Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Константин Симонов
Хората не се раждат войници - Втора книга



Първа глава

Влакът наближаваше Ташкент през деня почти без закъснение, седем денонощия след като Таня бе тръгнала от Москва.
На възловата гара Арис, която бяха минали скоро, един от съседите на Таня във вагона изпроси от военния комендант трите последни броя от ташкентския вестник „Правда Востока“, и през останалия път тя чете гласно отначало на едната половина на вагона, после на другата, напечатаните във вестника сутрешни и вечерни бюлетини на Информбюро от три дни поред.
В бюлетините се съобщаваше, че настъплението продължаваше почти навсякъде — на Централния фронт, в Северен Кавказ, по долното течение на Дон и в заводския район на Сталинград.
Откак на третия ден от пътуването си изпрати писмо на Серпилин с молба да я вземе при себе си на фронта, Таня четеше и слушаше всичко, което се говореше за Сталинград, с чувство на лично участие в него. Всичко вътре в нея потрепваше от възбуда, когато се изговаряше тази дума: Сталинград.
Всъщност беше рано да се мисли за това, но тя мислеше. Мислеше, въпреки че нейното писмо можеше изобщо да се изгуби и да не стигне. А ако стигне, не се знаеше кога и не се знаеше какво ще й отговори Серпилин, и колко време ще пътува до Ташкент отговорът му, ако има отговор.
Тя се възпираше, казваше си, че не е добре, дето още преди да се е видяла с майка си вече мисли за заминаване, че, напълно възможно е, отпускът й за лечение да свърши, преди да е получила каквито и да е писма и в санитарното управление на окръга веднага да се разпоредят с нея посвоему — където поискат, там да я пратят… Но нещо по-силно от всичките тези правилни мисли я караше все пак да се надява, че Серпилин ще я повика при себе си, а Артемиев също ще бъде там, на фронта, нейде недалеч от нея.
Тя се кореше за тези мисли и ги наричаше женски, но те пак я тревожеха и сега, когато влакът наближаваше ташкентската гара и трябваше да се мисли за съвсем друго.
Първият, когото Таня видя на перона още от прозореца на вагона, беше мъжът й или, както беше свикнала да мисли за него, бившият й мъж. Значи, майка й все пак му беше казала! Той стоеше и гледаше към прозорците на вагона.
Като метна на гръб олекналата през пътуването вещева торба, Таня взе раницата си и скочи на перона. Всичко беше покрито със сняг: значи в Ташкент цари истинска зима. За това човек можеше да се досети още заранта в засипания със сняг Арис, но на нея все пак почти до последния момент й се струваше, че времето ще се промени и когато стигнат Ташкент, там ще бъде много по-топло.
Таня взе да се промъква през навалицата назад, натам, дето беше видяла от прозореца мъжа си, и след минута се сблъска с него. Майка й я нямаше, той вървеше сам.
Не беше се променил много, беше все така красив, само поотслабнал; дори палтото и ушанката бяха същите ония, с които ходеше в Ростов през зимата, когато я ухажваше.
Когато се сблъскаха, той я обгърна през раменете и втрещен я задържа, без да знае какво да прави по-нататък.
— Къде е мама?
— В завода. Тази седмица е утринна смяна. Каза ми, че не искаш да те посрещат. Аз сам научих кога влакът… — Той смъкна от рамото й вещевата торба и гузно и бързо долепи устни до бузата и брадичката й.
Тя не се отдръпна, само се посгуши като от гъдел и го погледна в очите.
— Няма да се целуваме. Нали?
— Ти задълго ли си тук? — попита той, когато тълпата ги изтласка от вратите на гарата.
— Сигурно не. Щом свърши отпускът за лечение, ще замина на фронта. Защо?
— Просто попитах. Ти сега къде?
— Няма ли при тебе? — рече тя, като гледаше покрай него студения, засипан от сняг площад и зиморничаво тичащите през него към спирката на трамвая хора. „Колко е студено! А когато пътувахме, спътниците ме плашеха, че тук ще ни бъде горещо с шинелите!“
— Ние трябва да поприказваме с тебе… — Той рече това след много дълга пауза.
— Не се бой, пошегувах се — пресече го тя. — Изпрати ме до мама и върви, където искаш. Благодаря, че ме посрещна. Макар и да не съм молила за това.
— Посрещнах те, защото исках от самото начало… — Той се запъна.
„Ах, ето какво било! Спомнил си е как тогава, преди войната, неочаквано пристигнах при него, глупачката, без телеграма… Може би си е въобразил, че и сега…“
— Не се вълнувай — рече тя. — След онова пристигане при тебе аз вече не се смятам за твоя жена. Само не ми дойде на ум да се разведа. Е как, олекна ли ти?
— Не искам с нищо да ме облекчаваш — рече той. — Знам как ме обичаше…
„Кажи, моля ти се — сърдито помисли Таня, — нима наистина си го обичала така, че той все още си въобразява. Ама глупачка, а…“
— Виновен съм пред тебе. Смятах, че си загинала и есенес се ожених… за една много добра жена.
— Не за онази, която беше тогава?… — не се въздържа и попита Таня.
— Не, не — рече бързо той. — Това е съвсем друго, съвсем друго… Тя е дори малко по-стара от мене, колкото и да е странно.
— Много се радвам, че не е онази — рече Таня. — Тя тогава не ми хареса: много се уплаши от мене…
— Ти трябва да ме разбереш докрай… — рече той.
— Разбирам всичко. Ще отидем в гражданското отделение и ще се разведем. Ако искаш, още утре. Или ти вече си се развел?
— Да… — запъна се той. — Аз есенес, когато…
— Тогава отлично — отново го пресече тя. — А сега аз също ще подам заявление или ще отидем заедно, не знам как става това.
— Да, разбира се, разбира се — рече с готовност той. Порази го лекотата, с която стана тяхното обяснение.
— На какво се чудиш? — попита Таня, като го погледна. — Аз пратих последното писмо, когато се качвахме вече в ешелона… Мислех, че и ти си на фронта… Затова ти и писах: вярвам, че ще се видим! В смисъл, че ще бъдем живи, просто като на човек. А за останалото смятах, че се туря кръст, добре, че нямаме деца. И се държах като свободна. Живях с мъже… Да. Какво ме гледаш?
— Не е истина — рече той. — Ти просто искаш…
— Защо да не е истина. Мислиш, че са били по-лоши от тебе?
Тя помисли за Дегтяр, защото нямаше за кого другиго да помисли, и повтори убедено:
— Не по-лоши, а много по-добри.
— Защо така ядовито говориш с мене? — рече той обидено.
— Посрещна ме глупаво, затова се ядосах. Да не би да се уплаши, че ще се затека да тровя с киселина жена ти?
— Какво общо има това тук?… Съвсем не мислех. Просто исках всичко да бъде…
— Като по мед и масло? Ех, и ти… Кажи по-добре как е мама.
— Ние говорихме с нея само по телефона. Отдавна не съм я виждал.
— Колко отдавна?
— От октомври.
— А… Ясно — рече тя.
— Щеше да ми бъде мъчно да й обясня. Аз се ожених, когато повярвах, че си загинала. А тя, както преди, смяташе, че си жива. И реших, че е по-добре да не я тревожа с всичко това.
— Ах, Коля, Коля, така се тревожиш за другите, че сам си се объркал… Не си могъл да видиш мама, защото си се страхувал да й кажеш, че съм загинала, а сега на жена си ще трябва да обясняваш, че съм жива. Когато тате умря, отиде ли при мама?
— Да — рече той. — Не веднага. Заминавах във връзка с една епидемия. А когато се върнах, отбих се. За последен път. Ето и заводът вече се вижда…
— Добре — рече тя. — Изпрати ме само до портата. Остава да решим кога ще отидем с тебе в гражданското отделение. Мама има ли твоя телефон?
— Има, служебния.
— Тия дни ще ти телефонирам.
Този дълъг разговор, който беше почнал още на гарата, продължаваше сега на снежния изринат пущинак, в края на който се виждаше дълга заводска ограда и влизащите през портата камиони с железни отпадъци.
— Таня!
Те вече стояха до заводската порта, пред кирпичената будка с табелка „Бюро за пропуски“.
Оставаше му само да свали от рамото си вещевата торба и да й я даде.
— Дай ми торбата, Коля.
— Ако искаш, да дойда с теб в бюрото за пропуски? — попита той, като сваляше от рамото торбата.
— Не искам.
— Таня.
— Какво има?
— Искам да знаеш: станалото е станало, но все пак аз никого не съм обичал така, както тебе.
— Друго?
— Не знам. Просто ти казах истината.
В гласа му звучеше искреност и това я въздържа от грубост. Какво пък, може и наистина да не обича така тази своя жена. Но нея какво я интересува всичко това?
— Дай торбата, Коля. В края на краищата безобразие е да ме задържаш. Искам по-скоро да видя мама.
— А аз искам по-скоро да те видя още веднъж! Разбираш ли?
Тя го погледна в очите и разбра. Там, на гарата, той се страхуваше, че тя ще предяви права към него. А сега, като се почувствува в безопасност, се настройва на старите спомени.
— Не знам дори какво да ти отговоря. Почакай поне да се разведа с тебе. Инак няма да знаем с новата ти жена кой пред кого е виновен!
Но той не разбра подигравката и каза с глупава страст в гласа:
— Тогава кога ще се видим?
— Я ми дай торбата — рече Таня и като дръпна каишките, изтръгна я от ръцете му.
— Прощавай, не исках…
— Бог да ти прости! — Тя не се обърна към него и като задържа с лакът вратата, влезе в бюрото за пропуски.
Като подаде през прозорчето личната си карта, тя взе да обяснява коя е и защо трябва да влезе в завода. Седналата вътре жена се подаде, огледа Таня, поклати глава, въздъхна, отново се скри зад своето прозорче и мълчаливо подаде предварително изписаната бележка с надпис: „За парткома“.
Когато Таня показа бележката на въоръжения с пушка пазач и мина през пропуска в двора, жената изскочи от задната врата на бюрото и я попита:
— Дъщерята на Олга Ивановна ли сте?
— Да.
— От фронта ли сте дошла?
— Да. Здравейте — рече Таня, като се опитваше да си спомни къде е виждала тази жена.
— Иди право в парткома; мини този корпус и ще излезеш на леярната, преди да стигнеш бараките.
Таня извървя няколко крачки и се обърна — жената все още стоеше до вратата и гледаше подире й.
След десет минути Таня седеше в парткома и чакаше майка си. Срещу нея зад масата седеше мрачен възрастен човек с черна памуклийка и армейска ушанка, и притиснал с рамо слушалката, записваше някаква телефонограма.
Когато Таня влезе, той й мушна ръката си и изломоти презимето си, но тя не разбра и не попита повторно, защото той веднага позвъни в леярната да пратят Овсяникова в парткома. И в същия миг на масата му звънна другият телефон и той почна да приема телефонограмата.
Макар че той седеше с памуклийка и ушанка, на Таня поради студа отвън се стори, че в парткома е топло и дори мирише на пушек; в кръглата чугунена печка горяха въглища.
Тя си разкопча шинела.
Човекът, който приемаше телефонограмата, я изгледа под око, забеляза ордена на рубашката, изглежда, искаше да й каже нещо, но вместо това сърдито попита в слушалката:
— Какво, още ли има? Мислех, че няма! Само канцеларщина! — и още по-бързо заскърца с молива по листа.
В бараката влезе висок, широкоплещест, още съвсем млад генерал, който приличаше малко на Артемиев.
— Слушай, Малинин — рече той, — трябва да телефонирам в Совнаркома… Какво ще кажеш, ще вземем ли Лузгин за заместник по снабдяването на работниците, или няма да го вземем? Знам, че ще уреди снабдяването, но намирисвам, че е мошеник. Чакам твоята последна дума.
— А защо чакаш, Николай Иванович? — отвърна Малинин, като поставяше слушалката. — Нали вече реши…
— Не е достатъчно аз да реша — рече генералът, искам парторгът да бъде „за“, та да отговаряме заедно, ако се случи нещо.
— Не е страшно да отговаряме заедно — каза Малинин, — не ми се иска да плачем заедно. — И като погледна Таня, рече: — Ще те изпратя до канцеларията, ще поприказваме.
След като Малинин погледна Таня, генералът също я погледна и попита:
— Коя е?
Когато той влезе, тя беше станала от мястото си и продължаваше да стои.
— Военна лекарка трети ранг Овсяникова — отвърна Таня.
— Дъщеря на нашата Овсяникова, от леярната… — рече Малинин и като мушна в чекмеджето телефонограмата, откачи от гвоздея шинела си и излезе подир генерала, който не й каза нищо.
„Ей сега ще почнат да се карат“ помисли Таня. Такъв беше изразът на лицето и на генерала, и на седналия зад масата човек — Малинин. Само че Таня им беше попречила да се покарат тук, в парткома.
Тя остана сама. И почти веднага влезе майка й. Те се прегърнаха и дълго се целуваха.
Майка й беше сега истинска бабичка. Тя носеше дебела, изцапана с пръст памуклийка и ватени панталони, но щом видя лицето й, Таня с уплаха помисли колко мършаво е тялото й под памуклийката.
— Таня, дъще!…
— Мамо…
— Дойде си!…
— Да, мамо…
— Жива!… Здрава!…
— Да, мамо…
Майката нищо повече не попита, помълча и рече:
— А баща ти… — и отново млъкна за дълго.
— От какво? — попита Таня.
— Не знам — рече майката — стана в мое отсъствие… Боледувах от възпаление на белите дробове, лежах три седмици в болницата. А него откарали с Бърза помощ. И не ми казаха веднага: съжалили ме, защото и без това не можех да стана. А когато излязох от болницата, той беше вече умрял. Ковчега му сковали без мене в нашия опаковъчен цех, но не го откарали веднага: мислели, че все ще мога да стана. А когато откарали ковчега в болницата, вече го били погребали. Искали извинение от нашите заводски хора, а къде е гробът му — не се знае. Те имат такова място, където откарват непотърсените, онези, които, значи, роднините не са поискали. Там попадна и баща ти. Няма да си простя това. Какъв е тоя живот!…
Майката заплака.
— Е, защо сега? — Таня седна до нея и я прегърна през раменете. — Защо се измъчваш?
— Не мога, Танечка… не мога… Като си спомня, мисля си: да отида на гроба, а няма къде да отида.
— Кога стана това?
— На седемнайсети септември…
— А Виктор кога?
— Не знам. Получих скръбната вест миналата година, през зимата. Бяха ми писали в нея, че е загинал геройски през четиридесет и първа. А кога — не пишеха. Само пишеха, че в югозападното направление. Как пътува дотук?
— Добре пътувах.
— Дай да те погледам. Отслабнала си…
— А ти!
— За мене не говори… Но ти преди войната беше пълничка, а сега каква си! Къде беше, като каква служи?
Таня погледна през рамото на майка си влезлия в бараката Малинин и рече:
— Дълга история е това, мамо… Не можем да си изприказваме всичко отведнъж.
— Жива, здрава… — изхлипа майка й. — И не беше ли ранена?
— Бях ранена.
— Къде те раниха?
— Мамо, ги кога ще се освободиш?
— Почакай… Къде те раниха? — Майка й я погледна с мъка и нетърпение, сякаш това беше най-важното — да научи къде са ранили Таня.
— Е, какво се маеш? — рече Малинин, застанал зад гърба й. — Посрещна я, убеди се, че е жива, а сега върви в цеха. Предавай смяната и си отивай в къщи. А утре вземи почивен ден.
— Моят не е утре.
— Ще разменим. Моя работа.
— А може ли да дойда с тебе? — попита Таня.
Майката се запъна и Малинин й се притече на помощ:
— Няма нужда да вървите след нея като опашка. Тя скоро ще се върне. Условията ни в цеховете са тежки, а в леярната особено — обясни той на Таня, когато излезе майка й. — Не й се ще от първия път да показва на дъщеря си работното си място…
— Все пак ще го видя. Ако не днес, утре.
— Това е друга работа. А днес е празник за нея. За вас посред зима белоса стаята. Тук, в парткома, дохожда да я подкрепим, изписахме от склада три кила вар. Какво гледаш? Сиромашки ли живеем? Ще видиш още много неща. Ще походиш още из завода, сами ще те поразведем. Ще проведеш беседи по цеховете. Ние искаме това от всеки фронтовак. А още повече сега. От последните известия от фронта всички като че се побъркаха! Само за Сталинград приказват! Ти за колко време си тук?
— Не знам — рече Таня. — Засега имам отпуск за лечение. А после ще ме гледа комисия.
Прекъсна я телефонът.
— Слуша Малинин — отсечено рече Малинин в слушалката. — Да, изключихме го. Не, не грешите, с тази формулировка го изключихме; за самоволно уволнение на роднината си от завода. Не глупава, а тъкмо такава, каквато трябва. Не, няма да я отменим. Не, не съм вироглав човек, а парторг на ЦК в завода. И ако повториш още веднъж — ще ти затворя телефона.
Малинин подържа слушалката очаквателно и я сложи върху вилката.
— Сам затвори!
— А кой звънеше? — попита Таня.
— Един началник. По молба на друг, чийто шурей вчера изгонихме от партията — работник в отдела за кадрите.
— А за какво?
— За онова, което чу — рече Малинин. И като надви умората и нежеланието си, обясни: — Мислиш, че в нашия завод всички идат по своя воля? Има и такива, които идат насила, по законите на военното време. По различни, не кой знае колко важни причини го снели, взели му паспорта — и в завода, да дава продукция за вас на фронта. Ето и на този балдъзата попаднала под метлата. А той тихомълком я уволнил, за да може да се гмурне обратно в търговската мрежа, където е по-доходно. А вчера си даде партийния билет — у нас са зли към такива хора. А у вас на фронта мигар са добри?
— Аз съм била малко на фронта — рече Таня.
— А за какво имаш ордена?
— Бях партизанка.
— Къде?
— В Смоленско.
— Да, Смоленско… — рече Малинин. — Когато в края на четиридесет и първа ме изнасяха от предната линия ранен, мислех, че ще вземем скоро Смоленск. Преди да се върна в частта, той ще бъде вече превзет. А и досега още не е превзет… И той не е превзет, и аз в частта си не се върнах… Казват, здравето не ми позволявало. — Малинин се усмихна така, сякаш го беше смях, че здравето не му позволява да отиде обратно на фронта, а му позволява да се занимава с онова, с което се занимава тук, и да живее така, както живее тук. — Дълго ли беше при партизаните?
— Повече от година.
— А как попадна обратно на Голямата земя?
— Изнесоха ме ранена със самолет.
— А по кои места беше? Аз познавам тези райони. След гражданската ходих с продоволствените отряди навсякъде там да събирам жито за пролетариата.
Таня взе да разказва, а през цялото време си мислеше кога ще дойде майка й…
— Скоро ще дойде. Само да предаде смяната — рече Малинин, като почувствува това и прекъсна разпитванията си. — А докато не предаде, няма да дойде. Тя влезе в партията… Тъкмо когато беше първото съобщение за Сталинград, тоя ден я приемахме. Не ти ли е казала още?
— Не ми е казала — рече Таня.
Това беше за нея изненада; не й беше идвало на ум, че майка й може да влезе в партията.
— Голям товар тегли — рече Малинин. — Не само в цеха, а и работнически контрол в столовата, а знаеш ли какво е сега при нас?… Лошо. Залепила му се троха на ръцете — и отиде човекът! А баща ти не ми се случи да видя. Слушал съм за него, но не го познавах. Дойдох в завода седмица преди смъртта му. Имах намерение да се запозная с него.
Той погледна Таня и млъкна, сякаш не доизказа нещо. Това така си личеше, че тя дори попита, като го погледна:
— Какво искате да кажете?
— Имах на ум да се запозная — повтори Малинин. — Майка ти не ти ли е разказала още какво нещастие се случи с него?
— Не.
— Тук след евакуацията го изключили от партията. Партийните ведомости, които били в огнеупорното му ковчеже, не изнесъл от завода в Ростов. Оставил ги.
— Не може да бъде! — рече категорично Таня.
— Всичко е могло да бъде тогава. Оставяли в паника града, камо ли огнеупорните ковчежета. Всичко е могло да бъде. А какво след грешката си прави човек, това е друг въпрос! Твоят баща не се оплаквал никому. Застанал зад машината и стоял зад нея, до края.
— Сега знам кое го е докарало до гроба! — горчиво извика Таня.
— Не е така — рече Малинин. — Че е страдал, страдал е и все пак не това го е докарало до гроба. Докарала го е до гроба войната. Храната не е както трябва. Сънят малко, здравето похабено, а работата тежка. От това никой от нас не е гарантиран…
Майка й се върна след час. В ръцете си носеше кофа и щом влезе, я остави до вратата. Над памуклийката си беше облякла бащиното й палто; полите бяха подгънати и подшити, а ръкавите подвити. Главата й беше превързана с кърпа. Види се, беше се мила след работата, но не беше се доизмила: в бръчките й бяха останали тънки черни ивички сажди, а бръчки имаше безброй, цялото лице беше покрито с бръчки!
Малинин се приближи до вратата и надникна в оставената там кофа.
— Въглища, значи, все пак са дали днес в леярната, макар и половин кофа.
— И за това сполай — рече майката и вдигна кофата. — Худайназаров днес на обед казваше, че не може целият януари да бъде такъв. Никога, казва, не е имало такава зима тук.
— Е да, той е тукашен, знае по-добре. — Малинин погледна майката и повтори още веднъж: — Утре не идвай на работа.
Тя кимна.
— Я ми дай пропуска, да отбележа — обърна се Малинин към Таня. И като й връщаше пропуска, рече: — Ела в другиден в завода заедно с майка си на утринната смяна — и веднага ела при мене, в парткома. А ако ме няма, почакай. Трябва да обмислим как да използуваме твоето пристигане.
Таня и майка й излязоха през пропуска обратно на разровения снежен пущинак, който се разстилаше пред завода.
— За каква работа иска да те използува? — попита майката.
— Иска да разкажа за войната.
— А… — рече майката. — Всички, които пристигат тук, разказват. От нашите, от заводските, вече четирима идваха. И все след болница.
— А как иначе? Отпуски няма. Докато не те ранят, как ще напуснеш фронта. Не са ли ти големи? — Таня погледна старите мъжки обуща на краката на майка си, също от баща й, както палтото.
— Обвивам ги с вестници, пък и краката ми почнаха да отичат.
— От какво?
— Кой ги знае, сигурно от храната… — Майката млъкна, не искаше да говори повече за това.
— Аз ще ти оставя моите ботуши, те ми са много големи.
— А ти обратно ли ще заминеш?
— Не знам къде ще ме насочат, но изобщо да, разбира се.
Таня чакаше майка й да я попита още нещо, но тя не я попита.
— Жената, която ми даваше пропуск, ме попита дали съм твоя дъщеря. А аз я гледах, гледах — лицето познато, но не си спомних.
— Че как не си спомни? — рече майката. — Тя е Суворова — жената на ковача. Живееха в нашия двор още преди да се омъжиш, а после отидоха в нова квартира.
— Нима е Суворова?! — Таня си спомни едрата червенобузеста жена, която весело и гръмко, така, че да я чуе целият двор, хокаше своя мъж, известния в завода ковач Суворов, когато той след получаване на заплатата се връщаше в къщи пийнал. — Нима е тя? — И като погледна майка си, с уплаха помисли, че майка й се е променила не по-малко от нея.
— Мъжът й не пие ли сега? — попита Таня, просто за да скрие от майка си своите мисли.
— Че кой пие сега, откъде ще вземе, щом… — Майка й не довърши.
— А аз донесох със себе си „тархун“ — рече Таня. — Можем да пийнем, а може и да го разменим…
— Какво ще разменяме… Разменяхме, разменяхме, разменихме всичко, няма вече какво да облечем чисто на себе си. Ние ще пийнем и Суворови ще почерпим. Сега сме съседи с тях, живеем в една стая, в Стария град, при узбеки, по самосгъстяване. Хубаво е да се измиеш от пътя, ама няма сапун… След работа миеш, миеш ръцете си, и с глина ги търкаш…
— Аз имам сапун.
— Тогава ще се измиеш сутринта, когато Суворови отидат в завода. Ще стоплим стаята, от Халида, хазайката, ще вземем легена и ще се измиеш. Суворов още есенес нагласи едно кюмбе, но нямаше с какво да го палим. Повечето пъти го палехме с гузапая. А от него топлината е краткотрайна, като от слама.
— А какво е това — гузапая? — попита Таня.
Майка й учудено я погледна.
— Стебла от памук. Ние вече свикнахме тук, поузбечихме се: гузапая, сандал, нон, шурпа, катта рахмат! И в завода има много узбеки, и под един покрив живеем с тях. Сега тук, в Ташкент, приказват на каквито искаш езици; не можеш разбра кой на какъв!
— А дълго ли ще пътуваме? — попита Таня; те стояха на спирката и чакаха трамвая.
— Отначало със седморката, а после ще се прехвърлим на осмицата до самото колело… — Майката приказваше така, като че Таня знаеше всичко. — А после пеша от колелото. За един час и половина ще стигнем, ако седнем веднага.
— Да, дълъг ти е пътят.
— Когато съм втора смяна, повечето пъти нощувам в завода — рече майката. — Промъквай се напред, че инак няма да се качим, седморката иде. Дай ми раницата. Каква е тази зима! Лани по това време ходехме без палта.
Към спирката се приближи трамвай, на който бяха увиснали гроздове от хора. Майката метна на гръб раницата и бутна Таня напред. Таня се залови за дръжките вече в движение, като почувствува, че майка й виси отзад и я придържа.


— Мамо…
— Не се подпирай на лакътя, студено ще ти стане… Покрий рамото си.
— Нищо, не ми е студено. Кажи, мамо, какво мислеше ти за мене?
Беше нощ и те лежаха двете на тесния креват, покрити с всичко, което имаше — одеяло, палто, шинел, кожухче. Приповдигнала се, с наметнато на рамо кожухче, Таня лежеше зад гърба на майка си и й говореше на ухото със силен шепот. А майката лежеше, без да мърда, и й отговаряше през рамо, без да снишава глас: тя отдавна беше свикнала с мисълта, че Суворови там, зад завеската, на две крачки от нея, спят тежък, уморен сън. Спят и сега: Суворов уморено похърква, а Сима Суворова въздиша на сън и понякога изхлипва, без да се събуди. Мисли сигурно и на сън за онова, за което мисли от сутрин до вечер — за получената миналата седмица скръбна вест за втория си, последен син. Спомня си и плаче на сън, но не се събужда, защото умората й надвива.
Вечерта имаше всичко: и разговори, и разпитвания, и поздравления на Сима, че дъщеря й се е върнала жива, и Симините сълзи, че синовете й са убити и никога няма да се върнат… И „тархуна“ изпиха, и без да жалят нищо, изядоха до троха всичко заедно, и онова, което беше приготвено, и онова, което беше измъкнала Сима и беше добавила от себе си, и онази кутия с консерви, която взеха от торбата на Таня… И пиха, и се просълзиха, и поменаха. И домъкнаха Халида, стопанката на къщурката, колкото и да отказваше, и я накараха да изпие чашка за пристигането. Тя си отиде и отново дойде с пъстро вързопче, а във вързопчето сухо грозде за чая. И още един час поседяха да пият чай със сухо грозде. И Суворов съжаляваше, че стопанинът го няма; работи нощна смяна, и хвалеше Халида пред Таня. И Халида, също тъй изтощена като майка й, с щръкнали изпод роклята мършави ключици, дълго мълча и гледа Таня с черните си печални очи, а после изведнъж бързо, бързо заприказва на узбекски, и майка й слушаше и все кимаше: едно разбираше, за друго се досещаше.
Беше имало всичко, което се случва с хората при такава среща. А сега всичко беше минало и всички, освен тях двете, спяха.
— Мамо, какво мислеше за мене? Защо мълчиш?
— Какво мислех ли? Разни работи мислех. Отначало мислех: може би жените лекарки няма да пратят на фронта… Глупаво мислех… А после от тебе получих писмо, че си заминала, а после вече нищо не получих. Една година нищо не получих, и другата нищо… А когато дойде скръбната вест за Витя, повярвах, че и тебе те няма… А после, когато баща ти умря, а аз дори не можах да го погреба, изведнъж ме обзе увереност, че ти може да се върнеш всеки ден. Отида в завода и мисля: не стоиш ли на пропуска? А дойда ли си в къщи, питам хазайката като глупава: Халиде, не ме ли е търсил някой? А тя: йок, йок… Какво да ми каже? Тя самата получи скръбна вест за по-големия си син, тя самата си има мъка… А аз все ходя и мисля като луда: ето, ще си дойда в къщи, а ти стоиш на портата, ще отида в завода, а ти на пропуска чакаш…
— Мамо, оня парторг ми каза за тате.
— Какво е могъл да ти каже? Нищо не знае той. Едничка аз знам.
— Ти не му се сърди, той добри неща каза.
— Та аз не се сърдя.
— Мамо, от какво умря тате?
— Изтощен беше. Веднъж от завода го изпратиха в почивния дом, прекара две седмици. Давали им там мляко, посъвзе се малко, върна се поправен, а после пак тази пелагра — краката му почнаха да се подуват и венците да го болят… Не знам каква болест е… преди войната не бяхме я чували, а сега мнозина в завода боледуват от нея. Сърдех му се, че не ме навестява в болницата. А той бил вече умрял.
Майката беззвучно заплака. Тя плачеше, без да мърда, легнала на страната си, и Таня, като предпазливо допираше пръсти до лицето й, избърсваше от бузите й сълзите, когато ръката й се намокреше, с тази мокра солена ръка избърсваше собственото си лице, което беше също в сълзи, защото и тя плачеше.
— Не искаше да отстъпи на живота — рече майката, като престана да плаче. — Едно му беше на ум: щом са го изгонили веднъж от партията, а той все пак е останал в завода и отишъл на машината, никой да не смее да работи по-добре от него. Той е най-добрият.
— Мамо, виновен ли беше тате?
— Казваше, че е виновен. Той и чуждото вземаше върху себе си. Цял живот така.
— А какво се е случило?
— Те имали там желязно ковчеже: списъци, ведомости и вноски — всичко в него. Когато напущали завода, той трябвало да вземе всичко от цеха; сам тогава ми каза: ще отида в цеха, ще го взема и ще те настигна. Дори в къщи не се отби, аз сама се стягах… А после вече, когато отишли обратно в цеха с Кротов, помощник-майстора — той беше член на бюрото — Кротов му казва: хайде да скрием цялото ковчеже под бетона в ямата… Там бяха пробити ями, готвеха се да вдигнат във въздуха цеха, но не го вдигнаха; хайде казва, да го скрием, че иначе ще минем през града, а там може вече да са немците… И нас ще разстрелят, и всички партийни документи ще попаднат у фашистите…
Баща ти ми казваше после, че се изплашил: наоколо вече стреляли — послушал този Кротов. А когато взел да излиза от завода, гледа — няма го Кротов. Седнали в ешелона; на третия ден го питат къде са ведомостите. Той разказал всичко, както било. А къде е Кротов? А Кротов го няма. Из пътя нямал време да мисли за това, а когато пристигнали на мястото, веднага на всички станало ясно кой се е държал зле: и кой е изчезнал, и кому са били поверени децата, а той ги е изоставил, и кой не е изнесъл надници за сто хиляди, заявил: изгорих ги — пет души от партията изключиха тогава. И баща ти също — за това ковчеже. Той си призна грешката. После, когато взеха назад Ростов, наша бригада отиде в завода и изнесе едно-друго от съоръженията, което не били сварили да изнесат. Баща ти им обясни точно мястото, където било ковчежето. Казваше: все пак вината ми ще е по-малка, ако не се е изгубило нищо… Два месеца беше изключен, но в парткома още не утвърждаваха това, чакаха. А той вече беше застанал зад машината; от каквото беше почнал в завода, на това се върна.
Нашите се върнаха, казват: бяхме, гледахме. От ковчежето е останало желязото, но в него няма нищо! И Кротов го няма в Ростов! Когато немците дошли, видели го, казват, с тях! И напълно възможно е да е дал на фашистите ведомостите, а парите да е взел. Изказаха такива подозрения и питаха баща ти: „Как смяташ, носиш ли за това отговорност, ако е така?“ Той казва: „Нося!“ И тогава в парткома потвърдиха изключването му, а в райкома му взеха партийния билет. Повярваха му, че е казал цялата истина, как са криели ковчежето с Кротов, а да му простят — не му простиха. Той не се сърдеше, казваше: благодаря, че ми повярваха, ако не ми бяха повярвали, щях да сложа главата си на трамвайната релса пред завода. Изморяваше се много на работа, Таня. Мъчеше го това. Лани преди Малинин имахме друг парторг, Алферов. Повикал той баща ти — баща ти даде за май най-високи норми от целия цех — и казва: „Подай, Овсяников, заявление за възстановяване“, а баща ти отговаря: „Почакай, ще поработя още…“ Искаше да направи повече, да се оправдае пред хората, а здравето му беше слабо, сама знаеш. Аз вече чувствувах, че слабее. Какво само не отнесох на битпазара! Понякога стоиш, молиш се: вземете за бога. Пък и какво имахме ние? Нищо особено не бяхме си взели, знаеш как тръгнахме оттам… Исках да го поохраня, всичко, което можех, правех. А къде е гробът му, не знам. Никога няма да си простя…
— Ех, за бога, какво приказваш, мамо… — рече Таня. — Пред кого си виновна ти? И да знаеш къде е погребан…
— Не — рече майката. — Щях да ходя при него. А той лежи нейде и аз не знам… Ходих на гробищата — цяло поле. Гледам това поле и не знам дори какво да мисля, само плача и толкоз…
— Мамо, а вие тук от самото начало ли сте със Суворови?
— Не — рече майката. — Отначало живеехме в клуба на текстилците, в зрителната зала, четиридесет семейства. А после там също направиха цех и ни преселиха кой къде може; нас със Суворови тук. Мъжът на Халида сам ни повика, той работи в ковачницата със Суворов. Тук при тях по-рано живеела някаква жена, евакуирана от Ленинград с две деца, през пролетта умряла. Децата взеха, а стаята ни дадоха. И така живеем. А ти защо питаш?
Таня си мислеше, че е трудно две семейства да живеят ето така, само в тази стая — две крачки широка, три дълга, където креватите стоят един до друг, отделени с перденце, и се чува всеки шум на двамата души, които живеят в другата половина на стаята, чува се денем, чува се и нощем.
— Не, нищо — рече Таня и на майка й дори не й дойде на ум за какво е помислила дъщеря й: така отдавна бяха вече далеч от тези неща нейните собствени мисли.
— А може би ще останеш в Ташкент? — попита майката. — Ако останеш, ще работиш като лекарка, може би ще ни дадат на двете отделна…
— Не знам, мамо — рече меко Таня. — Нали съм военнослужеща, и после… — Тя се побави, не се реши да каже ли веднага, или не, и все пак каза: — Още по пътя писах на генерал Фьодор Фьодорович Серпилин — казах ти за него. Помолих го да ме извика при себе си на фронта. Все пак аз го познавам и той ми даде своята военна поща, когато се срещнахме в Москва.
— А къде е той сега?
— При Сталинград.
— Сега там е най-страшно — рече майката с тревога.
— Защо? Там сега не ние, а немците са вече обкръжени.
— Все пак там е най-страшно — повтори убедена майката. — Самата аз колко вестници съм прочела на глас в цеха за тези боеве. Суворови оттам, от Сталинград, получиха втората скръбна вест…
И Таня разбра, че сега тук, в тази стаичка, не може да излезе на глава с майка си в тоя спор. Откъдето е дошла в тази стая последната скръбна вест, там сега е най-страшно! Там най-много хора убиват и могат да убият и нея, Таня, ако тя отиде там.
— Не знам — рече Таня — ще стигне ли писмото ми и ще ме повика ли той.
— Щом ти е обещал, сигурно ще те повика — рече майката. — Млад ли е той, този генерал?
Таня дори не разбра веднага, но после разбра и се разсмя зад гърба на майка си.
— Защо се смееш? За генералите тук при нас приказват разни работи, не само хубави.
— А ти по-малко слушай какво дрънкат — рече сърдито Таня. — Аз ще ти изпращам от фронта атестата, ще ти бъде по-леко. Може дори от леярната да минеш на друга работа… Е, по-малко ще печелиш и няма да получаваш купони от първа категория.
— Та къде ще премина, Таня? Другите да не са по-лоши от мене? Глупости приказваш.
— Защо глупости? Не всички са на тежка работа. Не съм ли права?
Но като я слушаше, майка й в себе си знаеше, че и тя също е права и че няма да напусне леярната, своята бригада, макар да е вярно, че не всички хора са на тежка работа, и че е естествено, че дъщеря й се безпокои и иска доброто на майка си.
— А не могат ли да те пратят обратно при партизаните? — попита майката, след като лежаха няколко минути мълчешком.
— Могат, ако изразя желание.
— А насила няма ли да те пратят?
— Насила няма да ме пратят. Ще кажа, че не искам, искам на фронта.
Тя отначало искаше да обясни на майка си защо там, при партизаните, не могат да пратят никого насила, но после се отказа; майка й я беше попитала не защото не разбираше това, а просто искаше съвсем да се убеди, че дъщеря й няма вече да отиде при партизаните.
— Щом няма да останеш, мене ми е тук добре със Суворови — рече майката. — По-лошо ще е, ако живея сама. На тях, разбира се, ще им е по-добре без мене, но и те са свикнали. Пък и ще си поплачем понякога със Серафима заедно; когато мъжът й е на нощна смяна, а ние с нея, случи се, и двете на дневна, ще се върнем, ще седнем и тя все плаче. И откъде се взимат у нея толкова сълзи? А аз я слушам, слушам и кога заплача, кога не. А Халида пък съвсем не плаче. Наплака се по сина си три дни, когато получиха известието, и вече не плаче. Пък и няма време: четири свои и две осиновени. Да нахрани всички.
— И с какво? — попита Таня.
— На тях им е по-леко: имат братя, зетьове в кишлаците. Макар и по малко, все докарват. И те, разбира се, нямат много. Да вземеш при своите четири още две чужди — това във военно време, значи да имаш златна душа. И на нас със Серафима все се мъчи да ни пъхне по някой армаган, щом им докарат нещо от кишлака. Но ние не взимаме — още не сме си изгубили съвестта да крадем от залъка на децата. Исках да ти кажа за твоя Николай… Посрещна ли те той? Защо мълчиш?
— А какво да кажа?
— Посрещна ли те, или не?
— Посрещна ме.
— Е, и как?
— Никак. Кажи, мамо, този Кротов, заради когото пострада тате, познавам ли го аз?
— Не, не го познаваш. Дойде в завода чак през последната година, когато ти бе заминала за армията.
— А какъв човек беше?
— Ами че аз съм го виждала всичко на всичко два пъти. Един висок такъв, чернокос, не беше още стар. Питах баща ти за него, той казваше: „Кой го знае, и в армията е служил — беше командир от запаса и се държеше така смело, разумно, че аз му се подчиних веднага.“ Не допускаше такъв човек да е предател.
— А семейство имаше ли?
— Беше бездетен, но жена имаше. Жена му, казват, изпратили на заточение в Ростов. Когато научили, че са го видели при немците, тогава я заточили. Заради предателя!
— А може и да не е предател? Може той да е изровил всичко оттам и да го е скрил, а после просто да е загинал? И може въобще да не са го виждали при немците, просто така да е казал някой — и е тръгнало от един на друг…
— Казват, че са го видели.
— Малко ли неща казват… — рече Таня.
Не, тя не беше доверчива. И мисълта, че на света живеят предатели, за нещастие, й беше станала привична. Просто й се искаше да мисли, че баща й може би не е чак толкова виновен, че може би напразно се е измъчвал заради този Кротов, че жената на този Кротов напразно е отишла в заточение и живее там, оплюта. Всичко става на света! Ако беше научила нещо за тази година и половина от живота си в немския тил, това беше научила твърдо: всичко става на света!
— Исках да ти кажа за Николай — повтори майката.
Таня въздъхна. За Николай не й се искаше да слуша.
— Твоя работа, разбира се — рече майката, — но бях длъжна да му кажа, че ще дойдеш.
— Нищо не си била длъжна…
— Че как тъй да не съм длъжна? Нали все пак бяхте преди войната мъж и жена.
— Малко ли неща са били — рече Таня. — Пък и преди войната това вече го нямаше.
— Ех, в различни къщи живеехте — рече майката, — но това беше временно, поради твоята военна служба. Разбира се, в две къщи не е живот…
— За какво говориш, мамо? Какъв живот, какви две къщи? — не издържа Таня. — Какво значение има всичко това сега? И не е в двете къщи въпросът… На, виновна съм пред вас, не ви писах тогава, не признах, че съм скъсала с него. Срам ме беше от вас…
— От що ще те е срам?
— От това, че не трябваше да се омъжвам за него.
— А той те смята за своя жена — в гласа й прозвуча нота на укор, която ядоса Таня.
— Много добре, нека ме смята — рече тя, като се сдържа. — Това ли искаше да ми кажеш за него?
— И това — рече майката. — Когато телефонирах в поликлиниката, че съм получила твоята телеграма — той работи в първа поликлиника, където нашият директор е прикрепен, лекува децата му — когато му телефонирах там, той даже извика и ме накара да прочета на глас телеграмата, а после два пъти телефонира — питаше не си ли съобщила кога ще пристигнеш. Сам е научил всичко, посрещна те… Обича те той тебе — така разбрах аз по постъпките му…
— Обича ме — не ме обича… — сърдито рече Таня. — Кога го видя последния път?
— През октомври.
— Тате е умрял и той само веднъж е наминал при тебе! А ти — обича те, обича те! Някаква божа кравица…
— А защо пък да дохожда? Чужди сълзи да изтрива… Сега всеки си ги има достатъчно. Докато баща ти беше жив, той на няколко пъти се отбива при нас, дори носеше едно-друго, стараеше се. Макар и да не е длъжен. Беше ти — бяхме и ние, а щом те няма — защо сме му? Не е думата за нас, а за тебе. Той трябва да обича не нас, а тебе. За какво приказвахте с него? Пред хората не исках да те питам, но само за това мисля.
— С каквото почнахме, с това и свършихме: благодаря, че ме посрещна: когато имаме време, ще се разведем…
— Защо сега да се развеждате, щом досега не сте се развели? — попита с тъга майка й.
И Таня почувствува: във всичко друго бяха свикнали да се разбират — само в това не. Желае й щастието, а какво ще бъде то, това щастие, не мисли! Смята, че щом не е сама — това вече е щастие. И за себе си мисли. Иска дъщеря й да остане тук, с нея, в Ташкент, ако не зарад майка си, то зарад мъжа си! Все едно, само да остане.
— Та какво му е чак толкова лошото? — Майката не искаше да се откаже от влязлата в главата й мисъл.
— За мене е лош — рече Таня.
Тя предварително беше решила да не казва, че той е сварил да се ожени тук, не й се искаше да говори за това с майка си. А сега едва се сдържаше да не каже.
— Ти да не искаш да се събера с него, а? На фронта да замина и да ви изпращам атестата си наполовина с него?
— Защо? — рече майката. — Щом мъжът ти е тук, можеш и ти да останеш тук.
— Значи, щом той не е на фронта, и аз там, където е той? А защо той не е на фронта? Аз съм на двайсет и шест, и той е на двайсет и шест! Аз съм жена, а той е мъж. Аз съм лекарка и той е лекар. Защо аз бях там, а той тук?
— Различно бива. Като детски лекар той докарал ешелона с децата. И после останал тук. Разказваше ми как останал… Не стигали детските лекари, имало епидемии. Той искал да отиде на фронта, а го оставили.
— Да беше поискал както трябва, нямаше да го оставят.
— А ето че го оставили.
— Е добре, всичко е правилно!… — почти извика Таня. — Останал, защото го оставили, добър е той и тук е нужен на всички, и на тебе е нужен, а на мене не ми е нужен, можеш ли да разбереш това? — Тя уплашена се спря: стори й се, че съседите са се събудили. Но не, Суворов като преди уморено тежко хъркаше, а жена му пресекливо дишаше, като простенваше на сън.
Таня мълча цяла минута, а после рече шепнешком:
— Останал е, защото е женко, а за женко аз не мога да бъда омъжена. Почувствувах това още преди войната!
— А защо по-рано го обичаше?
— Обичах го, защото ми беше пръв — какво, искаш да ти обяснявам ли? Свършено е, разбираш ли? И освен това аз имах там, при партизаните, отношения с друг човек… Имах и не съжалявам.
— Малко ли неща е имало — рече майката. Когато Таня така яростно заговори за мъжа си, тя вече и самата си помисли, че дъщеря й сигурно е имала нещо. — Колко неща си преживяла и пренесла, и жива си дошла. Такъв грях сама можеш да си простиш.
— Никакъв грях не е това — рече упорито Таня, — както си поисках, така направих.
— Щом е било и е минало, не е необходимо да му го казваш.
— А аз вече му го казах.
— Да не те е карал някой?
— Така ми се прииска, като го гледах, за да не стои пред мене и да не мисли…
— А къде е той? — попита майката предпазливо, след като помълча.
Тя имаше пред вид човека, с когото Таня бе имала нещо там. Може би така непримиримо се отнася към мъжа си, защото и сега още обича оня човек? Може би е щастлива с оня човек?
— Кой? — не разбра Таня.
— Ами оня… за който приказваше.
— Той е убит.
— Убит — повтори майка й. — А не можеш ли да го забравиш?
— Наопаки, мога — рече Таня.
В начина, по който говореше, имаше нещо рязко, предизвикателно, необикновено.
— Какво ти е, Таня?
— Нищо не ми е, мамо, нищо… Ще поживеем с тебе, а после ще замина на фронта и ще ти пиша писма. А за Николай повече недей, остави го, нека си живее, нищо лошо не му желая. Повече не ме занимавай с него, разбрахме ли се? — рече Таня, като за последен път надви изкушението да разкаже на майка си, че човекът, за когото тя така се безпокои, отдавна е женен за друга.
— Значи, ще отидеш да се разведеш с него?
— Ще отида.
— Отложи до края на войната, после ще видиш.
— Нищо няма да видя после… Сега искам. Искам да бъда съвсем свободна. Може би някой достоен ще ме обикне — рече предизвикателно Таня, като помисли изведнъж за Артемиев. И като си спомни неговите нищо не обещаващи, равнодушно-добри, весели очи, там на перона, въздъхна и добави: — А ако не ме обикне никой, все пак по-добре е да бъда свободна: каквото поискам, това ще правя. Умните хора казват, че е война и живеем само веднъж… Може би е вярно?
Тя често беше слушала това от разни хора и при разни обстоятелства, и се съпротивляваше, и дори ги нагрубяваше в отговор, но тази мисъл съществуваше и в нея самата, и понякога й беше трудно да й се противопоставя.
— Може би тебе няма да те пратят на предната линия, а в някоя болница? — рече изведнъж майката.
— Всичко може…
— И може не на фронтова, а в тилова? И у нас тук има болница, и там лекарите са военни…
— Мамо, не мога да ти обясня това — рече Таня, — но аз искам на фронта. Не искам в тилова… И ако ме назначат в тилова, ще поискам да ме изпратят на фронта.
— Но защо, защо? — попита с отчаяние в гласа си майката. — Нали си била…
— Сама не знам… — рече Таня. — Ето, бях нелегална и не мога да си представя как бих отишла пак там. Страх ме е! А на фронта не ме е страх. Не мога да си представя как може така: войната продължава, а аз да не бъда на фронта… Когато бяхме нелегални, живеех там у една старица, нощем понякога лежим с нея, не спим — тя също беше лекарка — лежим, не спим и аз й казвам: „Софя Леонидовна, какво само не бих дала да бъда сега на фронта! Какво щастие е да се намираш нейде в санитарен батальон между свои! Разбирате ли ме?“ Ние говорехме за фронта като за щастие. Та ние живеехме сред немците, разбираш ли? Нас всяка минута можеха да ни хванат. Вървя по улицата край немци и те вървят край мене. Нашите се бият с немците, а аз там живея при тях и трябва да се преструвам, и се преструвам… Можеш да не ми вярваш, но аз не смятам, че след това на фронта може да ме е страх.
— Да — въздъхна тежко майката. — Ние сигурно не можем и да си представим това.
„Сигурно не можете“ — помисли Таня.
— Знаеш ли какво, мамо, едно само ще ти кажа: такива лоши и такива добри хора, каквито видях там, никога още в живота си не съм виждала. Не можех да си представя, че на света има такива хора. Когато немците дойдоха, като че ли ни обърнаха всички отведнъж с главата надолу… А как сме живели в нелегалност, по-добре не ме питай. Не се оплаквам, сама се съгласих на това. Просто ти обяснявам, за да не се чудиш, че и аз съм уморена и може би дори груба. Извини ме, моля ти се.
В тъмното тя тихо стисна ръката на майка си и майка й също стисна нейната и рече:
— Така ми се иска да дойде по-скоро победата… Тук настроението на всички ни така се повиши, когато обкръжиха немците в Сталинград… Колко мини за катюшите сме направили през декември, дори сами се чудехме колко… Само да презимуваме — през лятото ще бъде по-лесно: все пак има зеленчукови градини. Сполай им, колхозниците през декември докараха два червени обоза от Горно-Чирчикския район за завода. Сорго, зеленчуци и царевица бяха събрали по къщите. А снабдяването се влоши много. От всичко има недостиг. И още нещо не достига — сън не достига. Затова нощувам често в завода — в леярната, завра се в земята, срам ме е да кажа, като някакво животно спя. И топло, и повече време остава за сън, че смяната е дванайсет часа, па докато я предадеш, па докато стигнеш от завода и до завода… Отивах веднъж към трамвая и вървешком съм заспала, едва не се пребих…
— Хайде, спи поне сега — рече Таня. — Аз все приказвам, а ти не спиш…
— Ще се наспим: утре е почивен ден. Ще те измия. Колко сапун имаш?
— Половин калъп.
— И косите си ще измиеш, и аз ще се измия. Понякога ето така, пренощуваш няколко нощи в цеха, а после се гледаш и мислиш: жена ли си, или не си жена? Човек ли си, или не си човек?… Мигар някога съм мислила да живея такъв живот? Казваш да мина на друга работа, а аз все пак няма да мръдна никъде от своята леярна. Там поне всеки ден знаеш, че правиш нещо за войната, и какво, и колко… Работя, а си мисля за тебе: ще я отработя от смъртта! Не може при тая моя работа и ти да ми загинеш.
— Ето че ме отработи — рече Таня, като преглътна буцата в гърлото си.
— Но ти не се смей.
— Че аз не се смея.
Стана й страшно жал за майка й. Искаше й се да я милва по главата, да й шепне: „Спи, спи…“ И тя отстъпи на това желание и взе да повтаря: „Спи, спи…“ — и да милва майка си по главата като мъничка. И майка й — Таня почувствува това с тялото си — изведнъж цялата отмаля, сякаш излезе от онова напрежение, в което се намираше, отмаля, помести се, помръдна няколко пъти под ръката на Таня измокрената си от сълзи буза и тихо, и равномерно задиша — заспа.
А Таня все още не спеше, лежеше до майка си и мислеше за нея: колко друга е станала, не такава, каквато беше, и по-нещастна, и по-силна, и по-близка, отколкото по-рано! По-рано майка й имаше една мисъл: къщата, та къщата, а за останалото малко я беше еня. Баща й се сърдеше, пъхаше в ръцете й книги, караше я да слуша радиото. Странно е дори като си спомня човек. А за Николай, майка й все пак ще продължава да държи на своето, по това си е запазила предишния възглед: щом ги е събрала съдбата, каквото и да става, трябва да бъдат заедно до края на живота си? А къде е той, този край? Брат й, преди войната прати последното си писмо — че му останали два изпита в училище. И вече го няма. И баща й го няма. И Софя Леонидовна, която й беше половин година вместо майка, също я няма.
Таня внезапно си спомни за Каширин, какво ли прави той сега там, върнал се обратно в тяхната бригада. И сама се уплаши от тревогата, с която помисли това, сякаш с тази си тревога можеше да навлече беда на цялата бригада.
— Не спиш ли? — попита майка й неспокойно през сън.
— Спя — рече Таня. И още веднъж, без да затваря очи, повтори: — Спя, спя.


Втора глава

Малинин още от сутринта си бе набелязал да намери време и да поприказва с Танината майка, но до леярната стигна едва към края на първата смяна. По пътя, както винаги, го спираха разни хора в цеховете по лични и нелични работи. Макар да казваха за него, че е груб, и това беше вярно в тоя смисъл, че без да се стеснява в изразите си изтърсваше истината в очите, той не можеше да отмине човек и да го прекъсне на половин дума. Не защото му липсваше решителност, а защото така разбираше своята длъжност в живота — да изслушва хората.
В това не си приличаше с директора. Директорът беше човек точен и ценеше своята точност, и се караше на Малинин, загдето се губи в завода повече от необходимото. Самият директор не се губеше в завода повече от необходимото, ходеше често, но си отиваше да обядва и да вечеря у дома. Затова пък сигурно на никого от подчинените му още не се беше удало да поприказва с него по-дълго от определеното предварително за това време. Директорът умееше и обичаше да прекъсва хората на половин дума, смятайки това за урок по дисциплина. Биваше прав и неправ пред хората, но не се впускаше в размишления по това, като смяташе отнапред, че винаги е прав.
А Малинин все не смогваше… Уж прекарваше и деня, и нощта в завода, и времето си не губеше напразно, и нямаше слабост към дългите приказки, а все пак рядко успяваше да направи всичко, което си набелязваше за през деня. Може би за това, че в завода имаше твърде много хора и че твърде мъчно живееха те, всеки си имаше своите болки. Веднъж в годината да заговори всеки — ето ти тебе тридесет разговора на ден! И ако те спре веднъж в годината — как няма да го изслушаш?
А днес какво само нямаше! И за дъски за ковчег имаше молби, и за жилище, и за пътуване до сина на фронта — дали му орден „Ленин“ и от частта изпратили покана да дойде бащата. Работата е важна, не само бащата ще отиде при сина, но около това ще има, разбира се, и цяла политическа работа в полка. А бащата е стругар, ако отиде за две седмици — значи няма да предаде седемстотин корпуса за мини, и сам разбира това. Иска, разбира се, да отиде, но не настоява, само в очите гледа, за да му свали Малинин товара от душата и да го поеме върху своята. Трябва, разбира се, да се пусне, но не за сметка на седемстотинте мини. Това никой няма да позволи и няма да прости. Значи, трябва да замине, а другите да направят вместо него тези седемстотин мини. А щом е така — не е достатъчно да дадеш заповед за отпуск, трябва хората да одобрят. А те и без това гонят плана, излязат ли от машината — олюляват се… Трябва да поприказва с тях, а после да проведе събрание, за да пратят с бащата в оня полк писмо от името на целия цех… И за зеленчуковите градини жените се вълнуват: същите ли парцели ще им дадат напролет, както миналата година? Дойде Шарипов, монтьорът, той е тукашен, узбек, разбира от това, казва, че миналата година им дали лоша земя: нямало вода. По-добре е да вземат в същото дере, но по-нагоре… А по-нагоре райизпълкомът, изглежда, е определил на друг номерен завод… Ковальов, от дърводелската работилница, искаше да нарушат закона и да вземат сина му в завода, синът му е дванайсетгодишен, няма с кого да го оставя в къщи и няма какво да яде, а в завода все пак дават обед. Каза за сина си, че на вид може да му се дадат шестнайсет, а Малинин беше видял този син — дете. Ха решавай кое е по-хубаво и кое по-лошо!
Всички тези работи само по пътя от общежитието до леярната. И само лични, както се казва. А към тях прибави още заводските — също такива, които не можеш да решиш отведнъж. Ще трябва пак да се затваря с директора и да говори така, че никой да не ги чува, защото в механическия цех една машина отново отрязала китката на един човек — трябва да се поставят предпазни решетки. А за да се поставят — трябва да се направят, после цехът да се спира за няколко часа, а не бива да се спира цехът. А без да се спира да се поставят — може пак да се осакатят хора… И предварително се знае какво ще каже директорът! Ще каже: „Ако не предадем двеста мини за катюшите на фронта — там ще бъдат осакатени повече хора, отколкото при нас без тези предпазни решетки.“ И това е също вярно. А изход все пак трябва да се търси. Хората са готови на всичко, щом е война! Готови са да влязат и в неизстиналата от топенето мартенова пещ! Но понякога човек трябва да има и съвест, за да ги задържи.
В леярната, когато Малинин се отби там, точно пред входа го задържа секретарят на цеховото партийно бюро, каза, че ще трябва в парткома да постави един въпрос: днес, през нощната смяна, две непълнолетни помощнички пак се заровили да се топлят в използувания вече горещ формовъчен пясък и се отровили от въглеокиса. Добре че все пак ги свестили! Не бива да се оставят хората да спят в леярната — ще стане нещастие!
Малинин го погледна тежко изпод вежди, сякаш мълчаливо попита: „Наистина ли искаш в леярната да не нощува никой, или само искаш да поставиш въпроса, та ако се случи нещо, да ми напомниш, че ти си го поставил, а аз не съм го решил? Защото, докато е студено и няма топливо в къщите, ние не можем да го решим. И с тая половин кофа въглища, която оня ден все пак успяхме да дадем на хората, също няма да го решим.“
— Ти вместо да поставяш въпроса — рече Малинин, — по-добре помисли кого да отделим да остава на дежурство през втората смяна, та да обикаля цеха и да гледа някой да не се отрови с въглеокис като спи… Само че трябва двама; за да се контролират един друг, защото като е сам, ще легне и ще заспи.
— Аз все пак бих искал да го поставя — рече секретарят на партийното бюро, защото разбираше, че Малинин му предлага най-трудния изход.
— Ти искаш не да поставиш своя въпрос, а да го сложиш под миндера. Реши го сам.
— Трудно ще бъде да се отделят хора за това, Алексей Денисович.
Малинин се намръщи.
— Всичко е трудно. Леко е само да си чешеш езика… — рече той и без да добави нещо, влезе в цеха.
Танината майка седеше във формовъчната върху един сандък с калъпи.
— Страхувах се да не си излязла вече — рече Малинин, като се приближи до нея.
— Сега ще си ида, щом свърши смяната. — Тя се отдръпна, за да му направи място.
— Дъщеря ти те чака сигурно, а ти си тук — каза Малинин като седна.
— А къде е тя?
— Оставих я в общежитието. Проведе с нашите фабзавучи беседа. Не останах докрай: повикаха ме на телефона. Защо седиш и чакаш?
— Нищо не чакам — рече Танината майка. — Седнах, а нямам сили да стана… Ще поседя и ще тръгна. Как говори там Татяна?
— В механическия, на обед, отначало се посмути: имаше много народ… А с момчетата говори добре, дори знаменито! Страх ме е сега някой да не рече да отиде партизанин.
— Защо си я завел в механическия, а не първом при нас? Дори ми е обидно.
— Обидно, глупости… — рече Малинин. — Сутринта, когато дойде при мене, сама ме помоли: „Само отначало не там, дето е мама… Ще се стеснявам.“
Танината майка се усмихна.
— Добра жена е — рече Малинин.
И майката дори не разбра веднага, че той каза това за дъщеря й.
— Наприказвали сте се сигурно с нея през почивния ден… Как са личните й работи, всичко в ред ли е? — попита Малинин това, за което беше дошъл да поприказва тук, в цеха, с Танината майка на четири очи.
Още когато преди пристигането на Таня тя му разправяше, че дъщеря й имала тук мъж, той разбра, че жената свързва с това своята страстна надежда да задържи дъщеря си в Ташкент.
Майката сви рамене.
— Не знам какво иска. И преди пристигането й телефонира, осведоми се, и на гарата я посрещнал, а тя се дърпа от него.
Едва не каза, че дъщеря й през време на раздялата с мъжа си е имала отношения с друг човек, но се въздържа, побоя се, че ще я изложи с това пред очите на Малинин.
— А какво е станало между тях? — попита той не от любопитство, а за да помогне на Танината майка да поиска помощ от него, ако й трябва.
— Не знам — рече Танината майка. — Питам я — не казва.
— Може би той нещо… — беше почнал Малинин и спря. В себе си реши, че ще се опита да разбере що за човек е този мъж, а преди да разбере, няма смисъл да си чеше езика. — Ние тук още три-четири дни ще поексплоатираме дъщеря ти, няма ли да се сърдиш? — рече той, като стана от сандъка. — Хората се интересуват от това… От партизаните тя първа попада в завода.
— Какво има да се сърдя? — рече Танината майка. — Би трябвало да отиде в почивен дом две-три седмици… Тя е слаба след болницата.
— Тежко ли е била ранена? — попита Малинин.
— Тежко. Такъв голям белег, когато се миеше вчера, аз дори заплаках…
— За почивния дом можем да си поприказваме. Само че ти най-напред попитай ще иска ли да те остави, за да не се трудя напразно.
— Ще я питам — рече Танината майка и си помисли, че Таня сигурно няма да поиска.
„Всъщност вие би трябвало и двете заедно да отидете там — помисли Малинин, като я погледна, — но колкото и да искам, не мога да ти помогна, защото има други наред, по-зле със здравето от теб… И аз не мога да ги изпреваря, макар дъщеря ти да е дошла при тебе. Как днес след беседата в стола хората й носеха своите понички… Накараха я да се просълзи. Дъщерята е друго нещо, на фронтоваците всички ще отстъпят. А ти, майко, търпи и си чакай реда и вероятно войната ще свърши, преди да го дочакаш.“
— Значи, със зетя засега работата не е ясна — рече Малинин, като стискаше на сбогуване ръката й.
Тя само мълчаливо поклати глава. Да иска съвет, без да разкаже, че Таня е имала през това време отношения с друг човек, би значело все пак да измами Малинин.
От леярната Малинин отиде в ковачницата, после във втория механически цех, в същия, дето трябваше да се поставят предпазни решетки, а оттам в канцеларията.
Директорът беше на мястото си и сам. Пред него лежаха пауси със схемите на цеховете и той пресмяташе нещо с логаритмичната линийка. Обичаше да влиза в подробностите и да показва на подчинените, че знае всички тънкости на работата не по-лошо от тях.
Той действително познаваше добре работата. И когато на заводските винаги кратки летучки, той с жесток блясък изобличаваше някого в неточност или техническа неграмотност, Малинин с яд чувствуваше своята слабост в сравнение с него. Понякога в такива минути мислеше, че ако техните спорове, в които той, Малинин, не беше свикнал да превива врат, доведат дотам, че директорът постави въпроса — или аз, или ти — и се заинати, в завода ще остане той, а не Малинин. Ще оставят оня, който е по-трудно да се замени в този завод. А на Малинин ще обяснят, че не са могли да постъпят иначе, и ще го пратят на друго място…
Наистина, в дълбочината на душата си Малинин чувствуваше, че макар и да не е инженер, макар и да се ориентира в технологията на производството повече по здрав смисъл, отколкото от познаване на работата, затова пък той познава хората, които вършат тази работа, и ги познава много по-добре, отколкото генерал-майорът от инженерните войски Николай Иванович Капустин, директор на завода. Познава ги и ще ги познава навсякъде, където и да го пратят, по-добре, отколкото такива хора като Капустин.
Ала горчилката от неприятната мисъл за въпроса ребром „или аз, или ти“ все пак си оставаше всеки път в душата му.
— Сядай, Алексей Денисович — рече Капустин, като оставяше настрана логаритмичната линийка. — Обещават да добавят във втория механически машини за осигуряване на плана.
— Пак ли увеличават?
— Пак увеличават — кимна Капустин. — Ето, пресмятам след главния механик как да наредим машините… Какво има да ми кажеш?
— Знаеш ли за нещастния случай?
— Знам.
— Трябва да поставим предпазни решетки.
Директорът дълго мълча, после попита:
— Нали знаеш предварително какво ще ти отговоря.
— Знам.
— Защо си дошъл тогава?
— Дай заповед да се изготвят.
— Добре де, ще се изготвят! Но цеха все пак няма да дам да се спира. Каква полза да ги готвим?
— Ще ги поставим, без да прекъсваме работата — рече Малинин.
— Опасно е.
— Ще направим това с цялата необходима предпазливост. По-добре един път да е опасно, отколкото през цялото време да ти виси над главата.
— Убеди ме. Ще дам заповед — рече директорът. — Бих искал да знам, когато беше на фронта, за какво мислеше повече? Да изпълниш с батальона си заповедта или за това — да не би, недай боже, да убият някой твой войник? Какво беше по-важно за тебе?
— Че ти иди на фронта, повоювай, там ще научиш за какво мислят хората… А без това все едно няма да се досетиш — рече Малинин.
— Грубо го каза.
— А ти грубо помисли…
Двамата мълчаха около минута.
— А ако случайно не бях научил от един човек как си отишъл в ЦК и си ме отървал, за да не ме влачат по онова писмо, ако не знаех това за тебе…
Капустин не довърши и само поклати глава.
„Виж какво било — помисли Малинин. — Значи, не си е сдържал все пак думата оня човек!“ А гласно попита:
— Защо не довършиш? Ако не беше тъй, а иначе… Да не знаеше това, не би се сработил с мене, така ли? Би поставил въпроса: или аз, или Малинин?
— Възможно е и това.
— А щом е така, трябваше да го поставиш. Аз не от любов към тебе отидох тогава в ЦК. Просто смятах, че ти за женски истории няма да си проспиш работата и че жената, която днес спи с тебе, а утре пише заявление срещу тебе, не заслужава уволняването на един директор на номерен завод. И изобщо, тя не струва пукната пара… — рече Малинин.
И като каза така, не каза цялата истина, защото тогава той отиде в ЦК покрай другото все пак и от любов към този фукльо в генералски кител. Защото при всичката си наглост и другите си грехове този човек живееше със завода, умееше да каже „да“ и „не“, да рискува, да поеме на гърба си отговорност; можа през време на пожара в дърводелската работилница, както си беше в генералския шинел, да се хвърли в огъня, за да спасява хората, можа и друго: да защити и да не допусне да заведат дело за вредителство против началника на лабораторията, у когото беше експлодирала ценна апаратура… А това е по-страшно, отколкото да влезеш в огъня. Той притежаваше оная черта на безстрашие, за която Малинин обичаше дори хора, у които всичко останало му беше противно.
— Аз лично съм готов да работя и с дявола, само той да върши работа — рече Малинин, след като помълча. — А ти, ако смяташ, че не можеш да работиш с мене, върви да доказваш.
— А бе за отиване, ще отида, но за доказване няма да докажа — усмихна се Капустин.
— Ще работим и по-нататък, както сме работили — рече Малинин.
— Късно е да ходя, свикнах с тебе… Пък и къде ще ми намерят друг такъв ангел като тебе?…
Малинин го погледна под око и също се усмихна. Отдавна знаеше, че не може да мине за ангел. Но лицето на Капустин, след като каза тези думи, изведнъж стана необикновено по-добро, сякаш по този странен начин той също признаваше своята симпатия към Малинин.
— Слушай, Николай Иванович — рече Малинин, като разбираше добре, че за тях двамата няма смисъл да продължават тоя разговор. — Имам към тебе един въпрос във връзка с битовите работи…
Капустин едва забележимо повдигна вежда.
„Не се безпокой, не за твоите — помисли Малинин. — За твоите работи знам и те малко ме безпокоят… Оправяй се сам с жена си…“
— Познаваш ли доктор Колчин?
— Кой Колчин?
— Детският лекар… Е, оттам де… от поликлиниката? Овсяникова, от леярната, ми каза, че бил лекувал децата ти.
— Познавам го — рече Капустин, като си спомни младия красив доктор, когото последната година беше виждал няколко пъти у дома си. Преди два месеца, когато и двамата му сина внезапно заболяха от дизентерия, а после започнаха да се поправят, той в радостта си задържа доктора на вечеря у себе си, изпи половин манерка спирт с него и го закара с автомобила си до дома, след което пак отиде на нощна смяна обратно в завода.
— Какъв човек е той?
— Човек като човек… Излекува децата… Защо те интересува?
— Дошла е дъщерята на Овсяникова, партизанката, ти я видя при мене… Днес говори в цеховете.
— Знам, че е говорила.
— Та той е нейният мъж.
— Как мъж?
— Когато отивала на фронта, бил неин мъж.
Капустин се облегна на стола и се замисли, загледан в потона: за какво бяха говорили те тогава с този млад доктор, който, оказва се, имал жена-партизанка?
— Почакай, как така жена? Та той е женен…
— Как женен?
— Ами така, женен! — И Капустин разказа онова, което смътно помнеше от своя нощен разговор с този доктор; той беше телефонирал от квартирата на жена си, в къщи, и се оплакваше, че тя била ревнива, и дори казваше коя била — също лекарка, само че по женски болести… Сестра на жената на началника на районния здравен отдел.
— Помня още тогава помислих — много млад, чудно е, че се срещат такива в тила… А после, когато обясни, че са баджанаци с началника на районния здравен отдел, помислих, че момъкът, види се, не е глупав, знае къде да се хване, за да не го пратят на фронта… Значи, за втори път е женен?
— В какъв смисъл — рече Малинин. — Може би и за двете едновременно. На майката на първата си жена не е казал, че се е оженил за друга.
— Напълно възможно — рече Капустин. Това предположение му се стори смешно. — Сега, ако от втората се върне при първата — рискува да го изпратят на фронта. А ако остане с втората, първата ще извади пистолет: или се връщай, или куршум в челото!
— Глупости приказваш — рече Малинин, като си спомни Таня. — Но виж, ако той не й е казал нищо… — той стана. — Добре, тръгвам си…
— Ти нещо имаш много страшен вид — рече Капустин, който все още се усмихваше. — Гледай да не изпратиш този доктор на фронта, че няма кой да лекува децата, ще ме изяде жената…
Но Малинин не отговори на шегата. Мрачно, без да го гледа в лицето, мушна ръка за сбогуване и тръгна от канцеларията към партийния комитет, през невъобразимо калния, затрупан с камари сгурия и стружки заводски двор.
Като измъкваше тежко от калта жвакащите си ботуши, той с гняв мислеше как жената се е надявала, пътувала е насам през цяла Русия, след като е била в немския тил и в болница, а този мъж отгоре на това я заблуждава, крие, че отдавна живее с друга жена… Може би по любов, може би заради покрива над главата си, а може би, за да не го изпратят на фронта… И мъжете биват понякога проститутки…
Дежурният в партийния комитет доложи, че от един час насам не са предавали телефонограми, само телефонирали от заготовъчния цех дали ще има през вечерната почивка преглед на вестниците? Докладчикът заболял.
— Вземи от читалнята свезките, приготви се и проведи събранието ти — рече Малинин.
— А дежурството?
— Нищо, днес ще пренощувам тук, няма да си ида в къщи… Върви.
Дежурният излезе, а Малинин, като поседя няколко минути на масата, надвивайки желанието да сложи глава на ръцете си и да задреме, вдигна слушалката и взе да търси поликлиниката. Звънеше търпеливо и упорито, без да жали времето, както винаги не го жалеше, когато вземаше някакво решение. Най-сетне се свърза и настоя да му повикат на телефона лекаря Колчин.
— Слуша ви Колчин — чу се в слушалката.
— Говори Малинин. Трябва да се срещна с вас във връзка с вашето двуженство — рече Малинин, като нарочно почна направо: нека, ако съвестта му е чиста, да ме наругае!
— Не ви разбирам! Кой говори? — Гласът в слушалката трепна.
— Парторгът на ЦК в завода. Познавате ли такъв?
— Познавам, разбира се…
— У нас работи майката на една от вашите жени… Искам да поприказвам с вас…
— Моля ви се — бързо казаха в слушалката. — Вас са ви заблудили. Но аз съм готов да дойда да обясня. Мога още днес, щом предам дежурството.
— Ще ви чакам в партийния комитет. Какви са вашите инициали? Н. И.? Ще поръчам пропуска. — Малинин постави слушалката, отново я вдигна, позвъни в бюрото за пропуските и като извади протокола на миналото партийно събрание в първия механически цех, прегледа какво са говорили тогава хората.
Събранието не беше дълго, а протоколът — съвсем кратък. По тези две страници от тетрадка, гъсто изписани с химически молив, човек, не присъствувал там, едва ли би могъл да си представи онова знаменито събрание, на което при съобщението, че немците са обкръжени при Сталинград, механическият цех пръв в завода обеща да увеличи производството на мини за катюшите с десет процента.
Изпълниха тържественото обещание, произведоха през декември мини не с десет, а с дванайсет процента повече, а през първите десет дни на януари избутаха още десет процента. Но затова пък бракът, особено през януари, така се увеличи, че утре в същия този механически цех трябваше да свикват ново партийно събрание — за брака. Затова Малинин гледаше този ноемврийски протокол…
Майорът — военният представител, който приемаше продукцията, вчера при директора хич не си поплю да каже всичко, без да се съобразява с чиновете. За интересите на фронта му бяха дадени права да не се съобразява с никого…
А после се обадиха от промишления отдел на ЦК — вече на Малинин — и този път най-меката формулировка беше, че той отговаря за брака с главата си. И на директора също телефонираха. Вчера след тези обаждания той дойде тук при Малинин побелял от яд и предложи да се напише в заводската „мълния“: „Онези работници от първи механически цех, които допущат брак, са убийци на нашите бойци на фронта!“
Малинин не се съгласи, каза, че с такива лозунги хората могат да бъдат докарани до самоубийство, че в механическия цех почти всеки от старите специалисти има син на фронта. Защо да им хвърлят в лицето, че са убийци на синовете си? Капустин отстъпи, разбра. Пък и предлагаше това не от добро. Телефонираха му направо от Москва и по телефона биеха страшна тревога…
Такова заглавие няма да има в заводската „мълния“, но бракът си е брак, и партийното събрание ще бъде жестоко. А е тежко да го проведеш, защото много добре знаеш откъде иде бракът — от това, че напрегнаха всички сили след сталинградското съобщение, напрягаха седмица, две, месец и нейде през януари силите им не издържаха… И зимата е мръсна, в цеха се вкоченясват пръстите и когато си отидат хората в къщи мръзнат, това също се отразява…
Всичко е така, но бракът трябва да се прекрати, без да се намалява продукцията. От заповедта все пак няма да се отстъпва.
Малинин си спомни събранието и погледна в протокола какво е казал на него Колодний — бригадир, комунист, най-добрият стругар от цеха. В протокола беше писано, че Колодний обещава да даде на своя струг сто и двайсет процента и да съобщи за своята клетва на сина си на фронта при Сталинград. Клетвата си Колодний удържа, но през последната седмица се провали — седем от неговите корпуси бяха бракувани. Тогава речта му се хареса, ръкопляскаха, а какво ще му кажат утре?
Малинин сложи протокола в папката, пъхна я в чекмеджето, притвори очи и видя пред себе си вече не лицето на Колодний, който трябваше утре да даде отговор на партийното събрание в първи механически цех, а безкрайно заснежено поле. И отляво, и отдясно, по целия хоризонт пушеци, пушеци… И виелицата в лицето, и димът над черната яма от мината. И краката затъват в дълбокия сняг, и вече две денонощия не са спали и не са яли топла храна, а трябва още да вървят и да достигнат ей онова село, над което се вие дим и тракат немски картечници. А когато го превземат, може и в него да не им дадат да се спрат да пренощуват, а ще заповядат да вървят до следващото…
Това бяха спомените от последните денонощия преди раняването. Да, колкото и да искат от човека тук, все пак там, в боя, искат още повече…
В партийния комитет беше тихо и студено. Тихо, защото бяха най-тихите часове изобщо на деня — между началото на втората смяна и вечерната почивка за ядене; а студено, защото вчера той беше забранил да палят вечер кюмбето, поставено в партийния комитет. Беше забелязал как идващите по работа от цеховете хора се застояваха, за да се постоплят, а после отиваха обратно в цеховете си на студа. Досрамя го и забрани да палят повече от един път в денонощие.
Той седеше полегнал на масата, с калпак, с шинел, облечен над памуклийката, гледаше пред себе си в стената и мислеше за онова, за което рядко имаше време да мисли — за собствения си живот. Личният живот на Малинин едва ли интересуваше някого и той смяташе, че така трябва да бъде, но когато сам все пак мислеше за него, ясно си представяше, че ако войната продължи още дълго, той едва ли ще изкара до края й тук в завода. Миналата година, през септември, когато беше дошъл тук след три операции на червата и стомаха, след деветмесечен престой в болниците, от радост, дето отново е на работа, му се стори, че е почти здрав човек. Но през последния месец тъпите болки в корема, особено вечер, не го оставяха по цял час. Поради това той полягаше ето тъй на масата, сякаш искаше да усмири болката, като се притисне до нея. Когато го изписваха от болницата, обясниха му, че главното е диетата. Какво може, какво не бива, и да яде по малко, но често… А той слушаше и мислеше, че най-главното е работата, а в работата всичко останало някак си ще се забрави. Отначало наистина се забрави, а сега все по-яростно напомня за себе си! А диетата — за по-малко, изпълнява, но всичко останало не може. Пък и каква диета, дявол я взел, може да има по време на войната, ако не си крадец.
Жена му се старае, сутрин му вари рядка кашичка, смята, че е полезно. Може и да е полезно. Разправят, през време на войната хората почнали да боледуват по-малко от стомашни болести, едва ли не тази кашица помагала, а на него не му помага. Види се, твърде много са отрязали там вътре при тези три операции, дявол да го вземе!
Малинин седеше и мислеше за себе си, за жена си и за сина си, които сега сигурно са вече в къщи и седят двамата, пият чай в тяхната студена, голяма стая, която му дадоха, когато след болницата се съгласи да отиде в завода. Тогава той дори се поколеба да вземе ли за трима души такава стая. Знаеше какво е положението с жилищата. Но после все пак съжали осакатения си син: поне той ще си има свое място, да спи и да се занимава. По-рано беше строг със сина си, дори груб, а сега, когато на седемнайсет години се върна от фронта без дясна ръка, с чоканче, взе да го съжалява, може би дори прекалено…
Стаята получи благодарение на секретаря на ЦК по промишлеността, същия, който го беше убедил да стане парторг в завода. Отначало се колебаеше: не беше работил по-рано в промишлеността — и искаше да отиде на по-позната работа, по кадрите. Но секретарят го придума, каза, че за регистраторската маса ще намери и друг, а там, където хората правят мини за катюшите, Малинин му е нужен. „Ще бъдеш там баш сред кадрите! А за знаене на работата — ти си човек от фронта. Само това сега за хората е половин авторитет…“ Това, да предположим, е вярно, това Малинин сам почувствува после, дори в отношенията си с такъв костелив орех като директора.
Секретарят на Централния комитет беше някога инструктор в същия московски райком, в който беше и Малинин, а после бързо се издигна. Като стар познат, той надценява Малинин, смята го за по-голяма фигура, отколкото е всъщност. Предложи му да стане парторг в един голям завод и дори не се замисли дали ще се справи. А той, Малинин, макар и да отдава всичките си сили, чувствува, че е в края на своите възможности… И работата е тежка, и със здравето не е добре. Ако не се смята, че смъртта висеше над главата му, през четиридесет и първа му беше по-леко като комисар на батальона, отколкото сега като парторг в този номерен завод…
Пък и смъртта над главата е разтегливо понятие. Когато се чувствуваше особено зле, както днес, смяташе, че едва ли ще изтрае до края на войната. Но не си позволяваше да мисли как по-дълго да изкара с тази последна копейка здраве. Живееше, без да се съобразява с това.
Когато мислеше за смъртта, най-често я свързваше с мислите си за сина, с онази сякаш бързаща да се изкаже докрай обич, която изпитваше към сина си напоследък. Той заедно с майка си беше пристигнал тук, в Ташкент, преди половин година, за да бъде при него, ако остане жив след трите операции, или да го погребе, ако умре. Пристигна, дойде в болницата и стоеше до майка си, съвсем момче още, с празен десен ръкав, със сресана по детски на път коса. Стоеше, избягал на фронта, воювал само три седмици, до първия голям бой, и уволнен завинаги…
Малинин през цялото време чувствуваше, че трябва да направи нещо за сина си, да му се отплати с нещо: не за храбростта, с която беше избягал на фронта и беше накарал да го вземат войник още ненавършил шестнайсет години, а за онази храброст, с която сега живееше, учеше се и вярваше, че когато свърши напролет училище, все пак ще издействува да го вземат поне като писар обратно на фронта. За онази храброст, с която не даваше никой да му помага и никога от нищо не се оплакваше, макар да му бяха отрязали несполучливо ръката: чоканчето на ръката му беше чувствително, понякога го болеше така, че му идеше да крещи… Малинин неведнъж, събуждайки се нощем, чуваше как синът му лежи в тишината и тежко, пресекливо диша. Така не дишат, когато спят, така дишат, когато боли.
За сина си и за това, че ще му бъде жал да се раздели с него преди време, мислеше Малинин, когато му идваха в главата черни мисли. За жена си също мислеше, но другояче — по-спокойно и по-обикновено. Жена му и тук, както в Москва, работеше в жилищната служба, само че работата й беше много по-тежка, защото през цялото време трябваше да ходи по къщите и да разследва, и да настанява, и да премества в стаи и кътове хората, които за тази година и половина се бяха натъпкали в Ташкент като сардели. Но жена му вършеше и тази работа, както предишната, спокойно и мълчаливо и рядко приказваше за нея. Тя изобщо беше твърда жена; и макар Малинин да знаеше как го обича и как е свикнала с него, все пак, когато мислеше за смъртта, се тревожеше по-малко за нея, отколкото за сина. Разбираше, че жена му ще тъгува за него и най-вероятно няма вече да се омъжи не само поради възраст, но и от характер, и в същото време имаше такова странно чувство, че той ще умре, а с нея нищо особено няма да се случи. Ще си живее както по-рано, също тъй ще работи, също тъй ще се грижи за сина си… Всичко ще бъде същото, само него няма да го има…
— Вие ли сте другарят Малинин? — рече висок момък с палто и калпак, като отвори вратата.
— Аз… Затворете вратата, студено е. Колчин ли?
— Да.
— Седнете.
Влезлият седна на поставената срещу писалището дълга пейка и отърси от снега ушанката си.
Малинин смъкна също ушанката от главата си и я сложи до себе си на масата.
След разговора с директора той си представяше, че при него ще дойде съвсем друг човек — по-стар и с угоена физиономия. А този, напротив, беше млад и слаб.
— Вие доктор ли сте? — попита Малинин. Не защото се затрудняваше да започне направо разговора, а просто искаше да чуе от този съвсем млад момък потвърждение, че е доктор.
— Да — рече Таниният мъж. И додаде: — По детски болести.
— В първа поликлиника ли работите?
— Да.
— Лекували сте децата на нашия директор генерал Капустин?
Таниният мъж кимна.
— Днес случайно от него научих едно-друго за вас, затова ви звъних.
— Както виждате, веднага дойдох — рече младият мъж. — Вие така ме шашнахте по телефона! — Той се усмихна.
— Аз точно това исках, за да дойдете веднага — рече Малинин. — Познавате ли Татяна Овсяникова?
Той сви рамене.
— Бях женен за нея.
— А сега?
— Ожених се втори път.
— А обяснихте ли й, че сте се оженили за друга?
— Дори специално отидох да я посрещна на гарата, за да няма никакви недоразумения.
— Истината ли казвате?
— Вие, мисля, не сте поп и аз не съм дошъл при вас, за да се изповядам.
— Аз съм тъкмо поп — мрачно рече Малинин. — Бях политрук на фронта, а нас там бойците понякога ни наричат попове — отчасти поради несъзнателност, отчасти по право. Не ви ли се е случвало да чуете?
— Не.
— На фронта, значи, не сте били?
— Засега не е станало нужда.
Малинин чувствуваше напрегнатостта на този човек. Така напрегнати са хората, които се страхуват, че а-ха сега ще ги попитат за нещо опасно и в същото време се надяват, че няма да ги попитат.
— А защо оставихте Овсяникова?
— Аз не съм я оставил — сви рамене мъжът.
— Че как така не си я оставил?
— Смятах, че е загинала. Ние с нея вече говорихме за това, на двама ни всичко е ясно и според мен трети лица тук не са нужни! — Таниният мъж повиши глас.
— Разбираш ли каква е работата — рече Малинин тихо и глухо, така тихо и глухо, че го накара да се наведе напред и да се вслуша, и от това да изгуби оная самоуверена нота, с която беше казал „трети лица не са нужни“. — Разбираш ли каква е работата — повтори Малинин. — Тя има майка, член на нашата партийна организация, тук, в завода, в леярната работи.
— Знам — рече Таниният мъж. — И неведнъж съм ходил при Олга Ивановна и съм й помагал с каквото съм могъл.
— Че си помагал, това е добре — рече Малинин. — А лошото е, дето тя и досега не знае, че ти си женен повторно. И дъщеря й не й е казала това. Защо?
— А, виж, това не знам. Аз й казах всичко, не казах на майка й, бях при нея наскоро след смъртта на нейния мъж и, откровено казано, нямах смелост, а на Татяна казах абсолютно всичко. И тя между другото ми призна, че също е имала отношения с други през това време. Ние с нея всъщност още преди войната трябваше да се разведем — войната ни попречи. Това е то.
— Да, това е то, че нямаше война, а сега е война — рече Малинин. — Прав си. Значи тук, в Ташкент си се развел с нея?
— Да, тук.
— И какво писа в заявлението? Изчезнала безследно и нямам сили да я чакам ли? Или характерите не съвпадат: тя е на фронта, а ти си в Ташкент?…
— Писах, че е загинала, изчезнала безследно — рече бързо Таниният мъж.
Имаше нещо такова, още неясно на Малинин, от което този човек се уплаши сега. Уплаши се така, че дори не отговори на насмешката му.
— И представи удостоверение, че е изчезнала безследно?
— Да — все тъй припряно рече Таниният мъж. По очите му се виждаше, че мисли за нещо друго.
— А в кое гражданско отделение се разведе с нея? — попита Малинин, като почваше да разбира, че в никакво гражданско отделение не се е развеждал, а просто й е сложил кръст и може би дори не е казал на новата си жена, че е съществувала на света друга.
— Според местожителството — рече все тъй бързо Таниният мъж.
— А къде е то, вашето местожителство? — Малинин не се канеше да записва нищо, но приближи до себе си тетрадката.
Сега те се гледаха мълчаливо един друг.
— Какво искате от мене? — попита след дълго мълчание младият мъж с някакъв жалък, посърнал глас.
— Нищо не искам от тебе — Малинин отмести от себе си тетрадката. — Утре ще отида в твоята служба и което ми трябва сам ще науча. Не съм любител на тези неща, но щом не искаш да бъдеш откровен — ще се наложи.
— Защо да не искам да бъда откровен? — все със същия жалък глас рече Таниният мъж. — Напротив!
Малинин мълчаливо и дълго го гледа. „Дявол ги знае откъде се раждат такива?“ — помисли той. Изгуби желание да пита за друго този човек. Онова, което искаше да знае, той вече знаеше: както изглежда, този момък действително беше признал на Овсяникова, че се е преженил, докато тя е воювала, и тя е вдигнала ръце от него. „Тогава какво още искам от него? Какво съм наистина: поп ли?“
— Хубаво. Извинете, че ви обезпокоих. С това ще свършим. — Малинин подстана зад масата, като го подканяше по тоя начин да си върви.
— Не — рече изведнъж Таниният мъж. — Почакайте. Искам много сериозно да ви помоля в никакъв случай да не дохождате в моята служба. Повярвайте, от това няма да има полза за никого.
„А аз съвсем не се каня да дохождам в службата ти — едва не рече Малинин. — Много имам време за това. Просто те сплаших, исках да разбера какво ще кажеш.“
— Сам ще ви обясня как стана всичко това. За развода не ви казах съвсем точно. Когато се реших да се оженя, отдавна вече смятах, че Татяна е загинала и отидох в гражданското отделение, защото исках, без да причинявам никому… отначало да се разведа, а чак после да се оженя. Но там ми казаха, че ако жената е изчезнала безследно и аз поискам да поставя този мотив в заявлението, ще трябва и официално удостоверение. А ако обясня, че характерите ни не са съвпадали, трябва да пиша адреса на другата страна, за да я предизвестят. А какъв адрес можех да пиша? И после беше някак нечестно да пиша, че не ни съвпаднали характерите. И аз в края на краищата, след дълги колебания, просто не казах на жена си, че съм бил женен преди войната. И в гражданското отделение, когато се разписвахме, казах, че това е първият ми брак. Разбирате ли какво положение се създава сега? Татяна съвсем не ми се сърди, може да я попитате. И жена ми ще е по-спокойна, ако мисли, че аз имам с нея първия си официален брак. Тя е по-възрастна от мене и влага много нерви в това. А ако отидете в поликлиниката, веднага ще узнае всичко, тя работи с мене в една и съща поликлиника, и ще излезе цяла трагедия. И съвсем безмислено. Защото Татяна веднага, още първата минута, ми каза, че ще остане тук за късо време и ще замине обратно на фронта.
„Да, бои се от сегашната си жена — това е несъмнено“ — помисли Малинин.
— На колко години сте?
— На двайсет и шест.
— А как е здравето ви?
Таниният мъж погледна Малинин в очите и разбра: да, тъкмо за това пита — защо не е на фронта.
Той не можеше да каже истината. И от всички обяснения, с които постоянно ту тук, ту там заменяше тая истина, избра бързо най-приемливото.
— Няколко пъти съм искал да отида на фронта, но мене като специалист искат да ме запазят тук: твърде много детски заболявания има. При този брой евакуирани деца сами разбирате какви епидемии биха възникнали, ако не работехме тук всеки за двамина. А със здравето съм добре, на здравето няма защо да се позовавам, още повече на моите години. — Като обясняваше това, почувствува, че обяснява добре. И това за епидемията е чиста истина. И че работа има колкото щеш, също е истина. И от това за пръв път през време на разговора изпита възродително чувство на увереност в себе си.
„Че всеки за двамина, това е вярно — помисли Малинин. — Но защо ти за двамина, а не някой друг вместо теб?“
— Нали вие сте ростовчанин, как сте попаднали в Ташкент?
— С първия ешелон деца. Възложиха ми да съпровождам децата, а после ме оставиха тук. Смятах да се върна, а ми заповядаха да остана.
„И не те ли е срам момко, че жена ти е облякла военната униформа и е отишла на фронта, на Запад, а ти с дечицата — на Изток, и си се скрил тук зад гърба им?…“ — искаше да попита Малинин. Искаше, но не попита, защото лицето на Таниния мъж, който беше почувствувал изведнъж увереност в себе си, стана друго: спокойно и затворено, сякаш решението, което му даваше право да не отива на фронта, се беше разпростряло не само върху застрахованото му от куршуми тяло, но и върху душата му.
— Значи, сте се сродили с началника на нашия районен здравен отдел — женен сте за сестрата на неговата съпруга или са ме излъгали? — попита Малинин вместо онова по-грубо нещо, което искаше да попита отначало.
— Да, защо?
— Нищо — рече Малинин. — И жена ви много по-възрастна ли е от вас?
— А това вече съвсем не се отнася до никого — рече Таниният мъж, като се опитваше да запази достойнство, и стана.
Малинин също стана.
— И деца нямате?
— Нямам.
Таниният мъж гледаше Малинин, разкъсван от противоречиви чувства; искаше му се да каже на този неканен прокурор: върви по дяволите, още повече, че нищо не можеш да ми направиш! А в същото време оставаше чувството за опасност: ами ако вземе да дойде в поликлиниката и жена му научи, че е пристигнала Татяна. Той си представи как жена му ще плаче в къщи и ще повика сестра си, и тя също ще почне да плаче, а после ще престанат да плачат и ще почнат да викат; а после късно вечерта ще дойде стопанинът, ще пие чай и ще пита уморено: е, как са работите? А двете жени ще гледат с израз, с който винаги гледат, когато са ядосани на нещо, като че се заканват: ей сега ще му разкажем за твоите работи. Жена му полудяваше и при по-дребни поводи, телефонираше къде ли не, проверяваше дали е отишъл на визитации. А сега изведнъж Татяна! Ще изпадне в истерика и ще почне да вика за развод. И ако не успее да я усмири с онова, с което обикновено я усмирява, кой знае на какво са способни тези жени, когато са двете и единодушни. Дори не му се искаше да мисли на какво са способни. Да, той се държеше за нея не само защото по нейна милост стана техен квартирант и отчасти храненик, а на края и мъж, но и защото зад всичко това беше сложената в паспорта хартийка, която всеки момент можеше да отлети оттам. Да, той се боеше от това. Най-много се боеше тъкмо от това, макар много пъти да казваше на разни хора, че е готов още утре да отиде на фронта, и когато казваше това пийнал, дори на самия него се струваше, че казва истината.
— Ако сте свършили с въпросите, мога да си отида — рече Таниният мъж с трудно удало му се спокойствие.
— Свърших с въпросите — рече Малинин. — Всъщност не. Вие член на партията ли сте, или безпартиен?
— Комсомолец съм — рече Таниният мъж и като забеляза мрачната усмивка на Малинин, се усмихна пряко сили. — Така се получи, че се заседях. Заедно с Татяна влязохме още в училище.
— Да, влезли сте заедно… — въздъхна Малинин. — Нямам повече въпроси. Имам едно предложение.
Таниният мъж го изгледа въпросително.
— Ако след седмица не чуя, че сам си отишъл на фронта, имай пред вид, ще действувам да те изпратят. И знай, връстнико на Октомврийската революция: не говоря на вятъра.
— Странно и глупаво е да чувам това от вас — рече Таниният мъж, като повиши глас.
— Умно или глупаво, но ако не отидеш сам на фронта — ще ти изстине мястото — рече Малинин, като помисли с увереност, че се налага да направи това. Не бива да се оставят нещата така. Старите местни лекари, като техният участъков лекар, хора на петдесет години, с голямо семейство, получават повиквателно, и без да кажат дума, се сбогуват и отиват на фронта. А този дошъл тук, в евакуация, нагласил се съпруг при някаква презряла стерва и седи като чвор и ще седи, докато не отслужи молебен за победата. А че по други вият панихиди всеки ден, не го е еня. „Да, ще направя всичко, което е по силите ми — помисли Малинин. — Макар да си гладичък и мазен, ще намеря за какво да те хвана, ще ти извадя на мегдан кирливите ризи и на тебе, и на твоя роднина. Ако дотрябва, за тая работа ще използувам личните си връзки“ — спомни си той за секретаря на ЦК.
Те все още стояха един срещу друг: Таниният мъж, който не знаеше какво още да каже след думите „странно и глупаво“, и Малинин, който чакаше кога той ще си иде.
— Ще ви бъде срам пред мене — рече най-сетне Таниният мъж.
— Какво пък, върнете се от войната с ордени и нашивки за раняване — ще ме бъде срам, ще поискам прошка от вас — рече Малинин, като спокойно помисли, че в четиридесет и първа на фронта между многото други през ръцете му минаваха и такива като този. Също не по-малко от него се страхуваха от войната, но обстановката беше друга. Страхуваха се и отиваха, и воюваха, и умираха, и по болниците лежаха, и подвизи дори понякога после извършваха, когато не им оставаше какво друго да правят: или умри, или убий.
Таниният мъж грабна от масата калпака си, нахлупи го и тръгна към вратата.
— Почакайте — рече Малинин, — да ви разпиша пропуска.
И като подписа бележката и го гледаше в гърба, още веднъж помисли: „Да, и такива има на фронта, и с тях трябва да имаш работа, и няма къде другаде да ги денеш, освен на фронта.“
Таниният мъж излезе, а Малинин седна зад масата и като притисна корема си о нея, усети, че болките, които го мъчеха днес, не са минали, а само временно са се поуталожили и сега пак ще почнат да го въртят.
„Обещах, че ще се заловя за него след седмица — сърдито помисли Малинин. — А мога и да не си удържа обещанието. Кой го знае кога ще дойде краят на твоя живот и след колко дни ще се досетиш, че е дошъл?“
На масата издрънча телефонът. Звънеше началникът на първи механичен цех.
— Слушай, Малинин… Добре, че те хванах. С нашия Колодний се случи нещастие.
— Какво има?
— Остана днес за втората смяна, искаше да покрие своя брак, падна до машината. Изпратихме за лекар.
— Ей сега ще дойда — рече Малинин. И като ставаше от масата и нахлупваше ушанката, помисли: „Ето че направихме критика на Колодний“ — помисли с обърнат към самия себе си горчив укор, макар наглед да нямаше за какво да се кори…


Трета глава

В кино „Хива“ вече трети ден въртяха филма „Секретарят на райкома“. Като разбра, че този филм е за партизаните, Таня пожела да отиде на него заедно с майка си, но майка й вчера и завчера свършваше толкова късно работа, че й беше съвестно да й предлага…
— Па ти не се май, иди сама през деня — рече майката тази сутрин, когато Таня, след като ги изпрати със Серафима от къщи до работата, се сбогува с нея на пропуска.
— Добре, ще ида — рече Таня, — а в края на смяната ще дойда да те взема и ще се приберем в къщи заедно.
— Сама ще си дойда, не съм малка, разхождай се, щом си в отпуск. И без това с тези речи и изказвания те въртят като дявол на шиш. В завода по-добре не се мяркай, че току-виж пак намислят нещо — рече недоволно майка й, но в нейното мърморене имаше повече гордост, отколкото яд, и Таня се усмихна, като я изпращаше с очи.
Усмихна се и се запъти през утринния град от единия до другия му край. Преди да мисли за киното, трябваше да отиде в продоволствения пункт до гарата и да получи там продукти по атестата. Вчера доядоха последното от онова, което беше донесла от Москва.
Таня вървеше из града и все още свикваше с него, макар да минаваше вече втора седмица, откакто бе дошла тук. Той не приличаше на никой от градовете, в които беше живяла по-рано, и зимата в него не приличаше на никоя друга зима. Отначало, през първите дни, като че приличаше, а вчера и завчера, когато се постопли, зимата изведнъж се превърна в пролет, снегът за един ден потече на вади из улиците, и тя изведнъж забеляза колко много дървета има навсякъде: и по улиците, и в дворовете — и си представи колко красив е този град по друго време на годината, когато в него зеленината става толкова много, че й е тясно сигурно там в небето.
Тази сутрин беше пак облачно, локвите се бяха покрили с лед, но Таня вече виждаше града както вчера пролетен и й се струваше, че новото замразяване не може да бъде задълго.
Продоволственият пункт се помещаваше в една ъглова къща на оня голям площад пред гарата, където Таня излезе при пристигането си. Само че площадът сега беше вече не бял, снежен, а пролетен, пъстър, с корички лед от замръзналата вода между камъните.
След като стоя в полутъмния продоволствен пункт час и половина и получи продуктите, метнала на рамо не много тежката торба, Таня мина през площада, като се радваше на дневната светлина и търсеше с очи парчетата лед между камъните, та с пращене да ги настъпи с токовете си. Още от вчерашния ден беше в добро настроение. Изведнъж настъпилото затопляне едва-едва повдигна от хорските плещи умората на втората военна зима. Всички се бяха зарадвали на слънцето и топлината и когато Таня говори вчера в обедната почивка в столовата, дори й се стори, че хората по-иначе от преди я слушат, по-рядко въздишат и по-често се усмихват. А после, когато излизаше, в заводския двор влязоха няколко камиона с червени знамена: в товарника на първия стояха двама стари узбеки и с всички сили свиреха на такива дълги тръби, че сигурно беше трудно да ги държат в ръце. Това беше един от онези червени обози, за които разказваше майка й; а сега Таня го видя сама и разбра от разговорите, че са докарали за столовата сорго, зеле и ряпа, а дългите медни тръби се наричат „карнаи“ и с тях узбеките свирят по сватби и разни други тържества. От тези блеснали на слънцето със своята мед тръби също повя пролет и тя, като гледаше как мъкнат от товарниците в кухните чували със сорго, си спомни думите на майка си: „Само да презимуваме, през лятото ще бъде по-леко.“ И радостно помисли: ще бъде, непременно ще бъде по-леко. Особено ако на фронта върви и занапред така, както през всички тези дни — победа след победа.
А снощи хазаинът, мъжът на Халида, Мариф-ака, за пръв път се върна след дневна смяна — дотогава той работеше само нощем — дойде в тяхната стая и повика всички да хапнат у тях пъпеш. Пъпешът беше такъв грамаден, какъвто Таня никога не беше виждала, и от всички страни вързан със сламено въже. Значи е бил още от есента окачен под тавана в зимника и ако не беше пристигането на Таня, сигурно би висял там още дълго. Мариф-ака взе ножа и като придържаше пъпеша с едната си ръка, направи няколко бързи нареза, а после изведнъж го пусна и той се разпадна върху подноса като маргаритка с огромни листенца. И всички изядоха по един резен, сякаш сега не беше зима, а лято. Пъпешът излезе леко горчив, но все пак вкусен. А когато възрастните изядоха по един резен, Халида повика децата — само по-малките — момичетата, защото двете по-големи момчета бяха на втора смяна в завода. Момичетата едно след друго се появяваха отнякъде, вземаха по резен и пак мълчаливо изчезваха, само в полумрака се мяркаха техните черни и бели, ситно, по узбекски заплетени плитчици. Освен цвета на тези плитчици, Таня не почувствува през цялата вечер нищо, което да отделя в тази къща своите от несвоите деца, и незабелязано за никого се просълзи от чувството, което изпита.
Ето ги всички вчерашни причини за доброто настроение, което не изчезваше и днес. Никакви други причини нямаше. Майка й на няколко пъти бе пристъпвала към нея: какво все пак ще стане с Николай? Но тя мълчеше, не отговаряше. За Артемиев и мислеше, и не мислеше. Опитваше се да си представи как изведнъж ще се срещнат, но по-спокойно й беше да мисли обратното, че нищо не е имало и нищо няма да има, още повече, че от Серпилин все нямаше отговор, пък и навярно не му беше до писма сега, когато след отказа на немците да приемат нашия ултиматум, там, при Сталинград, се водеха такива боеве.
Като помисли за Сталинград, Таня си спомни казаното от Малинин за този площад, по който минаваше сега — как през септември, когато немците стигнали до Волга, една вечер на този площад лежали няколко хиляди евакуирани, налягали един до друг да нощуват, а на сутринта от тези хиляди хора под открито небе не останал нито един: добре или зле, подслонили всички. „Аз съм русин — рече й Малинин — и ако пред мен засегнат русите, мога и да напердаша някого. Но как тук подслоняват хората и как взимат дечицата в семействата — на това не е срамота да се поучим, въпреки цялата ни руска широта. Аз ти казвам това със сигурност. Жена ми се занимава с тези работи. Тя знае.“
„Нима навсякъде тук са лежали хора?“ — помисли Таня, като гледаше почти пустия и поради това изглеждащ особено голям площад. Там, в тила на немците, човек мислеше повече за останалите под окупация, а тук всеки ден продължаваше да поразява броят на хората, успели да дойдат насам от Русия и Украйна.
„Един и половина милиона само в Узбекистан“ — рече й Малинин. А колко още са се прикрепили „на един крак“ по цялата страна, временни, „изчоплени“, както те сами горчиво се присмиват над себе си. Войната е нещастие от всички страни, отдето и да я погледнеш, но новата току-що открила се страна винаги поразява повече от другите, с които си вече свикнал.
Когато Таня стигна до киното, за първото представление вече нямаше билети, а само за следващото — от три часа. Тя купи билет и като се наскита из града толкова, че вече почна да мръзне, реши да се върне в киното и да се постопли във фоайето, но изведнъж иззад ъгъла на съседната улица долетя музика на духов оркестър, който свиреше встъпителните тактове на „Свещената война“.
Отначало натам, към ъгъла, където гърмеше оркестърът, край нея притичаха деца, после изтичаха възрастни, повечето жени; някаква баба с мрежа удари Таня по краката със сложения в мрежата самун черен хляб и осъдително я изгледа: защо не тича като всички? И Таня като всички се затече и зави зад ъгъла, стигна следващия кръстопът, през който по платното на улицата след оркестъра вървяха войници в пълно снаряжение, с пушки и гръмовито пееха с млади, строги гласове „Свещената война“.
Току преди това Таня си мислеше — колко малко народ има по това време на деня по улиците, а сега кръстопътят беше заприщен от хора, дотърчали от всички страни по звуците на музиката.
Оркестърът гърмеше вече напред. Войниците вървяха, момчетата тичаха редом с тях, и хората от двете страни на улицата, скупчени, гледаха подире им, и за миг на Таня се стори, че няма още никаква война, че това са батальоните на тяхната 176-та Червенознаменна дивизия, които още преди войната в Разян, по улица „Ряжска“, се връщат от учение и че току-що пристигнала с комсомолския набор като лекар-стоматолог на разпореждане на покойния началник на санитарната дивизия Горячкин, тя за първи път в живота си гледа как покрай нея се връщат от учение войниците, а дивизията не е още обкръжена при Могильов, и никой още не е убит, и не е ранен, и не е разкъсан на парчета пред очите й като Горячкин, и оркестърът свири не тази страшна песен, а „Ако утре войната…“ и хората стоят до нея и също като нея гледат и се усмихват, усмихват, усмихват…
Обърна се, като чу как отзад някой високо изхлипа, и видя лицето на бабата с мрежата.
— Нашата Ленинска школа минава! — рече бабата. — Как вървят, радва ти душата! — И като каза това, усмихна се през сълзи и гордо вирна глава така, сякаш беше някакъв бивш военен, а не баба с мрежа.
Таня погледна другите лица и видя, че мнозина едновременно се усмихват и хлипат, като гледат преминаващите курсанти, и им махат с ръце така, сякаш с тази песен нейде там зад ъгъла ще влязат направо в сражение.
А съвсем близо до Таня стоеше бледа, още не стара жена и мълчаливо плачеше, прехапала устни, и макар да плачеше мълчаливо, без да хлипа, лицето й имаше такъв израз, че Таня разбра: някой близък на тази жена вече никога няма да се върне — и хвана жената под ръка и тихо й каза:
— Защо така, недейте!
— Скоро ще излязат от школата… — без да отпусне захапаната си устна едва чуто рече жената и нищо не добави, но всичко останало и без това се разбираше, от думите й веднага лъхна на война.
В киното Таня дойде все пак половин час по-рано. В незатопленото фоайе беше студено, но после в натъпкания до немай-къде салон така се сгря, че към средата на филма дори си разкопча шинела.
Някои неща от филма приличаха повече на приказка, но тя много хареса артиста Ванин, който играеше главната роля. А съседите й така се вълнуваха, че съвсем я бяха смазали с лактите си и тя изпита гордост от това, че тук всички хора така милеят за нашите партизани. Когато излезе от киното, някой внезапно я повика:
— Таня!
Обърна се и видя бившия си мъж, който притичваше през улицата.
— Здравей, Коля — Тя метна торбата с продуктите на рамо и се здрависа. На улицата беше свежо, хладно, а ръката му беше гореща и потна.
— Да не си болен?
— Не. Защо?
— Ръката ти е влажна.
— Не знам — рече той, — може и да съм болен. Аз сега изобщо нищо не знам.
— Какво ти е? — попита тя. Лицето му беше някак залиняло, сякаш беше лежал дълго, забил глава във възглавницата.
— Търся те от сутринта — рече той, без да отговори на въпроса й, — бях и у вас в къщи, и в завода. Мислех, че ще те заваря там. Вече получих пропуск. А после пазачката, вашата съседка, ми каза, че си се канела да ходиш на дневното представление на „Секретарят на райкома“. Тръгнах наслуки — в „Хива“. Той се прожектира в две кина. Купих билет за първото представление, но тебе те нямаше и излязох. А за това представление закъснях, чаках на улицата, страхувах се да не те изпусна. Защо не ми телефонира?
— Казаха ми, че от тебе не се иска нищо за развода, че мога и сама да отида.
— Трябва да поприказвам с теб, имаш ли време?
— Разбира се.
Отидоха до градинката, сега в здрача гола и неуютна, с ивици мръсен, недоразтопен сняг, с черни, покрити с корички лед стволове на тополите. Двама узбеки, старец и момче, и двамата с черни памучни халати, режеха с ръчен трион повалена от вятъра топола.
Задната дъска на пейката, до която се приближиха, беше откъртена: някой през нощта я беше откъртил за огрев. А седалото, здраво притегнато към чугунените крака, стоеше още, само единият му край беше отчупен така, сякаш от него бяха дялкали подпалки.
— Защо да сядаме? — Таня погледна откъртената пейка. — По-добре да походим. Какво се е случило?
— Нищо особено не се е случило — рече той с безкръвен, опустошен глас. — Мислех, че никому не преча да живее, а излиза, че преча. Мислех, че от сутрин до вечер лекувам децата, тичам от епидемия на епидемия, значи, все правя нещо. А излиза, че не — просто се крия от войната.
— Нищо не разбирам.
— Че какво има да се разбира тук! Трябва да пиша заявление и да навличам шинел, тогава, значи, ще стана човек. А без това не съм човек.
— Да не те викат? — попита Таня.
— Никой не ме вика. Да бяха ме повикали, щях да отида. Въпросът не е там!
— А защо заявление? Да не би сам да си решил да вървиш? Ако ти е неудобно от мене, това са глупости — рече Таня, макар в душата си да знаеше, че съвсем не са глупости.
— Слушай, ти трябва да направиш за мене едно нещо… — Той я задържа за ръката. — Аз съм виновен пред тебе, но ти знаеш, че не съм зъл и не съм лош човек, и винаги се мъча да правя добро не само на себе си, а и на другите…
На това тя би могла да отговори, че на себе си той успява да прави добро по-често, отколкото на другите. И в края на краищата почти всеки път излиза, че не той прави на другите, а другите — на него. И сега също излиза, че тя трябва да направи нещо за него. А защо собствено? Само защото не е зъл и не е лош? Да, не е зъл, не е лош. „Всичко у него е „не“ и „не“, а къде е неговото „да“?“ — сърдито помисли Таня.
Тя го слушаше, без да го прекъсва, а той продължаваше да говори за това, как едва не всяка нощ го вдигат от леглото и какви тежки случаи на дифтерит е излекувал през последните два-три месеца, също и менингит, и колко трябва да тича от единия край на града до другия, докато му отмалеят краката… и още и още нещо, все за същото — колко е добър.
— Защо ми говориш всичко това? — най-сетне не издържа Таня.
— За да ме разбереш докрай.
— Ами ако не искам да те разбера докрай? Живей си, моля ти се, както си живееш. Какво общо имам аз с това?
— Наистина, аз все го усуквам — рече той и се усмихна. — Някак си се боя да започна. Вече седмица мисля, а едва днес се реших. Дай да ти подържа торбата — изведнъж се сети той за торбата на рамото й.
— Нищо, не ми тежи. — Таня отстъпи половин крачка. Той стоеше твърде близо, тя не обичаше да й дишат в лицето.
— Не си ли казвала нещо за мене на парторга на завода?
— Мисля, не.
— Спомни си! — В гласа му прозвуча недоверие.
— Аз имам добра памет — рече тя сърдито. И на ум не й бе идвало да говори за него на Малинин. Ако сам Малинин попиташе — би му казала. Но Малинин не беше я попитал.
— Значи, майка ти му е наговорила против мене.
— Виж, това не допускам… — Тя се запъна. Стана й обидно за майка й, за нейното толкова хубаво отношение към него.
— Тогава не знам — рече той. — Значи, той самият е такава драка. Има такива хора: никой не ги моли, а се бъркат. Повика ме при себе си, нарече ме двуженец и едва ли не поиска да се оженя отново за тебе. Успокои се едва когато казах, че самата ти не искаш, че ти и без това си имала други мъже.
— Все пак долен човек си ти — рече Таня.
— Защо долен? Нали сама призна.
— На тебе, а не на него. Защото смятах, че съм длъжна да ти кажа, за да… — Тя не довърши и махна с ръка. — Кой те е молил да му казваш това?
— Защо, срам ли те е?
— Не ме е срам от нищо. Не съм те молила да приказваш за това. Ето всичко.
— В края на краищата, ако смяташ, че не съм имал право… Но не е там работата.
— Да, разбира се.
Тя чувствуваше по лицето му, че ей сега ще я помоли за нещо — добре познаваше този негов израз. Сега ще я помоли. Но за какво?…
— Ти в добри отношения ли си с този Малинин?
Тя сви рамене.
— Говорила съм с него три пъти. Защо?
— Той ми заяви, че ако след седмица не отида сам доброволец на фронта, щял да нареди да ме пратят. Оказа се, че тук, в Ташкент, той имал по върховете свой силен човек… Аз не допусках, едва вчера научих.
— А защо ти каза така? — попита Таня.
— Нямам представа. Сигурно си е втълпил в главата, че всички лекари на моя възраст трябва да бъдат на фронта. Не го интересува това, че аз не съм молил да ме задържат тук, че сами са ми предложили и, значи, са имали причина. А сега аз трябва да живея под вечен страх… Откъде накъде?…
— А защо се вълнуваш така? Може той просто да се е поразгорещил. Пък в края на краищата дори да те вземат…
Той не й даде да довърши.
— По закона, моля! — викна той. И повтори яростно: — Моля!… Но да загивам само задето някому е бръмнала някаква муха в главата… Ти трябва да поприказваш с него. Много те моля.
— За какво?
— Кажи му, че нямаш нищо против мене. Че той напразно се е заял с мене… Обясни му това, за бога, за да изхвърли от главата си глупавата си идея. Най-сетне… — Той се поколеба, но все пак каза: — Сега за тебе това нищо не значи… Кажи му само, за да ме остави на мира, че още ме обичаш и че го молиш…
— Млъкни, моля ти се… — рече Таня. — Ако аз ей тоничко (тя показа с два пръста колко) те обичах, бих направила всичко да отидеш на фронта. Как не разбираш това!…
Тя все пак не можа да разбере от неговите обяснения защо Малинин толкова много иска да го изпрати на фронта. Сигурно той не казва всичко… Но не й се искаше да го пита. Чувствуваше, че зад това се крие нещо срамно, за което дори е противно да се мисли.
— Но ти все пак ще му кажеш нещо, нали? — попита той.
— Нищо няма да му кажа — рече Таня. — Сам се оправяй. И си върви, моля ти се.
Тя се обърна, тръгна и като чу, че върви след нея, отведнъж се спря.
— Казах ти: върви си. Нима не чу?
— Ама и аз отивам в тая посока — рече той.
— Добре. Къде да вървя аз, в коя посока, че да не бъде същата, по която ти… Хайде, къде?
Тя го погледна в лицето и мина покрай него в обратна посока, без да знае накъде — само да бъде по-далеч от него.
След двайсет крачки разбра, че този път той не върви след нея: Да се отбие в завода при майка си сега беше рисковано: можеха да се разминат. Оставаше да се прибере в къщи. Майка й също навярно скоро ще предаде смяната и ще си тръгне за дома. Стигна до кръстопътя и зави, за да излезе на трамвая. На ъгъла, дето завиваше, се намираше гражданското отделение, където беше наминала преди три дни, за да разбере дали за развода ще трябва да идва тук заедно с бившия си мъж.
Сега, когато минаваше край тази сграда, тя си спомни онова гражданско отделение в Ростов, в което се бяха разписали. Също на ъгъл, със също такава едва забележима табелка на входа. И с недоумение и стеснение си спомни чувството, което тогава изпитваше към него. Да, да, изпитваше.
Изгуби два часа и половина с трамваите, като все не можеше да се качи най-напред на единия, после на другия, и когато се приближаваше към къщи, беше почти уверена, че майка й е вече там, но тя още не беше се върнала. Нямаше я и Суворова: днес се обръщаха смените и трябваше да остане в завода цяло денонощие. В стаята беше само Суворов, седеше облечен до масата, оборил глава на ръцете си. Таня помисли, че си е посръбнал, но щом влезе, той вдигна глава и смъкна шапката си.
— Случва се и това, стигнеш си в къщи, а нямаш сили да се съблечеш…
Отказах се да чакам майка ти — тръгнах сам. Тя има днес комисия в столовата. Пипнали завеждащата: крила месо… Пишем плакати: „Всеки грам в казана на работниците!“ — а колкото и да се стараем, не излиза така… Къде си била?
— Гледах филма „Секретарят на райкома“.
— Хареса ли ти? Той е за вас, за партизаните…
— Хареса ми — рече Таня и като помълча, добави. — Макар да не е точно така.
— Само това да му е кусурът — рече Суворов. — А я за нас се опитай да направиш филм, че да е точно така. Видя ли целия наш завод сега?
— Видях целия.
— И какво ще кажеш?
— Трудно… Особено за децата ми е жал.
— А на мен за тях не ми е жал — неочаквано за Таня рече Суворов. — В моя цех има двайсет юноши… Бяха ги докарали от ленинградския ФЗУ, от завода „Ласал“. Ето кога ми беше жал за тях… Ония, дето стигнаха живи, ги държаха месец в почивния дом, хранеха ги по заповед на директора, откъсвахме от всички фондове, от които можехме. А сега работят. Не ми е жал, че работят, и от тях също се иска. Жал ще ми е, ако тези момчета порастат толкова, че да ги вземат на фронта, искам да не ги убият, войната да завърши преди това. А така, какво, нека теглят, и ние не сме от желязо.
Той смъкна палтото си, окачи го на гвоздея и отново седна до масата.
— Дай половин шише, всичко ще ти разкажа за нашия завод.
— А откъде да го взема, Василий Петрович?
— Знам, че няма откъде! Тогава ми дай чай — половината ще ти разкажа. Стига ти и половината…
Таня разпови почти изстиналия, още от сутринта завит в парцали чайник, позатопли го малко само върху фитила на газената лампа, седна до масата, наля на Суворов и на себе си, извади от торбата самуна, получен с атестата, и наряза няколко по-дебели филийки, за да вземе Суворов, без да се стеснява. Докато тя правеше всичко това, той седеше и мълчеше, подпрял брадичката си с юмруци и притворил очи. На Таня дори се стори, че е заспал.
— Хайде да пием чай — тя докосна Суворов по ръкава.
Той отвори очи, взе чашата, бързо, на няколко глътки изпи чая, изяде парченце хляб и покри с ръка чашата, когато тя отново искаше да му налее.
— Засега стига.
— Тогава разкажете за завода — рече Таня.
— Че какво да разкажа. Сама видя всичко… Такова грамадище в мирно време биха превозвали дотук цяла година и на новото място биха го монтирали още две години. През четиридесет и първа година за последен път излязох от завода в Ростов, вече да се качвам на ешелона, и пътьом отърчах до квартирата си. Бяхме я получили едва половин година преди това. Отидох. Вратата отворих с ключ. Вътре топло: заводският ТЕЦ още работи, още не бяхме го вдигнали във въздуха. Неизключеният радиоапарат предава музика. Прозорците затворени и цветята по тях повехнали: стоят неполети. А семейството вече три дни и три нощи се клати нейде с ешелона… Защо сега си спомних всичко това, сам не зная. Тази квартира за нас със Серафима сега е нещо отдавна минало — сега тук, в Ташкент, е нашият роден дом. Оттук изпратихме първия си син и тук получихме скръбната вест за него… Оттук вторият сам избяга и пак тук дойде скръбната вест… А знаеш ли как избяга? Той работеше в моя цех като ковач, надявах се, че няма да го повикат: голяма квалификация имаше. После на работата си премаза пръстите, беше по болничен лист от нетрудоспособните. Срещнал се през октомври с повиканите си другари… А тогава, през октомври, за какво се говореше? Сталинград, Сталинград, Сталинград… Те казват: „Отиваме в Сталинград.“ Отбил се заедно с тях в къщи, взел половин самун хляб, взел котлето, оставил бележка и заминал. А следващото писмо — със скръбна вест… Аз съм млад още, ожених се за Сима на двайсет години, четиридесет и три години ще направя едва през март, а двамата ми сина вече ги няма, войната ги прибра… Какво ще правим, как ще живеем по-нататък?
Отбихме се ние през един почивен ден в градинката… Седим, слънцето грее, снегът се топи… Казвам й: „Сима, ако войната свърши тази година, ще си родим нов син и дъщеря… Ние с тебе още не сме стари.“ Тя казва: „Не, повече не искам.“ А аз й казвам на шега: „Да знаеш, ако не искаш — ще си взема някои млада, от нея ще имам деца…“ Казах й го, после си помислих, че съм казал глупост: ще се обиди… А тя не се обиди, сериозно ми отговори така: „Хубаво — казва, аз ще им бъда баба. Баба съм вече, нима не виждаш?“ Тя не плачеше, но от тези думи аз заплаках. Седя с нея и плача. Така го каза, сякаш посегна на себе си… Аз плача, а тя седи, мълчи и не плаче. После казва: „Да си вървим в къщи…“
Ето как, Таня, животът се обръща. Разбира се, не във всяка къща е така, но в нашата е така. Добре че ти се върна жива при майка си, но не си отивай от нея, ако можеш…
— Не, Василий Петрович, аз ще отида на фронта, когато отпускът ми свърши. Аз вече казах на мама…
Той махна с ръка, не искаше да спори. После, като помълча, попита:
— Как ти харесва нашата леярна? Хайде, кажи истината. Страшен ад ти се е сторила нашата леярна, когато дойде за първи път, нали? Хората спят в пясъка пред пещите, непълнолетните работят около огъня. Жени се насилват да носят сандъци, каквито друг носач не би могъл да вдигне. Така ли е? А сега аз ще ти разправя как чакахме тази леярна като манна небесна, когато строяхме… Деветдесет дни и нощи строихме, целият завод броеше часовете. Зотов, инженерът, който го строеше, не спа седемте последни нощи, покачи се на покрива да провери подпорите, заспа и падна, счупи си гръбнака и умря половин ден преди пускането на завода… Леярната ни е все пак хубава! В Ташкент е една от най-добрите. Може да се каже, плакахме от радост, когато я пущахме: утре свършват последните материали, които бяхме докарали от Ростов, а днес беше първото изливане. Нито за ден не спря нашето производство… А генералите и полковниците идват тук за катюшите и само това чуваш от тях: „благодарим“ и „давай“. Давай, давай… И даваме страшно много. През ноември прерязахме пъпа, а през декември дадохме десет процента повече от ноември. Не за „благодарято“ и не за ударните понички, а за това, че настъпваме на фронта… Дочакахме! Вече и до Ростов сега не е далече. Аз меря по картата. Решихме със Сима: няма да се върнем сега там обратно. Тежко е. Но все пак меря.
Лани през октомври се напих… Син ми беше заминал, беше оставил бележка… Него ден не пих, дочаках почивния. Отнесох на битпазар белите обуща на сина ми с еленова подметка, бяхме ги купили още в Ростов, за половин литър ги смених и се напих за последен път в живота си. А после, когато заспах, присъни ми се по-големият син, убитият; стои пред мене, облечен войнишки и на колене… Казвам му: „Стани!“ А той казва: „Не мога, откъснати ми са краката…“ Стои и ме гледа. „Пиеш ли?“ — пита, а аз мълча, не мога да отвърна. — „Хайде, пий, пий“ — казва и се отдалечава така на колене по земята… Ти, Таня, пиши на майка си, когато заминеш. По-добре направо в завода пиши, за да не се губят писмата ти…
— Василий Петрович, какво е станало с татко?
— Това, което знаеш от майка си.
— А, виновен ли беше?
— За такъв се смяташе.
— А вие?
— Гласувах за изключването му. Други предложения нямаше.
— А ако действително беше взел всичко това със себе си и беше се натъкнал на немците, и всичко попаднеше у тях, щеше ли да е по-добре?
— Кое е по-добре, кое е по-лошо — не ни е дадено да знаем, а че той е трябвало да вземе със себе си ведомостите и вноските, а не ги е взел, си остана факт. Някои, повече от уверен съм, после и от по-тежки факти се измъкнаха, и нищо, ходят си с партийните билети… А той от честност каза всичко. Мислеше, че така е по-добре, а излезе, че е по-лошо. Мигар тогава само с него е било така? Новички комбайни, направени от нашите ръце, трупахме ги пред противотанковите ровове вместо прегради — един върху друг… А в цеховете команда ту да вдигаме във въздуха, ту да не вдигаме… В колоните пробити дупки за взрив, в цеховете дюшеци, кофи с гориво — едновременно подготовка и за взрив, и за подпалване. Ту да вдигаме във въздуха, ту да горим… И немците, думат, влезли вече в града… Иди се разбери в това време — къде какво трябва…
— Това време помня… — Таня въздъхна.
— И все пак майната му с майна, извинявам се за израза, но завода изнесохме — рече Суворов. — И демонтирахме цеха не през куп за грош, а така, че после, според силата и възможността, отведнъж да намерим къде какво трябва! И след шест седмици тук дадохме първата продукция. От старите материали, разбира се. Но нали и тях също изнесохме, не ги оставихме. А Кротов, който е подвел баща ти, според мене е бил подлец и нищо друго.
— Ами ако не е?
— А защо се съмняваш? Да не би да не си виждала такива там при немците?
— Аз такива неща видях, каквито не можете да си представите. Такива подлеци видях там…
— А държа беседа в нашия цех и за тях не спомена — усмихна се Суворов. — Повече вашите партизански подвизи ни описваше…
— Не е истина, споменах — рече Таня. — Казах и за това, как ги осъждахме на смърт и как ги ликвидирвахме.
— Ех, това така, между другото…
— А защо трябваше да ви ги описвам какви са? Да не би сами да не можете да си ги представите? Какво мислите, приятно ли е пред хората да разказвам как, щом ми е заповядано, трябва с такъв да пия водка и да танцувам фокстрот на грамофон, и да търпя да ме задиря, и да изклинчвам, и да обещавам, че другия път ще може всичко… А после да отварям и да затварям два пъти горното прозорче — да давам сигнал, за да знаят, че ей сега излиза пиян, та да го досвършат на ъгъла… Не искам да разправям нито какви са, нито как ги убиват. Така, в настроение, казах сега…
— Виж каква си!… А аз мислех, че си кротка.
— Кротка бях, но не съм вече — рече Таня, все още сърдита на Суворов.
Не можеше да му прости, че той като че се бе усъмнил в нейната искреност. Да, тя не беше казала там, в неговата ковачница, когато беседваше с работниците, всичко, което знаеше. Нямаше право и не искаше да каже всичко. Но всичко, което казваше, всяка дума беше истина. За всички хора беше истина, за цялото им геройство, за всичките им добри дела… И за Каширин, и за другите, и за Дегтяр също, защото кого интересува какво е имала тя там с него, все пак той беше истински герой.
— Не се сърди — рече Суворов, като видя как тя мълчи сърдито. — Беседата ти в нашата ковачница беше дори много хубава. Аз исках само да те подразня, а ти веднага кипна… Вие партизаните, всички ли сте такива свадливи?
Той я погледна въпросително, подпрял с големия си юмрук своето мъничко, луничаво, хитро примижало лице, и Таня, като гледаше това изведнъж подмладяло лице, си спомни двора в Ростов и пийналия Василий Петрович, който след получаването на заплатата ходеше по двора, танцуваше, като миролюбиво отстраняваше от себе си ръцете на Сима, докато тя бързаше да го натика в къщата, и пееше закачливи куплети, вирнал предизвикателно луничавото си лице към прозорците на горните етажи.
Таня се усмихна при този спомен.
— Защо се усмихваш? — попита Суворов.
Но тя не каза защо се усмихва, тъй като й беше неловко да му напомня сега всичко това, на него, баща на двама загинали синове.
Таня мислеше, че майка й ще дойде уморена до смърт, едва ще се добере до леглото, но излезе друго. Майка й дойде пламнала от желание да им разкаже какво било станало в тяхната столова и как завършило. На завеждащата не дали да отиде никъде, а съставили протокол и повикали отначало милицията, а после следователя и още веднага взели първите показания и я извели от завода. Сега ще й хързулнат десет години — не по-малко.
Майката разказваше как намерили у завеждащата скрито месо и колко ловка била тя: вършила това, разбира се, не за първи път вече… А наскоро, на Седми ноември, била получила грамота и премия — купон за текстил — за добра работа, и не се зачервила, взела го! Има ги такива хора. Имала ли е право на този купон, щом е такава крадла? Сигурно в къщата си има всичко бол. Отишли да й правят обиск, утре ще кажат какво са намерили…
— А може и нищо да не намерят — рече Суворов. — Ако е откраднала нещо, държи го у роднините. Сега са изпраксани в тия работи…
— А мъж и деца има ли? — попита Таня.
— Мъжът й е на военна служба, майор по железниците, в охраната или друго нещо там… Пътува насам-натам — рече майката.
И Таня изведнъж си спомни оня захарен майор в Москва.
— И деца има — две момиченца, учат в училището… Само веднъж през цялото време ги доведе в столовата. Казва ми: „Макар и да няма с кого да ги оставям, не мога да ги взема със себе си, за да няма натяквания, че храня децата си.“ Ето как се мъчеше да се покаже пред нас проклетата проститутка. И двете момиченца такива охраненички — едва ли не с омраза добави Танината майка.
— Защо така за децата… — рече Таня. — Охранени — охранени. По-добре ли е, ако бяха гладни?
— А ти мълчи! — махна с ръка майка й. — Много разбираш ти! След смяната на мене не ми остават ни ръце, ни крака, а аз отивам в столовата, стоя й над главата, за да попадне всеки грам в казана… А тя мъкнела месото в къщи. Истинска проститутка, как другояче да я наречеш след това?
— Добре, успокой се… Да ти стопля ли чая?
— Няма защо, и хладничък ще пийна…
Майката взе отрязаната от Таня филия черен хляб, отхапа голям залък, пийна глътка чай и рече с променен, друг, слаб и добър глас:
— Отдавна ли седите тук без мене? За какво приказвахте?
— Че за нищо особено — рече Суворов, като ставаше, — аз й обяснявах нашето, а тя на мене — тяхното. Излиза едно на друго, навсякъде войната е тежка за хората.
— Ех, техният живот е все пак по-тежък от нашия. — Танината майка погледна дъщеря си и за кой ли път отново я ужаси мисълта, че ще минат още две седмици и Таня ще замине на фронта.
— Добре — рече Суворов, — само да сме живи след войната, свои хора сме — пак ще се срещнем. — И като наметна палтото си, излезе в двора.
— Защо Николай е дохождал днес в завода, търсил те, каза ми Серафима — рече бързо Танината майка, щом вратата се затвори зад Суворов. Тя бързаше да поприказва за това насаме, докато той не се е върнал.
— Видях го — рече Таня.
— Е, какво?
— Нищо. Нали ти казах, че нищо вече няма да излезе между него и мене.
— Може да си ми казала… Значи, все пак те е намерил?
— Намери ме. — Таня въздъхна.
Все пак те с майка си няма да се разберат, ако не й каже онова, което досега не искаше да й казва.
— За какво говорихте? — бързо попита майката, като отново погледна към вратата.
— Той се оженил есенес — весело и високо, като се радваше на неочакваното си решение, каза Таня.
— Какво? — попита майката.
— Това, което чуваш, оженил се тук в Ташкент — повтори Таня и дори с някакво злорадо удоволствие видя смутеното лице на майка си. Тя разбираше, че сега няма да мине без дълъг нощен разговор за Николай, но поне този разговор ще бъде последен.
Суворов се приближи отвън до вратата, но не влезе, чуваше се как тъпче с крака, като очиства ботушите си о стъргалката.
Двете жени мълчаливо чакаха да влезе. Таня — с облекчение. Майката — с неудоволствие.
— Гледах небето, до утре сутринта, изглежда, ще трябва пак да се проясни — рече Суворов, като влезе и внимателно погледна притихналите жени, но нищо не попита. Свали палтото си, седна на леглото и взе мълчаливо да изува ботушите си.


Четвърта глава

Сутринта наистина се проясни. Суворов и майка й отидоха в завода още по тъмно, а Таня остана и още спа и спа, и се събуди от това, че през прозореца право в очите й светеше слънцето.
Стана, пи топъл чай от чайника, завит както винаги в парцали, покрит отгоре с възглавница, и изяде „ударната“ поничка, която майка й все пак, значи, беше донесла от завода; не беше й я пъхнала в ръцете вечерта, за да не се препират, а сутринта й я беше оставила.
Сега, когато седеше сама в тази стая, Таня помисли за заминаването си. Пред себе си имаше почти две седмици отпуск, а после майка й пак щеше да остане сама. Още в първия ден след пристигането си, когато майка й се миеше в стаята в легена, тя се бе уплашила от нейната мършавост. През всичките тези дни насила я караше да се храни по-добре, отваряше донесените консерви… вчера ги получи по атестата. Е, а после? Ще си замине и какво ще стане по-нататък? Ще й праща паричния си атестат? С пари сега не можеш да купиш много… Майка й все я успокоява, че имало хора, които живеят по-лошо. Може и по-лошо, но най-лошо е, когато човек остане сам… Да, трябва още днес, преди да е заминала, да отиде на битпазар и наведнъж да смени срещу ориз за майка си всичките неща, които й беше дал Артемиев. Инак, остави ли, майка й може и да не отиде; няма да си дояжда, а нещата ще пази, ще реши: „Когато Татяна дойде другия път, тогава ще ги сменим.“
Таня извади изпод кревата раницата, която не беше пипнала нито по пътя, нито тук, развърза я с въздишка и взе да вади нещата. В нея имаше за зимата само един син жакет от шевиот с пола, съвсем нов, необличан. „За него сигурно ще дадат много“ — помисли си тя. Всичко останало беше лятно: пантофки, сандалети, две басмени рокли, две поли и още една рокля — копринена, без ръкави и с деколте.
Таня си спомни как Маша й разправяше, че те със Синцов научили за войната още щом слезли от влака в Симферопол.
„Носела ги със себе си за отпуската, просто нищо не е обличала нито веднъж“ — помисли Таня за Маша с онова вече привично отношение към хорската смърт, с което живееше отдавна.
Почна да туря нещата обратно в раницата, но когато взе в ръце копринената рокля и пантофките, спря. Поиска й се да се види в тая рокля, макар и омачкана. Струваше й се, че не е обличала рокля от времето преди войната, макар това да не беше истина. Там, в Смоленската конспиративна квартира ходеше именно в цивилно облекло и имаше една дори елегантна рокля, с която отиваше да танцува в немския офицерски клуб, а веднъж отиде на имен ден у съседа на Софя Леонидовна и танцува с племенника на този съсед. Шурик — с полицая, когото после помогна да убият.
Но при все това нямаше чувството, че там, в Смоленск, е ходила с рокля. Тази рокля беше там като службата, като чужда кожа. Тогава тя с омраза мислеше за нея и най-силното й желание беше да попадне отново в гората, в бригадата… Затова сигурно стана тогава онова, изведнъж, с Дегтяр, защото много се беше измъчила там като нелегална, свила се бе на топка, беше сякаш повита в пелени… А когато се върна в отреда, прищя й се да се изправи, да движи ръце и крака, да се усмихва, да пее, да обича хората и да им казва, че ги обича. А беше лято, август, такова топло слънчево време, и нощите бяха тъй хубави…
И още при първата задача тя отиде тъкмо с Дегтяр, за когото в бригадата казваха, че нямало на света по-безстрашен и по-късметлия човек. Сама видя в тази акция, когато вдигнаха моста, колко безстрашен е и разбра също, че е късметлия, защото когато немците след взрива обсипаха гората с мини, едно огромно парче сряза като с нож фуражката му, но му направи само повърхностна рана по главата. Наистина, кръвоизливът беше силен, тя дълго се мъчи тогава с превръзката му…
А после те се оттеглиха по-навътре в гората и нощуваха там, тъй като не успяха да стигнат до базата. И дори се къпаха през нощта в едно горско поточе и поизмръзнали малко, седяха, отделени от другите, на склона над поточето, двамата с Дегтяр. Тя го питаше не го ли боли главата, а той се смееше, загдето го пита, и се смееше над раната си, и казваше, че я обикнал през този ден веднъж завинаги и сега за нищо на света няма да изхвърли любовта си от главата.
А и на нея й се стори тогава, че го е обикнала за неговата дързост и за красотата, защото той беше красив, и загдето той така се смееше над раната си и дори не изохка, докато тя я зашиваше, само пушеше и питаше: „Е, как е там, докторе? Моля шевът да бъде равен като на машина…“
Да, Дегтяр попадна в живота й през такова време, веднага след нелегалния живот, когато тя изведнъж бе останала като без ум в главата си — щастлива, безразсъдна и безкрайно доверчива към всички свои. Дори й се искаше да скача, когато вървеше през гората; искаше й се, вирнала глава, да гледа небето; искаше й се да застане до някоя брезичка и да търка буза о нея.
И не стана нужда тогава той да я скланя, както после разправяше, когато се хвалеше, че за една вечер я бил склонил. Не е истина, тя сама се беше съгласила. И всичко знаеше, и не затваряше очи пред нищо, когато беше с него оная нощ.
Ето как беше в действителност. А после тя му каза, че не иска всички да знаят и той каза „разбира се“. И когато се върнаха в базата, тя още два пъти ходи с него и нощуваха в гората, а после бяха заедно на още една задача и отново нощуваха. А после той отиде на задача сам и тя се вълнуваше какво ще стане с него, и той се върна едва след шест дни, когато всички вече смятаха, че е хванат, и тя го видя отдалеч, и той я видя. Тя ходи в полунощ там, където той можеше да дойде, но той не дойде, и тя помисли, че е уморен и спи след задачата, и се укори, загдето му се е разсърдила. Но той не дойде и на следната нощ, а на третия ден, когато я срещна, й кимна, като че не е имало нищо. А вечерта при нея дойде една жена от бригадата, хубава, дори много хубава, само че твърде добра към мъжете, както казваха за нея, и рече:
— Знаеш ли, вчера Дегтяр беше при мене. Аз се досещах за тебе и го попитах: „Защо дойде?“ А той казва: „Аз имах работа временно с нея. Хванах се на бас с Дутиков за нея, че тя съвсем не е непристъпна — ако поискам, ще бъде моя още първия път, когато останем двамата…“
Таня познаваше отдавна този Дутиков и не го обичаше още с идването си в отреда преди нелегалността. Той беше нечист, макар и храбър човек, и още тогава се увърташе около нея. И когато жената й каза, че Дегтяр се хванал на бас тъкмо с Дутиков, това я накара с мигновен ужас и сменило ужаса тежко равнодушие да повярва, че всичко е било така, както казваше тази жена. Само че защо й разказваше тя?
— Защо ми разказа това? — попита я Таня.
— Жал ми е за тебе. Не искам напразно да страдаш за него. Не ми се сърди.
— Не ти се сърдя! А къде е той сега?
— Не знам — рече жената.
И Таня отиде да търси Дегтяр. Той я видя отдалеч, но се престори, че не я е забелязал, и влезе в землянката, където живееха мъжете. Тя ходи един час около тази землянка и чака, защото не можеше да отложи разговора с него. И когато той излезе и вече не можеше да се преструва, че не я вижда, усмихнат й каза: „Здрасти!“ и й протегна ръка, тя също му протегна ръка, защото все пак той й беше боен другар и попита:
— Истина ли е, че всичко това е било бас с Дутиков?
Той разбра по лицето й, че е безполезно да лъже и призна неохотно: „Да, имаше май с него такъв разговор, но за малко ли неща ние, мъжете, се дърляме помежду си! Ти не обръщай толкова внимание.“
Искаше й се да го удари по лицето, но не го удари, защото все пак беше неин другар, а каза само: „Тогава, сбогом!“ — и си тръгна. Но той я настигна, хвана я отзад за ръцете, обърна я и изпълнен с вяра в себе си, бавно, със сила я притисна до себе си и се наведе да я целуне. И тогава, като изтръгна ръката си, тя го удари, макар да беше неин другар, колкото сила имаше, с ръба на дланта си по очите. И той стисна с ръка очите си и отскочи. А тя се обърна и тръгна, без да се обърне.
Сигурно тя беше някаква ненормална, не като другите, за които беше слушала и чела. Вече за втори път в живота й човекът, с когото беше живяла и когото мислеше, че обича, изведнъж бе станал за нея глупав и подъл и в душата й не бе останало в същата минута нищо към него. Вече не мислеше за него, и когато той се наведе към нея и я привлече към себе си, не почувствува нищо, освен болка в ръцете си там, където той ги беше стиснал, и неприязън към близкото му тежко дишане, което изведнъж й се стори нечисто.
Сигурно Дегтяр беше озлобен срещу нея, защото след няколко дни, когато тя случайно мина край него, чу как той, седнал до огъня, грубо се хвалеше пред другите мъже. Ето тогава Каширин го повика, за „да не дрънка“, а после повика нея и я попита. „Било ли е, или не е било?“, „А защо искате да знаете?“ — попита тя. „Ами затова, че ако е било, стига му, дето го насолих, ако не е било — ще го накажа.“ „Било е — рече Таня, — но няма да бъде вече. Можете да не мислите за това!“
А след седмица още, когато започна немското настъпление срещу гората, домъкнаха Дегтяр на шейна. Той беше в безсъзнание, с разкъсан от мина корем. Тя измъкна от вътрешностите му голямо колкото един пръст парче и скъсяваше, и зашиваше разкъсаните черва и правеше всичко, което само можеше, за да го спаси, но когато той, без да дойде в съзнание, умря от загуба на кръв, беше й жал за него просто като за другар, като за един от най-храбрите хора в бригадата. А после се заредиха един след друг смъртни случаи, и тежки ранявания, и операции, и всеки ден трябваше да отива от едно място на друго — цели две седмици. Докато не се изтръгнаха от обръча, беше истински ад и тя почти не си спомняше за Дегтяр, нямаше време. А после, когато настъпи отдих, помисли за него равнодушно, а за себе си — със закъснял яд; сега, когато този човек беше умрял, за станалото между тях нямаше вече кого другиго да обвинява, освен себе си.
Спомените никога не са толкова далечни, че да не значат нищо. Дори онези от тях, на които сякаш е бил поставен кръст, изведнъж дохождат пак и почват да значат нещо.
И това, че Таня отново си спомняше сега за Дегтяр, значеше за нея, че каквото и да е имала тя с мъжа си и с Дегтяр, то не й беше отнело потребността да обича и да прави щастие за себе си и за друг човек. „Да прави щастие“ — така не казват. Така казват само за чудесата. Какво пък, ето тя помисли за себе си точно така: да прави!…
Взе роклята и като я допря до себе си, постоя няколко минути пред окаченото на стената огледало. То беше странично крило от трикрилно огледало. Докато се гледаше в него, спомни си как Суворова й бе казала, че го е отчупила от трикрилното огледало там в Ростов. „Отчупих го и го пъхнах в куфара, мислех, че ще се гледам в него…“
Като допря до себе си роклята, Таня пресметна колко ще трябва да скъси полата и колко да я стесни в талията. Сякаш действително се канеше да направи това.
Като се усмихна в огледалото на харесалата й синичка шарка и на своята собствена женска глупост, тя сгъна роклята на две и още веднъж на две, пъхна я заедно с пантофките в раницата и взе да се стяга за битпазара: облече памуклийката и се забради с майчината си кърпа, за да не отиде на битпазар в униформа.
На вратата силно се почука.
— Влезте!
В стаята влезе един летец с ниско, до глезените запретнати високи ботуши и шлем с дълги, мятащи се като на ловджийско куче уши.
— Търся военната лекарка Овсяникова — рече с акцент летецът, като гледаше Таня така, сякаш тя в никакъв случай не можеше да бъде военната лекарка Овсяникова.
— Аз съм — рече Таня и смъкна от главата си кърпата.
— Тогава да се запознаем! — Летецът й подаде ръка. — Мансуров.
Той беше слабичък, черничък, съвсем млад, с квадратчета на младши лейтенант върху сините петлици на шинела. „Навярно е пет-шест години по-млад от мене“ — помисли Таня. Тя чакаше какво ще стане по-нататък и никак не можеше да си представи защо е дошъл този летец-узбек при нея. Завчера Малинин й каза, че една войскова част, поела шефство на завода, също иска тя да им говори. Може би той иде оттам, от тези шефове?
— Ако искате да летите с нас утре в шест часа сутринта, елате в щаба на окръга — каза летецът. — В другиден ще ви закараме в щаба на Донския фронт, а оттам вече сами ще се доберете.
— Почакайте — рече Таня. — Аз нещо не разбирам добре. — През главата й мина, че всичко това, взето заедно, е Серпилиновият отговор на нейното писмо, но тя пропъди тази мисъл, която твърде много приличаше на чудо.
Летецът се разсмя на учудването й.
— Във военно-санитарното управление на окръга регистрирана ли сте?
— Регистрирана съм.
— Ние занесохме там повиквателното на ваше име от началник-щаба на трийсет и първа.
— От Серпилин — възкликна Таня.
— Не го познавам по име. Командирът на въздушния кораб вчера лично предаде в ръцете на началника на военно-санитарното управление писмо и каза, че ако има решение да ви изпратят, утре може да ви вземем: караме три самолета от завода. А бригадният военен лекар му каза, че когато ви повика и поприказва с вас, тогава ще заминете. А командирът на кораба взе в общата част адреса и ми заповяда още сутринта да ви намеря и да ви съобщя, че има документ за вас при бригадния военен лекар.
— Много ви благодаря — рече Таня и силно стисна ръката на младши лейтенанта. — Как можахте да ме намерите?
— Все някак по малко се ориентираме и във въздуха, и на земята — засмя се младши лейтенантът — още повече, че аз съм се родил тук на Бешагач. Баща ми и майка ми живеят наблизо. Как мислите, ще успеете ли да отлетите с нас? — попита той весело. Мисълта, че с тях ще лети тази млада жена, го радваше.
— Разбира се, с вас! — рече Таня, без дори да помисли как може да направи всичко това за един ден и какво ще стане с майка й, когато научи. — Къде отивате сега, към центъра ли?
— Към центъра.
Таня погледна под око раницата и я натика под кревата.
— Ще вървим заедно. Аз още сега ще отида право в санитарното управление.
Тя свали памуклийката и без да се стеснява от младши лейтенанта, без дори да мисли за него, взе от стола рубашката, облече я, облече шинела и се препаса.
— Излезте, аз след вас.
Таня се забави още минута, погледна се за малко в огледалото, провери дали са у нея документите и като затваряше вратата, отново, вече не бегло, както първия път, а с натежало сърце помисли за майка си и за това, как утре вечерта, когато самолетът ще лети нейде далече-далече оттук, майка й след смяната ще се върне в тази стая и ще легне на своя креват сама.
В двора стояха летецът и хазайката Халида, която сърдито му говореше нещо бързо-бързо на узбекски. Лицето на Халида беше тъй гневно, тъй пребледняло, каквото Таня не беше го виждала никога, а летецът изглеждаше смутен и покорен, не отговаряше нищо, само стоеше, и кимайки, повтаряше: „Хоп-хоп“ — съгласяваше се с онова, което му казваше Халида. Таня вече знаеше тази дума „хоп“.
Щом зърна Таня, Халида се възви от летеца и гальовно, както винаги, й се усмихна. И лицето й отведнъж стана пак такова, каквото беше винаги — спокойно и тъжно, въпреки усмивката.
— Много ми се кара, че съм дошъл да ви взема — рече летецът, когато излязоха с Таня от двора, — каза ми, че не е трябвало да идвам, казва, че не е трябвало да ви отнемам от майка ви. Голяма беда съм бил донесъл в къщата ви, лош гост съм бил. „Шум кадам“ — така казват у нас старите хора.
Таня само въздъхна — какво можеше да каже на това? После попита:
— А вие познавате ли я?
— Разбира се, познавам я, ние с нея сме от една махала. Ако в нашето семейство има сватба, ние ще я поканим, а ако у нея има сватба, тя ще ни покани. Жената на по-стария чичо на майка ми е сестра на нейния чичо. — Той се разсмя. — Ние, узбеките, имаме изобщо твърде много роднини, старите хора зачитат всички, никого не забравят.
Вървяха по една тясна уличка на Стария град. По едната страна, в сянката, още лежеше сняг, а по другата, край яркочервеникавите от слънцето дувари, тичаше надолу весела нечиста снежна вода и узбекските момчета, клекнали над нея в окъсани, стари, разтворени на голите гърди халати, ту тласкаха водата напред с пръчки, ту правеха язчета и я разделяха на дребни ручейчета.
— Виж какви мираби! — рече летецът и се разсмя.
И Таня, макар и да не разбра тази дума „мираби“, също се разсмя и запречи с ботуша си ручейчето, като гледаше как водата се пени и тича над ботуша. Радваше се при мисълта, че Серпилин е получил писмото й и не е забравил за нея, че летците не са оставили писмото ей тъй в санитарното управление, а са дошли да я вземат. И всичко това в такъв топъл слънчев ден! Тя ще отлети утре на фронта, при Сталинград. Какво може още да иска? Ако не беше мама…
— Какъв е тоя орден на вас? Да не сте воювали на нашия фронт? — попита младши лейтенантът. Той забеляза ордена, когато Таня обличаше рубашката, забеляза го и се зачуди: орденът „Червено знаме“ беше изобщо рядък, а още повече у една жена.
— Не — рече Таня, — аз бях при партизаните. А вие кога сте тръгнали от Донския?
— Преди три дни. Нощувахме в Актюбинск и тук сме втори ден.
— Как е там?
— След десети, когато те отхвърлиха ултиматума, всеки ден от хиляда дула бият по тях. Земята трепери, сега вече не им остава много живот. Когато отлетяхме, последното им летище беше под огъня на артилерията. Сега само с парашути ще им хвърлят, а това е вече лошо. Но боевете са още тежки.
Младши лейтенантът имаше голямо желание да направи впечатление на тази млада жена с ордена „Червено знаме“, но той нямаше защо особено да се старае. Таня го слушаше тъй жадно, че дори няколко пъти се спря пътьом, а после, вече в трамвая, през цялото време се провираше близо подир него, за да не изпусне нито дума. Целият му разказ за Донския фронт — и за попадналите в обкръжение немски армии, и че фашистите няма къде да се дянат, и че ние събаряме по трийсет техни юнкерса на денонощие — всичко това, макар и да беше вече известно от бюлетините, така, право от устата на човек, току-що долетял оттам, все пак изглеждаше ново и чудно.
Те слязоха от трамвая и се разделиха с младши лейтенанта пред входа на санитарното управление. По лицето му се виждаше как й желае сполука.
— Вие не им отстъпвайте там. Командирът на кораба лично им предаде писмото и поиска да му се разпишат на плика.
— Добре, няма да отстъпя, утре в шест ще се видим — обеща Таня и като отваряше вече тежката врата, му помаха с ръка.
Началникът на санитарното управление го нямаше, а неговият заместник, при когото Таня беше ходила вече веднъж, на втория ден след пристигането си, казваше, че бил готов с радост да й помогне, но нищо не можел да направи: писмото било у бригадния военен лекар.
И едва след два часа, когато Таня почна да се бои, че днес вече нищо няма да стане и тогава пиши го загубено — ще трябва да се пътува с влак — бригадният военен лекар най-сетне се яви. Той мина по коридора; тя скочи, поздрави го и го помоли да я приеме.
Той я погледна под око в лицето, не се спря и нищо не отговори, но след минута я повика при себе си.
— Седнете — рече той. — Има писмо до мене от генерал-майор Серпилин. Той ласкаво се отзовава за вашия боен опит и моли да ви изпратим при него при първа възможност по регистрираната специалност. Не мога да го разглеждам като официално искане, но ако самата вие изразявате желание, мога да го уважа… Още повече че е на Донския фронт. — По лицето на бригадния военен лекар се появи нещо подобно на усмивка. — Заповядах да донесат документите ви. — Той потупа с ръка по тях. — Вие се числите в отпуск по болест, на първи февруари следва да се явите на комисия, където след понесената от вас операция могат да ви демобилизират или да ви признаят за ограничено годна…
— Каква ограничено годна съм аз?! — рече Таня. — Аз съм годна! И моята операция мина знаменито. Аз самата като лекар все пак разбирам!
— Че сте лекарка, знам — рече бригадният военен лекар, като сърдито тупна с длан по документите. — Но смятам все пак за необходимо още веднъж лично да ви съобщя, че имате право до преосвидетелствуването да си бъдете в отпуск по болест и да не приемате никакви назначения. — И без да й даде да възрази, попита: — И тъй, да ви пишем ли заповед?
— Благодаря, другарю бригаден военен лекар!
Той приближи до себе си писмото на Серпилин, написа върху него с червен молив резолюция и натисна звънчето, прикрепено към масата.
Влезе стар мършав интендантски техник.
— Напишете й заповед — рече бригадният военен лекар. — А вие идете с интендантския техник. Желая ви щастие в боя!
Той стана и подаде ръка. Другата ръка я нямаше, маншетата на рубашката беше подгъната и зашита под лакътя. Когато се сбогуваше с Таня, той не каза ни „завиждам“, ни „бих желал да бъда на ваше място“, никакви други ненужни думи, които понякога в подобни случаи обичат да казват хората.
След час Таня вече показваше на пазача при завода своя временен пропуск, който Малинин беше наредил да й напишат „Онзи ден ми го писаха, а ето че вече не ми е нужен, отивам за последен път“ — помисли тя.
Пазачът й беше познат. Два пъти вече беше говорила с него през време на дежурствата му. Наричаха го чичо Миша и беше възрастен, над петдесет. Но въпреки това бяха го взели на фронта и едва наскоро се беше върнал от болницата със скъсен пет сантиметра крак.
Като подаде пропуска, тя не се сдържа и каза на него пръв, че утре отлита за Сталинград.
— Я гледай, за Сталинград! — рече пазачът. — Е, бъди здрава. — И без да бърза й протегна ръка, а на лицето му беше изписано сякаш: „Виждам, че се радваш, а дали ще се върнеш оттам, нито ти, нито аз, никой не знае…“
И Таня, прочела това на лицето му, сама за първи път през деня си помисли, че могат да я убият.
В леярната кипеше трескава работа: бързо готвеха за отливка пръстените форми, за да не спират конвейера. Таня дълго не можеше да се приближи до майка си, а наблюдаваше отдалеч как трескаво работят тя и другите жени, за да приготвят последните пръстени форми. И чак когато почнаха да изливат метала, майка й се отдръпна заедно с другите жени настрана, седна на една купчина шлака, уморено обърса с опакото на ръката лицето си и когато си сваляше ръката, я зърна.
— Отдавна ли си тук?
— Не, отскоро.
— Защо си дошла? Вчера каза, че ще идеш на битпазар…
— Пак ще ида. Дойдох при тебе за малко…
— Какво има?
През половината час, докато гледаше как майка й и другите жени работят, Таня на няколко пъти различно обмисля как отдалеч да почне да обяснява на майка си, че утре трябва да замине на фронта. Но сега всичко отведнъж изхвръкна от главата й.
— Мамо, утре в шест часа сутринта заминавам, тоест отлитам на фронта.
Майка й не отговори нищо, само прекара пак опакото на ръкава си по челото и очите, и като свали ръката си, я погледна учудено, сякаш се бе събудила от сън, и не можеше да разбере какво става.
— Не ми се сърди, мамо — каза Таня. — Генерал Серпилин чрез санитарното управление ми е изпратил повиквателно. И утре отлита самолет право там, в Сталинград.
Майката скръсти ръце на гърдите си, обхвана зиморничаво едната с другата, и притворила очи, няколко пъти лекичко, мълчаливо се полюшна от едната на друга страна — или не можеше да разбере какво става, не можеше да овладее чувствата си, или просто усети такава слабост, че й се зави свят.
Таня седна разтревожена и се притисна с рамото си до нея.
— Ех, мамо…
Все още без да отваря очи, майка й пак се люшна. После отвори очи, обърна към Таня изцапаното си от пръст и сажди лице и попита:
— Не може ли в други ден?
Таня обясни, че не може, че самолет ще има само утре, а после няма да има, и тогава ще трябва дълго да се прехвърля от влак на влак дотам.
Майка й ситно закима с глава и рече:
— Да-да. Естествено. Разбирам…
Но макар че каза „да“, „естествено“, „разбирам“, всичко това се отнасяше до външния ход на нещата: тя разбираше, че утре ще има самолет, а в другиден няма да има, и разбираше, че с влака ще трябва да се пътува дълго и с прехвърляния, и че това няма смисъл. Но другото, най-важното, тя все още не разбираше. Не разбираше как е станало така, че утре по това време тя пак ще остане сама, а Таня тук, в Ташкент, няма да я има вече. А кога ще дойде пак и ще дойде ли, това никой не можеше да каже, защото никой не знаеше.
— Хей, Ивановна! — извика й една от жените.
Те всички вече бяха станали и бяха тръгнали към другия край на цеха в отделението, където трябваше да приготвят пръст за ново стопило.
— Ида! — викна майката и стана от купчината шлака, изправи гръб с такова трудно, старческо движение, че всичко вътре в Таня трепна.
— Мамо, аз ще отида на битпазар и ще се опитам предварително да взема продуктите по атестата, а после ще намина да те взема, съгласна ли си?
Майката кимна мълчаливо и тръгна.
— Мамо — настигна я Таня. — Само не ми се сърди.
Майката се обърна, погледна я и рече с равен глас, изпълнен със скръб, при която човек вече няма сили нито да вика, нито да плаче:
— Не ти се сърдя… защо да ти се сърдя… ти ме лиши от живот. — Обърна се и тръгна.
Таня я изпроводи с поглед и преди да излезе, няколко минути стоя замаяна на едно място. Тя все още търсеше в себе си отговор на последните майчини думи, търсеше и не намираше, защото отговор на тези думи нямаше и не можеше да има.
В заводския двор двама юноши, узбек и русин, караха по релсите тежка вагонетка с железни отпадъци. Узбекът погледна Таня, обърна се към русина и му каза нещо за нея. Руснакът също се обърна и я погледна.
— Елате още веднъж в нашето общежитие! — викна той. — Купихме нови тръби, вчера за първи път свирихме!
Таня не отговори нищо, само се усмихна и помаха с ръка.
Когато тя беше в общежитието, момчетата, евакуирани от ленинградския ФЗУ, се оплакваха, че директорът на завода не искал да им купи духови инструменти. Там, в Ленинград, те имали оркестър, наистина от този оркестър били останали само четирима, другите загинали, но желаещи момчета имало много в завода. Оплакваха се не просто така, а нарочно, за да го хване срам пристигналият заедно с Таня Малинин пред другарката от фронта, загдето двамата с директора все още само обещават да купят инструменти на момчетата.
„Значи, все пак са им купили“ — помисли Таня. — И си спомни, че трябва да се сбогува с Малинин. И не само да се сбогува, но и да му каже за майка си. Какво да му каже за майка си самата още не знаеше. Но трябваше да се направи нещо, за да не страда майка й толкова тежко, макар да не знаеше какво може да направи Малинин, пък и едва ли можеше той нещо да направи.
В парткома Малинин го нямаше. Отначало казаха, че ще дойде скоро, а после се сетиха, че днес имало събрание в инструменталния цех и той е там. Таня отиде в инструменталния, но събранието беше вече свършило, а за Малинин казаха, че е в първи механически цех. Тя отиде в другия край на заводския двор, в първи механически цех. Но и там го нямаше вече — идвал и си отишъл.
Като реши да го потърси вечерта, щом дойде да вземе майка си, Таня зави към заводската порта и веднага го видя. Той вървеше бавно през двора, сигурно се връщаше в парткома. Вървеше сам, оклюмал, като измъкваше тежко от калта плъстените си ботуши.
— Алексей Денисович! — повика го Таня, когато се изравни с него.
— Какво ще кажеш? — Малинин вървешком й мушна ръка и продължи да върви, като гледаше в краката си.
— Утре отлитам за Донския фронт, Алексей Денисович. Пратиха ми повиквателно. Самолетът отива право в щаба на фронта и ме вземат.
— Е, какво пък, честито. — Малинин най-сетне вдигна очи към Таня. — Зарадва ли вече майка си?
— Казах й.
Таня го погледна в очите и Малинин, преди тя да свари да му каже нещо, разбра молбата й.
— Хубаво — рече той. — Всичко ми е ясно. Пиши й писма. Колкото и да се бавят, щом често пишеш, често ще идват. Аз вече трябваше да искам от някои да пишат в къщи, да не се правят на улави. Гледай такова писмо да не получи замполитът на твоята част.
— Какво приказвате! Ако пътувах с влак, щях още по пътя да й пиша.
— По пътя можеш и да не й пишеш. Излишни нежности.
— Аз често ще пиша на мама — рече Таня. — Само че вие също я подкрепяйте на първо време. Тя днес много… — Таня поклати глава, без да довърши.
— А как мислиш… — рече Малинин. — Тя може би целия си живот е градила на това, че ти няма да заминеш. Макар да си й казала, все пак се е надявала: току-виж не я вземат или я оставят нейде тук. Момиче е все пак, не мъж. Тя не е сляпа, вижда, че и тук също ходят лекари в шинели, не всички са на фронта… Пък и без шинели ходят. А ти изведнъж като с брадва: утре летя. И по лицето ти се вижда, че се радваш. И това е разбрала майка ти, не е по-глупава от мене. Мислиш, леко ли е?
Когато Малинин каза „и без шинел ходят“, на Таня й се стори, че му е дошло на ум за бившия й мъж.
— Алексей Денисович, беше ли при вас Колчин?
— Да не би да е дохождал при тебе след онази работа, да ти се е оплаквал? Нали така? Учудваш се, че съм отгатнал? А той ми е ясен като две и две четири. Страхува се да умре, а не умее да живее. Уплаши се, че ще открия кой го държи тук и с какво е заплатено това положение — затова е отърчал при тебе.
— А вие само сте го сплашили, нали?
— Че защо ще го плаша напразно — мрачно рече Малинин. — Мене за такива игри не ми остава време. А ти да не искаш да молиш за него?
— Не — рече Таня. — Просто си помислих: защо им е той там, на фронта?
— Ех, не! Тази мисъл не е права. Ще отиде на фронта — ще му намерят работа. А ако човек развие и публикува такава философия като твоята, много такива негодни ще се намерят: радвам се от душа, но се боя, че няма да бъде полезен: Нищо, ще бъде…
— Откъде се взимат такива хора — замислено каза Таня, сякаш още веднъж претегляше сега цялото си минало с този човек.
— Оттам, отдето всички. А такива като тебе откъде се взимат? — той се спря и я погледна в очите. — Откъде се вземат такива глупави жени, че се омъжват за такива мъже? Не откъде се е взел той, а откъде си се взела ти, такава глупачка?
— Наистина глупачка… — рече покорно Таня.
— За майка си не се бой — рече Малинин, като изминаха мълчаливо още няколко крачки. — Няма да я изпусна от очи. Напряга се тя, разбира се, свръх сили. Не само съвест, а и характер трябва да има човек, за да отиде недоял, след като е изкарал смяната си, да дежури около казаните и около хляба. Но какво да се прави? Чу ли каква история е станала при нас със завеждащата столовата, майка ти каза ли ти?
— Каза ми. Каза, че са й хързулнали десет години.
— Значи, нашите жени са я осъдили още преди съда.
— А скоро ли ще е делото?
— Не знам. Тя не е сама в тази работа. Хванали са още трима спекуланти, а нейния мъж днес свалили от влака. С манифактура. Той карал от Фрунзе захар, от тук — ориз, а от Москва — манифактура.
— Той наистина ли е майор? — попита Таня, като си спомни своята първа вчерашна догадка, че може да е същият оня захарен майор, когото тя беше видяла в Москва. Дори й се искаше да бъде същият, освен него други такива да няма на света.
— Наричал се майор — рече Малинин. — С него няма да се церемонят. Ще му откъснат петлиците, ще го изправят пред съда, ще му наложат най-голямото наказание, ще му го заменят с наказателен батальон — и хайде, воювай! Но тази стерва има деца. А децата трябва да се вземат в детския дом. И ще трябва да им се обяснява къде е майка им и къде е баща им и защо са ги направили сираци… а не може да не се направи това. Значи, утре заминаваш — решено е вече?
— Решено.
— Жалко. Исках утре още веднъж да те използувам. Сержантът, герой на Съветския съюз, Рахим Ахмедов, тукашен, от Ташкент, е пристигнал след раняването си на почивка и трети ден говори по заводите, съобщиха, че утре през почивката ще бъде при нас. Вероятно Юсупов, секретарят на ЦК, ще го доведе лично. Имах пред вид и ти да говориш на този митинг. Ех, нищо, върви! Ти сега, дето има една дума, си вече отрязан комат. — Малинин стисна силно ръката й, погледна ширналия се наоколо, залян с рядка кал заводски двор, и изведнъж рече: — Да беше ме взела със себе си на фронта, а?…
И в думите му имаше такава мъка и умора и такова изведнъж пламнало желание да замине на фронта, без да мисли за нищо, забравил всичко, да постави там живота си на изпитание и да изгори, ако потрябва, дори само за една нощ, но с трясък, а не със сажди, че Таня дори трепна от гласа му.
— Бих ви взела с удоволствие, Алексей Денисович — объркано рече тя, не виждайки какво изобщо може да се отговори на това.
— Ти би ме взела с удоволствие и аз бих дошъл с удоволствие — рече Малинин. — За нашите удоволствия ще помислим след войната. Бъди щастлива. — Той още веднъж стисна силно ръката й, обърна се и привел широки рамене, с ръце на гръб, тръгна към парткома.


Пета глава

Захаров влезе в селската къща, погледна бегло малката женска фигурка, подстанала от пейката в ъгъла, и като сваляше вървешком от гърба си широко разтворения си бекеш, попита скочилия да му помогне адютант:
— Началник-щаба в стаята си ли е?
— Тъй вярно.
— Сам ли е?
— Тъй вярно.
Захаров бутна вратата към другата половина на къщата.
Серпилин, седнал зад масата над картата, повдигна недоволно очи: беше заповядал на адютанта до тринайсет часа да не пуска никого, освен в крайна нужда.
— Здравей, не ставай. — Захаров му стисна ръка и седна срещу него. Как мислиш да изграждаш по-нататъшните си отношения с Батюк?
— Както се полага на началник-щаб на армия с командуващ.
— Остави — рече сърдито Захаров. — Не формално, а по същина.
Той самият току-що беше водил сериозен разговор с Батюк и още не беше се успокоил. Отначало беше решил да повика началник-щаба при себе си, но размисли и отиде сам при него — искаше да подчертае, че работата не е до формата.
— Дълго ли ще се мотая между вас като върховен помирител?! Не ме бива за тази роля.
— Отношенията в общи линии, мисля, се развиват нормално — рече Серпилин.
Захаров го погледна изпод вежди. Около минута и двамата мълчаха.
Общо взето, казаното от Серпилин беше близко до истината. Въпреки очакванията, той беше се сработил с Батюк. И не защото изглаждаше грапавините, а напротив, след две остри сблъсквания.
След първото — още преди да почне настъплението — Батюк се опита да се раздели с него, но в щаба на фронта не го посъветваха да прави това.
След второто — вече в хода на настъплението — когато командуващият фронта при доклада си още от първите думи подкрепи варианта, който защищаваше Серпилин — Серпилин нито с една дума не даде да се разбере, че Батюк е за другия вариант, дори не мръдна вежда. И Батюк оцени това, разбра, че началник-щабът е зъбат, но няма да го злепоставя.
След това всичко вървеше повече или по-малко нормално — до днешната сутрин.
Батюк нервничеше, искаше непременно пръв, преди съседите, да разсече немците и да се съедини със сталинградците, с 62-ра армия. Още вечерта сам отиде в една от своите изостанали дивизии — да ги подтиква, безпокоеше се да не би 111-та, издала се напред като клин, да открие фланговете си. Искаше — на всяка цена — двете съседни дивизии да излязат до сутринта наравно с нея.
А през нощта, вече без Батюк, който беше заминал на левия фланг, командирът на другата дяснофлангова дивизия доложи, че разузнаването потвърдило с бой здравината на немската отбрана и в набелязаните за нейния пробив срокове той няма да го извърши — не е успял да придвижи артилерията и да достави бойни припаси — и помоли Серпилин да му даде още шест-седем часа за подготовка.
— А за какво сте мислили по-рано? — попита Серпилин.
— Виелицата ме подведе.
Но това бе половината истина. Беше го подвела не само виелицата. Подвел го беше характерът му — не беше му стигнала решителност да каже веднага на командуващия, че предложеният от него срок е нереален.
— Чакайте, ще се свържа с командуващия и ще ви телефонирам — отговори сърдито Серпилин и взе да търси Батюк.
Но Батюк в същата тази виелица беше закъсал нейде — беше тръгнал от едната дивизия, но не беше стигнал в другата, Серпилин трябваше да взима върху себе си отговорността.
Той смяташе в душата си, че на активна операция — удар в основата на нашия клин — немците няма да се решат при създалата се обстановка, и за фланговете на 111-та не се страхуваше. Но в същото време по донесенията чувствуваше, че пред нейния съсед отдясно действително е попаднал костелив орех. Немците са още силни, не бива да се разчита на лек успех и е безмислено да хвърляш пехотата под огъня, докато не съсредоточиш артилерията. Шест-седем часа за това е може би множко, но необходимият минимум трябва да се добави.
Той телефонира в дивизията и от името на командуващия разреши да отложат срока за настъплението.
Заради този случай, когато се върна Батюк, почна цялата работа.
През нощта не стана нищо; немците не удариха клина, артилерията вече се приближи и частите на дивизията бяха излезли на изходните позиции за атака. Серпилин излезе прав и Батюк разбираше това. Но фактът, че предишната му заповед е отменена, макар и от негово име, накара Батюк да побеснее.
Серпилин разбираше, че случаят е изключителен, но се оправдаваше с това, че е внесъл корективи, като е имал пред вид създалата се обстановка и донесението на дивизионния командир, че на участъка му немците се отбраняват изключително упорито. С това е трябвало да се съобрази.
— Значи, съобразяваш се с фрицовете — това за тебе е основен фактор! — рече Батюк.
В отговор на това Серпилин му каза, че със силата на неприятелската съпротива е трябвало да се съобразяват през цялата война, ще трябва, види се, да се съобразяват и занапред.
— С фрицовете се съобразяваш! — повтори яростно Батюк. — А с командуващия не се съобразяваш! Моята заповед за тебе не е заповед! Колхозник си ти, а не началник-щаб.
Той удари с юмрук по масата и викна:
— Върви си, не те задържам!
Серпилин козирува и си отиде.
Нареждането, което той беше дал от името на командуващия, не беше отменено — Батюк имаше достатъчно ум за това. Настъплението на дивизията се развиваше успешно и това беше главното, което не позволи на Серпилин да изгуби равновесие и да избухне.
Но трудно беше да си представи как днес, когато правят дневната равносметка, ще се съберат с Батюк и ще се погледнат в очите.
— Отношенията изобщо са нормални — усмихна се Захаров. — Но конкретно командуващият за втори път поставя въпроса: или ти, или той.
— Пред кого? — попита Серпилин.
— В дадения момент — пред мен. Хората жертвуват живота си, отдават всичко, за да свършат със Сталинград, а вие се занимавате с кавги! И се наричате комунисти!
— Не очаквах да чуя това от вас — рече Серпилин.
— Може и да не си очаквал! — сопна се Захаров. — Само това сега не ни стига — да сменяме в разгара на операцията началник-щаба! Ти си тук полезен и сам знаеш това.
— Аз съм тук полезен, докато прокарвам онова, което смятам за правилно и грамотно — рече Серпилин. — А ако бъда поставен в положение, когато не ще мога да правя това, тук няма вече да бъда полезен. Може би на друго място и с друг командуващ ще бъда полезен, но тук не. Нека ме махне, ако може. Наруга ме, загдето съм се съобразявал е противника. Всъщност намекна ми, че съм страхливец. Трябвало, виждаш ли, да действувам независимо от преценката за противника! Кой и кога ни е учил на това.
— Голяма работа, наругал те! — рече Захаров. — Не си госпожица.
— Тъкмо защото не съм госпожица, а началник-щаб на армия.
— Би могъл да разбереш, че той нервничи — рече примирително Захаров. — На сън вижда как се съединява пръв с Шейсет и втора.
— На сън вижда! — рече Серпилин. — И аз виждам. Но заради това няма да воювам безграмотно. Заради това, че съседите щели да се съединят един час по-рано от нас, няма да проиграем войната и няма да погубим съветската власт. Страхливец съм, виждате ли, защото се страхувам да жертвувам излишни глави! А той, както едно време, се страхува от всеки километър оголен фланг и е готов да прави за това „чудеса“! Но той е храбър, а аз съм страхливец. Аз се съобразявам с това, че немците изключително упорито и грамотно се отбраняват — и съм страхливец! А той трепери да не ни подрежат клина, когато те в даденото време и на даденото място вече не са способни на такива настъпателни действия, но той е храбър. Аз, виждаш ли, надценявам, а той… — Серпилин сърдито махна с ръка.
— Какво млъкна? Довърши.
— Служебното ми положение не позволява да доизкажа онова, за което помислих.
— Но ти го доизкажи. Все пак е по-добре, отколкото да го оставиш в себе си. Още повече, че сме двама.
Серпилин вдигна очи към Захаров и въздъхна.
— Е, кажи ми сам, Константин Прокофиевич, щом ние с теб сме наистина двама. Казва човекът — пехота, пехота! Нашата пехота е годна да прави чудеса! А сам, освен пехотата, не знае нищо и не умее нищо да ръководи, макар и да се смята за артилерист, защото във време оно командувал шест тридюймовки. Тогава, пита се, отдаваме ли ние заслуженото на пехотата, когато искаме от нея да върви безразсъдно, само с „ура“? Не, аз няма да му пригласям в тази песен.
— А кой иска от тебе това? — рече Захаров. — Ти обаче за благото на делото все пак трябва да намериш общ език с командуващия и сам знаеш това. Искаш да ти обяснявам тези неща ли? Малък ли си? Намери форма да излезеш от тази свада. Щом си ти умният, намери ти.
— Извинявай — рече Серпилин, — но ме учиш на това, което сам не правиш.
— Не е истина! Когато работата изисква, правя го! Потъпквам собствената си воля. Не казваш истината и знаеш, че не е истина. Голяма работа, обидил се — нарекли го колхозник!
— От думата колхозник не съм се обидил, но тежко е да се стои в един колхоз с Батюк.
— Хубаво — рече Захаров. — До какво стигнахме в заключение?
— До това, че ще намеря общ език. Още веднъж.
— Казваш, още веднъж, а намекваш — за последен път? Така ли да те разбирам?
— Не, не така. — Серпилин въздъхна. — Още веднъж, още веднъж и още много, много пъти. Колкото пъти потрябва, толкова пъти ще намеря. За сметка на своето самолюбие. Но не за сметка на чуждата кръв — това не обещавам.
— А аз от теб такива обещания не взимам. Би бил подлец, ако обещаеш.
— Виж, това вече ще обясните не на мен, а на Батюк — рече Серпилин.
Той мислеше, че в отговор на тези думи Захаров ще се ядоса, ще кипне — това се случваше с него — но Захаров не се ядоса и не кипна, а се разсмя, като си спомни как преди час бяха се счепкали с Батюк. Дори двамата си бяха изгубили гласовете.
— Да вървя — рече той и стана. — Между другото, твоят език е и твой враг. Защо вчера в столовата наруга армейския вестник пред Бастрюков? Той вече дохожда при мене и скимтя, и показва зъби. Нямам друга работа, та ще слушам неговите обиди от тебе!
— А защо се е обидил той? Какво общо има той тук?
— Как какво общо. Тъй или инак той е заместник-началник на политотдела. Вестникът се числи към него.
— Ако е така, жалко, че се числи към него — рече Серпилин. — Та какво особено му казах? Казах му, че през последните дни пишем глупаво за немците, като че те са орехи — само ги троши и ги плювай. Така да пишеш, значи да не уважаваш нито себе си, нито усилията си.
— Намерил си кому да кажеш — рече Захаров. — Ти каза една дума, а той вече цяла философия изведе от това. Не си дооценявал агитацията и пропагандата и тъй нататък. Дори миналото ти разрови, мискининът му.
— Да го вземе дяволът — рече Серпилин. — Моето минало е известно. Вие по-добре се поровете в неговото минало. Щом е мискинин, защо го държите?
— Ами че аз не го държа. Той сам като кърлеж се е впил — рече Захаров. — Е, да тръгвам най-после. — И като се приближи заедно със Серпилин вече до вратата, спря и попита: — За фланговете на Сто и единайсета настина ли не се безпокоиш?
Серпилин го погледна. Види се, този въпрос беше възникнал в резултат от разговора на члена на Военния съвет с Батюк.
— Защо да не се безпокоя? Безпокоя се — в онази степен, в която се полага. Но не свръх нея.
Като поотвори вратата, Серпилин излезе подир Захаров в първата половина на къщата. Адютантът скочи. Скочи и някой друг в ъгъла — мъничък, в кожухче.
— Значи се уговорихме, Фьодор Фьодорович? Ще вземеш под внимание, което ти казах — рече Захаров, като пъхаше ръцете си в ръкавите на бекеша.
— Ще бъде направено, Константин Прокофиевич! — Серпилин още веднъж погледна изпънатата в ъгъла фигурка. — Пристигна все пак. Хайде, излез на светлото. Какво се криеш?
— Тъй вярно, пристигнах, другарю генерал-майор. — Таня едва въздържаше желанието си да се спусне към него и да го хване за ръката.
— Не е задължително да добавяш „майор“ — рече Серпилин и като й подаде ръка, обърна се към бригадния комисар, който си закопчаваше бекеша. — Позволете да ви представя, другарю член на Военния съвет, военната лекарка трети ранг Овсяникова. Или, както ние, излизайки от обкръжението, я наричахме помежду си — малката докторка. Аз ви говорих за нея, когато пращах официалното писмо.
— Действително малка — рече бригадният комисар и учудено, и предпазливо като на малко дете й стисна ръката с едрата си дебела ръка. — Къде ли са намерили за вас кожухче?
— Ами аз го отрязах.
— Развалила си, значи, държавно имущество. Не ти е мигнало окото. — Бригадният комисар изгледа с малките си бързи очи Таня. — Действително малка докторка. Че къде ще я денем сега, щом е пристигнала? В санитарната част на щаба ли?
— Тя няма да иде в щаба — рече Серпилин. — На нея й дай предната линия. — Макар да се усмихваше, в думите му имаше някаква гордост за Таня, която нямаше да иде в щаба.
— Където я пратим, там ще иде. — Бригадният комисар приглади късите бели коси на кръглата си глава и си сложи шапката. — Значи, уговорихме се? — още веднъж повтори той, като се обръщаше към Серпилин.
— Тъй вярно, другарю член на Военния съвет — рече Серпилин и след като го изпрати, се обърна към Таня.
— Съблечи се и влез — кимна той към отворената в другата половина на къщата врата и без да дочака тя да се съблече, влезе пръв.
Когато Таня влезе, той вече седеше зад масата.
— Притвори вратата. Седни.
Тя седна срещу него.
— Дълго ли ме чака?
— Дълго.
— Какво да се прави. Отпърво заповядах на адютанта да не пуща никого до тринайсет часа. А после началството дойде при мене.
— Вашият адютант ми обясни.
— Е как, беше ли в театъра? — попита Серпилин.
Въпросът беше толкова неочакван, че тя дори не разбра отведнъж за какво я пита, после разбра и се усмихна.
— Бях, благодаря.
— Никой ли не ти взе мястото? Точно така — рече Серпилин. — Човек не бива да дава никому онова, което е негово законно право. Още повече, ти сега си с такъв орден, че можеш да вириш нос. Кога го получи?
— Два дни след като ви видях.
— А защо не ми писа?
Таня сви рамене. Спомни си как се колебаеше тогава във влака — да му пише или да не му пише за ордена — и се въздържа, не писа.
Тя седеше и гледаше Серпилин, който имаше на гърдите си не един орден — оня стария, големия, с олющения емайл, с който излизаше от обкръжението, — а още два нови — „Червено знаме“ и „Ленин“.
— Да — рече Серпилин, щом забеляза погледа й. — Сега работите ни са весели. Бием немците и получаваме ордени. Но работата на наша милост не се намалява. На всяка крачка кръв, а трябва да се върви. Настъпваме денем и нощем. Гоним края.
— А аз, когато летях, се страхувах, че тук при вас вече всичко е свършило.
— Ти си се страхувала, а ние се надявахме. Когато започвахме, мислехме, че ще свършим за една седмица, а днес захваща вече трета. Не се предават мерзавците! И сили имат, види се, повече, отколкото разузнавачите са мислили. А колко повече — ще видим, когато направим окончателната равносметка. Сега до края вече не е далеч. А-ха, да ги разсечем на две.
— Аз ви писах точно в първия ден на настъплението. Още нищо не предаваха, а аз като че почувствувах. Нашият влак стоеше в Куйбишев.
— А аз, мислиш, не помня, какво си ми писала? — рече Серпилин. — Няколко пъти четох писмото ти и на члена на Военния съвет го четох на глас. С писма сега не мога да се похваля, получил съм само твоето. — Той издърпа чекмеджето на масата, сякаш се канеше да покаже на Таня сложеното там писмо, и отново го затръшна.
И Таня за пръв път през време на разговора помисли не за себе си, а за него и за това, че жена му е умряла.
— Вие сигурно много тъгувате, Фьодор Фьодорович?
— Да, не минава. — Той погледна Таня. — Е, ще се оженя за някоя младичка като тебе, може да ми мине. — Каза така, че тя разбра: всичко това са само думи, за никоя не се кани да се жени и дори не мисли за това. Каза го просто така. — Добре, да оставим тази тема — рече той след кратко мълчание. — Да поговорим за тебе. Писа ми, че искаш да постъпиш в санитарната част на някой полк.
— Да, ако може — рече Таня. — Ако е за болница, аз и там можех да остана в болница.
— Да предположим, че от болница до болница има разлика — рече Серпилин и като повъртя ръчката на телефона, рече в слушалката: — Намерете ми двайсетицата и ме свържете… Сега ще потърся армейския санитарен началник, ще поговоря за тебе.
— Само непременно в полкова санитарна част, нали?
— Това, както той каже. Моите права свършват тук. Ти не си ми дошла на гости. — Телефонът звънна и Серпилин взе слушалката. — Добре, щом дойде, нека ми позвъни. — Сложи слушалката, погледна часовника и попита: — Обядва ли?
Тя стана, като помисли, че му пречи.
— Хапнах на летището. Ще ида там да почакам — и кимна към вратата.
— Нищо, постой. Аз имам петнайсет минути. Ако ми пречиш, сам ще те изгоня. Разкажи за Ташкент. Наскоро донесоха оттам подаръци. И халати. Войниците скъсиха ръкавите и полите и ги сложиха под шинелите вместо памуклийки. Как живеят сега хората в Ташкент? Аз съм бил там още през първата петилетка.
— Трудно живеят. — Таня взе да разказва за завода и за майка си.
Серпилин я слушаше мълчаливо, подпрял с ръка бузата си, но когато тя каза за ударните понички, внезапно я прекъсна:
— Да, хората не се жалят. На всичко са готови.
— На всичко — въздъхна Таня. — Дори самата нямах точна представа, когато отивах там. Само че всичко това сигурно не бива да се говори тук на фронта.
— Защо не бива! — рече Серпилин. — Напротив, може и трябва… Всеки път когато ти се удаде случай, говори! По-лошо няма да воюваме поради това. По-добре ще воюваме. По-бързо ще свършим войната. Мислиш, че хората няма да имат достатъчно съзнание за това? Ще имат. — Той се спря, сякаш се поколеба — да каже ли. — Ето ти пресен пример. На Военния съвет обсъждаха едно политдонесение. Имаше един частен успех, важна височина — дълго се маяхме, после все пак я взехме. Развързахме цял възел. Командирът на минохвъргачната батарея от радост му удари двойна норма и залп в чест на превземането. На вятъра, не по цел. А командирът на дивизиона едва преди два дни пристигнал от Урал след престой в болницата. Донесли му. Той отива в батареята и пред всички войници — фрас по мутрата на това лейтенантче. Замполитът изпрати донесение. Виновният — в щаба на дивизията. Защо би своя офицер? А той отговаря: „Видях с колко кръв се изработва всяка мина. А той на празно, във въздуха! Не се признавам за виновен! Аз — казва — не само по муцуната го бих, аз между бойците проведох разяснителна работа.“ Какво да се прави? Стигна до Военния съвет. Изказва се мнение — да се даде под съд. Изказва се мнение — да се разбере и прости. А как би решила ти?
— Аз бих, разбира се… — рече Таня.
— Какво, разбира се?
— Бих простила. Та той е прав.
— А щом е прав — значи, разрешава се пердахът — усмихна се Серпилин.
— Аз самата… — Тя искаше да каже, че сама едва не бе застреляла оня захарен майор, но се сдържа и не каза.
— Какво ти самата? Пердашила си?
— Не. Аз просто… А как решихте вие?
— Решихме като тебе — рече Серпилин. — Дори и аз, който не търпя тия неща. И взех грях на душата си.
Серпилин погледна над Таня. Таня се озърна. На вратата стоеше адютантът.
— Другарю генерал, вие повикахте за четиринайсет часа помощник-началника на оперативния отдел.
— Щом съм го повикал, нека влезе. Защо питаш? Реда знаеш. — Серпилин се усмихна на Таня. — Деликатничи. Търси под вола теле.
Гласът, който чу на вратата, накара Таня да се обърне за втори път.
— Другарю генерал, явява се по ваша заповед подполковник Артемиев.
На вратата стоеше Артемиев.
Серпилин стана, взе поставената на края на масата сгъната като хармоника карта и почна да я развива. Артемиев се приближи към масата от другата страна, за да му помогне.
Таня седеше наблизо, но Артемиев не я гледаше, макар че още с влизането му тя разбра, че я е видял.
— Защо скочи? — попита Серпилин, като погледна Таня.
— Преча ви. — Таня взе столчето и седна настрана.
— Ще отидеш в Сто и единайсета — рече Серпилин на Артемиев. — Техният наблюдателен пункт в тринайсет часа се е преместил ето тук. — Той показа с молив върху картата.
— Кузмич още не е съобщавал — рече Артемиев.
— На вас не е съобщавал, а на мене ми съобщи. Виждате ли къде се е промушил вече? Донася, че чува в тила на немците шум от сражение и планира през нощта да излезе ей тук. — Серпилин отново показа с молива. — Разчита в случай на успех да се съедини призори с Шейсет и втора. Съседите му отдясно и отляво виждаш ли колко са изостанали от него? Но той донася, че не се страхува за фланговете и ще продължава придвижването. Че ще продължава е правилно. А как са осигурени фланговете, все пак погледни с очите си. Всеки иска да се съедини пръв с Шейсет и втора, затова допускам, че рискува повече, отколкото трябва. В този случай настоявай да се внесат необходимите по обстановката корективи. Тактично. Той е грамотен. Ясна ли е задачата?
— Тъй вярно, ясна.
— Има ли въпроси?
— Ако се съединят, какви ще са заповедите?
— Ако се съединят, лично се убеди. После се връщай.
Артемиев отстъпи крачка назад от масата и изпъна ръце по кантовете.
— Разрешавате ли да вървя?
И докато Серпилин се изправяше от картата, весело смигна на Таня. Но Серпилин се изправи по-бързо, от колкото той очакваше.
— Какво смигате? Познавате ли се?
— Тъй вярно, познаваме се.
— А щом се познавате, защо не се поздравите?
— Разрешете да се обърна към другарката военна лекарка.
— Обърнете се.
— Здравейте — рече Артемиев, като пристъпи към Таня. — На, не мислех да ви видя тук.
Като каза това, той задържа за миг ръката й в своята.
— Здравейте — рече тя, очаквайки, че той ще каже още нещо. Но той вече пусна ръката й и отстъпи крачка назад.
— Разрешавате ли да изпълня нареждането?
— Изпълнете го — рече Серпилин.
На Таня се стори, че той ще задържи поне за минута Артемиев, ще им даде възможност да си поприказват. Но Серпилин кой знае защо не го задържа. И едва когато Артемиев вече се обърна, Таня се стресна и каза подире му:
— Аз ще бъда тук, в армията. Ще ви намеря.
Артемиев се обърна, сякаш изведнъж си спомни и искаше да й каже нещо, но срещна погледа на Серпилин, само кратко кимна и излезе.
— Нищо, сам ще те намери, ако му трябва — рече Серпилин и внимателно изгледа Таня. — Защо почервеня?
— Нищо.
— Отдавна ли се познаваш с него?
— Не, отскоро. В Москва. Бях заедно със сестра му при партизаните. Той ми помогна да замина за Ташкент.
— Това ли е всичко? — Серпилин продължаваше да я гледа.
И като надви нежеланието си да го гледа сега в очите, Таня все пак се насили и го погледна.
— Да.
— Тогава друга работа — рече Серпилин. — А аз помислих: видя фуста и вече намигна. От него може да се очаква това. Имах случай да се убедя, че е женкар.
— Защо? Тъкмо обратното!
Серпилин пак внимателно погледна Таня.
— Какво знаеш ти за него! Седмица още не беше минала откак пристигна, и една нахалница долетя от Москва да го търси. Мислех, че му е съпруга, не допусках друго, а излезе, че не е така. На другата сутрин научиха — експедираха я. — Той се усмихна. — И как се е промъкнала, кого и как е завъртяла, и досега се установява! За негово щастие довтасала е, без да го пита, а е образцов офицер, жалко е да го губим. Инак бих се разделил. Така че имай пред вид занапред: не е женен, но не е и ергенин.
— А какво общо имам аз с това?
— Толкоз по-добре. — Серпилин погледна часовника си и викна на адютанта: — Ерьомин!
— Слушам, другарю генерал.
— Закарайте военната лекарка при армейския санитарен началник. Кажете на Чепцов да я откара. На два километра оттук. — Това той каза вече на Таня. — Докато стигнеш, сигурно ще съм поговорил вече с него.
— Благодаря, другарю генерал — рече Таня. — Не е нужна кола, аз и така ще стигна.
Тя си спомни неговите собствени думи за адютанта: „Търси под вола теле“ — и не поиска да я откарат там, при армейския санитарен началник, с генералската кола.
— Както искаш — рече Серпилин. Той и подаде ръка и за пръв път тези последни минути отново, както едно време, гальовно я погледна. — Ще издебна време, ще те намеря. Когато завършим всичко в Сталинград. По-рано няма да може. Върви! — и като я изпрати с поглед, рече на разминалия се с нея на вратата сух генерал — артилерист:
— Позакъсняваш, Алексей Трофимович. Пет минути вече, откак те чакам.
— Нанасяхме новата обстановка — рече генералът, като сядаше до масата.
— Причината е уважителна. Обстановката действително се мени бързо. — Серпилин вдигна слушалката на издрънчалия телефон. — Да, исках да поприказвам с вас. Изпратих на ваше разпореждане военната лекарка Овсяникова. Почакайте — рече той в слушалката и без да я сваля от ухото, викна на адютанта: — Ерьомин!
— Слушам ви, другарю генерал!
— Отиде ли си?
— Тъй вярно. Да я върна ли?
— Не, няма нужда — рече Серпилин. Той не възнамеряваше да връща Таня, а просто искаше да се увери, че вече я няма, не искаше тя да чуе с края на ухото си дори неговия разговор с армейския санитарен началник. — Имам към вас другарска молба — рече той в слушалката. — Опитна лекарка, познавам я лично — излезе с мене от обкръжението. Била е при партизаните. Наградена е с ордена „Червено знаме“. Ще иска да постъпи в санитарната част на някой полк. Не задоволявайте настояванията й. Пристигнала е след тежко раняване, нека сега поработи в болниците. А после ще видим. При отказ не се позовавайте на мене.
И като чу: „Ще бъде изпълнено“ — постави слушалката.
— За кого се застъпваш, Фьодор Фьодорович? — попита генералът артилерист. — За тази, която срещнах на вратата ли? Твоя позната ли е?
— Повече от позната — рече Серпилин. — Искам да поживее по-дълго на света, в границите на възможното и допустимото. — И без да се впуща в по-нататъшни обяснения, като отмести с лакът телефона от себе си, рече: — Хайде да видим твоята нова обстановка.


Шеста глава

Армейският санитарен началник беше зает. Таня се вмъкна в студения пруст, натъпкан с хора, които го чакаха. Те приказваха за някой си Вережников от 111-та, които вече двайсет минути седеше при началника и му докладваше за освободения тази заран лагер с наши военнопленници.
Разправяха, че лагерът бил голям и в него ставало нещо невъобразимо: останалите живи умирали от глад, а покрай телената ограда лежали камари трупове. Говореха, че бойците от батальона, които първи се добрали до лагера, като видели тези камари трупове, избили цялата лагерна охрана до последния човек.
Като се наслуша на тези разговори, Таня излезе на чист въздух и се заразхожда напред-назад пред къщата. Сигурно на това място по-рано е имало цяло село: от преспите тук-там стърчат кюнци. А е останала само една къща — тази. Може би защото е тухлена, а другите са били дървени. А може би и те са били тухлени, но все пак бе останала само тази едничка.
„Както с хората — помисли тя, — избият всички наоколо, а един кой знае защо остане жив.“
Не се страхуваше, че армейският санитарен началник може да я повика, докато тя ходи тук, беше разбрала от разговорите, че всички тези лекари чакат там в пруста, защото са извикани на летучка и тя веднага ще види, когато след летучката всички заедно почнат да излизат оттам.
При Артемиев беше дохождала, разбира се, Надя. Тя разбра това веднага, щом Серпилин каза сърдито, че една жена по чудо се промъкнала тук.
Разбира се, това е Надя, щом се е промъкнала така. А я е докарал някой от познатите й летци, другари на загиналия й мъж. Само че тя сигурно не им е казала защо. А може би им е казала, кой знае.
„И добре е направила, че е долетяла — изведнъж помисли Таня, — макар да са им дали да останат заедно само до сутринта.“
Като помисли за това, стана й неприятно, но тя гласно, без да се усети рече:
— Е, много добре!
Каза го, за да се убеди, че това съвсем не я засяга. Но макар съвсем да не я засягаше, все пак й беше неприятно.
Неприятен й беше начинът, по който Серпилин я гледаше и нарочно й каза всичко това за Артемиев. Ако не беше нарочно, никога не би взел да приказва това — не е такъв човек. Той просто се страхуваше да не би да възникне нещо между нея и Артемиев и искаше да я предупреди.
И сега, със закъснение, й дойде на ум какво трябваше да му отговори.
Сутринта, когато слизаше от самолета, мислеше как да намери Артемиев. Лесно ли ще бъде това, или мъчно?
Оказа се, че съвсем не било мъчно. Наопаки, много лесно!
Влезе при Серпилин и макар да я видя веднага, дори не й обърна внимание. И когато гледаше със Серпилин картата, нито веднъж не се обърна.
„Образцов офицер! — спомни си тя с обида думите на Серпилин. — Толкова „образцов“, че дори не можа да поиска разрешение да се поздрави с мен. Въобразих си нещо тогава в Москва като глупачка! Пътувах и мислих из целия път. Наистина после в Ташкент почти не мислех. А когато летях насам, пак почнах да мисля. И главното, той съвсем в нищо не е виновен. Абсолютно в нищо. Помогна ми просто по човешки, а аз вече си въобразих.“
Когато й смигна, лицето му беше щастливо. Но не затова, че я е видял, а за това, че го е зарадвало нареждането на Серпилин да отиде в оная дивизия, която трябва да се съедини с 62-ра армия.
А за нея съвсем не се интересува, ясно е. Тя веднага почувствува това, още преди Серпилин да й каже за Надя.
И много добре, че при него е дохождала неговата Надя! Значи, той все пак е намерил щастието си с нея, макар и да казваше пред леля Поля, че всичко това е минало. Когато хората говорят така, това не значи съвсем нищо. Дори обратното.
И всичко стана съвсем както трябва, инак щеше да го търси, а той после щеше да я срещне и да й смигне.
„Намерих какво да мисля сега! — сърдито си каза тя, като се срамуваше от силата на своята обида. — Просто съм се затъжила за мъж, ето всичко.“ И тази груба мисъл беше също част от истината. Тя си я повтаряше на себе си и й беше по-леко от нея, защото тази груба мисъл означаваше, че нищо особено не е станало, че тя както преди изпитва нужда от обич и чака нейното идване.
„Колко съм все пак глупава!“ — стисна зъби тя и си представи как Надя преди няколко сутрини си е отивала от Артемиев, и като си представи това, помисли си, че е готова да го срещне още веднъж, дори сега. Заповядайте! Да го срещне и нито веднъж вече да не помисли за него така, както мислеше по-рано.
На глас повтори: „Ама глупачка, такава глупачка!“ — и се обърна, дочула глъчката.
Лекарите, разговаряйки, слизаха по външната стълба.


Армейският санитарен началник беше вече възрастен рошав, рунтавовежд бригаден военен лекар. Той имаше такива рунтави вежди, че очите му се виждаха само когато вдигнеше глава, а когато седеше и едва-едва я беше навел, веждите съвсем ги затуляха. Но очите му, когато те все пак надничаха изпод веждите и гледаха Таня, бяха добри.
Когато с влизането си Таня каза, че моли да я назначат в санитарната част на някой полк, той отсече, че в полковете няма и не се предвиждат ваканции.
Но тя не се уплаши от неговия гръмовит, сякаш излизащ от бъчва дрезгав глас и повтори, че вече молила за това генерал Серпилин, а сега моли него.
Армейският санитарен началник съвсем затули с веждите очите си и дълго мълча.
„За какво мисли този рунтавовежд човек?“ — помисли Таня. А рунтавовеждият незабелязано за нея я гледаше през своите вежди и решаваше задачи с много неизвестни. Това, че тази малка жена искаше да работи в полкови медицински пункт, му харесваше. И той имаше ваканция. А това, че тя беше попаднала при него не по обикновения път, а беше долетяла нейде от Ташкент по личната покана на началник-щаба на армията и че Серпилин специално му беше телефонирал да не я изпращат на предната линия, не му харесваше.
От петстотинте лекари, които се намираха под негово началство, по-малко от четвърт бяха в полковете, четвърт — в медицинските санитарни батальони, а всички останали в болниците. И ако не беше телефонирал Серпилин, той пак би я изпратил най-вероятно не в медицински пункт, а в болница: там също не стигаха хора. Но началник-щаба на армията му телефонира специално да не я праща на предната линия и от това излизаше, че седналата пред него жена иска едно, а Серпилин — друго.
Рунтавовеждият седеше и мислеше за разните нареждания, молби и намеци на началството, с които в различно време му се случваше да има работа. През време на боевете по-рядко, а при затишие по-често. То е ясно: хората са си хора.
Той си имаше свой нрав. С нарежданията, ако те отиваха срещу съвестта, той беше в състояние да постави въпроса ребром, а със загатванията и молбите нямаше навик да се съобразява.
Но тъкмо Серпилин — нито когато командуваше дивизия, нито сега, когато беше станал началник-щаб на армията — нито веднъж, доколкото си спомняше, не беше се обръщал с подобни въпроси към него. Дали не се е влюбил в тази женичка старият пръч? Иска да я държи по-близо до себе си. Или просто я съжалява?
Без да реши какво има тук всъщност, началникът вдигна очи към Таня и рече:
— Доложете как е минала службата ви. Накратко.
Таня взе припряно да докладва, като почна от времето преди войната — от института, повикването й в армията и назначаването й за стоматолог в медицинския санитарен батальон на 176-та стрелкова.
Тя му разказа и за първото, и за второто обкръжение, и за това как бе попаднала при партизаните, а после през време на нелегалната работа в Смоленск се настанила в градската болница, и чак тогава за пръв път го погледна.
Той седеше и я гледаше, повдигнал страшните си вежди така високо, като че му беше тежко да ги държи ей така, без да ги спуска.
— За това по-подробно — рече той, — за първи път чувам.
Но макар да й беше казал „по-подробно“, все пак тя помнеше, че отначало й каза „накратко“ и говореше както преди бързо, като се мъчеше да не забрави нищо; дори спомена общата цифра на операциите, които е направила, докато е била при партизаните.
Струваше й се, че от това зависи назначението й в санитарната част на някой полк. Но той не я попита нищо за нейните операции, а я спря за втори път, когато му каза за собственото си раняване. Разпита подробно за резекцията на стомаха и кой я е оперирал. Като чу, че там, при Склифосовски, я е оперирал самият Вайнберг, кимна.
— Знам.
— Това е всичко — рече Таня. — А сега идвам при вас.
Той мълчеше. „Кой те знае — мислеше той — как си оперирала ти там? Какъв хирург-касапин е излязъл от тебе? Там, при партизаните, каквото и да направиш, за всичко ще ти благодарят. Едно е ясно: не си се обърквала и са ти дали не на вятър орден.“ Като помисли така, окончателно реши да я остави при себе си, в евакуационното отделение на Полевия евакуационен пункт. Там преди всичко е важно не как държиш ножа в ръцете, а предаността към работата, волята и енергията. А в способността на жените да проявяват преданост към делото, воля и енергия той се убеждаваше толкова по-силно, колкото по-дълго траеше войната.
— Значи, така — рече той.
Таня вече очакваше да чуе, как „така“, но в тази минута влезе един военен лекар втори ранг, подобен на кавалерист, гърбонос, с дълъг шинел и кривната над ухото ушанка, изпод която на челото му се извиваше по казашки черен смолест перчем. Той влезе с олюляваща се походка, тракна токове и небрежно и ловко вдигна ръка към ушанката.
— Другарю бригаден военен лекар, групата е събрана. Готови сме да заминем за мястото.
Рунтавовеждият го погледна, премести поглед върху Таня и отново върху него.
— Ето, вземете я със себе си — посочи той с пръст към Таня. — Току-що пристигнала. А после ще я оставите при вас в полевия евакуационен пункт.
— Задачата е такава, че е необходим опит. — Военният лекар, който приличаше на кавалерист, погледна пренебрежително Таня.
— Нейният опит е по-голям от моя и твоя — рече рунтавовеждият.
— Слушам! — Военният лекар отново вдигна ръка към ушанката и се обърна към Таня. — Росляков.
Със своя перчем и кривната настрана ушанка той имаше такъв изпечен фронтовашки вид, че на Таня й стана весело от мисълта, дето сега ще върви нейде заедно с тоя човек.
— Ще отидете с него да приемете един лагер с наши военнопленници. — Рунтавовеждият се вдигна тежко и стисна ръка на Таня. И когато те вече излизаха, викна подире им: — Проверете за зараза от петнист тиф.


Пътуваха с голям нов тъпозурлест американски камион — студебейкър. Таня беше видяла за първи път такива тази сутрин, когато с попътна камионетка я докараха от аеродрума в щаба на армията.
Студебейкърът вървеше бързо, като бучеше тежко, мачкаше и разхвърляше снега с колелата си.
Военният лекар втори ранг Росляков седна в кабината с шофьора, а Таня и всички останали пътуваха в каросерията.
Останалите бяха петима. Едно старче с очила — батальонен комисар — замполит на Росляков; командирът и замполитът на банско-пералния отред — и двамата също немлади хора, и двама лекари: пълна отпусната жена, която се мръщеше болезнено при тласъците, и млад военен лекар със завинтена на шинела гвардейска значка.
Той пътуваше на задния канат, седнал небрежно отстрани на него, и няколко пъти сваляше калпак и весело вдигаше глава — или се радваше на свирещия насреща му мразовит вятър, или пък просто се перчеше с рано побелелите си коси.
Денят беше мразовит и слънчев и Таня, слушайки с едното си ухо онова, което сегиз-тогиз си викаха съседите й, гледаше с жадно любопитство всичко, което се носеше край нея.
Пътят минаваше през места, където доскоро още бе имало немци. Снегът от двете страни на пътя лежеше на ивици, ту бели, почти недокоснати, ту почернели и одимени до самия хоризонт.
Понякога на тези ивици имаше толкова много снарядни дупки, че те, като кръгове от молив върху хартия, се долепваха с краищата си една за друга.
— А разправят, че снарядите не падали два пъти на едно и също място!
Това викна седналият на задния канат военен лекар на Таня — нов човек тук при тях на фронта. Тя разбра и кимна.
Без да намалява скоростта, камионът завъзлиза по нагорнището. Пътят минаваше по тясна, изкачваща се нагоре долчинка; отдясно и отляво се редяха височини — всички в черни дупки; с колове и разпокъсана бодлива тел. По височините се точеха на зиг-заг линиите на окопите.
Всичко наоколо беше разбутано и разхвърляно в невъобразима безреда. Навсякъде, и близо, и далече, лежаха полузасипани трупове и изкривени, изтръгнати от земята железни греди и плочи. В снега зееха черни дупки: сигурно това бяха разрушени блиндажи. И пак накъсана тел, и пак трупове, и захвърлени оръдия, и стърчащи от снега странно изкривени танкови куполи, и скелети на изгорели машини до сами пътя. А малко по-далече — няколко свързани в сноп дебели, странни кюнци, прилични на кюнци от самовар.
— Техните ванюши! — викна, като се преместваше по каната по-близо до Таня военният лекар и като смъкна от полупобелялата си глава калпака, посочи с него тези странни предмети.
Машината прехвърли гребена.
— Минаваме през първия пояс техни позиции! — викна той. — Един пояс беше — ум да ти зайде! Пробивахме го на десето и единайсето число!
Таня погледна надолу бягащия насреща й път и като успя бегло да забележи на него, отпред, нещо странно, плоско, което приличаше и не приличаше на човек, неволно стана, сякаш искаше да облекчи тежестта на камиона, който преминаваше през това плоско нещо, прилично на човек.
След миг то беше вече назад. Това наистина беше човек — изтикан в леда и смачкан на пита труп на немец.
И отново по двете страни на пътя, вече по обратните склонове на височините, от които се спускаха, се заредиха дупки, дупки от снаряди, а после вече не дупки, а непрекъсната черна одимена ивица. И на тази ивица, и зад нея, върху снега — купчини трупове.
— Катюшите са работили! — викна военният лекар и още малко се попремести по каната към Таня. — Забелязвате ли: не се търкаля нито един кон. Било е още единайсети, а те са били вече турили в казана всички коне.
Недалеч от пътя близо един до друг стояха три танка: два — с оръдията си натам, накъдето отиваше колата, а третият — без купола. Куполата лежеше в снега, отделно, сякаш съборена от главата каска.
— Това вече са наши, а не техни — „трийсетичетирки“. — Военният лекар седеше сега толкова близо до Таня, че можеше да не вика. — Не са стигнали, изгорели са, клетите.
И Таня още дълго гледа назад, към тези все по-смаляващи се, изгорели „трийсетичетирки“. Гледа дотогава, докато не се скриха от погледа й.
Всичко, което виждаше днес, се делеше на „наше“ и „тяхно“. Наше беше камионът, с който летяха по пътя, и другите коли, които идеха насреща им, и четирите влекача с дълги оръдия, които лазеха отстрани на пътя, и зенитната батарея — на баирчинката, и миналите с рев над главите им остроноси самолети от непознат вид, за които военният лекар каза: „Отидоха да щурмуват.“
„Наше“ беше живото, а „тяхно“ — мъртвото. Мъртвата тел, мъртвите окопи, мъртвите хора в снега, мъртвите захвърлени оръдия и машини.
В началото на пътуването й се струваше, че тук всичко наше е само живо, а всичко тяхно — само мъртво. И когато военният лекар й показа тези „трийсетичетирки“, тя така дълго ги гледа, докато не ги изгуби от очи, защото те бяха първото наше мъртво, което тя беше видяла днес. Беше видяла и помислила, че тук навсякъде наоколо сигурно има много и наше — също мъртво, както тези танкове, и наши убити, също, разбира се, много, но само че са ги вече прибрали, заровили, а немците още никой не погребваше.
Разбира се, това беше така и беше глупаво да се мисли другояче. И досега тя мислеше другояче, просто защото за пръв път попадаше на такъв фронт, където ние бяхме по-силни от немците. Какво беше видяла тя досега? Началото на войната, отстъплението, обкръжението, немската техника, напираща по всички пътища. Не мъртва, а жива, нахална, ръмжаща, гърмяща, ревяща чужди песни от каросериите. Техниката, която избикаляха, през която се промъкваха, която понякога вдигаха във въздуха — една машина от сто.
А после — немски тил и колоните наши пленници. Толкова нетърпимо дълги, като че бяха взели в плен цяла Русия. И съборените в канавките по пътищата безпомощни, ръждясали кутии на нашите танкове и бронирани коли.
И немските ешелони, които идеха един след друг на фронта, наказателните батальони, охранителните команди, есесовските команди, градските командатури. Немските коли и немските патрули на Хауптщрасе в Смоленск…
Да, разбира се, после, когато я изнесоха в Москва, и когато тя лежеше в болницата, и излезе оттам, и отиде в Ташкент, а там, в Ташкент, тя знаеше, беше чела във вестниците, беше слушала по радиото, че всичко се с променило, че ние настъпваме. Но всичко това беше едно, а онова, което сега за първи път през цялата война изпитваше сама, беше съвсем друго.
Още заранта на военното летище, където те слязоха и където наоколо по цялото грамадно снежно поле, загрявайки моторите пред излитането, бучаха наши пикиращи бомбардировачи, тя се задъха от радост.
И това чувство не я оставяше днес целия ден: и по пътя от летището до щаба на армията, и сега, когато те пътуваха. То все растеше и се усилваше, и се превръщаше в някаква щастлива глухота; дори не й се искаше да слуша онова, което й обясняваха, искаше й се само с очите си да се нагледа на всичко това, по-скоро, до насита, като гладна.
А съседите, с изключение на младия военен лекар, не гледаха пътя и си говореха за своите работи. За това, че военнопленниците сигурно ще са въшлясали и ще трябва за тази работа да се хвърли част от банско-пералния отряд, защото хората трябва да се измият, главно да се измият. Да се измият, да се острижат и да се обръснат. И че трябва да бъдат по-предпазливи с храната, защото хората са изгладнели, дистрофици, с необмислена дажба може да се предизвика непроходимост на червата.
Колата отново тръгна по нагорнище. Като слезе с левите си колела накрая на пътя и кълцаше тежко снега с ръбестите си гуми, тя се заизкачва нагоре, изпреварвайки колона камиони, над каросериите на които стърчеше нещо голямо, завито в брезенти.
Отначало Таня не разбра, че това са катюшите, а после разбра и като стана, взе жадно да брои колко са.
— Звяр, а не машина — рече зад нея военният лекар и тя кимна, и чак после разбра, че той говори не за катюшите, а за собствената им кола, която уверено се завъзкачва нагоре, изпреварвайки колоната. — Сила! — възторжено рече военният лекар. — Съюзниците ги карат през Иран. — И отново повтори. — Сила! Не като техните валентайни.
— Какви валентайни?
— Техните танкове. Аз съм служил в танков корпус, знам как си патят с тях. Боклук наред с нашата трийсетичетирка. Един снаряд да забиеш в него — гори като свещичка. С една дума, сбогом, прощавай, родино мила!
Но Таня, макар и да слушаше, не можеше да мисли за онова, за което той говореше: валентайни, „сила!“, „боклук!“. Тя пътуваше и продължаваше жадно да брои катюшите.
Катюшите бяха трийсет и шест. „Сигурно цял полк“ — помисли Таня, когато те избиколиха челната машина. И въздъхна, като си представи изведнъж как майка й сега там, в Ташкент, свършва смяната и се кани да се върне в къщи, сама…
Студебейкърът зави наляво и тръгна по друг път, покрай грамадните оръдия. Техните дула бяха високо вирнати в небето и Таня отначало помисли, че това са зенитки, но после съобрази, че зенитките не са толкова грамадни и това е сигурно артилерия с далечно действие.
— Фронтът отива все напред. Скоро и тези ще се придвижат — рече военният лекар, когато оръдията се изгубиха от очите им.
Но сякаш за да му възрази, отзад се разнесе такъв оглушителен гърмеж, че от изненада Таня подскочи и едва не падна от камиона. После още един гърмеж, и още един.
— Не, засега не се придвижват. Бият оттук — рече военният лекар, като я задържа за рамото.
А оръдията все продължаваха и продължаваха да стрелят и снарядите с тежко режещо въздуха свирене преминаваха над главите им нейде далече напред.
— А не чувате ли избухванията? — в една от паузите попита военният лекар.
Таня се вслуша, но не чу нищо.
— Не, не се чуват — рече военният лекар, — днеска вятърът духа към немците.
Колата още веднъж зави и отпред внезапно се провидя мястото, където те отиваха — полегат гол хълм, ограден с два реда бодлива тел. Отвън до тела барака, а вътре нещо стройно, сиво-бяло, което се точеше покрай цялата тази тел.
И макар Таня да беше чувала вече за това, още когато чакаше армейския санитарен началник, тя все пак и сега не разбра отведнъж какво е то. Разбра чак когато дойдоха съвсем близо и колата спря. Това бяха трупове, които лежаха един върху друг в непрекъснат невисок насип.
Всички наизлязоха от колата и преди да тръпнат натам, по-нататък, се спряха. Сякаш всички те трябваше да се сбогуват с едно нещо и да почнат друго.
На пътя отстрани до колата, натъркаляни един върху друг, лежаха няколко още незасипани от снега трупа в немски шинели. „Сигурно същите онези, за които казаха, че ги избили при превземането на лагера“ — помисли Таня.
— Е хайде, медицина, да вървим — рече застаналият отпред Росляков, като се обърна към Таня и останалите.
Той имаше странни, вторачени очи, а ръката му със стисната, забравена между пръстите угарка потреперваше като в треска.


Седма глава

Телената врата до бараката беше широко разтворена. На вратата стоеше камионетка с прикачена към нея димяща кухня. Около кухнята се въртеше войник.
— Какво има в казана? — попита Росляков.
— Топя сняг за втори път, другарю военен лекар — рече готвачът. — Първия път сипахме колкото имаше захар, поихме ги с вода и захар, не много сладка наистина. А сега заповядаха да разтворим пакетчета с бульон. Исках да сложа елден концентрат — не позволиха.
— Имали са право — рече Росляков. — Колко души сте напоили по ваша сметка?
— По моя сметка към шестстотин души. Давахме по половин чаша. Но не пият всички… Дори вода не могат да поемат.
— Виж докъде докарали хората — рече Росляков.
— Не отидохте ли при тях, не сте ли ги видели?
— Защо да ходя, аз и оттук виждам — тъжно махна с ръка готвачът.
Росляков бутна с крак вратата и влезе пръв.
Бараката не беше голяма. Ако се съди по наровете, държаната тук охрана е била малко — двайсетина души. Сега вътре имаше само трима наши. Двамата — шофьор с изцапано черно кожухче и старшина в шинел — при появата на началството скочиха от масата, като оставиха недопушените си цигари. Третият лежеше проснат на наровете, без шапка, провесил до пода ръце.
Старшината доложи за себе си, че е командир на домакинския взвод в медицинския санитарен батальон на 111-та дивизия.
— А къде е командирът на медицинския санитарен батальон?
— Отиде да докладва.
— Че е отишъл знам. Не се ли е върнал още?
— Съвсем не, не се е върнал.
— Види се, не му се връща назад. А кого остави за свой заместник?
— Военния лекар Хрюкин, но и той заболя. — Старшината кимна към неподвижно легналата фигура. — Припадна.
— Че да не е някоя пансионерка? — сърдито рече Росляков.
— Когато обиколихме всички бараки, върнахме се и изведнъж, може да се каже, цяла истерика. Дори не излезе навън, тук направо повърна. — Старшината погледна локвата в ъгъла на бараката. — Не издържа гледката.
Легналата на наровете фигура помръдна; Росляков се приближи и го дръпна за яката на шинела.
— Станете, какво сте се излегнали?
Човекът спусна краката си и седна. Реверът на шинела му беше изцапан, а лицето му беше бяло като извара, с червени петна около разплаканите очи.
— Станете и доложете! — викна Росляков.
Човекът с изцапания шинел се опита да стане, но не можа и се пльосна обратно на наровете.
— Не м-мога — рече той, заеквайки нервно. — М-мо-ля да ме отзовете.
— Женко сте вие, не военен лекар! — Росляков погледна застаналата наблизо до него Таня и другата лекарка. — Докладвайте вие, старшина, щом началството ви е толкова слабонервно. Обиколихте ли всички бараки?
— Тъй вярно.
— Колко хора преброихте?
— Около шестстотин живи — рече старшината. — Другарят военен лекар ги брои. Не можеш разбра кой е жив и кой не — по пулса напипвахме.
— Добре, водете ни — въздъхна Росляков. И като видя с какво съжаление старшината погледна оставената на масата недопушена цигара, рече: — Допушете си.
Старшината бързо пъхна цигарата в устата си и щракна със запалката.
— Пуши ми се, искрено да си кажа, другарю военен лекар втори ранг. Целия си тютюн изпуших днеска… — И се обърна към шофьора: — Иди да запалиш мотора.
— Ако заповядате, ще ви придружа — рече седналият върху наровете лекар и се изправи. Той се олюля и едва се задържа на краката си.
— Останете — махна с ръка към него Росляков, — и без вас ще минем.
Зад бараката имаше втори ред телени огради и още една телена, също широко разтворена врата.
Отпред, на петдесетина крачки, се виждаше невисоката снежна могила на най-близката землянка; няколко такива могили се виждаха и по-нататък, вляво и вдясно. А цялото пространство, почти до самата врата и до чернеещия в снежната могила вход на най-близката землянка, беше покрито с трупове. Те лежаха не на снега, а бяха натъпкани в него, набити, защото по тях отдавна вече ходеха и нямаше как другояче да се ходи тук — трупове покриваха от единия край до другия цялото пространство до самата землянка. Ледени, полуголи, те лежаха с преметнати един над други ръце и крака, така че не можеше дори да се различи какво кому принадлежи. И по тези трупове, отбивайки се встрани към издигащата се зад втората телена ограда друга малка барака, минаваше забележима, отъпкана от тежестта на човешките крака пътечка.
— Казват, че там била тяхната артелна, докато още давали храна — кимна към малката барака старшината.
Той каза това, когато те всички заедно, приближили се до първите трупове, спряха. Вече разбираха, че сега ще трябва да вървят по тях и все пак се спряха, за да изберат с очи свободно място да стъпят. Но свободно място нямаше.
— Простете ни, другари — рече с глух, несвой глас Росляков и като свали за миг и отново нахлупи ушанката си, пръв стъпи с ботуша си по нечий гол, заледен гръб.
Таня продължи да избира първите няколко крачки, като се мъчеше да не стъпва върху глава или лице. А после, безсилна пред гледката на застиналите, затъпкани, извити мъртви глави, затворени и отворени мъртви очи, тръгна, като се препъваше, като се закачаше за нещо, като се страхуваше само от едно — да не падне! — и през цялото време гледаше, без да откъсва очи, напред, към чернеещата отпред дупка на землянката.
Вървеше по хора, вървеше по онова, което е било по-рано хора. И всеки един от тях е служил в някаква част, и е бил родом от някъде, и е пишел някога писма до къщи. И никой от тях още не е вписан в списъците на загиналите и значи все още го чакат. А те лежаха тук наблъскани в снега и леда и никой никога нямаше да узнае кой от тях кой е! Защото вече няма и нямаше да има никаква възможност да се узнае това.
— А къде са вашите войници? — чу Таня гласа на Росляков, като продължаваше да върви, без да гледа както и преди под краката си.
— Мои войници тук няма — отговори старшината.
— А санитарите?
— Военният лекар разпредели всички санитари по землянките.
— Разпределил санитарите, а той припаднал… — Росляков изпсува.
Той пръв стигна до землянката и дръпна с пращене вкоравения от студа черен брезент, който закриваше входа. От нервно напрежение го дръпна така, че брезентът се откъсна заедно с дъската. Наведе се и пристъпи напред в тъмното.
И Таня, която вървеше подире му, също пристъпи след него по пращящия под краката й брезент.
Понеже идваха направо от светлото, в землянката не се виждаше нищо. Изглежда, тя беше голяма, далече в дъното слабо гореше огън, миришеше на дим и на нещо задушливо. Изведнъж някой тънко и дълго простена и веднага се чу мърдане на хора, чуха се техните хъркания и въздишки.
— Санитарят, къде е санитарят? — викни Росляков.
— Тук съм — чу се глас съвсем близо.
— Ще поставите после пак брезента, когато излезем — рече Росляков, — че то нищо не се вижда. Студено ли е тук? Идвам от студа и не мога да разбера…
— Не е тъй студено, другарю военен лекар, от дишането на хората иде топлина.
— Колко има тук? Броихте ли ги?
— Преброихме ги, когато дойдохме — осемдесет и шест имаше. И повече от двайсет трупа. Те са слаби всичките; последните дни, казват, нямали сили да извличат вече и труповете. Аз бих ги извлякъл, ако бяхме поне по двама души на землянка…
— Живите трябва да се изнасят — рече Росляков. — Труповете и тук могат да лежат. Вървете пред мене, че аз не виждам. Да не настъпя някого.
Всички на върволица, един зад друг, тръгнаха напред към светлината на горящия в далечния край на землянката огнец.
— Голяма землянка — рече Росляков.
— Казват, че в началото се падали по повече от петстотин души на землянка.
— А колко землянки има? Седем ли?
— Броихме — седем. Едната празна, тоест не празна, а всички в нея са измрели. Не намерихме живи.
— Трябва още веднъж да се провери, как тъй не сте намерили живи! — Росляков се опря и извика: — Които сте там отзад, по-близо до изхода, върнете се! Вземете да проверите поне още две землянки — колко хора има там? Ще ги преброите — и обратно в бараката.
Таня чу как зад нея някои се обърнаха към изхода на землянката, но тя продължи след Росляков. Сега, когато дойдоха съвсем близо до огъня, тя разбра защо тук мирише така силно на изгорели парцали. Върху пода на землянката на две железца беше поставено канче, а под него със слаб син пламък тлееха парчета от памуклийка. Около това вонящо огънче бяха полегнали няколко души. А зад тях тъмнееха очертания и на други човешки тела.
Сега, когато посвикна малко с тъмнината и дори смътно различи лицата на онези, които бяха по-близо до огъня, Таня се обърна към изхода и видя, че отзад от двете страни на тесния проход лежат един до друг хора.
— Здравейте — рече Росляков, но никой не му отговори. И само след мълчание нечий слаб, отпаднал глас попита:
— Кога ще ни вземете?
— След два-три часа ще почнем да ви изнасяме оттук, другари — рече Росляков. Той се наведе и надникна в канчето. — Какво варите?
— Топим сняг — отговори друг, също тъй отпаднал и слаб глас, но все пак друг. Таня различи това.
— А не ви ли дадоха да пиете?
— Още ни се пие. Боецът, сполай му, донесе чист сняг… И го топим… Че и чист сняг нямаше.
— Защо?
— Наоколо е мръсен, а по-нататък към телта, където е чист, охраната не ни пущаше, стреляше с автомати.
— Сега варят бульон, ще ви нахраним, преди да тръгнете — рече Росляков.
И пак настъпи пауза, сякаш тези хора, преди да отговорят, трябваше всеки път да събират сили. Навярно така беше.
— По-внимателно ни хранете — рече бавно оня, който беше заговорил пръв. — Освен течно, не ни давайте нищо.
— Това ние знаем — рече Росляков.
— Аз също съм лекар, затова казвам — рече гласът отново след мълчание.
— От коя армия сте?
— От шейсет и втора, младши лекар на шестстотин деветдесет и трети, стрелкови.
— Колко време не сте яли?
— От десети. Петнайсет дни…
— Четиринайсет — рече Росляков.
— Значи, сбъркал съм. Мислех, че смятам вярно.
— А преди това?
— Когато ни изнесете, всичко ще разкажем.
— Кой е там с мене? — обърна се Росляков.
— Аз, Овсяникова.
— Вървете към изхода. Всичко е ясно, няма защо да се маем, трябва да ги изнасяме! — рече Росляков. — Из пътя по избор вижте състоянието на няколко души.
Докато слушаше какво казва Росляков и този бавно, с трудни паузи отговарящ му човек, Таня през цялото време гледаше лицата на легналите край огъня хора. Изтощени, останали само кожа и кости, до очите обрасли с бради, тези хора будеха едновременно и чувство на жалост, и чувство на някакво странно отчуждение. Като че те не бяха хора като нея, а някакви много приличащи и в същото време неприличащи на хора, някакви такива, каквито хората не биват. И в силата на мъката, която изпитваше сега, имаше и нетърпеливо желание веднага да направи нещо, за да превърне всички тези хора в такива, каквито трябва да бъдат и каквито са хората, и убеждението, че е невъзможно да се направи това отведнъж, а за някои от тях сигурно и вече късно.
Като чу гласа на Росляков, които каза „няма защо да се маем“ тя се обърна и тръгна, като се спираше ту до едно, ту до друго неподвижно легнало тяло и го опипваше с ръцете. Едного хвана за ръката и усети как слабо едва-едва бие пулсът, а после след няколко крачки опипа още една ръка, но тя беше студена, ледена. Още една ръка, също ледена. А после — пак една топла, жива и дълбоко хлътнали очи, които трепнаха слабо от докосването. И шия, обрасла с гъсти косми, тънка като на дете. А под пръстите нещо мърда — въшки!
— Сестрице, сестрице…
Защо й каза „сестрице“? Не беше я видял, а й каза „сестрице“. Като чу това, тя не пусна ръката, остави я там, дето си лежеше, и попита:
— Какво, мили?…
Той нищо не отговори, само повтори:
— Сестрице, сестрице…
— Какво?
— … сестрице… — още веднъж прошепна и млъкна.
Тя направи още няколко крачки и пред самия изход, на светлото, видя човек с ушанка, полегнал на памуклийката, мършав, обрасъл с черна брада, с отворено, вперено в нея око. Този човек каза нещо и тя приклекна до него.
— Какво искаш?… Хайде, кажи?… — И като помисли, че сега не е в състояние да каже нищо по-добро от това, рече: — Скоро ще ви нахраним, ще ви дадем бульон…
Но човекът едва забележимо мръдна отрицателно глава. Той искаше нещо друго.
— Хайде, кажи?
— Ако, умра, съобщете презимето ми. Презимето ми…
— Какво е презимето ви, кажете.
— Аз…
Но не му стигнаха сили да каже презимето си. Измърмори нещо, което тя не разбра. Пак измърмори и тя пак не разбра, а видя как от окото му се отрони сълза, и се зачуди, че тези хора имаха още сълзи, когато ти се струваше, че нищо вече нямат.
— Да вървим — настигна я Росляков. — Не бива да губим време…
Тя излезе на чист въздух първа, замижа от светлината, после наведе очи, погледна ръката си, по която лазеха въшки, и като ги отърси, видя, че Росляков също очиства въшките от ръкава на шинела си.
— Така, значи… — рече Росляков. — Ето и нашите идат. — Той погледна към съседната землянка и тръгна назад към вратата на лагера.
Тя също пристъпи и тръпна след него обратно по същия път, по заледените трупове.
Събраха се пред колата. Старчето, батальонният комисар, предложи да влязат в бараката да обсъдят положението, но Росляков махна с ръка.
— Не бива да губим време. Трябва да вървим! — И с опакото на ръката сърдито напъха под ушанката своя смолест перчем. — Картината, мисля, е навсякъде приблизително еднаква.
— Едната барака е мъртва, лично проверих — рече лекарката. — Там, казват, държали ранените.
— Тогава ясно — рече Росляков. — А в останалите?
Всички потвърдиха, че в останалите бараки има още много живи.
— По-точно с признаци на живот — рече оня млад лекар, който из пътя седеше на каната до Таня.
— Значи, средно взето: петстотин-шестстотин — рече Росляков. — Всички са въшлясали, у всички не са изключени инфекции, у част от тях — необратими явления. Армейският санитарен началник, веднага, щом доложихме, заповяда на триста и осма болница да освободи една от своите бараки, но сега една няма да ни стигне.
— А Костюковски тази сутрин се радваше, че има болница, че се е добрал до тези бараки. Намръзнали се в степта.
— Нищо, ще го огорчим — рече Росляков. — Не е до радости. Да вървим. Да правим тук на място нещо, значи, да се самоизмамваме. Сега спасението е в бързината на евакуацията. Да — обърна се той към младия военен лекар, — повикайте този истерик, никаква полза няма от него тук, нека дойде с нас. — И се обърна към батальонния комисар. — Степан Никанорович, засега остани тук, погрижи се да раздадат бульона и да няма никакво самоволие, докато не се върнем! Никакви посещения, дори с най-добри намерения. Вратата под ключ, на твоя отговорност. Оставям ти един лекар… — Той направи пауза, види се решаваше: кого?
Може би Таня нямаше да предложи да остане, но оня млад лекар, който пътуваше с нея, беше отишъл в бараката, а пълната лекарка, която докладваше, че сама лично е проверила мъртвата барака, стоеше, захапала трепереща устна и а-ха ще се разплаче.
— Разрешавате ли да остана аз? — рече Таня.
Росляков я погледна.
— Добре, останете. — Той видя излизащия от бараката с нетвърда походка лекар и като показа докторската чанта, която лекарят държеше в ръка, кимна към Таня: — Дайте й я!
— А после? Та тя е моя…
— После ще видим на медицинската комисия — рече злобно Росляков. — Ако сте болен, ще отидете в болница, ако сте здрав… — Той не довърши, но изразът на лицето му не обещаваше нищо хубаво. — Дайте й чантата!
И като пое чантата сам, подаде я на Таня.
— Не се увличайте да давате помощ. Това тук е капка в морето. А виж, да давате бульон на всички, на които можете, без да пропуснете, е по-важна и по-тежка задача… Да вървим! — Той се обърна към лейтенанта и политрука от банско-пералния отред: — А вие няма да дойдете с мене. Откачете кухнята, вземете камионетката с шофьора и право при вас. И целият ви отред след три часа да бъде при Костюковски. После върнете камионетката, да не я отмъкнете.
— Не забравяй да дадеш команда за бръснарите — рече батальонният комисар.
— Да, ще трябва да се съберат бръснарите от цялата армия — рече Росляков. — Всички окосмени части ще трябва да се бръснат…
— И насъберете повечко одеяла в камионите… И брезенти. Студено е. Пък и камиони повече отведнъж, не само нашите автобуси! Ще трябват много коли.
— Хубаво, Степан Никанорович, аз веднага, щом стигна, ще телефонирам на Костя — вече вървешком рече Росляков. — Костя ще даде всичко.
— Кой е този Костя? — попита Таня батальонния комисар, — когато колата замина.
— Членът на Военния съвет на армията.
И Таня си спомни оня чипонос, белокос, с малки очички човек, когото беше видяла днес при Серпилин.
— Войниците са го нарекли така — рече батальонният комисар. — Това трябва да се заслужи пред тях. Член на Военния съвет на армията — и хоп, Костя! Той и тук ще довтаса, няма да се стърпи, ще видите…
Като мънкаше сърдито под нос, шофьорът откачи кухнята от камионетката. Двама от банско-пералния отред се въртяха наблизо, един дори помагаше за по-скоро. И щом я откачиха, седнаха в камионетката и заминаха.
— Тетерин, хайде връщай се по-скоро! — викна подире им готвачът.
— Не се бой — рече батальонният комисар, — един умен шофьор няма да остави задълго готвача с кухнята. Скоро ли ще свариш бульона?
— Докато го кипна, докато сипя и докато се раздаде — четирийсет минути.
— Защо толкова дълго?
— Да беше вода, а то сняг — рече готвачът. — Трябва и да го разтопиш. Когато пристигнахте, аз едва-що го турих и добавях, натъпквах. И аз бързам! Вече нацепих едни нарове, за да гори сухо…
— Да идем в бараката да се постоплим няколко минути — предложи на Таня батальонният комисар.
Той стоеше с вдигната яка на шинела. Лицето му беше измръзнало, старческо, с червени жилчици. Таня си помисли, че той е на повече години, отколкото й се бе сторило отначало. Дори странно беше да виждаш на фронта такъв стар човек.
— А според мене, няма никаква зараза — рече батальонният комисар, когато влязоха в бараката. — Въшки има, а зараза няма. Просто по топлото пълзи, спасява се. Като влезеш отвън в землянката, сякаш е топло, а в действителност — под нулата. И това, смятай, е вече трети месец… Видяхте ли, съблекли умрелите — всичко или върху себе си, или за топливо. На мъртвите не трябва, а на живите трябва. Аз приклекнах там до един, казвам: „Много въшки имате.“ А той казва: „Не се бой, докторе, тук у нас няма зараза, цялата зараза измръзна. Сега у нас тук има една болест — смъртта. А други болести вече няма.“ Ето какво каза човекът за своя живот…
Той се разходи из бараката, като се тупаше ту по гърдите, ту по гърба и все не можеше да се стопли.
— Щом не са яли от десети, значи, откак почнахме настъплението, те престанали да хранят пленниците. А как са ги хранили дотогава? Как са ги хранили? — викна той на Таня, сякаш тя можеше да отговори на това.
Таня потрепери и помисли: „Нима нищо не е могло да се направи по-рано?“ Потресе я мисълта, че по това време, когато тя е пътувала за Ташкент и е била в Ташкент, и заедно с всички се е радвала, че е почнало настъплението срещу немците и че те са в обръча, в това време там, вътре в този обръч, имало наши хора! Те там, вътре, били още във властта на немците. А ние цели две седмици, до днешния ден с нищо не сме могли да им помогнем. Как е възможно това?
— Нищо ли не сме знаели за този лагер? — възкликна тя, поразена от собствената си мисъл.
— Че откъде сме могли да знаем. Пък и да знаехме, кому би станало по-леко от това?
— Че как тъй — рече Таня, — може би тогава щяхме да направим нещо! Щяхме да ги освободим поне няколко дни по-рано!
Батальонният комисар сви рамене.
— Едва ли. Тук се води война — сила срещу сила! Искаш, но не можеш! Понякога един ранен мъкнеш от ничия земя, колко глави жертвуваме, а не успяваме да го спасим. А тук…
Той махна с ръка. После попита:
— На фронта от началото ли сте?
— От началото.
— И аз съм от началото… Бях и санитар, преди да ми дадат чин, и комисар на медицински санитарен батальон…
— А какъв бяхте преди войната? — попита Таня, като разбра от думите му, че щом е почнал войната като войник, значи не е бил по-рано военен.
— Какъв бях преди войната ли? — рече някак неохотно той, сякаш не искаше да си спомня. — Много неща бях. На фронта отидох с опълчението. Преди това бях четири години в пенсия по болест. А преди това — той отново някак си неохотно се спря — служих в Бамлаг, на строителството, в КВЧ… Има в лагерите там такава КВЧ — културно-възпитателна част! А преди това работих в трудовите комуни. Познавах между другото Антон Семьонович Макаренко — въздъхна той и млъкна.
— А на колко години сте? — попита Таня.
— Още не съм навършил петдесет — рече той и се усмихна. — Състари ме Бамлаг. Има и такива, които не се състаряваха, а мене ме състари… Уволних се по болест…
Той погледна Таня така, сякаш тя трябваше да разбере нещо, което той не доизказваше, но тя не разбра, а само почувствува, че в живота на този човек има нещо сложно. И това сложно нещо стои зад думите му „уволних се по болест“.
— Да вървим — рече Таня.
Те бяха останали в бараката вече десет минути и на нея й се стори, че е срамно да се бавят по-дълго тук. Те двамата трябваше да дойдат там, в землянките. Може и да не трябва, но все пак трябва.
— Да вървим… Старшината сигурно е там. Трябва да е събрал санитарите и да е отишъл за бульона.
Те мълчаливо минаха още веднъж — за трети път — по труповете. Отминаха онази землянка, в която вече беше Таня, стигнаха до втората и спряха.
— Вие тук ще се отбиете — рече батальонният комисар, — а аз ще отида по-нататък да видя.
Рече и тръгна по-нататък.
— Ще вляза — рече Таня.
И изведнъж й се поиска да запуши. Да постои сама две-три минути и да попуши, преди да влезе там, вътре. Извади от джоба на кожухчето си пакет „Беломор“. Бяха останали три цигари, другите беше изпушила. Там, в Ташкент, при майка си се въздържаше, не пушеше, за да не я разстройва. Дори и в нейно отсъствие не пушеше, за да не мирише на тютюн. А из пътя изпуши почти целия пакет — от вълнение, от очакване на бъдещето…
На фронта, разбира се, няма избор, но все пак в съзнанието й все още не се побираше всичко, което беше станало с нея днес за един ден. И денят още не беше свършил! Сутринта последното кацване там, на бомбардировачното летище, и летците, с които летеше — весели, здрави… И другите летци, които ги срещнаха и питаха не са ли донесли от Ташкент ябълки. Също весели, здрави, които весело се заканваха, че сега фрицовете ги очаква умирачка, останала е работа за три-четири дни най-много.
И този лагер, и тези хора тук, в землянките.
Тя реши да изпуши цигарата изведнъж, с няколко смуквания, и щом я изпуши, веднага да влезе. Всичко, което я вълнуваше допреди няколко часа там, докато ходеше и чакаше армейския санитарен началник — мислите за себе си и за Артемиев, и за това хубаво ли е или лошо, че всичко така бързо и смешно свърши — всичко се отдръпна, изчезна, сякаш никога не е бивало.
Далеч пред телената ограда тъмнееше камарата от трупове, която приличаше отдалеч на обикновен невисок насип. Такива насипи от изхвърлена горе пръст обикновено се простират край противотанковите ровове. Сега, когато беше почнало вече да мръква, човек можеше да помисли, че това е просто насип от пръст и лед, но тя гледаше натам и знаеше, че не е от пръст и лед, а от хора.
— Сестрице, остави фаса!
Тя се обърна и видя излезлия от землянката санитар — младо, добро, кръглобузесто живо лице и му се зарадва така, сякаш минута преди това вече нищо живо, освен нея самата, не беше останало на света.
— Извинявам се, другарю военен лекар, припознах се — смути се санитарят, като зърна подалите се изпод кожухчето петлици с черти.
— Вземете! — Таня подаде на санитаря недопушената цигара.
Санитарят смукна и кимна към чернеещия пред телената ограда насип.
— Аз питах един тук, който е по-жив от другите, за този насип: по тяхна заповед ли, или сами са го натрупали? А той казва: не сме го трупали! Ние, казва, ходехме там отначало за чист сняг, а после мнозина които не искаха да живеят повече, отиваха просто така или допълзяваха, за да намерят смъртта. Вече не за сняг, а за своята смърт ходили! А напоследък и този, който искал, не можел: нямал сили. Боят, казва, още снощи се чуваше, а не можехме вече да допълзим до изхода, да чуем…
Той още веднъж бавно и дълбоко смукна.
— Да ви го върна пак?
— Няма нужда — рече Таня. — Аз ще вляза там.
— Защо ще влизате там, какво ще направите там? — Той се обърна от внезапния напор на вятъра, Таня също се обърна и чу как заедно с напора долетяха далечните звукове на сражението, нейде там, в Сталинград.
— Ще вляза — рече тя не на санитаря, а на себе си. И навела глава, защото дори и тя трябваше да навежда глава тук, влезе в землянката.


Осма глава

Едва късно през втората нощ мина най-сетне най-тежкото. Последният, четиристотин осемдесет и трети на брой, освободен от пленничество, като мина през санитарна обработка, беше сложен на чисти чаршафи в болничната барака.
В регистрационния дневник се появи последната цифра „483“, но срещу цифрите все още не навсякъде стояха имена. Мнозина все още беше безполезно да се питат.
„Около шестстотин живи“ — беше казал там, в лагера, старшината. Но хората мряха, докато колите отиваха в лагера, мряха, когато ги изнасяха от землянките и слагаха в колите, мряха, докато ги караха, мряха през време на санитарната обработка. А няколко души умряха, когато вече ги пренасяха с носилките, чисти, измити и обръснати, от една барака в друга. И някои от онези, които сега се числят живи, ще умрат в най-близките дни от необратими явления, предизвикани от продължителен глад.
На какво само не се нагледа и наслуша Таня през този ден и половина! Дори не й се спеше, въпреки безсънната нощ, не й се ядеше и сякаш никога нямаше да й се яде.
Бараката, в която се извършваше санитарната обработка, цяло денонощие приличаше на адска кухня: цялата в пара, в потоци от мръсна вода, в топки, нападали по пода с уплетени, гъмжащи от въшки косми, в парцали от свалени дрехи. Особено страшно беше в първото отделение, а всичките бяха четири. В първото още не миеха, само събличаха до голо и с четки стържеха от тялото въшките. В двора под прозорците беше изровена голяма яма и в нея гореше мазут: там мъкнеха вързопи съблечени дрехи, а въшките през цялото време метяха от пода с метли в кофи и от тези кофи също ги сипеха там, в огъня.
Във второто отделение стрижеха, бръснеха навсякъде, където растяха косми, измиваха първи път и пак заедно с космите мъкнеха цели кофи въшки в огъня. Дори старците санитари, които бяха воювали и в германската, и в Гражданската война, казваха, че в живота си не са видели подобно нещо.
В третото отделение беше вече по-леко: там само миеха още веднъж. А в четвъртото започваше раят: там ги обличаха в чисто бельо и ги туряха на носилките.
Ако не се смятат няколкото лекари, сестрите и десетината бръснари, най-страшната работа вътре в бараката вършеха момичетата от банско-пералния отред. Те бяха много: петдесет — но имаше толкова работа, че всички накрая падаха на земята от умора.
Момичета, момичета от банско-пералния отред! Вашия ли отред, както вие сами казвате с усмивка, наричат на фронта „сапунен мехур“? За вас ли приказват всякакви бивалици и небивалици отвикналите на фронта от женско тяло изгладнели мъже? И кой знае колко истина и колко лъжа има в това, сигурно не е нито без едното, нито без другото. Но все едно, главната истина е, че не е имало и не е могло да има в целия свят през тези денонощия по-добри хора от вас, и не е имало по-добри и по-малко гнусливи ръце от вашите, и не е имало по-свети и по-чисти грижи от вашите, да помогнете на човека да стане отново човек! И ни една от вас не трепна, не се обърка, не си отиде, не припадна, както оня лекар-мъж в лагера. Нито една!
Това каза Росляков на Таня вечерта, когато домиваха последните ранени. Каза го като стихове, тъкмо с ония думи, които Таня съвсем не бе очаквала от този човек, сторил й се закоравял на фронта. И очите му изведнъж станаха такива, каквито Таня не очакваше да види на това сурово, орлово казашко лице. Говореше за момичетата почти в стихове, а в очите му имаше сълзи.
А Таня, докато беше там и работеше заедно с момичетата, не мислеше за това. Просто виждаше как работят бързо, внимателно, без умора. Нито един не се изплъзна от ръцете им, нито едного не събориха на пода. А в ръцете им се намираше нещо такова страшно, че не можеше да се нарече дори тяло!
Самата тя много пъти, когато хората губеха съзнание през време на санитарната обработка, правеше инжекции. И в пръстите й все още имаше усещането: държи не ръка, а кост и около нея кесия от празна кожа. Някои умираха след инжекциите и ги отнасяха не напред, в четвъртото отделение, в рая, както се шегуваха момичетата, а назад, обратно…
А сега всички, които са останали живи, и онези, които няма да бъдат живи, но засега са още живи, лежат тук, в болничната барака, на двукатни нарове. Вече са дошли лекарите от смяната и тя може да отиде в палатката, където са открили хранителен пункт, и да пие там чай, но няма сили да отиде. Може и просто да легне на леглото, където сега седи — тя е свободна — да легне и да спи до сутринта. Но не й се спи, а в главата й се върти нещо, което не може да се назове: някакви откъси от видено и чуто, тъй преплетени помежду си, сякаш не са мисли, а див страшен сън…
Един, когато го миеха, псуваше колкото глас има немците, задето не били поставили картечници и не ги разстреляли, вместо да ги морят с глад.
— И добре, че не са ви разстреляли — рече му Таня. — Вие сега ще живеете.
— А може и да не искам да живея след това. — Той погледна Таня с диви, зли очи, сякаш беше го обидила, като му беше казала, че ще живее.
А друг искаше да го пратят на фронта, казваше:
— По-скоро ме излекувай, докторе. Аз тепърва ще ида да го убивам… Ни един няма да оставя за семе…
И мислеше сигурно, че вика, че е страшен, а сам едва-едва шепнеше тези думи и умря, когато го носеха, вече в чисто бельо. Сърцето изведнъж свърши!
А друг един шепнеше нещо неясно: името ли си казваше, или искаше да яде. Шепнеше така, сякаш завинаги беше се отучил да говори. А други само стенеха и не говореха нищо, сякаш бяха ги лишили от език. И умираха мълчаливо в ръцете, и жените, като ги домиваха вече, изведнъж забелязваха, че мият мъртвец.
— Аз после ще ви взема оттук — рече Росляков. — Ще работите при мене в евакуационното отделение.
Тя чу и кимна, но в тази минута това не стигна до съзнанието й. Чак сега стигна и все пак остана без значение.
Още когато дойдоха първите автобуси и камиони и почнаха да изнасят хората, в лагера, както беше предрекъл батальонният комисар, пристигна членът на Военния съвет Захаров. Той влезе в землянката, мина от единия край до другия, върна се, застана пред входа и десет минути мълчаливо стоя и гледа как ги изнасят. После задържа миналата край него Таня — значи, беше я запомнил — и я попита:
— Серпилин казваше, че сте била дълго в тила на немците. А виждали ли сте такова нещо там?
Таня само поклати глава. Беше чувала много. А беше виждала край Смоленск само отдалеч, на един километър, наблюдателниците и бодливата тел.
— И на мене още не ми се е случвало — рече Захаров. — Това е първият завзет лагер през време на войната… Войната е изобщо не много красива работа, но все пак…
Той не довърши. Към землянката със заден ход се приближаваше още една кола. Захаров издърпа за ръкава Таня, за да не я закачи камионът.
— Ходим по труповете на другарите си — рече той с железен, тежък глас. — Да вземем всичките тия фашисти, та право в реката. Нали искаха да отидат отвъд Волга? Нека отидат под леда до оня бряг! Но къде там? Това е невъзможно! — Той весело се усмихна. — Ние не сме злопаметни. Ще се предадат — и раните им ще превързваш.
— Няма — рече Таня.
— Щеш. А аз ще гоня тиловаците да слагат в казана за пленниците до грам всичко, което им е положено, недай боже да отслабнат. А ако не осигурят — кожата им ще свличам. — Каза го така, сякаш се надсмиваше над самия себе си и над онова, което ще трябва да прави. — А това къде да извадиш от паметта си? — Той посочи с пръст по посока на санитарите, които измъкваха от землянката безволно кършещите се в ръцете им тела, и погледна Таня: — Върви да работиш.
И тя като се отдалечаваше, си спомни как Росляков нарече този немлад тромав човек Костя.
Ето какъв бил тоя Костя!
Разговорът беше отдавна, вчера. А днес през деня Захаров намина още веднъж и стоя в бараката, и гледа как протича санитарната обработка. Но и всичко, което стана днес, през деня, също беше отдавна. Всичко беше отдавна. И самата тя сякаш беше вече отдавна тук, на фронта.
— Вие не спите ли? — откъсна я от тези мисли гласът на батальонния комисар Степан Никанорович.
Той стоеше на пътеката между наровете пред нея и до него стоеше още някой, висок, с памуклийка и ушанка.
— Не спя — рече Таня.
— Щом не спите, аз ще си ида по работата, а вие потърсете двеста седемнайсети номер — Бутусов, лейтенант. Един батальонен командир от предната линия е дошъл при нас — батальонният комисар кимна към застаналия до него висок човек, — иска да намери своя лейтенант.
— Ей сега ще го намерим. — Таня стана, като се мъчеше да съобрази къде може да лежи двеста и седемнайсети.
И вече когато ставаше, разбра, че едва се държи на крака, че тъкмо сега е готова да падне и да заспи мъртвешки сън.
Тя вдигна очи към застаналия пред нея висок човек, с пристегната с ремъци къса памуклийка, и нещо в лицето му й се стари познато.
— Да вървим — рече тя, като че не можа да си спомни виждала ли го е по-рано.
Тя се обърна. Но високият не тръгна подир нея, а я задържа за рамото, обърна я към себе си, сложи другата си тежка, голяма бинтована ръка на другото й рамо и рече:
— Аз съм Синцов. Здравейте. Не ме ли познахте?
И тя веднага го позна. Сигурно би го познала и преди това, ако не смяташе, че е умрял.
— Здравейте, Иван Петрович! — рече тя. — А аз вече ви оплаках.
— А аз съм жив.
Синцов продължаваше да стои, без да мърда, а тя не знаеше какво да прави с ръцете си. Ако той не държеше ръце на раменете й, тя сигурно би се присегнала и би го прегърнала. Но той все още мълчаливо стоеше и държеше ръцете си на раменете й и я гледаше внимателно и странно, сякаш виждаше не нея, а някой друг, гледаше така, сякаш знаеше онова, което не можеше да знае. После отведнъж свали ръце и рече:
— Да идем да го търсим — като я пусна напред, тръгна след нея.
Тя вървеше между наровете, изваждаше изпод възглавниците листчета от тетрадка с номера и имена или само с номера, и ги осветяваше с фенерчето си, защото в бараката беше полутъмно.
— Той е един такъв рижав. Силно рижав — рече Синцов, когато минаха няколко реда нарове.
— Всички при нас са бръснати — рече Таня. — Знаете ли колко бяха въшлясали?
— Знам — рече Синцов. — Ние освобождавахме този лагер. Влязохме в две землянки.
— А от охраната не са ли заловили някого жив? — попита Таня.
— Надали — отвърна Синцов.
— Ето го и вашият Бутусов — рече Таня, като измъкна бележката изпод възглавницата на един легнал на втория кат нарове човек с обръсната глава и тънък восъчен нос.
— Светнете — рече Синцов.
Таня светна с фенерчето.
— Не е той.
— Не може да бъде. Тук е написано.
— Не, не е той. Посветете още.
Когато преди това Таня се приближаваше до другите нарове и осветяваше извадените изпод възглавниците листчета от тетрадка, той пътьом виждаше една след друга, подобните една на друга глави с обвити в суха кожа черепи. Но сега, когато му казаха, че ей този легнал на наровете човек е лейтенант Бутусов, същият оня Бутусов, неговият Бутусов, той все още не можеше да повярва. Защото неговият Бутусов беше здрав, рошав, рижав, с пълно лице, весел, млад човек, който се отзоваваше пръв за всички разузнавания и беше в състояние с голи ръце да хване и донесе на гърба си език. А този Бутусов беше бръснат болен старец, с неживо, синьо лице и проснати над одеялото тънки детски ръце.
— Бутусов, ей Бутусов! Бутусов! Витя!
Главата на възглавницата слабо помръдна, дълбоко хлътналите очи се отвориха и с уморена тъга погледнаха Синцов. После вътре в тях, на дъното, нещо бавно се промени и Синцов разбра, че очите са го видели. Тогава приближи до него лицето си и рече:
— Аз съм Синцов. — И още веднъж повтори: — Аз съм Синцов.
— Къде съм аз? — едва чуто попита Бутусов и после по-високо, тревожно, още веднъж: — Къде съм аз?
Сигурно му се стори, че около него пак има нещо друго, а той не знае.
— Ти си в болницата — рече Синцов.
— Да, да, знам, да — рече успокоено Бутусов, затвори очи и отново с видима мъка ги отвори. — А ти защо си тук?
— Дойдох да те навестя. Узнах от Пепеляев. Той ми каза за тебе.
— А къде е той? — попита Бутусов.
— Не знам. Сега не го намерих. Преди това го видях, а сега не го намерих.
— Виждаш ли какви сме? — рече Бутусов.
— Ние освобождавахме вашия лагер — рече Синцов. — Аз видях Пепеляев там. Лежеше в първата землянка, до входа.
— Не съм го виждал отдавна — рече Бутусов. — Откак престанаха да ни водят на храна, не съм го виждал вече. — Той се умори от дългото изречение, притвори очи и дълго мълча. После попита: — Значи, вие от брега стигнахте до нас?
— Да — рече Синцов.
Твърде дълго беше да обяснява как е дошъл тук и че сега не е в оня батальон, не е в онази дивизия и не е в онази армия, където са били с Бутусов.
— Бяхме сигурни, че и двамата сте убити при онова разузнаване. Не допускахме, че може да сте живи.
— А ние, мислиш, допускахме? — Бутусов отново отвори очи. — Сами се пъхнахме в ръцете им. По-добре да бяхме умрели.
— Ех, ти, не се вълнувай. Защо се вълнуваш? Малко ли неща стават.
— Не се вълнувам. — Бутусов затвори очи и повтори: — Не се вълнувам. — И изведнъж тревожно трепна. — А къде е Пепеляев?
— Казвам, не съм го намерил още.
— Почакай, не си отивай — съвсем тихо прошепна Бутусов, без да отваря очи и като мръдна с глава, падна с бузата си на възглавницата.
И Синцов още дълго стоя и чака, облакътен на наровете и загледан в лицето му. Чака дотогава, докато разбра, че се е унесъл и е по-добре да не го закача.
А Таня през цялото време стоеше зад Синцов и гледаше неговия пристегнат над памуклийката с ремъци широк, силен, поприведен гръб.
Тогава, в четиридесет и първа, когато излизаха от обкръжение през Смоленските гори, отпред, до гърба на Серпилин, почти винаги се мяркаше този широк, познат, поприведен гръб.
А после, когато тя си навехна крака, той я носеше на гръб, завързана с платнището. Сменяваха се със Золотарьов, но най-често я носеше сам, защото беше по-силен от него и сам казваше за себе си, че е як като вол.
Тя стоеше отзад и гледаше този широк, уморен гръб в стегната с ремъци памуклийка и мислеше, че ей сега той ще свърши с този лейтенант, ще се обърне и тя ще трябва да му каже, че жена му е умряла.
Той стоя няколко минути мълчаливо, после се обърна и рече:
— Ще ви запиша номера на моята военна поща, а вие после му го дайте, когато дойде на себе си. Може ли?
— Може.
— И запишете още едно име — Пепеляев. Него го няма в списъците, но той може да е между онези, които още не са се свестили. Аз исках да обиколя всички поред, но батальонният комисар забрани да ги безпокоим нощем, с право, разбира се. А през деня аз не мога да дойда. Ако намерите и него, дайте му също моята военна поща. Нали?
— Добре — повтори Таня, като продължаваше да мисли как бързо, все по-бързо и по-бързо наближава онова, за което трябва да говори с него.
Той си свали ушанката, поразрови с ръка косите си, потърка небръснатото си лице, отново си тури ушанката и сякаш отделил с всичко това едното от другото, рече:
— А сега трябва да поговоря с вас.
— И аз с вас — рече тя. — Да идем да седнем.
Върнаха се при наровете, на които тя седеше, когато той дойде заедно с батальонния комисар. Той седна пръв и тя седна до него, като се докосваше с лакът до памуклийката му.
— Трябва да ви разкажа за вашата жена — рече тя, като гледаше в пода. — Аз бях заедно с нея при партизаните. Тя загина.
— Знам — рече той.
Тя вдигна глава и го погледна в очите.
Спокойното му уморено лице не се промени и не трепна.
— Знам — повтори той, като я гледаше в очите, и два пъти поклати глава, сякаш повтаряше вече мълком: „Знам, знам.“
И поради това, че сега лицето му беше отрано приготвено за всичко, което може да чуе, тя изведнъж попита:
— Отдавна ли?
— Отдавна — рече той. — Две седмици.
— Кой ви каза?
— Шуреят ми каза. Той е тук, на фронта. Намери ме щом пристигнал.
— Да, да, разбирам — рече смутено Таня, макар все още да не разбираше как изведнъж бе станало така, че просто не стана нужда да му казва всичко онова, за което се беше приготвила.
Тогава, в първия миг, когато така дълго я гледаше, сложил ръце на раменете й, й се бе сторило, че той знае нещо. Но после, когато каза „да вървим“, тя беше вече сигурна, че не знае нищо, защото не беше възможно да знае и да не попита веднага.
Но, ето че е възможно. Знаел е и не попита, а е тръгнал най-напред да търси своя лейтенант.
— Вашата жена загина като героиня — рече изведнъж неочаквано за себе си Таня.
Той я погледна и въздъхна. Може би помисли, че тя сега ще почне да лъже и да прибавя от себе си, за да му бъде по-леко. Въздъхна и рече:
— Павел ми предаде вашия разговор, но аз не схванах добре тогава, когато слушах. Разкажете ми още веднъж. Той ми каза, че ви е оставил своя адрес, все се надявах, че ще му пишете и аз ще ви намеря. А сега виждате как всичко… — Той се спря и като се позапъна едва забележимо, добави: — … излезе добре.
Но всичко това беше излязло съвсем недобре, толкова недобре, че й се искаше, без да му разказва нищо, още веднъж, да вземе просто мълчаливо ръката му и да заплаче над Машиния рано прекъснат живот.
— Добре, ще ви разкажа — рече тя и почна да разказва.
А той седеше до нея и мълчеше. Свали ушанката си, хвърли я до себе си на наровете, скопчи ръце — здравата и превързаната в мръсни бинтове — и през цялото време нито веднъж не помръдна.
Мълчеше, когато тя говореше, мълчеше, когато се спираше, търсейки как по-добре да се изрази. И когато бе казала вече всичко, още две или три минути мълча.
Преди две седмици, когато с пристигането си на фронта Артемиев бе прочел в „Красная звезда“ една дописка, в която се споменаваше презимето на бившия журналист, батальонния командир Синцов, и го бе намерил и му бе разказал за Маша, тогава, през оная нощ, мисли само за нея и за това как е умряла. А сега, когато отново чу всичко, си помисли колко отдавна живее без нея.
Тогава, когато седеше и чакаше решението на своята съдба в Московската военна прокуратура и се върна оттам пак при Губер, и го записаха в комунистическия батальон, тя е била още жива. И когато те с Малинин воюваха в комина на тухларницата, тя също е била още жива. И когато стоеше в строя на Червения площад и гледаше говорещия от Мавзолея Сталин, тя е била още жива.
А когато фотографираха всички други за партийните билети, а него не, и той се скара заради това с Малинин, а после през нощта седеше в землянката и мислеше за нея, тя е била вече умряла. И когато генерал Орлов им даваше ордените, тя е била вече умряла. И когато той отиде за език и измъкваше от ничия земя Леонидов, тя е била вече умряла. И когато след болницата му даваха отпуск в Москва, за да я търси, а той не взе, а отиде в Школата за младши лейтенанти, тя е била вече умряла, не я е имало вече.
И когато беше в Сталинград, нея не я е имало вече. И когато го караха ранен през заледената Волга, не я е имало вече. И когато мислеше жива ли е, или не е жива, през оная нощ, когато си отиде от онази жена, не я е имало вече, отдавна не я е имало, втора година откак не я е имало…
Най-сетне той откопчи ръце, вдигна глава и погледна Таня. Лицето му беше такова, като че той не чувствува нищо.
— Вие сами ме помолихте да ви разкажа всичко — рече Таня, като се боеше от това безчувствено лице.
— Да, разбира се — рече той. — Че как иначе? Аз не се боя. Вече съм свикнал.
Но лицето му беше както преди неподвижно и Таня не разбра истина ли е, или не е, че бил свикнал. И изведнъж си спомни как, когато в гората край Елня той я занесе на ръце до къщичката, и горският каза за нея: „Мислех, че е ваша жена“. А той попита горския: „Защо?“ А горският рече: „Не всеки ще помъкне така на ръце коя да е.“ А той нищо не отговори, само сви рамене и сигурно помисли за жена си, която тогава още не е била умряла.
Таня вече отдавна-отдавна беше забравила за благодарността, която някога изпитваше към този човек — войната беше затулила това, както и много други неща. А сега си спомни с нова сила и изведнъж рече:
— И аз също отдавна нямаше да съм жива, ако не бяхте вие.
Каза го така, сякаш за него беше много важно това, че тя е жива.
— И много добре, че сте жива — рече той. После потърка лицето си и попита: — Павел ми каза, че сте били там… в къщи.
— Да.
— В четиридесет и първа оттам тръгнах за фронта. — Каза го като за детинството си, като за нещо, което бог знае кога е било. И стана. — Времето ми изтече.
Тя също се надигна и застана пред него. Стоеше и кой знае защо чувствуваше, че още ще бъде нужна на този човек.
— Вие от коя дивизия сте?
— От Сто и единайсета. — Той разкопча военната си чанта, извади оттам тетрадка и молив, записа номера на военната поща, откъсна половин лист и й го даде. — Препишете го на оня лейтенант. И на Пепеляев също, ако го намерите. Може ли?
— Може.
Не й се искаше да се разделя, той разбра това по нейното лице и рече просто:
— Аз ще ви намеря. — И добави, съвсем както Серпилин, почти със същите думи: — После, когато завършим всичко. Преди това едва ли.
— А вие още ли не сте се съединили с Шейсет и втора? — попита Таня, като си спомни как говореше за това пред нея Серпилин.
Той се усмихна:
— Тези неща само в приказките стават бързо. Трети ден само за това мислим.
— А може и аз да ви намеря — рече Таня. — За мене сигурно ще бъде по-лесно.
Той кимна: какво пък, по-лесно — по-лесно — и уморено се прозина.
— Пуснаха ме за сметка на съня. Утре сутринта — сражение.
— Аз ще ви изпратя.
Той тръгна по прохода между наровете и тя набързо, като напъха вървешком ръцете си в ръкавиците на кожухчето, тръгна след него.
До самия изход на бараката стоеше една емка.
— Ето ми колата — богато живея — усмихна се той в тъмното и обясни: — Не е моя. Замполитът на дивизията ми я даде за една нощ, за да дойда. Е хайде, прощавайте. Виждате ли каква ни беше срещата.
Той й подаде ръка и тя, като се блъсна неловко в тъмното насреща му, отначало закачи лявата, превързаната ръка и чак когато колата замина, засрамена помисли, че не го попита какво е на ръката му и не му предложи да я бинтова наново.


Девета глава

До батальона си Синцов стигна по-бързо, отколкото мислеше. Докато пътуваше за болницата, пътят, който минаваше през завзетите през деня позиции в покрайнините на Сталинград, беше разчистен от загражденията, разминиран и вече нарязан от гъсениците на влекачите, когато са довличали на предна линия артилерията. Сега, когато немците с всеки ден все по-скъпернически пестяха снарядите, ние нахално влачехме напред на прав мерник дори големи калибри.
Синцов мислеше да слезе по-рано, но шофьорът го докара чак до батальона. Пътят минаваше тук в улица — снежна ивица с два реда развалини. В едно мазе в дъното на вторите отляво развалини беше се настанил днес щабът.
— Виждам, не се страхувате да се натъкнете на мина — рече Синцов.
— Свикнах. Полковият комисар винаги ми казва да карам без път. — В гласа на шофьора имаше едновременно и недоволство, и похвала.
Синцов се усмихна и слезе от колата.
Че полковият комисар Бережной никога не ходи пеша там, където може да мине с кола, Синцов знаеше и без шофьора, беше го видял с очите си. И храбър до безчувствие, и го мързи да ходи.
Една отдавна и дълбоко още от немците отъпкана в снега пътека завиваше от улицата навътре в развалините. Студът и вятърът режеха лицето. Колко време може да живее човек на такъв студ!
Ето я първата сталинградска улица, до която се придвижваха още от десети. А стигнаха до нея едва днес — на шестнайсетото денонощие. Ако всички тези улици сега са такива, по-лесно ще е да се построи град на ново място. Скоро ще видим какви са те. Скоро ще видим всичко.
Вечерта по сражението се усещаше, че провлакът, останал в ръцете на немците, е тесен — три-четири улици, а от другата страна са вече нашите. Днес през деня бяхме понесли загуби: един убит и трима ранени от нашите отвъдни изстрели. Чувствителна загуба; след шестнайсет денонощия боеве, в батальона изобщо оставаха малко хора.
Помисли за утрешния бой и си спомни командира на артилерийския дивизион Альоша Шенгелая, който често седеше на командния пункт на неговия батальон, когато той беше в Шейсет и втора. Ще заповяда утре сутринта капитан Шенгелая със своя гръмовит грузински глас да дръпнат шнуровете и да открият огън по квадрат шестнайсет — и ще халоса по волята на случая с право попадение стария си приятел. Помисли с усмивка, но все пак изтръпна.
Къщата, дето се помещаваше командният пункт, беше стара, мазетата дълбоки, с дебели стени и ниски сводове. Затова бяха и оцелели. През тези шестнайсет денонощия те бяха нощували на различни места — не само в окоп по платнище, а и в добри, почти здрави блиндажи. Но това място за нощуване бе първото градско, може да се каже, под покрив, макар от втори и трети етаж да нямаше и помен. Ако не беше отишъл да търси Бутусов, можеше хубаво да се наспи. Помисли за това, когато вече минаваше през мазето, покрай заспалите бойци и дежурния телефонист, към своя килер.
В мазето имаше два такива килера: единия бяха заели Илин и Завалишин — в него имаше две нагърчени немски сгъваеми легла, а във втория — двоен креват с пухеник. Вчера на този двоен креват е спал немският батальонен командир, а днес ти. Бяха заловили документите му, а самия него не бяха намерили между убитите и не бяха го взели в плен. Пленници изобщо имаше малко. Седемнайсет души през целия ден и по-голямата част измръзнали, почти трупове.
Като влезе в своя килер, забеляза, че на кревата лежи някой, покрил с калпак лицето си. Ординарецът Иван Авдеич оправяше фитила в гилзата.
— Кой се е изтегнал там?
— Един подполковник от щаба на армията. Пристигна в двайсет и четири часа, потърси ви и рече: „Нека ме събуди, когато се върне.“
— Ето ти нови двайсет! — рече Синцов, приближи се до кревата и видя на възглавницата обрасналия с рижави косми врат на Артемиев. Обърна се към Иван Авдеич и попита: — Дадохте ли му да вечеря?
— Не поиска, така легна.
— Тогава направете чай за двамата, а аз искам да ям.
— Има супа от грах — рече Иван Авдеич. — Докараха гореща храна веднага, щом заминахте.
— Още по-добре. — Синцов се отпусна уморено в поставеното до масата ожулено кафяво кресло.
— Разрешавате ли? — В килера, като повдигна закрилото входа платнище, надникна Илин.
— Защо дойде? Казаха ми, че почиваш.
— Заповядах да ме събудят, щом пристигнете.
— А защо бързаш? — попита Синцов. — Седни.
— Не искам — рече Илин. — Седна ли, наляга ме сън. Има промяна за утре. Отложиха артилерийската подготовка от седем за девет, а началото — за десет.
— Това е добре — протегна се Синцов, като се радваше, че все пак ще може да си поспи. — А защо?
— Туманян дохожда, каза, че искат да домъкнат още артилерия и да почакат до пълна видимост, за да не бият по своите.
— Все пак, значи, взели са под внимание опита. — Синцов отново си спомни за изгубените днес четирима души.
Илин сигурно помисли за същото, защото каза за един от четиримата:
— Старши сержант Курильов, минохвъргачът, се върна от превързочния пункт в строя. Говорих с него. Раната, казва, не е тежка, ще остана да воювам.
— Правилно — рече Синцов. — Инак е обидно. Върви да спиш сега.
Но Илин не отиде, а се облегна на стената и попита на „ти“, неофициално:
— Намери ли си ротния командир?
— Намерих го.
— Какво разправя?
— Засега нищо не разправя — рече Синцов. И от спомена за Бутусов се намръщи като от болка.
— Хванахме още един пленник вечерта — рече Илин, като се усмихна кой знае защо.
— А защо се смееш?
— Тук го хванахме. Криеше се под кревата.
Но това не разсмя Синцов.
— Заплеси! — рече сърдито той. — Да беше излязъл през нощта и да хвърлеше бомба — щеше да те е смях после на оня свят.
— Малко са все пак — рече Илин. — Страх ги е да се предават.
— Ясно, страх ги е — рече Синцов. — И аз на тяхно място бих се страхувал след всичко, което са направили.
— Заповяда да го събудите — Илин кимна към изхъркалия Артемиев.
— Има време, ще го събудя — рече Синцов. — Върви да спиш.
Илин излезе, а Синцов с наслада се гмурна с гръб в меките стари, навяващи сън пружини на креслото. Искаше му се и не му се искаше да буди Артемиев. Всичко главно беше казано веднага, преди половин месец, при първата среща. А да говориш за останалото — нямаш сили, а сигурно и той. Толкова нямаш сили, че сякаш нямаш и желание, макар това да не е истина; имаш желание, само сили нямаш.
Артемиев се обърна на кревата, шапката му падна на пода. „Все пак малко си се променил“ — помисли Синцов, като гледаше неговото едро, спокойно, загоряло лице, което беше потънало във възглавницата.
Още тогава, преди две седмици, когато се срещнаха, той помисли, че шуреят му малко се е променил. Все същият си е, както през пролетта на трийсет и девета, при последната им среща преди войната. Само че на петлиците му има вместо една черта три, и два ордена на гърдите, и ходи, като понакуцва с ранения крак. Всичко се беше променило през тези години, а той — за учудване — беше си останал такъв, какъвто си беше. Може би затова, че от седемнайсетгодишна възраст, от школата, цял живот се бе готвил за война и сега живееше сред онова, което бе чакал цял живот. А можеше ли да се каже за тази война, че е била онова, което са очаквали дори такива до мозъка на костите си военни хора?
Може просто да не се е вгледал в него тогава отведнъж, пък и не беше до това, и срещата стана пред хора и бе по-кратка, отколкото мислехте. Беше дошъл заедно с Левашов, и Левашов, кой знае защо, не си бе отишъл, седя през цялото време, докато Павел разправяше за смъртта на Маша. Може би по-добре, че седя. А после Илин и Завалишин се върнаха и също седяха, съчувствуваха. Сигурно мислеха да си отидат после и да ви оставят двамата, но никакво „после“ нямаше поради внезапната немска контраатака. Този ден тръгна от трън, та на глог. Макар че може да е било за хубаво.
Когато дойде тогава в батальона, веднага направо изтърси за смъртта на Маша, без предисловия. Отначало те прегърна, а после за секунда се отстрани, погледна те в очите и изтърси. Не е смятал за възможно да отлага това за друг път. Пък и какво значи на фронта да отлагаш за друг път? Не само в тоя смисъл, че всичко е в божиите ръце, а просто — кога друг път ще попадне в тоя батальон? Няма да му заповядат — и няма да попадне. Няма в писма, я, да описва смъртта на сестра си! Макар не първи ден вече да знаеше, че е умряла, но и на него, разбира се, му беше тежко да говори за това. На лицето не беше изписано, но на лицето не е и необходимо непременно да бъде изписано. И на твоето също сигурно не е било изписано, когато слушаше. Просто пустота и студ в тялото, като че всичко от тебе са изтеглили, и ти прилошава като от многодневен глад. Дори Левашов се изплаши, разтърси те за рамото: „Какво става с тебе?“
А днес, когато разправяше малката докторка, той слушаше като вече свикнал с тази мисъл човек, слушаше като разказ за нещо, което отдавна го няма. И завчера, когато Илин, който си има своя мъка, изведнъж през нощта, след като бяха изпили по сто грама, рече: „Ще завършим в Сталинград, възможно е да ни пратят за формиране в някое населено място. Ние двамата с тебе сме сега ергени, ще вземем и ще се оженим за две сестри, ще се сродим“, в отговор се усмихна на думата „ще се сродим“. Като че друго някакво родство можеше да ги сроди с Илин повече, отколкото батальона. Усмихна се и премълча. А Илин помисли, че го е обидил, като е поставил себе си, неженения, на една дъска с него, вдовеца, и обясни: „Аз сериозно. Аз гледам на това не както другите. Казват, да се жениш сега, значи да създаваш сираци, но това още не се знае. Дори ако е така — нека все пак роди и изгледа мое дете. Ако не с атестата, то с пенсията. И без това след такава война няма да има достатъчно мъже за всички жени.“
„Хубаво, после ще видим — беше рекъл тогава Синцов, — хайде по-напред да свършим войната тук.“
И помисли — както е било — вече няма да бъде, а как ще бъде — ще видим. Имаше жена и тя загина преди повече от година. Ако не мамиш себе си, когато се случи отдих във войната, ти вече отдавна чувствуваш колко е тежко да бъдеш без жена. И по-рано си чувствувал, когато още не знаеше за гибелта на жена си. А колко дълъг ще бъде животът ти, не се знае.
Иван Авдеич влезе и сложи на масата канче със супа.
— Не е много гореща. Страхувах се, ако река да я топля, да не заспите, без да сте яли.
— Каквато е — рече Синцов. — Налейте ни по сто грама. — И като се приближи до леглото, сложи ръка върху рамото на Артемиев: — Ставай, Паша.
Артемиев отвори очи и седна.
— Сигурно съм го сефтосал преди тебе — кимна той към кревата.
— Да, аз още не съм успял.
— Намери ли оня, когото търсеше в болницата?
— Намерих го — рече Синцов.
И Артемиев видя по лицето му, че не му се иска да отговаря по-подробно.
— Аз днес от вчерашната обстановка в щаба на дивизията стигнах до заключение, че съединението с Шейсет и втора най-вероятно ще стане утре или при теб, или при твоя съсед отляво, и прескочих да нощувам при теб. Трети ден кисна във вашата дивизия! Имам заповед лично да стисна ръката на първия батальонен командир от Шейсет и втора и чак след това да докладвам. Ти за днес се придвижи здравата, ей къде си излязъл!
— Да, тръгнахме бързо — рече Синцов. — Бяхме зли днес и вчера след този лагер.
— Не го видях, нямах време да отида. Казват, тежка картина.
Синцов се усмихна невесело.
— Такава картина, че вчера, колкото и да настоявах, не взехме нито един пленник. Едва тая вечер ги накарах. А в душата си помислих: още твърде незлопаметни са нашите хора, щом на втория ден след тази картина все пак взеха пленници. Аз съм батальонен командир, заповядано ми е да искам, но ако бях войник, не бих гарантирал за себе си след този лагер.
Ординарецът влезе, сложи на масата чаши с водка и отново излезе.
— Хайде да сръбнем супа, от грах е… — рече Синцов.
Изля половината супа в алуминиевата чиния и я подаде на Артемиев, а канчето взе за себе си.
— Как ти е ръката? — попита Артемиев.
— Върши работа… — Синцов размърда щръкналите от мръсните бинтове пръсти. — Само в палеца нещо не върви, на студа изтръпва… Днес хванахме един немец, премръзнал. Когато излизаше през отвора от мазето, подпря се на китките; и изведнъж пръстите на измръзналата му ръка се счупиха като порцеланови… Ако не бях видял — нямаше да повярвам.
— А има ли измръзнали наши? — попита Артемиев.
— Борим се с това, следим, будим ги нощем. Е, ще пием ли?
Артемиев кимна, пи, замези с гъсто посолен сухар и взе мълчаливо да сърба супата.
— И аз изгладнях днес — рече Синцов. — Когато тръгнах за болницата, не бяха докарали още горещата храна, а в болницата се забавих по-дълго, отколкото мислех. Срещнах Овсяникова. Излезе, че е в тази болница. Още веднъж изслушах всичко от нея.
— Сега знаеш всички подробности — рече Артемиев след късо мълчание. — Аз също за малко я видях тези дни при Серпилин, — исках да й кажа, че си тук, но обстановката не позволи.
— Всички подробности и тя не знае — рече Синцов.
— През същата Сцила и Харибда е минала и останала жива — рече Артемиев за Таня. — А е могло да бъде обратното…
И Синцов помисли: да, могло е да бъде и обратното. Маша е могла да остане жива, а малката докторка е могла да попадне в ръцете на немците. При всичката сила на навика да живее сред смъртта на други хора, все пак му беше трудно да вложи смъртта на жена си в този вече образувал се през годините на войната списък на неизбежности. Но да мисли за нея, че добре, ако тя останеше жива, а вместо нея попаднеше при немците малката докторка, беше също тъй невъзможно, както беше невъзможно да мисли пред утрешния бой, че е добре да убият не него, а или Илин, или Завалишин. Невъзможно беше да иска някой да умре вместо някого, можеше само да иска всички да останат живи. Но беше глупаво да мечтае за това.
— Отлична жена е тя!
Синцов разбра, че Артемиев говори за Таня, и мълчаливо кимна.
— И интересна жена е между другото, ако се вгледаш.
— А ти вгледа ли се вече? — попита мрачно Синцов; доядя го изведнъж за тези думи.
— Аз, не. Самата тя в Москва, изглежда, ми хвърли око. Не твърдя, но ми се стори. А аз не. Просто обективно съдя: отлична, златна жена. Ето за такава трябва да се ожениш, ако не искаш да бъдеш глупак като мен… На мен не ми трябва. А ето ти, с такава трябва.
— Гледам те и си мисля: умен ли си, или глупав? Намерил време!
— Че защо? Ако останете живи и двамата — вземи и се ожени за такава жена. Още повече, че съдбата сама за втори път ви събира през тази война. Не виждам нищо особено в това. Че тя е толкова мъничка, а ти си до тавана — на това, разбира се, хората ще се смеят… — Артемиев се усмихна, като даваше на Синцов да разбере, че изобщо по-скоро се шегува. А сериозното във всичко, което беше казал, беше едно: няма я сестра му и колкото да я е обичал Синцов, трябва да постави кръст и да живее, както съдбата му подскаже. От оня свят никой не ни вижда, никой не плаче и не се радва по-рано ли или по-късно сме ги забравили…
— Че е толкова мъничка, за мене някога това беше удобно — рече Синцов за Таня, като се усмихна също. — Когато я мъкнех на гърба си от обкръжението, радвах се, че е лека.
— А ето аз, изглежда, скоро ще трябва да метна на гърба си по-тежък товар — рече Артемиев. И въпреки усмивката, в очите му мина смущение пред онова, което трябваше да обясни. — Види се, аз ще се женя, а може и да съм се оженил вече…
— Тоест как така, може? — попита Синцов. — За коя?
— За коя, за кое?… — усмихна се Артемиев. — Все тази стара приказка — за Надежда. Преди да излетя от Москва, отидох при нея — и загинах като швед при Полтава. Само не ми казвай нищо — спря той с ръка Синцов. — Какво мислиш за нея знам отдавна, какво ще кажеш за мен — досещам се — глупак! В основата си е вярно.
Но макар и да спря с ръка Синцов като рече „не казвай“, всъщност той се пръскаше от радост, задето жената, която някога обичаше и се мъчеше да забрави, отново му принадлежи и бе направила дявол знае какво, на което никоя друга не би се решила на нейно място — бе долетяла при него за една нощ на фронта и сега, след това, иска, може да се каже, стреми се да стане негова жена. Той днес отчасти за това беше дошъл да нощува при Синцов, искаше да сподели с него: защо се е съгласил на това и защо, макар и да се нарича глупак, все пак е щастлив. А щастието във военно време не се намира на пътя.
— Какво мълчиш? — попита той, като изчака с мъка дългата пауза.
— Какво пък, добре — рече Синцов.
— Лъжеш.
— Защо да лъжа? Щом ти е добре с нея — хубаво. Само че нещо не разбрах за твоето женене.
Артемиев му разправи как Надя се стоварила на главата му в щаба на армията, като се представила за съпруга; и как на другата сутрин Серпилин заповядал да я изгонят за Москва, и как тя, когато заминавала, го попитала готов ли е да се ожени за нея и му казала да й даде писмо за гражданското отделение, щом той е на фронта — тя сама щяла да отиде и щяла да направи всичко без него. И щяла да дойде при него тук като законна съпруга и да погледне в очите този Серпилин, който я напъдил оттук като някоя слугиня!
— Да не би от яд да се омъжва за теб?
— Отчасти така.
— А когато й мине ядът, какво ще стане после?
— Нашата история е стара — рече Артемиев. — И да се е омъжила после за друг, все пак с никого не й е било по-добре, колкото с мен. В тия работи не можеш ме излъга.
— А в останалото? — попита Синцов, макар да виждаше, че му е тежко да отговаря.
— И в останалото тя, трябва да се каже, също не е лоша жена — рече Артемиев с известно усилие над себе си. — Ще запретне ръкави и ще измие пода, и ще изпере бельото, и обед ще сготви — всичко ще направи като на шега…
— Е, а в останалото? — повтори неотстъпчиво Синцов.
— Какво в останалото?
— Тогава въпроси нямам.
— Да, може да ми честитиш — рече Артемиев. — Вчера, когато от дивизията говорех със Серпилин, той ми съобщи, че са ми дали следващото, което беше се позабавило… Сега съм полковник.
— Честито — рече Синцов, като помисли още веднъж за Надя: може би тя се оженва сега за него, защото се е убедила, че той ще отиде далеч? Щом на трийсет години е полковник, ако не го убият — още преди да свърши войната ще бъде пак жена на млад генерал.
— Исках да завинтя четвъртата черта, но в щаба на дивизията не се намери, никой не се запасява, чакат пагоните.
— С удоволствие бих ти помогнал — усмихна се Синцов, — но няма как. В нашия батальон освен замполита всички имат само звездички. Той наистина е такъв, че и последната черта ще ти даде, но това аз няма да позволя. Превъзпитавам го, да има поне полувоенен вид.
— Смешно е да се чува това от тебе — рече Артемиев. — Слушам те и си спомням какъв беше ти преди армията, в тридесет и девета година.
— Тридесет и девета е вече отдавнашно минало… — усмихна се Синцов.
— Седим тук с тебе като двете половини от армията — рече Артемиев. — Кадровата и запасната. Мислил ли си ти преди войната да станеш това, което си?
— А много ли и за всичко ли, за което трябва, ние тогава сме мислили?
— Как ще лягаме да спим? — попита Артемиев. — Може би искаш един срещу друг?
— Рисковано е — рече Синцов. — Не знам как е с тебе, но за мене ординарецът ми каза: бил съм почнал да спя нервно. Заври се по-близо до стената, а аз ще поседя, не ми се ще да лягам.
— Ще чакаш, докато заспя, и после ще отидеш да се занимаваш с работите си? — попита Артемиев, като се наместваше на кревата.
— Днес нямам сили за работа. Щом артилерийската подготовка е отложена за девет, имам право да поспя до седем.
— А аз от утре сутринта ще остана при вас.
— Ти знаеш по-добре. Ние и така, и така трябва да настъпваме. А кой пръв ще изпълни задачата, ние или не ние — това е лотария!
— Да смятаме, че вие — рече Артемиев. — Сам каза колко сте зли след лагера…
— Злината си е злина, а огънят си е огън. Ще те принудят да легнеш и ще лежиш при всичката си злина. През последните дни имам такова чувство, че пред мене е още гъсто, има много повече хора, отколкото при мене. Бием ги само с абсолютното превъзходство в огъня. Без това не бихме направили крачка напред.
— Говорих с един фронтов разузнавач, смятат, че на немците не е останала вече много жива сила.
— Не знам как смятат те — рече Синцов, — моята сметка е проста: през вчерашния и днешния ден на моя участък противникът е оставил сто и четирийсет трупа. А аз имам в моя батальон за днес всичко сто и трийсет и осем души. Ако ние с тях бяхме вчера сутринта батальон срещу батальон, тогава пред мене би било вече празно, дупка! А ще видим какво ще бъде утре! Макар, разбира се, съпротивата да отслабва: гладни са и има много измръзнали.
— Не си ли почнал още да ги жалиш? — попита внезапно Артемиев.
Синцов въздъхна и не отговори.
— Защо въздишаш, сериозно питам? Аз например, неудобно е да призная, но въпреки всички клетви, няма-няма, па току прошава жалост…
— А аз, когато ги гледам, все си спомням колко пъти съм бил на тяхно място и в четирийсет и първа, и в четирийсет и втора. И се питам: и те ли като нас след всичко това ще имат достатъчно сили да станат, да се отърсят и да тръгнат обратно?
— Ех, за онези, които са тук, такъв въпрос вече не съществува.
— Не говоря за тях. За останалите… Не знам, ако от самото начало, от първия ден, почнехме ето така да ги бием, сигурно, както ти казваш, щеше да прошава жалост. А сега не шава, защото всичко това е само разплата. И още не цялата. Аз не ги съжалявам. Просто не давам да убиват пленниците. А понякога мисля, защо трябва да има разплата.
— Тоест как защо? — не разбра Артемиев.
— Защо трябваше най-напред да влизаме в борчове, а чак после да почнем да плащаме? Или не е могло без това?
— Законна мисъл — рече Артемиев, — но време е вече да престанем да мислим за това. Животът си върви напред…
— А аз никога няма да престана да мисля за това — рече Синцов, след като помълча. — И да свърши войната — няма да престана, и десет години да минат след нея — няма да престана, и двайсет да минат — няма да престана…
— Така само ти се струва — рече Артемиев. — А разчушкаме ли ги, стигнем ли па макар до старата граница, съвсем други мисли ще имаме всички.
Синцов не отговори нищо, разкопча памуклийката, събу валенките и легна на кревата по гръб, като сложи по навик ръцете си под главата. Когато легна, помисли, че веднага, мигновено, щом сложи ръце под главата, ще заспи, но нещо му пречеше. Може би мекият дюшек, в който хлътна непривично тялото. Полежа мълчешком минута, после рече:
— Отвикнахме от жилфонда. Дори чудно ти е, че под задника си имаш дюшек. Не ти се спи.
— А аз наопаки, стоплих се хубаво!
— Тогава спи — рече Синцов, — само кажи ми едно нещо: когато служеше в Главната квартира, вижда ли поне веднъж другаря Сталин?
— Веднъж го видях — рече Артемиев.
— Разправи какъв е.
— Какво да ти разправям, не знаеш ли сам?
— Но все пак.
— Видях го само веднъж. Почти веднага, когато дойдох след раняването в Генералния щаб и работех по направленията. Посред нощ изведнъж ни събраха всички, които сме били на участъците на сталинградския фронт, и ни заведоха право при Сталин. Той се поздрави с нас и ни заповяда поред, като се почне от десния фланг, да докладваме за противника: какви данни има всеки в своето направление? Аз докладвах четвърти, вълнувах се, разбира се, още повече, че той ми зададе два въпроса.
— А знаеше ли какво да отговориш?
— Какво да отговарям знаех, но се вълнувах.
— А какви бяха въпросите?
— Уточняваха обстановката в моя участък. Види се, той предварително, без нас, не знам по каква друга линия, имаше своите сведения за противника и попита: няма ли там във втория ешелон още някаква дошла неотдавна част? Казах, че се предполага да започне стоварването на отделен гренадирски полк СС. Тогава той попита: защо не доложихте веднага? Отговорих, че предположението още не е потвърдено и не съм сметнал за възможно да му го докладвам като факт.
— А как те питаше той?
— Бих рекъл, много спокойно. Но когато те гледа, имаш такова чувство, че те проверява, иска да те разбере до мозъка на костите. И от това нервничиш.
— А как изглежда?
— Както на портретите. Малко по-стар и по-нисък на ръст; когато пита, гледа в очите. А сам говори много бавно и спокойно, като че за никъде не бърза, макар че обстановката точно тогава беше тежка. Ние чак после разбрахме, че в тази нощ с нас се провеждало първото планиране на бъдещото настъпление. Какво да ти кажа още? Когато слуша — ходи; спре се, погледне те в очите и пак тръгне. Ботушите му са сигурно с меки подметки, походката му е мека като…
Артемиев отначало поиска да каже, като на котка, после — като на тигър, но не каза ни едното, ни другото: и едното, и другото изглеждаше неудобно да се каже за Сталин.
— След час ни пуснаха всички. Аз лично имах чувството, че едва ли сме допринесли нещо, че той и без нашите доклади е добре информиран. Долавяше се по въпросите.
— Да, интересно — рече Синцов.
Той слушаше с жадно любопитство. Артемиев беше за него първият човек, който не само говореше за Сталин, но го беше видял с очите си: как ходи, как говори, как задава въпроси.
На Синцов му се искаше да знае това. През цялата война му се искаше да знае за Сталин колкото се може повече, защото в дъното на душата му отговорът на въпроса — какъв е Сталин? — се свързваше с отговора на друг, главен въпрос: защо едва сега, през втората година на войната, настъпва началото на истинската разплата с немците?
Този въпрос като че поставяше под съмнение размера на Сталиновото величие и размера на безпогрешността на неговите решения. А в същото време, когато батальонният командир Синцов, който беше преживял на предната линия година и половина, все още търсеше отговор на въпроса — защо войната е протичала така, а не иначе — в това какъв е Сталин — се съдържаше мълчаливо признание за онова място, което Сталин заемаше и в мислите му за миналото, и в надеждите му за бъдещето, пък изобщо в целия му живот.
— А вярно ли е, дето разправят — попита Синцов, — че Сталин, преди да получи бюлетините от всички фронтове, не си ляга да спи никога?
— Ако се съди по това, че нашите началници будуват до трети петли, така е. А по-точно, не ми е дадено да знам — отговори Артемиев. И с яд помисли, че все пак не бе съумял да обясни на Синцов всичките си чувства, с които бе дошъл и бе си отишъл от Сталин в оня ден. Разказа как пита, как гледа, за меките ботуши… А за главното не намери думи. Макар че за такива неща е невъзможно веднага да се намерят думи, иначе би могъл да разкаже и нещо друго: как вече не той, някакъв служител по направленията, дребна риба, а Иван Алексеевич се готвеше за доклад при Сталин, и как чакаше дали ще го повикат, или няма, и как се връщаше от доклада. Всеки път отиваше като под куршуми, а се връщаше, сякаш беше преплувал река — спомни си Артемиев без сянка от укор, наопаки, с увереност, че така трябва да бъде, щом човек отива на доклад при самия Сталин…
Синцов лежеше, затворил очи, но не спеше.
Когато искаш да питаш за много неща, почваш мислено да съкращаваш, да съкращаваш, докато почти нищо не остане да питаш.
— Слушай — рече Синцов, като отвори очи, — ето, ти сега служиш със Серпилин, какво мнение имаш за него?
— Най-високо. Защо?
— Не, нищо — рече Синцов.
Но това не беше истина, когато той каза „не, нищо“, защото самият въпрос — „какво мнение имаш?“ — беше друг въпрос, който той не можа да зададе: защо се е случило с него преди войната така, щом ти за него имаш най-високо мнение, и аз за него имам най-високо мнение, и всички имат най-високо мнение, а той четири години не се знае пътища ли е настилал, или гора е сякъл. Казват: „Щом секат гора, трески ще летят!“ — но той не е треска, а началник-щаб на армия.
Разни чувства се раждаха у него напоследък, когато все по-очевидно биеха немците. Но главно две: едното — слава богу, че доживяхме до това. А другото наред с него — жалко, че не бе от самото начало така. И това съжаление съществуваше и ти поставяше въпроси: защо, та защо?
Това, собствено казано, имаше той пред вид, когато попита за Серпилин: какво мнение имаш?! Но не изказа своята мисъл докрай, защото тя беше от онези, дето дори с близък човек трябва да го усукваш.
— Не спиш ли?
— Не спя.
— Ние с Рибочкин, с адютанта на батальона — деветнайсетгодишен, току-що свършил училище — лежахме веднъж в една снарядна яма, изчаквахме да мине обстрелът. И той изведнъж ми каза: „Другарю старши лейтенант, все пак, според мене, другарят Сталин постъпи неправилно, че допусна война с немците, с една такава висококултурна нация.“ Не му отговорих веднага: прелетя мина и ние забихме глави в снега. А после вдигнах глава и казвам: „Какви ги плещиш? Да не си полудял, искаш да те дадат под съд ли? Според теб другарят Сталин трябваше да ни заповяда да вдигнем ръце пред немците ли?! Говори, а не бълнувай!“ А той ми отговаря: „Аз, казва, говоря не за това. Щом има война — разбирам: или ние, или те! Аз друго — как така след Първата световна война ние имахме добри отношения с Германия и Компартията там беше най-силната в Европа… А как другарят Сталин допусна фашистите да вземат връх у тях?“ Казва ми това, а аз лежа в дупката редом с него, слушам и не знам — да плача ли, или да се смея, защото дърдори глупости, а в същото време е прав. Не трябваше да стане това, което стана! Така ме възпитаваха, че аз смятах: не е трябвало да стане!
— Е, и какво му каза ти — попита Артемиев.
— Казах му: „Твърде много неща стоварваш ти върху другаря Сталин. Все пак това е Германия, а не Русия, не всичко на света е в негова власт.“ А той така ме погледна, като че го лиших от вяра, дори жал ми стана за него. Ванюшата бъхти през нас, а ние лежим глава до глава и се гледаме. Обстановката е такава, че можем да бъдем откровени. Гледам право в очите му и казвам: „Да не съм те чул да приказваш на такава тема, а още повече пред други. Разбра ли?“ „Разбрах.“ А по очите му виждам: нищо не е разбрал. А аз, мислиш, съм разбрал? Цялата разлика между нас е: аз разбирам, че не бива да се говори за това, а той дори и това не разбира… Кажи ми, Паша, доволен ли си от своя живот?
— В какъв смисъл?
— Ами в такъв смисъл — няма ли да ти бъде после срамно за това как живеем?
— Останах адютант малко повече, отколкото трябва — рече Артемиев. — А инак горе-долу, доволен съм.
— И аз съм доволен сега — рече Синцов. — А според тебе, как живеехме преди войната, добре ли?
— В смисъл на ядене ли? — попита Артемиев и на Синцов се стори по гласа му, че се усмихва на себе си.
— Искаш ли да живееш и занапред така, както живеехме преди войната? И след войната да бъде всичко така, както е било?
— Когато свършим войната, ще обмислим — рече Артемиев.
— А има ли какво да обмислим?
— Да… — рече Артемиев: — Характерът ти е станал, виждам, изключително тежък. Ако друг път поискам да си отспя, ще отида при другиго. Пропъди ми целия сън…
— Добре, спи — Синцов погледна под око Артемиев, видя, че е затворил очи и той затвори очи и около минута лежа мълчаливо, като се опитваше да си представи какво мисли сега Артемиев, човекът, с когото не беше говорил откровено цели четири години.
— Ще трябва да ви събудя — зачу се изпод платнището познатият глас на Левашов.
Синцов вдигна глава от възглавницата, седна и мушна краката си във валенките.
— Къде отиваш? — попита Артемиев, без да отваря очи. — Какво има там?
— Ей сега ще науча — Синцов набързо закопча памуклийката си и излезе.
В мазето стояха трима души: Рибочкин, Левашов и един непознат на Синцов нисък, набит човек с твърде дълго кожухче и с нахлупена над веждите твърде голяма ушанка.
„Дали не е пак дописник?“ — помисли недоволно Синцов. Не му се спеше, но не му се искаше и да говори.
— Запознай се с другаря… — някак странно показа Левашов с пръст ниския човек в твърде дълго кожухче, без да добави нищо към думата „другаря“.
Синцов, излязъл от своя килер без ушанка, изпъна ръце по кантовете.
— Командирът на батальона, старши лейтенант Синцов — и стисна подадената му ръка.
— Здравейте. Келер — представи се със забележим немски акцент човекът в твърде дългото кожухче и стисна здраво ръка на Синцов. Ръката му беше голяма и корава.
— Защо се зачуди? — попита Левашов, зърнал израза на Синцовото лице.
— Не се зачудих — рече Синцов. — Моля да си отпочинете, да пиете чай. — И като хвана платнището, искаше да го повдигне и да пусне вътре гостите. Но Левашов го спря.
— Всичко си има времето. Най-напред работата. Искаме да изберем в твоя батальон място, откъдето той утре заранта да прави предаването си. Предлагах му през нощта: все по-безопасно е — а той иска заранта.
— През нощта спят — рече немецът.
— Изобщо не можеш да му надвиеш на ината. Но мястото трябва да се избере още през нощта.
— А какво ще бъде предаването, с високоговорител ли? — попита Синцов.
— Не, тук ще трябва да се домъкне през нощта МГУ. Да се постави и замаскира под прикритието на някои по-добри развалини… Ти си влязъл по-дълбоко от другите в града, затова и дойдохме при теб.
Синцов се замисли. МГУ — мощната радиопредавателна инсталация — е все пак така или инак монтирана на камионетка-автобус. Ако могат да го довлекат с ръце поне сто и петдесет метра до Чугунов — там в трета рота има една подходяща развалина — бивш гараж. Подът е на равнището на земята и две стени под ъгъл са се запазили повече или по-малко. Дори къс от прикритието е останал.
— Е как, ще намериш ли онова, което ни трябва? — попита Левашов. — Имай пред вид, освен всичко останало, че трябва там наблизо да има надеждно скривалище за хората. Колкото и да пестят от боеприпасите, фрицовете, щом чуят предаването, ще стрелят до смърт — това си е закон!
— Мисля, ще намерим. Ей сега ще отидем, само да си туря портупея — рече Синцов. — А няма ли да поискате преди излизането да изпиете все пак по една чашка чай?
— Щом е чай… — рече немецът.
— Чай. Ще хапнем, когато се върнем.
— Да — рече немецът. — Наистина е студеничко.
Иван Авдеич, без да чака заповеди, беше домъкнал вече до масата една дълга пейка, като даде на командира възможност да каже: „Седнете!“
Синцов отметна платнището и влезе в килера. Артемиев го повика с пръст.
— Кои са тези? Не чух добре.
— Замполитът на полка с един немец. Ще агитира по радиото. Няма ли да станеш?
— Да ги вземат мътните — рече Артемиев, — ще спя. Вече се натъкмих. А ти пак на студа!
Синцов сви рамене. Какво да отговори на това?
Той излезе препасан и без да си туря ушанката, седна до масата. На масата бяха вече сложени чаши и един емайлиран олющен чайник.
— Та ето такова е противоречието между мен и другаря Келер — рече Левашов, като кимна към немеца. — Аз имам заповед от политотдела — да го осигуря, та да не падне ни косъм от главата му, а той обратно, има желание да прави предаването си сред бял ден.
— Косите ми вече и без това са опадали. Много са опадали — рече немецът, като сваляше от главата си ушанката и приглаждаше оплешивяващата си глава с голямо чело. Той се усмихна, но в сдържаната му усмивка имаше горчивина. — Трябва сега много да се работи. Много, твърде много.
Той откопча двете горни телени копчета на кожухчето си: под кожухчето си имаше елек, а под елека — рубашка с петлици.
„Виж ти, дори в наша рубашка“ — помисли Синцов и изведнъж, като гледаше този оплешивяващ човек с голямо чело и бели гъсти вежди, си спомни, че вече го е виждал и тук не можеше да има никаква грешка. Това беше в трийсет и четвърта година, през зимата, преди девет години, скоро след процеса на Димитров. Този човек — тъкмо този човек, който тогава току-що беше избягал от Германия, говореше в аудиторията на техния Комунистически институт по журналистика и им разказваше какво е фашизмът. Само че тогава говореше на немски и не успяваха да преведат думите му, особено когато той се сърдеше и в такт с думите, като с чук, удряше с тежкия си юмрук по трибуната. И презимето му не е Келер, както отначало чу Синцов, а Хелер, Ернст Хелер. И беше написал една книга за Хамбургското въстание, излязла още преди да е избягал при нас от Германия, а после написа очерци от Испания — от нас той беше отишъл в Испания, командувал беше там батальон в Интернационалната бригада.
Разбира се, това беше той същият, който беше дохождал в Комунистическия институт по журналистика. Само че веждите му бяха тогава съвсем черни, а сега са съвсем бели.
Забелязал как внимателно го гледа Синцов, немецът наведе очи и обхвана с ръце чашата с горещ чай, като си топлеше пръстите на нея.
— Аз съм ви виждал веднъж, другарю Хелер — рече Синцов. — Вие бяхте дошли в тридесет и четвърта година в нашия Комунистически институт по журналистика.
Немецът бързо кимна, после веднага след това кимна още веднъж и се усмихна.
— Малко лошо говорех тогава руски — рече той. — Само една руска дума — „Рот-фронт“, нали? — Той вдигна дясната си ръка от чашата, стисна голям юмрук и направи с него кратко полудвижение; той не показваше, той само напомняше с това полудвижение как е било това. — „Рот-фронт“, нали?
И макар да продължаваше да се усмихва, в очите му блесна нещо скръбно, сякаш споменът за този жест и тази дума му доставяше болка, сякаш и този жест, и тази дума лежат нейде дълбоко, под развалините на всичко онова, което се стовари върху тях после, и той сега не може нито да произнесе тази дума, нито да направи този жест с предишната сила.
— Четох вашата книга — рече Синцов.
— А аз не съм я чел — рече Левашов. — Срамно, но трябва да си призная.
— И вашите статии за Испания четох — рече Синцов.
— В „Интернациональная литература“, нали? — попита немецът. — Лоша война — рече той и в очите му отново се мярна нещо мъчително. — Добри хора, но лоша война. С голи ръце против танка, против юнкерса, против месершмита.
— Ние знаем това, изпитахме го върху себе си — рече Левашов.
— Да, да — бързо, дори може би твърде бързо рече немецът.
„Всеки ден чува от нас за онова, което са направили у нас фашистите — помисли Синцов. — И макар да е почнал да воюва с тях по-рано, отколкото ние, още в Испания, все пак тежко му е да слуша това, защото все пак е немец.“
— Виждате ли, срещнахте тук свой читател — рече Левашов за Синцов.
Но немецът, макар и да кимна, не погледна Синцов. Сигурно не му беше сега до неговите читатели, той тежко мислеше за нещо друго, свое, главно и мъчно.
Синцов изпи още една глътка чай и стана. Левашов въпросително го погледна.
— Разрешете да ида пръв, да разузная — рече Синцов. — Мисля, че ще намерим при Чугунов всичко, което ни трябва. Но искам сам да проверя. А вие през това време се грейте. Ще пратя да ви вземат.
Той молеше да му дадат разрешение, но молеше настоятелно, както подчинените молят началството в присъствието на външни лица, като дават да се разбере, че знаят какво правят.
Левашов кимна: батальонният командир в края на краищата знае по-добре. А може би не иска направо да води със себе си немеца, смята за необходимо да прибере нещо по-далеч от очите.
— Какво ще кажете, нека иде напред, а ние да почакаме, да се погреем? — обърна се Левашов към немеца.
Преди да отговори, немецът направи секундна пауза. Види се, напротив, искаше да върви веднага, но не пожела да спори.
— Да — рече той и като вдигна глава, с голямо чело и побелели вежди, погледна Синцов с такъв дълъг поглед, сякаш се опитваше да си спомни невъзможното: лицата на всички онези, които тогава, преди девет години, когато току-що беше избягал от Германия, го слушаха и като тропаха с отместените си столове и вдигаха юмруци, викаха заедно с него: „Рот-фронт“. Ето един от тях, висок, с неотспало лице, с памуклийка, с ушанка, с привичен жест, преди да излезе в нощта, обрамчва автомат…
Като отиваше в ротата на Чугунов, Синцов през целия път мислеше за немеца. Левашов беше прав, като заподозря, че батальонният командир е решил да прибере там отпред едно-друго.
Вървиш сред развалините и през цялото време се натъкваш на немски трупове. А там, при Чугунов, тъкмо в оня гараж на пода има цяла камара — сами немците са ги струпали. Повечето без ботуши, боси и на голите им крака се люлеят на телчета немските погребални табелки-половинки. Едната им половинка се отчупва по шева и остава при трупа, а другата изпращат на близките или нейде другаде.
Чугунов, разбира се, е грижлив, сигурно ги е прибрал. Но може и така да се е случило, че да не е смогнал. И човешките сили имат граница. В боя войникът изпълнява заповедта, а свърши ли боят — ще сложи глава на каквото попадне, ако ще и на труп, и вече нищо с никого не можеш да направиш до сутринта.
Разбира се, няма да зачудиш този немец с труповете; те тук, в Сталинград, се търкалят във всички положения. И все пак нещо му пречеше да мисли така. Все пак е по-добре той, когато дойде при Чугунов, да не се препъва о труповете на свои.
Като му мина неволно мисълта „свои“, той се опита да се поправи: не бива така да мисли за този немец. А как да мисли? Другояче също не излиза. Макар и да не са свои, за него, все пак, са свои. Сигурно гледа тези трупове и мисли: кой от тях кой е? Влез му в кожата и иди да погледаш тази камара с табелки на голите крака. Опитай се да узнаеш кой от тях преди идването на Хитлер е гласувал за фашистите, кой — за социалдемократите, и кой — за комунистите! В армията са взимали всички наред. Преди пожара на райхстага шест милиона са гласували за комунистите. И те също лежат между тези мъртъвци, повече от вероятно.
„Да, тежко му е на този немец“ — помисли Синцов.


Чугунов спеше леко. Щом чу, че са дошли, се събуди и седна на леглото. В неговото мазе също се намирал по-рано някакъв немски щаб. Колкото по-навътре в града се навлиза, толкова повече ще бъдат сега тези щабове. Поиска да стане, но Синцов го задържа за рамото и сам седна насреща му.
— Не ти давам да си починеш, Василий Алексеич — рече Синцов, като искрено съжаляваше, че е събудил Чугунов. — Но трябва да се посъветвам с тебе.
— Аз вече заръчах да ме събудят. Пет часа съм спал! — весело рече Чугунов, като погледна часовника. — Днес сънят ми, може да се каже, беше добър.
Синцов разказа за немеца и предстоящото радиопредаване.
Чугунов се навъси.
— А кога мисли да почне?
— Призори.
— Артилерийската подготовка е в девет, значи, преди нея — рече Чугунов, като пресмяташе на ум колко дълго ще трябва да поема върху себе си немския ответен огън, защото щом има предаване, немците ще стрелят по ротата на Чугунов.
— Ще скриеш хората си по-добре — рече Синцов. — А колко ще говори той, не знам. Може веднага да им каже нещо такова, че те да почнат да се предават.
Чугунов очаквателно вдигна очи: искаше да провери дали сериозно говори, или се шегува, но не можа да прочете по лицето на Синцов отговор на своя въпрос.
— Едва ли — рече Чугунов. — С тях аз не се надявам вече на думите. Само на огъня.
— В главното си прав — рече Синцов. — А все пак кой го знае, едно нещо е пленник или избягал, вчера още с тях е седял, а днес вече вика от нас: „Жив съм, здрав съм, не ме убиха, само ме раниха“ — а друго нещо е — да говори човек, който воюва против фашизма цял живот и при това още писател.
— Това е, разбира се, така — рече Чугунов. — Разбира се, ако е такъв човек, тогава друга работа.
Но макар по думите му да излизаше, че той като че се съгласяваше, Синцов разбираше, че Чугунов съвсем не се съгласява с него и не допуща мисълта, че немците, чули предаването, ще се съгласят да се предават. „Друга работа“ рече той не за бъдещото радиопредаване, а просто за самия човек, че този човек е по-друга работа, отколкото избягалите или пленените, към които пристъпват с добро: превързват ги, стоплят ги, нахранват ги — и те взимат в ръцете си високоговорителя и казват на своите да се предават.
Чугунов и Синцов — и двамата разбираха, естествено, че така и трябва да се постъпва с избягалите и пленниците и че е добре, дето те говорят по високоговорителя и предлагат да се предават. Всичко това е ясно и все пак нито Чугунов, нито Синцов можеха да преодолеят войнишкото си недоверие към тези хора, па макар и за това, че много добре знаеха как става обратното и неведнъж през войната бяха чували руски гласове оттам: „Другари червеноармейци, предайте се, аз съм също такъв, с мен се отнасят добре, вие сте в безнадеждно положение…“ Чуваха и биеха по тези гласове с всички видове оръжия, с цялата ярост, на която бяха способни.
Разбира се, този немец е съвсем друга работа. Фашистите щяха да изрязват звезди върху гърба на този Хелер, ако им попаднеше в ръцете, както белите на червените през Гражданската война! Но все пак Синцов не можеше сега да се постави докрай на негово място. Не можеше и туй то. С ума си разбираше, а в чувствата му имаше нещо такова, през което беше мъчно да престъпи. Или комунистическото ти съзнание е недостатъчно, или за година и половина безпощадна война с тебе е станало нещо такова, че ти и сам себе си не разбираш докрай?
— Виждам, че си почистил мазето си.
— Както заповядахте.
— А горе, в гаража?
— „Дървата“ ли? — Чугунов се усмихна.
— Да. Минах оттам, не забелязах. Също ли си ги прибрал?
— Натрупахме ги в ъгъла до стената. За оня, за немеца ли се безпокоите? Той май е свикнал вече.
— Не се безпокоя, но все пак някак…
— Според мен — каква разлика, нека гледа — рече Чугунов.
— Левашов заповяда да осигурим безопасността на този немец — рече Синцов. — Трябва на всяка цена да му я осигурим, да не го излъжем. Аз вече мислих. Ще замъкнем радиомашината в самия ъгъл на гаража. А в случай на силен огън, за скривалище — там при тебе видях, че наблизо стои един ударен танк — може да покопаем по-дълбоко между гъсеничните колела и да напъхаме един-два кожуха, та ако се наложи да седи, да не замръзне.
— Може и кожуси — рече Чугунов. — Аз имам и химически грейки, две парчета.
— Виж колко си уреден! А на мене не ми остана ни една.
— Имам — рече Чугунов. — За такава работа ще дам. Според мене, ако стане нужда, най-подходящо ще бъде там под танка. Вижте сам.
Те излязоха от мазето. Отпред до стената на гаража чернееше кутията на един танк.
— Студено ще му е, ако го накарат да лежи там под танка — рече Чугунов. — Как мислиш, Иван Петрович, ще се съединим ли днес с Шейсет и втора, или не?
— Не съм бог. Не знам — рече Синцов.


Десета глава

След като прекара почти целия ден в 111-та дивизия, командуващият армията генерал-лейтенант Батюк се върна оттам вечерта извънредно ядосан. За яда му имаше две причини: първата — че въпреки личното присъствие на Батюк 111-та и днес не проби немците и не се съедини с 62-ра армия, а втората причина беше неочакваното лично сблъскване с такъв наглед отстъпчив старец като командира на дивизията генерал Кузмич, когото Батюк беше свикнал да нарича на себе си „божа кравичка“.
Когато, налазил се заедно с Кузмич по окопите и развалините и обиколил трите полкови наблюдателни пункта, уморен и измръзнал, Батюк преди връщането си в армията се отби в щаба на дивизията да пие чай, Кузмич изведнъж побеля като книга, стана, поиска извинение и понакуцвайки, излезе в съседното помещение. Батюк, който не се отличаваше с търпение, почна да пие чай без него, после се разсърди, остави чашата, стана и дръпна вратата на съседната стая.
Там, на пейката седеше побелял, без капчица кръв, Кузмич и шепнешком викаше на своя адютант:
— Дай сух ботуш!…
— Няма да дам, другарю генерал.
— Дай, казвам ти… командуващият чака!
— Какво става тук? — попита Батюк, като премести поглед от бялото лице на дивизионния командир върху бинтования от глезените почти до коляното крак.
— Дай ботуша! — закрещя не със свой глас Кузмич.
Адютантът му подложи плъстения ботуш, той с изкривено от болка лице пъхна в него крака си и стана.
— Другарю командуващ, разрешете да доложа… — захвана адютантът и се спря под яростния поглед на дивизионния командир.
— Докладвайте — рече Батюк, като премести поглед от единия на другия.
Адютантът погледна виновно Кузмич и започна да докладва, че вече няколко дни откак старата рана на дивизионния командир се отворила и макар лекарят да му казал, че трябва да полежи, той не ляга, а днес ходил целия ден и така разранил крака, че плъстеният ботуш е пълен с кръв.
— Къде ти е съвестта? — попита Батюк, като се обърна към Кузмич. — Защо, когато дойдох, не ми каза? Какъв си ми ти дивизионен командир, щом раната ти се е отворила? Седни, какво стоиш? Искаш да хвърлиш топа ли? — И Батюк изпсува.
Кузмич не седна.
— Разрешавате ли да отговоря на вашите въпроси насаме? Или ще продължавате да ме ругаете пред хората?
Батюк не отговори нищо, обърна се и влезе в другата стая. Кузмич влезе след него, затвори подире си вратата и поиска разрешение да седне.
— Можеш и да легнеш! Свърши се с командуването ти, сам разбираш, а с щаба на армията си играеш на криеница — рече Батюк сърдито, като сядаше на един стол срещу Кузмич. — И иска да не го ругаеш. Та аз така бих те наругал, ако не беше пред хората. Предай дивизията на Пикин и заминавай в болницата.
— Иван Капитонович, вместо да ме посичате отведнъж, все пак обърнете ми първо внимание; изслушайте ме. Така или инак, с десет години съм по-стар от вас.
— Ха сега и това — рече Батюк. — Отдавна е време да отидеш в тила да учиш запасните полкове, а не да се съсипваш докрай.
— Досега това, което ми е възлагано, съм изпълнявал, така смятам и по-нататък — рече Кузмич. — Ще лежа нощем, а сутрин, ако трябва да ида, ще ида. И всичко, което трябва, ще направя.
— Не се вижда да си направил всичко, което трябва. Обеща да се съединиш, а не го направи!
— Което можех, правех, другарю командуващ. Вие сами видяхте…
— Можех, можех… — сърдито го прекъсна Батюк и стана. — Ти си направил, което си могъл, а друг ще дойде и ще направи повече.
— Иван Капитонович — умолително рече Кузмич. — Не ме закачайте до края на операцията. Имате ли душа, или нямате?
— А ти не се залавяй за личните ни отношения — избухна Батюк. — Обръщай се както му е редът.
— А щом е по реда — рече Кузмич, като стана и се изправи срещу Батюк, — тогава не ми говорете на „ти“, аз съм служил при Фрунзе, той не ми говореше на „ти“.
— Това ли е всичко, което имате да ми кажете? — заплашително попита Батюк, като с мъка се въздържа да не удари с юмрук по масата. — Ще получите писмена заповед и ще предадете дивизията.
Той си замина разгневен и не изпълни своята закана веднага след пристигането си в щаба на армията, само защото го погълнаха неотложни, натрупали се в негово отсъствие работи, и трябваше първом да се оправя с тях.


През това време на члена на Военния съвет Захаров телефонира развълнуваният замполит на 111-та Бережной, който го молеше да му разреши да се яви по спешност при него.
— Ела, щом имаш такава нужда точно преди мръкване — рече Захаров. — Разгеле има оплакване срещу тебе. Едновременно ще ги разгледаме.
— Какво оплакване? — попита Бережной.
— Когато дойдеш, ще узнаеш. — Захаров сложи слушалката и погледна седналия пред него заместник-началник на политотдела на армията полковия комисар Бастрюков, който беше дошъл преди половин час не с оплакване, както се изрази Захаров, а със забележки по недостатъците в работата на политотдела на 111-та дивизия.
— Добре — рече Захаров, — щом Бережной сам се покани, засега сте свободни. Щом дойде, ще ви извикам на очна ставка. — И като погледна недоволното лице на Бастрюков, се усмихна. — Върви, другарю Бастрюков.
Захаров искаше да остане сам, за да успее преди пристигането на Бережной сам да обмисли какво да прави с тази не навреме набъбнала история.
Бастрюков е формално прав: измъкнал е тази работа и я е поставил така, че сега не може да се заобиколи нито отляво, нито отдясно. Остава един въпрос — за какъв дявол му е потрябвало сега, на гребена на последните усилия, да измъква изведнъж тази история, която след няколко дни върху фона на победата сама би потънала и никой не би я съживил. А той наопаки, се радва и разбира силата си; щом е дошъл при мене, аз вече не мога да му кажа: не се пъхай, почакай, докато от само себе си заглъхне… Не е такъв човек той, че да му каже така.
Работата, по която беше дошъл Бастрюков, освен всички други негови оплаквания срещу политотдела на дивизията, се заключаваше в това, че в 111-та, в разузнавателната рота, имало един боец на име Хофман. И не беше евреин, за какъвто обикновено го смятаха, като се сблъскваха с презимето Хофман, а истински немец от Поволжието. И това в дивизията, по думите на Бастрюков, знаеха и скриваха, въпреки че имаше строга заповед: немците от Поволжието под никаква форма да не се държат на фронтовата линия. А този немец воюваше в дивизията и не нейде другаде, а в ротата на разузнавачите и тъкмо той беше хванал оня крайно необходим език, които в навечерието на настъплението беше заповядано да хванат на участъка на 111-та дивизия и бе получил за това медал „За храброст“.
И всичко това би минало незабелязано, ако другарят Бастрюков, към който се числеше армейският вестник, не поиска да прегледа невлезлите в работа материали. Той изобщо беше старателен, вземаше всякаква работа, само да не остане време да отиде на предната линия. И между невлезлия в работа материал намери една набрана бележка с описание за подвига на този Хофман. Редакторът сигурно беше се спънал в презимето и не беше пуснал бележката: да си няма беля. А Бастрюков беше видял това и беше почнал да рови. Повикал беше при себе си дописника, който беше я писал — изобщо добра се! Намери в армията един немец — и постави въпроса в световен мащаб. И опитай се сега да му запушиш устата!
Началникът на политотдела на армията беше добър мъж, но имаше извинителна от гледището на Захаров слабост — не излизаше от предната линия. А когато пристигна другарят Бастрюков, в негово лице доби желания заместник, който, без да изправя гръб, седеше в политотдела за всички, даваше път на преписките отдолу нагоре, както всеки такъв човек, и набираше постепенно все по-голяма и по-голяма сила. Напоследък Захаров чувствуваше това по себе си: Бастрюков все по-често дохождаше лично при него с доклади и все по-настойчиво му пъхаше тъкмо такива преписки, от които не можеше да се откопчиш. И под всичките тях — неговият подпис. Създава си авторитет на зорко око на фронта и в Политическото управление между всички онези, които имат слабост към такива неща. А освен това там, в Политическото управление в Москва, той си имаше приятел с чин на дивизионен; този приятел беше го настанил тук. И макар ти да си член на Военния съвет на армията и да смятат, че имаш твърд характер, все пак с другаря Бастрюков ще трябва още да послужиш заедно. В душата си знаеш какво струва, но с голи ръце не можеш му излезе насреща. С такъв, ако речеш да се заловиш, трябва като трънчето, така че да не се счупи, иначе по-дълбоко ще навлезе и тогава изобщо няма да го извадиш. И затова, въпреки горещия си характер, трябва да имаш достатъчно търпение. А ако нямаш достатъчно — ще излезеш глупак…
— Е, защо дойде? Каква е тая спешност? — попита Захаров влезлия Бережной. Мислеше, че Бережной след разговора по телефона ще почне с въпроса: какво е оплакването срещу политотдела на дивизията? Но Бережной не почна с това.
— Константин Прокофиевич, във вас ми е цялата надежда. Не бива до края на операцията да отстранявате стареца от командуването на дивизията…
— А защо не бива? — попита Захаров. Той веднага разбра: в дивизията нещо е станало, докато там е бил Батюк, и Бережной смята, че на него, като член на Военния съвет, всичко това вече е известно. Но на него от самолюбие, не толкова лично, колкото свързано с разбирането на правата и задълженията на члена на Военния съвет, не му се искаше да показва незнанието си пред Бережной — Бережной и без това ей сега ще изтърси всичко, което има на душата си, и картината ще стане ясна.
И Бережной действително изтърси всичко.
— Сълзи ми излязоха, като гледах стареца, след като си замина командуващият!
— А ти изобщо си слаб на сълзи.
— Успях да го обикна — рече горещо Бережной.
— Бързо! Не е минал месец…
— А любовта идва още с първия поглед, другарю член на Военния съвет.
— Опасно качество за един политработник — рече Захаров. — А няма ли да стане така, Матвей Илич — днес ще съжалим стареца, а утре ще го погребем?
— Не знам — рече Бережной. — Знам едно: ако утре го уволните, смятайте, че още утре ще го погребете. Приживе.
— А мислиш ли за дивизията?
— Мисля. Нашите работи не са по-лоши, отколкото на другите. Пикин се старае, аз се старая и старецът не се жали. А ако искате при открилата се рана през останалите дни по-малко да ходи до полковете, дайте му заместник по строевата. И без това го нямаме.
— Нямате го, защото още при Серпилин молехте да се въздържим, докато вашият Шчербачов не излезе от болницата. Не искахте друг.
— А сега, щом е такава обстановката, молим: дайте.
— Ето това изглежда по-сериозно — рече Захаров. — Ще поговоря с командуващия и с началник-щаба. Да видим как ще погледнат на това.
— Аз сам предварително ще отида при Серпилин — рече Бережной.
— А виж, това не се иска от тебе. Ти не си му ни баджанак, ни кум. Защо ще ходиш при началник-щаба на армията, та възползуван от бившото си приятелство да го поставяш във фалшиво положение?
— Защо бившото?
— Не се прави на улав. Ти ме разбра — рече Захаров. — Възможно е, естествено, да има и такова решение: да се назначи консилиум от армейски медици, който да реши годен ли е да изпълнява задълженията си в това състояние на здравето, или не?
— А-а… — махна с ръка Бережной. — Щом ще има консилиум — край! Каквото им заповяда командуващият, това ще кажат.
— А ти защо черниш хората? — изведнъж се разсърди Захаров. — Не обичам това у тебе, сам си уж добър, а не се страхуваш пътем да оцапаш другия — така, отведнъж, да го наречеш лош. Откъде имаш такова мнение? Нашият армейски санитарен началник, ако искаш да знаеш, може да ти даде урок по принципиалност.
— Извинявай, без да мисля — рече Бережной.
— Остави този навик — рече сърдито, както преди, Захаров — „извинявай“, защото ти дадох отпор, а ако не бях ти дал, щеше да смяташ, че си прав.
Захаров вдигна слушалката и позвъни по телефона.
— Къде е командуващият?
В телефона отговориха, че командуващият отишъл при началник-щаба да види обстановката.
— Така — рече Захаров, като сложи слушалката. — Значи, с тебе имаме още време.
И като вдигна отново слушалката, позвъни на Бастрюков.
— Елате!… Сега ще обсъдим вашите безобразия — обърна се той към Бережной.
— Какви безобразия, другарю член на Военния съвет?
— Заместник-началникът на политотдела на армията ще ти каже какви. Не искам да го лишавам от това удоволствие. — Захаров погледна в очите Бережной с някакъв странен, както му се стори, израз на лицето, макар нищо странно да нямаше. Просто го гледаше, този Бережной, когото той преди малко току-що беше сгълчал, бе и в неговите очи добър, достоен човек и сигурно в онази работа, за която им предстоеше да говорят, също беше се държал като достоен човек. А Бастрюков, който сега ще дойде, беше според него човек недобър и недостоен, и историята, която беше замислил, беше също недостойна история. И при все това работата така се стичаше, че този недостоен Бастрюков, сега в негово присъствие ще накастри достойния Бережной и при създалата се обстановка беше невъзможно да се попречи на това.
Бастрюков беше, както бе заповядано, готов и се яви почти на минутата. Разтвори същата папка, с която беше дошъл преди час, тури си очилата и почна да излага съображенията си.
Излагаше ги в същия ред, както преди час на Захаров, само малко по-силно наблегна върху израза, че не знае доколко е запознат с тази работа замполитът на дивизията, сякаш даваше възможност на Бережной да намери лично за себе си изход от положението. В това беше цялата разлика. „И така, дума по дума — отбеляза на себе си Захаров, като гледаше вече немладото, с бръчици под очите, но още добре опънато силно, здраво лице на Бастрюков — съзнава, че не го обичам и че не одобрявам този доклад, съзнава, но не отстъпва, защото не се бои от мене. А не се бои, защото или мисли, че ще остане по-дълго от мен на мястото си, или разчита, че няма да издържа и ще го отпратя нейде с отлична характеристика, само по-далеч“.
Бережной седеше, навел ниско обръснатата си глава, и гледаше масата пред себе си. Захаров искаше да срещне погледа на Бережной и да му каже мълчаливо, очи в очи: „Разбери с кого имаш работа, Бережной, разбери и бъди умен.“ Но Бережной не вдигаше очи.
— Това е всичко, което имам да кажа — рече Бастрюков.
— Отговаряйте, полкови комисарю — рече Захаров на Бережной.
Ако искаше да отговаря умната, трябваше да каже: „Ще се разберем, ще изясним работата, ще доложим…“ А през това време ще отпрати този немец от дивизията и с това „ще изясним“, „ще доложим“ няма да бърза, докато не свърши работата в Сталинград, а после ще избере момент, когато никой няма да се интересува от това, и ще доложи, че всичко е минало, а в бъдеще ще го имаме пред вид!
Но Бережной не умееше да бъде умен в такива случаи. Той бавно вдигна почервенялата си глава и рече:
— А откъде другарят Бастрюков има такава подробна информация за нашата дивизия. Той толкова отдавна не е идвал при нас, че съм му забравил лицето!
— Но ти не се отклонявай — рече Захаров, — отговори по същина.
— Че по същина… Относно това, че нашата канцелария, както е изчислил другарят полкови комисар, работи по-слабо, отколкото в другите дивизии, ние очаквахме досега да бъдем, напротив, похвалени от политотдела на армията — пращаме му много по-малко книжа, отколкото другите. Но щом ни кори — ще се поправим, ще го доведем до процентната норма. А що се отнася до духа на приятелството, невзискателността и загубата на бдителност, който, според думите му, се е създал в политотдела на нашата дивизия, то що се отнася до приятелството, наистина всички замполити на полкове са ми другари-приятели, аз ги обикнах на фронта и не обещавам да ги разлюбя. А за моята невзискателност нека другарят полкови комисар Бастрюков отиде в кой да е наш полк и влезе в кожата на замполита за едно денонощие и изпълни всичко, което аз изисквам от своите замполити в боя, а после да ви доложи, взискателен ли съм, или не. Що се отнася до загубата на бдителност, действително, признавам, изпуснах: имам някакъв писател в дивизията, който не ми казва нито дума, а на другаря Бастрюков пише ли, пише. Ще взема това под внимание, ще се поправя… А което другарят Бастрюков доложи като главен факт за Хофман, тук всичко е правилно…
— Какво значи правилно? — попита Захаров.
— Правилно постъпихме, другарю член на Военния съвет. Така смятам аз.
— Тоест как правилно?
— Ами че какво, човекът отиде на разузнаване, хвана език, ние отначало му обещахме за това „Звездичка“, но се уплашихме, че в армията ще ни притиснат, и му дадохме, което е в наша власт — „За храброст“. По-добре е, разбира се, „Звездичка“, но „За храброст“ е също добър медал. Така че, смятам, правилно.
— Пак се отклоняваш — рече Захаров. — Тебе те питат не за наградите, а за нещо друго.
— Аз смятам, че едното е свързано с другото — рече Бережной. — За септемврийските боеве той получи един „За храброст“, за ноемврийските — втори, а сега — трети. Седем езика има той в сметката си. А сега, значи, след третия „За храброст“ марш от дивизията, така ли?
— Разрешете да задам един въпрос на полковия комисар, другарю член на Военния съвет — рече Бастрюков.
— Задайте.
— Запознали ли са ви със съответната заповед?
— Запознаха ме.
— Че вашият боец е по националност немец, кога ви стана известно?
— На мен това толкова отдавна ми е известно — рече Бережной, — че вече съм го забравил. И смятах, че тази заповед не се отнася вече до него. Когато човекът е получил три медала „За храброст“ още преди тази заповед.
— За точност трябва да каже не три, а два.
— За точност два.
— Идете и се опитайте да ги получите тези два медала „За храброст“. Аз лично не се наемам. Може би вие ще се наемете?
— Ей ти, миньоре, дръж си езика! — Скара се Захаров на Бережной.
— Това малко ме засяга, другарю член на Военния съвет — рече спокойно Бастрюков. — Аз трябва да изясня същината на работата. А същината според мене е ясна. Заповедта е нарушена злоумишлено. Със знанието на замполита на дивизията.
— Не със знанието — изтърва се Бережной, — а по съвета и настояването ми, на пълна моя отговорност. И не копайте под никого другиго. Не се мъчете!
— Миньоре! — отново му се скара Захаров.
— Извинете, другарю член на Военния съвет.
— Аз доложих всичко, което ми е известно, другарю член на Военния съвет — рече Бастрюков и затвори поставената пред него папка. — Моля да ме извините, но не очаквах, че заместник-командирът на дивизията по политическата част ще си позволи да прояви във ваше присъствие такава партийна невъзпитаност по отношение на мене. Надявах се, че поне вие ще го прекъснете! Разрешавате ли да си ида? — И стана, като се стремеше да подчертае, че той, човекът, изпълнил своя дълг, си отива, като ги оставя насаме с Бережной, който сигурно не както Бастрюков ще намери с члена на Военния съвет общ език.
Но Захаров не му даде тази възможност.
— Останете. Ние с вас още не сме свършили.
Той се обърна към Бережной и преди да му каже онова, което се канеше, стана. Бережной също стана. Скочи и Бастрюков.
— Утре от този немец да няма нито помен в дивизията — рече Захаров, като гледаше Бережной в очите. — За изпълнението ще донесете.
— Ясно.
— И ако има нови случаи на нарушение — сърдете се на себе си. А във връзка с доклада на другаря Бастрюков изложете в рапорт до мене как сте стигнали до такова поведение — да нарушавате заповедите. Ще разгледаме вашият рапорт във Военния съвет. След свършека на боевете. Сега няма време да се занимаваме с вашите дяволии. Само това не ни достигаше… Свободни сте, вървете — заключи троснато той и погледна Бастрюков.
Бастрюков стоеше мълчалив, с неподвижно окаменяло лице. Разбираше, естествено, че членът на Военния съвет вече наполовина е отървал Бережной от удара и при това така, че няма вече как да го подкопаеш. Разбираше и мълчеше, дори не мръдна вежди, докато Бережной не се скри зад вратата.
Без да сяда сам и без да го покани да седне, Захаров се приближи до Бастрюков.
— Всичко, което заслужава във вашия доклад, ще взема под внимание. А на вас препоръчвам от утрешния ден да почнете да ходите по частите, за да не изслушвате от замполитите на дивизията онова, което днес чухте.
— Слушам, другарю член на Военния съвет — рече Бастрюков. — Само че вие сами знаете как ставаше това досега у нас с началника на политотдела. — Каза това с вида на човек, върху който падат всички камъни. „Тегля колата за всички — говореше лицето му, — не се измъквам от канцеларска и черна работа, а за това получавам на всичко отгоре укори!“ — Някой от нас все пак трябва да има и тук.
— Някой трябва — рече Захаров. — Но не вие. Ако потрябвате, не ви намеря и доложат, че Бастрюков е в частите, обещавам, че няма да ви отсечем главата за това. Утре ще отида в Сто и единайсета, надявам се да ви срещна там. Имате ли въпроси към мен?
И като изпрати с поглед Бастрюков, помисли: „Не, драги приятелю, аз няма да се примиря с теб, ще воювам докрай, както с фрицовете. И хубава характеристика по принципа „гони по-далеч заека“ няма да ти подпиша! Или сам ще се сгромолясам от твоите подкопавания — а ти вече копаеш под мен, повече от уверен съм — или ще докажа кой си ти. Макар това да не е така просто, защото не си само ти едничък такъв!…“
Когато вратата зад Бастрюков се затвори, Захаров телефонира на командуващия. Батюк се беше вече върнал. Захаров наметна на раменете си бекеша — не беше далече — и излезе.
Батюк седеше заедно със Серпилин и пиеше чай. Въпреки това мирно занятие, ако се съди по откъслечните изречения, които Захаров чу, сваляйки бекеша си, разговорът се водеше на полубасови тонове.
— Влез в нашата колиба, Константин Прокофиевич — рече Батюк, щом видя застаналия Захаров, — пием чай.
— Добре, ако третият не е излишен — рече Захаров, като сядаше до масата.
— Изобщо се очертава нелоша обстановка — рече Батюк. — За утре — ние поседяхме с него — предвидихме допълнително едно-друго — кимна той към Серпилин. — Мисля през деня все пак да се съединим или на фронта на Сто и единайсета, или на фронта на Сто и седма.
— Явно, на фронта на Сто и единайсета — рече Серпилин.
— Когато влезе ти, ние тъкмо приказвахме за Сто и единайсета — рече Батюк. — Искам, разбираш ли, да махна все пак този селски вожд от дивизията. Още повече, че му се е отворила раната… Причина законна и неоскърбителна. После ще бъде по-тежко да го уволнявам. Ти не си в течение, ще ти разправя.
— Аз съм в течение — рече Захаров. — При мене беше Бережной, докладва ми.
— Вече се разтичаха по всички околни пътища — рече ревниво Батюк. — Заскимтяха, заоплакваха се…
— Защо околни? Откога, ако замполитът на дивизията отиде с такъв въпрос при члена на Военния съвет, това е околен път? — попита Захаров. Той не даваше на Батюк да го настъпи по крака, не даде и сега.
— Добре, да се върнем към същината на работата — рече Батюк.
— Да се върнем. Та на думата, защо нарече Кузмич селски вожд? Той е по-скоро работническо-селски. През осемнайсета година в Донбас е командувал първата въстаническа армия…
— Тъкмо така — рече Батюк. — Командувал е армия, а не дорасъл до командир на дивизия. „Глей ти“, „вър ти“, „треба“, „май“… Може да помислиш, че разговаряш не с генерал, а със старшина.
— Вие не сте съвсем прав, Иван Капитонович — рече Серпилин. — Аз се отнасям, сами разбирате, ревниво към своята бивша дивизия, но той не я командува лошо — и по резултатите съдя, и по настроението на всички телефонни разговори, специално с Пикин. И воюва, трябва да му се отдаде заслуженото, грамотно и, бих рекъл, находчиво, макар да е своеобразен човек… Трябва да се свикне с него.
— А мене не са ми дали време да свиквам с всички — рече Батюк. — С тебе свикнах, макар всяка твоя втора дума да е напреко, и кажи благодаря за това. — Той се усмихна.
Със Серпилин — това беше истина — той действително беше свикнал, дори напоследък беше свикнал не да го влачи при себе си с доклади, а сутрин и вечер сам ходеше при него в щаба да види обстановката. Свикна с целесъобразността на това, макар че не би повярвал, ако преди месец му кажеха, че ще прави така. Изобщо потръгна му — отначало с члена на Военния съвет, сега с началник-щаба. И двамата бяха от онези, с които не можеш да си позволиш много. А Батюк, когато имаше работа с такива хора, ставаше незабелязано за себе си сам по-добър. Отсъствието на съпротива го довеждаше до вироглавство, а наличието й, наопаки, го връщаше в рамките на здравия смисъл, от който той съвсем не беше лишен. Така беше и сега.
— Добре, да кажем, не аз, а ти решаваш за своята бивша дивизия — изведнъж се обърна той към Серпилин.
— Ако аз решавам — рече Серпилин, — до края на операцията няма да го бутам.
— А ако той, с раните си, съвсем се сгромоляса?
— Тогава няма да има за какво да говорим — рече Серпилин. — Но аз се доверявам на съвестта му. Очевидно той се чувствува способен да командува докрай дивизията. Ако беше иначе — нямаше да се вкопчва, не е такъв човек.
— Много знаеш ти какъв човек е? — рече Батюк. — С Шейсет и втора днес не се съедини, макар да обеща още вчера!
— И ние обещахме на фронта, но и нас ли да уволняват сега? — рече Серпилин. — И откровено казано, не смятам, че са виновни. Съпротивата е свръх очакванията. Фронтовото разузнаване още веднъж послъга. Не трийсет и не четирийсет хиляди са останали там в котела, а много повече.
— Когато завършим, ще ги преброим — рече Батюк.
— Бережной, когато беше при мен, подхвърли такава мисъл — рече Захаров. — Вместо да отстраняваме Кузмич, още утре да му изберем заместник по строевата, за да му бъде око в полковете.
— Всичко това са полумерки — рече Батюк. — Заместник, разбира се, може и трябва да му се даде. Твоят Пикин — той кимна към Серпилин — ще бъде временно изпълняващ, а старецът — в болницата. Аз му казах вече това, той чака.
— Ех, Иван Капитонович! — рече Серпилин. — Ако беше му се отворила тая рана в началото на операцията или по средата, не бих рекъл дума. Но когато е пред самия край… Трябва пък да погледнем трезво на неговата съдба; ако раната му се е отворила, а той е петдесет и осем години, това е неговата последна военна операция и да не я завърши, за него е равно на смърт… Много ви моля да отложите за няколко дни своето решение.
Батюк се намръщи. Той малко ценеше Кузмич още от самото му идване: и бяха го пратили набързо, през главата му, без да го питат, и първото впечатление от стареца беше някак особено, оставило беше усещането, че са ти пъхнали в армията някакъв по-стар от необходимото човек — на ти тебе тази плява, че за мене не става. Наистина, после Кузмич не беше воювал зле, но това не измени много първото впечатление, залегнало у Батюк. Смяташе, че не воюва лошо, защото началник-щабът е добър, а изобщо е командир на дивизия без перспектива, случаен. А днес отгоре на всичко и този разговор за Фрунзе. Представи си Фрунзе, Фрунзе не му говорел на „ти“! Какъв герой от Гражданската война се извъдил… Батюк се засегна още повече поради това, че когато изтърси днес на Кузмич „предай дивизията“, той постъпи така не от злина, а просто от навик да не мисли за хората; изобщо той така си говореше с подчинените — и ги хвалеше, и ги ругаеше едновременно, без да се съобразява с нищо, и тук не се съобрази, даде му да разбере: отвоювал си се, старче, хайде, върви в старопиталището! Сега в дъното на душата си чувствуваше ако не разкаяние — до него не беше стигнал — все пак известна неловкост. И това чувство също му пречеше сега да прояви своя нрав и да пренебрегне съпротивата на Захаров и Серпилин.
— Добре — рече Батюк, след като помълча, и се обърна към Серпилин. — Утре сутринта след артилерийската подготовка, иди в своята бивша дивизия. Виж как изобщо вървят работите там, коригирай ги, ако трябва, и се повгледай в дивизионния командир без съжаление, както изисква дългът. Ако добиеш същото впечатление като мене, щом се върнеш, веднага ще доложим до фронта и ще го отстраним от командуването. А ако смяташ за възможно да го оставиш, тогава няма защо да говорим повече. Там в тяхната дивизия седи ли още твоят помощник-началник на оперативния отдел?
— Трети ден — рече Серпилин.
— Смяташ ли го за годен да стане зам?
— Смятам го за годен.
— В такъв случай съгласувай с командира на дивизията и го назначи от мое име. Как гледаш ти на това? — обърна се Батюк към Захаров.
— Съгласен съм.
Батюк се обърна към Серпилин.
— Но не забравяй, Фьодор Фьодорович, че отиваш в своята дивизия, имай жал към своята дивизия. Тя е по-скъпа от всички генералски грижи. Ако останеш с впечатление, че съм прав, не се люшкай.
— Че аз не съм люлка. Ако трябва да го освободя, няма да се спра пред нищо.


Когато излязоха заедно със Захаров от командуващия, Серпилин вече подаваше ръка да се сбогува, но Захаров го спря.
— Изпрати ме до моята квартира. В разузнавателната рота на Сто и единайсета помниш ли Хофман?
— Помня го. Два медала „За храброст“ съм му връчвал лично. Какво? Научиха ли, че е немец?
— Да — рече Захаров. — Вдигна едно чиновниче при мене голяма пушилка: нарушение на заповедта и тъй нататък… Трябваше да направя предупреждение на Бережной…
— Тогава и на мене — рече Серпилин.
— Нищо, Бережной ще го преглътне и ще забрави — рече Захаров. — Аз не се тревожа за него. Какъв човек е този Хофман?
— Дайте ми седем хиляди такива немци като него, аз ще сформирам от тях дивизия и начело на нея ще отида да воювам с фашистите. И смятам, че няма да се кая.
— Ясно. Дадох заповед до утре да няма помен от него в дивизията — рече Захаров, без да смята за необходимо да обясни на Серпилин, че е направил това не от кеф: сам ще разбере.
— И къде ще го пратим сега? — попита Серпилин.
— А за това мисли ти — рече Захаров, — щом според тебе е толкова добър човек. Аз свърших своята работа, сега ти извърши своята.
— Мога да го оставя в своя разузнавателен отдел като свръхщатен преводач, те скоро ще ни бъдат нужни страшно много.
— Твърде близко е — рече Захарин. — Пак ще разкопаят, ще вдигнат втора пушилка.
— Тогава ще съгласувам и ще го пратя в разузнавателния отдел на фронта за същата цел. Там ще го грабнат като топъл хляб.
— Пак ли за евреин ще го представиш? — попита усмихнат Захаров.
— Ще помисля — рече Серпилин сериозно, — в зависимост от това, с кого ще говоря.
— Това е всичко — рече Захаров.
Те вече стояха пред входа на онова, което той тъй гръмогласно нарече своя квартира.
— Иска ли ти се да ходиш в своята дивизия? Заседя се в щаба.
— И ми се иска, и не ми се иска — рече Серпилин.
— Защо? — попита Захаров.
— Твърде деликатна мисия. На мене Пикин другарски още преди пет дни ми телефонира, когато се отвори раната на Кузмич, питаше какво да прави. Кузмич взел от тях дума — да не казват никому нищо, и положението на Пикин, разбира се, е тежко. Според буквата е длъжен да доложи, а по духа — всички знаят, че на сън му се привижда как ще получи дивизията. С каквото и да завърши, все ще кажат: копал му е яма, искал е да му вземе мястото.
— И какво му каза ти?
— Казах му, нека смята за всеки случай, че е доложил, а аз няма да дам ход. А ако се създаде нетърпимо положение, нека телефонира открито.
— Не е ли телефонирал?
— Досега не.
— Да, мисията ти е действително деликатна — рече Захаров. — Макар, ако се гледа по същина, сам си я докара.
— Затова я докарах, защото не мога да търпя такива неща: всичко, което си можал, си направил, сега хайде, махай се! Дори без едно благодаря! Може всякак да решаваш, но така не бива. Войната, разбира се, непрекъснато тласка по такава бездушна пътека. И сам понякога тръгваш по нея… Ето, както с този Хофман. Но все пак не мога да търпя това нито у себе си, нито у другите.
— Да, ние всички не сме безпогрешни хора — рече Захаров.
— Това е вярно — рече Серпилин, — само че не ща да свиквам… Разрешавате ли да си вървя?


Единайсета глава

На следната сутрин, 25 януари, след кратка свирепа артилерийска подготовка частите на армията продължиха да се занимават с онова, с което се бяха занимавали вече седемнайсет денонощия — разкъсваха немската отбрана, като понякога нахлуваха и се вкопчваха в нея, а понякога само се вмъкваха и забиваха.
Немците се биеха ожесточено, макар по всички признаци да бяха вече на края на гибелта. И може би бойците на предната линия чувствуваха това не по-зле от генералите в щаба на армията, може би дори и по-добре, защото в по-голяма степен го изпитваха на собствения си гръб. Откровено казано, в този напор, с който през последните дни хората влизаха в боя, имаше освен друго и озлобление от собствената умора и нетърпеливо недоумение: кога най-сетне ще свършат у немеца онези последни сили, за които приказваме вече не първа седмица?
Докато се водеше артилерийската подготовка, Серпилин висеше над картата до телефона и мислеше какви резултати ще даде този артилерийски удар, заплануван старателно още от снощи, от какви бъдещи загуби ще ни спаси и от какви все пак няма да ни избави. И мислеше също за несъответствието между мащаба на снощните си разговори с командуващия и Захаров и онова събитие, което щеше да стане днес, ако разсечем немците и най-сетне се съединим с 62-ра.
И какво значение има наред с това заповедта, която, умна или неумна — в това е късно вече да се вниква — те принуждава да си блъскаш главата сега над съдбата на разузнавача — немеца с три медала „За храброст“ и с упорит характер, поради който не беше дал на писаря да го запише като евреин.
И какво значение в сравнение с общите мащаби на ставащите събития има дори това — дали генерал Кузмич ще напусне своята дивизия няколко дни преди края на операцията, или ще отпразнува победата, а после ще отиде в болница…
И все пак не можеше вчера да не се вълнува за всичко това и не можеше да се отклони от трудните решения на тези, както се казва, частни въпроси, защото всичко това е също фронтово ежедневие. И от него човек не може да се дезинтересира, ако не е съвсем пън. Батюк, който е толкова закоравял, че непрестанно наранява хората — и близко и далече стоящите, и той вчера се вразуми…
Но щом завърши артилерийската подготовка, изведнъж не остана време да се мисли за всичко това — почнаха първите позвънявания и донесения. След час и нещо картината взе да се очертава. Действията се развиваха успешно. Когато се развиват мудно, никой не бърза да донася, а когато се набелязва успех, и освен това имат чувството, че няма да им отнемат взетото, тогава не се бавят с донесенията. Тогава донесения колкото щеш!…
В 111-та, ако се съдеше от думите на Пикин по телефона, работите днес не се развиваха особено добре.
След като поприказваха с Пикин, Серпилин веднага телефонира на Батюк, съобщи му последните донесения и попита няма ли промяна, има ли нужда да отива.
— Има, иди — рече Батюк. — Кой ще остане на твое място?
— Началникът на оперативния отдел.
— Иди — повтори Батюк. — Докато се върнеш, ще си бъда на мястото. Не се бави много.
— До колко часа разрешавате да остана? — Серпилин обичаше пълна точност в тези работи.
— До шестнайсет. Изобщо, виж сам, според обстановката.
— Слушам — Серпилин остави слушалката и попита адютанта дали е пристигнал Артемиев от 111-та.
— Повикахме го, но още не е пристигнал — рече адютантът.
Серпилин недоволно се намръщи: искаше да предупреди Артемиев за предстоящото му назначение още преди да отиде в дивизията.
— Проверете защо не е пристигнал. И го повикайте, когато се върна.
Серпилин вече се обличаше, когато седналият вместо него на телефона полковник Казанцев го повика. Серпилин се върна и пое слушалката.
— Слушам, другарю член на Военния съвет.
— Отиваш ли в Сто и единайсета?
— Тъй вярно.
— Има ли свободно място в колата?
— Да. Кого да взема?
— При мене е заместник-началникът на политотдела. Заповядах му още в зори да тръгне. А сякаш нарочно колата му се е повредила. Едва сега се сетил да ми съобщи. Помогни на човека!
Една пречка рядко дохожда сама. Едва що свърши Захаров и Серпилин излезе, Казанцев отново изтича подир него. Сега звънеше Батюк.
— Още ли не си заминал? Ако си още в Сто и единайсета, когато се съединят, поздрави командира на дивизията от мое име.
— Слушам — рече Серпилин.
Когато заедно с ординареца излезе при колата си, видя, че отзад стои друга и до нея — полковият комисар Бастрюков.
— Здравейте — рече Серпилин. — Доколкото разбрах, трябва да ви взема?
— Тъй вярно, другарю генерал — рече Бастрюков. — Но докато членът на Военния съвет говореше с вас, колата ми вече пристигна; поправили я.
— Толкоз по-добре — рече Серпилин. — Ще вървят една след друга. Вашата отзад, а ние с моята. — Той разтвори вратичката пред Бастрюков, пусна го пръв, защото обичаше да седи в колата отдясно, и посочи с ръка на ординареца да седне отпред.
От Серпилин се беше изплъзнала онази присмехулна интонация, с която Захаров го молеше да помогне на заместник-началника на политотдела, закъсал поради повредена кола. Като взе казаното от Захаров за чиста монета, той предложи на Бастрюков да пътуват в една кола без най-малка задна мисъл, смяташе това за естествено, щом пътуват до едно място. А освен това имаше съображение: щом ги е събрала съдбата, искаше да поприказва из пътя с тоя неясен за него полкови комисар, за който Захаров се отзоваваше лошо, а го търпеше на голямата длъжност.
„Дявол го знае — мислеше Серпилин, като гледаше под око Бастрюков, седнал до него в чисто, бяло, силно пристегнато с ремъци кожухче, с гладко обръснато, напрегнато лице. — А може и да не е негодник, а просто един от тези педанти, на които никой не се радва на фронта и които дори сами не се радват на себе си. Уж вършат всичко, което се полага по закона, но почти всеки път не на място или без полза за работата. И въпреки цялата си справедливост, напакостяват на толкова хора, на колкото никой друг негодник няма да напакости. И живота си, случва се, жертвуват там, дето трябва, но нямаш сили да ги разбереш и да ги съжалиш дори след смъртта им, защото приживе сами не са разбирали и не са жалили никого. Може и този да е такъв?“
— Я ми кажете, другарю полкови комисар…
— Слушам ви, другарю генерал — обърна се с готовност Бастрюков към Серпилин и Серпилин забеляза, че макар лицето му да беше пълно, сито, чисто избръснато, неподвижно, имаше в това лице и дори в самата му неподвижност някаква неизказана тревога.
— Я ми кажете откровено какво не ви хареса тогава в столовата, когато критикувах нашия вестник. Членът на Военния съвет ми предаде после вашето недоволство, поиска да го взема под внимание, но аз, да си призная, все пак не разбрах. Обяснете, за да отстраним недоразумението.
Бастрюков няколко секунди гледа въпросително Серпилин, като мислеше не за същината на въпроса, а за това, какво можеха да значат думите — „поиска да го взема под внимание“. Какво е поискал да вземе под внимание Захаров? Че е неправилно да се говори така, както началник-щабът е говорил за вестника, или да вземе под внимание, че напразно се е изказал така в присъствието на Бастрюков?
— Защо мълчите? — рече Серпилин. — Не от обида, аз действително искам да си обясня.
— Какво да ви обяснявам, другарю генерал — рече Бастрюков. — Според мене е ясно. Неправилно е да се кори вестникът, че недооценявал противника, само защото пропагандира в страниците си главно онези бойни епизоди, при които врагът е понесъл най-съкрушителни загуби.
— Но не за това ставаше дума! Мигар аз съм против това да се показват подвизите? Би било глупаво от моя страна. Ставаше дума за това, че няколко дни поред във вестника от брой в брой ние косим немците като трева, а нашите всички са здрави. За кого се пише това? Кой ще му повярва? Вестникът не отива в тила, от действуващата армия, както ви е известно, не се разрешава да се пуска навън, а войниците познават боя и когато във вестника непрекъснато се приказва, без да се мисли много-много, за кръв и за загуби, самият подвиг губи стойност, хората престават да му вярват. Онези, които са помирисали барута, разбира се. А вестникът е червеноармейски, нали за тях е той! Ето какво имах пред вид, когато ви говорех.
— Аз имах пред вид — рече Бастрюков, — че вестникът трябва да учи хората на подвизи, и преди всичко на подвизи.
— Ето ти на! — рече Серпилин. — Аз ви говоря за едно, а вие за друго!… Мигар спорехме с вас за това?
— А щом не сме спорили за това, другарю генерал, значи е нямало и спор — рече Бастрюков.
— Почакайте — рече Серпилин. Той вече чувствуваше, че няма да се разберат с Бастрюков, но желанието му все пак да изясни всичко докрай още оставаше. — Аз и вчера, и днес също преглеждах вестника. Добре, допущам преди три дни да сте били в такова настроение — утре немците ще свършат! Но оттогава имаме още три дни тежки боеве. Успешни, но тежки, подчертавам. А вестникът все си свири, каквото си знае. Мигар това е вярно? Мигар нашата доблест не е в това, че бием все пак един упорит и силен враг, мигар от това подвигът на войниците не е по-голям, мигар тяхното чувство за собствено достойнство не се повишава от това? А защо, пита се, във вестника, който войникът чете, да не му се даде да почувствува това?
— Преценката за силата на противниковата съпротива не е работа на армейския вестник — рече Бастрюков и погледна многозначително в гърба шофьора и ординареца, като даваше да се разбере, че ако се съгласи да продължи разговора в по-откровен тон, би направил това при други обстоятелства, а не сега. Серпилин забеляза този поглед и неговото миролюбиво досега настроение на човек, който в полза на работата се опитва да разубеди друг човек, отстъпи на досада.
— А според вас войникът не трябва ли да има представа за силата на оня, с когото воюва? Според вас той по-добре ли ще воюва без това?
— Извинете, другарю генерал, но за всичко си има време и място — рече Бастрюков.
— А мястото на двама ни е едно: фронтът! И времето е също едно — доизкарваме петстотин осемдесет и петия ден от войната, ако не съм сбъркал. И времето, ще добавя, е добро — бием немците до смърт или горе-долу така. И армията, в която служим с вас, е, изглежда, храбра армия, не се бои нито от врага, нито от мъчнотиите, нито от студа и върви напред. А нейният вестник е страхлив. И аз не бих казал, че винаги е било така — при предишния редактор вестникът беше по-добър. Макар и да го взеха, за да го повишат, все пак жалко! А новият — дявол го знае! — три пъти го виках при себе си и му завирах носа в постоянната дребнавост и канцеларщина, слагах му до вестника оперативната сводка, както се казва го изобличавах с документ в ръцете — съгласява се, не спори: тъй вярно! А на другия ден пак своето. Дори съмнение ме хваща: по първо впечатление — мекушав човек, а си прокарва своята линия! Сигурно като изслушва твоето мъмрене, отива направо от тебе при някой друг, а там му казват: „Не обръщай внимание, прави си, каквото си правиш…“ Дали след мене не отива при вас, другарю полкови комисар?
Серпилин се усмихна право в лицето на Бастрюков с невесела усмивка. Той твърде добре разбираше, че каквото и да му отговорят сега на този пряк въпрос, работата не е само в този въпрос, и не само в отговора, и дори не само в този човек, седнал до него…
Но Бастрюков схвана усмивката на Серпилин по своему: като нежелание да се изостря разговорът.
— Да, въпросът е остър — рече той, на свой ред полуусмихнат. — При кого след вас ходи нашият редактор? Такъв въпрос трябва да се постави във Военния съвет.
— Така ли мислите? — попита Серпилин, като престана да се усмихва. — Добре, когато му дойде времето, ще го поставим.
След това няколко минути пътуваха мълчаливо.
„Добре, когато му дойде времето, ще го поставим — мислеше на себе си Бастрюков. — Може във Военния съвет, а може и не само във Военния съвет.“ Той нямаше навик да преглъща обидите и сега, както винаги в подобни случаи, в паметта му като в гранит се вряза целият този разговор, също както бяха се врязали в нея по-рано някои разговори със Захаров. В този смисъл полковият комисар Бастрюков не се съобразяваше с чиновете и длъжностите. Той се обиждаше и запомняше, независимо от лицето. С човек, с когото сега говориш отдолу нагоре, съдбата може да те събере после и един срещу друг и дори отгоре надолу… И в паметта трябва да бъде врязано всичко, за всички случаи в живота.
„Сигурно за това трябва да се е наежил така — помисли той за Серпилин, — защото Захаров му е предал моя намек за миналото му. Сигурно му е предал — повтори мислено той, като вряза и това в паметта си в края на списъка за прегрешенията на Захаров. — Та какво? Да, намеквах. Не намеквах, а напомнях — по навик намери той уверената, завършена, приятна за самочувствието му формула. — Защото добре е да не се забравя това. Дори и ако не направи нищо, езикът му е все пак дълъг, такъв език сам по себе си вече мирише на петдесет и осми член.“ Така мислеше мълчаливо Бастрюков.
А Серпилин още от самото начало си бе спомнил онова, за което Бастрюков мислеше на края.
„Да — помисли Серпилин, — при голямо желание и старание може, ако се случи нещо, да изкове цяла верижка: някога лежал „за хвалебни отзиви за фашисткия вермахт“ и сега, след шест години, продължава същата линия: черни редактора на вестника. Да, при желание и старание може да стане и така в подходящ момент. А този най-вероятно ще пожелае и ще се постарае. Но може би греша.“
И като си спомни изведнъж с болка за сина си, попита неочаквано:
— Вие, полкови комисарю, имате ли деца?
Попита, защото помисли: „Моят син, при човек като мен, се оказа такъв, че трябваше насила да го пращам на фронта. А на този, интересно, какви са и къде са, ако има такива?“
— Имам. Двама сина и една дъщеря — отговори неохотно Бастрюков. Както винаги, когато не той сам, а някой друг пръв го нападаше, той искрено се смяташе за несправедливо засегнат.
— Къде са те? — попита Серпилин.
— В армията — рече Бастрюков.
— И дъщерята?
— И дъщерята — отговори все тъй мрачно и късо Бастрюков. Семейството му винаги беше онази част от живота му, до която той не обичаше да се докосва в разговор с неприятни нему хора, пък и изобщо не обичаше да се докосва.
„Да — помисли Серпилин, — и трите му деца са на фронта. А моят и досега не се знае къде е. „Круша под крушата пада“, „синът не отговаря за бащата“… всичко това са думи. И в живота те не внасят много яснота, особено в наше време и в нашия живот.“ И като помисли за това и още веднъж мислено повтори заседналото по навик в паметта изречение „Синът не отговаря за бащата“, изведнъж хвърли като камък срещу себе си: „А бащата за сина?“ И това беше тъй неочаквано, че за секунда дори му се стори, че е попитал гласно.
Той извърна лице от Бастрюков и се загледа през прозореца на колата, като чакаше кога ще стигнат взетите през последните дни места, където той не беше ходил още. Ето тук, наляво, в тези червени тухлени развалини, беше временният наблюдателен пункт на армията, в тях те бяха преди четири дни, а после, привечер, навлязоха с Батюк малко в тая посока, където отиват сега, за да огледат заетото през този ден. А след това вече почваше онова, което му беше известно само по картите и донесенията. Там, напред, дето се разклоняваха пътищата, водещи към Сто и единайсета и Сто и седма, трябваше да го чака човек от Пикин.
И наистина. Точно на пътя, на откритото място, стои една емка и до нея познатата фигура на Пикиновия ординарец — старшината Пчелинцев.
Щом видя приближилата кола, старшината се вгледа и вдигна ръка. Серпилин още отдалеч видя как той се усмихва, усмихна се сам в отговор и отвори в движение вратичката.
— Здравейте, другарю генерал — радостно се изпъна до колата Пчелинцев.
— Здравейте, Пчелинцев — рече Серпилин и му подаде ръка. — Отдавна ли чакате?
— Пет минути, другарю генерал. Другарят полковник Пикин се извинява, че не ви е посрещнал лично: води се сражение.
— Ако беше ме посрещнал, щях да му наложа наказание — усмихна се Серпилин на Пикиновите церемонии, от които беше почнал вече да отвиква.
— Разрешавате ли да карам напред? — попита Пчелинцев.
— Кажете на шофьора да върви напред — рече Серпилин. — А вие седнете с мене. Искам да ви разпитам как живее началството.
Пчелинцев изтича към първата кола и като се върна, спря в очакване. Мислеше, че Серпилин ще се премести отпред. Но Серпилин се помести на задната седалка.
— Качете се!
— Не е удобно, другарю генерал, разрешете…
— Качете се! — повтори Серпилин. — За мене е по-мъчно да си извивам главата.
Пчелинцев седна странишком, за да не притеснява началството, и хлопна вратичката. Колата потегли.
— Как е полковник Пикин, не е ли напълнял, откакто се отърва от мене?
— Напротив, другарю генерал, знаете ли колко работа има той — рече Пчелинцев с онази особена интонация у ординарците, които смятат, че тъкмо техният началник, какъвто и пост да заема, ръководи всичко.
Пчелинцев, постоянен ординарец на Пикин от началото на летните боеве, беше сравнително млад, трийсетгодишен човек, по образование землемер. Той знаеше великолепно топографията, четеше картата и по една случайност само беше попаднал на фронта, без да мине офицерските курсове. Пък и на фронта можеше отдавна да стане офицер, ако не беше Пикин, който, получил го за ординарец през лятото, в бъркотията, не го пускаше оттогава. По длъжност на Пикин не се полагаше ординарец с офицерски чин и той, на практика добил такъв ординарец в лицето на Пчелинцев, го докара до чин старшина, а по-нататък го задържа — чакаше да се промени неговото собствено служебно положение.
— Как воювате днес? — Серпилин погледна Пчелинцев и помисли, че все пак Пикин не е прав по отношение на този човек — вече отдавна можеше да се получава от него повече, отколкото той дава.
— Туманян днес от сутринта тръгна добре — рече Пчелинцев — и Цветков нелошо. Равномерничко, но здраво, както вие винаги казвате: Цветков си е Цветков.
И Серпилин неволно се усмихна на тази подумка, станала вече за него спомен.
— А ето почнаха и нашите места — рече весело Пчелинцев.
„Нашите места“ започнаха от разбитите немски танкове, които стояха досами пътя. По-точно, не те стояха до пътя, а наново отъпканият по снега път ги заобикаляше.
Така Серпилин влезе в разположението на бившата си дивизия.
„Дивизията си.“ Какво значи това за един военен човек, особено през дните на войната, е мъчно да обясниш докрай не само на някой друг, но дори на себе си. Това е много, твърде много, почти всичко. Напуснал си я, за да те повишат, и сякаш си вече привикнал. А попаднеш ли ето така изведнъж в своята дивизия, едва сега се учудваш: как живееш без тези останали в нея хора и как живеят те без теб?
— Пристигнахме — рече Пчелинцев и изскочи вън, преди колата да спре напълно.
— При кого ме докарахте? — попита Серпилин, щом видя между развалините пред тъмнеещия вход в мазето един автоматчик, който му се стори познат.
— При Пикин — рече Пчелинцев.
— А къде е командирът на дивизията? — попита Серпилин. Той още преди това беше решил с оглед на допълнителните обстоятелства да отиде най-напред направо при Кузмич. Беше решил, но се разчувствува, когато навлезе в разположението на „дивизията си“ и забрави да каже на Пчелинцев, а той, разбира се, го закара право при Пикин.
— Генералът го няма — рече Пчелинцев, — още от снощи замина в полковете. — Каза това като за нещо обичайно.
— Добре, да влезем при Пикин, да научим къде да търсим командира на дивизията — рече Серпилин и се обърна към слезлия подир него Бастрюков… — Да влезем при началник-щаба, да узнаем обстановката.
— Аз трябва да отида в политотдела на дивизията, другарю генерал — рече Бастрюков.
— За политотдела трябва обратно. Завийте и тръгнете натам, където стоеше емката на пътя — рече Пчелинцев. — Това е емката на Бережной, само той да не е заминал също в полковете.
— Разрешавате ли да вървя? — козирува Бастрюков.
— Вие си знаете — рече Серпилин и като се сбогува с Бастрюков, забрави го задълго.
Пикин се беше настанил с оперативния отдел в едно мазе. В мазето имаше дим, на средата гореше желязна печка.
Пикин излезе от дима да посрещне Серпилин, и те се прегърнаха.
— Виж ти, яви се като архангел от облаците — рече Серпилин. — Такъв пушек има при тебе, че люти на очите.
— А ние свикнахме, радваме се, че е топло — рече Пикин.
— С какво я палите?
— С всичко, каквото попадне, дори с немски зимни шушони, те са направени от пресована слама, ако ги начупиш, вонят, но горят.
Те влязоха в ъгъла на мазето, дето беше масата на Пикин с работната карта и телефона, а зад масата, както винаги, походното легло. То беше забележително, добре известно на Серпилин. Наричаше се „Гюнтер“, по името на фирмата, и се състоеше от комбинация на сгъваемо легло и походен сандък — всичко един предмет. „Гюнтер“ беше подарен на Пикин от родителите му още преди миналата германска война, в деня на завършването на юнкерското училище, и как се беше запазил този „Гюнтер“ знаеше само Пикин. И така зад масата беше „Гюнтерът“, а над „Гюнтера“ висеше килимчето — подарък от жена му. Пикин се усмихна на мълчанието на Серпилин, който разглеждаше неговия пикински, неизменен при всички случаи на живота, уют и рече:
— Тъй вярно, всичко е както преди.
По Серпилин надви желанието си да поприказва от сърце с Пикин и вместо това попита:
— Къде е командирът на дивизията?
— Телефонира от Колоколников, че е отишъл при Цветков… Разкопчайте се поне.
— Не, и аз също ще отида право там — рече Серпилин. — Запознай ме с обстановката, какви промени има. — Веднага даде да се разбере, че и за състоянието на командира на дивизията, и за създалите се в дивизията отношения не смята за възможно да се осведомява от никого преди срещата си с Кузмич.
Пикин доложи обстановката. В сравнение с последното донесение не бяха станали големи промени. При Туманян, в центъра, през последния час беше се закучило, а на десния и левия фланг — при Колоколников и Цветков — придвижването продължава. Пикин посочи на картата къде според последното донесение е излязъл Цветков. Ивицата, държана още от немците между предния край на Шейсет и втора армия и предния край на Цветков, изглеждаше съвсем тясна.
— Един конец — рече Пикин.
— По картата е така — рече Серпилин, — да видим как е в натура. — Това беше обикновен шеговит израз на Серпилин, преди да отиде напред, и от този обикновен израз на Пикин за миг се стори, че всичко между тях е както по-рано; той от заранта докладва обстановката, а Серпилин отива в полковете да види „как е в натура“.
Серпилин си тури шапката.
— Провери защо се е закучило при Туманян. Телефонирай, ако трябва, на Казанцев, поискай авиация. Нека допълнително там пред Туманян обработят всичко, което трябва. Още както едно време забравяте, че имаме такава възможност. И понасяте излишни загуби.
— Слушам, ще проверя — рече Пикин. — Не ви предлагам да закусите. Смятам, че ще обядвате при нас.
— Сметката ти, Генадий Николаевич, е в основата си вярна, както всички твои сметки — рече Серпилин. — А ако има корективи, ще телефонирам от Цветков. Не ми давай кола, ще отида със своята. Офицерът за свръзка от полка тук ли е?
— Тук — рече Пикин. — Но аз ще ти дам Пчелинцев.
— А защо ми е Пчелинцев? Дайте ми офицера за свръзка. Той е длъжен да знае по-добре от всички пътя за полка. Ако не знае, значи редът в дивизията куца и аз, като проверявам, си върша работата. — Серпилин се усмихна, но в думите му се промъкна сурова нота. Той не можеше да търпи, когато му натрапваха нещо дори от най-добри подбуди. А подбудите този път можеха да бъдат и не най-добри: Пчелинцев ще дойде и ще стане неотстъпен свидетел на всички срещи и разговори, в това число и на тези с командира на дивизията, а после — нали е свой човек! — ще се върне и ще разправи. Обяснимо любопитство, но няма защо да го задоволява.
— Да не забравя, докога ще кисне Пчелинцев ординарец при тебе?
— Не иска да си отиде от мен — рече Пикин.
— А все пак? — попита Серпилин.
Пикин го погледна сърдито.
„А защо питаш мен кога ще се промени положението на Пчелинцев? По-добре кажи кога ще се промени моето положение. Сега това и от тебе зависи“ — казваше погледът му.
— На това, на което съм го научил при себе си — рече гласно Пикин, — нямаше да го научат в курсовете за младши лейтенанти.
— Всичко това е така — рече Серпилин, но не продължи изречението, като помисли на себе си: „Така е, ама не е така. На много неща си го научил ти при себе си, а на желанието да ходи по фронта с краката си, без да се държи за скута на началството, не си го научил. Обичам те, върлино такава, и те поставям високо. И затова ти го връзвам кусур. В окото на другиго не бих забелязал тази прашинка, а в твоето я виждам…“
До Цветков стигнаха по-бързо, отколкото Серпилин предполагаше. Офицерът за свръзка знаеше пътя наизуст.
Цветков продължаваше да напредва. Дори наблюдателният му пункт се оказа не на онова място, където бил преди час и половина, когато офицерът за свръзка отивал в дивизията, а на триста метра по-далеч, в други развалини. Там, в наблюдателния пункт, Серпилин срещна командира на дивизията.
Макар че от времето на назначаването си за началник-щаб Серпилин беше видял на съвещания три пъти Кузмич, пък и дивизията навремето му беше предал лично. Кузмич сега, когато се срещнаха и поздравиха, изведнъж си спомни тяхната първа среща, като че тя беше най-важната.
— Помните ли как летяхме заедно в дъгласа за Донския фронт?
Серпилин кимна. Може би тази среща не беше толкова съществена, но и той също я беше запомнил: няколко часа бяха седели един до друг на желязната пейка, пиха „тархун“ и си разделиха яденето — кой каквото имаше. Тогава по време на полета Серпилин беше неразговорлив, мълчеше и слушаше. Смъртта на жена му през целия път не му излизаше от главата. Как този човек ще командува дивизията, Серпилин тогава не се наемаше да си представи, почувствува само, че е от онези, които не си позволяват да бъдат логои, а — добро ли, лошо ли — мъкнат като процепни. „А ето сега съм дошъл при него да му решавам съдбата“ — помисли Серпилин, като гледаше Кузмич, който на пръв поглед не правеше впечатление на болен или изтощен човек.
Цветков доложи за последните събития на фронта на полка и предложи да понаблюдават полесражението, повече за да изпълни реда, отколкото от необходимост, защото боят беше вече навлязъл в покрайнините на града и не се наблюдаваше добре.
Но Серпилин не поиска да губи време за това и, като се вслуша в звуковете на боя, попита Цветков, дали там напред действуват много оръдия с право мерене.
Цветков доложи, че всички полкови и придадените му два дивизиона са там напред, в бойните редици на пехотата.
Серпилин кимна със задоволство и го освободи.
— Занимавайте се с работите си.
Кузмич взе Серпилин за ръката и като излезе с него от покритата с релси ниша, дето сега беше наблюдателният пункт, а по-рано е бил притворът на една разрушена църква, тръгна покрай стената и се спря на петнайсетина крачки: наблизо нямаше никой. Над главата — небе, но иззиданите в полукръг и оцелели на два метра от земята стени прикриваха от вятъра.
— Фьодор Фьодорович — рече Кузмич, — щом боят ни закара в черквата, хайде като на изповед: дошъл си да ме отстраниш ли?
— Това зависи от състоянието на здравето ти и от нищо друго — рече Серпилин.
— От нищо друго ли?
— От нищо — повтори Серпилин. — А ти тази нощ спа ли?
— Не спах. Чаках. Той ме заплаши да ми прати заповед още сутринта. Не спах. Трябва да мисля за боя, а аз — за себе си. Отпъждам — и не мога. Посред нощ отидох в полковете, просто не легнах.
— А сега си кажи откровено — рече Серпилин. — Как е здравето ти?
— Здравето ми не е добро — рече Кузмич. — Но вчера не беше по-лошо, отколкото през другите дни. Просто се мъкнех, бързах след командуващия, а той целия ден като за беля тича, сякаш земята гори под петите му. И ето че това стана. Мислех, ще изтърпя, докато си отиде, а не изтърпях.
— А как е днес?
— Днес, както и през другите дни, търпя. Защото сам съм си господар, пазя се. Къде стоя, къде приседна…
— Няма що, пазиш се, вижда се — Серпилин се усмихна.
— Че аз от щаба не мога да командувам боя. Такъв си ми е навикът. И ако поради болест не можех да го следвам, сам щях да поискам: откарайте ме в болница! От снощи тръгнах, мислех си, ако ще ме отстранява, нека ме търси по полковете. Ще хвърля последен поглед на предната линия поне в един полк и ще се простя с хората. А досрамя ли го за вчерашното, или не? — изведнъж попита Кузмич, като имаше пред вид Батюк.
— В тези работи не се меся — отряза Серпилин, като не желаеше, дошъл в дивизията по заръка на командуващия, да отделя себе си от него в по-нататъшния официален разговор. — Пред вид състоянието на вашето здраве решено е да не протакаме повече със заместника, да ви го дадем още днес.
— Добре, ако според вас трябва, ваша воля — рече Кузмич. — А не може ли да почакате? След свършека на боя вече сам няма да ви се пречкам, ще легна в болница. — В думите му се долавяше неизтлялата още дълбока обида от Батюк.
— Възложено ми е да обсъдя с вас кандидатурата — рече Серпилин. — Как гледате на полковник Артемиев?
— Нямам възражения — рече Кузмич и изведнъж попита: — А как е заместникът, с перспектива ли?
„А какво те интересува това, щом ти и без това ще отидеш в болница?“ — едва не се изтръгна от устата на Серпилин.
— Засега не сме мислили върху това — рече сухо той, — а по начало е офицер с перспектива.
Но излезе, че Кузмич имаше пред вид не онова, за което бе помислил Серпилин.
— Но аз не за това — рече Кузмич, — а за дивизията. В нея има готов дивизионен командир — Пикин. Мислиш ли, че му е леко от тази „прескочи-кобила“? Хората през него стават дивизионни командири, а той само подлага гръб.
„Виж за кого, значи, се грижиш!“ — помисли Серпилин с топло чувство в душата си. И каза на глас, че с високата оценка на Пикин е съгласен, но не знае по-нататъшните перспективи. Засега им предстоят боеве. И трябва да се надяват, че до края на боевете всички в дивизията ще бъдат живи и здрави и по своите места.
— Да. Засега боеве… живи… здрави… — рече замислено Кузмич.
Рече и въпросително погледна Серпилин.
Разговорът, заради който бяха се оттеглили тук, настрана от Цветков и неговата стереотръба, беше завършен — можеха да се върнат.
Седнал върху натрошените тухли, свалил ръкавиците си и сложил картата върху планшета, Цветков правеше по нея бележки с червен молив. Телефонистът стоеше до него и държеше слушалката — двете ръце на полковия командир бяха заети.
— Ясно… Разбрах… — бързо говореше Цветков в слушалката. — Ясно… Разбрах. Действувайте. Ей сега ще дойда при вас. — И щом видя приближилите Серпилин и Кузмич, стана.
— Как вървят работите, Виктор Павлович? — попита Серпилин.
— Напреднали са още малко — рече сдържано Цветков, макар по лицето му да се долавяше, че работите вървят добре, дори много добре, но това беше негов стар навик: преди работата да бъде завършена и донесенията проверени лично от него, да не бърза с доклади.
— Все пак — как е? Разчитате ли да се съедините първи? — попита Серпилин.
Въпросът беше зададен направо. Но Цветков се запъна: никак не обичаше да говори предварително за нещо.
— Той може да си разчита — рече Кузмич, преди Цветков да се накани да отговори. — И неговият съсед също си напряга ума за това. Такъв самолюбив арменец — няма да се откаже от своето!
По гласа му се усещаше, че дразни Цветков, но Цветков не признаваше шегите, нито когато работите вървяха зле, нито когато вървяха добре. Той се понамръщи, сякаш го погъделичкаха в носа, и поиска разрешение да отиде в първи батальон, доколкото това изисква създалата се обстановка.
— Стига си лъгал — рече Серпилин. — Кажи откровено: не обичаш, когато около теб се навърта началството, и никого не си обичал. Затова искаш да се скриеш от нас в батальона. И затова там изведнъж се е създала такава обстановка, че ти си станал потребен.
Цветков стоеше и мълчеше: не можеше да промени характера си. Не признаваше шегите — и това си е. В тон с началството не умееше да попадне, когато то се шегуваше. В такива случаи се измъчваше и чакаше отново да преминат на официална нога. И сега стоеше и чакаше отговора, който трябваше да му даде по същество не Серпилин, а командирът на дивизията.
— Добре, върви, щом е притрябвало — рече Кузмич, — ти си командир на полка, знаеш по-добре.
— Другарю началник-щаб на армията, разрешавате ли да изпълня нареждането на командира на дивизията? — рече Цветков, като едва-едва, на няколко градуса се обръщаше към Серпилин и напрегнато, дори строго го гледаше право в очите.
— Изпълнете я — рече Серпилин и като изпрати с поглед Цветков, обърна се към Кузмич. — Изпратихме документите за повишаването му в чин полковник. Чакаме. По-нататъшното зависи не от нас. — И изведнъж, като си спомни, добави: — А вчера дадохме поредните чинове на двама ваши батальонни командири — Хлинов и Синцов. Последният дойде след мене в дивизията. Но когато слагах подписа си, гледам — презимето и инициалите му ми са познати от друго време. Поисках личното му досие и се оказа: моят, възкръснал от мъртвите! През четиридесет и първа излизахме от обкръжение. При случай предайте му моя поздрав.
— Той не е лош батальонен командир — рече Кузмич, — от силните е.
— А в четиридесет и първа отначало беше истинска овчица — усмихна се Серпилин. — Аз тръгвам. Не мислите ли да се връщате в щаба на дивизията? Да бяхте си попазили здравето, да не би този въпрос, който днес закрихме, да се открие пак от само себе си.
— Какво пък, всички сме в ръцете божи — рече Кузмич, — съдбата ми е люта, но аз обичам да й пресичам пътя. Разрешете ми да ви изпроводя и да остана.
Серпилин знаеше, че няма да може да му попречи да го изпрати до колата и затова не поиска да спори, когато Кузмич тръгна редом с него към колата, която стоеше наблизо под прикритието на други развалини.
Един залп от шестцевни минохвъргачки ги завари едва излезли на открито място. Двете мини се пръснаха едновременно и така близко, че и двамата едва успяха да легнат на земята. Две, а след тях веднага още три, които прекъснаха с новия си грохот бръмченето на летящите над главите им парчета.
— Цял ли си? — попита Серпилин легналия до него Кузмич.
— Жив съм.
Те не ставаха, защото чакаха шестия, закъснял взрив. Но други взривове нямаше.
— Да станем ли? — попита Кузмич, след като почака още половин минута. — Сега едва ли ще стрелят.
Серпилин стана и като отърсваше кожухчето си, рече с неестествено спокоен глас:
— Отвикнах през последно време. — И като чу сам своя глас, се усмихна. Усмихна се също тъй неестествено, пряко сили, защото чувството на преживения страх още не беше минало.
От наблюдателния пункт към тях тичаше уплашеният адютант.
— Другарю генерал, не ви ли засегна? — обърна се той към Кузмич и после със същите думи към Серпилин: — Не ви ли засегна, другарю генерал?
— Не ни засегна — рече Кузмич, — напразно немците похарчиха последните си снаряди. Дявол ги знае кога и по какви цели стрелят! Напомнят за съществуването си…
— Да — рече изведнъж Серпилин, като погледна случайно настрана и видя само на три метра от тях щръкналата от леда опашка на стабилизатора на неизбухналата мина. — Ето я шестата: нашата с вас насмалко обща братска могила.
Кузмич погледна мината и не отговори нищо. Той стоеше наблизо и тревожно стъпваше с крак, опитваше го там вътре, в плъстения ботуш.
— Какво? — попита Серпилин.
— Поразраних го малко, когато падах — намръщи се Кузмич, — фрицът ме накара да поизбързам.
— Тръгвам си. Не ме изпращайте. Нека ме изпрати вашият адютант — рече решително Серпилин, стисна ръката на Кузмич и без да се обръща, тръгна към своята емка.
— А ние с Чепцов помислихме, че ви е убила — рече ординарецът Птицин, когато Серпилин се приближи до колата.
„Мигар и мен също ми се подкосиха краката от страх?“ — помисли Серпилин, като го погледна и се качи в колата.
Шофьорът, без да каже нищо, натисна стартера. Всеки се вълнуваше по своему; този бързаше да замине.
— Гледаме, димът се разпръсна, а вие не ставате — рече Птицин. — Вече се затекохме, а вие станахте и ние не се приближихме.
— Правилно — рече Серпилин.
— Няма да ви пусна вече да ходите сам — рече Птицин. По лицето му все още личеше как се е уплашил.
Като се отдалечиха половин километър, видяха да иде насреща им една емка. Емката спря и от нея слезе Бережной.
— Здраве желая, другарю генерал! — рече Бережной. — Бързах, мислех да ви настигна в полка. Пикин, дявол да го вземе, не ми каза веднага. Може ли да ви прегърна?
— Да не ме смяташ за мома? — усмихна се Серпилин.
— Тях аз не съм ги питал никога — рече Бережной, когато го прегръщаше вече.
После, като го пусна, сниши гласа си и попита:
— Фьодор Фьодорович, можеш ли да ми кажеш откровено за какво си дошъл? Да го отстраняваш или да го оставиш?
— Не разбрах вашия въпрос, другарю полкови комисар — рече Серпилин високо и строго и само в ъгълчетата на присвитите му очи се виждаше усмивката, която променяше смисъла на отговора.
— Тоест мога ли да смятам, че такъв въпрос вече не съществува? Правилно ли съм разбрал?
— Правилно сте ме разбрали, другарю полкови комисар — рече Серпилин и додаде: — Сбогом, Матвей Илич, отивам си. Нямам никакво време.
— Все бързаме, бързаме — рече Бережной. — Добре поне, че на пътя те хванах. Като нарочно, моето началство ми се стовари на главата!
— Та аз току-що ти докарах това началство — рече Серпилин. — Имах приятен разговор с него из пътя…
Бережной го погледна въпросително, но Серпилин не добави нищо. Само попита:
— А къде е той?
— Иде след мен.
— И къде отива?
— Където сам поиска. Заяви, че трябвало да отиде днес и в трите полка.
— Да, бърз е — рече Серпилин. — Сбогом. Нямам никак време.
— Все бързаме, бързаме… — още веднъж опечалено повтори Бережной, докато Серпилин се качваше в емката.
Едва се разминаха и отзад се чуха нови избухвания на мини. Серпилин отвори в движение вратичката и намръщен погледна назад. По разположението на Цветков пак стреляха немски шестцевни минохвъргачки, само че по-наляво и по-далеч от първия път.
Серпилин хлопна вратичката и след стотина метра, щом мина разклона, дето вдясно, както на идване насам му обясняваше офицерът за свръзка, отиваше пътят към Туманян, видя още една идеща насреща му емка.
Едно бяло кожухче изпълваше почти цялата предна седалка до шофьора и докато емките се разминаваха, Серпилин видя лицето на Бастрюков — силно стиснатите устни и напрегнато, неотстъпно вперените напред очи.
„Направи се, че не ме забеляза — помисли Серпилин. — Любопитно къде ли ще отиде сега: при Туманян или при Цветков?“ И като се обърна, погледна назад. Емката с Бастрюков се спря на разклона и зави вдясно, към Туманян. На кръгозора, при Цветков, по бледното небе още плаваше пушек от неотдавнашните взривове. „Може би този залп го е изплашил?“ — помисли Серпилин, като си спомни напрегнатите очи на Бастрюков.
Като каза на Бережной, че съвсем няма време, Серпилин малко си поизкриви душата в полза на Пикин. Все пак трябваше нейде да отдели половин час за обед, а това бе вече обещано на Пикин.
Той завари Пикин изправен до телефона, може да се каже, застанал мирно, като че покрай него носят знамето. Значи, скочил е поради някое забележително донесение — той имаше такъв навик.
Щом видя Серпилин, Пикин се повъзви към него, но не промени стойката си.
— Съединихме се! — рече той, като затули слушалката с ръка и продължаваше да слуша. — Тъй вярно, да донеса на командуващия… тъй вярно, да донеса… — И като се прекъсна: — А началник-щаба на армията се намира до мен. — И предаде слушалката на Серпилин.
— Другарю генерал — чу Серпилин щастливия глас на Кузмич. — Току-що получих донесение: Цветков се е съединил с Шейсет и втора! Ей сега отивам там с Бережной.
Серпилин каза „поздравявам ви“, после си спомни за думите на Батюк, поздрави го и от негово име и остави слушалката. И когато я остави, почувствува непреодолимо желание да погледне с очите си как и къде са се съединили с Шейсет и втора. Но с усилие на волята се въздържа, като помисли за другите работи, по-необходими сега от личното му присъствие там, където са се съединили с Шейсет и втора.
— Обедът е готов — рече Пикин, — мисля, че по този случай…
— По този случай ще трябва да отменим обеда — рече Серпилин. — Щом немците са разсечени на две, ще трябва сега, според плановете, да завиваме на север… Проекти, разбира се, има вече, но проектите са си проекти, а сега ще има много работа…
Той не довърши: всичко това трябваше да бъде ясно на Пикин и без това.
— Не можахме да си поприказваме — въздъхна Пикин.
— Грешиш. Разговор с тебе все пак ще имам, макар и кратък. Когато бях при Цветков, едва не ни улучиха ванюши мене и дивизионния командир. Но въпросът не е в нас, а в това, че когато се връщах назад, имаше пак залпове. Види се, не всичко сте разузнали пред себе си, не всичко сте засекли.
— Всичко не можеш да засечеш — рече Пикин.
— Но трябва да се стремиш към това. А такъв стремеж аз засега не виждам у вас. Ако вашето артилерийско разузнаване работеше по-добре, вероятно щяхте да се доберете до тези ванюши, да ги извадите от строя… Ако не сте способни да ги извадите сами, щяхте да дадете заявка горе за тежки калибри. Началството, разбира се, обича повече онези, които по-малко искат от него. Но цялата доблест не е в това да те обича началството.
— Аз не искам обич от началството — обидено рече Пикин.
— Не искаш, а излиза, като че искаш! Разбира се, днес, щом сте се съединили, смята се, че празнувате! Но занапред имай това пред вид. И командуващият артилерията да го има пред вид. И дивизионният командир. Предай и на двамата моето недоволство.
— Слушам.
Серпилин погледна изпънатото лице на Пикин.
„Нищо, ще го преглътне! Но виж, да не научи от мен всичко решено в дивизията, такава обида не бива да му нанасям. Това е друга работа!“
— По онова, дето ми каза по телефона, е взето решение да оставим у вас всичко както си е. И за заместник по строевата да ви дадем Артемиев. А сега, когато е вече прието, кажи какво мислиш лично ти?
— Не знам как ще довоюва със своето здраве Кузмич — рече Пикин, — но аз лично не бих се радвал да приема от него дивизията в такава минута.
Серпилин го погледна в очите и силно му стисна ръката — и за това, което каза, и за това, как го каза, и че се задоволи с това, и не поиска да пита нищо друго.
През целия път на връщане Серпилин прекарваше в паметта си онова, вече предварително обмислено и отчасти уговорено, което предстоеше да върши в армията във връзка с новата обстановка: след разсичането на немците на групи — северна и южна.
Разбира се, защо да крие от себе си — радва се, че все пак не някоя друга, а тъкмо бившата му дивизия се бе съединила първа днес! И като си спомни отново за нея като за своя, видя огорченото лице на Бережной, който повтаряше „все бързаме, все бързаме…“ и лицето на Пикин, който всъщност каза същото, което каза и Бережной: „не можахме да си поприказваме“…
И двамата, разбира се, са прави. А ако щеш — и прави, и неправи. Когато бяха заедно в дивизията, също бързаха и не всичко си казваха един другиму — сили не им стигаха. И така ще бъде навсякъде и с всички, където и с когото да служиш, до самия край на войната. Ще бързаме и няма да си доприказваме, и ще съжаляваме после, и отново ще бързаме, и отново няма да си доприказваме…


Дванайсета глава

Като че вчерашният ден беше един от онези, които довеки не се забравят. Но след него дойде днешният, прекаран целият в сражение, и още от първите минути Синцов нямаше кога да мисли за нищо вчерашно — нито за Бутусов, нито за Таня, нито за смъртта на жена си, нито за срещата си с Артемиев, нито за този немец, поради който едва не бяха убити той и Чугунов през нощта там, до танка.
Водеше се бой и нямаше време да мислиш за вчерашното. Още повече, че когато след артилерийската подготовка се хвърлиха веднага напред, на всички вече се струваше: а-ха ще се съединим с Шейсет и втора, и не където и да е, а тъкмо тук. В батальона цялата сутрин се вреше началството. Артемиев наистина скоро изчезна: повикаха го изведнъж в щаба на армията; а останалите се оттеглиха едва към средата на деня, когато по-нататъшният успех се очерта по-наляво, в полка на Цветков. Туманян също беше от сутринта в батальона, а после, когато се върна в полка, налегна телефона и псуваше, като че не знаеше сам как става това: отначало се юрнаха, а после се запънаха. А всъщност ревнуваше от съседа, че Цветков по-рано се съедини — и за съжаляване е! Някога казваха за Туманян, че не умее да натиска. Но се научи! Това е такава наука: докато имаш много сили, проявяваш характер, а когато ти останат шепа хора, а те наричат както преди — полк, малко по малко всеки свиква: тебе те натискат и ти натискаш, и искаш от хората невъзможното.
Днес и Синцов понервничи. Обиди Чугунов викна му по телефона: „Къде сте? Да не сте случайно зад мене?“ — и чу в отговор: „Елате да видите.“ Наистина след това той има достатъчно характер да отиде и да види. По пътя едва не предаде богу дух, а после го беше срам да гледа Чугунов в очите.
Но колкото и да беше добър Чугунов, и в неговата рота след дванайсет часа нямаше напредък. Без да спрат, те се напъхаха дълбоко в немските позиции, а по-нататък — ни напред, ни назад.
После чак след четири часа Чугунов най-сетне завзе на десния фланг отделно стърчащите развалини, от които най-силно стреляха картечниците. Но на този успех в момента още не бяха придали особено значение, бяха забелязали само, че немският огън сякаш и отляво взе да отслабва. Не успели да разберат какво се е случило, изведнъж съвсем близко, на триста метра, върху следващите развалини съзряха червено знаме.
Така бяха се стремили към това през всичките последни дни, а съединението все пак стана неочаквано! Съзряха знамето, станаха, юрнаха се право към него и загубиха още двама души: отляво удари немска картечница. Разсвирепяха, ослепиха с огън тази картечница, припълзяха и затрупаха с бомби всички, които бяха там.
А после на открито, като че нищо вече не можеше да стане, завчас притичаха останалите сто и петдесет метра до развалините със знамето. И действително нищо не стана — немците не стреляха: или бяха отстъпили, или оная затрупана с бомби картечница е била последна. Над това вече не мислеха. Мисълта им беше за друго — за това, че са се съединили.
В развалините със знамето, когато притичаха дотам, имаше всичко седем души: командирът на взвода — сержант, пет негови бойци и политрукът. В тяхно лице Шейсет и втора армия беше завзела онези последни откъм тяхната страна развалини едновременно с Чугунов, който беше завзел другите последни откъм нашата страна.
Момчетата от Шейсет и втора бяха приготвили отнапред знаме — парче червен плат с останки от бели печатни букви: отрязък от празничен транспарант с някакъв лозунг още преди войната. Беше завързан с трофейна телефонна жица към счупената пръчка от едно перде. Ето какво беше знамето, което видя Синцов, когато заедно с Чугунов дотича подир войниците. Дотича и от първите думи узна, че се е сбъднала мечтата му през последните дни да се срещне със своята бивша дивизия. Трябва да се каже, че това не беше проста мечта: през последните дни и по картата, и по местността се оказваше, че той с батальона си излиза на същите улици на Сталинград, които от октомври отбраняваше бившата му дивизия. Но все пак не си позволяваше да повярва напълно в такава среща — какви ли не смени и прехвърляния на части можеше да има там в Шейсет и втора! А в действителност излезе, че нищо не се е променило: както дивизията държеше отбраната в това направление, така от него после, метър след метър, беше почнала да настъпва срещу немците. Наистина хората, с които се срещнаха, бяха не от същия батальон и не от същия полк, където беше служил Синцов, а от друг. И кой в съседния полк сега е жив, и кой не, политрукът не знаеше, а на въпроса на Синцов дали съседният полк както преди се командува от майор Шавров, отговори, че, изглежда, е така, името е подобно, но не е майор, а подполковник. За другите, с по-ниски чинове, не стана нужда да задава въпроси.
— Та той е ранен, командирът на полка, завчера видях с очите си как го изнасяха! — рече изведнъж сержантът, командир на взвода.
— Това е нашият, Пронин, а старши лейтенантът пита за съседа.
— За съседа не знам — рече сержантът.
Немците нийде наблизо не стреляха — като че нещо ги бе пресякло. Боят се чуваше отляво и отдясно и от липса на навик изглеждаше далече, защото целия ден беше твърде близко — до самите уши.
От другата страна, от Шейсет и втора, никой нов не идваше. Политрукът надраска кратко донесение, че са се срещнали със своите, и прати с него в тила един от войниците. И Синцов направи същото.
Иван Авдеич разстла на одимения сняг до стената платнището си, изсипаха на него целия си запас от сухари, кой колкото имаше, и пуснаха да обикалят в кръг две манерки с водка. Синцовата беше започната, а тази на Чугунов — пълна, до тапата. За двайсет души стигна по глътка. На шестимата от Шейсет и втора дадоха да пийнат първи от уважение към тяхната армия и тяхната войнишка съдба. Макар че настъпваха още от края на ноември, но все пак, след толкова месеци война, когато отстъпиш ли само крачка — и си вече във Волга, те се чувствуваха като излезли от обкръжение. А седмият нямаше късмет: беше отишъл с донесението, без да успее да пийне. Спомниха си за него и го съжалиха.
— В затвор не съм лежал никога — рече политрукът, след като отпи, — а като че съм излязъл от затвор на свобода, честна дума. По-рано все в упор, в упор! — Той стисна юмруци и ги блъсна един в друг, като показваше как те през цялото време са били в упор с немците. — А сега ето ти: върви, ако щеш, до Москва — и той махна с ръка.
— До Москва няма защо да се върви — рече Чугунов, който обичаше точността — сега до Харков.
— Ама аз не исках да кажа това. — Политрукът се усмихна малко смутено: нима не бяха го разбрали?
Но всички го бяха разбрали много добре, дори и Чугунов, който го беше поправил само така, за точност. Къде трябва да настъпват сега, политрукът знаеше не по-зле от тях, но просто от сърце изказа нахлулото в душата му чувство за свобода.
Така просто, дори обикновено изглеждаше това историческо събитие там, където беше попаднал Синцов със своя батальон. И по другите участъци на фронта, по-вляво и по-вдясно, където то беше станало половин час по-рано или половин час по-късно, едва ли всичко това изглеждаше по-тържествено, макар пряк резултат от случилото се да беше краят на VI германска армия и пълната с отчаяние заповед на генерал-полковник Паулус, че — тъй като е била лишена от командуване, цялата отрязана от него северна група войски отсега нататък няма да се подчинява на него и трябва да действува и да загива самостоятелно.
И в съдбата на хората, и в съдбата на войсковите части през войната има няколко връхни точки. И те най-често напълно, докрай се осъзнават едва после. Такава връхна точка за Синцов и батальона му беше моментът на съединяването със сталинградци. В душите им се смесиха и радостното чувство за важността на случилото се, и умората от боя, и някакво странно учудване: наистина ли се съединихме? Как просто излезе всичко това?… Имаше и известно объркване пред бъдещето: а какво ще заповядат сега? Ясно, ще заповядат нещо ново, ще ги насочат някъде или ще ги прехвърлят, или ще ги въведат в бой на друг участък, или ще ги изведат във втори ешелон.
Към тези общи за всички чувства у Синцов се прибавяше и друго свое, собствено. За първи път през всички тези дни на боеве като че неуловимо го отделяше от неговия батальон и неговите хора чувството за запазилата се връзка с другия, предишния батальон, който беше наблизо и до който сега действително можеше да стигне и да срещне всички останали живи. Това беше напълно възможно, защото между него и неговия бивш батальон вече нямаше немци, а в същото време беше съвсем невъзможно, защото сега той беше в друга дивизия и командуваше в тази дивизия друг батальон и докато се водеха боеве, не можеше дори да помисли да я остави.
— Как е вашето презиме, другарю политрук? — попита Синцов политрука от Шейсет и втора.
— Наумов.
— А вашето, другарю сержант?
— Цибенко.
Синцов извади военната си книжка и записа техните презимена и презимената на бойците. Нещо го накара да направи това, без дори да мисли дали ще му дотрябва. Макар че можеха да дотрябват на Завалишин за политдонесението или за беседа с войниците — за много неща. А кой знае, може просто изведнъж да се бе проявила забравената журналистическа привичка…
— Добре — рече Синцов, като напъха обратно в чантата военната си книжка и се обърна към Чугунов. — Ти, Василий Алексеевич, остани засега тук, ще почакаме да изтеглят връзката. Аз ще си отида да видя, може вече да има някакви нареждания.
Това значеше да отиде половин километър назад, там, дето преди последния скок беше настанил набързо в едно полуразрушено мазе своя последен команден пункт.
— Почакай, старши лейтенант — рече политрукът от Шейсет и втора. — Ей сега ще ти надпиша знамето, предай го на вашата дивизия от нас.
Синцов не разбра какво значи „да надпиша“, но не попита. А политрукът легна на платнището, разгъна знамето върху подпъхнатото от един войник парче обгорял фурнир, заповяда да го придържат, опъна го, извади от джоба на кожухчето си малко химическо моливче и като го плюнчеше след всяка буква, написа върху знамето полегато и едро: „На бойците от 111-та от сталинградците.“ И дата: „26 ян.“ След „ян“ постави точка, било, че не му достигна моливът, било, че не му стигна търпението, стана и предаде знамето мълчешком на застаналия в очакване Синцов. Предаде го, дори без да се погрижи да напише номера на собствената си дивизия, предаде го като награда от сталинградци, които бяха издържали всичко и сега бяха известни по цяла Русия. Такъв беше изразът на очите му в тази минута — и сълзата в ъгълчето от умората и изпитата водка… Синцов взе и премести от дясната ръка в лявата счупената пръчка със знамето, а с дясната дълго друса ръката на политрука, усещайки как сълзи напират в очите му.
— Другарю старши лейтенант… — чу се гласът на Рибочкин.
Синцов се обърна, видя приближаващия заедно с Рибочкин човек с ново бяло кожухче и тръгна насреща им. „Кой ли може да е това?“
— Ето, доведох ви до батальонния командир, другарю полкови комисар — рече весело Рибочкин, доволен от това, че го е довел, и от това, че вижда бойци от Шейсет и втора, и това знаме…
— Заместник-началник на политотдела на армията — рече полковият комисар, без да назовава презимето си. — Бях в щаба на батальона ви, когато дойде донесението. — И високо, във въздуха, без да се обръща към никого, попита: — Кой тук е от Шейсет и втора?
Политрукът, който дотогава беше стоял настрана, се приближи заедно със сержанта и бойците.
Полковият комисар пристъпи тежко към тях и бързо стисна ръка всекиму. А не стисна нито на Синцов, нито на Чугунов, нито на другите от своята армия, като че не беше задължително това за своите. После също тъй бързо, както беше пристъпил, отстъпи крачка и рече: „Поздравявам ви“ — и се обърна към Синцов, който продължаваше да държи знамето.
— Кой го заби? Вие ли го забихте, или те?
— Те — рече Синцов. И добави: — Подариха го на нашата дивизия, за спомен.
Полковият комисар погледна под око знамето, сякаш преценяваше колко красиво изглежда, после забеляза, че на него е написано нещо, протегна ръката си в нова, бяла, също като кожухчето, ръкавица, опъна го за края, прочете, пусна го и се обърна към Рибочкин:
— Вземете го, ще го донесете до колата.
Рибочкин посегна към знамето и Синцов му го предаде и чак когато му го предаде, рече:
— Това е подарък за нашата дивизия, другарю полкови комисар.
— Вашата дивизия не е чужда на нашата армия — рече полковият комисар с дебел, добър, нравоучителен глас. — Ще го вземем в политотдела на армията и около това ще проведем работа. Как, старши лейтенант, ясно ли е?
— Тъй вярно, ясно, другарю полкови комисар! — рече ядовито Синцов. Той самият още не знаеше на какво се сърди, но нещо го озлобяваше и в тази прибързаност, и в това прекалено делово обяснение, и в това обръщение към него „ясно ли е?“, като че полковият комисар беше казал нещо особено умно, след което е необходимо да се пита: ясно ли е, или не е ясно?
А полковият му беше вече обърнал гръб, погледна, кой знае защо, на всички страни, после към небето, повелително махна с ръка на Рибочкин и тръгна назад тъй бързо, сякаш го бяха задържали против очакванията му и вече не му оставаше да каже или да прави друго, освен онова, което беше казал и направил.
Рибочкин направи три крачки след него и смутено се обърна. Но Синцов му махна с ръка: „Добре, ще го преглътнем, прави, както е заповядал полковият, какво друго ти остава?…“
Собствено казано, и Синцов трябваше да върви натам, където отиваха те. Полковият комисар навярно беше оставил колата си на скрито зад техния пръв команден пункт от сутринта, къде другаде. Но да върви заедно с него — щом не беше го повикал — не му се искаше. „Ще видим“ — сърдито помисли Синцов, като се чувствуваше, кой знае защо, ограбен поради това отнесено от полковия комисар знаме.
— А от вашите никой ли не е дохождал още? — попита той политрука от Шейсет и втора.
— Засега не — рече политрукът и кимна в далечината към бързо отдалечаващите се гърбове на полковия комисар и Рибочкин. — Колко е бърз! Отпърво помислих, че е кинооператор. Мислех, иска да ни снеме. А после виждам нищо не носи.
— Ще си вървя — рече Синцов. — А тук ще пратя замполита. Ако има общи мероприятия, работете двамата заедно.
— Главното мероприятие вече проведохме — усмихна се политрукът, като кимна към Иван Авдеич, който свиваше на снега платнището.
— Доскоро виждане! — Синцов му стисна ръката. Искаше в последния миг да го замоли: ако все пак срещнете командира на полка, Шавров, предайте му поздрав от неговия бивш батальонен командир Синцов, но се въздържа. Надали политрукът ще срещне командир на чужд полк, защо само да се вдига шум. Рече на войниците от Шейсет и втора: „Довиждане, другари“ — кимна бързо на Чугунов, щом ти си тук, искаше да каже, знам: всичко ще е в ред — и тръгна заедно с Иван Авдеич назад към батальона.
По пътя поиска да види каква е била тази последна немска картечница, която те бяха затрупали с бомби, преди да се съединят, пое малко по-надясно от падинката, по която беше тичал насам, и се сблъска със старшината на Чугуновата рота. Старшината заедно с един войник мъкнеше по баирчинката тялото на наш боец.
— Къде го носите?
Старшината и боецът положиха мъртвеца на снега.
— Там, на баирчинката, другарю старши лейтенант. Командирът на ротата заповяда да ги съберем там. Още вчера от сапьорите поискахме трофеен експлозив. Ще подкопаем, че инак е по-мъчно да се дълбае.
„Да, вече за всичко е успял да се разпореди Чугунов, макар че боят едва е свършил. И да ги приберат, и къде да ги сложат, и къде да ги погребат. А експлозив още вчера издействувал. В неговата рота за тия неща е строго — през цялото време не са оставили нито един свой неприбран от бойното поле.“
— Колко са всичко? — попита Синцов.
— Отнесохме трима, търсим още един, Пятаков, втори номер.
— Добре, продължавайте — рече Синцов и тръгна по-нататък.
Немската картечница лежеше пред входа в развалините на една трансформаторна будка.
Бяха я затрупали здравата с бомби. Снегът наоколо беше покрит с парцали и човешки тела. Самата будка беше пълна с мъртви. Сигурно в нея беше се топлил целият взвод. Будката се издигаше на неголяма рътлинка, опасваше я окоп и от двете страни идеха съобщителни ходове. Но в окопите нямаше мъртви — само в будката. Види се, немците бяха до такава степен премръзнали, че въпреки заповедите, всички бяха се натъпкали в будката, страхът от студа беше излязъл по-силен от дисциплината и от чувството за самосъхранение.
Какво има там в будката, и кои, и колко са там — вече не можеш определи. А до тази заран още оня немец с побелелите вежди, излагайки живота си, се стараеше те да останат живи. Говореше по радиото с такъв глас, че и трудно да разбираш, ще разбереш. А те все пак не разбраха и не повярваха.
Като отмина трансформаторната будка, на спусъка в падинката Синцов видя в една яма, досами основата на една разрушена къща, един наш мъртвец. Лежеше в тази ямичка по корем, изпружил ръце; както си беше пълзял по лакти, така беше умрял. На ниско остриганата му, посипана със сняг глава чернееше петно, заело целия тил. А ушанката му, съборена от куршум, лежеше на една крачка пред главата. Убитият беше облечен с памуклийка, на гърба си имаше празна раница, под едната си простряна ръка автомат, на краката си валенки. Значи, немците през нощта бяха стреляли по шума и го бяха убили, а през деня не го бяха забелязали, ако го бяха забелязали, щяха да му свалят валенките.
„Не е мой — помисли Синцов. — Тази нощ, когато пращахме на разузнаване, нямаше никакви загуби. Може да е разузнавач от Шейсет и втора и е пълзял през нощта към нас през немците?“
— Да го обърнем, да видим — рече той на Иван Авдеич. — Може да има документи. — Макар да разбираше, че ако е разузнавач, най-вероятно няма да има документи.
Лицето на умрелия, когато го обърнаха, се оказа немладо, с набити със сняг очи. Иван Авдеич разкопча памуклийката му и потършува джобовете. Документи нямаше. Но на джоба му беше завинтена гвардейска значка. Значи, преди разузнаването беше му дожаляло да я снеме, въпреки инструкциите.
— Не е наш — рече Иван Авдеич, щом видя значката.
„Ще трябва да кажа на Чугунов да го погребе заедно със своите“ — помисли Синцов, и вече тръгнал, повика Иван Авдеич, който се бавеше около умрелия:
— Какво правиш там?
— Ей сега, другарю старши лейтенант.
Иван Авдеич го настигна, когато беше вече тръгнал. Сега той идеше с два автомата, единият на шията, другият през рамото, а освен своята раница, на гърба си беше преметнал и празната раница, свалена от убития.
— Не можахте ли без това?
— Връвта беше много здраво завързана, на студа не можеше да се развърже. Но аз я претрих, само сухари има и една консерва задушено. Защо все пак да я оставяме, другарю старши лейтенант?
Синцов махна с ръка, не отговори нищо. Наистина, защо да я оставят? Войнишка работа…
Мръсният, разоран от желязото, слегнал и заледен сняг шумолеше под краката от снарядни парчета. Беше целият изровен от тях като от шарка.
Колко трупове ще се открият тук под преспите и развалините напролет, колко безследно изчезнали, ей такива като този, от когото Иван Авдеич свали раницата?…
— Другарю старши лейтенант — изведнъж се обърна весело Иван Авдеич към Синцов. — Лошаков води един фриц!…
Синцов се обърна и видя съвсем близо идещия към тях в здрача Лошаков, също тъй възрастен, както Иван Авдеич, но рядко за годините си разтропан войник — ординарец на командира на втора рота.
Дребният, кривоног Лошаков вървеше напред, а зад него на три крачки вървеше един много едър немец.
— Здраве желая, другарю старши лейтенант — Лошаков се спря и долепи ръка до ушанката. И немецът, спрял като по команда на три крачки зад Лошаков, също долепи ръка до кепето си.
— Защо водите пленника не отпред, а след себе си като крава на пазар? — попита Синцов.
— Ама аз не се боя от него, той сам ми се предаде — рече Лошаков. — Водя го отзад, за да не би да го убие някой в тъмното. Той има едра фигура, ако вървя зад него — няма да могат да ме видят.
Както винаги, Лошаков си правеше шеги и знаеше, че батальонният командир разбира това, но го правеше именно за да му обърнат внимание и после да разказват как е водил своя фриц.
— Немецът е командир, другарю старши лейтенант. Аз, вика, съм ротен командир!
— А кой ви заповяда да го водите в тила?
— Лейтенантът ми заповяда: щом, вика, фрицът е капитулирал лично пред тебе, лично ти го води. Кога друг път ще ти се падне такъв случай! Още повече, че немецът е снажен като Петър Велики.
— Офицер ли? — попита Синцов немеца.
— Кайн официр, кайн официр! — провикна се възбудено немецът. — Камерад…
— Ротен командир — рече Лошаков, като пресече немеца. — Сам си признава!
— Почакайте, Лошаков, оставете да чуя — рече Синцов.
— Камерад… — още веднъж повтори немецът и, види се, обхванат от надежда, че този път ще го разберат, заприказва бързо на немски.
—  Аз сам преминах. Днес чух радиопредаването и сам се предадох, не съм офицер, батальонен писар съм. По-рано бях член на Социалдемократическата партия… Предадох се, когато чух речта на другаря Хелер. Другарят Хелер обеща, че на всички, които се предадат, ще им бъде запазен животът...
Макар че немецът много бързаше да изкаже всичко, което по негово мнение може да му осигури безопасността, Синцов все пак, от петдесет думи схващайки една, разбра главното и го спря.
— Почакайте. Щом се предавате, всичко е добре. Вървете да ядете. — и се обърна към Лошаков. — Отведете го и кажете от мое име да го нахранят веднага.
Но на Лошаков не му се искаше така бързо да се раздели с батальонния командир, щом веднъж го беше срещнал.
— Разрешавате ли да попитам, другарю старши лейтенант, какво ви каза той? Потвърди ли кой е?
— Потвърди, потвърди — рече Синцов, като не желаеше да разочарова Лошаков. — Вървете… Много дърдорите…
Лошаков тръгна по-нататък, както по-рано пред немеца, а Синцов и Иван Авдеич след няколко крачки вече пред самия команден пункт видяха мършавата фигура на крачещия насреща им Завалишин.
— А аз отивах при тебе, смятах, че си още при Чугунов — рече Завалишин и като си свали очилата, грижливо изтри с кърпичката стъклата; едното от тях беше пукнато точно по средата.
— Хубаво, че си се досетил сам — рече Синцов. — Аз и без това исках да пращам да те викат. Ако там има още нещо във връзка със съединението, осигури като замполит каквото трябва! Ех, небръснат си! Поне за празника да беше…
— А как стана то, как стана то? — попита нетърпеливо Завалишин.
— Общо взето добре — рече Синцов. — Чугунов ще ти доложи. От полка няма ли нареждания: какво следва?
— Илин тъкмо седи на телефона, приказва с началник-щаба.
— Хайде, иди, и аз ще дойда — разбърза се Синцов.
Като влезе в мазето, той завари Илин да говори още по телефона.
— Ясно — Илин вдигна очи към Синцов и продължи да нанася знаци по картата. — И това е ясно… — Той направи още един знак. — Мене всичко ми е ясно… Слушам, да не се изтегляме до пристигането на артилеристите… Здраве желая!
— Е какво, лично ли им стиснахте ръцете, както аз на вас? — Той остави слушалката и силно стисна ръката на Синцов.
— Лично — рече Синцов.
— А своите не срещнахте ли?…
— Своите не срещнах, тоест имаше хора от бившата ми дивизия, но аз не ги познавам и те не познават никого от онези, които познавах.
— Обикновено нещо! — рече Илин. — Колко време е минало… Вас са ви ранили в началото на декември. Всичко оттогава се е променило. У нас в началото на декември беше още Тараховски…
— Какво ново има при вас? — попита Синцов.
— Сега ще доложа. Разкажете все пак как се съединихте?
И когато Синцов му разказа колкото може по-кратко, Илин ядосано изпъшка:
— Ех, не се досетихме ние за знаме! И ние да бяхме направили знаме, и да им го предадем. Седемнайсет денонощия се готвихме за това, а не се досетихме!
Това, че полковият комисар беше взел знамето, не на прави особено впечатление на Илин. А че на, Шейсет и втора бе приготвила знаме, а ние не — го ядоса. Той беше ревнив към такива неща.
— И тъй, какви новини има? — попита Синцов, като сядаше до масата.
— Много новини — рече Илин. — Ето, гледайте къде ни е заповядано да излезем тази вечер през нощта. — Той прекара с молив наляво и напред зад чертата, която довчера означаваше на картата предната линия на противника. Моливът мина през вчерашните позиции на съседния, Цветковия полк, и се спря на два километра по-далеч.
— Така — рече Синцов, изненадан от бързината на събитията. — А Цветков къде ще отиде?
— Цветков засега е още тук, където излизаме ние. А ще отиде още по-надясно — ще ни даде своя участък и ще излезе извън картата, по-близо до Волга. Както и ние, ще извие сега фронта решително на север.
— Да, далече се е придвижил днес Цветков — рече Синцов.
— Той пръв се е съединил с Шейсет и втора — рече Илин. — Почти един час преди нас. Когато от вас дойде връзката и съобщи, че сте се съединили, вече и Чернишов (Чернишов беше новият началник-щаб на полка), и Туманян — всички бяха чучнали на главата ми. Как тъй Цветков се съединил, а вие още се маете?! Така че нямахме късмет да се отличим в дивизионен мащаб! А вие сигурно сте помислили…
— Какво не си мисли човек!… — сърдито рече Синцов, защото действително си бе мислил такова нещо там, когато се бяха съединили, и сега, със задна дата, това не му беше много приятно.
— Нищо — рече Илин, — нека Туманян страда поради Цветков, но в полкови мащаб ние така и така сме първи. И изобщо сега вече навсякъде са се съединили като гребен — зъб в зъб. Сега главната грижа на началството е да има колкото може по-малко бъркотия — съгласуват кой къде да излезе.
Синцов не отговори. Подпрял с ръце главата си, той мълчаливо гледаше картата, като бавно осъзнаваше онова необикновено нещо, което беше станало в края на този кратък зимен ден. Необикновеното се заключаваше в това, че вече нямаше немци пред неговия батальон. Отпред имаше свои. Чак до Волга. А немците, след като бяха отрязани, оставаха сега вляво и дясно от този провлак. И сега в настъпилия мрак и тук, при нас, и там, в Шейсет и втора, сигурно навсякъде възвиваха части: едни с фронт на юг, срещу немците, останали в централната част на Сталинград, а други с фронт на север, срещу онези, които бяха заседнали в района на заводите. Тяхната дивизия възвиваше на север. Това личеше по прокарания от Илин маршрут върху картата.
— А на нашето място ще дойде щабът на артилерийския полк — рече Илин.
— Ясно! — Синцов не откъсваше очи от картата и мислеше за друго. — Че пътят, по който ще се движи батальонът към новото място на съсредоточаване, ще минава през моста, отдавна познати му от същия този лист от картата. Само че тогава всичко беше обратно: оттук настъпваха немците, а нашата дивизия се отбраняваше от другата страна.
— Какво гледате, аз всичко отбелязах!
— Почакай — рече Синцов. Да, ето, предполагаха, че тук се намира щабът на немската дивизия. А тук беше щабът на немския полк, който действуваше против неговия батальон. А ето тук се намираха немските артилерийски позиции и той много пъти беше подавал до нашите артилеристи заявки за огън по тях.
— Пунктът за съсредоточаване е до този знак — рече Илин, — в района на развалините. Там сега е трети батальон на Цветков, но той ще отиде надясно.
— Районът на развалините — рече Синцов. — Ама ориентир намерили! Тук навсякъде наоколо е район на развалини… Хубаво, ще го намерим.
Той потършува във военната си чанта и измъкна една малка, стара, с ръка рисувана схемичка на трите къщи и граничещите с тях улици, дето някога се беше сражавал батальонът му, и сложи схемичката до картата. Кръстчето на картата беше съвсем близо до тези места.
Той каза на Илин това и добави:
— Дявол го знае, дали защото по-рано съм воювал от другата страна, в Шейсет и втора, днес имам чувството, че сякаш сам съм се срещнал със себе си.
— Да, може да се каже, че ти е вървяло и там, и тук — рече Илин.
— Върви ти, когато през цялото време воюваш в една част, ето кога ти върви — рече Синцов и като почувствува, че е нанесъл с този отговор незаслужена обида на Илин, а заедно с него невидимо и на всички други другари от батальона, додаде: — Разбира се, аз сега се радвам, че съм заедно с вас. Но защо да крия, отначало, когато от болницата не попаднах на старото място, тъгувах.
И всичко, което каза, беше истина — и първото, и второто, и третото.
— Изобщо така е — съгласи се Илин, макар да беше засегнат, но добре разбираше, че разговорът си е разговор, а все пак след седемнайсет дни боеве батальонът дето служеха, беше вече за Синцов девет десети от белия свят. Това е за него настоящето, а всичко останало, колкото щеш си спомняй за него, е минало.
— Левашов не е ли дохождал? — попита Синцов.
— Не.
— Дори чудно.
— Доколкото разбрах от телефонните разговори — рече Илин, — той почти целия ден е бил при Зирянов.
Зирянов, лейтенантът от наказаните полковници, назначен през първото денонощие на настъплението за заместник на Синцов, от десет дни вече командуваше съседния батальон, а преди три дни получи направо чин капитан.
— А защо е целия ден при Зирянов? — попита Синцов.
— Ами че Зирянов от сутринта хлътна в чувал, беше в тежко положение, докато Цветков не се измъкна напред.
— На Цветков днес му върви — рече Синцов.
— Чакай — сети се Илин, — най-интересното не ти казах! Чернишов, когато ми телефонираше, ме осведоми, че имаме нов заместник по строевата в дивизията. И знаеш ли кой?
— Кой?
— Твоят шурей, Артемиев. Седя, седя в нашата дивизия и дочака.
— Той ще се радва — рече Синцов.
— А какво ще прави? — отвърна Илин. — Всички, преместени от щабна на строева служба, до един казват, че се радват. Кой се радва, кой не се радва.
— Значи, сега ще служа под началството на роднина… В мирно време не беше редно — усмихна се Синцов. — Щом научеха: единият — тук, другият — там!
— Сега е война, сега не се съобразяват с това — рече Илин. — А в краен случай — той се разсмя, — нека го преведат, където искат, но ние няма да те пуснем от батальона дори за повишаване.
И голямата искреност на Илин, който не обичаше твърде да хвърля думите си на вятъра, зарадва Синцов до дъното на душата.
Илин, който беше получил за боевете чин лейтенант, сега, каквото и да се случеше, беше безспорен кандидат за батальонен командир и сам добре го знаеше. И все пак каза това. На Синцов изведнъж се стори толкова отдавнашна онази първа вечер, когато дойде в батальона, и първото му запознаване с хората, от които двама — Лунин и Оскин — не са вече живи, двама — Богословски и Караев, са в болницата, а останалите — Илин, Завалишин, Рибочкин, Чугунов, Харченко — и сега са на предишните си места и воюват с него и с другите, и със старите, и с новодошлите, в сравнение с които той самият е вече в батальона стар командир. Загубите са си загуби, но батальона все пак не можеш да убиеш! Първи или не първи, днес те все пак се съединиха с Шейсет и втора, това не може да се отрече!
— Ех, Илин! — рече Синцов, като ставаше от масата и се поддаде на порива на обхваналото го чувство… — Ех, Илин! — повтори той още веднъж и сложи ръце върху тесните, мършави рамене на Илин.
— Какво?
— Нищо, просто се радвам, че служим заедно и че доживяхме до този ден.
И като пусна раменете на Илин и си тури ушанката, рече:
— Аз ще взема разузнавачите и лично ще мина пръв по маршрута на движението. Местата са ми познати. А после ще ти пратя водачи.
— Но аз вече извиках тук всички командири, освен Чугунов. Предчувствувах, че ще трябва да им се поставя задача по изместването. Скоро ще дойдат — рече Илин. — Няма ли да останете?
— Щом е така, ще остана, докато дойдат. — Синцов седна, без да си сваля ушанката. — А ти после довърши тук, всичко събери, не оставяй нищо от домакинството и да няма изостанали и заблудени. Вземи върху себе си тая работа.
— Всичко е ясно — рече Илин, — само че, за съжаление, не останаха много неща за прибиране.
Той въздъхна кратко, и тези негови думи, и кратката въздишка внесоха в разговора им оная отсенка на горчивина, без която не можеше да има справедлива преценка на работите, станали в батальона. Колкото и забележителен да беше днешният ден и колкото да ги приближаваше той до окончателната победа тук, в Сталинград, утре батальонът отново трябваше да воюва, а оставаше все по-малко с какво да воюва, и днешният ден също беше си казал своята смъртоносна дума.


Тринайсета глава

Това, че районът на развалините действително излезе познат, облекчи много грижите на Синцов през тази нощ. Отначало той приемаше участъка от батальонния командир на Цветковия полк, пълзеше с него из развалините, установяваше за охрана хората си вместо онези, които се изтегляха и си отиваха. После се безпокоеше къде е лакътят на съседа отляво и отдясно, а това в тъмното не можеше да се изясни отведнъж.
От мазето, където се разположиха, се наложи да измъкнат няколко немски трупа, които, изглежда, не бяха убити в боя; всички бяха с превръзки, сигурно през деня бяха слагани направо тук умиращите от раните си.
После, когато почнаха да прииждат хората му, Синцов се залови да уточнява с командирите на ротите кой къде ще се настани. Но да уточниш нощем по картата не е достатъчно, трябва с ръката си да опипаш и с краката си да стигнеш до всеки. Той се занимава с това още два часа заедно с Рибочкин.
Участъкът на батальона сега беше наистина неголям — всичко беше събрано като в юмрук, но това малко пространство беше толкова разровено от взривовете и затрупано със срутени стени, с изгорена техника, с натрошени тухли и измръзнали трупове, че и дяволът не може се оправи.
Когато беше при Чугунов и уточняваше участъка на неговата рота, попита какво беше станало по-нататък на височинката, където се бяха съединили.
— После дойдоха мнозина от тях — рече Чугунов, — цял митинг имаше.
— И как мина?
— Доста добре, хубаво — рече Чугунов. — Замполитът ще ви го разкаже по-красиво — рече без насмешка той, просто съвсем естествено смяташе, че неговата съдба е да върши работа, а всеки, не само Завалишин, ще може да разказва по-добре от него.
Но Завалишин все още го нямаше, събираше цялото останало домакинство заедно с Илин. И не беше чудно: работата беше главоболна, още повече нощем.
Като обиколи участъците на ротите, Синцов се върна заедно с Рибочкин в своето мазе, вече малко поприбрано, но още с безмълвен телефон. Иван Авдеич — златен човек! — беше кипнал на сух немски спирт канче чай. Пийнаха с Рибочкин по една чаша и погризаха сухари.
— Дали да стопля задушеното? — попита Иван Авдеич.
„Вероятно, същото“ — спомни си Синцов раницата, свалена от убития разузнавач, и отказа. От умора дори не му се ядеше, чаят е друго нещо.
— Вижте, другарю старши лейтенант, няма ли да станат тези очила за старши политрука? — отново се приближи до масата Иван Авдеич и сложи пред Синцов едни кръгли очила с рогова рамка. Едното им стъкло беше пукнато.
— Като неговите, също пукнати — рече Синцов.
— Неговите са по средата, а тези от края. Пък и къде сега ще намериш цели? — рече недоволен Иван Авдеич. — Аз още щом каза, питам вече три дни войниците — и не намират — все счупени!
Синцов взе от масата очилата и ги сложи на очите си — всичко отведнъж потъна в мъгла. Да, силни, може да станат за Завалишин. Вероятно някой немец ги е носил, също недовиждащ, полугоден…
А Илин и Завалишин все не идеха и не идеха. И свръзка с полка засега нямаше — щабът още се придвижваше нейде.
— Вие по-рано по същите места ли сте воювали? — попита Рибочкин, като върна Синцов към спомените, отхвърлени от нощните грижи.
— Да. А ти откъде знаеш?
— Аз още в началото, помните ли, когато ви разпитвахме къде сте воювали, си сложих знак върху моя план на Сталинград.
— Дори и план имаш, гледай ти колко предвидлив! — рече Синцов.
— Още през декември, когато ме изписаха от школата, снех с паус този план в градската читалня от една книга преди войната. Ние тогава всички мечтаехме да отидем в Сталинград.
„Да, добро момче, както казва за него Илин, дори много добро момче! — помисли Синцов. — Ако оцелее, сигурно ще стане артист, хубаво декламира стихове…“
— Самият аз не съм воювал в тези къщи — рече Синцов. — Но тук едно време беше щабът на нашия полк. А аз воювах по-надясно, където е сега Зирянов, възможно е неговият команден пункт да е в същата къща, където беше и моят. Там мазето е много хубаво.
— Ще идете ли после там? — попита Рибочкин.
— Ще ида от интерес, ако улуча време. Тогава го наричахме „Домът със скорците“.
— Защо „със скорците“?
— Ами там в двора имаше забит един стълб и на него висеше къщичка за скорци. Сега, разбира се, едва ли е останала. — Той погледна Рибочкин и видя, че той се наваля с глава към масата.
— Полегни.
— По-добре вие полегнете, другарю командир.
— Поспи. Когато поискам да спя, ще те вдигна. Не се страхувай, няма да те съжаля.
Рибочкин се отдели от масата, легна възнак на пейката и веднага заспа, не каза дума повече. Едва легна, и телефонът на масата задрънча. Значи, има вече връзка с полка!
— Деветият слуша!
На другия край на жицата беше капитан Чернишов, началник-щаба на полка.
— Къде се намираш?
— Където е заповядано.
— Уточни.
Синцов уточни.
Чернишов зададе няколко въпроса, които можеше и да не задава, после рече:
— Честито, ще черпиш.
— Благодаря — рече Синцов, като разбра от думите му, че в щаба все пак са придали значение на това, че техният батальон първи в полка се е съединил с Шейсет и втора. — Щом се полага черпня…
— Не чувам радост в гласа ти — рече Чернишов.
— Защо да се радваме прекалено — отвърна Синцов, — войната още не е свършила.
— Ти знаеш по-добре. Това имам да ти кажа.
Синцов остави слушалката, чу зад гърба си крачки и помисли, че е Илин. Но беше Левашов.
— Как е при тебе? — попита Левашов, без да сяда.
— Главното съсредоточихме — рече Синцов. — Чакам Илин, той ще дойде и ще довърши останалото. Седнете. Да ви почерня с чай?
— Не искам, ще пийна у нас, когато се върна. От пладне не съм бил в полка, повисях у Зирянов. Опитен, опитен, а се увлече, едва не го пречукаха немците. Все доказва какъв е. От една страна, добре, а от друга — лошо. В разпалеността си е способен залудо да пожертвува главата си, и не само своята… Кой хърка?
— Рибочкин.
— Здравата хърка — рече Левашов.
Синцов се приближи до Рибочкин, обърна главата му, която беше се забила с устата и носа в ушанката. И той изведнъж задиша като дете, дълбоко и равномерно.
— На, дръж. — Левашов пъхна ръка под кожухчето и измъкна оттам нещо мъничко, завито в парче вестник. — Честито. От личните запаси.
Синцов с недоумение го погледна и разгъна хартийката; в нея имаше две нови звездички.
— Какво, капитан ли ме направиха?
— От мене ли пръв чуваш?
— За мене е ново.
— Как ново? Туманян още през деня ми каза.
— На вас казал, но на мен не. Освен натяквания, от него целия ден нищо не чух.
— Бре че самолюбив дявол — рече Левашов, — колко го е яд, че Цветков се е съединил пръв! Собствения си батальонен командир не е намерил сили да поздрави с новия чин. А аз бях решил от Зирянов да отида право в полка, но после помислих: не, ще намина, ще дам звездичките.
— Благодаря.
— Авдеич! — викна Левашов и когато Иван Авдеич влезе, посочи Синцов: — Затегни звездичките на капитана, че не е облечен според чина.
Синцов свали кожухчето си и смъкна презглава рубашката.
— Затегнете ги за спомен, колкото може по-здраво.
— Наметни си кожухчето — рече Левашов.
Синцов наметна на раменете си кожухчето и се разсмя, като си спомни за телефонния разговор с началник-щаба на полка.
— Защо се смееш? — попита Левашов.
— Чернишов ми честитява по телефона, а аз не разбрах. Той казва: „Не се радваш много“ — а аз отговарям: „Войната не е свършила.“ Разбрах, че ме поздравява със съединението!
— Както и да си го разбрал, дал си му глупав отговор — рече Левашов. — Как така да не се радваш? Чак тогава ли ще почнем да се радваме, когато войната свърши? Глупости! Ако из пътя не се радваш поне малко на всяко нещо, според мене до края на войната няма да доживееш. Как беше моментът на съединението? Красиво нали?
Синцов разказа какъв беше моментът и сега, когато разказваше, чувството за нещо обикновено и дори някакво разочарование, което беше изпитал тогава, се изглади, изчезна — моментът и на него самия вече почваше да се струва красив. И дори гласът му лекичко трепна, когато стигна до това, как войниците разстлали знамето върху парче фурнир, а политрукът взел да пише на него: „На бойците от 111-та…“
— И къде е сега това знаме?
— Няма го, взеха го.
— Кой го взе? — попита Левашов намръщен; той не обичаше, когато го заобикаляха в такива неща и се разпореждаха без него в полка.
— Налетя някакъв полкови комисар от политотдела на армията и го взе. Казах му, че е дадено на нашата дивизия, но изглежда не разбирам от тези работи. Той ми обясни моята несъзнателност, взе го и го повлече. Много бързаше.
— А как се нарича? — попита Левашов и очите му се свиха.
— Не ми докладва — рече Синцов.
— А как изглежда?
— Как изглежда ли? — Синцов се затрудни да отговори отведнъж как изглеждаше полковият комисар, защото в паметта му не изглеждаше никакъв — чисто и просто полкови комисар с бяло ново кожухче. Имаше и лице, но той не го запомни, запомни само гласа му, делови и бърз, и как неочаквано и бързо тръгна назад, когато взе знамето. Но всичко това не пожела да каже на Левашов, защото чувството на все по-голяма и по-голяма неприязън му беше още не съвсем ясно. Вместо това рече усмихнат:
— С ново кожухче. — А мислено на себе си с яд добави: „С бяло-беленичко — не плъзгано по снега, не излежано в окопите, а за знамето се хвана със зъби!“
— Той е, паразитът му, няма кой друг! — рече злобно Левашов. — Учудвам се само как е стигнал до тебе… Да не би по това време да е било тихо при тебе?
— Около двайсетина минути вече беше тихо — рече Синцов.
— Към тишината е тръгнал. Тръгнал е към тишината, а е излязъл на Шейсет и втора. Върви му, кучето! Сега в някой вестник ще се изфука как лично се е съединил!
Синцов учудено погледна Левашов.
— Да не е твой стар познайник?
Левашов не отговори веднага. Отначало злобно изфуча, като че дори думата „познайник“ му беше противна. После се усмихна и рече замислено:
— Такъв познайник, че бих станал доброволно взводен командир в наказателен батальон само да ми дадат под мое началство другаря Бастрюков! Там той няма да ми избяга със своята диалектика. Там работата е ясна! Или първи с гърди срещу немеца — или куршум!
Той каза това тъй яростно, че влезлият с рубашка в ръце Иван Авдеич дори се дръпна назад.
— Нищо, влез — рече Левашов.
Синцов взе рубашката от ръцете на Иван Авдеич. Дупчиците, останали от кубчетата, бяха грижливо замрежени, а звездичките затегнати точно там, дето им се полагаше да бъдат.
— Благодаря — рече Синцов, като обличаше рубашката и недоумяваше защо Иван Авдеич, който не обичаше да се върти около началството, щом има възможност да си отиде, сега стои и не мърда.
— Искам да попитам, другарю капитан — Иван Авдеич извади иззад гърба си една манерка. — Може би другарят батальонен комисар ще наруши обета си при такъв случай?
— При никакъв случай не мога. Обетът е твърде силен. А батальонният командир, след като си отида, ще пие с теб. Не се безпокой, ние после чрез замполита ще проверим: ако не почерпи — ще му наложим мъмрене с вписване. — Да, така — рече Левашов, щом Иван Авдеич излезе, и очите му отново се свиха. — Щом почнах, ще кажа всичко.
От разказа му Синцов разбра, че те с Бастрюков служили от началото на войната, воювали в Одеса и комисарят на дивизията Бастрюков още тогава бил голям негодник; а надминал себе си вече в Керч, през критичните дни, когато части от Приморската армия, без да успеят да стигнат до Перекоп, били посред голите Кримски степи, заобиколени от пробилите Перекоп немци. Пред армията стояли два пътя: или да се отдръпнат по още свободното шосе към Керч, или въпреки всичко да вървят към Севастопол. На Военния съвет решили: Към Севастопол! И командуващият заповядал на Левашов, през тези дни комисар на Щаба на армията, да настигне и върне назад вече почналата отстъплението си към Керч дивизия, в която по-рано служел.
Левашов се промъкнал с брониран автомобил през немците, намерил в челото на една колона командира на дивизията и Бастрюков, съобщил им устно заповедта, после я предал на дивизионния командир в писмен вид и без да изчака започналата бомбардировка, се качил в бронирания автомобил и заминал за артилерийския полк, който трябвало да върне също.
Пет минути след заминаването му командирът на дивизията, без да успее да се разпореди, бил убит, присъствуващият при разговора адютант — също, а полковият комисар Бастрюков се качил в оцелялата емка и изпреварвайки полковете, заминал за Керч. Едва вечерта, когато от дивизията още не били постъпили донесения, друг офицер от щаба се добрал до нея и разбрал, че там никой не знае за заповедта. Все пак успели да върнат два полка в Севастопол, а единия не успели да върнат.
Съобщили на щабния офицер, че полковият комисар Бастрюков се качил в колата и без да каже никому нищо, заминал за Керч, а какво станало после с Бастрюков, не могло да се разбере — Севастопол всичко затулил.
— А мен командуващият този ден за първи път в живота ми ме нарече подлец, задето съм се уплашил в не съм занесъл заповедта до дивизията. И без съд сам ме изправи до стената и извади маузер, и би ме разстрелял, ръката му нямаше да трепне. А аз стоях с ръце по кантовете и мълчах. И знаех, че ето сега ще умра като подлец, и никой нищо друго няма да докаже за мен, защото не бях донесъл разписка — заповедта бях връчил под бомбите. А не ме застреля, защото не молех и не обяснявах, а стоях и мълчах. И без това не исках да живея, щом съм загубил вече доверието. И той отпусна маузера и рече: „Махай се от очите ми.“ Едва после вечерта научи, че бях ходил в дивизията. А всичко друго така си остана на вятъра: разписка няма, няма и живи свидетели, освен другаря Бастрюков. А той бе останал жив не за да потвърди станалото — нали иска да живее! И колко неща само премислих днес, след като го видях в дивизията — дори самия мен ме е срам! Сражение се води, положението на Зирянов е тежко, хората мрат, а аз мисля за това лайно! И нямам сили да забравя.
— А защо пък да забравяш? — рече Синцов. — Ако не извадиш лайното, то цял живот ще плава.
— Точно така, ще плава — рече Левашов. — Не ми минаваше през ум, че още живее на света, мислех, че е избягал и е пукнал по пътя. И изведнъж днес, щом отведох оня немец с неговото радио обратно в политотдела на дивизията, виждам: до Бережной някакъв познат с бяло кожухче. Гледам — и на очите си не вярвам: сам другарят Бастрюков!
А Бережной ме представя: „Замполитът на триста тридесет и втори, Левашов! Непременно идете в неговия полк!“ А онзи и вежда не помръдна. Погледна ме и кимна с главица, здравейте де, другарю батальонен комисар! Като че аз не съм аз и той не е той.
— Е, а ти? — попита Синцов.
— Какво аз? Гледам го и мисля: може ли такова нещо, човекът да не те познае? Не, мисля, невъзможно е такова нещо, защото и двамата сме все пак същите. И той е той, и аз съм аз. Долепих, както му е редът, ръка до шапката и към Бережной: „Разрешавате ли, другарю полкови комисар, да се върна в полка?“ С дясното рамо напред — и тръгнах. Вървя и си мисля за другаря Бастрюков: ако имаше сили да ме убие с поглед — би стрелял в гърба ми!
— И после?
— После? — рече Левашов. — Ще воюваме и занапред с фрицовете, както сме воювали досега.
— Така ли ще оставиш това?
— До декември не знаех нищо за него и изведнъж срещу Нова година чувам името му — рече Левашов вместо отговор. — Дори попитах един инструктор, откъде е този Бастрюков в техния политотдел, дали не е от Крим? Не, казва, напротив, пристигна от Карелския фронт. Гледай къде го отвял вятърът!
— Та какво мислиш да правиш? — повтори настойчиво Синцов.
— А какво да правя с него сега? По случай победата в Сталинград да пиша донос срещу него за четиридесет и първа година? Ами ако той през това време е станал герой? Не се ли случва? Ето, виждаш, озовал се при тебе на предната линия, а в четиридесет и първа, понякога, и с въже не можеше човек да го замъкне в полка…
— Но онова, което ти ми разказа за Крим, е нещо изключително! — рече Синцов.
— Малко ли неща тогава бяха изключителни — каза Левашов. — Ако речеш да погледнеш в служебното му досие — сигурно оттогава е извършил куп добри дела! Щяха ли иначе да го повишат. Аз не вярвам, че са добри, но не мога да докажа. Пък и не ми се ще да си цапам ръцете с него.
— Ами ако и друг път, когато дойде нанагорно, пак продаде някого, тогава кой ще е виновен? — полита злобно Синцов.
— Да го вземат… — изпсува Левашов. — Между другото, ако искаш да знаеш това, дето не пия е негова заслуга. Когато отивах тогава в тяхната дивизия, от нерви пийнах из пътя от манерката. Ако не бях пийнал, може би щях да взема разписка. И когато след това стоях под маузера на командуващия, зарекох се да не пия до сключването на мира. И ако не доживея дотогава, тъй няма да съм пил и чашка. Какво мълчиш? Не си ли съгласен с мене?
— Не съм съгласен.
— А щом не си съгласен, върви по дяволите. — Левашов изведнъж подозрително вдигна очи към Синцов. — Да не мислиш, че се боя да се закачам с него?
— Не съм мислил това.
— Тогава добре — рече Левашов. — А останалото е мое право да решавам и аз ще реша.
Той потърка с ръце лицето си и се прозина.
— Тръгвам си.
Синцов излезе да го изпроводи от мазето. Искаше да го изпроводи и по-далеч, но Левашов отказа.
— Щабът е вече на място и пътят е ясен. А от някакви си заблудили се немци, когато съм с Феоктистов, не се страхувам дори да сме трима срещу един. — Той кимна към израсналия до него грамаден ординарец, заслуша се в далечните звукове на боя и весело извика: — Все пак разсякохме, тяхната майка, фашистите наполовина, като усойница с лопата: главата тук, краката там!…
Левашов си отиде, а Синцов, останал сам, постоя под необикновеното, само сегиз-тогиз прогърмяващо небе и като се върна в мазето, събуди Рибочкин.
— Побудувай на телефона, докато Илин дойде, а аз ще отида за малко при Зирянов.
— Да видите предишните си места ли? — попита съчувствено Рибочкин.
— Ще ги видя. Иван Авдеич ще взема със себе си и ще го пратя обратно, за да знае къде съм. Щом дойде Илин, веднага прати да ме повикат, или по-рано, ако има и най-малка нужда…
— Как сте, Иван Авдеич, държите ли се още на краката? — попита Синцов, когато двамата излязоха от мазето.
— От сутринта не съм пийнал — рече Иван Авдеич.
— Аз не за това. Сигурно сте се уморили днес?
— Че кой сега не е уморен? Втора година трае войната, всички са уморени — рече Иван Авдеич и млъкна в очакване: накъде бие командирът?
— И аз съм уморен, а не ми се седи на едно място — рече Синцов и в начина, по който го каза, имаше отсенка на виновност, че не стига, че е тръгнал сега там, където не е длъжен да отива, но мъкне със себе си и ординареца. — Радвам се, че все пак ме направиха капитан — рече той откровено, като на близък човек, какъвто беше за него Иван Авдеич.
— А как няма да се радвате? — рече Иван Авдеич. — Чинът си е чин. — Рече, както по-стар казва на по-млад, като за себе си лично още не признаваше това, но разбираше какво значи то за другите, особено за онези, които са по-млади. При най-обикновената си външност и отчасти съзнателно изработено умение да не се хвърля в очи, Иван Авдеич — Синцов отдавна вече бе разбрал това — беше човек умен и твърд в съжденията си за хората, в това число и за тези, от които зависеше в своята войнишка длъжност. Към Богословски, комуто беше ординарец преди Синцов, той се отнасяше със снизходителна доброта, като към човек слаб, но добър. А един неизвестен на Синцов капитан, с когото беше го събрала съдбата още преди Богословски, откровено споменаваше като смахнат. И когато Илин, който бе неочаквано дошъл и чу спомените му за този капитан, младежки строго го пресече: „Така не се приказва за командирите!“ — Иван Авдеич, изпънал ръце по кантовете, попита:
— А как, другарю лейтенант, когато той, макар да е капитан, е наистина смахнат?
Синцов чувствуваше към себе си от страна на Иван Авдеич почти бащинско отношение не в този смисъл, че ординарецът можеше да му бъде баща по възраст, а в смисъл, че Иван Авдеич беше готов да вижда в негово лице син и едновременно го приемаше като началник.
Като каза, че чинът си е чин, Иван Авдеич мълчаливо извървя няколко крачки подир командира и изведнъж попита:
— Чували ли сте, другарю капитан, за генерал-майор Голохвостов?
— Не съм чувал.
— Командува на нашия фронт дивизия. В една картечна команда бяхме с него през Първата световна война. Аз бях първи номер, а той втори. А в Гражданската аз — червен войник, а той — командир на картечна рота. След Гражданската аз се демобилизирах, а той отиде в школата. Той е сега генерал-майор, а аз пък редник. А и двамата сме родени в деветдесета. Ето какво значи чинът.
Синцов не отговори. Чакаше: а по-нататък?
— Във ваше отсъствие тук приказвахме с лейтенант Рибочкин. Разправям му за този Голохвостов, а той казва: „Щом на петдесет и три години командува дивизия — значи не е напреднал много, остарял е.“ Излиза според него, че Голохвостов е стар за годините си да командува дивизия. А аз за годините си не съм стар да бъда войник.
— Как да ви разбирам? — попита Синцов. — Кой е сега прав?
— Че всички са прави, другарю капитан — рече Иван Авдеич. — Когото какъвто са направили — такъв и ще служи. Войната е една за всички. А разсъжденията, които чух от лейтенант Рибочкин, са глупави поради младостта му. Нищо повече.
Когато изминаха триста метра и Синцов се увери от часовия, че тъкмо в това мазе се намира Зирянов, той освободи Иван Авдеич.
— По-добре е тук да ви почакам.
— Ако потрябвам, ще пратят да ме викат — рече Синцов. — Вие ще дойдете, за да не ме търсят.
— Ясно — рече Иван Авдеич и като оправи на рамото си автомата, се изгуби в тъмното.
Мазето, където се намираше сега командуващият пункт на Зирянов, беше онова същото, не можеше да има грешка. Тук Синцов беше седял, когато го назначиха командир на батальона, и оттук, когато не се задържа, отстъпи на следната улица.
— Привет на съседа! — рече Зирянов, като ставаше от одъра. — Мислех утре сам да те навестя, да полеем, но ти излезе по-бърз от мене.
— А ти откъде знаеш?
— Сега знам, защото се вижда по тебе, а преди това ми каза Левашов. Поздравявам те, че ме настигаш в обратен ред. — Зирянов рече това весело и леко, без ревност; зад думите му се чувствуваше, че отново вярва в себе си и ако не го убият и не го ранят, сега за кратък срок ще си върне всичко, което е имал. — Значи, войната продължава, а канцеларията пише, дава и комуто трябва, и комуто не трябва. Е как, ще полеем ли?
— Ще се въздържа. Най-напред ще трябва със своите… — рече Синцов.
— А аз не съм ли твой? Аз също съм твой отпреди — великодушно рече Зирянов. — Ако при тогавашното си настроение бях попаднал заместник при някой калпазанин, щях да се намеря отново в наказателния батальон като едно и едно две.
— А сега какво ти е настроението? — попита Синцов.
— Настроението ми е средна работа. И нанесох, и понесох. Немците при техните контраатаки свалиха сума хора — снегът е почернял, но и загубиха много. Да воюваш още три дни като днес — и ще останеш без гащи. Какво ми е настроението, а, Евграфов? — извика той на човека, който седеше в дъното на мазето. — Ти най-добре знаеш.
— Според мен нелошо — с познат на Синцов равнодушен глас рече човекът, който седеше в дъното на мазето. Това беше младши пълномощникът на полковото отделение на СМЕРШ. През първите дни от боевете той, може да се каже, живееше в батальона на Синцов, а напоследък нещо не се мяркаше.
Стана, приближи се и мълчаливо раздруса ръката му.
— С Евграфов живеем единодушно — рече Зирянов. — Днес дори заедно отбивахме с бомби немците. Оказа се, че го бива да хвърля бомби. Не знаех това. Има добро чувство за самосъхранение.
— Стига сме дрънкали — рече Евграфов.
— Но ти не се сърди, аз от обич.
— Как са работите в батальона? — обърна се Евграфов към Синцов.
— Средна работа — рече Синцов, — ела сам да видиш.
— Ако заповядат, ще дойда.
— Ела, ние не възразяваме.
— Това не зависи от вас — рече Евграфов. — Дори да възразявате. — И се обърна към Зирянов. — Тръгвам.
— Да не се разсърди? — попита Зирянов.
— Защо се втеляваш, капитане — рече Евграфов. — Знаеш, че ме повикаха още през деня в полка.
— Ако са те повикали през деня, трябваше да вървиш през деня, а сега пренощувай, щом си останал. Може да се боя, че вместо теб ще ми изпратят някоя драка. По-добре ти остани.
— Благодаря — рече Евграфов.
— Не се сърди, дай си ръката — рече Зирянов: в гласа му имаше искреност.
— Доскоро виждане — рече Евграфов. — Да има човек работа с тебе, трябва да получава мляко срещу отравяне.
— А ти предупреди вашите за това — рече Зирянов. — Ако не се намери друг желаещ, върни се ти.
Евграфов не отговори нищо, кимна мълчаливо на Синцов и излезе.
— Обичам да подкокоросвам — рече Зирянов. — Като чвор стоеше при мене, дори писах релация за него да му дадат „За храброст“.
— С този не, но с някой друг ще си намериш белята.
— И да си намеря — рече Зирянов. — Аз вече веднъж завинаги съм решил: или да живея, или да не живея.
Те стояха насред мазето и Зирянов забеляза, че Синцов внимателно оглежда помещението.
— Какво гледаш? При теб по-лошо ли е?
— Моят команден пункт беше тук две седмици — рече Синцов.
— Кога?
— През октомври.
— Сериозно тук? — попита Зирянов, сякаш все още не му се вярваше. — Тогава хайде за връщането ти по старите места! — кимна той към сложената върху масата манерка.
— Сигурно вече си пийнал и преди мен — рече Синцов.
— Пийнах малко с пълномощника за това, че е човек като всички. Жал ми беше, че си отива. Току-виж наистина пратят вместо него някой мискинин, такава стока у тях колкото щеш.
— Щом ти си вече пийнал, а мен ми предстои, няма да пием — рече Синцов.
— Добре, няма — съгласи се лесно Зирянов. — Днес и аз се страхувам от повече. Изнервих се през деня. Все пак те още здраво се бият… Стига си оглеждал стените. Седни.
— Все пак добре е, когато си между четири стени — рече Синцов, като сядаше.
— Така е. А помниш ли как на третата нощ от настъплението нощувахме във Вишнов дол! — напомни Зирянов. — Вишнов дол, а сняг до шията. Онази нощ едва не измръзнах целия. Със сняг съм се търкал — не, мисля, лъжеш се, още ще потрябвам! Та аз съм млад, нямам четиридесет.
— Наистина ли нямаш? — зачуди се Синцов. Струваше му се, че Зирянов има повече от четиридесет. Може би поради белите коси, а може би поради съдбата му.
— Нямам четиридесет, карам трийсет и осма. През Гражданската избягах тринайсетгодишен. Бях млад разузнавач в бригадата на Котовски. Филма „Червените дяволчета“ гледал ли си? Той е за мене. — Зирянов се разсмя. — Какво гледаш! Наистина за мене. И аз съм воювал с махновците. Ходих като разузнавач при тях. С една дума, прилича на истина.
Синцов стана, обгърна още веднъж с бавен поглед мазето и каза, че е време да си ходи.
— Ще пратят за тебе, щом им потрябваш — рече Зирянов.
— Така си е — рече Синцов, — когато те дърпат, мислиш: да им се не види макар, не могат ли да минат без мене! А когато не си потребен час, не си потребен два, почваш да мислиш: как така да не съм потребен?
— Ти в коя дивизия беше в Шейсет и втора армия? — попита Зирянов.
И когато Синцов назова дивизията, възкликна:
— Ех, майко мила! Преди час при мен намина един инструктор от техния политотдел да се посгрее — старши политрук.
— Как изглеждаше?
— Ами такъв един луничав, носле като копче, от нашите, руснак.
— Булкин?
— Може да е Булкин, може да е Невестин — рече Зирянов, — презимето човек не може да запомни. Бяха го пратили да види дали няма изостанали от тяхната дивизия.
— Така-а ли! — провлече Синцов с яд и въздъхна: да беше заварил тоя Булкин, щеше всичко да научи — и кой е жив, и кой не е.
— Не мога да повярвам на очите си! От тези подземия ни изтласкаха и пак тук дойдохме. Стоя тук, в мазето, и ми се струва, че сънувам. Какви бяхме и какви станахме? И как всичко това ден след ден се обръщаше, обръщаше и най-сетне се обърна!
— Нищо — усмихна се Зирянов. — Ти си Иван, и аз съм Иван. Ние с тебе сме руски ванки-встанки: колкото и да ни повалят, няма да легнем. За фрицовете е сега по-тежко да свикват с положението си. Колкото пленници взех през последните дни, на всеки двама единият е смахнат. Не си ли забелязал?
— Забелязах друго — рече Синцов, — още малцина се предават.
— И това ще дойде — рече Зирянов. — В армията както в човека, има главна жила, докато не се е скъсала — стои като жив, а скъса ли се — край! Когато пиеш за капитанството си, смятай, че присъствувам и аз!
Когато вече стигна почти до своя команден пункт, Синцов се сблъска с Иван Авдеич.
— Илин ли те прати?
— Той не ме прати, но вие пред мене заповядахте на Рибочкин да дойда да ви повикам, щом се върне Илин — рече Иван Авдеич.
— Наистина. А къде е Завалишин?
— Също се върна. Какво ще му стане!
Като влизаше в мазето, Синцов очакваше да види изведнъж и тримата — Илин, Завалишин и Рибочкин. Но Илин, кой знае защо, го нямаше. Завалишин спеше, а Рибочкин ходеше от единия край до другия на мазето и нещо бъбреше на себе си, като махаше разпалено с юмрук — ходеше, без да сяда, и декламираше стихове, за да не заспи.
— Какво декламираш?
— Ами така, нищо.
— Да не си съчинил свои?
— Не, не са мои — рече Рибочкин, макар по лицето му да се виждаше, че са негови.
— А къде е Илин?
— Отиде си — рече Рибочкин, — дойде и си отиде, искаше да види с очите си къде са командните пунктове на ротите.
„Ех, разбира се, с очите си — с моите не му стига“ — помисли с яд Синцов. Като виждаше как капва от умора Илин, той понякога другарски се стараеше да му помогне — да свали от него и да вземе нещо върху себе си, но нищо не излизаше. Не излезе и сега. Напразен труд. Батальонният командир беше обиколил командните пунктове на ротите, а тутакси след него се бе помъкнал и началник-щаба.
— А Завалишин веднага си легна — рече Рибочкин. — И вие също си легнете.
— А ти?
— Аз от името на всички ви честитя — рече Рибочкин, — от всички пръв!
„Значи, Иван Авдеич вече е доложил — помисли Синцов. — Впрочем, така трябваше и да се очаква.“
— Благодаря — рече той. — Хайде, да предположим, аз легна. А лейтенант Рибочкин кога ще спи? След войната ли?
— Аз ще легна, когато Илин се върне. Кога ще пием за вашия чин — вие ще решите. А аз имам мезе — попчета с доматен сос, консерва.
— Щом има мезе, ще намерим време — рече Синцов и като потърси с очи къде да легне, се намести на одъра, редом с притисналия се до стената Завалишин.
„Когато е лягал да спи, нарочно е легнал така, че да може и друг да се смести“ — помисли Синцов за Завалишин, и това беше последното, което можа да помисли.
Събуди се, без да разбере колко е спал — малко или много, от един женски глас. Още сънен, като в мъгла, чу два гласа — женски и мъжки, но от Завалишиновия не би се събудил; събуди се от женския. Гласът беше познат.
— Мене ми трябват само двама души, и само до утре сутринта, а ако нашите дойдат по-рано, за още по-малко време. Много ви моля…
Без да отваря още очи, Синцов се подпря на някого с ръка и седна. На мястото на Завалишин изпънат, сякаш по команда „мирно“, в целия си мъничък ръст, спеше Илин. Той дори и не помръдна от това, че се бяха опрели на него. Когато отвори напълно очи, Синцов видя приведения гръб на застаналия сред мазето Завалишин и пред него Таня Овсяникова, с кожухче, ушанка и автомат на шията. Тя стоеше пред Завалишин, досущ като автоматчик, когото снима фотографът, сложила беше дясната си ръка на ложата, а лявата върху цевта на автомата.
— Охрана ще ви дам и сам ще отида — рече Завалишин. — А вие няма какво да правите там при немците през нощта. Дошли сте в нашия батальон и добре сте направили.
— Не, така аз не мога — рече Таня.
Те и двамата още не бяха забелязали, че Синцов се е събудил.
Той пристегна разхлабения си колан с нагана и стана, усещайки как се олюлява още сънен.
— Здравейте, докторке. Ние с вас почнахме май всяка нощ да се срещаме!
— Здравейте — рече неуверено Таня; ако се съдеше по гласа й, тя не беше го познала веднага. Но щом го позна, така радостно, като кученце, изквича: — Ох, как ми провървя! — че Синцов се усмихна.
— Дали ви е провървяло, или не, сега ще видим. Но най-напред седнете. И не дръжте моя замполит под оръжие. Той и без това не се бои нито от дявола, нито от бога, само видът му мами — не е много войнствен.
— Добре, ще седна — рече Таня. — Но много бързам.
Тя свали през глава автомата, като събори шапката си. Синцов присегна да я вдигне, но Завалишин направи това по-бързо от него.
— Благодаря — рече Таня, но не си сложи шапката, а я остави на масата.
— Откъде дойдохте? — попита Синцов. — Искате ли чай?
— Да си кажа правичката — искам, само да не се бавим, че ме чакат.
— Аз ще отида.
Завалишин излезе.
— Кой и къде ви чака? — попита Синцов. — И защо сте дошли при нас, в просъницата не разбрах.
— Мен снощи ме командироваха към една завзета немска болница временно, до сутринта — рече Таня. — Ние дадохме там продукти и малко превързочен материал, а мен оставиха, защото говоря немски. И казаха, че сутринта щели да ги вдигнат оттам. Но не знам как ще стане това, според мен… — Тя сви рамене и не довърши. — Оставиха ме с двама автоматчици. Те не са наши, оставиха ги от онази дивизия, която завзела болницата. А дивизията си отишла вече и някакъв си техен сержант дойде през нощта и им каза да се изтеглят и те, инак ще изостанат. И те казаха, че ще си отидат, щом цялата част е отишла на друго място. А аз ги помолих да почакат малко, докато ида при някого и взема друга охрана.
— Как така „помолила“? Трябвало е да им заповядате. Та вие сте офицер — рече Синцов, макар да разбираше, че не е тъй лесно за един капитан от медицинската служба, пък отгоре на това жена, да заповяда нещо на двама изпечени автоматчици от чужда част.
— Че аз им заповядах — рече Таня. — Казах: ако ми хленчите още, по-добре веднага се махайте по дяволите. Аз сама ще остана с немците.
— Само това е липсвало!
— А те ми казват — усмихна се Таня: — „Ние няма да ви оставим така, хайде, елате с нас, другарко военна лекарке, сега тези полумъртви фрицове няма къде да избягат. А ако все пак се страхувате за тях, хайде съвсем да ги умъртвим.“
— Мръсник е, който е казал така…
— Единият каза това.
— Все пак е мръсник.
— Те ме чакат там — рече Таня.
— А откъде имате автомат, те ли ви го дадоха?
— Не, Росляков ми го даде.
— Кой е този Росляков?
— Началникът на нашето евакуационно отделение. Аз бих останала там и сама, не бих се бояла от ранените. Но ако между тях се крият здрави и с оръжие?
— Напълно е възможно — съгласи се Синцов.
Таня погледна бинтованата му ръка и виновно рече:
— Аз дори не ви попитах вчера какво ви е на ръката?
— Беше и мина. Вчера сутринта направихме превръзка за последен път — рече Синцов. — Не успяхте ли там да намерите другия мой човек Пепеляев?
— Не успях. Но аз или сама, или чрез някого другиго все пак ще узная. На всяка цена!
— Не е много горещ — рече Завалишин, влизайки с чайника, — но все пак…
— Какъвто и да е. Не исках от немците… Излязох да посмуча сняг, но той е толкова одимен, че ти прилошава от него.
— Снегът тук наоколо е барутен, отровен — рече Синцов. — Все едно да пиеш морска вода, дори по-лошо.
Завалишин наля на Таня чай и тя почна да пие жадно, на големи глътки.
— Намерихме ти тук очила. Май силни. Не ги ли опита? — попита Синцов.
— Силни, ама не натам, дето трябва — разсмя се Завалишин. — Аз съм късоглед, а те са за далекогледи.
Синцов взе от масата празната си манерка, наля в нея малко чай, изплакна я, плисна я на пода и отново я напълни с чай сега догоре.
— Това ще ви дадем да вземете със себе си. А не искате ли малко водка?
— Не, не искам. — Таня си наля втора чаша чай.
— Не прислужваш добре, Завалишин — рече Синцов. — А знаеш ли колко стара позната ми е тя? Сега може да се каже най-старата ми познайница в света от началото на войната… И сухари вземете със себе си. — Той загреба от чинията шепа сухари.
— Защо? Къде ще ги сложа?
— Ех, къде, къде… — Той обиколи масата и като застана зад нея, почна сам да пъха сухари в джобовете на кожухчето й. Тя седеше послушна, внезапно притихнала.
— А къде е тази ваша болница?
— Не е далеч, ако се върви направо назад от вас — на около петстотин метра.
— А къде е тя, в мазе ли?
— Дори не е мазе — рече Таня, — някакви полукръгли галерии, не се разбира какво е.
— Складовете на пивоварния завод — рече Синцов. — Знам къде е. Та какво искате вие? Двама автоматчици до утре сутринта, за да смените онези?
— Да, поне двама.
— Виж ти, „поне“ двама. Мислите, че е така лесно? Ще ви дадем, разбира се. И лично заедно с вас ще отидем да видим вашите фрицове. Но имайте пред вид: утре сутринта хората ще потрябват на самия мен.
— А нашите обещаха още тази нощ да изпратят или санитари, или бойци от домакинския взвод.
— Обещали са, ама не са го сторили! — рече Завалишин, който мълчеше дотогава.
— Сигурно са се заблудили, търсят или нещо се е случило — рече Таня, вече готова да се застъпи за своята санитарна част…
— Случило се е това, че са изгубили съвест. Оставили сама жена за цяла немска болница — рече Завалишин.
— Какво общо тук има жената? — рече сърдито Таня.
Синцов не завари края на този спор — излезе да се разпореди за автоматчици. В себе си беше вече решил, освен двамата войници, да изпрати до утре сутринта с Таня в немската болница Иван Авдеич. Старецът е сигурен, ако там при немците действително някой се репчи, няма да го изпусне из очи. Спомни си как някога със Золотарьов я бяха оставили в къщичката на куция горски на произвола на съдбата, не бяха в състояние да я защитят с нищо… А сега могат да я защитят, има такава възможност. Дори ако не се окаже действителна опасност, така, за всеки случай.
Взе двама войници от охраната на щаба, на тяхно място събуди почиващите, а Иван Авдеич вдигна леко, както винаги само го докосна по рамото, и той вече скочи.
— Пригответе се, Иван Авдеич, ще дойдете с мене.
След като се разпореди и се върна в мазето, видя, че Таня седи и чака с шапка и автомат, а Завалишин пристяга колана на кожухчето си и също се кани да върви.
— Хората са готови — рече Синцов и погледна Завалишин. — А ти къде си се наканил?
— Ще ида да я изпроводя, ако не възразяваш.
— Възразявам, сам ще отида. Нали ти казах — моя стара познайница е. И имам стар дълг към нея. Някога я захвърлих в гората сама…
— Защо приказвате така? — рече Таня. — Старши политрукът ще помисли, че наистина сте ме захвърлили?
— Разбира се, захвърлих ви — рече Синцов, без да обърне внимание на сърдития жест на Таня, — но сега няма да ви захвърля. Защо се сърдите. Аз се шегувам, донякъде. Но преди всичко, радвам се, че още веднъж ви видях и мога да ви изпратя, имам възможност да поприказвам с вас поне половин час. Кога пак ще се случи? Нито вие можете да ми кажете, нито аз! Така ли е, или не е така, Завалишин?
Завалишин не отговори, само си свали шапката, сложи я на масата и разкопча кожухчето. И чак после рече като за нещо минало:
— Смятах, че като зная езика, ще се обясня с немците по-лесно от тебе, ако дотрябва.
— Ако дотрябва, и аз ще се обясня — рече Синцов. — Скоро две години откак само това правим — обясняваме се с тях! Да вървим, другарю капитан от медицинската служба. От днешния ден и аз, между другото, съм капитан. Така че ще тръгнем сега с вас — двама капитани… Имаше такава книга преди войната. Чели ли сте я?
— Едва тази зима я прочетох в Москва, когато лежах в болницата.
— Хареса ли ви?
— Много. А на вас?
— Вече не помня. Дълго ли лежахте в болницата?
— Два месеца.
— Къде сте ранена?
— В корема.
Те бяха вече излезли от мазето и вървяха, като криволичеха между развалините. Отзад, като поскърцваха по снега, вървяха Иван Авдеич и двамата войници.
— Така стана, че вчера приказвахме за всичко, освен за вас. Тежка ли беше раната?
— Едва не умрях — рече Таня, — добре, че същата нощ ме прехвърлиха със самолет и ми преляха кръв.
— Какво прави оня куц горски, у когото ви оставихме? — попита Синцов.
— Жив беше, когато ме изнасяха. А помните ли дъщеря му, момичето, то ви показваше своя комсомолски билет?
— Помня, защо? — попита Синцов, като предчувствуваше нещо недобро.
— Немците я обесиха. Тя беше наша свръзка.
Синцов помисли за Маша, опита се да отхвърли тази мисъл и не можа. Когато ще разправят такива неща, колкото и години да са минали, сигурно винаги ще си спомня за нея.
Той мълчеше и тъй като Таня разбра защо мълчи, също вървеше мълчаливо, докато той не заговори сам.
— Когато ви оставихме там, няколко пъти после си спомняхме със Золотарьов как искахте да не ви взема нагана…
— Те тогава не закачиха никого. Претърсиха къщата и продължиха по-нататък. А ако бяха намерили нагана… Добре че не ме послушахте тогава.
— Виж, това не съм могъл да зная — рече Синцов. — Едва сега зная, че с право не съм ви послушал. А можеше да излезе, че не е правилно. Та веднага ли ви закараха при немците?
— Просто им попаднах под ръка — рече Таня. — Търсеха набързо кой от лекарите знае немски и аз от глупост се предложих. Но това е временно. Утре вече няма да бъда там. Нека намерят друг за това, не мене.
— Немски там в тила ли научихте?
— Аз още в училище го учех добре. И в института, освен латински, имахме немски. И в тила също, разбира се, учих. Аз бях половин година медицинска сестра в градска болница. Там гебитс-комисарят ни беше немец. Пък и не само той… — Тя млъкна и Синцов почувствува, че не й се иска да приказва за всичко това.
А на него, напротив, му се искаше да й разкаже какво беше се случило по-нататък: и как бе вървял със Золотарьов, и как го раниха, и за пленничеството, и за бягството. Може би дори и за Люсин, да, и за Люсин. Искаше му се да разкаже всичко тъкмо на нея, защото от нея беше започнало. Сигурно за това.
— Мисля, приближаваме.
— Да — рече тя, — само ще завием ей сега зад тези развалини.
Входът за мазето беше закрит с двоен замръзнал брезент. Вътре, зад брезента, до самия изход гореше газениче. Един от автоматчиците спеше, оборил глава. Другият седеше, сложил автомата на коленете си с цевта към дъното на мазето, в миг го насочи срещу влезлите, но щом видя Таня, Синцов и войниците, успокоен се усмихна.
— Все пак не ни излъгахте, другарко военна лекарке. — И взе да бута заспалия си другар.
Синцов пое с ноздри въздуха. От дъното, оттам, дето далече светеше второ газениче, идеше тежък болничен смрад.
— Кой им е старши? — обърна се Синцов към Таня.
— Главният лекар, обер-арцт, аз говорих с него.
— Повикайте го — рече Синцов, като се обръщаше към автоматчика, който чак сега най-сетне разбуди своя другар.
— Кого, другарко военна лекарке? — попита автоматчикът. — Оня, който все идваше при вас и приказваше?
— Да — рече Таня.
— Той и при нас дохождаше, бъбреше нещо, а какво — не се разбира. За да не стане беля, му казах да не се приближава по-близо от три крачки.
— Аз ще му викна — рече Таня и викна на немски: — Господин главен лекар, елате веднага при нас!
И веднага на трийсетина крачки оттам се обади глас:
— Сега, един момент!
— По-скоро, господин главен лекар…
— Другарю капитан — рече автоматчикът, — разрешете ни да вървим, ако не се явим до утре заранта, ще ни сметнат за дезертьори.
— Аз вече обясних на другаря капитан.
— Къде да отидете, знаете ли?
— Дойде сержантът, обясни ни. Няма да се заблудим — рече весело автоматчикът и се обърна към Таня. — Останете си със здраве, другарко военна лекарке.
Другият не каза нищо, мрачно оправи автомата си и разтърка с ръка сънените си очи.
— Разрешете да вървя, другарю капитан.
— Сега ще тръгнете — рече Синцов. — Кой от вас е предлагал на военната лекарка да избие цялата болница? Вие ли? — обърна се той към сънения автоматчик.
— Той така, на шега, другарю капитан — рече другият, веселият войник, дето през цялото време само той разговаряше.
— Аз питам него, а не вас. Вие ли?
— Аз.
— Аз имах един войник — рече Синцов. — Пратих го да придружава пленници, а той ги поставил в тил един зад друг и в упор, с пушката в гърба на задния. Вероятно също е смятал, че се шегува: искал да види колко души ще пробие един куршум. Видя, но до нощта не доживя. Под съд… Ясно ли е?
— Ясно — рече автоматчикът, като продължаваше да гледа враждебно и мрачно Синцов.
— Искаш ли да убиеш повече фашисти — стани снайперист. А не конвоир.
— Ама те са зверове! — изведнъж с истерична нота в гласа, с изхлипване извика автоматчикът и се сгърчи с цялото си тяло като припадничав.
— А ти човек ли си?
— Човек съм.
— Тогава бъди човек. Можете да вървите — рече Синцов. И когато двамата излязоха, рече на Таня за оня, който се гърчеше: — Почти гарантирам, че е бивш криминален престъпник. Те обичат да си късат дрехите и да застрелват пленниците. Имах веднъж попълнение от такива — петнайсетина души. Една част горе-долу, останалите — истерици, жестоки нехранимайковци, ето като този.
— Господин капитан, аз съм главния лекар. — спрял на две крачки от Синцов, се изпъна пред него слаб като клечка немецът.
— Можете ли да му преведете? — обърна се Синцов към Таня.
— Мога.
— Преведете му: вие се намирате в разположението на дивизията, чието командуване представлявам сега аз.
Немецът, когато Таня преведе, макар и да стоеше изпънат, се изопна още по-напрегнато.
— Задавам ви въпрос: няма ли във вашата болница здрави офицери и войници, които вие криете?
Той изчака Таня да преведе, разбра, че немецът иска да отговори веднага, но го спря.
— Втори въпрос: нямате ли оръжие в болницата? — И отново спря немеца.
— Ако има здрави, нека излязат и се предадат. Ако има оръжие, донесете го. Ако после го намерим, ще бъдете разстрелян. Преведохте ли му всичко? — попита Синцов Таня, като още веднъж спря немеца с ръка.
— Всичко — рече Таня.
— Нека сега отговаря.
— Никой от нас няма оръжие — рече немецът. — Нямаме здрави. Нямаме леко ранени. Имаме само тежко ранени и измръзнали.
Таня преведе онова, което каза немецът, но преди още да го преведе, Синцов почувствува, че този олюляващ се от умора и глад немски лекар казва истината. И въпреки беззащитното си положение, я казва, като запазва чувството на собствено достойнство.
— Кажете му, че утре ще им окажем всичката помощ, която можем.
— Аз вече му казах това — рече Таня.
— Кажете му го още веднъж.
И когато Таня преведе и немецът рече: „Данке шьон“, Синцов кимна и каза, че е свободен и може да отиде при своите ранени.
Немецът го изслуша, обърна се с дясно рамо напред и тръгна към дъното на подземието.
— Не знам какво ще реши санитарната част на армията — рече Синцов, — но аз още тази нощ ще доложа на нашия дивизионен командир. — Той с усилие пое в ноздрите си тежкия въздух. — Това подземие мирише на гробище.
— Да, там е страшно, аз ходих там — рече Таня.
Синцов я погледна и разбра, че колкото и да му се иска да я вземе оттук, не бива да мисли за това и се обърна към Иван Авдеич.
— Старши сержант, останете тук с бойците и с военната лекарка до осем часа сутринта. Ако от санитарната част дойдат по-рано, ще се смените по-рано.
— Те ще дойдат много по-рано, не може да не дойдат. Та те знаят. — Таня каза това не толкова на Синцов, колкото на тримата войници, стария и двамата млади, по лицата на които личеше много добре, че за тях съвсем не е сладко това дежурство.
— Предполагам, че пак ще се видим — рече Синцов, като стисна ръката на Таня и вложи в тези всекидневни думи, въпреки волята си, такава голяма надежда, че тя не можа да не почувствува това… Каза, обърна се и като излезе, чу как някой излезе подир него.
— Разрешавате ли ми да ви изпроводя? — попита с обиден глас в тъмното Иван Авдеич.
— Останете, сам ще стигна — рече Синцов и добави онова, което искаше да каже още по-рано, но не смяташе за възможно пред другите. — Не ми се сърдите, че ви оставих тук с нея, нали?
— Свои хора сме, ще се оправим, другарю капитан.


Когато влизаше в мазето, Синцов чу края на прекъснатия при появяването му разговор.
— Да беше ме събудил или ти да беше отишъл — рече сърдито Илин.
— Та аз исках — също сърдито рече Завалишин, — но нашият бабанка сам се навря.
„Нашият бабанка“ за Синцов не беше нещо ново. Знаеше, че в негово отсъствие го наричат така. Наричаха го още и камила. Знаеше и не се обиждаше. И сега, влизайки, дори не се престори, че не е чул.
— Стига, Илин, си се карал на Завалишин. По-добре се разпореди за чашите. Ще полеем все пак моето капитанство.


Четиринайсета глава

На донския фронт вече от пет денонощия се извършваше онова, което после немските военни историци нарекоха последен акт от трагедията на Шеста армия.
Артемиев участвуваше в този последен акт като командир на Сто и единадесета стрелкова дивизия. Тя заедно с други наши части доунищожаваше така наречената Северна група на немците, обкръжена в заводския район на Сталинград. Зад гърба му по на юг се чуваше все по-отдалечаващият се грохот на боевете в Централната част на Сталинград — там се съпротивляваха главните сили на Шеста армия, но и тук, в Северната група, ако се съдеше по силата на отпора, немците имаха в строя още десетки хиляди души.
За тези пет денонощия Артемиев се сработи отлично с Кузмич. Началото на отношенията им облекчи откровеността на Кузмич, от която наглед нямаше пряка необходимост: ех, дошъл в твоята дивизия заместник, нека служи както му е редът. Но, види се, Кузмич изпитваше нужда от такава откровеност.
— След свършването на боевете ще легна в болницата да си лекувам раните. Не знаеш ли, не ти ли казаха? — попита той, като покани Артемиев да седне срещу него.
— Не знам.
— Верни хора, значи са Пикин и Бережной: казах им да не говорят пред чужди хора и ето че не са казали. А ти беше чужд — око на началството. Но сега си наш, сега и ти трябва да знаеш. Лъжа е, че след болницата не възнамерявам да се върна на фронта! Възнамерявам! Но на тази дивизия — кръст, в нея няма да ме чакат, не знаят за колко време си отивам и какъв ще бъда после. Така че не си блъскай главата как да се сработиш с мене. Търси с Пикин как да се сработиш. След мене той ще стане командир на дивизията, с него ще трябва да служиш. А щом си дошъл — помогни на мене, стареца. Затова са те изпратили. От цялата си душа, както работата изисква. А постъпиш ли без душа, няма дружба с мене. Събрахме се с Пикин тук в дивизията стари хора, той е още як, но и той е над петдесет. А ти си млад. Това е добре. Как съм свикнал аз? Аз съм свикнал да дам заповед, после началник-щаба — на място, а аз — при изпълнителите, как изпълняват заповедта? Казват, че сега другояче мислят да командуват. Но аз засега още малко виждам това, само чувам такова нещо. Ти си академик, ти знаеш по-добре. А аз смятам, че засега друго по-добро нещо не е измислено. А какъв е изводът? Моят извод е такъв: където поради моето здраве не стигна, там ти си моя ръка. Аз обичам да опипвам предната линия с ръката си, там ли е тя, както ми донасят в слушалката. Разбра ли?
— Разбрах — рече Артемиев. — Надявам се, че няма да ви дам повод да ме укорите в страхливост.
— Не си разбрал добре — рече Кузмич. — Не става дума за страхливост. А за това, че където са свикнали да виждат мен, трябва да виждат и теб. Особено в полка на Колоколников. Бил, казват, добър полкови командир, а на мене ми дойде като изстрелян куршум. Обърква донесенията и пие нощем. Той още от сутринта не може да бъде храбър, без да е пил. Какво не става с човека! Казват, и желязото се хаби. Жал ми е да го уволнявам сега, но ти ще трябва да го заменяш. Такава е вашата заместническа съдба. Командувал ли си полк?
— Командувал съм.
— Толкоз повече, познаваш работата. Ще живееш при Колоколников, а в другите полкове според нуждата.
Такъв беше първият им разговор, който тури начало на служебните им и на личните отношения.
За тези пет дни Артемиев успя да се убеди, че Кузмич е човек със златна душа, с необичайна, дори излишна откровеност в разговорите и с онази устойчива, мълчалива истинска руска твърдост в боя, която веднъж завинаги беше намерила израз в повтаряната от него при всички случаи на живота поговорка: „Щом требе, требе!“ Той имаше и други подумки, с които Артемиев също успя да свикне през тези пет дни. Когато Кузмич се учудваше на нещо, казваше бързо-бързо: „Ето ви туйцънка!“; когато гълчеше, питаше: „Защо без мене не сте се договедили? Вие сте много, а аз един. Ето това е цялата история на нашето военно изкуство.“ А когато не уважаваше някого, отзоваваше се с усмивка: „Нищо лошо не мога да река за него, а още по-малко — добро.“
Веднъж каза на Артемиев, когато пред очите им падна убит един младичък лейтенант: „А всъщност при мене воюват още съвсем момчурляци! За тях това е първата война.“ И го каза така, сякаш беше готов да даде старешката си глава в замяна на младата лейтенантска.
Въпреки цялата сърдечност на техния пръв разговор, старецът предварително имаше твърд план как да използува Артемиев, щом са му го дали за заместник. И съответно с този план Артемиев от петте денонощия почти четири не беше излизал от Колоколников — така налагаше работата.
Сам старецът, макар да ходеше все пак в полковете, сдържаше в сравнение с миналото своя навик: не искаше за нищо на света да грохне преди победата.
Работата на Артемиев през всичките тези дни беше черна, къртовска и, строго казано, ако се вземе без връзка с момента, от чисто военно гледище, не такава, при която можеш да покажеш всичко, на което си способен. Но не може човек да разглежда своята работа без връзка с момента.
Да, ден след ден, ден след ден, не от страх, а от съвест, без да се щадиш, като се стараеш според силите си да пестиш хората, които отдавна вече не бяха много — с една дума, такава въртележка, че не можеш разбра къде свършва едното и започва другото! И както често се случва в хода на дългите боеве, мащабът на това, което ставаше, не се виждаше изцяло. Завчера двеста метра, вчера триста, днес още сто.
Разбира се, не брояха само мъртвите. Цялата немска армия свършваше дните си. Ставаше нещо такова, за което допреди четири-пет месеца не бяха мислили. И чувството за това, което ставаше, беше живо в душата под делничността на катадневните грижи, под привичната обичайност на донесенията: изминахме… заехме… унищожихме… заловихме… изгубихме…
Бюлетините както винаги не се отличаваха с тържественост. А животът беше изпълнен с очакване на великото. Но и сега все още не можеха да си представят реално как може изведнъж всичко това да свърши? Не можеха, въпреки цялата сила на очакването.
И тази нощ Артемиев прекара в щаба на Колоколников. Предния ден беше сполучлив. Колоколников се придвижи напред в клин. Сега те заедно със съседа му Туманян бяха полуобхванали целия квартал от развалини на бившото заводско предградие. Там буквално не можеше да се мине от немски трупове. И половината — просто замръзнали. Двама взети вчера в плен обер-лейтенанти, макар да изглеждаха малко по-добре от войниците си, бяха също крайно изтощени и гладни. И видът на тези мъртъвци и тези пленници повече от всякога навяваше мисълта за края.
Още рано сутринта телефонира Пикин и съобщи плана за днешния ден — утвърждаваше се снощното предложение на Артемиев, направено оттук, от Колоколников: след силен артилерийски обстрел на тесен фронт, като ударят от двете страни — от Колоколников и от Туманян — да обкръжат немците в развалините на предградието.
Артемиев и Колоколников бяха вече подготвили всичко необходимо за изпълнение на заповедта, но Пикин отново телефонира: да почнат един час по-късно — Артемиев трябва по-напред да се яви при командира на дивизията, който сега е при Туманян, и лично да се споразумее с него за взаимодействие.
В гласа на Пикин звучеше недоволство: той се сърдеше за бавенето, смяташе, че и сам от щаба на дивизията може да съгласува действията на двата полка, без Артемиев да ходи при Кузмич.
Но Кузмич със своя навик да опитва с ръце всичко, беше решил другояче.
Като бързаше и заобикаляше с колата близо до предната линия чувала, в който се намираха немците, в една пролука между развалините Артемиев се натъкна на картечен откос и още веднъж мислено наруга стареца, загдето го е повикал при себе си. Гюрукът на емката беше пробит на две места от куршуми и шофьорът, докато продължаваха нататък, току вдигаше глава и недоволно гледаше тези дупчици: през тях свиреше вятърът.
Артемиев завари Кузмич на командния пункт на Туманян, в един доста хубав немски блиндаж с отскоро поправен покрив. Чувствуваше се, че тук през нощта са поработили сапьорите, впрочем, както беше успял вече да забележи Артемиев, командните пунктове на Туманян винаги и навсякъде бяха в най-добър вид.
Кузмич седеше на една пейка в своята постоянна, облечена над кожения елек къса памуклийка, препасана с войнишки колан с желязна тока. Ушанката си беше свалил — късите му несресани бели коси стърчаха, а краката му, във валенки, бяха покрити е наметнатото на коляното му кожухче. Той пазеше краката си.
— Пикин ми предаде вашето нареждане да дойда, за да съгласуваме — рече Артемиев.
— Почакай — рече неочаквано Кузмич, — ако трябва ще съгласуваме отведнъж, а може и да не потрябва. Сега ще видим.
Артемиев го погледна учудено и с яд помисли за пробитата от куршуми емка.
— Седни, Павел Трофимович — усмихна се Кузмич — няма полза от стоене.
Като хвърли накриво учуден поглед към Туманян, Артемиев видя и на неговото винаги сериозно лице нещо като усмивка.
— Докато ние с тебе се канехме да ги обкръжаваме и да ги унищожаваме, тук при него — Кузмич кимна към Туманян — командирът на трети се отличил! Вмъкнал се с разузнавачите си тихомълком в една къща през никакъв вход ли или през някакъв подкоп и ето ви туйцънка — хванал в плен командира на тяхната дивизия. Донесе по телефона! Ей сега ще го доведат, да ги видим какви са те, техните генерали… Може би той сега ще посъветва цялата си дивизия да се предаде? Те обичат реда. Как тъй без генерал ще воюват по-нататък? Само едно съмнение ме хваща: как тъй в крайната къща, на предна линия — изведнъж генерал!
— Че какво, това не се ли случва, другарю генерал? — попита Туманян, без да скрива иронията си.
Кузмич го погледна и весело подсмръкна:
— С нашите се случва, защото воюваме не по правилото, а с техните — не. Пръв случай е. Макар че обкръжението, разбира се, прави всичко посвоему с хората. През пролетта на четиридесет и втора аз скитах два месеца в горите край Вязма. Смяташе се, че сме влезли в пробива, но после не можахме да излезем. И главното, ще кажа, в обкръжението не е дори храната, а това, че легнеш в гората, спиш на хвойна, пийнеш водица с накиснат сухар и си мислиш: с какво ще стреляме утре? Ще ти спуснат ли, или няма да ти спуснат? Там в обкръжението, каква е психологията на боеца: дай тютюнец да смукнем веднъж и патрони — да напълним диска. А психологията на радиотелеграфиста е друга: той е готов да се откаже и от тютюнеца, и от сухара, само да му спуснат с какво да подхрани радиостанцията, да не стои глухоням.
— А каква е, другарю генерал, психологията на генерала в обкръжение? — усмихна се Артемиев.
— Психологията на генерала е такава, че по-добре е да не ме е раждала майка ми на света! Изглежда не си бил в обкръжение, затова питаш.
— Не съм бил.
— И не ти пожелавам да бъдеш.
Платнището, което закриваше входа, се люшна. Пръв влезе Синцов, а след него — висок стар немец в шинел с кожена яка и зимна сукнена шапка. Последен влезе Завалишин и застана до немеца.
Кузмич погледна бегло немеца, свали от коленете си кожухчето и стана, като се понамръщи от болката в крака.
— Другарю генерал — рече Синцов, като направи две бързи крачки напред и остави зад себе си немеца. — Заловеният в плен командир на двайсет и седма пехотна немска дивизия, генерал-майор… — Той се запъна от вълнение и забрави презимето на генерала.
— Инсфелд — подсказа отзад Завалишин.
— … по ваше нареждане е докаран!
Синцов се зачуди, че Кузмич стои и мълчаливо с любопитство гледа него, а не немеца. Сигурно друг на негово място би гледал сега немеца, а Кузмич гледа него, Синцов.
— Сам лично ли хвана генерала? Така ни доложи Илин по телефона.
— Така се случи. И аз дори не очаквах. Промъкнахме се с разузнавачите по един стар минен подкоп в мазето на една къща, едва почнахме да се придвижваме там и изведнъж попаднахме на четирима офицери. Те вдигнаха ръце. А после… — Синцов, без да се обръща, кимна към немеца — този излезе с адютанта си и също се предаде. Без съпротива.
— А наистина ли е генерал? — полита Кузмич и чак след това за първи път внимателно погледна немеца.
— Ето му документът, тук са посочени и чинът, и длъжността му. — Синцов подаде на Кузмич войнишката книжка на немеца.
Кузмич я взе, погледна за миг, предаде книжката обратно на Синцов и попита Завалишин:
— Не знае ли руски?
— Според мен, не. На нашите въпроси отказа да отговори, само си даде документа и заяви, че ще отговаря, когато го отведем при нашия генерал — рече Завалишин и се обърна към немеца: — Ние изпълнихме молбата ви и ви доведохме при нашия генерал.
— А къде е господин генералът? — попита немецът.
Кузмич, който беше разбрал без превод учуденото му възклицание, се усмихна не обиден, а със задоволство и като разкопча едното телено копче на памуклийката си, показа генералските звезди по петлиците на рубашката си и рече на Завалишин:
— Попитай го, убедил ли се е, или да му представям документи? Това все пак аз няма да направя. Не съм аз негов пленник, а той мой.
Но не стана нужда да се задава този въпрос. Немецът тракна токове, допря ръка до егерската си шапка и каза отсечено името, чина и длъжността си.
— А аз съм командирът на Сто и единайсета дивизия генерал-майор Кузмич, преведи му — рече Кузмич, — и нека седне, подай му столчето.
— Разрешавате ли да се върна в батальона? — попита Синцов.
— Почакай — рече Кузмич. — Още не съм ти благодарил.
Той се доближи до Синцов и силно му стисна ръка.
— Бих те прегърнал от цялата си душа, но пред него не искам. Да не си мисли много-много. Как попадна на този минен подкоп?
— Ами че аз знаех за него още когато бях в старата си дивизия — рече Синцов. — Нашите сапьори тогава направиха ход под улицата от другата страна, към немците: искаха да пуснат фугас под тях, но после падна един тежък снаряд и проби покрива на хода на половината път. Това не беше в нашия полк, но цялата дивизия знаеше за тази несполука.
— Да — рече Кузмич. — Затова командирът на полка те хвали през последните дни, казва, че си воювал добре. Сега е ясно, щом местата са ти познати. Макар че на глупака и това няма да послужи, само умният ще го ползува. Щом е действително генерал — обърна се Кузмич към Туманян — телефонирай на Пикин, нека той докладва по-нататък, горе.
— Ей сега ще ви свържа — рече Туманян.
— Защо ще ме свързваш? Твоят полк го е хванал, ти донеси за свое удоволствие — рече Кузмич и се възви към Завалишин: — Питай го: как така, защо командният му пункт се е оказал на предната линия?
Завалишин преведе на немеца въпроса на Кузмич и след като изслуша отговора, рече:
— Той обяснява, че през тези дни на два пъти сменял командните пунктове, а вчера привечер изгубил връзка с частите, опитал се през нощта да я възстанови, но хората не се върнали.
— Наша работа — кимна Синцов, — бяха трима, единият — офицер.
— Изобщо ясно е — рече Кузмич, — че сме ги довели вчера дотам — да ни целуват ръчиците. Преведи му: щом се е предал — гарантираме му живота съгласно условията на капитулацията.
— Той каза, че има при себе си условията на капитулацията, знае ги — рече Завалишин.
— А щом знае, ние след малко ще му дадем високоговорител, нека обясни на войниците и офицерите си, които още са останали живи, че е в плен и им пожелава да направят същото.
Докато Завалишин превеждаше това на немеца, Кузмич слушаше разговора на Туманян с Пикин.
— Е, какво става там?
— Пикин заповяда да не оставям слушалката, докато не приказва с щаба на армията.
Кузмич отново се обърна към Завалишин:
— Какъв е отговорът му?
— Казва, че щом е отрязан веднъж от дивизията си, заповедите му са недействителни, командуването й е поел началник-щаба. А че е попаднал в плен при нас, не желае да казва по радиото. Ако смятаме за необходимо, нека сами съобщим.
— А колко хора точно са останали в дивизията му? Едва ли ще отговори, но за всеки случай попитай. Известно ли му е това?
Немецът врътна отрицателно глава.
— Кажи му — обърна се Кузмич към Завалишин, — че няма да го питам повече за това, нека си остане при своята клетва. Кажи: ще унищожим до утре цялата му дивизия и сами, без него, ще узнаем какво са имали и какво са загубили.
Немецът изслуша и сви рамене. В израза на умореното му, но грижливо приведено в ред лице имаше нещо отчуждено: той беше преминал чертата и зад нея, зад тази черта, изглежда вече не мислеше за съдбата на дивизията си.
— Артемиев, ти имаше, видях, пакетче „Казбек“, предложи му.
Артемиев извади пакетчето и го подаде на немеца.
Немецът отрицателно поклати глава и каза нещо на Завалишин.
— Той не пуши.
— На всичко отгоре не е пушач. — Кузмич още веднъж погледна немския генерал и като се извърна, рече, обръщайки се към всички, които бяха в землянката: — Преди онази война служех свръхсрочна в един драгунски полк. Началник ни беше негово височество кронпринцът Фридрих-Вилхелм. А ескадронният между другото беше също немец, Гарденберг. Имаше един такъв случай: едно лято този Фридрих-Вилхелм направи през границата обиколка в нашия полк на кон. Ние стояхме на самата граница на Полското царство. Имаше преглед, и като сега си спомням неговата особа: дълъг като върлина, в хусарска униформа, а той луничав, като че мухи бяха накацали по него. Когато яздеше покрай нас, пулеше очи — Кузмич кимна към немеца — както ей този сега. Поздравяваше ни на руски. А след прегледа заповяда да раздадат на редниците по една рубла, а на старшите унтер-офицери — по пет. Така че аз получих от него петрублева банкнота. Попитай го коя година е роден — кимна отново Кузмич към немския генерал.
— Хиляда осемстотин осемдесет и седма — преведе Завалишин.
— А аз съм осемдесет и шеста — рече Кузмич, — може да се каже родили сме се година един след друг. — И сякаш изведнъж престанаха да съществуват и този немски генерал, и всички околни, замисли се дълго над нещо, което сигурно не можеше да се каже на глас.
— Пикин ви вика на телефона — наруши тишината гласът на Туманян.
Кузмич стана с усилие и като влачеше крак и меко стъпваше с изкривените си валенки по пода на блиндажа, тръгна към телефона.
— Благодаря — рече той в слушалката. — Ясно. — И още веднъж повтори: — Ясно, че веднага! Тук нямаме време да се целуваме с него. — И като сложи слушалката, попита Туманян: — Можеш ли да минеш без твоя батальонен командир половин ден? Можеш ли да му дадеш отпуск за награда?
— Ако заповядате, ще го замести Илин — рече Туманян.
Кузмич се обърна към Синцов.
— Ще закараш лично пленника в армията при началник-щаба генерал Серпилин. В моята кола и с двамата автоматчици, с които си го хванал.
— Аз не владея езика, другарю генерал, знам всичко на всичко стотина думи — призна Синцов, макар да се страхуваше, че ще си навреди, напомняйки това. Можеха да отменят решението и да пратят Завалишин.
— А ти го карай и мълчи. Тъкмо не ни се поръчва да взимаме показания от него. И нека той помълчи, нека си помисли. Има за какво. Още в онази война е бил между господа офицерите, свършил е академия — отпърво на Вилхелм — „Ваше императорско!“, после на Хитлер — „Хайл“, и изведнъж в плен при бившия унтер-офицер от драгунския полк! Не му е лесно да го разбере.
— Да му го преведа ли? — попита Завалишин, като забеляза как немецът напрегнато се вслушва в познатите думи.
— Преведи му, че ще го закарат в щаба на армията. А всичко останало не е за неговите уши.
Завалишин преведе. Немецът, който беше станал и продължаваше да стои, откак беше станал Кузмич, изведнъж бързо и загрижено рече нещо на Завалишин.
— Моли да му бъде осигурена безопасността.
— Хайде, извеждайте го — рече Кузмич, без да отговори на това, обръщайки се едновременно към Артемиев и Завалишин. — А ти — обърна се той към Синцов, — почакай. Ще ги настигнеш. — И когато Артемиев и Завалишин излязоха с немеца, погледна в очите Синцов и попита: — С началник-щаба на армията познаваш ли се лично?
— Познавах се.
— А аз помня, че се познаваш — рече Кузмич. — Предавам ти поздрав от него. От обкръжението си излязъл заедно с него, така ли?
— Така.
— Затова закарай му ти немеца! — Той прегърна и целуна Синцов. — А ние тук пак ще почнем да воюваме. Но ти не бързай. И ако началникът те покани на обед — обядвай. И ако ти предложи да пиеш водка с него — пий. Заслужил си. А привечер ела, защото по-голяма от тази отпуска не мога да ти дам. На замполита кажи, още сега, веднага да приготви предаване за бойците. Ако го съчини до довечера, утре на всички до един ще връча „За храброст“.
— Ех, късметлия си ти, дяволе! — рече Артемиев на Синцов, когато немският генерал беше вече настанен в колата между двамата автоматчици. — Ако някой преди войната ми кажеше, че Ванка Синцов ще хване в плен немски генерал, бих умрял от смях! Не се сърди, но, бога ми, и досега не се побира в главата ми това! И ти завиждам, разбира се! Ето толкоз! — Той прекара пръсти по гърлото си, широко се усмихна, и на Синцов му олекна на сърцето — изчезнало беше неприятното чувство от първите думи на Артемиев.
Той се сбогува, седна до шофьора и тръгна, като отначало с усилие се мъчеше да не гледа немеца и продължаваше да се чуди как неочаквано и просто беше станало всичко това.
Че немците, които се намираха в развалините на тази къща, са отрязани от останалите, Синцов почувствува още вчера късно вечерта, когато войниците убиха тримата, излезли от развалините. Споразумяха се с артилеристите да довлекат до сутринта две батареи за право мерене и още веднъж както трябва да обстрелват развалините — може би немците няма да издържат и ще се предадат без бой. През последните дни вече няколко пъти ставаше така. Но все пак огънят си е огън, а през нощта решиха предварително да опипат подстъпите към развалините в случай, че артилерията не реши въпроса.
Като напипваха подстъпите, разузнавачите се натъкнаха на една яма по средата на улицата. Доложиха, че ямата е някак странна, като че с проход… Синцов отиде сам. Съобрази на мястото и помисли: не е ли оня същият подкоп, недокаран докрай, пробит от снаряд? Разчистиха прохода, намериха в него замръзналите в земята останки от телата на двама сапьори, които са били в предната част на хода в момента, когато е бил пробит отгоре. Намериха до тях и повреден сапьорски инструмент.
Така започна всичко това през нощта, а на разсъмване, след разузнаването, при което Синцов беше пролазил отначало с един човек, преминаха през хода в развалините вече десетина души. Изненадани, немците се предадоха без ни един изстрел.
Всичко това и досега някак не се побираше в ума му. Колко труд и кръв струваше понякога един език, колко хора губеха живота си! А тоя път взеха един генерал и петима офицери, без да говорим за войниците, че и не падна косъм от ничия глава. Ето това е действително сполука!
Артемиев каза откровено: не очаквах! „Ясно — не си очаквал, самият аз не очаквах. А ето че го хванах. Ей богу, честна дума, хванах го.“ Синцов дори се усмихна на собствените си мисли и реши, че е добре да види колкото се може по-скоро малката докторка Таня Овсяникова и да й разкаже за тази рядка сполука. Защо си спомни за нея? Защото някога се лутаха заедно в обкръжението и тя по-добре от всеки друг ще го разбере? Изобщо глупости, не за това. Просто иска му се да я види. В края на краищата още не е настъпил залезът на живота — той е само на трийсет години…
Поиска му се отново да се обърне и да погледне немския генерал: какъв ли е изразът на лицето му сега?
Но въпреки цялото си добро настроение, се въздържа и само с весел глас попита седналите отзад автоматчици:
— Как е немецът, момчета? Не се ли върти?
— Не-е, мирува — рече един от автоматчиците и в гласа му имаше снизходителност. — Може ли да му дадем да запуши?
— Предлагаха му вече в полка — той не пуши.
— А може би пие? — обади се автоматчикът. — В манерката ми има малко. Че през цялото време бузата му трепери, тресе го, види се.
— Нищо, скоро ще стигнем до мястото, там, ако намерят за необходимо, ще му дадат — рече Синцов. — Само следете да не глътне някое хапче и да замине на оня свят!
— Нищо няма да глътне! — обади се вторият автоматчик. — Здравата сме го стиснали.
— А как смятате, другарю капитан — попита първият, след като помълча, — ще получим ли ние всички например днес награда?
— Както рекат горе — отговори строго Синцов, недоволен от въпроса.
— А ние не питаме за това какво ще кажат горе — разсмя се автоматчикът, — ние питаме за онова, което не е толкова високо! Ще има ли заповед от вас до старшината да ни даде преди отбоя двойна норма по този случай?
— А вие как мислите?
— Ние мислим да.
— Значи, познали сте!
Синцов се протегна доволно — и на него му се искаше днес да си пийне. Да пийне, да се стопли, да се покрие с кожухчето и да спи така дванайсетина часа поред или повече, колкото му се спи. И като помисли за това, усмихна се на неосъществимостта на желанията си.
„Да ти даде медал може и командирът на дивизията, да ти даде орден — може и командирът на армията… А твърдо да ти обещае на теб, батальонния командир, че ти, когато не си в болница и не си във втори ешелон, а в собствения си батальон, на предната линия, ще спиш дванайсет часа поред — това на фронта не може да ти обещае и сам господ бог.“


— Влезте първо сам! — Адютантът кимна към вратата, от която излезе.
Синцов, седнал заедно с немеца в адютантската стая на Серпилин, щом видя как немецът също става, му рече:
— Почакайте! Седнете! — И влезе сам при Серпилин.
— Другарю генерал, по заповед на командира на Сто и единайсета дивизия в щаба на армията е доставен генерал-майор Инсфелд, командир на Двайсет и седма пехотна немска дивизия.
Когато Синцов влезе и като затвори след себе си вратата се изпъна на прага, Серпилин стоеше до масата и се подпираше на нея с пръстите на лявата си ръка. Той дигна ръката си и с едва забележимо движение на раменете отбеляза, че приема рапорта. Лицето му беше такова, че на Синцов се стори: Серпилин не го позна.
— Благодаря — рече Серпилин все с онзи учудил Синцов неподвижен, чужд израз на лицето и като направи две крачки насреща му, подаде ръка. — Здравейте, Иван Петрович, виж какъв си станал!
— Какво, не ме ли познахте веднага, другарю генерал?
— От дивизията предварително телефонираха кой придружава, а така май нямаше да те позная.
— Преводачът ще дойде след пет минути — рече зад гърба на Синцов адютантът.
— Значи, имаме пет минути. Сядай.
Серпилин седна отстрана на масата и като подпря бузата си с ръка, известно време мълчаливо гледа Синцов.
— Не, щях да те позная. Кажи откровено: имаш ли сили да забравиш как излизахме тогава от обкръжението?
— Никога няма да забравя това — рече Синцов.
— И аз нямам сили да го забравя. — Искам и не мога. А може би така и трябва — да нямаме сили да забравим всичко това?
Казвайки това, сякаш мислеше още за нещо. Сякаш беше едновременно и близо в мислите си до онова, за което говореше, и много далеч.
— Аз още първия ден, когато дойдох в армията, ви видях на пет крачки — рече Синцов.
— А защо не се обади?
Синцов се запъна. Трябваше да обясни, че неочаквано е бил свидетел на тогавашния сериозен разговор на Серпилин с командуващия, а беше неудобно да обяснява.
— Вие бяхте зает.
— Все едно, трябваше да се обадите. Кога беше това?
— На девети януари в навечерието на настъплението.
— Да, в навечерието на настъплението… — Серпилин кой знае защо въздъхна и изведнъж, сякаш отърсил от себе си нещо, което му пречеше, рече с друг, променен глас: — Когато доложих на командуващия по телефона, той каза: „За първия генерал — орден!“ Така че смятай, че си го получил вече. Поздравявам те.
Синцов стана от столчето.
— Служа на Съветския съюз!
Серпилин поиска да му даде знак, но погледна часовника и сам стана.
— Да, далеко ни гонеше той тогава с теб. — И кимна към вратата, зад която там, във втората стая, седеше немецът. — За умрелите ми е жал. За всички умрели ми е жал. За тях ми е жал. Те вече няма да могат да взимат в плен немски генерали. И дори на сън няма да видят това… Как мислиш ти, батальонни командирю, днес от своя пост, след като си хванал в плен генерал, дълго ли още ще издържат?
— От моя пост е трудно да съдя, другарю генерал…
— Не е вярно — пресече го Серпилин. — Тъкмо без теб е мъчно да се съди.
— Според мен, вече няма дълго.
— А конкретно?
— Два-три дни.
— Колко души останаха в строя в батальона ти?
— Днес сто и девет.
— Не е много — рече Серпилин. — Вземи разписка от адютанта за немеца. И тръгвай. Пази се, доколкото е възможно, щом според теб са останали вече само два-три дни.
— Ще се постарая — рече Синцов. — През това време, през което не сме се видели с вас, вече четири пъти бях ранен. Време е да спрем тук.
Серпилин го погледна внимателно и изведнъж попита:
— Коя година си роден?
— В дванайсета, другарю генерал.
— Да — рече замислено Серпилин и лицето му отново стана отсъствуващо. — Хайде, върви.
Стисна му ръката, обърна се и тръгна към своята маса, а когато седна и вдигна очи, Синцов вече го нямаше, на вратата стоеше адютантът.
— Къде е преводачът? Минаха шест минути.
— Още не е дошъл.
— А защо доложи, че ще бъде след пет минути? Щом дойде, нека влезе веднага с немеца. И докато немецът е при мене, не ме свързвай по телефона. При неотложно позвъняване ми доложи — ще говоря от твоята стая. Това е всичко.
Като погледна подир адютанта, с виновно движение затворил след себе си вратата, Серпилин седна до масата и тежко въздъхна. Дори при срещата си със Синцов не беше смогнал да скрие напълно онова, което преживяваше сега сам — беше доловил учудения поглед на капитана.
А сега трябваше да се съвземе на всяка цена и най-сетне, макар и пряко сили, да почне да мисли за този немец, а не за себе си и за сина си, за чиято смърт с описание на обстоятелствата му беше изпратил известие днес сутринта по военната поща непознатият му батальонен комисар Чернов, замполит на 96-та танкова бригада, и види се, добър човек.
Оказва се, че синът му е служил като помощник на командира по техническата част на батальона в тази бригада, бил е смъртно ранен и умрял на бойното поле.
За всичко това се съобщаваше в писмото и всичко беше тъкмо така, много просто, твърде просто, дори сигурно още по-просто, отколкото пишеше батальонният комисар Чернов, който сякаш се стараеше да докаже, че синът му действително е загинал геройски. Като че са потребни някакви особени обяснения!
За всяка смърт на фронта, освен за твърде очевидната вече на всички кучешка смърт на някой подлец, пишат на близките, че „е загинал геройски“… И така трябва да пишат. Как иначе? Изобщо, това най-често е истина, макар и да обяснява много малко.
От писмото ставаше ясно, че седмица след стоварването на бригадата от ешелоните се завързал първият бой и чак в края на този първи бой един снаряд попаднал върху танка, който синът му карал, за да изтегли под огъня друга повредена машина. Измъкнали сина му от танка на снега и той умрял след няколко минути, без да дойде в съзнание, преди да му е била дадена първа помощ. Ето всичко. Сега вече не можеше да се узнае нито какво е мислил в този свой първи бой, нито какво е чувствувал, нито от какво се е страхувал. Ясно беше само едно, че за възможната си смърт той е мислил и е искал Серпилин веднага да узнае, ако се случи. Батальонният комисар Чернов така пишеше: „Вашият осиновен син Вадим Василевич Толстиков преди началото на боя ме помоли, в случай че умре или бъде тежко ранен, да ви съобщя и едновременно с вас на съпругата му Анна Петровна…“
„Анна Петровна…“ „Моля да настаните в запазената за мен площ А. П. Толстикова и дъщеря й Олга.“ Серпилин с механична точност си спомни как синът му седеше тогава пред него, а той пишеше това заявление. Беше ли успял да я премести в Москва, или тя все още живее там, в Чита? Батальонният комисар Чернов не пишеше къде е изпратил известието до жената на сина му, сигурно смяташе, че Серпилин знае. А той не знаеше.
„Какво, съвсем сам ли искаш да останеш?“ — спомни си Серпилин горчивия въпрос на сина си тогава, в последната минута на срещата им. Не, той не искаше да остане сам, но не можеше да направи тогава нищо друго. Не беше имал и не можеше да има свобода на избор, той беше длъжен да поиска синът му да отиде на фронта, а не да се шляе в Москва. А ако в душата му въпреки всичко не беше умряла все пак обичта към сина, тя не беше умряла, защото синът му беше казал тогава „да“.
Обичта, значи, не беше умряла. Но синът му беше умрял. Войната беше постъпила посвоему и го беше убила още в първия бой. Беше постъпила така, сякаш искаше да го направи него, Серпилин, изцяло виновен за всичко.
Той помисли, че сега трябва да праща своя атестат на тази жена и това момиченце, които никога не беше виждал и които дори не се знаеше къде са — в Чита или в Москва. А това трябваше да се узнае, преди да се пише атестат за тях…
И друго помисли: какво знае и какво не знае тази жена за техните отношения със сина му?
Батальонният комисар Чернов беше писал за смъртоносната рана, но къде беше тази смъртоносна рана, не беше писал. А когато не пишат за това, обикновено значи — в лицето или в главата, за това е най-мъчно да пишеш на близките; знаеше по себе си.
Той си помисли това и видя влизащия капитан-преводач и зад него високия немски генерал в кител с тъмнозелена яка, с „Рицарски кръст“ на шия и с нашивка за зимната кампания на четиридесет и първа година. Генералът беше с побелели сколуфи, дълбоко хлътнали очи и силно изпити бузи. Френчът му беше явно широк.
„Гладувал е“ — помисли Серпилин с отсенка на неволно уважение към генерала, който беше споделил съдбата на войниците си.
Немецът се спря и рязко изпружи ръка напред. Лявата му буза нервно трепна, но той все пак положи усилие и направи този жест, въпреки положението, в което се беше оказал. После, като спусна ръка, назова името, чина и длъжността си.
Преводачът почна да превежда, но Серпилин го спря.
— Преведете само това, което ще кажа аз. Разбирам немски. Ако не разбера нещо, ще ви кажа. Съобщете му кой съм и от мое име го поканете да седне. А след това го попитайте защо си позволи да се обърне към мене, генерала от Съветската армия, с фашистки поздрав?
Немецът отговори, че поздравът, който е употребил, е сега уставният поздрав в германската армия.
Серпилин внимателно го погледна — този беше първият немски пленник, който в негово присъствие се решаваше на такъв поздрав.
— Попитайте го за придвижването му в службата — каза Серпилин на преводача.
Немецът отговори, че завършил юнкерското училище през 1908 година, започнал Първата световна война като командир на рота, а тази — като началник-щаб на корпус. Бил ранен в зимните боеве край Москва и заминал на лечение в Германия, а от май 1942 година е командир на 27-та пехотна дивизия.
— Попитайте го колко войници са останали в дивизията му? — Серпилин не беше уверен, че немецът ще отговори. Но немецът отговори, че преди пет дни, когато северната група била отрязана от главните сили и не била вече подчинена на армията, в дивизията му по списък се наброявали заедно с тиловите части четири хиляди и шестстотин души. Но оттогава имало много големи загуби, и те практически престанали да държат сметка за тях. И днес той не може точно да отговори на този въпрос. Моли да му повярват, че казва истината — през последните дни, въпреки доблестта на войниците си, Шеста армия престанала да бъде армия.
Немецът сви рамене и леко приведен напред, като отстраняваше подчертано от разговора преводача и се обръщаше само към Серпилин, добави:
— За съжаление, ние изглежда ще ви научим да воювате!
— А ние ще ви отучим! — Серпилин се обърна към преводача: — Попитайте го значат ли думите му за Шеста армия, че той смята по-нататъшната съпротива за безполезна?
— Да — рече немецът. — От двайсет и шести януари, откак Северната група е отрязана от Южната.
— А защо, щом смята така, се е предал едва днес?
Немецът отговори, че се е предал днес сутринта, защото бил отрязан и се е оказал в безнадеждно положение. Но частите на дивизията му са длъжни и ще продължават съпротивата, тъй като досега няма заповед да я прекратят.
„Тогава да беше се бил, докрай, щом си тъй принципиален! — помисли Серпилин. — Както донасят, имал си със себе си петима офицери, десет войници, всички въоръжени. Да беше се бил, докато те убият, щом като не си получил друга заповед. А така излиза, че защото лично си се оказал днес в безнадеждно положение, си вдигнал ръце. А всички останали твои подчинени, отрязани вчера от тебе, не са ли в безнадеждно? Да не би да имат надежда? Мръсник си ти, фашист!“
Макар че, напълно вероятно, не можеше да се откаже на този немец лична храброст, все пак имаше нещо мръсно в това, че той, който смяташе вече от пет денонощия съпротивата за безполезна и сам се беше предал, заявява, че войниците от дивизията му все пак трябва да продължават да се бият и да не се предават, докато не получат заповед. И как спокойно, мръсникът му, говори за това! Как бързо си е измил ръцете! А от кого трябва да чакат войниците му заповед за предаване?
— Питайте го — рече троснато Серпилин, — от кого войниците и офицерите на дивизията му трябва да получат заповед за предаване, щом той, техният командир, е в плен.
— От началник-щаба, който изпълнява моите задължения — рече немецът. От него не се изплъзна промяната в тона на Серпилин. И той, като искаше явно да смекчи ситуацията, додаде, че се е отказал да се обърне към войниците си с предложение да се предадат не защото смята за необходима по-нататъшната съпротива, а защото това е безполезно: войниците и офицерите от дивизията му не се подчиняват вече на неговите заповеди. Ако господин генералът има някакви други въпроси, на които той е в състояние да отговори, готов е да го направи. След като каза това, той доста дълго мълча и чака.
Серпилин също мълчеше. Много му се искаше да каже на този немец: „Късно! Късно е да си придавате важност, късно е да отговаряте на интересуващите ни въпроси, защото, точно казано, днес тези въпроси вече не съществуват. Само през вчерашния ден са взети повече от хиляда пленници, известен е и съставът на вашата групировка, и номерата на частите, и размерите на глада, и мащабите на загубите. И макар че от щаба на фронта телефонираха да не те задържам дълго, защото основният разпит ще бъде там, откровено казано аз не предвиждам особена полза от този разпит. Днес, 31 януари 1943 година, всичко съществено, което можеш да ни кажеш, се свежда до това, че твоята стигнала до Волга проклета Шеста фашистка армия е на края на гибелта си и ще загине до последния човек, ако не се предаде в най-близки дни. Но това аз знам и без тебе. И го знам по-добре от тебе. И ти си ни нужен, не защото можеш да кажеш нещо такова, което ние не знаем, а защото ни е важен самият факт на залавянето в плен на първия немски генерал на фронта на нашата армия. Значи, работата е стигнала вече дотам!“
Серпилин гледаше мълком генерал-майор Инсфелд, командира на 27-а немска пехотна дивизия, и сега му се струваше, че ей този седнал пред него фашист е виновен за цялото тегло, което изпълваше живота му. Виновен е и за смъртта на жена му, и за смъртта на сина му, и за оня страшен разговор със сина му там, в Москва, и за това, че самият той, Серпилин, беше откаран в лагер заради „пропаганда на превъзходството на фашисткия вермахт“, и изобщо за всичко онова, което в нашата армия отиде с главата надолу след тридесет и шеста година. Този немец се струваше на Серпилин сега виновен за това, че фашизмът е дошъл на власт в Германия. А тъкмо с фашизма в Германия започна всичко! Тъкмо с него! Изплашихме ли се от него, че почнахме да правим глупост след глупост, безмислица след безмислица?…
„А какво значи „ние“? Какво значи „ние“? — попита се Серпилин. — Не, тогава аз не се уплаших от немците, аз разбирах, че са силни, но не се уплаших от тях, а напротив, от самото начало мислех какво трябва да направим, за да излезем все пак по-силни от тях. За това мислех, за това говорех… Най-сетне за това четох лекции, тъкмо онези, за които ме затвориха тогава. Не, аз не се уплаших. А кой се уплаши?… Изплаши се оня, който ме затвори, изплаши се оня, който, от една страна, се страхуваше да знае цялата истина за силата на фашизма, а, от друга страна, подозираше, че едва ли не всеки от нас е готов да се преклони пред тази фашистка сила, готов е да й се продаде. Какво проклето време преживяхме ние и колко ни струва то? И как навярно ей този фашист, който седи сега пред мене, е тържествувал тогава, в трийсет и седма и трийсет и осма година, когато в нашата армия се вършеше буквално всичко, което можеше да облекчи победата им над нас!“
Никога още в живота си, в най-тежките минути, Серпилин не беше мислил за това с такава сила и ярост, както сега, когато гледаше този фашист.
Под напора на всички тези мисли дори забрави, че трябва да нахрани немския генерал и в съседната стая го чака обед, за който предварително е дадено нареждане.
Да, това е необходимо да се направи, преди да се изпрати по-нататък. Но на Серпилин сега беше неприятна мисълта — да седи и да обядва с този немец, както се канеше да направи отначало.
— Готов ли е обедът? — попита Серпилин адютанта, който ненадейно открехна вратата.
Адютантът каза, че всичко е направено както е заповядано, но на кабела е началник-щабът на фронта. Серпилин тръгна към телефона и пътьом каза на адютанта да приберат третия прибор: немският генерал ще обядва само с преводача.
— Защо не докладвате, че пленникът е при вас? — попита началник-щаба на фронта.
Серпилин се запъна: не беше свикнал да лъже. Преди час беше доложил в щаба на фронта, че карат немеца от предната линия и веднага телефонира и на Батюк, който се намираше в една от дивизиите. Батюк, много доволен, му каза да позабави малко: искаше с очите си да види взетия в плен немски генерал, „че то после ще го изпратим на фронта и хич няма да го видиш!“. Забележка, нелишена от основание. Но Батюк все още не беше дошъл, а началник-щаба на фронта искаше да му се изпрати незабавно пленника.
Серпилин каза, че преди да го отправи по-нататък, иска да нахрани немеца и, без да си криви душата, спомена за Батюк.
Явно началник-щаба на фронта разбираше желанието на командуващия армията да види с очите си заловения от него немски генерал.
— Давам трийсет минути, повече не мога — рече той. — Ще се върне ли, или няма да се върне командуващият, пратете го след трийсет минути и донесете за това!
— Ще бъде направено! — Серпилин разбираше, че там, в щаба на фронта, по същество са прави.
Немецът седеше и чакаше, без да е променил с нищо позата, в която беше го оставил Серпилин. Трябва да му се отдаде заслуженото, той имаше добро самообладание.
— Преведете му — рече Серпилин, — сега ще бъде изпратен в щаба на фронта. Но преди това го каня да обядва.
Немецът го изслуша и се поклони.
— А сега преведете му, че ще обядва с вас.
По лицето на немеца се виждаше, че той се беше настроил за друго. Сви тънките си устни и набързо стана.
— Вървете — рече Серпилин на капитана преводач. — На свое разположение имате половин час. Не се разтакавайте.
Немецът напрегнато стоеше и очакваше, че ще му преведат думите на Серпилин. Но преводачът каза само:
— Бите…
И посочи вратата.
Немецът тракна с токове и излезе.
Като гледаше подире му, Серпилин си спомни за себе си — как излизаше в четиридесет и първа от обкръжение през Смоленските гори заедно с политрука Синцов, който сега беше хванал в плен и беше докарал тук този немец. Вървеше със скъсани обуща, с раздрана рубашка и ромбът на лявата петлица беше изрязан от околожката на фуражка. Ето такъв щеше да попадне в плен при този или друг немец, ако през нощта на пробива, ранен в двата крака, не бяха го изнесли на шинел войниците… Ала все едно: нямаше да попадне — щеше да се застреля предварително, без колебания, беше се приготвил за това.
„И все пак, въпреки всичко — изведнъж помисли той, — можех да попадна и в плен, ако не бяха ме изнесли с шинел: щях да загубя съзнание или щях да се застрелям не смъртоносно, или пък по някаква друга случайност, по която се оказаха в плен други хора, сигурно никак не по-лоши от мене“.
Той вдигна слушалката и взе да търси Батюк. От дивизията отговориха, че командуващият е заминал наскоро.
„Може да не завари немеца“ — помисли с яд Серпилин и си спомни вчерашния вечерен бюлетин, в който се говореше за продължаващото успешно настъпление и големите трофеи на войските от Воронежкия фронт. Ако се съдеше по датите и някои други признаци, съдържащи се в писмото на батальонния комисар Чернов, синът му сигурно е загинал там, на Воронежкия фронт.
Да, върти се бясното колело на войната и всеки ден прегазва някого, и сега е прегазило сина му още в първия бой. И макар че, ако поискаше, синът му можеше да попадне на фронта много по-рано, още преди година, в това, че той след всичко, което стана, загина тъкмо в първия си бой, имаше нещо необяснимо жестоко, което не излизаше от главата на Серпилин.
Телефонът издрънча. От онази дивизия, отдето неотдавна беше заминал Батюк, съобщиха, че е заловен в плен полковник — командир на немски артилерийски полк. Едва остави слушалката, и от друга дивизия съобщиха, че е хванат квартир-майстерът на армията или на корпус: не бяха сварили да се ориентират и ако се съдеше по обясненията, не знаеха ясно каква длъжност е тази — квартир-майстер.
Тези две позвънявания поред усилиха още повече усещането за нещо огромно, което се извършваше пред очите му. „Да, малко по малко свикваме да побеждаваме“.
Той погледна часовника и отново се залови за телефона. Батюк все още го нямаше, а вече трябваше да изпратят немеца в щаба на фронта.
На вратата се появи преводачът.
„Точен“ — отбеляза на себе си Серпилин.
— Другарю генерал, завършва второто, а третото още не е ял. Как ще заповядате да постъпя?
— Почакай — рече Серпилин и като чу в слушалката гласа на началник-щаба на фронта, попита: — Другарю генерал-лейтенант, да изпратим ли при вас немеца, макар и да не се е наобядвал?
— Нека се наобядва, можеш сега да не бързаш — долетя неочаквано веселият глас на началник-щаба на фронта. — Обстоятелствата се промениха. Паулус с целия си щаб се е предал на Шумилов. Шестнайсет или седемнайсет генерала отведнъж. Сега ще ги преброят.
И началник-щаба на фронта остави слушалката. Види се, там при тях имаше голяма суетня.
Серпилин също остави слушалката и като се усмихна за първи път през цялата тази тежка за него сутрин, попита преводача:
— Завършва второто, а какво имате за трето?
— Компот.
— Нека яде компот и да не се задави. Докато е ял първото и второто, нашите хванали Паулус с целия му щаб…


Петнайсета глава

Известието за капитулацията на Паулус се разпространи за няколко часа по цялата армия.
Таня научи за него от своя началник Росляков — той беше дошъл да провери дали е завършила евакуацията на немската болница, дето вместо една нощ беше останала цели пет денонощия.
Армията беше завзела осем такива немски болници и знанието на немски беше подвело Таня. Росляков я беше оставил на втория ден, след като й беше рекъл: „Нищо, поседете с фрицовете, вие добре вършите тази работа“.
Кой знае колко добре я вършеше. Може би наистина по-добре, отколкото другите. Във всеки случай ранените не гладуваха — това тя беше издействувала, макар че трябваше много да се кара, особено първите две денонощия. Никой не беше запланувал предварително да снабдява немските болници, отделяха от себе си, а с превоза бяха зле. И все пак като проклетисваха немците здравата: „Нека пукнат!“ — в края на краищата отделяха, каквото можеха: види се, такава е руската природа — тя трябваше да се чуди не само на другите, а и сама на себе си. Опитваше се да се ожесточи, като възкресяваше в паметта си партизанския живот. Но спомените за онези немци там, в омразния немски тил, все пак не й помагаха да се ожесточи против тези немци тук, в нейната болница. Болницата беше немска, но тя беше свикнала през тези дни да мисли за нея като за своя. Така казваше на глас: „Моите немци трябва да ядат!“, „Моите немци…“ Дето се казва дотам стигнахме!
Мъчеше се да се увери, че немците в нейната болница са съвсем различни хора от онези в Смоленск. Пък те и наистина бяха различни. Умираха или оздравяваха пред очите й, жадно и благодарно ядяха, стенеха или търпяха болка, питаха тревожно може ли да пишат писма от пленничеството и вече предварително ги пишеха. Имаше и такива, които показваха снимките на децата си, и тя не можеше да гледа с омраза това „фашистко семе“. И децата приличаха на деца, и лежащите в болницата немци приличаха на хора, и тя се препираше заради тях със своите хора, и днес дори беше вдигнала скандал за последен път, вече при евакуацията на болницата, когато товареха на колите онези, които не можеха да ходят, а тези, които можеха, се построяваха в колони — искаше да качи колкото се може повече ранени на камионите и да остави колкото се може по-малко да вървят пеша.
Но сега всичко, слава богу, беше вече минало: още вчера, докато се очакваше общата капитулация, дойде заповед да се очистят близо до предната линия резервните болнични помещения. Колоните поеха към тила от сутринта и Росляков, пристигнал към шестнайсет часа — срока за завършване на евакуацията — завари последния камион на път, похвали Таня, че е свършила навреме и й разправи как заедно с Паулус са се предали петнайсет или шестнайсет генерали и войските почнали да слагат оръжие.
— Това е при съседите — додаде Росляков. — А на участъка на нашата армия засега стрелят.
— Може би не е стигнало още до тях?
— Кой ги знае! — рече Росляков. — Ще видим. Сигурно ви е яд на мене, задето обещах да ви заменя с мъж и не ви замених?
— Нищо, накрая вече свикнах.
— Вие сте вдигали гюрултия дори пред замполита на Сто и единайсета, че не хранят по нормата вашите немци! „Откъде — казва — ми докара тази отчаяна партизанка? Едва ли не извади пистолет: провизии или смърт!“
Таня се разсмя.
— Ех, той се шегува. Наистина ходих при него, ходих и при замполита на полка. Всички помогнаха по малко.
— Да имахме медал „За милосърдие“, би трябвало да те представя — рече Росляков, — но щом нямаме ще те представя „За храброст“. Все пак сама жена срещу осемстотин немци!
Те бяха стигнали вече до неговата емка.
— Е, да тръгваме ли?
— Никакви медали не съм заслужила, дори е смешно — рече Таня. — Но ако действително сте съгласни да ми доставите радост, знаете ли какво…
— Какво?
Тя се запъна и все пак каза:
— Оставете ме до утре тук. Трябва да се видя тук, в дивизията, с един човек.
Росляков я погледна с учудване. Не очакваше, че е способна на такава откровеност. А инак молбата й беше изцяло изпълнима. И без това до сутринта не смяташе да я праща никъде, още преди това мислеше: нека си отдъхне след своите немци.
Таня вдигна очи към млъкналия Росляков.
— Не се безпокойте, аз съм точна, заранта в девет ще бъда на мястото си.
— Боя се да не останете изобщо тук — пошегува се Росляков.
— Няма да остана — рече Таня, — засега в дивизията им няма свободни единици. Аз вече питах. Е, как, може ли? — И тя се усмихна. — Вместо медал „За храброст“.
— Така да бъде, останете — махна с ръка Росляков. — Да ви закарам ли до щаба на дивизията? И така минавам край него.
И без да пита нищо повече, той свали Таня след един километър пред щаба на дивизията и продължи нататък.
Щабът беше сега в същото онова мазе, където преди пет дни Таня беше ходила при Синцов. Мръкваше се и до изместилия се напред батальон не би било така лесно да се стигне, но днес изобщо й вървеше. Едва изпрати с очи колата на Росляков и се запъти към застаналия пред входа автоматчик, оттам излязоха няколко души, единият от които познатият замполит на 332-ри стрелкови. Тя беше ходила при него два пъти заради своите немци.
— Привет на армейската медицина — рече Левашов. — Какво още трябва за вашите фрицове? Кокошки, яйца?
— Нищо не им трябва вече. Евакуирах ги.
— А вие не тъгувайте, Паулус — може би вече сте чули — хенде хох! Така че до утре ще ви докараме нови, под ваше ръководство!
— Благодаря!
— Защо благодаря? Нас, замполитите, например вече ни събраха да ни внедрят как пред вид капитулацията да работим с личния състав. До вчера още — убивай и толкоз, а утре — не ги докосвай с пръст! Все едно да удряш спирачки в пълен ход. Случи ли се нещо — може и да се влачиш после. Бъдете здрави, аз съм поел към полка.
— Към полка ли? — зарадва се Таня.
— Ами че как? — рече й Левашов. — Щом ми внедриха, сега аз отивам да внедрявам. По низходяща линия.
— Мога ли да дойда с вас? — попита Таня. — Искам да видя капитан Синцов. Помните ли, аз му предавах поздрав по вас?
— Изпълних всичко още същия ден. Аз съм му често гост. Страх ме е само днес да не са се напоили: той празнува от сутринта. Хвана в плен първия немски генерал. Лично сам.
Таня не знаеше да се радва или да се огорчава. Разбира се, знаменито е, че Синцов е хванал в плен немски генерал. Но онова, за което тя беше мислила тези пет дни, беше твърде сериозно, за да дойде и да го завари пиян.
— Истина ли?
— Че хванал генерал? Честна пионерска!
— Не, вие казахте, че сигурно сега е пиян. Аз никога не съм мислила…
— Имате право. Пошегувах се. За него една чаша повече е като сачма за слон. Знаете ли как се зарадва той тогава на вашия поздрав?
— Истина ли?
— Какъв е този навик: истина, истина… Ако бяхте мъж, щяха да ви зашлевят за това.
— Добре де, ударете ме, щом съм виновна — усмихна се Таня.
— Друго не искате ли? Аз и жена си не съм бил. Дори когато, връщайки се от болницата, я заварих с друг, все пак не я допрях с пръст. Само него по плешивото теме го поплесках малко, а на нея й казах: „Върви живей със своя къдрокос.“ Ето какви събития стават в живота, другарко военна лекарке…
— А кой беше той?
— Човек, каквито ги има много. А аз бях и по-красив, и по-млад от него, но затова пък той й беше обещал, че няма да умре на фронта. А аз не можех.
— А не можахте ли да й простите! — внезапно попита Таня.
— Че как? Да легна с нея обратно в леглото вместо оня мъж, когото наплесках по плешивото теме, а той стоеше мирно от страх да не изгуби живота си? Да лежа с нея и да мисля за това?
— Не, разбира се — рече Таня.
— Знаете ли защо си спомних? — попита Левашов. — Защото днес, когато научих за Паулус, за първи път помислих за своя живот след войната. — Той извървя мълчаливо няколко крачки, после рече: — Когато му дадох вашата бележка, Синцов ми разправи за вас.
— Какво ви разправи?
— Как заедно сте излизали от обкръжението.
— А-а — рече тя и не добави нищо.
— Може ли да ви задам един въпрос, щом сме заприказвали? Между вас и него не е ли имало и няма ли нищо?
— Засега не.
— Интересна жена сте. Както мислите, така и говорите.
— Защо, лошо ли е това?
— Не, хубаво е — рече Левашов.
„А какво му е хубавото — помисли Таня. — Говоря така, защото, ако това се случи, те все пак ще знаят; и Росляков, и този полкови замполит, и оня замполит там, в неговия батальон. Защото тук всичко става пред очите на всички. И няма нищо хубаво в това. Друга работа е, че не се боя. Когато заедно излизахме от обкръжението и той със Золотарьов ме спаси, аз му бях само благодарна и нищо повече. На мен само ми се струва, че още тогава съм чувствувала нещо. А всъщност, макар да е невъзможно да му призная това, за първи път аз помислих за себе си и за него в болницата, след като му разказах за смъртта на Маша. И когато вече си отиваше, почувствувах, че искам да го видя още веднъж. А в батальона, когато дойдох и видях колко ми се радва, разбрах, че с нас двамата трябва да се случи още нещо. И колкото и да мислех после, и да се ядосвах на себе си: откъде тази увереност? — все пак тя съществуваше и е станала още по-силна от оня първи момент.“
Като вървеше сега с Левашов, тя тревожно си помисли нещо, което по-рано не беше й идвало на ум. През тези пет дни там между немците, нейното чувство към Синцов беше пораснало и беше станало по-друго, отколкото беше. А той? Могъл ли е той да мисли за нея? До нея ли му е било? Ще я разбере ли той? А ако не я разбере, изобщо нищо няма да разбере. И може би дори ще се учуди на нейното идване.
— От полка до батальона ще ви дам да ви съпровожда моят ординарец Феоктистов — рече Левашов. — Ще тупуркате с него като Пат и Паташон.
— Благодаря — отговори Таня.
„Какво ще му кажа най-напред, когато отида там, в неговия батальон? Поздравявам ви, че сте хванали в плен генерал. А после? Ще му разправя, че съм узнала всичко, както съм му обещала, и че двамата му другари са живи и оздравяват. Той, разбира се, ще се зарадва и ще поблагодари. А после? И какъв е този глупав навик да мисля предварително за всичко!“ — скара се на себе си тя и изведнъж попита Левашов:
— Как смятате, тук в нашата армия ще има ли утре още боеве? — попита тя, като помисли не за армията, а за Синцов, защото вече няколко дни се страхуваше за неговия живот повече, отколкото за своя собствен.
— Искрено да си кажа, мечтая фрицовете да се предадат — рече Левашов. — С гледки от тяхната смърт, дето има една дума, наситихме душата си. Аз лично поне. Време е и ние да се поизмием, да се постоплим и да добием човешки вид. Ако и сега след всичко не видим бяло знаме, войниците вече няма да се жалят и ще стрият фрицовете на прах. Омръзна ни! Добре би било да се предадат отведнъж — още един път повтори той. — Само знаете ли от какво се боя?
— От какво?
— От тишината. Кой знае защо мисля: ще настъпи тишина и няма да мога да спя. Как гледа на това медицината?
— Не съм мислила за това. Най-лошо съм спала в живота си, когато партизаните ме пратиха в града за свръзка. При партизаните бях свикнала с оръжието. А в града, особено отначало, от главата ми не излизаше, че фашистите могат всяка нощ да дойдат, а аз съм без оръжие. Чувствувах се като гола.
— Всеки се побърква посвоему — Левашов си спомни за жена си и въздъхна. — Ето стигнахме. Ще влезете ли да се постоплите или веднага да ви дам моя Феоктистов?
— Ако може веднага.


Когато Таня пристигна, Синцов спеше.
В голямото мазе на голямата и някога сигурно висока къща, където я доведе ординарецът на Левашов, дългият като върлина Феоктистов, тя видя един седнал до масата при телефона лейтенант. Когато тя влезе, лейтенантът стана бързо и тръгна насреща й. Той се оказа много мъничък, но строг — веднага попита:
— При кого идвате?
Тя обясни, че иска да види капитан Синцов. Но той тъй сърдито каза, че капитан Синцов спи, сякаш нямаше да даде да събудят неговия батальонен командир, дори ако беше се явил самият генерал!
— А как мислите, кога ще се събуди? — попита Таня.
Строгият мъничък лейтенант дори не отговори, а попита по какъв въпрос е дошла. Може би той като началник-щаб на батальона може да замени капитана.
Като се усмихна на неговата суровост, Таня каза, че той не може да замени капитана; тя иде по лична работа.
— Тогава седнете, чакайте — продума строго мъничкият лейтенант. — Все пак няма да го събудя по-рано от два часа.
— Правилно — Таня седна. — Как е презимето ви, другарю лейтенант?
— Илин, Николай Петрович. — Той се поколеба и добави: — Може Николай.
Но тя не се възползува от разрешението.
— Ще поседя, другарю лейтенант, ако не преча, разбира се.
Той дълго я гледа и изведнъж се усмихна.
— На какво се усмихвате?
— Сам не зная. Сигурно отдавна не съм виждал жени.
— Аз бях вече в батальона преди пет дни. Но вие тогава спяхте — спомни си Таня онази нощ и покритата с кожухче малка фигурка до събудилия се Синцов.
Илин я изгледа внимателно, сякаш съобрази нещо, и повика:
— Иван Авдеич!…
Нейде отстрани, иззад платнището, излезе Авдеич, като сънен нагласяваше на главата си ушанката; мрачно погледна Таня и меко, старешки допря единия си плъстен ботуш до другия.
— Здраве желая, другарко военна лекарке трети ранг!
— Здравейте!
Таня се зарадва много, че го вижда, защото той и тогава, когато Синцов го изпрати да дежури заедно с нея в болницата, отначало беше също тъй сънлив и сърдит след съня. А после излезе много добър човек и всичко се намери у него: и топъл чай в манерката, и просен концентрат в канчето, и махорка. И главното, той настоя онази нощ тя да поспи. Смешно й беше да се чувствува старша по чин редом с този старец-войник. Настоя: „Спи!“ И тя го послуша и спа цели четири часа като в скута на майка си.
По погледа, който си размениха сега мъничкият лейтенант и Авдеич, Таня почувствува, че тук неведнъж са говорили за нея — не се знае само — добро ли, или лошо.
— Дълбоко ли спи капитанът?
— Като убит. Винаги си слага ръцете под главата, а сега легна по очи — и като да го няма! Да го събудя ли?
Илин погледна Таня. И тя разбра, че въпреки цялата си строгост отначало, ако тя каже сега: „Събудете го“ — той няма да одобри, но ще го събуди. Но на нея, напротив, й се искаше да одобри, а главно стана й майчински жално за Синцов, когато Авдеич каза, че спи не както винаги, а по очи.
— Недейте го буди. Аз самата съм уморена, спи ми се. Нейде също ще полегна при вас за малко. Ако може.
— Ние бихме го събудили — омекна сега след думите й Илин и сметна за възможно да обясни защо не е искал да буди капитана, — ама той е много уморен. Миналата нощ не спа: ходи в акция, хвана в плен генерал-майор Инсфелд, командир на двайсет и седма пехотна дивизия.
— Чувах. Тъкмо затова исках да го поздравя.
— Разбира се. Действително има за какво да го поздравите… А после го закара в полка, после го отведе в щаба на армията. А когато се върна, обядва с разузнавачите. Два дни и две нощи не е склопил очи. А човек все пак трябва да спи. — Илин се усмихна. — Дали някога пак ще спим както преди войната? Завчера през нощта заспах на телефона и знаете ли какво сънувах? Че спя и никой не ме буди…
Таня се разсмя.
— Сега скоро всички отведнъж ще си отспим.
— Изглежда така — рече Илин. — За утре досега не е дадена заповед за настъпление. — И попита Авдеич: — Къде да настаним военната лекарка да си почине.
— Може при капитана. Извикаха Завалишин в полка, едва ли ще се върне скоро.
— Добре тогава, настанете я там — рече Илин. — Нашият капитан спи тихо, няма да ви тревожи. — Той се усмихна. — А мене, дето се казва, душата ми е на зъбите, а когато спя, стъклата в къщи треперят. Може би искате да хапнете?
— Не, благодаря — рече Таня.
Тя искаше да види по-скоро Синцов, друго нищо не искаше. И да спи, както й се струваше, също не й се искаше.
Тя тръгна подир Авдеич там, зад пъстрото немско платнище, иззад което той се беше появил. Влезе и се учуди: тази част от мазето приличаше на истинска стая. По средата — дълга разтегателна маса, няколко меки кресла, почти също такива, каквито беше видяла в жилището на Надя. На пода — килим, наистина много окалян, в ъгъла до бюфета — широк продънен кожен диван. Стори й се, че Синцов не е тук. И едва успя да се учуди на това, забеляза, че част от помещението е отделена с още едно немско платнище, закачено върху изкривена конзола за тавана; сигурно там, зад това платнище, спеше Синцов.
— Немският генерал-майор, когото хванахме, живееше тук — обясни Авдеич. — Капитанът спи на леглото му. Но леглото е сиромашко, огъва се като хармоника и е с едно войнишко одеяло. А вие полегнете тук. — Той свали от гвоздея кожухчето и го хвърли на дивана. — Завийте се.
Като се намести на дивана, тя събу валенките и си зави краката с кожухчето. Много й се искаше да мушне краката си пак във валенките, да прекоси стаята, да дръпне пъстрото немско платнище и да погледне Синцов как лежи там и спи. Като се бореше с това желание, тя се вслуша. Синцов наистина спеше много тихо. Но все пак й се стори, че до нея достига умореното му дишане. Пречеше й да се приближи до него чувството на неловкост пред хората, които доверчиво я бяха настанили да си отпочине тук, без да допускат мисълта, че тя може да събуди командира им. Би било срамно, ако някой влезеше и я завареше застанала над него. А не й се искаше да я е срам пред когото и да е нито сега, нито после…
Тя се събуди, като трепна още в съня си от някакво рязко металическо щракване. Гърбом към нея стоеше Синцов и до него, също гърбом, още някой, висок. Синцов държеше вдигнат нагоре немски автомат и както й се стори, се мереше кой знае защо в стената.
— Ето затова не те взех тази нощ със себе си, защото още не си се научил да боравиш с оръжието — казваше Синцов с невисок сърдит глас. — Обичаш трофеите, а не умееш да стреляш с тях. Какъв е недостатъкът на немския автомат? Пружината в магазина е слаба. Ако при съвсем пълен магазин не си стрелял ден-два, а после не си проверил, тя може да те подведе — да не подаде поредния патрон. Както се случи днес с теб. На какво прилича това?
— За първи път, другарю капитан!
— А за да отидеш на оня свят, не е необходимо два пъти. Ако не беше се оказал до тебе Авдеич — щях сега да седя да пиша скръбно известие на майка ти. Весела работа.
— Не мислех, че ще ви донесат.
— Не донесат, а доложат. Повторете!
— Доложат.
— Ето тъй! Върви. И кажи благодаря, че не яде пердах пред бойците. Друг път няма да те съжаля. Вземи си автомата. Той не ми трябва, още повече мръсен.
Високият взе от ръцете на Синцов автомата и излезе, като вървешком вдигна обидено рамене.
Синцов се обърна към Таня и видя че тя лежи с отворени очи.
— Отдавна ли се събудихте?
— Не, току-що. — Тя седна. — Кого гълчахте така?
— Нашия Рибочкин, адютанта. Самоотвержено момче, но трябва да се възпитава.
Таня се усмихна.
— Така говорите за него като че самият сте на петдесет.
— А във войната понякога човек изглежда сам на себе си по-стар, отколкото е — рече без усмивка Синцов и като протегна ръка зад гърба си, без да се обръща, подръпна под себе си креслото и седна срещу Таня. — Ти дори не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам! — Той стисна силно ръката й, искаше, изглежда да я задържи, но я пусна.
За първи път й каза „ти“. По-рано никога не беше й казвал. Макар да можеше отдавна. Дори когато излизаха от обкръжението и когато после я мъкна със Золотарьов — все беше на „вие“. И той, и тя към него: „Иван Петрович“. Със Золотарьов на „ти“, а с него — на „вие“.
Тя го гледаше в лицето и мълчеше.
— Задълго ли си при нас?
— Поначало имам отпуск до утре сутринта.
— Значи, нощуваш у нас при всички обстоятелства. А утре ще те изпратим.
„Да, при всички обстоятелства… — помисли тя. — Обстоятелствата са прости — взех и дойдох при тебе, и изобщо не искам да си отивам от тебе…“ Тя го погледна така, сякаш беше казала всичко това на глас.
— Разбрах за вашите другари. И двамата са живи и се поправят.
— Огромно благодаря! Видяхте ли ги? — премина той отново на „вие“.
— Не, узнах чрез други. Досега непрекъснато съм седяла с моите немци. Едва днес в шестнайсет завърших евакуирането им и идвам право при вас.
— Браво! — Той отново стисна силно ръката й и отново я пусна.
„Ясно, браво! — усмихна се тя сама на себе си. — Сега виждам, че и двамата сме искали това. А го направих аз.“
— Кажи ми колко е часът? — Тя най-сетне също за пръв път му каза „ти“.
Той погледна часовника.
— Двайсет и един точно.
— Искам да се измия. — Тя стана, огорчена от това, колко малко време й остава.
— А може би искаш да се изкъпеш след тази тяхна болница? — попита той. — Особени условия ние нямаме, разбира се. Но все пак килерът е закрит с платнище, ще ти дадем и чайник с гореща вода — всичко, което можем.
Тя не отговори нищо, само радостно кимна и той, като отдръпна платнището над леглото си, извади под възглавницата пешкир и го подаде.
— Чист.
— Какво ще има тук при вас? — тя кимна към масата.
Чак сега, когато стана, тя забеляза, че навсякъде по масата са поставени прибори — чинии и чаши, а на средата още нещо, покрито е вестници.
— Решихме да ознаменуваме пленяването на Паулус, а и в батальона ни днес също има едно събитие…
Тя вече знаеше за това от Левашов и от Илин, и чакаше сега от него да й каже сам, но той не каза.
— Изобщо събрахме по мъничко и дажбено, и трофейно. Така и така се канехме да те събудим, за да бъдем заедно.
— А аз няма ли да ви забавя? — попита тя, като махна с пешкира.
— Нищо, ще почакаме.
— Аз бързо.
Влязоха заедно в съседното мазе. Сега там на масата до телефона седеше не Илин, а оня, дългият, когото Синцов беше мъмрил.
Той стана и изправен до масата гледаше с любопитство Таня.
— Защо стана, запознай се — рече Синцов и когато Рибочкин се приближи и се здрависа, попита: — Къде е Иван Авдеич?
— Излезе някъде.
— Аз ще те придружа, ще ти покажа къде да се измиеш. А ти повикай Илин и Завалишин. Ще вечеряме.
Синцов тръгна заедно с Таня, но в това време издрънча телефонът и Рибочкин, вдигнал слушалката, викна подире им:
— Другарю капитан, вас!
Синцов се върна, взе слушалката и кимна на Рибочкин:
— Иди, покажи й!
„Деветият е на телефона“ — чу Таня, когато излизаше заедно с Рибочкин, високия и както й се стори разтревожен глас на Синцов. Чу и помисли: „Ще го повикат ли някъде?“
Никъде не го повикаха. Когато Таня се върна, те всички седяха вече около масата и я чакаха.
— Честита баня! — рече Завалишин, като я покани да седне между него и Илин, срещу Синцов.
Тя кимна и се усмихна на Завалишин. Той имаше също такова неотспало добро лице, както и тогава, миналия път, и същите очила с едното пукнато по средата стъкло.
— Вие, може да се каже, имате истинска баня. Дори главата си измих.
— Истинска баня за всички ще приготвим, когато свършим с фрицовете — рече Илин, — а сега кой как се изхитри, в зависимост от обстановката и характера си. Иван Петрович например — той кимна към Синцов — всяка сутрин се трие със сняг до кръста, а Рибочкин, ако през ден си потърка зад ушите — и това е кяр!
— Стига толкова! Аз и без това му развалих настроението днес. — Синцов взе манерката и наля първо на Рибочкин.
Най-напред пиха за главното днешно събитие — за пленяването на Паулус, а после, както се изрази Завалишин, „за трофея в наш батальонен мащаб“. Рибочкин, обръщайки се към Таня, се канеше да разкаже с високопарни думи как е действувал при това командирът, но Синцов не му даде, така му махна с ръка, че Рибочкин млъкна отведнъж. На Таня й дожаля дори за него — след като беше чула мъмренето, получено от Синцов, стори й се, че Рибочкин иска, превъзмогвайки обидата, да отдаде заслуженото на извършения без негово участие подвиг на капитана, а не му позволиха и отново го обидиха. Тя изобщо беше изпълнена с доброта към тези хора, които, както й се струваше, обичаха всеки по своему човека, при когото беше дошла.
— А сега да пием за Таня — рече изведнъж Синцов, като я погледна право в очите. — И вие всички пийте за нея, момчета, защото аз я обичам много.
И някой каза още нещо, докато той я гледаше, всички пиха и тя също пи, без да погледне в чашата, и като пошари с ръка по масата, взе един сухар и сухарът много шумно изхруска между зъбите й.
А Синцов все още я гледаше. И лицето му беше младо и весело. И тя не можеше да си спомни казал ли е той някога пред нея „момчета“ тогава, в четиридесет и първа, в обкръжението. В очите й изведнъж бликна сълза от мисълта: защо не се бяха срещнали с него по-рано, преди Николай, преди войната, преди всичко, което после се случи в живота й?
— Какво ти става? — попита той и като протегна ръка през масата, меко, с пръст избърса сълзата от бузата й.
Тя не отговори нищо. Не разбираше, че дошлата й на ум мисъл е глупава и несправедлива. На нея искрено й се струваше, че тогава, преди седем години, без да е срещнала никого и без да е пропиляла по никого чувствата си, е била по-богата, отколкото сега. Не й идваше на ум, че тогава, със своите деветнайсет години, тя е била много по-бедна, отколкото сега, когато е на двадесет и шест и когато седи срещу него тук, на фронта.
— Защо гризете сухар? — попита Илин. — Вземете шоколад! Глад, глад, а шоколади генералът все пак беше скрил в запас под леглото си.
— По-добре отначало картофки — усмихна се Таня. — Такива опържени като ей тези тук аз не помня кога съм яла.
— Щом искате картофки, яжте картофки! — Илин помести към нея тигана. — А кожухчето свалете, горещо е!
— Да, наистина — Таня метна кожухчето върху облегалото на креслото.
— Днес ни потръгна — рече Илин. — Печката е немска, типова, има кокс за нея. Ще живеем като панове, ще горим без остатък. Както тогава, когато дойде първата нощ при нас в батальона — припомни той на Синцов.
— Ти изобщо обичаш топлото — рече Завалишин.
— А кой не обича, домашното куче също обича. А икономия не правя, защото утре и без това ще ни изгонят.
— Кой ще ви изгони? — зачуди се Таня, като помисли, че той говори за немците.
— Не знам още. Който е по-горе, той ще ни изгони. Или Туманян — той вече е хвърлил око, питаше как сме се настанили? Или щабът на дивизията. Или някой друг. Но на нас, грешниците, няма да оставят тази квартира. Не е по нашия чин. А щом ни гонят — да горим!
— Той е вашият кулак — усмихна се Таня на Синцов и кимна към Илин.
— Един началник-щаб трябва да бъде малко кулак. Всичко стискам за черния ден. И бойните припаси, и храната, и водката — в случай, че дойде началството…
— За водката лъже — рече Завалишин… Стиска своята собствена. — Той кимна към чашата. — Май че цяла седмица не е пил.
— Нямам вкус към нея — рече Илин. — Много повече обичам силния чай. А вие?
— А аз свикнах през войната. Дори домашна съм опитвала. В нашата партизанска бригада варяха. Давахме да пият преди операциите вместо наркоза. А с първака почиствахме раните.
— Може ли да ви налея още? — попита Илин.
— Благодаря, не трябва повече. При вас и без това е топло.
— Добре е, че ви е топло при нас — изведнъж рече Завалишин. И нещо в гласа му накара Таня да го погледне в очите.
Значи, не беше пил, когато пиеха другите, а чак сега вдигна своята чаша.
— Ние в батальона живеем другарски помежду си и това, разбира се, заменя много от онова, от което сме лишени. Но не всичко. Ето, вие дойдохте и седите с нас и макар че се радваме да ви видим при себе си, странно ни е в същото време да ви гледаме, като че всеки е извадил снимка и си спомня… Разбирате ли каква е работата? Помните ли с какво започнах?
— Помня.
— Ето за това пия. За това, че ви е топло при нас — и на нас с вас също! — Той пи и се обърна към Рибочкин. — А сега накрая хайде стихове.
— Защо накрая? — попита Илин.
— Защото е време да спим. Хайде, издекламирай — повтори Завалишин.
— Но какво?
— Моето любимо и нищо друго. А ако искаш друго — издекламирай отначало другото, а моето последно.
— Веднага ще го издекламирам — сви рамене не много доволен Рибочкин.
— Още по-добре.

„Да поостана малко сам
бих искал с тебе, брат,
че ще си ида скоро, знам,
навек от този свят…“

Почна Рибочкин неочаквано с нисък, тих, немомчешки глас, като понаведе глава. Почна така, че Таня дори трепна от тревожната сила на тези думи, които имаха твърде пряко значение за всеки един от насядалите до нея.
Стиховете помнеше от училище, знаеше ги наизуст, но ги разбра едва сега, в тази минута.
Тя слушаше и гледаше Синцов; той също бе навел глава, когато Рибочкин почна да декламира, и гледаше пред себе си на масата. Тя гледаше Синцов и й се струваше, че тези стихове се отнасят пряко до него, заплашват го, напомнят му за смъртта.
Той седеше неподвижно, слушаше, после вдигна глава, погледна Таня и кратко въздъхна, сякаш искаше да й каже, че нито тя, нито той могат да обещаят да запазят живота си един на друг.
— Това е всичко, първо и последно — каза Рибочкин, като свърши. И лицето, и гласът му отново станаха немъжки, момчешки.
— Е, щом е всичко, тъй да бъде — рече Илин, като ставаше.
Всички станаха след него. Стана и Таня.
— А вие останете тук. Командирът ви отстъпи своето легло — Илин показа завесения ъгъл. — Застлахме го вече с чист чаршаф за вас, докато се миехте. Ще спите като в рая.
— Вие се грижите за мене като бавачки.
— Тъкмо така — рече Илин. — И няма да оставим при толкова баби детето да бъде хилаво.
— А как тогава… — Таня се обърна не към Синцов, а към Завалишин, защото в тази секунда така й беше по-лесно.
— Ние с Иван Петрович ще легнем на този диван един срещу друг. Ще ви пречим ли?
— Не, разбира се.
— Така си и мислехме — рече Завалишин. — Иван Петрович, аз ей сега ще отскоча за малко при Чугунов, а ти не се възползувай от моето отсъствие, не се разпростирай премного, че ще дойда и ще бъде тежко да те бутам.
— Аз вероятно още няма да съм легнал — рече Синцов.
И това бяха първите думи, които той изговори през цялото време след думите „аз много я обичам“, сякаш не искаше след тях да казва никакви други.
Таня се сбогува с разотиващите се и помисли, че Синцов също ще излезе сега заедно с тях. Но той остана и седна на предишното място. А когато и тя седна срещу него, той се усмихна и рече:
— Ето, значи, как ни хвърли войната нас с тебе един към друг.
— Съвсем не ни е хвърлила — рече Таня. — Аз сама дойдох.
— Да, разбира се. И все пак ни е хвърлила. Можехме и да не се срещнем. Нито там, в болницата, нито после при мене.
— Можехме и днес да не се срещнем.
— Не, днес вече не. Аз през всички тези дни мислех как да се срещна с тебе. Само нямах възможност.
Той протегна ръка, взе ръцете й в своите и дълго мълча.
— За какво мислиш сега? За Маша ли? — безстрашно попита тя. Защото все пак, по-рано или по-късно, трябваше да го попита за това.
— Да — рече той. — Но се радвам, че ти си тук. Нищо по-хубаво не бих могъл сега да си представя в живота.
И това беше истина, макар че той не можеше да й каже всичко, което беше помислил, както почти винаги хората не могат да кажат всичко, когато мислят за такива неща. Той помисли за Маша и за това, че кой знае защо не го е срам сега пред нея. Не го е срам, че държи в ръцете си ръцете на тази друга жена и че с нетърпение мисли за тази жена, и мисли не само сега, когато тя сама е дошла при него, а е мислил и по-рано, преди пет дни още. „Тя е умряла, а аз тук… — опита се той да се укори. — А какво аз тук?… Хайде, какво аз тук? Да, аз съм свободен. Глупава дума, но това е действително така. И никому не е нужно да не бъда свободен, никому от това няма да стане по-леко.“
— Кажи, Таня, тогава, когато ние със Золотарьов те носехме, кой от нас можеше да помисли?
Тя не отговори веднага.
— Не знам. Сега ми се струва, че още тогава мислех малко за теб, помниш ли, когато горският попита за мен: „Да не би да ти е жена?“ Но сигурно не е така, нищо не съм мислила тогава.
— На Павел се сторило, че ти харесал там в Москва — каза Синцов.
— Това е истина — отвърна Таня. — Аз мислех дори после за него през целия път, когато отивах при мама. А сега просто съвсем не мога да си представя това.
— И ти винаги ли ще казваш така цялата истина, дори когато не те питат?
— На тебе — да.
Таня полекичка издърпа ръцете си, стана, обиколи масата и той чу как тя там зад гърба му отдръпна и отново закри окаченото на халки платнище.
Той не се обърна.
— Ще дойде ли той? — попита тя за Завалишин.
— Не — рече Синцов.
Той седеше и чакаше. Тя се приближи до него отзад и мълком го прегърна през врата. И той, преди да я целуне за първи път в живота си, отначало целуна притиснатата до устата му маншета на вехтичката памучна рубашка, която лекичко миришеше на карбол.


— Не мислех, че можеш да бъдеш толкова груб — каза Таня, като смекчаваше думите си с леко докосване на пръстите си до очите му.
Те лежаха един до друг на тясното сгъваемо немско легло, зад пъстрото немско платнище.
Той мълчеше, беше го срам. После рече:
— Никога вече няма да бъда такъв с теб.
— А ако не се видим цяла година? — попита тя.
— Тогава не знам. Ти правилно разбра — сигурно е затова. И още, защото се измъчих през тези дни и изведнъж се уплаших, че вече нищо не мога. Срам ме е да говоря за това…
— Нищо не е срамно. Изобщо нищо пред никого не е срамно — каза тя.
— А ти отдавна ли си сама? — попита той.
— Половин година. Ще ти разкажа после.
— Както искаш.
— Мога и сега.
— Както искаш — повтори той.
— Не, сега не искам. Но може би за теб е важно да знаеш това?
— За мен това не е важно. И никога няма да бъде важно. Запомни това веднъж завинаги.
Тя се усмихна в тъмното на това сърдито „веднъж завинаги“.
— Говорим като че сме мъж и жена.
— А как иначе.
— Да, може би е така. Ако само на теб ти бъде добре с мен.
— На мен ми е добре с теб.
— Но ти сам още не знаеш това, и аз също не знам.
Тя помисли, че ако на тях и после им бъде също тъй лошо един с друг, както в тези първи минути, тя няма да стане негова жена, защото това е безмислено. Но тя не можеше да повярва, че и после ще им бъде лошо, защото чувствуваше към него такава нежност, която не може да се чувствува отделно, ако на хората не им стане добре един с друг. Искаше й се по-скоро да изпита още веднъж как ще им бъде един е друг. Нима пак ще им бъде зле? Но тя помнеше как той каза за себе си, че се е измъчил и неподвижно легнала до него, изведнъж попита:
— Имаш ли да свия?
Той отначало не разбра.
— Какво?
— Искам да запуша.
— Имам цигари.
— А нямаш ли махорка? Аз свикнах повече с махорката.
— Имам и махорка.
Той извади махорка и откъсна един крайчец от вестник.
Тя сви цигара и когато той щракна със запалката, видя неговото леко зачудено лице.
— Ти още не си свикнал с мен. Мислиш, че съм жена ли? Аз вече отдавна съм станала войник. А чак след това всичко друго — рече тя и помисли: „Боже мой, как все пак е трудно всичко това! И как искам по-скоро да свърши войната! И какво щастие е, че е тихо и утре сигурно вече няма да има сражение и няма да воюваме, докато не ни прехвърлят на друг фронт, може би цял месец, а може би и повече“. Тя помисли за това с такава страстна надежда, за която в друг момент от живота си сама би се порицала.
— А косите ти още не са изсъхнали.
Тя усещаше дишането му в тила си и се радваше, дето си бе измила главата и косите й бяха чисти и меки, макар и още влажни.
— Допуши ли?
— Не.
— Не пуши повече.
— Добре.
— Дай ми я.
Той взе цигарата, смукна два пъти, после в тъмното пресегна с ръка през нея и я загаси нейде долу на пода.
— Не се бой — рече той, без да вдига вече опряната на рамото й ръка. — Никога вече няма да бъда така груб. Никога. Ти не се ли боиш?
— Не се боя — каза тя, стиснала зъби от страх, че пак няма да й бъде добре.


Шестнайсета глава

Станаха много рано. Тя още посред нощ бе казала, че в шест и половина ще тръгне, инак няма да може да се върне навреме в санитарния отдел.
— Ще бъде още съвсем тъмно — каза Синцов.
— Много добре.
Призори той на два пъти през сън почувствува как тя хващаше и обръщаше ръката му и като я доближаваше до очите си, гледаше светещия циферблат на часовника. А в шест и половина му каза тихо, на ухото, че става и когато той в отговор я прегърна, кратко и силно се притисна до него и също тъй бързо се откъсна.
И в движението й имаше нещо тъй твърдо решено, че той не посмя да я задържи, а като полежа няколко минути сам, също стана и взе да се облича.
— Къде е твоята запалка? Светни ми, не мога да си намеря колана — каза тя, като се движеше в тъмното.
Той светна и я видя, че стои вече облечена, с кожухчето.
— Твоят колан е на креслото. Ще запаля „катюшата“.
— Още по-добре.
Той се приближи до масата и запали „катюшата“. Коланът й с пистолета действително беше на креслото. Но като го взе в ръката си, Таня не се препаса, а го сложи пред себе си на масата, отпусна се в креслото и като се загледа в застаналия пред нея Синцов, въздъхна дълбоко.
— Да знаеш колко съм щастлива и колко съм уморена. Краката ми се подкосяват.
— На, полегни тук поне за малко, така, както си облечена — каза Синцов, като показваше празния диван на Завалишин. — Не се стеснявай. И без това никой нищо няма да каже.
— Че аз не се стеснявам. Просто трябва да вървя. Виж, ако закъснея за девет, както обещах на Росляков, тогава ще ме е срам. А така нека си говорят, каквото щат. И ти каквото щеш говори, каквото щеш мисли.
— Аз пък сега не знам какво да мисля за теб — рече Синцов и като се поколеба, добави: — Според мен, обичам те.
Но тя забеляза колебанието му и едва не попита: „А какво ще правиш със своята памет също ли не знаеш? Или вече си намислил?“ Едва не попита, защото не можеше да примири своята представа за него с мисълта, че той е могъл тъй скоро да забрави жена си.
— Ето че поседях — каза тя, без да пита нищо, и стана.
— Ще те изпратя.
— А можеш ли?
Тя не искаше да го моли за това сама. Страхуваше се, че няма да може поради службата.
— Засега мога. До артилерийските позиции. От тях може да отиват към тила камиони, тогава ще те настаня и ще те изпратя.
Той се приближи и полека я целуна. Тя се усмихна.
— Но какво ти е?
— Така виновно ме целуна, сякаш аз отивам на работа, а ти оставаш тук да спиш и да безделничиш.
— Вече няма да мога да спя. А да безделнича е напълно възможно. Щом съмне — ще се предадат нашите фрицове, тогава ще безделничим.
— А ти вярваш ли в това? — Тя го погледна с надежда в очите.
— Че ще безделнича, разбира се, е шега, така и така ще имаме грижи до гуша, а че ще се предадат — напълно вярвам. Вчера вече те се биеха, може да се каже… — но просто не намери дума, за да обясни как се биели вчера немците. — Да вървим ли?
На масата в съседното мазе спеше Илин, сложил върху телефона ръка, като че се надяваше повече на нея, отколкото на своя слух.
Когато влязоха, той се събуди: отначало помръдна с ръка върху телефона, после отвори очи и се люшна сънен.
— Ще ида да я изпратя — рече Синцов, като кимна към Таня. — До артилеристите, до огневите. Ще се върна след трийсет минути най-късно.
— Ясно — рече Илин, като ставаше.
— Здравейте. — Таня забеляза, че Илин я гледа, пристъпи към него и първа му подаде ръка. — И довиждане. И благодаря за всичко.
Синцов се изненада от смелостта и вътрешната сила, с които тя каза това. И още веднъж помисли, че макар войната да ги е хвърлила един към друг, преди те сами да са успели да се опомнят, той все пак вече обича тази жена. А Илин, който сигурно очакваше тя да бъде смутена сега сутринта от неговото присъствие, сам се смути и неловко попита:
— Как, добре ли си отспахте при нас?
— Добре — сериозно и просто отговори Таня.
И без да се оглежда, мина през мазето пред Синцов. А когато излязоха навън, се спря, простря в тъмното назад ръка, и като намери неговата, рече:
— Просто не вярвам, че все пак те срещнах.
— Как ще бъде по-нататък? — попита той.
— Не знам. Накъде да вървим — в тази посока ли?
— Да.
Те тръгнаха и тя още веднъж си помисли: „Не знам.“ Не за своите чувства към него, а все за онова: ще се предадат ли немците, или ще има още боеве. Ако има, значи, той пак ще воюва. И може би още днес, след няколко часа. Тази мисъл й се беше натрапила като проклятие през нощта и нито за миг не я напускаше. В същото време обаче тази проклета мисъл означаваше, че тя е щастлива, че сега има на света човек, свой човек, и се бои до смърт за този свой човек.
— Попита как ще бъде по-нататък — каза тя, като се откъсваше от тази едновременно и щастлива, и нещастна мисъл за него. — Ще направя всичко, за да те виждам. Всеки път, когато мога.
— И аз също.
Каза го весело и уверено, макар да разбираше, че зад това тъй просто „всеки път, когато мога“ стои безкраен брой пъти „няма да мога“ — заради хората, заради службата, заради собствения си възглед за своя фронтови дълг.
И все пак колко хубаво беше да чуеш тези думи! Чудно нещо е това — да останеш жив и да се срещнеш с жена, и изведнъж да почувствуваш с пълна сила какво значи това — да останеш жив.
„И все пак как ще бъде всичко това с нас, ако се говори трезво?“ — попита се мислено той.
Но тъкмо за това сега не му се искаше нито да говори трезво, нито да мисли трезво. Искаше му се просто да вярва, че всичко ще бъде хубаво.
Беше му казала през нощта, че от самото начало молила Серпилин да я прати в полка, в санитарната рота. И може пак да го помоли. Ако не в санитарната рота, поне в медицинския санитарен батальон на тяхната дивизия.
Може би трябваше да помисли, че в санитарния отдел на армията е по-безопасно, отколкото в медицинския санитарен батальон или в полка, но той не помисли. В тази мъничка жена имаше нещо такова, което не позволяваше да се страхуваш за нея от онова, от което тя самата не се страхуваше.
Тя се спъна в тъмнината и той я прихвана, за да не падне.
— Да, нощите през януари са дълги — рече тя. — Впрочем, вече сме февруари.
И той си помисли, че наистина днес е първи февруари, значи почваше вече двайсет и третият ден от настъплението.
— Завчера вървя, виждам кон с шейна, на шейната полкова минохвъргачка, а отзад крета войник. — Стигнахме до разклона, конят, гледам, тръгна по единия път, а войникът — по другия. Викнах му, беше заспал вървешката. Ето колко са уморени хората.
— И ти също — рече тя, защото цялата тази нощ и цялата сутрин мислеше само за него.
Още щом приближиха до огневите позиции на артилеристите, те чуха да бумти наблизо камионетка. Сигурно шофьорът, докато разтоварваха снарядите, не искаше да изключи мотора на студа.
От тъмното излезе познатият на Синцов командир на дивизиона.
— Привет на бога на войната! — рече Синцов. — Как е, празните коли ще се върнат ли назад?
— Ей сега ще тръгне една — рече познатият командир на дивизиона, като се вглеждаше в необяснимото присъствие на мъничката фигура до Синцов.
— Все пак, значи, са ти попълнили бойните припаси.
— Все пак ги попълниха. А ти накъде?
— Искам на — кимна Синцов към Таня — да настаня военната лекарка в кабината. Тя трябва да отиде в санитарния отдел на армията.
— До разклона ще я закарат. Да отидем да я настаним — рече командирът на дивизиона.
Те се приближиха до камионетката.
— Качи я — каза той на Синцов и като заобиколи товарника, отиде там, където се чуваха войнишки гласове.
Синцов разтвори вратичката на кабината.
— Качи се.
Таня се покачи на стъпалото и седна. Той стоеше до нея, съвсем близо. После, без да й позволи да сваля ръкавицата си, кратко стисна ръката й и се отдръпна.
— Ще затворя, студено е.
Но тя не мислеше за студа, а искаше той още няколко секунди да прекара до нея. И като постави плъстения си ботуш на стъпалото, попречи му да затвори вратичката.
— Така — той натисна вратичката и не разбра веднага защо не е могъл да я затвори — та аз можех да ти счупя крака!
Тя прибра крака си, защото от другата страна в кабината се качваше вече шофьорът. Синцов хлопна вратичката, колата се дръпна и потегли, като го остави заедно с командира на дивизиона.
— Защо си толкова рано на огневите? — попита Синцов.
— Пренощувах тук. От снощи провеждам работа с личния състав.
— За какво?
— За да дадат днес свръхточен огън, да умъртвят всичко живо…
— Значи, вашите началници не се надяват толкова рано на „хенде хох“?
— Изглежда — отвърна командирът на дивизиона. — През нощта попълниха отново бойния комплект.
— А вчера, когато научих за Паулус, помислих, че и нашите фрицове ще се предадат.
— Затова, виждам, си се поддал на мирни настроения, не спиш нощем, изпращаш военни лекарки сутрин…
Синцов не отговори. Да, може да се е поддал.
— Да вървя — рече той, след като помълча. — Щом през нощта са ви попълнили бойния комплект, значи и нас тая сутрин ще ни засилят.
Развиделяваше се бавно. Докато се връщаше, не се развиделя съвсем. Само тук-таме от мразовитата утринна мъгла се подаваха зъбери на развалини. Пък и дявол да го вземе, по-добре, че не беше се развиделило. Правичката да си каже, не му се искаше вече да гледа всичко това.
Мислите му дали ще има или няма да има днес сражение се преплитаха с мислите за жената, зад която бе хлопнала вратичката на кабината, и той остана пак насаме със своя обикновен живот — войната.
През нощта с тревога мислеше как ще се разделят сутринта, а всичко бе излязло просто. Тя направи така, че всичко излезе просто. И нищо излишно и глупаво не си казаха сутринта. А през нощта той й бе казал много излишни и глупави неща. Дори сам се чудеше, смяташе се вече неспособен за такава нежност и на такава благодарност към жена.
Той й приказваше, а тя мълчеше. После тя рече: „Колко си нежен.“ Отначало каза: „Не мислех, че можеш да бъдеш толкова груб“, а призори: „Не мислех, че можеш да бъдеш толкова нежен.“
Нищо чудно. Той самият беше забравил отдавна какъв може да бъде — груб или нежен, или някакъв друг. Не знаеше, не мислеше, беше забравил. Понякога си представяше жените, представяше си какви са, защото година и половина ги нямаше. А какъв може да бъде самият той с жена, вече не можеше да си представи.
Кой знае, може би така упорито бе горил цялата тази година и половина спомените за жена си, че те бяха изгорели съвсем. Или само така му се струва сега? Това си бе помислил той, когато сутринта се запъна, преди да й каже: „Според мен, аз те обичам.“
Като каза това, той не влагаше в думата „обичам“ оня особен, необикновен смисъл, който като че я отделя от всички други и по необясним начин я издига над тях. Сама по себе си тази дума изобщо не значеше нищо — просто той не беше намерил други думи, за да й каже кратко най-главното: че не може вече да си представи своя живот без нея. И това беше истина. И това, че всичко туй ги беше слетяло, преди те сами да успеят да се опомнят, все пак не променяше нищо.
Да, с тях беше станало чудо. И той вървеше и се усмихваше на това чудо. И така, като продължаваше да се усмихва, влезе в своето подземие, видя Илин, който седеше до масата и пиеше чай, и седна срещу него, без все още да забелязва своята усмивка.
Илин наведе чайника, мълчаливо наля и му подаде чашата. Нито вчера, когато всичко това бе почнало, нито днес, когато бе свършило, той, въпреки цялата си младежка строгост, не осъди Синцов. През времето на тяхната съвместна служба Синцов беше винаги в очите му безукорен човек, който се старае да вземе върху себе си повече от всички, и когато на този човек изведнъж му бе провървяло с жена и може да се каже щастието само бе дошло в ръцете му — за какво можеше да го укори? Абсолютно за нищо, мислеше Илин. Виж, да му завижда — това е друго!
След като направи всичко, което се искаше от него, за да остави командира насаме с тази жена, Илин смяташе, че има право на откровеност от негова страна сега, когато тя си беше отишла.
— Е как излезе с нея? — попита той, като почака, докато Синцов изпи половината чаша чай.
— Беше много хубаво. По-хубаво не може да бъде. Благодаря ви, момчета. — Синцов вдигна очи към Илин.
И макар очите му да бяха добри и дори весели, в тях имаше нещо друго, което въздържа Илин от желанието да узнае подробности.
— Долей ми чашата.
— Тогава повече въпроси няма — Илин доля чашата. — Пий. Докато те нямаше, Туманян телефонира. Вика при себе си батальонните точно в девет.
— Вчера всички нас, грешните, викаха — рече Завалишин, който беше влязъл, докато говореше Илин, — разясняваха ни как да ги щадим, ако капитулират, а днес вас ще ви поучават как да ги доунищожаваме, ако се опрат.
— Изглежда, така е — рече Синцов. — Бях в дивизиона на Ермаков, допълнили са им бойния комплект.
— Значи, ще ударим — Завалишин въздъхна. — А снощи, да си кажа привичката, нямах вече настроение за воюване.
— Ех, ти си нямал, а командирът… — не се въздържа Илин.
Но Синцов го спря, като сложи меко върху китката му своята тежка ръка.
— За моето настроение, Коля, аз вече ти казах, то е добро. И не ми го разваляй. Ясно ли е?
— Всичко ми е ясно — рече Илин. — А ти вече трябва да се явиш пред светлите очи на Туманян. Ще успееш ли да се обръснеш?
— Ще успея — погледна часовника си Синцов. И като допи последната глътка, отново си наля половин чашка. — Ще трябва с чай за по-бързо.


На съвещанието при Туманян беше заповядало на батальонните командири да продължават активните действия и едновременно с това да се готвят за общото настъпление, набелязано за утре заранта. От всичко това ставаше ясно, че немците тук, във фабричния район, по наши сведения, засега не мислят да капитулират и ние повече от утре няма да чакаме.
Когато свърши съвещанието, Синцов остана да поздрави своя бивш съсед Зирянов, когото Туманян преди два дни беше повишил — беше го взел за свой заместник.
— Бързо се издигна!
— Бързо се търкулнах, сега трябва бързо да се издигам.
— Дори да си кажа искрено, зачудих се — рече Синцов, — че преди да завършат боевете, те е взел от батальона.
— Той е хитър — рече Зирянов за Туманян. — Подуши, че командирът на дивизията ме тъкми за заместник на Колоколников, и не ме даде, а той ме взе. А за края на боевете — докато не сме свършили, още не е дошъл краят. Те имат още патрони, имат мини, скривалища, — здраве му кажи… Могат, въпреки глада, да се бият още една седмица — въпрос на воля! Аз например на мястото на тяхното командуване бих убил собственоръчно всеки, който вдигне ръце, и сам бих легнал последен, но не бих се предал.
— Не всеки гледа така на живота.
— А какъв живот в пленничество, било тяхно, било наше! — махна с ръка Зирянов.
— Значи, добре е, че не всички техни са тъй отчаяни като тебе! На, Паулус се предал с петнайсет генерали…
— Разправят — рече тихо Зирянов, че нощес в армията имало военен съвет, поставен бил въпросът как да постъпваме с нашите фрицове, след като Паулус капитулира: да почакаме, докато и тези вдигнат лапички от глад, или да ги доунищожим? Разправят, едничък само нашият Кузмич вдигнал глас — да почакаме! И му натрили носа.
— Ще дойдеш ли при нас? — попита Синцов, като се сбогуваше.
— Утре, ако воюваш лошо, ще дойда да помагам — усмихна се Зирянов, — а днес едва ли ще потрябва.
Бяха се разбрали добре и Синцов продължаваше да мисли за това, когато се връщаше в батальона и се вслушваше в рядката стрелба, която долиташе от предната линия. Какво значи „да продължаваме активните действия“, като се готвим едновременно за утрешното настъпление? Всички, от долу до горе, разбират прекрасно, че щом е така, ще имитираме „активни действия“ и ще донесем, както му е редът, но в действителност ще се пазим за утрешния ден. Просто такъв навик се е създал — сами себе си лъжем: щом сме почнали, смята се, че настъпваме през цялото време като навита машинка. А всъщност, макар и да не се щадим, все пак дните не си приличат един на друг, почивки има, без тях хората не могат да живеят на фронта. И всички умни разбират това, а виж, ако се натъкнеш на глупак, тогава, разбира се, лошо става!
Когато се върна в батальона и съобщи за заповедта, почувствува, че мненията бяха различни. Завалишин, изглежда, очакваше друго, омърлуши се и каза, че веднага ще отиде в ротите да приказва с хората. Рибочкин, обратно, беше доволен. Втори ден му беше мъчно, загдето Синцов не беше го взел със себе си, когато бяха заловили в плен генерала, и види се, се надяваше да извърши нещо утре, в последния бой. Илин пред другите сдържано отговори: „Какво пък, ще се готвим!“ — а когато остана насаме със Синцов, ядно рече за немците:
— Не искат да се предават, паразитите му! — и изпсува за първи път през цялото време.
Синцов гледаше как Илин ходи ядосан из подземието и разбираше напълно чувствата му, защото сам изпитваше същото. Много пъти през боевете от последните три седмици възникваше у него това чувство на яд против немците, които седят, не се предават, карат ни все още и все още да даваме жертви. За своите в подобни обстоятелства бихме казали „юнаци!“ а за немците — „паразити!“ И какво друго можеше да се каже за тях, щом утре заради тези паразити ще отиват пак да жертвуват главите си. Колко — не се знае, но все пак ще жертвуват! Вчера, когато научиха за Паулус, в първия момент му се стори, че всичко, което се полагаше да изтърпи тук, в Сталинград, е вече минало. Ако не всички и не навсякъде се бяха предали още, след час или два ще се предадат. И край! Тишина. А днес излизаше, че тишината няма да дойде сама, за нея ще трябва да вървят още натам, напред, където стрелят. А ако не отидат, а чакат да дойде сама, тогава всичко зависи вече не от тебе, а от немците. И не се знае как би решил ти самият, ако ти кажеха: „Действувай както знаеш!“ Не се знае колко биха ти стигнали нервите да тъпчеш на едно място и да чакаш тишината. Напълно възможно е, напротив, да се втурнеш напред: да става каквото ще само да оставиш зад гърба си още един къс от войната, да разкопчаеш яката, да се протегнеш, да погладиш с длан гърдите си под рубашката и да си кажеш: засега това е всичко!
— Видя ли „В последния час“? Пуснали са вече хвърчащ лист! — Илин престана да ходи и взе от масата хвърчащия лист, в който беше писано за пленяването на Паулус.
— Видях го още в щаба на полка.
— Фактът на победата, може да се каже, е налице, а ние трябва още да воюваме — въздъхна Илин и изведнъж попита: — Не допускаш ли, че без да чакат утрешния ден ще се предадат?
Синцов сви рамене.
— Щом не са се предали заедно с останалите, сега без ново друсане, надали ще паднат.
— Добре, щом трябва да ти друсаме, да ги друсаме — рече Илин. — Хубаво беше да ги друсаме с това, което имахме в началото. Колкото може без попълнение!
— Излишни приказки. Хайде да се оплакваме един на друг. А после?
— После ще воюваме — усмихна се Илин.
— Нашите оплаквания, разбира се, са законни, от една страна — рече Синцов, след като помълча. — А от друга, ако пресметнем грубо, в последните боеве имаме на всеки пет души по едно оръдие. Никога през цялата война не сме имали такава артилерия.
— Че е така, така е — рече Илин, — само че не навсякъде можеш да минеш на нейния гръб.
И те се заловиха с практически пресмятания — как и с какво ще трябва в своите мащаби да друсат утре немците.
Заранта мина в тичане, а след пладне пристигна Кузмич да награди с медали разузнавачите за пленяването на немския генерал. Разузнавачите, както си му е редът, се разположиха до щаба на батальона. Те са извънщатно разузнаване, те са и последният резерв, те са в случай на някаква о