Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джозефин Харт
Фатален жребий

 
Първа глава
 
Има един вътрешен пейзаж, една география на душата. През целия си живот ние търсим нейните контури.
Онези, които имат късмета да я намерят, се плъзват като вода по гладката повърхност на речния камък и се озовават там.
За някои тя се намира в родното им място, други може би си тръгват от морето, изгорели, за да се възстановят в пустинята. Има и такива — родени сред хълмове, — които се чувстват добре само в напрегнатата и обсебваща самота на големия град.
За някой това е търсенето на следа от друг — от дете или от майка, от дядо или брат, от любим, от съпруг, от съпруга или от враг.
Можем да прекосим живота си щастливи или нещастни, преуспели или неосъществени, обичани или необичани, без някога да изпитаме смразяващия миг на откритието, без да усетим агонията на душата си, когато огънатото желязо се изправя в нея, и най-накрая се плъзваме на своето място.
Стоял съм до леглото на умиращи, които с недоумение гледат скръбта на семейството си, напускайки един свят, в който никога не са се чувствали на своето място.
Виждал съм мъже да оплакват повече смъртта на брат си, чието съществуване някога е било неотделимо от тяхното, от смъртта на собственото си дете. Наблюдавал съм как невести, които сякаш вчера са сияели щастливи на коляното на чичо си, стават майки.
В своя живот стигнах далеч, сдобивайки се с обичани, но чужди спътници: съпруга, син, дъщеря. Живях с тях като любещ чужденец, обграден от неудовлетворяваща красота. Умел лицемер, аз внимателно и неусетно заглаждах острите ръбове на характера си. Скривах непохватността и болката, с които играех избраната роля, и се стараех да бъда това, което любимите очакваха от мен: добър съпруг, добър баща, добър син.
Ако бях умрял на петдесет години, щях да си отида като един уважаван лекар и политик, макар и малко известен. Като човек, оставил следа след себе си, дълбоко обичан от любещата си съпруга Ингрид и от децата си Мартин и Сали.
На погребението ми щяха да дойдат онези, които са ме изпреварили в живота и чието присъствие щеше да бъде чест за мен; както и онези, които вярваха, че са обичали обикновения човек и чиито сълзи щяха да са доказателството, че той е съществувал.
Това щеше да е погребението на заможен човек, по-щедро благословен от повечето други. Човек, завършил сравнително рано своя път, на петдесетгодишна възраст. Път, който, ако беше по-дълъг, несъмнено щеше да доведе до по-големи почести и успехи.
Но аз не умрях на петдесет години. И малцина са познатите ми, които не считат това за трагедия.
 

Втора глава
 
Смята се, че човек се оформя в детството си, че то предопределя всичко по-нататък. Толкова лесно ли се постига спокойствието на душата? Сякаш е естествено последствие от щастливото детство. А какво определя детството като щастливо? Семейната хармония? Доброто здраве? Осигуреността? А нима не може щастливото детство да се окаже най-лошата подготовка за живота? Когато повеждат агнеца към заколението.
Детството, юношеството и ранните ми младежки години бяха доминирани от моя баща.
Волята, абсолютната сила на волята, беше неговото кредо.
«Волята! Най-ценното предимство у човека! Но недостатъчно използвана от повечето! Тя е разрешението на всички житейски проблеми.» Колко често бях чувал тези думи.
Съчетанието на неговата непоколебима вяра в собствената му воля да диктува живота си и едрото, тежко тяло, което тази вяра обитаваше, го превръщаше в един много застрашителен мъж.
Казваше се Том. И до днес, години след неговата смърт, аз свързвам силата на характера с всеки Том.
Дребната търговийка със зеленчуци, наследена от дядо ми, Том превърна във верига от магазини, които го направиха богат човек. Но той щеше да успее, с каквото и да се занимаваше. Щеше да употреби волята си за постигане на всякаква цел и неминуемо щеше да успее.
Налагаше волята си в бизнеса, в отношенията със съпругата и сина си. Първата му задача с майка ми е била да я спечели. След това да бъде сигурен, че нейният начин на живот (независимо какъв) няма да попречи на останалите цели в живота му.
Той я ухажвал напълно всеотдайно и се оженил за нея шест месеца след като се запознали. Естеството на тяхното привличане е все още пълна загадка за мен. Изглежда майка ми не е била красавица. Чух веднъж някой да казва, че е била жизнерадостна млада жена. Може би това го е привлякло. Но в спомените ми за нейното кротко присъствие няма и следа от жизнерадостност. Като младо момиче е рисувала. Някои от акварелите й украсяваха стените на къщата от детството ми. Но беше престанала да рисува. Внезапно. Никога не разбрах защо. Естеството на връзката, която продължаваше да съществува между тях, все още ми е неясно.
Аз бях единствено дете. От раждането ми те спяха в отделни стаи. Може би раждането ми бе причинило някаква травма. Каквато и да беше причината, имаше стая на татко и стая на мама и те бяха отделни. Какъв полов живот беше водил този млад мъж? Не бях чувал никакви скандални истории, никога не бяха правени каквито и да е намеци. Може би целта на отделните стаи е била не да се прекрати сексуалният живот, а да се ограничи, за да се избегне забременяване.
Животът ми като дете и младеж ми се струва обвит в мъгла, пропит от всепоглъщащата власт на бащиното присъствие.
«Решавай и прави!» — казваше той: за изпитите, за бягането (единственото ми спортно постижение), дори за уроците по пиано, които взимах за голямо негово недоумение. «Решавай и прави!»
А къде оставаше несигурността или приятният провал? А волята на другите, подчинена на неговата? Може би никога не се беше замислял над тези неща. Не поради коравосърдечна жестокост, а поради дълбоката убеденост, че той знае най-добре. И че всички ще обслужват интересите си най-добре, като следват неговия.
 

Трета глава
 
— Значи ще ставаш лекар? — каза баща ми, когато осемнадесетгодишен, реших да следвам медицина.
— Да.
— Добре! Дано издържиш. Това е трудно следване. Ще можеш ли да издържиш?
— Да.
— Никога не съм искал да се съобразяваш с мен. Винаги съм ти казвал: «Просто реши какво искаш да правиш и го направи!»
— Така е.
Дори когато следвах избрания от мен път, изпитвах чувството, че следвам някаква негова идея. Обикновено силните личности действат така. Дори когато плуваме и се гмуркаме далеч от тях, не можем да се отърсим от усещането, че водите са техни.
— Та това е чудесно! — каза майка ми. — Сигурен ли си, че искаш точно това?
— Да.
Никои от тях не ме попита защо. Ако го бяха направили, нямаше да мога да им отговоря. Това беше едно неясно чувство, което постепенно ме изпълваше. Ако ме бяха възпрели, може би щях да намеря основателни доводи и щях да се отдам с пълна страст на медицината. Вероятно такава страст пламва само когато волята е възпрепятствана.
На осемнадесет години бях приет в Кеймбридж да следвам медицина. Въпреки че изучавах неизброимите болки на тялото и начините за облекчаването им, това не ме сближи с хората. Нито ги обичах, нито ме интересуваха повече, отколкото ако учех икономика. Нещо липсваше — в мен и в чувството ми на отговорност. Но все пак се дипломирах и реших да започна обща практика.
— Няма ли да вземеш специалност? — попита баща ми. — И да станеш консултант.
— Няма.
— Не те виждам с обща практика.
— Така ли?
— Добре де! Виждам, че си взел решението.
Поех един кабинет в Сейнт Джоунс Ууд. Купих си апартамент. Животът ми започна да навлиза в някакви очертания. Дотук ме беше довела свободната ми воля, а не родителски натиск или ужасна студентска надпревара. Сам бях взел това решение! И бях успял!
Следващата стъпка беше очевидна.
— Ингрид е самата прелест — каза баща ми. — Има и силен характер! Това момиче притежава огромна воля — продължи той одобрително. — Решил ли си вече да се жениш?
— Да!
— Добре. Добре. Бракът е нещо хубаво… — той млъкна — … за душата.
Всичките ми амбиции бяха осъществени. Всичките бяха по мой избор. Започвах един блажен живот. Хубав живот. Но чий?
 

Четвърта глава
 
Жена ми е прекрасна. За това съдя със собствените си очи и по реакцията на онези, с които тя се среща.
Нейната красота е красотата на идеалите пропорции — великолепно съчетание на очи, коса и цвят на кожата. Тя е съвършена. Тя е била съвършена още преди да я срещна. Аз просто се присъединих към нейния живот. И това ме караше да се чувствам щастлив.
Тя беше двадесетгодишна, когато се запознах с нея, както си му беше редът — у един приятел. В нея нямаше нищо, което да ме дразни или наранява. Тя беше изключително привлекателна със спокойствието, което излъчваше. Ингрид прие възхищението ми, а по-късно и любовта ми като ценен, но заслужен дар.
Аз, който се плашех от любовта, опасявайки се, че тя ще отприщи нещо диво и необуздано в мен, бях успокоен. Беше ми позволено да обичам. И в замяна вярвах, че съм обичан.
С нея аз не разкрих никакви тайни. Във всяко едно отношение беше такава, каквато очаквах. Тялото й беше топло и прекрасно. Никога не ме потърсваше, но и никога не ме отблъскваше.
Бракът невинаги е онзи хазарт, за който го приемаме. Ние упражняваме някакъв контрол над неговия ход. Изборът ни на партньор е романтичен, но преди всичко разумен. Защото кой дръзва да се впусне в начинание със съмнителен завършек? Бракът ни с Ингрид следваше ход, който не изненадваше никого от нас. Изпълнен с толкова любов, колкото очаквахме, и с толкова внимание, колкото беше нужно според нас.
Не. Децата са големият хазарт. От мига на раждането им нашата безпомощност нараства. Вместо да останат наши, за да ги оформяме и моделираме според опита и познанието си, те са си те. С раждане то си се превръщат в център на живота ни и в подмолен риф на нашето съществуване.
На здравето им — рядко ценно богатство — често гледаме като на резултат от хранене и грижи. Болестите им, когато са сериозни, разрушават щастието ни. След като оздравеят, години наред живеем с мисълта какво би означавала смъртта им за нас. Тираничната ни страст към децата, които разкриват толкова малко от себе си през малкото време, прекарано с нас, за мнозина е най-големият романс в живота. Но докато ние можем да подбираме обекта на романтичката си любов, не можем да избираме детето, което ще стане наш син или дъщеря.
Появяването на Мартин на бял свят не беше съпътствано от никакви потресаващи открития за същността на живота. Приехме го така, сякаш винаги го бяхме чакали: любимия и идеален син. Сали се роди след две години. Семейството ми беше пълно, завършено.
Тридесетгодишен, аз гледах децата си с благодарност, с любов и отчаяние. Това ли беше наистина смисълът на живота, същината му? Съпруга, две деца, дом. Бях на здрава почва. В безопасност.
Живеехме спокойно и щастливо, като хора, непознали нещастието или ужаса на безпокойството. Радвахме се на възхищение, хармония и богатство и тайничко се поздравявахме, сякаш бяхме осъществили някакъв висок нравствен идеал. Може би бяхме разбрали, че животът се поддава на организация в зависимост от собствения интерес, че просто изисква разум и решителност, система, формула, трик.
В живота има прекрасни и зловещи ритми. Ние бяхме настроили нашия ритъм по звуците на красотата. Животът ми тогава беше като приятен пейзаж. Дърветата бяха зелени, поляните — тучни, езерото — спокойно.
Понякога се взирах в жена си, докато спеше, и знаех, че ако я събудя, няма да имам какво да й кажа. Кои бяха въпросите, на които бих й поискал отговор? Всичките мои отговори бяха тук, в края на коридора, в спалните на Мартин и Сали. Как можех изобщо да имам въпроси? Какво право имах на въпроси?
Времето препускаше през живота ми — победоносно. Едва успявах да държа юздите.
Когато оплакваме тези, които са умрели млади, които са били лишени от време, ние оплакваме изгубените радости. Плачем по възможности и удоволствия, които самите ние никога не сме познавали. Уверени, че по някакъв начин това младо тяло е щяло да познае жадуваното удоволствие, което напразно сме търсили през целия си живот. Вярваме, че неопитната душа, окована в младия си затвор, може би е щяла да отлети на свобода и да познае радостта, която още търсим.
Твърдим, че животът е сладък, а удовлетворенията в него — трайни. Твърдим това, докато в просъница преживяваме години, ден след ден, нощ след нощ. Оставяме се на времето да ни облива като водопад, уверени, че е безкрайно. И въпреки това всеки ден, до който се докосваме, всеки човек на света, са неповторими, невъзвратими, минало. Просто още един понеделник.
Ами онези понеделници, изгубени за нашия мъртъв приятел! Колко по-хубави са щели да бъдат? Годините минават. Десетилетия минават. А живот няма.
Ами ражданията, на които съм присъствал? Има ли нещо, от което човек би извлякъл по-голяма поука за смисъла на човешкия живот? Ами смъртите, на които съм присъствал? Всезнаещ облекчител на болката, често пъти аз бях последният жив човек, когото умиращият виждаше. Дали погледът ми е бил съчувствен? Дали е издавал страх? Вярвам, че съм бил полезен. Ами всички онези дребни драми? Страховете и страданията, с които съм се сблъсквал? Това със сигурност не е било пропиляно време.
И все пак закъде бързаха водите на времето тогава — само да се влеят и изгубят в океана? Защо бях лекар? Защо помагах? В името на каква положителна цел помагах — съвестно, но без любов?
Онези, които имат късмет, трябва да се скрият. Трябва да бъдат благодарни. Трябва да се молят дните на гнева да не посетят домовете им. Трябва да се стремят да опазят всичко свое и да съчувстват на съседа си, когато ужасът настъпи. Но безмълвно и отдалеч.
 

Пета глава
 
Бащата на Ингрид беше представител на консерваторите в парламента. Той беше от заможно семейство и беше забогатял благодарение на предвидливи инвестиции. Макар че баща ми имаше повече пари, отколкото човек предполагаше, Едуард Томпсън беше богаташът.
Той беше убеден, че изконният инстинкт на човечеството е алчността. И че партията, която печели изборите, обещава по-изгодни икономически условия за мнозинството, а не за страната.
— Ето къде грешат лейбъристите, приятелю. Те знаят, че всичко всъщност опира до икономиката. Но го бъркат с изгодните за индивида икономически условия. Никой не иска такива условия. Осъществяването им е твърде скъпо и, така или иначе, не ги интересува. Мнозинството, като му осигуряваш охолство, ще гласува за теб. Съвсем просто е.
Ингрид се усмихваше или спореше спокойно и с чувство за хумор. Но в действителност като че ли за нея беше прав. Печелеше при всички избори, с неизменното достатъчно мнозинство.
Трудно ми беше да бъда внимателен с него и всичките ми въпроси останаха незададени години наред. С течение на времето търпението ми се изчерпваше. Започвах да споря с него все по-разгорещено. За мое изумление това му допадна. Той реагираше на всеки упрек и лицето му засияваше. Оказа се много по-опитен в спора, отколкото предполагах. И избухваше в смях, триумфиращ, всеки път, когато ме поставеше натясно.
В същността си моята позиция беше неиздържана. Презирах социализма и всичко, което за мен бяха опростенчески решения на левите. Мразех липсата на свобода — нещо, което те все повече защитаваха.
Приемах в общи линии философията на консерваторите. Но намирах отблъскващ стремежа им към лично материално облагодетелстване. Аз бях съмняващ се, предизвикателен, неудовлетворен консерватор. Но все пак консерватор по душа.
Медицината не е най-добрата школа за политически тренинг. Това беше съвсем очевидно в споровете ни, макар че с практиката аз се усъвършенствах.
— Защо не се кандидатираш за член на парламента? В партията има място за човек като теб.
По същия начин тъстът ми сигурно канеше и на обяд в клуба си — бомбата беше пусната съвсем небрежно една вечер.
— Да, да! Ти си лекар. Олицетворяваш състраданието, почтеността, онези, които държат изкъсо алчните като нас. Идеята ми харесва. Удачна е за партията. Удачна е за теб. Далеч би могъл да стигнеш. Да, разбяга се. Е, отначало не мислех така. Изглеждаше ми ужасно вързан в езика. Но си напреднал. Явно дар-словото е било заложено в теб. И преди съм срещал такива: гледаш го — незабележим човек, а изведнъж става личност. Познавам и оратори, които на двадесет години не са си затваряли устата, а на четиридесет вече няма какво да кажат. О, да, какво ли не съм видял. Двадесет и осем години съм член на парламента, двадесет и осем! Какво ли не съм видял!
Ингрид се усмихваше — заговорнически, както после реших. Но бях поласкан. Самонадеяно си въобразих, че мога да смекча упорития консерватизъм на Едуард Томпсън, да му повлияя. Онази вечер душевните ми съмнения се изпариха. Идеята ми допадаше. Гордеех се със себе си.
След като дълги години бях следил напрегнато всяха своя стъпка, за да избягам от властта на баща си, сега се бях озовал в началото на нов житейски път, по който тъстът ми ме тласкаше с ласкателствата си.
Онази вечер с Ингрид обсъдихме всичко подробно както никога дотогава. Тя много се вълнуваше. Разбирах, че всъщност бе боготворяла баща си като герой. Сега бе възбудена при мисълта, че мога да последвам стъпките му.
Решихме, че ще се кандидатирам за едно място, което беше сигурно за консерваторите в район, недалеч от нашия. Там влиянието ми като лекар щеше да бъде определящо. Въпреки че съперник ми беше един умен, възрастен местен бизнесмен, управляващите в партията държаха на човек с «хуманна професия». Бързо бях избран за кандидат на торите. По време на първичните избори трябва да са разбрали, че са направили верен избор, защото спечелих със значително повече гласове. Ингрид отново се оттегли в себе си, удовлетворена. Нормалният механизъм на съвместното ни съществуване отново заработи. Тя беше доволна. Спокойствието, така характерно за нашето всекидневие, се възстанови.
Години по-късно често съм се питал дали Ингрид беше обсъдила всичко предварително с баща си. Дали бяха решили, че съм податлив на манипулиране? Или бях свалил гарда си спрямо тях, както и спрямо всички останали, защото смятах, че, общо взето, не ме познават и следователно не ме и застрашават.
Аз бях мечтата на хората от рекламния бизнес. На четиридесет и пет, с красива и интелигентна жена, със син в Оксфорд и дъщеря в средното училище. Баща ми беше известен бизнесмен. Тъстът ми беше един от първите политици, дал своя принос за партията.
Изглеждах достатъчно добре. Не прекалено красив, за да дължа репутацията си на това, а точно толкова, колкото да изглеждам добре по телевизията — новата гладиаторска арена. От нея онези, които се бият до политическа смърт, поздравяват не Цезар, а тези, които тепърва ще мамят. Това дава на масите илюзията за сила, с която се прикрива фактът, че колкото и кървава да е битката за смърт, политикът винаги печели.
Възнамерявах да бъда политикът, който ще спечели. Моето дело беше в кърпа вързано. Бях избран и се издигнах до върха с лекотата, присъща на всичките ми начинания. Вярвах в каузата си толкова дълбоко, колкото и в медицината. Но нито едното, нито другото ми бе коствало нещо. Времето — за човек, който никога не е почувствал и секунда от него — не представлява особена жертва. Нито пък усилието, довело до желания резултат. Нито енергията на мъжа на средна възраст и с отлично здраве.
В политиката посветих себе си на същите стари ценности, с които боравех в тежката хирургия: честност, особен вид почтена деликатност, липса на всякакво властолюбие, съчетано с отвратителната арогантност на човек, който съзнава, че реши ли да играе, ще спечели.
Пазех се от всички онези неща, на които се крепи парламентарният живот. Лоялността към партията като средство за лично развитие, размяната на услуги, признаването и неохотното примирение с новопоявилите се лидери — господари на бъдещето, които се нуждаеха от обществено признание и от клетви за вярност. Всичко това ме отблъскваше.
Но липсата на амбиции на фона на общата амбициозност предизвикваше страх или презрение. Да си играч, който играе без най-малкото намерение да побеждава, означаваше да си от отбора на врага.
За мен беше невероятно, но не и невъзможно да достигна върха. Трябваше ми само проницателност. Може би я притежавах. Или просто беше скрита в мен. Превърнах се в загадка за колегите си. Бях привидно целенасочен, но без цел. Очебийните ми качества оставаха недоказани, но и аз, и колегите ми знаехме, че ако имам шанс, неминуемо ще успея. Но защо ми трябваше шанс? За разлика от толкова други хора за мен това не беше копнеж.
Не бях намерил ключ към себе си в нито една сфера на изява — медицинска или политическа. Вършех политическите операции в своя избирателен район със същото пълно себеотдаване, с което преглеждах пациентите си. Но това беше пълното себеотдаване на разума. Никое усилие не беше толкова голямо, за да ме накара да променя съзнанието или действията си.
Задълбочеността и опитът ми внушаваха респект и доверие у другите. Вършех си работата добре. В това нямаше никакво съмнение. Взимах отношение по въпроси, които според мен трябваше да бъдат обсъждани. Казвах това, което мислех. Мислех това, което казвах. Преценявах политическите последствия, но не ги надценявах. От друга страна, въпросите, които засягах, не бяха фундаментални за партийната дисциплина. Идеите ми допадаха на по-голямата част от по-ляво настроените консерватори.
Никога не се бях изправял пред сериозна морална дилема. Нищо от онова, което говорех или чувствах, не беше крайно и не ме поставяше в неудобно положение. Всички възможности, с изключение на крайнодесните, бяха все още открити пред мен. Дори да бях планирал идеален политически живот за себе си, едва ли резултатът щеше да бъде по-добър.
Бързо получих поста заместник — министър на здравеопазването, за който очевидно бях подходящ. Появявах се по телевизията със загрижено лице и добре шлифован глас, с който леех приемливи, неясни либерални клишета. Или гледах втренчено от страниците на вестници и списания, изрекъл неща, в които винаги съм вярвал, по начин, който звучеше почти искрено и откровено. От вестниците и телевизията изучих политическата география на душата си. Тя нито беше унизителна, нито беше привлекателна, просто беше още един изпипан декор. Дори осъзнавах, че ако успея да продължа това представление още известно време, с годините щях да стана още по-блестящ.
Едно проучване на читателското мнение, публикувано в неделния вестник, ме визираше като един от вероятните министър-председатели. Ингрид беше въодушевена. Децата ми бяха озадачени.
Играех определените ми роли като професионален актьор от добра английска театрална трупа. Благонадежден, компетентен, горд с работата си, но толкова далеч от магията на един Оливие или един Гилгуд, че сякаш не принадлежах на професията.
Страстта, която преобразява живота и изкуството, не ми беше присъща. Но във всяко отношение животът ми беше едно добро представление.
 

Шеста глава
 
Синът ми беше красавец. Моята набитост у Мартин беше компенсирана от изящните пропорции на Ингрид. Той беше висок и як. И имаше бледнината на Ингрид. Моята тъмна коса и очи контрастираха с почти женствената деликатност на кожата му. Това съчетаване на цветовете, толкова нетипично за англичанин и напълно контрастиращо с това на сестра му Сали, внушаваше драматизъм. Сали беше олицетворение на рядкото, но добре познато чудо: оригиналната английска роза.
Красотата у собствените ни деца безпокои. В прекалената красота има нещо, което предизвиква тревога у родителите. Повечето бащи биха искали дъщерите им да са привлекателни, а синовете им — мъжествени. Но истинската красота смущава. Както гениалността — ние я пожелаваме, но другиму.
Видът и елегантността на Мартин ме тревожеха. Сексуалните му похождения бяха толкова очебийно непостоянни, че се чудех как приятелките му не съзираха грозящата ги опасност. Върволицата от момичета, които с Ингрид приемахме на неделни обеди или на гости, изглеждаше безкрайна. Разбрах, че синът ме бе склонен към промискуитет. Със сигурност не трепваше от непрекъснатите любовни погледи, които му хвърляха. Ингрид се забавляваше. Аз никак.
Отношението му към живота, след като завърши университета, ме изумяваше. Медицината не го интересуваше. Политиката не го привличаше. Искаше да бъде журналист — с позицията на наблюдател в живота. Беше много амбициозен и устремен в кариерата си, но амбицията му беше изцяло егоистична. В нито един момент не заблуждаваше нито себе си, нито семейството си.
Намери си работа в един местен вестник — за всеобщо забавление и може би за негово собствено огорчение — като политически кореспондент. Когато навърши двадесет и три, получи работа като стажант-журналист във вестник на Флийт Стрийт. Напусна малкия апартамент, които му бяхме устроили над гаража, и си нае самостоятелен.
Ингрид беше удовлетворена от успеха и повърхностността му. Контрастът със синовете на наши приятели, които бяха толкова неуверени, беше ласкателен. За мен обаче той си оставаше загадка. Понякога го гледах, принуден да си напомням, че е мой син. А той ме стрелваше с въпросителен поглед и се усмихваше. Знаех, че за Мартин моят успех в живота е просто задоволителен.
Със Сали ми вървеше повече. Тя беше открита и сладка. Посредственият си талант на художник тя разви до максимум. Стана стажант в дизайнерския отдел на едно издателство.
Ето това беше бракът ми. Ясно очертан. Аз бях верен, макар и не страстен съпруг, и се отнасях с любов и отговорност към децата си. Бях ги придружил успешно до младостта. Амбициите ми, във важни и отговорни сфери, бяха осъществени. Печелех добре и нямах финансови проблеми.
Кой имаше повече късмет?
Бях спазвал правилата. И бях възнаграден.
Ясна насока, малко късмет и ето ме: на петдесет и осъществил себе си докрай.
 

Седма глава
 
Случвало ми се е да разглеждам стари снимки с усмихнатите лица на жертви и отчаяно да търся в тях някакъв знак, че са знаели за съдбата си. Трябва да са знаели, че след няколко часа или няколко дни животът им ще приключи при автомобилна катастрофа или в разбития самолет, или по време на семейната трагедия. Но не откривах нищо. Нищо. Те ме гледаха ведро — ужасяващо предупреждение за всички нас. «Не, нямах представа! Също като теб… нямаше никакъв признак.» «Аз, който умрях на тридесет… също си правех планове за след десет години.» «Аз, когато умрях на двадесет, също като теб мечтаех за къщичка с рози. И с теб може да се случи. Защо не? Защо пък с мен? Защо пък с теб? Защо пък не?»
Затова знам, че на всички мои снимки от онова време ще гледам самоуверено, с леко студено, но незнаещо изражение. С изражението на човек, когото вече не разбирам. Зная моста, който ме свързва с него. Но другата страна я няма вече. Изчезнала е като къс земя, което морето е отнесло. Може би по брега има някакви следи, които се виждат при отлив, но нищо повече.
— Тя изглежда по-възрастна от теб. Не чак толкова. Всъщност на колко е?
— На тридесет и три.
— Та тя е по-голяма с осем години от теб, Мартин.
— И какво от това?
— Нищо. Освен факта, че е с осем години по-голяма!
— За кого говориш? — запитах. Бяхме в кухнята.
— За Ана Бартън, най-новата приятелка на Мартин.
— Нова е, така ли?
— За Бога! Караш ме да се чувствувам като Казанова.
— Ами не си ли?
— Не! — Мартин сякаш беше тъжен. — Или ако някога съм бил, вече не съм. Все едно — просто никога не съм срещал жена, на която да държа.
— А тази?
— Коя?
— Ана Бартън.
— Бартън. Ана Бартън. Познавам я само от няколко месеца. Е, на нея държа, за разлика от другите.
— И е по-интелигентна — каза Сали.
— Ти няма да сбъркаш интелигентната жена, нали, Сали? Несъмнено ще прилича на теб!
— Има различни видове интелигентност, Мартин. Моята е артистична. Твоята е на думи. Това е! Но ти не би могъл да нарисуваш и котка, дори ако животът ти зависеше от това.
Онази Сали, която пламваше или се разплакваше от хапливостта на Мартин, отдавна я нямаше. Тя не беше близка с брат си и ни най-малко не се вслушваше в него. Темата «Ана Бартън» беше спокойно изоставена заедно със следобедния разговор. Не беше повдигната повече нито от Мартин, нито от Сали.
— Значи тази Ана не ти харесва, така ли? — попитах Ингрид, докато си лягахме.
— Не!
След дълга пауза тя каза:
— Не, не я харесвам.
— Защо? Положително не заради това, че е осем години по-голяма от Мартин.
— И заради това. Просто ме кара да се чувствам неловко.
— Може би нищо няма да излезе. Доколкото познавам Мартин, това е поредният флирт.
— Не, този път е по-сериозно, сигурна съм.
— Така ли? Как съм пропуснал да се запозная с нея!
— Тя идва вкъщи няколко пъти миналия месец, докато ти беше в Кеймбридж. И веднъж на вечеря, когато беше в Единбург.
— Хубава ли е?
— Изглежда особено. Не може да се каже, че е хубава. Годините й личат. За разлика от останалите момичета.
— И от теб — казах аз. Ана Бартън вече ме отегчаваше и бях уверен, че безпокоеше Ингрид.
— Благодаря. — Тя се усмихна.
Ингрид изобщо не изглеждаше на петдесет. Изящната й руса хубост беше непокътната, само леко поувехнала. Очите й вече не бяха толкова ярки, но тя си оставаше една красива жена. Жена, която щеше да бъде красива още дълго. Тя все още изглеждаше неуязвима — както винаги. Руса, хладна, красива! Моята жена Ингрид, дъщерята на Едуард, майката на Мартин и Сали!
През всичките тези години моят живот беше вървял успоредно с нейния. Без сътресения, без неразгадани символи. Ние бяхме една цивилизована двойка, спокойно приближаваща се към старостта.
 

Осма глава
 
— Запознайте се! Ана Бартън — Роджър Хюз.
— Приятно ми е.
Това запознанство, което ставаше зад гърба ми, сякаш протичаше в празна стая. Всъщност се намирах сред тълпата на коледното парти у някакъв издател на вестници. Всяка година в галерията на жена си «Мейфеър» той събираше своя свят около себе си в една съблазнителна, опасна мечешка прегръдка. После всички бяха пускани на свобода за останалата част от годината и всичките нещастия, които вестникът му щеше да им причини, бяха предварително простени.
Защо не се обърнах? Защо — просто от любопитство, учтивост или заинтересованост — не се доближих до това момиче? Защо едно «приятно ми е» ми се струваше толкова важно? Неговата официалност звучеше преднамерено. Гласът й беше много дълбок, чист и недружелюбен.
— Ана, искам да видиш това.
— Здравей, Доменик.
Друг глас я извика и тя безшумно се отдалечи. Стана ми неловко. Чувствах се не на място в тази обстановка. Приготвях се да се сбогувам, когато тя изведнъж се озова пред мен.
— Вие сте бащата на Мартин. Аз съм Ана Бартън и сметнах, че трябва да се запознаем.
Жената пред мен беше висока, бледа, с къдрава, къса черна коса, отметната назад. Една фигура в черен костюм, която изобщо не се усмихваше.
— Идвала съм само три пъти. Вие сте зает човек.
Това трябваше да прозвучи обвинително, но не звучеше.
— Откога се познавате с Мартин?
— Отскоро.
— Разбирам.
— Ние сме… — тя се поколеба — близки от три-четири месеца. Преди това го познавах бегло, от службата. Работим в един вестник.
— О, да! Името ви ми се стори познато. — Стояхме безмълвни, аз отклоних очи. Отново я погледнах. Сивите й очи приковаха моите и ги задържаха. След известно време тя каза:
— Колко странно!
— Да.
— Аз тръгвам.
— Довиждане — казах аз.
Тя се обърна и се отдалечи. Високото й тяло, обвито в черния костюм, сякаш проряза тълпата, за да премине, и изчезна.
По вените ми се разля необяснимо спокойствие. Въздъхнах дълбоко, сякаш огромен товар се бе смъкнал от гърба ми. Почувствах се стар и задоволен. Шокът от разпознаването беше преминал през тялото ми като електрически удар. За миг бях срещнал своя вид, друг от своята порода. Бяхме се познали. Трябваше да бъда благодарен на това и да отмина.
Бях се почувствал на своето място. За миг, който за мен беше по-дълъг, отколкото за другите. Беше достатъчно. Достатъчно за цял живот.
Разбира се, че не беше достатъчно. Нов онези първи часове бях просто благодарен, че моментът се беше появил. Бях като пътник, който, загубен в чужда земя, изведнъж чува не само родния си език, но и диалекта, на който е говорил като дете. И не пита дали гласът е на враг или приятел, а просто се втурва към сладкия звук на дома. Душата ми се беше втурнала към Ана Бартън. Вярвах, че тъй като това беше нещо много-много съкровено между мен и Бога, можех спокойно да я оставя да се излее, без страх, че ще нараня сърцето или разума си, тялото или живота си.
Това погрешно тълкование е обърквало съдбите на немалко хора, въобразили си, че владеят положението. Че могат да избират дали да си отидат, или да останат, без да агонизират. В края на краищата бях загубил само своята собствена душа на едно парти, при това без другите да забележат.
Тя ми се обади на другия ден.
— Следващата неделя ще дойда на обяд. Исках да знаете.
— Благодаря.
— Дочуване.
Телефонът замлъкна.
В събота ме обзе лудост. Бях убеден, че ще умра преди неделя. И смъртта ще ми открадне неделята. Неделята беше единственото, за което жадувах. Защото в неделя щях да стоя в една стая с Ана Бартън.
В неделя сутрин седях в кабинета си, който ми се струваше като затвор, и очаквах трясъка на автомобилни врати, шума от желязната врата върху паветата и ехото на звънеца, който първо щеше да ме предупреди, а после да ме призове към нейното присъствие в моя дом.
Чувах стъпките си по мраморния под, докато отивах към дневната, и смеха и металическото щракване на бравата, когато отворих вратата, за да се присъединя към своето семейство и Ана.
Бях се забавил и след като Мартин, обгърнал раменете й с ръка, каза: «Татко, това е Ана», Ингрид веднага ни вкара в столовата. Явно никой не забелязваше, че дишането ми беше променено.
Седнахме да обядваме: Ингрид, Сали, Ана, аз и Мартин.
Но в действителност Ингрид и аз седяхме със Сали. А Мартин — един съвсем различен Мартин, неуверен, несъмнено влюбен — седеше с Ана.
Ана се държеше с мен както би се държала всяка интелигентна жена при първата си среща с бащата на своя приятел. Приятел ли? Те положително спяха заедно. Разбира се. Те спяха заедно. От месеци. Естествено.
Никой от нас не спомена за предишната ни среща. Ана не допусна и най-лек намек, че подобна среща изобщо се е състояла. Нейната дискретност, отначало така облекчаваща, сега ми причиняваше терзания. Що за жена можеше да бъде една толкова съвършена актриса? Размишлявах. Как можеше да бъде толкова изкусна?
Днес облеченото й в черно тяло изглеждаше удължено и някак заплашително, дори ужасяващо, когато минаваше от столовата в дневната за кафето. Преодоляла е първия етап с теб, мислех си, първата бариера. Пази се, пази се от мен, аз съм ти равен!
— Смятаме да отидем в Париж през уикенда — каза Мартин.
— Кои?
— Аз и Ана, естествено.
— Това е любимият ми град. — Ана се усмихна на Ингрид.
— Винаги съм оставала разочарована в Париж. Все нещо се случва с нас в този град.
Така беше. Всеки път или изчезваше част от чантите ми, или катастрофирахме, или Ингрид се разболяваше. Тя беше разлюбила Париж. Той си оставаше мечта, която никога не успяхме да осъществим.
Изслушах този разговор спокойно. Усмихнах се, когато Ингрид каза: «Чудесна идея!»
Повърхността оставаше спокойна, но земята сякаш започваше да се разклаща под краката ми. Една отдавна скривана грешка излизаше наяве. Усетих съвсем леко и кратко, почти незабележимо потрепване. Но болката, която ме прониза, беше толкова силна, че почувствах как в душата ми се разтваря рана.
Не можех да определя каква е точно раната и дали ще се съвзема, колко време ще ми трябва. Но разбрах, че вече не съм съшият «аз», а друг «аз»… нов и непознат.
Вече бях лъжец спрямо собственото си семейство. Една жена, която познавах само от няколко дни и с която бях разменил само няколко думи, ме гледаше как предавам жена си и сина си. И двамата съзнавахме, че другият знае. Създавахме особена интимност помежду ни. Скрита истина — ето какво е лъжата.
Дали от недоглеждане или нарочно ние винаги прикриваме истината. Тя стои скрита, докато бъде разкрита. През онзи неделен ден нищо не беше разкрито. Дребната лъжа, която беше първата ни измама, потъваше все по-дълбоко в смеха и виното, и деня.
— Е, какво мислиш за нея? — попита Ингрид, след като те си бяха отишли.
— За Ана ли?
— А за кой друг?
— Особена е.
— Да. Сега разбирам кое ме смущава. Мартин е съвсем хлътнал. Освен че е по-стара от него, има и още нещо… Но не разбирам какво. Тя не е за него. Само че той не го съзнава. Влюбен е до уши. От секса е, предполагам.
Замръзнах.
— Ами!
— Хайде стига! Разбира се, че спи с нея. За Бога, Мартин е спал с повече жени, отколкото…
— Отколкото аз.
— Надявам се — каза тя, обвивайки ръце около мен.
Само че разговорът ме беше изтощил. Целунах я леко и отидох в кабинета си.
Застанах на прозореца и се загледах във вечерния здрач. Ана беше в моя дом. Безшумно се движеше между стаите, между Ингрид и Мартин, и мен. И все пак още нищо не се беше случило. Освен откритието за нейното присъствие на този свят.
Тя беше онова ненадейно изживяване, което променя всичко: автомобилната катастрофа: писмото, което не трябва да отваряме: бучката в гърдата: заслепяващите фарове на кола. На моя добре подреден мизансцен прожекторите вече бяха включени и аз дочаквах последните си минути зад кулисите.
 

Девета глава
 
— Мартин ще дойде отново на обяд в неделя. Май иска нещо да ни каже.
— Какво?
— Надявам се да не ни съобщи, че ще се жени за Ана, макар да имам предчувствието, че е точно това.
— Да се жени за нея?
— Да. В гласа му имаше нещо. Не знам. Може и да греша.
— Той не може да се ожени за нея! — Защо онези, които сме обичали през половината си живот, не усещат приближаващата разруха? Как може изобщо да не я усещат?
— За Бога, говориш като баща от средните векове. Той отдавна навърши двадесет и една. Може да прави каквото си иска. Аз не харесвам това момиче. Но познавам Мартин. Ако я желае, ще я има. Той притежава волята на баща ти.
Забелязах, че не каза моята.
— Е, ще трябва да почакаме до неделя.
Разговорът беше приключен. Мислите ми се блъскаха като в някакъв кошмар. Бях ранен, ту се защитавах, ту отново се нападах. Безмълвно, преструвайки се, че чета, битката продължаваше. Бях в плен на яростта и страха. Страх, че никога няма да успея да се овладея отново. Че вече съм изтръгнат от корена си. От буря с такава сила, че дори и да имам някакъв минимален шанс да оцелея, ще остана ранен и безпомощен.
Не бях проговарял. Не бях докосвал. Не бях обладавал. Но я бях познал. И чрез нея бях познал себе си.
Имах нужда да изляза от къщи и да вървя. Принудителната застиналост на стаята ме караше да агонизирам. Болката ставаше поносима само ако непрекъснато се движех.
Докоснах леко челото на Ингрид и излязох. Как можеш да не разбереш? Не можеш ли да почувстваш, да помиришеш, да усетиш вкуса на гибелта, която се таи в ъглите на къщата? И чака в дъното на градината.
Прибрах се изтощен. Заспах като някакво огромно животно, което не знае дали ще се събуди някога.
 

Десета глава
 
— Ало, Ана се обажда!
Чаках мълчаливо. Знаейки, че в живота ми вече има край и начало. Но не знаейки къде ще скърши началото.
— Къде си? Иди си вкъщи. Ще бъда там след час. — Взех адреса и затворих телефона.
В Лондон има квартали с прекрасни къщи, обвити в тайнственост. Гледах очертанията на тялото си на фона на гарвановочерната врата, натискайки звънеца, докато чаках да вляза в малката, ниска и тайнствена за мен къща на Ана.
Безшумно прекосихме вестибюла с медночервения килим. Влязохме в дневната и легнахме на пода. Тя разтвори ръце и вдигна краката си. Легнах върху нея и отпуснах глава на рамото й. Мислех за Христа, когото бяха положили разпънат на кръста върху земята. След това, хванал с една ръка косите й, я обладах.
Лежахме. Без да говорим, без да помръдваме, докато най-накрая се надигнах и я целунах. И най-сетне ни обзе онова старо колкото света състояние, превърнало се в ритуал: аз я хапех, разкъсвах я, притисках я, докато се издигахме и падахме, издигахме и падахме в пустотата.
По-късно щеше да дойде ред на болката и удоволствието, породени от страстта. Щяха да настъпят миговете, когато извивките и формите на тялото свличат цивилизованата обвивка от първичния инстинкт и мъжът има желание да разкъса жената до себе си. Щяха да настъпят мигове за думи, грозни и мръсни. За жесток, възбуждащ смях; за ленти, приковаващи крайниците в подчинение, от което обезумяваш. За цветя, покриващи очите, и мека коприна, затулваща ушите.
Дери и някога повече да не бъдехме заедно, животът ми щеше да бъде изгубен в очакване на скелета да се появи оголен под кожата. Сякаш човешки кости се показваха под кожата на лицето на вампир. Лъщящ от човечност, той пристъпваше от своя нощен живот към първия ден.
Изкъпахме се поотделно. Напуснах сам, безмълвен. Извървях пеша дългия път към къщи. Взрях се в Ингрид, която излезе да ме посрещне, и промърморих нещо, че трябва да си почина няколко часа. Съблякох се, легнах в леглото си и заспах веднага. Спах до сутринта, дванадесет часа, като в някаква смърт.
 

Единадесета глава
 
— Агнешко или говеждо? — попита Ингрид.
— Какво?
— Агнешко или говеждо? За обяда в неделя, с Мартин и Ана.
— А, да! Както решиш.
— Тогава агнешко. Добре, решено.
На този обяд Ана беше облечена в бяло. Изглеждаше по-едра. Внушаващият невинност бял цвят объркваше другата ми представа за нея. Унищожаваше спомена ми за нейната тъмна сила. Тя беше своето друго «аз»: онази Ана, която се отнасяше внимателно с Ингрид и почти печелеше неохотното й уважение; която гледаше открито Мартин; която спокойно говореше с мен за цветята, храната и времето. Говореше толкова умело, че никой не можеше и да допусне истината.
Ако Ингрид беше очаквала съобщение, то такова нямаше. Те си тръгнаха в четири и отказаха да останат за чая.
— Мартин ми изглеждаше напрегнат. — Ингрид започваше обичайната си аутопсия.
— Така ли? Не съм забелязал.
— Не си забелязал? Той я гледа почти умолително. Няма съмнение кой обича и кой е обичаният при тях двамата. Тя ми изглеждаше по-малко странна. Беше по-открита, по-дружелюбна. Може би така ми се е сторило поради бялата рокля. Бялото винаги действа обезоръжаващо.
Умната Ингрид. Колко изненадваща можеше да бъде.
— Може би в края на краищата нищо няма да излезе. Боже мой, така се моля за това! Не бих могла да понеса мисълта за Ана като снаха. А ти?
Не отговорих. Идеята беше прекалено абсурдна. Нелепа представа, излизаща извън границите на възможното. Но въпросът изискваше отговор.
— Като че ли и аз не бих могъл — отвърнах. Не продължихме.
 

Дванадесета глава
 
Миех лицето на Ана, грапаво и мокро, и изстисках водата от гъбата, оставяйки я да потече върху косата й. Часове наред се бяхме борили на барикадата на телата си. След края на борбата лежах до нея.
— Ана, моля те… говори ми… коя си ти?
Настъпи дълга тишина.
— Аз съм това, което ти искаш…
— Не. Нямах предвид това.
— Така ли? Но за теб аз съм такава, каквато съм. За другите съм различна.
— За другите ли? Различна?
— За Мартин. За майка ми, баща ми. — Последва дълга пауза. — За семейството ми. За приятели от миналото и сегашните. Така е с всички. И с теб.
— Мартин знае ли повече? Познава ли родителите ти, семейството ти?
— Не. Веднъж ме е питал. Казах му, че трябва да ме обича така, сякаш ме познава. Ако не може, тогава…
— Коя си ти?
— Трябва ли да питаш? Много е просто. Майка ми се казва Елизабет Хънтър. Тя е втората жена на Уилбър Хънтър, писателя. Живеят щастливо на Западното крайбрежие на Америка. Не съм я виждала от две години. Това не ми причинява болка и не мисля, че я тревожи. Понякога си пишем. Обаждам й се на Коледа, на Великден и на рождения й ден. Баща ми беше дипломат. Като малка съм пътувала много. Ходех на училище в Съсекс, а ваканциите си прекарвах къде ли не. Разводът на родителите ми не ме обърка. Баща ми, който очевидно беше разстроен от историята между майка ми и Уилбър, се съвзе достатъчно бързо и се ожени за една тридесет и пет годишна вдовица с две деца. Оттогава добавиха и една дъщеря, Амелия. Понякога им ходя на гости в Девън.
— Едно дете ли си?
— Не.
Изчаках.
— Имах брат, Астън. Преряза си вените и гърлото в апартамента ни в Рим. Фактите бяха неоспорими. Това беше вик за помощ. Тогава никой не знаеше защо. Аз ще ти кажа. Той страдаше от несподелена любов към мен. Опитах се да го утеша с тялото си. — Тя спря за малко, после продължи с отривист глас: — Болката му, моята глупост… смущението и на двамата… Той се самоуби. Естествено. Това е моята история накратко. Моля те да не ме питаш повече. Казах ти я като едно предупреждение. Аз бях ранена. Ранените хора са опасни. Знаят, че трябва да оцелеят.
Дълго време мълчахме и двамата.
— Защо каза, че е «естествено» самоубийството на Астън?
— Защото го разбирам. Тази истина е в мен. Не като ценност, която ревниво пазя. Просто една история, която не исках да разказвам, за едно момче, което никога не си познавал.
— Това ли те прави опасна?
— Всички ранени са опасни. Борбата за оцеляването ги прави такива.
— Защо?
— Защото нямат пощада. Знаят, че и другите ще съумеят да оцелеят точно като тях.
— Но ти ме предупреди.
— Така е.
— Това не е ли актът на пощада?
— Не. Ти си изминал вече онова разстояние, след което всички предупреждения са излишни. По-добре е, че ти казах. Макар че моментът не беше подходящ.
— А Мартин?
— Мартин няма нужда от предупреждения.
— Защо?
— Защото Мартин не задава въпроси. Той се задоволява с мен. Позволява ми да си имам своите тайни.
— Ами ако разбере истината?
— Коя истина?
— За нас двамата.
— Тази истина! Има и други истини.
— Ти намираш у Мартин качества на зрялост и самостоятелност, каквито не съм забелязал.
— Не. Не си.
— Ами ако грешиш?
— Това би било трагедия.
За тялото й нямам какво да кажа. То беше просто една необходимост. Не можех да понасям отсъствието му. Хвърлях се отгоре й, както човек се хвърля върху земята. Принуждавах я да задоволява нуждите ми с всяко късче от себе си и я наблюдавах как ставаше все по-силна, колкото повече ми даваше. Жаден, аз я хващах за косата или гърдите и я държах далеч от себе си, болен от гняв, че имах това, което исках.
Всяка наша изминала среща беше за мен потвърждение, че животът ми вече е приключил. Беше приключил в мига, в който я видях за първи път.
Това беше време извън живота. Като киселина поля всичките изживени години и ги изгори.
 

Тринадесета глава
 
Бях открехнал вратата към една тайна съкровищница. Богатствата й бяха неизброими. Цената им щеше да бъде огромна. Знаех, че цялата ми защита, изградена толкова внимателно — съпруга, деца, дом, професия, — беше крепостен вал, построен на брега върху пясъка. Без да познавам друг път, бях пропътувал годините си, търсейки и следвайки само пътните знаци на нормалното.
Винаги ли бях знаел за този тайник? Грехът ми всъщност не беше ли просто нечестност? Или по-скоро малодушие? Но лъжецът знае истината. Страхливецът знае от какво се страхува и бяга надалеч.
Ами ако не бях срещнал Ана? Какво щастие за онези, които толкова страдаха заради мен!
Но аз срещнах Ана. И така трябваше. Отворих вратата и влязох в собствената си съкровищница. Исках живот на тази земя; сега, след като бях чул тази песен, която цялото ми тяло пееше, и бях познал безумието, понесло във вихър танцьорите пред погледа на удивените зяпачи; след като бях падал все по-ниско и по-ниско и се бях издигал все по-високо и по-високо, устремен към една-единствена реалност: ослепителната експлозия на моето истинско «аз».
Има ли невъзможни лъжи? Има ли толкова безценно доверие? Има ли толкова голяма отговорност, че да може да се отрече правото на този единствен във вечността шанс да се просъществува? Жалко — за мен и за онези, които ме познаваха, — но отговорът беше… няма.
Събуждането за живот, каквото се наблюдаваше при мен благодарение на Ана, води до странни, нечувани нужди. Без нея не можех да дишам. Изпитвах чувството, че се раждам. И понеже раждането винаги е мъчително, не потърсих и не намерих облекчение.
Човек достига пределите на своето същество посредством насилието. Болката се превръща в екстаз. Един поглед се превръща в заплаха. Някакво предизвикателство, дълбоко в нас, което само ние с Ана разбирахме, ни тласкаше все по-напред — опиянени от силата да създаваме своя собствена приказна вселена.
Тя никога не плачеше. Смирено търпеше бавните изтезания на моето обожание. Понякога, със завързани крайници и в неестествени пози, родени от моето въображение, сякаш на масата за мъчения, тя стоически понасяше тежестта ми. С потъмнели очи, като майка — вечния създател на плода, който й причинява болката.
 

Четиринадесета глава
 
— В неделя може би ще пътувам за Брюксел. — С Ингрид пиехме по чашка преди вечеря в дневната.
— О, не? Защо? Смятах да отидем до «Хартли» и да видим татко. Така ми се искаше да прекараме един хубав и спокоен уикенд в провинцията. Мислех, че ще успееш да дойдеш поне в неделя. — Ингрид беше разочарована.
— Съжалявам. Наистина съжалявам. С удоволствие щях да дойда в «Хартли». Но става дума за много важна среща, на която трябва да присъствам. Освен това Джордж Браутън ми е уредил два обеда. И една вечеря. С холандските ни партньори. Ти иди в «Хартли». С Едуард винаги изкарвате хубаво. Не познавам баща и дъщеря, по-близки от вас двамата.
Ингрид се разсмя. Двамата с Едуард наистина се разбираха невероятно добре. Често се чувствах аутсайдер. А в «Хартли» беше прекрасно. Едуард го беше купил още в началото на своята кариера и беше отвел младата си жена да живее там.
— Ще видя дали Сали не може да дойде.
— Чудесна идея.
— Може би ще доведе и новия си приятел. Не знам доколко е сериозно. Доста добро момче е. Син е на Ник Робинсън.
— Как са се запознали?
— Той е втори директор на продукция в някаква телевизионна компания.
Сали неотдавна беше напуснала издателството и работеше в телевизията.
Ник е джентълмен. Покани Сали и приятеля й. Ще прекарате чудесно.
— Мартин отива в Париж с Ана, разбира се. Боже Господи, тази история става все по-сериозна.
Бях с гръб към нея.
— Къде ще отседнат?
— Ана знае. В някакво ужасно скъпо и снобско място, предполагам в «Л'Отел». Да, мисля, че така се казваше.
Допих уискито си. Толкова просто беше, толкова просто беше. Ана беше отказала да ми каже. С Мартин не се бях чувал от седмица.
— Ана има пари, нали знаеш? — В гласа на Ингрид имаше неодобрение.
— Така ли?
— Очевидно доста. Завещани от дядо й, доколкото знам. Затова може да си позволи луксозната къщичка и скъпата кола.
— Е, Мартин не е съвсем без стотинка. Разполага и с фонда си под попечителство, който създадоха баща ми и Едуард.
— Да, знам. Но Ана е от онзи тип момичета, които биха били по-богати без пари.
— Какво, за Бога, означава това?
— Парите оказват влияние върху една жена.
— Така ли! И как по-точно? Не забравяй, че ти имаше много пари, когато се оженихме.
— Само че аз не съм Ана. Каквото и да разправят хората днес, бракът изисква от жената поне да демонстрира известна зависимост. Парите понякога са еквивалентът на тази зависимост. Една изтънчена жена не показва икономическата си независимост, дори я крие. — Тя имаше добрината да се изсмее. — Наистина това момиче е опасно.
— Не мога да разбера защо продължаваме да я наричаме момиче. Тя е жена над тридесетте.
— Да. При това й личат. Много е изискана и самоуверена. Но в нея все още има нещо момичешко.
— Ти явно си очарована от нея — казах аз.
Ингрид ме изгледа.
— А ти? Ти не си ли очарован от нея? Внезапно се изпречва в живота на Мартин. Над тридесетте, неомъжвана — доколкото знаем, — богата, изискана и завърта главата на Мартин така, че само след три-четири месеца той започва да мисли за брак. Мартин! Мартин Прелъстителя!
— Казвала си го и преди, макар че аз не съм забелязал подобно нещо. Сигурен съм, че и тази връзка ще бъде като останалите. Някоя неделя ще дойде на обяд със следващата блондинка. Помисли само: преди Ана бяха все блондинки. — Гняв и страх задавяха гласа ми. Въпреки че се стараех да остана спокоен, трябваше да отида до прозореца.
— Ти си сляп. А си интелигентен човек.
— Благодаря.
— Понякога си дори гениален.
— Отново ви благодаря, госпожо.
Ингрид се разсмя.
— Никога не забелязваш това, което е пред очите ти. Сладките и луди дни на Мартин с блондинките приключиха. При целия си опит той е покорен от това момиче. С положителност смята да се ожени за нея. Уверена съм! А що се касае до нейните намерения, те са толкова тайнствени, колкото и всичко друго около нея.
— Мисля, че грешиш. Дори Мартин да е влюбен, все още е твърде млад, за да се жени.
— За Бога, той е на двадесет и пет.
— Да, едва на двадесет и пет!
— Ние се оженихме по-млади.
— Добре тогава. Значи не е толкова млад. Просто Ана не е за него. Сигурен съм!
— И двамата сме сигурни. Положението не е никак розово, нали? Ние не я одобряваме. Мартин я обича.
Тя ме изгледа въпросително.
— Естествено, приемам, че не я одобряваш. Но като се замисля, ти никога не си изказвал мнение… сериозно мнение… нали?
Изгледах я право в очите.
— Да, като че ли никога не съм се замислял особено. Съжалявам.
— По-добре започни да се замисляш вече, скъпи. Или тя ще стане твоя снаха, преди да успееш да осъзнаеш къде си и какво мислиш за нея.
Тя ме погледна внимателно. Опитах се да се усмихна. Може би нещо беше издало вътрешната ми борба, макар че едва ли беше проличала на лицето ми.
— Помисли си — каза тя. — Имам чувството, че скоро ще трябва да поговориш с Мартин — по мъжки. Помисли си какво ще му кажеш.
— Добре.
— Може би между срещите в Брюксел. По-лесно е да анализираш нещата извън конкретните обстоятелства.
Разговорът беше приключен.
— Тръгвам за «Хартли» в четвъртък вечерта, ако нямаш нищо против. Сали ще дойде с влака в петък.
— Добре. Аз ще пътувам в петък рано сутринта.
— Хайде тогава да вечеряме. Да забравим децата и техните любовни истории. Да помислим за лятната отпуска.
 

Петнадесета глава
 
Отчаянието, което ме накара да тръгна от Брюксел с нощния влак за Париж, беше предизвикано от ужаса, че няма никога повече да я видя. Трябваше да я видя. Знаех, че за да живея, трябваше да я видя.
И все пак: не бях ли планирал това предварително? Бях изнудил Ингрид да ми каже името на хотела. Действително ли се бях подчинил на сили, неподвластни на моя контрол? Или заговорничех, за да осъществя своята гибел? Колелетата на влака ритмично отхвърляха милите към Париж, неумолими като някаква огромна машина на съдбата.
Сутрешният въздух придаваше на Париж атмосферата на град, който се подготвя за фиеста. Всеки човек знаеше добре ролята си и момента, в който трябва да започне. Седнах в едно кафене и си поръчах кифлички с кафе. После, сякаш чертаейки карта в главата си, обикалях улиците около «Л'Отел». Наблюдавах и чаках, внимателно следейки времето. Заклех се в себе си, че няма да позвъня преди девет.
Спомних си, че Ана каза, че тя ще урежда всичко. Затова реших да рискувам.
— Madame Barton, s'il-vous-plan.
— Un moment. Ne quittez pas.
От рецепцията ме свързаха.
— Здравей. Иди до края на улицата. Завий по Рю Жак Кало, после встрани по Рю дьо Сен.
— Oui, bien. Merci.
Затворих телефона.
Толкова беше просто. Тръпнех от радост и желание. В главата ми звучаха детски стихчета: «Всичко става по чудо, с безумно, безумно желание.»
Лицето ми на луд стресна един минувач. Опитах се да се овладея. Повдигнах ръка към брадата си и се сетих, че не бях нито мит, нито бръснат. Какво беше това чудо и безумно, безумно желание? Чувствах се като в страната на чудесата. И това желание, ах, това безумно желание!
Облегнах се на една стена и затърсих с очи в страничната уличка някое скрито кътче, в което да я прегърна. Трябва да я прегърна!
В девет и тридесет мярнах главата й за миг между ухилените физиономии на някакво семейство. После тя ги подмина и се втурна към мен. Дръпнах я в уличката и я притиснах до стената. Хвърлих се върху нея. Разтворих ръцете и краката си така, че цялото ми тяло да я обгърне и да се впие в нейното. Ближех косата й. Пуснах едната си ръка от стената, хванах косата й и задъхано прошепнах: «Трябва да те имам!» Тя плъзна полата си нагоре — отдолу беше гола — и след миг аз бях в нея. За минута всичко свърши. Отдръпнах се.
Някой зави зад ъгъла. Премина от другата страна на уличката. Отново бях имал късмет. Прегърнати, с Ана приличахме на влюбени, които са се вкопчили един в друг. Този ден в Париж ми беше простено!
Тя оправи роклята си и придърпа надолу омачканата пола. Извади бикините от чантата си и с внезапна момичешка усмивка ги нахлузи.
Погледнах я и проплаках:
— Ана! Ана! Трябваше да го направя! Просто трябваше да го направя! Просто трябваше да го направя!
— Зная — прошепна тя. — Зная.
Аз плачех. Осъзнах, че не помня да съм плакал като възрастен. Просто никога не ми се беше случвало.
— Трябва да се връщам — каза тя.
— Да. Да, разбира се. Как успя да се измъкнеш? Какво му каза?
— Веднъж вече ти обясних. Мартин не ме пита. Казах, че искам да подишам малко въздух. Сама. — Тя се усмихна.
— Каква власт имаш?
— Предполагам, ме имам. Но вие двамата сами дойдохте при мен. Аз не съм ви търсила.
— Така ли? Но не ни и спря.
— Бих ли могла да те спра?
— Не.
— Трябва да вървя.
— Струва ми се, каза, че той никога не те разпитва.
— Да. Това е вид споразумение. Може би по-скоро сделка. Опитвам се да не злоупотребявам. Довиждане.
— Ана! Какво ще правиш днес? Къде отиваш?
— Трябва да вървя. Наистина трябва. С Мартин ще се приберем в понеделник вечерта. Не трябва да оставаш в Париж. Зная какво ще направиш… Ще ни последваш. Върви си вкъщи! Моля те!
— Ще си отида. Само ми кажи!
— Защо?
— За да си мисля за теб, да си представям къде си.
— И с кого!
— Все още не. Още не мисля за това. Не забелязвам нищо, освен теб.
— Знаеш ли, струва ми се, че никога нищо не си забелязвал. Никога!
Обърна се и се отдалечи. Не погледна назад. Строполих се на тротоара като пиян скитник. Свих глава в ръцете си. Виждах как в дъното на улицата Париж, вече изгубил сутрешната си мекота, елегантно дефилираше покрай мен.
Равновесието ни се крепи изцяло на ограничеността на погледа ни — на способността да отбираме жизненоважните за оцеляването ни подробности и да си затваряме очите за големите истини. Така индивидът прекарва своето ежедневие, без да обръща необходимото внимание на факта, че няма гаранции за утрешния ден. Той скрива от себе си истината, че животът му е уникално явление, което приключва в гроба. Че във всяка секунда живее толкова неповторимо, колкото в първия и в последния миг. Тази заблуда налага определен начин на живот, който се предава от поколение на поколение; малцина от онези, които му се противопоставят, оцеляват. И с основание. Всички закони на живота и обществото биха изглеждали безсмислени, ако хората непрекъснато се занимаваха с реалността на собствената си смърт.
И така, в този велик миг от моя живот погледът ми се простираше единствено до Ана. Странната слепота, която според нея ме беше обзела, сега безмилостно изличаваше от зрението ми Мартин, Ингрид и Сали. Те се бяха превърнали в сенки.
Реалността на Мартин беше най-безмилостно изличена. Той беше като образ на платно, върху което пече бе изрисуван друг.
 

Шестнадесета глава
 
Винаги държа готова една пътна чанта с риза, бельо, чорапи, вратовръзка и комплект за бръснене.
Професията ми, която често налага внезапни пътувания, превръщаше тази чанта «първа помощ» в необходимост. Вдигнах я от канавката, където лежеше забравена заради Ана. В една мъжка тоалетна пооправих своето външно «аз».
Забелязах в огледалото, че небръснатото ми лице и подутите очи ми отиват. Този човек ми е познат, помислих си. Изпитах огромна радост. Докато се бръснех, усещах как маската ми се е поохлабила. Бях сигурен, че един ден ще я сваля. Но не още.
Обадих се в «Л'Отел».
— Г-жа Бартън, моля, мисля, че беше стая…
— Ааа, десета стая! Госпожа Бартън я няма. Замина.
— Излезе ли?
— Не, напусна хотела.
Както очаквах.
Сигурно беше напуснала веднага. Ана, жената на действието! Усмихнах се. Отидох в една книжарница и изчаках точно един час.
Позвъних пак в хотела.
— Oui, l'hôtel, la réception…
— Говорители английски?
— Разбира се.
— Бих искал да наема стая. Имате ли свободни стаи?
— За колко време?
— Внезапно ми се налага да остана в Париж една вечер.
— Да, имаме стая.
— Добре. Пазя скъп спомен от вашия хотел. Случайно десета стая да е свободна?
— Да, свободна е.
— Чудесно. Ще се настаня следобед.
Продиктувах името си, уточних плащането и затворих телефона.
Воля, воля! Спомних си стария девиз на баща ми. Ликувах. Мислех си за нощното пътуване, за срещата ми с Ана. Бях рискувал. И бях спечелил. Притежавах воля. Имах късмет. Спомних си за основното пожелание, което Наполеон е отправял към своите генерали — късмет.
Бях късметлия.
Внезапно изпитах ужасен глад. Преливах от апетит и чувственост. Резервирах си маса в «Лорен» и след като ме настаниха с изглед към градината, си поръчах обяда — сьомга и пилешки специалитет. Поръчах и бутилка «Мьорсо». Ядях в някакъв екстаз. Виното беше като течно злато. Сьомгата меко се изплъзваше от коричката, която се разтапяше в устата ми. Като че ли ядях за първи път. Добре, че бях сам. Имах нужда от време, далеч от Ана, за да се потопя в спомените си от сутринта.
Леко препечени парчета от пиле в кехлибарен сос, зелена салата с мляко, което лъщеше, сирене с цвят на сметана, тъмночервено порто — ярки цветове с почти неуловими светлосенки. Блажено потънах в света на усещанията. Едно тяло, което беше способно да окове, освободи, върже или разкъса плячката си, сега поглъщаше храната и й се наслаждаваше.
Бях натежал от удоволствие, когато влязох в стаята, набързо освободена сутринта от Ана и Мартин.
Бях преведен безшумно по особената извивка на стълбището, което водеше покрай етажни площадки и скрити стаи нагоре към великолепен купол.
Нямах никакви сантиментални спомени от «Л'Отел». Бях чувал за него, естествено. Но стаята ме изненада. Тя внушаваше чувственост. Ана бе избрала стая за любовници. Завеси от брокат в синьо и златно, шезлонг от червено кадифе, тъмни, златни огледала, кръгла баня, малка, без прозорци.
Ана беше избрала този хотел за Мартин и за себе си. Затворих и заключих вратата.
Страст и ярост ме обзеха. Легнах в тяхното легло. Сега, с изрядната си чистота, то отхвърляше спомена за всеки друг преди мен. Шезлонгът ме измъчваше. Може би върху него, мислех си. Може би върху него. Тя не обича легло. Не. Не, ти си тоя, който не обича леглата. Ти не я познаваш. Тя задоволява твоите нужди и нищо повече. Кога истински си говорил с нея, глупак такъв? Съблякох се гол и хвърлих дрехите си на пода и столовете. Легнах върху виненочервеното кадифе на шезлонга и бавно, методично, без капчица удоволствие, разлях струи сперма върху кървавочервената му прелест.
По-късно, когато този особен ден на триумф и погром залязваше, от вечерните сенки се въздигна величественият Париж. Царствена и неумолима, неговата достолепност сякаш подчертаваше моята собствена слабост и грехопадение.
Изпълзях, подобно на някакво тромаво животно, от моя кадифен свят и се строполих на леглото. Денят се изнизваше пред очите ми със своя водопад от цветове: зеленото по роклята на Ана; проблесналото черно, когато нахлузваше бикините си; течното злато на виното; огрените от слънцето бледи тонове на сьомгата; яркото кървавочервено на шезлонга и строгата тъмнина на сините брокатени завеси. С него си отиваше и човекът, който бях. Потъваше все по-дълбоко в този калейдоскоп от цветове и се изгубваше в парижката нощ като черна сянка, като някакъв призрак.
Затворих очи. В главата ми изплува един кошмар от детството. Когато падаш насън, това значи, че умираш. Ако паднеш на земята.
 

Седемнадесета глава
 
Телефонистката на «Л'Отел» не успя веднага да ме свърже с «Хартли».
— Здравей, Едуард, как си?
— Чудесно, синко. Толкова се радвам, че Ингрид и Сали са при мен. Не идват често в «Хартли», както впрочем и ти.
— Зная. Това ми липсва.
— Е, ти си зает човек. Новият приятел на Сали, Джонатан, е тук. Синът на Ник Робинсън, нали го познаваш? Единственият лейбърист, когото бих приел. — Заради факта, че Ник Робинсън бе един от малцината лейбъристки «момчета», завършили елитно средно училище, който освен това притежаваше завидно наследство в Шайър. — Познавах майката на Ник. Така и не разбрах защо синът на Джес Робинсън стана лейбърист в парламента. Предполагам, че искаш да говориш с Ингрид?
— Да, ако е наблизо.
— В градината е. Почакай малко.
— Здравей, скъпи, как е в Брюксел?
— Ужасно. Всъщност ми се наложи рано сутринта да излетя за Париж, за една ранна среща. Довечера се прибирам със самолет.
— Значи няма да видиш Мартин и Ана?
— Не. — Направих пауза. — Смятах да им се обадя за един кратък обяд, но няма да ми остане време. Изобщо няма да им се обаждам.
— Може би така е по-добре — каза Ингрид. — Уикендът в Париж трябва да е нещо много романтично. Бащите не спадат към най-желаната компания за обяд на млади влюбени.
— И аз така смятам.
— Много жалко. Бих се радвала да видя Мартин влюбен. Само че не в Ана. Но стига за това.
— Добре ли си прекарвате? Как е времето?
— Прекрасно. Всеки път, когато идвам в «Хартли», все повече се влюбвам в него. Много си мислих за мама днес. Разходките със Сали ми напомнят за разходките ми с нея. Мисля, че никога обаче мама и аз не сме били толкова близки. Макар че вчера наистина ми липсваше. Иска ми се да си тук.
— И на мен.
— Наистина ли?
— Да. Да, разбира се.
— Джонатан е много приятен младеж.
— И Едуард смята така.
— Приятно пътуване, скъпи. Искаш ли да се прибера по-рано?
— Не, не се притеснявай. Наслаждавай се на кратките си мигове в «Хартли». Ще ти се обадя утре.
— Дочуване, скъпи.
— Дочуване.
Беше толкова невероятно просто. Да й кажа, че съм в Париж, беше рисковано — лесно можеше да го скрия. Новата и странна форма, която добивах, се втвърдяваше с всеки изминал ден. Умелият лъжец, неутолимият любовник, измамникът не позволяваха връщане назад. Пътят ми беше открит. Знаех, че главоломно летя към падението. Но бях уверен, че ще мога да планирам и контролирам всяка своя стъпка по този път — със смесицата от сдържана радост и хладнокръвна измама, която започваше да ме опиянява.
Изкъпах се и се преоблякох. Изчетках мозайката от сперма по шезлонга. Платих сметката и се отправих към «Шарл дьо Гол». Чудех се какво бих могъл да кажа, ако срещнех Ана и Мартин. На лицемерието на Ана можеше да се разчита. Но аз можех ли да изиграя ролята си безпогрешно? Дали ще ме презира, ако се проваля? Символът на моята любов беше панделка лъжи. Тя ме беше коронясала с лъжи от деня, в който я срещнах. Но в центъра на моята корона като диамант лежеше единствената истина, която имаше значение за мен: Ана.
Късметът не ми изневери, прочиствайки пътя ми. Безпрепятствено напуснах Париж, тържествуващ в моралното си разложение.
 

Осемнадесета глава
 
— Синът ви е на телефона, сър.
— Свържи ме.
— Здравей, татко. Извинявай, че те безпокоя.
— Мартин, как си?
— Чудесно. Току-що се върнахме от Париж.
— Добре ли изкарахте?
— Ами да. Ана не се почувства добре и затова се върнахме по-рано.
— Не се почувства добре ли?
— Да. Спазми в корема, силно главоболие. Ходи при свой стар доктор. След това си тръгнахме.
— Сега как е?
— Напълно се оправи. Благодаря. Приятно ми е, че винаги си толкова загрижен за нея. Мама изобщо не я харесва.
— Сигурен съм, че я харесва. Ана е интересно момиче.
— Струва ми се, че тъкмо това не се нрави на мама. Тя би предпочела да е копие на Сали. Нали знаеш: двадесет и две годишна, типична англичанка и промие.
— Не си особено мил към собствената си сестра.
— Татко, аз обичам Сали! Знаеш какво имам предвид.
— Да. Знам.
— Сигурно си зает, но исках само да ти кажа, че ми предлагат работа в «Сънди». — Той споменаваше един от най-големите вестници в страната. — Ставам заместник-редактор по политическите новини.
— Браво. Моите поздравления!
— Искам да ви поканя с мама на вечеря. Да го отпразнуваме. Какво ще кажеш за четвъртък?
Поколебах се.
— Може би. Може да ми се наложи да си тръгна по-рано, за да се върна в парламента.
— Няма проблем. Значи в четвъртък в «Луиджи». Поканил съм и Сали. С новия й приятел. Както виждаш, братските ми чувства не са охладнели съвсем.
Той се засмя и затвори.
— Алистър Стратън се обажда, сър.
— Да почака малко, моля те, Джейн.
Трябваше ми време, за да дойда на себе си. Не само поради шока, че говорих с Мартин, но и заради самия разговор, който ме разтревожи. Не бях само аз този, който се променяше. Мъжът Мартин все повече се осъзнаваше.
— Свържи ме с Алистър — въздъхнах аз. След което денят ме погълна с безброй телефонни разговори и срещи; писма, които трябваше да бъдат прочетени или написани; решения, които трябваше да бъдат взети; обещания, които трябваше да бъдат нарушени. Дълбоко под всичко това усещах надигащата се тревога и някакъв внезапен, разяждащ страх от Мартин.
 

Деветнадесета глава
 
В ресторанта влязохме внушителна група.
Едуард беше с нас. В тъмносиния си костюм той имаше излъчването на човек, които съзнава, че присъствието му е чест за всяко събиране.
Ингрид беше в дискретно и елегантно бледосиво. Уверена, че е облечена великолепно както винаги.
Сали излъчваше някакво земно приличие. Усилията на майка й да превърне нейната английска хубост в нещо по-изтънчено нямаше никога да се увенчаят с успех. Увлечението на дъщеря й по Лаура Ашли слагаше край на всякакви майчински опити за изисканост. Бях чест свидетел на тийнейджърски спорове. С удоволствие забелязах, че Сали жената държеше на своите модни предпочитания.
Приятелят й беше рус, с вид на спортсмен. Костюмът му спазваше принципа на съчетаване на панталон и сако и същевременно някак си иронизираше тази традиция със зигзагообразната щампа в сиво и черно.
Бавно изучавах всеки поотделно, за да не съсредоточавам вниманието си върху Ана и Мартин. Можех да стоя близо до Ана и да не я поглеждам. Можех дори да получа лека целувка по бузата от Ана, без да я виждам.
Мартин разпореди местата. Аз бях от дясната страна на Ана.
— Никакви двойки тази вечер — пошегува се Мартин.
От дясната ми страна седеше Сали, до нея Мартин и Ингрид, след това приятелят на Сали и Едуард. Хвърлих поглед към Ана, която беше облечена в нещо тъмносиньо. Така косата й ставаше още по-тъмна. Спомних си една стара песен: «Тъмно момиче, облечено в синьо».
Поръчахме. Гостите внимателно и безмълвно разгледаха цените, преди да решат какво искат.
— Е, и това свършихме — каза Едуард. — Колко се радвам, че ме покани, Мартин. Поздравявам те с новата ти работа.
Вдигнахме тост за Мартин.
— Ана, ти също беше журналистка, нали?
— Да.
— С Мартин от работата ли се познавате?
— Да.
— Това е добре — каза Едуард и я погледна студено. В очите му се четеше: «Не се прави на толкова умна, млада госпожице.»
— Обичаш ли работата си?
— Да.
— Защо?
— Защото се чувствам доволна — каза Ана.
— От какво?
— Това звучи като Светата инквизиция, дядо.
— Извинявам се. Нахален ли съм?
— Ни най-малко — каза Мартин. — Ана е великолепна журналистка.
— Очевидно и ти също — каза Едуард. — Смяташ ли, че тази твоя работа е работа за цял живот?
— Да. Обичам света на вестниците. Вълнуващо е — дописки, материали, написани от теб.
— Стига хората да ги прочетат — подметна Сали.
— Хората наистина ги четат, Сали. Знам точно в каква посока вървя. — Той гледаше Ана, докато говореше.
Трябваше бързо да извърна глава. За секунда бях видял страстта в очите му.
— Татко, Мартин винаги е бил уверен, че иска да се занимава с журналистика.
— Да. Но хората могат и да променят посоката си в един по-късен момент, нали? — Едуард ме гледаше.
— Имаш предвид политиката — каза Мартин. — Бога ми, никога, не желая да ставам политик. Не би ме удовлетворявало, дядо. Оставям това на теб и на татко.
— Грешиш, ще те удовлетворява. Ти умееш да се изразяваш, красив си и си много умен.
— И съвсем, съвсем незаинтересован — каза Мартин многозначително. — Искам свобода, каквато не бих могъл да имам като политик, който винаги трябва да спазва линията на партията.
— Хайде сега — каза Едуард. — А какво мислиш за линията на собственика на вестника?
— Точното отразяване на едно събитие обикновено не носи риск. Възгледите на собствениците се вземат предвид само в уводната статия — каза Мартин.
— А ти какво мислиш, Ана? — неочаквано се обади приятелят на Сали.
— Аз съм просто наблюдател — отвърна Ана. — Наблюдавам внимателно. Пиша истината, точно това, което съм видяла. Доставя ми удоволствие.
— Силата на Ана е в наблюдението — каза Мартин. — Тя не пропуска нищо… нищо. Не познавам по-проницателен човек от нея.
Усещах наведената глава на Ана. Погледнах Ингрид и я видях как присви очи. След което по лицето й премина сянка на примирение. Погледите ни се срещнаха. «Тя притежава нашия син» — се четеше в нейния. И много повече, мислех си аз, много повече.
— Сега, млади господине, да започнем разпита. Какво прави синът на Ник Робинсън в телевизията? С какво се е захванало това поколение на роби на средствата за масова информация? Разбрахме как стоят нещата в пресата и за удовлетворението да отразяваш гледната точка на наблюдател. Да видим как е при телевизията. В какво се крие нейното очарование?
— Във властта, струва ми се.
— Властта ли? Това е нещо, което разбирам. И как ще достигнеш до властта, млади момко?
— Информацията… може да промени света. Не смятам, че политиците… имам предвид… — Той се запъна пред една потенциална обида. — Не смятам, че те могат наистина да променят отношението на хората към живота и света. Докато телевизията може. И го постига. Искам след време… наистина искам да правя специални програми… на социални теми, които…
— Едно време живописците си бяха поставили такива задачи. Да променят живота и душите на хората чрез изкуството.
Всички ме гледаха, освен Ана, която усещах, че не помръдва глава.
— За Бога! — каза Сали. — Що за сериозна компания сме. Изкуство, политика, средства за масова информация. Това празненство е в чест на Мартин.
Едуард се разсмя.
— За мен беше голямо удоволствие да проверя твърдостта на тези млади хора тук. Искам всички да дойдете в «Хартли» на двадесети, в неделя… Имам рожден ден. Само семейството и онези, които скоро ще бъдат част от него. — Едуард се усмихна на Ана и Джонатан.
— Великолепно! Ще успееш да дойдеш, нали, скъпи?
— Вероятно. Ще видя.
— Ана?
— Мисля, че да.
Сали и Джонатан приеха. Мисълта за уикенд с Ана и Мартин в «Хартли» ме изправяше пред един свят, пълен с изтезания, шансове и радост.
Вече към края си, вечерята беше дразнещо сладникава. Цели три часа не бях проронил нито дума, с която да издам себе си или Ана.
Може би зад гърба ми стоеше дяволът и успешно ме водеше към злото.
 

Двадесета глава
 
Тази вечер бях горд. Удовлетворен. Изпитвах някаква майчинска сила.
— Погледни творенията ми, о, Господи — въздъхна Ингрид.
Бяхме в колата. Вечерята беше приключила благополучно с мъжката настойчивост на Мартин, че сметката е негова, и почтителното мълчаливо възхищение на баща му и дядо му.
— Не се ли чувстваш като патриарх в семейството?
— Да.
— Това носи удовлетворение, нали?
— Огромно.
— Ние сме спокойни хора, аз и ти. Подхождаме си. Тази вечер съм особено щастлива. Ти ме правиш щастлива. Казвам ли ти го достатъчно често? Може би не. Но се надявам, че го знаеш. Щастливите бракове не са често явление. Благодарна съм за своя… и за теб.
Усмихвах се.
— Много време сме заедно — казах аз.
— Да. Имаме две прекрасни деца, щастлив брак. Прекалено е хубаво, за да бъде истинско. Но е истина! Чистата истина! Радва ме това, което изпитвах тази вечер. Същността му. Чувствам, че мога да протегна ръка и да го докосна. Щастието! Точно това щастие, което ни е нужно.
— Има ли такъв вид щастие?
— Да. Да, струва ми се. Винаги съм го усещала. Винаги съм знаела какво искам. Съпруг, деца, спокойствие, престиж. Нямам лични амбиции… Винаги съм разполагала с пари… Но аз принасям своето, нали? С избирателите ти, с благотворителността, вечерите. — Тя се разсмя. — Изпълнявам ли ролята си — обществената си роля?
— Разбира се. Винаги си я изпълнявала.
— Значи сто къде сме двамата с теб. Ма едно много, много хубаво място в нашия живот. Усещам бъдещето: твоето бъдеще, нашето бъдеще може да бъде много интересно. Когато бях в «Хартли», татко говореше колко уважавана личност си. Считали те за «многообещаващ». И въпреки това си казвам: ти си прекалено идеален, нали? Страхотен си по телевизията. Скромен, много интелигентен, с чудесна съпруга — тя се изкикоти — и две очарователни деца. Идеално! Всичко е идеално! С изключение на Ана. Тя е едно много, много особено момиче, не мислиш ли? — Ингрид внезапно беше настръхнала.
— Защо?
— Обичам спокойните хора. Не мога да понасям фамилиарно настроените, прекалено отзивчиви хора… като онази Ребека, с която той ходеше по едно време. Но спокойствието на Ана е по-скоро тайнствено. Тя е едва ли не зловеща. Какво всъщност знаем за нея? Запознали се с Мартин в службата. На тридесет и три е, много е богата. Звучи нелепо. Какво например е правила през годините, преди да срещне Мартин?
— Не знам. — Усърдно се гледах в огледалото. Не можех да се оставя в капана. Никакви «откъде знаеш» в този потенциален разпит!
— Ето, виждаш ли! Нищо не знаем. По всяка вероятност това момиче ще ни стане снаха, а ние не знаем нищо за нея!
Поех дълбоко въздух. Полека, казвах си, полека.
— Мартин е ходил с доста момичета, Ингрид. Ана е просто поредното. Може би е малко по-сериозно. Но брак? Не, не ми се вярва.
— Напълно грешиш! Онзи ден той спомена попечителския си фонд, докато уреждаше вечерята. Ще може да го ползва, след като сключи брак. Спомни си, че работата му в този водещ вестник го прави много самоуверен. Не виждаш ли, че синът ни има сериозни планове за своето бъдеще? Бог ми е свидетел, че не можеш да спреш един влюбен човек, който притежава това, което иска! Ако Ана иска, тя ще стане негова жена. А той без съмнение желае това. Трябва да узнаем нещо повече за миналото й! Разпитвал ли си вече Мартин? Аз се опитах. Доста е трудно. Той твърди, че знае всичко, което трябва да знае. Впрочем успях да подразбера нещо за родителите й. Били много почтени хора. Баща й е бил на дипломатическа служба. Родителите й са разведени и майка й се е омъжила повторно. За някакъв американски писател, ако не се лъжа. Баща й също има ново семейство.
— Не звучи чак толкова зле, нали?
— Не, но не е само това. Например Ана била ли е вече омъжвана?
— Колко странно! Изобщо не съм се замислял за това.
— Ти изобщо не си се замислял за нея, нали?
— Не, като че ли не съм. — Дишах бавно и решително.
— Мъже! Помисли си само! Тя е на тридесет и три години, така че е съвсем възможно. Бих се учудила, ако не е била. Може да има и деца. В днешно време човек никога не знае. Помисли си за Беатрис — децата й останаха в Италия при баща й.
— Сигурен съм, че няма деца. — Лекарят в мен се събуди.
— Какво? Не знаеш, нищо за нея, а си сигурен, че няма деца!
— Не съм сигурен — просто предполагам! Хайде, нека да пийнем нещо преди лягане.
Когато влязохме в спалнята, тя ме прегърна.
— Съжалявам! Не трябваше да оставям Ана да развали тази хубава вечер. Казах ли ти колко внушителен изглеждаше? — Тя ме целуна. — Обичам те — прошепна. — Скъпи, хайде да си легнем в нашето прекрасно легло. Усещам погледа в очите ти… харесва ми.
Легнахме си. Един мъж, чиито очи можеха да излъжат жена му след почти тридесетгодишен брак, и една жена, която след толкова години можеше да бъде излъгана така. Привичните движения бяха приятни като отдавна забравена, стара мелодия. Но дори когато се отдавах на онези последни трепети, които са всичко и нищо, това беше последното поражение на Ингрид в една битка, за която тя дори и не подозираше, и триумф за Ана, която дори не беше участвала в битката.
Не бих могъл и никога няма да повторя тези жестове. Това беше последната ми мисъл, докато Ингрид потъваше в сън в ръцете ми.
 

Двадесет и първа глава
 
— Здравей, татко!
— Мартин! Благодаря ти за вечерята снощи и приеми поздравленията ми отново.
— Благодаря. Ти беше много мълчалив. Май работиш прекалено. Зная, че оглавяваш един от тези комитети… Предполагам, че наближава срокът за препоръките.
— Откъде знаеш?
Той се разсмя.
— Не мога да разкривам източниците си.
— Ще трябва да внимавам повече. Не бива да допускам дори потайни усмивки.
— Съвсем правилно! Първо журналист, после син. — Той се разсмя пак. — Бих разкрил всичките ти тайни, ако това ще е сензацията за деня.
— Аха! Предупреден съм значи! — Влязох в неговия тон.
— Татко, искам да те питам нещо за попечителския си фонд.
— Кажи.
— Мога ли да поговоря с Чарлс Лонгдън за това?
И с Дейвид — той е другият попечител, нали? — Това беше братовчедът на Ингрид.
— Да. Защо искаш да говориш с тях?
Последва дълга пауза.
— Не съм сигурен. Планове вероятно. Време е да пообмисля финансовото си състояние. Както трябва. Ти как смяташ?
— Нали знаеш, че условието на фонда е да бъдеш женен? — Говорех бавно, като гледах прозореца, без да го виждам.
— Да, зная. Все пак бих искал да поговоря с тях. Просто исках с Едуард да знаете. Не бих желал да правя нещо зад гърба ви.
— Не. Разбира се, че не. Нямам нищо против.
Разговорът беше приключен. Без Ана да бъде спомената. Мартин сам взимаше решенията си. Без да ги обсъжда, с когото и да е. Точно както трябваше. Плановете му бяха съвсем ясни. Щеше да поиска ръката на Ана. Тя, естествено, щеше да му откаже. И после? Той как щеше да реагира?
А ние с Ана? Ние никога не говорехме за бъдещето. Не споменавахме дори и настоящето.
 

Двадесет и втора глава
 
— Ана!
— Влез.
— Трудно ли се измъкна?
— Не. Искаш ли нещо за пиене?
— Чаша червено вино.
Бяхме у Ана. Тя седеше срещу мен. С бавно, отмерено движение постави чашата си отстрани на масичката.
— Решил си да започваш разговор, който аз не желая да водя. Може би ще е по-добре да допием виното и да се разделим за днес.
— Не. — В гласа ми сигурно са прозвучали категорични нотки, защото тя каза:
— Добре.
— Искам да бъда сигурен, че ти ще останеш в живота ми завинаги. Завинаги.
— Защо?
— Защото искам да съм сигурен, че ще те виждам, ще те чувам, ще те вдишвам, ще прониквам в теб. Трябва да съм сигурен в това! Не мога да се върна към предишното си състояние… на безжизненост. Невъзможно е! Това е минало. Вече не би могло да има «след Ана» в моя живот.
— Защото не искаш да си го представиш. Но е възможно. Точно така, това е живот след…
— Не искам! Няма да стане! — Изправих се и застанах пред нея. В движенията ми сигурно е имало нещо заплашително. Настъпи тягостна тишина. Направих няколко крачки.
— Струва ми се, че Мартин ще поиска ръката ти.
— Така ли?
— Ще бъде много жалко за него. Но поне ще се стигне до изход в тази ужасна ситуация.
— Защо ще бъде жалко за него?
Студът от силния шок отстъпи и ме обзе мъртвешки хлад. Думите замръзнаха във въздуха. Сякаш насън я чух да казва: «Мартин ми харесва. Щастливи сме заедно. С него бих живяла истински живот. Така че може би ще се съглася. Мартин е прекалено интелигентен, за да си позволи да стигне толкова далеч, ако не съзнава, че има шанс за това.»
Има думи, за които не сме и сънували, че могат да бъдат изречени.
— Значи смяташ да се омъжиш за Мартин?
— Смятам. Да.
— Ти ще се омъжиш за сина ми?
Има отговори, за които не сме и сънували, че ще чуем.
— Вероятно. Предупредих те още в началото. Казах ти да внимаваш.
— Ранените хора са опасни. Те знаят, че трябва да оцелеят.
— Да. Помниш го. Винаги ще имаш това, което искаш от мен. Твоите желания са и мои желания. Можем да продължим до края на живота си. Човешкият живот може да бъде така нареден. Помисли си само колко лесно ще бъде всичко, след като се омъжа за Мартин. Ще можем да се виждаме по всяко време. Ще мога да се увия около теб като бръшлян около дърво. Аз признавам своя господар. В мига, в който те видях, се предадох.
Думите й сякаш се лееха, докато тя се движеше из стаята.
— Но аз искам и Мартин. Искам да споделям живота му. Той е моята нормалност. Ще бъдем като всяко младо семейство, което урежда живота си. Това е правилното, това е нормалното!
Думата «нормално» звучеше като благословия.
— Да. Искам да се омъжа за Мартин. Радвай се за мен. Няма да получаваш по-малко. Дори повече. Да. Все повече и повече. Изслушай ме! Не искам да се омъжвам за теб. Знам, че и през ум не ти е минавало. Но ще ти мине, ще ти мине! Ще започнеш да агонизираш с Ингрид. Ще започнеш да правиш планове. Послушай ме! Мартин никога, за нищо на света няма да ти прости! Ще го загубиш завинаги. Сали ще бъде ужасно наранена. Аз ще стана център на голям скандал. А ти, ти ще бъдеш унищожен. И за какво? За да можем да живеем заедно като семейство. Това са глупости. Ние не сме създадени за съпрузи. Напротив — създадени сме за това, което имаме. Непрекъснатото задоволяване на потребността си един от друг.
— Сигурно си луда, Ана. И затова говориш така. Боже мой…
— Напълно съм нормална.
— Кога измисли всичко това?
— Не съм го «измислила», както смяташ, хладнокръвно. Случиха се разни неща. Срещнах Мартин, връзката ни започна. Задълбочи се повече, отколкото бяхме предполагали. След това ти откри тайно кътче в живота си и попадна на мен. Аз нямах никаква власт над тези две събития. Нямах представа, че ще срещна Мартин. Нямах представа, че ще срещна теб. Но аз винаги съм усещала силите, които са имали влияние над живота ми. И съм ги оставяла да си вършат работата. Понякога са ме помитали подобно на ураган. Понякога просто променят почвата под краката ми и аз се озовавам на друго място и тогава някой или нещо потъва. А аз се мобилизирам като при земетресение. Лягам ниско долу и чакам ураганът да отмине. Никога не се съпротивявам. След това се оглеждам и си казвам: «Поне това ми остана. И този мил човек е оцелял.» Безмълвно вписвам в надгробния камък на сърцето си името, което безвъзвратно си е отишло. Вписването е агония. И отново продължавам по своя път. Сега ти и Мартин — всъщност Ингрид и Сали — сте в центъра на една буря, която не съм предизвикала аз. Каква е моята власт, каква е моята отговорност?
— Но ти говореше за пълно предаване, за подчинение.
— Моето подчинение те превръща в господар. Трябва да се примириш с това. Ако се противиш или се опиташ да променяш местата на камъчетата от мозайката, или да променяш сценария, както на теб ти изнася, ще загубиш. Сега коленичи пред мен и аз ще бъда твоя робиня.
Така и направих — в стаята, в която за първи път я бях обладал. Имаше ли значение сега как щях да я обладая? Откъде щях да започна? И дали щях да го направя с език, с уста или с пенис? Дали тя щеше да е права или легнала! Дали щеше да бъде с гръб към мен или към стената? Дали ръцете й щяха да бъдат вързани? Дали щеше да вижда лицето ми?
Историите на екстаза са всъщност безкрайни истории на провала. Защото винаги настъпва моментът на раздялата. Тогава пътуването към истинската, изплъзваща се хармония започва отначало.
По-късно си тръгнах — един безпомощен владетел. Ана лежеше някак странно върху масата, безмълвна, озарена, неподвижна.
Нямах усещане за местата. Само веднъж — в «Л'Отел», в Париж — очертанията и цветовете, които правят една стая приятна за окото, бяха достигнали до съзнанието ми.
Този следобед, докато затварях вратата, стаята сякаш се вряза в очертанията на паметта ми. Тъмен водовъртеж от пищно зелено на фона на бледобежови стени. Кадифето меко докосваше стъклените прозорци, гледащи към малка заградена градина. Дървеният под отразяваше по-тъмнобежовото и светлокафявото, които блестяха на оголените от мебели места.
Столовете и диваните бяха покрити със стар брокат, който притежаваше всички оттенъци на есента и нито един цвят. Столовете с твърди облегалки, които бяха паднали, докато се боричкахме върху резбованата студенина на масата, където тя още лежеше, бяха със същия оттенък на зелено кадифе като завесите. От стената, полускрити в сянката, образите на мъж, жена и дете гледаха в нас и в себе си с неприязън, която не беше творение на перото на художника. Библиотеки със стари издания в твърди корици обграждаха от двете страни каменната камина, по която нямаше нито едно украшение.
Можех да гледам тази стая цял живот, мислех си. Винаги щях за я нося в себе си. Докато умра.
Ако ме бяхте съзрели по телевизията същата вечер как говоря от името на своя министър, отговаряйки на въпроси с отраканата смесица от интелект и чар, нямаше и да предположите, че вътрешното ми око гледа моето изображение. Сякаш то криеше тайната на моя живот.
 

Двадесет и трета глава
 

«Господарю мой,
Понякога се нуждаем от карта на миналото. Тя ни помага да разберем настоящето и да очертаем бъдещето.
Когато си тръгваше, ти гледаше към мен и към всичко останало така, сякаш го виждаше за последен път.
След като се изкъпах и подредих стаята, реших, че няма да излизам и ще ти напиша защо всъщност съм толкова сигурна, че постъпвам правилно. Искам да разбуля тази загадка.
Почти не говоря за себе си, защото това всъщност не касае никого. Моето странно минало има значение може би само за теб и за Мартин.
Съжалявам, но ще трябва да споменавам и него. Сега вече съм напълно убедена, че трябва да се оженим.
Ти се нуждаеш от това обяснение повече от него. Мартин — както вече ти казах — не изпитва никакъв страх в чувствата си към мен. Той приема — без, естествено, да знае защо, — че част от мен ще остане винаги скрита за него. Умее да приема внезапните ми изчезвания, раздели и безмълвия по начин, който ти не владееш. Ти го познаваш толкова малко. Повярвай ми: той е забележителен.
И двамата можете да разберете моята малка история. Само ти имаш нужда да я изслушаш.
Като дете пътувах много. Непрекъснатото местене по нови училища, новите приятели и чуждите езици сближават по невероятен начин членовете на едно семейство. Семейството се превръща в единствената константа. Ние бяхме привързани един към друг. Майка ми с положителност обичаше баща ми в онези първи години. Астън и аз бяхме всичко един за друг.
Споделяхме проблемите си. Бяхме се превърнали в непобедима двойка, готова да посрещне всякаква детска враждебност.
Не можеш да си представиш какво означава подобна близост. Когато тя започне толкова отрано, после гледаш на света с очите на двама души. Като съвсем малки спяхме в една стая. Всеки заспиваше с дишането на другия и с неговите последни думи в ушите си. Сутрин се гледахме; всеки нов ден започвахме заедно. Независимо дали се намирахме в Египет, в Аржентина или пак в Европа. Светът бяхме Астън и аз.
Астън беше много по-умен от мен, по-образован. Аз също се учех добре. Но той беше блестящият.
Баща ми — прави му чест — не го беше изпратил на училище на седем години. Беше решил, че като навърши десет години, и двамата ще отидем в пансион в Англия.
Моят пансион беше идеален, в Съсекс. В началото бях нещастна без Астън. Но свикнах.
Астън обаче се промени. Винаги е бил тих, но сега се затвори още повече в ученето. Изглежда, нямаше приятели. Писмата му бяха пълни с тъга.
Казах на баща ми, че се тревожа за него. Учителите, след като баща ми разговаря с тях, отдадоха това на тежък период на приспособяване.
Първата ни ваканция (не се видяхме между двата семестъра) започна странно. Аз се втурнах към Астън, готова да се вкопча в него. Той протегна ръка и ме отблъсна.
— Толкова много ми липсваше. Не искам да те виждам. Не искам да те докосвам. Толкова страдах. Утре ще се видим. — И влезе в стаята си.
Баща ми отсъстваше. Майка ми отдаде отсъствието на Астън от вечерята на свръх възбуда.
Когато се качих горе, вратата на стаята му беше заключена. Чух го да казва на мама, когато тя почука; «Всичко е наред. Наистина. Просто искам да си легна по-рано, на спокойствие. Сутринта ще бъда окей.»
И наистина на сутринта сякаш всичко беше преминало. Говорихме, играхме и се смяхме както преди.
Но по-късно, в стаята, той ми разказа за своя страх: че аз съм единственият човек, когото е способен да обича. Бях изумена, дори леко изплашена от категоричността му.
Когато ваканцията свърши и се прибрахме в пансионите си, той не отговаряше на първите ми писма. После получих бележка: «По-добре е да не пишеш.»
Не казах на никого. Какво щях да кажа? Липсвам на брат си… прекалено много. Той също ми липсваше, но не чак толкова. Беше въпрос на степен, разбираш ли? Кой би могъл да прецени тези неща? Не и едно младо момиче.
Продължих да му пиша. Той не ми отговаряше. На Великден ми върна всички писма неотворени и каза:
— Моля те, наистина е по-добре да не ми пишеш. Все повече ми липсваш. Не мога да живея без теб. А се налага. Нямам надежда за друг живот, нали? Ти се променяш. Момчетата в училище постоянно говорят за момичета като теб. Един ден някой от тях ще те отнеме завинаги. Изцяло.
— Но, Астън, един ден и ти, и аз ще си имаме приятели. Ще пораснем и ще се оженим. Ще си имаме деца.
Той ме погледна изумен.
— Не разбираш какво ти говоря, нали? Искам да бъда с теб през цялото време. Когато съм далеч от теб, мога да живея само ако потискам всяка мисъл за теб. Работя като луд. Нали чу татко да коментира оценките ми. Пръв съм във всичко. Ще бъда пръв винаги, във всичко.
През следващия семестър изобщо не му писах. Последната седмица ми изпрати малка бележка, в която пишеше: «Благодаря!»
През онова лято нещата сякаш вървяха постарому. Майка ми напразно се опитваше да организира младежки купони. Децата на приятели идваха да ни гостуват. Но с Астън бяхме щастливи единствено заедно. Бяхме по-скоро деца, отколкото юноши. Той ме удивляваше с познанията си за митологични личности и гръцки богове. Аз го впечатлявах с уменията си на пианото.
Когато новият семестър започна през септември, отново му писах.
Той реагира веднага.
«На света няма нищо по-лошо от любовта. Имам нужда от твоето мълчание. Иначе не мога да издържам тук. Астън.»
Не му писах повече. Когато говорех с мама по телефона и я питах за Астън, тя каза: «Всичко ще се оправи. Това е от пубертета, мила. Помня себе си на неговата възраст.»
След онази Коледа тялото ми беше добило очертанията, които едва ли до днес са се променили. Усещах се по-различна от предишното лято, по-натежала, по-силна. Развивах се много по-бързо от Астън. Той беше по-висок. Но лицето му, макар и по-слабо и по-изострено, все още изглеждаше непроменено.
Първите му думи бяха: «О, Ана, Ана, колко си се променила!»
В очите му имаше сълзи. Тръгна към мен бавно, непохватно, сякаш беше жестоко ранен.
Започнах да се чувствам неловко с него. Не знаех как да се държа.
Първата седмица премина в прикрити погледи и нервен смях, във вяли разговори, които не водеха наникъде.
Майка ми настоя да покани гости за Коледа, «заради децата». Астън яростно се възпротиви.
— Това са клишета — купони с танци! Не можеш насила да създаваш приятелства! Остави ни на мира!
Но тя не отстъпваше.
— Вие двамата направо се превръщате в отшелници. Това просто не е здравословно. Имате нужда от приятели. Това са най-хубавите години от живота ви. Ана непрекъснато отказва покани — какъв абсурд! А ти, Астън, си толкова недружелюбен с всички, че не те и канят. Време е това да престане! Тук на Коледа ще има гости! И толкова! — Поканите бяха разпратени на всички деца, които тя познаваше. Не бяха толкова много, но все пак бяха доста.
Астън беше невъзможен. Не искаше да се облече както трябва. С гостите се държеше направо неучтиво.
Аз бях облечена в прелестна ропта рокли. Открих, че изпитам удоволствие от тайните и ласкателствата, от погледите и непохватността на по-смелите момчета.
Астън непрекъснато излизаше никъде, а после се появяваше с унесен поглед. Когато гостите си отидоха, дойде в стаята ми. Плачеше.
— Знам, че всичко безвъзвратно ще се промени. Ти се променяш, Ана. Това беше нашето последно лято. Този свят повече не ми харесва.
Той дойде в леглото ми и легна до мен.
Но юношите на тези години не могат да лежат спокойни дълго време. Той внезапно се възбуди. Едно леко движение, мимолетна милувка и спермата му беше върху моя корем. Той плачеше. Сълзите му се стичаха между гърдите ми. Имах чувството, че съм получила някаква странна благословия. Сперма и сълзи. Те винаги ще бъдат за мен символите на нощта.
На следващия ден страняхме един от друг. Така беше по-добре. Вечерта имах среща. Предишната вечер едно от момчетата ме беше поканило на танци.
Суетата и някаква нова самоувереност ме накараха да се облека грижливо, в бяла рокля с дълбоко деколте. Астън ми отвори вратата с подигравателен реверанс, който изразяваше презрение и гняв.
Малко преди да се прибера, останах в колата на момчето пред къщата. Неочаквано той ме целуна. После непохватно се опита да докосне гърдите ми. Ненапразно бях разтревожена. Всъщност физическата наслада бе тогава основната ми емоция. Извръщайки се да изляза от колата, видях Астън. Наблюдаваше ни от един прозорец на горния етаж. Никога няма да забравя погледа в очите му; и след толкова години не мога да намеря точни думи, за да го опиша. Може би има човешки изражения, които само четката на художника е способна да предаде.
Той влезе след мен в спалнята ми.
— Следващия път няма да спре дотук — каза той. — А после ще стигне и по-далеч. Докато една нощ те изчука. Това е точната дума за това, което ще направи с теб!
— Скъпи Астън, моля те, моля те, недей! — Аз плачех. Тези думи звучаха толкова ужасно, «ще те изчука». Астън изглеждаше отвратителен, когато ги произнасяше.
Той излезе от стаята. Заключих вратата. Не зная защо го направих. Но беше напълно съзнателно. Скоро след това го чух да натиска дръжката на вратата. Той шепнеше и сякаш хлипаше.
— Ана, Ана, извинявай! Толкова съжалявам, Ана! Ти си се заключила от мен. Не мога да го понеса. Още по-лошо ще стане. Зная. Така ще бъде. Не може да не стане по-лошо! Аз съм обречен! Няма надежда за мен!
Не отворих вратата. Лежах и се мъчех да се успокоя, да проумея какво става. После съм заспала.
Събудих се от някакъв ужасен звук. Не беше точно писък. Беше някакъв отчаян вик за помощ — потиснат, след това освободен. Животински рев. Скочих от леглото и се впуснах към вратата. Стаята ми беше срещу стаята на Астън. Като в сън видях баща си да се опитва да издърпа майка ми от банята на Астън. Той така се бореше с тежестта си, опитвайки се да достигне вратата на спалнята, че сякаш едва-едва пристъпваше през стаята на брат ми.
— Не влизай там, Ана! Не ходи по-нататък!
Но аз изтичах към вратата на банята. Астън лежеше в преливащата вана. Китките му бяха прерязани, на шията му имаше дълбок разрез, а окървавената вода плискаше краката ми. Той беше като същество, което, подобно на безцветна кукла, не е мъртво, но никога не е било и живо. Дръпнах едно столче до ваната, седнах и сложих главата му в скута си. Баща ми се върна с лекаря.
Изгледа ни и прошепна:
— Не може, не може да е истина това, което виждам! Не може! Може!
Лекарят дръпна ръцете ми от главата на Астън.
— Сега, Ана, ела с мен. Ела с мен, да отидем долу, момичето ми. Седни при майка си. Жена ми ще дойде всеки момент, и капитан Дарен с помощника на баща ти. Ще ти дам успокоително.
Не след дълго около нас беше армия от хора, безшумни, компетентни, спокойни; опаковаха чанти и се движеха напред-назад из къщата и в нощта. Сякаш владееха някаква техника за справяне с ужаси. Техниката беше отрицание, дисциплина и тишина.
С майка ми бяхме отведени в къщата на новия ми приятел. Той стоеше ужасен и уплашен на входната врата. Момичето, под чиято бяла рокля само преди няколко часа се беше опитвал да улови непознатата прелест на гърдите, сега трепереше пред него, загърната в стар шлифер върху окървавената нощница. Безшумната армия ни пое отново и ни вкара в къщата.
— Отведи Ана в стаята на Хенриета, Питър. — Някой подаде на Питър чанта. Майка ми отново започваше да изпада в истерия. Цялото внимание беше насочено към нея.
Питър ме отведе горе в стаята на Хенриета. Стаята беше цялата в розови дипли и в кукли, облечени в розово и подредени върху леглото. В единия ъгъл стоеше огромен розов жираф. Пред мен имаше дълго огледало. Отидох до вратата и превъртях ключа. Наблюдавах в огледалото как фигурата ми безшумно премина обратно през стаята, държейки ръката на момчето. Обърнах се към него и се чух как прошепнах:
— Изчукай ме!
Той беше само на осемнадесет години, но изпълни желанието ми с много внимание, любов и нежност.
— Сега искам да се окъпя. Би ли останал зад вратата? — Той се подчини. Аз се къпех, плъзгайки се отново и отново под водата с прекрасна, победоносна увереност, че ще живея.
В бебешко-розовата стая на Хенриета нахлузих дънките и фланелката, които някой беше сложил в чантата, и слязох по стълбите в своя нов живот.
Какво може да се каже за погребенията? Те всички до едно са еднакви и всяко поотделно е уникално. Те са безвъзвратната раздяла, окончателното освобождаване. Защото кон от нас с готовност би се присъединил към тялото в ковчега му в земята, в огъня или във водата? Животът обикновено е по-безценен и от най-съкровената ни любов. В осъзнаването на това се заражда нашата жестокост и инстинктът ни за самосъхранение.
Астън ме бе обичал повече от самия живот. И това беше довело до неговото самоунищожение.
С течение на годините се случиха много неща. Повечето вече съм ти споменала. Родителите ми се разведоха. Аз постъпих в колеж в Америка. После дойдох в Англия и станах журналистка.
Ако всичко това ти представих с безизразен глас, то е защото истината за един живот никога не може да бъде изречена. Аз ти изпращам журналистически репортаж. С няколко снимки той би бил съвършен.
Написването на моята история отне само една нощ. Изживяването и костваше тридесет и три години. Цялата и баналност избледнява и изчезва — подобно на много други. Толкова малко страници за живота на Астън! А в твоя живот колко страници ще има за мен? Един човешки живот може да бъде разказан, от който и да е журналист в една-две статии. И дори след години, прекарани в изследвания от някой биограф, може да бъде превърнат най-много в книга, която се чете за две-три седмици!
Така че ето моята история в няколко страници. Картата на моето пътуване към теб. Не за да обясня себе си. Това не е необходимо. Разказвам ти я просто както човек би показал снимка на своя любим и би казал: «Ето какъв бях тогава», усмихвайки се на изгубеното същество от детството. Моята снимка предизвиква по-скоро сълзи, отколкото усмивки, но, така или иначе, съществото е изгубено.
Зазорява. Уморена съм. Буквите изглеждат студени и мрачни на белия лист…
Ана»
 
Било е предадено в кабинета ми на следващата сутрин. На плика пишеше «лично и поверително» и това предизвика няколко любопитни погледа у секретарката ми.
Ана беше права. Това беше карта. Това беше всичко. Дар, който щеше да остане скъп за мен. Бях я познал в мига, в който я бях видял.
Излязох да се разходя и докосвах писмото в джоба си, премисляйки съдържанието му.
В главата ми се въртяха подли мисли. Може би нейната ужасна история беше разказана като извинение за планирания брак с Мартин за живота, който щеше да води с мен.
Тя говореше за планове. А аз защо не разглеждах някои възможни планове за себе си? Развод с Ингрид. Женитба с Ана. Мартин е млад. Ще го преживее. Ами Ингрид? Бракът ни никога не е бил шеметен и тя има големи резерви от сила. Има голяма мрежа от приятели. Ще оцелее. Сали също ще се оправи. В края на краищата това, което обмислям, е обикновена жестокост. Единствената и необикновена страна е връзката на Мартин с Ана.
Кариерата ми също несъмнено ще пострада. Но бурята ще отмине. Не съм особено амбициозен и не бих отдал толкова голямо значение на кариерата си, ако трябва да избирам между живот в обществото и живот с Ана.
Ана беше казала, че няма да се омъжи за мен. Но ще го направи, ще го направи, повтарях в себе си. Образите на мен и Ана като съпрузи нахлуха в главата миг как закусваме заедно, как вечеряме с приятели, как ходим заедно на почивка. Догади ми се. Виденията бяха противно неуместни. Не би се получило. Ние бяхме създадени за други неща. За нужди, които трябваше да бъдат задоволявани денем и нощем, за внезапни желания, на странния език на телата. Един вътрешен глас викаше: «Ана няма да се омъжи за теб!» Ана беше права. Планът й беше безупречен. Никой нямаше да пострада. Повърхността щеше да остане точно такава, каквато си е. Ингрид и аз, Мартин и Ана — всеки от нас щеше да продължи по своя избран път.
В края на краищата бях живял един живот, който никога не ми беше изглеждал истински. Със сигурност щях да успея да продължа своето представление — след като най-накрая имах истински живот. Този, който Ана беше събудила в мен.
 

Двадесет и четвърта глава
 
— Вторият баща на Ана е тук за три дни на някаква писателска конференция. Мартин предложи да го поканим на вечеря. Трябва да си призная, че с радост се съгласих. Уговорихме се за четвъртък. Проверих при секретарката ти. Тя каза, че нямаш други ангажименти.
— Добре.
— Чел ли си някоя от книгите му?
— Да — всъщност две.
— О, интелигентният ми съпруг!
— Ами. — Живеех в страна, където прочитането на две книги от един от най-известните съвременни американски писатели ме определяше като интелигентен.
— Що за писател е? Доста е известен.
— Пише за отчуждаването. За отчуждаването на богаташите от градовете. За Америка на двадесетия век, скъсала с корените си, с всичките си стари ценности, които изчезват под двойната тежест на алчността и страха.
— Боже мой! Звучи толкова интригуващо.
— Откровено казано, това е съвсем клинично резюме — той е великолепен писател. Женските му образи са особено сполучливо изградени. Дори феминистите го харесват.
— Откога е женен за майката на Ана?
— Нямам представа.
— На колко години е?
— Трябва да е някъде към шестдесетте. По-скоро към средата на шестдесетте, бих казал.
— Е, може би той ще промени отношението ми към Ана. С нетърпение очаквам този четвъртък. Ще опитам да прочета една от книгите. Дали не са в кабинета ти?
— Вероятно. Ще отида да проверя.
Веднага ги намерих.
— Ето ги — казах на Ингрид, която ме беше последвала. — «Великите момчета» и «Време на опустошения».
— Коя е по-лесната? Не… коя е по-кратка?
— Опитай «Великите момчета».
— Няма да успея да я свърша до четвъртък, но все пак ще добия някаква представа, нали?
— Ще добиеш, Ингрид. Той има много особен стил, който присъства във всичките му книги. Трябва да вървя. Изглеждаш прекрасно в тази бежова рокля. Très chic.
— Merci, chéri. — Au revoir.
Сега, след като моето истинско «аз» живееше, движеше се и дишаше като същество, създадено и принадлежащо на Ана, имаше дни, в които ролята на съпруг на Ингрид ми доставяше по-голямо удоволствие от всякога. Не изпитвах никаква вина. С Ингрид всичко щеше да бъде наред. Онази сутрин имах страхотната илюзия, че тя знаеше и разбираше. Когато тръгвах, ми се усмихна толкова щастливо, че се почувствах замаян от облекчение и радост.
 

Двадесет и пета глава
 
Уилбър Хънтър беше личност. Уилбър Хънтър съзнаваше, че е личност. Наблюдавах го как се взира в Ингрид със сериозност и интерес.
Поемайки чашата с уиски, той каза:
— Знаете ли, не бях виждащ Ана отдавна. И никога не съм бил канен да се запозная с нейни приятели. Така че това е много специален случай.
— Кога за последен път бяхте в Лондон?
— Преди пет-шест години.
— Променил ли се е?
— Аз не го оставям да се промени. Той е замразен в сърцето ми като мястото на срещата ни с майката на Ана преди дванадесет години. Отказвам да видя някакви промени и в Лондон, и в нея.
— Колко мило! — каза Ингрид.
— Обратно на имиджа си, по душа аз съм романтик. Вие романтик ли сте?
Въпросът му несъмнено беше отправен към мен. Долавях нещо особено в погледа му.
— Да — каза Ингрид. — Той е голям романтик, по свой, изящен начин.
— Ана не е романтичка, нали, Ана?
— Не съм.
— Открил ли си го вече, Мартин? Или може би не си съгласен?
— Както току-що каза, Уилбър, един романтик отказва да види промяна у хората, които обича. Или в градовете, от които има сантиментални спомени. «Романтичен» всъщност може да означава «нечестен». Ще се съгласиш ли?
— Ана е много честно момиче — каза Уилбър.
— Да — съгласи се Мартин. — Тя е съвсем честна. И аз намирам това за трогателно и за по-вълнуващо от романтичността.
— Наистина — каза Ингрид, усещайки, че разговорът приема посока, в която тя се чувства неуверена.
— Разбира се, това е само едно клише — додаде Уилбър. — Но намирам, че истината има много лица. Те могат да бъдат напълно приемливи, тъй като често никой всъщност не знае цялата истина, нали?
— Това звучи малко цинично. — Опитвах се да олекотя нещата. — Романтичността, също като идеализма, може би е последният подслон на циника.
Мартин се разсмя. Уилбър се обърна към него.
— Не си се издал, Мартин. Ти да не си циникът под маската на романтика, лицемерът с маската на истината?
— Аз съм като Ана. Аз съм честен. Но иначе съм готов да приема представите на другите за реалността. Смятам, че това е една основна свобода — да създаваш своя собствена реалност от тези истини, които вече съществуват.
— Вече виждам, че с Ана си подхождате. Ана ми каза, че искаш да пишеш романи, Мартин.
— Да. Доста журналисти имат това намерение.
— Но ти наистина искаш — каза Ана.
Мартин изглеждаше смутен.
— Никога не си ми казвал, Мартин. — В гласа ми имаше срамна нотка на раздразнение. Опитах се да сменя тона си. — Имам предвид, че това е нещо много по-интересно.
— Е, татко, това е моят скрит живот. — Той се засмя.
— Аз нямам деца — каза Уилбър. — Ето защо може би винаги те са обект на моите творби. А каква е твоята фикс-идея, Мартин? Един писател винаги има някаква фикс-идея.
— Моята фикс-идея е темата, която току-що обсъждахме. Истината! Въпросът дали тя съществува като абсолют. Дали един лъжец може да даде най-вярното описание на нечия чужда реалност? Ето защо обичам журналистиката. Това е идеалната практика за онова, което искам да изследвам като писател.
Гласът на Мартин продължаваше да звучи, но аз не бях в състояние да възприемам думите. Замаян от възхищение и ревност, осъзнавах, че моят син, потънал в собствената си реалност от красота и интелект, се беше превърнал най-накрая в най-опасния ми съперник.
— Не обичам да прекъсвам разговори, но вечерята е готова. Да вървим — каза Ингрид.
Алис, «нашето съкровище», както Ингрид я наричаше, й беше дала знак.
— Знаете ли, наистина е удоволствие за мен да се запозная с всички вас. Майката на Ана беше очарована, когато разбра за тази покана. — Уилбър се усмихваше на всички, докато сядахме около масата.
— Кога за последен път си виждала майка си, Ана? — обърна се Ингрид към нея.
— Преди почти две години.
— Това е много дълго време — каза тихо Ингрид.
— Има различни семейства — намеси се Мартин в защита на Ана.
— Отношенията между майка и дъщеря са от най-трудните — каза Уилбър.
— Вие с такава прецизност ги изследвате във «Великите момчета». — Ингрид ми хвърли тържествуващ поглед.
— Благодаря, Ингрид.
— Ана вижда по-често баща си. Той живее в Англия.
Ингрид отново погледна Ана.
— Да, наистина често виждам татко. По-лесно е. Виждах майка си често, когато учех в колеж в Америка. Уилбър винаги е бил много мил.
— Кой няма да е мил с теб? — Мартин я погледна влюбено. Внезапно взе ръката й и я целуна.
Един барабан в главата ми ритмично биеше заповеди. Стой спокоен, стой спокоен! Не казвай нищо! Не прави нищо! Ако не можеш да се справиш с подобно положение, с какво, за Бога, би могъл да се справиш!
Болката ще премине. Само след минута. Това не е нищо. Просто шеги преди вечеря.
Идваше ми да му изкрещя: «Не я докосвай! Не я докосвай!» Не докосвай ръката на робинята ми! Ела веднага при мен! Тук! Пред всички! Позволи ми да те боготворя! Робиня! Нека да коленича пред теб!
«Погледни го! Виж го! — нашепваше ми омразният вътрешен глас. — Помисли за всички жени в миналото му. Това не е някакъв си млад мъж, влюбен в магнетичната непозната. Той е добра партия за нея, той е добра партия за всекиго. Той е партия за теб. Той е твой съперник край масата за вечеря, нагъл глупак такъв. Той е съперникът ти в леглото. Разбери го най-сетне! Легло, леглото — с Ана! Кога и колко често? Помисли само. Сега ги виж! Не можеш да го преглътнеш. Не можеш да го преодолееш. Никога с нищо не си се справял в живота. Какво, за Бога, те накара да си въобразиш, че можеш да запазиш спокойствие при тази ситуация? Или аз, или Мартин! Трябва, трябва да я имам! Не мога да дишам! Не мога да дишам!»
— Скъпи! Какво става? Ръката ти! Смачка чашата в ръката си! Мартин, изтичай в кухнята и донеси кърпа и аптечката.
Погледнах кървящата си ръка и парченцата от чашата, които бяха паднали на масата.
— Това е само леко порязване. Виждаш ли, Уилбър, насилието в действие по време на английската семейна вечеря!
Уилбър се разсмя. Изпитах дълбока благодарност към него. Той великолепно — а може би нарочно — успя да лиши момента от неговата драма.
Ингрид беше в стихията си. Хладнокръвна, овладяла ситуацията, тя умело превързваше порязания пръст и палеца ми. Отломките от счупеното стъкло бяха отнесени от Алис. Внезапно бяла кърпа покри червеното петно на масата. Подобно на бял чаршаф върху мъртвец.
— Да продължим! Глупавият баща вече е добре. Всичко е наред. Да се върнем към действителността. Или поне към Мартиновата версия за нея.
Може би заради тона ми, или поради затишието след бурята със счупената чаша за вино, ме посрещна мълчание. Погледнах Ингрид, която вяло ми се усмихна, и Ана, която изглеждаше тъжна; после Уилбър, който имаше смутен вид. Накрая се обърнах към Мартин. Той ме погледна загрижено и внимателно. Усетих глас, който почти ме накара да извикам: «Мартин, сине мой, сине мой!» Но, естествено, никакъв вик не се чу, защото никакъв вик не беше издаден. После спасителната операция на домакинята продължи.
Безмълвно се възхищавах на Ингрид. Браво, Ингрид! Каква лека ръка имаш! Лекотата е всичко. Пиян ли съм? Положително не. Разлятото вино не е като изпитото.
Излязохме от столовата и се разположихме в дневната. Аз седнах колкото се може по-далеч от всички. Уилбър седна близо до Мартин. Ана, която отново не беше издала нищо от себе си, седна спокойно на дивана до Ингрид.
Всички бяха като противоположни фигури, разположени за изследване. Ингрид с русата си коса, фризирана и блестяща, беше облечена в рубиненочервена копринена риза и сива копринена пола. Ана с късите си черни кичури, привлекателно прилепнали на челото й, беше облечена в черна вълнена рокля с дълбоко деколте.
— Ингрид… всички… Много съжалявам. Имам късно съвещание в Камарата. Трябва да вървя, вече е почти единадесет.
— Можеш ли да шофираш с тази ръка?
— Разбира се. Нищо ми няма.
— Аз също трябва да тръгвам. — Уилбър се изправи.
— Скъпи, нали ще откараш Уилбър?
— Не, не, и дума да не става! — намеси се Уилбър.
— Ще те закараме по-късно. Изпий още една чаша кафе, Уилбър — обади се Мартин.
Аз се поколебах.
— Ела с мен, Уилбър. По път си ми. Отседнал си в Уестбъри, нали?
— Да.
Качихме се в колата. Аз потеглих.
— Ана никога не е правила подобно нещо — каза Уилбър. — Струва ми се, че най-сетне е щастлива. Е, понякога ни е запознавала с мъже, но никога със семействата им. Разбира се, Елизабет е много близка с майката на Питър.
— Питър?
— О, това е стара романтичка история.
Спомних си за момчето в розовата спалня в нощта на смъртта на Астън.
— Една от онези истории, които свършват и отново започват. Толкова години са минали вече, но тя не можа да се установи с него. Той искаше да се оженят… тя не искаше. Разделиха се. Той се ожени много бързо и… несполучливо, както разбирам. Тази вечеря означава ли, че Мартин и Ана имат сериозни намерения?
— Вероятно.
Настъпи неловка тишина.
— Ти имаш проблем, приятелю.
— Какъв? Какво искаш да кажеш?
— Мъже, които трошат винени чаши в ръцете си, поглъщайки с очи млади жени, страдат от рани, скрити под повърхността! Не говори, приятелю, не говори!
Гранит, фарове и бъркотия от хора останаха зад нас. Твърде късно е да се мълчи. Твърде късно е.
— Ана е причинила много болка на доста хора. Според мен тя няма никаква вина. Но е като катализатор на нещастия. Мартин може би е нещо различно. Имам чувството, че той я оставя да бъде такава, каквато е. Това е жизненоважно за Ана. Опитай се да я обуздаваш и тя ще се съпротивлява. Не можеш да я пречупиш. Тя вече е пречупена, разбираш ли? Тя трябва да бъде свободна. Така винаги ще се връща у дома. Разбира се, това е съвет, който трябва да дам на годеника, а не на баща му. Но Мартин очевидно не се нуждае от него. Така че ти, приятелю, трябва да вземеш под внимание тия работи! Усещам, че е твърде късно за единствения съвет, който би те спасил. Стой настрана от Ана!
— Ето хотела ти. — Спрях колата.
— Благодаря. Като гроб съм, сър. Зная повече тайни, от колкото можеш да си представиш. Със сигурност пак ще се срещнем. Никога няма да покажа, че този разговор се е състоял. Лека нощ и дано имаш късмет!
И той изчезна.
Улових лицето си в страничното огледало. Внезапно си спомних моя предишен, примерен живот. Дали не плащах цената за доброто? За добре изживяния живот? За нормалния живот, в който нямаше емоция? За любовта, лишена от страст? За децата, които не бяха жадувани? За кариерата, която не беше желана? Цената беше грехът. Грехът. Бях ли имал поне веднъж в своя живот смелостта да извърша грях?
Лицето ми в огледалото не каза нищо. Лицето, което току-що бе казало всичко на Уилбър.
След приключването на обсъжданията напуснах Камарата, в два и тридесет.
Минах с колата край къщата на Ана. Колата на Мартин не беше там.
Трябваше да бъда в тази стая отново. Трябваше да върна изображението към живот. Трябваше да видя крайниците, разположени така, както ги помнех. Трябваше да видя тялото й върху масата. Трябваше да вляза в този свят отново! Веднага!
Тъмнината на улицата с неравномерните острови светлина от уличните лампи и спящата тайнственост на малката притихнала къща засилваха още повече желанието ми. Засилваха страха ми. Страхът, че може да я няма. Страхът, че може би в този миг тя е с Мартин вътре, в къщата. Страхът изкривяваше желанието ми. Почти се задъхвах, докато натисках звънеца.
Светлини, стъпки и тя застана пред мен. Бутнах я и влязох в антрето.
Вдигнах очи към горния етаж.
— Мартин тук ли е?
— Не.
— Рискувах. Нямаше кола отвън. — Тя беше облечена в тъмен копринен халат с мъжка кройка. Докато я следвах към стаята, образът на момче с тъмна къдрава коса и як гръб, изпречило се пред мен, ме караше да потръпвам. Споменът за Мартин като юноша, вървящ в тъмен халат по коридора една нощ, когато се бях прибрал от късно заседание, преди много години.
Тя се обърна и образът изчезна, когато халатът се отвори на гърдите и. Отведе ме до масата. Използвах копринения колан и черната коприна под него с хладнокръвни и методични жестове, които на моменти лишаваха робинята ми от говор и зрение. Можех да я боготворя, без да бъда виждан. Можех да удовлетворявам безкрайната потребност на еротоманията без нейното словесно съгласие.
Когато всичко свърши, захвърлих халата върху крайниците, които бях разположил внимателно, така както художниците векове назад са покривали голотата на фигурите от Сикстинската канела. Под коприната, скрила своята власт, тя лежеше и безмълвно ме наблюдаваше, докато аз крачех из стаята. Отново ме бяха обзели ужасни мисли и страхове.
— Кой е Питър?
— Вече ти казах за него.
— Знам. Но уточни се, Ана. Уточни се заради мен.
— Защо?
— Защото истината за Питър — момчето, което е правило любов с теб в нощта на смъртта на Астън, и истината за Питър — човека, с когото си живяла и за когото едва не си се омъжила, са много различни неща.
— Но нямат отношение към историята, която ти разказах.
— История ли?
— Историята, която ти разказах.
— За теб това е само история, нали?
— А какво друго? Ти тогава не си познавал нито мен, нито Астън, нито Питър. При подобно невежество животът на другите хора може да бъде наречен само история. Ако утре изчезна от твоя живот, единствено това ще ти остане. Образи от една история, жестове, застинали в рамка!
— Тогава ми създай нов образ за Питър.
— Той куца. Много лошо. След едно падане от ски преди няколко месеца.
— Откъде знаеш?
— Видяхме се преди известно време.
— Мислех, че вече е женен.
— Така е.
— Насаме ли се видяхте?
— Да.
— Къде?
— В Париж.
Излязох от стаята. Намерих тоалетната. Гадеше ми се. Измих лицето си и с една кърпа на кръста се върнах при Ана.
Тя беше слязла от масата. Седеше на стол до прозореца и пушеше. Тъмнозеленото кадифе на завесите преливаше с това, което сега видях, че представлява маслиненозеленият копринен халат. Лицето й и вълнистата черна коса я оприличаваха на ренесансова камея в дисонанс с димящата цигара.
— За Париж. Разкажи ми!
— С Мартин напуснахме «Л'Отел». Следобеда ходих при Питър. Мартин отиде на пазар. Срещнахме се по-късно.
Значи, докато аз бях лежал в пиянски унес в «Л'Отел», опитвайки се да задържа присъствието й в стаята, тя е била с Питър.
— Къде го видя?
— В апартамента му.
— А съпругата му?
— Тя е в Ню Йорк. В действителност живеят разделени.
— Откъде знаеше, че тя е в Ню Йорк?
— Обадих му се по телефона.
— Преди да заминеш за Париж ли?
— Да.
— Значи Мартин отиде с теб в Париж със съзнанието, че прекарва един уикенд с любимата си. Прав ли съм?
— Да.
— А аз отидох в Париж, защото не можех да понеса този ден, без да те видя. А ти, Ана, си отишла в Париж, за да се видиш с Питър?
— Не. Съвсем не е така. Аз исках да отида в Париж с Мартин. Ти ме последва. Ти имаше нужда от мен. И аз дойдох при теб.
— А Питър?
— Питър винаги присъства в сянката на нещата.
— Спотайващият се в ъгъла.
— И така може да се каже.
— Защо човек трябва да бъде инквизитор, за да изкопчи и частица истина от теб?
— Защото смятам, че хората задават въпроси, когато имат готовност за отговорите. Преди това обикновено се досещат или просто долавят истината. Но не могат да бъдат сигурни. Когато искат да се уверят, те питат. И в двата случая е опасно.
— Опасно ли? Защо?
— Защото мразя да бъда разпитвана! От друга страна, се стремя да не те лъжа. Тази нощ ти дойде за мен. Аз бях тук и винаги по някакъв начин ще бъда тук. Какво друго има значение? Ако отговарям на всеки въпрос, който задаваш, ти какво ще спечелиш? Ние си имаме наша история. Остави я такава, каквато е. Остави всеки друг в живота ми на мира! Както аз постъпвам с теб. Никога не те разпитвам за Ингрид! Или за други жени — имало ли е други жени?
Поклатих отрицателно глава.
— Знаем, че всичко това е невероятно. Знаехме го от мига, в който се срещнахме. Никога повече няма да се повтори в живота ни. Остави го така, както е!
— Не мога да те гледам с Мартин. Просто не мога. Не е възможно. Мога да се абстрахирам от това, когато не ви виждам заедно. Но тази вечер, като ви гледах, изпитах страхотна ярост. В състояние бях да причиня болка на Мартин.
— Но вместо това строши една чаша. Не се притеснявай, няма да извършиш никаква жестокост. Физически ти се владееш.
— Откъде знаеш?
— Правиш го заради нас. С мен ти даваш воля на своите крайности. Няма къде по-нататък да отидеш. Опитай се да не ме виждаш с Мартин. Стой настрана, намирай си извинения.
Паднах на колене пред нея.
— Ана, остави Мартин! Просто сложи край! Ще напусна Ингрид. След време ще можем открито да бъдем заедно. Дотогава ще се крием.
Тя скочи и отиде настрана.
— Никога, никога няма да го направя!
— Защо? За Бога, защо?
— Защото не искам от теб нищо повече от това, което вече имам. Ако бъдем заедно, ти ще го унищожиш.
— Не. Грешиш!
— По лицето ти личи, че съм права. Ти изпитваш съмнения и страхове. Понякога ще имаш основания. Например аз винаги ще се срещам с Питър. Може би ще искам да се виждам и с Мартин. Няма да променя начина, по който живея живота си. Имам обещания, които трябва да спазя. Дългове към хора, които трябва да изплатя. Няма да ме принудиш да се променя!
— Но аз ще ти дам тази свобода. Ще го направя! Ще преодолея себе си.
— Не можеш! За теб ще бъде по-голям ад, отколкото можеш да си представиш. И цялата агония, болката у Ингрид, у Мартин, твоята вина, кому е нужно? След време ще изложиш на риск дори това, което имаш.
— Мартин питал ли те е вече дали искаш да се омъжиш за него?
— Не. Още не е.
— Но смяташ, че ще го направи?
— Да.
— Ти защо ще се омъжваш за него?
— Защото Мартин не задава въпроси. Мартин ме оставя да съм такава, каквато съм.
— Това ли е твоето изискване към хората? Да те оставят да бъдеш такава, каквато си?
— Това е много тежко условие. До този момент Мартин е единственият, който успява да го изпълни.
— Аз очевидно не мога.
Взех си дрехите и безмълвно се облякох. Тя запали нова цигара.
— Това, което съществува между нас, е само едно измерение. Опитът да го превърнем във всекидневен живот ще унищожи и двама ни. Ти никога няма да ме загубиш. Докато съм жива. Никога няма да ме загубиш!
— А Мартин?
— Мартин никога няма да узнае. От нас самите зависи той никога да не разбере. За някои работи около мен Мартин се досеща. Но нашето споразумение, начинът ни на отношение един към друг става все по-стабилен. Всичко ще бъде наред.
— Ако с Мартин се ожените, ние къде ще се срещаме?
— Какъв прагматичен въпрос за нощ като тази! — Тя обърна лице към мен и в полусянката то сякаш плуваше в море от тъмнозелено — зеленото на завесите и маслиненозеленото на яката й.
Изглеждаше толкова самоуверена, толкова могъща. Като богиня, на която човек можеше докрай да повери съдбата си, спокоен, че решенията й са правилни, а преценките й — мъдри. Ние бяхме заговорници в един житейски план за предателство и измяна, който включваше разрушаването на древни табута и ежедневно срещаната жестокост на изневярата. И двамата знаехме, че ще продължим докрай. Ние подреждахме своя собствен свят и тоя на най-близките си, въвеждахме някакво подобие на ред. Ред, който щеше да гарантира нашия насъщен, възпламеняващ, структуриран хаос, наречен «желание».
— Ще си купя малък апартамент. Ще се срещаме в него. Остави всичко на мен. За мен ще бъде по-лесно. Сега трябва да тръгваш. — Тя се усмихваше, докато се разделяхме на вратата. — Остави всичко… да следва своя ход.
Беше почти съмнало, когато се пъхнах в леглото до Ингрид.
— Толкова съжалявам — прошепнах. — Джон Търлър ме хвана. Не можах да се откъсна, нали го знаеш какъв е.
Тя измрънка нещо в съчувствие, полуотваряйки за секунда очи. После дишането й отново стана равномерно. Аз лежах в тъмнината и се чудех как изобщо можех да дишам.
 

Двадесет и шеста глава
 
— Получих писмо от Мартин с много мили благодарности за помощта ми при създаването на попечителския му фонд. Нали знаеш условията му? Това да не е знак за предстояща сватба? — Едуард беше на телефона.
— Вероятно.
— Колко жалко, че Том почина, преди Мартин да бе станал мъж. Щеше много да се гордее с него. Том ми липсва, знаеш ли! Прекрасен човек, с прекрасен характер!
— Зная. — Споменаването, на баща ми внезапно пробуди в мен спомена за дните ми на син, който отдавна бях забравил. Дните, когато бях син на баща си и същевременно баща на сина си.
— Имах голям късмет — продължаваше Едуард. — Толкова години вече съм свидетел на щастливия брак на Ингрид. Сега и Мартин ще се ожени. Не съм сигурен в Ана обаче. Мартин очевидно я обича… така че ще трябва да стана по-мил с нея. Сали и Джонатан изглеждат много щастливи заедно. Скоро можеш да се окажеш и тъст. Как ти се струва?
Опитах се да придам спокоен и доволен тон на гласа си. Дори се опитах да се изхиля в стила на Едуард.
— Как вървят нещата с комисията, която председателствуваш?
— Горе-долу.
— Потайна душа си ти! Помни ми думите: при следващите рокади ще бъдеш повишен. У теб има скрит потенциал — скрит дори и за мен. Но и така ти върви, образ такъв! Хората те харесват. Имат ти доверие. Доверието е малко чудо в днешно време. Никой никому вече няма доверие. Е, ако всичко между Мартин и Ана завърши със сватба, бих искал тя да се състои в «Хартли». Ти как мислиш? Знам, че е редно да се състои в семейния дом на момичето. Но родителите й са разведени. Майка й живее в Америка. Сигурно малко избързвам — приеми го само като идея. Кажи нещо!
— Идеята е чудесна, Едуард. Но те още дори не са сгодени.
— Напълно си прав. Тогава да бъде годеж — в «Хартли». — Той се разсмя. — Никога не се предавам, нали? От възрастта е. Все повече и повече се вкопчвам в семейството си. Не искам да бъда отделен. Много странна и консервативна възраст. Винаги съм знаел, че ще бъде така, ако имам късмет. Само че не очаквах да е толкова скоро. Разбираш ли… твърде скоро дойде! Трябва вече да вървиш. Смятам, че с Том направихме нещо хубаво за Мартин и Сали. Ингрид ще получи «Хартли», естествено. И още много… е…
— Едуард, моля те! Ти си чудесен към нас и децата. На всички ни предстоят години наред да бъдем заедно. В бъдеще.
— Надявам се! Извинявай, ако съм станал твърде сантиментален. Това е от мисълта, че Мартин ще се жени. Не можах да го кажа досега, но трябва да знаеш, че това събужда болката от отсъствието на майката на Ингрид. Все още много ме боли. Този път приключвам. Всичко хубаво!
— И на теб! Дочуване, Едуард.
Оставих слушалката и някак решително се опитах да отхвърля от себе си образа на баща ми.
«Ти не можеш повече да бъдеш мой син — сякаш казваше той, — но, за Бога, ти имаш син!»
Какво правиш? Що за баща си?
Ти винаги ще бъдеш далечен син. Винаги откъснат от майка си и от мен. А един студен син става студен баща.
Може би аз съм имал студен баща.
Видях как лицето му се извръща. Представях си как всички години на непроявена обич го притискаха.
 

Двадесет и седма глава
 
Бяхме в спалнята. Никога не я бях приемал като наша. И със сигурност не я смятах за своя. Спалнята, в която с Ингрид прекарвахме съществено време от брака си — стаята, която крие истинската история на един мъж и една жена, свързани в подобен странен съюз. История без други свидетели, освен самите участници. В повечето случаи, лъжейки се един друг, те лъжат самите себе си. Тайните на спалнята лежат заровени под пластове от времена, навици, деца, работа, вечери, болести и безброй други ритуали и събития, с които заглушаваме болката си.
Ингрид седеше пред тоалетката и покриваше с крем лицето и шията си. Внимаваше да не докосне сатенените презрамки върху бледите си нежни рамене.
«Блондинките имат суха кожа» е една от неопровержимите житейски истини, запечатани в съзнанието ми. Въпреки че никога не е била небрежна, този сутрешно-вечерен ритуал беше жизненоважен за нея. Никога не го беше пропускала. Познатото потупване с пръсти обикновено се съпровождаше с повтарянето на житейската истина: «Знам, че е много досадно. Но всички блондинки имат суха кожа.»
— Уилбър се обади, за да ни благодари за вечерята. Много е мил. Не смяташ ли? — говореше Ингрид.
— Пише по-добре, отколкото говори.
— Така ли? На вечерята беше много интересен.
— Не знам. Всъщност беше доста банално… Величието на истината и тем подобни.
— Той доста харесва Мартин. Смяташ ли, че Мартин ще стане писател? Странно — никога не ни е споменавал за това. Да кажеш, че някога сме му се месили. Всъщност съм доволна.
— Може би го е казал само за да впечатли Уилбър.
— О, не, за Мартин няма значение дали впечатлява някого. Освен Ана, разбира се. Уилбър твърди, че майка и ще бъде много щастлива, като разбере, че Ана е добре и е щастлива. Те не са особено близки помежду си, както предполагахме. Какъв късмет имаме с децата си! Честно казано, съмненията ни спрямо Ана — разликата в годините и прочие — са доста банални. Искам да кажа какво значение има — по-стара е и е с повече житейски опит. Можеше да се влюби в някоя много по-неподходяща. Ти какво мислиш?
— Права си. Ние сме благословени!
— Няма значение. Решила съм да се абстрахирам от тревогите си и да я опозная малко повече. Досега се държах малко хладно, не смяташ ли?
— Винаги си била много любезна.
— Да. Но «много любезна» не е същото като «много мила», нали? Помисли само: човек може ли да бъде истински приятел със съпругата на сина си?
— Все още не са женени. Дори не са и сгодени.
— Да. Но знаеш какво имам предвид. За мъжете е по-трудно. Те не изпитват същото чувство на загуба при женитбата на сина си. Може би ревнуваш повече от приятеля на Сали, Джонатан?
— Изобщо не съм се замислял за него.
— Хм. Това едва ли те засяга. Понякога се държиш така, сякаш много–много не се замисляш за децата си… за бъдещето им… за връзките им.
— Не ставай глупава.
— Репликата за приятеля на Сали е съвсем характерна. Ако не се връщах отново и отново към Ана, сигурно и за нея изобщо нямаше да се замислиш.
Бях с гръб към нея. Затворих очи. Внезапно ме обзе срам от подлостта и жестокостта на увъртанията ми. Не можех нито да помръдна, нито да отговоря.
— Скъпи, скъпи, добре ли си?
Обърнах се и осъзнах, че Ингрид беше видяла гърба ми в огледалото. Може би някое помръдване на рамената или на тялото ми ме бе издало. Лицето, което видях в огледалото, обръщайки се към нея, беше лицето на човек, измъчван от големи терзания.
Очите на Ингрид се изпълниха с обич, докато се приближаваше към мен. Нейната близост и собствената ми вина ме изпълниха с ярост. Отражението в огледалото ме гледаше — грозно и заплашително.
— Какво става? Какво става? — извика тя.
— Нищо. Нищо. Трябва да е от годините. Внезапно се почувствах стар.
— О, скъпи, скъпи! Това е, защото децата ни са пред прага на брака — нищо повече. Ти не си стар. Все още си най-привлекателният мъж, когото познавам.
Тя беше близо до мен. Тялото и, обвито в сатен, беше допряно до моето в позната прегръдка. Сложих ръце на раменете й и оставяйки пропаст от няколко инча, я целунах по челото. След което се отдръпнах. Това беше отблъскване. И двамата го знаехме.
— Има ли нещо, което не си ми казал? — Тя не ме гледаше, докато мажеше ръцете си с крем.
— Не, разбира се.
— Притеснява ли те нещо? Комисията може би…
— Не, нищо. Ингрид, съжалявам. Просто изведнъж се почувствах стар и уморен. Вече ми мина. Ще сляза долу да почета. Трябва да поработя над няколко доклада. По-късно ще се кача.
Искра на гняв премина между нас. Не й обърнах внимание и излязох от стаята.
Долу си налях уиски. Трябваше да намеря начин да приспособя двама ни към онзи брак, за който бяхме предопределени. Брак на все по-редки физически контакти. Без коментари, без драми. Нашият брак никога не е бил изпълнен със страст. Сигурно имаше начин да се ускори вече започналият преход към безбрачие.
Трябваше да го осъществя. Физическата близост на Ингрид ми ставаше все по-непоносима. Болка по Ана измъчваше цялото ми същество. Сякаш Ингрид се опитваше да обсеби пространството, което духът на отсъстващата Ана изпълваше. Нажежената от битка атмосфера беше болестотворна.
«Ще се поболееш — нашепваше ми вътрешен глас. — Знаеш, нали? Да, докторе. Докторе, излекувай себе си!»
Усмихнах се горчиво, припомняйки си старата поговорка. Може би наказанието беше това, което ми трябваше?
Решил да пожертвам щастието на Ингрид, аз се залових за докладите си.
На следващата утрин закуската беше едносрична и хладна. За мой срам загрижеността на Ингрид постоянно превъзмогваше желанието й да ме накаже.
Останах хладен. Исках да спазвам дистанция помежду ни, която щеше да наложи нов, поносим модел на съществуване. Добре преценено, внимателно подкопаване на основите на брака.
— Искам да организирам празненство за рождения ден на татко, на двадесети. Би било чудесно, ако се съберем на вечеря предната вечер и останем за обяд в неделя. Ще поговоря със Сеси. Ще определя менюто за обеда. Може би със Сали ще помогнем на Сеси в приготовленията. И Ана може да помогне.
Това приобщаване на Ана към семенния ни живот ми се стори като част от плана на Ингрид. Не съзираше ли несъвместимостта на Ана с кухнята? Представих си четирите жени. Сеси, Ингрид, Сали — заети, компетентни, плуващи в свои води — и Ана, с нейната загадъчност и власт, носеща се из кухнята. Ана, изпълваща всичко с една различна, женствена аура, по-могъща от вниманието и загрижеността. Другите изглеждаха като мукавени фигури, а Ана беше истинска, величествена и опасна.
— Може би ще закъснея. Ще проверя, но не вярвам да има проблем около обеда в неделя.
— Чудесно. Сигурна съм, че татко ще бъде щастлив. По-късно ще говорим за подаръците.
Тя погледна часовника си. Ингрид винаги държеше да бъде онази, която освобождава другия. Отмъщение за снощи.
— Трябва да тръгвам. — Отидох до нея, за да я целуна по бузата както обикновено. Но тя леко се усмихна и извърна глава, така че устните ми докоснаха косата й. Може би това беше другата, едва забележима промяна в ритуала — преминаването от кожата към косата — по дългия път, който все повече отдалечаваше телата ни.
В колата си спомних как в «Хартли» бях поискал ръката на Ингрид от Едуард. Беше толкова отдавна. Фаталното «да», което беше довело до Мартин и Сали и до дълги години на спокойствие и доволство, добър късмет и успех.
«Хартли» също щеше да бъде превзет от Ана. Асоциациите, които будеше, завинаги щяха да бъдат променени. Стените и градините, непознаващи присъствието й — любимото имение на Ингрид, — трябваше също така да паднат под нейна власт.
Обадих й се по телефона. Беше рано и тя бе у дома.
— «Хартли»!
— Да, знам. Беше невъзможно да кажа «не». — Ана направи пауза. — Не помня дали ти казах, ме следващата седмица няма да съм тук, може би до четвъртък вечерта.
Мълчах. «Не питай къде. Не насилвай нещата» — повтарях си.
Тя се разсмя, сякаш беше прочела мислите ми.
— Трябва да отида в Единбург заради една статия, която пиша, нищо повече.
— Добре. Моята комисия е на етапа на предложенията. Трябва да изготвят окончателните документи.
— Животът си върви.
— Трябва да се спазват привидностите, съгласен съм.
— Опорите на нашето съществование имат нужда от укрепване. Само тогава тайният ни живот може да продължава.
— Познаваме се много добре.
— Наистина.
— Довиждане. До «Хартли».
— До «Хартли», довиждане.
 

Двадесет и осма глава
 
«Хартли» така и не бе успял да ме плени. Това беше домът на Едуард. Мястото, където Ингрид беше родена и беше прекарала детството си. Мястото, където през училищните ваканции бе яздила коне и ходила за риба с Едуард. «Виж, ето там паднах от Бордър. Татко помисли, че ме е убил. Получих само мозъчно сътресение… Ето там, там обичах да седя и да мечтая за бъдещето. А ето там, зад розовия храст, ме целуна първият ми приятел.» Бях изслушал всичките й мечтателни спомени с учтивост, която трябваше да ме обезпокои. Влюбеният не слуша историите от детството на любимата си с такава незаинтересованост. Нито пък гледа на къщата, която е била неин покрив, с толкова студен поглед.
Докато карах към «Хартли» в съботната вечер, си го представях така, както Ана би го възприела, виждайки го за първи път.
Зад металните врати дългата права автомобилна алея водеше до сивата каменна готическа фасада. Масивната дъбова врата, около и над която Едуард беше посадил бръшлян, внушаваше сигурност. Щом се влезеше вътре, облицованите с ламперия стени и високите ромбовидни прозорци налагаха своя собствен спокоен ритъм. Тежкото резбовано дъбово стълбище сякаш властно разделяше деня от нощта, за да могат поотделно да се наслаждават напълно на собствения си чар.
Дневната гледаше на юг към симетрично подредена морава. Отвъд нея земята на Едуард се простираше, за да го утешава с прелестите, които му принадлежаха.
Столовата с махагоновия бюфет, отрупан със сребро, беше прекрасна илюстрация на английската поговорка: «Храната е нещо сериозно, но маловажно.»
Макар обилна и вкусна, храната не беше кулминационната точка на уикенда в «Хартли». Тежката неуютна столова съсипваше всяка кулинарна амбиция.
Библиотеката беше пълна с книги, които биха смутили всеки образован европеец. Книги за лов, пътеписи за страната, няколко биографии, повечето за военни герои, малко история. Нямаше класика, нито поезия или романи. Креслата примамваха за сядане, грижливо разположени край маси, покрити със списания за природата — истинското четиво в тази къта.
Единствената стая на долния етаж, в която можеше да се почувствам уютно, беше дневната. Всъщност никога не бях влизал в кухнята. Сеси, готвачката, владееше сама своето царство.
Стълбището водеше до широка площадка и два коридора. Единият минаваше покрай четири апартамента и стигаше до огромната врата на стаята на Едуард.
По-къс коридор, облицован с ламперия, минаваше покрай два други апартамента със спални и завършваше пред тежка дъбова врата на стаята, която през всичките тези години беше предопределена за нас с Ингрид.
Спалните — облицовани с ламперия и някои от тях с две-три стъпала на входа — бяха действително прекрасни. Всяка имаше пухен юрган с различна цветна щампа и възглавнички. Всичко беше отдавна бродирано от майката на Ингрид.
С годините стаите бяха присвоили имената на цветята или растенията, избродирани върху юргана — роза, перуника, нарцис.
Толкова добре познавах тази къща, със стаите и градините й, и въпреки това «Хартли» не беше част от душата ми. Посещавах «Хартли» вече повече от тридесет години, а си оставах само посетител. Щеше ли и Ана да бъде така безпристрастна към неговото очарование?
Спрях колата. Моите бленувания бяха дотук. Ингрид, Сали и Джонатан идваха, за да ме посрещнат.
— Едуард говори по телефона в стаята си. Добре ли пътува?
— Да. Пристигнах бързо.
— Ана и Мартин ще закъснеят. Ана имала да довършва някаква работа. Помолих Сеси да сервира вечерята около девет и петнадесет. Надявам се дотогава да пристигнат.
— Здравейте, сър.
Кимнах на Джонатан и реших за известно време да отложа преминаването на «ти».
Ингрид пъхна ръката си в моята, докато следвахме Сали и Джонатан към салона.
— Едуард е сложил всички млади хора в своя коридор, далеч от родители. Доста умно, не мислиш ли?
— Много.
— Качи се да се преоблечеш.
Стаята ни са казваше «Розата». Юрганът в червено, бяло и розово непрекъснато напомняше за изгубените дни и ме посрещна с някаква обвиняваща невинност.
Едуард беше в дневната, когато слязох долу.
— Настина е чудесно, че дойдохте — каза той. — Толкова съм ви признателен. В днешно време рождените дни не се смятат за особено специални събития. Но все пак смятам, че седемдесет и четвъртият си струва отбелязването.
— Така е.
Той изглеждаше добре. Свеж и розовеещ както винаги. На тия години този тен му отиваше.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Благодаря, уиски, ако обичаш.
— Ингрид ми каза, че Мартин и Ана ще позакъснеят.
— Да.
— Много мило от нейна страна, че се съгласи да дойде. Може би й е малко досадно. И приятелят на Сали — трогателно е, че са тук.
— Глупости, Едуард. Ти си любимец на всички възрасти.
— Наистина ли? Винаги съм искал да запазя контакт с младите хора. Това дава усещане за приемственост. Чудесно би било да имам правнуци. Мислиш ли, че имам някакви шансове за това, преди да пукна?
— Едуард, пожелавам ти да имаш праправнуци.
— Аха! Дипломат както винаги.
Ингрид застана на вратата.
— Те са тук. Ще кажа на Сеси. Ще вземат по един душ набързо и ще се преоблекат, после ще вечеряме. Съвсем навреме.
Ана беше обута в панталон. Сив, ушит при шивач. Този свободен и небрежен провинциален вид някак я променяше.
След поздравите тя се качи горе. По-късно се появи в тъмносиня рокля, която беше носила и преди. Никога не бях виждал Ана напрегната.
Вечерята премина спокойно. Всички бяха уморени от пътуването. Беше моментът за спомени.
— Ана, какви спомени имаш от дома си?
— Много бегли. Ние повече пътувахме.
— Не си спомням живот без «Хартли» — каза Ингрид.
— Ана има своите спомени — изрече бързо Мартин. — Но те са по-различни, по-скоро импресионистични. Моите и на Сали са от «Хартли» и от Хампстед.
— Било ли ти е трудно като малка? Винаги в движение — попита Сали.
— Беше просто по-различно, както каза Мартин. Детството ми всъщност е само поредица от импресии: от страни, градове, училища.
— И от срещи и раздели. — Мартин й се усмихна съчувствено. «Разбирам те, вече не си сама.»
Аз се взирах в среброто в бюфета и жадувах вечерята да е приключила. Можех да избегна всичко това. Можех да си намеря извинение — и то основателно.
Но исках да съм тук. Трябваше да съм тук.
— С Мартин имахме такъв късмет — каза Сали. — Осигурен живот в Лондон. Толкова ваканции в «Хартли».
— Едно и също село в Италия всяко лято — вметна Мартин. — Повторението на ритуали може да действа като балсам за душата. Съгласен съм със Сали. Детството ни беше идилично… в много отношения…
— Но не във всяко отношение! — Ингрид се засмя.
— О, всяко неблагодарно дете има списък от отношения, в които родителите са се проваляли. Моят е доста кратък.
— Хайде — каза Едуард. — Вече ни заинтригува. Какво има в твоя списък? Да не би тайничко да са те били? — Едуард потриваше радостно ръце.
— Имаше прекалено много ред… липсваше хаос и страст. — Лицето на Мартин застина и думите сякаш излизаха от устата му без звук. Гласът му стана глух. По този начин често разкриваме вътрешна болка. Усилието да се овладеем често прави думите неизразителни и безцветни.
Гледахме се от двете страни на масата. Баща, който беше пропуснал да опознае собствения си син. Син, който смяташе, че познава баща си.
— Е — обади се Джонатан, — ако сте искали хаос и страсти, трябваше да бъдете в моя дом. Баща ми беше съвършеният джентълмен. Но не е тайна, че беше непоправим женкар. С майка ми имаха страхотни скандали. И все пак тя остана с него. Вероятно заради мен и сестра ми. Сега са щастливи. Но от известно време той е болен. Звучи жестоко, но на нея й се нрави безпомощността му. Той вече й се е подчинил, както доброто дете на медицинската сестра.
— Как времето оказва влияние върху всички млади хора! Необузданите млади хора! — въздъхна Едуард. — Какви истории бих могъл да ви разкажа!
— Преди теб, Ана, Мартин беше доста популярна личност в града — каза Сали.
Ана се усмихна.
— Разбрах вече.
— О! От кого?
— От Мартин.
— Аха! Пълно признание, така ли, Мартин?
— Ни най-малко — отвърна Ана. — Не бях изненадана. Мартин е много привлекателен.
— Той е изключително привлекателен — додаде Ингрид. — Аз съм просто една горда майка. Сега нека всички си лягаме. Някой утре има рожден ден. — Ингрид целуна Едуард.
На площадката пожеланията «лека нощ и спокойни сънища» бяха малко неестествени. Ана беше на края на коридора на Едуард в «Зюмбюл». Мартин беше до нея в «Бръшлян».
— Някога считах всичко това за прекалено красиво и женствено. После Едуард ми обясни с колко любов е била избродирана всяка покривка за легло и всяка възглавничка. Сега се отнасям към това като към нещо прекрасно, останало от баба ми, на което отдавам почит — каза Мартин.
Ингрид го погали по бузата.
— Колко си мил, Мартин! Добре, оставяме ви. Ние сме ето там, в дъното на коридора. — Тя се усмихна. Това беше заговорническото «ваша си работа, но не смущавайте никого».
Оставихме ги и се прибрахме в спалнята си. Почувствах такова унижение, каквото никога не бях изпитвал. Усещах тялото си тежко и непохватно. Облегнах се на затворената врата.
— Всичко това беше малко фалшиво — казах рязко на Ингрид.
— Фалшиво! Фалшиво! Каква странна дума за този случай. Ние сме друго поколение. Съвсем понятно е, че трябва да разберат, че не сме близо до тях. От друга страна, не бих искала Едуард да изпада в неудобно положение, затова са в отделни стаи. Впрочем не знам докъде са стигнали нещата между Джонатан и Сали. Това спестява известно напрежение. Ана и Мартин са по-различни.
— Напоследък посвещаваш доста внимание на Ана.
— Форс мажор, скъпи. — Ингрид започна да се съблича. По време на ритуала с кремовете тя внезапно спря.
— Нещо става между нас. Не го разбирам. Но не мисли, че не го усещам. Зная, че си ми бил верен. Зная, че и сега нямаш никаква връзка. Никога не сме били по прямите разговори, така че просто ще изчакам. Арогантно ли ти звучи? Това за връзките имам предвид. Не бих искала. Твоята вярност е много важна за мен. Аз не мога да бъда Джейн Робинсън. Това, което Мартин каза… за липсата на хаос и страст… всъщност тъкмо това у теб ме привлече. И все още ме привлича. В известно отношение това работи в наша полза, нали?
— О, Ингрид! Скъпа, съжалявам! Знам, че клишето е банално, но имам проблем, с който трябва да се справя сам. Ти си достатъчно мъдра, за да ме оставиш да го реша сам.
Погледите ни се срещнаха. Успяхме да отклоним очи навреме, преди другият да е видял истината. Елиптичната интимност е брачният обет на добрите съпрузи. Обет, който те почитат зад затворените врати на спалните, където, хванати във вълните на мъртвата страст, се наслаждават на удоволствието, което им се полага. Те убеждават сами себе си, че не са били измамени на рулетката на безстрастната страст. Това е завет на поколенията. Обвързването на стабилния брак.
Лежах до Ингрид, докато тя заспиваше. В мен бушуваха гняв и омраза, извиваха се като змии. Езиците им съскаха. «Иди и я вземи! Иди и я вземи! Просто я отвлечи! — продължаваха да съскат. — Накарай я да те последва! Накарай я да остави Мартин! Тази нощ! Зарежи всичко! Хайде!»
Исках да се гърча, да се извивам и да се боря срещу техните сквернословия. Но останах да лежа, неподвижен и безмълвен, до прекрасната ми спяща съпруга.
В два часа повече не можех да издържам. Станах. Когато отворих вратата, видях Ана да стои до една от празните стаи в коридора ни. Беше до «Маслината». Тя ме повика с пръст и леко се усмихна.
Влизайки в стаята, тя каза:
— Избрах тази стая заради спокойствието. Чудех се дали ще дойдеш. Виждах как те боли.
Приближих се към нея отчаян. Тя постави ръка на корема си и каза:
— Не, кървя.
След това коленичи пред мен с отворени устни, очакваща. Боготворях я. Главата й беше отметната назад, очите й бяха затворени, като в някакъв църковен ритуал.
Погълнат от нея. Консумиран. В определено отношение. След това, с отворени очи, се взирах в лекото изкривяване на чертите й, причинено от усилията. Пресушен от нея, си мислех за безнадеждността на удоволствието. Все още бях пленник на собственото си тяло.
Стаята беше обляна в лунна светлина. Когато ме напускаше, тя съобщи:
— Днес казах «да» на Мартин. Утре на обяд той ще уведоми семейството си. Иска да го превърне в семейно празненство. Ще ти бъде много тежко. Но моля те, не забравяй, че аз съм всичко онова, което искаш да бъда. Ти живееш в мен. — Тя прекара ръка по устните си. — Не забравяй — всичко, завинаги! — След това се плъзна през вратата.
Наведох глава в тъмната стая. Усещах как на раменете ми легна огромна тежест. В мрака избродираните в маслиновозелено възглавници и юрган изпълваха очите ми. Осъзнал тяхното спокойствие и красота, легнах отгоре им. Усещах как гневът и омразата ме напуснаха. Можех да понеса своя товар. Можех да се справя, с «всичко, завинаги».
След известно време — не зная колко дълго — се мушнах обратно в завивките до Ингрид и заспах дълбоко. На сутринта знаех, че не искам да видя Ана и се нуждая от време, преди да се срещна с Мартин. Започвах нов живот. Живот, в който Ана и Мартин официално щяха да бъдат съпрузи. Трябваше ми време, за да свикна с тежестта на тази реалност.
Напрежението върху лопатките на раменете ми напомняше, че това е кръст, който бях решил да понеса. Другите скриваха болката си в потока на кръвта или в червата си, или под повърхността на кожата си, като клеймо. Един образ от детството ми — на моята бавачка католичка — с едно от църковните й изображения на кръста, носен по пътя към Голгота, след всичките тези години се беше превърнал в телесен образ на душевната ми болка.
— Ще взема набързо чаша чай и препечена филия в кухнята, после ще се поразходя. Ще работя до обяд. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не. Всички ще те разберат — отвърна Ингрид.
— Просто защото закуските в «Хартли» обикновено се проточват до обяд.
Сеси беше в кухнята. Гледаше ме с неодобрение как поглъщам филийките и чая прав край масата. След това, при звъна на смеха на Сали откъм столовата, отворих вратата на кухнята и изчезнах.
Тръгнах през оградената кухненска градинка. Съвършената й подредба ми напомни, че дивата природа бе опитомявана и принуждавана да съществува, служейки на нас. Вървях по ливадата, където — в отминалите времена — бяха расли понитата на Ингрид, а след тях и децата ни. Всичко, което виждах — градината, ливадата, почти пресъхналия поток — принадлежеше на един живот, с който вече безвъзвратно бях скъсал.
Кой беше младият мъж, вървял по същата тази ливада, ухажващ Ингрид? Къде беше бащата, фотографирал Сали и Мартин как се полюшват, горди и непохватни, върху понитата си?
Успях да се върна в стаята си, без да ми се налага да поздравявам с «добро утро». Работих върху докладите си, опитвайки се да се овладея за обяда.
— За Едуард! — Тостът беше от мен. — Честит рожден ден и най-добри пожелания от всички нас!
— За Едуард! — Всички вдигнахме чашите си. Ана погледна нервно към Мартин. Той се изправи и заговори:
— Дядо… всички останали… Имам нещо да ви съобщя. С Ана решихме, че би било хубаво в чест на рождения ти ден да известим годежа си. Мамо! Татко! — Той ни погледна с очакване, умоляващ и красив. В очите му имаше лек триумф.
— Е, е… — каза Ингрид. — Колко хубаво! Поздравявам ви, Мартин! Ана, толкова се радвам за вас!
— Мартин, не мога да ти опиша какво означава това за мен — каза Едуард. — На рождения ми ден! Трогателно, момчето ми, толкова е трогателно! — Той погледна Ингрид. — Мартин винаги е бил с нежна душа. Добре се справи, скъпа моя — обърна се той към Ана. — Нямаш нищо против, че ти го казвам, нали? Той е нещо много специално, този мой внук! Не забравяй: и е голям късметлия! Прекрасно момиче… това си мисля от мига, в който те видях!
Сали беше скочила и беше обвила ръце около брат си.
— Браво на вас двамата! Страхотна новина!
Джонатан се обади:
— Браво, Мартин! Да ти кажа — още от началото надушвах нещо подобно. Нали, Сали? Винаги съм казвал, че Мартин и Ана са създадени един за друг. Изобщо не успяхте да ме заблудите с този суперуравновесен вид, който си придавахте. До уши сте влюбени! Няма съмнение!
Кажи нещо сега! Ти си единственият, който не е проговорил! Кажи нещо сега! Умът ми бушуваше.
— Мартин!
— Татко!
— Какво би могъл да каже един баща при такъв повод? Това е особено прекрасен ден. Най-добрите ми пожелания и на двамата!
Трябва да съм го казал както трябва, защото той се усмихна:
— Благодаря, татко!
— Ще се ожените направо след «Хартли»? Трябва да…
— Татко! Та те току–що обявиха само годежа си! Родителите на Ана може би имат други намерения. Обикновено родителите на младоженката…
— Да. Знам! Но тъй като майката на Ана живее в Америка…
— Можем чудесно да се забавляваме, докато планираме всичко това — намеси се Ингрид. — Кога всъщност смятате да се ожените? Определихте ли дата?
— Не съвсем — отговори Ана.
— Колкото се може по-скоро — добави Мартин. — Смятахме след три месеца, ако нямате нищо против.
— Три месеца! Не е много време. — Ингрид вече кроеше планове за сватбата.
— Всъщност сигурно ще направим скромна сватба някъде. Ана мрази големите сватби.
— Така ли! — Ингрид се опита да скрие разочарованието в гласа си.
— Смятаме, че скромна сватба в семеен кръг…
— Семеен кръг! За Бога! Трябва да съобщиш на родителите си — каза Ингрид. — И трябва скоро да се запознаем с тях!
— Ще им позвъня, ако позволите. — Ана погледна Едуард.
— Разбира се! Разбира се!
— Щях да спазвам традицията. Нали знаете — да искам позволение и прочие. Но Ана сметна, че не е необходимо. Така че ето ни, дядо, объркваме рождения ти ден!
— Наистина — отвърна Едуард престорено ядосан. — Дори още не съм си видял подаръците. Да довършим пудинга и да се занимаем с шампанското и подаръците в дневната. След което щастливата двойка може да говори по телефона от кабинета ми.
Улових погледа на Ана, която минаваше покрай мен. Доволен бях, че е тъжна.
Допих уискито си и наблюдавах как шампанското усилваше радостта и денят напредваше. Уискито е укрепващо питие. Никой мъж не пие шампанско посред погрома си. След погрома няма изход за теб — напомнях на себе си. Нито има гняв или омраза. Просто съгласие, примирение с болката. Вярвах в Ана. Тя вярваше в мен. Ако искахме «всичко, завинаги», това беше начинът! Нейният начин!
Да бъдеш свидетел на радостта на другите, докато агонизираш в болка, означава да бъдеш свидетел на нещо като безумие, обхванало нормалните хора. Годините на спокоен свидетел не ме бяха подготвили за безпощадната самотност, която изпитвах в този ден. Отчаяно вкопчен в надеждата Ана, аз трябваше да я гледам как все повече се отдалечава от мен. Без да имам право да извикам: «Помогни ми, помогни ми, не мога така!», стремях се да изглеждам весел. Приех благодарностите на Едуард за подаръка ни — Ингрид беше уредила да направят самолетна снимка на «Хартли» — и изслушвах приливите от въпроси около предстоящата сватба на сина си. Притиснат в капан, знаех, че не трябва да издавам страха си. Провалът ми би довел до единственото нещо, от което изпитвах ужас — пълната загуба на Ана. Болката в раменете ми ме проряза още по-дълбоко. Уискито сякаш изостряше възприятията ми за всичко, което виждах. Жадувах то да притъпи въздействията.
Мартин и Ана отидоха в кабинета на Едуард, за да се обадят на родителите й. След няколко минути Мартин се върна.
— Мамо, смятам, че би трябвало да размениш няколко думи с майката на Ана. Ти умееш тези работи великолепно. Уилбър ти праща поздрави, татко. Може ли да поговорим за малко, татко?
Смутени, двамата със сина ми прекосявахме кухненската градина на път към ливадата.
— Странно, като си спомня за всички лета в «Хартли». Всички преди Ана — каза той. — Трудно ми е да си спомня живота си без нея. А сме заедно от толкова кратко. Предполагам, че това се случва на всеки влюбен.
— Вероятно.
— Знам, че с мама имахте известни подозрения. Особено мама. Макар че не отрони и дума, го усещах. Разбирах я.
— Така ли?
— Да. Ана е малко по-възрастна. Не е като момичетата, които по-рано водех вкъщи. — Той се разсмя.
— Ти наистина водеше — както сам се изрази — доста момичета.
— Това шокираше ли ви?
— Не, ни най-малко.
— Винаги си бил толкова порядъчен. Е, би било добре да си благочестив — побърза той да вметне, — но истината е, че всичките бяха фантастични.
— Всичките бяха много привлекателни. И блондинки, както отбеляза майка ти.
— Да. Блондинките бяха един доста дълъг период. Това е странен разговор между баща и син, но днес те чувствам по-близък от всякога. Всички тези години съм си живял като принц. Не че съм бил разпасан. Просто ме бе обзела някаква безпаметна лудост.
— Която свърши с Ана.
— Да. Ана е моят живот, татко. Аз съм неин пленник. Това е страхотно усещане. Толкова ми беше трудно да бъда внимателен. По-точно — да не я изгубя. Тя е много особена. В началото си мислеше, че едва ли ще се справя. Сега е сигурна.
— И откъде идват тези «особености»?
— Отношенията й с брат й са били доста сложни. Той е умрял. След което родителите й се развели. Освен това е имала продължителна връзка с един, от която също нищо не е излязло.
— Какво се е случило с брат й? — Злият баща зададе този въпрос. Добрият син отговори:
— Разиграла се е някаква зловеща трагедия. Тя не обича да говори за това.
— А кой е бил този, с когото е имала продължителна връзка?
— Казва се Питър. Едва не са се оженили, струва ми се. След него е имала няколко кратки истории…
— Нормално. Тя е на тридесет и две или тридесет и три, нали?
— Ъхъ. Много е чувствителна. Мрази да се чувства обвързана. Трябваше да бъда изключително внимателен. Трябваше да й позволявам голяма свобода и все пак да я притежавам. — Той млъкна смутен. — Никога преди не сме говорили така, нали?
— Не.
— Предполагам, че сгодяването — особено за жена като Ана — ме кара да се чувствам… зрял мъж. Това надуто ли звучи? — Той се усмихна.
Красотата му, ръстът му, щастието го превръщаха в млад бог, вървящ към своето златно бъдеще. Аз се чувствах като непохватен, досаден прислужник, обречен да гледа как слънцето все по-силно осветява благословеното му дете.
Мартин ме докосна по рамото.
— Исках да ти кажа, че съжалявам. Това, което снощи казах за хаоса и страстта, бяха глупости. Ти винаги си бил прекрасен баща. Малко далечен — но това е заради работата ти и всичките ти отговорности. Във всеки случай никога не си ме предавал. Може би, ако бяхме по-близки и дори ако ти беше силно привързан като баща, сигурно нямаше да ми е приятно. Искам да ти благодаря и за фонда. Сигурен съм, че идеята е била твоя. Това е голяма помощ. С Ана следващата седмица започваме да си търсим къща. Ана има пари, както знаеш. Но аз искам да уредя нашия живот. Това е много важно за мен. Така че тя ще продаде малката си къща, а аз апартамента си. Вероятно с малко помощ от фонда ще успеем да си купим удобна къща. Смятаме да бъде в Челси. Господи, наистина съм щастлив! Не бях сигурен, че тя ще приеме. Не е ли прекрасен този живот?
— Да, наистина.
— Ти така ли се чувстваше, когато си се женил за мама?
— Нещо подобно. — Беше ми зле. Трябваше да сменим темата. — Какво мислиш за Сали и Джонатан?
— Доста сериозна двойка са тия двамата. Запознах се с човек от компанията, в която работи Сали. Казва, че се справяла много добре. Явно винаги съм я подценявал.
— Братята често постъпват така.
— Да.
Той беше на върха на щастието. Сали, Джонатан, майка му и аз бяхме превърнати от радостта му във фигури, много по-прекрасни от всякога.
— Мама е толкова добра. Знам, че тревогите й бяха много. Мислех, че никога не ще превъзмогне отношението си към Ана. Но мама е мъдра и мила и щом разбра, че е неизбежно, започна да се държи много приятелски. Мама е чудесна, не мислиш ли?
— Разбира се.
Тон погледна часовника си.
— По-добре да се връщаме, татко. Благодаря за всичко. Да вървим, бъдещето ни очаква.
 

Двадесет и девета глава
 
— Е, той вече е неин! Знаех, че ще успее.
— Ингрид! Мартин е влюбеният до уши.
— Знам. Отдавна ти го казах. Но и тя го искаше. Тя го искаше! Той й подхожда.
— Значи си щастлива!
— Не съвсем. Но се примирявам със съдбата. — Тя въздъхна. — Предполагам, че всички майки развиват чувство на собственост, когато единственият им син се жени. Разбира се, той няма да ми доведе дъщеря. Нито на теб.
— Какво искаш да кажеш, за Бога?
— Нали разбираш… губиш син — печелиш дъщеря. Ана няма никакво намерение да се сближава с мен или дори с теб. Но ако връзката на Сали има край, какъвто предполагам, Джонатан ще ни бъде като син.
— Може би!
— Бащата на Ана изглежда добър човек. Майка й беше малко хладна, така ми се стори. Невероятно е, че Мартин не ги познава. Всичко стана някак бързо.
— Но ние познаваме Уилбър.
— Така е. Сватбата ще бъде през юни, след три месеца. Бащата на Ана пристига в Лондон. Покани ни на обяд следващата седмица. Предполагам, че ще се запознаем с майка й преди самата сватба. Да си призная, с любопитство очаквам да видя какви ще се окажат! А ти?
— И аз.
Докато пътувахме към Лондон, имах чувството, че всичко се отдалечава от мен. Но след като бях свел глава в примирение и се бях превърнал в жертва, това, което ми оставаше, беше да наблюдавам и да страдам, да обичам и да чакам търпеливо миговете с Ана. В края на краищата, заключих печално, по-добре този живот, отколкото предишният.
 

Тридесета глава
 
Бащата на Ана беше от онези англичани, които впечатляваха с поведението си на истински джентълмен. Италианците, французите, германците имат своите аристократи, но истинският английски джентълмен се придържа към един морален кодекс, който изтънчено прозира зад фон от съвършени маниери. Такъв човек беше Чарлс Антъни Бартън. Той се надигна да ни поздрави, когато пристигнахме за обяда в «Клариджис».
— Съжалявам, че съпругата ми не е тук, за да се запознаете. Дъщеря ни не беше добре. — Спомних си, че от втория си брак той имаше дъщеря. Извинихме се за отсъствието на Сали. Новата й административна длъжност изискваше от нея административни обеди.
— Моля, седнете! Какво ще пиете, Ингрид? Мога ли да ви наричам Ингрид? Може би шампанско!
— Чудесно — каза Ингрид.
— За мен уиски, благодаря.
Ана и Мартин дойдоха. Тя докосна леко бузата на баща си с устни.
— Татко! Това е Мартин!
Чарлс Бартън се обърна да поздрави сина ми. Главата му изведнъж трепна сякаш от удар. След секунда той се съвзе.
— Много ми е приятно да се запознаем, Мартин! — Той погледна Ана. — Крила си този млад мъж от нас! Толкова се радвам за вас двамата!
Седнахме.
— Сър! Чувствам се много виновен! Трябваше да пътувам с кола цяла нощ и да дойда да поискам ръката на Ана. Но честно казано, толкова бях съсредоточен в усилията си да я накарам да каже «да», че всичко друго беше изчезнало от главата ми. Моля да ми простите!
— Какви чудесни думи! Разбира се, че ти прощавам! Никога не бих очаквал подобно нещо. — Той се беше съвзел напълно и внимателно изучаваше Мартин. — Ана, вече виждам, че имаш голям късмет!
— Сега, татко, трябва да кажеш на Мартин какъв късметлия е той самият!
— Очевидно той вече го знае.
Сервитьорът дойде. Поръчахме. Любезностите, толкова неповторими при всяко семейно събиране и толкова община всички, бяха разменени. По време на обеда успях да забележа, че бащата на Ана, колкото и да беше мил, не обичаше особено дъщеря си.
След обяда той я потупа по ръката и прошепна нещо в ухото й. Долових отговора: «Не съм съгласна. Не е толкова очебийна…» След това, улавяйки погледа ми, тя се обърна към Ингрид:
— Баща ми смята, че Мартин много прилича на брат ми Астън.
— Ана!
Ужасен, баща й отстъпи и се блъсна в Мартин, който внимателно го наблюдаваше.
Те се изгледаха. След това Мартин каза:
— Сигурно е било удар за вас… тази прилика… ако я има… — Той млъкна объркан.
— Имате много мил син. — Чарлс Бартън се обърна към Ингрид. — Простете, че намесих мъката в този щастлив повод. Приликата е съвсем бегла. Ана не трябваше да повтаря забележката ми! Имам среща, която не бива да пропускам. Скоро ще се видим! Довиждане, Мартин! Радвам се и съм поласкан при мисълта, че ти ще бъдеш мой зет. Довиждане, Ана. Бъди щастлива, мила моя! — Той стисна ръцете на всички. По-слаб и по-състарен, отколкото изглеждаше преди час, той си отиде.
— Ана, Мартин ми е казвал, че Астън е починал много млад. — Ингрид говореше меко. — Ако наистина приликата съществува, ударът за баща ти сигурно е голям. Много ли си приличат?
— Не. Може би… на моменти… има някаква слаба прилика. Мартин има необичаен тен и цвят на косата. Астън също.
— И ти също — каза Ингрид.
— Да. Но това не е толкова необичайно у една жена.
— Но е доста поразяващо — отвърна Ингрид.
Виждах, че Ингрид е объркана.
Мартин помирителят се намеси отново.
— Мамо, трябва да видим една къща. Всичко е наред. Нека не забравяме това. Мама е бледа и руса. Татко е мургав и с тъмна коса.
— Благодаря.
— Аз имам бледата кожа на мама и твоята тъмна коса. Това все пак не е толкова необикновено, нали?
— Разбира се, че не е. Бащата на Ана просто беше изненадан, и толкова.
— Горката Ана! Хайде, тръгваме на оглед. В търсене на малка, уютна къща само с щастливи спомени.
С Ингрид останахме сами. Поръчахме си още кафе.
— Всеки път, когато чувствам, че всичко ще бъде наред, това момиче прави нещо странно или обезпокояващо, от което сърцето ми изстива. На този свят има хора, които са невинни посвоему, но причиняват рани. Ана е такава. Тя ще рани Мартин, убедена съм. Първите ми реакции бяха верни. Винаги са били. О, защо не се намесих по-рано?
Успокояването и утешаването на другия винаги е най-добрият антидот срещу собствения ужас и паника.
— Какво точно се е случило с него? Сигурна съм, че знаеш цялата история! Мартин ти я е разказал. Нали?
— Не.
— Било е някаква трагедия. Свързана с нея по някакъв начин!
— Ингрид, синът ни се жени за красива и интелигентна жена! Баща й е много приятен човек. Вторият й баща е очарователен. Още не познаваме майка й, но съм сигурен, че и тя ще ни хареса. Брат й умрял млад. Ана е с по-сложен характер и по-трудна като снаха, отколкото ти би желала. Но това е всичко! Сега престани! Излишно се притесняваш!
— Може би си прав! Случилото се тъкмо потвърждава всичките ми предубеждения спрямо нея.
— Точно така! Ако се чувстваше спокойна от самото начало с нея; този инцидент нямаше да ти направи особено впечатление.
— Хм.
Но зад моите думи се таеше собственият ми смразяващ страх. Що за опасен възел се затягаше сега? Обзе ме внезапен страх за собственото ми семейство. «Лъжец! — извика стражът на сърцето ми. — Лъжец! Единственият страх, който те обзема, е страхът, че можеш да я изгубиш. Не можеш изцяло да я спечелиш, с всеки изминал ден се убеждаваш в това. Но ти удържаш! Защото знаеш, че без нея за теб живот няма!» Усмихнах се на Ингрид и с множество уверения й помогнах в нейния път към ада.
Улових отражението ни в огледалата, когато минавахме през фоайето: елегантна блондинка на средна възраст и нейният компаньон, бегло позната физиономия може би, добре облечен, със здраво, добро лице. От злото в душата ми нямаше никаква следа.
 

Тридесет и първа глава
 
— По всичко личи, че вчера е бил добър ден за влюбените. Къщата е точно това, което са търсели.
— Много добре.
Вече всеки ден разкриваше с жестока яснота собствената ми подлост и нейните безнадеждни козни.
Вечерята с Ингрид преминаваше в умисъл, по което съдех, че тя е гневна.
— Днес се обадих на Мартин. Не му харесаха въпросите ми. Но поне веднъж се проявих като настойчива майка. Обикновено не съм такава, нали?
— Не. Обикновено си много деликатна.
— Той дава под наем апартамента си на някакъв колега и смята, че наемът ще покрива разходите им. Фамозната къщичка на Ана се продава. Мартин смята, че няма да е трудно да я продадат. Освен това възнамерява да използва част от фонда си за новата къща. От няколко месеца е празна и явно има нужда от ремонт. Ще могат да се пренесат след ремонта. Искат да направят скромна сватба в семеен кръг в края на другия месец. Всичко ще бъде по един чист, много бърз, почти клиничен начин. Така че няма да има сватба в «Хартли». Само подписване в гражданското и след това семеен обяд. Непреклонни са. Очевидно майката на Ана ще пристигне седмица преди сватбата. Поне ще се запознаем с нея преди самата церемония. Ще трябва да я поканим на обяд или вечеря. Да се надяваме, че Сали ще направи една по-традиционна сватба. Освен всичките ми тревоги се чувствам и доста измамена.
— Сали ще направи всичко така, както очакваш! Тя е истинско съкровище — разумно, хубаво, обикновено момиче от средно заможно семейство.
— Благодаря на Бога за Сали! Мартин толкова се е променил, не мислиш ли? Много по-различен е. О, къде е онзи поток от прекрасни блондинки! Бригадата за неделния обяд!
— Смятам, че се е разделил с тях окончателно.
— Да! Ана е като целувката на дявола!
Фразата увисна във въздуха.
— Попитах Мартин за Астън.
— Така ли! И какво ти каза?
— Че било тъжна история, че Ана му разказала много отдавна, че той се е самоубил. Бил е много млад, доколкото разбрах. Онзи ден четох една статия, че това не е чак толкова рядко явление. О, Господи, нямах предвид…
— Зная какво имаш предвид. Не е нещо, за което хората нямат и понятие. Пубертетът, възмъжаването — някои момчета го понасят много тежко.
— Към края на разговора ни Мартин ми беше доста сърдит. Получи се нещо като «това си е мой живот и много добре зная какво правя!». Аз съм изместена от Ана… тя е всичко за него сега… точно както трябва да бъде.
Ингрид ме погледна насмешливо.
— Собственото ни положение в момента е малко отчайващо, не мислиш ли? Между нас двамата.
— Малко. Ще се оправи.
— Ако не те познавах толкова добре, вече щях да съм сигурна, че имаш връзка!
— Така ли? Почти съм поласкан!
— Е, недей! Не бих могла да го понеса. Честно казано, няма да го понеса. — Тя ме погледна предизвикателно.
— Предупреден съм както трябва — казах аз. Гласът отвътре ми говореше: «Нямам връзка. Това не е връзка. Тялото ми, душата ми и разумът ми изгарят. Цялото ми съществуване се определя от едно-единствено нещо: миговете с Ана. Животът ми преди нея е бил убедителна лъжа, в която ти, Ингрид, изигра своята роля. След Ана няма да има живот. След нея живот няма!»
Със слаба усмивка на самосъжаление отидох да поработя около час в кабинета си. Исках да дам на Ингрид време да си легне и да заспи без повече разговори. Създавахме нов ритуал. В началото това изискваше желязна дисциплина.
Обадих се на следващия ден.
— Ана, трябва да те видя.
— Зная. Щях да ти се обаждам.
— У вас в три и половина.
— Добре.
Тя отвори вратата и аз я последвах в спалнята. От едно чекмедже на масичката до леглото извади снимката на младеж. От нея ме гледаше едно продълговато, изострено и намусено лице. Несъмнено имаше прилика с Мартин. Но Ана беше права — съвсем бегла.
— Сам виждаш! Това е нищо! Нищо!
— Тогава защо повтори на всеослушание думите на баща си?
Тя постави снимката обратно в чекмеджето и внимателно го затвори.
— Бях ядосана. Много ядосана. Не трябваше да казва нищо.
— Ти забеляза ли приликата, когато за първи път видя Мартин?
— Не. Не. Искам да живея нормален семеен живот с Мартин.
— Странен начин на изразяване.
Тя се усмихна.
— Ти любопитстваш. Но не колкото преди. Променяш се.
— Нося своя кръст. Аз също избрах живота си и начина, по който бих искал да го живея.
Тя доближи лицето си до моето и прошепна: «Всичко. Завинаги.»
Всичките й очертания, уголемени от това измерение и почти грозни, ме погълнаха. Падахме из стаята, върху дърво, стъкло, кадифе. Този ден бях обладан от фикс-идеята, че в извивката на гръбнака й ще открия таен път към нея. Най-накрая застинахме, лицето й — притиснато върху фигурите на копринения тапет на стената, а коремът ми — плътно прилепнал към вдлъбнатинката на гърба й. След мига на екстаз лицето й възвърна първоначалните си измерения. И всичко онова, което бях или някога щях да бъда, ми беше разкрито отново.
Когато си тръгвах, тя каза:
— Имам подарък за теб. — Подаде ми малка кутийка. — Държа на обещанията си. Запомни това! И забрави всичко останало!
Постави я в ръката ми.
— Планирах всичко това, неотдавна. — Тя отвори вратата и аз се измъкнах.
Влязох в малко кафене. Имах нужда да поседя някъде на спокойствие и да отворя кутийката. В нея имаше два ключа. Апартамент С, Уелбек Уей 15, В 1. Спрях едно такси и след минути бях там.
Зад внушителната фасада на стара сграда се криеше тъмнозелен мраморен коридор, от който се спускаха вътрешни балкони с издълбани от мрамор парапети. Малкият свод от оцветено стъкло хвърляше мрачна светлина върху мрамор, дърво и бледосиви стени. На всеки етаж имаше по два апартамента, разположени един срещу друг, от двете страни на хвърлящия светлина свод.
Самият апартамент представляваше огромна стая с баня и кухня. Стаята беше почти без мебели: голяма маса, няколко стола и малко двойно легло в единия ъгъл. Под празните библиотеки имаше ниска стъклена маса. На единия й край имаше бележка:
 
«Тази стая няма да съдържа нищо друго, освен нас самите. Свят в света. Ще го посещавам, за да разбирам желанията ти. Защото в този свят, който създадох, властваш ти, а аз съм твоята робиня. Ще чакам в часовете, които ти определиш. Покорна, винаги ще бъда тук!»
 
До писмото имаше старинен дневник от кожа, перо и стара мастилница. Дневникът се отвори на днешната дата. Върху страницата лежеше сгъната дълга зелена панделка, под която беше написано: «Той дойде в своето царство.» Прехвърлих напред празните страници и открих, че на датата след десет дни е написано: «Ана чака, от дванадесет до два.»
Влязох в банята. Беше заредена със сапун, четки за зъби, паста, кърпи и хавлии. В кухнята имаше две чаши с чинийки, две стъклени чаши, чай, кафе, уиски. В хладилника имаше само вода в бутилки. Огледах се за цветове. Килимът в дневната беше с цвят на тъмно вино. Нямаше завеси, само тъмни щори върху единствения прозорец, който гледаше към един площад в зелено. Дръпнах щорите и настана полумрак. Високо ценях царството си. И бях доволен.
Завързах дневника със зелената панделка и оставих бележка под нея:
 
«Отвори на двадесети, между дванадесет и два.»
 
Тръгнах си.
По-късно същата вечер с Ингрид се разделихме след вечеря, на която се говореше най-вече за сватбата, и се отправихме към обичайните си безопасни места — аз в кабинета, а тя в спалнята. Сядайки да работя, аз усещах ключовете в джоба си така, както беднякът усеща скъпоценния камък, който току-що е откраднал.
Дните ми бяха изпълнени със срещи в комисията, а нощите ми — с откъслечни разговори с Ингрид относно сватбата, приема, сватбеното пътешествие. С примамливите, победоносни и безплодни начини, по които свързваме един мъж и една жена, за да опитомим единствената връзка, която има значение.
Между дванадесет и два в уречения ден плъзнах ключа в ключалката на моето царство. Ана — истинска и великолепна — лежеше на пода, а дневникът беше на корема й. Тя се усмихна, когато дръпнах панделката.
Когато дойде време да си тръгвам, тя написа нещо в дневника. Видях часа — от четири до шест, и датата — деня преди сватбата. Тя извади нова панделка — синя — и я уви няколко пъти около дневника. Галейки лицето ми, каза:
— Всичко! Завинаги! Помни!
 

Тридесет и втора глава
 
Ана и майка й, Елизабет, седяха една до друга на дивана в дневната ни. Ана беше спокойна и сдържана както винаги. Майка й беше дребна жена с приятна, почти ефирна външност. Тъмните очи и коса, които дъщеря й беше наследила от нея, странно балансираха с всичко останало, по което двете жени се отличаваха.
Някаква изкуствена жизненост витаеше около нея. Очевидно навикът пораждаше фалшивата блестяща усмивка и прекалено живата приятелска отзивчивост.
Да, пътуването й било изтощително. Но тя била в очакване на нещо прекрасно. Отговори на въпросите ми за полета й. После се обърна към Ингрид:
— Обичате ли да пътувате, Ингрид?
— Не, не особено.
— Уилбър ще пристигне в четвъртък. — Той й бил разказал всичко за Мартин и прекрасното му семейство. Тя потупа Ана по ръката. — Ана не пише много често, нали, Ана?
— Не.
— Телефонните разговори не са достатъчни — противно на мнението на хората. Аз винаги разкривам себе си повече в писма. Но Ана, така или иначе, никога не разкрива много от себе си. Винаги е била потайна, нали, скъпа? — Тя отново потупа Ана по ръката. — Знаеш ли, че когато с Астън — тя произнасяше името, сякаш й беше чуждо — бяхте деца, винаги бяхте потайни. — И се обърна към Мартин: — Ти знаеш за Астън, сигурна съм, нали, Мартин? Малко приличаш на него. Ана казвала ли ти е? — Това трябваше да мине за невинна забележка. Елизабет се усмихна нервно на Мартин.
— Да. Наистина ми спомена. — Гласът на Мартин беше изпълнен с любезност.
— Когато Астън и Ана бяха малки, бях убедена, че са си организирали малко, тайно общество. Имаха си пароли, странни знаци — наложени, за да затрудняват родителите. — Тя се усмихна лъчезарно на Ана. — Ти беше много палава, нали?
— Палава! — Мартин се разсмя. — Не мога да си го представя!
— Да. Много, много палава. Обичам да си спомням за онова време. Макар че то ме навежда на тъжни мисли.
В нея имаше някаква уязвимост, някаква нежност, която все още я правеше привлекателна. Двама много интелигентни мъже се бяха женили за нея. Жизнеността, красотата, дребната й елегантна фигура трябва да са били обаятелни. С годините лицето й беше преминало от хубостта на младостта към избледнялото вече свое подобие, но без следа от самопознанието или мъдростта, които биха го одухотворили в тази зряла възраст. Според мен тя беше една не особено интелигентна жена, която напълно се е разминала с децата си. Долових остра неприязън към Астън, а образът, който създаде за Ана като малка, изобщо не ме въодушеви. Може би в това беше голямата й сила: тя предизвикваше съжаление. Докато продължаваше да бърбори някак с радост, унизявайки дъщеря си, Ана беше тази, която, седнала кротко до нея, изглеждаше зла.
— Но това са прекрасни мигове — продължаваше тя. — Толкова се радвам за Ана! Кажете ми сега, ще пътувате ли за медения си месец?
— Отиваме до Париж за една седмица — каза Ана.
В очите на майка й се появи тревога.
— Е, Париж винаги е бил любимият ти град. Ти също го харесваш, нали, Мартин?
— Много. Идеята беше на Ана. Трябва да призная, че очаквам заминаването с нетърпение. Бяхме там неотдавна. Но не прекарахме особено добре, защото Ана се разболя. Наложи се да се върнем по-рано.
— Боже мой! Боже мой! Ти имаш толкова скъпи спомени от Париж, нали, Ана? — Тя погледна Ана, която не можа да скрие внезапния си гняв.
— Мм.
— Защо? — попита Ингрид.
— Първата любов на Ана — Елизабет внимателно подбираше думите си — беше в Париж. Ние напуснахме Рим след… трагедията и прекарахме известно време в Париж. Питър току-що беше започнал следването си, всъщност той все още живее там. Вече е женен… горкото момче, бракът му се оказа пълен провал. Майка му ми каза, че често пътувал до Лондон. Наскоро продал малкия си апартамент, който държал тук. Виждала ли си го? Прекрасно е, когато след подобна връзка се запази приятелството. Не сте ли съгласна? — Тя се обърна към Ингрид.
— Мамо, моля те — прекъсна я Ана.
— Боже Господи! Отново ли съм недискретна? Ана, ти май си ми сърдита!
— Не, мамо, не и сърдита!
— Мартин, сигурна съм, че си имал други приятелки преди Ана.
— Една-две.
— Всичките бях блондинки — каза Сали, която току-що бе дошла. — Стотици блондинки са марширували из тази стая. Скъпият ми брат беше истински Дон Жуан!
— Но това е минало, уверявам ви. — Мартин се усмихна на Елизабет. — Ние сме много щастливи!
— Виждам! Ана, имаш голям късмет! О, Ана, престани да ми се цупиш! С майката на Питър поддържаме връзка. Казах тези неща без всякакъв умисъл.
— С какво се занимава Питър? — попитах.
— След три поколения държавни служители той изненада всички, като стана психиатър. Има много успешна практика в Париж. Френският му е втори език и той твърди, че школата на един чужд език помага да бъде разкрита по-ясно истината. — Тя се разсмя. — Заприличвам на Уилбър.
— Защо идва в Лондон толкова често?
— По работа, предполагам. Всъщност не знам. Непрекъснато ми е в главата заради последното писмо на майка му. Пише, че внезапно продал малкия си апартамент и…
Ана стана. С едно тихо «извинете» тя напусна стаята. Настъпи неловка тишина.
— Боже Господи! Изобщо не трябваше да започвам този разговор. Така или иначе, е без значение. Потайността на Ана не престава да ме изненадва!
— Може би това е вид защита — обади се Мартин.
— Защита срещу какво?
— Нямам представа — отвърна Мартин.
Умният Мартин! Сега и ти виждаш в душата й: тази унищожителна майка бавно разкриваше себе си. Нищо чудно, че Астън и Ана се бяха затворили в тайния си свят срещу нея. И нищо чудно, че след смъртта на Астън всички се бяха разделили, неспособни да се скрият от пролятата кръв или да, отмият вината и да признаят собствената си престъпност. Така че безмълвието, тъгата и раздялата се бяха превърнали в начин на живот. Имаше нови бракове, нов живот, нови любови, които да ги отвличат далеч от онова, което вече се бе случило. И все пак те бяха още в капана — всеки поотделно — на нерешените агонии от далечното минало.
В края на вечерта всички бяха по-малко щастливи, отколкото в самото й начало. Докато Мартин палеше колата, а Ана държеше вратата й отворена за майка си, аз вървях с Елизабет по късата алея към тях.
— Как е второто име на Питър? — попитах тихо, внимателно преценявайки разстоянието до Мартин и Ана. — Имам един приятел в Париж със сериозен проблем.
— Калдерон. Доктор Питър Калдерон. Има го в регистъра. Не казвайте на Ана, че съм ви казала! Това ще я вбеси. Уилбър веднъж изпрати един приятел, писател, при Питър. Много му беше помогнал.
Стигнахме до колата. Казахме си обичайното довиждане. До следващата събота.
Те заминаха.
— Странна жена! Пълна противоположност на Ана. Не мислиш ли? — попита Ингрид.
— Доста ми харесва — каза Сали. — Тя е по-открита и по-разговорчива от Ана.
— Меко казано — каза Ингрид. — Вече познаваме всичките. Майката, бащата, вторият баща — без мащехата. Вече би трябвало да се чувствам част от голямо семейство! Макар че нямам подобно усещане! И никога няма да го имам! Не и с това семейство. — Тя въздъхна. — С Джонатан ще бъде по-различно. Вече познавам Робинсънови. Няма ли още сватби на хоризонта? — Ингрид подразни Сали.
— Във всеки случай никой още не ми е споменавал.
— Ще ти спомене, ще ти спомене! Още отсега ти казвам, че искам голяма сватба в бяло, последвана от официален прием в «Хартли». Обещай ми! — Ингрид прегърна изчервената Сали.
— Обещавам ти, мамо, обещавам ти!
С мисли за сватби и деца, за бащи и майки отписвахме този ден от календара. Всеки отиде по своя път до спалнята, за да си легне.
 

Тридесет и трета глава
 
— Доктор Питър Калдерон?
— Oui.
— Аз съм приятел на Ана Бартън. Бих искал да се видим!
— Защо?
— Смятам, ме би било от полза.
— За кого?
— За мен!
— Ана ли ви каза да ми се обадите?
— Не.
— Какъв приятел сте й?
— Аз съм бащата на Мартин!
Настъпи кратка тишина.
— Да, Мартин! Ана ми спомена за намерението си да се омъжва.
Думите «намерението си да се омъжва» прозвучаха тромаво и странно официално.
— Определено не се касае за професионална консултация. Бих желал просто да ви кажа, че пожелавам на Ана и Мартин много щастлив брак! И смятам, че трябва да приключим този разговор! — Той млъкна. — Вече не ходя в Лондон. Ана рядко идва в Париж.
— Ана ваша пациентка ли е?
— Не съм длъжен да отговоря на въпроса, но ще го направя! Не!
— Но вие може би я разбирате по-добре от останалите — поради вашата професия.
— Не е точно така. Бих казал, че човекът, който разбира Ана най-добре, е този, за когото тя ще се омъжва. Вашият син! Струва ми се, че той и позволява да бъде загадъчна, да има тайни и може би други връзки.
— Други връзки?
— Да, непременно!
Настъпи тишина.
— Ана никога не ми е споменавала за вас!
— Защо да го прави? Аз съм само бащата на Мартин!
— Очевидно сте много необикновен баща. Освен това имате много необикновен син. И това е един много странен разговор. — Той въздъхна. — Ана предизвиква странни разговори.
— Защо не се оженихте за Ана?
— Господи! Трябва ли да ви дам отговор! Не бих могъл да й дам онова, от което тя се нуждае!
— Кое?
— Свободата! Свободата да бъде обвързана с онези, които обича, с всички онези, които обича! Изисква се огромен потенциал от характер и ум и, разбира се, огромна любов, за да можеш да й позволиш това.
— Или просто отказ да се приеме истината за нея!
— Струва ми се, че синът ви безболезнено е приел много истини около Ана. Всъщност съм убеден в това.
— Защо?
— Защото съм се срещал с Мартин.
— Кога?
— Няма да ви кажа нищо повече!
— Защо не ми го казахте в началото?
— Кой знае къде може да приключи един разговор? Като нашия сега — с друга тайна, която би довела до друга скрита истина. Нищо чудно, че се чувствам пълноценен в своята професия! Сега ви казвам довиждане! Пожелавам на вас и на сина ви успех! Моля, не ми се обаждайте повече!
Мартин, умното ми момче, значи си се добрал до Питър Калдерон преди мен! И какво ти донесе твоят ум, огромната ти любов? Не цялата Ана. Аз притежавам цялата Ана, когато съм с нея. Всъщност и не желая останалата част от живота й и от миналото й. Защо да искам повече? Питър е поискал повече и е изгубил всичко. Апартаментът в Уелбек Уей е бил негов, естествено.
Това трябваше да бъде от значение. Но не беше!
 

Тридесет и четвърта глава
 
Аз нямам елегантна фигура. Телосложението ми е прекалено яко, за да се нарече «елегантно». Избирам дрехите си грижливо. Представям се пред света в тъмносини костюми от каша, бели ризи и виненочервени вратовръзки (купувам си ги в огромни количества) и придобивам вид на елегантен мъж. Винаги съм се обличал така. По спортното ми облекло също личи, че е грижливо подбрано, за да внушава на хората дистанцията, която държа да спазвам. Аз не съм случаен човек, лесен или леснодостъпен.
В деня преди сватбата аз също вървях към новия си живот с Ана (така виждах нещата) и знаех, че товарът, който толкова ми тежеше на сърцето, вече беше поносим. Бях се примирил, че животът ми ще продължи по ръба на пропастта.
Ана ме очакваше в апартамента. На стъклената маса, подобно на украшение, стоеше един куфар.
— Казах на Мартин, че искам следобеда и вечерта за себе си. От моето тайно гнездо ще отида направо в гражданското. След като си тръгнеш — надявам се да останеш по-дълго, отколкото смятахме, — ще лежа в тази стая и ще бленувам всичките си животи. Щастлива съм! Просто не мога да го повярвам! Щастлива съм! Никога не съм била щастлива — поне от детството си насам! А сега съм! Това е необикновено усещане. Бил ли си някога щастлив?
— Не зная! Може би. Тъжно е, но наистина не си спомням. — Въздъхнах. — Това ми се струва толкова маловажно.
Тя отвори малкото куфарче. Внимателно извади от него кремава рокля и малка шапчица и ги сложи в един празен гардероб.
— Това е за утре! — Тя се усмихна. — Този следобед и тази вечер са за теб.
Когато роклята й се свлече, изпитах признателност за начина, по който тъмната копринена лента минаваше между краката й и се увиваше, подобно на вълни, около гърдите й. Тя посочи една морава подутина и прошепна:
— Ударих се нарочно по бедрото. Виждаш ли — аз също мога да докажа силата и верността си.
Нежно я положих на пода. Захвърляйки своята елегантност върху дивана, отново се върнах към истинското си «аз».
Разказвах й мечти на един език, който тя единствена разбираше. Като всемогъща богиня повтаряше «да, да!» през часовете на пленничеството си. Във всемогъществото си властваше над своя поробен господар. Намерих в куфара ръчно бродирана лента и я увивах около нея, докато тя престана да вижда. Исках да потънем в тишина. Открих меки памучни тампони и след като ги поставих в ушите ни, се скрихме в света на абсолютната тишина.
Някакъв пулс в корема й безшумно отмерваше своя ритъм по кожата й, докато тя лежеше на пода. Устата ми, в хищническо търсене, се опитваше да улови с език ритъма. Напразно.
Юмрукът ми масажираше тъмния оток на бедрото й. Неспособен да го излича, аз накарах тъмнотата му да се разпростре на петна към сплъстените косми, разделени от копринената лента между краката й.
Аз бях единственият, който съзря Мартин. Панически изтръгнах тампоните от ушите ни. Ана извика:
— Какво става? Какво става?
Дръпнах лентата от очите й и след секунда двамата го чухме да прошепва:
— Не е възможно! Не е възможно! Възможно е!
Застанал в рамката на вратата, той сякаш се залюля напред-назад.
Втурнах се да му помогна. Той вдигна ръце над главата си, сякаш за да се предпази от страшен удар. После, като дете, отстъпващо стъпка по стъпка от неописуемото зло, подобно на робот, взрян в лицето, което го беше унищожило, той безмълвно се преметна през перилата и падна, мъртъв, долу на мраморния под.
Когато го повдигнах на ръце, вратът му увисна като пречупено стъбло на цвете. Каква полза от силата ми? Къде, къде беше топлината, която трябваше да го обгърне? Нужна беше гръд, заоблена и топла, за мъртвите тела на децата ни, която да ги притисне с истинското отчаяние на мъката ни. Твърдината на гърдите ми не можеше да скрие лицето му. Мускулестите ми ръце бяха противни и отвратителни в опита си да обхванат и придърпат парчетата на счупеното му тяло към себе си.
Празният коридор се превърна в мраморен кладенец, в който хората, потресени, питаха с надежда:
— Да извикам ли лекар?
— Мога ли да ви помогна?
— Извиках полицията!
— Да донеса ли одеяло? За вас? За тялото.
Осъзнах, че съм гол.
— Мъртъв ли е? Боже, мъртъв ли е?
Тогава Ана бавно се приближи. Облечена, сресана и противно спокойна, тя каза:
— Всичко свърши. Всичко свърши.
Като ме докосна по рамото и погледна към Мартин без съжаление, тя се плъзна към вратата и изчезна в нощта.
В празното пространство надойдоха още хора. Образуваха безшумен кръг около нас — голият мъж и неговият прекрасен син в дънки и пуловер. Една жена метна дълъг шал отгоре ми. Той покри тялото ми в мига, в който вратата се захлопна след Ана. Имаше още шум и после някакъв полицай раздели групичката, без да каже нито дума. Той коленичи пред мен.
— Опасявам се, че е мъртъв!
— Да! Почина на място!
— Вие сте… Вие сте…
— Да.
— А кой е младежът?
— Моят син — Мартин.
Лекарят и санитарите от линейката коленичиха до мен. Друг полицай тихо помоли групата да се премести в другия край на коридора. Чувах шепота им като нежна, тъжна песен, идваща някъде отвъд. Беше трудно да измъкнат Мартин от ръцете ми. Но лекарят беше деликатен, а санитарите дискретни и бързи. Останахме само двамата с полицая и се изкачихме по стълбите към апартамента. Вратата беше отворена. С изключение на грижливо сгънатите ми дрехи нямаше други следи от прекараното време преди нахълтването през вратата.
— Може ли да се облека?
Полицаят погледна голото ми тяло, увито в шала, и кимна.
— Ще трябва да дадете показания… по-късно, господине. Ще дойдете в полицията!
— Да, разбира се. Трябва да говоря с жена си! Жизненоважно е да говоря с нея!
— Разбирам, господине. — Той се огледа. — Тук изглежда, няма телефон.
— Няма.
— Кой е собственикът на апартамента, господине?
— Годеницата на сина ми.
— Как се казва тя?
— Ана Бартън.
— Тя ли беше младата дама, която си тръгна при нашето идване?
Полицаят, който беше придружавал групата долу, се присъедини към нас.
— Да.
— Не е живяла дълго тук. В апартамента няма почти нищо.
— Тя не живее тук.
Те чакаха. Вече бях облечен.
— Знаем, че това е нещастен случаи, господине. Двама свидетели са видели сина ви, като пада през перилата. Те потвърдиха, че не сте го докоснали.
— Не съм.
— Какво правехте, господине?
— Бях с мис Бартън.
— С годеницата на сина си?
— Да.
— Господине трябва да ви задам този въпрос. Вие бяхте…
— С мис Бартън се… — Аз млъкнах.
Това беше дума, която никога не бях употребявал.
— Синът ви не е имал представа за това до тази вечер, така ли?
— Разбира се.
— Как е разбрал, че сте тук?
— Не знам. Просто е знам.
— Мис Бартън къде е сега?
— Не знам! Тя просто си отиде! Просто мина покрай нас.
— Трябва да е в шок. По-добре ще бъде да я намерим.
— Нямам представа къде би могла да бъде! Може би се е върнал в къщата им.
— В чия къща, господине?
— На Ана и на Мартин. Току-що бяха купили къща. Бяха сгодени.
— Кога смятаха да се женят, господине?
— Утре.
Настъпи дълбока тишина.
— Да отидем в участъка, господине.
Позвъних на Ингрид от полицията. Сали вдигна телефона.
— Няма нужда да казваш нищо! Ана беше тук.
— Боже Господи! Къде отиде?
— В болницата «Уелингтън». При Уилбър.
— Уилбър?
— Да. Той е получил инфаркт днес следобед. Мартин ни се обади, опитваше се да намери Ана. — Тя млъкна. — Казах на Ана за Уилбър и тя тръгна веднага.
— Майка ти там ли е?
— Да. Не настоявай да говориш с нея. Още не!
— Сали! О, Сали!
— С мама ще отидем да видим тялото. Тя отчаяно настоява.
Обърнах се към полицая:
— В коя болница откараха тялото?
— В Мидълсекс.
Казах го на Сали.
— Слушай, моля те, не отивайте! Тази вечер ще направя формалното идентифициране. Кълна се, че утре ще ви заведа! Убеди майка си да почака. Много е важно! Моля те, Сали!
— Ще се опитам! Ще се опитам! Ана е луда и ти го знаеш, нали?
— Не! Не, Сали, не е луда!
— Беше с куфара си. Каза, че ще види Уилбър и после заминава за Париж. «Така или иначе, се бях подготвила за полет, за медения месец!» И ми се усмихна, можеш ли да си представиш! Тя ми се усмихна! Ако не е луда, то тогава е чудовище!
— О, Сали, Сали, не е нито едно от двете!
— Тогава каква е? Погуби и двама ви с Мартин.
— Тя всичко ли каза на майка ти?
— Не знам! Има неща, които мама не иска да ми каже! Всъщност не мога да я помитам. Но се досещам!
— Не смятам, че можеш да се досетиш, Сали! Ще се прибера вкъщи по-късно.
— Недей! Моля те!
— Ще се върна, Сали! Необходимо е! По-късно. — Затворих телефона.
— Съпругата ми знае.
— Да, господине, разбрах.
Седях в една малка стая с висок мъж с посивяла коса — инспектор Дунън. Той излъчваше някаква отегчена любезност. Любезността беше може би последното му средство при постоянния сблъсък с човешкото безумие. Какъв късмет имах, че съм при инспектор Дунън!
Дадох показания. Той имаше въпроси.
— От колко време имате връзка с…
— Ана! От пет месеца.
— Откога я познавате?
— Започнахме да се виждаме веднага! След броени дни от запознанството ни.
— Синът ви нямаше представа?
— Никой нямаше!
— Никой ли?
— Един човек може би. Вторият баща на Ана — Уилбър. Господи, той е получил инфаркт. Намира се в «Уелингтън». Затова Мартин е търсел Ана! Мога ли да позвъня?
— Да, господине, разбира се.
Той отиде до вратата и някой се свърза с «Уелингтън». Разбрах в коя стая е Уилбър и говорих с главната сестра. Разговорът беше кратък и обнадеждаващ. Уилбър беше изкаран от интензивното, щеше да остане три дни в болницата и след това дълго време трябваше да почива. Инфарктът беше лек.
— Откъде е знаел синът ви, че двамата сте на този адрес?
— Не е знаел! Просто нищо не разбирам! Той не знаеше за този апартамент.
— Той не е имал ключ. Изкъртил е бравата — каза инспектор Дунън.
— Това е накарало семейство Томпсън да излезе на горната площадка — добави младият полицай.
— Семейство Томпсън ли?
— Свидетелите, видели Мартин да пада.
— Аха!
— Смятате ли, че мис Бартън е била небрежна? Може да е забравила адреса в някой бележник.
— Не! Тя не беше небрежен човек!
— Къде е тя сега? Ще трябва да поговорим с нея!
— В Париж. Тя е на път за Париж, към Питър! Питър! Този апартамент първоначално е бил негов. Мартин може би му е телефонирал, когато не е могъл да открие Ана. Питър! Трябва да се е обадил на Питър в Париж!
— Кой е Питър?
— Тя беше казала, че иска да бъде сама преди сватбата! Просто да се появи от тайното си гнездо!
— Успокойте се, господине! Обърквате нещата!
— Може ли да му се обадя?
— На кого? На Питър ли?
— Да.
— В Париж ли?
— Ще си платя!
— Не става въпрос за това, господине! — Той въздъхна. — Знаете ли номера?
— Да.
Инспектор Дунън ми подаде телефона.
— Питър!
— Oui.
— Обажда се бащата на Мартин!
— Зная! Ана ми телефонира. Тя пътува насам. Нямам какво да ви кажа! Ужасно съжалявам!
— Вие ли му дадохте адреса?
— Да.
— Така и предположих!
— Не знаех, че сте там. Сметнах, че това е мястото, където Ана би се отдала на размисъл. На спокойствие преди утрешния ден. Когато Мартин се обади… разтревожен… заради Уилбър, му го казах. Ние с Мартин бяхме приятели… по един особен начин!
— Всички по един или друг начин сме приятели!
— По един или друг начин!
— Ана може би ще трябва да се върне.
— Ще й обясня!
— Полицията знае, че е било нещастен случай, но ще трябва да даде показания.
— Естествено! Разбирам.
— Трябва да вървя.
— Сбогом!
— Сбогом!
Приключих показанията си.
— Ще ви закараме до вас, господине. Но първо трябва да оформим формалностите по идентифицирането.
Отидохме в болницата. Идентифицирах трупа. Няма повече какво да кажа. Няма да говоря за това.
Минаваше един часът, когато влязох вкъщи. Вратата на стаята на Сали се отвори. Изтощеното й лице се появи. Бутнах я обратно в стаята и прошепнах:
— Майка ти!
Сали затвори вратата.
Тръгнах към една светлина — Ингрид ме очакваше в кухнята. Това не беше кухня, пригодена за подобна болка. Блестящите й плотове и лъскавата белота по-скоро щяха да усилят болката, отколкото да я притъпят. Нямаше нито един тъмен ъгъл, никакво дърво, в което виковете — звучни или беззвучни — да потънат.
В черния си костюм и с гръб към мен, Ингрид за миг поразително заприлича на Ана. Тя се завъртя към мен. При вида на лицето й усетих как ми се повдигна. Грабнах една кърпа. Старо познато усещане. Тя ми подаде чаша с вода.
Докосвайки лицето си, каза:
— Направих го, за да спра болката, ето с това! — Тя повдигна една бяла, изцапана с кръв кърпичка, завързана на възел. По лицето й се стичаше кръв. Отоците на скулите сякаш бяха изтеглили нагоре чертите й, а очите бяха хлътнали като черни дупки по безформен лунен пейзаж.
— Болката ме раздираше! Това помогна!
Тя взе кърпата и отново започна да се самобичува. Бликналата кръв покапа в чашата на масата. Един образ на Ана неприлично завладя съзнанието ми. Лицето й всъщност винаги е било сякаш подуто — безформено. Може би това беше разковничето! Чертите на Ана не притежаваха онази деликатност, която бруталността на спасителните целувки би могла да накърни.
Лицето на Ингрид с толкова фини черти, изящни скули, дребно, светлооко, винаги ми бе внушавало: «Внимавай! Крехко съм!» И тялото й — източено и слабо, с изящни извивки на бедрата и гръдта — беше поставяло табу на всякакви по-сурови ласки. Бях търсил удоволствието с такова внимание, с каквото човек се отнася към безценно късче порцелан от древността.
Ингрид седна срещу мен.
— Ти не си зъл човек — каза тя. — А аз не съм глупачка.
Гледахме се — съпруг и съпруга, напълно чужди един на друг. Утре или вдругиден щяхме да погребем сина си.
— Ясно ми е, че ти и… Ана — тя сякаш не изговори, а изпусна във въздишка името й — … не сте могли да направите нищо. Ти не си зъл човек. — Подутите й устни и сълзите нравеха гласа й дрезгав. Думите «зъл човек» падаха тежко, като барабанни удари, и се сливаха в една-единствена дума — «Зъл човек. Зъл човек. Зъл човек».
— Когато си разбрал… — каза тя — когато си разбрал, че си изгубен… — тя млъкна за миг, сякаш се олюля, и странният, нов овал и ужасяващият цвят на лицето й я превръщаха в отвратителна кукла — трябваше да се самоубиеш. Трябваше да се самоубиеш. Знаеш как. Щеше да ти бъде лесно. Знаеш как!
— Да. Предполагам, че знам.
— Не сега — каза тя. — Не сега. Не, страхливец такъв, не сега! Остани! Остани на този свят! Остани, за да ми доставиш малко радост! Защо, о, защо не се самоуби! Знаеш как да го направиш!
— Честно казано, не ми мина през ума! Изобщо не се сетих за подобно нещо!
Чувствах се като дете, което е можело толкова лесно да отърве големия бой. И което изобщо не се е сетило за простото разрешение.
— Астън го е направил — прошепнах.
— Астън?
— Брат й!
— Бях забравила за него. Астън… сега и Мартин! Господи, това зло момиче! — Тя изкрещя: — Можех да те погреба и да живея! Разбираш ли? Можех да те погреба и да живея! Дори със съзнанието за това, което си извършил, можех да те погреба! И да живея! И да обичам! Болката щеше да бъде поносима! Тази болка е непоносима! Непоносима! — Тя отново заудря лицето си. Минах зад гърба й и я сграбчих. Борбата беше неравна и скоро приключи.
Сложих я на един стол.
— Не мърдай! — прошепнах. Отидох до шкафа си и донесох успокоителни.
— Не — каза тя вяло. — Не, и не, и не!
— Необходимо е! — казах.
— За кого? — отвърна рязко тя. — За теб. Защото за първи път не знаеш какво да правиш… нали, докторе? Искам само това, което никога вече не мога да имам. Искам сина си обратно. Върни ми сина! Върни ми го! Веднага! Върни ми го веднага!
— Ингрид, изслушай ме! Мартин е мъртъв! Няма го вече! Няма го! Слушай, Ингрид! Изслушай ме! Аз съм причината за тази смърт. Остави я на мен! Никога няма да се почувствам освободен от неговата смърт, няма да мога да избягам от нея! Остави я да легне върху мен, Ингрид! Тласни я към мен, тласни смъртта му към мен! Дишай дълбоко, Ингрид, дишай дълбоко! Ти ще живееш! Тласни смъртта на Мартин към мен! Ти ще живееш! Дан ми я! Дай ми неговата смърт!
Заведох я на масата и я сложих да легне върху нея. Тя сви крака към гърдите си като родилка. Сълзите се стичаха парещи по страните й. Кончетата на сакото й се скъсаха от конвулсиите, хлипането и гърчовете й.
— Дай ми смъртта му, Ингрид!
— О, Мартин, Мартин, Мартин. — Тя плачеше. После един ужасен, беззвучен вик беше последван от дълбока въздишка и аз разбрах, че всичко бе свършило. Нещо полетя и се просмука в мен.
Тя лежеше на масата и тихо плачеше. Сълзите й се стичаха, обливайки отоците, и отмиваха кръвта от лицето й. Сълзи и кръв почти образуваха венец около шията й и малки бледорозови струйки се стичаха към гърдите й.
— Отивам да се измия — рече тя.
Отведох я в банята. Движехме се бавно, моята приятелка и аз. Може би притежавах някакви умения, които можеха все още да я изпратят безболезнено в остатъка от живота й.
Напълних ваната и изсипах един от шампоаните й. Тя пусна косата си, която нелепо беше запазила непокътната формата си на кок. Фибите и годините на практика бяха позволили на прическата й да оцелее сред подобен хаос, като символ на нормалността.
Помогнах й като на дете да се съблече. Легна във ваната и се плъзна под водата. Шампоанът действаше на тялото и косата й като балсам. Тя се плъзгаше под водата и се издигаше, плъзгаше се и се издигаше, следвайки ритъма на някакъв ритуал за оцеляване.
Седнах на пода и се опитах да съсредоточа всичката си енергия към нея. Със сила, непозната за мен, изключих всяка друга мисъл от съзнанието си. От време на време пусках крана на топлата вода. От време на време отпушвах ваната и оставях малко вода да се изтече. Най-накрая тя каза:
— Искам да спя.
Обвих я с кърпа и я подсуших. След това се опитах да й облека нощницата. Тя поклати отрицателно глава и се пъхна в чаршафите. След секунди спеше. Седнах до прозореца и се загледах в нощта. Пълната луна грееше от беззвездното небе. Осъзнах колко рядко забелязвам тези неща. Може би това се дължеше на някаква дълбока повреда на душата. Наследена празнота. Вакуум, който се предава от поколение на поколение. Грешка в психиката, откривана само от онези, които страдаха от нея.
В главата ми нахлуха спомени за Мартин като дете — особено един: как се обърна, бягайки, когато му извиках, а смехът му звънтеше в златния летен ден. Затворих полека очи, за да спусна завеса над спомена. Предстоеше ми погребение, за което трябваше да се подготвя. Сега трябваше да организирам погребението.
Намерих някаква бяла хартия и започнах да съставям списък. Некролози — в «Таймс», «Телеграф». Опасявах се, че други обявления — по-жестоки — щяха да бъдат направени от вестителите на смъртта в спокойния утринен живот на хората, които никога нямаше да познавам.
В жълтата преса щеше да има намеци, а обикновените вестници може би щяха кратко да отбележат трагедията. За себе си не се безпокоях. Да запазя честта на живота на Мартин изведнъж стана най-важното нещо.
Можех ли нещо да сторя? Възбуда, ужасна възбуда сгърчи раменете ми, врата ми. Господи! Не трябва да изпадам в шок! Трябва да издържа! Измъкнах се от стаята. Глътнах два диазепама и се върнах към списъка — властите, ковчега, погребалната служба, цветята, музиката.
Ингрид се размърда. Погледнах часовника си. Бяха минали часове. Възможно ли беше? Луната беше изчезнала. Зазоряваше се, почти беше ден. Днешният ден беше настъпил. Значи Мартин беше умрял вчера. Мартин беше умрял на този ден миналата седмица, миналия месец, миналата година. Днес ставаха десет години, откакто бе умрял Мартин. Ставаха двадесет години. Кога щях да престана да ги отбелязвам?
Ингрид простена. Днешният ден и мъката, с която бе наситен, неумолимо си проправяха път в съня й. Наблюдавах как движенията й преминаха от гняв в покруса. Накрая тя потъна в агонията на примирението. Очите й изведнъж се отвориха, осъзнаха всичко за миг.
— Вярно е, нали?
Помогнах й да стане от леглото. Не говорехме.
Бавна и безмълвно тя отиде в банята и грижливо затвори вратата след себе си. Обърнах се към прозореца и наблюдавах как денят настъпва и нараства. Коли, хора и шум изпълниха някаква част от съзнанието ми. Камионът за мляко, завиващ зад ъгъла, приличаше на космически кораб, който поема историческия си ход по новооткритата планета.
Съзнавах, че в мен пластовете се бяха разместили. Беше се отворил пролом. Съзнавах, че за мен истинският свят трябваше да остане на нов, ярко откроен фокус. Известно време щях да вегетирам, да функционирам механично. През следващите няколко дни щях да мина към подобно съществуване. Останалото от другата страна на пролома щеше да замре в застой, за да бъде живяно по-късно — а може би завинаги.
Обзе ме страх. Започни сега, започни сега, в това измерение! Гледай колите! Слушай звуците! Съсредоточи се върху камиона за мляко! Виж! Току-що е спрял отвън!
Ингрид излезе от банята. Преобразена. Кокът й отново беше оформен в съвършената си симетричност. След спадането на подутините през нощта лицето й наподобяваше маска под идеално сложения дискретен грим. Тя влезе в стаята, обвита в своята изкуствена съвършеност, с която красивите жени се въоръжават срещу света. Беше гола.
Интимността на брака ни не беше успяла да притъпи остротата на този образ. Тя застана пред мен.
— Колко жалко, че изобщо се срещнахме!
— Ами Сали? Сали все още е при нас!
— Да. Да. Сали! Знаеш ли, за мен Мартин беше важният! Винаги само един е важен! Предполагам, за теб това е Ана.
Въздъхнах.
— Какъв късмет имаш, че тя не е мъртва. Нали не е? Ана е… Ана… казано образно… оцеля, нали? Ти някога обичал ли си ме?
— Да. Изглеждаше в реда на нещата.
— А това! — Тя посочи тялото си. — А това?
— Ти си изключително красива!
— Знам! Боже Господи! Да не мислиш, че не го знам! — Тя се обърна към голямото огледало. — Имам красиво лице, погледни го! Виж тялото ми! Гърдите ми са малки, но все още хубави. Талията — тясна, бедрата — слаби. — Тя спусна ръце надолу, към гениталните си. — А това? Тази моя част, на края на елегантните, елегантните ми крака! Какво ще кажеш за цялата тази красота? Не беше достатъчна, нали? Не беше достатъчна! И тази недостатъчност ми костваше Мартин!
Тя се обърна към мен. Така голямото огледало отразяваше изящните очертания на гърба й и нелепата, плашеща съвършеност на кока й.
— Ти трябваше да умреш! — каза тихо тя. — Ти трябва иде да умреш! Господи, та ти, така или иначе, никога не си бил жив!
— И за двете неща си напълно права. Трябваше аз да умра. Но не се сетих! Никога не се бях чувствал жив, преди да срещна Ана.
— Може би все пак си зъл човек. Е, вкара своя кошмар в моя живот. За миг, само за миг, разбираш ли, си помислих да се любя с теб.
Погледнах я стъписан. Тя се изсмя. Кратко, горчиво и сухо.
— Като те гледам сега, разбирам колко нелепа изглеждам. Това ще ми даде доста кураж. — Тя отвори едно чекмедже и облече бельото си. След това облече една черна рокля с толкова шокиращо семпла кройка, че заприлича на мадона с безсмислена красота — изображение, лишено от живот.
Чух как Едуард пристига. Ингрид изтича долу при него. Едуард притисна силно дъщеря си. Опустошението по лицето му беше ужасяващо.
— О, моята Ингрид! — прошепна той. — Скъпата, милата, милата Ингрид, бедното ми дете!
— О, татко!
Останах вцепенен за миг. Не Ингрид, а Сали сякаш беше произнесла това.
Застанала на вратата на стаята, тя прошепна:
— О, татко!
Тръгнах към нея. Но тя внезапно каза:
— Не! Не! — Обърна се и слезе по стълбите, като че ли видът ми я нараняваше.
Бавно я последвах.
— Сали, ти беше толкова внимателна снощи — каза Едуард. — Сигурно ти е било много трудно. Сали ми съобщи. — Той ми химна. — Много му е трудно на момичето… много трудно!
— Сали е много смела. Добро утро, сър. — Джонатан беше във вестибюла. — Ужасно съжалявам…
— Гласът му заглъхна. — Може ли да поговорим… насаме? — Влязохме в кабинета. — Възнамерявам да се заема с обажданията в гражданското и в хотела — каза той. — Ще съобщя на всички, с изключение на родителите на Ана. За щастие беше само семейна… Господи, толкова е ужасно… знаеш какво имам предвид!
— Аз ще се обадя на майката на Ана. Уилбър е получил лек инфаркт. Много е важно да внимаваме с него. Баща й е в хотел «Савоя», струва ми се. Ще му се обадя.
— Сър, ще използвам стаята на Сали, ако нямате нищо против.
Кимнах. Молбата беше акт на внимание, за който бях благодарен.
— Обичаш ли Сали?
— Много.
— Радвам се. Искам да кажа, че ти си този, който я обича!
— Благодаря, сър!
Обадих се на майката на Ана.
— Тъкмо щях да ви позвъня — каза тя. — Нямаше какво да кажа или да направя снощи. От сутринта искам да ви се обадя.
— Значи знаете?
— Да, разбира се.
— От Ана ли?
— Да. Тя дойде да види Уилбър. В коридора ми каза. После си тръгна. Знаете ли какво изпитах?
— Не.
— Внезапно се почувствах много стара. Почувствах се много стара! Французите казват «coup de vieux». Днес изглеждам много стара. Предполагам, че трябва да ви изкажа съболезнования? Но вие всъщност не заслужавате това, нали? С Ана чудесно си подхождате. Причинявате агония в живота на другите. Тя винаги е притежавала тази дарба. Очевидно вие току-що сте я открили в себе си. Съпругата ви заслужава съчувствие. Но доколкото я познавам, тя не би го приела. Струва ми се, че не би й харесало да я съжаляват.
Настъпи мълчание. После тя заговори отново.
— По-различна ли съм, отколкото ви се сторих преди?
— Да. Много.
— Глупостта, липсата на такт — смятате ли ги за истински? Те винаги са ми помагали през годините. Уилбър винаги ги прозираше. Затова всъщност се омъжих за него.
— Как е Уилбър?
— Ще се оправи?
— Не му казвайте!
— Той знае.
— От Ана ли?
— Не, не от Ана. Той отгатна трагедията по лицето ми. Каза ми: «Аз го предупредих! Предупредих го!» Наистина ли го е направил?
— Да.
— Трябваше да го послушате! Той знае всичко. Бих искала да дойда на погребението. Ще ми кажете ли кога е и къде?
— Наистина ли?
— Да, напълно. Синът ви имаше значение за мен. По свой начин се опитах да го предупредя онази вечер. Но бях прекалено двусмислена. Ана разбра, естествено. Тя разбра какво се опитвам да сторя, когато заговорих за Питър и Астън.
— Тя е отишла при Питър, знаете ли?
— Да, знам. Винаги постъпва така. Мисли, че не зная какво се е случило през нощта на смъртта на Астън. Господи, мисли си, че не знам защо умря Астън. Винаги съм се преструвала! Опитвайки се да запазя връзката си с нея, предполагам. Напразно! Всичко, което някога съм правила, е било напразно! Бих искала да има друга майка. Предполагам, че и тя го желае. Уморена съм. Сбогом. Сбогом.
Исках да попитам дали Ана беше съобщила на баща си. Но разговорът беше приключен. Обадих му се веднага. Не исках да мисля за това, което Елизабет беше казала за дъщеря си — не и сега. Знаех, че пред мен стояха години на празнота. Щях да ги изпълвам с всяка изречена за Ана дума — от деня, в който за пръв път бях открил съществуването й.
— Чарлс?
— Много мило от наша страна, че се обаждате. Писах ви… и на жена ви. Поотделно. Не желая да говоря с вас. С жена ми се връщаме веднага в Девън. Няма какво всъщност да ви кажа. Имам бегла представа за това, което преживявате, макар че вашето положение е много по-ужасно! Затова знам, че всичко е безполезно. Всичко! — Той въздъхна и почти прошепна: — И всички! — И телефонът млъкна.
Трябваше да се обадя на още две места по задължение. Обадих се на агента си. В ранната утрин излях своята тъжна история. Толкова малко думи стигат, за да се разкаже една ужасяваща история.
— Синът ми е мъртъв.
— Господи! Какво се е случило?
— Стана ужасно нещастие! Последствията ще бъдат трудни и непредсказуеми, Джон. Трябва да ти кажа с искрено съжаление, че си подавам оставката. Отдавна се познаваме, Джон. Познаваме се прекалено добре, за да приемеш без въпроси факта, че решението ми е окончателно.
— Какво, за Бога, се е случило? Не можеш просто да ми се обадиш по това време, без да ми обясниш? — Той почти изхлипа. — Горкичкият, горкичкият ми той! С какво бич могъл да ти помогна?
— Можеш да ми бъдеш приятелят, от когото най-много се нуждая сега. Приеми това, което ти казвам! След ден-два всичко ще ти се изясни. Но, моля те, уважи желанието ми! Кариерата ми е приключена! Не след дълго ще започнат да те търсят и от пресата и можеш да им съобщиш факта, че напускам. Джон, наистина съжалявам! Наистина много съжалявам! — Затворих телефона.
Обадих се на министъра вкъщи. В кратък разговор приключих своето бъдеще. Казах му не повече от това, което бях казал вече на агента си. За него кариерата беше животът му. Затова можеше да разбере, че само една катастрофа би могла да ме принуди да взема подобно решение. След като изрази съболезнованията си, той каза, че ще информира министър-председателя след получаването на оставката ми.
— Веднага ще я напиша! Ще я получите до час.
Оставаше ми и още един, последен телефонен разговор.
— Андрю…
— Очаквах да се обадиш! Във вестниците пише! Ужасно съжалявам. Страшна трагедия! С какво бих могъл да ти помогна?
— Трябва да направя изявление. Спешно. За печата. Ще трябва да го съгласуваш с полицията. Мога ли да го обсъдя с теб?
— Разбира се. Съобщението във вестниците беше лаконично. Оставаха неизяснени моменти. Какво точно се е случило? — Тонът на адвоката ми беше професионално настойчив.
— Не съм подследствен, Андрю. Вече си подадох оставката не само в отдела, но и в парламента. Искам като обикновен гражданин да опазя паметта на сина си неопетнена. Искам да предпазя жена си и дъщеря си от намеци и слухове, които биха им причинили още рани.
— Ти винаги си бил и си оставаш най-хладнокръвният човек, когото познавам! Много добре. Да оформим това твое изявление. Искаш ли да дойда?
— Не. Ще бъде много кратко.
— Приготвил ли си го вече?
— Не, не напълно. Има някой законови моменти, за които не съм сигурен.
— Да се разберем за същността му. След това мога да се обадя на няколко места.
Най-накрая се разбрахме, че Андрю — след известни уточнения — ще направи от мое име следното изявление: «Синът ми Мартин почина снощи при трагичен инцидент. Естествено, аутопсия ще бъде извършена. Някои от обстоятелствата около тази трагедия са противоречиви, вследствие на което аз си подавам оставката от отдела и от парламента. Оставката ми влиза в сила веднага. Като обикновен гражданин, какъвто ще остана през остатъка от живота си, настоявам за ненарушаване на усамотението на жена ми и моето в скръбта ни, причинена от загубата на нашия син. А също така и на дъщеря ми, която изгуби своя дълбокообичан брат. Ние няма да даваме повече изявления — нито сега, нито когато и да е за в бъдеще.»
— Ще го представя. Ще има много въпроси. Няма да оставят нещата само с това!
— Така е. Но щом стане ясно, че няма да отговаряме на други въпроси, ще ни оставят на спокойствие. Оставката ми ме освобождава от всякакви обществени ангажименти.
— Съмнявам се, че ще бъде толкова лесно! Трябва да бъдеш готов за доста неприятни статии в по-малките вестници.
— Никога не ги чета.
— Тогава нямаш проблем.
— Андрю, аз просто се опитвам да издържа. Опитвам се да предпазя, доколкото мога Ингрид и Сали.
— Съжалявам! Съжалявам! Човек направо да се възмути от хладнокръвието ти. А Ана?
— Тя е в Париж.
— И няма начин да бъде открита?
— Струва ми се, че е така!
— Сватбата… ще вдигнат голям шум заради нея!
— Да! Убеден съм, че ще се възползват!
— Искаш ли да поговоря с хората от жилищната сграда — да ги убедя да мълчат?
— Недей! Онези, които смятат да говорят, ще говорят. Ще трябва да дават показания пред следствието, така че е безпредметно.
— Това няма да е по-рано от три месеца, а може би и повече!
— Причината за смъртта е очевидна! Мартин умря на място от счупване на врата при падането. Надявам се погребението да бъде в един от следващите няколко дни, в тесен семеен кръг. Андрю, нищо в живота ми не ме е подготвяло за подобен разговор! Той е абсурден колкото и за теб, толкова и за мен самия! Опитвам се да остана в една реалност от подготовки, информация и планиране, за да спася Ингрид и Сали! След това може би ще мога да полудея! Ето това е отговорът! Но не сега, Андрю, не сега! Имам нужда от безпристрастните ти професионални напътствия! Моля те!
— Ще ги имаш! Можеш да разчиташ на мен!
— Благодаря! Благодаря! Сега трябва да тръгвам! Ще изпратя Ингрид и Сали с Едуард в «Хартли». Той ще се опита да уреди Мартин да бъде погребан в гробището там.
— А ти?
— Едуард ми позволи да използвам апартамента му в Лондон. Оттам ще мога да се свързвам с всеки когато трябва!
— Как е Ингрид?
— Какво очакваш да ти кажа?
— Нищо.
— Да се спасят, Андрю! Опитвам се да им помогна да се спасят!
— А ти?
— О, аз! Животът ми е приключен. Но това сега няма значение. Андрю, благодарен съм ти! Ще ти обясня по-късно!
— Добре. Довиждане.
— Довиждане, Андрю.
Въпреки че може да дойде шокиращо внезапно, ужасът поглъща своята жертва постепенно. През часовете на дни и години той просмуква мрака си във всяко ъгълче на съществото, което е превзел. След като надеждата спре да тече, подобно на кръвта от смъртоносна рана, настъпва непосилна слабост. Жертвата потъва в подземния свят, където трябва да търси нови пътища във вечната тъмнина. Ужасът се опитваше да пропълзи в мен. Ингрид и Сали щяха да изживеят огромна мъка и болка. Но трябваше да ги спася от ужаса! Тогава може би им оставаше някакъв шанс.
— Сали и Ингрид биха желали да отидат в болницата, преди да заминем за «Хартли». — Едуард беше влязъл в кабинета.
— Аз ще ги заведа, Едуард!
— Без теб! Ингрид не желае да те вижда, желае да отиде без теб!
— Разбирам! Едуард много е трудно! Тревожа се за тях!
— Малко си закъснял, не ти ли се струва?
— Нищо не е в състояние да ме уязви. В момента съм над всякаква болка! Мога да помогна на Ингрид и Сали в това мъчение.
— Ще го направиш още по-тежко, ако наложиш присъствието си!
— Питал ли си я, Едуард?
— Не. Но съм сигурен.
Влязохме в дневната.
— Ингрид, ще ви заведа със Сали в моргата!
Ингрид стоеше на стола си, изправена и вдървена. Краката й изглеждаха неестествени, сякаш бяха посадени в килима. Гърбът й беше изправен на облегалката. Тялото й сякаш усещаше, че и най-малкото отпускане на мускул или крайник що доведе до пълното му разпадане. Лицето й, по което отоците бяха преминали, отново беше нежно и бяло и изглеждаше непохватно закрепено на шията й.
Да запази целостта на тялото си, да съхрани лицето си — това бяха първите стъпки по пътя към оцеляването. Мъка, хваната в стоманената клетка на външното «аз», си остава мъка, притисната в капан. Разкъсваща мускули и кости в полуда, без изход да бъде освободена, тя постепенно отваря бавноразяждащи рани. Вътрешни рани, накрая погребани в гробището, които никаква аутопсия не би могла да открие. Бавно мъката се уморява и заспива, но никога не умира. С времето тя привиква към своя затвор и между тъмничаря и затворника се създава нещо като респект. Осъзнах това сега, точно сега! Ингрид ми беше дала Мартин. Снощи бях обгърнал смъртта му и я бях отнесъл далеч от нея. Щях да я пазя като скъпоценност. Тя се беше освободила от яростта, от гнева, от вината на невинните. Борбата на Ингрид вече беше с мъката. И въпреки че мъката щеше да е победителят, тя щеше да живее. Това не беше незначително постижение.
— Смятам, че е по-добре да ви заведа аз — обади се Едуард.
— Ти също трябва да дойдеш, татко. Но аз искам да отида при Мартин заедно с баща му.
Едуард въздъхна и се извърна настрани разплакан. Един старец, разгромен в рая на живота си. Едуард нямаше шанс. Раната беше смъртоносна. Той нямаше да оцелее. Спомних си една стара китайска поговорка: «Не наричай никого щастливец, преди да е умрял.» Дългият житейски път на Едуард, в който имаше само една рана — смъртта на жена му, — щеше да приключи с тази последна жестокост и аз съзрях животът как умира в очите му. Останалото беше просто въпрос на време.
Лондон не е място за смърт. Пътувахме по улици, изпълнели с коли, тръгнали за кантори, за училища; с автобуси, които разтоварваха върволици от хора сред сивите коридори от сгради; покрай ярките цветове на места, които обличаха телата, и места, които хранеха телата. Нелеп път към една морга. Там, от един живот, който си обичал, оставаше само едно тяло, което трябваше да бъде погребано.
От предишния ми свят бяха останали малки знаци на уважение. Бяхме приети в дискретност. Безшумно бяхме отведени към това, което щеше да бъде последният спомен от Мартин. Страхопочитание и безмълвие са нужни пред лицето на смъртта. Защото сълзите и виковете не са истински — те са просто ехото на тъгата, започнала с първата смърт. И която ще приключи с въздишка при последната.
Стояхме безмълвни — тази жена и аз, — гледайки застиналата красота на нашия син. Забелязвайки как смъртта едва ли не му отива. Бледнината и черната коса, изваяните му черти бяха като мраморната глава на млад бог.
Не зная колко време сме стояли така. Най-накрая Ингрид помръдна. Бавно, с пресъхнали очи и устни тя целуна сина си. Погледна ме и с очите си ми даде позволение. Но аз не го направих. Целувката на Юда е за живите. Нямаше повече да скверня сина си.
Не се върнахме повече в къщата. Багажът беше опакован от Джонатан. Бяха повикани шофьори. Обвити в меката защитна мантия на богатството, Ингрид, Сали, Джонатан и Едуард отпътуваха към «Хартли», към тихото блаженство на природата. Към новия живот. Първият етап от тяхното пътуване започна.
 

Тридесет и пета глава
 
Отидох в апартамента на Едуард. По-късно министърът дойде да ме види. Предаде ми лично писмо от министър-председателя. Любезни съчувствия, хуманни жестове на сдържано състрадание. Дискретните посетители от моя изгубен свят постепенно осъзнаваха, че човекът пред тях — предишното им протеже, съперник или колега — пада все по-бързо и по-бързо, далеч от тях. Пропада през пластове от власт и успехи, през мембрани от благоприличие и обикновеност, в един лабиринт от ужас. В неговите коридори се спотайваха покварата, бруталността, смъртта. И най-ужасното от всичко — хаосът.
Но благопристойните хора щяха да постъпят благопристойно. А те бяха благопристойни. Опитваха се да ми обяснят каква загуба съм щял да им причиня. Един от тях дори изрече благопристойната лъжа с отчаяна искреност: «Ти можеш да превъзмогнеш всичко това! Анулирай оставката си! Постъпил си твърде прибързано!». След което гласът му, изпълнен с болка, постепенно заглъхна в истината.
Андрю се обади.
— Вестниците ще спазят обичайната си практика. В къщата ти има около десетина журналисти и фотографи. Скоро ще заминат за «Хартли» и освен това вероятно ще се доберат и до теб!
— Да кажа ли на Едуард да заключи портите на «Хартли»?
— На всяка цена!
— Какво трябва да очаквам?
— Обичайното. Квалитетната преса ще се съсредоточи върху кариерата и оставката ти. Вестникът на Мартин ще се насочи към трагедията непосредствено преди венчавката. Доста намеци. Не са ли те били намерили гол? Всички ще маневрират. Ще се въздържат от определението «убиец». Но с Ана ще бъдете на първа страница. Намекват и за… как да кажа… сексуални игри, не знам! Господи! Във всеки случай те предупредих. С подобни инсинуации ще те разпъват на кръст!
— Колко ще продължи?
— Е, ти си подаде оставката. Ана изчезна. След погребението ще утихне. Естествено, по време на следствието историята ще се възобнови.
— Да, вероятно.
— От друга страна, една кучка повдигна въпроса за брака ти. С Ингрид все още ли сте заедно! Ще получиш ли развод? Следователски репортажи за благото на обществото, нали знаеш!
— Значи ще продължи седмица до десет дни.
— Да, някъде толкова.
— И след това през остатъка на живота ми. Андрю, има толкова неща, за които бих искал да поговорим, но след погребението!
— Има ли нещо, което междувременно бих могъл да сторя?
— Не! Благодарен съм ти за всичко, което вече стори! Трябва да вървя. Все още има много неща, за които съм длъжен да се погрижа.
С чужденци разговарях за погребението на сина ми в «Хартли». С помощта на Едуард бяха определени часът и датата, когато завинаги щяхме да се разделим с тялото му. След това се обадих отново на майката на Ана. Тя беше решила, че е най-добре да не присъства на погребението. Взехме си сбогом.
Едуард уреди някой да ме пусне през фермата. Късно през нощта тръгнах за «Хартли». Зад призрачните сенки на крайпътните дървета се спотайваха ужасът и смъртта. Болката от загубата на Мартин беше равна само на болката от копнежа ми по нея. Името, което извиках, беше Ана, Ана, Ана, но сълзите, които течаха, бяха за него.
 

Тридесет и шеста глава
 
Безмълвно заехме ъгълчетата на следващия ден, който все още изглеждаше обикновен. Ядене, пиене, къпане, разходка. Отдавахме на тези действия повече време от обичайното, превръщайки ги почти в ритуал. Открихме, че е възможно да подготвим църковната служба и погребението чрез напрегнати, откъслечни телефонни разговори и срещи. Едуард имаше две лични линии, а главната телефонна линия беше изключена.
Уморени, отегчени мъже с камери и млади, приятни жени се виждаха в края на автомобилната алея. Журналистите. Не изпитвах никаква неприязън. Синът ми в края на краищата също беше един от тях. Ана също несъмнено беше стояла пред къщи, за да описва неадекватните лица на опечалените. За да може между чая и препечената филийка вечността да тържествува в съзнанието на нейните читатели.
В черни, бляскави катафалки от метал на следващата сутрин минахме покрай изтощените хроникьори на нашата малка история. Те бяха разтревожени от вчерашния си неуспех да интервюират или да заснемат някого. Щракането и светкавиците на техните фотоапарати заедно с въпросите, които журналистите задаваха през стъклото, изглеждаха толкова част от ритуала на смъртта, колкото и свещеникът, посрещащ с угрижено лице поредното семейство в своята обител от древни символи и слова.
Нашето малко семейство — черен хор около гроба — станахме свидетели на невъзможното. Погребването на Мартин, В тази сцена на черно аз мечтаех за Ана. Представях си я застанала край гроба, цялата в бяло. Ослепително бяло. Как хвърля купища червени рози в гроба. Трънчетата им раздираха ръцете й и капки кръв капеха върху земята и върху бялото, върху ослепително бялото на роклята й. Бяло! Бяло! За секунда всичко беше обгърнато в бяла светлина. След това всичко свърши. Върнахме се обратно в «Хартли» с черните си катафалки.
Вечерта Ингрид седна с мен в кабинета на Едуард. Двама души, уморени от смъртта.
— Не желая да живея с теб — каза тя. — Никога повече.
— Какво смяташ да правиш?
— Смятам да замина за няколко месеца в Италия. Артър Мандълсън ми предложи къщата си край Рим. Помолих Сали да ме придружи за около месец. Джонатан може да дойде да я види. След това, струва ми се, тя желае да заживее в Лондон с него.
— Разбирам. Съвсем явно е, че те са създадени един за друг! А после?
— Ще живея в «Хартли», предполагам. Може би ще си намеря някое малко жилище в Лондон. Ще помоля Пол Пантън да се свърже с Андрю и да уреди необходимото.
— Ще кажа на Андрю.
— Има и още нещо.
— Да.
— След утрешния ден никога повече не бих желала да те видя. Много ще ми помогнеш, ако ми гарантираш това. Ще означава жертви за теб. Сватбата на Сали… други семейни поводи… като погребения. — Тя се изсмя горчиво.
— Имаш думата ми.
— Разбираш ли ме?
— Да.
— Онази вечер, онази странна вечер, когато ми каза «Дай ми го!», почувствах как някакъв ужасен гняв ме напуска. И отлетя към теб. Не го искам никога вече в живота си. Трябва да го отнесеш със себе си и да изчезнеш.
— Мога ли понякога да виждам Сали?
— Разбира се. Но я предупреди да не ми казва.
— Добре.
— Няма да те питам за плановете ти. Пази ги в тайна от мен.
— Добре.
— Ти никога не си ме обичал, знаеш ли това?
— Не съм.
— Дълбоко в себе си винаги съм го съзнавала. Но просто и на двамата така ни беше удобно.
— Да. Да, разбира се… напълно.
— Това отмъщението на любовта ли е, как мислиш? Нейният урок? Тя не се оставя да бъде измамена.
— Може би.
— Бих искала и аз да намеря такава любов.
Останах безмълвен.
Тя въздъхна.
— Прав си. Съмнявам се, че някога ще успея. Може да се окаже прекалено жестоко за мен. Ще бъда доста уплашена. Ти много ми харесваше. По свой начин аз те обичах. Не мисля, че си разбрал колко много. — Усмихна се тъжно. — Предишният ми живот остава погребан тук с Мартин. В «Хартли» ще намеря някакъв път за себе си, докато…
— Аз стоя далеч от живота ти.
— Да. Сега съм много, много уморена. Необичайно е, но зная, че ще спя. А ти?
— Ще остана още малко — искам да поговоря със Сали и Едуард. После ще си отида.
Наблюдавах я, докато вървеше към вратата — тялото й все още тръпнеше от парещата болка на мъката. Тя се обърна и ми се усмихна.
— Сбогом! Не бих искала да прозвучи жестоко, но колко жалко, че не умря в някаква катастрофа или нещо подобно още миналата година!
— Моята трагедия е, че не съм съгласен с теб. Сбогом, Ингрид!
Тя затвори вратата след себе си.
Не след дълго и аз напуснах стаята. С кафе и сълзи, под неразбиращите погледи на Едуард и Сали изрязах себе си от живота им, като рак от болно тяло. Със сребърния конец на думите се опитах да зашия раната.
Отидох в Лондон. В апартамента на Едуард съставих плана за остатъка от своя живот.
 

Тридесет и седма глава
 
— Нося пощата от Хампстед. — Андрю се обаждаше по телефона. — Искаш ли да ти я изпратя в апартамента на Едуард?
— Андрю, искам да говоря с теб — за бъдещето! Можеш ли да дойдеш тук?
— Ще дойда следобед, към четири.
— Добре.
Той ми подаде голям пакет с писма.
— Всичките ли са за мен?
— Не. Повечето са за Ингрид, има няколко за Сали.
— Можеш ли да ги препратиш в «Хартли»?
— Между тях може да има… нежелани писма.
— Можеш ли да ги откриеш?
— Нека огледаме пликовете по-внимателно! Отделихме няколко, които ни се сториха особени.
Но нямаше нищо обезпокояващо. Обикновена поща, реклама за специални услуги за почистване, продажби и прочие.
— Останалите изглеждат окей — казах аз. — Изпрати ги в «Хартли».
— Ти няма ли да се видиш с Ингрид през следващите дни?
Той ме погледна, после отклони очи.
— Андрю, с Ингрид никога вече няма да бъдем заедно. Искам да се свържеш с Пол Пантън и да уредиш всичко. И двамата сме богати. Ингрид трябва да има всичко, което остава от предишния ни живот. Хампстед, картините, всичко! Ако уредиш с Джонсън от «Олбрайтс» основните положения, ще можем да направим и финансовия договор. Сали, естествено, разполага със своя попечителски фонд.
— И с Мартиновия… Съжалявам, но разговорът е делови.
— Моля те… напълно си прав. Да, вече и с Мартиновия. Той автоматически се прехвърля на нея, ако Мартин почине без семейство. Андрю, нужни са ми няколко дни, за да обмисля собственото си бъдеще. Можем ли да поговорим в петък?
— При всички положения. — Той погледна писмата. И двамата забелязахме плика от Франция.
— Аз тръгвам. Ще се видим в петък. Ще задвижа всички неща……
— Андрю, много съм ти благодарен! Нямаш ли забележки? Или съвети?
— Познавам те твърде добре, за да се опитвам да ти давам съвети. Или може би твърде зле! До петък. — Той си отиде.
Отворих плика от Франция. Беше от Питър.
 
«Имам писмо за вас от Ана. Тя настоя да ви го предам лично. Можете ли да ми се обадите? Ще се уговорим кога и къде да ви го предам.»
 
И нищо повече. Веднага позвъних.
— Къде е Ана?
— Не знам.
— Не ви вярвам.
Той въздъхна.
— Моля ви да разберете, че това дали вярвате, или не вярвате няма никакво значение за мен.
— Съжалявам! Кога си замина?
— В деня на погребението на Мартин.
— Откъде е знаела датата?
— Господи! Това едва ли беше тайна за английските вестници.
— Тя къде отиде? — Той не отговори.
— Не ви питам къде е сега, а само къде е отишла в същия ден.
— Тя отиде, приятелю мой, да посети гроба на брат си!
За миг бях заслепен от бялото ослепително видение.
— Сама?
— Съвсем сама. Ще повторя още веднъж. За последен път видях Ана в деня на погребението на Мартин. Тя си тръгна от дома ми с едно такси. Каза ми сбогом. Струва ми се, не този път го каза сериозно.
— В какво беше облечена?
— Какво? В бяла рокля. Каза, че отива да купи рози за гроба му. След което замина.
— Червени, предполагам. — Сякаш сънувах.
— Не знам какъв цвят. Този разговор е безсмислен. Сега, като последен жест към Ана: да ви донеса ли писмото, или вие ще дойдете да си го вземете?
— Аз ще дойда.
— Тогава елате в апартамента ми.
Взех адреса.
— Утре в шест.
— Утре в шест.
 

Тридесет и осма глава
 
Апартаментът притежаваше всичко от онази изтънчена елегантност и привидна простота, която бях започнал да асоциирам с Питър Калдерон. Той беше много умен мъж. От този тип мъже, които бяха достатъчно умни да прикриват своя остър ум. От този тип мъже, които бързо се поучаваха от малкото грешки, които допускат. От типа грешки, които беше допуснал с Ана много отдавна.
— Много мило от ваша страна — започнах непринудено.
— Не. Не е мило. Това е задължение.
— А!
— Ето писмото. Бих предпочел да не го четете тук.
— Защо? Защото знаете съдържанието му?
— Не.
— Но бихте се обзаложили, че ще го познаете?
— Не. Бих ви дал професионалното си мнение. Но вие едва ли ще искате да ме изслушате.
— Слушам ви!
— На Ана няма да й е възможно да продължи връзката си с вас.
— Защо? О, знам какви са очевидните причини!
— Имате предвид вината? Не, не, Ана може да се справи с вината без проблем. Всъщност повечето хора са така. Например вие успяхте великолепно да измамите сина си. Не си струва да споменавам дребната ви измама спрямо жена ви. И все пак сте тук, дни след смъртта на сина си, която за вас едва ли е повече от обикновен факт. Дошли сте да търсите Ана. Така че, моля ви! Вина, вина — благочестивото изричане на тази дума сама по себе си е всъщност днешното велико опрощение. Само кажете молитвата на виновния «Чувствам се виновен» — хайде, готово! Това е наказанието! Вината е наказанието! Така че наказан, следователно пречистен, човек може да продължи с престъплението.
— Тогава защо? Защо тя не може да продължи с мен?
— Защото едва сега каза «сбогом» на Астън! Ана ми е разказвала за вашата връзка. Вие сте били част от лечението. Съществена част! Контурите, до които сте достигали като посетител, са били… как да ви кажа… пътуване, предопределено и за двама ви. Но пътуване, което е приключило. Приключило! — Той ме погледна. — Поне засега е приключило за Ана.
— Последното нещо, което тя ми каза, беше: «Всичко свърши!» Но аз не желая да го приема!
— Защото за вас още не е свършило!
— Никога няма да свърши!
— Може би! Може би! Но отсега нататък вие ще бъдете само посетител — на стари пейзажи, стари стаи, стари сънища. Може би това ви е достатъчно!
— Няма да се предам!
— Прочетете писмото. После решавайте! Бъдете благодарен, че изобщо осъществихте пътуването! Малцина успяват! Може би така е по-добре! Трагедията почти винаги е неизбежна! Но все пак — ако знаехте преди година?
Погледнах го.
— Според жена ми би било по-добре да бях умрял. А не да бъда жив, за да завърша всичко това!
— Но тогава вие никога нямаше да сте живели, нали?
— Така е!
Той се усмихваше, докато ме изпращаше към вратата.
— Малцина съжаляват за подобно изживяване.
— А вие?
— Никога не съм имал подобно изживяване с Ана. Нито пък Мартин! Единствено в този смисъл вие сте били създадени един за друг. Мъжете и жените намират какви ли не пътища, за да бъдат заедно. Всякакви! Вашият беше стръмен и опасен. Повечето от нас остават по по-безопасните пътеки.
 

Тридесет и девета глава
 
До един раззеленен храст в парка «Тюйлери» открих тихо местенце, където, облегнат до един чинар, започнах да чета съдбата си:
 
«Трябва да взема себе си от теб. Аз бях фатален подарък. Аз бях подарената болка, която ти така отчаяно търсеше — най-голямата награда за удоволствието. Макар и вплетени един в друг в разрушителен менует, онова, което всъщност сме или трябваше да сме — се откъсна на свобода. Като извънземни на земята ние намирахме един в друг и във всяка своя стъпка езика на своята изгубена планета. Ти имаше нужда от болка! И жадуваше моята! И макар и да не вярваш, жаждата ти е напълно задоволена. Помни, че вече имаш своята болка! Тя ще бъде «всичко, завинаги». Дори и да ме откриеш, аз няма да бъда там! Не търси нещо, което вече имаш. Дните и часовете, които ни бяха предопределени и са вече минало, са също «всичко, завинаги»!
Ана»
 
Един лист бавно падна на земята като огромна зелена сълза. Нямах сълзи, които да пролея. Докоснах ръцете и гърдите си. Това тяло трябваше да бъде приютено някъде, докато стане готово за погребване. Трябваше да удържа обещанието си пред Ингрид — да живея, да живея. Но ми трябваше ковчег — какъвто и да е.
Изправих се да тръгвам. Едно момиченце тичаше, без да гледа подир топката си, и се блъсна в мен. Изгледахме се и някаква проницателност го накара да побегне, плачейки.
 

Четиридесета глава
 
Невероятно малко време е достатъчно на човек да се оттегли от света. Някои основни задължения, естествено, трябва да бъдат приключени. Андрю урежда всички сметки и прехвърля месечната сума за разноските. Унищожава всякакви лични писма, препратени от Хампстед или от «Хартли». Притокът им намалява с голяма скорост. Малцина имат адреса ми — Сали, естествено, Питър Калдерон (за всеки случай). Но дълбоко в себе си зная, че присъдата няма да бъде отменена.
Оставаше ми да присъствам само на едно официално събитие — следствието. Заключението беше смърт вследствие на нещастен случай. Ингрид, Сали и Едуард не присъстваха. Естествено, на отсъствието на Ана Бартън беше придадено огромно значение.
Имам апартамент в една малка уличка на града, в който живея сега. Избрах го внимателно. Белите стени и дървените тавани решиха избора ми. Добавих само бели щори на високите прозорци, бял килим и бели библиотеки. По-късно купих релефна хартия, за да покрия обложките на книгите. Открих, че колкото и дискретни да са цветовете им, все пак ме дразнят.
На чистачката, която идва всеки ден по два часа, не й е приятно, че седя и я гледам. Но се налага да го правя. Веднъж тя донесе червени рози. Не могла да намери лилии, които й бях поръчал. Изпаднах в агония, която не можах да преодолея в продължение на дни.
Имам два огромни фотоса, които обръщам към стената, когато тя идва. Знам, че ако не съм там, тя ще се опита да ги обърне. Те висят на срещуположните стени в малкия коридор, който води от дневната към банята. Въпреки че увеличаването им в размера, който исках, затрудни фотографа, той все пак накрая се справи. Възкачени на белия фон, те стоят на около метър и половина височина. Или лежат.
Наложих си определени навици. Спортувам. Купих си книга, за основа, на чието написване сякаш бе послужил старият режим на баща ми: тринадесет минути упражнения за моряци. После закуска. Четене. Винаги класици. Те са написали достатъчно за цял човешки живот. А на мен със сигурност не ми остава един цял живот. Докато тя чисти апартамента, аз слушам езикови уроци на записи. Всяка година отивам на почивка на слънчеви места, всеки път в различна страна. Предизвиквам сам себе си да науча поне малко от езика на страната, в която отивам. Това е третата ми година на такива предизвикателства.
След като чистачката си тръгне, правя дълга разходка. Обядвам нещо леко в някое кафене. После се връщам в белия си рай и в продължение на часове слушам музика или чета. Много често седя и с часове се оставям на бялата чистота на стаята да ме погълне.
Често се чувам със Сали. Уилбър умря. В края на краищата не от сърдечен инфаркт, а при автомобилна злополука. Едуард беше този, който умря при сърдечен инфаркт, преди да беше изминала и година от смъртта на Мартин. Мислех си го… страхувах се, че точно така ще стане.
Ингрид се омъжи повторно за едър индустриалец, току-що получил рицарско звание. Сали не е омъжена. С Джонатан още са заедно. «Не защото не вярвам в любовта — писа ми тя неотдавна, — а защото не зная кое е любов.»
Никога не съм сам. Любимото ми място на този свят — моя свят — е дългият тесен коридор към банята. Понякога вечер сядам там и се взирам в снимката на Мартин в цял ръст. Променям мястото на стола, така че перспективата се сменя непрекъснато.
Веднъж застанах пред образа му с ръце, докосващи двете страни на рамката. В продължение на часове се опитвах да открия в очите му следа от съзнанието, че животът му няма да се окаже такъв, какъвто се е надявал. Ала запечатано от фотоапарата в миг на смях, сила и красота, лицето му сякаш разчупваше рамките и преливаше от триумфираща, дръзка жизненост.
Понякога се взирам в Ана… на снимката, направена по време на годежа в «Хартли». Взех я от кабинета, когато последния път си тръгнах оттам. Тя ме гледа въпросително от стената. Развятата й от лекия вятър коса рязко контрастира с прикования тежък поглед и сериозното изражение. Спомням си колко рядко се смееше. Когато изучавам лицето й от различните ъгли, откривам в него спотаена сила, която сякаш казва: «Не мога да бъда уловена, защото съм спотаена.» Това лице вещае годините на нейното мълчание. Желанието рядко ме обхваща… Веднъж (оттогава престанах да пия) поставих снимката й на пода. Легнал отгоре й в състояние, което според мен беше умопомрачение от мъка, аз се оказах обзет от бурята на отчаянието на тялото. С вика на агония се изляха и сълзи, и сперма.
— Тогава си спомних думите, които тя беше написала за нощта, в която Астън беше дошъл в леглото й: «Спермата и сълзите са символите на нощта.»
 

Четиридесет и първа глава
 
Вече нося обикновени дрехи и много често тъмни очила. Всички цветове ме дразнят.
Приготвям много оскъден багаж за краткото си пътуване. Тази година отивах в Германия.
Летището е неприятно, претъпкано от хора, колоритно и шумно. Завивам зад един ъгъл. Настъпва тишина. Сякаш останалите се движат в някакъв забавен каданс.
Ана се появява пред мен. Тръгва към мен. Взима тъмните ми очила. Тя поглежда в мен и зад мен, сякаш отнема останалото от себе си завинаги. Тя е всемогъща. Това е акт на възвръщане на собствеността. Тялото ми рухва, превръщайки се в песен или в писък, в звук с такава честота, че костите ми се разтрошават и мускулите ми се пръсват.
Знам, че сърцето ми е разкъсано. То се разпада. Падам на колене. Това е акт на боготворение и поражение. Устните ми докосват памучната й рокля. Яркото зелено и жълто по нея са като киселина в очите ми. Някой се втурва да ми помогне. Ана просто отминава.
— Имате ли нужда от лекар? — Младежът ми помага да се изправя.
— Не. Не. Добре съм. Аз самият съм лекар.
Втурвам се в посоката, в която тя е отминала. Виждам я как се присъединява към един мъж, който държи за ръка малко детенце. Той се обръща към нея и устните на Питър Калдерон докосват косата й. От този ъгъл виждам, че лекият безпорядък на роклята й се дължи на бременността.
Намирам такси. По обратния път към апартамента изпитвам съмнения, че изобщо вече ще го напусна, чудя се как тялото ми ще оцелее. Няма да е за дълго, няма да е за дълго, надявам се.
Последни мисли нахлуват в главата ми. С въздишка затварям вратата.
Умирайки може би години преди идиотският механизъм на тялото ми окончателно да се предаде, — прошепвам в себе си и на безмълвните лица на стената: «Най-накрая съм сигурен и истината.»
За онези от вас, които се съмняват в нея: това е една любовна история.
Тя приключи.
Другите може би имат по-голям късмет.
Пожелавам им всичко хубаво.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Фатален жребий от Джозефин Харт - Книги Онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

indotogel

poker online Terbaik Indonesia

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!