Българска търсачка и начална страница

Джералд Даръл
Три билета до Ъдвенчър

Прелюдия

Четирима души седяхме край масата на малък бар в покрайнините на Джорджтаун, посръбвахме ром и джинджифилово питие, и обмисляхме един въпрос. Върху масата пред нас се разстилаше голяма карта на Гвиана. От време на време някой се привеждаше напред, сбръчкваше строго вежди и впиваше поглед в нея. Предстоеше ни да изберем измежду всичките възхитителни имена на картата място за основен лагер при нашата първа експедиция за залавяне на живи животни във вътрешността на страната. Цели два часа си блъскахме главите и все не можехме да намерим приемливо решение. Аз не свалях очи от картата, проследявах теченията на реките и криволиците на планинските вериги, наслаждавах се на великолепни названия: Померун, Мазаруни, Кануку, Бербис и Есекуибо.
— Какво ще кажете за Ню Амстердам? — попита Смит, спирайки се на едно наистина банално название от картата.
Сякаш ме побиха тръпки. Боб поклати отрицателно глава, а Айвън направо се стъписа.
— Добре де, тогава Мазаруни?
— Блатисто е! — отсече Боб.
— Гвиана — издекламирах аз възторжено цитат от един пътеводител — е дума от езика на американските индианци и означава „водна земя“.
— Все ще се намери място, където да отидете — изрече сърдито Смит. — Заседели сме се от часове тук; решавайте, за бога, и да си лягаме.
Погледнах към Айвън; вече цял час той стоеше като истукан и не предлагаше абсолютно нищо.
— Какво смяташ, Айвън? — обърнах се аз към него. — В края на краищата ти си роден тук и би трябвало да знаеш кое е най-подходящото място за лов на животни.
Айвън се отърси от безжизненото състояние, в което бе изпаднал, и по лицето му плъзна смутено изражение, досущ като на объркано санбернарско куче, което не знае къде да намести туловището си.
— Ами че, сър — започна той със своя невероятно културен глас, — мисля, няма да сбъркате, ако отидете в Ъдвенчър.
— Къде? — запитахме едновременно с Боб.
— В Ъдвенчър, сър — и чукна с пръст по картата. Това е малко селце, точно тук, близо до устието на Есекуибо.
Погледнах към Смит.
— Отиваме в Ъдвенчър — заявих решително аз. — Непременно трябва да посетя мястото, което носи такова название.
— Добре — отвърна моят придружител. — Сега, като се уговорихме, може ли вече да си лягаме?
— Той е просто безчувствен — изрече горчиво Боб. — За него думата „Ъдвенчър“ не означава нищо.
Да се попадне в село с толкова интригуващо название се оказа много по-лесно, отколкото предполагах. Оставаше само да се спуснем до кея на Джорджтаун и да си купим билети. Струваше ми се някак глупаво, че в наши дни човек може да си купи билет за Ъдвенчър и да започне своето пътешествие на огромен и грозен ферибот. На мен ми се щеше да се впуснем по този път с канута и свирепи воини — гребци.
Така или иначе, в една ранна свежа утрин такси изтърси Боб, Айвън, мен и целия ни странен багаж на кея. Оставих моите спътници да се пазарят с шофьора, отидох на касата и изрекох магическите думи.
— Три билета до Ъдвенчър, моля, — като се стараех да си придам колкото се може по-непринуден вид.
— Да, сър — отвърна касиерът. — Първа или втора класа?
Това вече ми дойде твърде много. И без туй ми се струваше подозрително да купувам билети за Ъдвенчър, а когато стана дума за първа или втора класа, започна да ме гризе съмнение: струва ли си изобщо да се отива на това място. По всяка вероятност щяхме да попаднем в някой процъфтяващ морски курорт — с кина, закусвални, неонови светлини и още безброй други съмнителни предимства на цивилизацията. Обърнах се. Айвън пристъпваше несигурно под тежестта на огромен вързоп от нашия багаж. Повиках го да разреши крайно деликатния въпрос за класата на нашите билети. Той обясни, че ако плати за втора класа, пътникът бива натъпкван някъде из трюмовете на ферибота, а след това и из трюмовете на речния параход. Първокласният билет давал право да се използуват разкапаните шезлонги на връхната палуба на ферибота, а на речния параход се сервирал дори и обяд. И така купих три билета първа класа до Ъдвенчър.
Натоварихме нашия необикновен багаж на палубата и не след дълго фериботът се впусна да пресича с боботене тъмните като кафе простори на река Демарара. Двамата с Боб се облегнахме на перилата и се загледахме в малките чайки, които кръжаха с печален вид зад кърмата. Точно тук разбрах, че Боб почти няма представа за онова, което го очаква.
— Радвам се, че се измъкнахме от Джорджтаун — изрече с въздишка той, обели разсеяно кората на един банан и я хвърли на прелитаща край нас чайка. — Колко е приятно да се потопиш отново сред девствената природа, да не се чувстваш повече като затворник между четири стени. Човек намира спокойствие и удовлетворение единствено сред девствената природа.
Слушах го мълчаливо. Не оспорвам, че човек си почива най-добре сред девствената природа, но се чудех дали Боб има и най-малка представа какво означава да попаднеш сред тази природа с колекционер на диви животни като мен. Ако се съдеше по неговите забележки, той като че ли смяташе лова на животни за проста работа: лягай в хамака и животните сами ще се напъхат в клетките. Реших да не го огорчавам, докато не се отдалечим повече от Джорджтаун.
Боб бе художник и пристигна в Гвиана с намерение да нарисува поредица картини из живота на различните племена от американски индианци. При пристигането си разбрал, че местата, които възнамерявал да посети, са залети от водата, а реките все още са непреодолими. Докато бездействувал в Джорджтаун и очаквал подобно на Ной да отмине потопа, той се запозна с нас. Боб разбра, че се каня скоро да замина на лов за животни във вътрешността на страната и с похвална за него наивност предложи да ме придружава.
Той заяви, че му е много по-интересно да участвува в експедиция за диви животни, отколкото да се чуди какво да прави в Джорджтаун. Надявал се, че когато се завърнем, наводненията ще са преминали и той ще може да замине и да рисува своите индианци. За съжаление мечтите на Боб не се сбъднаха: той прекара времето си в Гвиана, като ме придружаваше във всички пътувания из вътрешността на страната. Не му остана време дори да се докосне до своите четки и платна. Накрая нямаше вече и до какво да се докосва, защото взехме цялото му платно и ушихме от него торби за змиите, които изпратихме със самолет в Англия. Принудихме го да спи заобиколен от най-удивителни птици, животни и влечуги: потен и уморен, изподраскан и с посинено от контузии тяло, той се прехвърляше през езера и реки, газеше из блата, проправяше си с мъка път през гори и обрасли с гъста трева пасища. Аз предвиждах всичко това в онзи паметен ден, в който тръгнахме от Джорджтаун, но Боб явно не подозираше опасността, на която се излагаше чрез дружбата си с колекционер на диви животни като мен.
Фериботът изпухтя важно и спря край каменния кей на отвъдния бряг на Демарара. Ние започнахме най-спокойно да разтоварваме багажа си, като просто го хвърляхме през перилата на застаналия долу на кея Айвън. Когато метнахме последния вързоп и слязохме от ферибота при Айвън, някакъв мрачен безделник се свлече лениво от бъчвата, на която се бе покачил, и тръгна отпуснато към нас.
— Влакът за Парика ли ще хващате? — попита той.
Потвърдих, че намерението ни е точно такова, стига само да намерим начин да закараме багажа си до гарата.
— Побързайте, влакът трябваше да замине преди десет минути — с нескривано злорадство заяви безделникът.
— Боже мой! — ужасих се аз. — Далеч ли е гарата?
— На около половин миля — отвърна безделникът. — Сега ще докарам количката. С тези думи човекът изчезна.
— Какво ще стане, ако изпуснем влака, Айвън? Има ли по-късен влак?
— Не, сър. Изпуснем ли го, ще се наложи да чакаме до утре.
— Какво? Да чакаме тук! — ахна Боб и заоглежда разкаляния бряг с две-три полуразрушени колиби. — А къде ще спим?
Преди Айвън да успее да му отговори, нашият безделник се появи отново. Той тичаше тромаво и мъкнеше след себе си допотопна количка.
— По-бързо, по-бързо — задъхваше се той. — Влакът тръгва.
Докато товарехме като обезумели багажа си върху количката, от далечината се дочу пухтенето и свистенето на набиращия пара локомотив. Хукнахме надолу, по посока на шума, а зад нас затрополи количката, теглена от Айвън и задъхания безделник. Изпотени и едва поемащи си дъх, ние се втурнахме в галоп на гарата и възбудихме до крайност любопитството на струпаното на платформата разнородно гъмжило от хора. Те посрещнаха разгорещените ни и разчорлени персони с подигравателни дюдюкания, които бързо преминаха в бурен смях, когато нашата количка се натъкна на камък и по-голямата част от багажа се разпиля по земята. Влакът тръгна. С нечовешки усилия успяхме да напъхаме и последния сандък във вагона. Аз се наведох през прозореца и хвърлих шепа дребни монети в лицето на безделника, който тичаше с мъка успоредно на влака, вдигнал умолително и двете си ръце.
Малкото локомотивче затрака храбро между проблясващи оризища и отделни групички дървета, затеглило върволица изпоцапани вагони, като на места набираше „опасната“ скорост от тридесетина километра в час. Сочно зеленият пейзаж като че бе пометен и измит специално за нас. Накъдето и да обърнех поглед, навсякъде виждах птици: върху късичките и нежни зелени стръкчета на ориза тържествено пристъпваха искрящо бели чапли; когато приближавахме изпъстрените с водни лилии канали, от тях излитаха якани и заслепяваха внезапно очите със своите лютичевожълти крила; ястреби — охлювари рисуваха великолепни арабески в небесната синева; из храсталаците се пъхаха и излитаха безброй скорци, а алените им гърди светваха като лампички на фона на зелената трева. Целият пейзаж гъмжеше от птици; още от пръв поглед виждах чапли и проблясващите им отражения във водата, ситнещи върху листата на водни лилии дългопръсти якани, надничащи измежду папура жълти глави на всевъзможни блатни птици. Очите ме заболяха от непрестанното взиране в тези цветни петна, в пърхащите из тръстиките ярко обагрени крила или от проследяването на стремителни полети над полето.
Боб спеше спокойно в ъгъла на купето, Айвън потъна някъде из фургона, така че аз се любувах сам на грандиозния парад на птиците. Подухна свеж бриз. Гордо издигащият се дим от локомотивчето замъгли водните канали и изпълни купето. Затворих с нежелание прозореца; видът му подсказваше, че не е почистван, откакто е поставен. Нямах повече възможност да наблюдавам околностите, затова последвах примера на Боб и задрямах. Накрая с последни героични усилия влакът навлезе в Парика, ние се събудихме и едва слязохме на перона със схванати от седене крака.
Речният параход с неочаквана за тропиците точност стоеше вече на кея и свиреше силно и ядовито, като че изгаряше от нетърпение да тръгне отново на път. Побързахме да се качим на борда и скоро се отпуснахме облекчено в шезлонгите, които ни намери Айвън. Машините затракаха, параходът се затресе, отдръпна се от Парика, потегли надолу по тъмните води на Есекуибо и се запровира през същински лабиринт от малки зелени островчета. Ние дремехме в шезлонгите, дъвчехме банани и се възхищавахме на прелестта на скупчените островчета, край които минавахме. Не след дълго поднесоха обяда в малко салонче, после с натежали стомаси се завърнахме отново на слънце при нашите шезлонги. Едва бях задрямал повторно, Боб ме раздруса силно за ръката и ме събуди.
— Джери, събуди се, бързо — пропускаш великолепна гледка!
Параходът по всяка вероятност заобикаляше плитчина и приближи толкова плътно до брега, че от гъстата растителност ни отделяха около три-четири метра вода. Вперих сънлив поглед в дърветата.
— Нищо не виждам. Какво има?
— Ей там, върху онова клонче… ето го, размърда се, нима не го виждаш?
Ненадейно го забелязах. Сред листака, на ярката слънчева светлина, седеше приказно същество. Това беше огромен гущер с люспесто тяло, оцветено в най-причудливите оттенъци на зелено, изумрудено и тревисто, с голяма, грубовата, напластена с едри люспи глава и дълга вълниста гуша. Гущерът лежеше небрежно върху едно клонче, впил здраво големи закривени нокти в дървото и провесил дълга като камшик опашка към водата. Докато го наблюдавахме, той извърна украсената си с жабо и разни издутини глава и започна да се храни спокойно с млади листа и клонки. Не вярвах на очите си и не можех да се примиря с мисълта, че той принадлежи към един и същ вид със скучните, безжизнени и сивкави същества, наречени игуани, които бях виждал из зоологическите градини. Когато преминахме непосредствено пред него, той извърна глава към нас и ни изгледа надменно с малките си изпъстрени със златисти точици очички. Като че запълваше времето си в очакване на гвианския свети Георги, с когото щяха да захванат люта битка. Ние го гледахме очаровани, докато разстоянието се увеличи и зеленото му тяло се сля напълно с листата, сред които лежеше.
Малко след това, докато продължавахме да разговаряме за игуаната, Айвън се появи с обезпокоен израз на лицето.
— Какво се е случило, Айвън? — попитах аз.
— Нищо особено, сър, след малко пристигаме.
Двамата с Боб погледнахме мигновено към перилата: гористият бряг се простираше чак до хоризонта. Точно щях да запитам Айвън дали е сигурен в своето съобщение, и корабът зави край малка издатина на брега. От гъсталака изплува голяма колиба, а сред мангровите дървета се открои малък каменен кей. Напреки на вълнистия ламаринен покрив на колибата стоеше надпис с ярки, бели букви: „Ъдвенчър“.
Пристигнахме.


Първа глава
Змии и сакивинки

Айвън се оказа превъзходен организатор. Още привечер в деня на нашето пристигане бяхме настанени в самостоятелна къща, разположена на главната улица на Ъдвенчър.
Нашето жилище представляваше малка, изпоядена от червеи и мравки дървена барака, която едва се държеше на крака. Подобно на всички останали къщи в Гвиана тя бе построена върху дървени колове и се състоеше от три стаи: едната ни служеше за спалня и столова, втората — за кухня, а в третата държахме животните. Къщата се издигаше доста настрани от пътя, от който я отделяше широка, запълнена с вода канавка с прехвърлен над нея разнебитен дървен мост. Към входната врата водеше малка стръмна стълбичка, която завършваше с неголямо четвъртито балконче. Подобна стълбичка водеше и към кухнята.
Веднъж привечер Айвън правеше някакви магии в кухнята, във въздуха се носеше такава апетитна миризма на къри, че устата ни се изпълваха със слюнка. В същото време Боб полагаше мъжествени усилия да окачи три хамака в един от ъглите на стаята, където едва можеше да се помести един. Аз седях отвън в полумрака, на края на разнебитената стълбичка, и разговарях с поканените от Айвън местни ловци. Около себе си бях струпал разни книги и рисунки. Този предварителен разговор с местните жители е съществена част от всяка експедиция за диви животни. Като им показвате рисунки на животните, които ви интересуват, научавате много за местната фауна и разбирате дали даден вид е рядък или обикновен. Това ви дава също така възможността да съобщите предлаганите цени и по този начин както вие, така и ловците са наясно по всички въпроси. Ловците на Ъдвенчър се оказаха странна и интересна сбирщина: двама огромни негри, един нисък и тлъстичък китаец с традиционното безизразно лице, седем — осем стройни индианци с пронизващи кестеняви очи и дълги, невчесани смолисточерни коси и цяла група метиси с разни оттенъци на кожата и с различна възраст. Пречеше ми обстоятелството, че се намирах отскоро в страната и не знаех местните названия на животните.
— Айвън, един от ловците казва, че може да ми улови прасе пимпла — провикнах се, като заглуших тихите попръжни на борещия се с хамаците Боб и цвъртенето на кърито. — Какво е това пимпла, да не е някаква разновидност на дивото прасе?
— Не, сър — извика в отговор Айвън. — Пимпла означава таралеж.
— А какво е киджихи?
— Малко животинче с дълъг нос, сър.
— Нещо като мангустата?
— Не, сър, по-голямо от мангустата, с много дълъг нос и пръстенчета около опашката. Ходи винаги с вирната нагоре опашка.
— Уру! — потвърдиха хорово заобиколилите ме ловци.
— Да не е дългоносо мече, а? — попитах след кратко размишление.
— Да, сър, така се казва — извика в отговор Айвън.
И така в продължение на два часа. После Айвън съобщи, че вечерята е готова, освободихме ловците и влязохме вътре. На светлината на малкия ветроупорен фенер нашата всекидневна изглеждаше така, като че някой безуспешно се бе опитвал да построи в нея циркова палатка. Из стаята се преплитаха въжета с различни дебелини и наподобяваха паяжината на гигантски паяк. Сред цялата тази неразбория Боб стърчеше отчаян с чук в ръка и оглеждаше преплетените хамаци.
— Няма да се оправя с тези неща — измърмори унило той, когато ме видя. — Погледни, това е мрежата против комари, да пукна, ако зная как да я закача.
— Не съм много сигурен, но ми се струва, че първо трябва да окачиш мрежата, а след това хамака — отвърнах аз, изпълнен с желание да му помогна.
Оставих Боб да разрешава сам загадката и отидох в кухнята да помогна на Айвън.
Разчистихме масата от провисналите над нея въжета на хамаците и се заехме да унищожаваме чудесното къри, когато пристигна мистър Кордай. Първо се разнесе силен удар по вратата, после хриплив глас извика: „Добра нощ, добра нощ, добра нощ“ и мистър Кордай се вмъкна с несигурни крачки в стаята. Метис с преобладаваща индианска кръв, той бе нисък и съсухрен човечец с лице на страдаща от лошо храносмилане маймуна и с криви като банани крака. Още от пръв поглед се виждаше, че е порядъчно пийнал. Той залитна в образувания от фенера светъл кръг, ухили се глуповато и ни облъхна с тежък дъх на ром.
— Това е господин Кордай, сър — съобщи крайно смутен Айвън с културния си глас. — Той е превъзходен ловец.
— Да, да — съгласи се мистър Кордай, сграбчи ръката ми и пламенно я стисна. — Добра нощ, началник, добра нощ!
От натрупания в Джорджтаун опит разбрах, че „добра нощ“ тук е поздрав, който се употребява след залез-слънце, затова малко трудничко навикнах с него. Без много усилия убедихме мистър Кордай да седне и да изпие по чашка ром с нас. Той остана цял час и словоохотливо, макар и малко противоречиво, ни разказа за всички уловени от него в миналото животни, както и за онези, които щял да залови в бъдеще. Аз отклоних тактично разговора, като запитах за едно голямо езеро, разположено на няколко километра от Ъдвенчър. Двамата с Боб имахме много голямо желание да посетим това езеро, да разгледаме построеното близо до него индианско селище, както и да се запознаем с фауната, населяваща бреговете му. Мистър Кордай заяви, че познава отлично езерото. Оказа се, че в заобикалящата го гора е водил борба на живот и смърт с няколко поразително големи змии и че неведнъж е спасявал кожата си, като го е преплувал от единия до другия край, преследван по петите от разярените животни, които се канел да залови. Доверието ми към мистър Кордай изчезна бързо. Изпихме още по чашка ром и се уговорихме на следващата утрин да ни вземе и ни заведе до езерото. Той каза, че било по-добре да тръгнем към шест часа сутринта, за да преминем най-трудната част от пътя преди слънцето да е започнало да препича. Мистър Кордай се сбогува, обеща на следващия ден да заловим най-различни животни и потъна в нощния мрак.
На другата сутрин станахме в пет часа и започнахме припряно да се приготвяме за похода до езерото. В седем и половина Айвън отново свари чай и изпрати едно момченце да потърси нашия верен водач. Момченцето се завърна в осем часа и съобщи, че мистър Кордай не се е прибирал в къщи от предната вечер. Жена му се безпокояла не по-малко от нас относно неговото изчезване, макар и причините за това да били от друг характер. В десет часа стана ясно, че мистър Кордай е забравил за срещата си с нас и ние решихме да се поразходим около Ъдвенчър и сами да видим какви животни се намират там.
Пресякохме пътя и поехме между дърветата. Скоро излязохме на песъчлив бряг и пред погледа ни се ширна просторът на Атлантика. Смятах водата за солена, но открих, че сме близо до устието на Есекуибо; водата бе прясна, помътняла от жълтата кал и разкъсаните листа, които реката влачеше от вътрешността на страната. На отделни места по пясъчните дюни на брега растяха големи храсти и групи чепати дървета. Сред тях намираха убежище най-разнообразни влечуги; между клонките на храстите пъплеха множество анолиси — дребнички грациозни гущерчета с огромни очи и тънки, изящни пръсти. Безобидни и твърде безпомощни създания, те се въртяха като безумни около храстите и можеха много лесно да бъдат уловени. Дълги кичури испански мъх покриваха нагъсто закърнелите дървета, висяха като огромни сиви плитки и наподобяваха странни перуки, нанизани между листата. Между тях растяха безброй епифити и орхидеи, впили под най-невероятни наклони нежните си коренчета в грубата кора на дърветата. Под цялата тази растителност открихме много дървесни жаби, украсени изящно с пепелявосив филигран на тъмнозелен фон — окраска, която подхождаше великолепно на мъха и листата на орхидеите.
По пясъка около нас подобно на големи зелени ракети пробягваха уплашено безчет амейви, повечето от които достигаха тридесетина сантиметра на дължина. Не зная защо, но Боб реши, че животът му ще бъде много скучен, ако не улови няколко от тези блестящи гущери, затова се втурна с диви крясъци да ги преследва и правеше опити да ги похлупи с шапката си. Боб се скри от погледа ми и аз реших, че неговият метод на ловуване е неправилен. Точно тогава зърнах голяма амейва, която се припичаше недалеч от мен върху пясъка. Реших да изпробвам мой начин на ловуване. Привързах на дръжката на мрежата за пеперуди късичко тънко шнурче, а на края му направих клуп. След това приближих много предпазливо до моята жертва. Гущерът продължаваше да се излежава върху топлия пясък и следеше подозрително действията ми с блестящите си очи. Започнах да спускам бавно клупа, докато той увисна непосредствено пред главата му. След това се опитах да му го надяна, но по шнура се забиха тревички и от усилията ми не излезе нищо. Гущерът наблюдаваше с любопитство влачещия се напред-назад пред главата му клуп и очевидно не го свързваше ни най-малко с мен. В стремежа си да нахлузя клупа върху главата му приближих твърде много. Гущерът се стрелна бързо по пясъка и се пъхна под огромен храст.
Започнах да проклинам лошия си късмет и се заоглеждах за нова жертва, когато от храстите се раздаде отчаяният вик на Боб. Намерих го на четири крака пред същинска плетеница от храсталаци.
— Какво има?
— Шшшт! Погледни под храста… огромен гущер!
Легнах по очи върху пясъка и надникнах под храста; между корените се спотайваше огромен, тлъст, дълъг около метър гущер. Черни и яркочервени люспи украсяваха пищно масивно то му тяло, а черната му опашка бе посипана тук-там със златисти люспи. Имаше голяма и силна уста. Гущерът ни наблюдаваше с блестящи златисти очи и стрелкаше стремително масивния си черен език.
— Трябва да направим нещо — предложих аз. — Като че се кани да ни избяга.
— Ти остани тук — отвърна Боб, — аз ще го заобиколя и ще се опитам да му препреча пътя.
Той запълзя по пясъка, а аз останах и продължих да наблюдавам гущера. Това бе първият от цяла поредица случаи, при които се убедих в съобразителността на тею. Гущерът запротяга шия, завъртя глава и започна да наблюдава с леко презрително изражение Боб, който усърдно се стараеше да го заобиколи. Той изчака, докато Боб почти достигна другия край на храста, стрелна се по пясъка и вдигна цял облак прах след себе си. Боб скочи на крака, спусна се подире му, после плонжира като вратар, но гущерът в този миг се добра до друг храст и моментално се шмугна под него. Боб приседна и започна да изплюва натъпкалия се в устата му пясък, като се оглеждаше непрестанно на всички страни, за да открие къде изчезна гущерът. Тею се показа от другата страна на храста точно когато пристигнах на полесражението и се насочи предпазливо право насреща ми. Застинах на мястото си. Гущерът очевидно ме взе за дънер на изсушено дърво и доближи на няколко крачки от мен. Когато дойде достатъчно близо, аз възпроизведох вратарския плонж на Боб, строполих се тежко върху пясъка и сграбчих здраво шията на гущера с едната си ръка. Той реагира мигновено на нападението, изви се като дъга и направи опит да ме захапе заръката. Всичко стана толкова неочаквано, че едва не го изтървах. Не допусках, че такова малко влечуго може да притежава такава голяма сила. Като установи, че не може да се измъкне, той започна да драска с въоръжените си с огромни нокти задни крака и се опита да разкъса ръката ми, като в същото време въртеше отчаяно опашка на всички страни. Цели десет минути се борихме с Боб, докато го усмирим и го натикаме в един чувал. И двамата бяхме изподрани и окървавени, а това отвратително влечуго така ме цапна с опашка по лицето, че от очите ми рукнаха сълзи.
Едва по-късно разбрахме какъв късмет сме имали със залавянето на този гущер. От всички гущери в Гвиана този вид принадлежи към най-смелите и най-съобразителните, дотолкова хитри, че не могат да се заловят по обикновен начин. Някои от тях се опитомяват до такава степен след залавяне, че позволяват да бъдат докосвани с ръце, но повечето си остават диви и недоверчиви. По-голямата част от гущерите хапят или нападат само ако попаднат в безизходно положение или ако се опитате да ги уловите с ръка, но тею не се съобразява с това — той се нахвърля съвсем безпричинно върху човека. Малко по-късно, когато се завърнахме в Джорджтаун, ние притежавахме вече двадесетина от тези гущери, които държахме затворени в голям сандък с телена мрежа. Един ден отидох да им занеса прясна вода. Скупчени в единия ъгъл на сандъка, гущерите лежаха със затворени очи и като че спяха. Отворих вратичката на клетката и тъкмо се присегнах да взема съда за вода, единият от тях се ококори и ме забеляза. Без да се поколебае нито за миг, той се хвърли напред и увисна като булдог на палеца ми. Опитах се да се отърва от него и вдигнах такъв шум, че разбудих всички останали, които се втурнаха на помощ на своя приятел. Принудих се да извадя ръката си с увисналия на нея тею и да тръшна вратичката под носа на разгневената глутница. Едва след това успях да се заема с влечугото и да освободя палеца си. Не познавам други гущери, които да проявяват такава голяма свирепост при толкова нищожни поводи. Когато поставяхме ново уловени тею в клетката с телената мрежа, винаги я покривахме отпред с чували, в противен случай гущерите се нахвърляха върху мрежата при приближаването на някой от нас, хапеха и драскаха по нея в стремежа си да се доберат до човека.
След като се справихме успешно с тею, ние предприехме нов опит за залавяне на още няколко амейви чрез приложения вече от мен метод с примката. С безкрайно търпение и безброй неуспехи щастието все пак ни се усмихна и ние заловихме още шест от чудесните влечуги. Украсени в тревисто зелено, жълто и черно, те наподобяваха, блестящо полирани дървени изделия. Ние се отнасяхме много внимателно с тях, защото се страхувахме да не отскубнат красивите си дълги опашки, което правят при най-малко раздразнение. След като ги поставихме на безопасно място в платнени торби, поехме обратно към нашата малка хижа да обядваме и да узнаем дали не се е появил мистър Кордай, нашият прекрасен ловец.
От Кордай нямаше и следа, но на стълбите пред вратата седеше млад индианец, в краката на когото бе оставен голям чувал. Взреше ли се по-отблизо, човек можеше да забележи как чувалът се движи.
— Какво носиш? — попитах аз и хвърлих изпълнен с надежда поглед към чувала.
— Кумуди, началник — отвърна момчето и се ухили, — голяма водна кумуди.
— Какво е това водна кумуди? — попитах Айвън, който току-що се показа от кухнята.
— Голяма змия, сър, прилича на боа, само че живее във вода.
Пристъпих към чувала и го повдигнах. Тежеше доста. Приповдигането му отвътре се дочу сърдито съскане. Развързах чувала и надникнах: на дъното, свита на кълбо, лежеше голяма, блестяща и разярена анаконда — водна змия, за която са писани много вълнуващи (явно неправдоподобни) истории.
— Погледни, Боб! — възкликнах аз, като мислех, че моят приятел ще сподели удоволствието ми от новата придобивка. — Това е анаконда! Изглежда много хубав екземпляр.
— Хм! — отвърна без никакъв ентусиазъм Боб. — На твое място бих завързал веднага чувала.
По понятни само на тях причини ловците от Гвиана предпочитат да им се заплаща за уловените бои и анаконди на метър, поради което змията трябва да се извади и да се измери, независимо от нейното настроение. Новопристигналата анаконда се намираше в ужасно настроение. По-късно научих, че анакондите рядко биват в друго настроение, а тогава съвсем не допусках за съществуването на тази крайно отрицателна черта в техния характер. Тъй като бях навикнал да се справям с по-кротките африкански питони, чисто и просто бръкнах с ръка в чувала и се опитах да хвана змията за врата. Тя се нахвърли злобно, но за щастие пропусна ръката ми. Айвън, индианецът и Боб ме погледнаха като че съм побъркан.
— Внимавайте, сър, змията е много опасна — предупреди ме Айвън.
— Ще те ухапе, началник! — възкликна индианецът.
— Ще си докараш някое отравяне на кръвта — каза Боб.
Беше късно за техните предупреждения; при втория опит сграбчих влечугото за врата и го измъкнах от торбата. Змията съскаше злобно и гърчеше тяло на всички страни. Собственикът й я премери. Оказа се към метър и седемдесет сантиметра — съвсем скромни размери за една анаконда! Известно е, че тези змии достигат до осем метра на дължина. Дадохме на индианеца исканата от него сума и двамата с Боб употребихме доста усилия, докато натикаме насила анакондата в един от плътните чували, носени специално за такива цели. После облях чувала с няколко ведра вода и го поставих в стаята при останалите животни.
{img:Adventure_4.png}
След известно време отидох до единствения в Ъдвенчър магазин да купя пирони. На връщане се озадачих много, когато видях застаналия горе на дървената стълба Боб. С крайно напрегнато изражение на лицето той стискаше в едната си ръка клон. Същински Хорацио, застанал на моста. До ушите ми достигна гласът на Айвън, който подвикваше и мърмореше нещо на себе си.
— Какво става тук? — викнах весело аз.
Боб ми хвърли отчаян поглед.
— Твоята анаконда избяга — съобщи той.
— Избягала ли? Как е възможно?
— Не зная как, но е избягала. Настанила се е в кухнята. Изглежда там й харесва.
Изкачих се по стълбите и надникнах през вратата на кухнята. Навита на кълбо, анакондата лежеше близо до печката. По средата на пода се търкаляше преобърната тенджера — свидетелство за бързината, с която бе излязъл Айвън. Анакондата ме забеляза и се хвърли със силно съскане, но безрезултатно, понеже ни разделяха около два метра. Айвън подаде глава през вратата, която водеше към всекидневната. На лицето му бе изписано безпокойство.
— Как ще я заловите, сър? — попита той.
Змията се обърна със съскане към него и той моментално изчезна.
— Трябва да влезем и да я притиснем към пода — заявих аз с надеждата, че изричам всичко с достатъчно авторитетен тон.
— А забеляза ли в какво настроение е изпаднала? — заинтересува се Боб. — Впрочем ти сам можеш да влезеш и да я притиснеш към пода. Аз ще те прикривам откъм тила.
Разбрах, че не мога да примамя нито Боб, нито Айвън в кухнята, затова се принудих да вляза сам. Въоръжих се с чувал и дълга, чаталеста на върха пръчка, вдигнал чувала пред себе си и пристъпих към змията също като тореадор към бик. Анакондата събра тялото си в стегнат, леко потрепващ възел и се хвърли към чувала, а аз започнах да танцувам около нея и зачаках удобен момент да я притисна към пода. Главата й застина за миг и аз присегнах уверено с чаталестата пръчка. Змията обаче изви гневно тяло, плъзна се бързо към задната страна и засъска като газова горелка. Като видя, че тя се насочва към него, Боб забрави напълно за стълбите, отстъпи неволно назад и изчезна с грохот от моя поглед, следван по петите от змията. Припнах към вратата. Боб седеше сред локва вода на дъното на стълбите, а от змията нямаше и помен.
— Къде изчезна анакондата?
Боб се изправи бавно на крака.
— Не мога да ти кажа — отвърна той. — Интересува ме повече дали съм си счупил врата, отколкото къде се е дянал твоят екземпляр.
Претърсихме навсякъде около и под къщата, но от змията нямаше и следа. Оказа се, че е избягала, като разширила с тяло то си една малка дупка в ъгъла на чувала. Дупката трябва да е била малка в началото, но сега изглеждаше като че чувалът има два отвора. Седнахме да пием чай и аз надълго и с тъга говорих за загубата на този чудесен екземпляр.
— Не се безпокой — отвърна Боб. — Сигурен съм, че тази нощ анакондата ще се вмъкне в хамака на Айвън и той ще я залови наново.
Айвън не отвърна нищо, но от израза на лицето му разбрах, че мисълта да намери анаконда в хамака си никак не му се понрави.
Нашият чай бе прекъснат от пристигането на нисък, дебел и необикновено срамежлив китаец, понесъл под мишница голяма и смешна птица. По размери тя наподобяваше домашна пуйка. Тъмна, траурна перушина покриваше цялото й тяло, с изключение на няколкото бели пера по крилата. На главата си носеше гребен от къдрави перца, наподобяващ развят от вятъра перчем. Птицата имаше къса и масивна човка, издута в основата при ноздрите и обвита от восъчна ципа. Човката и масивните й като на пиле крака бяха оцветени в светложълто. Птицата ни наблюдаваше с големи, тъмни и одухотворени очи, в изражението на които имаше нещо налудничаво.
След кратък пазарлък с китаеца купих този бразилски пуяк. Собственикът му се приведе напред и постави птицата в краката ни. Тя постоя малко неподвижно, замига с очи и започна да издава тихи и жаловити писукания: „пийт… пийт… пийт“ — които не подхождаха ни най-малко на нейните размери и външен вид. Наведох се и я почесах по главата. Бразилският пуяк веднага затвори очи, изтегна се на земята, затрептя очарован с крила и започна да издава монотонни гърлени звуци. Престанех ли да я чеша, птицата отваряше очи, поглеждаше ме изумена и започваше умолително да пийтпиика. Когато разбра, че нямам намерение да я масажирам цял следобед по главата, тя се изправи тежко на крака, продължи да пийтпиика смешно и пристъпи към мен. Бавно и коварно тя се придвижи напред, после легна връз обущата ми, затвори очи и започна отново да издава монотонни гърлени звуци. Досега с Боб не бяхме срещали такава кротка, глупава и дружелюбна птица и начаса я кръстихме Кутберт.
Китаецът ни увери, че Кутберт е напълно питомен и няма да избяга, затова го пуснахме да се разхожда свободно из къщата. Затваряхме го само нощем. Той си показа рогата още първата вечер. Установихме, че проклетата птица изпитва истинска страст към хората, на всичкото отгоре гледаше да се намести колкото се може по-близо до някого от нас. Когато китаецът си отиде, аз се заех с моя дневник, който бях ужасно занемарил. Скоро след това Кутберт реши, че трябва да се обърне поне малко внимание и на него. Той изпляска шумно с крила и подхвръкна на масата. Запристъпя бавно върху нея, пийтпиикаше доволно и се опита да легне върху листа, на който пишех. Аз го блъснах, той отстъпи с израз на несправедливо оскърбен човек и обърна мастилницата. Докато попивах разлятото мастило, той скрепи две страници от дневника ми със своя голям и силно леплив личен печат. Това наложи да ги препиша. Междувременно Кутберт предприе няколко коварни опита да се намести в скута ми, но срещна моята решителна съпротива. Като разбра, че бавното придвижване е безрезултатно, позамисли се и реши да ме завладее чрез изненада, затова литна и се опита да кацне на рамото ми. Той пропусна целта си, строполи се тежко върху масата и обърна за втори път мастилницата. По време на цялото това представление не преставаше нито за миг своето смешно пийтпиикане. Накрая ми дойде до гуша от него, избутах го от масата и той се оттегли нацупено в ъгъла на стаята.
Малко след това Боб влезе да окачи хамаците и Кутберт го посрещна възторжено. Докато Боб развързваше съсредоточено хамаците, Кутберт приближи внимателно зад него и се излегна на пода. Както се бореше с хамаците, Боб отстъпи и се препъна в легналата в краката му птица. Кутберт изкряка уплашено и се оттегли повторно в своя ъгъл. Преценил, че Боб отново е погълнат от работа, Кутберт се промъкна напред и се излегна този път върху обущата му. Чух само ужасен трясък и Боб се търкулна на пода заедно с хамаците. Кутберт надничаше изпод купчината мрежи против комари и въжета, и пийтпиикаше възмутено.
— Смей се, смей се — изрече свирепо Боб, — но ако не прибереш тази отвратителна птица, ще се лишиш на бърза ръка от един свой екземпляр. Когато съм свободен, нямам нищо против нейната привързаност към мен, но не мога да споделям чувствата й и едновременно да окачвам хамаци.
Така Кутберт бе заключен в стаята с останалите животни. Привързах крака му за една от клетките и го оставих да пийтпиика сърцераздирателно по мен.
Една вечер приседнахме на предните стъпала да изпушим по цигара и разрешихме на Кутберт да остане при нас. Айвън носеше вести. Беше се виждал с неуловимия Кордай и разбрал, че този джентълмен е ходил до Джорджтаун. Кордай привършил вече своята работа и изпитвал огромно желание да ни заведе до езерото. Щял да ни вземе много рано на следващата сутрин. Айвън смяташе, че Кордай този път ще изпълни обещанието си, но аз бях скептично настроен.
Нощта бе тиха и във въздуха се носеше цвъртенето на щурците. Не след дълго от съседния храст към концерта се присъедини дървесна жаба. Тя се оригна тихо и вежливо на няколко пъти, после млъкна, като че засрамена от невъзпитанието си. Скоро й отвърна неин събрат и тя боязливо му отговори. Тъкмо заговорихме дали да не заловим някое от тези лошо възпитани земноводни, когато зърнахме група полюшващи се по пътя към нас малки фенерчета. Те стигнаха до къщата, отбиха се от пътя по нашето мостче и до ушите ни достигна шляпането на боси крака по дъските. Хората спряха долу до стълбата и аз разпознах няколко от тях. Това бяха ловците — индианци, с които разговарях предната нощ.
— Добра нощ, началник — поздравиха хорово те. — Донесохме животни.
Влязохме в нашата малка всекидневна и ловците така се натъпкаха вътре, че не се виждаше ни врата, ни прозорец. Върху бронзовите им на светлината на лампата лица се четеше нетърпение час по-скоро да покажат своя улов. Един от тях се осмели, проби си път напред и постави върху масата пред нас стар брашнен чувал, в който мърдаха някакви животинки.
— Гущери, началник — ухили се ловецът.
Развързах чувала. От него моментално подаде глава една амейва и впи челюсти в палеца ми. Ловците така се разкискаха, че цялата къща се разтресе. Пуснах милата животинка обратно в чувала и забелязах, че вътре има още няколко нейни събратя.
— Заповядай — казах аз и подадох чувала на Боб, — това са любимите ти животни. Преброй ги.
Двамата с Айвън започнахме да се пазарим със собственика, а Боб с помощта на един от ловците преброи внимателно гущерите. Два от тях успяха да се измъкнат и се стрелнаха през кафявите крака на ловците, но веднага ги заловиха отново.
След това в две разнебитени кошници ни предложиха две катранено черни змии, всяка една дълга около метър и двадесетина сантиметра. Последните петнайсетина сантиметра от телата им бяха яркожълти. Вероятно още под впечатление на анакондата Боб ги наблюдаваше с явно недоволство. Айвън ни убеди, че са напълно безопасни и че местните жители ги наричат жълтоопашатки. Преместихме много внимателно змиите от кошницата на по-сигурно място в един чувал и свършихме всичко, без да ни ухапят. Това бе цял подвиг, тъй като змиите се нахвърляха ожесточено върху всичко, което се изпречваше пред погледа им. След като се справихме с жълтоопашатките, върху масата се появиха четири огромни игуани. Краката им бяха огънати върху гърбовете и завързани с въже, което бе много болезнено и опасно за животните. Обясних на ловците, макар и този начин да е по всяка вероятност най-добрият за доставяне на игуани на пазара, че не желая да ми ги носят в такъв вид. Огромните гущери изглежда, не страдаха от състоянието, в което се намираха, навярно поради това че бяха току-що завързани.
После настъпи кулминационната точка на цялата вечер. Пред мен поставиха голям дървен сандък. Аз надникнах през закованите напреки дъски на капака и открих, че е пълен с прелестни малки маймунки. Зеленикава козинка покриваше телата на изящно нежните маймунки, с изключение на жълтата козинка около личицата и белия пух по огромните им уши. Имаха черни личица със светло кехлибарени очи и необикновени глави: издути и яйцеподобни, някак си твърде големи за нежните им телца. Те се притискаха нервно и пронизително чуруликаха.
— Що за маймуни са това? — попита възхитен Боб.
— Маймуни — катерици, но не зная как е местното им название.
— Сакивинки, началник — отвърнаха хорово ловците.
Това название наистина им подхождаше чудесно и наподобяваше много на издаваните от тях звуци. В сандъка се притискаха пет от тези кротки животинки и явно им бе много тясно. След като се разплатих с ловците, запретнах ръкави и им построих по-голяма клетка, пренесох ги в новото им жилище и ги настаних в стаята с останалите животни.
Кутберт в това време се намираше на седмото небе от щастие. С толкова много и различни по цвят крака той намери безкрайни възможности за приложение на своята любов към човека и успя да се простре в нозете на почти всички ловци. Досетих се, че времето му за лягане отдавна е преминало, затова го заведох в стаята за животни и затворих вратата. Тъкмо загасихме светлината и се вмъкнахме предпазливо в хамаците, сепна ни страхотна глъчка: Кутберт протестираше силно, а сакивинките крещяха пронизително. Запалих лампата и побързах да разбера какво се е случило.
Кутберт седеше с недоволен вид на пода и пийтпиикаше сърдито на себе си. Без съмнение е искал да спи на върха на клетката на сакивинките и подхвръкнал там, но за беда не забелязал, че опашката му е провиснала пред решетката. Опашката, която маймунките виждали ясно на лунната светлина, очевидно ги заинтересувала и те протегнали лапички през решетките, за да разберат какво е това. Независимо от нежния си вид сакивинките умеят да стискат с лапи като с менгемета. Почувствувал, че го хващат за опашката, Кутберт излетял като ракета към тавана и две големи пера от опашката му сега стояха в лапите им. Опитах се да го утеша, но взех предпазни мерки и го завързах така, чеда не може да приближи отново до маймунките. Мина доста време, преди маймунките да приключат обсъждането на произшествието с чуруликащите си гласчета, а Кутберт да престане да пийтпиика и да заспи. Оттогава Кутберт нито веднъж не посмя да приближи сакивинките.


Втора глава
Червени ревачи и плъхове

При първите бледи отблясъци на изгрева ние се отправихме към езерото. Около нашата малка хижа накацалите по дърветата птици се събуждаха и приветствуваха с неуверено цвъртене настъпването на новия ден. Когато слънцето изгря, бяхме изминали вече няколко мили по тясна пътечка, лъкатушеща през зелени оризови полета и покрай тихи водни канали. В златистата светлина на утрото отвсякъде ни заобикаляха птици — трептяща и подвижна мозайка от ярки цветове по дърветата и храстите. Върху ниските и закърнели дървета по краищата на полетата стояха десетки сини танагри. Те търсеха насекоми, подскачаха по клоните и издаваха високи и пронизителни призивни крясъци. На големина колкото врабчета, те имаха тъмносини крила, а останалата част от телата им покриваше перушина с най-нежния небесносин цвят, какъвто може да си представи човек. На едно дърво зърнах три танагри в компанията на пет дребни, катранено черни блатни птици с жълти като на глухарчета глави. Цветовото съчетание на двата вида хранещи се заедно птици направо поразяваше. Между нежните стъбълца на ориза се разхождаха безброй скорци — птици, наподобяващи дроздове, с необикновено ярко розови гърди. Когато приближавахме, те излитаха от храстите и се понасяха като екзотични фойерверки към небето.
Удиви ме любопитният факт, че твърде много птици в Гвиана притежават набиваща се в очи окраска. Ако на някоя крайградска поляна в Англия видите зелен кълвач, той ще ви се стори като блестяща тропическа птица, но вижте същия кълвач напролет в дъбова гора и ще се изненадате колко пълно се сливат ярките му цветове с листата на дърветата. Пъстроцветният папагал изглежда твърде ярък в клетката на зоологическата градина, но едва ли бихте го забелязали в родната му гора. Това правило важи за птиците в почти цял свят, но в Гвиана голям брой видове като че не са и чували за изкуството на защитната окраска. На фона на листака сините танагри бяха скрити от погледа дотолкова, доколкото би било скрито английското знаме, забито в заснежена поляна; скорците проблясваха с червените си като миниатюрни светофари гърди и настояваха да ги забележите; блатните птици се открояваха като жълто-черни силуети на зеления фон. Видът на тези птици, които се хранеха бързо на яркия фон на зелената растителност, би бил напълно достатъчен да привлече всички ястреби от околността. Дълго време размишлявах над явно безразсъдното поведение на птиците, но не успях да намеря нито едно задоволително обяснение.
Излязохме от сочно зелената и обработена равнина и изведнъж попаднахме на удивително място. Тук растяха на малки групички закърнели, обвити в мъх дървета, а около дънерите им се разстилаха килимчета от рядка и прашна растителност. Между тези малки оазиси се простираха обширни и безплодни пространства от бял пясък, блеснали като току-що навалял сняг. Самият пясък бе много ситен и бял, смесен с милиони дребнички парченца слюда, които отразяваха лъчите на утринното слънце с пищния блясък на безброй диаманти. Малко преди да достигнем тази необикновено бяла пустиня, Кордай свали обущата си и аз едва сега разбрах защо стори това — той се плъзгаше по блестящия пясък с босите си крака като със ски, а Боб, Айвън и аз залитахме зад него и затъвахме до глезени в пясъка, който пълнеше обущата ни.
Тези пясъчни полета, наричани в Гвиана мори, се срещат твърде често. В действителност това са останки от древно морско дъно, каквото е представлявала страната. Те са изключително интересни от ботаническа гледна точка, тъй като храстите и ниската растителност, които виреят чудесно там, са или типични за този вид местност и не се намират никъде другаде в Гвиана, или пък са някаква необикновена разновидност от флората на влажните гори, приспособила се към съществуване на сухи терени. По някои от съсухрените дървета растяха огромни букети орхидеи и се спускаха по кората им като розови водопади от цветя и тук, в тази наподобяваща пустиня местност, дърветата изглеждаха твърде натруфени и цветущи и стояха някак си не на място. Сиви гнезда на термити, направени от кал, украсяваха клоните на други дървета. Когато минавахме край едно от тях, от него изхвръкна двойка млади дългоопашати папагалчета и литна с хрипливи крясъци между дърветата. Основните обитатели на тези мори бяха стотици големи амейви. Очевидно те се чувствуваха прекрасно сред белия пейзаж, на фона на който тяхната ярка окраска представляваше явно предимство. Изглеждаха по-дружелюбни от амейвите, които обитаваха местността около Ъдвенчър, позволяваха ни да се приближаваме съвсем до тях, след което се плъзваха бавно встрани. Учуди ме как толкова много едри и лакоми гущери успяват да преживяват и да намират достатъчно насекоми сред оскъдната и пръсната тук-там растителност, но така или иначе, всички имаха вид на охранени и доволни.
Възможно е пясъчните полета в Гвиана да представляват голям интерес от гледище на ботаниката и зоологията, но да вървите с бързи крачки през тях е наистина крайно уморително. След като газихме около две мили по пясъка, моето любопитство чувствително намаля. Целият плувнах в пот, а очите ме заболяха от ослепителния блясък на пясъка. Боби и Айвън не се чувствуваха по-добре, а Кордай за наше най-голямо неудовлетворение изглеждаше свеж като младенец. Ние пристъпвахме, залитайки зад него, и впивахме мрачни и навъсени погледи в гърба му. Пясъчното поле завърши така неочаквано, както и започна, и ние се озовахме под благодатната сянка на гъста гора, издигнала се по бреговете на широк и плитък канал. Кордай имаше намерение да продължи, но ние го бламирахме с три срещу един глас и легнахме да си отдъхнем на сянка. Лежахме неподвижно и мълчаливо. Изведнъж в плетеницата от клони над главите ни накацаха ято дребни птички, зацвърчаха възбудено и заподскачаха от вейка на вейка. Бяха някакви тлъсти птички с интелигентни закръглени главички и големи тъмни очи. Горната половина на телата им бе оцветена в тъмно пруско синьо, почти черно до момента, в който не ги огряха слънчевите лъчи, а долната им половина — в ярко жълто-оранжево. Те подскачаха и пърхаха сред листака, водеха възбудени и звънливи разговори, а от време на време навеждаха надолу главици и отправяха недоверчиви погледи към нас. Побутнах с лакът Боб и му посочих птичките.
— Как ги наричат? Досущ са като птичките от филмите на Уолт Диснн.
— Танагра виолацея — произнесох звучно аз.
— Какво?
— Танагра виолацея. Така ги наричат.
Боб ме изгледа внимателно, да не би да се шегувам.
— Не мога да ви разбера вас, зоолозите. Защо е необходимо да прикачвате такива ужасни имена на животните! — произнесе най-сетне той.
— Приемам. В този случай наименованието наистина не е много подходящо — съгласих се аз и се надигнах.
Танагра виолацея се ужасиха, че в края на краищата ние не се оказахме част от насажденията, и отлетяха с отчаяни крясъци.
Кордай ни увери, че езерото се намирало наблизо и за един час ще се доберем до него. Като чу това, Боб си отряза голяма сопа от гъсталака, за в случай че се наложи да пресечем нови пясъчни полета. Той замахна с нея с изключително професионално майсторство и без да иска, удари един шубрак зад себе си, от който начаса се разнесе силен пронизителен писък. Пристъпихме мигновено към действие. Кордай и Айвън се придвижиха по фланговете, ние с Боб настъпихме фронтално. Разтворихме листака надникнахме сред стъблата на тревата. Не се виждаше нищо.
— Ето го! — извика неочаквано Боб.
— Къде? Какво?
Боб втренчи поглед в листака.
— Плъх — изрече най-сетне с погнуса той.
— Какъв вид плъх? — попитах аз и в ума ми се породи някакво съмнение.
— Как какъв вид? Напълно обикновен!
— Я чакай да погледна сам — казах аз, заобиколих го и заех мястото му.
Вперих поглед към клоните и там, клекнал под листака, зърнах голям ръждивокафяв плъх с бледокремаво коремче. Едва го видях, плъхът издаде отново своя пронизителен крясък и се стрелна през храста.
— Бързо, Боб! — изкрещях като умопобъркан аз. — Това е бодлокож плъх. Насочва се точно към теб. Не го изпускай, за бога!
Развълнувах се много, понеже бодлокожите плъхове винаги особено са ме интересували. Дотогава познавах този вид единствено по кожите, които бях виждал из различните музеи. Изпълнен с надежда, аз описвах този вид на всеки срещнат в Гвиана ловец, но никой не го познаваше и накрая се простих с желанието да си замина с жив екземпляр. И въпреки всичко сега към краката на Боб бягаше истински бодлокож плъх! Боб спря за миг и попита със смутен глас: „Бодлокож плъх?“, после се метна смело върху панически хукналата животинка.
— Не лягай отгоре му! — замолих го развълнувано аз. — Ще го убиеш!
— А как си представяш да го уловя? — попита раздразнено Боб. — Притиснал съм го под себе си, сега е твой ред да дойдеш и да си го извадиш.
Боб лежеше по очи в храстите и ни уведомяваше със сприхав глас за придвижването на плъха.
— Промъква се надолу към краката ми… не, не, отново се връща назад. Сега спря точно под гърдите ми. По-бързо, защо се мотаете? Сега се мъчи да си пробие път към брадата ми. Ама размърдайте се, де! Няма цял ден да лежа тук! Впрочем хапят ли тези отвратителни животни?
— Как да те ухапе, когато си се проснал с цял ръст отгоре му! — Отвърнах аз и си представих моя първи бодлокож плъх плосък, плосък, като че сплескан от валяк.
По лицето на Боб се изписа озадачено изражение.
— Струва ми се, че плъховете са два. Мога да се закълна, че беше под гърдите ми, сега го чувствувам някъде под краката си.
— Въобразяваш си — отвърнах аз и приклекнах до него. — Кажи сега под кой крак е плъхът?
— Под левия.
Пъхнах внимателно ръка под бедрото му и почувствах топлото и пухесто тяло на плъха. Много внимателно, за да не ме ухапе, аз го обгърнах с ръце и го издърпах. Без да се съпротивлява ни най-малко, плъхът лежеше отпуснат върху дланта на ръката ми и за миг помислих, че е ранен. Огледах го внимателно. Животинчето изглеждаше съвсем нормално и аз благоговейно го поставих в една платнена торба. Обърнах се и забелязах, че Боб продължава да лежи по очи в храстите.
— Какво се е случило?
— След като се налюбуваш на тази животинка — заяви ужасно сдържано той, — ще бъдеш ли така добър да измъкнеш и другата изпод гърдите ми? Не смея да мръдна. Страх ме е да не ме ухапе.
Заопипвах с ръце и за най-голяма изненада открих под гърдите му още един плъх. Когато го измъкнах, той издаде силен и отчаян писък, после млъкна и се отпусна безжизнено върху дланта ми, както стори и първият. Боб се изправи на крака и изчисти полепналите по дрехите му сухи листа.
— Какво им е толкова особеното на тези животинки? — попита той. — Да не би да са особено редки, или има нещо друго?
— Не, ни най-малко. Просто ме интересуват и толкова. Никога по-рано не съм виждал жив екземпляр — отвърнах аз, като не свалях очи от легналия върху дланите ми плъх.
Боб ми хвърли възмутен поглед.
— Да не би случайно да искаш да кажеш, че рискувах да си лепна някой тетанус от тези уловени плъхове, които при това не са никаква рядкост, само защото ти си се интересувал от тях?
— Е добре де, все пак приятно е човек да притежава такива плъхове. При това — изтъкнах аз — обърни внимание на приложения метод за тяхното залавяне. Малко хора могат да се похвалят, че са заловили два плъха, като просто са ги захлупили с тялото си, така ли е?
— От това не ми става по-добре — отвърна хладно Боб. — Мислех, че ловя животно, което никой досега не е залавял живо.
— Нищо подобно. Но тези плъхове наистина са интересни. Ела да видиш.
Боб приближи с нежелание и впери поглед в седналия на дланта ми плъх — пълна животинка с дълга и груба козина, особена смесица от червеникавокафяви и шоколадови косми. Имаше обичайната за плъховете дебела и гола опашка, малки уши, големи замечтани черни очи и гъсти бели мустачки.
— Добре де — започна Боб, — не виждам нищо чак толкова интересно. Плъх като плъх.
— Погледни тук! — казах аз и прокарах показалеца си нагоре по козината на плъха. Когато космите започнаха да се връщат отново по местата си, ясно се видя, че са смесени с многобройни дълги и черни бодли. Ако човек се вгледа по-внимателно в тях, забелязва, че са плоски, при пипане се огъват не са особено остри, изобщо наподобяват бодлите на таралежа. Точното предназначение на тези бодли не е известно; неправдоподобно е да се смята, че са създадени за самозащита, тъй като не са достатъчно остри, за да нанасят някаква вреда, а при това: много лесно се и огъват. По-късно направих опити с тези плъхове и установих, че не използуват бодлите си за отбрана или нападение, при каквито и да е обстоятелства. Твърде вероятно е да ги контролират по някакъв начин, например да ги наежват подобно на таралежите, но аз не видях нито веднъж да постъпват така. От всички гризачи те, изглежда, са най-философски настроените, тъй като приеха съвсем спокойно пленничеството. Не се втурваха като побеснели из клетката, когато я почиствах, подобно на новозаловените плъхове, а просто сядаха в някой ъгъл и започваха да ме наблюдават, без да проявяват ни най-малък интерес. Те се пристрастиха към анолисите и ги поглъщаха с удоволствие. Вкусът им към тези гущери ми се струваше твърде странен. Повечето горски плъхове се хранят с живи скакалци и бръмбари, и аз поне не съм виждал нито един вид, който да напада такива едри животни като гущерите. Възможно е този вкус да се бе породил в резултат на пленничеството, иначе не мога да си обясня как едно такова едро и тромаво животно като бодлокожия плъх може да се катери нагоре-надолу по обитаваните от анолисите храсти и да залавя тези чевръсти гущери.
Поставихме плъховете на сигурно място в платнена торба и продължихме пътя си. Пресякохме още едно пясъчно поле, много по-малко от първото и не така изтощително. Преминахме го и потънахме в гъста гора, след което почти веднага се озовахме на голямо и разчистено между дърветата място. По квадратната му форма разбрахме, че то е дело на човешки ръце. Това очевидно бе някаква местна, но изоставена ферма, обрасла сега с буйна ниска растителност и изпъстрена с безброй цветя. Безчет пеперуди изпълваха неподвижния и горещ въздух над нея. Единствените следи от обработката на земята бяха няколкото закърнели бананови дървета, по клоните на които се виждаха малки, недорасли плодове. Дърветата почти се губеха от погледа под покривалото от разни пълзящи растения, използували дебелите им стволове за стълби по своя път към слънцето. Зад тях, затънала до прозорците в храсти, се издигаше полуразрушена колиба от палмови листа, през разбития и продънен покрив на която се извисяваха три млади фиданки. Кордай обясни, че тук по-рано са живеели индианци, но после се преселили на другата страна на езерото. Ние пресякохме изоставената ферма, потънали до кръста в гъстата и влажна плетеница от растения, навлязохме отново в гората и тръгнахме по тясна и кална пътечка. С всяка измината крачка тя ставаше все по-кална, докато накрая свърнахме по един завой и видяхме ширналото се пред нас езеро.
За първи път виждах толкова голяма, неподвижна и безжизнена водна шир: дърветата и храсталаците по бреговете й се оглеждаха ясно и точно във водата като в същинско огледало. Ни най-слабо полъхване на вятър не браздеше кафявата повърхност на водата, не се забелязваха и тъмните кръгове на издигащи се от дъното риби. Растящите по бреговете дървета и тръстика, та дори и двете малки островчета по средата на езерото като че бяха лишени от всякакъв живот. Над всичко цареше свръхестествена тишина. Не се долавяше дори обичайното тихо жужене на насекомите.
Кордай обясни, че се налага да извикаме индианците да ни вземат с кану. Боб, Айвън и аз седнахме да изпушим по цигара, а той нави панталоните си, изпод които се показаха тънките му криви крака, и нагази в плиткото. Кордай се изкашля няколко пъти, за да прочисти гърлото си, зае поза на оперен певец и издаде такъв пронизителен вик, че косите ни се изправиха от ужас. Дори обикновено спокойният Айвън изпусна от уплаха цигарата си. Кошмарният вик прокънтя над езерото и ехото се обади стотици пъти сред тръстиките и зеленото покривало на гората, а накрая прозвуча така, като че колеха прасета на дъното на дълбока яма. Аз огледах противоположния бряг с бинокъла, но не открих никакви прояви на живот. Кордай придърпа панталоните си, пое дълбоко въздух и издаде нов смъртоносен вик. Резултатът остана същият. Когато над езерото проехтя и заглъхна четвъртият вик, Боб не издържа.
— Не мога да седя повече тук и да слушам как този човек си дере гърлото — възропта той. — Да отидем някъде встрани, където няма да го чуваме, а когато свърши, ще дойде да ни съобщи.
Идеята ми хареса. Ние се изтеглихме назад в гората, докато листакът погълна гласа на Кордай, и седнахме. Кордай кисна цял час във водата и на всеки пет минути издаваше своя вик. Накрая гласът му пресипна и изтъня, а нашите нерви се изопнаха до скъсване.
— Дори и да имаше някакви индианци — каза Боб, като затискаше ушите си с пръсти, — не ми се вярва да се отзоват на такова гласище.
— Да отидем да му помогнем — предложих аз.
— Защо? — попита Боб. — Да не би да смяташ, че не вдига достатъчно шум?
— Все пак, ако извикаме и четиримата, ще вдигнем повече шум, отколкото един човек.
— Съмнява ме това предимство, но струва ми се, можем да опитаме, макар че ако индианците не са чули високите тонове на Кордай, те трябва да са глухи по рождение.
Върнахме се обратно през гората, нагазихме в хладката вода и се присъединихме към Кордай. След първия съвместен опит разбрахме защо Кордай крещи с такъв пронизителен фалцет: някакви необясними акустични особености на езерото правеха обикновеното викане напълно безполезно, тъй като звукът се заглушаваше. Само пронизителният йодлер създаваше желания ефект на ехото. Ето защо ние започнахме да издаваме в хор крясъци, които с успех можеха да излизат и от дълбините на Дантевия ад. Всичко вървеше като по ноти и цялото езеро вибрираше от ехото. Точно когато Боб изпълняваше най-старателно един фалцет, зърнах неочаквано лицето му. Напуши ме такъв силен смях, че се отпуснах без сили на брега. Боб последва моя пример и двамата се загледахме в гладката и блестяща водна шир.
— Искаш ли да го преплуваме? — предложи Боб.
Прецених неуверено разстоянието на око.
— Според мен има половин миля. Защо пък да не опитаме, ще плуваме по-бавно.
— Много ми се иска да опитаме. Бихме толкова много път, за да видим индианци, и аз не разбирам защо трябва да се връщаме, без да сме ги зърнали — каза разпалено Боб.
— Добре — отвърнах аз. — Да опитаме.
Съблякохме дрехите си и се потопихме голи във водата.
— Какво правите, началник? — попита обезпокоен Кордай.
— Ще преплуваме езерото — отвърнах жизнерадостно аз.
— Опасно е да се плува тук, началник.
— Защо? — попитах безразлично аз. — Ти самият каза, че си го преплувал неведнъж.
— Твърде далече е за вас, началник — отвърна тихо Кордай.
— Глупости, драги мой. Този началник е спечелил няколко медала, заради това че е преплувал езера, които в сравнение с това изглеждат като Атлантическия океан.
Това срази окончателно Кордай, който нямаше ясна представа какво е медал. Нагазихме в езерото и когато стигнахме до крайбрежните тръстики, потънахме до шия в топлата, жълтеникава като мед вода. Тук спряхме за миг да огледаме срещуположния бряг и да определим най-близката точка, към която да се насочим, когато изведнъж видях, че нито Боб, нито аз сме свалили шапките си. Видът на Боб, който разпенваше тъмните води, заплувал упорито бруст с наперено накривена над едното око шапка с обърната периферия беше толкова смешен, че ме напуши ужасен смях.
— Какво ти става? — попита Боб.
Застанах вертикално във водата и поех с мъка въздух.
— Безстрашният изследовател преплува езерото с шапка на главата — успях най-сетне да промълвя аз.
— И ти си с шапка.
— Това е за в случай, че срещнем индианки на отсрещния бряг. Трябва да си с шапка на главата, дявол да го вземе, за да има какво да повдигнеш, когато срещнеш някоя лейди. Къде останаха джентълменските ти обноски?
Ние разговаряхме на тази тема и останахме без сили от смях, затова се обърнахме по гръб да си отпочинем. Точно тогава до ушите ни долетя някакъв плясък и водата пред нас се надипли от нещо, което плуваше под повърхността. От брега се чуха виковете на Айвън и Кордай.
— Връщайте се, началник, това са опасни риби — викаше Кордай.
— Мисля, че са пирани, сър — долетя културният глас на Айвън.
Спогледахме се, хвърлихме поглед към бързо приближаващите ни водни къдрици, обърнахме се и заплувахме към брега със скорост, с която положително щяхме да спечелим медали, в който и да е плувен басейн. Мокри и едва поемащи си дъх, ние излязохме от водата, а шапките продължаваха да стоят върху главите ни като някакви смешни украшения.
— Наистина ли бяха пирани? — попитах Айвън, когато успях да си поема както трябва дъх.
— Не зная, сър — отвърна той, — но бе неразумно да се рискува, ако наистина бяха пирани.
— Не съм съгласен с вас — отвърна Боб, като продължаваше да диша тежко.
Може би се налага да обясня, че пираната е известна като една от най-неприятните пресноводни риби. Тя е плоска, едра и сребриста на цвят. Долната й челюст е издадена напред, така че в профил прилича поразително на булдог. Челюстите й са въоръжени с най-страшните зъби, срещани при рибите. Те са триъгълни и са подредени така, че когато рибата затвори уста, прилягат един към друг с точността на зъбчати колела. Пираните живеят на стада в повечето тропически реки на Южна Америка и са си спечелили гръмка слава. Изглежда, те притежават способността да подушват кръвта във водата от значително разстояние. При първото долавяне на нейния мирис те се събират с невероятна бързина на местопроизшествието и с ужасните си зъби разкъсват жертвата на парчета. Усърдието, с което изяждат едно живо или мъртво тяло, е доказано с един направен в миналото експеримент. Убили една капибара — южноамерикански гризач, който достига на големина колкото едро куче, — и хвърлили трупа му в населена с пирани река. Капибарата тежала около петдесет килограма. Тлъстото й тяло било оглозгано до скелета за петдесет и пет секунди. При огледа на скелета се установило, че някои риби са прегризали дори ребрата в отчаяните си усилия да разкъсат по-бързо месото на капибарата. Не зная дали рибите в езерото бяха пирани, но според мен постъпихме по възможния най-разумен начин, като излязохме от водата. Да плувате сред гладни пирани означава да се лишите завинаги от възможността да извличате поука от своята грешка.
Айвън и Кордай продължиха да крещят при езерото, а ние с Боб тръгнахме между дърветата, стигнахме до изоставената ферма и там започнахме да се разхождаме голи на слънцето, за да изсъхнем. Когато разглеждахме порутената колиба, натъкнахме се на една дълга дъска. Тя лежеше на земята, полускрита в растителността. Всеки, който много или малко се е занимавал с лов на животни, знае, че трябва да преобръща всеки изпречил му се дънер, дъска или камък, защото по този начин може да открие някое рядко животно, което иначе би пропуснал. Това преобръщане на предметите по пътя скоро става навик, така че когато намерихме дъската, ние с Боб се наведохме и я преобърнахме, без да се замисляме. Във влажната дупка под дъската лежеше дълга, тънка и опасна на вид змия. Носехме само шапки и обувки и змията имаше явно предимство, от което кой знае защо не се възползува; тя продължаваше да лежи неподвижно и да ни наблюдава. Без да смеем да мръднем от местата си, ние започнахме да обмисляме шепнешком как да я заловим.
— В джоба на панталоните си имам малко канап — каза услужливо Боб.
— Добре, ще прибягам да го взема, а ти не я изпускай от очи.
Тръгнах бавно и внимателно заднешком, за да не изплаша змията, а после хукнах към купчината наши дрехи. Намерих канапа, отрязах една пръчка и завързах канапа за нея, а на свободния му край направих клуп. После хукнах обратно към Боб. Змията не бе помръдвала от мястото си и остана неподвижна, докато клупът не се затегна здраво на врата й. После се сви на кълбо и започна силно да съска. Това бе една от тънките кафяви дървесни змии, които се срещат много често в Гвиана. По-късно узнахме, че тези змии са съвсем слабо отровни. Това не намали ни най-малко удоволствието ни от нейното залавяне. Когато я спуснахме в платнената торба, се почувствувахме ужасно смели. Тъкмо започнахме да обсъждаме тънката разлика между срещата със змия, когато си облечен, и срещата с нея, когато нямаш нищо върху себе си, иззад дърветата изтича Айвън и като се задъхваше, съобщи, че от цялото викане най-сетне имало резултат: от отсрещната страна на езерото идвало кану.
Кануто се вряза в тръстиката пред нас и собственикът му скочи в плитчината. Това бе около осемнадесетгодишен юноша — индианец, обут в дрипави панталони, нисък, набит и с особено топъл, жълтеникаво бронзов оттенък на кожата, преливащ в бакърено там, където го докосваха слънчевите лъчи. Имаше широк нос, голяма и красиво очертана уста, високи монголски скули, огромни, тъмни и скосени очи. Черната му коса бе великолепна. Тя нямаше лъскавочерния цвят със сини оттенъци на косите на индианците, а беше с мекия черен цвят на саждите. Юношата се усмихна смутено и тъмните му безизразни очи зашариха по нас и запопиваха и най-малките подробности. Кордай го заговори на родния му език и момчето отвръщаше с дълбок, дрезгав глас. След кратко разпитване стана ясно, че повечето индианци се преселили в по-удобни за живеене райони на няколко мили от езерото. На старото място останал само той и неговото семейство. Кордай ни попита дали все още имаме желание да пресечем езерото и да видим индианците. Въпросът му беше излишен. Ние се наблъскахме в пробитото и несигурно кану и момчето загреба плавно през езерото. Когато достигнахме противоположния бряг, под влияние на нашата тежест кануто затъна доста във водата и през бордовете му навлизаше обезпокояващо количество вода. Момчето вкара кануто сред тръстиката и то се вряза в меката кал като нож в масло, после ни поведе през гората и се запровира безшумно като пеперуда между дърветата. Не след дълго се озовахме на разчистено сред гората място и зърнахме просторна и добре направена бамбукова колиба. Насреща ни изскочиха няколко кучета и яростно залаяха, но момчето им каза нещо и те се отдръпнаха. На земята пред колибата седеше възрастен индианец, по всяка вероятност главата на семейството. Неговата жена и дъщеря му, около шестнадесетгодишна девойка, лющеха златисти зърна от царевични кочани. На разчистеното място заедно с кокошките играеха няколко деца. Всички приближиха до нас и се здрависаха, но ужасно се срамуваха, нашето присъствие очевидно ги притесняваше. Макар и да се усмихваха и да отговаряха охотно на въпросите ни, беше ясно, че нямат никакво доверие в нас.
Ако си припомним историята на южноамериканските индианци, като започнем с изтънчените християнски жестокости на испанците и завършим с наши дни, когато индианците са лишени от своята родина и са принуждавани да живеят в резервати, за да бъдат по-добре защитени от благата на цивилизацията, която им носи такива опустошения, и вземем предвид цялото това отношение, удивително е, че можете да влезете в контакт с тях. Вероятно биха постъпили по-правилно, ако вземеха за пример осъдителното, но, от друга страна, напълно разбираемо поведение на своите събратя от Мато Гросо, които посрещат всеки бял човек с дъжд от прецизно насочени отровни стрели.
Най-сетне изтръгнахме обещание от бащата, че ще се постарае да ни залови някои животни, здрависахме се отново и момчето ни преведе обратно през езерото. То ни остави на брега, усмихна се, завъртя кануто и загреба през безмълвното езеро, като оставяше по гладката шир зад себе си тъмна следа от леко развълнувана вода.
Обратният път до Ъдвенчър се оказа крайно изтощителен, защото искахме да се върнем по светло и се наложи да побързаме. Второто пясъчно поле ни се стори по-голямо, отколкото при първото преминаване, а пясъкът като че ли бе станал два пъти по-пухкав и просто притискаше уморените ни крака. Накрая достигнахме горичката на противоположната страна, обърнахме се назад и огледахме цялото поле, блеснало като заскрежено стъкло под лъчите на залязващото слънце. Обърнахме се наново, за да навлезем в гората, когато Кордай ни спря с жест на ръката и посочи към дърветата на около десетина метра пред нас. Повдигнах глава и пред мен се откри гледка, която никога няма да забравя — поразително красива, очарователна. Във вида на гората нямаше нищо тропическо, всъщност тя наподобяваше повече гора в Англия: не особено високи дървета със стройни сребристи стволове и гланцирано зелени листа. Между дърветата се издигаха ниски и гъсти храсталаци. Заедно с листата на дърветата те блестяха като златни на лъчите на залязващото слънце. По горните клони на дърветата, ярко откроени на зеления фон, стояха пет червени маймуни — ревачи — едри и тромави животни със силни хватателни опашки и печални, шоколадово оцветени лица. Те имаха дълга, гъста и наподобяваща коприна козина с цвят, който трудно се поддава на описание — най-сочната и най-пищна смесица от бакърено и виненочервено, с блестящ металически гланц, който се среща много рядко, и то предимно при скъпоценни камъни и някои видове птици. Онемях пред ярката окраска на маймуните.
Групата се състоеше от един гигантски мъжкар и четири по-дребни маймуни, вероятно негови жени. Старият мъжкар се открояваше най-ярко от всички — седеше на връхните клонки на едно дърво, под преките лъчи на слънцето, като че обгърнат от пламъци. Той късаше млади листа и ги пъхаше с меланхолично изражение на лицето в устата си. След като се нахрани, мъжкарят се прехвърли с помощта на опашката и лапите си на съседното дърво и изчезна сред листака, последван от своята блестяща дамска свита. Докато крачехме през сенчестите гори и покрай бреговете на каналите, от които се носеше крякането на дребни жабчета, аз се заклех да заловя една от тези блестящи и фантастични маймуни, пък ако ще да дам и последния грош от джоба си.


Трета глава
Чудовищен звяр и песни на ленивци

В Южна Америка се среща едно изключително интересно семейство животни, наречени опосуми. Те са интересни главно поради това, че са единствените торбести животни, известни извън пределите на Австралия. Подобно на кенгуруто и на някои други членове на австралийската фауна, опосумите носят своите новородени в торбичка, образувана от гънките на кожата на корема им. Този начин на транспорт като че ли излиза вече от употреба сред южноамериканските торбести животни, защото при повечето видове торбичката е малка и се използува само за да приюти новородените, докато са още много дребни и безпомощни, а при други видове тя вече е изчезнала и се замества от надлъжни гънки по покриващата бозките кожа. При тези видове се е породила нова форма на транспорт: майката носи своите новородени на гърба си и всички преплитат любовно опашки. По външен вид опосумите приличат на плъхове, но се различават по големина от тях; едни израстват колкото мишки, а други — колкото котки. Те имат дълги носове подобно на плъховете, а някои видове притежават и голи като на плъховете опашки. Когато видите как опосумът се катери по дърветата, ще разберете в какво се състои разликата между неговата опашка и тази на плъха. Опашката на опосума е като жива, тя се огъва, увива се около клонките и притежава такава сила, че ако се наложи, животното може да увисне на нея.
В Гвиана се срещат няколко вида опосуми, известни под общото название увари. Най-често срещаният вид е обикновеният опосум, спечелил си омразата на всички гвианци. Той се е приспособил към постоянно променящата се среда с изкуството на сивия плъх и се чувствува в задните дворове на Джорджтаун така добре, както и в родните си дебри. Отлично се е научил да яде мърша и не пропуска да огледа всяка кофа за смет; в стремежа си да намери храна се осмелява да влиза дори в домовете на хората. Постоянните му набези над кокошарниците се смятат за съвсем сериозна опасност, като се имат предвид неговите големи размери и свиреп нрав. Най-вече тези набези са му спечелили ненавистта на местното население. В Джорджтаун ми разказаха толкова случки за неговия покварен вкус и отвратителните му нападения върху невинни пиленца, че в края на краищата започнах да изпитвам необяснимо уважение към това животно, което по всякакъв начин беше тормозено, преследвано и унищожавано, но въпреки всичко успяваше да води разбойническо съществуване в града.
След пристигането ми в Ъдвенчър разпитах местните ловци за обикновения опосум. Когато им казах, че възнамерявам да купя екземпляри от тази презряна твар, те ме погледнаха така, като че не съм с всичкия си. Всеки английски фермер ще погледне по същия начин чужденеца, който прояви не само изключителен интерес към обикновения плъх, но и желание да го купи. В края на краищата търговията си е търговия и след като съм толкова луд да плащам добра цена за увари (обърнете внимание, за увари), ловците нямаха ни най-малкото желание да се лишат от падналия им от небето купувач на тези напълно безполезни вредители.
Рано една сутрин се появи първият обикновен опосум. Боб и Айвън отидоха да се поразходят край каналите и да видят дали могат да хванат риба и жаби. Аз останах да почистя и да нахраня нашата вече значително нараснала колекция от животни. Пристигна ловец с чувал, в който имаше три опосума. Надълго, нашироко и с красноречиви жестикулации той обясни как ги е заловил предната вечер в своя кокошарник, излагайки се на голям риск. Надникнах в чувала и зърнах само кафяво жълтеникава козина. От вътрешността се носеше жалостен вой и котешко свистене. Сметнах за по-благоразумно да не изваждам и разглеждам животните, преди да съм им приготвил клетка, затова казах на ловеца да намине привечер да си получи парите. След това запретнах ръкави и от един дървен сандък измайсторих удобна клетка за животните. Междувременно в чувала се възцари зловеща тишина, нарушавана от време на време от отделни хрускания. Когато завърших клетката и си поставих големи кожени ръкавици, за да преместя опосумите в нея, Боб и Айвън се завърнаха от разходката.
— Ха! — извиках гордо аз. — Елате да видите какво имам!
— Надявам се, че не е нова анаконда — заяви Боб.
— Не, не е. Получих три увари.
— Увари ли, сър? — попита Айвън и надникна в чувала. — И трите ли са в чувала?
— Разбира се. Не биваше ли да ги държа там?
— Страхувам се, че могат да се сбият, сър. Много са заядливи — отвърна мрачно Айвън.
— Изобщо не са се сбивали — казах уверено аз. — Мълчаха си през цялото време.
Айвън продължи да гледа недоверчиво и аз побързах да развържа чувала. Не зная колко време бяха прекарали животните в чувала, но не ще да е било много малко. Открих, че двата големи опосума си бяха оползотворили прекараното в заточение време, като чисто и просто бяха обезглавили по-малкия, и сега си устройваха кървава канибалска оргия. Измина доста време, преди да успеем да вкараме двамата победители в клетката, тъй като те явно не желаеха да им пречим точно в разгара на чудесното пиршество. Опосумите се нахвърлиха злобно върху нас с отворени уста, кряскаха и свистяха и усложняваха още повече задачата ни, като увиваха подобно на бръшлян хватателните си опашки около всичко, което им попаднеше. Накрая натикахме окървавените чудовища в клетката и аз им подхвърлих трупа на техния приятел, за да го довършат, с което се и занимаваха цялата нощ, не преставайки нито за миг да свистят и да ръмжат. На следващата сутрин отидох при тях и ги заварих да се обикалят един други с кръвожадни изрази на лицата и за да предотвратя намаляването на моята колекция до един екземпляр, принудих се да преградя с една здрава дъска клетката на две. В Гвиана ми разказваха много, че опосумите поглъщали всичко, затова реших да проверя доколко това отговаря на истината. Според дебелите томове по естествена история, от които правех справки, опосумите подобно на феите се хранят с най-изтънчената храна от плодове и насекоми, като само от време на време си позволяват да хапнат по някое яйце или новоизлюпена птичка. И така аз тъпчех в продължение на три дни клетката на опосумите с най-отвратителната храна, като се започне от студеното къри и се стигне да разложените трупове, и те поглъщаха всичко. Като че колкото по-отвратителна беше храната, толкова повече им харесваше. След тридневно близко общуване с опосумите започнах да мисля, че вероятно всичко чуто за тях отговаря на истината. Наложи се да преустановя моите гастрономически опити. Уварите започнаха да излъчват силна и остра миризма и Боб се заоплаква. Не му било ясно защо да се излага на опасност от дифтерит заради моите зоологически изследвания.
Дори да се абстрахираме от неговите отвратителни навици, признавам, че обикновеният опосум не е привлекателен на вид. На големина е колкото малка котка, обрасъл е с гъста, разрошена козина, оцветена в сиво-бежово, кремаво и шоколадово. Има малки, но силни голи лапи с розов цвят, дълга люспеста опашка, сива в основата, а към заострения си край украсена с розови петна, наподобяващи белези от рождение. Дори и най-преднамереният наблюдател ще узнае всичко за характера му, стига да го погледне в лицето: дълъг и неокосмен розов нос, безволево отпусната долна челюст и уста, пълна с големи остри зъби. Неговите очи са кафяви и със зловещо изражение. От рошавата козина на главата му стърчат чифт голи и почти прозрачни магарешки уши, които непрекъснато трептят и се въртят насам-натам. Когато е разтревожен, опосумът отваря широко уста и започва да свисти. Тъй като и горната, и долната му челюст са издължени, тесни и въоръжени с дълги зъби, в такива моменти той наподобява много космат крокодил. Ако не обърнете внимание на предупредителното му свистене, той издава гърлен стон, напомнящ сърдито фучене на котарак, след което се хвърля стремглаво напред и започва да хапе.
Признавам, че уварите много ме разочароваха: нито в характера, нито в поведението, нито във външния им вид открих нещо, което да заслужава висока оценка. Очаквах общественият враг номер едно да е по-интересна и колоритна личност, а в действителност се оказа злобна, стенеща твар с покварен вкус, лишена от всякакво лично обаяние. Една вечер се оплаках за това и Айвън спомена нещо, което ме накара да се сетя за един родственик на обикновения опосум.
— Струва ми се, сър — каза Айвън със своя невероятно културен глас, — струва ми се, че лунният увари ще ви хареса повече.
— Какво, за бога, представлява този лунен увари? — попитах аз.
— Друг вид увари — отвърна просто Айвън. — По-дребен е от тези, които имате, сър, и няма такива лоши навици.
— Лунен увари — звучи великолепно — каза Боб. — Защо го наричат така, Айвън?
— Казват, че излизал само на лунна светлина, сър.
— Трябва непременно да се сдобия с такъв увари — заявих решително аз. — Сигурно е прелестно зверче.
— Те навярно няма да са по-лоши от ужасните таласъми, които държиш тука — каза Боб и кимна към вонящата клетка на обикновените опосуми, — но ако наистина вземеш нови, умолявам те да не правиш други гастрономически опити с тях, иначе ще изляза да спя навън.
Същата тази вечер, когато местните ловци се скупчиха, както обикновено, с дневния си улов, аз ги разпитах подробно за лунния увари. Да, всички добре го познавали. Да, срещал се често насам. Да, лесно можели да ми уловят от тях. И така успокоих се и зачаках търпеливо да ми донесат пълен чувал с лунни увари. Те обаче все не пристигаха. Изтече цяла седмица, а резултат — никакъв. Разпитах отново ловците. Да, всички се стараели да уловят лунни увари, но непонятно защо, не среща ли нито един. Повиших цената и ги замолих да удвоят усилията и. Колкото повече чаках, толкова по-силно се разгаряше моето желание по тези неуловими животни.
Една вечер обаче пристигна гост, който временно пропъди всички мисли по лунните увари от главата ми. Ние си пиехме спокойно чая, когато се появи някакъв човек с неизменния чувал на гърба. Той развърза чувала и изтръска невъзмутимо съдържанието му в краката ни, при което седналият най-близко до него Боб подрипна като кон и разля чая върху ризата си. Уплахата му бе обяснима: обитателят на чувала се оказа едър и крайно раздразнен двупръст ленивец. Наподобяващ малко мече, той лежеше на пода, свистеше с широко отворени уста и размахваше лапи. На големина колкото едър териер, ленивецът бе покрит с груба кафява козина, разрошена и неугледна. Дългите му и стройни крайници изглеждаха несъразмерни с тялото и завършваха с дълги и остри нокти. В главата приличаше много на мечка, а двете му малки, кръгли и червеникави очи гледаха с гневен израз. Най-силно впечатление ми направи устата и големите остри зъби с ужасно неприятен жълт цвят. Никога не мога да свържа тези масивни зъби с такъв ревностен вегетарианец като ленивеца.
След като се разплатихме, натикахме го отново в чувала и аз се заех да му направя клетка. Когато свърших половината работа, установих с досада, че ми се е свършила телената мрежа, затова се наложи да се заема с убийствено тежката работа да правя дървени летви и да сковавам от тях решетка на клетката. Поставихме вътре удобен клон, натикахме ленивеца и останахме да видим какво ще направи. Той се покатери нагоре, залови се здраво за клона с наподобяващите куки нокти и увисна на него. Оставих му голям клон банани и наръч листа и отидох да си легна.
В два часа през нощта ме събудиха странни звуци, които идваха от помещението на животните: някакви звуци като хрускане, смесени със съскане и възмутени пийтпиикания от страна на Кутберт. Първото, което ми мина през ума бе, че една от големите анаконди е избягала и сега се гощава с някой от моите възпитаници. Скочих като ужилен от хамака и запалих бързо малкото ветроупорно фенерче, което държах винаги край леглото си за подобни спешни случаи. То излъчваше светлинка колкото светулка, но това все пак бе по-добре, отколкото нищо. Въоръжих се с върлина и прекрачих помещението на животните. Огледах се в полумрака и зърнах Кутберт. Той бе кацнал на една редица клетки с вид на душевно болен. Същевременно имаше крайно възмутен вид. Когато пристъпих в стаята, нещо дълго и тънко се измъкна иззад вратата и разцепи без ни най-малко усилие и двата крачола на пижамата ми от коляното до глезена. Нападението дойде откъм гърба ми и аз подскочих с необичайна пъргавина по-навътре в помещението. След като се задържах с усилие на крака, започнах внимателно да се обръщам, докато застанах с лице към вратата и можех да виждам на светлината на фенерчето. Бях напълно уверен, че каквото и животно да ме бе нападнало, то не принадлежеше към моята колекция. Доколкото зная, нито едно от уловените не притежаваше достатъчно сила и ловкост за такова стремително нападение. С върлината притворих много внимателно вратата и там, точно зад нея, проснат по гръб, наподобяващ огромна космата морска звезда, лежеше ленивецът.
Тук ми се струва необходимо да обясня, че легналият на пода ленивец е безпомощен като новородено котенце. Неговите лапи са създадени, за да увисва, а не да ходи с тях, така че когато се намира на земята, единственият начин да се придвижва напред е да се присяга с дългите си крайници, да се залавя за нещо с нокти и да се придърпва напред. Това придвижване е ужасно мъчително и всеки, който го види за първи път, може да бъде извинен, ако помисли, че животното страда от парализа или пък му е счупен гръбнакът. Онези обаче, които се приближат твърде много до тези огромни нокти и зъбата уста, веднага ще се убедят, че животното не е толкова безпомощно, колкото им се е сторило на пръв поглед.
Ленивецът лежеше с неопределено изражение на лицето и протягаше слепешката нокти с надеждата да открие нещо, за което да се залови. Разбрах, че му няма нищо, и погледнах към клетката — интересно ми бе да разбера как е успял да избяга. Открих, че две от дървените летви, които бях заковал отпред, са изтръгнати заедно с пироните. Ленивецът се бе измъкнал през направения отвор. Не мога да кажа как е успял да направи всичко това. Предполагам, че си е послужил с огромните нокти като с лостове и така е разковал летвите. Докато оглеждах нанесените от ленивеца повреди, Кутберт размаха крила и се опита да кацне на рамото ми. Това сигурно му се бе сторило най-безопасното място в стаята. За негово най-голямо неудоволствие аз го пропъдих и тръгнах да търся чук и пирони. Поправих клетката, Кутберт кацна отгоре, занаднича с обезпокоен израз в лицето ми и през цялото време не преставаше да пийтпиика. Вдигнатият от мен шум събуди Боб. Той влезе наперено в стаята и запита за какъв дявол съм се разчукал посред нощ.
— Пази се от ленивеца! — предупредих го аз — застанал е точно до вратата.
Преди да успея да му кажа всичко това, ленивецът се претърколи, замахна към Боб и едва не го сграбчи за крака. Боб подскочи с невероятна ловкост на срещуположната страна, обърна се и погледна сърдито ленивеца.
— Как е успяла да се измъкне тази гадина от клетката? — запита той.
— Разбила е летвите. Ей сега ще поправя клетката, а после ще ми помогнеш да хванем животното.
— Браво, ти правиш чудеса, за да запомня за цял живот това пътуване — изрече горчиво Боб. — С теб човек никога не скучае. Като на панаир. Ту анаконда, ту пирани, ту ленивци…
Кутберт посрещна радостно появата на Боб, направи хитра маневра и постигна своята цел — неговите крака. Добрал се до тях, той легна отгоре им и се приготви да спи.
Аз свърших работата си по клетката, грабнах един празен чувал и приближих ленивеца, който продължаваше да размахва безпомощно лапи във въздуха. Когато видя, че се доближаваме до него, той се претърколи по гръб и се приготви за бой, засвистя като чайник, разтвори уста и размаха нокти. След няколко безуспешни опита да нахлузя чувала върху главата му, реших, че е настъпил моментът и Боб да се включи в свадата.
— Вземи сопата и му отвлечи вниманието! — изкомандувах аз. — Само така ще успея да нахлузя чувала отгоре му.
Боб отърси възмутения Кутберт от краката си и въоръжен със сопата, пристъпи неохотно към ленивеца. Кутберт го следваше по петите. Боб нападна ленивеца и животното в същия миг се претърколи и му отвърна. Боб отстъпи и се препъна о Кутберт. Използувах момента, в който вниманието на ленивеца бе отвлечено, и хвърлих чувала отгоре му. За моя изненада той падна точно върху неговата глава. Аз се хвърлих моментално отгоре му, сграбчих с една ръка през чувала ленивеца за врата, а с другата се опитах да го хвана за предните лапи, но за нещастие успях да го уловя само за едната лапа, при това твърде високо. Преди да осъзная грешката си и да освободя лапата му, масивните нокти се свиха, прибраха се като острие на джобно ножче и притиснаха пръстите ми като менгеме. На всичко отгоре разбрах, че изобщо не държа ленивеца за врата и всеки миг очаквах главата му да се подаде от чувала и жълтите му зъби да се впият в ръката ми. Ако се съдеше по идващото от чувала съскане, моята атака не бе подобрила ни най-малко настроението на ленивеца. По това време Боб се бе освободил вече от Кутберт. Те се разделиха с чувство на взаимна вражда и аз помолих моя приятел да ми подаде сопата; въоръжен с нея, почувствувах по-голяма увереност в себе си.
— Отвори вратата на клетката! Мисля, че ще мога да го вкарам — казах аз на Боб.
Боб изпълни молбата ми и тъкмо се канех да вдигна ленивеца и да го пренеса през стаята, чувалът се свлече от главата му. Направих първото нещо, за което се сетих, пъхнах сопата в устата му. Устата му хлопна и се раздаде такъв звук, че косата ми настръхна. Опитах се да го повдигна от пода със защипаната си ръка, като с другата придържах сопата в устата му. Точно когато този изящен жонгльорски номер щеше да се увенчае с пълен успех, Кутберт се втурна и легна в краката ми. Аз изпълних бавен пирует, а Кутберт преследваше глезените ми с възторжено пийтпиикане. В това време ленивецът висеше на едната ми ръка, дъвчеше сърдито дървото и от време на време яростно свистеше.
— Махни тази проклета птица! — изкрещях сърдито на Боб, който облегнат на стената, се заливаше от истеричен смях. — По-бързо, ленивецът ще ме изпохапе!
Боб подгони Кутберт с насълзени от смях очи, а аз пристъпих с несигурни крачки през стаята и се опитах да натикам ленивеца през вратата на клетката. При боричкането помежду ни той се хвана със задни лапи за решетките, откъдето не можех да го откъсна по никакъв начин.
— Вместо да стоиш и да се хилиш, ела да ми помогнеш да откачим тази проклета гадинка! — извиках му аз.
— Ако можеше да се видиш, и ти щеше да си паднеш от смях — отвърна Боб. — Пируетът, който направи с Кутберт, беше изключителен. Страшно елегантен!
В края на краищата вкарахме ленивеца в клетката, успокоихме Кутберт и се напъхахме отново в хамаците. На следващия ден доставих телена мрежа и така обрамчих клетката на ленивеца, че да се избяга от нея стана по-трудно, отколкото от Дартмурския затвор.
Ленивците от твърде отдавна са набеждавани несправедливо така, както не са набеждавани никои други южноамерикански животни. Описвани са като лениви, глупави, уродливи, мудни, противни, изтъквано е, че необикновеното им телосложение им причинявало постоянни болки, и още много други неща. Особено типично е описанието на ленивеца от Гонзало Фердинандо де Овиедо, поместено в „Пърчас пилигрим“:
„Съществува и друго удивително животно, насмешливо наричано от испанците кануоло, което означава „подвижно куче“, защото това е едно от най-флегматичните животни в света и в движенията си е толкова мудно и унило, че за цял ден едва ли изминава и петдесетина крачки; то има четири дълги крака и на всеки един от тях по четири нокъта като у птиците и всичките прилепени един към друг; нито ноктите, нито краката могат да поддържат тялото на тези животни на земята… Най-много от всичко обичат да висят по дърветата или по други предмети, по които могат да се изкачват на върха… Аз самият имах такива животни у дома си и не видях да се хранят с друго, освен с въздух; на същото мнение са всички местни жители, защото и те не са ги виждали да ядат нищо, затова пък главите и устата на тези животни са обърнати винаги към онази страна, от която духа вятър, следователно може да се извади заключение, че от всичко друго най-много обичат въздух. Те не хапят, макар и да могат да сторят това, защото устата им е много малка; не са отровни и са напълно безвредни, чисто и просто са тъпи, абсолютно безполезни и ненужни на човека.“
Ето как Овиедо с почти журналистически талант рисува една в най-висша степен невярна картина за ленивеца. На първо място ленивецът не е чак толкова ленив, та да не може да измине повече от „петдесетина крачки“ на ден. Аз съм уверен, че ако се движи с най-голяма бързина, той е в състояние да пропътува няколко мили на ден, при условие, разбира се, че пътят му минава безпрепятствено през дърветата. Тук обаче се крие и загадката — ленивецът не проявява никаква амбиция да се стрелка като луд из гората; докато дървото, на което седи, му предлага предостатъчно храна, той остава с голямо удоволствие на него.
По-нататък Овиедо прави много пренебрежителни забележки относно лапите на ленивеца. Той оскърбява тези крайници, защото, както сам се изразява, не били в състояние да „поддържат“ тялото над земята. Ленивецът всъщност не ходи по земята, а е чисто дървесно животно; той слиза от дърветата единствено в случаи на крайна необходимост и тогава наистина му е почти невъзможно да се придвижва по земята, поради това че краката му са приспособени само за движение по дърветата. Да очаквате от ленивеца да се носи по земята като елен е все едно да искате от елена да се премята чевръсто по клоните на дърветата. Вместо да възхвалява ленивеца за удивителното му приспособяване към живота по дърветата, Овиедо бърза да изтъкне, че животното не може да ходи по земята, макар и то да не изпитва ни най-малкото желание да върши нещо, за което съвсем не е приспособено.
След като принуждава ленивеца да се стеснява от своите крайници, Овиедо заявява, че животното се прехранвало с въздух. В случая човек може само да предположи, че той просто не е хранел ленивеца, който е имал в къщата си, или пък му е давал неподходяща храна, защото обикновено ленивците не страдат от липса на апетит. И накрая Овиедо с един замах заличава от земята цялото съсловие на ленивците; след като са безполезни за човека, те изобщо са безполезни. Възгледът, че животните са създадени на този свят за изгода на човека, несъмнено е бил твърде разпространен по времето на Овиедо и не е изгубил напълно давност и днес. В наши дни все още съществуват не малко надменни двуноги, изпълнени с увереността, че това или онова животно трябва да се заличи колкото се може по-бързо от земята, защото не носи непосредствена полза на човечеството изобщо и на тях в частност.
В своята „Естествена история“ великият Бюфон подхвърля; за ленивеца едно още по-отвратително описание и от това на Овиедо. Ленивците според него представляват ни повече, ни по-малко една безпределна грешка на природата; ленивецът не притежава нито средства за нападение, нито средства за отбрана, бил муден, бил изключително глупав, животът му представлявал низ от нескончаеми мъки. „Всичко това е резултат, на странното и нескопосно устройство на лишените от милосърдието на природата същества, които ни показват образци на вродена уродливост.“
Наскоро след нощната схватка с двупръстия ленивец ние се сдобихме с екземпляр от втория вид населяващи Гвиана ленивци — трипръстия. Двете животни се различаваха дотолкова, че на пръв поглед не личеше роднинската им връзка. Те имаха приблизително еднакъв ръст, само че в сравнение с тялото си трипръстият имаше учудващо дребничка и закръглена главичка с мънички очички, носле и устица. За разлика от рядката и рунтава кафява козина на двупръстия, тялото на този вид ленивци е обрасло с гъста и пепелива козина с необикновена структура, наподобяваща сух мъх. Козината по краката му бе толкова гъста, че те изглеждаха два пъти по-яки, отколкото на двупръстия, макар всъщност да бе тъкмо обратното. На гърба, върху лопатките, тъмната козина очертаваше фигура, наподобяваща цифрата осем.
Притежанието на тези два вида ми предостави великолепната възможност да сравнявам техните навици и аз открих, че се различават по характер толкова, колкото и по външен вид. Двупръстият например обичаше да спи увиснал на някой клон в характерната за ленивеца поза — с глава на гърдите, между двете предни лапи; трипръстият предпочиташе да се настани на някой чатал, да се залови с лапи за единия клон и да опре гърба си о другия. Както вече споменах, двупръстият се чувствуваше повече или по-малко безпомощен върху земята, докато трипръстият се изправяше на крака и извърнал навътре масивните си нокти, пристъпяше като старец, страдащ от остър ставен ревматизъм. Вярно, той се движеше бавно и неуверено, но все пак се придвижваше от едно място на друго. Горе по дърветата обаче положението коренно се променяше; двупръстият се придвижваше бързо и ловко, а трипръстият показваше мудност и неувереност и проверяваше внимателно всяко клонче, преди да му повери тежестта си. Двупръстият си остана див и вероломен, както се прояви през нощта на своето бягство, докато неговият родственик е напълно безопасен дори и току-що заловен.
Когато се убедих в кротостта на трипръстия, аз го извадих от клетката още на втория ден след пристигането му, за да го огледам непосредствено във връзка с едно явление, което ми се искаше твърде много да проуча. Щом ме намери с ленивеца на колене, затършувал усърдно в козината му, Боб естествено пожела да узнае какво върша. Най-чистосърдечно отвърнах, че търся някаква растителност, но той не ми повярва. Обясних му надълго и нашироко, че ни най-малко не се шегувам, но едва по-късно, когато ни донесоха друг ленивец, успях да го убедя в правотата на моето обяснение. Космите на всеки ленивец имат набраздена и груба повърхност и върху тях се развива особена растителност — вид водорасло, което им придава характерен зелен цвят. Това е същото онова растение, което срещаме по изгнилите огради в Англия, но в топлата и влажна атмосфера на тропиците то расте разкошно върху козината на ленивеца и му придава отлична защитна окраска. Това е единствен по рода си случай на симбиоза между растение и бозайник.
Открих, че злонравият двупръст ленивец се отглежда много по-лесно в плен, защото преживява отлично с предложената му диета от паупау, банани, нарязано манго, няколко различни вида листа, включително разпространения навсякъде хибискус. Трипръстият се хранеше само с един вид листа и упорито отказваше всякакви други, така че неговата прехрана беше не малък проблем за мен. Ленивците са много примитивни животни и ако пожелаят, могат да прекарат дълго време без храна; рекордът в това отношение принадлежи на трипръстия ленивец от една зоологическа градина, прекарал цял месец, без да сложи нищо в уста, и при това без никакви вредни за него последствия. Ленивците могат да понасят също така тежки наранявания, обикновено смъртоносни за другите животни, могат дори да поемат големи дози отрова, без това да им навреди ни най-малко. Тази способност да преживяват тежки наранявания и бавното им и предпазливо придвижване ги приближават много до влечугите.
В своя трактат за ленивците Овиедо прави следните бележки по повод на техните крясъци:
„Гласът им е съвсем различен от гласовете на останалите животни. Те пеят само нощем, и то от време на време, и винаги изпяват шест ноти, всяка по-ниска от другата по низходяща линия, така че първата нота е най-висока, а останалите са все по-ниски. Ако човек изпее: ла, сол, фа, ми, ре, до, този звяр ще изпее: ха, ха, ха, ха, ха, ха… Изглежда, че единствено от това животно, и от никое друго, води началото си музиката и първите принципи на това изкуство.“
Не мога да кажа нищо за певческите постижения на ленивците на Овиедо. Зная само, че моите ленивци не издаваха никакви звуци, които биха напомняли на неговото описание. Излегнат в хамака, аз прекарах много безсънни нощи, изпълнен с надеждата, че ще започнат да пеят солфеж, но те мълчаха като риби. Когато биваше разтревожен, двупръстият издаваше звуци като свистене, за които вече споменах; трипръстият издаваше подобни, макар и по-слаби звуци, но от време на време ги допълваше с глухи стенания, като че изпитваше силни болки. Съдейки единствено по тези звуци, аз не бих се решил да се присъединя към предположенията на Овиедо, че музикалното изкуство води началото си от песните на ленивците.
Увлечен по семейство Bradipodidae, аз забравих напълно за лунния увари. Когато Боб ми напомни, че след три дни трябва да се връщаме в Джорджтаун и да предадем събраните животни, изведнъж ми хрумна, че ми остава една-единствена възможност да се снабдя с екземпляр от тези опосуми. Ето защо повиших набързо цената им, юрнах се из главната улица на Ъдвенчър, заразпитвах всеки, който имаше и най-малката представа от лов, и го умолявах да ми достави лунен увари. Когато денят на нашето заминаване настъпи и никой не ми донесе дългоочаквания екземпляр, аз напълно се бях отчаял.
За превозването на нашата колекция от животни до пристана наехме тежка и продълговата каруца, теглена от същинска кранта. Каруцата спря на пътя пред нашата колиба и двамата с Боб се запретнахме да натоварим клетките с животните. Имаше сандъци с тею и игуани, малки торбички, натъпкани със змии, и чували с анаконди, клетки с плъхове, маймуни и ленивци (междувременно Кутберт пийтпиикаше отчаяно зад решетките), клетки с дребни птички и големи тенекиени кутии с риба и най-накрая вонящата клетка на обикновените опосуми. Натоварена високо с този багаж, каруцата заскрибуца и затрополи надолу о пътя. Изпратихме Айвън напред да осигури място за животните на горната палуба на парахода.
Двамата с Боб закрачихме бавно край каруцата, която трополеше по белия прашен път, изпъстрен със сенките на издигалите се от двете му страни дървета. Ние махахме ръце за сбогом на местните жители, наизлезли от своите къщи да ни пожелаят добър път. Преминахме край последните къщи на Ъдвенчър и се отправихме по дългия прав участък на пътя, който водеше до брега на реката и до пристана. Почти бяхме преполовили разстоянието до реката, когато далеч зад нас някой извика. Обърнах се и зърнах малка фигурка да тича след нас, размахвайки отчаяно ръка.
— Кой ли е това? — попита Боб.
— Не зная. На нас ли маха?
— Навярно… по пътя няма други хора.
Каруцата продължи да трополи по пътя, а ние спряхме и зачакахме.
— Като че носи нещо — каза Боб.
— Може нещо да сме забравили!
— Или пък да е паднало нещо от каруцата!
— Едва ли.
Сега вече различихме в бягащата след нас фигурка едно момченце — индианче. Дългата му смолиста коса се развяваше по раменете, а върху лицето му играеше широка усмивка. В едната и ръка държеше дълго въженце, на което бе завързано нещо дребно и черно.
— Струва ми се, че носи някаква животинка — казах аз и тръгнах да го посрещна.
— За бога — изстена Боб, — стига вече животни.
Момченцето спря задъхано пред мен и ми подаде въженцето. На края му висеше малка черна животинка с розови лапички, розова опашчица и чудесни тъмни очи, очертани от кремави, вити като в някакво постоянно учудване вежди. Това бе лунен увари.
Когато се поокопитих от голямата радост, двамата с Боб затършувахме по джобовете си, за да се разплатим за опосума, и очно тогава се досетихме, че Айвън взе всичките ни дребни пари момченцето изяви желание да извърви половината миля до пристанището, за да си получи парите, и ние продължихме своя път. Не направихме и няколко крачки, когато ме осени ужасна мисъл.
— Боб, няма в какво да го поставим — казах аз и посочих поклащащия се опосум.
— А не може ли да го отведем така в Джорджтаун?
— В никакъв случай, непременно трябва да намеря някакво сандъче, от което да му скова клетка на парахода.
— А откъде ще му намериш сандъче?
— Ще се върна до магазина!
— Какво? Да биеш отново целия този път? Параходът всеки миг ще отплува. Върнеш ли се до Ъдвенчър, непременно ще закъснееш.
Като че в потвърждение на неговите думи откъм реката се дочу далечният рев на параходната сирена. Аз обаче тичах вече обратно към Ъдвенчър.
— Задръж парахода, докато се върна! — извиках аз.
Боб махна отчаяно с ръка и се спусна с бързи крачки към пристана.
Аз прибягах до Ъдвенчър, влязох, олюлявайки се, в магазина и помолих изумения продавач за едно сандъче. С удивително присъствие на духа и без да задава каквито и да било въпроси, той изсипа върху пода купчина консерви и ми подаде сандъчето. Изхвръкнах от магазина и след като изминах доста голямо разстояние, забелязах, че индианчето ме придружава. То припкаше до мен и се усмихваше.
— Дайте да нося сандъчето, началник — каза то.
Подадох му с благодарност сандъчето, понеже обезпокоеният от необичайната дейност опосум започна да се настройва войнствено и правеше опити да се покатери по въженцето и да ме ухапе. Момченцето носеше сандъчето върху главата си, а аз подтичвах до него и жонглирах отчаяно с опосума. По пътя се изкушавах да спра да си поема дъх, но точно в този момент ревът на параходната сирена отново ме жегваше.
Преминах почти изнемощял последния завой и зърнах спрелия на пристана параход. Водата зад него клокочеше, от мостика махаха хора, сред които Боб, Айвън и капитанът. Притиснал опосума и сандъчето до гърдите си, аз се спуснах по мостчето и едва поемайки си дъх, се вкопчих в перилата. Издърпаха мостчето, параходът изсвири, разтресе се и се заотдръпва от пристана; Айвън хвърли през водата необходимата сума на момченцето и преди да бях дошъл на себе си, потеглихме нагоре по реката.
— Ето как бе пренесен лунният увари от Ъдвенчър до Джорджтаун — произнесе тържествено Боб и ми подаде бутилка бира. — Започнах сериозно да се безпокоя, че няма да успееш. Капитанът здравата се ядоса. Когато му казах, че си се върнал заради един увари, той взе това за обида на униформата.
Аз разопаковах дърводелските инструменти и докато плавахме нагоре по реката, сковах от сандъчето клетка за опосума. След това се заех да развържа затегнатата около него връвчица. Той отвори уста и засвистя по типичния за опосумите „приятелски“ начин, но аз го стиснах за врата и развързах връвчицата. Докато вършех това, открих по кожата на корема му, точно между задните крака, продълговата, наподобяваща кренвирш издутина и реших, че е някакво вътрешно увреждане в резултат на пристягането от въженцето. Истинската причина на тази подутина ми стана ясна малко по-късно, когато оглеждах животното и напипах изведнъж дълъг отвор в подутината. Щом разтворих козината, забелязах торбичка, пълна с разтреперани розови бебенца. Вбесена от това безцеремонно посегателство върху неприкосновеността на нейната детска градина, майката издаде силен и гневен крясък, наподобяващ трясък на тенекия. След като показах бебетата на Боб и ги преброих (общо три, големи колкото половината на малкия ми пръст), аз настаних парализираната от ужас мамичка в нейната клетка. Тя се изправи моментално на задни крака, провери най-внимателно торбичката и като си мърмореше сърдито, започна да си приглажда разрошената козинка. След това изяде един банан, сви се на кравайче и заспа.
Изпаднах в неописуем възторг от моето семейство опосуми и по целия обратен път до Джорджтаун говорих само за него, когато пристигнахме, показахме нашата колекция на развълнувания Смит. Понеже бях сигурен, че и той ще изпадне в същия възторг от опосумите, споменах за тях най-накрая. С гордост и самодоволство показах най-сетне опосумите на Смит, но за моя най-голяма изненада той ги изгледа с отвращение.
— Какво не им харесваш? — попитах обидено аз. — Много мили животинчета, пък и дяволски трудно ги докарах чак дотук.
Смит мълчаливо ме поведе към пет подредени една до друга клетки.
— Във всяка една от тези клетки има по чифт такива опосуми — съобщи мрачно той. — Отказах се вече да ги купувам. Тук се срещат на всяка крачка.
Изведнъж си спомних за цената, която заплатих за моя опосум, за пробяганото в негова чест разстояние и въздъхнах.
— Е, какво пък — казах философски аз, — представи си, че се бяха оказали редки животни, тогава щях да си оскубя косите от яд, ако не се бях сдобил поне с един.


Четвърта глава
Грамадна риба и яйца от костенурка

Южната част на Гвиана представлява продълговата клинообразна област, двете страни на която са заобиколени от необятните гори на Бразилия, а останалите две — от непроходимите лесове на Суринам. На тази повече от четиридесет хиляди квадратни мили площ се простира гвианската савана; гората тук отстъпва място на хълмисти пасища, покрити с редки „градински“ храсти. Една от най-забележителните от тези тревисти области е саваната по река Рупунуни, заемаща площ от около пет хиляди квадратни мили. След нашето завръщане от Ъдвенчър решихме с Боб да заминем точно там, защото саваната се обитава от различни видове животни, които не се срещат из горските райони. За Рупунуни заминахме много спешно. Реших при възможност да отседнем у някой си Мак Търк, собственик на ранчо в Каранамбо, разположено в самата сърцевина на саваната. И така ние се отправихме към Гвианските въздушни линии, за да се запознаем с разписанието на самолетите, защото най-удобният път за проникване във вътрешността на Гвиана е по въздуха. Тръгне ли се по суша или с кану, необходими са поне няколко седмици, за да се достигне предназначението, а ние нямахме време, колкото и да ни съблазняваше подобно пътешествие. За наш ужас разбрахме, че самолет лети веднъж на две седмици за Каранамбо, и че полет има тъкмо на следващия ден. Оставаха ни точно двадесет и четири часа, през които да опаковаме багажа си, да се вържем с Мак Търк и да се справим с още куп други работи. Купихме си билети и цял ден се мъчихме като трескави да свършим всичко това. Опитах се да се свържа с Мак Търк по телефона да го предизвестя за нашето пристигане, но не успях. Остатъкът от деня използувахме за опаковане на най-необходимото, като се стараехме багажът ни да не превишава допустимото от въздушните линии тегло. Намериха се услужливи хора, много по-добре информирани от мен, които ме убеждаваха да взема само най-необходимите си вещи за Рупунуни; уверяваха ме, че в Каранамбо имало магазин, откъдето съм можел да се снабдя с всичко — пирони, телена мрежа, та дори и крайно нужните ми сандъци, от които правех клетките. Повярвах им най-наивно и не взех почти нищо със себе си.
Нашите спътници се оказаха твърде разнородни: млад английски свещеник с жена си, придружени от огромно куче със съмнителен произход и още по-съмнителен нрав, млад индианец, който през цялото време се усмихваше свенливо на всички, и един шишкав индус със съпругата си. Оставили багажа си на летището, ние седяхме като на погребение и чакахме нареждане да се качим на самолета. Боб се чувствуваше много зле и предстоящото пътуване никак не го блазнеше. Докато се друсахме по изровените пътища от Джорджтаун до летището, той ставаше се по-блед. Сега седеше с подпряна на колене глава и тихо пъшкаше. След малко ни поканиха да се качим в самолета. Ние се покатерихме по стълбичката и заехме малките, наподобяващи кофи седалки, разположени край стените, а кучето на свещеника окупира почти цялата пътека. Затвориха вратите, самолетът се разтресе и ревът на двигателите заглуши разговорите. Боб ми отправи многозначителен поглед, облегна се назад и затвори очи. Пилотът, изглежда, беше решил да разбуди всички мъртъвци в стремежа си да загрее добре двигателите — техният грохот се превърна в пронизителен рев, а самолетът, макар и застанал на едно място, така яростно се разтресе, че сигурно се разхлабиха всичките му болтове и гайки. После тръгнахме, движихме се безкрайно дълго по пистата и спряхме; двигателите отново забоботиха и завиха като вещици — ние повторно изтръпнахме и се разтърсихме така, като че имахме маларичен пристъп. Лицето на Боб придоби прелестния оттенък на слоновата кост. Самолетът се втурна отново напред и се отлепи от земята; ние направихме един кръг над пистата и взехме курс на изток.
Гората под нас блестеше в безброй различни оттенъци на зелено и отгоре изглеждаше плътна и къдрава като зелен астраганен килим. От време на време между дърветата проблясваше лъкатушещата ивица на някоя река, а друг път зеленият горски килим изглеждаше като че накъсан от ослепително блесналите на слънцето пясъчни пространства. Скоро след това облаци закриха от погледа ни земята и едва излезли от тях, ние се натъкнахме на нови. Точно на това място попаднахме на въздушни ями; самолетът неочаквано пропадна на около тридесетина метра и като че стомахът ми остана някъде далече над мен. Лицето на Боб придоби нежно нефритово зелен цвят. Кучето се изправи и опря огромната си влажна муцуна на коленете му — без съмнение очакваше от него съчувствие и съжаление; Боб го отблъсна, без дори да отвори очи. Младият индианец престана да се усмихва на всички, закри лицето си с огромна носна кърпа и се отпусна безжизнено на седалката.
Младият индус, който изпълняваше задълженията на преносвач и стюарт, четеше вестник, облегнат непринудено на купчина пощенски чували. По едно време той запали цигара и започна да издишва към нас талази от лютив и зловонен дим. Съпругата на свещеника правеше опити да заприказва Боб, според мен, повече с цел да отвлече вниманието си от въздушните ями, отколкото водена от желание за общуване.
— В Каранамбо ли отивате или в Боа Виста?
— В Каранамбо.
— Така ли? И дълго ли ще останете в Каранамбо?
— Две седмици. Ловим животни.
— Ама, разбира се, досетих се кои сте. Миналата седмица „Кроникъл“ помести вашите снимки, вие държахте някаква змия, нали?
Змиите бяха болното място на Боб, затова той едва-едва се усмихна. Самолетът неочаквано се устреми отново към земята, Боб се изправи рязко и отправи умоляващ поглед към преносвача. Благодарение, изглежда, на дългата си практика този човек си бе изработил някаква телепатична връзка със своите пътници, защото без да произнесе и думица, той се отлепи от пощенските чували, измъкна отнякъде голяма и ръждива консервена кутия и я подаде с галантен жест на Боб. Моят приятел пъхна главата си в нея и повече не я извади оттам. Самовнушението е велика сила. Жената на свещеника последва много скоро неговия пример, а след нея и всички останали пътници, с изключение на свещеника и на мен.
Аз погледнах през прозорчето и забелязах, че гората се е разпокъсала на отделни групи дървета, разделени от затревени поляни. След малко летяхме вече над същинската савана. Гората отстъпи мястото си на вълнисти, ширнали се докъдето ти виждат очите пасища, обрасли с редки храсти, тук-там осеяна с хлътнали в земята езера. Самолетът започна да кръжи и да се спуска над някаква местност, малко по-равнинна от останалата; разбрах, че се приземяваме.
— Изглежда, пристигнахме — казах аз на Боб.
Той отдръпна с нежелание главата си от консервената кутия и хвърли бърз поглед през прозореца.
— Не се прави на глупак, тук не може да се каца.
Той още не бе успял да изрече последната дума и самолетът подскочи върху тревата, намали постепенно своя ход и спря. Двигателите кихнаха безнадеждно още един-два пъти и млъкнаха. Преносвачът отвори вратите и в лицето ни плисна топъл и ароматичен ветрец. Всичко потъна в блажена и пълна тишина. Малка група индианци заобиколи самолета. На фона на пустата савана те наподобяваха монголско племе от степите на Централна Азия. Това като че бяха единствените живи същества на разстояние от двеста мили. Саваната се простираше навсякъде около нас — мили и мили леко вълнуваща се трева, проблясваща в сребристи тонове там, където я помилваше вятърът. Единственият признак на постройка беше необикновена сграда на стотина метра от нас, някакъв сламен покрив, подпрян на стълбове и без стени. Сянката под покрива ни примами, ние се отправихме към навеса и седнахме.
— Сигурни ли сте, че това е Каранамбо? — попита Боб.
— Така каза носачът.
— Не изглежда да е пренаселено — забеляза Боб, като оглеждаше групичката индианци.
На около половин миля от дясната ни страна се виждаше ивица от пепеливо зелена горичка. Точно откъм тази горичка се появи внезапно някакъв автомобил; той заподскача през тревата, вдигна огромни облаци червен прах след себе си и се насочи към нас. Колата спря наблизо до навеса, под който седяхме, от нея излезе слаб и изгорял от слънцето мъж, и се отправи към нас.
— Аз съм Мак Търк — представи се накратко той и протегна ръка.
Аз се извиних, че пристигаме без предизвестие, но Мак Търк обясни, че до ушите му достигнал слухът за нашето пристигане, така че всъщност бил подготвен.
— Това ли е целият ви багаж? — заинтересува се той и огледа подозрително скромната ни купчина товар.
Обясних му, че се е наложило да пътуваме по-леко.
— Очаквах да сте натоварени с мрежи, въжета и разните му там работи — обясни Мак Търк.
Като прибра собствените си вещи и поща от самолета, Мак Търк натовари нашия багаж в ремаркето на джипа и ние се втурнахме с бясна скорост през саваната. Колата се носеше по коловоз от червена пръст, провираше се между огромни туфи трева, трапища и пукнатини, лавираше и променяше посоката на движение подобно на ловуваща лястовица, а ремаркето подскачаше на всички страни като тенекиена кутия, завързана за опашката на игриво кученце. Седналите в ремаркето индиански момченца се заливаха от смях и непрестанно бърбореха, стиснали здраво с ръце капаците, за да не изхвръкнат навън. Ние изскочихме с грохот от тревата, потънахме моментално в горичка и се запромъквахме по криволичещ път между дърветата. След това пресякохме с главоломна скорост още една част от саваната, провряхме се през друга горичка и излязохме на едно разчистено място, на което се издигаше къщата на Мак Търк. Изпод колелата на джипа се разхвърчаха изплашени кокошки, а когато спряхме пред къщата, към нас с яростен лай се спуснаха няколко кучета. От къщата се показа и самата мисис Мак Търк, стройна и смугла, обута в сини джинси, които й стояха много добре. Тя пристъпи напред да ни посрещне.
Къщата на Мак Търк се оказа във висша степен най-оригиналното и чудесно жилище, каквото бях виждал дотогава. Квадратна, изградена от червен кирпич, тя имаше огромен коничен покрив, който й придаваше вид на чудноват тропически пчелен кошер. Тъй като нито една от стаите нямаше таван, вдигнеше ли глава, човек можеше да види на около петнадесетина метра над себе си вътрешната част на сламения връх, а покачеше ли се на стол, можеше да надникне над стената в съседната стая. Всекидневната се отличаваше с още по-голяма оригиналност; само двете вътрешни стени бяха напълно изградени, външните се издигаха на седемдесетина сантиметра от земята, така че по време на хранене човек можеше спокойно да се наслаждава на засадените в двора редици от плодни дръвчета и на спускащата се към реката горичка. Главната мебелировка на тази стая се състоеше от радиотелефон, огромна маса, няколко окачени на стратегически места хамака и два-три стола. Разнообразни и странни оръжия украсяваха стените: лъкове и стрели, тръби за издухване на стрели, ловджийски пушки и винтовки, копия и изкусно изработени от пера накити за глава, а измежду всички тези оръжия бяха окачени да съхнат царевични кочани.
Ние обядвахме в тази чудесна стая и през това време научихме една новина, която напълно ме срази: в Каранамбо нямаше магазин и никога не бе имало. На всичкото отгоре Мак Търк не разполагаше нито със сандъци, нито с подходящ дървен материал, от който да сковем клетки за заловените от нас животни. Мак Търк много се развесели от това, че в Джорджтаун се намерил някакъв глупак, който ми разказал за магазина в Каранамбо, и колкото по-неприятно ми ставаше от това, толкова по-весел ставаше той.
— Недоумявам защо не сте взели мрежи и разните му там работи — каза той. — Като научих, че пристигат ловци на живи животни, веднага си помислих, че ще надонесат сума ти капани, въжета и други подобни.
След като се нахранихме, за да разсее лошото ни настроение, Мак Търк ни покани да го придружим на риболов надолу по реката. Това ни даваше възможност да поразгледаме местността и да си съставим някакъв план за действие. Ние се спуснахме през горичката до реката и в малко заливче зърнахме странна флотилия от лодки — местни канута и други, наподобяващи спасителни лодки, а сред тях и една къса и широка лодка с извънбордов двигател. Мак Търк се качи в тази лодка и се зае да оправя двигателя, а Боб и аз останахме горе на брега и запалихме по цигара. Едва седнахме и отгоре ни връхлетяха безжалостно цели орляци дребни черни мушици; не по-големи от главичката на карфичка, те хапеха съвсем несъразмерно със своя ръст. Като че в тялото ти се забиваха хиляди запалени цигари. Двамата с Боб заподскачахме по брега, запроклинахме, пляскахме се с ръце и бързо-бързо спуснахме ръкавите на ризите си. Мак Търк наблюдаваше развеселен странния ни танц.
— Това са мухи — кабура — обясни той. — Сега чак толкова не хапят. Да ги видите само в дъждовния период — връхлитат с милиони!
Кабурите продължаваха да ни атакуват, докато лодката не бе изтеглена до средата на реката и двигателят не заработи. Няколко мухи ни последваха, но скоро се отървахме напълно от тях. Мак Търк обясни, че тези мухи обитавали влажните места и през сухия сезон се срещали само по бреговете на реките. През дъждовния сезон, когато обширни области от саваната се заливали от вода, те завладявали огромни нови територии и напълно се възползували от това, като връхлитали на цели орляци върху всеки незащитен човек.
Светлокафявата река не бе широка, но водите и бяха дълбоки и течението — силно. Реката бе натрупала огромни купища златист пясък по завоите, осеян с изгнилите стволове на отломени дървета или с огромни плочи гладка сива скала. По бреговете растеше не много висока, но изключително гъста гора, преплетена с ниска растителност. Тя нямаше онзи сочнозелен цвят, който бихте очаквали от съседството с толкова много вода, а бе изпъстрена със сивкаво маслиненозелени оттенъци и изглеждаше някак си запрашена и изсъхнала. Мак Търк седеше непринудено на кърмата с нахлупена над очите шапка и ни разкриваше красотите на Рупунуни. Не можехме и да мечтаем за по-добър екскурзовод; той бе родом оттук и познаваше страната дори по-добре от всеки местен индианец.
Първото нещо, което попитах Мак Търк, бе дали в реката има електрически змиорки, защото много ми се искаше да се сдобия няколко екземпляра. Мак Търк отвърна, че се срещат много начесто и в потвърждение на своите думи насочи лодката към брега и ни свали там, където гората бе отстъпила мястото си на скала, наподобяваща каменна стълба с изгладени от водата стъпала. Той ни поведе нагоре по тази посивяла стълба до едно място, разположено на около два метра от повърхността на водата и осеяно с дълбоки дупки. Огромни около половин метър и очевидно водещи дълбоко под земята, дупките бяха изпълнени с прозрачна, бакърена на цвят вода. Мак Търк ни накара да се ослушаме внимателно и започна да крачи тежко около дупките. След малко от скалата под краката ни се дочу хрипливо сумтене.
— Електрически змиорки — обясни Мак Търк. — Живеят из тези дълбоки дупки. Имат си канали под водата, по които излизат в реката. Ако тропате по-дълго време, те се плашат и изплават в реката. Тогава може да застреляте някоя от тях.
Той тупна отново с крак и изпод скалата се дочу неистово сумтене, странни звуци, наподобяващи бълбукане и оригване, които по-скоро бихте очаквали от прасе в кален свинарник, отколкото от електрическа змиорка в нейната подземна пещера.
Ние продължихме пътя си надолу по реката и Мак Търк каза, че според него за електрическите змиорки се разказвали силно преувеличени неща; разбира се, призна той, те не са идеалните партньори на къпещите се, но не смятал, че са толкова свирепи и смъртоносни, както ни убеждавали някои разкази за тях. Аз предпочетох да се въздържа от преценки, докато не ги опозная по-добре.
По-надолу от убежището на електрическите змиорки реката правеше няколко плавни завоя и когато преминахме по единия от тях, пред очите ни се откри огромен пясъчен бряг, населен с три от най-фантастичните птици, които бях виждал до тогава. Те имаха черно-бяла перушина, много къси крака и тежки, издължени клюнове, ярко украсени в жълто, червено и черно, някак си несъразмерни с телата им. Птиците запристъпваха несигурно по пясъка с късичките си крака, обърнаха към нас огромните си клоунски носове и започнаха да кряскат сърдито и тревожно. От разстояние клюновете им изглеждаха необичайно обезформени и едва след като ги разгледах с бинокъл, открих причината. Долната част на клюна бе сравнително по-дълга от горната и изглеждаше като че някой е отчупил пет — шест сантиметра от връхната част. Този несъразмерен и пищно оцветен клюн придаваше на птиците крайно необикновен вид. Водорезът — така наричат тази птица — съвсем не е урод; този ампутиран и разноцветен клюн представлява такава „грешка на природата“, каквато и ленивецът на Бюфон; тъкмо обратното, това е едно внимателно и остроумно разработено приспособление, което подпомага птицата при намиране на храна. От време на време излизат книги със заглавия, като „Чудни факти в света на животните“, и почти винаги авторът изпада някъде из книгата в неописуем възторг от разнообразието на птичи клюнове в света на пернатите. На първо място обикновено се посочват пеликаните и фламингото. За водореза се пише много рядко или почти никога, макар и да притежава един от най-необикновените клюнове сред птиците. Той лети с отворен клюн над самата вода — оттук произлиза и името му. По-дългата долна челюст разрязва водната повърхност така, както ножицата реже плат, и по този начин изгребва дребни рибки и други водни животинки, с които се храни птицата. Ако горната и долната челюст бяха еднакви по дължина, щеше да й бъде трудно да прилага този трик, затова природата много съобразително бе отстранила ненужната част от клюна.
Като пристъпваха обезпокоено на късите си крака, водорезите наблюдаваха как приближаваме пясъчния бряг. Двигателят кихна и замлъкна, носът на лодката се вряза с тихо свистене в пясъка, а трите птици се издигнаха във въздуха, обърнаха оцветените си клюнове надолу по течението и полетяха, като си подвикваха една на друга с проточени крясъци и чуруликане.
Пясъкът пъстрееше от безброй различни следи, преплетени със следите на водорезите, които се разклоняваха върху него като стъбло на бръшлян. Една от тях водеше от водата до върха на брега. Тя приличаше на дълга и гладка бразда, като че по пясъка бе търкаляна тежка топка. От двете страни на браздата се виждаха тесни, но дълбоки цепнатини. Необикновената следа свършваше до кръгла площадка, където пясъкът като че бе трамбован неумело с лопата. Аз с удивление я разглеждах.
— Костенурка — обясни Мак Търк. — Дошла е да снесе яйцата си.
Той отиде до края на следата и разрови пясъка. На около петнадесетина сантиметра дълбочина изрови купчина от десет яйца, на големина колкото дребни кокоши яйца с тънка, наподобяваща кожа черупка. Мак Търк разкъса обвивката на едно яйце — откри се възлепкав белтък и ярък жълтък — и изля съдържанието в устата си. Яйцата от костенурка се оказаха изключително вкусни; когато се ядат сурови и леко затоплени от слънцето, те имат безкрайно приятния вкус на сладък орех. Ние приседнахме върху пясъка и унищожихме наведнъж останалите яйца. Малко по-далеч по брега открих ново гнездо; тези яйца взехме с нас, за да ги приготвим за вечеря. Установих, че твърдо сварени, те имат вкус на сладки кестени.
Изтрихме изпоцапаните си от яйцата уста и се вмъкнахме в една на пръв поглед гъста гора. Оказа се гъст, но тесен пояс от растящи покрай реката дървета. Скоро отново се озовахме в саваната, затънали до кръста в изсушена от слънцето трева. Придвижването бе трудно, защото между обикновената жилава трева на саваната растеше и друг вид — той беше най-досадното растение, което бях срещал дотогава. Тази трева образуваше огромни туфи от дълги, зелени и стройни стръкчета, достигащи до два метра височина, сочни, изящни и прохладни, които се извиваха и разстилаха пред краката ни с макиавелиевско коварство. Краищата на всяко стръкче са по-остри от ножче за бръснене, а освен това и осеяни с микроскопични зъбци досущ като ножовка. При най-слабия допир с нея кожата ви се покрива с десетки разрези — дълги и дълбоки, като че направени със скалпел. Аз се опитах да отместя от пътя си една голяма туфа с гола ръка и така се изпонарязах, рукна такава кръв, като че съм се борил с два ягуара. Боб трудно различаваше острата трева от обикновената и седна да си отдъхне на голяма тревна туфа, но моментално забеляза разликата дори през панталоните си.
Преминахме ливадата и достигнахме нов дървесен пояс, израснал край тихите води на езеро, в което се вливаше малко и лениво поточе от реката. Езерото бе почти кръгло, а в самия му център растеше голямо и право дърво, чийто ствол бе затънал повече от метър и половина във водата, с клони, огънати от фантастични плодове — странни бутилкообразни гнезда, изплетени от палмови нишки и трева. По клоните пърхаха и из гнездата се пъхаха техните собственици — колония кацики с жълти гърбове, големи колкото дроздове птички с лимоненожълта и черна перушина и дълги, остри човки с цвят на слонова кост. И най-малките подробности на дървото — от леко полюляващите се гнезда до пърхащите и цвъртящи, ярко украсени птици — се отразяваха в тихата, с цвят на мед вода, сред която се издигаше дървото. От време на време някое листо или клонче падаше във водата и чудесният акварел затрептяваше, губеше за миг своите очертания, а по водната повърхност плъзваха малки тъмни вълнички.
Докато седяхме и се любувахме на птиците, водата откъм срещуположния бряг едва-едва се раздвижи, огледалната повърхност на езерото се набразди и над водата се показа дълга възлеста зурла с изпъкнали очи.
— Това е Едноокият — каза Мак Търк, докато кайманът плуваше към нас. Главата му се плъзгаше почти незабележимо по повърхността на водата. Когато наближи, видяхме, че една от очните кухини е празна и сбръчкана. Той се движеше така, че здравото око винаги гледаше към нас. Откакто помнел Мак Търк, кайманът бил владетел на това езеро. Как е изгубил окото си, останала истинска загадка: може би някой индианец го е пробол с копието си или пък кайманът се бе сражавал някога с ягуар, който бе впил огромните си нокти и бе извадил окото му. Независимо от причината, злополуката, изглежда, не се бе отразила върху него, защото си живеел щастливо в езерото и властвувал над по-малките каймани като някакъв Нелсън на влечугите. Кайманът доплува на около десетина метра от мястото, на което седяхме, обърна се и се отправи към другия край на езерото, извърнал този път сляпото си око към нас. Мак Търк взе някакъв клон и удари с него ствола на едно дърво. Ехото от удара се разнесе над тихите води, чуруликането на птиците секна. Едноокият се потопи бързо и плавно във водата, после отново се показа, вперил здравото си око в нас. Ние тръгнахме край езерото, а той изплува в средата, завъртя се бавно като пумпал и внимателно ни следеше.
Ние приближихме грамадно дърво, полегнало под наклон седемдесет и пет градуса над водата. Огромни кичури испански мъх и снопове орхидеи с големи тъмно пурпурни цветове украсяваха ствола му. Ние се покатерихме до най-високите клони и се намерихме на приказна, изпълнена с орхидеи тераса, разположена високо над водата. Долу виждахме собствените си, леко поклащащи се отражения, защото отронените от нашето движение цветове на орхидеите танцуваха във въздуха и после падаха тихо във водата. Седнахме и заоглеждахме езерото. Неочаквано Мак Търк посочи надолу, на около петнадесетина метра от брега.
— Наблюдавайте това място! — нареди ни той.
Втренчихме погледи, но повърхността на водата оставаше спокойна. Тъкмо щях да го попитам какво да наблюдаваме, и се разнесе силен плясък, нещо разсече бързо повърхността на водата и изчезна, оставяйки след себе си няколко вълнички и шепа златисти мехурчета, които заподскачаха нагоре от дълбините.
— Арапаима — заяви със задоволство Мак Търк, — ей там. Гледайте надолу!
Впих очи във водата, решен в никакъв случай да не пропусна подобно зрелище. Чу се нов плясък, после още един, всеки път все по-близо и по-близо. Изведнъж забелязахме огромна риба, заплувала лениво в прозрачната кехлибарена вода под нас. За миг зърнахме нейното масивно торпедообразно тяло, широкия и развяващ се като ветрило на гърба й плавник и малката и тъпа за такава голяма риба опашка. Арапаимата се изгуби сред разноцветните отражения на нашето дърво и повече не я видяхме.
Това за съжаление беше първият и последният случай, когато успяхме да зърнем арапаима, една от най-големите пресноводни риби в света, макар и да се срещат често в езерата и реките на басейна на Рупунуни. Тези огромни риби достигат до два метра дължина и тежат между сто и сто и петдесет килограма. Мак Търк ни каза, че най-голямата уловена от него риба достигала повече от два и половина метра дължина. Те са толкова големи и толкова подвижни, че единствените им неприятели по всяка вероятност са само хората и всесилните ягуари. Човекът ги преследва с копие, лък и стрела, докато ягуарът прилага друг метод. Той изчаква огромната риба да се доближи до брега, после се хвърля отгоре и във водата и започва да я подхвърля към брега с мощните си лапи, също както домашните котки подхвърлят книжни топки.
Мак Търк каза, че не му струвало нищо да убие арапаима с копие, стига да искам да я разгледам, но ми стана съвестно да отнемам без причини живота на това великолепно животно. За залавяне на жива риба не можеше и дума да става, защото дори и да успеехме, оставаше въпросът за пренасянето й до брега заедно с няколкостотин галона вода. Дори аз, изпълнен с толкова много ентусиазъм, се принудих въпреки волята си да се откажа от идеята да закарам жива арапаима в Джорджтаун.
Мак Търк ни разказа любопитен факт за тази риба, който, доколкото ми е известно, не е съобщаван досега. В периода на отглеждането на малките върху главата на женската се появява нещо като жлеза, която отделя бяла течност, наподобяваща мляко. Той ни уверяваше, че неведнъж е виждал как малки арапаими се скупчвали около главата на своята майка и очевидно се хранели с това „мляко“. Останах напълно поразен и искрено се надявах, че ще ми се усмихне щастието да видя всичко това по време на нашия престой в Рупунуни, но не ни провървя. Откриването на риба, която „кърми“ своите малки, би произвело според мен истинска сензация сред зоолозите и ихтиолозите.
Ние останахме известно време на дървото, изпълнени с надеждата, че ще премине друга арапаима, но водата под нас оставаше тиха и безжизнена. После слязохме от дървото и по брега се отправихме към противоположната страна на езерото. Там, сред плитчините, Мак Търк ни показа как индианците ловят риба. Той свали от рамото си малък лък, нищожно и безполезно на вид оръжие, и прикрепи на него тъничка стрела. После нагази до колене в тъмната вода и остана няколко минути на едно място. Неочаквано вдигна лъка. Тетивата звънна, стрелата цопна на около пет метра пред него във водата и се заби в нещо; над повърхността останаха да се подават само десетина сантиметра от дървената й част. Почти веднага след това стрелата като че оживя: първо трепна, после се разтрепери и запори бързо и безразборно водата във вертикално положение. След около минута тя започна да се подава все повече и повече, докато накрая се наклони и почти полегна върху водата. На върха й една голяма сребриста риба, обляна в кръв, поемаше последните си глътки въздух; целият наконечник и част от дървото на стрелата бяха пронизали гърба й. До момента, в който рибата не се показа на повърхността, аз не видях нищо във водата, освен движещата се стрела. Сигурно заради това, че стоях на брега, помислих си аз, и нагазих във водата до Мак Търк. Известно време стояхме, без да пророним дума, след което Мак Търк посочи с ръка.
— Хей там… до дънера… виждаш ли я?
Впих поглед към посоченото от него място, но повърхността на водата приличаше на зацапано огледало и аз не виждах нищо. Мак Търк обаче видя. Той вдигна лъка, пусна друга стрела и скоро на повърхността изплава втора риба, нанизана на нежната стрела. Три пъти видях как Мак Търк пусна стрелите, но нито веднъж не успях да зърна рибата, преди да изплува прободена на повърхността на водата. Дългогодишната практика беше изострила необикновено много погледа му — той забелязваше и най-незначителната сянка под водата, показваща положението на рибата, определяше посоката на движението й, съобразяваше се с пречупването на светлината, изстрелваше стрелата и убиваше рибата, всичко това, преди още да сте зърнали какъвто и да е признак на живот.
Когато се върнахме при лодката на пясъчния бряг от главното корито на реката, Мак Търк отиде някъде по своя работа, а ние с Боб се забавлявахме да търсим яйца от костенурка. Не открихме нищо и аз реших да се изкъпя. Пясъчният бряг се спускаше с лек наклон към реката и образуваше дълга плитчина с около двадесетина сантиметра вода. Тя изглеждаше напълно безопасна и Боб скоро ме последва. След малко той ме повика от едно малко по-отдалечено по брега място и ми посочи гордо някакви големи кръгли ями в пясъка; седнеш ли в тях, водата ти идваше до брадата, същинска природна вана. Двамата си избрахме по една дупка, излегнахме се вътре и запяхме с цяло гърло. След като се изкъпахме, заскачахме весело като слабоумни индиански албиноси по пясъка, за да се изсушим. Мак Търк се върна, преди още да сме се облекли, и аз му разказах какво чудесно място за къпане е пясъчният бряг.
— Ямите, които откри Боб, като че са направени специално за нас — казах аз. — Водата ти стига почти до брадата.
— Ями ли? — попита Мак Търк. — Какви ями?
— Тези, в пясъка, приличат на малки кратери — обясни Боб.
— И вие седнахте в тези ями? — попита озадачено Мак Търк.
— Да, в тях — без да разбира нищо, — отвърна Боб.
— А какво не им е наред на тези ями? — попитах аз.
— Нищо особено, ако изключите, че са изровени от скатове, — отвърна Мак Търк. — Имали сте късмет, че не сте седнали върху някой скат, тогава щяхте да разберете какво не им е наред.
Погледнах към Боб.
— Големи ли са тези скатове? — попита нервно Боб.
— Обикновено изпълват ямите — отвърна Мак Търк.
— Боже господи! Ямата, в която седях, наподобяваше приблизително нормална вана — възкликнах аз.
— Да, да — отвърна Мак Търк — има и такива екземпляри.
Ние се отправихме мълчаливо към лодката.
Когато плавахме под лъчите на залязващото слънце нагоре по течението към Каранамбо, реката наподобяваше блестяща пътека от стопен бакър, над която се носеха облаци от бели като сняг чапли. В тихите води на ръкавите играеше риба; внезапен плясък — и по водата се появяваха златисти кръгове. Моторницата изпухтя по последния завой на реката и се пъхна на своето място сред колекцията от необикновени лодки; двигателят кихна два-три пъти и млъкна, над реката падна тишина, нарушавана единствено от хрипливите крякания на големите жаби от противоположния бряг.
— Искате ли да се изкъпем още веднаж? — попита Мак Търк, когато слязохме от лодката.
Погледнах към потъналата в сумрака река.
— Тук ли? — попитах аз.
— Да, винаги тук се къпя.
— А пираните?
— О, тук няма да ни безпокоят.
Успокоени, ние съблякохме дрехите си и се пъхнахме в топлата вода. Течението ни дърпаше и вибрираше по телата ни. На десетина метра от брега се гмурнах и не успях да достигна дъното, но на около два метра дълбочина водата беше ледено студена. Както си плувахме, откъм малкото островче, разположено наоколо петдесетина метра от нас в средата на реката, до ушите ни неочаквано достигна рязко пръхтене и силен плясък.
— Какво е това? — попитах Мак Търк.
— Кайман — отвърна лаконично той. — Въдят се много по тези места.
— А не нападат ли? — уж случайно попита Боб и погледна през рамо да види далеч ли е брегът.
Аз също се обърнах и останах учуден; само две-три минути преди това ми се струваше, че сме на две крачки от брега, а сега сушата изглеждаше отделена с огромно водно пространство.
Мак Търк ни уверяваше, че кайманите никога не нападали, но ние не се успокоихме, докато не стъпихме отново на твърда земя. Много обезкуражаващо е да плуваш в петметрова дълбочина и да знаеш, че някъде в тъмните води под теб има може би електрически змиорки, цели стада гладни пирани, тръгнали да търсят нещо за вечеря, а отгоре на всичко това и плаващ наблизо кайман. Когато се облякохме, Мак Търк светна през реката с електрическото си фенерче по посока на островчето. Под светлината на електрическия лъч преброихме пет чифта червени като живи въглени очи, пръснати на разни места из водата.
— Каймани — каза отново Мак Търк. — Има ги много из нашите места. Е, хайде да отидем да хапнем по нещо.
И той ни поведе между дърветата към къщата.


Пета глава
По следите на мравояда

Една от главните причини за нашето заминаване за Рупунуни бе залавянето на гигантски мравояд; чухме, че се ловели много по-лесно в саваната, отколкото в горите на Гвиана.
Три дни след пристигането ни в Каранамбо не вършехме нищо, само разговаряхме и мислехме за мравояди, докато накрая Мак Търк обеща да се помъчи да направи нещо по въпроса. Една сутрин, непосредствено след закуска, пред къщата се появи възнисък и приклекнал до тревата индианец смущаващо безмълвно, както умеят да постъпват тези хора. Имаше бронзово и с черти на монголец лице. Тъмните му дръпнати очи щяха да светят хитро, ако не бе свенливото пламъче в тях. Носеше много скромно облекло: жалки останки от риза и панталони, а върху черната му пригладена коса се извисяваше невероятно смешна шапка, с каквито обикновено рисуват феите — от материя, която някога е представлявала кадифе. Всеки, който очакваше да види свиреп воин с пъстър накит от пера по главата и изрисуван с племенни знаци, щеше да остане крайно разочарован. Независимо от всичко от него се излъчваше сурова самоувереност, което ми вдъхна надежда.
— Това е Франсис — каза Мак Търк и посочи с ръка привидението. Уверен съм, че знае къде може да намерите мравояд.
Дори и да му беше известно местонахождението на голямо златно находище, пак нямаше да му се зарадваме толкова много. Поразпитахме го и се изясни, че Франсис действително знае къде има мравояд, видял го бил преди три дни, но там ли е или не, това бил друг въпрос. Мак Търк предложи Франсис да провери дали мравоядът все още се навърта из тези места, да се върне да ни вземе и след това да се опитаме да заловим животното. Франсис се усмихна свенливо и одобри плана. Той замина още същия ден и се завърна на следващата сутрин с радостна вест: открил местонахождението на мравояда и бил готов да ни заведе там на другия ден.
— Как ще отидем до това място? — попитах аз Мак Търк.
— С коне, разбира се — отвърна той. — Няма смисъл да отиваме с джипа — много ще се мотаем с него из саваната, той не е подходящ за такава работа.
Обърнах се към Боб.
— Знаеш ли да яздиш? — попитах, изпълнен с надежда.
— Качвал съм се на кон, ако имаш това предвид — отвърна предпазливо Боб, после побърза да добави: — На много кротък кон, разбира се.
— Мисля, че ще се справим, ако ни предоставите чифт добри и кротки коне — обърнах се аз към Мак Търк.
— Ще ви подбера чифт кротки животни — отвърна Мак Търк и ние тръгнахме да уреждаме подробностите с Франсис. Малко по-късно Мак Търк ни съобщи, че Франсис и конете ще намерим следващото утро на около две мили от къщата. Оттам щяхме да се впуснем в неизвестното.
Тревата преливаше в прекрасни златистозелени тонове под първите лъчи на слънцето, когато заподскачахме с джипа по посока на далечната редица дървета, определена за място на нашата среща с Франсис. Небето бе нежно синьо, като крило на сойка, а високо над нас кръжаха бавно два малки ястреба. Пред носа на криволичещия джип прелитаха бързо ярки като въглени морски кончета, а породеният от нашето движение топъл вятър разбъркваше и премяташе сиво-бежовата пепел от пътя и я превръщаше зад нас в развихрени облаци прах. Хванал небрежно кормилото с една ръка, натиснал здраво шапката върху главата си с другата, Мак Търк се приведе към мен да ми обясни нещо и закрещя, за да заглуши рева на двигателя и шума на вятъра.
— Този индианец… Франсис… по-добре да ви предупредя… малко е странен… вълнува се… по моему получава някакви припадъци… казва, че всичко се въртяло в главата му… може и днес… по-добре да ви предупредя… напълно е безопасен, разбира се.
— Сигурен ли си, че е безопасен? — изкрещях в отговор аз и почувствувах как ми се свива стомахът.
— О, несъмнено, съвсем безопасен.
— Какво става? — заинтересува се Боб от задната седалка.
— Мак Търк казва, че Франсис получавал припадъци — успокоих го аз.
— Какво получавал? — изкрещя Боб.
— Припадъци.
— Припадъци ли?
— Да, да… понякога нещо му ставало в главата, но Мак Търк твърди, че е напълно безопасен.
— Боже господи! — произнесе с гробовен глас Боб, отпусна се назад на облегалката и затвори очи. По лицето му се изписа крайно измъчено изражение.
Пристигнахме до дърветата и видяхме Франсис. Той клечеше на земята с приказната си шапка на глава, килната над едното ухо. В полукръг зад него, със сведени глави и разпуснати поводи, стояха унило конете. Бяха с много високи и крайно неудобни на вид седла. Ние се изхлузихме от джипа и поздравихме Франсис с малко пресилена веселост. Мак Търк ни пожела „на слука“, бърна джипа и потегли с такъв грохот, че конете се изправиха на задните крака и задрънчаха с юздечките и стремената. Франсис успя малко да ги поуспокои, после ги подкара към нас да ги преценим. И двете страни се спогледахме с взаимно недоверие.
— Кой от двата си избираш? — попитах Боб.
— Според мен няма никакво значение — отвърна той, — но я по-добре да взема този, кафявия, струва ми се малко кривоглед.
При това положение за мен остана големият сив кон, който ми се стори инат. Аз го повиках с възможния най-весел глас и приближих към него, но той изпълни една балетна стъпка встрани и ме погледна с бялото на очите.
— О, моето добро момче — произнесох нежно с хриплив и монотонен глас и понечих да пъхна крак в стремето.
— Не момче, а момиче — добави услужливо Боб.
Най-сетне успях да се метна върху кокалестия гръб на моя кон и сграбчих бързо юздите. Животното на Боб се оказа по-сговорчиво и се остави да го възседнат, без да прояви признаци на непокорство. След като Боб се настани на седлото обаче, конят ръгна заднешком, вярно, тръгна бавно, но с твърда решимост — според мен щеше да достигне чак до държавната граница на Бразилия, ако един голям и бодлив храст не бе спрял движението му. Той замръзна на мястото си и отказа да мръдне оттам.
По това време Франсис яхна своя мрачен черен кон и се понесе в тръс надолу по пътеката. Обърнах с големи усилия моя и го последвах. Окуражителните викове на Боб към неговия кон заглъхнаха зад нас. Ние свихме по един завой и изгубихме Боб от поглед. По-късно той ни настигна. Конят му пристъпваше много елегантно, с някаква смесица от обикновен ход и тръс. В резултат на това Боб се друсаше със зачервено като домат лице върху седлото, стиснал в едната си ръка дълъг клон, с който налагаше задницата на коня всеки път, когато му се отдадеше възможност да стори това. Стиснах здраво поводите и наблюдавах с интерес неговото придвижване напред.
— Как се чувствуваш? — попитах го аз, когато се изравнихме.
Той ми хвърли унищожаващ поглед.
— Всичко… щеше… да е… наред — отвърна той, като използуваше паузите между две поредни подрусвания, — ако… ходеше… като… всеки… кон.
— Почакай малко — отвърнах аз, изпълнен с желание да му помогна, — ще те настигна и ще го шляпна отзад.
Отзад изглеждаше като че Боб и неговият кон изпълняват някаква сложна румба от латиноамерикански произход. Пуснах моя кон в тръс и когато се изравних с поклащащата се пред мен задница на животното, събрах поводите и се приведох напред да го шляпна. До този момент моята кобила се държеше превъзходно, но кой знае защо изведнъж реши, че ми е хрумнало по най-подъл и вероломен начин да посегна на живота й. Тя огъна гръб и скочи напред с пъргавината на скакалец. Край мен проблесна учуденото лице на Боб и ние се понесохме с главоломна бързина по пътеката към Франсис. Когато се изравнихме с него, той се извърна на седлото и по лицето му се плъзна широка усмивка. Франсис подсвирна на своя кон, плесна го с юздата по шията и преди да разбера какво става, ние полетяхме рамо до рамо в галоп по пътеката, при което той започна с необикновени гърлени викове да окуражава коня си да ускори своя бяг.
— Франсис — закрещях аз. — Не искам да се надбягваме… Искам да спра… Сто-о-й!
Тази мисъл малко по малко влезе в съзнанието на нашия водач и по лицето му се изписа голямо разочарование. Той намали хода на коня си и за най-голямо облекчение моят последва примера му. Ние спряхме и почакахме Боб, който продължаваше да танцува с коня си. Аз въведох нов ред: Франсис отпред, Боб след него и аз накрая, за да може конят на Боб да се държи, както трябва. И така продължихме пътя си с нормални крачки.
Слънцето припичаше ужасно и цялата савана трептеше под неговите лъчи. Миля след миля се простираше зелено-златистата и кафеникава трева, а в далечината, като че на края на света, се издигаше вълнообразната верига на бледозелено сини планини. В този океан от трева нямаше ни най-малък признак на живот, движехме се само ние и нашите сенки. Яздихме повече от два часа през високата до колене трева начело с Франсис, който седеше отпуснат безжизнено на седлото, нахлупил шапка над очите; очевидно спеше. Еднообразният пейзаж и горещото слънце ни приспиваха, ние последвахме примера на водача и също задрямахме.
Аз отворих неочаквано очи и с удивление видях някаква падина в равната савана — голям овален кратер с леко полегати склонове. В средата, оградено от тръстика, се простираше езеро с обрасли от редки храсти брегове. Когато минавахме край него, то изведнъж оживя: в неподвижната вода се пъхна малък кайман и едва забележимо я развълнува; десетина щъркела — ябиру запристъпваха тържествено на отвъдния бряг, загледали замислено над дългите си клюнове; храстите загъмжаха от дребни пърхащи и чуруликащи птички.
— Боб, събуди се и се полюбувай на животните! — извиках аз.
Той надникна сънливо изпод ръба на шапката, произнесе възпитано „м… м… м“ и отново задряма.
През пътеката между бавно пристъпящите копита на моя кон се стрелнаха два изумруденозелени гущера, така погълнати във взаимното си преследване, че дори не ни забелязаха. Миниатюрно рибарче падна от едно клонче в езерото и отново се върна на него, понесло нещо в човката си. Златисто-черни водни кончета танцуваха из тръстиките и трепкаха над мънички розови орхидеи, плъпнали като мъгла из блатистата почва. Върху разцепен дънер стояха чифт черни лешояди; те ни наблюдаваха с мрачна надежда — малко утешително обстоятелство, като се има предвид умственото състояние на нашия водач. Ние подминахме езерото и поехме отново през саваната; цвъртенето на птиците постепенно замря зад нас. Във въздуха остана само свистенето на преминаващите през тревата конски копита. Отново задрямах.
Събуди ме лек тласък. Конят беше спрял. Видях, че Франсис също се е събудил и оглежда от коня си околността като някакъв изгубил сражението Наполеон. Пред нас се разстилаше равна като шахматна дъска местност; отляво тя се извисяваше леко, обрасла от огромни туфи трева и закърнели храсти. Приближих се до Франсис и го погледнах въпросително. Той размаха мургавата си ръка и взе да сочи околността. Предположих, че сме пристигнали във владенията на мравояда.
— Какво става? — заинтересува се Боб.
— Струва ми се, че това е мястото, където е срещнал мравояда.
Нас ни уверяваха, че Франсис знае английски език и ето че настъпи великият момент, в който той щеше да ни посвети в тънкостите на лова. Като ме гледаше право в очите, Франсис започна да издава поредица от звуци. За първи път чувах толкова непонятни за мен неща. Той повтори наново казаното, аз слушах внимателно, но въпреки всичко не успях да доловя нито една позната дума. Обърнах се към Боб, който се въртеше неспокойно на седлото и не взимаше участие в тази обмяна на мнения:
— Нали ти ми спомена, че говориш някакъв индиански диалект?
— Да, разбира се. Но аз разговарях с парагвайски индианци — техният език едва ли има нещо общо с тукашния.
— Спомняш ли си някои думи?
— Естествено, спомням си, но само оттук-оттам.
— Тогава опитай се да разбереш какво иска да каже Франсис.
— Нима не говори английски? — попита изумено Боб.
— Доколкото схващам, възможно е да говори и патагонски. Хайде, Франсис, повтори всичко отначало.
Франсис повтори малката си реч с многострадално изражение на лицето. Смръщил вежди, Боб го слушаше внимателно.
— Не — каза той накрая. — Нищо не разбирам. Това с положителност не е английски език.
Погледнахме Франсис, той ни отвърна с поглед, изпълнен със съжаление. След малко го осени някаква идея и с помощта на много жестове и пронизителни крясъци в края на краищата успя да обясни онова, което мислеше. Видял мравояда на това място. Животното сега вероятно спяло някъде наоколо — тук Франсис скръсти ръце върху гърдите, затвори очи и започна силно да хърка. Ние трябваше да се разгърнем нашироко и да претършуваме тревата, като при това вдигаме колкото се може повече шум.
Пръснахме се на около тридесетина метра един от друг и подгонихме със силни викове и тиролски подвиквания конете през високата трева, изпитвайки ужасно идиотско чувство. Движещият се от дясната ми страна Франсис имитираше твърде сполучливо лая на цяла глутница хрътки, докато отляво се носеха откъси от „Лок Ломонд“ в изпълнение на Боб, прекъсвани от пронизителни викове „шу-у-у“ — звуково съчетание, при което всеки мравояд би се вдигнал моментално от мястото си. Изминахме така около половин миля. Гърлото ме заболя от викане и започнах да си мисля, че не само тук, но и в цяла Гвиана няма жив мравояд. Моите викове изгубиха първоначалната си сила и свежест и започнаха да наподобяват унилите гракания на самотен гарван.
Неочаквано Боб издаде пронизителен и тържествуващ вик и аз видях как във високата трева пред неговия кон заподскача нещо черно. Обърнах коня и се понесох с всички сили към него, като в същото време извиках на Франсис. Пришпорил коня и той запрескача като замаян тревни туфи и дълбоки пукнатини на почвата. Черното тяло изскочи от прикритието на високата трева и се понесе в бърз галоп през сравнително слабо затревена равнинна местност. Разбрах, че това действително е мравояд, и то много по-едър от тези, които бях виждал из зоологическите градини. Той бягаше удивително бързо през равнината, мяташе от една на друга страна огромната си, наподобяваща ледена висулка глава, а рунтавата му опашка се развяваше зад него като флаг. Франсис го следваше по петите, размахваше ласо и пришпорваше коня с диви и отривисти викове. В този момент аз изскочих от високата трева и насочих коня към мравояда, но когато конят зърна нашата плячка, кой знае защо, тя не му хареса, той се обърна и с бързи и решителни крачки се понесе в обратна посока. Изгубих много време, докато успея насила да го върна назад. Независимо от това ние приближихме бойното поле с кръгообразни движения подобно на раци. В този момент видях как Франсис летеше в галоп успоредно с мравояда, хвърли ласото си и то падна точно върху главата на животното. Хвърляне то се оказа несполучливо, клупът се плъзна върху главата на мравояда, той се провря през него, промени рязко движенията си и отново се устреми към високата трева. Франсис се принуди да спре, взе да прибира въжето и отново да го намотава, а през това време нашата жертва летеше към гъсталака, където щеше да бъде невъзможно да се залови с ласо. Пришпорих напред моя опърничав кон, успях да отрежа пътя на мравояда и да го принудя отново да се насочи към равнината, после пуснах коня в лек галоп и установих, че мога да се движа успоредно с него.
Мравоядът бягаше бързо през равнината, свистеше и пръхтеше с дългия си нос и бъхтеше изпечената от слънцето земя с малките си крака. Франсис отново ни застигна, завъртя два-три пъти ласото над главата си и го хвърли точно върху предната част от тялото на животното, после стегна клупа, щом той стигна до кръста му. Франсис скочи моментално от коня и стиснал здраво въжето в ръце, бе понесен по тревата от разярения мравояд. Извиках на Боб да наглежда конете и се хванах за въжето до Франсис. В масивните криви крака и косматото тяло на мравояда се криеше такава невероятна сила, че ние едва го удържахме. Облян в пот, Франсис се огледа наоколо, после изсумтя и посочи нещо зад гърба ми. Обърнах се и забелязах на около стотина метра зад мен малко дръвче, единственото дърво в цялата околност. Едва поемайки си дъх, ние повлякохме мравояда към него. В края на краищата достигнахме дървото, стегнахме още един клуп около тялото на разяреното животно и започнахме да увиваме свободния край на въжето около дървото. Тъкмо завързахме последния възел, Франсис хвърли поглед нагоре към клоните и нададе предупредителен вик. Аз също вдигнах глава и на малко повече от половин метър над мен видях гнездо на оси, голямо колкото футболна топка. Цялата колония беше полазила отвън и меко казано, имаше крайно раздразнен вид. Мравоядът се дърпаше яростно и дръвчето се огъваше като под напора на ураганен вятър, а това никак не се харесваше на осите. Бързо и без да вдигаме шум, двамата с Франсис се отдръпнахме назад. Мравоядът реши да си поотдъхне малко след нашето оттегляне, преди да се заеме с тежката работа по освобождаването си от въжето. Дървото престана да се огъва и осите отново се успокоиха.
Върнахме се до мястото, където ни очакваше Боб с конете, и разопаковахме разните вещи, които носехме за залавянето на мравояда: два големи чувала, кълбо дебел канап и няколко здрави въжета. Въоръжени с тези приспособления и с един страшен на вид нож, притежание на Франсис, ние приближихме отново дървото. Пристигнахме навреме — мравоядът тъкмо се освободи от последната намотка на въжето и търти да бяга през саваната. Оставих с голямо удоволствие Франсис да отмотава ласото си от покритото с оси дърво, хукнах пеша по петите на нашата жертва и пътьом започнах да връзвам на бърза ръка възел на края на едно от въжетата. Изтичах отстрани на животното и се опитах да нахлузя собственоръчно направеното ласо върху главата му. Не успях. Опитах наново, но също безуспешно. Така се мъчех известно време, докато на мравояда му дойде до гуша от моето ухажване. Неочаквано той спря, обърна се и се изправи на задни крака с лице към мен. Аз също спрях и започнах внимателно да го оглеждам, особено огромните му, дълги около петнадесетина сантиметра нокти, с които бяха въоръжени предните му лапи. Той започна да ме души, поклащаше дългия си нос и вторачваше предизвикателно малките си като копчета очи. Тръгнах в кръг около него, а той се завъртя като пумпал и държеше ноктите си готови за действие. Предприех още един плах опит да хвърля клупа върху главата му, но той посрещна тези ми действия със страшни замахвания на ноктите и така гневно засвистя, че се отказах и предпочетох да изчакам Франсис да донесе ласото си. Едно е да съзерцаваш животното зад решетките на благоустроена зоологическа градина — помислих си аз, — а съвсем друго да се опитваш да го заловиш само с едно късо въженце. В далечината Франсис продължаваше да размотава ласото от дървото, като при това се стараеше да не предизвиква осите.
Мравоядът приседна на опашката си и започна да почиства с големите си криви нокти полепналите по носа му тревички. Забелязах, че при всяко свистене или сумтене от устата му покапваше слюнка и увисваше на дълги и лепкави нишки, наподобяващи дебела паяжина. Когато бягаше по равнината, лепкавата слюнка се влачеше по земята и обираше треволяк и клечки. При всяко гневно тръскане на главата тези слюнчени нишки и техните налепи се удряха по носа и по гърдите и полепваха по тях. Мравоядът сметна, че настъпилото примирие е най-подходящият за него момент набързо да се поизмие и почисти. След като реши, че е почистил вече дългия си сив нос, той отри гърди в земята и избърса лепкавата слюнка. После се изправи на крака, отърси се смешно — като същинско куче — и се упъти с тежки крачки към високата трева, но толкова бавно и спокойно, като че хора с ласо не са се изправяли никога по пътя му.
Точно в този момент се появи Франсис с ласото, задъхан, но пощаден от осите. Ние се спуснахме след бавно и безгрижно пристъпващия мравояд. Усетил, че го гоним, той приседна отново и впери смирен поглед в нас. Двама срещу един — това положение явно бе неизгодно за него. Докато отвличах вниманието му, Франсис се промъкна зад него, метна ласото и стегна клупа на кръста му.
Мравоядът скочи, втурна се през тревата и ни помъкна след себе си. Половин час се мятахме насам-натам из саваната, но в края на краищата го овързахме с толкова много въжета, че не можеше просто да мръдне. След това го напъхахме като опакована коледна пуйка в най-големия чувал и доволни от себе си, седнахме да изпушим по една отдавна мечтана цигара.
След това се натъкнахме на ново непредвидено препятствие. Конете задружно отказваха да натоварим на гърбовете им чувала с мравояда. Тяхното безпокойство се подсилваше и от самия мравояд, който свистеше силно и продължително всеки път, когато го доближавахме до тях. Опитахме на няколко пъти, но се принудихме да се откажем, защото конете явно се паникьосваха един от друг. След дълго обмисляне Франсис заяви, че с тази трудност можем да се справим само по един начин: аз да поведа неговия кон, а той да ни следва с мравояда на рамо. Не бях уверен, че Франсис ще може да се справи, тъй като чувалът тежеше ужасно много, а ние се намирахме на осем — девет мили от Каранамбо. Въпреки всичко аз му помогнах да качи чувала на гърба си и потеглихме. Франсис понасяше геройски трудностите, потта струеше по неговото лице, а товарът утежняваше още повече положението му, защото се въртеше ожесточено на всички страни. Следобедното слънце припичаше безмилостно, ни най-слаб полъх на вятър не освежаваше челото му. Франсис започна да си мърмори нещо. Не след дълго той изостана на петдесетина метра след нас. Изминахме около половин миля по криволичещата пътека и Боб се обърна назад.
— Какво става с Франсис? — попита учудено той.
Обърнах се и видях, че нашият водач бе поставил мравояда на земята, въртеше се около него, говореше нещо разпалено и жестикулираше с ръце.
— Страх ме обхваща, като си помисля, че може би му се е завъртял свят — казах аз.
— Какво?
— Той самият казва, че когато получава припадъци, му се върти свят.
— Боже господи! — възкликна не на шега изплашеният Боб. — Знаеш ли как да се приберем оттук?
— Откъде да зная. Я подръж коня му, ще се върна да разбера какво става.
Препуснах до мястото, където Франсис разговаряше от толкова време с мравояда. Моето пристигане не му попречи ни най-малко, той дори не повдигна глава. По изражението на лицето и яростните му жестикулации разбрах, че споменава цялото родословие на мравояда с всичките нюанси, които му предоставя неговият мляскащ диалект. Обектът на ругатните му се взираше равнодушно в него и тихо изпускаше мехури от носа си. Накрая Франсис изчерпа своите словесни възможности, млъкна и ми отправи тъжен поглед.
— Какво се е случило, Франсис? — попитах утешително и малко глуповато аз, макар и всичко да бе напълно ясно.
Франсис пое дълбоко въздух и изля цял поток от думи. Слушах внимателно. Направи ми впечатление само често повтаряната дума „бидол“. Каквото и да означаваше, струваше ми се, че няма никакво отношение към въпроса. Измина доста време, докато схванах какво искаше да ми каже Франсис: един от нас трябваше да остане при мравояда, а другите двама да отидат до едно ранчо (той посочи малко петънце на хоризонта) и да докарат тази толкова необходима вещ, наречена „бидол“. Изпълнен с надеждата, че в ранчото ще намеря някой човек с по-добри познания по английски език, аз приех неговото предложение и му помогнах да пренесем мравояда до едни близки храсти на сянка. После се върнах да обясня всичко на Боб.
— Ти оставаш тук с мравояда, а ние с Франсис отиваме до ранчото за бидол — казах аз.
— За идол ли? — попита изуменият Боб. — Защо, по дяволите, ви е идол?
— Не за идол, а за бидол — поправих го самодоволно аз.
— А какво е това бидол?
— Нямам представа. Навярно някакво превозно средство.
— Това твоя идея ли е или го е измислил Франсис?
— Франсис. Според него това е единственият изход.
— Добре де, но какво ще е това бидол?
— Скъпи приятелю, аз не съм филолог, но струва ми се, че е някакъв вид кола. Във всеки случай в ранчото ще има и други хора и се надявам да се разберем.
— През което време аз ще съм загинал от жажда или ще съм изтърбушен от мравояда — заяви горчиво Боб. — Идеята ти е вълшебна.
— Глупости! Мравоядът не може да се измъкне от чувала, а от ранчото ще ти донеса нещо разхладително за пиене.
— Ако изобщо се доберете до това ранчо. Не ти ли е ясно, че в душевното състояние, в което е изпаднал, Франсис може да те отведе на четиридневна екскурзия отвъд границите на Бразилия? Както и да е, отново трябва да се принасям в жертва на твоята колекционерска страст.
Когато двамата с Франсис тръгнахме, Боб извика след нас:
— Напомням ти, че дойдох в Гвиана да рисувам, а не да ставам бавачка на някакъв си гнусен мравояд… и не забравяй да донесеш нещо за пиене.
Просто не желая да си припомням за галопирането до ранчото. Франсис се понесе като вихър на своя кон, а моят, вероятно под впечатлението, че се завръщаме у дома, се стараеше да не изостава. Стори ми се, че яздехме цяла вечност. Най-сетне дочух кучешки лай, втурнахме се през някаква врата и спряхме пред дълга и ниска бяла къща, досущ като каубои от западен „уестърн“. Очаквах дори да зърна табела с надпис: салон „Златен пясък“. Появи се някакъв очарователен стар индианец и ме поздрави на испански. Ухилих се глуповато и го последвах в благословената сянка и прохлада на къщата. Върху ниска каменна преграда в стаята седяха две момченца с вид на дивачета и едно красиво момиче. Едно от момченцата чупеше къс захарна тръстика и хвърляше парченцата на три голи дечица, които пълзяха по пода. Приседнах на ниско дървено столче и след малко девойчето ми поднесе чаша кафе, което приех с благодарност. Докато пиех, старецът поведе с мен дълъг разговор на някаква смесица от английски и много развален испански език. Не след дълго се появи и Франсис, изведе ме отвън на полето, където пасеше огромен и най-обикновен бивол.
— Бидол! — произнесе Франсис и го посочи с ръка.
Влязох обратно в къщата и докато оседлаят бивола, изпих още едно кафе. Преди да възседна коня, помолих стареца да ми даде едно шише вода за Боб. Казахме си довиждане, метнахме се на конете и излязохме през вратата.
— Къде е биволът? — попитах Франсис.
Той посочи с ръка и аз забелязах затичалия се тежко през саваната бивол, възседнат от жената на Франсис. Дългата й смолиста коса се развяваше на вятъра и отдалеч тя наподобяваше чернокоса лейди Годайва.
Пресякохме саваната до мястото, където оставихме Боб, и пристигнахме много преди бивола. Заварихме невъобразимо безредие: мравоядът бе освободил с неимоверни усилия двете си предни лапи, разкъсал чувала и изскочил на половината от него. Сега се мяташе в кръг с чувала на задните си крака, наподобяващ зле скроен панталон, следван по петите от Боб. Заловихме наново животното и го напъхахме в нов чувал, после утеших Боб, като му връчих бутилката с вода, и едва след като се поосвежи със затоплената вече течност, той успя да ми разкаже какво се бе случило след нашето заминаване. След като сме се скрили от погледа му, неговият кон (за който смятал, че е здраво завързан за един малък храст) се запилял нанякъде и после дълго време не му позволявал да го хване. Боб го гонил из саваната, обсипвал го с ласкави имена и в края на краищата успял да го залови. Когато се завърнал на мястото си, установил, че мравоядът е разкъсал чувала, измъкнал се от него и правил опити да развърже въжетата. Изпотен и ядосан, Боб насила го натикал обратно в чувала, след което разбрал, че конят му отново е щукнал някъде. Това се повторило няколко пъти; само веднъж тази монотонност малко се поразведрила, когато се появило стадо дългороги говеда, застанало наоколо и започнало да наблюдава надменно и леко войнствено, на каквото са способни тези животни, как Боб се труди с неимоверни усилия. Боб заяви, че нямал нищо против тяхното присъствие, стига броят на биковете да бил по-малък. В края на краищата те си заминали и когато ние пристигнахме, Боб имал поредната си схватка с мравояда.
— Вече всичко се беше завъртяло пред очите ми, и вие се появихте — призна той.
Точно в този миг се зададе жената на Франсис. Тя галопираше през тревата върху гърба на бивола и при тази гледка очи те на Боб щяха да изскочат от орбитите.
— Какво е това? — попита със страхопочитание той. — Да не би да ми се привиждат халюцинации?
— Това, скъпи приятелю, е нашият спасител — бидолът, който доведохме с толкова много усилия.
Боб се просна по гръб на тревата и затвори очи.
— Днес така се нагледах на биволи, че ми стига за цял живот — заяви той. — Товарете мравояда върху това биволище и не очаквайте никаква помощ от мене. Ще си лежа, докато ви изкорми всички поред, после ще си тръгна спокойно за в къщи.
Франсис, жена му и аз натоварихме свистящия мравояд върху широкия и спокоен гръб на бивола. След това настанихме с голям труд уморените ни до болка тела върху конете и поехме по дългия обратен път към Каранамбо. Слънцето увисна за миг върху ръба на далечната планина, плисна великолепен зелен сумрак върху саваната и всичко потъна в мрак. Прерийните сови си заподвикваха тихо една на друга, а когато минавахме край езерото, чифт бели чапли проблеснаха като падащи звезди над него. Чувствувахме се уморени до смърт, всяка частица от телата ни болеше. Конете се спъваха на всяка крачка и едва не ни изхвърляха от седлата. Звездите припламнаха, а ние пристъпвахме уморено по безкрайната тревиста равнина, без да знаем в каква посока вървим, пък и без да ни е много грижа за това. Бледа и нащърбена, изгря луната и посребри тревата. На нейната светлина биволът изглеждаше грамаден и безформен като огромно, тежко дишащо праисторическо чудовище, забродило в мрака на току-що зародилия се свят. Аз задрямвах и се разбуждах мъчително, поклащайки се напред-назад върху седлото. От време на време конят на Боб се препъваше, лъкът на седлото се забиваше в стомаха на ездача, в който отдавна не бе слагано нищо, и до ушите ми долитаха цветистите му ругатни.
Най-после между дърветата пред нас зърнах някаква бледа светлинка, която подобно на блуждаещ огън ту изчезваше, ту се появяваше. Тя ми се стори мъничка и нежничка в сравнение с огромните звезди, надвиснали като че над самите ни глави.
— Боб — извиках аз, — струва ми се, че това са фаровете на джипа.
— Боже господи! — възкликна пламенно Боб. — Да знаеш само как мечтая да се отърва от това седло!
Фаровете на джипа проблясваха все по-ярко и по-ярко и след малко до ушите ни достигна и бумтенето на двигателя. Джипът заобиколи дърветата и ни обля със студената светлина на фаровете. Конете заподскачаха и се задърпаха, но в движенията им прозираше голяма умора и униние. Ние слязохме от тях и пристъпихме, накуцвайки, към колата.
— Какво направихте? — понесе се от тъмнината гласът на Мак Търк.
— Уловихме голям самец — отвърнах малко суетно аз.
— И прекарахме един „чудесен“ ден? — отвърна Боб, като подчерта думата „чудесен“.
Мак Търк се изкикоти. Приседнахме да изпушим по цигара. След малко на светлината на фаровете се появи поклащащата се фигура на бивола и ние се заехме да разтоварим мравояда от гърба му. Скъпоценното животно поставихме в джипа върху постеля от чували. Ние се свихме до него, а конете пуснахме на свобода из саваната сами да си търсят пътя до фермата. При тръгването на джипа мравоядът ненадейно се събуди и се замята насам-натам. Сграбчих здраво дългия му нос — удареше ли го в металните страни на колата, знаех, че начаса ще намери смъртта си също като от куршум.
— Къде ще го държите? — попита Мак Търк.
Затова изобщо не бях помислил. Изведнъж осъзнах, че не разполагаме нито с клетки, нито с дървен материал, от който да ги направим. На всичкото отгоре нямаше и откъде да го доставим. Но можеше ли едно толкова прозаично съображение да развали удоволствието ми от залавянето на мравояда!
— Трябва някак си да го завържем — отвърнах небрежно аз.
Мак Търк измърмори нещо, недоволен.
Когато пристигнахме в къщата, разтоварихме животното и развързахме от него десетките метри въжета и чувалите, с които беше омотано. След това с помощта на Мак Търк измайсторихме нещо като хамут от въжета и го надянахме на мравояда. На хамута прикачихме дълго въже, свободният край на което завързахме за едно сенчесто дърво в двора. Тази вечер, освен вода не дадох нищо друго на мравояда. Исках веднага да го приуча на изкуствена храна — струваше ми се, че много по-лесно ще я приеме, ако изгладнее добре.
Една от най-големите трудности за колекционера на животни е да накара животното да яде друга храна, освен своята. Това, се случва, ако заловите животно, като мравояда например, което в диво състояние се храни със строго определена храна — някакви листа или плодове, вид риба или друго засукано нещо. Когато животното пристигне в Англия, подобна храна му се осигурява в много редки случаи, затова задачата на колекционера е да приучи своите екземпляри да ядат нещо друго, което може да достави зоологическата градина. Ето защо се налага да измислите някаква вкусна храна — хем да замества основната, хем животното да я яде с желание, за да се развива нормално. Тази промяна на храната е изключително трудна работа при някои животни, защото съществува рискът новата храна да не им хареса и те да се разболеят. Случи ли се подобно нещо, възможно е да загубите животното. Някои животни са изключително упорити — те отказват да поемат тази храна, хвърлят ви в отчаяние и вие се виждате принуден да ги пуснете на свобода. Други пък поемат новата храна и лакомо я поглъщат. Тези две съвсем противоположни реакции понякога се наблюдават при два представителя на един и същ вид.
Заместителят на същинската храна на мравояда се състои от около литър и половина мляко с две пресни яйца, смесени с около половин килограм фино смляно говеждо месо. Върху цялата смес се прибавят три капки рибено масло.
Рано на следващата сутрин обърках тази смес. Когато приготвих всичко, разбутах най-близкото гнездо на термити и посипах млякото с дебел слой от тях. След това занесох съда на мравояда.
Той лежеше свит на една страна под дървото, целият покрит от опашката си, разпростряла се върху него като огромно щраусово перо. Опашката прикриваше цялото му тяло така, че отдалеч той наподобяваше купчинка пепелява трева. Когато видите тези животни в зоологическата градина, и през ум няма дави мине колко са им полезни тези огромни опашки: из просторите на саваната, свит между две туфи трева, разпрострял като чадър опашката над себе си, мравоядът е защитен от всичко, освен от най-неблагоприятните климатични условия. Когато дочу моите приближаващи се стъпки, той изпръхтя уплашено, изпъна опашка и се изправи на задни крака, готов за бой. Поставих съда пред него, помолих се набързо да се окаже послушен, после се отдръпнах да видя какво ще стане. Мравоядът запристъпя бавно около него и започна да го души, после пъхна върха на носа си в млякото и сивият му дълъг език, наподобяващ змия, се запремята из храната. Той излапа всичко на един дъх, а аз стоях и го наблюдавах с чувство на недоверие и възторг.
Мравоядите принадлежат към група животни, които нямат зъби. Вместо с тях те са снабдени с дълъг език и лепкава слюнка, с помощта на които поемат храната си, като в случая езикът действува на принципа на мухоловката. Всеки път, когато мравоядът прибираше езика си в уста, той поемаше част от яйцата, млякото и смляното месо. Въпреки този уморителен метод той излапа сместа за съвсем кратко време и когато привърши, започна да души около съда, за да се убеди, че не е пропуснал нищо. След това легна отново, сви се на кълбо, разпъна подобно на палатка опашката върху себе си и потъна в блажен сън. От този момент нататък неговото отглеждане представляваше малка или почти никаква трудност.
Няколко седмици по-късно, когато се върнахме в Джорджтаун, ние намерихме и приятелка на Еймъс, така нарекохме мравояда. Една сутрин двама стройни, добре облечени индианци пристигнаха с лъскава нова кола и ни попитаха дали се интересуваме от барим (тук така наричат гигантския мравояд). Ние, естествено, отвърнахме с „да“, след което те отвориха спокойно багажника на колата и вътре, овързан с много въжета, лежеше голям женски мравояд. Това ни се стори като фокус, и то къде по-ефектен от изваждане на заек от шапка. Животното беше крайно изтощено и имаше няколко ужасни рани по тялото и крайниците, дори се усъмнихме дали изобщо ще оживее. След като му оказахме първа помощ и го оставихме да се напие до насита с вода, женският мравояд се окопити дотолкова, че направи решителен опит да ни нападне, което сметнахме за доказателство за достатъчно добро здравословно състояние, за да го запознаем с Еймъс.
Еймъс живееше под сенчести дървета в просторна оградена кошара. Когато отворихме вратата на кошарата и предполагаемата му младоженка пъхна вътре заострения връх на носа си, той я посрещна с такова неджентълменско свистене, сумтене и размахване на нокти, че побързахме да я изтеглим на безопасно място. След този случай ние разделихме кошарата на Еймъс на две и настанихме съпругата му до него. Те имаха възможност да се виждат и да се подушват през оградата и се надявахме, че това ще спомогне за пораждането на по-нежни чувства у Еймъс.
Женската ни обезпокои първия ден, поради това че отказа най-категорично да поеме храната — заместител. На следващия ден ми хрумна една идея — по време на закуска поставих блюдото на Еймъс до оградата. Когато женската видя (и чу) как мъжкият поглъщаше храната, тя се приближи да проучи положението. Каквото и да беше яденето, то очевидно се харесваше на Еймъс, затова тя протегна дългия си език през оградата и го потопи в блюдото. В следващите десетина минути двамата изядоха цялата храна. И така всеки ден ние се любувахме на трогателното зрелище, което представляваха Еймъс и неговата съпруга — макар разделени от оградата, те се хранеха с увлечение от един и същи съд. В края на краищата тя се научи да яде от свое собствено блюдо, но при възможност предпочиташе винаги да се храни заедно с Еймъс. Когато докарах Еймъс и неговата жена в Ливърпул и видях как ги откарват към зоологическата градина, за която бяха предназначени, аз изпитах гордост, че успях да ги заведа живи и здрави в Англия, защото никак не е лесно да отгледате мравояди, след като веднъж сте ги заловили.


Шеста глава
Капибари и каймани

Определените за Рупунуни две седмици преминаха толкова бързо, че една вечер, както се полюшвахме на хамаците и брояхме на пръсти дните, установихме с удивление, че са ни останали едва четири.
Благодарение на усилията на Мак Търк и на местните индианци нашата сбирка нарасна значително. Няколко дни след залавянето на мравояда, Франсис пристигна на кон. Той носеше чувал, в който нещо кряскаше и се въртеше така, като че вътре беше пълно с морски свинчета. Скоро разбрах, че кряскаха три млади и много изплашени капибари. Споменах вече за тези животни, когато описвах свирепостта на пираните, но славата си капибарите дължат на това, че са най-големите гризачи на земята. Какво означава това, можете да разберете едва след като ги сравните с техния най-малък родственик. Една възрастна капибара достига около метър и двадесет сантиметра на дължина и 45 килограма на тежина — същинска грамада в сравнение да речем с английската полска мишка, която достига дванадесетина сантиметра на дължина заедно с опашката и тежи около пет грама.
Този гигантски гризач представлява същинско угоено животно с издължено тяло, обрасло с груба и влакнеста пъстро кафява козина. Тъй като предните й крака са по-къси от задните, а масивната задница завършва без опашка, капибарата дава вид, че винаги се готви да седне. Тя има големи лапи с широки, ципести пръсти, като ноктите на предните лапи са къси и тъпи, и напомнят удивително на миниатюрни копитца. Лицето й има крайно аристократичен вид: широка, плоска глава и тъпа, почти квадратна муцуна с благодушно покровителствено изражение, също като на „замислен“ лъв. По земята капибарата се придвижва с характерна тътреща се походка или пък препуска тромаво и с подскоци, във водата обаче плува и се гмурка с удивителна лекота и подвижност. Флегматичен и добродушен вегетарианец, това животно е лишено от ярката индивидуалност, присъща на някои от неговите родственици, но спокойният му и добро душен нрав изкупва този недостатък.
Донесените от Франсис три млади капибари далеч не бяха толкова доброжелателно настроени; те ритаха, кряскаха и ни гледаха с изцъклени очи, като че бяхме глутница ягуари. На дължина достигаха едва шестдесетина сантиметра, а на височина — тридесетина, но имаха набити и мускулести тела и когато се разскачаха и разритаха, едва се справихме с тях. Направи ми впечатление, че изобщо не се опитваха да хапят, макар и да бяха въоръжени с огромни светлооранжеви предни зъби, остри и големи като остриета на джобно ножче. Ако пожелаеха, те можеха да нанесат много сериозни рани с тези зъби. С доста големи усилия успяхме да ги измъкнем от чувала, а след това се залутахме глупаво с кряскащите капибари в ръце, като се чудехме какво да ги правим, забравили, че не разполагаме с клетки за тях. След дълги спорове разрешихме въпроса: измайсторихме им малки хамути от въжета, същите като на мравояда. После ги завързахме с дълги въжета за три портокалови дървета и се отдръпнахме да се полюбуваме на нашето постижение. Капибарите разбираха, че са свободни, но все още изплашени от нашето присъствие, те се впуснаха да дирят защита една при друга и преплетоха въжетата около себе си и около дърветата. Цели петнадесет минути ги размотавахме една от друга, от дърветата и от собствените си крака, след което отново ги завързахме на по-отдалечени едно от друго дървета. Този път те започнаха да обикалят с отвратителни крясъци около дърветата, докато въжетата се намотаха около стволовете и животните едва не се задушиха. Все пак излязохме от трудното положение, като завързахме краищата на въжетата за разположените над главите им клони. Това им даде възможност да тичат по сравнително голямо пространство, без риск да се омотаят и да се задушат.
— Обзалагам се, че още дълго ще ни тровят живота — произнесох мрачно аз, когато свършихме.
— Защо? — попита Боб. — Като че не им се зарадва твърде много. Не ти ли харесват?
— Имам неприятен спомен от запознанството ми с капибарите още от Джорджтаун — обясних аз — и това ме отблъсна от тяхното семейство.
Това се случи, когато Смит и аз живеехме в един пансион в покрайнините на Джорджтаун и търсехме място за основен лагер. Нашата хазайка много любезно ни предложи градината от предната страна на къщата за уловените от нас животни и ние се възползувахме от нейната покана. Струва ми се, че бедната женица не схващаше до какви последици щеше да доведе нейната покана, и едва когато малката й градина започна да гъмжи от маймуни и други животни, а ние все още не бяхме открили основен лагер, тя започна да проявява признаци на безпокойство. Дори и ние самите започнахме да разбираме, че градината се препълни; останалите гости преминаваха с голямо внимание до къщата, защото не искаха някоя любознателна маймуна да ги сграбчи за краката. С пристигането на капибарата положението стана неудържимо.
Късно една вечер някакъв човек доведе гризача, завързан на въженце. Още много малък и съвсем опитомен, той седеше с царствено отчужден вид, докато преговаряхме с неговия собственик. Пазарлъкът се проточи — собственикът забеляза как алчно блеснаха очите ни, когато зърнахме капибарата, но в края на краищата тя стана наша собственост. Поставихме животното в голям, приличащ на ковчег кафез с телена мрежа отпред, достатъчно надеждна на вид, за да издържи всички негови яростни атаки. После го обсипахме с отбрани плодове и треви, които прие с царствено снизхождение, и се поздравихме с придобивката на такова мило животинче. Очаровани, ние го съзерцавахме как поглъща храната и му пъхнахме през решетката още няколко плода манго, след това се качихме горе и легнахме. Известно време лежахме на тъмно и разговаряхме за нашия чудесен нов екземпляр, накрая задрямахме. И към полунощ се започна.
Събуди ме някакъв крайно странен шум, който идваше откъм разположената под нашия прозорец градина — също като че някой свиреше на драмбой, а друг му пригласяше нестройно. Лежах, ослушвах се и се чудех какво ли ще е всичко това, когато изведнъж се сетих за капибарата. Креснах като малоумен: „Капибарата ще избяга“, скочих от леглото и както си бях бос и по пижама, хукнах надолу по стълбите към градината, следван по петите от сънения ми приятел. Когато пристъпихме в градината, всичко тънеше в тишина; капибарата седеше на задните си крака, вперила високомерен поглед в пода. Между нас се разгоря спор дали капибарата или някой друг вдигаше този шум. Аз твърдях, че е капибарата, а Смит — обратното. Той настояваше, че животното е спокойно, а видът му — невинен, а аз поддържах, че именно това доказва неговата вина. Капибарата продължаваше да си седи в обляната от лунните лъчи клетка и да гледа разсеяно през нас. Звукът повече не се повтори и ние си легнахме отново, като не преставахме ожесточено да спорим шепнешком. Едва се унесохме в сън, шумът се поднови и този път като че звучеше още по-силно. Станах от леглото и надникнах през прозореца. Клетката на капибарата се поклащаше едва забележимо на лунната светлина.
— Това е проклетото му животно! — възкликнах тържествуващо аз.
— Какво прави? — попита Смит.
— Господ знае какво прави, но я по-добре да слезем долу и да му запушим устата, иначе ще разбуди цялата къща.
Слязохме на пръсти и вперихме погледи в клетката под удобното прикритие на няколко храста. Капибарата седеше с величествен вид край телената мрежа. От време на време тя се привеждаше напред, хващаше мрежата с огромните си закривени зъби, дръпваше я силно, пускаше я и клетката започваше да вибрира като арфа. Тя се ослушваше, докато звукът заглъхнеше, после вдигаше големия си задник и удряше силно със задните си крака по консервената кутия, при което се разнасяше бутафорна гръмотевица. Гледах я и си мислех, че с това аплодира сама себе си.
— Смяташ ли, че се опитва да избяга? — попита Смит.
— Ни най-малко, това просто й харесва.
Капибарата изпълни още веднъж своя малък музикален номер.
— Да прекратява всичко това, ще събуди хората.
— Какво можем да направим?
— Да извадим консервената кутия — направи практическо предложение Смит.
— Ще продължи да звънти с мрежата.
— Да покрием с нещо предната част на клетката — каза Смит.
И така извадихме тенекиената кутия и покрихме с чували предната част на клетката, да не би лунната светлина да възбужда музикалните наклонности на животното. Капибарата изчака, докато си легнем, и поднови своя струнен концерт.
— А сега какво ще правим? — запита отчаяно Смит.
— Да продължим да спим и да се правим, че не чуваме нищо — предложих аз.
Легнахме. Дрънкането продължаваше. По едно време хлопна врата, по коридора се чуха бързи стъпки и някой почука на вратата.
— Кой е? — попитах аз.
— Господин Даръл — раздаде се нечий глас, — струва ми се, че някое от вашите животни иска да избяга. Вдига голям шум в градината!
— Наистина ли? — учуден попитах аз и повиших глас, за да приглуша дрънченето. — Много ви благодаря, че ни съобщихте. Ще отидем да проверим.
— Бъдете така любезни. Вдига шум, нали чувате?
— Да, да, сега чувам. Извинете за безпокойството — отвърнах ласкаво аз.
Стъпките бързо се отдалечиха по коридора, а ние със Смит мълчаливо се спогледахме. Привдигнах се от леглото и приближих до прозореца.
— Млъкни! — просъсках аз.
Капибарата продължаваше изпълнението на своето соло.
— Сетих се — изведнъж каза Смит. — Да занесем капибарата в музея. Нощният пазач ще я наглежда до утре сутринта.
Това изглеждаше най-разумно и ние се облякохме. През това време още двама обитатели на къщата дойдоха да ни известят, че едно от нашите животни се готви да избяга. Очевидно не само ние двамата щяхме да се зарадваме, ако зърнехме гърба на капибарата. Слязохме в градината, омотахме клетката с още няколко чувала и поехме с олюляващи се стъпки надолу по пътя. Недоволна, че я безпокоим, капибарата започна да тича напред-назад из клетката и да я люлее нагоре-надолу като люлка. Макар и до музея да имаше едва половин миля, наложи се да почиваме на три пъти, през което време капибарата ни посвири за утеха. Едва свърнахме край последния ъгъл и зърнахме вратите на музея, ние се натъкнахме на един полицай.
И тримата спряхме и се заоглеждахме подозрително. На полицая вероятно му се е сторило, че тези двама разчорлени джентълмени пренасят ковчег из улиците на града, и то в такова време през нощта, когато би трябвало да си бъдат в леглата. Той забеляза, че изпод дрехите ни се подават крайчета от пижамите, забеляза изплашеното изражение по лицата ни и най-вече понесения от нас ковчег. Тъкмо ни оглеждаше изпитателно, капибарата издаде сподавен хрип и очите на полицая се разшириха: по всичко личеше, че тези крадци на трупове се канеха погребат жив някой нещастник. Изглежда, неговото появяване бе съвсем навременно. Той се поизкашля да прочисти гърлото си.
— Добър вечер! — произнесе неуверено той. — С какво мога ви услужа?
В този миг схванах колко трудно ще ми бъде да обясня задоволително на полицая защо в един часа през нощта пренасяме капибара по улиците, и то в нещо като ковчег. Погледнах безпомощно към Смит, който ми отвърна сте същия поглед. Събрах цялата си смелост и се усмихнах чаровно на блюстителя на закона.
— Добър вечер. Носим една капибара в музея — обясних и в същия момент съобразих колко неловко звучи това обяснение. Полицаят също сподели това мнение.
— Какво казахте, че носите, господине?
— Капибара.
— Какво е това капибара? — попита полицаят.
— Вид гризач — отвърна Смит, който смяташе, че всеки човек притежава някакви познания по зоология.
— Вид животно — побързах да обясня аз.
— Аха! — отвърна полицаят, като уж прояви голям интерес. — Животно казвате? Мога ли да го видя, господине?
Поставихме клетката на земята и започнахме да размотаваме безбройните чували. Полицаят освети вътрешността на клетката с джобното си фенерче.
— Ах! — възкликна наистина учуден той. — Воден плъх!
— Точно така — потвърдих с облекчение аз. — Носим го в музея. Вдига много голям шум пред нашия хотел и не можем спим от него.
След като обяснихме всичко, а капибарата дрънна силно като потвърждение на нашия разказ, полицаят стана много любезен, дори ни помогна да пренесем клетката до музея и да повикаме пазача. Музеят тънеше в дълбока тишина и скоро се изясни, че в него няма никакъв нощен пазач. Капибарата продължаваше своя концерт, а ние стояхме край клетката и разисквахме на висок глас въпроса, за да заглушим музиката. Полицаят ни подсказа изхода.
— Можете да отнесете водния плъх в кланицата — предложи той. — Зная, че там имат нощен пазач.
Приехме неговия съвет и след като ни обясни как да стигнем до кланицата, отново тръгнахме на път с леко поклащащия се напред-назад товар. Пътят ни минаваше край пансиона, затова се спряхме да си отдъхнем.
— Да го оставим тука и да прескочим първо до кланицата — предложих аз. — Има ли смисъл да го влачим чак дотам, ако не искат да го вземат?
И така продължихме сами по безлюдните улици, а капибарата оставихме в градината. В края на краищата, след като на два-три пъти изгубихме пътя, открихме кланицата и за наша радост един от прозорците на горния етаж светеше.
— Хей! — извиках аз. — Има ли тук нощен пазач?
Тишина.
Опитах отново, но със същия резултат.
— Може да е заспал — промълви мрачно Смит.
Взех едно камъче, извиках и го хвърлих в прозореца. След дълга пауза прозорецът се отвори, един престарял негър подаде глава и занадзърта надолу към нас.
— Хей, пазачо — извиках бодро аз, — извинявайте за безпокойството, но бихте ли се погрижили само за тази нощ за една капибара?
Старецът впи поглед в нас.
— А какво е това? — попита той.
— Не бихте ли се погрижили за… за… за един воден плъх?
— За воден плъх ли? — попита пазачът и стисна по-здраво дървения перваз, като че се канехме да се покатерим горе и да го ухапем.
— Да, да, воден плъх.
Всички мълчаливо се споглеждахме. От това гледане към горния прозорец по едно време ми се схвана врата.
— Воден плъх — повтори замислено пазачът и се наведе надолу да провери дали нямаме пяна по устата. — Вие имате воден плъх?
Смит изохка.
— Да, и искаме да го оставим тази нощ при вас.
— Водният плъх?
Напуши ме истеричен смях и едва успях да кимна с глава. Старецът ни оглеждаше още дълго време и не преставаше да повтаря разсеяно „воден плъх“. После се наведе през прозореца.
— Слизам долу — каза той и изчезна.
След малко масивната предна врата се отвори и зад нея се показа главата му.
— Къде е водният плъх? — попита той.
— Знаете ли, не го носим със себе си — отвърнах аз и се почувствувах като същински идиот, — можем да отидем и да го донесем, стига да искате да го подслоните. Какво ще кажете?
— Воден плъх — повтори старецът, явно очарован от думата, — що за животно е това?
— Гризач — изтропа Смит, преди да успея да го спра.
— Гризач! — повтори замислено старецът.
— Може ли да го приютите за през нощта? — попитах отново аз.
— Това е кланица — отвърна пазачът, — това място е за крави. Според мен за гризачи не е разрешено.
С цената на огромни усилия се въздържах да не прихна да се смея, после обясних на старика, че капибарата няма да навреди на кравите; аз продължих да му обяснявам, че всъщност това животно се яде и че ако не от зоологическа, то от гастрономическа гледна точка може да се класифицира наред с кравите. След дълги увещания най-сетне той с голямо нежелание се съгласи да приюти животното за през нощта и ние поехме по дългия път обратно към пансиона. През цялото време аз се превивах от смях, но умореният и раздразнен Смит не виждаше нищо смешно в цялата тази работа. Когато в края на краищата, уморени и с подпухнали нозе, се добрахме до пансиона, ние се уверихме, че обляната от лунните лъчи градина тъне в мир и спокойствие; капибарата спеше като заклана в единия от ъглите на клетката. Тя не се събуди нито веднъж през тази нощ и на следващото утро, когато слязохме долу с подпухнали очи и започнахме с непрестанни прозявки работния си ден, тя изглеждаше особено бодра и свежа.
Така стана моето първо запознанство с капибарите, ето защо посрещнах с такова мрачно предчувствие трите донесени от Франсис малки. Те свикнаха с обстановката още от първия ден, започнаха да унищожават огромни количества зеленчуци и плодове и да си писукат едно на друго.
Един ден Франсис се появи с чудесен улов — четири броненосеца и пет големи бразилски костенурки. Всичките броненосци бяха току-що родени, около тридесетина сантиметра дълги, с тъпи като на прасенца зурлички и огромни розови уши, наподобяващи лилии. Тези прелестни зверчета не ни създаваха никакви грижи, поемаха храната — заместител на мравояда, лапаха лакомо, силно мляскаха и сумтяха. Костенурките принадлежаха към един много красив вид с удължена черупка; червени точки, също като капки червен восък, украсяваха краката и главите им. Наскоро след това друг индианец ни донесе седем речни костенурки, чиито яйца така много ни харесаха; за да се повдигне най-голямата от тях, бяха необходими усилията на двама души. Костенурките имаха жесток нрав, винаги бяха готови да хапят, а най-голямата лесно можеше да отхапе и цял пръст, стига да й се дадеше възможност за това.
Овощната градина на Мак Търк заприлича на свърталище на гигантски паяк, изпрел огромна паяжина от въжета и канапи. Жертви на тази паяжина бяха капибарата, мравоядът, броненосците и разни видове костенурки. Липсата на клетки ме безпокоеше все повече. Разбирах, че когато пристигнеше самолетът, с който щяхме да се върнем в Джорджтаун, нямаше в никакъв случай да ни разрешат да натоварим толкова много животни, несигурно овързани с въжета и канапи. По съвета на Мак Търк аз се свързах по радиотелефона със Смит и го помолих да изпрати няколко сандъка по самолета, който щеше да ни върне обратно, и той обеща да стори това. Когато се разбрахме по този въпрос, Смит ме попита дали в Рупунуни има големи каймани, тъй като току-що сме били получили писмо от една английска зоологическа градина, която искала голям кайман, в случай че можем да го уловим. Отговорих лекомислено, че реката под къщата гъмжи от големи каймани и че не представлява никаква трудност да заловим един от тях. Разговорът приключи с тази оптимистична нотка и аз отидох да обсъдя въпроса с Мак Търк. Той предложи да се опитаме да примамим някой кайман до поставена предварително примка с помощта на развалена риба, деликатес, от който, убеждаваше ме той, кайманите почти никога не се отказвали.
И така още същия следобед ние отидохме на риболов нагоре по потоците и се върнахме натоварени с пирани, които оставихме на слънце, за да ускорим процеса на разлагането им. На следващото утро рибата проявяваше съвсем недвусмислено своето присъствие, дори завързаният близо до тях мравояд раздразнено кихаше. Привечер двамата с Боб наминахме да прегледаме примамките.
— Боже господи! Сигурен ли си, че кайманите имат такъв извратен вкус? — попита Боб и закри носа си с носна кърпа.
— Мак Търк каза, че те обичали рибата по този начин, а мисля, че той разбира от тези работи. Признавам, наистина малко понамирисва.
— Да не би да искаш да вися цяла нощ до тези миризливи риби с надеждата да ги налапа някой кайман?
— Това е чудесна идея. Във водата те няма да вонят толкова силно.
— Напълно си прав — отвърна Боб, — а сега, ако си свършил, бих желал да поема глътка чист въздух.
Когато се стъмни, ние с въодушевление пренесохме рибата до реката и приготвихме примката. Наредихме три от дългите лодки и като се прехвърляхме от една в друга, навлязохме доста навътре в реката. Рибата окачихме на въже покрай борда на лодката, за една от пейките завързахме дебело въже, на противоположния край на което направихме клуп, после спуснахме на върха на чаталест прът цялото това приспособление над водата. Седнахме и се приготвихме да чакаме. Не биваше да пушим; след двадесетина минути въздухът се изпълни със смрад на развалена риба и дишането стана трудно. Луната посребри водата и в изблик на радост отгоре ни се нахвърли облак от комари; вонята на развалена риба ставаше все по-силна, докато накрая всичко наоколо се пропи от нея.
— Това ми напомня една отпуска, която прекарах в Маргейт — прошепна Боб.
— Сега не е чак толкова лошо.
— Смрадта наистина не е чак толкова силна, но за сметка на това е крайно изтънчена. Страх ме е само като си помисля на какво ще заприличат утре носовите ми мембрани.
Ние седнахме и се завзирахме до болка в очите в срещуположния бряг, докато накрая във всяка малка вълничка на реката ни се привиждаше по някой кайман. Три часа по-късно се появи наистина кайман. Той дори приближи на десетина метра, но вероятно сме се размърдали, защото промени рязко посоката на движението си и повече не го видяхме. Изпохапани, уморени и проклинащи всички видове влечуги в света, ние се оттеглихме на разсъмване. Когато разказахме на Мак Търк за нашия неуспех, той се замисли, обеща да направи каквото може, и изчезна по посока на реката.
Малко по-късно се върнахме на брега да видим какво прави. Оказа се, че е измайсторил необикновено прост и остроумен капан. Щом го видях, настроението ми веднага се повиши. Той бе изтеглил наполовина на брега две от дългите лодки и бе оставил тясна пътека помежду им. Над този своеобразен канал се спускаше клуп, така че всяко животно, което преплуваше по него, трябваше да пъхне глава през клупа, за да се добере до примамката — поставена на кол развалена риба. В момента, в който се докоснеше рибата, се освобождаваше едно въженце, придържащо извита като лък фиданка, и фиданката се изправяше и затягаше клупа. Свободният край на въжето с клупа бе завързан за клона на едно дърво, израснало върху малка скала над залива.
— Ще свърши работа — каза Мак Търк и огледа със законна гордост собственото си произведение. — Да видим какво ще се улови през нощта.
Когато слязохме да заредим капана, слънцето клонеше към заник. Мак Търк смяташе, че ако изобщо уловим кайман, това ще стане късно през нощта. Ето защо двамата с Боб решихме да се разходим за последен път из саваната и да издишаме от дробовете си рибешката смрад. Върху нефритовозеления фон на небето се пилееха розови облаци, а контурите на далечните планини наподобяваха огънатите черни гърбове на играещи делфини. Щурците си подсвирваха един на друг във високата трева, а някъде по-далеч, откъм крайбрежните тръстики, се носеше нощният хоров крясък на големите жаби. Чифт прерийни сови изскочиха изпод краката ни и отлетяха безшумно на тридесетина крачки пред нас, после кацнаха, закрачиха с достойнство в кръг и като въртяха бавно глави, внимателно ни наблюдаваха. Ние се излегнахме върху червената и гореща като жарава пръст, и вперихме погледи в небето. В момента, в който слънцето прехвърли хоризонта, небето от зелено стана гълъбовосиво, после потъмня и по него припламнаха огромни звезди, толкова близо до нас, че ни се струваше, че ако се присегнем, както си лежим, ще награбим пълни шепи от тях.
На път за към къщата изгря луната. Решихме да си занесем хамаците на реката и да ги окачим на дърветата, за да чуем, ако се хване нещо в капана. Открихме подходящи дървета, окачихме хамаците и се върнахме в къщата да вечеряме. След като се нахранихме и изпушихме по цигара, ние се спуснахме отново към обляната от лунните лъчи река. В топлия нощен въздух, току над главите ни, малки прилепчета чертаеха сложни геометрични фигури. Когато наближихме реката, стори ми се, че чувам шум.
— Какво е това, Боб? — попитах аз.
— За какво става дума?
— Нещо като че се удря — казах аз.
— Не чувам нищо.
Продължихме мълчаливо да крачим напред.
— Ето пак! Не чуваш ли?
— Като че има нещо — призна Боб.
— Струва ми се, че сме уловили нещо — казах аз и се втурнах към реката.
Когато достигнах брега, видях, че завързаното за дървото въже е силно изпънато. Запалих електрическото фенерче, въжето притрепери и се потопи във водата, а от основата на скалата се раздаде страхотен шум, някаква смесица от свистене, плясъци и глухи удари. Спуснах се към ръба на скалата и надникнах надолу.
На около три метра под мен оформящите капана лодки бяха избутани далеч встрани; във водата между тях, със здраво затегнат около врата си клуп, лежеше огромен кайман, какъвто не бях виждал никога дотогава. След последните си конвулсии той лежеше сега спокойно, но когато го освети електрическият лъч, по гигантското му тяло пробяга тръпка, той се огъна като лък, разтвори огромната си четвъртита паст и я хлопна като врата, опашката му заблъска наляво — надясно и започна да нанася кънтящи удари на лодките. Огромният звяр се мяташе в кипналата между двете подскачащи лодки вода, разтваряше уста, бъхтеше силно лодките с опашка, въжето звънтеше като опъната струна, а клонът, за който беше завързано, зловещо поскърцваше. Дървото растеше на малката скала, непосредствено до мястото, на което стоях; аз поставих ръка на ствола му и почувствувах как трепери цялото от резките движения на каймана. Мисълта, че великолепното животно ще скъса въжето или ще счупи клона и ще избяга, ме развълнува до такава степен, че направих нещо безсмислено и безполезно, дори и сега не разбирам защо постъпих така глупаво: наведох се напред през ръба на скалата, хванах въжето с две ръце и задърпах силно. Почувствувал, че то се опъна, кайманът се преобърна, замята се отново и по този начин дръпна въжето към себе си, и то заедно с мен. Увиснах във въздуха и с главата надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса на около три метра над подскачащите лодки и разяреното, хлопащо с челюстите си влечуго. В края на краищата неминуемо щях да падна във водата и кайманът щеше да ме схруска с челюстите си или по-вероятно — да ме умъртви с опашката си, ако в този момент не бе се появил Боб, за да дръпне въжето към себе си. Кайманът се въртеше и се огъваше, а ние двамата се дърпахме напред-назад на ръба на скалата, стиснали като малоумни въжето, като че от това зависеше животът ни. Никой давещ се не се бе хващал така за сламка, както ние за въжето. Между две подръпвания Боб извърна глава.
— Защо сме се хванали за въжето?
— За в случай, че се скъса — отвърнах аз, едва поемайки си дъх. — Ще избяга.
Боб се замисли за миг.
— Скъса ли се въжето, ние все едно няма да успеем да го задържим.
Това изобщо не ми бе минавало през ума и аз изведнъж осъзнах с каква глупост сме се захванали. Пуснахме въжето и легнахме върху тревата да си починем. Кайманът под нас утихна. Решихме, че няма да е лошо да прекараме още едно въже около каймана за в случай, че първото се скъса, затова се отправихме бързо към къщата и съобщихме на Мак Търк. Въоръжени с въжета, ние се върнахме отново при реката.
Кайманът продължаваше да лежи спокойно между лодките; буйството, изглежда, го бе напълно изтощило. Мак Търк влезе в една от лодките да привлече вниманието му, аз се спуснах от скалата, много внимателно метнах примката върху челюстите у и здраво я затегнах. Като изолирахме по този начин челюстите му, ние се почувствувахме по-сигурни. Оставаше да се справим само с опашката му. Стегнахме втора примка през гърдите трета през дебелата основа на опашката. Докато го овързвахме с въжетата, той се преобърна веднаж — дваж, но без особено ожесточение. Убедени, че допълнителните въжета го държат здраво, ние се оттеглихме в хамаците и спахме на пресекулки до разсъмване.
Самолетът щеше да пристигне по обяд, а до тогава трябваше да свършим маса работи. Цялата колекция, с изключение на мравояда, превозихме с джипа през саваната и я стоварихме близо до мястото за излитане на самолета, като оставихме един индианец да я наглежда. След това се заехме да овържем каймана добре с въжета и да го изтеглим на брега, откъдето след пристигането на самолета щяхме да го вдигнем с джипа.
Най-напред превързахме плътно до тялото късите му и дебели крака, което ни се отдаде без особени затруднения. После пристъпихме към по-сложната работа — пъхането на дълга дъска под тялото му, за която да го привържем. Това ни отне повече време, защото кайманът лежеше на плитко и по-голямата част от тялото и опашката му бяха потънали в тинята; накрая се наложи да го изтеглим на по-дълбокото, понеже нямаше друг начин да пъхнем дъската под него. Когато накрая го привързахме здраво за дъската, ние го извадихме от водата и го затеглихме нагоре по стръмния бряг, което беше дълга и уморителна работа. Мак Търк, Боб, аз и осем индианци употребихме цял час за нея, като непрекъснато се подхлъзвахме и падахме по мокрия и кален бряг. При всяко падане чудовищно тежкото тяло на каймана се хлъзгаше няколко скъпоценни крачки назад по извоювания от нас с толкова труд път. Най-сетне, изкаляни от главата до петите, измокрени до кости от вода и пот, ние го прехвърлихме през брега и го поставихме върху зелената трева.
Кайманът достигаше около пет метра на дължина; по ширина и дебелина главата му бе колкото моето тяло, а блестящата му люспеста опашка наподобяваше ствол на дърво и бе набраздена от твърди като желязо мускули. Големи възли и подутини покриваха гърба и врата, а украса на опашката беше висок назъбен гребен, съставен от триъгълни люспи, всяка една колкото дланта на ръката ми. Връхната част на тялото му бе пепеляво сива, на места изпъстрена със зелено, там, където речната тиня все още стоеше по него, а коремът — светложълт. Немигащите му очи бяха големи колкото орехи, лъскаво черни, изпъстрени със сложен и огнено златист филигран. Кайманът беше великолепно животно.
Оставихме го да лежи на сянка, за да закараме мравояда до мястото на излитане, защото отдалеч вече се носеше бръмченето на самолета. Мравоядът, разбира се, ни създаде възможните най-големи неприятности; свистеше, сумтеше и размахваше към нас лапи, когато го качвахме на джипа и когато подскачахме с него из саваната. Непокорството му ни забави много и когато пристигнахме, самолетът кацаше. Аз се затичах към него и с облекчение установих, че Смит е изпратил голям куп сандъци; нямаше никакво време за губене — трябваше да разпределим животните из сандъците и да се върнем за каймана.
— Дръж капибарата, а аз ще вкарам мравояда в коша — казах на Боб.
Мравоядът не бе влизал никога в кош и сега решително се противеше. Той галопираше около коша, а аз правех безполезни усилия да го хвана и да го натикам вътре. Няколко минути по-късно и двамата се уморихме и седнахме да си поемем дъх. Огледах се отчаяно наоколо за помощ. Боб бе погълнат напълно от капибарите. Те се бяха изплашили много от самолета и сега кръжаха около Боб във все по-малки и по-малки кръгове и намотаваха бързо на него собствените си въжета, а Боб се въртеше като вретено на собствената си ос. Той явно бе твърде много ангажиран, за да ми помогне, но за щастие на помощ ми се притече Мак Търк и двамата натикахме мравояда в коша. След това размотахме Боб, разпределихме капибарите по сандъците и ги натоварихме заедно с останалите животни на самолета. Когато свършихме всичко, Мак Търк приближи мрачен към мен.
— Няма да можете да вземете каймана — каза той.
— Защо? — попитах, вцепенен от ужас.
— Пилотът твърди, че нямало достатъчно място. На следващото летище щял да взима товар месо.
Напразно молих, увещавах и спорих. В отчаянието си направих опит да убедя пилота, че огромното животно едва ли ще се забелязва в самолета: дори му предложих да седя отгоре му, за да освободя достатъчно място за месото, но пилотът държеше упорито на своето.
— Ще се опитам да ви го пратя със следващия самолет — предложи Мак Търк. — Пригответе всичко необходимо в Джорджтаун и ме уведомете.
И така, с болка се разделих с моето огромно влечуго и се качих на самолета, като хвърлях мръсни погледи на пилота.
Самолетът започна с грохот да набира скорост по златистата трева и Мак Търк ни махна за сбогом. Когато се издигнахме във въздуха, видяхме ширналата се под нас огромна савана, мъничката, закрачила към джипа фигурка на Мак Търк и редицата дървета край блесналата река, където лежеше кайманът; самолетът зави рязко и ние изгубихме всичко от погледа си. Далеч пред нас се появиха неясните очертания на огромните гори, нарязани от пълноводни, отправени към океана реки; зад нас остана да се простира саваната, безбрежна и неподвижна, златистозелена и сребриста под лъчите на слънцето.


Седма глава
Кучета — ракояди и птици — дърводелци

От двадесет и четири часа отново бяхме в Джорджтаун. Мравоядът и останалите животни настанихме в удобни клетки и те се приспособиха добре към новата обстановка. След просторите на Рупунуни двамата с Боб се чувствувахме някак си неспокойни и приковани в града, ето защо решихме, че ще е най-добре да се махаме колкото се може по-бързо от Джорджтаун. Една сутрин Смит приближи към мен с крайно самодоволно изражение на лицето.
— Ти, струва ми се, имаше желание да предприемеш следващото си пътуване отвъд Чадити, към областта на потоците?
Отвърнах, че това би било една чудесна идея.
— В такъв случай — наперчи се Смит — намерил съм ти превъзходен водач. Той е първокласен ловец и познава целия район и всички негови поселници. Убеден съм, че ще ни достави интересни животни. Може да ни намери каквото поискаме.
Този образец на съвършенството се появи още същия следобед — нисък, закръглен като кокосов орех индус с угодническа усмивка, при която се откриваше блестяща фасада от златни зъби, с търбухче като кълбесто облаче и мазен подлизурски смях, от който целият се друсаше като тресавище. Облечен бе безупречно в чудесно скроен панталон и бледоморава копринена риза. Ни най-малко не ми приличаше на ловец, но след като така и така възнамерявахме да отидем нагоре към областта на потоците, а и той ме убеждаваше, че познава много хора из онзи край, помислих си, че няма да навреди нищо, ако го вземем с нас. Уговорихме се на следващия ден да посрещне Боб, Айвън и мен при ферибота.
— Бъдете спокоен, шефе — каза мистър Кан и се усмихна със своята широка мазна усмивка, ослепявайки ме с блестящите си зъби. — Ще се погрижа да ви доставя толкова животни, че ще се чудите какво да ги правите.
— Ако не са подходящи, лесно ще се справя с тях, мистър Кан — отвърнах учтиво аз.
Рано на следващата утрин пристигнахме с цяла грамада багаж при ферибота. Мистър Кан ни посрещна с блеснали като фар зъби, смееше се гръмогласно на собствените си шеги, организираше и уреждаше наляво и надясно разни работи и подскачаше насам-натам с невероятна за неговата охранена фигура подвижност. Качването на ферибота обикновено е свързано с много трудности, но с такъв помощник като мистър Кан всичко се превърна в истински циркаджилък. Целият в пот, той крещеше, заливаше се в силен смях и непрекъснато изпускаше разни предмети. Когато накрая се качихме на борда, едва дишахме от умора. Жизнерадостта на мистър Кан не познаваше граници. Докато пресичахме реката, той ни разказа как неговият баща бил нападнат от чудовищно голям кайман, когато се къпел в реката, и отървал кожата си, като му извадил очите с пръсти.
— Представете си! — възкликна мистър Кан. — С пръсти!
Двамата с Боб бяхме чували безброй пъти тази история, и то в най-различни варианти, затова не ни направи никакво впечатление. Мистър Кан вероятно ни взимаше за малки пиленца с жълто около човките; реших да не отминавам току-така цялата тази работа, затова му се отплатих с един разказ за моята баба, която била нападната от полудял дромадер, който удушила с голи ръце. За съжаление мистър Кан не знаеше какво е дромадер и моята измислица не постигна желания ефект. Вместо да му запуши устата, тази история го вдъхнови още повече — друсайки се в стария, разнебитен автобус към Чарити, ние слушахме като в хипнотичен транс мистър Кан да разказва как неговият дядо сразил един тапир, като чисто и просто се метнал върху гърба му, стиснал го за ноздрите и го удушил. Мистър Кан недвусмислено спечели първия рунд.
Чарити представляваше шепа къщи, разпръснати по брега нарека Цомеру Тук свършваше пътят. Това, така да се каже, бе последният аванпост на цивилизацията — оттук нататък не съществуваше никакъв удобен транспорт. От Чарити до границата с Венецуела подобно на цепнатините на пукнато огледало се простираше лабиринт от водни пътища — потоци, реки, наводнени долини и езера, — които можеха да се изследват единствено с лодка. Мислех си да използуваме Чарити за база, докато изучаваме тази прорязана от потоци земя, но след като прекарахме там половин час, аз се отказах от намерението си; това запустяло място навяваше тъга, а неговите жители наподобяваха унила тълпа и нямаха желание да оправдаят името на своето селище. И така реших, че най-добре ще е да продължим без никакво отлагане нашето пътешествие към потоците. Мистър Кан, който твърдеше, че познавал всички по тези места, изпратихме да ни намери лодка; Айвън, спомнил си за някои последни дребни покупки, изчезна към пазара, а ние с Боб, забравили за всичко, закрачихме щастливи из обраслия със сочна зеленина бряг на реката да търсим жаби.
След малко Айвън се завърна, повел малко негърче с огромни черни очи.
— Сър, това момче казва, че има куче — ракояд — каза Айвън.
— Какво е това куче? — попитах аз.
— Едно животинче, прилично на куче, което се храни с раци — отвърна неопределено Айвън.
— Това му харесвам най-много на Айвън — каза Боб, — винаги се изразява много точно.
— Добре де, хайде да видим зверчето. Къде е то?
Това тайнствено животно се оказа в къщата на момченцето, на около стотина метра по брега на реката, и ние се отправихме нататък да го видим. Когато пристигнахме, момченцето се пъхна в колибата, после отново се появи, полюлявайки се под тежестта на голям почти колкото него сандък. Надникнах през закованите върху капака летвички, но успях да видя само нещо сиво. Отковах две от летвичките и отново надникнах вътре. В този момент отвътре се показа една глава и устремено впери поглед в мен — широка плоска глава с акуратно закръглени уши и с муцунка като на куче. Животното беше пепелявосиво, а през очите му преминаваше широка черна ивица и изглеждаше като че носи маска. То ми хвърли мигновен, изпълнен с неизразима меланхолия поглед, неочаквано и злобно се озъби и отново се скри в сандъчето.
— И какво беше това? — попита Боб, като оглеждаше недоверчиво сандъка.
— Миеща мечка, храни се с раци. Колко иска за нея, Айвън?
Айвън и момченцето се пазариха много оживено. След малко аз подадох на момченцето скромната сума и понесох победоносно миещата мечка заедно със сандъка.
Когато се върнахме на пристана, там вече ни очакваше мистър Кан. Той съобщи гордо, че е намерил лодка, която щяла да пристигне след десетина минути. Щом зърна миещата мечка, засия като месечина.
— А! Вече имаме и успехи! — възкликна той и звучно се засмя. — Не ви ли казах, че зная къде може да намерите животни?
Айвън му хвърли поглед, изпълнен с достойнство и отвращение.
Ладията пристигна. Тя бе нещо подобно на дълга и тясна спасителна лодка. Плоска дървена палуба, или по-точно своеобразен дървен покрив, покриваше цялата й вътрешна част. Този покрив се оказа удобен наблюдателен пункт, а при много горещо време човек можеше да се пъхне под него и да поседне на пейките на сянка. Водният ни съд беше прекрасен. Ние натоварихме багажа и се разположихме върху плоския покрив. Още с тръгването на лодката надолу по потъналата в сумрак река двамата с Боб запретнахме ръкави и направихме временна клетка на миещата мечка. Когато я измайсторихме, вкарахме без особен труд животното в нея. И двамата едва сега, в падащия здрач, успяхме за първи път да я разгледаме, както трябва.
Голямо колкото фокстериер, животното имаше къса и гладка козина. То седеше извито, в необикновена поза, и изглеждаше като гърбаво. Това впечатление се подсилваше и от навика му да навежда глава много по-ниско от плещите си — също като връхлитащ бик. Имаше дълга и пухкава опашка с правилни черни и бели кръгчета. Стройните му крака завършваха с големи и плоски лапи, с оголени и ярко розовочервени ходила. Козината му, с изключение на черните петна по лицето и черните му крака, беше светло пепелявосива, изпъстрена тук-там с жълто. Имаше много смешен външен вид; навело ниско глава, надничащо смутено с кафявите си очи иззад черната маска, то напомняше изумително много неопитен крадец, заловен на местопрестъплението.
Когато му пъхнах в клетката плосък съд с вода и накълцана на ситно риба, животното се държа по начин, който се стори крайно забавен на Боб. То пристъпи към съда и приклекна пред него с изражението на осъден на смърт, който гледа своята последна закуска, после натопи предните си лапи във водата и започна да шари из нея, като хлопаше и замахваше и не преставаше да ни наблюдава с мрачно изражение на лицето. След като известно време удряше по парченцата риба, то изблъска едно парченце към ръба на съда, приседна като заек, пое го много деликатно с тънките пръсти на предните си лапи и го пъхна в устата си. Като го погълна, то отново заудря храната, след което пое и изяде ново парченце.
Боб крайно много се заинтересува от тези, както той ги нарече, „апашки похвати“ и по-късно, когато останахме за нощуване, аз улових няколко речни рака и ги поставих в клетката на миещата мечка, за да разясня на Боб смисъла на странните движения на животното. Когато зърна раците, миещата мечка ги огледа, леко обезпокоена, после си избра един едър рак, приклекна пред него и започна бързо и леко да го потупва, като от време на време спираше и разклащаше лапи. Ракът правеше отчаяни опити да я хване с щипците си, но миещата мечка движеше така бързо лапи, че това не беше възможно; ракът по едно време се отдръпна, но миещата мечка го последва и не преставаше да го удря. След десетина минути подобни стълкновения, макар и напълно невредим, ракът се умори и престана да прави опити за отбрана. Точно това очакваше миещата мечка; тя внезапно се наведе напред и прегриза нещастния рак на две, отдръпна се назад и започна да наблюдава с печален вид неговите предсмъртни мъки. Когато ракът престана да се движи, миещата мечка го хвана деликатно с върха на пръстите си, напъха го в устата си, схруска го и го глътна с възможното най-печално изражение.
Ние акостирахме на пристана пред къщата на някакъв индус с царствен вид, облечен в широка роба и с тюрбан на главата, който ни покани на вечеря. Всички влязохме в къщата, насядахме в кръг на пода и на светлината на ветроупорен фенер започнахме да се храним с превъзходно къри и чапати. Мистър Кан беше в стихията си. Приведен като огромна жаба, забляскал със зъби на светлината на лампата като светулка, той се тъпчеше с храна, говореше и се смееше непрестанно. Той взе връх в разговора и неговите разкази ставаха все по-невероятни.
— Спомням си — каза той, като се кискаше с пълна уста, — веднъж отидох на лов по Мазеруни. Ей, хора, да знаете само какви ягуари се въдят там! От свирепи по-свирепи. Из цяла Гвиана не можете да срещнете по-свирепи животни, повярвай ми, говоря ви самата истина! Беше една такава вечер като сегашната. Току-що се бях нахранил и реших да се пооблекча. Грабнах пушката и мръднах малко встрани между дърветата.
Той престана да дъвче къри и започна с тежко поклащане да ходи из стаята, като показваше с пантомимични движения какво се бе случило. Приседна с пъшкане в ъгъла и лъчезарно се усмихна.
— Всичко си вървеше, както трябва — продължи той, — из си свърших работата, после се изправих и като не изпусках оръжието от ръка, започнах да си вдигам панталоните.
Мистър Кан се изправи с усилие на крака, после се наведе да вдига въображаемите панталони.
— И какво, мислите, се случи? — запита с патос той, като се хвана за стомаха. — От храстите, точно пред мен, изскочи ужасно грамаден ягуар. Леле-е-е! Смятате, че се уплаших? Уплаших се, разбира се! Ягуарът ме спипа със свалени панталони.
— Не завиждам на ягуара — подхвърли Боб.
— Да, да — продължи мистър Кан, — положението беше критично. С едната ръка придържах панталоните, а с другата стрелях. И какъв изстрел, хора! Право в очите. Бам! Ягуарът се търкулна мъртъв. Той пристъпи към въображаемия труп и пренебрежително го подритна.
— Знаете ли какво? — продължи той. — Толкова много се уплаших, че се заклех да се облекчавам само денем. Този проклет ягуар обаче толкова много ме изплаши, че цялата нощ непрестанно излизах да се облекчавам. И колкото повече излизах, толкова повече ме обземаше страх; колкото повече ме обземаше страх, толкова повече излизах. Мистър Кан седна отново и при спомена за своите затруднения гръмогласно се засмя, захриптя, задъха се и забърса сълзите, рукнали по друсащите му се бузи.
Разговорът премина от ягуари към каймани и от каймани към анаконди; мистър Кан излезе специалист по всичко. Най-образни като че бяха разказите му за анакондите, наричани тук кумуди. Оказа се, че нито една от срещаните от него кумуди не е била по-тънка от бъчва и че винаги е успявал да ги изиграе с една или друга хитрост. Когато той разказваше за анакондите, Айвън започна да се върти неспокойно на мястото си и аз помислих, че му е доскучало. Скоро се убедих в противното. В края на краищата вечерята свърши и ние се отправихме към лодката, където разположихме хамаците си един над друг. Покатерихме се малко трудничко до тях, запушихме устата на мистър Кан с категорично „Лека нощ!“, и се опитахме да заспим. Тъкмо се унасях в сън, откъм хамака на Айвън се раздаде страхотен вик.
— О-о-о! Пазете се, сър, кумуди… Прехвърля се през борда в лодката… пазете се, сър…
Нашето въображение беше достатъчно много разпалено от разказите на мистър Кан за чудовищните анаконди и при вика на Айвън в лодката избухна същинска паника. Боб падна от хамака. Мистър Кан скочи на крака, препъна се от Боб и едва не падна в реката. Аз също се опитах да скоча от моя хамак, но той се преобърна, заплетох се в безброй мрежи против комари и тупнах върху Боб. Мистър Кан надаваше вик за пушка, Боб ме умоляваше да стана от гърдите му, а аз крещях да ми дадат електрическо фенерче. В това време Айвън издаваше ужасни, сподавени хрипове, също като че анакондата се бе обвила около врата му и бавно, но сигурно го задушаваше. Аз пълзях отчаяно на чети ри крака и най-сетне успях да намеря електрическото фенерче, запалих го и насочих светлината към хамака на Айвън. В същия миг той подаде глава над ръба на своя хамак и впери съненото си лице в нас.
— Случило ли се е нещо, сър? — попита той.
— Къде е кумуди? — настоятелно запитах аз.
— Кумуди ли? — повтори разтревожено Айвън. — Да не би тук да има кумуди?
— Как така! Нали ти каза това — отвърнах аз. — Ти крещеше, че в лодката се промъквал кумуди.
— Аз ли, сър?
— Ти!
Айвън си глътна езика от притеснение.
— Сигурно съм бълнувал — призна си той.
Всички го изгледахме кръвнишки и Айвън се сви смутено в хамака. По-късно разбрах, че когато е развълнуван от разкази за кумуди, му се присънват кошмари и започва да крещи, да се мята като луд и да събужда благополучно всички, освен себе си. На няколко пъти му се случи подобно нещо, но ние свикнахме и той повече не успя да предизвика такава неразбория, както онази вечер в лодката. В края на краищата съумяхме да оправим преплетените хамаци, отклонихме предложението на мистър Кан да ни разкаже нова история за кумуди и заспахме.
Малко преди изгрев се събудих и разбрах, че вече сме тръгнали на път надолу по реката. При тихото ритмично боботене на двигателя лодката се плъзгаше по широката гладка повърхностна оградената от дървета река, все още тъмносива в полумрака на зората. Аз се покатерих на покрива и седнах да се полюбувам на изгледа. Прохладният въздух се изпълваше от аромата на листа и цветя. Със засилването на светлината от сиво небето ставаше зелено, останалите тук-там звезди проблеснаха и угаснаха, от повърхността на реката започна да се издига бяла мъгла, да се кълби и да се носи върху водата и между издигащите се по бреговете дървета с някаква забавена, „подводна“, грация подобно на движени от вълни гигантски гирлянди от бели морски водорасли. След това от зелено небето стана много бледосиньо и през пролуките на дърветата успях да зърна разпръснати тук-там червени облаци, огрени от лъчите на изгряващото слънце. Ехото от боботенето на двигателя се носеше далеч над притихналата река, а носът на лодката разрязваше гладката водна повърхност с меко, „копринено“ свистене. Ние преминахме един завой и достигнахме устието на реката; пред нас се ширна морето, сиво и неспокойно на утринната светлина. На брега на реката, наполовина във водата, лежеше изсъхнало дърво. Кората му висеше на дълги ленти, под които се подаваше избелелият от слънцето ствол. Между клоните на дървото седяха чифт червени ибиси и наподобяваха гигантски розовочервени цветове, израснали върху него. Когато приближихме, те излетяха със силен плясък на крилата, закръжиха лениво и проблясваха на слънчевата светлина в розово, червено и алено, после полетяха с бавно размахващи се крила нагоре по реката, насочили като пики напред дългите си закривени клюнове.
Ние преминахме устието на реката и преди да завием отново към брега, пътувахме около миля по открито море. Огромното количество вода, вливаща се от реката в морето, кипеше и се вълнуваше и нашата лодка заподскача от вълна на вълна, като метнат успоредно на повърхността камък, а силният бриз започна да изсипва отгоре ни талази от водни пръски. Край нас прелетя ято пеликани, строени в грациозен клинообразен ред, и кацна с тежки плясъци на крилата на около петнадесетина метра пред нас. Птиците опряха човки върху гърдите си и ни заоглеждаха с обичайното за тях доброжелателно изражение. Поклащащи се нагоре-надолу във водата, отдалеч те смешно наподобяваха целулоидни патици, пуснати в замърсена вана.
Не след дълго лодката промени посоката на движението си и се насочи към брега. Докъдето виждах, сред издигащия се по брега горски пояс нямаше никакъв отвор и аз си помислих, че лодкарят има намерение да излезе на суша, в случай че се появи по-силно вълнение; в края на краищата лодката не беше пригодена за морски плавания. Независимо от всичко ние напредвахме право срещу дърветата, те приближаваха все повече и въпреки това лодката не променяше курса си. Тъкмо си помислих, че ще се ударим в брега, ние се мушнахме под клоните на едно дърво, храстите зад нас се затвориха, заглушиха шума на морето и по тесен и спокоен поток поехме бавно нагоре към съвършено нов свят.
Потокът достигаше около шест метра на широчина и имаше високи, гъсто обрасли с храсти брегове. Преплелите клони дървета се свеждаха над водата и образуваха тунел; лишеи, истински водопади от сив испански мъх, ярки петна от розови и пурпурни орхидеи и разнообразни зелени пълзящи растения украсяваха клоните и стволовете им. Водата се криеше под същински килим от преплетени водни растения, осеяни с разнообразни дребни цветчета. Този прекрасен и с всевъзможни шарки килим бе изпъстрен тук-там с блестящи зелени чинии — листата на водни лилии, струпани около своите островърхи и бели цветове. Дълбоката и прозрачна вода на потока имаше ярък светлокафяв цвят. Въздухът в този изпълнен с растителност тунел бе застоял и нагорещен.
Ние седяхме като в полудрямка на покрива на лодката, припичахме се на слънцето и наблюдавахме все нови и нови изгледи, откриващи се пред очите ни при движението на лодката по лениво лъкатушещото течение на потока.
На едно място потокът излизаше весело от бреговете си и водите му заливаха няколко акра от една долина. Лодката започна да се промъква на зиг-заг през горичката от дървета, затънали около три метра в кафеникава вода и със стволове, обкръжени от водорасли и водни лилии. Върху затревения бряг се припичаше на слънце малък кайман; той лежеше, разтворил едва-едва челюсти в злостна усмивка. Когато ни забеляза, кайманът повдигна глава, хлопна челюсти, хлъзна се бързо надолу, пъхна се сред килима от водорасли, който прикриваше водата край брега, разкъса зеленината и остави продрана дупка в нея. По-нагоре издълбаният бряг образуваше цяла поредица от плавно закръглени заливчета, опасани от розови водни лилии, полегнали неподвижно в тъмната, като че полирана вода. Листата на водните лилии образуваха през водата зелен, изпъстрен с цветя калдъръм, и криволичеха на различни страни. Ние видяхме как върху един от тези естествени мостове, женска якана водеше своята челяд от пухкави, току-що излюпени пиленца, всяко едно не по-голямо от орех. Яканата прилича на английската водна кокошка, само дългите й стройни крака завършват с нежни и много дълги пръсти. Докато наблюдавахме птицата, разбрахме колко полезни са й тези нежни пръсти. Тя пристъпваше крайно предпазливо от лист на лист и отпускаше внимателно тежестта си в центъра на листа, пръстите й се разтваряха като краката на паяк и разпределяха равномерно тежестта й. Когато стъпваше върху листата, те едва-едва потрепваха, потопяваха се леко във водата и нищо повече. Пиленцата я следваха като рояк златисто-черни земни пчели и бяха толкова леки, че можеха всички да се струпат върху един лист, без дори да го помръднат във водата. Яканата ги водеше бързо и внимателно по листния мост, а малките припкаха след нея и спираха послушно, докато майка им проверяваше следващия лист. Когато достигнаха края на лилиите, женската се гмурна във водата, а малките цопнаха едно след друго подир нея. Само няколкото сребристи мехурчета и потопеният във водата лист показваха, че допреди малко те са били все още там.
В края на долината водите на потока се връщаха послушно в предначертаното им русло и потичаха през гъста гориста местност. Дърветата се приближаваха все повече и ние заплувахме в зелен полумрак под свод от клонаци и трептящи листа, и в черна като абанос вода със сребристи петна там, където я докосваше промъкващата се отгоре през пролуките на клоните светлина. От едно дърво пред нас внезапно изхвръкна някаква птица, прелетя през слабо осветения тунел и кацна върху ствола на огряно от слънцето дърво. Това беше голям черен кълвач с дълъг извит кървавочервен гребен и човка с цвят на слонова кост. Той ни наблюдаваше, прилепен за кората на дървото, докато не пристигна неговата самка, тогава двамата започнаха да сноват нагоре-надолу по ствола, да го почукват с важен вид и извили встрани глави, да се ослушват. От време на време те избухваха в пронизителен, металически смях или се кискаха странно помежду си по повод на някаква тяхна шега. Приличаха на двама изкуфели лекари с рижави коси, които прислушваха кухината на гигантско дърво и се кикотеха, очаровани от своите заключения: проядени от червеи дупки, туберкулозни огнища от сухи и изгнили места и пълчища личинки, които непрестанно гризяха и унищожаваха техния пациент. Това забавляваше ужасно много кълвачите. Реших да опитам на всяка цена да попълня колекцията си с тези екзотични и фантастични на външен вид птици. Показах ги на Айвън.
— Как наричат тук тези птици, Айвън?
— Птици-дърводелци, сър.
— Трябва да опитаме да заловим няколко екземпляра.
— Ще ви намеря — отвърна мистър Кан. — Не се безпокой те, шефе, ще ви доставя всичко, каквото пожелаете.
Наблюдавах как кълвачите прехвръкват от дърво на дърво и накрая ги изгубих от поглед в гъстата гора. Дано мистър Кан удържеше обещанието си, макар и да се съмнявах в това.
Привечер наближихме целта на нашето пътуване — едно индианско селище с малко мисионерско училище, сгушено сред лагуните в областта на потоците. Ние се отклонихме от главния поток и навлязохме в един по-тесен ръкав с гъста водна растителност, която покриваше напълно водата от единия до другия бряг. Тази зелена морава беше изпъстрена със стотици бледолилави, жълти и розови дребни цветчета, всяко едно колкото напръстник и с израснало на височина около един сантиметър стъбълце. Аз седях на носа и ми се струваше, че лодката се плъзга гладко върху някаква буренясала пътека — единствено вълнообразните движения на растенията зад кърмата сочеха, че под нас има вода. Ние плувахме няколко мили по тази очарователна пътека, следвахме нейните криволици през гори и поля, докато накрая тя ни изведе до малък бряг с бял пясък, обрасъл с палмови дървета. Полускрити сред дърветата, видяхме няколко колиби, а върху чистия пясък — купчина канута. Когато изключихме двигателя и се насочихме по инерция към брега, насреща ни се втурнаха да ни посрещат рояк шумни и весели индианчета, съвършено голи и с блестящи от слънцето тела. Придружаваше ги висок африканец, който след слизането ни на брега се представи като учител на децата. Заобиколени от шумните и весели деца, той ни поведе нагоре по белия бряг към една от колибите, където ни остави с обещанието да ни посети отново, след като се настаним и разопаковаме багажа си. Ние бяхме навикнали с боботенето на двигателя и тишината и спокойствието на малката колиба ни въздействуваше очарователно и успокояващо. Разопаковахме багажа и се нахранихме сред блажена тишина; мястото, изглежда, въздействува дори и на мистър Кан, който този път пазеше необичайно мълчание.
Не след дълго се завърна учителят, придружен от един от малките си ученици.
— Момченцето иска да знае дали желаете да купите това — каза учителят.
„Това“ се оказа новородена миеща мечка, която се храни с раци, — малка пухкава топчица с блестящи очички — същинска играчка. От меланхоличното изражение, което щеше да се появи по-късно на лицето й, сега нямаше и следа; тя преливаше от весело настроение, въртеше се, скачаше, преструваше се, че иска да хапе с малките си млечни зъбки, и размахваше като знаме пухкавата си опашчица. Дори и да не ми беше нужно, трудно бих се стърпял да не купя такова прелестно животинче. Стори ми се твърде малко, за да го поставя в една клетка с голямата миеща мечка, затова запретнах ръкави, направих му специална клетка и го настанихме в нея. То напълни коремчето си с предложеното му мляко и риба, сви се на кълбо върху сухата трева, оригна се победоносно и заспа.
Учителят предложи на следната сутрин да посетим класа му и да покажем на децата картини на онези животни, които търсим. Той ни каза, че доста от неговите ученици имали домашни животни, с които може би щели да се разделят. Обеща също да ни намери няколко добри ловци, за да ни заведат из ручеите на лов за животни.
И така на следващата сутрин двамата с Боб посетихме училището и обяснихме на четиридесет малки индианчета защо сме пристигнали, какви животни са ни нужни и казахме колко сме готови да заплатим. Всички обещаха с голямо въодушевление да донесат своите храненици още същия следобед, с изключение на едно момченце, което бързо и много развълнувано си шепнеше нещо с учителя.
— Той казва — обясни учителят, — че има чудесно животно, само че е много малък и не може да го докара с кануто.
— Какво е това животно?
— Казва, че е диво прасе.
Обърнах се към Боб.
— Искаш ли да отидеш и да го докараш още днес следобед с лодката?
Боб въздъхна.
— Какво да се прави — отвърна той, — нека само добре да го завържат. Следобед, придружен от индианчето, Боб замина с лодката да докара дивото прасе. Възложих му да купи и други подходящи животни, стига да ги намери в индианското селище, и изпълнен с надежди, останах да го чакам. Малко след заминаването на лодката започнаха да пристигат децата, понесли своите храненици. Скоро след това потънах изцяло в увлекателното и вълнуващо занимание — купуването на животни, заобиколен от всички страни от усмихнати индианчета и най-различни животинки.
Като че най-често срещаното животно бе агути — златистокафяво, с дълги, стройни крака и заешка муцунка. Те не са особено умни животни и са толкова нервни, че изпадат в истерия само човек да духне в лицето им. После идваха паките — тлъсти като прасенца и шоколадови на цвят животинчета, украсени с кремави петна, подредени в линии по дължината на телата им. Завързани на дълги въженца, четири-пет катерички и маймуни капуцини подскачаха, бръщолевеха и се катереха нагоре-надолу по децата, като че се намираха в гората. Много от децата носеха млади питони, прекрасно оцветени в розови, сребристи и сиво-бежови тонове, увити около кръстовете или китките на своите собственици. Те може би изглеждат необикновени в ролята си на домашни любимци за деца, но на индианците не е присъщ глупавият страх на европейците от змиите. Те отглеждат питоните по колибите си и им предоставят пълна свобода; в замяна на това змиите изпълняват онези задължения, които обикновено се падат на котките в най-цивилизованите общества — с други думи, питонът унищожава плъховете, мишките и други подобни вредители. Според мен едва ли има нещо по-хубаво, защото питонът не само че е много по-добър от котката, но е къде-къде по-декоративен и по-красив за окото. Да притежавате увит около гредите на къщата си питон, и то по онзи изящен и типичен само за змиите начин, е много по-подходящо, отколкото редките и красиви тапети, използувани за украса, като се има предвид, че вашата украса в случая сама изкарва прехраната си.
Вече се разплащах с последните деца, когато избухна силен и звънлив смях; един червеногривест кълвач профуча през поляната и изчезна в гората.
— А! — възкликнах аз и го посочих. — Искам една от тези птици.
Децата не разбраха думите ми, но моят жест и умоляващата ми интонация им говореха достатъчно красноречиво. Всички се развикаха, започнаха да се смеят, затропаха с крака, разбърбориха се, закимаха с глави и у мен се затвърди надеждата, че ще се снабдя с кълвач. Когато индианчетата си отидоха, аз се заех да направя клетки за различните диви животни, които закупих. Работата беше дълга и когато приключи, дочух далечното и едва доловимо боботене на завръщащата се лодка, затова се отправих към брега да посрещна Боб и дивото прасе.
Лодката се показа и върху плоския покрив зърнах Боб и Айвън. Опрели гърбове, те седяха върху голям сандък с напрегнати лица. Лодката заби нос в плитчината и без да става от мястото си, Боб ме прониза с поглед.
— Докарахте ли го? — попитах, изпълнен с надежда аз.
— Благодаря, докарахме го — отвърна Боб — и откакто сме тръгнали от селото, се стараем да го задържим в този проклет сандък. Както изглежда, никак не му харесва да стои затворено. Казваха, струва ми се, че било питомно. Впрочем спомням си, именно ти твърдеше, че е питомно. Това е единствената причина, поради която се съгласих да отида да го докарам.
— Момченцето каза, че е питомно.
— Момченцето, господ здраве да му дава, не се оказа право — отвърна хладно Боб. — Този звяр изглежда страда от клаустрофобия.
Ние пренесохме бързо сандъка на брега.
— Внимавай! — предупреди Боб — то вече разклати няколко дъски на капака.
Още не изрекъл тези думи, дивото прасе подскочи в сандъка и удари като с тежък ковашки чук по капака. Летвите се разхвърчаха във въздуха и миг след това настръхналото и разярено прасе изхвръкна отвътре и хукна със свирепо грухтене нагоре по брега.
— Ето! — възкликна Боб. — Знаех си, че така ще се случи.
По средата на пътя прасето се натъкна на група индианци. То се втурна сред тях и се опита с гневно грухтене да ги захапе за краката; острите му, дълги около два сантиметра бивни зъби щракаха при всеки опит. Индианците побягнаха обратно към селото, гонени по петите от прасето, а то — гонено от Айвън и мен. Когато стигнахме до колибите, не видяхме никого — техните обитатели като че потънаха вдън земя, само прасето лапаше бързо открита под една палма храна. Едва свихме край някаква колиба, и неочаквано се натъкнахме отново на прасето. То не се поколеба нито за миг, изостави храната и се нахвърли отгоре ни с разтворена уста и смразяващо кръвта грухтене. Следващите няколко мига изживяхме същински ужас. Прасето налиташе да хапе, квичеше и се въртеше около нас, а ние с Айвън подскачахме лудешки, демонстрирайки бързина и грациозност на прекрасно школувани балетисти. Прасето накрая реши, че го превъзхождаме по подвижност, оттегли се между две колиби, спря и започна да грухти подигравателно.
— Айвън, мини от задната страна и пази там! — казах задъхано, — а аз ще внимавам да не се измъкне оттук.
Айвън изчезна зад колибите и неочаквано зърнах фигурата на мистър Кан, заклатушкала се по пясъка към мен. През главата ми мина злорада мисъл.
— Мистър Кан — извиках аз, — бихте ли дошли за момент да ми помогнете?
— Разбира се, шефе! — просия той. — Какво желаете?
— Застанете тук и пазете този отвор, там има едно диво прасе, не му позволявайте да излиза. Ще се върна след миг.
Оставих мистър Кан да се взира подозрително в прасето, а аз изтичах до нашата колиба, измъкнах един дебел чувал и овързах внимателно лявата си ръка с него. Въоръжен по този начин, отново се върнах на полесражението. Пристигнах точно на време. Видях с най-голямо удоволствие как задъханият мистър Кан обикаля с всички сили около палмовото дърво, следван по петите от дивото прасе. За мое разочарование прасето се отказа от преследването на мистър Кан в момента, в който ме видя, и отново се пъхна между колибите.
— Божичко! — изрече мистър Кан. — Какво свирепо прасе, шефе!
Той седна на сянка и започна да си вее с голяма червена носна кърпа, а аз се пъхнах между колибите и запристъпях бавно към прасето. То стоеше като истукан, не сваляше очи от мен, от време на време присвиваше челюсти и приглушено изгрухтяваше. Разреши ми да го приближа на около два метра и се хвърли отгоре ми. Когато наближи съвсем, аз го сграбчих с дясната ръка за четинестия врат и пъхнах лявата си, увита в чувала ръка право в устата му. То заръфа яростно с челюсти, но брезентът ме предпазваше сигурно от зъбите му. В този момент аз го прихванах през тлъстото тяло и го вдигнах. Почувствувало, че го вдигат във въздуха, то моментално изгуби своята самоувереност, престана да хапе ръката ми, жално-жално се разквича и зарита със задните си къси и тлъсти крачета. Занесох го до нашата колиба и го поставих в здрав сандък. Малко след това прасето зарови зурла в чиния, пълна с мляко и нарязани банани, загрухтя и замляска от удоволствие. От тогава нито веднъж не се прояви като кръвожаден звяр и всъщност напълно се опитоми. Щом видеше съда, в който се хранеше, то започваше да квичи екзалтирано, да изпълнява някаква безобразна песен, която преустановяваше едва когато потопеше дълбоко зурла в чинията и натъпчеше устата си с храна. Обожаваше да го чешат. Ако това продължаваше по-дълго, прасето приклякваше, после лягаше на едната си страна, без да мръдне, затваряше очи и тихо грухтеше от удоволствие. Кръстихме го Перси и дори Боб се привърза твърде много към него, според мен главно заради това, че бе преследвало мистър Кан около палмата.
Бедният мистър Кан! Така отчаяно се стараеше да бъде полезен и да спечели, макар и малко, слава от появата на всеки нов екземпляр, въпреки че не бе допринесъл нищо за неговото залавяне! Но колкото повече подскачаше наоколо, колкото повече се клатушкаше и се хилеше, толкова повече ни дразнеше. Откакто го преследва Перси, той бе твърдо решил да възстанови своя престиж, който (той самият чувствуваше това) беше изгубил напълно при тази среща. Стараеше се с всички сили да изтрие позора отчелото си, но Перси представляваше живият, грухтящ паметник, напомнящ за деня, в който великият ловец Кан търти да бяга пред очите на всички ни. И ето, настана ден, в който на мистър Кан се отдаде възможността да се покрие със слава и той се хвана, с две ръце за нея. За съжаление резултатите се оказаха не такива, каквито предполагаше.
Двамата с Боб ходихме нагоре из района на потоците и се върнахме уморени и гладни. Когато наближихме нашата колиба, видяхме с удивление приближаващия с танцова стъпка към нас мистър Кан — от него струеше тържество и пот в равни количества. С навити нагоре ръкави на ризата и мокри обуща и панталони той държеше нещо тайнствено зад гърба си. Мистър Кан заподскача към нас и коремът му се разтресе от тази несвойствена него дейност, а зъбите му засвяткаха на слънцето.
— Шефе — каза задъхано той, — познайте какво съм хванал. Досещате ли се? Никога няма да се сетите. Нещо, което искате да имате. Нещо, което ще ви накара да полудеете от радост. Обещах да ви го намеря. Заповядайте! Той протегна огромната си лапа. Върху нея лежеше някакъв безформен и лепкав предмет, покрит с пяна. Предметът леко трепна. Двамата с Боб вперихме очи в него.
— Какво е това? — попита Боб.
— Какво е това ли? — повтори обидено мистър Кан. — Та това е птица — дърводелец, каквато мистър Даръл толкова много искаше да притежава.
— Какво? — извиках аз. — Дайте да я видя!
Мистър Кан постави странния предмет в ръцете ми и той се залепи здраво за тях. Когато го огледах по-отблизо, разбрах, че наистина е някаква птица.
— Какво й се е случило? — попитах аз.
Мистър Кан обясни. Кълвачът по някаква известна само на него причина влязъл същия този следобед в нашата колиба и мистър Кан с рядко присъствие на духа го подгонил с мрежа за пеперуди. Той гонил в кръг кълвача из колибата, докато главата на бедната птичка се завъртяла, и тогава с едно сполучливо махване той я ударил. За нещастие в колибата имаше голяма делва с меласа и кълвачът цопнал право в нея. Това ни най-малко не го изплашило. Мистър Кан извадил птицата от делвата и така, както меласата се оцеждала от всичките й пера, я отнесъл долу при ручея. Там най-енергично се заел да я мие и търка с парче карболов сапун. Предметът, който се намираше в ръцете ми и наподобяваше парче разтопена медена пита, покрита с рова пяна, сигурно е представлявал много красива птица, преди мистър Кан да се заеме с нея. Просто не мога да си представя как е издържала толкова дълго. Бедната птичка все пак издъхна в ръцете ми, преди мистър Кан да завърши с тържествуващ вид своя разказ. Когато му казах, че неговият пленник е вече труп, и при това твърде непривлекателен труп, той побесня от яд и гледаше птицата така, като че нарочно, за да му навреди, бе връхлетяла в меласата. През следващите два-три дни, подтикван от нашите ехидни подмятания, той дебнеше напразно с мрежа за пеперуди в ръка около колибата с надежда да му се отдаде нов случай да залови някой кълвач. След това, когато искахме да запушим устата на мистър Кан, ние подхващахме разговор за дивите прасета или за кълвачите и той ставаше необикновено мълчалив.


Осма глава
Жаба с джобчета

Половината от времето на нашия престой в района на потоците прекарахме по вода. Всъщност ние живеехме на остров, заобиколен отвсякъде от истинска мрежа от потоци с най-различна ширина и дълбочина. Ето защо, искахме ли да изследваме околността, правехме това единствено по вода. Денем извършвахме дълги екскурзии до отдалечени и затънтени индиански селища, а нощем изследвахме потоците около селото и търсехме нощни животни от местната фауна.
Скоро открихме, че разположените около нас водни пътища гъмжат от кайманчета, които принадлежат към три различни вида. Те варираха на дължина от петнадесетина сантиметра до метър, метър и нещо — просто идеални екземпляри за сбирка. Установихме, че нощта е най-подходящото време за лов на кайманчета, при това с помощта на електрическо фенерче. Денем те бяха особено внимателни и не допускаха хора близо до себе си, но нощем човек можеше да ги заслепи със силна светлина. Ние тръгвахме за такъв нощен лов след вечеря и гребяхме надолу по спокойните и безмълвни води, все още топли от слънцето. Гребецът — индианец сядаше обикновено на кърмата на кануто, а ние с Боб, едва пазейки равновесие, се настанявахме на носа, въоръжени с електрическо фенерче, няколко здрави чувала и дълъг прът, на края на който се полюшваше въжена примка. Плавахме тихо, докато електрическият лъч не откриеше два огромни рубина върху ограждащия брега килим от водни растения и лилии. Ние определяхме с неистови жестикулации посоката, която трябваше да следва гребецът, той потапяше греблото във водата така, като че тя бе масло, и започваше бавно и плавно да придвижва кануто върху огледалната повърхност на потока досущ като движещ се върху стъкло охлюв. Колкото повече наближавахме двете пламтящи очи, толкова повече забавяхме нашето движение, докато накрая от водните растения, от които надничаше кайманът, ни отделяше само около метър. Ние държахме електрическия лъч насочен право в очите му и започвахме бавно, сантиметър по сантиметър, да спускаме примката над главата му. Тази процедура изисква голяма практика, но веднъж усвоена, тя лесно се прилага. Когато главата с изпъкналите очи преминаваше през примката, ние вдигахме рязко пръта нагоре, кайманчето излиташе като ракета от водораслите, увисваше във въздуха, започваше да се огъва бясно и да квичи пронизително като същинско прасенце. Ние, разбира се, не винаги успявахме; понякога гребецът не пресмяташе правилно скоростта, носът докосваше края на водораслите и набръчкваше едва-едва зелената водна повърхност. Разнасяше се силен плясък, главата на кайманчето изчезваше и на мястото й сред водораслите оставаше дупка с наръфани краища и проблясваща в нея вода.
Една вечер имахме изключително богат улов на кайманчета и чувалите ни бързо-бързо се напълниха. От дъното на кануто се разнасяше такова квичене и пръхтене, че стана невъзможно да се придвижваме тихо напред. Тъй като беше още твърде рано, решихме да изпратим обратно кануто с улова и да изчакаме неговото завръщане. Слязохме на удобен тревист бряг. Кануто отмина със своя шумен товар по посока на селището, а ние с Боб тръгнахме бавно нагоре по краищата на потока и затърсихме жаби.
Повечето хора са с впечатление, че жабата си е жаба по целия свят и че даден вид от Южна Америка не се отличава по нищо от своя английски събрат. Истината обаче е съвсем друга, защото както при останалите животни, така и при жабите в различните страни, има смайващо много различия по отношение на форма, размери, оцветяване и навици. В Азия например съществува така наречената летяща жаба. Това е голяма жаба, населяваща дърветата, с много дълги пръсти, съединени с широки ципи. Предполага се, че при скачането си от дърво на дърво тя разтваря нашироко пръсти, като ципите й служат като крила на самолет, с които лети във въздуха. В Западна Африка се среща жабата Голиат, достигаща около седемдесет сантиметра дължина, която може да изяде цял плъх, а в Южна Америка — жабата пигмей, която спокойно може да се разположи върху нокъта на малкия ви пръст. Бедрата и лапите на мъжката космата жаба, населяваща също Западна Африка, са покрити с плътен плащ от козина, като космите всъщност представляват тънки влакънца от самата й кожа. Ноктите й са като на котка и се прибират. По отношение на оцветяването, жабите са може би единствените съперници на птиците; има червени, зелени, златисти, сини, жълти и черни жаби, а що се отнася до цветните комбинации, те са истинско съкровище за всеки дизайнер от текстилната промишленост.
Забележителни резултати жабите постигат при отглеждане на своите малки. Европейската жаба — акушерка не снася яйцата си в най-близкото блато, а ги предава на мъжкия, който ги поставя около задните си крака и ги носи така, докато се излюпят. Съществува един вид дървесна жаба, която залепва два листа и когато в тази „чаша“ се събере вода, жабата снася яйцата си в това саморъчно направено басейнче. Друг вид жаба свива на върха на някое дърво гнездо от пяна, наподобяващо гнездото на английската плюнкотворка, и снася яйцата си в този пенест инкубатор. Външният пласт пяна се втвърдява, но вътрешността остава влажна и там се развиват поповите лъжички. Когато пораснат достатъчно и могат вече да се грижат сами за себе си, твърдата обвивка се разтваря и те падат от дървото във водата.
Гвиана е пребогата с жаби, които използуват най-находчиви методи за запазване на своите яйца и на самите малки. Потоците са най-подходящи места за техния улов. Докато през онази нощ чакахме завръщането на лодката, ние направихме нашите две първи открития. Боб се забавляваше с една мрежа с дълга дръжка и бъркаше с нея из потока, а аз обикалях, изпълнен с надежда, край дърветата, чиито корени се преплитаха и се огъваха край брега, потопени наполовина във водата. С помощта на електрическото фенерче успях да заловя три едри дървесни жаби, тъмнозелени и с големи изпъкнали очи. Оказаха се Ивънсови дървесни жаби — вид, при който женската носи яйцата си на гърба, подредени като паважа по улиците. За съжаление нито една от уловените жаби не носеше яйца. Тъкмо ме изпълни законна гордост от интересната придобивка, и Боб се развика:
— Джери, ела да видиш какво улових.
— Какво си уловил? — извиках в отговор аз, поставих дървесните жаби в една платнена торба и закрачих бързо към него по брега.
— Всъщност не мога да ти кажа — отвърна озадачено Боб, — струва ми се, че е някаква риба.
Той държеше мрежата наполовина потопена във водата. Вътре наистина нещо плуваше и на пръв поглед наподобяваше риба. Огледах го внимателно.
— Това не е риба — отвърнах аз.
— А какво е тогава?
— Попова лъжичка — казах аз, след като я огледах още един път.
— Попова лъжичка ли? — попита Боб. — Не ставай смешен! Я й погледни размерите. Каква жаба ще излезе от нея?
— Казвам ти, че е попова лъжичка — настоях твърдо аз. — Погледни!
Бръкнах с две ръце в мрежата и извадих странното същество, а Боб го освети с фенерчето. Това наистина се оказа попова лъжичка и то каква! Такава огромна и тлъста попова лъжичка не бях виждал никога през живота си. На дължина достигаше около петнадесетина сантиметра, а на дебелина — колкото едро кокоше яйце.
— Това не може да бъде попова лъжичка — каза Боб, — но не ми е ясно какво друго може да е.
— Че е попова лъжичка, попова лъжичка е, само че какъв вид?
Ние стояхме и гледахме как гигантската попова лъжичка плува весело в кръг в стъкления буркан, в който я поставихме. Аз напрягах мозъка си да си припомня нещо за гигантските попови лъжички, защото знаех, че някъде бях чел за тях. След няколко минути на напрегнато мълчание изведнъж се досетих.
— Зная какво е това — заявих аз. — Това е парадоксална жаба.
— Какво, какво?
— Парадоксална жаба. Спомних си, че някъде съм чел за нея. Нарича се така, защото вместо от малка да става голяма, поповата лъжичка се развива тъкмо в обратно направление.
— В обратно ли? — повтори, напълно объркан, Боб.
— Точно така, от началото поповата лъжичка е много голяма, след това колкото повече расте, толкова повече се свива и в края на краищата се превръща в жаба от средна величина.
— Това е абсурдно — възрази отново Боб. — Би следвало да е точно обратното.
— Така е, именно затова се нарича парадоксална жаба.
Боб се замисли за миг.
— Предавам се — каза накрая той. — Как изглежда жабата?
— Спомняш ли си онези малки зеленикави жаби, които уловихме в Ъдвенчър? Онези колкото нашите в Англия? Според мен това са именно парадоксални жаби, макар и тогава изобщо да не съм мислел за тях.
— Изглежда невероятно — отвърна замислено Боб и не сваляше очи от гигантската попова лъжичка, — но съм съгласен с теб.
Ние отново се захванахме с мрежите и докато пристигне кануто, уловихме още две от огромните попови лъжички и се почувствувахме страшно горди от себе си. Малко по-късно, когато се завърнахме в нашата колиба, осветихме силно стъкления буркан и внимателно ги разгледахме. С изключение на колосалните им размери, те не се отличаваха по нищо от поповите лъжички, които напролет се срещат из всички блата в Англия. Вместо обаче да са черни, те стояха някак си на зеленикавосиви петна. Прозрачните върхове на опашките им наподобяваха заскрежено стъкло, а бърните им бяха смешно надути и изглеждаше като че ни изпращат въздушни целувки иззад стъклото. Като ги наблюдаваше как плуват безспир в кръг в стъкления буркан, човек изпитваше някакво чувство за тайнственост. Вие бихте изпитали същия шок, ако да речем тръгнехте някой ден из гората и се срещнете лице с лице с мравка, голяма колкото куче, или пък със земна пчела с размерите на дрозд. Макар и съвсем обикновени на вид, те бяха увеличени до такива фантастични размери, че произвеждаха зашеметяващо впечатление. Човек наистина се пита дали не му се присънва всичко това!
Въодушевени от залавянето на парадоксалните жаби, ние още на следващата нощ се върнахме на същия поток, този път въоръжени с мрежи, стъклени буркани и други принадлежности. През първия половин час успяхме да уловим две Ивънсови дървесни жаби и след дълго гребане с мрежите — още една гигантска попова лъжичка. След това цели три часа не извадихме нищо, освен клончета и огромно количество отвратителна тиня от дъното на потока. В края на краищата аз се придвижих малко по-надолу от мястото, на което Боб, изпълнен с надежда, продължаваше да прецежда водата, и открих тесен и плитък приток, водещ до поток, малко по-широк от отводнителна канавка и целия натъпкан с листа. Притокът се губеше някъде в далечината под група закърнели дървета. Помислих си, че това място може да е по-резултатно, повиках Боб и тръгнахме нагоре по течението на малкия приток. Той като че се оказа по-беден и от главния поток. После седнах да изпуша една цигара, а Боб продължи да се движи упорито напред с мрежата. Видях го как извади мрежата от водата, пълна както обикновено с изгнили листа, и как после изтърси съдържанието й върху брега. Тъкмо се готвеше да потопи отново мрежата, той се спря и впери очи в купчината току-що изхвърлени листа. После хвърли мрежата и сграбчи с радостен вик листата.
— Какво намери? — попитах аз.
Боб затанцува радостно, стиснал нещо здраво в ръцете си.
— Хванах една — крещеше той — хванах една!
— Какво си хванал?
— Жаба — пипа.
— Глупости — отвърнах недоверчиво аз.
— Ела тогава да погледнеш — каза преливащият от гордост Боб.
Той разтвори шепи и аз видях странно и уродливо същество. Честно казано, приличаше на кафява жаба, премазана от много тежък парен валяк. Малките й тънки крайници стърчаха като вдървени по краищата на четвъртитото й тяло; изглеждаше, че животът отдавна бе напуснал това тяло. Жабата имаше заострена уста и дребни очички и бе плоска като палачинка. Боб излезе прав — това се оказа голяма мъжка жаба-пипа, може би едно от най-интересните земноводни в целия свят. Вълнението и гордостта му нямаха граници. Откакто пристигнахме в Гвиана, ние безуспешно се стараехме да се снабдим с екземпляри от това животно. И сега на нищо и никакво място, когато и на ум не ни минаваше за жаби-пипа, успяхме да заловим една от тях. При вида на безформения предмет в ръцете на Боб ние изпаднахме в лудешко ликуване и започнахме да се поздравяваме взаимно; повечето хора в подобни обстоятелства щяха да се отвратят от своя улов и бързо да го хвърлят обратно в реката. Когато малко се поуспокоихме от обзелото ни вълнение, запретнахме ръкави и проверихме яростно всеки сантиметър на малкия приток, извадихме цели планини от изгнили листа и ги преровихме внимателно като две пощещи се маймуни. Нашата настойчивост бе възнаградена. За един час уловихме още четири от тези необикновени жаби. Една от тях имаше яйца — безценна за нас находка, защото най-необикновеното при жабата-пипа е начинът, по който излюпва яйцата си.
При повечето видове жаби представителите на двата пола могат често да се видят заедно по време на брачния период и непосредствено преди снасянето на яйцата. В изблик на любов мъжкият прихваща женската през тялото, малко по-ниско от предните крака, и стиснал я така в брачните си обятия, остава доста дълго върху гърба й. В края на краищата женската снася яйцата си и мъжкият ги опложда. При жабата — пипа обаче този процес е малко по-различен. Мъжкият се качва върху гърба на женската и я прихваща през тялото по обикновения начин. Когато настъпи моментът на снасянето на яйцата, от клоаката на женската излиза дълъг, тръбовиден яйцепровод, който се огъва върху гърба й точно под корема на мъжкия. Когато яйцепроводът дойде на мястото си, мъжкият започва да се върти на всички страни, да го придвижва и притиска и да изстисква от него яйцата, които се подреждат неправилно върху гърба на женската и се впиват като залепени в кожата й. В началото на брачния сезон кожата на гърба на женската омеква и става гъбеста. След снасянето и оплождането на яйцата те потъват в нея и формират чашкообразни вдлъбнатини. Лепкавата част на яйцата, която остава да се подава над кожата, се втвърдява и образува малки изпъкнали капачета. И така женската пипа започва да носи всичките свои яйца в многобройни малки джобчета, разположени върху гърба й. Нейното домочадие прекарва цялото свое ранно детство в тези джобчета, превръща се от яйца в попови лъжички и от попови лъжички в жабчета. Когато се развият напълно, жабчетата избутват малките капачета от върха на джобчетата и поемат своя път в опасния свят.
Заловената от нас женска, изглежда, бе подредила скоро яйцата си, защото капачетата бяха още меки. След няколко седмици кожата на гърба й стана още по-гъбеста и се поду, също като че бе заразена от проказа, и изпъкналите джобчета започнаха да се оформят. Когато малките пораснаха достатъчно и се приготвиха да напускат гърба на майка си, ние вече плавахме с парахода и се намирахме приблизително в средата на Атлантическия океан. Цялата колекция от животни заедно с поставените в газени тенекии жаби бе настанена в трюма на парахода. Първото указание, че сред тези земноводни назрява щастливо събитие, установих едно утро, когато слязох долу да им сменявам водата. Тежка и подпухнала, голямата женска лежеше разплута върху повърхността на водата в обичайната си поза подобно на всички жаби — пипа по време на почивка, изглеждаше мъртва от няколко седмици и вече частично разложена. Огледах я по-внимателно — винаги постъпвах така, за да се уверя, че наистина не е умряла — и забелязах нещо да се движи върху гърба й. Взрях се и открих щръкнала от него миниатюрна лапичка, която едва-едва се размахваше. Разбрах, че великият момент най-сетне е настъпил, преместих напълно безразличната майка в отделна тенекия и я поставих така, че да мога да я наблюдавам по време на работа. Развълнувах се много и реших да не пропусна нито минутка от това уникално раждане.
На следващата утрин, когато и да погледнах към тенекията, забелязвах необикновено оживление в джобчетата: под различни ъгли стърчаха мънички предни и задни лапи, размахваха се неуверено във въздуха, после бързо се прибираха обратно. Веднъж зърнах едно новородено жабче. То бе подало глава и предни лапи от своето джобче и изглеждаше като че застанало на люк. Когато наклоних тенекията, за да го огледам по-добре, то се засрами и се вмъкна с отчаяни усилия отново в джобчето. Женската пипа като че не обръщаше абсолютно никакво внимание на раздвижването, на подритването и побутването върху своя гръб. Лежеше си във водата и се преструваше на умряла.
Едва през следващата нощ жабчетата набраха достатъчно сили да напуснат майка си и аз щях да пропусна този необикновен процес, ако около полунощ не надникнах случайно в тенекията. Току-що бях приключил последното си задължение за през нощта — поставянето на бутилки с топла вода на броненосците. Времето ставаше все по-студено и тези малки животинчета като че го чувствуваха най-силно от всички останали. Преди да угася електричеството и да си отида в каютата, аз надникнах към „родилното отделение“ на жабата — пипа и видях с удивление как едно миниатюрно копие на майката плуваше редом с нея на повърхността на водата. Без съмнение великият момент на излюпването беше настъпил. Макар и през последните два часа да мечтаех за удобното си легло, видът на това странно и безформено малко земноводно изведнъж напълно ме разсъни. Аз пренесох една от електрическите лампи през трюма и я окачих над тенекията, после приседнах и започнах да наблюдавам.
По едно или друго време съм наблюдавал много и най-различни раждания. Виждал съм амеба да се разделя на две така, както се разделя на две капка живак; кокошки да снасят с привидно спокойствие яйца; дългите родилни мъки на крава и бързото, изящно раждане на еленче; безгрижното и небрежно хвърляне на хайвер от риба и пълното с драматизъм, невероятно „човешко“ раждане на маймунка. Всичките тези раждания са ме вълнували и очаровали. В природата съществуват и много други явления, някои от тях твърде обикновени, които никога не мога да наблюдавам без благоговение. Това са: превръщането на поповите лъжички в полу-жаби, а след това в нормални жаби; фантастичният начин, по който паякът излиза от собствената си кожа и тръгва, оставяйки прозрачно и микроскопично копие от самия себе си, мимолетно като пепел, очакващо първия полъх на вятъра, за да се разпилее навеки; разпукването и разцепването на грубата и недодялана какавида, от чиято вътрешност се появява великолепно оцветена пеперуда или молец, по-фантастично преобразяване, от което не може да се срещне дори и в най-чудесните приказки. Много рядко нещо ме е поглъщало и изумявало така цялостно, както раждането на малките жаби — пипа през онази нощ сред Атлантика.
От началото оживлението се свеждаше само до обикновеното размахване на предни и задни лапички. Помислих, че силната светлина на лампата им пречи, затова малко я понамалих и скоро след това събитието започна. Видях как миниатюрният обитател на едно от джобчетата започна отчаяно да се дърпа и напряга, после да се върти на всички страни и по едно време да изважда първо предните лапи, а след това и главата си. След това остана за малко неподвижен. Когато си почина, той започна да промушва главата и горната част на тялото си през дупката. След малко спря отново да си почине — измъкването от обгърналата го плътна и еластична кожа на неговата майка, изглежда, му струваше доста големи усилия. Накрая започна да огъва тяло като риба, да отмята глава от една страна на друга, при което тялото му полека-лека се измъкваше от джобчето подобно на трудно излизаща от бутилка тапа. След малко той лежеше, вече изтощен, върху гърба на майка си. Сега само задните му крака оставаха все още скрити в издълбаната като че от шарка дупка, служила му толкова дълго време за бебешка люлка. След това той пропълзя по изринатия и разяден гръб на своята майка, плъзна се във водата и замря върху нейната повърхност — във вселената се появи нова частица живот. Той и плаващият наблизо негов брат можеха спокойно да се разположат върху монета от шест пенса и да остане още много свободно място, но въпреки това те представляваха великолепни малки жаби — пипа и от първия момент, в който попаднаха във водата, можеха вече да плуват и да се гмуркат с поразителна енергия и бързина.
Аз видях раждането на четири жаби — пипа, когато при мен дойдоха двама матроси от екипажа на парахода. Завършили своята вахта, те забелязали светлината в трюма и слезли да разберат да не би нещо да не е в ред, после полюбопитствали да узнаят защо съм клекнал до газената тенекия в два часа през нощта. Обясних им набързо какво представлява жабата — пипа, как прекарва любовния период, как снася яйца и че в момента наблюдавам последната част от драмата, разиграваща се на дъното на газената тенекия. Матросите надникнаха в тенекията в момента, в който ново жабче започна битката за живот, и останаха да видят какво ще стане. След малко се появиха трима нови матроси, за да разберат защо техните приятели са останали в трюма, а те веднага им зашъткаха да пазят тишина. Обясниха им шепнешком загадката на жабата и новодошлите се присъединиха към групата на наблюдателите.
Вниманието ми сега се раздвои по равно между жабите и матросите, защото и едните, и другите ми бяха еднакво интересни. Малките плоски земноводни от газената тенекия си пробиваха с усилие път през отворчетата в майчината кожа, погълнати изцяло от борбата за съществуване. Около същата тенекия седяха и група обикновени моряци, водещи изпълнен с трудности живот. Както можеше да се предполага, те не страдаха от излишна сантименталност, всяка тяхна дума се предхождаше от солена ругатня и единствените им интереси в живота (ако се съдеше поразговорите им) се свеждаха до пиенето, комара и жените. Въпреки всичко тези груби и несантиментални представители на човешкия род седяха край газената тенекия в два часа през нощта в хладния и неудобен трюм, наблюдаваха с недоверчиво удивление началото на живота на малките жабчета и говореха нарядко и шепнешком като в църква. Само преди половин час те нямаха и представа за съществуването на жабите-пипа, а сега се интересуваха и се безпокояха за състоянието на малките земноводни като за свои собствени деца. Те наблюдаваха угрижено как жабчетата се въртят в своите джобчета, преди да започнат битката за своята свобода, после напрегнато и с нетърпение следяха как малките огъват и извиват на всички страни тела, за да си пробият път навън, като от време на време спират да си поотдъхнат. Едно от най-слабите жабчета се мъчи необикновено дълго време да излезе на свобода и матросите много се обезпокоиха, дори един от тях ме попита жалостиво дали може да го побутне с клечка кибрит. Отговорих му, че предните и задните крачета на жабчето са тънки като косъмчета, а тялото му е нежно като сапунено мехурче, така че всеки опит да му се помогне само ще му навреди. Когато накрая и това, последно жабче изскочи на свобода, всички едновременно въздъхнаха от облекчение и матросът, който поиска да помогне на жабчето, се обърна към мен.
— Измъкна се, хайманата му с хаймана, нали сър — каза гордо той.
Времето летеше незабележимо бързо и преди да разберем, над сивото море се пукна зората, а ние все още продължавахме да клечим край тенекията. По едно време се изправихме с изтръпнали крака и ръце и тръгнахме към кухнята да изпием по чашка чай. Новината за необикновените жаби обиколи набързо целия параход и през следващите два дни към трюма при мене потече безкраен поток от посетители, за да ги видят. Тълпата около газената тенекия нарасна толкова много, че се уплаших да не би случайно някой посетител да я ритне и да я преобърне, затова повиках на помощ петимата матроси, които останаха с мен през нощта при появата на жабчетата на бял свят. Когато бяха свободни от вахта, те идваха да дежурят по ред в трюма и внимаваха някой да не навреди на жабите. Докато вършех безкрайната си работа по храненето и чистенето на животните, чувах как тези пазачи въдворяваха ред сред посетителите.
— Я по-тихо! Какво сте се разтропали, ще ги уморите от страх!
— Да, излязоха на гърба на старата жаба… виждате ли тези дупчици? Всички жабчета бяха натикани в тях. Ей! Я не напирай така или искаш да обърнеш проклетата тенекия?
Дълбоко съм уверен, че тези мъже изпитаха мъка при раздялата си с жабчетата, когато слязох в Ливърпул от парахода.
Както вече казах, всичко това стана възможно само защото Боб реши твърдо да гребне с мрежата в един от най-малките и най-безинтересни потоци от цялата област на потоците. Когато се убедихме, че в натъпканото с листа корито не остана нито една жаба-пипа, ние се преместихме на друг, също така безинтересен на вид поток и целия го преровихме. Богът на ловците обаче веднъж ни се бе усмихнал и нямаше намерение да прекалява, затова и не уловихме нито една жаба — пипа повече. Най-сетне, покрити от глава до пети с кал и ужасно уморени, ние понесохме най-внимателно скъпоценния улов и поехме обратно към главния поток. Тук разбрахме, че сме закъснели цял час и че крайно обезпокоен, Айвън ни е търсил из целия бряг, мислейки, че са ни разкъсали ягуари. Изпълнени с гордост, ние му показахме нашето съкровище, седнахме в кануто и потеглихме за селището.
Ловът на диви животни е необикновена професия. Повечето време търпите толкова много неуспехи, преживявате толкова много разочарования, че в края на краищата се питате защо изобщо си блъскате главата с цялата тази работа. Съвсем неочаквано обаче щастието ви се усмихва; излизате, както направихме ние онази нощ, и улавяте някое животно, за което месеци наред сте мечтали и говорили. Всичко около вас изведнъж засиява в розово, светът отново става очарователен, неуспехите и разочарованията мигновено се забравят. Изведнъж решавате, че никоя друга професия, освен лова на диви животни не ви доставя толкова много радост и удоволствие, и не можете без съжалителната усмивка да си помислите за всички онези хора, които се занимават с толкова много други работи. Изпълва ви такова блаженство, че сте готови да простите не само на своите приятели за всичките сторени ви неприятности, но дори и на всички ваши роднини.
И така заплувахме обратно по тихите потоци. Черните води отразяваха ясно обсипаното със звезди небе и на нас ни се струваше, че летим с космически кораб сред разни планети. Сред тръстиките пръхтяха каймани, някакви странни риби изкачаха над повърхността на водата и ловяха с уста бледи молци, които се рееха в огромно количество по течението на реката. В тенекиената кутия на дъното на кануто лежаха с разперени крайници жабите, превърнали вечерта в такова незабравимо събитие. От време на време ние поглеждахме надолу към тях и доволно се усмихвахме. Залавянето на една невероятно грозна жаба: ето от какви прости радости е изграден животът на ловеца на диви животни.


Девета глава
Пимпла и „слава на бога“

Не след дълго нашата малка колиба се препълни с животни. Завързани за разни колове, в двора се виждаха капуцини, сакивинки, мармозетки и паки. Вътре, в най-разнообразни и временни клетки, имаше агути, потропващи нервно напред — назад със своите наподобяващи еленски копита крака, грухтящи като прасета броненосци, игуани, каймани, анаконди и чифт малки и красиви горски котки, сандък с надпис: „Опасно!“ с три fer-de-lance — копиеглави змии, струва ми се едни от най-отровните змии в Южна Америка. Окачени по стените, висяха цели редици изработени от тънък плат торби с жаби, крастави жаби, малки гущерчета и змии. Имахме и блестящи колибри, които пърхаха трепетно около местата за ядене, папагали — макао, покрити с пищна, карнавално ярка перушина и непрестанно бърборещи помежду си с ниски гласове, пронизително кряскащи и цвъртящи по-дребни папагалчета, слънчеви чапли с пера, оцветени в есенни тонове, които разперваха крила и показваха страшни, наподобяващи очи шарки. Всички тези животни изискваха много грижи; всъщност ние почти бяхме достигнали онази степен на наситеност, когато броят на събраните в лагера животни не ни позволяваше да ходим и да търсим нови. Когато достигнете до това положение, вие сте принуден да изпратите своите животни в основния лагер. Нито на Боб, нито на мен ми се искаше да прекратим престоя си в областта на потоците, разбирахме добре, че това е последното ни пътуване, преди да напуснем Гвиана. Както вече споменах обаче, с пристигането на всеки нов екземпляр денят на нашето пътуване приближаваше все повече. Любезният учител, който положи толкова много усилия за обогатяване на нашата сбирка, ни съобщи, че недалеч се намирало малко индианско селище, откъдето сме могли да се снабдим с някои животни, стига, разбира се, да отскочим дотам. И така двамата с Боб решихме да предприемем последната екскурзия, след която да опаковаме багажа си и да се завърнем в Джорджтаун.
Една от най-обаятелните черти в характера на индианците е пристрастието им към животните. В техните села обикновено се среща най-необичайно разнообразие от маймуни, папагали, тукани и разни други, приютени от тях диви животни. Повечето първобитни племена водят трудно и несигурно съществуване из джунглата или саваната и единственият им интерес към животни е обикновено е чисто кулинарен. Човек не може да ги вини затова, понеже животът им представлява сурова и постоянна борба за съществуване. Те съвсем не се излежават в тропическия рай и не берат южни плодове от най-близките дървета. Аз съм дълбоко убеден, че натъпканите с храна джунгли на Тарзан съществуват само в холивудските филми. Следователно още по-необикновено е, когато откриете индианци, които отглеждат с удоволствие диви животни, грижат се за тях, опитомяват ги с лекота и нежност и понякога (независимо от това, че им предлагахме щедро възнаграждение) отказват да се разделят с тях.
Учителят избра двама стройни индианци, които да ни заведат с кану до онова село. Една ранна утрин те се появиха пред нашата колиба и ние ги попитахме колко далеч е селото и за колко време можем да отидем и да се върнем. Отговориха ни малко неопределено, че не е много далеч и че няма да пътуваме дълго. Към шест часа същия следобед, все още на път за в къщи, аз си спомних техните думи и разбрах голямото несъответствие между нас и индианците по отношение на понятието за време. Сутринта ние не знаехме това и тръгнахме бодро на път. Не взехме никаква храна — казах на Айвън, че ще се върнем за обяд.
Плавахме с дълго и дълбоко кану. Двамата с Боб седяхме в средата, а на носа и кърмата имаше по един индианец. Може би най-подходящият начин да се възприеме красотата на потоците е да се пътува по тях с кану. Наоколо не се чува никакъв шум, освен плясъка и бълбукането на водата под веслата, ритмични като ударите на сърцето. От време на време един от гребците запяваше песен — кратка, жива и същевременно малко печална мелодийка, която завършваше така неочаквано, както и започваше. Ехото й се носеше и заглъхваше по облените със слънчева светлина води и отново настъпваше тишина, нарушавана от някое тихо изречено ругателство, когато Боб или аз притиснехме пръсти между веслата и бордовете на кануто. В отделни случаи ние помагахме в гребането, но след около час, когато се появяваха първите мазоли върху дланите ни, разбирах, че гребането е много по-голямо изкуство, отколкото предполагах.
Миля след миля се хлъзгахме плавно по течението. Украсените с орхидеи дървета се свеждаха над нас и рисуваха нежни и блестящи силуети на фона на яркосиньото небе. Те хвърляха неясните си сенки върху водата и превръщаха потока в пътека от полирани черупки от костенурки. От време на време потокът се разливаше по саваната и над водата се подаваха само златистите връхчета на тревата. На едно подобно място преминахме край изпотъпкана и изпомачкана в кръг трева: от тази лека вдлъбнатина през саваната водеше лъкатушеща следа, нещо като че се бе влачило и оставило върху тревата добре оформен проход. Един от гребците обясни, че тук е почивала анаконда и че ако се съди по следата, размерите й са били удивително големи.
След тричасово гребане от селото все още нямаше и следа; всъщност ние не видяхме наоколо и никакви признаци на човешки живот. Затова пък животни имаше най-различни. Преминахме под огромно дърво, стволът и клоните на което бяха отрупани от бели и златисти орхидеи. Група от пет тукана играеха по него, подскачаха и се провираха между клонаците, поглеждаха към нас, извисили нагоре огромните си човки, и издаваха пронизителни и хрипливи, наподобяващи лай крясъци, като група страдащи от астма китайски мопсове. Сред гъсто преплетените тръстики и клонаци на малък разкалян бряг зърнахме тигров воден бик. Той седеше неподвижно, целият покрит с оранжева и сиво-бяла перушина с шоколадово кафяви резки. Ние преминахме толкова близо край него, че можех да го докосна с греблото, но през цялото време, докато се намирахме пред очите му, той стоеше като истукан предоставяйки напълно своята безопасност на прекрасната си защитна окраска.
На друго място потокът се разливаше и приемаше формите на малко езеро с доста голяма овална площ, покрита с килим от водни лилии, под който не се виждаше никаква вода, — същинска гора от розови и бели цветове на фона на блестящи зелени листа. Кануто си проправяше път през тази маса от цветя с меко свистене и ние чувствувахме как техните дълги и еластични стъбла се увиват около неговото дъно и го задържат. По листата пред нас пробягваха якани и пърхаха с ярко жълтите си крила; двойка мускусни патици излетяха с невероятен плясък от тръстиките и полетяха тежко над гората. Пред кануто подскачаха дребни рибки; малка, тънка змия размота увитото си на кълбо тяло от своето леговище, разположено върху огрят от слънцето лист на водна лилия, и се пъхна безшумно във водата. Въздухът вибрираше от безброй водни кончета — златисти, сини, зелени, алени и бронзови, те жужаха, заставаха неподвижно над главите ни или кацаха за кратко върху листата на водните лилии и трептяха нервно с направените си като че от стъкло крилца.
Кануто отново навлезе в коритото на потока и след около половин миля за наша радост дочухме измежду дърветата да се носи ехото на човешки гласове и смях. Ние свърнахме в сянката на брега и се пъхнахме в малко заливче. В топлата вода се къпеха група млади индианки. Те пляскаха във водата, заливаха се от смях и чуруликаха весело като птички. Когато слязохме на брега, те ни оградиха като стена от голи и усмихнати кафяви тела и ни поведоха към селото, като през цялото време не преставаха оживено да говорят и се смеят. Селото се намираше зад пояс от дървета и се състоеше от седем — осем големи колиби, които имаха наклонени покриви. Бяха направени от палмови листа и подпрени с четири кола. Подовете на колибите се издигаха на петнадесетина сантиметра над земята, за да ги предпазят от наводнения. Мебелировката им бе твърде скромна — окачени тук-там по няколко памучни хамака и един-два метални съда за готвене.
Посрещна ни старият и набръчкан вожд на племето. Той се здрависа пламенно с нас, въведе ни в една от колибите, всички седнахме и около пет минути само се усмихвахме мълчаливо един на друг. Когато група хора нямат общ език, те свеждат „салонните разговори“ до минимум. Без да престава да ни се усмихва с възхищение, вождът издаде някаква кратка заповед. Един юноша се стрелна нагоре по най-близката палма и откъсна два кокосови ореха. Отрязаха краищата им и тържествено ни ги подадоха, за да утолим жаждата си с тяхното сладко мляко. Аз вдигнах глава да отпия последната капка от черупката и на гредата над мен зърнах животинче, видът на което така ме порази, че прихнах да се смея. Никак не е благоразумно човек да се смее, когато пие мляко от кокосов орех. Аз се задавих, разкашлях се, и едва успях да посоча към тавана. За щастие вождът ме разбра, покатери се на един хамак, присегна се, сграбчи животинката за опашката и я дръпна от гредата. Увиснала надолу с главата, тя издаде няколко жаловити писъка и започна бавно да се върти на опашката си.
— Боже господи! — извика Боб, когато животинчето се завъртя с лице към него. — Що за животно е това?
Учудването на Боб беше напълно естествено, защото вождът държеше в ръце едно от най-смешните на вид животни, каквото можеше да си представи човек.
— Това — казах аз, като продължавах да кашлям — е истинска, жива пимпла.
Където и да се намирахме в Гвиана, ние неизменно разговаряхме с ловците за пимплата. Рано или късно, жителите на мястото, на което се намирахме, ме питаха дали имам нужда от пимпла. Винаги отговарях положително и те обещаваха да я донесат. Така приключваше всичко. Те си отиваха и никога повече не споменаваха за животното и аз не можех дори да мечтая за това животно. Пимплата е дървесен таралеж, а таралежите се срещат твърде често и се ловят много лесно, затова се чудех каква ли е причината, поради която не можех да се снабдя с него. Освен че повиших малко предлаганата от мен цена, не успях да направя нищо по-съществено. Представях си, че всички таралежи си приличат помежду си и не бях кой знае колко очарован от тяхното семейство. Ако знаех от самото начало колко прелестна животинка е пимплата, щях да дам мило и драго да се снабдя с няколко екземпляра. Всъщност щях непрестанно да ги купувам с чували, стига да бяха ми ги предложили. След като ги опознах, аз истински ги обикнах.
Вождът постави животинчето на пода и то моментално седна на задните си крака, после втренчи проницателен поглед в нас. Имаше такъв смешен вид, че двамата с Боб се запревивахме от смях. Голямо колкото шотландски териер, то бе покрито цялото с дълги и остри черни и бели шипове. Имаше малки, пълни лапички и дълга рунтава хватателна опашка. Най-смешна беше муцунката му. Това покрито с бодли лице така много приличаше на покойния В. С. Фийлдс, че просто дъхът ни спря. Същият голям подпухнал и подсмърчащ нос, а отляво и отдясно на него — хитри и в същото време малко печални очички, изпълнени с неизплакани сълзи.
Като ни огледа с хитрата проницателност на велик комедиант, таралежът сви в юмруци малките си предни лапи и започна да се поклаща напред-назад. В този момент той приличаше извънредно много на получил съкрушителен удар боксьор, който всеки миг щеше да рухне на земята. След малко обаче, забравил за кръвожадните си боксьорски наклонности, той приседна на дебеличките си задни крака и започна енергично да се чеше; таралежът потрепваше и сумтеше с нос, а лицето му излъчваше блаженство. Достатъчно бе да погледна веднъж това смешно лице, за да се влюбя за цял живот в него. Бръкнах в джоба и заплатих, без да кажа думица, цената, която ми поиска вождът.
Според мен дървесният таралеж е единственият истински комедиант сред животните. Маймуните може да са смешни, но това е, защото представляват леко преиначена карикатура на самите нас; патиците също може да са забавни, но това на тях не им струва нищо — те чисто и просто са създадени така; редица други животни също ни забавляват по един или по друг на чин. Все още обаче не съм срещал животно с всичките шутовски качества на дървесния таралеж, при това толкова уместно проявявани. Когато наблюдавате пимплата, бихте могли да се закълнете, че тя разбира тези свои качества, нещо повече, че знае как да си служи с тях, за да предизвика смях. Големият като патладжан и постоянно мърдащ нос, почти скриващ малките, с леко смутено изражение и навлажнени като че от постоянна хрема очи, плоските задни и тътрещи се при ходене крака, влачещата се опашка — това беше същински реквизит на клоун, от който животното умееше да извлича целия заложен в него хумор. Ето че то прави нещо ужасно глупаво, но го прави с такъв простодушен и озадачен вид, че се заливате от смях и в същото време изпитвате съжаление към бедното, препъващо се същество с нос като балон. Такава е същността на неговото комично изкуство, някаква чаплинска гениалност, смешна и трогателна до сълзи.
Аз имах възможност да наблюдавам боксов мач между две пимпли — яростен и ожесточен, в който противниците не се докоснаха нито веднъж и запазиха доброжелателно — озадачения си интерес един към друг. Никога по-рано не бях виждал по-смешно нещо. Друг път наблюдавах как една пимпла жонглира със семе от манго; тя го подхвърляше несръчно с лапи и изглеждаше, че всеки момент ще го изпусне, макар и това да не се случи нито веднъж. Един клоун, когото гледах в цирка, изпълняваше подобен номер, само че къде-къде по-неумело и по-безуспешно. Съветвам настоятелно всеки професионален комедиант да отглежда у дома си дървесен таралеж. За десетина минути той ще научи от животното много повече за своето изкуство, отколкото за десетина години, по какъвто и да е друг начин.
След като купихме таралежа, ние обяснихме на вожда с различни жестове, че бихме желали да видим какви други животни има в селото, и за съвсем кратко време купихме четири папагала, един агути и един млад питон. После се появи някакво момче на около четиринадесет години, понесло нещо пухкаво на върха на клонче, което на пръв поглед приех за гигантска какавида на нощна пеперуда. При по-внимателно оглеждане установих, че всъщност е нещо много по-интересно и ценно; оказа се животинче, за което отдавна мечтаех.


— Какво е това? — попита Боб, който по израза на лицето ми разбра, че е пристигнало нещо съвсем специално.
— Един от родствениците на Еймъс — отвърнах радостно аз.
— А кой от тях?
— Двупръстият мравояд от дребния вид, който исках да притежавам.
Животинчето достигаше около петнадесетина сантиметра на дължина, беше тантуресто като котенце, покрито с гъста и мека като кадифе копринена червена козина. Увило на клончето дългата си опашка, то се държеше на него с необикновените си на вид нокти. Когато го докоснах по гърба, животното направи невероятно бързо някакво странно движение: отпусна клона с предните си нокти и се изправи върху „триножник“, образуван от двата му задни крака и опашката, после вдигна право нагоре предните си крайници също като плувец, готов да се гмурне във водата. То застина в тази поза като вкаменено. Когато отново го докоснах, то като че изведнъж оживя; все още изправено, падна с цялото си тяло напред и разсече въздуха с предните си крайници. Ако не бях отдръпнал навреме ръце, двата главни нокътя на предните крайници, големи и остри като на тигър, щяха да се забият в тях. Като извърши това действие, мравоядът се изправи отново, неподвижен като гвардейски офицер, готов за нови действия. С издигнати към небето малки предни крайници, той като че умоляваше всемогъщия за помощ и защита и едва тук ми стана ясно защо местните жители го наричат „слава на бога“.
Това миниатюрно зверче притежаваше толкова много прелестни особености, че аз се усамотих в колибата и половин час размишлявах върху тях, докато в същото време Боб се разхождаше из селото, придружен от непрестанно усмихващия се вожд. Аз оглеждах мравояда, заобиколен от група смълчани индианци, които ме наблюдаваха със сериозни и съчувствени изражения на лицата, като че напълно разбираха и одобряваха моя интерес към малкото животно.
Вниманието ми беше привлечено преди всичко от приспособеността на неговите крайници към живота по дърветата. Розовите възглавнички на задните му крака бяха вдлъбнати и обхващаха много лесно клонките; четирите, почти еднакво дълги пръсти прилягаха плътно един към друг и завършваха с дълги нокти. Ето защо, когато задната лапа обхванеше някой клон, вдлъбнатата възглавничка, пръстите и извитите нокти го обгръщаха почти от всички страни и осигуряваха здраво захващане. Устройството на предните лапи бе твърде своеобразно: лапата се огъваше от китката нагоре, а двата нокътя се закривяваха надолу към дланта. Тези дълги и тънки, но изключително остри нокти можеха с голяма сила да се огъват и да се прибират в дланта също както острието на джобно ножче. Като хватателен орган, от него едва ли може да се очаква нещо повече, но в същото време той служи отлично и за защитно оръжие, което лесно може да ви пусне кръв, както се убедих от личен опит. Мравоядът има къса и деликатна розова муцунка с малки, заспали очички. Ушите почти се губят в меката козина. Движенията му, освен когато е в нападение, са много бавни, а начинът на придвижването му из клоните, за които се захваща с нокти, го доближава много повече до една разновидност на лилипутския ленивец, отколкото на мравоядите. Изключително нощно животно, през деня той естествено не е „във форма“ и чисто и просто желае да го оставят да спи. Ето защо, след като го огледах добре, аз подпрях клона в ъгъла, мравоядът се притисна страстно към него и заспа спокойно, без да предприема какъвто и да е опит за бягство.
Боб се завърна, нарамил внимателно дълъг прът, на края на който се поклащаше изпочупена кошница. Имаше страшно самодоволен вид.
— Докато ти си губиш времето с разглеждане на животинчето — каза той, — от една жена се снабдих с рядък екземпляр, който тя се готвеше да изяде, ако разбира се, правилно съм разбрал нейните жестове.
Редкият екземпляр се оказа много млада електрическа змиорка, дълга около шестдесет сантиметра, която се въртеше не спокойно насам-натам в кошницата. Много се зарадвах — това бе първата електрическа змиорка, която попадаше в ръцете ми. Похвалих Боб за неговата далновидност, събрах закупените от нас разнообразни животни и тръгнахме към кануто.
Там благодарихме на вожда и на струпалите се жители на селището за оказаната ни помощ, раздадохме щедри усмивки на всички, седнахме в кануто и отплавахме.
Настаних животните на носа и седнах до тях. Зад мен седна Боб, следван от двамата гребци. Пимплата ни забавляваше — тя изпълни много изкусно един негърски танц, тичайки нагоре — надолу по дръжката на греблото, после се сви в краката ми и заспа. Хванал се здраво за поставеното на носа клонче, „слава на бога“ застина в своята умоляваща поза и заприлича много на носово украшение от старинен кораб. Под него електрическата змиорка продължаваше да се върти в кошницата, обладана от някаква надежда.
Залязващото слънце ослепително позлатяваше и полираше водата, обливаше гората със светлина и придаваше на листата на дърветата такава неземна зеленина, че на техния фон орхидеите наподобяваха скъпоценни камъни. Някъде в далечината подхванаха своята вечерна песен група червени ревачи, — чудовищен рев, гърмящ водопад от звуци, подсилван от ехото на горските гъстаци — влудяващ, див, кръвожаден рев, какъвто би издала линчуваща тълпа, ако жертвата й се измъкнеше. Ние често чувахме червените ревачи в Гвиана, обикновено привечер или нощем. Веднъж се събудих от техните викове в два часа през нощта и все още в просъница, помислих, че в гората е задухал ураганен вятър.
Песента на ревачите утихна и над потока отново легна тишина. Под арката на дърветата падна сумрак, водата изгуби своите кехлибарени багри и стана гладка и черна като катран. Ние с Боб гребяхме вяло, замаяни от глад и умора, и едва-едва пригласяхме на песента на гребците, които пореха ритмично водата. Топлият и сънен въздух бе изпълнен с аромата на гората. Отмереният плясък и бълбукането на водата под греблата ни въздействуваше успокоително, дори хипнотизиращо, и ние изпаднахме в сладка дрямка. Точно в този очарователен сумрачен час, когато навсякъде цареше тишина и спокойствие, а ние си почивахме доволни в плавно хлъзгащото се кану, електрическата змиорка избяга от своята кошница.
Вниманието ми неочаквано бе привлечено от пимплата, която се стрелна нагоре по крака ми и ако й бях позволил, щеше да се покатери дори върху главата ми. Подадох я на Боб и огледах носа на кануто, за да разбера какво я беше изплашило. Погледнах надолу и забелязах как по наклонения под на кануто извива тяло и пълзи право към краката ми електрическата змиорка. Винаги съм твърдял, че подобно на змията приближаващата се към краката ви електрическа змиорка предизвиква най-поразителната мускулна реакция, на която е способен човек. Не зная как се отдръпнах от пътя й, но когато отново тупнах на пода, змиорката бе вече преминала под мен и се насочваше към Боб.
— Внимавай! — извиках аз. — Змиорката избяга!
Притиснал пимплата към гърдите си, Боб се опита да скочи на крака, но не успя и се просна по гръб на дъното на кануто. Дали змиорката изключи своето електричество или пък бе много изплашена, не зная, но така или иначе, без да причини каквато и да е вреда на Боб, тя премина стремителна като водна струя край отчаяно разтрепераното му тяло и се насочи към първия гребец. Очевидно и той споделяше нашето желание да останем по-далеч от електрическата змиорка и изрази своята твърда решимост да напусне лодката, когато змиорката го приближи. Нашите общи усилия да се отдръпнем колкото се може по-далеч от змиорката разклатиха ужасно много кануто. В стремежа си да се изправи Боб постави ръка върху таралежа и когато чух изпълнения му с болка и уплаха вик, помислих, че змиорката се е върнала обратно и го е нападнала в гръб. Таралежът явно се присъедини към моето мнение, защото отново се стрелна нагоре по крака ми и се опита да се покатери върху моето рамо. Убеден съм, че ако първият гребец бе скочил през борда кануто непременно щеше да се преобърне. Положението спаси вторият гребец, който явно бе навикнал да се справя с електрически змиорки. Той се приведе напред и притисна змиорката към пода с широката част на греблото си, а после поиска с отчаяни жестове да му подхвърля старата кошница. Тя се бе изпочупила още повече, тъй като в желанието си да избягна змиорката бях стъпил по погрешка отгоре й. Вторият гребец напъха някак хитроумно змиорката обратно в кошницата, всички въздъхнахме с облекчение и малко пресилено започнахме да се усмихваме един на друг. Гребецът подаде кошницата на своя приятел, а той бързо-бързо — на Боб, който я пое с нежелание. В момента, в който ми подаваше кошницата дъното й падна.
Боб държеше колкото се може по-далеч кошницата от себе и, така че когато змиорката падна, тя се закачи точно на борда на кануто. За нещастие главата й се оказа към водата. Без да се двоуми, змиорката изпъна тяло, чу се плясък и тя изчезна в тъмния поток.
Боб ме погледна.
— Е, какво — каза той, — по-добре, че падна вън, а не вътре.
За съжаление и аз споделях неговото мнение.
Когато достигнахме последната права на потока, напълно се стъмни. Ние гребяхме през килим от отразени звезди, които потрепваха и танцуваха в оставените след кануто вълни. Щурци и жаби квакаха, цвъртяха и звънтяха около нас като магазин, пълен с часовници. Преминахме последния завой и зърнахме нашата колиба. От прозорците й струяха потоци жълта светлина. Кануто се вряза с хриплива въздишка в брега, като че зарадвано от своето завръщане у дома. Ние взехме животните и огрени от луната, поехме по мекия пясък към колибата като две сенки. Чувствувахме се уморени, гладни и малко потиснати. Знаехме, че това е последното ни пътешествие в приказния свят на потоците; скоро трябваше да си заминаваме.


Епилог

Четиримата седяхме в крайно подтиснато настроение в малък бар в покрайнините на Джорджтаун. Пиехме ром и джинджифилово питие. На масата пред нас се издигаше купчина хартии: параходни билети, списъци, банкови чекове, товарителници и други подобни. От време на време Боб поглеждаше с явно отвращение към тях.
— Уверен ли си, че ще запомниш всичко? — попита за стотен път Смит.
— Да — отвърна мрачно Боб. — Ще запомня.
— Прави, каквото правиш, само да не изгубиш товарителницата — предупреди го Смит.
— Няма да я изгубя — отвърна Боб.
Ние бяхме подтиснати по различни причини: Боб, поради това че на следващия ден напускаше Гвиана с по-едрите влечуги; Смит беше мрачен, защото бе сигурен, че Боб ще изгуби товарителницата или някой друг много важен документ; аз бях в същото лошо настроение, понеже заминаването на Боб означаваше, че и аз скоро трябваше да го последвам — имах вече билет и тръгвах три седмици след Боб; Айвън нямаше друга причина да изглежда мрачен, освен тази, че ние бяхме изпаднали в това настроение.
В оградените с дървета канали, които минаваха край улиците на Джорджтаун, весело заквакаха гигантските крастави жаби, също като че запърпориха двигателите на стотици мотопеди. Смит отвлече с усилие вниманието си от товарителницата и се заслуша в жабешкия концерт.
— Трябва да хванем няколко от тези жаби, преди да си заминеш, Джери — каза той.
Изведнъж ми хрумна една идея.
— Хайде да отидем още сега — предложих аз.
— Сега ли? — попита неуверено Смит.
— Защо не? Много по-добре е да отидем, отколкото да седим тук като на погребение.
— Да тръгваме — заяви възторжено Боб, — идеята е превъзходна.
Айвън изрови иззад бара чувал и електрическо фенерче, и ние излязохме в топлата нощ на последния за Боб лов.
По покрайнините на Джорджтаун се издига широк и висок кей. От едната му страна се простира морето, а от другата — обрасъл с дървета и треви район, нарязан от многобройни канали. Това бе любимо място на краставите жаби и влюбените двойки. Тези големи и сивкави животни са напръскани с шоколадови петна. Те са привлекателни същества с широка, постоянно усмихваща се уста и с големи, тъмни и изпъкнали очи. Изпъстрени са със сребърни и златисти резки и имат представителни и добре охранени фигури. Обикновено са малко флегматични, но както се убедихме през онази нощ, способни са на удивително бързи действия.
До този ден те си живееха спокойно, денем отдадени на размишления, а нощем — на хорово пеене, затова се учудиха и възмутиха, когато във владенията им нахълтаха четирима души и започнаха усилено да ги преследват с електрическо фенерче. Не по-малко учудени и възмутени останаха и многобройните влюбени двойки, осеяли почти толкова гъсто тревата, както и жабите. Жабите възразяваха решително против осветяването им с фенерчето, двойките — също. На жабите не им харесваше това безкрайно преследване по тревата, а любещите се двойки бяха единодушни в мнението си, че само маниаци могат да прескачат телата на легнали хора, за да гонят някакви си жаби. Така или иначе, като се спъвахме във влюбени двойки и им се извинявахме, бързо насочвайки лъча на фенерчето настрани от тях, все пак успяхме да уловим тридесет и пет жаби. Завърнахме се разгорещени и задъхани в къщи, но в много по-добро настроение, оставяйки зад себе си безброй изплашени жаби и много негодуващи младежи и девойки.
На следващия ден изпратихме Боб, а ние със Смит се заехме с трудната работа да подготвим сбирката за товарене на парахода, с който щях да заминавам. Реших да откарам цялата сбирка със себе си, за да освободя Смит и да му дам възможност да предприеме едно-две кратки пътувания във вътрешността на страната, преди да започне комплектуването на нова сбирка. По време на целия наш престой в Гвиана той остана неотлъчно в Джорджтаун, грижеше се за животните в основния лагер, поради което сметнах, че му се полага заслужена почивка.
Ние притежавахме вече около петстотин различни животни: риби и крастави жаби, разни други жаби, гущери, каймани и змии; птици — от бразилски пуяци до дребничките и нежни колибри с телца на земни пчели; четиридесет маймуни, мравояди, броненосци и паки, хранещи се с раци; миещи мечки, пекари, тигрови котки и оцелоти, ленивци и увари. Да поставите в клетки и да натоварите на кораб такъв страхотен брой най-разнообразни животни не е никак лесна работа, при която, както обикновено, най-тежкият проблем си остава храната.
Преди всичко трябва да се изчисли какви количества храни са ви необходими, после да ги закупите, да ги натоварите на парахода и да се погрижите да подредите внимателно бързо развалящите се продукти в хладилника. Продоволствието се състои от дузини яйца, кутии с мляко на прах, чували със зеленчук, царевично и пшеничено брашно, сандъци с прясна риба, смесена с лед, десетки килограми сурово месо. След това идват плодовете, които сами за себе си представляват истински проблем. Плодове като портокалите се купуват с чували и се запазват в добро състояние, без да се полагат особени грижи за тях, докато други създават много големи неприятности. Вие например не можете да тръгнете на път с петдесет клона узрели банани, защото още по средата на пътя ще установите, че повече от половината са изгнили. Ето защо е необходимо да закупите известно количество зрели банани, друго — току-що започнали да, зреят и трето — напълно зелени. По този начин, докато употребите едната част от плодовете, другата тъкмо ще е добре узряла. После вие водите и специални животни и птици. Да вземем например колибрито, което се храни със смес, съдържаща най-различни съставки, дори и мед — те също трябва да се закупят и да се качат на борда. Накрая, но не на последно място трябва да разполагате и с известно количество чисти и сухи дървени трици, за да има с какво да настилате подовете на клетките след ежедневното им почистване.
Другият вид работа е снабдяването на животните с клетки. Всяко животно трябва да има клетка — нито много голяма, нито много малка, в която да му е прохладно в тропиците и топло в студените райони. Мравоядите ни създадоха най-големите затруднения в това отношение. Ние изгубихме много време, преди да намерим два достатъчно големи сандъка, в които да ги настаним. Накрая около сто и четиридесетте сандъка бяха заковани, притегнати с винтове и приведени в пълна готовност за товарене на парахода.
Дългото обратно пътуване до дома с животните винаги е представлявало най-неспокойната част от всяка експедиция. Моето завръщане от Гвиана не бе изключение. На парахода ми предоставиха възможността да си избера няколко помещения за моята сбирка и аз съвсем неразумно се спрях на трюма. Това много скоро се оказа груба грешка от моя страна, защото в тропиците трюмът се нагорещява като пещ (дори и люкът да е широко отворен) и ни най-слаб полъх на вятъра не разведрява тегнещия зной. Когато преминахме Азорските острови, времето се влоши, застудя така внезапно, че за една нощ температурата спадна с десет градуса, и от турска баня трюмът се превърна в същински хладилник. Принудих се да затворя люка. Животните и птиците трябваше да живеят и да се хранят на изкуствено осветление, което никак не им харесваше. След това последва жесток удар: поради повреда в хладилниците неочаквано изгниха около четиридесет клона банани и моят запас от храни намаля катастрофално. Това стечение на разни неприятности доведе до смъртта на редица чудесни и ценни животни, от което никак не ми стана весело — всеки ловец на диви животни ужасно мрази погребенията в открито море. Аз безспорно знаех предварително, че ще понеса известни загуби, което е неизбежно в нашата работа; освен това няколко много опитни ловци на диви животни ме бяха предупредили, че южноамериканските животни са много по-нежни и че е много по-трудно да ги запазя живи, отколкото животните от почти всички други части на света. Имаше хора, които не споделяха това становище (включително и един много известен човек, който не бе ходил никога в Южна Америка и естествено не бе ловил там животни). Общо взето, установих, че ловците — ветерани се оказаха прави.
Въпреки неуспехите връщането у дома имаше и приятни страни. Както вече разказах, пипата се сдоби с малки жабчета, а една от маймуните избяга и ухапа дърводелеца на парахода.
Тези два епизода разнообразиха нашето пътуване. После ми се наложи да водя дълга борба с два големи пъстри папагала, за да ги накарам да останат в своята клетка. Те бяха изкълвали дървото с огромните си клюнове и предната стена на клетката им падна. След като я поправих, те отново си проправиха път навън. В края на краищата махнах с ръка и им предоставих пълна свобода в трюма. Те се разхождаха нагоре-надолу върху клетките и разговаряха с мен хрипливо и с малко смутени гласове или пък беседваха с останалите пъстри папагали в клетките. Тези беседи бяха много забавни, понеже най-често се ограничаваха само с една дума. Всеки пъстър папагал в Джорджтаун се нарича Роберт, както повечето папагали в Англия носят името Пол или Поли. Така че купите ли си голям пъстър папагал в Гвиана, може да бъдете уверен, че той ще произнася своето име и ще ви проглушава с крясъците си. Двата въпросни пъстри папагала се разхождаха бавно върху клетките, от време на време някой от тях се спираше и произнасяше замислено „Роберт“? Другият раздразнено отговаряше: „Роберт, Роберт, Роберт, Роберт“. Разговорът продължаваше така с часове. Никога не съм допускал, че една дума като доста скучното име Роберт може да притежава такова голямо разнообразие от значения.
Колкото и да е странно, аз наистина се зарадвах, когато зърнах изникналите зад борда сиви и мрачни докове на Ливърпул. Разбира се, предстоеше още много работа — да се разтовари сбирката и да се разпределят животните по различните зоологически градини, но аз знаех, че най-лошото вече бе зад гърба ми. Боб ме чакаше със страшно цивилизован вид на кея и двамата наблюдавахме разтоварването. Последни бяха разтоварени двете огромни клетки на мравоядите. Те се завъртяха бавно в мрежата, когато кранът ги спусна на кея. После, придружен от Боб, се спуснах в моята каюта. За първи път от три седмици насам се почувствувах в прекрасно настроение.
— Нашата добра, стара Англия — каза Боб, като седна на леглото и започна да ме наблюдава как си стягам багажа. — Знаеш ли, откакто съм се върнал, непрестанно вали.
— Зная — отвърнах аз. — „Англия“ е индианска дума и означава „страна на вечните дъждове“.
Тъкмо прибирах дрехите си в куфара, напипах нещо твърдо в джоба на един от панталоните си. С надеждата да открия забравена банкнота, бръкнах в него. Обърнах хастара и върху пода на кабината паднаха три малки зелени билета. Вдигнах ги и ги погледнах, после ги подадох мълчаливо на Боб. Върху тях с ясни черни букви беше написано:

Джорджтаун — Ъдвенчър
Първа класа
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.