Българска търсачка и начална страница

 

Прочут и богат бил град Хамелн.
Кулите на ратушата на главния му площад стигали чак до небето. Още по-високо се издигали към висините шпилите на катедралата "Свети Бонифаций". Пред ратушата имало фонтан, украсен с каменна статуя на Ролан. Струите вода се стичали по доблестния воин и знаменития му меч.
Ударили камбаните на "Свети Бонифаций". От високите сводести врати на катедралата излязла пъстра тълпа и се разляла по широките стъпала.
Вървели богати бюргери, един от друг по-дебели. По кадифените им дрехи блестели златни верижки. Пълните им пръсти били обсипани с пръстени.
Търговците настойчиво канели и примамвали купувачи. Пазарът се намирал на самия площад. Там били натрупани планини от продукти. Сланина, по-бяла от сняг. Масло, по-жълто от слънцето.
Злато и масло - ето какъв бил славният, богат град Хамелн!
Той бил заобиколен от всички страни с дълбок ров и високи стени с кули и кулички... Пред всяка врата стояли стражи.
Ако ти е празна кесията, ако имаш на коляното кръпка и на лакътя дупка, стражите ще те изгонят с копия и алебарди от вратите на града.
Всеки град е прочут с нещо.
Хамелн бил прочут с богатствата си, с позлатените шпили на своите катедрали. А хамелнци били известни със скъперничеството си. Те умеели повече от всеки друг да пазят всичко, което са скътали, да трупат богатства, да вземат и последната пара на бедняка.

 

Настъпила сушава, неплодородна година. В окръга настанал глад.
Но хамелнци това не ги засягало. Хамбарите им били пълни с миналогодишно зърно, масите им се огъвали от ястия.
Още от есента тълпи гладни селяни заприиждали към града.
Хитрите търговци решили да позадържат зърното до пролетта. Напролет гладът ще притисне селянина, още по-изгодно ще може да се продаде зърното.
Цяла зима край стените на Хамелн, пред затворените врати, стояли тълпи гладуващи. Едва когато снегът в полето се стопил, бургмайстерът заповядал да отворят градските врати и безпрепятствено да пускат всички.
Търговците застанали пред магазините, сложили ръце на кръста, изпъчили кореми, смръщили строго вежди, всеки веднага да разбере: евтино тук нищо няма да купи.
Но тогава се случило нещо невиждано!
Докато отслабналите хора се мъкнели към града, внезапно от целия окръг, от гладните села, от пустите поля в Хамелн нахлули плъхове.
Отначало на хамелнци им се сторило, че това не е толкова голяма беда.
По заповед на бургмайстера вдигнали подемните мостове, затворили плътно всички врати на крепостната стена и ги затрупали с камъни. Но плъховете преплували през рова и неизвестно от какви входове и дупки проникнали в града.
Открито, посред бял ден вървели плъховете по улиците. Жителите на града с ужас гледали страшното им шествие.
Гладните твари плъзнали по хамбари, мазета и килери, пълни с отбрано зърно. И започнал пир на плъховете.
Бюргерите дълбоко се замислили. Събрали се на съвет в ратушата.
Макар бургмайстерът на Хамелн да бил доста дебел и неповратлив, но умът му сечал, няма какво да се каже! Хамелнци току разпервали ръце: как може чак да е толкова умен и хитър!
И ето, като помислил, бургмайстерът заповядал да се доведат в града котките и котараците от целия окръг, за да се избави Хамелн от неочакваната беда.
По пътищата към Хамелн заскърцали талиги. Те били натоварени с набързо сковани дървени клетки. Но в клетките нямало угоени гъски и патици за продан, а гладни и мършави котки и котараци от всички цветове и породи.
Талигите спрели на площада пред ратушата. Стражите отворили клетките. На всички страни побягнали котки - сиви, рижи, черни, шарени.
Бюргерите въздъхнали с облекчение и, успокоени, бавно се разотишли по домовете си.
Но от този мъдър замисъл нищо не излязло.
Котките се уплашили от толкова обилното угощение. Със страх бягали от пълчищата плъхове. Криели се коя където намери, качвали се по островърхите керемидени покриви. Един слаб черен котарак се покатерил на стряхата на
катедралата "Свети Бонифаций" и цяла нощ непрекъснато мяукал.
На сутринта била окачена заповед: котките да се примамват с ласкави думи и сланина, нито една да не се пуска извън града.
Но къде ти! След три дни в Хамелн не останала вече нито една котка.
Какво да се прави, щом едно не помогнало, трябвало да се измисли друго. Няма да стоят със скръстени ръце и да гледат как гине богатството им, грижливо и с любов събирано, пазено, толкова пъти пресмятано!
Над Хамелн се понесъл звън на камбани. Във всички църкви служели молебени против нашествието на плъховете. Пред входовете на църквите монаси продавали амулети. Който се сдобие с такъв амулет, може да живее спокойно: плъх няма да се приближи и на сто крачки от него.
Но нищо не помагало: ни молебени, ни амулети.
От сутринта на площада затръбили глашатаи, призовавали на съд краля на плъховете.
Към градската ратуша се стичал народ. Идели търговци със слугите и домочадието си, майстори с калфите си. Целият град се събрал пред ратушата.
Този ден щели да съдят плъховете. Очаквали в ратушата да дойде самият крал на плъховете. Говорело се, че той имал петнадесет глави. А на всяка глава - изкусно изработена златна корона, голяма колкото лешник.
В ратушата се натъпкал толкова народ, че ябълка да хвърлиш, нямало къде да падне. Един след друг влезли съдиите и насядали на позлатени столове под балдахините. Те били с черни кадифени мантии и с черни шапчици. Лицата на всички били важни, строги и неподкупни - трепери, кралю на плъховете и всички вие миши братя!
Писарите подострили перата си. Всички чакали. При най-малкия звук, дори при шумоленето на паднала ръкавица, едновременно се обръщали всички глави.
Не знаели от къде ще се появи престъпният крал - от вратите, от тъмния ъгъл или иззад съдийското кресло.
Чакали до вечерта. От горещина и задух лицата на съдиите помътнели. Но кралят на плъховете така и не се явил.
Нямало какво да се прави. Веднага уловили зад вратата един огромен мустакат плъх, затворили го в желязна клетка, а клетката поставили в средата на масата.
След като се мятал известно време, плъхът се усмирил и притихнал. Свил се в ъгъла.
Главният съдия Каспар Гелер станал от мястото си и изтрил с кърпа изпотеното си лице. Плъховете му били разграбили без остатък пет хамбара със зърно, опустошили всичките му мазета.
Съдията Каспар Гелер дълго изобличавал с гръмовит глас мишето племе. Протегнал ръка над клетката, изброявал всички престъпления, злодеяния и коварни замисли на проклетите плъхове.
След него станал съдията Гангел Мун. Със своя дълъг нос и малки очички той приличал на затлъстяла лисица. Съдията бил най-хитър от всички в Хамелн. Всичко, каквото имал, пазел в сандъци, обковани с желязо. Те били недостъпни за мишите зъби. И сега гледал лукаво наоколо, прикривайки зад съчувствието си своето злорадство.
- О, премилостиви съдии! - казал Гангел Мун със сладък и печален глас. - Всеки съдия трябва да проявява строгост към виновните и милосърдие към невинните. Затова не бива да забравяме, че плъховете също са божи твари и при това те не са надарени с човешки разум...
Но главният съдия Каспар Гелер рязко го прекъснал:
- Замълчи, съдия Гангел Мун! Всеки знае, че бълхите, мишките, жабите и змиите са сътворени от дявола.
Съдиите дълго се съвещавали. Най-после Каспар Гелер станал и оповестил с гръмък глас присъдата:

 

"Ние, по божия милост съдии на град Хамелн, сме известни навсякъде със своята неподкупна честност и справедливост. Наред с всички други грижи, които лежат като голям товар на плещите ни, ние сме загрижени и от безчинствата, извършени в нашия славен град Хамелн от тези отвратителни твари, носещи богопротивното име - плъхове mus rattus. Ние, съдиите на град Хамелн, ги
признаваме за виновни в реда и благочестието, а още и в кражба и грабеж.
Много ни е неприятно също така, че негово величество кралят на плъховете, нарушавайки нашата строга заповед, не се яви в съда, което несъмнено свидетелствува за неговата злонамереност, нечиста съвест и душевна низост.
Ето защо заповядваме и повеляваме: всички упоменати плъхове, а също така и кралят на цялото им племе под страх от смъртно наказание утре до обед да напуснат нашия славен град, а също така и всички земи, които му принадлежат.
Хамелн, 5 април 1284 година"

 

След това подпалили опашката на плъха и го пуснали да предаде на целия си род строгата заповед на хамелнския съд. Плъхът се мярнал като черна мълния и изчезнал.
И всички успокоени, пак се разотишли по домовете си. На другия ден жителите от сутринта току се приближавали към прозорците. Чакали плъховете да напуснат града.
Но напразно чакали. Слънцето започнало вече да клони към залез, а на проклетото мише племе и през ум не му минавало да изпълнява присъдата.
И тогава изведнъж се разнесла страшна вест! Нечувано нещо!
През нощта, след съдебното заседание, плъховете излапали съдийската мантия на главния съдия Каспар Гелер и шапчицата му в добавка.
От такава наглост всички просто зяпнали от учудване. Беда ще ги сполети!
И наистина, плъховете в Хамелн непрекъснато се увеличавали.
В много прозорци през нощта мигали свещи. Догори ли една свещ, от нея запалвали друга и така до сутринта. Бюргерите седели на високи пухени дюшеци, не смеели да пуснат крака от постелята навън.
Плъховете вече от никого не се бояли и се завирали навсякъде. Привличани от миризмата на печено, те се промъквали в кухните. Поглеждали от ъглите, мърдали носове и душели: "На какво мирише тук?"
Скачали по масите и гледали да отмъкнат направо от чиниите най-хубавите парчета. Стигали дори до пушените бутове и колбаси, окачени на тавана.
Каквото и да потърсиш, те вече го изяли проклетите.
И по вратите на много къщи започнал да чука с костеливите си пръсти гладът.
А на това отгоре на бургмайстера му се присънил следният сън: уж плъховете били изгонили от домовете им предишните стопани. Той, почтеният бургмайстер на град Хамелн, броди с просешка торба. След него - жена му и децата му. Почукал плахо на вратата на своя дом. Вратата се разтворила - на прага плъх в човешки ръст. На гърдите му бургмайстерска златна верижка. Махнал с ръка и върху тях се нахвърлили други плъхове с шлемове и алебарди: "Вън от тук! Просяци! Дриплювци!"
Сутринта бургмайстерът събрал в ратушата всички съветници и им разказал съня си. Спогледали се с тревога бюргерите: "Ох, не е на добро това!"
Макар и да били един от друг по-големи скъперници, сега бюргерите решили: нищо да не жалят, само да се избави градът от страшната напаст.
По всички улици тръгнали глашатаи. Те вървели, без да спазват строя и реда, събирали се в купчина, по-близо един до друг. А градът сякаш бил измрял.
Тръбите и гласовете на глашатаите звучали странно и зловещо сред пълната тишина по пустите площади, по пустите улици и мостове:
- Който избави славния град Хамелн от плъховете, ще получи от магистрата толкова злато, колкото може да носи!
Но минали три дни, а в ратушата така и не се явил никой.
На четвъртия ден камбаната отново събрала бюргерите в ратушата.
Бургмайстерът дълго тръскал ръкавите си и повдигал краищата на плаща си - да не би да се е вмъкнал някой плъх? Бюргерите били отслабнали, побледнели, под очите им имало тъмни кръгове. Къде са се дянали руменината и дебелите им бузи!
Щом не помага обещаната награда, ясно е, че повече няма откъде да чакат спасение.
Бургмайстерът не издържал. Закрил лице с ръцете си и глухо заридал. Това е, край! Загива добрият стар Хамелн!
Но изведнъж всички чули някакви гласове, някакъв шум и движение долу на площада.
В залата се втурнал един страж и извикал:
- Ловец на плъхове!
Накуцвайки, през вратата влязъл странен човек.
Непознатият бил високи слаб. Лицето му било тъмно, сякаш на огън опушено. А погледът му бил тъй пронизителен, че тръпки те побиват. На раменете си носел
къс плащ. Едната половина на жилетката му била черна като нощ, а другата - червена като огън. Отстрани на черната му шапчица било забодено перо от петел. Непознатият държал в ръка старинна, потъмняла от времето свирка.
Друг път, разбира се, предпазливите бюргери щели да стоят по-настрана от такъв странен гост: не се доверявали те на изпаднали скитници. Но сега всички му се зарадвали като на най-желан гост.
Бургмайстерът сам му подал кресло, като го нарекъл "любезни ми господине". Съдията Каспар Гелер дори се опитал да го тупне по рамото. Но веднага си дръпнал ръката и силно извикал - сякаш огън опарил дланта му.
Слуги се спуснали в мазето и донесли бутилки рейнско и мозелско вино.
Пришелецът взел една бутилка, извадил със зъби восъчната запушалка и като отметнал назад глава, изпил на един дъх скъпоценното вино. Без да спира, изпразнил една след друга девет бутилки.
- А дали няма да се намери у вас и някоя хубава бъчва вино?
- После, после, любезни ми господине - казал с меден глас Гангел Мун, - първо работата, а след това угощението.
А бургмайстерът, който не бил повече в състояние да сдържа нетърпението си, направо запитал непознатия:
- Кажи, можеш ли да изведеш плъховете от нашия град?
- Мога - усмихнал се ловецът на плъхове. - Тези твари са ми подвластни.
- Как? Всички до един ли?... - Бургмайстерът дори се надигнал от мястото си.
- Аз ще очистя вашия град от плъховете. Моята дума на ловец на две не става. Но и вие трябва да сдържите своята дума. Да ми дадете толкова злато, колкото мога да нося.
- Сух като върлина, че и куц на това отгоре. Такъв много не ще отнесе... - пошепнал бургмайстерът на съдията Каспар Гелер. И като се обърнал към плъхоловеца, казал високо и важно: - Всичко, както се договорихме, почтени наш гостенино. Няма да те измамим.
- Тогава внимавайте да не ви хрумне да нарушите думата си - казал ловецът на плъхове и излязъл от ратушата.
Изведнъж небето станало сиво и мрачно... Цялото се забулило с мътна тъмна мъгла. Враните, накацали по шпилите на катедралата "Свети Бонифаций", се вдигнали, закръжили, изпълнили цялото небе със зловещо гракане.
Плъхоловецът допрял до устните си свирката.
От нея започнали да се леят протяжни звуци.
В тези звуци се чувало нежното шумолене на зърна, изтичащи на струйка от дупка на чувал. Веселото цвърчене на масло в тигана. Хрускането на сухар с остри зъби.
Бюргерите, които стояли до прозореца, ахнали и неволно се дръпнали назад.
Защото при звуците на свирката от всички къщи започнали да притичват плъхове. Изпълзявали от мазетата, скачали от таваните.
Плъховете заобиколили ловеца от всички страни.
А той, накуцвайки, си тръгнал спокойно от площада. И всички плъхове до един хукнали след него. Щом замлъкнела свирката и цялото неизброимо пълчище от плъхове спирало. Но свирката пак започвала да пее. И плъховете отново покорно се устремявали след ловеца.
Вървял той от уличка в уличка. Плъховете ставали все повече и повече.
Поглеждали от прозорците месари, колбасари, обущари, златари. Усмихвали се самодоволно. Не ще и дума, приятно е да се гледа след отиващата си беда!
Кръчмарят Йохан Брандт застанал пред вратата на кръчмата си. Плъховете така се втурнали през вратата, че едва не съборили дебелака.
Всички плъхове вървели след ловеца към градските врати. Стражите едва успели да се скрият в кулите.
Плъховете излезли от града и се проточили като черна лента по пътя. Последните, които били изостанали, притичали през подемния мост и догонили ловеца. Всичко се забулило в прах. Няколко пъти се мярнал черният плащ на плъхоловеца, ръката му със свирката, петльовото перо...
Отдалечавайки се, свирката звучала все по-тихо и по-тихо.
След един час в града дотичали овчари. Прекъсвайки се един друг, те разказали:
- Ловецът на плъхове отиде на брега на река Везер. Скочи в една лодка, която се полюшваше там до самия бряг. Без да престава да свири, той доплува до средата на Везер. Плъховете се хвърлиха във водата и заплуваха след него. Плуваха, докато не потънаха всички до един. А бяха толкова много, че могъщият Везер излезе от бреговете си.
Освободеният от плъховете град ликувал.
Радостно биели камбаните на всички църкви. Гражданите вървели на весели тълпи по улиците.
Спасен бил славният Хамелн! Спасен бил богатият Хамелн!
В ратушата слугите наливали вино в сребърни чаши. Сега не било грях и да пийнат.
Изведнъж зад ъгъла се появил ловецът на плъхове и тръгнал през площада право към ратушата. В ръката си все така държал свирката. Само че бил облечен по друг начин: със зелен ловджийски костюм.
Бюргерите се спогледали. Да му платят ли?
- Жилест и здрав е този ловец на плъхове - пошепнал бургмайстерът на съдията Каспар Гелер, - макар и куц, такъв ще отнесе цялата ни хазна...
Ловецът на плъхове влязъл в ратушата. Никой дори и не погледнал към него. Бургмайстерът се обърнал, а Каспар Гелер се втренчил в прозореца.
Но, изглежда не било така лесно да се смути ловецът на плъхове. Той измъкнал с усмивка от пазвата си един чувал. На бюргерите този чувал им се сторил бездънен.
- Аз удържах думата си - казал ловецът на плъхове. - Сега е ваш ред. Както се договорихме: толкова злато, колкото мога да нося.
- Скъпи... - Бургмайстерът объркан разперил ръце и погледнал към Гангел Мун.
- Така ли? Не кесия, не торба, а цял чувал злато?... - изкискал се съдията Гангел Мун и опулил очи, преструвайки се на уплашен.
Още някой тихо се засмял. Ама че е хитрец тоя Гангел Мун. Ето как значи трябва да се обърне работата! Уж златото било обещано на шега. А той горкият, както изглежда, съвсем си е загубил ума: повярвал на всичко. Че дори и чувал взел със себе си.
Тогава всички се разсмели. Бургмайстерът, съветниците, цеховите старшини.
- Чувал злато ли?
- Ха-ха-ха!
- Цял чувал!
- А за какво?
- За глупавите песни ли? За свирката ли?
- Ще се пръсна от смях!
- Злато да му дадат! А ритник не искаш ли?
Дълго се смели бюргерите. Странният пришелец си стоял мълчаливо, но някаква злобна радост се появила на лицето му. Да беше молил, да беше искал обещаното!.... Не, той мълчал.
Хитрият Гангел Мун предпазливо погледнал ловеца на плъхове и се навел към ухото на бургмайстера:
- Може би трябва да му сипем една шепа злато? Така... малко, за очи... за пред хората... А после ще обложим с данъци по-бедните, които въобще не пострадаха от плъховете, защото и без това нищо си нямаха.
Но бургмайстерът не му обърнал внимание. Изкашлял се и с важен глас, но бащински ласкаво казал:
- Работата е свършена. Трябва да се разплатим както обещахме. Според труда и заплащането. Кесия сребро и свободно излизане от града, от която иска врата.
Но непознатият се проявил като много невъзпитан човек. Не взел кесийката и без да се поклони, дори се обърнал гърбом и излязъл от залата. След него останало леко облаче серен дим.
И тогава бюргерите съвсем се развеселили. Всичко чудесно се наредило: наведнъж се избавили и от плъховете, и от ловеца на плъхове.
Камбаните на "Свети Бонифаций" силно зазвънели. Всички бюргери се отправили с жените и децата си към катедралата на неделна литургия.
И никой от тях не чувал, че на площада отново запяла свирката.
"Може! Може! Може! - пеела свирката. - Днес всичко може! Аз ще ви заведа в зелените горички! На тучните росни ливади! Ще цапате боси в локвите! Ще се заравяте в сеното! Може! Може! Може!"
Тропот на малки обувки по дървени стълби, по каменни стъпала...
От всички врати изтичвали деца. Те захвърляли игрите, захвърляли хурките, тичешком оправяли чорапите си и хуквали след ловеца на плъхове, заслушани, прехласнати в звуците на свирката.
Падали, удряли си коленцата, потърквали ги, подухвали ги и бягали по-нататък. Весели, с лепкави пръсти, с издути от сладкиши бузи, с орехи в шепите - децата, съкровището на Хамелн.
По улицата изтичала и дъщерята на бургмайстера Марта. Вятърът развявал розовата й рокля. Единият й крак бил бос. В бързината била обула само едната си обувчица.
Ето ги вече и градските врати. Децата с тропот изтичали по подемния мост. А ловецът на плъхове ги отвеждал все по-далеч и по-далеч по пътя край обраслите с храсти хълмове...

 

Минали години.
Веднъж в осиротелия Хамелн попаднал сляп странник.
Срещу няколко медни монети кръчмарят го пуснал да се посгрее на топлото огнище. Слепият чувал как тракат по дървената маса халбите с бира. А някой казал:
- От къде идеш, старче? Ако ни разсееш с някой необикновен разказ, знай, че и аз ще те почерпя халба бира.
И слепият старец започнал да разказва:
- Много земи съм пребродил и ето къде ме заведе веднъж съдбата... Трудно е за слепеца да определи времето: по топлината, която идва от слънцето, По студа, който идва от нощното небе, отличавам деня от нощта. Дълго се лутах из една гъста гора. Изведнъж чух звън на камбани. За слепеца звукът е също като светлината на маяка за кормчията. Така, вървейки по звъна на камбаните, достигнах до някакъв град. Стражите нищо не ми казаха. Влязох през вратата и се потътрих по улицата. Ослушвах се внимателно във всеки звук, мъчейки се да разбера дали съдбата не ме е завела в някое лошо място.
И не можех да се начудя. Около себе си чувах само млади гласове. Навсякъде край мен като птица летеше смях. В този град хората повече тичаха, отколкото ходеха. Някой с подскачане ме задминаваше, друг тичаше срещу мен. Чувах как се удря топка в стената. Всички гласове бяха звънки. Всички крачки - леки и бързи. И тогава разбрах, че този град е населен само с юноши и девойки. И ми се стори, че целият е иззидан от светъл камък и слънчеви лъчи.
Аз бях радушно приет в първия дом, където почуках. А когато запитах как се нарича градът, моят млад стопанин ми разказа странна приказка. Мисля, че се присмя над бедния старец, но аз не се сърдя на добрия юноша. Ето какво ми разказа той:
Когато били малки деца, един човек със зелени дрехи ги отвел от техния град, свирейки със свирка. Както изглежда, това бил самият дявол, защото ги завел далеч във високата планина. Но нямал достатъчно власт да погуби невинните деца. След дълги скитания в мрака децата минали през планината и се озовали в едно диво, безплодно място.
Тогава от гората дошли лопатари и почнали да кърмят с млякото си най-малките деца. Дивите кози лесно се опитомили. Отначало децата живеели в колиби, а после започнали да строят град. Те леко вдигали огромни камъни,
сякаш камъните сами искали да се вградят в стените и кулите...
Когато слепецът свършил разказа си, чул старчески въздишки и глухи ридания, които излизат от дълбочината на душата, сподавена кашлица и стонове.
Тогава старецът разбрал, че около него има само старци. И целият град му се сторил мрачен и печален, сякаш бил направен от тъмен камък.
Развълнувано, с пресекващи от сълзи гласове, старците започнали да го разпитват:
- А къде, къде се намира този млад, светъл град? В коя посока?
Но бедният сляп странник нищо не можел да им каже.