Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб

 

Глава 1
Другари бродяги
 

Някъде прочетох, че всеки ден от нашия живот ни предоставя втори шанс. Иска се само да посегнем и да се възползваме от него, но в повечето случаи не го правим.
 
През по-голямата част от живота си съм бил живо доказателство за тази мисъл. Пред мен се откриваха една след друга различни възможности – случваше се почти всеки божи ден. Дълго време така и не успях да се възползвам от нито една, докато най-накрая, през пролетта на 2007 година, всичко се промени. Точно тогава се сприятелих с Боб. Сега, връщайки се мислено назад, нещо ми подсказва, че това май е бил и неговият втори шанс.
 
Срещнах го за първи път вечерта на един навъсен мартенски четвъртък. Бях свирил цял ден около Ковънт Гардън. Лондон още не се беше отърсил съвсем от зимата и студът направо хапеше, особено задухаше ли откъм Темза. Във въздуха миришеше на сняг и затова тази вечер реших да се прибера малко по-рано в квартирата си в Тотнъм, в северната част на Лондон, където се бях нанесъл наскоро.
 
Както обикновено, бях нарамил черния калъф на китарата и раницата си. С мен беше най-близкият ми човек – Бел. Преди години с нея бяхме гаджета, после се разделихме, но си останахме добри приятели. Канехме се да хапнем евтиното индийско къри, което си взехме за вкъщи и да гледаме филм на малкия чернобял телевизор – бях го открил в съседния магазин за вещи втора ръка.
 
Асансьорът в блока не работеше, както често се случваше, и трябваше да поемем нагоре чак до петия етаж.
 
Луминесцентните лампи не светеха и входът тънеше в мрак. Запътихме се към стълбището, но изведнъж мернах в тъмното две светещи очи. Щом дочух тихичкото и жаловито мяукане, веднага разбрах каква е работата.
 
Приближих към коридора, който води към партерния етаж, и успях да различа в полумрака рижава котка. Лежеше свита на кравай върху изтривалката пред един от апартаментите.
 
Отраснал съм заобиколен от котки и винаги съм имал слабост към тях. Когато най-после успях добре да огледам отблизо пришълеца, разбрах, че е котарак.
 
Никога преди не го бях виждал наоколо, но дори в тъмното усетих, че в него има нещо различно. Сега вече със сигурност мога да го кажа – той притежава силен характер и особена индивидуалност. При първата ни среща изобщо не показа да е обезпокоен, даже напротив. Излъчваше някаква спокойна, невъзмутима самоувереност. Целият му вид показваше, че в сенките се чувства като у дома си и, ако се съди по неговия настоятелен, любознателен и интелигентен поглед, аз бях този, който е навлязъл на негова територия. Гледаше ме така, сякаш казва: „Е, кой си ти и какъв вятър те довя тук?“.
 
Не се сдържах, коленичих и се представих:
 
– Здрасти, приятел. Не съм те срещал преди – наблизо ли живееш?
 
Той ми отвърна със същото замислено и леко надменно изражение, сякаш все още ме теглеше на кантар.
 
Реших да го погаля по врата – хем да го предразположа, хем да проверя дали носи каишка или нещо друго, което да подсказва чий е. Въпреки че беше трудно да го огледам много добре в тъмното, разбрах, че не носи никакъв отличителен знак. Веднага се досетих, че е уличен. В Лондон е пълно с бездомни котки.
 
Той явно остана доволен от това внимание и взе леко да се потрива в мен. Продължих да го галя и усетих, че козината му е в плачевно състояние, на места с неравни плешиви петна. Нямаше никакво съмнение – нуждаеше се от добра храна. А като го гледах как се притиска в мен, стана ми ясно, че има нужда от обич и грижа.
 
– Горкият, според мен е уличен. Няма каишка и е само кожа и кости – обърнах се към Бел, която чакаше търпеливо на стълбите.
 
Тя добре знаеше, че котките са ми слабост.
 
– Няма да стане, Джеймс, не можеш да го задържиш – каза тя и кимна към вратата на апартамента, пред който се беше свил котаракът. – Едва ли случайно се е настанил тук, сигурно е на хората, които живеят вътре.
 
Съгласих се с нея, макар и неохотно. Нямаше как просто да взема котарака и да го отнеса със себе си, въпреки че без съмнение беше уличен. Освен това самият аз току-що се бях нанесъл и в апартамента ми цареше пълен безпорядък. Ами ако наистина е на човека, който живее зад тази врата? Тогава на стопанина няма да му стане много драго, че някой просто е отнесъл неговия домашен любимец, нали?
 
На всичкото отгоре последното, от което имах нужда точно в този момент, беше да се грижа за котка. По това време бях неуспял музикант и преодоляващ зависимостта си от дрогата човек, който живее ден за ден в обществено жилище. Стигаше ми това, че трябва да се грижа за себе си.
 

Когато, на следващата сутрин, в петък, се спуснах по стълбите, заварих рижавия котьо на същото място. Сякаш не беше помръдвал от мястото си последните дванайсет часа, че и повече.
 
Пак коленичих до него и го погалих. И той пак показа, че това много му харесва. Мъркаше силно, оценявайки оказаното му внимание. Още не ми се доверяваше напълно, но ми показваше ясно, че така му е хубаво.
 
Сега, вече на дневна светлина, се уверих, че е великолепно създание. Изражението му наистина беше удивително с тия негови поразителни и пронизващи зелени очи. Като го огледах по-внимателно обаче забелязах, че или наскоро се е бил с друг котарак, или е претърпял злополука – имаше дълбоки драскотини по муцуната и по краката. Както бях усетил опипом предишната вечер, козината му се оказа в окаяно състояние. Тук-там беше много рядка и остра, а на десетина места беше съвсем окапала и се виждаше кожата. Сега вече наистина сериозно се притесних за него, но пак си казах, че и без това имам достатъчно грижи – най-малкото самият аз трябваше да си стъпя на краката.
 
Доста неохотно тръгнах към спирката на автобуса от Тотнъм към центъра на Лондон и Ковънт Гардън. Надявах се, както обикновено, да припечеля нещо като уличен музикант.
 
Вечерта се прибрах доста късно, някъде към десет часа. Тръгнах право към коридора, където видях рижавия котарак, но от него нямаше и следа. Малко се разочаровах. Вече се бях привързал към него. Постепенно облекчението ми надделя. Предположих, че стопаните му най-после са го прибрали, щом са се върнали оттам, където са били.
 

Сърцето ми се сви, когато на следващия ден се спуснах по стълбите и го заварих пак на същото място. Сега изглеждаше доста по-уязвим и изтощен от предишния път. Явно беше премръзнал, гладен и леко трепереше.
 
– Върна се значи – погалих го. – Днес май не си в много добра форма.
 
Предположих, че от доста време е в това състояние. Затова, най-накрая, се реших да почукам на вратата на апартамента, пред който лежеше свит. Усещах, че трябва да направя нещо. Ако наистина е домашен и живее тук, нямаше как да поема грижата за него. А той спешно се нуждаеше от храна и вода; нищо чудно да се налагаше и медицински преглед.
 
На вратата се появи човек – небръснат, с тениска и долнище на анцуг. Изглеждаше така, сякаш съм го измъкнал от легло, въпреки че следобедът преваляше.
 
– Прощавай за безпокойството, човече. Това твоят котарак ли е? – попитах.
 
Той ме изгледа така, сякаш ми хлопа дъската.
 
– Какъв котарак? – каза, но после погледна в краката си и видя рижавия, свит на топка върху изтривалката. – А, не – вдигна незаинтересовано рамене. – Нямам нищо общо с него, приятел.
 
– Стои тук от дни – настоях, а в отговор отново получих изпразнен от мисъл поглед.
 
– Така ли? Може да му е замирисало на готвено, или пък друго – знам ли. Ама пак ти казвам, нищо общо нямам с него.
 
И ми тръшна вратата под носа.
 
Това ми стигаше, за да взема решение.
 
– Добре тогава, приятел, идваш с мен. – Започнах да ровя из раницата за кутията с бисквитки – специално ги носех да черпя котките и кучетата, които се навъртаха около мен, докато свиря. Разклатих я пред котарака, той веднага скочи и тръгна подире ми.
 
Забелязах, че му е трудно да ходи и някак неестествено криви единия от задните крака. Отне ни доста време да се качим по стълбите до петия етаж. Няколко минути по-късно вече бяхме на сигурно място в моя апартамент.
 
Да си призная, домът ми беше направо неугледен. Освен телевизора, в него имаше само един разтегателен диван втора употреба, матрак в ъгъла на малката спалня, а в кухненския бокс – полуработещ хладилник, микровълнова фурна, чайник и тостер. И нито една тенджера. Единствените останали вещи бяха книгите ми, видеокасетите и няколко дрънкулки.
 
Аз съм като сврака: събирам всякакви неща, които намирам по улиците. По това време в единия ъгъл имаше счупена стойка на автомат за паркиране, а в другия – разкривен манекен с каубойска шапка на главата. Един приятел навремето нарече дома ми „лавката на древността“, но докато проучваше новото си обиталище, котаракът прояви интерес единствено към кухнята.
 

Извадих мляко от хладилника, отсипах в една чинийка и го разредих с вода. За разлика от общоприетото мнение, знаех, че млякото може да навреди на котките, тъй като на практика те имат непоносимост към лактозата. Котаракът го излочи за секунди.
 
В хладилника ми се намираше и риба тон. Смесих я с натрошени котешки бисквити, а после му я дадох. Той пак набързо омете всичко. „Бедното създание, сигурно е умирало от глад“, помислих си.
 
След студения и тъмен вход моят апартамент сигурно му се е видял като петзвезден хотел. По всичко личеше, че е много доволен от мястото. Нахрани се, после отиде в дневната и се сви на кравай край радиатора.
 
Възползвах се да го огледам по-внимателно и вече не се съмнявах – нещо не беше наред с един от краката му. За да се уверя съвсем, седнах на пода край него и взех отблизо да го проверявам. Скоро се натъкнах на голяма гнойна рана на десния заден крак. Имаше формата на едър кучешки зъб – това ми подсказа какво всъщност е станало. Най-вероятно е бил нападнат от куче или лисица. Противникът му е забил зъби в него и колкото повече се е опитвал да се измъкне, толкова повече онзи е стискал челюсти. Целият беше в драскотини – тази на муцуната се намираше съвсем близо до окото, останалите бяха по гърба и краката.
 
Почистих раната, доколкото можах – сложих котарака във ваната, промих крака му с дезинфектант без спирт и намазах около мястото с вазелин. Повечето котки сигурно биха пощурели и щяха да направят големи поразии, ако се опитам да ги лекувам така, но той стоеше кротък като агънце.
 
По-голямата част от деня котаракът прекара свит на мястото, което явно му стана любимо – край радиатора. Само от време на време обикаляше из апартамента, подскачаше и дращеше до каквото се докопа. Въпреки че отначало го беше подминал, сега манекенът в ъгъла започна да го привлича като магнит. Нямах нищо против. Оставих го да прави каквото си поиска.
 
Знаех, че рижавите мъжкари са много жизнени и пъргави и имат енергия в излишък. Когато реших да го погаля, той подскочи и взе да маха с лапи насреща ми. В един момент така се вдъхнови, че започна неистово да драска и едва не нарани ръката ми.
 
– Хайде, приятел, успокой топката – не издържах накрая, откопчих го от себе си и го пуснах на пода. Отпреди знаех, че младите котараци, които не са кастрирани, са страшно пъргави и енергични. Досетих се, че той май е още „цял“ и явно е в пубертета. Естествено, не можех да го твърдя категорично, но поведението му още повече подсили натрапчивото усещане, че е по-скоро уличен, отколкото домашен любимец.
 
Цяла вечер гледах телевизия, а котаракът лежеше свит на кълбо край радиатора, явно много доволен, че е попаднал на такова място. Размърда се чак като тръгнах да си лягам – надигна се, последва ме и пак се сви на топка в краката ми върху леглото.
 
Докато слушах в тъмното тихото му мъркане, се почувствах особено добре. Сигурно защото най-накрая до мен имаше жива душа – напоследък изобщо си нямах никого за дружка.
 

В неделя сутрин станах относително рано – реших да се поразходя из улиците наоколо и да опитам да открия собственика на котарака, ако има такъв. Допусках, че някой може да е разлепил обяви за изгубен домашен любимец. По стълбовете на уличните лампи, таблата за обяви и дори по автобусните спирки непрекъснато се появяваха размножени на ксерокс молби да се върне изгубено куче или котка. Понякога бяха толкова много, че вече взех да се чудя дали из квартала не върлува банда специалисти в отвличането на котки.
 
Взех и котарака в случай, че бързо успея да открия неговия собственик. Сега го водех за каишка – специално пригодена за целта връзка от обувки, за да не ми избяга. На него много му допадна да върви до мен, докато слизах по стълбището на входа.
 
Щом излязохме навън обаче, той взе да се дърпа напред, сякаш искаше да ме води. Досетих се, че иска да си свърши неотложните нужди. И наистина – устреми се към един зелен участък с трева и храсти между две съседни сгради и изчезна от поглед за минутка-две. Без съмнение, за да отговори на повика на природата. После се върна доволен при мен и отново пое командването.
 
„Явно наистина ми има доверие“, помислих си. Незабавно реших да оправдая това доверие и да се опитам да му помогна.
 
Първата спирка беше при една жена, която живееше отсреща през улицата. В квартала ú се носеше славата, че се грижи за котките. Хранеше бездомните котараци в махалата и ги водеше да ги кастрират, когато се налага. Когато отвори вратата, видях вътре най-малко пет котки. Един господ знае още колко живееха при нея. Имах чувството, че всички котки в радиус от няколко километра се стичат към задния ú двор, защото знаят, че там със сигурност ще получат храна. Представа нямах как може да си позволи да осигурява прехраната на всички.
 
Щом видя котарака, тя го хареса от пръв поглед и веднага му предложи някакво лакомство. Въпреки топлото посрещане обаче, нямаше представа откъде може да се е взел. Каза, че никога не го е виждала да се скита наоколо.
 
– Обзалагам се, че е дошъл от някое друго място в Лондон. Няма да се учудя, ако са го натирили – каза. Обеща да надава ухо за новини около него.
 
Инстинктивно усетих, че има право – котаракът май наистина беше дошъл от някое място далече от Тотнъм.
 
От чисто любопитство го оставих да ме води, за да разбера дали не отива в конкретна посока. Но колкото повече кръстосвахме улиците, толкова повече се убеждавах, че не знае накъде върви. По едно време ме погледна, сякаш искаше да каже: „Не знам къде се намирам, но искам да остана с теб“.
 
Стояхме навън няколко часа. По едно време той пак се шмугна в храстите по нужда и ме остави да разпитвам минувачите дали някой от тях не го разпознава. Единственият отговор бяха недоумяващи погледи и вдигнати рамене.
 
Вече по всичко личеше, че котаракът не иска да се разделя с мен. Докато обикаляхме нагоре-надолу, все се чудех каква ли е неговата история: откъде е дошъл и какъв е бил животът му, преди да се появи върху изтривалката на първия етаж.
 
Донякъде бях сигурен, че „повелителката на котките“ оттатък улицата е права – той май наистина е бил нечий домашен любимец. Имаше чудесен външен вид: най-вероятно е купен за Коледа или като подарък за рожден ден. Рижавите обаче често са доста щури като нрав; става още по-зле, ако не са кастрирани, както и сам се уверих. За разлика от останалите котки, при тях склонността да доминират е много силно развита. Подозирах, че когато е започнал да буйства и да палува прекалено, вече не са искали да го задържат.
 
Представях си как един ден родителите казват: „До гуша ни дойде!“ и, вместо да го откарат в някой приют или в Кралското дружество за защита на животните от жестокост (КДЗЖЖ), просто го натикват в багажника на семейната кола, откарват го надалече и го зарязват на улицата, или край някоя магистрала.
 

Котките притежават отлично чувство за ориентация, но той явно е бил изхвърлен далече от дома и не е успял да се върне обратно. Или пък някак е почувствал, че онова всъщност не е негов дом и е решил да си намери нов.
 
Другата ми теория беше, че е живял с някой възрастен човек, който наскоро се е споминал.
 
Разбира се, може би нищо от това не беше вярно. Фактът, че не е обучен да живее в къща, беше най-солидният аргумент срещу предположението да е домашен. Колкото повече го опознавах обаче, толкова повече се убеждавах, че е привикнал да е близо до някой човек. Изглежда имаше нюх да се присламчва само към хора, които ще се грижат за него. Точно затова си избра мен.
 
Но най-неоспоримото доказателство за предишния му начин на живот беше контузията. А тя беше наистина опасна. Нямаше съмнение, че е получил раната по време на схватка. От събраната в нея гной можеше да се заключи, че е отпреди няколко дни, даже седмица. А това ме навеждаше на друга мисъл.
 
В Лондон винаги е имало много бездомни котки, които кръстосват улиците, прехранват се с отпадъци и разчитат на милостта на случайни минувачи. Преди петстотин-шестотин години места като Грешъм Стрийт в Лондонското Сити, Кларкънуел Грийн или Друри Лейн са се славели като „котешките улици“ и са гъмжали от тях. Тези бездомни животни са сред отрепките на града, които водят всекидневна битка за оцеляване. Много от тях приличат на този риж котарак: обрулени от живота, прекършени създания.
 
Затова не е чудно, че той разпозна в мен сродна душа.
 
 
 
Глава 2
Пътят към избавлението
 

Заобиколен съм с котки още от дете, и имам чувството, че вече добре ги познавам и разбирам. В моето детство семейството ми имаше няколко сиамки, а по едно време се появи даже красива костенуркова персийка. За всички тях си спомням с голяма обич. Както се случва често обаче, най-яркият ми спомен е и най-мрачният.
 
Отрасъл съм в Англия и Австралия. Известно време в Западна Австралия живяхме на място, което се нарича Крейги. Тогава имахме обичливо бяло и пухкаво коте. Вече не помня откъде го взехме, но имам чувството, че дойде от един местен фермер. Откъдето и да сме го получили обаче, предишният му дом явно е бил ужасен. Кой знае защо, преди да ни го дадат, за него не бяха полагани никакви медицински грижи. Оказа се, че бедното създание е цялото в бълхи.
 
Това не се разбра веднага. Заради гъстата му, пухкава козина бълхите го измъчваха и тровеха, без някой да подозира. А както е известно, бълхите са паразити, които се прехранват като смучат кръв от други живи същества. Докато се усетим, те напълно бяха обезкървили котето и това се оказа фатално. Мама го занесе на ветеринар, но там ú казали, че вече няма никакви шансове да го спасят. Разбрало се, че носи какви ли не зарази, а открили и други здравословни проблеми. Умря няколко седмици след като го взехме у дома. По това време бях пет-шестгодишен и се чувствах напълно разбит – също като майка ми.
 
Оттогава често се сещам за това коте, най-често когато видя бяла котка. Но през уикенда с рижавия котарак то изобщо не ми излизаше от главата. И с просто око се виждаше, че козината на котарака е в много лошо състояние. На места чак кожата се беше протрила. Най-много се страхувах, че и неговата участ ще е като на бялото ми коте.
 
Докато седях край него на пода онази неделя вечер, взех решение: няма да допусна това да се случи отново. Не се заблуждавах, че ще се оправи само благодарение на оказаната от мен първа помощ. След горчивия опит от Австралия вече нищо не оставях на случайността.
 
Трябваше да го заведа на ветеринар. Давах си сметка, че моето импровизирано лечение изобщо не стига. Кой знае още какви скрити заболявания може да му открият. Нямах намерение да рискувам като отлагам посещението при ветеринаря, затова реших да стана рано на другата сутрин и да го заведа в най-близкия център на КДЗЖЖ – в другия край на Севън Систърс Роуд, по посока на парка Финсбъри.
 
Навих часовника да звъни рано и станах пак да дам на котарака риба тон и натрошени бисквити. Навън беше поредното навъсено утро, но знаех, че това не е извинение да не излизам.
 
Ако се съдеше по състоянието на крака му, котаракът нямаше да издържи преход от час и половина. Реших да го сложа в една зелена пластмасова кутия за разделно събиране на отпадъци. Не беше идеалният вариант, естествено, но не открих нищо по-подходящо. Щом обаче тръгнахме, стана ясно, че на него вътре никак не му харесва. Непрекъснато сновеше напред-назад, протягаше лапи над ръба и се опитваше да се измъкне. Най-накрая се предадох.
 
– Добре тогава, ще те гушна – казах, и го взех със свободната си ръка, в другата носех кутията. Той скоро се покатери на рамото ми и се разположи отгоре. Оставих го там и през целия път до центъра на КДЗЖЖ мъкнах кутията за отпадъци.
 
Щом влязохме вътре, сякаш попаднахме в някой от кръговете на ада. Гъмжеше главно от кучета и техните стопани, повечето тийнейджъри с бръснати глави и татуировки с враждебни послания. Седемдесет процента от кучетата бяха стафордширски бултериери и очевидно бяха пострадали в схватка с друго куче, най-вероятно за развлечение на хората.
 
Британците са известни сред останалите като „нацията на любителите на животни“. На това място обаче със сигурност не се усещаше и капка любов към животните. Начинът, по който някои хора се отнасят към домашните си любимци, дълбоко ме отвращава.
 
Котаракът се местеше ту в скута ми, ту на рамото ми. Усещах, че е нервен и много добре го разбирах. Повечето кучета в чакалнята ръмжаха и се зъбеха насреща му. Наложи се дори едно-две да ги държат здраво и да ги дърпат назад, защото опасно го доближиха.
 
Едно по едно кучетата влизаха в манипулационната. При всяка поява на сестрата разбирах, че за нея ние сякаш бяхме невидими. Трябваше да минат четири часа и половина, докато ни забележат. Най-после чухме: „Господин Боуен, ветеринарят ще ви приеме сега“.
 
Докторът беше на средна възраст с изражението на човек, който е видял какво ли не – има такива хора. Дали заради цялата тази агресия, която ме заобикаляше в чакалнята, но още щом го видях, усетих, че съм готов да избухна.
 
– Е, какъв е проблемът? – попита.
 
Давах си сметка, че човекът просто си върши работата, но едва не отвърнах: „Ако знаех, сега нямаше да съм тук“. Не се поддадох на изкушението обаче.
 
Разказах му как съм намерил котарака във входа на блока и му обърнах внимание върху гнойната рана на задния крак.
 
– Добре, нека го прегледам набързо – каза ветеринарят.
 
Усети, че котаракът има болки и му даде малка доза диазепам, за да го отпусне. После каза, че ще му даде рецепта за двуседмично лечение със силен за котките амоксицилин.
 
– Елате пак, ако не се оправи за две седмици – заключи накрая.
 
Реших да се възползвам от случая и да проверя за бълхи. Ветеринарят набързо прегледа козината му, но каза, че нищо не открива.
 
– Може би не е зле да му давате някакви таблетки и за това. Бълхите могат да се превърнат в проблем за малките котета – каза.
 
Отново едва се удържах да не му кажа, че това вече ми е известно. Просто го гледах как пише рецепта и за това лекарство.
 
Трябва да призная, прави му чест, че провери дали котаракът не е с микрочип. Нямаше – и това за пореден път ме убеди, че е бездомен.
 
– Трябва да му сложите чип при първи възможен случай – каза докторът. – Също и да го кастрирате, колкото може по-скоро – добави и ми подаде брошура, в която рекламираха безплатна кастрация за бездомни животни. Като се сетих как буйстваше и се мяташе из апартамента, как се хвърляше отгоре ми, аз кимнах в знак на съгласие.
 
– Мисля, че е добра идея – усмихнах се, като очаквах ветеринарят поне да попита защо смятам така.
 
Но на него явно хич не му пукаше. Занимаваше го единствено да нащрака нещо на компютъра и да принтира рецептите. Почувствах се на нещо като конвейер, който не спира дори за минута – бяхме избутани навън, за да отстъпим място на следващия пациент. Но вината не беше на ветеринаря – просто системата е такава.
 
Прегледът трая само няколко минути. Щом излязохме от манипулационната, отидох право в аптеката на ъгъла и подадох рецептата.
 
Облечената в бяла престилка жена се оказа по-приветлива.
 
– Тоя приятел е прекрасен – каза. – Майка ми навремето имаше рижав котарак. Най-верният другар в живота й. Удивителен темперамент. Обикновено лежеше в краката й, като гледаше как светът дефилира пред него. Бомба да беше избухнала, пак нямаше да изостави майка ми.
 
После взе да трака на касата и накрая ми подаде сметката.
 
– Това ще струва двайсет и две лири, драги – каза.
 
Сърцето ми се сви.
 
– Двайсет и две лири?! Наистина ли? – възкликнах. По това време всичките ми пари възлизаха на малко над трийсет лири.
 
– Боя се, че да, драги – отговори аптекарката и ни по-гледна със съчувствие, но и непреклонно в същото време.
 
Подадох ú единствените си трийсет лири и взех рестото.
 
За мен това бяха големи пари – печалбата от няколко дни работа на улицата. Давах си сметка обаче, че нямам друг избор: нямаше как да изоставя новия си приятел.
 
– По всичко личи, че през следващите две седмици ще сме неразделни – казах на котарака, когато излязохме на улицата и поехме по дългия път към моя апартамент.
 
Това си беше самата истина. Нямаше как да се освободя от котарака, не и докато трае двуседмичното му лечение. Едва ли друг би се погрижил да си взима лекарствата редовно, пък и не можех да го върна обратно на улицата с тази инфекция.
 
Не знам как стана, но отговорността да се грижа за него мобилизира и мен самия. Изведнъж усетих, че имам нова цел в живота – да направя добро на някой друг, не само на себе си.
 
Същият следобед отидох в близкия зоомагазин и му купих храна за две седмици. В центъра на КДЗЖЖ ми бяха дали специална обогатена храна и аз му я дадох. Котаракът я хареса, затова сега купих цяла торба. Взех и обикновена котешка храна. Всичко общо ми струваше близо девет лири, които в най-буквален смисъл бяха последните ми пари.
 
Вечерта се наложи да го оставя сам, за да отида с китарата до Ковънт Гардън. Вече трябваше да храня две гърла.
 

Докато се грижех за котарака и го лекувах през следващите няколко дни, започнах лека-полека да го опознавам. Накрая му дадох и име: Боб. Идеята за него ми дойде, докато гледах на DVD един от любимите си стари телевизионни сериали – Туин Пийкс. Един от персонажите там се казва Убиеца Боб – шизофренен тип, нещо като Джекил и Хайд. До едно време е нормален, здравомислещ човек, а в следващия момент е обзет от лудост и става неконтролируем. Котаракът беше подобен случай. Щом е щастлив и доволен, човек не би могъл да си пожелае по-тихо и обичливо коте. Но обземат ли го бесовете, напълно откача и започва да вилнее из апартамента. Точно говорех с моята приятелка Бел една вечер, когато ме осени как да го кръстя.
 

– Много прилича на Убиеца Боб от Туин Пийкс – казах, а тя ме погледна с празен поглед. Но това не промени решението ми. Той просто си беше Боб.
 
Сега вече нямах никакви съмнения, че до този момент Боб е живял навън. Дойдеше ли време да си свърши работата, категорично отказваше да го направи в котешката тоалетна, която му бях купил. Затова се принудих всеки път да го извеждам навън из градинките между блоковете. Той се шмугваше в храсталака, вършеше каквото трябва да се свърши, а после ровеше пръстта, за да прикрие следите.
 
Докато го наблюдавах една сутрин как извършва неизменния си ритуал, се зачудих дали не е бил на някой бродяга. Имаше ги много в Тотнъм. Даже си бяха направили бивак недалече от моя блок. Нищо чудно Боб да се е присламчил към някое семейство чергари и да е изостанал, когато те са заминали. Но вече бях сигурен в едно – той определено не е бил домашен.
 
Лека-полека стана ясно, че Боб се привързва към мен. Също както и аз към него. Той от самото начало си беше предан и любящ, но тогава все още се държеше нащрек. С течение на времето обаче ставаше все по-уверен и приятелски настроен. Разбира се, понякога пак буйстваше и можеше да бъде дори агресивен. Давах си сметка, че е крайно време да го кастрирам.
 
Животът ни заедно постепенно влезе в обичайния си коловоз. Сутрин оставях Боб в апартамента и поемах към Ковънт Гардън. Свирех там, докато не събера достатъчно пари. Когато се прибирах, той ме чакаше на външната врата. После идваше при мен на дивана и двамата гледахме телевизия.
 
От ден на ден започвах да си давам сметка колко е умен. Осъзнах, че разбира всичко, което му говоря.
 
Щом тупнех с длан дивана, за да дойде при мен, той го правеше. Схващаше какво искам от него и когато дойдеше време да си пие лекарството. Е, всеки път ме поглеждаше така, сякаш искаше да каже: „Наистина ли се налага да го правя?“, но въпреки това не се противеше, когато слагах хапчетата в устата му и внимателно разтривах гърлото, докато не ги глътне. Повечето котки пощуряват, когато се опиташ да им отвориш устата. Той обаче вече ми имаше доверие.
 
Някъде по същото време си дадох сметка, че Боб наистина не е обикновен. Никога не бях срещал котарак като него.
 
Не, изобщо не казвам, че беше идеален – в никакъв случай. Той отлично знаеше къде държа храната и редовно правеше набези в кухнята – преобръщаше наред буркани и чинии, докато не открие нещо за хапване. Вратата на хладилника и кухненските шкафове и досега са целите изподраскани от ноктите му, когато неистово се е опитвал да докопа яденето.
 
В интерес на истината обаче, винаги ме слушаше, когато кажа „не“. Достатъчно беше само да произнеса: „Не, махай се оттам, Боб“, и подвиваше опашка. Това за пореден път ми доказа колко е интелигентен. И отново повдигаше въпроса какъв е бил животът му преди. Дали някой див уличен котарак би обърнал внимание какво му казват хората? Съмнявам се.
 
Компанията на Боб ми беше много приятна, но въпреки това знаех, че трябва да внимавам. Не можех да си позволя да задълбоча нашите отношения, защото рано или късно той щеше да поиска да се върне на улицата. Не беше от котките, на които би харесало да са непрекъснато затворени. Изобщо не беше домашен любимец.
 
За определен период обаче, аз се явявах неговият ангел-хранител и бях решен да изпълня по най-добрия начин, колкото силите ми позволяват, тази роля. Давах си сметка, че трябва възможно най-добре да го подготвя за връщането му на улицата. Ето защо, една сутрин попълних формуляра за безплатна кастрация, който ми даде ветеринарят от КДЗЖЖ. Пуснах го по пощата и за голяма моя изненада след няколко дни получих отговор. В плика имаше документ, който ни даваше право на безплатна кастрация.
 

На следващата сутрин пак изведох Боб да си свърши работата. Котешките тоалетни, които му бях купил, си стояха неизползвани. Той просто не ги харесваше.
 
Боб се отправи към обичайния храсталак в градинката между блоковете. Кой знае защо, това се беше превърнало в негово любимо място. Подозирах, че има нещо общо с маркирането на собствена територия – бях чел за това в една научна статия.
 
Както обикновено, той се задържа минута-две, докато си свърши работата, и още малко след това, докато замете следите. Чистофайничеството и спретнатостта на котките не престават да ме изумяват. Защо това е толкова важно за тях?
 
Накрая Боб се яви от храстите с доволен вид и тъкмо се канеше да си тръгва, когато внезапно замръзна на място и се изопна като струна, сякаш се е натъкнал на нещо. Вече бях готов да отида при него и да разбера какво го е разтревожило, когато всичко се изясни.
 
Той внезапно се метна светкавично напред. Всичко стана буквално за миг. Още преди да разбера какво става, сграбчи нещо в тревата близо до живия плет. Приближих да видя какво е и забелязах дребно сиво мишле, не по-голямо от седем-осем сантиметра.
 
Малкият приятел явно се е опитвал да се промъкне незабелязано, но номерът му не е минал. Боб го беше връхлетял със светкавична скорост и необикновена точност и сега нещастното създание беше приклещено в зъбите му. Гледката определено не беше от най-приятните. Краката на мишлето се мятаха неистово, а Боб внимателно наместваше тялото му между зъбите си, за да може да го довърши. Не след дълго неизбежното се случи и малката животинка се предаде. Тогава Боб отпусна челюсти и го остави на земята.
 
Знаех какво ще последва, но не исках Боб да яде мишлето. Мишките са развъдник на всякакви болести. Затова се наведох и се опитах да му взема плячката. Той не остана никак доволен и издаде нещо средно между ръмжене и съскане. После пак си грабна трофея.
 
– Дай ми го, Боб – настоях, отказвайки да отстъпя. – Дай го!
 
Виждаше се, че и той няма особено желание да го яде, но въпреки това ми хвърли един поглед, сякаш казваше: „Защо пък трябва да го правя?“.
 
Разтършувах се из джобовете на палтото и измъкнах нещо за хрупане, после му предложих размяна.
 
– Ето, вземи това, Боб, то ще е много по-полезно за теб.
 
Той все още не беше съвсем убеден дали да приеме, но накрая взе решение и отстъпи. Щом пусна мишката, аз я грабнах за опашката и се отървах от нея.
 
Тази случка още веднъж ми напомни една от най-удивителните – поне за мен – черти на котките: те са хищници по природа. Много хора не могат да се примирят с мисълта, че малкото им сладко коте е сериен убиец, но така или иначе това е в природата на котките и те го доказват при всеки удобен случай. В някои части на света, включително и Австралия, има строги правила котките да се пускат навън нощно време, за да прочистват популацията на птици и гризачи.
 
В това отношение Боб напълно оправдаваше природата си. Наистина беше стъписващо да се наблюдава колко е хладнокръвен и целенасочен, колко е светкавичен рефлексът му и какви умения на убиец има. Той знаеше отлично какво да прави и как да го направи.
 
За пореден път се размислих какъв ли живот е водел преди да се озове във входа на моя блок. Що за съществувание е било това? Кое ли място е обитавал и как е успял да оцелее? Нима е разчитал всеки ден да открива и хваща плячка като тази? Дали е отгледан в домашни условия, или открай време живее на улицата? Как, в края на краищата, се е превърнал в котарака, който е днес? Искаше ми се да знам. Готов бях да се обзаложа, че моят уличен приятел има не една и две интересни истории за разказване.
 
Това беше поредното нещо, което ни свързваше двамата с Боб.
 
Откакто вече не живея като бродяга по улиците, хората непрекъснато се питат какъв ли съм бил преди. Постоянно ми задават въпроса как така съм пропаднал чак дотам. Някои го правят от съвсем професионални подбуди, разбира се. Разговарял съм с десетки социални работници, психолози и даже полицаи, които ме разпитваха какво е станало, та съм се озовал на улицата. Същото искаха да разберат и много други, най-обикновени хора.
 
Не мога да си обясня защо, но изглежда хората масово се захласват по истории как някои членове на общество могат да изпаднат до такава степен. Сигурно има значение и усещането, че никой не е застрахован от такова нещо – нали „...на Божията благодат се уповавам аз“. Според мен обаче истории като моята по някакъв начин ги карат да се чувстват по-доволни от собствения си живот. Казват си: „Е, мисля си, че моят живот е лош, а ето че е можело да бъде още по-лошо и сега аз да съм на мястото на тоя нещастник“.
 
Въпросът как хора като мен накрая изпадат до клошари има много отговори, разбира се. Въпреки това, между тях съществуват няколко допирни точки. Доста често дрогата и алкохолът имат решаваща роля. Но са налице страшно много примери как пътят, който води до скитническия живот на улицата, започва още в детството и минава през отношенията в семейството. Точно такъв беше и моят случай.
 
Животът в детството ми беше без корени, сигурно защото непрекъснато пътувах между Великобритания и Австралия. Роден съм в Съри, но когато станах на три семейството ми се премести в Мелбърн. По това време майка ми и баща ми вече бяха разделени. Докато татко си седеше в Съри, мама не можеше да се задържи на едно място и постоянно беше в движение като търговски агент за Мелбърн на Ранк Ксерокс, компанията за копирна техника. Наистина много я биваше в това – беше един от най-добрите им търговци.
 

Но майка ми цял живот е била като шило в торба и след две години се премести от Мелбърн в Западна Австралия. Останахме там три-четири години, докато не навърших девет. Животът в Австралия никак не беше лош. Обикновено живеехме в големи едноетажни дървени къщи, всяка от които имаше обширна градина отзад. Разполагах с достатъчно простор да играя и да изучавам заобикалящия ме свят – нали за това си мечтае всяко момче. Природата на Австралия много ми харесваше. Единственият проблем беше, че нямах приятели.
 
Трудно се вписвах сред останалите в училище – според мен главно защото често се местехме. Като навърших девет, окончателно се разделих с шанса да уседна в Австралия – върнахме се обратно във Великобритания и се установихме в Съсекс, близо до град Хоршъм. Радвах се, че съм пак в Англия. Имам щастливи спомени от този период. На дванайсет тъкмо се бях нагодил към живота в Северното полукълбо, когато пак трябваше да се местим – обратно в Западна Австралия.
 

Този път се озовахме на място, наречено Куинс Рокс. Мисля, че точно оттам тръгнаха много от моите проблеми. Заради постоянното местене никога не се задържахме в една къща повече от няколко години. Майка ми непрекъснато ту купуваше, ту продаваше и заминаваше. Нямахме фамилна къща, не отраснах на едно място. Водехме живот на цигани чергари.
 

Не съм психолог, но съм се срещал с доста такива през живота си. Убеден съм, че непрекъснатото местене от място на място не е от полза за едно подрастващо дете. Всичко това ми попречи да се приобщя към околните. В училище много трудно завързвах приятелства. Винаги се престаравах в усилията си да се сприятеля с някого. Стремях се да направя впечатление, което никак не помага, когато си дете. И това водеше точно до обратния резултат: навсякъде ме тормозеха. В Куинс Рокс обаче беше най-зле.
 
Сигурно съм се набивал на очи с британския си акцент и старанието си да угодя на всяка цена. Накрая се превърнах буквално в мишена. Един ден съучениците ми решиха да ме замерят с камъни. Наистина. Куинс Рокс не случайно носи това име и останалите деца се въоръжиха с късове варовик, които се търкаляха навсякъде. От бомбардировката по пътя от училище до нас получих сътресение на мозъка.
 

Не ми беше от полза и че по онова време изобщо не се разбирах с пастрока си, Ник. В очите ми на тийнейджър той беше същински мръсник. Така му и виках – Ник Мръсник. Майка ми го срещна, когато постъпи в полицията на Хоршъм, и после той дойде с нас в Австралия.
 
Продължихме да водим номадски живот чак до ранните ми години като тийнейджър. Местенето неизменно беше свързано с работата на майка ми. Тя наистина имаше много успешна кариера. По едно време се зае да прави учебни видеоклипове за телемаркетинг и отначало това потръгна. После основа женско списание Градска жена, на което обаче не му провървя. Веднъж бяхме заринати в пари, друг път брояхме всяка монета. Но нито едно от двете не продължаваше дълго; майка ми наистина беше предприемач на място.
 
Като станах на петнайсет-шестнайсет, зарязах училището. Наистина ми беше писнало от непрекъснатия тормоз там. А и с Ник не се разбирах. На всичкото отгоре страшно исках да съм напълно независим.
 
Превърнах се в същински нехранимайко – диво хлапе, което се прибира по нощите, не се подчинява на майка си и на всяка власт, независимо под каква форма е тя. Нищо чудно, че скоро развих дарбата да се забърквам във всякакъв род неприятности – нещо, от което не съм се отървал и досега.
 
Съвсем закономерно опрях и до дрогата. Отначало дишах лепило, сигурно за да избягам някак от действителността. Не се стигна до зависимост. Опитах само няколко пъти, след като видях едно друго момче да го прави. Това обаче беше едва началото. След това взех да пуша трева, да дишам толуол – промишлен разтворител, който се съдържа в лакочистителя и лепилото. Едното водеше до другото и така нататък: всичко беше свързано в общия кръговрат на живота, който живеех. Аз бях преизпълнен с гняв. Имах чувството, че нямам спирачка.
 
Казват, че денят се познава от сутринта. Съмнявам се, че когато бях на седем, някой би могъл да предвиди в какво ще се превърна. На седемнайсет обаче и с просто око се виждаше накъде съм се запътил – право по наклонената плоскост на самоунищожението.
 
Майка ми какво ли не направи, за да ме предпази от дрогата. Виждаше какво си причинявам и можеше да предвиди още по-страшните неприятности, които щях да си навлека, ако не се откажа от порока. Действаше така, както правят всички майки. Претърсваше джобовете ми, за да открие дрогата. Стигна се дотам, че на няколко пъти ме заключи в стаята. Дръжките на вратите обаче бяха като топки и се заключваха с натискане на бутона в средата. Много лесно се научих да ги отключвам с фиба. Просто избутвах бутона напред и вече бях на свобода. Нямаше да ú позволя да ме прекърши – нито на нея, нито на някой друг. Естествено, двамата започнахме непрекъснато да се караме и нещата вървяха от зле към по-зле. По едно време тя ме прати на психиатър. Лепнаха ми какво ли не: от шизофрения, през маниакална депресия до хиперактивно разстройство с дефицит на вниманието. Аз, естествено, си мислех, че това са пълни глупости. Тогава бях объркан тийнейджър, който си въобразява, че знае нещата най-добре от всички. Сега, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че майка сигурно се е поболяла от тревоги. Вярвам, че се е чувствала безсилна и ужасена пред онова, което има да става с мен. Само че, по онова време, на мен не ми пукаше за чувствата на другите. Нито ме беше грижа за тях, нито имах намерение да ги слушам.
 
По едно време нещата между нас толкова се влошиха, че се наложи да живея известно време в общежитие на едно благотворително християнско дружество. През цялото време там вземах наркотици и свирех на китара. Или обратното.
 
Около осемнайсетия си рожден ден обявих, че се връщам в Лондон и ще живея с доведената си сестра от предишен брак на баща ми. Това беше началото на дълго спускане по низходяща спирала.
 
Тогава обаче всичко изглеждаше съвсем приемливо – сякаш поемам по собствен път, като всеки нормален тийн-ейджър. Майка ми ме качи в колата да ме закара на летището. Бяхме спрели на един червен светофар, когато аз я целунах набързо по бузата, изскочих навън и махнах за довиждане. И двамата си мислехме, че заминавам за около половин година. Поне така го планирахме. Ще постоя шест месеца, ще се помотая с моята полусестра и ще преследвам голямата си мечта да стана музикант. Само че нещата не тръгнаха по план.
 
Отначало се нанесох при моята полусестра в южната част на Лондон. Мъжът ú обаче не прие много любезно пристигането ми. Както вече казах, аз бях гневен и непокорен младеж, облечен в стил готик, и вероятно съм им бил като трън в окото, особено след като не давах нито пени за сметките в домакинството.
 
В Австралия работех в телекомуникационна компания и продавах мобилни телефони, но в Англия не успях да си намеря свястна работа. Имаше възможност да започна като барман, ама физиономията ми се оказа неподходяща и ме изхвърлиха, след като по коледните празници на 1997 година бях замествал всички останали. И като че ли това беше малко, ами писаха в бюрото за социални помощи, че сам съм напуснал, затова не можех да се ползвам от облагите, които ми се полагаха като роден в Англия.
 
След тази случка бях още по-нежелан в къщата на мъжа на моята полусестра. Най-накрая двамата ме изритаха. Преди това се бях свързал с баща ми и ходих да го видя няколко пъти, но и на двамата стана ясно, че няма да се спогодим. Всъщност малко се познавахме и изобщо не подлежеше на обсъждане да живея при него. Започнах да спя по диваните и по пода на мои приятели. Скоро вече се бях превърнал в същински номад и разнасях спалния си чувал от апартамент на апартамент и от квартира на квартира из цял Лондон. Когато вече не остана под, на който да не съм спал, се преместих на улицата.
 
После всичко тръгна главоломно надолу.
 

Животът като клошар по улиците на Лондон ти отнема както достойнството, така и собствената ти самоличност – с една дума: всичко. А най-лошото е, че те лишава от уважението на хората. Живееш ли на улицата, за тях ти не си човек. Не желаят да имат нищо общо с теб. Скоро си даваш сметка, че на тоя свят не ти е останал нито един истински приятел. Докато спях на улицата, някак успях да се уредя на работа като мияч на чинии в едно заведение. Изхвърлиха ме веднага щом разбраха, че съм бездомен, макар да си вършех прилежно работата. Изпаднеш ли до улицата, вече нямаш почти никакъв шанс.
 
Единственото спасение беше да се върна обратно в Австралия. Имах билет, но си загубих паспорта две седмици преди полета. Не разполагах нито с необходимите документи, нито с пари, за да си извадя нов. Така и последната надежда да се върна обратно при семейството си в Австралия пропадна. А с нея и аз самият.
 

Следващият етап от живота ми прилича на димна завеса от дрога, алкохол, дребни престъпления и безнадеждност. Никак не ми помогна и това, че се пристрастих към хероина.
 
Отначало го вземах, за да мога по-лесно да заспя на улицата през нощта. Той ми помагаше да преодолея студа и самотата. Отнасяше ме на едно съвсем различно място. За нещастие, заедно с това, отнемаше и душата ми. През 1998 година станах напълно зависим от него. Сигурно на няколко пъти съм бил на крачка от смъртта. Трябва да призная обаче, че често бях толкова надрусан, та едва ли съм си давал сметка.
 
През всичкото това време изобщо не помислих да се свържа с някой от семейството си. Просто изчезнах от лицето на земята и изобщо не ми пукаше от това. Прекалено бях зает със собственото си оцеляване. Сега, като погледна назад, осъзнавам, че за близките ми сигурно е било същински ад. Само мога да си представя как са се поболявали от тревога.
 
Добих известна представа каква мъка съм им причинил чак година след пристигането си в Лондон и близо девет месеца, откакто станах клошар.
 
Бях се свързал с баща си още като пристигнах в Лондон, но оттогава не бяхме говорили с месеци. Някъде по Коледа реших да му се обадя. На телефона беше жена му – мащехата ми. Той първо отказа да се обади и ме накара да чакам няколко минути, толкова ми беше бесен.
 
– Къде, по дяволите, се запиля? Ние тук едва не умряхме от тревога – бяха първите му думи, когато най-накрая се овладя, за да може да говори с мен.
 
Започнах да изреждам някакви жалки оправдания, но той само ми крещеше. Каза, че майка се свързала с него в отчаяните си опити да ме открие. Това показва до каква степен се е притеснявала за мен. От раздялата двамата не си бяха проговаряли.
 
Баща ми крещя и ме овиква цели пет минути. Давах си сметка, че това е резултат от някаква смесица на гняв и облекчение. Сигурно през цялото време ме е мислил за мъртъв, което не беше много далече от истината.
 
Този период от живота ми продължи около година. Най-накрая една благотворителна организация, която се грижи за бездомниците, ме прибра от улицата. Обиколих няколко приюта. Единият от тях беше Кънекшънс, точно до Сейнт Мартинс Лейн. Понякога се случваше да спя и на съседния пазар.
 
Накрая попаднах в така наречения списък с крайно нуждаещи се, което ми даваше предимство при настаняване. Проблемът беше в това, че през следващите години основно живеех в ужасяващи приюти, в пансиони, които предлагаха само легло и закуска, или в социални домове. Там се налагаше да деля покрив с пристрастени към хероина и кокаина, готови да задигнат всичко, което не е заковано за пода. По едно време ми окрадоха всичките вещи, затова бях принуден да крия в дрехите си по-ценните неща, докато спя. Единственото, за което можех да мисля в този момент, бе как да оцелея.
 
Зависимостта ми от наркотиците неизбежно се задълбочи. Докато навърша двайсет години тя вече беше толкова голяма, че се озовах в клиника. Прекарах там няколко месеца, докато си стъпя на краката, после минах на рехабилитационна програма за зависими. За известно време всекидневните посещения за медикаменти при аптекаря и пътуването с автобус до Центъра за наркозависими в Камдън на всеки две седмици се превърнаха в съсредоточие на живота ми. Това ми стана нещо като рефлекс. Ставах от леглото и започвах да върша едно или друго почти на автопилот, като в някаква мъгла. Честно да си призная, през повечето време наистина се намирах в нещо като унес.
 

Ходех и на консултации. Говорех до втръсване за своята зависимост от наркотиците, как е започнало всичко и как смятам да приключа с това.
 
Много е лесно да си намериш оправдание за употребата на наркотици, но в моя случай съм категоричен каква е причината. Чисто и просто самота. Хероинът ми помагаше да забравя изолацията си и това, че нямам нито семейство, нито близки приятели. Чувствах се съвсем сам на света. Колкото и да звучи странно и необяснимо за някои хора, хероинът беше мой другар.
 
Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че това ме убива. Буквално. Ето защо, за няколко години минах от хероин на метадон – синтетичен опиоид, който се използва като заместител, докато пристрастените към хероина и морфина се освободят от своята зависимост. През пролетта на 2007 година вече правех планове най-накрая да спра и него, за да се изчистя напълно.
 
Пренасянето в апартамента в Тотнъм беше ключов момент в този процес. Попаднах в средностатистически блок, населен с най-обикновени семейства. Знаех, че на това място имам шанс отново да вляза в правия път.
 
Започнах да свиря около Ковънт Гардън, за да си докарам по нещо за плащането на наема. Не беше кой знае какво, но винаги имах храна на масата и редовно си плащах газта и електричеството. Освен това свиренето ми помагаше да се държа. Осъзнавах, че точно сега ми се дава шанс най-после да изплувам на повърхността. Този път не трябваше да го пропускам. Ако бях котка, сигурно вече живеех последния си, девети живот.
 
 
 
Глава 3
Клъцването
 

Към края на втората седмица от лечението на Боб той вече изглеждаше много по-весел. Раната на крака му заздравяваше добре, а плешивите петна по кожата постепенно взеха да изчезват и на тяхно място се появи нова, по-гъста козина. Муцунката му също имаше щастливо изражение, а очите му святкаха игриво. В тях се появи красиво жълто-зелено сияние, каквото преди не се забелязваше.
 
Нямаше съмнение, че е на път да оздравее и буйствата му из апартамента бяха последното доказателство за това. Още с пристигането си приличаше на танцуващ дервиш и се стрелваше ту насам, ту натам, но през последната седмица се превърна в същинско кълбо от енергия. Никога не съм подозирал, че това изобщо е възможно. Имаше моменти, когато внезапно скачаше и се понасяше из стаите като пощурял. Драскаше като обезумял всичко, до което се докопа, включително и мен.
 
По всички дървени повърхности из апартамента се появиха драскотини. Аз самият бях издран дори по дланите и вътрешната част на ръката. Но това не ми правеше впечатление – знаех, че не е злонамерено, а просто си играе.
 
Толкова поразии направи в кухнята, където драскаше по вратите на шкафовете и по хладилника в опит да се добере до хранителните ми запаси, че бях принуден да купя евтини пластмасови дръжки, с които заключват всичко от малките деца.
 
На всичкото отгоре трябваше да внимавам да не оставя на достъпно място нещо, което би могло да се превърне в играчка за него. Той беше способен за няколко минути да разкъса на парчета чифт обувки или пък някоя дреха.
 
Цялото поведение на Боб ми подсказваше, че трябва да свършим още една задача. Достатъчно дълго бях живял с котки, за да позная първите симптоми. Той беше млад мъжкар с изобилие от тестостерон, който циркулираше из тялото му. Изобщо нямах колебание по въпроса за неговата кастрация. Ето защо, няколко дни преди да приключи лечението му, реших да се обадя в местната ветеринарна клиника на Далстън Лейн.
 
Знаех всички „за“ и „против“ да запазя котарака „цял“, но на везните натежаха повечето „против“. Ако не го кастрирах сега, трябваше да съм готов за моменти, когато хормоните напълно ще надделяват над Боб и нямаше да има сила, която да го удържи да не изхвърчи на улицата в преследване на благосклонни женски. Това означаваше, че понякога може да отсъства с дни, даже седмици, като през това време имаше опасност я да го прегази някоя кола, я да се сбие с други котараци. Подозирах, че най-вероятно е получил раната си при такава схватка. Мъжките котараци ревниво пазят своята територия и изпускат характерна миризма, за да бележат „периметъра“ си. Нищо чудно Боб да е скитал в чужда територия и да си е платил за това. Сигурно вече развивах параноя, но смятах, че ако не е кастриран има риск – вярно, минимален – да хване нещо от рода на котешка левкемия или котешка имунна недостатъчност, което е еквивалент на СПИН при хората. И последно, но не и по значение – ако останеше при мен, кастриран щеше да е много по-спокоен и с уравновесен характер. Тогава нямаше да буйства из апартамента като пощурял.
 
За разлика от това, аргументите да не се кастрира бяха много по-малко. Просто щеше да му бъде спестена една лека операция. И толкоз.
 
А това беше напълно безсмислено.
 
Обадих се във ветеринарната клиника и говорих с една от сестрите там. Обясних каква е ситуацията и се поинтересувах дали Боб има право на безплатна кастрация. Тя каза, че няма проблем, стига да представя удостоверението от ветеринаря, което бях взел още при първия преглед.
 
Единственото, от което се притеснявах беше, че Боб все още пие лекарства. Предупредих сестрата за лечението му с антибиотици, но тя ме успокои, че това не е проблем. Посъветва ме да му запиша час за операция след два дни. „Просто го донесете сутринта и го оставете при нас. Ако всичко върви по план, ще може да си го приберете в края на деня“, каза.
 
В деня на операцията станах рано, защото трябваше да го занеса в клиниката до 10 ч. За първи път, откакто ходихме в центъра на КДЗЖЖ, ни се налагаше отново двамата заедно да изминем по-голямо разстояние. Досега не бях извеждал Боб по-далече от градинката долу, където ходеше по нужда, защото още пиеше антибиотици. Затова го пъхнах в същата кутия за разделно събиране на боклук, която използвах и преди две седмици, за да го занеса в центъра на КДЗЖЖ. Времето беше отвратително и щом излязохме навън, сложих и капака на кутията, но не го затворих плътно. На Боб и този път не му стана никак приятно. Непрекъснато си измъкваше главата навън, за да види какво става наоколо.
 
Ветеринарната клиника е ниска сграда, притисната между павилион за вестници и медицински център, сред парада магазини по Далстън Лейн. Пристигнахме много по-рано от определения час и заварихме приемната претъпкана. Наоколо цареше обичайният хаос от кучета, които се дърпаха от стопаните си и ръмжаха срещу котките, прибрани в техните кошници. В своята импровизирана клетка Боб приличаше на бяла врана и незабавно се превърна в прицел на агресия. И тук имаше няколко бултериера, заедно с техните подобни на неандерталци стопани. Някои котки биха подивели в тяхно присъствие, сигурен съм, но Боб изобщо не се смути. Явно изцяло разчиташе на мен.
 
Когато ни извикаха, при нас дойде сестра на около двайсет години. Преди операцията трябваше да се попълнят някакви формуляри, затова ме покани в кабинета и започна да ми задава явно стандартните въпроси.
 
– Веднъж направена, операцията е необратима. Сигурен ли сте, че занапред няма да искате поколение от Боб? – попита.
 
Само се усмихнах и кимнах.
 
– Да, напълно съм сигурен – отговорих, галейки Боб по главата.
 
Следващият ú въпрос обаче направо ме обърка.
 
– На колко години е Боб? – усмихна се тя.
 
– Ами, всъщност нямам представа – отвърнах и накратко разказах за нашия случай.
 
– Хъм, нека тогава го огледам. – Обясни ми, че щом не е кастриран, това може да ни подскаже възрастта. – Женските и мъжките при котките съзряват полово на около шестия месец. Ако след това са още „цели“, настъпват някои определени физически промени. Муцуната на мъжките например наедрява, особено около бузите. Козината им започва да се сгъстява и като цяло стават по-едри, значително по-масивни от кастрираните – разясняваше тя. – Той обаче не е чак толкова едър, което ме кара да мисля, че е може би на девет-десет месеца – заключи накрая.
 
Когато ми даде да попълня обичайните формуляри, ме увери, че при този тип операции има минимален риск от усложнения и те почти не се случват.
 
– Ще му направим пълни изследвания и най-вероятно кръвен тест преди операцията – каза тя. – Ако възникне някакъв проблем, веднага ще се свържем с вас.
 
– Добре – доста глупаво отвърнах аз, защото нямах активен мобилен номер и щяха доста да се затруднят, докато ме открият.
 
Накрая сестрата ми обясни цялата процедура стъпка по стъпка.
 
– Операцията се прави с пълна упойка и обикновено е доста проста. Тестисите се премахват през два малки прореза в скротумните торбички.
 
– Леле, Боб, какво те чака – възкликнах и шеговито разроших козината му.
 
– Ако всичко мине добре, може да си го приберете след шест часа – завърши сестрата, поглеждайки часовника си. – Това прави около четири и половина следобед. Удобно ли ви е тогава?
 
– Да, добре – кимнах. – Дотогава.
 
Гушнах Боб още веднъж, преди да го поеме сестрата, и отново се озовах навън под облачното небе. Пак беше започнало да ръми.
 
Нямах достатъчно време да ходя до центъра на Лондон. Докато стигна и изпея една-две песни, щеше да стане време да се връщам. Затова реших да си опитам късмета при най-близката гара, Далстън Кингсленд. Не беше някое златно място, но все пак можеше да припечеля няколко лири, докато дойде ред да си взема Боб обратно. Освен това наблизо имаше гостоприемна обущарница, където можеше да се скрия от дъжда, ако се усили.
 
През цялото време, докато свирех, се опитвах да не мисля за Боб. Никак не ми се искаше да си го представям на операционната маса. Досега беше живял на улицата и кой знае какви болести можеха да излязат наяве. Достатъчно се бях наслушал на истории за котки и кучета, които отиват при ветеринаря уж за някоя съвсем проста процедура и повече никога не се връщат. Ето защо правех всичко възможно да разсейвам мрачните си мисли. Никак не ми беше лесно, особено с тия тъмни облаци, които се въсеха над главата ми.
 
Времето течеше много, много бавно. Най-накрая стрелките на часовника показаха 16,15 ч. и аз започнах да си събирам багажа. Последните десетина метра до клиниката изминах на бегом.
 
Сестрата, с която бях говорил сутринта, сега беше на регистратурата и говореше със своя колежка. Посрещна ме с топла усмивка.
 
– Той как е? Добре ли мина всичко? – заразпитвах нетърпеливо, още задъхан от тичането.
 
– Той е добре, съвсем добре. Не се притеснявайте – отговори тя. – Поемете си дъх и ще ви заведа при него.
 
Чувствах се особено – от години не се бях притеснявал така за някого или нещо.
 
Влязох в манипулационната и видях Боб да лежи в хубава и топла кабинка.
 
– Здравей, Боб, приятелю, как си? – приближих към него.
 
Той беше още замаян и сънлив и отначало не ме позна, но щом главата му се проясни, веднага скочи и взе да драска по вратичката на кабинката, сякаш казваше: „Пуснете ме да изляза!“.
 
Сестрата ми даде да подпиша формулярите за изписване и още веднъж внимателно огледа Боб, за да се увери, че е готов да си тръгне. Наистина се държеше много мило и добронамерено, което беше някакво приятно разнообразие след предишните преживявания при ветеринаря. Дори ми показа къде са направили разрезите.
 
– Мястото ще е отекло и болезнено още няколко дни, но това е в реда на нещата – обясни ми тя. – Просто проверявайте от време на време да няма изтичане на секрет или друг проблем. Щом забележите нещо подобно, веднага ни се обадете или го донесете обратно, за да го прегледаме. Но аз съм сигурна, ще всичко ще бъде наред.
 
– Колко още ще е така замаян? – попитах.
 
– Може да мине още ден-два, преди да се върне към обичайното си състояние с блеснали очи и бухнала опашка – отвърна тя. – Това варира при различните котки: някои се ококорват веднага, други ходят като ударени с мокър парцал още няколко дни. Но след четиресет и осем часа обикновено всички се оправят. Боб вероятно няма да има апетит в началото, но и това ще отмине много скоро. Ако обаче остане сънлив и замаян, обадете се или го донесете за преглед. Случва се рядко, но понякога котките получават инфекции след операцията – каза накрая.
 
Носех със себе си зелената пластмасова кутия и тъкмо се канех да прибера Боб в нея, когато сестрата ми даде знак да почакам. После отиде някъде и след няколко минути се върна с чудесна небесносиня кошница за котки.
 
– О, но тази не е моя – казах.
 
– Не се притеснявайте, имаме много резервни кошници, засега може да я задържите. Ще ни я върнете, когато пак имате път насам.
 
– Наистина?
 
Нямах представа как се е озовала тази кошница при тях. Може би някой я е забравил. Или пък се е върнал да си прибере котката, а се е оказало, че кошницата повече няма да му потрябва. Не исках да се задълбочавам много-много в тези догадки.
 
По всичко личеше, че операцията съвсем е изцедила силите на Боб. През целия път обратно той лежеше в кошницата полузаспал. Щом се прибрахме, бавно се заклатушка до любимото си място край радиатора и легна. Спа там през цялата нощ.
 
Реших на следващия ден да не ходя на работа, за да съм сигурен, че с него всичко ще е наред. По съвета на ветеринарите трябваше да остане под наблюдение от двайсет и четири до четиресет и осем часа след операцията, за да е сигурно, че няма да се появят странични ефекти. Специално трябваше да следя дали не е прекалено сънлив, което не би било добър знак. Наближаваше краят на седмицата и знаех, че ще ми трябват пари, но никога не бих си простил, ако нещо с него се объркаше. Затова останах при Боб следващите двайсет и четири часа.
 
За късмет с него всичко беше наред. На следващата сутрин той вече беше доста по-бодър и наперен и изяде част от закуската си. Както ме предупреди и сестрата, това не беше обичайният му вълчи апетит, но въпреки това изгълта половин купичка от любимата си котешка храна. Подейства ми много окуражаващо. Освен това малко по малко пак започна да обикаля из апартамента, макар и не така буйно като преди.
 
През следващите няколко дни все повече заприличваше на Боб, когото познавах. На третия ден след операцията омете пълна купичка, също като в доброто старо време. Забелязах, че понякога изпитва болка. Случваше се да се мръщи или рязко да спре на място, но това не ме притесняваше особено. Знаех, че още известно време ще има подобни пристъпи, но не съжалявах за кастрацията.
 

Глава 4
Билет за автобус
 
Когато двуседмичният срок за лечението на Боб наближи края си, взех да обмислям пак да го пусна обратно на улицата. Нали оттам беше дошъл – сигурно пак ще иска да се върне.
 
Той се чувстваше все по-добре и сега изглеждаше много по-здрав и заякнал от деня, когато го видях за първи път. Освен това доста наддаде и на тегло.
 
И така, ден-два след като бях приключил да му давам антибиотици и той напълно се възстанови от операцията, го свалих до първия етаж, изведох го пред външната врата и му посочих улицата.
 
Той обаче продължи да стои на място, загледан в една точка. Накрая вдигна очи към мен, като че казваше: „Какво искаш да направя?“.
 
– Хайде, давай, върви – казах му и взех да размахвам ръце.
 
Никакъв ефект.
 
Известно време се гледахме без да мигнем, състезавайки се кой пръв ще отклони поглед. После той се фръцна и пое нанякъде, но не към улицата, а към градинката, където обикновено ходеше по нужда. Изкопа дупка, после я зарина и пак се върна при мен. Този път изражението му казваше: „Е, свърших каквото се искаше от мен. А сега какво?“.
 
Едва тогава за първи път в главата ми взе да се оформя една определена мисъл.
 
– Според мен ти искаш да останеш – казах му тихичко.
 
Това донякъде ми беше много приятно. Чувствах се добре в неговата компания, а и той си беше образ от класа. Но въпреки всичко, тази тема оставаше доста болезнена за мен. Все още се борех да поема контрол над собствения си живот. Продължавах да съм в рехабилитационната програма за наркозависими и това щеше да остане непроменено и в обозримо бъдеще. Как тогава да се грижа за котарак, дори той да е интелигентен и самостоятелен, като Боб? Не би било честно – нито за него, нито за мен.
 
Затова с натежало сърце реших, че трябва лека-полека да го върна на улицата. Когато на следващата сутрин тръгнех на работа, нямаше да го оставя в апартамента. Щях да го изведа с мен и да го оставя в градинката. „Трудна любов“, казах си.
 
На него обаче това никак не му се хареса.
 
Първия път, когато го оставих, ме изгледа така, сякаш ми казваше: „Предател!“. Щом се отдалечих, нарамил китарата, той ме последва, вървейки на зигзаг по тротоара, като същински шпионин, който иска да остане незабелязан. Само че нямаше как да стане невидим с тази рижава козина, която се мяркаше ту тук, ту там.
 
Всеки път, като го мернех, спирах и започвах да махам красноречиво с ръце да се връща. Той се потътряше обратно, като ми мяташе през рамо обидени погледи. Най-накрая схвана посланието и изчезна.
 
Когато се прибрах след около шест часа обаче, той ме чакаше на входа на блока. Една част от мен искаше да му попречи да влезе вътре, но надделя другата половина, която копнееше той да се върне в апартамента и да се свие на кълбо в краката ми.
 
През следващите няколко дни това се превърна в обичайна практика и за двамата.
 
Всяка сутрин го оставях на улицата и всяка вечер, когато се прибирах, го заварвах да ме чака или пред вратата на входа, или – ако някой го беше пуснал вътре – на изтривалката пред моя апартамент. Нямаше никакво намерение да си ходи, това беше повече от ясно.
 
Накрая се реших на крайна мярка и го оставих навън и през нощта. Първата вечер го видях да се спотайва при кофите за боклук и се опитах да се измъкна без да ме види. Пълна глупост. Та това беше котарак и дори мустаците му бяха по-чувствителни от нервните окончания по цялото ми тяло. Щом отворих входната врата – ето ти го и него. Опита се да се промъкне с мен, но тази нощ го оставих долу във входа. Когато тръгнах на работа следващата сутрин, го заварих на изтривалката пред апартамента. Следващите няколко дни повтаряхме същото изпълнение.
 
Всеки път на излизане Боб или сновеше из фоайето във входа, или ме чакаше пред външната врата. И всяка вечер намираше начин да се промъкне обратно.
 
Накрая той взе решение окончателно да спечели тази битка и скоро имах нов проблем за решаване. Боб започна да ме следва дори по улицата, когато отивах на работа. Първия път стигна само до булеварда и се върна обратно, щом му махнах. Следващия път обаче продължи да върви след мен още стотина метра към Тотнъм Хай Роуд, откъдето взимах автобус до Ковънт Гардън.
 
Част от мен се възхищаваше на неговата упоритост и постоянство. Другата ми половина обаче го проклинаше, защото така все не успявах да се отърва от него.
 
С всеки следващ ден той стигаше все по-далече и по-далече, ставаше все по-дързък и по-дързък. Питах се дали някой ден, когато съм го зарязал за пореден път, няма да си намери друго убежище. И всяка вечер, когато се прибирах, го заварвах отново да ме чака. Знаех, че рано или късно нещо трябва да се направи. И го направих.
 

Един ден, както обикновено, тръгнах на работа. Голямата ми черна акустична китара с червен кант беше преметната напряко през гърдите, а раницата – на рамо, и така се спусках по стълбите. Видях Боб да стои на пътеката край блока и да ме чака. Когато, по стар обичай, тръгна след мен, му махнах да се връща.
 
– Стой тук, не можеш да дойдеш с мен – казах.
 
Този път явно разбра от дума и се измете. Докато вървях към шосето, от време на време се обръщах да видя дали не върви след мен, но от него нямаше и следа. „Май най-после е разбрал за какво става дума“, казах си.
 
За да стигна спирката на автобуса, който щеше да ме отведе до Ковънт Гардън, трябваше да пресека Тотнъм Хай Роуд – едно от най-натоварените и опасни шосета в северен Лондон. И тази сутрин по него фучаха коли, камиони и мотоциклети, опитвайки се да си проправят път в задръстванията.
 
Докато стоях на тротоара и търсех пролука в трафика, за да успея да хвана автобуса, който се виждаше на стотина метра по-надолу по задръстената улица, усетих как някой – или нещо – се допира до крака ми. Инстинктивно погледнах надолу. Зърнах край мен да стои познат силует. За свой ужас осъзнах, че и Боб, също като мен, търси пролука в движението, за да мине на отсрещната страна.
 
– Какво правиш тук, по дяволите?! – извиках.
 
Той ме погледна пренебрежително, сякаш му задавах страшно тъп въпрос. После отново се втренчи в пътя, пристъпвайки все по-близо към бордюра, сякаш всеки момент щеше да се стрелне напред.
 
Не можех да го оставя да се хвърли с главата напред в опасността. Това щеше да си е чисто самоубийство. Грабнах го и го качих на рамото си – знаех, че обича да стои там. Той се настани удобно, притискайки се към слепоочието ми, докато аз се промъквах странишком покрай колите към отсрещната страна.
 
– Хайде, Боб, ти беше дотук – казах му от другата страна, свалих го от рамото си и му дадох знак да се маха. Той се запромъква в навалицата надолу покрай тротоара. „Сигурно го виждам за последно“, помислих си. Оттук до апартамента ми наистина имаше много път.
 
Няколко минути по-късно пристигна автобусът – старомоден червен рейс на два етажа, на който може да се качиш дори в движение отзад. Упътих се към крайната седалка и оставих калъфа на китарата на мястото за багаж, близо до което обикновено стоеше кондукторът. Внезапно зад себе си мярнах рижаво петно. Още преди да разбера какво става, Боб се метна на седалката до мен и се разположи удобно.
 
Направо не вярвах на очите си. После, най-накрая, разбрах, че никога няма да се отърва от този котарак. Но осъзнах и нещо друго.
 
Дадох знак на Боб да се премести в скута ми и той го направи на мига. След малко се появи и кондукторът. Оказа се слънчева индийка, която се усмихна първо на Боб, а после и на мен.
 
– Ваш ли е? – попита, докато прокарваше ръка по гърба му.
 
– Май така излиза – отвърнах.
 

Глава 5
Център на внимание
 
През следващите четиресет и пет минути Боб кротуваше до мен със залепен към стъклото на прозореца нос, наблюдавайки прелитащите отвън картини. Изглеждаше хипнотизиран от всичките тези коли, велосипедисти, микробуси и пешеходци, покрай които минавахме. Изобщо нямаше вид да е притеснен.
 
Единственият път, когато се дръпна назад и ме погледна леко притеснено, беше, когато светлините и сирените на полицейска кола, пожарна и линейка се озоваха прекалено близо до нас. Това малко ме изненада и отново ме накара да се замисля къде е живял досега. Ако наистина е отраснал на улицата, тогава би трябвало отдавна да е свикнал с този шум.
 
– Няма страшно – успокоих го, галейки го по гърба. – Това са звуците от пъпа на Лондон, Боб, най-добре да привикнеш с тях.
 
Странно, макар да си давах сметка, че той е уличен котарак и всеки момент може да избяга, имах някакво дълбоко предчувствие, че ни е писано да сме заедно. Нещо ме караше да мисля, че не за последно се возим двамата на автобус.
 
Канех се да сляза на обичайното място – близо до спирката на метрото при Тотнъм Корт Роуд. Щом наближихме, взех китарата, гушнах Боб и се отправих към вратата. Със стъпването на тротоара започнах да ровя из джобовете си и открих пригодената за каишка на Боб връзка за обувки, с която преди го извеждах да си свърши работата.
 
Вързах я около врата му и го пуснах на земята. Не исках да се шляе без надзор наоколо. Кръстовището на Тотнъм Корт Роуд и Ню Оксфорд Стрийт гъмжи от хора, тръгнали да пазаруват, туристи и обикновени лондончани, всеки поел по своя път. В тази навалица Боб би се загубил на секундата, или още по-лошо – можеше да го смаже някой от автобусите или черните таксита, които префучаваха от и към Оксфорд Стрийт.
 
Всичко наоколо, съвсем естествено, плашеше Боб. За него това беше непозната територия – е, поне така предполагах, но не можех да съм сигурен, разбира се. По леко напрегнатата му стойка и начина, по който ме гледаше, докато вървяхме по главната улица, усетих, че е неспокоен. Затова реших да мина напряко през задните улички до Ковънт Гардън, както бях правил неведнъж и преди.
 
– Хайде, Боб, давай да се махаме по-далече от навалицата – подканих го.
 
Но дори тогава той не се успокои съвсем. Проправяйки си път през тълпата, продължаваше да ме стрелка с очи, сякаш искаше да ми даде знак, че не е много сигурен дали всичко това му харесва. След няколко метра се убедих, че иска да го вдигна.
 
– Хубаво, ама да не ти става навик – казах, после го вдигнах и го сложих на рамото си, както когато пресичахме Тотнъм Хай Роуд. Той скоро се намести удобно, увит около врата ми като кожена яка и опрял лапи върху дясното ми рамо. Приличаше на моряк, кацнал на вишката на пиратски кораб. Не се удържах и се усмихнах под мустак. Сигурно в очите на околните приличах на Дългия Джон Силвър, само дето на рамото ми не беше кацнал папагал, а котарак.
 

По всичко личеше, че Боб се чувства отлично на това място. Усещах го как преде тихичко, докато вървяхме през навалицата по Ню Оксфорд Стрийт и по малките улички към Ковънт Гардън.
 
Тълпата постепенно взе да оредява и аз лека-полека забравих, че Боб е с мен. Крачех, потънал в мисли, които обикновено ме занимаваха на път за работа. Дали времето днес ще се задържи хубаво, че да успея да свиря поне пет часа? Отговор: най-вероятно, защото макар да има облаци, те са бели и са високо в небето. Май нямаше изгледи да вали. Що ли за народ ще има днес около Ковънт Гардън? Великден наближава, значи ще има много туристи. Колко ли време ще ми трябва да събера двайсет-трийсет лири, за да изкарам, вече с Боб, следващите няколко дни? Предишния ден за тази сума свирих пет часа. Днес може да е по-добре, но нищо чудно и да е по-зле. Така е при уличните музиканти – никога не знаеш какво те чака.
 
Претаквах всичко това през ума си отново и отново, докато внезапно не си дадох сметка, че става нещо.
 
Обикновено досега никой не спираше поглед върху мен, камо ли да го задържи. Аз бях уличен музикант, а това беше Лондон. Просто не съществувах. Представлявах само пречка, която трябва да се заобикаля и дори да се отбягва. Но докато се спусках по Нийл Стрийт този следобед, срещах погледа на почти всеки минувач. По-точно казано, те гледаха Боб.
 
Един-двама имаха озадачено, леко притеснено изражение, което, предполагам, беше напълно разбираемо. Сигурно отстрани е изглеждало доста нелепо някакъв дългокос дългуч да се разхожда с едър рижав котарак на раменете. Това не е гледка, която се среща всеки ден – дори по улиците на Лондон.
 
Повечето хора обаче реагираха много топло. Щом зърнеха Боб, на лицата им грейваха широки усмивки. Не след дълго започнаха и да ни спират.
 
– Ама вижте се само! – възкликна елегантна дама на средна възраст, натоварена с покупки. – Той е направо великолепен. Мога ли да го погаля?
 
– Разбира се – отговорих, предполагайки, че това ще е някакво изключение.
 
Тя стовари покупките си на тротоара и опря лице право в муцуната на Боб.
 
– Какъв хубавец си ми ти, приятелю – приласка го тя. – Момче е, нали?
 
– Момче е – казах.
 
– Чудесно е, че стои толкова кротко на раменете ви. Такава гледка не се среща често. Явно напълно ви се доверява.
 
Едва се бяхме разделили с тази дама, когато приближиха две момичета. Сигурно бяха видели как се глези с котарака и им се е приискало и те да направят същото. Оказа се, че са шведки, дошли за ваканцията.
 
– Как се казва? Може ли да го снимаме? – заразпитваха една през друга, и щом кимнах, започнаха да щракат с фотоапаратите.
 
– Името му е Боб – казах.
 
– О, Боб! Страхотно!
 
Побъбрихме минута-две. Едната от тях също имаше котка и ми показа нейна снимка. След малко се наложи любезно да се измъкна от тяхната компания, иначе можеше с часове да се умилкват около котарака.
 
Продължихме надолу по Нийл Стрийт в посока Лонг Ейкър, но напредвахме съвсем бавно. Тъкмо успявахме да се откъснем от един почитател, когато се появяваше следващият, а после друг – това се повтаряше отново и отново. Не успявах да направя и три крачки, без да ме спре някой с молба да погали Боб или да му каже нещо.
 
Скоро всички наоколо се занимаваха само с нас двамата, а това беше доста изморително. Разбрах, че така доникъде няма да стигна. Обикновено ми отнемаше не повече от десетина минути от автобусната спирка до обичайното ми място на Ковънт Гардън, но сега се забавих двойно повече, защото май всеки срещнат ме спираше да си приказваме за Боб. Доста абсурдно.
 
Добрахме се до Ковънт Гардън цял час по-късно от обичайното. „Страшно съм ти задължен, Боб – помислих си къде на шега, къде на сериозно, – току-що загубих няколко лири заради теб.“ А това наистина беше проблем. Ако ме бавеше така всеки ден, нямаше как да го оставя да ме следва до автобусната спирка. Трябваше да измисля нещо.
 
Не след дълго обаче, имах съвсем друго мнение по въпроса.
 

Дотогава бях свирил из улиците около Ковънт Гардън близо година и половина. Обикновено започвах към два-три следобед и продължавах до осем вечерта. Това беше златно време да се привлече вниманието на туристите, на хората, които се прибират след работа или току-що са приключили с пазаруването. През почивните дни отивах по-рано и правех обедна почивка. В четвъртък, петък и събота се застоявах до доста късно, опитвайки да се възползвам от големия брой лондончани, които се тълпят наоколо в края на седмицата.
 
Постепенно се научих да се съобразявам с публиката. Главно свирех на тротоара точно пред спирката на метрото на Джеймс Стрийт. Оставах там до шест и половина вечерта – часа пик, после тръгвах из кръчмите около Ковънт Гардън. Пред тях обикновено имаше доста хора, които пушат и си пийват. През лятото от това падаше добра пара – служителите от близките офиси разпускаха след работния ден с чаша бира и цигара под лъчите на залязващото слънце. Но това си имаше и своите рискове. На някои присъствието ми никак не им харесваше и често ставаха груби, даже нападателни. „Разкарай се, муфтаджия такъв! Намери си свястна работа, лентяй нещастен!“. И все от този род. Но това си вървеше с обстановката. Вече бях свикнал. Имаше немалко хора, на които им харесваше как свиря и ми пускаха по някоя лира.
 
Свиренето на Джеймс Стрийт също си беше един вид риск. Формално погледнато, нямах право да съм там.
 
Районът около Ковънт Гардън има много специфично разпределение що се отнася до хората от улицата. Това се регулира от местните власти в съответната община – група чиновници, на които им викахме ковънт-гардовете.
 
Мястото ми по правило беше от източната страна на Ковънт Гардън, близо до Кралския оперен театър и Боу Стрийт. Според ковънт-гардовете това беше зоната на уличните музиканти. Западната страна на площада беше запазена територия за уличните артисти. Жонгльорите и другите изпълнители се струпваха главно под терасата на пъба Пънч енд Джуди, където обикновено имаше шумна и благосклонна публика за техните изпълнения.
 

Джеймс Стрийт, където започнах да свиря, беше отредена за живите статуи. Те обаче не бяха много – най-убедителен беше един двойник на Чарли Чаплин, но и той се вясваше само от дъжд на вятър. В повечето случаи обаче периметърът беше чист. Възползвах се и си завоювах малка територия. Давах си сметка за опасността да бъда изненадан от ковънт-гардовете, но въпреки това поех риска и бях възнаграден. Навалицата, която излизаше от метрото тук, беше огромна. Даже един на хиляда да „пусне“ нещо, пак припечелвах добре.
 

Когато най-накрая стигнах до мястото си, вече минаваше три следобед. Щом стъпихме на Джеймс Стрийт, веднага ни спряха за пореден път – човекът очевидно беше гей и явно се прибираше от фитнеса, ако се съди по потния му екип.
 
Той направо се захласна по Боб и даже попита, според мен на шега, дали може да го купи.
 
– Не става, човече, той не е за продан – отговорих любезно в случай, че пита сериозно. Като се поотдалечихме от него, погледнах Боб и поклатих глава. – Такова нещо може да ти се случи само в Лондон, приятел, само в Лондон.
 
Първата ми работа, като стигнахме моето място, беше да проверя дали наоколо е чисто. Никъде не се виждаше някой от ковънт-гардовете. Един-двама от контрольорите в метрото също понякога ми се ежеха, защото знаеха, че не е редно да съм там. Но и от тях нямаше следа. Ето защо оставих Боб на тротоара близо до стената, отворих калъфа на китарата, свалих си якето и вече бях готов да забия някое парче.
 
Обикновено ми трябваха десетина минути, докато настроя китарата, докато загрея и хората започнат да ми обръщат внимание. Този ден обаче, още преди да съм изсвирил и нота, двама души забавиха крачка пред мен и пуснаха няколко дребни монети в калъфа на китарата. „Много щедро от тяхна страна“, помислих си.
 
Още се помайвах, настройвайки китарата, а монетите продължаваха да валят! Стоях с гръб към минувачите, но чувах отново и отново характерния звън на метал върху метал. По едно време се разнесе и мъжки глас: „Хубаво коте, приятел“.
 
Обърнах се и видях едно обикновено наглед момче на около 25 години, което ме поздрави с вдигнат палец и отмина усмихнато.
 
Направо онемях. Боб се беше намърдал точно в центъра на празния калъф и сега лежеше свит на кълбо. И без друго знаех, че е чаровник, но това надминаваше всички очаквания!
 
 
 
Научих се да свиря на китара още като тийнейджър, докато живеех в Австралия. Разни хора ми показваха това-онова и аз го разучавах по мой си начин. Сдобих се с първата си китара, когато бях петнайсет-шестнайсетгодишен. Предполагам, че на тази възраст е вече доста късно да започнеш да свириш. Въпреки това си купих електрическа китара на старо от Кеш Конвъртърс в Мелбърн. Дотогава бях свирил само на акустичните китари на мои приятели, но електрическата повече ме теглеше. Страшно харесвах Джими Хендрикс, мислех, че е страхотен и исках да свиря като него.
 
Програмата ми като уличен музикант се състоеше от някои парчета, които обичах да свиря от години. Кърт Кобейн винаги е бил нещо като идол за мен, затова свирех някои от парчетата на Нирвана. Изпълнявах по малко от Боб Дилън и доста от Джони Кеш. Едно от най-популярните парчета, които свирех, беше Hurt – то е на Найн Инч Нейлс, но има кавър и на Джони Кеш. По-лесно ми беше с кавъра, защото е акустична версия. Изпълнявах и The Man in Black на Джони Кеш. Това парче беше идеално за уличен музикант, пък и стана нещо като моя запазена марка, защото основно нося черно. Най-известната песен в репертоара ми обаче беше Wonderwall на Оейзис*. Тя винаги сработваше отлично, особено пред пъбовете, които обикалях късно вечерта.
 

Репертоарът ми беше почти един и същ, и аз се придържах към него ден след ден. На хората това им харесваше. Туристите точно това очакваха да чуят. Обикновено започвах с About A Girl на Нирвана, докато ми се раздвижат пръстите. Същото направих и онзи ден, когато Боб за първи път седеше пред мен и наблюдаваше потока от хора, който станцията на метрото бълваше.
 

Едва ли бях свирил повече от няколко минути, когато отпред спря голяма група дечурлига. По всичко личеше, че са от Бразилия – носеха тениски на националния отбор по футбол и говореха на език, който разпознах като португалски. Едно от тях, малко момиче, се наведе и взе да гали Боб.
 
– О, gato bonito! – възкликна тя.
 
– Казва, че имате красива котка – услужливо ми преведе от португалски едно от момчетата.
 
Обикновени хлапета, дошли на екскурзия в Лондон, но бяха очаровани от Боб. Веднага взеха да спират и други хора, за да разберат за какво е тази суетня. Така цялата детска група от Бразилия и други случайни минувачи започнаха да бъркат в джобовете си и да пускат монети в калъфа.
 
– Май излиза, че не си лош другар, а, Боб. Тогава и занапред ще те взимам с мен – усмихнах се на котарака.
 
Тъй като не бях планирал да го водя със себе си, нямах много какво да му предложа за ядене. В раницата си носех само половин пакет от любимите му котешки лакомства и започнах да му ги давам от време на време. И той, като мен, трябваше да изчака до вечерта, за да получи сносна храна.
 
Късният следобед взе да преминава в ранна привечер и навалицата започна да расте – хора, които се прибираха след работа, или пък отиваха да прекарат вечерта в Уест Енд. Все повече от тях забавяха крачка, за да погледнат Боб. В него очевидно имаше нещо, което привличаше.
 
Когато мракът взе да се сгъстява, до нас спря жена на средна възраст, за да си побъбрим.
 
– От колко време го имате? – попита, докато се навеждаше да погали Боб.
 
– А, само от няколко седмици – казах. – Може да се каже, че се намерихме един друг.
 
– Намерили сте се един друг? Звучи доста интересно.
 
Отначало бях леко подозрителен. Чудех се да не е някоя от застъпниците за правата на животните и да ми каже, че нямам право да задържа котарака, или друго подобно. Накрая обаче се оказа, че тя просто обича котки.
 
Усмихваше се през цялото време, докато ú разказвах как сме се срещнали с Боб и как го лекувам от две седмици.
 
– Преди няколко години имах почти същия рижав котарак – каза разчувствана тя. За момент си помислих, че ще се разплаче. – Голям късметлия сте, че сте го намерили. Те са най-добрите другари, толкова са кротки и схватливи. Бъдете сигурен, че имате истински приятел до себе си.
 
– Съгласен съм с вас – усмихнах се.
 
Преди да си тръгне, тя остави цяла петачка в калъфа на китарата.
 
Вече не се съмнявах, че Боб е като магнит за дамите. Забелязах, че някъде седемдесет процента от хората, които спират при него, са жени.
 
Само за около час събрах толкова пари, колкото обикновено събирах за пълен работен ден – над двайсет и пет лири. „Направо страхотно!“, казах си, но нещо отвътре ми подсказваше, че е рано да спирам, че трябва да продължа до по-късно вечерта.
 
Истината беше, че все още се двоумях за Боб. Макар с цялото си същество да усещах, че на двамата с тоя котарак ни е писано да сме заедно, една част от мен си даваше сметка, че рано или късно той ще поеме по своя си път. И това ще е съвсем логично: той влезе в живота ми неочаквано и някога неочаквано ще излезе от него. Така не можеше да продължава вечно. Затова реших, че докато минувачите все още спират край нас и се захласват по него, трябва да се възползвам максимално от ситуацията. И да събера някоя и друга лира повече, докато все още мога. „Щом му харесва да излиза с мен и да се забавлява, няма лошо – казах си. – Ако пък това ми помага и да припечеля по някоя лира отгоре, още по-добре.“
 
Само че вече бях събрал доста повече от това.
 
Обикновено стигах до двайсетина лири на ден, което беше достатъчно да изкарам следващите няколко дни и да покривам разходите по апартамента през това време. Но когато, към осем часа същата вечер, най-после реших да спра, се оказа, че съм спечелил много повече. След като прибрах китарата в калъфа, ми трябваха цели пет минути, за да преброя всички монети. Май имаше около стотина монети с най-различна стойност, както и няколко банкноти между тях. Когато най-после изчислих сумата, успях само мълчаливо да поклатя глава. Разполагах със същинско богатство на стойност 63,77 лири. За повечето хора, които минават през Ковънт Гардън, това може и да не са много пари. Но за мен си беше значителна сума.
 
Прехвърлих всички монети в раницата и я преметнах на гръб. Дрънчах като някоя огромна прасенце-касичка. Имах чувството, че раницата ми тежи цял тон! Място не можех да си намеря от радост. Това беше най-голямата сума, която съм печелил, откакто свирех на улицата – три пъти повече от обичайния ми дневен приход!
 
Вдигнах Боб и го погалих по гушката.
 
– Добра работа, приятел – казах му. – На това му викам аз достойно възнаграждение.
 
Реших, че няма смисъл да обикалям и пъбовете. Освен това знаех, че Боб вече е изгладнял – също като мен. Затова беше време да се прибираме у дома.
 
Отново поех към автобусната спирка на Тотнъм Корт Роуд, а Боб се настани върху раменете ми. Не исках да се държа грубо, но се зарекох да не завързвам разговор с всеки, който ни спре с усмивка по пътя. Просто не беше по силите ми. Тези хора бяха толкова много, а все пак държах да се прибера преди полунощ.
 
– Тази вечер ще си приготвим нещо вкусно, Боб – казах му, когато се качихме на автобуса за Тотнъм. А той пак залепи нос о стъклото на прозореца, запленен от светлините на преминаващите коли.
 
До спирката на автобуса на Тотнъм Хай Роуд имаше един наистина добър индийски ресторант. Минавал съм покрай него много пъти и всеки път преглъщах пред обилното му меню, но никога не съм разполагал с достатъчно пари, за да си позволя каквото и да е от него. Налагаше се да се задоволявам с храната от значително по-евтиното заведение до моя блок.
 
Сега обаче влязох и поръчах пиле тика масала, ориз с лимон, пашвари нан и каша със спанак и индийско сирене. Сервитьорите взеха да ми хвърлят любопитни погледи, когато видяха Боб край мен. Затова им казах, че ще се върнем след двайсетина минути и двамата се отправихме към супермаркета оттатък шосето.
 

Със спечелените пари нагостих Боб с голям пакет първокласна котешка храна, няколко пакета от любимите му бисквити и известно количество „котешко“ мляко. Себе си почерпих с няколко кутии светла бира.
 
– Хайде да развържем кесиите, Боб, този ден трябва да се запомни – казах му.
 
Щом взехме и поръчката от индийския ресторант, почти тичешком се прибрах в апартамента. Едва устоявах на изкусителния аромат, който се носеше от кафявата хартиена торба. Когато най-после се прибрахме, двамата с Боб така ометохме вечерята си, сякаш бяхме яли за последно. Не се бях хранил толкова добре от месеци, а може би и от години. Готов бях да се обзаложа, че и с Боб е така.
 
После се излегнахме за няколко часа – аз гледах телевизия, а той предеше, свит на топка, на любимото си място край радиатора. Тази нощ и двамата спахме като заклани.
 

Глава 6
Човекът с котарака
 
На следващата сутрин се събудих от внезапен и оглушителен трясък. Трябваше ми известно време да се съвзема, но щом дойдох на себе си, веднага се досетих каква е работата. Дрънченето на метал идваше откъм кухнята. Това вероятно означаваше, че Боб отново се опитва да отвори шкафа, където държах храната му, и междувременно е съборил нещо.
 
Хвърлих бегъл поглед към часовника – беше 9 ч. След вълненията предишната вечер бях решил да си поспя, но явно Боб е преценил, че повече не може да ме чака. Така, по своя си начин, ми казваше: „Надигай се, искам си закуската!“.
 
Измъкнах се от леглото и се затътрих към кухнята. Малката алуминиева тенджерка, в която кипвах млякото, лежеше на пода. Щом ме видя, Боб решително се устреми към своята купичка.
 
– Ясно приятел, схванах ти мисълта – казах, докато отварях кухненските шкафове и вадех пакета с любимото му пилешко. Изсипах две дози в купичката и го наблюдавах как я омете за секунди. После излочи водата от паничката си, изми муцуната и лапките си и затупурка към дневната. Там, очевидно страшно доволен от себе си, зае любимото си място до радиатора.
 
„Защо ли и нашият живот не е толкова простичък“, помислих си.
 
Отначало реших този ден да не ходя на работа, но после размислих. Снощното приключение можеше да се окаже само временен късмет, а с тия пари нямаше да изкараме дълго. Скоро щяха да пристигнат сметките за газ и електричество. А като се има предвид колко студено беше времето през последните месеци, не се очакваше да са особено приятно четиво. Лека-полека взе да ми просветва, че сега имам нови отговорности. Трябваше да храня още едно гърло – доста ненаситно и манипулативно.
 
Ето защо, след като и аз изгълтах закуската си, започнах да си събирам нещата за работа.
 
Не бях сигурен дали Боб ще иска да дойде с мен и този път. Може вчерашният ден да е бил просто някакво изключение. Нищо чудно вече да е задоволил любопитството си къде точно ходя и какво правя, като излизам от къщи. Въпреки това, пъхнах няколко сандвича и за него в калъфа на китарата, ако случайно реши пак да ме последва.
 
Тръгнах в ранния следобед. Очевидно беше какво се каня да правя: преметнах раницата и китарата на гръб. Ако на него не му се щеше да излезе с мен, което беше рядкост, той ясно ми даваше знак, като се скриваше зад дивана. За момент си помислих, че точно така ще стане и днес. Когато свалих веригата на външната врата, той се упъти към дивана, но щом се наканих да затворя вратата след себе си, се метна напред и тръгна след мен по стълбището.
 
Като излязохме навън, веднага се шмугна в храстите да си свърши работата. После обаче, вместо да се върне при мен, свърна към кофите за боклук.
 
Кофите за боклук постепенно се превръщаха в магнетично място за него. Един господ знае какво намираше, а и ядеше, там. Усъмних се, че може би само заради това е решил да слезе долу с мен. Никак не ми беше приятно да се рови из отпадъците и отидох да проверя какво толкова има вътре. Човек никога не знае кога ще мине боклукчийската кола. За късмет тази сутрин беше минала по-рано, защото не беше останал никакъв боклук. Само тук-там се търкаляше по нещо, което едва ли щеше да зарадва Боб. Успокоен, реших да продължа без него. Знаех, че все ще намери начин да се промъкне обратно във входа, особено сега, когато повечето от съседите го познаваха. За някои се беше превърнал в истинска слабост и те се захласваха по него, щом го срещнат. Една жена от долния етаж всеки път му даваше някакво лакомство. Най-вероятно вечерта щях да го заваря да ме чака на площадката.
 
„Така е най-добре“, казах си, докато крачех към шосето. Предишния ден Боб ми беше направил огромна услуга. Нямах намерение да злоупотребявам с приятелството му и насила да го карам да идва с мен всеки ден. Той ми беше другар, а не черноработник!
 
Небето беше оловно и май пак се канеше да вали. Ако и в центъра на Лондон беше същото, значи само ще си загубя времето. Да свириш на улицата в дъждовен ден изобщо не е добра идея. В такова време вместо да поспрат и да покажат съпричастие, хората просто бързешком отминават. Ако и в центъра вали като из ведро, направо се обръщам и се прибирам, казах си. По-добре да прекарам деня с Боб. Исках с припечелените предишния ден пари да му купя свестен нашийник и каишка.
 
Сигурно бях извървял двеста метра по улицата, когато усетих, че зад мен върви някой. Обърнах се и видях поз-нат силует да топурка по тротоара.
 
– Аха, май сме променили решението си, така ли? – казах, когато ме наближи.
 
Боб леко наклони глава на една страна и ме удостои с един от неговите жаловити погледи, сякаш казваше: „Ами, защо съм дошъл тогава?“.
 
Връзката за обувки все още беше в джоба ми. Вързах го и двамата продължихме заедно по улицата.
 
Улиците в Тотнъм са съвсем различни от тези при Ковънт Гардън, но също като предишния ден хората взеха да ни зяпат. И също като предишния ден един-двама ме изгледаха неодобрително. Явно си мислеха, че нещо ми хлопа, щом се шляя наоколо с рижава котка, вързана с връзка за обувки.
 
– Ако и занапред ще я караме така, май наистина трябва да ти купя свястна каишка – тихичко казах на Боб и кой знае защо изведнъж се засрамих.
 
Но ако един ме погледнеше мръснишки, други десетина ми се усмихваха и ми кимаха. Една индийка, натоварена с пазарски торби, ни се засмя широко и слънчево:
 
– Вие двамата сте страхотна картинка.
 
Откакто се бях нанесъл в апартамента, никой от квартала не ме беше заговарял на улицата. Странно, но и поразително в същото време. Все едно мантията-невидимка на Хари Потър най-после се беше смъкнала от раменете ми.
 
Щом стигнахме мястото, където трябваше да пресечем шосето, Боб ме погледна така, сякаш казваше: „Хайде, давай, вече знаеш какво трябва да направиш“ и аз го метнах на рамо.
 
Не след дълго вече бяхме в автобуса, а Боб отново залепи нос о прозореца. Ето че пак бяхме на път.
 
Страховете ми за времето се оказаха основателни. Дъждът скоро заблъска по автобуса, образувайки странни фигури по прозореца, където Боб беше допрял муцуна. По улиците потече река от чадъри. Хората вървяха забързано, някои направо тичаха, прецапвайки от време на време напряко през улицата, за да избегнат пороя.
 
За щастие, докато стигнем центъра, дъждът намаля. Въпреки лошото време, сега навалицата там беше още по-голяма от предишния ден.
 
– Ще се пробваме за час-два – казах на Боб, качих го пак на раменете си и се упътих към Ковънт Гардън. – Завали ли пак обаче, веднага се прибираме, обещавам.
 
Хората и сега непрекъснато ни спираха по Нийл Стрийт. Този път с удоволствие ги оставих да се суетят около Боб. Само за няколко минути поне десетина души ни спряха и най-малко половината пожелаха да се снимат с нас.
 
Скоро схванах, че номерът е изобщо да не се задържам на едно място, иначе се озовавах обграден от тълпа още преди да съм се усетил.
 
Тъкмо наближавахме края на Нийл Стрийт, където завивах към Джеймс Стрийт, когато се случи нещо любопитно. Внезапно усетих лапите на Боб да се движат по рамото ми. Докато се усетя, той вече се спускаше по ръката ми. Когато го свалих на тротоара, тръгна пред мен. Отпуснах връзката до краен предел и го оставих да води. По всичко личеше, че се ориентира къде сме и има намерение сам да се справи оттук нататък. Сега той показваше пътя.
 
Заведе ме право на мястото, където бяхме предишния ден. После се изправи на тротоара, изчаквайки ме да извадя китарата, за да се настани отново в калъфа.
 
– Ето, заповядай, Боб – поканих го, и той тутакси се намърда в мекия калъф, сякаш това открай време си е неговото място. Намести се така, че да вижда как покрай нас се извървява целият този свят, озовал се на Ковънт Гардън.
 

Имаше време, когато се водех от амбицията да стана истински музикант. Хранех надежди, че един ден ще се превърна в следващия Кърт Кобейн. Сега това може да звучи наивно и глупаво, но такъв беше великият ми план, когато пристигнах в Англия. Точно това казах на майка си и всички останали, когато напусках Австралия.
 
До едно време имаше кратки моменти, в които наистина вярвах, че от мен ще излезе нещо. Отначало беше трудно, но после, около 2002 година, положението се промени. Вече не живеех като клошар и се бях настанил в едно общежитие в Далстън. Лека-полека сформирахме банда с едни момчета, с които се бях запознал. Групата ни се състоеше от четирима китаристи и носеше наименование Хайпър Фюри, което доста красноречиво говореше за умонастроенията ни по онова време. Името наистина много точно описваше тогавашното ми състояние – бях същински гневен млад човек. И без преувеличение можеше да се каже, че бях свръхяростен – към живота като цяло, а и заради усещането за някаква несправедливост спрямо мен. Музиката беше отдушник и за гнева, и за тревогите ми.
 

Та, по тези причини не успяхме да станем особено популярни. Песните ни бяха гневни и мрачни, а текстовете им – още повече. Това едва ли е чудно, щом като се влияехме от банди като Найн Инч Нейлс и Нирвана.
 
Все пак успяхме да направим два албума, макар че по-точно ще е да кажа ий-пи. Първият излезе през септември 2003 година – издадохме го с една друга банда, Къроужън. Казваше се Къроужън срещу Хайпър Фюри, и в него имаше две суперяки парчета – Атака и Око за око. И техните заглавия доста ясно показват музикалната ни философия. След шест месеца, през март 2004 година, той беше последван от втория ни албум, Корпус за тотално унищожение. В него имаше три песни: Покаяние, Абсолют и нова версия на Око за око. Е, от него се продадоха няколко копия, но той определено не хвърли света в пламъци. Иначе казано: не ни поканиха на фестивала в Гластънбъри.
 

Въпреки това си имахме фенове и даже изнесохме няколко концерта, основно в северната част на Лондон и на места като Камдън, например. Там имаше благодатна почва за готик стила и ние добре се вписахме. И като визия, и като звук бяхме наистина част от средата. Свирехме по заведения и на партита, където се употребява дрога – главно на места, където ни канеха. По едно време сякаш бяхме само на крачка от успеха. Най-големият ни концерт беше в Дъблин Касъл, известен музикален клуб в северен Лондон. Там свирихме няколко пъти. По-точно свирихме на Готик Съмър Фестивал, което по онова време си беше голяма работа.
 
Всичко вървеше толкова добре, че по едно време аз и едно от момчетата от Корисайън, Пийт, се събрахме и основахме своя независима марка – Кърапт Драйв Рекърдс. Работата обаче не потръгна, или по-точно – аз не работех.
 
По същото време с Бел вече бяхме започнали връзката си, която щеше да се окаже доста краткотрайна. Преди това двамата бяхме наистина страхотни приятели. Тя е много обичлив човек и непрекъснато се грижеше за мен, но връзката ни беше обречена от самото начало. По онова време тя също вземаше наркотици и двамата бяхме зависими от дрогата в еднаква степен. Това не помагаше нито на мен, нито на нея в опитите ни да се откажем от порока. Докато единият се опитваше да остане чист, другият се боцкаше, и обратното. Получаваше се нещо като скачени съдове. Това не ми позволяваше да изляза от омагьосания кръг. Уж опитвах да се откъсна от този омагьосан кръг, но сега, като погледна назад, трябва честно да си призная, че не се стараех особено. Сигурно защото не ми се вярваше, че това наистина е възможно. В съзнанието ми бандата винаги беше на заден план. Не ми трябваше много, за да се върна към старите си навици – в буквален смисъл.
 
През 2005 година се примирих, че участието ми в групата е просто хоби, а не начин да си изкарвам прехраната. Пийт продължи да се занимава със звукозаписната ни компания и вярвам, че го прави и досега. Но аз така отчаяно се борех с моята зависимост от наркотиците, че изпаднах от играта – за пореден път. Това се оказа един от многото втори шансове, които изтекоха през пръстите ми. Така и няма да науча какво би станало с мен, ако тогава бях тръгнал по друг път.
 
Но въпреки всичко от музиката не се отказах. Дори когато бандата се разпадна и стана ясно, че повече няма да мога никъде да работя като професионалист, продължавах всеки ден да свиря на китара с часове, като импровизирах с различни парчета. Това беше страхотен отдушник. Един господ знае къде щях да стигна без музиката. Това, че свирех на улицата през последните няколко години, коренно промени живота ми. Ако не беше свиренето, а и парите, които ми носеше, направо ми беше страшно да си помисля какво бих правил, за да припечелвам нещо. Непоносимо беше да си го представя.
 
 
 
Тази вечер, още щом започнах да свиря, туристите пак взеха да се тълпят около нас. Повтори се картината от предишния ден. В мига, когато се появих – по-точно в мига, когато Боб се появи – хората, иначе подминаващи бързешком, взеха да се поспират и да си общуват с него. Отново повече жени, отколкото мъже проявяваха интерес към Боб.
 
Малко след като започнах да свиря, покрай нас мина една жена, пътен полицай, с каменна физиономия. Забелязах обаче, че щом погледът ú попадна на Боб, цялата се размекна и започна да се усмихва.
 
– Я се виж само! – възкликна тя и се наведе да погали Боб. Мен почти не ме забеляза и не хвърли нито една монета в калъфа на китарата. Но на мен и това ми стигаше. Започваше да ми харесва начина, по който Боб озаряваше дните на тези хора.
 
Той е красиво създание – по този въпрос няма две мнения. Но не е само това. В него има и нещо друго. Неговият характер и индивидуалността му най-много привличат вниманието. Хората усещат, че не е обикновен котарак. Самият аз също го чувствам. Той е много специален. Успява да създаде някаква особена връзка с хората, или поне с онези от тях, които в сърцата си са наистина добри. От време на време забелязвам как се наежва, щом види някого, който не му е по сърце. Малко след като заехме мястото си, покрай нас мина наглед доста интелигентен и богат човек от Близкия Изток, хванал за ръка много красива блондинка. Нищо чудно да беше и модел.
 
– О, виж каква страхотна котка – възкликна тя, отби се от пътя и го дръпна за ръка да спре. Той обаче изобщо не се впечатли и махна, като че казваше: „Е, и какво от това?“.
 
В мига, в който го направи, Боб рязко промени езика на тялото си. Той леко изви гърба си в дъга и застана още по-близо до мен, буквално на сантиметри. Това за околните може би остана незабележимо, но на мен ми говореше много. „Чудно дали този човек не напомня на Боб за някого от неговото минало? – помислих си, докато двойката отминаваше. – Дали и преди не е виждал същия поглед.“
 
Какво ли не бих дал да разбера историята на Боб, да разкрия какво го е довело в нашия вход онази вечер. Но явно така и няма да науча никога. Остава ми само да правя догадки.
 
Този път, като започнах да свиря, бях много по-спокоен в сравнение с преди двайсет и четири часа. Допускам, че присъствието на Боб зареждаше и мен, чисто психологически. Доскоро самият аз се бях опитвал да привлека вниманието на тълпата, но това си беше неблагодарна работа. Припечелването на всяко пени изискваше огромно усилие. С Боб обаче беше различно. Отначало ми беше малко странно с какво точно привлича хората. Освен това се чувствах отговорен за него в тази навалица. Ковънт Гардън, както и цял Лондон, си има и своите откачалки. Ужасявах се от мисълта, че някой просто може да го грабне и да побегне.
 
Сега обаче беше съвсем друго. Имах чувството, че и двамата сме в безопасност, сякаш сме си у дома.
 
Щом започнах да пея, монетите заваляха в калъфа също като предния ден. „О, колко е хубаво!“, помислих си.
 
Много време беше минало, откакто бях казвал това за последен път.
 
 
 
Когато три часа по-късно тръгнахме да се прибираме, в раницата ми пак звънтяха монети и тя беше натежала от тях. Но тази вечер нямах намерение да ги изхарча за скъпа индийска храна. Смятах да ги дам за нещо по-практично.
 
На следващия ден времето беше още по-лошо, а според прогнозата вечерта щеше да вали проливно. Затова реших да отделя повече време на Боб, вместо да ходя да свиря. Ако и занапред щеше да идва с мен, тогава се нуждаеше от по-прилична екипировка. Нямаше как да продължа да го развеждам така – вързан с връзка от обувки. Освен всичко останало, това беше и доста неудобно, да не говорим колко е опасно.
 
Ето защо двамата с Боб се метнахме на автобуса към Арчуей. От по-рано знаех, че поделението на дружеството Закрила за котките за северен Лондон е там.
 
Явно Боб веднага усети, че това не е същият маршрут, по който минавахме предишните два дни. От време на време той се обръщаше към мен, сякаш казваше: „Е, днес къде ще ме водиш?“. Но не беше притеснен – просто му беше любопитно.
 
Магазинът на Закрила за котките се оказа елегантно и модерно място, с всякакъв вид стоки, играчки и книги за котки. Имаше камари с безплатни диплянки и брошури по всякакви въпроси, касаещи отглеждането на котки – от поставянето на микрочип до токсоплазмозата; от видове хранителен режим до съвети за кастрация. Взех няколко, за да ги прочета по-късно.
 

В магазина имаше само две продавачки и беше съвсем спокойно. Те също не устояха на Боб и дойдоха да си поговорим, докато оглеждах наоколо с него на рамото.
 
– Страхотен хубавец е – каза едната от жените, докато го галеше. Той явно разбираше, че е в добри ръце, защото се протегна към нея, докато тя го галеше и му говореше нещо.
 
От дума на дума се заприказвахме как сме се намерили двамата с Боб. Разказах им какво се беше случило предните два дни. И двете слушаха с усмивка и само кимаха.
 
– Много котки обичат да излизат на разходка със стопаните си – каза едната от тях. – Нямат нищо против да отидат в парка, или просто да повървят по улицата. Но случаят на Боб е доста по-различен.
 
– Така си е – съгласи се колежката й. – Според мен сте попаднали на същинско съкровище. По всичко личи, че е решил да остане при вас.
 
Стана ми много приятно да чуя от тях потвърждение за нещо, което дълбоко в себе си вече знаех. Все пак, от време на време, ме спохождаха съмнения дали да не опи- там още по-настоятелно да го върна на улицата и дали е правилно да го задържа при мен в апартамента. Думите им наистина свалиха голям товар от гърба ми.
 
Онова, което не ми беше ясно, обаче е как най-добре да се грижа за Боб, ако постоянно ще ми прави компания из улиците на Лондон. Меко казано, това не беше най-подходящата среда за него. Като изключим натоварения трафик, там непрекъснато има някаква заплаха или потенциална опасност.
 
– Най-доброто за него е да му вземете каишка като тази – каза една от продавачките и ми подаде красива синя верижка от синтетична материя, която имаше на-гръдник и подходящ нашийник. После ми разясни всички „за“ и „против“ този вариант. – Не е добре просто да прикачите каишката към нашийника на котката. Това може да нарани шията ú и дори да я задуши, в най-лошия случай. Проблемът при по-качествените верижки е, че са изработени от еластична материя, или както им викат „бягство“, защото котката може да се измъкне, ако тя се закачи на нещо. Рискът при тях е в един момент да се озовете само с каишка в ръка – обясни тя и добави: – Според мен, във вашия случай, е най-добре да вземете нагръдник и каишка, щом като по цял ден сте навън.
 
– Това няма ли да е непривично за него? – попитах. – Така ще се чувства неестествено.
 
– Ще трябва да го приучите – съгласи се тя. – Може да ви отнеме седмица, че и повече. Слагайте му нагръдника по няколко минути на ден, докато свикне да излиза с него. Започнете най-напред с това. – Явно по погледа ми разбра, че все още се колебая. – А защо не опитаме още сега?
 
– Наистина, защо не – казах.
 
Боб стоеше кротко и не оказа особена съпротива, макар да усещах, че не му е съвсем ясно какво точно става.
 
– Просто му го сложете и го оставете да свикне с усещането, че има нещо върху тялото си – каза продавачката.
 
Нагръдникът, нашийникът и каишката излязоха около трийсет лири. Това бяха едни от най-скъпите им артикули, но бях сигурен, че си заслужава.
 
Ако бях някой бизнесмен, да речем изпълнителен директор на Джеймс & Боб Инкорпорейтид, задължително бих полагал грижи за своите подчинени – човек трябва да инвестира в човешкия ресурс. Само дето в тоя случай ставаше дума за котешки ресурс.
 

Само за два дни Боб свикна с нагръдника. Отначало му го слагах да ходи из къщи и дори понякога окачвах и каишката на него. Първо се чувстваше малко объркан подире му да се влачи тази толкова дълга кожена опашка, но скоро свикна с нея. Всеки път, когато минаваше през това изпитание, имах грижата да бъде възнаграден. Давах си сметка, че най-вредно е да му се карам и да му крещя – не че някога съм го правил, де.
 
След няколко дни вече излизахме на кратки разходки с новата каишка. В началото, когато идваше с мен да свиря, продължавах да му слагам старата връзка за обувки, но лека-полека взех да добавям и нагръдника, поне докато отивахме към работното си място. Бавно, но сигурно, той започна да го приема като част от тялото си.
 
Боб все така продължаваше да идва с мен всеки ден. Сега не стояхме много дълго навън. Не исках да му го причинявам. Макар вече да бях сигурен, че е готов да ме последва накрай света и, въпреки че постоянно беше на раменете ми и не му се налагаше да ходи, пак не исках да злоупотребявам с него.
 
Вече трета седмица заедно ходехме на работа, когато в един момент реши, че не му се излиза с мен. Обикновено щом ме видеше да си слагам палтото и да приготвям раницата, той се втурваше към мен, готов да му сложа каишката. Но един ден, докато се подготвях за излизане по обичайния начин, той първо се скри зад дивана, след това изпълзя и си легна край радиатора. Сякаш ми казваше: „Днес си взимам почивен ден“.
 
По всичко личеше, че е уморен.
 
– Май днес не ти е ден, а, Боб? – погалих го по гърба.
 
Той ме погледна по обичайния си начин.
 
– Дадено, няма проблем – казах и тръгнах към кухнята да му сипя бисквитки в купата, които да му стигнат, докато се прибера вечерта.
 
Някъде бях чел, че ако оставите телевизора включен, домашните любимци се чувстват по-малко самотни в отсъствието на стопаните си. Не бях съвсем сигурен дали е така, но за всеки случай пуснах телевизора. Боб веднага се примъкна на любимото си място и се втренчи в него.
 

В този ден наистина осъзнах каква промяна е внесъл в живота ми Боб. Щом седнеше на рамото ми или припкаше вързан на каишката отпред, всички обръщаха глави след нас. Без него обаче пак станах невидим. Вече доста хора от квартала ни познаваха и сега неколцина се разтревожиха от отсъствието му.
 
– Къде е котаракът днес? – попита ме един продавач на сергия, когато минавах покрай него вечерта.
 
– Взе си почивен ден – отговорих.
 
– А, хубаво, защото се притесних, че може нещо да се е случило на тоя малък приятел – усмихна се той и ми махна с ръка.
 
Още двама души ме спряха със същия въпрос. Щом им кажех, че Боб е добре, отминаваха. Никой не се задържа да си побъбрим, както правеха, когато Боб е с мен. Приех го, макар че не ми харесваше. Такъв е животът.
 
Не отричам, че звънът на монетите, които валяха в калъфа на китарата ми на Джеймс Стрийт, беше музика за ушите. Но нямаше как да не отчета, че без Боб тази музика чувствително отслабна. Още докато свирех си дадох сметка, че тоя път няма да изкарам много. Трябваше да остана няколко часа повече, за да припечеля едва половината на това, което събирах заедно с Боб. Отново се бях върнал във времето преди той да се появи, но и така всичко беше наред.
 
Докато се прибирах същата вечер, нещо ми просветна. Не защото се връщах с по-малко пари. И така нямаше да гладувам. Просто животът ми беше станал толкова по-богат само заради присъствието на Боб.
 
Такова удоволствие е да имаш другар като него. Някак усетих, че ми се дава втори шанс да вляза в правия път.
 
Не е никак лесно да си изкарваш хляба на улицата. Хората не са склонни да те поощряват в това. Преди появата на Боб, още като приближах някого в пъба и той видеше китарата, ме отпращаше с „Не, благодаря!“, преди дори да съм казал „Здрасти!“. Случвало се е просто да понеча да попитам колко е часът, но бързаха да ме отпратят със: „Съжаляваме, нямаме дребни!“, още преди да съм си отворил устата. Това ми се случваше постоянно. Не ми даваха дори минимален шанс.
 
Хората обикновено не са склонни да те слушат. В техните очи си само човек, който гледа да измуфти нещо. И през ум не им минава, че аз работя. Не прося, а наистина се опитвам да си заслужа хляба. Това, че не съм облечен в костюм с вратовръзка и не нося куфарче или лаптоп, не съм на заплата, нито съм временно безработен, не означава автоматично, че съм авантаджия.
 
Присъствието на Боб ми даде шанс да общувам с хората. Докато им разказвах за него, можеха да добият представа и за положението, в което се намирам. Като ме попитаха откъде го имам, започвах да обяснявам как сме се срещнали и как заедно изкарваме парите за наема, тока и газта. Тогава бяха много по-склонни да ме изслушат.
 
От чисто психологическа гледна точка хората вече ме виждаха в друга светлина. Котките много внимателно подбират с кого да бъдат. Ако не си харесват стопанина, просто тръгват да си търсят друг. Винаги го правят. Заминават си и започват да живеят при друг човек. Видеха ли ме с Боб на рамо, хората сякаш омекваха. Това и мен ме правеше повече човек, особено след като в един момент напълно бях изгубил човешкия си образ. Присъствието на Боб някак възвръщаше и собствената ми самоличност. Дълго време преди това бях човек без лице, сега отново се превръщах в личност.
 

Глава 7
Двамата мускетари
 
Боб не просто промени отношението на хората спрямо мен, той променяше и моето отношение към тях.
 
Никога преди появата му не съм поемал отговорност за някой друг в своя живот. Като по-млад в Австралия се хващах на временна работа къде ли не. Бях член и на една музикална банда, което все пак предполага умение да се работи в екип. Истината е обаче, че откакто, като тийнейджър, напуснах дома си в Австралия, съм отговарял само за себе си. Първата ми и единствена мисъл беше за мен самия, защото нямаше кой друг да се погрижи. Така животът ми се превърна в чист егоизъм. Всичко се свеждаше до това как да изкарам от ден за ден.
 
Появата на Боб в живота ми драматично промени това. Изведнъж отговорностите ми се увеличиха. Вече от мен зависеха и здравето, и добруването на друго живо същество. Отначало това беше същински шок, но постепенно започнах да свиквам. Нещо повече – доставяше ми радост. На някои може да се стори смехотворно, но за първи път осъзнавах какво е да гледаш дете. Боб беше моето дете и възможността да му осигурявам топлина, храна и сигурност беше един вид награда за мен. Но беше и плашещо.
 
Непрекъснато се притеснявах за него, особено когато сме на улицата. И на Ковънт Гардън, пък и навсякъде другаде, бях постоянно нащрек – инстинктът непрекъснато ми подсказваше, че не трябва да откъсвам поглед от него. За негово добро.
 
Отношението на повечето хора към нас двамата с Боб изобщо не ме накара да сваля гарда. Защото по улиците на Лондон не се разхождат единствено туристи и любители на котките. Не всички реагираха еднозначно при вида на дългокос уличен музикант и неговата котка, които припечелват по кюшетата за едната вечеря. Откакто бях с Боб се случваше по-рядко, но от време на време пак усещах вълна от агресия, най-вече от страна на пияни младоци, които се мислеха за нещо повече, само защото в края на седмицата са получили фиш със заплата. „Разкарай си задника оттук и се хвани с някоя свястна работа, дългокос лентяй такъв!“, провикваха се обикновено, при това с доста по-цветист език от този.
 
Пропусках обидите покрай ушите си. Вече бях свикнал с тях. Но положението се променяше веднага, щом агресията на хората се насочеше към Боб. Тогава вече ми падаше пердето.
 
В очите на някои хора двамата с Боб бяхме лесна мишена. Не минаваше ден без да се натъкнем на някой идиот. Обикновено крещяха обидни коментари или просто ни се присмиваха. От време на време дори заплашваха с насилие.
 
Беше петък вечер, малко след като двамата с Боб бяхме започнали да ходим заедно до Ковънт Гардън, свирех на Джеймс Стрийт. Покрай нас мина група млади и свадливи чернокожи юначаги. Вдигаха стойки и по всичко личеше, че си търсят белята. Двама от тях забелязаха Боб на тротоара до мен и взеха да джафкат и да мяукат насреща му, по-скоро за забавление на компанията.
 
Отначало не реагирах. Държанието им просто беше глупаво и детинско. После обаче, без никаква причина, единият изрита калъфа на китарата с Боб вътре. Това вече не беше лекомислена шега, а истинска злоба. Калъфът – заедно с Боб – отхвръкна на няколко метра по тротоара.
 
Боб сериозно се уплаши – издаде висок, подобен на писък звук и изскочи от калъфа. Добре че каишката му беше завързана за калъфа, иначе със сигурност щеше да избяга в навалицата и може би никога повече нямаше да го видя. Сега обаче нямаше друг избор, освен да се скрие зад раницата ми, която стоеше наблизо.
 
На секундата се изпречих пред оня.
 
– За какъв дявол го направи?! – извиках, застанал само на педя от него. Доста съм висок и се бях надвесил отгоре му, но това изглежда изобщо не го смути.
 
– Исках да проверя дали котката ти е истинска – отговори през смях, сякаш това е страхотна шега.
 
Аз обаче не виждах нищо смешно.
 
– Много умно, няма що, тъпанар такъв! – креснах.
 
Това подейства като сигнал за атака на останалите. Те бавно ме наобиколиха и единият взе да ми налита с гърди, но аз не помръднах от мястото си. За секунда – две положението изглеждаше много напечено. Тогава ми хрумна за охранителните камери, каквито знаех, че има на ъгъла до нас.
 
– Хайде, давайте, само помнете, че камерите ви записват. Да видим дали после ще ви се размине.
 
Ще ми се някак да бях заснел физиономиите им като казах това. Явно имаха достатъчно опит от улицата и знаеха, че няма измъкване, ако охранителните камери са те записали как проявяваш насилие. Единият ме изгледа недвусмислено, като че казваше: „Тъпкано ще ти го върна!“.
 
Естествено, продължиха да ме обиждат, но скоро се изнесоха, като размахваха ръце и правеха неприлични жестове. Това обаче бяха само празни закани, не можеха да ми навредят. Никак не се притесних. Напротив, бях доволен, че успях да ги разкарам. И все пак не останах до късно тази вечер. Познавах тоя тип хора – едва ли щяха лесно да преглътнат, че някой ги е прецакал.
 
Тази случка ме убеди в две неща: първо, не е зле винаги да съм наблизо до някоя охранителна камера. Така ме посъветва още навремето един друг уличен музикант: „Там ще си на сигурно място“. По онова време обаче аз също се смятах за много печен. Реших, че така сам давам доказателство в ръцете на властите, ако свиря без разрешение. Затова отначало не го послушах. Но лека-полека взех да осъзнавам колко е мъдър неговият съвет, а инциденти като този окончателно ми го доказаха.
 
Това беше добрата страна. Лошото бе, че случката пак ми припомни нещо, което винаги съм знаел: при такива инциденти мога да разчитам единствено на себе си. Наоколо не се виждаше полицай. Никъде по Ковънт Гардън нямаше и следа от униформени. Не можех да се надявам на помощ и от служителите в метрото. Около нас имаше много народ, но никой не опита да се намеси, когато хулиганите ме заплашваха. Всъщност гледаха да се шмугнат в тълпата зад гърба на другите и да изчезнат колкото може по-бързо. Едва ли някой би ми се притекъл на помощ – в това отношение нищо не се беше променило. Освен, разбира се, че сега имах Боб.
 
В автобуса за Тотнъм същата вечер той се гушна в мен. „Двамата сме сами срещу целия свят – казах му. – Ние сме двамата мускетари.“ Той опря нос в мен и тихичко взе да преде, сякаш се съгласяваше.
 
Налагаше се да се изправим пред суровата действителност – в Лондон е пълно с хора, с които трябва много да внимаваме. А откакто водех Боб с мен, непрекъснато се оглеждах и за кучета. Имаше ги в изобилие и нищо чудно, че много от тях веднага го взимаха на мушка. В интерес на истината, в повечето случаи стопанинът скъсяваше каишката, ако забележи, че кучето му е прекалено близо до Боб. Други обаче не се намесваха.
 
За щастие Боб май изобщо не се притесняваше – просто не им обръщаше внимание. Ако някое куче прекалено го доближеше, той започваше да го гледа втренчено. Това, за пореден път, потвърди моето предположение, че е отраснал на улицата и се е научил как да се справя. Колко добре умее да си защитава интересите разбрах само седмица след инцидента с хулиганите.
 
Един късен следобед стояхме на Нийл Стрийт, когато отнякъде се зададе човек със стафордширски бултериер. Всички гадняри в Лондон са със стафордширски териери, а тоя имаше вид на същински гадняр. Бръсната глава, размъкнат анцуг, кутия силна бира, която надигаше. Както вървеше на зигзаг из улицата, стана ясно, че вече е направил главата, а беше едва четири следобед.
 
Покрай нас забавиха крачка, защото бултериерът се дърпаше на каишката към двама ни с Боб. До този момент обаче кучето не показваше агресия, просто искаше да огледа Боб. И по-точно, беше надушило неговите бисквити. В момента той не ядеше и кучето почти навря нос в купичката му. Явно се надяваше да намаже някоя и друга бисквита.
 
Не можех да повярвам на очите си какво стана след това.
 
До този момент неведнъж бях наблюдавал отношението на Боб към кучетата. Неговата политика се свеждаше до това да не си хаби времето с тях. Този път обаче явно реши, че се налага да предприеме нещо. Както си дремеше кротко, щом кучето наближи бисквитите, той го погледна хладнокръвно, надигна се и го перна с лапа по носа. С такъв светкавичен удар би се гордял дори Мохамед Али.
 
Кучето просто не повярва какво му се случва. Отскочи шокирано назад, после се шмугна между краката на минувачите.
 
Аз бях не по-малко шокиран от него. Не бях способен да направя друго, освен високо да се разсмея на глас.
 
Собственикът изгледа първо мен, после кучето. Сигурно беше толкова пиян, че изобщо не схвана какво е станало, пък и всичко продължи само за части от секундата. Той удари кучето си по главата и го дръпна за каишката да вървят нататък. Според мен се засрами, че страховитият му звяр стана за смях заради една котка.
 
Боб спокойно проследи как кучето се отдалечава, навело засрамено глава. След няколко секунди отново се сви на кълбо и задряма в краката ми. Сякаш беше пропъдил досадна муха. За мен обаче това беше миг на истинско прозрение. Тази случка говореше толкова много за моя другар и за живота му преди съдбоносната ни среща пред стълбището на входа. Той изобщо не се поколеба да защити правата си. Всъщност знаеше много добре как да се грижи за себе си. Явно някак го беше научил – може би в обкръжението на други кучета, най-вероятно агресивни.
 
И ето че пак започнах да си задавам все същия въпрос: къде ли беше отрасъл Боб? Какво ли беше преживял преди да се съберем и преди да стане вторият мускетар?
 
 
 
Животът с Боб беше голямо забавление. В него нямаше нито миг скука, както стана ясно и по време на краткия сблъсък с бултериера. Боб несъмнено беше котарак с характер и аз ден след ден откривах неговите странности.
 
Сега вече почти не се съмнявах, че е отраснал на улицата. В това ме убеждаваха не само уменията му на уличен боец. Той и досега не беше напълно опитомен и имаше трески за дялкане. Макар че живееше близо месец с мен, все още отказваше да използва котешката тоалетна, която му купих. Откровено я мразеше и пощуряваше всеки път, щом я оставех наблизо до него. Стискаше, докато не ме види да излизам, и тогава се възползваше да си свърши работата из градинките около блоковете.
 
Аз нямах намерение да се примирявам с това. Не ми беше никак приятно да слизам и качвам по пет етажа всеки път, когато му се доходеше по нужда. Затова реших да опитам да принудя Боб да ползва котешката тоалетна. Един ден, през третата седмица от нашето съжителство, си казах, че няма да го извеждам цяло денонощие, за да не му оставя друг изход, освен да ползва котешката тоалетна. Той обаче категорично спечели битката. Събираше всичко в себе си и стискаше ли стискаше, докато накрая не се предадох и не го изведох. Щом отворих външната вратата се промуши покрай мен и хукна надолу по стълбите, после светкавично изскочи навън. Шах и мат за Боб. Стана ми ясно, че тази битка няма как да я спечеля.
 
Освен това, в нрава на Боб все още имаше нещо диво и неопитомено. Сега, разбира се, беше станал много по-кротък в сравнение с времето, когато за първи път стъпи в апартамента. Това, до голяма степен, се дължеше и на кастрацията. Но пак имаше моменти, когато буйстваше и щурееше наоколо, като същински хулиган, правеше поразии и се заиграваше с всичко, попаднало в лапите му. Един ден го наблюдавах как близо час си игра с капачка от бутилка – търкаляше я напред-назад по пода на дневната, побутвайки я с лапа. Друг път пък откри една едра мъхеста пчела. Личеше си, че е пострадала – едното крило беше смачкано и не можеше да отлети от масичката за кафе в дневната. Търкаляше се по нея и от време на време падаше върху килима. Всеки път Боб я взимаше много внимателно с уста и я връщаше обратно на масичката. Наистина беше удивително колко деликатно може да действа със зъбите и да вдигне пчелата, без да ú навреди. После продължаваше да я наблюдава как се мъчи да отлети. Двамата представляваха много смешна гледка. Той определено не искаше да я яде, а само да си играе с нея.
 
Придобитите на улицата инстинкти се проявяваха в Боб всеки път, щом ставаше дума за храна. Пуснех ли го да си свърши работата, той се стрелкаше право към кофите за смет зад блока. Контейнерите обикновено бяха с отворени капаци и често черните найлонови чували с боклук вътре бяха разкъсани от лисици или улични кучета. Боб не пропускаше да отиде и да провери дали не е останало нещо интересно. Веднъж го видях да измъква пилешко бутче, пропуснато по някаква причина от останалите мършояди. Това ме убеди, че трудно ще се отърве от старите си навици. Макар да го хранех редовно всеки ден, той се отнасяше към всяко ядене така, сякаш му е за последно. Щом сипех в купичката му каквато и да е котешка храна, навираше муцуна и започваше да се тъпче, сякаш за него няма да има утре.
 
– Дай по-бавно и се наслади на храната, Боб – опитвах се да го удържа, но къде ти. Отново си дадох сметка колко дълго е живял в несигурност за прехраната си – затова сега гледаше да се възползва максимално от всяка възможност. Още не можеше да свикне, че вече редовно получава храна два пъти дневно. Много добре го разбирах. Аз също прекарах доста голяма част от живота си така, затова не можех да го виня.
 
Двамата с Боб наистина имахме много общо. Сигурно затова толкова бързо се сближихме и връзката ни така се задълбочи.
 

Най-досадното при Боб, ама съвсем буквално, беше, че козината му вече покриваше всеки сантиметър из апартамента. Това, естествено, си беше в реда на нещата. Навън цареше пролет и той сваляше зимния си кожух. Само дето от него падаше невъобразимо количество козина! А за да ускори процеса, той непрекъснато се търкаше във всичко, което му попадне. В резултат на това цялата къща се покри с дебел слой косми. Истинска досада.
 
От друга страна, това беше добър знак, че козината му, както и цялото тяло, отново са в добро здраве. Още беше видимо изпосталял, но ребрата му вече не се брояха като при първата ни среща. Козината му си оставаше рядка заради средата, в която беше израснал – на улицата. Лечението обаче помогна да изчезнат плешивите петна, а благодарение магическата сила на антибиотиците старата рана на крака заздравя. Вече почти не се виждаше – ако човек не знае къде е била, едва ли би я забелязал.
 
Като цяло Боб изглеждаше в много по-добро състояние, отколкото преди месец.
 
Аз не го къпех. Котките сами се грижат за хигиената си, а в това отношение той беше стопроцентова котка – редовно се ближеше и миеше. Боб беше най-придирчивият и педантичен котарак, който съм виждал. Наблюдавал съм го как извършва този ритуал, ближейки методично лапите си. Всеки път ме удивляваше колко е здрава връзката с древните му предци.
 
Далечните роднини на Боб идват от места с горещ климат, но не се потят. Ето защо за тях близането е единственият начин да се охлаждат. То има и друга функция – на мантия-невидимка.
 
Силната миризма не прави добра услуга на котките като ловци. Методът им на ловуване е да се прокраднат тихо и да чакат плячката от засада, затова е необходимо да са колкото може по-незабележими. Котешката слюнка съдържа вещества, които премахват силната миризма – нещо като натурален дезодорант – ето защо котките постоянно се ближат. Учени зоолози са доказали, че котките, които редовно премахват собствената си миризма, оцеляват по-дълго време и имат по-здраво наследство. По този начин те се крият и от своите преследвачи – големите змии и гущери и хищните бозайници.
 
Но най-важната причина Боб и неговите предци да се ближат е, разбира се, доброто здраве. Котките умеят доста успешно сами да се лекуват. Като се ближат те намаляват паразитите по себе си – въшки и кърлежи, които могат сериозно да им навредят. Освен това слюнката им съдържа антисептично вещество и предотвратява инфектирането на открити рани. Докато наблюдавах Боб един ден ми хрумна, че може би затова той се ближе постоянно – усещал е, че тялото му не е в добро здравословно състояние и така допълнително помага за лечението и бързото си възстановяване.
 
Другият забавен навик, който той придоби, беше гледането на телевизия. За първи път забелязах, че му е любопитно какво шава върху екрана и внимателно го следи, докато бях в местната библиотека и проучвах нещо на компютъра. Често се отбивах там на път за Ковънт Гардън или пък в дните, когато не свирех на улицата. Този ден го бях взел с мен и той реши да се разположи в скута ми, докато си работя на компютъра. Беше се втренчил в екрана заедно с мен. Забелязах, че докато движа мишката напред-назад, той се опитва да перне курсора с лапа. Затова един ден, вече вкъщи, реших да си направя експеримент – пуснах телевизора и излязох от стаята, за да свърша нещо в спалнята. Когато се върнах, заварих Боб разположен на дивана да гледа телевизия.
 
И преди бях чувал от един приятел, че котките обичат телевизия – неговата беше запалена по Стар Трек: Следващото поколение. Щом чуела характерната музика: на-на-на на-на-а-а-на на-на, се втурвала в стаята и скачала право на дивана пред телевизора. Аз самият станах свидетел на това няколко пъти – голяма веселба беше. Без майтап.
 

Скоро и Боб се пристрасти към телевизията. Щом нещо привлечеше погледа му, веднага се залепваше за екрана. На мен ми беше истински забавно да го наблюдавам как гледа конни състезания по Канал 4. Конете определено му харесваха. Аз от надбягвания не се интересувах, но пък беше голям кеф да го гледам как се е захласнал пред екрана.
 

Глава 8
Как се узаконихме
 
Един четвъртък сутринта, няколко седмици след като вече бяхме партньори, като улични музиканти на Ковънт Гардън, станах по-рано от обикновено, направих закуска за двама ни и после с Боб излязохме. Вместо да поемем към центъра на Лондон обаче, този път слязохме от автобуса близо до Ислингтън Грийн.
 
Вече бях взел решение – след като излиза с мен почти всеки ден из улиците на града, трябва да се погрижа и да му сложа микрочип.
 
Доскоро да се сложи микрочип на котка или куче беше сложна работа, но сега вече е много по-лесно. Всичко се свежда до проста хирургическа процедура, при която ветеринарят инжектира мъничък чип във врата на котката. Този чип съдържа сериен номер, свързан с дан- ните на собственика. Така, ако някой открие котка на улицата, може да сканира чипа и да разбере чия е и откъде е дошла.
 
Заради живота, който водехме двамата с Боб, реших, че няма да е зле да му сложа чип. Ако, не дай си боже, нещо ни раздели, ще можем отново да се намерим. Дори да стане най-лошото и с мен се случи нещо, поне от чипа ще се разбере, че той не е дива улична котка, а е бил обичан и е имал дом.
 
Докато в библиотеката разучавах информацията около процедурата за поставяне на микрочип, си дадох сметка, че не мога да си го позволя. Повечето от ветеринарите направо съдираха кожите на хората с такса от по шейсет – осемдесет лири за имплантирането на чип. Нито имах толкова пари, нито бих ги дал, дори да ги имам.
 
Един ден обаче се заприказвах с жената с котките на тази тема.
 
– Трябва да отидеш някой четвъртък във ветеринарната клиника Блу Крос при Ислингтън Грийн – каза ми тя. – Там се плаща само стойността на чипа. Но се погрижи да отидеш колкото може по-рано, защото винаги има голяма опашка.
 

Ето защо, тази сутрин тръгнах рано-рано, за да успея да се класирам в работното време на клиниката, която, вече бях проверил, работеше от 10 до 12 ч.
 
Както ни предупреди жената с котките, щом стигнахме Ислингтън Грийн, заварихме дълга опашка – стигаше чак до съседната книжарница от веригата Уотърстоун. За наш късмет утрото беше ведро и не беше проблем да постоим известно време навън.
 
Компанията се състоеше от обичайните заподозрени: хора, понесли котките си в затворени кошници; кучета, които се опитваха да се душат едно друго. Пълна суматоха. Въпреки това обстановката изглеждаше много по-приветлива и се действаше доста по-прецизно в сравнение с центъра на КДЗЖЖ, където най-напред заведох Боб.
 
Боб беше единствената котка без кошница и се превърна в център на внимание, както обикновено. Две по-възрастни дами направо се влюбиха в него и през цялото време ахкаха и охкаха.
 
След като висяхме на опашка близо час и половина, най-после дойде и нашият ред. Двамата с Боб бяхме посрещнати от млада сестра с къса прическа.
 
– Колко ще струва да му сложат микрочип? – попитах.
 
– Петнайсет лири – отговори тя.
 
Още по външния ми вид човек може лесно да се досети, че не ме бият парите, затова тя добави бързо:
 
– Но не е задължително да плащате предварително. Това може да стане и на вноски за няколко седмици – да речем, по две лири на седмица. Така устройва ли ви?
 
– Страхотно – отвърнах приятно изненадан. – Точно така ще направя.
 
Тя прегледа набързо Боб, за да се увери, че е в добро здраве. Напоследък той имаше съвсем здрав вид, особено след като напълно свали зимния си кожух. Изглеждаше жилав и атлетичен.
 
После ни отведоха в манипулационната, където чакаше ветеринарят. Оказа се доста млад – някъде около трийсетте.
 
– Добро утро – поздрави ме той, преди да се обърне към сестрата. Двамата тихо си поговориха в единия ъгъл, после той започна да се подготвя за манипулацията по слагането на чипа. Наблюдавах ги как действат: сестрата попълваше формулярите, докато той извади спринцовка и игла, за да инжектира микрочипа. Видът на спринцовката направо ми спря дъха – беше с дебела стара игла. Малко след това обаче си дадох сметка, че само през такава игла може да мине микрочипът, който имаше размер на едро оризово зърно. Освен това трябваше да е достатъчно голяма, за да пробие кожата на животното.
 
На Боб спринцовката също никак не му хареса. Не можех да го виня за това. Двамата със сестрата го хванахме и го обърнахме с гръб към ветеринаря, за да не вижда какво прави той.
 
Боб обаче никак не беше глупав и веднага схвана, че тук нещо му се готви. Взе да се вълнува и се опита да се измъкне от хватката ми.
 
– Всичко ще бъде наред, приятел – взех да го увещавам и галех корема и задните му лапи, докато ветеринарят приближаваше.
 
Когато острието на иглата се заби във врата му, Боб нададе силен врясък. Писъкът му ме прониза като с нож – за момент се уплаших, че ще се разплача, когато той взе да се гърчи от болка. Скоро обаче треперенето утихна и той се успокои. Дадох му няколко лакомства, които специално носех в раницата, после го гушнах и се отправих обратно към регистратурата.
 
– Всичко свърши, приятел – успокоих го.
 
Сестрата ми даде да попълня два, на пръв поглед, много сложни формуляра. За щастие информацията, която се искаше от мен, беше съвсем обикновена.
 
– Трябва да запишем данните ви, за да можем да ги включим в нашата база данни – каза сестрата. – Необходимо ни е име, адрес, възраст, телефонен номер и тъй нататък – усмихна се тя.
 
Докато я гледах как попълва формулярите, изведнъж проумях – нима това означаваше, че оттук нататък вече съм законен стопанин на Боб?
 
– Може ли да се смята, че сега вече съм регистриран като негов собственик? – попитах момичето.
 
Тя вдигна поглед от бумагите и се усмихна:
 
– Да, точно това означава.
 
– Страхотно – възкликнах леко стъписан. – Наистина е страхотно.
 
Боб лека-полека се беше успокоил. Погалих го по челото. Явно все още изпитваше болка от инжекцията, затова гледах да не докосвам врата, иначе щеше да ми изподере ръката.
 
– Чу ли това, Боб? – обърнах се към него. – Май сега вече сме узаконено семейство.
 
Бас ловя, че на връщане през Ислингтън двамата с Боб още повече привличахме погледите на минувачите. Изглежда усмивката ми е била широка колкото река Темза.
 

Присъствието на Боб коренно промени досегашния ми начин на живот. Благодарение на него дневният режим и поведението ми значително се подобриха. Освен че увеличи моите задължения и отговорности, той ме накара да се вгледам и в себе си. Картинката никак не ми хареса.
 
Изобщо не се гордеех, че съм наркозависим на рехабилитационна програма, още по-малко, че на всеки две седмици трябва да посещавам клиниката и всеки ден да ходя за медикаменти до аптеката. Реших, че за мен трябва да се превърне в правило никога да не взимам Боб със себе си при тези посещения, освен ако не е крайно наложително. Знам, че сигурно звучи налудничаво, но не исках той да вижда тази част от моето минало. Ето още нещо, за което той страшно ми помогна: за мен това наистина вече беше само минало. Виждах бъдещето си на очистен от наркотиците човек, който живее съвсем нормален живот. Сега оставаше само да завърша дългото пътуване, което водеше натам.
 
Но все още много неща ми напомняха за това мое минало и колко път ми предстои тепърва. Няколко дни след като сложих микрочип на Боб тършувах из къщи да открия новата си карта за градския транспорт, която обикновено пристигаше по пощата. Започнах да изпразвам шкафчетата в спалнята едно по едно. В дъното на едно от тях, затрупана със стари вестници и дрехи, открих пластмасова кутия. Веднага я познах, въпреки че не я бях виждал от доста време. В нея бяха всичките ми принадлежности от времето, когато бях на хероин – спринцовки, игли, пълен набор неща, необходими да задоволявам своя порок. Все едно бях видял призрак. В главата ми нахлу вълна от спомени. Видях се отново такъв, какъвто бях тогава, а си мислех, че завинаги съм заличил този образ.
 
Тогава незабавно реших – тази кутия няма повече място в къщата ми. Не исках да ми напомня за миналото, нито да ме изкушава. Още по-малко исках да е близо до Боб, макар и добре скрита от него.
 
Боб се беше свил на обичайното си място край радиатора, но щом ме видя да си обличам палтото, скочи и се приготви да излиза навън. Съпроводи ме чак до кофите за боклук и не откъсваше поглед от мен, докато изхвърлях кутията в контейнера за смесени отпадъци.
 
– Ето, нали виждаш – обърнах се към него, а той ме фиксираше с един от неговите любознателни погледи, – най-после свърших онова, което трябваше да съм направил много отдавна.
 

Глава 9
Котаракът беглец
 
Човек никога не може да е сигурен какво ще му поднесе животът на улицата и винаги трябва да е готов за неочакваното. Научих това правило много рано. Служителите в социалните служби обикновено употребяват понятието „хаотичен“, когато говорят за хора като мен. Наричат живота ни хаотичен, защото не отговаря на тяхната представа за нормален живот. За нас обаче той си е съвсем закономерен. Ето защо никак не бях изненадан, когато след първото ни общо лято с Боб настъпи есента и животът на Ковънт Гардън взе все повече да се усложнява. Отдавна знаех, че рано или късно нещо ще се промени. В моя живот винаги така става.
 
Боб продължаваше да е любимец на тълпата, особено на туристите. От която и част на света да идваха, неизменно спираха до него и започваха да му говорят. Вече си мислех, че съм чул едва ли не всички езици под слънцето – от арабски до уелски – и на всеки от тях знаех думата за котка. Знаех я на чешки – кочка; на руски също – кошка; знаех я на турски – кеди; и любимата ми – на китайски: мао. Много се изненадах, като разбрах, че великият китайски вожд Мао всъщност бил котка!
 
На какъвто и странен или прекрасен език да се говореше около нас, едно беше сигурно – всички обичаха Боб.
 
Имаше и група на „постоянните посетители“ – хора, които работеха наблизо и неизменно минаваха покрай нас вечер на път за вкъщи. Някои от тях задължително спираха, за да кажат по едно „здрасти“. Един-двама дори започнаха да носят на Боб малки подаръци.
 
Но имаше и други „местни“, които ни създаваха проблеми.
 
Като начало ковънт-гардовете от Джеймс Стрийт здравата ми набиха канчето. Аз продължавах да свиря край изхода на метростанцията при Ковънт Гардън. Един от тези служители на реда на няколко пъти идваше при мен да ме наставлява. Непрекъснато ми мърмореше, че това място било определено за живите статуи. А че в момента наоколо не се вижда нито една, изглежда изобщо не го притесняваше и все повтаряше: „Знаеш правилата!“. Е, знаех ги. Но също така знаех, че понякога човек може да ги заобиколи, без да навреди на никого. Но това беше неизменна част от живота ни на улицата. Ако бяхме спазвали стриктно правилата, нямаше да сме я докарали дотук.
 
След това, щом към мен приближеше някой от пазителите на реда, сменях мястото за няколко часа, а после тихичко се връщах на Джеймс Стрийт. Според мен си заслужаваше да поема този риск. Досега не бях чувал някой да се е обърнал към полицията, само защото уличен музикант си е сменил мястото.
 
Тези, които истински ме притесняваха обаче, бяха служителите на метрото – не можеха да се примирят, че свиря пред тяхното работно място. Имаше двама контрольори, които направиха всичко възможно да ми вгорчат живота. За начало, когато си харесах мястото при стената край метростанцията, се започна с мръсни погледи и злобни подмятания. После един наистина много неприятен контрольор – потен здравеняк в синя униформа – дойде и съвсем откровено взе да ме заплашва.
 
По същото време се убедих, че Боб е страхотен психолог. Надушваше всеки, който не е съвсем читав, още от разстояние. Усети контрольора още от момента, когато се насочи към нас, и колкото повече онзи наближаваше, толкова по-силно се притискаше в мен.
 
– Всичко наред ли е, приятел? – попитах контрольора.
 
– Ами, не. Изобщо не е наред. Най-добре се разкарай, или иначе... – отговори той.
 
– Иначе какво? – попитах, без да мръдна от мястото си.
 
– Ще ти стане ясно – отвърна с явното намерение да ме сплаши. – Предупреждавам те.
 
Знаех, че няма никакви правомощия извън метростанцията и просто се опитва да ме стресне. Въпреки това прецених, че ще е по-добре известно време да стоя настрана.
 
Най-напред се преместих в началото на Нийл Стрийт, близо до кръстовището с Лонг Ейкър – само на ръка разстояние от спирката на метрото, но достатъчно далече, за да съм извън обсега на персонала. Покрай това място не минаваха толкова много хора, нито пък всички бяха добронамерени като минувачите на Ковънт Гардън. При всяко идване се намираше по някой идиот, който да ритне калъфа на китарата или да се опита да изплаши Боб. Добре разбирах, че на него никак не му е уютно тук: щом стигнехме до мястото, той се свиваше на топка като таралеж и гледаше околните през свитите си като цепки очи. Това беше неговият начин да каже: „Тук никак не ми харесва“.
 
Ето защо, след няколко дни, вместо да се упътим към Ковънт Гардън, двамата с Боб тръгнахме през Сохо към Пикадили Съркъс.
 
Тук обаче все още се намирахме в центъра на Лондон, в съседство с Уестминстър, където важаха същите закони и правила. На Пикадили Съркъс важеше същият принцип като на Ковънт Гардън: и тук имаше строго определени места за уличните музиканти. Този път бях решил да се придържам към правилата. Знаех, че районът на изток от Пикадили Съркъс, покрай пътя за Лейчестър Скуеър, е добро място, особено за уличен музикант. Затова поех право натам.
 

Още с идването двамата с Боб си намерихме много хубаво място – само на няколко метра от един от главните входове към метростанцията при Пикадили Съркъс и точно срещу входа на изложбата Невероятно, но факт на Рипли.
 

Този следобед, чак до късно вечерта, там гъмжеше от туристи, отправили се към театрите и киносалоните на Уест Енд. Скоро всичко потръгна добре, само дето хората преминаваха прекалено бързо, устремени към входа на метростанцията. Някои обаче, както обикновено, забавяха ход и понякога спираха, щом видеха Боб.
 
Усещах, че Боб е малко притеснен, защото още по-плътно се беше свил на кълбо около моста на китарата ми. Сигурно причината беше в многолюдната тълпа и непознатото място. Озовеше ли се на познато място, ставаше значително по-спокоен.
 
И тук имаше хора от цял свят, които обикаляха забележителностите на Лондон. Най-многобройни бяха японските туристи и мнозина от тях се захласваха по Боб. Скоро научих още една дума за котка: неко. Всичко вървеше по мед и масло до шест вечерта, когато с настъпването на часа пик навалицата стана невъобразима. Точно тогава един от хората, рекламиращи Невероятно, но факт, се появи на улицата. Носеше огромен надуваем костюм, в който изглеждаше три пъти по-едър и по-висок от нормален човек. На всичкото отгоре бясно ръкомахаше, за да привлече посетители. Изобщо не успях да схвана каква е връзката между него и експонатите вътре. Най-вероятно там беше показан най-дебелият човек на света. Или той показваше най-тъпата служба на света?
 
От пръв поглед разбрах, че Боб изобщо не хареса този човек. Усетих го как дойде още по-близо до мен, когато оня се появи. Изобщо не разбираше що за чудо е това насреща и трепетно се втренчи в него. Досещах се какво му е: целият вид на човека-реклама беше доста откачен.
 
За голямо мое облекчение след малко Боб се поуспокои и сякаш забрави за напомпания човек. Известно време не му обръщахме внимание, докато той се опитваше да придума хората да посетят изложбата. Отначало имаше известен успех и стоеше далече от нас. Точно пеех песента на Джони Кеш Огнен пръстен, когато без никаква видима причина човекът с надуваемия костюм се приближи и посегна към Боб, сякаш искаше да го погали. Не го бях забелязал, докато не се озова право над главите ни, надвесен отгоре с нелепия си надуваем костюм. За жалост обаче тогава вече беше твърде късно.
 
Реакцията на Боб беше мигновена. Той скочи и хукна право през навалицата, повлякъл отзад новата си каишка. Още преди да съм осъзнал какво става, вече беше изчезнал в посока на станцията на метрото.
 
„Ама че работа – казах си. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. – Избяга. Изгубих го.“
 
Тогава се задейства инстинктът ми. Скочих и хукнах след него. Зарязах китарата – повече се притеснявах за Боб, отколкото за инструмента. Китара можех да си намеря винаги.
 
Изведнъж се озовах в море от хора – служители с изморен вид, които отиваха към метрото в края на работния ден; подранили гуляйджии, които прииждаха към кръчмите на Уест Енд и, както винаги, тълпи от туристи: някои с раници, други – стиснали картата на града, но всички с еднакво ошашавен вид, озовали се в туптящото сърце на Лондон. Започнах да си проправям път между тях, наложи се да пусна и лактите в действие, за да се добера до входа на метростанцията. Неизбежно беше да блъсна двама души и едва не съборих възрастна жена.
 
Невъзможно беше да видя каквото и да било заради стената от хора, която напредваше към мен. Най-сетне се озовах в подножието на стълбите на огромното фоайе и навалицата малко се поразреди. Наоколо също имаше доста народ, но сега поне можех да спра и да се огледам. Приклекнах и взех да се взирам на нивото на пода. Един-двама ме изгледаха странно, но в този момент изобщо не ми беше до тях.
 
– Боб, приятелю, къде си? – започнах да викам, но после си дадох сметка колко безсмислено е това при целия шум наоколо.
 
Оставаше ми само произволно да избера посоката, в която да тръгна: дали към ескалаторите, които водеха към пероните, или към някой от многото останали изходи. Накъде ли може да е избягал Боб? Допуснах, че едва ли е тръгнал надолу към тунелите. Никога не бяхме слизали с него в метрото и според мен движещите се ескалатори щяха да го изплашат. Ето защо поех към изхода от другата страна на Пикадили Съркъс.
 
След малко, само за части от секундата, по едно от стълбищата ми се мярна нещо като рижа козина. После видях и каишката да се влачи отзад.
 
– Боб, ей, Боб! – развиках се и пак започнах да си проправям път през тълпата, за да го настигна.
 
Сега вече бях на трийсетина крачки от него, но все едно ни делеше повече от километър – толкова гъста беше навалицата. По стълбите надолу се спускаха реки от хора.
 
– Спрете го, настъпете каишката – взех да викам, когато някъде отгоре отново мярнах нещо рижаво под оскъдната светлина на здрача.
 
Никой не ми обърна внимание. Все едно бях невидим.
 
След миг каишката се изгуби и вече нямаше следа от Боб. Явно беше стигнал изхода към Риджънт Стрийт и е изскочил навън.
 
В главата ми се въртяха какви ли не мисли, коя от коя по-лоша. Ами ако попадне на шосето при Пикадили Съркъс? Ами ако някой непознат го вземе със себе си? Докато изкача тичешком стълбите догоре и стигна нивото на улицата, вече бях на предела на силите си. Честно казано, едва не се разревах още там, защото бях сигурен, че никога вече няма да видя Боб. Знаех, че вината не е моя, но въпреки това се чувствах ужасно. Защо, по дяволите, не бях вързал каишката за раницата или за колана си, за да не може да избяга?! Защо не усетих паниката му, още когато се появи онзи от изложбата, и не се преместих на друго място? Усещах, че всеки момент мога да колабирам.
 
Сега пак трябваше да налучквам накъде да тръгна. В коя ли посока е хукнал? Може да е завил наляво към Пикадили Съркъс, а нищо чудно да се е озовал и в гигантския музикален магазин Тауър рекърдс отсреща. Налагаше се отново да разчитам на инстинкта си. Допуснах, че е хванал направо – по широките тротоари на Риджънт Стрийт.
 
Обзет от паника, хукнах надолу по улицата с надеждата, че някой може да го е видял. Сигурно видът ми е бил на абсолютно смахнат човек, защото хората ме гледаха много подозрително. Някои дори се дърпаха по-далече от мен, сякаш съм обезумял откачалник, който вилнее с пушка наоколо.
 
За щастие не всички реагираха по този начин. След около трийсетина метра, където Риджънт Стрийт излиза на Оксфорд Стрийт, спрях момиче с торбичка от магазина на Епъл. Явно беше изминала цялата улица пеша, затова я попитах дали не е виждала един котарак.
 
– О, да – отговори тя, – видях една котка да се промъква надолу по улицата. Рижава. Влачеше каишката след себе си. Едно момче се опита да стъпи на каишката и да я хване, но котката се оказа по-бърза.
 
Отначало се зарадвах. Направо ми се прииска да я разцелувам, защото бях сигурен, че това е Боб. После обаче ме обзе параноя. Кой е този, който се е опитал да го хване? Какви ли са били намеренията му? Дали така още повече не го е наплашил? Сигурно сега се е сврял някъде, където изобщо няма да го открия.
 
Продължих надолу по Риджънт Стрийт, докато главата ми бръмчеше от тия нови страхове и мисли. Надзъртах във всеки магазин, покрай който минавах. Повечето от продавачите бяха ужасени при вида на някакъв дългокос, който изневиделица се изтъпанчва на вратата, и отстъпваха панически назад. Други само ми хвърляха безразличен поглед и клатеха отрицателно глава. Направо можех да прочета мислите им: за тях бях някаква отрепка, незнайно как попаднала от улицата в магазина.
 
След десетина магазина настроението ми отново се смени – този път ме обзе примирение. Вече бях изгубил представа откога го няма Боб. Времето като че беше забавило своя ход. Сякаш гледах всичко на забавен каданс. Усещах, че съм на крачка да се предам.
 
Стотина метра по-надолу по Риджънт Стрийт имаше пряка, която водеше обратно към Пикадили Съркъс. Оттам Боб можеше да поеме в десетина различни посоки: към квартал Мейфеър или даже оттатък шосето към района на Сейнт Джеймс и улица Хаймаркет. Стигнеше ли чак там, вече наистина нямаше как да го открия.
 

Тъкмо бях готов да се откажа и да свия в пряката, но реших за последно да надникна в един магазин за дамско облекло. Двете продавачки вътре изглеждаха леко смутени и гледаха към дъното на помещението. Щом произнесох думата „котка“, лицата им грейнаха.
 
– Един рижав котарак ли? – попита едната.
 
– Да, с нагръдник и каишка.
 
– Тук е – отговори продавачката и ми направи жест да вляза и да затворя вратата.
 
– Заради него затворихме вратата – обясни другата. – Не искахме пак да хукне нанякъде.
 
– Заради каишката предположихме, че някой ще си го потърси.
 
После ме поведоха покрай редицата рафтове и закачалки, пълни с модни дрехи. Мярнах цените на някои от тях – всяка струваше повече, отколкото можех да изкарам за месец. Най-накрая видях Боб – свит на кълбо в дъното на един от дрешниците.
 
Когато преди минути времето беше забавило своя ход, през главата ми мина дали не се опитва да се отърве от мен. Дали не съм му писнал? Може пък вече да не му се живее живота, който му предлагах. Затова, докато приближавах към него, бях готов отново да скочи и да избяга. Той обаче не го направи.
 
Едва успях да прошушна: „Ей, Боб, това съм аз!“, и той се хвърли право в ръцете ми.
 
Докато мъркаше силно и се гушкаше в прегръдката ми, всички мои страхове, че иска да се отърве от мен, се изпариха.
 
– Така ме изплаши, приятелю – погалих го. – Вече мислех, че съм те изгубил.
 
Вдигнах поглед и забелязах, че двете продавачки ни наблюдават. Едната триеше очи, готова да се разплаче.
 
– Толкова се радвам, че се намерихте – каза тя. – Той е прекрасен. Вече се чудехме какво да го правим, ако никой не го потърси преди края на работното време.
 
Приближи и също започна да гали Боб. Побъбрихме малко, преди двете с колежката ú да започнат да подготвят магазина за затваряне.
 
– Чао, Боб! – изпратиха ни, когато пак се смесихме с тълпата около Пикадили Съркъс, а Боб се беше изтегнал на раменете ми.
 
Пред изложбената зала на Рипли бях леко изненадан, че китарата ми е още там. Нищо чудно охранителят на входа да я е държала под око през цялото време. Или пък някой от кварталните полицаи да се е погрижил. По едно време до нас беше спряла полицейска кола и всички много харесаха Боб. Той бързо стана знаменитост дори сред служителите на реда. Представа нямам кой добър самарянин е бдял над китарата ми, но и, честно казано, изобщо не ме беше грижа за нея. Тогава просто бях щастлив, че двамата с Боб бяхме отново заедно.
 
Без бавене си взех нещата и се приготвих да тръгвам. Не бяхме събрали достатъчно пари, но не това беше най-голямата ми грижа в момента. Отбих се в първия търговски център и с по-голямата част от спечеленото си купих малка щипка за колана – сложих я, а после закачих и каишката на Боб за нея. Така занапред непрекъснато щяхме да сме свързани един с друг.
 
В автобуса, вместо да се настани на седалката до мен, като друг път, Боб седна в скута ми. Понякога беше същинска енигма, но друг път направо му четях мислите. И тази вечер беше така: двамата бяхме отново заедно и никой от нас не искаше това да се променя.
 

Глава 10
Дядо Котак
 
В първите дни и седмици след инцидента на Пикадили Съркъс двамата с Боб се бяхме вкопчили един за друг като удавници за сламка. Случката наистина ни беше извадила от равновесие.
 
Това ме накара да се размисля надълго и нашироко за нашето приятелство. Малко след инцидента продължавах да си задавам въпроса дали това не е било знак, че Боб иска да се отърве от мен. Дълбоко в себе си бях наясно, че ако опита да се върне на улицата – или там, откъдето е дошъл – няма какво да направя. Даже обмислях как е редно да постъпя, ако отново покаже признаци, че иска да избяга. Станеше ли така и успеех ли да го хвана преди да изчезне, бях решил да го предам в някой от центровете на КДЗЖЖ или в приюта за котки и кучета в Батърсий, където знаех, че има много добри условия. Нямах намерение да се превръщам в тъмничар за Боб. Вече го чувствах достатъчно добър приятел, за да си позволя да ограничавам свободата му. Той не го заслужаваше.
 
За щастие обаче не се стигна дотам.
 
Един-два пъти след инцидента Боб отказа да идва с мен. Щом извадех нагръдника сутрин, той се мушваше зад дивана или се скриваше под масата, за да покаже, че няма желание. Тогава го оставях на мира. Иначе беше щастлив да ме придружава всеки ден. Когато излизахме заедно, беше по-различен отпреди – леко по-подозрителен към мен, но и, колкото и да е странно, по-спокоен.
 
Въпреки случилото се на Пикадили Съркъс, той вече не се плашеше толкова от тълпата. Сигурно защото сега го водех вързан за колана си и здраво държах каишката, когато излизахме. Всъщност имах усещането, че сега ме чувства много по-близък. Нашата връзка беше подложена на изпитание и устоя. Всичко в поведението му показваше, че сега по-силно желае да е близо до мен.
 
Е, не всичко в живота ни беше любов и рози, разбира се. Всеки, който работи по улиците на Лондон, в един или друг момент се е чувствал заплашен. Само няколко седмици след срещата с човека-балон при Пикадили Съркъс налетяхме на трупа улични актьори на високи кокили на Ковънт Гардън. Оказа се старомодна френска улична трупа с крещящ грим и стряскащи лица.
 
Щом се извисиха на кокилите си над нас, усетих, че Боб се чувства застрашен – притисна се плътно към мен. Опитах се да се съсредоточа върху пеенето, но той ми пречеше да свиря, защото от време на време тупаше с опашка по грифа на китарата.
 
– Престани, Боб – казах, поглеждайки извинително към туристите, които се бяха спрели да слушат.
 
Те обаче намериха това за много забавно и решиха, че е част от номера. Ех, ако можех наистина толкова лесно да накарам Боб да прави нещо по моя команда...
 
Щом трупата на кокили изчезна, картината коренно се промени. Боб отново се успокои и леко се дръпна от мен. Сякаш знаеше, че аз съм неговият спасителен пояс. Щастлив бях да го доказвам всеки път.
 

С наближаването на Коледа през 2007 година идваше и краят на първата ни календарна година заедно. Животът ни вече беше тръгнал по отъпкан коловоз. Всяка сутрин, след ставане от леглото, заварвах Боб търпеливо да ме чака край купичката си в кухнята. Първо омиташе закуската, а после слагаше в ред тоалета си, като облизваше старателно лапите и миеше муцуната. Все още отказваше да ходи по нужда в апартамента и почти всяка сутрин го извеждах навън да се облекчи. Понякога просто го оставях долу, а после той сам се прибираше. Намираше обратния път до входа и нагоре по стълбите без никакво затруднение. След като се върнеше, приготвях раницата, грабвах китарата и поемах към центъра.
 
Колкото повече наближаваше Коледа, толкова повече се увеличаваше навалицата около Ковънт Гардън, а заедно с нея опасностите и подаръците за Боб. Още откакто се появи с мен, хората започнаха да му носят малки подаръчета. Първият дойде от една дама на средна възраст, която работеше в офис близо до Джеймс Стрийт и редовно спираше да си побъбри с нас. Преди години тя също имала рижав котарак и Боб ú напомняше за него.
 
Една вечер пристигна широко усмихната, с красив пакет от един луксозен зоомагазин.
 
– Дано нямате нищо против, че купих малък подарък за Боб – започна тя.
 
– Разбира се, че нямам – казах.
 
– Не е кой знае какво – продължи тя и извади малка плюшена мишка. – Вътре има малко коча билка – усмихна се тя, – но не се безпокойте, не е голямо количество.
 

Почувствах се доста неловко. Нали кочата билка е известна като котешката марихуана. Изчетох сума ти литература как животните могат направо да полудеят, ако се пристрастят към нея. Малко ли беше, че самият аз отчаяно се борех със зависимостта си от наркотиците, та сега и Боб да развие същия порок.
 
Но жената беше страшно мила и не ми се искаше да я разочаровам. Тя се задържа известно време при нас, наслаждавайки се на гледката как Боб си играе с плюшената мишка.
 
Щом времето застудя, хората започнаха да носят на Боб и по-практични подаръци. Един ден друга жена, рускиня с поразителна красота, се приближи усмихната към нас.
 
– Нали нямате нищо против, че реших да оплета нещо топло за Боб – времето вече е доста студено – каза и извади от дамската си чанта красиво светлосиньо плетено шалче.
 
– О-о, страхотно! – възкликнах, искрено изненадан.
 
Веднага вързах шалчето около врата на Боб. То му пасна идеално, с него изглеждаше фантастично. Жената беше направо на седмото небе. Появи се пак след седмица-две с подходящо светлосиньо елече. Не че съм някакъв моден експерт – това ми личи още от пръв поглед – но дори аз можех да оценя, че така Боб е направо поразителен. Скоро пред нас вече се редеше опашка от хора, които искаха да го снимат. Ако вземах такса от всеки, сега сигурно щях да съм приказно богат.
 
След това поне още десетина души – така, де, жени – донесоха най-различни плетени дрешки на Боб. Една дори беше избродирала името му върху малката постелка, която беше изработила специално за него. Един ден ми хрумна, че Боб се превръща в модна икона – редовно сменяше тоалет след тоалет, който някоя добра душа беше оплела за него. Сега за мен изразът „котешка пътечка“ придоби съвсем нов смисъл.
 

Това беше поредното доказателство за нещо, което отдавна бях осъзнал: че аз не съм единственият човек, дълбоко привързан към Боб. Той имаше дарбата да печели за свой приятел всеки срещнат. Щеше ми се и аз да имам такава дарба, защото никога не ми е било лесно да завързвам приятелства.
 
Но никой не беше по-влюбен в Боб от бившето ми гадже Бел. Двамата с нея все още бяхме близки приятели. Даже много по-близки, отколкото преди, когато ходехме. Тя често се отбиваше в апартамента. Уж идваше да се види с мен, но бас ловя, че повече искаше да види Боб. Двамата бяха способни часове наред да си играят на дивана. Личеше си, че той страшно я харесва.
 
Някъде три седмици преди Коледа тя се появи в апартамента с найлонова торбичка и широка усмивка.
 
– Какво ми носиш? – попитах, усещайки, че е намислила нещо.
 
– Не е за теб, а за Боб – каза тя, за да ме подразни.
 
Дотогава Боб лежеше на любимото си място край радиатора, но цъфна при нас веднага щом си чу името.
 
– Ела, Боб, имам изненада за теб – повика го Бел и седна на дивана заедно с найлоновата торбичка. Боб веднага я задърпа с лапи, любопитен какво има вътре.
 
Бел измъкна няколко малки тениски, предназначени за домашни любимци. На едната имаше картинка на сладко коте. Другата беше червена със зелен кант и на нея с големи бели букви пишеше „Дядо Котак“, а под надписа имаше голям бял отпечатък от лапа.
 

– О, това е наистина страхотно, нали, Боб? – възклик-нах. – Този е идеалният тоалет за Ковънт Гардън преди Коледа. Сега хората вече няма как да не се усмихват.
 
И наистина така стана.
 
Не зная дали причината беше в приповдигнатото коледно настроение, което владееше всички, или пък заради тоалета на Боб, но ефектът беше поразителен.
 
– Я гледайте, Дядо Котак – чувах непрекъснато да си подвикват хората.
 
Някои спираха и хвърляха монети в калъфа на китарата, други обаче предпочитаха да дадат нещо на Боб. Веднъж една много заможна на вид дама спря и взе да гука на Боб.
 
– Той е приказен – възкликна тя. – Какво ли би си пожелал за Коледа?
 
– Представа нямам, госпожо – отговорих.
 
– Добре, нека го кажем така – от какво има нужда? – попита тя тогава.
 
– Добре ще му дойде един резервен нагръдник, предполагам. Или пък нещо, което ще му държи топло, когато стане наистина студено. Или просто му вземете играчки. Всяко момче се радва на играчки по Коледа.
 
– Много добре – каза тя и си тръгна.
 
Повече не се замислих за нея, но ето че след около час тя пак се появи. Приближаваше широко усмихната, понесла симпатично плетено коледно чорапче, на което отпред имаше муцунка на коте. Надникнах вътре и видях, че е пълно с какви ли не неща.
 
– Само искам да ми обещаете, че няма да го отваряте преди Коледа – каза тя. – Дръжте го под елхата дотогава.
 
Сърце не ми даваше да ú кажа, че нямам пари нито за елха, нито за някаква коледна украса. Единственото, за което успях да спестя, беше едно фиброоптично коледно дръвче на флашка, включена в очукана игрална конзола. Попаднах на него в магазина за вещи втора употреба.
 
След няколко дни обаче размислих. Жената имаше право – поне веднъж трябваше да си взема нормална коледна елха. Сега имах прекрасен повод да празнувам – Боб.
 
Дълги години не бях карал Коледа като хората и това сигурно беше притъпило усещането ми за истински празник. Предполагам, бях един от онези, които истински се ужасяват от него. През последните десетина години го посрещах в някой от приютите, където даваха голям благотворителен коледен обяд за бездомните. Там наистина всички бяха много добронамерени и дори ми се е случвало един-два пъти да се смея на глас. Но като цяло обстановката ми навяваше мисли за всичко онова, от което съм лишен: нормален живот и нормално семейство. Всичко наоколо потвърждаваше, че съм издънил живота си.
 
Един-два пъти изкарах празника съвсем сам, опитвайки се да забравя, че семейството ми е на другия край на света. Или поне по-голямата част от него. Случвало се е да бъда и заедно с баща си. След като не му се бях обаждал близо година, откакто станах клошар, повече не бях прекъсвал връзката с него. Звънях му от време на време, а той понякога ме канеше в къщата си в южната част на Лондон. Не бих казал, че това беше най-великото преживяване. Не го беше особено грижа за мен. Не че можех да го виня – не бях синът, с когото можеше да се гордее. Чувствах се благодарен само защото там получавах хубав обяд, няколко питиета и за известно време бях в обкръжението на други хора. Но, общо взето, тия срещи не минаваха много успешно и двамата се отказахме от тях.
 
Тази година обаче всичко беше различно. В навечерието на Коледа поканих Бел на питие. На самата Коледа се изръсих за полуготова порция пуешки гърди с всичките му там плънки и гарнитури. Не съм кой знае какъв готвач, но дори да бях, нямам обзаведена с всичко необходимо кухня. За Боб взех любимите му лакомства, включително пилешки деликатес.
 
На Коледа станахме сравнително рано и излязохме на кратка разходка, хем и Боб да си свърши работата. Навън бяха наизлезли съседи от блока, които отиваха да празнуват с роднини и приятели. Взехме да се поздравяваме усмихнати с „Честита Коледа!“. Дори тези прости приветствия бяха много повече от всичко преживяно през последните години.
 
Като се върнахме в апартамента, поднесох на Боб коледното чорапче с подаръците. Той отдавна го беше забелязал и очевидно се досещаше, че е за него. Извадих всичко, едно по едно. Вътре имаше лакомства, играчки, топки и плюшени дреболийки, пълни с коча билка. Той се радваше на всичко и скоро вече си играеше с новите играчки като същинско развълнувано дете в коледното утро. Беше наистина сладък.
 
В ранния следобед приготвих празничния ни обяд, после сложих по една коледна шапка на двамата и седнах пред телевизора с кутия бира. Останах така през целия следобед, чак до вечерта. Това беше най-хубавата ми Коледа от години.
 

Глава 11
Объркана самоличност
 
През пролетта и лятото на 2008 година да си уличен музикант в Лондон ставаше все по-трудно и тежко занимание, на моменти почти невъзможно. За това имаше няколко причини. Познавах хора, според които проблемите в икономиката изобщо не засягат хората на улицата, но изобщо не беше така. Икономическата криза, която по това време едва започваше, доста здраво удари мен и останалите като мен. Доброжелателните минувачи, за които доскоро не беше проблем да отделят за нас двамата с Боб по лира – две, сега взеха да държат сметка на парите си. Един-двама от постоянните ни почитатели дори ми казаха направо, че ги е страх да не загубят работата си. Нямаше как да споря с тях. Ето защо вече ми се налагаше да работя много по-дълго време на ден, но въпреки това изкарвах по-малко пари за плащане на сметките и прехраната ни с Боб.
 
Все някак щях да се справя и с това, но по-големият проблем бяха служителите на реда – започнаха да преследват строго уличните изпълнители, които не работят на определените за тях места. Нямах обяснение защо решиха точно сега да затегнат режима, но това определено ми вгорчи живота.
 
Като цяло ковънт-гардовете са разумни хора. Е, имал съм спречквания с най-агресивните от тях, но иначе никога не са се отнасяли зле с мен. Сега обаче дори те взеха да конфискуват вещите на онези, които не приемаха думите им насериозно. Не ми се вярваше да са им дали по-големи правомощия – сигурно просто им бяха казали да се отнасят по-сериозно към задълженията си.
 
Сред тях се появиха и нови физиономии. Един от най-агресивните новаци ме заплаши, че ще ми вземе китарата. Някак успях да го разубедя, като му обещах, че ще свиря само на определените за това места, или пък изобщо ще се изнеса от квартала. Цял час и половина стоях и дебнах иззад ъгъла, преди пак да се върна на Джеймс Стрийт.
 
Това се превърна в една постоянна игра на криеница, но лека-полека на мен не ми останаха места за криене. Изглежда новият блюстител на реда знаеше къде може да ме открие. Всеки път трябваше да се разкарвам и оттам, ако ли не – получавах дълго конско. Това започваше да ме изтощава. Дълбоко в себе си знаех, че се вижда краят на дните ми като уличен музикант. Капката, която преля чашата, дойде през май същата година.
 
Другите, които почерняха живота ми на уличен музикант, бяха служителите на метростанцията при Ковънт Гардън. Лошото отношение, което и без това имаха към мен, ставаше все по-неприятно. Представа нямам защо, но не ме искаха пред изхода на тяхната метростанция. Някои от контрольорите редовно пресичаха шосето, за да дойдат при мен и да ме залеят с обиди.
 
Това някак можех да понеса. Отдавна бях свикнал да ме обиждат. Но те явно се бяха наговорили и измислиха план как да се отърват от мен веднъж завинаги. Започнаха да викат от време на време транспортна полиция, нейните хора идваха и ми триеха сол на главата. Сякаш не ми стигаше всичко останало, ами и това. Научих се да се справям с тях, както и с другите представители на властта: измъквах се с обещанието никога повече да не стъпя на това място и пак се връщах, когато беше чисто. Не виждах каква може да е вредата от моето занимание. Нали на никого не правех зло?
 
Но един следобед всичко се промени.
 
 
 
Както обикновено, двамата с Боб бяхме тръгнали към Ковънт Гардън. От известно време при мен живееше мой приятел, Дилън – познавахме се още от групата, в която свирех. Него го бяха изритали от предишната му квартира, когато отказал да се поддаде на изнудването на някакъв безскрупулен хазяин за по-висок наем. Затова сега имаше нужда от покрив над главата за една-две седмици. Самият аз бях изпадал в същото положение, затова не можех да му откажа. Така той започна да спи на дивана.
 
Отначало Боб не се държеше много гостоприемно. Според мен се боеше, че така вече няма да съм само негов. Не след дълго обаче разбра, че Дилън не по-малко от мен обича животните и може да се радва на още по-голямо внимание. Нещата се оправиха. Боб си умира да е център на внимание.
 
Този следобед Дилън реши да дойде с нас на Ковънт Гардън. Тъй като денят беше слънчев и топъл, той явно искаше да му се порадва. Двамата с Боб си играеха, докато аз се разполагах на ъгъла на Джеймс Стрийт. Сега, като се връщам мислено назад, не мога да повярвам какъв късмет извадих, че тогава и той беше с нас.
 
Едва бях преметнал китарата, ето че отнякъде с висока скорост долетя кола на транспортна полиция и спря отпред. От нея изскочиха трима и тръгнаха право към мен.
 
– Какво става? – попита Дилън.
 
– Кой знае. Май е обичайната проверка – казах, очаквайки, че ще последва редовното надлъгване и обещание да се махна от това място.
 
Само че грешах.
 
– Ей, ти! Да, точно ти, идваш с нас – извика единият от полицаите, докато ме сочеше.
 
– Защо? – попитах.
 
– Арестуваме те за заплашително поведение.
 
– Моля?! И кого заплашвам? Не разбирам за какво, по дяволите...
 
Още преди да завърша изречението, вече ме бяха сграбчили. Докато единият ми четеше какви са ми правата, другият ми сложи белезници.
 
– Ще ти разясним ситуацията, но сега си събирай партакешите и влизай в колата, преди да е станало още по-зле – каза единият.
 
– Ами котаракът ми? – И аз посочих Боб.
 
– В участъка има няколко кучешки колибки, ще го сложим там – отговори другият. – Освен ако нямаш някой познат, който да го отведе.
 
Главата ми се замая. Изобщо не можех да разбера какво става. После пред погледа ми попадна Дилън. Той изглеждаше явно смутен и нямаше намерение да се намесва.
 
– Дилън, ще се грижиш ли за Боб? – извиках. – Отведи го в апартамента. Ключовете са в раницата.
 
Той кимна и тръгна към Боб. Видях как го гушна и взе да го успокоява. Забелязах изражението на Боб – той беше ужасен от това, което се случва с мен. Въпреки затъмненото задно стъкло на колата, наблюдавах как силуетите на Дилън и Боб на тротоара постепенно изчезват от поглед.
 
Закараха ме в участъка на транспортна полиция. Все още нямах представа какво става. След минути стоях пред приемното гише. Накараха ме да си изпразня джобовете и да отговоря на поредица от въпроси. После ме заведоха в килия, където трябваше да чакам, докато дойде някой от следователите. Докато седях зад решетките, обграден от надраскани с графити стени и сред воня на застояла урина, в главата ми взеха да нахлуват страшни спомени.
 
И преди си бях имал вземане-даване с полицията, главно за дребни кражби. Когато си бездомен или вземаш наркотици, търсиш по всякакъв начин да си набавиш пари. Честно казано, едва ли има нещо толкова лесно като да крадеш в магазина. Основното ми занимание беше да крада месо. Задигах главно агнешко и скъпи бифтеци. Такива като бифтеците на Джейми Оливър. Агнешки джолани. Пушен бут. Никога пилета, те са много евтини. Крадях само най-скъпото. После получаваш половината от цената на стоката – това ти дават, ако продадеш откраднатото в някоя кръчма. Кръчмите са най-сигурното място да шитнеш крадена стока. Всеки го знае.
 

За първи път го направих някъде през 2001 или 2002 година, за да си набавя пари за дрога. Дотогава просех. А преди това бях на метадонова програма. По едно време бях чист, но после пак започнах, защото всичко при мен вървеше на зле. Преместиха ме в някакво долнопробно общежитие, където всички вземаха наркотици и аз отново се пуснах по низходящата спирала на зависимостта.
 
Още помня първия път, когато ме окошариха. Стана в магазина Маркс енд Спенсър в квартал Ейнджъл, Ислингтън. Обикновено се обличах прилично и връзвах косата си, за да заприличам на някой куриер, който в края на работния ден, на път за дома, е наминал да си купи сандвич или литър мляко. Всичко се свежда до външния вид, затова човек трябва много да внимава. Появях ли се с раница или пазарска чанта, нямах никакъв шанс. Вместо това носех преметната напряко чанта на пощальон от Британската кралска поща. Днес това вече не е гаранция, но тогава никой не се заглеждаше в човек с чанта на пощальон.
 
Е, един ден ме спипаха. В мен имаше месо за около сто и двайсет лири.
 
Закараха ме в участъка. Тогава за кражбата ми наложиха само глоба от осем лири, които трябваше да платя на място. Извадих късмет, защото ми беше за първи път.
 
Това, разбира се, не ме спря. Трябваше да си набавям пари за дрога. Просто се налагаше. По онова време бях на хероин, а от време на време вземах и кока. Човек поема риск. Няма как.
 
Страшно гадно е да те натикат в участъка. Но трябва да изпиеш и тази горчива чаша. Вярно, седиш там и се самосъжаляваш, но с това нищо не се променя. За да се измъкнеш, трябва да скалъпиш някаква лъжа, но те изобщо не хващат вяра на приказките ти. Никога не ти вярват. Това е един зловещ затворен кръг – набутваш се в него, когато изпаднеш толкова ниско.
 
Ето защо работата като уличен музикант ми действаше така благотворно. Това беше законно занимание. И ме държеше в правия път. Но ето че сега отново се бях озовал зад решетките. Подейства ми като удар под кръста.
 

Прекарах в килията близо половин час, когато вратата най-накрая внезапно се отвори и следовател в бяла риза ме извика навън.
 
– Излизай – каза.
 
– Къде ще ме водите? – попитах.
 
– Ще видиш – отговори.
 
Заведоха ме в някакво празно помещение – имаше само пластмасови столове и една маса. Срещу мен седяха двама следователи. Честно казано, имаха доста отегчен вид. Единият взе да ме разпитва:
 
– Къде беше вчера вечерта около 18.30 часа?
 
– Свирех при Ковънт Гардън – отговорих.
 
– Къде по-точно?
 
– На ъгъла на Джеймс Стрийт, срещу входа към станцията на метрото – казах самата истина.
 
– Влизал ли си в метростанцията по някое време същата вечер? – продължи ченгето.
 
– Не, никога не влизам вътре – отговорих. – Винаги пътувам с автобус.
 
– Как тогава има поне двама свидетели, които са те видели да ругаеш и плюеш една от контрольорките?
 
– Представа нямам – отвърнах смаян.
 
– Твърдят, че си дошъл с ескалатора откъм перона и си се опитал да се промъкнеш през бариерата без билет.
 
– Нали ви казвам, че това не съм бил аз – казах.
 
– А когато са те спрели, ти си наругал и си наплюл контрольорката.
 
Само седях и клатех глава. Това беше някакъв абсурд.
 
– После са те отвели до касата и са те принудили да си купиш билет – продължаваше онзи. – Направил си го по принуда и си се изплюл на стъклото на гишето.
 
Тогава вече ми прекипя.
 
– Вижте, това са пълни измишльотини – извиках. – Казах ви вече, че снощи не съм влизал в метростанцията. Нито преди това. Никога не пътувам с метро. Двамата с котарака ми ходим навсякъде с автобус.
 
Двамата ме изгледаха така, сякаш току-що бях изтърсил най-голямата лъжа на света.
 
Попитаха ме дали съм готов да подпиша декларация. Така и постъпих, като им обясних, че съм свирил цялата вечер. Сигурен бях, че охранителните камери ще го потвърдят. Но въпреки това в главата ми се въртяха какви ли не параноични мисли.
 
Ами ако всичко това е скалъпено нарочно? Какво ще стане, ако записите от охранителните камери в метростанцията са манипулирани? Как ли ще свърши всичко, ако се стигне до съд и там моята декларация е срещу думата на трима служители на метрото?
 
На всичкото отгоре мира не ми даваше мисълта какво би станало с Боб. Тогава кой ще се грижи за него? Дали ще остане при новите си стопани или пак ще се върне на улицата? Какво ще се случи с него тогава? Мисълта за това направо блокираше мозъка ми.
 
Задържаха ме още два-три часа. Не след дълго съвсем загубих представа за времето. В помещението не влизаше естествена светлина и не знаех навън ден ли е, или нощ. По едно време при мен дойде някаква полицейска служителка, след нея вървеше навъсен полицай.
 
– Трябва ми ДНК тест – каза тя, а той зае позиция в ъгъла със скръстени ръце и се втренчи в мен.
 
– Добре – казах и се направих, че не го виждам. Така и така нямах какво да губя. – Какво трябва да направя? – попитах жената.
 
– Просто седнете тук, а аз ще взема намазка от слюнката ви – каза, после извади малък комплект с тампони и епруветки. Изведнъж се почувствах като на зъболекар. – Отворете широко уста – продължи тя, после пъхна в устата ми дълга клечка с памук накрая, потърка я по вътрешната страна на бузата ми и това беше всичко.
 
– Готово – каза, сложи памучето в епруветка и си прибра нещата.
 
Най-после ме пуснаха от килията и ме заведоха пак на приемното гише в предната част на участъка, където подписах протокол, че ми връщат вещите обратно. Трябваше да подпиша и декларация, че съм освободен под гаранция и трябва да се върна след два дни.
 
– Кога ще знам дали ми е повдигнато официално обвинение? – попитах дежурния офицер, макар да подозирах, че едва ли ще може да ми отговори. За моя изненада обаче той каза, че това най-вероятно ще се разбере след два дни, когато дойда пак.
 
– Наистина ли? – учудих се.
 
– Най-вероятно – отговори той.
 
Веднага схванах, че това си има и добрите, и лошите страни. Добре е, че няма да се наложи да чакам с месеци, за да разбера дали съм обвинен; лошо, че ако ме обвинят, съвсем скоро ще ме тикнат в кафеза.
 
А тази перспектива никак не ме радваше.
 
 
 
Когато най-накрая ме освободиха, се озовах в непрогледния мрак зад Уорън Стрийт. Клошарите вече се събираха на малки групи и се подготвяха за нощта, опитвайки да се покрият из уличките наоколо.
 
Наближаваше осем вечерта. Когато най-после се добрах до спирката на метрото при Севън Систърс, беше близо полунощ. Улиците взеха да се пълнят с пияници и натирени от кръчмите гуляйджии.
 
Въздъхнах с дълбоко облекчение, щом се прибрах в апартамента.
 
Дилън гледаше телевизия, а Боб се беше свил на обичайното си място под радиатора. Щом прекрачих прага, той скочи и хукна към мен, наклонил глава на една страна.
 
– Здрасти, приятел, как я караш? – клекнах и започнах да го галя по гърба.
 
Той веднага скочи на коляното ми и взе да трие муцунката си в лицето ми.
 
Дилън изчезна в кухнята, но скоро се появи оттам със студена бира от хладилника.
 
– Точно от това имах нужда, благодаря – казах, отворих кутията и поех една живителна глътка.
 
С Дилън поседяхме час-два, опитвайки се да намерим обяснение за онова, което ми се стовари на главата. И без това бях наясно, че контрольорите от метростанцията при Ковънт Гардън не ме харесват. Не мислех обаче, че ще стигнат чак дотам – да ме натопят за престъпление, което не съм извършил.
 
– Няма начин да подправят твоето ДНК, така че да съвпадне със слюнката на оня – успокояваше ме Дилън.
 
Щеше ми се и аз да съм така уверен като него.
 
Тази нощ спах на пресекулки. Преживяното наистина ме беше извадило от релси. Колкото и да си внушавах, че всичко ще е наред, не можех да се отърва от мисълта как животът ми може да се превърне в същински кошмар. Чувствах се безсилен, гневен и наистина изплашен.
 
 
 
На следващия ден реших да стоя настрана от Ковънт Гардън. Двамата с Боб се навъртахме около Нийл Стрийт и на още едно-две места по Тотнъм Корт Роуд, но на мен умът ми беше съвсем другаде. Място не можех да си намеря при мисълта какво ще стане, когато се появя в участъка на следващия ден. Тази нощ също почти не мигнах.
 
Трябваше да се явя в участъка на транспортна полиция по обед, но тръгнах много по-рано, за да съм сигурен, че ще стигна навреме. Не исках да им давам повод да ми трият сол на главата. Оставих Боб у дома – за всеки случай, ако отново се наложи да вися с часове. Той също прихвана от моето безпокойство, докато крачех нагоре-надолу из апартамента и дъвчех сандвич за закуска.
 
– Спокойно, приятел, ще съм се прибрал преди да усетиш – уверих го на тръгване. Ех, само ако бях наистина толкова сигурен, колкото се опитвах да се покажа.
 
Отне ми време, докато открия участъка, затънтен из малките улички около Тотнъм Корт Роуд. Докараха ме там в кола със затъмнени стъкла и си тръгнах чак по мръкнало, затова не беше чудно, че трудно го намерих.
 
Въпреки това пристигнах двайсет минути по-рано и трябваше да се мотая наоколо да убия времето. Усетих, че не мога да се съсредоточа в нищо. Най-накрая ме извикаха в някаква стая, където ме чакаха двама служители – мъж и по-млада жена.
 
Пред тях имаше папки с документи, които изглеждаха зловещо. Зачудих се какво ли са изровили за миналото ми. Един господ знае какви скелети се крият в тези досиета.
 
Пръв заговори мъжът. Той каза, че няма да ми бъде повдигнато обвинение за заплашително поведение. Досетих се каква може да е причината.
 
– Значи моята ДНК не е съвпаднала с тази от слюнката по стъклото на гишето за билети, така ли? – попитах, усещайки изведнъж прилив на сила.
 
Той само ме погледна и сковано се усмихна. Нищо не можеше да ми каже, беше повече от очевидно. Но на мен и не ми трябваше. Стана ясно като бял ден, че някой от служителите на метростанцията се е опитал да ме натопи, но се е провалил.
 
Това беше добрата новина, но лошата също не се забави.
 
Дамата ме уведоми за повдигнато обвинение, че свиря нелегално, или че „натрапвам присъствието си с цел извличане на облага“, ако трябва да използвам официалната формулировка.
 
Подхвърлиха ми някакъв лист и казаха, че трябва да се явя пред съда след седмица.
 
Въпреки това си тръгнах облекчен от участъка. „На-трапване на присъствие с цел извличане на облага“ беше относително леко обвинение, поне в сравнение с обвинението за заплашително поведение. Ако имах късмет, щях да се отърва с малка глоба и мъмрене, нищо повече.
 
В случай, че се беше потвърдило обвинението за заплашително поведение, тогава картинката щеше да е съвсем различна. Наказанието щеше да е много по-страшно, можеше да се стигне и до затвор. Значи леко ми се размина.
 
Една част от мен копнееше да потърси реванш за несправедливостта, която ми се случи. Описанието на човека, изплюл се на прозореца на гишето, нямаше нищо общо с мен. Ако започнех преписка, можех да ги накарам да съжаляват за погрешния арест.
 
Честно казано обаче, на път за вкъщи чувствах единствено облекчение. Имах усещането, че съм минал някакъв предел, макар още да не знаех какъв точно.
 
 
 
Предстоеше ми обаче явяване пред съда. Отидох в местния Граждански консултантски център, за да получа правна консултация. Може би трябваше да го направя много по-рано, но се чувствах прекалено объркан, за да съобразя.
 
Оказа се, че тъй като съм в рехабилитационна програма за наркозависими и живея в общинско жилище, имам право на правна помощ. Аз обаче не виждах смисъл да бъда представляван от адвокат в съда. Ето защо само се посъветвах какво да говоря на изслушването.
 
В консултантския център бяха съвсем откровени с мен: трябваше да се явя и да се призная за виновен, дето свиря на улицата. Ясно и просто. Налагаше се да отида сам, да се защитя и да се надявам, че съдията не е някой садист, който мрази уличните музиканти.
 
Когато денят за явяване пред съда настъпи, аз си облякох чиста риза (върху тениска с надпис „Изключително нещастен“) и се обръснах, преди да тръгна. В чакалнята имаше всякакъв тип хора: от мутри с наистина страшен вид – бръснати глави и източноевропейски акцент, до двама костюмари на средна възраст, които бяха нарушили правилата за движение.
 
– Джеймс Боуен. Съдът призовава господин Джеймс Боуен – обяви приповдигнато най-после някакъв глас. Поех си дълбоко въздух и влязох.
 
Магистратите ме гледаха така, сякаш съм някаква мръсна отрепка, която вятърът е довял от улицата. Но по закон не можеха да ми причинят кой знае какво, особено след като това беше първото ми обвинение за свирене на улицата.
 
Получих тримесечна условна присъда. Не ми наложиха глоба. Въпреки това, дадоха ясно да се разбере, че ако извърша друго нарушение, ще ме глобят, но ще има и по-лошо.
 
Когато изслушването свърши, Бел и Боб ме чакаха пред съда. Боб на минутата скочи от скута ú и тръгна право към мен. Не искаше да изглежда прекалено мелодраматичен, но явно се радваше да ме види.
 
– Как мина? – попита Бел.
 
– Тримесечна условна присъда, но хванат ли ме пак, здравата ще си изпатя – отговорих.
 
– И какво ще правиш сега? – попита тя.
 
Погледнах я, после погледнах надолу към Боб. Отговорът явно се е изписал на лицето ми.
 
Вече бях извървял своя път като уличен музикант. Свирех на улицата от близо десет години, но времената се промениха. Животът ми също, особено откакто в него се появи Боб. От ден на ден ставаше все по-ясно, че не мога да продължа като уличен музикант. Това вече беше неприемливо във всяко отношение. Времената бяха такива, че не можех да свързвам двата края с припечелените на улицата пари. Освен това, заради тази работа аз, а още по-важно Боб, бяхме попадали неведнъж в опасна ситуация. Вече имаше реална опасност пипнат ли ме пак да свиря на непозволено място, да ме пратят право в затвора. Рискът не си струваше.
 
– Не знам какво ще правя оттук нататък, Бел – казах. – Само едно е сигурно – вече няма да си изкарвам хляба като уличен музикант.
 
 
 
Глава 12
Номер 683
 
През следващите няколко дни ходех като замаян. В мен се блъскаха противоположни чувства. От една страна, все още се бунтувах срещу сполетялата ме несправедливост. Имах чувството, че съм лишен от начина си за препитание, само защото няколко души се бяха настроили срещу мен. В същото време осъзнавах, че това може да е и щастлива възможност.
 
Подсъзнателно си давах сметка, че не мога цял живот да бъда уличен музикант. Нямаше как до края на дните си да пея песни на Джони Кеш и Оейзис по кюшетата. Освен това, не бих могъл да събера достатъчно сили да спра наркотиците, ако разчитам единствено на китарата. Постепенно взе да ми се изяснява, че се намирам на голям кръстопът. Това ми даваше възможност окончателно да загърбя миналото. И преди съм бил в същата ситуация, но сега, за първи път от години, имах усещането, че мога да се възползвам от предоставения ми шанс.
 
Естествено, на теория всичко беше прекрасно. Но си давах сметка и за суровата действителност – възможностите ми бяха твърде ограничени. Оттук нататък как щях да си печеля хляба? Малко вероятно е някой да ме вземе на работа. Не защото съм глупав, не – в това бях сигурен. Благодарение на работата си като тийнейджър в един австралийски ай-ти център, имах доста широки познания за компютрите. Изкарах немалко време на лаптопите на свои приятели или на обществените компютри в местната библиотека, чието ползване беше безплатно. Така научих много по темата. Но нямах нито служебни препоръки, нито необходимия стаж във Великобритания, на които да разчитам. И когато някой потенциален работодател ме попиташе къде съм прекарал последните десет години, нямаше как да му кажа, че съм работил за Гугъл или за Майкрософт. Значи просто трябваше да забравя този вариант.
 
Нямаше смисъл да кандидатствам и за квалификационен курс по компютри, защото чисто и просто нямаше да ме приемат. Официално все още се водех към рехабилитационната програма за наркозависими. Нямах собствено жилище, живеех под наем. Не бях покрил дори и нулево ниво.
 

При това условие даже през вратата нямаше да ме пуснат – сигурно не биха и могли. С една дума – нямаше откъде да започна, ако ставаше въпрос за нормална работа. За каквато и да е нормална работа.
 
Скоро си дадох сметка, че има една-единствена реалистична перспектива. Не можех да си позволя лукса да стоя и да чакам нещо да се случи. Налагаше се час по-скоро да започна да печеля за издръжката ни с Боб. Затова, два дни след изслушването пред съда, двамата с него потеглихме към Ковънт Гардън. За първи път от години китарата не беше с мен. Щом стигнах площада, тръгнах право към мястото, където най-вероятно можех да открия едно момиче на име Сам – местния координатор на Биг Ишу.
 

И преди бях опитвал да продавам Биг Ишу – през 1998 и 1999 година, когато за първи път се озовах на улицата. Тогава се включих и покривах района около Чаринг Крос и Трафалгар Скуеър. Работата обаче не потръгна. Не издържах дори година и напуснах.
 
Още помня колко трудно ми беше тогава.
 
Докато разпространявах списанието, много хора се приближаваха към мен и ми ръмжаха: „Намери си свястна работа!“. Това много ме потискаше. Явно не си даваха сметка, че да продаваш Биг Ишу е работа. Нещо повече – ако добре продаваш Биг Ишу, значи въртиш собствен бизнес. За да продавам списанието обаче, трябваше да имам оборотни средства – купувах бройките, които после продавах. Ето защо, всеки ден, като застана пред щанда на координатора, трябваше да имам поне няколко монети в джоба, за да купя бройки от списанието. Една стара поговорка важи за продавачите на Биг Ишу също толкова, колкото и за всички останали: трябва да имаш пари, за да направиш пари.
 
Много хора си мислят, че това е изцяло благотворителна дейност и списанието се дава безплатно на разпространителите. Нищо подобно. Ако наистина беше така, хората щяха да продават много повече екземпляри, отколкото сега. Философията на тези от Биг Ишу е, че те помагат на хората да помогнат на себе си. Но по онова време аз не бях уверен, че наистина се нуждая от нечия помощ. Още не бях готов да я приема.
 
И сега помня ония мрачни и убийствени дни, когато кръстосвах мокрите, брулени от вятъра улици и висях по ъглите, опитвайки се да придумам лондончани да споделят част от парите си с мен срещу едно списание. Наистина ми беше страшно трудно – още повече, че тогава животът ми се управляваше от дрогата. За усилията си обикновено получавах ругатни и удари в ребрата.
 
Най-трудно обаче ми беше да понеса факта, че съм невидим за околните. Повечето хора се правеха, че не ме забелязват. Всъщност правеха всичко възможно, за да ме заобиколят отдалече. Затова реших да се пробвам като уличен музикант. Така поне моята музика щеше да привлича вниманието на минувачите и ще им напомня, че аз също съм живо, дишащо създание. Но дори тогава повечето ме подминаваха.
 
Едва ли щях да помисля пак да продавам Биг Ишу, ако не беше Боб. Начинът, по който той преобърна съдбата ми, а и духа ми, беше удивителен. Ако с продажбите на Биг Ишу можеше да стане същото, както беше, докато свирех с Боб, тогава сигурно щях да направя голяма крачка напред. Имаше обаче един проблем – първо трябваше да ги убедя да ме вземат за разпространител.
 
Открих Сам на мястото, където обикновено се събираха разпространителите на Биг Ишу, за да си купят списанията – една странична уличка до площад Ковънт Гардън. В момента там имаше няколко продавачи, всичките мъже. Познавах един-двама по лице. Единият беше Стив, за когото знаех, че е от шофьорите на списанието. Често виждах да го кара в понеделник, когато излиза новият брой.
 
Засичахме се на няколко пъти и по Ковънт Гардън, но стояхме настрана един от друг. Останах с чувството, че не е особено доволен да ме види, но сега това беше най-малката ми грижа. Не бях дошъл да се видя с него, а да говоря със Сам.
 
– Здрасти! Вие двамата не свирите ли днес? – попита тя като ни позна и приятелски потупа Боб по гърба.
 
– Не, явно ще трябва да си избия свиренето от главата – отговорих. – Имам неприятности с ченгетата. Пип-нат ли ме пак в нарушение, мога здравата да загазя. А откакто се грижа и за Боб, не мога да рискувам. Нали така, приятел?
 
– Ясно – отвърна Сам и по лицето ú разбрах, че вече знае какво ще последва.
 
– Ами – започнах, поклащайки се на пети напред-назад, – чудех се...
 
Тя се усмихна и ме прекъсна:
 
– Всичко зависи от това дали отговаряш на изискванията.
 
– О, да – отговорих. Знаех, че като категоризиран „крайно нуждаещ се“, имах право да продавам списанието.
 
– Тогава ще трябва пак да минеш през цялата бюрократична процедура и да отидеш до Воксъл, за да подпишеш – предупреди ме тя.
 
– Дадено.
 
– Знаеш ли къде ни е офисът? – попита тя и извади една карта на града.
 
– Не съм много сигурен – казах. Знаех само, че не е на същото място, където подписах преди години.
 
– Вземи автобуса до Воксъл и слез на гарата. Той е от другата страна на улицата, недалече от реката. Щом ти дадат служебна карта, върни се при мен и ще те включа в работата.
 
Взех картата на града и двамата с Боб тръгнахме обратно към къщи.
 
– Не е зле първо да се подготвим, Боб – казах му. – Все пак отиваме на интервю за работа.
 
Трябваше да сложа в ред някои документи, преди да отида в офиса на Биг Ишу, затова на следващия ден се отбих при съседката, която беше домоуправител. И без това редовно трябваше да се срещам с нея. Обясних ú какво е положението и какво се случи в транспортната полиция. Тя с удоволствие ми даде удостоверение, че живея на квартира като крайно нуждаещ се и че разпространението на Биг Ишу би могло да ми помогне пак да си стъпя на краката.
 
На следващия ден се постарах да се приведа в приличен вид, вързах си косата, сложих свястна риза и поех към Воксъл, заедно с всички необходими бумаги.
 
Взех и Боб със себе си. Тайно се надявах, че неговото присъствие ще ми помогне по-лесно да продавам списанието, както ми помагаше и при свиренето. Той щеше да е част от екипа, затова исках да регистрирам и него, ако изобщо е възможно.
 
Офисите на Биг Ишу се помещаваха в обикновена на вид сграда на южния бряг на Темза, близо до Воксъл Бридж и сградата на МI6.
 
Докато приближавах рецепцията, първо ми се наби на очи тлъстият надпис: „Забранено за кучета“. Доскоро бяха ги допускали в сградата, но след зачестилите случаите на сбиване между тях, забранили достъпа. За котки обаче нищо не се споменаваше.
 
След като попълних няколко формуляра, ми казаха да седна и да чакам. Не след дълго ме извикаха за интервю при един от служителите в офиса. Видя ми се свестен младеж и се поразговорихме. Оказа се, че преди години самият той е бил на улицата, но Биг Ишу му е помогнало да сложи ред в живота си отново.
 
Обясних му какъв е моят случай. Той явно ми влезе в положението.
 
– Повярвай, знам какво е да си на улицата, Джеймс – каза.
 
Трябваха му само няколко минути, после ми даде знак, че всичко е наред и ме прати да си взема служебната карта от друг кабинет.
 
Оставаше да се снимам и да изчакам да ламинират служебната карта с моя пореден номер като разпространител на списанието. Попитах човека, който издаваше картите, дали и Боб не може да получи удостоверение.
 
– Съжалявам – поклати глава той, – на животните не е разрешено да имат собствена служебна карта. Освен това досега сме имали само кучета и нито една котка.
 
– А не може ли поне на снимката да съм с него? – попитах.
 
Чертите му се изопнаха, сякаш искаше да ми каже: „Не съм сигурен“, но накрая склони.
 
– Хайде, давайте – каза.
 
– Усмихни се, Боб – обърнах се към него, когато се настанихме пред обектива.
 
Докато чакахме снимката, човекът продължи с формулярите по регистрацията ми. Когато те приемат за разпространител на Биг Ишу, ти издават произволен номер. Номерата не са последователни. Ако беше така, досега да са надхвърлили хиляда, защото през годините много хора се включват в разпространението на списанието, а после просто изчезват от лицето на земята. Ето защо, ако някой не се вестява известно време, номерът му се връща в обращение. Няма как иначе.
 
След около четвърт час човекът отново дойде на регистрацията.
 
– Заповядайте, господин Боуен – и ми подаде вече ламинираната служебна карта.
 
Не се удържах и се ухилих широко при вида на снимката. Боб стоеше отляво. Двамата вече бяхме екип. Разпространители на Биг Ишу номер 683.
 
 
 
Обратният път до Тотнъм беше дълъг и трябваше да сменим два автобуса. Запълних тоя час и половина с четене на малката брошура, която ми дадоха от списанието. Нещо подобно бях чел и преди десетина години, но нищо не си спомнях. Честно казано, тогава не го приех много на сериозно. През повечето време умът ми беше съвсем другаде. Този път обаче бях решен да се заема отговорно с работата.
 
Започваше се с основната философия на списанието:
 
„Предназначението на Биг Ишу е да предлага на бездомните и крайно нуждаещите се възможност да изкарват прехраната си по законен начин като продават списанието.
 
Ние вярваме в принципа, че не трябва да се дават подаяния, а нови възможности, ето защо помагаме на хората да вземат съдбата си в свои ръце“.
 
„Точно от това имам нужда сега – казах си, – от нова възможност. Този път ще се възползвам от нея.“
 
В следващия абзац се казваше, че трябва да мина през „изпитателен срок, докато не усвоя правилата за работа“. Знаех, че отначало ще имам „определен периметър“ за действие, където работата ми ще се наблюдава и оценява от местните координатори.
 
Ако всичко потръгне добре, ще ми определят друг периметър, където да продължа. На този етап ще получавам безплатни бройки от списанието, за да мога да започна отнякъде. Съвсем ясно беше казано, че след това всичко ще зависи от мен самия. „Щом се продадат първите безплатни бройки, оттук нататък всеки трябва сам да купува списанието. Получава го по 1 лира бройката, а го продава по 2 лири. Така му остава 1 лира печалба.“
 
По-нататък се обясняваше, че разпространителите са наемни работници на Биг Ишу. „Ние не възстановяваме стойността на непродадените копия, ето защо всеки трябва внимателно да обмисли възможностите за продажба и да прецени финансите си. Уменията, които придобиват като разпространители, както и възможността да повярват в себе си и да изградят правилна самооценка, са решаващи за бездомните в процеса им на реинтеграция в обществото.“
 
Ето, в това се състоеше простата им философия. Оказа се обаче, че зад нея стои много повече, както скоро щях лично да се убедя.
 
 
 
На следващата сутрин пак отидох на Ковънт Гардън, за да се срещна със Сам, местния координатор. Нямах търпение да „встъпя в длъжност“.
 
– Добре ли мина всичко във Воксъл? – попита тя, когато двамата с Боб я открихме.
 
– Сигурно е минало добре, щом ми дадоха това – ухилих се и гордо ú показах ламинираната си служебна карта.
 
– Страхотно – усмихна се тя на снимката ни с Боб. – Тогава да започваме.
 
Сам отброи първите безплатни десет бройки от списанието.
 
– Заповядай – каза. – Нали знаеш, че оттук нататък ще трябва сам да си купуваш бройките за продажба?
 
– Да, наясно съм – отговорих.
 
После тя в продължение на няколко минути изучаваше лист хартия.
 
– Опитвам се да определя бъдещия ти периметър – каза извинително.
 
След няколко секунди видях, че вече е взела решение.
 
– Намери ли вече къде да ме пратиш? – попитах доста развълнувано.
 
– Мисля, че да – отговори Сам.
 
Когато чух къде ме праща, просто не можех да повярвам на ушите си.
 
– Добре, ще те пратим на пробен терен ето тук – каза, сочейки към метростанцията на Ковънт Гардън, няколко метра по-встрани от Джеймс Стрийт.
 
Не се сдържах и се разсмях с глас.
 
– Добре ли си? Да няма някакъв проблем? – попита объркано тя. – Мога да потърся и някое друго място.
 
– Не, изобщо няма проблем – отговорих. – Мястото е страхотно. Ще е като едно хубаво носталгично завръщане към миналото. Още сега започвам.
 
Не губих нито секунда повече и веднага започнах. Беше около девет сутринта – няколко часа по-рано, отколкото обикновено започвах да свиря, но въпреки това наоколо гъмжеше от народ, главно туристи. Утрото беше ясно и слънчево, а това винаги повдига настроението на хората и развързва кесиите им – знаех го от личен опит.
 
Докато свирех на това място не ме напускаше усещането, че вървя по ръба на бръснача, рискувайки всеки момент да бъда наказан от властите. Но да продавам тук Биг Ишу, беше съвсем друго нещо. За тази работа вече имах официално разрешение. Затова се разположих съвсем близо до входа на метростанцията, но без да влизам вътре.
 
Не устоях на изкушението да надникна, за да видя дали не се мярка някой от контрольорите, които доскоро ми вгорчаваха живота. И ето ти го единият от тях – едър, тлъст и запотен мъжага в синя униформа. В този момент беше твърде улисан в работа, за да ме забележи, но рано или късно и това щеше да стане.
 
През това време се залових за работа, опитвайки се да продам десетте бройки от списанието.
 
Давах си сметка, че са ме пратили тук, защото, от гледна точка на разпространителите на Биг Ишу, мястото беше същински кошмар. На входа и изхода на метростанцията хората не са склонни да си губят времето с човек, който се опитва да им продаде нещо. Тогава те бързат за някъде или за среща с някого. Всеки разпространител на Биг Ишу може да се смята късметлия, ако успее да спре поне един на хиляда души. Това си е абсолютно неблагодарна работа. Докато свирех отсреща на улицата, имах достатъчно време да наблюдавам продавачите на списанието. Те, един след друг, правеха опити и се проваляха в усилието си да привлекат вниманието на минувачите. Вече бях наясно с картинката.
 
Но също така ми беше ясно, че аз не съм обичаен разпространител на Биг Ишу. Разполагах с тайно оръжие, което вече беше успяло да превземе Ковънт Гардън. Скоро то отново показа своята мощ.
 
 
 
Оставих Боб на тротоара край мен, откъдето той доволно наблюдаваше върволицата хора. Мнозина дори не го забелязваха, устремени нанякъде, залепили мобилните си телефони до ухото или ровещи из джобовете за билет. Но не по-малко го видяха.
 
Само няколко минути, след като бяхме заели мястото си, две млади американски туристки се заковаха пред нас и взеха да сочат Боб.
 
– О-о-о! – възкликна едната и започна да рови за фотоапарата си.
 
– Може ли да снимаме котката ви? – попита другата.
 
– Разбира се, защо не – отговорих, зарадван, че те имаха любезността първо да попитат, за разлика от много други. – Искате ли междувременно да си купите и списание Биг Ишу? Това ще помогне и на двама ни да си осигурим вечерята.
 
– Естествено – каза второто момиче почти засрамена, че не се е сетила за това и сама.
 
– Не е проблем, ако нямате пари – продължих. – Не е задължително да го купите.
 
Но още преди да свърша изречението, тя вече ми подаваше банкнота от пет лири.
 
– Съжалявам, но май нямам дребни да ви върна. Току-що започнах, буквално. – Сега беше мой ред да се почувствам неудобно. Давах си сметка, че според повечето хора това е обичайна реплика за продавачите на Биг Ишу, но аз наистина нямах почти нищо в джобовете си. Като преброих с какво разполагам се оказа, че е по-малко от лира на дребно. Подадох ú всичките монети.
 
– Всичко е наред – каза тя. – Задръжте рестото и купете нещо вкусно на котката си.
 
Малко след като си заминаха двете американки, около нас пак се спря група туристи, този път германски. Те също се захласнаха по Боб. Не купиха списание, но това не беше от голямо значение.
 
Вече бях сигурен, че няма да е проблем да продам десетте бройки. Нищо чудно дори да се наложи да отида при Сам за още преди края на работния ми ден.
 
Още през първия час продадох шест бройки. Повечето хора имаха точно пари, но един по-възрастен господин в елегантен костюм от туид ми даде петарка. Вече бях сигурен, че съм направил правилния избор. Давах си сметка, че няма винаги да върви така, че ще има спадове и възходи. Въпреки това бях убеден, че съм направил първата голяма крачка по един нов път.
 
Денят се получи много успешен, но черешката на тортата кацна близо два часа и половина, след като бях започнал. Вече ми оставаха само две бройки, когато изведнъж усетих, че във фоайето на метростанцията цари някаква суматоха. Изведнъж отвътре се появи малка група служители. Изглежда водеха оживен разговор, а един-двама от тях говореха по радиостанциите си.
 
В главата ми нахлуха мисли за всичко онова, което ме сполетя напоследък. Зачудих се дали не е станал пак подобен инцидент и дали сега някой друг беден нещастник няма да го отнесе без причина за престъпление, което не е извършил.
 
Каквото и да беше причинило паниката обаче, тя скоро премина и служебните лица взеха да се разпръскват. Точно в този момент грамадният запотен контрольор ни забеляза двамата с Боб. Веднага тръгна към нас.
 
Изглеждаше наежен и разгорещен, а физиономията му беше станала червена като цвекло. Казват, че отмъщението е блюдо, което се консумира студено, затова реших да запазя хладнокръвие.
 
– Какво, по дяволите, правиш тук?! – кресна той. – Мислех, че са те опандизили. Нали знаеш, че мястото ти не е тук.
 
Отначало нищо не отговорих, само нарочно много бавно извадих служебната карта от Биг Ишу.
 
– Просто си върша работата, приятел – отговорих, наслаждавайки се на смесицата от объркване и гняв, изписана на физиономията му. – Затова предлагам и ти да си гледаш своята.
 

Глава 13
Идеалният периметър
 
Животът ми не изобилства от правилни решения. Колкото пъти през последните десетина години ми се предоставяше благоприятна възможност, толкова пъти с гръм и трясък прецаквах всичко. Но няколко дни, след като се захванах с разпространението на Биг Ишу, вече бях убеден, че съм направил крачка в правилната посока.
 
Това решение моментално повлия на живота ни с Боб. Като начало всекидневието ни стана много по-подредено. Вече имах стабилна работа от понеделник до петък, всъщност от понеделник до събота.
 
През първите две седмици двамата с Боб работехме на Ковънт Гардън от понеделник до събота – това се определяше от периодичността на списанието. Новият брой излизаше в понеделник сутрин.
 
Започвахме някъде около девет сутринта и в повечето случаи приключвахме привечер към седем, когато настъпваше часът пик. Стояхме толкова, колкото е необходимо да продадем партидата списания.
 
Присъствието на Боб в моя живот вече ме беше направило доста отговорен, но работата за Биг Ишу прехвърли нещата на друго, по-високо ниво. Ако не бях достатъчно организиран и отговорен, нямаше да изкарам пари. А ако не изкарах пари, двамата с Боб нямаше да ядем. Ето защо, още от първата седмица, се наложи да започна да обмислям как да развъртя бизнеса в моя периметър.
 
За човек, чийто живот е бил същински хаос през последните десетина години, това си беше голям скок. Никога не съм имал отношение към парите и обикновено живеех ден за ден. Затова беше изненада и за мен самия колко добре се справях с новите си задължения.
 
Естествено, имаше и спадове – няма как иначе. Нагърбиш ли се веднъж с определена бройка списания, дори да не я продадеш, никой не си ги взема обратно, нито те компенсира. Затова бързо се научих, че ако не си направя добре сметката, мога здравата да затъна с парите. Направо може да се каже, че си фалирал, ако в събота вечер се озовеш на улицата с петдесет непродадени бройки. Така нямаш пари за новото издание в понеделник сутрин, а старите копия са вече непотребна хартия. От друга страна, не трябва да оставаш и с празни ръце. Вземеш ли по-малко списания, може да свършат бързо и да изпуснеш потенциални купувачи. Тази работа беше като да ръководиш Маркс енд Спенсър – е, поне на теория.
 
Другото нещо, което човек трябваше да има предвид, беше голямата разлика в нивото на изданията. Една седмица списанието можеше да е много интересно, пълно с какви ли не любопитни материали. Друг път обаче се получаваше скучно и трудно се продаваше, особено ако на корицата нямаше някоя нашумяла филмова или рок звезда.
 
Отне ми известно време, докато се науча да намирам точния баланс.
 
Докато умувах над по-добра стратегия при продажбата на списанието, живеех ден за ден. В понеделник сутрин от припечеленото през седмицата не оставаше почти нищо. Случвало се е в началото на седмицата да се явя на щанда на координатора само с няколко лири в джоба. Ако Сам беше там, я молех да купи от мое име десетина бройки, които, естествено, ú възстановявах при първа възможност. Тя обикновено правеше такава услуга на разпространителите, на които можеше да има доверие. Възползвал съм се от добрината ú един-два пъти, когато се случваше да съм съвсем отчаян, но ú възстановявах парите само след няколко часа. Давах си сметка, че това са нейни лични пари, а не на Биг Ишу, затова се стремях да съм напълно коректен. Продадях ли купените с нейни пари бройки, отивах да ú се издължа и да купя нови, вече със собствени средства. Отначало така я карах.
 
Това беше причина в началото да изкарвам по-малко пари от прихода ми като уличен музикант с Боб. Но щом понавлязох в новия бизнес реших, че си е струвало цената. Най-съществената разлика отпреди беше, че сега съвсем законно работех на улицата. Спреше ли ме някой полицай, просто показвах картата от Биг Ишу и той ме оставяше на мира. След случката с транспортна полиция, това беше страшно важно за мен.
 
Следващите няколко месеца минаха като миг. Много често работата ми не се различаваше особено от времето, когато бях уличен музикант. И тогава, и сега, при нас спираха един и същ тип хора: повечето на средна възраст, предимно дами, групи от студентки и гейове, но имаше и хора с най-различно обществено положение.
 
Веднъж, в началото на есента на 2008 година, към нас приближи някакъв младеж с тузарски вид. Косата му беше платинено руса, носеше джинси и каубойски ботуши. С просто око се виждаше, че коженото му яке и джинсите струват цяло състояние. Почти бях сигурен, че е някоя американска рок звезда, поне видът му беше такъв.
 
Докато минаваше покрай нас, той веднага забеляза Боб. Спря се и се усмихна.
 
– Страхотна котка – каза с типичния провлечен говор на хората отвъд океана.
 
Изглеждаше ми страшно познат, но така и не можех да се сетя откъде. Езикът ме сърбеше да го попитам кой е, но щеше да бъде много грубо. И, слава богу, че не го направих.
 
Той постоя няколко минути при Боб и непрекъснато го галеше.
 
– Вие двамата от дълго време ли сте заедно? – попита.
 
– Е, боже, чакайте да помисля – казах, защото наистина трябваше да изчисля. – Заедно сме от миналата пролет, значи година и половина.
 
– Страхотно. Наистина имате вид на сродни души – усмихна се той. – Точно като че ли сте един за друг.
 
– Благодаря – отговорих, като трескаво се опитвах да се сетя кой е този човек.
 
Но преди да се престраша да попитам, той се изправи и си погледна часовника.
 
– А, трябва да тръгвам. Доскоро, момчета! – Бръкна в джоба си и измъкна пачка пари. После ми пъхна десетачка в ръката. – Задръж рестото – каза, когато започнах да се ровя за дребни. – Приятен ден и на двамата!
 
– Благодаря – отвърнах.
 
И денят наистина стана приятен.
 

Всичко беше толкова различно сега, като работех вече легално пред метростанцията. От време на време познатите физиономии от контрольорите ми хвърляха злобни погледи, но аз не им обръщах внимание. С останалите от персонала нямах проблеми. Те знаеха, че просто си върша работата и след като не правех нищо нередно и не представлявах заплаха за околните, всичко беше наред.
 
Неизбежно беше двамата с Боб да привлечем вниманието и на останалите разпространители на Биг Ишу в района.
 
Не бях толкова наивен, че да очаквам всичко да тръгне по мед и масло с другите продавачи на списанието, нито с хората, които също като мен си изкарваха хляба на улицата. От живота на улицата такова нещо не може да се очаква. Ние не сме общност, основана на принципа да милееш за ближния. Тук всички бяхме вълци единаци. Нека обаче още в началото да уточня – повечето от разпространителите на Биг Ишу посрещнаха топло новодошлия с котарак на рамото.
 
По улиците винаги е имало продавачи с кучета. Един-двама от тях са големи образи. Но поне, доколкото на мен ми е известно, на Ковънт Гардън, или на друго място в Лондон, никога не е имало разпространител на Биг Ишу с котарак.
 
Някои от останалите продавачи се отнесоха много мило с нас. Част от тях дойдоха да погалят Боб, да разпитат как сме се срещнали и дали знам нещо за предишния му живот. Естествено, отговорът беше, че нищо не знам. Боб беше като бял лист, мистериозен котарак, което още повече разпалваше интереса към него.
 
И никой не се интересуваше от мен, разбира се. Първият въпрос, който всички задаваха, като се срещнем, беше: „Как е Боб днес?“. Никой не питаше за мен. Но аз вече бях подготвен за това. И си давах сметка, че тази сърдечна атмосфера няма да трае дълго. Такъв беше законът на улицата.
 

Открих, че с Боб до себе си, в добри дни мога да продавам по трийсет и даже петдесет копия от списанието. По две лири на бройка, каквато беше цената тогава, това правеше съвсем прилична сума, допълнена и от бакшишите, които някои хора ми оставяха – на Боб по-скоро.
 
Една привечер, в началото на есента, Боб седеше върху раницата ми и попиваше последните слънчеви лъчи, когато покрай метростанцията мина двойка със заможен вид. Съдейки по облеклото им, явно отиваха на театър, а защо не и на опера. Той беше облечен в смокинг и носеше папийонка, а тя – с черна копринена рокля.
 
– Двамата изглеждате прекрасно – казах, когато спряха до нас да се порадват на Боб.
 
Дамата ми се усмихна, но нейният кавалер не ми обърна никакво внимание.
 
– Той е великолепен – каза тя. – От дълго време ли сте заедно?
 
– От доста време – отвърнах. – Намерихме се един друг на улицата.
 
– Ето, заповядайте – включи се и мъжът, измъкна внезапно портфейла си и ми подаде банкнота от двайсет лири.
 
Още преди да съм посегнал да потърся пари за рестото, те вече се отдалечаваха.
 
– Всичко е наред, задръжте го – каза мъжът и се усмихна на дамата си.
 
Погледът, който тя му отправи, съдържаше цял роман. Предположих, че това е първата им среща. Лесно беше да се досети човек, че е много впечатлена от големия бакшиш, който той ми остави.
 
Забелязах, че докато се отдалечаваха, тя се притисна към него и го хвана за ръка. Не ме беше грижа дали това е било жест на искрена симпатия към мен, или не. За първи път някой ми даваше бакшиш от двайсет лири.
 
След като още няколко седмици разработвах периметъра си до метростанцията, постепенно осъзнах, че това място не само не е „лошо“, ами е идеално за мен и Боб. Затова страшно се разочаровах, когато Сам ми каза, че след приключването на моя изпитателен срок ще бъда преместен на ново място.
 
Новината обаче не беше изненада. Работата като разпространител на Биг Ишу включва и това – всеки може да види как върви работата на останалите. Когато продавачите отиват при своя координатор, има списък, който е пред очите на всички – от него се вижда кой по колко бройки взима, дали десетина или двайсет, и колко общо копия е продал за деня. Така бяха разбрали, че през първите две седмици съм продал доста списания.
 
Скоро се видя, че това оказва влияние на отношението на останалите разпространители към мен. Още през втората седмица усетих едва доловима, но категорична промяна в поведението им.
 
Ето защо не се изненадах, когато Сам каза, че ще ме преместят след приключването на изпитателния срок. Новото място също не беше далече от метростанцията – на ъгъла на Нийл Стрийт и Шортс Гардънс, пред един магазин за обувки, който се казваше Сайз.
 
Имах смътното чувство, че двамата с Боб явно не сме се понравили на някого от старите кучета, който не е успял да се примири колко добре ни потръгна работата на място, досега смятано за лошо. Но аз, за пореден път, стиснах зъби и го приех. „Не си хаби силите напразно, Джеймс“, казах си.
 
И се оказа, че това е било добро решение.
 

Глава 14
Tрудни времена
 

Есента тази година беше влажна и студена. Дърветата скоро хвърлиха листата си, брулени от неспирния студен вятър и силните дъждове. Една сутрин, когато двамата с Боб излязохме от блока и тръгнахме към спирката на автобуса, слънцето изобщо не се виждаше, а ръмеше лек ситен дъждец.
 
Боб не беше запален почитател на дъжда и отначало на това отдадох сънливия му вид и несигурния вървеж. Ходеше така, сякаш събира сили за всяка крачка, почти като на забавен каданс. „Може пък да е размислил и да не му се идва днес с мен – реших. – Или е вярно онова, което разправят за котките – че надушват във въздуха влошаването на времето.“ Вдигнах поглед към небето. Над Лондон се трупаха плътни стоманеносиви облаци, подобни на огромен извънземен кораб. Явно целият ден щеше да е така. Сигурно проливният дъжд не беше далече. Известно време си мислех, че Боб има право и трябва да се връщаме. После обаче се сетих, че почивните дни наближават, а ние нямаме достатъчно пари, за да изкараме до понеделник. „Кучето скача според тоягата, дори ако от него са снети всички обвинения“, казах си, опитвайки се да преглътна трудното положение.
 
Работата по улиците на Лондон никога не е била лесна, но днес, като че ли, изглеждаше по-неприятна от всякога.
 
Боб продължаваше да крачи като след траурно шествие и ни отне няколко минути, докато извървим стотината метра по улицата.
 
– Хайде, приятелю, качвай се на борда – подвикнах му и се обърнах, за да заеме обичайното си място.
 
Той се разположи върху раменете ми и ние пак закретахме към Тотнъм Хай Роуд и спирката на автобуса. Дъж-дът вече беше започнал да се усилва. Върху паважа падаха едри, тежки капки. С Боб всичко изглеждаше наред, докато шляпах през локвите – гледаше да ме използва, доколкото е възможно, като заслон от дъжда. Щом се качихме на автобуса обаче, си дадох сметка, че унилото му поведение не се дължи само на лошото време.
 
Обикновено пътуването с автобуса беше един от любимите моменти на Боб в графика ни за деня. Той беше любознателен котарак. За него светът представляваше източник на несекващи вълнения. Колкото и често да пътувахме, той не пропускаше да залепи нос на стъклото. Днес обаче дори не си направи труд да заеме седалката до прозореца – не че щеше много да види през запотеното стъкло, по което се стичаха дъждовни ручеи и превръщаха гледката в размито петно. Вместо това се сви в скута ми. Изглеждаше уморен, цялото му тяло беше отпуснато. Погледът му беше някак отнесен и сънлив, сякаш още не се е отърсил от дрямката. По всичко личеше, че не е в обичайното си бодро настроение.
 
Когато слязохме от автобуса, положението му видимо се влоши. За щастие дъждът малко беше намалял и някак успях да прецапам из малките улички до Ковънт Гардън. Придвижването никак не беше лесно и трябваше непрекъснато да отскачам встрани, за да избегна по-големите локви и огромните чадъри, които връхлитаха насреща ми.
 
Докато вървяхме по Нийл Стрийт усетих, че нещо не е наред с Боб. Вместо да седи спокойно и стабилно върху раменете ми както обикновено, сега лежеше отпуснат, люлееше се и се подрусваше на всяка крачка.
 
– Добре ли си, приятелю? – обърнах се към него, забавяйки крачка.
 
Внезапно взе да се държи много особено, издаваше странни звуци и сякаш щеше да повърне всеки момент. Давеше се и се напъваше да си прочисти гърлото. Сигурен бях, че ей сега може да падне или да скочи, затова го свалих на земята да проверя какво не е наред. Още преди да успея да приклекна до него, обаче, той започна да повръща. Не изкара нищо твърдо, само жлъчен сок. Въпреки това продължаваше да бълва. Виждах как цялото му тяло се гърчи в конвулсии, докато се напъва и се опитва да изкара онова, което беше причина за състоянието му.
 
Известно време се питах дали вината не е моя и дали не се влоши, защото го взех със себе си.
 
Той отново получи пристъп и пак повърна само жлъчен сок. Очевидно не само придвижването дотук беше причина за болестта му. Скоро вече не остана нищо, което да избълва. Това беше странно, защото добре си беше похапнал и на вечеря, и тази сутрин. Тогава, най-накрая, разбрах, че тук има нещо по-сериозно. Сигурно е бил болен още преди да излезем от апартамента, или е станало докато си е вършел работата в храстите. Чувствал се е зле и докато пътувахме с автобуса, това вече ми беше ясно. Ядосвах се на себе си, че не съм го усетил по-рано.
 
Странно е как постъпва човек в такава ситуация. Убеден съм, че моята реакция беше като на всеки родител или стопанин на домашен любимец. През главата ми минаха какви ли не отчаяни, често взаимоизключващи се мисли. Дали тази сутрин Боб просто не е ял нещо, което е раздразнило стомаха му? Или пък е погълнал нещо в апартамента, което да го доведе до това състояние? Ами ако е много по-сериозно? Дали сега нямаше да се строполи мъртъв в краката ми? Бях се наслушал на истории за котки, които просто умирали в ръцете на стопаните си, след като са изпили някакъв препарат за почистване, или са се задавили с пластмасов предмет. За миг си представих как Боб умира. За щастие успях да се съвзема, преди въображението ми съвсем да се е развихрило.
 
„Стегни се, Джеймс, и дай разумно да се справим с проблема“, казах си.
 
Давах си сметка, че след цялото това повръщане и след като вече нищо не е останало за изхвърляне, Боб се е обезводнил. Ако не побързах да направя нещо, това можеше да увреди някой от органите му. Реших, че е добре да му дам някаква храна и – още по-важно – вода. Вдигнах го на ръце и го понесох към близкия търговски център на Ковънт Гардън. Нямах много пари в себе си, но успях да събера колкото за консерва сочно пилешко, каквото Боб много обичаше, и хубава минерална вода. Не исках да рискувам като му дам замърсена вода от чешмата. Това още повече можеше да влоши положението.
 
После го занесох на Ковънт Гардън и го оставих на тротоара, близо до обичайното ни място. Извадих купичката му и изсипах консервата в нея.
 
– Заповядай, приятелю – погалих го и побутнах купичката пред него.
 
Обикновено той би се нахвърлил на храната и би омел всичко до дъно, но днес не го направи. Вместо това я гледа известно време, преди да се реши да опита. Но дори тогава действаше много предпазливо и едва близ-ваше оттук-оттам. Изяде само желираното, изобщо не докосна месото. Това беше поредният тревожен сигнал. Пред мен не беше онзи Боб, когото познавах и обичах. Определено нещо не беше наред.
 
Със свито сърце се заех да продавам списанието. Все пак имахме нужда от пари, за да изкараме следващите няколко дни, особено ако се наложеше да заведа Боб при ветеринаря и да купувам лекарства. Но умът ми изобщо не беше в работата. Цялото ми внимание беше насочено към Боб, а не в това да привличам купувачи. Той лежеше отпуснат и апатичен до мен. Никак не ме изненада, че съвсем малко хора спряха да пуснат по някоя монета. След два часа приключих с работата. Боб беше престанал да повръща, но все още изглеждаше зле. Трябваше да го заведа на сухо и топло у дома.
 

До този момент бях извадил голям късмет с Боб. Откакто го взех под крилото си, той се радваше на отлично здраве. Отначало имаше бълхи, но това беше естествено за уличен котарак. След като взех мерки срещу тях и му дадох хапче срещу стомашни паразити, вече не страдаше от никакви здравословни проблеми.
 
От време на време го водех в клиниката Блу Крос в Ислингтън, където му сложиха микрочипа. Докторите и сестрите там вече го бяха опознали и винаги хвалеха здравето му. Ето защо сега се чувствах страшно притеснен. Ужасявах се, че може да е нещо сериозно. Докато лежеше в скута ми в автобуса на път за Тотнъм, имах чувството, че ще се пръсна от мъка. Едва се удържах да не се разплача. Боб беше най-хубавото нещо в живота ми. Мисълта, че мога да го изгубя, ме ужасяваше. Гледах изобщо да не я допускам в главата си.
 
Щом се прибрахме, Боб тръгна право към радиатора. Там се сви на кълбо и заспа. Остана така с часове. През нощта почти не мигнах, непрекъснато мислех за него. Той нямаше сили дори да се добере до леглото при мен, а дремеше до радиатора в другата стая. От време на време се измъквах от завивките, за да го наглеждам. Промъквах се на пръсти в мрака и се ослушвах в дишането му. По едно време ми се стори, че изобщо не диша. Коленичих до него и сложих ръка на диафрагмата му, за да се уверя, че се повдига. Направо не е за вярване колко облекчен се почувствах, когато усетих, че тихичко мърка.
 
Парите ни бяха съвсем на свършване, затова на следващия ден нямаше как да не отида на работа. Оказах се пред истинска дилема – дали да оставя Боб сам в апартамента, или да го облека топло и да го взема със себе си, за да го държа под око?
 
За късмет, времето този ден беше по-хубаво. Даже слънцето реши да се покаже. Когато излязох от кухнята с купа мюсли в ръце, забелязах Боб да ме гледа. Видя ми се живнал в сравнение с предишния ден. А когато му предложих храна, я изгълта много по-ентусиазирано отпреди.
 
Реших да го взема с мен. Седмицата едва започваше и трябваше да изчакам няколко дни, преди да го заведа на преглед в клиниката Блу Крос. Затова се заех да направя самостоятелно проучване и се упътих към местната библиотека. Седнах на един от компютрите и взех да проучвам симптомите на Боб.
 
Съвсем бях забравил каква неблагодарна работа е да четеш сайтовете за медицина. Във всички тях се дава възможно най-лошият сценарий. Тогава написах няколко ключови думи и избрах сайтове, които бяха по-скоро информационни. Щом въведох основните симптоми: сънливост, повръщане, загуба на апетит и още няколко, ме заля цял поток от възможни болести.
 
Някои не бяха чак толкова страшни – причината можеше да е топка косми или дори по-сериозна форма на метеоризъм. После обаче се захванах да проуча и другите възможности. Всяко от най-вероятните заболявания беше достатъчно лошо само по себе си. Сред тях бяха Адисонова болест*, остра бъбречна недостатъчност и отравяне с арсеник. Ако това не беше успяло да ме изплаши достатъчно, следваше дълъг списък с още варианти: котешка левкемия, колит, диабет, отравяне с олово, салмонела или ангина. Най-страшното от всичко, поне според мен, беше това да са начални признаци на рак на червата, както пишеше в един сайт.
 
След петнайсетина минути четене вече бях рухнал психически.
 
Затова смених подхода и се заех да потърся най-добрите начини за лечение на повръщане. Това беше по-позитивната гледна точка. Сайтовете, които прегледах, предлагаха пиене на много вода, почивка и непрекъснато наблюдение. Значи това беше планът за следващите двайсет и четири до четиресет и осем часа. Непрекъснато ще държа Боб под око. Започне ли да повръща пак, тогава – естествено – незабавно ще го заведа на лекар. Ако ли не, ще отидем в клиниката Блу Крос в четвъртък.
 
 
 
На следващия ден реших да остана вкъщи до късно следобед, за да може Боб да си почине добре. Той спа като пън, свит на топка на любимото си място. Продължавах да го наглеждам. Видя ми се по-добре, затова се осмелих да го оставя сам за три-четири часа и да се опитам да продам нещо. Нямах голям избор.
 
Докато крачех по улиците от Тотнъм Корт Роуд към Ковънт Гардън усетих, че пак съм станал невидим. Щом стигнах Ковънт Гардън, всички ме заразпитваха къде е Боб. Когато им казах, че е болен, искрено се разтревожиха: „Ама, ще се оправи ли?“, „Нещо сериозно ли е?“, „Ще го заведеш ли на лекар?“, „Безопасно ли е да го оставиш сам вкъщи?“.
 
Тогава ме осени една идея. Преди време се запознах случайно с една ветеринарна сестра – Розмари. Гаджето й, Стив, работеше в книжарницата за комикси – близо до мястото, където понякога стояхме с Боб. Двамата се отбивахме понякога вътре и постепенно се сприятелихме със Стив. Един ден беше дошла и Розмари и си поприказвахме за Боб.
 
Затова сега реших да надникна дали някой от двамата не е наблизо. За късмет, Стив беше на работа и ми даде телефона на Розмари.
 
– Няма да има нищо против да ú звъннеш – каза. – Особено щом става дума за Боб. Тя го обожава.
 
Когато ú се обадих, Розмари ме затрупа с въпроси. „Какво е ял?“, „Случвало ли се е да яде нещо от земята, когато се шляе навън?“ и т.н.
 
– Ами, има навик да рови из кофите за боклук – казах.
 
Така и не успя да се отърве от този навик. Същински ужас. Виждал съм го да разкъсва на парчета торбите с боклук в кухнята. Принудих се да ги държа пред външната врата. В някои отношения той още си беше улична котка. Може да прибереш котка от улицата, но не можеш да заличиш улицата в нея. Усетих това по гласа на Розмари, сякаш светна сигнална лампичка.
 
– Е, добре – каза тя, – това може би обяснява всичко.
 
Предписа пробиотик, антибиотик и специален сироп за успокояване на стомаха.
 
– Какъв ти е адресът? – попита. – Ще дойда с колелото до вас.
 
Хвана ме неподготвен.
 
– Не съм сигурен, че мога да си позволя такава визита, Розмари – казах.
 
– Не се притеснявай, това няма да ти струва нищо. Просто ще го включа към една друга доставка в същия район – отговори тя. – Тази вечер става ли?
 
– Да, страхотно – възкликнах.
 
Направо бях като ошашавен. През последните няколко години никой не беше правил такъв спонтанен жест на щедрост към мен. От време на време имаше прояви на агресия, но никога на доброта. Това беше една от благословиите, с които Боб озари моя живот: благодарение на него преоткрих добрата страна в човешката природа. Лека-полека бях започнал да си възвръщам доверието и вярата в хората.
 
Розмари удържа на думата си. Не че съм се съмнявал в това. Пристигна с колелото още привечер и аз веднага приготвих първите дози от лекарствата.
 
На Боб никак не му се понрави вкуса на пробиотика. Той намръщи муцуна и отскочи назад, когато му поднесох първата лъжичка.
 
– Така ти се пада, приятел – казах. – Ако не си беше завирал носа в боклука, сега нямаше да ти се налага да го пиеш.
 
Медикаментите подействаха почти веднага. Тази нощ той спа непробудно и на другата сутрин беше по-игрив. Наложи се обаче да държа главата му всеки път, за да съм сигурен, че ще си изпие пробиотика.
 
В четвъртък почти се беше оправил, но за всеки случай реших да го заведа на преглед във ветеринарната клиника Блу Крос до Ислингтън Грийн.
 
Дежурната сестра веднага позна Боб и изглеждаше угрижена, когато ú казах, че не е добре.
 
– Нека го прегледам – каза.
 
Претегли го, погледна в устата и опипа цялото му тяло.
 
– Всичко изглежда нормално – заключи. – Мисля, че вече се оправя.
 
Поговорихме още няколко минути, преди да си тръгна.
 
– Обещай повече да не ровиш из кофите за боклук, нали, Боб? – изпроводи ни сестрата, когато излизахме от манипулационната.
 
 
 
Болестта на Боб сериозно ме разтърси. Той имаше вид на неуязвим котарак. Никога не съм си помислял, че може да се разболее. Откритието, че той също е смъртен, направо ме съсипа.
 
Това още веднъж затвърди решението, което от известно време назряваше в мен. Време беше и аз самият да се очистя.
 
Наистина вече ми беше писнало от досегашния ми начин на живот. Изморих се да ходя като по часовник на всеки две седмици в центъра за рехабилитация и всеки ден до аптеката – това направо ме затъпяваше. Писна ми непрекъснато да съм изправен пред опасността отново да стана зависим.
 
Затова, при следващото посещение при моя надзорник, го помолих да спра метадона и да мина към финалната фаза за пълно очистване. И преди бяхме говорили за това, но тогава той май не ме взе на сериозно. Днес обаче разбра, че съм категоричен.
 
– Няма да е никак лесно, Джеймс – каза.
 
– Да, знам.
 
– Ще ти се наложи да взимаш субутекс. Постепенно ще намаляваме дозата, докато накрая вече няма да имаш нужда от никакви лекарства – продължи той.
 
– Добре – отговорих.
 
– Преходът ще бъде труден, могат да се появят много тежки абстинентни симптоми – предупреди ме, надвесвайки се към мен.
 
– Това е мой проблем – казах. – Въпреки това ще го направя. Искам да го направя заради себе си и заради Боб.
 
– Добре тогава, ще задвижа нещата и може да започнем след няколко седмици.
 
От години насам за пръв път ми се стори, че виждам слаба светлинка в дъното на един много тъмен тунел.
 

Глава 15
Черният списък
 
Усетих, че става нещо нередно още с приближаването към щанда на координатора за Ковънт Гардън във влажната, мъглива и студена понеделнишка сутрин. Наоколо се навъртаха още няколко разпространители, потропваха на място да се стоплят и пиеха чай от картонени чашки. Когато ме видяха, някои от тях взеха да си шепнат и да ме гледат накриво, като че бях неканен гост.
 
По едно време, от другата страна на дистрибуторската кола се появи и Сам, местният координатор – носеше пакет с новия брой на списанието. Щом ме мярна, веднага ме посочи с пръст.
 
– Джеймс, трябва да си поговорим – каза строго.
 
– Дадено, какъв е проблемът? – попитах и приближих с Боб на рамото. Тя обикновено винаги го поздравяваше и го галеше, но сега не го направи.
 
– Постъпи оплакване, по-точно цяла купчина оплаквания.
 
– За какво? – попитах.
 
– Някои от разпространителите твърдят, че не се придържаш към периметъра си и на няколко пъти са те засичали около Ковънт Гардън. Известно ти е, че това е против правилата.
 
– Не е вярно – възпротивих се, но тя вдигна ръка и ме прекъсна.
 
– Няма смисъл да спорим – каза. – От централата те викат на разговор.
 
Примирих се и тръгнах към купчината новопристигнали списания.
 
– Съжалявам, не може да купуваш списания, докато не отидеш във Воксъл и не изясниш нещата.
 
– Какво?! Не мога ли да взема списания днес?! – извиках. – Тогава как ще изкарам пари за мен и за Боб?
 
– Съжалявам, но си отстранен, докато не се разберете в централния офис.
 
Това ме разстрои, но не ме изненада кой знае колко. От известно време усещах, че нещо се носи във въздуха.
 
Едно от основните правила за разпространителите на Биг Ишу е, че трябва плътно да се придържат в границите на определения за тях периметър. Не се разрешава да продаваш на територията на друг. Забранено беше и да продаваш в движение из улиците. Следвах неотклонно тези правила. На мен също не би ми харесало някой да започне да шета из моя периметър и да размахва Биг Ишу. Това беше най-честният и прост начин да се управлява армията на разпространителите в Лондон.
 
През последните месец-два обаче при мен идваха разпространители, които се оплакваха, че продавам в движение. Твърдяха, че ме видели да предлагам списанието, докато обикалям с Боб наоколо. Това не беше вярно, но ми беше ясно защо мислят така.
 
Щом се появяхме двамата с Боб, хората започваха да ни спират на всяка крачка. Така ставаше навсякъде из Лондон – минувачите искаха да го погалят, да си поговорят с него или да го снимат. Единствената разлика сега беше, че понякога си купуваха и списание.
 
Както обясних и на останалите разпространители, това ме поставяше в голямо затруднение. Какво трябваше да кажа в такъв случай – „Съжалявам, ама или елате с мен до моя периметър, или си купете списание от най-близкия продавач“? Знаех какъв ще е крайният резултат – нямаше да купят списанието и за никого нямаше да има полза.
 
Няколко от разпространителите ми влязоха в положението и се съгласиха с мен. Другите обаче не.
 
Веднага се досетих кой ме е натопил. Не беше нужно да си гений, за да събереш две и две.
 
Близо месец преди Сам да ме отстрани, вървях по Лонг Ейкър и минах покрай магазина за козметика Боди Шоп, където беше периметърът на Джеф, един от разпространителите на Биг Ишу. Гордън Родик, чиято жена Анита основа веригата Боди Шоп, имаше стабилна връзка с Биг Ишу и пред техните магазини винаги стоеше по някой продавач на списанието. Познавах бегло Джеф и пътьом го поздравих. Няколко крачки по-надолу двамата с Боб ни спря възрастна двойка американци. Държаха се извънредно мило – класическо семейство от Средния Запад.
 
– Простете, сър – каза мъжът, – може ли да ви снимам двамата с вашия другар? Дъщеря ни много обича котки и това ще я зарадва.
 
Съгласих се с радост. Освен това от години никой не се беше обръщал със „сър“ към мен. Всъщност дали изобщо някога са го правили?!
 
Тъй като туристите често ни снимаха, бях отработил няколко благодатни за фотографите пози. Слагах Боб на дясното си рамо, така че моето лице и неговата муцуна да са на едно ниво. Така направих и сега.
 
На американците това много им хареса.
 
– Боже, не знам как да ви се отблагодарим. Тя направо ще се разтопи от удоволствие – каза жената.
 
Двамата продължиха да ми благодарят и предложиха да купят списание. Отказах и им посочих Джеф, който беше на няколко крачки от нас.
 
– Той е официалният разпространител на Биг Ишу в този район, затова трябва от него да купите – обясних.
 
Двамата обаче се отказаха и продължиха. Малко преди да отминат, жената се обърна и ми тикна една петачка в ръката.
 
– Това е за вас – каза. – Почерпете се двамата с прекрасния ви котарак.
 
Това беше един от онези класически моменти, когато привидното и реалното бяха напълно противоположни. Всеки друг щеше да разбере, че не съм си изпросил парите, а ги насочих към Джеф. На него обаче съвсем друго му се беше видяло – не само че вземам пари, без да предложа списание, което също беше строго забранено, но и че съм направил нарушение, като съм ги отклонил от него.
 
Още там си дадох сметка, че отстрани това не изглежда никак добре и се върнах при него, за да се опитам да изясня ситуацията. Но вече беше твърде късно. Той започна да крещи обиди по адрес на нас двамата с Боб още преди да съм приближил и на десетина крачки. Знаех, че Джеф е кибритлия и му се носи славата на побойник. Реших да не рискувам. Така се беше разбеснял, че се отказах да се обяснявам с него и си продължих по пътя, за да се укроти.
 
Скоро обаче се разбра, че това се е превърнало в голям проблем сред разпространителите на Биг Ишу. Нищо чудно след това да са тръгнали и слухове по мой адрес.
 
Първо се започна със злонамерени подмятания.
 
– Я, днес пак ли прелиташ от място на място – саркастично каза един от продавачите, докато сутринта минавах през неговия периметър. Поне беше сравнително любезен и не нападаше направо.
 
Един друг обаче, около Сейнт Мартинс Лейн, беше съвсем директен.
 
– Днес вие двамата, с краставия ти котарак, на кого ще вземете залъка от устата? – озъби се насреща ми.
 
Пак се опитах да обясня недоразумението, но все едно говорех на стената. Ставаше ясно, че разпространителите шушукат помежду си, опитват се да съберат две и две и им се получава пет.
 
Отначало това не ме притесни, но постепенно случката взе да нараства като лавина.
 
Малко след свадата с Джеф взеха да ми налитат и пияни продавачи на списанието. На разпространителите на Биг Ишу не е позволено да пият на работа. Това е едно от основните правила. Истината обаче е, че повечето от тях са алкохолици и винаги имат кутия силна бира в джоба. Други носят плоски бутилки с твърд алкохол и от време на време отпиват, за да се подкрепят.
 
Гледах да не се замесвам в спорове с останалите продавачи и обикновено се махах по-надалече. Веднъж точно така направих – в един страшно студен ден. Но когато си имаш работа с мъртвопияни хора, нещата са съвсем различни.
 
Един ден двамата с Боб пресичахме площада, когато някакъв тръгна със залитане към нас. Сипеше ругатни и ръкомахаше.
 
– Ей, копеле гадно... – крещеше той.
 
Щеше ми се такава случка да е изключение, но нещо подобно имаше всяка седмица.
 
Окончателно разбрах, че нещата не вървят на добре, когато един следобед се мотаех около периметъра на нашия координатор на Ковънт Гардън. Стив, колегата на Сам, често поемаше следобедната ú смяна. Той обикновено беше много мил с Боб. Усещах, че мен не ме харесва особено, но на него винаги се радваше. Тоя ден обаче се беше наострил и срещу двамата.
 
Седях на една пейка и си гледах работата, когато Стив приближи.
 
– Ако зависеше от мен, ти нямаше да продаваш – каза съвсем злобно. – Според мен не работиш, а просиш. Точно това правите с твоята котка.
 
Това много ме разстрои. Толкова дълъг път бях изминал дотук, толкова усилия бях положил, за да се впиша в семейството на Биг Ишу на Ковънт Гардън. Пак започнах да обяснявам какво обикновено се случва около Боб, но нямаше никакъв смисъл. В едното му ухо влизаше, през другото излизаше.
 
Затова казвам, че не бях особено изненадан, когато Сам ме застреля с новината, че трябва да се явя в централния офис. Но това не значи, че не бях като ударен с парцал.
 
Тръгнах си от Ковънт Гардън замаян и страшно притеснен. Нямах представа какво ще стане с мен оттук нататък, след като съм включен в черния списък.
 
 
 
Тази вечер двамата с Боб се нахранихме рано и си легнахме. Времето ставаше все по-студено, а като се има предвид и незавидното ни финансово положение, не исках да хабим много ток. Боб се сви до леглото, а аз се скрих под завивките, опитвайки се отчаяно да реша какво да правя занапред.
 
Питах се какво ли наказание може да ми наложат. Дали нямаше завинаги да ми забранят да продавам списанието? Или само ще ме пернат през пръстите? Нямах никаква представа.
 
Както си лежах, пак взеха да ме налягат тягостни мисли колко несправедливо и без време ми отнеха възможността да си изкарвам хляба като уличен музикант. Не можех място да си намеря, че за втори път ще загубя препитанието си заради лъжите на хората.
 
Този път несправедливостта ми се виждаше още по-голяма. Досега, за разлика от повечето разпространители на Биг Ишу, не си бях навличал никакви неприятности. Често виждах как някой нарушава правилата в района около Ковънт Гардън и как си получава заслуженото от Сам и другите координатори.
 
Знаех за един, чиято слава се носеше сред всички продавачи. Той беше едър, безочлив старчок, бивш работник с отвратителен характер. Имаше навика истински заплашително да се зъби и да ръмжи на хората. Плашеше най-често жените като приближи и им каже: „Хайде, скъпа, купи си списание“. Казваше го, все едно им вика: „Парите или живота!“.
 
Оказа се, че докато им пробутвал списание, ровел из чантите им. Разправяха, също така, че тръгвал след някого и повтарял непрекъснато: „Това струва две лири, моля“, докато накрая онзи не плащал, за да се отърве. Такъв вид поведение не е от полза за никого. Някои хора просто дават парите и хвърлят списанието в най-близкото кошче. Няма значение дали парите отиват за добро дело, или не. Та, на тоя грубиян му се носеше славата на отчаян комарджия. Другите продавачи разправяха, че пропилявал всичко припечелено на игралните автомати.
 
Същият този беше нарушил почти всички важни правила, но доколкото знаех нито веднъж не е бил наказван. Това беше направо абсурдно.
 
Каквото и нарушение да бях направил, то изобщо не можеше да се сравнява с неговите безобразия. Освен това, за първи път ме обвиняваха в нещо. Това със сигурност щеше да наклони везните на моя страна. Нали не може да те изхвърлят само за едно прегрешение? Но дори в това не бях сигурен. Паниката постепенно започваше да ме обзема.
 
Колкото повече размишлявах, толкова по-объркан и безпомощен се чувствах. Единственото, което знаех със сигурност бе, че не мога да стоя със скръстени ръце. Затова реших на другата сутрин да изляза, както обикновено, и да се пробвам при друг координатор, в друга част на Лондон. Поемах голям риск, давах си сметка за това, но според мен си струваше.
 
Ако е разпространител на Биг Ишу, човек лека-полека научава, че координатори на списанието има из всички краища на Лондон – по-точно по Оксфорд Стрийт, на Кингс Крос и на Ливърпул Стрийт. Постепенно опознаваш цялата мрежа на разпространение. Затова реших да си опитам късмета на Оксфорд Стрийт, където преди бях срещал някои от координаторите.
 
Пристигнах към девет сутринта и се опитах да не се набивам много на очи. Показах служебната си карта и купих двайсет бройки от списанието. Координаторът беше затрупан от работа и почти не ми обърна внимание. Не се задържах дълго, за да не му дам възможност да ме огледа. Просто отидох на място, където не се мяркаше друг от разпространителите и си опитах късмета.
 
Само за Боб ми беше жал – беше доста неспокоен и изглеждаше дезориентиран. Много ясно защо. Той обичаше реда и постоянството, държеше на сигурността и на това да няма неочаквани изненади. Хаосът никак не му се нравеше и не искаше да го допуска отново в живота си. Честно казано, аз също. В този момент той сигурно се питаше защо обичайното ни всекидневие кривна така рязко в друга, съвсем неочаквана посока.
 
Този ден успях да продам прилично количество списания. На следващия – също. Гледах постоянно да сменям местоположението, защото подозирах, че от централата на Биг Ишу вече ме издирват. Давах си сметка, че такива мисли са абсурдни и граничат с лудостта, но въпреки това параноята ме тресеше; ужасявах се, че мога да си загубя работата.
 
Представях си как ме замъкват пред някаква комисия, как ми отнемат служебната карта и ме изритват. „Защо все на нас трябва да се случва – обърнах се към Боб, докато една вечер вървяхме към спирката на автобуса. – Нали нищо лошо не сме направили? Защо тогава все не можем да изплуваме?“. Накрая се примирих и през следващите няколко седмици се пробвах в различни части на Лондон, надявайки се координаторите там още да не са научили, че съм персона нон грата.
 
Късно следобед една събота стърчах под очукан стар чадър, близо до гара Виктория, когато най-накрая си дадох сметка, че съм направил грешка. По-точно Боб ми го каза, ако трябва да съм съвсем искрен.
 
Отгоре ми плющеше проливен дъжд, който продължаваше с часове и почти никой не спираше да си купи списание. Не можех да виня хората. Всеки искаше час по-скоро да избяга от тоя потоп.
 
Този ден започнахме да продаваме списанието едва в ранния следобед и съвсем логично единствените, които проявиха някакъв интерес към мен и Боб, бяха охранителите в няколкото офис сгради, където поспирахме да се подслоним от дъжда.
 
– Съжалявам, приятел, но не може да останеш тук – все това ми повтаряха, сякаш се бяха наговорили.
 
Бях намерил чадъра, захвърлен в една кофа за боклук, и реших да го използвам в отчаяния си опит да избегна още някоя неприятност в тоя иначе катастрофален ден. Но и това не помогна.
 
Вече близо месец успявах някак да се сдобия със списания за продажба благодарение на другите разпространители. Много внимавах към кого се обръщам – при удобен случай молех някой от продавачите да купи списания и за мен. Вече много хора знаеха кой съм, но имаше и такива, които още не бяха дочули, че съм в черния списък, и купуваха от мое име по десет-двайсет списания. Не исках да им навличам неприятности, но след като не знаеха, че съм отстранен, тогава никой не можеше да ги вини. Предполагах, че така е безопасно за всички. След онова, което преживях през последните няколко месеца, не исках нищо друго освен да припечелвам по нещо за прехраната на двамата с Боб.
 
Никак не ми беше леко обаче. Най-трудно се оказа да открия подходящ периметър – на повечето места, където спирах, нямаше разрешение за продажба на списанието. Двамата с Боб се местехме от ъгъл на ъгъл около Оксфорд Стрийт, покрай Падингтън, Кингс Крос, Юстън и другите гари. Веднъж, след като на три пъти трябваше да сменям мястото заради един и същи полицай, получих полуофициално предупреждение, че следващият път ще ме арестува. Нямах никакво намерение да преживявам отново това.
 
Цялата ситуация беше наистина като в Параграф 22. Гледах да стоя настрани от централните места за разпространение на списанието и да избирам такива, които не са по някой от основните маршрути. Така обаче много трудно продавах, въпреки че Боб беше с мен. От Биг Ишу не случайно бяха подбрали местата за продажба. Те знаеха точно къде списанието върви най-добре и къде – не. Аз обаче нямах избор и трябваше да се примиря с по-затънтените места.
 
Хората все още се спираха заради Боб, разбира се, но нямахме късмет с периметъра. Това неизбежно се отрази на джоба ми. Все по-трудно ставаше да се прехранвам от продажбата на списанието. Тази събота вечер се очертаваше направо да ударя дъното. Оставаха още петнайсет бройки. Ясно ми беше, че няма как да ги продам до понеделник, когато излиза новият брой. Здравата бях загазил.
 
Започваше да притъмнява, а дъждът продължаваше да се лее, затова реших да се пробвам на още едно-две места, че дано продам някое списание. Не бях помислил за Боб, обаче.
 
До този момент той беше самото послушание и понасяше търпеливо дори най-мрачните и отчайващи дни. Примири се дори да бъде редовно обливан с кална вода от преминаващите коли и хора, макар да знаех, че страшно мрази да е мокър в студа. Но когато, онази събота вечер, реших да остана още малко и да приседна на един ъгъл, той отказа да спре. Не се случваше често да се дърпа на каишката като куче, но сега точно това правеше.
 
– Ясно, Боб, схванах ти мисълта, просто не искаш да спираме тук – казах, предполагайки, че точно това определено място не му е по вкуса. Но когато постъпи по същия начин на следващия и на по-следващия ъгъл, най-после ми просветна. – Разбрах, искаш да си ходим у дома, Боб – казах. Той все още ме теглеше за каишката, но като чу това забави крачка и почти незабележимо наклони глава, сякаш беше вдигнал вежди. После спря и ме изгледа по познатия начин, когато искаше да го вдиг-на на рамото си.
 
Точно в този момент взех решение. Досега Боб като същинска скала стоеше вярно до мен, независимо че нещата вече не вървяха добре и храната в паничката му постепенно намаляваше. Сега беше мой ред да му засвидетелствам верността си и да разреша проблема с управата на Биг Ишу.
 
Знаех, че така е най-правилно. За мен работата за Биг Ишу беше голяма крачка напред. Тя ми даде втория решаващ стимул да продължа в избраната посока, откакто Боб се появи в живота ми. Затова сега трябваше да изясня създалата се ситуация. Нямаше как да избегна тази горчива чаша. Дължах го както на Боб, така и на себе си. Повече не можех да му причинявам това.
 
Още следващия понеделник сутрин се измих старателно, облякох прилична риза и поех към Воксъл. Взех и Боб с мен, за да мога по-лесно да обясня случая.
 
Нямах представа какво ме чака, като отида там. Най-лошият вариант, разбира се, беше да ми отнемат служебната карта и да ми забранят да продавам списанието. Това щеше да е огромна несправедливост. Давах си сметка, че сигурно ще има някакво наказание, ако ме обявят за виновен за неспазване на периметъра. Надявах се единствено да успея да ги убедя, че не съм го правил.
 
Щом пристигнах в офиса на Биг Ишу, обясних каква е ситуацията. Казаха ми да изчакам.
 
Наложи се двамата с Боб да чакаме двайсетина минути, докато ни приеме някой. Един младеж и по-възрастна жена ме заведоха в някакъв кабинет и ми казаха да затворя вратата след себе си. Затаих дъх и зачаках най-лошото.
 
Двамата здравата ме нахокаха. Обвиниха ме, че съм нарушил няколко от основните правила за работа.
 
– Получихме оплакване, че не спазваш периметъра си и просиш – казаха.
 
Знаех кой е подал това оплакване, но не го показах пред тях. Давах си сметка, че това не бива да се превръща в лична война. Очаква се разпространителите на Биг Ишу да се спогаждат един с друг. Едва ли щях да си помогна, ако започна да плюя по останалите продавачи. Вместо това се опитах да им обясня, че е неизбежно да ми предлагат пари срещу списанието, когато съм с Боб около Ковънт Гардън. Дадох им за пример два случая – като този с няколко младежи пред една кръчма, които ме спряха да се порадват на Боб и ми предложиха петачка за три бройки. В броя имало интервю с любимата им актриса.
 
– Такива неща постоянно се случват – обясних. – Ако някой ме спре пред кръчмата и поиска да му продам списание, ще е грубо да откажа.
 
Двамата ме слушаха с разбиране и от време на време кимаха в знак на съгласие с коментарите ми.
 
– Разбираме, че Боб винаги става център на внимание. Говорихме с някои от разпространителите и те потвърдиха, че е като магнит за хората – каза младежът с очевидна симпатия.
 
Щом приключих със защитната си реч обаче, той се наведе напред и ми каза лошата новина.
 
– Независимо от всичко трябва да ти направим устно предупреждение.
 
– Добре, ама какво означава „устно предупреждение“? – попитах истински изненадан.
 
Той ми обясни, че няма да ми забранят да продавам списанието, но това може да се промени, ако и занапред продължавам да не спазвам своя периметър.
 
Почувствах се като същински глупак. Устното предупреждение беше нищо работа. Дадох си сметка, че след като Сам ме отстрани, просто съм изпаднал в паника и, естествено, съм взел най-погрешното решение. Тогава не знаех какво може да стане занапред с мен. Ужасявах се от мисълта, че мога да загубя работата си. Представата как ме изправят пред някаква свирепа комисия и ми отнемат служебната карта е била просто плод на развинтеното ми въображение. Изобщо не помислях, че нещата може и да не са чак толкова страшни.
 
Отидох на Ковънт Гардън да се видя със Сам. Чувствах се доста смутен заради цялата тази история.
 
Когато ни видя с Боб, тя се усмихна многозначително:
 
– Не бях сигурна дали ще ви видя някога пак. Уреди ли проблема в офиса?
 
Обясних ú какво беше станало. Накрая ú подадох листа, който ми връчиха след приключването на срещата.
 
– Май отново ще трябва да минеш през един вид изпитателен срок – каза тя. – Няколко седмици имаш право да работиш само след четири и половина следобед и в неделите. После може да те върнем на нормално работно време. Само гледай този път да няма издънки. Ако някой поиска да купи списание от теб извън твоя периметър, просто му кажи, че бройките ти са свършили. Ако имаш и това се вижда, обясни, че са запазени за редовни клиенти. И гледай повече да не се забъркваш.
 
Това, разбира се, беше добър съвет. Проблемът идваше оттам, че май други хора искаха да се „забъркат“. Както и стана.
 
Един неделен следобед двамата с Боб се бяхме запътили към Ковънт Гардън, за да поработим час – два. След ограниченията, които ни наложиха, трябваше да се възползваме от всеки шанс.
 
Седяхме близо до мястото на координатора на Джеймс Стрийт, когато внезапно усетих нечие недоброжелателно присъствие. Оказа се, че е Стан.
 
Стан беше известна фигура в кръговете на Биг Ишу. Работеше от години за компанията. Лошото бе, че човек не знае какво да очаква от него. Когато е в добро настроение, той може да бъде най-обаятелната личност, която някога си срещал. Тогава беше готов да направи всичко за теб и често наистина го правеше. Неведнъж ме е спасявал, като ми даваше по няколко безплатни списания.
 
Изпадне ли в мрачно настроение обаче, или още по-лошо – ако се напие, се превръща в най-противния, заядлив и враждебен човек на света.
 
Още от пръв поглед разбрах, че пред мен стои вторият Стан.
 
Той беше едър човек, малко над метър и деветдесет. Цялата тази маса се надвеси над мен и изрева:
 
– Нямаш право да си тук, забранено ти е да продаваш в района.
 
Усетих дъха му, миришеше на бъчва.
 
Въпреки това трябваше да отстоявам правото си.
 
– Не е така, Сам. Имам право да идвам тук в неделя, а през седмицата – след четири и половина следобед.
 
За късмет, наблизо се оказа един от колегите на Сам, Питър, който ме подкрепи за голямо неудоволствие на Стан. Той залитна назад, после отново се надвеси над мен и ме облъхна с вонящия си на уиски дъх. Сега зяпаше не мен, а Боб, при това съвсем недоброжелателно, и каза:
 
– Ако зависеше от мен, още сега щях да удуша тоя котарак.
 
Направо превъртях.
 
Ако оня беше посегнал на Боб, щях да му се нахвърля. Готов бях да защитавам Боб така, както майка брани детето си. То е същото. Боб беше моето дете. Но в същото време си давах сметка, че ще е фатално от гледна точка на Биг Ишу. С това щеше да приключи всичко.
 
Тогава взех две решения. Първо: грабнах Боб и се отправих накъдето ми видят очите, само и само да съм по-далече от пияния Стив. Освен това реших окончателно да се махна от Ковънт Гардън. Щеше да е много болезнено, знаех го. На това място двамата с Боб си бяхме спечелили редовни клиенти, а и тук беше забавно да се работи. Но горчивата истина бе, че от ден на ден се превръщаше във все по-неприветливо и опасно място за нас. Имахме нужда да се преместим в не толкова конкурентна среда, някъде, където не ни познават добре. Изборът беше очевиден.
 
Преди да се преместя на Ковънт Гардън свирех при метростанцията на Ейнджъл, Ислингтън. Мястото не беше толкова доходно като Ковънт Гардън, но пак си струваше. Реших на следващия ден да навестя тамошния координатор Лий – страхотен човек, когото донякъде познавах.
 
– Има ли шанс да получа някое добро място наоколо? – попитах.
 
– Търговският пасаж Камдън е доста оживен, както и паркът, но може да застанеш и на входа на метрото, ако искаш – отговори той. – Никой не се е залетял натам.
 
Получих нещо като дежавю. Сякаш пак се връщах на Ковънт Гардън. Според другите разпространители на Биг Ишу в Лондон станциите на метрото са същински кошмар, възможно най-лошият периметър за продажба на списанието. На теория, в Лондон хората винаги бързат на такива места и нямат време да се спират, да преценяват дали искат да купуват и да ровят за дребни по джобовете си. Те все закъсняват за някъде.
 
Но както вече бях установил на Ковънт Гардън, Боб притежаваше магическата сила да ги накара да спрат дори там. Щом го видеха, те мигом забравяха, че бързат. Сякаш той имаше дарбата да им осигури кратка почивка, малко топлина и приятелство в техния трескав и обезличен живот. Сигурен съм, че много от тях купуваха списание като знак на благодарност, че сме им осигурили такъв момент. Ето защо много се зарадвах на това иначе „трудно“ място пред метростанцията на Ейнджъл.
 
Започнахме още същата седмица. Оставих Ковънт Гардън на другите разпространители.
 
Още от самото начало хората взеха да спират, за да се запознаят с Боб. Скоро продажбите ни стигнаха нивото на Ковънт Гардън.
 
Един-двама дори ни разпознаха.
 
Веднъж, вечерта, добре облечена дама с делови костюм ни отмина, после се върна, спря пред нас и попита:
 
– Вие двамата не работите ли на Ковънт Гардън?
 
– Вече не, госпожо – отвърнах с усмивка, – вече не.
 
 
 
Глава 16
Ангелски сърца
 

Преместването ни в Ейнджъл беше категорично одобрено от Боб. Усещах го по държанието му всеки ден, когато тръгвахме на работа.
 
Щом слезехме от автобуса на Ислингтън Грийн, той не искаше да го взема на рамо, както правеше в центъра на Лондон. Вместо това, в повечето случаи, тръгваше пред мен и ме водеше към търговския пасаж Камдън, покрай дюкянчетата с антики, кафенетата, кръчмите и ресторантите, чак до Ислингтън Хай Стрийт и просторния паваж пред спирката на метрото.
 
Понякога се налагаше да се отбием до координатора на Биг Ишу откъм северната страна на парка, затова поемахме по различен маршрут. В такива случаи той избираше най-краткото разстояние до оградената част в сърцето на парка и се шмугваше вътре. Аз чаках отвън и го гледах как снове из храсталака, как души наоколо за гризачи, птици или друга някоя нищо неподозираща животинка, върху която да упражни вродените си умения на санитар в природата. До този момент все оставаше на сухо, но това по никакъв начин не охлади ентусиазма му – продължаваше да си вре носа във всяка дупка и пролука из градината.
 
Пристигнехме ли на любимото му място, близо до една от пейките при метростанция Ейнджъл, обърнато към сергията с цветя и будката за вестници, той ме пог-леждаше в очакване да извърша ритуала по настаняването. Традиционният ни ритуал се състоеше в това да оставя раницата си на паважа и да сложа пред нея един брой от Биг Ишу. Направех ли го, той също се настаняваше, измиваше се старателно след сутрешното пътешествие и се приготвяше за деня.
 
Аз се чувствах също като него на новото ни място. След всичките неприятности, преживени на Ковънт Гардън през последните години, Ислингтън и за двама ни беше едно ново и многообещаващо начало. Имах усещането, че започва нова ера, която този път щеше да трае по-дълго.
 
Ейнджъл почти не се различава от Ковънт Гардън и улиците около Уест Енд. В центъра на Лондон улиците гъмжат от туристи, а вечер са препълнени с гуляйджии от Уест Енд и почитатели на театъра. В Ейнджъл не беше чак толкова оживено, но въпреки това на ден през метростанцията минаваше сума ти народ.
 
Хората обаче бяха съвсем различни. Тук, разбира се, също имаше немалко туристи. Много от тях идваха заради ресторантите или за места като музикалния театър Садлърс Уелс и Центъра за промишлен дизайн Ислингтън.
 
Въпреки това, този район беше много по-специализиран или, по-точно казано, луксозен. Всяка вечер виждах тълпи от хора, облечени в делови костюми, които сновяха навън и навътре от метростанцията. Лошото беше, че повечето от тях почти не забелязваха рижавия котарак, седнал пред входа на метрото. Но пък и не малко забавяха крачка и се поддаваха на неговия чар. Всички те бяха много щедри. Веднага усетих, че средната печалба и бакшишите бяха малко по-големи от тези на Ковънт Гардън.
 
Жителите на Ейнджъл бяха щедри, но по различен начин, в сравнение с тези от Ковънт Гардън. Още щом започнахме да продаваме Биг Ишу на това място, хората взеха да носят храна на Боб.
 
За първи път се случи още на втория или третия ден. Една много елегантно облечена дама спря да си побъбрим. Попита ме дали и занапред може да ни намери на това място, което отначало ме накара да се усъмня. Дали не се канеше да се оплаче от нас? Оказа се нещо съвсем различно. На следващия ден тя се появи с пазарска торбичка, в която носеше специално мляко за котки и пакетче котешка храна Шийба.
 
– Заповядай, Боб – каза с щастлива усмивка и ги остави на тротоара пред Боб.
 
– Може би е по-добре да му дам всичко това на вечеря у дома, ако не възразявате – казах, след като ú благодарих.
 
– Разбира се, че нямам нищо против – отговори тя. – Важното е да му хареса.
 
След този случай все повече хора от квартала започнаха да му носят лакомства.
 
Периметърът ни беше на улицата, на която се намираше и големият търговски център Сейнсбъри. Скоро се досетих, че докато правят редовните си покупки там, хората вземат по нещо и за Боб. А после, на път за вкъщи, ни оставяха подаръците.
 
Един ден, няколко седмици след като се преместихме на Ейнджъл, пет-шест души постъпиха така. Вечерта едва натъпках в раницата си всичкото мляко за котки, пакети с храна, консерви с риба тон и други видове риба, които бяхме получили. Наложи се част от подаръците да нося в отделна торбичка. Когато се прибрахме, новите придобивки заеха цял рафт в един от кухненските шкафове. Запасите стигнаха за цяла седмица.
 
Другото нещо, което се различаваше на светлинни години от Ковънт Гардън, беше отношението на служителите в метростанцията към нас. За онези от Ковънт Гардън аз бях нещо като Антихрист, най-ненавижданата персона. Хората, с които не си развалих приятелството, докато свирех на китара или продавах Биг Ишу там, се броят на пръстите на едната ми ръка. Всъщност се сещам само за двама.
 
В Ейнджъл стана точно обратното – служителите в метростанцията бяха много добронамерени и щедри към Боб още от самото начало. Един ден слънцето прежуряше много силно. Термометърът сигурно показваше най-малко трийсет градуса. Наоколо всички бяха по къс ръкав, макар официално да се водеше, че е есен. Аз също се потях като луд в черните си джинси и черната тениска.
 
Занесох Боб в сянката на близката сграда, за да не получи топлинен удар. Знаех, че горещината е вредна за котките. След близо час, откакто бяхме излезли на работа, ми стана ясно, че трябва да намеря вода за него. Но преди да съм успял да направя каквото и да било, от входа на метрото изникна някаква фигура – носеше хубава и чиста метална купичка, пълна с прясна вода. Веднага разпознах жената. Казваше се Ваника, една от контрольорите, която често спираше при Боб.
 
– Заповядай, Боб – каза, докато го галеше по гърба и оставяше купичката пред него. – Нали не искаме да се обезводниш? – продължи.
 
Той изобщо не се поколеба и мигновено я излока цялата.
 
Боб притежава природна дарба да печели околните, но въпреки това винаги се изненадвах колко много непознати се привързват предано към него. Той завладя хората в Ислингтън буквално за няколко седмици. Това наистина беше удивително.
 
Естествено, дори в Ейнджъл не всичко беше идеално. Това също е Лондон, в края на краищата. А в Лондон никога не може да върви само по мед и масло. Най-големият проблем се оказаха многото хора, които работят в района около спирката на метрото.
 
За разлика от Ковънт Гардън, тук районът кипеше от делова дейност, която до голяма степен беше съсредоточена около метростанцията. Вследствие на това и по улиците имаше много повече хора, които там си изкарват прехраната – като се започне с онези, които раздават безплатни вестници и списания и се стигне до заетите с благотворителна дейност – „грабливите птици“, както им викаха.
 
Това беше най-генералната промяна отпреди десетина години, когато започнах да работя на улицата. Сега на улицата имаше много по-голяма конкуренция. „Грабливите птици“ бяха главно преливащи от ентусиазъм младежи, които работят за някоя благотворителна организация. Задачата им беше да сгащят някой заможен местен жител или турист и да го принудят да изслуша сладкодумната им история за поредната благотворителна кауза. После се опитваха да го накарат да подпише чек за дарение. Все едно да те ограбят с благотворителна цел – оттам идваше и името им.
 
Някои от благотворителните акции бяха в помощ на Третия свят, други бяха свързани със здравеопазването – като борбата с рака или други заболявания от рода на кистозната фиброза или болестта на Алцхаймер. Нямах нищо против това, но ме дразнеше как тия натрапници досаждат на хората. Аз също имах задача – да продам всичките бройки от Биг Ишу, но въпреки това не се натрапвах на хората и не ги врънках като някои от „грабливите птици“. Те постоянно следваха минувачите по петите и ги въвличаха в нежелан разговор.
 
Ето защо, щом излезеха от метрото и видеха редиците на тия въодушевени агитатори, най-често облечени в тениски с ярки цветове, повечето хора минаваха почти тичешком покрай тях. Това ми беше много неприятно, защото можеха да са потенциални купувачи на Биг Ишу.
 
Когато се случеше някоя от „грабливите птици“ да мине всички граници, аз се намесвах. Повечето благотворителни работници не протестираха. Отнасяха се уважително към мен и ме оставяха на мира. Но не с всички беше така.
 
Един ден вдигнахме разгорещена кавга с един студент с гъсти букли. Той наистина беше досаден, като се навираше в хората и непрекъснато вървеше по петите им, въпреки че се опитваха да се отърват от него. Реших да се намеся.
 
– Ей, приятел, не усещаш ли, че усложняваш живота на останалите, които си изкарват хляба на улицата? – казах, опитвайки се да спазвам добрия тон. – Става ли да се дръпнеш малко по-надолу и да ни оставиш на мира?
 
Той веднага кипна.
 
– Аз също имам право да стоя тук – отговори. – Не можеш да ми казваш какво да правя и какво – не, ще постъпвам както си искам.
 
Ако наистина искате да вбесите някого, достатъчно е само това да му кажете. Затова вече директно му обясних, че докато той припечелва джобни за ваканцията, аз се опитвам да изкарам някоя лира за тока, газта и покрива над главите ни с Боб.
 
Целият се спаружи, когато му го казах в прав текст.
 
Другите, които наистина ми късаха нервите, бяха разносвачите на безплатни списания, каквито сега има в изобилие. Някои, като Стайл Лист или Шорт Лист, са много добри и непрекъснато ми създаваха проблеми, защото най-често се стигаше до въпроса: защо да се плаща за списание, когато то може да се получи безплатно, при това не само едно. Затова, щом някой от разпространителите на безплатни списания попаднеше в моя периметър, се опитвах да му разясня ситуацията. Започвах направо: „Ние всички имаме нужда от работа, затова трябва да ме оставиш да си върша моята и да се дръпнеш поне на двайсетина метра от мен“. Но не винаги се получаваше, защото много от тия хора не говорят английски. Колкото и да се опитвах да им обясня, те пак не разбираха какво искам от тях. Други пък изобщо не бяха склонни да се вслушат в думите ми.
 
Но най-неприятни сред хората, които си изкарват хляба на улицата, са „касичките“ – благотворителни работници с големи пластмасови кутии, в които събират средства за някоя спешна кауза.
 
Пак повтарям, симпатизирам на много от каузите, за които те събират пари: Африка, екология, права на животните. Всички заслужават подкрепа и са наистина благородни. Но ако са истина историите, които съм чувал – че по-голяма част от събраните пари отиват в джоба на тия, които са ги събрали, тогава изобщо не им симпатизирам. Голяма част от тях нито имат лиценз, нито някакви правомощия за подобна дейност. Ако погледнете служебните им карти, те са чиста аматьорщина, като снимки от детски рожден ден.
 
Въпреки това тях ги допускат вътре в метростанцията – зона, абсолютно забранена за разпространителите на Биг Ишу. Ето защо се вбесявам като видя онези, които досаждат на хората в метрото. Случва се да щръкнат при самите турникети. А когато пътниците най-после се отърват от тях и излязат навън, вече изобщо не са в настроение да купуват Биг Ишу.
 
Изглежда тук ролите се бяха разменили. При Ковънт Гардън аз бях черната овца, която нямаше място във вече разпределените територии и все се случваше да сгазя лука. Ето че сега ми се връщаше тъпкано.
 
Аз бях единственият легален разпространител на списанието пред метростанцията. Гледах да не навлизам в периметъра на другите продавачи, главно вестникари и цветари. Но „грабливите птици“, „касичките“ и амбулантните търговци изобщо не се съобразяваха с правилата. Някои могат да видят в това ирония на съдбата, ала признавам имаше моменти, в които изобщо не можех да го приема откъм забавната му страна.
 

Глава 17
Четиресет и осем часа
 

Младичкият лекар в центъра за наркозависими се подписа най-отдолу на рецептата и ми я подаде със сериозно изражение.
 
– Запомни, пиеш това и идваш пак при мен най-малко след четиресет и осем часа, когато може да започнат абстинентните симптоми – каза той, като не ме изпускаше от поглед. – Ще бъде трудно, но със сигурност ще е още по-трудно, ако не спазваш онова, което ти казах. Ясно?
 
– Ясно, разбрах – кимнах, надигнах се и тръгнах да излизам от кабинета му. – Надявам се да се справя. Ще се видим след два дни.
 
Това беше поредната редовна консултация, два месеца след първия ни разговор да спра метадона. Мислех, че съм готов за тази стъпка, но моите надзорници и лекарите явно не споделяха мнението ми. При всяко идване все отлагаха следващия етап на лечението ми. Постоянно ми изтъкваха различни причини. Сега, най-после, бяха решили, че му е дошло времето. Предстоеше ми последната крачка, преди напълно да се очистя от наркотиците.
 
Рецептата, която току-що ми даде консултиращият лекар, беше за последната доза метадон. Метадонът ми помагаше да се освободя от зависимостта си от хероина, но вече толкова бях намалил дозата, че според мен стана време да го спра изобщо.
 
Когато дойдех в центъра за наркозависими след два дни, щях да получа първата доза от много по-лек медикамент – субутекс, който щеше окончателно да ме освободи от зависимостта ми от наркотиците. Консултиращият лекар описа процеса като кацане на самолет – според мен това беше добро сравнение. През следващите няколко месеца той постепенно щеше да намалява дозите, докато съвсем не престана да вземам медикамента. Това, обясни ми той, ще ми помогне отново да се приземя и ще ми осигури, надявам се, по-меко кацане.
 
Докато чаках да ми напишат рецептата, не си давах ясна сметка колко важен е този момент. Мислите ми бяха заети предимно с това какво има да става през следващите четиресет и осем часа.
 
Моят надзорник съвсем ясно ми обясни какви са рисковете. Отказването от метадона не беше никак лесна работа. Дори напротив. Скоро щяха да се появят и първите признаци – „студена пуйка“, както им казваха – доста неприятни физиологически и психически симптоми. Трябваше да изчакам да станат съвсем непоносими и чак тогава да отида в клиниката за първата доза субутекс. Ако не го направех, рискувах да получа персистиращ абстинентен синдром – много по-тежко абстинентно състояние. Дори не ми се мислеше за това.
 
На този етап бях уверен, че ще се справя. Въпреки това не можех да се отърва от ужасното и натрапчиво усещане, че има опасност да се проваля и скоро пак ще имам вопиюща нужда да си бия нещо, за да се почувствам по-добре. Затова непрекъснато си повтарях, че трябва да издържа, да мина и през това последно препятствие. Иначе ще бъде същото и на следващия, и на по-следващия ден, и така без да има свършване някога. Нищо нямаше да се промени.
 
Най-после прозрях, че всъщност това е горчивата реалност. Живеех по този начин от десет години. Половината ми живот просто изтече като пясък през пръстите. Толкова време пропилях да седя и само да гледам как минават ден след ден. Когато си зависим от наркотиците, минутите стават часове, а часовете – дни. И всичко ти е като в мъгла, времето се точи безкрайно и вече е без значение за теб. Започваш да мислиш за него единствено когато дойде ред за следващата доза. Преди това за нищо не ти пука.
 
И тогава става страшно. Единствената ти мисъл е как да изкараш някакви пари, за да си доставиш дозата. Аз дръпнах много напред в сравнение с годините, когато бях изцяло зависим от хероина. В центъра за наркозависими наистина ме върнаха в правия път. Но вече исках напълно да се отърва от всичко. Писна ми да вземам медикаменти всеки ден, да ходя до центъра на всеки две седмици, да доказвам, че вече не употребявам наркотици. До гуша ми дойде. Крайно време беше да направя нещо с живота си.
 
Знаех, че съм избрал по-трудния начин, защото исках да го направя сам. Няколко пъти ми предлагаха да се присъединя към Дружеството на анонимните наркомани, но, честно казано, тази дванайсет-етапна програма никак не ми беше по вкуса. Освен това не можех да спазвам квазирелигиознните им принципи. Това значеше да се оставиш на произвола на някаква по-висша сила. Е, това просто не беше за мен.
 
Давах си сметка, че още повече съм си усложнил живота, като съм избрал именно този път. Но сега имаше съществена разлика – вече не бях сам. Имах Боб.
 
Не го взех със себе си в центъра за наркозависими. Не исках да го водя на такова място. Не се гордеех с тази страна от живота си, макар да бях постигнал немалко от първото си идване тук.
 
Когато се прибрах, Боб много ми се зарадва, особено след като се върнах с пълна торба покупки, с които трябваше да изкараме следващите два дни. Всеки, който се е опитвал да се отърве от някаква зависимост, знае какво е. Няма значение дали се опитваш да спреш цигарите или алкохола, първите четиресет и осем часа са най-трудните. Толкова си вторачен в поредната „доза“, че не си способен да мислиш за нищо друго. А явно номерът е да мислиш за нещо друго. Точно това се надявах да направя. И се чувствах страшно благодарен, че Боб го има – той щеше да ми помогне да го постигна.
 
Този обед двамата седнахме пред телевизора с по един сандвич и зачакахме.
 
Действието на метадона обикновено трае около двайсет часа, така че първата част от деня мина леко. Двамата с Боб много си играхме, после излязохме на кратка разходка, за да може той да си свърши работата. След това подхванах една наистина древна версия на оригиналната компютърна игра Halo 2 на разнебитената си конзола. До този момент, като че ли, всичко вървеше без сътресения. Но знаех, че едва ли ще продължи така още дълго.
 
Мисля, че едно от най-правдоподобните представяния на „студената пуйка“ е във филма Трейнспотинг: персонажът на Юън Макгрегър, Рентън, решава да се отърве от зависимостта си от хероина. Затварят го в една стая с храна и вода за няколко дни и го оставят да се справи сам. Минава през най-големия ад на психически и физически мъки, които може да си представи човек, получава пристъпи и халюцинации, повръща. Нищо не му е спестено. Сигурно всички помнят онази част, в която си въобразяваше, че се намъква в тоалетната чиния.
 
Онова, което преживях през следващите четиресет и осем часа беше десет пъти по-страшно.
 
Абстинентните симптоми се появиха точно двайсет и четири часа след като бях взел дозата си метадон. Осем часа от мен течеше пот и целият се тресях. Вече беше станало посреднощ и отдавна трябваше да съм заспал. Вярно, бях се одрямал и клюмах, но въпреки това имах чувството, че през цялото време съм буден. Това беше някакво странно състояние, изпълнено със сънища, или по-скоро халюцинации.
 
Сега ми е трудно да си възстановя всичко, но определено помня как съвсем ясно си представях, че пак съм се върнал към хероина. Непрекъснато ме спохождаха такива видения и всеки път беше едно и също: или си бях набавил дозата, но я разпилявах в последния момент; или не успявах да улуча вената си с иглата, или тъкмо се канех да се инжектирам и ме арестуваше полицията. Абсолютна лудост. Тялото ми откровено протестираше, че му е отказано веществото, което беше свикнало да приема на всеки дванайсет часа. Но беше очевидно и друго: моето подсъзнание се опитваше да ме убеди да започна отново да вземам хероин. Някъде дълбоко в мозъка ми се водеше титанична битка между желания и инстинкти. Състоянието ми доста напомняше на страничен наблюдател, който просто регистрира какво се случва с някой друг.
 
Всичко това беше много странно. Отказването ми от хероина преди години не ми се отрази чак толкова зле. Преминаването към метадон мина относително просто. Сега обаче беше съвсем различно.
 
Съвсем загубих представа за времето, но на сутринта вече усещах адски болки в главата, почти като мигрена. Изпитвах остра непоносимост към всякаква светлина и шум. Опитах се да стоя на тъмно, но тогава ме връхлитаха халюцинациите, а аз исках да се отърва от тях. Същински дяволски кръг.
 
Сега имах нужда само от нещо, което да отвлече вниманието ми от собственото ми състояние. Боб наистина се оказа моето спасение.
 
Има моменти, в които се питам дали между нас с Боб няма някаква телепатична връзка. Случвало се е той буквално да ми чете мислите. Така стана и сега. Знаеше, че имам нужда от него и не се откъсваше от мен – постоянно беше наблизо. Идваше, когато го виках, но се дръпваше на почтително разстояние, когато имах пристъп. Сякаш усещаше точно какво изпитвам. Случваше се да оклюмам, а той идваше и притискаше муцуна в лицето ми, сякаш казваше: „Добре ли си, приятел? Аз съм до теб, ако имаш нужда“. Друг път само седеше наблизо, мъркаше тихичко, търкаше опашка в мен и ме близваше по лицето от време на време. Всеки път, когато се люш-ках, потъвах и изплувах в тази свръхестествена вселена от халюцинации, той беше котвата, която ме държеше здраво към реалността.
 
Боб беше същински божи дар и в друго отношение. Той най-вече ангажираше вниманието ми с нещо – редовно трябваше да го храня. Самото действие да отида в кухнята, да отворя различните пакети с храна и да я смеся в купичката беше точно онова, от което се нуждаех, за да не мисля какво се случва с мен в момента. Нямах сили да го изведа навън, за да си свърши работата, но когато отворих вратата и го пуснах, той се стрелна надолу и се върна обратно за има-няма няколко минути. Явно не искаше да ме оставя сам за по-дълго.
 
Имаше и моменти, когато не се чувствах толкова зле. Например сутринта на втория ден около два часа бях почти наред. Тогава двамата с Боб доста си поиграхме. После аз малко почетох. Не ми беше лесно, но само така можех да държа съзнанието си ангажирано с нещо друго. Четях една наистина чудесна документална книга за морски пехотинец, който спасява кучета в Афганистан. За мен беше много полезно да се замисля какво се случва с живота на други хора.
 
Следобедът и вечерта на другия ден обаче абстинентните симптоми направо ме изтерзаха. Най-зле се отрази това на психиката ми. Вече ме бяха предупредили, че когато преминаваш през „студената пуйка“, получаваш т.нар. синдром на неспокойните крака – непрекъснато чувстваш дискомфорт, нервни спазми преминават през цялото тяло и не можеш да си намериш място. И на мен не ми се размина. Краката ми започнаха да ритат конвулсивно от време на време – явно не случайно се казва да „ритнеш“ порока си. Май с това изкарах акъла на Боб. Той на няколко пъти ме погледна странно, но въпреки това не ме изостави, а остана до мен.
 
Тази нощ беше най-кошмарната. Не можех да гледам телевизия, защото светлината и звукът ми причиняваха болка. Останех ли на тъмно, мислите ми започваха да се стрелкат в различни посоки и какви ли не откачени, а понякога и страшни неща ми идваха наум. Краката ми непрекъснато подритваха и ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. В един момент ми беше нетърпимо горещо, все едно съм в пещ. В следващия се чувствах леденостуден. Потта, която ме обливаше целия, сякаш изведнъж замръзваше и започвах да треперя. Завивах се презглава и след малко пак имах чувството, че изгарям. Адски кръговрат.
 
От време на време ми се проясняваше и можех да разсъждавам по-трезво. По едно време си дадох сметка, че сега наистина разбирам защо за много хора е толкова трудно да се откажат от наркотиците. Проблемът е както физически, така и психически. Битката, която се води в мозъка ти, е много едностранчива и силите на твоята зависимост определено превъзхождат онези, които те карат да се откажеш от порока.
 
В друг момент осъзнах какво бяха за мен последните десет години и какво ми е причинила зависимостта към наркотиците. Отново виждах, а и надушвах, уличките и подлезите, където преспивах; долнопробните хостели, където постоянно усещах живота си в опасност; ужасните неща, които съм вършел или се канех да извърша, само и само да си набавя необходимата доза, за да изкарам следващите дванайсет часа. Виждах, с неподозирана яснота, до каква степен наркотиците могат да съсипят живота ти.
 
Навестяваха ме и напълно откачени, направо сюрреалистични мисли. Например, по едно време ми хрумна, че ако се събудя с амнезия, по-лесно ще мога да премина през абстинентния период, защото няма да помня какво не е наред с мен. Повечето ми проблеми идваха от това, че тялото ми знаеше точно какво му липсва и какво е нужно, за да се оправи. Не отричам, имаше и моменти на слабост, в които си представях как си набавям хероин. Но от тези мисли много бързо успях да се отърва. Това беше моят шанс да се очистя веднъж завинаги, може би последният ми шанс. Затова се налагаше да устискам. И трябваше да изтърпя всичко – диарията, крампите, повръщането, главоболието, постоянно прииждащите студени и топли вълни – всичко.
 
Тази втора нощ като че ли нямаше свършване. Колкото пъти погледнех часовника, толкова пъти имах чувството, че времето върви на заден ход. Тъмнината сякаш ставаше все по-дълбока и непрогледна, вместо да започва да просветлява с наближаването на утрото. Същински ужас.
 
Аз обаче имах своето тайно оръжие. Понякога Боб наистина успяваше да ме ядоса. По едно време бях легнал и стоях колкото се може по-тихо и неподвижно, опитвайки се да се абстрахирам от заобикалящия ме свят. Но в следващия момент усетих как Боб доста болезнено заби ноктите си в крака ми.
 
– Какви ги вършиш, по дяволите, Боб?! – креснах му толкова зверски, че той направо подскочи. Веднага се почувствах страшно виновен.
 
Предполагам се е разтревожил, че лежа съвсем безжизнено и е дошъл да провери дали още съм жив. Притесняваше се за мен.
 
Най-накрая, през прозореца взе да се процежда слаба мътносива светлина, свидетелство, че утрото най-после е дошло. Измъкнах се от леглото и погледнах часовника. Беше станало почти осем. Клиниката отваряше в девет. Повече не можех да чакам.
 
Наплисках лицето си със студена вода. Чувствах се ужасно с тази лепкава кожа. В огледалото се видях като изцеден лимон, с мокра от пот и разрошена коса. Само че в момента изобщо не ми беше до външния вид. Метнах на гърба си каквото намерих и тръгнах право към автобусната спирка.
 
Пътуването от Тотнъм до Камдън по това време на деня си е истинско изпитание. Този ден обаче ми се видя още по-страшно. Всички светофари светеха червено, нав-сякъде имаше задръствания. Буквално беше като да се спускаш в ада.
 
Горещите и студените вълни продължаваха и докато бях в автобуса. В един момент се потях, в следващия треперех, крайниците ми продължаваха да се гърчат в конвулсии, макар и да не беше толкова зле като през нощта. Хората ме гледаха сякаш съм луд. Сигурно наистина видът ми е бил такъв. Но в тоя момент това беше най-малката ми грижа. Исках само, колкото се може по-скоро, да стигна до центъра за наркозависими.
 
Пристигнах малко след девет и заварих чакалнята вече почти пълна. Един-двама изглеждаха също като мен. Запитах се дали и те са минали през същия четиресет и осемчасов ад, през който бях минал току-що.
 
– Здравей, Джеймс, как се чувстваш? – посрещна ме надзорникът ми, когато влязох в лечебницата. Достатъчно беше да ме погледне, за да разбере отговора, разбира се, но оцених неговата загриженост.
 
– Имал съм и по-добри моменти – отговорих.
 
– Много добре си се справил, щом си издържал пос-ледните два дни. Това е огромна крачка за теб – усмихна се той.
 
После ме прегледа и каза да дам урина за изследване. Накрая ми връчи една таблетка субутекс и ми написа нова рецепта, този път за субутекс.
 
– От това ще се почувстваш значително по-добре – каза. – Сега лека-полека ще те освободим от всичко – и от това място изобщо.
 
Останах още малко, за да се уверя, че новото лечение няма да даде странични ефекти. Нямаше. Точно обратното – от него се почувствах хиляди пъти по-добре.
 
Докато стигна обратно до Тотнъм, вече се усещах като прероден. Чувството беше съвсем различно от действието на метадона. Сега светът ми се виждаше много по-пъстър и жив. Имах чувството, че зрението, слухът и обонянието ми са значително по-остри. Цветовете около мен бяха станали по-ярки. Звуците – по-ясни и отчетливи. Направо не беше за вярване. Колкото и странно да звучи, сега се чувствах по-жив отвсякога.
 
По пътя се отбих и купих на Боб две пакетчета от нов вид котешка храна Шийба, които току-що бяха получили. Взех му и нова играчка – гумена мишка.
 
Хвърлих се към него, щом прекрачих прага на апартамента.
 
– Ние успяхме, приятелю! – извиках. – Успяхме!
 
Усещането от постигнатото беше невероятно. През следващите няколко дни промяната в здравословното ми състояние и в живота ми, като цяло, беше огромна. Сякаш някой беше отдръпнал завесите и отново беше пуснал слънцето в живота ми.
 
Всъщност някой беше направил точно това.
 

Глава 18
Курс към дома
 

Не допусках, че с Боб можем да станем по-близки от това, което вече сме, но изпитанието, през което току-що бяхме минали, още повече заздрави връзката ни. В следващите дни той се лепна за мен и не откъсваше очи – да не би преживяното пак да се повтори.
 
Нямаше такава опасност обаче. От години не се бях чувствал толкова добре. Само при мисълта да се върна отново към мрачната си зависимост ме побиваха тръпки. Вече бях стигнал твърде далече, за да се връщам обратно.
 
Реших да отпразнувам преодоляването на това изпитание като постегна малко апартамента. За тази цел двамата с Боб удължихме с по няколко часа работното си време и допълнителните приходи вложихме в боя, няколко възглавници и фотоси за стената.
 
После отидох в един добър магазин за мебели втора употреба в Тотнъм и си купих хубав нов диван. Цветът му беше бордо, а тапицерията – от здрава материя, за да издържи ноктите на Боб. Старият вече за нищо не ставаше, едно заради дългогодишната употреба, но и благодарение навика на Боб да си остри ноктите в краката и седалката му. Сега му забраних да дращи по новия.
 
С течение на времето нощите ставаха все по-дълги и студени и двамата прекарвахме повечето време свити на новия ни диван. Вече предвкусвах и с нетърпение очаквах поредната хубава Коледа с Боб, но, както се разбра, май бях поизбързал.
 
Не ми се случваше често да получавам поща извън обичайните сметки, затова, когато една сутрин, в началото на ноември 2008 година, в кутията ми във входа се появи писмо, веднага го забелязах. Имаше марка и печат за въздушна поща – Тасмания, Австралия.
 
Писмото беше от майка ми.
 
От години не поддържахме редовна връзка. Въпреки отчуждението между нас обаче, писмото беше много топло и словоохотливо. Пишеше, че се е пренесла в нова къща в Тасмания. Изглежда се чувстваше много щастлива там.
 
Главната цел на писмото обаче се оказа да ми отправи покана. „Ако ти платя билета до Австралия и обрат-но, би ли дошъл да ме видиш?“, питаше тя. Пишеше, че мога да отида за коледните празници. Предлагаше да отскоча и до Мелбърн, за да се видя с кръстниците, с които навремето бяхме много близки. „Само ми пиши какво си решил“, завършваше и се беше подписала: „С обич, мама“.
 
Имаше времена, когато бих запратил писмото право в кофата за боклук. Упорството, инатът и гордостта ми не биха позволили да приема подаяние дори от семейството си.
 
Но сега бях вече променен и на съвсем друг акъл. Възприемах живота много по-трезво и усещах, че гневът и параноята, които ме преследваха доскоро, са отслабнали. Затова реших да обмисля предложението.
 
Не беше никак просто да се реша на такова пътуване, точно обратното. Имаше много „за“ и „против“, които трябваше да взема под внимание.
 
Най-същественият аргумент „за“ беше, че отново ще видя майка си, естествено. Независимо от подемите и спадовете в отношенията ни през годините, тя ми беше майка и ми липсваше.
 
Чувахме се на няколко пъти, докато вървях по наклонената плоскост и накрая свърших на улицата, но така и не събрах кураж да ú призная какво става с мен. Видяхме се само веднъж за последните десет години, когато дойде за кратко в Англия. Трябваше да се срещнем в един пъб близо до Епинг Форест. Отидох с метрото и прекарах с нея три-четири часа. Тъй като не бях спазил уговорката да стоя в Англия само шест месеца, на срещата трябваше да скалъпя някаква история, че съм основал музикална група в Лондон и че не мога да се прибера, докато не „направим големия пробив“.
 
Точно това ú казах, като се видяхме в пъба.
 
Не ми беше гот, че ú наговорих куп лъжи, но нямах нито куража, нито силата да ú призная истината: как спя по улиците, пристрастен съм към хероина и въобще си пропилявам живота.
 
Представа нямам дали тогава ми повярва или не. Пък и в онзи момент от живота ми изобщо не ме беше грижа за това.
 
Оттогава бяхме говорили няколко пъти, но се е случвало с месеци да не се чуваме, което сигурно много я е натъжавало.
 
Понякога не е за вярване на какво беше готова, за да ме открие. Изобщо не ми мина през ума да ú се обадя, когато през юли 2005 година станаха бомбените атентати в Лондон. За щастие, не бях близо до нито едно от местата на взривовете, но майка ми – чак на другия край на света – нямаше как да знае това и се е чудела какво става с мен. Ник, с когото продължаваше да живее, по това време беше на служба в полицията на Тасмания. Той някак беше придумал служител на лондонското метро да им направи услуга. Служителят ме издирил по техните си регистри и пратиха една сутрин две ченгета в пансиона в Далстън, където живеех по това време. Направо ми изкараха ангелите като започнаха да думкат по вратата.
 
– Спокойно, приятел, не си загазил – каза единият, когато отворих вратата и сигурно съм изглеждал вцепенен от страх. – Просто двама души от другия край на света искат да разберат дали си жив.
 
Тогава ми идваше да се пошегувам, че едва не са ме докарали до инфаркт, но все пак се въздържах. Не изглеждаха никак въодушевени, че се е наложило да издирват някакъв тип.
 
Обадих се на майка и я уверих, че съм добре. Тогава изобщо не ми минаваше през ума, че някой може да се притеснява за мен. По онова време тази мисъл ми беше съвсем далечна. Чувствах се напълно сам и единствената ми грижа беше собственото ми оцеляване. Сега обаче бях друг човек.
 
След всичките тези години на отчуждение и лъжи, това би било шанс да си оправим отношенията и да започнем отначало. Усещах, че трябва да го направя.
 
Другата положителна страна на предложението ú беше, че ще изкарам една свястна ваканция на слънце – нещо, от което бях лишен години наред, докато работех в Лондон и то предимно вечер. Все още се чувствах изтощен от преминаването към новото лечение и знаех, че няколко седмици в хубава обстановка ще са ми само от полза. Майка беше писала, че живее насред нищото, в малка ферма близо до река. Звучеше много идилично. Австралия, и по-специално нейната природа, винаги са заемали специално място в сърцето ми. Връщането ми там щеше да е като балсам за душата.
 
Списъкът с аргументи „за“ пътуването беше дълъг. Но този с „против“ беше още по-дълъг. А начело в него стоеше най-голямата ми грижа: Боб. Кой щеше да се грижи за него? Как можех да съм сигурен, че като се върна, той ще е тук и ще ме чака? И наистина ли искам да се разделя с моята сродна душа в продължение на няколко седмици?
 
Отговорът на тези въпроси узря в мен почти мигновено.
 
Щом казах каква е работата, Бел веднага се съгласи да го вземе в апартамента си и да се грижи за него, докато ме няма. Знаех, че мога да ú се доверя, но продължавах да се питам как би се отразило това на Боб.
 
Другата ми голяма грижа бяха парите. Дори майка ми да поемеше пътните разноски, пак нямаше да ме пуснат в Австралия без пукната пара. Направих някои проучвания и открих, че ми трябват минимум 500 лири в брой, за да получа право на достъп.
 
Няколко дни претеглях всички „за“ и „против“, но най-накрая реших да замина. И защо не? Малко слънце и смяна на обстановката щяха да ми подействат добре.
 
Предстоеше ми много работа. Като начало трябваше да си извадя нов паспорт, което никак не беше лесно, предвид живота, който водех през последните години. Социалният работник, който отговаряше за мен, ми помогна в събирането на необходимите документи, включително и свидетелство за раждане.
 
После трябваше да проуча всички възможни полети. Най-изгодно беше да пътувам с китайските авиолинии Еър Чайна до Пекин, а после надолу до Мелбърн. Този маршрут беше по-дългият и включваше дълъг престой в Пекин, но пък беше най-евтината оферта, в сравнение с останалите. Майка ми беше дала и свой имейл адрес. Пратих ú писмо с всички подробности, включително номера на новия ми паспорт. Няколко дни по-късно получих потвърждение от уебсайта, чрез който майка ми беше запазила билетите. Вече нямаше връщане назад.
 
Единственото, което ми оставаше, беше да събера 500 лири. Лесна работа.
 
Полетът за Австралия, който открих, беше в първата седмица на декември. Ето защо, няколко седмици преди това работех по цял ден, независимо от времето. През повечето време и Боб беше с мен, но го оставях вкъщи, ако валеше много силно. Знаех, че не обича дъжда и не исках да рискувам да се простуди или да хване друга болест, точно преди пътуването ми. Нямаше да мога да замина за Австралия, ако знам, че той пак е зле.
 
Скоро заделих по-голяма част от необходимата сума и я държах в малка кутийка от чай, която открих някъде. Бавно, но сигурно тя започваше да се пълни. Когато наближи денят на заминаването, вече имах достатъчно пари за път.
 
Тръгнах към летище Хийтроу с натежало сърце. Сбогувах се с Боб в апартамента на Бел. Той не ми се видя много угрижен, но и нямаше как да знае, че заминавам за близо шест седмици. Знаех, че ще е на сигурно място при Бел, но нещо все не ми даваше мира. Наистина се бях превърнал в родител параноик.
 
Ако си бях въобразявал, че пътуването до Австралия ще е приятно и разтоварващо приключение, значи жестоко съм се лъгал. Тридесет и шестте часа, които то продължи, бяха същински кошмар.
 
Всичко започна относително добре. Полетът на Еър Чайна до Пекин трае единайсет часа и мина спокойно. Гледах филм, ядох, но така и не успях да заспя, защото не се чувствах в най-добрата си форма. Причината за това отчасти беше заради лекарството, което пиех, но и заради влажния климат в Лондон. Изглежда бях стоял прекалено дълго под проливния дъжд, за да продавам Биг Ишу. Имах зверска настинка и не престанах да кихам през целия полет. Някои от стюардесите и останалите пътници ме изгледаха странно, но нищо повече.
 
Докато се придвижвахме към терминала след кацането, капитанът направи съобщение по радиоуредбата. Първо беше на китайски, но после имаше и превод на английски. В общи линии ставаше дума да останем по местата си, докато не ни приканят да напуснем самолета.
 
„Странно“, помислих си.
 
Следващото, което видях, бяха двама униформени китайски служители с маски. Идваха по пътеката между седалките – право към мен. Щом наближиха, единият извади термометър.
 
Появи се и една стюардеса, която превеждаше.
 
– Тези господа са представители на китайското правителство. Налага се да премерят температурата ви – каза тя.
 
– Добре – съгласих се, защото усетих, че не е моментът да споря.
 
Отворих широко уста и стоях така, докато единият от тях следеше за времето. След като си промърмориха нещо на китайски, стюардесата каза:
 
– Налага се да отидете с двамата господа за няколко рутинни медицински изследвания.
 
Годината беше 2008 – пикът на истерията около свинския грип. Китай беше особено чувствителен на тази тема. Няколко дни по-рано бях гледал репортаж по новините, в който показаха как не разрешават достъп в Китай на хора, за които има дори най-малко съмнение, че са носители на вируса. Много други бяха затворени под карантина и държани така с дни. Ето защо ми беше доста нервно, докато следвах държавните служители. Представях си как ме затварят в някой китайски изолатор и ме държат цял месец там.
 
Направиха ми какви ли не изследвания – от кръвна проба до натривки. Явно откриха куп интересни неща, но пък нито следа от свински грип, вируса на острия респираторен синдром или друга зараза. След няколко часа един от служителите, с леко извинителен тон, ми каза, че мога да си вървя.
 
Единственият проблем беше, че сам трябваше да открия пътя до терминала за прекачване в това огромно, подобно на хангар пространство, каквото е летището в Пекин. Разполагах с три часа да открия багажа си и самолета, с който трябваше да продължа. От години не бях попадал на летище. Вече бях забравил колко огромно и бездушно нещо е това, особено пък мястото, на което се намирах. Наложи се да взема влак от единия до другия край на Терминал 3.
 
След като успях да се изгубя на няколко пъти, най-пос-ле открих моя полет – по-малко от час преди излитането на самолета.
 
Откъртих една тежка въздишка, когато най-после се озовах на мястото си в самолета – товар ми падна от гърба. От изтощение спах като пън чак до Мелбърн. Там обаче ме чакаше ново изпитание.
 
Докато минавах през митническата проверка, изведнъж забелязах някакъв лабрадор да души багажа ми.
 
– Извинете, сър, бихте ли дошли с нас насам – извика ме митничарят.
 
„Боже, май така и няма да успея да се видя с майка ми“, помислих си.
 
Отведоха ме в някакво помещение за проверка и взеха да преглеждат багажа ми. После го провериха с електронен детектор за дрога. По изражението на митничарите схванах, че има някакъв проблем.
 
– Опасявам се, че вещите ви дадоха положителна проба за кокаин – каза човекът от охраната.
 
Направо се стъписах. Изобщо нямах представа как е възможно това. Нито някога съм взимал кокаин, нито познавах човек, който употребява. Никой от приятелите ми не можеше да си го позволи.
 
Както се оказа, не било противозаконно да има следи от кокаин в багажа ми, стига да е само за лична употреба.
 
– Ако сте обикновен потребител и носите само количество за лична употреба, просто ни кажете и сте свободен да си тръгнете – каза митничарят.
 
Обясних им каква е ситуацията.
 
– В момента съм на рехабилитационна програма за наркозависими и не вземам нищо – казах. После им показах писмото от лекаря, в което се обясняваше защо съм на субутекс.
 
Най-накрая отстъпиха. Претърсиха и мен за последно и ме освободиха. Минаването през митническата проверка ми отне почти час. Сега трябваше да взема полет до Тасмания, който продължи още няколко часа. Докато стигна до крайната точка, вече беше станало привечер и аз бях напълно изтощен.
 

Срещата с майка ми мина чудесно. Тя ме чакаше на летището в Тасмания и здравата ме напрегръща. Плачеше неудържимо, сигурно не можеше да повярва, че ме вижда жив.
 
Аз също се радвах да я видя, но не стигнах до плач.
 
Къщата беше толкова прекрасна, колкото ми я беше описала в писмото си. Представляваше просторна и слънчева вила с огромен заден двор и градина. Наоколо имаше ниви, покрай които минаваше река. Мястото беше спокойно и идилично. През целия следващ месец не мръднах оттам, просто си почивах, възстановявах се и събирах сили за новото начало.
 
Само след няколко седмици се почувствах нов човек. Лондонските ми тревоги останаха, буквално, на хиляди километри разстояние. По-точно на шестнайсет хиляди километра. Родителският инстинкт на майка ми проработи и тя непрекъснато се грижеше да съм добре нахранен. Усещах как силите ми се възвръщат от ден на ден. Освен това чувствах, че връзката между нас двамата отново се заздравява.
 
Първо си поговорихме сериозно и задълбочено, но сега вече бях напълно открит с нея. Една вечер, докато седяхме на верандата и наблюдавахме как слънцето залязва, изпих няколко питиета и изведнъж нещо в мен се отприщи. Не че беше някаква покъртителна изповед, нито пък се стигна до Холивудска драма – просто говорех... и говорех.
 
Явно от известно време насам съм имал нужда да отворя емоционалните си шлюзове. С години бях използвал наркотици, за да притъпя чувствата си, всъщност да съм сигурен, че изобщо не изпитвам чувства. Сега бавно, но сигурно, това се променяше. И чувствата ми лека-полека взеха да се възвръщат.
 
Докато ú разказвах как бях стигнал буквално до дъното през последните десетина години, майка ми се ужаси, както сигурно би се ужасил всеки родител.
 
– Като те видях последния път се досетих, че нещата при теб не вървят, но и през ум не ми е минало, че може да е чак толкова зле – каза тя, готова да се разплаче.
 
Известно време седя до мен, стиснала главата си с ръце, и понякога отронваше по едно „Защо?“.
 
– Защо не ми каза, че си загубил паспорта си?
 
– Защо не ми се обади и не помоли за помощ?
 
– Защо не се свърза с баща си?
 
Очевидно се обвиняваше за всичко случило се с мен. Каза, че се чувства така, сякаш ме е предала и изоставила, но аз я успокоих и ú казах да не се обвинява. Защото всъщност аз самият предадох и изоставих себе си. Категорично никой друг нямаше вина за това.
 
– Нали не беше твое решението да спя в кашони на улицата и всяка вечер да вземам хероин до откат. Аз го реших – казах. При тези думи тя се разплака.
 
След като ледовете между нас се пропукаха, общуването ни стана много по-леко. Поговорихме за миналото и за детството ми в Австралия и Англия. Много ми олекна, че вече мога да говоря откровено с нея. Признах, че докато бях по-млад, съм я чувствал чужда и далечна. Да ме отглеждат само бавачки, както и постоянно да се местим от място на място, също е изиграло своята роля.
 
Това, естествено, я разстрои, но тя се оправда, че се е налагало да се грижи за нашата прехрана и да имаме покрив над главата. Разбирах я, но въпреки това ми се щеше да беше намирала повече време за мен, докато бях малък.
 
Двамата много се смеехме, не водехме само мрачни разговори. Дадохме си сметка колко много си приличаме и се забавлявахме, припомняйки си караниците ни, когато бях тийнейджър. Тя си призна, че и двамата с нея сме като остри камъни.
 
– Аз съм силна личност, ти също – ето откъде идва всичко – каза.
 
През повечето време обаче говорехме за настоящето, не за миналото. Тя ме разпитваше надълго и нашироко как се възстановявам от дрогата и какво искам да постигна оттук нататък, след като вече съм почти чист. Обясних й, че все още напредвам крачка по крачка, но с повече късмет ще съм се изчистил окончателно след около година. Понякога тя просто ме слушаше, което иначе не се случва често. Друг път аз слушах. Мисля, че тогава двамата научихме много един за друг и не на последно място – че дълбоко в себе си много си приличаме. Точно там се коренеше причината за непрекъснатите ни сблъсъци, докато бях по-млад.
 
По време на дългите ни разговори много често споменавах Боб. Носех негова снимка, която показвах наляво и надясно на всеки, който прояви интерес.
 
– Изглежда страхотен сладуран – усмихна се майка, като го видя.
 
– Наистина е такъв – отговорих, светнал от гордост. – Не ми се мисли къде щях да съм сега, ако не беше той.
 
Пътуването до Австралия беше страхотно. Помогна ми да прочистя съзнанието си и да направя равносметка докъде съм стигнал и какво искам да постигна оттук нататък.
 
Нещо в мен жадуваше да се върна пак там. В Австралия имах семейство и определено можех да получа много по-голяма подкрепа, отколкото в Лондон. Но мисълта за Боб винаги ме спираше – той щеше да е изгубен без мен, както и аз без него. Ето защо идеята да се върна в Австралия не ме държа дълго. В началото на шестата седмица от престоя си аз вече мислено бях на самолета обратно за Англия.
 
Този път се сбогувах с майка си както се полага. Тя дойде с мен на летището и ме изпрати чак до самолета за Мелбърн, където щях да прекарам известно време с кръстниците. През юношеските ми години двамата имаха голямо значение в моя живот. По онова време бяха собственици на тогавашната най-голяма частна телекомуникационна компания в Австралия. Първи въведоха пейджинг-системата, затова бяха доста заможни. Като момче много ми харесваше да им гостувам в голямата къща, която си построиха в Мелбърн. Даже понякога живеех с тях, когато отношенията с майка ми не вървяха.
 
Те реагираха на моето житие-битие по същия начин като майка ми – бяха шокирани.
 
Предложиха да ми помогнат финансово и дори да ми намерят работа в Австралия. Но и на тях обясних, че вече имам свои отговорности в Лондон.
 

Пътуването обратно мина без особени сътресения. Сега се чувствах много по-добре, здрав и дееспособен. Сигурно и видът ми е бил такъв, защото не привлякох вниманието на митничарите и имигрантските служби. Чувствах се толкова отпочинал и възстановен след престоя в Австралия, че прекарах в сън почти цялото пътуване.
 
Нямах търпение отново да видя Боб, въпреки че част от мен се притесняваше да не се е променил и дори да ме е забравил. Но се оказа, че изобщо не е трябвало да се безпокоя.
 
В мига, в който прекрачих прага на апартамента на Бел, той вирна опашка и се метна от дивана право към мен. Носех му малки подаръчета, двойка плюшени кенгурута. Той веднага разпарчетоса едното. На път за вкъщи, същата вечер, по стар обичай се покатери по ръката ми и се разположи на раменете. В този момент пътешествието ми до другия край на света – като преживяване и емоция – вече беше забравено. Сега отново бяхме само ние двамата с Боб срещу целия останал свят. Сякаш никога не бях заминавал.
 
 
 
Глава 19
Началник-гара
 

Австралия ми помогна да стъпя на крака както физически, така и емоционално. Сега вече се чувствах много по-силен и самоуверен в сравнение с предишни години. Срещата с Боб още повече ми повдигна духа. В Тасмания светът ми без него беше непълен. Сега всичко пак си беше на мястото.
 
Животът на двамата скоро се върна в обичайния коловоз и ние продължихме напред, ден за ден. Но дори сега, след две години съвместен живот, Боб продължаваше да ме изненадва.
 
В Австралия непрекъснато говорех за него и пред всеки се хвалех колко е умен. Обзалагам се, че е имало моменти, когато хората направо ме мислеха за луд. Сигурен съм, че са си казвали: „Няма как една котка да е толкова умна“. Две седмици след завръщането си обаче осъзнах, че дори съм подценявал Боб.
 
Ходенето по нужда беше голяма досада за Боб. Той така и не се научи да ползва котешката тоалетна, която му бях купил. У нас все още се намираха няколко, които събираха прах в шкафа от първите ни дни заедно.
 
Никак не беше приятно да слизаме и да се качваме по пет етажа всеки път, когато му се приходеше по нужда. В последните месеци преди да замина за Австралия бях забелязал, че вече не ме води навън толкова често. Това продължи и след като се върнах. Известно време се чудех дали не е здравословен проблем, затова го заведох на преглед в клиниката Блу Крос в Ислингтън Грийн. Ветеринарите не откриха нищо обезпокоително и предположиха, че може би метаболизмът му се е променил с възрастта.
 
Обяснението се оказа не толкова наукообразно и много по-смешно от това. Една сутрин, малко след като се върнах от Австралия, се събудих много рано, около 6,30 ч. Биологичният ми часовник още не се беше пренастроил на местно време. Измъкнах се от леглото и тръгнах със сънен поглед към тоалетната. Вратата беше полуотворена и отвътре дочух слабо шуртене. „Странно“, помислих си. Вече бях готов да открия, че някой се е промъкнал в апартамента и се възползва от моята тоалетна. Когато обаче предпазливо надникнах през полуотворената врата, гледката ме накара направо да онемея: на тоалетната чиния клечеше Боб. Приличаше на кадър от филма Запознай се с нашите, когато котката на Робърт де Ниро, Мистър Джинкси, вършеше същото. Само дето сега си беше съвсем на живо. Боб явно беше решил, че слизането по нужда до долу е голяма тегоба. След като две години ме беше гледал как ходя до тоалетна, той беше схванал как се прави и беше започнал да ми подражава.
 
Когато ме видя да го зяпам, той просто ме попари с един от неговите погледи, сякаш казваше: „Какво си се облещил насреща ми? Не виждаш ли, че използвам тоалетната, какво толкова необичайно има?“. И, разбира се, беше прав. Защо продължавах да се изненадвам на всяко нещо, което направи Боб? Та, той можеше всичко. Трябваше непременно да съм го разбрал досега!
 
Няколкоседмичното ни отсъствие не беше останало незабелязано за обитателите на Ейнджъл. В първата седмица след завръщането ни покрай нас се извървя цяла процесия от хора с широки усмивки. Те непрекъснато повтаряха: „А, ето ви и вас отново!“, или „Вече си мислехме, че сте спечелили от лотарията!“. Почти всички съвсем искрено и топлосърдечно ни приветстваха за нашето завръщане. Една жена даже ни остави картичка с надпис „Липсвахте ни“. Колко хубаво беше да сме си пак „у дома“.
 
Както обикновено се случва обаче, имаше и един-двама, които не се радваха особено да ни видят.
 
Една вечер се оказах въвлечен в разгорещена свада с една китайка. И преди бях забелязал, че ни гледа неодобрително двамата с Боб. Този път обаче приближи с размахан пръст.
 
– Това не е редно, не е редно – каза тя с гняв.
 
– Извинете, но кое не е правилно? – попитах искрено объркан.
 
– Това не е нормално за една котка – продължи тя. – Той е прекалено тих, ти го дрогираш. Дрогираш котката си.
 
Това вече ми дойде в повече. Не за първи път някой ми подхвърляше подобно нещо. Още докато свирех на Ковънт Гардън един нахалник многознайко в прав текст ми каза, че „всичко му е ясно“.
 
– Известно ми е какви ги вършите. Мисля, че знам с какво го тъпчете, за да е толкова мирен и послушен – заяви, явно много доволен от себе си.
 
– И какво е това, сър? – попитах.
 
– Аха, ако ви кажа, това ще ви даде предимство и може да го смените с нещо друго – отговори, леко стъписан, че съм му се опълчил.
 
– Не, след като ме обвинявате, трябва и да го докажете – продължих да настъпвам аз.
 
Веднага изчезна като дим – доста разумно от негова страна, защото бях готов да му зашия един, ако продължава така.
 
В общи линии китайката ме обвиняваше в същото. Аз ú отвърнах по същия начин.
 
– И какво според вас му давам, за да се държи така? – попитах.
 
– Нямам представа какво е, но определено му давате нещо.
 
– Ако го дрогирам, защо продължава да идва с мен всеки ден? Защо още не се е опитал да избяга, докато сме тук? Нали не мислите, че го дрогирам пред всички?
 
– Ха! – възкликна тя, пренебрежително махна с ръка и ни обърна гръб. – Не е редно, не е редно – подметна за последно и изчезна в навалицата.
 
Такава беше реалността, с която отдавна бях свикнал. Давах си сметка, че винаги ще има някой, който да ме обвинява в лошо отношение към Боб. Ще срещаме хора, които не харесват котки или просто не приемат един разпространител на Биг Ишу да има котка вместо куче, което беше по-често явление. Две седмици след спречкването с китайката последва нов сблъсък, този път от съвсем различен характер.
 
Още от първите ни дни на Ковънт Гардън непрекъснато се намираха хора, които искаха да купят Боб. Мине се, не мине и пред мен спираше някой с въпроса: „Колко искате за котката?“. Обикновено им отвръщах да си гледат работата и да се разкарат.
 
Същото се случи и като се преместихме в Ейнджъл. Една жена на няколко пъти се отбиваше при нас да си поговорим, докато накрая не изплю камъчето.
 
– Виж, Джеймс – започваше отдалече, – според мен не е редно Боб да е постоянно на улицата. Мисля, че заслужава уютен и топъл дом и по-добър живот.
 
И всеки път завършваше с нещо от рода: „Е, колко искаш за него?“.
 
Всеки път отказвах и тогава тя започваше да ме замеря с цифри: започна от сто и стигна до петстотин лири. Съвсем наскоро пак дойде една вечер и каза: „Давам ти хиляда лири за него“.
 
Само я погледнах и попитах:
 
– Имате ли деца?
 
– Хм, да, всъщност имам – заекна тя, леко стъписана.
 
– Добре тогава, за колко ще ми продадете най-малкото?
 
– Не виждам каква е връзката...
 
– Напротив, има съвсем очевидна връзка – прекъснах я. – Защото Боб ми е като дете, така го чувствам. Да ме питате колко струва, е същото да поискам да купя най-малкото ви дете.
 
Тя просто хукна нанякъде и повече не я видях.
 
Отношението на служителите на метрото беше пълна противоположност на това. Един ден си приказвах с една от контрольорките, Ваника. Тя обожаваше Боб и се забавляваше с това колко много хора се спират при нас да поговорят и да го снимат.
 
– Той май превърна метростанцията Ейнджъл в истинска забележителност – смееше се тя.
 
– Трябва да го назначите за началник-гара като онази котка в Япония, която дори си има униформена шапка – казах.
 
– Не съм сигурна, че има вакантно място за такава длъжност – засмя се тя.
 
– Е, тогава може да му дадете поне служебна карта или нещо подобно – пошегувах се.
 
Тя ме изгледа замислено и отмина. А аз скоро забравих за разговора ни.
 
Една вечер, две седмици по-късно, ние с Боб бяхме на обичайното си място пред станцията на метрото. Ваника пак се появи отнякъде. Усмихваше се широко и аз веднага заподозрях, че тук се готви нещо.
 
– Какво става? – попитах.
 
– Нищо, просто исках да дам на Боб ето това – продължи да се усмихва тя. После ми протегна ламинирана карта за пътуване със снимката на Боб на нея.
 
– Страхотно! – възкликнах.
 
– Свалих снимката от интернет – каза тя за моя голяма изненада.
 
Какво, по дяволите, правеше снимката на Боб в интернет?!
 
– Как да разбирам това? – попитах.
 
– Това значи, че той може да пътува безплатно с метрото – разсмя се тя.
 
– Защо си мислех, че котките и без това не плащат за билет? – усмихнах се и аз.
 
– Всъщност истинското значение на картата е, че много го харесваме и го приемаме като член на голямото ни семейство.
 
В този момент трябваше да мобилизирам цялата си воля, за да не се разплача.
 

Глава 20
Най-дългата нощ
 

Пролетта на 2009 година уж вече беше дошла, но още се свечеряваше рано и вечерите бяха все така тъмни и унили. Докато приключа с продажбата на Биг Ишу към седем вечерта, вече се беше здрачило, а уличните лампи и тротоарите се събуждаха за нов живот.
 
Притихнал и замрял през първите месеци на годината, когато само тук-там се мяркаше по някой турист, сега Ейнджъл внезапно се беше оживил. Вечерният час пик отново беше станал многолюден като в най-натоварените периоди от годината и, както ми се струваше, стотици хиляди хора влизаха и излизаха от метростанцията.
 
Сигурно тълпите бяха от заможни хора, защото – за нещастие – това привлече и други пришълци в района.
 
Животът из улиците на Лондон развива някакъв специфичен усет към съмнителните хора, които държиш да избегнеш на всяка цена. Сигурно беше между шест и половина и седем вечерта, когато наблизо се мерна един тип и ме накара да застана нащрек. И преди го бях забелязвал веднъж – два пъти, за щастие на безопасно разстояние. Изглеждаше наистина див грубиян. Е, аз също не бях света вода ненапита, но тоя определено беше отрепка. Имаше вид на клошар. Кожата му беше на червени петна, а дрехите му – покрити с кал. Но това, което най-вече ме разтревожи у него, беше кучето – огромен ротвайлер. То беше черно, с кафеникави петна, и от пръв поглед разбрах, че е агресивно. Двамата с неговия стопанин ми напомниха една стара илюстрация от романа на Чарлз Дикенс Оливър Туист – Бил Сайкс и неговото куче Биволско око. От пръв поглед се виждаше, че само търсят да се заядат.
 
Тази вечер кучето пак беше с него, когато се завъртя около входа на метрото и взе да приказва с други такива тарикати като него, които от час пиеха бира. Компанията изобщо не ми хареса.
 
Веднага разбрах, че ротвайлерът усети Боб и взе да опъва каишката, сякаш искаше да се откъсне, за да го докопа. Явно оня имаше контрол над кучето, но това определено не променяше положението. Стопанинът очевидно се интересуваше повече от разговора с компанията и най-вече от бирата.
 
По това време аз вече се канех да приключвам работния ден. Пристигането на компанията клошари още повече затвърди намерението ми. Имах някакво лошо предчувствие за тях, както и за кучето. Исках колкото се може по-бързо двамата с Боб да се махнем от това място.
 
Събрах непродадените бройки от списанието и останалите си вещи и взех да ги прибирам в раницата. Изведнъж чух оглушителен лай. Всичко случило се след това мина пред очите ми като на забавен каданс – страшна сцена от страшен екшън.
 
Обърнах се и видях някаква чернокафява маса да се носи насреща ни с Боб. Онзи явно не беше удържал каишката и ротвайлерът се беше изтръгнал на свобода. Инстинктивната ми реакция беше да предпазя Боб и аз се метнах пред кучето. Още преди да се усетя то ми налетя и ме събори на земята. Падайки, успях да се вкопча в него и двамата се затъркаляхме по тротоара в ожесточена схватка. Крещях и ругаех, опитвайки се в същото време да докопам главата му, за да не ме изпохапе. Кучето обаче беше много силно.
 
Ротвайлерите са страшно силна порода и нямах никакво съмнение какъв ще е краят на тази битка, ако продължи още няколко секунди. Можех да устоя най-много секунда, не повече. Само един господ знае какви наранявания щеше да ми коства това. За късмет дочух още някой да крещи и усетих как атаката на кучето отслабва, сякаш някой го дърпаше в друга посока.
 
– Ела тук, пес гаден – крещеше собственикът му и с все сила го дърпаше за каишката. После го удари по главата с някакъв тъп предмет. Не знам с какво точно, но от звука можеше да ти призлее. При други обстоятелства щях сериозно да се притесня за състоянието на кучето, но сега главната ми грижа беше Боб. Сигурно е бил ужасен от току-що разигралата се пред него сцена. Потърсих го с поглед, но мястото, където обикновено стоеше, беше празно. Огледах се наоколо да не би някой да го е взел, за да го предпази, но от него нямаше и следа. Просто беше изчезнал.
 
Внезапно си дадох сметка какво съм направил. Под една пейка близо до мястото, където обикновено продавах, бях оставил купчина списания. Каишката на Боб не стигаше чак дотам и, в бързината да се махна час по-скоро от ротвайлера и неговия стопанин, я бях откопчал от колана си. Сигурно е било само за секунда-две, докато си събера нещата, но и това се беше оказало достатъчно. Допуснал съм ужасна грешка. Ротвайлерът явно ни е наблюдавал и е забелязал това. Ето защо се беше изтръгнал и ни беше нападнал точно в този момент.
 
Паниката ме заслепи.
 
Наоколо се скупчиха няколко души да питат дали съм добре.
 
– Аз съм добре. Някой да е виждал Боб – отговорих, макар че изобщо не бях добре. Силно се ударих, когато ротвайлерът ме повали и имах рани по ръцете, където ме беше хапал. В този момент се появи една жена на средна възраст, мой редовен клиент, която често носеше лакомства на Боб. Тя беше видяла стълкновението и веднага се притече.
 
– Видях Боб да бяга към пасажа Камдън – каза. – Опитах се да го хвана за каишката, но беше много бърз и ми се изплъзна.
 
– Благодаря – отговорих, грабнах си раницата и побягнах натам, а сърцето ми блъскаше в гърдите.
 
Веднага ми се върна споменът как Боб избяга на Пикадили Съркъс. Сега обаче ситуацията ми се струваше много по-сериозна. Тогава той се изплаши от човек в странен костюм. Този път имаше реална физическа заплаха. Ако не бях спрял ротвайлера, той със сигурност щеше да го нападне. Кой знае как се е почувствал Боб при вида на атакуващо куче. Може би това му е напомнило някакво преживяване в миналото. Не можех да знам как точно се чувства той в момента, но със сигурност беше изплашен и стреснат не по-малко от мен.
 
Хукнах право към търговския пасаж Камдън, проправяйки си път през обичайната привечерна навалица около кръчмите, баровете и ресторантите. Продължавах да викам „Боб, Боб!“, привличайки погледите на минувачите. „Някой да е виждал наоколо рижав котарак с каишка, която се влачи след него?“, обърнах се към голяма компания, която стоеше пред една от най-известните кръчми в пасажа. Но всички вдигнаха рамене.
 
Надявах се Боб и сега да е потърсил убежище в някой магазин, както стана на Пикадили Съркъс. Повечето магазини тук обаче вече бяха затворени. Работеха само баровете, ресторантите и кафенетата. Тръгнах по тясната уличка и продължих да разпитвам, но ми отговаряха само с отрицателно поклащане на глава. Ако Боб беше продължил до края на пасажа в северна посока, трябва да е излязъл на Есекс Роуд, главното шосе към Далстън и нататък. Той и преди беше минавал по този маршрут, но никога вечер и никога сам.
 
Вече бях започнал да се отчайвам, когато срещнах една жена към края на пасажа, малко преди изхода откъм Ислингтън Грийн. Тя посочи надолу по пътя.
 
– Видях една котка да тича по улицата в тази посока – каза. – Препускаше като стрела и нямаше никакво намерение да спира. Тръгна към шосето и май имаше намерение да пресече оттатък.
 
Излязох от пасажа на улицата и взех да се оглеждам. На Боб много му харесваше в парка Ислингтън Грийн и често спираше там да си върши работата. Там спираха и микробусите на клиника Блу Крос, затова си струваше да проверя. Пресякох бързо шосето и влязох в малката оградена тревна площ. Тук имаше няколко храста, където Боб обичаше да тършува. Коленичих и продължих да се оглеждам. Въпреки че вече беше станало съвсем тъмно и аз едва виждах собствените си ръце, отчаяно се надявах да зърна две светещи очи, вперени в мен.
 
– Боб, къде си приятелю?
 
Никакъв отговор.
 
Тръгнах към другия край на оградата на парка и се провикнах още няколко пъти. Но освен мърморенето на няколко пияници на една от пейките, се чуваше единствено далечното бучене на уличния трафик.
 
Обърнах гръб на Грийн и се озовах пред книжарницата Уотърстоун. Двамата с Боб често се отбивахме тук и продавачите всеки път го посрещаха радостно и шумно. Давах си сметка, че съм се вкопчил като удавник за сламка в тази надежда, но той наистина може да е потърсил убежище тук.
 
В книжарницата беше тихо и персоналът се готвеше да затваря. Няколко закъснели посетители преглеждаха лавиците.
 
Разпознах една от продавачките на касата. Вече едва дишах, бях запотен и по всичко личеше, че съм разтревожен.
 
– Добре ли сте? – попита тя.
 
– Изгубих Боб. Нападна ни едно куче и той избяга. Не е ли идвал насам?
 
– О, не – отговори тя искрено загрижена. – Тук съм от доста време, но не съм го виждала. Почакайте да попитам на горния етаж.
 
Вдигна телефона и се обади в другото отделение на книжарницата.
 
– Да сте виждали една котка горе? – попита. По начина, по който бавно поклати глава, разбрах отговора. – Наистина съжалявам – продължи тя, вече към мен. – Но ако го видим, ще го задържим при нас.
 
– Благодаря – казах.
 
Чак тогава, когато излязох от книжарницата на тъмната улица, ме прониза мисълта, че наистина съм го изгубил. Чувствах се напълно съсипан. Следващите няколко минути бях като зашеметен. Продължих надолу по Есекс Роуд, но вече се бях отказал да разпитвам из кафенетата, ресторантите и кръчмите.
 
Това беше маршрутът, по който минавахме всеки ден – сутрин на път за работа и обратно към дома вечер. После видях автобуса за Тотнъм и в обърканото ми съзнание се оформи нова мисъл. Нима е възможно? Дали го е направил?
 
На една от спирките стоеше контрольор и аз го попитах не е ли виждал една котка да се качва на автобуса. Знаех, че Боб е достатъчно умен, за да го направи. Само че контрольорът ме изгледа така, все едно го попитах дали извънземните не са взели автобус номер 73. Само поклати глава и ми обърна гръб.
 
Известно ми беше, че котките много добре се ориентират и могат да изминат дълги разстояния. Въпреки това нямаше как Боб да намери пътя чак до Тотнъм. До там имаше почти шест километра, при това се минаваше през доста неприветливи райони на Лондон. Никога не бяхме изминавали това разстояние пеша, само с автобус. Реших, че този вариант е невъзможен.
 
Следващия близо половин час чувствата ми сменяха посоката си като скоростно влакче в лунапарк. В един момент убеждавах сам себе си, че Боб не може да е избягал далече и все някой ще го намери и разпознае. Много от местните хора вече го знаеха. Но дори да го откриеше непознат човек, при малко повече съобразителност щеше да види, че има микрочип и може да намери стопанина му чрез данните в Националния център.
 
Скоро обаче се разколебавах, в главата ми нахлуваха съвсем противоположни идеи и изведнъж се оказвах завладян от кошмари, които превземаха мислите ми.
 
Случилото се преди три години можеше да се повтори и сега. Може би така се беше озовал във входа на моя блок онази пролетна вечер. Инцидентът сигурно му е подействал като дръпнат спусък и той е решил, че е време пак да смени мястото. Душата ми се късаше на парчета. Разумът и логиката ми казваха, че с него всичко ще бъде наред и ще си го върна. Но паниката и безразсъдството ми навяваха съвсем други мисли: „Той си е отишъл завинаги и никога повече няма да го видиш“.
 
Скитах се по Есекс Роуд близо час. Наоколо беше непрогледен мрак, а колоните от автомобили стигаха назад почти до края на Ислингтън Хай Стрийт. Направо не бях на себе си. Наистина не знаех какво да правя. Без да влагам в това особена мисъл, тръгнах по Есекс Роуд надолу към Далстън. Апартаментът на приятелката ми Бел беше на близо два километра. Упътих се натам.
 
Минавах напряко по една тясна уличка, когато ми се мерна опашка. Тя беше черна и тънка и нямаше как да е Боб, но въображението ми взе да си прави шеги с мен и аз започнах да се навивам, че това е той.
 
„Боб!“, провикнах се в тъмното, но там нямаше нищо.
 
По някое време дочух мяукане в мрака. Не ми приличаше на неговия глас. След няколко минути продължих по пътя си.
 
Движението вече беше понамаляло. Нощта зловещо притихна. За първи път забелязах звездите. Нощното небе тук не приличаше на онова над Австралия, но пак беше внушително. Само преди няколко седмици бях гледал звездите над Тасмания. И разправях на всички в Австралия, че се връщам, за да се грижа за Боб. „Няма що, страшно се погрижих“, проклинах се вътрешно.
 
За миг-два дори се запитах дали продължителният ми престой в Австралия не е довел до всичко това. Дали през това време връзката ни с Боб не е изтъняла? Може би шестседмичното ми отсъствие е поставило под въпрос моята преданост към него. Дали, когато ни нападна рот-вайлерът, Боб не е решил, че вече не може да разчита на мен да го опазя? При тази мисъл ми се прииска да закрещя.
 
Когато приближих улицата на Бел, вече бях на крачка от сълзите. Какво ще правя без него отсега нататък? Никога повече няма да имам другар като Боб. И тогава се случи. За първи път от няколко години усетих непреодолима нужда от една доза.
 
Опитах се веднага да прогоня тази мисъл, но подсъзнателно тя продължаваше да ме преследва. Някъде дълбоко, тайно дори от себе си, мислех, че няма да мога да се съвзема, ако наистина съм загубил Боб и ще трябва някак да притъпя болката, която ме раздираше още отсега.
 
Бел, също като мен, от години се бореше с порока. Но аз знаех, че нейната съквартирантка още се друса. Колкото повече наближавах апартамента им, толкова по-ужасяващи мисли минаваха през главата ми.
 
Докато стигна дома на Бел, вече наближаваше десет вечерта. Бях се скитал по улиците няколко часа. В далечината се чу вой на сирена, ченгетата отиваха към мястото на някое ново убийство или кръчмарско сбиване. Но това вече изобщо не ме засягаше.
 
Вървях по алеята към слабо осветената входна врата, когато мернах някакъв притихнал силует в сенките отстрани на сградата. Нямаше съмнение, че е котка, но аз вече бях загубил всякаква надежда и реших, че е някоя улична котка, която търси подслон в студа. После обаче видях муцунката, която нямаше как да сбъркам.
 
– Боб.
 
Той нададе жално мяукане, също като във входа на нашия блок преди три години, сякаш казваше: „Къде беше? Знаеш ли откога те чакам тук?“.
 
Грабнах го и силно го притиснах към себе си.
 
– Накрая съвсем ще ме довършиш, ако продължаваш да бягаш така – казах му, докато мислено се опитвах да разбера как се е добрал дотук.
 
Скоро всичко си дойде на мястото. Почувствах се като същински глупак, че не съм се сетил и по-рано. Той беше идвал в апартамента на Бел няколко пъти и беше живял тук шест седмици, докато мен ме нямаше. Беше съвсем логично да тръгне насам. Но как, за бога, се беше добрал дотук?! Това бяха близо три километра от мястото ни в Ейнджъл. Нима е изминал пеша цялото това разстояние? И ако наистина е така, от колко ли време стои тук?
 
Сега всичко това нямаше значение. Докато продължавах да му се радвам и да се вълнувам, той близна ръката ми с грапаво като шкурка езиче. После потърка муцунка в бузата ми и изви опашка.
 
Позвъних на Бел и тя ме покани да вляза. Настроението ми беше преминало от пълно отчаяние в еуфория. Чувствах се на седмото небе.
 
Съквартирантката на Бел също беше там и ни посрещна с думите: „Да не търсиш нещо, за да празнуваш?“, като ми се усмихна многозначително.
 
– Не, благодаря, и така се чувствам чудесно – отговорих, притискайки Боб към себе си, а той игриво драскаше ръката ми и се оглеждаше за Бел. – Но една бира ще ми дойде много добре.
 
На Боб също не му трябваше дрога, за да изкара нощ-та. Той имаше нужда единствено от другар – от мен. В този момент осъзнах, че и на мен само това ми е необходимо. Имах нужда единствено от Боб. Не само за тази нощ, но и докато се радвам на привилегията да е част от моя живот.
 
 
 
Глава 21
Боб, котаракът на Биг Ишу
 
Мартенското слънце вече залязваше и се спускаше здрач, а Лондон постепенно се настройваше за нощта. Движението по Ислингтън Хай Стрийт беше станало натоварено и бибиткането на клаксоните се сливаше в какофония. Тротоарите също бяха пълни с потоци от хора, които отиваха към станцията на метрото или излизаха оттам. Часът пик беше в своя разгар и напълно оправдаваше името си. Всеки бързаше за някъде. Е, не точно всеки.
 
Тъкмо проверявах дали имам достатъчно бройки от списанието, за да посрещна оживеното търсене, което, знаех, предстои, когато с крайчеца на окото си забелязах, че около нас се струпва група деца. Всичките бяха тийнейджъри – три момчета и две момичета. Имаха вид на южноамериканци или, може би, испанци или португалци.
 
В това нямаше нищо необичайно. Макар да не е Ковънт Гардън, Лейчестър Скуеър или Пикадили Съркъс, на Ислингтън също имаше много туристи, а Боб беше като магнит за тях. Почти не минаваше ден, без да го наобиколи оживена група младежи като тези.
 
Този път обаче имаше нещо различно в начина, по който оживено го сочеха и говореха за него.
 
– О, si Боб – каза едно от момичетата на език, който най-вероятно беше испански.
 
– Si, si, Боб, котаракът на Биг Ишу – обади се другото.
 
„Странно – помислих си, когато схванах какво беше казала. – Откъде знаят, че се казва Боб? Той не носи табелка с името си, нали? И какво искат да кажат с това „котаракът на Биг Ишу“?
 
Скоро любопитството ми надделя.
 
– Извинете, дано нямате нищо против да попитам, но откъде познавате Боб? – обадих се с надеждата, че поне един от тях говори сносно английски. Защото моят испански никакъв го няма.
 
За щастие едно от момчетата ми отговори.
 
– А, видяхме го в YouTube – усмихна се то. – Боб е много известен, нали?
 
– Така ли? – изненадах се. Някой наистина ми беше казал, че в YouTube има клип с Боб, но не предполагах, че толкова много хора са го гледали.
 
– Според мен много хора – продължи да се усмихва той.
 
– Откъде сте?
 
– España, Испания.
 
– Значи Боб е известен чак в Испания?
 
– Si, si – потвърди едно от другите момчета, когато му преведоха нашия разговор. – Bob es una estrella en España.
 
– Извинявай, какво казва? – обърнах се към момчето.
 
– Той казва, че Боб е звезда в Испания.
 
Направо се стъписах.
 
Знаех, че през последните години много хора бяха снимали Боб, още докато свирех на китара и сега, когато продавах Биг Ишу. Понякога на шега се питах дали няма да влезе в Книгата за рекорди на Гинес като най-сниманата котка в света.
 
Няколко души бяха направили и видеозаписи – едни с телефоните си, други с истински камери. Взех да прехвърлям наум онези, които през последните месеци го бяха заснели на видео. Чие ли може да е филмчето, което сега се върти в YouTube? Имаше няколко очевидни кандидати, но се зарекох да проверя при първи удобен случай.
 
На следващата сутрин двамата с Боб се отбихме в местната библиотека и аз влязох в мрежата.
 
Набрах ключови думи: Боб, Биг Ишу, котарак. Веднага излезе линкът към YouTube и кликнах на него. За моя голяма изненада имаше не един, а два клипа.
 
– Я гледай, Боб, момчето излезе право – ти си звезда в YouTube.
 
Той обаче не беше особено заинтригуван на този етап. Това не бяха конни състезания по Канал 4, все пак. Но когато пуснах първото видео и се чу моят глас, Боб скочи до клавиатурата и залепи нос на монитора.
 
Докато гледах първото филмче, озаглавено Bobcat and I, постепенно си спомних как е заснето. Тогава при мен беше дошъл студент по филмово изкуство. Няколко дни ме следваше по петите, докато продавах Биг Ишу по Нийл Стрийт. Много добре бяхме заснети и двамата – как се качваме на автобуса, как обикаляме улиците. Този запис даваше много нагледна представа за живота на един разпространител на Биг Ишу, който я кара ден за ден. После имаше клипчета на хора, които се радват на Боб, и още едно продължение как се карам с едни, които не вярваха, че той е „послушен“ котарак. Те също спадаха към групата на онези, които мислеха, че го дрогирам.
 
Другото видео беше заснето по-наскоро в Ейнджъл от един руснак. Кликнах на линка към него и видях, че е кръстил филмчето си „Боб, котаракът на Биг Ишу“. Явно него бяха гледали испанската група ученици. Забелязах, че то има десетки хиляди посещения. Направо онемях.
 
И преди това усещах, че популярността на Боб расте от ден на ден. Все се случваше някой да възкликне „А, това ли е Боб? Чувал съм за него“, или пък „Това ли е прочутият котарак Боб?“. Но дотогава мислех, че информацията за него просто се предава от уста на уста. После, няколко седмици преди срещата с испанската група, за нас писаха в местния вестник Ислингтън Трибюн. При мен и Боб дойде дори една американка, литературен агент, която ме попита дали не съм мислил да напиша книга за нас двамата. Да, бе!
 
Испанската група обаче ме накара да осъзная, че Боб е вече нещо повече от местна знаменитост. Боб се беше превърнал в котешка суперзвезда!
 
 
 
Не можех да удържа усмивката си, докато крачех към спирката на автобуса и премислях онова, което бях открил току-що. В едно от филмчетата казвах, че Боб е спасил живота ми. Когато го гледах за първи път, това ми се видя малко тъпо и ненужно преувеличено. Но сега, докато вървях по улицата и се връщах мислено назад, започнах да осъзнавам, че всъщност е така – той наистина ми спаси живота.
 
Две години след като го открих в слабо осветения вход, благодарение на него, светът ми се промени. По онова време бях човек, който едва се съвзема от зависимостта си от хероина и живее ден за ден. Тогава наближавах трийсетте, но все още нямах никаква цел и посока в живота, освен едното оцеляване. Не поддържах никаква връзка със семейството си и почти нямах приятели. Казано направо, животът ми беше същински хаос. Всичко това сега се беше променило.
 
Пътуването ми до Австралия не можеше да компенсира всичко преживяно в миналото, но поне ни събра отново с майка ми. Раните заздравяваха. Имах усещането, че отново може да се сближим. Битката ми с наркотиците отиваше към своя победен край, или поне се надявах да е така. Дневната доза субутекс, която взимах, постепенно намаляваше. Даже вече се задаваше денят, когато изобщо нямаше да го вземам. Най-после идваше краят на моята зависимост. А имаше време, когато дори не можех да си представя това.
 
Но главното беше, че най-после пуснах корени. Това за повечето хора може и да не е кой знае какво, но малкият ми апартамент в Тотнъм ми даваше онази сигурност и стабилност, за каквито винаги тайно съм жадувал. Никога досега не бях се задържал толкова време на едно място. Живеех тук повече от четири години и имах намерение да остана още дълго. И нито за миг не се съмнявах, че ако не беше Боб, това нямаше как да се случи.
 
Възпитан съм като вярващ в Бога човек, но не съм практикуващ християнин. Постепенно се бях превърнал в агностик и дори атеист. Според мен всеки трябва да вземе по малко от всяка религия и философия. Не съм будист, но харесвам будистката философия. Тя дава на човек много здрава основа, върху която да изгради живота си. Аз например определено вярвам в кармата – идеята, че каквото повикало, това се и обадило. Питах се дали Боб не е наградата ми за сторено някога добро дело в моя иначе безпътен живот.
 
Питал съм се също дали двамата с Боб не сме се срещали в някой предишен живот. Начинът, по който се допълваме един друг; създалата се още от самото начало здрава връзка между нас – това не е нещо обичайно. Някой веднъж спомена, че сме превъплъщение на Дик Уитингтън и неговата котка. Само дето в нашия случай ролите били разменени – Дик Уитингтън се е преродил в Боб, а аз съм неговият другар. Нямам нищо против и така да е. Щастлив съм да възприемам Боб по този начин. Боб е моят най-добър приятел, който ми посочи пътя към един различен, а и по-добър, живот. В замяна не иска нищо кой знае какво – просто да се грижа за него. Това и правя.
 
Сигурен съм, че пътят пред нас няма да е равен и ще има проблеми и занапред – все пак продължавам да работя по улиците на Лондон, а това никога не е било лесна работа. Но имам чувството, че докато сме заедно всичко ще бъде наред.
 
Всеки човек има нужда от преломен момент в живота си. Всеки заслужава втори шанс. Двамата с Боб получих-ме своя...
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Уличният котарак Боб от Джеймс Боуен - Книги Онлайн от Napred.BG
5 (4)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!