Убили са Брускин — рече Серпилин, загледан в мъртвия.
— Разрешете да доложа, другарю дивизионен командир — обърна се към него Пикин, долепил до козирката здраво стиснати нетрепкащи пръсти, — бившият комендант на переправата Брускин, напуснал самоволно своя пост, беше върнат и разстрелян във връзка със създалата се обстановка. Лично от мен.
И чак сега Серпилин забеляза: Брускин лежи на земята в рубашка с откъснати петлици.
Да, Пикин — това е оня ден на переправата и много други такива дни, изобщо, когато мислиш за Пикин, неволно си спомняш най-тежките дни, навярно защото той там се оказваше на висотата на положението. А леки дни имаше малко.
Бережной — това са също нелеки дни. Бережной — това е заревото на горящия Сталинград в деня, когато немците си пробиха път до Волга и трябваше да се отдръпва флангът и да се отстъпва на север. На хоризонта пламтеше заревото на Сталинград и те седяха през нощта двамата в самотната къщичка на кръстопътя на отвеждащите в тила пътища и Бережной плачеше от мъка и за това, че, останали двама, за пръв път от много дни и нощи можеше да даде воля на чувствата си.
Той бе ранен, но не беше излязъл от строя. Бузата и надвеждната му кост бяха разсечени от парче мина, бръснатата му глава беше бинтована на верев: от едното, откритото око течаха сълзи, а на мръсния бинт под другото око, беше избило мокро петно, защото закритото око на Бережной също плачеше под бинтовете.
— Но какво правим ние с тебе? — яростно през сълзи питаше Бережной. — През юли четохме заповедта на Сталин, клехме се във всичко свято и все пак стигнахме до Волга — живи! Не сме ли подлеци след всичко това!
И макар в гласа на Бережной да звучеше отчаяние, то беше само минутна външна обвивка на неговата решителност да се сражава до последния час.
Бережной — това е първият ден на настъплението през септември, на север от Сталинград, когато получили заповед да се промъкнат до сталинградците, още през първите часове се придвижиха три километра. На всички се струваше, че работата е тръгнала, и Бережной, с фуражка, посипана с пръст, с шинел, разкъсан от шрапнели, се втурна в наблюдателния пункт при Серпилин, след като пеша и пълзешком беше обходил двата полка и жадно пиеше вода от канчето, разказвайки през смях как на два пъти едва не го убили, а щом узна, че в трети полк има застой и връзката е прекъсната от бомбардировката, все тъй весело махна с ръка, нахлупи фуражка, каза: „Нищо, ще се добера“ — и се помъкна към полка.
Но Бережной — това е и следващият ден от същото настъпление, когато стана ясно, че немците са ни спрели, задушили са ни от въздуха, притиснали са ни към земята и когато в наблюдателния пункт на дивизията посред бял ден под бомбите се промъкна със своя вилис командуващият армията Батюк и още от прага с люти псувни взе да ругае Серпилин, загдето дивизията му от сутринта не е изминала нито метър.
Серпилин мълчеше, защото, ако отвореше уста и кажеше всичко, което мислеше за Батюк и за ругатните му, излезлият от себе си Батюк можеше да се опита да го удари и тогава на Серпилин оставаше да забие куршум в неговото или в своето чело.
Но обръснатата глава на Бережной се наля с кръв и той с чужд, задавен глас попита, като пресече Батюк посред псувните му:
— Другарю командуващ, разрешете да се обърна към вас!
Гласът му беше такъв, че Батюк се спря и го погледна.
— Не знам защо мълчи командирът на дивизията — рече Бережной, — но как смеете да говорите с нас така, като че ние сме ваши слуги, мързеливи ратаи! Че какъв комунист сте вие след всичко това, другарю командуващ?…
Батюк с изкривено лице се запъти към Бережной и Серпилин вече скочи да застане между тях, но Бережной сам отстъпи две крачки назад в ъгъла на блиндажа, скри ръце зад гърба си, от червен стана бял и рече:
— Не приближавайте, другарю командуващ, аз не съм позволявал това и на баща си!
И Батюк се опомни. При всичката му грубост и дори безсрамие, в душата му не беше угаснало чувството за войнишка справедливост.
В първия сполучливо започнат ден той беше вече повярвал, че ще се промъкне до Сталинград и струпалите се после нещастия го бяха довели до отчаяние, до неудържима дива нужда да излее гнева си върху други. За това беше дошъл направо под бомбите, караше колата да препуска с долепения от ужас до кормилото шофьор, готов — дявол го взел! — също да загине тук, където залудо бяха загинали толкова хора. Собствената му смърт му се струваше без значение наред с онова, което беше станало — с несполучливото настъпление на армията му…
С това чувство се беше втурнал тук в блиндажа и изведнъж след думите на Бережной спря, тежко седна на столчето и рече на Серпилин:
— Дай картата.
Като приближи до себе си картата, но без още да я гледа, той се озърна — в землянката за щастие нямаше никой, освен тях тримата — възви се към Бережной, вдигна към него уморени очи и рече:
— Глупак си ти, комисарю. Мислиш, че мен ме глезят, мислиш, че в моята душа е останало здраво място?… Дай да пия вода.
Да, различни минути от живота бяха свързани в паметта му с Бережной и Пикин и всичко това беше кървавата четиридесет и втора, завършваща днес година…
— Фьодор Фьодорович, свърших… Ти какво се замисли? — от нейде далеч долетя до Серпилин гласът на Пикин.
— Чух, че свърши — рече Серпилин. — Наливай. Останаха само две минути.
Докато Пикин наливаше шампанското в чашите, Бережной включи радиото. Беше тъкмо време: музиката нахлу в шумовете и свирките на Червения площад. Тримата станаха и изправени мирно до масата, слушаха как в Москва далече и гръмко се отронват ударите на часовете.
Когато засвириха „Интернационала“, Бережной запя със силния си висок глас и пя до края, а Серпилин и Пикин стояха и слушаха мълчаливо.
Едва свариха да пият и издрънча телефонът. Серпилин вдигна слушалката.
— Благодаря, другарю командуващ. Благодарим… И на вас също. Поздравяваме Военния съвет на армията. Благодаря, всичко е в ред, тишина… Призори мисля да обиколя полковете. Тъй вярно, празнуваме… Благодаря… Командуващият помоли да ви предам поздравленията на Военния съвет за Новата година — рече Серпилин, като постави слушалката.
— Ако се съди по времето — рече Пикин, като погледна часовника си, — позвънил е първо в нашата дивизия.
Пикин беше чувствителен към такива неща, гордееше се, че дивизията му се ползува с добро име и ревнуваше, когато хвалеха съседите.
— Да — рече Бережной. — Нещо ми става на душата, не мога да разбера какво. Що за година беше тази четиридесет и втора!… Какво бяхме и какво станахме!
— Да, ако не беше другарят Сталин с неговото желязно самообладание, не знам как би свършила тази година — рече Пикин. — Миналата година при Москва до последната минута държа три армии в юмрука си, не даде да ги размъкнат по части — и удари! А сега тук при нас също съумя да изчака часа! Железните нерви във войната са велико нещо. Половината от цялата стратегия.
Серпилин мълчеше. Не му беше времето да се спори. Не само нямаше възможност, но и сега, след все новите и нови успехи, нямаше желание да спори.
И само дълбоко в душата му, въпреки всичко станало напоследък, лежеше като камък старият въпрос: а как така? Откъде все пак се взе тази донесла неизмерими последици внезапност на юни четиридесет и първа година? Как можа Сталин така сляпо да вярва в невъзможността на войната тогава, през юни? Да, сляпо. Няма да го кажеш гласно, но друга дума, колкото и да се мъчиш, не можеш да намериш. А ако се гледа истината в очите, тъкмо тази миналогодишна внезапност в края на краищата ни доведе тук, при Волга. Да, Пикин е прав: когато ние разгромяваме сега немците, зад това стоят и воля, и самообладание — това е Сталин.
Ами онова, което беше в началото? Кой е това?…
— Ти наистина ли ще отидеш на разсъмване по полковете? — обърна се Бережной към Серпилин.
С този въпрос започна разговорът за разните работи и дреболии в дивизията, които нямаха нищо общо с новогодишната нощ.
Серпилин от няколко дни вече се канеше да обиколи окопите на предната линия нощем, да види как върви службата.
— Ще поспя три часа и ще тръгна. Ще почна от Цветков. Мога да те взема за компания — рече той на Бережной.
Но Бережной си имаше свои планове. Още преди разсъмване искаше да замине в тила, в Зубовка, където на другия ден сутринта трябваше да пристигнат двеста души попълнение. Искаше да ги посрещне там и да поприказва с хората, още преди да са ги изпратили в дивизията.
— Нямаш търпение — рече Серпилин.
— Да, просто не мога да повярвам на това щастие. Аз например сега, когато на другите фронтове се води такава война, не бих отделил за нас нито един човек.
— Ех, не е точно така. И ние тук няма да стоим до края на войната — забеляза Серпилин и добави, че щом Бережной заминава в Зубовка, нека през деня на връщане надникне в медицинския санитарен батальон — да види, не се ли е създало там излишно мирно настроение във връзка със затишието. Има много признаци, че то скоро ще свърши!
— Боя се Бережной да не се забави в санитарния батальон — рече Пикин, — там, казват, пристигнал нов хирург, една много красива жена.
— Не се безпокой, няма да се забави, той не е такъв женкар като тебе, рече Серпилин. — Впрочем, ти би трябвало да си промениш фигурата, че тук заместникът по тила тия дни ми каза: видях ви, другарю генерал, отдалеч в свързочната рота, но докато да ви настигна, бяхте си вече заминали. А мен кракът ми не е стъпвал в свързочната рота.
Пикин с дългата си, жилеста фигура наистина приличаше отдалеч на Серпилин и това вече не за първи път беше в техния кръг предмет на шеги.
— Ето, ти заприказва за края на войната — обърна се Бережной към Серпилин, след като се посмяха над Пикин и отново станаха сериозни. — А кога ще дойде според тебе той, този край на войната, няма ли да уточниш?
— Къде? При нас в Сталинград, или изобщо?
— Изобщо.
— Разправяха ми миналата зима за Жуков, когато той още командуваше Западния фронт. Другите шофьори все подкокоросвали неговия: „Питай Жуков кога ще свърши войната.“ Не е лека работа да питаш Жуков, но шофьорът му веднъж пътувал с него заедно и най-сетне се решил… Тъкмо отворил уста, а Жуков се протегнал, въздъхнал и казал: „Ех, кога най-после ще свърши тази война!“
— Добре — разсмя се Бережной, — да допуснем, че Жуков не знае. А ти?
— Ако днешния ден сметнем за среда на войната — значи още една година, шест месеца и девет дни. На девети юли хиляда деветстотин четиридесет и четвърта…
— А според теб днешният ден може ли да се смята за среда на войната? — попита Бережной, като не разбра по интонацията на Серпилин дали се шегува или говори сериозно.
— Ако се съди по събитията от последно време, може.
— Множко е — мрачно рече Бережной. — Боя се да не стане нужда жените след войната да раждат от безпорочно зачатие!
— А съюзници се пишат! — рече Пикин. — И тази година ли няма да открият втори фронт?
— Е, щом заприказвахме за втори фронт, значи почнаха празните приказки. Не знам какво мислите вие, но аз имам намерение да си легна — Серпилин сложи ръце зад главата си и сладко се изтегна.
Когато Бережной и Пикин си отидоха, след като нареди на Птицин да го събуди точно след три часа, приготви леглото си, съблече се и легна. И вече легнал, още веднъж помисли: „Мигар наистина сме едва по средата на войната?“
Много му се искаше да мисли другояче. С това желание и заспа…


Втора глава

Към четири и половина часа сутринта Серпилин, както възнамеряваше, беше вече в полка на Цветков. По пътя едва не се отказа и не тръгна при Барабанов, но после сърдито реши: „Нищо, не е малък в края на краищата.“ И почна от левия фланг, от Цветков.
Когато пристигна, подполковник Цветков спеше. Серпилин заповяда на оперативния дежурен да не буди командира на полка.
— Нека спи, ще мина и без него, дайте ми водач.
Но при все това събудиха Цветков и той настигна Серпилин на предната линия, в един съобщителен ход.
— Интересно е организирана у тебе работата, Цветков — рече Серпилин, като се преструваше на сърдит. — Командирът на дивизията заповядва едно, а твоите офицери вършат друго.
— Сам се събудих, другарю генерал — излъга Цветков.
Той предварително беше издал веднъж завинаги заповед: който и когато да пристигне в полка, незабавно да го събудят, ако спи, или да му обадят, ако отсъствува. Това беше предвидено и за случай, ако заповядат: не го будете и не го търсете! У Цветков винаги всичко беше предвидено.
— Как спиш, Цветков, облечен или съблечен?
— Събличам се, другарю генерал. Аз вярвам на войниците си, по долни гащи в плен няма да падна.
— Ти и досега ли ходиш с шинел?
— Нищо, другарю генерал, не съм врабче, няма да замръзна — рече Цветков.
Той обичаше униформата и в най-страшните студове ходеше с шинел и ботуши, защото не признаваше кожухчето и валенките за униформа. Във всеки случай за себе си.
„Цветков си е Цветков“ — помисли Серпилин, вървейки подир Цветков, който беше поискал разрешение да мине пред него, за да му показва пътя, помисли със същите тия думи, които често можеше да се чуят в щаба на дивизията, когато станеше дума за Цветков.
„Цветков си е Цветков“ — казваха с различни интонации. Казваха и тогава, когато Цветков изпълняваше точно дневната си задача, но не получил нова, тъпчеше на едно място, без да развива успеха си на свой риск и отговорност; казваха и тогава, когато в най-безизходно положение с мъртва хватка задържаше позициите, без да помисли нито да се оттегли без заповед, нито да поиска разрешение за оттегляне. „Цветков си е Цветков“ — казваха и тогава, когато седеше на съвещанията, без да отвори уста, и тогава, когато представяше за награди много по-малко хора от съседите си, смятайки, че в полка му не е направено нищо свръх задължително, и тогава, когато политическите бюлетини съобщаваха, че при Цветков няма ни един случай на самонараняване, ни едно закъснение при доставянето на гореща храна на предните линии.
Цветков беше полкови командир едновременно и среден, и образцов. В зависимост от обстановката на пръв план излизаше ту едното, ту другото. Възхищаваха се от него рядко, но не можеха да не го уважават.
В неговия полк и сега, в тази нощ, имаше, разбира се, образцов ред. Всички, които трябваше да спят, спяха, всички, които трябваше да дежурят, дежуряха в пълна бойна готовност!
Като изминаха километър и половина по окопите на предната линия, Серпилин и Цветков спряха пред един от дежурещите в окопа войници.
Откакто войникът беше застъпил на пост, от страната на немците нищо не бе се чуло. В техните траншеи, които се точеха по края на селцето, сринато от бомбардировка, цялата нощ бе царяла мъртва тишина.
— Само преди час имаше едно изсвирване и малко раздвижване — рече войникът.
— Възможно е да са викали разводача — додаде Серпилин.
— Цяла нощ мълчат фрицовете — каза войникът. — Гладна мечка хоро не играе.
— А как сте с храната, с наркомовската дажба? Няма ли оплаквания? — попита Серпилин и усети как Цветков се напрегна цял зад гърба му.
— Съвсем не, другарю генерал — отвърна войникът.
„Дявол го знае — помисли Серпилин — не сме въвели ние това „съвсем не“ и не сме го насаждали; от само себе си, незабелязано е припъплило от старата армия и се е възродило, и все по-често ти се случва да го чуваш… Млад момък е, не го е донесъл със себе си, тук го е придобил.“
Попита войника за презимето му, на колко години е и откъде е. Презимето на войника се оказа рядко срещано — Димитриади, беше грък от околностите на Мариупол, роден през двайсета година.
— Казват, другарю генерал, че Сталинградският фронт е вече на половината път от нашето Азовско море.
— Приблизително толкова — рече Серпилин. — За резултатите от боевете през шестте седмици чухте ли, или още не сте?
— Казват, съобщението е богато. Обещаха да го донесат сутринта в ротата.
Серпилин се канеше вече да тръгне по-нататък, но войникът го спря с въпрос:
— Другарю генерал, разрешете да попитам.
— Какво?
— Наистина ли по радиото са предали, че съюзниците тая нощ дебаркират в цяла Европа?
— Кой ви каза това?
— Войниците разправят. Казват, Чърчил обещал все пак да удържи думата, която дал на другаря Сталин — техният десант, макар и в последния ден, все пак да се смята от четирийсет и втора година.
— По-тихо — рече Серпилин и допря пръст до устните си.
Войникът погледна учудено Серпилин и шепнешком попита:
— Защо?
— Немците ще чуят — рече Серпилин. — По кое радио приехте тази военна тайна — по московското или войнишкото?
— По войнишкото — усмихна се войникът, разбрал шегата.
— Не, другарю боец — вече сериозно рече Серпилин. — Не са дебаркирали нашите многоуважаеми съюзници и засега не се канят. Така че и занапред ще трябва да разчитаме сами на себе си.
— Разбира се — отговори войникът с готовност, в която се долавяше разочарование. Беше му жал, че войнишкото радио е излъгало и следователно пак излиза, че никакво чудо няма да съкрати войната.
Следващият войник, с когото приказва, му беше познат от по-рано. Презимето му беше забравил, останал бе в паметта му само подвигът: в една септемврийска нощ, когато дивизията се нуждаеше извънредно много от език, този неугледен и не млад вече войник поиска доброволно да отиде да хване език; и отиде, и хвана.
— Дадоха ли ви „За храброст“, Мартиненко? — попита Серпилин, зарадван, че все пак си спомни презимето на войника.
— Дадоха — отвърна Мартиненко, но по тона му се долавяше, че това е отдавна минало. Сега го занимаваше друго; той беше родом от Меловое, Ворошиловградска област, чул бе днес, че по радиото предават резултатите от боевете и искаше да знае дали не е посочено в тия резултати тяхното Меловое.
— Че са превзели станция Чертково, това го имаше още преди три дни в бюлетина, а Чертково и Меловое, може да се каже, са едно и също — едно до друго са!
Серпилин каза, че в резултатите изобщо не се споменават имената на освободените от нас населени пунктове, посочен е само техният общ брой — около хиляда и петстотин.
— А аз все чакам и чакам кога в бюлетина ще пишат и за нашето Меловое. Най-лошо ще е, ако предната линия там се задържи между Чертково и Меловое, тогава значи ще стрият всичко на прах. — Мартиненко махна с ожесточение ръка.
Той беше прав — познаваше войната по войнишки и сам можеше да научи другите какво нещо е войната. Серпилин само му каза за утеха, че помни тези места още от гражданската война и че надали нашите, след като са взели Чертково, са спрели там: силни естествени позиции там няма и най-вероятно е веднага да са се придвижили оттатък Меловое, до Камишева.
Това, че командирът на дивизията познаваше тяхната донбаска рекичка зарадва Мартиненко. Рекичката изведнъж като че стана тяхна обща позната.
— Та, мислите, отведнъж са стигнали до Камишева, другарю генерал?
Серпилин разпери ръце.
— По здравия смисъл е така, но оттук не се вижда.
— А тук кога ще минем в настъпление срещу фрица? Кога ще го смачкаме? — сурово с озлобление попита Мартиненко и в гласа му имаше нетърпение, макар че в тоя ден, когато ще смачкаме тук фрицовете, не някой друг, а той ще трябва пръв да излезе от тоя най-близък до немците окоп и да върви по откритото поле под куршумите към ей онези мержелеещи се в далечината снежни могили.
„Настъпление, настъпление“ — помисли Серпилин, когато се сбогува с Мартиненко и тръгна нататък по окопа. Едно нещо е да го чакаш с нетърпение, като планираш в армейски или дивизионен мащаб, а друго е ей така да чакаш, както войниците чакат. Завърши се артилерийската подготовка — излизаш и тръгваш, а не тръгнеш ли, притиснеш ли се към земята под куршумите, няма да има никакво настъпление. И няма на кого да викаш „Напред“, освен на самия себе си. А че по време на първата атака ще убият или тебе, или другиго — това вече началството го е запланувало и войникът знае, че е запланувано, че без това няма да мине. Знае и все пак пита: кога ще смачкаме фрица? И не за лице пита, а сериозно. И макар че имаш и ще имаш повече ордени на гърдите си от него, висшата доблест е все пак войнишката. И ако ти си добър генерал, така и ще кажат за тебе: „Това се казва войник!“ — а ако не си добър, тогава няма и да дочакаш да чуеш това.
— Да се отбием ли при командира на ротата, другарю генерал? — попита Цветков.
— А кой ти е сега ротен, Алферов ли? — попита през рамо Серпилин, като се спря в окопа.
— Алферов.
Серпилин облегна гърди на бруствера на окопа и усети дори през кожухчето ледения, пронизващ студ на вкаменената от мразовете земя.
Там отпред, зад тишината, бяха немците.
Какво правеха в тази новогодишна нощ там, в ледените си дупки? За какво мислеха, на какво се надяваха? Надяваха ли се да живеят или се страхуваха да умрат. Каквото и да мислеха там всеки поотделно, всички заедно мислят тъкмо противоположното на онова, което мислим ние. И всяко наше желание се сблъсква с тяхното противоположно желание, и всяка наша надежда — с тяхната противоположна надежда, и всяка наша сметка — с тяхната противоположна сметка. И всичко, което беше и ще бъде добре за нас, беше и ще бъде лошо за тях. И така до края на войната, до последния й час, защото войната е като монета: колкото и да се търкаля, няма да застане на ръб — ще легне или ези, или тура, някой отгоре, някой отдолу; пощада няма и няма да има нито за нас от тях, нито за тях от нас.
Оттук, от този окоп на предната линия всичко изглеждаше огромно: и онова, което беше напред, и онова, което беше назад. А ти — човекът — се намираш като на самото острие на грамаден клин, опрян мълчаливо в тази тишина о гърдите на врага. И каквато и голяма сила да има там, зад тебе, все едно, когато се почне, тя с тебе, с твоето тяло ще се забие в това намиращо се отпред враждебно, мълчаливо пространство.
„Да, не е лека войнишката длъжност — помисли Серпилин. — А колко хора я изпълняват…“
— Е добре, да се отбием при Алферов.
Когато влязоха в землянката, лейтенант Алферов, блед, слабичък момък със свлечена на тила ушанка и наметнато кожухче, беше приклекнал, притулен зад желязната печка-кюмбе, и долепил телефонната слушалка до ухото си, замислено се усмихваше на нещо. Пламъчето на катюшата — сплесната снарядна гилза — осветяваше усмихнатото лице на Алферов и заспалите хора, натъркаляли се един до друг на пода.
Щом видя влизащото началство, Алферов остави слушалката, смъкна от раменете си кожухчето, нахлупи ушанката, застана мирно и почна да докладва.
— За дежурен самия себе си ли оставихте? — попита Серпилин, след като изслуша доклада.
— Тъй вярно. Реших: нека поспят. А на мене не ми се спи.
— С кого говорехте? — попита Серпилин. — Вземете слушалката, довършете си разговора, щом сте почнали.
По смутения вид на ротния командир му се стори, че той води новогодишен, неслужебен разговор. Може би с някоя позната санитарна инструкторка, макар че Цветков се мъчеше да мине в полка без женския пол и неговите санитарни инструктори бяха почти всички мъже.
— Не говорех с никого, другарю генерал — рече Алферов. — Слушах песен.
— Виж какво било! — зачуди се Серпилин. — Обяснете, не разбрах добре.
— Имаме тук една свързочничка на междинната — рече Алферов, като погледна боязливо към полковия командир, — много хубаво пее. Понякога, когато е дежурна нощем, я молим да ни попее по линията.
Серпилин, забелязал погледа на Алферов, се обърна към Цветков. Цветков гледаше своя ротен командир със смесен израз на свирепост и учудване. От учудване веждите му бяха се издигнали толкова високо, сякаш ей сега ще се откъснат от лицето му и ще отлетят.
— И какви песни пее? — попита Серпилин.
— Различни, другарю генерал — рече Алферов. — Сега ми пееше „Землянка“. — И пак погледна Цветков.
— Хубава песен — каза Серпилин. — Може ли и ние с полковия командир да я чуем?
Алферов го погледна неуверено дали не се шегува; видя, че не се шегува и вдигна слушалката.
— Селиверстова, Селиверстова… Селиверстова… Хайде попей още. — Той въпросително погледна Серпилин: да каже ли за кого ще трябва да пее или да не казва?
Серпилин поклати глава: „Няма нужда“.
— Попей, Селиверстова — повтори умолително Алферов, — само отначало, че ме прекъснаха.
И като почака няколко секунди, отмести се на страна и предаде слушалката на Серпилин.
Серпилин пое слушалката и чу долетелия през дрезгавите пукания млад женски глас, който пееше познатите думи:

„във кюмбето дървата горят,
като сълзи смолата блести…“

Той обичаше тази песен, защото в нея имаше и в музиката, и в думите, нещо особено, навяващо тъга на войнишката душа и в същото време толкова просто, че не може да се каже по-просто:

„Не е лесно да стигна до теб,
на две крачки от мен е смъртта…“

„Точно тъй, на две крачки, а че и на една.“
Кой знае защо днес той мислеше за смъртта повече от всеки друг път, не за своята смърт, а изобщо за хорската.
Той въздъхна и преди последния куплет подаде слушалката на Цветков:
— Послушай и ти как пеят в твоя полк.
Цветков хвана слушалката като змия и недоволно я долепи до ухото си. По израза на лицето му се виждаше, че ни качеството на пеенето, което малко го интересува, ни либералното отношение на дивизионния командир към тона нарушение на реда не ще могат да променят неговата следваща стъпка — Алферов все пак ще яде калай, загдето е заемал линията с разни глупости. Дивизионният командир може да си позволи мекосърдечие, какво му е на него — ще постои и ще си отиде, а Цветков ще трябва да остане и да пази реда в полка си, и никой, дори командирът на дивизията, не може нито да го лиши от това право, нито да го освободи от това задължение.
Серпилин попипа с длан мъничката желязна печица — тя беше съвсем студена.
— Сиромашки живееш, студенте — рече той на Алфредов.
— За всяка тресчица се държи сметка, другарю генерал, пестим. Позапалваме, когато не може вече да се търпи.
Серпилин го нарече студент, защото наистина беше недоучил студент, свършил краткосрочните курсове за младши лейтенанти и попаднал на фронта направо от курсовете в най-голямата каша през юли.
Той не беше тогава в тяхната дивизия и попадна в нея случайно, когато с няколко бойци от своя взвод без оръжие бягаше накъдето му видят очите. Бягаше и налетя на Серпилин, който го накара да застане „мирно“ и го попита с глас, който не предвещаваше нищо добро:
— Вие кой сте, командир от Червената армия, или страхливец, който си спасява кожата? Отговорете: кой сте вие?
Ето тъкмо тогава той каза с треперещи устни онази нелепа фраза, която Серпилин запомни:
— Аз съм вчерашен студент, другарю генерал.
Той самият помнеше добре онази минута и знаеше, че Серпилин също я помни, тъй като командирът на дивизията вече не за първи път го наричаше при среща студент.
Но сега той не се срамуваше от тази минута, която те двамата помнеха, защото знаеше — той сега е по-друг от тогава, и на гърдите си има новичък орден „Червена звезда“, получен за ноемврийските боеве. И командирът на дивизията вижда този орден и не само го вижда, но и сам е подписал листа за награждаването му.
А Серпилин, като гледаше този студент, който сега беше лейтенант и ротен командир, се радваше, че не е разстрелял тогава това уплашено момче, макар че наистина можеше да се случи да го застреля. Обстановката беше такава, че не трябваше да се сантименталничи.
Цветков постави слушалката и тихо се прокашля, за да напомни за себе си.
— Не ми побира главата какво ще правим с топливото — рече Серпилин, като кимна към кюмбето. — Само едно остава — по-скоро Сталинград…
Тон не довърши, защото, глухо отекнал в землянката, до тях долетя слетият звук на няколко почти едновременни избухвания.
— Да излезем да чуем — рече той на Цветков, — нашите или немците вършат щуротии.
Щом излязоха на открито, веднага се разбра, че е на участъка на Барабановия полк, на три километра оттук. Избухванията бяха чести; ако се съдеше по звука, експлодираха немски мини. После в грохота на избухванията се преплетоха картечни откоси.
Немците да са предприели нощно нападение, не беше вероятно. Те нямаха подходящо настроение за това.
„Сигурно Барабанов върши нещо непредвидено и немците стрелят по него“ — с лошо предчувствие помисли Серпилин и без да се връща в землянката, тръгна заедно с Цветков към щаба на полка, за да се свърже оттам с Пикин и да узнае каква е работата.
По пътя за щаба на полка, продължавайки да се вслушва в избухванията и стрелбата, Серпилин все повече и повече се убеждаваше в първата дошла му на ум мисъл: Барабанов е намислил по случай Новата година да се отличи и да превземе неудобно стърчащата пред фронта на полка му височинка, която в дивизията наричаха „Могилата“, а в полка, за нейната вредност — „Цирей“. В стремежа си по-скоро да се прояви като командир на полк, Барабанов вече няколко пъти бе искал разрешение да я превземе, но Серпилин засега не разрешаваше, задържаше го.
Докато се доберат до Цветков, сражението вече стихна. Избухваха само отделни мини.
Серпилин се свърза с Пикин, не очаквайки нищо хубаво. Но онова, което чу, го накара да побеснее. Пикин каза с равния си скърцащ глас: току-що е говорил с началник-щаба на Барабановия полк Туманян и Туманян му доложил, че той задържал Барабанов в щаба на полка, но Барабанов, пийнал здраво, отишъл в батальона, без да каже нищо за намеренията си, и там, очевидно като се е напил още повече, е решил по случай празника да завземе Могилата. Могилата не бяха превзели, отначало се натъкнали на минно поле, после попаднали под минохвъргачен и картечен огън и криво-ляво отстъпили, понасяйки загуби, колко — не беше известно още. Но командирът на батальона е убит, това е вече известно.
— А Барабанов? — викна в слушалката Серпилин.
— Здрав и читав е, но не се е върнал още в полка.
— Къде е Левашов? — отново сърдито викна в слушалката Серпилин. — Къде е замполитът, Левашов? Къде е неговата съвест?…
Пикин отговори, че за Левашов не са му докладвали. Сега ще узнае къде е Левашов и ще телефонира.
— Няма нужда — рече Серпилин, — аз самият ще отида там. — И остави слушалката.
Из пътя за Барабановия полк не му провървя. Колата се плъзна по поледицата, едва не се обърна и затъна в една яма от бомба така дълбоко, че тримата не можеха да я измъкнат.
Като наруга шофьора и го остави да търси хора, за да измъкнат колата, Серпилин с ординареца си тръгна пеша.
При Барабанов, както преди, на четири минути избухваха отделни мини. Може би немците искаха да попречат на измъкването на ранените или просто нервничеха.
Когато Серпилин стигна до щаба на полка, Барабанов беше там. Той вече знаеше от Пикин, че командирът на дивизията ще дойде скоро и в очакване се въртеше пред входа на землянката си.
Щом видя Серпилин, изтича няколко крачки насреща му и изпънат взе да докладва. При доклада не долепи, а мушна ръка в ушанката, за да не се движи, като се опитваше — подлецът му — да си даде вид, че не е пиян. Стоеше мирно, жив, здрав, без ни една драскотина, без да забелязва, че макар ръката му да не трепери, самият залита ту на една, ту на друга страна.
„Колко се е напил — помисли с отвращение Серпилин — и досега не е изтрезнял!“ И като прекъсна несвързания му доклад, обърна се към мрачно застаналия до Барабанов началник-щаб майор Туманян:
— Доложете вие.
Туманян доложи подробностите. Убит е батальонният командир капитан Тараховски, други убити няма. Но са ранени единайсет, и между тях има тежко; откарали са ги в медицинския санитарен батальон, но не се знае дали ще ги докарат живи. Тараховски, когато се натъкнали на минното поле, бил още жив. Барабанов го изнесъл оттам на гърба си, а Тараховски умрял, когато вече го мъкнели насам с шейна.
— Ей го там лежи — показа Туманян.
Той беше изобщо мрачен, неразговорлив човек, а сега разказвайки, прецеждаше думите една по една, бавно и начумерено, като преживяваше тежко случилото се.
Серпилин гледа около минута умрелия. После се изправи и погледна Барабанов, който също се приближи до шейната и стоеше до нея, като очакваше последиците. Колкото и да беше пиян, разбираше, че ще има последици.
Щом видя, че Серпилин го гледа, Барабанов се опита да каже нещо, което му се струваше необходимо и достойно, относно това, че отговорността пада изцяло върху него. Но Серпилин го погледна с такава омраза, че той млъкна, без да довърши.
— А къде е замполитът? — обърна се Серпилин към Туманян, като си спомни за Левашов.
— Контузен е — рече Туманян.
— Контузен! — с нов прилив на гняв извика Серпилин. — С него ли беше? — посочи той с пръст Барабанов.
Туманян обясни, че замполитът бил в друг батальон, но пристигнал, когато почнали да измъкват ранените. Искал да се убеди дали са измъкнали всички и при избухването на една отделна мина бил контузен.
— А изнесоха ли всички ранени?
— Всички.
— Всички до един ли?
— Лично проверих — намеси се в разговора Барабанов, като махна с ръце.
Но Серпилин, без да го гледа, като се обръщаше към Туманян повтори въпроса.
— Тъй вярно — отговори Туманян. — От батальона докладваха, че всички.
— А вие проверете лично — рече Серпилин. — Не той, а вие лично проверете. И ми докладвайте.
После, все тъй без да гледа Барабанов, прибави със свирепо спокойствие, зад което се долавяше задушаващият го гняв:
— Отстранявам майор Барабанов от командуването на полка. На вас заповядвам да изпълнявате длъжността полкови командир. Изпратете Барабанов да спи, а след два часа, когато си отспи, пратете го в щаба на дивизията. Имате ли въпроси към мене?
— Искахме да изпратим Левашов в санитарния батальон, но той отказа, докато вие не дойдете, искаше да ви види.
— И таз добра… — разсърди се Серпилин. — Не можахте ли да ми кажете по-рано!
— Не сметнах за възможно, другарю генерал, да ви прекъсвам.
— Сега и дисциплинарния устав ще ми разяснявате! Къде е Левашов?
— В землянката си.
— Можете да не ме придружавате — рече Серпилин, като видя, че Туманян тръгва след него. — Вие имате по-важни работи.
Когато, приближавайки вече до землянката на замполита, той се обърна, Туманян все още стоеше на мястото си и обмисляше навярно нещо във връзка със струпалите се върху му нови задължения.
„Ами че поразмърдай се поне сега! Ако не на трета, то поне на втора скорост мини!“ — беше готов да викне Серпилин на този умен и способен, но твърде муден човек, който, ако не беше така бавен, щеше да е справедливо отдавна вече да командува полк.
Сякаш дочул мисълта на Серпилин, Туманян най-сетне се обърна и тръгна с бавния си мечешки вървеж, а Серпилин отвори вратата и влезе в землянката.
Замполитът на полка Левашов лежеше на одъра. Щом съгледа Серпилин, той смъкна от главата си и хвърли на пода нещо бяло, спусна долу крака и скочи. Но се олюля силно. И пак се отпусна на одъра.
— Седи — задържа го Серпилин. — С какво се лекуваш? — И като разбра по лицето му, че не е чул въпроса, повтори по-високо: С какво се лекуваш?
— Слагам студено — рече Левашов; по лицето му течеше вода. На пода лежеше сгъната няколко пъти, натъпкана с топящ се сняг риза.
— Ще си простудиш мозъка — каза Серпилин. — Иди в санитарния батальон. Там знаят какво да правят. Ако контузията е лека, ще полежиш и ще се върнеш.
— Ще ида — рече послушно Левашов, — ще лежа, колкото кажат. Исках да ви дочакам.
— Слушам те — рече Серпилин, без да кори Левашов, загдето се е отказал да отиде веднага в санитарния батальон. Щом, въпреки болката, която, ако се съди по лицето му, едва понася, все пак е отказал, значи имал е причина.
— Другарю генерал, лично исках да ви кажа: хората след тази глупост са в такова настроение, че щем, не щем, трябва да превземем тази Могила. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Срамно и съвестно е пред войниците. Злобата им против немците…
— И против вас също.
— И против нас.
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Да.
— Че как така допусна това, бе Левашов? Как вие с Барабанов се оказахте в такава минута в различни батальони?
— Вината е моя — рече Левашов. — Омръзна ми да се занимавам с тоя пияница и да слушам приказките му: „Не ме уважаваш, замполит… Не пиеш с мене, замполит. Щом не пиеш — значи готвиш срещу мене политдонесение!“ Плюх на него, глупака, и отидох в батальона.
— Обиди ли се?
— Обидих се.
— Ти се обиди, а хората пострадаха. Политработниците не бива да се обиждат.
— Знам това — горчиво рече Левашов.
Красивото му лице беше бледо, без капчица кръв, а обикновено веселите му безстрашни очи бяха присвити сега от болка.
— Е, добре, Левашов — рече Серпилин, като ставаше. — Имам работа. Трябва и на началството да докладвам за вашите поразии.
Той подаде ръка на Левашов, който стискайки я силно, настойчиво и умолително каза:
— Заповядайте ни да превземем Могилата, другарю генерал. Ако набием там фашистите, у хората все пак по-малко горчилка ще остане! И Тараховски ще заровим там на Могилата.
Когато Серпилин излезе от землянката и се приближи до колата, Барабанов все още стоеше там и го чакаше.
— Другарю генерал-майор! — извика Барабанов, като пристъпи към Серпилин.
Но Серпилин не отговори нищо.
„Проклет убиец!“ — помисли той, когато седнал вече в колата, за последен път видя лицето на бившия полкови командир Барабанов, който се опитваше да му извика още нещо през заскреженото стъкло.
Когато се върна, Серпилин телефонира на командуващия армията, за да му доложи за случилото се и за извършеното от него отстраняване на полковия командир.
По вкоренила се у него привичка да докладва без отлагане и за доброто, и за лошото, телефонира веднага, още щом влезе в землянката.
Командуващият спеше, пък и обяснимо защо: беше рано.
— Да го събудя ли? — попита адютантът.
— Не, доложете му, когато се събуди, че съм телефонирал.
Той самият не можеше да спи и не се опита да легне. Пред очите му стоеше лицето на убития батальонен командир, не мъртво, полепнало със замръзнала кръв, отметнато назад върху шейната, а живо, както се усмихваше, когато той му връчваше ордена „Червено знаме“ за ноемврийските боеве.
„Само преди два дни!“
Като си спомни за това, Серпилин взе от папката приготвения, но още неподписан рапорт за представяне за повишение на убития батальонен командир, сложен там заедно с извлечение от служебното досие.
„Не доживя, сиромахът, до новото си звание.“
От извлечението можеше да се види, че капитан Тараховски, който днес, както се изразяват писарите, „отпадна от дивизията по причина на смърт“, е 32-годишен, че е родом от Нижне-Шадрин на Енисей, преди службата си в армията е бил професионалист-ловец, в армията е прослужил 11 години, има жена и пет деца.
— Сколасал! — продума гласно с укор Серпилин.
Петте деца, с които така без време се беше сдобил Тараховски, правеха пияното юначество на Барабанов още по-подло.
„Ама и аз! — помисли Серпилин. — Трябваше първо да отида не при Цветков, а при Барабанов.“
Той сложи юмруци на масата и тежко се замисли.
Ако трябваше да вземе върху себе си част от вината за случилото се, работата се заключаваше не в това — къде е отишъл най-напред и къде после.
Още преди седмица му стана ясно, че мъчно може да се осланя на Барабанов като на полкови командир и че и замяната му е под ръка — Туманян. Ала Барабанов и досега си оставаше командир на полка.
Защо?
Тук имаше две истини: да, него, Серпилин, не можеха да го укорят, че обича да стоварва на чужд гръб падналите му се неподходящи кадри, той имаше характер сам да се мъчи с тях това беше първата утешителна истина. А другата, неутешителната, се състоеше в това, че той със своите твърде прибързани настоявания да се махне Барабанов не искаше да разваля отношенията си с командуващия армията, които и без това не бяха много добри. До назначението си в полка Барабанов беше година и половина офицер за поръчения при командуващия и беше излизал с него от две обкръжения, първия път той го беше спасил, а втория път командуващият — него. Серпилин разбираше цената на тази привързаност и не я смяташе за слабост на командуващия. Слабост беше другото: че Батюк отстъпи на молбата на своя любимец и като произведе Барабанов майор, го изпрати в полка — „да расте“, макар Барабанов да не можеше да командува полк и трябваше да почне „да расте“ на друга длъжност.
— Вземи го за полкови командир, няма да се разкаеш — беше казал командуващият на Серпилин.
Това беше молба-заповед и Серпилин се подчини тогава на тази молба-заповед, а после, когато вече стана ясно, че Барабанов командува полка неграмотно, не постави веднага въпроса, че не отговаря на заеманата от него длъжност — отложи.
Барабанов беше от онези хора, които се стремят да компенсират с храброст всичко, което не им достига. Такива хора са опасни. Той беше не много умен, храбър, властолюбив и не търпеше чуждите мнения. Освен това, пиеше.
В неподписания рапорт за представяне на Тараховски беше казано: „Смел и инициативен.“
„Да, инициативен — помисли Серпилин — и неведнъж беше доказал това, командувайки батальон. А на, да удържи полковия командир от пиянско безумие не му достигнала инициатива! А как да го задържи? — помисли той, като си представи реално цялата картина на станалото през нощта в батальона на Тараховски. — Да го задържи със сила? Но Барабанов би измъкнал пистолет, без да се замисля! Да го разоръжи и да телефонира през главата му в дивизията? Но Барабанов сигурно се е позовал на това, че има заповед от дивизията. Да поиска писмена заповед и в отговор да му хвърлят в лицето „страхливец?“ „Добре, страхливецо, стой си в командния пункт, аз сам без тебе ще отида!“ Не обичаме ние това и лесно е да тласнеш един човек на каквато и да е глупост, като му хвърлиш в лицето — „страхливец“. За съжаление, така е. И от това се ползуват такива като Барабанов, и по-ниски по ранг, и по-високи по ранг… Да, нещо не е достигнало на Тараховски, за да задържи Барабанов. Вместо това той е отишъл с него и е загинал… Мъртвите срам нямат!“
„А аз самият — изведнъж помисли Серпилин за себе си, — а ние? Стига ли ми винаги на мене всичко, което трябва в такива случаи?“


Барабанов влезе в пристегнато с нови ремъци късо, черно кожухче, притвори след себе си вратата и застанал мирно, рапортува за пристигането си.
Серпилин погледна със злоба познатото черно кожухче, в което Барабанов продължаваше да ходи, въпреки получената преди седмица забележка, че с това издава на предната линия не само себе си, но и другите. В тази идиотска упоритост се заключаваше цялата му природа.
Лицето на Барабанов беше нахално и нещастно. Серпилин стана, като оправи свляклото се от едното му рамо кожухче. Печката не палеха както трябва дори в блиндажа на дивизионния командир.
— Докладвайте за вашите… — Серпилин искаше да характеризира онова, за което трябваше да доложи Барабанов, но не намери думи: на езика му идеха само псувни. — Е?
Барабанов започна да докладва, а Серпилин без да го гледа, крачеше из землянката и мислеше, че ако се съди по доклада, Барабанов се опитва да се измъкне.
„Надява се на командуващия или на това, че аз няма да поискам в ущърб на себе си да раздухвам историята, случила се в моята дивизия“.
Така ли беше или не, но му се поиска отведнъж да сложи край на надеждите му.
— Ако разчитате, че няма да дам ход на работата, грешите — рече той, като пресече Барабанов.
— Аз не разчитам на нищо — рече Барабанов, — с кръв ще измия своя грях, само ми дайте възможност.
Да, разбира се, като остане командир на полка, Барабанов още утре, за да измие греха си, ще влезе в какъвто и да е пъкъл и ще влезе не сам, а ще повлече след себе си хората, които нямат грехове и които няма какво да измиват от себе си.
Тази мисъл не позволи на Серпилин да омекне, макар че готовността на Барабанов да изкупи своя грях, като отиде на смърт, не будеше у него съмнение.
„В наказателния батальон, с пушка в ръце, ще измиваш греха си“ — искаше да каже Серпилин, но макар да беше решил твърдо да направи за това всичко, което потрябва, окончателното решение не зависеше от него и той не можеше да си позволи да хвърля думите си на вятъра. Затова замълча.
— Разрешавате ли да продължа? — попита Барабанов, измъчен от настъпилото мълчание.
— Продължавайте.
Когато Барабанов доложи всичко от начало до край, от това — колко пил, когато се върнал в полка, до това — как лично на гърба си измъкнал от огъня Тараховски, Серпилин попита:
— Когато организирахте атаката, позовахте ли се на моя заповед?
И по мъничката пауза, която Барабанов направи, преди да каже „не“, разбра: позовавал се е! Позовал се е, защото е бил пиян; в трезво състояние той е твърде военен човек, за да се реши на това.
— В отговор на възражението на Тараховски нарекохте ли го страхливец?
— Не помня — отвърна Барабанов. После погледна Серпилин в очите и рече: — Нарекох го.
И гласът му за пръв път през цялото време трепна.
„Все пак има съвест в тебе“ — помисли Серпилин и като продължаваше да гледа Барабанов в очите, завладя го дошлата му на ум неочаквана мисъл.
— Седнете на масата и пишете.
Той се приближи до масата и като обърна лежащия на нея бележник, побутна го към Барабанов.
— Какво да пиша, другарю генерал? — попита Барабанов, като взе непохватно молива с червените си подпухнали пръсти.
„Премръзнали са му тази нощ“ — помисли бегло Серпилин, като погледна пръстите му.
По лицето на Барабанов видя: мисли, че трябва сега да пише обяснение до командира на дивизията; и на ум не му идва, че става дума за съвсем друго.
— Пишете лично с ръката си скръбната вест до жената на Тараховски. Пишете й как сте убили мъжа й… На нея и на петте й деца… Какво ме гледате?
Но Барабанов продължаваше да мълчи и да гледа Серпилин в лицето, като стискаше силно молива в измръзналите си пръсти.
Онова, което му беше казал Серпилин, беше невероятно, необичайно.
— Как тъй да пиша, че съм го убил? Да не съм палячо? По-добре съд, каквото щете — рече най-сетне Барабанов, силно побледнял.
Но Серпилин, комуто мисълта — да накара Барабанов лично да пише писмо до жената на убития — беше дошла съвсем внезапно, нямаше намерение да се откаже от нея. Мисълта беше жестока, но справедлива.
— Не мога да напиша, че аз съм го убил, другарю генерал — повтори Барабанов и побледня още повече.
Лицето на Серпилин беше все така спокойно и на Барабанов стана още по-страшно от това.
— Не искам да напишете тъкмо тези думи — рече Серпилин, след като помълча. — Вие просто ще опишете на жена му — той побутна по масата към Барабанов извлечението от служебното досие на Тараховски — и на децата му всичко, което е станало. А те сами ще си направят извод кой го е убил — вие или немците, ако пишете честно… Какво ме гледате?… Не се шегувам.
Барабанов инстинктивно издърпа към себе си документите на Тараховски, видя графата „семейно положение“ и изведнъж, усетил как му притъмнява пред очите, изпусна от пръстите си молива и стана. Груб и силен човек, той едва не припадна от изпитания душевен потрес.
— Другарю генерал, давам ви честна дума, ще напиша, но разрешете ми да отида в полка си, не мога пред вас… — рече Барабанов с мъртвешки глас.
— Не можете — рече Серпилин, — а всъщност би трябвало да ви накарам да напишете не само до вдовицата на батальонния командир, а и до семействата на онези войници, които погубихте за тоя, дето духа. От санитарния батальон телефонираха, докладваха, че трима са умрели. — Той загаси своя отново избухнал от гняв глас. — Може да си вървите.
Барабанов козирува с непослушна, като че от памук ръка и тръгна към вратата, но на вратата се обърна.
— А какво ще стане после с писмото? — смутено попита той. Досега беше мислил само как ще пише това писмо: мисълта — какво ще стане после — му дойде наум едва сега.
— Ще й го пратим — рече Серпилин.
— А може ли да се изпраща такова писмо в тила? — викна Барабанов.
— А какво искате — рече Серпилин, — вие ще вършите тук пред очите на всички такива неща, а там, в тила, никой нищо не трябва да знае за тях, така ли?
Въпреки цялото си вълнение, Серпилин знаеше, разбира се, че никоя военна цензура няма да пусне в тила такова писмо, пък и да нямаше цензура, той сам не би го изпратил: това беше невъзможно.
Но Барабанов все пак трябваше да напише това писмо.
— Вървете, това е всичко, което имам да ви кажа!
Барабанов мълчаливо се обърна и излезе.


Трета глава

Когато към десет часа Серпилин доложи по телефона на командуващия за отстраняването на Барабанов, Батюк горчиво изруга, съгласи се с отстраняването на полковия командир до разглеждането на делото и прекъсна разговора, като каза, че сега ще има гости; сам ще телефонира, след като си отидат.
„Сигурно командуващият фронта е пристигнал“ — помисли Серпилин и повика при себе си Пикин.
След като Сталинградският фронт през декември спря и разби при Котелниково идещата на помощ на Паулус армейска група на Гот и се премести по-нататък към Ростов, в армиите, които бяха обкръжили Сталинград, почна подготовка за щурм. Предвиждаше се операция с решителен изход, всички войски бяха обединени в едни ръце, подчинени на Донския фронт, и на фронта се намираха представители на Главната квартира.
Серпилин, както и повечето дивизии, имаше свой план за боеве от местно значение, които предстоеше да проведе, за да подобри изходното си положение преди общото настъпление.
Проклетата Могила, където беше се разиграла днешната драма, трябваше да бъде завзета след три-четири дни, но Левашов бе прав: след станалото трябваше преди всичко да се свърши тъкмо с тази Могила.
Сега от това имаше не само тактическа, но и психологическа нужда.
— Е, какво ще кажеш, Генадий Николаевич? — попита Серпилин, когато разгневен и неотспал, Пикин се яви в землянката му с вечната си папка под мишница.
— Барабанов е негодник! А Тараховски баба, имах по-добро мнение за него.
— По-внимателно за мъртвите.
— Нищо, няма да чуе на оня свят! — рече непримиримо Пикин. — Длъжен беше да вземе слушалката и да доложи: командирът на полка е пиян и ме тласка към авантюра!
— Вярно, Генадий Николаевич. Вярно, и на пръв поглед какво по-просто. Но преди да съдиш другите, понякога си мислиш: ами ако погледна себе си в огледалото?
— Че аз всяка сутрин се гледам, когато се бръсна! — рече Пикин. По резките му отговори се чувствуваше колко тежко преживява станалото, но всеки си има своя темперамент.
— Добре, да оставим това — каза Серпилин. — Тараховски все пак няма да възкресиш, но виж батальона му, полка! Какво мислиш във връзка с това?
— Трябва да превземем Могилата. Колко огън е необходим, вече пресметнах — рече Пикин, като отвори папката си.
И Серпилин се зарадва, че пак, както вече неведнъж се случваше, поотделно, без да се наговарят, са дошли с началника на щаба до едно и също мнение.
Работиха около час двамата, обмисляха предстоящия бой, после Пикин си отиде, а Серпилин вече се канеше да полегне малко да поспи, когато изведнъж задрънка телефонът и Туманян доложи, че майор Барабанов се е застрелял в землянката си.
— Ей сега идвам при вас — каза Серпилин и остави слушалката.
После отново я взе и телефонира в армията. Командуващия го нямаше на мястото му, началник-щаба също. В края на краищата той успя да се свърже с члена на Военния съвет, бригадния комисар Захаров.
— Чух за вашите работи — рече Захаров.
— Това още не е всичко — рече Серпилин, като надви желанието си да отиде първо в полка, а после вече да докладва. — Барабанов се застреля. Отивам в полка.
— Ама глупав човек! — охна в слушалката Захаров. — Как се случи това?
— Не знам — рече Серпилин.
— А къде е Бережной?
Серпилин обясни.
— Добре, иди в полка — каза Захаров. — Ще съобщя на командуващия, но той дълго още ще бъде зает, а аз ще дойда след два часа. Ще се върнеш, нали, дотогава?
— Ще се върна — рече Серпилин.
Из целия път до полка той мълча в колата, като мислеше, че макар в полка да не обичаха Барабанов, това, че се е застрелял, все пак ще направи на хората тежко впечатление.
Той и сега след всичко станало не се каеше, че е заповядал на Барабанов да пише това писмо. Беше виновен в друго — че не бе поставил на време въпроса за уволнението на Барабанов от полка. Беше ясно, че трябваше да го постави, но не го постави. Оттук започна всичко.
Той влезе в землянката на Барабанов, очаквайки да види там тялото му. Но в землянката на леглото се търкаляше само черното кожухче на Барабанов и на окаляния от валенките под тъмнееше петно кръв.
Туманян доложи, че след като телефонирал, у застрелялия се Барабанов открили признаци на живот и го откарали в медицинския санитарен батальон.
— Е, и какво? — бързо попита Серпилин.
— Още не знаем.
Серпилин седна до масата и заповяда да го свържат със санитарния батальон. Като държеше слушалката в ръка и очакваше да го свържат, той гледаше оставения насред масата недописан лист хартия.
„Уважаема Варвара Амосовна — беше написано там. — Като командир на полка, трябва да известя вас и вашето семейство за постигналото ви нещастие. Вашият мъж капитан Николай Константинович Тараховски падна геройски днес в нощен бой. Аз лично, като командир на полка…“ На това място писмото на Барабанов прекъсваше. Не беше намерил сили да напише какво е направил той „лично като командир на полка…“ Беше предпочел да умре, вместо да обясни това.
Гласът от санитарния батальон едва се чуваше. Свръзката като напук не се получаваше. Серпилин се назова и попита какво е положението на Барабанов. Той не разбра веднага думата, която няколко пъти му повтаряха, и едва после разбра: „изваждат“.
Операцията току-що беше почнала. Значи, кой знае защо, по-нататък в болница не бяха го откарали. Решили бяха да правят операцията в санитарния батальон.
— Изваждат куршума — каза Серпилин на Туманян и на няколкото още струпали се в землянката офицери. — Може и да оцелее. — И като заповяда да му телефонират, когато операцията свърши, постави слушалката.
Туманян взе да излага както винаги бавно подробностите — как влязъл, как видял лежащия на пода Барабанов, как викнал ординареца, как вдигнали и сложили Барабанов на леглото, как отначало позвънил на Серпилин, чак после дотърчала лекарката — и се разбрало, че Барабанов е още жив.
— А къде е тя? — попита Серпилин за лекарката.
— Отиде с него в санитарния батальон — отвърна Туманян. — Съвсем се побърка жената! — На мрачното му дългоносо лице за пръв път през цялото време се изписа вълнение.
Серпилин не отговори нищо. Той знаеше, че Барабанов беше ерген, живееше като със своя жена с тази вече немлада — по-стара от него — лекарка от полевата болница, която, когато той дойде в полка, също си бе издействувала да бъде преведена тук.
— Дълго ли е лежал тук, преди да влезете?
Туманян сви рамене.
— Не знам.
Серпилин остана в полка един час, за да даде разпореждания относно предстоящия бой за Могилата, после погледна часовника си и забърза към дивизията.
От санитарния батальон телефонираха чак преди тръгването му казаха, че куршумът е изваден, но състоянието му е още тежко, не може да се гарантира за живота му.
Когато Серпилин се върна, Захаров още не беше дошъл. Бережной също не беше се връщал, беше тръгнал от Зубовка, но в санитарния батальон не беше пристигнал и не се знаеше къде да го търсят. Напълно беше възможно да е решил да извърви заедно с попълнението десетина километра. Това беше в неговата натура.
„Ето кой ще страда!“ — помисли Серпилин, като съжали, че с него не е сега Бережной.
„Все пак заедно би било по-леко да говорим със Захаров. Втори самоубиец вземам на душата си. Тогава Баранов, сега Барабанов“.
Той мислено постави тези имена едно до друго, заради поразилото изведнъж слуха му съзвучие, макар че нищо общо, освен съзвучието на имената, нямаше между тези двама души, нито между обстоятелствата, при които те двамата бяха направили това.
Тогава, в четиридесет и първа, излъга вдовицата на Баранов: „Падна геройски…“ Сега няма кого и няма защо да лъже! Тази лекарка, която сега е там, в санитарния батальон, сама знае всичко за своя Барабанов, и хубаво, и лошо. Може би тази нощ дори е пила заедно с него, а той се е лигавил пред нея, а после се набутал на предната линия. А може и не. Левашов казва за нея, че тя оказвала добро влияние върху Барабанов.
— Няма кого и няма защо — гласно повтори той.
„Как така няма кого? Ами вдовицата на Тараховски? Ами на семействата на онези войници, които са били тежко ранени и са умрели в санитарния батальон, нали също ще пишем, че са паднали геройски, както се казва, без да влизаме в подробности… И нищо друго не можеш да направиш и не бива да правиш…“
Той отново си спомни за Баранов и се замисли: защо толкова хора тогава, в четиридесет и първа, се бяха объркали, не издържаха?
Казват, че ако потопят водолаз изведнъж, от един път, без спирания, до дъното, от ушите му ще бликне кръв. Така е и с хората на война. Един издържа, а на друг кръвта руква от ушите, ако го спуснат отведнъж до дъното на отговорността. Сега почнахме да побеждаваме, но войната никога не е леко нещо, особено ако не се забравя, че хората умират всеки ден и час. Напишеш в заповедта една буква — и някой е умрял. Прекараш сантиметър по картата — и някой е умрял. Викнеш по телефона на командира на полка „натисни“ — а трябва да се викне, обстановката налага — и някой е умрял. През месец юни генерал-майор Серпилин завърши формирането на дивизията си с девет хиляди души… А колко от тях са останали в строя до днес? Пък и отговорността е не за девет хиляди души, а ако се смятат децата и жените, и майките, на които те са единствени и не единствени, може би тогава, през юни четиридесет и втора, е носил отговорност за четиридесет хиляди души, ако не и повече. И то не за първи път през войната, преди това също е носил… Отвратително нещо е войната и най-отвратителното е, че преди да й дойде краят, изобщо не свършва. Всяка стрела на картата и всяка заповед носят някому смърт… „Тогава как можеш ти, подлецо, да заповядваш в пияно състояние?“ — помисли Серпилин с отново избухнал срещу Барабанов гняв.
Но не се поддаде на това гневно избухване, не защото беше несправедливо, а защото човекът, който го беше предизвикал, беше сам сега между живота и смъртта, взе слушалката и позвъни в санитарния батальон. Хирургът доложи, че Барабанов все още не е излязъл от шоковото си състояние.
— Ясно. Телефонирайте ми сами — рече Серпилин.
Бригадният комисар Захаров влезе в землянката сам, без съпровождачи, изслуша рапорта, стисна ръката на Серпилин и взе да разкопчава телените копчета на кожухчето си. То не се свлече изведнъж от пълните му рамене — ръката се закачи в ръкава. Серпилин направи крачка, за да му помогне, но Захаров се отдръпна, отстъпи назад и набързо смъкна кожухчето си.
— Благодаря за вниманието, Фьодор Фьодорович, но не ми е удобно: ти си по-стар от мене.
Той окачи кожухчето, свали ушанката, приглади късите коси на побелялата си кръгла глава и седна срещу Серпилин.
— Откровено казано, имаш късмет, че докладваш на мене, а не на командуващия — той изригваше огън и жупел по телефона, когато чу от мене за самоубийството! Какво, още ли го няма Бережной?
Серпилин отговори, че Бережной го няма още и почна своя доклад от последното си телефониране в санитарния батальон.
На лицето на Захаров открито се изписваше всичко, което той чувствуваше, докато слушаше разказа.
Бригадният комисар Захаров нямаше навик да скрива чувствата си, не се стесняваше да мисли гласно, а говореше, с редки изключения, онова, което мислеше. Макар че воюваха заедно не чак толкова отдавна, на Серпилин се струваше, че познава Захаров отдавна и добре, не само защото той беше идвал често в дивизията на Серпилин, но и защото двамата бяха хора с еднаква съдба. Единият беше командувал в Гражданската война батальон и полк, другият беше политрук на ескадрон, и двамата бяха прекарали в Червената армия точно толкова, колкото беше съществувала. Наистина Захаров не беше прекъсвал четири години, както Серпилин, но макар никога да не говореха на тая тема, на Серпилин се струваше, че и за Захаров с неговия откровен характер сигурно тези години не са минали леко. Като не знаеше нищо определено, той мислеше за Захаров тъкмо така и му беше по-леко, че сега, в тая невесела минута, срещу него седи не някой друг, а бригадният комисар Захаров, когото в армията войниците наричаха зад гърба му Костя зарад откритата му душа и зарад очевидната му за всички храброст, както и за онова усещане на неговата близост до тях, което руските хора изразяват с една дума — „прост“, влагайки в тая дума най-висок похвален смисъл.
Когато Серпилин стигна до това как заповядал на Барабанов да пише писмо, Захаров въздъхна и се навъси. Би предпочел да не чува това.
Серпилин и сам разбираше цялата си отговорност за онова, което сега разправяше на Захаров. Ако Барабанов умре, без съмнение ще се намерят хора да кажат: погаври се с полковия командир, доведе го до самоубийство. Могат и дело да заведат, и от дивизията да го махнат…
Ала какъвто и обрат да вземаше работата по-нататък, Серпилин смяташе за необходимо да каже всичко, както е било, без да поставя откровеността на разказа в зависимост от това дали ще умре, или ще оцелее Барабанов.
— Кое смяташ за причина на опита, нека го наречем засега така, да се самоубие? — попита Захаров, който упорито мълчеше, докато Серпилин не се доизказа до край.
— Причината е моят разговор с него.
— Ако не беше се сдържал и в яда си беше ударил по мутрата тоя пиян глупак, той, какъвто си е, по-леко би понесъл! — рече Захаров.
— Не съм научен на това — рече Серпилин. — Мене са ме били, аз не съм бил, не виждам полза от това.
— А от твоя разговор е излязла голяма полза! — рече Захаров. — Човекът можеше още да воюва, а си забил куршума…
— Не помислих за тази възможност.
— Не познаваш добре хората.
— Види се, така е — рече Серпилин, макар да не беше съгласен, че не познава добре хората.
Захаров разбра, че отговорът не е искрен, и попита:
— Значи, не разчиташе съвестта да заговори у него?
— Не разчитах.
— А защо тогава си го карал да пише писмо, щом не си разчитал? Ето, ако беше написал писмото и не беше се застрелял, какво щеше да правиш с това писмо? Нали в тила нямаше да го пратиш?
— Нямаше да го пратя.
— Тогава защо си го накарал да пише? За да заговори у него съвестта ли? Или е така, или не те разбирам! И не усуквай, моля ти се!
— Аз не усуквам, другарю член на Военния съвет… — понечи да отговори Серпилин, но Захаров го прекъсна.
— Остави, остави, чуваш ли, остави! — извика той. — Аз говоря с тебе другарски, остави това!
От гняв жилите на челото му се издуха.
— Аз не усуквам Константин Прокофиевич — тихо, вече без оскръбление повтори Серпилин. — В такива неща не можеш да си дадеш веднага сметка. Разбира се, помислих за съвестта. А за възможните последици — не.
— Точно така — рече Захаров. — А когато съвестта на човека отскочи от предпазителя, особено ако тя е ръждясала — всичко вече може да стане. Ти не си помислил, а сега отиде, та се не видя… — Той неопределено махна с ръка. — Какво си смятал да правиш с Барабанов, ако… — Той не довърши. Всичко беше ясно и без това.
— Съд и наказателен батальон — рече Серпилин. — Ако не го спасяха отгоре.
— Кой „отгоре“? Аз ли? — попита Захаров.
Серпилин сви рамене и не отговори. Беше казал, бяха го разбрали, а не искаше в дадения случай да нарича нещата с имената им.
— Да-а. Командирът на полка е все пак фигура — рече Захаров, като стана и се заразхожда из землянката.
Серпилин мълчеше.
— Какво мълчиш?
Не му се искаше сега да говори лошо за Барабанов, но на прекия въпрос трябваше да отговори онова, което мислеше.
— Точно така, фигура — рече Серпилин.
— Да — рече Захаров. — А командуващият казваше, че Барабанов бил добър в четиридесет и първа, много добър; и в четиридесет и втора, когато излизали от Харковското обкръжение, също се проявил. Излиза, че бил добър, а станал лош, а?
— Не знам — рече Серпилин. — Навярно и сега може да му се намери работа, на която да е добър. Знам едно: не може да командува полк. И се проклинам, загдето не издействувах отстраняването му.
— Не издействувал! Я го виж ти! — рече Захаров. — А мигар от тебе зависи — кажеш и свършено?
И макар че външно онова, което каза, беше укор за Серпилин, фразата му всъщност имаше друг, по-важен смисъл; командуващият беше упорит и своенравен — и работата с него беше трудна не само за Серпилин, но и за Захаров.
— Все едно — рече Серпилин, — аз бях длъжен да поставя въпроса, щом съм смятал така!
Захаров го погледна, възви се и още няколко пъти мина напред-назад по землянката.
Серпилин вдигна телефонната слушалка. Телефонираха от санитарния батальон, в гласа на хирурга имаше задоволство.
— Всичко е наред, другарю генерал. Излезе от шоковото състояние, няма вече непосредствена опасност. Но щеше да е свършил, ако беше три милиметра по-наляво.
Серпилин остави слушалката и въздъхна дълбоко.
— Значи, жив е — рече Захаров; той разбра това по лицето му, преди Серпилин да заприказва.
— А не ти ли минава през ум, Фьодор Фьодорович, че ръката му е сбъркала не случайно? От отговорност се страхувал, а докрай все пак не поискал да се убие. Възможно ли е да е било така?
— Не — отвърна Серпилин. Каза го с увереност, защото си спомни мъртвешкия глас на Барабанов, когато го помоли да го пусне в полка. Тогава не разбра този глас, но сега си го спомни и разбра. — Той е войник, а не палячо. Стрелял се е сериозно.
— Ей сега ще телефонирам на командуващия — рече Захаров. — Ако там няма огън, ще отидем с теб в полковете.
— Разрешавате ли да ви оставя? — попита Серпилин.
— Ако е за обеда — рече Захаров, — ще обядваме в полка.
— Разрешавате ли, ей сега ще се върна? — повтори Серпилин, без да се вдава в обяснения. Той действително искаше да се разпореди за обеда, но ако трябваше да обядват не тук, а в полка, все пак не беше излишно да телефонира там.
Захаров махна с ръка и вдигна телефона.
Когато Серпилин се върна след пет минути, Захаров стоеше вече облечен.
— Да вървим ли? — попита Серпилин, като обличаше на свой ред кожухчето.
— Да вървим, само че не там, където се канехме. — Лицето на Захаров изразяваше недоволство. — Командуващият ме моли да дойда и да те взема със себе си. Тебе те викат в Москва. — Той, както се стори на Серпилин, искаше да добави още нещо, но се въздържа.
Захаров седна отпред, до шофьора, а Серпилин — на задното седало сам.
Пътуваха мълчаливо. Захаров, който беше прослужил целия си живот в армията, знаеше, разбира се, че за тоя час, докато началството беше седяло в блиндажа, вече са успели да просветят неговия шофьор. И при все това не искаше да се връща в негово присъствие към разговора за Барабанов.
Да говори защо викат Серпилин в Москва, също не идеше. На въпроса на Захаров по телефона — каква е причината, Батюк беше отговорил късо: „Когато дойдеш, ще ти обясня.“
За лишен път беше показал своя нрав, грубиянинът! А сега Серпилин седи там отзад и напразно се сърди на него.
Наистина защо го викат? Не е чак толкова голяма птица един дивизионен командир, та да го прехвърлят преди боевете от един фронт на друг през Москва. Пък и не изглежда да е така, още повече, че тъкмо днес сутринта командуващият фронта говореше съвсем друго. Вземаха началник-щаба на армията във фронта, в оперативното управление. Тази работа беше предрешена. Командуващият фронта назова кандидатура за замяна, но не срещна съчувствието на Батюк.
— Е какво пък — рече командуващият фронта — щом, както винаги, не искате да вземете отвън, помислете за някои от своите. Ето, имате Серпилин — командир на дивизия, академик, смяташе се някога у нас в академията за един от най-силните в курса. Помислете за него.
— Ще помисля — неопределено рече Батюк.
С какво беше завършил разговорът, Захаров не знаеше; командуващият фронта беше взел със себе си Батюк и заедно бяха заминали за току-що дошлата тежка артилерийска бригада от резерва на Главното командуване.
Но дори и ако работата е решена, все пак няма нужда да се вика Серпилин в Москва. Ще го утвърдят и задочно.
„Тогава защо го викат? Снемат го във връзка със самоубийството на Барабанов? Но нали вече е известно и на командуващия по телефона е казано, че Барабанов, както изглежда, ще остане жив. Впрочем, всичко става!“
Захаров знаеше как понякога такива работи изведнъж дявол знае по какви канали достигат най-горе и за едно денонощие се превръщат в цял пожар. И макар да си член на Военния съвет, току-виж всичко профучи край тебе, сякаш те няма!
„Не, аз ще го защищавам смело, да става каквото ще“ — помисли сърдито Захаров.
Той сне ушанката си, поразчорли косите и се обърна към шофьора. Не можеше да издържи дълго мълчание, дори когато не беше в настроение.
— Николай, какво разправят войниците в Серпилиновата дивизия за настъплението?
— Не можах да науча, другарю бригаден комисар.
— А вчера у Бухвостов, когато нощувахме с тебе, какво приказваха?
— Разправяха: след седмица трябвало да ударим ние.
— А защо след седмица?
— Шофьорите ходили към Камишин за концентрати, разправят — много артилерия от РГК мъкнели към фронта.
— А защо все пак седмица?
— Ами смятат така: докато я домъкнат, докато я поставят на позициите, докато връчат заповедта — ето ти седмица. А повече не допускат. Защо ще стои напразно? Нали е РГК — не само при нас трябва.
— А кога предполагаш да превземем Сталинград?
— Лично аз ли?
— Лично ти.
— Добре би било за двайсет и трети февруари, за годишнината на Червената армия!
— Та ти си запланувал операцията за дълго време! — усмихна се Захаров.
— Фрицовете го превземаха по-дълго.
Като изви кормилото и едва не попадна с дясното задно колело в канавката, шофьорът избиколи срещнатия влекач. Емката с рев, на първа скорост, вземаше дългото нагорнище. Разговорът прекъсна.


На Серпилин, който през цялото време виждаше пред себе си широките, готови да пръснат кожухчето рамене на Захаров, наистина се струваше, че Захаров знае защо са го повикали в Москва, но не иска да каже. Едва ли ще е за нещо добро. Ако беше за добро, не би издържал, би го зарадвал. Пък и откъде накъде ще чака добро? В края на краищата той прие първата дошла му на ум мисъл, че командуващият, без да чака никакви разследвания, на своя глава е дал на делото пълен ход и е поискал да го освободят от командването на дивизията. Изобщо, ако се случеше в армията неприятно произшествие, Батюк смяташе, че е по-добре за въдворяване на реда да се бърза и да се тимари повече, отколкото недостатъчно. И от гледище на самосъхранението винаги досега излизаше прав.
„Само че нещо много е избързал този път — помисли Серпилин. — Какво пък, ще трябва пак да доказвам, че не съм добиче.“
За това той беше, да речем, готов — нямаше да превие врат. Но докато докажеш, от дивизията все пак ще те изтръгнат като зъб.
Той гледаше пътя и всичко, край което минаваха, с особено остър поглед, който идеше от мисълта, че може би ще трябва да се прости с всичко това.
Леден, объхтан от камиони път, с огладени до блясък хълмчета и падинки, толкова твърди, замръзнали, че сякаш никоя пролет няма да ги раззелени… Войници на камиони, с вдигнати яки на кожухчетата, с нахлупени до над очите ушанки… Все пак интендантството не го измами — макар и със закъснение даде много кожухчета, почти колкото трябваха. От убитите, ако не останеха под огъня на ничия земя, а имаше възможност да ги приберат и погребат, сваляха кожухчетата; спущаха ги в братските могили само по войнишките им дрехи. Това беше в реда на нещата и не можеше да бъде другояче, но сега Серпилин с тъга помисли за това и дори зиморничаво потрепера с рамене, сякаш не тях, а него спущаха в ледения недълбок гроб само по военните му дрехи, без кожухче и валенки…
Невесели за зимно настъпление места! Додето стига поглед — нито един населен пункт. Всичко живо се е настанило и мръзне в землянките или се е прикътало към редките развалини, останали след есенните боеве. Към такива като ей тази двуметрова тухлена стена от свинеферма, на половин километър от пътя… Превзеха я в първия ден на ноемврийското настъпление. Тук беше едно денонощие наблюдателният пункт на дивизията, после едно денонощие командният пункт, после щабът на артилерийския полк, който отиде също напред, а сега вече от месец се намира вторият ешелон. Натъпкали се бяха там — един до друг като сардели, но държат за това място: все пак стена, пък и близко до пътя.
В един от срещнатите камиони караха познатите сандъци с концентрати.
„Пак просо, запасиха ни за цяла неделя“ — помисли Серпилин.
С храната на фронта последния месец не бяха зле. А с топливото — тежко. Телеграфните стълбове в дълбокия сняг настрана от пътя са най-верните свидетели за това! Към всеки от тях са се проточили от пътя по няколко редици стъпки. А стълбовете имат за едно неопитно око странен вид. От подножието до височината на вдигната човешка ръка всички те са сякаш еднакво изстругани на грамаден струг — нагоре и надолу се разширяват до нормалната си дебелина, а в средата са одялани до възможния предел. На всеки стълб е останало точно толкова дърво, колкото да не се счупи от вятъра. И всичко това са направили войнишките ръце нощем, когато няма чуждо око. Върви войникът нощем, отбие се от пътя към стълба, одяла няколко трески, пъхне ги във валенките и отмине. Всекиму се иска да стъкне огън в такава зима. А с какво ще го стъкнеш, когато наоколо няма нито едно дърво, а всичко, което е могло да бъде изгорено — и плетища, и стобори, и тезеци, и слама — отдавна са изгорили! Имаше и разяснения, и наказания, и заповеди, подписваше ги и Серпилин, но нищо не помагаше. Животът си вземаше своето…
Когато излязоха от разположението на втория ешелон на дивизията, Серпилин неволно се огледа, макар да нямаше никаква видима граница, която да отделя разположението на дивизията от другите части, той помнеше тази граница на местността и по картата.
„Ще ми бъде тежко все пак, ако ме изхвърлят от дивизията“ — отново помисли той.


Това беше ставало вече с него веднъж, през февруари на четиридесет и втора. Случват се на война такива неща, когато се смяташ за виновен, макар и да си прав, и това, че си прав разбираш не само ти самият, но и другите хора, които са задължени да те смятат за виновен.
Тогава през февруари четиридесет и втора го отстраниха от дивизията, загдето не беше изпълнил заповедта и не беше завзел в определения срок районния център Грачи, на границата на Калужска и Брянска област.
В този срок нямаше абсолютно никакъв смисъл, освен един единствен: взетият от немците Грачи трябваше непременно да бъде вписан във вечерния фронтов бюлетин, а после в утринното съобщение на Информбюро от 23 февруари 1942 година — деня на Червената армия. Това се смяташе за необходимо, защото макар зимното ни настъпление при Москва вече да замираше и да се водеше с последни сили, а на места и просто без всякакви сили, най-горе се смяташе, че тъкмо на 23 февруари в съобщението трябва да се появят големи населени пунктове.
Никой не беше запитал предварително Серпилин дали ще може да вземе Грачи за тази дата. По общата обстановка се смяташе, че може, и казано общо, немците действително седяха в този Грачи като на подрязан клон, но за да се подреже грамотно този клон, без особени загуби, потребно беше поне още едно денонощие. А ето това не пожелаха да разберат нито по-рано, нито после. Армията беше обещала Грачи на фронта, фронтът — на Главната квартира, и от Серпилин поискаха той да направи всичко, но да вземе Грачи до 24 часа!
Той беше готов да направи всичко — той и без това правеше всичко — но не искаше да хвърли безмислено във фронтални атаки своя полк, разположен на открито поле в снега пред Грачи. И тъкмо за да вземе този Грачи, без да губи изнурените от боеве останки на полка си, той сглоби два подвижни отреда и с един от тях дори замъкна през гората на шейни няколко оръдия, за да запуши горския път в тила на немците и да ги накара да напуснат Грачи.
Но, излиза — и така му казаха по телефона — Родината иска той да вземе този Грачи не тогава, когато може да го превземе, а едно денонощие по-рано. В дълбочината на душата си знаеше, че Родината не може да иска това: Родината може да иска от синовете си подвиг, но не безмислена смърт.
Така мислеше той, макар и да не го каза, когато командуващият армията поиска от него превземането на Грачи до 24 часа на 22 февруари на всяка цена. Той просто доложи по телефона за взетите мерки и за това, че по негови пресмятания най-късно след едно денонощие немците ще бъдат принудени сами да почнат бързо отстъпление и той по петите им ще се втурне в Грачи и ще го завземе целия, не изгорен.
Командуващият не можеше да не разбира, че това е истина и че никаква друга истина няма и не може да има. Не можеше да не разбира това: беше умен и, по убеждението на Серпилин, талантлив човек, който беше успял вече, както и самият Серпилин, да се научи на много неща през двата и половина месеца настъпление. Но този път той беше глух и безпощадно настойчив.
— Или ще вземете до 24 часа Грачи, или ще ви отстраня от дивизията — такъв беше краят на разговора им.
„Отстранете ме!“ — искаше да викне Серпилин по телефона. Той не викна това, а каза „слушам“, не само защото е тежко да се окажеш отстранен от дивизията; още по-тежка беше мисълта, че ако откаже да изпълни тази неразумна заповед, ще го отстранят, а заместника му все пак ще накарат да жертвува полка, който лежеше в снега пред районния център Грачи.
Той каза „слушам“ и не изпълни заповедта. Тоест даде заповед за артилерийска подготовка и отначало определи за атака един час, а после го промени и определи друг, по-късен, вече по мрак, за да понесе по-малко загуби. Още по видело тръгна под обстрел към разположения на открито пред самия Грачи батальон, пренесе там наблюдателния си пункт и, пренебрегвайки опасността, през цялото време остана там, за да не разговаря повече с армията, за да отговарят на всички позвънявания: командирът на дивизията го няма, намира се в бойните редици на пехотата. А когато наближи вторият, отложен срок на атаката, не отмени този път заповедта и няколко групички хора — това беше всъщност всичко, с което разполагаше батальонът — се вдигнаха от снежните ями, където лежаха, придвижиха се на сто и петдесетина метра и отново залегнаха под немския минохвъргачен огън. След половин час доложиха на Серпилин, че немският огън не е потушен и е невъзможно да се придвижат по-нататък, и той заповяда да се окопаят.
Той нямаше с какво да потуши немския огън, знаеше това отнапред: имаше само по няколко снаряда на оръдие. Разбира се, можеше да вдигне останките от полка още на няколко атаки, да се придвижи още стотина метра, да пожертвува пред районния център Грачи всички, които бяха останали от полка, но тъкмо това не искаше да направи.
Малко преди полунощ командуващият все пак се докопа до него по телефона, намери го там, в снега, в полето, пред Грачи, където лежеше с командира на батальона.
— Защо не докладвате за превземането на Грачи?
— Защото не съм го превзел — рече Серпилин.
— Разбирам това. А кога ще го превземете? Поне в покрайнините не сте ли навлезли? — настояваше командирът.
Серпилин доложи, че не е навлязъл и в покрайнините.
— Тогава кога ще навлезете? На вас, като командир на дивизията, ви остават преброени минути! След 24 часа, ако не бъдете в Грачи, вие не сте вече командир на дивизията! Незабавно атакувайте!
Серпилин въздъхна дълбоко и почна да обяснява положението. Сега сигурно, ако се беше създала подобна обстановка, биха се съобразили с очевидността, но тогава, през февруари четиридесет и втора, не поискаха и да слушат… Разговорът се прекъсна. Обезпокоените немци откриха с минохвъргачките площаден огън и пак прекъснаха връзката. И Серпилин не се погрижи да я възстановят, разбра от разговора, че в историята с взимането на Грачи се е намесило нещо, което притиска не само него, но и командуващия армията, а може би дори и по-горе. Откъде бе започнало това и как се е завъртяло той не знаеше и не узна, но като си даваше напълно сметка за последиците, все пак не организира нова атака: беше му жал за себе си, но още повече му беше жал за хората.
Когато на сутринта, измръзнал до кости, в разкъсано от шрапнели кожухче, той се върна на командния си пункт, в предаденото по радиото съобщение на Информбюро споменаха между другите големи населени пунктове освободения през тази нощ районен център Грачи.
Като предчувствуваше какво ще стане по-нататък, той изпита съблазънта да се върне в батальона, да се изправи в цял ръст, да тръгне под куршумите посред бял ден на открито място и да загине. Поне отведнъж ще свърши всичко! Изпита съблазънта, но не й се поддаде, макар че в онова настроение, в което беше тогава, не му се струваше нито най-страшно, нито най-трудно да умре.
Какво беше станало по-нататък — той не обичаше да си спомня. В средата на деня го извикаха в щаба на армията, дето се намираше не само армейското, но и фронтовото началство. За това, че уж завзетият Грачи не е завзет, бяха вече донесли най-горе; буря застрашаваше всички.
Ако Серпилин беше склонил глава, беше премълчал, щяха отначало да му натрият носа, а после полекичка да го измъкнат от бедата. Но той не склони глава и упорито каза всичко, което мислеше. Каза с риск да оскърби и да бъде подведен под съд. Каза, без да уважава в тая минута човека, когото беше уважавал дотогава, и въпреки подчиненото си положение съумя да му даде да почувствува неуважението. А под съд не отиде, защото привечер вече неговият заместник, действувайки по неговия план, беше превзел Грачи без загуби.
Не отиде под съд, но и в дивизията не се върна.
Два месеца се въртя в резерва, доказваше, че не е добиче. В очите на хората, с които говореше, виждаше често разбиране и съчувствие, но понеже веднъж вече беше доложено до най-горното място, че е наказан за измама, а Грачи е превзет поради намесата отгоре, или не се решиха, или не можаха да доложат повторно. Не помогна дори самоотверженият рапорт на неговия заместник. Добре че това време съвпадна с периода на пролетното затишие, инак щеше да го преживее още по-тежко. Назначиха го отново командир на дивизия и го пратиха да я формира не защото беше доказал правотата си, а просто защото беше минало време. И може би ако не напомняше тъй упорито за правотата си, това време щеше да мине още по-бързо. Просто мина времето и бяха нужни командири на дивизии…
С човека, който тогава направи от него изкупителна жертва, вече не се срещаше. Знаеше, че тъкмо този човек прояви после рядка смелост в тежките летни боеве на четиридесет и втора година, но какъв беше той оня ден, не можа да забрави: казаната дума назад не можеш да върнеш. Искаше да забрави, защото и двамата бяха хора от една армия, която биеше един враг, но не можеше…
„Нима пак ще попадна в същата въртележка? — мислеше Серпилин, когато се приближаваше към щаба на армията. — Не, лъжеш, няма да се оставя! Пък и времето все пак се мени: разбрали са някои неща, отказали са се от някои неща — войната ги е научила.“


Четвърта глава

Командуващият армията генерал-лейтенант Батюк седеше в своя команден пункт, пиеше чай и докато чакаше Серпилин, се колебаеше как да разговаря с него.
Изобщо Батюк не беше човек, склонен към колебания, и смяташе това за свое достойнство. Той обичаше яснотата. А тук имаше тъкмо неяснота.
От една страна, щом Барабанов все пак е направил беля, това му даваше повод да натрие носа и на Серпилин, когото Батюк, макар и да ценеше, не обичаше заради неговото вироглавство.
От друга страна, когато Батюк доложи за случилото се през нощта, командуващият фронта не обърна особено внимание и още веднъж настойчиво повтори: „А вие все пак помислете за Серпилин като за началник-щаб.“ И Батюк отговори, че няма какво да мисли дълго; ако фронтът му предлага тази кандидатура, той няма възражения.
Серпилин е вироглав и това е лошо, но той все пак е свой. Поне Батюк го познава, а кого ще пратят отвън, не се знае.
„Нищо, със задълженията ще се справи, а в останалото ще го поокърша!“ — самоуверено помисли той за Серпилин.
За тая самоувереност имаше причина. Батюк беше „окършил“ не един, не двама подчинени през дългите години на военната си служба. С началник-щаба, който сега си отиваше, той беше в добри отношения: оня началник-щаб беше съумял да се нагоди към характера на командуващия, недостатъкът му от гледище на Батюк се заключаваше не във вироглавството, а в това, че горе, в щаба на фронта, за тоя началник-щаб се беше създало твърде високо мнение, а Батюк не обичаше, когато се набиваше в очи някой по-нискостоящ от него.
При такова положение на нещата той беше готов да се раздели дори с един добър началник-щаб. Жалко само, че го вземаха на фронта. Не е чак толкова голяма птица началникът на оперативното управление на фронта, един командуващ армия в сравнение с него е все пак фигура, но Батюк не обичаше негови бивши подчинени да работят в по-горни щабове.
Че Барабанов се е застрелял и че е останал жив, Батюк беше узнал вече след заминаването на командуващия фронта. Това, че Барабанов се е стрелял, възмути Батюк повече, отколкото всичко, което беше направил в пияно състояние. Батюк презираше самоубийците и за себе си не допускаше такава възможност, защото смяташе, че човек трябва да се бори за живота си до последен дъх, докато не го убият. „Виж го ти! Уплашил се от наказателния батальон. Първо, още нищо не е свършено, командирът на дивизията няма последната дума, второ, в наказателния батальон също можеш да се отървеш с раняване и пак да направиш кариера. И ако там трябва да загинеш от куршум в гърдите, все пак е в боя, а не сам да се стреляш!“
Направеното от Барабанов в пияно състояние ядосваше Батюк, макар за него да нямаше нищо ново в това, че Барабанов е можал да пийне повече, отколкото трябва. „Изложи ме, кучият му син — мислеше сърдито Батюк, — сам поиска да отиде в полка и ме изложи! А изцяло ми е задължен. Кой би дал на тоя глупак полк? Забрави се там на самостоятелната длъжност и ме злепостави… Разбира се, ако е искал Серпилин, е можел да потули, знаел е, че ако не потули, ще причини неприятност лично на командуващия, но не е взел това под внимание.“
От сутринта Батюк изпитваше гняв срещу Серпилин. Но сега след като Барабанов се беше стрелял, този гняв беше отстъпил на втори план. Сега вече въпросът не беше може ли или не може да се потули.
„Сега надали ще трябва да го изпращат в наказателния батальон: сам се е наказал, а два пъти не наказват, но ще изключат тоя глупак от партията за такава постъпка. Тук вече със Захаров няма да излезеш на глава“ — помисли Батюк.
С такива хора като Барабанов, които явно ме му бяха равни, Батюк, ако имаше разположение към тях, беше господарски груб и добър. С тях той беше по-друг човек, отколкото с онези, които бяха в състояние да се отнасят критически към неговите съждения и можеха, по негово мнение, да му турят крак или да го заобикалят в службата, а заобикалящи го в службата напоследък се появяваха все повече и повече.
Когато казваха, че Барабанов е спасил някога Батюк, хората преувеличаваха: не беше го спасил, а просто заедно с другите го беше мъкнал ранен. Затова пък наистина Батюк беше спасил Барабанов от смърт: на могъщите си рамене той го беше изнесъл от полесражението в четиридесет и втора година при Харков през време на всеобщата бъркотия. Изнесъл го беше, а после, когато се натъкна на немците, остави Барабанов до себе си, стреляше с автомата и отблъсна противника: четирима повали, а останалите се отдръпнаха и изчезнаха, тръгнаха да търсят по-лека плячка, не знаеха, че стреля срещу тях, останал сам-самичък, самият генерал-лейтенант Батюк. А после пак метна Барабанов на гръб и достигна все пак до своите, до отстъпващия в паника полк. Прати командира на полка редник заради страхливостта му, а полка приведе в ред и го изведе. Така стояха в действителност нещата между него и Барабанов, за онова, което сам беше направил за Барабанов, Батюк го обичаше повече, отколкото за каквото и да е друго, обичаше го и сега, макар да беше до крайност ядосан.
„Какво пък — помисли Батюк, като се връщаше от мислите си за Барабанов към мислите за Серпилин, — нека бъде началник-щаб, ако, разбира се, го утвърдят.“
Позвъняването от Москва, въз връзка с което Батюк беше повикал Серпилин и беше заповядал да приготвят „У–2“, за да го откарат на летището, откъдето излитаха самолетите за Москва, свидетелствуваше, че най-вероятно ще го утвърдят. Той имаше стари връзки, имаше съученици на високи постове: ако не беше така, щяха ли от Генералния щаб да се обаждат да се пусне за четири денонощия в Москва един командир на дивизия по семейни причини. Батюк веднага отговори: „Нека да замине“. Пък и тези семейни причини…
Когато помисли за семейните причини на Серпилин, Батюк реши окончателно, въпреки Барабановата история, да разговаря със Серпилин мирно и тихо. Хората са си хора. Днес той има семейни причини, а утре ти самият може да имаш…
Серпилин очакваше, че щом влезе и доложи на командуващия за пристигането си, командуващият, както обикновено ставаше, когато беше разгневен, ще се надигне, ще опре на масата юмруци и навел почервеняла бръсната глава, загледан не в тебе, а в картата, ще изломоти в мустаците си: „Докладвайте“.
Но не се случи нищо подобно. Когато Серпилин влезе заедно със Захаров и почна да докладва за случилото се в дивизията, Батюк го спря и кимна към Захаров.
— Главното вече знам от Константин Прокофиевич. А за дълъг доклад нямаш време. — Той погледна часовника си. — Жена ти не е добре. Трябва да летиш за Москва, ако искаш да я завариш.
Каза на Серпилин за жена му веднага, без предисловия, не от коравосърдечие, а защото така гледаше на нещата. Ако с него беше се случило подобно нещо, не би очаквал от другите да го усукват.
Серпилин побледня силно и като потърси с ръка облегалото на стола, се отпусна мълком на него. Само в това се изрази тежестта на изпитаното от него сътресение: човек, прослужил целия си живот в армията, той седна пръв в присъствието на командуващия и члена на Военния съвет, без дори да помисли за това.
— Разрешавате ли да запаля? — попита той с чужд глас, измъкна от джоба си пакет „Казбек“, почука с мундщука по капака, драсна кибрит и пъхна клечката от обратната страна на кутийката.
Батюк каза, че „У–2“ е вече приготвен, че му се разрешава отпуск за четири дни, че от Москва е телефонирал лично заместник-началника на Генералния щаб и заповядал Серпилин да му телефонира по прекия кабел преди излитането си.
От всичко, което му каза Батюк, мисълта на Серпилин отдели отначало само думите за четирите дни отпуск. За четири дни — значи не е за погребение.
— Тогава какво, да поръчам ли прекия кабел — попита Батюк.
И Серпилин, забелязал едва сега, че седи, а командуващият стои, стана от стола и мълчаливо кимна.
Като гледаше как Батюк отива към масата, вдигна слушалката и поръчва прекия кабел с Москва, той продължаваше да мисли — от какво ли умира жена му. Навярно от сърце. За първи път се случи това, когато той беше още там, в Колима; за втори път — когато се върна. Значи сега е трети път.
Той беше свикнал да живее без нея, свикнал беше да не я вижда дълго, но мисълта, че изобщо няма да я има, беше така безвъзвратна, че не се побираше в ума му.
Той изпитваше едно усещане, което не беше изпитвал от детинство: струваше му се, че ей сега ще заплаче. Нелепостта на тази мисъл го накара да побърза.
— Другарю командуващ — рече той, като направи две крачки към масата, зад която седеше Батюк — докато чакаме прекия кабел, разрешете да доложа…
Батюк го погледна с неудоволствие. Виждайки скръбта на Серпилин, искрено не искаше да се връща на Барабановата история.
— Няма нужда — рече той. — Всичко е ясно. Барабанов се е наказал, а мъртвият си е мъртъв. Ще поприказваме, когато се върнеш от Москва.
Захаров също с неудоволствие погледна Серпилин. Той се страхуваше, че Серпилин ще поиска да разкаже на Батюк за обстоятелствата, които бяха предшествували самоубийството на Барабанов, и смяташе това в дадения момент излишно.
Но Серпилин искаше да доложи не за това, за което двамата мислеха, и когато Батюк го спря, настойчиво повтори:
— Аз все пак моля, другарю командуващ, разрешете да доложа.
Батюк кимна неодобрително, но нямаше основание да забранява. „Какво пък, говори, щом толкова искаш“ — такъв беше изразът на лицето му.
И Серпилин почна да докладва за предстоящия бой. Докато докладваше, в средата на доклада вече разбра сам, че той, Серпилин, докато не проведе боя и не завземе тази проклета Могила, няма да се отдели от фронта.
Като изслуша доклада докрай и уточни с въпроси няколко подробности, Батюк вече се канеше да отговори, че е съгласен — нека Пикин, който ще остане за командир на дивизията, да проведе този бой.
Но не успя да каже това, защото по прекия кабел дадоха Москва. Той назова номера и подаде слушалката на Серпилин.
— Другарю генерал-лейтенант — рече Серпилин, като чу в слушалката познатия глас на Иван Алексеевич. — Докладва Серпилин. Вие сте разрешили да ви телефонирам.
Той започна разговор по установения ред, защото не искаше да показва пред Батюк приятелската си близост с началството.
— Беда, Федя — с далечен глас рече Иван Алексеевич в бръмчащата слушалка. — Твоята Валя получи инфаркт, лежи в жилището ти. Много е зле. Бях през нощта при нея.
— В съзнание ли е? — попита Серпилин.
— В съзнание. Молеше ме да не ти съобщавам. Но аз не я послушах, реших да те повикам. Батюк разреши, говорих с него. Телефонирай ми направо от летището, ще ти пратя кола.
— Утре ще се помъча да излетя — рече Серпилин.
— Защо не днес?
— Днес не мога.
Иван Алексеевич, изглежда, искаше да възрази, но не възрази. Знаеше, че на война се случват такива „не мога“, които не можеш да прескочиш. Защо „не мога“, не се опита да разбере, а само разтревожен каза:
— Ех, гледай — и още веднъж повтори: — Имай пред вид, Батюк лично ми даде съгласието си да те пусне.
— Разбрах всичко — рече Серпилин и като постави слушалката, срещна очите на Батюк.
— Искам да ръководя сам сражението.
— За Барабанов ли искаш да се оправдаваш с тази Могила? — попита Батюк.
— Искам не да се оправдавам, а да я превзема.
— Ще я превземат и без тебе.
— А аз искам в мое присъствие.
Батюк сви рамене: той не смяташе, че има право да забрани на Серпилин да направи това в създалата се обстановка.
— Само че после не се сърди на себе си и на мене — рече той.
И като смяташе работата за свършена, повика дежурния и заповяда да отменят полета на „У–2“ и да го приготвят за утре сутринта.
— Разрешавате ли да замина за дивизията? — попита Серпилин.
— Слушай, Константин Прокофиевич — рече Батюк, като се обърна към Захаров, — моят разговор с командуващия фронта, който започна при тебе, имаше продължение. Смятам, че трябва да кажа на Серпилин. Какво мислиш ти?
Захаров кимна.
Серпилин гледаше с недоумение Батюк.
— Командуващият посочи твоята кандидатура за началник-щаб на армията — рече Батюк.
Той имаше навик да казва „ти“ на всички подчинени, без изключение, независимо от положението и възрастта, макар че би се учудил много, ако някой от тях изведнъж му отговореше със същото. Впрочем, той на свой ред смяташе за нещо редно, ако онези, на които сам бе подчинен, му говореха на „ти“, независимо от неговата немалка възраст и чин генерал-лейтенант.
— Как гледаш на това? — попита той Серпилин, който мълчеше.
— А вие? — попита на свой ред Серпилин, без да се старае да скрие учудването си.
— Отнасям се положително, инак не бих те питал, сам разбираш, не си малък! — рече Батюк с отсенка на предизвикателство.
„Ето на, не те обичам, сам знаеш за какво, а все пак дадох съгласие да те назначат началник-щаб, защото съм справедлив. А ти, макар и да мислиш, че ме познаваш добре, не ме познаваш. А сега де!“
Вместо да побърза с отговора, Серпилин продължи да мълчи.
— Е как? — повтори вече сърдито Батюк, който не притежаваше голямо търпение.
Серпилин отговори, че ще се постарае да оправдае доверието.
— Докато заминеш за Москва, така или иначе ще се реши — рече Батюк. — Ако е положително, когато се върнеш, веднага ще постъпиш… Ще се справи ли Пикин с дивизията?
— Аз вече ви докладвах, че той заслужава повишение.
— Помня, че си докладвал — рече Батюк, — но тогава не беше възникнала такава ситуация.
— Разрешавате ли да замина за дивизията?
— Замини — рече Батюк. — И не се пъхай много-много под огъня. Не е в твоята Могила сега същината на работата.
Каза това, макар да изпитваше уважение към Серпилин, загдето не се възползува от законната възможност да отлети в Москва, като стовари на другите недовършената черна работа с тази Могила.
— Само времето да не се промени до утре! Прогнозата не е особено добра, може да се окаже неблагоприятно за летене… — забеляза Батюк, като стискаше вече за сбогуване ръката на Серпилин.
Захаров също стисна ръка на Серпилин, но мълчаливо, без думи. Пък и какви думи бяха необходими тук? В такива случаи човек сам решава съдбата си и глупав е оня, който не разбира това.
Душата на човек, току-що изпитал дълбоко лично сътресение, но принуден да се занимава с неотложни работи, прилича на река, където едно под друго, без да се смесват, с различна бързина влекат водата две различни течения.
Решил веднъж за себе си, че не може да замине за Москва, без да е завършил с Могилата, по пътя за дивизията Серпилин вече не се връщаше в размишленията, могъл ли е или не е могъл да постъпи другояче.
Седнал в своята емка, той мислеше за бъдещото сражение, за това, че умно е постъпил, като е заповядал колата му да го следва в щаба на армията — сега се връщаше без разтакания; оставаше малко време и не биваше да го губи, макар че с Пикин беше вече уговорено всичко, и там, в дивизията, докато той беше тук, работата вече се вършеше.
Сега от двете страни на пътя се мяркаше в обратен ред и пъплеше насреща му всичко, което беше видял, когато отиваше за щаба на армията и мислите какво и как ще бъде, ако стане началник-щаб на армията, отначало мимоходом, а после все по-настойчиво възникваха в ума му.
Но под всички тези мисли, свързани с работите, с които му предстоеше да се занимава, неотстъпно минаваше дълбоко второто течение: в Москва умираше жена му.
Трябваше да вземе височината Могила — а жена му умираше. Трябваше да реши кой по-добър батальонен командир да постави на мястото на убития Тараховски — а жена му умираше. Ще трябва да прибере по-далеч от пътя, за да не го бомбардират, втория ешелон на свързочния батальон — а жена му умираше. Ще трябва да проправи овреме, преди настъплението, втори снежен път към фронта успоредно на оня, по който минава сега, и да не допусне да го изкорубят предварително — а жена му умираше…
Когато минаваше през разположението на втория ешелон на дивизията си, Серпилин едва не се сблъска на кръстопътя с излизащата от страничния път „санитарка“. Шофьорът на „санитарката“ в желанието си да пусне емката с началството, удари спирачките и забоксува на средата на пътя.
От кабината на санитарната кола изскочи един боец, заобиколи тичешком колата и заедно с шофьора на Серпилин почна да бута отзад. Но колата продължаваше да боксува. После се отвори задната вратичка и оттам изскочи жена и взе да бута колата заедно с мъжете.
Серпилин позна веднага тази жена. Беше лекарката от полка на Барабанов, същата, която беше се преместила неотдавна от болницата и с която живееше Барабанов. В колата очевидно лежеше Барабанов и тя го придружаваше.
Серпилин отвори вратичката на емката и тръгна към санитарната кола с намерение да помогне и защото жена буташе колата, и защото изобщо смяташе това в реда на нещата. Но докато се приближи, те с общи усилия я изтикаха.
Шофьорът, санитарят и жената стояха и си поемаха дъх. Жената имаше още сравнително младо, но повяхнало лице с големи красиви еврейски очи. Като си пое дъх с мъка, тя допря пръсти до ушанката. Изпод ушанката, която се беше смъкнала настрана, докато беше бутала колата, стърчеше кичур черни прошарени тук-там коси. Серпилин видя тези прошарени коси и почувствува жалост към жената, било защото си спомни за жена си, било защото видя посивелите й коси и помисли, че и да остане Барабанов жив, тази жена все пак няма да бъде дълго щастлива с него: стара е за него.
— Другарю генерал — почна да докладва тя.
Но Серпилин я спря и попита:
— Кого карате? Барабанов ли?
— Да.
— Как е самочувствието му?
— По-добро — радостно и високо каза, почти извика тя.
И стресната, сякаш с тези думи за доброто самочувствие на Барабанов можеше да му навреди, почна с угаснал глас да обяснява как минал куршумът, че още три милиметра по-наляво — и всичко щяло да бъде свършено.
— Но сега е по-добре, казвате? — попита повторно Серпилин.
— Казаха, че можем да го пренесем.
— В съзнание ли е?
— В съзнание.
Тя отгатна, че Серпилин ще поиска да види Барабанов, но не знаеше за добро ли е, или за лошо.
— Не възразявате ли като лекарка? — попита Серпилин, когато се приближи до задната вратичка на санитарната кола.
— Не възразявам, другарю генерал.
Той отвори, качи се в колата и отново притвори след себе си вратичката. Вътре беше полутъмно.
— Какво има, Соня? — попита тихо Барабанов.
Серпилин се придвижи опипом покрай отметнатата встрани седалка и видя лицето на Барабанов, който лежеше на висяща носилка. Очите бяха отворени и го гледаха с почуда.
Но на Серпилин не му дойде на ум да обясни как е срещнал тяхната кола и защо е попаднал тук — всичко това беше несъществено.
— Как се чувствувате? — попита той.
— Казват, че ще остана жив — слабо, но ясно отвърна Барабанов.
И като облиза устни с език, додаде:
— Не мислех, другарю генерал, че ще ви видя още веднъж в живота си.
И по начина, по който каза това, Серпилин разбра: „Не, не е хитрувал Барабанов със себе си пред дулото на пистолета. Не е имало у него никакви „ами ако“. Човекът е изпитал смъртоносния удар на съвестта и се е лишил от живот. Останалото е случайност.“
И макар че по логиката на установения ред опитът за самоубийство не смекчаваше вината на Барабанов, а само я увеличаваше, Серпилин, наведен над него и загледан в очите му каза:
— Оздравявайте. Няма да искам за вас наказателен батальон.
И като помълча, добави:
— Ще настоя да ви понижат. А наказателен не чакайте. Когато се върнете в строя, ще ви взема за командир на разузнавателна рота.
— Сега ще ме изключат от партията — рече Барабанов, като въздъхна полека, защото дълбокото въздишане беше болезнено за него.
— Все пак ще ви взема в разузнавателната рота — рече Серпилин, съвсем забравил в тази минута, че най-вероятно вече няма да командува своята дивизия.
— Ще пращам половината от атестата си на семейството на батальонния командир — каза изведнъж Барабанов. — Когато след операцията се освестих, намислих: ако остана жив ще пращам. Такава ми била съдбата. Че какво — след късо мълчание добави той така, сякаш Серпилин се канеше да му възрази, — аз съм ергенин и нямам майка.
За жената, която стоеше там, до колата, на пътя, той дори и не спомена. „Не му е жена и няма да му бъде жена“ — помисли Серпилин.
— Добре, оздравявайте — рече той.
Но Барабанов го задържа с поглед.
— Ако искате, напишете сами на жената на батальонния командир, че аз съм виновен за неговата смърт. Нека знае.
— Няма — рече Серпилин. — Ако й пиша, няма да приеме от вас атестата.
Той разбра, че думите на Барабанов за атестата не са просто минутен порив, а обещание за цялата война, обещание, от което, дори ако после съжали за него, няма да се откаже…
На излизане от колата Серпилин отново видя близо до себе си лицето на военната лекарка Соня, както той сега мислено я нарече. Тя беше вече втикнала прошарения кичур коси под ушанката и лицето й сега изглеждаше по-младо.
„И все пак ти няма да бъдеш щастлива“ — със съчувствие към нея помисли Серпилин и като се канеше вече да се обърне и да потегли, спомни си, че в Барабановия полк ще има сражение и през нощта трябва да се предвидят загуби в убити и ранени.
— Закарайте майора в болницата — каза той на военната лекарка — и веднага се връщайте в полка. Предстоят бойни действия.
Щом пристигна в щаба на дивизията, Серпилин влезе право при Пикин. Пикин не беше сам: при него беше командирът на артилерийския полк.
— Е как е, другарю генерал? — попита тревожно Пикин. Той знаеше, че Серпилин е заминал за армията, но не знаеше защо — мислеше, че е заради Барабанов.
— Нищо, всичко е нормално — рече Серпилин, решил още из пътя, до завършването на боя да не казва никому, дори и на Пикин, че го викат в Москва.
— Бережной се върна преди половин час и отиде право в полка, помоли ме да ви съобщя, че ще бъде там — рече Пикин.
Серпилин кимна.
— Ще се видим. Ще отида там. Докладвайте предложенията си.
Пикин взе да докладва, като меко спущаше силно наострения си молив върху образцово начертаната схемичка и сегиз-тогиз поглеждаше артилериста, като подчертаваше с това, че те са работили заедно над предложенията.
Поставил в основата уговорения още от сутринта със Серпилин общ замисъл на боя, той сега го подкрепяше с цялото необходимо счетоводство на войната.
Като слушаше Пикин, Серпилин си помисли, че ще му бъде жал да се разделя с такъв началник-щаб, но да се опитва да го изтегли със себе си в щаба на армията не бива и да мисли. Това би значило да се оголи дивизията. Дори ако Батюк не поиска да назначи Пикин за командир на дивизията, Пикин, колкото и тежко да му бъде назначаването на другиго вместо него, и в този случай пак няма да поиска да напусне дивизията, преди да почувствува, че новият командир е влязъл напълно в ролята си.
Мислейки за бъдещето, Серпилин изпитваше сега известно чувство на вина пред своя началник-щаб и като одобряваше предложенията на Пикин, изведнъж извън обикновените служебни думи на одобрение рече: „Чудесно, Генадий Николаевич, благодаря. С такъв началник-щаб човек би служил цял живот.“
Похвалата беше приятна за Пикин, но нещо в гласа на Серпилин го стресна и той изгледа командира на дивизията с дълъг, внимателен поглед, без обаче да попита нищо.
„Да, добре се разбираме — помисли Серпилин, — дори когато мълчим, се разбираме. А как ще бъде с Батюк, ако, въобще бъде. Предстои ми тежък кръст, но колко тежък? Ето къде е въпросът.“
По пътя за полка, за където Серпилин беше взел със себе си артилериста, се завърза разговор за разхода на снарядите. Артилеристът се стискаше: като предчувствуваше предстоящото настъпление, не искаше да изразходва за отделна задача нищо извън строго необходимото. Ами ако после не попълнят до нормата!
— Не ставайте скръндза! — сърдито рече Серпилин. — Снощи сте се поскъпили за снаряди, а сте изгубили хора.
— Аз не съм се скъпил — възрази артилеристът. — Не поискаха от нас огън.
— Тъкмо там е работата, че не са поискали. Не поискали от вас огън, а хвърлили хората в огъня и ги изгорили. Маскираме се, наричаме пехотата по телефоните клечици, пръчици! Немците, ако не са кръгли глупаци, отдавна знаят не по-зле от вас и мен това кодиране. А ако човек се замисли, тия думи, дявол да го вземе, дори и като код са отвратителни: „Клечици, пръчици…“ Сами се приучваме на равнодушие!
Той помълча и рече строго на артилериста, че съвестта му го задължава да осигури предстоящия бой със свръхточен огън. Батальонът и без това вече е понесъл загуби. А войникът, когато се е вдигнал на атака, няма защита. Кожухче, рубашка, долно бельо и под долното бельо — тяло, а куршумът се забива в него.
— Поддръжката на вашия огън — ето цялата му защита. Друга защита той няма.
— Другарю генерал, според мене… — започна обиден артилеристът.
— Според вас, според вас… Според вас вие сте добър командир на полк и според мене също сте добър. Затова и споделям с вас, смятам, че ще ме разберете.
— Всичко ще бъде направено, другарю генерал — рече артилеристът. — Само, откровено казано, страх ме е, че няма да попълнят комплекта преди голямото настъпление.
— Колкото и да е трудно, ще го попълнят — уверено рече Серпилин.
Той наистина беше уверен в това. Време е да се свърши със Сталинград. Макар другите фронтове да продължават успешно да настъпват, техните сили също не са безгранични; колкото по-нататък настъпват те на запад, толкова по-остра става нуждата да се освободят в тяхна помощ ония седем армии, които са заети тук, в тила около Сталинград.
Серпилин помисли за завършването на Сталинградската операция като за нещо реално и сега вече недалечно. За него това ще бъде третият кръг от живота му във войната: първият — от Могильов до излизането от обкръжението при Елня, вторият — при Москва от назначаването му в дивизията до уволняването му, третият ще завърши тук, в Сталинград. А после — попълнения, ешелони, прехвърляне на други фронтове — ще почне новият кръг, четвъртият.


„И този четвърти кръг…“ — Той отново помисли за жена си.
Да, разбира се, тя е молила да не му съобщават нищо. И все пак му бяха съобщили. Тя му беше казала веднъж, че ако й е писано да умре, по-добре ще е това да се случи, когато го няма край нея. И той знаеше, че тя е казала тогава истината. Желанието й да го избави от тежестта на своите последни минути беше по-силно от желанието й да го види, защото тя го обичаше повече от себе си, и това не са думи, каквито тъй често си казват хората, а истина.
Когато Серпилин заедно с артилериста се добра до полка и влезе в бившата землянка на Барабанов, дето се разпореждаше Туманян, Туманян стана от масата и като закри с ръка слушалката, поиска разрешение да довърши разговора си по телефона.
— Говоря със заместника по тила, другарю генерал, за маскировачните халати.
Серпилин кимна. Разговорът беше необходим. Той сам беше заповядал да се съберат и докарат в полка маскировачните халати, за да има достатъчно за всички, които ще тръгнат тая нощ в атака.
След като свърши по телефона, Туманян доложи за обстановката, за направените приготовления и за това, че в полка се намира Бережной.
— Пристигна преди час и веднага отиде в батальона на Тараховски. Исках да го задържа, докато се стъмни, по пътя падат единични мини. Днес един свързочник беше ранен, но… — Туманян сви рамене, без да довърши.
Жестът се разбираше без думи. Бережной както винаги не беше послушал.
— Ето и аз отивам да видя хората там — рече Серпилин.
Той още по пътя за полка беше решил първо да отиде в двата батальона, които трябваше да настъпят през нощта, като обхванат от две страни височината.
— Аз вече ви докладвах, другарю генерал, там отиде замполитът — рече Туманян, който не одобряваше решението на Серпилин.
— Толкова по-добре — отвърна Серпилин, — ние днес с него още не сме се виждали.
— Разрешавате ли да ви придружа? — попита недоволно Туманян.
Той току-що се беше върнал оттам, където се канеше да отиде Серпилин, и нямаше ни най-малко желание да отива отново. Но не можеше да не предложи това.
— Не е нужно — рече Серпилин. — Останете тук с артилериста, сверете неговите и вашите сведения. А аз няма да остана дълго в батальоните, ще се върна след два часа.
Съпровождаха го до батальона двама души: един млад, неотдавна пристигнал в дивизията лейтенант, помощник на началник-щаба на полка по разузнаването, и ординарецът на Серпилин — Птицин.
Въздухът почваше едва-едва да посивява и когато бяха изминали половината път, около шестстотин метра, Серпилин си помисли, че ще се връща от батальона вече по мрак. И той като Бережной нямаше време да чака настъпването на мрака, за да иде в батальона, но мисълта, че на връщане ще минават това открито място вече по тъмно, му беше приятна.
Една единична мина тресна отпред и вдигна стълб от пушек и сняг. Ординарецът Птицин, който вървеше зад Серпилин, закрачи тъй близко, че Серпилин почувствува на тила си дишането му.
— Не бързайте, Птицин, ще ме настъпите по петите — рече той, без да ускорява крачките си.
Птицин беше попаднал при него като ординарец случайно. През августовските боеве, при голямата бомбардировка той заедно с няколко други избягали от предната линия войници беше задържан близо до командния пункт на дивизията. Настояваха да го дадат заедно с другите под съд, но Серпилин, научил за тях чак привечер, когато общата обстановка се подобри, поиска сам да види бегълците — нямаше навик да решава, без да помисли.
Птицин привлече вниманието му с клюмналия си вид и гъстата си, бяла, отдавна небръсната четина. Поради тази четина той изглеждаше почти старец.
Серпилин попита коя година е роден. Оказа се, че е роден в 1895 година — връстник. Нареди при първия случай да пратят всички останали обратно на предната линия, а Птицин взе за свой ординарец вместо убития предния ден при бомбардировката.
— Ще проверя лично каква птица сте — рече той на Птицин, — а опитате ли се да избягате още веднъж, лично ще ви застрелям.
И така Птицин остана ординарец при Серпилин. Той не се опитваше вече да бяга, а със своята мълчаливост и абсолютна честност — доста важно качество за един ординарец — допадна на Серпилин.
Серпилин смяташе, че на този немлад и многодетен войник, по гражданска специалност счетоводител, е било от самия бог заповядано да му бъде ординарец. Все пак семейство от седем души, а да бъде убит като ординарец има по-малка вероятност, отколкото в ротата.
Що се отнася до храбростта, Птицин беше не по-храбър и не по-страхлив от другите, човек като човек. Страхът от смъртта външно се изразяваше у него само в едно: под огъня се стараеше да стои съвсем близо до Серпилин, като си мислеше, че не могат да убият генерала.
Ето и сега той почна да настъпва Серпилин по петите и го разсмя с това.
Лейтенантът вървеше на няколко крачки отпред. Далече тресна още една мина и Серпилин забеляза, че рамото му трепна.
„Да, ей така някога ще избухне такава случайна мина на двеста метра по-близо и ще улучи божите раби, всички заедно, без да държи сметка за чиновете“ — помисли неволно Серпилин. Не искаше да мисли, а помисли.
Там, в Москва, утре го очакваше само скръб. И все пак мисълта, че може да не доживее и до това, му се стори тежка.
На триста метра, там, където бяха минали, съвсем близо до командния пункт на батальона, тресна трета мина.
„Не в твоята Могила е сега същността на работата“ — спомни си Серпилин думите на Батюк и като въздъхна и ускори крачките си, помисли, че не е така, че все пак днес същината на работата е тъкмо в тази Могила и той би престанал да бъде той, ако постъпеше не така, както беше постъпил.


Пета глава

В предната щурманска кабина на лекия бомбардировач, преустроен за куриерски самолет, носовите картечници бяха свалени, но останалите от тях прорези не бяха запушени добре и насрещният въздух нахлуваше през шевовете.
Серпилин, който пристигна в последната минута, когато вече пускаха моторите, беше напъхан в кабината отдолу, под краката му хлопнаха люка и той се мушна между двамата куриери, които носеха за Москва секретната поща. Куриерите също мръзнеха въпреки кожусите и валенките си. Не можеше нито да се обърне, нито да се помести и от тази неподвижност му ставаше още по-студено. Добре, че все пак успя. Още минута и щеше да остане да чака до другия ден.
Самолетът летеше ниско. Зад треперещия плексиглас на кабината се виждаха подробностите от засипаната с безкрайни снегове земя. Потънали в снега къщурки с право нагоре издигащи се зимни пушеци, сиви върху белотата пътища, черни петна на пробитите в леда дупки с низ от стъпки, товарни влакове със зелени покриви и водна кула с козя ледена брада… На земята беше също студено.
Серпилин на няколко пъти усети, че въпреки студа е готов да заспи. Но всеки път не си позволяваше това от страх да не замръзне.
Той се безпокоеше: ами ако летецът не успее навреме по видело да стигне Москва и кацне да пренощува по пътя? Едва когато отдясно под крилото мина Рязан, се успокои: между Рязан и Москва нямаше къде да се каца.
Нощната операция беше свършила благополучно. Обкръжиха и превзеха Могилата, като заловиха четиридесет пленници. Заплатиха доста скъпо: имаше убити и ранени, и измръзнали. Оня лейтенант от щаба на полка, който беше пристигнал неотдавна и придружаваше Серпилин в батальона, беше убит от мина тъкмо в края на боя, когато сиромахът сигурно вече е мислил, че всичко е минало. На самия Серпилин парче от същата мина разсече ръкава на кожухчето до рамото. Нямаше време да даде да зашият кожухчето, а не поиска да го смени с друго: свикнал беше с това и сега летеше с него. През дупчицата влизаше студ.
Ако не беше нападението на Барабанов, което беше разтревожило немците, загубите можеха да бъдат и по-малки. Но изобщо, като се вземе пред вид резултатът, те бяха от ония загуби, които наричат оправдани, и Серпилин не страдаше за тях; само веднъж си спомни за убития пред очите му младичък лейтенант: канеше се да започне живота от този бой, а вместо това свърши в него.
Самолетът летеше почти с бръснещ полет и от това идваше усещането за голяма скорост, макар тя за такъв тип машини да беше недостатъчна. Когато го създадоха, нарекоха го „СБ“ — скоростен бомбардировач. Заради скоростта бяха облекчили въоръжението му и не бяха му поставили броня. За мерило бяха взети собствените ни остарели изтребители — „СБ“ по бързина можеше да им избяга. А на практика стана ясно, че месершмитите лесно ги догонват и ги запалват. Сега производството им бе спряно и малкото, които бяха оцелели, доживяваха времето си, както и този от куриерската връзка. Бяха почнали войната всъщност без сериозен съвременен бомбардировач. И колко глави поради това бяха паднали и във въздуха, и на земята — един бог знае!
От фронтовия вестник, който беше в джоба на кожухчето, беше погледнал само първата страница. Нямаше търпение да го разгъва и прелиства: не му се подчиняваха замръзналите пръсти. На първа страница беше напечатано вчерашното съобщение на Информбюро: на юг ние бяхме заели столицата на Калмикия, Елиста, Тормосин и станица Нижне-Курмуярская — все важни пунктове и разположени далече почти на половината път от Сталинград до Ростов.
След два дни мълчание отново се споменаваше за настъпателни боеве в Северен Кавказ. Значи настъплението продължаваше и там. На Централния фронт бяха завзети Великие Луки. Трудно е да си представиш размаха на настъплението там, но ясно е едно: не дават на немците да изтеглят оттам, от север, резервите си.
От съзнанието, че ето вече месец и половина как гоним немците, ти става, ако не по-леко, то някак си по-просто да мислиш за собствената си скръб. Тя не става по-малка от това, не! Но чувствуваш, че има нещо по-високо и по-голямо от всичко останало и по-голямо от собствената смърт, ако днес през нощта ти и оня лейтенант си бяхте разменили местата, и по-голямо от оная смърт, към която летиш…
„Към нея или подир нея?“ — помисли той безсилен сега, когато наближаваше Москва, да пропъди мисълта, че това денонощие, с което се бе забавил, може би е променило вече всичко в неговия живот, макар да лети, надявайки се още да каже нещо и да чуе нещо, в действителност всичко се е свършило и той вече от много часове живее на света сам, съвсем сам…
Самолетът почна да слиза, отпред в тъмното светнаха двете слаби светлинни на пистата. Разтърси се и отново рязко се устреми нагоре.
— Не можа! — възбудено викна единият куриер. — Иска да нощува, негодникът му, в Москва, а ти загивай като муха!… — Той изпсува уплашено.
— Нищо… както миналия път, ще кацне — обади се вторият куриер.
Летецът направи остър вираж и отново рязко почна да слиза. Куриерът отдясно мълчеше, вкопчил ръка в коляното на Серпилин. А седналият отляво още веднъж повтори: „Нищо, ще кацне“ — с напрегнатия глас на човек, който съзнава опасността, но с всички сили се старае да не се поддаде на страха.
„Ей сега ще се разбием“ — помисли Серпилин, трепнал от този глас.
Самолетът се блъсна о земята, подскочи, отново се блъсна и се плъзна, като продължаваше да потреперва и да подскача.
— Извинете, другарю генерал — рече куриерът, като сваляше ръката си от коляното на Серпилин.
Когато вече излязоха от самолета и тръгнаха по летателното поле към дежурната стая, невидимият в тъмното летец, който вървеше до Серпилин, рече:
— Лошо поддържат летателното поле… Колко пъти им е казано!
— Щом не ти е стигало времето, трябваше да пренощуваш в Рязан — рече оня куриер, който при кацването се успокояваше: „Нищо, ще кацне.“ — А ти винаги си като чумав.
— Бои се, че жена му ще пренощува с някой друг — обади се първият куриер.
— От нищо не се боя — отговори летецът. — Дори такива глупци като тебе не се боя да карам. Старае се човек за вас денонощно, защото бързате, а вие на това отгоре сте и недоволни.
— Бързаме, ама не за оня свят — рече куриерът.
В дежурната стая беше неправдоподобно топло. Като си разтъркваше замръзналите пръсти, Серпилин помоли оперативния дежурен да телефонира в Генералния щаб — да повика кола.
— Не става толкова бързо — рече оперативният дежурен, като вдигна телефона. — А не може ли да заминете с куриерската свръзка? Тяхната кола вече чака — кимна той към куриера. — Ако сте за Генералния щаб, те тъкмо там отиват.
— Аз отивам в района на академията „Фрунзе“ — рече Серпилин. — Но все едно.
Колата вървя дълго и няколко пъти боксува на откритите места, където снегът беше навеял пътя. Куриерите изскачаха и я бутаха. Серпилин не излизаше. Той беше премръзнал така, че зъбите му тракаха, пък и куриерите бяха яки момчета.
Последния половин час пътуваха по-бързо. Куриерите седяха зад Серпилин и се разговаряха за свои работи. За някакъв си колега, който изклинчвал от дежурствата, страхувал се да лети; за друг, когото оня ден свалили над Ладога; и за това — дали ще се наложи, или не да летят утре отново…
Когато стигнаха центъра, Серпилин заповяда да спрат колата пред метрото, като смяташе неудобно да задържи куриерите с пощата.
В метрото беше топло и многолюдно, и тази многолюдност го порази. През пролетта на четиридесет и втора година, когато беше за последен път в Москва и пътува с метрото, в тези часове имаше къде-къде по-малко народ. Съседите във вагона приказваха за войната и не за войната, но в паметта от липса на навик оставаше тъкмо онова, което не се отнасяше за войната. Някакъв висок човек с шапка, с яркочервени големи уши, увиснал на каишите, се навеждаше пиянски над седналата пред него хубавичка жена и говореше пълни глупости, че как някой си Колпаков съвсем не бил чак такъв цар и бог, за какъвто се представял, и че ако тя иска, може и без всякакъв Колпаков да отидат утре на парниците и да си доставят оттам зелен лук и печурки — той го изговаряше „печИУРки“, а жената, като го слушаше, гледаше виновно край него по посока на Серпилин, и в начина, по който гледаше, и в неловкостта, която беше изписана на лицето й, все пак се чувствуваше войната.
А до Серпилин — той седеше полуобърнат и не ги виждаше — две жени, ако се съдеше по гласовете им немлади, приказваха за някаква шлосерка, която за поправка на парното отопление искала два килограма черен, а за един и половина не искала и да чуе. Едната от жените я ругаеше, а другата я оправдаваше, като казваше, че и шлосерката има също деца. И в този отдалечен от войната разговор, и в „двете кила черен“, и в това, че не е шлосер, а шлосерка, също се чувствуваше войната.
От метрото до къщи Серпилин вървя пеша. Вървеше, без да мисли за нищо свързано, само ускоряваше все повече и повече крачките си. Ако имаше сили, би се затичал, но вече нямаше сили.
Когато се изкачи на третия етаж по тъмната стълба, потърси на обикновеното му място звънеца, не го намери и потропа с юмрук. Отвори му една жена, която му се стори непозната.
Попита първото, което му дойде наум: „Вие лекарка ли сте?“ — Но тозчас разбра, че тя не е лекарка. — Жената беше облечена в бархетен халат, с едната си ръка го придържаше на гърдите, а в другата държеше тиган с пържени картофи.
Серпилин все още не можене да разбере коя е тази жена, разбра само едно: не е лекарка — и тръгна покрай нея към вратата на стаята си.
— Няма я! — извика жената и без да изпуща тигана, се спусна подир Серпилин и го хвана за ръкава на кожухчето така, като че не можеше да допусне той да влезе в стаята си. И от този неин порив Серпилин разбра: умряла е… Пусна дръжката на вратата, обърна се и погледна жената в очите.
— Кога? — попита само той.
— Вчера я отведоха в болницата, през деня — рече жената.
Серпилин се отпусна на поставения до стената сандък и чувствувайки, че не се владее, с разтреперани пръсти бръкна в джоба на кожухчето да извади цигари.
— Истина ли казвате?
— Разбира се — рече жената. — А вие какво помислихте? — И по очите му разбра какво е помислил. — Не, не, наопаки. Вчера през деня й стана по-добре, затова решиха да я откарат в болницата, там ще я гледат, има лекари, а тук само една медицинска сестра и аз… — Тя говореше това, като все още държеше в ръцете си тигана.
От кухнята излезе едно четиринайсетгодишно момче и застана до нея.
— Върви, яж — рече жената, като подаваше на момчето тигана.
Момчето хвана дръжката на тигана с пеша на куртката си и го понесе към оная отдалечена стая, дето някога беше кабинетът на Серпилин и дето сега живееха тези хора.
Едва сега Серпилин се сети коя е тази жена и кое е това момче: те бяха съседи по квартира, настанени тук с разрешително през трийсет и седма година, когато него го затвориха, а Валентина Егорова сгъстиха, като й оставиха една от трите стаи. Той знаеше и как се казваха — Привалови, познаваше и мъжа на тази жена, преподавателя в академията майор Привалов, който сега беше на фронта. Познаваше и тази жена, и това момче. Беше ги виждал преди шест години, когато живееха тук в същия двор, само че на друг вход, в малката стаичка. Но сега, ако не беше се досетил кои са, не би ги познал. Тогава преди шест години това момче беше малко, а жената — млада. Оттогава Серпилин не беше ги виждал: в началото на войната те отсъствуваха, а после бяха евакуирани и стаите им стояха заключени, а преди два месеца Валентина беше писала, че са се върнали и че живее задружно с тази жена, Мария Александровна, и нейния син, като че беше Гриша…
— В коя болница? — попита Серпилин, след като смукна няколко пъти поред цигарата.
— В Тимирязевската академия. Там е болница сега. Знаете ли къде е?
— Знам. Лежал съм там — рече Серпилин. — Работи ли телефонът?
— Работи.
Серпилин се приближи до окачения на стената телефон и като извади от джоба си бележника, набра номера на Иван Алексеевич.
Адютантът отговори, че генерал-лейтенантът го няма, отишъл на доклад и се осведоми кой пита.
— Генерал-майор Серпилин.
— А къде сте вие, другарю генерал? — рече адютантът. — Ние втори ден ви чакаме. Къде да пратя колата, от кое летище телефонирате?
— От квартирата — рече Серпилин.
— Изпращам кола — рече адютантът.
— Запишете адреса.
— Няма нужда. Генерал-лейтенантът е ходил при вашата съпруга, шофьорът знае адреса.
— Аз ще ида до болницата и ще върна колата — рече Серпилин.
— Няма нужда, другарю генерал — рече адютантът, — генерал-лейтенантът заповяда да ви кажа: дръжте я толкова, колкото ви е необходимо. Само че после телефонирайте, той заповяда да телефонирате…
— Не сте ли в течение, какво е положението на жена ми? — попита Серпилин.
— В тринайсет часа, по заповед на генерал-лейтенанта, телефонирах в болницата, съобщиха ми, че е без промяна. Сега пак ще телефонирам, другарю генерал.
— Няма нужда — рече Серпилин. Той вече не искаше да чува от други нищо — ни лошо, ни хубаво, искаше да отиде сам и да види с очите си.
Окачи слушалката и се обърна към жената:
— Извинете, Мария Александровна, не можах да ви позная веднага.
— Ами че… — рече жената и лицето й се изкриви сякаш беше готова да заплаче.
Серпилин я погледна с учудване. Мигар е тъй чувствителна към това, че се е променила и остаряла, или той се бе изразил грубо?
— Годините си вървят, старея, паметта ми вече не е онази — рече той, като смяташе, че така поправя това, което беше казал.
Но жената сякаш не чу думите му.
— Как е Валентина Егоровна? Какво казват?
— Казват без промяна — Серпилин запали цигара от цигарата и потърси с очи къде да хвърли угарката.
— Хвърлете я на пода, и без това ще мета — рече жената. — Санитарите бяха вчера, изкаляха. А аз нямах просто сили да почистя. — Лицето й отново се изкриви и брадичката й затрепера. Но и този път не заплака.
Серпилин хвана дръжката на вратата за своята стая. Но вратата не се отвори.
— Ключът е у мене — рече жената. — Още не съм разтребила там. Сега влезте у нас.
Тя с женски усет почувствува, че не трябва да пуска сега този човек в стаята, откъдето бяха откарали жена му, където всичко беше останало неприбрано, разхвърляно — ще бъде излишна болка. Защо, когато ще има да страда и занапред!
— Колата ще дойде скоро — рече Серпилин, като погледна часовника. — Ще сляза долу.
— Макар и за десет минути, защо ще мръзнете долу?
Серпилин помисли — може да й се стори, че той не иска да влиза в своя някогашен кабинет. Каза „добре“ и като задържа вратата, пусна жената пред себе си.
Момчето седеше на масата, подпряло буза с ръка, и ядеше картофи от тигана. В стаята всичко беше друго: други тапети, други предмети, дори друг под, покрит с линолеум.
Той бегло плъзна поглед по стените. Последният, отпреди шест години, спомен, свързан с тази стая, беше от онези, които човек не може да забрави: разтворени шкафове, обърната с дъното нагоре и разпрана софа, маса с изхвърлени на пода чекмеджета, на масата камара писма и книжа, подът затрупан с книги — в тях също се ровиха: търсеха дали не са мушнати някакви документи…
Той седна край масата до момчето, видя отсреща на стената портрета на Привалов, нов, от войната, с полковнишка униформа, с два ордена „Червено знаме“, които тогава, преди войната, нямаше, и отвлякъл се от собствените си тежки мисли, рече весело, като сложи ръка на рамото на момчето.
— Виж, тебе и майка ти не познах, но татко ти веднага познах, никак не се е променил Иван Терентиевич… — Той добави това, като се обърна към жената, и чак като свърши, разбра всичко случило се по лицето й, обезобразено от последния, безнадежден опит да сдържи риданията си. Тя странишком се отпусна на стола и разперила встрани ръце, падна с глава на масата, заплака.
Момчето освободи рамото си от забравената върху него ръка на Серпилин, стана и закрачи по стаята, като хапеше бледните си устни.
Серпилин, който в първата секунда искаше да направи, да каже може би нещо, да докосне раменете на жената, срещна погледа на момчето и почувствува в този поглед предупреждение: „Моля ви, недейте прави нищо, ще бъде само по-лошо. Щом вече и казахте това, сега не трябва, нищо не трябва…“
Серпилин мълчеше и гледаше окачения точно срещу него портрет на покойния полковник Привалов. Момчето ходеше из стаята, а жената седеше и плачеше.
После тя вдигна глава и рече на момчето:
— Иди ми намери кърпичката под възглавницата.
Момчето се приближи до широкия неин и бащин креват — той беше там, където се намираше някога писалището на Серпилин — извади изпод възглавницата носната кърпичка и я подаде на майка си. Майка му изтри с кърпичката брадичката, бузите и налетите си със сълзи очи.
— Така — рече тя, като стисна в юмрука си кърпичката. — Превзехме Великие Луки… — Гласът й трепна.
— Мамо! — рече рязко момчето. Това беше първата дума, казана от него през цялото време.
— Добре, няма… Като чух вчера вечер съобщението, че са го превзели, така плаках… мислех, че ще изпадна в истерика. Не можех да спра. Оня понеделник загина в околностите. Неговата дивизия го е превзела. Погребаха го в Торопец, на площада. Неговата дивизия е превзела и Торопец. Пратиха кола да ме вземе за погребението. И то беше с мене — кимна тя към момчето. — Не исках да го взема със себе си, а то настоя. През ноември го наградиха с ордена „Ленин“ — писа ми: ще помоля да ми го дадат в Москва, ще се възползувам да дойда да ви видя. Ах — въздъхна тя с пълни гърди. — Какво да приказвам и защо да приказвам? По-добре да ви разкажа за вашата… Не, не, ще кажа — спря тя с ръка Серпилин, който се канеше да възрази, че той ей сега ще отиде сам и ще узнае всичко. — Излез — строго се обърна тя към сина си. — Ти няма защо да слушаш, излез в другата стая.
И като изпроводи сина си с поглед, като почака да се затвори вратата след него, обърна се към Серпилин и рече:
— Вашият син Вадим пристигна в петък вечерта. Сигурно от фронта… Тя не го чакаше, никога нищо не ми е казвала за него, а и аз не я бях питала.
„И добре си правила, че не си питала“ — казаха й очите на Серпилин.
— Отворих му откъм главния вход. Той влезе в стаята й, заприказва нещо с нея, а тя като му се развика!… Прибрах се да не чувам. Но все пак се чуваше. А после вратата хлопна. Отиде си. По-късно влязох при нея, безпокоях се. Знаех, че страда от сърце. Но тя — нищо. Лежеше, наистина. Попитах я дали не й трябва нещо. Тя каза: не трябва. И аз се прибрах с моята мъка. Едва предния ден се бях върнала от погребението. А сутринта отидох при нея да поискам чайника. Не отговаря. Отворих, а тя лежи на пода, в пристъпа паднала от кревата и лежи в безсъзнание. Беше се ударила малко о крака на стола, ето тук… — Мария Александровна показа на сляпото си око как се бе ударила жена му и той изтръпна от този жест. — Дигнах я на кревата, взех да звъня по телефона на лекарите, тук-там, боях се да не умре докато дойдат. А после пристигнаха, биха й инжекции. Посъвзе се малко. А после през деня вашият Вадим пак дойде, но аз вече не го пуснах. Обясних му на площадката. Той каза, че ще отиде да вдигне на крак всички лекари. И наистина, лекарите скоро дойдоха, наредиха дежурство, после генерал-лейтенантът пристигна…
Серпилин стана. През прозореца долетя сигналът на колата.
— Колата дойде — рече той.
— Но какво има тя със сина си? — попита Мария Александровна, застанала пред Серпилин, докато той, седнал на сандъка в антрето и свалил валенките, обуваше извадените от куфара студени ботуши. В нейния въпрос нямаше любопитство, само учудване пред чуждото и необяснимо нещастие.
Серпилин мълком, без да отговаря, нахлузи втория ботуш, погледна отдолу нагоре жената и без да отговори нищо, облече кожухчето и тури калпака.
— Надали ще се върна днес — рече той.


Въпросът, на който Серпилин не отговори, беше вече от няколко години най-неразрешимият в живота на жена му, а през последните две години — и в неговия.
Серпилин беше видял сина си за последен път в трийсет и седма година, когато след випуска от автобронетанковото училище го изпращаше на влака за местослуженето му в Задбайкалието. След това имаше няколко писма: как се наредил, как служи, как се готви да премине от Комсомола в Партията. Последното писмо беше дошло един ден преди арестуването на Серпилин, а четири години, до връщането си от лагера, той не знаеше за сина си абсолютно нищо.
В началото, когато го преместиха от затвора в лагер с право на кореспонденция, в писмата до жена си на два пъти слага писма за сина си. Но в отговор жена му като глуха не му писа за сина нито дума и той помисли, че той също е арестуван. Не беше тогава мъчно да се повярва в това.
После го преместиха в лагер без право на кореспонденция. Ключът на вратата, която го отделяше от предишния живот, се превъртя още веднъж.
Върна се в Москва рано сутринта на 22 юни. Войната беше избухнала вече, но нито той, нито хората, които посрещаха влака, не знаеха още за нея. Когато влакът се приближи до перона на Ярославската гара, той още от стъпалото видя в тълпата лицето на жена си, която, получила телеграмата му, беше дошла да го посрещне, синът го нямаше до нея.
— Къде е Вадим? — попита той, когато прегръщаше мълком заплакалата на гърдите му Валентина Егоровна, като се надяваше да чуе „служи“ и се страхуваше да чуе „лежи“.
— Няма го — рече със странен, задавен глас Валентина Егоровна и повдигна с мъка очи към него. И по тези очи, и тоя странен глас той разбра, че синът му не е умрял. За мъртвите не се говори с такъв странен глас. — Жив е, жив е — рече Валентина Егоровна, като продължаваше да го гледа в очите. — В къщи ще говорим.
Говориха в къщи. И въпреки щастието от свободата, радостта от срещата, прилива от благодарна обич един към друг, въпреки връхлетялото ги след няколко часа първо известие за войната и първият подлудяващ въпрос: „Ще го пуснат ли на фронта!“ — все пак този разговор за сина остана в паметта му завинаги.
През май 1937 година лейтенант Серпилин се отказа от баща си, враг на народа, бившия бригаден командир Серпилин и подаде рапорт до командуването, а после излезе с писмо в окръжния вестник. Той писа като за неочаквано открита от него тайна това, което никога не е било тайна в тяхното семейство. Посочи в рапорта, че, както се установило, негов истински роден баща бил героят от Гражданската война Василий Яковлевич Толстиков, загинал при Царицин, а оказалият се по-късно народен враг Серпилин, за когото майка му се омъжила повторно, го осиновил на петгодишна възраст. Не желаейки да носи презимето на народния враг, той ходатайствуваше да му върнат славното име на истинския му баща.
Ходатайството му беше удовлетворено и когато Валентина Егоровна, която не знаеше още нищо за това, му препрати писмото на Серпилин, той отговори с писмо, в което искаше майка му да не кореспондира вече с бившия му баща. Писмото беше подписано: Вадим. А на плика, там, където беше адресът на подателя, стоеше: Вадим Василиевич Толстиков. В първата минута тя дори не си даде сметка какво значи това.
Такъв беше краят — за началото, рапорта и писмото във вестника тя научи по-късно, когато една от приятелките й пристигна от Далечния изток.
Тя нищо не отговори на сина си, не отговори и на Серпилин, който питаше за него. Не можеше да прости на своя син тези думи „бившия ми баща“, това предателство спрямо човека, който от петгодишната му възраст през целия му живот бе правил за него повече, отколкото всички други рождени бащи наоколо. Дори твърде много беше правил! И колкото и да й разправяха после, че „такова е времето“, че това е по принуда, че сигурно синът й нарочно й е пратил това писмо, за да го прочетат там, където трябва — всички тези оправдания не можеха да я разколебаят. Серпилин си оставаше за нея Федя. Фьодор Фьодорович Серпилин, най-добрият, благороден и честен човек на света, каквото и да ставаше с него, каквото и да приказваха за него и на каквото и да го осъдеха. А ето, самата тя действително беше сега бивша майка на бившия си син! Чувствуваше се безкрайно виновна пред Серпилин, загдето синът, нейният син, сега вече не е негов и само нейният син е излязъл такъв. Измъчваше се, че не може да го изхвърли от паметта си като мъничък. Такъв какъвто беше през последните години, го беше изхвърлила, а мъничък — не можеше. Като че това бяха два съвсем отделни човека — оня син, който беше мъничък, и тоя, който съществуваше сега нейде там, в Далечния Изток.
На другата година след арестуването на Серпилин — на забравения, както тя си мислеше, от всички, освен от нея самата, негов рожден ден — при нея ненадейно дойде Иван Алексеевич да я навести и да й предаде пари на ръка. Дойде без никой да знае, дори съпругата му, за да не се изтърве пред някого. Същата вечер Валентина Егоровна, като знаеше всичко, което става наоколо, колко празни, запечатани квартири има в държавните военно-ведомствени сгради и добре разбираше какво значи това — да отидат при нея в такова време, каза с въздишка: „Ето, както щеш, Ваня, можеш да не повярваш, но би ми било сто пъти по-леко, ако Вадим беше пострадал, но не беше се отказал от Федя — да го бяха изгонили от армията, да го бяха заточили, да беше работил черна работа нейде като интерниран, бих живяла с него, където и да е, в землянка, полугладна, щях да ям само бурени. Мигар такава цена трябва да плати човек, за да остане в армията? А защо те са там такива? Кому са потребни такива?… Жените ме утешават, че не само моят — всички били такива. Лъжат, глупачките! Ако всички бяха такива, щях да се самоубия!“
По това време вече едва-едва, съвсем мъничко, бе почнало да клони към затихване на арестите и Иван Алексеевич в отговор й каза, че занапред всичко ще стане ясно и ще дойде на мястото си, положението в тяхното семейство ще се подобри и тя самата ще поиска да забрави вината на сина си.
„Вярно, ще поискам — рече с усилие Валентина, — но ще мога ли?… Не, няма да забравя! За тебе няма да забравя, че си дошъл днес и за него няма да забравя, че стъпи с крак върху гърдите на Федя и стои като над умрял. Всичко ще се промени, но аз няма да се променя към него, няма да мога.“
И не можа. Синът за пръв път похлопа на вратата й в трийсет и девета година, когато освободиха някои от военните. Дойде си в Москва в отпуск, съседката отвори вратата, влезе в стаята на майка си направо с шинел, с куфар…
„Не е ли намерил място в хотела?“ — помисли с презрение тя, въпреки цялата сила на изпитаното сътресение.
И не му каза нито дума. Мълча през цялото време, докато беше в стаята. Той се щураше от ъгъл в ъгъл, ту сядаше, ту пак ставаше, ту се опитваше да говори така, сякаш нищо не беше станало, ту молеше отпърво с недомлъвки, а после и открито прошка… А тя все седеше и мълчеше, чакайки го да си иде.
Най-сетне той се приближи, седма до нея, прегърна я през раменете и изведнъж, като погледна в очите й, се отдръпна и скочи. Разбра: още секунда — и щеше да го удари по лицето. Кой знае, ако не беше отскочил, ако не беше се преместил уплашено на друг стол, ако продължаваше да я гледа, без да мига, и я оставеше да го удари по лицето, радвайки се на това като на прошка — кой знае, има все пак мярка в човешките сили, може би щеше да се пробие каменният бент, който подпираше сърцето й, и високо и болезнено се издигаше в гърдите й…
Но той уплашено се премести и тя продължи да мълчи, докато не излезе заедно с куфара си.
Втори път похлопа на вратата й малко преди войната — прати писмо, че се е оженил и че му се родила дъщеря. С писмото прати фотография. Предлагаше да й изпрати пари за път, викаше я да му отиде на гости, да види внучката си. Валентина Егоровна прочете писмото и не отговори.
За трети път беше похлопал сега…
„Откъде се е домъкнал в Москва? От Далечния изток или от фронта?“ — мислеше Серпилин, когато се приближаваше към болницата в Тимирязевка. Искаше му се да вярва, че без да е минал купела на фронта, не би посмял да се покаже на майка си. „А тя? Защо пристигането му й е подействувало така? Какво се е случило? Само да е в съзнание“ — пошепна той като молитва на себе си, когато слезе от колата и се изкачваше по стълбището. Беше готов на всяка забрана — да не говори, да не я вълнува, да не пита. Само да чуе гласа й, поне шепота й. И да почувствува, че не само той, но и тя го вижда.
„Нали казаха, че вчера й станало по-добре, а днес казаха, че е без промяна…“ И колкото по-нататък вървеше по дългия коридор на болницата, толкова по-силно го тресеше от тази надежда за по-добро.
Но завеждащата отделението, една много висока прегърбена жена, приличаща на уморена камила, не пусна веднага Серпилин при жена му, а го заведе в малкия си кабинет, дето имаше маса, стол и покрита с мушама кушетка.
— Седнете.
Серпилин седна върху студената мушама на кушетката и почувствува, че по-нататък всичко ще бъде много лошо.
— Мисля, ще говорим с вас, другарю генерал, така, както е.
Серпилин кимна мълком и отново помисли, че всичко е много лошо. Завеждащата отделението го каза с други, свои думи. Започна с това, че жена му и без това е в безсъзнание, та няма нищо, дето той ще се забави тук в кабинета няколко минути.
— Ако се съди по историята на болестта, тя има вече трети инфаркт. Възможно е да е имала и микроинфаркти. Човек, който не се наблюдава, може да не им обърне внимание…
— Наистина за себе си… — започна Серпилин, но не довърши.
Завеждащата отделението продължаваше да обяснява, че инфарктът е трети и извънредно тежък. Вчера през деня на болната станало значително по-добре и лекарите, които я взели от квартирата в болницата, дори проявили оптимизъм… В гласа на завеждащата прозвуча яд.
— Но вчера вечерта, вече тук, й станало отново лошо. Мислели, че ще свърши; днес сутринта имало консулт, професорът, след като прегледал болната, дошъл до заключение, че ние не сме в състояние вече да й помогнем; въпросът е не в изхода, а само във времето.
Тя, завеждащата отделението, мисли, за съжаление, същото.
— Болната е много слаба и днес е дохождала в съзнание само веднъж вечерта, към пет часа. Попитала дежурната сестра: не е ли дошъл мъжът й.
„Към седемнайсет — помисли Серпилин, — тъкмо когато се приземявахме.“
— Това е положението — рече завеждащата отделението и сложи пред себе си на масата големите си, чисто измити, равнодушни ръце. Лицето й беше отзивчиво, а ръцете равнодушни, може би защото те вече не можеха да направят нищо.
Серпилин слушаше всичко, което говореше, без да мърда, като се опираше със студени длани върху студената мушама на кушетката. След като я изслуша докрай, той не отговори нищо и не попита, защото нямаше какво да пита. Пък и тази сурова и спокойна жена говореше с него като с човек, който няма да пита и да говори ненужни думи.
— Ще ида — рече той, като ставаше.
Когато вървяха със завеждащата по коридора, той изведнъж се спря и попита:
— Наистина ли няма никаква надежда?
Тя също се спря, погледна го при светлината на слабата синя коридорна лампичка и навярно като помисли още веднъж, че не бива и не може да лъже този човек, каза истината:
— Никаква.
Той се приведе повече от обикновено и тръгна по-нататък по коридора, но тя го спря на завоя.
— Боксите са наляво, тя е в бокс.
Серпилин не разбра какво е това „бокс“ и защо тя е в бокс, чак после, като се откъсна с мъка от онова главно, за което мислеше, си спомни, че боксите са малки стаи, в които лежат поотделно.
В бокса на широката прозоречна дъска гореше настолна лампа, отстрани до нея седеше една медицинска сестра и наведена ниско над страниците, четеше книга. По цялата дъска беше разстлана салфетка и на нея имаше блестящи никелирани кутийки. „Със спринцовки“ — помисли Серпилин.
Това беше първото, което той видя, влизайки в болничната стая.
Жена си видя едва когато се обърна към поставения вляво от вратата креват. Той беше засенен с окачен на таблата му чаршаф; лицето на Валентина Егоровна беше в сянка и той не забеляза отведнъж всички станали на това лице промени. Направи крачка към кревата, но като си спомни, че жена му е в безсъзнание, отстъпи, не се приближи до възглавието, а се спря до краката й и сякаш въздържайки се от нещо нелепо, което можеше да направи, хвана се здраво с двете ръце за таблата. Стоеше, вкопчен в таблата, сякаш беше бариера или решетка, която можеше да премине само с поглед, и неотлъчно гледаше жена си, просната пред него.
За половината година, откак не беше я виждал, косите й бяха още повече посивели. На лявото слепоочие, там, дето се беше ударила о крака на масата при падането, тъмнееше синина. Ръцете й бяха изпънати над одеялото, а на отслабналото й лице лежеше оня печат на умора и отчуждение, който той неведнъж беше виждал върху лицата на хората, които умираха не веднага, а имаха няколко дни, за да разберат сами, че умират. Така някога в осемнайсета година при един поход, в една кола умираше в ръцете му от гангрена съсеченият от казаците полкови комисар Вася Толстиков, умираше и го молеше да пише в Пенза — на вдовицата му. И той писа, а после след Гражданската война отиде при нея. А сега тя, двайсет и две години негова жена, умираше сама. Очите й бяха затворени и той напрегнато следеше дали продължава да диша. После долови най-сетне това слабо дишане и сам затвори уморените си от напрежение очи. А когато ги отвори, и нейните очи бяха също отворени, и, както му се стори, го гледаха.
— Валя — извика той и тръгна към възглавието, заобикаляйки кревата. Но сестрата скочи от стола насреща му и го спря.
— Тя е в безсъзнание, просто така се случва — очите ту са затворени, ту отворени.
Но той не повярва и още веднъж каза:
— Валя!
И само когато видя, че на лицето й не трепна нищо и разтворените й очи продължаваха да гледат не него, а настрана, в ъгъла, разбра, че сестрата му е казала истината.
Но на сестрата се струваше, че той все още не е разбрал и не е повярвал и продължи да го задържа и да обяснява, че най-добре е да не се докосва до болната, че за болната сега е опасно всяко най-малко движение, че тя е в безсъзнание и нищо не чува, а ако дойде в съзнание, веднага ще проличи — тогава ще почне да мърда устни и да шепне, както е шепнела преди три часа, когато няколко пъти поред питала: „Не е ли дошъл?“
— Добре, не ме дръжте, не съм малък — рече Серпилин. — Не се страхувайте за мен.
Той се отдръпна от възглавието и отново застана зад таблата на кревата, при нозете й.
Сега, когато очите на жена му бяха отворени, беше още по-трудно да мисли, че тя нищо не съзнава и не го вижда.
Стоеше и чакаше да се свести. И ако можеше цялата сила на съсредоточеното си очакване да обърне в някаква друга сила, способна да направи нещо, тази сила навярно би била способна не само да възвръща съзнанието на живите, но и да възкресява мъртви. Какво беше за него в живота тази умираща пред очите му жена? Отстрани навярно изглеждаше, че не е чак толкова много, защото бе имало и служба, и война, и половин живот в разлъка. Но само изглеждаше така: той сам знаеше какво беше тя за него!
Неговият живот беше цел на нейния, а сега тя умираше, а той оставаше да живее, като не само не можеше да си представи с кого или с какво ще я замени, но не си представяше дори, че някога сам животът ще го принуди да мисли за това. Но и тогава дори той все пак нямаше отново да преживее оня живот, който беше живял с нея, и да каже някому другиму онова, което й беше казал през целия този живот, и да чуе от някого другиго това, което беше чул през този живот от нея. Да се опита да я замени с някой друг ще е все едно да се опита да замени живота, изживян от него, самия, с друг живот, който е живял не той, а някой друг.
Не знаеше колко бе стоял така, с надеждата, че тя ще се свести и, което ставаше рядко с него, изгубил напълно представа за времето. Веднъж заспа стоешком и политна така, че едва не падна. След това сестрата му донесе стол, искаше да го сложи до възглавието, но той го премести при краката, седна и продължи да чака, загледан в жена си.
Веднъж в гърдите й нещо заклокочи, главата й трепна на възглавницата и неподвижно замря. Серпилин помисли, че тя умира, скочи, приближи се, наведе се над отворените невиждащи очи. Тя дишаше; слабо — слабо, но дишаше.
Сестрата също помисли, че болната умира, изтича за лекар и се върна със завеждащата отделението. Серпилин се отдръпна; завеждащата опипа пулса, послуша дишането и каза, че няма нищо, засега всичко е както преди.
— Не е ли по-добре да си идете в къщи, да поспите малко, а рано сутринта да дойдете? — попита завеждащата отделението. — Не се безпокойте, аз ще дежуря тая нощ — добави тя, като че това можеше да промени нещо.
Но Серпилин само поклати глава и отново седна на стола да чака.
— Така е — рече завеждащата отделението, като сложи успокоително ръка на рамото му. — И самите ние не знаем точно кога… — Тя подразбираше: „кога дохожда смъртта“ — и Серпилин разбра.
— Вчера вашият син дежури цялата нощ. В коридора. Ние дори му поставихме там легло, в стаята не пожела. Мислехме, че още вчера през нощта ще се случи и така му казахме. А ето, виждате. Може и тая нощ, и утре, а вие няма да имате вече сили… да бяхте си отишли.
Но Серпилин отново поклати глава. Може би всичко това е разумно и правилно, но той не може да си отиде оттук.
После, след известно време две санитарки почнаха да внасят през вратата на стаята кушетката, същата, с мушамата, на която беше седял в кабинета на завеждащата.
Ала той тихо, но твърдо рече на жените, че не трябва, те разбраха, че няма да легне и го отнесоха обратно.
После пак, след известно време, той не знаеше колко, влезе санитарката, а сестрата след това му каза да излезе.
Той излезе и някое време стоя в коридора, притиснал чело до студеното стъкло, докато те правеха нещо там, в стаята. После те му казаха, че може да влезе и той пак влезе и седна на мястото си. Жена му лежеше пак така, само че със затворени очи. Докато лежеше с отворени очи, струваше му се, че не бива да говори пред нея, а сега когато ги беше затворила, той попита сестрата за сина си: кога си е отишъл оттук?
— Тая сутрин: каза, че има едно денонощие дежурство и после пак ще дойде.
„Да не би да служи в Москва?“ — помисли Серпилин. А гласно попита: — Не влезе значи в стаята?
Сестрата поклати глава.
— Само отваряше вратата, надничаше.
Онова, което беше ясно за Серпилин, я беше учудило много. Миналата нощ на няколко пъти беше предлагала на този капитан да не седи в коридора, а в стаята, още повече че в коридора е студено. Но той все беше отказвал и тя беше помислила, че се бои от гледката на смъртта. Това става с мъжете.
— Отдавна ли работите в болницата? — попита Серпилин сестрата.
— Трийсет и пет години служа по болниците. И три години в санитарен влак, през оная война.
— А на колко години сте?
— На петдесет и шест.
Серпилин се зачуди: сестрата му се стори по-млада.
— Имате ли мъж? — попита я той, като очакваше да чуе: да, имам. Защото щом тя е на петдесет и шест, него сигурно поради възраст не са могли да го мобилизират.
— Имах — отвърна тя, — загина в опълчението.
— А на колко беше? — попита Серпилин.
— Караше шейсет и първа.
— А какъв беше?
— Стар комунист беше — каза сестрата, каза го така, като че отведнъж искаше да отговори на всички зададени и незададени въпроси. Отговори, въздъхна, помълча, пак въздъхна. — Отначало съобщиха, че е изчезнал безследно. А после другарите му доказаха, че е убит. — Тя каза това така, сякаш в началото й бяха донесли по-тежко известие, а не после.
И колкото и чудовищно да беше, Серпилин помисли, че е действително така. Щом по документите е убит — значи, почит към паметта му. А ако е безследно — защо „безследно“, как тъй „безследно“? Като че някой им е предлагал да дадат известие за себе си, а те не са поискали, като че преди да умрат трябвало да си изберат такова място и време, че всички да видят с очите си как са убити.
Серпилин с усилие на волята си сподави в себе си този стар, още от четиридесет и първа година тлеещ в него гняв.
„Убит, убит… пак убит“ — помисли той, като гледаше медицинската сестра. — Навсякъде само това чуваш: „убит“. Хората вече почват да забравят, че може да се умре не от бомба, не от мина и не от куршум, а просто от нищо, от болест. Той също беше забравил. А сега седи тук и знае, че това е така и че то е още по-страшно, ако изобщо една смърт може да бъде по-страшна от друга смърт.
Серпилин заспа едва призори дълбок и тежък сън, подпрял глава до покритите с одеяло крака на жена си. Беше отмалял от двете безсънни нощи и от това еднообразно напрежение, което го караше на сън и с което много часове поред гледаше лицето на жена си. Той не чу оня последен кратък въздъх, с който, без да открие очи, без да е мръднала и трепнала, умря Валентина Егоровна. Не усети как под бузата му постепенно краката й изстинаха.
Сестрата също не забеляза веднага, че е умряла. Тя се приближи до нея, когато още дишаше. А после задряма и не се приближи половин час и повече…
— Починала е… — докосна тя Серпилин по рамото и излезе да го остави сам с покойната.
Серпилин се приближи до възглавието, наведе се и целуна жена си по студените затворени очи. Тя беше умряла със затворени очи, сякаш и сега беше поискала да направи така, че да му бъде по-леко.
После се отпусна на пода до кревата, притисна побелялата си оплешивяваща глава до студеното й рамо и заплака. И добре че никой не го виждаше в тази минута…
Когато медицинската сестра се върна и заедно с нея дойде завеждащата отделението, Серпилин стоеше гърбом към тях до прозореца, зад който вече беше се развиделило, и оправяше с палци зад колана гънките на рубашката си. При скръцването на вратата се обърна, сухо се изкашли, сякаш нещо го дереше в гърлото, и попита дали може по техните правила да погребе жена си още днес. Би искал да направи това, докато е тук, защото утре сутринта ще трябва да лети обратно за фронта.
Завеждащата отделението се зарадва на спокойния му глас: тя не можеше да търпи, когато мъжете плачеха в нейно присъствие.
— Ще направим всичко, което зависи от нас — отвърна тя. — Може и да успеем, ако не настоявате за аутопсия.
Серпилин доста рязко каза, че за нищо няма да настоява. И чувствувайки буца на гърлото си, тръгна към вратата.
— Къде отивате? — попита завеждащата отделението.
— Ще походя в коридора.
Той се разхожда в коридора около четиридесет минути, а може би и петдесет, толкова, колкото му трябваше, за да дойде на себе си и да е сигурен, че буцата няма да се изкачи вече в гърлото му. Поне тук, в болницата, пред хората.
През това време край него мина два пъти завеждащата отделението. Втория път с някакъв лист хартия, сигурно с акта за смъртта, и каза, че скоро ще свършат с формалностите.
Той нищо не отговори, кимна мълком.
После се приближи сестрата и попита:
— Ще я вземете ли в къщи?
Той поклати глава.
— Значи тук, при нас, ще докарате ковчега?
Той кимна, макар да не знаеше как става това, къде трябва да отиде и откъде да докара ковчег.
— Тогава — рече сестрата — ние ще трябва засега да я свалим долу.
Тя искаше да каже „в моргата“, но каза „долу“.
— Кога? — попита той.
— Ами че би трябвало още сега. Вие ще влезете ли пак при нея? Ако ще влизате — влезте, а после ще я свалим.
Той отвори вратата и влезе. В стаята беше вече съвсем светло и много студено. Горното прозорче беше отворено широко и от него духаше чист, остър мразовит въздух.
Жена му лежеше на кревата, покрита с одеяло до кръста, със скръстени на гърдите ръце. В първата секунда той трепна: стори му се, че е ранена. Стори му се така, защото долната й челюст беше вързана с широк чист бинт и този бинт беше омотан около главата й така, като че тя беше ранена в главата.
— Ние ги връзваме с кърпа — чу той зад гърба си думите на сестрата, — а аз я вързах с бинт, защото кърпите вече съм предала. — Тя се извиняваше пред Серпилин, там зад гърба му, че не е постъпила по реда. А той гледаше и с мъка свикваше с това ново, мъртво лице с превързана челюст, с тази омотана в бяло ранена глава…
Така стоя няколко минути в светлата и студена мъртва стая, облегнал гръб на вратата.
После почувствува, че някой се докосва до рамото му отзад и се отмести настрана, мислейки, че пречи на сестрата да мине. И чак като се отмести и се обърна, видя, че не е медицинската сестра, а синът му. Стоеше и мълчаливо плачеше. По състареното му лице течаха сълзи. Сега Серпилин, отстъпил настрана, не му преграждаше вече пътя, но той все още стоеше на предишното място, сякаш не му разрешаваха да влезе в тази стая.
— Защо се спря, върви — рече Серпилин.
Синът се спусна покрай него към кревата, на който лежеше майка му, и Серпилин, без да гледа вече какво ще прави той по-нататък, излезе в коридора.


Шеста глава

Завеждащата отделението, когато Серпилин влезе при нея, го покани да седне.
— Ей сега ще се върне сестрата; отиде да постави печат и номер на удостоверението ви.
След нощното дежурство завеждащата беше заприличала още повече на уморена камила. Тя седеше прегърбена и преглеждаше историята на болестта. После извади от масата бучка захар и като капна на нея няколко капки от едно шишенце, тури я в устата си.
— Виждам, че и на вас ви се събира много — рече Серпилин.
Влезе медицинската сестра с удостоверението, а след нея синът на Серпилин.
Каквото и да беше станало, Серпилин не можеше да отвикне да го нарича така в мислите си. Не можеше и сега.
— Това е всичко — рече завеждащата, като взе от ръцете на сестрата и подаде на Серпилин удостоверението. — А можете да дойдете да я вземете по което искате време, щом приготвите всичко.
— Към два часа всичко ще бъде готово — рече синът на Серпилин. — Ей сега ще отида в гражданското отделение, после за ковчега, после в Новодевиче… Към два часа с колата и с ковчега ще бъдем тук. Казаха ми, че си решил да я погребваш днес? — обърна се той към Серпилин.
Серпилин кимна.
— Могат да не ви уредят работата толкова бързо — усъмни се завеждащата, но синът на Серпилин уверено рече: „Нищо, ще го направят.“
Гласът му беше енергичен, висок, той, изглежда, знаеше и можеше всичко, и очите му бяха червени, подпухнали от сълзи.
— Само че вие донесете всичко предварително, другарю генерал, за да я облечем — рече сестрата. — Нашите болногледачки ще направят това, ще се постараят, но им трябва време. Вие по-добре още сега донесете.
— Ще донесем, ще донесем, всичко ще донесем — бързо отвърна синът.
Той забърза, желаейки може би да избави баща си от излишни мисли за всичко това, и Серпилин му се подчини и пръв излезе от кабинета на лекарката.
— Почакай — спря го Серпилин, когато вече вървяха по коридора, — ще се върна да повикам колата.
— Ами че моята е тук — рече синът. — Сега ще отидем за нещата в къщи, нали?
Попита така, сякаш имаха както по-рано общ дом.
Пред входа на болницата стоеше една-единствена кола — новичък, открит, с опънат гюрук американски вилис. Тези коли едва отскоро бяха почнали да се появяват в армията, в противотанковите артилерийски полкове, у голямото началство. Серпилин беше ги виждал, но сам той нямаше такава кола.
— Седнете на задната седалка — заповяда синът му на шофьора. — Аз ще карам.
Без да каже нещо, Серпилин седна до него.
— Ето, пътуваме по командировки, изпробваме ги… — рече синът, след като изминаха мълчаливо пет-шест минути. — Аз съм сега офицер за поръчки при Панкратиев. Той казваше, че си го познавал.
„Виж какво било — помисли Серпилин, без да отговори нищо. — Значи върти се около Панкратиев.“
Той действително го познаваше, но макар сам по себе си Панкратиев да беше добър човек, все пак беше неприятно това, че синът му изпълнява поръчките на Панкратиев в автомобилното управление. Наредил се на по-леко!
Няколко минути пътуваха пак мълчаливо, после Серпилин запита:
— На кои фронтове пътувате?
— Повече на Западния и Калининския, а последния път на Северозападния — обади се радостно синът му. Мълчанието го потискаше. — Защо?
— Нищо — отвърна Серпилин. — Мислех, че си на фронта…
Когато пристигнаха в къщи, синът се канеше да слезе заедно със Серпилин.
— Ти само ми кажи какво да взема, аз ще го взема, ще го откарам, а после вече ще ида в гражданското отделение… — рече той.
— Не — отговори Серпилин, без да се вдава в обяснения защо „не“. — Нещата ще отнеса аз сам.
Той не знаеше как се прави това, не знаеше какво от нещата на жена си трябва да занесе там, в болницата, за погребението, и какво не трябва, по при все това искаше да го направи сам, без сина си.
— Само че… — понечи синът му, но Серпилин го пресече:
— Всичко ми е ясно, не е нужно да повтаряш.
— Аз само искам да кажа да ми дадеш удостоверението, то ми трябва за гражданското отделение.
Серпилин извади и даде на сина си удостоверението и без да се обръща, влезе във входа.
„Щом служи в Москва — мислеше Серпилин, като се изкачваше тежко по стълбата, — защо е дошъл при майка си чак сега?“
Той не обвиняваше сина си за нейната смърт — така беше се случило. Можеше да се случи и иначе. Вярваше на думите на лекаря, че ако се съди по състоянието на сърцето й животът й вече отдавна е висял на косъм. Но от главата му не излизаше натрапчивата мисъл: защо все пак синът му е дошъл при нея? И защо тя така се е развикала? Тя не обичаше и не умееше да вика. Дори през нощта, когато го бяха взели и цели седем часа бяха обискирали, тя не каза никому нито дума, скръсти ръце на гърдите си и се разхожда напред-назад из стаята от вечерта до зори, докато го отведоха. Но и тогава не викна и не зарида. А сега се развикала. Защо?
Той дълго тропа и вече мислеше, че няма никой, когато му отвори момчето.
— Мама я няма, а аз режех дърва на черния вход. Не чух…
— А кога ще се върне майка ти? — попита Серпилин.
Дойде му наум, че трябва да се посъветва със съседката какво от нещата трябва да вземе за погребението. Не искаше да се съветва със сина си, а с нея можеше.
— Сигурно ще дойде скоро, отиде за хляб. А какво става с вас? — попита момчето и вдигна очи към Серпилин.
— Умря — рече Серпилин и като се извърна към стената, вдигна телефонната слушалка.
Адютантът каза, че Иван Алексеевич си почива.
— Още ли не е дошъл? — попита Серпилин.
— Не, той е тук. Когато се забави до сутринта, почива си тук. Каза да дойдете към единайсет и трийсет. Пропускът ви е вече поръчан — рече адютантът. — Кога да ви изпратим колата?
Серпилин поиска колата още сега, постави слушалката и като се обърна, видя момчето, застанало зад гърба му с ключ в ръце. Очите му бяха уморени и състарени. Така става с децата — без да се съобразява с нищо, животът внезапно поисква от тях за няколко часа да станат изведнъж възрастни, и те стават.
— Благодаря — рече Серпилин, взе ключа и като отвори вратата, влезе в стаята си.
По нещата в стаята се чувствуваше, че съседката е разтребила старателно всичко. Но тъкмо тази старателност напомняше за нещастието. Стаята беше така чисто прибрана, че изглеждаше необитаема. На леглото лежаха възглавниците в чисти калъфи, одеялото беше сложено в нов чаршаф, двата стъклени пепелника на перваза и на масата бяха излъскани до блясък. Валентина Егоровна, макар да бяха й забранили лекарите, пушеше по малко и когато живееше тук, в пепелниците имаше винаги наполовина недопушени, оставени за друг път цигари.
Серпилин се спря и не знаеше откъде да почне. Застанал насред тази пуста, чиста и студена стая, приличаща много на оная пуста, чиста и студена стая там, в болницата, той още веднъж помисли, че е било много щедро за днешното военно време да го викат тук, в Москва, при умиращата му жена; и какво, по-леко ли му е от това? Може би и по-леко, а може би и по-тежко. Може на онези, на които е съвсем невъзможно дори да помислят да се отлъчат от фронта заради умиращата си жена, да им е дори някак по-леко поради тази независеща от тях невъзможност. Сигурно това беше несправедлива мисъл, но все пак тя му дойде наум. И му хрумна също, че сега в третата година от войната всички понятия за това — какво е нещастие и с какво може да се помогне на човека в нещастие, и какво трябва той да изпита, когато се намира в нещастие — всичко тава вече отдавна се е объркало, нарушило, отишло по дяволите… Той си опомни как сам много пъти е отказвал на хората отпуски, които са им били необходими извънредно много, до сълзи; и като се приближи до шкафа, решително дръпна вратата. Така или иначе трябваше!
На окачалките от края висеше неговият шинел. Той знаеше, че виси тук; затова беше отлетял в Москва с кожухче, без да взема друго. Но шинелът висеше не просто така, а обвит с чаршаф и забоден с карфици. Валентина Егоровна имаше навик да завива и забожда нещата, които особено пазеше. Серпилин си спомни, че ще трябва да отиде в Генералния щаб, отбоде карфиците и метна шинела на стола. Всички останали вещи бяха на жена му: демисезонно палто, също завито в чаршаф и забодено с карфици, и няколко рокли. Всички рокли бяха познати и стари. От трийсет и седма година тя не беше си ушила нито една нова. Без да е решил още коя ще вземе за погребението, наведен потършува в дъното на шкафа, намери два чифта пантофи, извади ги и ги сложи пред кревата. Едни стари, изкривени пантофки, и други, нещо като полуботушки, нови, вълнени, с бархетен хастар. Не беше ги виждал по-рано. Значи все пак беше поръчала да направят нещо от тези материали за хромови ботуши, които той беше получил миналата година на фронта и беше й изпратил в Москва.
„Ще ги взема — помисли той, — те са по-топли.“
После отвори другото крило на шкафа, тъй като знаеше, че трябва да вземе и бельо, но това се оказа не по силите му. Като гледаше сгънатото там бельо на жена си, той застана прав срещу отворения шкаф и сложил ръце зад гърба си, дълго остана така, сякаш имаше окови, които му пречеха да ги протегне, да вземе бельото, да го събере, да го завърже във вързоп…
Когато влезе съседката, той все още стоеше пред шкафа със сложени зад гърба ръце.
Тя влезе и като разбра с какво е зает, мълчаливо се зае да го върши вместо него. Най-многото, с което сега можеше да му помогне, беше да го избави от въпроси. Така и направи: сама избра роклята — черна, и пантофките, после като потършува в шкафа, избра бельото, измъкна един чаршаф, разстла го на масата и взе да слага нещата върху него.
А той все така стоеше насред стаята и тя ходеше покрай него като покрай стълб от шкафа до масата и обратно.
— Ето, готово — рече тя, като завърза вързопа и седна.
Това бяха първите думи, казани от нея, след като влезе, и той й беше благодарен за това.
Когато тя седна, той също седна, запали цигара и като изтърси пепелта в пепелника, спомни си за студената чистота, която цареше в стаята и рече:
— Благодаря ви, че сте разтребили.
Тя кимна и неочаквано за него заприказва за миналото:
— Когато ви сгъстяваха, Иван Терентиевич искаше да откаже, не желаеше да се премества на обитавано място, но аз го убедих: ами ако току-виж сметнат нашия отказ за нещо особено. Сами знаете какво време беше. Влязохме като виновни, стараехме се на първо време да не гледаме Валентина Егоровна в очите.
— Тя винаги ми е говорила само хубави работи за вас — отбеляза Серпилин.
— И ние не й правехме нищо лошо — отвърна Мария Александровна. — Само отначало сами се чувствувахме неудобно.
— Че какво неудобно има — рече Серпилин.
Той помисли, че всичко това сега вече няма абсолютно никакво значение, но после му дойде наум, че, има, и стисна ръката на седналата пред него жена да й благодари вместо онази, която сама вече не можеше да поблагодари.
На очите на жената се появиха сълзи, предизвикани от спомена за собственото й нещастие, но тя се сдържа и не заплака пред Серпилин, защото неговото нещастие беше по-късно, днешно. И днес трябваше да мисли за него, а не за себе си.
— Ще дойда с вас да я облека — рече тя, като стана и взе в ръце вързопа с нещата.
Серпилин облече миришещия на нафталин шинел и те излязоха в антрето. Поиска да вземе вързопа от нея, но тя не го даде. Така слязоха по стълбата и седнаха един до друг в колата — той с празни ръце, а тя с вързоп на колене.
Пътуваха мълчаливо. Посред пътя Мария Александровна каза:
— Когато си дойдох от погребението в Москва, тя не се отделяше от мен ни денем, ни нощем.
И отново млъкна.
Когато се спряха пред болницата и слязоха от колата, Серпилин се обърка. Той разбираше, че не бива да отива там с нея, но не знаеше да я чака ли тук, или да отиде в Генералния щаб.
— Вие не ме чакайте, отивайте — сама първа рече тя. — Щом свърша, ще си ида в къщи. А на гробищата няма да дойда с вас. Ще си спомня там за своето — и сили няма да имам, само ще ви създам излишни главоболия…
В бюрото за пропуски в Генералния щаб не стана нужда да се чака: пропускът беше готов — но Иван Алексеевич го нямаше. Адютантът каза, че е дошъл и отишъл на доклад, като предупредил, ако генерал-майорът дойде преди него, да го чака.
И Серпилин зачака. Трябваше да чака дълго. Няколко пъти влизаха непознати генерали и адютантът, като ставаше при тяхното появяване, еднообразно отговаряше: „На доклад.“
Като нямаше какво да прави, Серпилин поглеждаше адютанта и се опитваше да си представи по поведението му: променил ли се е Иван Алексеевич за времето, през което не са се видели, и ако се е променил, в какво?
Адютантът беше висок и широк в раменете, як, рижав, понакуцващ подполковник. Чинът му беше високичък за длъжността, но както се виждаше, подполковникът не беше служил цял живот адютант при голямото началство, а беше воювал и в строя. За това свидетелствуваха двата ордена „Червено знаме“ и златната нашивка за тежко раняване. По телефона с всички разговаряше с еднакъв, неподмилкващ се тон и само по изговаряните на глас чинове човек можеше да се досети кой се намира на другия край на кабела. Когато някой влизаше, адютантът се изправяше в миг като пружина иззад масата, бързо и точно отговаряше на въпросите, а през цялото останало време четеше някакъв дебел документ и с червен молив заграждаше нещо в скобки, сигурно отбелязваше нужните на Иван Алексеевич места.
„Ето такъв има право след раняване да стои адютант — помисли Серпилин, който смяташе, че само тъпаците и подлизурковците могат целия си живот да останат адютанти. А после, ако не се е оял, сам ще поиска да отиде в строя. Такива искат.“ — Серпилин с досада помисли за сина си, който беше вече успял да се намърда като офицер за поръчки, макар да нямаше ни ордени, ни нашивки за раняване.
И изведнъж с тягостно чувство си спомни как нищо не затрудняваше сина му: нито гражданското отделение, нито ковчегът, нито гробищата — всичко знаеше, всичко умееше, всичко му беше лесно. И макар да разбираше, че синът му се старае да облекчи мъката му и да го отърве от излишни грижи, все пак това умение на сина му го измъчваше и учудваше: „Гледай го колко е отракан.“
— Я кажете, подполковник — обърна се Серпилин към адютанта, когато той за десети път вдигна слушалката и каза: „Подполковник Артемиев слуша“ — а като я поставяше, обеща: „Когато се върне, ще доложа, другарю генерал“ — я кажете, къде съм ви виждал аз?
Той имаше добра памет за лица и колкото повече гледаше този рижав подполковник, толкова по-уверен беше, че го е виждал нейде.
— Тъй вярно, другарю генерал — като ставаше от масата рече подполковникът. — Виждали сте ме през декември четиридесет и първа, на Подолското шосе, при едно задръстване. Водех своя полк, а вие пътувахте с емка, повикахте ме и ми заповядахте да разчистя задръстването.
— А гърлото ви беше превързано — спомни си Серпилин.
— Тъй вярно.
— Защо, щом си спомняте, сам не ме подсетихте?
— Не е редно да напомням пръв, другарю генерал. Аз и от по-рано ви помня. В академията „Фрунзе“ почнахте да четете курс по оперативно изкуство…
Серпилин го погледна и премълча.
„Виж какво било — помисли той, — значи, още оттогава…“
Той, разбира се, не си спомни този слушател от академията, който тогава, в трийсет и седма година, сигурно е бил още капитан или старши лейтенант и между десетки други е седял пред него на лекциите му, но лекциите помнеше много добре. През тази учебна година той прочете само четири, четвъртата беше последна…
Адютантът поръча по телефона и в приемната донесоха чай и гевреци.
Серпилин изпи две чаши и като погледна часовника си, стана. Оставаше съвсем малко време.
— Вашите самолети всеки ден ли летят — попита той.
Адютантът потвърди, да, разбира се. На Донския фронт самолетите всеки ден…
— Кому трябва да дам заявка, за да летя утре? На летците ли?
— Генерал-лейтенантът ще телефонира и всичко ще бъде направено.
В тона на адютанта имаше учудване. „А как е жена ви?“ — сякаш искаше да попита той, но се сдържа.
— Доложете на генерал-лейтенанта, когато се върне, че съм помолил да се даде такава заявка за мене — рече Серпилин. — А сега, ако е възможно, повикайте колата, аз я освободих.
— Генерал-лейтенантът всеки момент ще се върне — отвърна подполковникът с тон, който намекваше за неудобството в постъпката на Серпилин.
Адютантът не само разбираше, но и направо беше чувал от своя началник, че със Серпилин ги свързват отдавнашни близки отношения. Ала според възгледите му на военен човек, всичко си имаше граница: приятелството си е приятелство, но да си отидеш от приемната на заместник-началника на Генералния щаб, въпреки заповедта да чакаш, беше недопустима слободия.
Серпилин прочете тази мисъл по лицето на подполковника и тъй като я смяташе по принцип вярна, не го остави в недоумение.
— Трябва да бъда към четиринайсет часа в болницата — каза той. — Доложете на генерал-лейтенанта, че съм си отишъл, защото жена ми е починала и трябва да я погреба. Когато я погреба, ще му телефонирам.
Каза го с онова безразлично спокойствие, което беше възпитал у себе си като запас за най-тежките минути в живота.
— Но как така, другарю генерал? Защо не казахте? — с огорчение възкликна подполковникът.
Но Серпилин го спря с поглед, който казваше: „За съчувствието благодаря, но какво общо имаш ти тук? И защо бях длъжен да ти кажа за това по-рано, преди да възникне пряка необходимост за това?“
— Така — рече гласно Серпилин. — Та как ще стане с колата?
Когато Серпилин пристигна в болницата, вилисът на сина му вече стоеше пред входа.
— Седнете при мене, другарю генерал — рече изскочилият от вилиса шофьор. — Това е от другия вход! Другарят капитан е вече там, а на мене ми заповяда да ви дочакам и да ви закарам.
Серпилин седна във вилиса, те излязоха откъм двора, заобиколиха дългата каменна стена и се приближиха до същото здание от задната страна, откъм уличката. Там чакаха два камиона. На единия имаше два ковчега и сега ги посместваха, за да поставят трети. Около камиона с ковчезите се тълпяха жени. Вторият камион беше празен.
— Нашият — кимна шофьорът към него.
Серпилин се изкачи по заледените, кални стъпала, влезе в помещението и видя поставения направо на пода затворен ковчег, който му се стори много голям. Синът му стоеше до ковчега и предаваше някакъв пакет в ръцете на една висока суха болногледачка, която през нощта в присъствието на Серпилин беше влязла в болничната стая при Валентина Егоровна.
— Не се безпокойте, ще предам всичко, както казахте. — С нас това — да не предадем — не се случва — казваше болногледачката, като приемаше пакета.
Синът се обърна към Серпилин.
— Събрах мъничко от дажбата, за нея и за медицинската сестра.
Синът постъпваше правилно, но на Серпилин стана неприятно.
— Благодаря — каза той и протегна ръка на болногледачката.
Тя премести пакета под мишницата си и му подаде ръка:
— Направихме всичко: и я измихме, и я облякохме. Съвсем ви е млада. Имала е дни да живее…
— Благодаря — повтори Серпилин.
— Казах да го затворят и приковат с гвоздеи за из пътя — рече синът. — Че то тук… — Той не довърши и гнусливо погледна изцапания под.
После се приближи до вратата и викна на шофьора:
— Вавилов, повикайте шофьора и войника от камиона.
— Да го отнесем ли? — попита синът.
Серпилин се наведе към предната част и като докосна с пръсти пода, взе да повдига ковчега.
Когато го изнесоха и сложиха на камиона, синът кимна към съседния камион, около който се тълпяха хора, за да вкарат там още един четвърти ковчег.
— Ето така ги карат. А на гробищата цяла опашка. — Той сърдито махна с ръка — Да тръгваме ли?
Ковчегът стоеше посред открития камион. От двете страни, до двата каната, бяха заковани пейки. Серпилин се покачи мълчаливо в товарника.
— Няма ли да изстинеш? Не е ли по-добре в кабината? — попита синът, като се качваше след него.
— Вдигнете каната — без да отговори, рече Серпилин на войника, който се въртеше край камиона.
Войникът закопча каната и като се хвана с ръце за него, искаше също да се качи. Беше му неудобно да седи в кабината, щом генералът ще пътува отвън.
— Идете в кабината — каза му Серпилин.
Вилисът тръгна напред, камионът след него. Сега когато седяха със сина на пейката в камиона от двете страни на ковчега, той му се стори още по-голям.
— Два и двайсет и пет — рече синът. — Не можах да намеря друг, а този… — И той, без да довърши, пак махна с ръка.
За последен път Серпилин видя лицето на жена си в Новодевичето гробище, пред гроба.
Те слязоха от камиона пред портата, шофьорът от вилиса остана да пази и да подгрява двете коли, а Серпилин със сина си, вторият шофьор и войникът, четиримата понесоха ковчега през цялото гробище към далечния му край.
Ковчегът не се стори на Серпилин тежък, само през цялото време, докато вървяха, той се страхуваше да не се спъне. Гробищата бяха навеяни със сняг, трябваше да минават през хълмчетата на изоставените гробове.
Когато се приближиха до ямата, оказа се, че гробарите още не бяха я изкопали докрай. Те стояха в нея до шия; единият разбиваше пръстта с лост, а другият изхвърляше с лопата замръзналите буци. Главите им ту се появяваха, ту изчезваха, и отдолу, изпод земята, долитаха приглушени псувни. Те псуваха студа, зимата и земята…
Серпилин видя, че синът му се кани да им се скара, и го спря. Беше му съвсем безразлично. Само по-скоро да свършат работата си.
Ковчега бяха поставили временно на съседния, пресен още гроб.
— Искаш ли да го открия? — попита синът.
Серпилин кимна. Да. Искаше.
Синът освободи слабо прихванатия с гвоздеи капак, повдигна го, опря го отстрани на ковчега и отметна до половина чаршафа, който покриваше тялото на майка му.
Валентина Егоровна лежеше на студа под откритото зимно небе в черна рокля със зиморничаво скръстени на гърдите ръце.
Духаше вятър. Той премяташе снега от един гроб на друг и снежинките се стелеха нагъсто върху черната рокля, върху бледото лице на умрялата с малка синина на слепоочието, върху белите коси и сините клепачи.
— Не е ли по-добре да я покрия? — запита синът.
Серпилин поклати отрицателно глава. Той се сбогуваше с онова, което вече не съществува. Струваше му се, че там, в ковчега, то още съществува. А то вече не съществуваше. Но когато затворят ковчега и го спуснат в земята, то не само няма да съществува, а ще престане и да изглежда, че съществува. И това, че Серпилин беше виждал с очите си толкова смърти, че отдавна беше им изгубил сметката, ни най-малко не му помагаше в тези минути.
Той стоеше и гледаше жена си, прехапал страдалчески устна. Като разбутваше и изтикваше всички други спомени, все един и същ спомен като нетърпима буца засядаше в гърлото. Спомняше си нейното нещастно, виновно лице в деня на връщането му от лагера. Когато след първите прекарани заедно часове, следобеда отиде в антрето да телефонира на Иван Алексеевич — който имаше дял за възвръщането му, и без да получи отговор се върна, Валентина Егоровна седеше на кревата, облегната на стената, в безсъзнание. Той изтича към нея, тури я да легне, спусна се да телефонира в Бърза помощ, отново изтича при нея, като се опитваше да я свести, припомняйки си трескаво отдавна забравеното, на което го бяха учили — някога още преди германската война, в школата на фелдшерите… И когато дойде Бърза помощ и й направиха инжекция, и най-сетне дойде в съзнание и отвори очи, тя имаше такова виновно лице, сякаш беше извършила бог знае какво лошо нещо, сякаш беше виновна за нещо пред него! Не, тя никога в нищо не е била виновна пред него! Виновен беше който и да е, за каквото и да е, само тя не, в нищо, никога.
Той не можеше вече да стои над ковчега, да стои и да я гледа, и дори изпита облекчение, когато един от гробарите се приближи и рече:
— Всичко е готово. Какво, другарю генерал, да я покрием ли?
— Да — отвърна Серпилин, като отпусна прехапаната си, изтръпнала устна.
Синът се наведе към ръцете на майка си и ги целуна. Сега тя нямаше вече власт да му забрани това.
Като откъсна лицето си от ръцете й, той покри тялото с чаршафа и гробарите привично и сръчно заковаха капака с гвоздеите.
Серпилин не помръдна.
Гробарите домъкнаха ковчега до края на гроба, подложиха две дълги въжета и взеха да го спускат в ямата. После издърпаха въжетата и настъпи кратка необяснима тишина.
— Ще хвърлиш ли? — попита в тази тишина синът.
И Серпилин разбра: чакат него да хвърли първата шепа пръст.
Той се наведе, вдигна една замръзнала буца и я хвърли върху ковчега. После синът хвърли няколко буци пръст, после заработиха лопатите… И всичко се свърши.
Когато излязоха от портите на гробищата, синът попита:
— Ти къде?
— В Генералния щаб.
— Да те закарам ли?
— Закарай ме — каза равнодушно Серпилин.
Синът, както и сутринта, седна зад кормилото, като накара шофьора да отиде отзад. Пътуваха мълчаливо. На няколко пъти на Серпилин се струваше, че той ще заприказва с него. Но той мълчеше. Но ако можеше да погледне в тези минути собственото си лице, сигурно би разбрал защо синът му мълчеше и не се осмеляваше да заприказва.
Чак когато се спряха пред Генералния щаб и Серпилин вече стъпи с единия си крак на земята, синът му попита тихо:
— Няма ли да идеш в къщи?
— Не знам — рече Серпилин, погледна очакващото лице на сина си, още веднъж повтори „не знам“, обърна се и с натежали, оловени крака тръгна по уличката.
Той телефонира от бюрото на пропуските. Но Иван Алексеевич пак го нямаше.
— При началника на Генералния щаб е — отговори адютантът — и не се знае колко време ще остане, може би оттам направо… — Той не се доизказа къде „направо“ и додаде: — Може би чак до довечера. Аз доложих, другарю генерал. Дадена е заявка за вас, излитате — в осем и петнайсет от Централното. Къде да пратя колата да ви вземе?
— В къщи — отговори Серпилин.
— Точно в седем ще бъде при вас. Генерал-лейтенантът моли да Ви предам да си бъдете вечерта в къщи, той щом се освободи, ще ви телефонира, може дори през нощта. Помоли ме да ви предам, че непременно ще ви види. Само си бъдете в къщи.
— Добре — рече Серпилин.
— Колата ще ви трябва ли още за днес?
— Не — отвърна той, като помисли, че днес вече нищо повече не му е нужно, само да отиде да хапне нейде. Нищо не беше ял, нито пил от вчерашния ден, освен ония две чаши чай с гевреци в приемната на Иван Алексеевич.
— Тогава желая ви здраве, другарю генерал. Приемете моето съчувствие за нещастието ви.
— Благодаря — рече Серпилин и постави слушалката.
На излизане от Генералния щаб той още не беше решил къде ще ходи: можеше да обядва и в столовата при градската комендатура на „Първа Мещанска“, и в къщи.
Преди заминаването му от фронта Птицин беше сложил в куфара му пакет с някаква храна.
„Да, май в къщи.“ Ала веднага не му искаше да отива там. Искаше му се да походи по улиците сам, да надвие чувствата си, които нямаше с кого да сподели. Без да бърза, излезе на улица „Киров“, сви по уличка „Фуркасовска“ и обиколи къщата, в двора на която го бяха довели някога през нощта. В различни времена си спомняше различно за това, а сега си спомни бегло и дори се усмихна: ето, нищо, вървя си покрай нея жив и здрав!
„Аз съм жив и здрав, но на Валя това струва живота.“ И макар да имаше право да се гневи, помисли за това без гняв, само със страшна тъга.
Обиколи площада и зави надолу към Малий театър.
Беше студено и тихо, небето се беше прояснило. Затъмнените улици просветляха, дори можеше да се различат лицата на минувачите, ако те минаваха съвсем близко и също като него не бързаха.
Той се приближи до сградата на Малий театър и искаше да премине улицата, когато изведнъж някой го хвана отзад за ръкава. Обърна се, като мислеше, че е някой от колегите му, но пред него, като продължаваше да го държи за ръкава, стоеше една много мъничка жена с ушанка и шинел, с петлици на военен лекар.
Той се зачуди: не е прието да се хващат генералите насред улицата за ръкава на шинела — и след учудването си разбра, че познава добре тази мъничка жена в униформа на военен лекар, със стреснати от радост и удивление очи.
— Здравейте, другарю доктор — рече той, като сваляше ръкавицата си.
Малката докторка се усмихна и също побърза да свали ръкавицата си. Ръкавицата не се смъкваше и тя я свали по детски със зъби. Нейната малка, яка ръка с неочаквана сила стисна ръката на Серпилин.
— А аз вървя — рече тя, без да пуща ръката му — и изведнъж виждам: вие вървите насреща ми! А после си помислих: не може да бъде, не сте вие, и отминах. А после помислих: не, ами ако все пак сте вие? И хукнах след вас. Виждате, дори ви хванах за ръкава, не се уплаших, че ще си изпатя, ако не сте вие. А това сте вие!
— А защо смятахте, че не може да бъде? — попита Серпилин. — Да не би да сте ме минали предварително в разход?
— Не, не затова — рече малката докторка. — Не затова, а просто затова… — Тя се забърка.
Това, че беше видяла Серпилин, й се струваше като приказка, не защото не можеше да бъде жив; тъкмо той можеше да се окаже жив. Тя, както и всички други, знаеше в онова първо утро, след като излязоха от обкръжението, че са го оперирали и откарали със санитарен самолет в Москва. Приказка беше другото — това, че тя самата след всичко, което се беше случило с нея, все пак беше жива и можеше сега да ходи по улиците на Москва и дори да среща хора, които бе познавала някога, но вече не се надяваше да види.
Чудото беше тя самата, със своята съдба. Но тя не беше свикнала да мисли така нито за себе си, нито за своята съдба и затова чудо за нея беше живият и здрав Серпилин. Пред нея в генералска униформа стоеше същият човек с окъсан шинел и фуражка със счупена козирка, който им беше казал последния ден преди пробива от обкръжението. „Утре по същото време ние с вас ще бъдем или мъртви, под краката на немците, или живи, между своите, трето положение е изключено!“
Тя гледаше Серпилин и продължаваше да се държи за ръката му, като че той ей сега ще отлети.
— А вас наистина не мислех, че ще видя жива — рече Серпилин.
— Да, знаете ли, на следния ден… — започна малката докторка, но Серпилин я пресече.
— Знам, Шмаков ми писа после за цялата тая мръсна история. А вие, значи, все пак сте се измъкнали тогава?
— Не, аз не тогава — рече малката докторка, като пусна най-сетне ръката на Серпилин. — Аз сега тоест не сега…
— Но кога все пак тогава или сега? Нещо не ви разбирам — рече Серпилин. — Не можете ли по военному, по ред да ми разкажете?
Но и по ред пак нищо не излезе.
Най-напред разказа, че ето вече трети ден откак ходи из Москва, защото се е изписала от болницата и има отпуск като оздравяваща; после обясни, че в болницата на Склифосовски попаднала, защото я изнесли ранена от партизанската бригада; а в партизанската бригада не била през цялото време, защото преди това била нелегална в Смоленск, а още преди това също била в партизанска бригада, но тя тогава не се наричала още бригада, а отред, а в този отред…
Ако пишеше автобиографията си, всичко, което припряно изтърсваше сега пред Серпилин, би заело сигурно много страници. Но тези страници, за да се схване действителният ход на събитията, трябваше да се четат обратно, от края към началото. Най-сетне, като стигна до това начало, тя разказа как бяха я изнесли на гръб Синцов и Золотарьов („Помните ли, един такъв мъничък, до идването си при вас беше шофьор на Баранов, който се застреля, помните ли?“) и угрижено попита:
— Не знаете ли какво е станало с тях? Може би случайно знаете?
В гласа й имаше надежда: „Защо тя да е жива, а те да не могат да бъдат живи? С какво с тя е по-добра от тях?“
На Серпилин не му се искаше много да отговаря на този въпрос, но той отговори, че Золотарьов в края на четиридесет и първа година бил жив, а Синцов, по негови сведения, загинал. И тези сведения, за съжаление, не будят съмнение.
— Загинал! — огорчи се малката докторка. — Нима е загинал?
— За съжаление, така е.
— А аз мислех, че е жив — рече тъжно тя.
И като я гледаше, Серпилин си спомни как в колата по пътя за медицинския санитарен батальон бе казал на Синцов да поеме грижата за нея.
— Значи, той ви изнесе?
— Той.
„Все пак, преди да умре, е направил онова, което е обещал“ — помисли със закъснял прилив на уважение Серпилин за този отдавна умрял човек.
— Но защо стоим тук насред улицата? — рече той. — Вие някъде отивахте, другарю доктор?
— А вие не ми се присмивайте. — Тя вдигна очи към него. — Мене ме наричат Таня, ако само не сте забравили…
— Хубаво — рече Серпилин — Това, разбира се, не съм забравил и няма да забравя, но просто някак не съм свикнал да наричам така военнослужещите.
И се усмихна с добрата си, позната ней усмивка и тя помисли, че той си е останал също такъв добър човек, какъвто беше. А той, загледал се в изпитото й лице, помисли, че макар сама да говори леко за раняването си, то сигурно е било тежко, пък и в болницата храната далеч не е била така добра, както би трябвало.
— Къде отивате тогава?
Те двамата се бяха отдръпнали от края на тротоара и сега стояха пред стените на Малий театър, до заградения с чували и обкован с дъски паметник на Островски.
— В къщи. След болницата живея у една болногледачка. Тя ме покани да поживея у нея, докато съм в Москва.
— А откъде идвахте?
Тя кимна по посока на Болшой театър.
— Исках да вляза в театъра.
— Е, и какво?
— Казаха ми, че днес Уланова танцува „Лебедово езеро“. Мислех, ще измоля някакво билетче, само едно! Казаха ми дори и да не мисля.
— Ето, значи, от какво сте огорчена — рече Серпилин.
— Бях огорчена, сега не съм огорчена; знаете ли как се радвам, че ви срещнах!
— И аз се радвам — рече Серпилин. — Какво по-хубаво от това — изведнъж в Москва изневиделица нашата малка докторка. Ние така ви наричахме зад гърба. Знаехте ли вие това?
— Знаех.
— А как там в обкръжението ви обичахме и давахме за пример на мъжете, знаехте ли това, разбирахте ли го?
— Ей сега на, ще зарева — рече тя със задавен глас и очите й заблестяха. — Млъкнете, моля ви.
— Нищо не знаехте и не разбирахте вие! — рече той. — И хич няма да заревете сега, защото няма за какво да ревете, останахте жива и здрава. И до края на войната ще доживеете, и ще имате още цели наръчи щастие. Поне ако мене ме питат: колко щастие да й дадем, без да съжаляваме, бих рекъл: за нея нищо не жаля! Ей за такъв наръч бих гласувал!
Той разпери широко дългите си ръце.
— Виждате ли какъв, а вие сте намислили да ревете!
— Че аз вече не рева — каза тя, като бършеше с ръкавицата очите си.
— Значи, искахте да отидете в Болшой театър и не можахте? Да отидем, може би заедно ще намерим билет.
Той каза „билет“, но на нея й се счу „билети“ и тя, като помисли, че и той ще дойде с нея в театъра, се зарадва дори повече, отколкото, че ще намери билети, защото й се искаше да му разкаже още много неща и да го разпита за него самия. А тук на улицата беше неудобно да го задържа повече и тя вече беше решила, че е време да се сбогува и да си отиде.
„Виж ти, моля ти се, не могат да й дадат билет! — мислеше той, като вървеше редом с нея към Болшой театър. На нея не й беше жал за никого и нищо там в обкръжението, където понякога трябва да събереш в юмрук цялата си воля, за да не се превърнеш от човек в животно, а на тях тук им е жал да й дадат един билет! За някоя начервисана особа не им е жал, за някакъв завеждащ магазин за алкохолни напитки не им е жал; а за нея им е жал!“
Мисълта, че тя сама не е могла да си намери билет за театъра и за да влезе там е нужен той с генералското си удостоверение, много го ядосваше.
— Поразходи се тук между колоните, почакай ме — рече й той на „ти“ като на дете. И като я остави отвън, влезе в хола на театъра.
Билети нямаше, но администраторът, щом разбра, че на другаря генерал му трябва всичко на всичко едно място, непременно за днес, даде му пропуск за ложата на дирекцията.
— Само елате по-раничко, другарю генерал, че там столовете са без номера, ако закъснеете, ще се окажете зад чуждите гърбове.
Когато Серпилин излезе, той отначало не видя малката докторка, а после я видя и се усмихна. Тя не беше очаквала той така бързо да се върне и замислена за нещо свое, чертаеше с пръст по колоната и се въртеше край нея като малко момиченце.
— Намерихте ли? — попита тя, като се откъсна смутено от заниманието си.
— На, дръж! — рече той и й подаде пропуска. — И помни — колкото по-рано влезеш, толкова по-хубаво място ще вземеш. Направо влез в ложата, сядай на първия стол и никого не пущай на твоето място. Няма много до започването. Отивай още сега.
— А вие? — учудено попита тя. Съвсем не беше очаквала, че той ще вземе билет само за нея.
— Аз утре сутринта трябва да летя обратно за Донския фронт…
— Значи, утре… — Искаше й се много той да влезе в театъра заедно с нея, още повече, че неговите думи за ложата и за това, че не бива да пуща никого на своето място, я смутиха.
— Не мога — рече той.
— Но какво има, какво ви е? Защо не можете? — попита с подсъзнателна тревога тя, като видя изведнъж потъмнялото му лице.
— Е, нищо, всичко е нормално — отговори, без намерение да я посвещава в нещо. И неочаквано за себе си добави: Жена ми умря. Връщам се от погребение.
Тя дори извика при тези думи и този глас — глух, уморен, безнадежден, като че този глас, дошъл нейде от високо-високо, от някой връх, така изведнъж падна пред очите й и се разби на дребни късчета.
— Фьодор Фьодорович, че как така, как така?
Тя го хвана за ръката и се загледа в очите му.
А той, като гледаше тази млада, едва не заплакала от съчувствие към него жена, помисли, че той, Фьодор Фьодорович Серпилин, четиридесет и осем годишен, погребал днес жена си, ще трябва сега да живее сам и да свиква със своята самота.
— Така — изговори той гласно. — Не трябваше да ти казвам, само те разстроих. А не мислех да ти казвам, сам дори не знам защо ти казах. Нищо, иди в театъра. А аз трябва да си отивам.
Таня го гледаше смутено. Когато той каза, че се връща на Донския фронт, тя искаше да го попита: как е там сега в Сталинград, кога ще го освободят напълно? Дори й хрумна да го помоли, когато й свърши отпускът за лечение да й помогне да отиде на фронта там, където той служи. Но след онова, което й съобщи, не биваше вече нито да му задава въпроси, нито да говори за себе си и своята служба.
— Хайде, върви, върви — рече той. И дори я побутна, сякаш предчувствуваше как се кани да му каже, че няма да отива на никакъв театър.
Тя послушно тръгна, но после се обърна и видя, че още не си е отишъл и гледа подире й.
— Фьодор Фьодорович, може ли да ви пиша?
— Пиши, ако не те мързи.
— А каква е вашата военна поща? Аз ще запомня.
— Петстотин четири тринайсет — д. Върви, защо спря?
И тя, като се обърна отново и повтаряше с устни, „петстотин четири тринайсет — д, петстотин четири тринайсет — д“, дръпна дръжката на тежката врата.


В къщи Серпилин стигна късно. Не му се искаше да слиза в метрото и да се блъска между хората, та целият път измина пеш.
— А къде е майка ти? — попита той момчето, което му отвори.
— На работа.
— Толкова късно!
— Тя работи на денонощия: едно работи, другото стои в къщи.
— А къде? — Кой знае защо, не му беше дошло наум вчера, че съседката работи.
— На Казанската гара е евакуатор.
— А ти домакинствуваш?
— Аз току-що дойдох.
— Ти втора смяна ли си?
— Не. На железопътната линия бях; разтоварвахме въглища за училището.
— Затова, гледам, ръцете ти…
Момчето погледна ръцете си и нищо не отговори.
— В кой клас си?
— В седми.
— Много ли сте в училището сега?
— Много. Три училища сляха в едно. А нашето дадоха за болница.
— А електрически чайник имате ли?
— Вашият.
— Свари чай за двама. От тебе чаят, от мене яденето.
— Само елате в кухнята — рече момчето, — там е по-топло.
Серпилин отвори вратата на своята стая и повика момчето.
— Извади от куфара пакета. Приготви всичко, а после ме повикай.
Момчето кимна, извади пакета и излезе от стаята.
Серпилин остана сам, запали цигара и няколко пъти се разходи из стаята. После отвори вратичката на полупразния шкаф и като по клавиши прекара пръст по няколкото окачени на закачалките рокли.
Вещи, вещи… Не са чак толкова много. Но какво да прави с тях? Къде да ги дява? Добре, че отлита сутринта и не се знае кога ще дойде пак в тази стая. А вещите?… Какво пък. Не е ли хубаво да ги даде на съседката, по-далеч от очите му? Може би ще се обиди… А защо пък ще се обиди? Ще ги продаде на пазара и ще купи нещо на сина си. На, валенките му са кърпени. Нека му купи валенки. Така ще й каже…
Той се сети, че няма да види вече съседката, седна до масата и веднага, за да не забрави после, написа кратка бележка.
— Чаят е готов — обади се през вратата момчето.
— На, дай бележката утре на майка си, че аз вече няма да я видя, утре отлитам — рече Серпилин, като излезе и тръгна заедно с него за кухнята.
Птицин, изглежда, се беше постарал, а момчето беше наредило всичко на масата, макар че от деликатност не беше нарязало и не беше отворило нищо. Три кутии с месни консерви, пушен салам, голямо парче сирене, самун хляб — цяла дажба! И шише водка „тархун“ — дявол знае откъде беше се взел този „тархун“, преди войната за него никой не беше чувал.
— Ех, ние с тебе, разбира се, няма да пием водка, нали Григорий?
Момчето за пръв път се усмихна.
— Имаш ли нож?
— Ето — подаде то ножа.
Серпилин отряза няколко дебели парчета салам и сирене, после му подаде кутия консерви: „Хайде, отвори я“ — и сам почна да налива чай в чашите.
— Вие на Донския ли сте? — попита момчето.
Серпилин кимна.
— А къде? На юг или на север от Сталинград?
— На северозапад.
— Нямаше ли днес за вашите войски в бюлетина? — попита то.
— Къде?
— Ей сега ще донеса.
Момчето отърча в стаята и донесе вестника.
Серпилин си тури очилата и взе да преглежда вчерашното съобщение на Информбюро. В него, между другото, един пасаж беше посветен на завчерашното нощно завземане на Могилата. Не бяха назовани нито пунктът, нито частта, но подробностите не оставяха съмнение: ставаше дума за Могилата.
Не беше минало без неточности: бяха писали, че през време на превземането на височината са били повредени и пленени седем немски танка. Не можеше да се каже, че това не е истина, но не можеше също да се нарече и истина. Никой не беше повреждал завчера немски танкове, защото те бяха повредени много по-рано и немците вече отдавна бяха ги приспособили за неподвижни огневи точки. Вярно беше само, че бяха седем и че мястото, дето стояха, сега беше завзето от нас.
Серпилин се усмихна и каза, че тук действително е описан бой, в който е участвувала неговата дивизия.
— Вие гвардейска дивизия ли имате? — попита момчето.
— Засега не — рече Серпилин.
— Баща ми имаше гвардейска, на мама дадоха гвардейската значка на тате.
Лицето му беше напрегнато и нервно.
— Когато с мама бях там, молех да ме оставят в дивизията, но те казаха, че не можело в никакъв случай. Истина ли е?
Той попита така, че не можеше да го излъжеш, пък и Серпилин не смяташе за нужно да прави това.
— Виждаш ли каква е работата — обясни той. — Ако аз след твоя баща поемех командуването на дивизията му и ако ти ме помолеше да те взема, нямаше да ти откажа, но щях да поставя условие: върни се в къщи заедно с майка си, остани с нея половин година, докато тя поне малко се поуспокои, завърши седми клас, а после пиши рапорт.
— Ами ако и тогава не ме вземат?
— Тогава пиши на мене, аз ще те взема. Донеси тетрадката, ще ти запиша моята военна поща.
Момчето излезе бързо и донесе общата си тетрадка, разтворена на чиста страница.
Серпилин написа в нея едро номера на военната си поща и като си спомни за предстоящото му назначение, каза:
— Ако променя номера — ще ти съобщя.
Каза — и почувствува, че момчето му повярва. И добре направи, че повярва.
— А как са сега вашите работи при Сталинград — попита то.
— Работите не са лоши — рече Серпилин, а в късо време, мисля, ще станат добри.
— По нали вие там съвсем сте ги обградили?
— Съвсем.
— И вече отдавна?
— Доста. Скоро месец и половина.
— Тогава защо?… — По очите му се виждаше как му се иска да унищожат колкото може по-скоро цялата намираща се в Сталинград немска армии. — Та те са вече на педя място.
Серпилин се усмихна, като си представи мислено тази „педя“, която и сега още беше четири пъти по-голяма от Москва.
„Педя!… На всеки метър по тази „педя“ ще трябва да се хвърлят още килограми и килограми желязо и въпреки това после да се доплаща желязото с кръв. Няма що „педя“! Момчето отговори така от детско лекомислие, може да му се прости. Но има и възрастни хора, които и досега не разбират колко войнишки гробове се падат на всяка крачка от войната.“
— А тебе ти се иска едно две и готово? — рече Серпилин. — И аз бих искал така, но рядко се случва!
— А защо?
— Ако дойдеш при мене, ще видиш защо. Имате ли будилник?
— Имаме.
— А кога ще станеш?
— В шест и половина.
— Щом се събудиш, събуди и мене. Боя се да не се успя. Отдавна вече не съм спал както трябва.
Серпилин се изтегна и без да вярва на себе си, почувствува, че най-сетне му се спи. Преди час му се струваше, че това никога няма да стане.
— Ще ме събудиш, ще пием чай и ще тръгнем по своите работи: ти — в училището си, а аз — в своята дивизия.
— Давате ли ми дума? — изведнъж попита момчето, като имаше пред вид обещанието на Серпилин, и очите му станаха очакващи, възбудени.
— Никога никакви думи не съм давал и не давам, с изключение на клетвата — рече сериозно Серпилин. — Но ако кажа: ще направя — ще го направя. А ако се съмнявам дали ще го направя — мълча. И тебе така те съветвам да правиш. Покрий яденето с вестник до утре заранта…
Той тръгна към стаята си, но си спомни за предстоящото телефониране на Иван Алексеевич.
— Кога си лягаш? — извика той, като отвори вратата.
— Късно. Трябва да готвя уроците си.
— Ако заспя дълбоко и не чуя телефона, събуди ме!
И като остави вратата към коридора отворена, свали си рубашката, окачи на стола колана с пистолета, смъкна ботушите си, покри се едновременно и с шинела, и с кожухчето, и отпаднал заби глава във възглавницата.


Седма глава

Серпилин се събуди, почувствувал през сън нечие присъствие. Преди още да отвори очи, смъкна кожухчето, спусна крака на пода, после отвори очи и видя сина си, застанал в отворената врата. Той беше с шинел и ушанка, до него стоеше Гриша.
— Другарю генерал, търсят ви — късо, сякаш беше ходило на фронта, рече момчето.
— Добре, иди си — рече Серпилин и като нахлузваше на краката си оставените на пода студени ботуши, без да вдига глава, попита сина си:
— Защо стоиш? Съблечи се.
Докато синът се събличаше в антрето, Серпилин облече рубашката, но колана с кобура не тури; тялото го болеше тъпо от тежка умора, поради прекъснатия сън; наметна на раменете си кожухчето и седна зад масата, като се облакъти и взе да разтрива с ръце лицето си.
— Седни — рече той, като продължаваше да не гледа сина си, после още веднъж разтърка лицето си с ръце, скопчи ги, постави ги пред себе си на масата и попита: — Е, какво имаш да ми кажеш?
Той гледаше красивото, опалено от вятъра лице на сина си, започналото вече да старее чело с едва забележими плешивини, волевата му брадичка с рязка напречна черта, гледаше и мислеше: колко измамливи се оказват понякога във войната тези волеви лица, когато страхът ги вземе в ръцете си, вземе ги, изстиска ги и ги направи неузнаваеми — бели, като извара…
Защо това лице, което така приличаше на лицето на майка му, в същото време не напомняше за нея? Сигурно защото на това лице ги нямаше очите й. Тя имаше упорити очи, които гледаха дълбоко отвътре и като че винаги се мъчеха да изрекат докрай всичко, което не можеше да се каже с думи. А у този седнал насреща му капитан от автомобилните войски неподвижните сиви очи бяха като два капака, дето не допускаха там вътре в себе си нещо, от което се страхуваха. Серпилин изведнъж помисли, че има очи, които дават, има очи, които вземат, и има очи, които не пущат.
— Не ме гледай така — рече синът. — По-добре кажи да си ида. — Гласът му трепна. — Ти ме гледаш така, сякаш съм виновен за онова, което се случи с мама… А аз дойдох при нея…
— Ето какво — пресече го Серпилин. — Ти не си лекар и не си могъл предварително да знаеш какво ще стане с нея. Ако си дошъл да говорим за нещо друго… говори. А ако е за това — напразно си дошъл. И не реви, моля те, аз не обичам това — добави той, като видя сълзите, които се търкулнаха изпод капаците.
Синът изхлипа, избърса очите си и поиска разрешение да запуши.
— Пуши… Какви имаш?
— „Казбек“.
— Дай и на мене една цигара.
Няколко минути двамата мълчаливо пушиха.
— Слушай, какво ще кажеш… — рече синът. — Прощавай, че приказвам сега за това, но ние после сигурно няма да се видим дълго време…
Серпилин въпросително го погледна.
— Какво ще кажеш, ако аз временно, докато получа жилище, доведа тук от Чита жена си и дъщеря си? Те са зле там и гладуват. Получих писмо, мога да ти го покажа.
Серпилин поклати глава. Синът взе това за възражение.
— Възразяваш ли?
— Не — рече Серпилин, можеш да не ми показваш, вярвам ти.
— А как гледаш на това?
— Положително — отвърна Серпилин.
— Значи, мога да ги доведа? — рече синът зарадван.
— Доведи ги, ако разрешат.
— Повикването и регистрирането аз ще уредя. Ще помоля моя генерал да телефонира… — Синът дори махна с ръка, като показваше, че за неговия генерал не значи нищо да помогне. — Само ти да не си против.
„Ти и при майка си сигурно си дошъл за същото — помисли Серпилин. — Но защо тя се е развикала? Какво си й казал? Нали не си почнал с това. А с какво?“
Но той не се поддаде на хода на мислите си.
— Какво се иска от мене? — попита той вместо това. Попита, защото разбра: иска се.
— Две редчета — рече синът. — До тиловото управление, че не възразяваш. — Той малко по-бързо, отколкото трябваше, откопча предвидливо сложената до него на масата чанта и измъкна бележник.
Серпилин потърси из стаята с очи, като си припомняше къде стоеше мастилото, но синът му вече извади от чантата червен молив и каза, че може и с молив.
— Как й е презимето, твоето ли? — попита Серпилин.
— Моето — рече синът, като леко се запъна.
— А инициалите?
— „А“, „П“ — Анна Петровна, ей сега ще ти покажа тяхната снимка рече синът и бръкна в джоба на рубашката си.
Без да отговори нищо, Серпилин, като натискаше силно молива, записа:
C
„Моля да се настани в запазената за мене площ на Пироговска улица, дом 9, квартира 27, А.П. Толстикова с дъщеря си…“
C$
— Как се нарича дъщеря ти?
— Оля — рече синът, като придвижи по масата снимката на жена си и дъщеря си.
„… Олга“, дописа Серпилин, разписа се и подаде бележката на сина си. После, като взе от масата снимката, погледна я за малко и я сложи обратно.
Синът почака няколко тягостни секунди, предпазливо, сякаш се страхуваше да наруши тишината, притегли към себе си снимката и я скри в джоба на рубашката си.
— Наметни си шинела. Студено е — рече Серпилин, като забеляза как се посгушва.
— Но аз имам под рубашката, виждаш ли — синът разкопча копчето и показа облечената под рубашката вълнена фланела.
— Не е по устава — рече Серпилин, който придаваше значение на това офицерите да чувствуват зимата еднакво с войниците и да не носят нищо извън полагащото се.
Синът сви рамене.
— Щом са ми дали, ще нося.
— Досега не знаех, че личният състав от автомобилните части е на специално снабдяване — рече Серпилин.
— Ама то не е за всички — уточни синът и чак когато каза това разбра, че насмешката на баща му означава тъкмо, че „не е за всички“.
Ала въпреки тази насмешка, съгласието да настани тук неговото семейство му се струваше косвена прошка за всичко, станало по-рано. Той не разбираше истинските чувства на баща си, не защото беше глупав или ненаблюдателен, а просто защото в душата му имаше друго мерило за нещата.
За Серпилин съгласието да настани хора в стаята си не значеше абсолютно нищо. Той би дал това съгласие и някому другиму, па макар и на онзи адютант на Иван Алексеевич, за неговата жена и деца…
— Искам да ти разкажа как стана всичко това — рече синът.
— Нужно ли е? — попита Серпилин. Попита, без да се отказва да слуша, но смятайки за необходимо да предупреди, че не обещава да бъде снизходителен. Но синът и сега не го разбра и упорито рече.
— Не, не, нужно е! Уверен съм, че така ще бъде по-леко и за тебе, и за мене.
„Едва ли“ — помисли Серпилин. Но като помисли това, не възрази, а само поиска от сина си още една цигара, запуши, оправи кожухчето на раменете си и като се сгуши вътрешно, още по-тежко се облакъти на масата и се приготви да изслуша, без да прекъсва, всичко, каквото и да му кажеше той.
Синът разказваше как било станало всичко това и от неговия разказ излизаше, че било невъзможно да постъпи иначе. А Серпилин слушаше и мислеше, че и така да е всичко това, ако беше на мястото на сина си, все пак нямаше да постъпи, както беше постъпил той.
Синът сигурно не казваше всичко, но все пак беше по-скоро искрен, отколкото неискрен, когато му обясняваше, че веднъж попаднал в това колело, бил принуден после да се върти заедно с него и със същата скорост, защото иначе все някога щял да бъде пречупен, ако попадне между спиците.
Синът не употреби думите „пречупен“ и не каза за колелото и спиците, той говореше за жестокото събрание и безпощадните реплики, за заплашителното обръщение до началството и за лошите съвети, които може да са изглеждала много добри за оня, който ги е давал. Той говореше за всичко това, а Серпилин слушаше и мислеше за колелото и за спиците, и какво значеше тогава да се въртиш в това колело, и какво значеше да бъдеш пречупен.
Беше ли той самият пречупен в това колело? Да, разбира се, ако се говори за пречупената за цели четини години съдба на бившия бригаден командир Серпилин, бившия професор от академията „Фрунзе“, бившия червеноармеец, бившия член на партията… Животът му беше начупен на такива парчета, че сигурно нямаше вече никога да се срасне. И всичко можеше да свърши с това, с което свърши за мнозина — със смърт и дори не по присъда, а просто така, на някой етап или в снега, между хълмовете, където няма право дръвче, за да изрежеш знак. Така се случваше пред очите му с други. В края на краищата, ако се говори истината, смъртта пречупва всичко. От гроба не можеш да го вдигнеш, не можеш да го питаш: как си умрял? Пречупен или непречупен… Наистина, някои и други работи могат да разкажат отвъд гроба протоколите за разпитите, но кой ще ги чете, пък и ще се запазят ли те?
Някога там, в лагерите, като мислеше за смъртта, той мислеше и за това. Ала остана жив и излезе на свобода, и както и да го бяха чупили, зарасна. И не само зарасна, но и живееше, без да мисли, че има пречупвания у него и че трябва да бъде по-предпазлив, макар в дълбочината на душата си и да допускаше възможността, че налети ли някоя нова беда — току-виж ще се намерят пак желаещи да чупят зарасналото.
А синът говореше ли, говореше, и колкото повече говореше, толкова повече се радваше, че сам изглежда на себе си все по-малко и по-малко виновен… Търсил беше как е по-леко тогава, търсеше и сега как е по-леко… Търсеше, без да разбира, че седналият пред него човек, от когото беше се отказал, но когото и тогава, и сега мислено наричаше баща, би дал много, за да не чува самооправданията му.
„Какво наказание ни се пада на нас с майка му? Че нали не му угаждахме, не го глезехме. Може би аз, понякога, когато беше дете. А тя никога, в нищо — мислеше Серпилин, като гледаше с тежко учудване сина си. — Разбира се, това, че не ти бях рожден баща, а рожденият ти баща отдавна беше загинал и, значи, не е бил опетнен, изигра своята роля за тебе в онова време. Да беше силна натура, нямаше да се откажеш от мене, нерождения, а за слабия това е, разбира се, съблазън — да тръгне по лекия път. Още повече, че са те тласкали по него. Всичко това е така, но много наблягаш ти на това, че и всички други били такива като тебе, всички били не по-добри от тебе. А аз не вярвам. Защото твърде много твои връстници отдадоха живота си пред очите ми през тия две години война. Не, те не търсеха къде е по-леко. Умираха и умно, и глупаво, но няма да ги зачислиш между интересчиите и няма да ги наречеш страхливци. И макар че в боевете рядко съм поглеждал в техните характеристики, все пак не мога вече, безсилен съм да си представя почти никого от тях такъв, какъвто си бил ти в онова време, за което ми говориш. Поврага презимето ти. Не в презимето е работата, а в страхливостта. Сменил си презимето, като да си бягал от боя преоблечен…“
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — попита Серпилин, когато синът му най-сетне млъкна.
Попита го без намерение да пресече разговора, а просто от многогодишна военна привичка.
Той вдигна очи към потона, сякаш си спомняше дали не е забравил нещо, после погледна баща си и рече:
— Да, такова беше времето.
„Да, _такова_ време! Действително _такова_! — помисли Серпилин, като подчерта мислено тази дума. — И не можеш да намериш друга дума: _такова_! Всичко е в тази дума.“
Той имаше сега странното чувство, че тогава едновременно са съществували сякаш не едно, а две съседни и различни времена. Едното ясно и разбираемо, с полети през полюса, с революционната помощ за Испания, с омразата към фашизма, с петилетките, с работата до каталясване, с радостна вяра, че все по-горе и по-горе издигаме страната, с любов и дружба, с нормални отношения между хората; и досами него — само да стъпиш крачка настрана — друго време, страшно и с всеки ден все по-необяснимо и по-необяснимо…
— Ти се отказа от мене тогава и както стана ясно сбърка — рече Серпилин след мълчание.
Синът махна в знак на протест, че не е имал свобода на избор, но Серпилин го прекъсна.
— … и както стана ясно, сбърка — повтори той. — Но някои, такива като мене, и досега стоят там, където бях аз, защото с тях още не се е изяснило… И ето, гледам те и не мога да избия от главата си това. Не мога. И майка ти не можеше. В състояние ли си да го разбереш, или не?
Синът стана, сви безпомощно рамене, като да казваше: „Е, та какво мога да направя аз?“ — и на Серпилин се стори, че той ей сега ще облече шинела си и ще си отиде, защото няма вече за какво да говори. Синът му се разходи няколко пъти из стаята, като свиваше рамене и сякаш мълчаливо отговаряше на задаваните на самия себе си въпроси. „Ей сега ще си отиде“ — още веднъж помисли Серпилин, но той се приближи до масата и седна.
— Както щеш — рече той, — можеш да ми вярваш или да не ми вярваш, но аз никога, разбираш ли, никога, честна дума ти давам, никога, каквото и да ми кажеха, нито за минута, през никоя година, никога не съм вярвал, че си враг на народа…
Той каза това тихо, почти без надежда да му повярва баща му, но с такава отчаяна сила на искреността, че Серпилин потрепера от нея. Тази мисъл няколко пъти му беше дохождала наум и по-рано, но той всеки път я пъдеше. По-рано в дълбочината на душата си се опитваше да оправдае сина си: лъже, че не е вярвал, лъже, защото се срамува, не смее да ми каже в очите, а всъщност тогава, по онова време, е вярвал! Заплели са го, забъркали са го, наплашили са го и в края на краищата е повярвал. Повярвал е — и за това се е отказал!
Ето, значи, какво, в желанието си да се оправдае, е казал той на майка си, когато тя така страшно му е закрещяла! Ето това й е казал той, тъкмо това!
— Нима не ми вярваш? — нейде от страшна далечина достигна до Серпилин гласът на сина му, макар той да седеше както преди срещу него и можеше да го стигне и попипа с ръка.
— Ето какво — рече Серпилин, като ставаше и оправяше свляклото се от рамото му кожухче. — Обяснихме се с тебе достатъчно; мисля, че просто не се разбрахме, но това не е толкова важно. Сега в живота има много по-важни неща. Че си виновен пред мене — забрави. Ако погледнем по-широко от роднинството, както разбрах, ти си дошъл при мене да молиш прошка за страхливостта си. Така ли е, или не?
— Така е.
— А ако е така, не си попаднал на адреса. Страхливостта се измива в боевете. Друго нищо не е измислено. Защо и досега не си на предната линия?
— Така се стекоха обстоятелствата.
— Подай рапорт да се стекат другояче. Още повече, че си взел презимето Толстиков. Взел си върху себе си такава смелост. А щом си взел — не се осмелявай да унижаваш това име! Сам Василий Яковлевич не познаваше страха и не го прощаваше на другите. Подай рапорт още утре. Не ти ли трябва моята помощ?
— Не ми трябва.
— Кога ще подадеш?
— Нали каза, утре.
В гласа на сина му имаше горчивина и смущение, но Серпилин не пожела да забележи ни едното, ни другото.
— Тогава край. Цигарите ми остави.
Той подаде на сина си ръка. И нека след седмица или месец се окаже, че цената на това ръкостискане е смърт или раняване, но ако беше чул друг отговор, нямаше да протегне ръка, щеше да го отпрати така, без прошка, да върви дето му видят очите!
Синът излезе в антрето. Серпилин отново седна на масата, гледайки през затворената врата как си облича шинела, туря ушанката, слага колана…
Като се облече, той се приближи до вратата и се спря.
Баща му седеше до масата с наметнато зиморничаво на рамото си кожухче. Лицето му сега беше слабо и старо, на слепоочията му бяха набъбнали сини склеротични жилки, които сега от безсънието личаха особено. Големите му жилести ръце лежаха уморено на масата.
И макар че този седнал до масата упорит стареещ човек дори и сега, сред оградилата го от всички страни скръб, изглеждаше несъкрушим, на сина изведнъж му дожаля за него. Стана му жал за тези посивели коси, сплъстени настрана върху оплешивяващата му глава, жал за умореното остаряло лице, жал за тези жилести сухи ръце, проснати на масата, жал, че седи тук сам до масата в тази студена, празна стая.
И както стоеше до вратата и гледаше баща си, отстъпи на внезапния порив от смесена жалост и към него, и към себе си, и изведнъж рече:
— Какво сега, съвсем сам ли искаш да останеш?
— Ами че аз и без това съм сам.
Серпилин повдигна глава, но синът му издържа докрай неговия безкрайно дълъг поглед и без да прибави нещо, обърна се и затвори след себе си вратата.
Като чу как хлопна втората външна врата, Серпилин стана и закрачи из стаята. Движеше се като махало, като подръпваше на рамото си свличащото се кожухче и палеше цигара от цигара.
Разговорът със сина му раздвижи в него всичко, за което той обикновено не мислеше, не защото се страхуваше от тези мисли, а защото войната ги отхвърляше. Във войната тези мисли не че бяха изчезнали съвсем, но бяха се притаили в такъв далечен ъгъл на паметта му, в който нямаше почти никога време, нито непосредна необходимост да надниква. А сега те бяха се изтръгнали и трябваше да мине през тях като през открито поле, под обстрел, който не можеш да изчакаш. Главната от тези мисли и най-тежката, която и по-рано беше най-трудно да отпъжда настрана, беше не за него, а за онези, които и досега оставаха там. В началото на войната му се струваше, че беззаветната служба или безукорната пред очите на всички смърт на такива хора като него, върнали се току преди войната оттам, откъдето се беше върнал той, може да допринесе полза на онези, които оставаха още там.
После в четиридесет и втора, когато при Грачи го отстраниха от дивизията, го измъчваше мисълта, че ако стигне до съд и му припомнят миналото, това ще бъде лошо и за онези, които бяха още там и живееха само с една мечта — да се очистят с война, с рани, дори със смърт от лъжата, с която ги бяха очернили.
Но времето си вървеше, без да оправдае ни надеждите, ни опасенията. Макар да го отстраниха от дивизията, никой не спомни миналото му, нито когато го отстраняваха, нито когато отново го назначаваха в дивизия. На фронта воюваха в различни длъжности няколкостотин такива като него, пуснати на свобода малко преди самата война; той лично или от други знаеше за мнозина от тях. Едни бяха вече загинали, други бяха се издигнали: четирима командуваха армии, един — фронт. Не, очевидно, от това никой не бързаше да прави изводи. Напоследък той не беше чул нито едно ново име: онези, които бяха се върнали, воюваха, а онези, които лежаха из лагерите, продължаваха да си лежат.
А върналите се не бяха чак толкова много. В трийсет и седма и трийсет и осма в армията не беше останал полк, дивизия, корпус, където да не бяха арестували или командира, или комисаря, или началник-щаба, или всички заедно. А и онези от тях, които не бяха разстреляни и не бяха пуснати, продължаваха да си стоят там и сега. Само в последния лагер, дето Серпилин живя без право на писма, имаше, освен него, трима души, които биха могли да командуват на фронта дивизии и корпуси. Да допуснем, че тези години ги бяха изкарали из релсите. Добре, не им давайте веднага дивизии, дайте им полк, батальон. Та те не искат нищо за себе си, те са готови и да се оправдаят, и да умрат с какъвто ще да е чин!
Когато от единичната килия попадна в лагера, най-страшното по своята неочакваност беше това, че попадна сред такива като себе си.
Той нищо не беше признал и не беше подписал, но самата жестокост, с която се домогваха да изтръгнат признания, затвърди в него мисълта, че действително съществува някакъв грамаден и страшен заговор, поради който „гори и суровото“, поради който не вярват на такива като него, защото някакви си хора, на които са вярвали още повече, отколкото на него, са излезли предатели. Той мислеше така и не можеше да мисли иначе, нищо друго не можеше да се побере в главата му. И ето, постепенно, ден след ден, месец след месец, година след година се убеждаваше, че такъв заговор не е имало, просто не е имало. Убеждаваше се, че, с редки изключения, всички хора, арестувани като него по оня проклет петдесет и осми член, са също такива, какъвто е и той. Понякога това биваха хора, издържали всичко и не признали вината си. По-често не издържали и признали, но също такива, абсолютно в нищо невиновни като него.
Така беше. Но още по-страшно беше, че си оставаше така и досега. Лагерите бяха както преди пълни с хора, готови да дадат капка по капка кръвта си за съветската власт. Това човек не можеше да изхвърли от паметта си, но да го каже гласно — би значило да извърши безмислено самоубийство.
Някога в болницата, през есента на четиридесет и първа, в паметната вечер след парада на Червения площад, жена му го попита: зачеркнал ли е той от паметта си онези години?
И той каза: да, зачеркнал ги е. Истина ли беше това? Да, в оня смисъл, в който беше попитала и в който той й беше отговорил тогава, това беше истина.
Да, той беше отишъл да воюва и най-много мислеше за войната и хората, които заедно с него воюваха и които също като него трябваше да се научат да побеждават фашистите, защото инак ще загинем и ние, и съветската власт. Той много и постоянно мислеше за това и рядко, и малко мислеше за себе си и за миналото си. Да, в този смисъл той й беше казал тогава истината и това оставаше истина и сега, когато тя беше умряла и вече не можеше да го чуе.
Но когато мислеше не за себе си, а за другите, останали там, той не можеше да зачеркне от паметта си онези четири години. Не можеше да не мисли за това.
Хората се радваха, че извършената с него грешка е поправена, това отговаряше на душевната им нужда. Макар да му се случваше сегиз-тогиз да вижда и други лица, на които беше написано: „Върна се — и кажи благодаря. Ти за нас си единичен факт и нищо повече. А мислите, които възникват по повод факта на твоето връщане, са тъй опасни, че заслужава да се помисли още: имало ли е смисъл да те връщат? И макар ти да не си виновен, защото иначе не би се върнал, от висше гледище е все още въпрос — кое е по-важно!“
Как да говори за всичко това с жена си, беше отделен и тежък проблем за него от самото начало, от първата им среща на гарата. Валентина Егоровна беше тъй предана на Сталин, лично на Сталин, именно на Сталин, така безгранично беше уверена, че всичко лошо, което се върши, се върши от други хора, без негово знание и скришом от него, и му беше тъй благодарна за възвръщанието на мъжа й, че Серпилин беше объркан: как да говори с нея за това, което знаеше? Ако й каже всичко и ако тя повярва изцяло, тя, каквато си беше, можеше да излезе на площада и да закрещи, като погуби и себе си, и него, и бог знае още кого!
Когато през първата вечер на срещата им тя му каза: „Ти трябва да пишеш на другаря Сталин, да му благодариш, загдето е вникнал и те е освободил.“ — той премълча и разбра, че тя не е съгласна с него, че мълчанието му й се струва неблагодарност.
Той четири пъти беше писал на Сталин — два пъти от затвора и два пъти от лагера, напомняше му, че той лично го познава от Царицин, уверяваше го, че в нищо не е виновен и молеше да даде нареждане да се провери делото му. Логически погледнато, трябваше да напише и пето писмо — когато беше свободен. Но нещо му пречеше да благодари за себе си, като замълчава другите. А преди да говори за тях, трябваше да отиде на фронта и да докаже на какво е способен той, който не е нито по-добър, нито по-лош от другите, останали там.
И не каза на жена си тогава всичко, което мислеше. Каза й само, че е срещал по лагерите в нищо невиновни хора и между тях корпусния командир Гринко, своя бивш полкови командир, когото тя познаваше добре.
Това име я развълнува тогава повече от всичко. Каза, че самата тя не вярвала във виновността на Гринко и когато жената на Гринко дошла да прави постъпки в Москва, я повикала да живее при нея. И жената на Гринко, след като поживяла два месеца и не постигнала нищо, си заминала отново в Задбайкалието и престанала да отговаря на писмата й, и чак после се разбрало, че са я арестували на връщане.
— А Гринко и досега не знае за това — отговори мрачно тогава Серпилин. — Тежко е да си спомняш, Валя, за такива хора като Гринко, далеч отиваш, когато мислиш за тях…
Той погледна смутеното й лице и по-нататък не отиде нито тогава, нито после.
Серпилин престана да крачи из стаята, спря се пред масата, погледна отрупания с угарки пепелник и се опита да си забрани да мисли за всичко това.
Но от забраната не излезе нищо. Пред очите му беше корпусният генерал Гринко, такъв, какъвто беше го видял последния път: изнемощял великан, седнал в гората на една току-що повалена лиственица, хванал с огромните си мършави ръце клокочещите си гърди.
Това беше същият този Гринко, който в затвора при следователя, когато повикаха него и Серпилин на очна ставка с човека, който ги уличаваше в шпионаж, измъкна изпод следователя столчето и го строши о главата на този човек, а после, когато го повлякоха по коридора, викаше на Серпилин: „Фьодор, пиши на Сталин, опиши всичко на Сталин!…“
Това беше същият онзи Гринко, когото, като знаеха какъв е, бяха решили да арестуват не в частта му, в Задбайкалието, а по пътя, като го бяха извикали в Москва и откачили вагона му нощем на един разклон. Той беше излязъл в преддверието с личния си, даден от наркома маузер в ръка и беше отказал да се предаде, докато направо от вагона не го свържат по телефона с наркома. И когато вдигнатият посред нощ нарком попитал какво иска, Гринко рекъл: „Другарю нарком, арестуват ме, подозирам измяна! Да се съпротивлявам или да се предам?“ — и чул в слушалката: „Предай се, ще доложа на другаря Сталин, всичко ще се изясни!“ — преди да се предаде, беше счупил с лакът прозореца и беше хвърлил личния си маузер под колелата на минаващия покрай него влак. После сам разправяше за това на Серпилин, когато заедно строяха пътя за Колима и заедно си спомняха онова време, когато Гринко командуваше полк, Серпилин му беше заместник, а току-що назначеният за член на Революционния военен съвет Сталин беше пристигнал за пръв път на позициите на полка им при Царицин…
Гринко седеше на повалената лиственица, кашляше и храчеше кръв, защото бяха му смазали дробовете, за да го накарат да се признае виновен в измяна на Сталин. По той не беше се признал виновен, беше останал жив, беше отишъл в Колима и строеше там пътя и храчейки кръв, казваше, че все пак ще доживее часа, когато ще доложат на другаря Сталин цялата истина!
И за този Гринко той, Серпилин, и досега не беше писал на Сталин; след като получи орден за боевете при Москва, почна да пише, а после като гръм от ясно небе дойде отстраняването му от дивизията.
„Ето, ще завършим операцията при Сталинград и ще пиша: ще бъде тъкмо подходящ момент“ — помисли той, като едновременно и се оправдаваше, и се срамуваше…
В антрето иззвъня телефонът и Иван Алексеевич без предисловия му каза, че след половин час ще дойде.
— Не е ли рано? Стана ли вече? Приемаш ли гости?
— Приемам — рече радостно Серпилин. В това, че Иван Алексеевич иска да го види, не се съмняваше, но вече не очакваше да му телефонира: човек на такава длъжност не е господар на себе си.
Като постави слушалката, свали от ръката часовника си и взе да го навива. Пет без пет. Кажи го, утро.
„Да, късно завършват те там…“


Осма глава

Когато точно след половин час Иван Алексеевич почука на вратата, Серпилин беше вече готов и за срещата си с него, и за предстоящото си заминаване: беше се обръснал, измил, турил си беше рубашката и портупея, затворил беше куфара, дори беше изхвърлил угарките от пепелника в кофата за боклук.
— Здравей, Федя — рече с влизането си Иван Алексеевич и като изгуби една малка частица от секундата, за да види и прецени лицето на Серпилин, стремително го прегърна, долепил устни до бузата му.
Той бързаше насам, без да се страхува да вземе най-пълно участие в нещастието на приятеля си. Но обикновеното, непроменено, гладко избръснато лице на Серпилин го накара да почувствува облекчение. Серпилин беше вече извършил над себе си онази душевна работа, която се нарича „да се овладееш“ и при всичката тежест за самия човек, така облекчава живота на околните. Това, че Серпилин беше вече извършил тази работа, виждаше по лицето му не само Иван Алексеевич, който добре и отдавна го познаваше, но и застаналият зад гърба на Иван Алексеевич адютант, който почти не познаваше Серпилин.
— До твоето заминаване имаме още час и трийсет и пет минути — рече Иван Алексеевич. Като прегърна Серпилин и с тази прегръдка изрази цялото си безпределно съчувствие, той сега не пилееше излишни думи. — Ако не възразяваш, да позакусим. — Той направи движение с пръст и взе от ръцете на адютанта едно малко куфарче. — А ти, Павел Трофимович, както се споразумяхме, иди сега на летището, провери какво става с излитането.
Адютантът рече „слушам“ и се изгуби зад вратата.
Като свали шинела, Иван Алексеевич бързо влезе в стаята.
Те не бяха се виждали от ноември четиридесет и първа. Когато отстраниха Серпилин от дивизията, той не отиде в Москва при Иван Алексеевич да иска поддръжка зад гърба на онези, с които го беше сблъскала службата му. Не искаше да го поставя в трудно положение. А после, когато всичко се уреди и предстоеше да отиде да формира дивизията, Иван Алексеевич беше заминал за фронта.
Въпреки своите петдесет години, той и досега си оставаше слаб и стегнат. Серпилин го помнеше още от германската война, помнеше го като напет унтерофицер с три войнишки кръста „Свети Георги“, дошъл след нощен разузнавателен набег при батальонния фелдшер Серпилин да превърже раната си от нож; помнеше го до себе си като член на полковия комитет от групата на разузнавачите; помнеше го като началник-щаб на полка при Царицин. Поради елегантната му външност и посивелите от младини коси, сресани на път отстрани, често го вземаха за бивш офицер, какъвто той никога не е бивал. Сегашният генералски кител също тъй добре стоеше на малката му стройна фигура, както онези вталени френчове, с които се перчеше през Гражданската война. И косите му бяха все същите, сиви, със стоманен отблясък, сресани косъм до косъм, на път отстрани. Иван Алексеевич, както и по-рано, не изглеждаше стар, но лицето му не се хареса сега на Серпилин. Че е уморено — беше ясно. Но в обикновено живите му, игриви очи сега имаше странна неподвижност, сякаш някаква мисъл го беше поразила и той все не можеше да се откъсне от нея.
Иван Алексеевич вдигна към него игривите си, но в дълбочината, както преди, неподвижни очи и отговори с шега:
— Не си ти първият, който ми казва това. Вие, фронтоваците, сте бели-червени като ябълки, а ние, щабните плъхове, линеем над книжата.
— Никъде хлябът не е лек — отговори Серпилин, като продължаваше без усмивка да го гледа в очите и превъзмогваше пръв взаимната им неподготвеност за сериозния разговор, който и двамата в душата си искаха.
Иван Алексеевич го попита къде е погребал жена си и когато Серпилин отговори, че в Новодевичето гробище, рече: „Добре“ — сякаш тук нещо можеше да бъде добро или лошо. После попита заварил ли я е в съзнание. Серпилин стисна зъби и поклати глава.
— Защо не долетя веднага, когато ти телефонирах? — запита го той с укор. — Аз й обещах, че най-сетне ще се възползувам от служебното си положение и още в същия ден ще те повикам в Москва. А ти не долетя.
Серпилин си отбеляза неочакваната дума „най-сетне“, но външно не прояви интерес към нея и почна да обяснява защо не е могъл да излети веднага.
— Ясно, ясно — още от първите му думи разбра и се съгласи Иван Алексеевич. — А аз си помислих, че Батюк те е наредил така. Но после виждам, в същия ден идва от фронта молба — да те утвърдя за началник-щаба на Батюк.
— И как, утвърдихте ли ме? — попита Серпилин.
— Разбира се — рече Иван Алексеевич учуден. — Че аз заповядах на адютанта най-напред да те поздрави от мое име! Мигар съм се канел само да заповядам и съм забравил? Дявол да го вземе, през последните дни съвсем си загубих ума! Време е да се връщам на строева служба.
— А да не би строевата да е по-лека?
— А да не би да е по-тежка? Ако искаш да знаеш… — Иван Алексеевич се спря и като отхвърли с рязко движение на ръката недоизказаното, попита: — А какъв човек е членът на вашия Военен съвет?
— Нашият Захаров е проста душа — рече — Серпилин.
— Не обясни какво означава това. Хулиш ли го, или го хвалиш?
— Хваля го — рече Серпилин. — Мога да уточня: откровена душа.
— Откровена, това е добре — рече Иван Алексеевич и повтори замислено: — Добре.
И по израза на лицето му се виждаше, че си е помислил за някой друг, чиято душа не е нито проста, нито откровена.
— В какви отношения са те с Батюк?
— От дивизията не се вижда всичко — рече Серпилин, — но според мене Захаров вижда зор с него, макар и да не се издава. Има достатъчно партийна закалка за това.
— И закалката на Батюк, да речем, също не е старорежимна!
— И все пак има нещо кулашко в природата му!
— Ех, остави това — разсмя се Иван Алексеевич. — Той е от средняците, това аз добре помня, бях секретар на бюрото, когато през двайсет и шеста се учеше в академията.
— Ами учеше се! — махна с ръка Серпилин. — Знам аз как се учеха такива като него! Ние, малките чинове, полковите командири, действително се учехме с пот на челото: жената и синът спят зад пердето, а ти седиш на масата и зубриш едва не всяка нощ до зори…
— Ти, да речем, отскочи! — възрази Иван Алексеевич. — И с тях беше най-различно! Вземи, па макар и този Гринко! Че и той като Батюк завърши Гражданската война като дивизионен командир.
И те, ту като спореха, ту като се съгласяваха, почнаха да прекарват през ума си хората, които след Гражданската война бяха сменили армиите, корпусите и дивизиите с академическия чин. Едни от тези хора се учеха като бесни, с безсънни нощи и главоболие, като отново изкачваха стъпало по стъпало цялата онази военна стълба, която смело, без да се обръщат, бяха изминали вече веднъж догоре през Гражданската война. На други за този подвиг не стигна ни воля, ни трезв поглед и те с мъка изкараха академията и се върнаха в армията като хора с минало, но без бъдеще.
— Добре, всичко това е история — рече Иван Алексеевич, когато изредиха десетина души, и се съгласиха, че се е случвало и така, и инак, — а как сега практически изглежда Батюк от твое гледище, от гледището на дивизията?
В стремежа си да бъда справедлив, Серпилин разказа как изглежда Батюк от негово гледище в различните моменти на своя живот, в най-добрите и най-лошите.
Иван Алексеевич се усмихна.
— Ето, виждаш ли. От твое гледище изглежда горе-долу добре, от мое — не много добре, от фронтово гледище — също, доколкото разбирам, не буди възторг, а от най-високо гледище виждат само изпъчените гърди и познатите от Гражданската война мустаци. А че оттогава не е събрал нито ум, нито знания — това не се вижда с бинокъл. Или не искат да видят. И всички доводи за силата на спомените като че са празен звук! Макар, впрочем, спомените понякога да са и от полза, сам знаеш.
Да, Серпилин знаеше това. Знаеше, че ако е сега тук, а не в Колима, дължи го на силата на все същите спомени. Малко преди войната, когато пуснаха и продължаваха да пущат някои военни, Иван Алексеевич, току-що назначен в Генералния щаб, отишъл на един от първите си доклади при Сталин. Сталин изведнъж в някаква връзка, заговорил за Царицин, а Иван Алексеевич, който бил нащрек, му напомнил за първото му пристигане в техния полк, за Гринко и за Серпилин. Сталин се престорил, че не чува нищо за Гринко, а за Серпилин веднага, като вдигнал слушалката, телефонирал да прегледат делото му.
— Да, така е! — рече Иван Алексеевич.
И на Серпилин, който го гледаше в очите, се стори, че те и двамата си помислиха сега едно и също: имаше все пак нещо унизително в това, дето целият ти живот е зависел от внезапно мярнал се в главата спомен, който е могъл и да не се мерне, от три-четири думи, казани между другото в слушалката…
— Слушай, Ваня — рече Серпилин тихо, сякаш някой можеше да го чуе, — нима с Гринко наистина нищо не може да се направи?
Иван Алексеевич сви рамене.
— Не знам. Или Гринко не му е харесал с нещо още в миналото, или после нейде нещо не е казал, както трябва… Да напомням втори път не рискувам. Това е всичко! Казвам ти го съвсем откровено.
— Но може би в сегашното ти положение…
В очите на Иван Алексеевич се появи нещо отчуждено, почти враждебно.
— А какво знаеш ти за моето сегашно положение?…
— Сам ще опитам — рече Серпилин.
„Какво пък, опитай, аз опитах, сега е твой ред.“ — едва не се изтърва да каже Иван Алексеевич. Но той обичаше Серпилин и дори сега, в това тежко настроение, в което беше дошъл тук, той оставаше добър към него, и тази доброта беше като остров сред потопа от противоречия, които изпълваха душата му. И той не каза „какво пък, опитай“, а каза наопаки „не те съветвам“, защото по някакво вътрешно чувство знаеше: на Гринко не може вече да се помогне, а трябва да въздържи Серпилин от непредпазлива стъпка, цялата опасност, на която далеч не можеха да си представят хората, познаващи само по слухове и по стари спомени оня човек, от чийто кабинет преди час беше излязъл Иван Алексеевич.
Като чу това приятелско, но пълно с неизказана заплаха „не те съветвам“, Серпилин замълча. Безполезно беше да говори, трябваше да действува или да не действува. А да действува и кога да действува — трябваше да реши сам.
Иван Алексеевич стана и отвори оставеното от адютанта куфарче.
— Хайде да закусим и да вечеряме заедно — не знам как е с тебе, но с мене обикновено е така. Ще поменем Валя и ще полеем твоето назначение. Животът си е живот и нищо не можеш да направиш с него.
Той извади шише водка и няколко завити в бяла хартия пакети.
— Хайде, развивай… Няма нужда, не ставай — спря той Серпилин, който рече да стане. — Тук има всичко необходимо, до чашите и вилиците включително. Никога не знаеш кога и къде ще отидеш, кога ще спиш и кога ще ядеш, така че адютантът е приготвил всичко в запас.
В пакетите имаше сандвичи със салам, хайвер и сирене, варени яйца и дори две пресни краставици.
— Да се върнем към Батюк… — рече Иван Алексеевич, като изтриваше с хартия чашите и ги гледаше на светлината. — Откровено казано, учудих се, когато те изпратиха за утвърждение.
Серпилин съвсем нямаше намерение да се връща към Батюк, но разбра, че Иван Алексеевич съзнателно иска да се откъсне по-далеч от онзи разговор, на който току-що беше повикан.
— Защо се зачуди?
— Защото на мястото на Батюк и при неговите възгледи бих си потърсил за началник-щаб някой по-гладко рендосан. От тебе може да му влезе треска в ръката.
— На негово място не би ме взел, а на мое място би ли отишъл при него? — попита Серпилин.
Иван Алексеевич примижа, сякаш разглеждаше намиращия се нейде много далеч Батюк, после рече закачливо:
— Защо, бих отишъл. Батюк без силен началник-щаб не може да воюва в съвременната война. А да му дадеш слаб, за да докажеш, че не може, значи да натопиш ръцете си до лакти в кръв. Докато докажеш, той кой знае колко хора напразно ще погуби. Батюк всъщност е досущ като твоя Барабанов, само че на по-горно равнище. Наистина, не злоупотребява с водката. Право да си кажа, аз се зарадвах, когато те утвърдиха. Не толкова за тебе — хлябът ти, както сам се изразяваш, няма да бъде лек — колкото за работата. Ех, нищо, вашият командуващ фронта е далновиден, прозорлив мъж. Ако си прав, винаги ще те подкрепи с твърда ръка и в тактична форма. Макар да няма сили да се раздели с Батюк. Докато ни бият, лесно е да сбъркаш — да отстраниш и добрия, а когато ние бием, мъчно е да отстраниш и оня, който е под средното равнище. На гребена на победите Батюк не личи толкова.
— А по-рано?
— Кога по-рано? Когато ни биеха ли? В четиридесет и първа ние всички не изглеждахме много добре. А миналата година при Харков — трябва да отдадем заслуженото на Батюк — той не жалеше живота си. С това и се спаси в очите… — Иван Алексеевич с късо движение на вдигнатия нагоре пръст показа в чии очи се е спасил Батюк. — А че не е почувствувал надвисналата над армията катастрофа, първо, не е само той, а и онези, които я бяха почувствували, със заповеди отгоре тикаха целия фронт в капана, и второ, всичко, последвало катастрофата, е заповядано да не се брои. Ясно и разбрано ли е, или неясно и неразбираемо? Ако е неясно и неразбираемо, все едно, няма кого да питаш. Мене ще питаш и аз няма да мога да ти отговоря!
Иван Алексеевич наля водка в чашите, но преди да седне, внимателно, подсмихвайки се, погледна Серпилин.
— Чете ли миналото лято пиесата „Фронт“ в „Правда“?
— Четох.
— Чувах как много генерали се обиждаха от нея, но аз изобщо бях „за“. Смятах я в главни линии полезна. А ти?
— В общи линии и аз — отвърна Серпилин.
— Но ето един интересен въпрос: защо? — Иван Алексеевич отново само с жест показа за кого става дума. — Защо той, въпреки че не обича много критиката и самокритиката, одобри пиесата и заповяда да я напечатат в „Правда“? Не си ли мислил по този въпрос?
— Не.
— А аз съм мислил. Защото от нея, ако искаш, може да се изведе и такъв морал: за всичко, което в четиридесет и първа и четиридесет и втора се изсипа на главата ни, виновни са Горлови и никой друг, освен тях. Отговорността за миналото пада върху тях. Върху никой друг. За това им се полага калай! Забележи, това е важен пункт. И какво става по-нататък. По-нататък заменят Горлови с Огневи и работата тръгва по-добре, което изобщо е близко до истината, макар ти да отиваш сега началник-щаб все пак при Батюк. А сега въпрос: на какво не е отговорено в пиесата? Не е отговорено откъде се явява Горлов. Защо и как е почнал да командува фронт? Да не би да сме го избрали на общо събрание? Но този въпрос в пиесата, както се казва, е дълбоко заровен, идва ти на ум не отведнъж и не на всички, на мене също не ми дойде отведнъж… Ех, какво пък, да пием за назначението ти и бъди справедлив към твоя Батюк, и той не се е назначил сам… Всичко, което казах, да си остане между нас.
Серпилин сви рамене — то се знае! Откровеността на Иван Алексеевич не го учуди, учуди го друго: злобната възбуденост, която виждаше днес в този уравновесен човек.
— Елена Петровна тук с теб ли е — попита Серпилин — или е още в евакуация?
— В евакуация е. Какво ще прави тук с мен? Поне там й пиша писма, а тук би живяла до мене и не би ме виждала. Мислиш, че днес съм свършил късно? Рано. Лягам в седем, в осем, започвам в единайсет. Откровено казано, уморих се през последните дни. Забравих да заповядам на адютанта да ти честити назначението. От умора се е разхлабила някаква бурма… А рече ли да се разхлаби — пак така по друг въпрос, в момент на доклад…
— Какво пък, да не си справочник!
— Тъкмо защото не съм справочник. А има такива, които по-лошо мислят, но по-добре помнят. А аз, смятат някои, искам понякога твърде много време, за да подготвя съображенията си. Да ти кажа съвсем откровено, положението ми напоследък се поразклати. За мястото не държа, ако трябва да ида на фронта — готов съм на каквато ще длъжност! Все пак ние с теб не сме само генерали — ти имаш една звезда по-малко, аз една повече! Нека по-добре не ми свети напред нова звезда, затова пък съвестта на комуниста ще си остане при мен! Тя и на фронта ще ми потрябва, независимо от заеманата длъжност. А страдам, защото тук не съм в църковно-енорийско училище; попът те изгони от класа — ставаш, излизаш вън и затръшваш вратата, и поврага! Тук работата има още една страна, по-тежка. Не мястото ми е скъпо, скъпа ми е възможността да влияя според разбирането си върху хода на събитията. Не искам да заеме мястото ми някакъв жив бележник!
— Всичко тава е така, разбирам — рече Серпилин, като виждаше вълнението на Иван Алексеевич, но не разбираше докрай причината му. — Но какво все пак е станало с теб? Впрочем, не казвай, ако не искаш.
— С мен засега нищо не е станало — рече Иван Алексеевич, — работата не е в мен… С планирането на предстоящите операции не става всичко така, както би ми се искало. Преди седмица, когато подгонихме групата на Гот, аз внесох предложение да оставим там при вас, около Сталинград, най-необходимия минимум — и толкоз! Че немците ще се изскубнат или че към тях ще се промъкнат след разгрома при Котелниково, вече не вярвам. Въпреки всички обещания на Хитлер, те ще седят и ще мрат от гладна смърт, докато не се предадат. Във връзка с това предлагах да се вземат от вашия фронт три армии и колкото може по-скоро да ги имаме под ръка там, където предстои да назреят нови удари. Или — всичко става — да се отбиват контраудари. С такава възможност трябва също да се съобразяваме! Спорът не е, за по-нататъшните наши удари: планът е ясен за всички и утвърден. Спорът е, колкото може по-скоро да подсилим неговата реалност с тия няколко освободени армии. А ето че няма съгласие за това… „Как така?! Да седим и чакаме, докато се предадат?…“ „Как така — да вземем Сталинград един месец по-късно?“ А защо, пита се, да не го вземем един месец по-късно, когато рискът, че немците ще се промъкнат сега след Котелниково е практически изключен? Защо, след като сме почнали и развили така прекрасно операцията, изведнъж да изгубим самообладание в момента, когато ни остава да ги изморим спокойно там, в тила, като дървеници, с малко сили, а освободилите се армии в колкото се може по-кратък срок да попълним и разпределим в резерв към онези фронтове, които сега ще решават всичко по-нататък? Ето какво не ми дава спокойствие през цялото това време. А моето положение е разклатено, защото нямах сили нито да покажа разкаяние за предложенията си, нито да проявя възторг пред онези, които бяха приети вместо моите. Сега планирам онова, което е заповядано, и моля бога вие там в Сталинград за една седмица да почнете и свършите всичко и по-скоро да се освободите. Ще го направите ли?
Иван Алексеевич каза това усмихнат, но усмивката му излезе горчива, а в гласа му се долавяше молба, обърната не към Серпилин, а нейде по-горе, към самата военна съдба, която той молеше да се обърне с лице към нас и с гръб към немците.
— Откровено казано, за мене всичко това е неочаквано — рече Серпилин.
В ума му сега просто не се побираше мисълта, че щурмът срещу Сталинград може изведнъж да се отложи, дори не да се отложи, а просто да се отмени, защото в края на краищата ставаше дума тъкмо за това.
— Почакайте, че как тъй… — почна той, но Иван Алексеевич го пресече:
— Тъкмо това: че как тъй? Ех, забрави всичко, което ти казах. За това ти го и казах, за да бъде забравено. Още повече, че въпросът кой е прав, е практически вече в миналото, а моите вълнения не интересуват никого. Ако искаш да знаеш, сега сам желая, надявам се да изляза не прав! Мечтая да имам възможност да призная грешката си! Но от душата си не мога да махна страха, че ще мине време — и ходът на работите ще покаже: прав беше! Понякога си легнеш сутрин — уморен си, а не спиш. Не спиш и мислиш: колко наистина трябва да се сдържа наша милост — военният човек! Тежка е нашата професия, а на онова място, където се намирам сега, прекомерно тежка!
— Напусни!
— „Напусни“ ли? — усмихна се Иван Алексеевич. — Лесно е да се каже. Сам знаеш, на война ти откъсват ръцете и краката не само тогава, когато взимаш позиция, но и когато се оттегляш от позиция. А за да се оттегля от моето сегашно кресло също трябва да избера момент, за да се изтегля с ръце и крака. Аз искам още да воювам, а не да бъда до края на войната в някой затънтен окръг пето колело на колата. Удариха вече два звънеца, чакам третия — изведнъж рече Иван Алексеевич.
Този път го каза без горчивина, дори с някакво весело предизвикателство към съдбата, отвъд което се чувствуваше душевна сила.
„Дори ако не си прав!“ — помисли Серпилин.
В разсъжденията си Иван Алексеевич, ако се приеме тяхната изходна точка, имаше своя, наглед желязна логика, и Серпилин не се наемаше от своите позиции на дивизионен командир самоуверено, от първо впечатление да решава кой е все пак прав в този засягащ цели фронтове спор, сигурно един от многото, които възникват и кипят в Главната квартира, за да умре безследно в часа на окончателното решение. Чувствуваше само едно: ако изведнъж утре отменеха вече готвещото се настъпление, не би могъл в душата си да се съгласи с това. Твърде страстно и нетърпеливо чакаше възможността да свърши по-скоро с немците там, в Сталинград, чакаше както и всички други на техния Донски фронт, от горе до долу! И като чувствуваше това, знаеше, че в неговото чувство също има своя истина. И може би с нея, с тази истина, се бяха съобразили, когато бяха отхвърлили предложението на Иван Алексеевич.
Помисли за това, но гласно не каза нищо, премълча. Пък, право казано, Иван Алексеевич и не питаше за гледището на Серпилин. А просто изведнъж се отвори, за първи път през войната се отвори, защото беше дошла такава минута и в тази минута до него се оказа човек, за когото от четвърт век приятелство твърдо знаеш, че всичките ти думи ще останат в него като в гроб.
Но в душата си имаше и нещо, което не можеше да каже никому, защото и самият той не знаеше какво да прави с него.
Да, Сталин си е Сталин. И с това е казано всичко, макар да знаеш за него повече от мнозина други, знаеш и онова, което е било преди войната, и онова, което е било в началото на войната, знаеш и такова нещо, което не е за разказване.
В това, че той е велик — нещо в душата му се поколеба в началото на войната, а после пак се затвърди — не, в това ти сега пак не се съмняваш. А в това, че е страшен? И това ти е известно, и по-добре отколкото на мнозина. И всеки път, когато отиваш на доклад при него, знаеш, че ръката му няма да трепне пред нищо.
И къде свършва желязната воля, и къде почва необяснимата упоритост, която струва десетки хиляди живота и цели гробища от похабена техника — не винаги можеш отведнъж да разбереш.
Да, слуша, разглежда и одобрява планове, взима под внимание, не пренебрегва съвети и донесения, както тогава, преди войната. Но всичко това до някоя минута — а после последната дума е негова, и тази дума понякога не единственото вярно решение, а понякога е изведнъж против разсъдъка, напук на стихиите и никой с никакви доводи вече не ще го накара да се откаже! А цялата тежест на положението е в това, че тя, тази негова последна дума, е все пак винаги правилна, дори когато не е правилна. И ще си остане правилна. И виновни за несполуките ще се намерят. Та те трябва всеки път да се намерят, ако той е винаги прав.
А в същото време в неговия неоспорим авторитет, дори просто в самото му име има неимоверна сила. Някак си с годините стана така, че всичко, в което вярваме: в партията, в армията, в самите себе си — всичко, както влакната във въжето, е сплетено с това име. И с това въже теглим цялата тежест на войната. С целия капнал от напрежение народ теглим, а името на устата на всички е едно: Сталин. Добре, така да бъде! Но поне да мислиш за него като другите, като знаеш само едно — че е велик, и да не знаеш всичко останало, онова, което е по-добре да не знаеш. А понякога ето не можеш да се освободиш от чувството, че знаеш още не всичко, далеч не всичко…
А какво да се прави? Няма защо да питаш. Трябва да вършиш работата си, щом си комунист и войник. Трябва да повтаряш и повтаряш своята истина и честно да докладваш чуждата. И нея също да повтаряш, всеки път до границите на възможното.
А какво повече можеш да измислиш? Ти и за това нямаш винаги сили! Пък и истината да си кажем, не е чак толкова безопасно. Не си такъв страхливец, в сурата си няма защо напразно да плюеш!
Иван Алексеевич дълго и тежко мълча, тъй дълбоко отдаден на нещо свое и много далечно от Серпилин, който почувствува това и понеже не искаше да му пречи, също мълчеше.
Иван Алексеевич живееше между величини от по-друг мащаб от онези, между които живееше дивизионният командир Серпилин, и на Серпилин много му се искаше да се възползува от рядката възможност да попита Иван Алексеевич за предстоящия размах на операциите, как преценява той силите на немците и какви според него са перспективите на зимната кампания в мащаба на всички фронтове. Но колкото и да му се искаше да пита за това, той твърде добре знаеше чертата, която няма право да престъпи дори най-безграничното приятелство, чертата, отвъд която на война не питат и не отговарят. И той премина тази черта само мислено… И вместо всичко, за което му се искаше да пита, запита само:
— Често ли ходиш да докладваш?
— Сега да. Всички по-висши от мене се пръснаха като представители на Главната квартира. Той има страшен нюх — добави след кратко мълчание Иван Алексеевич. — Понякога разбираш, че е безнадеждно да му казваш мнението си, стоиш и мълчиш. А той те гледа и чувствува твоето отрицателно отношение към онова, което е предложил той.
— Може би ще отиде при Сталинград, все пак сигурно е интересно за него — рече Серпилин. — Още повече познати места.
— Едва ли — сви рамене Иван Алексеевич, но защо едва ли — не обясни. — Добре, хайде да пийнем с тебе, за да сложите по-скоро кръст на фрицовете там при вас! Разбира се, кухнята тук у нас, в Главната квартира, е такава, че за всичко се вълнуваш. Струва ти се, че ту тук, ту там нещо не се върши както трябва. Но ако погледнеш на картата — от ноември здравата сме отскочили! Почваме да се оправдаваме в собствените си очи. Разбира се, трябва да запазим трезвост. Не бива още да представяме всичко желано за действително, макар понякога да те дърпа за езика… Но изобщо стана много по-весело да се живее: огъваме ги и ги пердашим, гадовете!
Той се чукна със Серпилин, отпи голяма глътка, и стиснал в шепата си франзелата със салам, почна да яде с веселата лакомия на човек, който се е отвлякъл от тежки мисли и изведнъж си е спомнил, че е зверски гладен.
— А не е ли лошо, че от сутринта пиеш? — попита Серпилин. — Ще отидеш на доклад — ще забележи.
Иван Алексеевич, кой знае защо, се усмихна и рече:
— Нищо. За това той не пита. И после, аз не закусвам, а вечерям. И това разписание не съм установил аз.
В настъпилото мълчание се чу слабо позвъняване.
— Сигурно е адютантът — рече Иван Алексеевич и погледна часовника си. — Май е рано.
— Не, това е будилникът — рече Серпилин. — Аз поръчах на сина на съседката да ме събуди, ако заспя. Ей сега ще дойде да ме буди.
— Синът на Привалов ли? — попита Иван Алексеевич.
— Да, помниш ли го от академията?
— От академията — не, не го помня. Тези дни трябваше да докладвам обстоятелствата на смъртта му.
— Тежко е да гледаш момчето — рече Серпилин. — Когато не плачат, ми действува по-силно.
Вратата се открехна и на нея се показа чорлавата глава на момчето.
— Другарю генерал, ставайте — рече то, не различило сънено, че Серпилин не спи, а седи до масата, и не сам, а с някой друг. После разбра, поздрави и попита: — Да ви стопля ли чая?
— Благодаря, няма нужда — отвърна Серпилин.
— Ела да закусиш с нас — покани го Иван Алексеевич.
— Благодаря, още не съм се умил — рече момчето и затвори вратата.
— Само водка не му давай — забеляза Серпилин.
— Ами че аз и не мисля — рече Иван Алексеевич и сложи на края на масата хлебче със салам и краставица. — А твоят къде е?
— Беше, отиде си.
— Няма ли да дойде да те изпрати?
— Не.
— Кажи какво ще става по-нататък със сина ти? — попита Иван Алексеевич, който знаеше, че Серпилин ще бъде недоволен от въпроса, и все пак смяташе за необходимо да го попита за това.
— Казах му да подаде рапорт да отиде на фронта. Няма защо да се върти тук с поръчения около Панкратиев — рече Серпилин и млъкна, тъй като не искаше да продължи разговора.
— Това е ясно — рече Иван Алексеевич. — А изобщо как мислиш да постъпиш с него по-нататък?
И когато Серпилин не отговори нищо, почна да му разказва за сина му: с каква енергия и отчаяние си пробивал път в Генералния щаб и как през всички прегради все пак си пробил път, за да възвърне баща си и поне нещо да направи за майка си.
Серпилин слушаше и разбираше, че Иван Алексеевич се опитва да го умилостиви. Разбираше, но не искаше да отговаря, защото смяташе, че това е такъв въпрос, който сега, след смъртта на жена му, не се отнася и не може да се отнася до никого другиго, освен до него самия.
— И така, какво все пак ще става със сина ти? — за трети път попита Иван Алексеевич.
Той биваше в такива случаи настойчив. Проличаваше навикът му да властвува.
— Слушай, Иван — рече Серпилин полусърдито, полуумолително. — Не ме измъчвай. Не мога да ти отговоря, сам още не зная. Сега вече не зависи от мен, а от него.
Момчето влезе вече облечено, с валенки и късо палто с шапка в ръцете.
— Защо се облече? — попита Иван Алексеевич. — Нали ти казах: ще закусиш с нас.
— Трябва да отивам на училище — каза то.
— Тогава вземи това в джоба си — рече Иван Алексеевич. — Ще го изядеш по пътя.
И му подаде хлебчето и краставицата.
— Вземи, вземи — рече Серпилин, който вече разбираше, че момчета ще послуша само него. И като му подаде на сбогуване ръка, с поглед го възпря от въпроса: помни ли той, Серпилин, за обещанието си? Очите на Серпилин казаха: „Помня и излишно е да ме питаш пак.“
— Така — рече Серпилин, когато момчето излезе, и с това завърши разговора за собствения си син.
Иван Алексеевич наля на дъното на чашите останалата водка.
— Последната, в памет на твоята Валя.
На очите му внезапно бликнаха сълзи. Той ги изтри и пи, без да се чука.
— Може би ще ти трябва нещо? Да се погрижим за гроба? Кажи, аз ще възложа на адютанта, той всичко ще направи както трябва.
Иван Алексеевич погледна часовника си и стана.
— Той ще те изпрати на летището. Ето сега ще дойде. А мене ме извини, няма да дойда: трябва да поспя. Службата ме задължава от сутринта да мисля със свеж мозък. Не се сърдиш, нали?
Серпилин само сви рамене.
— Ще събираш ли нещата си? — попита Иван Алексеевич.
— А какво да събирам?
Те слязоха опипом по тъмната стълба.
На улицата беше още съвсем тъмно. Пред входа стоеше голяма кола с необичайна форма.
— Трофей. Опел адмирал — каза Иван Алексеевич. — Хванахме няколко парчета на Дон, ето, пътувам втора седмица. Как я намираш? — попита той застаналия до колата шофьор.
— Добре е, другарю генерал. Само че трябва да се загрява по-често от зиса.
Адютантът го нямаше. Серпилин погледна въпросително Иван Алексеевич.
— Ето го, иде — кимна Иван Алексеевич към приближаващата емка. — Аз със своята ще отида да спя, а вие с дежурната.
Емката се приближи, адютантът изскочи от нея и доложи, че всичко е в ред, самолетът ще замине в осем и петнайсет.
— Добре — рече Иван Алексеевич. — Това вземи там, при себе си. — Той подаде на адютанта куфарчето. — Приготви ли на генерал-майора за из пътя?
— Тъй вярно.
Иван Алексеевич все тъй кратко и силно, както при срещата, прегърна мълчаливо Серпилин, откъсна се от него, качи се в колата и замина пръв.


„Съвсем сам ли искаш да останеш?“ — спомни си Серпилин последните думи на сина си, когато дъгласът излетя от централното летище и направи прощален кръг над утринна Москва.
Дъгласът беше пълен с пътници и товари. От двете страни на подвижните железни пейки плътно, един до друг, седяха хората, а на пода лежаха чувалите с пощата, няколко радиостанции и обвити със зебло витла за изтребители.
Половината от тези, които напираха да отлетят на Донския фронт с този рейс, останаха за следващия. Освен Серпилин, в самолета пътуваха още двама генерали, няколко полковници, ако се съди по петлиците и разговорите им, бяха от Главното артилерийско управление, няколко души от щаба на гвардейските минохвъргачни части, офицери от свързочните войски, летци, двама фотокореспонденти с лайки и един кинооператор с тежък, натегнал на врата му киноапарат. Съставът на пътниците свидетелствуваше за предстоящите около Сталинград събития и Серпилин, макар да летяха още само над вилите и рампите около Москва, под влиянието на атмосферата, която цареше в самолета, се почувствува вече не тук, а там на фронта.
Не, той не само не искаше, но и не можеше да остане съвсем сам. А ако поискаше, войната не би му позволила това. След няколко часа той трябваше да приема щаба на армията, да се запознава с непознати хора и да установява нови отношения с онези, които вече познаваше. Предстоеше му да се посчепка с някого, с някого да се помири временно, да премести някого, отново да вниква в нечии силни и слаби страни, които по-рано са се виждали само отдалеч.
Ако летеше обратно в дивизията си, това би било в известен смисъл по-леко за него, а в друг — по-тежко. В дивизията имаше близки хора, които той, според фронтовите схващания, познаваше вече отдавна. Тяхното отношение към нещастието му, разбира се, би стопляло душата му, но в същото време и би развреждало отворената рана много по-силно от онова формално съчувствие, с което щеше да се сблъска в щаба на армията, при новите колеги, които нямат причини да влизат в подробностите на нещастието му. В края на краищата може би така е по-добре.
Мисълта за операцията, която му предстоеше тепърва да провежда в ролята на началник-щаб на армията, го безпокоеше още сега, в самолета, оставяйки малко място за другите мисли. Право да си кажем, за човек в неговото състояние беше трудно да измисли сега нещо по-добро от предстоящата му нова служба. В дъното на душата си той почваше да съзнава това и беше благодарен на съдбата, която беше облекчила скръбта му с онова единствено нещо, с което можеше да се облекчи.
— Другарю генерал — обърна се към Серпилин седналият срещу него на пейката възрастен дребничък генерал-майор с остър нос, — там, на летището, съпровождащият ви подполковник ми каза, че отивате при Батюк.
— Да.
— Тогава позволете да ви се представя: генерал-майор Кузмич, Иван Василиевич, отивам също там, при вас, да приема сто и единайсета.
— Серпилин, Фьодор Фьодорович — рече Серпилин, като стискаше ръката на малкия генерал и с учудване мислеше колко е малък светът. 111-та дивизия беше неговата, тоест сега вече бившата негова дивизия, и този пътуващ в един самолет с него генерал отиваше да приеме бившата му дивизия; а полковник Пикин, значи, отново оставаше в предишното положение.
— Е добре тогава, да се запознаем — рече Серпилин, като гледаше с интерес дребничкия генерал с белега.


Девета глава

След като изпрати генерал-майор Серпилин и както му беше заповядано, почака, докато самолетът се издигне във въздуха, полковник Артемиев пое обратно.
Самолетът беше отлетял със закъснение, но той и без това не можеше още да се прибере за спане: трябваше преди това да отиде в бронетанковото управление и лично да вземе оттам един документ.
Колата зави от улица Горки и пое по пръстена „Б“.
„Все пак малко по малко се оживява“ — помисли Артемиев за Москва и си спомни неочаквания въпрос на Серпилин, когато чакаха да се качи в самолета:
— Няма ли да повикате семейството си в Москва?
— Няма да го повикам, другарю генерал — отговори той, без да обяснява, че живее на света сам-самичък и няма кого да вика.
Там, на летището, като гледаше подир отлетелия за Сталинград самолет, Артемиев помисли с яд за своята временна адютантска съдба. Добре е, разбира се, че е попаднал офицер за поръчки при началство, у което няма просто „телефонирай“, „подай“, „донеси“, а може при желание човек да набере ум за напред. Но днес погледна опашката на самолета и му се поиска да отиде на фронта.
Когато след болницата, още с бастунче, попадна в Генералния щаб, смяташе това за сполука. Но напоследък почна да се тревожи: ами ако началството свикне с него и не пожелае да го пусне на фронта? Макар че когато го вземаше, обеща. Генерал-лейтенантът през последната седмица е някак странен, мрачен. А защо — не знаеше и не беше редно да пита.
В бронетанковото управление, въпреки ранния час, кипеше живот. По всичко се чувствуваше, че танкистите са вирнали глави през последните месеци и с основание: танковите и механизираните корпуси от началото на ноемврийското настъпление не даваха на немците да дишат.
Като взе документите и слизаше по стълбата, Артемиев се отдръпна, за да даде път на един генерал-майор с черни танкистки петлици, който тичаше надолу. И чак след като го пусна и видя отзад бръснатата му до голо глава, разбра, че този генерал-майор — стар приятел, халхинголец — е Костя Климович. В началото на войната говореха за него, че бил загинал, но неотдавна той изведнъж оживя и влезе в бюлетина, след като плени в района на Тацинская сто самолета.
— Костя! — извика Артемиев вече изтичалия долу генерал. Повика го, като разчиташе, че ако е сбъркал, генералът няма да се обади.
Но генералът се обърна и стремително тръгна нагоре срещу Артемиев. Те се прегърнаха на средата на стълбата.
— Аз тъкмо сега бях при танкистите и си спомних за тебе и Халхин-Гол — рече Артемиев.
— Намерил си какво да си спомниш! — рече Климович усмихнат. И в тази твърда усмивка имаше цяла вечност, която ги отделяше сега двамата от Халхин-Гол.
Те тръгнаха надолу по стълбата.
— Защо куцаш? — попита Климович.
— Бях ранен.
— А сега какво правиш?
— След раняването съм временно в Генералния щаб. Но скоро мисля да се върна на фронта. А ти как си тук? Наскоро четох в бюлетина, че твоята бригада излязла на Тацинская.
— Излезе на Тацинская, а след седмица цялата излезе от строя — рече Климович. — Останаха четири машини. Пратиха ни на реорганизиране.
— Сигурно е било обидно в разгара на такива боеве…
— Това само в стихотворенията го пишат. Или във вашия Генерален щаб наистина мислят така?
— Какво да мислят?
— Че един командир на бригада, комуто от четиридесет машини са останали четири, се обижда, ако го изпратят на реорганизиране? Не знам, може да има и такива глупци, но аз не съм от тях. Виж, ако от бригадата ми останеше само името, без танкове, а моя личен състав безразсъдно пъхнат в огъня като пехота, тогава бих се обидил, тъй като началниците се страхуват да доложат дето трябва истинските загуби в техника. Случва се и така.
— Да смятаме, че си отървал — усмихна се Артемиев.
— Да, представи си, радвам се — рече както преди сериозно и пламенно Климович. — Радвам се, че овреме изведоха бригадата от боевете; радвам се, че взеха трезво решение и че обстановката позволи това; радвам се, защото право да си кажем, още вършим глупости. Гледаш как хората пъхат в общия котел на победата своите глупости, разчитат, че там всичко ще прекипи и няма да се вижда кой какво е сложил.
— Виждам, че си сърдит, а там у вас горе настроението е по-светло.
— И аз не съм сърдит, но и на сън мисля как по-скоро да се науча да бия немците не до полусмърт, а до смърт. Защо да се сърдя? Ако бях войник, тогава имаше на мнозина да се сърдя — и на взводния, и на ротния — на всички, чак до господа-бога! А щом съм генерал, няма на кого да се сърдя, освен на себе си. Ти кога почна да воюваш?
— През декември четиридесет и първа, пред Москва, в село Зеленино влязох в бой като командир на полк.
— Значи, направо с настъпление, с празник си почнал…
— Ех, да речем, относно празника… — пресече го Артемиев и без да довърши махна с ръка, като си помисли, че колкото и да е добър Костя Климович, все пак от танка не се вижда какво нещо е пехота, какво е командир на полк и колко пуда война носи на гърба си. Да знаеше — нямаше да каже за празника…
— Относно празника, не се сърди — рече Климович. — И празниците във войната са кървави. Известно ми е това. Просто ти завидях, че си започнал да воюваш с по-други картини.
Те стояха сега долу във вестибюла.
— Е, няма как. Паша, аз трябва да вървя на гарата, а и твоят живот е сигурно на колела.
— Да — рече Артемиев. — Трябва да отнеса документа в Генералния щаб. — И изведнъж се сепна: — Как е семейството ти?
— Семейството си погребах — рече Климович с равен, лишен от израз глас. — Всички отведнъж в една снарядна яма… И гроб не избирах, и време не ми дадоха да плача. Това е. Имаш ли други въпроси?
— Извинявай — рече Артемиев.
— Нищо. Вече година и половина на всички отговарям на тоя въпрос. Свикнах. А ти не се ли ожени?
— Не.
— А аз през есента след болницата едва не се ожених. Но после помислих: защо да създавам вдовици и сираци, когато и без мене ги има достатъчно? Ако е само за така — друга работа. Ти само така, и тя — само така.
— Та в случай че стане нещо: „И нека тя да си поплаче, за нея нищо то не значи…“ — рече Артемиев. — Защо ме гледаш? Не е мое.
— Досетих се. Просто по-рано не знаех, че обичаш поезията.
— А какво ли, Костя, изобщо знаехме по-рано един за друг? — рече Артемиев. — И самите себе си чак през войната опознахме…
Те излязоха на улицата. След полутъмния вестибюл светлината режеше очите им. Колата на Артемиев стоеше пред входа. Климович подири с очи своята и даде знак да се приближи.
— Къде отиваш?
— Да формирам новото съединение. На първо време — на Казанската гара. А после — там, където правят танковете. Ах, танкове, танкове! — възкликна Климович. — Пред онези, които ги правят — шапка долу, а на ония от нас, които съсипват тези машини безразсъдно още в първия бой — тояга по главата!
Те слязоха от площадката. Артемиев забърза и като стъпи накриво с ранения си крак, охна.
— Не си ли почнал рано да мислиш за фронта? — попита Климович.
— Може и да е рано, но страшно ме вълнуват бюлетините!
— Вярно — рече Климович, — времето е такова, че няма да скучаеш. Добре, воювай. Бъди жив и здрав, ако е възможно.
Те се прегърнаха. Климович се качи в колата и като затвори вратичката, махна с ръка за сбогом.
Когато Артемиев се върна в Генералния щаб, в приемната седеше дежурен вторият адютант — Косих. Той беше адютант на генерал-лейтенанта още отпреди войната. Офицерите за поръчки трети път вече се менят, а този е постоянен. Свикнал е и друго не иска.
— Не е ли звънил за мене? — попита Артемиев.
— Не — рече Косих. — Можеш да спиш до четиринайсет.
Артемиев заключи в огнеупорната каса донесения документ, протегна се сладко и с удоволствие си представи как ще се качи сега в малката стаичка на третия етаж, където имаше пет легла за адютантите. Макар да беше отменено казарменото положение в Генералния щаб, практически то още се беше запазило.
— Позвъни ми в тринайсет, за да не се успя.
— Ще ти позвъня, не се безпокой — рече Косих и като погледна в тефтерчето си бележките, изведнъж си спомни: — Генерал Шмельов телефонира, заповяда ми да запиша един адрес за тебе. Някаква жена те търси. Ей сега ще ти го препиша.
Но развълнуваният Артемиев, без да чака Косих да му препише адреса, сам бързо обиколи масата и надникна в тефтерчето. Той знаеше, че сестра му, спусната в немския тил, по сведения от партизанския щаб на Западния фронт, е загинала още преди година при изпълнение на задача. До никакви подробности не можа да се добере и не вярваше съвсем на тази смърт, тъй като знаеше случаи, когато такива известия после излизаха лъжливи. В тефтерчето, от което Косих преписваше адреса, стоеше непознато презиме:
C
„Да потърси Овсяникова…“
C$
Може би това е някой, донесъл известие за сестра му?
„Да потърси Овсяникова…“ — още веднъж прочете той, като взе листчето от Косих, и чак сега обърна внимание на адреса: „Сретенка 24, квартира 6“.
— Точно ли си записал? — попита той Косих.
Косих дори не отговори. За друго както и да е, но за точността на Косих можеше да се гарантира.
„Но какво е това! Шеги ли си правят с мен?“ — помисли Артемиев. Адресът му беше твърде познат, макар да го смяташе за зачеркнат от паметта си.
— Какъв е вътрешният номер на Шмельов? — нетърпеливо попита той.
— Ти да не си полудял? — рече Косих. — Шмельов телефонира в седем и четиридесет и пет, ето го записано тук, преди да си легне да спи…
„Да потърси Овсяникова…“ — още веднъж на себе си прочете Артемиев. Непознатото презиме никак не се свързваше с адреса. Той си спомни бабичката, домашната помощничка, която живееше тогава, преди войната, у онези хора, в онази квартира; може би тя е Овсяникова? Той не знаеше презимето й, знаеше само, че тя е „леля Поля“. Но и така да е, защо й е той?…
— Виж какво, Косих — рече той, като туряше бележката в джоба си. — Ако ме търсят, отишъл съм на този адрес. Тук наблизо е, ще се върна бързо.
— Внимавай, после ще клюмаш! — не одобри Косих.
Когато Артемиев влезе в познатия вход и почука на овехтялата врата с изръфана мушама, отвори му момче с валенки, с ватени панталони и наметната на раменете памуклийка.
— Аз съм Артемиев — рече той, — дадоха ми този адрес…
— Да, да, влезте — покани го момчето с момински глас, като му подаваше ръка. — Аз съм Овсяникова.
Ръката беше мъничка, силна и много гореща.
— Да идем в стаята…
— Може ли да се съблека? — попита Артемиев.
— Както искате. Аз тук замръзнах от сутринта, дори ръцете си топлих над примуса… Да идем по-добре в кухнята.
— Аз все пак ще се съблека — рече Артемиев и като свали шинела, мина подир момичето с ватенката през големия леден вестибюл, покрай широко отворената врата на столовата, все тъй както и преди войната покрита с ламперия от червено дърво.
В кухнята беше по-топло, на примуса се топлеше чайник. Покрай стената имаше тесен железен креват и пружинен матрак с подложени под него камари книги вместо магаренца. На матрака беше захвърлено ново кожухче.
— Наметнете кожухчето, ако ви е студено. Макар да е малко — рече момичето, като измери с поглед масивната фигура на Артемиев. — А аз от сутринта съм се разположила ей така, по партизански.
Тя докосна пешовете на наметнатата на раменете си памуклийка и изведнъж се смути под погледа на Артемиев. Под памуклийката имаше само втикната във ватените панталони войнишка риза от американ, завързана на тънката й шия с ширитчета; две високи остри хълмчета издуваха войнишкия американ. От това беше се засрамила тя и вече извърната и застанала гърбом, като напъхваше ръце в ръкавите и закопчаваше памуклийката, рече:
— Извинете, мислех, че идва хазайката ми…
Тя беше остригана ниско като момче и отзад на шията си имаше момчешки кичур от пораснали коси. Така някога преди войната се стрижеше Маша.
След като закопча последното телено копче, тя се обърна към Артемиев. Лицето й беше простичко, но мило, дори сигурно хубавичко, само че много бледо и измъчено, а изразът на това лице беше странен — едновременно и решителен, и смутен.
— И, какво ще ми кажете? — попита Артемиев, който вече чувствуваше, че няма да му кажат нищо хубаво.
— Трябва да ви разкажа за сестра ви — рече момичето с глас, с който не говорят за живите. — Мене ме наричат Овсяникова, Татяна Василевна. Таня… Седнете…
И сама седна на кожухчето, хвърлено на пружинения матрак.
Артемиев се отпусна на столчето и продължи да я гледа.
— Върнала съм се оттам наистина вече почти два месеца, но бях в болницата…
— Само без предисловия. Че сестра ми е загинала, аз вече чух — рече Артемиев с последна, отчаяна надежда.
Но тя не го спря и не викна: „Не!“ А учудено и дълго го гледа и мълча. Готвеше се за едно, а излезе друго: оказа се, че знае.
— Говорете, защо мълчите? — рече Артемиев. — Аз знам само едно: че е загинала при изпълнение на задача. Ако знаете къде и как, разкажете. По-лошо няма да бъде.
Каза така, макар да чувствуваше, че ще бъде по-лошо, много по-лошо.
А Таня гледаше този съвсем различен от сестрата, сторил й се груб човек, и все още не знаеше откъде да почне. От това, как е загинала Маша? Или от това, как са се срещнали и са се сприятелили и какво й е казала Маша в онази последна нощ, когато отиваше на явка в Смоленск?…
— Ех, защо ме измъчвате? — рече той все със същия груб глас.
— Аз не знам как е загинала — рече Таня, — не съм била там. Знам само, че миналата година отиде на явка в Смоленск и всичко беше много добре подготвено, не трябваше да се провали… А после, след един ден, научихме, че не е отишла на явката. А после, след две седмици… там, в градската управа, работеше един наш човек, той ни предаде копие от списъка на осъдените, и нейното име също беше там… по документи. По документи тя беше Вероника… Командирът на нашия отред мислеше, че се канят да ги екзекутират на едно място, което ни беше познато, направихме там засада, и аз също ходих… А те бяха ги екзекутирали другаде: бяха променили…
Артемиев стана, приближи се до примуса, свали чайника и наля вода в една чаша.
— Вземете от запарения чай — рече Таня.
Но той не отговори; стоеше пред печката и дълго, на малки глътки пиеше гореща вода.
Допи я, сложи чашата на печката, приближи се до Таня и без да каже нищо, задърпа за единия край кожухчето. Тя разбра и се премести, за да освободи кожухчето. А той, като наметна това не по неговия ръст кожухче на раменете си и го прихвана с ръка на гърлото, закрачи из кухнята. И по ръката му, сграбчила здраво яката на кожухчето, се виждаше колко му е трудно да се овладее.
— Е, и какво после? — попита той със своя груб глас.
— Какво после? — Таня не разбра какво иска той. — Какво може да има после?…
… После — отгоре равна, също такава, както навсякъде пелена сняг, а под снега набързо нахвърляни буци замръзнала пръст, а под тях — боси, полуголи тела, мъжки и женски, с мъченически извити, клюмнали към рамото глави, с вдървени шии, с разперени ледени ръце, със сгърчени, още драскащи земята и умрели чак после, след всичко останало, пръсти…
През зимата бяха разкопали една такава яма. Разкопаваха я, защото искаха да проверят наистина ли немците са разстреляли един провокатор или само са се престорили, че е разстрелян заедно с всички, а са го пратили да работи на друго място.
А после, напролет, земята захваща да се сляга, и там, дето е имало равна снежна пелена, почва да се вижда дълъг правоъгълник от слегнала земя…
Артемиев я погледна в лицето и разбрал по него, че е попитал нещо такова, на което тя не е в състояние да отговори, с усилие възстанови в паметта си своя пръв безмислен, изтръгнал се от душата му въпрос: какво после?
— Исках да попитам къде е станало това. Знаете ли вие?
— Недалеч от шосето, до тухларната фабрика — рече тя, — там те имат бараки, лагер. На километър от този лагер…
„И погребали Маша — помисли Артемиев — край тухларната фабрика, на километър от бараките… Каква фабрика, какви бараки, на коя страна километър… Кои са там с нея в гроба, колко души, какви, защо и за какво са ги убили?… Пък и натам към Западния, скоро ще тръгнем напред. Но ще намери ли някой някога това място, след като още веднъж премине през него войната… и мама сигурно лежи в някаква такава яма, край Гродно, ако не са я убили още в първите дни на пътя заедно с онова малко момиченце, чиято снимка Маша прати преди войната в Чита с надпис:
C
„А това е нашата на двама ни с Иван Таня…“
C$
Къде е сега тя, вашата Таня, и къде си ти, и къде е твоят Иван? Също гние нейде в руската земя, изтегнал се в целия си неугледен три аршина ръст, може би без да е успял нито веднъж да гръмне срещу немците… Май трябва по-скоро да вървя на фронта…“
— Добре — рече той, като продължаваше да ходи. — Разкажете останалото, ако знаете нещо. Изобщо кажете всичко, което знаете, аз нищо не знам. Дойдох през зимата на четиридесет и първа да воювам при Москва, от Далечния изток, и заварих вместо къща само пепелище: ни майка, ни сестра, никого… Нямаше ключ от квартирата, строших вратата. Оставили го бяха у един човек, а и той беше умрял. Ако искате, вярвайте, ако искате — не, за четирите месеца, откак съм тук, в Москва, след болницата, нито веднъж не съм нощувал в къщи, такава мъка ме е хванала… Веднъж с една хубава жена през нощта нямахме покрив над главата си, тя моли: да идем при тебе — а аз не мога, просто не отидох, защото да отида там — все едно на гроба да се занимавам с това… Извинете за грубостта, казах ви го като на другар, изтърва ми се от устата…
Но тя не се обиди, защото зад грубостта на думите почувствува болката и самотата. Пък и да си кажем правото, не беше й се случвало да чуе такова нещо през тази година и половина! Каза само изведнъж, неочаквано за себе си:
— Когато си спомняше за вас, Маша все съжаляваше, че не сте женен.
И като проследи с очи как ходи из стаята, като понакуцва и цялата тежест на тялото си прехвърля на единия крак, попита:
— Каква е раната ви? Пречупен пищял, нали? По-добре ще е да седнете…
— Да — рече той и послушно седна.
— Така си и помислих. Аз там правих много операции. Почти заедно с нея дойдох в отряда, няколко дни по-рано.
С това започна нейният разказ за Маша, която те бяха намерили в гората след несполучлив скок и седмица скитания, със занемарено отворено счупване на ръката.
В затънтената гора на четиридесет километра от Смоленск, сутринта, разстлала платнището върху току-що навалелия сняг, защото в землянката било тъмно, едната млада жена правела операция на другата без инструменти и наркоза. Мълчаливо вадела едно след друго парчетата от костта, като поглеждала понякога в лицето на онази, другата, която също мълчала, отслабнала от глад, със захапана до синина устна и с едри капки пот по челото, приличащо на лицето на родилка…
От това мълчание почнало тяхното приятелство, едно от онези, което, пламнало с мигновена сила в две самотни женски души, гори в тях със силен, жаден безкористен пламък и ги кара да трупат прибързани и страстни откровености, сякаш предвижда своя скорошен край, страхува се, че не ще се наприказват и надишат до насита…
А после, по-късно, когато те вече успели да си разкажат почти всичко главно, което имали дотогава в своя живот, изведнъж станала ясна една случайност, която ги била свързала помежду им преди още да се познават. Оказало се, че човекът, с който Таня излязла от обкръжението, който заедно със Золотарьов я мъкнал на гръб през Елнинските гори, мъкнал я и я измъкнал, като не й позволил да се застреля — оказало се, че този добър и мрачен човек, Иван Петрович Синцов, бил мъж на Маша.
Като разказваше на Артемиев за Маша, Таня разказа и за Синцов малкото, което знаеше от нея. Но за Артемиев това беше много, защото той не знаеше за него абсолютно нищо. Нито че е излязъл, както се оказва, от обкръжението, нито че се е добрал до Москва и в последната нощ от срещата си с Маша й казал, че отново ще отиде на фронта.
— Ще го търся. Вече правих справки, но ще почна всичко отново — рече Артемиев.
— Няма нужда — рече печално Таня, — той е загинал.
— Откъде знаете?
— Казаха ми вчера. Един човек, който знае точно, каза, че е загинал. В края на четиридесет и първа.
Той я погледна и тя печално му кимна: да, това е вярно, напълно вярно. Серпилин й беше казал това тъй уверено, че дори не й мина през ум да го попита кога точно е загинал Синцов.
— Добре — рече Артемиев след много дълго мълчание. — Разкажете ми още за сестра ми, всичко, което знаете.
На Таня отначало се стори, че ще има да му разказва още много дълго, но излезе обратното. Да му преразказва на него, мъжа, всичко, което бяха говорили с Маша, се оказа невъзможно. А в Машиния партизански живот до деня на заминаването и гибелта й имаше малко събития.
Просто живяла в землянката в гората и чакала да й зарасне ръката, за да отиде в Смоленск при една баба-лекарка като нейна роднина.
В Москва, когато я изпращали, мислели, че тя ще работи в нелегалност като радистка, а на мястото излязло всичко другояче. Било опасно да се държи в града предавател и решили да го държат в гората и за да се работи с него, подготвили друг радист, мъж, а Маша пратили в града за връзка, да се настани с помощта на тази баба-лекарка като санитарка в болницата и да предава бележки по коларя, който отивал в гората да събира дърва за болницата. Но не станало нужда да прави и това. Тя дори не стигнала до явката…
— След два месеца аз сама отидох там на тази явка — рече Таня. — Беше много необходимо все пак да се прати някой, но мене отначало не ме пускаха, страхуваха се: ами ако изведнъж, когато там са я мъчили…
При тези думи тръпки побиха Артемиев.
— … но после, два месеца с тази лекарка не се случи нищо, и стана вече ясно, че Маша не е казала нищо, и тогава все пак ме пратиха. Последната нощ, когато тя отиваше в Смоленск, а аз също отивах с отреда на акция, ние си обещахме взаимно: който от нас се върне на Голямата земя, той ще потърси роднините и ще им каже… Видите ли колко време мина и аз все пак ви намерих. Съвсем случайно: вчера сутринта бях у нашия бригаден командир в хотел „Москва“, а при него седеше един генерал-майор, който каза, че познавал Маша и познава вас.
Тя млъкна и като ученичка сложи ръце на коленете си върху дебелите ватени панталони. Седеше и чакаше дали няма да я пита още нещо.
— Какво, разстреляли ли са ги, или са ги обесили? — попита с глух глас Артемиев.
— Разстреляли са ги.
Тя побледня и нейният спокоен дотогава глас малко, съвсем мъничко трепна, и свирепо отчаяние, и жалост връхлетя душата на Артемиев и към Маша, която бяха разстреляли, и към това седнало отсреща му побледняло момиче в памуклийка и ватени панталони, което бог знае през какво само не бе минало и какво само не бе видяло! Той си представи как те, горките, са седели двете там през нощта в гората и са се страхували от бъдещето и са се уговаряли онази, която остане жива, да разкаже за тази, която умре…
„Че какво е това, как ние позволихме те там да загиват, да умират, да ги мъчат и насилват, и разстрелват боси на снега, и да мятат въжетата на тънките момински шии! Как допуснахме ние да стане това!… Боже мой, колко страшно и срамно е това!“
Той изпитваше остра жалост вече не само към сестра си, а изобщо към всички, които и сега още бяха там, които продължаваха да хвърлят там в пъкъла, в лапите на дявола, които и сега там биваха залавяни, гинеха, отиваха на бесило. В Смоленск, в Брянск, в Орел, в Могильов… Колко ли са тези проклети гнезда, тези гестаповски мъчилища, от които не излизат живи, колко ли са те в цяла Русия, там, зад линията на фронта! Страшно е да си помислиш… Той изпитваше жестоко, почти непоносимо чувство на мъжки, тъкмо на мъжки срам за всичко, което беше се паднало да изпитат всички тези момичета и жени, такива като неговата сестра и като ей тази малка жена, седнала срещу него. На какво й се държи душата!…
„Не, на фронта, на фронта, по-скоро на фронта… Да биеш тази фашистка паплач, да я биеш, без да я щадиш, без да я жалиш, до смърт! И да не взимаш пленници! Нека те дадат под съд, все едно!“
— Слушайте, слушайте, какво ви е?… — разтърсваше го за коляното Таня, която се изплаши от неговото лице със замижали сякаш от страшна болка очи.
Той отвори очи и я погледна.
— Нищо… така, просто представих си всичко за минута…
И като продължаваше да гледа изпитото й, мило и уморено лице попита:
— Какво мислите да правите по-нататък?
— Засега получих месец отпуск като оздравяваща. А после на комисия. Сигурно ще отида на фронта, в санитарен батальон.
— А там, обратно, няма ли да се върнете?
— Не, няма да се върна, не искам. — И като поклати глава, повтори. — Не искам, уморих се.
И за да разбере той по-добре онова, което тя искаше да каже, обясни, че е прекарала по нареждане шест месеца като медицинска сестра в Смоленската градска болница.
— Бях там свръзка. А освен това крадях медикаменти и ги изпращах в гората…
Като каза „крадях“, тя се усмихна, но веднага отново стана сериозна — и обясни, че когато човек е в нелегалност, това е съвсем друго нещо, отколкото в партизанския отред. В партизанския отред има оръжие и наоколо другари. А тук живееш през цялото време във властта на немците. Като комар между длани: всяка минута може да плеснат — и с тебе е свършено. И от това най-много се изморяваш.
— Не, аз сега само на фронта, нийде другаде.
— А къде ще бъдете този месец? Тук ли? — попита Артемиев.
— Още не знам — рече тя. — Ако ми се удаде, ще отида при баща си и майка си.
— Къде са те?
— Не знам точно. Баща ми работеше преди войната в „Ростселмаш“. Едва наскоро чрез комисаря на болницата можах да науча, че почти целият „Ростселмаш“ е евакуиран в Ташкент. Ако баща ми не е на фронта, сигурно е там. Преди войната беше парторг на цех. Пратих там телеграма и сега чакам отговор.
— А на какъв адрес е телеграмата?
— Ташкент, „Ростселмаш“.
— И я приеха?
— Приеха я. Защо?
— Може и да не стигне. Най-вероятно е заводът сега да е номериран…
— И аз се боя от това — рече тя. — Какво да правя?
— Може да се узнае номерът на пощенската кутия, ако заводът е номериран, а може… — не пожела да обясни каква мисъл му е дошла наум и рече: — Накъсо, ако не получите отговор, ще ви помогна. Утре ще намина при вас, когато имам „прозорец“. Най-вероятно по-късничко, вечерта.
— Добре — рече тя и добави: — А по-добре не се безпокойте.
Артемиев се усмихна: изглежда не й бяха харесали думите: „По-късничко, вечер.“
— Ето що — рече той, — хайде да се споразумеем, за да бъде ясно. Първо, аз за вас ще направя абсолютно всичко и ще ви намеря място за влака, ако вашите родители са в Ташкент. А второ, ако сте помислили нещо — напразно. Аз, разбира се, не съм облак в гащи, а ергенин, но при мене няма такива работи — уж едно, а да върша друго. С жените аз съм или напълно откровен, или отначало докрай по другарски… Ето какви ми ти работи, драга другарко — усмихна се той на собствените си думи. — А сега, преди да си тръгна, два въпроса. Как сте с храната? — И като не й даде да излъже, отговори сам вместо нея: — Без съмнение, не много добре. Имам такъв въпрос: когато дойда и ви донеса малко консерви, мога ли да разчитам, че няма да се дърпате, ще вземете като човек?
— Добре, няма да се дърпам — разсмя се Таня.
— Уредихме. Втори въпрос: как попаднахте тук, в тази квартира?
Изненадана от странния интерес, с който беше зададен този въпрос, Таня почна да обяснява как се е сприятелила в болницата на Склифосовски с една стара болногледачка и как тази болногледачка я поканила да поживее у нея…
— И я наричат леля Поля? — пресече я Артемиев.
— Да. — Таня го погледна озадачена.
— И вие живеете само двете с нея? Бившите хазаи не са ли се появявали на хоризонта?
— Леля Поля казваше, че те се били евакуирали в Средна Азия. А дъщеря им… — Таня искаше да обясни на Артемиев, че леля Поля тъкмо вчера срещнала дъщерята на хазайката и тя й била казала, че се кани да намине тук… Но не успя да обясни това, защото чу да се почуква на главния вход.
— А, ето и леля Поля! — извика Таня. — Нея питайте за всичко?
И като скочи от мястото си, отърча да отвори вратата.


Десета глава

Останал сам, Артемиев с недоумение помисли, че ей сега, колкото и да е странно, той ще види леля Поля — късче от своя стар, предивоенен, зачеркнат живот.
— А тук ви чака един ваш познат… Няма да кажа, сама ще видите — чу той през вратата веселия глас на Таня.
Вратата се отвори и в кухнята със същото старо „седемсезонно“ палто, с което тя ходеше преди четири, и преди десет години, със стария, познат сак в ръка, влезе остарялата и отслабнала леля Поля. Влезе и викна от прага:
— Паша! Ето кого не очаквах!
И като изтича няколко крачки насреща му, едва се довлече до него, както беше наведен, и мушна острото си старческо носле отпърво в дясната буза, после в лявата, после пак в дясната. После остави на пода сака и взе бързо да смъква палтото си, като го отблъсна когато той искаше да й помогне.
— Остави, остави! Какъв кавалер се намери за мене! Седни по-добре да пием чай. Добре, аз наминах от дежурство, взех хляб… Таня, виж, не е ли останал там запарен чай от вчера? Излей го в чашката, а ние ще запарим нов за него, няма да се поскъпим. Бих те нагостила с банички, ама няма от какво да ги направя. Ела на Първи май, ще ти направя, ако дадат пак за празника брашното вместо хляб.
Разсъбличаше се, размотаваше от главата шаловете, надничаше в чайника дали е кипнал, тършуваше в сака — всичко отведнъж. Мъничка, неспокойна и поради мършавостта си от войната още по-чевръста от преди.
— Ти за какво си дошъл? Да не си дошъл да се сватосваш с нашата Татяна? Та тя е омъжена жена…
— Ех пък вие, лельо Поля! — рече Таня. — Аз сама щях да кажа, ако исках.
— Нека знае — рече леля Поля, — че знаеш ли го какъв е…
— Е какъв? — попита Артемиев, като се учуди, че тази жена му каза за майка си и баща си, а не поиска да му каже за мъжа си. — Та какъв съм аз „такъв“, а, лельо Поля? — повтори Артемиев, без да дочака отговора. — Че то от вашите думи току-виж…
— Хубавец си ти!… — без да го остави да се доизкаже, изхлипа от прилив на чувства леля Поля, като стоеше пред него и го оглеждаше от глава до пети тъй гордо, като че сама беше го произвела на божия свят.
Таня не се сдържа и прихна: никак не подхождаше думата „хубавец“ на този рижав здравеняк, застанал насред кухнята пред дребната леля Поля.
Той беше едър, силен, здраво сложен мъж, който може би и дори сигурно се харесваше на жените, но съвсем не можеше да се нарече хубавец.
— Ето ви и резолюция на вашите думи! — рече Артемиев на леля Поля, като изгледа разсмялата се Таня.
— Ами откъде си добил тези ордени — два „Червено знаме“, шега ли е това?… — попита леля Поля, като изхлипа отново. — Защо са ти ги дали? — И без да му даде да отговори, сърдито завърши: — Ама глупачка! Ама че глупачка!…
Таня смутено я погледна.
— Това не е за вас — рече Артемиев, като се усмихна. — Тя някога искаше да ме жени…
— Аз исках, а ти не искаше ли? — попита леля Поля.
— И аз също исках — добродушно се съгласи Артемиев. — Ама не успяхме двамата с тебе, лельо Поля. Защо сега да си спомняме за това?
— Значи не си спомняш?
— Не, не си спомням.
— А аз одеве я срещнах на улицата. Година ми се сърди, а сега сама се покани на гости. „Ще намина“ — рече. Какво пък, нека намине, щом иска.
— А защо ти се сърдеше година? — попита Артемиев, като сядаше.
Таня вече наливаше чай в чашите.
— Не отидох да стана домашна помощничка при нея, в квартирата й. Мъжът й загина, сигурно си чул?
— Чух.
— Беше шестнайсети октомври, майка й замина за Фрунзе, а Надежда остана тук. И взе да ме вика за своя домашна помощничка. А аз бях отишла вече в болницата. Не се съгласих. И с ядене ме съблазняваше, каза ми за генералската дажба, която получава, но аз не отидох. Трийсет и пет години робувах на родителите й, а сега, значи, щом тя моли, да отида отново да робувам на нея ли? Тя мислеше, че ще ме повика с пръстче и аз ще отърча. Не, не отърчах. Защо ми е това? Храната в болницата е лоша, това е вярно, бедствуваме, но не крадем. „Ти, казва, толкова отслабна, че просто ми е жал за тебе, лельо Поля.“ Е та какво от това, че съм отслабнала? Слаба съм, затова пък бърза. Мене главният лекар ме прослуша и рече: „За твоето сърце е по-полезно, че си слаба.“ Когато Анна Георгиевна се върне от своето Фрунзе, и при нея няма да отида да робувам. Защо ми е тя?
— Ех, нея, да речем, ти си обичала — каза Артемиев, изненадан от ядовитата разпаленост, с която говореше старицата.
— Не съм я обичала аз, Паша, а само бях свикнала с нея през живота си. Свикнала бях с нея и с покойния Алексей Викторович. Свикнала бях с тях, а от хората заради тях бях отвикнала. А когато отидох да работя в болницата, свикнах с хората. Тя как е научена? И денем, и нощем: донеси, отнеси! А аз, истината ти казвам, предпочитам под лежащите ранени да сложа и да извадя при дежурство по четиридесет подлоги, отколкото да шетам само за нея!
— А тя мисли ли да се върне?
— Кани се. С мъжа си. Надежда, когато се срещнахме, ми каза: майка ми си има сега нов мъж, с дванайсет години по-млад от нея. Зъботехник. Тя, значи, е зъболекарка, а той — техник. Тя, значи, бръмчи със своята бормашина, а той краде за нея злато за коронки. Защото ако не краде, откъде ще го вземе сега? Надежда ми казва: „Мама отдавна, казва, моли да й извадя позволително за Москва, а аз, казва, не искам, защо ми е в Москва това божие наказание, па отгоре на това с нейния техник!“
— Ами като се върнат — как ще бъде? — попита Артемиев.
— Няма да им стана пак домашна помощничка. Докато трае войната ще шетам на ранените. А щом свърши, ще замина на село да мра.
— А как ще живееш заедно с нея, ако не й работиш?
— Ами че защо да живея с нея! Аз си имам своя стая, до кухнята, зарегистрирана съм в нея от трийсет години. Ще се върне — всичките й неща стоят непокътнати. Само когато падна бомба на Сухарьова, от бюфета изхвъркна стъклото и се счупиха седем чаши. А не поиска ли да живее с мене — нека ми намери друга стая. Надежда ще й помогне, ще позавърти фуста пред някого, това е лесно… Тя и сега пътува със своя кола и шофьор. На всички взеха колите, а на нея не. Казва, била издействувала.
— Ето как говорите сега за нея — рече Артемиев, — а искахте да се омъжи за мене!
— Да, бях твоя привърженица. Ех, малко ли глупост имаше у нас? Мигар само на мене, старата глупачка, войната докара акъла? А вие, умните, както мислехте, всичко така ли стана? И всички хора, каквито ви изглеждаха, такива ли излязоха? Ех, защо да говорим!… — Леля Поля махна с ръка. — Докато шеташ на ранените, на такива работи ще се наслушаш… И мигар тя — обърна се леля Поля към Таня — в живота си е очаквала и мечтала тия неща, които е видяла? Та тя на тебе няма да ти разкаже всичко! А на мене ще разкаже. А каква я докараха в болницата! Как се мъчеше тя, клетата! Знаеш ли какъв шев има тя? Ето… — И леля Поля рече да покаже на корема си какъв шев има Таня, но Таня я хвана за ръката.
— Лельо Поля, недейте…
— Какво недейте? Аз за това, че през цялото време не издаде глас нито веднъж, за тебе не знам какво бих направила! Сега се посъвзе малко — обърна се леля Поля към Артемиев, — а по-рано вдигнеш я, за да я преместиш, и през ризката чувствуваш на какво се държи душата й! На ръцете си я държиш и ти е жал за нея, жал ти е за всяко кокалче!
— Лельо Поля, недейте, нали вече ви казах! — Таня каза това така властно, че старицата млъкна.
Таня спря старицата не само защото я хвалеше, а и защото изведнъж й стана по женски неудобно. Досрамя я, че като слуша онова, което леля Поля казва, Артемиев може мислено да си я представи в болницата такава, каквато е била, когато леля Поля я обръщала и повдигала — слаба, необлечена… Срам я беше, но я беше срам и за това, дето се скара на леля Поля, и за да излезе от положението, рече:
— Аз сама дори не си го спомням, като че не е бивало с мене!
„Е да, като че не е бивало с тебе — помисли Артемиев, като гледаше слабичкото й, усмихнато лице. — Тебе в друго време след такава рана би трябвало два-три месеца да те хранят в санаториум със сланина…“
Но времето беше не друго, а такова. Оставаше само да не забрави да донесе утре на тези две жени повече месни консерви.
— Как ви разкрасиха? — грубичко, но съчувствено попита той. Макар през тази война да беше вече отдавна в реда на нещата такова нещо, което по-рано и наум не би ти дошло, но в съзнанието му все не можеше да се побере, че женското тяло, осакатено, простреляно, обезобразено, е също в реда на нещата.
— Когато там на едно място вдигнахме платното на железопътната линия и се отдалечихме, аз правех превръзка и нас взеха да ни обстрелват с мини. Отначало мините падаха зад нас, а после една — близко; аз се увлякох и не легнах: не сварих. Сама съм виновна за всичко…
„Виж какво било, излиза, че отгоре на това и сама е виновна за всичко — с някакъв нежен яд помисли Артемиев. Нежен към нея, и зъл към някой друг, той сам би се затруднил да каже към кого, ако го попитаха. — Сама сте виновна за всичко! Маша там, нейде просната в ямата с другите, също ли сама е виновна за всичко? Че е заминала там, че са я застреляли там?…“
Мисълта за убитата му сестра отново изтика всичко останало, за което мислеше дотогава.
— Тръгвам си — рече той, като ставаше.
Поиска му се да си отиде оттук и да се напие, макар да не можеше и да нямаше с какво да се напие, пък и да имаше, все пак не би се напил: не умееше по-рано и не се научи през войната.
— Не замръзна ли у нас? — попита леля Поля, като видя как той разкърши рамене, когато ставаше.
— Нищо, аз самият съм горещ — рече Артемиев. Каза го просто, за да каже нещо, защото продължаваше да мисли за сестра си.
— А аз все мръзна — рече леля Поля. — Ходих при домоуправителя, каза: „Тия дни ще докараме подмосковски въглища, ще пуснем отоплението, па макар и с четвърт сила.“ И пак втора седмица измина, без да топлят.
— С въглищата ще бъде лошо, докато не освободим Донбас — рече Артемиев, като продължаваше все още да мисли за сестра си.
Когато се сбогуваше с него, Таня стана, но при все това беше толкова мъничка, че той, стискайки й ръката, видя отгоре на главата й, над слепоочието, мъничък, полуприкрит от косите й белег. „И тук я е одраскало нещо — помисли той. — Ах, ти, нещастно пиленце!“ И като пусна ръката й, тръгна към вратата.
Тя понечи да тръгне след него, но леля Поля я спря, сигурно искаше да му каже нещо насаме.
И така беше. Докато той обличаше шинела и си туряше колана, леля Поля му изложи своите планове за квартирантката си.
— Прати телеграма — шепнеше тя. — Мисли да намери баща си и майка си по телеграфа. А кого ще намери сега тая телеграма? Аз изпратих на сестра си в село, в Колодное, на нашия, Елецкия район, три писма, и отговор няма. А тя — в Ташкент… Иска от Ташкент да й отговорят!
— През вашия Елецки район минаваше фронтът — рече Артемиев.
— Не само минаваше. Какво сравняваш Елец и Ташкент! Никакъв отговор няма да получи тя, аз отнапреж й казвам!
— Не бива така! — рече Артемиев. — Жената се надява да намери родителите си, а вие…
— Залудо се надява! Сега всички един друг се търсят — родителите децата, децата родителите… Аз й казах: „Ако не намериш родителите си, стани ми дъщеря. Ще живеем заедно.“
— Че как, пита се, ще живее заедно с вас? — рече Артемиев, като си тури ушанката и сам не знаеше на какво повече да се чуди: дали на безсърдечието на леля Поля, която явно не желаеше Таня да намери родителите си, или на силата на майчинската любов, която изведнъж беше пламнала в душата на самотната старица. — Тя и така няма да живее с вас, ще иде на фронта.
— Тъкмо за това, че ще иде — рече леля Поля. — А защо да иде? Тя своя дял е отвоювала, раната й е тежка, нека си остане при нас в болницата. Ще я вземат, и как още. Аз сама ще отида при главния лекар! — И като видя, че Артемиев хваща дръжката на вратата, горещо зашепна: — Ти й кажи, Паша, кажи й. Кажи й, ако не намери родителите си, да остане в Москва. Ще й кажеш ли?
И Артемиев разбра; тази трескава молба беше главното, заради което старицата беше излязла да го изпрати.
— Ще й кажа. Само че едва ли ще послуша…


Той излезе от къщи, но едва направи няколко крачки и видя позната женска фигура — насреща му идеше Надя, в шуба от катерици, която тя имаше още преди шест години, и мек вълнен шал. Тя вървеше с наведена глава, но когато почти се сблъскаха и вдигна лице, той разбра, че го е видяла още отдалеч.
— Павлик! — рече тя напевно и като тръсна право на снега ръкавицата си, му подаде ръка. — Къде и откъде? Да не идеш от нашата бивша къща?
— От вашата, бившата.
— Ти да не ми се сърдиш още? — попита тя, като продължаваше да държи ръката му и го гледаше с хубавите си сиви, малко късогледи очи с такъв укор, сякаш наистина нямаше за какво да й се сърди.
„А може и наистина да няма за какво“ — помисли той не толкова за миналото, колкото за настоящето; за това, че бушува войната и Козирьов, при когото тя някога избяга от него вече отдавна-отдавна е загинал; и Маша, която така не я обичаше, също е загинала; и майка му, която така се страхуваше, че той ще се ожени за нея, също я няма сигурно на света… И изобщо толкова неща няма, които е имало тогава, и толкова неща са се случили оттогава, за които никой не е мислил…
Като освободи мълчаливо ръката си от Надината топла ръка, той се наведе и вдигна ръкавицата.
— Благодаря — рече тя, като държеше ръкавицата в лявата си ръка и все още не я туряше. — Значи, не се сърдиш?
— А не е ли за тебе все едно това?
Надя въздъхна и си тури ръкавицата.
— Къде отиваш?
— На службата си.
— Къде е тя?
— На улица „Киров“.
— Ще те изпратя. Може ли? — И без да чака отговор, хвана го под лявата ръка. — Така, струва ми се, може да се ходи с вас; отдясно не може, защото козирувате, а отляво — може, нали?
Те извървяха мълчаливо няколко крачки.
— Нещо се страхувам дори малко от тебе — рече тя. — Кажи нещо, моля те.
Той се спря, пусна ръката й и като се обърна, погледна я в лицето.
— Е, какво? — попита тя, без да мърда. — Нищо, не бързай, гледай, гледай…
— Ти си все така красива — рече той най-сетне.
— Това първо, а второ?
— Второ, нищо — отговори той и я хвана под ръка. — Да вървим.
Тя действително си оставаше все така красива и дори й приличаше, че бе поотслабнала. По-рано в самоуверената й красота с порцеланова руменина и сиви, немигащи, едва-едва изблещени очи, имаше дори нещо нахално: на, ето ви, де… А сега очите й бяха хлътнали навътре и около тях бяха се образували ситни, човешки бръчици. Сега това беше спокойното лице на жена, което казваше: „Да, да, аз съм на трийсет и не скривам това. Ако ти се струва, че са повече, така да бъде. Но съм още много красива, нали?“
„Да, войната все пак е за всички война! — помисли с примирение Артемиев, като гледаше лицето й. — И кой знае, може тя и наистина да е обичала тоя свой Козирьов.“
— Защо си ходил там? — попита Надя, след като изминаха в мълчание още няколко крачки.
— Там, у вашата леля Поля, живее една жена, лекарка — рече Артемиев.
— Тя ми каза, че у нея живее някой — рече Надя. — Виж какво било!… — В гласа й прозвуча предишната, добре позната интонация.
— Между другото, тъкмо нищо няма — рече Артемиев и като се поколеба дали да каже, добави: — Тя е била в тила на немците заедно със сестра ми; разказа ми как е загинала Маша.
— Загинала! — Надя, дори се спря. — Нима е загинала?
Той не отговори.
Тя притисна силно с лакът към себе си ръката му, за да изрази мълчаливото си съчувствие.
— И ти чак сега научи?
— Подробностите чак сега…
— А аз просто не научих никакви подробности — рече тя. — В първия ден, когато ми съобщиха, мислех да отлетя там, а после всичко отиде, та се не видя… — Тя печално махна с ръка във въздуха, като показваше как всичко е отишло, та не се видяло. — И дори се оказа, че никой не знае къде е гробът. И това с такъв човек като него! Преди войната бяхме с него заедно на рождения ден на Йосиф Висарионович, седяхме съвсем близо, а после излезе, че никой нищо общо няма с него, като че той не е съществувал на света!
В гласа й прозвуча горчивина, но в самата тази горчивина имаше нещо суетно, което не будеше съчувствие.
— Ех — рече Артемиев, — защо ще си спомняме кога и как сме седели преди войната — по-близо, по-далеко… Слава богу, че не предадохме Москва, и това не е малко!
— Не вярваш ли, че съм го обичала? — изведнъж попита тя.
— Какво значение има това?
— Все пак — настояваше тя.
— Тогава не вярвах.
— Да, тогава не го обичах — рече тя. — А после… — Тя леко наведе глава настрана, сякаш се вглеждаше в миналото, помълча и рече: — Обичала ли съм го или не съм го обичала, все пак е страшно! Няколко месеца ходих като луда, до самата евакуация…
— А ти замина ли? — попита Артемиев.
— Не, просто, когато започна всичко това в Москва, сякаш излязох от вцепенението. Но никъде не заминах.
— Не се ли страхуваше, че немците ще дойдат?
— Не, кой знае защо не вярвах в това. Може би защото бях живяла с него преди това две години, а той беше безстрашен… Не знам. — Тя отново помълча. — Мислиш ли, че ми е така лесно сега да живея сама? Все сама, все сама! И на всички роднини им трябва нещо: да отида някъде и да кажа чия вдовица съм, и да направя за тях ту едно, ту друго, ту трето… Той е умрял отдавна, а на тях им се струва все още, че не съм им додала нещо, че съм ги излъгала, с какво ли, с това, дето той е умрял твърде рано!… Къде е сега майка ти? — изведнъж попита тя.
Артемиев каза, че майка му изчезнала безследно от Гродно.
— Да, клетата — рече тя и като мина по навик към мислите за себе си, добави: — Тя не ме обичаше. Какво пък, може и да е била права. А моята майка е жива и здрава. Напоследък все от Фрунзе пишеше писма, разпитваше как са скъпоценните й партушини. Не е ли ударила на гуляй леля Поля. А днес ми изпрати телеграма, че вече е отпътувала с моето ново татенце от Фрунзе за Москва. Сега ще ида да ощастливя леля Поля.
— Значи, все пак не си се въздържала, уредила си връщането им? — попита Артемиев, като си спомни думите на леля Поля.
— Аз ли? — извика Надя. — Да не съм се побъркала? Та ти прекрасно знаеш, че майка ми е адско изчадие! Сама си е издействувала. Аз не съм си мръднала пръста. Но сега, щом все пак ме спохожда това щастие, няма какво да се прави, ще трябва да запретна ръкави и да измия пода.
— Не си ли се отучила? — попита Артемиев.
— Едно време бях се отучила, а после пак се научих. Мога да дойда и при тебе да измия — усмихна се тя. — Аз добре мия подове… Ти как, още ли не си се оженил?
— Досега не — рече Артемиев.
— И бельото мога да опера. Аз и пера хубаво. Насъбрало се е, нали? Вие всички сте еднакви… Какво ме гледаш! Аз мога и просто така, по другарски, и на това съм способна. На всичко съм способна — усмихна се тя, вече не над него, а изглежда над себе си.
— С мен и теб няма да излезе по другарски — рече Артемиев, като продължаваше да я гледа втренчено с внимателен, откровен поглед.
— Мислиш, че няма да излезе ли?
— Няма да излезе.
— Това е добре.
— Не знам дали е добре или зле — рече той, като претегляше нещо още нерешено в дълбочината на душата си.
И изведнъж, като си спомни за оная мъничка жена, останала при леля Поля, попита:
— Кога пристига Анна Георгиевна?
— Телеграмата е подадена из пътя. След три дни сигурно — рече Надя. — Защо?
— Там при леля Поля е тази лекарка — рече Артемиев. — Ако Анна Георгиевна дойде, а тя още не си е отишла…
— Разбирам всичко — рече Надя. — Ако дотрябва, ще укротя майчицата си. В това ли се състои молбата?
— Да.
— И изобщо мога да взема тази жена при себе си. Дори ако си излъгал, че нямаш нищо с нея.
Артемиев сви рамене. Не му се искаше да се впуща в обяснения. Те бяха вече почти стигнали до ъгъла на пресечката; той трябваше да свие.
— Стигнахме — каза той и се спря.
— Запиши си моя телефон.
Той го записа и подаде ръка за сбогуване.
— Почакай — рече тя. — Защо куцаш?
— Бях ранен — сухо отговори той, без да се откаже от намерението да се сбогува и да си отиде.
— Не, почакай — умолително и в същото време повелително рече тя. — Нима съм толкова долна жена, че с мене не може да се разговаря човешки?
В тона, с който тя каза това, той долови искрено, непресторено огорчение.
— Какво искаше да попиташ?
— Много неща. Как си живял, как живееш, какво се е случило с тебе, какво има, какво ще има?… Всичко исках да попитам.
— Какво ще бъде, не знам — отговори той. — Сигурно скоро ще замина на фронта. А какво се е случило… От юни до ноември служих в Далечния изток и чаках кога ще ме изпратят на фронта. От декември до юли командувах полк. От юли до септември; лежах в болницата. От септември съм тук, в Москва.
Тя чакаше продължение, но продължение нямаше.
— А как живееш сега?
— В казармено положение.
— Сам?
— Не… има още двама майори, един капитан и един подполковник.
Тя се разсмя.
— Благодаря за разяснението. А сега все пак ми отговори това, за което те питах.
— Ако е това, за което попита, сега съм сам.
— А по-рано?
— По-рано имаше една жена, замина за фронта.
— А защо не я задържа?
— Нямах право.
— Кажи по-добре, че не си я обичал. Сигурно затова е заминала, защото не си я обичал?
Той я погледна отчуждено, почти враждебно и не отговори нищо. „Обичах, не обичах! Получи предписание да замине — и замина, не защото я обичах или не я обичах, а защото е война. А ти това все пак няма да разбереш, защото не струваш и няма да струваш колкото кутрето на тази жена, макар аз наистина да не съм я обичал, а тебе някога обичах и дори и сега не мога спокойно да те гледам.“
Изглежда тя искаше да попита още нещо, но се въздържа, не поиска той отново пръв да се сбогува.
— Какво пък, сбогом… или довиждане… Изобщо, както знаеш. — И му подаде ръка, без да я извади от ръкавицата.
После, когато измина вече няколко крачки, го повика:
— Павлик!
Той се обърна.
— Не, нищо. Просто исках още веднъж да те погледна. Върви, върви…
И той тръгна, и когато вече завиваше зад ъгъла, все още чувствуваше как тя стои и гледа подире му.
В приемната, където той за всеки случай се отби, преди да отиде да поспи останалия час и половина. Косих го посрещна с радостно възклицание:
— Най-после!
— А какво има?
— Току-що дойде. Заповяда, щом дойдеш, веднага при него.
Артемиев разбра, че вече няма да спи, въздъхна, отключи огнеупорната каса, извади оттам приготвената за доклад папка и отвори вратата на кабинета.
— Разрешете да вляза.
— Влез — рече Иван Алексеевич, без да вдига очи. Той седеше и бързо записваше нещо с молив. После, като се откъсна, взе листа, препрочете го, хвърли го на масата, почеса се замислено с молива зад ухото и вдигна очи към Артемиев. — Не си ли лягал?
— Не.
— Няма какво да се прави… Мене също без време ме вдигнаха. — Той подаде на Артемиев току-що изписания лист хартия. — Иди във втория отдел, нека по този списък, по всяка точка, посочена от мене, ти приготвят данните, които имат. — И като погледна часовника си, добави: — За шестнайсет часа. Когато се върнеш; ела веднага, ще има поръчения. Днес няма да се ляга!
И като стана от масата и се протегна, добави:
— Заповядано е да се готвя за заминаване на Донския фронт. До моето отпътуване ще се въртиш три дни и три нощи като дявол на шиш. После наведнъж ще си отспиш. Е, какво стоиш?
— Разрешете да се обърна към вас, другарю генерал-лейтенант!
— Какво има?
Артемиев знаеше, че Иван Алексеевич обича заминаванията на фронта и дори ги смята за себе си нещо като почивка, но сега лицето му беше мрачно, недоволно, а може би просто не беше си отспал…
— Другарю генерал-лейтенант, моля да ме пуснете на фронта… — рече Артемиев, като изпъна ръце по шевовете на панталоните си.
— Няма да те взема — рече Иван Алексеевич. — Косих ще дойде с мене, а ти ще останеш тук: все ще има повече полза, отколкото от него.
Каза и недоволно се вгледа в Артемиев: „Е какво стоиш? И без това решението си няма да променя.“
— Аз не моля да отида на обиколката, другарю генерал-лейтенант, аз изобщо моля да ме пуснете.
— Изобщо… — Иван Алексеевич погледна Артемиев така мрачно, като че в думата „изобщо“ чу нещо обидно за себе си.
— Вие обещахте, другарю генерал-лейтенант, веднага щом ми позволи здравето.
— А да не би изведнъж да ти е позволило здравето? — попита все тъй мрачно Иван Алексеевич, като го гледаше подозрително. — Вчера още не позволяваше, а днес позволява? В какво се състои работата, говори без въртели.
— Днес научих подробности за смъртта на сестра ми — рече Артемиев.
— Какви подробности?
— Как са я разстреляли…
Иван Алексеевич продължаваше да го гледа, очаквайки всичко ли е казано. Но Артемиев стоеше мълком изпънат.
— Значи, ще отмъщаваш на фрицовете? — рече все тъй недоволно Иван Алексеевич. — В нашите мащаби — той направи широк жест, който означаваше не само този кабинет, но очевидно целия Генерален щаб — е невъзможно да се отмъщава, необходимо е лично, без да се доизлекуваш, с един крак, но лично! Само така…
Изглежда се канеше да каже още нещо иронично, умно и правилно, но се въздържа и не каза.
— Защо мълчиш, не възразяваш ли?
— Чакам вашето решение, другарю генерал-лейтенант.
Артемиев беше вече видял, че се е въврял със своята молба не на място и не на време и макар да не разбираше защо, чувствуваше, че молбата му с нещо засяга лично Иван Алексеевич. Ала той все пак не можеше и не искаше да отстъпи.
„Бягаш“ — мислеше Иван Алексеевич, като го гледаше. За минута тази несправедлива мисъл, изострена от самотата и невъзможността да се изкаже, овладя душата на Иван Алексеевич, но той я превъзмогна и като почваше вече да изстива от тоя изблик на недоверие към хората, сухо рече:
— Добре, ще дойдеш с мен на фронта и там ще останеш. Само помни, време за твоите лични приготовления няма да има! И със своите жени ще се сбогуваш само по телефона. — Това добави, вече омекнал и усмихнат.
— Аз нямам тук с кого да се прощавам, другарю генерал-лейтенант.
— Добре, решено.
— Разрешавате ли да си ида?
— Почакай… — Иван Алексеевич уморено се отпусна на сложения до стената ожулен кожен диван. — Седни и разкажи за сестра си…


Единайсета глава

Денят започна като в приказка: още от сутринта дойде да вземе Таня командирът на тяхната партизанска бригада Каширин. Тя мислеше, че е вече отлетял обратно в бригадата, а той неочаквано пристигна с новичка полковнишка униформа и без брада. А преди седмица, когато беше при нея в болницата, и после, когато сама намина към него да се сбогува в хотел „Москва“, той беше още с брада. А сега пристигна без брада и изглеждаше толкова млад, че тя не го позна. Като се посмя радостно на това, той й каза по-скоро да се приготви: вчера излязъл указ, а днес на цялата група партизани, долетели от разни фронтове в Москва, ще им бъдат връчени ордени, навярно от самия Калинин, и на нея също ще й бъде връчен, защото и нея са наградили.
Докато тя се преобличаше набързо в кухнята, Каширин се разхождаше из антрето и радостно, и високо, за да чува тя през вратата, разказваше как на всички им забавили прехвърлянето през фронтовата линия, защото другарят Сталин поискал да ги приеме, после им казали, че това е отпаднало, а после другарят Сталин пак намерил време и ги приел миналата нощ и без да се отделя от тях за каквото и да било, ги разпитвал до сутринта, а вечерта имало указ, и днес вече им връчват ордените, а през нощта някои ще отлетят назад.
— Навярно и аз ще отлетя. — Каширин каза това също тъй радостно, както и всичко останало. — Наистина казват, че кацването едва ли ще може да стане. Немците били завзели нашата Чертухинска площадка. Ех, нищо, ще скоча в района на горската база, летците обещават да се примерят — плюс-минус петстотин метра. Това ще бъде моят седемнайсети скок, ако се смятат и предвоенните.
Ако се съдеше по гласа му, не го смущаваше никак нито че Чертухинската площадка е завзета от немците, нито че ще трябва да скача с парашут. След срещата си със Сталин той беше готов да лети ако ще и в устата на вълка.
— Готова съм — рече Таня, като излезе при него.
Той старателно я огледа от глава до пети.
— Добре, всичко е в ред. Само рубашчицата ти е големичка. Не можахме да ти намерим подходяща рубашка.
— Да вървим пеша — рече Каширин, когато излязоха на улицата. — Имаме много време пред себе си.
— А вие знаехте ли отнапред, че ще ходите при другаря Сталин? — попита Таня из пътя.
— Направен ни беше такъв намек още преди седмица.
— А защо не ми казахте?
— Ами за това, дъще, че още не си дорасла да знаеш такива неща — разсмя се Каширин и цялата му уста с белите му весели зъби блесна.
Когато там, в тила при немците, командувайки бригадата, потънал до очите в черна гъста брада, той я наричаше „дъще“, а другите „синове“, това съвсем не й се струваше странно. Но сега, обръснал знаменитата си брада, Каширин беше чисто и просто съвсем млад човек, най-много с три години по-стар от нея. И беше толкова странно да я нарича както преди „дъще“, че тя го погледна и се разсмя.
— Защо се смееш? — попита той.
— Че как се решихте да обръснете брадата си?
— И аз не зная. Събудих се с петлите, от радост не можех да спя. За Кремъл имам още четири часа, да дойда да те взема е още рано. Въртях се, въртях се, ходих из хотела, наминах в бръснарницата, а там тъкмо един стол свободен. Седнах и се обръснах. Лошо ли е?
— Не, хубаво, само че сега не ме наричайте вече „дъще“.
— Добре, ще те наричам сестричке.
Той я погледна и се усмихна.
— Не, няма да мога, свикнах: дъще и дъще! Потрай, докато отлетя. Или и ти ще отлетиш с мене?
— Не, Иван Иванович, след отпуската отивам на фронта, ще помоля да ме изпратят в санитарен батальон.
— Не искаш, значи, да останеш партизанка? — рече Каширин и по неговото весело лице мина за миг сянка. — Дявол го знае и аз понякога имам чувството, че достатъчно съм изпитвал съдбата си на едно място. Понякога и мен ми се иска да отида в армията, за да бъде и задължението, и отговорността — всичко по военната норма: заповядали са ти — изпълнил си, изпълнил си — доложил си; отляво съсед, отдясно — съсед, отпред — противник, отзад — началство… Биха ми дали навярно полк, аз и преди войната командувах полк. А друг път си кажеш: не, не бих намерил там щастие, ще взема да затъгувам по партизанската зона, твърде много съм свикнал да стърча като самостоятелен гвоздей в ботуша на фрицовете.
— Иван Иванович — помоли го Татяна, — разкажете ми какво правихте при другаря Сталин. Което не може — не разправяйте, а което може — разправете, само че от начало до край.
Каширин каза „добре“ и из целия път до Кремъл й разказа всичко от начало до край: и какъв е кабинетът на Сталин, с два големи портрета — на Суворов и на Кутузов, и как влезли там, и как Сталин се ръкувал с всекиго от тях и как, докато отговаряли на въпросите му, той само сегиз-тогиз седял, а през цялото останало време ходил покрай масата, като се взирал в лицето ту на един, ту на друг, и как, когато те вече повече от час били седели при Сталин, изведнъж в кабинета влязъл някакъв генерал-лейтенант, сигурно на доклад, с папка в ръце, и Сталин се полувъзвил и без да каже нищо, само му махнал с ръка. Генералът постоял и излязъл, а Сталин, без да му обръща внимание, продължил да слуша онова, което му разказвали партизаните. И как после, сигурно пак след един час, този генерал-лейтенант отново влязъл с папката си и рекъл: „Другарю Сталин, имам важно съобщение.“ И Сталин отново се възвил към него и рекъл тихо и сърдито: „Почакайте малко, докато свършим с другарите партизани. Те не всеки ден прелитат при нас в Москва.“ И на всички партизани много се харесало това, а генералът пак се повъртял няколко секунди, искал, изглежда, да възрази нещо, но не възразил и излязъл. А Сталин, когато зад генерала се затворила вратата, погледнал подире му и като разперил бавно ръце, усмихнат рекъл: „У нас някои хора не разбират, че не винаги тяхното съобщение е най-важното, че може да има и по-важни съобщения от тяхното.“ И се обърнал към отговарящия преди това на въпроса му командир на бригада Хусаров: „Продължавайте, другарю Хусаров, не бързайте.“ И на всички партизани, които били при Сталин, много се харесало това, защото, оказва се, за Сталин най-важни съобщения били тъкмо онези, с които те били долетели при него.
Каширин с увлечение и дори с възторг разказа за това на Таня, а Таня със също такова увлечение и възторг слушаше, като се радваше на това бащинско внимание на Сталин към всички подробности от техния партизански живот, и радостно се смееше на този генерал-лейтенант, когото другарят Сталин на два пъти изгонил, за да не му пречи да говори с партизаните. Смееше се от цялата си душа, без да се замисля дори над това, че може би съобщението, с което беше дохождал два пъти и беше се въртял този генерал, действително е било толкова важно, че е трябвало да го изслушат, без да отлагат нито за минута…
Когато партизаните се събраха всички заедно в малкото червено зданийце, долепено до Кремълската стена, вляво от Спаската кула, и когато им написаха пропуск и те тръгнаха покрай портата, спря ги рязко иззвъняване и няколко военни им преградиха пътя. После от портите на Кремъл излетя кола. Звънът беше толкова рязък и така стремително изскочиха и им преградиха пътя хората, че Таня помисли: пътува Сталин. Но в колата не пътуваше никой, в нея седеше само шофьорът.
После ги пуснаха, те минаха покрай портата, и Таня, колкото и бързо да вървяха, не се стърпя и с любопитство погледна там, вътре. Зад портите имаше набраздена от автомобилни гуми настилка, с бели ивици сняг между камъните, а по-нататък се виждаха сурналите се по склона елхи.
Те минаха покрай няколко души, които провериха внимателно документите им в пасажа до портите, после минаха още през един пасаж, където също им провериха документите. После влязоха аз сградата, където пред входа спряха за трети път. А после още веднъж — за четвърти път, вече на втория етаж.
Докато им проверяваха документите, през цялото време ги заглеждаха в лицата и внимателно четяха и онова, което е написано в пропуските, и онова, което е написано в личните им карти, като че там беше написано нещо особено, необикновено, в което трябваше дълго да вникват. И в лицата се вглеждаха също много внимателно.
Таня разбираше, че така сигурно трябва: те влизаха в Кремъл, дето живееше другарят Сталин, и него трябваше да го пазят.
Документите на всекиго проверяваха много дълго, и всички много дълго стояха и чакаха всеки път, и на лицата на всички имаше неловки, одобрителни усмивки, като че всички искаха да кажат един другиму: да, да, така трябва, това е напълно правилно, другояче не може да бъде.
После, когато всички насядаха в първите два реда в кръглата бяла зала, дето Калинин трябваше да им връчи ордените, това усещане на неловкост изчезна, бе забравено.
Таня чакаше нетърпеливо кога ще влезе най-сетне Калинин, а когато той влезе, се зачуди. Тя никога не беше виждала Калинин и предварително си представяше, че ще бъде такъв, какъвто бе на портретите: ще слезе от тях и ще дойде тук в залата. А Калинин не беше такъв: много по-стар, и имаше старческа походка, която липсваше на портретите, и почти съвсем бяла брадица. Той беше старче, просто старче.
И Таня още много дълго, цял половин час, докато не я повикаха, свикваше с туй, че това старче е Михаил Иванович Калинин.
Партизаните ставаха един след друг, приближаваха се към Калинин и когато се връщаха на местата си, почваха веднага да завинтват ордена.
Когато най-сетне повикаха Таня, тя почувствува, че всички я гледат. И когато минаваше покрай Каширин видя как той й се усмихна и в отговор тя също му се усмихна, и така, усмихната, се приближи до Калинин.
Усмивката сигурно я беше направила още по-млада и Калинин, след като й даде ордена и й протегна ръка я погледна с добро старческо съжаление, сякаш му беше жал, че в тази война трябва да връчва ордена „Червено знаме“ на такива малки остригани момичета във военна униформа. Погледна я и като улови ръката й, защото тя се смути и не я подаде, попита нещо.
Той я попита на колко години е. Но тя не разбра и чак когато се върна вече на мястото си и седна, сякаш отново чу думите му: „На колко години сте?“ А тогава, когато Калинин й стискаше ръката, тя не чу думите: „На колко години сте?“ — а просто чу как той й каза нещо, и отговори: „Много ви благодаря, Михаил Иванович!“ „На вас ще трябва да се благодари“ — рече Калинин, като пусна ръката й и докато тя се връщаше, продължаваше все със същото старческо съжаление да гледа подире й.
След награждаването отначало се изсипаха всички заедно на Червения площад, а после, като се сбогуваха с останалите и като си извикаха нещо подире, тръгнаха към хотел „Москва“, където живееше Каширин, вече четворица: Таня, Каширин, Хусаров от Брянската партизанска област, същият, чийто разказ Сталин не бе дал на генерала да прекъсне, и един красив капитан от вестниците, който през септември беше долетял при партизаните и почти две седмици беше живял в бригадата. Него днес не бяха го наградили, той просто присъствуваше, за да пише после, и Каширин се шегуваше с него:
— Така стана даже по-добре, Люсин, дето днес не те наградиха. А защо стана така? Излъга ни. Другарят Сталин ни попита за тебе: как, казва, се държи Люсин там, при вас? Аз казвам: държи се не лошо, но ни излъга. Обеща да пише за нас десет очерка, а написа три. Щом е така, казва, нека отлети още веднъж при вас, да ги допише и тогава ще го наградим.
— Стига си лъгал — рече капитанът от вестника.
— По-добре при мене ела — рече Хусаров, — аз съм човек интелигентен, не приличам на Каширин, ценя литературата и няма да те карам да летиш два пъти при нас.
— Няма що, намери се интелигент! — рече Каширин. — Ти приличаш на интелигент, колкото оня казак, който писал писмо на турския султан!
Всички заедно с Хусаров се разсмяха. Той наистина приличаше на оня казак от картината на Репин, който полугол, само по шалвари, седи до масата на верев от писаря — тежък, бръснат до голо, с дълги запорожки мустаци.
— Само цялата разлика е там, че той вече е пропил своя жупан, а ти твоя не — рече Каширин и посочи с пръст кожухчето на Хусаров. — Впрочем как сме с войсковия запас? Пиячката не се е свършила цялата, нали? Да се отбием да пием по този случай.
Хусаров отговори със своя дебел като от бъчва глас, че за тоя случай има още пиячка и като се обърна към Таня и я прихвана под лакътя, с неочаквана за неговия глас и вид церемонност добави:
— И вие заповядайте в нашата честна компания, ако, разбира се, нямате други лични планове.
— Че какви планове мога да имам? — рече Таня, зарадвана от поканата.
— А каква пиячка имате вие? От типа „тархун“ ли? — попита капитанът от вестника.
— Нещо по-нагоре. От типа „спирт“ — рече Хусаров. — А за вас — обърна се той отново към Таня — има бутилка портвайн „три седморки“ една ще оставя за жена си, а втората унищожавайте! Шега ли е да спечелиш такъв орден. Бойно Червено знаме! През Гражданската война в нашата дивизия имаше всичко на всичко трима червенознаменци.
— А ти разкажи, разкажи й — рече Каширин — как тогава искали да те представят за орден, а ти си помолил да ти дадат в знак на благодарност вместо това нова кожена куртка и кожени панталони.
— Да, имаше такова нещо, човек е глупав на млади години — рече Хусаров. — Разказах това на Каширин, а той се смее, мисли, че лъжа. А аз не лъжа, така си беше, макар сега да е мъчно да повярваш.
— Нашият Хусаров има да черпи за три неща — рече Каширин. — Първо, тъй или инак този път избра ордена, а не кожухчето; второ, направи такъв боен доклад, че другарят Сталин натири всички генерали, за да изслуша само Хусаров; и трето, жена му пристига… Кога да се махам с багажчето си от стаята?
— Довечера — рече Хусаров. — Щом пристигнем, ще ти телефонирам още от гарата.
— Наистина ли жена му пристига? — попита Таня, която както винаги припряно се радваше на чуждото щастие.
— Трябва да пристигне — рече Хусаров и въздъхна.
— А защо въздишаш? — рече Каширин. — Ти нямаш грехове. Мога като съсед да ти издам удостоверение с печат!
— Грехът е този — рече Хусаров, — че пътува, сиромашката, от Омск шест дни и шест нощи, а не знае, че днес ще се срещнем и утре ще се разделим.
— Пак ли отлитате? — попита Таня.
— А какво да правя, не съм военен като него — кимна Хусаров към Каширин. — На него, ако поиска, и на фронта биха намерили място, а аз съм от райкома, моят път е един — обратно в района си… Наминах тия дни в местния комитет, при един стар другар, и дори му завидях: щом изпъдили немците от Москва, веднага всички от райкома, които са живи и не са на фронта, се върнали обратно на местата си. А нашето Брянско кога ли ще се върне пак към нормалния си живот!…
— Още повече, че ти там не си оставил здрав нито един мост — рече Каширин.
— А какво да правя? — обади се невесело Хусаров. — Фронтът ще се приближи още повече, и тогава всичко, което е още здраво, ще обърнем наопаки. Не може да се избегне това!
— Напразно се окайваш — рече Каширин и се обърна към Таня: — Дето бяхме, знаеш ли как ги хвалеха: майстор на релсовата война!
— Майстор-разтурвач — усмихна се пак невесело Хусаров.
— А вие не можахте ли да помолите другаря Сталин да ви пуснат да отидете сам при жена си? — попита Таня. Като слушаше разговора на Каширин и Хусаров, тя през цялото време си мислеше: не може ли нещо да се измисли, та Хусаров и жена му да се видят за по-дълго?
— Някак не идеше да помоля — рече Хусаров. — Когато ме повикаха в Москва, надявах се, че ще отлетя и при нея, а после чакахме приема от ден на ден, къде ще отлетиш? А сега обстановката изисква — обратно в Брянската гора. Добре че се досетих по-рано да я извикам, инак нямаше и да свари да пристигне. Малко е, разбира се, едно денонощие, но нищо, другите и това нямат — додаде той, но в очите му се четеше тревога. Явно, предчувствуваше, че свиждането няма да бъде леко.
Така, разговаряйки, стигнаха до хотела и се изкачиха на третия етаж в ъгловия двустаен апартамент, който заемаха заедно Каширин и Хусаров.
Хусаров веднага се залови да телефонира на гарата, а Каширин и капитанът от вестника почнаха да нареждат масата. Таня им помагаше, миеше взетите от умивалника чаши.
— Можем да поискаме чаши от бюфета — рече Хусаров, като се откъсна от телефона. — Пък ще донесат току-виж и нещо друго, аз имам купони.
Но Каширин махна с ръка.
— Запази купоните за жена си. Ще минем с наличното.
Капитанът от вестника откачи от колана си нож с красива, изпъстрена с метални украшения дръжка, и Таня взе да реже с него хляба.
— Покойният Дегтяр ми го подари — рече за ножа капитанът, изправен зад гърба на Таня.
Тя нищо не отговори.
— Забравихте ли го?
Таня се обърна и погледна капитана право в очите.
— Не, не съм го забравила, другарю Люсин.
Тя знаеше, че въпросът е зададен с известно значение, не отхвърляше това значение, но не искаше да говори за това.
— Добър мъж беше, нали? — не мирясваше капитанът от вестника.
— Добър мъж беше наистина, другарю Люсин — от говори като ехо Таня, като продължаваше да го гледа в очите дотогава, докато той не ги отмахна.
— А защо говориш така официално с него? — рече Каширин, като пресече разговора им. — Той си има име — Николай, може и Коля.
— Слушам, другарю полковник.
— Какво „слушам“?
— Ще наричам другаря капитан Коля…
Тя се усмихна, загаси с усилие в себе си омразата към този човек, който беше заприказвал за онова, за което не биваше да се приказва. Не й се искаше да разваля празника нито на Каширин, нито на себе си.
Хусаров най-сетне се откъсна от телефона и каза, че ако не лъжат, жена му май пристига не в единайсет, както мислел по-рано, а в седем, влакът наваксал закъснението. По лицето му се четеше радост. Пък и не беше чудно: клетникът трябваше сега да брои всеки час.
Той излезе в съседната стая и се върна с една манерка и една половин литрова бутилка портвайн.
— С тапа — рече с доволство Люсин, като разтърси манерката над ухото си. После, като махна восъка с вилицата, отвори портвайна.
Преляха спирта в шише и го разредиха с вода. Имаше само две чаши и Люсин наля първо на Таня и Каширин. Таня задържа ръката му, но той все пак й наля почти половин чаша портвайн.
— Не е ли по-добре да почакаме Гурски, той обеща да дойде — рече Каширин, като погледна часовника.
Гурски беше вторият дописник, който беше долетял тогава в бригадата с Люсин и двамата с него писаха после очерци. Таня се зарадва, щом чу, че той също ще дойде: там, в бригадата, й се стори весел човек.
— Нищо, ще ни настигне — рече Хусаров.
Каширин стана, вдигна чашата и дълго мълча.
— Може би, дъще, няма да те видя — рече той най-сетне, когато на лицето на Хусаров и Люсин се появи вече умора. — А ако те видя, може и да не се окаже случай да пия с тебе. Затова ще пия едновременно и за твоя орден, и за твоето геройство, и за хубавите ти очи, и дано никога никой негодник не ги накара да плачат!
И без да мръдне, без да се пресегне към нея, с някаква странна строгост попита:
— Може ли да те целуна?
А когато Таня сама пристъпи към него, прегърна я и кротко и силно я целуна право по устните. И макар Каширин да беше мъж от главата до петите, неговият неочакван порив не смути Таня.
Той просто се сбогуваше с нея. И може би завинаги, помисли си внезапно тя, щом видя съвсем близо очите му в секундата, когато я целуваше.
Таня изпи за себе си половината чаша, а втората половина вдигна за жената на Хусаров и за тяхната среща. После стреснати и дори засрамени, че не са направили това от самото начало, пиха за Сталин. После за другарите, останали там, отвъд фронта, после — това предложи Хусаров — пиха за капитана от вестника и му пожелаха още веднъж да споходи партизаните. И Каширин почна да го хвали с великодушието на човек, комуто не се свиди да даде излишното на другия.
— За другаря Люсин — рече той, — който заедно със своя приятел долетя при нас в най-тежкия момент. Друг не би долетял в такова време.
Таня помнеше добре това време, когато цяла немска охранителна дивизия прочистваше горите около Смоленск. Времето наистина не беше много добро. Истина беше и това, че този капитан Люсин, когато долетя, сам поиска и участвува в няколко акции. За себе си и за другите, Каширин смяташе всичко това за нещо, което се разбира от само себе си. Но капитанът беше човек от Москва, от вестника; той беше долетял, макар че можеше и да не долети, и отиваше на акции, макар че можеше да не ходи! Изобщо според Каширин излизаше, че капитанът от вестника и неговият другар бяха едва ли не герои.
Сред тези подгрети от спирта похвали и свързаните с тях спомени влезе, посрещнат с радостни възгласи Гурски, вторият дописник, който беше дошъл в тяхната бригада заедно с Люсин. Тогава, в бригадата, Таня помнеше добре, той беше долетял в рубашка без отличителни знаци, по елек, с памуклийка и кепе. А сега влезе в стаята с цивилно палто и шапка и като хвърли палтото на стола, оказа се в костюм и колосана бяла риза с връзка. И само облеченият върху костюма кожен елек напомняше за предишния му вид, в който беше долетял в бригадата. Той се изтегна удобно в креслото и веднага почна да се шегува, като леко се позапъваше, сякаш вътре в него от време на време нещо изведнъж заяждаше.
— Виждам вие тука, възползувани от моето отсъствие, п-провъзгласявате за герой Люсин… н-не правете това, защото цялата наша редакция и без това вече стене от п-проявения от него героизъм и между другото съвсем напразно. Аз ще ви открия тайната на нашето идване при вас. Редакторът ни повика и попита: искаме ли да летим в т-тила? Ние не възразихме, разбира се. А когато стана ясно, че редакторът, казвайки „т-тила“ има пред вид н-направление, съвсем п-противоположно на онова, което имахме пред вид ние, беше вече к-късно да се отстъпва. И ние с Люсин като м-мъжествени хора казахме единственото, което ни оставаше да кажем: слушам…
— Не се втелявай — рече Люсин.
— Кажете по-добре кога ще долетите при нас още веднъж? — попита Каширин.
— Откровено казано, мисля, че никога — рече Гурски. — Хубавичкото п-по мъничко. Моля да обърнете внимание на моята п-пълна откровеност. От Люсин вие няма да я имате. А вие ще отлетите ли там, обратно? — обърна се той към Таня.
— Не — рече тя.
— И много п-правилно п-постъпвате.
— И няма ли да ви бъде жал да пуснете там Каширин самичък? — обърна се Люсин към Таня.
— Не обръщайте внимание на въпросите му — рече Гурски, като кимна към Люсин. — Той е млад и красив и затова с-смята, че може да задава на жените всякакви най-глуп-пави въпроси. Пък не се досеща, че те ценят в ч-човека много по-често ума, отколкото е п-прието да се мисли. А сега п-позволете да ви задам с-сравнително по-умен въпрос. Как се чувствувате?
— По-добре — рече Таня.
— К-каширин ми каза, че имате отпуск с-след болницата. А вие ми казахте, когато бях там при вас, п-помните ли, че имате б-баща и майка, с-само че не знаете къде са. Н-научихте ли къде са?
— Пратих телеграма и чакам отговор.
— Ето това е умно. Аз лично бих дал мило и д-драго да отида при б-баща си и м-майка си.
— Че поискай от редактора да те пусне — рече Люсин.
— Децата искат да ги п-пуснат в клозета — рече Гурски, — и кученцата — на д-двора. А мъжете през време на война искат да ги п-пратят на фронта. А в останалите случаи чакат да им предложат нещо друго, а ако не им п-предложат, те и не искат. И това между д-другото е нап-пълно сериозно.
— Право — рече изведнъж Хусаров, като помисли вероятно за нещо свое.
— А защо? — не се съгласи Каширин. — Все пак вие тъй или инак долетяхте при нас в партизанската област, могли сте след това да кажете на редактора…
— С-слушай, Каширин — рече Гурски, — ти си т-твърде добра д-душа. Ти можеш да ни развалиш, страхувам се дори, че ти почваш да ни р-разваляш. Между впрочем, бих искал да зная какви п-подвизи вече ни п-приписа на нас с Люсин поради широтата на душата си? Лично аз твърдо п-помня всичко, което не съм извършил. Но боя се, че п-паметта може да п-подведе Люсин.
Като слушаше всичко това, Люсин ту се смееше, ту отговаряше с шеги и приседнал до Таня, настойчиво се грижеше тя да пие своя портвайн.
Той наистина беше много красив — светлорус, със сини очи, но красотата му, досущ като презимето му, беше някак моминска, лукава.
— Слушай, Люсин — рече Гурски, — искам да предложа един т-тост, но п-престани да й наливаш. Първо тя е излязла наскоро от болницата и според мене вече побледня. Второ, според мен, ти не си по вкуса й.
— Не, защо… — рече Таня. Люсин действително не й харесваше, но тя не обичаше да я взимат под опека.
— В такъв с-случай извинете.
Таня почувствува, че Люсин се притиска с рамо до нея, но като забеляза изпитателния поглед на Гурски не се отмести.
— А аз искам да пия ето за какво — рече Гурски. — Аз те обикнах, Каширин, загдето си по-храбър от мене. Аз бих си п-помислил малко, преди да летя отново там при вас, а ти ще д-допиеш с нас водката и през н-нощта ще отлетиш. Пия, за да останеш ти п-при всичката си храброст и дори в-въпреки нея жив до п-последния час на войната. Постарай се, ако обичаш, много те м-моля. И за вас също, другарю Хусаров…
— Добре, ще се постараем — рече Каширин, като се чукаше с Гурски. — Само че защо подхвана тая панихида, дори не ти прилича.
— П-първо, ако уп-потребяваме църковни термини, това не е п-панихида, а молебен. Второ — Гурски изведнъж се обърна към Люсин, — представяш ли си, редакторът ме извика — Петя Пустовалов з-загинал. Пристигнала телеграма от Донския фронт… Тръгнал с десантници на един танк — и бил убит. Редакторът ми к-каза, да бъдем г-готови с т-тебе за излитане на Донския. Вместо н-него. Разбираш ли, вече трети час все не мога да с-свикна с това, че го няма… — Лицето на Гурски стана печално, дебелият му нос почервеня, а изпод очилата му се търкулна сълза, която той небрежно избърса с пръст от бузата.
Всички мълчаха няколко минути.
— Да, неочаквана смърт… — рече Люсин. — Само от месец е на фронта и вече загина, а ние с тебе пердашим от първия ден, и ни няма нищо…
— А ти п-престани да се фукаш с това, че си от първия ден. Това е п-просташко!
— Защо просташко?
— Ами з-затова, че вече са загинали п-поне милиони хора, които не са почнали да воюват от първия ден. Ти така приказваш, че ние с тебе воюваме от п-първия ден, като че поради това сме станали хора от п-първо качество. Тази представа за войната е д-достойна за гимназисти. Пустовалов е отлетял на фронта, когато са му з-заповядали — не по-рано и не по-късно, и това е в р-реда на нещата…
Той се сърдеше, но на Таня се стори, че се сърди не на Люсин — Люсин просто му беше попаднал под ръка. Сърдеше се не на Люсин, а на смъртта, която беше отнесла някакъв човек, скъп за него и безразличен за Люсин.
— Редакторът каза — продума след мълчание Гурски — в телеграмата било писано, че Пустовалов се държал добре п-преди смъртта. Не мога да с-смеля тази дума — „държал се“. „Добре се държал“, „лошо се държал“ — човек може да си п-помисли, че се намираме в детска градина. И п-после той ми каза още с известна гордост, че сега, като се брои Пустовалов, в нашата редакция има вече д-десет загинали. Така каза, като че не му е достигал П-пустовалов, за да изравни броя…
— А какво му отговорихте вие? — попита Хусаров.
— Нищо. Това не е толкова прост п-проблем. Това, че в редакцията има вече д-доста големи загуби, значи, че нашите дописници действително стърчат на п-предната линия. И това е п-правилно. И в този смисъл аз р-разбирам редактора, още повече, че той самият, когато отива на фронта, винаги се вре на п-предната линия. Но когато казват за умрелия, че той се е държал добре, това кой знае защо ми е п-противно!
— Десет души!… — поклати глава Каширин. — А колцина от тях са писатели?
— П-половината.
Каширин отново поклати глава.
— Не клати глава, Каширин — рече Гурски, — т-ти обичаш писателите, но не р-разбираш нищичко от литература. Знам какви заповеди даваше ти, когато ние с Люсин при тебе отивахме на акция — да ни п-пазят и да ни з-закриват…
— Да. Та какво… — рече Каширин.
— Това не е п-правилно. Човек няма право да се съгласява да го закриват с гърдите си! А още повече един п-писател. За войната може да пише само оня, който п-поне няколко пъти е могъл да бъде убит, и никога няма да напише ч-човек, когото всички през цялото време з-закриват с гърдите си. Най-многото, което може да напише, е автобиография п-под заглавие „Как ме сп-пасяваха“. Вие съгласни ли сте с мене? — обърна се той към Таня.
— Хайде да пием в памет на този твой приятел — рече Каширин. — Виждам, че ти, макар и да се правиш на улав, страдаш…
— Ама аз не се п-правя на улав — рече Гурски, — а просто п-помня, че съм п-пелтек, п-патосът не е моя стихия. Между впрочем, аз не настоявам да пиете до дъно — рече той на Таня, щом видя как Люсин й наля в чашата остатъка от портвайна. — Това, за съжаление не възкресява умрелите…
Но Таня не послуша неговия съвет и пи заедно с всички до дъно. Кой знае защо така й се поиска, сигурно защото мислено пи сега не само за този неизвестен ней човек, но и за много други, които познаваше и които вече не бяха живи. И за Дегтяр също… Той беше я оскърбил преди смъртта си, но все пак тя си спомни за него сега. Той обичаше да повтаря, че смъртта заличава всичко, и беше може би прав.
— Не е ли в-време да се у-уговорим за по-нататък? — рече Гурски, когато всички пиха.
— Ей сега ще намеря още — каза Каширин, като кимна към празното шише.
— Това е т-така — рече Гурски, — но аз имам пред вид по-далечни планове, чак до т-твоето отлитане.
Той плъзна поглед към Таня и тя почувствува: присъствието й му беше попречило да каже онова, което се канеше да каже.
— Иван Иванович — каза тя на Каширин, — аз ще полегна малко в онази стая. Главата ми се върти, отвикнала съм… — И стана: щом като имат свои планове за по-нататък, нека си приказват за това без нея, защо ще им пречи…
— Разбира се, полегни си — рече Каширин.
Останалите също не възразиха, това беше удобно за всички.
Тя отиде в съседната стая, като притвори след себе си разхлабената, заскърцала врата. Там имаше два кревата: на единия от тях всичко беше обърнато наопаки, а изпод възглавницата стърчеше познатото оръфано томче на Лермонтов, вечен спътник на Каширин във всички случаи на живота му. Другият, Хусаровият креват, беше грижливо застлан. Таня приседна на крайчеца и почувствува, че наистина й се вие малко свят. Не биваше да пие тази последна половин чаша… Като се вслушваше в сдържаните гласове оттатък, тя викна през вратата на Каширин:
— Иван Иванович, ако не ви представлява трудност, дайте ми една цигара!
Тя реши да извика при себе си Каширин и да му каже да не се стеснява, да не мисли за нея. Той ще трябва да отлети тая нощ и ако има с някого да се среща, нека я оставят и отидат. Тя, разбира се, не е мъничка… Когато те отидат, тя също ще отиде по своите работи, тя си има свои работи… И тая вечер трябва да бъде в къщи: ще намине този Артемиев, братът на Маша…
Така се канеше да каже на Каширин, макар че до вечерта нямаше никакви свои работи и на нея, наопаки, й стана много тъжно, когато изведнъж по погледа на Гурски разбра, че почва да им пречи. Струваше й се, че тя дълго още ще седи и ще слуша този нов и интересен за нея разговор и дори Люсин, който я натискаше с рамото си и дишаше горещо в ухото й, не й разваляше настроението, но сега това настроение все пак беше вече развалено. Оставаше й да не бъде глупава и да не им пречи, особено на Каширин през неговата последна вечер в Москва. Кой знае какво ще става после.
Тя чакаше да влезе Каширин, но влезе не Каширин, а Люсин. Влезе с капки пот на челото, с почервеняло вече, не моминско лице.
„Добре, че не затвори вратата“ — бегло помисли тя, не защото се уплаши от неговото дохождане, а защото не искаше настроението й да се развали напълно.
— Не мислех, че на всичко отгоре и пушите — реч Люсин, като й подаваше разкъсано пакетче — „Беломор“ и сядайки на кревата срещу нея.
— Защо „на всичко отгоре“? — попита Таня и взе цигара.
— На, пиете добре и изобщо…
— Какво „изобщо“? — попита тя.
— Не, нищо… — Той искаше да каже, но не се реши. — Знаете да пиете, приятно е да ви гледа човек.
— Че лекарите изобщо знаят да пият — рече тя. — Да не сте искали да ме напиете?
— Да — отвърна той.
— Защо?
Той мълчеше и я гледаше с пияно любопитство: не знаеше след въпроса й как да приказва по-нататък.
— Много ми се искаше да се напиете както трябва — рече той, като помълча.
— Напразно — рече тя. — Аз и когато се напия, все пак върша онова, което самата искам, а не, което другите искат.
Той я погледна неуверено все със същото любопитство и тя с поглед отговори: „Да, за същото говоря, за което мислиш. Но ти напразно мислиш за това, та ето защо си иди…“
— Е, какво правиш ти там? — зачу се от другата стая гласът на Каширин. — Виж под кревата на Хусаров, в сандъчето, едно шише „тархун“ има.
Люсин се обърна при гласа, после погледна Таня и продължавайки да я гледа, зашари с ръка под кревата, на който седеше.
— Според мен, тук е — рече Таня и посочи с пръст под кревата, на който тя седеше, без да стане от мястото си. Той приклекна и като потършува с едната ръка под кревата, с другата, сякаш изгубил равновесие, я хвана за коляното и като го стисна изпитателно, я погледна в очите отдолу нагоре.
Тя не мръдна от мястото си, само погледна надолу и като приближи малко другия си крак, стъпи с тока върху пръстите на тършуващата по пода ръка. Настъпи и цялата се напрегна от съзнателно желание да му причини колкото може по-голяма болка. Той охна, дръпна ръката си изпод обувката й, пусна Таниното коляно и стисна двата смазани пръста в другата ръка. Без да му обръща внимание, Таня се наведе, сама потърси под кревата и му подаде шишето.
— Вземете… А пръстите подръжте под крана на чешмата…
— А вие се пръждосвайте при бога в рая — отдръпна се Люсин и като взе шишето, силно го стисна с премазаните пръсти. — Щом държат шишето, ще мине.
— Е какво, носиш ли? — викна му от другата стая Каширин. — Или не можеш да го намериш? Да ти помогна ли?
— Нося го — рече Люсин и излезе, като затръшна сърдито вратата.
Като остана сама, Таня погледна колебливо кревата на Хусаров; при него днес щеше да дойде жена му и кой знае защо, й се стори неудобно да легне на неговия креват.
Премести се на кревата на Каширин, подбутна зад гърба си възглавниците и полегна, провесила краката си на пода.
Не беше ли излъгала тя този Люсин, че винаги е правила онова, което е искала, а не, което са искали да направят с нея? Да, така е. А Дегтяр? И с Дегтяр беше също вярно, почти цял месец й се струваше, че го обича. А после всичко като че се скъса. И когато Дегтяр умря, дори й беше чудно, че не й е останала към него нито трошица женско чувство; просто беше й много жал за него като за всеки друг загинал другар и нищо повече. Очевидно природата се беше погрижила за нейната самозащита, щом не беше я надарила със способност да прощава своите женски обиди.
Сега, когато полегна, по-малко й се виеше свят. Тя взе от нощното шкафче една цигара и запали. „И днес ли няма да получа отговор на телеграмата? Ако мама видеше само, че пуша… Трябва непременно да ги оставя, инак ще се разстрои, ако узнае“ — помисли Таня и изведнъж ясно чу гласовете от другата стая.
Когато Люсин затръшна вратата, тя отскочи от горния праг и сега малко по малко се беше отворила до половина. В другата стая приказваха за Таня. Тя отначало искаше да закрие главата си с възглавницата и да не слуша, дори издърпа възглавницата, но в същия миг Каширин рече високо: „Както щете, не съм съгласен да я оставяме този ден сама“ — и тя изпусна от ръцете си възглавницата и се заслуша.
— Тогава ще т-трябва да отменим цялото м-мероприятие — рече Гурски.
— Добре, да го отменим — рече Каширин.
— М-моля те — рече Гурски. — В края на краищата т-ти отлиташ, тази вечер за тебе е последна. А аз засега оставам…
— Така да бъде, защо да я оставяме сама — рече Каширин.
И Таня с благодарност се усмихна на думите му и седна на кревата, като възнамеряваше веднага да отиде и да каже на Каширин, че си има важна работа и трябва бързо да си отиде, но гласът на Гурски я спря.
— Послушай, Каширин — рече той, — ти, разбира се, по п-принцип си п-прав, но въпросът има и друга страна: ти отлиташ, там знаят това, и т-твоята Полина чисто и просто иска да те види за последен път. Тя, разбира се, не е жена на д-декабрист, но все пак не е лош д-другар и за това време, откак си в Москва, не ти е нап-правила н-нищо освен добро. Трябва да я с-съжалиш…
„Действително Каширин е мил човек — помисли Таня, като ставаше. — Готов е заради мене да си развали последната вечер в Москва… Но аз, разбира се, няма да позволя това — нека идат, където искат…“
— Чакайте — рече Люсин, когато тя беше вече оправила кревата и се приближи до вратата. Като чу гласа му, Таня се спря с тежко предчувствие, сякаш той казваше това не на тях, а на нея. — Чакайте, хайде да вземем там със себе си и твоята докторка!
— А защо ти е тя там? — рече Каширин: — Да седи и да гледа?…
— Защо да гледа? — рече Люсин. — Аз я вземам за себе си.
— Ти вече се опита да я в-вземеш за себе си — рече Гурски. — Още духаш п-пръстите си!
— Нищо — рече Люсин, — тъкмо у такива има изненади… Ще пийне още малко, и самата няма да се познае. На мене Дегтяр, ако искаш да знаеш, сам ми е разказвал за нея…
„Значи, и на него е разказвал“ — помисли Таня с тъга и злоба — не към Дегтяр, а към себе си.
— Имала ли е тя нещо с него, или не? Или той ме е лъгал? — попита Люсин.
— Имала е — рече Каширин. — Аз дори го виках, за да не дрънка из цялата бригада.
— Тогава каква пречка има — рече Люсин, — взимам я за себе си и ще отидем всички заедно.
— Лично аз съм п-против — рече Гурски.
— Защо? — попита Люсин. — Нали е имала нещо с Дегтяр, Каширин сам потвърди…
— С Дегтяр е имала, а с тебе няма да има — рече Гурски. — Цялата вечер ще се п-провали… И после, в това има нещо п-противно.
— Всяка коза за свой крак — рече Люсин.
— И дори п-подло… — пресече го Гурски.
— Да ви вземе дяволът всички! И по-добре да развалим тази работа изобщо… — рече Каширин.
И преди да довърши тези думи, видя влязлата в стаята Таня.
Докато стоеше там в онази стая, тя си казваше, че просто ги чака да млъкнат най-сетне, за да може да влезе, като че нищо не е било. Но всъщност жадно слушаше онова, което говореха за нея. Слушаше, защото това беше нейно право, защото се бе оказала само между мъже, а те никога нямаше да й кажат на нея самата онова, което говорят за нея, когато смятат, че не ги слуша. А беше необходимо да знае какво говорят и мислят те за нея. Необходимо, обидно, срамно, интересно и тревожно — всичко заедно.
Тя влезе, не изтърпяла това объркано, тревожно чувство, запъхтяна от него като от бързо тичане и преди още да се овладее, задъхана рече:
— Благодаря, Иван Иванович. Подремнах малко у вас. Време е да си ида… — И като се сблъска с трезвия невярващ поглед на Гурски, издържа този поглед и се приближи до Каширин.
— А, дъще — рече Каширин, като ставаше и с шум отместваше стола. Той имаше виновно лице и виновен глас. Беше пийнал и не му идваше наум, че тя е чула какво са говорили за нея, но сигурно и без това изпиташе чувство на срам пред нея.
Гурски и Люсин се надигнаха след Каширин. Хусаров го нямаше в стаята: беше отишъл нейде. Затова Таня нито веднъж не беше чула гласа му.
— Къде ще отиваш?
— Определих среща, едва не се успах при вас.
— Виж, не ми идваше наум… — рече Каширин.
— Защо?
— А не може ли с нас? Ние тъкмо се каним… — почна Люсин и млъкна. Изглежда, Гурски го бутна.
Таня не отговори нищо, не се обърна дори към Люсин и като продължаваше да гледа Каширин, който смутено я хвана за ръката, рече:
— На всички там в нашата бригада предайте моя поздрав, а вас, ако може, ще прегърна…
И тя се пресегна и силно го целуна, без да се насилва, защото сега на сбогуване целуваше не този посръбнал и чувствуващ се виновен Каширин, а другия, какъвто той беше и какъвто отново ще бъде там, в бригадата, където отлита тази нощ.
После подаде ръка на Гурски и като се обърна към Люсин, усмихна се насила и рече:
— На вас не подавам, ръката ви боли…
— Нищо, аз не съм злопаметен — рече Люсин.
Той се тъкмеше да тръгне след нея, но Гурски го изтика с рамото си, излезе подир Таня в антрето и мълчаливо й подаде кожухчето. Тя благодарно му кимна, затвори след себе си вратата, бързо мина покрай дежурната по етажа, която я измери с дълъг поглед, и заслиза.
Когато слезе във вестибюла, видя отдалеч застаналия до портиерното помещение Хусаров, който говореше по телефона. „Сигурно пак пита за жена си. Ето защо си е отишъл: оттам, от стаята, не е искал да телефонира…“ И му помаха с ръка за сбогом. Той също я забеляза и й помаха с ръка.


Дванайсета глава

Когато рече на Каширин „трябва да си ида“, Таня сама още не знаеше къде ще отиде, но сега, когато слезе във вестибюла и видя Хусаров, изведнъж реши. Освен заръката, която беше вече изпълнила, след като се видя с Артемиев, тя имаше в Москва още една, също тъй невесела, от оная старица, лекарката, Софя Леонидовна, у която беше живяла в Смоленск.
Таня вече два пъти беше ходила на адреса, който Софя Леонидовна беше я накарала някога да научи наизуст. Два пъти беше идвала в този глух двор на уличка „Брюсовска“ и два пъти не беше заварвала жената, която й трябваше.
„Какво пък, ще ида и трети път, тъкмо днес ще отида. Може дори да е добре, че днес“ — помисли тя, макар че днес сутринта съвсем не й беше дошло наум да отива там с тази печална заръка.
Като свърна от улица „Горки“ на уличка „Брюсовска“, тя влезе през познатата й вече ниска порта, напомняща положен на земята каменен кладенец, стигна до най-далечния ъглов вход и почука на вратата на първия етаж. Беше се примирила с мисълта, че и сега, за трети път, няма да завари онази жена, но търпеливо стоеше и чукаше на вратата, като гледаше дрипите от изпокъсано зебло, парчетата жици и кръглите следи от откъснати звънци, останките от табелката с имената на квартирантите: „Никодимов — звънете 1 път, Волосевич — звънете 2 пъти, Курдю…“ По-нататък беше откъснато.
Най-сетне, когато реши да си иде, вратата отвори същият старец, който я беше отварял и миналите пъти, слаб, обрасъл със сива четина и с такава крива шия, сякаш някога са му отрязали главата и после са я поставили отново, но вече не там, където е била, а по-близо до едното рамо и по-далеч от другото.
— Волинская в къщи ли си е? — попита Таня.
Но старецът не почна, както по-рано, да върти мълчаливо глава на кривата си шия, а рече с тънък, детски глас:
— В къщи си е. Вие при нея ли?
— При нея.
— Влезте.
Той пусна Таня, заключи вратата и се помъкна в дъното на жилището, като влачеше краката си в отрязаните като галоши валенки. Мислейки, че й показва пътя, Таня тръгна след него, но той се обърна и рече:
— Не тук, ей там, последната врата в коридора.
И посочи с ръка вляво.
Таня тръгна вляво, но не видя коридор видя врата; други врати нямаше и тя отвори. Зад вратата действително имаше тъмен коридор. Тя се блъсна в нещо и тръгна по коридора, като опипваше с ръце стените. Отначало напипа една врата отдясно, после друга отляво и вече мислеше да почука на нея, но нейде напред чу тракане на пишеща машина и като си спомни как Софя Леонидовна й казваше, че сестра й е машинописка, опипом се добра до последната врата.
Пишещата машина зад вратата спря и отново затрака. Таня отвори и влезе в стаята.
— Може ли?
Покритата с прегорен вестник настолна лампа осветяваше масата, на която, прегърбена, седеше зад пишещата машина една старица в палто с вдигната яка и с плетен шал, намотан около шията така, че й затуляше устата. Старицата се обърна и Таня трепна: седналата зад машината стара жена толкова много приличаше на сестра си, че сякаш самата Софя Леонидовна беше оживяла и седеше тук, в тази стая, пред нея.
— Ако сте дошли за работата, тя още не е готова — рече старицата. — Аз съм болна… Останаха трийсет страници.
— Не — смутено рече Таня. — Аз…
Тя все още не можеше да се освободи от усещането, че пред нея седи Софя Леонидовна.
— Аз ида при вас от страна на вашата сестра…
— Аз нямам никаква сестра — рече старицата.
— Вие сигурно не ме разбрахте — смутена рече Таня. — Аз ида от Смоленск…
— От какъв Смоленск? — попита старицата така, сякаш имаше друг някакъв Смоленск, освен оня, в който е била Таня.
— Ех, от Смоленск… — повтори Таня. — Как не разбирате! Аз ида от страна на вашата сестра, бях заедно с нея в Смоленск…
— А имате ли документи? — попита изведнъж старицата.
— Какви документи?
— Вашите документи у вас ли са?
Таня разкопча кожухчето, извади от джоба си личната карта и я подаде на старицата.
Странно и грубо й се стори, че тази стара жена иска от нея документи. Сякаш за да чуе онова, което ей сега щеше да чуе, беше необходимо да провери отначало Танините документи.
Старицата гледа дълго личната карта и като й я върна, попита:
— Е, какво?
Чак сега тя най-сетне смъкна шала от устата върху брадичката; всичко, което беше казала дотогава, беше го казала глухо, през шала.
— Аз работех там, в Смоленск, заедно със сестра ви Софя Леонидовна — рече Таня.
И по променилия се израз на лицето на старицата разбра онова, което не беше разбрала дотогава: Смоленск и изобщо всичко, което беше там, при немците, отвъд линията на фронта, беше за тази жена все едно като другия свят. Тя вече не си го представяше реално като част от своя живот, затова сигурно й беше казала отначало, че няма никаква сестра.
— Къде сте работили с нея? — попита старицата и като се обърна заедно със стола, посочи с пръст затрупания с неща креват. — Седнете по-внимателно, там е завита кашата.
— Ние работехме нелегално с нея заедно — рече Таня — цели шест месеца. Аз дори живях у нея като нейна далечна роднина.
Старицата я погледна въпросително, без да разбира, но после разбра и кимна.
Сега започваше най-мъчното и колкото повече го отлагаше Таня, толкова по-трудно щеше да й бъде.
— Тя ми даде вашия адрес да го науча и ме помоли, ако умре, а аз остана жива и отида в Москва, да ви намеря.
— Значи е умряла? — като за нещо, с което отдавна беше свикнала, попита старицата. Гласът й беше нисък, прегракнал. Лицето спокойно, мрачно, с дебел нос, като картоф, и дебели, сърдито свити устни.
„Досущ като на Софя Леонидовна, само че още по-строго“ — отново помисли Таня. Нито в гласа на старицата, нито на лицето й, когато тя попита: „Значи е умряла“ — нищо не трепна, дори не помръдна.
— Да.
— Кога — попита старицата.
Таня каза, че това се е случило през август миналата година.
На лицето на старицата се изписа напрежение, сякаш пресмяташе нещо наум; тя дори вдигна глава и намръщи чело.
— Мислех, че е умряла по-рано — рече старицата. — Още през пролетта, когато нашето настъпление спря, й направих първата панихида.
— А вие вярваща ли сте? — попита Таня, тъй като не успя да се въздържи от този глупав въпрос. Софя Леонидовна й беше разправяла как още на младини, в Бестужевските курсове, станала невярваща, и беше странно, че тази жена, която така безкрайно приличаше на Софя Леонидовна, излиза изведнъж вярваща.
Старицата не отговори нищо, мълчеше и чакаше какво ще каже Таня.
— Гестапото я разстреля — рече Таня.
Старицата продължаваше да мълчи.
— Те тогава отведнъж много наши хора разстреляха, и нея също. А я арестуваха две седмици преди това. За последен път я видях, когато я арестуваха…
Старицата все още седеше неподвижно и мълчеше. А Таня, загледала се в нея, с онази неугасваща острота, с която много пъти и винаги еднакво възникват в паметта подобни спомени, видя пред себе си входа на къщата, където живееха те със Софя Леонидовна, и немската кола, и двамата немски войници, между които, привела рамене и сложила ръце зад гърба си, върви към колата Софя Леонидовна… И съседът Прилипко, книговодителят от градската управа, който ситни отзад, зад втория войник, със своето шантунгово сетре и с чанта.
Таня не само видя всичко това, но дори усети в лявата ръка тежестта на кошницата, която носеше тогава и с която се спря зад ъгъла, щом видя да излизат от къщи немските войници и Софя Леонидовна. Кошницата беше тежка, в нея под картофите имаше мина с часовников механизъм. Мината беше приготвена в бригадата и трябваше още четири дни да остане у Таня и Софя Леонидовна, защото човекът, комуто трябваше да го предаде, не можеше да се яви преди този срок. Таня стоеше, притисната до стената с кошницата в ръка, а Софя Леонидовна, оборила глава и сложила ръце зад гърба си, вървеше между двамата немски войници към колата.
А старицата все още мълчеше. Дълго, непоносимо дълго мълчеше…
— А вие, значи, сте жива…
— Да — рече Таня. — Арестуваха я, когато ме нямаше. Ако бях дошла десет минути по-рано, също щях да загина.
— Ето, значи, защо е умряла — рече старицата. — А аз мислех, просто от глад…
— Не, ние с нея не гладувахме — рече Таня. — Тоест, разбира се, не се хранехме добре, но все пак нашите, когато можеха, ни помагаха по малко.
— Помагаха — обади се старицата като ехо.
И изведнъж погледна своята пишеща машина и стърчащата от нея недопечатана страница така, сякаш нямаше повече време да говори за това, а трябваше да сяда и да завършва работата.
— Какво, значи тя при вас е била нелегална? — попита старицата, като премести отново поглед от пишещата машина върху Таня.
Думите „при вас“ бяха казани с някаква странна интонация, сякаш самата старица и Софя Леонидовна бяха едно, а Таня и всички онези, за които старицата попита „при вас“, бяха друго. Но Таня, макар и да забеляза тази интонация, не й обърна в този миг внимание и почна бързо да обяснява какъв забележителен човек била Софя Леонидовна и колко много направила, и как всички скърбели тежко, когато тя загинала.
Гласът на Таня дори трепна на няколко пъти, докато казваше всичко това. Тя жалеше не само Софя Леонидовна, но и себе си; вече не за пръв път, когато си спомняше всичко това, отново й ставаше страшно, и поради това, което беше се случило с нея там, в Смоленск, и поради онова, което не беше, но можеше да се случи.
— А вие обичахте ли я? — попита старицата, като я пресече на половин дума. Попита я така, сякаш това я учудваше.
— Да, разбира се — рече Таня. — Ние всички много я обичахме, а аз почти половин година живях у нея.
— А вие знаете ли какъв живот е преживяла тя по-рано, преди това? — попита старицата.
— Да, тя ми разправяше.
— Всичко ли?
И отново в гласа на старицата имаше учудване пред това, че Софя Леонидовна е могла да разкаже всичко за живота си не на нея, а на Таня или на някой друг.
— Да, всичко — рече Таня. — Затова немците й вярваха така, защото имала по-рано такъв живот. Затова така много можа да направи за нас, защото й вярваха. Тя ми разказа всичко, и за себе си, и за всичките си роднини, и за вас…
— Значи, просто загинала за вас — рече старицата.
— Защо зарад нас? — попита Таня, не чула добре.
— Не зарад вас, а за вас — рече старицата. — Колкото и добро да й е правила съветската власт, все пак е загинала за вас…
В тези думи и в гласа, с който бяха казани, имаше толкова горчивина, че беше невъзможно да се сбърка техният смисъл.
— А вие какво, мислите, че… — започна Таня с предизвикателство, с изведнъж избухнала непримирима обида, но старицата я прекъсна:
— Аз не мисля нищо… Тя мислеше, че големите неща не стават без малки жертви… И ето че е умряла за своята съветска власт.
— А за вас съветската власт не е ли ваша?
— Не е моя — рече старицата. — Какво ме гледате, учудвате се, че не се страхувам? А от какво да се страхувам — животът ми свърши, по-лош няма да бъде. Живея като последна тресчица от семейството си… А как живея, също виждате. — Тя обгърна с поглед мрачната си стаичка с някакви медальони и стари портрети по окъсаните тапети. — И местожителството си също не се боя да променя.
— Значи, ако вие бяхте там на мястото на Софя Леонидовна, щяхте да работите не с нас, а с немците? — рече разпалено Таня.
— Има си хас! — рече старицата. И пак изведнъж заприлича на Софя Леонидовна така, че Таня едва не трепна.
— Е, аз да си вървя — рече Таня. И вече застанала на вратата, добави: — Довиждане.
— Довиждане — глухо се обади старицата, без да се обръща от пишещата машина. — Благодаря, че дойдохте… Хайде, вървете си, какво се спряхте?!
И чак като затвори вече вратата, в последната секунда Таня видя как тази, сторила й се от камък старица, рухна с лице и ръце върху издрънчалата пишеща машина. Таня стоеше зад неплътно затворената врата, а старицата, паднала с ръце и лице върху пишещата машина, ридаеше там в стаята си. Риданията заедно с кашлицата и стоновете се изтръгваха от гърдите й: приведените й широки рамене в дебело сукнено палто ту се издигаха, ту се спущаха, разтърсвани от ридания. Тя виеше от мъка, глухо и дрезгаво, като мъж. А Таня я гледаше през пролуката и не знаеше какво да прави. Да се върне ли да й помогне? Но с какво и как да й помогне? Или да я остави сама с нейната скръб?
„Може би ще е по-добре после още веднъж да намина? — помисли тя. — И тогава какво? Какво ще й кажа тогава. И какво изобщо може да й се каже още?“
Тя се отдръпна тихо от вратата и опипом, по стената, се добра до края на коридора. Старецът, който й беше отворил вратата, стоеше насред антрето с чайник в ръка. Ако се съдеше по лицето му, на Таня се стори, че той стои и се вслушва, макар оттук, от антрето, нищо да не се чуваше.
— Заварихте ли я? — попита старецът.
— Да — рече Таня. — Тя съвсем сама ли живее?
— Съвсем самичка… — отвърна старецът. — И изведнъж с любопитство попита: — А какво, нали е луда, а?
— Не, защо…
— Луда е — повтори убедено старецът. — По-рано с нея живееше синът й, и тя го накара, него, слепия, да отиде в опълчението, а той имаше осем диоптъра… Откак получи известие за смъртта му, съвсем изкуфя. Вчера беше оставила вратата разтворена и не затваря чешмата в кухнята. Колкото и да й приказваш — не затваря чешмата. Отивате ли си?
— Да.
— Ще заключа вратата… — Старецът постави чайника на пода, сне синджира и два пъти завъртя ключа. — Вървете, ще заключа след вас.
Таня вървеше през двора, а в главата й се въртеше непрекъснато нелепото изречение „не затваря чешмата, не затваря чешмата…“


Тринайсета глава

Иван Алексеевич си удържа обещанието: преди заминаването си Артемиев имаше работа до гуша, но не можеше да роптае — напред му се мяркаше фронтът. Не му оставаше време за нищо, освен за службата. Веднъж, като си спомни очакващите очи на Надя, едва не й телефонира, но се сдържа. Нямаше време да започва тази стара песен. Не отиде и при Таня Овсяникова нито вечерта, когато бе обещал, нито на следната: не му позволи службата. Изскубна се едва последната сутрин.
— Извинете, завчера Ви излъгах, не дойдох. Страшно много работа имах, пък и днес идвам също за десет минути — утре сутринта отлитам на фронта — рече той, когато Таня му отвори вратата с възглас: „А аз вече не ви чаках!“
В кухнята имаше промени. Креватът и матракът бяха прибрани; всичко светеше от чистота.
— Донесох някои неща — рече Артемиев, като постави на кухненската маса малък куфар.
— Благодаря — рече Таня.
— Преместихте ли се оттук?
— Да. Хазаите пристигат. Преместих се при леля Поля — кимна Таня към малката вратичка за кухнята.
— Там е такъв килер, че и сам човек не може да се побере — забеляза Артемиев.
— А ние се побрахме. Пък и после… — Гласът й трепна и Артемиев с любопитство я погледна.
Тя изобщо беше днес съвсем друга, не както преди два дни: с ботуши, пола и рубашка, силно пристегната в тънката талия с широк командирски колан. На новичките й петлици имаше по една новичка черта, а на гърдите й висеше също новичък орден „Червено знаме“.
„Я гледай! Сигурно току-що го е получила…“ Но лицето й съвсем не беше празнично — подпухнало от сълзи.
— Защо сте така разплакана? — попита Артемиев.
— Дойде телеграма от мама — рече тя и като се отпусна на столчето, както тогава, първия път, скръсти по детски ръце на коленете си.
— Значи са живи и здрави?
— Живи и здрави — рече тя и изхлипа.
— Тогава защо ревете?
— От щастие.
— Я ми покажете телеграмата.
Тя му подаде послушно телеграмата.
В нея беше написано:
C
„Телеграмата получихме, ако можеш ела да се видим адресът на завода Караванная 9 целува те мама.“
C$
— Кога тръгвате?
— Не знам. Сега отивам на гарата при коменданта да искам място.
„Ето закъде си се стегнала“ — помисли Артемиев и като си направи сметка дали ще може, въпреки утрешното си заминаване, да й помогне, реши да опита.
— Дайте си всички документи. Ще се опитам да намеря място за тазнощния.
— А не е ли по-добре сама? — попита Таня, като извади вече от джоба на рубашката си документите, но ги задържа в ръката си.
— Ако не сполучи, тогава, ясно, сама — рече Артемиев. — Ще дойдете в деветнайсет часа в нашето бюро за пропуски и оттам ще ми телефонирате. Аз вече ще знам.
Той й обясни как да влезе в бюрото за пропуските, записа й своя вътрешен телефон.
— Разбрахме ли се?
Той стана.
— Освободете ми дарата, не е моя — на генерала е.
Обърната гърбом към него, тя заизважда от куфара на масата кутии с консерви.
„А фигурката й си я бива — помисли Артемиев. — Само че е много мъничка. Не жена, а врабче.“
— Дайте куфара.
И като видя, че очите й, когато тя се обърна, са все още мокри, попита:
— Кога получихте телеграмата?
— В осем сутринта.
— И оттогава все ревете?
— А вие не се смейте — рече Таня. — Как да ви обясня това чувство? Мене ми се плаче за мама от жал, загдето тя толкова дълго време е мислила, че съм умряла и чак сега е узнала, че съм жива. И защо само мама е подписала телеграмата?…
— Та нали сама ми казахте, че баща ви е навярно на фронта.
— А тогава защо е написала „телеграмата получихме“?
Той сви рамене: откъде да знае?
Те минаха по коридора покрай отворената врата на столовата; Артемиев се спря и надникна там.
— Охо — възкликна той, — виждам тук е имало генерално чистене.
— Надя дохожда, прибира вчера цял ден — рече Таня.
— И ви мобилизира?
— Да. Ние с нея се сприятелихме.
— Я гледай дори какво станало!
— Тя ми хареса — рече Таня. — А на вас съвсем ли не ви харесва вече?
„Ех, ти, наивна душа!“ — помисли Артемиев, като си представи как Надя между миенето на пода и изтриването на сервиза, пътьом, неизвестно защо, е успяла да направи тази мъничка жена своя съюзница.
— Вие не й играйте по свирката! — рече сърдито.
— Защо сте толкова груб?
— Не съм груб, аз просто малко по-добре познавам хората от вас.
— Така ли мислите?
И в гласа й имаше нещо, което накара Артемиев изведнъж да помисли: кой я знае колко добри и лоши неща е успяла да види в живота си? Ако се замисли човек — далеч не е момиченце. Само видът й е такъв.
— Добре, няма да правим сметка — рече той, като й стискаше ръката. — Всъщност, аз съвсем не ви познавам. Откровено казано, дори и не съм мислил за това. Нямах време. Значи, в деветнайсет в бюрото за пропуските.
Това добави, когато вече отваряше вратата.


Артемиев си отиде, а Таня остана сама и дълго се щура от стая в стая по чуждата, празна, затрупана с вещи квартира, по чисто измития й под.
Тя се приближи до едно голямо старо трюмо със завъртулки, със старо пожълтяло огледало, в което през време на стогодишното му съществуване сигурно никога още не беше се появявало отражение на жена-военен с рубашка, ботуши и пистолет на хълбока.
Приближи се и се завря до сами огледалото и дълго разглежда там в дълбочината му слабото си детско лице, с нападал по челото неумело подстриган бретон и големи кестеняви женски очи. Тези очи й се струваха на нея самата красиви, тя ги гледаше в огледалото и се радваше на тях и на дългите тъмни мигли, и на равничките, тъмни, по-тъмни от косите, учудено повдигнати вежди, и се огорчаваше от устните си, че нямат съвсем правилна форма, малко подпухнали са, широкички, огорчаваше се, без да съзнава, че тъкмо тези неправилни, подпухнали, широкички устни придаваха на детското й лице зряла, тревожна прелест.
„Аз просто малко по-добре познавам хората от вас!“ Представи си, познавал той хората! Да беше го завела оня ден там, в хотел „Москва“…
На главния вход се почука силно.
— Кой? — попита Таня.
Зад вратата се чуха няколко гласа едновременно.
— Отвори! Доведох родителите си — долетя иззад вратата гласът на Надя.
Тя влезе първа с два превързани с въже куфара и ги хвърли на пода.
— Ето как карат единствената си дъщеря да им слугува — смигна тя на Таня и кимна към влязлата подир нея стара жена с угрижено свити устни и червени петна от вълнение по бузите. — Запознайте се, моята мамичка.
Жената беше обута в кални плъстени ботуши, носеше проскубана стара шуба и беше превързана вместо с кърпа с избеляло мъжко шалче, изпод което отпред като петльов гребен се подаваше снопче кестеняво-червени боядисани коси, бели в корените.
Като погледна бегло Таня, тя сложи на пода два също такива като Надините куфари, спусна се към вратата на столовата, надникна и отново се спусна обратно към главния вход срещу мъжете, които влизаха с багажа.
Пръв, като провличаше по пода куция си крак, влезе един червендалест юначага с кубански калпак и навлечено върху памуклийката широко разтворено палто. Той мъкнеше три грамадни вързопа — два в ръцете, трети под мишницата.
— Запознай се, тате — рече Надя, когато юначагата пусна на пода своите вързопи и отместил на тила кубанския си калпак, избърса с кърпа разгорещеното си чело. Мъжът погледна с потни овнешки очи Таня и като й подаде грамадната си червена ръка, високо каза името си:
— Кобяков.
След него влезе благообразен старец с кожен фински калпак с копче, Надиният шофьор — Таня беше го видяла веднъж, той държеше в ръцете си сандък.
Надината майка подскочи към сандъка, като протегна към него ръце като към удавник.
Когато сандъкът беше спуснат меко на пода, а шофьорът се обърна и излезе, през вратата влезе последният, трети мъж, военен, майор, също с вързоп и куфар в ръце. Той пусна вързопа и куфара, внимателно погледна Таня и долепи ръка до козирката. И Таня също внимателно погледна червеното му лице със светли, почти бели вежди. Той приличаше много на някого, но тя не можа да си спомни на кого.
— А този вече не е роднина — рече Надя с все същата присмехулна интонация. — Просто спътник на тате и мама…
— И тъй, какво ще правим ние сега, Анна Георгиевна? — попита майорът, без да обърне внимание на тези думи.
— По-добре би било утре сутринта, Антон Семьонович — рече Надината майка.
— Ще видя — рече майорът, — но все пак може и тази вечер.
— Не ми се иска тази вечер — повтори настойчиво Надината майка.
— Ех, ще видим — рече майорът след доста дълга пауза, през време на която той, както се стори на Таня, преброяваше, нещата. — Ще вадим — повтори той. — Сега се нареждайте. Аз си тръгвам.
Долепи ръка до козирката, обърна се и излезе.
Когато вратата хлопна, Надината майка смъкна от главата си шалчето, като събори на пода няколко фуркети, и уморено седна на тоя сандък, за който викаше: „Внимателно!“ Седна и, загледана в отворената врата на столовата, няколко пъти поред се прекръсти.
— Какво така изведнъж? — рече Надя.
— А-а — махна с ръка Надината майка, — в евакуация какво ли не учи човек! Ти засега си иди, ние сами ще си разопаковаме нещата. А довечера ела да отпразнуваме завръщането ни. Донесохме брашно и близо до Чкалов купихме месо. Ще направим пелмени. А водка намери ти. Къде е Поля?
Този въпрос беше отправен към Таня.
— Тук е, спи — рече Таня, — преди малко се върна от дежурство.
— Ето ти на! — рече Надината майка. — Мислех, че я няма, а тя дори не ме посрещна. Помогни ми да си снема палтото — обърна се тя към мъжа си. — Ще ида да я разбудя.
— Има само час, откак е легнала — рече Таня.
— Нищо, ще стане — рече Надината майка, като се освободи от палтото и остана в памучен скиорски костюм, омазнените й панталони бяха втикнати в плъстените ботуши.
— Ама видът ти е спортен — забеляза Надя.
— Още от Чкалов мечтаех как ще ям в къщи Полините пелмени — рече Надината майка.
— Доколкото знам, тя ще отиде в пет часа отново на дежурство.
— Никъде няма да отиде! Глупости са всичко това — рече Надината майка и се обърна към дъщеря си. — А ти още днес иди в болницата при началника и му обясни. Ти можеш да направиш това.
— Няма да ти стане прислужничка — каза Таня. — Говорих вече с нея.
— Може да си й говорила, сега аз ще поговоря с нея — рече Надината майка и като шляпаше с ботушите си, отиде в кухнята.
— Знаеш ли какво — рече Надя, като се обръщаше към Таня. — Премести се по-добре при мене, да не си видиш белята. Че аз чувствувам: и с леля Полина ще стане скандал, и тате — тя кимна към куция великан, който угрижено преместваше нещата — не внушава доверие. Той по пътя, още в колата ми стискаше лакътя…
— Ех, защо говорите така! — обърна се той уплашен към Надя, като остави куфарите на мира.
— Защо, от мама ли се боите? — попита Надя. — А защо ми стискахте лакътя?
И така, сякаш го нямаше в стаята, без да сниши глас, рече на Таня:
— Боя се, ще те задиря. По мутрата му виждам.
— Но аз, вероятно, ще замина тази нощ — рече Таня. — Обещаха да ми намерят място.
— Както знаеш — отвърна Надя. — Хубаво, тръгвам си. Ще донеса водка за пелмените, ако те изобщо станат.
— А в болницата няма ли все пак да отидете, както ви молеше майка ви? — попита „таткото“.
— И не мисля! Изобщо не разчитайте на моите грижи. Не съм зла жена, но с характер.
Тя помаха с ръка на Таня и излезе, а Таня с тревога зачака да види какво ще стане сега между Надината майка и леля Поля. Тази сутрин, още преди да си легне, леля Поля отново се кълнеше, че няма да си мръдне пръста за предишната си господарка.
За нейно учудване, въпреки сутрешните си клетви, леля Поля и Надината майка излязоха в антрето прегърнати. И двете старици — защото Надината майка в представите на Таня беше, макар и начервисана, също старица — бяха с разплакани лица.
— А това е моят Валерий — рече Надината майка, като хлипаше и водеше леля Поля към мъжа си. — Моля да бъдеш благосклонна към него. Знам как обичаше ти Алексей Викторович… Ех, ама нали животът…
Надината майка разпери ръце, отново изхлипа и не довърши.
Довърши вместо нея леля Поля:
— Царство му небесно! — и също изхлипа, и подаде сериозно като дъсчица ръка на новия мъж на Надината майка.
— Анна Георгиевна ми говори толкова много за вас, толкова много ми говори! — рече той, като държеше ръката на старицата.
— Та ние на тебе там като на бога се надявахме — подзе Надината майка. — Сполай ти, че запази квартирата, покланяме ти се доземи за това. А колко труд ти е струвало, мигар не разбирам!
Тя отново изхлипа и леля Поля също още веднъж изхлипа и рече:
— Запазих всичко както си е. Извинявайте само, че пуснах квартирантка при себе си, временно, поканих я да ми погостува, без да ви обадя.
— Ех, какво приказваш, Поля — рече Надината майка, — как не те е срам да казваш това. — И се обърна към Таня. — А ние с вас още не сме се запознали както трябва. Приятно е да ви гледа човек: толкова млада — и с орден! Мене още из пътя моята дъщеря ми разказа за вас. Жалко, че заминавате скоро.
— Може би още днес — рече Таня.
— Но все пак ще хапнете на сбогуване от нашите пелмени. Леля Поля ще ни направи.
Леля Поля, която през това време вече изтриваше грижливо с парцал куфарите, се обърна, без да прекъсва започнатата работа.
— Ще ида на дежурство… може утре, щом се върна от дежурство…
— А ти не ходи на дежурство — рече гальовно Надината майка.
— Че как тъй няма да ходя?
— Ами разболей се.
— Че как тъй ще се разболея? Аз не съм боледувала, откак се помня.
— А това е вече моя грижа — рече Надината майка. — За първите дни ще ти поставя диагноза, че имаш възпаление на надкостницата, и ще ти напишем болничен лист. А после Надежда ще уреди във вашата болница да те пуснат по здравословни причини.
Леля Поля мълча няколко секунди, после се изправи, хвърли парцала върху куфарите и рече с глас, който с нищо не напомняше доскорошните сълзи и хлипания.
— Безсъвестна си ти, Анна Георгиевна! Каквато си беше безсъвестна, такава безсъвестна си и сега! Нито войната, нито големите мъки са ти върнали съвестта!
Лицето и шията на Надината майка се покриха с едри червени петна и в къщата избухна скандал, който затихна едва когато леля Поля отиде на дежурство.
Таня излезе от къщи заедно с леля Поля два часа по-рано, отколкото трябваше да отиде при Артемиев. Тръгна да изпрати старата, защото не й се искаше да остава сама там, с тези хора. Леля Поля, която през целия път не можеше да се успокои, се връщаше отново и отново към спора с някогашната си господарка.
— Не ще ли да й шетам на нея, с нейния куц бик! Тя си го е взела да си прави удоволствия, а аз да им шетам! Той на мене не ми трябва, на нея й трябва.
И леля Поля, без да се стеснява, като наричаше с радостно ожесточение всички неща с имената им, почна да разяснява подробно на Таня защо нейната някогашна господарка се е събрала с този „куц бик“.
Всичко това би било смешно, ако Таня не чувствуваше, че зад отмъстителните излияния на старицата стои нейното възмущение от хора, които не ги е еня нито за войната, нито за леля Поля, нито за болницата, дето тя работи, нито за хората, които лежат сега там и знаят, че тази нощ ще дежури старата болногледачка Поля, която и ще ги наобиколи, и ще ги обърне, и ще им подаде подлогата, и на време ще им донесе водица, а няма да спи в дежурната стая или да дрънка врели-некипели, както някои други — по-млади.
Леля Поля се успокои малко и взе да говори не за Надината майка, а за предстоящото Танино заминаване чак в болницата, в дежурната стая, когато си туряше престилката.
— Ако заминеш днес, вземи за из път всички консерви, на мене не оставяй. А ако не заминеш, не си излизай от квартирата — рече леля Поля, — и не се пренасяй при Надка, нищо, че те е канила. Колкото дни трябва, толкова ще останеш при мене: щом съм зарегистрирана, колкото и да лаят, нищо няма да ми направят.
Когато Таня вече тръгна през болничния двор към портата, леля Поля изтича подир нея, настигна я и й пъхна ключа.
— На, ето ти ключа, че току-виж не те пуснат.
— Как така няма да ме пуснат! — рече Таня.
— Ето така, няма да те пуснат.
— Ами ако замина, какво ще правя с ключа?
— Сложи го зад радиатора в антрето, където го слагаше по-рано. Когато се върна от дежурство, ще си го взема.
— Полина Герасимовна — извика сестрата, като се подаде от вратата.
— Тичам, тичам! — викна леля Поля, и без да се сбогува, изтича назад към сградата.
Таня излезе от болницата, без да знае още какво да прави; до деветнайсет оставаше повече от час. И изведнъж с уплаха си спомни, че е оставила там, на „Сретенка“, листчето с телефона на Артемиев. Беше го сложила на кухненската маса, под будилника, за да не го забрави, а после, поради цялата тази бъркотия, го бе забравила.
Тя бързо притича през „Садовая“ и тръгна по „Сретенка“, като през цялото време мислеше за това, че Надината майка, когато е подреждала в кухнята, е могла да извади това листче под будилника, да го скъса и хвърли…
Когато отвори вратата и пристъпи в антрето, отначало не можа да разбере нищо. Почти цялото антре беше засипано с нещо бяло, а Надината майка, „таткото“ и майорът, техният спътник, — и тримата стояха в различните ъгли на антрето на двете си ръце и двете си колена и правеха нещо.
Бялото беше захар на пясък. Тя лежеше на купчина пред вратата на кухнята и изпод тази купчина стърчаха ъглите на един калъф от възглавница. Навярно я бяха носили през антрето в този калъф, а той се беше скъсал и захарта се беше разсипала по целия под. И сега я събираха, а за да я съберат, притискаха с пръсти силно до пода листове хартия, гребяха и я сипваха по малко в поставените на пода два легена и един супник.
Когато Таня влезе, и тримата, без да се изправят, вдигнаха глави и я изгледаха, и на нея за миг й стана смешно и, кой знае защо, страшно — също за миг, а после Надината майка, все тъй без да става, й викна:
— Какво стоите? Помагайте!
Тя викна с такъв глас, че Таня се почувствува като при пожар, свали шинела си, окачи го на дръжката на вратата и също като тях се отпусна на двете си ръце и двете колене. А Надината майка откъсна шумно няколко листа от търкалящата се на пода дебела книга, пресегна се към нея и й ги даде. И Таня взе един лист и като го притискаше към пода, почна да загребва захарта и да я изсипва в супника, сложен между нея и майора. Отначало мислеше само, че тава е захар, че тя лежи на пода и трябва по-скоро да помогне да я съберат, като я загребва от пода с гланцовия, откъснат от книгата лист, на който бяха нарисувани антилопи с малките им. Усети как й пречи, опирайки се на бедрото й, подареният й от Каширин малък трофеен валтер и го премести на кръста по-нататък към гърба.
Всички работеха мълчешком. „Както на акция“ — помисли Таня, но „таткото“ изведнъж наруши мълчанието.
— Ето, виждаш, малко по малко напредваме — с угоднически тон рече той.
— А аз изобщо не желая да разговарям с тебе — отговори Надината майка, дишайки тежко. — Само един идиот можеше ей така да вземе и да помъкне калъфа за ъглите през цялата къща. Ама и вас ви бива — рече тя на майора, задъхвайки се вече съвсем („Сигурно има астма“ — помисли Таня), — непременно днес, не можахте да отложите до утре!
— Не можах, защото утре няма да имам кола — сърдито рече майорът и без да става, потърка с ръка кръста си.
— Да бяхте дали на шофьора половин кило, утре щяхте да имате колата — обади се Надината майка. — Ама не, непременно днес! Сигурно си мислите, че ние нощес без вас ще си отсипем! Нещастнико дребнав!
— Бих ви помолил… — с достойнство рече майорът, като продължаваше да стои на четири.
И Таня, като се обърна и погледна червеното му беловеждо лице, си спомни как той още през деня броеше с очи нещата и как Надината майка му каза: „Не ми се иска тази вечер“ — а той рече: „Е, ще видим“ — спомни си и разбра отведнъж всичко. Те бяха докарали заедно тази захар, а сега я деляха може би заедно с нещо друго, което са домъкнали тук днес в своите вързопи и превързани с въжета тежки големи куфари. И този майор беше им помагал да докарат всичко това отнейде, защото е в униформа и на него по-лесно са му вярвали и разрешавали, а сега получава от тях своя пай за това. А тя като глупачка лази на четири и помага на тези спекуланти да събират от пода своята захар, колкото сигурно не дават за цяла неделя на цялата лелина Полина болница…
Стана и оправи рубашката си.
— Уморихте ли се вече? — попита Надината майка.
— Не. Но трябва да вляза във вашата кухня.
— Ще почакате — рече Надината майка, — на, ще съберем всичко и ще влезете. Ако помогнете, ще стане по-бързо…
— А аз бързам… — рече Таня.
— Който иска, ще търпи! — рече Надината майка. Тя беше ядосана, но все още не искаше да се кара.
Таня не отговори нищо. Като се огледа как по-добре и по-точно да мине, тя забеляза онова, на което по-рано не беше обърнала внимание: в ъгъла до закачалката стояха кесии с вече поделената сигурно захар.
— Вие извинете, но аз все пак ще мина — рече тя.
— Ама вие какво, разбирате ли от човешки език или не? — повиши глас Надината майка. — Да не искате да минете по нашата захар!
„Да, тъкмо така, по захарта, по тяхната захар!“ — с ожесточение помисли Таня, макар съвсем доскоро още да гледаше тази купчина прекрасна, бяла красива захар, без да й минава през ум как може да се стъпи с крак върху такава скъпоценност.
Тя пристъпи и тръгна, като скърцаше с ботушите, направо през цялото антре към вратата на кухнята. А Надината майка скочи и закрещя: „Луда, глупачка! Кучка!“ — и се спусна към нея, но изведнъж цялата се покри с червени петна и като се закашля, се отпусна и седна право на пода върху своята захар. Куцият се спусна да й помогне. А майорът, който чак сега за пръв път скочи, извика страшно строго, сякаш Таня стоеше пред него в строя: „Другарю военен лекар!“ И това така я озлоби, че тя, застанала в захарта, вече до самата врата на кухнята, заскърцала с ботуши, се обърна към него и като откопча на гърба си кобура на валтера, бавно, с омраза рече:
— А аз ей сега ще ви разстрелям всички, мръсни спекуланти!
Въпреки измамно спокойния си глас, тя беше извън себе си и ако майорът или куцият се хвърлеха сега върху нея, би почнала да стреля. Но, за нейно щастие, те се хвърлиха не към нея, а побягнаха от нея. Майорът побледня и като отвори с гръб вратата на столовата, отстъпи там, хванал с ръце двете крила, готов всеки миг да ги затръшне след себе си. А куцият необикновено бързо, като паяк, странишком, без да става от пода, избиколи жена си и се сири зад гърба й.
Само Надината майка не се уплаши, а през душещата я кашлица изхриптя нещо на мъжа си и като се извърна, с цялата си длан му залепи една плесница — за страхливостта!
— Вие сте по-лоши от фашисти — рече Таня, като изваждаше иззад гърба си празната си ръка без пистолет. — Само че не ми се ще да си цапам ръцете с вас!
Обърна се и вече без да се оглежда и без да се страхува, че могат да й направят нещо, като изскърца за последен път с ботушите си по тяхната захар, прекрачи в кухнята и затвори след себе си вратата.


Четиринайсета глава

Артемиев, въпреки пресмятанията си, се освободи не в деветнайсет, а в двайсет часа, и когато излезе от Иван Алексеевич в адютантската стая, Косих му каза, че от бюрото за пропуски вече трети път телефонирала военната лекарка трети ранг Овсяникова.
Артемиев облече шинела и взе от дъската на прозореца пакета с храна, който му бяха приготвили в бюфета за из път.
— Ако телефонира пак, кажи й, че съм тръгнал.
Седналата на пейката в бюрото за пропуски Таня скочи разтревожена, щом го видя да влиза.
— Е какво?
— Вземете си документите за пътуване — рече той и й подаде военна карта за безплатно пътуване и билет за запазено място.
— За кога?
— За днес, двайсет и три и трийсет.
— Много ви благодаря. И прощавайте! — рече Таня. — Вие сигурно нямате време.
— Наопаки, във връзка с излитането ми за фронта получих шест часа за уреждане на личните си работи. А вие сега в Москва сте единствената неуредена. — Той се усмихна. — Затова ще ви придружа и ще ви изпратя. Сега ще наминем при вас на „Сретенка“ да вземем нещата ви, ще хапнем, каквото дал бог — и на гарата.
— Много добре — рече Таня. — Но там не може да се отиде. Те пристигнаха днес…
— А че какво ти интересува тава?
— Аз ги нагрубих — рече Таня с виновна усмивка. — Едва не употребих оръжие.
— Виж това е чудесно!… Тогава работата е сериозна — разсмя се той и едва сега по лицето й разбра, че работата действително е била сериозна. — А къде са вашите неща?
— Аз вече си взех раницата — рече Таня и показа оставената под пейката вещева торба.
Артемиев мълчаливо гледаше тази малка женица и мислеше какво да прави сега с нея, къде да я дене до влака? После измъкна изпод пейката вещевата торба, метна я на гръб и когато излизаше вече заедно с нея на улицата, каза като за нещо решено:
— Значи, така: сега отиваме в метрото, ще минем четири спирки, ще слезем и ще тръгнем към къщи — петнайсет минути ход. Ще се постоплим — в нашата къща палят — и ще пием чай… Ако после дадат дежурната кола, както обещаха, имаме два часа; ако ни излъжат — час и половина. Така или иначе, докато дойде време за качване, ще бъдем на Казанската гара. Казах ви, че не ходя в квартирата си, но вие не се страхувайте, че там е някаква дупка. На мене, живея или не живея, там все пак ми почистват. Аз изобщо обичам чистотата. Дръжте пакета, тук е нашата обща храна.
Тя пое пакета и до самото метро вървя мълчаливо до него. Макар и да понакуцваше, той вървеше с такива широки крачки, че тя едва го настигаше.
— А кой ви почиства? — изведнъж попита тя, когато те вече се мушнаха в натъпкания вагон.
— Не е това, което помислихте — рече той и се усмихна. — А сега разкажете какво ви сполетя на „Сретенка“?
Попита с усмивка и тя също почна да разказва като за нещо смешно, а не страшно. И той се разсмя, когато тя му каза за откъснатите от книгата листове с антилопите.
— Та тя за тази работа не е пожалила Брем. „Животът на животните“. Действително, животът на животните!
Разкиска се тъй заразително, че Таня също се разсмя заедно с него и рече:
— Те може би и сега още лазят там…
— Е, а после, после какво? — попита той.
Тогава тя, като престана да се смее, разказа всичко докрай.
— А когато вече излизах с нещата, изведнъж се уплаших, помислих си: ще изляза, а те ще се нахвърлят върху мене и ще ме задушат! Дори срамно е да си призная, запънах спусъка на валтера.
— А те? — попита Артемиев.
— А тях ги нямаше в антрето. Аз излязох, а оня куцият, подаде глава от столовата, видя ме — и обратно назад. Едва не си прищипа носа! Напразни били всичките ми страхове!
Тя се усмихна, но той беше сериозен.
— Значи, Надя не беше там с тях? — попита той.
— Какво приказвате — рече Таня. — Тя сигурно и не подозира това. Когато те пристигнаха през деня, тя с оня, с мъжа на майка си, знаете ли как разговаряше — просто с презрение! Не, тя е съвсем друга, не е като тях. Според мен… — добави тя предпазливо, като си спомни сутрешното сблъскване с него.
Те излязоха от метрото и тръгнаха по уличките към „Усачовка“. На ъгъла, пред една затворена хлебарница, стоеше жена и блъскаше с юмрук по заключената врата. Удари за последен път, махна безнадеждно с ръка и тръгна по уличката, като странно се превиваше при всяка стъпка.
— Купоните си за хляб е изгубила сигурно — рече Артемиев. — През ноември бабичката, която ми чисти, също беше изгубила купоните си за хляб. Цяла седмица преди първо число, аз й донесох от дажбата си, но все пак колко сълзи имаше! На нас, военните, ни е добре, нас са длъжни да ни хранят при всички случаи, а за гражданите е страшно тежко. Какви мръсници са все пак! — без пауза, със злоба рече той.
И Таня разбра, че си е спомнил за тези там на „Сретенка“.
— Разбира се, ако ги привлекат под отговорност, ще усукват: „На пазара я купихме със свои пари!“ Дори да е така, все пак са мръсници… Ако захарта не е крадена, значи парите са крадени. А ако не са крадени, значи са одрани с кожата заедно от някого. Другояче няма откъде да ги вземат.
— А хората се мъчат — изведнъж рече Таня, като се спря дори от вълнението, предизвикано от собствените й мисли. — Мъчат се, воюват за Родината… И какво, нима ние и тях защищаваме, ей тези?
— Ами че как, разбира се! — рече сърдито Артемиев. — Всичко, което е останало зад гърба ни, всичко защищаваме. Също и тях.
— А знаете ли какво бих направила — рече Таня, — бих изловила такива спекуланти — и право на фронта!
— А каква полза от тях на фронта? — рече Артемиев.
— Не, почакайте — рече Таня. Тя беше увлечена от идеята си. — Бих строила полка и бих ги поставила пред строя… И да прочетат за тях гласно как са спекулирали. А фронтоваците после да правят с тях каквото поискат…
— Да, чувствува се във вас партизанската закваска — рече Артемиев.
— Но вие не се смейте — тръсна упорито глава Таня, — според мене тъкмо така трябва, както ви казах. А този майор — с омраза си спомни тя — ми викна на това отгоре „другарю военен лекар“, искаше да ме тури „мирно“! А мутрата му беше като на онзи милионер от „Златният телец“, червена, а веждите бели. Право в мутрата му щях да гръмна, ако беше направил една крачка към мене. А и военен на това отгоре, в униформа!
— Че какъв военен е той, дявол да го вземе! Вие какво мислите, като е надянал униформата, станал е светец пред родината? — усмихна се Артемиев. — Замаскирал се е, мръсникът, от войната във военната си униформа! Това не е чак толкова рядък случай. Ще заминете — ще видите още.
— Не искам да виждам! — възкликна Таня. — По-добре направо да ида във военния комисариат тук и да замина на фронта.
— Хайде, не вършете глупости… Да вървим, защо се спряхте? — рече Артемиев, като я побутна. — Да вървим, да вървим… Майка ви, а може би и баща ви ви чакат там в Ташкент… Имате ли съвест, или не? Та вие бихте телеграма. Да бяха живи моите старци, аз бих отишъл в отпуск след раняването ми по траверсите при тях, камо ли…
— Но майка ви може да е жива, защо говорите така за нея като за умряла? — рече почти суеверно Таня.
— Всичко е възможно… — рече мрачно Артемиев.
След като научи за смъртта на Маша, той вече не вярваше, че майка му е жива.
— Ето че стигнахме…
Тук, до тази порта, някога, след техния последен разговор с Надя, го докара с колата си пияният Козирьов. През май тридесет и девета, сякаш преди хиляди години!
— Виждате ли, не съм идвал почти месец, а е в пълен ред — рече Артемиев, когато влязоха в квартирата. — Светлина има, покъщнината стои, подът е чист… И в примуса е налята газ, и кибритът е до него. Маря Герасимовна, която поддържа всичко това в ред, ме познава от трийсет години и три месеца, от толкова време, колкото живея на света. А майка ми познаваше от четиридесет години. А синовете на Маря Герасимовна, единият е по-стар от мене, а другият — по-млад, и двамата са убити. А аз съм жив… Неотдавна попълвах анкета, писах: майка ми е изчезнала безследно. Ето такива ми ти работи, скъпа другарко докторке! На началника си няма да кажа, а на тебе ще кажа: няма да си простя как започна тази война.
— Защо на себе си?
— А кому? Майка ми изчезна безследно, сестра ми са екзекутирали… Кого да проклинам, от кого да започна? От себе си сигурно, няма от кого другиго! Разбра ли? Нищо не си разбрала ти.
Но Таня разбра най-главното: че трябва да помогне на този човек да се справи с връхлетялата го самота.
— Зарежете тази ваша квартира!… — рече тя. — Вие сами ми казахте, че не обичате да идвате тук и днес също не трябваше… заради мене… Да идем право на гарата, там ще седнем нейде и ще хапнем. И вряла вода ще намерим. Да тръгваме! — Тя го задърпа за ръкава.
— Не, няма да отидем, другарко докторке — усмихна се той, като я изгледа — с вас и тук не ми е страшно. Случайно изпаднах така в настроение, а изобщо аз не съм чак толкова чувствителен, по-скоро обратното. Войната ме направи на сухар…
Той свали от рамото си торбата и без да чака какво ще му отговори Таня, заразкопчава шинела.
— Идете в кухнята да подомакинствувате. Тепърва ще се наскитате по гарите, имате време. Целия този пакет употребете. Е какво, още дълго ли ще се колебаем? Решението е взето! — рече той, като видя, че Таня, след като сложи пакета на столчето, все още стоеше и не разкопчаваше шинела си.
— Да, разбира се, взето е — рече замислено Таня и разкопча горното телено копче на шинела. — А оня, когото войната е направила на сухар, той не забелязва това. Вие не казвате истината за себе си. А трябва истината. Нека се бои от нея който иска!
Като взе от столчето пакета, тя тръгна по коридора към кухнята.
— Къде ви е електрическият ключ?
— Вляво от вратата.
— А има ли с какво да затъмните? — попита тя вече от вратата на кухнята.
— Има.
Той погледна подире й и когато тя завъртя ключа, видя в познатия тесен отвор на кухненската врата полица с тенджери. Покойният му баща беше направил тази полица с ръцете си скоро, след като се бяха настанили в квартирата, и той помнеше добре как и кога бе станало това. Баща му заковаваше полицата, застанал на колене върху кухненската маса, а той стоеше до него изпънат, поддържаше с една ръка полицата, а с другата му подаваше гвоздеи. Това беше в двайсет и седма година, по време на стачката на английските миньори. Той беше на четиринайсет години и тогава нямаше още нищо: нито конфликта по Китайско-източната железопътна линия, нито Хасан, нито Халхин-Гол, нито финландската война, нито тази… А какво ги чака всички занапред, никому в тази квартира не идваше наум…
— Предлагате да си казваме всичко един другиму, каквото ни дойде наум, цялата истина. И ето на мен ми дойде наум, че не вие, а майка ми там в кухнята дрънчи със съдините. Това също ли трябва да ви кажа?
— Не знам — отговори тя от кухнята. — Ако ви е по-леко да мълчите — мълчете.
— Не, по-леко ми е да говоря — рече той. И като мина по коридора, застана на вратата на кухнята. — Завчера срещнах един училищен другар, някога бяхме хлапета, а сега е генерал, и цялото му семейство е загинало; няма кому да изпрати атестата си. И аз също няма кому. Докато не ми казахте за сестра ми, все още не ми идваше наум, че няма кому да изпращам атестата, а сега мисля за това!
— А аз трябваше да ви кажа това, щом ви намерих. Нима може да се скриват такива неща!
— Това е вярно.
— Ще сваря само половината кренвирши, а останалите ще ви оставя.
— Сварете ги всички — рече той. — Аз имам добър апетит при всякакво настроение.
— Защо не сте се оженили за Надя? — попита тя, без да се обръща към него, като продължаваше да се занимава с работата си.
— А нима тя, докато сте разтребвали с нея квартирата, не ви доложи всички подробности?
— Никакви подробности не ми е докладвала тя за вас. Само каза, че е виновна пред вас.
— Лъже. За нищо не е виновна. Просто не ме обичаше. Дори по-добре, че нищо не излезе от това.
— А защо вие и после не сте се оженили за някоя?
Той замълча, после се разсмя.
— Защо се смеете? — попита тя, като се обърна.
— Защото когато човек иска да отговори съвсем честно на такъв въпрос, това звучи някак смешно в устата на мъжа. Но все пак ще кажа: не исках да се женя без любов. Обикновено несретните девойки говорят така за себе си: исках да се омъжа само по любов! Не трябва да караме човека да казва всичко, което мисли, излиза смешно.
— Нищо смешно няма — рече Таня и като повдигна капака на чайника със запарения чай, го помириса. — Вече се запари. Силен като преди войната. Казахте ми нищо да не жаля, ето на, аз не пожалих…
— Почакайте — рече той. — Само да телефонирам дали ще имаме кола, за да знаем в какъв темп да вечеряме.
— Вие имате дори телефон — като за някакво чудо рече Таня, когато той след като телефонира и разбра, че колата ще дойде, се върна в кухнята. За тези два месеца, откак беше на Голямата земя, тя все още не можеше да свикне, че в квартирите има телефони, че на вратите висят пощенски кутии, че хората си изпращат писма и телеграми.
— Нямаше телефон, бяха го изключили — рече Артемиев. — Но аз имам в телеграфо-пощенското управление един приятел още от Халхин-Гол и когато мислех, че ще нощувам тук понякога, помолих го да го скачи. Хайде да вечеряме! Водка има наистина само четвърт литър!
— Аз ще ви дам и „тархун“, леля Поля ми отстъпи своя — рече бързо Таня.
— Не, „тархуна“ ще сменявате из пътя срещу храна.
Той отвори четвъртинката и чак тогава забеляза, че тя не е сложила чашка за себе си.
— Ако пестите заради мене, тогава аз се пошегувах, че четвърт литър е малко.
— Не за това — рече тя. — Завчера пих твърде много портвайн и досега не ми се иска нищо.
— Тогава на дъното, за да се чукнем.
Тя подложи мълчаливо чашката си и се зарадва, че той наистина й наля съвсем малко.
— За вашата среща с баща ви и майка ви! — рече Артемиев, чукна се и пи.
— Боя се, че баща ми е умрял — рече тя. — Откак получих телеграмата само с маминия подпис, през цялото време мисля за това…
— Почакайте, стойте… — спря я той. Той беше пълен с добри чувства към нея и му се дощя да направи за нея чудо. — Искате ли да опитаме сега да телефонираме на вашите родители?
— Но това е невъзможно — рече Таня смаяна.
— А ние ще вземем да опитаме… — Той стана от масата. — Във вашата телеграма имаше адрес.
Тя все тъй смаяна измъкна от джоба си телеграмата и му я подаде.
— „Караванная, девет“ — прочете гласно той. — Може би те живеят там, в общежитието при завода? Кого познават повече в завода: баща ви, или майка ви?
— Баща ми — рече Таня. — Майка ми не работеше преди войната.
— Вие седете сега, защо станахте? — рече той. — Това е дълга работа.
Тя се отпусна пак на столчето, но когато той беше вече на вратата, го повика:
— Почакайте…
— Няма кога да се чака — рече той. — Или ще телефонирам, или няма.
— Не, не телефонирайте, аз просто така… все не мога да си представя…
Той излезе и тя чу през вратата как той, след като извика някой си полковник Харитонов, го увещава да му даде Ташкент, парткома на завода, който се помещава на „Караванная“ девет.
— Нищо! На мене няма да ми намерят, ако ти кажеш — ще ти намерят… Затова те моля, защото е невъзможно… Е, какво да ти обяснявам — щом ми трябва, значи ми трябва… Не… Викам парткома, какви жени може да има тук?… Много ти благодаря, Николай! Утре сутринта отлитам на Донския. Ще ти пратя първия трофеен валтер…
Таня седеше и слушаше; отначало едва не скочи и не го спря, да не го увещава: защо е нужно?… А после, когато той каза: „Благодаря, Николай!“ — помисли за мъжа си, който също беше Николай, и дори не за него, а за това, че почти никога не мислеше за него. Дори странно, до каква степен не мисли за него!
Артемиев се върна със светнало лице. Беше доволен, че ще успее, изглежда, да извърши чудо за тази жена.
— Дали не е добре да му подарите моя валтер! — попита Таня, когато Артемиев отново седна на масата срещу нея. — Той ми е трофеен, не ми е записан…
Щеше да й бъде жал, ако той се съгласеше, но все пак предложи.
— И таз добра! — рече той. — Там на Донския, когато немците се предадат, такива пущини ще има колкото щеш…
— Мислите ли, че ще се предадат? — попита Таня.
— А какво ще правят?
— А ние там в тила нито веднъж не сме взимали в плен — рече Таня и се замисли, защото си спомни как Каширин един-единствен път през цялото време я бе наругал, когато тя съжали двама заловени в боя немлади немци от наказателния батальон; съжали ги и предложи нещо безмислено.
„Значи, жал ти е за тях? — рече тогава Каширин. — А на мен не ми е жал?… Ти мен молиш за тях! А аз кого да моля? Царя небесен ли? Който е добър за чужда сметка — той е негодник. Махай се… Че иначе на теб ще заповядам да ги…“
Разстреляха немците от наказателния батальон, а Каширин след това седмица не приказва с нея. Обиди се, че му е напомнила за неговата жестокост, по принуда, но вече привична. Значи и неговата душа го беше човъркала за това, инак не би се обидил, просто би я наругал и толкоз…
А сега, ако обкръжените в Сталинград немци се предадат, те ще бъдат много, твърде много, толкова много, че е мъчно да си представиш…
Макар последните месеци във вестниците да пишеха през цялото време за хиляди и хиляди пленници, Таня трудно можеше да си представи цели хиляди заловени в плен немци… Хиляди заловени в плен наши войници тя беше виждала — бяха ги заловили през октомври при Вязма, тя беше ги видяла отдалеч на шосето. А после, когато беше вече нелегална и живееше у Софя Леонидовна, пролетта, през март, караха голяма колона наши пленници през Смоленск по тяхната улица… И това беше най-страшното и жално нещо, което беше видяла в живота си — тези разсъблечени, измръзнали пленници, карани по улицата, а тя стоеше наблизо на тротоара и нищо, съвсем нищо не можеше да направи за тях: нито да им даде къшей хляб, нито да помаха с ръка, нито да се усмихне, нито да заплаче — нищо. А сега ние сами вземаме в плен немци, много немци… Като се радваше на тази мисъл, тя все пак не можеше още да свикне с нея.
— Какво се замислихте? — попита Артемиев. — Аз ще изям всички кренвирши, няма да ви оставя.
— Кажете — попита тя, като помисли за Серпилин, но не го назова по име, — аз имам военната поща на един генерал. Ако му пиша да ми изпрати повиквателно право там, в Ташкент, в санитарното управление на окръга, за да попадна тъкмо при него, в санитарен батальон или в санитарна част на полк… Може ли да стане това?
— Зависи от длъжността и природата на генерала — рече Артемиев. — Вие първо се доберете до Ташкент. — Стори му се, че телефонът звънна, той рече да стане и отново седна. — Причу ми се… За какво да приказваме, докато дадат Ташкент?
— А вие вярвате ли, че ще дадат?
— Ще дадат.
— За каквото искате.
— Вие наистина ли сте омъжена? — попита Артемиев. — Или леля Поля каза пред мен така, за всеки случай?
— Наистина съм омъжена. А защо ме попитахте?
— Че нали вие сама ме агитирахте: да говоря, каквото ми дойде наум. Дойде ми наум: защо вие нито веднъж не споменахте мъжа си, поне от приличие?
— Не си спомних, защото не ми се ще да си спомням… Ето сега, когато говорехте за немците, спомних си как караха нашите пленници през Смоленск и за брат си си спомних, че той е на война, а за мъжа си не си спомних, макар че с него също е могло да се случи всичко… И той като мен е лекар, сигурно от първите дни е на фронта.
— Не непременно — рече Артемиев.
Тя сви рамене. Стори й се, че е непременно.
— Ние почти се бяхме разделили с него преди войната — рече тя, след като помълча. — Може дори да се смята, че сме се разделили.
Тя нямаше настроение да говори за мъжа си и се сърдеше, че Артемиев, кой знае защо, я пита за него. И макар онова, което беше казала в отговор, да беше пълна истина, изглеждаше, като че тя бърза да обясни, че е свободна. А не можеше да не каже това. Щом я попита за мъжа й, тя искаше той да знае истината. А още по-добре щеше да е, ако изобщо не беше питал…
Той почувствува това и като я погледна внимателно, заприказва за себе си.
— Както виждате, аз нямам никого на света — рече той с глас, от който тя трепна. — Ето, ние седим тук с вас в кухнята, аз си спомням как в навечерието на заминаването ми за Халхин-Гол, след като получих назначение, но още не знаех, че след седмица ще бъда вече ранен, дойдох тук, а майка ми стоеше ей тук, където вие сега седите, и переше. Настроението ми беше лошо и хубаво, лошо, защото известната ви Надя се омъжваше не за мене, а за друг, хубаво, защото заминавах за там, където исках. А майка ми переше и мълчеше. И аз я попитах: „Защо мълчиш, нищо не ми казваш, нали заминавам!“ А тя отговори: „Какво има да говоря, трябва да те приготвя за път!“ И ме приготви за път, за последен път, повече не ме е приготвяла и не ме е виждала, защото от Далечния изток не ни даваха отпуски.
— Вие на Донския фронт ли ще отидете? — попита Таня.
— Да.
— На каква длъжност?
— Ако не ме излъжат — началник-щаб на дивизия, иначе — ще ида в полк, какъвто бях по-рано…
Той не довърши: Таня скочи — тя първа, защото повече от него очакваше това, чу далечно иззвъняване в стаята.
Той се приближи заедно с нея до телефона и като вдигна слушалката, направи й знак с ръка да почака. Чуваше се лошо, той през цялото време викаше. Свързаха го с парткома на завода и той взе да крещи да му повикат на телефона Овсяников, бивш парторг на монтажния цех.
— А вие по-добре знаете къде сега работи при вас… Но проверете! — викаше той по телефона. — Как така да не знаете, че какъв дежурен сте вие по партком, ако не познавате парторга на цеха? Тогава дайте ми Овсяникова… — Той направи движение с пръсти и Таня разбра и му подсказа: „Олга Ивановна!“ — Олга Ивановна. Работи ли във вашия завод Олга Ивановна Овсяникова? Така… — и без да махва слушалката, закима на Таня, че работи. — Ето на, повикайте я, щом е наблизо!… Аз ще чакам, само нека някой държи слушалката, че инак ще ни прекъснат… — И като затули с ръка слушалката, рече на Таня: — Отидоха да търсят майка ти, казаха: работи в леярната, недалеч от парткома.
— А какво казаха за баща ми?
— Казва, не познавам такъв парторг, нов човек съм.
Той чу нещо в слушалката и сърдито викна:
— Не ни прекъсвайте! Говори Москва…
Таня отново искаше да го попита за баща си, но като се въздържа от тази безмислица, прехапа устни, облегна се на стената и зачака. Тя стоеше зажумяла и още два или три пъти чу как Артемиев повтаряше с висок, зъл глас: „Не ни прекъсвайте, говори Москва…“
И изведнъж, все още със зажумели очи, почувствува докосването на ръката му:
— По-скоро!
И като хвана слушалката, извика:
— Мамо, мамо!…
Отначало не чу нищо, само шумолене в слушалката, а после далечен, слаб глас: „Аз съм, Овсяникова, какво има?“
— Аз съм, мамо, аз, Таня… мамо! — А в слушалката пак нищо не се чуваше. — Мамо… мамо!…
Артемиев отначало стоеше до нея, готов да се намеси и да й помогне, ако нещо не е в ред, а после, разбрал, че не е нужна вече помощ, отиде в кухнята.
— Да, мамо… да, да! — викаше Таня. — Всичко е добре, всичко е добре… Как е тате? Кога? Ох… боже мой! Къде? Как е Витя? Кога?
Въпреки затворената врата всичко това се чуваше, и Артемиев седеше в кухнята и съжаляваше, че е уредил този пълен с непоправими неща разговор по телефона. А Таня там в стаята все още викаше:
— А получихте ли известие?… А? — После очевидно отговаряше на въпроси: — Не знаем точно, сигурно след седем дни… Не ме посрещай… Аз знам, ще намеря… Не, не ме посрещай, сама ще намеря… Какво, какво?… Върна ли се? — И няколко пъти настойчиво, отчаяно повтори: — Не, не, забранявам ти… Не… Не искам, не… — А после отново: — Мамо, мамичко… Мамо!…
„Прекъснаха ги“ — помисли Артемиев, като чу как дрънна слушалката о вилката.
Таня се върна в кухнята, притихнала, зашеметена. Той не поиска да я разпитва. Онова, което беше чул, беше достатъчно, за да разбере: нищо хубаво. Той чакаше, а тя веднага щом влезе, се отпусна на столчето, седеше и мълчеше, дишайки тежко, сякаш след дълго и трудно вървене.
— Погребали баща ми — рече най-сетне тя — миналата година, а брат ми бил убит по-миналата. Мама живее сама. Каза ми: няма да ме познаеш! Защо да не я позная?
— Ех, променила се е, остаряла е, това сигурно е искала да ви каже, да ви предупреди отнапред.
— Да, разбира се — съгласи се Таня и тревожно вдигна глава. — Но защо пък, защо да не мога да я позная?
Тези думи я безпокояха и я плашеха.
— А мъжът ми е жив — рече тя, след като помълча, — аз дори не разбирах отведнъж, когато мама каза: твоя Николай е тук, в Ташкент. Чак после разбрах, че говори за него.
— Поне нещо хубаво! — рече Артемиев.
— А какво хубаво има? — рече разсеяно Таня.
— Па макар и това, че е жив. Все пак по-добре, отколкото ако беше убит! — рече сърдито Артемиев.
— Да, разбира се, разбира се — отново покорно и разсеяно се съгласи Таня. — Добре, че не е убит. Мама каза, че никъде не е бил. — И изведнъж, като вдигна очи към Артемиев, попита: — Тогава какво да правя сега, когато пак замина на фронта, да му изпратя ли своя атестат там, в Ташкент.
— За атестата, това са женски глупости! — рече Артемиев. — Атестата ще изпратите на майка си.
— Добре, нека са женски глупости, а вие не можете ли да ме разберете? — попита със злобно отчаяние в гласа си тя.
— Малко ли хора има в тила — рече Артемиев. — Сам фактът не говори още нищо.
— А все пак можете ли, или не можете да ме разберете? — повтори настойчиво тя.
— Мога да ви разбера — рече той.
„Да, аз съм жена, жена, аз съм нещастна жена — искаше й се да викне, — но все пак искам щастие, а не мъж в тила, който само с това е добър, че е жив! Да, може би той е останал там, в тила, просто защото така му се е случило. Но баща ми е умрял, брат ми е убит, а той не е бил нийде и аз узнах всичко така неочаквано, само преди една минута, и не мога да мисля за него, като забравя за тях, и не мога да повярвам, че не е бил нийде само защото така се е случило, и ми е странно да си представя, че трябва сега да се радвам и да отида при него, щом ми е мъж и щом е жив, жив, защото не е бил нийде. И за това викнах: „не“ — когато мама каза, че ще ме посрещне заедно с него. И не мога да си представя, че пак, както преди войната, ще легна с него в едно легло. И не мога да ви обясня всичко това. Никому не мога да го обясня. А още по-малко на вас.“
— Много ли обичахте баща си? — попита Артемиев.
— Да, много. Повече от всичко на света! — рече тя.
И това беше истина, макар да не мислеше сега за това.
— А знаете ли как аз обичах баща си! — рече Артемиев. — Когато той умря, първите шест месеца не можех да гледам неговото стругче, което беше прикрепил към прозоречната дъска. А после едно след друго, война след война — и забравих, свикнах и дори почти не си спомням. Сякаш е в реда на нещата, че го няма. Така ще бъде и с вас. Колкото и да сте го обичали, все едно ще бъде.
„Ех, защо ме утешаваш?! Защо ме утешаваш ти? Да не би на тебе самия да ти е по-добре? — помисли Таня, като изпитваше към него горчива благодарност. — Аз поне отивам при мама. А ти изобщо нямаш никого. И сам вече си на два пъти ранен, а на третия — ще вземат и ще те убият! Ще отлетиш утре на фронта, а в други ден ще те убият. Много просто. Така става. Ще те убият — и край!“ — повтаряше си упорито тя, макар цялото й същество да се съпротивляваше на тази толкова проста и обикновена по време на война мисъл.
— Поседете тук, ей сега ще дойда — рече Артемиев, който, без да дочака отговор, не знаеше да се радва ли или да се страхува за нея, че тя седи, мълчи и не плаче.
Той излезе, а тя почти веднага, щом излезе той, заплака. Стана, приближи се до окачения на стената стар часовник с топузи и с шум дръпна единия топуз за синджира. Но махалото при все това не се залюля, часовникът не тръгна и в кухнята стана отново тъй тихо, че тя заплака от тази тишина…
Но когато Артемиев се върна, тя вече не плачеше, а стоеше до масата и завиваше обратно в хартията всичко останало от вечерята.
— Ще вървим ли вече? — попита тя.
— Да, трябва да слизаме.
— Къде да сложа това?
— Засега го вземете в ръце — отговори той, но когато преминаха от кухнята в антрето и се облякоха, той се отпусна на едно коляно и развърза сухарната й торба: Дайте го тук, ще влезе.
— А не е ли по-добре да го разделим наполовина? Нали ще летите?
— Летенето не е пътуване — рече весело той, като дръпна от ръцете й пакета, пъхна го в торбата и като я завърза, метна я на рамото си. — А наполовина ще разделим вашия тютюн. Вие, виждам, сте слаб пушач, две на вечер, а моите няма да ми стигнат до утре заранта.
Тя се разбърза, бръкна в джоба на шинела си да вземе цигарите, но той я спря.
— После, на гарата.
До самата врата беше сложена раница, която не беше тук, когато влязоха.
„Ето, значи, за какво е излязъл — помисли Таня. — Стягал е нещата си“ — и гласно го попита:
— Със себе си ли я вземате?
Той не отговори, сигурно не чу.
— Дайте поне да нося това — рече Таня. — Че моята торба е тежка. Леля Поля ме накара да взема всичките ви консерви.
Той я погледна, после погледна раницата, искаше, изглежда, да каже нещо, но не каза и като претегли на ръка раницата, подаде я на Таня.
Раницата беше съвсем лека и тя я преметна на едното си рамо, също както Артемиев нейната торба.
— Почакайте, не съм загасил лампата в кухнята — каза той, когато бяха вече на стълбището, влезе в квартирата и след минута се върна.
„Няма да му върви“ — помисли Таня, не защото вярваше в тези неща, а защото така винаги казваше майка й, и това като безмислена тревога беше останало в паметта й за цял живот.
— Загасих я — рече той, като щракаше с ключа. — Инак щеше да гори до края на войната.
Таня, естествено, разбираше, че той се шегува, че утре или в други ден тук щеше да дойде старицата, за която беше й говорил, да почисти квартирата и щеше да загаси забравената лампа, но в самата тази невесела шега на човек, свикнал със самотата, имаше нещо, което я порази неприятно. Стори й се, че ето, също така спокойно и просто, както, без да мисли за връщането, заключи сега квартирата си, той ще изпрати и нея до влака, ще я настани на добро място, ще помаха с ръка през прозореца и веднага ще я забрави завинаги. Да, тъкмо така ще стане. А защо пък трябва да бъде иначе?
На гарата, когато с помощта на дежурния помощник-комендант намериха и заеха място във вагона и като оставиха там на грижите на съседите сухарната торба отново излязоха на перона, Артемиев й подаде своята раница и рече:
— Ще я вземете със себе си, нали?
— Защо? Какво е това? — попита учудено тя.
— После ще видите.
— Все пак какво има в нея? — отново попита тя, като все още не вземаше от ръцете му раницата, по вече смътно се досещаше какво може да има.
— Събрах нещата на сестра ми. Дойде ми наум, когато седяхме заедно. Тя има малко неща, нищо особено. Но може да ви послужат. Ех, ушийте си там нещо, изобщо не знам. И тя не беше едра.
На Таня й се искаше да викне, че нищо няма да си ушие и че нищо от това никога няма да облече, но се побоя да не го наскърби и замълча.
Но той беше се отнесъл към тези неща сигурно по-просто и по-умно, отколкото тя мислеше, и като почувствува колебанията й, рече:
— А ако не искате, недейте! Просто ще ги смените като стари неща за ориз. Ще нахраните майка си и себе си също… Ако мислите, че тя там живее хубаво, лъжете се. Вземете.
И тя взе, и сигурно още цели десет минути, почти до самото тръгване на влака стоя срещу Артемиев на перона с тази раница в ръце. Гледаше го и мислеше колко добър човек и действително истински, безкористен другар е той, дето съвсем не се интересува от нея като жена. А тя не заслужава такова добро отношение от негова страна. И много добре, че влакът ще тръгне и всичко това ще свърши. Там, в квартирата му, тя за минута се беше уплашила не от него, а от себе си самата, от силата, с която нещо я беше потеглило към него. А сега на перона чувството на страх изчезна с оная безвъзвратност, за която напомняше съпроводителката на вагона, като за трети път вече повтаряше едно и също. „Изпращачи, напуснете вагона. Пътници, моля, качете се!“
Той беше изпращач, а тя беше пътница. И той сам й напомни за това, като я потегли за ръкава към стъпалото на вагона.
— Качете се!
И подкрепена от силната му ръка, тя скочи на стъпалото, измъкна в последния миг отведнъж от джоба си и му подаде смачкания пакет цигари и смутено му се усмихна.
И Артемиев, който целия ден и цялата вечер, и даже преди минута само съвсем не мислеше за това, с учудване видя изведнъж промененото й лице. „Ето на — помисли си той, — че кога стана то и нима става?“
А после това лице изчезна и се появи смътно още веднъж в замръзналата мъгла на бавно движещия се прозорец и отново изчезна, и у него, вече не за първи път в живота, възникна мъчителното чувство, че покрай него безмислено и неудържимо е минало собственото му щастие, което той пак не е познал и е взел за чуждо!
„Дявол го знае, защо досега нито веднъж не обикнах истински една свястна жена! Просто някакво проклятие!“ — помисли той, като за нещо вече обичайно и непоправимо и се спря пред вратата на гарата до един заскрежен, олющен, най-вероятно счупен автомат.
„Ами ако изведнъж излезе, че все пак работи, ще телефонирам“ — намисли си той. И като извади бележника си, потърси телефона, който му беше дала Надя.
Автоматът излезе редовен, монетата звънна и падна долу, а в притиснатата до ухото ледена слушалка се чу ниският, уморен, а може би просто сънлив глас на Надя:
— Слушам.
— Аз съм — рече Артемиев.
— Чаках да ми телефонираш — рече Надя. — Изпрати ли вече в Ташкент своята докторка?
— Да.
— Бях при мамичка, съвземах я с валериан. Затова знам всичко. И реших, че ти или ще ми телефонираш веднага след тръгването на влака, или никога вече няма да ми телефонираш.
— А научи ли кога тръгва влакът?
— Научих, не ме домързя. Значи, изпрати я?
— Да.
— Тя днес дала на мама и татко да се разберат. Аз почти веднага след нея отидох, та ми се оплакаха. Сербез жена! Дори й завиждам…
Той не отговори нищо. Мълчеше. Не искаше да говори с Надя за тази току-що заминала мъничка жена.
— Павел…
— Да.
— Защо ми телефонира?
— Заминавам.
— За дълго ли?
— Не знам.
— Има ли още време?
Той погледна часовника си.
— Има, но малко, след два часа и няколко минути трябва да се явя пред началството.
— Ела. Горки, четири. Квартира шест.
— Струва ли си?
— Не си струва. Но все пак ела. Ще си поприказваме. Ще ти дам да пиеш чай. Само имай пред вид, че чаят ще бъде без захар — усмихна се тя в слушалката. — Изслушах оплакванията, но захарта не взех, нека сами си я ядат! Не обичам краденото. А ти сега не си краден нали? Инак не трябва. Бог да ти е на помощ.
— Не съм краден. Няма от кого.
— За някогашната любов нали няма да приказваме?
— Няма.
— Тогава ела. И аз не искам да лъжа. Омръзна ми. И няма смисъл.
Той окачи слушалката, извади от джоба си смачкания пакет цигари, намери една здрава, запали и помисли:
„А дали не е по-добре да не отивам все пак?“ — макар вече да знаеше, че ще отиде.


Петнайсета глава

Синцов се заобръща и се събуди със същата мисъл, с която беше заспал — за Серпилин.
В землянката беше както преди сам. Никой не беше се върнал още. Като прошумоля в сламата, той се обърна от гръб настрани, повдигна ръкава на памуклийката си, погледна трофейния си със светещи стрелки часовник — подарък от батальонните разузнавачи за Седми ноември в Сталинград. Осемнайсет часа; значи, въпреки миналата безсънна нощ, беше спал само два часа и беше се събудил по-рано, отколкото трябваше.
Че Серпилин е тук, в армията, началник-щаб, той узна още снощи, щом пристигна от фронтовия офицерски резерв в северозападния участък на стисналия немците обръч. Преди настъплението, очаквайки бъдещите загуби, бяха натикали предварително половината от резерва по щабовете на армията, за да бъде под ръка. Вчера тук, в землянката, дето след като бяха изпълнявали през деня разни, каквито дойде, щабни поръчения, се събраха да нощуват още неполучилите назначение офицери, той веднага чу името на Серпилин. Чу и попита не е ли оня Серпилин, който беше командувал дивизия при Москва.
Когато му потвърдиха, помисли, че ще е добре да се види с него. Само че въпросът беше кога? Преди започването на настъплението началник-щабът на армията при всичкото си желание не може да се занимава с тебе. И защо да ходиш при него? Да го молиш по старо познанство да задоволи ходатайството ти и да те изпрати от своята армия обратно на брега на Волга, в 62-а, където си воювал преди да отидеш в болницата? Но да моли за това, след като е дошъл в разпореждане на друга армия, е късно. Когато спомена за това оня ден на фронта, там не го взеха под внимание, пошегуваха се, че сега е безразлично: когото, където да пратят, в края на боевете така или иначе ще се съберат от разни страни на една педя място, в Сталинград.
На война изпълнението на лични желания става по изключение. И който не е свикнал с това схващане за нещата, ще му бъде тежко. Така вчера отпъди от себе си мисълта за среща със Серпилин и почна да се вслушва в общия разговор за предстоящите назначения. В армията преди настъплението имаше комплект офицери и всички събрани в землянката се намираха в еднакво положение: стояха в тил зад някого, който може още първия ден на настъплението да бъде убит или ранен. А кой зад кого — не се знаеше. Загуби при настъплението трябваше на първо място да се очакват между ротните и батальонните командири. За това приказваха.
Между събралите се вчера в землянката само един лейтенант не беше воювал, беше дошъл направо от школата. Той, както му се полагаше по щат, се горещеше: „Ако ще във взвод, само по-скоро.“ Всички останали идеха от болниците след раняване. Но и те се изказваха в същия дух: стремяха се към командни длъжности, в батальон или рота. Проявяваше се общото настроение — по-скоро да доунищожат немците в Сталинград. И ако някой не беше напълно искрен, като казваше, че не иска да остане в щабовете, не всекиму можеш да влезеш в душата. Тук играеха роля и характерът, и предишната длъжност, и онова, което беше заседнало в паметта на човека през последната минута на боя преди раняването.
Ала на думи никой не отиваше против общото настроение. И Синцов също, когато го попитаха, отговори, че иска да отиде в батальон, макар за себе си да мислеше преди това, че ако го назначат в щаба на полка, няма да възрази: тъй или иначе, зад гърба си имаше четири ранявания. Ако го пратят обратно в развалините на Сталинград, там където бе воювал, тогава само в батальона му, и никъде другаде. А ако ще е наново — може и в щаба на полка. Изобщо където го пратят.
Такива бяха мислите му вчера. А днес, преди три часа, когато се връщаше от 111-та дивизия, където бе завел попълнението, изведнъж видя Серпилин.
От щабната землянка изскочи командуващият армията и едва не налетял на козируващия, замрял Синцов, отиде при колата и отвори вратичката. Подире му от землянката изтича Серпилин само по рубашка и като го настигна вече до колата, застана мирно — с ръка до калпака и каза нещо. Какво, Синцов не чу.
— Все едно, както е заповядано, така постъпвай! — рече командуващият и тури крак на стъпалото.
Но Серпилин не се отдръпна, а продължаваше да стои съвсем близо, като пречеше на командуващия да седне в колата. Синцов чу познатия му висок глас.
— Слушам! Но ще доложа мнението си във фронта.
— Тогава смятай, че не сме се сработили — рече командуващият, като вдигна глава и погледна Серпилин в очите.
И по лицето му се виждаше: чака Серпилин да помисли и да каже нещо друго.
Но Серпилин мълчеше и продължаваше да стои изпънат, само едва забележимо помръдна плешки от студа.
Навярно командуващият не прочете на лицето му онова, което очакваше да прочете, и като изломоти нещо низко, вероятно изпсува, тежко седна в колата, загърна се с полата на бекеша и с трясък затръшна вратичката пред носа на Серпилин, който не помръдна от мястото си.
Колата потегли, като плисна от задните си колела струя мръсен сняг върху ботушите на Серпилин.
Серпилин удари ботуш о ботуш, още веднъж пошава с мършавите си плешки под рубашката, рязко се обърна и минавайки покрай Синцов, без да го вижда, тръгна към землянката си.
В хромови ботуши, със здраво пристегната с колан рубашка, той се видя на Синцов по-слаб, по-лек и по-млад, отколкото преди. Конското му лице беше непокорно вирнато, а на костеливата му буза играеше злобно една буца. Тази упорита буца на костеливата буза изведнъж напомни на Синцов, че Серпилин е половина татарин. Някога, в четиридесет и първа, в нощта преди пробива от обкръжението, Серпилин неочаквано бе заприказвал с него за детството си. Защо? Кой знае защо. Може би си бе спомнил тогава детството, защото си бе помислил за смъртта?
Платнището, което Серпилин дръпна рязко, когато влизаше в землянката, още се люлееше и Синцов продължаваше да стои и да гледа подир него това още люлеещо се платнище. На война човек има също своята първа любов. И за Синцов такава любов беше Серпилин, защото първата среща с този човек тогава, в четиридесет и първа, възобнови вярата му в себе си и във всичко онова, без което не му се искаше да живее.
„Аз помня оня миг чудесен“… — помисли той, усмихна се, защото беше смешно да мисли така за познатия генерал, и тръгна да докладва пред началството, че попълнението в 111-та е закарано.
След като доложи и не получи други поръчения, той дойде тук в землянката и легна на горните нарове. Мисълта за Серпилин не му попречи да заспи, но сега, когато се събуди, не му излизаше от ума. Впрочем, сега това беше вече не мисълта за Серпилин, а предизвиканите от срещата мисли за самия себе си. Животът му през изминалата четиридесет и втора броеше две болници, в началото и в края, три месеца в тила на курсове за младши лейтенанти — след първата болница, и седем месеца война, преди втората болница. Той има късмет да воюва всичките седем месеца в една дивизия: пристигна в началото на май, когато настъпиха срещу Харков, а си отиде поради раняване в началото на декември от Сталинград; батальонът заемаше развалините на три къщи, отпред, на четиридесет крачки, бяха немците, а отзад — Волга, зад която, както е известно, няма земя.
Кой пръв каза това, не се знае, но изобщо така беше, отговаряше на настроението. Тази земя, по-точно покриващите я снегове, той видя на отсрещния бряг, когато дойде в съзнание при прехвърлянето на ранените от шейните в колата. Снеговете бяха неизгладени, бели, нашарени от калните разклонения на пътищата. Раната беше от куршум, който го беше пробол от единия до другия край в хълбока, почти на същото място, както и първата, в началото на войната при Бобруйск и пак не тежка, но с голяма загуба на кръв. Немците бяха обкръжени вече трета седмица в Сталинград, краят им изглеждаше близък и му се искаше да довоюва дотогава, командувайки своя батальон. Искаше му се, но не би.
Всичките седем месеца, от самото начало, беше воювал не само в една дивизия, но и в един батальон, и беше минал в него всички възможни офицерски длъжности: командува взвод, рота, замества батальонния командир, отново командува рота, беше и адютант, и началник-щаб, и пак замества убития батальонен командир, докато дойде нов. И най-сетне, два месеца преди раняването си, замени и този новия, когото също убиха и стана за пети път батальонен командир, ако се брои от майските боеве.
Обичаха ли го в батальона? Всеки случай, без да чакат заповед, сами бяха го измъкнали ранен от огъня. А това е по-силно от всякакви думи. И неговата благодарност към хората беше част от тъгата по батальона му.
Най-главното в съдбата му през войната се реши още през четиридесет и първа, в онази октомврийска нощ на последното му свиждане с жена му, когато й каза, че ще отиде да воюва с какъвто ще да е чин и въпреки всичко. И както каза, така направи.
А по-нататък пред него вече лежеше простият и страшен войнишки път: да върви и да убива немците дотогава, докато не убият или ранят него самия.
И той тръгна по този път. Не забрави, че е почнал войната като журналист, като политрук, като човек с партиен билет в джоба на рубашката. Не забрави и това, че не е късал и не е изгарял този билет и че когато хората не му вярваха, извършваха спрямо него несправедливост, с която имаше сили да не се помири. Той излезе от строя и легна на операционната маса през декември при Москва — една седмица, след като бяха откарали в болницата Малинин, легна, без да научи, че ако беше останал още месец в строя, в същата част, тази несправедливост щеше да рухне също тъй внезапно, както беше възникнала. В душата му понякога избухваше гняв против тази несправедливост, но той, без да чака справедливост, воюваше с какъвто чин се случи и това не му позволи да се ожесточи. Всеки ден до него умираха добри хора, които се надяваха не по-малко от него да живеят, умираха и това беше само по себе си такава чудовищна несправедливост, че като ги гледаше, той не намираше сили да мисли за себе си. Или имаше достатъчно съвест да не мисли. И едното, и другото, когато както се случи.
Но в болницата, слава богу, се оздравява по-често отколкото се умира, и животът, взел своето, напомняше за всичко, което беше в него, в това число и за обидите.
Той написа от болницата едновременно пет писма и получи три отговора.
На писмото до частта — „Какво става с моя партиен въпрос?“ — отговор не дойде.
От Чита, където писа на братовата си жена по номера на неговата войскова част преди войната, също не отговориха.
За това пък на прякото питане за жена му отговор дойде неочаквано бързо. Един батальонен комисар с нечетливо презиме му съобщи, че за Артемиева М. Т., заминала в изпълнение на служебна задача, командуването на частта няма сведения.
Старецът Попков отговори с картичка, че в квартирата няма и не е имало никой, никой не е дохождал и нищо не е писал, а самият той боледува и надали ще се вдигне.
От райкома писаха, че за раняването на Малинин знаят, но самият той не се е обаждал и засега не се знае в коя болница е.
Кръгът се затвори и съдбата от никоя страна не обещаваше, че той ще се отвори.
В края на януари четиридесет и втора година, когато превеждаше в строя оздравяващите, комисарят на болницата прояви отзивчивост и предложи да му издействува отпуск за десет дни в Москва.
— Току-виж научиш там нещо за жена си.
Но Синцов разбираше, че сега няма какво да научи за жена си. Всичко, което знаеха, бяха му го вече съобщили — че нищо не знаят. А в чудото на случайната среща той не вярваше. Още повече, че веднъж тя беше станала. Да пътува с прехвърляния четири денонощия от Курган до Москва и толкова обратно, за да прекара само два дни в Москва — какво щеше да види там?
Имаше наистина в главата му една мисъл, свързана с Москва: да се добере до старата си редакция. Но къде е тя сега, в Москва или нейде в някой влак, кой я знае? И ако я намереше, за какво да приказва и какво да иска? Щом на предната линия, въпреки боевете, ордена и застъпничеството на Малинин, не намериха за необходимо да го възстановят в партията, какво ще направят в редакцията? А просто да се настани, да поиска да го вземат за какъвто и да е, дори за коректор, само да е в редакцията — такава мисъл, макар и да му мина, вече не можа да надделее. Той изпитваше сега войнишка ревност към своята предишна професия. Макар когато четеше вестниците, да разбираше: невъзможно е да опишеш в тях всичко, което виждаш на фронта — все пак мълчаливо сравняваше онова, което беше видял, с онова, което пишеха и се ядосваше, когато срещаше измислици. Хората, както и преди войната, пишеха различно: едни не губеха срам, а други, види се, никога не бяха го имали.
Вместо за Москва поиска да му дадат отпуск за града. Комисарят повдигна рамене и му даде, а курганският градски военен комисар, при който отиде направо от болницата с молба да го зачисли в курсовете за младши лейтенанти, не мисли дълго. Курсовете не са от тези заведения, където човек може да изклинчва от войната. Четири месеца, че и по-малко, с храна по втора норма — и готово, ти си обучен, върви, където стрелят, поемай взвод! Синцов беше по схващането на военния комисар подходящ човек: старши сержант с опит от боевете, с орден „Червена звезда“, раняван, на това отгоре с образование. Такива хора не се изпущат от курсовете.
На деветдесет и петия ден от учението ги пуснаха предсрочно, строиха ги, поздравиха ги с произвеждането им младши лейтенанти, дадоха им предписанието в ръцете — и на фронта. Готвеше се настъпление при Харков и предната линия искаше предварително резерви; лейтенантският живот през дните на настъпление е кратък — средно от влизането в боя до раняването или смъртта девет денонощия на човек.
Решението си да отиде на курсовете взе, защото в душата си смяташе, че е способен на нещо повече, отколкото правеше досега. Курсовете му откриваха път към това, а войната потвърди, че бе действително така.
Настъпваше срещу Харков, командувайки взвод, а вече след три седмици извеждаше от обкръжение батальон, защото когато една бомба изби всички, които бяха на командния пункт, тъкмо той, въпреки единствената си звездичка на петлицата, изведнъж се оказа най-старши от всички останали живи лейтенанти.
Може би тук се прояви войнишкият опит, а може би отдавна набралото се безпощадно ожесточение против фашистите, които отново ги гонеха по откритата степ, както кучета зайци. Някому в тези минути би липсвало това ожесточение, но него го обхвана, целия го хвърли на земята наблизо до забравената от някого противотанкова пушка и му заповяда да лежи и чака, и натисна спусъка не по-рано и не по-късно, а овреме, и запали немския танк пред очите на отстъпващия батальон.
Това превъзходство в боя, когато при равни права тъкмо този, а не друг взима командата над останалите, възниква от най-прости и очевидни за всички неща. От това, че си запалил танк. И от това, че когато фашистите вече са престанали да стрелят, а сврелите се в земята хора още не са забелязали това, ти пръв си се изправил в целия си ръст. И от това, че на неоседлан кон си препуснал към оттеглилите се вече от позициите артилеристи и си ги убедил да обърнат оръдията и да дадат залп по танковете на хоризонта, и те са те послушали, и единият танк се е запалил, а другите са избягали. И от това, че в ужасната за тебе и за всички минута на лицето ти не е бил изписан ужас и са забелязали това; и гласът ти не е бил прегракнал, а си е останал глас, и ти си дал най-обикновена команда, за която в по-малко тежка минута би се досетил всеки, но в онази минута си се досетил ти. Е, разбира се, необходимо е било още, докато си правил всичко това, да не те убият и да не те ранят.
Така от средата на останалите живи за няколко дни и седмици се раждат командири, способни на нещо повече, отколкото са мислили за тях по-рано.
Младшият лейтенант Синцов изведе оттатък Дон при другите части на дивизията половината батальон и още стотина придошли с оръжие и без оръжие хора.
Пристигналият от щаба на дивизията капитан пое батальона, а младши лейтенант Синцов пое в същия батальон първа рота. Той си оставаше още младши лейтенант, но да се даде сега под негова команда по-малко от рота би било нецелесъобразно; това знаеха и другите, знаеше го и самият той.
Дивизията, която бе отстъпила от Харков и се беше била до последна възможност, докрай, беше отведена за попълнение в тила, а после в средата на септември, когато всичко висеше на косъм, беше хвърлена през Волга в централната част на Сталинград. Тя и досега все още воюваше там, между поименно известните му на него, батальонния командир от тази дивизия, развалини на къщите, от къщата във формата на „Г“ на левия фланг, до кръглата — на десния.
Тя беше негова дивизия, а той беше неин батальонен командир, защото в нея окончателно бе намерил своето място във войната и себе си самия. В нея под обстрел измина по брега три километра натам и обратно, за да получи своя орден „Червено знаме“. В нея получи и чин лейтенант и старши лейтенант. И също в нея като отличил се в боевете влезе отново в партията с препоръките на хора, които не бяха го познавали преди пристигането му в дивизията, но бяха го видели под огъня и значи го познаваха по-добре от родната му майка.
Един от тях, Шавров, командир на полк по длъжност и връстник на Синцов по години, го убеди да напише в автобиографията си изречението, което, без да го отдалечава от истината, в същото време не объркваше работата: „Изгубих партийния си билет, когато се намирах в обкръжение.“
Синцов му беше разказал всичко и Шавров вярваше на своя батальонен командир до дъното на душата си, но в отговор на възражението му, че е по-добре да пише подробно, всичко както е било, отсече:
— Искаш да създадеш на тези, които проверяват, още година работа ли? Ако доживеем до победата, ще докажеш всичко на всички. И стажа си ще възстановиш. А ако не разчиташ да доживееш, пиши, за да ти бъде чиста съвестта, всичко както е било, и го сложи в медальона. И ако някой, след като го прочете, и в смъртния медальон не повярва, той е подлец!
Синцов не сложи нищо в медальона, но грубите приятелски думи на Шавров изведнъж обърнаха в душата му и наместиха с изпукване изкълченото, което някога се бе опитал да направи Малинин, но не бе успял, а може би не бе съумял да го намести тогава, в четиридесет и първа, когато още не беше излязло решението да приемат отново без разтакавания в партията онези, които са се отличили в боевете.
Сега му предстоеше да служи в нова, още неизвестно каква част. Щом изскочиш от армейската болница по-нататък на произвола на вълните, започвай всичко от нищо. До какви само хитрости не прибягват хората, до измама, до каквото щеш, само да попаднат обратно в своята част. Види се, все пак силно е това желание — да живееш и да умреш между онези, с които си свикнал в боевете. И обикновено всичко е напразно: кой където попадне!
Разбира се, войната е голяма, това е вярно, и гълта много хора, днес тук, утре там… И се налага да се взимат с шепи и да се пъхат там, където е по-рядко. Това е ясно. Но обидно е, когато могат да го направят, а не го правят! Свикнали са да не се замислят върху чуждите желания: ами ако са изпълними? А това и на фронта не е излишно. Човекът не е клечка кибрит, за него не е все едно в коя кутийка ще попадне. И желанието му беше от просто по-просто: да воюва в Сталинград докрай в батальона си. И този край сигурно не е вече далеч. Може би още седмица — и толкоз.
А после какво? Тишина ли?… Трудно му беше да си представи, че в Сталинград може да настъпи тишина. Тишина между две нападения е познато понятие. А тишина изобщо…
Той още веднъж се обърна на наровете, усетил идещия от стената студ.
В Сталинград, както повечето офицери от полка, ходеше с ватени панталони, с кожухче и къса войнишка памуклийка върху него. Така беше по-удобно и да притичва, и да пълзи по тесните съобщителни ходове, по изровените под основите дупки като къртичини.
Така по памуклийка бе ранен, когато по навик притичваше през едно открито място, през което беше притичвал трийсет или четирийсет пъти преди това. А кожухчето си остана да лежи там, на одъра, в зимника на къщата, в щаба на батальона.
И снощи, когато му заповядаха да закара попълнението от мястото на разтоварването му в 111-та дивизия, съжали за кожухчето. Призори хвана студ под трийсет градуса, с вятър; докато водеше колоната, измръзна до кости. И сега, като се обръщаше и чувствуваше студената земя, отново помисли за същото — за оставеното в Сталинград кожухче.
Ако беше жив Селезньов, ординарецът му, нямаше, разбира се, да забрави, щеше да облече ранения с кожухчето за из пътя. Но Селезньов падна убит пред очите му. Пълзеше насреща му, за да му помогне, чукна го куршум под края на каската, легна, както пълзеше, изпружил голи ръце без ръкавици. Подраска по снега — и затихна…
В землянката влезе някой и като изпъшка и се разтъпка, за да се стопли, почна да шари с ръце по масата, после изпсува и попита:
— Няма ли никой?
— Има — рече Синцов.
— Няма ли кибрит?
— Запалка.
Ръката напипа в тъмното ръката на Синцов и взе запалката.
— За другите работи моторчето — рече влезлият, — а за нас им дожаля! — И като щракна със запалката, запали поставената на масата „катюша“. Над сплеснатата снарядна гилза се издигна тясното острие на пламъка.
Дошлият, без да се съблича, приседна и хвърли на масата шапката си. Сега Синцов го позна. Беше един такъв като него старши лейтенант, в миналото също батальонен командир. Снощи казваше, че бил пристигнал тук пръв, от пет дни вече, а все още бил без назначение. Сега на светлината се виждаше добре кръглото му женско лице с дебели червеникави мустаци. Мустаците бяха толкова големи, че изглеждаха залепени като на артист.
— Запалката — рече Синцов.
Мустакатият повъртя запалката в ръката си и без да става, я хвърли към него. Синцов я хвана във въздуха и я пъхна в джоба на памуклийката.
— Добра запалка — рече мустакатият. — Трофейна ли е?
— Войниците я направиха — рече Синцов и отново си спомни за своя ординарец Селезньов: запалката му беше подарък от него.
— В отбрана ли бяхте? — попита мустакатият.
Въпросът беше глупав — в настъпление човек няма кога да се занимава със запалки — и Синцов не отговори.
— Потръгна ми днес — рече радостно мустакатият. — В три дивизии ме пращат — и ни един познат човек. А днес в 111-та занесох писмо — и се натъкнах право на своя бивш командир, генерал-майор Кузмич.
Синцов беше днес в същата 111-та дивизия и също беше видял този генерал с фамилно име, което приличаше на бащино, и дори беше отговарял на въпросите му. Но сега не му се поддържаше разговорът по създалия се през време на войната навик: докато ти се мълчи — мълчи.
Но мустакатият нямаше и нужда да поддържа разговор с него.
— Сега ще съм като писано яйце — весело продължи той. — Загатнах на генерала да ме вземе при първа възможност като стар познат при себе си. Лятос, преди раняването ми, той командуваше нашата дивизия на Южния. А ти къде беше лятос?
— На Югозападния — обади се неохотно Синцов, като се замисли отново за своя батальон.
— А къде стояхте, какво правехте?
— Същото, което и вие: бягахме от немците — рече Синцов, като се усмихна на думата „стояхте“.
— А ние не бягахме.
— Тогава, значи, и ние не сме бягали — рече Синцов. — Значи, заповед двеста двадесет и седем не се е отнасяла до нас и вас.
— Да, тежка заповед беше — въздъхна мустакатият.
Но Синцов в душата си не се съгласи с него: не заповед двеста двадесет и седем беше тежка, а тежко беше, че през юли миналата година бяхме доживели до тази заповед. Положението на фронта беше до немай къде лошо и понякога изглеждаше, че отстъплението няма да има край… Тъкмо малко преди тази заповед Синцов с очите си беше видял целия размер на нашата безпомощност, беше видял на сто крачки от себе си маршала, командуващ фронта, пристигнал на предната линия да въдворява ред. Беше пристигнал с емката си всред най-голямото отстъпление, ходеше между бягащите, спираше ги, як, храбър и безпомощен. Ще се приближи, ще предума, хората ще се спрат, ще вземат пред очите му да копаят ямички, а отмине ли по-нататък, отново всички постепенно започват да се точат назад…
После право между отстъпилите възлязоха на рида „катюши“ — за пръв път ги видяха тогава. Те бяха друго нещо! Дадоха два залпа срещу немците и изведнъж ги спряха за няколко часа. Спряха ги и си заминаха. Като да ги е нямало! А привечер всичко пак запъпли. Да ти се доплаче!
А заповед двеста двадесет и седем гледаше чисто и просто истината в очите. Тя не донесе нищо извън онова, което сами бяха видели. Но постави въпроса ребром: да спрат или да загинат. Ако така върви и по-нататък — Русия е загубена!
Странно нещо, но когато четоха тази жестока заповед, Синцов изпитваше радост. Радваше се и когато слушаше за преграждащите отреди, които ще разстрелват бегълците, макар да знаеше добре, че това се отнася пряко и до него, че ако побегне, нему пръв ще забият куршум в челото. И когато слушаше за наказателните батальони също се радваше, че ще ги има, макар да знаеше: той с откъснати петлици ще се оправдава там с кръв, ако отстъпи без заповед и попадне под съд.
Сами изпитваха нужда да спрат и да въдворят ред. Затова бяха готови да одобрят в душата си каквито и да е сурови мерки, дори и за сметка на собствената им кръв.
— Слушай — рече мустакатият, отегчен от мълчанието. — Мисля, че от вчера не съм те виждал. Къде беше?
— Изпратиха ме по мръкнало да докарам попълнението.
— Добро ли е?
— Не е лошо — рече Синцов и се обърна на другата страна.
Какво е попълнението — ще покаже боят. Макар наглед като че наистина не е лошо.
През пролетта, в началото на боевете, в батальона имаше за учудване много възрастни. И макар те в действителност да воюваха не по-лошо от другите, в началото оставяха тежко чувство: защо така? Още не е свършила първата година на войната, а попадат вече войници и на четиридесет и пет, и на петдесет. При отстъплението, когато дълго не се бръснат и бялата четина на някои достига един пръст, изглеждат съвсем старци. Пък и за фронта са старци. Мигар за една година загубите са толкова големи, че вече тършуваме из раклите? Не, види се, все пак не се е стигнало дотам. Сега попълнението беше по-младо. Повечето бяха до трийсет.
Мустакатият мълча около минута, а после пусна такава партенка: уж немците завели такъв ред — ако измъкнеш трима ранени, получаваш една седмица отпуск в къщи.
— Как мислиш, възможно ли е такова нещо?
— Не знам — рече Синцов.
— На, да си отида в отпуск — каза замечтано мустакатият — да попипам жена си, да си спомня поне каква е… — И изведнъж попита: — Къде си воювал преди болницата?
— В Сталинград. — Синцов назова номера на дивизията си.
— Знаменита дивизия! — възкликна мустакатият. — А защо вчера така мълчеше!
— Ти ще ме оставиш ли да спя, или не? — попита Синцов.
— Вярно — съгласи се мустакатият. — Значи, все пак ще спиш? — и най-сетне млъкна, извади от планшета си една карта и навъсил вежди, взе да я разглежда. И тези навъсени вежди също тъй не отиваха на женското му лице, както и дебелите, залепени мустаци.
На Синцов всъщност не му се спеше, но мустакатият с въпросите си го отвличаше от някаква необходима мисъл, от някакъв важен спомен, който вече няколко пъти му се струваше, че ха-ха ще се появи и пак изчезваше при звуковете на чуждия глас.
Чак сега, в мълчанието, изплуваха в уморената му глава изведнъж и едното, и другото: споменът и мисълта.
Споменът беше за медицинската сестра от болницата в Камишин.
А мисълта беше все същата, старата, вечната: за жена му.
Но сега, тази стара, вечна и навремени вече притъпила се мисъл, поради възникналия до нея неотдавнашен спомен беше станала остра и непоносима.
Тази медицинска сестра беше добър човек и сигурно дори повече мислеше за него, отколкото за себе си. Но абсолютно нищо хубаво не излезе от това нито за него, нито за нея, и той се чувствуваше виновен пред нея. Не биваше да отива в квартирата й оная вечер след изписването си от болницата, когато тя с някаква надежда каза, че съседката й по стая е дежурна цялата нощ до сутринта. Не биваше да отива и да седи с нея, да пие разреден спирт и да чака кога ще почне онова, за което беше дошъл, щом не е бил уверен, че не само иска отдавна това от жената, но е и готов за него. Изглеждаше, че е готов, а излезе, че не е.
Жената не беше по-млада от него, дори по-стара, умна, не очакваше от него никакво възнаграждение за женското си самолюбие, никаква лъжа и ненужни думи. Може би затова помисли, че преди да замине на фронта, ето тъй просто без думи ще вземе и ще прекрачи през онова, през което по-рано не беше прекрачвал. И затова още, че в болницата след една безсънна нощ беше почнал да мисли за Маша като за умряла. По-рано мислеше за нея като за жива: какво става с нея? И изведнъж почна да мисли за нея като за умряла. Мислеше така, сякаш беше получил известие за смъртта й, в което не беше казано само едно: кога?
Откъде беше дошло това убеждение — не знаеше сам. Може би от предсмъртните викове на починалия съсед, а може би от тишината, настъпила след това?
Заспиваше с това чувство и се събуждаше, и гледаше как сестрата размотава бинтовете през време на превръзките. И с това чувство, когато разговаряше веднъж с нея и вече не за пръв път срещна погледа й, отговори мълчаливо: „Да, разбира се. Защо не?“ И си представи как ще бъде всичко това.
И както си го представи предварително, така стана всичко до тази минута, когато тя, като разтреби мълчаливо масата и мълчаливо откри леглото, за минута отново седна на масата до него, и подпряла с длан порозовялата си от изпития алкохол мека, млада буза без бръчки, каза за убития си през четиридесет и първа година на фронта мъж, че е почнала вече да забравя какъв е бил. Каза това в оня неопределен физически смисъл, в който е невъзможно да сбъркаш, когато седиш до жена. Знае, че ей сега ще стане близка с тебе, очаква това и иска да знаеш предварително, че когато ще бъде с теб, ще мисли за тебе, а не за оня, който е бил преди тебе.
Тя можеше и да не казва това, защото му беше безразлично. Но когато каза, той изведнъж разбра, че сега сам ще мисли за това, не за нея и нейния мъж, а за себе си и Маша, и за това, как тази жена, също като Маша отметна одеялото на верев, от едната страна и потупна възглавницата…
„Плюя на това, все едно!“ — реши ожесточено той. И посегна, и прегърна чуждите, ненужни рамене на жената, и нейната ненужна, чужда уста се поотвори, очакваща ненужната нему целувка…
Той отпусна ръце, стана, закрачи из стаята и след няколко мъчителни минути си отиде.
Сигурно на лицето му беше изписана безизходна мъка, защото жената, без да го задържа, само мълчаливо го гледаше, докато той ходеше из стаята.
Той се връщаше обратно в болницата, уплашен от необоримата сила на чувството си към Маша.
Когато два часа преди това беше вървял по същата улица, хванал под лакът онази чужда жена, него просто го влечеше към нея, както гладния към парче хляб. И мислеше за предстоящото като за нещо съвсем друго, отделно от онова, което бе имал с любимата си жена, когато любимата му жена беше жива. Но се оказа, че съвсем друго, отделно и нямащо никакво отношение към онова, което той имаше с Маша, няма и не може да има.
Той се спря, облегна се на стената на къщата и с радост, напомняща по силата на чувството ужас, разбра, че Маша е жива, че тя не може да не бъде жива, защото той не може да живее без нея. Разбра и я почувствува до себе си. Тя стоеше до него и му пречеше да се събуди в чужд креват, с чужда жена, допирайки се с тялото си до чуждо тяло.
И в следния миг, не издържал напрежението, се ужаси с опустошена душа: ами ако тъкмо сега, когато той я е почувствувал до себе си във всичките подробности на лицето и тялото й, тя е умряла нейде там? И всичко останало наред с тази дива, но не излизаща от ума му догадка изведнъж му се стори неважно и глупаво: я гледай ти, кого интересува — прекарал ли е, или не е прекарал нощта самотният мъж със също такава като него самотна жена?
Мустакатият старши лейтенант със своята тъга по жена си сега отново разчопли раната и Синцов не знаеше дали да го псува, или да му благодари. Страшно е да свикваш с мисълта, че е умряла. Но още по-страшно е може би, сподавил тази мъчителна мисъл дълбоко в себе си, да живееш с нея като че години вървиш по минно поле, без да знаеш къде и кога ще избухне под тебе.
Да, понякога, когато идат писма, ти е страшно, като ги гледаш да мислиш за парчето желязо, което ще попадне в гърдите или в главата ти и ще остави без тебе онези, които пишат и чакат. Но страшно е и когато никой не ти пише и никой не те чака, когато това парче желязо няма да лиши никого от нищо. Мъчно е да останеш сам и това прави още по-остра тъгата по мястото, с което си свикнал на фронта, по батальона, по хората, които макар и да не са така самотни като тебе, защото понякога получават писъмца от къщи, във всичко останало са равни като братя с тебе пред всичко, което им е било и ще им бъде заповядано да направят.
Ами ако все пак е жива?
Той помисли за невъзможното и нелепото: че е съгласен на най-страшен договор със съдбата, съгласен е да умре, само тя за няколко минути да бъде до него, на тези студени нарове. А после — ако ще и бомба…
От тези мисли се задъха тежко, до болка в сърцето и седна на наровете, без да вижда и съобразява, както след изведнъж прекъснат, тежък сън.
— Какво ти е? — попита мустакатият старши лейтенант.
— Нищо.
— А аз насмалко не се уплаших. Исках да те задържа, мислех, че в полусън се строполваш на пода. Много е просто. Хората, докато не спят, се държат, не оставят нервите им да се разклатят, а на сън се побъркват. Лятос моят политрук след един нощен бой заспа в окопа, покри се с платнището през глава. А след час, като се хвана, къса с нокти платнището, смъкна го, зарида, че като се хвърли на бруствера!… А вече се развиделяваше, още миг — и щяха да го очистят! Дръпнах го за краката. Питам: „Какво ти стана?“ Нищо не помни. А в очите му сълзи. Оплаквал е някого насъне, сиромахът! И на другия ден го убиха. Такъв сън е на смърт.
— А ти да не си суеверен?
— Не съм суеверен — рече мустакатият, — ама войната може да те накара да станеш всякакъв.
— Къде е жена ти?
— Сега е добре! Сега е евакуирана в околностите на Барнаул. А беше в Ростов. Когато фашистите го превземаха първия път, не се досетила да замине, а после все пак се досетила — рече весело мустакатият.
„Да, писъмцата, разбира се, се навират в очите, когато сам не ги получаваш — спомни си Синцов със свян в душата за неотдавнашните си мисли. — Но колцина още в твоя батальон нито веднъж не са получили писъмца? И колко семейства са останали там, зад немците, _не са се досетили_ да заминат? Колко милиони _не са се досетили_? Да, старши лейтенантът намери точната дума.“
— Какво мълчиш? — рече му високо като на глух мустакатият.
— Извинявай, за какво ме питаше?
— Питах: къде е твоята жена?
— Не знам — рече Синцов.
Мустакатият въздъхна и погледна часовника си.
— Ще идем ли да вечеряме? Време става.
— Ще идем — рече Синцов и слезе от наровете на пода.
В землянката влязоха двама лейтенанти — единият млад, от школата, оня, който вчера по-високо от всички искаше да отиде на предната линия, другият — висок, немлад, с пречупен от куршум нос. Синцов още вчера забеляза посивялата му глава, която не хармонираше с лейтенантските петлици, гласа му — силен и в същото време дрезгав, сякаш не в гласа, а в самия човек дрънчеше невидима пукнатина.
— А мене ми трябва да отида там, където по-скоро ще спечеля орден — беше рекъл той със своя треперлив глас вчера, когато бяха заприказвали за бъдещите назначения.
Някой беше отговорил:
— Където ни пратят, там ще идем.
— Аз не искам, където ще ни пратят, аз искам, където ще ми дадат орден…
Синцов не беше дослушал вчера целия разговор, беше си отишъл.
Сега, влизайки в землянката, лейтенантът с пречупения нос се отпусна на едно столче срещу приседналия до масата Синцов и каза, като разгръщаше кожухчето си:
— Тук било топло.
На широките му гърди имаше пет нашивки за раняване — и ни орден, ни медал.
„Сигурно, след наказателен батальон“ — помисли Синцов, като съпостави кадровата му стойка, възрастта, чина, наличността на нашивките и липсата на награди.
— А ти, старши лейтенанте — попита човекът с пречупения нос, като забеляза погледа на Синцов, — какво имаш от войната? Не се вижда под памуклийката. — Попита властно, като човек, свикнал да му отговарят, когато пита.
— „Звезда“ и „Знаме“ — рече Синцов.
— Много — рече лейтенантът с пречупения нос, — а у мене само тези се задържаха. — Той посочи с пръст нашивките. — Оня, който имах от гражданската, ми свалиха в трийсет и седма, когато ме прибраха. Медалът „20 години РККА“ ме отмина. А когато ме пуснаха, вместо ордени ми дадоха бележка, че са ги изгубили, и с нея отидох да воювам. А онези двата, които забодох през тази война, наказателния батальон ми ги изяде. А онова, което съм спечелил по закон в наказателния, не се смята, вместо него ми дадоха две звездички, и на това сполай: израствай отначало до четирите черти, от които си почнал! Разбра ли?
Той облъхна Синцов с мирис на водка и погледна под око младия лейтенант, с който беше дошъл.
— Какво гледаш? Своето изпих и твоето изпих, и ти казах благодаря. Още веднъж ли да ти река?
— Че аз нищо не ви казвам — рече лейтенантът.
— Ще идем ли да вечеряме? — обърна се мустакатият старши лейтенант към Синцов.
— Ще свариш — отпъди го с ръка лейтенантът с пречупения нос. — Аз разговарям с човека.
И като облъхна отново Синцов с миризма на водка, попита:
— Всичко ли разбра, или да ти обясня още?
Синцов сви рамене. Той не обичаше да разговаря с пийнали хора.
— Мога и повече да ти обясня — рече лейтенантът с пречупения нос. — Заповед двеста двайсет и седем е правилна, винаги ще казвам, че е правилна. Когато миналото лято ей с тази ръка бих другаря от военния съд — при тези думи той изпружи далеч извън кожухчето си чугунен железен юмрук, — аз се надявах на заповед двеста двайсет и седем, че ще ме пратят да проливам кръвта си в наказателния батальон, но в затвора няма да ме хвърлят. А го бих, загдето по-рано бяхме познати. По-подробно не обясних — казах: пиян бях! А не бях пиян. Разбра ли?
— Защо разправяте всичко това? — рече младият лейтенант.
— Че какво — попита предизвикателно лейтенантът с пречупения нос, — да няма тук такива, пред които не може? Това моля да ми заявите. А защо пих днес, също мога да кажа…
— Добре, пили сте — опита се да го задържи младият лейтенант.
Но лейтенантът с пречупения нос упорито замахна във въздуха с ръка и повтори:
— Мога да кажа. Защото го срещнах и се засегнах, че и досега не си е забил куршума в челото. Лятос аз го бих пред хората по мутрата, а той не се досети да си забие куршум в челото. С бита мутра и с орден ходи, и не мисли да умира…
— Виж какво ви се е дощяло, много ще чакате — изтърва се Синцов, който мълчеше упорито.
Лейтенантът с пречупения нос го погледна с почервенелите си отчаяни очи и мушна пръст в гърдите му.
— На, ти вярно си разбрал душата му. Точно така! — Каза го, сякаш се учудваше, че и друг освен него може да разбере това.
Вратата на землянката се отвори и всички се обърнаха. На вратата стоеше куриер.
— Другари командири, разрешете да се обърна! Кой от вас е старши лейтенант Синцов?
— Аз съм Синцов.
— Явете се бързо при заместник-началник щаба на кадрите. Знаете ли къде се намира землянката?
— Знам.
— Май че е дошла заявка за тебе. Ако беше само някаква задача, щяха да те викат в оперативния — рече мустакатият старши лейтенант с някакъв яд; или завиждаше, или не му се искаше сам да отива да вечеря.
— Май че е така — рече Синцов, като нахлупи с едната ръка ушанката си, а с другата потършува по одъра, за да намери оставения там колан с нагана.


Шестнайсета глава

— Получена е заявка за вас от командира на сто и единайсета за длъжността батальонен командир. Познава ли ви лично генерал Кузмич? — попита заместник началник-щаба по кадрите и посочи на Синцов столчето да седне, макар че разговорът не можеше да бъде дълъг. Наоколо се суетяха.
Синцов сви рамене.
— Днес в тринайсет часа му докарах попълнение и доложих лично.
— Преди болницата били ли сте батальонен командир?
Това беше казано нито въпросително, нито утвърдително. Синцов не разбра дошло ли е, или не е дошло още неговото лично досие.
— Тъй вярно, бях.
— Нямате ли възражения, позволява ли ви здравето? — попита заместник началник-щаба без пауза, като свърза двата въпроса в един.
— Тъй вярно.
Под платнището, което закриваше входа на землянката, се провря един почервенял от студа лейтенант.
— Другарю подполковник, кого от вас да взема?
— Него — кимна заместник началник-щаба към Синцов и завъртя подписа си върху вече приготвената заповед.
Синцов вече знаеше, че пътуващият с него лейтенант е офицер за свръзка от 111-та, а по длъжност — началник на химическата служба на полка. Кой знае какво го накара да попита лейтенанта какъв е по длъжност и той трябваше да отговори, че е началник на химическата служба. Отговори и млъкна за дълго. Началниците на химическата служба не обичат да приказват, че са такива. Назначен е вече втора година — и без приложение, и без отменяване, хората на тази длъжност са запушалка за всички дупки.
— Навсякъде шетня, спасение няма — рече лейтенантът, когато колата сви по силно отъпканото широко шосе, като изпреварваше отиващите към фронта камиони със снарядни сандъци.
— Отдавна ли е в дивизията генерал Кузмич? — попита Синцов.
— От седмица. Преди него беше Серпилин, отиде в армията началник-щаб.
— Силен ли беше дивизионният командир?
— Ако не беше силен, нямаше да го издигнат.
— А новият?
— Също е силен — рече началникът на химическата служба.
„Може и да е истина, кой го знае“ — помисли със съмнение Синцов. — Днес през деня, при първата среща, не му дойде на ум определението „силен“ за този нисичък, слабичък, с птичи ръст генерал.
„Добър старец е“ — беше помислил той тогава, през деня, когато генералът, като скърцаше по снега със старешките си измачкани валенки и ситно като пиле поклъвваше с нос въздуха, му задаваше бързо един след друг своите въпроси.
Когато Синцов доложи, че е докарал попълнението, генералът заповяда да строи хората и преди още те да са се строили, изтича при тях от землянката. Последните войници още се подравняваха, а той вече почна своята реч с не съвсем обичайни думи:
— По случай студа агитацията се отменя. Когато влезем в Сталинград, там ще поприказваме. И трябва да влезем там първи, в това е същината на въпроса за мене, за вас, за цяла Съветска Русия. Докато не влезем в Сталинград, почивка няма да има, само бой. Влезем ли — ще отдъхнем. Аз съм ваш командир, моят чин е генерал-майор, името ми — Кузмич Иван Василиевич. Ако помежду си ме наричате Кузмич или чичо Ваня, няма да се сърдя, ако е извън строя, а в строя — ще налагам за това непременно наряд.
В редиците се засмяха. Кузмич изчака да мине смеха и рече:
— Моята биография е проста: в германската бях като вас войник. В гражданската командувах полк, в тази — дивизия. Пожелавам ви същото и на вас. А сега един въпрос към вас: кои сте вие и къде сте били в боевете?
Той заситни с валенките си покрай строя и с безпогрешен усет, всеки път сполучливо, запита по избор няколко войници и сержанти къде са карали войната. Всички запитани бяха дошли от болници и бяха участвували в боеве.
Последвалите един след друг отговори: „При Москва“, „При Воронеж“, „При Тихвин“, „Имам“, „За храброст“, „Два пъти ранен“ — правеха впечатление на останалите. Редиците се стегнаха и напрегнаха.
— А които не съм питал — рече Кузмич, стигнал до средата, — нека не се обиждат. Друг път ще ги питам. Където вие отидете, там ще дойда и аз!
Строиха и поведоха войниците към хранителния пункт. Всичко отначало докрая не зае и десет минути.
Кузмич погледна Синцов и взе да го пита за същото, за което питаше войниците: къде и като какъв е воювал? Щом чу, че в Сталинград е воювал като батальонен командир, рече:
— Бих те взел, но няма къде. — И го пусна: Свободен сте.
„А сега, значи, има къде“ — помисли Синцов, като гледаше пътя и пресмяташе колко им е останало да пътуват до щаба на дивизията.
Той си спомни мустакатия старши лейтенант, който беше служил при този Кузмич на Южния фронт, и увереността му, че генералът при първия случай ще го вземе в дивизията си. Случай беше излязъл, но Кузмич взе не него, а Синцов. Какво пък, случва се всякак: случва се да е свой, а е по-добре да служи с друг. Може би така е и с този, мустакатия…
— Вие на каква длъжност идвате в нашата дивизия? — попита началникът на химическата служба.
— На длъжността батальонен командир!
— Виж ти! — зачуди се началникът на химическата служба. — Като тръгвах сутринта всички батальонни командири бяха живи и здрави. Кой ли ще е излязъл от строя?
Пътуваше и дълго още поклащаше глава. Мъчеше се да отгатне кой от познатите му хора е могъл да бъде убит или ранен в самото навечерие на настъплението.
Пътуваха дълго, насред пътя попаднаха в опашката на дълга колона катюши и беше невъзможно да ги избиколят: насреща им, откъм фронта, летяха един след друг празни камиони.
Когато стигнаха до щаба на дивизията, началникът на химическата служба влезе в землянката на началник-щаба пръв, като остави Синцов пред входа, до автоматчика.
— Ще връча писмото и ще доложа за вас.
Привечер студът беше станал още по-силен. Часовият потропваше с валенките.
— На колко време се сменявате? — попита Синцов.
Часовият не отговори. В дивизията имаше ред.
Началникът на химическата служба излезе след минута.
— Доложих за вас, вървете.
И като напъхваше вървешком във военната си чанта разкъсания плик, сигурно с разписката за връчването му, без да се сбогува, тръгна в тъмното към колата.


В землянката на началник-щаба всичко беше подредено грижливо, в ъгъла имаше не одър, а сгъваемо легло и над него килимче.
Началник-щаба кимна на въпроса на Синцов „разрешавате ли да вляза“, довърши разговора си по телефона и се изправи, мършав и дълъг, под тавана на землянката. Колкото беше висок Синцов, началник-щабът беше още по-висок.
Синцов доложи, както му е редът. Началник-щаба взе от ръцете му заповедта, прочете я, поиска личната му карта, погледна я, върна я и като свали и сложи на масата пенснето си, подаде ръка на Синцов.
— Да се запознаем: полковник Пикин. — И като се усмихна, кой знае дали на ръста на Синцов, или на собствения си ръст, попита: — В строевата служба деснофлангови ли бяхте?
— Строева не съм служил — рече Синцов.
— Щом е тъй, значи, имате висше образование, военно дело сте карали един час в седмицата, за отбиването на службата звезда на петлицата — и в запаса! А ако има война, бог да помага! Така ли?
— Тъй вярно — отговори без усмивка Синцов, защото приблизително така беше: в института учеха военно дело колкото за смях на хората.
— Седнете — рече Пикин, — изложете накратко бойния си път, излишно време не се предвижда. — При тези думи той погледна под око поставения пред него отпечатан на пишеща машина лист, тоя лист беше донесъл началникът на химическата служба, и Синцов, като го погледна също под око, пестейки по навик думите, свърши в три минути.
Началник-щаба зададе няколко въпроса, които биеха в една точка. Интересуваше се какъв боен опит в настъплението има батальонният командир. Синцов отговори, че в Сталинград, когато командувал още рота, е настъпвал два дни срещу Мамаев Курган и изпреварвайки нови въпроси, додаде:
— Да си кажем правото, научихме се да държим своето, а как да вземем чуждото — засега само сме се опитвали.
— А тук ще трябва веднага да се настъпва — рече Пикин. — Ще ви пратим в трети батальон на 332 полк. Добър батальон, но без късмет. През новогодишната нощ убиха единия командир, днес втория. И пак не от много ум. Това ще бъде двоен удар по психиката на войника. На хората ще кажем, че им пращаме за батальонен командир сталинградец. Това за тях има значение. Както и за мен. А опит за настъпление ще трябва да се набира през настъплението. Повечето от нас го имат също малко. Не ви ли уплаших?
— Съвсем не. Ще направя, което мога.
— Колко време служихте с последния командир на полка?
— Седем месеца.
— Много. На какво сте свикнали с него не знам, а на какво ще трябва да свиквате тук, ще ви кажа. Вашият полкови командир майор Туманян командува полка от девет дни. Преди това беше началник-щаб в него. Изключително грамотен командир, но има един недостатък, по-точно, едно заблуждение: самият толкова много уважава реда, че прекалено е уверен, че всичко, което е заповядано, ще бъде изпълнено, че всичко, което са му доложили, е истина. Като идеал е вярно. А на практика не. Не винаги чувствува момента, когато трябва да натисне, а мнозина за съжаление така са свикнали. Не чакайте да ви натиска. Сами натискайте. Часът на настъплението е потвърден. — Пикин сложи ръка върху отпечатаната с пишеща машина заповед. — В 8,05 — артилерийска подготовка, в 9,00 — началото. Имате малко време. С останалото ще ви запознае Туманян.
— Генадий Николаевич, имаш ли нещо да ми кажеш?
Синцов се обърна и се изправи. Пред входа на землянката, като придържаше с ръка платнището, стоеше командирът на дивизията генерал Кузмич.
— Аз нямам въпроси — рече Пикин.
— Тогава отивам при Колоколников — рече Кузмич. — Почнал е прекомерно да си приписва умствени способности… Началникът на артилерията ми се оплака от него: на наблюдателния пункт на полка се насъбрали артилеристи, той едва не ги изгонил. Трудно му било, виждаш ли, в такава теснотия да ръководи боя? Да не би да се готви да настъпва без артилерия, само със своята съобразителност? Ще трябва да го вразумиш.
И чак сега, като съзря Синцов, отсечено рече:
— Здравей, батальонни командирю! Пристигна ли?
— Здраве желаем…
— Получи ли назначението?
— Тъй вярно!
— Няма ли да наминете при Туманян? — обърна се Пикин към Кузмич.
— Не. Там нощува Бережной — рече Кузмич и се обърна към Синцов. — А тебе ще те взема до разклонението на пътя. Оттам до Туманян остават триста сажена… — Той погледна часовника си. — Сега имаш до сражението половин денонощие — и хората да опознаеш, и те да те опознаят. Пиши му заповедта, Генадий Николаевич, и с бога напред!
— Вече я пиша — обади се Пикин.
Кузмич се разходи из землянката и се спря зад гърба на Пикин. Сега стоеше срещу Синцов.
— След добър момък поемаш батальона, след Поливанов… Тая заран още приказвахме с него. Излезе земляк, от Кадиевка, като мене, миньорска душа… Заранта приказвахме, а след пладне тресна изстрел — и свърши животът. Батальонът беше негов, а сега е твой. Знаеш ли какво нещо е войната? Войната е ускорен живот и нищо повече. И в живота хората умират, и във войната също, само скоростта е друга.
„Защо ми казваш всичко това? Плашиш ли ме?“ — помисли Синцов, като вземаше от ръцете на Пикин заповедта.
Кузмич сякаш отгатна мисълта му и се усмихна.
— Бабите не искат да се споменава нечистата сила, за да не я прокобят. Но смъртта не е дявол, нея няма да я прокобиш. Споменаваш ли я, или не я споменаваш, все пак страхуваш се в душата си. Или може би ти не се страхуваш? А, батальонни командирю?
И вече без да се усмихва, сериозно погледна Синцов, сякаш, питайки така, го подлагаше на последно изпитание пред боя.
— Различно бива, другарю генерал…
— Съвсем правилно — рече Кузмич. — Аз не вярвам на безстрашните, вярвам на тези, които се боят, но действуват. А не съм против това да се боиш, и аз самият се боя.
Той довърши с кратък смях вече през рамо, когато излизаше от блиндажа.
Пътуваха в емката петима. Генералът отпред с шофьора, а на задното седало, притиснали от двете страни Синцов с кожухчетата си, генералският адютант и офицерът за свръзка от 332-ри.
Генералът отначало мълчеше, но после, както изглежда, у него надви желанието да пообщува с новия човек в дивизията.
— Бях тази сутрин в твоя батальон — рече той, без да се обръща. — Парламентьорите през него отидоха при немците. За пръв път през време на войната. Подполковник, майор и тръбач с тях. И по този случай туриха пагони. Не си ли виждал пагони още?
— Не съм виждал още, другарю генерал.
— Странно — рече Кузмич. — Не съм виждал пагони от онова време, когато в Ялта давих в морето последните офицери. — И отново с учудване повтори: — Странно! Излязоха нашите от окопа в шинели с пагони. Би трябвало да се тревожа: ще се върнат ли живи? А аз гледам и мисля като глупак: наши ли са, или не са наши? Много силен е навикът: щом има пагони, значи са техни благородия!… А младите се радват. Ето моят Новиченко дори престана да си изпълнява службата, само за това мечтае, кога ще пратят пагони в дивизията.
— Че как да не се радвам, другарю генерал? — обади се весело седналият до Синцов адютант. — Красиво нещо! Мене адютантът на командуващия ми каза, че може и еполети да въведат за генералите.
— А ти защо се радваш? — рече Кузмич. — Ако въведат, за тебе по-лошо! Едни еполети ще трябва да се пришиват на шинела, други — на кожухчето, трети — на памуклийката! И после да се чистят с тебешир.
В гласа му прозвуча старческа насмешка над младата суетност на адютанта.
— А немците не приеха ултиматума — рече той, след като помълча. — Върнаха парламентьорите с празни ръце.
— Това е хубаво, другарю генерал — обади се отново весело адютантът. — Нека сега мрат… А ние сме приготвили такава сила, че по-добре за тях е да се предадат.
— „Приготвили!“ — рече сърдито Кузмич. — Това да не ти е да сърбаш чорба, лъжицата приготвил, а не му дали да я поднесе към устата… Което бяхме приготвили, щяхме да оставим за друг път… Хорската кръв не е водица и на война.
Адютантът, търсейки съчувствие, бутна в хълбока Синцов, сякаш искаше да му каже: „Видя ли какъв своенравен е нашият старец?“ Но Синцов помисли за смъртта, която утре очакваше мнозина, и не изпита съчувствие към глупавото безстрашие на адютанта.
— Спри — рече Кузмич.
И когато Синцов вече излезе, като открехна вратичката, подаде му ръка.
— Воювай, батальонни командирю. Утре вечер ще дойда там, дето ще си…
Колата замина, а Синцов с придружаващия го офицер за свръзка сви по пътя, който водеше към предната линия. От двете й страни се точеха високи купища изринат сняг. Пътят беше плъзгав, отъпкан. Ако човек не знаеше, че предната линия е наблизо, можеше да помисли, че това е широк тилов път.
— Сега още веднъж ще свием — рече водачът.
Те стигнаха до широк наклон вляво и Синцов помисли, че ще свият тук, но водачът не сви.
— Тоя път води към артилеристите на позицията — рече той. — Вдясно има още един наклон, после вляво един, и там вече сме си у нас. Натуряха артилерия на всеки щик по едно оръдие.
„Интересно, колко щика има в батальона — помисли Синцов. — Сигурно от щатния състав е останал само спомен. Все още както едно време броим по щиковете. „Бяга куршумът от смелия, смелия щик не лови!“ Разбира се, не лови ни смелия, ни страхливия! Ако немците бяха ни нападнали не с техника, а с щикове, отдавна да сме ги изгонили оттатък Берлин.“
Те изминаха още сто метра и видяха нов наклон сега вдясно.
— Тук стоят катюшите — рече водачът. — Тъмнеят, виждате ли?
Синцов се обърна и видя силуета на една катюша.
— Стоят до сами пътя — рече водачът. — Може да се каже станахме нахални: живеем на открито. За седмица само един разузнавателен самолет се е повъртял в небето. Или студът им влияе, или вече не могат да изкарат с определеното гориво.
— Вие какъв чин имате? — попита Синцов.
— Старши сержант.
Синцов се зачуди. Мислеше: щом е офицер за свръзка, поне ще бъде младши лейтенант.
— Имахме загуби в полка — обади се водачът. — Когато на деветнайсети ноември тръгнахме в настъпление, изгубихме малко. А после, вече през декември, завземахме една височинка, изравнявахме фронта: три денонощия тър-пър, тър-пър…
Той въздъхна, като не одобряваше това „тър-пър“.
— Офицерът за свръзка беше лейтенант, него го пратиха в рота, а мене — на неговото място.
Вятърът духаше право в лицето, Синцов разтърка вървешком с ръкавиците заледените си бузи и нос. Вещевата торба, преметната на едната ремъчка, падна в снега. Водачът я подхвана.
— Дайте да я нося аз, другарю старши лейтенант.
— Носете я, щом не ви мързи.
— Много е лека — рече водачът като претегляше торбата на ръка.
— На пехотата не се полага много.
— Трябва да ви намерим кожухче, в дивизията доставили още кожухчета за настъплението.
— Моето кожухче остана в Сталинград.
— Как тъй в Сталинград?
— В предишния ми батальон, когато се съединим, ще си го взема.
Водачът подсвирна.
— До съединяването има още доста време! — после рече сериозно: — От нашата предна позиция до центъра на града, ако мерим по права линия, има четиридесет километра. Артилеристите пресмятаха пред мене. А половината от това е открито място.
Синцов не отговори. За кожухчето каза така, защото стана дума. Разбира се, едва ли ще се срещне с предишния си батальон, това е вече лотария!
— Ето този път води към нас — рече водачът, като завиваше пред Синцов.
— Познавахте ли Поливанов, батальонния командир? — попита Синцов за предшественика си.
— Не, аз съм от първи батальон. Нашият командир е все същият от август. А в трети батальон животът е същият, но батальонните командири не се задържат.
„Те не са се задържали, но аз ще се задържа“ — помисли Синцов.
Той вече няколко пъти пред тежките боеве изпитваше предчувствие, че каквито и да са загубите с него няма да се случи нищо, и думите за батальонните командири, които не се задържали в батальона, не му развалиха настроението.
Но водачът сигурно реши, че напразно е прокобвал гибел на новия човек, и пак почна да говори за артилерията, че са натуряли както никога страшно много и тя утре „като даде подготовка, в предната позиция на немците изведнъж ще измрат всички“…
„Как не, ще измрат! Каквато и да бъде артилерията, все пак това не са щипци — не може да влезе във всеки окоп и не може да извади оттам всеки немец“ — помисли Синцов.
Пътят ги изведе в една тясна долчинка. Отдясно по снежния склон тъмнееха входовете на землянките.
Далеч напред, там, където се точеше устието на долчинката, излетя високо в небето един трасиращ куршум, а подире му сухо, мразовито изтрака откос.
— Каква тишина — рече водачът, като почака дали няма да гръмнат пак.
И действително цялата напрегнатост на околната тишина се почувствува едва сега, след този изведнъж изтракал и безследно потънал в снеговете откос.
— За командира на полка е насам — показа водачът най-близкото тъмнеещо в снега петно.


Малката землянка беше претъпкана. Най-близо от всички до вратата, откъм края на масата, седеше един майор с голяма глава и гъсти коси, с наметнато на раменете кожухче. Той обърна едрото си арменско лице с голям нос към появилия се изпод платнището Синцов и Синцов разбра, че това е командирът на полка майор Туманян, и взе да докладва за пристигането си.
— Обърнете се към заместник-командира на дивизията — рече майорът и недоволно врътна тежката си глава към седналия в ъгъла на землянката полкови комисар с голо чело и очила.
Синцов поправи грешката си и поиска разрешение да се обърне към командира на полка. Човекът с голото чело кимна и докато Синцов докладваше и представяше документите си, понаведен напред внимателно гледаше новия батальонен командир.
Освен тези двама, в землянката около масата, плътно един до друг, седяха още трима офицери: двама млади майори в шинели с артилерийски петлици и трети един, нисък, кръгъл, в кожухче, с голям артилерийски бинокъл на шията.
Когато Туманян прегледа документите и му каза мрачно да седне, крайният от артилеристите, един тъничък майор, притискайки с хълбок съседа си, се помести и освободи на Синцов крайчеца на пръстения, покрит със слама, пезул, който заобикаляше масата. Синцов седна.
— Бережной — рече човекът с голото чело и като разбута съседите си и издаде широки плещи, протегна късата си дебела ръка. — Радвам се да видя новия батальонен командир. — Той стисна ръката на Синцов и като разбута още веднъж артилеристите с плещите си, се мушна обратно назад.
— Началник-щаба на дивизията — той кимна към телефона, като че телефонът беше самият началник-щаб — каза, че вие сте стар сталинградец. Така ли?
— Така — рече Синцов.
— Още повече се радвам — рече Бережной. — И командирът на полка се радва, само че няма навик да го показва. А това са нашите богове на войната — като завъртя глава наляво и надясно, рече той за артилеристите. — Собствени, придадени и подкрепящи. В Сталинград често ли ги виждахте при себе си?
— От сутрин до вечер — рече Синцов. — Без тях не бихме живели.
— А къде бяха вашите огневи точки? — попита артилеристът в кожухчето.
— Всичките огнени точки са оттатък Волга — рече Синцов.
Още в болницата, когато слушаше разпитванията на разни хора, в това число и на такива, които би трябвало да бъдат осведомени, той разбра, че все пак отдалеч те не си представяха добре действителното положение в Сталинград, при което още през октомври нямаше защо да се мъкне през Волга артилерия на онези тесни ивички, които все още оставаха в наши ръце.
— А връзката? Телефонна ли е?
— Телефонна.
— Не се ли прекъсваше кабела под водата?
— Прекъсваше се — рече Синцов. — Дублирахме го с ракети.
Докато се водеше този разговор, Туманян, без да му обръща внимание, се занимаваше с работата си. Позвъни по телефона, извика „двойката“, поиска някой си Илин и като узна, че спи, заповяда да го събудят.
— Тук ли искаш да го извикаш — попита Бережной.
Туманян кимна мълчаливо и като почака, рече в слушалката:
— Илин, може ли да оставите батальона?… Така. Ясно. Тогава след трийсет минути се явете при мене. А преди да излезете, повикайте при себе си ротните командири… — Той се откъсна от слушалката и погледна часовника. — За двайсет и два и четиридесет.
Туманян постави слушалката и Синцов също погледна часовника си. Двайсет и два и четиридесет ще бъде след час. Този Илин изпълнява длъжността командир на батальона, затова ще дойде тук. А когато те двамата се върнат в батальона, командирите на ротите ще бъдат събрани за първо запознаване.
Командирът на полка, види се, не обичаше да губи време, пък и обстановката не позволяваше.
— С ваше разрешение, другарю полкови комисар, ние ще си идем — рече тънкият артилерийски майор, като се измъкваше иззад масата.
Синцов стана и освободи прохода.
— Къде ще ходите, стойте — рече Бережной. — Вие сте богове, от вас нямаме тайни.
— Ще наминем при началник-щаба да уточним още веднъж едно-друго — рече тъничкият майор.
Вторият артилерист също се измъкна иззад масата. Стана и кръглият с кожухчето.
— Разрешете да си тръгна — рече той, без да влиза в обяснение на причините. И като се промъкваше покрай Синцов, добави: — С вас няма да е лошо да се видим до утре сутринта; моят наблюдателен пункт е близо до вашия.
Като изпрати с очи артилеристите, Туманян разгъна картата и започна не с въпроси към Синцов, а направо с обстановката на фронта на полка, с противника.
„Кой го знае — помисли Синцов, — може би смята въпросите за излишни. Когото бог и началството са му дали за батальонен командир в нощта преди настъплението, с него и ще воюва.“
Немците не бяха извършили смяна на частите, взетите в навечерието пленници бяха показали, че пред фронта на полка е предишният му противник — части от 14-та пехотна дивизия на немците. Зоната на отбраната се състои от три позиции — по няколко траншеи всяка. Седят вече три седмици и са се укрепили добре.
— Та това не им е коствало особен труд — рече Бережной, като се откъсна от книжата, извадени от военната чанта. — На едно от нашите сталинградски укрепления седят. Седят, негодниците, в блиндажи и окопи с пълен профил, изкопани от сталинградските трудещи се. Не като нас — дълбаем сега земята, твърда като кокал; докато скриеш главата и задника си, изпотиш се и под езика!
Предната позиция на батальона също не беше се променяла вече три седмици, с изключение на височинката на десния фланг, завзета преди седмица.
— Когато я вземахме първия път, несполучливо — Бережной отново се откъсна от книжата, — Тараховски, той беше преди Поливанов, загина на нея глупаво.
— Не беше негова вината, другарю полкови комисар — рече сухо Туманян и в сдържания глас имаше обида за неизвестния на Синцов, глупаво загинал там на височината командир.
— Аз не казвам, че вината е негова…
— Сега нашите сили. — Туманян откъсна молива от картата и по памет, без да надниква в поставения пред него бележник, изброи всичко, което имаше в батальона и постъпваше под командата на Синцов. В стрелковите роти по 65-70 души, комплект ръчни картечници, в картечната рота — 11 тежки картечници, в минохвъргачната — 9 минохвъргачки. След общата артилерийска подготовка придвижването на батальона ще бъде поддържано с огън от същия този майор в кожухчето, който беше си отишъл преди малко, командир на придадения артилерийски полк.
Синцов прибави към бележките си в своята военна книжка още една: майор Голубьов.
Дневната му задача се състоеше в това, да завземе на своя участък първата и втората позиция от немската отбрана на дълбочина четири и половина километра. Да ги завземе и да се закрепи, като има пред вид по-нататък да настъпи към третата.
Туманян заби молива в картата.
— Тук.
— А стигнат ли ни силите, тогава утре ще скочим там направо, без да спираме — рече Бережной.
Туманян не възрази, само направи едва забележима пауза и повтори:
— Да се завземе първата и втората позиция. Ясно ли е? — като подчертаваше с това, че за утрешния ден никаква друга задача не е поставена пред полка, и той, командирът на полка, не я поставя и пред батальона. А да се уверяваме отнапред в желанието си да направим нещо извън очакванията, е излишно.
Като изви очи към Бережной, Синцов забеляза как той едва забележимо се усмихна и помисли за него: „Все пак е умен, глътна горчивото хапче, без да се разсърди.“
— Ясна ли е дневната задача? — попита Туманян, без да откъсва още молива от картата, с очи, вперени в лицето на Синцов.
— Ясна — отговори Синцов, като чувствуваше под неговия напрегнат поглед колко скъпо би платил сега полковият командир, за да узнае по някакво чудо предварително цената на своя нов батальонен командир.
Искаше му се да го успокои: напразно впиваш очи в мене. Всичко, което мога, ще направя. И жалко, че не мога да кажа това.
— Сега за изпълнителите — рече Туманян и като откъсна от картата молива, накратко охарактеризира ротните командири. За четирима от тях каза, че са на мястото си, за петия — командирът на картечната рота — се отзова студено: познава добре картечниците, но може да те излъже, имало е случай, когато доложил, че картечниците са смазани с незамръзваща течност, а при проверката станало ясно, че не ги е смазал.
— Имайте това пред вид…
— Изобщо имай пред вид — рече Бережной на Синцов, — командирът на полка не обича лъжите. Всичко друго ще прости, но това — не…
— Не съм свикнал да лъжа — рече Синцов.
— Толкоз по-добре — рече Бережной.
Туманян не каза нищо, още веднъж дълго, внимателно го погледна в лицето, и по очите му се виждаше колко малко значение придава на думите.
— Адютантът на батальона, лейтенант Рибочкин — рече Туманян, като наведе очи и старателно взе да чопли нещо, неясно какво, с безупречно чистия нокът под другия безупречно чист нокът на чистите си като на хирург, до бяло измити пръсти, — пристигна от школата, изпълнителен е в службата, но още не е участвувал в боеве. На началник-щаба Илин може да се опрете напълно, във всичко, винаги, във всяка обстановка.
— Да, този няма да те подведе, този действително ще ти бъде дясна ръка — рече Бережной, като се откъсна още веднъж от книжата си. — Не прилича на Богословски. Предупреди го.
— Вашият заместник, старши лейтенант Богословски, не отговаря на заеманата от него длъжност. Не разбрахме веднага, че е страхлив. Когато намерим с кого да го заменим, ще го заменим. Ротните командири не искахме да бутаме от местата им преди боевете. Ясно ли е?
Синцов кимна. Какво по-ясно! Добрият ротен командир това е ротата. Без него в батальона ще седиш като на стол без крака. А без заместник в краен случай може и да се мине.
— Ако не беше твоят предшественик Поливанов — рече Бережной, — още преди пет дни този Богословски нямаше да бъде тук.
— И трябваше да го отстраним — рече Туманян. — Аз настоявах.
— А той само това чакаше — да го отстраним от предната линия. Не му се искаше да иде насреща. А Поливанов го взе под своя гаранция. Заяви: лично ще го поправи! — усмихна се невесело Бережной.
И като погледна книжата и ги напъха във военната чанта, сърдито тупна по масата с тежките си дебели ръце.
— Забележителен беше твоят предшественик Василий Фомич Поливанов. Немлад вече човек, а от първите дни на войната доброволно в армията, от войник — до капитан. Беше преживял жена си — във влака я беше убила бомба. Беше преживял и тримата си сина — паднали на трите фронта. А сам, като омагьосан, вървеше ли вървеше от бой в бой. Само дето побеля. Не бях равнодушен към него. Може би и защото беше от нашите миньорски места. Както и нашият дивизионен командир, от Кадиевка. А аз съм от Щеровка. Плаче ми се от мъка.
И Бережной наистина свали очилата и избърса сълзите си. После отново си тури очилата и рече на Туманян:
— А за замполита на батальона нито дума. И винаги така. Това у тебе не е случайно.
— Но вие по-добре от мене ще го препоръчате, другарю полкови комисар — рече Туманян.
— Политрукът Завалишин е извънредно културен човек — рече Бережной. — Преди войната е чел философия в Московския държавен университет. Два пъти го отзоваваха от предната линия в лекторска група. И двата пъти не отиде. Отначало, да си призная, не очаквах от философ добро, а после видях — действително политработник! Хартишки пише рядко и умни, защото живее между хората — няма време за глупави хартишки. За един месец и половина боеве от батальона приехме трийсет души в партията. Разбира се, на първо място се отрази общият подем. Но и замполитът поработи. Възможно е да го попрехвалих: обичам такива, които не се навират в очите, имам такава слабост! Не забравяй да кажеш на своя Левашов — изведнъж се обърна Бережной към Туманян, — че съм прочел неговото политдонесение и съм го взел със себе си. Не политдонесение, а чисто и просто някакви жития на светии. Поне веднъж, за да се изпълни редът, да беше посочил някакъв отрицателен факт за тебе или за началник-щаба, или за батальонните командири. Какви са тия политдонесения? Какво да правя сега аз, сам ли да измислям отрицателни факти за вашия полк и да ги пращам горе? Нима у вас всичко е толкова гладко, а? — По лицето му не можеше да се разбере дали всичко това е казано сериозно, или на шега.
Туманян сви рамене.
— Потулваш работите, Туманян. Гладка в природата бива само плешивостта, пък и то не всяка. — Бережной, усмихнат, поглади с дебелата си ръка своята бръсната глава с понабола четина. — Студено е в землянката ти.
— А ето и дясната ръка се яви, точно на минутата!
Влезлият беше нисък на ръст, слаб и много млад. На петлиците на облечения над памуклийката шинел имаше само по една звездичка.
„Младши лейтенант, а началник-щаб на батальона? Май че малък чин за длъжността!“ — помисли Синцов, като се вдигна да посрещне своята бъдеща дясна ръка.


Седемнайсета глава

Към батальона вървяха заедно с Илин. Илин вървеше отпред, малък, лек и бърз, като поскърцваше уверено с ботушите си по снега. Вятърът беше стихнал, но от сухия студ дъхът секваше.
Като си спомняше разговора в щаба на полка, Синцов мислеше, че ако Илин имаше поне една звездичка повече на петлиците си, биха го назначили командир на батальона и самият Илин, вероятно, е очаквал това.
Малък, приличащ на сериозно момче, младши лейтенантът се стори на Синцов честолюбив човек. Наистина честолюбието на война, ако човек освен него има още ум и съвест, не е беда, беда е ако ги няма.
От думите на Туманян беше ясно, че Илин е вече четвърти месец на длъжност началник-щаб на батальона, неясно беше друго: защо, щом отговаря за длъжността, досега не е получил поредния чин?
Той ускори крачките си и като се изравни с Илин попита:
— Каква длъжност заемахте, преди да станете началник-щаб?
Отговорът беше неочакван.
— Писар на батальона — рече Илин и разбирайки, че го е учудил с отговора си, обясни: — Вече изпълнявах задълженията, а по чин все още бях старши сержант. Доморасъл офицер, както се казва.
Рече това с гордостта на човек, който си знае цената. После след двайсетина крачки додаде:
— Мене бившият командир на батальона Тараховски ме обичаше и ме издигна, без да се съобразява с чина. И доказа на началството. Имаше характер.
— А последният батальонен командир Поливанов също ли беше силен? — попита Синцов.
— Герой на Съветския съюз. Справедлив — рече Илин сериозно, сякаш искаше да предупреди Синцов кое качество в своите командири лично цени най-много. — Когато през деня го погребвахме, Левашов, комисарят на полка, заповяда да не го заравяме дълбоко и да забием наблизо в земята релса, за да не се изгуби мястото. Дълбахме земята с нагорещен лост, но все пак я забихме. Комисарят каза, че след седмица, когато влезем в Сталинград, ще пренесем там Поливанов и ще го погребем като герой на Съветския съюз на Площада на падналите борци. Има ли такъв площад?
— Знам, че има — рече Синцов, — но сам не съм го виждал, той беше вече у немците… Замполита на полка все още ли наричате по навик комисар?
— Ами той е комисар — рече Илин.
— Защо?
— Как да ви обясня — рече Илин. — Сами ще видите.
„Да, бърз е техният полкови комисар“ — помисли Синцов. Тежката, къртовска работа с немците в развалините на Сталинград го беше научила да мисли в метри, и мисълта, че може за една седмица да изминат всичките четиридесет километра — оттук до Площада на падналите бойци — не се побираше в ума му.
Там, в Сталинград, в стария батальон на Синцов, и те бяха решили, че след боевете ще нарекат с имената на двамата загинали герои улиците, където те бяха положили кости. Той си спомни за това и го каза на Илин.
— За всички, които са си сложили костите, няма да стигнат улиците — рече Илин.
— А възможно е, макар и да сме решили сами, после по руски навик сами да забравим — рече Синцов и попита Илин какво мнение има той за командирите на ротите, какво представлява всеки от тях.
Илин отговаряше късо и обмислено, без да се колебае в съжденията си за хората, с които служеше.
— Какво ще кажете за Богословски? — попита Синцов.
Илин мълча няколко секунди.
— Знам, че в щаба на полка за него са си съставили мнение, че е страхливец. И от вас, разбира се, не са скрили.
— Не скриха.
— Аз имам друго мнение — рече Илин и млъкна.
— Може би ще го развиете? — попита Синцов.
— Мога да го развия — рече Илин. — Той не е страхливец, а изведнъж го прихвана в първия бой и не можа да се овладее. Два пъти се напива. За първия случай искаха да го уволнят, Поливанов отби, а за втория — не обадиха.
— Съжалиха ли го?
— Не сметнаха за целесъобразно.
— Защо?
— Помислиха, че може би ще се овладее, когато започнем настъплението.
— А защо го прихвана?
— Пристигна за първи път на фронта. Всичко тихо. И изведнъж на третата нощ бой за височината. Без заповед отгоре, просто дойде Барабанов, командирът на полка, и вдигна хората пиян. А когато почти веднага убиха Тараховски, заповяда на Богословски да повтори атаката. Богословски отказа. За отказа — в лицето: подлец, предател, страхливец и тъй нататък… За Барабанов осведомиха ли ви?
— Не. А какво представляваше той?
— Накъсо казано, негодник — рече с безпощадна злоба Илин.
— Ако се погледне по-широко?
— И по-широко погледнато — негодник.
— Какво, да не би и вас също… — попита Синцов, доловил омраза в гласа на Илин.
— Какво?
— Ами това… — рече Синцов. Нещо в Илин го въздържаше да изговори на глас онова, което имаше пред вид.
— Мене ли? Не… Макар и да беше пиян, знаеше, че няма да му дам да ме тъпче, ще го застрелям.
— А после?
— Какво после? По-добре е да легнеш в земята, отколкото да ходиш бит по нея. Осакати Богословски, негодникът му!
— Виж го ти! — зачуди се Синцов.
— Не в този смисъл — рече Илин. — До това не допуснахме. А да те нарекат мерзавец и предател, мислите ли, че е леко да се преживее? Позволяваме да осакатяват хората, а после сами се учудваме: страхливец! На Барабанов поставиха точка, а Богословски го прихвана и се напи до смърт. Левашов, колкото и да е добър, тук не поиска да вникне, той изобщо не търпи пияниците, още повече, че видя беля с Барабанов. Откровено казано, другарю старши лейтенант, не ми се ще повече на тази тема… Скоро ще стигнем.
От тъмното израсна фигурата на идещ насреща им човек.
— Кой е, Илин ли? — попита с дебел глас човекът.
— Аз, другарю комисар — рече Илин, — идем с новия батальонен командир.
— Хубаво! — Човекът свали ръкавицата си, подаде ръка на Синцов. — Замполитът на триста трийсет и втори, Левашов. — И веднага си пъхна ръката обратно в ръкавицата. — Ама студ днес!
— А ние смятахме да ви видим — в батальона, другарю комисар — рече Илин.
— И аз смятах — рече Левашов, — но ето че ме извикаха в щаба на полка. Не знаеш — за приятно ли е или за неприятно, по гласа на Туманян можеш ли разбра. Изтърсил се е някой при нас. Само да не е от радиопредавателната, че току-виж почне да предлага на фрицовете да се предават — и сбогом войнишки сън! — Той се разсмя. — Да вървя! Да, Илин, батальонният командир още не е в течение на нещата, затова ще кажа на тебе. Разговарях с вашия Богословски, взех от него дума да не туря в устата си чак до победата нито сутрин, нито през деня, нито вечер, нито гвардейска, нито армейска… Вие ме излъгахте за първия случай, а той сам призна. Че сте ме излъгали — няма да простя, а че си призна сам — дава надежда. Казах на Завалишин: случи ли се още веднъж — пиши ми официално. Писаниците не търпя, но този път ги искам. А не ми ли пишеш, ще ти смъкна кожата! Че току-виж пак го съжалил, калпав интелигент!
— Защо калпав? — попита Синцов.
— А какви биват още интелигентите, освен калпави? Ако и ти си от тях, извинявам се.
— Аз съм от тях, другарю комисар — рече Синцов.
— Шегувам се — рече Левашов. — Просто има такава глупава приказка. От бившия командир на полка Барабанов се заразих…
И като повтори още веднъж: „Да вървя!“ — скри се в тъмното.
— Ето ви и Левашов — рече Илин, когато извървяха няколко крачки. В гласа му прозвуча обич към този изчезнал в тъмнината човек.
— А вашият Барабанов, виждам, е бил голямо дърво, не се е стеснявал в изразите! — рече Синцов.
— Изразите не са най-лошото — рече Илин. — Ние също сме груби. Макар че между другото въведохме в нашия батальон — да не псуваме. Какво мислите за това?
— Щом е така, ще се придържам — рече Синцов. — Отдавна ли сте въвели?
— От месец. Още при Тараховски въведохме тая чудащина.
— А чия е инициативата? — попита Синцов, като помисли за „калпавия интелигент“ замполита.
— Моя — рече Илин.
Землянката на щаба на батальона, противно на очакванията на Синцов, се оказа просторна, със солиден покрив над главата.
— Стара, немска, била е команден пункт на техния батальон — поясни Илин, влизайки. — Само че сега пробихме вход от другата страна.
В землянката седяха осем офицери, които станаха при появяването на Синцов.
Оня, за който той, още щом влезе, помисли, че е Богословски, един лениво подстанал немлад нисичък старши лейтенант с равнодушно широко лице, се оказа контраразузнавач, пълномощник на Специалния отдел, или както сега го наричаха „Смърша“; разправяха, че това ново име, съкратено от думите „смърт на шпионите“, измислил сам Сталин. А Богословски, наопаки, беше наглед най-мъжествен от всички присъствуващи, висок и напет. Когато се поздравяваше, той вирна като елен красива глава. Вирна я сякаш дори предизвикателно: „Каквото и да са ти приказвали за мен, ето какъв съм аз!“
Замполитът Завалишин действително беше истински „калпав интелигент“: хилав, небръснат, с дебели силни очила.
„Навярно, ограничено годен“ — помисли Синцов.
Адютантът на батальона беше висок, клатушкащ се момък с тънички мустачки, от ония, които като напук не растат, ако щеш ги поливай сутрин и вечер.
На едрото, червено, с изпъкнали очи лице на командира на картечната рота беше изписано такова старание, че Синцов неволно си спомни думите на Туманян — „може да те излъже“.
Старши лейтенантът минохвъргач, за който Илин из пътя беше казал „старец от запаса“, съвсем не беше старец, а як спокоен четиридесет и пет годишен мъжага. А впрочем, по аритметиката на годините той наистина можеше да бъде баща и на Илин, и на батальонния адютант, и на двамата командири на стрелковите роти. Тези двама си приличаха като братя: с еднакво среден ръст, еднакво днес, преди настъплението, от един и същ бръснар безжалостно подстригани на тила и слепите очи, и двамата с перчеми като футболисти, само че единият с ленен, а другият с черен.
„Левият край, десният край…“ — на себе си повтори Синцов кой знае откъде влезлите и главата му думи на една песничка отпреди войната. Помисли си още, като гледаше перчемите и подстриганите тилове — колко такива лейтенантски глави пред собствените му очи бяха паднали на многострадалната руска земя!
— А къде е Чугунов? — попита Илин.
— Пред бойната охрана на Чугунов е забелязано движение. Поиска разрешение да остане в ротата — рече Богословски.
— Трима ротни командири се намират в ротите си — доложи Илин на Синцов, като че поставяше с този доклад точка на своето предишно положение на човек, изпълнявал задълженията на батальонен командир.
„Ето с тях ще трябва да воювам“ — помисли Синцов и покани офицерите да седнат.
Той не виждаше нужда да говори дълго за себе си: без да влиза в подробности, каза, че воюва от началото на войната, в различно време е бил и взводен и ротен, от октомври до декември командувал в Сталинград.
— Чух, че Героят на Съветския съюз, капитан Поливанов е бил способен командир. Ще се стремя според силите си да го заместя на тази длъжност, а за останалото се надявам на вас и личния състав на батальона.
Съзнавайки трудността на положението си пред хора, току-що понесли загуба, чувствуваше, че би трябвало да им говори иначе, но не можа да надвие сдържаността си. По-рано, преди войната, се сближаваше по-лесно с хората, но човек очевидно не може да впише отново ни онова, което войната е зачеркнала у него, ни онова, което е вписала.
По отношение на събраните имаше две чувства: искаше му се да разбере всекиго, но невъзможно беше да задържа хората дълго време, особено командирите на ротите. Пък и напълно можеш да разбереш хората само в боя.
За да не проточва разговора, попита ротните командири само за онова, което искаше да чуе лично от тях: за настроенията на хората и разбирането на утрешната бойна задача.
После, като взе картата от Илин, с молив в ръка мина с всеки един по неговия боен участък, уточни как преценяват противника и местността. Заедно с Илин и минохвъргача прегледа схемите на огъня — и своя, и поддържащия го.
Всички четяха картата грамотно, неприятни изненади нямаше, с изключение на една: командирът на картечната рота Оскин в отговор на въпроса, къде ще се намира утре през време на боя, живо отсече: „Където заповядате!“ Зад тази живост се почувствува едно: или не беше мислил предварително, или се отклони от пряк отговор. Тежките картечници, съгласно заповедта, дадена още от Поливанов, бяха придадени към стрелковите роти, по взводно, и командирът на картечната рота можеше, ако иска, да се мотае през време на боя и нейде отзад.
Като чу „където заповядате“, Синцов отговори, че до утре заранта ще заповяда и като огледа всички, рече:
— Това е всичко, което имам да ви кажа. Какви въпроси има?
В землянката беше необичайно топло, едната страна на кюмбето се беше нажежила до червено. Синцов си свали памуклийката и като разкопча кожения си елек, за да се препаше под него с колана, улови погледа на адютанта. Адютантът гледаше ордените му.
„Хубаво — помисли Синцов. — Нека видят. Спечелени са не с чужда пот.“
— Ще има ли въпроси, или не?
— Аз имам, другарю старши лейтенант — рече командирът на стрелковата рота с ленения перчем.
— Слушам.
Синцов надникна във военната си книжка и за да не забрави сред всичко, което трябваше да помни, и този, мислено повтори: „Лунин, Лунин, Лунин.“
— В кой район на Сталинград сте воювали? И аз съм сталинградски.
Въпросът не се отнасяше до предстоящето, впрочем отнасяше се. Предстоеше да воюват заедно и не само той ги разглеждаше, а и те него.
— В северната част — рече Синцов. — Познавате ли Мамаев Курган?
— Не ще и дума.
— Отначало там, а после по на север. В района на резервоарите, знаете ли го?
— Та оттам остава съвсем нищо до Волга!
— Да, съвсем нищо — рече Синцов. Каквото и да беше му се случило да изтърпи през тези месеци, когато зад гърба му оставаше „съвсем нищо“, сега ако се гордееше с нещо в живота си, беше тъкмо това. — Заехме с нашия батальон три къщи от левия фланг на дивизията.
— Целият — три къщи — полувъзторжено-полудоверчиво рече вторият, черничкият лейтенант.
Името му Синцов беше запомнил, може би защото презимето му беше неруско — Караев.
— На един батальон — три къщи, а на дивизията — двайсет — рече Синцов. — Имахме такъв случай вече през ноември, командирът на дивизията разправяше: телефонирал му от другия бряг, заобикаляйки армията, сам командуващият фронта и пита: „Настъпваш ли!“ — „Настъпвам.“ — „Доложи на какъв фланг и в какво направление нанасяш удар?“ А командирът на дивизията му отговаря: „На десния фланг, другарю генерал-полковник, нанасям удар в направление отгоре надолу, защото къщата вече заех, но в зимника има още немци. А на левия фланг — в направление отдолу нагоре, защото първият етаж е наш, а вторият — техен…“
Всички се засмяха. Синцов също се усмихна. Той искаше да им даде да разберат с този разказ каква обстановка са имали там, в Сталинград.
— Значи, това във вестниците отговаря на истината, другарю старши лейтенант — рече командирът на минохвъргачната рота, който мълчеше дотогава с онова добре обяснимо за всеки фронтовак чувство, когато от душа ти се иска да вярваш, че всичко прекрасно, написано във вестниците за другите, е пълна истина, но да повярваш докрай ти пречи съзнанието, че пълната истина за онова, което си видял и преживял лично сам, сигурно никому, освен на тебе самия, не е дадено да почувствува докрай.
— В по-голямата част отговаря — отвърна Синцов. — От нас самите зависи. Когато воюваме добре, защо да не я напишат цялата истина за нас?
Каза и погледна към пълномощника на Специалния отдел.
„Ако си добър мъж, какъвто беше при мене Зотов, няма да придадеш значение, а ако си като Федяшкин — за всяка дума да се залавяш, можеш да започнеш с това.“
— Има ли още някакви въпроси?
Повече въпроси нямаше.
Командирите почнаха да се измъкват иззад масата.
— Жалко, че вие, другарю старши лейтенант, не бяхте тук при нас сутринта — рече Караев, обличайки шинела си, така, като че от Синцов беше зависело да бъде или да не бъде тук сутринта. — През нас минаха парламентьорите, на шинелите им — нови пагони. Красота!
Той говореше с едва забележим акцент, меко и стремително — не говореше, а танцуваше.
„Или е дагестанец, или е осетин, а може и кабардинец — помисли Синцов. — Ще трябва да питам после.“
— Нашите пагони са нови, а песента на немците е стара — не се предават и туй то! — рече замполитът Завалишин.
— А вие да не сте мислили сериозно, че те ще вземат веднага да се предават? — обърна се към него Синцов.
Завалишин избърса очилата си и замислено го погледна.
— Мислех. А вие не мислехте ли?
— Не мислех — рече Синцов.
— А аз мислех. Та не само за да им бъде чиста съвестта са пращали парламентьори при тях. Значи допускали са такава възможност.
— Това, да предположим, е вярно — рече Синцов, макар сам да не допускаше такава възможност.
— Нищо, другарю политрук — рече Караев. — Тъй или инак след една седмица ще им светим маслото!
Синцов днес вече за трети път чуваше тази дума — „седмица“. Едно от двете: или тъй е действително запланувано и е проникнало отгоре, или това е дошла отдолу войнишка мълва, родена от съзнанието за собствената сила.
Когато ротните командири, излезли заедно, притискайки се, се спряха на изхода от землянката, Синцов с края на ухото си чу как Лунин рече на Караев:
— … А колко живя нашият взводен командир?… Почти не живя…
Така и заседна в паметта му това последно, неизвестно по какъв случай казано с млад весел глас изречение.
Командирът на минохвъргачната рота Харченко се спря последен на изхода и попита:
— Разрешавате ли да се обърна?
— Слушам ви.
— Колебаех се дали да ви кажа още първия път, другарю старши лейтенант: имам една девойка в минохвъргачния разчет, сержантката Соловьова. Беше санитарна инструкторка в батальона, преместиха я при мене по нейна лична молба. Тараховски заповяда, и Поливанов потвърди. А аз възразих и сега възразявам. Моля да я отчислите от мене, да я преместите където искате.
— Защо? — попита Синцов.
— Утре е бой.
— А защо, тя лошо ли се е проявила?
— Не, не лошо. Но момиче е, жал ми е.
— Тя сама упорито искаше да отиде на това място — рече Завалишин.
— Много разбира тя, глупачката, къде й е мястото — упорито рече Харченко. — Жал ми е, защото е бой. Моля да отмените заповедта.
— Нищо, тя сама заяви, че не се бои при минохвъргачите — усмихна се Илин и на Синцов се стори, че тази усмивка се отнася към нещо, за което той още не знае.
Но Харченко не обърна внимание на думите на Илин, дори не го погледна. Стоеше и чакаше какво ще каже командирът.
„Може и наистина да не й е мястото“ — помисли Синцов, но не му се искаше да започва още първия ден с отменяване заповед на двамата батальонни командири. Още повече, че момичето само настоявало да стане минохвъргачка — такива най-често са упорити. Пък и ако я върне против волята й в санитарната част на батальона — къде е по-опасно и къде по-безопасно зависи от боя.
— По-късно ще се разберем, а сега пазете я по възможност.
Харченко козирува и излезе.
— Изключително добросъвестен, но малко страхлив — рече Илин за Харченко след излизането му.
— Не бих казал — чу се от ъгъла на землянката.
Това бяха първите казани от пълномощника думи през цялото време.
— Какво имате пред вид? — обърна се към него Синцов.
— Имам пред вид, че е напълно на мястото си и се ползува в ротата с авторитет. А че не е хвалипръцко — това не е задължително.
В думите му имаше отсенка на предизвикателство. Види се, пълномощникът съчувствуваше повече на спокойното поведение на също такъв като него, на средна възраст човек, отколкото на младия жар на Илин.
— Аз не казвам, че Харченко е лош, но на него винаги му се струва, че няма на земята по-страшно място от неговите минохвъргачни позиции. Върши си работата, но в себе си се вълнува през цялото време — рече Илин.
— Никому не е забранено да се вълнува — рече пълномощникът.
„Не, ти, изглежда, не си лош мъж — помисли Синцов, — добре ще е да не бъркам!“
— Нищо няма да стане с нея, с тази Соловьова, утре — рече Илин.
Пълномощникът стана.
— Ако нямате въпроси към мене, ще си ида. Имам свои работи в ротата.
— Значи, не викате хората при себе си? Сами ходите при тях? — попита Синцов.
Да каже това го накара един спомен, но преди да свърши вече съжали: „Защо се закачаш? Ще ти даде отпор — и ще бъде прав.“
Но лицето на пълномощника остана равнодушно.
— Зависи — рече той. — Защо?
Сега, щом бе почнал веднъж, трябваше да се доизкаже докрай.
— Едно време имах в батальона един пълномощник. Заседна като гвоздей в землянката и викаше при себе си денем под обстрел ту един, ту друг.
— И какво? — със същия равен глас попита пълномощникът.
— Нищо. Оплаках се на началството му, поисках да го отзоват.
— Отзоваха ли го?
— Отзоваха го.
— Правилно — рече пълномощникът. — Та ако нямате нужда от мен, ще си вървя.
„А каква нужда мога да имам — помисли Синцов и кимна мълчаливо. — Аз си имам своите работи, ти — своите.“
Пълномощникът си тури бавно кожухчето и ушанката — сигурно не му се искаше, както и на всеки друг човек, да излиза от топлото на студа — и си отиде.
„Спокоен мъж“ — помисли Синцов. Той обичаше спокойните хора.
— Добре сме напалили, нали, другарю старши лейтенант?
— Дори много — рече Синцов. — Не жалите дървата.
— Напоследък обрахме всичко — рече Илин. — До последно. И без това тук вече няма да живеем, утре тръгваме напред!
Синцов погледна часовника. Времето беше напреднало. А трябваше да отиде и при артилеристите, и в ротите, поне в една, от която не беше дошъл нейният командир — Чугунов.
„Да, Чугунов.“ — Той погледна във военната си книжка, за да провери дали не е сбъркал.
— Идете при Чугунов — обърна се той към адютанта, — научете какво е положението при него и му предайте, че аз по-късно ще отида сам, нека не се откъсва от работите си.
Можеше просто да позвъни по телефона, но помисли за адютанта: „Нека отърчи, дангалакът, няма защо да се върти цялото време тук.“
Адютантът радостно рече „Слушам!“ За него, види се, не струваше нищо да изскочи на студа. Той се спусна към окаченото на стената кожухче и чак сега Синцов забеляза, че адютантът не може да се нарече дори мъж. Толкова беше дългокрак, дългорък, дори раменете му не бяха се развили както трябва!
— Не е лошо момче нашият Рибочкин — рече Илин, когато адютантът излезе. — Само че трябваше да го карам да се мие. Когато дойде, виждам: два дни не се мие, три дни не се мие. Питам го: „Защо не се измиваш?“ А той казва: „А аз мисля, че на война не се мият…“
— Шега ли е това?
— Не. Напълно сериозно — разсмя се Илин. — Трябваше да го уча като малък. Позната история. Аз една година преди войната завърших педагогически техникум: „Я си покажете ръцете!“ Така и с нашия Рибочкин.
Той говореше за адютанта като за мъничък и имаше право. Чувствуваше се по-възрастен от него, с петстотинте дни на войната.
Като се обърна към Богословски, Синцов му зададе няколко въпроса за заеманата от него длъжност. В отговорите си Богословски не се колебаеше; което беше определено да знае — знаеше, само че отговаряше твърде звънливо, напрегнато, сякаш се стремеше да подчертае, че не е такъв, какъвто командирът на батальона може да го е смятал предварително по чужди думи.
— Как виждате утре своето място в боя?
Богословски отговори, че Поливанов още сутринта му заповядал от началото на настъплението да бъде при първата, левофланговата рота — да бутаме Лунин.
— Ще бутате. Като в бъчва без дъно — не се сдържа Синцов. Знаеше от личен опит колко рядко в боя минават без тази дума, но все пак не я обичаше.
— Ако заповедта не се отменя, разрешете да отида там още през нощта — рече Богословски, като изчака дали батальонния командир няма да добави още нещо.
— Какво ще отменям — рече Синцов. — За първите часове на боя заповедта е вярна, а после според обстановката. Вървете. Бутайте, а по-точно — помагайте да се организира боят. Мене лично така ми харесва повече.
— И мене също, другарю старши лейтенант — рече Богословски и вирна глава.
Когато излезе и останаха тримата, Илин си спомни:
— А вие вечеряли ли сте?
— Отяде ми се вече — усмихна се Синцов и задържа скочилия Илин. — После, когато се върнем от ротата.
— А кога ще отидем?
— Ами ей сега ще отидем.
— Тогава разрешете да се отлъча.
Илин тури ушанката и изскочи от землянката само по рубашка.
— Относно това, какво пишат за нас и какво не пишат, нямаше защо да се изказвате — рече внезапно Завалишин.
— Пред пълномощника ли нямаше защо, или изобщо.
— Изобщо.
— А вие да не сте журналист — обидихте ли се?
— Не, аз не съм журналист.
— А аз съм тъкмо журналист, в далечното минало — рече Синцов.
— Виж, не предполагах — рече Завалишин. — Мислех, че сте кадрови.
„Кой го знае, може би иска да ме поласкае. Ако е така, напразно.“
— Възможно е да съм понякога рязък — рече Синцов, като погледна замполита. — Животът ме е научил така, макар и не отведнъж. Ако свикнете — благодаря, а ако не свикнете — какво да се прави. С предишния замполит живеехме братски.
— Какво пък — рече Завалишин! — Щом искате братски, да бъде братски. Дано намерим общ език, аз, казват, съм мек човек.
— Мек, това е лошо.
— Ех, не до такава степен, че да бъде лошо — усмихна се едва забележимо Завалишин.
И Синцов си спомни онова, което беше казал за него Бережной.
— В полка ми казаха, че през време на боевете са приети от батальона тридесет души в партията.
— Да, приехме много, но и загубихме… — Завалишин не довърши.
— А днес?
— Днес, ако броим вас, сме двайсет и девет.
— Да, тежка аритметика — рече Синцов.
Завалишин въздъхна:
— Боеве. А когато има боеве, сами знаете: комунисти, напред! — с всички произтичащи… А който не е готов на това, защо да го вкарваме в партията? За цифрата ли?
— Вашето презиме ми е познато — рече Синцов. — Само че не мога да си спомня.
Завалишин сви рамене.
— Имало е такъв декабрист, Завалишин. Тук в батальона сме двама декабристи — аз и Лунин!
— Да не сте случайно потомци? — разсмя се Синцов.
— Лунин едва ли, а аз, изглежда, да.
— Замполит дворянин. Това още не ми се е случвало — рече Синцов.
— Какво не се случва на света — усмихна се Завалишин. — Наистина дворянин съм бил до петгодишна възраст, повече не можах.
— Значи, като мен сте роден в дванайсета! А мен ми се стори, че сте по-стар. — Кой знае защо, Синцов се зарадва, че са връстници със замполита.
— Вечерята ще приготвят за три точно — рече Илин, влизайки.
— А не е ли рано?
— Ще успеем. И ще отидем, и ще се върнем.
Синцов взе да облича памуклийката.
— Вие стойте тук, на телефона — рече той на Завалишин. — Ние отиваме в трета рота, после на наблюдателния пункт при артилеристите и обратно.
— Можем да намерим кожухче — рече Илин.
— Засега няма нужда — рече Синцов. — Къде е санитарната част?
— Както е прието, на две крачки оттук — рече Илин.
— Когато се върнем, повикайте фелдшера, искам да знам как се е приготвил за утрешния ден. Санитарната част по щата ли е?
— По щата. Фелдшер, двама санитарни инструктори, четирима санитари, шейна, кон.
— Щатът е ясен. А полът?
— Полът напоследък изцяло мъжки — усмихна се Завалишин. — С изключение, струва ми се, на коня. Беше Соловьова, санитарна инструкторка, сега е минохвъргачка.
— Да, исках да попитам — каза Синцов, като си спомни израза на лицето на Илин, когато говореше за това момиче с командира на минохвъргачната рота, — няма ли нещо тя с Харченко, да не би за това да се вълнуваше той?
— Нищо подобно — отговори Илин и почервеня.
— Въпросът е изчерпан — рече Синцов, като не пожела да обърне внимание на това. — Да вървим.


Осемнайсета глава

Нямаше луна, но небето привечер просветля и беше така тихо, че скърцането на крачките по съобщителния ход сякаш отекваше и у нас, и у немците.
Отпред, там, където отиваха, изтрака дълъг откос и веднага подире му втори, кратък, и още веднъж дълъг, последен.
Стреляше немска лека картечница. Синцов би я познал и насъне.
— При Чугунов ли? — попита Синцов.
— Да.
— Колко път има оттук?
— По права линия не много, но ние избикаляме малко височинката.
— Какво ще кажете за командира на ротата? — попита Синцов.
— Трудолюбив човек. Само че ни учуди неотдавна. Когато завземахме тази височина, имаше три контраатаки. И на третата нощ все пак изтласкаха Чугунов. Той беше ядосан от това и когато възстанови положението, оказа се — ние узнахме това вече после — събрал ротата и дал клетва: каквото и да стане — да държат височината! А който още веднъж отстъпи, да не остане жив. На другата нощ пак контраатака и един боец, Василков, избягал в тила. Ех, къде в тила? Не по-далеч от кухнята. Неговите ротни другари го върнали. Тогава Чугунов, без да доложи никому нищо, събрал представители от взводовете на съд: какво да правят с този Василков? Осъдили го: да се разстреля. Когато го осъдили, Чугунов пита: „Не е ли по-добре да му простим като пръв случай? Нека изкупи грешката си.“ А войниците на своето: да се разстреля! Строго се отнесли. Чугунов им казва своето, а те — тяхното. Разбира се, той настоял на своето, но вече с мъка. Завалишин се нахвърлил на политрука на ротата: как си допуснал саморазправа? Левашов — на Завалишин…
— И как свършило?
— Ами с нищо не свършило. Ротата държи височината, а войникът воюва, изкупва грешката си. Аз питах Чугунов, какво е имал предвид: да спаси войника, за да не стигне работата до съд, или наистина е смятал да го разстреля, а в последния момент го съжалил? Мълчи, не обяснява. Тежък характер. Точно такъв — Чугунов!
— Значи, него не го снели, а вие всички сте си изпатили — рече Синцов.
— Аз не — рече Илин, — но на Поливанов и Завалишин натриха носа. То се знае! Щом са закрили своя ротен командир, значи, целият удар пада върху тях. Ала все пак настояха на своето.
— И Завалишин също? — попита Синцов за замполита.
— А той между другото е упорит — рече Илин. — Понякога е такъв човечен, че просто ти е неловко за него: заповядва, като че моли, едва „моля“ не казва. А понякога като се опре — не можеш да го мръднеш! За Чугунов страшно се застъпва. Вчера му даде препоръка за партията. След всичко станало.
В малката землянка на Чугунов едва влязоха. В нея и без това се тълпяха няколко души. Чугунов подаде команда „мирно&ld