Българска търсачка и начална страница

Сандра Браун
Тръпката на успеха
 

Пролог

— Рамзи те търси под дърво и камък, Маккий.
Стажантът бе настигнал известния спортен коментатор на «Далас Трибюн» по асансьора и тръгна след него към редакцията за вътрешна информация на най-големия вестник в Далас. Джъд Маккий не се трогна от заплахата за грозящия го гняв от страна на главния редактор. Нареди се на опашката пред машината за кафе. Тя произвеждаше такова ужасно кафе, толкова черно, че според него използваха остатъците, за да запушват пукнатините на експреса Норт Сентръл.
— Маккий, чу ли ме?
— Чух те, разбира се, Адисън. Имаш ли четвърт долар?
Маккий бе преровил джобовете на скъпите си, но безнадеждно омачкани панталони, но не успя да открие достатъчно монети. Славеше се с това, че никога не носи пари у себе си. Колкото и да бе невероятно, ето че отново се налагаше да иска заем, и то от едно значително по-младо и по-бедно момче.
— Рамзи е побеснял — стажантът подаде на своя идол шепа монети.
— Обичайното му състояние.
Маккий гледаше как пластмасовата чаша се пълни с кафе, чиито единствени качества бяха, че е вряло и непрозрачно като слънчевите очила, които все още не бе свалил.
Пийна глътка от едва разтворилия се кофеин и очилата му се замъглиха. Свали ги и ги пъхна в джоба на не по-малко измачканото от панталоните си сако. Очите му бяха подпухнали, а около ирисите се мержелееха множество червени нишки.
— Нареди да те изчакам пред асансьора и лично да те заведа в кабинета му.
— Наистина трябва да е бесен. Какво съм направил този път?
Въпросът на Джъд не криеше никакъв интерес. Майкъл Рамзи непрекъснато му се ядосваше. Различна беше само степента на гнева му.
— Сигурно сам ще ти обясни. Идваш ли доброволно, или не? — разтревожено попита стажантът.
Джъд го съжали.
— Хайде, води ме.
Адисън Ела-тук-иди-там работеше по няколко часа, когато нямаше лекции по журналистика в Съдърн Методист Юнивърсити. Още в първия му работен ден Джъд извади смачкана носна кърпа от още по-смачкания си джоб, подаде я на ентусиазирания студент и подметна с усмивка, че ще му трябва, за да си бърше потта от челото. Адисън се засегна и Джъд го потупа по гърба, като каза, че не е искал да го обиди, но ще му даде най-добрия съвет за всеки, тръгнал по пътя на журналистиката — да си помисли добре.
— Работиш ден и нощ за нищожни пари, условията са отвратителни и единственото, на което можеш да се надяваш, е да прочетат онова, което си сътворил, преди кучето да го сдъвче, птичето да се изцвъка отгоре му или госпожа домакинята да увие в него пилешките черва.
Но Адисън остана и по всичко личеше, че не взе присърце думите на изтерзания спортен журналист. Джъд би продължил да го разубеждава, но все още си спомняше времето, когато самият той се стремеше към звездите в кариерата.
Звездите отдавна бяха изчезнали, но понякога, особено когато пийнеше повечко, той си спомняше за пламенната амбиция да стане велик. И затова бе оставил момчето да си мечтае. Само щеше да разбере, че на повечето хора животът погажда доста мръсни номера.
Както обикновено преди обед, редакцията приличаше на кошер. Репортерите удряха по клавишите на компютрите. Някои подпираха с рамо телефонни слушалки и записваха информацията. Куриерите препускаха между бюрата, затрупани с писма и пратки, все още неразпечатани.
Имаше и такива, които се помайваха, пушеха, пийваха сок, газирана вода или кафе и чакаха да се случи нещо сензационно или пък да получат вдъхновение.
— … Арабите… Израел… Здравей, Джъд… Надали нещо ще се получи…
— Казах й: «Дай ми ключовете!» Здрасти, Джъд! А тя ми отговори…
— И ми цитира… Привет, Джъд! Крайно време е някой да му даде да разбере и да се даде гласност…
Всички го познаваха и Джъд кимаше ту наляво, ту надясно, следвайки Адисън през лабиринта от бюра, а после по застлания с килим коридор към кабинета на главния редактор.
— Ето те най-после — въздъхна секретарката. — Още малко и щеше да ме изпрати да те търся. Благодаря ти, Адисън. Вече си свободен да си вършиш другата работа.
На момчето май не му се тръгваше тъкмо преди развръзката. Но секретарката бе така непреклонна, както и шефът. Затова Адисън се обърна и се отдалечи.
— Здравей, красавице. Какво има? — Джъд хвърли празната чаша в кошчето. — Направи ми истинско кафе, а?
Секретарката сложи ръце на кръста си и попита:
— Приличам ли ти на сервитьорка?
Джъд й намигна и я обгърна с онзи топъл многозначителен поглед от главата до петите, който винаги имаше ефект.
— Струваш милиони, знаеш ли!
И още преди да е успяла да реагира на неприкрития му безочлив намек и на подкупващия комплимент, той изчезна зад вратата на кабинета.
Вътре беше истински лисичарник. Очевидно Майкъл Рамзи вече бе изпушил първите две от редовните четири кутии цигари, които опустошаваше на ден. Една цигара димеше в пепелника, а друга — в устата му.
— Крайно време беше — рече шефът с гневно изражение.
Джъд се тръшна на кожения фотьойл и кръстоса крака.
— За какво?
— Не ми се прави на велик, Маккий. Тоя път наистина се изложи.
Секретарката влезе с чашата кафе, което бе направила в личната си кафеварка. Джъд й благодари с усмивка и още един красноречив поглед, който секретарката беше виждала и преди и съжаляваше, че не означава нищо.
След като тя излезе, Рамзи издиша цял облак отровен дим.
— Пропусна най-важната тенис среща за годината!
Джъд си изгори езика с кафето и прихна.
— Тенис! Ядосваш се за някакъв тенис?! Като те видях такъв почервенял и вдигнал кръвното, реших, че шефовете на любимия ти отбор са обявили банкрут. Какво е станало? Да не би Макенроу да е напсувал съдията?
— Стиви Корбет е припаднала на корта днес сутринта в Лобо Бланко.
Усмивката на Джъд угасна. Той тутакси стана сериозен и се съсредоточи. Чашата от истински порцелан застина пред устните. Очите му се вторачиха у Рамзи. Главният редактор загаси цигарата в пепелника, дръпна още веднъж от онази, която димеше в устата му, и небрежно изтърси пепелта в препълнения керамичен съд на бюрото.
— Какво ще рече «припаднала»?
— Ето това не знаем, защото никой не е отразил мача — иронично рече Рамзи. — Нашият суперспортен журналист е проспал сутринта…
— Може ли без сарказъм? Добре, спал съм. Голяма работа. Какво е станало? Спънала се е в плитката си и се е изтърсила, така ли?
— Не, не се е спънала. Добре, че фотографът е бил там. Той каза, че е «припаднала».
— Лошо ли й е станало?
— Свлякла се насред корта.
— Отвратителен глагол!
Рамзи пламна.
— Ако беше там, сигурно щеше да подбереш по-подходящи глаголи.
— Не се налагаше да бъда там — каза Джъд в своя защита. — Корбет всякак щеше да бие онази италианка.
— Да, ама не можа. Напусна мача и турнира.
— След победата във Франция това беше една игра ей тъй, между другото. Щях да отразя по-интересните мачове следобед.
— Да, когато ти попремине махмурлукът — злъчно подхвърли Рамзи. — Факт е, че ти пропусна да отразиш припадъка на Стиви Корбет пред огромната зрителска тълпа, която въпреки сутрешните задръствания е била на игрището навреме, за разлика от теб, дето си се излежавал в леглото.
— Какви са слуховете?
— Никакви. Мениджърът й прочете изявление от три изречения, които не означават нищо.
— В коя болница е?
Джъд вече правеше наум списък от стабилни източници в медицинския сектор, които биха предали и собствената си майка, стига зеленото на парите да беше достатъчно зелено.
— Не е в болница.
— Как така?
Адреналинът му тутакси спадна. Мозъкът му посегна към спирачката и мина на задна скорост. Джъд се покашля и пийна глътка от кафето, за което беше забравил.
— Дали не раздухваш нещата, а, Майк? Горката Стиви сигурно е прекарала тежка нощ. Както впрочем и аз.
Рамзи поклати отривисто глава.
— Изнесли са я на носилка. Това е нещо повече от тежка нощ — той прикова Джъд с острия си поглед. — Ще разбереш какви са причините, преди някой друг да го е сторил! Ще навържеш нещата, защото историята вече мина по радиото. Не я ли чу в колата, докато идваше насам?
— Не пуснах радиото — кимна Джъд. — Боли ме главата.
— Ясно. Вземи — Рамзи извади кутийка с аспирин от чекмеджето и я хвърли на най-добрия си и най-талантлив журналист, който обаче беше и най-нетърпим. Главният редактор държеше аспирин в бюрото си специално за Джъд.
— Вземи три или глътни всичките, ако трябва, но влез във форма и почвай да звъниш по телефоните или хуквай навън. Искам по най-бързия начин да разбереш защо Стиви е припаднала.
Рамзи насочи нервно цигарата си към Джъд.
— И да си готов за вечерното издание.
Джъд погледна часовника си.
— Имах среща за обяд.
— Никаква среща!
— А, не — бавно рече Джъд и се измъкна от стола. — Това няма да стане. Ще се обадя на госпожицата и ще отложим обяда с няколко часа. През това време историята за Корбет ще е готова и предадена — Джъд спря на прага и шеговито отдаде чест. — Майк, ако не престанеш да се ядосваш толкова много, ще умреш млад.
Излезе и остави вратата отворена. Всички в редакцията чуха онова, което Рамзи изкрещя след Джъд — то съвсем не беше комплимент нито за него, нито за майка му.


Първа глава

— О, Боже! Ти!
Стиви Корбет се подпря на открехнатата врата. Беше с късо кимоно, преметнато на гърдите и препасано с колан. Светлозелената дреха беше гладка и лъскава като воднист пъпеш.
Детайлите на облеклото й не убягнаха на спортния журналист. Той бе последният човек на земята, с когото би искала да разговаря в този миг.
— Не очаквах теб — каза тя.
— Очевидно. Кой е щастливецът? — попита Джъд с многозначителен тон.
— Лекарят ми предписа лекарство и очаквах да ми го донесат.
— Не поглеждаш ли през шпионката? — той потупа с пръст малката дупчица на вратата.
— Не се сетих да погледна.
— Улисана си в мисли, а?
Тя погледна зад широките му рамене, надявайки се да зърне момчето от аптеката.
— Точно така.
— И затова ли се изложи така на игрището?
Тя го изгледа.
— Както обикновено, господин Маккий, начинът ти на изразяване е неточен и обиден.
— Не и според това, което чух.
— Чу?! Не беше ли там? — тя го погледна тъжно. — Колко жалко! Щеше да се зарадваш на унижението, което преживях.
Той се усмихна и бръчките по лицето му се очертаха.
— Ето рамото ми, поплачи си. Защо не ме поканиш и не ми разкажеш всичко?
— Върви по дяволите! — за разлика от думите, усмивката й бе ангелска. — Прочети за припадъка ми в конкурентния вестник!
— Аз нямам конкуренция.
— Нямаш нито свян, нито скрупули, а също така ти липсва талант и такт.
Той подсвирна.
— Това падане сутринта май само е влошило лошото ти настроение.
— Настроението ми е прекрасно, само ти ми го разваляш. Защо да се преструвам? Възможно ли е да бъда любезна с журналиста, който пише потресаващи неща за мен!
— Читателите ме искат злъчен — заяви той. — Няма да съм аз, ако не съм заядлив. Както и ти няма да си ти без дългата си руса плитка — Джъд прокара пръсти по преплетените кичури чак до гърдите й.
Стиви го плесна през ръката и преметна тежката дебела плитка през рамо.
— Днес избягах от журналистите. Ти как се добра до адреса ми?
— Знам кого да подкупя. И защо бягаш от журналистите?
— Защото не се чувствам добре, господин Маккий. Никак не ми е приятно да си разменяме обиди. Ако знаех, че си ти никога нямаше да ти отворя. Върви си, моля те.
— Само един въпрос?
— Не.
— Защо припадна?
— Довиждане.
Тя затръшна вратата в лицето му и за малко не затисна края на сакото му. Подпря глава на вратата. Джъд Маккий! Вчера във вестника му излезе такава злонамерена статия за нея и турнира в Лобо Бланко. Маккий бе написал:

«Интересно какво ли ще облече екстравагантната Корбет, която в последния турнир имаше късмет и смая своите местни почитатели. Не би било лошо, ако бекхендът й бе толкова ослепителен, колкото късата й поличка.»

Години наред, откакто бе станала известна състезателка, Стиви търпеше какви ли не злостни коментари от негова страна. Спечелеше ли, той го обясняваше с «късмета й», загубеше ли, без никаква жалост разнищваше поражението.
Понякога бе до болка прав в наблюденията си. Тогава най-много мразеше статиите му. Никога не беше казвал добра дума за нея нито като човек, нито като състезател.
Напоследък обаче тя не му беше давала много поводи, за да излива омразата си. Скоро бе спечелила Откритото първенство на Франция, което й отваряше пътя към Големия шлем. Следваше Уимбълдън. Уимбълдън…
Обикновено тази дума я вълнуваше, но сега я обзе лошо предчувствие. В този момент съвсем не й беше до Джъд Маккий.
Тя неволно отпусна ръка на корема си и се запъти към кухнята, за да си направи чай. Понякога й ставаше по-добре, когато пийне нещо топло.
Но само миг след като напълни чайника и го сложи на печката на вратата отново се позвъни. Този път разумно погледна през шпионката и видя деформираната във форма на рибешко око бутилчица с лекарство.
Отвори вратата.
Облегнат на рамката, Джъд Маккий подрънкваше хапчетата.
Стиви извика възмутено и изненадано:
— Как го измисли?!
— Срещу пет долара и честната ми дума, че бързо ще ти донеса лекарството, минах за твоя загрижен брат.
— И ти повярваха?
— Не знам. Грабна парите и… готово! Готин тип. Няма ли да ме поканиш?
Тя отстъпи с примирена въздишка. Няколко мига след като затвори вратата, двамата се гледаха отблизо. Въпреки многогодишните злобни намеци и обиди двамата за пръв път се оказваха насаме.
С изключение на една среща в Стокхолм преди много години, но тогава не бяха съвсем сами, пък и Стиви се съмняваше, че той изобщо си спомня този случай.
Маккий беше по-висок отблизо, отколкото изглеждаше отдалеч. Пътищата им често се пресичаха на разни обществени или благотворителни сбирки. Той често й махаше отдалеч, като закачливо мърдаше пръстите на ръката си и я вбесяваше с този жест.
Може би облеклото, което в най-добрия случай би могло да се определи като «всекидневно», го правеше да изглежда по-нисък. Застанала до него, Стиви с изненада установи, че очите й са на нивото на ключицата му. Когато Маккий свали черните си очила, тя си припомни очите му — с лешников цвят и сив оттенък.
Тя се протегна да вземе лекарството. Той обаче го вдигна високо над главата си.
— Господин Маккий!
— Госпожице Корбет?
Чайникът засвири като сигнал за край на състезание. Тя се завъртя на босите си пети и тръгна към кухнята. Журналистът я последва през просторните стаи на апартамента.
— Хубава къщичка.
— Да, за посредствен журналист… — каза тя и наля вряла вода върху торбичката с чай в чашата. — Искаш ли билков чай с мед? — той се намръщи с отвращение. — А водка с доматен сок?
— Преди малко спрях да пия.
— Кока-кола? Диетична?
— Може. Благодаря.
Тя сложи мед в чая, пийна няколко глътки и едва тогава му подаде колата.
— Стомах ли те боли? — попита той.
— Не, защо?
— Майка ми ми даваше да пия чай, когато имах някаква чревна инфекция и ми се повръщаше.
— Ти имаш майка?!
Той сбърчи вежди.
— Злобничко… Като оня шеметен удар на Мартина миналия месец.
— Доколкото си спомням, в статията не се говореше за шеметен удар, а че Мартина е имала почивен ден.
— Чела си статията ми?
— Гледал си мачовете ми?
Джъд се усмихна. Доволен от словесната престрелка отпи от колата и се настани на високото столче пред барчето с приведен гръб. Стиви протегна ръка.
— Мога ли да си получа хапчетата най-сетне?
Той прочете етикета.
— Хапчета против болки?
— Точно така.
— Зъб ли те боли?
Тя оголи предните си зъби.
— Искаш ли да ми видиш кътниците?
— Оттук изглеждат чудесно — бавно рече той, загледан в устата й.
Стиви го изгледа гневно.
— Хапчетата!
— Да не си разтегнала някой мускул? Нещо в лакътя? Или рамото? Натъртване може би?
— Нищо подобно. Дай ми, моля те, лекарството и престани да се държиш като глупак.
Той сви рамене, сложи бутилчицата на бара и я плъзна към нея.
— Благодаря.
— Няма защо. Май имаш нужда от тия хапчета, а?
— Как позна?
— Ами лицето ти е напрегнато — той докосна ъгълчетата на устните й.
Стиви дръпна рязко глава и му обърна гръб. Наля си малко вода и погълна две хапчета. Сетне се настани с чашата чай на барчето до Джъд.
Пиеше чай и мълчеше. Той внимателно следеше движенията й. За него явно не важеше максимата: «Пренебрегвай нещо достатъчно дълго и то ще те изостави.».
— Защо дойде, Маккий? — отегчено попита тя.
— Имам задачка.
— Нямаш ли някой мач за отразяване следобед? Турнир по голф или някой друг мач в Лобо Бланко?
— Може да не ти харесва, ала ти си спортният хит на деня.
Тя извърна очи и промълви:
— Наистина не ми харесва.
Джъд се облегна на бара и подпря лице на дланта си.
— Защо ти стана лошо сутринта? Не може да е от горещината. Не беше топло.
— Не. Беше идеален ден за тенис.
— Сигурно си легнала много късно.
Тя го изгледа възмутено и заяви високо и отчетливо:
— Никога не гуляя преди мач.
— Кой знае, може да ти се отрази добре. Защо не опиташ? — закачливо се усмихна той.
Тя поклати глава с укор.
— Безнадежден случай си да знаеш.
— Знам, знам.
— Виж какво много съм уморена. Когато звънна първия път, тъкмо се канех да си лягам. Взех си хапчето и искам да си почина. Така ми е предписал лекарят.
— Какво, да лежиш в леглото ли?
— Да.
— Това може да означава много неща. Но ако си в период на изтрезняване или на въздържание от дрога, би трябвало да си в болница.
— Искаш да кажеш, че съм алкохоличка или наркоманка? — ядосано попита тя и тутакси изправи попрегърбените си рамене.
Той се наведе напред и огледа очите й.
— Май не си. Зениците ти са наред. Не си наркоманка. Кожата ти има хубав цвят, нямаш следи от боцкане, очите ти не са замъглени.
Тя отдръпна глава.
— Твоите очи обаче няма да издържат на един по-подробен оглед.
Той не реагира на думите й и любезно отбеляза:
— Истината е, че изглеждаш чудесно, за да си зависима, от каквото и да е друго, освен висококачествени храни с нисък холестерол. Да не би да си попаднала на някоя развалена здравословна храна?
Тя подпря чело.
— Защо не си тръгнеш най-сетне?
Чувстваше се някак несигурна по няколко причини. Най-важната бе, че точно сега имаше нужда да е с някого, с когото и да е, и единствено Джъд Маккий й беше подръка. Колкото и да й беше трудно да го признае, досадното му присъствие бе за предпочитане пред самотата.
— Това значително би намалило вероятността да…
— Да… какво? — въпреки всичко тя искаше да разбере намеренията му.
— Да дам гласност на случая.
— Не може ли без това? — въздъхна тя. — Нямам нужда от повече известност.
— Така е — промърмори Джъд. — Достатъчно усилия си положила, за да се усмихва дълго лицето ти по списания и от телевизионните екрани.
Той присви очи и се взря в нея през гъстите си дълги мигли.
— Сигурна ли си, че не си симулирала припадък, за да избягаш от мача?
— Защо трябва да симулирам?!
— Италианката играе добре.
— Но аз съм по-добра! — възмутено възкликна Стиви.
— Беше добра — с неохота рече той. — Но годинките си казват думата. На колко стана? Трийсет и една?
Джъд засегна болното й място и тя рязко отвърна:
— Тази година беше най-добрата ми година. И ти го знаеш, Маккий. Ще спечеля и Големия шлем.
— Тепърва ти предстои Уимбълдън.
— Спечелих го миналата година.
— Да, но младата конкуренция ти диша във врата и младоците са сто пъти по-талантливи и по-упорити.
— Аз съм известна с упоритостта си.
— Тъй, тъй, както и с привлекателната си плитка. Но ти не си атлетка.
— Дотолкова, доколкото не са и футболистите в Националната футболна лига.
— Не приличаш на атлетка. Нямаш такова телосложение.
Стиви се ядоса на подигравателното му отношение и проследи погледа му, който се плъзна към гърдите й. Кимоното й се бе поразтворило и разкриваше част от едната й заоблена бледа гърда. Тя бързо загърна дрехата и стана.
— Крайно време е да те изхвърля.
Без да се смути, той продължи спокойно:
— Може би ти е станало лошо от притеснение, напълно разбираемо.
Стиви кипеше от гняв, но мълчеше. Нямаше намерение да удостои подигравките му с отговор. Изражението й бе застинало.
— Дълбоко в себе си винаги си знаела, че не притежаваш онова, което е необходимо, за да станеш истински шампион. Не ти достига поне една купа — не се предаваше той. — Звездата ти залязва.
— Не е така, Маккий. От дванайсет години участвам в турнирите за професионалисти.
— Но допреди пет години не беше постигнала почти нищо.
— Значи ставам по-добра с годините, а не обратното.
— Е, ако изключим тази сутрин…
— Възрастта ми няма нищо общо с това.
Той скочи на крака и отново я нападна с въпрос.
— Хайде, Стиви, кажи ми, защо припадна?
— Теб това не те засяга — изкрещя тя.
— Мускулен спазъм? Нещо такова, а?
— Не! Съвсем не е това.
— Така значи — бавно рече Джъд. Той наведе глава настрани и отново плъзна поглед по тялото й, сякаш търсеше нещо, което бе пропуснал да забележи. — И защо си толкова сигурна, че не е това? Да не би причината да е например едно _б-е-б-е_?
Тя се ококори.
— Ти си луд!
— А ти си бременна — заяви Джъд. Намръщи се и настоятелно попита: — Чие е детето? На оня шведски обущар, дето ти измайстори специалните тенис патъци ли?
— Не съм бременна.
— А може би щастливият баща е онзи поло състезател от Бермуда?
— От Бразилия!
— Добре де, от Бразилия. Онзи, дето носи няколко верижки на врата и има поне четирийсет зъба.
— Млъкни най-сетне.
— А може би не знаеш чие е детето?
— Престани! — извика тя и скръсти ръце пред корема си. — Бебе няма! — после повтори тихо през сълзи. — Няма бебе — сълзите потекоха по бледото й лице. — А може и нищо да не ми оставят… Когато оперират тумори, обикновено махат и всички свързани органи…


Втора глава

Плачът й слиса Джъд. Той дори хлъцна, когато смутено преглътна. Странна реакция, защото обикновено беше безразличен дори към най-ужасните събития. Но този път не можа да свие рамене и просто да отмине.
Стиви му обърна гръб. Дългата руса плитка, която висеше на гърба й, вече не изглеждаше така привлекателна, както на тенис корта. Сега сякаш й тежеше и едва ли не пречеше. Стиви като че ли неусетно се бе смалила и имаше съвсем безпомощен вид.
Тесните й рамене се тресяха. Тя плачеше, без да се притеснява, и риданията й размекнаха сърцето му.
— Шшт, шшт! — Джъд прегърна треперещите й рамене и я обърна с лице към себе си. Без усилие преодоля съпротивата й, привлече я в обятията си и я обви с ръце. — Извинявай, ако знаех, че е нещо толкова сериозно, нямаше да се държа така.
Джъд се съмняваше, че тя ще повярва на думите му. Той сам не им вярваше. Толкова рядко се извиняваше. И почти никога на жена.
Обикновено към ридаещите жени изпитваше презрение и раздразнение, като гледаше да се отърве колкото може по-бързо от обсебващите им обятия. Ала когато Стиви Корбет притисна пръсти към гърдите му в мълчалива молба за помощ и подкрепа, на него и през ум не му мина да се изниже колкото може по-бързо. Притисна я до себе си и подпря брадичка на буйната й руса коса.
Прегръщаше я, а тя продължаваше да плаче. Положението бе твърде необичайно за него, защото, когато прегръщаше жена, Джъд го правеше с плътска цел. Ако прегръщаше момиче по кимоно, което откриваше голите му крака, това означаваше, че само след миг ще се озоват в леглото. Ако прегръщаше момиче по кимоно, под което то носеше само бикини, ръцете му по-скоро щяха да са под дрехата и нямаше да потупват момичето по гърба, за да го успокоят.
Тези сравнения показваха колко по-различна бе тази прегръдка от прегръдките в близкото, а и далечното му минало.
Трябваше да е сляп, за да не долови с опитното си око някои подробности, които се дължаха на факта, че тя не носеше сутиен; да не долови извивката на гладките й бедра, приятното загадъчно очертание на бикините под кимоното, и все пак действията му не бяха водени от сексуален импулс.
Инак би бил истински гадняр. Не че не си падаше гадняр, но до този миг се държеше съвсем прилично. Може би чувството на вина го възпираше и затова ласките му бяха платонични и сдържани. Всъщност той бе предизвикал този емоционален срив, пък макар и несъзнателно. За разлика от другите жени, които бе докарвал до сълзи през кариерата си на мръсник, Стиви Корбет имаше наистина сериозна причина да плаче.
Постепенно риданията й преминаха в тихи, затрогващи, придружени със сълзи хлипания, които Джъд усещаше през ризата си.
— Не трябваше ли вече да си в леглото? — попита тихо той.
Тя кимна и се отдръпна, като напразно се опитваше да избърше очите си. Сълзите се стичаха и оставяха лъкатушещи черни линии от грима по лицето й.
Джъд имаше среща с една пламенна госпожица, с която се канеше да обядва. Изпрати мислено и на госпожицата, и на обяда по една целувка. А после, изненадвайки дори повече себе си, отколкото Стиви, приклекна и я вдигна на ръце.
— Недей, Маккий, мога и сама.
— Накъде?
Тя колебливо посочи спалнята. Тялото й беше стегнато и при други обстоятелства би подканило към ласки. Но тя беше и доста лека и Джъд можеше да я носи поне сто мили без никакво усилие и умора. Ала би се поизпотил, ако трябваше дълго да я прегръща, без да прави нищо друго.
— Ето там.
Влязоха в просторната и светла спалня с много цветя.
— Не са ли снимали някои сцени от Тарзан тук? — пошегува се той.
— Цветята са домашните ми любимци. По-евтино е да ги поддържаш, докато те няма, отколкото ако имаш куче или котка. Пък и не бих им липсвала.
Той я остави на ръба на леглото.
— Легни.
— На всички момичета ли го казваш? — весело подхвърли тя.
— Не се шегувам. Дръж се сериозно и лягай.
Тя се облегна на купчината ажурни възглавници. По изражението й личеше, че така се чувства добре, макар че едва ли би го признала.
— Извинявай за ризата.
— Защо? — той сведе поглед и видя следите от сълзи с размазаното петно от туш за мигли. — Ще излезе, няма страшно — успокои я Джъд.
После взе лекото пухкаво одеяло, сгънато в края на леглото, и я зави. Седна до нея и бедрата им се докоснаха.
— Хайде, разкажи ми.
— Не и на теб, Маккий.
— Казвам се Джъд.
— Знам. От вестника.
— Забрави за вестника поне за малко.
— А ти забравил ли си го? — рязко попита тя.
— Да!
Настъпи тягостна тишина и сълзи отново изпълниха очите й — светлокафяви, с цвят на много скъпо уиски.
— Стиви — подхвана нежно той, — разчитай на дискретността ми. Наистина трябва да поговориш с някого.
— Така е, но…
Тя подсмръкна, той взе салфетка от кутията на нощното шкафче и я пъхна под носа и.
— Духай!
Стиви духна. Джъд хвърли салфетката в кошчето и взе нова, за да попие сълзите й.
— Имаш нужда да го кажеш, за да ти олекне.
— Не се чувствам удобно да споделям с теб.
— Ами то и за мен всичко това е доста непривично — поклати отривисто глава Джъд. — Обикновено, когато съм в едно легло с полуголо момиче, последното нещо, което би ми дошло наум, е да си бъбрим. И тя да използва устата си само за да споделя проблемите си.
— Маккий!
— Джъд. Хайде, разказвай. Кога разбра за туморите?
— Тази сутрин — промълви тя.
— Преди мача? — тя кимна. — Кой беше този умник, да ти го каже преди мача?
— Сама разбрах.
— Защо ли се чудя!?
Тя се намръщи.
— Бях си направила изследвания и исках да знам резултатите. Държах на това! — тя погледна към прозореца, където на перваза цъфтеше цяло сандъче със снежнобели цветя. — Струва ми се, че не подозирах най-лошото. Казвах си, че съм готова да го чуя, но… — тя го погледна. — Прав си. Стана ми лошо от притеснение.
— Ами нормално — той потри ръце и се вгледа в тях, сякаш за пръв път забелязваше четириъгълните си нокти, косъмчетата около кокалчетата, едрите китки като на бейзболен играч, какъвто не беше. — Тези тумори са…
— В женските органи — рече тя и отново извърна поглед. — Имах болки повече от нормалното…
Джъд смутено се покашля. Станеше ли дума за тези органи, той чувстваше, че отношението му към тях е съвсем момчешко. Обичаше да ги гледа, да ги докосва и да прави секс. Според него всяка жена бе различна и интригуваща и той се смяташе за добър познавач на най-изтънчените. Никога не бе оставал верен на една жена. Беше им се наслаждавал предоволно, дори повече, отколкото бе склонен да си признае във времето на сигурния секс.
За пръв път му се случваше да мисли за женско тяло от обективна гледна точка. По-скоро преценяваше какво означава това тяло за собственичката си, отколкото за него самия. То съдържаше личност. То не беше само меко, приятно средство за удоволствие.
Джъд не се харесваше особено в този момент, сигурно нямаше да може да се погледне в очите, ако зърнеше огледало.
— Ще ме оперират и ще ги извадят — тихо каза тя. — Месеци наред ще се възстановявам, ако са доброкачествени.
— Може ли да не са?
— Може.
Размениха си дълъг, замислен поглед, изпълнен с подтекст.
— Но шансът да са доброкачествени е голям — веднага добави Стиви. — И ако е така, може да отложат операцията. Но при всяко положение ще направят пълна хистеректомия.
Джъд стана и закрачи покрай леглото. Гневно я изгледа.
— Тогава защо лежиш тук? — попита някак сърдито. — Защо не си в болницата, на път за операционната?
— Сега не мога да се оперирам. Уимбълдън е само след месец.
— И какво от това?
Тя стисна устни, разгневена от неговата прямота.
— Трябва да се състезавам.
— Но след това се задават други състезания!
— Както вече нелюбезно отбеляза, не съм чак толкова млада. Може и да играя по-добре от всякога, но докога? — като поклати непримиримо глава, тя продължи: — Това е моята година. Моето време. Ако не спечеля Големия шлем сега, може да не ми се удаде друга възможност. Пък какво ще открият, когато ме оперират, не знам. Ако бях десет години по-млада, вероятно бих могла да се върна отново към спорта. Докато се почувствам добре, ще минат месеци. Та дори и да бях по-млада, надали бих се чувствала толкова силна, както се чувствам сега.
— Ами ако туморите са злокачествени?
— Това естествено усложнява нещата — уклончиво отвърна Стиви.
— Колко ги усложнява? — тя не отговори. Той повтори: — Колко, кажи.
— Ако са злокачествени, отлагането на операцията с няколко седмици може да се окаже фатално.
Джъд подпря ръце на кръста си и я загледа съсредоточено.
— Не си наред.
— Какво знаеш ти, да не би да си в моето положение!
— Гинекологът ти какво смята?
— Той настоява веднага да ме оперира, като казва, че две седмици не са от голямо значение.
— Мен ако питаш, веднага трябва да те оперира.
— Не те питам.
— А мениджърът ти на какво мнение е?
— Той гледа на случая от всички страни и е оставил на мен да реша. Но ако участвам в Уимбълдън, имам само две седмици, за да взема решение.
— Сега боли ли те?
— Не непрекъснато. Мениджърът ми естествено иска да дам най-доброто от себе си.
— Иска най-доброто, защото има интерес от това.
— Не е така.
— А родителите ти?
— Те не са живи.
— Гаджето ти?
— Няма такова — тя го изгледа. — Хич и не си мисли за скандинавския обущар, който е към седемдесетте и има безброй внучета.
— Ами разгърденият бразилец с рекламната усмивка?
— Мразя го тоя тип. Или който там разгласи за нашата връзка… сигурно е минал твоята школа по жълта журналистика.
Той се направи, че не я е чул.
— Значи си самичка в тази ситуация.
— До момента, в който не опишеш ситуацията на спортната страница. Тогава всички ще имат мнение по въпроса.
— Казах ти, че всичко ще остане между нас.
— Много бих се учудила.
— Няма да напиша и думичка, но ти трябва веднага да постъпиш в болница.
— Не знам кога ще отида.
— Как така? Казвам ти, трябва да си луда, ако не постъпиш моментално!
— Теб някога оперирали ли са те?
Той помълча и каза:
— Не съм си правил коремна операция.
— Тогава как така ми даваш съвети? Без дори да ти ги искам.
— Виж какво, стига си ми говорила за кариерата си. Тук става дума за живота ти!
— Тенисът е моят живот!
— Що за банални приказки!
Тя отметна глава и го изгледа високомерно.
— Господин Маккий, имам да обмислям много въпроси, а вие ми пречите. Хайде сега, нали вече научихте сензацията, бъдете така любезен да ме оставите.
— Окей. Връщам се в редакцията и сядам да ти съчинявам некролога.
Тя рязко седна. Одеялото се смъкна до кръста и.
— Ти наистина не можеш да разбереш колко ми е трудно да взема решение.
— Живот или смърт? Наистина е трудно.
— Не е чак толкова просто. Не знам дали туморите са злокачествени. Не знам дали отлагането на операцията би било фатално. Единственото, което знам, е, че моята кариера ще приключи. Това е единственото сигурно нещо, на което трябва да основа и решението си — тя пое дълбоко дъх, сякаш бе изчерпала силите си. — Маккий, ти не можеш да решаваш вместо мен, защото никога не ти се е налагало да жертваш мечтата на своя живот, нали? Твоите мечти не отиват по-далеч от следващата мадама или спортно постижение.
Джъд не можеше да спори с нея, защото бе описала съвсем точно живота, който водеше, но го беше яд на вярната й преценка. Нарочно или не, с тези думи тя бе изразила собственото му мнение за това, което представляваше в момента. Не можеше да й възрази. Но и не можеше да си тръгне, без да хвърли някоя бомба.
— Преди да си тръгна, ще ви кажа нещо, госпожице Корбет, което вероятно искате да знаете.
— Моля?
— Кимоното ви е разтворено.


— Да, благодаря, чувствам се много по-добре — Стиви разговаряше с гинеколога си. — Лекарството ми подейства добре. Поспах няколко часа.
Сънува единствено красивото, присмехулно лице на Джъд Маккий — така, както изглеждаше, когато й обърна внимание, че кимоното разкрива гърдите й. Беше невъзможен и тя с основание го ненавиждаше.
— Припадъкът се дължеше само на това, че се разстроих от резултатите.
Лекарят веднага реши да се възползва от бодрото й настроение и отново настоя за спешна операция.
— Нали ми казахте, че две седмици не биха били фатални — припомни му тя. — Имам нужда от време, за да преценя и обмисля всичко.
След малко разговорът им приключи. Той я посъветва да се консултира и с друг лекар. Дори и с трети специалист. Нямаше съмнение, че има тумори на матката и на яйчниците. Доброкачествени или не, операцията щеше да покаже.
С тези мрачни мисли Стиви отиде в хола и включи телевизора. Започваше спортното предаване на местния канал. Показаха я просната като парцалена кукла насред тенис корта. Всички погледи бяха вперени в нея.
Припадъкът й предизвика бурната реакция на пресата и на ръководството на турнира. Добре, че не помнеше нищо, след като й прилоша. Всъщност тя не помнеше нищо още от мига, в който излезе на корта, защото единствената й мисъл беше дали този турнир не е последният за нея.
Когато й стана лошо, вече водеше с два гейма. Вероятно бе играла механично, по навик. Нищо не си спомняше.

«… Можем само да гадаем какви са причините за неразположението на госпожица Корбет — прозвуча гласът на телевизионния коментатор. — Информацията на мениджъра й е, че състоянието на известната тенисистка не е сериозно и че тя си почива, но адресът й се пази в тайна.
А сега да видим какво става на стадион «Рейнджър», където…»

Стиви рязко изключи телевизора.
— Да бе, няколко туморчета, нищо сериозно, край на кариерата ми, никога няма да имам деца, какво толкова…
Отиде в кухнята по навик, не че беше гладна. Забеляза чашата на Джъд Маккий и я остави в мивката.
— Далеч от очите, далеч и от мен!
Но мислите й все се въртяха около него и това беше смущаващо. Защо мислеше за него? Вероятно защото не бе очаквала да се държи толкова мило, когато се разплака. Или защото обеща да не разгласява за болестта й. Вземеше ли решение, щеше първо на него да се обади. Заслужаваше го, защото се държа наистина благородно.
Тя изяде купа овесени ядки, хапна и ягоди — напук на ироничния му намек за здравословната й диета — и се върна в спалнята.
Разплете плитката и отново се замисли за Джъд. Той бе докоснал косата и ъгълчетата на устните й. Беше я прегръщал, търпеливо изчаквайки да се наплаче. Дори я беше носил на ръце. Смутено, но съвсем ясно си припомни докосването на ръкава му до голите си бедра, силните му гърди, опрени в нейните.
Той й беше враг номер едно, толкова злобно бе перото му. Но сега тя признаваше пред себе си, че докосването му бе предизвикало у нея неочаквана физическа реакция — беше се развълнувала, стомахът й се беше свил, а бедрата й сякаш бяха пламнали от вътрешната страна.
Седнал на високия стол пред барчето в кухнята, измачкан и небрежен, той изглеждаше така, сякаш беше у дома си. Тъмнокестенявата му коса бе дълга не защото той така се харесваше, а защото не ходеше редовно да се подстригва. Джъд бе привлекателен по един нехаен, див начин. Не беше изискан тип. Ала много сексапилен. Предизвикателните му маниери го правеха още по-привлекателен. Както и арогантността му. За всяка чувствителна жена той бе направо убийствен. Стиви смяташе, че всяко влюбено в него момиче е само за съжаление.
Тя разреса коси, укорявайки се, че му позволи да я разгневи. Колко глупаво — да се кара с него! Никой не би разбрал нейната дилема, особено пък той. Какво знаеше той за провалените амбиции? Джъд никога не се бе стремил да се издигне по-високо от посредствеността. Драскач, който навярно нито познаваше, нито ценеше успеха.
Но ако нещо му беше ясно, мислеше си Стиви, то това бяха жените. Той знаеше, че тя няма лесно да забрави последната му реплика.
Стиви остави гребена и си легна. Спеше настрани, защото когато лежеше по гръб, болките зачестяваха. С ръце под бузата си, тя впери поглед в тъмната стая и се замисли за Джъд. Спомни си какво бе казал — ей така, между другото — за гърдите й. Дали беше забелязал как в един момент щръкнаха връхчетата?
Заспивайки, усети руменина по лицето си от мисълта, че той вероятно ги бе забелязал.


Трета глава

— Ало? — каза все още съненият Джъд в слушалката. После погледна светещия часовник на нощното шкафче и добави: — Дано се обаждате за нещо наистина важно.
— О, да, важно е.
— Майк, защо звъниш посред нощ?!
— За да ти кажа, че си уволнен.
Джъд въздъхна отегчено и отпусна глава на възглавницата.
— Като миналата седмица ли?
— Този път е наистина.
— Всеки път го казваш.
— Ти си едно мързеливо безотговорно копеле. Видя ли сутрешните вестници?
— Още сутринта не съм видял, а ти ми говориш за…
— Тогава първо от мен ще научиш, че твоят конкурент вече е написал историята, която ти трябваше да напишеш!
— Какво?
— Докато съчиняваше безинтересния си материал за мексиканеца, новия кетчър на «Рейнджърс», нашите приятели от «Сутрешни вести» ти го забиха за Стиви Корбет. Тя е болна от рак.
Джъд провеси крака от ръба на леглото, ругаейки усуканите чаршафи, нетърпимото си главоболие и пресъхналата уста. Снощи, след мача на «Рейнджърс», се запи с няколко приятели на топлес шоу — много бира и много голи мацки. Гаврътна доста бири с напразната надежда, че сред десетките голи гърди ще открие нещо по-привлекателно от ядосаната Стиви Корбет в разгърденото й кимоно. Уви, не успя.
— Майк, какви ги говориш! И не викай, моля те.
— Нали каза, че си говорил вчера с Корбет?
— Да, говорих.
— И каза, че няма нищо интересно.
— Така смятам.
— Значи това, че има рак на яйчниците, за теб не е интересна информация?
— Тя няма рак — изкрещя и Джъд, макар това да засили главоболието му, — а няколко тумора, които може и да са доброкачествени. Как са разбрали всичко това тия от «Сутрешни вести»?
Последва кратко напрегнато мълчание. Джъд обаче не го долови, защото стана и тръгна с телефона в ръка към банята. Огледа се — лицето му потвърждаваше една наистина отвратителна нощ.
— Значи си знаел? Знаел си! — крещеше Майк Рамзи. — И го премълча снощи?!
Джъд чуваше думите дори със слушалката в ръка. А и знаеше наизуст какво ще му каже. Остави слушалката на ръба на умивалника и започна да се бръсне.
— Ти не си никакъв журналист — крещеше Майк на фона на течащата вода. — И рубрика не би имал, ако не висеше по кръчмите и баровете с разните там спортисти и запалянковци. Ти не си журналист, а стенограф. Възпроизвеждаш пиянски бръщолевеници и на това му казваш творческа журналистика.
Джъд продължи да се бръсне. Взе телефона и изрече през пяната около устата си:
— Да, ама читателите кльопат коментарите ми като сладкиши! На какво щеше да прилича спортната ти страница без мен, а? На нищо, Рамзи, на нищо и ти го знаеш.
— Опитвам се да си представя на какво би приличала. Защото вече няма да пишеш за мен. Ясно ли е, Маккий?
— Да, да.
— Сериозно ти говоря! Уволнен си! Адисън ще разчисти кочината, в която си превърнал бюрото си. Прибери си нещата от приемната на първия етаж. И повече да не съм видял пиянската ти физиономия в редакцията.
Рамзи затвори телефона. Джъд невъзмутимо пусна душа. Преди да се окъпе, вече беше забравил за разговора. Уволняваха го по пет-шест пъти на месец. Но никога наистина. Пък дори и да го уволняха, по-хубаво нещо едва ли би могло да му се случи. Рамзи беше прав за едно: рубриката му бе преразказ на чутото след спортни събития, поукрасен с малко остроумия, които ангажираха въображението му само докато го печаташе. Повече от година вече си даваше сметка, че читателите му изобщо не се досещат колко лесно пише статиите си, пък и какво ли ги засягаше.
Него обаче го засягаше. Съзнаваше, че онова, което пише, не струва и толкова, колкото струваше хартията, на която го пишеше. Плащаха му огромни суми за времето, което отделяше за своята рубрика. Не му доставяше вече никакво удоволствие да заблуждава както редактора, който разписваше чека му със заплатата, така и читателите. Ставаше му все по-досадно тайничко да им се присмива.
Ето защо се отдаваше на запои и спеше с жени, които не го интересуваха, а дните се нижеха еднакви един подир друг. За нищо не го беше грижа, не полагаше никакви усилия, не знаеше дори за какво става сутрин. Животът му представляваше една голяма кръгла нула. И макар само той да го знаеше, не му беше лесно да приеме този факт.
Изпитваше необходимост от някакво творческо предизвикателство, ала се страхуваше, че ако някога бе притежавал литературен талант, то той вече бе съвсем залинял и едва ли можеше да се съживи. Но какво можеше да направи? Беше твърде стар, за да си сменя професията.
Сега обаче собственото му бъдеще беше на втори план. Преди всичко бе загрижен за Стиви Корбет. Откъде бе научил оня журналист за болестта й? И как ли се чувстваше тя сега, когато тези интимни подробности за живота й бяха отпечатани във вестника? Не чака дълго, за да си отговори на този въпрос.


Тя демонстрира прочутия си форхенд и запрати ракетата право към главата му.
— Какво правиш…
— Гадняр с гадняр!
Той успя да избегне първия удар и хвана дръжката на ракетата, преди да го е улучила със силния си бекхенд. Сборичкаха се за ракетата.
— Ама какво ти става?! — извика той.
— Защо разгласи за болестта ми? Нали ми обеща, че ще мълчиш! Лъжец такъв! Ти си…
— Думичка не съм казал.
— О, и още как! Само ти знаеше!
Той измъкна ракетата от ръцете й и я хвърли на пода.
— Как е възможно да смяташ, че ще разкажа всичко на конкурентния вестник! Та аз още не съм прочел и статията!
Стиви малко се успокои и се замисли. Всъщност защо би разказал всичко на друг журналист? В това нямаше никакъв смисъл. Но кое ли имаше смисъл за нея напоследък…
— Тогава откъде знаеш за статията? — подозрително попита тя. — И как мина покрай полицаите?
От ранни зори в двора й гъмжеше от униформени мъже. Мениджърът й най-сетне се беше обадил на полицията, за да помоли да патрулират около дома й.
— Познавам един от тях. Задължен ми е за нещо.
— За какво?
— Нещо, свързано със сестра му.
Тя потърка чело.
— Всъщност май не искам да знам защо.
— И аз така мисля. Стига ли ти да знаеш, че една нощ, след голямо състезание, се беше промъкнала в съблекалните и се превърна в един вид любезна домакиня на спонтанното празненство?
Стиви го изгледа и поклати учудено глава.
— Вярвам ти. Защо ще си измисляш такива истории…
Той я хвана за раменете и я побутна към високия стол пред барчето в кухнята, където бе седяла, когато той се промъкна през задната врата. Щом го зърна, тя изсипа какви ли не ругатни по негов адрес и размаха ракетата, в чийто дизайн бе участвала лично.
— Маккий, кажи ми как е научил за болестта ми този журналист?
— Не знам, но смятам да разбера.
Той вдигна телефона и завъртя някакъв номер. Потърси журналиста по име. Очевидно не бяха във вражески отношения, пък макар и конкуренти.
— Здрасти, Маккий на телефона. Поздравления за госпожица Корбет — Стиви го изгледа убийствено, но той не реагира на погледа й. — Как успя да я придумаш да сподели с теб такива интимни подробности? Или един джентълмен не бива да задава подобни въпроси — Стиви зяпна. Джъд сложи длан на устата й. — Значи не от нея го знаеш. А от кого? От мениджъра ли? — Стиви отмести ръката му и отривисто поклати глава. — Е, добре. Предавам се. Кой ти го каза? Хайде, вече всичко се знае, няма какво да криеш — Стиви забеляза как Джъд изведнъж сбърчи чело. — Виж какво, драги, вчера си съдрах задника да тичам, та дано разбера защо й е прилошало, но не се докопах до нищо. Кажи ми кого съм пропуснал да питам — Джъд се заслуша, бръчката му се изглади, но изражението му остана все така сериозно. — Ясно. Е, тоя път ме изпревари с едни гърди. Само да си посмял пак да го направиш! — Стиви долови приятелски заядливия тон на Джъд, който беше напълно безобиден. — На теб също. Всичко хубаво! — закачливо възвиси глас той.
— Е? — попита тя, щом Джъд затвори телефона.
— Лаборант от болницата.
— Където ми правиха изследванията — промълви тя. — Знаех си, че никой от лекарския кабинет не би проговорил. И през ум не ми мина, че някой от лабораторията ще се разприказва.
— Не бъди наивна. Всеки ще проговори, ако получи достатъчно. Къде са ти чашите за кафе?
— Във втория шкаф, на втората полица.
— Искаш ли?
— Не, благодаря. Пих вече достатъчно.
Той си наля кафе и се върна на барчето. Седна на стола до нея така, както седяха и предишния ден, и попита:
— Как спа?
— Чудесно.
— Тогава защо имаш кръгове под очите?
Тя избягваше да го гледа, защото се опасяваше, че той ще забележи безсънието й. Бе прекарала неспокойна нощ с кошмари — странни, еротични, страшни. Той участваше във всичките й сънища. Стиви бе изтощена. Стана й неприятно, защото Джъд заяви съвсем нетактично, че не изглежда добре.
— Ама и ти ми изглеждаш зле — тутакси подхвърли тя.
— Прекарах отвратителна нощ.
— Тогава защо дойде? Защо не си остана вкъщи да се наспиш? Или дойде, за да злорадстваш?
Джъд сви устни, което издаваше раздразнението му, но спокойно пийна глътка кафе.
— Можех да злорадствам, ако аз бях написал статията. Но не съм аз. Тогава и фактите щяха да са достоверни.
Стиви се натъжи и тонът й вече съвсем не беше толкова напорист.
— Според тази статия аз съм свършена като състезателка и почти мъртва и погребана.
Джъд слезе от високия стол и така изруга, че тя се стресна.
— Да не съм чул повече такива приказки! Целият настръхвам.
— Извинявай, че те притесних — повиши глас Стиви, — но туморите са си мои и ще си говоря за тях така, както си искам. Ако не ти харесва, можеш да си ходиш. Което не е лоша идея.
Идеята всъщност беше лоша. Никак не й се искаше да остане сама. Сега, когато знаеше, че той е невинен, и вече не изпитваше желание да го убие, компанията му й беше наистина приятна. Поне докато бяха заедно, тя се стягаше и не се отдаваше на мрачните си мисли.
За да не издаде силното си желание да го задържи още малко, тя си придаде високомерно и дори враждебно изражение.
— Освен да ме ядосваш, не виждам какво друго би могъл да правиш тук.
— Дойдох да те закарам в болницата.
— Никъде не отивам. Казах ти вчера. Имам две седмици…
— Стиви, чуй ме…
— Не, ти ме чуй, Маккий. Това е моят живот, решението също е мое и никой…
На вратата се позвъни.
— Госпожице Корбет! — извика някой. — Как се чувствате сега, когато знаете, че сте болна от рак и трябва да се откажете от тениса?
— О, защо не ме оставят на мира! — проплака Стиви. Нервите й не издържаха и тя зарови лице в ръцете си.
След малко упоритият журналист вероятно се отказа да настоява за отговор или полицаите го накараха да си тръгне. Отново настъпи тишина. Тя потрепери, когато Джъд сложи ръце на раменете й.
— Нека поне те изведа за няколко часа — каза той, завъртя столчето й и пъхна коленете й между своите колена.
— Защо ще ме извеждаш.
— Като един вид извинение за вчерашното си грубо държане.
— Но ти не си написал тази статия.
— Чувствам се виновен, и това е — тя иронично изсумтя. — Знам, смяташ, че не ме бива като журналист, както пък аз съм убеден, че ти не ставаш за атлетка — продължи Джъд. — Пия много, ходя по купони, изобщо по удоволствията съм. На мен не може да се разчита, аз съм един тип, целият изтъкан от сарказъм. Но дълбоко в себе си, под грубата външност, съм готин.
— Няма съмнение.
Той се усмихна чаровно и Стиви усети как стомахът й се сви.
— Излез с мен днес и ще видиш, че съм прав.
Искаше й се да се съгласи, но се колебаеше. Кой знае, привлекателен или не, той може би все още кроеше планове да напише нещо за нея. Може би целта му беше нейният по-задълбочен портрет. Веднъж я бе нарекъл «дебютантка на корта», нищо чудно сега пак да я опише като такава.
— Маккий, идеята ти не е много добра. Предпочитам да остана тук.
В този миг почти едновременно се позвъни по телефона и на вратата.
— Ти ли го измисли това? — обвини го моментално тя.
Той се засмя, съдбата май беше на негова страна.
— Случайността ми помага. Хайде, вземи си всичко, каквото ще ти трябва през деня. Ще се върнем късно довечера.
Джъд даде напътствията си, сякаш всичко вече беше решено.
— Маккий, дори да исках да излезем, а аз не искам, от това нищо няма да излезе. И двамата сме достатъчно известни. Където и да идем, ще ни познаят и ще тръгнат по петите ни.
— Затова ще излезем вън от града.
— Къде?
— Ще видиш.
— Как смяташ да се промъкнем покрай репортерите отвън?
— Хайде, стига умува, ами се приготви.
Стиви огледа лицето му. Все едно да се довериш на пират… Сигурно щяха де карат през целия ден. Но пък и никак не й се оставаше в тази обсадена къща. Най-сетне се реши да го послуша, разпери късите си широки бели шорти и посочи фланелката си.
— Мога ли да изляза така?
— Да, можеш. Вземи си чантата.
След няколко минути тя се върна в кухнята с памучна торба, в която беше напъхала всичко, което би й потрябвало до вечерта. Джъд миеше каната за кафе.
— Ти май се чувстваш като у дома си.
— Аха — той избърса бавно ръце и захвърли кърпата. — Така се чувствам.
Пристъпи към нея, обви кръста й, привлече я, наведе глава настрани и прилепи устните си до нейните.
Стиви бе така слисана, че нито се дръпна, нито продума. Той я целуна лекичко, после задържа устни. Плъзна ръка към врата й, но преди това погали гърдите й. Връхчетата им веднага реагираха. Докосването му съвсем не беше платоническо, а Стиви откликна напълно спонтанно. По тялото й плъзна топлина. Топлината премина в горещина, когато той притисна тяло между бедрата й.
Пръстите му обвиха врата й, а езикът му се плъзна по ръба на устните й — все едно не го интересуваше дали тя ще ги разтвори, или не. Ако ги разтвореше — добре, щеше да я целуне, ако ли не — пак добре. Не би се ядосал или разочаровал.
Стиви разтвори устни.
Когато възбудата на Джъд нарасна толкова много, та можеше да се усети през дрехите, той се отдръпна. Тя го погледна жадуващо и учудено.
— Защо ме целуваш така?
— От любопитство — той се покашля и продължи: — И двамата мислехме за това, нали? От момента, в който видях гърдите ти, си мислим какво ли ще бъде, ако сме заедно. Е, любопитството ни е задоволено, вече сме спокойни и можем да излизаме и да се забавляваме. Хайде!
Стиви съзнаваше, че ако още малко се беше «поуспокоила», сигурно щеше да му се отдаде на пода в кухнята. Тя кимна мълчаливо.
Това, че го послуша, сигурно щеше да се окаже голяма грешка.


Четвърта глава

— Сбъркал си професията си — обади се Стиви, като се мъчеше да надвика боботенето на мотора на спортната му кола, докато се провираха между другите коли. — От теб става чудесен разбойник.
Бяха действали по следния план: Стиви се показа на предната врата и фотографи и репортери се втурнаха през тревата пред къщата, защото решиха, че ще направи някакво изявление. Докато тичаха към предната врата, Джъд и Стиви се измъкнаха незабелязано от задната и притичаха до колата му, паркирана на съседната улица.
— Мечтаех да участвам в някоя голяма кражба — призна той, — но изчислих, че това изисква много труд и амбиция.
Стиви се усмихна и се настани удобно на кожената седалка. В мига, в който напуснаха жилището й, тя изпита чувство на свобода.
Да наруши дисциплинирания си начин на живот — това за нея беше истински лукс. Почти всяка сутрин по това време тя вече беше в разгара на тренировките, Джъд бе причина да се отпусне така.
— Кога започна да играеш тенис? — попита той, хвърли бърз поглед назад и направи завой към източната магистрала, оставяйки Далас зад гърба им.
— На дванайсет години.
— Късно за състезател, постигнал толкова много.
— Да, малко късно, но откакто се помня, все съм с ракета в ръка — Стиви си спомни вечерта, когато за пръв път бе изразила желание да играе тенис. — Най-неочаквано заявих на родителите ми, че искам да опитам да играя в отбора за девойки. Тъкмо бяха седнали да вечерят и ме изгледаха, сякаш им съобщих, че искам да отида на Луната.
— _Тенис ли?_
— _Ами да._
— _Това е спорт за богати — заяви баща й. — Подай ми картофите._
— Какво толкова са имали против тениса?
— Нищо конкретно. Просто им беше непонятно. Майка ми изобщо не се интересуваше от спорт. Баща ми харесваше само футбол и баскетбол, а това са момчешки игри.
Стиви беше едно дете в семейството, при това дъщеря, и съзнаваше, че полът й е голямо разочарование за този чужд човек, когото наричаше «татко».
— И как ти разрешиха да играеш?
— След вечеря, докато миехме чиниите, пак повдигнах въпроса пред мама. Казах й, че мога да използвам училищните ракети и топки. Не се налагаше да ми купуват нищо. И тя се съгласи.
Стиви разказа на Джъд, че в гимназията вече се била пристрастила към тениса. Гледала деца и спестявала парите за уроци по тенис в скъпия клуб в Северен Далас.
— Разбира се, не бях член на клуба. Само сметката на барчето на някой от членовете би надвишила месечната заплата на баща ми — Стиви не говореше с горчивина. Никога не се бе чувствала потисната от скромните доходи на родителите си, но се дразнеше от нежеланието им да ги повишат. — Запознах се с Пресли Фостър на един турнир на клуба.
_Обувките ти са с номер по-големи. Бекхенда ти не го бива, форхенда ти също, макар ударите ти да са добри. Гледаш да направиш впечатление на зрителите, а не се концентрираш достатъчно върху стратегията си. Загубиш ли две точки, автоматично се оставяш да загубиш. Сервисите ти са силни и бързи, но невинаги. Не се ли наложи, не полагаш големи усилия, а това е много лош навик._
Стиви перифразира думите на Пресли Фостър. Джъд подсвирна.
— Брей!
Сега този спомен я караше да се усмихва.
— Изпитах чувството, че потъвам вдън земи. Фостър продължи да нарежда:_Имаш талант. Ще го пообработя и ще станеш световноизвестна. Ще ме намразиш, преди да го постигнеш. Трябват ти две години._
Седмица след като се дипломира, тя замина с известния си треньор на лагер във Флорида. Родителите й не бяха съгласни. За тях тенисът не беше работа, а игра. Въпреки възраженията им тя замина. Може и да нямаше бъдеще в тениса, но вкъщи, при родителите й, съвсем нищо не я очакваше.
— Докато Пресли не ме подложи на тренировките си, аз изобщо не знаех какво означава изтощителна работа — усмихна се тя.
И така, Стиви била безмилостно побеждавана от състезателите, които участвали в турнири още в училище и които посещавали летните тенис лагери на Фостър. Повечето се занимавали преди всичко с тенис. Някои не знаели какво е това детство. Тенисът бил всичко за тях.
— Чак на деветнайсет се включих в истинската игра — тя се загледа през прозореца в пейзажа. Джъд караше умело, но бързо. — Участвах в един турнир в Савана, Джорджия, когато получих съобщение, че къщата на родителите ми е била съборена от ураган и че двамата са загинали.
— Спомням си урагана, който помете половин Източен Далас.
— Целият район беше унищожен. Лежах и плачех на леглото в мотела, когато Пресли се втурна в стаята и ми се развика, че не съм на корта, за да загрявам за мача.
— _Родителите ми са мъртви. Да не би да настояваш да играя?_
— _Разбира се, че ще играеш! Точно в такива моменти трябва да проявиш истински кураж!_
И Стиви излязла на корта. Спечелила мача. После заминала за Далас, за да се погрижи за погребението на родителите си.
— Един ден след шест месеца — продължи да разказва тя с умислен глас, — както си говореше, Пресли се хвана за гърдите и без да успее да довърши изречението си, умря от сърдечен удар. На другия ден играх страхотно. Той щеше да остане доволен.
Нито родителите, нито треньорът й бяха доживели да я видят преуспяваща състезателка. Тази година сигурно щеше да спечели Големия шлем. После вероятно щеше да се оттегли и така щеше да докаже, че баща й не е бил прав. Тенисът не е занимание за богати. Тенисът е изтощителен обсебващ труд и заради него тя се бе лишила от университета, от любовта, от брака и децата — от всичко.
Вече се беше приближила до големия успех и не би допуснала нищо да й попречи.
Стиви забеляза, че Джъд я наблюдава внимателно, и веднага отпусна стиснатите си юмруци и устни.
— Ами ти? Ти винаги ли си мечтал да станеш спортен журналист и да пишеш вместо с мастило с кръвта на жертвите си?
Той направи гримаса и потръпна.
— Ама че ме описа!
— Няколко от статиите ти за мен са ужасни. Защо да те щадя?
— Ще понеса няколко удара под кръста — той й намигна закачливо. — Така де, дори може и да ми бъде приятно.
Тя се направи, че не разбира намека му. Целувката им — излишно бе да се заблуждава, че не я беше желала — щеше със сигурност да се окаже нещо много опасно. Най-добре да се преструва, че не се бяха целували.
Що се отнася до жените, Джъд Маккий наистина си го биваше. А и перото му беше безмилостно и неведнъж я бе засягало. Стиви нямаше намерение да му стане жертва нито в едното, нито в другото отношение.
— Маккий, любопитна съм да знам, защо мен? — тя се обърна към него, сви коляно и пъхна стъпалото си под бедрото. — Защо се целиш в мен с отровните си стрели?
— Теб какво те засяга? Цял свят те гледа с възхищение. Какво от това, че един пропаднал журналист изпитва удоволствие, като се заяжда с теб в тъпата си рубрика?
— Не е приятно.
— На читателите им е приятно. Още от първата статия преди доста години…
— Онази, на която исках опровержение.
Той се усмихна лукаво.
— Бях цитирал част от твое писмо, помниш ли? Читателите пощуряха. Нарочно подклаждах враждата помежду ни и имах полза от това.
— В какъв смисъл?
— Така материалите стават интересни.
— Но защо изобщо се заяде с мен?
— Не заради онова, което правиш или си направила, а заради това, което си. Заради…
— Заради кое? — настоя тя.
— Ами заради външността ти.
Стиви сякаш онемя. Най-сетне попита:
— И каква е външността ми?
— Ами готина си. Не мога да те възприема като спортистка, понеже изглеждаш като куклата Барби с тенис поличка.
— Това е истинска дискриминация спрямо жените!
— Точно така.
— Външността ми няма нищо общо с играта ми!
— Вероятно, но аз имам по-особено мнение — без никакво смущение се засмя Джъд.
— Ако имах брадавица на носа, по-добре ли щях да играя, кажи!
— Откъде да знам? Вероятно, да. Във всеки случай нямаше да ми се заяжда чак толкова с теб.
Тя се облегна на вратата и го изгледа учудено.
— Години наред се чудех с какво съм заслужила твоята злъч. А то нямало изобщо нищо общо с мен. Защото се дължи на шантавата ти снобщина и пренебрежение към женския пол.
— Само една жена може да направи такова заключение… извинявай, изобщо не искам да те обидя. Но аз не изпитвам никакво пренебрежение към спортистките.
— А само към мен. Мога ли да направя нещо, за да променя мнението ти?
— Погрозней!
— Или се разболей от рак.
Джъд отби встрани и рязко натисна спирачките. Обърна се към Стиви и каза:
— Ето това е удар под пояса. Но ще се направя, че не съм те чул, при едно условие.
— Какво условие?
— Кажи ми, че можеш да готвиш.
— Да готвя ли?
— Да готвиш. В кухнята, на печката. Да слагаш разни продукти в тенджери и тигани и да ги правиш вкусни.
— Мога да готвя.
— Е, добре.
Джъд включи на първа скорост и отново подкара по магистралата.
— Но ако може без сосове. Мразя сосовете, с изключение на белия сос върху пържено пиле. Само педерастите ядат сосове.
— Откъде го измисли — засмя се тя.
На следващото кръстовище той спря пред бензиностанцията, до която имаше и супермаркет.
— Хайде да напазаруваме!
След половин час отби колата по един страничен път. Буйните клони на дърветата от двете му страни образуваха зелен свод. Между тях стърчаха и високи борове.
— Къде отиваме? — попита Стиви. Градчето, в чиито покрайнини бяха пазарували, едва ли заслужаваше вниманието им. Освен бензиностанцията супермаркет, в него имаше магазин за железария и хранителни стоки, поща, пожарна, училище и три протестантски черкви.
— В къщата на баба и дядо — той се засмя на почудата й. — Наистина! Освен майка, аз имам и баща. Или имах. И тази ферма е на неговите родители. Завещаха я на баща ми. След като той почина преди няколко години, наследих я аз. Продадох пасбищата, но запазих двайсетте акра около къщата.
— Двайсет красиви акра — отбеляза тя.
— Благодаря.
Къщата беше следващата изненада. Тя се мъдреше насред поляна, заобиколена от огромни орехови дървета с разкошни разлистени корони. Имаше и вятърна мелница, пристроен гараж и хамбар. Всички бяха боядисани в бяло, а гредите — в зелено. Времето си беше казало думата и сградите се нуждаеха от потягане. Лехите покрай верандата бяха обрасли с плевели. Мястото беше изоставено и запуснато.
— Нуждае се от малко ремонт — каза Джъд, но това беше наистина слабо казано за състоянието на имота. — Вътре изглежда по-добре.
— Тук е прекрасно — любезно отбеляза Стиви и излезе от колата, навеждайки се под огромната паяжина между две дървета.
Джъд отключи вратата с ключа под изтривалката с надпис «Добре дошли» и Стиви влезе. Вътре беше тихо, мрачно и задушно — личеше си, че отдавна никой не беше идвал тук.
Гласът на Джъд отекна в обширното антре:
— Мислех да я използвам за почивка през уикендите, но точно тогава има какви ли не спортни събития. А за какво да идвам чак дотук по средата на седмицата. С други думи, не идвам толкова често, колкото би ми се искало, нито пък колкото това място заслужава.
— Там какво има? — посочи Стиви стаята зад гърба му.
Той се завъртя на пети.
— Трапезария с малка масичка, сгъваем стол и пишеща машина — Стиви го погледна въпросително. — Останалите мебели са в къщата на майка ми.
— О! — тя всъщност не искаше да го попита точно това, но реши да не уточнява въпроса си. Той очевидно пишеше понякога в трапезарията. — А горе какво има?
— Три спални и баня. Има и тоалетна зад стълбите, ако ти се налага да отидеш. Не? Тогава да занесем продуктите в кухнята.
Минаха през просторния хол. Мебелите бяха завити с платнища. В края на дългия коридор завиха надясно и се озоваха в кухнята. Джъд остави покупките на кръглата дъбова маса.
— Истинска бабина къща… — замислено промълви Стиви и прокара пръст по дърворезбата на облегалката на близкия стол. — Така и не помня бабите и дядовците си. Умряха, когато бях много малка.
— Уф! — Джъд се наведе до хладилника и вдигна нещо свито и черно в странна форма. Той занесе с два пръста вонящата топка до задната врата и я хвърли навън. — Добре, че баба я няма да види, сигурно щеше да припадне.
После отвори прозорците, за да проветри, а Стиви направи сандвичи със сирене и студено месо. Усети леко придърпване в долната част на корема — познатата болка, която вече почти предусещаше. Странно, но откакто бяха излезли от Далас, не се беше сещала за болестта си. Благодарна бе на Джъд Маккий, че я разсейваше и така не мислеше за грижите си.
Само преди два дни би била на мнение, че ако остане насаме със спортния журналист, сигурно щеше да го удуши, при това с удоволствие би се наслаждавала на изскокналите от орбитите му очи.
Странно, но особеното му чувство за хумор я успокояваше. Той не я съжаляваше, нито пък глезеше — това би било непоносимо за нея. Не се правеше на клоун, за да я разсмива за щяло и нещяло.
Изобщо не бе предполагала, че общуването с него ще бъде толкова лесно. Точно от такъв приятел се нуждаеше сега — приятел, с когото да й е леко и приятно да разговаря. Добре, че беше дошъл точно тогава, когато имаше нужда от някой, който да е обективен, непревзет и сдържан. Разбира се, никога не би му го признала — по-скоро щеше да даде да й отрежат езика.
— Обядът е готов.
Той си изми ръцете и се приближи до масата.
— Страхотни сандвичи — възкликна Джъд и възседна стола.
Стиви отхапа от сандвича си и попита:
— Какво ще правим, след като обядваме?
Той отвърна с пълна уста:
— Ще правим любов.


Пета глава

Стиви преглътна, без да сдъвче залъка си и зяпна Джъд, а той спокойно обърса уста със салфетката.
— Само ти предлагам, нищо друго — добави той.
Тя се втурна към вратата.
— Знаех си аз, не трябваше да ти се доверявам. Ти си… Ти си… О! Само като си помисля колко съм била глупава да ти повярвам! Ох!
Джъд я беше сграбчил за края на плитката. Леко я придърпа към себе си.
— Пусни ме! Тръгвам си!
— Седни — рече уж сериозно той, но тя забеляза, че едва сдържа усмивката си. — Ти от шега не разбираш ли?
— Шега значи!
— Да, разбира се! Как можеш да си помислиш, че говоря сериозно!
— Не съм си помислила!
— Тогава защо не се засмееш?
— Защото не ми е смешно.
— Но пък изражението ти е смешно — той я имитира и Стиви си каза, че ако наистина изглеждаше така идиотски, то по-добре щеше да е тутакси да се изпари. — Сякаш някой те е цапардосал със…
— Картината ми е ясна — каза тя и захапа яростно сандвича си. — Напълно ти подхожда да ме подмамиш тук и после да се опиташ да ме съблазниш.
Джъд като че ли не се обиди, а се поласка от думите й.
— И защо смяташ, че ми подхожда да те съблазня?
— Казах «да се опиташ» да ме съблазниш.
— Добре, откъде знаеш, че ми подхожда да се опитвам да те съблазня?
— Все съм чула нещичко за теб.
— Така ли? Какво си чула?
— Няма значение.
— Да не би да си повярвала на оная история за мен и трите червенокоси близначки? Това беше чиста лъжа!
— Три близначки ли? — промълви тя.
— Пълно изопачаване на истината. Казвам ти, няма капчица истина.
Тя го изгледа подозрително.
— Искаш да видиш как ще реагирам ли?
— Да — той продължи да яде, все така закачливо и доволно усмихнат. — Няма никаква заплаха за леглата на баба ми, нали така?
— Няма.
— Така де, когато се целунахме, нищо не се случи.
— Н-н-нищо.
— Земята не се разтресе, звездите не избухнаха, нито пък се чуха фойерверки. Аз почти нищо не почувствах, а ти?
— И аз нищо.
— Никаква страст.
— Съвсем не.
Той сви рамене.
— Значи опитахме, видяхме, че нищо не става, така че няма защо да се притесняваш. Хайде сега наистина да решим какво ще правим следобеда.
Стиви почти не го слушаше. Олекна й, когато се увери, че той само се шегува, но се чувстваше и засегната. Защо пък тази вероятност да му се виждаше толкова невъзможна! И когато се целунаха, хич нищо ли не му беше трепнало? Страст беше твърде силна дума за тръпките, които я полазиха тогава.
Той като че ли изобщо не се бе развълнувал от целувката. Нима целувката с нея бе толкова лишена от емоция, че дори не бе разчувствала поне малко такъв женкар като Джъд?
— Не се налага…
— Какво не се налага? — попита тя, защото съвсем не го бе слушала какво говори.
— Не се налага да помагаш. Ама ти не ме ли слушаш?
— Не. Мислех си за нещо.
Той сбърчи рязко вежди.
— Да не би да имаш болки?
— О не, не.
— Добре — каза Джъд, но я изгледа, за да се увери, че му казва истината. След това накратко повтори онова, което тя не беше чула. — Имам да свърша някои неща. А ти иди си почини в някоя от горните стаи.
— Предпочитам да съм на въздух. Дърветата са толкова красиви.
— Както искаш — Джъд стана и занесе чинията си на мивката. — В хола има библиотека. Ако искаш, можеш да почетеш.
— Благодаря.
— Ще си сложа работните дрехи и отивам на двора. Извикай ме, ако искаш нещо.
— Добре.
Той излезе. Стиви се почувства изоставена и самотна.
— Стиви, знаеш ли какво?
— Какво? — обърна се бързо тя.
Джъд надничаше през вратата.
— Докато се целувахме, аз почувствах слаб прилив на страст — той й намигна и изчезна.
Стиви тихичко отправи ругатня към отворената врата, от която преди миг надничаше захиленото му лице.


— Боже мой, какво правиш?
Стиви клечеше на двора и когато вдигна глава, за да погледне през рамо, едва не се катурна назад. Олюля се, но успя да запази равновесие.
Джъд стърчеше смръщен над нея, гол до кръста, облечен с доста мръсни дънки. От няколко часа работеше и се беше изпотил. Тънки ручейчета се спускаха по гърдите му. Подпираше се на греблото, свил крак в коляното.
Подмишницата му беше точно над Стиви, но тя тутакси отклони поглед — все едно да беше проследила с поглед струйката пот, която се стичаше към корема му и колана на плитките дънки.
Стиви усети, че я пронизва някакъв първичен приятен трепет, който й напомни за болката в долната част на корема. Но това усещане бе различно. То й доставяше удоволствие, а не предизвикваше съмнения или страх. Реши и на него да не отдава голямо внимание, защото я смущаваше и притесняваше.
— Не виждаш ли? Плевя лехата.
Тя продължи заниманието си. Шортите й се бяха изцапали, а ръцете й бяха целите в пръст. Пот се стичаше по челото й. Плитката й лежеше тежко върху влажната блуза.
— Трябва да си почиваш.
— Ето така си почивам. Приятно ми е да се грижа за цветя, а тези тук очевидно се нуждаят от грижи — тя го изгледа с укор и бързо извърна поглед.
Той се наведе зад нея. Лицето му беше покрито с прах, с вадички пот, и много мъжествено.
Тя усети мириса на кожата му — ако я целунеше, сигурно устните му щяха да са солени.
Стиви преглътна и каза:
— На верандата има кана с вода и лед.
— Благодаря.
Джъд изпъшка, докато се изправяше, и се запъти към верандата.
— Старите ми кокали се нуждаеха от малко раздвижване, но утре сигурно няма да мога да стана.
Той си наля чаша ледена вода и попита:
— Чистила ли си?
— Да, пометох. Цялата веранда беше в борови иглички и листа. Изглеждаше ужасно.
— Малката неуморна пчеличка Стиви!
— Приятно ми е да върша полезни неща. Пък и като работя, не мисля.
Джъд слезе по стълбите, закачливо я дръпна за плитката и рече:
— Само не се преуморявай!
— Няма.
— Изглеждаш уморена.


Слънцето се беше скрило зад върховете на дърветата и те хвърляха полегати сенки върху полянката пред къщата. Стиви се беше изтегнала върху дългата люлка под едно от ореховите дървета. Бавно се оттласкваше с босия си крак.
Преди да седне да се люлее, беше почистила седалката и махнала паяжините по синджирите. Те се нуждаеха от смазване, но скрибуцането им й доставяше удоволствие. Синджирите припяваха в унисон с поскърцването на вятърна мелница.
Освен че постегна люлката, тя свърши и много други неща. А Джъд закова капаците на прозорците, поразчисти поляната, хамбара и гаража.
Той се отпусна на окосената трева пред люлката.
Беше си облякъл ризата, но не я беше закопчал. Гърдите му бяха мускулести и широки, а коремът — въпреки бохемския живот — плосък и стегнат. Стиви се опитваше да не се заглежда в тях, но не й беше лесно. Цял следобед полагаше старания и извръщаше очи.
— Уморена съм — призна си тя. — Но приятно уморена. Не помня откога не бях наблюдавала залеза на слънцето между клоните на дърветата. Приглушената светлина, златистите и зелени сенки. Толкова е красиво. А звуците, тези странни тихи звуци, които никога няма да чуеш в града. Цари истинско спокойствие.
Той се излегна настрани и подпря глава на дланта си.
— Винаги ли си така романтична?
— Само когато се уморя — усмихна се тя. Усмихна й се и той. — Прекарах чудесно. Много жалко, че трябва да се връщаме и пак да дишаме отровните газове вместо мириса на смола и диви цветя.
— Защо? Трябва ли?
Тя рязко спря люлката с крак и отмести брадичката си от дебелия синджир, на който я беше подпряла.
— Трябва ли какво?
— Трябва ли да се връщаме?
Тя присви очи.
— Маккий, какво пак си намислил?
— Много си мнителна!
— Не съм мнителна. Само дето много не ти вярвам — мило рече тя. — Не разбирам какво искаш да кажеш. Разбира се, че трябва да се връщаме в Далас.
— Защо?
— Имаме си задължения.
— Какви например?
— Ти имаш ангажимент към «Трибюн».
— От тази сутрин вече не.
— Не те разбирам.
— Уволниха ме.
Тя го погледна учудено.
— Уволнен? Уволниха те?!
— Да.
— Защо?
— Защото допуснах конкурентният вестник да отрази случая Стиви Корбет.
Тя зяпна учудено. Гледаше го, но нищо в изражението му не й подсказваше, че я лъже. Дано я лъжеше.
— Уволниха те заради мен?
Джъд отвърна небрежно:
— Не се притеснявай. Шефът ми умира да ме уволнява. Как да го лиша от това удоволствие!
Стиви се усмихна.
— Но ти можеше да напишеш страхотна история. Друг, освен теб не знаеше истината за мен.
— Вярваш, не вярваш, аз не съм толкова голям мръсник. Все нещичко съм чувал за етичност. И когато кажа, че разговорът ще остане тайна, спазвам обещанието си.
Той стана и се приближи до люлката. Стиви седеше настрани, с изтегнат на седалката крак. Джъд хвана глезена й, вдигна крака, седна и го положи в скута си.
— Имаш мехурче на стъпалото.
— От сандалите е. Щом сменя обувките за тенис и късите чорапки, краката ми се разраняват.
Той погали зачервената подута кожа с палец. Стиви понечи да дръпне крака си, но се отказа, защото петата й всякак щеше да докосне ципа на дънките му. А кой знае това до какво щеше да доведе. Не че се чувстваше особено безопасно толкова близо до него.
— По-добре да тръгваме, преди да се е стъмнило — промълви тя.
— Предложението ми остава — погледна я той. — Нека останем.
— Не можем.
На Стиви й се искаше Джъд да махне ръката си от глезена й. Палецът му продължаваше да го гали. Тя едва сдържаше гъдела си и желанието да замърка от удоволствие. Пък и погледът му бе толкова обезоръжаващ.
— Защо така?
Защо ли… Стиви не знаеше какво да отговори.
— Защото така.
— Сериозна причина — той се засмя и миг след това пак стана сериозен. — Стиви, ти имаш нужда от спокойствие, за да размислиш. Какво по-добро място от това тук? Няма телефон, няма какво да те разсейва, няма досадни репортери. Никой не те притеснява. Само аз.
Той и не подозираше какъв смут всява в душата й. Предложението му обаче беше привлекателно и тя като че ли се разколеба от решителния си отказ.
— Ще седиш и ще ме гледаш, докато размишлявам ли? Това ли ми предлагаш?
— Не, аз ще работя върху романа си.
— Какъв роман?
— Утре сядам и го започвам. Ако останем, разбира се. Ако ли не, най-страхотният американски роман ще остане ненаписан и поколенията ще обвиняват теб.
— Значи аз съм отговорна за твоята кариера.
— Ами заради теб ме уволниха — любезно й напомни Джъд.
— Нали каза, че…
— Знам какво съм казал — заяви той. — Хайде, нека да останем. Ти ще плевиш, ще готвиш, ще правиш разни неща из къщата, а аз ще пиша.
— Безплатна прислужница, а? — тя издърпа крака си от ръката му и петата й се плъзна колкото може по-бързо върху ципа на панталоните. — Да чисти и готви на Джон Стайнбек. Голям хитрец си ти, Маккий. Най-големият хитрец…
— Ако искаш, можеш да лежиш цял ден в леглото — повиши тон той, за да заглуши негодуванието й. — Ти настояваш да правиш нещо, за да не се замисляш много. — Джъд задържа погледа си в скута й. — Нали така?
После вдигна очи. Срещна враждебния й поглед и въздъхна отегчено.
— Е, добре! Все едно нищо не съм казал. Идеята не беше добра. Мислех, че ще се почувстваме добре, ако отделим малко време за размисъл, преоценка, бъдещи планове, такива неща. Това място за мен е най-подходящо. Но очевидно съм сгрешил.
Той стана от люлката. Тя се залюля рязко. Стиви заби крак в земята.
— Къде ще спим? — попита тя.
Джъд спря, но не се обърна. После бавно се приближи.
— Къде ще спим?
— Къде ще спя аз?
— Където си избереш.
— А ти къде ще спиш?
— В една от другите стаи — той сложи ръце на кръста си. — Ти какво си мислиш, че имам някакви тайни намерения? Да те използвам за икономка и любовница? — тя не продумваше, сякаш наистина го обвиняваше. — Нали вече се разбрахме, че между нас няма сексуално привличане. Отношенията ни ще бъдат само платонически. В момента животът и на двама ни е доста объркан. Защо са ни допълнителни усложнения?
— Прав си.
— Да забелязваш някакви искри между нас?
— Не.
— Ако някой иска да прелъсти някого, би ли го ухажвал мръсен, потен и раздърпан?
— Не — рязко отвърна Стиви. Искаше й се да му зашлеви един.
— Значи ясно. И аз съм на същото мнение. Ако исках да спиш с мен, щях направо да ти го кажа. Боже мой… — въздъхна той и прокара пръсти през косата си. — Най-сетне се разбрахме. Оставаме, нали?


Шеста глава

— Да вечеряме навън, какво ще кажеш? — Стиви посочи масичката, която бе изнесла от хола на верандата. Във вазата се мъдреше букет полски цветя. В долапите бе открила покривка, салфетки, дори свещ, която бе успяла да закрепи на една чинийка. Светлината на свещта играеше по лицето на Джъд.
— Чудесно! Но защо си си правила толкова труд?
— Беше ми приятно.
Както й обеща, Джъд предостави на нея избора на спалня. Тя си избра източната стая, защото беше свикнала да става рано. Той се зарадва, защото ужасно мразеше ранните слънчеви лъчи.
Когато разгледаха стаята, Джъд й показа банята. Умивалникът стърчеше на специална подпора, ваната беше старомодна, с извити крачета.
— Огромна вана, подходяща за излежаване, стига да имаш настроение да се киснеш — отбеляза той с носовия говор на амбулантен търговец.
В гардероба на горния етаж намериха хавлиени кърпи, чаршафи и всевъзможни дрехи. Джъд огледа скептично находката.
— Ще си харесаш ли нещо за преобличане?
— Предполагам. На кого са тези дрехи? — попита Стиви и огледа една широка пола.
— На разни братовчеди и братовчедки — Джъд си избра риза и къси панталони. — И понеже съм готин, ти позволявам първо ти да влезеш в банята. За вечеря — пържолите, които купихме днес. Съгласна ли си? Ще разпаля дървените въглища, докато се окъпеш. Намерих грила на дядо ми и го измих. Има цяло чувалче с дървени въглища.
След половин час тя срещна Джъд на стълбите. Беше се окъпала и косата й беше мокра. А домакинът беше по-мръсен и от саждите на грила.
— Водата отначало е ръждива, но след минута-две става чиста.
— Благодаря, ще имам предвид.
Не след дълго седяха един срещу друг на масата, а между тях светеше запалената свещ. Нощните звуци от гората се долавяха ясно, мирисът на печени пържоли обещаваше вкусна вечеря, а вятърът галеше приятно.
Стиви се чувстваше глупаво, беше неспокойна и от неудобство се чудеше какво да каже.
— Жарта беше готова.
— Добре.
— Сложих пържолите, но ако искаш, можеш и ти да ги погледнеш.
Стиви изпитваше такъв смут, че се чудеше сама на какво се дължи. Вероятно блузата в стил кънтри, чието деколте разголваше едното й рамо, не бе най-добрият избор. Беше й малко голяма. Но собствените й дрехи бяха толкова мръсни, че не можеше да ги облече, след като се окъпа.
И ето че сега седеше срещу този мъж, който се шегуваше с разни креватни истории с близначки, и се притесняваше като ученичка.
Той огледа всичко: свещта, цветята, масата, нея. Особено нея. Задържа погледа си дълго.
— Стиви, ти явно искаш да ме смаеш. Май ще трябва да те предупредя, че не съм склонен към женитби.
— Ах, ти, самодоволен тип такъв! — възмутено каза Стиви и сложи ръце на кръста си. — Не съм направила всичко това за теб, а за себе си! Аз рядко се забавлявам и обикновено водя гостите си на ресторант. Почти никога не ми се случва да… Но защо се смееш?
— Смея се на теб. Не разбираш от шега, Стиви. А като се вбесиш, си очарователна.
Тя остана ядосана на мястото си, а Джъд отиде до грила в ъгъла на верандата. Стиви се поколеба дали да продължи да се възмущава или не, но реши да замълчи. Разправиите им винаги завършваха в негова полза.
Той каза през рамо.
— Пържолите ще са готови след пет минути.
Стиви донесе от кухнята зелената салата, която беше направила, франзела, нарязана на филийки, намазани с масло и стоплени във фурната на печката, и кана чай с лед и листенца джоджен от полянката край задната веранда.
Джъд отпи чай от високата чаша и млясна с устни.
— Джодженът ми напомня за летата, които прекарвах тук с баба и дядо.
Той зарея поглед и замълча.
— Какво си мислиш? — тихо попита Стиви.
Джъд я погледна и се засмя.
— Един приятен момент дойде и отлетя, а аз дори не го пропуснах — той вдигна чаша за наздравица. — Вероятно всичко се дължи на твоята компания.
Тя забеляза топлината в погледа му и след миг каза:
— Джъд, пържолите са много вкусни.
— Не прекалявай с хвалбите. Дотук се простират кулинарните ми възможности.
Вечеряха, без да разговарят. Стиви реши да наруши мълчанието и попита:
— За какво е романът ти?
— Писателите никога не обсъждат това, което творят.
— Нали още не си започнал да пишеш?
— Същото се отнася и за идеите.
— И все пак защо не искаш да поговорим за романа?
— Защото, когато обсъждаш една история, може да ти отслабне желанието да седнеш и да я опишеш.
— О! — Стиви отново се зае с пържолата, но продължи разговора. — Мисля, че разбирам. И на мен не ми се говори преди важен мач. Не обичам да обсъждам стратегията си, нито пък шансовете си за успех. Потъвам в собствените си мисли. Ако ги споделя, ще объркам мача, знам си.
— Май си суеверна — рече Джъд и я посочи с вилицата.
— Не ми е идвало наум. Вероятно си прав — Стиви преглътна последната хапка и остави чинията си настрани. — Аз се отнасям много сериозно към играта си. Ето защо вашите статии толкова много ме засягат, господин Маккий. Не обичам да ми се присмиват.
— Моите статии обаче продават вестника. Знам, че гледаш сериозно на тениса. Може би твърде сериозно.
— Не е така.
— Наистина ли? — той подпря лакти на масата и се наведе към свещта. Пламъкът заигра по лицето му, смекчи чертите му, но и подчерта мъжествения овал. — А забравяш ли за съпруга, за децата, за къщата?
— Ако бях мъж, щеше ли да ми задаваш такива въпроси?
— Сигурно не — призна Джъд. — Но… — той плъзна поглед по деколтето на бялата й блуза. — Ти не си мъж.
Докато вечеряше, Стиви бе забравила да оправя деколтето си и то разкриваше нежния овал на гърдите й. От сянката, която хвърляше свещта, вдлъбнатината между тях изглеждаше кадифена и изкусителна.
Стиви се притесни от пламтящия му поглед и от твърде личния разговор, който бяха подхванали, и затова мина на по-обща тема.
— Всичко на този свят, дори успехът, си има цена. Човек не може да има всичко.
— Някои хора успяват. Но не и ти. Ти имаш само тениса.
— Прекрасна игра.
— Да, така е. Но бас държа, че ако събереш мъжете спортни журналисти и ги попиташ с какво Стиви Корбет е най-известна в тениса, те едва ли ще отговорят: «С бекхенда си.» Ако са искрени, ще отговорят: «С фигурата си.». На мен не ми пука и го заявявам, и го пиша, а те само си го мислят.
Тя дръпна стола си назад и рязко стана.
— Маккий, непоправим си!
— Така ми казват всички от учителката в детската градина до Майк Рамзи — тази сутрин пак го чух от него. Каза ми… Стиви? — Джъд стана и бързо се приближи до нея. — Какво има?
— Няма нищо.
— Боли ли те? Кажи ми!
Тя пое дъх на пресекулки.
— Понякога при резки движения ме заболява.
Джъд сложи ръка на корема й.
— Да ти донеса ли хапчетата? Ей сега се връщам.
— Не, не, добре съм. По-добре… — тя успя да се усмихне. — Заболява ме изведнъж, но и изведнъж ми минава. Вече няма нищо.
Пръстите му не се отлепваха от корема й.
— Сигурна ли си?
Тя бе сигурна само в едно — Джъд трябваше веднага да махне ръката си, инак омекналите й от желание колене щяха да се огънат и тя щеше да потърси устните му.
— Сигурна съм — промълви Стиви. Той потърси погледа й, за да се увери, че не го лъже, и след миг дръпна ръката си.
— По-добре си легни, а?
— Няма ми нищо, присви ме и ми мина.
— Тогава защо ти побеляха устните?
— Направи ми място, моля те, искам да раздигна масата.
— И дума да не става. Утре ще раздигнем.
— Баба ти би се ядосала. Няма да ме разубедиш.
Джъд промърмори нещо и отстъпи.
— Колко често те боли? — попита той и я последва в къщата, понесъл таблата с мръсните чинии.
— Веднъж, два пъти дневно. Нищо особено… — тя напълни мивката със сапунена вода. Той стоеше на крачка от нея и й пречеше. — Маккий, тук е тясно за двама ни. Защо не излезеш да си поиграеш или пък седни да пишеш романа си, а? Бъди добро момче.
Той излезе от кухнята и затръшна вратата, мърморейки. Него не можеше да заблуди — болката несъмнено я измъчваше. Не беше толкова глупав, та да го измами.
— Само я присвило! Дрън-дрън! — рече на глас той.
Тя пренебрегваше болката така, както той се опита да омаловажи своята възбуда на люлката, когато държеше крака й в скута си. Не му се искаше да си признае, че бе изпитал точно това… Но ако не това, тогава — какво?
Стиви Корбет беше най-нежното и топло нещо на света. Толкова му беше трудно да отмести ръка от гънката на полата й. Чудеше се как се въздържа да не погали гърдите й, за да провери дали наистина са толкова прекрасни, колкото изглеждаха.
За да престане да мисли за приятното й ухание, за желанието да я целуне отново и за мъчителния копнеж, който изпитваше към нея, той взе малката масичка и я занесе в трапезарията.
Завъртя нощната лампа така, че евтиният лампион да осветява възможно най-много пишещата машина, после дълго наглася листовете, докато ръбовете им се изравниха под режещ ъгъл. Провери лентата и подреди моливите и гумите. Седеше с отпуснати ръце, загледан в масичката.
— Какво правиш?
Той се завъртя на стола. Стиви го гледаше с любопитство, застанала под свода на вратата.
— Настройвам се за писане — раздразнено отвърна Джъд. — Инак не става. Необходимо е първо да се подготвиш.
— А на мен ми се стори, че седиш и трепериш, защото те е страх да започнеш.
— Няма такова нещо.
— Добре, добре — тя отстъпи назад, сякаш бе разгневила див звяр, което не беше толкова далеч от истината. — Отивам в хола да чета.
— Чудесно. Ама да не вдигаш шум!
— Няма.
— Чакай малко — той я настигна. — Извинявай, ако бях малко груб. Животът на село нещо ме изнервя.
— Липсва ти градският шум.
— Вероятно да. Имам предложение! — той щракна с пръсти. — Искаш ли да поиграем на карти? Мисля, че тук някъде има едно тесте.
— Уморена съм, Джъд. Някой друг път.
— А да поиграем на «Въпроси и отговори»? Ти избери темата!
— Бих предпочела да почета.
— Е, добре. Ще ти помогна да си избереш книга.
Тя обаче го сграбчи за ръката и го спря.
— Сама ще я избера. Стига си измислял разни претексти.
— Какви претексти?
— Каквито си измислят децата преди лягане. Тази книга няма да се напише сама.
— Значи смяташ, че си търся извинение, за да не седна да пиша, така ли?
— Така.
— Сега разбирам защо досега не си се омъжила! — промърмори той и тръгна обратно към трапезарията. — Кой би искал да се омъжи за такава като теб? Бива си те, да знаеш.
Стиви усети, че задрямва. Най-сетне се предаде и остави книгата на масичката. През деня бе свалила платнищата от мебелите. Мебели в стар американски стил, повечето от кленово дърво и не по неин вкус, но пък много подхождаха на къщата.
Тя загаси лампата, взе сандалите си и тръгна по коридора. Джъд се разхождаше в трапезарията и раздвижваше схванатия си врат и ръка. На пода се бяха приземили няколко хартиени самолетчета. А едно бе катастрофирало в корниза.
— Как върви? — Стиви се приближи до масата и се загледа в листа. Прочете написаното: — «Първа глава». Какво вдъхновение!
— Много смешно!
— Маккий, така не се печели Пулицър.
— А също и Големият шлем.
Игривото пламъче в очите угасна, а усмивката й посърна.
— Да, прав си.
Джъд изруга и прокара пръсти през косата си.
— О, извинявай! Не исках… нямах предвид…
— Знам какво имаше предвид. Няма нищо. Раменете ли те болят?
— Не.
— Защо тогава се мръщиш, докато ги раздвижваш?
— Май прекалих с косенето.
— Мислиш ли?
Тя се приближи и загрижено го погледна. Пусна сандалите на пода. Вдигна ръце и леко стисна раменете му.
Той извика.
— Ох, олеле, ужасно боли!
— По-зле си от стар мечок.
— Чувствам се така, сякаш сега съм се събудил от дълъг зимен сън.
— Да се качим горе. Ще те разтрия с моето масло. Нося го винаги.
Тя взе сандалите и двамата се заизкачваха по стълбите.
— Какво е това масло? — отегчено попита той.
— Лосион. Патент е на един специалист по спортни травми. Оправя всякакви схващания и подутини.
Тя бе на няколко крачки пред него. Той я дръпна за крайчеца на полата. Стиви се обърна и го погледна въпросително.
— Ако е наистина така — бавно рече Джъд, — обещай да се консултираш с мен за всички места, които се каниш да масажираш.


Седма глава

Стиви дръпна полата си и като го изгледа, продължи нагоре по стълбите. Взе лосиона от торбата си и застана на прага на стаята му.
— Чук, чук!
— Влез — отговори той.
Тя влезе тъкмо когато Джъд събличаше фланелката си. С вдигнати над главата ръце, застанал точно под лампата, той щедро предоставяше за оглед цялото си тяло: широки рамене, едър гръден кош, тесни ханш и бедра, а на единия му крак Стиви забеляза доста белези.
Откъде ли?
Той измъкна глава от фланелката. Докато сваляше ръцете си, Джъд забеляза погледа й върху левия си крак. Смачка фланелката на топка и я хвърли със замах във фотьойла до леглото.
— Не е прилично да се гледа така.
Откакто Стиви влезе в стаята, Джъд започна да се държи доста по-предизвикателно от обикновено. Гласът му звучеше някак арогантно и неестествено саркастично. Кой знае, може би бе улучила единственото му слабо място.
Нямаше смисъл да се преструва, че не е забелязала. Дори да го стореше, той нямаше да й повярва и щеше да се подразни. Беше се загледала в крака му от съчувствие, а не от любопитство. Най-добре щеше да е да не се преструва, а да го попита без заобикалки.
— Джъд, от какво са тези белези?
— Натрошен пищял.
Много лошо. Тя дори не опита да прикрие гримасата си.
— И как стана това?
— Карах водни ски.
— Кога?
— Много отдавна — тъжно и с горчивина отвърна той. Приближи се до Стиви, а тя не сваляше очи от крака му. Джъд вдигна с пръст брадичката й. — Ще ми създадеш комплекс, ако продължиш да ме съжаляваш.
— Извинявай — искрено промълви Стиви. — Но цяла вечер беше с къси панталони, а аз видях белезите ти чак сега — на верандата беше тъмно и краката му бяха под масата, на която вечеряха. В останалото време просто не беше обърнала внимание. — Много се изненадах, не очаквах…
— Повечето жени смятат, че левият ми крак е много секси.
Джъд искаше да я разведри, да разсее изненадата й. Стиви нямаше нищо против. Щеше да се прави, че вече не ги забелязва, а по-късно щеше да размишлява върху излекуваните му рани, свръхчувствителното място на привидно неуязвимия спортен журналист.
— Вярно, секси е — закачливо се усмихна тя. — И то страхотно. Като косматите ти гърди.
— Сериозно?
— Сериозно. Едва се владея.
— Хмм…
Той сведе очи към устните й. Макар по различен начин, втренченият му поглед бе така вълнуващ и провокиращ, както и предизвикателният му стил на писане. Стиви усети как й прималява. Преди да изпадне в пълен плен на погледа му, който я привличаше като мощен магнит, тя се обърна и силно разклати шишето с лосион.
— Къде искаш да те разтрия?
— Не знам — тихо отвърна той. — Докъде смяташ, че можем да се опознаем?
Стиви рязко се обърна. Джъд стоеше плътно зад нея, уловил края на плитката й, впил зажаднял поглед в голата й шия. Той погали копринените кичури и прошепна:
— На стола? Или на леглото?
Тя отблъсна ръката му.
— Искаш ли да те разтрия, или не?
— Искам.
— Тогава сядай и да започваме.
— Значи на стола, така ли? — едва сдържа усмивката си той. После измъкна стола с права облегалка пред бюрото и го възседна. — Твой съм.
Стиви застана зад него. Изля малко лосион в едната си ръка и го поразтри върху другата длан. Дойде мигът, в който трябваше да докосне Джъд. Не можеше да се реши. Той извъртя подпряната на дланите си брадичка и я попита:
— Какво има?
— Нищо.
— Това чудо да не ме изгори?
— Пъзльо.
— Става ли дума за моята кожа, такъв съм.
— Ще го изливам ли на ръцете си, ако вреди на кожата? — ядоса се тя.
— Откъде да знам. След като съм писал такива гадости за теб… Така ще си отмъстиш.
— Не че не го заслужаваш.
Докато разговаряха, тя възвърна куража си. Сложи ръце на голите му рамене и започна да го масажира.
— Ммм — въздъхна Джъд със задоволство. — Не е лошо, Стиви.
— Благодаря. Правила съм го много пъти.
— На кого?
— На други състезатели.
— И на мъже ли?
— Понякога.
— Хайде бе! Знаеш ли каква чудесна статийка става от това? «Тайните на съблекалните»!
— Типично за теб. Вулгарно до немай-къде.
— Или «Куртоазия на корта»?
— Отвратително заглавие.
— «Ракети и романтика»? «Масаж или милувка»?
Луничките по раменете му бяха прелестни. Те сякаш подканваха за целувки. Кожата под плъзгавите пръсти на Стиви бе опъната, мускулите — стегнати.
Така искаше да плъзне ръце отстрани по якия му гръден кош. Вдлъбнатините под мишниците му бяха толкова изкусителни. Тя отмести поглед от гръбнака към колана на късите му панталони. Докосването не задоволяваше растящото й любопитство, а само го изостряше.
— Кажи нещо по този въпрос — неясно промълви той, защото бе опрял устни на сключените си длани, а главата му се движеше под напора на пръстите й, които масажираха врата. Невероятно гъстите мигли странно контрастираха на подчертано мъжествените му черти.
— По кой въпрос?
— За романтичните ромеовци по турнирите. Не си ли ступвала някой от тях с ракетата?
— Никога.
— Не ти е в стила, нали?
— Защо, какъв е моят стил?
— Да заковеш на място с ледения си поглед всеки нежелан ухажор.
— Но не и теб, Маккий.
— Аз съм непоправим, нали така? Пък и ако бях възприемал първото «не» на всяка жена за окончателно, досега да съм си девствен — той въздъхна. — Продължавай с масажа, Стиви, може и да ме имаш.
— Не се насилвай толкова много.
Джъд не отвори очи, но ъгълчетата им се разтегнаха в усмивка. Веждите му бяха гъсти като миглите. Признак за достопочтен характер, макар че това бе последното качество, с което Стиви би свързала неговото име. Поне до вчера, когато Джъд Маккий прояви деликатност и остави сензацията на друг журналист.
Това благородно решение доведе и до уволнението му. А може би под маската на това лошо грубо момче се криеше един истински джентълмен?
— Разтрий и ръцете ми.
— Пръстите ме заболяха. Масажът е уморителна работа.
— Хайде, разтрий ги.
Той нарочно настояваше. Защото както на нея, така и на него му беше приятно да го разтрива. Бицепсите му бяха твърди като ябълки и също толкова гладко оформени. Тя натискаше с всички сили, загледана в дълбоките следи, които оставяха пръстите й — бели линии върху загорялата кожа. Той стенеше от удоволствие.
— Нали каза, че сигурно съм си сбъркал професията — рече Джъд. — Ама и ти май си сбъркала своята.
Стиви и друг път бе забелязвала, че масажът има стимулиращо въздействие. Тя се бе приближила до Джъд така, че при всяко движение на ръцете част от тялото й се допираше до гърба му. Осъзнала това, Стиви изведнъж отдръпна ръце.
— Е, стига толкова — каза тя и тихичко добави: — Докато не съм станала за смях.
Той с неохота вдигна глава от облегалката на стола, завъртя се и седна с лице към Стиви. После разтвори колене, обви кръста й с ръце и я придърпа към себе си.
— Маккий?
— Да?
— Какво правим?
— Ние ли? Нищо.
Той сложи ръка на корема й с пръстите нагоре и като натисна леко с длан, попита:
— Нали вече не те боли?
Тя не намери сили да отговори и само поклати отрицателно глава.
— Сигурна ли си? — Джъд сви пръсти сред меката плът и пак ги отпусна.
— Напълно.
— Добре тогава — той гледаше движенията на ръката си, после вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Ако те боли, ще ми кажеш, нали?
Макар въпросът да бе учтив, тонът му бе настоятелен.
— Да, ще ти кажа.
Без да откъсва очи от нейните, Джъд плъзна нагоре ръка и я спря на сърцето й, което щеше да изхвръкне.
— Миришеш хубаво — прошепна той и притисна лице в гърдите й. — Къде намери парфюм?
— Взех си моя.
Стиви едва намираше сили да говори, докато ръката му ловеше лудите тонове на сърцето й, а главата му лежеше между гърдите й.
— Харесва ми.
— Благодаря.
— Моля.
Тя тихичко изстена, когато устните му се долепиха до голата кожа над разтворилото се деколте. А после се плъзнаха по гънката между гърдите й към шията и той стана от стола.
С една ръка я прегърна през кръста, устните му намериха нейните, а с другата погали гърдите й.
— Маккий?
— Джъд.
— Джъд…
— Кажи, Стиви.
Устните му се разтвориха, нейните — също. Езиците им се преплетоха и двамата въздъхнаха дълбоко, жадно и със задоволство. И устата като ръката на гърдите й бе приятно обсебваща. Под нежната ласка на пръстите връхчетата на гърдите й се втвърдиха и пламнаха от допира на палеца му.
Той наведе глава към едното и го целуна през блузата, оставяйки мокро петънце. Сетне притисна с пръст плата и връхчето се очерта зад прозирната от влагата на устните му тъкан.
Ноздрите му потрепнаха, а от устните му се изтръгна страстен стон. Те целунаха Стиви още по-нетърпеливо и жадно.
— Стиви, не се тревожи — прошепна той. — За всеки мъж ти си неустоима.
Думите му предизвикаха неочаквана реакция. Макар тялото й да пламтеше от страст, тя откъсна устните си от неговите, силно го блъсна, той залитна и седна на пода.
— Значи така! — Стиви беше побесняла от гняв, много повече, отколкото побесняваше при несправедливите съдийски решения или при несполучлив замах по време на състезание. — Значи затова си така мил и сексуално разнежен. Защото ме съжаляваш!
— Моля? — Джъд мигаше слисано. — Какви ги говориш?!
— Сега разбирам на какво се дължат твоята загриженост и любезната покана да останем заедно в това убежище! Както и ухажването ти! — тя ядосано сложи ръце на кръста си. — Не мога да повярвам, че така глупаво се подведох!
— Каква е целта на тази тирада?
Той я гледаше намръщено, несъмнено разочарован от рязката промяна в настроението й, но не и толкова ядосан, колкото беше тя.
— Не се нуждая от съжалението ти, господин Маккий — гневно заяви Стиви.
— За какво съжаление става дума? И наум не ми с дошло, че мога да се възбудя от съжаление.
— Още по-зле тогава. Ти си един хитрец. Преценил си, че лесно ще ме вкараш в леглото, защото съм притеснена от тази операция, която ще ме лиши от женственост.
Джъд изля цяла поредица от ругатни. После я посочи с пръст и каза:
— Не аз, а ти трябва да пишеш роман. С това въображение!
Стиви крачеше из стаята.
— Мислеше, че ще ме размекнеш, че ще ме накараш да споделя с теб всичко за живота си. А като се върнем в Далас, ще напишеш сензационна статия и пак ще те вземат на работа, вестникът ще се разпродаде за часове, а колегата ти от другия вестник ще остане с пръст в устата, защото ще го шашнеш с твоята история!
— Не вярвам на ушите си — засмя се Джъд, все още седнал на пода.
— Чуй какво ще ти кажа — застана тя над него, треперейки от гняв. — Нямам нужда от неандерталец като теб, за да съм убедена в женствеността си. Дори всичко да ми извадят, пак ще си остана повече жена, отколкото ти мъж! Истинският мъж не се нуждае от долни номера, за да накара една жена да спи с него.
— Такива глупости не бях чувал отдавна — той се изправи и застана лице в лице със Стиви. — Няма да ги коментирам, нито пък отричам.
— Каквото и да кажеш, няма да ти повярвам.
— Нямам намерение да се хабя.
— Ти си един мошеник. Пишеш само гадости. Рубриката ти е за посмешище. Повдига ми се от теб! — тя отметна плитката си през рамо и си пое дъх. — Искам да си вървя. Веднага! Закарай ме в Далас.
— И дума да не става.
— Казах, веднага!
— Аз пък казах, че няма да стане. Ако щеш викай цяла нощ, но днес работих за десетима и имам нужда от почивка.
Той разкопча колана на късите панталони, които се свлякоха на пода, после свали и слиповете си, спокойно отметна завивките на леглото и като изгаси лампата над леглото, си легна.
— Лека нощ.


На другата сутрин Стиви седеше на масата, когато Джъд влезе в кухнята с широка прозявка. Той се почеса по голите гърди и каза:
— О, кафе, чудесно! — взе чаша от долапа, наля си и се облегна на мивката, отпивайки от ободрителната течност. — Приготвила си багажа, а?
Той кимна учудено към голямата торба, подпряна до стола на Стиви. Тя беше с мръсните си дрехи от предишния ден, но стоеше с гордо вдигната глава.
— Добре ли спа? — тихо попита Джъд.
— Не.
— Лошо… Аз пък не бях спал така добре от месеци, а може би и от години. Ти защо не можа да спиш? Беше ти меко леглото ли?
Тя го изгледа смразяващо.
— Дали не трябва да ти благодаря, че все пак си облякъл нещо, преди да слезеш?
Той беше само по шорти, но поне не беше гол като снощи.
— Всъщност обичам да пия първото си кафе необлечен, но си сложих шортите в твоя чест — той се поклони.
— Върви по дяволите!
Той се засмя.
— Хайде, Стиви, усмихни се. Щом ще бъдем тук заедно…
— Аз се връщам в Далас! Ако не ме закараш, ще взема автобуса.
— Няма автобус.
— Тогава ще се върна на стоп.
— Тази гледка не е за изпускане.
— Ще намеря начин да се прибера.
— Ама ти още ли ми се сърдиш? Всичко, което ми наговори снощи, е чиста глупост. Как може да ти дойде наум, че съм те докарал тук от съжаление, а и за да те напъхам в леглото, тъй като си отчаяна…
— Не е ли така?
— Повярвай ми, целуна ли една жена, то е само защото искам да я целуна, не съм чак толкова жалостив, че да го правя от съжаление.
— Вчера каза, че искаш отношенията ни да си останат платонически и че нямаш намерение да ме прелъстяваш.
— Ами малко съм излъгал. Много малко — тя не отвърна на широката му усмивка. Той наведе глава и я погледна изпод вежди. — Май се ядосваш повече на себе си, отколкото на мен.
— Защо пък да се ядосвам на себе си?
Усмивката му беше самодоволна и многозначителна.
— Защото не искаше да ти е приятно, когато ме целуваше, но се издаде!
— Ама ти си, ти си…
— Не се ядосвай пак. И на мен ми беше приятно — вдигна безпомощно ръце Джъд, — пък и не можах да го скрия.
Тя извърна очи.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не вярвам да не разбираш. Виж какво, Стиви, това е нормалната реакция на всеки мъж, който е погалил женски гърди или дори само ги е целунал през блузата — гласът му прозвуча по-плътно. — А ако и ти не беше възбудена като мен, много по-трудно щях да усетя връхчето на гърдата ти. И сега какво, смяташ да ме застреляш, защото съм се държал нормално ли? Тогава трябва да застреляш и себе си. Инак няма да бъде честно.
Лицето на Стиви пламтеше. Цялото й тяло гореше като фурна и туптеше. Думите му разгоряха в нея чувства, които на всяка цена искаше да забрави. Цяла нощ се беше борила с тях, но ето че и на закуска нямаше възможност да ги потисне, тъй като Джъд не спираше да ги разпалва.
— Искам да се прибера — решително заяви тя. — Вчера изигра успешно играта си и ме подлъга с привидната си искреност, но всъщност ме доведе тук с егоистични намерения.
— Друга е обаче причината за твоя гняв — той остави празната си чаша на плота и се приближи до Стиви. — Ти дори не си вбесена и от това, че се съблякох пред теб.
Тя се отдръпна и за малко не падна от стола.
— Разбира се, че съм вбесена от това.
— Тогава защо не взе колата и не се прибра сама?
— Мислех да го направя.
— Обаче?
— Обаче беше много късно — каза Стиви, надявайки се, че доводът й няма да прозвучи твърде нелепо.
Всъщност тя не възнамеряваше да си тръгне сама. След като го видя гол, единственото, за което мислеше, бе да постави колкото може по-голяма дистанция между него и себе си, докато не й е хрумнала глупавата идея да го последва в леглото.
Беше си легнала, без изобщо да мърда, защото се боеше да не би копнеещото й тяло изведнъж да надделее над разума и да я накара да извърши нещо прибързано, за което би съжалявала. И сега, като гледаше самоуверения Джъд, бе доволна, че се овладя.
Той беше толкова наперен, без да е спал с нея, а ако това се беше случило, сигурно щеше да вири нос до небето. Не й се мислеше за тази вероятност.
Джъд чакаше по-изчерпателен отговор. И тя каза първото нещо, което й хрумна:
— Не бях сигурна, че ще намеря пътя до магистралата.
Той я погледна присмехулно — беше му ясно, че лъже.
— Аха… — Джъд подпря ръце на масата и се наведе към нея. — Миналата вечер ти напомни за Стокхолм, затова се разстрои така.


Осма глава

Ако целта му беше да я накара да онемее, той бе успял. Стиви напразно се опитваше да продума, отваряше и затваряше уста, като че ли искаше да проговори с корема си, но не й се удаваше. Най-сетне тя промълви:
— Мислех, че не помниш.
— Помня.
— Беше пиян.
— Не чак толкова.
Стиви рязко стана, но се озова под една от опрените му на масата ръце. Каничката трепереше, докато си наливаше кафе. Пийна, за да събере малко сили, а и за да има къде да насочи очи, та да избегне тържествуващия поглед на Джъд.
Той си мислеше, че я държи в шах. Единственият начин да запази достойнство бе да се държи колкото може по-високомерно. Тя каза надуто:
— Маккий, това в Стокхолм се случи твърде отдавна. Преди десет или единайсет години, вече не помня кога. Пък и нищо особено не се е случило.
— Така ли? — той седна на един от кухненските столове, изпружи голите си крака и ги кръстоса. — Всеки случай купонът беше страхотен.
— Ти дойде непоканен.
Джъд се засмя.
— Ето това е най-голямото удоволствие, избираш къде да отидеш и се самопоканваш.
— Влезе с приятелите си чрез подкуп…
— Не, благодарение на чара си.
— И смутихте…
— Забавлявахме!
— … всички. Домакините бяха изумени…
— Очаровани.
Стиви въздъхна ядосано.
— Всеки е запомнил случката посвоему.
— Признай, че нашата компания ви развесели.
— Добре, признавам — едва сдържаше усмивката си. — Беше доста скучно, докато вие не се появихте.
— След като шумотевицата от пристигането ни постихна, добре тренираните ми антени веднага се насочиха към най-хубавата жена — очите му отново срещнаха очите й, както някога в балната зала на онзи шведски замък. — И това беше ти.
— Благодаря. Аз бях и най-младата.
— Аз също бях млад — замислено отбеляза той, — но не го осъзнавах. Тогава не работех за «Трибюн», а за една информационна агенция и отразявах спортните събития в Европа. Кракът ми…
Джъд поклати глава, за да се отърси от неприятния спомен.
— Прекарвах си страхотно, все в компанията на известни спортисти, на партита с кралски особи, яденето и пиенето без пари.
— Както и жените.
— Ами тази работа си има своите предимства — усмихна се Джъд със задоволство.
— Бях толкова наивна — също така замислено каза тя. — За първа година участвах в турнира. Не ме бяха предупредили за хищните вълци журналисти като теб.
— Аз смятам, че тогава ми провървя.
Стиви рязко отвърна:
— Нищо не се е случило.
— Защо ли помня друго?
— Е, добре, танцувахме. Ти грубо ме отне от ръцете на партньора ми.
— След като ми хвърли онзи задушевен, приканващ поглед.
— Задушевен и приканващ ли?! Паметта ти изневерява.
— И не съм те отнел грубо, а леко избутах онзи тип. И без това размахваше ръце като гъсок.
Тя се усмихна при спомена за своя партньор и нелюбезната категорична намеса на Джъд.
— Да, не танцуваше много хубаво.
За разлика от Джъд, който не обърна никакво внимание на въртящите се по дансинга двойки и я прегърна.
— Здрасти — само това каза той. Типичен американски поздрав. Но Джъд го произнесе толкова очарователно, толкова нежно и интимно, сякаш се бяха срещнали на някое тайно местенце, а не сред огромната бална зала, кънтяща от смях и оглушителен рок.
Той я омая с вълшебния си глас и с някак свойския начин, по който сложи ръце на кръста й и притегли танцуващите й бедра към своите.
За разлика от нея Джъд беше обигран, самоуверен, наперен, арогантен и недисциплиниран. Той живееше, за да се наслаждава, за да се сприятелява, да се забавлява.
А тя мислеше единствено за тениса. До нея винаги и единствено бе Пресли Фостър. Двамата не разговаряха за друго, освен за тенис — колко сериозна е конкуренцията и колко много труд я очаква, докато започне да печели добре и да побеждава. Стиви беше строго дисциплинирана. Това парти и късният час, до който бе останала, бяха изключение.
Красивият спортен журналист бе очарователен и опасен. Танцуваше притиснат и тя усещаше неговия дъх, прегръдката и погледът му бяха недвусмислени, а в движенията на тялото му имаше неприкрит символизъм. Този мъж караше дисциплинираната, разумна Стиви Корбет да изпитва приятни лекомислени чувства.
— След танца се качи горе с мен.
— Маккий, ти сънуваш! — на Стиви не й хареса неувереният тон, с който се възмути. Думите й прозвучаха плахо, приглушено и развълнувано. — Аз отидох в градината, а ти ме последва.
— Ти избяга.
— Исках да подишам чист въздух.
— Уплаши се!
Тя наистина се бе уплашила. От него и от собствената си реакция. От чувствеността, която Джъд събуждаше у нея. За пръв път от толкова много години тенисът бе последното нещо, за което би се замислила.
— Макар и да не е много възпитано, сега сигурно ще ми напомниш, че успя да ме целунеш.
Погледът на Джъд не трепна.
— Но ти откликна на целувката ми.
Тя се покашля и махна с ръка.
— Беше… приятно.
— И то ужасно приятно. Приятно, страстно, разгорещено, секси!
— И какво толкова, целунали сме се!
— С език!
— С език.
— Но аз пъхнах ръка и погалих голата ти кожа.
— Постъпи доста неприлично — прошепна Стиви.
— Наистина ли? — той стана и запристъпва към нея, докато тя опря гръб в плота. — Ти беше толкова сладка, Стиви. Сърцето ти щеше да изхвръкне. Снощи туптеше също така учестено — Джъд сложи ръка на гърдите й. — Както бие и сега…
— Но между нас не се случи нищо.
— Да, защото Пресли Фостър довтаса и се разкрещя, че ще ме кастрира, ако веднага не те пусна.
Стиви скри лице в ръцете си, припомнила си за онзи позорен миг от своя живот. Тогава искаше земята да се разтвори и да я погълне, та да се спаси от убийствения поглед на треньора си, от ехидната усмивка на Джъд и от своя собствен непоносим срам.
— Пресли правеше онова, което смяташе, че е най-добре за мен — тихо рече тя. — Пазеше ме от всичко, което би ми навредило.
— Спеше ли с него?
Стиви свали ръце от побледнялото си, смаяно лице.
— Ти луд ли си?
— Спеше ли с него, кажи.
— Не! — тя преглътна. — Как може да си мислиш, че съм спяла с него?
— Просто ми хрумна.
— Ти не си наред.
Той поклати глава.
— Аз съм реалист. Пък и са ми известни много по-странни любовни връзки, така че…
— Защото общуваш с такива хора, каквито не бих искала изобщо да познавам.
— Несъмнено.
Загледана в пространството, Стиви подреди мислите си и подхвана:
— Този разговор обяснява много неща. Ето защо непрекъснато се заяждаше с мен във вестника. Защото или си ме смятал за малка мръсница с любовник по-възрастен от баща й, или пак за такава, която обаче е успяла да ти се изплъзне. Феноменалното ти его не е могло да се примири, че онази нощ предпочетох да си тръгна с Пресли, и затова се отнасяше с такава злоба към мен във всяка една от статиите си.
— Едното няма нищо общо с другото.
— Да не повярваш — горчиво каза тя.
Той я сграбчи за рамото.
— Знаеш ли, че изминаха години, преди да свържа шампионката Стиви Корбет е онова момиче с големите очи на партито в Стокхолм?
— Сигурно си умрял от смях — тя ядосано дръпна рамото си.
— Съвсем не — изненада я Джъд с отговора си. — Спомням си за онази нощ с горчивина, а не с присмех. Искаш ли да научиш една от най-големите ми тайни? Дори Фостър да не се беше появил, сигурно щях да спра дотам.
— Защо?
— Защото ти беше дете. Толкова невинна. И чиста. А аз… аз съвсем не бях невинен.
Тя беше почти хипнотизирана от тъгата в очите му. Но само след миг присви подозрително очи.
— Ако си смятал, че съм толкова невинна и чиста, тогава защо ме попита дали съм спяла с Пресли?
— Тогава бях сигурен, че не спиш с него. В Стокхолм беше девствена, нали?
Тя отвори уста, за да отговори, но отново не успя да издаде нито звук.
— Попитах те дали някога си спала с него, нали разбираш. Сега вече знам, че не си.
С ръце на хълбоците, тя го изгледа.
— Ама че си подъл и гаден…
— Преди да продължиш с обидите, ще можеш ли да ми приготвиш закуска? Огладнявам от чистия въздух.
— Да ти приготвя закуска ли?! — извика тя.
— Нали така се разбрахме, ти готвиш, аз…
— Забрави какво сме се разбрали, Маккий. Защо смяташ, че ще остана тук с теб?
— Вчера се съгласи да останеш, не виждам причина сега да се отказваш.
Ами предишната нощ, мислеше си Стиви. Ами разговорът за целувката, която се бе надявала, че е забравил. И все пак тя не би споменала тези две причини.
— Минаха толкова много години. Между нас нищо няма да се получи. Най-много единият да убие другия.
— Стиви, творческото ти въображение отново проработи. Ако блокирам, докато пиша романа, ще се обърна първо към теб — той огледа съдържанието на хладилника. — Ще преживея някак със сок, печени филийки и кафе. По-късно ще прескочим до магазина и тогава ми напомни да купим бекон и яйца.
— Маккий?
Той се приближи.
— Какво? Друг път не викай, ако обичаш. Чувам добре.
— Аз тук няма да остана.
Джъд я погледна така, сякаш вече наистина бе загубил всякакво търпение.
— Ключовете от колата са на масата в коридора. Карай внимателно. Но няма да е лошо да се замислиш за няколко неща — той вдигна показалец и продължи: — Първо: около къщата ти ще бъде митинг от репортери. Народът умира от любопитство да разбере дали ще участваш в Големия шлем. Ще играеш ли на Уимбълдън след три седмици, или не. Ще се оперираш ли веднага, или ще изчакаш. И какви биха били последствията. И шансовете, ако пък веднага постъпиш в болница… Можеш ли да отговориш на тези въпроси? Не. Защото все още не си намерила тяхното решение. И какво по-подходящо място за размисъл от това спокойно кътче, далеч от нежелани съветници и от репортери досадници? — Джъд вдигна още един пръст. — Второ! Ти се нуждаеш от почивка. Все още имаш дълбоки тъмни сенки под очите — той вдигна безименния си пръст. — И трето: уволниха ме заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми сготвиш няколко пъти, докато нахвърлям основните линии на бъдещия си роман. В бъдеще може би няма да мога от друго да се прехранвам, освен от тази книга! — дойде ред и на малкия му пръст. — Последно, четвърто. Вбесявам се страшно, когато някой не спази дадената дума.
Няма що, той беше прав, особено по първа точка, но Стиви продължаваше да го гледа гневно и не искаше да се предаде.
— Трябва да тренирам. За мен е фатално, ако не тренирам поне веднъж дневно.
— Сериозен довод — прехапал замислено буза, Джъд обмисляше алтернативите. — Когато отидем до близкото градче, ще прескочим до гимназията. Доколкото си спомням, там има тенис корт. И тъй като аз съм единственият известен или почти известен бивш местен жител — продължи той със самодоволна усмивка, — мисля, че ще получа разрешение да го използваш.
— В такъв случай оставам.
— Слава Богу, съгласи се — промърмори Джъд. Наля си кафе и добави: — Отивам да пиша в хола. Донеси ми филийките и сока там. Цвят светлокафяв и с много масло.
— Сокът или филийките?
Той се обърна на прага и рече:
— И гледай да не вдигаш шум.
На Стиви й се искаше да го ритне по тесния стегнат задник, но се въздържа.


Веднъж след вечеря Стиви каза, че последните дни се чувствала като в рая. Джъд я погледна неодобрително.
— Няма да станеш писателка, ако правиш такива банални сравнения.
Но въпреки това тя беше съвсем искрена. Ставаше рано и се разхождаше в двора. Джодженът около задната веранда беше избуял. Плевеше прорасналия гъст зимзелен, който цъфтеше в розови и червеникави тонове пред къщата.
При едно от пътуванията до града купи пликче със семена от циния и ги засади. Те поникнаха бързо и за нейна радост зелените свежи стъбълца вече стърчаха сред плодородната земя на Източен Тексас. Съжаляваше, че няма да може да дочака разкошните им цветове.
Джъд се събуждаше трудно и дълго. Всяка сутрин влизаше почти спящ в кухнята и си наливаше от кафето, което Стиви бе сварила. Трябваха му най-малко три чаши, за да започне да общува нормално. После се оттегляше в хола и пишеше. По-късно тя му носеше печени филийки или овесена каша, но много често, когато тайно поглеждаше на прага, забелязваше, че той не я е докоснал.
Следобед Джъд отново пишеше. Стиви дремваше или четеше книга. Нарочно избягваше да мисли за болестта си и за операцията. Уж затова си бе позволила този отдих, но така или иначе, не можеше да си наложи да вземе решение.
По здрач отиваха в училищния двор и тренираха, макар и непрофесионален тенис, облечени с евтините шорти, които си купиха от единствения магазин за конфекция в града, откъдето си избраха и някои други дрехи. Новият гардероб на Стиви не съдържаше нищо особено — или дрехи, колкото да облече нещо, но пък пазаруването с Джъд беше наистина незабравимо преживяване.
Вечер по хлад обикаляха селските пътища с колата, седяха на люлката под ореха или играеха карти на верандата. Джъд безочливо лъжеше и се ядосваше, когато не печелеше, като хвърляше вината върху слабото осветление или дразнещия шум, който вдигаха цикадите сред клонака.
Една вечер той пак загуби и хвърли отегчено картите на масата.
— Хайде да играем на покер със събличане. Който спечели, ще си съблече всичките дрехи.
Стиви разбърка купчината от кибритени клечки пред себе си.
— Победеният е май наистина за оплакване.
— Нямам нищо против да загубя една такава игра!
Джъд се беше облегнал на един от стълбовете, подкрепящи покрива над верандата. Мързеливо поклащаше коляно. Дори на слабата светлина Стиви долови настоятелния му поглед — той не се шегуваше.
После несръчно разбърка тестето и раздаде карти.
— Ако не мамиш, може и да спечелиш.
Стиви не даде вид, че разбира намека или пламъка в очите му. Това би било опасно. Достатъчно рисковано беше, че се съгласи да остане с него в къщата. Дотук се беше докоснала до огъня, но все още не се беше изгорила. А и не искаше това да й се случи. Между нея и Джъд протичаха токове. По-лесно беше да се преструва, че не ги усеща.
Един следобед купиха вестник «Трибюн». Стиви посърна, когато прочете спортната страница. Една от съперничките й бе спечелила турнира Лобо Бланко.
— Пише, че тя вероятно ще заеме моето място на върха — тъжно рече Стиви.
— Готова ли си да се върнеш и да се впуснеш в битката?
Тя вдигна глава и зърна в очите му същото колебание, което я измъчваше.
— О, не, не още.
— Аз също.
Той измъкна вестника от ръката й, хвърли един поглед на страницата и каза:
— Има писмо от читател, който пита какво става с мен.
— И какво му отговарят?
— Че съм в няколкоседмичен отпуск.
— Никъде не пише, че са те уволнили — зачете се тя през рамото му. — Според мен искат да се върнеш на работа. Защо не им се обадиш.
— Няма да им се обадя — Джъд сгъна вестника и го хвърли. — Така му се пада на Рамзи.
На другата сутрин раздавачът донесе писмо и го даде на Стиви, която работеше сред цветните лехи. Писмото бе за Джъд. Тя избърса ръце в шортите си и влезе в къщата.
— Извинявай, че те безпокоя, но току-що пристигна писмо за теб.
Джъд, както бе забелязала и преди, печаташе само с два пръста. Той довърши изречението си, извади листа от машината и го остави на масичката. Беше отказал да обсъжда с нея сюжета и героите на романа си. Не й даваше да прочете и ред от написаното и й беше забранил да събира хвърлените на пода чернови.
Джъд прочете името на подателя в горния ъгъл на писмото.
— Рамзи — измърмори той.
После прегледа писмото, смачка листа на топка и го хвърли на пода при черновите.
— Какво става, не плаче ли за теб? — нетърпеливо попита Стиви.
— Плаче и още как. Но ще изчакам да ми се помоли.
— Трябва ли да те моли?
— Естествено! Трябва да пълзи и да ми се моли!
Тя се засмя.
— Значи все още не искаш да се връщаш.
— Искам само да обядвам — той стана, обгърна я с ръце и я тупна по стегнатото задниче. Целуна я и добави: — Дайте ми да ям, госпожице!
Стиви се измъкна от прегръдката му и закачливо подметна:
— А ако не ви дам?
Погледът му беше омаен и зноен като лятната мараня.
— Тогава ще ви покажа какво мога.
След малко тя му занесе обяда.


Девета глава

— Много си мълчалива тази вечер. Има ли причина?
Загледана някъде зад масата, Стиви мигна с клепачи и спря поглед на Джъд.
— Не, няма нищо. Тази вечер не ставам за компания, извинявай.
— Да не те боли?
Тя поклати глава.
— Само съм уморена.
— Нищо чудно. Извади ми душата на корта.
Стиви се усмихна, но някак посърнало.
— Но и ти ме изпоти.
Без да сваля очи от нея, Джъд въртеше лъжицата между пръстите си.
— Има и нещо друго, освен умората, нали?
— Може би. Не знам. Нали все размишлявам…
— От младата двойка ли се разстрои?
Тя го погледна изненадано и се опита да прикрие спонтанната си реакция, като повтори:
— Младата двойка ли?!
— Да, мъжа и жената с детето, които видяхме в магазина — Стиви извърна очи и се предаде. — До мига, в който ги видяхме, си прекарвахме чудесно — ти ме би три сета, но аз загубих с достойнство. Шегувахме се, боричкахме се за последната хапка шоколад… Но щом зърна красивите мъж и жена, които си разменяха щастливи погледи, наведени над къдравата руса главичка на детето си, ти се затвори в себе си и се умълча.
— Мислех, че задълженията ми се свеждат само до готвенето. Все пак не съм клоун, нали? — ядовито рече тя. — Отбележи си го!
Джъд хвърли лъжицата на масата и примирено вдигна ръце.
— Не виждаш ли, че съм загрижен за теб?
— Не се налага.
— Късно, късно, вече съм загрижен.
Стиви се вгледа в лицето му. Като че ли беше искрен. Искаше й се да е така. Тя се пошегува със себе си:
— Малко летя в облаците, а?
— Всъщност тази млада двойка с детето, това олицетворение на семейно щастие и хармония, смути и мен.
— Сигурно — весело отвърна Стиви.
— Сериозно ти казвам. Аз невинаги съм бил цинично настроен скептик. Собствениците на тази къща — баба ми и дядо ми — бяха предали на моя баща някои основни ценности. А той и майка ми ги предадоха на мен.
— И какво стана с тях?
— Разбиха се един по един в съдбата.
— Надявам се, няма да пишеш за това в книгата. Звучи ужасно.
Устните му се разтегнаха в усмивка.
— Е, присъстват в основната тема, макар и не в буквален смисъл.
Тя вдигна рамене и въздъхна.
— Щом ще говорим откровено, признавам, тази трогателна сцена в магазина малко ме разстрои. Завидях им.
— Завидя им? — учуди се Джъд. — Как можеш да завиждаш на тези провинциалисти? Ти, която си обиколила света няколко пъти, била си в компанията на крале и кралици и си спечелила цяло състояние! А наградите ти сигурно не могат да се поберат и в огромна зала!
— И какво от това? Не мога да прегърна някоя от купите, когато съм самотна. Нито дори мога да се карам с тях!
— Знаеш ли какво, ти май се самосъжаляваш.
— Има нещо такова.
Джъд замълча и после попита:
— Стиви, да не би да съжаляваш за някои решения?
— Да. Не. Не знам, Джъд. Само че… — тя се опита да подреди разбърканите си мисли. — През последните три години Големият шлем все ми се изплъзваше с по един турнир. Веднъж стигнала до него, смятах да понамаля темпото. Няма как, до една-две години възрастта ще си каже своето, пък и бях решила, че след Големия шлем няма какво повече да искам. Смятах да се оттегля с достойнство и със завидна кариера зад гърба — Стиви помълча, а после продължи: — Повече не съм се замисляла. Но сега всичко се промени — бъдещето ми се вижда толкова безсмислено. В него няма нищо. И никого.
— Дори дете.
— Дори дете — развълнувано повтори тя. — Почти никакъв шанс да имам дете…
— А би ли искала?
— Май да. Но каква ли е вероятността…
— А от кого, Стиви?
— Уместен въпрос. Така и не ми остана време да се влюбя, да се омъжа, да имам по-дълга връзка с някого. Дори не мога напълно да го осмисля.
— Но сега имаш тази възможност, ала шансовете са под въпрос. Това ли те тревожи?
— Накратко казано, да.
И двамата мълчаха. После Джъд рече:
— Невинаги можем да избегнем някои решения.
— Не и в моя случай. Аз сама си избрах тениса още преди много години. На каквато и да е цена исках да бъда номер едно в света.
— Ти си.
— Знам. Знам и че не бива да се оплаквам. Беше прекрасно — тя се усмихна вяло. — Само от време на време, както се случи и днес, се замислям над всичко, което съм пожертвала, и се самосъжалявам. Кариерата ми е към края си и се питам, а сега накъде? И не намирам отговор — Стиви въздъхна дълбоко. — Според мен самосъжалението е най-големият грях. Губене на време, особено ако нещата не зависят от теб. А в моя случай — тя сложи ръка на корема си — нищо не може да се направи. Горчив хап, нали?
Джъд й помогна да разтребят масата. Винаги го правеше и само се преструваше, че не пипва женска работа.
— Ще си легна — каза Стиви.
— За да размишляваш ли?
— Не. Тъжните разговори ме изтощават.
Той се усмихна закачливо.
— Мен ако питаш, има много по-големи грехове от самосъжалението. Искаш ли да ти разкажа за няколко от моите грехове. Ще се почувстваш по-добре.
— Благодаря, ще мина и без тях.
Джъд я прегърна през раменете и я целуна по челото.
— Да не забравиш да си кажеш молитвите. И затвори вратата, за да не ти преча с пишещата машина.
— Не ми пречиш.
Тя стана и го погледна. Чувстваше се толкова самотна. Да беше я целунал не по челото, а по устните… И то не толкова бързо, а дълго и томително. Предпочиташе и по-страстна, а не само приятелска прегръдка през раменете.
Обзе я странен, неопределим копнеж. Някакво дълбоко вътрешно желание, което обсебваше сетивата й. Изпитваше желание да склони глава на неговите гърди и да потъне в убежището на прегръдката му. Искаше да чуе дрезгавия му глас да й шепне окуражително, въпреки безсмислието на утешенията.
Преди да се поддаде на тези изкушения, тя събра сили и спотаи този странен копнеж, който Джъд би изтълкувал като слабост.
— Лека нощ, Стиви.


Тя така и не можа да заспи. Денят беше облачен и влажен. Стаята й обикновено беше хладна, благодарение на бръмчащия вентилатор, който раздвижваше вечерния въздух. Не й трябваше климатична инсталация. Беше й приятно да гледа как пердетата на отворените прозорци се издуват и трепкат от ветреца.
Тази вечер обаче пердетата не помръднаха. Въздухът бе застинал. Но дори да се диплеха в успокоителен танц, надали щяха да я приспят. Стиви бе неспокойна. Тялото й се нуждаеше от сън, но умът й пречеше да се отпусне и да се унесе.
Изведнъж разбра защо не може да заспи. Пишещата машина на Джъд не се чуваше. Но така или инак, почукването по клавишите, когато му се случваше да пише до зори, не й пречеше да спи. Шумът я успокояваше, че не е сама в празната къща.
Стиви отметна тънкия памучен чаршаф и се запъти към вратата, която беше винаги открехната, за да става течение. Джъд беше прекарвал тук много лета като дете и твърдеше, че само така можеха да се разхладят. Тя се заслуша. Никакъв звук.
Хвърли поглед в стаята му. Не си беше легнал. Отиде до площадката на стълбите и погледна надолу. В трапезарията светеше. Може би си почиваше… Тя постоя няколко минути, ала беше все така тихо.
Обзе я любопитство, но и тревога. Слезе по стълбите и тръгна към трапезарията.
Джъд бе потънал в размисъл. Позата му беше съвсем «писателска» — втренчил поглед в листа, подпрял лакти на масичката и брадичка на сключените си пръсти.
Ръкавите на бялата му фланелка бяха отрязани — или по-скоро разръфани, а шортите — бледосини.
Косата му сякаш бе сресана с градинарското гребло. Мокър тъмен кичур висеше над челото му. Навел гръб, той беше опрял обутите си в кецове без връзки крака на най-долната напречна летвичка на стола с права облегалка.
Стиви не искаше да го притеснява и затова безшумно се обърна към стълбите.
— Стиви?
Тя се стресна и направи крачка към осветения свод на вратата.
— Извинявай. Не исках да ти преча.
— Не си ми попречила.
— Май музата я няма тази вечер, а?
— Мръсница е тя — с разрошена коса, прораснала брада и сенки по лицето от лампата на масата, той приличаше на разбойник. В него имаше нещо привлекателно, опасно и… неустоимо. Стиви усети необичаен трепет, сякаш дълбоко в нея някакво семенце бе покълнало и вече пърхаше с листенца. — Защо не спиш? — той отпи от леденостуденото кафе.
— Не знам — тя вдигна ръце и ги отпусна безпомощно. — Липсваше ми шумът от клавишите на машината. Пък и въздухът е много влажен. Тъй и тъй съм станала, ще направя кафе.
— Не, благодаря. Пих достатъчно — Джъд я огледа. — Добре ли си?
— Да.
— Проблеми?
— Никакви.
— Не ти вярвам. Ако беше добре, щеше да спиш.
Стиви влезе в стаята. Беше с нощницата, която си купи от магазина — без ръкави, с плисенца под деколтето, на което имаше дантела, скромен модел като за монахиня. Макар че надали монахиня би облякла дреха от толкова тънък и прозирен плат. Без да съзнава, че тялото й се вижда под нощницата, Стиви разпери широко ръце.
— Ето, виж, добре съм.
— Да, но аз не съм добре — промърмори той. — Седни за малко да ми правиш компания.
Тя се огледа.
— Няма стол.
— Има, има — Джъд се завъртя към нея, хвана я за ръката и я сложи на коленете си.
Стиви усети докосването на голите му бедра и сепнато промълви:
— Джъд!
Той я целуна по врата.
— Не съм ли ти казвал, че адски се възбуждам от бели памучни нощници?
— Не!
— Ами защото не е истина, затова не съм ти го казвал.
— Ама че си! — тупна го тя по рамото.
Джъд се засмя, вдигна глава и я прегърна през кръста.
— И да искаш, сега не бих могъл да те прелъстя.
— Защо?
— Защото приличаш на дванайсетгодишно момиченце с тази трогателна бяла нощница и с разпуснатите си коси.
Той се усмихна и прокара пръст по малките копченца до панделката между гърдите й. Вдигна очи и сериозно я погледна.
Стиви усещаше пулса си в ушите. Джъд вече се бе пошегувал с учестеното тупкане на сърцето й — дали и сега го усещаше? Не смееше да си поеме дъх.
За да спечели време да се овладее, тя го заговори за романа.
— Трудно ли върви?
— Щом е тръгнало, ще стане.
— А колко време ще ти трябва?
— Колкото трябва — толкова.
— За какво се разказва?
— Моля?
— За какво се разказва в книгата?
— О, но ти за книгата ли говориш?
Той наведе глада и въздъхна дълбоко. Пое си няколко пъти дъх със затворени очи и рече:
— Книга е евфемизъм за куп глупости — Джъд кимна към обърнатите с гръб листове на масата.
— Убедена съм, че не са глупости. Пишеш толкова усърдно, не може да е чак толкова безнадеждно.
— Да се надяваме — той взе ръката й и прокара палец по мазолите от дръжката на ракетата. Докосването му съвсем я смути и тя усети още по-осезаемо топлината на скута му. Стиви бързо дръпна ръка и се надигна, но ръцете му я обгърнаха. — Къде отиваш?
— Ще си легна.
— Нали щяхме да си говорим.
— Ти не говориш.
— Да ти разкажа ли за какво е книгата? — замислено попита Джъд. — Добре, започвам.
— Ама аз…
— Шшт, ти настояваше, затова мълчи и слушай.
Това не беше вярно и Стиви би трябвало да му възрази. Още когато спомена за книгата, Джъд й каза, че писателите не обсъждат бъдещите си произведения, и тя изобщо не му беше задавала въпроси. Наричаше онова, което върши, «работа», и толкова.
Ала сега на него очевидно му се говореше. Тя мълчаливо седна в скута му и се приготви да слуша.
— В началото главният герой е още дете.
— Момче?
— Момче.
— Е, да.
— Той има обикновено…
— Как се казва?
— Още няма име, но ако ще ме прекъсваш…
— Повече няма да продумам.
— Благодаря — Джъд отвори широко очи, пое дъх и попита: — Та докъде бях стигнал? — погледна я ядосано и зачака.
— Той има обикновено…
— О, да. Дори много обикновено детство. Майка, баща, типично американско семейство и съответно възпитание. Добър спортист е. Вървят му всички спортове. В гимназията набляга на бейзбола. През последната година в училище привлича вниманието на доста известни университети. Избира си един и му дават стипендия, като в замяна играе в отбора по бейзбол. Втората година получава предложение да играе в един не много известен професионален отбор. Изкушението е страхотно. Всички, включително треньорите, го убеждават, че има качества в бъдеще да играе в най-известните отбори, но той отказва да стане спортист, решава да завърши университета, защото не е особено уверен в кариерата си на бейзболист. И така, момчето продължава да следва и това се оказва едно от най-мъдрите му решения. Тъй като никой предмет не представлява особен интерес за него, той си избира най-лекия път да завърши университета. Пък и никога не е бил особено ученолюбив, тъй като спортът го влече най-много от всичко. Математиката и природо-математическите науки са за него кошмар и той едва взима изпитите. Обича английския и историята и там се представя добре. Приятелите му казват, че е добър в писането и цар на хитрите лафове. И логично той завършва с първа специалност английски, втора — журналистика. Когато се дипломира, има предложение от три първокласни професионални отбора. Подведен от грешното убеждение, че е неуязвим, той заживява лекомислено, като си мисли, че бъдещето е голяма слънчева система, която се върти около центъра си, а центърът е самият той. Следват купони, жени, забавления, изобщо разкош — Джъд замълча, вперил поглед в белия лист на машината. — И така, този клоун получава мечтания петгодишен договор за седемцифрена сума. Празнува с приятели. Решават да покарат водни ски.
Стиви прехапа устни — никак не й се искаше да чуе какво става по-нататък. Но дори и бомба не би я поместила от мястото й. Нямаше съмнение, че Джъд отчаяно се нуждае от този катарзис. Неведнъж беше изслушвал нейните неволи, неин ред беше да бъде внимателна и търпелива.
— Езерото е свързано с нов язовир и още не е напълнено догоре. Да се карат водни ски в такова е езеро е опасно. Нашият герой е толкова глупав, че умира от смях, когато вижда, че лети към дънера, щръкнал от дъното. Та той е непобедим. На него нищо лошо не може да му се случи. Ето така си мисли… — въздъхна Джъд и продължи: — Сигурен е, че ще заобиколи препятствието. Ала не успява.
Тишината бе нарушена от далечен гръм. Разнесе се страшен тътен. В небето проблесна светкавица. Излезе вятър. Но нито Стиви, нито Джъд забелязаха рязката промяна на времето.
— Всички страхотни планове се разбиват на пух и прах. Един грешен ход и целият му живот се променя. Разделя се със седемцифрената сума, защото ръководството на отбора е предупредено от лекарите, че и чудо да направят с крака му, той никога повече няма да може да играе на ниво. И така — край на професионалния бейзбол. Цяла година му правят операция след операция, за да възстановят разбитата кост, а после той става спортен журналист, тъй като никога вече не ще може да се състезава.
Започна да вали. Едрите капки падаха тежко върху цветята, за които Стиви най-старателно се грижеше вече дни наред. Дъждът заблъска в отворените прозорци. Пердетата се втурнаха в стаята, подгонени от бурния вятър. Чу се светкавица, отекна гръм. След влажната горещина най-сетне изведнъж захладя.
Стиви не забелязваше нищо друго, освен Джъд. Тя отмести кичура, паднал над челото му, и погали бръчката между веждите му. Той й се усмихна.
— Книгата няма да е интересна за теб. И краят едва ли ще бъде щастлив.
— Защо?
Той плъзна пръст зад ръба на деколтето й, което стигаше почти до основата на шията, и я погали. Галеше я замислено, сякаш не го осъзнаваше.
— Години след нещастния случай героят е бесен на целия свят, а още повече се ядосва на себе си, че е проиграл живота си. Всичко му е безразлично. Държи се така, че да накара и другите около него да се чувстват нещастни. Напива се често, спи с непознати жени, участва в сбивания.
— В сбивания?
Джъд сви рамене, играейки си с копченцата на нощницата й.
— Да, за да докаже, че не е загубил спортната си форма. Но вече не е същия.
— Атлетическите качества не са доказателство за мъжественост.
— Тия ги разправяй, на който искаш американец, да видим дали някой ще ти повярва!
Тя вдигна рамене и от рязкото движение ръката му се плъзна към гърдите й.
— И как ще свърши книгата?
— Ето това не знам. Стигнал съм до момента, когато си намира добре платена работа и я върши с възможно най-малко усилия. Заблуждава всички, освен себе си, че е незаменим. Но какво става накрая с този човек, който още не може да се примири с проиграния шанс…
— Според мен ти се подценяваш — тихо и внимателно рече Стиви. — Да водиш всекидневна рубрика във вестник, та за това е необходим истински талант. Продуктивността е голямо качество за всеки журналист. Не че статиите ти винаги са ме радвали, но никога не са били скучни или… Какво има?
Джъд вече не я докосваше в интимен унес. Очите му бяха потъмнели като буреносно небе.
— Да съм споменавал, че книгата е за мен?
Внезапната промяна в настроението му я сепна.
— Не, не си, обаче… аз така помислих…
— Моят герой не е доволен от живота си. Аз на такъв ли ти приличам?
Джъд стана рязко и тя за малко не падна на пода. Залитна назад, загубила равновесие. Изгледа го гневно и презрително. Разказа й тъжната си история, но когато забеляза състрадателното й отношение, тутакси се опери и реши да се прави на юнак.
— Приличаш ми на посредствен журналист, който най-сетне е седнал да напише досадната книга, дето уж години наред е терзаела душата му, и който се надява, че ще се намерят глупаци да четат тези глупости.
— Какво знаеш ти за мен, госпожице Умнице! — заплашително повиши тон той.
— Знам, че си достатъчно нечувствителен да напишеш очерк за рибните консерви, камо ли роман за човешки чувства и разочарования от живота — Стиви посочи машината с подигравателна усмивка. — Съдържанието на тази книга е отегчително и е израз върховно самолюбие.
Той се приближи до нея и каза през стиснати зъби:
— Не и ако се спра на връзките на героя с жените.
— Тогава към отегчението и самолюбието ще добавя и отвращение! Това е моето мнение.
След тази финална реплика Стиви важно излезе от стаята.


Десета глава

На сутринта продължаваше да вали, но Стиви не се събуди от гръмотевиците, а от болката в долната част на корема. Присвиваше я повече в дясната половина и по-силно от обикновените месечни болки.
Тя стана и взе две от болкоуспокояващите хапчета. Върна се в леглото, легна на една страна и сви колене до брадичката си. Дъждовният ръмеж постепенно я унесе в сън.
Ала сънят й не бе дълбок. Събуди се, като чу името си. Джъд се бе навел над нея, а после легна в другия край на леглото и сложи ръка на рамото й.
— Какво има, Стиви?
— Нищо.
Тя лежеше със затворени очи.
— Чух те да стенеш и затова дойдох. Събуди ме.
— Извинявай.
Той промърмори нещо за женската психика и добави:
— Какво толкова, като си ме събудила! Боли ли те?
— Малко.
— Или много?
— Само ме присвива. Няма страшно. Ще ми мине.
— Къде са ти хапчетата? Ще ти ги донеса.
— Вече взех две.
— Преди колко време?
— Не знам. Не беше отдавна.
— Защо не действат?
— Не е минало достатъчно време.
— С какво мога да ти помогна?
— С нищо.
— Защо не отваряш очи?
— Защото ми се спи — а и защото имаше чувството, че е дошъл в леглото й така, както спи — гол. — Легни си, ще ми мине.
— Къде те боли?
— Където са туморите — рязко отвърна тя.
— Какво би облекчило болката?
— Електрическата ми възглавница.
— Къде е тя?
— Забравих да я взема.
— Браво на теб.
Джъд мълчеше и не си тръгваше. Стиви усещаше погледа му. Съвсем неочаквано, сякаш изведнъж взе решение, той пъхна ръка под завивките и нощницата.
— Какво правиш, Джъд?!
— Шшт, лежи спокойно. Искам да ти помогна.
— Не можеш.
— Може и да не мога, но поне ще опитам.
— Защо?
— Защото снощи не се държах добре. Развиках ти се, а ти не го заслужаваш.
— Няма нищо, все едно не се е случило.
— Това самарянско отношение е нещо ново за мен. Трябва ми време, за да свикна. Кажи сега, къде точно те боли? Тук ли? — Той притисна леко топлата си ръка в долната част на корема й.
— Аха — промърмори Стиви и се отпусна. — Успокоителната топлина намали болката и притъпи спазмите. Усещането беше много приятно.
— По-добре ли ти е, Стиви? — попита Джъд.
Но тя вече спеше.


Когато се събуди за трети път тази сутрин, ръката му тежеше отпусната в гънката на талията й. А дланта му все така лежеше върху вдлъбнатината в долната част на корема й. Вече не я болеше.
Пръстите на другата му ръка бяха заровени в косата й, която се преплиташе с неговата на възглавницата. Като идва неканен в моето легло, поне да си беше взел възглавница, помисли си Стиви.
Чудеше се на какво да се ядоса, което беше само претекст, та дано сама себе си убеди, че не й е приятно да чувства тялото му, прилепено за гърба си, нито пък топлия му дъх.
Повтаряше си, че тялото му е огромно и че й досажда, а всъщност й беше приятно да го чувства близо до себе си. Дори се сгуши в него.
Изведнъж отвори широко очи, защото с ужас осъзна, че той наистина е в спалното си «облекло», и че тя лежи в прегръдките на един гол, при това доста привлекателен мъж. Внимателно обърна глава, надявайки се, че няма да го събуди.
Той се размърда и отвори очи. Лицата им почти се докосваха. Стиви се чувстваше много странно и се чудеше какво да каже. Дали да му благодари? Или да се засмее, та дано напрежението помежду им спадне? А дали не трябваше да изрази възмущението си?
Нито продума, нито помръдна. Лежеше и гледаше това изразително мъжествено лице с прораснала брада, което й беше станало толкова скъпо.
Джъд най-сетне се размърда, разпери пръсти върху корема на Стиви и леко го притисна с длан. После плъзна ръка към кръста й и бавно я завъртя така, че тя легна по гръб.
Очите му огледаха всяко ъгълче на лицето й — очите, устните, после шията и косата, през която бавно прокарваше пръсти. Усмихна се закачливо, спускайки ръка по диплите на нощницата към малката прелъстителна панделка на гърдите. Погледът му отново срещна нейния.
Джъд подпря лакти до главата й. Единият му крак беше между бедрата й — нежната й кожа усети леко грапавия му допир. Топлото бедро бе отпуснато в скута й.
Той взе лицето й в ръце, прокара пръсти през косата, а палците му галеха устните й. Те се открехнаха. Джъд ги докосна с върха на палеца си.
Наведе глава и прилепи устните си до нейните — целувка, нежна като летния дъжд, който ромонеше по листата в градината.
Без да осъзнава, Стиви го прегърна. Ръцете й галеха широкия му гръб, докато се осмелиха и се плъзнаха чак до трапчинките под кръста му.
Той изстена тихо и езикът му се плъзна между зъбите й. Устните му се прилепиха до нейните, копнеещи и жадни. Езикът му бавно и страстно галеше нейния език. Една спокойна и сънлива целувка в дъждовното утро.
Една прелестна целувка.
Стиви и Джъд се отделиха един от друг и унесените им погледи се срещнаха. Кичурчета от косата й се бяха закачили за брадата му. Тя се пресегна, за да оправи косата си, но той хвана пръстите й, гризна крайчеца им и ги погали с мекия си топъл език.
Тя прокара ръце по лицето му, сякаш бе сляпа, чувствайки под трепетните си пръсти мъжествените му черти. Напразно опита да поизглади гъстите му вежди, макар да ги харесваше такива, каквито са.
Той наведе глава и целуна голото й рамо. Стиви нетърпеливо притисна тялото му към своето, беше й приятно да усеща неговата тежест.
Джъд мълчаливо се подчини, прегърна я още по-плътно и я унесе в ритъма на тялото си, като не спираше да я целува — страстни, горещи, влажни целувки.
Бавно, копче по копче, той разкопча нощницата. Когато стигна до панделката, вдигна глава и я изниза, разгръщайки деколтето.
Стиви наблюдаваше с вълнение светлокафявите му очи, изпълнени с възхищение и желание. Загорелите му от слънцето ръце погалиха бледата й кожа и се спряха на гърдите.
Чертите му омекнаха като плътта под пръстите.
Ала тя не забеляза това, защото бе притворила очи и дишаше учестено, с открехнати устни. Джъд целуна връхчетата на гърдите й и те потръпнаха от докосването на острата му брада. Обзета от копнеж и желание, Стиви въздъхна и повдигайки ханша си, притисна бедро в бедрото му.
Той пое с устни втвърденото връхче и го погали с върха на езика си.
Сякаш пламъци заиграха в утробата й. Тя извика възбудено. Джъд опря коляно във вдлъбнатината на скута й, притискайки го с бавни въртеливи движения. Стиви впи ръце в твърдите мускули на гърба му.
Той провря ръка под чаршафа, под нощницата и копринените й бикини, опиянен от топлите женствени форми.
В този миг чуха, че се тропа на външната врата. Припряно, настойчиво чукане, което накара Джъд да посрещне деня с ругатня.


Той почти откърти вратата от яд. На прага, в жълт дъждобран, стоеше мокрият от поройния дъжд раздавач, който в никакъв случай не изглеждаше по-щастлив от разгневения Джъд.
— Доста дълго чаках да ми отворите — рече той.
— Спях.
— Дано поне ви зарадвам в тоя потоп — човекът махна с ръка към подгизналата полянка пред къщата. Цветята на Стиви бяха полегнали в калта като ранени след битка.
— Адски ме зарадвахте — иронично подметна Джъд и се подписа на пощенската бланка.
Раздавачът му подаде увитото в найлон писмо, загърна се още по-плътно в дъждобрана и се затича към колата. Джъд затръшна вратата.
— Кой беше?
— Раздавачът. Писмо за мен.
— От кого?
В яда си Джъд дори не бе погледнал името на подателя. Обърна плика и гневно рече:
— От Майкъл Рамзи.
— И какво пише?
— Откъде да знам? Още не съм го отворил.
Ама че глупост. Тъкмо си бяха легнали в топлото легло и се целуваха все по-страстно и все по-обещаващо и — ето ти на, писмо! Идеше му да убие Рамзи.
Настроението му съвсем се развали, когато видя, че Стиви се е облякла. На бледото лице очите й изглеждаха огромни, а изражението й беше и доволно, и виновно.
Джъд умираше от яд! Все още усещаше вкуса на устните и на връхчето на гърдата й. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за тези ласки, които искаше да продължат.
Но вътрешното чувство му показвате, че това няма да стане. И затова бе толкова вбесен. Тя бе размислила и отново се владееше.
Мина му оптимистичната мисъл, че все пак съществува някакъв шанс да не е прав.
Пристъпи към нея, но тя не помръдна от долното стъпало, където бе застанала. Погледна я с нескрит копнеж и произнесе името й с дрезгав и възбуден глас:
— Стиви…
Тя навлажни устни и нервно рече:
— Смятам да направя кафе — и почти се затича към кухнята.
След като се умори да ругае под нос, Джъд я последва. Речникът му беше доста цветист, тъй като беше прекарал почти целия си живот в спортните съблекални или редакции.
И така, той влезе в кухнята само по шортите, които набързо бе облякъл, за да отвори вратата. Тръшна се на стола и отвори картонения плик. Стиви чакаше кафето да закипи.
Джъд прочете писмото, смачка го на топка и го пъхна в джоба на шортите.
— Кога ще стане кафето?
— След няколко минути. Какво ти пише?
— Нищо важно.
— Тогава защо си толкова намръщен?
— Защото още не съм пил кафе.
Джъд усети, че говори доста раздразнено. Но той не бе ядосан на Стиви, а на Рамзи, на цялата тъпа ситуация и на тялото си, което беше все още възбудено и не можеше да се успокои.
— Намръщен съм поради други, доста по-нетърпими причини. Но предполагам, няма да ти е приятно да навлизам в детайли — тя отривисто поклати глава. — И аз така предполагах — добави той.
— Рамзи не е ли обърнал вече на молба? Не пълзи ли? Не те ли увещава да се върнеш?
— Не.
— Тогава какво ти пише?
— Нищо особено.
— Какво пише в писмото? — извика Стиви и викът й го сепна.
Джъд успя да откъсне мислите си от възбудата, която измъчваше тялото му, и ги насочи към нея. Тя стоеше изпъната като струна, вбесена от уклончивите му отговори.
— Е, добре. Позна! Пише за теб!
В този миг тя се отпусна на стола срещу него.
— И какво по-точно?
— Информира ме, че си изчезнала — усмихна се той. — И че изпускам най-сензационната спортна новина за годината. Всички говорели само за мистериозното изчезване на Стиви Корбет след припадъка й.
Лампичката на кафеварката присветна — сигнал, че кафето е готово. Стиви не я видя и Джъд стана и наля две чаши. После седна и отпи глътка, преди да продължи.
— Майк настоява, ама много настоява да спра да се цупя и да се върна на работа. Смята, че с моите връзки и възможности ще успея да те открия, преди другите да са попаднали на следите ти. — Той се усмихна над димящата чаша и добави: — Изглежда, съвсем е забравил, че ме уволни.
— И какво пишат по вестниците за моето безследно изчезване?
— Кои?
— Ами спортните журналисти, кои. Сигурно развиват разни теории.
— Майк пише, че споменавали самоубийство…
— Самоубийство?!
— Това е един от слуховете, но тъй като тялото ти не е намерено… Другият слух с, че тайно си влязла в болница. И по-точно в известния център за лекуване на ракови заболявания на Бахамските острови. Рамзи ме съветва да изоставя романа и да разбера какво наистина се е случило с — цитирам — «това момиче Корбет».
— Той знае ли за романа ти?
— Споменавал съм му.
Значи тя бе права по време на скандала им предишната вечер! Години наред той бе разправял за страхотния роман на спортна тема, който ще напише някой ден. Но този ден все не настъпваше.
Допреди няколко дни. И ето че след толкова несполучливи опити той бе седнал да пише, и то с удоволствие. Тази работа го изтощаваше интелектуално, умствено, и душевно, но повече не можеше да отлага.
От друга страна. Джъд имаше финансови задължения. Например скъпата кола. Средствата му биха покрили разноските й още две седмици, не повече. Трябваше да работи, за да може да се издържа.
Разрешението на проблема седеше на бабината му дъбова маса срещу него.
Написваше сензационната статия, получаваше куп пари, казваше поне временно «чао» на Рамзи и на «Трибюн» и със спечелените пари се отдаваше на книгата, която дори никога да не видеше бял свят, напираше да излезе изпод перото му.
— Какво смяташ да правиш?
Стиви като че ли бе отгатнала въпроса, който го измъчваше. И с основание се тревожеше. Съзнаваше важността на решението му и последствията, които щяха да се стоварят върху нея. Тя бе златна мина за търсещия сензация журналист.
Джъд прокара ръка по лицето си. Чувстваше се ужасно по няколко причини. Възбудата все още измъчваше незадоволените му сетива. Стомахът му се бе свил, вероятно от бързите глътки горещо кафе, но това чувство по-скоро се дължеше на факта, че между пръстите му отново се бе изнизал поредният златен шанс.
— Отивам да пиша — отвърна той, защото нищо друго не му оставаше, а и така трябваше да постъпи.
Стиви преглътна мъчително, а Джъд я погледна с възхищение, докато вдигаше глава.
— В Далас ли? — попита тя.
Това момиче си го биваше. Толкова години беше спрягал името й в рубриката си, без да я познава!
— Не, в трапезарията.
— И няма да кажеш на никого къде съм?
— Няма. Ще пазя тайната ти, докато трябва.
Облекчението й беше очевидно. Тя се поотпусна. Но не се опита да му благодари.
— Добре. Така ще направиш живота ми по-лек. Радвам се, че няма да изоставиш романа.
— Снощи заяви, че съдържанието му било един вид израз на моето самодоволство, че било досадно и какво беше още… отвратително.
Стиви не скри съжалението си.
— Казах го, защото ме предизвика.
— Като говорим за предизвикателства — поде Джъд и стана, приближавайки я, — тази сутрин беше…
— Джъд! — тя скочи от стола си, сякаш беше седнала на кабарче. — Трябва да поговорим за това.
Той сбърчи вежди.
— Какво има да обсъждаме?
— Ами… защо се случи…
«Знам защо се случи», мислено й отвърна той.
— Това се казва страст, а значението на тази дума в речника е обяснено като желание да задоволиш сетивата си, плътски апетит, сексуален стремеж към пълно задоволяване.
Ако съдеше по убийствения й поглед, думите му изобщо не я развеселиха.
— Не бях много на себе си. Тези хапчета са толкова силни. Чувствах се замаяна.
Тя отстъпи няколко крачки назад — бягаше от него. Това го вбеси толкова, колкото и обясненията за страстните й ласки, които бяха също така непринудени, както и неговите.
— Ясно. Желаеш ме само когато си взела хапчета, така ли?
— Не е така.
— А как е тогава?
— Не искам да спя с теб — заяви Стиви.
Той се изсмя.
— Сериозно?!
Стиви побесня. Страните й пламнаха, а очите й потъмняха и придобиха приятния топъл цвят на скъпо уиски, само че бяха още по-опияняващи. Тя вирна брадичка.
— Виж какво, аз преживявам сериозна криза. Ти също. Точно сега и двамата не се нуждаем от любовна връзка. Пък и опитът ни от Стокхолм показва, че…
— На мен ми показа, че и тогава беше готова да бъдеш моя.
Стиви стисна ръцете си в юмруци и пое дълбоко дъх.
— Само след няколко дни трябва да дам отговор на мениджъра си. Смятам дотогава да запазим платоническите си отношения.
— Не е лошо да го обясниш и на жлезите си, мила — засмя се Джъд.
Тя отвори възмутено уста, но замълча. Излезе с трясък от стаята и се втурна нагоре по стълбите. Той я последва, ала спря на първото стъпало.
В него бе проговорил онзи Джъд Маккий, който се веселеше по баровете с приятели спортисти и който се изкушаваше да я настигне. Една целувка, една страстна ласка и тя щеше да омекне в ръцете му. Тя му струваше време, пари и неприятности. Толкова много ли искаше от нея в замяна?
Другият Джъд Маккий също се обади. Той знаеше, че ако легне веднъж с тази жена, връзката им не ще приключи дотам. Освен това беше обещал да пази тайната й. Ето защо се обърна и се запъти към трапезарията и пишещата машина.
Този вид благородство не му бе присъщо. Няма как, налагаше се да бъде търпелив и да намери сили да изтърпи разочарованията.
Или нещо повече дори и от разочарование, присмя се сам на себе си Джъд и си представи сцената в леглото — силното желание да я има, привлекателните й и влажни от милувките му гърди.
Виж какво, заспори той с по-тъмната страна на своя характер, никога не ми се е налагало да навивам някоя жена да легне с мен. Проклет да съм, ако първата, която започна да увещавам, е Стиви Корбет. Пък и книгата ми ще ме погълне и няма да имам време да мисля за секс.
А тъмната му страна отговори: «Не е лошо да го обясниш на жлезите си!».


Единайсета глава

Валя неспирно цели два дни, четирийсет и осем часа, и двамата трябваше да се съобразяват с времето и да стоят само в къщата, потискайки настроенията си, напрежението, останало да витае след прекъснатата любовна увертюра — чието значение те искаха да омаловажат, ала не успяваха — и желанието, което изпитваха един към друг, така осезаемо като времето.
Докато вечеряха и обядваха, те почти не разговаряха, защото неизменно стигаха до кавга. Стиви реши да прекара един следобед в града и да напазарува продукти за специална вечеря, в която да прояви уменията си.
Същата вечер Джъд реши да пише без почивка. Пожела да получи таблата с вечерята в трапезарията. Тя си бе играла часове в кухнята и отказът да уважи усилията й бе равносилен на обявяване на война. Стиви застана на прага и му каза сам да си вземе таблата и да върви по дяволите. Скараха се и за банята.
— Ако обичаш, не оставяй мокри хавлиени кърпи по пода — избухна тя.
— А къде да ги слагам, като простираш дрехите си на рамките за кърпите, а и на корниза на пердето.
— Къде да ги простирам в това дъждовно време?
— Не си ли чувала за сушилня за дрехи?
— Няма да суша бельото в сушилнята.
Джъд реши повече да не спори. Отегчено въздъхна и излезе от банята.
— При добро желание можеш да се обръснеш! — извика тя след него.
— Какво ли значение има това за теб?
Ето така живяха два дни, а на третия дъждът спря. След час изгря и слънцето. От локвите в двора се вдигаше пара, а въздухът беше влажен, сякаш бяха на някой южен остров.
Стиви излезе да огледа нещастните цветя. Засадените от нея растения бяха полегнали в калта, но тя се надяваше, че слънцето ще ги съживи.
— Имат ли някакъв шанс?
Джъд стоеше на верандата, както винаги само по шорти. Имаше ги в няколко цвята. Изглежда, вече не се притесняваше за белезите по крака си. Почти никога не обличаше риза и не обуваше обувки. Той сключи пръсти и се протегна, като изпъна ръце над главата си.
— Мисля, че ще се оправят — отбеляза Стиви и извърна очи от косматата пътека, която слизаше от гърдите му и изчезваше под колана на шортите.
— Излязоха ми мазоли на задните части — рече Джъд и разсеяно разтри точно тази част от мъжественото си тяло. — Искаш ли следобед да поиграем тенис?
Предложението й се видя чудесно. Тя се нуждаеше от една хубава игра, за да се освободи от напрежението, което я измъчваше. Може би щеше да й олекне и вече нямаше да чувства тялото си толкова сковано, а кожата едва ли не болезнено опъната.
— Как да не искам! Само кажи кога.
— Щом се приготвим.
— И щом се обръснеш.
Той потърка брадата си.
— Госпожице, вие сте много упорита — после се засмя и добави: — Добре, добре, ще се обръсна.


— Петнайсет, четирийсет.
Тупкайки топката преди следващия сервис Стиви промърмори:
— Знам резултата.
— Моля? — Джъд сложи ръка на ухото си. — Нещо не чух.
Тя повиши тон.
— Казах, че знам резултата, мерси!
— Моля, моля.
Стиснала зъби, Стиви замахна и удари топката точно под необходимия ъгъл и с необходимата сила. Сигурна бе, че Джъд няма да успее да я посрещне. Но той успя. И то с лекота. Тя не го очакваше и изпусна топката, която прелетя в ъгъла.
— Мой гейм — засмя се Джъд. — Четири на пет. Смяна на местата.
— Маккий, знам правилата.
Стиви отвинти капачката на термоса с вода и го вдигна към устните си. Той бе спечелил първият сет. Както играеше, можете да спечели и мача. Тя не можеше да се примири с тази вероятност.
Джъд играеше самоуверено и при всяка победа се изтъкваше. Държеше се мило и въпреки това на няколко пъти й се искаше да зашлеви гладко обръснатото му захилено лице.
Стиви обърса лицето си и влажната дръжка на ракетата.
— Няма закъде да бързаме — рече той, тупкайки топката. — Ако искаш да си починеш, ще те изчакам.
Тя отвърна през стиснати зъби:
— Започваме.
— Добре.
Той вдигна високо топката и тя литна. Стиви трябваше да отстъпи до самата ограда и това обърка времето за форхенди. Топката се блъсна в мрежата.
— Петнайсет нула — засмя се Джъд.
Стиви хвърли ракетата.
— На какво прилича това!
— Ами на загуба.
— Питам за сервиса ти, Маккий.
— Какво му беше на сервиса? — невинно разпери ръце той. — Днес ми се виждаш уморена, та си мислех, че така те улеснявам.
— Нямам нужда от улеснения, разбра ли?
— Разбрах — Джъд замърмори под нос, но достатъчно високо, за да бъде чут. — Боже, а аз си мислех, че само Макенроу прави такива истерични сцени на корта.
Стиви се въздържа и не му отговори, потискайки гнева си, защото дадеше ли му воля, това щеше да й пречи на играта. Този път сервисът му беше нисък и тя го посрещна с бекхенд. Топката се позадържа и накрая Стиви спечели точки, защото успя да забие топката високо над главата си право пред краката му.
— Петнайсет равни — любезно се усмихна тя.
— Добър удар.
— Благодаря.
Джъд реши, че тя отново ще опита същия удар, и избърза с излизането на мрежата. Прати топката с дълъг бекхенд в ъгъла на корта и обяви с радостен глас:
— Кой спечели пак?
Усмивката му скоро се промени и съвсем не изразяваше задоволство. Той замахна със силно стисната челюст и миг преди да удари, каза:
— Ама размърдай се де!
Топката прехвърча покрай Стиви, тупна в ъгъла на корта и се заби в оградата. Буф! Стиви се развика на предоволния си противник, който разглеждаше кордата на ракета си.
— Какви ги правиш?
— Спечелих точка с един удар. Отдавна не ти се беше случвало, нали?
Тя ядосано закрачи към мрежата.
— Виж какво ще ти кажа! Никога не съм играла с някой, който да бърбори миг преди сервис! Никой не би прилагал такива долни трикове на противника си. Ти единствен. Какво искаш да кажеш с това «размърдай се»?
— Че не се размърдваш.
Тя сложи ръце на кръста си.
— Какво по-точно означава това?
— Хайде, Стиви, престани. Тук сме само двамата — той се облегна на мрежата и й намигна. — Става дума за начина, по който си завърташ задничето всеки път, когато спечелиш точка.
Тя зяпна.
— За пръв път чувам…
— Да, но винаги го правиш. Та всички — и на стадиона, и пред телевизорите — да са сигурни, че си победила!
Стиви почти изскърца със зъби.
— Чудя се защо стоя тук на тази жега и слушам обидите ти!
Тя преметна плитката си през рамо. Джъд насочи ракетата си към нея, сякаш я обвиняваше.
— А с този Корбет трик изразяваш друго.
— Какво друго?
— Когато мяташ плитката си през рамо изразяваш недоволство от себе си, от партньора си или от страничния съдия.
— Корбет трик…
Той се усмихна доволно.
— Аз измислих думата за всички твои номера, с които отвличаш вниманието на зрителите от играта към себе си. И тъй като външният ти вид наистина разсейва, това е много хитър трик.
Стиви беше толкова ядосана, че дори не можеше да говори. Сигурно щеше да запелтечи. Обърна гръб на Джъд и се запъти към колата.
— Няма ли да завършим играта?
— Не!
— Не е честно точно сега…
— Честно е!
— Защото ще те бия, нали? — той тръгна подир нея. — А това няма да го понесеш!
— Днес не съм във форма. Нали сам забеляза. Вероятно от горещината. Пък и не съм тренирала дни наред.
— От моята страна на корта е също толкова горещо — небрежно подметна Джъд.
Тя хвърли ракетата на задната седалка, настани се на мястото до шофьора и затръшна вратата. Той седна зад кормилото и подкара.
И двамата мълчаха. Очевидно напрежението растеше. Растеше вече няколко дни. Стиви бе сгрешила, като смяташе, че ако то намери отдушник, ще се почувства по-добре. Вероятно нямаше настроение поради факта, че в крайна сметка Джъд отново спечели надмощие в спора. Бяха изминали вече половината път, когато Джъд неочаквано заяви:
— Малко майтап никога не вреди.
Това преля чашата и Стиви избухна.
— Господин Маккий, с хитри лафове не се става шампион.
— Хайде, спокойно, няма да кажа на никого, че съм те бил.
— Но ти не си ме бил!
— Защото не пожела да завършим мача — викна той. — Защото си една глезла!
— Печелеше с лоша, а не с добра игра. Подиграваше се и с мен, и с тениса изобщо. В играта ти няма никакъв талант, никакво умение и финес. Същото се отнася и за стила ти на писане.
Джъд закова колата пред къщата.
— Какво искаш да кажеш?
— Сам си отговори.
Тя остави ракетата в колата и се заизкачва към верандата. Бяха оставили отключена външната врата. Стиви влезе и тръгна по стълбите към горния етаж. Джъд бързо я настигна и я дръпна за плитката.
— Ох! Пусни ме веднага!
— Ще те пусна, когато ми обясниш какво означава това, че нямам талант, финес и така нататък.
— Не съм казала, че нямаш, а че липсват на стила ти на писане.
— Завършил съм журналистика!
— Това, което пишеш всеки ден, са клюки, а те нямат общо е журналистиката. Всеки, който има желание да се заяжда и е с комплекс за малоценност, може да пише така. А вечер да се напива с тоя и оня и да казва, че прави «проучване». После пък — по жени…
— Глътка не съм пил, откакто сме тук. За жени да не говорим — Джъд я прегърна през кръста и рязко я придърпа към себе си. — Напоследък няма никакви жени.
— Пусни ме.
— Няма да те пусна. Заслужил съм една целувка.
Той намери устните й, а тя изви гръб, за да избегне целувката. Ала така, без да иска, притисна още повече ханша си в него. Опитваше да се измъкне, но той хвана брадичката й с една ръка и плъзна език между зъбите й.
Възбуденото им дишане отекваше в тишината на къщата. Гърлените звуци, които Стиви издаваше в опитите си да се изскубне, преминаха в стонове на задоволство. Ръцете й вече не го отблъскваха, а се впиха във влажната му фланелка. Тя наведе глава и устните му се впиха в нейните. Езикът й галеше езика му.
Джъд се загледа в широко отворените й унесени очи.
— Стиви?
После взе ръката й и я плъзна бавно по тялото си към ципа на шортите. Тя усети възбудата му.
— Не е честно да не довършиш онова, което си започнала, нали?
Тя кимна и без да осъзнава, притисна ръка върху доказателството за силното желание, което Джъд изпитваше към нея.
— О, Боже! — изстена той и пламенно я целуна.
Първоначалният смут избухна в неудържима страст. Двамата впиха ръце един в друг и се зацелуваха с неутолима жар.
Без да спрат да се прегръщат, те се приближиха до вратата на най-близката стая — неговата. Влязоха и Джъд включи опипом вентилатора на тавана. Той се завъртя над главите им, хвърляйки мигновени сенки по стените, докато двамата събуваха чорапите и кецовете си. Дори си чукнаха главите, но в бързината не го забелязаха.
Джъд свали фланелката си. Стиви също свали своята. Той откопча предната закопчалка на сутиена и разголи гърдите й. Докосна връхчетата им и само за миг те се втвърдиха.
Джъд свали бикините й с една ръка, но само до бедрата. После се завъртя така, че тя легна по гръб и след миг я съблече съвсем, попивайки я с очи. Ръката му се плъзна по тялото й — по гърдите, бедрата и венериния хълм.
— Стиви — промълви той и я притисна в обятията си.
— Джъд?
— Да, мила, кажи…
— Може би трябва да знаеш, че…
— Знам, мила, повярвай ми.
— Аз съм девствена.


Дванайсета глава

Джъд рязко вдигна глава. Премрежените му от страст очи вече гледаха втренчено като на хай-тек камера.
— Какво?
Тя повтори, но той продължаваше да я гледа слисано. Сетне бавно се изправи и приседна на ръба на леглото с гръб към нея.
— Боже, защо се отказах от цигарите!
Джъд подпря глава на ръцете си и притисна очи с върховете на пръстите си. Погледна я през рамо — в притеснението си Стиви бе придърпала чаршафа до брадичката си.
— Как така се оказа девствена? — тя го погледна учудено. — Искам да кажа, защо си още девствена?
— Може би трябваше да довършиш онова, което бе започнал в Стокхолм.
— С Пресли Фостър по петите? О, не, благодаря. Той така ли прогонваше всичките ти евентуални любовници?
— Откровено казано, не. Аз ги прогонвах. Е, не явно, но… — добави тя, защото улови въпросителния му поглед. — Не ми оставаше време за по-задълбочена връзка. Първо тенисът, после любовта.
— Никой мъж не обича да е на второ място.
— Убедих се в това — Стиви нервно навлажни устни. — Нямаше да ти кажа, ако знаех, че това ще ти подейства така.
— А аз нямаше да стигна дотук, ако ми беше казала по-рано.
— Какво значение има?
Той се засмя горчиво.
— О, има, и още как.
— Защо? В Стокхолм щеше ли да има значение?
— Може би да, може би не. В Стокхолм бях млад и глупав. Когато си млад и глупав, поне имаш някакво извинение — младостта.
Стиви притвори очи, протегна ръка и докосна рамото му.
— Джъд, ела, моля те.
Той поклати отривисто глава.
— Не мога да поема такава отговорност, Стиви.
— Не би трябвало да се чувстваш отговорен за нищо.
— Не е така.
— За мен е.
— Ала не и за мен.
— За мен е.
— Казах, не.
Тя изхлипа.
Джъд тутакси се обърна. Видя сълзите и молбата в очите й. И те несъмнено го трогнаха — решителното изражение на лицето му се смекчи и той легна до нея.
— Стиви, не плачи, недей — Джъд винаги се отнасяше подигравателно към женските сълзи, но този път прегърна Стиви и целуна нежно челото й.
Тя сгуши лице в гърдите му.
— Моля те, искам да бъда твоя, докато съм още цяла. Искам ти да бъдеш този, който…
— Защо?
— Може би от сантименталност. Колкото и да ти се вижда невероятно, ако Пресли не ни беше попречил, аз съм сигурна, че това щеше да се случи още в Стокхолм.
Стиви докосна с език гърдите му и плъзна ръка към горещия му скут.
— О, мила — изстена Джъд и зарови пръсти в косите й, — недей, спри.
— Не искам да спра.
— Спри, защото…
— Искам да се почувствам истинска жена поне веднъж, моля те…
Тя обсипа гърдите му с леки целувки и постепенно се спусна надолу към корема му, който бързо се надигаше и отпускаше. Джъд вече се чувстваше превъзбуден. Прегърна главата й и я повдигна.
Положи Стиви да легне по гръб и се надвеси над нея.
— Добре — промълви той, останал без дъх, — но само ако наистина го искаш.
— Искам го — тя докосна ъгълчетата на устните му. — Така си се намръщил, че ме обиждаш. Мислех, че ще имаш по-щастливо изражение.
— Смутен съм.
— Не бива. След това пак ще бъдеш свободен.
— Друго си мисля.
— Какво? — тя го погледна закачливо и попита: — Нали знаеш какво да правиш?
— Знам, знам — отговори той, все така притеснен. — Първия път не трябва да се бърза. Но ако продължаваш да се държиш с мен така… По-добре ще бъде аз да определя темпото, съгласна ли си?
Тя кимна, но не беше сигурна дали ще съумее да се въздържи, тъй като кръвта й кипеше от страст. Не беше сигурна дали и Джъд ще успее да забави темпото. Той дишаше учестено, лицето му пламтеше.
— Целуни ме — промълви Джъд. — И забрави всичко, което си чула за разни там техники. Целуни ме така, както предполагаш, че целуват «лошите» момичета и ще видиш колко хубаво ще бъде.
Стиви го послуша, обви с ръце врата му, той отвори устни и двамата потънаха в унеса на целувката. Езикът му се плъзгаше между зъбите й и тя отговаряше на ласката му с не по-малко страст.
Ръцете му погалиха гърба й, после отдръпнаха завивките помежду им и двамата се озоваха голи, лице с лице един срещу друг. Тя усети колко много е възбуден и се притисна в горещите му бедра. Гърдите й възбуждащо докосваха неговите гърди.
Стиви за пръв път изпитваше подобни усещания. Чувстваше се наистина жена. Чудеше се как издържа толкова дълго на неговата неустоима мъжественост.
В този миг усети, че се влюбва безумно в своя враг.
Това, че го помоли да я люби, нямаше нищо общо със Стокхолм или с някаква сантименталност. Тя искаше да бъде с него без никакви задръжки, да му се отдаде цялата, и това бе всичко.
Но нещата не бяха толкова прости. Ала пък бяха и толкова сложни, че не можеше да ги разреши точно сега, когато устните му оставяха жарка диря по шията й.
Джъд продължително целува връхчетата на гърдите й и Стиви усети, че утробата й откликва на всяко докосване на езика му.
— О, Джъд! — извика тя в екстаз.
— Толкова си прекрасна… — мълвеше Джъд, без да откъсва ръце и устни от влажните и втвърдени връхчета на гърдите й.
— Моля те! — не издържа Стиви и се притисна в него, пламтяща от желание.
С тих стон той погали корема й, а после нежно плъзна ръка в междубедрието й. Ръцете му галеха бедрата й нежно и предразполагащо. Устните му запълзяха по корема й и когато ги долепи до тъмната вдлъбнатинка между бедрата, Стиви възбудено извика името му. Последва друга и друга, и друга целувка, все по-пламенни и по-страстни, а Стиви извиваше тяло, откликвайки на милувките на езика му.
Сякаш в транс, тя се отдаде на чувствените приливи, обзели тялото й, докато мощна тръпка я разтресе, Стиви зарови пръсти в косата на Джъд и останала без дъх, прошепна името му.
Когато той се надигна, лицето й бе оросено от капчици пот. Той ги попи с устни и внимателно повдигна бедрата й. После бавно я облада, като я изчакваше и й даваше възможност да свикне с новото усещане. Единствената трудност и за двамата бе как да овладеят неудържимата си страст един към друг, която щеше да избухне всеки миг.
— Чувството да съм в теб е вълшебно — прошепна Джъд и целуна устните й, които я наболяваха, защото ги беше прехапала до забрава. Той преглътна и присви очи. — Неописуемо е…
Тя задъхано промълви името му и унесено докосна лицето му. Стиви не забелязваше сълзите в очите си, но Джъд ги видя.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Да, да, да.
— Но аз не съм, още миг и ще умра! Ала си заслужава.
Двамата потънаха в единен ритъм, докато настъпи мигът, в който се отдадоха изцяло на властта на страстта и тя ги понесе към небивали висини.
Джъд притисна челото си в нейното и прошепна името й.


— Искаш ли да…
— Не.
Той се засмя.
— Но ти не ме изслуша.
— Каквото и да е то, не искам да го правиш, за да не се отдалечиш от мен. Мръднеш ли, ще трябва и аз да мръдна, а не мисля, че бих могла — тихо се прозя Стиви.
Джъд обаче я привлече в прегръдките си и подпря брадичка на главата й. Тя се сгуши и обви кръста му с ръце.
— Защо ме дразнеше на тенис корта, кажи!
— Игра лошо, тъй като не ме смяташ за сериозен противник, и не положи никакви усилия да овладееш играта.
— Играх лошо не защото не те смятам за сериозен противник.
— Тогава защо?
— Защото мислите ми бяха другаде.
— Къде?
— Тук.
— Тук? Искаш да кажеш тук, където сме сега?!
— Аха.
— Ако трябва да бъда откровен, аз пък затова те дразнех — Стиви вдигна глава от гърдите му и го изгледа въпросително. — Откакто раздавачът ни прекъсна онази сутрин, само мисля кога отново ще изпаднеш в онова настроение.
— И аз.
— Ами защо не ми казахте, госпожице?
— Казах ти.
— Е, да, но кога…
Тя се усмихна.
— Не мога да си представя, че лежа с теб в леглото. Винаги съм мислила, че удаде ли ми се случай само да те доближа, ще го използвам и с огромна наслада ще те унищожа.
Джъд прилепи устни до ухото й.
— Ако още малко ме беше отбягвала, сигурно щеше да ме унищожиш.
Стиви прихна и го бутна закачливо с лакът.
— Представяш ли си заглавията — невъзмутимо продължи той. — «Известен спортен журналист издъхва в леглото на известна състезателка по тенис».
— Как може да говориш така! Ти май наистина не допускаш колко много ме засягаха твоите статии.
Смехът му постепенно замря.
— Не е трябвало да им обръщаш внимание.
— Да, но почти всичко, което пишеше за мен, бе истина.
Пръстите му спряха да галят гърба й. Той се извърна и като се подпря на лакът, попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Надявам се да остане само между нас.
— В журналистическите кръгове е прието онова, което интервюиращият и интервюираният си споделят голи в леглото, да остава между тях.
— О, благодаря за информацията.
— Няма защо. Не се измъквай, ами отговори какво означава това, че всичко, което съм писал за теб, е истина.
— Повечето от нещата бяха истина. Например това, че мястото ми не е на тенис корта. В известен смисъл си прав. Баща ми още в началото ме разубеждаваше, като твърдеше, че това е спорт за богати деца. Аз упорствах и играех, но никога не забравих думите му. Имах комплекс. Не бях като другите състезатели. Не бях… привилегирована.
— Това е глупаво.
— Може би. Чувството за малоценност ме тласкаше непрекъснато да се самодоказвам. Стараех се повече от другите и ме приемаха за член в много клубове, но само заради качествата ми като състезателка. Винаги трябваше да бъда по-добрата, за да съм наистина на ниво. Ето защо, щом понатрупах пари, започнах да се обличам елегантно и да играя така, че да привличам публиката. «Хей, вижте ме, заслужавам вашето внимание!» Мислех единствено за одобрението на зрителите. Правех се на интересна, за да не бъда пренебрегната. Ти прозря моите номера от самото начало. Статиите ти ме ужасяваха с проницателността си. Смятах, че щом ти виждаш недостатъците ми, значи ги виждат и другите. Бях жертва на синдрома на мамещия. А ти беше моят кошмар — онзи, който ме изобличаваше.
Джъд не откъсваше очи от долната й устна, но не толкова, защото го привличаше, а защото се беше съсредоточил върху мислите си.
— Стиви, ако всичко това е истина, то е случайно. Ако съм улучил слабите ти места, то е било случайно. Истината е, че се дразнех. Такова младо създание, пък постига огромни успехи и стига до върховете на спорта, докато аз трябва само да пиша за онова, което другите правят и което толкова много исках да правя аз самият. Пишех тъпите си статии, защото страдах за провалената си кариера на бейзболист.
— Не са тъпи — погали го тя. — Бях ядосана и затова ти казах, че им липсва талант и финес. Но ти си имаш читатели, които не пропускат нито една от безпощадните ти думи. Ако наистина в тях не е имало нещо съществено, ти отдавна щеше да загубиш читателите си. Те не са глупаци.
— Благодаря за комплимента — най-сетне се наведе и целуна долната й устна. — Но аз отлично знам, че откакто претърпях злополуката с крака, не съм направил нищо съществено — очите му с цвят на лешник потъмняха и той добави: — До мига, в който те доведох тук. Така се излекувах от завистта.
— Завист?!
— Да, от завистта, която изпитвах към всички успели професионални състезатели. Критикувах ви както можех, но с теб ми беше най-лесно.
— Защо?
— Защото си различна. Не си грозна и мускулеста, каквато е според тесногръдата ми мъжка представа всяка спортистка. Пък и тъй и тъй започнах да разголвам душата си, ще ти призная, че съвсем не бях забравил Стокхолм. Желаех те, но не можах да те имам и се цупех като малкото момченце, на което са отказали бонбон. Ето защо си изливах яда върху теб. Изобщо държах се като пубертет.
— Държал си се съвсем човешки.
— Много си благосклонна.
— В такова настроение съм — тя му се усмихна и добави: — И за да го докажа, ще ти простя всички отвратителни неща, които си писал за мен. Но при едно условие.
— И какво е то? — подозрително попита Джъд.
Тя бързо го целуна.
— Пак да се любим.
— Не бива, Стиви.
— Защо?
Той не отговори и тя използва мълчанието, за да плъзне ръка надолу по корема му към пламенното доказателство за неговата мъжественост.
— Не бива… — Джъд усети възбудата си и добави, мълвейки: — Не бива, защото може да не е добре за теб…
— Аз ще преценя.
Стиви целуна брадичката му и още по-настоятелно притисна ръка в слабините му.
— Моля те, Джъд.
Той въздъхна, хвана я през кръста и я привлече върху себе си.
— Е, не мога да откажа, щом толкова мило ме молиш…


Тринайсета глава

В стъклото на колата, която задигна от Джъд, се блъскаха дребни насекоми. Петънцата, които оставяха, намерили смъртта си, не смущаваха Стиви, защото сълзите й пречеха да забелязва дори пътните знаци по магистралата.
Стиви обърса нос в ръкава си. Беше изминала вече седемдесет и пет мили, но все така плачеше. Щом си помислеше за всичко онова, от което бягаше, и за онова, което й предстоеше, сълзите тутакси рукваха от подутите й зачервени очи.
Избягала беше от него и той сигурно беше бесен.
Все й се струваше, че Джъд е по петите й. Когато изхвърча с колата от двора на къщата, тя погледна през рамо и го видя по бельо да тича по стълбите на верандата след нея. С вдигнат юмрук. Ругаеше и нея, и камъчето, което бе разранило босата му пета.
Погледнато отстрани — смешна сцена. Но никак не беше смешно. Сърцето й бе разбито. Може би завинаги.
Светлините на Далас блещукаха на западния хоризонт, тъмносин от припадащия здрач. След около час щеше да си бъде у дома. Още един час й трябваше да завърти няколко телефона, да приготви багажа си и…
И повече не й се мислеше. За да не полудее, трябваше да прави всичко стъпка по стъпка. Първо да се прибере вкъщи.
Докато внимателно навлизаше в следващия завой, потъна в размисъл за любовния следобед с Джъд.
Джъд, който шепти тихо и страстно, а ръцете му са чувствени и вещи, когато милват бедрата й. Джъд, който я изпълва с екстаз. Джъд, чиито устни са жадни, но и нежни и които пият от гърдите й. Джъд, Джъд, Джъд.
Тя избърса очите си и смени неуверено скоростта, защото не беше свикнала да кара такава мощна спортна кола. Той нямаше да й прости, че я беше взела «на заем» без негово разрешение. А и че го беше напуснала така неочаквано.
Старомодната вана в къщата се бе превърнала в светилище на любовта им. Плъзгавите насапунисани ръце сякаш бяха специално предназначени за жарките им чувства. А може би Джъд наистина знаеше какво точно да прави с тях?
Стиви бе приятно изненадана, че е особено чувствителна към целувките по вътрешната страна на горната част на ръцете, а също и по сгъвката зад коленете.
Джъд пък се превиваше от гъдел, когато го докоснеше под най-долното дясно ребро. А на лявата плешка имаше белег по рождение. Когато Стиви прокара нежно устни по грапавите дълбоки белези на крака му, очите му се навлажниха.
В този миг Стиви разбра, че го обича — нямаше никакво съмнение.
Животът с неговите човешки наслади бе много по-ценен дар от всякакви награди, богатства и слава. Докато Джъд се обличаше, тя слезе в кухнята под предлог да приготви лека вечеря. Грабна ключовете от колата и чантата си и хукна навън не толкова, защото се страхуваше от гнева му, че го изоставя, колкото от това, че ако имаше време да размисли, сигурно щеше да се разколебае.
Стиви бе стигнала до края на полянката пред къщата, когато той изтича на терасата и се развика:
— Но какво правиш? Върни се, Стиви! Къде отиваш?
После забеляза, че тя се кани да избяга с единственото им превозно средство, и се разбесня:
— Да те вземат дяволите! Що за номер! Ох! — в този миг камъчето се вряза в петата му. — Само да те стигна, мисли му! — извика той и ядосано удари дланта си с юмрук.
Домът й беше тъмен. Стиви забеляза с облекчение, че наоколо няма репортери. Или се бяха уморили да я дебнат, или Стиви Корбет вече не представляваше никакъв интерес.
Първо се погрижи за цветята. Как не се беше сетила да позвъни на чистачката, която се грижеше за жилището й в нейно отсъствие!
Обади се на гинеколога си, който се зарадва, че е жива и здрава.
— Ако не го направя веднага, твърде вероятно е да се разколебая — Стиви говореше толкова бързо, че думите й се сливаха. — Ще дойда след час. Може ли да ми уредите приемане за толкова кратко време?
Той й обеща, че ще направи всичко необходимо. После Стиви позвъни на мениджъра си.
— Слава Богу! — облекчено рече той. — Вече не знаех какво да мисля.
— Имах нужда да остана насаме — отвърна тя. Присъствието на Джъд не можеше да бъде обяснено току-така — камо ли на друг човек. — Тази вечер постъпвам в болницата. Утре сутринта ще ме оперират.
Настъпи тишина.
— Решението трябва да е само твое — рече мениджърът й.
— Така е. Животът ми е по-важен от кариерата.
— Какво пък толкова… Уимбълдън! Догодина няма да ти избяга, нали? — насили се да каже той.
И двамата знаеха, че тази вероятност е под много голям въпрос, но въпреки това Стиви отвърна самоуверено:
— Можеш да бъдеш сигурен в това!
Мениджърът обеща да уведоми всички, които трябваше да знаят, и да направи изявление за пресата, като не споменава къде е Стиви в момента.
— Добре ще е да изчакаме резултата от операцията — предложи тя. — Така утре следобед ще научат всичко наведнъж.
Той се съгласи.
Затвориха телефона и Стиви се почувства ужасно самотна. Тишината в къщата бе потискаща, липсваше й тракането на пишещата машина на Джъд.
Снимките по стените, на които държеше купи от спечелени състезания, сякаш й се присмиваха. Наградите, наредени по етажерките, също й се подиграваха. Наскоро спечелената купа от френското първенство й беше толкова чужда, като че ли принадлежеше на другиго.
— Твърде късно е да се отказвам — рече си тя и започна да приготвя куфарчето с багаж. А после прошепна, сякаш се молеше: — Стиви, животът ти е в Божиите ръце.
Оказа се, че Господ има много помощници.
В болницата изтърпя десетки процедури, след които имаше усещането, че не са й останали никакво чувство за достойнство и самоличност.
Беше прибрала колата на Джъд в гаража си — за да не му я открадне и още някой — и дойде в болницата с такси.
В приемното подписа куп застрахователни бланки и даде автограф на Дженифър — дванайсетгодишната дъщеря на сестрата, която й каза:
— Когато порасне, дъщеря ми много иска да прилича на вас.
Направиха й рентгенови снимки на дробовете. Облечена само в хартиено пончо, чака повече от час в една студена като хладилник стая, докато лаборантът най-сетне се появи, и то без дори да се извини.
— Нямаше нищо страшно, нали? — попита я друг лаборант, който почти й източи кръвта и разгъна пръстите на стиснатия й юмрук. — Отпуснете, отпуснете. Болеше ли?
— Не — промълви Стиви. — Но не обичам никакви инжекции.
Най-сетне я настаниха сама в стая, но не я оставиха на мира. Сестрата донесе още формуляри за подписване.
— Показаха ви видеофилма, нали? Разбрахте ли го?
— Да — отговори Стиви. Във филма се изброяваха всички страшни последствия от коремните операции, като всяко следващо беше още по-ужасно и по-фатално от предишното.
— Подпишете тук, тук и тук.
След това влезе свещеникът на болницата.
— Вие сте нашата звезда — усмихна се той.
Обсъдиха най-доброто средство против схванати лакти, стиснаха си ръце и сведоха глави един към друг. Свещеникът се помоли за успеха на хирурга и за нейното пълно и бързо възстановяване от операцията.
Стиви се помоли за наранената пета на Джъд, поиска прошка за откраднатата му кола и спасение за себе си, та да не я удуши, когато я намери, както и за болницата в случай, че умре на масата. Сигурно щяха да имат неприятности, нищо, че бе подписала толкова много документи, които оневиняваха лечебното заведение при евентуалната й смърт.
После дойде гинекологът й и обясни какво ще представлява операцията.
— Ако туморите са доброкачествени, а аз вярвам, че те са такива, ще ги отстраним без никакви последствия.
— А ако не са?
— Вероятно пълна хистеректомия и лечение.
— Какво лечение? Облъчване?
Той я потупа по ръката.
— За това ще говорим след операцията!
Дойде ред и на анестезиолога, който по прическа й заприлича на граф Дракула. Докторът седна на ръба на леглото й.
— Утре сутринта ще ви дадат успокоително — рече той. — Две инжекции в ръката.
— Не обичам да ме бодат — приглушено рече Стиви.
— Обещавам да изпратя най-големия майстор по безболезнените инжекции. Докато ви закарат до операционната, вече ще сте унесена. Да спите добре тази вечер!
Прозвуча й като виц. Направиха й клизма — ужасно унизителна процедура — и й биха инжекция за сън. От обяд не беше хапвала нищо, но не й се помисляше за храна.
Как да обясни на всичките тези доктори и сестри, че не може да заспи без успокояващия шум от тракането на клавишите на пишещата машина на Джъд…
Ала той бе далеч, далеч. Ами ако станеше голям пожар — та той нямаше превозно средство, с което да избяга. Или пък наводнение? Измъчваха я какви ли не страшни предположения.
Приспивателното започна да действа. Събуди я усмихнатата сестра. Тъкмо сънуваше, че Джъд я гони с голяма спринцовка във формата на ракета и й се заканва, че ще я накаже за това, че е откраднала колата му.
Само след няколко минути се озова на леглото с колелца, на път към операционната. Имаше чувството, че е възглавничка за игли. Снощи времето се точеше толкова бавно, а сега всичко ставаше като на забързан кадър и я изпълваше със страх. Хирургът й стисна ръката за кураж и й се усмихна.
— Всичко ще бъде наред, Стиви. Отпусни се, дишай дълбоко и брой отзад напред, като започнеш от десет.
Десет. Как искаше времето да спре. Девет. Трябваше й време да помисли. Седем…


Струваше й се, че тежи колкото слон, а тези досадници й нареждаха да се движи.
— А сега се обърнете на другата страна, госпожице Корбет. Не дърпайте системата. Отпуснете ръка. Така е добре. Операцията свърши.
— Катетърът на място ли е?
— Да.
— Каква хубава коса има.
— Да… Виждала ли си я на корта?
— Шегуваш ли се? Билетите са толкова скъпи.
— Имах предвид по телевизията. Госпожице Корбет, чувате ли ме? Операцията свърши.
Чу се звук от дрънчене на метал. Разтърси я рязко движение. Светлина. Ярка светлина. Телефонен звън, суматоха, шум. Но защо не я оставят на мира, защо не пазят тишина!


— Време е да се обърнете отново, госпожице!
Охкане. Тя охкаше. Не, не ме карайте да се движа. Някакво чудовище в зелени одежди настояваше да се изкашля.
— Кашляйте, госпожице Корбет. Хайде! Трябва да кашляте, за да прочистите дробовете си.
Нека си стоят задръстени!
— Госпожице, кашляйте!
Стиви направи отчаян опит да се изкашля, та дано я оставят на спокойствие. За награда усети нещо ледено между бедрата си.
— … помага против отока…
Някой пак раздруса леглото й. Ужасни досадници! Не можеше да ги понася!
Сестрата мереше кръвното й налягане.
— Добре е — каза тя и Стиви усети най-сетне облекчение от притискащия я уред. — А сега да сменим плика с лед.
— Може ли да пия нещо? — попита Стиви и усети памучни влакънца по устните си.
— Може. Бучка лед.
Сестрата бутна студената лъжица в устата й и тя засмука жадно бучицата.
— Не повече от едно ледче. Хайде сега, обърнете се.
— Не мога.
— Можете, можете. И отново искам да ви чуя да кашляте.
— О, не.
— Кашляйте — Стиви се покашля. — Добро момиче. Ето и новия плик с лед.
Чудеше се дали да й благодари. И без това бедрата й бяха вече безчувствени.


— Не можете да влезете!
— Вече съм влязъл.
Стиви трепна, когато чу познатия глас, но й беше трудно да отвори очи. Да не би да бяха затиснали клепачите й с петдесетцентови монети, както бе виждала да постъпват с мъртъвците в уестърните…
— В реанимация свиждания се разрешава след десет, и то за определен час. Наредба.
Джъд обясни на сестрата какво може да направи с тази наредба — напълно в негов стил.
— Ще вляза в стаята каквото ще да става.
— Ще извикам охраната.
— Стиви?
— Джъд? — гласът й бе прегракнал.
— Тук съм, мила.
Силната му ръка стисна пръстите й. Тя прошепна:
— Ще ме удушиш ли заради колата?
— Ето го! Не е разрешено да се влиза преди десет! Има час за свиждане!
— Пак ще дойда, мила.
Джъд докосна за миг челото й с устни и си тръгна.
Стиви се запита дали отново не сънува.


— Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
— Махнахте й всичко, което е потенциално опасно, нали?
— Всичко.
Стиви отвори широко очи и погледна доктора и своя посетител.
— Всичко е наред — добави докторът, както винаги усмихнат. — Знам, че в реанимацията е тежко, но скоро ще те преместят в твоята стая. Смяташ ли, че можеш да приемеш посетител? — тя кимна. Докторът докосна Джъд по рамото. — Само десет минути, нали се разбрахме? Инак пак ще ви изгонят.
Джъд не слушаше. Той не отлепяше очи от Стиви. Наведе се, като внимаваше да не закачи тръбичките.
— Едва те открих. Дано ми се радваш.
— Как успя?
— С помощта на Адисън. Обадих му се от един пътен телефон на магистралата. Онова копеле Рамзи отказа разговор за негова сметка, та се наложи да взема пари на заем от шофьора на камиона, който ме взе на стоп. Човекът така ме съжали, че ми купи и кафе. Излезе, че е от Далас и че си пада по моята рубрика. От благодарност му обещах пропуск за мачовете през сезона.
Стиви го слушаше внимателно и все пак не можа да разбере всичко.
— Ами Адисън…
Джъд се усмихна.
— После ще ти разкажа за него. Мога да напиша и друг роман.
Тя опита да навлажни устните си, но те бяха пресъхнали, въпреки че й бяха дали още няколко кубчета лед.
— Джъд, какъв е резултатът от операцията?
Той я погледна сериозно, наведе се към нея и заговори тихо:
— Трябваше да се досетя, че преувеличаваш, че пак искаш да направиш впечатление пред публиката. Много шум за нищо.
— Какво се е оказало?
— Доброкачествени туморчета. Толкова шум за няколко безобидни бучици — въпреки укора в гласа очите на Джъд искряха от радостни сълзи.
— Значи са доброкачествени?
— До едно!
Тя притвори очи и сълзите се застичаха по лицето й. Той ги обърса с палец.
— Сигурни ли са?
— Ако гинекологът ти и най-добрите патолози в Далас си знаят работата, ти си здрава.
— Значи… никаква хистеректомия?
— Махнали са само десния яйчник.
— Защо?
Той сви рамене.
— Това няма значение, защото всичко останало е наред. Махнали са ти и апендикса. Казах им, че сигурно не би имала нищо против.
— Джъд! — въздъхна Стиви и очите й се насълзиха.
— Престани да плачеш, че онова чудовище сестрата пак ще ме изхвърли.
— Не трябваше да идваш.
— Нищо не би могло да ме спре.
Стиви преглътна сълзите си.
— Извинявай, че ти откраднах колата.
— Много важно. Тя и без това повече принадлежи на банката, тепърва ще я изплащам. Как се чувстваш, добре ли си?
Стиви не можеше да се смее, но пък се усмихна.
— Ръцете ми са надупчени с игли, на корема имам метални скоби, имам и катетър, и торба с лед… Карат ме да кашлям и ми се струва, че ще си разпоря шевовете. Чувствам се отвратително.
— Аз се чувствах по-ужасно и от теб, когато разбрах къде си. Да знаеш, че ще те натупам, ако още веднъж избягаш от мен без никакво обяснение.
Тя не обърна внимание на думите му и попита:
— Днес писал ли си?
— Какво говориш! Стиви, та аз обикалях болницата с часове, докато чаках да излезеш от упойката.
— А трябва да пишеш. Седма глава има нужда от обработка.
— Знам, знам — Джъд изведнъж сбърчи вежди и слисано попита: — Ти откъде знаеш, че седма глава се нуждае от корекции?
— Прочетох романа ти.
— Всичко, което съм написал?
— Да — Стиви искаше да докосне ръката му, но не намери сили да помръдне. — Чудесна книга. Наистина.
В този миг усети, че се унася от следоперативните лекарства. Но все пак успя да промълви:
— Джъд, обичам те.
Той целуна пръстите на ръката й и я задържа до устните си.
— Така и мислех, защото избра живота пред Големия шлем. Знаеш ли коя е най-голямата новина? Аз също те обичам.
Джъд се усмихна и забеляза, че Стиви вече спеше. Съжаляваше, че не чу обяснението му в любов, но времето беше пред тях.
И той зачака пробуждането й.


Епилог

— Благодаря.
— Аз благодаря — каза красивата млада жена. — С нетърпение очаквам да я прочета. Ако е наполовина толкова хубава, колкото снимката ви на корицата, ще я прочета наистина с огромно удоволствие.
Джъд погледна жена си, която гледаше с присвити очи красавицата с дъвка в устата и минижуп. Очите им се срещнаха и той сви безпомощно рамене, макар усмивката му да таеше задоволство от комплимента.
— Госпожо Маккий, опашката отвън расте — каза управителят на книжарницата в Манхатън. — Господин Маккий ще трябва да дава автографи още часове. Защо не седнете?
— Добре съм, благодаря ви.
Управителят тихо попита:
— А дали ще мога да получа автограф и от вас?
— Разбира се.
Той й подаде химикалка и каза:
— Гледал съм ви няколко пъти.
— Печелех или губех?
— Веднъж загубихте — Стиви се засмя. — Сега вече сте се оттеглили, нали?
— Вече не се състезавам, но се занимавам с организационна дейност.
— Чух, че организирате курсове за деца, които са от социално слаби семейства.
След шестмесечен възстановителен период лекарят й позволи да се занимава, с каквото иска.
Докато се възстановяваше, тя обмисли идеята за курсовете и Джъд я подкрепи. Писа за тях в рубриката си в «Трибюн». Последваха дарения.
Не само в Далас, а и други градове проявиха желание за подобни курсове, които станаха популярни в цялата страна като «Тенис със Стиви Корбет».
— Курсовете са подпомагани от съответните социални отдели и всеки, който има нужда от учител, може да се запише — отговори Стиви на въпроса на управителя.
— Добре, че съпругът ви няма нищо против да се занимавате с такава обсебваща дейност.
— Така е. Разбира желанието ми да работя. Пък и той самият е много зает.
— Чух, че пише втори роман.
— Да.
— Какъв сюжет?
Стиви се усмихна мило.
— Заклела съм се да мълча. Ще трябва да почакате заедно с другите му почитатели.
Опашката се виеше и на тротоара пред книжарницата. Стиви забеляза, че един мъж си пробива път към масата, където Джъд даваше автографи. Оказа се, че е редактор от «Таймс».
— Може ли за миг, господин Маккий?
— Не — отговори Джъд и с усмивка посочи хората, които търпеливо чакаха ред, за да получат подписа на автора на новия бестселър. — Ако искате, можем да говорим, докато давам автографи.
— Автобиографична ли е книгата ви?
— Само някои моменти.
— Кои?
— Съобразявайки се със семейството и приятелите си, не мога да отговоря на този въпрос. Но не е тайна, че като млад исках да стана професионален бейзболист. Нямах късмет. Години наред преживявах тази голяма несполука в живота си — той затвори поредната книга с автограф, подаде я и се усмихна на следващия си почитател. — Здравейте.
Докато пишеше следващото кратко пожелание и се подписваше, Джъд продължи:
— Бях разочарован от живота, така че мога да бъда отъждествяван с главния герой, който също преживява редица неуспехи.
— Каква е причината да промените възгледите си?
Джъд потърси с поглед Стиви, която стоеше недалеч и го гледаше с радостни очи.
— Срещнах един наистина смел човек. И този човек ми показа, че въпреки всички трудности животът си заслужава да се живее и че понякога поражението е необходима предпоставка за следващата победа.
Усмивката на лицето на Стиви изведнъж изчезна. Джъд тутакси стана и с бързи крачки се приближи до нея, хвана ръцете й и попита:
— Стиви, какво има?
— Няма нищо, мили. Не ми обръщай внимание.
— Господин Маккий, хората ви чакат — обади се управителят.
— Идвам — отвърна Джъд и поведе Стиви по тясната пътека към дъното на магазина.
— Моля ви, върнете си. К-к-къде отивате? — заекна управителят. — Какво да кажа на почитателите ви?
— Кажете им, че давам автографи вече два часа и имам нужда от почивка. Нека проявят разбиране.
Управителят, журналистът и почитателите, които бяха наблизо и го чуха, зяпнаха от изненада. Джъд поведе Стиви към склада в дъното на книжарницата, който беше още по-натъпкан с книги, отколкото самия магазин.
— Какво ти е? — попита той и затвори вратата.
— Добре съм.
— Стиви, видях изражението ти. Същия стреснат вид имам и аз, когато неочаквано слагаш ръка на…
— Джъд! Някой може да те чуе.
— Не ме интересува. Искам да знам какво ти е.
От деня, в който се върнаха в къщата на баба му и дядо му след операцията, Джъд не спираше да се тревожи за здравето й. И така — до ден-днешен. Чак след няколко месеца той се поуспокои и повярва на оптимистичните прогнози на лекарите. Въпреки това непрекъснато я наблюдаваше и се грижеше за нея.
— Знаех си, че не трябва да идваш днес с мен. Защо ли се оставих да ме убедиш! Ще ти взема такси. Иди да си починеш в хотела.
— И дума да не става. Толкова се радвам, когато виждам, че хората те обожават. Това е така, защото и аз те обожавам — тя го целуна. — Пък и не искам да стоя затворена в хотелската стая, докато всяка жена тук флиртува с теб.
— О, не всяка! — пошегува се той, проявявайки типичното си мъжко самолюбие, което винаги я развеселяваше.
Тя обви врата му с ръце.
— Непоправим си. Защо те обичам толкова много, а?
— Безсилна си и те разбирам. Аз съм създаден за любов!
Джъд притисна ханша й с ръце и се наведе, за да целуне устните й.
— Маккий, хората те чакат.
— Да чакат.
Целувката им бе дълга и пламенна. Страстта помежду им бе все така жарка и ненаситна. Джъд се шегуваше, че сигурно е единственият съпруг на света, който е чакал дванайсет седмици след сватбата, за да спи с жена си. А Стиви му отговаряше, че сам си е виновен, след като бе извикал свещеника в къщата, където тя се възстановяваше, и така те се венчаха. Ала щом получи разрешение от лекаря, Джъд успя да компенсира загубеното време.
— Ммм — промълви той и отлепи устни от нейните. — Откога исках да… — той млъкна и сепнато я погледна.
Стиви тихо се засмя.
— Сега пък ти не си добре.
— Какво беше това?
Тя взе ръката му и я притисна до заобления си корем.
— Това е нашето бебе, което рита за пръв път.
Адамовата ябълка на Джъд се раздвижи тревожно.
— О, Боже, защо не те оставих в хотела! Знаех си, че ще се умориш. Стоиш права с часове. Защо не седнеш?
Стиви щастливо се засмя.
— Успокой се. Това е нормално. Време му е да рита. Лекарят ми каза вече да го очаквам. А, ето пак. Усещаш ли? — бебето обаче не ритна. — Сигурно е заспало.
— Аз обаче доста се разсъних от тази целувка — каза Джъд и се притисна в Стиви, така че тя усети възбудата му. — Не съм ли тип с късмет? Женен за сексуална фурия.
— Споменавала ли съм, че стилът ти на изказване е доста романтичен?
— Не.
— Жалко.
Те често разговаряха закачливо и Джъд се възхищаваше на нейното остроумие. Той погали заоблената й талия и плъзна ръце към гърдите й. Те бяха нараснали от бременността.
— Да не ти причинявам болка?
— Не, какво говориш.
— Господи, колко те обичам! Появи се в живота ми, когато имах най-много нужда от теб — Джъд преглътна развълнувано. — Като си помисля за операцията ти и какво можеше да бъде…
— Но не е и ето ни щастливи заедно.
Те отново се целунаха, споделяйки пламенната си обич.
— Джъд, рита пак! — радостно рече Стиви.
Тя сложи ръката му на корема си и двамата усетиха движенията на детето на своята любов.
— Боли ли? — прошепна той.
— Не — прошепна в отговор Стиви.
На вратата се почука.
— Господин Маккий, хората ви очакват с нетърпение!
— Какво чувстваш? — тихо и развълнувано попита Джъд жена си, без да отговаря на разтревожения книжар.
— Усещането е прекрасно и ме кара да се чувствам щастлива. Една щастлива победителка. Мога да го сравня само с онова чувство, когато ти си в мен.
Джъд целуна устните й и промълви:
— Госпожо, трябва да ви оставя, но не забравяйте последните си думи, моля!

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.