Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Кандис Бушнел
Триумфът на червилата

 
 
1
 
Септември е великолепен в Манхатън. И този септември не правеше изключение от предишните. Идеална температура — двадесет и пет градуса, съвсем лека влажност и безоблачно синьо небе. Когато се върнеш в града след бурното лято, времето сякаш ти нашепва, че ти е подготвило забележителни преживявания и че славата те очаква съвсем наблизо, точно зад следващия ъгъл. Въздухът жужи от въодушевление и само за един-единствен ден градът преминава от заспало в превъзбудено състояние. Шесто авеню и Парк авеню се изпълват с пълзящи гъсто една след друга коли, атмосферата се насища с шума на нескончаемите разговори по мобилните телефони, а ресторантите се пръскат по шевовете от гости. За цялата останала част от страната Денят на труда бележи края на лятото и началото на новата учебна година. Ала тук, в Ню Йорк, истинската година започва с няколко дена по-късно — с онази достолепна традиция, известна повече като Седмицата на модата.
На Шесто авеню, точно зад Обществената библиотека, паркът «Брайънт» бе трансформиран в истинска страна на чудесата, изпъстрена с огромни бели палатки, където щяха да се състоят десетки модни дефилета. Черни стъпала, покрити с килим, водеха към френските прозорци и през цялата седмица по тях се тълпяха студенти и почитатели, надяващи се да зърнат любимите си дизайнери или филмови звезди. Заедно с тях бяха и задължителните японски фотографи (които всеобщото мнение определяше като по-учтиви от останалите), папараците, хората от охраната с техните слушалки и радиостанции, младите момичета, отговарящи за връзките с обществеността (неизменно в черно, с неизменното загрижено изражение на лицето), както и помощници от всякакви раси и калибри, крещящи в мобилните си телефони на шофьорите да докарат колите им. Покрай тротоара бяха строени черни лимузини, всяка с размерите на три нормални коли, като че ли всеки момент тук щеше се проведе някакво ужасно важно държавно погребение. Ала вътре, в палатките, животът се намираше в своята най-бляскава и най-вълнуваща фаза.
Сред всичките модни изяви задължително имаше пет-шест, на които всеки, който държи да утвърди мястото си в кокошарника на обществото (или просто да напомни на останалите, че все още пълзи по земята), беше длъжен да присъства. И първото сред тези велики събития бе шоуто на Виктори Форд, което щеше да се проведе в седем вечерта в първия четвъртък от Седмицата на модата. Към седем без петнадесет сцената във вътрешността на палатката представляваше добре контролирана лудница — имаше шест телевизионни екипа, около стотина фотографи, както и гъмжило от поклонници на модата, кандидати за светско признание, купувачи и всякакви по-дребни звездички, зажаднели за началото на шоуто и заредени с типичното нетърпение на тълпата, удостоена с присъствие на галавечер. Млада кандидат-светска персона, гушнала малко кученце, беше ударена по главата от видеокамера. Дамска чанта, изработена от Джими Чу, беше стъпкана от една от пиарките, която едва не съсипа скъпия аксесоар, само и само да се добере до по-важна клечка. Но онези, които се бяха надявали да зърнат някоя прочута филмова звезда, бяха принудени да преживеят огромно разочарование, защото филмовите звезди (както и именитите политици, като например кметът) никога не минаваха през парадния вход. Тях охраната ескортираше до един таен страничен вход, който отвеждаше право зад сцената. А в този свят, където животът се състои от все по-стесняващи се ексклузивни кръгове (или просто Дантевите кръгове на ада, в зависимост от гледната точка), мотаенето зад кулисите преди началото на шоуто бе единственото подходящо място за всяка уважаваща себе си персона.
В далечния ъгъл на тази площ, скрита зад дълга закачалка с дрехи, стоеше самата Виктори Форд, тайно дърпаща от цигарата си. Виктори се бе отказала от пушенето преди много години, но точно сега цигарата беше превъзходно извинение да остане сама със себе си. По този начин в продължение на три минути никой не смееше да я закачи, което й предоставяше няколко секунди да се концентрира и да се подготви за следващите шестдесет минути, през които бе длъжна да следи и за най-малката подробност по ревюто, да се отърка около именитите си клиенти, както и да даде няколко интервюта за пресата и телевизионните канали. Виктори дръпна силно от цигарата си, наслаждавайки се на този рядък момент на спокойствие преди всяко шоу. През последните четири седмици бе работила по осемнадесет часа на ден и въпреки всичко следващият съдбовен час — часът, за който се бе трудила месеци наред, щеше да мине като една секунда. Смръщи се и пусна фаса в близката чаша, пълна наполовина с шампанско.
Погледна часовника на ръката си — елегантно творение на «Баум & Мерсие» от неръждаема стомана, с изящен наниз от миниатюрни диаманти около циферблата — и си пое дълбоко дъх. Беше седем без десет. Към осем часа, когато и последната манекенка завърши своята обиколка по пътеката и Виктори се появи, за да приеме аплодисментите на публиката, тя вече щеше да е наясно със съдбата, която я очакваше през следващата година. Щеше да бъде или на върха на играта, или в средата, но все пак оцеляваща, или на дъното, опитваща се да възстанови изгубените позиции. Виктори бе наясно, че с това шоу поема огромен риск, както и че не бе длъжна да го прави. Всеки друг дизайнер на нейно място би продължил да следва същата линия, която го бе направила прочут и продаваем през последните три години. Но не и Виктори. Защото това бе прекалено лесно. Като собственичка на своята малка модна компания, тя не бе длъжна да отговаря пред никакви инвеститори или акционери. Надяваше се, че тази вечер ще демонстрира пред целия дизайнерски бранш една нова страна от своя талант — нов поглед към начина, по който биха могли да се обличат жените. Не без известна ирония тя си каза, че е или герой, или пълен глупак.
Виктори се измъкна иззад дългата закачалка и веднага бе обградена от три от своите верни помощнички — млади жени в разцвета на двадесетте, които бяха работили за това шоу почти толкова всеотдайно и неуморно, колкото и самата тя. И трите бяха облечени в дрехи от новата й колекция, и трите държаха в ръце папки и носеха в ушите си слушалки, и трите излъчваха истинска и неподправена паника.
Виктори се усмихна успокояващо и се обърна към едно от момичетата с думите:
— Лила, тимпанистите заеха ли местата си?
— Да, обаче Синди Бийчек, онази с клюкарската колонка, се е побъркала! Твърди, че има някакъв проблем със слуха и трябва да си смени мястото!
Виктори кимна разбиращо. Синди Бийчек се подвизаваше из света поне от хиляда години и беше същинска зла вещица от приказка на братя Грим — никой не я харесваше, но ако не я поканиш, значи си гарантираш злословията на пресата за цялата следваща година.
— Размени ги с Мов Бинчли. Мов толкова много държи да я виждат сред изисканото общество, че няма да има нищо против къде е седнала. Обаче го направи бързо, преди другите да забележат!
Лила кимна и се втурна да изпълнява задачата, така че Виктори насочи вниманието си към останалите две млади жени.
— От «Екстра» искат интервю…
— Кийт Ричардс пристига, а не сме предвидили за него място…
— Липсват четири чифта обувки…
Виктори се зае с разрешаването на проблемите ред по ред:
— «Екстра» ще получат две минути, придружете Кийт зад кулисите и го дръжте там до последния момент, а обувките са в кутия под масичката на гримьора.
След тези думи тя подреди чертите на лицето си в подходящата физиономия и се насочи към екипа на «Екстра», който седеше сред вихрушка от доброжелатели, всички до един настояващи да я поздравят. Тя се придвижваше сред тълпата с добре обиграна грация, чувствайки се така, сякаш се носеше над тялото си. От време на време спираше, за да целуне някого, за да размени някоя и друга дума с друг или за да се ръкува с нечия слисана и замаяна от блясъка десетгодишна дъщеря, чиято майка настояваше, че вече й е страстна почитателка.
«Надявам се, че ще продължи да ми бъде почитателка и след шоуто» — каза си мрачно Виктори, позволявайки си този кратък момент на вътрешна неувереност.
Ала в следващата секунда беше буквално връхлетяна от екипа на «Екстра» и някаква млада жена с накъдрена червена коса бутна микрофон под носа й. Виктори погледна физиономията на момичето и се приготви за изпитанието. Шестте години на нескончаеми интервюта я бяха научили автоматично да определя репортера като приятел или враг и макар преобладаващата част от пресата да бе по принцип благосклонна и добронамерена към нея, от време на време се случваше и някоя развалена ябълка. По изкуствената усмивка и презрително стиснатите устни на това момиче Виктори веднага разбра, че има пред себе си жена на нож с целия свят. Понякога ставаше въпрос просто на скорошно скъсване с приятеля, но в повечето случаи причината беше далеч по-дълбока — всепроникващо недоволство от всичко на този свят, защото да пробиеш в Ню Йорк изобщо не е толкова лесно, колкото хората често биват подвеждани да вярват.
— Виктори — заяви надменно младата жена, като добави — нали нямаш нищо против да ти викам Виктори? — Съзнателно култивираният акцент подсказа на Виктори, че това момиче вероятно се мисли за отдавна надраснало капризите на модата. — Ти си на четиридесет и две години…
— На четиридесет и три — поправи я Виктори. — Все още празнувам рождените си дни. — Да, оказа се права. Започването на интервю с въпрос за възрастта, си е акт на неприкрита враждебност.
— Освен това не си омъжена и нямаш деца. Струва ли си наистина да се простиш с брака и мисълта да имаш деца, само и само да правиш кариера?!
Виктори се засмя. Защо винаги ставаше така, че независимо от постиженията на една жена в този свят, ако не е омъжена и няма деца, всички продължават да я смятат за пълен провал?! Предвид обстоятелствата, въпросът на младата журналистка бе изключително нетактичен, както и крайно възмутителен. Та какво би могло да знае това момиче за прищевките на съдбата, за това колко се е борила и от какво се е лишила, за да стигне дотук, да стане международно призната дизайнерка със собствена компания — постижение, което със сигурност бе далеч по-велико от всичко, което тази пренеприятна млада жена би извоювала някога! Ала Виктори бе прекалено добре запозната с протокола, за да си позволи да изгуби самообладание пред нея. Ако го направеше, със сигурност още утре щеше да се озове в клюкарските вестници.
— Всяка сутрин, когато отворя очи — започна Виктори Форд, разказвайки история, която бе споделяла в стотици интервюта досега (но като че ли никой журналист не бе успял да проумее), — аз се оглеждам и се заслушвам. Сама съм и чувам… тишина. — Тук тя погледна съчувствено момичето. — Но почакай малко! — вдигна драматично пръст. — Чувам… тишина. И бавно, но сигурно, из тялото ми се разлива чувство на щастие! На радост. И винаги благодаря на Бога, че по някакъв невероятен начин съм успяла да остана свободна! Свободна да се наслаждавам на своя живот и на своята кариера!
Момичето се изхили нервно. После дръпна един кичур от косата си.
— Огромна част от битието на всяка жена се състои в изричане на лъжи, не мислиш ли?! — продължи Виктори. — Непрекъснато ни се налага да повтаряме, че искаме онези неща, които обществото ни казва, че трябва да искаме. Жените смятат, че оцеляването им зависи от съблюдаването на правилата. Ала за някои от нас конформизмът означава смърт. Смърт на душата. А душата — повиши тон тя — е безценна! Така че, когато живееш в лъжа, нанасяш непоправими вреди на душата си!
Момичето вдигна изненадано поглед към Виктори, после се смръщи в знак на съгласие, а накрая закима одобрително. Точно тогава бяха прекъснати от една от асистентките на Виктори, която нареждаше възбудено в слушалката:
— Джени Кадин пристига! Време за реагиране — три минути!
 

2
 
Уенди Хийли бутна очилата на носа си, излезе от кадилака и огледа ордата папараци, кръжащи около колата. Независимо че се бе намирала стотици пъти в подобна ситуация, никога не преставаше да се удивлява от ефективността, с която подобни навлеци успяваха да надушат филмовите звезди. Сигурно притежаваха обонянието на хрътките или пък се обучаваха на това. И въпреки всичките си години във филмовия бизнес Уенди и до днес не разбираше как самите звезди успяват да се справят с това внимание. Същевременно бе абсолютно убедена, че ако беше на тяхно място, никога нямаше да успее. Добре, че позицията й не го изискваше! Тя беше президент на компанията «Парадор Пикчърс» и една от най-влиятелните жени във филмовия бизнес, но за фотографите не беше нищо повече от нечия невзрачна секретарка.
Уенди се обърна към вратата на кадилака и несъзнателно изпъна сакото на черния си костюм на «Армани». Неочаквано си даде сметка, че животът й се състои от черни отрязъци «Армани» — не си бе купувала нищо ново вече цели две години. Сигурно повечето хора биха счели това за непростим грях, особено като се имаше предвид, че една от най-добрите й приятелки е модната дизайнерка Виктори Форд. Поне за това велико събитие можеше да облече нещо друго, но сега идваше направо от офиса, а и с тази работа и трите деца, плюс съпруг, който спокойно можеше да мине за четвърто, все от нещо трябваше да се откаже. И това беше модата. Както и фитнесът. Както и здравословното хранене. Една жена не може да огрее навсякъде. Няма значение. Най-важното сега бе, че тя е тук и че, точно както бе обещала на Виктори още преди месеци, водеше Джени Кадин.
Тълпата фотографи стесни кръга около кадилака. Няколко души от охраната се намесиха, опитвайки се да удържат побеснялата орда, която с всяка следваща секунда като че ли нарастваше все повече и повече. От колата се материализира личната пиарка на Джени — намръщена млада жена, позната на всички само с едно име — Домино. Домино беше само на двадесет и шест години, обаче имаше онова специфично излъчване от типа «внимавай да не се ебаваш с мен, щото лошо ти се пише!», което хората обикновено асоциират с по-яки във врата и гърдите типове от мъжки пол. Към това излъчване се добавяше и гробовен глас, подсказващ, че младата жена сигурно консумира за закуска пирони без мляко.
— Каза ви се назад! — изрева тя, стряскайки тълпата не на шега.
И тогава се появи самата Джени Кадин. Уенди си каза, че наяве тя е още по-красива, отколкото по снимките — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Снимките винаги улавяха леко асиметричните й черти, както и факта, че към връхчето носът й леко се разширява. Ала при среща очи в очи тези дребни недостатъци биваха бързо изтривани от неповторимото й излъчване, което просто не позволяваше на хората да отлепят погледи от нея. Тази жена сякаш притежаваше някакъв собствен енергиен източник, който я осветяваше отвътре, а сто и осемдесетте й сантиметра височина и бледата й, златисточервеникава коса, подобна на недоузрели ягоди, също не бяха за подценяване.
Джени се усмихна на фотографите, а Уенди отстъпи, без да сваля поглед от нея. Хората извън филмовия бизнес изгаряха да разберат какво е да познаваш подобно създание и автоматично приемаха, че завистта би направила приятелството между тях невъзможно. Но Уенди познаваше Джени вече близо петнадесет години, когато и двете едва прохождаха в своя бизнес, и въпреки всичките й пари и славата, никога не би си и помислила да си смени мястото с нея. У Джени имаше нещо нечовешко — тя никога не си позволяваше да бъде нито ексцентрична или арогантна, нито пък груба егоистка. Към това се добавяше и друго, неуловимо, като че ли тази жена не притежаваше душа. Но Джени бе една от нейните звезди и Уенди бе сигурна, че близостта между тях е максималната, която звездата можеше да даде. И все пак не можеше да я нарече истинска приятелка — както приятелките й Виктори Форд и Нико О’Нийли, които в своите области бяха точно толкова преуспели, колкото и Джени в киноиндустрията.
Хората от охраната успяха да им отворят достатъчно пространство, за да изминат краткото разстояние към страничния вход на палатката. Джени беше облечена в кафяв панталон с леко разширени в долната част крачоли и неоново сако. Уенди си помисли, че това е един от най-страхотните тоалети, които бе виждала. Беше от новата колекция на Виктори и Уенди знаеше, че приятелката й го бе изработила специално за Джени, заради което звездата бе посетила няколко пъти студиото на Виктори за проби. Но през последните три седмици прочутата дизайнерка бе толкова заета, че Уенди не бе успяла да поговори с нея по този въпрос, нито да сподели мнението си за Джени. Въпреки това спокойно можеше да си представи какво би казала Виктори. Тя би сбърчила нос като малко дете и би отсякла: «Знаеш ли, Уенди, Джени е страхотно момиче! Но надали бих я нарекла точно «приятно». Като я гледам, е далеч по-пресметлива, от която и да е от нас, дори и от Нико!» А после двете биха се засмели, защото си знаеха, че приятелката им Нико сигурно е най-пресметливата жена в целия град. Обаче тя беше истински майстор в тази работа, а най-брилянтното от всичко бе, че никой никога не разбираше за машинациите й. Единственото, което разбираш, бе, че най-неочаквано се оказваш труп.
Идеята Уенди да доведе Джени на шоуто бе, разбира се, на Нико. Което си беше толкова очевидно, че Уенди се сконфузи как сама не се е досетила. «Това е напълно естествено — бе отбелязала Нико с прословутия си безупречен, хладен маниер на говорене, който превръщаше всичко, излязло от устата й, в безспорна истина. — Джени Кадин е най-важната филмова звезда в този момент, а Виктори е най-важният дизайнер! Освен това Джени носи тоалети предимно на мъже дизайнери. И въпреки това имам усещането, че дълбоко под всичкия този блясък тя си е феминистка, особено след раздялата й с Кайл Ънгър. — Тук тя имаше предвид прочутата звезда от екшъни и приключенски филми, който публично бе скъсал с Джени по време на едно късно токшоу по телевизията. — Затова бих се опитала да се позова на феминистката й страна, макар дълбоко да се съмнявам, че ще бъде толкова трудно. Тя няма никакъв вкус за мъжете, за разлика от вкуса й за обличане, който е превъзходен!»
Както винаги Нико се бе оказала права. Джени бе приела с отворени обятия възможността да бъде облечена от Виктори и да се появи на нейното модно ревю, където присъствието й щеше да гарантира на Виктори още повече публичност. И сега, докато наблюдаваше как Джени се провира ловко сред подредените от двете й страни фотографи (притежаваше неповторим маниер да отбелязва с вниманието си присъствието им, който беше напълно естествен, сякаш въобще не я снимаха), Уенди се изпълни с надежда, че присъствието на звезда от такъв ранг ще бъде недвусмислен знак за успеха на новата модна линия на Виктори. Въпреки че никога и пред никого не бе признавала, дълбоко в душата си Уенди бе изключително суеверна и сега, дори и само заради Виктори, носеше късметлийските си бикини — смущаващо протрит образец на дамското бельо от бял памук, който съвсем случайно бе носила вечерта, когато преди пет години един от филмите й бе номиниран за «Оскар».
Джени влезе в палатката, следвана плътно от Уенди. Уенди бързо свали ръката си и тайничко стисна палци. Надяваше се шоуто на Виктори да бъде грандиозен успех. Никой не го заслужаваше повече от приятелката й.
 

Само след няколко минути, точно в седем и петнадесет, пред входа, отвеждащ към палатките на Шесто авеню, спря чисто нова лимузина с матирани стъкла. Отвътре излезе шофьор в костюм на тънки райета и пригладена черна коса, заобиколи и отвори задната врата.
Появи се Нико О’Нийли. Облечена със сребристи панталони, блуза на къдрички и златисточервеникаво сако от норка, което почти се преливаше с цвета на косата й, тя отдалече подсказваше, че не е случаен човек. Още от най-ранна възраст Нико излъчваше онова специфично сияние на важните клечки, което караше околните да се питат кои са и защо въобще са тук, а при първи поглед към зашеметяващата й коса и бляскави тоалети всеки би могъл да я сбърка с филмова звезда. При по-задълбочено вглеждане обаче се виждаше, че в действителност тя не е красива. Обаче бе използвала максимално всички свои дадености, което, в съчетание със самоувереността и успеха й, известни като най-доброто средство за разхубавяване на всяка жена, бе довело до всеобщото мнение, че Нико О’Нийли е страхотна дама.
Точността на Нико бе пословична. Тъй като знаеше, че модното дефиле на моделите на Виктори няма да започне по-рано от седем и половина, тя бе изчислила пристигането си така, че едновременно и да не закъснее, и да не й се налага да прекарва огромно количество време в очакване на началото на шоуто. Като главен редактор на списание «Бонфайър» (и според «Тайм» една от най-прочутите жени в издателския бранш), Нико О’Нийли имаше гарантирано място на първия ред на всяко модно ревю, което избереше да удостои с присъствието си. Но да седиш на тези места, които се намираха само на сантиметри от пътеката, означаваше да се превърнеш в най-лесната мишена на света. Фотографите и операторите пълзяха около пътеката като свине в търсене на трюфели, да не говорим пък за неизброимата върволица от хора, които спокойно можеха да те хванат натясно с всякакви словоизлияния — от покани за партита до молби за делови срещи или просто водени от желание да се отъркат о светския блясък и току-виж, прихванали мъничко от него. Нико ненавиждаше подобни ситуации просто защото никак не я биваше в празните приказки — за разлика например от Виктори, която само за две минути бе в състояние да слезе на нивото дори и на автомонтьора и да започне разговор с него за децата му. В резултат на всичко това хората доста често я вземаха за надут сноб или просто за кучка, а тъй като самата Нико не притежаваше способността да отвръща на подобни удари, не можеше да им обясни, че подобно впечатление е само илюзорно. Когато се сблъскваше с нетърпеливото, молещо лице на непознат (та дори и на познат), Нико се вкаменяваше, несигурна какво точно искат от нея и напълно убедена, че каквото и да е то, тя няма да бъде в състояние да го даде. При все това, когато се стигнеше до работата й и до изправяне пред безличната и напълно безлика публика, тя беше брилянтна. Нико отлично знаеше какво точно се харесва на публиката. Само личните срещи бяха в състояние да я сконфузят.
Тази черта на характера й със сигурност бе една от големите й грешки, но като жена на четиридесет и две бе стигнала до извода, че е напълно безполезно да се самобичуваш за недостатъците си и е далеч по-лесно да приемеш, че не си съвършен. Най-добрият подход бе да сведеш до минимум всички конфузни ситуации и да продължиш напред. И така, като погледна часовника си и видя, че вече е седем и двадесет, което означаваше, че ще бъде принудена да седи на горещия стол само десет минути, след което погледите на всички ще се насочат към пътеката, Нико тръгна нагоре по стълбите.
Автоматично бе пресрещната от двама фотографи, които изскочиха като духове от лампите си, за да я снимат. Откакто преди шест години бе станала главен редактор на уважаваното (и леко прашасало) списание «Бонфайър» и го бе преправила в лъскава библия на попкултурата за развлечение, информация и политика, тя се бе превърнала във фотографски обект на всяко събитие, на което присъстваше. Отначало, неуверена как точно да се държи, тя бе позирала нарочно, но съвсем скоро си даде сметка, че стоенето пред баражния огън на светкавиците, опитвайки се да изглеждаш поне минимално естествен (като че ли се наслаждаваш на преживяването), никога няма да се превърне в нейна силна страна. Отгоре на всичко подобно поведение подсказваше за помпане на самочувствието, а Нико не желаеше да бъде впримчвана в онова опасно и напълно погрешно схващане, от което боледуваше този град — че само ако бъдеш удостоен от вниманието на фотографите, се превръщаш в някой. Беше виждала подобна трансформация у прекалено много хора в нейния бизнес. Започваха да си мислят, че самите те са знаменитости и преди да разберат какво става, се концентрираха много повече върху битието си на звезди, отколкото върху работата си. Така постепенно губеха концентрацията си и биваха изхвърлени от работата си. Съвсем същото се бе случило наскоро с един неин познат, който бе принуден да се премести в дивия щат Монтана.
Оттогава насам никой никога не чу нищо повече за него.
И така, Нико бе стигнала до извода, че макар да не може да избегне фотографите, не е длъжна да им позира. Затова просто си вървеше и си гледаше работата, като се държеше така, сякаш фотографите около нея не съществуваха. В резултат от този подход на всички снимки Нико О’Нийли излизаше в крачка. Как върви от лимузината си към театъра, как преминава бързо по червения килим — и лицето й обикновено бе хванато в профил. Това, естествено, направи отношенията й с пресата твърде неловки и трудни — известно време всички бяха започнали да я наричат кучка. Ала годините последователност в поведението («Последователността — изтъкваше винаги Нико — е камериерка на успеха!») й се бяха отплатили. И сега отказът й да позира се възприемаше просто като очарователна ексцентричност, специфична черта на нейната многообразна личност.
Нико се стрелна покрай двамата фотографи, а после премина през френските врати, където зад кадифеното въже я очакваше ятото на папараците.
— Ето я Нико! — извика възбудено някой. — Нико! Нико О’Нийли!
«Смешна история! — каза си Нико. — Но не и съвсем неприятна!» Всъщност сърцето й се стопляше, че все още предизвиква такава радост сред техния бранш. Познаваше ги от години — «Бонфайър» беше купувал снимки почти от всеки от тях. Затова тази вечер тя се обърна лекичко, усмихна им се, помаха с ръка и поздрави:
— Здравейте, момчета!
— Хей, Нико, с кого си облечена? — провикна се мощна жена с къса руса коса, която се подвизаваше в бранша от двадесетина години.
— Виктори Форд! — извика в отговор Нико.
— Така си и знаех! — възкликна със задоволство жената. — Тя винаги носи Форд!
По-голямата част от хората вече бяха влезли в Павилиона — огромната палатка, където щеше да се проведе модното ревю на Виктори, така че Нико успя да се промъкне през кадифеното въже без никакви проблеми. Ала вътре я очакваше нещо съвсем различно. Местата се издигаха на осем етажа, извисявайки се почти до върха на палатката, а точно пред пътеката имаше още столове, оградени с нисък метален парапет, зад които стотици репортери и фотографи водеха истинска битка на лакти за по-добра позиция. Сцената върху самата пътека, която в момента бе все още покрита с найлон, наподобяваше коктейлна маса. Атмосферата бе наелектризирана от празничната възбуда, напомняща за първия учебен ден след ваканцията, само дето в случая хората не се бяха виждали чак от последното голямо парти в Хамптънс през уикенда преди Деня на труда и сега се прегръщаха и разтърсваха радостно ръцете си, сякаш са били разделени с години. Настроението определено беше заразително, обаче Нико огледа стълпотворението около себе си с неподправен ужас. Как въобще ще се добере до мястото си?!
Мина й през ума, че може и да си тръгне, ала знаеше, че това е невъзможно. Част от служебните й задължения включваше присъствие на най-малко шест модни ревюта през сезона, а и Виктори бе най-добрата й приятелка. Просто ще трябва да си проправи път със зъби и нокти, пък дано всичко се нареди както трябва.
Като че ли доловила ужаса й, до нея неочаквано се материализира някаква млада жена и възкликна възторжено, сякаш среща стар приятел:
— Здрасти, Нико! Да те отведа ли до мястото ти?
Нико веднага си сложи най-добрата маска за социални събития — скована, неловка усмивка — и подаде поканата си на момичето. То веднага тръгна уверено сред жужащото море от хора. Някакъв фотограф вдигна високо апарата си и я снима, неколцина познати помахаха весело, а други успяха да проврат ръцете си и дори телата си, за да се здрависат с нея и да я целунат по бузата. Лаейки прегракнало, охраната напразно се опитваше да въведе някакъв ред и да накара гостите да заемат местата си. След няколко дълги минути Нико и нейната придружителка най-сетне успяха да се доберат до средата на пътеката, където главната редакторка зърна мястото си. Върху розово картонче с характерната за Виктори Форд причудлива рамка бе отпечатано нейното име: «Нико О’Нийли». Нико се отпусна на мястото си с доволна въздишка. В следващата секунда обаче пред нея кацна рояк фотографи, които веднага защракаха с апаратите си. Тя се вторачи напред, към отсрещната страна на пътеката, която като че ли бе много по-организирана от нейната част на палатката. Местата и от двете й страни бяха все още празни. Погледът й неволно падна върху козметичния магнат Лин Бенет. Лицето му я накара да се усмихне вътрешно. Не че Лин нямаше основателна причина да се намира на модно ревю, особено като се знаеше, че козметиката, парфюмите и модата са неразривно свързани. Просто Лин бе пословичен мъжкар в бизнеса и Нико изобщо не си го представяше като човек, проявяващ някакъв интерес към дамското облекло. Вероятно бе дошъл, за да си оплакне очите с манекенките — начин за прекарване на свободното време, на който малцина нюйоркски бизнесмени бяха в състояние да устоят. Лин й помаха. Тя вдигна програмата си и учтиво отвърна на поздрава му.
Въздъхна и погледна нетърпеливо часовника си. Беше почти седем и половина, а ето че помощният персонал все още не беше вдигнал найлона от пътеката — сигналът, че шоуто всеки момент започва. Нико се извърна надясно, за да види кой ще седи до нея, и с радост констатира, че на картончето пишеше «Уенди Хийли». Това беше втората й най-добра приятелка. Страхотна възможност! Не се бяха виждали с Уенди поне от месец, може би някъде от средата на лятото, преди семействата им да се отправят на почивка. Уенди бе ходила в Мейн, който понастоящем изпълняваше ролята на най-модерното място за прекарване на летните отпуски сред хората от филмовата индустрия — основната идея бе, че там няма какво да правиш друго, освен да се наслаждаваш на природата. При все това Нико бе убедена, че всеки уважаващ себе си представител на Холивуд би предпочел по-скоро да го видят мъртъв, отколкото да го изловят в лятна вила с по-малко от шест стаи и най-малко един-двама души персонал, та било то и сред дивата пустош в североизточните части на страната! А Нико бе завела своето семейство на ски в Куинстаун, Нова Зеландия. Съпругът й Сеймор бе изтъкнал, че това е мястото, което те отдалечава най-много от цивилизацията, без да те принуждава напълно да я напускаш. Въпреки това обаче успяха да се сблъскат с неколцина познати, което за пореден път доказваше, че независимо колко далече се опиташ да избягаш, Ню Йорк винаги ще те преследва.
С все по-нарастващо нетърпение Нико започна да разлиства нервно програмата. Предполагаше, че закъснението на шоуто се дължи на Джени Кадин, която бе определена да седне от другата страна на Уенди. Уви, филмовите звезди се бяха превърнали в необходимо зло на съвременния живот. Нико въздъхна и погледна небрежно вляво от себе си, плъзгайки поглед по надписа върху картончето. И замръзна.
На картончето пишеше: «Кърби Атууд».
Нико бързо извърна глава — замаяна, смутена, възбудена и напълно объркана. И всичко това едновременно. Случайност ли е това, или някой го е направил нарочно? Възможно ли е да са разбрали за нея и Кърби Атууд? Абсурд! Тя определено не бе споделила с никого, а и Кърби надали го е направил. Но нали не бе мислила за него вече близо месец?! А сега името му неочаквано я върна към онзи миг в тоалетната на нощния клуб «Бунгало 8».
Случи се преди най-малко три месеца и оттогава насам тя нито го беше виждала, нито го беше чувала. Кърби Атууд бе много прочут манекен и фотомодел, с когото се бе запознала на едно парти, спонсорирано от «Бонфайър» и новото телевизионно шоу на компанията «Муви тайм». Съвсем за кратко Нико бе останала сама край бара. Тогава към нея се бе приближил Кърби, усмихвайки се. Беше толкова красив, че тя автоматично го изхвърли от съзнанието си. Предположи, че моделът се е припознал — взел я е за някоя важна дама, която би подпомогнала кариерата му. А после, докато все още седеше на масата за официалните гости, поглеждаше тайничко часовника си и се чудеше кога може да си тръгне, без да обиди никого, Кърби се бе настанил точно до нея. Беше се държал изключително мило — донесе й питие, опита се да я забавлява. И ето че само пет минути след този миг тя вече си мислеше какво ли е да прави секс с него. Разумът веднага й подсказа, че младежът надали ще прояви интерес към нея, но същевременно си даде сметка, че на този свят едва ли ще се намери жена, която да види Кърби и да не го пожелае. Съзнаваше, че навлиза в твърде опасна територия. И тъй като не искаше да рискува хората да я помислят за пълна глупачка, тя се изправи и се запъти към тоалетната. Обаче Кърби я последва. Последва я право в тоалетната, та чак в кабинката!
Жалка история, разбира се. Ала онези няколко минути в кабинката на тоалетната се бяха превърнали в един от най-прекрасните мигове в нейния живот. Седмици след това тя продължи да живее със спомена. Споменът за начина, по който черната коса падаше върху челото му, за цвета на сочните му устни (бежово черешови, с по-тъмна линийка точно там, където започваше кожата, все едно си бе сложил молив за устни), за усещането на тези устни върху нейните. Меко и гладко, и влажно. (Нейният съпруг Сеймор винаги стискаше устните си и лепваше върху нея сухи, кратки целувчици.) Тогава Нико имаше чувството, че устните му обгръщат цялото й лице. Краката й омекнаха — в най-буквалния смисъл на думата. Не можеше да повярва, че все още е в състояние да изпита подобно вълнение. На четиридесет и две, моля ви се! А като тийнейджърка!
Слава богу нещата спряха дотук. Кърби й бе дал телефонния си номер, но тя така и не му се обади. Той също — вероятно изпитваше прекалено голям страх от влиятелната й позиция в обществото, за да се осмели да го стори. И така беше по-добре. Да започне връзка с фотомодел на мъжко бельо би било просто абсурдно! Особено на фона на отвращението, което тя съвсем явно демонстрираше относно извънбрачните връзки на колегите си в «Сплач-Върнър», които на всичко отгоре даже не си правеха труда да ги прикриват.
Но какво щеше да прави сега, на публично място, пред очите на половината от елита на Ню Йорк?! Дали да не се направи, че не го познава? Ами ако той първи повдигне въпроса? Или пък още по-лошо — ако въобще не я помнеше?! Виктори със сигурност веднага щеше да измисли нещо — нали не беше омъжена и непрекъснато попадаше в подобни ситуации! Обаче Нико бе живяла с един и същи мъж в продължение на четиринадесет години, а когато проживееш толкова дълго в подобен затворен свят, напълно изгубваш способността си да навигираш в романтични ситуации с други мъже.
Точно тук й се наложи да си напомни, че в случая въобще не става въпрос за романтична ситуация. Ще поздрави Кърби, сякаш го познава съвсем бегло (което си беше точно така), после ще се съсредоточи върху шоуто и накрая ще се прибере вкъщи по живо по здраво. Всичко ще протече съвсем нормално и невинно.
Точно тогава пред нея изникна Кърби.
— Здрасти! — извика той толкова високо и ентусиазирано, сякаш бе на седмото небе, че я вижда.
Нико вдигна глава, възнамеряваща да съхрани хладната си, незаинтересована фасада, но веднага щом го зърна, сърцето й се разтуптя бясно и тя си даде сметка, че усмивката й наподобява напълно глупашкото задоволство на гимназистка.
— Какво правиш тук? — попита той и се отпусна в стола до нея. Седалките бяха поставени толкова близо една до друга, че бе напълно невъзможно да седиш до него и да не го докоснеш. Нико усети, че й се завива свят.
— Виктори Форд е една от най-добрите ми приятелки — отговори тя.
Кърби кимна и отбеляза:
— Защо не го бях разбрал по-рано?! И все пак не мога да повярвам, че сега седя до теб! Къде ли не те търсих!
Това изявление беше толкова шокиращо, че Нико се видя в чудо какво да отговори. Огледа се, за да види дали някой не ги наблюдава, а после реши, че при създалите се обстоятелства най-добрата реакция бе да не отвръща нищо.
— Така ли? — бе единственото, което отрони, а после плъзна небрежно поглед към лицето му. Голяма грешка! В главата й автоматично нахлу споменът за тяхната целувка. Нико прехвърли крак върху крак и усети, че започва да се възбужда.
— Ти изобщо не ми се обади — отбеляза очевидния факт Кърби. Тонът на гласа му предполагаше, че е обиден.
— Ами, виж какво, Кърби… — започна тя.
— Аз също не можах да ти се обадя.
Тя извърна глава на другата страна, така че ако някой ги гледаше, да възприеме разговора им като размяна на празни приказки, и изрече:
— Защо?
Той се приведе към нея и докосна крака й.
— Направо няма да повярваш! Знаех много добре коя си — така де, знаех, че си прочута и всичко останало — обаче не можах да си спомня къде точно работиш! Глупава работа!
Нико го стрелна с поглед. Изражението му подсказваше абсолютна искреност — отчасти смутено и отчасти самоиронизиращо се, като че ли младежът нямаше никакъв друг избор, освен да се смее на собствената си глупост, както и да се надява, че тя също ще възприеме нещата откъм смешната им страна. Нико се усмихна. Ако беше излязло от устата, на който и да е друг човек, признанието му би било крайно обидно — но от устата на Кърби то звучеше очарователно. Душата й се изпълни с трепета на надеждата. Ако Кърби наистина няма представа коя точно е тя, то тогава интересът му към нея вероятно е напълно непреднамерен и искрен.
— Работя в списание «Бонфайър» — прошепна едва чуто главната редакторка.
— Аха! Знаех си! — отсече Кърби. — Обаче не успях да си спомня. И ако трябва да ти призная, не исках да питам никого, защото хората щяха да ме вземат за пълен тъпанар!
Нико си даде сметка, че кима съчувствено — като че ли всеки ден попадаше в сходни ситуации и напълно разбираше чувствата му.
Пред тях най-ненадейно се материализира някакъв фотограф и щракна с апарата си. Нико бързо извърна глава. Само това й трябваше — да я изтъпанчат на първа страница в сладък разговор с Кърби Атууд! Веднага трябва да престане с този неуместен флирт! Обаче Кърби не бе от младежите, които умеят да прикриват чувствата си особено умело. Докосна крака й, за да й привлече вниманието.
— Все пак не се отчаях. Знаех си, че някъде ще попадна на теб! — продължи той. — И после с теб бихме могли да… Сещаш се, де… — Тук впи очи в нея по крайно съблазнителен начин. — Искам да кажа, че… че те срещнах и много те харесах и… Да знаеш, че по принцип не харесвам много хора! Да, вярно е, познавам много, но почти никого от тях не харесвам!
Нико погледна крадешком към Лин Бенет, който ги зяпаше с любопитство. Вероятно се чудеше какво толкова имаше да говори тя с някакъв фотомодел! Крайно време е да сложи точка на всичко това!
— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — отвърна тя, продължавайки да гледа точно пред себе си.
— А ето, че сега съм тук и седя точно до теб на някакво модно ревю! — възкликна Кърби. — Каква беше думата… Комат?
— Не, късмет — отвърна Нико.
Помести се неловко на седалката си. Тази чужда дума внезапно я накара да осъзнае неизбежното — щеше да преспи с Кърби Атууд. Нямаше представа точно кога или точно къде. Само бе сигурна, че това ще се случи. Ще го направи само веднъж и няма да каже на абсолютно никого! Само веднъж!
— Точно така, късмет — повтори младежът до нея. Усмихна й се.
Тя пак се помести сконфузено. Боже, наистина ли бе започнала да се възбужда?! Та подобно нещо не бе преживявала със съпруга си вече години наред! Възможно ли е Сеймор да я е привличал някога? Сигурно. Определено имаха доста активен сексуален живот. Или поне в началото.
— Точно това харесвам в теб — продължаваше упорито Кърби. — Ти си умна. Знаеш разни думи. Повечето хора вече не знаят много думи. Забелязала ли си?
Тя кимна и усети, че се изчервява. Надяваше се никой да не им обръща внимание. За щастие в палатката бе много горещо, така че червенината й би се възприела като напълно нормална реакция на кожата. Искаше й се да си направи вятър с програмата, както повечето хора около себе си — показно, за да демонстрират раздразнението си от закъснението на шоуто, — обаче се отказа. Щеше да изглежда крайно просташко.
Сякаш усетил нарастващото недоволство, един от тимпанистите удари инструмента си. Сигналът бе подет от останалите му колеги, разположени от двете страни на пътеката. Последва кратко раздвижване и иззад завесата, която отделяше пътеката от кулисите, се появи Джени Кадин, обградена плътно от бодигардове. Отведоха я до мястото й. Веднага след нея се появи и Уенди.
Звукът от тимпаните ставаше все по-силен и по-силен. Уенди се настани на мястото си и започна да разказва на Нико за комарите в Мейн. Двама сценични работници бързо навиха опънатия върху пътеката найлон. Прожекторите се включиха и заслепиха гостите. Веднага след това се появи и първата манекенка.
Беше облечена в късо сако с остра яка в наситено сиво-кафяво и дълга зелена пола, която завършваше точно над глезена. Първата мисъл на Нико бе, че съчетанието на тези два цвята би трябвало да бъде дразнещо. Вместо това обаче те си изглеждаха перфектно заедно — предизвикателно, но с вкус, — като че ли събирането им бе напълно естествено. След това обаче усети, че главата й се замайва. Винаги се бе гордяла със способността си да анализира, да подрежда нещата, да фокусира вниманието си и да извлича същността било на въпроса, било на човека срещу себе си. Ала ето, че прословутата й концентрация я бе напуснала. Вторачи се в модела, който мина бавно покрай нея, опитвайки се да запомни до последната подробност елементите на тоалета, за да може после да ги обсъди с Виктори, обаче мозъкът й демонстративно отказа съдействие. Ритъмът на тимпаните отми и последните петна съпротива, застояли се в разума й, и единственото, за което вече можеше да мисли, бе Кърби. И да се наслаждава на онова велико чувство да бъдеш завладяна.
 

3
 
Великолепието на седмицата на модата дойде и отмина, палатките бяха прибрани и натъпкани някъде по складовете за дрехи и градът се отдаде на обичайното си ежедневие от работа, работа и пак работа.
В един бивш склад в Манхатън, на Двадесет и шеста улица, съвсем близо до Пето авеню, семейство Хийли се намираше в обичайното си състояние на пълен хаос. В някогашния плевник, който от три години изпълняваше ролята на дом за Уенди Хийли, съпруга й Шейн, трите им деца, както и цяла менажерия рибки, костенурки и хамстери, от тавана на голямата зала все още висяха разноцветните панделки от последния рожден ден. По пода се въргаляха спаружените останки от балоните, пълни преди с хелий. Червенобузест прощъпалник, с все още неразличим отдалече пол, седеше на дивана и пищеше. Долу до него бе приклекнало тъмнокосо момченце, опитващо се да извади вътрешностите на червено метално камионче пожарна чрез неотклонни млатения по изтърканите до блясък дъски.
Вратата на банята се отвори с трясък и оттам изскочи Уенди Хийли с килнати на носа очила, сграбчила двата края на японското кимоно, наметнато на гърба й, и се втурна в стаята. С една ръка грабна бебето, а с другата измъкна камиончето от ръцете на момченцето.
— Тайлър! — извика му тя. — Веднага се приготвяй за училище! Тайлър се излегна по корем на пода и покри главата си с ръце.
— Тайлър! — повтори заплашително Уенди.
Никакъв отговор. Уенди сграбчи детето за горнището на пижамката и го вдигна.
— Кажи «моля» — изрече невъзмутимо Тайлър.
Уенди започна да подрусва в ръце бебето, като същевременно се опита да измисли как да се справи с поредното своенравие на баткото. Той беше едва на шест годинки и тя изобщо не искаше да му се дава, но прецени, че ако това ще го накара да се върне в стаята си и да се преоблече за училище, унижението си струваше.
— Окей — въздъхна примирено. — Моля ти се!
— Моля ти се какво? — изрече самоуверено Тайлър.
Уенди подбели очи и рече:
— Моля ти се, върви си в стаята и се преоблечи за училище!
Момченцето я изгледа хитро и отсече:
— Плати ми!
— Какво?! — зяпна майка му.
— Плати ми! — повтори авторитарно то и поднесе длан.
— Колко? — смръщи се Уенди.
— Пет кинта.
— Три!
— Става!
Стиснаха си ръцете и Тайлър побягна към стаята си доволен, че е отбелязал поредната точка срещу майка си.
— «Пали» — обади се бебето, имайки предвид «пари». То беше всъщност момиченце, на седемнадесет месеца, и Уенди вече знаеше, че първата дума на третото й дете бе «пари», а не «мама». Но какво можеше да направи тя?!
— Пари. Точно така, миличка. Пари. Хубаво нещо. — Насочи се към спалнята. Подобно на останалата част от плевнята, спалнята също беше мебелирана оскъдно — само най-основните неща. Въпреки това по някакъв незнаен начин успяваше да внуши усещане за задушаваща теснотия. — Парите са хубаво нещо, нали така, миличка? — продължи Уенди, като хвърли кръвнишки поглед на съпруга си Шейн, който продължаваше да се излежава.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — извиси глас той.
Господи! Веднага й стана ясно, че пак нещо не му е наред, че пак ще омърмори света. Нямаше представа докога ще може да го издържи. Още от миналата Коледа, което ще рече вече близо година, настроението на съпруга й варираше от пълно пренебрежение до тотална враждебност, като че ли се бе превърнал в заложник на собствения си живот.
— Би ли ми помогнал, скъпи? — попита колкото й бе възможно по-спокойно, едва сдържайки раздразнението си.
После се пресегна и вдигна рязко щорите — като пират, който вдига корабния флаг. Искаше й се да му се развика, да се разкрещи, но след дванадесет години брак с него бе наясно, че Шейн не реагира никак добре на женската агресия — ако тя започнеше да крещи, той щеше да се нацупи и заинати още повече.
Шейн се изправи в леглото, нацупи се, протегна се и се прозя преднамерено широко. Въпреки всеизвестния факт, че се бе омъжила за един мръсник и че му беше бясна, Уенди почувства болезнена любов към него. Просто Шейн беше прекалено красив и секси и ако сега не държеше в ръце бебето, тя със сигурност щеше да се опита да прави секс с него. Обаче веднага си даде сметка, че редовните свирки надали са най-подходящата награда за отвратителното му поведение.
— Тайлър се държи идиотски — обяви Уенди. — А Магда изобщо не съм я виждала…
— Сигурно си е в стаята и пак реве — махна небрежно с ръка съпругът й.
— И всички ще закъснеем — добави Уенди.
— Къде е дъртата госпожа… Как й беше името?
— Госпожа Минивър — поправи го Уенди. — Нямам представа. Очевидно и тя закъснява. Времето отвън е гадно. Би ли поддържал за малко бебето, ако обичаш? Да мога поне да си взема един душ!
И без да чака отговора му, тя му тръсна бебето. То веднага сграбчи стърчащата му, метросексуална коса (преди седем години Шейн бе ходил на козметичен хирург за вграждане на коса, за което бе платила, разбира се, Уенди) и я дръпна радостно, а Шейн, точно толкова радостно, потри носа си в този на момиченцето. Уенди се спря за миг на прага, разнежена от сцената между баща и дъщеря (възможно ли е на света да има по-добър баща от Шейн?!), ала Шейн побърза да вгорчи удоволствието от момента с думите:
— Ще се наложи днес ти да закараш децата на училище. Аз имам среща.
— Каква среща? — попита недоумяващо Уенди. — Среща в девет сутринта?!
— В девет и половина. Обаче е в ресторанта. Така че няма да имам никакво време да ги закарам на училище, а после да измина целия път до другия край на града и да бъда навреме.
— Не можеш ли да я отложиш за по-късничко?
— Не, Уенди — отвърна той с нарочно престорено търпение, сякаш й бе обяснявал това стотици пъти. — Срещата е с предприемача. И със строителния инспектор. Знаеш ли колко трудно е в наши дни да си уредиш среща с тези типове?! Но ако толкова много държиш да я отменя, няма проблеми! И тогава ще изминат още два месеца, докато ресторантът отвори врати. Какво пък, нали парите са си твои!
«Господи! — въздъхна за кой ли път вътрешно тя. — Пак се започва!»
— Парите ми са общи, Шейн — изрече търпеливо. — Казвала съм ти го милион пъти. Парите, които аз изкарвам, са за цялото ни семейство. За нас. За теб и за мен! — Уенди знаеше, че ако ролите бяха разменени, че ако той беше човекът, който изкарва всички пари в къщата, а тя не печели и цент, никога не би искала той да си ги стиска и да твърди, че са изцяло негови. — Просто си мисля… може би не си много щастлив с този ресторант. Може би трябва да се върнеш към сценариите…
За съжаление това се оказа червеното платно, развято под носа на бика.
— Мамка му, Уенди! — извика той. — Какво си ме зачесала тази сутрин?!
Тя се закова на място и стисна челюсти. Първата й мисъл бе, че иска да си вземе почивка и да замине някъде далече от съпруга и децата си, обаче бързо се съвзе и си даде сметка, че иска не почивка, а да прави още повече филми. И ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, искаше някой от филмите й да спечели «Оскар» за най-добър филм (досега пет от лентите й бяха номинирани, но нито един не беше спечелил). Искаше да тръгне по червения килим, да се качи на сцената и да се изправи пред публиката, за да благодари на всички («Специални благодарности към моя любящ съпруг Шейн, без чиято помощ и подкрепа никога нямаше да постигна всичко това!»), а после да се наслаждава на нестихващите аплодисменти. Вместо всичко това обаче тя каза единствено:
— Просто искам да си щастлив, Шейн. — Добре премерена пауза. — Така че всички покрай теб да сме щастливи!
Запъти се към банята, завъртя крановете и се пъхна под душа. Боже! Какво, за бога, щеше да прави с Шейн?!
Примигна под горещата вода, заопипва около себе си за шампоана, а после вдигна шишето близо до очите си, за да види има ли нещо. Слава богу, поне й беше оставил малко. Докато сапунисваше косата си, Уенди се зачуди какво още би могла да стори, за да помогне на съпруга си. В крайна сметка той беше голям човек. Беше на тридесет и девет години. (Макар че обикновено изглеждаше много по-млад. Много, много по-млад. Уенди обичаше да казва на шега, че той е четвъртото й дете.) Да не би да преживява криза на четиридесетте? Или нещата отново опираха до пари и до факта, че през последните десет години Шейн не бе изкарал със собствен труд и цент?
Нищо ново под слънцето. И без това тя го издържаше още от мига, в който се бяха запознали преди цели петнадесет години.
Тогава проявяваше филми в едно филмово студио, а той се готвеше да стане велик творец на филми. Не режисьор — творец на филми! Беше с три години по-малък от нея, което в онези години си беше доста смело — двадесет и седем годишна жена с двадесет и четири годишен мъж. На всичко отгоре беше толкова красив, че спокойно можеше да стане актьор. Но за него актьорската професия не била достатъчно интелигентна. Била много под него. Тогава живееше с още трима младежи в една съборетина на пешеходната улица в Санта Моника, което не беше никак благодатно за развитие на любовна връзка, така се само след две седмици той се премести да живее при нея. Тогава твърдеше, че е истински творчески гений. А тя е практичната. Уенди нямаше нищо против. Той беше толкова неустоим! И сладък. Но винаги на нокти с живота. Пишеше сценарий и се опитваше да събере пари за независим филм. И тя му помогна, филмът й отне две години и 300 000 долара, а после се превърна в нещо като хит, така че двамата се ожениха.
Но после, типично по холивудски, всичко замря. Шейн получи няколко поръчки за сценарии, но нито един от тях не стигна до реализация. Истината беше, че те не бяха особено добри — нещо, което Уенди предпочиташе да пази за себе си. Казваше си, че това няма значение — той я подкрепяше, беше добър баща, двамата се забавляваха, така че на нея не й пукаше особено. И по причини, които тя и до днес не можеше да проумее, нейната кариера летеше стремглаво нагоре. Сега вече заемаше изключително влиятелен пост, макар че се стараеше да не обръща много внимание на този факт. За нея този пост бе важен единствено заради финансовото спокойствие, което им осигуряваше — не се налагаше да се тревожат за пари, въпреки че дълбоко в себе си тя непрекъснато се тревожеше. Тревожеше се, че може да я уволнят или че парите й могат да свършат — какво щяха да правят тогава?! И ето, че сега Шейн, който бе преминал от писане на сценарии към писане на роман (непубликуван), искаше да отваря ресторант! Уенди бе вложила вече 250 000 долара в този ресторант. Не знаеше почти нищо за проекта, защото нямаше време да му обърне внимание. Но знаеше, че сигурно и той ще бъде пълен провал. От друга страна, може пък да впише тези пари като разходи…
Излезе изпод душа и точно в този момент в банята се появи Шейн и й подаде мобилния телефон. Уенди го погледна въпросително и той прошепна:
— Джош е! — И сбърчи нос.
Уенди въздъхна. Джош бе един от тримата й асистенти — арогантен двадесет и три годишен младеж, който изобщо не се стараеше да прикрие факта, че по негово мнение нейната работа би трябвало да се падне на него. На няколко пъти се бе опитала да му изясни, че ранните часове на деня са време за семейството и че не трябва да я свързва с никого преди девет часа, освен ако не е нещо спешно. Но Джош изобщо не я слушаше и обикновено й звънеше поне три пъти между седем и половина и девет и петнадесет, когато тя пристигаше в офиса.
— Ранна птичка, както винаги рано пее, а, Джош? — изрече в телефона тя, докато изтриваше краката си.
Настъпи миг тишина, сякаш Джош възприе думите й като обвинение. За него бе напълно непонятно как е възможно хората да имат живот извън работата си. Той бе напълно убеден, че подобни хора изобщо не трябва да заемат властови позиции — особено над човек като него.
— Току-що се обади Виктор Матрик! — изрече той, отделяйки нарочно сричките. — Реших, че това вероятно влиза в графата на спешните неща.
«Мамка му!» — прииска й се да изпищи. Мамка му! Мамка му! Мамка му! Виктор Матрик бе изпълнителният директор на «Сплач-Върнър», която сега притежаваше «Парадор Пикчърс» — компанията, на която пък тя беше президент.
— Какво му каза?
— Казах му, че в момента не си на линия, но че ще се опитам да се свържа с теб. — Пауза. — Да се опитам ли да го открия още сега?
— Само секунда, става ли?! — извика тя, уви се с една хавлия и се изстреля от банята. Докато минаваше покрай кухнята, видя, че госпожа Минивър вече е пристигнала и нацупено храни децата с багети и кремообразно сирене. По някакво чудо Тайлър и Магда се оказаха облечени и готови за училище.
— Добро утро! — изрече студено госпожа Минивър с изискания си британски акцент.
Заплатата й беше 150 000 долара годишно. По този повод Уенди често се шегуваше, че докато повечето бавачки получават по 100 000, акцентът на госпожа Минивър й струва допълнителни 50 000. Сега тя й помаха притеснено и забързано нахълта в малката задна стаичка, които наричаха кабинет. Вътре имаше метално бюро, чисто нов компютър, няколко неразпечатани кашона, играчки, разнообразни дивидита, спортна пътечка (използвана само веднъж) и три чифта ски. Уенди се отпусна върху мекия офис стол и изрече в телефона:
— Вече можеш да ме свържеш с Виктор!
Хавлиената кърпа се плъзна по тялото й и тя сведе поглед към гърдите си. Господи, започнали са да увисват! Някога те бяха нейната радост и гордост, а сега приличаха на две сплескани круши! Очевидно сериозно ще трябва да се замисли дали да не се подложи на козметична операция!
— Свързвам те с Виктор Матрик! — обяви от другия край на линията Джош с полупрезрителен и полуподмазвачески тон.
— Здравей, Виктор! — изчурулика бодро Уенди.
— Надявам се, че не те притеснявам — изрече с мазен глас шефът й.
— Ни най-малко!
— Хубаво. За онзи филм, дето ще му правим вътрешна прожекция. «Петнистото прасе.» Да разбирам ли, че мога да заведа на него и внуците си?
Но какво, по дяволите… Какви ги дърдори този човек, за бога?!
— Ами… това зависи от възрастта на внуците ти, Виктор — изрече предпазливо Уенди. Възможно ли е шефът й да няма никаква представа за съдържанието на филма? — Това е нашата голяма романтична комедия за декември.
— Значи не е детско филмче — констатира Виктор.
— О, не! — отговори любезно тя. — Това е романтична комедия, която се върти около един шикозен ресторант в Уест Вилидж. В главните роли са Джени Кадин и Танър Коул.
— Да, знам, че играе Джени Кадин, та по този повод все се чудех защо е приела да играе прасето — възкликна Виктор и за огромно облекчение на Уенди се разсмя гръмогласно.
— Убедена съм, че Америка няма нищо против да я гледа и в такава роля, но точно в нашия случай, Виктор, «Петнистото прасе» е името на ресторанта.
— Ясно — обади се шефът й, най-сетне поемайки си дъх след пристъпа на смях. — Е, Уенди, очаквам с нетърпение да те видя в пет.
— Точно така, Виктор. В пет часа — изрече спокойно тя, макар да й идваше да се разпищи. От две седмици насам бяха пуснали съобщение, че вътрешната прожекция ще бъде в четири.
— Мислех, че вътрешната прожекция е в четири! — изсъска Джош веднага щом Виктор затвори. За асистентите беше стандартна практика да остават на линия, за да си водят записки за разговора, ако се налага.
— Беше! — отбеляза саркастично Уенди. — Но сега, както разбирам, ще бъде в пет. Следователно ще се наложи да се свържеш с всички и да им съобщиш за промяната в часа.
— Ами ако не им е удобно?
— Ще им бъде удобно и още как! Просто им съобщи, че промяната е наложена от Виктор Матрик!
С тези думи тя затвори. Отпусна се назад в стола си и простена. Вече години наред хората разправяха, че Виктор Матрик, когото всички наричаха просто Стареца, постепенно полудява, а разговорът от тази сутрин определено го доказваше. Само това й трябваше! Ако Виктор откачи и го принудят да отстъпи мястото си на изпълнителен директор, компанията ще сложи някой друг и тя вероятно ще бъде първият в списъка на уволнените. Винаги се започваше от хората на нейната позиция. Независимо от добрите й резултати президентът на «Парадор Пикчърс» би бил прекалено скъпа прищявка за новия изпълнителен директор. И тогава какво ще прави? Какво ще стане с децата й? Ами с Шейн?
«По дяволите!» — рече си наум тя и вдигна хавлиената кърпа от пода. Това означаваше, че ще й се наложи да работи още по-упорито и на всичко отгоре да подходи хитро. Най-вероятно щяха да заменят Виктор с някой вътрешен човек, което означаваше, че тя трябва да започне да култивира близки познанства с всички президенти на отдели, както и с изпълнителните директори, които се отчитаха пред Виктор. Надали можеха да изберат по-лош момент от този! «Парадор Пикчърс» произвеждаше по шестнадесет филма на година и тя надзираваше лично всеки един от тях — от закупуването на авторските права на основния материал до наемането на сценаристите и режисьорите, и актьорите, и операторския екип, до одобряването на бюджетите, до посещение на евентуалните места за снимките, до съблюдаването на ежедневните дреболии и пускането на бележки до редакторите, а после до вземането на решенията за рекламния бюджет, и за промоциите, и накрая — присъствието на премиерите. И на всичко отгоре точно сега се намираше в подготвителната фаза на един филм, който лично тя считаше за най-важен в своята кариера, филмът се наричаше «Парцаливите пилигрими» и снимките му трябваше да започнат след два месеца. «Парцаливите пилигрими» беше филмът с главно «ф» — филмът, който всеки във филмовата индустрия си мечтаеше да направи някой ден, от онези филми, за които хората в нейните среди живееха, от филмите, заради които човек изобщо се решаваше да влезе в бизнеса. Но точно сега «Парцаливите пилигрими» приличаше на малко бебе. За да оцелее до следващата фаза от живота си, той се нуждаеше от непрестанно внимание и грижи — къпане, хранене, смяна на пелените. И последното нещо, което й трябваше точно сега, бе да обикаля офисите и да се натяга на шефове и колеги.
Телефонът й отново иззвъня. Уенди погледна дисплея и видя, че е отново от сградата на «Сплач-Върнър». Да не би Виктор пак да е решил да си поговори с нея?
— Ало? — изрече бодро тя.
— Уенди? — долови тихичък гласец от другия край на линията. — Обажда се Миранда. Миранда Дилейни, асистентката на Нико О’Нийли. — Звучеше така, сякаш разполага със свободно време за разговори по цял ден (което вероятно беше точно така).
— Да, Миранда, как си? — побърза да я прекъсне Уенди.
— Добре съм — отговори бавно момичето. После си прочисти гърлото и добави — Нико ми поръча да проверя дали остава уговорката ви днес за обяд. В «Майкълс».
— О, да. Обядът — кимна Уенди.
Напълно беше забравила за този обяд и вероятно при други обстоятелства щеше да го отмени заради вътрешната прожекция на новия филм. Но бързо размисли. Ако Виктор е решил да се самоунищожи, подкрепата на Нико би била неоценима. Особено като се имаше предвид, че приятелката й растеше бързо в йерархията на «Сплач-Върнър» и вече тайничко беше пуснала пипалата си, за да стане президент на цялото издателско подразделение, което би я поставило точно под Виктор по отношение на властта. На Уенди й оставаше само да се надява, че Нико ще успее да получи този престижен пост преди Виктор окончателно да е загубил разсъдъка си.
 

4
 
Седнала с изпънат гръб на задната седалка на лимузината, на път за летището за хеликоптери в Истсайд, Нико О’Нийли бе убедена, че напълно владее положението. Бе облечена с черна блуза на къдрички, която подчертаваше златистия й тен, а тъмносиният й костюм бе изработен в Париж от една от личните шивачки на Виктори. Костюмът беше измамно семпъл, но красотата му се коренеше в кройката. Беше ушит специално за нея, за да приляга перфектно на тялото й. Нико притежаваше най-малко петдесет подобни костюма (някои от тях с панталони), а материята им варираше от бяла коприна до кафяв туид. Това означаваше едновременно, че тя никога няма да напълнее и че нямаше нужда да се притеснява какво да облече сутринта за работа. Прословутата й последователност създаваше у екипа й и у нейните колеги усещане за предсказуемост — бяха наясно какво могат да очакват от нея, както и спокойствие на духа, — защото знаеха как точно ще започне всеки работен ден.
«Няма що!» — въздъхна тихо тя.
Колата вече се носеше по магистралата «Рузвелт». Нико извърна глава и обгърна с поглед безрадостните кафяви сгради, които се простираха една след друга покрай пътя. При гледката на толкова много еднаквост нещо в нея се скъса и я налегна усещане за поражение.
Нико се помести неловко на мястото си. От година насам все по-често й се случваше да преживява подобни моменти на отчайваща празнота, като че ли нищо нямаше значение, нищо нямаше да се промени, нищо ново нямаше да се случи. И пред очите й се ширваше безкрайната магистрала на живота — ден след ден, безкрайни дни и нищо по-различно в следващия. А междувременно времето отлиташе и единственото, което й се случваше, бе това, че остарява и се смалява, и знаеше, че някой ден ще се събуди не по-голяма от точица и накрая просто ще изчезне. Пуф! Като дребен листец, изгорен под увеличителното стъкло на слънцето. Тези чувства бяха започнали да я задушават, защото никога досега не бе изпитвала подобна мирова скръб. Никога не бе имала време да й се отдава. През целия си живот се бе борила и борила, и пак борила, за да се превърне в това, което бе сега — целостта, която представляваше Нико О’Нийли. И после, една сутрин, времето най-сетне я бе настигнало и тя се бе събудила, осъзнавайки, че е тук, че е жива. Бе пристигнала на крайната си гара и имаше всичко, за което бе работила толкова упорито — зашеметяваща кариера, любящ (така де!) съпруг, когото уважаваше, както и красива десетгодишна дъщеря, която обожаваше.
И би трябвало да се зарадва. Вместо това обаче тя се чувстваше уморена. Като че ли всички тези неща принадлежаха не на нея, а на някой друг, напълно непознат.
Нико повдигна тока на едната си обувка и натисна силно с него пръстите на другата. Никакви такива мисли! Нямаше да позволи на подобно случайно, необяснимо чувство да я съсипе!
Не и тази сутрин. Особено тази сутрин, която, както й се наложи да си напомни, бе толкова важна за бъдещата й кариера. През последните три месеца тя бе подработвала почвата, за да си осигури среща с Питър Борш, новия изпълнителен директор на «Хъкабийс» — огромната верига магазини за продажби на дребно, които като че ли завладяха целия свят. «Хъкабийс» никога не пускаха реклами в списанията, но Нико не виждаше никаква причина нещата да не се променят. Струваше й се напълно очевидно, но си остана и единствената в издателското подразделение, която положи усилия да се свърже с «Хъкабийс» — компания, която повечето хора в «Сплач-Върнър» смятаха за «долнопробна». Но тя не беше сноб. Публикациите в «Уолстрийт джърнъл» й помагаха да следи кариерата на Питър Борш вече години наред. Питър обичаше да се изживява като «човек от народа», но не трябваше да се забравя, че освен това бе завършил и «Харвард бизнес скул», при това с пълна стипендия. Сега, след като точно той бе назначен за изпълнителен директор на «Хъкабийс», Нико бе убедена, че ще направи огромни промени, а тя държеше да бъде в първите линии още от самото начало. Но дори уреждането само на една среща й бе отнело седмици наред, през които й се наложи да ухажва Питър, като му изпраща ръкописни бележки, както и списания и книги, които според нея биха събудили неговия интерес — в това число и рядък екземпляр от първото издание на «Изкуството на войната». И накрая, само преди пет дена, Питър Борш й се бе обадил лично и най-сетне се бе съгласил на среща.
Нико извади компактната си пудра и огледа критично състоянието на грима си. Уреждането на тази среща не беше част от нейните задължения (технически погледнато, спадаше към задълженията на шефа й, Майк Харнес), ала преди шест месеца Нико бе стигнала до заключението, че неприятното чувство, което я спохождаше напоследък, е ни повече, ни по-малко последица от усещането, че буксува. Не че й бе неприятно да бъде главен редактор на «Бонфайър», даже напротив! Беше вълнуващо и крайно стимулиращо. Но заемаше тази длъжност вече цели шест години — откакто бе на тридесет и шест, с което се превърна в най-младия главен редактор на списанието в петдесетгодишната му история. За съжаление обаче успехът е като красотата — след пет дена разходки из къщата с миризливи чорапи вече не е толкова вълнуващ. Затова тя бе взела решение, че ще изкачи следващото стъпало в йерархията на компанията. Най-високият пост бе изпълнителен директор на «Сплач-Върнър», но за да го заеме, първо трябваше да атакува позицията точно под него, което означаваше, че трябва да стане шеф на издателското подразделение. Единствената потенциална пречка беше нейният пряк шеф — Майк Харнес, който я бе наел преди шест години. Вярно, беше му задължена, но тук нещата стояха на принципна основа — досега нито една жена не бе успяла да заеме поста изпълнителен директор на «Сплач-Върнър», така че беше крайно време някоя да го направи.
И Нико възнамеряваше тази жена да бъде точно тя.
Лимузината премина през отвора във веригите, които ограждаха летището за хеликоптери, и закова спирачки на няколко метра от зеления «Сикорски», който се бе разположил спокойно на площадката. Нико излезе от колата и се запъти бързо към машината. На две крачки от него обаче спря и се ослуша, изненадана от шума на друга кола, идваща зад нея. Обърна се и видя тъмносин мерцедес, който точно в този момент трополеше през портала.
«Невъзможно!» — помисли си тя със смесица от гняв, шок и тревога. Мерцедесът принадлежеше на Майк Харнес — изпълнителен директор и президент на «Върнър пъбликейшънс». Тя, разбира се, го бе уведомила за тази среща с Питър, при това няколко пъти, като дори го бе поканила да я придружи. Ала Майк бе отхвърлил пренебрежително идеята й, изтъквайки, че трябва да пренасочи вниманието си към Флорида, където има по-важни дела. Фактът, че днес той не бе заминал за Флорида и вместо това бе решил да се появи на хеликоптерната площадка, можеше да означава само едно — че ще се опита да си присвои заслугите за тази среща!
Нико се загледа в излизащия от колата Майк с присвити очи. В началото на петдесетте, той поддържаше високата си фигура все така в безупречна форма, макар да попрекаляваше с бронзиращите кремове — очевидно харесваше този свой неестествено златист тен. Сега той я погледна глуповато и закрачи към хеликоптера. Безсъмнено си даваше сметка за настроението й. Ала в корпорация като «Сплач-Върнър», където всичко, което човек казваше, правеше, та дори обличаше, бе потенциална храна за акулите, сдържането на емоциите бе императив номер едно. Затова, ако сега се конфронтираше с Майк, веднага щеше да бъде нарочена за кучка. Ако повиши глас, ще я нарекат истеричка. И из всички офиси ще плъзнат слухове за пълната й загуба на контрол. Съзнавайки всичко това, Нико си сложи леко озадачена усмивка на лицето и се загледа в шефа си. Когато той приближи, тя възкликна:
— Много съжалявам, Майк! Очевидно някой е объркал графиците ни! Моята асистентка резервира хеликоптера още преди пет дена за срещата ми в «Хъкабийс»!
Нико перфектно разбираше, че по този начин автоматично прехвърля топката в неговото поле. Сега шефът й щеше да бъде принуден да си признае, че се натяга да присъства на тази среща. И ето как реагира той:
— След всичката работа, която свършихме заедно по тази среща, реших, че няма да е зле да видя въпросния Борш със собствените си очи!
«Да, бе, а после да цъфнеш самодоволно пред Виктор Матрик и да му разкажеш какви усилия ти е струвало със собствени ръце да уредиш тази среща!» — кипеше вътрешно Нико.
Иначе кимна, запазвайки обичайното си, напълно непроницаемо изражение. Предателството на Майк беше непростимо, но не и неочаквано — както обикновено, това си беше просто бизнес за шефовете в «Сплач-Върнър», където по принцип можеш да правиш всичко, стига да ти се размине.
— Тогава да тръгваме! — подкани го тя и тръгна по стълбичката на хеликоптера.
Докато се настаняваше в луксозната кожена седалка, тя си помисли как й трябваха цели три месеца, за да уреди тази среща с Питър Борш, а на Майк му стигнаха три минути, за да провали всичко. Шефът й се настани до нея с невъзмутимо спокойствие, сякаш всичко си беше наред, и възкликна:
— Между другото, получи ли последната паметна бележка на Виктор? Дъската на този човек май наистина се е разхлопала здраво, не мислиш ли?
— Мммм… — отговори неопределено Нико.
Въпросната паметна бележка представляваше имейл, който Виктор Матрик бе разпратил до всички свои служители и касаеше щорите на прозорците. В нея се казваше: «Всички щори трябва да бъдат вдигнати до средата на всеки прозорец, или точно 101.66 сантиметра от перваза!» Като повечето изпълнителни директори на подобна висока позиция, Виктор, който вече бе преполовил седемдесетте, беше пословично ексцентричен. През месец-два предприемаше внезапни разходки из коридорите на подопечната му корпорация и в резултат на обиколките му хората се сдобиваха с подобни бележки в компютрите си. Така вследствие на напредналата му възраст и на странностите в поведението му почти всички бяха убедени, че Виктор вече е напълно откачил и че надали ще изкара още дълго на поста си. От друга страна обаче, тези слухове се носеха вече пет години, а що се отнася до Нико, тя не бе изцяло съгласна с тях. Вярно е, че Виктор Матрик си беше откачалка, ала не и в смисъла, който служителите му влагаха в тази дума.
Нико взе броя на «Уолстрийт джърнъл», който лежеше на близката масичка, и рязко го отвори. Почти всеки голям шеф в «Сплач-Върнър» си точеше зъбите за поста на Виктор, в това число и Майк, както и още един твърде опасен изпълнителен директор — Селдън Роуз. Селдън Роуз бе президент на телевизионното подразделение и въпреки че двамата с Уенди бяха на едно ниво, Уенди открай време се притесняваше, че Селдън Роуз се опитва да разшири територията си и да грабне и нейната работа. Самата Нико още нямаше категорично мнение за този човек, но в компания като «Сплач-Върнър» всеки, заемащ някаква властова позиция, бе в състояние само за секунди да се обърне и срещу най-добрия си приятел. Не беше достатъчно само да си вършиш добре работата и да поддържаш темпото всеки божи ден — налагаше се да посвещаваш голяма част от времето си и в охраняване на поста си, и в кроене на тайни планове за превземането на следващия подстъп към върха.
Нико се втренчи в отворения в скута й вестник, преструвайки се на крайно заинтересована от някаква статия за търговията със стоки на дребно. Вероятно Майк дори и не си представяше, че тя би могла да се стреми към най-върховния пост в «Сплач-Върнър» — или поне тя така предполагаше. Мястото се характеризираше с невероятни византийски интриги и огромно напрежение, така че малцина жени, та дори и мъже се натискаха да го заемат. Ала Нико въобще не се срамуваше от амбициите си, пък и двадесетте години корпоративен живот я бяха убедили, че е в състояние да върши всяка една работа не по-зле, от който и да е мъж — та дори и по-добре.
«Да вземем за пример Майк!» — помисли си тя и крадешком го погледна. В момента той се бе привел напред в седалката си и се опитваше да надвика рева на току-що включените двигатели, за да говори с пилота за спорт. Корпорациите навсякъде по света бяха пълни с мъже като Майк — мъже, които не изглеждат нито изключително умни, нито особено интересни, но които много добре владеят всички правила на играта. Този род мъже прекрасно знаеха как да се наредят до останалите влиятелни хора — винаги бяха искрени и лоялни, винаги демонстрираха отлични умения за «екипна работа» и винаги успяваха да се изкачат по корпоративната стълбица, защото бяха наясно чии задници да целуват и кога. Нико открай време подозираше, че Майк е станал изпълнителен директор и президент на «Върнър пъбликейшънс» само защото се е сетил как да гъделичка Виктор Матрик по слабото място — Виктор бе всеизвестен маниак на тема спорт, а Майк му е осигурявал билети за всяко важно спортно събитие, на което и самият той е присъствал.
Браво! Похвално! Обаче Майк Харнес не бе единственият, който владее правилата на играта. Само преди две години Нико би се почувствала крайно неудобно дори само от мисълта да заеме поста на шефа си, особено на такъв шеф като Майк, който по принцип бе доста свестен и разбран. Ала през последната година поведението му към нея се беше променило коренно. Отначало неуловимо, учтиво затваряйки й устата по време на служебните брифинги, постепенно все по-явно и неприкрито, а накрая съвсем целенасочено бе пропуснал да включи името й в списъка на докладчиците за редовното корпоративно събрание, което се провеждаше на всеки две години. А сега и това — да се опитва да обсеби срещата й в «Хъкабийс», среща, за която сам никога не би се сетил, а дори и да се беше сетил, не би успял да организира.
Хеликоптерът се отлепи от земята и залепи Майк на облегалката. Той се обърна към Нико и небрежно отбеляза:
— Скоро ми попадна една статия в «Джърнъл» за Питър Борш и «Хъкабийс». И, честно да ти кажа, смятам, че срещата идва напълно навреме.
Нико го дари с хладна усмивка. Въпросната статия се бе появила преди два дена, а фактът, че Майк се кани да обърне нещата така, сякаш идеята е била изцяло негова, я накара да закипи от гняв. Даже и да искаше, вече не можеше да си позволи да игнорира явната решимост на шефа й да й подреже крилата — нищо чудно след няколко месена да се пробва и да я уволни! Ненадейната му поява тази сутрин бе ни повече, ни по-малко официално обявяване на война. Отсега нататък въпросът стоеше така: или тя, или той. Но годините корпоративен опит я бяха научили да сдържа чувствата си, никога да не показва на опонента си какво мисли, а още по-малко пък — какво е решила да стори. Сега Нико сгъна вестника и приглади полата си. Онова, за което Майк изобщо нямаше представа, бе, че вече бе предприела необходимите стъпки ла му подлее вода.
Само преди месец, когато нейната асистентка бе успяла да издири онзи екземпляр от първото издание на «Изкуството на войната», Нико бе отишла при Виктор Матрик, за да поиска от него специално разрешение да запише разходите за книгата като служебни, тъй като тя не беше никак евтина — повече от хиляда долара. И при така създалите се обстоятелства тя, естествено, беше длъжна да му обясни с най-големи подробности защо й е трябвала тази книга и в какво са се състояли усилията й досега в тази насока. Накрая Виктор я бе похвалил за «творческия подход». Иронията във всичко обаче бе, че ако Майк я бе включил в списъка на докладчиците за корпоративното събрание, на нея вероятно никога не би й хрумнало да започне да действа зад гърба му. Ала случаят бе непростима обида, да не говорим пък, че хората го бяха коментирали седмици наред — както преди, така и след събранието. Така че, ако Майк толкова държеше да я смаже, можеше да го стори по-дипломатично.
Но ето, че той бе допуснал грешка и сега единственото, което й оставаше, бе да заиграе в неговата лига. Ако срещата с «Хъкабийс» не оправдаеше очакванията им, грешката щеше да бъде изцяло негова. Но ако минеше добре и Майк отиде при Виктор, последният веднага ще схване какво точно става. Нищо не беше в състояние да мине незабелязано покрай смразяващите синьо-жълтеникави очи на Виктор Матрик, а фактът, че Майк си е позволил да падне толкова ниско, със сигурност щеше да заслужи презрението му.
Всички тези мисли, в комбинация с все по-разширяващия се пред очите й хоризонт на града, я накараха да се почувства отново като старото си «аз». И докато хеликоптерът се снишаваше покрай гората отворени червила на високите сгради, Нико усети вълнение, доста наподобяващо сексуална възбуда. Такова усещане я обхващаше при всеки досег с познатата стоманобетонна панорама. Град Ню Йорк си оставаше и до днес най-прекрасното място на този свят, както и едно от малкото, където жените като нея могат не само да оцеляват, но и да властват. А когато под краката им се появи мостът «Уилямсбърг», тя не можа да не си каже: «Аз притежавам този град!»
Или във всеки случай възнамеряваше да го притежава. При това скоро.
 

5
 
Кафемашината изгъргори доволно като същество, празнещо червата си, и започна да плюе вода през филтъра в каничката.
«Даже и кафе машината е по-щастлива от мен!» — въздъхна печално Виктори, докато наливаше горчивата напитка в обикновена бяла голяма чаша.
Хвърли око на стенния часовник, макар да нямаше никакво желание да си напомня колко е часът. Беше единадесет сутринта и тя все още си беше вкъщи, и все още с китайската си синя копринена пижама, щампована с дребни весели кученца. Което нищо чудно и да бе някаква типична китайска шега, защото, както бе известно, най-добрият приятел на човека всъщност служеше за любима храна на тази далечна нация.
«Което на свой ред носи съответната ирония» — каза си тя, докато слагаше три препълнени лъжички захар в кафето си. През последните три седмици имаше чувството, че са я ръфали с кокалите, само дето в нейния случай бе имала съмнителната чест и да бъде изплюта.
Виктори бе опитала нещо ново и всичките й усилия бяха отхвърлени. Светът действително бе едно много жестоко място.
Взе чашата си и с бавни стъпки излезе от кухнята. Мина през бърлогата с вградените рафтове и телевизора с плосък екран, оттам през фоайето и заслиза по стълбите към дневната, където в камината пращеше истински огън. По мнението на агентите по недвижими имоти апартаментът й бе «истинско бижу». Ала сега, когато вдигна глава към надвисналия четири метра по-нагоре таван и великолепния античен кристален полилей, Виктори се зачуди колко ли още ще може да си позволи да живее тук.
Официално компанията й се намираше в криза.
По цялата дължина на френските прозорци, от които се разкриваше гледка към улицата, се простираше пейка. Виктори се отпусна изтощено на нея и се загледа навън. През последните две седмици и половина беше все на път — тръгна само три дена след катастрофалното модно ревю, затова не бе успяла да разчисти и вестниците, които бяха струпани върху махагоновата масичка в трапезарията. Всички те съдържаха отзиви за шоуто й. Критиците не се оказаха благосклонни. Оттогава бе изминал почти месец, но в главата й продължаваха да кънтят унищожителни фрази като: «Виктори не победи», «изгубена посока», «разочароващо». И като че ли това не беше достатъчно, а и следното: «Кой изобщо би облякъл подобни дрехи, а дори и да се осмели, къде би могъл да ги носи?!» Върхът на отзивите бе: «Виктори Форд е повече шоумен, отколкото моден дизайнер — истина, станала пределно ясна с последната й колекция, с която тя направи опит да се нареди сред представителите на висшата мода!» Всички тези думи продължаваха да я преследват и да се навират в съзнанието й като гадна воня. Виктори знаеше, че повечето от хората на изкуството никога не допускаха грешката да четат написаното за себе си, но лично тя не можеше да си го позволи — не можеше да допусне да обърне гръб на неприятната действителност. Тя предпочиташе да е наясно с истината, за да се справи с нея. Може би трябваше да изхвърли тези статии още тогава, но реши да ги запази в папката при останалите, за да може някой ден да се смее, докато ги чете. А ако не се засмее, значи въобще няма да й пука, защото това би означавало, че вече не е дизайнер. А ако не е дизайнер, пак няма да й припука, защото това би означавало, че е мъртва.
Виктори се загледа през прозореца и въздъхна дълбоко. Сигурно е започнала да остарява, щом вече вижда света само в черно и бяло и щом продължава да вярва, че ако не може да бъде моден дизайнер, би предпочела да е мъртва. Но за съжаление си беше такава. Още от осемгодишна възраст, когато, докато чакаше реда си при зъболекаря, погледът й беше паднал върху списание «Вог», лежащо върху масичката в чакалнята. (Впоследствие си даде сметка, че зъболекарят й всъщност се е обличал далеч по-шикозно, отколкото го е мислела тогава.) И докато разлистваше страница след страница и се наслаждаваше на модата, тя се усети неочаквано пренесена в друг свят — място, което като че ли предлагаше неограничени възможности и където всичко, за което си си мечтал, би могло да се случи. Но после зъболекарят я бе извикал, тя бе вдигнала поглед и бе осъзнала, че седи на зелен пластмасов стол в малка стаичка със стени на петна и лющеща се мазилка, и тогава всеки детайл в помещението доби огромни размери и тя преживя откровение. Оттогава насам не бе изпитвала нищо по-мощно, нищо по-всеобхващащо. Просто разбра, че точно това е нещото, за което е дошла на този свят — да бъде моден дизайнер. Това бе нейната съдба.
Беше си малко странна, разбира се, но тогава още не го знаеше. Тогава бе все още дете и години наред живееше с илюзията, че всички други са също като нея — и също като нея са наясно точно какво ще правят в този живот. Спомняше си как още като десетгодишна разправяше на децата, че ще стане моден дизайнер, въпреки че нямаше ни най-малка представа нито как се стига дотам, нито какво точно правят модните дизайнери.
Виктори стана и започна да кръстосва по персийския килим пред камината. Сега, от позицията на зрелостта вече можеше да прецени, че онова нейно младежко невежество всъщност е било за добро. Защото й е позволило да следва смело и неотклонно налудничавата си мечта, и то по начини, към които днес не би се осмелила да прибегне.
Разтърси глава, спомняйки си с умиление онези първи дни в Ню Йорк. Тогава всичко беше ново, всичко за нея бе вълнуващо. Разполагаше с изключително малко пари, но изобщо не се страхуваше — целта й бе една-единствена, напред и нагоре. Още от онова време имаше усещането, че Ню Йорк като че ли одобрява мечтата й и започва да й сътрудничи в нейния заговор с живота. Премести се да живее там на осемнадесет години, когато отиде да учи в училището по изкуствата. И един есенен ден, когато времето беше все още топло, но във въздуха вече се долавяха първите мразовити повеи на зимата — ден, доста приличащ на днешния — докато пътуваше с метрото, някаква жена я попита откъде е купила сакото, с което беше облечена. Виктори автоматично плъзна поглед по изрусената коса на жената, деловия й костюм, който говореше за преуспяваща бизнес дама, към блузата с изискана дребна папийонка (каквито тогава бяха на мода) и с присъщата на младостта арогантност вирна брадичка и отсече:
— Мое творение е! Аз съм моден дизайнер!
— Вие сте моден дизайнер?! — изгледа я невярващо дамата. (И защо да й вярва — тогава беше кльощава и плоска в гърдите като момче, при това изглеждаше много по-млада от осемнадесет). — В такъв случай трябва непременно да се видим! — И жената беше бръкнала в чантата си на Луи Вюитон (която Виктори и до днес не можеше да забрави — тогава й се беше сторила много шик) и й беше подала визитна картичка. — Аз съм търговски посредник и работя за един универсален магазин. Ще ви чакам в моя офис в понеделник, в десет часа сутринта! Донесете колекцията си!
Виктори въобще не разполагаше с колекция, но кога подобно нещо е било пречка за амбицията на младостта?! Срещата й с тази жена (както по-късно разбра, името й беше Мирна Джеймсън) бе истинско чудо! И чудото се беше случило в пет часа следобед една сряда. До три и половина сутринта в понеделник (което й предостави достатъчно време да си вземе душ и към десет вече да бъде на срещата) Виктори разполагаше с първата си колекция от шест тоалета, включително сакото. Последните пет дена бе посветила на задачата да рисува модели, да купува платове и да превива гръб над шевната машина, която бе получила като подарък от родителите си по случай завършването на гимназията. Наложи й се да похарчи и всичките си пари за наема двеста долара. Работеше почти денонощно, като си позволяваше да се отпуска само за по няколко часа на дивана спалня, който бе намерила изхвърлен на улицата. В онези години градът беше доста различен — беден, разнебитен, мизерен. Единствено мрачната решимост и железният цинизъм на неговите обитатели успяваха да го поддържат жив. И все пак под пластовете мръсотия кълняха семената на оптимизма и вярата, че всичко на този свят е възможно и докато тя се трудеше, целият град като че ли пулсираше заедно с нея. Кроеше и шиеше под звуците на клаксоните, виковете на хората и нескончаемия тътен на музиката от околните барове. И дори и през ум не й мина мисълта, че може и да се провали.
Мирна Джеймсън се оказа търговски посредник за «Маршал Фийлдс» — един от прочутите универсални магазини на Чикаго. Офисът й се намираше в подобна на пещера сграда на Седмо авеню и Тридесет и седма улица. Кварталът на дрехите приличаше на ориенталски пазар. По улиците един след друг се редяха магазини за родители, за мъжко облекло, за дамско облекло, за бебешки дрешки, за платове, копчета, ципове и бельо. От ауспусите на паркираните пред входовете им камиони изригваше отровен дим, но това ни най-малко не смущаваше работниците, които тикаха закачалки с дрехи и кашони с кожи през човешкото стълпотворение. В тъмните входове на сградите се таяха джебчии, измамници и всякаква друга измет. Виктори вървеше през тълпите, притиснала здраво до гърди торбите с колекцията си, и си мислеше, че след всичкия този труд не може да позволи да я ограбят.
Офисът на Мирна Джеймсън се състоеше от две стаи, разположени в средата на дълъг, безрадостен, покрит с линолеум коридор. В първата стая седеше млада жена с изражение на разгневена пчела, чиито дълги нокти потракваха върху слушалката на телефона. Зад отворената врата се намираше кабинетът на Мирна — Виктори веднага забеляза елегантния, облечен в черен чорапогащник крак и обут с обувка с остър връх. Мирна бе първата истинска бизнес дама, с която Виктори се запознаваше, а в онези години от жените с кариера не се очакваше да бъдат любезни и приятни. Мирна излезе от кабинета си, огледа критично Виктори и с леко стържещ метален глас изрече:
— Значи все пак дойдохте. Хубаво. Да видим сега какво ми носите!
Петте денонощия без почти никакъв сън накрая си казаха думата и Виктори едва не избухна в сълзи. За първи път осъзна, че Мирна може и да не хареса колекцията й, а мисълта за провал беше унищожителна. Знаеше, че срамът завинаги ще осакати душата й и вероятно ще определи насоката на целия й по-нататъшен живот. Ами ако това се превърне в практика — да се опитва и да се проваля? Тогава ще трябва да се върне в родния си град и да работи в магазина с ксерокса — като най-добрата си приятелка от гимназията, която така и не бе успяла да се измъкне от блатото на еснафския им градец.
— Готини са — отбеляза Мирна, докато разглеждаше колекцията й. Начинът, по който разглеждаше образците, по който ги държеше, обръщаше и опипваше платовете, изпълни Виктори с чувството, че тя самата е подложена на този подробен оглед. Под ярката светлина на флуоресцентните лампи тя забеляза, че по лицето си Мирна носи дълбоки белези от шарка и че се е опитала да ги прикрие с дебел пласт фон дьо тен. — Предполагам, че не разполагате с никакво досие на продажбите, нали? Всъщност има ли нещо, което не ми казвате, но все пак трябва да знам? — Тук я изгледа подозрително.
Виктори нямаше ни най-малка представа какво точно има предвид Мирна.
— Ами… — запелтечи, — аз просто…
— Продавали ли сте въобще за някой магазин? — попита нетърпеливо Мирна.
— Не — отсече бързо Виктори. — Това е първата ми колекция. Защо, да не би да има някакъв проблем? — запита с нарастваща паника.
Мирна само сви рамене и отбеляза:
— Е, все отнякъде трябва да се започне, нали така? Проблем няма, просто това означава, че засега не мога да приема много голяма поръчка. Ще трябва да тръгнем с по-малко, а ако се продадат, следващия сезон ще взема повече.
Напълно зашеметена, Виктори успя само да кимне.
После побягна навън, замаяна от радост. Впоследствие щеше да има много такива повратни, успешни житейски мигове, но този, първият, не можеше да се сравни с нищо друго. Тръгна по Тридесет и седма улица, после зави по Пето авеню, без да знае къде отива — просто вървеше ли, вървеше напред и единственото, с което бе наясно, бе, че иска да бъде в центъра на събитията. Чувстваше се лека като перце, докато лавираше между минувачите. Накрая спря пред центъра «Рокфелер» и се загледа в кънкьорите. Градът приличаше на сребриста Страна на Оз, пълна с магия, чудеса и неограничени възможности. Едва когато влезе в парка и изразходи част от натрупаната си енергия, се запъти към една телефонна будка и се обади на най-добрата си приятелка от училището по изкуствата — Кит Келендър.
— Каза, че ще тръгнем с по-малко, но поръча осемнадесет бройки! — извика Виктори в слушалката.
Поръчката им се видя огромна и в онзи момент тя дори и не сънуваше, че някога ще приема поръчки за десет хиляди бройки.
Още три седмици почти денонощно взиране над шевната машина — и първата поръчка беше завършена. Появи се в офиса на Мирна с три големи торби от супермаркета.
— Какво правиш тук? — изгледа я косо Мирна.
— Нося нещата от поръчката! — изрече гордо Виктори.
— Нямаш ли си експедитор?! — ахна търговският посредник. — Какво според теб ще правя с тези торби?!
При този спомен Виктори се усмихна. В онези далечни години нямаше никаква представа за техническите аспекти от работата на дизайнера — нямаше представа, че истинските дизайнери си имат кроячни и шивачни, където им изработват моделите. Ала амбицията и изгарящото желание (желание, което повечето от жените изпитват само към мъжете) й даваха криле. А после получи по пощата чек за петстотин долара. И всичките й дрехи бяха продадени. Беше само на осемнадесет, а вече беше влязла в бизнеса.
През следващото десетилетие вървеше нагоре и нагоре. Двете с Кит се преместиха в двустайно апартаментче в Долен Истсайд, на улица, прочута с индийските си ресторанти и подземните «магазини за бонбонки», където всъщност предлагаха наркотици. Двете крояха и шиеха, докато очите им се премрежваха. Тогава излизаха от дома си и обикаляха изложбите и сумрачните нощни клубове, където танцуваха до три призори. Тогава Виктори едва успяваше да изкара пари дори за сметките и ежедневните си разходи, обаче изобщо не й пукаше. Беше убедена, че големият успех е точно зад следващия ъгъл, а засега самото пребиваване в този град и фактът, че работеше това, за което беше мечтала цял живот, й бяха напълно достатъчни.
А после получи първата си голяма поръчка от «Бендел» — универсален магазин, известен с политиката си за подпомагане на млади, едва прохождащи дизайнери. Това беше поредният повратен момент в живота й — поръчката беше достатъчно голяма, за да й гарантира собствена площ на третия етаж с името и логото й на стената. Но имаше и една уловка. Реалната изработка на дрехите щеше да изисква огромна инвестиция — 20 000 долара, които тя не притежаваше. Обиколи три банки, за да се опита да вземе заем, но във всяка от тях мениджърите търпеливо й обясниха, че за да вземе заем, човек трябва да има допълнителна гаранция или залог — нещо конкретно, като например къща или кола, което банката да изземе и да продаде в случай, че не може да си погаси задълженията.
Виктори не виждаше никакъв изход от този порочен кръг, но един ден телефонът й иззвъня. Беше Мирна Джеймсън. Предложи й да се свърже с човек на име Хауард Фрипълмейър. Обясни й, че въпросната личност е пълна отрепка, но в този бизнес е от тридесет години и може да й помогне.
Хауард Фрипълмейър далеч надмина описанието на Мирна. Първата им среща се проведе в едно кафене, където Хауард нагъваше сандвич с пастърма, без да си прави труда да изтрива остатъците от горчицата в ъгълчетата на устата си. Дрехите му бяха кафяви, а косата — стряскаща. Носеше малка перука, която стърчеше над челото му като перваз на прозорец. А след като приключи с яденето, грабна броя на «Дейли нюз», който си беше донесъл, и изчезна в тоалетната. Изминаха петнадесет минути. Интуицията на Виктори й подсказваше да плати своята част от сметката и веднага да си обира крушите, но не го направи. Беше отчаяна и нямаше друг избор.
Когато Хауард се върна на масата, неочаквано заяви, че е взел решение. Бил решил, че тя си струвала инвестицията, че имала потенциал. През следващата година щял да вложи 80 000 долара в компанията й, а в замяна искал тридесет процента от печалбата. Тогава сделката й се стори добра. Хауард беше кошмарен и сякаш грубостта и простащината му не бяха достатъчни, ами около него се носеше и ужасна смрад. Виктори обаче си каза, че това не я интересува — нали няма да спи с него?! Освен това се нуждаеше от парите му.
— Грижите за парите остави на мен хлапе — заяви той, докато пуфкаше десетата си цигара «Парламент». — А ти си гледай модата. Работя в този бизнес вече тридесет години и отлично разбирам вас, творческите натури. Когато започнете да мислите за пари, обърквате всичко.
И тя беше кимнала, мислейки се, че наистина точно така става.
Беше се доверила на Хауард, но само защото тогава не беше събрала достатъчно опит, за да не му вярва. Той премести «дейността» й в огромна зала в сграда близо до Седмо авеню, където боядисаните в индустриално сиво коридори кънтяха, а за дамската тоалетна се изискваше специален ключ. Сградата смърдеше на отчаяние, на обещания и на мечти, които никога нямаше да се сбъднат, но след като бе работила толкова време в миниатюрния си апартамент, Виктори я възприе като огромна крачка нагоре.
И дрехите й се продаваха. Хауард я уведоми, че през тази година компанията ще направи най-малко 200 000 долара — сума, която й се стори умопомрачителна.
— Но само преди да извадя от нея моите осемдесет хиляди плюс моите тридесет процента. Това ще рече шестдесет хиляди плюс осемдесет хиляди — сто и четиридесет хиляди.
Нещо не й се стори особено честно, но тогава беше прекалено отстъпчива, за да спори с него.
— Но този човек те ограбва! — бе извикала възмутено Кит.
В съседния до тях апартамент живееше жена, която беше банкер и една вечер Виктори й обясни ситуацията.
— Никой не прави бизнес по този начин! — бе поклатила възмутено глава съседката. — Освен това вече нямаш нужда от него! Нещата са прости — търсене и предлагане. Можеш да се справиш и сама!
Само че имаше един малък проблем — не можеше да се отърве лесно от Хауард. Или поне не и законно. В нетърпението си най-сетне да се избави от паричните си проблеми Виктори бе подписала с Хауард един договор, който му даваше правото да получава своите тридесет процента до края на живота й.
Нямаше избавление от Хауард. Трябваше да влачи него и непоносимата му смрад навсякъде след себе си. Виктори не можеше да се побере в кожата си от яд, че се оказа такава глупачка. Нощем лежеше с отворени очи и се чудеше какво да измисли, та да се отърве от него. Мина й дори мисълта да потърси наемен убиец. И тогава се закле, че ако някога успее да се измъкне от тази гадна ситуация, никога повече няма да се обвързва с партньори.
А после Хауард направи нещо твърде странно. Отвори си нова модна компания в отсрещната сграда.
Да, наистина беше странно, но отначало Виктори не се замисли особено по този въпрос. Беше доволна дори и само заради факта, че вече няма да й се налага да го търпи непрекъснато на главата си. Всяка божа сутрин той пристигаше с влака от петте градчета в Лонг Айлънд, облечен в евтин шлифер, със задължителната си картонена кутия и неизменния вестник «Дейли нюз». В кутията задължително имаше три кафета и поничка. Първото, което правеше, бе да седне на телефона — нещо, което продължаваше три часа, докато накрая излезе за обяд. Хауард очевидно разполагаше с безкрайна върволица дружки от бизнеса, с които провеждаше нескончаеми разговори по телефона, и Виктори често се питаше как тези хора въобще успяваха да свършат някаква работа през деня. По принцип нямаше нищо против разговорите им, но офисът се състоеше от една-единствена огромна, обща зала, така че никой не можеше да се отърве от Хауард и неговото боботене в слушалката. А когато най-сетне благоволеше да затвори, започваше да разглежда скиците й.
— Това не става! — често отсичаше. — Кой в Минесота ще ти облече подобно нещо?!
— Хауард — изричаше търпеливо тя, — аз самата съм от Минесота. И полагам максимални усилия да се отърва от белезите на Средния запад.
— Че що?! За да ти лепнат няколко красиви картинки във «Вог» ли? Красивите картинки обаче не продават дрешките, това да го знаеш от мен! На дамичките им трябва нещо, което да облекат в събота вечер за срещата с любимия! Ето това е причината, която продава дрешките, ясно ли е?! И без разните там измишльотини! Свестните мъже искат да виждат дамите си в красиво и почтено облекло!
— Но аз наистина искам да видя дрехите си във «Вог»! — изсъскваше гневно Виктори. — И ще го постигна, това пък ти да го знаеш от мен!
Тогава Хауард се привеждаше напред, обгръщайки я в неповторимата си, зловеща смрад и се усмихваше. Зъбите му бяха сивкави, с остатъци от храна между тях, като че ли бе извън достойнството му да хване четката и да ги измие.
— Заглеждала ли си се някога в онези дизайнерчета, дето ги пускат във «Вог», а?! Онези там Халстън, Клайн, та дори и Скаси, дето иначе се казва Исакс, обаче решил да си пише името отзад — напред — всичките до един са еврейски педали! Да си зървала случайно някоя жена дизайнер там? Няма начин! И това е, защото когато става въпрос за мода, че и за всичко останало — филми, архитектура, картини, — най-добрите във всички тези области са мъже! И за това си има съвсем основателна причина!
Хауард така и не я удостои с честта да й обясни причината — не че я интересуваше. Нещо й подсказваше, че е за предпочитане да не чува отговора му.
Вместо това просто го проклинаше наум и се връщаше на работното си място. Надяваше се, че някой ден все ще се отърве от него. Казваше си, че ако успее да му докара достатъчно пари, може би той ще се смили и ще я остави на мира.
И един ден наистина го направи. На сутринта не се появи, а когато все пак пристигна, вече беше четири следобед. Този ритуал продължи няколко седмици. Виктори бе толкова благодарна на съдбата, че я е освободила от ежедневното му присъствие, че въобще не се сети да попита защо. Но не пропусна да забележи, че независимо до колко късно оставаше да работи тя, Хауард задължително се появяваше в офиса малко преди тръгването й.
След няколко седмици, докато вървеше по улицата, съвсем случайно се натъкна на Мирна Джеймсън.
— Разбрах, че Хауард е успял да те набута в «Плевника на дрехите» — отбеляза тя.
Виктори я изгледа изненадано. Реши, че Мирна вероятно бърка нещо.
— Може би имаш предвид някой универсален магазин. Например «Блумингдейлс»…
— Скъпа — изкиска се Мирна, като постави ръка върху нейната, — много добре различавам твоите модели! Бих ги познала навсякъде! Това ми е работата, забрави ли?
— Но това е напълно невъзможно! — запротестира Виктори.
Мирна вдигна защитно ръце и отбеляза:
— Видях онова, което видях. В неделя ходих до «Плевника на дрехите» и зърнах цяла закачалка тоалети, които приличаха напълно на твоите модели. Имаха си даже и дантелените ръкавици с панделките. Между другото, как върви онази нова компания на Хауард, дето я настани отсреща, на номер 1411?
Виктори поклати недоумяващо глава. В Квартала на дрехите хората говореха за сградите чрез техните номера, а «Бродуей» № 1411 бе най-долнопробната от всичките. Там всичко се продаваше на търг на евтините търговски вериги. Тази сграда бе грозното доведено дете на модната индустрия, за което никой не желаеше да говори открито. Виктори усети, че я завладява все по-нарастваща паника. Благодари на Мирна и пресече улицата, лавирайки между колите. Не можеше да повярва на ушите си. Дори и Хауард не би бил чак толкова глупав, че да разпродава тайно дрехите й на № 1411. Това би сложило край както на нейната репутация, така и на неговата инвестиция, така че просто не беше логично. Нали тя лично провери списъка на наличния инвентар за последния месец — уж всичко си беше наред…
«Не е възможно!» — повтаряше си наум, опитвайки се да си вдъхне кураж.
Фоайето на № 1411 смърдеше на мазнината от милионите кутийки доставена храна, които вероятно бяха минали оттук през последните седемдесет години. На стената се виждаше списък на всички фирми, които се помещаваха в сградата, но Виктори нямаше представа какво точно да търси — Хауард би могъл да кръсти компанията си както си поиска и надали беше чак толкова глупав, че да й даде собственото си име. Виктори реши да се качи до втория етаж, където се провеждаха търговете. И наистина — в средата на подобната на пещера зала, натъпкана с рафтове и закачалки дрехи, очакващи реда си, тя зърна две закачалки с тоалети, които представляваха абсолютни дубликати на нейните модели. Опипа материята и потрепери — разликата бе, че тези дрешки тук бяха направени от евтини платове, които само след три-четири обличания щяха да се разпаднат или пък да се свият при химическо чистене. Обърна една от полите, погледна шева и установи, че не само е неравен, но дори и недовършен. И тогава зърна етикета. Нейният запазен знак представляваше розово квадратче с причудлива рамка, в центъра, на което с красиви калиграфски букви е изписано: «Виктори Форд». Етикетът на тези фалшиви боклуци беше почти същият, само дето името вътре гласеше: «Вайсрой Фьорд».
Хвърли дрехата на земята, сякаш беше прокажена, и отстъпи ужасена.
Преряза я такава непоносима болка, че се преви на две. Този мръсник дори не си беше направил труда да смени името! Сигурно я взема за пълен идиот! Наистина ли си въобразява, че това тук ще му се размине?! Очевидно точно това си въобразяваше. Явно я възприемаше за глупаво младо момиче, което ще направи всичко, което поиска от него — хлапачка, която той може да изцеди докрай, а после да изхвърли, без да носи последиците за действията си.
Може. Обаче не знаеше с кого си има работа!
Виктори усети, че се изпълва с неистов гняв. Хауард бе откраднал детето й, така че тя щеше да го убие! Не, по-добре първо да го обезобрази, а едва след това да го убие! Едно е да се ебава с нея, но съвсем друго — да се ебава с бизнеса й.
Никога до този момент не бе изпитвала подобни чувства. И дори не бе и сънувала, че някога може да се ядоса толкова много. Сякаш на автопилот тя се върна долу във фоайето, откри името на неговата «нова компания» и се втурна към вратата на офиса му. Хауард беше вдигнал крака върху олющеното си метално бюро, тъпчеше в устата си нещо, приличащо по-скоро на трохи, и говореше по телефона.
— Каквооооо? — извика, изненадан от внезапното й нахлуване.
— Гаден мръсник! — изпищя тя с все сила, грабна вестника от бюрото му и го плесна на гюла.
— Какво, по дяволите… — изломоти той, но после се сети, че говори по телефона и изрече в слушалката: — Ще ти звънна по-късно!
— Как смееш да се държиш така с мен?! — изкрещя Виктори и запристъпва заплашително срещу него, като че ли се канеше да го удари. Прииска й се да бе мъж, та наистина да го направи. — Видях онези дрехи! На втория етаж…
Но преди да успее да продължи, той скочи на крака и я прекъсна:
— Как смееш ти да се държиш така с мен! Никога повече не допускай грешката да нахълтваш в офиса ми и да ми крещиш!
Отбранителната му реакция я свари неподготвена. Виктори само успя да отвори и затвори уста, неуверена как точно да му отвърне.
— Видях онези неща там… — започна.
— Е, и?! — изрече гневно той и се наведе да си вземе вестника. — Добре, видяла си някакви дрехи. Но после идваш тук и започваш да ми пищиш като някоя побъркана истеричка!
Яростта отново я завладя.
— Откраднал си моделите ми! — извика. — Нямаш право! Нямаш право да ме ограбваш така!
Той сбърчи отвратено нос и промърмори:
— Ти си напълно луда! Махай се веднага оттук!
— Нямаш право да го правиш!
— Кое по-точно? — сви презрително рамене той. — Този бизнес се крепи на подражанието. Всеизвестен факт.
— Нека сега ти обясня нещо, Хауард — изви заплашително глас Виктори. — Не си играй с мен! И не си въобразявай, че оттук нататък ще видиш нещо от моите толкова трудно спечелени печалби!
— Я, така ли?! — повиши глас той и целият почервеня. Приближи се до нея, изви ръката й и я бутна към вратата. — Разполагам с една хартийка, дето ти подписа, и която казва нещо съвсем различно! Така че дори и не си помисляй, че ще се отървеш от мен!
И в следващия миг тя се озова в коридора, а Хауард тресна вратата на офиса си под носа й.
Всяка веничка в главата й запулсира от унижение и гняв. В продължение на няколко секунди остана неподвижна, неспособна да асимилира какво точно се беше случило току-що. Логиката подсказваше, че Хауард би трябвало да се изплаши от нея, защото не той беше правият — или поне да прояви приличието да се престори на уплашен. Но вместо това той бе извъртял нещата така, че да я изкара чудовище, побъркана жена. Постепенно осъзна, че бе изгубила всичките си позиции още в мига, в който отвори уста, за да му се развика.
Мамка му! Ето че сега той знаеше, че тя е разбрала! Когато стигна до асансьора, тя натисна бутона няколко пъти, обзета от внезапна паника. Трябваше да се махне от тази сграда колкото бе възможно по-скоро! Не искате Хауард да излезе в коридора и да я завари още тук — не беше готова за втора конфронтация толкова скоро. Трябваше да си мълчи за факта, че той я ограбва, докато не се сдобие с по-конкретна информация как да действа. Най-сетне вратата на асансьора се отвори и тя побърза да влезе в него. Облегна се на стената и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Не беше честно! Беше посветила целия си живот да си създаде име и компания! Беше си съдрала задника от работа! Мислеше си, че ще бъде възнаградена за своя успех. А какво получаваше сега?! Някакво мекотело бе измъкнало нещата под носа й и я бе ограбило! Не трябваше да допуска подобно нещо! Не трябваше да позволява да му се размине!
— Крайно време е да престанеш да се държиш като малко момиченце и да пораснеш! — посъветва я нейната съседка, банкерката. — Ти си бизнес дама. А бизнес дамите не влизат в лична конфронтация с подобни мръсници! Слушай сега! Обявяваш доходите си и го съдиш! Водиш го в съда и осъждаш яко дебелия му бял задник!
— Но не мога да си позволя адвокат! — запелтечи Виктори. — Пък и нещата са твърде сложни!
Но по-късно размисли. Ако възнамеряваше да оцелее в този кучешки бизнес, трябваше да изпрати послание до цялата модна индустрия. И посланието ще гласи: «Ако някой настъпи по мазола Виктори Форд, тя ще отвърне на удара! Последиците ще бъдат жестоки!»
На следващия ден изпрати Кит да се представи за търговски посредник на някакъв универсален магазин и да се срещне с Хауард във «Вайсрой Фьорд». Кит се престори, че се възхищава на дрехите му, и направи няколко снимки с полароид. Същевременно Виктори направи снимки на собствените си модели. А адвокат успя да си намери чрез Мирна, която се чувстваше едва ли не виновна за онова, което я бе сполетяло.
Три месеца по-късно срещна Хауард. В съдебната зала. Той си беше все така смърдящ и грозно облечен и все така блажено безгрижен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Виктори постави снимките на дрехите на Хауард редом до тези на собствените си модели, а после съдията обяви кратка почивка, за да вземе решение. Адвокатът на Хауард предложи споразумение. Ако тя върне на Хауард неговите 80 000, той ще забрави за тридесетте си процента и тя ще бъде свободна. Завинаги.
Виктори изпита огромно облекчение. Подобна цена беше нищо в сравнение с глупавата бизнес грешка, която беше допуснала. Но пък получи добър урок — хората, с които сключваш сделки, са точно толкова важни, колкото и самите сделки! Всеки дизайнер научаваше този урок по трудния начин, защото в училището по изкуствата никой не се сещаше да го преподава…
Телефонът иззвъня и прекъсна потока на спомените й. Сърцето на Виктори се изпълни с лошо предчувствие. Новините най-вероятно бяха лоши. Защото през последните три седмици единствените новини, които получаваше, бяха от лоши по-лоши.
За миг се замисли дали да не остави телефона да си звъни, без да го вдига, но после реши, че така постъпват само страхливците. Оказа се Триш — една от асистентките й от дизайнерското студио.
— Господин Икито звъня три пъти — уведоми я тя. — Казва, че било спешно. Помислих си, че вероятно бихте искали да ви уведомя.
— Благодаря! Веднага ще му се обадя.
Виктори затвори телефона и кръстоса ръце пред гърди, сякаш да ги стопли. Какво ще каже сега на господин Икито? Вече повече от седмица успяваше да избегне разговора с него под претекст, че обикаля страната, но когато става въпрос за бизнес, японците държат нещата да се движат бързо и ефективно. «Харесвам ви — вземате решенията си бързо» — бе отбелязал господин Икито преди пет години, когато започнаха да работят заедно. И все пак той си беше бизнесмен, държеше да прави пари, което на свой ред означаваше, че ще я изостави още в мига, в който усети, че нещата й вече не се продават. Беше й предложил разрешение на проблема — ала то бе непоносимо.
Модна къща «Виктори Форд» бе компания, която изобщо не можеше да се сравнява по големина и размах с такива марки като «Ралф Лорен» или «Калвин Клайн», но през петте години, откакто бе положила началото на деловото си сътрудничество с японците, Виктори бе успяла да превърне своя бизнес в миниатюрен конгломерат, разширил границите си далеч отвъд миниатюрното апартаментче, в което някога бе започнала. Сега разполагаше с осемдесет и три магазина в Япония, а през тази година двамата с господин Икито бяха решили да разработят и Китай — следващата важна територия на потенциалните клиенти, която чакаше да бъде завоювана. Господин Икито беше платил лиценза за моделите й, в това число не само за дрехите, но и за чантите, обувките, слънчевите очила, както и останалите аксесоари, за да ги произвежда в Япония. Той поемаше всички производствени разходи, а на нея даваше определен процент от печалбите. И така, благодарение на филиала, ръководен от господин Икито, годишната печалба на компанията й днес достигаше до десет милиона долара.
Пролетната й колекция не се беше понравила особено на господин Икито — в интерес на истината, той не можеше да я понася. Поради което само два дена след злополучното си шоу Виктори бе отлетяла за Токио, за да се срещне с него. Срещата се бе превърнала в истинско унижение за нея. Господин Икито носеше западни дрехи, но предпочиташе да движи бизнеса си по японски маниер — седнал пред ниска дървена масичка, по време на характерната японска чайна церемония, разлистващ каталога й с моделите от пролетната колекция. Той беше нисък мъж с къса посребрена коса и уста като на рибка гупи.
— Госпожице Виктори, какво станало с вас? — попита той, разлиствайки страниците на каталога с неприкрито отвращение. — Откъде взели вие тези идеи? Това не сте вие! И кой носи тези дрехи? Никоя жена носи дълги поли пролет. Нищо забавно, строга мода. Жени много обичат показват краката си!
— Господин Икито — бе казала тя, свеждайки глава, за да демонстрира почитта си към него (мразеше да го прави, но знаеше, че трябва да показва уважение пред чуждестранните си партньори), — опитвах се да направя нещо ново. Опитвам се да израсна. Да се разширя. Като дизайнер, аз…
— Защо иска вие прави всичко това? — ужаси се господин Икито. — Вие голям успех! Нали знаете какво казва в Америка — ако не е счупено, не го поправяй!
— Но аз се опитвам да стана по-добра! Да постигна най-доброто, на което съм способна!
— Ха! — извика японецът и размаха ръце пред лицето си, като че ли гонеше досадно насекомо. — Вие в Ню Йорк винаги мисли за егото си! Тук, в Япония, мислим само за бизнес!
— Но аз наистина мисля за бизнеса си! — бе запротестирала Виктори. — Ако смятам да оцелея още дълго като дизайнер, трябва да разширя обхвата на моделите си! Да докажа, че мога да правя и висша мода!
— И за какво ви е? — погледна я неразбиращо господин Икито. — Няма пари в тази мода. Всички знаят го. Преди пет години вие казала, че искате да прави милиони долари!
— И все още го искам!
— Но сега вие опитвате се да бъде Оскар де ла Рента. Или може би господин Сен-Лоран! Светът не нуждае се от Сен-Лоран. Светът нуждае се от Виктори Форд!
«Така ли е наистина?» — си бе помислила Виктори, свеждайки поглед към чая си.
— Тук ние няма магазини на Оскар. Добре де, в Токио има — един. Но Виктори Форд, това вече друго! Тя има осемдесет и три магазина само в Япония! Разбирате ли какво казвам? — погледна я домакинът й.
— Да, господин Икито, но…
— Имам отговор! — възкликна господин Икито и плесна с ръце.
Вратата от оризова хартия се плъзна и на прага застана секретарката му (Виктори дълбоко се съмняваше, че някой би я определил като асистентка). Жената сключи длани пред гърдите си, поклони се леко и попита на японски:
— Да, господин Икито?
Шефът й й каза нещо на японски. Тя кимна и леко плъзна вратата обратно. Господин Икито се обърна отново към Виктори:
— Вие ще ми благодари! Вие кажете си: «Господин Икито, той гений!»
Виктори се усмихна сконфузено. Почувства се ужасно виновна, подобно на малко дете, което е извършило нещо особено грозно. Е, всъщност си беше точно така. Беше разочаровала господин Икито. А принципът й беше никога да не разочарова никого. Искаше всички хора да я обичат и да я възхваляват, да я потупват по главичката като добро момиче. Запита се защо винаги ставаше така, че, независимо какви успехи жънеше, не беше в състояние да надрасне вродения си навик да се прекланя пред мъжкия авторитет? Тя беше зряла жена със собствен бизнес, който бе започнала буквално от нулата с нищо друго, освен собствения си творчески заряд и трудолюбие. Имаше си дори и черна карта «Американ експрес»! Но ето, че сега седеше на тръни пред господин Икито, тръпнейки в очакване на решението му, вместо да вземе нещата в свои ръце и тя да е тази, която да му каже какво иска! От друга страна, не смееше да го обижда. Прииска й се да бъде като Нико. Ако приятелката й Нико беше на нейно място, щеше да каже: «Господин Икито, нещата стоят така и толкова! Ако искате, приемете ги, ако не искате, недейте!»
А после господин Икито направи нещо, което накара сърцето й да падне право в петите. Той вдигна чайника от масичката и придържайки с една ръка капачето, й наля още чай.
Виктори преглътна нервно. В този момент вече й беше ясно, че изобщо няма да хареса «решението» на господин Икито. В Япония да налееш чай на другия си имаше множество значения с различни, деликатни нюанси. Но точно в този случай това беше жест на помирение, на подготовка за неприятни новини.
Господин Икито вдигна своята чашка и отпи от чая си, поглеждайки я над ръба по начин, който подсказваше, че очаква от нея и тя да стори същото.
Тя също отпи от своя чай.
Чаят беше горещ и леко опари устните й, но пък домакинът й изглеждаше доволен от желанието да го слуша. После вратата отново се плъзна леко и при тях се появи млада японка в тъмносин делови костюм.
— А! Госпожице Мацуда! — възкликна господин Икито.
— Добро утро, господин Икито! — поздрави младата жена, свеждайки леко глава. Имаше ясно доловим британски акцент, което наведе Виктори на заключението, че сигурно е завършила университет в Англия, най-вероятно в Оксфорд.
— Госпожица Виктори Форд — обърна се към нея домакинът й, — запознайте се с новия си дизайнер! Госпожица Мацуда!
Виктори изгледа първо госпожица Мацуда, а после и господин Икито, който се бе ухилил широко. Почувства, че й премалява, но все пак подаде учтиво ръка.
Номерът им няма да мине! По никакъв начин!
— Обожавам дрехите ви! — отбеляза госпожица Мацуда, отпускайки се пред масичката. — За мен ще бъда чест да работя с вас!
На Виктори й се прииска да каже, че това все още не се знае, но осъзна, че гърлото й пресъхва и че не е в състояние да изрече и думичка. Отпи отново от чая си, опитвайки се да си възвърне самообладанието.
— Госпожица Мацуда много добър дизайнер — изрече господин Икито, прехвърляйки поглед от едната жена към другата. — Тя рисува модели точно като старата Виктори Форд! Вие ги одобрявате, разбира се. Така ние продължаваме бизнес и всички щастливи!
Виктори се изкашля дискретно, като постави ръка пред устата си. А после, не желаейки с лека ръка да отхвърля предложението му, изрече предпазливо:
— Но първо се налага да видя рисунките й. Преди да вземем каквото и да било решение.
— Вие видите всички рисунки, които искате — извика господин Икито и благосклонно разтвори ръце. — Тя добра, вие видите. Тя копира всички. Тя прави Ралф Лорен по-добре от самия Ралф Лорен!
Единственото желание на Виктори в този момент бе моментално да се махне от тази стая. Беше бясна и обидена, но си даваше сметка, че това вероятно е само егото й. Знаеше, че когато става въпрос за бизнес, понякога човек установява, че спокойно може да живее с идеи, които първоначално са му се сторили достойни само за презрение — ако, разбира се, си дадеш достатъчно време за размисъл и успееш да преодолееш обидата. Ала сега най-важното нещо бе да не реагира по никакъв начин, защото така ще причини разрив, който по-късно може и да не успее да поправи.
Изправи се.
— Благодаря ви, господин Икито, за любезното разрешение — изрече на глас. — Имам друга среща. Ще ви се обадя след обяд.
Сам по себе си, този ход също беше рискован, тъй като господин Икито очакваше от нея да остане дотогава, докато той прецени, че е необходимо. Смръщи се.
— Вие не харесва разрешението ми?
— О, в никакъв случай! Това е много добро разрешение! — отвърна тя, отстъпвайки с гръб към вратата и покланяйки се непрекъснато като марионетка. Ако продължи да се покланя, господин Икито можеше и да не забележи прибързаното й оттегляне. Или поне да не го възприеме като пълна обида.
— Вие трябва решите! — изтъкна той. — То много добро предложение!
— Да, господин Икито, много добро. — Стигна до вратата, плъзна я и все така продължавайки да се кланя, отстъпи заднишком през отвора.
— Чао! — извика госпожица Мацуда, помахвайки й с ръка. «Точно така, чао!» — каза си мислено Виктори, леко усмихната. За съжаление този край на срещата можеше да се възприеме като перфектно обобщение на ситуацията.
Не можеше да позволи името й да стои върху модели, които не са нейни. Или вероятно можеше? Когато излезе на претъпкания тротоар, тя се насочи към хотела, в който беше отседнала, пеша, за да се опита да се отърси от усещането за клаустрофобия. Ала шумът, тълпите, трафикът и подобните на трески сгради, извисяващи се далеч нагоре към невидимото небе, само влошиха положението. Накрая не издържа и спря такси. Вратата на колата се отвори и тя се строполи изнемощяла на задната седалка.
— Хотел «Хаят Токио» — пошепна едва чуто.
В хотелската стая беше още по-зле. Всеизвестен факт е, че стаите в токийските хотели са изключително малки. Затова тя по традиция си резервираше малък апартамент в «Четирите сезона», без да се скъпи за допълнителните разходи, но този път, в знак на покаяние, се бе регистрирала в малка, стандартна японска стая в хотел «Хаят», с твърдо двойно легло (японците имат много странни схващания за удобството), което заемаше почти целия под. Влезе в банята (поредното тясно пространство с размерите на нюйоркски гардероб), намокри една хавлиена кърпа със студена вода и я постави върху лицето си. Но кърпата се оказа от грубо платно и изобщо не беше предназначена да задържа вода. Виктори я смъкна, загледа се в нея и в един момент се разплака.
Очевидно нищо не се беше променило. Още от самото начало на кариерата си тя редуваше сълзите с работата — първо си поплакваше, а после продължаваше с поредната задача. Работа, сълзи. Работа, сълзи. Така до безкрай.
Все така подсмърчаща, тя се върна в стаичката и се отпусна върху твърдото легло. Предполагаше, че ако разберат, повечето хора биха били шокирани от количеството време, което тя прекарваше в сълзи, защото образът, който демонстрираше пред обществото, бе съвсем различен — хладнокръвна, забавна, непоправима оптимистка, вечно вярваща, че накрая всичко ще се нареди добре и че зад следващия ъгъл я очаква поредната вълнуваща нова възможност. Никога не си позволяваше да плаче пред хората (въпреки че асистентите й на няколко пъти я бяха излавяли с подпухнали очи, но тя задължително се преструваше, че всичко е наред), но и никога не се опитваше да сдържа сълзите си. За нея беше от изключително значение да излива емоциите си по някакъв начин — в противен случай някой ден можеше да заприлича на нещо като наркоманка, с напълно дрогирана от преструвките физиономия.
После се излегна на леглото и се вторачи невиждащо в тавана, който бе само на два метра и половина над главата й. Искаше й се да звънне на някого — на Нико или Уенди, или на някой приятел и любовник, какъвто нямаше в момента. Или даже, ако беше възможно, на жиголо — всеки, който би се навил да я изслуша и да й каже, че е прекрасна, и да й помогне да се почувства по-добре. Но не можеше да си го позволи. Затова започна да размишлява как да се справи с проблема със собствени сили. Наложи си да си припомни, че досега винаги се бе справяла с всичко сама, без ничия помощ.
През онзи следобед така и не се обади на господин Икито. Изчака до следващия ден и после хвана обратния самолет за Лос Анджелис. Уведоми го, че й трябват няколко дена, за да обмисли предложението му, а после продължи да отлага вземането на решение. Концентрира се върху случващото се в магазините й в Лос Анджелис, Далас, Маями и Чикаго. Отвсякъде получаваше едни и същи отзиви — пролетната колекция била «интересна», но дали не е създала и няколко класически модела, които да стават за магазините? Не, не е създала такива. В такъв случай каква е реакцията на Ню Йорк? Дали от «Бергдорф» са възприели новата й линия?
Да, възприели са я. Така убеждаваше всички. Приели са я и в «Барнис». Но не споменаваше нищо за факта, че бяха взели само няколко от моделите й. Най-консервативните. По собствените им думи търговските посредници подхождали «с надежда». Защото надали някой би имал полза, ако вземат неща, които накрая ще бъдат принудени да продадат с осемдесетпроцентна отстъпка.
«Да вървят по дяволите!» — изпсува наум тя, като хвърли унищожителен поглед на телефона върху полицата на камината. Какво им става на всички?! Защо се страхуват толкова? На нея лично не й пукаше от това какво казват за нея. Беше убедена, че пролетната й колекция бе най-доброто, което досега бе създавала. Вярно, че с нея излиза напълно от традиционния си стил, но се получи точно така, както си я беше представяла — още откакто я бе замислила преди една година. В интерес на истината очакваше много по-ласкави отзиви. Очакваше да бъде поздравявана, да бъде възхвалявана. Не би си признала пред никого, но имаше мигове, когато си бе фантазирала, че тази колекция ще я изстреля на ново ниво и че ще бетонира завинаги мястото й в модната индустрия. Искаше, когато умре, хората да казват за нея: «Тя бе един от най-великите дизайнери на Америка!»
Добре де, можеше да живее и без подобни хвалебствия, но това в никакъв случай не означаваше, че не трябва да се опитва. Точно това бе и проблемът при успеха — щом веднъж го вкусиш, искаш още и още от него. Защото никой друг град не е в състояние да ти даде подобно усещане за успех. Ню Йорк бе ненадминат в това отношение. Когато извоюваш успех, се превръщаш в обект на обожание, на любов и на немалка доза страх. Успехът носеше спокойствие и сигурност. Докато провалът…
Виктори поклати глава. Не трябва да си позволява подобни размисли. Никой не идваше в Ню Йорк, за да се провали. Всички пристигаха тук, за да успеят. Та нали и преди е била многократно на ръба на провала и всеки път страхът, който съпровождаше подобна перспектива, я бе карал да работи още и по-упорито. Но някога това като че ли нямаше чак такова значение — тогава нямаше какво толкова да губи. Затова сега беше наложително да се хване в ръце и да си стъпи на краката. Беше наложително да не губи разсъдъка си. Трябваше да запази спокойствие и да продължи напред, сякаш нищо не се беше случило и сякаш не е била съкрушена — да си внуши, че всичко ще се нареди.
Беше длъжна да се обади на господин Икито. Но какво да му каже?
Не можеше да позволи работата й да й бъде отнета и да бъде преправена от някой друг, като че ли Виктори е някакъв посредствен холивудски сценарист. Не можеше да позволи някой да си играе с нея по този начин! Защото, ако плъзне мълвата, че японската линия не е нейно лично дело, тя завинаги щеше да изгуби репутацията, която толкова дълго беше градила. В Ню Йорк никой не уважаваше дизайнери, които позволяват на други хора да им рисуват моделите — това се смяташе за измама, така че всеки, който прибягваше до чужда помощ, веднага биваше изключван от кръга на истинските дизайнери. Това беше границата, която Виктори никога не можеше да си позволи да прекрачи. Това беше въпрос на чест, а в един свят, където във всички браншове честта вече се счита за анахронизъм, човек е длъжен да отстоява със зъби и нокти малкото останали истински неща.
Загубата на отвъдокеанските постъпления би се превърнала в сериозно предизвикателство за компанията й, но тя знаеше, че ще го преживее. Ще се появи нещо друго. Така че господин Икито или трябва да приеме моделите й, или да забрави за тях. Ни повече, ни по-малко. И точно това трябваше да му каже още тогава.
Вдигна слушалката на телефона, за да му се обади, и точно в този момент погледът й падна върху наградата «Пери Елис», изложена гордо в средата на полицата над камината. Тази награда я накара да поразмисли. «Но това е проклятието! — помисли си стреснато. — Проклятието най-сетне е успяло да ме достигне!» Наградата «Пери Елис» бе най-престижната в модната индустрия и всички дизайнери копнееха за нея. Даваше се на всеки две години на най-обещаващия млад дизайнер в памет на Пери Елис, който бе починал от СПИН в края на 80-те години на XX век. Спечелването на тази награда осигуряваше на младия дизайнер бляскава кариера, катапултирайки го право под светлините на прожекторите. Но се носеше мълва и за някаква особена, тъмна страна — няколко от спечелилите тази награда по-късно се бяха провалили. Като една от малцината жени, носителки на тази награда, Виктори обичаше да се шегува, че полът й е помогнал да надживее проклятието. Но може и да не беше така. Пред очите й внезапно изникна нишката на бъдещето й. В момента се намираше от обратната страна на върха и се спускаше стремглаво. Следващите два сезона щяха да донесат същите резултати като пролетния, поръчките от магазините постепенно ще спаднат, хората ще спрат да купуват дрехите й и само след година и половина тя ще бъде разорена, ще се озове на улицата и ще бъде принудена да се върне обратно в родния си град — неомъжена и напълно провалила се, на четиридесет и три…
Телефонът в ръката й внезапно иззвъня и тя подскочи стреснато. Женският глас от другия край на линията и беше напълно непознат.
— Виктори Форд? — попита непознатата.
— Да, аз съм — изрече предпазливо Виктори, опасявайки се, да не би да е попаднала на някой търговец от теле маркетите.
— Здравейте! Обажда се Елън от офиса на Лин Бенет! — Направи пауза, за да й предостави време да асимилира информацията, че я търси не кой да е, а милиардерът Лин Бенет. Виктори едва успя да сдържи смеха си. Откъде-накъде пък ще я търси точно Лин Бенет?! — Знам, че е съвсем неочаквано за вас, но господин Бенет се питаше дали бихте приели да се срещнете за по едно питие следващия четвъртък в шест вечерта?
Този път Виктори вече не успя да се сдържи и се изхили. Какъв ще е този мъж да кара секретарката си да му урежда срещите?! От друга страна, не трябва да прибързва със заключенията. Вероятно не става въпрос за интимна среща. Двамата с Лин Бенет се бяха срещали няколко пъти, но досега той не й бе обръщал никакво внимание.
— Може ли да попитам защо? — обърна се тя към секретарката му.
— Ами… — изрече притеснено Елън, при което сърцето на Виктори веднага се изпълни със съчувствие към нея, — мисля, че той всъщност иска да ви опознае. Единственото, което ми е известно, е, че той ми поръча да ви се обадя и да разбера дали бихте желали да се срещнете с него!
Виктори се замисли. Никога не се бе интересувала от богаташи от типа на Лин Бенет, пък и знаеше, че не е от онези жени, които подобни мъже харесват. Беше прекалено пряма, за да играе играта, която се изискваше за случая — ласкателства и мили очички, пък и никога не й беше допадала мисълта, че отговорът на женските проблеми се крие в парите на богаташите. От друга страна, фактът, че Лин Бенет си прави труда да я търси, може и да означава, че той е по-различен. Така че не би й навредило да бъде любезна с него, особено предвид настоящето й положение.
— За мен ще бъде удоволствие да се срещна с него, но точно следващия четвъртък трябва да присъствам на предпремиерата на биеналето «Уитни» — отговори тя. — Нямам представа дали Лин Бенет обича изкуството, но…
— О, направо го обожава! — възкликна с осезаемо облекчение Елън. — Той притежава една от най-богатите колекции в света!
Виктори се усмихна на собствената си несъобразителност. Разбира се, че Лин Бенет ще «обожава» изкуството! Та той е милиардер, нали така?! А първото нещо, което правят мъжете, когато се сдобият с пари (след като си хванат за гадже някой супермодел, естествено), бе да си купят малко изкуство и култура. Един вид шлифоване на ръбовете.
Когато затвори телефона, Виктори установи, че доброто й настроение се завръща. Вниманието на Лин Бенет бе недвусмислен знак за предстояща промяна. Интуицията й подсказваше, че я очаква нещо ново и много вълнуващо. Вдигна брадичка, изгледа самоуверено телефона и набра Япония.
 

6
 
Виктори разгъна салфетката си и огледа със задоволство ресторанта.
Макар пролетната й колекция да не бе особено успешна, все пак бе страхотно да си отново в Ню Йорк, където жените могат да бъдат такива, каквито са. Където могат да бъдат абсолютно прями, да заявят: «Искам това и това!», и никой да не гледа на тях като на антихристи, нарушаващи някакъв железен закон — светая светих на женското поведение.
За разлика от нещата в Япония.
— Госпожице Виктори, вие в никакъв случай не казва «не» на моето предложение! — бе изтъкнал на няколко пъти господин Икито, когато му бе звъннала по телефона. — Вие жена! Вие трябва слушате онова, което казват мъжете! Мъжете винаги знаят най-добре!
И ето, че накрая бе принудена да се предаде — да се съгласи да отложи решението си за някой друг ден. Което беше адски вбесяващо.
— Скъпа, просто трябва да принудиш магазините да приемат моделите ти! — бе изтъкнал приятелят й Брайън Бръмли, когато й се бе обадил, за да я успокои заради унищожителните критики по медиите. — Не им позволявай да те командват! Ти си тази, която трябва да командва! Просто им заповядай какво да правят, за бога!
Е, да, на Брайън му беше лесно да дава съвети. Самият той беше много търсен моден дизайнер, но освен това притежаваше два огромни плюса — беше мъж, при това гей. И известен със своята необузданост. Хората се страхуваха от него. Докато от нея като че ли никой не го беше страх.
По-добре да не мисли повече по този въпрос. Не и точно сега, когато се канеше да обядва с двете си най-добри приятелки в «Майкълс». Въпреки всички приливи и отливи на съдбата Виктори никога не бе съжалявала за живота си в Ню Йорк и все още бе в състояние да изпита наслада от факта, че се намира в този ресторант. Вярно е, че тук цените бяха абсурдно надути и мястото излъчваше същия снобизъм и интригантски дух като гимназиално кафене, ала когато една жена престане да оценява сладките, дребните глупости на живота, значи вече се е превърнала в износена дърта чанта. И няма защо да се чуди защо хората са престанали да отговарят на обажданията й.
Виктори бе пристигнала първа на уговорената им среща, затова сега реши да се възползва от възможността и да огледа добре сцената. «Майкълс» изпълняваше ролята на скъпарска столова за градските представители на елита и за кандидатите за членство в него. Някои от тях дотолкова се бяха пристрастили към обществените бързеи и течения, че обядваха тук всеки ден, сякаш ресторантът бе някакъв ексклузивен кънтри клуб. Ако човек държеше да напомни на хората, че съществува, трябваше да се появи в «Майкълс». Мълвата твърдеше, че клюкарските вестници плащат на определени сервитьори, за да им докладват кой с кого е обядвал и за какво са си говорили. А «най-горещите» маси бяха удостоени с номера от едно до десет. Сега Виктори се намираше на маса номер две, вероятно защото щеше да обядва с Нико О’Нийли и Уенди Хийли (самата тя бе прекалено скромна относно собствената си значимост, за да добави и своето име към списъка).
Поставена на удобния метър и половина разстояние и отделена от всички останали, се намираше маса номер едно — най-мечтаната от всички посетители на ресторанта. Това беше не само прочутата «Маса на властта», но и най-уединената от всички в заведението, защото бе отдалечена достатъчно от всички други маси и така блокираше всякакви опити на присъстващите за подслушване. Днес на тази велика маса се бяха разположили три жени, които Виктори тайничко наричаше «Пчелите майки». По-възрастни, по-мъдри от нея и прочути със своите инцидентни истерични пристъпи, те представляваха истинско олицетворение на жените с кариера — размахваха дамоклевия си меч на града вече години наред. Твърдеше се, че точно те са хората, които тайно управляват Ню Йорк. Всяка една от тях не само бе достигнала върховете в своята област, но и след петдесетте и повече години по тази земя бе успяла да създаде близки връзки с всички, които имат някакво значение. Една от тях, Сюзан Ароу, се бе прочула със следното изказване: «Всеки е бил никой на някакъв етап от своя живот, в това число и кметът.»
Сюзан Ароу вероятно вече наближаваше седемдесет, но външният й вид правеше възрастта й напълно неразгадаема. Когато една преуспяла жена стане на четиридесет, с нея по правило се случва нещо много странно — сякаш времето тръгва на заден ход и по някакъв необясним начин тя започва да изглежда все по-красива и по-млада и още по-привлекателна, отколкото е била даже на тридесет. Вярно е, че повечето подобни дами си инжектират в лицата ботокс и силикон, правят си лифтинг на очите, а понякога дори и на цялото лице, ала общият ефект далеч надвишава резултата от онова, което би могъл да постигне само хирургичният скалпел. Защото факторите, които придават истинското сияние и блясък на една жена, са успехът и личностната реализация — тогава те се превръщат в олицетворение на пълноценния живот. Сюзан Ароу се бе преборила с рака, имаше два лифтинга на лицето, а може би и импланти на гърдите, но кой се интересуваше от това? Тя все още изглеждаше секси със своя кремав кашмирен пуловер с остро деколте (което разкриваше леко неестествено млада кожа) и кремави вълнени панталони. Виктори и Нико винаги си казваха, че когато станат на нейната възраст, биха били доволни да изглеждат и наполовина толкова добре, колкото нея.
Сюзан беше основател и президент на прочутата преуспяваща компания за връзки с обществеността «Ей Ди Ел». С нея на масата седяха Карла Андрюз — известната журналистка от водещите новини, както и Мъфи Уилямс, която, в края на петдесетте, се явяваше най-млада от трите. Мъфи беше президент на американския клон на конгломерата за луксозни стоки «Би & Си», което пък я превръщаше в най-влиятелната жена в модната индустрия на Съединените щати. Външният й вид обаче беше в ярък контраст с пухкаво звучащото й име, подсказващо за произход от първите американски англосаксонски заселници. Тя действително беше наследница на такова (от Бостън), но приличаше на типична недостъпна французойка. Тъмната коса беше сресана прилежно по главата й, опъната и вдигната на малко стегнато кокче. На носа й неизменно почиваха характерните й очила на «Картие» със синкави стъкла, за чиито рамки се твърдеше, че са от осемнадесеткаратово злато. Мъфи бе безмилостна бизнес дама, която не проявяваше абсолютно никаква търпимост към глупаците. Само една нейна дума бе достатъчна, за да запрати някой дизайнер на дъното или на върха.
Когато днес Виктори пристъпи прага на ресторанта, сърцето й се разтуптя при вида на Мъфи — не толкова от страх, колкото от възхищение. За нея Мъфи бе еквивалентът на Мик Джагър. Вкусът й беше безупречен, а стандартите й — почти недосегаеми. Виктори даваше мило и драго само за една мила дума от страна на тази жена и въпреки че за някои хора би се сторило детинско, малкото коментари, които Мъфи бе направила по неин адрес през годините, се бяха превърнали в едни от най-безценните й спомени. След първото й голямо модно шоу преди шест години Мъфи се бе появила зад кулисите, бе я потупала царствено по рамото и бе изрекла със своя изтънчен, аристократичен акцент: «Беше много добре, скъпа! Много, много добре! Имаш огромен потенциал!»
При нормални обстоятелства Виктори би отишла до масата им, за да ги поздрави. Но тъй като предполагаше, че Мъфи вероятно е на едно и също мнение с критиците относно нейното последно модно шоу, а като се имаше предвид, че когато не харесваше нещо, тя обикновено не коментираше, точно сега мълчанието й би било непоносимо. Защо сама да се поставя в потенциално неловко положение?! Все пак Мъфи улови погледа й, докато сядаше на масата си, но Виктори реши да ограничи поздрава си до неутрално, учтиво кимване.
Но сега, докато Виктори оглеждаше масата на Пчелите майки, Мъфи неочаквано вдигна поглед и я забеляза, че ги наблюдава. Виктори се усмихна сконфузено, но по-възрастната жена като че ли не се обиди. Вместо това се изправи, остави салфетката си на стола и се насочи към нея.
«Господи!» — препоти се Виктори. Чак толкова лошо ли е било шоуто й, че да принуди Мъфи да положи допълнителни усилия и да наруши традицията си? Само след две секунди идолът на Виктори вече стоеше до масата й, като извиси финото си тяло над нея.
— Скъпа, отдавна се канех да ти се обадя! — пошепна заговорнически Мъфи.
Виктори вдигна изумено глава. Досега Мъфи никога не й бе оказвала честта да я търси по телефона. Но преди да успее да отвърне каквото и да било, по-възрастната жена продължи:
— Държа да знаеш, че шоуто ти беше превъзходно! Критиците просто не знаят какво приказват! Понякога са прави, наистина, но доста често и грешат! Продължавай да правиш онова, което си започнала, скъпа, и не се съмнявай, че накрая светът ще успее да те настигне!
И след като обяви присъдата си, Мъфи потупа Виктори по рамото два пъти (почти както кралица потупва рицар с меча си) и се върна на своята маса.
В продължение на няколко секунди Виктори не успя да реагира по никакъв начин. Седеше си, вторачена невиждащо право напред, неспособна да асимилира този неочакван комплимент. А накрая усети, че ще експлодира от щастие. Подобни моменти в живота й бяха изключително редки, затова, независимо какво щеше да стане в бъдеще, тя си знаеше, че ще съхранява коментара на Мъфи в сърцето си като ценно семейно бижу — от време на време, когато се чувства потисната, ще го изважда и ще оглежда, за да си възвръща силите.
Около вратата на ресторанта настъпи раздвижване и ето че на прага се появи Нико О’Нийли. Профуча покрай управителя като фурия, без да му обръща внимание, и се насочи право към своята маса. Когато зърна Виктори, лицето й засия. Традиционно тя излъчваше хладина, а често и студ, но за приятелките си никога не беше такава.
— Е, как е Япония? — попита Нико, като я прегърна.
— Ужасна — отговори Виктори. — Но току-що Мъфи Уилямс ме уведоми, че шоуто ми е било превъзходно! Надявам се, че този коментар ще ми държи влага поне три години!
— Няма да ти се наложи, Вик! — усмихна се Нико. — Ти си гений! — О, Ник…
— Говоря съвсем сериозно — отбеляза Нико и разгъна рязко салфетката си. После вдигна глава към сервитьора, който кръжеше наблизо в очакване на подходящия момент да й подаде менюто, и отсече: — Вода, ако обичате! Газирана!
Виктори погледна щастливо приятелката си. Даваше си сметка, че отношенията й с нейните приятелки са безценни, защото само с жени можеш да си позволиш да издаваш уязвимостта си — можеш да си изпросиш потупване по гърба, без да се притесняваш, че ще те сметнат за безнадеждно неуверена. Но точно с Нико връзката й беше още по-дълбока. Преди години, когато преминаваше през труден период и не разполагаше с достатъчно пари, за да произведе следващата си колекция, Нико й бе дала назаем четиридесет хиляди долара. Виктори нито я беше молила, нито си го бе и помисляла. Ала ето че една вечер Нико се бе появила в студиото й като добрата фея кръстница.
— Аз разполагам с тези пари, а на тебе ти трябват! — бе отсякла, докато пишеше чека й. — И не се тревожи, че няма да можеш да ми ги върнеш! Защото знам, че ще го направиш!
Виктори често си казваше, че най-интересното при хората е скритата им страна — дълбините на душите им, особено при хора като Нико О’Нийли. Когато се бе запознала с Нико, изобщо не бе допускала, че ще получи най-безценните си уроци по приятелство точно от тази жена — защото зад надменната си маска Нико бе изключително лоялен човек. «Де да можеше този нещастен сервитьор да знае каква жена е тя всъщност!» — помисли си Виктори, докато наблюдаваше развеселено изплашената му физиономия, докато й подаваше менюто. Тя обаче само махна с ръка и отсече:
— Няма нужда! Вече съм решила какво да си поръчам!
Коментарът й беше напълно невинен, обаче сервитьорът позеленя така, сякаш му бяха зашлевили шамар. Подобно на повече мъже, сблъскващи се с жена, която отказва да си губи времето с традиционните светски превземки, сервитьорът вероятно също бе помислил Нико за кучка.
Но както винаги, самата Нико тънеше в блажено неведение относно мнението на хората за нея. Сега се приведе напред към Виктори с неочакван за нея ентусиазъм. Срещата в «Хъкабийс» беше минала забележително добре, особено като се има предвид, че Питър Борш почти не обърна внимание на Майк Харнес. А после, окрилена от победата си, Нико бе направила нещо, което никога не бе допускала за себе си — бе се обадила на Кърби Атууд и си бе уговорила с него среща след обяда.
— Току-що направих нещо много ужасно! — изтъкна гордо тя, но бе очевидно, че не го счита за ужасно. — Тази сутрин толкова се вбесих на Майк Харнес, че…
— Убедена съм, че си го е заслужил!
— Всъщност, това няма нищо общо с работата — отбеляза Нико, сведе поглед към скута си и започна да оправя салфетката. — Дадох си сметка, че в последно време съм се затворила в някаква кула. Че съм станала недосегаема. Освен това направих нещо много ужасно…
— Миличка — засмя се Виктори, — ти никога не би направила каквото и да било ужасно нещо! Особено в социален план. Ти си безупречна!
— Нищо подобно! Или най-малкото, невинаги искам да бъда такава. Та ето какво стана… — започна, но първо се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва.
Точно в този момент обаче Сюзан Ароу ги забеляза и се приведе от масата си.
— Здравейте, момичета! — изграчи тя като стара гарга.
Нико автоматично си сложи професионалната физиономия.
— Скъпа, бихме ли могли да поговорим за един твой клиент. Танър Коул? — попита тя.
Филмовата звезда Танър Коул беше лицето от корицата на ноемврийското издание на списание «Бонфайър», но беше настоял лично да одобри снимките. За да му угодят, се бяха принудили да направят три фотосесии и като че ли това не бе достатъчно, а и бе заявил пред една от асистентите, че ще й окаже честта да й позволи да му направи свирка в тоалетната по време на почивката.
— Миличка, този човек е израснал в обор! В най-буквалния смисъл на думата. Няма никакви маниери! — махна небрежно с ръка Сюзан.
— Кой по-точно? — намеси се с подозрение Карла Андрюз, като постави ръка на ухото си. Тя седеше от другата страна на масата, а много мразеше да я изолират — една от причините, поради която, както твърдеше мълвата, вероятно бе успяла да се задържи на поста си толкова дълго време, макар че за мястото й чакаха купища по-млади жени.
— Танър Коул. Някаква филмова звезда — махна пренебрежително с ръка Мъфи Уилямс. Въпреки че модната индустрия открай време имаше любовна връзка с Холивуд, Мъфи упорито отказваше да приеме съвременната гледна точка към актьорите и продължаваше да гледа на тях по старомодния начин, който ги определяше като разглезени деца е незаслужено високи доходи.
— Да, знам, че е филмова звезда — изгледа я презрително Карла. — Лично аз съм го интервюирала девет пъти. Първото интервю от него взех още в бебешката му възраст!
— Убедена ли си, че държиш да споделиш с нас подобна информация? — просъска Мъфи и попи устни със салфетката си.
— Въобще не ми пука кой ще ме чуе! Не се страхувам от нищо! — сряза я Карла.
— Виктори — обади се Сюзан, загърбвайки Карла и Мъфи, — Лин Бенет успя ли да се свърже с теб?
Значи ето как се е сдобил с телефонния й номер. Виктори кимна и отговори:
— Звънна ми тази сутрин.
— Надявам се, че нямаш нищо против — отбеляза Сюзан. — Обикновено не давам лесно номерата на познатите си, но Лин не ме остави на мира цели три седмици! Още откакто ходил на твоето шоу. Непрекъснато му повтарях, че първо трябва да се допитам до теб, но Лин си е такъв — изпада в разни мании. Обади ми се пет пъти, настоявайки, че на всяка цена трябвало да те види!
«Господи! — помисли си Виктори. — Сега целият ресторант ще разбере, че Лин Бенет ме кани на среща!» От друга страна, имаше ли някакво значение? В мига, в който ги зърнат заедно на публично място, всички ще знаят.
— Но нали вече сме се запознавали! — изтъкна крайно озадачена на глас тя. — Най-малко десет пъти!
— И сто пъти да се бяхте виждали, той пак няма да си спомни! — изсумтя Сюзан. — Мозъкът му е като сито! Преди две години, по време на едно събитие, се засече с първия си бизнес партньор и не го позна! Представяш ли си?!
— Е, не е чак толкова глупав, де! — вметна Карла. — Все пак е милиардер!
— Както и да е. Иначе е безобиден — съгласи се Сюзан.
— Направо си е котенце — добави журналистката. — Жените непрекъснато го използват. Особено умните.
— Защо се изненадваш? Та той е мъж! Няма абсолютно никаква представа какво иска! — пошепна Мъфи.
— Съвсем случайно обаче е мой добър приятел — отбеляза наперено Сюзан. — Може и да не е идеален, но има ли идеален човек на тази земя? Непрекъснато си напомням, че независимо колко ме вбесява моят съпруг Уолтър, аз вероятно съм по-лоша…
— Ето я и Уенди! — извика Нико, като вдигна глава.
— Здравейте! Извинявайте, че закъснях! — изрече задъхано Уенди Хийли, изправяйки се до масата. Очилата й бяха запотени, а дрехите й леко капеха.
— Скъпа, да не би да си вървяла пеша? — изграчи Сюзан. — Там, в «Сплач», да не би да не се грижат за вас?
Уенди се смръщи. Да, наистина беше вървяла пеша чак от офиса си — асистентът й Джош съвсем небрежно я бе информирал, че не може да й осигури кола.
— Имам за асистент мъж — отговори тя, сякаш това обясняваше всичко.
— О, и аз имах веднъж асистент мъж — намеси се Виктори. — Носеше розови пуловери, които си купуваше от магазинчета втора употреба, и всеки следобед подремваше. На дивана. Същинско дете! Понякога се чудех дали да не започна да го храня с мляко и бисквитки!
— Абе, всички мъже в този град ли са толкова побъркани? — попита Уенди.
— Като говорим за мъже, виждала ли си наскоро Виктор Матрик? — обади се небрежно Сюзан.
— Предполага се, че ще се видя с него този следобед — отговори Уенди.
— Нали ще му предадеш поздравите ми, а?
— Няма проблеми — кимна Уенди.
— Приятен обед! — учтиво прекрати разговорите през масите Нико.
— Нямах представа, че Сюзан познава Виктор Матрик — изрече шепнешком Уенди, докато се настаняваше при приятелките си.
— Едно време му е била гадже — отбеляза Виктори. — Все още ходят заедно на почивки в Сейнт Бартс. Със съответните си половинки, разбира се.
— Никога няма да престана да се удивлявам откъде научаваш всичките тези неща! — отбеляза Нико.
— Просто обикалям — отговори Виктори. — Миналата година съвсем случайно попаднах на тях в Сейнт Бартс.
— И как ти се стори Виктор? — пошепна Уенди.
— Странен — отговори също така шепнешком Виктори. — Разхождаше се, пъхнал стик за голф отзад в панталоните си, а в Сейнт Бартс няма никакви игрища за голф!
— Съвсем сериозно се тревожа за Виктор! — изтъкна Уенди. — Тази сутрин например ми се стори напълно откачил. Ако превърти, с мен е свършено!
— Ничия кариера не би трябвало да зависи от присъствието или отсъствието на някой друг! — отбеляза назидателно Виктори. — Това трябва да зависи изцяло от самия човек!
— Лесно ти е да го кажеш! Нали не работиш за корпорация!
— И никога няма да работя — точно поради тази причина! Но пък «Парадор» прави много пари! И всички са наясно, че това се дължи изцяло на теб!
— О, фасулска работа! — сви рамене Уенди. — Просто трябва да спечеля поне един «Оскар», това е всичко! Например с «Парцаливите пилигрими». Или пък Нико да получи работата на Виктор.
— За това ще ми трябват най-малко две години — намеси се делово Нико, сякаш това бе напълно в сферата на възможното. — А междувременно не бих се тревожила чак толкова много за Виктор. С него човек може да се оправи много лесно. Стига да знае как, разбира се.
И след тези думи направи знак на сервитьора.
— Да? — сведе предпазливо глава към нея той.
— Бихме искали да поръчаме.
— За мен една пържола «Хангер», ако обичате! Средно запечена — обади се със сладък глас Виктори.
— За мен пъстърва — отсече Нико.
— А за мен салата с риба тон. Без картофи — каза Уенди.
— Картофите отстрани ли да бъдат? — поиска да знае сервитьорът.
— Без никакви картофи! — повиши глас Уенди. — Всъщност няма да направите никак зле да премахнете всички картофи от този ресторант!
Сервитьорът я изгледа недоумяващо.
— Трябва да сваля някой и друг килограм — обясни тя на приятелките си. — Циците ми са увиснали до пъпа. Забелязах го едва тази сутрин и едва не излязох от кожата си! Нищо чудно, че през последните шест месеца Шейн нито веднъж не ми е предлагал секс! Все аз трябва да си искам!
— Как е Шейн? — пое веднага темата Нико.
— О, изобщо нямам представа! Почти не го виждам. Сигурно и с ресторанта му нищо не става, както и с всичко друго, затова непрекъснато се цупи. Добър е единствено с децата. Честно да ви кажа, понякога си мисля, че е трябвало да се роди жена! Както и да е. Виждаме се само в леглото, и, може и да ви звучи ужасно, вече не ми пука особено. Знам, че на някакъв етап и аз ще спра да ходя на работа и тогава ще бъдем принудени да прекарваме всяка минута заедно и да си лазим по нервите!
— Късметлийка си ти! — намеси се Виктори. — Шейн е божествен! А пред мен единствената перспектива е Лин Бенет. И мога спокойно да ви уверя, че нямам намерение да прекарвам целия си живот с него!
— Човек никога не знае! — отбеляза Нико с твърде нехарактерна за нея мечтателност. — Понякога любовта изниква оттам, откъдето най-малко я очакваш.
— Аз все още вярвам в истинската любов — кимна Уенди. — Но не задължително с мъж, който е чукнал петдесетте и който никога не се е женил. Така де, нали за това става въпрос?
— Нямам представа — отговори Виктори. — Както и да е. И без това не вярвам в истинската любов. Според мен всичко е една голяма измама.
— Всеки човек вярва в истинската любов! — изтъкна Уенди. — Така че, ако не е тя, за какво друго да живеем?
— За работата си! — отговори Виктори. — Заради стремежа да сториш нещо значимо в този свят! Да не забравяме и такива дребни, но съществени неща като храна, облекло и покрив над главата си.
— Но подобен подход е прекалено прозаичен! Ако хората не вярваха в истинската любов, никой нямаше да стъпи на кино!
— Точно това искам да кажа! Любовта е понятие от рекламата! Предназначено е да продава определени стоки!
— Изобщо не я слушай! — намеси се най-сетне Нико, като погледна ласкаво Виктори. — Нарочно се опитва да ти противоречи!
— О, знам го! — махна с ръка Уенди. — Някой ден и тя ще се влюби.
Виктори въздъхна и отбеляза:
— Вече съм прекалено стара за това. Отдавна съм приела факта, че до края на живота си — или най-малко още десетина години, докато мъжете престанат да ми обръщат внимание — ще имам хладни, единствено цивилизовани връзки с тях. Никой от нас няма да повишава глас, но и на никого няма да му пука особено за другия.
«Дали пък не е точно така? — запита се Нико. — Възможно ли е човек да стане прекалено стар за любов и страст?» От тази мисъл я побиха тръпки, затова й се прииска да смени темата. Още преди много години бе решила, че вече не е в състояние да преживее романтична любов.
— Във всеки случай — продължи Виктори — изобщо не мога да си представя защо Лин Бенет настоява да се срещне с мен! Аз въобще не съм негов тип жена!
Нико и Уенди си размениха многозначителни погледи. Уенди въздъхна и отбеляза:
— Вик, ти си тип жена за всеки мъж, още ли не го знаеш?! Ти си красива, умна, забавна…
— Да бе, както и всички останали хубави думички, които жените си казват една на друга, когато не могат да си намерят мъж! — махна с ръка Виктори. — Няма значение. И без това всичко е пълна глупост. Мъжете винаги се оказват пълно разочарование просто защото ние имаме прекалено големи очаквания за тях! А после за пореден път си даваме сметка, че сме щели да си бъдем къде-къде по-добре, ако всичкото онова време, което сме прахосали за тях, сме го посветили на работата си. Много съжалявам, но според мен нищо не може да се сравни с удовлетворението, което те изпълва, когато си създала нещо с ръцете или ума си! И това е нещо, което, както и да се стекат обстоятелствата, никой на този свят не може да ти отнеме!
Тук не можеше да не се сети отново за господин Икито.
— Но на мен все още ми харесва да се гушкам с Шейн — пошепна мечтателно Уенди, като се сети, че не го беше правила доста дълго време. — Та аз все още го обичам! Той е баща на децата ми! Нали двамата сме ги създали! Връзката ни е прекалено дълбока!
— И ти ли гледаш по този начин на Сеймор? — обърна се Виктори към Нико.
Споменаването на името на Сеймор внезапно изпълни Нико с чувство за вина заради онова, което се канеше да му причини. Дали да сподели с приятелките си за Кърби? Отначало бе започнала да разказва на Виктори, но после бе размислила. Пък и засега нямаше кой знае какво за казване. Освен това си даваше сметка, че Виктори ще бъде ужасена. Със сигурност ще се разочарова от нея. Приятелката й никога досега не се беше омъжвала и подобно на повечето хора, които не се бяха сблъсквали с този кошмар, продължаваше да идеализира семейната институция. Схващанията й относно поведението на женените хора бяха изключително строги и праволинейни. Не че се опитваше да я съди — просто ако Виктори й се ядосаше, Нико нямаше представа как да се държи. Освен това защо да прави Уенди и Виктори съучастнички в престъплението си?!
Вече беше крайно време да смени темата.
— Що се отнася до Виктор — изрече на глас тя, — той е способен на всичко. Но не мисля, че би представлявал проблем. Според мен проблемът е Майк Харнес.
И започна да им разказва как шефът й се е опитал да си припише заслугите за срещата в «Хъкабийс».
 

7
 
— Обратно в «Сплач-Върнър» ли? — попита шофьорът.
— Ами… всъщност не още — отговори небрежно Нико. — Налага се да се отбия на едно място. Трябва да взема нещо за дъщеря си.
Съобщи тази информация с обичайния си авторитет, но автоматично осъзна, че извинението е изключително глупаво. Докато ровеше в чантата си за листчето с адреса, си каза, че, ако трябва наистина да взема нещо за дъщеря си, това не би й отнело повече от десетина минути. От друга страна, нищо чудно да остане там наистина толкова. Та дори и по-малко. Може би в мига, в който зърне Кърби Атууд, ще си даде сметка, че всичко това е било огромна грешка, и ще си тръгне.
— Бихме могли да отидем на разходка в парка! — бе възкликнал възторжено Кърби, когато тя му се беше обадила тази сутрин от офиса си. — Паркът е страхотно близо до къщата ми. Лично аз много обичам да ходя там, а ти? Мога дори да ти купя хотдог, красавице!
— Кърби — бе пошепнала търпеливо тя, — не мога да си позволя да ме видят в Сентрал парк заедно с теб!
— И защо така?
— Защото съм омъжена. Или май си забравил?
— Значи не можеш да се поразходиш из парка с приятел, така ли?
— Бихме могли да се видим в твоя апартамент — изрече Нико, като си мислеше, че Кърби сам е трябвало да се сети за това, освен ако всъщност изобщо не желае да прави секс с нея.
— Да бе! — извика Кърби. — Като че ли аз сам трябваше да се сетя за това, а?
Фактът, че Кърби в крайна сметка проумя грешката си, й даде известни надежди.
Най-сетне откри листчето хартия, на което бе надраскала адреса му (листче, което възнамеряваше да изхвърли веднага, щом приключи срещата им), и го погледна. Апартаментът на Кърби въобще не се намираше в близост до парка — беше доста на изток, на Седемдесет и девета улица и Второ авеню. Но ако си млад и енергичен като него, пет пресечки надали ти се струват огромно разстояние.
— Отивам на Източна Седемдесет и девета улица, номер триста — съобщи тя на шофьора.
Божичко, ама какви ги върши тя?!
Включи мобилния си телефон. Не можеше да си позволи да прекъсне връзката си с офиса за прекалено дълго време. Обади се на асистентката си Миранда, за да разбере има ли някакви нови съобщения. Дали да й каже същата лъжа, с която бе излязла пред шофьора? Най-добре е да говори по-уклончиво.
— Налага се да се отбия на едно място — изрече делово тя, като си погледна часовника. Наближаваше два следобед. Ако двамата с Кърби действително стигнат дотам, колко ли време ще й отнеме? Петнадесет минути? Но нали преди и след това все пак ще се наложи да говорят за нещо?! — Ще се появя в офиса около три — съобщи на Миранда. — Най-късно в три и половина, в зависимост от трафика.
— Няма проблеми — отвърна весело Миранда. — Имате планирана среща едва за четири. Ако все пак се окаже, че ще закъснеете, само ме предупредете!
«Слава богу! — помисли си Нико. — Миранда се оказа схватливо момиче! Очевидно има достатъчно ум, за да се сети кога е за предпочитане да не задава въпроси. И си дава сметка, че всеки получава само толкова информация, колкото е необходимо!»
Отговори на две телефонни обаждания, а после колата й попадна в задръстване на Петдесет и девета улица. Защо шофьорът не се сети да мине през парка?! О, да, по обяд паркът обикновено е затворен. Какво глупаво, крайно неудобно правило! Щом веднъж бе взела решение да се обади на Кърби, Нико знаеше, че вече няма връщане назад. С всяка следваща секунда вълнението й се усилваше все повече и повече — нямаше търпение да го види, но същевременно се ужасяваше от тази първа среща. Все едно бе отново на осемнадесет и се канеше да отиде на първата си среща. И почувства, че онази почти забравена замаяност пак се завръща.
Сети се, че няма да е зле да се обади на Сеймор. Никак не й се искаше той да й звънне точно когато е с Кърби и когато неминуемо ще й се наложи да го излъже.
— Хей — извика съпругът й, когато вдигна телефона в градската им къща. Откакто преди две години бе решил да започне да се занимава с отглеждане на породисти кучета, бе развил и някои странни реакции, като например този негов нов начин за отговаряне на телефона.
— Здравей! — рече Нико.
— Какво става? Зает съм! — отсече безцеремонно Сеймор.
Нико знаеше, че грубостта му не е преднамерена. Той просто си беше такъв. Изобщо не се бе променил от вечерта преди четиринадесет години, когато се запознаха на едно парти и той я убеди да си тръгне с него и да отидат на бар, а накрая я попита кога смята да се пренесе при него. Сеймор бе напълно погълнат от себе си, от собствените си мисли и работа — никога не преставаше да се удивлява и възхищава на собствената си персона, и това му беше напълно достатъчно. Нико подозираше, че всички мъже по принцип са точно такива, само че някои го прикриват по-добре, а други — не.
— С какво? — попита сега тя.
— С една лекция. За подкомисията в Сената. Строго секретно — отсече делово съпругът й.
Нико кимна. Сеймор бе истински гений и наскоро беше поканен за съветник в правителството относно нещо, свързано с тероризма по интернет. И тъй като той по принцип си беше доста тайнствен, тази нова възможност пасна перфектно на характера му. Официалната му работа беше като професор по политически науки в Колумбийския университет, където изнасяше по една лекция седмично, но преди това бе работил като могъщ инвестиционен банкер. В резултат от всичко това никой не поставяше под въпрос нито неговите препоръки, нито мненията му и той разполагаше с достъп до неколцина от най-брилянтните умове на съвремието. По този повод веднъж й беше казал следното: «При теб хората идват за блясък и да се отъркат в попкултурата, а при мен — за разговор!»
Понякога Нико си казваше, че би трябвало да приеме тези негови думи като обида, но странното е, че не гледаше на тях по този начин. Защото Сеймор в голяма степен беше прав. Всеки от тях си имаше своите силни и слаби страни, но те се бяха научили да толерират различията си, защото знаеха, че заедно са непобедим екип. Именно на това се крепеше и бракът им. Когато и Нико започна да печели много пари, двамата стигнаха до заключението, че Сеймор вече спокойно може да напусне работата си като инвестиционен банкер, за да се посвети на истинското си призвание — да преподава в Колумбийския университет. Нико бе изключително горда от факта, че точно заради нея съпругът й е в състояние да се отдаде на една смислена, макар и твърде лошо платена кариера. Въпреки че понякога се питаше дали всъщност Сеймор съзнателно не е режисирал нещата точно в тази посока — още от деня, в който се запозна с нея, започна да я окуражава и да я обучава как да жъне успехи и как да превзема корпоративните върхове, за да може той самият да си позволи да ги напусне.
Тя, разбира се, се бе оказала много добра ученичка. Не че се бе нуждаела от Сеймор за амбицията и успехите си.
И сега Нико каза в телефона:
— Значи няма да имаш време да поговорим за партито, така ли?
Имаха си традиция на всеки две седмици да организират в дома си някакво парти — от вечери в тесни кръгове за дванадесетима, през бюфети за петдесет, та до коктейли за стотици. Тези събития имаха изцяло делова цел — бяха предназначени да поддържат имиджа на Нико на съответната висота, да създават нови връзки, както и да са сигурни, че знаят всичко, което става, още преди да се е появило в новините. Нико изобщо не харесваше тези партита, но си даваше сметка, че Сеймор е прав, затова продължаваше да ги организира, за да му достави удоволствие. Не че това й създаваше някакви трудности. С всичко се занимаваше съпругът й — намираше фирми за организиране на тържества, избираше менюто и поръчваше алкохола, въпреки че у тях никой никога не се напиваше. Сеймор мразеше пияните хора. Ненавиждаше онези, които губят контрол над себе си, а освен това бе въвел правилото най-късно до десет и половина вечерта всички да си бъдат по леглата.
— Ще поговорим за това довечера — отговори сега съпругът й. — Ще се прибереш ли навреме?
— Все още не знам — каза Нико. — Ако не се лъжа довечера май има нещо за превенция на рака на гърдата.
— В такъв случай най-добре върви! Изцяло в твоя полза е да ти видят физиономията!
И затвори. Нико усети, че внезапно я наляга огромно изтощение. Вече не можеше да се весели никъде. Но някога не беше така. В началото, когато се издигаше и когато всичко беше все още твърде ново, животът й беше истинска вихрушка. Всеки ден беше изпълнен със сладки дребни вълнения. Двамата със Сеймор се къпеха в еуфорията на непрестанните постижения и победи. Проблемът бе в това, че никой не се сещаше да те предупреди, че трябва да продължиш да побеждаваш. Че не трябва да си позволяваш да спираш. Че трябва да продължаваш все по-нагоре и по-нагоре.
Нали в крайна сметка точно затова сме дошли на този свят! Независимо какво правиш, непрекъснато трябва да разравяш дълбините на съзнанието си, за да търсиш волята, която да ти дава криле. И да продължаваш да се опитваш. Защото, когато спреш да вървиш напред, просто умираш.
И всички забравят за теб.
Е, всъщност тя няма да щъка по тази земя, когато я забравят, така че защо да й пука?!
Нико погледна през прозорчето на колата. Най-сетне бяха тръгнали по Трето авеню, но трафикът продължаваше да бъде все така дразнещо бавен. Но не трябва да си позволява подобни мрачни мисли! Та нали само след няколко минути ще види Кърби! Представяше си го като случайна карта в живота си, като шут в пъстроцветен костюм, като красиво опакован шоколад.
— Номер триста ли казахте? — прекъсна мислите й шофьорът.
Сградата, в която живееше Кърби, представляваше огромна, бежова тухлена кула, а алеята за паркиране пред нея се виеше от Седемдесет и девета улица до Второ авеню. Типично обиталище за средната класа, но пък алеята, която по-скоро беше неудобна, отколкото полезна, вероятно е била предназначена да придаде на кооперацията известна класа. Под тентата на входа имаше две летящи врати и една плъзгаща се, която се отваряше автоматично — като онези по летищата. Във фоайето се извисяваше огромно бюро, зад което седеше портиер със заплашителен вид.
— За Кърби Атууд, ако обичате — изрече Нико.
— За кого? — извиси глас портиерът, нарочно правещ се на глух. Нико въздъхна и повтори:
— Кърби Атууд.
Портиерът я изгледа свирепо без никаква особена причина, освен може би факта, че тя като че ли го бе притеснила, като го бе помолила да изпълни служебните си задължения. После разгърна папката си, намери номера, вдигна телефонната слушалка и го набра.
— К’во ви беше името?
Нико се смути. Ситуацията й напомни, че никога досега не беше правила подобно нещо и не беше сигурна какъв точно е протоколът. Дали да каже истинското си име и така да се изложи на потенциалната опасност да бъде хваната? Но пък ако каже някакво измислено име, Кърби вероятно няма да поеме, а това ще доведе до нови конфузни ситуации.
— Нико — пошепна едва чуто.
— Какво? — извика портиерът. — Никол?
— Точно така.
— Тук някаква си Никол за вас — изрече портиерът в слушалката. После, като я изгледа крайно подозрително, просъска: — Можете да се качвате. Двадесет и пет Г. Когато слезете от асансьора, завийте надясно.
Сградата на Източна Седемдесет и девета улица номер триста беше огромна. Апартаментите бяха натъпкани като кутии за обувки един до друг и един върху друг. Имаше тридесет и осем етажа с по двадесет и шест апартамента на всеки от тях, които бяха обозначени с буквите от азбуката. Това правеше всичко 988 апартамента. Двамата със Сеймор някога също бяха живели в подобна кооперация — в първите години след брака им. Но не след дълго се бяха изнесли, за да тръгнат напред и нагоре.
Чу отварянето на някаква врата — звукът отекна из целия коридор. Очакваше оттам да надникне красивата глава на Кърби, но вместо това към нея се спусна гигантско куче и заподскача весело — не се разбра дали се радваше на компанията или на успешното му освобождаване от затвора на апартамента. Звярът тежеше близо петдесет килограма, с гъста козина, но пък достатъчно гладка, за да подскаже на Нико, че е наполовина грейхаунд и наполовина грейт дейн.
Нико се закова на място и се подготви да сграбчи кучето от двете страни на гривата, ако се опита да скочи върху нея, но точно преди звярът да стигне до нея, в коридора се появи Кърби и извика строго:
— Пале, седни!
Кучето автоматично се закова на място и се отпусна на задните си лапи, изплезило език от радост.
— Това е Палето — представи животното Кърби, докато вървеше към нея със самоуверена усмивка.
Беше облечен в тъмносиня риза, почти разтворена, с изключение на едно-единствено копче, закопчано в средата на гърдите му, сякаш току-що си я бе наметнал. Отдолу се виждаха перфектно изваяните му мускули. Нико бе поразена от тялото му, но още по-поразена бе от неговите умения за обучение на кучето. Тя отлично знаеше, че за тренирането на подобно огромно животно са необходими особен тип търпение и благ, но безпрекословен авторитет.
— Как си, красавице? — извика небрежно Кърби, сякаш бе напълно нормално да посреща в апартамента си доста по-възрастни от него жени посред бял ден, с цел секс. Нико неочаквано се смути. Как да се държи сега? Как очаква от нея Кърби да се държи? Как гледа на нея? И тъй като не разполагаше с никакви други прецеденти, с които да сравни настоящата ситуация, тя се надяваше той да гледа на тях двамата като на Ричард Гиър и Лорън Хътън в «Американско жиголо». Може пък, ако се престори, че е Лорън Хътън, ще успее да изиграе тази сцена, а?
И защо непрекъснато трябва да я нарича «красавице»?
— Още веднъж се извинявам, че не се сетих веднага да те поканя в апартамента си — каза той, като я поведе по коридора. После се извърна и я дари с такава сладка усмивка, че сърцето й се разтопи. — Освен това наистина много държах да видиш апартамента ми. Още от мига, в който те зърнах, си казах, че с удоволствие бих изслушал мнението ти за моя апартамент! Странна работа, нали? Как става така, че просто срещаш някой и веднага ти се иска да знаеш какво си мисли? По принцип възнамерявах да се преместя. Вярно е, че към центъра е по-хладно, но тъй като съвсем наскоро приключих с освежаването на жилището си, реших, че е доста глупаво отново да се впускам в тази суматоха по преместването, не мислиш ли?
Нико се стъписа. Как би трябвало да реагира на това словоизлияние? Двамата със Сеймор живееха в центъра, в голяма градска къща в Уест Вилидж, на Съливан стрийт. Да, сигурно беше много модерно, но истинската причина, поради която бяха избрали да живеят там, бе, че е тихо, приятно и съвсем близо до училището на Катрина. Защо пък да не му изкаже съчувствията си относно изпитанията на домашния ремонт? За подновяването на тяхната къща им трябваше цяла година, макар че лично тя не взе почти никакво участие. Цялата работа я свърши Сеймор, а после, когато започнаха да пренасят мебелите и докато вътрешният дизайнер нанасяше последните щрихи, бяха отседнали в хотел «Марк» за три дена. След това й връчиха връзка ключове и един ден след работа тя просто се върна в новата им къща вместо в стария им апартамент. Въпрос на удобство наистина, но сега тя си каза, че ако сподели това с него, вероятно ще му се стори разглезена и надута. Затова просто се усмихна неловко и промърмори:
— Ами… всъщност не знам, Кърби…
— Е, когато го видиш, ще си кажеш мнението — отсече той и отвори със замах вратата, а после я задържа с ръка, така че, за да влезе, Нико трябваше да мине под нея. Тялото й се отърка в гърдите му и тръпката, която премина през тялото й, я накара да се изчерви. — Какво ще пиеш, вино или вода? — попита той. — Казах си: «Тази жена ми прилича на почитател на бялото вино», та отскочих до магазина и взех една бутилка.
— Нямаше нужда. Кърби — изрече тя и си даде сметка, че езикът й се е вързал като на ученичка. — Не трябва да пия посред бял ден.
— Да, знам. Ти си делова жена — кимна Кърби и се насочи към кухнята, която представляваше тясна дупка, разположена вдясно на входната врата. Отвори хладилника и извади оттам бутилката бяло вино. — Но все пак трябва да се отпускаш от време на време. Не можеш непрекъснато да караш със сто километра в час!
При тези думи се извърна и й се ухили.
Тя също му се усмихна. Внезапно главата му се стрелна като на змия и той впи устни в нейните, закотвяйки я за вратата. После, като продължаваше в една ръка да държи бутилката, с другата я придърпа към себе си. Тя доброволно притисна тялото си о неговото. Усещаше устните му като мек, узрял, сочен плод — може би папая, — пълна противоположност на твърдото му като стомана тяло. Комбинацията беше неустоима. Целувката продължи като че ли цяла вечност, макар че сигурно беше само тридесет секунди. Оттам нататък тя започна да се задушава. Зави й се свят. Сложи ръце върху гърдите му и го отблъсна лекичко.
Той отстъпи крачка назад и я заоглежда изпитателно, опитвайки се да схване реакцията й.
— Като че ли беше прекалено много и прекалено бързо, а? — изрече накрая и нежно погали бузата й. А веднага след това скочи на друга тема като дете, неочаквано попаднало на по-интересна играчка. — Хайде да пийнем малко вино, какво ще кажеш? — При тези думи постави бутилката върху барплота и я изгледа така, сякаш бе приятно изненадан да открие какво всъщност държи. Отвори шкафчето пред себе си и извади оттам две винени чаши. — Тези ги взех от «Крейт & Барел». Ходила ли си там? Правят разпродажби на всичко. Тези ми излязоха само по пет долара парчето, а пък са истински кристал! — Извади тапата на бутилката и наля вино в чашите. После продължи със своя леко напевен, младежки глас: — Веднъж бях на яхтата на един богаташ. И там всички чаши, даже и онези за сок, бяха кристални! Представяш ли си?! Така че едно от нещата, които харесвам най-много в Ню Йорк, е, че можеш да се сдобиеш с истински страхотни неща почти без пари! Обръщала ли си внимание на този факт?
Подаде й чашата и тя само кимна в отговор. Не беше в състояние да изрече каквото и да било. Страстта я бе накарала да онемее.
Добре, че в кухнята се вмъкна кучето, та ги поразсея. Нико го помилва по главата, а после го хвана лекичко под брадичката и вдигна главата му към себе си, така че да го накара да я погледне в очите. Кучето покорно се втренчи в нея.
— Много добро куче имаш — отбеляза тя. — Няма ли си истинско име?
Кърби се усмихна стеснително и отговори:
— Ами, реших да поизчакам да видя какъв ще е характерът му, преди да му дам име, сещаш ли се? Защото понякога даваш някакво име на кучето, а после осъзнаваш, че то въобще не е подходящо за него, обаче вече нямаш избор. Не може току-така да променяш името на едно куче. Тези животни не са чак толкова умни. Объркват се — и добави: — Като децата са. Представяш ли си какво ще се случи, ако родителите на едно петгодишно дете внезапно решат да му сменят името?! Вероятно ще обърка даже и училището си!
След тези думи той я погледна, очаквайки реакцията й. Тя се засмя и това очевидно му хареса. Не че бе наясно какво да очаква, но във всеки случай не бе очаквала и тази наивна, очарователна, особена… интелигентност? Е, вероятно не точно интелигентност.
Но у Кърби със сигурност имаше нещо много по-интересно от първоначалното впечатление, с което бе останала.
— Хей, забравих! — извика неочаквано той. — Сега си спомних, че трябваше да ти покажа апартамента си! Нали точно така те примамих тук, а? Само дето се поразсеях. От една красавица.
При което я погледна многозначително и Нико примигна. Може пък да не е изобщо глупав, но й се прииска да престане да я нарича по този странен начин. Старомодната дума я караше да се чувства стара — сякаш му беше майка или нещо подобно.
— Кърби, аз…
Той се насочи към нея уж да я поведе, но най-неочаквано се обърна, прегърна я и отново залепи устни в нейните. «Вероятно нарича всяка жена красавица» — помисли си тя, докато той измъкваше блузата от полата й и плъзгаше ръка нагоре по гърба й, за да разкопчее обиграно сутиена й. Е, във всеки случай не я третираше като майка. Ръката му обгърна нежно една от гърдите й. Определено знаеше как да докосва една жена. А когато той започна да кръжи деликатно с пръст около зърното й, тя почувства, че му се отдава — така, както никога досега не се бе отдавала на Сеймор.
Паникьоса се, отблъсна го и извърна глава. Но какво прави, за бога?! Сеймор… Кърби… след няколко секунди щеше да свали дрехите й и… и какво ще си помисли за тялото й? Сигурно е свикнал да спи само с двадесет и пет годишни супермодели!
Кърби свали ръката си и пошепна:
— Хей, добре ли си? Защото не е необходимо да… знаеш какво.
— Но аз го искам! — промълви тя. — Само че…
Той кимна разбиращо и отбеляза:
— За първи път ти е.
Тя го погледна недоумяващо. Не беше сигурна какво точно има предвид.
— Е, нали се сещаш — добави той. — Да изневеряваш на съпруга си.
Тя го зяпна шокирано, а той се възползва от възможността да затвори устата й с още една целувка.
— Не се тревожи — промърмори. — Със сигурност си имаш причини, нали така?
И най-ненадейно обгърна с ръце кръста й и я повдигна, сякаш беше дете. Постави я върху барплота и се приведе над нея. Тя се отдръпна леко, все още не напълно готова да му се отдаде, особено след забележката му за изневярата. «Защо трябваше да го казва толкова направо?», чудеше се тя. И все пак си беше самата истина.
Тя действително изневеряваше на съпруга си. Нищо чудно този факт да го възбуждаше допълнително.
— А в случай, че се питаш, трябва да ти кажа, че имаш страхотно тяло! — пошепна той, докато плъзгаше ръка под полата й.
Опита се да й разтвори краката. Тя започна да се съпротивлява. Мислеше си обаче колко й е приятно, че той я желае достатъчно, за да си прави целия този труд да я подготвя, както и че, ако се съпротивлява, после ще може да се самозалъгва, че просто не е успяла да устои на онова, което се е случило — просто е била завладяна от мига. Накрая му позволи да й разтвори краката. Кърби плъзна ръце нагоре-адолу по вътрешната страна на бедрата й, без да отлепя очи от лицето й. «Добре, че е Сеймор! — помисли си тя. — Добре, че ме кара да правя гимнастика по половин час всяка сутрин в домашната фитнес зала в мазето!» Казваше й, че било по здравословни причини, а не от естетически съображения — за да може Нико да повиши издръжливостта и концентрацията си. Неочаквано я осени прозрението, че съпругът й я третира по-скоро като състезателен кон, отколкото като човешко същество.
— Трябва ли ти особено? — попита Кърби, като подръпна ластичния колан на чорапогащника й. Тя го изгледа в блажено неведение. — Или просто да го срежа? — продължи смело той. — Много ми се иска да го срежа с ножиците, за да стигна до теб, но може би ще стане твърде подозрително да се прибереш вкъщи без чорапогащник…
— Няма проблеми — пошепна тя и се излегна, за да го остави да продължи замисленото.
Даваше си сметка, че всичко това въобще не е в неин стил, но пък, от друга страна, никой никога нямаше да разбере какво бе направила тук, в кухнята на Кърби. Пазеше един резервен чорапогащник в малката гардеробна до банята в офиса си, а там никой няма да й обърне внимание дали е с чорапи или не.
Кърби се присегна и от керамичната купа, в която държеше всякакви дървени лъжици и шпатули, извади кухненските ножици. През главата й премина мисълта, че наред с уменията в леглото го бива и за готвач. После той прокара ръка по корема и вътрешната страна на бедрата й, след което дръпна ластика на чорапогащника и започна да го реже надолу агонизиращо бавно. А когато достигна до платката, остави ножиците и с две ръце го доразкъса.
Нико имаше чувството, че ще се пръсне от нетърпение.
После Кърби нежно дръпна настрани дъното на бикините й (които, слава богу, бяха хубави — небесносиня коприна от «Ла Перла») и започна да кръжи с пръст около срамните й устни. Нико по принцип не говореше по време на секс — всъщност, предпочиташе да не издава никакви звуци, — но ето че сега изненада сама себе си, когато от устата й излезе дълбок, гърлен звук. Като че ли беше малко смущаващо, защото й се стори, че звучи като порноактриса, но той май нямаше нищо против. Дръпна още по-силно платката на бикините й, а после с две ръце разтвори срамните й устни.
Божичко! Това наистина е страхотно! Възможно ли е да стане още по-хубаво от това да правиш секс с модел на бельо на Калвин Клайн, при това страхотен секс?!
Как успя да извади такъв късмет?
И неочаквано я завладя чувство за вина. Ако Сеймор се опиташе да направи с нея нещо подобно, тя веднага щеше да го отреже. И без това през последните години го отблъскваше все повече и повече, така че сега той почти не си правеше устата за каквото и да било.
— Много си красива тук! — промърмори Кърби и плъзна език по вагината й, като едновременно с това проникна с пръсти във вътрешността й. — Следващия път ще те поставя на колене — изрече с такава страст, че я накара веднага да забрави за Сеймор и да си представи всякакви разгорещени картини с Кърби. — Мамка му, не издържам повече!
И с тези думи грабна ножиците и с един замах сряза платката на бикините й. Бръкна в джоба си, извади оттам опакован презерватив и го разкъса със зъби. С обиграни ръце смъкна ципа на панталоните си и извади отвътре пенис, корав като камък (добре де, изразът е напълно клиширан, така е, но пък нямаше друг начин, по който би могъл да бъде описан). Размерите на въпросния атрибут бяха доста по-големи от обичайните. Беше доста по-голям и по-дълъг. Или най-малкото — от този на Сеймор.
Кърби умело постави презерватива върху пениса си и тя едва не се изкиска като ученичка. Презервативи! Съвсем бе забравила, че съществуват. Никога досега не бе спала с мъж, който използва презервативи, защото през последните четиринадесет години (даже повече, защото не бе спала с никого най-малко шест месеца, преди да срещне Сеймор), бе правила секс само с един мъж. А освен това през целия си живот бе имала само петима мъже, в това число Кърби.
— Нали нямаш нищо против? — обади се той. — Така е по-добре. Без никакви бъдещи притеснения. Пък и ти си толкова влажна…
Тя просто поклати глава в очакване пенисът му да проникне в нея. Падна назад, стенейки от удоволствие. Главата й се блъсна в стената. Той вдигна краката й достатъчно високо, за да постави ходилата й върху ръба на барплота. Така тя остана напълно уязвима, фактът, че си позволяваше да се разкрие до такава огромна степен, бе сам по себе си достатъчно възбуждащ, защото никога не го бе допускала… не и със Сеймор…
А след това изгони окончателно мисълта за Сеймор от главата си. В никакъв случай нямаше да позволи на съпруга си да й развали този толкова уникален момент на удоволствие!
После се сви върху барплота като парцалена кукла.
— Беше доста добре, нали? — попита Кърби, като й помогна да слезе. Тя се изправи и приглади полата си. Някъде в суматохата бе изгубила не само чорапогащника и бикините си, но така също и обувките си. — Накрая наистина изпищя!
— Така ли? — погледна го смутено тя, като смъкна обувките си от барплота. — Обикновено не правя така.
— Може. Но днес го направи — отбеляза той с бащинска добросърдечност. — Не се притеснявай! На мен ми хареса! — Подаде й срязаните бикини и попита: — Това трябва ли ти?
— Не мисля.
Да не би той да си въобразява, че ще си ги прибере, за да си ги закърпи вкъщи?!
— Това означава, че цял следобед ще се разнасяш из града съвсем гола отдолу — отбеляза Кърби, като обгърна с ръце лицето й. — Точно така ще си те представям оттук нататък. И всеки път, когато си те представям, ще се надървям!
Тя се изсмя нервно. Не беше свикнала мъжете да я възприемат като сексуален обект. Но това означава ли, че Кърби иска отново да бъде с нея?
Надяваше се да е така. Постави ръка върху рамото му, за да се задържи, докато си обуваше обувките. И сега какво следва? Веднага ли трябва да си тръгне? Погледна си часовника. Беше два и половина. Ако тръгне веднага, до три часа вече ще си бъде в офиса. Ами ако той се обиди?
— Е, сега наистина ще те разведа из апартамента си — отсече той. — Можеш ли да повярваш, че изобщо не излязохме от кухнята? Много е гот, нали?
Тя вдигна очи към него и се вторачи в лицето му. Наистина беше красив. Пропорциите му бяха перфектни, но имаше и нещо повече — свежестта на младостта. Някои неща не могат да се поправят нито от скалпела на хирурга, нито от иглата на дерматолога, а това са цветът на кожата и стегнатостта на мускулите, особено на тези около врата. Вратът на Кърби беше изключително гладък, а кожата му беше като масло. Само съзерцанието на врата му беше достатъчно, за да я възбуди наново. Всичките онези приказки, че жените не обръщали внимание на външния вид и младостта на мъжете, са чиста проба лъжа.
В този момент я осени въпроса колко ли жени има той още в живота си. Но не можеше да го пита подобно нещо, нали така? Би се възприело като признак на неувереност. Най-добре е да не бърза и да чака той да я насочва.
— За мен ще бъде удоволствие да разгледам останалата част от апартамента ти — изрече на глас.
Не че тази част беше много голяма — само дневна, спалня и стандартната нюйоркска баня. Но пък мебелите бяха удивително стилни.
— В «Ралф Лорен» ми правят осемдесет процента отстъпка, така че се получи страхотно, нали? — отбеляза той.
Седна върху велуреното канапе, а тя се отпусна до него. На масичката пред тях зърна портфолиото му и веднага започна да го разглежда. Имаше снимки с лицето на Кърби в реклами за афтършейв, Кърби — седнал на мотоциклет за една компания за кожени изделия, Кърби във Венеция, в Париж, с каубойска шапка някъде из Дивия запад, може би Монтана. Той обаче постави ръка върху нейната и пошепна:
— Недей!
Тя го погледна и й се прииска да се гмурне в очите му. Не бяха точно кафяви, а по-скоро като млечен шоколад, със златисти точици. Прииска й се да се слее с него.
— Защо пък не? — попита изненадано.
Гласът й май не прозвуча особено нормално. Сведе поглед към поредната страница от портфолиото (Кърби на кон), неспособна да повярва на онова, което току-о беше сторила с него. Беше си истинско чудо. Кой би помислил, че и на тези години ще може да изживее подобно удоволствие, при това с мъж, който е много по-млад от нея и при това толкова разкошен?!
— Мразя да се снимам — махна с ръка Кърби. — Мразя начина, по който се отнасят към мен. Сякаш съм парче месо, нищо друго. Въобще не им пука за мен, за това, което съм всъщност, като човек!
«Какво ли е да се влюбиш в Кърби Атууд?» — зачуди се Нико, докато го наблюдаваше съчувствено. Добре че той не бе в състояние да разчете мислите й.
— Но това е ужасно! — изрече на глас. Възмущението му бе повече от трогателно. Надали има нещо по-разтърсващо на този свят от това да установиш, че красивите са точно толкова уязвими, колкото и всички останали. — Но пък иначе си много добър!
— В какъв смисъл добър? Че за това не е необходимо кой знае какво! Просто насочват камерите си към мен и ми казват да се правя на щастлив. Или на силен. Или на нещо друго, точно толкова глупаво. Но понякога — добави и весело докосна ръката й — аз им давам нещо различно! Опитвам се да изглеждам замислен. Сякаш мисля за нещо изключително важно.
— Покажи ми този свой поглед! — подкани го окуражаващо Нико. Господи, но какво прави още тук?! Веднага трябва да се връща в офиса си!
— Сериозно? — изгледа я Кърби. После сведе глава, а когато я вдигна, се бе вторачил някъде в близката далечина. Задържа това изражение в продължение на няколко секунди. Изглеждаше по-скоро меланхоличен, но като изключим това, изражението му не подсказваше почти нищо друго. Господи!
— Видя ли? — извика възторжено той. — Успя ли да разбереш, че се бях замислил?
Нико не искаше да бъде груба, затова отговори:
— Разбира се! Страхотен си, Кърби!
— А можеш ли да ми кажеш за какво точно си мислех?
Тя се усмихна. Кърби беше като дете. Много освежаващо, наистина.
— Не, но ти ми кажи!
— За секс! — изкрещя той и се ухили. — За секса, който току-що правихме! Добре де, ти сигурно си мислиш, че би трябвало да изглеждам по-скоро щастлив. Не бе, излъгах те. Всъщност си мислех, че много се надявам да мога отново да те видя, пък не бях много сигурен дали ти също ще искаш.
— О! — бе единственото, което успя да каже Нико. Този човек непрекъснато я караше да губи равновесие. Никога не я е бивало в емоционални словоизлияния, особено с мъжете. — Много ще се радвам отново да се видим. Но, Кърби… — добави, като погледна часовника си, — сега наистина трябва да се връщам в офиса!
— Права си. Аз също трябва да тръгвам. И аз си имам разни дивотии за изпълнение.
Изправиха се и се загледаха неловко един в друг, накрая той се приведе и я целуна.
— Беше много приятно, нали? — попита той.
— Да, беше страхотно — промърмори тя, като й се прииска да бе по-добра с думите, за да му обясни колко невероятно всъщност е било.
— Пале! — извика той, като се отдръпна от нея. Кучето се появи в лек тръс от спалнята. — Седни! — изкомандва го господарят му. — Здрависване!
Кучето веднага вдигна лапа. Нико я пое. Здрависаха се.
 

8
 
Уенди Хийли седеше в задната част на служебния киносалон на четиридесет и третия етаж в сградата на «Сплач-Върнър».
Киносалонът имаше петдесет места — тъмна кожа, с размерите на клубни фотьойли, а стените му бяха покрити с ламперия от светло дърво. В дръжките на креслата имаше поставки за чаши, а от дясната страна — подвижни дървени плотове за онези, които държаха да си водят бележки. В момента в прожекционната зала имаше дванадесетина човека: Питър и Сюзан — двамата изпълнителни директори, които бяха точно под Уенди в йерархията, Селдън Роуз — шефът на телевизионното подразделение, и той с двамата си помощници, Черил и Шарлийн, началниците на рекламните отдели за Източното и Западното крайбрежие, режисьорът на филма и гаджето му, както и трима от актьорите: Танър Коул, Джени Кадин и «новото попълнение» Тони Кранли — дребен мъж с мишо изражение, за когото всички предвещаваха, че щял да стане голяма звезда, и който не можеше да направи и една крачка без личния си пиар Майра — яка, внушителна жена с медноруса коса, която приличаше на мамичка.
— Здрасти, миличка! — изрече Майра и целуна Уенди по бузата, но не и преди да бе настанила Тони в едно кресло на първия ред, точно до Танър Коул.
— Заповядай при нас! — покани я Шарлийн.
— Само след минутка! — отвърна Майра и се загледа изпитателно в Тони, който точно в този момент се правеше, че боксира Танър в ушите.
— Как върви? — попита Уенди и бутна нагоре очилата си. В момента беше леко изнервена и затова очилата непрекъснато се плъзгаха по носа й.
Майра пак погледна към Тони, подбели очи и сви рамене — жест, който предизвика усмивките на Шарлийн и Уенди.
— Не бе, сериозно, всичко е страхотно! — запротестира Майра.
— Видяхме онзи параграф на страница шеста — отбеляза Шарлийн. Въпросният параграф разказваше как Тони се опитал да опипва една прочута млада звезда по време на церемония за раздаване на награди и тя го зашлевила.
— Боже, как мразя актьорите! — въздъхна Уенди.
— Глупости! — извика Шарлийн, посочи я с пръст и отсече: — Ти обожаваш актьорите! Всички те знаят като продуцент на актьорите! А те пък обожават теб!
— Шарлийн заминава за Индия — отбеляза ни в клин, ни в ръкав Уенди.
— Ще ми се и аз да можех да замина нанякъде! — простена Майра.
— Че защо не го направиш?! — възкликна с жар Шарлийн. — Така де, има ли нещо, което да те спира? Преди месец просто се събудих една сутрин, огледах се и си казах: «За какво изобщо живея? Какво правя тук?» И осъзнах, че имам нужда да живея. Истински. Да се махна от всичко това, за да успея да погледна всичко от нова перспектива.
— Да, като че ли всичко се свежда до това — съгласи се Уенди. — До перспективата.
— И ти можеш да дойдеш, ако искаш! — покани я Шарлийн.
— Но как да го направи? — намеси се Майра. — С всичките тези деца и какви ли не още задължения на главата!
— Ако щете вярвайте, но аз също съм мислила по този въпрос — отбеляза Уенди.
— Да бе, сега, като се замисля, можеш да излъжеш, че отиваш на снимки — вметна Шарлийн.
Уенди се усмихна. Знаеше си, че никога няма да може да направи подобно пътешествие. Но все пак самата идея за него… Още от дете си мечтаеше за дълго пътешествие. Да види света. Да се разхожда из екзотични кътчета… Но бързо изхвърли тази мисъл от главата си.
Огледа се и отново намести очилата си.
— Кого още чакаме? — попита Майра.
— Виктор Матрик — отговори Шарлийн и намигна на Уенди.
Уенди й се усмихна мрачно. Тази част от работата й беше най-неприятна. Миговете на агония преди началото на вътрешната прожекция, когато, независимо колко добър си си мислела, че е филмът, знаеш, че само след два часа може да се окажеш напълно опровергана; че онова, което си възприемала като смешно или съвсем ясно, по някакви неведоми причини не успее да докосне публиката. А после, независимо колко филма си продуцирала, независимо от успехите ти (а тя бе имала предостатъчно, даже може би повече, отколкото й се полагаше), провалите увисват над главата ти като косата на смъртта. Уенди си даваше сметка, че не трябва да допуска никакви емоции относно филмите си (нали мъжете непрекъснато обвиняваха жените, че влагат прекалено много емоции във всичко!), но бе напълно невъзможно да вложиш толкова много енергия в определен проект и да не се обвържеш емоционално с него. Затова, когато някой филм не се приемаше, все едно бе умрял някой добър приятел. Приятелят може и да е бил по принцип гадняр, да е бил истинско куку или пък неудачник, но това изобщо не означава, че не си го харесвал, че не си искал той все пак накрая да успее.
И когато филмите й се проваляха, когато умираха, в продължение на няколко дена след това тя пропадаше в тайната си черна дупка на срама. Защото не филмът се бе провалил — бе се провалила тя. Бе предала не само себе си, но и редица други хора.
— О, Уенди! — изтъкваше в такива моменти Шейн, въздъхвайки отвратено. — Защо изобщо ти пука? Та това е само някакъв си тъп холивудски филм!
А тя винаги се усмихваше и отговаряше:
— Прав си, скъпи!
Но всъщност не беше така. Той грешеше. Разковничето за всичко в този живот се състоеше в това, че трябва да ти пука — наистина да ти пука — за онова, което правиш. Да се отдадеш напълно на страстта си.
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна и пошепна на момичетата:
— Това е Шейн!
— Щастливка! — усмихна се Шарлийн и кимна. През последните пет години нито тя, нито Майра бяха имали късмета да се сдобият със сериозна връзка — факт, който като че ли непрекъснато пърхаше на ръба на съзнанието им.
Уенди се изправи и се запъти към коридора, за да приеме обаждането. Подплатените врати на прожекционната зала се притвориха тихо зад гърба й.
— Здрасти! — изрече щастливо в телефона. Това беше първият им разговор през този ден.
— Заета ли си? — попита той, както й се стори — доста хладно.
Не знае ли, че всеки момент ще започне скрийнингът? Може пък да е забравила да му каже.
— Всичко наред ли е, скъпи? — попита тя с топъл, майчински глас.
— Трябва да поговорим.
— Децата добре ли са? Нали с Магда нищо не се е случило?
— Децата са си добре — отговори с нехаен глас той. — Трябва да поговорим. Ние, двамата!
Това не прозвуча никак добре. През главата й запрепускаха десетки сценарии. Някой техен познат е починал; получили са уведомително писмо от данъчните, че трябва да внасят още пари; съдружниците му от ресторанта са го изхвърлили… Уенди вдигна глава. По коридора вървеше с бодра крачка Виктор Матрик. Защо винаги ставаше така, че мъжете и майките като че ли имат някакво шесто чувство, за да тормозят близките си по телефона в най-неудобния момент?!
— Ще ти се обадя по-късно. След вътрешната прожекция — заяви тя с възможно най-нормалния си тон и веднага изключи телефона.
— Здравей, Уенди! — поздрави я Виктор и разтърси ръката й.
— Радвам се да те видя, Виктор! Всички много се радваме, че успя да ни отделиш от ценното си време! — отвърна тя.
Отстъпи крачка встрани, за да го пропусне да влезе първи в киносалона. Настъпи миг на неудобство. Тя беше жена, но пък той беше по-възрастен от нея и имаше по-голяма власт. «Възрастта преди красотата» — каза си Уенди. И все пак, след толкова години във филмовата индустрия, все още не знаеше как точно да се отнася с мъже като Виктор Матрик — възрастните мъже с авторитет и власт. Тя мразеше мъжкия авторитет. Всеки път, когато й се налагаше да се изправя очи в очи с мъже като Виктор, се чувстваше като малко момиченце, което е принудено да се опълчи на баща си. Отношенията с баща й не бяха никак лесни. Той се държеше хладно и пренебрежително с нея, като че ли изобщо не очакваше от дъщеря му да излезе нещо свястно (и до ден-днешен се удивляваше, че тя не само има работа, а и че изкарва толкова много пари — когато разбра, че Уенди печели повече от три милиона долара годишно, единственият му коментар бе: «Вече не мога да разбера този свят!»). Приятелката й Нико обаче отлично знаеше как да се оправя с мъже като Виктор. Прилагаше метода на тънките ласкателства. Говореше им на тяхното ниво Държеше се така, сякаш бе една от тях. А Уенди никога не можеше да го направи. Знаеше, че изобщо не е «една от тях», така че бе безпредметно да се преструва.
— Смяташ ли, че ни очаква хит, а, Уенди? — попита я шефът й.
Виктор бе от онези магнати, които обичаха да повтарят имената на подчинените си отново и отново под претекст, че така им помагат да се чувстват значими, но всъщност по-скоро, за да ги сплашат, като им напомнят, че те притежават превъзходна памет, а горките служители — не.
— Виктор — изрече сега тя, — смятам, че филмът е страхотен!
— Ето такова отношение искам от всичките си началници! Ентусиазъм! — възкликна Виктор, сви дясната си ръка в юмрук и удари с нея дланта на лявата. — Хайде да си поиграем на топка!
Уенди последва Виктор в прожекционната зала и се настани в редицата точно зад него. Екранът припука и оживя, белият лъч зад тях освети огромната глава на Виктор и късата му, пожълтяваща коса. Уенди се отпусна назад в креслото си и през главата й премина мисълта как ли би реагирал Виктор, ако тя отиде при него и му заяви: «Хубаво, Виктор! Хайде сега да си поиграем на кукли!»
 

Точно сто и единадесет минути по-късно Танър Коул се приведе и целуна Джени Кадин в теглената от коне шейна, която се носеше по главната алея на Сентрал парк. Уенди бе виждала този край стотици пъти в монтажната зала, но все още бе в състояние да се изпълни с онова сълзливо задоволство, което може да се постигне само когато публиката действително е убедена, че правдата е възтържествувала благодарение на истинската любов. На пръв поглед това изглеждаше най-лесният край, но всъщност изобщо не беше така. Имаше си строги правила: мъж с високо обществено положение и пари се влюбва в жена с ниско обществено положение, обикновено по-бедничка, но пък иначе почтена и благородна. (Или в момиче. Това беше още по-добре.) Петдесетте години борба за феминизъм, образование и успехи не бяха допринесли почти с нищо за изкореняването на този мит. Имаше моменти, когато Уенди се чувстваше крайно некомфортно от мисълта, че й се налага да продава подобни глупости на съвременните жени. Но пък имаше ли някакъв избор? Тя работеше в развлекателния бизнес, а не в бизнеса на истината, а освен това колко жени с лека ръка биха се подписали под обратното — жена с високо обществено положение (умна, преуспяваща, влиятелна) се влюбва в мъж с далеч по-ниско обществено положение и накрая поема изцяло грижата за него?!
Глупости! Внушението е съвсем различно!
Шарлийн се приведе напред и потупа Уенди по рамото.
— И аз искам да преживея всичко това! — проплака тя, като посочи застиналия кадър на екрана, където Танър Коул бе впил устни в Джени Кадин и върху който вече вървяха надписите.
— На такива като нас подобно нещо никога не може да се случи — изсумтя Майра. — Още ли не си го разбрала?!
— Но аз искам! — изви Шарлийн.
— Аз пък искам яхта и частен самолет. Но няма да имам нито едното, нито другото — просъска Майра.
Хората започнаха да стават от местата си.
— Беше фантастично! — извика Танър Коул от първия ред.
— Страхотна работа сте свършили, хора! — изрече високо Виктор Матрик. — Наистина първокласна! Селдън, ти какво ще кажеш? Хит, нали?
Уенди се усмихна. В стомаха й се претърколи топка тревожност, примесена със страх и гняв. Този филм си беше неин, а не на Селдън! Селдън нямаше нищо общо с него, освен дето прочете сценария и звънна тук-там, за да им осигури за режисьор Питър Саймънсън. А ето че сега Селдън се беше приближил до Виктор и му разтърсваше ръката, подмазваше му се и го засипваше с поздравления, сякаш всичко това беше негово дело. Шибаният подлизурко Селдън Роуз със сплъстената си коса и глуповатата си усмивка (странното е, че някои жени в компанията го намираха за привлекателен, но Уенди изобщо не бе съгласна с тях) се опитваше да си присвои всички заслуги на неин гръб!
Уенди излезе на пътеката и се настани точно пред погледите на Виктор и Селдън. Беше от решаващо значение да наложи присъствието си. Не всеки ден й се отдаваше да бъде в една стая с Виктор Матрик, така че сега трябваше да използва всяка възможна секунда. Приведе глава и се усмихна на Селдън, все едно че го слуша задълбочено. Познаваше Селдън Роуз от години, всъщност — от цяла вечност, още от Лос Анжелис. Той бе известен сред техните среди като безогледно амбициозен тип. Може, но и тя беше такава. За тази игра винаги са нужни двама.
— Виктор — измърка нагаждачески Уенди (направо й призляваше, но знаеше, че така трябва да се държи), — искам да те поздравя за твоята всеотдайност към качеството! Този филм е пропит отвсякъде с интелигентността на «Сплач-Върнър»!
Очите на големия шеф заблестяха, макар че не стана ясно дали от лудост, дали от старост или по малко и от двете. И той отговори:
— Моята интелигентност, Уенди, се състои в това, че наемам най-добрите хора в света, за да ръководят компаниите ми! И двамата вършите страхотна работа!
Уенди се усмихна. С периферното си зрение забеляза, че Джени Кадин и Танър Коул се насочват по пътеката към нея. Само след тридесетина секунди Джени щеше да я обсеби и оттам нататък разговорът със Селдън и Виктор ще стане невъзможен. Джени веднага щеше да поиска тяхното внимание. Нали си беше филмова звезда — значи беше най-важна от всички!
— Благодаря ти, Виктор! — отвърна Селдън и улови погледа на Уенди. — Двамата с Уенди работим отлично заедно!
Уенди едва не ахна, но успя да задържи лицето си в измъчена усмивка. Значи такава му била играта на Селдън! Внезапно пред очите й изникна цялата картина — Селдън иска да придърпа «Парадор» към собственото си подразделение, «Муви тайм». Стреми се да управлява едновременно «Муви тайм» и «Парадор» и да се прави на неин шеф. Възмутително! Преди пет години, когато «Сплач-Върнър» купи «Парадор» и направиха Уенди президент, Селдън Роуз не бе искал да има нищо общо с филмовата компания. Говореше се, че си имал големи разправии с бившата съпруга, както и дори, че тайно подготвял почвата за провала на «Парадор». Но после Уенди бе вдигнала «Парадор» на крак, като през последните две години направи пет хитови ленти, докато «Муви тайм» продължаваше все така да си куцука отзад. В такъв случай нищо чудно, че Селдън Роуз е решил да й обяви война.
Джени Кадин щеше да кацне при тях всеки момент. Уенди си пое дълбоко дъх през носа, надявайки се да захрани мозъка си с малко по-голяма доза кислород. Ако сега позволи на Селдън да отбележи точка пред Виктор, той ще пъхне пухкавите си пръстчета в пукнатината и ще започне да разтваря ли, разтваря, докато не сътвори пропаст.
Налагаше се веднага да го перне през пръстите!
— Помощта на Селдън бе неоценима, Виктор — изрече тя, като кимна, уж признавайки качествата на колегата си. — Имахме само две срещи по повод «Петнистото прасе», но пък Селдън ни свърза с нашия режисьор, Питър Саймънсън. — И после се усмихна така, сякаш целият успех на филма се дължи на това единствено телефонно обаждане. — Който свърши превъзходна работа! — заключи триумфално.
Тук направи пауза, като вътрешно се поздрави за успешния удар. Беше напълно достатъчен, за да напомни на Селдън, че ако възнамерява да пресича забранената линия, Уенди ще го принуди да извади тежката артилерия, както и да подскаже на Виктор, че докато продължава да я държи на тази ръководна позиция, тя няма нищо против да работи и в екип. Моментът за това изказване също бе избран перфектно. Защото точно в следващата секунда при тях се появи Джени Кадин и обгърна с ръка раменете на Уенди, което означаваше, че всички разговори, които не се отнасят до великата звезда, трябва да приключат.
— Уен — пошепна й Джени с тон на съблазнителка, — уморена съм! Искам довечера да ти дойда на гости за вечеря! Ще ми приготвиш ли твоята прочута лазаня?
Уенди само я потупа по ръката и попита:
— Нали познаваш вече Виктор Матрик?
Джени, която беше висока 176 сантиметра и тежеше около 56 килограма (от които най-малко два за силиконовите импланти в гърдите й), се разгъна с грацията на змия и подаде дългата си бяла ръка на големия шеф.
— Здравей, татенце! — Пое ръката му, а после се приведе напред, за да го дари с шумна целувка по бузата. Лицето на Виктор светна. «Господ на благослови Джени!» — помисли си Уенди. Винаги знаеше от коя страна е намазана филията. — Харесва ми това голямо, страхотно татенце! — изгука актрисата.
Виктор се изчерви още повече. Групата се насочи към асансьорите.
— Уенди вече работи по един страхотен нов сценарий за мен! — похвали се Джени на Виктор. Сините й очи бяха огромни, а когато ги разтвореше широко, за да подчертае нещо, за останалите беше просто невъзможно да отлепят поглед от нея. — Но този път е сериозен! Всички смятаме, че има огромен потенциал за няколко «Оскара»!
— По този въпрос говори само с Уенди — отбеляза Виктор, като я потупа бащински по рамото. — Никога не поставям под съмнение решенията на моите изпълнителни директори!
При тези думи се усмихна на цялата група и тръгна надолу по коридора към офиса си.
Селдън Роуз натисна копчето на асансьора. Киносалонът се намираше на предпоследния етаж, където беше и тайният асансьор, отвеждащ към личните помещения на Виктор и трапезарията му, под които следваха различните офиси и подразделения на «Сплач-Върнър». Точно под него, където бе прожекционната зала, беше и етажът на Уенди. Тя целуна Джени по бузата и я покани в дома си на вечеря към осем часа. Селдън стоеше пред вратата на асансьора и въртеше в ръка мобилния си телефон, с което я накара да се запита дали не й е ядосан. Не че това имаше някакво значение. Сега, след като вече го погреба, можеше да си позволи най-малкото да бъде благородна.
— Поздравления, Селдън! — изрече, а после добави без доза ирония: — Свърши страхотна работа!
Селдън вдигна очи към нея, сви рамене и отвърна:
— Е, проектът си беше твой.
Тази негова реакция определено я изненада. Уенди бе работила достатъчно с мъже като Селдън Роуз (такива като него в киноиндустрията с лопата да ги ринеш), та знаеше, че това привидно смъкване на знамената обикновено предвещава негласно обявяване на война. Но, от друга страна, Селдън може да не е чак толкова безмилостен, колкото го определяше мълвата — или може би тя просто го бе натъпкала достатъчно дълбоко в кутийката му, за да я остави на мира поне през следващите два месеца. Това напълно я устройваше — и без това имаше предостатъчно проблеми. Докато вървеше по коридора към офиса си, който се намираше точно на ъгъла на етажа, мобилният й телефон иззвъня. Оказа се, че през последните два часа е събрал петнадесет нови съобщения, в това число пет от Джош, едно от дъщеря й и три от Шейн. Но какво му ставаше на този човек?! Сигурно пак ще й иска пари. Да, може би е прав. Трябва да поговорят. Тя да не би да е банка!
Първият номер, който Уенди набра, бе този на дъщеря си.
— Здрасти, мамоооу — провлачи с престорен аристократизъм Магда.
— Здравейте, графиньо, ваше сиятелство!
— Мисля, че ще се наложи да купите мен пони!
— О, така ли, не знаех! — възкликна Уенди, не без известно задоволство.
Вероятно това означаваше, че уроците по езда, които дъщеря й Магда вземаше с дъщерята на Нико — Катрина, вървят добре. Точно на това се беше и надявала. Магда бе страхотно човече. Щеше да й се отрази много добре да си хване нови приятелчета, да се вълнува от нещо смислено. Освен това колко би могло да струва едно пони? Та то е само миниатюрен кон, нали така?! Сигурно две-три хиляди долара?
— Защо не вземеш да се поразровиш в интернет и да разгледаш рекламите на понитата, а после да поговорим, става ли? — каза Уенди.
Магда въздъхна раздразнено и отвърна:
— Мамоооу, понитата не се намират така! Не и по интернет! — Отвращението в гласа й беше почти осезаемо. — Трябва да отлетиш до Палм Бийч с частния си самолет и там да се срещнеш с човека, който развъжда най-добрите понита в тази страна!
Господи! Един урок по езда и тя вече говори така, сякаш ще ходи на олимпиадата! Откъде ги научава всичките тези глупости?!
— Скъпа, ние няма да търсим пони от Палм Бийч! — изрече търпеливо майка й. — Сигурна съм, че можем да намерим много хубаво пони и тук, в Ню Йорк! — Всъщност, възможно ли е? Откъде идват тези понита все пак? Е, все някъде из града трябва да има. В крайна сметка Ню Йорк бе средище на всякакви паразити — както човешки, така и всякакви други. Колко ли видове животни и насекоми има по света, за които не знаем? — Ще говорим по този въпрос довечера, когато се върна. Джени К. ще ни гостува за вечеря.
— Джени коя? — изписка наперено Магда.
Уенди въздъхна и отговори:
— Актрисата. Магда! Не си ли спомняш? Тя е една от любимките ти! Играеше принцеса Дългоноска в онзи филм, дето много ти хареса!
— Но този филм беше анимационен, мамоооу!
— Е, тя беше гласът на принцесата — отговори Уенди, а после се отказа да спори с дъщеря си. — Татко вкъщи ли е?
— Не, не е.
Телефонът на Уенди отново иззвъня. Беше Шейн.
— Тъкмо ме търси по другата линия. Пак ще ти се обадя. Включи мобифона си. Шейн й изпращаше писмено съобщение. Там се казваше: «Искам развод.»
Това беше толкова очеваден вик за внимание, че Уенди едва не се разсмя. Шейн никога не би поискал развод. Къде ще отиде? Как ще се храни? Как ще си позволява скъпите ризи на «Долче & Кабана», които толкова много обича?!
«Не бъди глупак — написа тя. — Обичам те!»
«Говоря съвсем сериозно!»
«Отложи развода за някой друг ден — отговори му Уенди. — Джени идва на вечеря! — И като послепис добави: — Нали ще се върнеш навреме?»
 

9
 
Седмо авеню номер петдесет и пет беше най-престижната сграда в Квартала на дрехите. Беше разположена точно в средата между пресечките на Тридесет и девета и Четиридесета улица и представляваше тясна постройка с дискретна елегантност и финес. Беше изградена от мрамор, а към малкото фоайе водеше въртяща се врата от блестящ месинг. На стената висеше списъкът на живущите — своеобразен наръчник «Кой кой е в модната индустрия»: Оскар де ла Рента, Дона Каран, Ралф Лорен, а някъде по средата — Виктори Форд.
Виктори погледна името си, въздъхна и влезе в асансьора. Беше се нанесла в тази сграда преди четири години, напускайки претъпкания си таван на една от страничните улички, с което съобщи на модната индустрия, че е пристигнала. Студиото й беше от по-малките — само част от етаж, в сравнение, например, с трите етажа на Ралф Лорен. Но пък половината от битката в модния бранш беше за начина, по който те възприемат хората. Точно това бе и една от причините, поради която определен моден дизайнер един ден можеше да бъде на върха, а на следващия — на улицата. Никога нямаше да забрави следобеда, когато, връщайки се от обяд, бе заварила във фоайето хамали и разбра, че Уилям Джеймсън е закрил фирмата си.
«Но пък Уили си имаше спонсори» — напомни си тя, докато вратите на асансьора бавно се затваряха. В горната част на кабината се виждаше дълга редица със запазените марки на всички дизайнери в сградата — докато асансьорът минаваше покрай етажите им, знаците светваха. Клюката твърдеше, че Уилям продължавал да прави пари, но не достатъчно, че да задоволи спонсорите си, така че те му спрели кранчето. А престъплението му беше единствено трите последователни неуспешни сезона.
«Това никога няма да се случи с мен!» — помисли си свирепо тя. Освен това Уилям беше станал велик. А тя все още не е достигнала подобни висоти. Поне засега.
Асансьорът иззвъня и над вратата светна розовото лого «Виктори Форд» с причудливата рамка. Тя излезе и измина няколко крачки до вратата с матирано стъкло, върху която бе нарисуван нейният знак. Стомахът й внезапно се сви на топка от страх. Само наемът на това място бе 20 000 месечно! Това правеше по 240 000!
— Здравей, Клеър! — поздрави жизнерадостно тя момичето на рецепцията, като че ли нищо не се беше случило. Клеър беше младо, красиво и много трудолюбиво градско момиче, което беше във възторг, че си е намерило работата на мечтите си — в бляскавата модна индустрия.
— Здрасти! — поздрави я възторжено Клеър. — Как беше пътуването?
— Страхотно — отговори Виктори и свали палтото си. Клеър протегна ръка, за да го поеме, но Виктори й направи знак, че няма нужда. Никога нямаше да се чувства удобно да кара подчинените си да правят онова, което всеки нормален човек би могъл да направи и съвсем сам.
— Как беше Япония?
— Гореща — отговори Виктори.
— Току-що за теб пристигнаха два големи пакета — отбеляза рецепционистката.
Виктори кимна. Цяла сутрин се бе ужасявала от мисълта за тези пакети — още откакто бе говорила с господин Икито и той бе преповторил за стотен път колко брилянтна била идеята му да наеме госпожица Мацуда като дизайнер. После добави, че тя всъщност вече ги била направила и че днес сигурно ще пристигнат в офиса й.
— Не приемам «не» за отговор! — бе натъртил той.
Виктори усети, че като че ли започва да го мрази. Защо досега не си бе давала сметка колко го ненавижда?
— Благодаря, Клеър! — каза на рецепционистката.
Точно срещу бюрото на момичето се намираше елегантната демонстрационна зала, където канеха своите купувачи и разни знаменитости, за да им представят новата модна линия. Стените и килимът бяха в опушено розово, а от тавана висяха два малки кристални полилея «Бакара». За постигането на този цвят бяха необходими цели две седмици. Идеята за розово си беше брилянтна — този цвят по принцип е естествен съюзник на жените, а освен това пасва добре почти на всеки тен на кожата, — но реалността на розовото обикновено е истински кошмар. Ако е прекалено ярко, става натрапчиво и несериозно, а при неподходящо нюансиране се получава нещо, напомнящо обикновено на лекарство за стомашни киселини. Но пък точно това розово, примесено с лека нотка бежово, беше просто перфектно — едновременно създаваше изискана атмосфера и внасяше успокоение.
Но сега, точно пред залата, се виждаше един твърде обезпокоителен символ — почти пълна закачалка с модели от пролетната колекция. Дрехите бяха изпратени на магазина «Нийман Маркъс» в Далас само преди три дена и по график трябваше да бъдат върнати едва в края на седмицата. Сърцето на Виктори падна в петите.
— Клеър? — обърна се тя към рецепционистката. — Кога пристигнаха тези модели?
— О! — възкликна смутено момичето. — И те пристигнаха тази сутрин.
— От «Нийман» обадиха ли се?
— Доколкото знам, не — отговори Клеър, но добави обнадеждено: — Обаче на мен ми се наложи да отскоча до аптеката, така че може би Зоуи е приела съобщението!
— Благодаря! — кимна Виктори, опитвайки се да запази самообладание.
Пое по дългия коридор към офиса си. Мина покрай огромната кроячна, където зад шевните машини седяха четири жени; покрай още две стаи, разделени на кабинки, където бяха разположени хората за връзките с обществеността, асистентите и стажантите; друг малък офис, принадлежащ на отговорниците по корпоративните връзки; и накрая един малък офис в края, където седеше Марша Циндерхоф — офис мениджър и счетоводител. Както обикновено вратата на Марша беше затворена, украсена с неизменния знак «Внимание! Зла котка!». Виктори почука и влезе.
— Здрасти! — поздрави делово Марша, като вдигна глава от компютъра.
Тя беше само с две години по-възрастна от Виктори, но бе от онзи тип жени, които още в гимназията изглеждат на средна възраст. Живееше на същата улица в Куинс, където се беше родила и израснала, и ходеше с един и същи човек от петнадесет години. Марша беше много скучна, но истинска богиня на цифрите, поради което Виктори се считаше за късметлийка, че беше попаднала на нея. Веднъж й беше казала: «Спокойно можеш да си намериш работа и в някоя голяма счетоводна фирма на Уолстрийт, Марша! Така вероятно ще се чувстваш доста по-сигурна!»
«Най-голямата ми сигурност е да знам, че счетоводните ти книги са в пълна изправност!» — бе отговорила Марша. Тя не обичаше промените и Виктори си даваше сметка, че може да мине и по-тънко със заплащането й. Но като собственик бе напълно убедена, че когато става въпрос за работници и служители, получаваш точно толкова, за колкото си плащаш, а и всеки човек заслужава да бъде оценен по достойнство. Марша изкарваше по сто хиляди долара годишно плюс пет процента от печалбите.
— Мисля, че се очертава голям проблем — изрече Виктори, като се отпусна на малкия сгъваем метален стол пред бюрото на счетоводителката си. Марша би могла да вземе и по-голям офис, с по-красива мебелировка, обаче тя си го харесваше такъв — евтин и притеснителен, защото по този начин се спасявала от чести гости.
— Аха! — кимна Марша и извади дъвка от най-горното чекмедже на бюрото си.
— Мамка му! — пошепна Виктори. — А аз тайничко се надявах да ми кажеш, че всичко е само в главата ми, да ме успокоиш и да отбележиш, че всичко ще бъде наред!
— Да, в главата ти е — отвърна Марша, като задъвка енергично. — Защото познаваш тази материя не по-зле от мен самата. — Набра нещо на клавиатурата и продължи: — Ако лицензите от Япония са същите като миналата година, всичко ще бъде наред. Но продажбите от нашите универсални магазини са спаднали с петдесет процента в сравнение с миналогодишните!
— Олеле! — възкликна Виктори.
— Боли, нали? — кимна Марша. — Копелета! Та значи, това ни връща точно там, където бяхме преди три години.
— Ами ако и в Япония всичко пропадне?
— Няма да стане особено приятно — отговори счетоводителката. — Миналогодишните ни печалби оттам възлизат на два милиона и петстотин и седемдесет хиляди долара. Надали някой би искал да загуби подобна цифра!
— Копелета! — отбеляза този път шефката й. Марша я изгледа въпросително и Виктори почувства, че й прилошава.
— Е, има и добри новини — кимна благосклонно счетоводителката. Глътна дъвката си и извади нова лентичка. Марша поглъщаше дъвките като истинска храна и Виктори потреперваше само при мисълта какво ли представляват червата й. — Помниш ли аксесоарите, дето направи миналата пролет, за безмитните магазини? Те вървят много добре! И чадърите, и ботушите за дъжд, и ръкавиците! Засега печалбите ни от тях възлизат на двеста осемдесет и девет хиляди долара, а доколкото знам, още най-малко пет месеца ни очаква такова гадно зимно време.
— Боже, чадърите и ботушите! — изуми се Виктори. — Кой би помислил!
— Това са точно онези неща, от които човек винаги се нуждае и които винаги забравя да си вземе на път. Освен това готините чадъри се намират действително много трудно!
Виктори кимна, примигвайки леко на думата «готини». Ще се отърве ли някога от тази дума? «Виктори Форд е много готино дете!» — бе написала учителката й от детската градина в първия й бележник. Думата я преследваше през целия път от Илинойс до Манхатън. «Готино! Готино! Готино!» — гласеше заглавието на първото й интервю за списание «Уименс уеър дейли». Така и не успя да се отърси от това определение.
«Готино значи» — помисли си отвратено тя. С други думи, не е заплашително с нищо. Приятно, но не достатъчно добро, за да бъде прието на сериозно.
— Пролетната колекция обаче не беше готина — каза на глас тя.
— Така е. Не беше — съгласи се Марша и я погледна право в очите.
— Какво всъщност мислиш за нея? Ама наистина! — попита Виктори, макар въобще да не й беше приятно, че се налага да издава неувереността си.
— Мисля, че е… различна — отговори неопределено счетоводителката. — Но искаш ли да чуеш истината? — Тук глътна и втората си дъвка. — Дългите поли не са особено удобни. Особено ако ти се налага да се качваш в метрото всеки божи ден!
Виктори кимна. Завладя я усещане за вина. Опитвайки се да направи нещо по-различно, беше предала всички — ето че дори и лоялната Марша бе леко разочарована от нея.
— Благодаря ти все пак! — кимна и се изправи.
— Какво смяташ да правим сега? — попита Марша.
— Все ще измислим нещо — отговори Виктори с доста по-голяма доза самоувереност, отколкото чувстваше. — Винаги успяваме да измислим!
И се запъти към своя офис.
Личното й работно място се намираше на един слънчев ъгъл в предната част на сградата, с изглед към Седмо авеню. Беше доста шумно, но светлината бе в изобилие. Вътрешният дизайн беше напълно утилитарен — огромно бюро в класически стил и дълга, тясна библиотечна маса, върху която Виктори рисуваше скиците си. Върху една от стените имаше коркова дъска, където забождаше модели в различни фази на завършеност. В центъра на кабинета бе разположен единственият й реверанс пред блясъка — четири стола в стил арт деко от една богаташка къща в Палм Бийч, тапицирани в бяла кожа и обгръщащи масичка за кафе от ковано желязо и стъкло. Масичката беше затрупана догоре с вестници и списания. Най-отгоре се мъдреха два огромни плика, върху които със сребрист маркер бе изписано името й.
Виктори простена и се отпусна върху един от столовете. Разкъса първия плик.
Вътре имаше няколко скици, нарисувани върху дебела бяла хартия. Прегледа ги бързо, а после ги хвърли върху купа на масата. Отпусна се назад в стола и закри лицето си с ръце. Както и беше очаквала, произведенията на госпожица Мацуда бяха пълен боклук.
Свали ръце и се вторачи във втория плик. Сребристият надпис внезапно й се стори заплашителен. Обърна плика, за да не й се налага да гледа надписа, и го разкъса.
Тези бяха още по-лоши и от първите! Беше прекарала почти целия си живот в разглеждане на дизайнерски скици, в анализирането им, опитвайки се да установи къде точно не се получава и как чрез промяна на пропорциите с няколко милиметра би могла да постигне нещо по-добро и по-приятно за окото. И сега й бяха необходими само две секунди, за да прецени, че рисунките на госпожица Мацуда са пълен провал.
Остави скиците върху купчината на масата и се изправи, цялата трепереща от гняв. Та това си беше истинска обида! Момичето нямаше никакъв талант, а в стремежа си да копира стила й бе заимствала характерните й детайли, превръщайки ги в пародия. Това е! Госпожица Мацуда бе взела решението вместо нея. Още преди много години Нико бе казала на Виктори нещо, което тя никога не забравяше: «Когато става въпрос за бизнес, запомни едно. Щом се събудиш сутрин, трябва да можеш да се гледаш спокойно в огледалото! Номерът е, разбира се, да си дадеш сметка какво можеш и какво не можеш да толерираш в поведението си!» И сега, когато отново се вгледа в боклуците на госпожица Мацуда, Виктори проумя, че по никакъв начин не би могла да се погледне в огледалото, ако знае, че всички тези модели се продават свободно по света, при това носещи нейното име.
Та тя никога не би направила нещо толкова ужасно!
Така. Значи ще каже едно-две нещица на господин Икито. И без това й писна от обидното му отношение. Ако иска, би могъл да си опита шансовете с пролетната й колекция, ако пък не, ще си гледа магазините на Виктори Форд с празни рафтове.
Погледна часовника си. В Токио беше около един през нощта — прекалено късно, за да звъни. Пък и господин Икито не беше единственият й проблем. Универсалните магазини — нейният хляб и сол за последните двадесет години — като че ли също се обръщаха срещу нея.
За миг си представи как се обажда поред на всички в модния бранш и им вдига грандиозен скандал, но знаеше, че, когато си жена, гневът не е сред полезните средства в бизнеса. Ако позволи на хората в нейните среди да разберат колко я боли, колко е ядосана и притеснена заради лошия прием на последната й колекция, всички ще решат, че е изчерпана и затова мрази света. Само неудачниците се оплакват от провалите и лошия късмет, като обвиняват всичко друго и всички други, с изключение на единствено виновните — себе си.
Приближи се до корковата дъска и заоглежда оригиналните скици на пролетната си колекция. Въпреки унищожителните отзиви на критиците обаче тя все още смяташе, че те са красиви, смели, оригинални и нови. Защо и останалата част от света да не може да види това, което виждаше тя? «Виж какво, Вик — бе й казала Уенди по време на обяда, — същото нещо съм виждала хиляди пъти, случващо се на режисьори, актьори и сценаристи. Щом веднъж човек стигне до някакъв връх светът решава да го сложи в кутийка и да му лепне етикет. А ако се опита да направи нещо по-различно, веднага се превръща в заплаха. Първата реакция на критиците е да те убият. И тъй като не могат да го направят в буквален смисъл, избират онова, което е най-близко до истинското убийство — опитват се да ти убият духа! Няма нищо по-лесно от това да се справиш с успеха! — бе продължила приятелката й, дъвчейки кичура си. — Истинското изпитание обаче идва тогава, когато трябва да се справиш и с провала!»
Виктори и преди бе имала няколко провала, но тогава те нямаха чак такова огромно значение. В онези дни и очакванията към нея не бяха толкова големи, и провалите й — толкова публични.
— Имам чувството, че всички ми се присмиват зад гърба — бе пошепнала тогава, в ресторанта.
— Да, разбирам те — бе кимнала Уенди. — Гадно е. Но трябва веднъж завинаги да проумееш, че не е така! Преобладаващата част от хората са прекалено обсебени от себе си, за да обърнат сериозно внимание на другите.
— Хей! — извика асистентката й Зоуи, влитайки в кабинета й. — На телефона е Санди Берман от «Нийман Маркъс». Клеър ми каза, че си тук, но не можах да те открия никъде!
— Бях при Марша — отговори Виктори.
— Да й кажа ли, че си излязла? — попита Зоуи, долавяйки колебанието й.
— Не, няма нужда. Свържи ме.
Седна зад бюрото си. Предстоящият разговор със сигурност щеше да бъде неприятен — труден както за Санди, така и за нея самата. Със Санди правеха бизнес вече от десет години и често обичаха да казват, че са израснали в него заедно. Сега Виктори си пое дълбоко дъх и вдигна телефона.
— Санди, много ми е приятно да те чуя! — започна весело, сякаш всичко си беше наред.
— На мен също — промърмори учтиво Санди от другия край на линията. — Сигурно си много уморена след всички тези пътувания!
— Ами… Япония, Далас, Лос Анжелис… обичайното — отвърна Виктори и сви рамене. — Но иначе съм добре. Ти как си?
— Значително по-добре след края на Седмицата на модата.
Двете се засмяха, напълно наясно с нещата, а после настъпи пауза. Виктори се изкуши да я запълни, но реши този път да остави Санди да свърши мръсната работа.
— Знаеш колко много те обичаме всички в «Нийман» — започна накрая Санди.
Виктори само кимна, а в гърлото й се образува буца.
— И лично аз много харесах пролетната колекция — продължи Санди. — Но общото усещане е, че тя не е така продаваема, колкото другите ти колекции.
— Така ли? — престори се на изненадана Виктори. — Честно да ти кажа, Санди, според мен това е най-добрата колекция, която съм правила някога. — Намръщи се. Мразеше, когато й се налагаше да се продава на хората от универсалните магазини. Имаше чувството, че изглежда много евтина. Но в случая не можеше просто да ги загърби с лека ръка, затова продължи: — Вярно е, че е малко различна, но…
— Не казвам, че не е красива — прекъсна я Санди. — Но тя породи общото усещане на страх кой ще се реши да я носи! Ако зависеше само от мен, никакви проблеми! Обаче клиентите на «Нийман» са доста по-консервативни, отколкото си мислиш!
— Разбирам защо са уплашени — отбеляза съчувствено Виктори. — Но хората винаги се страхуват от новото. Затова смятам, че трябва да дадеш на колекцията ми шанс. И съм убедена, че накрая ще бъдеш доста изненадана!
— Отлично знам колко си талантлива — по този въпрос две мнения няма! — изтъкна помирително Санди. — Добрата новина е, че все пак ще вземем десет модела.
— Това не е особено много — от тридесет и шест…
— Е, вярно, не е обичайната ни поръчка — съгласи се Санди. — Но пролетната колекция ще се продава доста трудно. Ако трябва да бъда честна с теб, Вик, положих огромни усилия, за да ги накарам да приемат поне десетина!
Топката в гърлото на Виктори се спусна надолу и се заклещи в средата на гърдите й. Но тя събра сили и храбро изрече:
— Наистина оценявам усилията ти, Санди!
— Слушай, Вик, двете работим с «Нийман» от доста дълго време, затова знам, че ще продължим да работим и в бъдеще. Така че всички очакваме с огромно нетърпение есенната ти колекция! — заключи Санди с очевидно облекчение, че най-сетне е успяла да съобщи лошите новини.
«Ако все още съм в бизнеса!» — помисли си мрачно Виктори и тресна слушалката.
После, в продължение на няколко секунди остана неподвижна, вторачена невиждащо пред себе си, опитвайки се да асимилира думите на Санди и значението им за нейната компания. Посланието беше пределно ясно — най-добре е да се върне към онова, което е правила досега, към безопасната територия, иначе с нея е свършено.
— Но аз не искам да се връщам назад! — изрече на глас.
— Някаква жена те търси по телефона — съобщи Зоуи, като надникна на вратата.
Виктори я изгледа неразбиращо.
— Елън някаква си. От офиса на някаква жена. Лин някаква си.
— Да не би да е на Лин Бенет? — попита Виктори.
— Възможно е — кимна Зоуи.
— Благодаря — процеди шефката й. Обикновено не се сърдеше на Зоуи, когато не успява да запомни имената на хората. Но и тя самата имаше вина за това — държеше се прекалено свободно и любезно с асистентите си, в резултат на което те не се стараеха достатъчно.
— Да не би да е онзи старец, милиардерът? — полюбопитства Зоуи и сбръчка отвратено нос.
Виктори въздъхна и само кимна. За млада жена като Зоуи Лин Бенет сигурно изглеждаше невероятно древен. Изведнъж се улови, че се надява обаждането на Елън да е свързано с отменяне на срещата — защото, ако не беше така, Виктори въобще не беше далече от мисълта да го стори. Не можеше да си позволи да излезе на среща с човек като Лин Бенет — не и сега, когато целият й живот се разпадаше. А дори и да беше на върха на света, какъв смисъл имаше да го прави? Чиста загуба на време, пък и Лин Бенет сигурно ще се окаже противен дърт досадник…
— Здравейте, Елън! — изрече тя в телефонната слушалка.
— Говорих с Лин и той каза, че биеналето «Уитни» е перфектна възможност! — съобщи Елън. — Ще ви се обадя два дена по-рано, за да потвърдя срещата.
— Много добре — чу се да казва Виктори, неспособна да се съпротивлява.
После затвори телефона със съзнанието, че е допуснала огромна грешка. Още отсега знаеше, че този Лин Бенет ще се окаже огромен трън в задника. Тази негова асистентка няма ли си по-важни задачи, че да си губи времето с уреждане на социалния му живот?!
Всъщност точно така се държаха всички богати, неженени мъже. Превръщаха служителките си в заместнички на несъществуващите съпруги.
Виктори се изправи и се насочи към дългата маса, върху която рисуваше моделите си. В десния ъгъл, прилежно събрани на купчинка, стояха скиците за есенната колекция, която вече бе започнала. Взе една от тях и се вторачи критично в нея.
Линиите започнаха да се разливат пред очите й. Обзе я паника. Не беше в състояние да прецени дали скицата е добра или не. Остави я и грабна друга — една от любимите й. Вторачи се в нея. Накрая поклати глава. Не беше сигурна. Просто вече не беше сигурна в нищо. Подобно нещо не й се беше случвало никога досега. Колкото и зле да е било, тя бе спокойна, защото знаеше, че винаги може да разчита на вкуса и интуицията си. И ако сега те я предадат, с нея е свършено!
— Вик?
Подскочи стреснато. Отново Зоуи.
— Пак онази жена. От офиса на Лин.
Господи! Виктори се насочи ядосано към телефона и го вдигна.
— Да, Елън? — изрече хладно.
— Много съжалявам, че пак ви притеснявам! — чу в другия край на линията смутения глас на секретарката. — Но току-що говорих с Лин, та той иска да знае дали «Чиприани» е достатъчно добър за вечерята ви след откриването на биеналето?
— Нямах представа, че после ще вечеряме — отбеляза изненадано Виктори.
— Честно да ви кажа — сниши заговорнически глас Елън, — той обикновено не кани дамите си на вечеря още на първа среща! Та очевидно интересът му към вас е много голям!
— Виж ти! — възкликна горчиво Виктори, като си каза, че този човек като че ли бе единственият, проявяващ интерес към нея. От друга страна, нищо чудно и да не чете модните списания.
— Ако не ви е удобно, няма проблеми — обади се Елън. — Просто ще му съобщя, че вече имате други планове.
Виктори се замисли. Може би точно сега изобщо няма да й навреди да бъде видяна навън в компанията на Лин Бенет. Това ще даде на хората нова храна за клюки и най-важното — ще им отвлече вниманието от безнадеждно провалилата й се колекция. Мразеше да смесва бизнеса с романтичните си връзки, но пък си даваше сметка, че има моменти, когато човек трябва да стори всичко възможно, за да спаси работата си. Пък и кой е казал, че трябва да спи с него?!
Имайки предвид всичко това, отговори на секретарката:
— Кажете на Лин, че за мен ще бъде удоволствие да вечерям с него!
 

10
 
— Всичко, което искам, е любов! — въздъхна драматично Джени Кадин.
— Правилно. И един «Оскар» отгоре — кимна разбиращо Уенди.
Двете с Джени седяха на канапетата в онази част от някогашната плевня, която изпълняваше ролята на дневна. Пиеха бяло вино и пушеха цигари. Джени не се различаваше особено от останалата част от звездното братство — пред хората твърдеше, че нито пие, нито пуши, но всъщност практикуваше и двата порока, при това редовно, само че в пълна тайна. Уенди имаше известни подозрения, че от време на време Джени не отказва и някой джойнт с трева, но пък коя е тя, че да съди другите! Двамата с Шейн и до днес си позволяваха това удоволствие два-ри пъти годишно. Смръщи се и погледна часовника си. Беше девет и половина. Къде, по дяволите, е Шейн?!
— Ако ти не можеш да откриеш любовта, то какво остава за другите! — добави тя, като отпи от виното си.
Този коментар беше по-скоро от любезност. Джени бе призната за една от най-красивите жени на света, но за последните три години не бе успяла да завърже нито една сериозна връзка — не че това бе в състояние да изненада Уенди. Връзката с прочута филмова звезда изобщо не е лесна. Трябва да бъдеш особен тип човек (според Уенди, по-скоро перверзен), за да нямаш нищо против папараците да те следват на всяка крачка, а да не забравяме и факта, че звездите непрекъснато са на път. Освен това всеки снимачен екип се превръща в своеобразна огромна фамилия — с всичките там интриги и драми, характерни за нея. Следователно в живота на филмовите звезди трудно се намира място и за съпруг — нещо, което всеки разумен мъж доста бързо схваща и бяга.
— Ти имаш голям късмет с Шейн! — отбеляза Джени.
— Ами… — махна с ръка Уенди.
Шейн не се беше появил за вечеря, което изобщо не беше в негов стил. Дори не вдигаше мобилния си телефон. Уенди започваше да се притеснява. Беше му оставила две съобщения, но пък и не искаше да го притиска, защото ако наистина бе ядосан от нещо, настойчивостта й щеше да влоши нещата още повече. И до ден-нешен съпругът й бе в състояние да се държи като двадесет и две годишен младеж, който има нужда от собствено «пространство». Тайлър влетя в помещението като тежкотоварен влак и обяви:
— Писна ми!
— По това време вече трябва да си в леглото, господинчо! — отбеляза Уенди с леко укорителен тон. — Часът е девет и половина!
— Няма! — отсече детето.
— Има! — повиши глас майка му.
— Нямаааа! — изкрещя Тайлър.
Господи, каква трудна възраст! А Магда бе толкова сладка на шест! Сега Уенди го сграбчи за ръката, придърпа го към себе си, погледна го право в очите и каза спокойно:
— Джени ни е на гости, а ти се държиш крайно неприлично! Нали не искаш тя да остане с впечатлението, че си лошо момче?!
— О, няма нищо! — махна безгрижно с ръка гостенката им.
— Сега ще си легнеш ли? — продължи Уенди.
Тайлър се откопчи от ръцете й, погледна я злобно и изкрещя: — Нееее!
После хукна като хала из стаята.
— Много се извинявам! — обърна се сконфузено Уенди към Джени, като се изправи. Сега, след като вече беше изискала от сина си да си ляга, беше длъжна да отстоява позицията си докрай.
Къде, по дяволите, се бави Шейн?!
— Не се тревожи за мен! — кимна Джени и си наля последната капка вино в чашата. Вдигна празната бутилка и добави: — Ще отида да отворя друга!
Уенди кимна и хукна да гони Тайлър. От гърдите й се отрони дълбока въздишка. При обичайни обстоятелства не би имала нищо против Джени да стои и до среднощ. Но пък при обичайни обстоятелства Шейн си беше вкъщи. Божичко! Да не е започнал тайно да се дрогира?
Сграбчи сина си за крайчеца на блузката и го вдигна. Детето започна да пищи и да я рита. Без да му обръща внимание, тя го понесе към стаята му.
Всички детски стаи обхващаха огромно пространство, разделено само с картонени стени. На Уенди й се искаше да живеят в истински апартамент, с истински стени, обаче Шейн бе настоявал да живеят в плевня, защото било «много шик». От време на време ставаше въпрос за ремонти или за преместване, но тъй като тя нямаше никакво свободно време, нещата си оставаха само на приказки — очите на съпруга й блясваха гневно само при мисълта за майстори или за агенти по недвижими имоти. Поради всичко това продължаваха да си живеят в старата плевня, която с всеки изминал ден рухваше все повече и повече.
Сега Уенди постави сина си на леглото. Той започна да скача. Но къде е Шейн, за бога?! Обикновено той приспиваше Тайлър, а тя само влизаше, за да го целуне за «лека нощ». Когато си беше вкъщи, разбира се. Защото доста често не беше вкъщи, а на снимките на поредния си филм. И макар че никога не би си признала пред никого, с изключение може би на Нико или Виктори, понякога имаше моменти, когато семейството изобщо не й липсваше, когато се чувстваше изключително щастлива, че е сама, че е успешно реализирала се в живота личност, без никакви семейни връзки, които да й тежат като камък на шията и само да я дърпат назад!
Тайлър си запуши ушите и се разпищя.
— И аз се чувствам точно така, скъпи! — кимна Уенди и го сграбчи за предницата на блузката.
Точно тогава той вдигна ръка и я цапардоса. Право в лицето. С юмрук.
Уенди ахна и се дръпна назад шокирана. Първата й мисъл бе, че детето по никакъв начин не е искало да направи точно това. Но ето че той отново се приближаваше нападателно към нея, свил дребната си, мършава ръчичка в юмруче. Уенди не можеше да повярва на очите си. Беше чувала за момченца, които удрят майките си (пък и за по-големи мъжаги). Но никога не бе допускала, че собственият й син ще се обърне срещу нея, че сладкото й шестгодишно дребосъче ще я малтретира така, сякаш е някаква… някаква прислужница!
Дорева й се. Заболя я. Заболя я душата. Ето ги пак, на самата повърхност — милионите години на мъжко насилие над жените! И абсолютната убеденост, че са в правото си да се държат като господари на света!
Изпълни я неизпитвана досега ярост. Ненавист към малкото копеленце. Задиша учестено. Сграбчи го за китките и го стисна като менгеме.
— Никога повече не си и помисляй да удряш мама, разбра ли?! — просъска в лицето му. — Ясно ли е? Никога повече не удряй мама!
Той я изгледа… объркано? Като че ли не схващаше, че е извършил нещо лошо. «И сигурно е точно така» — каза си Уенди и пусна ръцете му.
— Право в леглото, Тайлър! Веднага! — заповяда му тя.
— Ама… — запротестира той.
— Веднага! — вече бе принудена да извика майка му.
Детето виновно се сви в леглото с дрехите. Въобще не й пукаше. Когато се върне, Шейн ще му облече пижамката. Пък и да спи с дрехите, голяма работа! Няма да му стане нищо за една нощ!
Излезе от импровизираната стая и затвори вратата зад гърба си. Продължаваше да трепери от ярост. Облегна се на стената и сложи ръка върху устните си. От очите й рукнаха сълзи. Обичаше сина си. Наистина! Всъщност обожаваше всичките си деца! Но те очевидно я мислеха за отвратителна майка. Ето Тайлър например — той определено я мразеше!
Уенди не бе в състояние да се справи с всичките тези разнородни емоции. Така става, когато имаш толкова деца. Безкрайни емоции. И не всичките от тях особено приятни.
Изпълни я чувство на вина.
Насочи се към дневната. В рамката на вратата зърна в далечината Джени Кадин — изглеждаше като красиво момиче от снимка на модно списание. Чупливата й коса беше вдигната небрежно на тила й. Дългите й крака бяха опънати лениво напред. За момент на Уенди й се стори, че я мрази. Мразеше я заради свободата й, заради всичко онова, с което не й се налагаше ежедневно да се справя. Дали Джени бе наясно каква щастливка е, че е свободна?
Направи завой към кухнята, отвори камерата на хладилника и извади оттам бутилка водка.
«Защо въобще се реших да имам деца?!» — запита се тя и си наля едно малко. Изпи го на един дъх. Ако не беше родила, двамата с Шейн сигурно отдавна нямаше да бъдат заедно. Но не това бе истинската причина. Тресна вратата на камерата. Целият хладилник беше украсен с рисунките на децата — точно така, както и хладилникът в родния й дом съхраняваше нейните творби, както и тези на четирите й по-малки братя и сестри. Беше родила децата просто защото за нея това беше най-естественото нещо на света — всъщност никога не го бе поставяла под въпрос. Спомни си, че още когато беше малка, на годините на своята Магда сега, си мислеше, че няма търпение да стане «голяма» (на двадесет и една), за да започне да ражда деца (сигурно на някакъв етап майка й, й беше казала, че това е възрастта, на която жените могат да имат деца). И именно поради тази причина нямаше търпение да започне да прави секс. Още на тринадесет даде първата си истинска целувка на момче, а на шестнадесет изгуби девствеността си. Хареса й. Изпита оргазъм още в мига, в който момчето напъха члена си в нея.
— Наред ли е всичко? — провикна се Джени от дневната.
— Да, няма проблеми — отговори Уенди, стегна се и се отправи към гостенката си.
Тази вечер на всяка цена трябва да прави секс с Шейн! При това истински! През последните няколко месеца Шейн се беше омързеливил доста по отношение на секса — или може би тя просто го беше разглезила. Благоволяваше да й разреши да му прави свирки, но после й обръщаше гръб и блажено заспиваше. По едно време тази традиция започна да я притеснява, но пък и не й се искаше да го притиска. Когато човек е женен от дванадесет години, не може да не си дава сметка, че всяко семейство преминава през различни фази на взаимоотношенията.
Чу завъртането на ключа в ключалката. И всичко автоматично се върна на мястото си.
В дневната се появи Шейн, излъчващ обичайната си момчешка жизненост. Все още не бе изгубил тена си от коледната им почивка в Мексико, а бузите му бяха порозовели от студа навън. Около Шейн винаги имаше нещо тръпчиво мъжко, което караше цялата енергия в къщата да се раздвижва при неговата поява. Сякаш въздухът се увеличаваше, къщата ставаше пълна.
— Здрасти! — извика той и метна палтото си на един стол.
— Шейн, скъпи! — изгука Джени и потупа мястото до себе си. — Тъкмо си говорехме за теб!
— Сериозно?
Погледна към Уенди. Очите им се срещнаха. Уенди долови някаква стоманена нотка в тях, но реши да не му обръща внимание. Сигурно се чувстваше виновен, че е закъснял за вечеря, и сега очаква от нея да му стъжни живота. Е, обаче тя ще го изненада. Няма да спомене закъснението му. Даже няма и да го пита къде е бил.
— Тъкмо казвах на Уенди каква щастливка е, че има теб! — продължи да флиртува Джени.
Шейн се смръзна, но след малко запита:
— Има ли още вино?
— Тонове — отговори Уенди, — но ако се беше сетил да поръчаш! — Незнайно защо, но внезапно почувства необходимостта да му припомни кой контролира нещата в тази къща.
— Може, но не съм се сетил — отвърна той.
— Е, няма значение — махна с ръка съпругата му. И тъй като изпита лека вина, стана, отиде до кухнята, донесе чаша на Шейн, наля му малко вино и му го подаде.
— Благодаря — кимна той и я изгледа хладно, като непознат.
— Филмът ни ще стане истински хит! — отбеляза Джени, приведе се към Шейн и докосна крака му. — Уенди каза ли ти вече?
— Естествено, че ще бъде хит — отбеляза Шейн и отпи от виното си. — Щом ти играеш в него!
Джени си тръгна след четиридесет и пет минути. Шейн я изпрати до колата й. Когато се върна, над дома им се спусна неочакван хлад.
Без да поглежда към жена си, той се отправи към кухнята и си наля чаша водка.
— Но какво правиш, за бога?! — възкликна Уенди. Прииска й се да го докосне, да оправи нещата, но между тях сякаш се бе издигнала стена. Отказа се и отсече: — Шейн, не знам какъв ти е проблемът, но ти предлагам да изплюеш камъчето!
Той отпи огромна глътка от водката си и заби поглед в земята. Накрая изрече през стиснати зъби:
— Уенди, днес изобщо не се майтапех! Искам развод!
 

11
 
«Горката Уенди!» — помисли си Виктори за хиляден път през тази седмица.
Бяха изминали десетина дена, откакто Шейн бе пуснал бомбата за развода и бе напуснал общото им жилище. Онази вечер Уенди й се бе обадила в единадесет и половина, пияна и в пълен шок, та Виктори се бе принудила веднага да си хвърли палтото върху пижамата и да отиде при приятелката си. За поведението на Шейн не съществуваше абсолютно никакво обяснение, а апартаментът бе с краката нагоре. Магда бе станала и настояваше да знае какво става, а бебето, като че ли долавяше, че нещо не е наред и се опитваше всячески да суче, въпреки че майка му го бе отбила преди повече от година. Кърмата на Уенди бе отдавна пресъхнала, но въпреки това тя позволи на малката си дъщеричка да суче — щом това можеше да я успокои, значи си струваше.
— Виж ме на какво приличам! — бе извикала тогава тя, седнала на дивана, с разкопчана блуза и свален сутиен и с беше, вкопчено в гърдата й. — Ето това е целият ми шибан живот! Работя по седемдесет часа седмично, а моят съпруг се врътна и ме напусна просто ей така, без никаква причина! Как, по дяволите, успях да стигна дотук?!
Виктори се загледа разтревожено в Уенди и изрече:
— Нали не смяташ сега да ми разиграеш сценка в стил Сара-Катрин?!
За нейно огромно облекчение приятелката й се разсмя.
За тях трите Сара-Катрин се бе превърнала в нарицателно име за конкретен вид момичета, които пристигат в Ню Йорк от провинцията, започват да се катерят по социалната стълбица, извоюват известни успехи, но после най-неочаквано се сриват. Някога тя бе действителна личност. Бе се докопала до върховете на бизнеса с нощни клубове, а веднъж в «Бонфайър» дори бяха публикували неин портрет в шест страници. Ала ето че една прекрасна вечер, без никакво предупреждение, тя се побъркала и тръгнала чисто гола по Пето авеню да обира витрините на магазините.
— Така и няма да разбера защо Сара-Катрин е полудяла — отбеляза Виктори. — Но като се замисля за нея, настръхвам. Може да се случи с всеки от нас!
Уенди изсумтя. Бебето продължаваше да бозае несъществуващото й мляко.
— Ако питаш мен, тя си беше луда още от самото начало. Но тъй като беше преуспяваща, никой не забеляза. Когато си на върха, подобни неща обикновено ти се разминават.
— Коя е тази Сара-Катрин? — намеси се в разговора Магда.
— Една жена, на която в никакъв случай не би искала да приличаш — отсече Виктори.
— Аз искам да приличам на мама, когато порасна! — отсече авторитетно момичето. — Да бъда кралица и да се разпореждам с хората!
Уенди и Виктори си размениха многозначителни погледи. После Уенди изтъкна:
— Мама не се разпорежда с хората, скъпа! Просто им казвам какво трябва да направят! Това е част от работата ми!
— Напротив! Нали се разпореждаше и с татко! Всички си мислеха, че на него му харесва, но ако искаш да знаеш, точно затова те напусна!
Накрая Виктори успя да накара Магда да се върне в леглото си, но само срещу обещанието, че ще я пусне да разгледа демонстрационната зала. Горката Магда беше в онази особена възраст между детството и зрелостта, когато нищо не беше лесно! Беше станала доста пухкава, а гърдите й бяха започнали да набъбват. Виктори изпитваше искрено съжаление към нея, но какво можеше да направи?
«Горката Уенди!» — помисли си за кой ли път сега тя и погледна през прозореца.
Беше се разположила на задната седалка на свръхмодерна лимузина мерцедес и се чувстваше като агне на заколение. Возилото, предназначено да накара хората да се почувстват нищожни, принадлежеше на Лин Бенет и бе изпратено специално за нея. Беше се опитала да обясни, че може да пристигне на срещата и със собствени средства, но Елън, асистентката на Лин, й се бе примолила да се съгласи на този вариант. «Ако не приемете, шефът ще побеснее!» — бе прибавила тя.
Да, Лин Бенет. Ето ти един типичен пример за човек, който се разпорежда с хората!
Включи телефона си и набра номера на Уенди.
— Искаш да ти кажа честно ли? — изрече в телефона приятелката й с леко приглушен глас, като че ли дъвчеше нещо. — През последните два дена бях толкова заета, че буквално не ми остана време да мисля за Шейн. Как смяташ, това нормално ли е или не?
— Прекрасно е! — отбеляза Виктори. — Запомни, че независимо какво ще стане с Шейн, ти си имаш кариерата! И децата, разбира се!
— Знам, че никой не ми вярва, но аз съм сигурна, че накрая той ще се върне!
— Никой не го познава така добре, както ти! — каза Виктори, но веднага си помисли, че Уенди или се държи храбро, или предпочита да си затваря очите за истината. А може пък да е права! Шейн може би ще се върне при нея. Къде другаде да отиде? Не разполага нито с пари, нито с някаква работа! Освен, естествено, ако не си намери друга лековерна жена, която да се грижи за него. Виктори бе изключително внимателна да не огласи последното пред приятелката си, нито пък да се издаде какво е истинското й мнение за Шейн. Защото, ако двамата накрая все пак се съберат, тя не искаше мнението й да се превърне в проблем между нея и Уенди. — Успя ли да се чуеш днес с него?
— Вчера се чухме — отговори неопределено Уенди.
— И?
— Казва, че мислел. Така че се старая да го оставя да размишлява на спокойствие.
— Нищо чудно просто да е изпаднал в кризата на средната възраст! Нали тази година навършва четиридесет?
— Точно така. Шибани мъже! Защо на тях им е позволено да имат криза на средната възраст, а на нас — не?! Казвам ти, че в най-скоро време и аз ще изоставя всичко и ще отпраша за Индия на духовно пътешествие! Да го видим дали ще му хареса! Ти къде си сега, между другото?
Виктори се вторачи в тила на шофьора пред себе си и отговори шепнешком:
— Имам една среща. С Лин Бенет! В момента съм в колата му!
— Очевидно ще се забавляваш — отбеляза с горчивина Уенди. — Той поне ще може да плати вечерята ви! Но пък ще трябва да прибягва до виагра, за да прави секс!
— Така ли смяташ наистина? — извика Виктори. Досега изобщо не се беше замисляла по този въпрос.
— Всичките тузари пият виагра. Направо са се вманиачили на тази тема! Особено онези от Холивуд! — отбеляза презрително Уенди. — Да, знам, че Лин Бенет живее в Ню Йорк, но иначе си е типичен холивудски магнат! Всичките му приятели са филмови звезди. Освен това не пропуска нито един от мачовете на «Лейкърс»! Направо ме побиват тръпки, като си помисля за това!
— За кое, за баскетбол ли?
— Не, за виаграта! — отсече приятелката й. — Така де, ако не можеш да го вдигнеш без помощта на медицината, не е ли това ясен знак от природата, че вече ти е време ла прекратиш секса?!
Виктори се засмя. Но въпреки думите на Уенди тя долавяше, че приятелката й е доста разтревожена за случилото се с Шейн. Защото изобщо не беше в неин стил да напада така мъжете.
Накрая приключиха разговора и Виктори пак погледна през прозореца. Лимузината вече напредваше по Медисън авеню, покрай скъпите дизайнерски магазини с площ над пет хиляди квадратни метра от рода на «Валентино». Пак се замисли за случилото се между Уенди и съпруга й и се смръщи. Страхуваше се за приятелката си — страхуваше се какво ще се случи с нея, ако Шейн не се върне. И двойно повече се страхуваше какво ще стане, ако той се върне.
Когато се запозна с Шейн — преди много години, на един коктейл в Лос Анжелис, където той беше заедно с Уенди, — тя го възприе така, както сигурно и Уенди го бе възприемала в началото. После с изненада разбра, че Уенди е омъжена. Тя беше прям човек, с момчешко излъчване — не носеше никакъв грим, а обичайното й облекло беше дънки и ботуши, мъжка риза и тъмносин блейзер. Тогава Виктори се зачуди дали Уенди не се бе лишила съзнателно от своята женственост, за да я възприемат на сериозно в киноиндустрията, но постепенно осъзна, че тя си е просто такава. От Уенди се излъчваше някаква особена топлота и лекота на общуването, която напомни на Виктори за момичетата, с които се сприятеляваше, когато беше на осем. Като зрял човек, Уенди се бе превърнала в онзи тип жена, която останалите жени смятат за красива, а мъжете рядко забелязват. И през първата седмица на тяхното запознанство тя с абсолютно нищо не подсказа на Виктори, че в живота й има мъж.
Поради всичко това Виктори бе истински шокирана, когато на поредния коктейл Уенди се появи с един възхитителен млад мъж. Шейн имаше буйна, рошава коса и закръглено херувимско лице. Не беше особено висок, но за мъж с неговото излъчване това и не беше задължително. В началото тя въобще не ги възприе като двойка. Шейн се държеше като момче, което не се смята за достатъчно зряло, за да бъде женено, и имаше лицето на мъж, който не счита за наложително да се обвързва конкретно, с която и да е жена. В душата на Виктори автоматично се зародиха подозрения — дали всъщност Шейн не е гей, или пък само използва Уенди.
— Нямах представа, че вие двамата сте женени! — бе възкликнала изумено Виктори, прехвърляйки погледа си от единия към другия и обратно.
— Е, аз съм нейната голяма тайна! — бе отбелязал Шейн, съзерцавайки Уенди с обожание. — Гледа да не ме показва много пред хората!
Уенди се бе засмяла гордо, а Виктори се бе почувствала като пълна идиотка. И действително само една глупачка не би допуснала и трета възможност — че Шейн просто обича Уенди. И защо да не я обича?! По онова време тя познаваше Уенди само от няколко седмици, но вече бе убедена, че тя е прекрасен човек. И фактът, че Шейн е бил достатъчно интелигентен, за да прозре колко великолепна е Уенди, бе напълно достатъчен за Виктори, за да го хареса.
Ала обожанието й не бе продължило особено дълго. Веднъж успял да надникне отвъд красивата фасада на Шейн, човек разбираше, че той е като евтина сребърна паница — щом потъмнее, загубва завинаги блясъка си. Той беше типичен мазник, непрекъснато се опитваше да се натяга на приятелите на Уенди от филмовия бизнес. Съпругата му си съдираше задника от работа, докато негова милост си караше кефа — голф, ски, скейтборд. А по отношение на външния си вид бе по-зле и от жена. По време на няколкото гостувания на Виктори в техния дом Шейн не бе пропуснал да се изфука с разнообразните си нови придобивки към личния си гардероб: «Долче & Кабана», «Ралф Лорен», «Прада» и какво ли още не. А един път бе извадил обувки на «Коул Хаан» от алигаторска кожа, които струваха 1 500 долара! Уенди просто се бе изсмяла. Възприемаше поведението му като смешно — посещенията му в SPA центровете, редовните сесии за масаж, редовният маникюр и педикюр. Бе стигнал дори дотам, че да изруси връхчетата на щръкналата си коса и да си слага инжекции с ботокс! Та самата Уенди не си бе поставяла такива инжекции (не че имаше нужда — по бялата кожа на лицето й, което много трудно хващаше тен, нямаше никаква бръчица)! А напоследък говореше и за пластична операция на очите, която щяла да му бъде направена от някакъв скъпарски холивудски пластичен хирург.
— Уенди — бе рискувала веднъж Виктори да се обърне към приятелката си, — не се ли притесняваш, че Шейн ще пропилее всичките ти пари?
Това беше в навечерието на Нова година, преди две години. Уенди и Шейн бяха организирали парти, беше станало много късно и повечето гости вече си бяха тръгнали. Шейн бе заявил, че си ляга. Уенди, Виктори и Нико седяха на старото канапе, продължаваха да пият шампанско и да споделят най-големите си тайни.
— Ти никога не си се омъжвала, затова надали разбираш — бе отвърнала Уенди. — Защото, когато човек създаде семейство, всичко трябва да се споделя. Искаш партньорът ти да бъде щастлив. Пък и аз не съм полицай, та да надзиравам поведението на Шейн! Не искам и той да ме надзирава. Просто го обичам.
Виктори никога нямаше да забрави нито този миг, нито страстта, с която бе говорила тогава Уенди. Реакцията й бе показателна за добротата, щедростта и благородството на нейния характер. Уенди обичаше да закриля хората, да се грижи за тях. На Виктори често й се искаше да бъде като нея, но се съмняваше, че би могла. Водещи в скалата на нейните ценности бяха справедливостта и равнопоставеността, така че когато се стигнеше до връзки с мъже, тя задължително държеше сметка кой какво е дал и кой какво е взел. Експертите в областта на човешките отношения непрекъснато напомняха, че не трябва да се подхожда по този начин, но тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Обичаше, когато вечер си легне, да знае, че мъжът е вложил точно същото количество усилия във връзката им, колкото и тя. И тъй като мъжете обикновено не го правеха, всичките й връзки завършваха с…
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го обърна към себе си и погледна номера. Господи! Пак Елън! Сигурно за пети път днес. Виктори включи телефона и изрече с примирен глас:
— Здравейте, Елън!
— Направо няма да повярвате! В крайна сметка Лин настоя да се срещнете в офиса му!
Виктори подбели очи и отговори:
— Добре тогава. Но сигурна ли сте?
— Да, този път и двамата сме сигурни! — извика ентусиазирано Елън.
От другата страна на линията се дочу някакво тракане и преместване и ето че накрая се обади самият Лин Бенет:
— Здрасти, хлапе! Довлечи си задника тук, при мен, на Седемдесет и втора улица!
— Само след минутка ще бъда там — отговори Виктори, като се стараеше да не издава раздразнението си.
Изключи, приведе се към шофьора и каза:
— Беше Елън. Оказва се, че ни очакват на Седемдесет и втора улица.
После се отпусна назад. Ама това вече наистина е прекалено! Този човек не може ли да вземе едно решение и да се придържа към него?! Ставаше ясно, че той е собственик на две огромни сгради, които обхващат цяла една пресечка — от Седемдесет и втора до Седемдесет и трета улица. Домашният му адрес беше на Седемдесет и трета, а служебният — на Седемдесет и втора. Елън й се беше обаждала преди десетина минути — първо, за да й каже, че Лин я чака в жилището си; после, че е променил решението си и че иска да я види в офиса си. След това пък му беше хрумнало да се чакат в музея «Уитни». А ето че сега пак настояваше да се срещнат в офиса му.
За нея подобно поведение бе просто един не особено деликатен начин да й подскаже, че неговото време е по-ценно от нейното.
Най-сетне колата спря и шофьорът излезе, за да й отвори вратата. Обаче Виктори нямаше време за подобни официалности — излезе сама, застана на тротоара и вдигна глава към сградата на Лин. Тя представляваше, меко казано, чудовищност — цялата беше облицована в бял мрамор, а в единия й край стърчеше куличка! На Виктори й се стори, че от прозореца на кулата наднича женско лице. Тревожно лице.
А после лицето изчезна.
Поколеба се. Питаше се дали всичко това не е чиста загуба на време. Та тя още не бе опознала Лин Бенет, а ето че вече не го харесваше. «Веднага звънни на Елън и й кажи, че сега ти си променила решението си! — пошепна дълбоко в душата й някакъв глас. — Какво може да ти направи този човек? Да се ядоса и да ти съсипе бизнеса ли?!»
Но точно в този момент тежката порта от ковано желязо се разтвори бавно и към нея със заплашителна походка се насочи едър, набит мъж, с черен костюм и слушалки на ушите. На Виктори й се стори, че той ходи така, сякаш се е насрал.
— За срещата с господин Бенет, нали? — попита мъжът. — Да…
— Всичките си гости ли посрещате по този начин? — осмели се да попита тя.
— Да, разбира се — кимна той и я въведе вътре.
 

12
 
— Какво искаш да кажеш с това дали е хубава? Разбира се, че е хубава! Разкошна е! — изрече Лин Бенет и погледна към Виктори, докато продължаваше да говори по телефона.
Седеше на въртящ се стол от кафява кожа и пушеше пура, вдигнал обутия си в шикозни английски обувки крак върху бюрото си, като че ли разполагаше с цялото време на света и тя не го чакаше. Офисът въплъщаваше представата на някакъв вътрешен дизайнер за библиотеката кабинет на типичния джентълмен — ламперия по стените, секции до тавана, ориенталски килим и огромен, емайлиран пепелник за пури с логото на «Дънхил». Виктори седеше на ръба на малък френски фотьойл, покрит с тапицерия на леопардови шарки. В момента, в който той я погледна, тя се усмихна учтиво.
Докога ще трябва да търпи всичко това? Беше пристъпила прага на офиса на Лин най-малко три минути по-рано от уговореното, а ето че той все още говореше по телефона! Защо просто не стане и не си тръгне?!
— Вече е тук — продължаваше Лин в телефонната слушалка. — Името й е Виктори Форд. Точно така — кимна и намигна на гостенката си. — Модният дизайнер, да. Същата. Наистина красива жена, казвам ти! — После сложи ръка върху слушалката и й заяви: — Танър Коул те познава много добре и одобрява срещата ни! Ето, вземи! — Подаде й телефона. — Кажи му «здрасти»! Окуражи го малко! Горкичкият! Напоследък хич не му върви в романтичната част.
Виктори въздъхна, изправи се и пое слушалката от ръката на Лин. Поведението му беше детинско! Много мразеше да я принуждават да разговаря по телефона с човек, когото не познава. Ако ще и този човек да е филмова звезда.
— Ало! — изрече сега тя в телефонната слушалка.
— Не му позволявай да ти се качва на главата! — изгука великият Танър Коул в ухото й.
— В никакъв случай — отсече тя и погледна към Лин. — Защото ако го направи, ще трябва да започна да излизам с вас!
Лин грабна слушалката от ръката й с престорена ярост изкрещя в нея:
— Чуваш ли я какви ги говори, моля ти се?! — обърна се и й се ухили. Виктори забеляза, че зъбите му са огромни и ослепително бели. — Каза, че май трябва да тръгне с теб, а не с мен! Очевидно само тя не е чувала нищо за размерите на онази ти работа!
Виктори въздъхна и се върна на фотьойла си. Вдигна ръка и погледна демонстративно часовника си. Лин беше такъв шоумен, че човек просто не можеше да не го съжали. Вероятно това негово поведение се дължеше на вътрешната му неувереност. Да, трудно е за вярване, но не и невъзможно. Може би именно неувереността бе в основата на непрестанния му стремеж да прави пари. Огледа се и зърна три чудати графики — на Александър Калдърс, които струваха стотици хиляди долари. Нищо чудно Лин да бе замислил цялата тази сценка, с цел да я впечатли — когато тя влезе, да го завари да говори по телефона с големия си приятел Танър Коул.
Кръстоса крака. Защо пък не! Най-малкото е почувствал необходимостта да положи някакви усилия! Почувства съжаление към него.
— Ясно, мой човек! Добре! Ще се видим утре вечер, при шибаните «Янки»! — извика той и затвори телефона. Бейзболният сезон беше в разгара си. Лин безсъмнено притежаваше запазена ложа на стадиона на «Янките».
Виктори се замоли да не започне сега да й говори за спорт.
— О, здравей! Как си? — извика възторжено той, като че ли току-що я бе забелязал. Изправи се, заобиколи бюрото си, сграбчи и двете й ръце и се приведе, за да я целуне по бузата. — Изглеждаш страхотно!
— Благодаря! — кимна хладно Виктори.
— Не, говоря ти съвсем сериозно! — каза той, без да пуска ръката й. — Много се радвам, че прие поканата ми!
— Няма проблеми — изрече сковано тя. Чудеше се дали и той се чувства точно толкова неудобно, колкото и тя.
— Елън! — изкрещя най-неочаквано той. — Колата долу ли е?
— Много добре знаете, че е долу — достигна до тях гласът на Елън от другата страна на вратата.
— Да де, ама точно пред входа ли е? Искам просто да изляза от сградата и веднага да вляза в колата! Не ми се виси отпред като прани гащи да чакам Бъмпи!
— Веднага ще го предупредя, че слизате — изчурулика весело асистентката му.
— Кой е Бъмпи? — попита Виктори, докато се питаше за какво ли ще разговарят цяла вечер.
— Моят шофьор — отговори Лин. — Господин Дупка. Ако ще по целия път да има само една-единствена дупка, той със сигурност ще я намери! Нали така, Елън? — извика на излизане той.
Виктори вдигна очи към него, като се чудеше дали говори сериозно или се майтапи.
Елън вече стоеше до бюрото си и държеше черно кашмирено палто. Лин пъхна ръце в ръкавите и попита:
— Балончетата?
— Точно до вас — отговори асистентката му и посочи към бутилката шампанско «Кристал» на бюрото си.
— В «Уитни» сервират отвратително шампанско — обясни Лин. — Непрекъснато им казвам да си повишат стандарта поне на «Верв», но те са си стиснати копелета. Та затова си нося от моето.
Елън тръгна след тях, понесла бутилката шампанско и две чаши. Виктори си каза, че една жена никога не би си и помислила да иска от секретарката си подобна услуга. Погледна смръщено към Лин и изсумтя. В този момент той зае мястото си на задната седалка, Елън му подаде бутилката и чашите и заяви:
— Забавлявайте се, деца!
Виктори погледна изумено секретарката, която улови погледа й и само сви рамене.
После се извърна към Лин, който вече разкъсваше с опитни ръце златното фолио на бутилката. Присви очи. Ако ще нищо друго да не излезе от тази вечер, най-малкото ще даде на Лин Бенет един хубав урок.
 

«Този Лин Бенет е голям кретен!» — помисли си Нико, като присви очи към заглавната страница на вестник «Ню Йорк поуст». Водещото заглавие крещеше: «Ред Сокс на върха!», но в квадрата в горната част се мъдреше снимка на Лин Бенет с надпис: «Прочутият милиардер в кучешка схватка! Виж стр. 3»
«Надявам се някое куче да го е ухапало!» — каза си Нико и обърна на трета страница. За съжаление обаче историята се оказа пълно разочарование. Разказваше единствено за това, как Лин Бенет не желаел училищният двор зад къщата му след шест вечерта да се превръща в кучкарник. Цитираше се изказването му за «нехигиеничните условия», на което авторът противопоставяше мнението на съседите, че Лин Бенет е «грубиян и кучемразец». Нико беше напълно съгласна с тях — на този свят нямаше нищо по-лошо от мъж, който мрази кучетата. Познаваше Лин Бенет от много години и при всяка тяхна среща го бе възприемала като човек, който като дете не е пропускал възможността да срита някое куче, когато никой не го гледа. Темата за мъжете и кучетата й напомни за Кърби и неговото куче. Както и за това, какво бе направила с Кърби два пъти през изминалата седмица. Беше си обещала, че няма да мисли за Кърби, когато си е у дома и когато Сеймор е наблизо, защото смяташе, че това няма да бъде честно спрямо него. Затова сега затвори вестника и го хвърли на пода.
Беше неделя. Минаваше десет сутринта. Нико се намираше в «пещерата» — залата за фитнес, която Сеймор бе направил в мазето на градската им къща. Залата бе разположена един етаж под приземния, където пък се намираха кухнята, градината и кучешките колибки и който някога бе представлявал лабиринт от малки складове без нито един прозорец. Но за скромната сума от 150 000 долара съпругът й бе покрил пода със сезалов мокет и бе построил баня с душ, сауна и парна стаичка, без да броим високотехнологичните фитнес уреди. В момента Нико се намираше на един от тях — нещо, наречено «обгръщащ тренировъчен уред». Измишльотината изискваше упражняващият се да бъде обгърнат с кожени каиши — всеки път, когато го използваше, тя се чувстваше като обект на някакъв странен научен експеримент. Което в известен смисъл си беше точно така.
Сведе поглед към дигиталния брояч. Оставаха й още десет минути. Загледа се в отражението си в покритата с огледала стена. Пъшкаше и се потеше, смръщена от концентрация. Знаеше, че трябва да завърши упражнението. Оставаха й… още девет минути. А после ще останат осем, след това седем и така нататък — докато приключи. Много мразеше тези физически мъчения, но си даваше сметка, че не може без тях. И не само заради Сеймор. Добрият й външен вид беше задължителна част от работата й — в най-буквалния смисъл на думата. Виктор Матрик бе постановил, че неговите изпълнителни директори трябва не само да работят здраво, но и да спортуват здраво. Два пъти годишно организираше приключенско сафари за двадесетте си най-висши помощници, част от което се състоеше в трибой: рафтинг в буйните планински потоци, скачане от самолет (страхливците си имаха по един личен инструктор) и планинско колоездене в щата Юта. Съпрузите и съпругите бяха добре дошли, но не бяха задължителни. При все това Сеймор винаги я бе придружавал и винаги се бе отличавал със своята издръжливост. «Никой от вас не би могъл да се подготви специално за някоя от тези спортни дисциплини — обичаше да отбелязва той, — така че номерът е да бъдеш винаги в добра физическа форма. Тренираш ли редовно, първите места в тези състезания са ти гарантирани!» Ето защо й бе построил и тази фитнес зала.
Мобилният телефон на Нико, поставен на кукичка отстрани на уреда, неочаквано иззвъня. Тя се загледа притеснено в него. При нормални обстоятелства щеше да го остави горе, особено в неделя. Но тъй като сега имаше любовна връзка с Кърби (макар че все още не бе готова да признае дори пред себе си, че е така), предпочиташе да не рискува да бъде разкрита. Беше го предупредила, че при никакви обстоятелства не трябва да й звъни вечер или през уикендите, но Кърби беше силно емоционален тип човек, което означаваше, че под влиянието на страстта лесно би забравил това нейно условие. Сега Нико погледна номера на дисплея и за свое огромно облекчение установи, че е Уенди.
— Здрасти! — извика бодро в телефона тя, докато сваляше каишите от тялото си.
— Виктори ходи с Лин Бенет! — обяви веднага Уенди със смесица от ужас и възхищение. — Двамата са във всички вестници!
— Да, знам, че имаше една среща с него, но…
— В събота вечерта ходила с него на бейзболен мач! — отбеляза възмутено Уенди. — Божичко! Надявам се да не заприлича на Сара-Катрин! Нали си спомняш, че Сара-Катрин също излиза с него?!
Нико изтри потта от тила си. Защо, за бога, Уенди изведнъж се е размислила толкова за Сара-Катрин?! Особено след като вече три години никой нито я бе чувал, нито я бе виждал (и слава богу!).
— Не че си падам особено много по Лин Бенет — отбеляза сега Нико, — но Вик изобщо не прилича на Сара-Катрин! Тя си има истински, сериозен бизнес! И огромен талант! — Знаеше, че Уенди се намира в онази кошмарна дупка, в която попадат всички жени, когато личният им живот започва да се разпада. В подобно състояние те си въобразяваха, че и животът на всички останали хора около тях също се разпада. — Искаш ли да обядваме заедно? — попита я сега тя, макар да си даваше сметка, че не трябва да си губи времето, а да работи.
— Искам, но не мога да си го позволя. Имам много работа — отговори унило Уенди.
— Аз също не мога. Какво ще кажеш за «Да Силвано» в един? Ще звънна и на Виктори!
Затвори и отново вдигна вестника. Прелисти набързо страниците. Да, ето ги и тях, на шеста страница — огромна цветна снимка на Виктори и Лин Бенет, и двамата с бейзболни шапки на «Янките». Виктори бе изправена и крещеше радостно, а Лин, чието издължено лице Нико винаги свързваше с хапчета за кашлица, бе вдигнал победоносно юмрук.
Е, очевидно нито един от двамата нямаше представа, че «Янките» скоро ще изгубят.
Отнесе вестника до пейката и приседна. Отдръпна го от очите си, за да прочете надписа под снимката. Зрението й беше започнало да отслабва — неизбежна последица от навлизането в четиридесетте. Сега успя да различи единствено думите «Влюбените гугутки», а под тях: «Янките може и да загубиха, но това като че ли изобщо не притеснява милиардера Лин Бенет и модната дизайнерка Виктори Форд. Двамата са забелязани заедно из цял Манхатън…»
Как, за бога, се стигна дотук?! Когато за последен път бе говорила с Виктори — което беше в петък сутринта, — тя й беше казала, че си е прекарала страхотно с Лин Бенет, но не и по начина, за който обикновено си мислят хората. После беше добавила, че надали ще отиде на втора среща с него, защото дълбоко се съмнявала, че той ще я потърси. Нико се загледа по-внимателно в снимката. Виктори действително изглеждаше като човек, който се наслаждава на мига. Нико поклати глава. Приятелките й никога нямаше да престанат да я изненадват с решенията и поведението си.
 

Случи се така, че Лин Бенет като че ли се влюби във Виктори и Виктори се влюби в него.
Добре де, според нея «влюбване» като че ли бе малко пресилено. Но чувството, което я бе изпълнило, със сигурност би могло да се определи като начало на любов. Топлото, пълзящо нагоре-надолу из тялото ти чувство на превъзбуденост, когато установиш, че харесваш даден мъж, че той е приятен, а може би и нещо повече от приятен — че може би е изключителен за теб. Чувството на новото начало. Чувството на Коледа. Отвътре ти става хубаво, уютно, а отвън всичко ти се струва красиво и бляскаво.
— Ще бъда долу, на две крачки от теб. Така че, ако имаш нужда от нещо, просто слез. Или извикай Робер — каза сега Лин.
Робер беше икономът му — един от петимата членове на постоянния обслужващ персонал на къщата, сред които бяха още двама бодигардове, камериерка и готвачка. Приведе се, за да я целуне. Тя плъзна ръка по тила му и с наслада усети гладко избръснатата му кожа. После отговори:
— И без това трябва да се обадя на няколко места. Така че, не се притеснявай за мене!
— Да, това ми е много добре известно — отговори той и я целуна толкова настойчиво, че тя падна назад в леглото.
След минута обаче Виктори го избута нагоре и промърмори:
— Нали не искаш да закъснееш за срещата си с Джордж?!
— По дяволите! Копелето може и да почака! Нали кортът си е мой! — отбеляза Лин, но само след секунда се изправи. Той беше педант на тема задължения, точно като нея. Държеше да изпълни всички задължения, които бе поел. — Ще се видим след час!
— Приятно прекарване! — подвикна му тя.
Не пропусна да забележи, че тази сутрин Лин изглежда особено добре, облечен в бял костюм и обувки за тенис. Канеше се да играе скуош с друг милиардер — Джордж Пакстън, на корта си за скуош, който, доколкото бе успяла да схване, бе разположен някъде зад къщата. Помаха му, чувствайки се като съпруга, която изпраща съпруга си на работа.
После се мушна отново под завивките и се огледа. Знаеше, че след малко трябва да стане. Но това легло на Лин Бенет беше адски удобно! Чаршафите бяха меки, а трите огромни възглавници зад гърба й бяха като облаци, в които пропадаш с наслада. Цялото спално бельо беше, естествено, в бяло. Както и килимите, и тежките копринени завеси, и мебелите «Бидемайер» — обаче истински «Бидемайер», като онзи, който се намира само в Европа или на някой аукцион в «Сотбис», а не простите имитации, с които подлъгваха снобите в старата част на Гринич Вилидж. Само мебелите тук струваха най-малко половин милион долара. Но пък чаршафите… те бяха божествени!
Защо светът е устроен така, че само много богатите могат да си позволят подобни чаршафи? Тя беше отишла в най-скъпия магазин за спално бельо на Медисън авеню — «Пратези», където бе платила хиляда долара за един комплект чаршафи (всъщност петстотин, защото бяха на разпродажба). И те пак не бяха така меки като тези. Чаршафите на Лин символизираха разликата между милионера и милиардера. Напомняха ти, че независимо колко си богат, винаги ще има някой, който е по-богат от тебе.
Но на кого му пукаше?! Лин може и да има много повече пари от нея, но тя пък бе светска дама, която си бе създала съвсем сама както името, така и бизнеса, и интересния си живот и в този смисъл нямаше никаква нужда нито от Лин, нито от неговите чаршафи. От друга страна, точно това бе и интересното на връзката с Лин. Вярно е, че беше истински задник, но пък забавен задник. И сега, отпускайки глава върху меката възглавница (която я обгърна от двете страни така, че едва не я задуши), тя се върна мислено към събитията от последните няколко дена…
Онази вечер на първата им, почти катастрофална първа среща тя бе подхванала Лин още в мига, когато колата се бе отделила от тротоара.
— Наистина ли се налага да принуждаваш асистентката си (съзнателно бе избегнала думата «секретарка») да ти носи шампанското чак до колата? — бе попитала Виктори.
— Че тя няма нищо против! — бе отбелязал спокойно той, докато отваряше шампанското. — Тя е най-добре платената секретарка в цял Ню Йорк. Освен това ме обича.
— Само защото е длъжна да го прави. И от къде на къде ще я караш да ти урежда личните срещи?! Защо не се обади сам? — продължи Виктори.
Много добре знаеше, че се държи изключително грубо, но точно в този момент изобщо не й пукаше. Лин я бе накарал да го чака, докато довърши разговора си с Танър Коул — постъпка, която изобщо не отстъпваше по грубост на нейната.
— Ами… — започна Лин, докато наливаше шампанското в чашите, сложени в специалната поставка от полирано дърво в средата на задната седалка, — минута от моето време струва около пет хиляди долара. Не че твърдя, че ти не ги заслужаваш, но ако ти се бях обадил и ти ми беше отказала, щеше да ми струва близо двадесет хиляди долара!
— Убедена съм, че можеш да си позволиш подобна дребна сума! — бе изтъкнала тя с тон, изпълнен с презрение.
Въпросът не е дали мога да си ги позволя или не, а дали искам — бе натъртил, ухилен самодоволно, той.
Тя му бе отвърнала с цинична усмивка. Не можеше да се отрече, че е красив мъж. Обаче усмивката му беше като на акула.
— Това е най-жалкото извинение за страх от отказ, което някога съм чувала — бе заявила тогава Виктори. И бе взела решение, че ще се покаже с него в музея «Уитни», а след това ще се прибере вкъщи. За нищо на света няма да позволи на този човек да я принуди да вечеря с него.
— Да де, обаче не получих отказ! — изтъкна Лин.
— Ще имаш тази възможност!
— Наистина ли толкова ми се сърдиш, че накарах Елън да уреди срещата ни тази вечер? — обърна се изумено към нея той. Е, поне имаше благоприличието да се престори на объркан.
— Сърдя се, но не заради това! Сърдя се, защото ме накара да вися в кабинета ти като идиотка, докато ти благоволиш да си довършиш разговора с Танър Коул!
— Да не би да твърдиш, че всеки път, когато се появиш в стаята, аз трябва да ти скачам на крака и да прекъсвам всички разговори?
— Точно така! — натърти Виктори. — Освен ако аз самата не разговарям по телефона. Тогава е друго.
След тези думи тя го изгледа внимателно, питайки се как ще ги приеме. Дали пък няма да я изхвърли от колата си? И да го направи, голяма работа! Но както скоро стана ясно, той изобщо не я възприемаше на сериозно. Телефонът му внезапно иззвъня. Той го погледна, присви очи, за да види номера, и заяви:
— Е, ще ми разрешиш ли да приема обаждането на президента на Бразилия?
Тя се усмихна хладно и отсече:
— Когато си с мен, дори и президентът на Бразилия може да почака!
— Както кажеш! — кимна спокойно той и изключи.
В продължение на няколко минути в колата се възцари упорито мълчание. Виктори се запита как така, щом като изобщо не го познава, двамата се карат като двойка, проживяла години и години заедно. Душата й се изпълни с чувство за вина. Не бе в стила й да се държи като кучка. Вярно е, че мъже като Лин Бенет са в състояние да извадят наяве и най-лошите качества на всяка жена, но тя реши, че в никакъв случай няма да му се поддаде. Затова накрая се обади:
— Наистина ли беше президентът на Бразилия?
— Не, беше Елън — засмя се той. — Едно на нула за мен!
Стегна се, стараейки се да скрие усмивката си. После изрече с равен тон:
— Засега!
— В интерес на истината, резултатът е в твоя полза. Едно на нула за теб. Защото наистина беше президентът на Бразилия.
«Господи, този човек е луд!» — помисли си тя.
Лимузината зави на ъгъла на Медисън авеню. Пред музея «Уитни» имаше истинско стълпотворение на коли, но Лин най-неочаквано реши, че Бъмпи трябва да спре точно пред входа и никъде другаде.
— Вмъкни се между тях, Бъмп! — започна да го подканя той.
— Опитвам се, господин Бенет! Но точно пред нас има една лимузина…
— Мамка й на лимузината! — извика Лин. — Това е каручката на стареца Шайнър! Или, по-точно казано, на Шибаняка! — добави вече към Виктори. — Когато бях млад и едва прохождах в бизнеса, той ми заяви, че никога няма да мога да изкарам и петак. Да знаеш, че никога няма да му позволя да забрави тези свои думи! — После се обърна към шофьора и отсече: — Бъмпи, ако след пет секунди лимузината на Шибаняка не се е изпарила, удари я!
— Ама тогава ще дойде полицията и ще изгубим още повече време! — запротестира нещастният шофьор.
— Че какво толкова?! Нали знаеш как да се оправяш с полицията?! — изтъкна Лин.
На Виктори й писна. Обърна се към Лин и извика:
— Няма ли най-сетне да престанеш?! Държиш се като смахнат и това никак не ми е приятно! Ако не можеш да изминеш пешком петте крачки до тротоара, значи имаш голям проблем!
Лин се разсмя, цапна шофьора по рамото и извика:
— Чу ли това, Бъмп? Заедно сме само от десет минути, но тя вече ме познава! Хайде, идвай! — обърна се той към нея и й подаде ръка. — Знаех си, че с теб ще ми бъде много забавно!
Тя се смръщи. Този Лин Бенет определено не се обиждаше лесно. И тогава стигна до извода, че като че ли започва да го харесва. Макар и мъничко.
Което беше добре. Защото дори и да искаше още сега да се отърве от него, нямаше начин да го направи. Веднага щом двамата се показаха от колата, бяха обкръжени от фотографи. Биеналето «Уитни» беше най-важната изложба за един изключително полемичен, тесен кръг художници, подбрани от комитета. Това беше едно от най-дебатираните събития в областта на изкуството, но Виктори непрекъснато забравяше и за социалната му значимост. И сега си даде сметка, че всички ще решат, че двамата с Лин ходят от доста време — никой няма да повярва, че са заедно само от няколко минути. Показването на биеналето «Уитни» бе изключително удобен ход за всички двойки, чрез който те официално обявяваха връзката си.
И ето го сега Лин, хванал ръката й и хилещ се към фотографите така, сякаш наистина бяха любовници. Не че Виктори имаше нещо против хората да я видят с него — напротив. Просто не й допадаше мисълта да си помислят, че двамата действително правят секс. Опита се да си измъкне ръката, но той я хвана още по-здраво.
— Хрумвало ли ти е някога, че вероятно страдаш от синдрома на липса на достатъчно внимание? — попита го тихо тя, спомняйки си за поведението му в колата.
— Щом казваш! — кимна той и я погледна пренебрежително. — Хайде, хлапе! Ако смяташ, че отделихме достатъчно време на папараците, нека да влизаме вътре! — И я дръпна така, като че ли беше малко момиченце.
И макар че Виктори беше на високи токове, той пак се извисяваше най-малко с петнадесет сантиметра над нея. Така че физическата й съпротива надали би дала някакви резултати. И това добави още една точка в негова полза. Но после тя му върна при «Вагините». «А истинското отмъщение — помисли си сега самодоволно тя — Беше онзи красив момент в ресторант «Чиприани».»
 

— Гигантски вагини в «Уитни»? — обърна се Уенди към Виктори. — Нищо особено!
Изобщо не беше шокирана. Вече нищо не бе в състояние да я изненада или шокира. Имаше проблеми единствено с концентрацията. Тази сутрин Шейн й се беше обадил, за да я помоли да вземе децата и да ги заведе на гости при майка си, която живееше в Горен Истсайд. И от мисълта как Шейн се забавлява с децата и техните баба и дядо, но без нея, й прилошаваше.
Седеше на мечтаната от всички ъглова предна масичка в «Да Силвано» заедно с Нико и Виктори. Ресторантът беше препълнен, но хората продължаваха да прииждат само за да им бъде казано, че места няма. Непрекъснатото отваряне и затваряне на вратата причиняваше течение, което удряше Уенди точно в гърба. Тя вдигаше смъкващия се по раменете й копринен шал, но той отказваше да стои мирно. Шаловете очевидно бяха излезли от мода, но това бе най-доброто, което успя да измисли за неделен обяд.
Сега тя се приведе напред, опитвайки се да си придаде заинтересован вид. Дали Шейн е казал на родителите си за раздялата им? Дали в момента не разговарят за нея? Майката му и без това никога не я бе харесвала. Сигурно сега казва на сина си, че Уенди изобщо не става за майка…
— Вече им стана навик на всяко биенале да показват нещо шокиращо — тъкмо казваше Нико. — Спомням си, че преди няколко години беше видеозапис на един тип, целият боядисан в синьо, който си играе с пениса си.
— Шокът е задължителен за биеналето — отбеляза Виктори, докато топеше гризината си в каничката с течно краве масло. — Тази година кулминацията са тези гигантски вагини, в чиито отвори са поставени пластмасови кукли.
— При това не особено добре изработени — добави Нико.
— Виждала ли си ги? — попита Уенди.
— Наложи се — отговори Нико. — Ще ги сложим в декемврийския ни брой.
Уенди само кимна, усещайки се като аутсайдер. Единственото, с което се занимаваше, бе да прави филми и да се грижи за семейството си. Не разполагаше с никакъв културен или социален живот, не пристъпваше нито крачка отвъд тясната си клетка. И напоследък й се налагаше да впряга цялата си налична енергия, за да продължава напред. Обърна се и погледна към Виктори, която излъчваше сиянието на двадесет и пет годишна жена. Двете бяха на една и съща възраст, но Виктори ходеше навсякъде и правеше каквото си поиска. Даже все още ходеше на срещи. Внезапно я осени мисълта, че не е ходила на среща вече повече от петнадесет години. При тази мисъл усещането за световъртеж се върна отново, при това с още по-голяма сила. Ами ако пак й се наложи да тръгне по срещи? Та тя вече бе изгубила представа какво трябва да прави!
В този момент Виктори казваше:
— Както стана ясно, художничката е някаква млада жена от Бруклин, която току-що е родила и е била ужасена от преживяното. Разправяше наляво и надясно, че никой никога не предупреждава жените какво ги очаква, когато раждат.
— О, я стига! — махна с ръка Уенди. — Защо всяка жена, която е родила, се държи така, сякаш е единствената майка на този свят?!
— Според мен творбата й е просто реакция на факта, че единствено жените са тези, които трябва да раждат деца — отговори Нико.
— Както и да е — продължи Виктори. — Лин буквално се побърка. Заяви, че сигурно ще повърне.
— И ти се срещаш с подобен мъж?! — изуми се Уенди.
— Уен, тези вагини са действително ужасни! — изтъкна Виктори. — Нямам предвид темата, а начина, по който са направени. Та точно заради това реших да му скроя номер, един вид да му върна заради това, че се държи като говедо! Убедих го, че скулптурата на гигантските вагини някой ден ще бъде значима точно толкова, колкото и Венерата от Вилендорф — нали се сещате, онази праисторическа статуетка на плодородието? И най-готиното е, че той ми повярва! Купи вагините за двадесет хиляди долара.
При тези думи тя се облегна самодоволно на стола, припомняйки си момента. Бе дръпнала мърморещия като ученик Лин настрани и му бе пошепнала:
— Да знаеш, че това нещо ще завърши в някой голям музей! Едно време не вземаха на сериозно и консервните кутии на Анди Уорхол, ама виж какво стана!
— Ти си луда! — бе извикал той.
— Аз може и да съм, но дълбоко се съмнявам, че същото се отнася и за Брандън Уинтърс. — Брандън Уинтърс бе уредникът на музея «Уитни». Виктори го познаваше, макар и бегло, но бе решила да спретне на Лин цяло шоу, като проведе с него пространен разговор. — Нали чу какво каза Брандън? Музеят за съвременно изкуство в Чикаго вече е проявил огромен интерес към тази творба, както и два музея от Германия. Казва, че сравнявали скулптурата на вагините с Венерата от Вилендорф.
Брандън не беше казвал нищо такова, но подобни глупости бяха напълно в неговия стил и Виктори го знаеше много добре.
— Венерата от какво? — погледна я неразбиращо Лин.
Тя го погледна и се престори на объркана.
— Венерата от Вилендорф. Господи, Лин, при твоя интерес към изкуството бих си помислила, че… Не може да не си чувал за нея! Е, от друга страна, тя е само на двадесет и пет хиляди години, така че може и да не си обърнал внимание…
И точно тогава върху лицето на Лин се бе появило онова странно изражение и той бе разбутал тълпата, застанала пред скулптурата с вагините. Бе разменил няколко думи с Брандън Уинтърс, чието изражение на свой ред премина през фазите на изненада, после задоволство и накрая сервилност. Лин му беше подал визитката си.
— Е? — бе го попитала Виктори, когато се върна при нея.
Той я хвана за ръка, отведе я настрани и с конспиративен тон прошепна:
— Купих една.
— Колко?
— Двадесет хиляди долара.
Това беше приблизително същата сума пари, която той щеше да изгуби, ако си бе направил труда да й се обади лично, а тя бе отхвърлила поканата му. Сърцето й се изпълни със задоволство. Каза си, че в крайна сметка може да отиде и на вечеря с него — ако не за друго, то поне за да провери какви нови номерца би могла да му спретне.
Двамата седяха на романтична маса в ъгъла на ресторант «Чиприани», а в камината пред тях играеха отблясъците на огъня. Първото нещо, което Лин направи, бе да поръча бутилка шампанско «Кристал», което, както тя вече бе имала възможността да установи, той пиеше вместо вода. Подозрението й, че Лин страда от синдрома на липса на достатъчно внимание започна да се затвърждава. Той не бе в състояние да седи на едно място — непрекъснато ставаше, за да говори с хората от другите маси. Точно тогава Виктори реши да не казва нищо, защото бе наясно, че единственият начин да накараш един мъж да проумее, че поведението му е било отвратително, е да му го върнеш. И когато той се върна на масата им за трети път, тя стана и се запъти към бара. Заговори се с една двойка, която познаваше. Обсъдиха надълго и нашироко ремонта на апартамента им, докато тя положи максимални усилия да удължи поръчката си на джинджифилова бира. Накрая се върна при Лин.
— Доста се забави — отбеляза той, очевидно обиден.
— О, просто едни важни хора, които нямаше как да не поздравя! — махна пренебрежително с ръка тя.
Пристигна сервитьорът, за да приеме поръчката им.
— За мен три унции хайвер от белуга, ако обичате — изрече кокетно тя, сякаш подобна поръчка бе за нея напълно естествена.
Лин положи максимални усилия да не издаде гнева си — нали все пак всички знаеха, че е милиардер. И все пак бе пределно ясно, че е вбесен. Което пролича и от коментара му:
— Повечето хора биха се задоволили и с една унция!
— О, аз не съм като повечето — отвърна весело тя. — Освен това съм много гладна!
После си поръча омар, а за десерт — шоколадово суфле. Накара го да говори за детството си — как баща му е напуснал семейството, когато Лин е бил само на четиринадесет, и как има двама по-малки братя, и как е трябвало да започне работа в заведение за бързо хранене, и как е трябвало да излъже, че е по-голям, за да получи работата. И постепенно започна да го харесва малко повече. Усети, че дълбоко — под маската на абсурдната показност той всъщност е свестен човек. Единственото неприятно у него бе, че като че ли се чувства длъжен непрекъснато да се прави на кретен.
Когато пристигна десертът, тя стана и се запъти към тоалетната. Да, отби се и там, но първо откри управителя и му връчи своята черна карта «Американ експрес». Заяви, че вечерята е за нейна сметка. Още от самото начало бе решила да го направи, но от друга страна, знаеше, че ако човек държи да плати нещо, никога не чака пристигането на сметката. Прави го предварително, леко и неусетно. По този начин си спестява споровете, които иначе задължително биха последвали.
Когато излезе от тоалетната, подписа чека. Сметката надвишаваше хиляда долара, но на нея изобщо не й пукаше. Може и да имаше проблеми в бизнеса, но Лин не беше длъжен да знае. Освен това си струваше да зърне изражението на лицето му, когато разбере, че тя вече се е погрижила за всичко.
Върна се на масата и продължи да разговаря с него за различни общи приятели и познати. Колкото и незряло да изглеждаше отстрани, самият факт да грабнеш сметката и да я платиш те поставя веднага в позицията на човека с власт и въпреки че повечето жени не биха схванали посланието, за бизнесмени като Лин това беше най-важният жест на контрол. И сега Виктори установи, че в мига, в който пое властта в свои ръце, поведението на Лин престана да я притеснява.
— Може ли сметката, ако обичате? — извика Лин и направи знак на управителя.
Виктори сгъна салфетката си с елегантен жест и се усмихна, когато зърна управителя как хуква към тях и хвърля притеснени погледи тук към нея, тук към нейния кавалер. Когато се озова до масата им, се поклони и промърмори:
— Сметката вече е оправена, господине.
— Така ли? И от кой?! — извиси глас Лин и се огледа яростно наоколо.
— Казва се «от кого», скъпи — поправи го Виктори. — Дателен падеж.
— Въобще не ми пука дали е дателен или искателен! — отсече Лин. — Държа да знам кой ми е пипнал шибаната сметка!
Изражението на лицето му определено придоби заплашителен вид, като че ли се канеше всеки момент да ступа някого.
Управителят, който без съмнение бе свикнал да се справя с прищевките на влиятелните си клиенти, притисна длани, сведе глава и изрече тихо:
— От младата дама. Госпожица Форд.
— Кой?! — изуми се Лин и продължи да оглежда ресторанта, сякаш бе забравил, че вечеря именно с нея. Накрая му просветна. — О, ясно!
Виктори се усмихна и издиша. Най-сетне бе успяла да му затвори устата.
Мълчанието му продължи още няколко минути, докато се обличаха и слизаха по стълбите. Когато излязоха навън, той изсумтя:
— Нямаше нужда да го правиш, ако питаш мен!
— Аз не правя онова, от което има нужда. Правя само това, което искам! — сряза го Виктори.
— Тъкмо си мислех да те поканя за по едно питие преди лягане, но доколкото схващам, имаш други планове.
«Господи, този могъщ човек е голямо дете!» — каза си тя. А на глас изрече:
— Не, нямам никакви други планове. Но наистина трябва да се прибирам. Лека нощ, Лин! — Подаде му ръка. — Беше ми много приятно да се запознаем.
— И на мен ми беше приятно — промърмори той и се отправи към колата си.
Застаналият до вратата на лимузината Бъмпи я изгледа невярващо.
Тя вдигна ръка и си спря такси. Да, сега вече беше научила всичко, което искаше да знае за този магнат. Вярно е, че имаше и няколко забавни момента с него, ала той в никакъв случай не можеше да се определи като джентълмен. Въобще не се сети да я изчака да си вземе такси, нито пък й благодари за вечерята. Вероятно се чувстваше твърде голям мъжкар, за да я изпрати, но дори и да беше така, истинският кавалер никога не забравя добрите си маниери.
«Толкова ли крехко е наистина егото му?» — зачуди се тя. Нямаше никаква логика. В ранните години на своя бизнес Лин Бенет бе купувал компания след компания, за да може после безмилостно да ги разпокъса на парчета. Може да е било от чиста злоба. В този момент един тъничък гласец дълбоко в нея пошепна: «Играеш си с огъня!»
Ала в същия миг си спомни изражението му, когато й бе казал, че е мислел да я покани за по едно питие. За частица от секундата върху лицето му се бе изписало поражение — като че ли за сетен път си бе дал сметка, че в Ню Йорк е напълно безпредметно да каниш, когото и да било на лична среща и че няма никакъв смисъл да се опитваш. И този спомен я натъжи.
— Но той, разбира се, ти се е обадил повторно! — намеси се сега Нико. — Просто е нямал друг избор, нали?
Да, той наистина се бе обадил. Виктори се приведе напред на масата, за да предотврати възможността някой да ги подслушва, и продължи да разказва на приятелките си. Обадил се е в седем и половина в събота сутринта. Дотогава тя вече почти била забравила за него. Знайно е, че на всеки в Ню Йорк от време на време се случва и по някоя абсурдна среща, та затова Виктори си казваше, че дори и някой ден случайно да се срещнат, всеки от двамата ще се прави, че не познава другия. Ала ето че Лин все още не бе готов да се откаже от тази битка.
— Ало? — изрече тя сънливо в телефонната слушалка, мислейки си, че в подобен безбожно ранен час може да е само Уенди.
— Държа да знаеш, че в момента губя потенциално двадесет хиляди долара, като ти се обаждам лично — избоботи от другата страна на жицата гласът на Лин.
За своя голяма изненада тя се разсмя и за още по-голямо изумление установи, че се радва да го чуе отново.
— Виж ти! — обади се накрая. — Значи дори и през уикендите продължаваш да правиш по пет хиляди долара на минута! Какво си ти? Да не би да си самата телефонна компания?
— Ха, ще им се! Че аз съм много по-богат от телефонната компания! — изкиска се той.
— Ще се постарая да запомня.
— Както и да е. Бъди уверена, че дори и ти да ме отхвърлиш, аз продължавам да се котирам добре! — отсече той. — Помниш ли онази кошмарна скулптура, която ме накара да купя? Просто исках да ти кажа, че се оказа напълно права. Продадох я на онзи музей в Чикаго за четиридесет бона. Та си казах, че в такъв случай заслужаваш двадесет хиляди долара от моето време. Което ти оставя — тук направи кратка пауза, очевидно за да си погледне часовника, — точно деветдесет и две секунди!
— Какво имаш предвид? — попита Виктори.
— Мачът между «Янките» и «Ред Сокс». Последен от Националните квалификации. Довечера. Точно в седем.
— Става.
Каза си, че този човек не би могъл да бъде чак толкова лош, щом не само държи отново да я изведе на среща, но и да се опита да промени поведението си.
Е, Лин Бенет винаги щеше да си остане кретен. Ала онази вечер, по време на бейзболния мач, се държа като сладък кретен. Когато Бъмпи пристигна, той вече я чакаше в колата, което означаваше, че е нямал нищо против да изгуби от ценното си време, за да отиде лично да я вземе. А после се върнаха през почти половин Манхатън, чак до хеликоптерната площадка на Източна Петдесет и четвърта улица.
— Наясно съм, че си много богат — бе изтъкнала Виктори, докато двамата вървяха към сребристия хеликоптер, очакващ ги върху понтоните на Ист Ривър. — Но не смяташ ли, че е малко прекалено да ходиш до Бронкс с хеликоптер?!
— Напълно си права — кимна той, докато й помагаше да се качи. — Само дето мачът е в Бостън.
— О! — бе единственото, което успя да каже Виктори.
И по обичайните причини, стари колкото мъжа и жената, от този момент нататък вечерта им се разви прекрасно.
 

13
 
«И какво да правя сега?» — каза си Нико, докато слагаше ръкавиците си.
Остър, пронизващ вятър метеше цялото шесто авеню. Нико си пое дъх, погледна часовника си и видя, че е едва два и половина. Дъщеря й Катрина ще бъде в конюшните най-малко до четири следобед. Тренираше за едно конно състезание, организирано от Сеймор. Сигурно и самият Сеймор е вече там, заедно с другите майки, наблюдаващи ездата на децата си. Тази мистериозна любов към конете беше периметър, запазен само за бащата и дъщерята. Нико никога не я бе споделяла и те двамата отдавна бяха разбрали, че няма никакъв смисъл да я занимават. Още от малка не можеше да разбере съученичките си, любителки на конете, които идваха на училище с мръсна коса, целите вонящи на оборски тор. Катрина, разбира се, която ходеше на езда пет път седмично в конюшните в Челси Пиърс (срещу 250 долара на час), не миришеше на оборски тор. Всяка сутрин си вземаше душ, а веднъж седмично ходеше на фризьор и маникюрист в салона на «Бергдоф Гудманс». Но когато двамата с баща й заговореха за коне, очите й автоматично светваха.
Важното в случая бе, че в следващия час и половина нито дъщеря й, нито съпругът й ще се чудят къде е. Или пък какво прави.
Нико хвърли повторен поглед към часовника си. Сърцето й се разтуптя — може би от студа, а може би и от вълнение. Има ли смелостта да го направи? Защото ако го направеше, никой нямаше да разбере. Ще каже, че отива в офиса си, а после наистина ще се отбие там. Никой няма да заподозре абсолютно нищо. Всички знаеха, че тя работи понякога и през уикендите. Уенди току-що бе заминала на спешна среща с някакъв сценарист, а Виктори бе заявила, че отива в студиото си, за да рисува.
Ако ще го прави, трябва да го направи максимално бързо.
Влезе в първото попаднало й такси и бързо се огледа, за да види дали някой я наблюдава. Като че ли започваше да става параноичка. Какво подозрително има в това да си хванеш такси, за бога?! Напоследък пред «Да Силвано» непрекъснато висяха по двама-трима папараци, които вече им бяха направили снимки на излизане. Но вече не й обръщаха внимание. Бяха накацали като гарги на клона си — в случая, на една пейка пред ресторанта.
Да, параноята определено я гонеше.
— Кълъмбъс Съркъл — заяви тя на шофьора на таксито. Каза си, че ако Кърби си е у дома, винаги може да промени маршрута си.
Извади мобилния си телефон от чантата и погледна дисплея. Даваше си сметка, че става все по-смела и по-смела и непрекъснато нарушава дадените към самата себе си обещания. Първо бе заявила, че никога няма да го търси тя. После обаче го бе потърсила и бе отишла в дома му, и отново бе правила секс с него. При това два пъти! След онази първа офанзива в кухнята двамата отидоха в дневната, обаче по едно време той я бе грабнал на ръце и я бе завел в спалнята, където отново се бяха любили. Този втори акт се оказа фаталният. Ако не беше той, сигурно щеше да събере сили да избяга и никога повече да не му се обади. Ала вторият път прегладнялото й за истинска страст тяло бе откликнало още по-мощно — нещо, което Нико никога досега не бе преживявала, нито веднъж. А после, независимо колко съзнателно се опитваше да се владее, то като че ли се сдоби със собствена воля, собствен живот. И непрекъснато си търсеше извинения да се връща при Кърби отново и отново.
През цялото време, докато Виктори разказваше за Лин, единственото, за което Нико бе в състояние да мисли, бе как да си намери извинение да отскочи до тоалетната, за да се обади на Кърби. Спираше я мисълта, че той вероятно не си е вкъщи. Кърби бе прекалено красив и привлекателен млад мъж, за да си седи вкъщи в събота следобед. Сигурно е някъде навън с приятели, а нищо чудно дори и с приятелка. Той й се бе заклел, че няма приятелка и че не си търси такава, но тя не му беше повярвала. Защото не беше логично.
— Хей, аз не съм измамник! Ако оправям една жена, то го правя само с нея! Никога не съм го правил с две едновременно! — беше запротестирал той.
От факта, че той я възприема просто като жена, която «оправя», й прилоша, беше прекалено грубо дори и за връзка като тяхната. Но и секси.
Сега тя си пое дъх и набра номера му.
Той вдигна след три иззвънявания. По шума около него тя разбра, че не си е вкъщи. Настроението й падна.
— Здравей! — извика той, очевидно изненадан. — Нали днес е събота?!
— Да, знам — изрече унило тя. — Просто ми изникна малко свободно време, та си казах, че можем да се видим. Но доколкото разбирам, ти си зает, така че…
— Не, не съм! — изрече бързо той. — Е, отчасти. В момента съм на нещо като следобедна закуска.
— Не се притеснявай! — опита се да скрие разочарованието си тя. — Ще се видим другата седмица.
— Чакай малко — каза той, като сниши глас. От другата страна се чу смях, после потракване на прибори, а после тишина. — Там ли си още?
— Ало?
— Вече съм в тоалетната. Къде си сега?
— В едно такси.
— Чудесно!
«Какво ли пък значи сега това?» — запита се тя отчаяно. Ще се видят ли или не? Кърби говореше прекалено неясно, като че ли така и не бе разбрал, че човешкият език е предназначен да предава конкретни неща.
— Е, ще се видим ли или не? — бе принудена да уточни тя.
— Да, става. Защо не? Е, не точно тази секунда, разбира се. Тъкмо чакам да ми донесат яйцата по бенедиктински.
Нико се изкуши да изтъкне, че един час с нея значи нещо много повече от някакви си яйца по бенедиктински, но си замълча. Вместо това попита:
— Е, какво ще правим тогава?
— Защо не вземеш да дойдеш дотук, така че аз да си изям яйцата, а после да се отбием у дома?
Тя си представи как седи в някакъв ресторант за бързо хранене и наблюдава Кърби как яде, докато приятелите му я съзерцават подозрително и се чудят какво прави тази при тях и каква работа има Кърби с жена, която можеше да му бъде и майка.
— Кърби, отлично знаеш, че не мога да дойда — отговори тя с изненадваща и за самата себе си потиснатост. Запита се как младите изобщо успяват да организират каквото и да било.
— Чакай малко! Остави ме да помисля! — настоя той. Няколко секунди тишина. — Сетих се! Чакай ме пред ресторанта! Обади ми си точно преди да пристигнеш! Дотогава сигурно ще съм си изял яйцата. А после можем да отидем до нас пеша!
Този план беше прекалено рискован, но след като цял следобед си бе представяла как тръпне в обятията му, вече не бе в състояние да се откаже. И без това нямаше никакви познати в квартала на Кърби, така че вероятно нямаше проблеми.
— Окей — отговори предпазливо Нико. — Но запомни! Когато ти се обадя, излез веднага!
— Ехо, да не би да ти приличам на глупак, а?! — пошепна съблазнително Кърби.
Нико затвори телефона и се отпусна назад на седалката. Сърцето й щеше да се пръсне от мисълта, че съвсем скоро ще го види. И сега, когато вече бе сигурна, че ще го види, бе завладяна едновременно от облекчение и нервност. Ами ако някой ги забележи да вървят заедно по тротоара? Ами ако някой я види да влиза в неговия блок… с него?!
Да, сега той яде яйца. Яйца по бенедиктински в събота следобед, за закуска. В тази мисъл имаше нещо затрогващо скучно. Нещо сърцераздирателно простичко. Та Кърби бе мъж, а нормалните мъже обичат да ядат яйца! За разлика от мъже като нейния. Сеймор възприемаше яйцата като отрова. Доколкото й беше известно от седем години той не беше пъхвал в устата си нито едно яйце.
Таксито зави към Второ авеню. Сега се намираше само на две пресечки от блока на Кърби. Защо просто не влезе там и да го изчака? Но подобен ход би бил още по-необясним и от размотаването по тротоара!
Плати на шофьора и излезе. Закле се, че това ще бъде последният път.
— Здрасти! — изрече, когато набра мобилния му телефон. — Тук съм. Стоя пред… — вдигна глава — някакъв магазин на име «Сейбъл».
— Идвам веднага — отсече той.
Нико се зави плътно с палтото си, вдигна кожената си яка и зарови лице вътре. После се обърна и се зазяпа във витрината на магазина. Оказа се магазинче за хайвер и пушена риба. Табела на витрината подканяше: «Опитайте нашата салата от омари! Най-вкусната в цял Ню Йорк!»
Вътре беше пълно с народ. При всяко влизане или излизане на клиент камбанката на вратата иззвъняваше.
— Господи, защо не мога да се овладея! — изрече тя почти на глас.
И веднага си представи как би прозвучало това извинение пред Сеймор. «Съжалявам, скъпи, но той беше млад и много красив и аз просто не можах да се овладея! Жените са си жени, нали знаеш?! Биологична потребност.» Същото нескопосано извинение, което мъжете по цял свят предлагат на жените откакто свят светува. До този момент никога не го беше вярвала, никога не бе допускала, че може да е истина. Но сега започваше да ги разбира. Разбираше, че е възможно да се случи. Възможно е човек да бъде завладян от физическата си страст, която е по-силна и от волята, и от разума му. По-силна от всичко. И единственото, което можеше да направи, бе да сложи край, преди някой да е разбрал. Защото ако никой не научи, няма никакво значение, нали?
Обърна се и погледна към другия край на тротоара. Надяваше се вече да види високата, импозантна фигура на Кърби. Къде се бави този човек? Ако не се появи още минута-две, ще бъде принудена да си тръгне.
«Не е честно! — помисли си тя. — Просто искам да изживея няколко красиви момента, преди да умра! Преди да остарея толкова, че никой вече да не ми обръща внимание!»
Камбанката над вратата на магазина иззвъня.
— Нико? — извика я нечий мъжки глас.
Нико замръзна на място. Да, неизбежно бе. А всеки момент Кърби ще се появи и всичко ще приключи. Обърна се.
— Здравей, Лин! — изрече с равен тон тя, като че ли изобщо не бе изненадана, че попада на него. Но какво прави този човек чак тук, на Второ авеню?! По-добре да не го пита, иначе и той ще й зададе същия въпрос. И тя какво ще му каже? Че има среща с любовника си ли?
Мозъкът й моментално включи на автопилот.
— Днешният «Ню Йорк поуст» също не е пропуснал да запечата незабравимата ти физиономия — изрече тя с крива, леко обвинителна усмивка.
— Не изглеждам зле, нали? — отбеляза той и я потупа по рамото с навития си вестник, сякаш беше някое от обичайните му приятелчета за голф. Дали му е известно, че двете с Виктори са приятелки? По-добре да не отваря този въпрос сега. По гърба й преминаха тръпки. Кърби трябваше да се появи вече всеки момент.
— Имам предвид статията за кучетата — добави с хладен тон тя.
Челюстта му се стегна. За Виктори Лин може и да беше «сладък» и може и да е така, когато поиска. Но дълбоко в себе си Нико подозираше, че от негова страна това е само поза. Лин Бенет беше един хладнокръвен убиец и ако човек искаше да оцелее, по-добре никога да не му пресича пътя.
— Журналистите направиха от мухата слон — отбеляза през стиснати зъби той. — Аз протестирам единствено срещу хората, които не събират изпражненията на кучетата си. Както и срещу градската управа, че вече не си прави труда да налага глоби за подобни провинения.
«Боже, защо изобщо трябваше да повдигам тази тема?» — помисли си сковано тя. Сигурно сега Лин ще се впусне в пространна тирада за кучешките изпражнения. Трябва на всяка цена да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.
Тя сви рамене и отговори със стандартната реплика:
— Знайно е, че никой в тази община не си гледа работата!
Получи се! Той я потупа отново по рамото с навития си на руло вестник и отвърна със стандартната дуплика:
— И нещата ще стават още по-зле, помни ми думата!
Обърна се да си върви и тя изпусна въздишка на облекчение.
— До скоро! — помаха й Лин.
И тя му помаха.
Но внезапно той пак се обърна и попита:
— Абе, така и така съм те видял, какво става там, при вас, в «Сплач»?
О, не! Той иска да говорят за бизнес! Ако сега започнеха да разговарят на тази тема, ще й трябват още най-малко две-три минути, докато се отърве от него. А дотогава Кърби вече при всички положения ще се е появил.
— Защо някой път не вземем да се видим на обяд и да поговорим по този въпрос? — изрече невинно тя, сякаш някога щеше да се случи.
Той обаче не налапа въдицата. Приближи се и се приведе, като че ли се готвеше да си бъбри с нея до края на света.
— Какво мислиш за този Селдън Роуз? — попита шепнешком.
Божичко! Очевидно щеше да се наложи да се въоръжи с търпение и смелост. Въпросът на Лин не можеше да бъде оставен без отговор, но още по-смущаващото в случая бе защо точно Лин Бенет се интересува от Селдън Роуз?! През главата й преминаха няколко възможности, включително и тази Лин да смята, че именно Селдън Роуз ще наследи Виктор Матрик. От тази мисъл не само й прилоша, но и я обзе гняв.
Обърна се. Кърби вече действително вървеше по тротоара, право към тях. Оставаха му не повече от петнадесет метра.
Нико се обърна рязко към Лин, като че ли изобщо не познаваше Кърби. Сърцето й заби право в гърлото. Закашля се и сложи ръка на устата си. После отговори:
— Зависи от това защо искаш да знаеш!
— Просто съм любопитен — отвърна той.
Нико вече усещаше присъствието на Кърби зад гърба си. Уплаши се, че омекналите й крака няма да издържат и ще я предадат.
— Лин! — възкликна зад нея Кърби и тупна Лин по рамото.
Лин се извъртя и изражението му се смени от раздразнение на мъжко задоволство.
— Яяяя! Кърби, приятелю! Здрасти! — извика той и неочаквано демонстрира поведението на двадесет и пет годишен младеж, като вдигна ръката си за приятелско шляпване. Кърби я плесна. После двамата се прегърнаха, потупвайки се по гърбовете.
— Как си, мой човек? — запита Кърби, като се стараеше изобщо да не поглежда към Нико. Тя автоматично се постара да изрази с лицето си търпеливо раздразнение.
— Ще идваш ли тази година в Сейнт Бартс? — попита Лин.
Кърби запристъпва от крак на крак, пъхнал ръце в джобовете си. Нико не можа да се въздържи да не погледне към опънатото върху стегнатия му задник сако.
— Зависи — отговори накрая той. — Да не би да си решил да ме каниш на яхтата си?
Лин умело избегна отговора, като се обърна към Нико и заяви:
— Познаваш ли Нико О’Нийли, мой човек?
Тя вдигна очи към Кърби и го дари с най-студеното изражение, на което беше способна. «Моля те, Кърби! — замоли се вътрешно. — Не ме издънвай точно сега!»
— Ами… — огледа я несигурно той, като че ли не си спомняше. — Май сме се виждали веднъж, но…
— Може би — махна пренебрежително с ръка тя и нарочно не му подаде ръката си.
Лин се обърна към Кърби, за да се сбогува с него, а тя се възползва от възможността да се изпари от тротоара.
— Беше ми много приятно, че се видяхме, Лин — изрече тя и посочи към рибния магазин. — Но трябва да…
— О, да! — кимна той. — Най-добрият хайвер на най-добрите цени в този град!
Тя кимна, като че ли този факт й бе добре известен, и отвори вратата на магазина. Веднага бе залята от вълна топъл, леко спарен въздух. Камбанката иззвъня.
 

— Ето ти един подарък! — изрече Нико, като подаде на Кърби кутийка хайвер от белуга. — Задето беше толкова добро момче!
— Благодаря! — усмихна се той, пое кутийката и я постави върху стъклената масичка за кафе.
Стояха в дневната на неговия апартамент. Кърби накрая бе успял да се откопчи от Лин и да се прибере вкъщи, а тя го бе последвала, но след като изчака в магазина още петнадесет минути. Сега той притисна тялото си о нейното и пошепна в ухото й: — Ако знаех, че само за една нищо и никаква лъжа пред Лин Бенет ще получа кутийка от такъв скъп хайвер, щях да го правя всеки ден!
— Ако бях на твое място, щях да внимавам да не ми става навик, скъпи! — отбеляза мъркащо тя.
— А какво ще кажеш ето това сега да ни стане навик, а? — И с тези думи той най-неочаквано я бутна напред, като я накара да се приведе над дивана. Ръката му се плъзна напред и смъкна ципа на панталоните й. — Била си много лошо момиче, нали? — прошепна, дръпна панталоните й и ги смъкна до глезените. После започна леко да разтрива голите й задни части. — Харесва ли ти така? Едва не те хванаха! Ти си много, ама много лошо момиче!
И я шляпна по задника. Тя изпищя. От изненада и удоволствие. Той я натисна и я накара да коленичи на пода. После застана точно зад нея.
— Не! — опита се да протестира не особено убедено тя.
— Какво не? — извика той и отново я шляпна по задника.
А после, върху килима на леопардови шапки на Ралф Лорен, който Кърби бе купил с осемдесет процента отстъпка, двамата правиха най-хубавия секс на света.
— Ето, виждаш ли? — отбеляза след това Кърби, отпуснал се гол на дивана и кръстосал крака. — Нали ти казах, че можеш да играеш?!
 

«Сексът те дарява с чувство на притежание — мислеше си Нико. — Ако притежаваш сексуалния си живот, значи притежаваш целия свят.»
Или най-малкото се чувстваш по този начин.
През последните шест седмици, откакто се впусна с палавата си връзка с модела Кърби, тя се чувстваше на върха на света. Походката й стана енергична, реакциите й — бързи. Започна да се усмихва все по-често и да пуска шеги. Различни части от тялото й за първи път през живота си бяха удостоени с почистване и масаж. Нико беше изпълнена с желание — не само за Кърби, но и за живот.
И хората постепенно започнаха да забелязват промяната.
Ако преди някой й беше казал, никога не би повярвала. Но истината бе, че макар и неволно, Кърби Атууд помагаше на нейната кариера.
Беше изминал близо месец от онзи съботен следобед, когато двамата случайно се бяха сблъскали с Лин Бенет. Известно време Нико бе стояла на нокти, но както впоследствие стигна до извода, Лин не бе възприел срещата им за достатъчно важна, за да я спомене пред Виктори. При все това беше вълнуващо да преживееш подобно нещо — да бъдеш на ръба и накрая все пак да ти се размине. И тъй като не я хванаха, тя бе започнала да се сдобива с все по-голям кураж, като стигна дори дотам, че тайно да урежда и присъствието на Кърби на някои от коктейлите и соаретата, на които беше длъжна да ходи почти всяка вечер. На публично място двамата не бяха правили абсолютно нищо друго, освен да разговарят, ала самият факт, че и Кърби е там и я наблюдава и че тя може от време на време да го поглежда, бе напълно достатъчен, за да превърне иначе поредното скучно мероприятие в приятно преживяване. Ффактът, че има тайна, за която никой дори и не подозира, я зареждаше с невероятно усещане за власт. И докато се движеше от зала в зала и от вечер на вечер през този декември, и докато водеше светски и делови разговори, и докато неусетно, но напълно целенасочено се превръщаше в център на внимание, Нико разбра, че е недосегаема.
Вярно е, че имаше и кратък емоционален спад. Беше по време на коледната им ваканция в Аспен, когато тя се бе почувствала изтощена, напълно изпразнена и ужасно сама — въпреки че тримата със Сеймор и Катрина се блъскаха цяла седмица в тясното пространство на двустайния хотелски апартамент в «Литъл Нел». Ала леката депресия се бе изпарила в мига, в който самолетът им се бе приземил на летище «Кенеди». Горкият Кърби така и не бе успял да се добере до яхтата на Лин (Нико така и нямаше да спре да се удивлява, че той се познава с великия магнат, но пък красавци като Кърби са задължителен атрибут на всяко парти), поради което бе отскочил до семейната си къща в Сейнт Луис. Накрая успяха да се видят едва в първия четвъртък на Новата година, когато Нико съзнателно бе съкратила един делови обяд и бе отскочила до неговия апартамент. През първите десет минути той беше в особено, необичайно за него мрачно настроение — седеше на дивана и се опитваше да постави нова батерия на дистанционното, като от време на време вдигаше глава и я поглеждаше тъжно. Накрая успя да постави проклетата батерия и да включи телевизора.
— Е — изрече накрая, преструвайки се на особено заинтригуван от «Шоуто на Елън Дидженерис», — спа ли с него?
— С кого? — изуми се тя, като си каза, че ако не преминат по-скоро към онова, за което бе дошла, ще бъде принудена да си тръгне без него.
— Много добре знаеш кого имам предвид! — отбеляза обвинително той. — Със съпруга ти!
— Със Сеймор?!
— Да бе, Сеймор! — изрече той така, сякаш от самото произнасяне на това име го заболяваше.
Божичко! Ама той ревнуваше! Ревнуваше, при това от Сеймор?! Само да знаеше…
— Не, не съм — отговори на глас Нико.
— Заради мен ли? — попита той.
— Да, скъпи! Заради теб!
Естествено, че не беше заради него, но на Кърби не му влизаше в работата да знае истината. Но ироничното в случая бе, че съпружеските отношения между Нико и Сеймор представляваха за нея много по-голяма и много по-неудобна тайна, отколкото извънбрачната й връзка с Кърби.
А тайната беше много простичка — двамата със Сеймор не бяха правили свестен секс вече повече от три години.
Обикновено им се случваше да минават без секс месеци наред, а когато в крайна сметка се събираха, и на двамата им ставаше ясно, че го правят по-скоро по задължение, отколкото от страст или желание. Но това беше просто върхът на айсберга. Двамата вече даже не се докосваха, с изключение на случайните целувки по бузата за довиждане или когато голите им крака се сблъскваха на спалнята. В такива случаи Сеймор обикновено стискаше пръстите на краката й в своите, а после се отдръпваше. Нико си даваше сметка, че е добре да поговорят по този въпрос, ала в излъчването на съпруга й имаше нещо, което не предполагаше подобни интимни разговори. Пък и тя си знаеше какво би й отговорил: «Просто сексът не ме интересува. Това няма нищо общо с теб, ала не желая да правя нещо, за което нямам никакво желание.» Нещо й подсказваше, че разбулването на мистериите и мотивите, криещи се зад отношението му към секса (и особено към секса с нея), би било изключително болезнено преживяване, а освен това и пагубно за техния брак, така че предпочиташе да си мълчи. В началото се чувстваше объркана и наранена, но с течение на времето стигна до извода, че сексът действително не е толкова важен. Каза си, че спокойно може да живее и без него, особено щом има на главата си далеч по-важни от това неща. Ала после се бе появил Кърби.
Наближаваше десет и половина вечерта и тя седеше на задната седалка на една от лимузините на «Сплач-Върнър». Навън беше влажно и доста хладно — беше валяло почти цял ден, температурите бяха паднали под нулата и сега улиците проблясваха под белите светлини на лампите и витрините. Нико оправи дългото си до петите палто от норка и се загърна по-плътно в него. Беше ходила на благотворителна галавечеря за събиране на пари за образованието. Кърби също беше присъствал там. Не на нейната маса, разбира се — това би било прекалено рисковано. Обаче доайенката на нюйоркския елит, Сюзан Ароу, беше искрено поласкана да приеме Кърби на своята маса — красивите млади мъже бяха изключително рядко явление на подобни събития. През декември Нико бе наредила нещата така, че да запознае Кърби със Сюзан — под предлог, че тя може да му помогне в актьорската кариера. После между двамата се бе зародило приятелство, така че за Кърби беше напълно естествено да й заяви, че ако някога се нуждае от кавалер, той е на разположение. Та ето как Кърби се бе озовал на съседната маса, при това без никой да подозира, че именно Нико е виновна за неговото присъствие на подобни бляскави събития.
Нико отпусна глава на седалката зад гърба си. Бе успяла да размени с Кърби само няколко думи тази вечер, при това за по няколко секунди. Но не това бе най-главното. Държеше любовникът й да я види в нейната стихия, в най-добрия й вид — с елегантно вдигната коса и с огърлицата с диаманти и рубини, която си бе купила преди три години, когато бе спечелила премия от половин милион долара.
— Много си красива! — й бе пошепнал тази вечер Кърби, когато тя се бе привела уж случайно към него, за да се поздравят.
— Благодаря! — бе прошепнала в отговор тя, докосвайки го леко по рамото.
Но не само външният й вид бе важен в случая. Нико държеше да покаже на Кърби коя е и колко високо се бе издигнала в този мъжки свят. Искаше любовникът й да я види на шефската маса, седнала не до кого да е, а до самия Виктор Матрик. А и после, на подиума, как получава награда за неуморните си усилия по събиране на пари за компютри по училищата.
Изобщо не се срамуваше от факта, че държи да впечатли любовника си, особено след като отдавна се бе уверила, че не е в състояние да впечатли съпруга си — или поне не и по този начин. Сеймор категорично отказваше да я придружава на подобни събития, изтъквайки, че не желае да бъде възприеман като господин Нико О’Нийли. Някога я болеше и от това, но отдавна го преболедува. Даде си сметка, че няма абсолютно никакъв смисъл да хаби мислите си за нещо, което, при по-задълбочен поглед, се оказваше нищо друго, освен поредния случай на наранено мъжко его.
Нико се помести на седалката на лимузината, постепенно осъзнавайки с пълна сила значимостта на тази вечер. Сеймор не бе присъствал, но това беше без значение. Той и така щеше да се гордее с нея, особено след като му съобщи, че е била поканена на масата на Виктор Матрик и Майк Харнес.
Очите й се присвиха триумфално, когато се загледа през матираните прозорци на лимузината и плъзна поглед към извисяващите се нагоре магазини, подредени по цялото протежение на Пето авеню като бляскави жълти айсберги. Дали да не се обади още сега на Сеймор и да му каже добрите новини — онова, което й бе заявил Виктор? По-добре не. Шофьорът вероятно ще я чуе и после ще клюкарства с останалите шофьори на корпорацията. Нико отлично знаеше, че в този неин свят не може да се довери на абсолютно никого. Бе станала свидетел на множество провалени кариери благодарение на неблагоразумни хвалби. Затова бе за предпочитане да сподели новината със съпруга си лично. Той ще запали камината, а тя ще си свали обувките и двамата ще седнат пред нея и ще си поговорят за случилото се.
Сега Нико си позволи дискретна усмивчица, когато си спомни онзи момент по време на галавечерята, когато Виктор Матрик се бе обърнал към нея и й бе пошепнал: «Бих искал вие двамата със Сеймор да ми дойдете на гости в Сейнт Бартс за уикенда!» И тя веднага разбра, че това не е покана на любезност, а тайна стратегическа среща, която трябва да бъде скрита от любопитните погледи. В продължение на няколко секунди бе останала замислена и загледа в празното пространство пред себе си. После бе хвърлила поглед на Майк Харнес. В момента Майк тъкмо пъхаше огромна хапка хляб в устата си (храната на тези вечери бе по традиция отвратителна) и изглеждаше крайно раздразнен от факта, че е сложен да седне до гаджето на Селдън Роуз — приятна млада жена в началото на тридесетте, която Майк безсъмнено считаше за кръгла нула.
И тогава Нико си помисли: «Майк, сладурче, много скоро ще ти го сложат! При това яко!»
И именно тя щеше да бъде изпълнителката на тази присъда.
От тази мисъл й прилоша, но едновременно с това изпита и огромно задоволство. Защото, както стана ясно, Майк бе отишъл при Виктор, за да се похвали със срещата в централата на «Хъкабийс», а самият Виктор е бил отвратен от отявленото му предателство. И тя попи деликатно устните си със скъпата салфетка и отговори също шепнешком: «Разбира се, Виктор! За нас ще бъде огромно удоволствие да се видим!»
Колата сви в улица «Съливан» и спря. Нико излезе веднага, без да чака шофьорът да става и да й отваря. По стълбите на огромната къща слизаше дребен мъж в яке за ски и рунтави ботуши за сняг, изцяло концентриран върху трите дребни кученца от порода дахшунд, чиито каишки държеше. Откакто преди три години Сеймор се зае с отглеждането на кучета от тази порода (надяваше се тази година да спечели най-малко наградата «Най-добри в породата си» на кучешкото изложение), започна да се изживява като английски лорд, попаднал по случайност в града. Оттам и ботушите.
— Сеймор! — извика нетърпеливо Нико.
Съпругът й вдигна очи към нея и след известно колебание се приближи.
— Е, как мина вечерята?
Нико се приведе да погали кученцата, които подскачаха весело около роклята й. Лапичките им бяха дребни и нежни като крачета на паяк. Тя не издържа, взе едното и го гушна в обятията си.
— Здравей, Спайди! — прошепна и целуна животинчето по главичката. После вдигна очи към Сеймор, като му остави още една секунда да се подготви за добрите новини. После добави: — Доколкото става ясно, Майк ще бъде изхвърлен.
— Чудесно! — кимна одобрително съпругът й и очите му се разшириха от задоволство.
— И освен това… Виктор ни кани в къщата си в Сейнт Бартс за уикенда! — добави триумфално Нико. После повдигна палтото си и тръгна нагоре по стълбите.
Къщата им беше на пет етажа, с асансьор и градина в задния двор. Бяха я купили преди четири години, само за 2.5 милиона долара. Тогава беше истинска развалина. Но те вложиха 750 000 долара за пълния й ремонт и сега стойността й се беше вдигнала на повече от пет милиона. И все пак ипотеката на стойност милион и половина долара, която й излизаше по 15 000 на месец, понякога й тежеше, при това значително, особено като се има предвид, че Сеймор не допринасяше с абсолютно нищо за вноските. Не че му се сърдеше — все пак той бе дал своя дял както в първоначалното плащане, така и в разходите по ремонта, а освен това бе вложил и собствения си труд. И все пак в моментите, когато Нико си позволеше да се замисли по този въпрос, фактът, че дължат толкова много пари, при това месец след месец, й се струваше ужасяващ. Ами ако, не дай си боже, я уволнят? Или пък се разболее от рак? Знайно е, че кариерата е просто миг в хода на времето. Съдбата ти дарява десет, най-много петнадесет силни години, а после времето продължава напред и светът също продължава напред, и те оставят зад гърба си. Най-пресният пример за това бе шефът й Майк.
Ала тази вечер, докато натискаше бравата на главния вход на къщата си, Нико бе изпълнена с усещането, че всичко ще се нареди. При това прекрасно. Майк може вече да е бита карта, но не и тя! Желязото се кове, докато е горещо! И ако тя получи мястото на Майк (което щеше да стане със сигурност), няма да й се наложи да се притеснява нито за пари, нито за вноските по ипотеката. Поне за няколко години.
Пристъпи във фоайето и отново усети как я завладява замайващото усещане за пълен триумф.
Къщата им беше обзаведена в стил, наподобяващ по-скоро имение в щата Върмонт, отколкото дом в огромния Ню Йорк. Подът на фоайето беше покрит с тухлички, стените — с ламперия и огромни гвоздеи по нея, на които висяха палта и шалове. Във въздуха се носеше лекият аромат на печени курабийки, което въобще не я изненада — дъщеря й Катрина бе влязла наскоро в периода, когато момичетата се вманиачават на тема готвене, и затова непрекъснато караше баща си да я води в четиризвездните ресторанти на Манхатън, за да черпи идеи. Нико мина по коридора, покрай двустайното апартаментче на семейството, което им прислушваше, и влезе в огромната кухня. В другия й край Сеймор беше построил остъклена зимна градина, която изпълняваше и ролята на негов кучкарник. Нико натисна бутона на асансьора и се качи на третия етаж.
Там бяха разположени голямата спалня с баня, а в дъното, с изглед към градината, се намираше кабинетът на Сеймор. Нико влезе в спалнята и свали ципа на роклята си. При обичайни обстоятелства вече щеше да умира за сън, ала тайната покана на Виктор не й даваше мира. Непрекъснато виждаше пред очите си лицето на Майк, с махагоновата му кожа, разкривено от гняв. Дали има някаква представа какво му се готви? Надали. Човек никога не знае какво му подготвят зад гърба. Ако заподозре, сигурно не би се дал. Но дори и да подозира, вероятността надали му се струва сериозна. И именно на това отношение разчитаха и те (тоест, Виктор и тя) — на елемента на изненада.
Нико свали роклята си и я захвърли небрежно върху камарата дрехи на фотьойла. За момент изпита съжаление към Майк, ала истината бе, че и тя бе преживяла абсолютно същото. Преди известно време. Преди десет години, когато беше главен редактор на списание «Блясък», най-неочаквано беше уволнена. Шокът беше огромен. На всичко отгоре току-що бе забременяла с Катрина. Само две седмици преди кошмарното събитие тя бе ходила тайно на интервю за друга работа — за главен редактор на друго модно списание, което имаше по-голям тираж и плащаше по-големи заплати. И си въобразяваше, че е била достатъчно предпазлива. Но ето че една сутрин, малко след въпросното интервю, в единадесет сутринта нейната асистентка бе влязла в офиса й със странно изражение на лицето и някаква бележка в ръка. През отворената зад нея врата Нико зърна тълпа от хора, която постепенно се увеличаваше. Веднага схвана, че се случва нещо ужасно, но дори и не допусна, че се отнася лично до нея. Едва след като асистентката й подаде факса и тя се изправи и го прочете, разбра, че потърпевшата е лично тя.
Факсът гласеше: «Рац Несте» със съжаление съобщава за оставката на Нико О’Нийли като главен редактор на списание «Блясък». Всеотдайността и визията на госпожа О’Нийли бяха ценени изключително от нашата компания, но тя напуска поста си по лични причини. Оставката на госпожа О’Нийли влиза в сила автоматично. Приемникът й ще бъде обявен в най-скоро време.
Дори и след като се запозна подробно с текста на факса, тя не можа да повярва от първия път. Остана с впечатлението, че има някаква огромна грешка. Тя нямаше никакво намерение да напуска. Реши, че информацията от факса може да бъде бързо опровергана, а ако това е просто нечия шега, точно този човек ще бъде уволнен, а не тя. Ала ето че само след пет секунди телефонът й иззвъня. Беше секретарката на Уолтър Бозак — собственик, президент и изпълнителен директор на компания «Рац Несте пъблишинг», шефът искал да я види в офиса си. Веднага.
Тълпата се разпръсна виновно. Всички се върнаха по местата си. Всички знаеха какво става. Никой не погледна към нея, когато тя премина по коридора с факса в ръка. Палецът й неволно се търкаше в ръба на хартията и когато влезе в асансьора и сведе глава към ръката си, видя, че пръстът й кърви.
— Можете да влезете веднага — заяви секретарката на Уолтър — някаква си «госпожа Енид Веблем», ако се вярваше на табелката на бюрото й.
Когато Нико влезе, Уолтър Бозак автоматично скочи на крака. Беше дребен, подобен на плъх човечец. В продължение на няколко секунди тя се вторачи в очите му, сякаш изненадана за първи път да открие колко дребни и зачервени са те. А после заговори. Каза следното:
— Доколкото разбирам, това тук не е никаква шега.
Нико нямаше никаква представа какво е очаквал от нея шефът й. Сигурно е смятал, че ще я види цялата обляна в сълзи. Но изглеждаше очевидно облекчен, когато отговори:
— Не, не е шега.
И се усмихна. Усмивката му беше най-отвратителното нещо у него. Разкриваше дребните му, полуоформени и посивяващи жълтеникави зъби, които едва се подаваха над линията на венците му — характеристика, присъща на всички членове на клана Бозак. Като че ли бяха генетично по-низши от останалата човешка раса. Защото не бяха в състояние да произведат количеството калций, необходимо за оформянето на истински зъби.
Но, от друга страна, на фона на всичките пари, с които разполагаха, не им и трябваше.
Уолтър се приближи към нея, стисна й ръката и изрече:
— Благодарим ви за всеотдайността и добрата работа за нашата компания, но, както разбрахте, вече не се нуждаем от услугите ви!
Ръката му беше потна и слаба, като деформирани нокти на птица. После добави:
— Госпожа Веблем ще извика няколко колеги, които ще ви отведат до вашия кабинет, а после ще ви ескортират до изхода на сградата.
След това я дари с още една от втрисащите си усмивки.
Нико не каза нищичко. Просто си стоеше там и го гледаше втренчено, безизразно, безстрашно. И си мислеше: «Бъди сигурен, че някой ден ще те убия!»
От погледа й като че ли започнаха да го побиват тръпки. Отстъпи крачка назад. А тя, без да сваля очи от неговите, постави факса върху бюрото му и без никаква емоция изрече само:
— Благодаря.
Обърна се и напусна кабинета му.
Край бюрото на госпожа Веблем вече я чакаха двама мъже с евтини костюми. Лицата им бяха студени и напълно безизразни, като че ли правеха това всеки ден и нищо не бе в състояние да ги изненада. И тогава я осени една мисъл. Може и да я уволняват, ала тя няма да позволи да я унижат или смутят. Няма да позволи да я ескортират по коридора като някой престъпник, когото отвеждат на гилотината. Няма да се върне в офиса си и да си събира багажа под погледите на тези две маймуни и да слуша как нейният екип — нейният екип! — се подхилва от бюрата си.
— Обадете се на асистентката ми и й кажете да изпрати всички мои вещи в апартамента ми! — изрече рязко Нико.
Госпожа Веблем запротестира:
— Но тези двама мъже тук…
— Веднага!
Секретарката кимна.
Нико напусна сградата. Беше единадесет и двадесет и две преди обяд.
Едва когато стигна до първата пряка, тя си даде сметка, че няма нито чанта, нито ключове, нито пари, нямаше дори и четвърт долар, за да се обади на Сеймор от близкия монетен автомат.
Закова се до контейнера за боклук и се опита да помисли какво да направи. Не можеше да се върне в офиса си — сигурно вече я бяха включили в някакъв таен списък на хората, на които не е позволено да влизат там. А и не разполагаше с никакъв начин да се прибере вкъщи. Вярно, можеше да се прибере пеша, но апартаментът й се намираше на четиридесет преки оттук, на изток, чак на Йорк авеню, а тя изобщо не беше сигурна дали ще може да се справи с това разстояние в нейното положение. Беше бременна в третия месец, сутрин и прилошаваше, а понякога й прилошаваше и през деня. Винаги неочаквано. Сега тя се приведе над контейнера и повърна вътре. И докато го правеше, по незнайно каква причина се сети за Виктори Форд.
Точно миналата седмица двамата със Сеймор бяха ходили на купон в студиото на Виктори Форд. То изобщо не беше далече — от другата страна на шесто авеню. Спомни си, че накрая двете с Виктори се бяха усамотили в един ъгъл и цял час бяха разговаряли за кариерата си. Тогава тя беше едва прохождаща, но многообещаваща модна дизайнерка, но излъчваше такава самоувереност и целеустременост, че успехът й беше гарантиран. На Нико не и се случваше често да среща жени като Виктори, затова, когато се заговориха, веднага се надушиха, че са от една порода.
«Боже, колко млади бяхме тогава!» — помисли си сега Нико, докато сваляше чорапогащника си. Не повече от тридесет и две, тридесет и три годишни.
Спомни си как през онзи ден се бе появила най-неочаквано в студиото на Виктори — улицата беше претъпкана с камиони, а по тротоарите в Квартала на дрехите се блъскаха хора с изнурени, отрудени лица. Беше горещ ден в средата на месец май. Температурите гонеха тридесет и два градуса. Студиото на Виктори се намираше в сграда, която някога е била малка фабрика. Върху стената във вестибюла имаше цяла редица звънци, които изглеждаха така, сякаш отдавна не бяха използвани. Имената върху звънците бяха на някакви световно неизвестни модни компании, отдавна излезли от бизнеса. Но долу, върху малко розово картонче, се виждаха инициалите «В. Ф.»
Нико се поколеба. Може би Виктори изобщо не си е у дома, а дори и да беше, какво ще си помисли, когато види някаква жена, с която се бе запознала на едно парти, да се появява най-неочаквано на прага й посред бял ден?
Но Виктори изобщо не бе изненадана. Нико никога нямаше да забрави как бе изглеждала приятелката й, когато бе отворила тежката сива врата на студиото си. Първата мисъл, когато тогава мина през главата на Нико, бе: «Толкова е красива!» Късата й тъмнокестенява коса бе подстригана по момчешки — когато имаш лице като това на Виктори Форд, не ти трябва нищо друго. Движеше тялото си с лекотата на жена, която е напълно наясно, че фигурата й е изключително привлекателна за мъжете. На пръв поглед Виктори бе от онези млади жени, които лесно биха предизвикали ревността на посестримите си, ала тя излъчваше благородство и доброта, които автоматично отблъскваха всякаква завист и лоши помисли.
— Толкова се радвам да те видя! — бе възкликнала тогава Виктори.
На дневна светлина студиото й изглеждаше ярко, бляскаво, бохемско, като че ли предлагащо идеи за някакъв нов, по-истински начин на живот. Точно тогава Нико започна да осъзнава безвъзвратността на факта, че е уволнена. Ала вместо да бъде залята от отчаяние, тя почувства, че олеква, че се носи във въздуха — като че ли беше пристъпила в някаква паралелна вселена, където важните доскоро неща ти се струват напълно незначими.
Беше се крила в студиото на Виктори цял ден, изчаквайки момента, когато Сеймор най-вероятно ще се е прибрал вкъщи. Когато се бе прибрала у дома, съпругът й вече бе изпаднал в паника. Бил чул новините — целият град говорел за нейното уволнение, телефонът им бил загрят от журналисти и репортери от клюкарските колонки на вестниците. Уволнението й от «Рац Несте» очевидно се бе оказало много по-интересно и заслужаващо общественото внимание, отколкото назначението й преди две години. И после седмици наред беше принудена да търпи лъжите по вестниците, да си затваря очите пред полуистините и размислите за това, защо е била уволнена и за вероятните недостатъци на нейната личност и на стила й на управление. За нея беше голям шок да разбере, че хора, които лично бе наела, я мразят — или поне достатъчно, за да се оплачат от нейната «студенина». А още по-голяма бе изненадата й от интереса на пресата към нея. До този момент не си беше давала сметка, че е толкова «важна клечка».
Искаше й се да изчезне от погледите на всички, да се стопи. Ала Сеймор бе изтъкнал, че трябва да я виждат, че не трябва да позволява да я забравят. Било изключително важно да изпрати послание, че все още е жива, че не може да бъде победена. Тогава съпругът й бе добавил, че лошите отзиви в пресата са само едно изпитание. И така, три вечери седмично тя се обличаше изискано и изнасяше все по-нарастващия си корем извън апартамента. Двамата със Сеймор ходеха на коктейли, на откривания и на вечери, които съставляваха социалната тъкан на нюйоркския издателски бизнес.
И сега, докато си навличаше пижамата, тя си даде сметка, че съпругът й се бе оказал напълно прав. Нападките в пресата действително се бяха оказали изпитание. Както за нея, така и за приятелите й. Някои, които мислеше за близки, постепенно се бяха оттеглили. А други, като Виктори и Уенди, доказаха, че изобщо не им пука дали са я уволнили от «Рац Несте» или не. След като със Сеймор се прибираха от онези свои вечери, сядаха и анализираха случилото се, говореха си за това с кого са се запознали и какви биха могли да бъде вероятните им ходове. Съпругът й непрекъснато й напомняше, че е от съществено значение да е наясно какво искат хората, от какво се нуждаят и докъде биха стигнали, за да го получат. Всичко беше въпрос на личен морал, на скала от ценности.
В началото тя не се чувстваше особено добре при тези дискусии. Сърцето й се разтуптяваше. Никога до този момент не се бе интересувала какво става в главите на хората и си бе въобразявала, че те също не се интересуват какво става в нейната. Единственото, към което се бе стремила, бе да превърне «Блясък» в бляскаво списание. Но после разбра. Беше се заблуждавала, че ако човек работи упорито и качествено, той непременно и от само себе си ще бъде възнаграден за своя труд, а ако хората наоколо имат, макар и капка здрав разум, ще му позволят да си продължи. Ала Сеймор не се бе уморил да й повтаря отново и отново, че в света на бизнеса нещата, за съжаление, не стават точно така. По света има милиони талантливи хора, които ежедневно биват стъпкани, защото на никого от тях и през ум не му минава, че талантът няма нищо общо с тяхното признание. Всичко беше в начина, по който те възприемат хората, както и в позициите. За да успееш, трябва да умееш, пристъпвайки в дадена ситуация, да я разчетеш на мига.
Една вечер двамата бяха на коктейл по случай промоцията на някаква нова писалка на компанията «Мон Блан», когато до Нико застана някакъв мъж в края на четиридесетте, веднага й направиха впечатление две неща: тъмномахагоновият тен на кожата му, постигнат с бронзиращ гел, и вратовръзката му на сребристи и черни ивици. И тогава мъжът пошепна:
— Само искам да ви кажа, че свършихте страхотна работа с «Блясък». А «Рац Несте» допуснаха огромна грешка, като ви уволниха!
— Благодаря ви! — кимна Нико. Но кой беше този човек? Имаше усещането, че би трябвало да го познава, но не можеше да се сети.
— С какво се занимавате сега? Имам предвид, освен очевидното, разбира се — попита той, като сведе поглед към корема й.
— Имам няколко интересни оферти, които в момента обмислям — отговори Нико, както я бе научил Сеймор.
— А смятате ли, че ще успеете да вмъкнете в ангажиментите си и един разговор с нас? — бе попитал мъжът.
— С удоволствие — бе кимнала тя усмихнато.
Едва когато човекът се бе отдалечил, Нико се бе сетила кой е той — Майк Харнес, който съвсем наскоро беше издигнат на поста изпълнителен директор на издателския клон на консорциума «Сплач-Върнър».
— Виждаш ли?! — не спираше да възклицава доволно Сеймор в таксито на път към къщи. — Точно затова човек трябва да посещава всички важни социални събития в Ню Йорк! Сега единственото, което трябва да направим, е да чакаме!
— Може пък и да не се обади — бе го контрирала Нико.
— О, за това не се тревожи! Ще се обади и още как! — бе натъртил убедено съпругът й. — Никак не бих се учудил, ако реши да те наеме на мястото на Ребека Десото в списание «Бонфайър». Защото Ребека не е назначена от него. И сега, когато е вече изпълнителен директор, той със сигурност ще иска да сложи на мястото й свой човек. За да утвърди позициите си.
Нико познаваше Ребека Десото и я харесваше. И тогава каза:
— Горката Ребека!
— Изобщо не я съжалявай! — смъмри я съпругът й. — Трябва да станеш по-твърда! Много добре знаеш, че нямаш нищо против нея. В личен план. Та ти дори не я познаваш! Всичко е просто бизнес, не се коси!
И ето че само три месеца след раждането на Катрина консорциумът «Сплач-Върнър» обяви, че Нико О’Нийли заема мястото на Ребека Десото като главен редактор на списание «Бонфайър». А Нико разбра, че Ребека също не го беше очаквала.
А после, когато отново застана на върха, хората, които до тоза момент се бяха крили по храстите и се бяха правили, че не я познават, започнаха да й пращат цветя и поздравителни картички и да й се обаждат, за да й съобщят колко се радват за нея. По изричното настояване на Сеймор тя трябваше да отговори на всяко едно поздравление, дори и на онези, които бе започнала да ненавижда. Ала най-първия си отговор Нико изпрати на Ребека Десото — писа й, че е благодарна за добрата й работа, която е свършила за списанието, както и че и пожелава късмет в бъдеще. Нико вече си даваше сметка, че няма никакъв смисъл да си създава излишни врагове.
Особено когато си имаше предостатъчно.
Само след две седмици на новото си работно място Нико осъзна, че първият й смъртен враг е човек, който иначе би трябвало да й бъде съюзник — Брус Чикалис, издателят на «Бонфайър». Брус беше арогантен млад мъж в средата на тридесетте, който беше считан от всички за златното момче на Майк Харнес и който полагаше максимални усилия никой да не забравя този факт.
Двамата с Нико се намразиха още от пръв поглед.
Мнението на Брус за жените се ограничаваше до тясната му лична дефиниция за ролята на жените по отношение на мъжете. За него на този свят имаше само две категории жени: «годни за ебане» и такива, които не са. И ако дадена жена случайно не попада в първата категория, тя все едно не съществува. За Брус жените трябваше да бъдат красиви, с огромни гърди и тясна талия и вечно готови да изпълняват прищевките на мъжете — което в неговия случай означаваше да проявяват желание да му правят свирки всеки път, когато той щракне с пръсти. Не че някога бе обявявал мнението си публично. Просто не беше необходимо. Демонстрираше го с държанието си. Нико усещаше дълбокото му презрение към жените във всяка изречена негова дума. Запозна се с него, когато той влетя нагло в офиса й, посочи към някакъв модел на корицата на списанието и заяви безцеремонно:
— Единственото, което искам да знам, е можеш ли да ми уредиш среща с това дупе?
— Моля?! — бе извисила глас Нико.
— Защото, ако можеш да ми уредиш среща с нея — бе продължил той, ухилен като пача, с което държеше да й подскаже, че всички жени се влюбват автоматично в него, — значи можеш и да запазиш работата си!
— Смятам, че по-скоро ти трябва да се притесняваш за себе си, щом си позволяваш да се държиш така!
— Ще видим! Последната редакторка не изкара особено дълго — отбеляза Брус, седна, без да бъде поканен, и я дари с измамно момчешка усмивка.
Нико се изправи и заяви:
— Аз не съм тази последна редакторка, Брус. А сега, ако ме извиниш, имам среща с Виктор Матрик!
И бе напуснала демонстративно собствения си офис, оставяйки го да обмисля чутото. Както и съдбата си.
Е, тогава нямаше среща с Виктор Матрик. Но и Брус не можеше да докаже противното. Вместо при големия шеф Нико се запъти към дамската тоалетна и се кри там в продължение на десетина минути, размишлявайки. Стана й ясно, че трябва да види сметката на Брус Чикалис по най-бързия начин. Въобще не се съмняваше, че Ребека Десото е била уволнена с негова помощ. Но онова, което й даваше най-силните основания, бе усещането, че на Брус изобщо не му пукаше за списание «Бонфайър». За него то беше просто поредното стъпало по пътя му към по-високите постове, които водеха, естествено, до повече облаги, много повече пари и все по-красиви мацки. И ако сега и тя се провали, това само щеше да подсили позициите му и да докаже, че той няма никаква вина и накрая само той ще обере лаврите. Да де, обаче не я познава! Въобще не знае с кого се е захванал! Нико в никакъв случай не би поела риска да бъде уволнена два пъти последователно. Веднъж уволнен — просто малшанс. Два пъти уволнен — неудачник. На кариерата й ще бъде сложен край и тогава какво ще каже съпругът й? И какво ще си помисли за нея малката й дъщеричка?!
Отговорът бе простичък и пределно ясен — трябва да унищожи Брус Чикалис.
Преди уволнението от «Блясък» и преди срещата й с Брус на Нико никога не бе й хрумнало да гледа на кариерата си по този начин. Щеше да си каже, че е под достойнството й да елиминира съперниците си по този начин. Но това отношение се дължеше единствено на нейната неувереност дали ще може да ги унищожи. Нямаше представа дали притежава необходимата смелост. Ала сега, докато седеше върху седалката на тоалетната и размишляваше, тя осъзна, че не само не разполага с друг избор, а и че отмъщението може би ще й хареса.
Ще изтрие тази присмехулна, презрителна, мъжкарска усмивка от лицето на Брус Чикалис.
На следващия ден Нико се обади на Ребека Десото. Предишната вечер двамата със Сеймор бяха обсъдили надълго и нашироко къде точно да се проведе срещата между двете жени. Съпругът й бе на мнение, че всичко трябва да остане в пълна тайна, но тя не бе съгласна с него. Освен това не можеше да покани Ребека на обяд и да я заведе в някое невзрачно заведение. Ребека щеше да го приеме като обида, а и самата Нико все още не беше забравила колко наранена се чувстваше, след като я уволниха. А най-важното от всичко бе, че не би могла да изстиска никаква информация от бившата главна редакторка, ако се срамува да бъде видяна с нея.
Затова я покани на обяд в ресторант «Майкълс».
— Ти си единственият човек, който имаше благоприличието да ми изпрати писмо — отбеляза Ребека. Двете седяха на една от предните маси, пред погледите на всички присъстващи, и Нико усещаше дори и в гърба си любопитството им. После Ребека допълни: — Но трябва да внимаваш с Брус. Много е опасен!
Нико кимна и попита:
— В какъв смисъл?
— По отношение на рекламата — отговори Ребека. — Насрочва важни срещи с рекламодателите, а после променя времето и мястото, а секретарката му «забравя» да ти каже.
На следващия ден в асансьора Нико се сблъска с Майк Харнес.
— Чух, че вчера си обядвала в «Майкълс» с Ребека Десото — отбеляза небрежно той.
Нико усети, че стомахът й се свива на топка, но после си напомни, че напълно съзнателно бе избрала именно този ресторант, за да може срещата да стане всеобщо достояние. Държеше хората да разберат, че тя не се плаши лесно. Затова сега единственото, което изрече, беше:
— Правилно си чул.
Нито му обясни, нито се извини. Така топката мина обратно в неговото поле.
— Хммм, необичаен избор на компания за обяд, не мислиш ли! — отбеляза Майк, почесвайки се от вътрешната страна на яката си.
— Защо? Че тя ми е приятелка!
— Ако бях на твое място, щях да внимавам — рече Майк, загледан в тъмнооранжевата кожа на ръката си. — Чувам, че много обичала да говори какви ли не лъжи.
— Благодаря ти! Ще го имам предвид! — отбеляза Нико. Докато го наблюдаваше как излиза от асансьора, тя си каза: «Мръсно копеле! Мъжете се държат един за друг, независимо дали са прави или не. Е, и ние жените можем да играем тази игра!»
Само две седмици по-късно приведе плана си в действие.
Виктор бе организирал неделен следобед в своето имение в Бедфорд, щата Ню Йорк, наречено «Пролетна приумица» — стана ясно, че това е традиционна, ежегодна среща за отбрани изпълнителни директори в корпорацията «Сплач-Върнър». Къщата представляваше огромен дворец с кулички от 20-те, разположен на площ от петдесет акра в центъра на пищен природен резерват. Тогава със Сеймор имаха един джип «Уагониър» и докато паркираха в края на дългата цял километър алея, покрай тях профуча Брус Чикалис с поршето си. Нико излезе от джипа, прегърнала Катрина, и в този момент Брус лениво се измъкна от поршето си и започна да чисти скъпарските си слънчеви очила със специално парцалче. После внимателно ги постави на очите си, извърна се към Нико и се ухили. Точно в момента, в който иззад ъгъла се показа Виктор Матрик, облечен в екип за тенис.
— Ето така съм те виждал винаги, Нико! — отбеляза веднага Брус. — Като майка. Нали е прекрасна, Виктор?
На Нико й се прииска да го убие на място, но в този момент улови погледа на Виктор. Той потупа Брус по гърба и отбеляза:
— Няма да е зле и ти да се позамислиш за свои деца, Брус! Винаги съм казвал, че семейните хора са далеч по-добри като изпълнителни директори, отколкото ергените!
На Нико това й беше напълно достатъчно.
На някакъв етап от празненството тя се качи с Катрина в една от стаите за гости на втория етаж, за да я накърми. Тъкмо се връщаше, когато в коридора се сблъска с Виктор.
— Благодаря за защитата — изрече спокойно тя.
Виктор като че ли се понаду и отговори:
— Налага се да държа нерезите изкъсо. Как вървят нещата при вас, между другото?
Почти бяха стигнали стълбите. Само след няколко секунди щяха да се разделят. Нико реши, че това може би ще бъде единствената й възможност да разговаря насаме с големия шеф.
— Ще направим зашеметяващ първи брой — отбеляза самоуверено тя, като премести бешето от едната си ръка на другата. — И съм убедена, че ще продължим да набираме скорост и читатели, стига да не забравяме, че «Бонфайър» е списание, което дава път на жените. Честно да ти кажа, когато рекламодателите видят да влиза мъж издател, ами… не съм сигурна, че този факт изпраща необходимото силно послание.
Виктор кимна и отбеляза:
— Може би си права. Ще си помисля по този въпрос.
И така, лека-полека, тя се възползваше от всяка предоставила й се възможност да напомня на Виктор за подходящото послание към рекламодателите, като същевременно внимаваше и си пазеше гърба от Брус. Изминаха няколко месеца, без нищо особено да се промени. Но както често се случва на този свят, шансът най-сетне потропа на вратата.
Един от козметичните гиганти беше организирал едноседмична промоция и празненство в ексклузивен ски курорт в Чили. Частният им «Боинг 747» караше знаменитости, модели и хора от издателския бизнес — събитие, за което Брус Чикалис даваше мило и драго. За съжаление «Сплач-Върнър» въобще не одобряваше неговите ръководители да предприемат пътешествия до далечни места, откъдето не могат да бъдат върнати много лесно. Нико си даваше сметка, че ако Брус прояви дори капка здрав разум, ще предпочете да откаже ваканцията. Ала номерът беше да го убеди да стори точно обратното и да поеме този риск.
Но как?
— Тези неща са много по-лесни, отколкото си мислиш — отбеляза Сеймор. — Мъжете са прости същества. Само му кажи, че не трябва да заминава.
— Не мисля, че е моя работа да му казвам какво трябва и какво не трябва да прави — изтъкна Нико.
— Точно в това е и уловката!
Всяка сряда сутрин Нико организираше брифинг с Брус и неговия мениджърски екип. И ето че в края на един такъв брифинг тя повдигна въпроса за празненствата в Чили.
— Не искам никой от вас да ходи там! — отсече тя с равен, делови тон. — Смятам, че можете да си оползотворите много по-добре времето, ако през тази седмица останете в Ню Йорк!
Брус изви вежди шокирано, но бързо дойде на себе си и изрече ехидно:
— Аха, значи пак си играеш на мамичка, а?!
Звучеше като шега, но в тона му се усети нещо съвсем друго. След десет минути той беше отново в офиса й. Тресна вратата зад гърба си и заяви:
— Трябва да поговорим! Да не си посмяла втори път да ми казваш какво да правя, още повече пред подчинените ми!
— Те са и мои подчинени — отговори спокойно Нико. — Просто искам да се уверя, че броят ще излезе в срок.
— Аз си имам свои собствени срокове!
— Както желаеш! — сви рамене тя. — Само ти пазя гърба.
Той изсумтя презрително и излезе.
Да, както и можеше да се очаква. Брус налапа въдицата. Докато караше ски в Чили с разни моделки на бельо и бански, Нико и Виктор избраха неговия заместник — една жена. При други обстоятелства Майк Харнес сигурно би защитил Брус, но Нико усети, че Виктор използва инцидента с Брус, за да държи Майк под контрол. Желанието на големия шеф да се отърве от този издател не подлежеше на коментар.
По план главата на Брус Чикалис трябваше да падне на следващия ден след завръщането му от Чили. Но сигурно бе заподозрял, че в негово отсъствие се е случило нещо, защото още в мига, в който кацна в Ню Йорк, звънна на Нико и настоя двамата да се видят на вечеря, за да «обмислят бъдещата си стратегия».
Това беше покана, на която Нико просто не беше в състояние да устои, както и една от ранните върхови точки в нейната кариера. Никога нямаше да забрави онази вечер. Никога нямаше да забрави как Брус каканижеше как са започнали зле, но как трябвало да започнат да работят заедно, като екип. И тя бе кимала и се бе съгласявала с него с ясното съзнание, че утре по това време с нето вече ще бъде свършено и той ще бъде изхвърлен от сградата, а тя ще му маха от прозореца си като победителка. Тогава усети сладкия вкус на властта. А той изобщо нямаше понятие какво се крои зад гърба му. Вярно, че на няколко пъти по време на вечерята тя бе изпитала съжаление към него и сериозно обмисляше вероятността дали да не му каже истината. Но много бързо се разубеди. Тук ставаше въпрос за големия бизнес, а и Брус беше вече голямо момче. Крайно време беше да се научи сам да се грижи за себе си.
Точно както и тя трябваше да се научи как да се грижи за себе си.
В дванадесет и половина на обяд на другия ден, точно половин час след официалното съобщение, Брус й се обади и заяви:
— Това е твое дело, нали? Е, налага се да ти го призная, добра си! Изобщо не мислех, че си способна на подобно нещо! Ни най-малко не подозирах, че имаш смелостта да го направиш!
— Това е просто бизнес. Брус, нищо друго!
Господи, какво чувство! Никога през живота си не бе и изпитвала нещо подобно. Усещаше се странно центрирана в себе си, невероятно стабилна. Някъде подсъзнателно си даваше сметка, че като жена би трябвало да изпитва вина. Би трябвало да се чувства изплашена, че не е била «добричка». И наистина, само за един кратък момент изпита страх. Но от какво се страхуваше, за бога? От властта си ли? От себе си? Или просто от отживялата представа, че е сторила нещо «лошо» и следователно трябва да бъде наказана?
И тогава, през онзи следобед, докато седеше на бюрото си и още държеше ръка върху телефонната слушалка след разговора с Брус, тя си даде сметка, че не може да бъде наказана. В тази игра нямаше правила. Онова, което повечето жени възприемаха като «правила», бяха просто удобни понятия, предназначени да държат жените в пълно подчинение. Понятието «добричка» беше уютна, успокояваща клетка, измислена от обществото, за да успокои жените, че ако се държат прилично, ще могат да попаднат в нея и да се чувстват в безопасност. Но истината бе, че никой не се чувстваше в безопасност. Безопасността беше лъжа, особено когато става въпрос за бизнес. Единствените съществуващи правила бяха онези, свързани с властта — кой я притежава и кой може да я упражнява.
А ако упражняваш власт, значи я притежаваш!
За първи път през живота си тя се почувства като равна на големите. Разбра, че вече е станала достоен участник в тяхната игра.
Онази вечер Нико купи хайвер от белуга и шампанско «Кристал» и двамата със Сеймор си устроиха малко тържество. А после Сеймор поиска да правят секс, но тя му отказа. Никога нямаше да забрави онова невероятно чувство — не искаше никой друг да влиза в нея. Знаеше, че е успяла да напълни всичките празни ниши и кътчета в душата си и за първи път се почувства напълно самодостатъчна.
Но дали още се чувстваше така?
Сега тя се запъти към прозореца на спалнята и се загледа навън. През годините след случая с Брус Чикалис тя бе упражнявала властта си изключително предпазливо. Бе използвала пълната й мощ само в краен случай. Беше се научила да не се възгордява с победите си и дори да не ги признава, защото знаеше, че истинската власт идва от една невидима и умело контролирана ръка. Не можеше да не изпита вълнение при всяка своя победа, но това не означаваше, че другите хора бяха длъжни да знаят за това.
И докато сега размишляваше за Майк и за онова, което се канеше да му стори, усети неизбежното вълнение от предстоящата победа. Да, вярно, че усети и някаква празнота, както и тъга. Частица от нея продължаваше да вярва, че хората на върха на корпоративната стълбица най-сетне ще се научат да се държат прилично, ала опитът я беше научил, че там, където играят парите и където е намесена властта, нещата са си винаги същите. Де да можеше само Майк да е по-възрастен и да няма нищо против пенсионирането си… Но за съжаление не беше и ако сега не го елиминира, той ще превърне живота й в ад. Вече й бе нанесъл два удара — третият щеше да бъде фатален.
Нико се обърна и започна да кръстосва напред-назад по персийския килим. Да, всичко е само бизнес. Майк Харнес бе напълно наясно как работи «Сплач-Върнър». Не може да не е наясно, че някой прекрасен ден Виктор Матрик ще му клъцне главата. Не че самият той не бе клъцнал вече достатъчно глави.
Да, но човек винаги се заблуждава, че на него не може да се случи. Хора като Майк винаги си мислеха, че са недосегаеми за собствените си номера.
Вероятно точно в това се състои и основната разлика между нея и останалите изпълнителни директори в корпорацията, предимно мъже. Нико бе наясно, че същото може да се случи и на нея. И след като заеме поста на Майк, би могла да се задържи там две, най-много пет години — в зависимост от обстоятелствата. В най-добрия случай десет. Но накрая и нейната глава ще падне.
Освен ако не седне на стола на самия Виктор Матрик.
Загледа се в тъмната улица отдолу и се усмихна. Нико О’Нийли, изпълнителен директор на корпорация «Сплач-Върнър». Звучеше добре. Даже много добре!
 

14
 
Уенди потрепна и се събуди, обляна в пот.
Беше сънувала пак същия сън. Намира се някъде, неизвестно къде, и се чувства слаба и болна. Едва пристъпва. Някой й казва, че трябва да се качи в асансьора. Но тя не може да стигне до него. Свлича се на пода. Не може да се изправи. Жизнените й сили изтичат от тялото й. Не е в състояние да ги контролира. Сега, когато знае, че умира, вече не й пука. Толкова е приятно да си лежиш там и да знаеш, че нямаш никакъв друг избор, освен да се предадеш…
Отвори очи. По дяволите! Още е тъмно. Знаеше, че е четири сутринта, но си наложи да не поглежда към часовника. Само след два часа щеше да започне новият ден. Ако трябва да бъдем по-точни, ден четиридесет и три. Бяха изминали четиридесет и три дена и пет часа, откакто Шейн бе разрушил малкото им, сплотено семейство.
Заплашителна, мазна тръпка срам се стрелна през тялото й и като че ли се сключи около гърлото й, за да я задуши. Уенди стисна очи и зъби. Познаваше множество хора, които се бяха развели, но лошото е, че никой никога не ти казва какво всъщност е разводът. Слушаш за какви ли не случаи на измами, изневери и на не добро познаване на партньора. Слушаш за гняв и необмислено поведение. Ала никой не благоволява да ти каже нищичко за срама. Или за вината. Или за всепоглъщащото чувство за провал, което те кара да се питаш струва ли си изобщо да живееш.
Срамът беше като кама. Бе усещала острието й съвсем близо до своята кожа на няколко пъти по време на дванадесетгодишния им брак, когато двамата с Шейн бяха толкова бесни един на друг, че през ума й беше преминавала и мисълта за развод. Ала болката от изгарящия срам бе напълно достатъчна, за да я накара да размисли и да продължи напред. Да я принуди да стигне до заключението, че независимо колко отвратителен е бракът й, разводът би бил още по-отвратителен.
И през следващите два-три дена или може би седмица, когато двамата с Шейн продължаваха отново по добре отъпкания коловоз (обикновено с помощта на сексуален маратон), тя се зареждаше с ново въодушевление относно съпруга и брака си. Вярно, бракът им не беше обикновен, но голяма работа! Сработваше. Уенди бе наясно, че повечето жени биха се побъркали само от мисълта да плащат за всичко, но на нея това й харесваше. Харесваше й да прави пари, много пари. Харесваше й, че е преуспяваща в този откачен и измамен свят на развлекателния бизнес, в който работеше. (Да, понякога се чувстваше разочарована и уплашена, но непрекъснато си напомняше, че предпочита да бъде уплашена, отколкото отегчена.) Непрекъснато си повтаряше, че е в състояние да се справи, защото си има необходимия баланс. Има си своето семейство като оазис сред бурните води на бизнеса.
Претърколи се настрани и сви крака. Каза си, че няма да плаче. Но вече всичко е изгубено и тя не можеше да разбере защо. Винаги бе смятала, че тя, Шейн и децата живеят добре заедно. И незнайно защо се сети за рибката на Тайлър — Синия пират. Беше му купила китайската бойна рибка в началото на миналото лято и той бе настоял да я вземат с тях в Дарк Харбър, щата Мейн, където бяха отишли на двуседмична почивка, защото това беше новият любим курорт на всички важни хора от Холивуд. Синия пират бе удостоен със статуса на член на семейството и по-голямата част от пътуването до Мейн бе преминало в старание да запазят живота на проклетата рибка, особено след като Шейн неволно я бе оставил в ледената вода на една хотелска мивка. Оцеляването на Синия пират се превърна във водеща тема на цялата почивка — от онези истории, на които, според Уенди, семейството щеше да се смее и след двадесет години, когато децата пораснат и започнат да се прибират у дома само за ваканциите. Угризенията обхванаха цялото й тяло като отрова. Това вече не можеше да се случи. Как ще изглежда бъдещето на семейството без Шейн? Какво ще се случи с тези мили семейни истории?
Знаеше, че повече няма да може да заспи. Напоследък всяка нощ и всеки ден бяха такива — разклащани от раздразненията на неизвестността. Уенди беше уплашена. Едва сега си даваше сметка, че бе прекарала голяма част от живота си в таен, неизказан страх. Страх от самотата, страх от това да остане без мъж. Страх от това, че хората ще я помислят за недостатъчно добра, за да задържи някой мъж. Дали това не бе една от причините, поради които полагаше такива неимоверни усилия да бъде преуспяваща бизнес дама? За да може да си купи мъж? «Да, щом съм успяла да си купя един мъж — помисли си сега тя с горчивина, — имам големи шансове да си купя и друг.»
Щеше да стане и да се заеме с работата си. Още преди много време си бе дала сметка, че единственият начин да облекчи страховете си, е да работи все повече и повече. Часът вече беше пет сутринта. Тревожен, черен час. Но тя си наложи да стане от леглото и да отиде да си измие зъбите. Влезе в кухнята и направи кана кафе. Отнесе чашата си в кабинета и седна на евтиното метално бюро. Бюрото беше останало от Шейн, от годините му в колежа, и той бе отказал да се раздели с него по някакви си свои, сантиментални причини. И тя бе решила да не го насилва. Винаги бе проявявала уважение и толерантност към неговите специфични предпочитания. Нямаше да може да изтърпи съпруг, който да й казва какво да прави и какво не, и още през втората година от брака им я бе осенила мисълта, че ключът към добрия брак е нещо много простичко — да се отнасяш към другия така, както би искал да се отнасят към самия теб.
Ала очевидно това не се бе оказало достатъчно.
Взе най-горната папка от купа със сценариите на бюрото й. Осени я мисълта, че купчината със сценарии се бе превърнала в неизменен атрибут на ежедневието й вече повече от двадесет години. Папките се озоваваха в дома й по куриер за четене през уикендите, изпращани чрез вътрешна ускорена поща до екзотични места, подмятани по торби и чанти в коли, влакове и автобуси. И тя ги четеше всичките. Досега бе прочела сигурно най-малко пет хиляди сценария. И както изглеждаше, няма да има край. В съзнанието й внезапно изникна депресираща картина от нейното бъдеще. Всичко щеше да бъде почти същото, каквото беше сега, само дето тя ще бъде по-стара, много уморена и страшно сама. Дори и сега имаше дни, когато си мечтаеше да легне да спи и да не стане цяла седмица.
Отвори папката, прочете пет страници от нея и я остави, раздразнена от една сцена, в която майка укорява двадесет и пет годишната си дъщеря, че все още не се е омъжила. Погледна корицата със съзнанието, че подобен сценарий би могъл да бъде написан само от мъж, при това доста млад — само мъжете днес продължаваха да вярват, че единственото, което една майка иска за дъщеря си, е добър брак. Но за нейна огромна изненада текстът се оказа излязъл изпод перото на жена — Шаста някаква си. Но какво име е това, за бога?! Шаста! И което беше още по-важно — що за жена е тази Шаста?! Не беше ли чувала тази Шаста, че клишето за майките, отчаяни да не би дъщерите им да останат стари моми, е вече отживелица?!
Хвана химикала, написа едно голямо «НЕ» върху корицата и бутна сценария настрани.
Вдигна следващия сценарий от купчината и смъкна очилата си по-надолу на носа, за да вижда по-добре. Напоследък забелязваше, че думите от страниците й се съпротивляват все по-упорито и не желаят да застанат на фокус. Но същото се отнасяше и за мозъка й. И той отказваше да застане на фокус. Непрекъснато отскачаше към майката на Шаста. Е, сигурно все още има и такива жени, които вярват, че единственият начин, по който жената би могла да се утвърди, е чрез съпруга и децата си. Уенди открай време се чувстваше в непреодолима дисхармония с този вид жени — онези, които смятат, че е прекрасно да бъдеш домакиня и да си зависима от своя съпруг. Съвсем доскоро отношението й към тези, «другите» жени се бе превърнало за нея в политическо или религиозно кредо, с което тя не си позволяваше никакви морални компромиси. Ала напоследък не беше чак толкова сигурна в правотата си.
Катализатор за нейната преоценка се превърна един разговор, който бе провела с майка си преди два дена беше й се обадила, за да я уведоми, че двамата с Шейн са се разделили. Беше напълно уверена в подкрепата на майка си. Години наред Уенди бе смятала, че майка й е нейният най-верен поддръжник, и бе живяла с убедеността, че е толкова преуспяваща благодарение на нейното разбиране. Беше сигурна, че по време на детството и на юношеството й нейната майка й е предала неизказаното послание, че не трябва да завършва живота си като нея — една обикновена домакиня — и че е огромна грешка да бъдеш зависима от мъж, особено от такъв като баща й. Майка й бе родила четири деца и никога не бе работила и имаше дни, когато не бе в състояние да стане от леглото. Страдаше от депресия, разбира се, но в онези години никой не се сещаше да постави подобна диагноза, а оставането, а леглото по цял ден се считаше за нещо напълно нормално за всяка многодетна майка от предградията. Вероятно би трябвала да се сърди на майка си за това — за часовете наред след училище, когато чакаше майка си да дойде да я вземе, а тя така и не се появяваше, и за срама, който изпитваше. Но Уенди обичаше майка си с онзи особен вид страст, който е напълно сляп за човешките грешки. Може би майка й е била постоянно на ръба, била е истеричка, ала Уенди си я спомняше като красива и чаровна жена, а стига да поискаше — дори и като най-бляскавата дама в квартала. Вярваше, че именно тя я е подтикнала да върви напред и да жъне успех след успех.
Или поне го мислеше до момента, когато й съобщи за случилото се с Шейн.
— О, Уенди — бе въздъхнала майка й, — това беше просто въпрос на време!
— Въпрос на време ли?! — извика шокирана тя. Очакваше от майка си съчувствие, а не порицание.
— Просто си знаех, че рано или късно ще се случи. Подобни бракове никога не оцеляват. Не са естествени.
Уенди остана като попарена.
— Но аз си мислех, че вие с татко обичате Шейн!
Майка й въздъхна и обясни:
— Да, обичахме го, но като човек, а не като съпруг. И винаги сме били на мнение, че този брак няма да просъществува дълго.
Уенди ахна и извика:
— Но той просъществува цели дванадесет години!
— Само защото Шейн е изключително ленив. Двамата с баща ти винаги сме смятали, че някой ден на Шейн просто ще му писне и ще си тръгне. Години наред ми се искаше да те предупредя, но не исках да те тревожа.
— Но ме тревожиш сега! — извика на свой ред Уенди. — И не мога да разбера защо!
— Просто ми се искаше да се омъжиш за някой преуспяващ мъж и да не ти се налагаше да работиш толкова много! — изтъкна майка й. — И тогава нищо от тези неща нямаше да се случи.
Уенди зяпна.
— Но аз си мислех, че ти се гордееш с мен, с моите успехи! — Очите й се насълзиха. Да не би сега и майка й да я изоставя?
— Естествено, че се гордея с теб! Но не е необходимо да завладяваш целия свят, за да се считаш за преуспяваща! Най-много от всичко съм си мечтала да бъдеш щастлива! И винаги съм смятала, че щеше да имаш далеч по-щастлив брак с някой адвокат или банкер. Можеше да си раждаш деца и пак да поработваш понякога, ако толкова много държиш!
Уенди бе дотолкова шокирана, че се наложи да се хване за ръба на бюрото, за да не падне. Такова ли бъдеще си е представяла майка й за нея?
— Значи си искала да работя някаква крастава работа, така ли?! — извиси глас тя.
— Е, не непременно крастава, както ти се изрази — отговори търпеливо майка й. — Но щеше да бъде много по-добре съпругът ти да издържа семейството. — Тук бе направила неочаквана пауза, след което бе добавила: — Знам, че не ми вярваш, скъпа, но браковете сработват само тогава, когато мъжът изкарва повече пари. За да останат в рамките на брака, мъжете се нуждаят от импулс. За тях това са парите. Печеленето на добри пари им помага да се чувстват велики и незаменими. Да се чувстват добре със себе си!
— Ами аз?! — попита Уенди невярващо, а гласът й се превърна почти с писък. — Нямам ли и аз правото да се чувствам добре със себе си?
Майка й въздъхна и отговори:
— Не приемай превратно всяка моя дума! — Точно тук Уенди осъзна, че години наред е правила точно това. — За жените съществуват множество начини да се чувстват добре със себе си. Те си имат децата, имат си и къщите. А мъжът има едно-единствено нещо — работата си. И ако жената му я отнеме, не може да очаква от него да се задържи задълго в семейството!
«Това наистина ли е майка ми?!» — помисли си ужасена Уенди. Не е възможно нейната собствена майка да има подобни схващания! Ала изведнъж си даде сметка, че през последните двадесет години двете с майка й никога не бяха обсъждали вижданията си относно секса и човешките взаимоотношения. Майка й никога не бе споделяла с нея мнението си за мъжете и жените и за ролите, които трябва да играят, така че Уенди бе просто приела, че двете с майка й се разбират перфектно. Възможно ли е и всичко друго, което беше приемала за даденост относно връзките си, да е било погрешно?
— Мамо, защо си толкова гадна с мен?
— Просто си мисля за всички хубави двойки из града, които виждам — отбеляза майка й. — Много двойки на твоята възраст, с деца. Мъжете си имат бляскави кариери, жените им също работят. Но освен това имат време да водят децата си на извънкласни мероприятия.
— Да не би да твърдиш, че моите деца са лишени от нещо? — извика Уенди.
— О, нищо подобно! Знам, че си имат всичко! Даже в повече! — сряза я майка й. — Но не това имах предвид. Исках да ти кажа, че тези двойки изглеждат щастливи.
— Но кои са те? Какво работят? Какви позиции в обществото имат?! Случайно някой от тях да е президент на голяма филмова компания?
— Това не е толкова важно — изрече превзето майка й.
— Напротив, важно е! — сряза я този път Уенди. — Това е най-важното нещо на света! И точно в него е разликата между тях и…
— Но изобщо не означава, че ти не можеш да имаш нормална връзка.
— Аз имах нормална връзка!
— Искам да кажа с мъж, който е поел прехраната на семейството — подчерта майка й. — Мъжете имат огромно его. Тази работа с жената, отговаряща за всичко… в брака просто не се получава!
Уенди си пое дъх и накрая попита:
— Колко мъже познаваш, които са по-преуспяващи от мен? — И по някаква странна причина си спомни за Селдън Роуз.
— Може пък да не е необходимо да си чак толкова преуспяваща!
Последното изявление беше толкова абсурдно, че Уенди не можеше да гарантира как ще реагира. Затова просто затвори.
Мразеше да се кара с майка си. От неразбирателството им я заболя. Много я заболя. И всичките тези години си бе съдирала задника от работа не само за да издържа Шейн и децата, но и да може да поеме грижата за майка си, когато настъпят старините й.
Уенди взе чашата си с кафе и се запъти към прозореца. От онзи фатален разговор изобщо не бе разговаряла с майка си и този факт бе поредният товар, който тежеше на раменете й. Защо започна да губи всички, на които държеше? Защо съдбата я наказва така?
Вторачи се в сивотата на мрачната зора. Искаше й се да може да забрави всичко, казано от майка й, но вместо това установи, че е принудена да приеме редица, макар и твърде неудобни за нея, истини. Ако беше успяла да си намери мъж, който би могъл да я издържа и да се грижи за нея, дали нещата щяха да бъдат по-различни? Нямаше представа за отговора, защото подобна вероятност никога не бе стояла пред нея като алтернатива — една болезнена истина, която, както наскоро разбра, майка й така и не е успяла да приеме.
Хората непрекъснато твърдяха, че жените имат избор, но нещата не стояха точно така. Жените въобще не притежаваха онази пълна торба с възможности, за които всички говореха — една болезнена истина, която Уенди започна да схваща още в колежа. Някъде към втори курс вече бе стигнала до заключението, че на този свят има два основни типа жени: жени, по които мъжете полудяват, влюбват се и накрая се женят за тях и започват да ги издържат; и жени, които, по неизвестно какви причини, не предизвикват чак такива страсти в мъжките души — или поне не онези велики страсти, които биха ги накарали да започнат да ги издържат. И паралелно с това тя бе разбрала, че нейното място е във втората категория, което ще рече, че ако иска да има дълготрайна връзка с някой мъж, то ще трябва да разполага и с нещо допълнително, което да му предложи.
Затова си състави житейски план: да компенсира пред мъжете липсата си на красота с трудолюбието и ефективността си, със своята независимост, със способността си да се грижи за себе си — а оттам и за тях.
И планът й беше сработил. Някъде между часовете, прекарани като асистентка, когато беше подложена на всякакви обиди и унижения, когато работеше до среднощ, когато само разнасяше сценарии и когато започна да се издига по стълбицата на развлекателния бизнес, започнаха да валят и реалните материални придобивки. Пари, апартаменти, красиви дрехи и коли, всички до едно платени гордо от нейния джоб. Казваше си, че не се «нуждае» от мъж, че «няма нужда» да играе игрички.
Но това се бе оказало чиста лъжа.
Но всъщност бе играла игрички, и то какви! Бе работила над Шейн още от самото начало въпреки подсъзнателните си подозрения, че той не държи особено да бъде с нея. Беше се самоубедила, че накрая ще успее да го прекърши и да го накара да прозре истинската й стойност. Когато разбере колко много може да стори тя за него, няма начин да не я обикне. В началото, когато беше още в периода на убеждаването му да остане с нея, Уенди бе предпочитала да си затваря очите, ако усетеше, че той се заглежда по други жени. Никога не си позволи да го критикува, непрекъснато му повтаряше, че е гений (когато всъщност именно той трябваше да повтаря на нея, че е гений). Грижеше се за него като майка. Че и нещо повече. Никога не му отказваше хубава храна и хубав секс. И ето че накрая той се беше предал. Призна му, че го обича едва след втория месец на връзката им. А на него му трябваха цели две години, докато събере този кураж.
Да, тя го беше купила. И в ролята на купувача си мислеше, че е в безопасност.
Майка й е напълно права. Държа се като арогантна глупачка.
Уенди усети как цялото й тяло се стяга. Осъзнаването на тази болезнена истина се плъзна и я обхвана като отрова.
Открай време бе настоявала, че двамата с Шейн имат нов модерен тип брак — бракът на бъдещето! Но всъщност бракът им не беше нищо повече, освен традиционния, само че с разменени роли. И колко пъти бе наричала Шейн уж на шега «перфектната съпруга на един изпълнителен директор»?
Тази фраза задължително бе предизвиквала хихиканията на колегите й по ранг и мълчаливото съгласие на колежките й. Иначе пред Шейн никога не го беше изричала, макар че той сигурно бе доловил тези тайни нападки срещу мъжкото му его. И надали ги е харесал.
Уенди обори глава в ръцете си. Как можа да се случи това?! Кога точно се объркаха отношенията им? Не че не бе искала Шейн да работи. Беше го подкрепяла във всичко, което се бе опитвал да прави. Проблемът бе съвсем простичък — Шейн просто не бе особено добър в нищо. Липсваше му необходимата издръжливост, хранене нереалистични очаквания и не можеше да носи критика. Беше много арогантен. Хората му даваха възможност да направи нещо полезно (обикновено заради нея) и след като той закъсняваше със сроковете и започваше да се кара и да се прави на велик, те просто отказваха да имат каквото и да било общо с него. На Уенди често й се искаше да му обясни, че не е достатъчно талантлив, за да прави подобни сцени, но как се казва такова нещо на друг човек, особено ако си омъжена за него?!
Ами ако наистина зависеха от неговите доходи? Ужас! Щяха да бъдат последните бедняци! Никога нямаше да могат да си позволят всичко това, което имаха сега.
Сега тя огледа с погнуса жалкото подобие на кабинет, пълната липса на ред в него. И останалата част от жилището им беше в този вид — огромно празно пространство, парцелирано със стени от талашит, предназначени да създадат някакво подобие на стаи. В договора й с «Парадор Пикчърс» имаше клауза, че филмовата компания (или по-точно «Сплач-Върнър») се задължава да й възстанови петдесет процента от стойността на генералния ремонт на жилището й, но не повече от половин милион долара. Освен това бяха длъжни да й оборудват и лична прожекционна зала. Преди две години тя бе възложила на Шейн ръководството на ремонта (защото си мислеше, че ще бъде добре за него и за егото му — да свърши нещо полезно и реално), но той отново се бе провалил. Веднага бе започнал да се кара с всеки от тримата предприемачи, които бе наел, така че хората издържаха само две седмици и напуснаха. След това бе заявил, че сам ще се справи по-добре от тях. И накрая не направи нищичко.
На Уенди изобщо не й пречеше да се заеме и сама — знаеше, че асистентът й Джош лесно ще й намери нова строителна фирма, но в присъствието на Шейн не смееше да направи нищо. Знаеше, че подобен ход ще го накара да се почувства като провалил се за пореден път, а тя се стараеше да не му натрапва своя авторитет (който се приемаше и без това за даденост, тъй като и без друго тя изкарваше всички пари за семейството). И така, колкото и неудобно да беше, жилището им си бе останало в стария вид. Тя си казваше, че може би така е по-добре — тъкмо няма да принуждава Шейн да се чувства малоценен на фона на нейния (напълно недостижим по негово мнение) успех. В подобен апартамент той можеше да живее с илюзията, че нейното ниво на успех е все още в неговия обхват — или най-малкото, ако някога все пак започнеше да изкарва пари, да го улесни в самозаблудата, че може да си позволи подобен дом.
Е, очевидно нито един от стратегическите й ходове не се оказа достатъчно хитър, за да излъже Шейн Хийли. И сега, останала само с горчивината си, тя се сети, че хората обикновено виждат редица плюсове в житейските промени. Но какви са плюсовете в нейния случай? Да, един от тях бе, че сега, когато него го нямаше, вече нямаше да й се налага да се съобразява с така крехкото му его. Можеше да си позволи да блесне с цялата си сила. И първото нещо, което ще направи, е да направи истински ремонт на жилището си. Ще наеме строителна фирма и вътрешен дизайнер по свой вкус. Може би ще си направи спалнята цялата в бяло. Когато беше малка, непрекъснато си мечтаеше за къща, цялата чиста и бяла, с дълги дантелени завеси. Но когато се омъжи за Шейн, бе принудена да потисне тази своя фантазия, защото веднага схвана, че на него изобщо няма да му хареса.
Но сега вече беше свободна. Душата й се надигна и се огледа предпазливо, като току-що родено пале, запознаващо се с новия въздух. Може пък напускането на Шейн да се окаже не чак толкова лошо. Може пък да се окаже нова възможност, втори шанс да постигне всички онези неща, които се бе постарала да забрави, само и само да живее с Шейн.
Изпълнена с непозната досега решимост, тя взе отново сценария, написан от младата жена на име Шаста, готова да й даде и на нея втори шанс. Уенди си имаше неписано правило — не отхвърляше сценарий, докато не прочетеше минимум двадесет и пет страници от него (някои изпълнителни директори се задоволяваха само с десет, но тя изтъкваше, че ако някой си е направил усилието да напише пълен сценарий, тя пък би могла да се постарае да открие някакви положителни страни в него). Освен това сега не беше време за снижаване на стандартите, а за повишаването им. Отвори папката, готова да се концентрира, но в момента, в който обърна страницата, погледът й неволно падна върху купчина пликове, струпани отдолу.
Затвори папката с дълбока въздишка. Сигурно беше редовната поща, може би от изминалия месец беше оставила Шейн да отговаря за преглеждането на пощата и за плащането на сметките, но сега, когато него го нямаше, прислужницата просто е струпала всичко на бюрото й. Реши да прегледа набързо пликовете и да отдели сметките, с които щеше да се оправи после.
Няколко от пликовете бяха с логото на «Американ експрес». Загледа се озадачено в тях. Нещо не беше както трябва. Тя имаше само две карти «Американ експрес» — едната беше черна, служебна (където Шейн беше само вторичен титуляр на сметката, за спешни случаи), а другата платинена, лична. Единият от пликовете беше доста дебел, а останалите четири — тънки. Именно тези, тънките, я притесниха най-много. Те бяха от заплашителните, които банката изпращаше, когато клиентите превишават кредита си. «Не е възможно!» — помисли си тя и се смръщи, а после разкъса първия плик.
Разпечатката беше от нейната сметка «Центурион». Хвърли набързо поглед през цифрите, но когато стигна до долу, усети, че й се завива свят. Трябва да има някаква грешка! Цифрата гласеше: 214 О87.53 долара.
Ръцете й се разтрепериха. Не може да е вярно! Очевидно някой счетоводител е допуснал грешка с нулите! После взе дебелия плик, разкъса и него и този път устата й се разтвори в ням писък, когато видя последната цифра.
Имаше начисления на стойност 14 087.32 долара, които си бяха съвсем нормални. Но най-горе в колонката се мъдреше кредит от 200 000 долара, начислен по сметката на Шейн!
Уенди се изправи, пусна листа върху бюрото и се хвана за главата, като че ли опитвайки се да предотврати експлодирането й. Как е могъл да го направи?! Но практически погледнато, е било напълно възможно — той разполагаше със своя собствена карта и единственото, което до този момент го бе възпирало да не го направи, бе фактът, че тя му вярваше. И сега си даде сметка, че не е трябвало да му вярва. Даде си сметка, че някъде дълбоко в себе си още отначало е знаела, че това някой ден ще се случи, беше неизбежно. Интуицията й открай време й беше подсказвала, че някой ден Шейн ще й спретне подобен номер.
Това беше последната капка. Последният пирон в ковчега на техния брак. Дори и до момента да бе имала някакви надежди за повторното им събиране и ново начало, Шейн бе направил всичко възможно да гарантира невъзможността му.
После й причерня и гневът я сграбчи в острите си нокти. Двеста хиляди долара плюс данъците си бяха цели четиристотин хиляди долара! Четиристотин хиляди, спечелени с пот на челото долари! Имаше ли Шейн някаква представа как се изкарва подобна сума пари?!
Ще го убие! Ще направи всичко възможно той да й възстанови всеки цент, ако ще и за това да му трябват двадесет години!
Уенди вдигна телефона и набра мобилния телефон на измамния си съпруг. Въобще не й пукаше колко е рано — беше крайно време да му прочете правата и да се увери, че той си е научил мястото в този свят. Но телефонът, естествено, се включи на гласова поща.
Затвори. Няма да му оставя съобщение. Ще отиде право в квартирата му и ще се изправи очи в очи с него. И ще го стори веднага, както е така, с одърпаната си стара пижама. Гневът я отнесе до спалнята, където нахлузи на бос крак древните си маратонки, които носеше вкъщи.
После се закова на място. Не можеше да излезе, когато й се прииска. В къщата я чакаха три деца.
Хрумна й ужасяваща идея. Може да излезе сега, докато децата още спят, да се накрещи на Шейн и само след половин час да си е обратно у дома. И децата така й няма да разберат нищо.
Сведе поглед към краката си — черните маратонки стърчаха нелепо изпод синята й памучна пижама. Заради Шейн бе започнала да откача. Само бедните оставяха малките си деца сами у дома! Бедните, които знаеха, че нямат никакъв друг избор, или които се чувстваха дотолкова съсипани от безмилостния си, безполезен живот, че изобщо не им пукаше. Подобни случаи можеха да се прочетат всеки ден в «Ню Йорк поуст». За родители, оставили децата си сами, а после се случва нещо и децата умират. Обикновено виновни бяха мъжете. Докато майките са на работа, бащите решават да отскочат до кръчмата за по една бира с приятели и заключват децата си сами вкъщи.
Погледна ръчния си часовник. Наближаваше шест сутринта. Госпожа Минивър ще пристигне едва след час. Нищо не й пречи да я изчака и после да се изправи срещу Шейн.
Но това си беше цял час! Гневът отново я завладя. Познаваше се и знаеше, че няма да може да се концентрира върху нищо друго. Не искаше да е така. Трябваше да работи! Трябваше да се вземе в ръце! И като че ли останалите грижи й бяха малко, та сега ще трябва да се отбие в банката и да заличи името на Шейн от всичките си сметки!
И това беше мъжът, когото тя бе избрала за баща на своите деца!
Обърна се и се отправи към банята. Шейн ще си плати за всичко! Щом е решил да й краде парите, тя пък ще му вземе децата! Още днес ще си наеме адвокат и ще направи всичко възможно да го изтрие от живота си веднъж завинаги! Нека се пържи в собствен сос! Нека види как се живее в реалния свят — в света, където всички хора работят! Нека проумее какво означава да си истински мъж!
Влезе под душа и докато горещата вода се стичаше върху нея, внезапно си спомни, че днес е събота. Госпожа Минивър не идваше в събота. А Шейн бе заявил, че през уикенда няма да бъде в града и че никой няма да може да се свърже с него.
Боже, няма спокойствие!
И тогава от гърдите й се изтръгна вопъл — подобно на някаква чужда, извънземна сила. Толкова мощен прилив на отчаяние, че имаше чувството, че коремът й ще се пръсне на две. Толкова разтърсващо безсилие, че й се наложи да сграбчи завесата на душ-кабината, за да не падне. Приклекна бавно и седна с кръстосани крака под силната водна струя. После започна да се люлее напред-назад като полудяла. Една част от нея се бе превърнала в беззащитно животинче — хълцащо и плачещо. Ала друга част беше като че ли отрязана, наблюдаваща безпристрастно отстрани. И тази част си мислеше: «Аха, значи на това му викат да ти се къса сърцето! Странно е как иначе клишираните емоционални описания се оказват напълно подходящи за шепата случаи, когато наистина изпадаш в тези състояния!» Сърцето й наистина се късаше, в буквалния смисъл на думата. Всичко, в което беше вярвала, на което беше разчитала и на което се беше доверявала, й беше откъснато, завинаги отнето.
Години на уж неоспорими истини се ломяха една след друга като сухи клонки на изгнило дърво. Никога повече няма да бъде в състояние да повярва в нещата, в които бе вярвала досега. Но тогава в какво, по дяволите, ще вярва?!
 

15
 
Телефонът в офиса на Уенди в «Парадор Пикчърс» имаше пет линии и в момента и петте бяха заети.
Цяла сутрин беше така. Всъщност, цяла седмица. И ако човек се замислеше, като че ли почти през цялото време.
Уенди извърна поглед към дигиталния часовник на бюрото си, който отчиташе не само минутите и секундите, но и стотните от секундите. До момента с този конферентен разговор бе изгубила петнадесет минути, тридесет и две секунди и четири десети. И ако възнамеряваше да спазва графика си, ще трябва да го приключи след не повече от три минути, двадесет и седем секунди и нещо. Алгебричните й умения не бяха чак толкова големи, та да изчисли наум и частите от секундата.
— Раздвижете още малко историята, момчета. Наблегнете на богатството на сюжета! — заяви Уенди в микрофона.
Беше четвъртък сутрин. А сутрините на всеки четвъртък бяха посветени на обсъждане напредъка на различните сценарии, които «Парадор» субсидираше. Броят им варираше между четиридесет и шестдесет. От тези шестдесет тя щеше да даде зелена светлина на най-много тридесет, които щяха да бъдат произведени. А от тях най-много петнадесет щяха да се превърнат в хитове, което ще рече — да донесат много пари. Преобладаващата част от филмовите студиа разчитаха на не повече от десет хита годишно. Но броят на успешните продукции под ръководството на Уенди беше винаги малко повече от средния.
Но само защото отделяше достатъчно време за подготовката на сценариите!
— Разказът се върти около екзистенциалното откритие на детето. Откриването на живота. Какъв е смисълът му, нали така? — прекъсна я един от сценаристите, Уоли.
«Добър въпрос» — каза си Уенди и въздъхна. Но какво, за бога, знаят за живота двама двадесет и седем годишни хлапаци?
— Какво имаш предвид под «екзистенциално»? — попита тя.
Защо изобщо бе купила този сценарий? Защо ли? Защото беше длъжна да го направи. Уоли и партньора му Роуен бяха считани за най-хитовите сценаристи в момента. Бяха създали два хитови филма, но напоследък Уенди започваше да си мисли, че не са ги писали те. Или е това, или двамата се бяха главозамаяли от успеха и бяха започнали да пушат трева и сигурно се разкарваха из Лос Анжелис с поршето и хамъра си, въобразявайки си, че разполагат с всички отговори на света.
— Точно в това е въпросът — отбеляза Роуен.
Двамата с Уоли продължиха да разсъждават по тази тема още една минута, докато накрая Уенди направи знак през отворената врата на третата си асистентка, Ксения, която в момента слушаше заедно с нея разговора. Сякаш прочела мислите й, Ксения грабна лежащия на бюрото й тълковен речник «Уебстър» и се втурна към Уенди, отваряйки го на буква «Е».
— «Екзистенциализмът — прекъсна ги Уенди, без да знае кого точно, Уоли или Роуен, — е философия, посветена на съществуването на индивида и на личната отговорност спрямо актовете на свободната воля, в отсъствието на познание за правилното и грешното.» — Тук направи пауза. По някакъв странен начин това определение й се стори перфектното обобщение на личния й живот в момента. Нямаше никаква представа кое е правилно и кое погрешно, но пък носеше отговорност за всичко. В това число и за хаотичното подобие на сценарий, което й предлагаха Уоли и Роуен. После продължи: — Концепцията е достойна за възхищение, но за съжаление хората от публиката надали имат някаква представа какво представлява екзистенциализмът. И никой не ходи на кино, за да открие отговора на подобен въпрос. Хората ходят на кино, за да видят някаква разказана история. Да се идентифицират със сюжет, който има нещо общо със собствените им чувства и мисли.
Пак замълча. Господи, нейните приказки бяха точно толкова кухи, колкото и техните! Никой не можеше да каже защо определени филми се харесват на публиката, а други — не. Никой не знаеше отговора на този въпрос. Но пък на никого не му пречеше да се преструва, че знае всичко.
— Смятам, че вие, момчета — тук тя тайничко се наслади на това обръщение към тях, — трябва да се върнете към самото начало и да създадете касово парче!
От другата страна на линията настъпи пълна тишина. «Сигурно и двамата са бесни и предпочитат да мълчат, защото знаят, че няма да могат да се овладеят» — помисли си Уенди.
Изминаха още три секунди и дванадесет десети. Уенди знаеше, че няма да посмеят да й се противопоставят. Киноиндустрията приличаше на кралския двор на Луи XIV — да не се съгласиш с висшестоящ би означавало затвор или смърт. Затова Уоли и Роуен в никакъв случай няма да се осмелят да кажат нещо накриво на президента на «Парадор Пикчърс». Но сигурно, след като затворят, ще я нарекат «кучка».
Не че й пукаше. Беше сигурна, че е права — или поне повече права от тях. И именно затова точно тя беше президент на «Парадор», а не те.
— Веднага се заемаме със задачата — обади се накрая Уоли.
— Много ви благодаря за съветите! — добави Роуен с любезен и отстъпчив тон. — Не можете да си представите колко много значат те за нас!
— Уенди? — чу тя гласа на първия си асистент Джош. — Поемам следващия ти разговор!
— Благодаря, Джош! — Този разговор беше с един режисьор и един сценарист, които работеха по приключенски екшън, намиращ се в довършителен етап. Основните й инструкции се състояха в необходимостта от повече стрелба в третото действие. — Първо действие, един изстрел — отбеляза сега тя. — Второ действие — три изстрела. Трето действие — пет мощни изстрела, един след друг! Бум-ум-ум! После сме готови. Пускаме лентата и се надяваме на тридесет милиона в приходи за първата седмица!
Режисьорът и сценаристът се изхилиха, потривайки ръце при мисълта за подобна плячка.
Докато още разговаряше, влетя втората й асистентка, Мария, носеща бележка. Там пишеше: «На Чарлз Хенсън му се налага да отложи обяда ви.» Уенди вдигна изненадано поглед към Мария и тя пошепна:
— Самолетът му от Лондон не може да излети навреме!
«Да върви по дяволите! — написа Уенди на бележката. После добави: Веднага оправи графика ми!»
После продължи с телефонните си разговори, докато си мислеше, че закъснелият самолет е вероятно хитър заговор, целящ да предостави на Чарлз Хенсън още един ден за размисъл относно сделката им. «Да проуча Хенсън!» — написа си тя върху огромния жълт бележник, който седеше неизменно на бюрото й.
Проведе още два конферентни разговора. По средата на единия от тях се обади Шейн. Мария се втурна в кабинета й с бележка «Шейн?», написана върху същия тип жълт бележник, какъвто имаше и тя. Уенди само кимна.
Накара го да чака четири минути, четиридесет и пет секунди и три десети. Накрая изрече с хладен глас:
— Да?
— Какво правиш? — попита той.
— Работя — отговори многозначително тя.
— Имам предвид с мен!
Този коментар беше толкова възмутително егоцентричен, че Уенди се видя в чудо какво да отговори.
— Изтеглила си всичките пари от общите ни сметки! — продължи с обвинителен тон Шейн.
— Така ли? Е, радвам се, че най-сетне си го забелязал!
— Не се дръж като кучка! — отбеляза той. — Наближава дванадесетият рожден ден на Магда. Налага се да купя подарък на нашата дъщеря!
— Пробвай първо да си намериш работа! — отсече Уенди и затвори. Проведе още три телефонни разговора. После стана един часът.
— Какво искаш за обяд? — попита Ксения, като надникна в кабинета й.
Точно в този момент Уенди се взираше невиждащо в сутрешния брой на «Холивуд рипортър». Статиите бяха оградени с текст маркери по степен на важност: червено за статии, свързани с «Парадор» и проектите им, жълто за конкурентни проекти, зелено за всичко останало, което би могло да представлява интерес за тях. Уенди подскочи стреснато и извика:
— Обяд ли?!
— Нали Чарлз Хенсън отложи срещата ви, та се питах дали няма да искаш да си поръчаш нещо за тук?
— О, да! Само минутка!
Вдигна разсеяно вестника, идвайки бавно на себе си. След всеки подобен телефонен маратон (който в случая бе четиричасов) изпадаше в подобен транс. После й трябваха няколко минути, докато се свести. И сега точно това направи — подскочи и се концентрира.
И внезапно си спомни за обаждането на Шейн.
Господи, ама наистина се бе държала като кучка!
«Да върви по дяволите!» — помисли си тя, взе жълтия си бележник и стана. Как смее да се държи така с нея?! Е, поне е започнал да осъзнава посланието. Беше направо бясна заради измамата му, заради това, че я бе ограбил по такъв нахален начин! Бе решила още в понеделник да потърси бракоразводен адвокат. Но после работата я бе повлякла и единственото, което бе успяла да стори, бе да прехвърли всичките пари от общата им сметка в нейната лична, платинената. Беше изненадана, че Шейн не се е сетил първи да й скрои този номер.
— Двеста хиляди долара не са кой знае какво! — бе отбелязал Шейн в понеделник сутринта, когато най-сетне бе благоволил да й върне обаждането.
— Моля?! — бе извисила възмутено глас тя.
— Та ти изкарваш повече от три милиона годишно, Уенди! — изтъкна той, като че ли да правиш много пари е някакво престъпление. — Освен това тези пари са ти отстъпка от данъците!
— Така е, Шейн, но не забравяй, че аз съм ги изкарала с пот на челото! — едва не извика тя. — И само аз мога да реша какво да правя с тях!
Шейн очевидно не успя да измисли подходящ отговор, затова се задоволи само с едно:
— Мамицата ти! След което затвори.
Осъзнаването на факта, че отношенията им бяха деградирали до точката, където вече не можеха да бъдат дори учтиви един към друг, я накара да потръпне от отвращение.
— Мария! — извика тя и асистентката й веднага се появи на прага. — Трябва да разбера дали Чарлз Хенсън има някакво друго предложение. Би ли могла да се обадиш на някои от твоите приятелки, работещи в бранша, за да разбереш?
Високата и тънка като топола Мария само кимна. Уенди веднага си каза, че след около половин година може да я повиши и така най-сетне да се отърве от Джош. В момента й се искаше да се отърве от всички мъже в своя живот.
— Бих пробвала първо в «Дисни» — насочи я тя.
— Веднага се сещам на кого да звънна — кимна пак Мария. — Обяд?
— Да бе, аз… — започна Уенди, но в този момент телефонът иззвъня.
— Шейн! — изкрещя Джош от външния офис.
Уенди усети как стомахът и отново се свива на топка от ярост. Протегна бавно ръка към телефонната слушалка, но после размисли. Тези семейни спорове не можеха да продължават пред подчинените й. И без това вече бяха започнали да се досещат, че става нещо. Ще се разбъбрят и само след няколко дена всички в «Сплач-Върнър» ще разберат, че Уенди Хийли се развежда.
— Ще му се обадя по-късно — извика в отговор тя.
Стана, грабна си чантата и излезе в коридора. На минаване покрай асистентите си заяви:
— Отивам да хапна нещо в трапезарията на изпълнителните директори. Връщам се след тридесет минути. Ако ви трябвам, търсете ме по мобилния.
— Не е зле да глътнеш глътка чист въздух — подвикна Мария.
Уенди се усмихна. Точно в това беше проблемът — в тази сграда никъде не можеше да се намери глътка свеж въздух.
Насочи се към асансьора, като си мислеше, че трябва да се обади на Шейн от мобилния си телефон. Но това също беше рисковано — някой може да мине и да дочуе част от разговор, който със сигурност щеше да звучи злобно и отмъстително. И сега, без да мисли, тя влезе в асансьора и натисна копчето за тридесет и деветия етаж — етажът не само на трапезарията на изпълнителните директори, но и на залата им за фитнес, която обикновено никой не използваше. Асансьорът обяви пристигането си на тридесет и деветия етаж с леко иззвъняване и Уенди излезе.
Почти веднага се обърна с намерение да се върне. Но вратите на асансьора вече се затваряха. Но какво прави, за бога? Та тя мразеше тази трапезария! Мотивът за създаването й беше поощряването духа на сътрудничество и приятелство между отделните клонове на конгломерата «Сплач-Върнър» и съответните им изпълнителни директори, ала за Уенди мястото открай време беше точно толкова ужасяващо, колкото и един училищен стол, където съобразяването с различията в длъжностите и пола беше почти задължително. Равенството между хората беше хубаво като идея, но оставени сами на себе си, човеците деградираха до клишираното поведение на тийнейджърите.
Вратите на асансьора отново се отвориха и отвътре излязоха двама мениджъри от рекламния отдел. Кимнаха на Уенди и тя също им кимна. Да, сега вече наистина се държеше като тийнейджърка, защото не можеше да продължава да си стои така нерешително в коридора. Вече беше принудена да влезе в трапезарията.
«Можеш да го направиш! — каза си тя, като тръгна след двамата рекламни мениджъри. — Отсега нататък животът ти и без това ще се състои в приемане на всякакви предизвикателства!»
«Като например да се храниш сама» — добави с горчивина сама на себе си. Прииска й се поне да си беше взела някакъв сценарий за четене. Тогава нямаше да й се налага да седи като някое хахо.
Трапезарията беше обзаведена така, че да напомня за парижко бистро. Стените бяха покрити с тъмна ламперия, а масите бяха с покривки на червени и бели точки. Салатите и напитките се поръчваха на сервитьор, но топлият бюфет беше на самообслужване. Днес той предлагаше пилешко, риба (обикновено рибата беше сьомга) и свинско печено. Уенди остави чантата си на една празна масичка в ъгъла до прозореца и се подреди на опашката с усещането, че всички я наблюдават.
Никой не я наблюдаваше, естествено. Трапезарията беше полупразна. Тя си взе дървен поднос, сложи върху него празна чиния и неочаквано се улови, че отново се гмурва в една от най-новите си фантазии. Влиза най-неочаквано в новата квартира на Шейн (за която подозираше, че по някакъв начин плаща точно тя, макар че той не я беше молил за пари) и го заварва в леглото с друга жена! Да, няма да го убива със собствени ръце — ще наеме някой друг да й свърши мръсната работа. Познаваше един тип от мафията, когото преди две години бяха наели за консултант на техен филм. Никой нямаше да заподозре нищо, ако тя помоли да й намерят телефона му. После ще се обади на този човек от монетен автомат в метрото и ще го помоли да се срещнат в «Сбаро». Ще носи перука, обаче истинска, качествена перука — лошите перуки винаги си личаха. Хората задължително запомняха некачествените перуки. Вероятно ще избере руса. Но не скандинавско русо. Ще се спре на нещо естествено. Може би кестеняворусо.
Разтърсването на подноса в ръцете й внезапно я върна на земята. Някой току-о се бе блъснал в него. Уенди автоматично сведе поглед и върху ръба на таблата зърна нечия мъжка ръка. Беше гладка, добре оформена и с лек, приятен тен. Внезапно тази ръка я накара да си помисли за секс. После вдигна очи и замръзна на място. Ръката принадлежеше на Селдън Роуз.
«Колко типично за него!» — помисли си вбесена тя.
— Опитваш се да изместиш подноса ми от пътя си ли? — извиси грубо глас тя.
— О, Уенди! — възкликна сконфузено той. — Не подозирах, че си ти!
— Това да не би да означава, че ако знаеше, че съм аз, нямаше да се сблъскаш с подноса ми?
— В никакъв случай! — усмихна се той. — Щях да го блъсна още по-силно. Защото знам, че ти ще съумееш да го задържиш!
Тя ахна. Ама че странна работа! (Да не би да се опитва да флиртува с нея? Или й отправя директна заплаха?) беше толкова шокирана, че не се сети какво да отговори.
Но пък в замяна на това го огледа внимателно. Очевидно през последния месец бе оставил косата си да расте на воля, защото беше по-дълга от обикновено и втъкната зад ушите му. Той се усмихна и отбеляза:
— Очевидно и двамата сме тук за едно и също нещо!
Така ли?! Но за какво говори той, за бога? И което беше още по-странно, той изглеждаше много готино! И да й бяха казали, никога нямаше да повярва, че някога ще си позволи да флиртува със Селдън Роуз! Но ето че сега се улови, че отвръща:
— Виж ти! И какво би могло да е това нещо?
— Свежа плът — отговори Селдън. После се приведе над ухото й и добави поверително: — Това е една от най-ревностно пазените тайни в Ню Йорк, но на теб ще кажа! Четвъртък е! Шефската трапезария на «Сплач-Върнър»! — Направи драматична пауза и добави: — Специалният ростбиф! Директно от ранчото на нашия Старец в Колорадо!
— Така ли?! — възкликна Уенди, едновременно впечатлена и заинтригувана. Защо Селдън Роуз винаги беше в течение на подобни детайли, а тя не? И защо изведнъж е решил да бъде толкова любезен с нея?
Ха! Кого си въобразява той, че заблуждава? Всички, успели да се изкачат до тяхното ниво, бяха напълно способни да се държат чаровно, когато решат. И за да не остане назад, тя отбеляза:
— Благодаря ти, Селдън! Ще го имам предвид!
— Удоволствието е изцяло мое, Уенди! Винаги се радвам, когато успея да насоча вниманието на някого към пикантериите на кулинарията!
Уенди го изгледа внимателно. Сексуален намек ли се усещаше в думите му? Той повдигна вежди и й се усмихна, като че ли потвърждавайки съмненията й, а в нейната глава преминаха поне два варианта на съдържащото се в израза «пикантериите на кулинарията». Но реши да си замълчи. Напомни си, че Селдън Роуз е врагът и следователно не може да му се има доверие.
Разговорът им като че ли се изчерпи, затова двамата продължиха да пристъпват напред в опашката, потънали в мълчание, което ставаше все по-тягостно и неудобно. Когато накрая дойде нейният ред, Уенди изпита облекчение.
Седна на масата си, разтвори непохватно салфетката си и я разстла в скута си. Но салфетката се свлече на пода и тя се приведе, за да я вдигне. И докато го правеше, видя, че към нея вървят нечии мъжки панталони. Селдън Роуз! Пак той!
— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита той. — И без това исках да поговорим за корпоративното събрание.
Молбата му беше съвсем разумна, а тя не можеше да си позволи да се държи гадно с него безпричинно. Затова, след като вдигна салфетката си, тя махна с ръка към стола срещу нея и отвърна:
— Заповядай, седни!
Селдън седна. И най-неочаквано и за самата себе си Уенди установи, че му се усмихва, като че ли не можеше да си представи нищо по-приятно на този свят от това да обядва с него. И докато той бе зает с подреждането на нещата от подноса си, тя го погледна крадешком. Винаги досега бе възприемала Селдън Роуз като невзрачен, миши субект, но сега не беше много сигурна, че го вижда по този начин. Може пък да бе от костюма, който бе облякъл. Очевидно беше правен по поръчка, тъмносин, и отворената бяла риза се комбинираше перфектно с него. Облеклото му буквално крещеше: «ВЛАСТ.» Тя вдигна вилицата си и отбеляза:
— Не се налага да си измисляш извинение, за да седнеш при мен, Селдън!
— Радвам се — кимна той. — Но ако трябва да бъда честен, не си търсех нарочно извинение. Просто не желаех да те притеснявам.
— Виж ти! — отбеляза тя, като си мислеше, че досега не му се беше случвало да проявява такава съобразителност към нейните чувства. — Това ти е за първи път!
— О, Уенди! — възкликна той и я изгледа така, сякаш досега тя никога не го беше разбирала. Вдигна ръка, за да даде знак на сервитьора, след което добави: — Исках да поговоря с теб за Тони Кранли.
Уенди усети в себе си проблясването на необясним гняв. Напоследък всичко като че ли я изваждаше от релси.
— Тони ли?! — запита, след което се изсмя презрително и махна с ръка.
— Е, всички знаем, че той си е пълен кретен — отбеляза спокойно Селдън. — Но за съжаление търсен кретен!
— Така ли? — погледна го с присвити очи тя.
— А не е ли така? — изгледа я Селдън. — Не е ли той от онзи тип мъже, по които жените веднага полудяват?
Уенди го изгледа презрително. Да не би Селдън да се опитва да й каже, че той самият е кретен, но че точно заради това тя би трябвало да го харесва? Или пак е решил да я подлага на един от своите прословути тестове? Да не би да намеква, че ако тя харесва кретени, не би трябвало да харесва него? Какво ставаше тук, за бога?! Селдън бе напълно наясно, че тя отдавна го мисли за кретен и загубеняк. Или не бе наясно?
— Мъжете са глупави същества — изрече на глас тя.
— Защо? Ти не харесваш ли кретените? — подметна закачливо той.
А бе той да не би да й намеква за Шейн?! Невъзможно! Няма как да е разбрал! Вероятно просто опипва почвата. Или по всяка вероятност е решил доброволно да се прави на кретен.
— А ти не обичаш ли кучки, които ходят на лов за богаташи? — сряза го тя.
Тази реплика, за съжаление, не предизвика реакцията, която тя очакваше. Вместо да й отговори подобаващо, Селдън просто остави вилицата си и погледна през прозореца. Изглеждаше… тъжен.
— Селдън? — изрече по едно време тихо тя.
— Доскоро бях женен за такава — отговори простичко той.
— О! — смути се Уенди. — Много съжалявам, не знаех! — Но в този момент си спомни, че по едно време в корпорацията се носеха слухове за някаква смахната жена, за която Селдън Роуз бил женен, макар че самият той никога не бе говорил за нея.
Сега той сви рамене и добави:
— Е, такъв е животът!
— О, да — кимна тъжно тя, мислейки си за Шейн. — На мене ли го казваш!
— Неприятности в рая, а?
— Може и така да се каже — отговори неопределено тя. Усети познатата топка в гърлото си. Насили се да се усмихне.
— Да, преживял съм го — кимна разбиращо той. — Не е лесно, знам.
Тя тръсна глава. Господи! Да не би сега да се разреве?! И всичко това само защото Селдън Роуз внезапно бе решил да бъде мил с нея! Което, от друга страна, идваше да й напомни, че светът в крайна сметка не е чак толкова лош. Но точно Селдън Роуз да е вестоносец на подобни добри новини, просто… Е, това поне бе достатъчно, за да я накара да се засмее.
— Виж какво — продължи той, — знам, че това няма да ти помогне, но той трябва да е пълен шибаняк в главата!
— Шибаняк в главата ли? — стресна се Уенди. — Не съм чувала този израз от седемдесетте! — добави с леко презрителен тон.
— Е, аз го връщам в употреба. Прекалено добър е, за да си позволим да го изгубим!
— Не знаех. Още много думи и изрази ли възнамеряваш да върнеш в употреба?
— Искаш ли да поговорим за това? — попита меко той и натисна ножа си в ростбифа.
Уенди сви устни. Да, искаше да поговори по проблема си. Селдън бе мъж, а мъжете понякога имат страхотни идеи в подобни ситуации. Но освен това бе и неин колега, което означаваше, че надали може да му има доверие. Ала така ли смяташе да проживее живота си отсега нататък — като не вярва на никого? И без това рано или късно той ще разбере.
— Както изглежда, съпругът ми е решил да се развежда с мен — изрече накрая.
— Не звучиш особено убедено — отговори той.
Очите им се срещнаха. Мамка му! Ето го пак онова чувство. Сексуалната тръпка. Не е възможно само да си въобразява. А после… Бе почти сигурна, че погледът му премина леко към гърдите й. Беше облечена с бяла блуза и кашмирена жилетка. Блузата беше тясна, а гърдите й бяха издигнати нагоре от сутиена й. Не че си беше сложила нарочно този сутиен. Просто беше единственият чист в момента. Същото се отнасяше и за широките розови памучни бикини.
— Не че всичко е вече… хммм… финализирано. Още не съм си намерила адвокат — отговори тя и сведе поглед към чинията си, преструвайки се на концентрирана върху ростбифа.
Той не каза нищо, но когато отново вдигна очи към неговите, й се стори, че излъчват разбиране.
— Още се надяваш, че нещата могат да се оправят, нали? — попита той.
 
— Ами просто… нищо не разбирам — отвърна безпомощно тя и се отпусна назад в стола си.
— Той какво казва?
— Не казва нищо. Освен, разбира се, че всичко било свършило.
— Пробвахте ли брачен консултант? — попита Селдън.
— Той отказва. Твърди, че нямало никакъв смисъл.
— Е, според него сигурно е така.
— Бяхме заедно повече от дванадесет години — поясни Уенди. Селдън се смръщи съчувствено и отбеляза:
— Господи, Уенди! Много съжалявам за теб! Та вие буквално сте израснали заедно!
— Ами… — усмихна се горчиво тя. — Аз израснах, да. Но що се отнася до него, дълбоко се съмнявам.
Селдън кимна мъдро и попита:
— Не искам да бъда нахален, но той какво работеше?
При обичайни обстоятелства тя щеше да застане в отбрана при този въпрос. Можеше да отговори, че Шейн е сценарист (като удобно забрави за определението «провалил се») и че сега е зает с откриването на ресторант. Но внезапно усети, че вече въобще не й пука. Затова отговори с истината:
— Нищо. Никога нищо не е работил.
— Е, това вече никога не съм можел да го разбера! — отбеляза Селдън.
Уенди се изсмя и отбеляза:
— С майка ми сте на едно мнение.
Устните на Селдън се извиха в иронична усмивка. Досега никога не бе обръщала внимание на устните му. Бяха сочни и леко извити, подобно на две тъмнорозови възглавнички. Прекрасни устни за целуване.
— Да, вече ми е съвсем ясно през какво преминаваш — отбеляза той. Вдигна ръка към косата си и втъкна един непокорен кичур зад ухото си. Усмихна се. Отново онова познато сексуално напрежение. Дали не се дължеше на неочаквания факт, че тя вече е свободна? Да не би вече да излъчва някакъв особен, нов вид аромат? — Имаш чувството, че вътрешностите ти са пълни с натрошено стъкло!
Тя кимна. Да, точно така се чувстваше. Какво облекчение да знае, че не е сама в страданието си! Че не се е побъркала!
— Знам, че е много трудно, но ето какво трябва да направиш сега! — продължи той. — Трябва да вземеш решение и да се придържаш към него! А после да продължиш напред. Независимо колко гадно се чувстваш, дори и ако той поиска да се върне и дори и да го направи, ти се придържай към решението си! Имай предвид, че ако някой веднъж те предаде, няма да се поколебае да те предаде и втори, и трети път!
Тя не отговори нищо. Само продължи да се взира в очите му. После той вдигна вилицата си и добави:
— Този урок съм го научил по трудния начин, върху собствен гръб!
— Човек обикновено си мисли, че с годините животът му ще става по-лесен, но истината е, че става по-труден — каза тя, опитвайки се да се държи така, сякаш нищо не се е случило.
— Да, но не става така, нали? — пошепна той и я погледна с такава тъга, че тя едва не ахна от изненада.
После постави в устата си хапка от прочутия ростбиф. Докато дъвчеше, си мислеше за това, как си въобразяваш, че познаваш някой човек, а после внезапно установяваш, че изобщо не си бил прав. Селдън Роуз бе преживял огромна болка. Защо никога досега не го бе виждала от този ъгъл? Вероятно и той се бе заблуждавал за нея.
Може и само да си въобразява, но я осени мисълта, че двамата със Селдън си приличат. При това в много отношения.
Какво ли ще е да си омъжена за Селдън Роуз?
Нахраниха се, а после се запътиха заедно към асансьора.
Селдън започна да говори за телевизионното шоу, върху което в момента работи. Уенди кимаше ентусиазирано, но не го слушаше особено задълбочено. «Какво ли ще стане, ако по някаква странна приумица на съдбата двамата се съберем? — мислеше си тя. — Вярно е, че съвсем доскоро се мразехме, но дали това не се е дължало на факта, че дълбоко в себе си сме усещали някакво привличане?» Човек непрекъснато вижда подобни неща. Предимно по филмите, разбира се. Но това не означава, че не могат да се случат и в реалния живот.
Прехапа отвътре устните си. Ако нещата се наредят точно така, значи цялото онова фиаско с Шейн все пак е имало някакъв смисъл. Всички около нея твърдяха, че на човек му трябват години, докато се съвземе от развода си, но ако не са прави? Ами ако веднага след това срещнеш подходящия човек и започнеш с него по-щастлив и по-спокоен живот? Къде е писано, че човек непрекъснато трябва да страда? Тя беше добър човек. Мил, нежен и щедър. Защо пък да няма и тя спокойния, пълен с любов и щедрост живот, който заслужава?!
Вратите на асансьора се отвориха.
— Благодаря за компанията! — отбеляза небрежно Селдън.
Дали не усети и нещо друго в тона му?
— Няма защо — отговори шаблонно тя.
А след това Селдън направи нещо, за което не беше подготвена. Направи крачка напред и я прегърна.
Тя се скова. Гърдите й се опираха право в неговите. Дали и той ги усеща? О, не! Ами ако се възбуди?
Ами ако не се възбуди?!
— Ако решиш, че ти трябва адвокат, обади ми се! — каза той простичко.
Тя само кимна, ококорена от шока. Опита се да отстъпи крачка назад, но кичур от новата, мистериозно дълга коса на Селдън се закачи в очилата й. Уенди отметна глава и устните й се озоваха буквално върху врата му.
— Съжалявам… — промърмори и бързо отстъпи. Очилата й паднаха на пода.
Селдън веднага се наведе и ги вдигна. Подаде й ги и заяви:
— Не, грешката е изцяло моя!
После постави кичура зад ухото си. Да не би да е ходил да му изправят косата?
Уенди постави обратно очилата си и очите им се срещнаха. Ето я пак онази тръпка!
Слава богу, че точно в този момент асансьорът спря и вратите се отвориха. Тя побърза да излезе.
Тръгна по коридора с разтуптяно сърце. Какво се бе случило току-що? Нещо се беше случило, в това бе напълно сигурна. При това със Селдън Роуз! Сигурно е започнала да полудява! Вече беше голяма жена, за бога, цял президент на филмовата компания «Парадор Пикчърс»! А ето че се държеше като глупава ученичка. Но това бе неизменна характеристика на всяка жена — нещо, което малцина бяха в състояние да разберат. Независимо на колко години си станала, независимо от все по-нарастващия ти житейски опит, пак можеш да бъдеш сведена до кискаща се тийнейджърка, когато се случи да срещнеш сексапилен за тебе мъж в труден житейски момент. Вероятно в основата на всичко това бе надеждата.
Надеждата, както и онази простичка, човешка вяра, че можеш да се върнеш назад и да започнеш отначало. И този път, за разнообразие, да не се провалиш.
 

16
 
Последните тридесет часа преминаха както следва:
Събуждаш се и осъзнаваш, че до есенното модно ревю остават само шестнадесет дена, единадесет часа и тридесет и две минути. Иска ти се да повърнеш, но успяваш да се овладееш. Втурваш се към студиото — не си си измила косата, но не ти пука. Хващаш такси, като по пътя събаряш важен господин с чадъра си. Задължителното сутрешно обаждане до Нико. Паника в гласа.
— Каква е темата?
— Питър Пан — отговаря спокойно Нико.
— Яки в стил «Питър Пан»?! — ахвам аз. — Но това няма да стои добре за есенна колекция!
— Не, имам предвид нас. Жени, които се държат като Питър Пан. Ние отказваме да пораснем!
— Но нали ръководим компании и отглеждаме деца! — възкликвам, макар че лично аз нямам деца, но пък си имам служители, което е почти същото.
— Може. Но пак ни се иска да избягаме от всичко! — казва Нико.
Чудя се какво ли има предвид. Притеснявам се за Нико, но точно в този момент нито тя, нито аз имаме някакъв шанс да избягаме, тъй като и на двете ни звънят по другите линии.
Сутрин: съзерцавам отчаяно платовете, купени на «Премиер Вижън» в Париж през септември. Какво, за бога, трябва да измисля? Всички останали дизайнери си купиха леопардови десени — за кой ли път — но аз нещо не «усещам» леопардовата шарка за тази есен. Другите дизайнери купиха също така жълто-зелено кадифе и розова вълна, но аз не «усещам» цветове за тази есен. Пък и вече е прекалено късно, за каквото и да е. Налага се да работя с платовете, които вече съм купила, иначе компанията ми ще фалира от излишните разходи. Лягам на пода и закривам очи с ръце. Асистентката ми ме открива в тази поза, но изобщо не се изненадва — свикнала е с «налудничавото» поведение на шефката. Изправям се и отново впивам очи в платовете.
Обед: Втурвам се към ежегодния обяд в сградата на Нюйоркския балет. Не трябва да ходя (всъщност не трябва да правя нищо друго, обаче нямам друг избор), но все пак отивам, търсейки някакво вдъхновение. На този ежегоден обяд присъстват най-влиятелните жени в този град: сенатори от щата Ню Йорк, двама върховни съдии, банкери, адвокати, телевизионни говорителки, новите «светски дами» (напоследък са на мода тези, които работят — и това ако не е изненада!), пчелите майки, феминистки от старото време (жени над петдесетте, които нито следват модата, нито си правят прически, обаче са толкова властимащи, че въобще не им пука), съпругите тип «Прада» (жени, които някога са работили, но са се омъжили за богаташи и сега разполагат с бавачки за децата си и по цял ден киснат в козметичните центрове), градски момичета (решени да пробият на всяка цена и разбрали, че този обяд е задължително мероприятие за тези, които държат да бъдат забелязани). И всички наоколо носят кожи и леопардови шарки, и брошките на бабите си (господи, мразя тази мода!), или пък са се направили хубавички, ама много хубавички (което ще рече с роклички в пастелни цветове, спускащи се по тялото с неподшити ръбове, които се разпадат — превъзходна метафора за съвременната мода — и са предназначени за не повече от две-три обличания). И аз не мога да се избавя от мисълта, че нещо не е наред. Но пък дали не греша?
 

След обеда навън се оказа студено. Валеше. Типичен ден в началото на февруари. Виктори едва сега осъзна, че е забравила да си поръча кола, а всички останали жени вече влизаха в колите си с шофьори, подредени като карети през центъра «Линкълн». В цялата сцена имаше нещо призрачно бляскаво и вълнуващо — толкова много жени, които изкарват сами парите си и плащат сами за дрехите си (с изключение на съпругите тип «Прада», които не плащат за абсолютно нищичко) и които си имат собствени коли с шофьори и дори заседават във Върховния съд! Сцената би трябвало да бъде вдъхновяваща, ала Виктори не «усети» нищо. За щастие Мъфи Уилямс се материализира отнякъде и я съжали, канейки я в колата си. Виктори се вмъкна на задната седалка на луксозния мерцедес «8 000 Седан», буквално гризейки ноктите си от притеснение за бъдещето. Едва сега си даде сметка, че лакът й се е начупил и че от четири седмици не си е правила свестен маникюр. Зачуди се дали Мъфи е забелязала мръсната й коса.
— Какво усещаш за есента? — попита Мъфи.
Въпросът бе зададен от любезност, но все пак Виктори едва не се задави от него. Все още не «усещаше» нищо за есента, ала въпреки това изрече убедено:
— Усещам панталони!
Мъфи кимна дълбокомислено, като че ли бе очаквала точно такъв отговор, и отбеляза:
— Всички останали усещат леопардови шарки.
— За мен моментът на леопарда отдавна премина.
— Дължина на полите?
— Прекалено много поли! Категорично панталони! Защото никой не може да каже дали икономиката ни ще бъде в спад или в растеж!
— Късмет тогава! — пошепна Мъфи и древната й ръка, обсипана с десет-дванадесеткаратови скъпоценни камъни, се сключи за момент върху ръката на Виктори. Мъфи я стисна, а после слезе от мерцедеса пред бляскавата, богата сграда на «Би & Си», като остави шофьора си да откара Виктори до нейния офис.
Където всички буквално тръпнеха в очакване тя най-сетне да обяви окончателните модели за есенната колекция. Или най-малкото да предложи някаква визия, та всеки да се заеме с работата си. По младите им лица проблясваха тръпките на притеснението и загрижеността. Виктори си даваше сметка, че те със сигурност са чули клюките, които се носеха за нея — че ще се провали, въпреки че се среща с милиардера Лин Бенет, когото, както мълвата твърдеше, тя е сграбчила от отчаяние, както и да изпроси от него пари, за да закрепи компанията си. «По-скоро ще си прережа вените, отколкото да моля някой мъж за пари!» — мислеше си Виктори.
— Какво стана с балета? — обади се някой в студиото.
— Имате предвид балетни полички ли? Нали всички пуснаха балетни полички за пролетта!
Да, с изключение на нея. И точно затова сега компанията й беше на ръба. Но пък споменаването на балета й напомни за обяда, а обядът й напомни за един мелодраматичен филм на име «В центъра на сцената», където учителката казва на ученичката, че е най-добре да се върне зад бара. Или да се върне към корените си.
Сякаш зомбирана, Виктори се запъти към шивачната и се втренчи за кой ли път в платовете. Вдигна топ оригинален плат в оранжево и кафяво, покрит с миниатюрни пайети, и седна пред една от шевните машини. Започна да шие от него чифт панталони ей така, заради самото действие, пък и защото това беше единственото, което можеше да прави добре. Повечето от модните дизайнери изобщо не си правеха труда да седят пред машините си, да се връщат оттам, откъдето са тръгнали, където е най-безопасно, където си още никой и нямаш нищо за губене и си само една смахната тийнейджърка с много мечти…
А после някак си се оказа следващия ден, пак ранен следобед и Виктори стоеше на платформата на метрото при станцията на Западна Четвърта улица.
Не беше влизала в метрото от години. Но сега, след поредната почти безсънна нощ, преминала в притеснения за новата й колекция, тя бе решила да се поразходи пеша по шесто авеню и бе забелязала едно момиче в палто тип наметало, в предизвикателно зелен цвят. Момичето й се стори доста интересно, затова Виктори я последва надолу по мръсните циментови стълби, водещи към метрото, а после и сред обедната тълпа лутащи се като откачени хора. Момичето мина през бариерата и Виктори спря и се загледа след нея, чудейки се какво ли ще е да бъдеш момиче в предизвикателно зелено палто, на двадесет и пет години, напълно безгрижна, без пълната замаяност от мисълта, че, щеш не щеш, трябва да продължиш напред, за пореден път да бръкнеш дълбоко в себе си, да се изправиш отново на крака, да рискуваш…
Смешна е тази нейна професия — моден дизайнер. Две колекции годишно, без почти никакво време да си поемеш въздух между тях, непрекъснато да си длъжен да измисляш нещо «ново», нещо «свежо» (когато истината бе, че няма нищо ново под слънцето). И да го правиш отново и отново, година след година. Цяло чудо бе как хората от тяхната порода изобщо успяваха да оцелеят.
Направи няколко крачки напред. Хората се блъскаха в нея, оглеждаха я подозрително — жена без посока, без цел. Тук, в метрото това бе равносилно на смърт — защото тук начинът за оцеляване е винаги да изглеждаш така, сякаш си тръгнал за някъде, някъде, където е по-хубаво, отколкото това място. Мобилният телефон в ръката й се включи на вибрация. Даде си сметка, че неволно го е стиснала, като че ли той бе единствената й връзка с живота. Слава богу, имаше връзка!
«Къде си?» — гласеше текстовото съобщение. Беше Уенди.
«В метрото.»
«Ти, в метрото?!»
«Търся вдъхновение.»
«Вдъхновение при «Майкълс»? 13 ч.? Страхотни новини!»
«Какви са?»
«Май отивам в Румъния + прибрах обратно Шейн!» Виктори едва не изпусна телефона си от изненада. «Там ли си? Ще успееш ли?» «Да!!!» — отговори Виктори и изключи.
Какви са тези глупости — че Уенди си е прибрала Шейн обратно? Не можеше да допусне, че… Но пък иначе сега вече имаше нещо по-важно, за което да мисли, вместо проклетата си есенна колекция. Уенди се нуждаеше от нея, а най-хубавото е, че и Виктори можеше да се опре на нейното рамо. Застана нетърпеливо на опашката и си купи карта за метрото. После я пъхна бързо в отвора на бариерата, за да премине. Откъм релсите на метрото я лъхна влажен, застоял въздух, а веднага след това се появи поредната мотриса и разтърси перона. Виктори усети, че се изпълва с усещания, едновременно тревожни и успокояващи — преди да стане знаменитост, години наред бе пътувала с метрото, бе ходила с него навсякъде. И сега никак не й беше трудно да си спомни старите номерца, като например да се придвижиш бързо встрани от тълпата, застанала пред вратата, за да се вмъкнеш по-бързо, а после да застанеш точно по средата и да се хванеш за някой стълб. Внезапно я осени прозрението, че критиците са били напълно прави относно предишната й колекция. В метрото не могат да се носят дълги поли. За там ти трябват панталони и ботуши. И подходящото излъчване. Огледа лицата в претъпканата мотриса — безизразни и неангажиращи, непознати, притиснати прекалено близо един до друг, за да се чувстват удобно, и единственото разрешение на тази дилема е да се преструващ, че около теб няма никой, че никой друг, освен теб не съществува.
И тогава се случи немислимото. Някой я потупа по рамото.
Виктори се скова и не обърна внимание на потупването. Вероятно бе грешка. С малко повече късмет натрапникът ще слезе още на следващата спирка. Притисна се още повече до стълба, с което даде знак, че, ако се налага, има намерение да тръгне напред.
Второ потупване по рамото. Вече се вбеси. Сега вече се налагаше да предприеме нещо. Извърна рязко глава, готова да отвърне на удара с удар.
— Хей, момиче! — Натрапничката се оказа тъмнокожа млада жена с очила.
— Да? — извиси глас Виктори. Жената се приведе към нея и пошепна:
— Панталоните ти са много готини! Пайети през деня! Жестоко!
Виктори сведе глава. Боже, панталоните! Напълно беше забравила, че е облечена с панталоните, които бе ушила вчера. Думите «Панталоните ти са готини» отекнаха в мозъка й като неочакван, но изключително жизнерадостен лозунг. Това си беше Модата с главно «М» — международният момичешки език, думите, които стопяваха автоматично ледовете, най-великият комплимент и най-успокоителните фрази, автоматичното членство в елитния женски клуб.
— Благодаря! — усмихна се Виктори, изпълнена с неочаквана топлота към тази жена, която не познаваше, но с която вече бяха близки, защото имаха едно общо нещо — и двете харесваха панталоните й. А после извика: — Господи! — И едва не падна, озарена от внезапно нахлулото у нея вдъхновение. Мотрисата спря и тя буквално побягна навън, втурна се като обезумяла по стъпалата и се изстреля като ракета от станцията на шесто авеню.
Осъзна, че продължава да стиска мобилния си телефон в ръка и веднага набра номера на офиса си.
— Зоуи! — извика, когато чу гласа на асистентката си. После направи пауза и тържествено обяви: — Най-сетне усещам есенната колекция!
Тръгна бързо по тротоара, като продължаваше да нарежда:
— Усещам Уенди като Питър Пан. Пораснали жени като Уенди Хийли — жени, които имат всичко и сами си плащат за него. Изпълнителни директори. Жени, които се грижат за всичко: пътувания, деца, може би дори кърмят. Виждам мили мъжкарани: очила и не особено изискана прическа. Костюми в грахов цвят и бели ризи с миниатюрни кристални копчета и нови форми, леко торбести, нищо, закопчаващо се на кръста, защото свободната талия е безспорен сигнал за сила и власт! Блузи с широки ръкави и панталони с дребни, деликатни пайети, а обувките… обувките… мек сатен и десетсантиметрови токчета, в стил «Луи XIV», навързани с кристалните копчета…
И, продължаваща в този стил още шест пресечки, Виктори Форд стигна до ресторант «Майкълс», където най-сетне изключи мобилния си телефон. Пренареди чертите на лицето си и отвори вратата. Обгърна я вълна от топъл въздух и усещане за облекчение и триумф.
 
Цялата тази драма във връзка с Шейн била най-интересното нещо, което се е случило в брака им. Или поне така обясни Уенди на седналата срещу нея Виктори. На нея се случвали множество интересни неща, защото излизала навън, но на Шейн може би не. Не че тя има вина, разбира се! И защо да се оплаква?! Та той си има децата! И е голям късметлия, че може да прекарва с тях толкова време, колкото му се иска! Не знае ли колко безценни са тези мигове? И най-важното от всичко било, че разполагал с подобна неподозирана възможност единствено благодарение на нея, Уенди.
Виктори кимна разбиращо и попита:
— Между другото, виждала ли си скоро Селдън Роуз? На влизане се засякохме на вратата. Стори ми се, че е направил нещо невероятно с косата си. Като че ли я е изправил. Чувала ли си за тази нова японска техника? Налага се да седиш във фризьорския салон часове наред!
При споменаването на името на Селдън Роуз и особено на косата му Уенди се изчерви.
— Да, виждала съм го, отива му. И беше много мил с мен относно Шейн.
— Смяташ ли, че… е проявил интерес към теб?
Уенди започна да клати отривисто главата си, с уста, пълна с марулята от салата си. Накрая преглътна и отговори:
— Сигурна съм, че си има приятелка. Освен това Шейн се свърза с брачен консултант.
— А какво става с Румъния?
— Все още не се знае дали ще заминавам. Обаче ще разбера съвсем скоро — само след час-два. Стига онзи проклет режисьор все пак да ми се обади! — Взе телефона си, погледна го подозрително, а после го постави точно до чинията си, като че ли се страхуваше да не пропусне обаждането. — А семейната терапия си я бива, честна дума! Първо се джафкаме за какво ли не, а после се чувствам така, сякаш нищо не е станало и съм заредена със сили поне за седмица. — Телефонът иззвъня и тя го включи: — Да?
Направи пауза и погледна към Виктори, като с изражението на лицето си й подсказа, че не това обаждане чака.
— Да, ангелче! — изрече по едно време малко по-ентусиазирано от обичайното. — Звучи прекрасно. На нея много ще й хареса… Не, все още не знам… Само за няколко дена, да. До събота на обяд сигурно ще си бъда у дома. — Тук направи гримаса. — И още нещо, ангелче! Благодаря ти, че си организирал всичко това! Обичам те!
— Шейн ли беше? — попита Виктори.
Уенди кимна и очите й едва сега се разшириха, като че ли не можеше да повярва на онова, което току-що беше чула.
Планирал е пътуване до Пенсилвания. За уикенда. За да търсят пони за Магда. Тук направи пауза и огледа лицето на Виктори, очаквайки реакцията й. После добави: — Така е много по-добре, повярвай ми! Миналата седмица Тайлър се изпусна в гащичките си, а не го беше правил вече от три години!
Виктори кимна разбиращо. За Уенди сигурно беше по-добре, че Шейн се е върнал, въпреки че иначе беше презряна версия на богатата, разглезена домакиня. Единствените му интереси (освен собствената му персона) се въртяха около прочутите хора, с които се срещаше покрай Уенди, бляскавите купони и модни курорти, на които ходеха на почивка, както и колко точно са стрували. А най-дразнещ от всичко беше фактът, че той водеше този приказен живот, без изобщо да си помръдне пръста за нещо. Даже и когато ходеха на ресторант, сметките се поемаха от съпругата му. Из техните среди като легенда се носеше онзи случай, когато някой помолил Шейн да сложи пет долара за бакшиш, а той само свил рамене и отговорил надменно: «Съжалявам, но не разполагам с никакви пари!»
— Не е имал дори пет долара?! — бе възкликнала невярващо Нико, когато разбра. — Че кой е той? Да не би да е английската кралица?!
Двете бяха единодушни, че най-възмутителният случай от репертоара на Шейн е от миналогодишното парти по случай рождения му ден. Уенди му беше купила скутер «Веспа» и бе уредила да го докарат пред «Да Силвано», където бе организирала тържество по случай рождения му ден. Сигурно е изгубила часове наред да планира това мероприятие, защото всичко вървеше като по часовник. Веднага след пристигането на тортата се появи бял камион, с логото на компанията «Веспа» и спря пред ресторанта. Задницата му се отвори и оттам излезе моторът на Шейн, превързан е червена панделка. Всички в ресторанта започнаха да ръкопляскат и да викат от радост, но за Шейн очевидно това не беше достатъчно. Скутерът беше в бешешко синьо, а рожденикът имаше наглостта да заяви нацупено на съпругата си: «За бога, Уен, исках червен скутер!»
Но, от друга страна, тя винаги бе твърдяла, че Шейн е страхотен баща (понякога се бе оплаквала, че е даже прекалено добър, защото децата все питали за него, а не за нея, което я караше да се чувства ужасно) и че за тях било много добре баща им да си бъде вкъщи. Затова сега Виктори бе принудена да изрече:
— Мисля, че си постъпила много добре, като си го приела обратно, Уен! Просто си била длъжна да го направиш.
Уенди кимна нервно. Нервността беше задължителна нейна характеристика, когато се намираше в разгара на снимките на голям филм, но точно сега състоянието й беше още по-лошо.
— Той е започнал да се поправя — изрече на глас, като че ли се опитваше сама себе си да убеди. — Може би психоаналитикът действително помага с нещо.
Виктори си умираше да чуе още нещо за тази история с брачния консултант, но точно в този момент телефонът й иззвъня.
— Забавляваш ли се? — измърка в ухото й Лин Бенет.
Виктори веднага се обърна. Лин седеше през две маси от нейната, заедно с милиардера със свинско туловище Джордж Пакстън. Двамата се обърнаха едновременно и й помахаха.
— Здрасти! — извика радостно тя, действително щастлива да го види. Не се бяха виждали близо седмица, по вина на натоварените си графици.
— Джордж иска да знае дали можем да му отидем на гости в къщата му в Сен Тропе — изрече Лин с обработения си, басов глас.
— И ти не можа просто да станеш, да дойдеш дотук и да ме попиташ, така ли?
— Така е по-секси!
Виктори се изкиска и затвори. Изпрати му текстово съобщение: «Малко съм заета, ехо! Модно шоу?» После пренасочи вниманието си отново към Уенди. Двете поговориха още няколко минути, а после телефонът на Виктори отново иззвъня.
— Просто искам да те уведомя, че не отговарям на текстови съобщения! — измърка отново Лин.
— Аха, технологично обременен, така ли?! Радвам се да разбера, че все пак на този свят има неща, които не можеш да правиш!
— Просто не искам. Различно е.
— Защо тогава не накараш Елън да отговаря на текстовите ти съобщения? — отбеляза Виктори и се извърна, така че Уенди да не забележи усмивката й. После затвори.
В този момент иззвъня мобилният телефон на Уенди. Тя го вдигна, погледна дисплея и се смръщи. Търсеха я от офиса й.
— Това е! — изрече мрачно.
Стана и излезе навън, за да говори спокойно. Ако от другата страна наистина е режисьорът Боб Уейбърн, разговорът със сигурност ще бъде разгорещен.
— Да? — каза тя, когато включи телефона. Беше асистентът й Джош.
— Имам едно обаждане за теб.
— От Боб ли?
— Не, от Ханк!
— По дяволите! — Ханк беше нейният отговорник продукция. Това означаваше, че режисьорът Боб Уейбърн отказва да разговаря с нея, използвайки този свой ход като начин да я докара в Румъния, при себе си. — Свържи ме!
— Уенди? — връзката не беше особено добра, но тя веднага долови страха в гласа на Ханк. Това също не беше добър знак. — В момента стоя точно пред неговата каравана.
Сигурно има предвид караваната на Боб Уейбърн.
— И? — подкани го тя.
— Той ми тръшна вратата под носа. Заяви, че е прекалено зает, за да си губи времето с разговори по телефона.
— Ето сега какво искам от теб да направиш! — изрече Уенди точно в момента, в който излизаше от ресторанта на тротоара. — Искам да влезеш в караваната му, да насочиш към него телефона и да му заявиш, че от другата страна съм аз! И за него ще бъде много по-добре да приеме обаждането!
— Не мога да го направя! — изхленчи Ханк. — Той ще ме изхвърли от снимките!
Уенди си пое дълбоко дъх и се въоръжи с търпение.
— Не ми хленчи, Ханк! Много добре знаеш, че това си върви с територията!
— Но той може да превърне живота ми във вонящ ад!
— Аз също го мога! — изтъкна Уенди. — Просто се качи по стълбите и отвори вратата! И не чукай! Крайно време е този човек да разбере, че няма да толерираме подобно поведение! Хайде, чакам! — подкани го пак.
Потри ръце, за да се стопли във февруарския студ, а после се приближи до стената на ресторанта, като че ли това би могло някак си да я стопли. По шесто авеню профучаха две полицейски коли с включени сирени, а на шестнадесет хиляди километра оттук тя долови тихото потропване на ботушите на Ханк, докато се качваше по металните стълби, отвеждащи до вратата на караваната в румънските планини.
А после задъханият му глас.
— Е? — попита тя.
— Вратата е заключена — отговори той. — Не мога да вляза!
Светът неочаквано се обърна с краката нагоре и Уенди се почувства така, сякаш надникна в дълбока, черна дупка. Пое си дълбоко дъх, като си напомни, че не трябва да избухва. Ханк нямаше никаква вина, че Боб отказва да му говори, но все пак й се искаше асистентът да може да се оправи и сам. Накрая изрече мрачно:
— Предай на Боб, че още утре ще има щастието да ме види! Лично!
Ханк затвори.
— Джош? — изрече Уенди в телефона. — Как са полетите?
— Има един на «Ер Франс» в пет часа, с прекачване в Париж за Букурещ. Стига там в десет сутринта, а оттам си имаме наш хеликоптер, който отвежда хората ни право в Брашов. Пътят е около час. Освен него, за онези, на които не им допада да се возят в тридесетгодишен руски хеликоптер, предлагаме влак. Но с него се стига за около четири часа.
— Резервирай хеликоптера и прати колата ми да ме чака пред ресторанта след две минути. После звънни на «Ер Франс» и помоли някого от Специални услуги да ме чака на тротоара там. — Погледна си часовника. Беше почти два следобед. — Няма да мога да стигна до летището преди четири!
— Разбрано, шефе! — изрече нагло Джош и затвори.
— Румъния те зове, така ли? — попита Виктори, когато Уенди се появи задъхано на масата.
— Много съжалявам. Но в пет трябва да летя за Париж!
— Не се тревожи, сладурче! Всички си имаме работа. Просто тръгвай! — подкани я Виктори. — Аз ще оправя сметката. А ти ми се обади, щом стигнеш в Румъния!
— Благодаря ти! — кимна Уенди и прегърна приятелката си. «Де да можеше и Шейн да е така разбран като приятелките ми!» — помисли си с горчивина, грабна чантата си и хукна навън.
Виктори стана и се отправи с бавна походка към сепарето на Лин. Фактът, че Лин обядва с Джордж Пакстън, й предоставяше идеална възможност да извърши тайно разследване в полза на приятелката си Уенди — шанс, който бе прекалено изкусителен, за да бъде пренебрегнат. Всички знаеха историята за това, как преди четири години Джордж Пакстън се бе опитал да купи «Парадор», но бе надхитрен от «Сплач-Върнър». Но малцина бяха наясно с друга, вътрешна информация — как уж «най-добрият» приятел на Джордж, Селдън Роуз, се е заел с организирането на сделката зад гърба му, мислейки си, че ще може да задържи «Парадор» лично за себе си. Е, нещата не се бяха развили точно така. Виктор Матрик, главен изпълнителен директор на «Сплач-Върнър» и шеф на Селдън, бе дочул за двойните игрички на своя подчинен и макар че нямаше нищо против да купи «Парадор», той ненавиждаше липсата на лоялност, та след като разбра, че Селдън е действал зад гърба на най-добрия си приятел, предположи, че накрая ще му скрои същия номер и на него. Именно затова, и като намек към Селдън да не опитва да му прилага подобни тактически ходове, той бе довел за изпълнителен директор на «Парадор» външен човек — Уенди Хийли. Тази информация й беше известна от Нико, която пък я е чула от самия Виктор Матрик, когато двамата със Сеймор са били поканени на тайна среща в къщата му в Сейнт Бартс. После, естествено, Нико я бе предала веднага на Виктори и Уенди. И докато Джордж и Селдън уж вече се бяха помирили (очевидно и двамата бяха на мнение, че в любовта и бизнеса всичко е позволено), Виктори изобщо не би се изненадала да разбере, че Джордж все още не е забравил за този «инцидент». Защото, въпреки всичките им хитри ходове и игри, нито той, нито Селдън не бяха успели да докопат «Парадор». И сякаш това не им беше достатъчно, ами и бяха надхитрени от една жена!
— Здрасти, хлапе! — извика Лин и я дръпна към себе си, за да я целуне.
— Харесва ли ви обядът? — попита тя.
— Няма начин. Но на Джордж като че ли му харесва повече. Като го гледам, доста тлъстинки е натрупал, не мислиш ли?
— О, я стига! — сряза го Джордж Пакстън с глас, който сякаш излизаше от дъното на бездънна яма.
— С кого обядва ти? — попита Лин, с което буквално й пъхна темата в ръцете.
— С Уенди Хийли — изрече небрежно тя, наблюдавайки невинно Джордж Пакстън и питайки се как ли ще реагира той на тази информация. — Нали я знаеш — шефката на «Парадор»!
Джордж дари Виктори с най-доброто си покерджийско лице, което за нея беше недвусмислен знак, за темата все още го вълнува.
Ха, на някакъв етап тази информация може да се окаже особено ценна!
— Джордж, ти нали познаваш Уенди Хийли? — обърна се към него Лин Бенет и двамата с Виктори си размениха конспиративни погледи. Ставаше ясно, че Лин се наслаждава на тази игра не по-малко от нея самата, защото му предоставяше възможност да се посмее за сметка на Джордж, който беше по-богатият от двамата.
— О, да! — кимна Джордж Пакстън, сякаш най-сетне бе благоволил да признае съществуването на Уенди. — И как е нашата Уенди?
— Много е добре! — отговори Виктори с онзи характерен за жените ентусиазъм, който подсказваше, че друга алтернатива просто не е възможна! — Носят се слухове, че тази година «Парадор» ще обере няколко «Оскара»!
Е, подобни слухове изобщо не се носеха, но Виктори знаеше, че при подобни ситуации и пред подобен род мъже се налага да рисуваш картините в максимално розови краски. А освен това изказването й не беше чиста лъжа, защото Уенди й бе споменала, че вероятно ще получат няколко номинации за «Оскар». Да не говорим пък за удоволствието да станеш свидетел на изненадата, изписана по самодоволното свинско лице на Джордж Пакстън. Очевидно се е надявал Уенди да се провали.
— Е, браво! Предай й моите поздрави! — смотолеви той.
— На всяка цена! — отвърна кокетно Виктори.
А после, давайки си сметка, че повече от дадената ситуация не би могла да изстиска, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна.
 

17
 
Уенди се строполи на мястото си в първа класа. Сърцето й все още биеше като бясно от тичането по ръкава. Погледна си часовника. Имаше още цели десет минути до излитането. И въпреки че докато се носеше из летището непрекъснато си повтаряше, че самолетът няма да излети без нея, някакъв тъничък гласец не спираше да я подкача: «Ами ако излети? Ами ако излети?!» — като шестгодишно хлапе. «Ако излети, с мен е свършено!» — бе изревала тя мислено на гласчето. Това би означавало, че няма да може да се появи на мястото на снимките до утре вечер, което просто щеше да бъде прекалено късно!
«Добре че поне Джош не ми изигра номер с човека от Специални услуги!» — помисли си тя, като си поемаше дъх. Въпросният човек се оказа една много мила дама, която никога не губеше самообладание, макар да виждаше, че Уенди всеки момент ще изгуби своето, особено с митничаря, който трябваше да подпечата паспорта й. Митничарят разгръщаше бавно страниците, като че ли търсеше някакво доказателство за престъпление. Накрая изрече:
— Като гледам, пътувате доста. Каква е причината за вашето пътуване сега?
За момент Уенди се вторачи неразбиращо в него, питайки се дали да му обясни, че един първокласен режисьор съзнателно убива нейния филм на стойност 125 милиона долара, а накрая ще убие вероятно и нейната собствена кариера. Но после си даде сметка, че подобно обяснение би било малко прекалено. Затова отговори с хладен тон:
— Аз съм филмов продуцент!
Филми! Господи, каква вълшебна думичка! И вместо да се почувства обиден, човекът автоматично смени поведението си.
— Така ли?! — светнаха очите му. — А познавате ли Танър Коул? Уенди му се усмихна студено и си помисли: «Същият, който се опита да ме изчука на тридесет и деветия ми рожден ден в един килер!» Но на глас изрече:
— Той е сред най-добрите ми приятели!
А после тя и жената от Специални услуги се качиха на една от онези моторизирани колички за голф, дето щъкат по аерогарите, и пропътуваха с не повече от три километра в час разстоянието до ръкава. По едно време Уенди си помисли дали да не попита не могат ли да ускорят, но веднага прецени, че би било прекалено грубо от нейна страна. Въпреки това не успя да се сдържи и на всеки тридесет секунди поглеждаше часовника си, а в интервалите се привеждаше настрани и размахваше ръце, за да пропъди хората от пътя си.
— Шампанско, госпожо Хийли? — приведе се над нея стюардесата.
Уенди вдигна стреснато глава, едва сега давайки си сметка как изглежда. Дишаше запъхтяно като куче, половината от косата й се бе измъкнала от шнолата, а очилата й буквално висяха на добра воля върху носа й. Напомни си, че в най-скоро време трябва да ги смени, и ги бутна нагоре.
— Като ви гледам, чаша шампанско няма да ви се отрази зле — отбеляза стюардесата, като че ли разчела мислите й.
Уенди й се усмихна, изпълнена с благодарност за първата проява на любезност към нея през този ден.
— Би било прекрасно!
— «Дом Периньон» става ли?
«О, да!» — помисли си Уенди, отпусна се назад в седалката и си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да успокои сърцето си. Само след секунда стюардесата бе обратно при нея с чаша шампанско върху сребърен поднос.
— Ще вечеряте ли с нас довечера или може би предпочитате да спите?
— Ще поспя — отговори Уенди, едва сега давайки си сметка колко е изтощена.
Стюардесата отиде в предната част на самолета и се върна със спален комплект, опакован в найлонова торба. Вътре имаше широка тениска с дълги ръкави и торбести панталони.
— Благодаря ви! — усмихна й се Уенди и се огледа.
В първа класа имаше десет спални места, повечето от които вече бяха заети от бизнесмени, отдавна навлекли самолетните си пижами. Приличаше на пижамено парти за възрастни, само дето всеки от присъстващите целенасочено избягваше да гледа останалите. Уенди вдигна куфарчето си — стара марка на «Коул Хаан» от черна кожа, с лек разрез в горната част — спомен от един марокански митничар, който го бе срязал «случайно» — и се запъти към тоалетната.
Разкъса найлоновата торба и измъкна отвътре пижамата си. Все още бе облечена с костюма си с панталон на «Армани», който бе сложила тази сутрин за работа и който щеше да носи през следващите три дена. Напъха глава в горнището на пижамата, въздъхвайки от удоволствие, че тук предлагат подобни неща. Днес бе разполагала с не повече от три минути да си събере багажа и в бързината беше забравила да си вземе пижама. От което следваше, че ще носи и тази пижама през следващите три дена. В планините на Румъния сигурно ще бъде студено — нали заснемаха там зимните сцени! Напомни си, когато стигнат в Париж, да си купи някакви дебели чорапи.
Мобилният й телефон иззвъня.
— Мамо! — достигна до нея тънкият гласец на шестгодишния Тайлър.
— Да, скъпи? — попита тя, стискайки телефона под ухото си, докато смъкваше ципа на панталоните си.
— Защо Магда ще има пони, а аз — не?!
— И ти ли искаш пони? — възкликна майка му. — А знаеш ли, че понито иска много грижи. Не е като Синия пират! Трябва да го храниш редовно, да го разхождаш… — провлачи тя, като се запита дали всъщност е така. Понитата трябва ли да се разхождат като кучетата? И как изобщо позволи да я придумат за това пони?!
— Но аз мога да го храня, мамо! — изрече тихо Тайлър. — Ще се грижа много добре за него! — Детският му гласец звучеше толкова съблазнително, че спокойно можеше да конкурира Танър Коул. — Наистина ли ще се върнеш, мамо?
Тя затвори очи и накрая отговори уморено:
— Разбира се, че ще се върна, скъпи! Знаеш, че винаги се връщам! — «Е, може би не точно този уикенд!» — помисли си мрачно и с огромно чувство на вина.
— Татко пак ли ще ни остави?
— Не, Тайлър. Татко ще остане при нас!
— Но нали преди ни остави?
— Но сега ще бъде с нас, Тайлър! Няма да ходи никъде!
— Обещаваш ли ми?
— Да, скъпи! Обещавам ти! Татко там ли е? Можеш ли да го извикаш на телефона?
След секунда се обади Шейн.
— Успя ли да хванеш самолета?
— Да, ангелче! — отговори Уенди с милия, овладян и напълно лишен от предизвикателство тон, с който вече трябваше да се обръща към него.
Препоръката беше на доктор Шърли Винсънт — брачният консултант, която Шейн беше наел. (Клиентелата й се състоеше предимно от филмови звезди и спортни знаменитости и тя не само че правеше посещения по домовете, но и бе съгласна да отлети до всяко кътче на света, стига да й бъде осигурен билет за първа класа.) Та доктор Винсънт бе изтъкнала, че острият тон на Уенди често караше Шейн да се чувства като неин служител. Следователно едно от «упражненията» на Уенди се състоеше в това да му говори така, сякаш той е «най-обичният й човек в целия свят». Това бе буквално вбесяващо, особено като се имаше предвид, че през последните дванадесет години тя бе положила максимални усилия да направи съпруга си щастлив, но предпочете да не спори. Защото на този етап бе далеч по-лесно да се престори, че се предава — пред доктор Винсънт и Шейн, — за да се отдаде спокойно на работата си:
— Как си, скъпи? — попита — го с мил тон тя, сякаш не го бе видяла само преди два часа, когато се бе втурнала в апартамента, за да си приготви набързо багажа.
— Бива — отговори Шейн с леко превзетия си глас. А после сигурно също си спомни за препоръките на доктор Винсънт, защото добави: — Любов моя!
— Просто исках да ти кажа колко много ценя факта, че си вкъщи и се грижиш за нашите деца! — изгука Уенди. — Направо не зная какво щях да правя без теб!
— А аз искам да ти благодаря за това, че се трудиш толкова всеотдайно, за да издържаш семейството ни! — изгука на свой ред Шейн, сякаш четеше от специалните картончета.
Като част от тяхната «брачна рехабилитационна програма» доктор Винсънт ги беше снабдила с два набора картончета, съдържащи благодарствени слова, които двамата би трябвало да втъкават във всеки техен разговор. Единият набор беше озаглавен «осигуряващ парите», а другият — «осигуряващ грижите за дома и семейството».
— Обикновено първият набор се дава на съпруга — бе изтъкнала доктор Винсънт с жизнерадостната си, весела усмивка, която разкри идеалните й като мъниста зъби. Доктор Винсънт, която още на първата им среща бе обявила с гордост, че е на петдесет и седем години, имаше стряскащите черти на човек, малко попрекалил с пластичната хирургия. — Но във вашия случай очевидно Уенди трябва да вземе картончетата за осигуряващия парите. Ако това те кара да се чувстваш неудобно, Шейн, можем да поговорим! — отбеляза тя, потупвайки го с ръка, наподобяваща нокти на хищна птица, само че с ярък лак. — Но трябва да подчертая, че напоследък ми се налага все по-често да раздавам първата група картончета на дамите, така че ти със сигурност не си малцинство!
— Може, обаче аз пък върша цялата работа вкъщи! — натърти злобно Шейн. — И съм баща двадесет и четири часа в денонощието, седем дни седмично.
Тук Уенди предпочете да си замълчи, че по-голямата част от тежката работа се вършеше от бавачката госпожа Минивър и от прислужницата.
— Браво на теб, Шейн! — кимна одобрително психоаналитичката. — Отстъпки, Оценяване и Обич — това са трите основни «О» на всеки брак! И до какво водят те? До Обожание, разбира се!
Уенди се сви уплашено. Погледна крадешком към Шейн, надявайки се, че за него доктор Винсънт е точно толкова абсурдна, колкото и за нея, и че това би могло да се превърне в една от новите им семейни шеги. Ала Шейн се бе вторачил напрегнато в психоаналитичката с победоносното изражение на човек, който очаква всеки момент правотата му да бъде доказана. Стана й ясно, че през последната година бракът им бе преминал от фазата на семейните шеги към фазата на личния ад.
И сега, докато стоеше в тясната тоалетна на самолета, само по чорапогащник и със смъкнати до глезените панталони, тя изрече:
— Благодаря ти за благодарността, ангелче!
— Хубаво — отвърна той намусено, като дете, което току-що е решило да се признае за победено.
Тя въздъхна и попита:
— Шейн, не можем ли да загърбим всичките тези глупости? Не можем ли да се върнем към онова, което бяхме преди?
— Но за мен не се получаваше, Уенди! И ти много добре го знаеш! — изрече той предупредително. — Ще се върнеш ли наистина в събота? Важно е!
«Постоянство, Психология, Признание — помисли си Уенди. — Трите «П» на приветливия брак, за които ни говори доктор Винсънт последния път!»
— Ще се постарая! — отговори на глас тя. — Знам, че е важно!
Би трябвало да спре дотук, а след това да демонстрира Признанието си, че е наясно с важността на проблема. Но, по дяволите! Шейн беше измислил това пътуване, без да се допита до нея, нарочно, защото много добре знаеше колко важен е този филм за нейната кариера!
— Но и филмът ми е важен, Шейн! — добави сега тя, като се постара да не звучи прекалено наставнически. Но вместо това прозвуча хленчещо. И сякаш чу в главата си гласа на доктор Винсънт: «Хленчене, Хокане, Хилавост — трите «Х», които влошават брака още повече!»
— Хубаво — отбеляза надменно Шейн, като че ли през цялото време се бе надявал на точно такъв отговор. И затвори.
— Ще ти звънна утре. Веднага щом се приземя! — изрече Уенди в празната слушалка.
После изключи телефона си и го метна в куфарчето.
Върна се на мястото си и седна. Каза си, че не трябва да мисли за току-що проведения разговор, защото не е в състояние да стори нищо друго. Започна да ровичка в чантата си. Накрая извади червена копринена маска за сън (коледен подарък от Магда), малка метална кутийка, в която имаше тапи за уши, и шишенце сънотворни, дадени й от лекаря. Всичко това нареди върху малката масичка до ръката си.
Самолетът потегли от пистата с леко потрепване. Уенди се приведе през мястото си и опря чело о прозореца, наслаждавайки се на хладината му. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Предстояха й седем часа свобода — седем блажени часа, през които не можеше да бъде открита нито по телефона, нито по имейла.
Най-неочаквано в главата й зазвуча гласът на Шейн: «Без мен всичко се разпада. Точно и затова си тръгнах. За да покажа на Уенди какво е да живее без мен!»
Запозна доктор Винсънт с тази стряскаща информация още на първата им среща. Уенди успя само да се усмихне едва-едва. Защото горчивата истина бе, че той е прав.
Което беше принудена да признае пред себе си вечерта, когато се прибра, и завари Тайлър с надрискани гащички.
Самолетът набра скорост по пистата и се издигна над земята. Двигателите му работеха на пълни обороти. Бръмченето се превърна в подигравателен смях. Стюардесата й донесе още една чаша шампанско. Уенди си взе едно сънотворно хапче и го глътна с виното. После натисна бутоните на седалката, за да я свали надолу, постави си две възглавници под главата, зави се с лекото шалче и затвори очи.
Бръмченето на двигателите продължаваше да й се присмива.
В главата й автоматично нахлуха десетки мисли. Без никакъв ред и порядък. Селдън Роуз, «Парцаливите пилигрими», Боб Уейбърн, Шейн (и неговото все по-чудато поведение), доктор Винсънт, петнисто пони, Виктори и Лин Бенет (това пък за какво?), акото в гащичките на Тайлър… беше истински ад! Детето си бе свалило долнището на пижамката и акото бе протекло от гащичките му и се бе размазало по чаршафите. Както стана ясно, Тайлър не бе ходил в тоалетната цял ден (както доктор Винсънт им беше обяснила, задържал го е, в подсъзнателен опит да го запази за себе си) и когато накрая си е легнал да спи, е изгубил контрол над тялото си.
Това беше най-гадният ден от всички след напускането на Шейн, най-отвратителната последица от този негов акт.
През въпросния следобед бяха пристигнали дневните снимки от първите два дена на работата по «Парцаливите пилигрими», вече с три дена закъснение, и тя нямаше друг избор, освен да ги прегледа. Не бяха много добри — четири часа пълни глупости, които трябваше да бъдат заснети наново (при цена половин милион долара три снимачни дена означаваха огромно надвишаване на бюджета). Затова тя бе прекарала следващите няколко часа в трескави разговори с Румъния и Западното крайбрежие. Бе излязла от офиса си чак в девет вечерта, без да успее да разреши проблема, обзета от смразяващото чувство, че пет години работа са отишли напразно. Само за да бъде посрещната вкъщи от още по-голям хаос. Тайлър стоеше на леглото си и пищеше, Магда се опитваше да потуши писъците му, надула докрай звука на телевизора, а госпожа Минивър стоеше в стаята на Тайлър с увисналата на крака й Клоуи и плачеше. И като че ли това не беше достатъчно, ами някой чукаше на вратата — съседите се оплаквали от шума.
В стаята на Тайлър вонеше на лайна и за момент Уенди се уплаши да не повърне. Госпожа Минивър изтръгна Клоуи от себе си и я подаде на майка й. После изрече:
— Младият Тайлър преживя инцидент в гащичките си. — Тонът й беше недвусмислено обвинителен, сякаш само Уенди беше виновна, което, от друга страна, сигурно бе истина. — Хората не трябва да раждат толкова много деца, щом не могат да се грижат за тях! Най-добре е да си върнеш съпруга, скъпа!
— Искам тати! — разпищя се Тайлър.
Уенди изгледа госпожа Минивър така, сякаш искаше да й каже: «Безсърдечна жена такава! Виж сега какво направи!» Обаче бавачката отказа да поеме вината. Стисна надменно устни и поклати глава, напълно убедена, че Уенди е лоша майка и това е!
— Сега, когато вече благоволихте да се приберете, мога да си тръгвам! — изрече саркастично тя.
Уенди напъха Клоуи и Тайлър в банята, като сложи момченцето направо под душа. С чаршафите му реши да се оправя после, затова тази вечер му позволи да спи при нея. По принцип това бе напълно забранено от възпитателна гледна точка, но хората, които бяха измислили глупавите правила, надали бяха предвидили подобна ситуация. Тайлър се въртя през цялата нощ, като редуваше притискането си към нея с ожесточено ритане, беше пределно ясно, че трябва да се направи нещо. Ала какво?
Събудиха я в шест сутринта. Беше Ханк, нейният асистент продукция по снимките на «Парцаливите пилигрими». Ханк имаше неблагодарната задача да отговаря за продукцията през първите две седмици на снимките, а част от работата му се състоеше всяка сутрин да се обажда, за да докладва какво става там. Уенди прие обаждането, макар че още не бе излязла от мъглата на изтощението.
— Боб Уейбърн пие непрекъснато — отбеляза той по повод брилянтния, но иначе много труден по характер режисьор. — Тази нощ кърка до три през нощта с местните. Между него и Джени Кадин вече се усеща напрежение. Джени иска да й се обадиш. Иска сестра й да дойде тук, на снимките, обаче Боб въведе ново правило — никакви гости. Казала на един от операторите, че Боб нарочно се опитвал да я снима от грозни ъгли. Знам го, защото същият този оператор ми сподели, че снощи правил с нея секс, обаче тя не приемала нищо друго, освен анално… — Този рецитал продължи още десетина минути, а накрая Ханк завърши: — Виж какво, не мога да се справя сам! Налага се да дойдеш и ти!
Тя извърна глава към Тайлър, който най-сетне бе успял да заспи, скръстил ръце под брадичката си и с отворена уста. Незнайно защо й хрумна въпроса дали, като порасне, ще започне да хърка така гадно, както баща си.
— Уенди?
— Да, Ханк — отговори тя. Не можеше да му каже, че точно сега й бе напълно невъзможно да изостави децата си. Клюката щеше да тръгне много бързо и Боб Уейбърн като нищо ще си въобрази, че юздите му са отпуснати. Ако семейното й положение не се подобри, очевидно ще стане неговата, но засега реши, че трябва да го държи в напрежение. — Ще взема решение, след като видя заснетото от следващите два дена!
Искаше й се да продължи да лежи и постепенно пак да заспи, но се насили да стане и да се завлече в банята. Някога изобщо не бе имала проблем да тръгне веднага в случай на криза, но това се дължеше единствено на присъствието на Шейн. А сега напускането на съпруга й се утежняваше от факта, че «Парцаливите пилигрими» не беше кой и да е филм. Ако този филм с бюджет от 125 милиона долара пропаднеше, с кариерата й беше свършено. Шейн много добре знаеше какви са залозите и нямаше никакво съмнение, че е планирал изчезването си така, че да причини колкото бе възможно повече поражения. Налагаше се да го помоли да се върне. Може пък да вземе да му купи кола… нещо шикозно, като например ново порше…
— Госпожо Хийли? — На вратата се чукаше. Беше бавачката. — Държа да поговоря с вас за тази ситуация тук!
Да не би госпожа Минивър също да се кани да напусне? Защо не вземе да подкупи с колата нея, вместо Шейн?
— Веднага излизам! — извика в отговор Уенди. Мобилният й телефон иззвъня. Беше Джени Кадин.
— Не искам да се държа като примадона, но истината е, че не съм щастлива тук — изрече тя.
Напротив, Уенди си знаеше, че Джени много обича да се държи като примадона. Но го пусна покрай ушите си.
— Знам всичко за проблема и ти обещавам, че ще го оправя! — отговори Уенди, като внимаваше да не позволи на раздразнението да се прокрадне в гласа й. — Първо ще говоря с Боб и веднага след това ще ти звънна!
— По-добре го направи веднага!
— Госпожо Хийли! — извика настойчиво госпожа Минивър.
— Максимум след десет минути! — заяви Уенди в телефона и затвори.
Тръгна след бавачката и двете влязоха в кухнята. И незнайно защо си даде сметка, че не знае първото име на госпожа Минивър. Дали изобщо има такова?
— Не можем да позволим вчерашният ден да се повтори! — започна веднага бавачката. — Аз си имам работно време и възнамерявам да го спазвам! От седем сутринта до пет следобед! Вие може би не знаете за работното ми време, защото Шейн често ме молеше да поостана още малко и аз обикновено се съгласявах. Но тогава той винаги поемаше своята част от грижата по децата!
Уенди не знаеше какво да каже. Разтрепери се от срам.
— Много съжалявам… — усмихна се накриво тя.
— Не става въпрос за извинения — изрече надуто госпожа Минивър, докато пълнеше кафеварката с вода. — Не ми е в природата да критикувам клиентите си, но това домакинство е истински кошмар! Децата са пълни развалини и като ги гледам, май се нуждаят от посещения при психоаналитик! Магда пък има нужда от сутиен…
— Ще й взема сутиен… този уикенд — пошепна Уенди.
— Наистина нямам представа как ще се справите сега! — въздъхна бавачката, наливайки си чашка кафе.
После й обърна гръб и Уенди се загледа с омраза в нея. Стоеше си там, в безупречната си сива униформа и чорапи с жартиери (госпожа Минивър беше бавачка от старата школа и никога не ти позволяваше да го забравиш!), а тя, Уенди, нейната работодателка, за чийто живот се предполагаше, че трябва да бъде улеснен от тази персона пред нея, едва се държеше на крака, с мокра коса и изтъркан стар халат и гледаше как животът й се изплъзва изпод пръстите. Уенди си каза, че има две възможности: или да се разпищи на бавачката, при което тя със сигурност ще напусне, или да се остави на милостта на тази коравосърдечна англичанка. Избра втората.
— Моля ви, госпожо Минивър! — изрече с умолителен тон. — Просто нямам друг избор, разберете ме! Не мога да спра да работя! Ако го направя, как тогава ще храня и обучавам децата си?!
— Това не е мой проблем, нали така? — обърна се госпожа Минивър и я изгледа с чувство за превъзходство. — Макар че се осмелявам да предположа, че всичко може да се реши, ако поставите работата си под малко повече контрол.
Тук на Уенди й се прииска да се изхили. Откога госпожа Минивър е станала експерт по начините за оцеляване във филмовата индустрия?
— Може да наема още някой — изрече предпазливо тя. — Някой, който да идва в пет и да ви отменя. — Господи! Две бавачки! Че какъв живот ще бъде това за децата?!
— Това е добра идея — кимна мъдро бавачката. — Може да помислите също така и за частно училище интернат!
— Имате предвид, като в Англия ли? — извиси изумено глас Уенди.
— Магда със сигурност е вече достатъчно голяма, за да бъде отделена от вас. А младият Тайлър също ще порасне скоро.
Уенди чу, че зад нея някой ахва. Извъртя се рязко. Магда се мотаеше в празното пространство между кухнята и дневната. Колко ли от разговора е чула? Очевидно достатъчно, ако се съди по изражението на лицето й, по болката и объркването.
— Магда? — извика майка й. Момичето се обърна и побягна.
Уенди я откри в леглото си, сгушила се до Тайлър. Той пък хълцаше. Магда изгледа майка си обвинително, но нищо не каза.
— Защо, мамо? — изхълца Тайлър. — Защо искаш да ни изгониш оттук?
— Защото се изпусна в гащичките си, глупаче! — отговори му Магда. — И сега и двама ни ще ни изпратят някъде. — Скочи гневно от леглото и добави: — Като сирачета!
Уенди се облегна уморено на стената и пошепна:
— Никой няма да бъде изпращан никъде, ясна ли съм?
— Но госпожа Минивър каза нещо друго!
— Госпожа Минивър излъга!
— Кога ще се върне татко?
Точно в този момент към тях се втурна пищящата Клоуи, следвана от бавачката.
А сцената, която последва, беше като във филмите. Защото Уенди извади палтото на госпожа Минивър от дрешника в коридора и й заяви, че повече няма да се нуждае от услугите й. Приятното усещане продължи около две минути, докато се огледа и зърна трите подплашени деца, и се запита какво, по дяволите, ще прави сега.
— Мамо, да не би да искаш да уволниш и нас?! — обади се по едно време синът й.
И тогава тя се обади на Шейн. Нямаше друг избор. «Нали точно затова са бившите съпрузи — да ти помагат в момент на криза!» — помисли си с болка тя.
Опасяваше се, че Шейн няма да вдигне телефона. Вече седмици наред утвърждаваше своята независимост, като отказваше да вдигне телефона си, а после й се обаждаше, когато на него му е удобно.
— Да? — чу се гласът му.
— Познай! — извика тя с престорена веселост. — Току-що уволних госпожа Минивър!
— В осем сутринта?! — попита Шейн и се прозя. Представи си го в леглото и не можа да не се запита дали при него няма друга. Прииска й се двамата да си сменят местата. — Умен ход, не мога да не ти го призная!
— Ама тя искаше да изпрати децата ни в интернат! — вече изкрещя Уенди.
Шейн се появи в жилището им след тридесет минути, влезе си със собствения ключ и се заразхожда лениво наоколо, сякаш никога не беше напускал, а само преди пет минути е излязъл да купи вестник. И онази вечер, когато тя се прибра вкъщи в седем, редът беше възстановен. Децата бяха изкъпани и нахранени, а Магда и Тайлър дори си пишеха домашните. Докато него го нямаше, при всяко свое завръщане тя заварваше децата си като голишарчета, оставени цял ден сами и нуждаещи се от нейното внимание. И спокойствието, което я обгърна сега, я притесни не на шега. Но реши, че няма да се оплаква. Беше чувала за майки, които се побъркват, когато децата им питат за «тати» вместо за «мама» (по филмите това беше ключов момент, при който жената беше длъжна да осъзнае, че децата са по-важни от кариерата й), но лично тя винаги бе считала подобни чувства за незрели и егоистични, а в нейния случай — и за безкрайно глупави. Какво значение има кого търсят децата, щом са щастливи?!
Но докога можеха да бъдат щастливи? Докога възнамеряваше да остане съпругът й?
Влезе в банята и веднага забеляза, че Шейн бе поставил четката си за зъби на старото й място на мивката, точно до крана. Уенди я взе, отнесе я в дневната и го попита:
— Оставаш ли?
— Аха! — кимна той и благоволи да извърне поглед от филма, който гледаше на дивиди. Беше високобюджетен екшън, все още непопаднал на големия екран.
— Така ли? — Поколеба се. Не искаше да променя решението му. — И тогава защо напусна?
— Имах нужда от почивка. Да си помисля.
— Сериозно? — Предпочете в момента да не изтъква, че възможността да си вземат кратка отпуска за размисъл изобщо не стоеше пред жените. — И какво реши?
— Реших, че ще се грижа за децата. Все някой трябва да ги отгледа!
Това изявление беше малко шокиращо, но едновременно с това намек, че тя не е в състояние едновременно да работи и да се грижи за децата си. Но сега няма да се оплаква. Даже почувства известно неудобство и вина, че всичко се бе разрешило с толкова малко усилия от нейна страна.
И Шейн удържа на думата си. Нае нова бавачка — Гуинет, ирландка на двадесет и няколко години, която работеше само от дванадесет до пет. Шейн бе изтъкнал, че не желае децата им да бъдат възпитавани от бавачки. Уенди подозираше, че той е разговарял с някоя от множеството домакини, съпруги на богаташите в развлекателния бизнес, които непрекъснато обсъждаха най-новите насоки в грижата за децата. Сигурно оттам бе взел и името и телефонния номер на доктор Шърли Винсънт, брачния консултант. Тарифата на добрата докторка беше по 500 долара на сеанс («Знам, че звучи много — бе отбелязала тя с удебелените си със силикон устни, приличащи на патешка човка, — но точно толкова плащате и за хубаво подстригване! Та щом можете да си позволите да дадете тези пари за косата си, предполагам не бихте имали нищо против да дадете и двойно за семейството си! Косата израства, обаче отношенията — не!»). Доктор Винсънт бе обявила, че бракът им е в «степен оранжево — бойна готовност», което означавало, че отначало трябвало да се виждат три пъти седмично.
— Шейн се върна! — бе обявила Уенди на майка си. — Решил е да стане ТПРВ.
— Ще ходи на курсове за машинист ли?! — не разбра майка й.
— Не, това означава «татко на пълно работно време»!
— При цялата тази допълнителна помощ, която имате?!
— Вече по-голямата част я поема той.
— Значи в крайна сметка няма да тръгне на работа, така ли?!
— Да се грижиш за децата също е работа, мамо! Нали и ти си правила това цял живот?!
— Да, знам, скъпа! — отговори майка й. — Само не забравяй, че точно същото казват и онези жени, които накрая си живеят живота, благодарение на огромните издръжки, които са измъкнали от бившите си съпрузи!
«Никога няма да победя в тази битка!» — помисли си Уенди, а на глас изрече:
— Шейн все пак е мъж, мамо!
— Да, точно това имам предвид — въздъхна майка й. — Очевидно отдавна е проумял, че за него е далеч по-удобно и изгодно да живее при теб, отколкото сам!
Това й напомни за квартирата, където Шейн бе отседнал по време на «размисъла» си, която тя така и не видя, но където изпрати една от асистентите си да помогне на Шейн да си събере багажа. Беше го измъкнала от някакъв барман (Уенди предпочете да не се задълбочава по въпроса от какъв пол е бил въпросният барман) и представляваше миниатюрна стаичка само с един матрак на пода и хлебарки в банята. Жилище, което беше в ярък контраст с двестате хиляди долара, които съпругът й бе измъкнал от нейната банкова сметка, без да я предупреди — уж за ресторанта си. Не бяха обсъждали тази тема — с изключение на случая, когато Шейн си призна, че цялата тази работа с ресторанта била огромна грешка и той се отказал от него. За него това безспорно беше знак, че тя също трябва да се откаже и да не го споменава. И все пак споменът за ресторанта я притесняваше. Беше една от онези мистериозни главоблъсканици, които те сполетяват точно в момента, когато си мислиш, че заспиваш.
— Здрасти, как си? — бе подвикнал весело един следобед Селдън Роуз, надниквайки в офиса й.
От онзи знаменателен обед насам му беше станало навик да се отбива при нея най-неочаквано, профучавайки надменно покрай трите й асистентки, начело с Джош. Всеки път, когато той се появеше, пъхнал небрежно ръце в джобовете си, тя винаги разговаряше по телефона. И се улавяше, че заради него несъзнателно преиграва. Този следобед не беше изключение, въпреки че Шейн вече се бе върнал вкъщи. Със слушалки на ушите и микрофон под брадичката тя подбели театрално очи по посока на Селдън, за да му покаже колко е отегчена, после се вторачи в бюрото си с леко смръщена физиономия, след това се облакъти на стола си и подпря глава върху ръката си. Накрая кръстоса крака, повдигна вежди и улавяйки усмивката му, присви устни и сви рамене.
А после се извърна и заговори в микрофона с авторитетен глас:
— Слушай, Айра, този Сам Уитълщайн е истински мерзавец и ти казвам, че бизнес не се прави така. Или поне ние не го правим така! Няма да позволя да ми спъват работата! Очевидно е, че е нарушил сделката, така че предай му, че ако не играе по правилата, ще трябва да си търсим друг!
С тези думи тя свали слушалките от главата си, стана, заобиколи бюрото си и се облегна на ръба. След това изрече презрително:
— Гадни агенти!
— Лешояди! — съгласи се Селдън.
— Айра би предпочел по-скоро да развали вече сключена сделка, само и само да стане неговата!
— Като повечето мъже.
— Надявам се, че ти не си сред тях, Селдън — отбеляза тя със сексапилен, авторитетен смях, а после се приведе и натисна копчето на интеркома.
— Ще приемеш ли Морс Блийбър? — попита Джош.
— Кажи му да изчака! — заповяда Уенди, а после насочи цялото си внимание към Селдън. — Е, как върви подготовката за премиерата?
— В момента най-важният въпрос е кой ще присъства на нея! — отбеляза той. После повдигна леко панталоните си и се отпусна върху близкия претрупан с какво ли не фотьойл, като седна на ръба му с разтворени крака.
Очите на Уенди се плъзнаха неволно към мястото между краката му, където платът на панталоните му се бе оформил като палатка. Но това надали означаваше нещо особено. Вероятно е просто от материята.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
— Тони Кранли твърди, че е зает.
— Няма начин да не е зает! Или най-малкото смята да бъде! — процеди презрително Уенди и кръстоса ръце пред гърди. — С някоя проститутка!
— Човек никога не знае! Може пък да се окаже обещаваща актриса!
— Искаш ли да му се обадя? — попита тя.
— Ако смяташ, че това би могло да помогне…
— Ще му звънна! Много добре знам какво да му кажа. Тони може и да е красавец, но иначе е много тъп!
Погледите им се срещнаха и те побързаха да се извърнат настрани, давайки си сметка, че този разговор спокойно би могъл да се проведе или по телефона, или по имейла. Уенди си каза, че е крайно време да му каже за завръщането на Шейн.
— Ти поне би трябвало да дойдеш, нали? — попита той, почесвайки се небрежно по ръката.
Тя само кимна и се престори, че оправя купчина папки със сценарии, поставени на бюрото й. Поканата му я бе хванала напълно неподготвена. Това беше или деликатен намек за любовна среща, или просто хитър стратегически ход, а може би по малко и от двете. Само преди три месеца Селдън Роуз изобщо не би посмял да й предложи да се покаже на някоя от неговите премиери — присъствието й би било еквивалентно на публично обявление, че подкрепя напълно проекта му и че вярва в него. Ако не друго, то появата й със сигурност ще предизвика коментарите на хората, особено като се има предвид, че досега категорично бе отказвала да ходи на тези премиери.
— Нямам нищо против — отговори уклончиво тя. — Стига да съм се върнала от Румъния.
После го погледна изпитателно. Дали вече е чул за кошмарните първи снимки? Реши, че се налага някакво обяснение:
— Нали знаеш, обичайните задачи. Сигурно ще отсъствам не повече от три-четири дена.
— Хубаво. Значи ще се видим на премиерата — отсече той и се изправи. — Открай време обичам да казвам, че никой не е в състояние да откаже на лична покана!
— Да знаеш, че ще ми бъдеш много задължен! — усмихна се тя.
— Аз вече съм ти много задължен! Особено ако успееш да докараш и Тони Кранли!
Налага се да му каже за Шейн! Няма как!
Той бе почти излязъл, когато тя изстреля бързо:
— Между другото, Шейн се върна!
Той се закова на място, обърна се бавно и с напълно овладян глас отговори:
— Много добре! Най-малкото за теб е добре! Е, това улеснява нещата. Можеш да доведеш тогава и него, ако искаш!
«Мамка му! — помисли си тя, докато си слагаше обратно слушалките. — Защо се държа толкова безгрижно?!» И внезапно осъзна, че би се радвала той да го бе приел по-трагично.
През цялото време, докато бе седял пред нея, тя си мислеше за секс, като тайно сравняваше чувствата си към Селдън с тези към Шейн. Колкото и да не й се искаше, точно в този момент печелеше Селдън. От друга страна, той практически нямаше съперник — още от мига, в който Шейн бе прекрачил обратно прага на къщата им, тя си бе дала сметка, че съпругът й напълно е престанал да я привлича в сексуален смисъл. Това, разбира се, изобщо не й бе попречило да му направи свирка точно преди да тръгне за Румъния, което беше и причината, поради която не беше имала достатъчно време да си събере багажа.
— Тази работа нещо не ми харесва, Уенди — бе отбелязал Шейн в ранния следобед, докато вървеше след нея към спалнята. — Аз съм тук само от една седмица, а ти внезапно решаваш да се измъкнеш!
— Какво искаш да направя, ангелче? Да им кажа, че трябва да прекратят снимките на продукция за сто двадесет и пет милиона, само и само да мога да си оправя брака ли?!
— Да. Аз бих постъпил точно така! — бе отсякъл Шейн. — Ако държиш на нашия брак, трябва да бъдеш тук!
Но защо я измъчва така?!
— Ангелче! — бе изрекла тя, въоръжавайки се с търпение. — Много добре знаеш какво означават «Парцаливите пилигрими»! Не само за мен, но и за всички нас!
— Въобще не ни намесвай нас, Уенди! — бе извикал той, а после подло бе добавил: — Винаги всичко се върти около парите, нали така?!
Това си беше истински удар под кръста от негова страна! Защо, когато мъжете се претрепват да правят много пари, се считат за хора, достойни за възхищение, докато ако една жена е в същата позиция, всички започват да я гледат крайно подозрително?! А що се отнася до парите — особено нейните трудно спечели пари! — Шейн очевидно нямаше никакви проблеми с харченето им! Или с незаконното им присвояване!
Ала темата беше прекалено голяма и прекалено грозна, за да се заема с нея точно сега. Затова реши да си държи устата затворена. Веднага се сети какво би казала за ситуацията доктор Винсънт.
Затова просто въздъхна, измъква куфара си изпод купчината обувки в гардероба и заяви:
— Трябва да изкарвам прехраната на семейството! Спомняш ли си какво каза доктор Винсънт? Просто се старая да изпълнявам моята част от задълженията! Да издържам семейството!
Обаче Шейн не се връзваше толкова лесно.
— Доктор Винсънт също подчерта, че има съществена разлика между издържането на семейството и използването на този претекст като повод за бягство!
През главата й премина смразяваща мисъл. Да, доктор Винсънт е напълно права! Тя наистина искаше да избяга! От Шейн — нейната вечно мърмореща домакиня! Запита се кога ли добрата психоаналитичка ще стигне и до тази част от програмата си.
Но внезапно се почувства виновна. Не трябва да си позволява да мисли за Шейн по този начин! Той просто се старае да даде най-доброто от себе си, както и да прави онова, което е най-добре за семейството. Затова тогава просто се бе обърнала и му бе направила свирка. И без това точно в онзи момент беше на колене, така че й бе все едно.
— Тази вечер имаме сеанс при Шърли! Тя надали ще остане особено доволна — бе заявил после той. След това излезе и след две минути се върна. — Няма проблеми. Шърли каза, че можем да си направим сесията утре, по телефона. Кога ще ти бъде удобно?
Психоаналитична сесия? От Румъния?!
Двигателите на самолета бръмчаха тихичко.
Уенди отвори очи и свали маската си. Мозъкът й работеше на пълни обороти. Погледна си часовника. Седем вечерта нюйоркско време. Един през нощта — в Париж. Два през нощта — в Румъния. Приспивателното не й беше повлияло и тя си знаеше, че повече няма да може да заспи.
Седна и натисна бутона на седалката си, за да я върне в нормална позиция. После бръкна в куфара и извади оттам два сценария. Единият беше на «Парцаливите пилигрими», изпъстрен с бележките й, а вторият представляваше снимачният вариант на сценария, където снимките бяха подредени ден по ден. Тези два документа бяха нейната библия за момента. После Уенди извади лаптопа си, включи го и пъхна в него един диск.
Дискът съдържаше заснетото от последните две седмици. На всеки два дена специален куриер от продуцентския отдел летеше от Румъния за Ню Йорк, за да достави лентата в центъра за обработка в Куинс. После отнасяше обработения материал в сградата на «Сплач-Върнър», където тя го пускаше за прожекция. След това филмът преминаваше през дигитална обработка, за да бъде копиран на диск, така че тя да има възможност да го гледа на личния си компютър и да го проучи по-внимателно.
Сега Уенди постави снимачния вариант на сценария в скута си и започна да следи заснетото, като сравняваше собствените си бележки с онова, което виждаше на екрана.
Скръцна със зъби от безсилие и усети остра болка в челюстта си, точно под ухото. Само това й трябваше сега! Носеше си оплакването от години и й се случваше винаги по време на огромно напрежение. Постави ръка върху челюстта си, разтри я лекичко и се опита да отпусне мускулите си. Не можеше да стори нищо по въпроса, освен да си носи болката.
Пак се вторачи в екрана на лаптопа. Да, наистина е права. До момента снимките са пълен провал. Бе прекарала в този бизнес вече близо двадесет и пет години и имаше абсолютно доверие в личната си преценка. Проблемът не беше в това, че актьорите не казват правилно репликите си, а в начина, по който ги изговарят, както и в тона на сцените. Всичко беше с краката нагоре. Точно в това се състоеше и трудната част при правенето на филми — да покажеш на екрана собствената си визия, онова, което е в главата ти. Ала за съжаление разстоянието между написаното на хартията и показаното на екрана представляваше дълбока пропаст, пълна със стотици хора — всеки от тях със своите собствени идеи и виждания.
Като например режисьора Боб Уейбърн. Уенди се смръщи. Беше повече от ясно, че, що се отнася до «Парцаливите пилигрими», двамата с Боб не са на една и съща вълна. И той отлично го знаеше. Точно това бе причината, поради която през последните две седмици той отказваше да говори по телефона с нея. Поведението му беше скандално, но не и необичайно за хората от неговата гилдия. При определени обстоятелства тя не би имала нищо против да го остави да си гледа работата. Ако например проумее, че Боб има право — ако се опитва да извлече от сценария някакъв нюанс, за който тя не се беше сетила; или пък ако в заснетото досега има достатъчно качествен материал, който би могъл да се монтира и използва. По принцип Уенди посещаваше снимките на всички филми, които правеше «Парадор», и ако сега обстоятелствата бяха по-различни, щеше да успее да отложи пътуването си до Румъния с няколко дни — поне за след уикенда, когато Магда ще ходи да си избира пони. Ала «Парцаливите пилигрими» не беше кой да е филм. Този филм бе от онези, които се падат веднъж на пет-десет години, филм със сърце, интелигентност и очарователни характери. Казано накратко, това бе лента, която хората във филмовата индустрия определят накратко като «стойностна».
Прочете няколко реда от сценария — не че имаше нужда да го прави. Знаеше всяка реплика от диалога, всяко сценично указание. Работеше по този проект вече от пет години. Купи правата за книгата «Парцаливите пилигрими», още докато беше ръкопис, шест месеца преди да се превърне в истинска книга. Тогава никой, нито дори самият издател, нямаше представа, че тази творба ще се превърне в международен бестселър и че ще се задържи на върха на класациите на бестселърите на «Ню Йорк таймс» повече от година. Но тя го знаеше. Е, най-лесно е да купиш правата на дадена книга, когато се превърне в бестселър. Но да си наясно, че тя ще се превърне в хит, преди дори да се е появила на пазара, се изисква особен талант. Никога нямаше да забрави усещането си, когато прочете първия параграф на «Парцаливите пилигрими» — беше си легнала с ръкописа и макар че беше много уморена, си бе наложила да поработи още малко. Минаваше единадесет и Шейн лежеше до нея, зазяпан в телевизора. Денят й беше минал отвратително. Тогава работеше друго — беше продуцент в «Глобъл Пикчърс» със собствена продуцентска компания, А «Глобъл» току-що бяха наели нов президент. Веднага се пусна мълвата, че той искал да правят само млади, мъжкарски филми и за всички беше ясно, че Уенди ще бъде първата, която ще си замине. Спомняше си как тогава се бе обърнала към Шейн с отчаяние в гласа:
— Вече не знам дали си струва да се блъскам толкова! Никой не иска да прави филмите, които аз бих искала да виждам на екрана!
— О, Уенди! — бе въздъхнал Шейн, без да отлепя очи от екрана на телевизора. — Както обикновено, преувеличаваш! Стегни се най-сетне!
И тя го бе изгледала кръвнишки, след което се бе заела да чете ръкописа.
Почти моментално сърцето й се бе разтуптяло от вълнение. С трепереща ръка обърна на следващата страница. След още три страници се обърна към съпруга си и заяви:
— Това е!
— Какво имаш предвид?
— Филмът! Онзи, който чакам цял живот!
— Защо ми се струва, че за всеки филм казваш така? — промърмори той и се прозя. После се претърколи и изгаси нощната лампа.
Тя се премести в кухнята. И чете цяла нощ, седнала на неудобния висок стол до барплота.
В «Парцаливите пилигрими» се разказваше за опасните приключения на три американски медицински сестри, изпратени в Европа по време на Първата световна война. Стилът напомняше за Хемингуей, само че с женски нюанси. В девет сутринта на другия ден тя се обади на агента на автора и сключи с него сделка за закупуването на правата на ръкописа за 15 000 долара. Използва собствените си спестявания. Впоследствие се оказа, че това бе една от най-смислените инвестиции, които бе направила през живота си. Филмът «Парцаливите пилигрими» би могъл да спечели дори «Оскар» — «Ще спечели Оскар», напомни си тя, — а като закупи правата към ръкописа със собствените си пари, тя си подсигури и собственото си участие и заинтересованост от проекта. Това означаваше, че когато го отнесе в студиото, никой няма да има правото да й го отнеме.
Шест месеца по-късно книгата «Парцаливите пилигрими» продължи да бъде бестселър, а на нея й предложиха поста президент на «Парадор Пикчърс». Така тя донесе ръкописа в «Парадор» и прекара следващите четири години в битки за него. Първо, битка за подходящо написан сценарий (отне й три години и шестима сценаристи), а после кандидатиране за субсидия, настоявайки, че филмът ще се превърне в хит. Проблемът, както винаги, беше в бюджета — снимките на място и костюмите го превръщаха в удоволствие за 125 милиона долара. Но тя спечели. И това беше най-голямата сума, която «Парадор» някога бе влагал във филм.
Всички в компанията бяха уплашени, с изключение на нея. Но точно затова президентът беше тя, а не те. И съвсем доскоро — всъщност, допреди две седмици, когато започнаха снимките по филма — тя бе абсолютно категорична, че лентата ще се превърне в хитова, ще донесе много пари и ще получи най-малко десет номинации за «Оскар». А после видя първите резултати.
Филмът беше по принцип феминистки, а от видяното до момента ставаше ясно, че Боб Уейбърн е отявлен женомразец. Той се оказа нейната единствена грешка, но за съжаление фатална. Спомни си за огромната сума, която му бе предложила — с надеждата, че той ще облагороди материала с балансиращата си гледна точка. Вместо това той просто го съсипваше. Беше повече от ясно, че на този човек нито може да се има доверие, нито трябва да бъде оставен сам.
Нещата щяха да добият доста грозноват вид. Ще се наложи да се върнат към самото начало и да заснемат всички сцени, които досега са направили. Едва тогава Боб Уейбърн ще може да се тупа в гърдите, че е направил хит. Уенди имаше богат опит с този тип мъже — арогантни мъжкари и творци, затова знаеше, че стратегията за справяне с тях е много проста: Или прави нещата по моя начин, мой човек, или си поемай по пътя! Боб ще разполага с две седмици, за да започне да гледа на нещата по нейния начин, а ако не го стори, тя ще го уволни. Е, съществуваше и вероятността той сам да напусне — нищо чудно, докато хеликоптерът й кацне на снимачната площадка в Румъния, той вече да й е поднесъл този сюрприз. Но тя нямаше да бъде изненадана, защото бе подготвена за това. Последните три дена бе прекарала в непрестанни разговори по телефона, тайно проучвайки за други режисьори, които биха проявили интерес към този филм. И вече разполагаше с едно сигурно име.
Надраска няколко думи в полето на сценария и неочаквано усети, че я залива чувство на вина. Вина заради това, че бе излъгала и съпруга си, и семейството си, а сега ще трябва да излъже и доктор Винсънт. Защото нямаше никаква възможност да се прибере вкъщи за уикенда. Оправянето на филма щеше да й отнеме най-малко десет дена, а после вероятно ще трябва да се върне в Румъния за още десет, за да се увери, че всичко върви по график. Знаеше, че е грозно да се лъже (или по-скоро «увърта»), но в живота има мигове, когато се налага да направиш труден избор с надеждата, че онези, които те обичат, впоследствие ще те разберат.
А съпругът й би трябвало да е този, който я разбира най-добре. Наблюдаваше този бизнес вече достатъчно дълго (дори бе работил в него известно време), за да е наясно как сработват нещата. Провалът на «Парцаливите пилигрими» просто не стоеше като опция пред тях, затова тя имаше моралното задължение да стори всичко по силите си, за да го превърне в успешна лента. Ако се налага, би скочила дори и от самолет, би работила по двадесет и четири часа в денонощие, би си отрязала и пръста, ако е необходимо. Защото знаеше, че ако сега не отиде лично на мястото на снимките и не оправи всичко, ще бъде уволнена. Е, не веднага, разбира се. Но когато след шест месеца филмът бъде пуснат на екран и се провали и «Парадор» изгуби много пари (около петдесет-шестдесет милиона долара), ще я изритат само за две секунди. И ако това стане, тя може и да успее да си намери някоя не чак толкова престижна работа в друго голямо филмово студио. Но за да го стори, ще се наложи да мести цялото си семейство в Лос Анжелис — да откъсне децата си от Ню Йорк и да лиши себе си от поста на президент на компания.
Най-лошото бе, че ако това стане, посоката за нея щеше да бъде само една. Надолу.
Не можеше да позволи подобно нещо! Не и след всичките двадесет и пет години упорит труд, които бе положила!
Не се страхуваше да вложи и още. Тя обичаше работата си — и точка. Бе създадена за тази работа, бе родена за нея!
И така, Уенди продължи да работи през цялата нощ, през мрака над Атлантическия океан и през набъбващата зора над Париж. Самолетът й спря до ръкава в пет и двадесет сутринта местно парижко време. Тя включи мобилния си телефон и смени обхвата му към европейската клетъчна мрежа. И телефонът автоматично започна да звъни. Натисна бутона за проверка на приетите повиквания и съобщения.
«Имате… тридесет и две нови съобщения!» — обяви приятният механичен глас в телефона й.
 

18
 
Беше краят на март и отново валеше сняг — за пети път през последните десет дена.
Тротоарите тънеха в киша, а по улиците се блъскаха автобуси и коли, надули гневно клаксоните си. На хората им беше писнало от сняг (надяваха се това да бъде последният за сезона). В таксито беше горещо и влажно, а по пода му имаше малки локвички, поради което Виктори беше принудена да седи със свити колене и високо вдигнати пръсти на велурените си ботуши, за да ги предпази от неминуемото подгизване.
«Защо не си вземеш частна лимузина с шофьор?!» — непрекъснато се възмущаваше Нико. Да, вярно, че можеше да си ги позволи, но Виктори открай време бе изключително предпазлива относно излишните разходи. Смяташе, че е много важно да не забравяш кой си и откъде идваш, независимо колко високо си се изкачил по социалната стълбица. Но сега, когато «Би & Си» като че ли се канеха да й направят изгодно предложение за закупуване на компанията й, може би ще бъде принудена да си осигури частна лимузина с шофьор. Например нещо луксозно — мерцедес като този на Мъфи Уилямс.
Но по-добре да не мисли толкова напред. Нищо не е сигурно… засега.
Дзън! Мобилният й телефон звънна приятно и тя провери съобщението.
«Не забравяй, че притежаваш този град! Късмет!» беше от Нико.
«Благодаря!»
«Нервна ли си?»
«Не. Фасулска работа.»
«После ми звънни! Ще погледаме малко бижута!»
Виктори се усмихна на дисплея си. Нико очевидно се вълнуваше много повече от перспективите, които й се откриваха, отколкото самата Виктори. Още откакто разбра за първата й среща в централния офис на «Би & Си» в Париж, тя не говореше за нищо друго.
Окуражаваше я и я наставляваше така, както гордата майка помага на своето дете.
— Можеш да го направиш! — повтаряше й непрекъснато тя. — Освен това го заслужаваш! Никой повече от теб не заслужава да печели по тридесет милиона долара годишно! Най-вече, като се има предвид колко труд си положила, за да стигнеш дотук!
— Но милионите може да са по-малко от тридесет! Освен това може да се наложи да напусна Ню Йорк и да се преместя в Париж.
— Щом трябва, ще се преместиш в Париж, разбира се! — бе махнала небрежно с ръка Нико. — А когато ти се прииска, винаги можеш да се върнеш.
Този разговор се провеждаше в демонстрационната зала в опушено розово в компанията на Виктори, където Нико в момента си подбираше тоалетите за есента. Веднага след това се появи в един от новите й тъмносини костюми с панталон в момчешка кройка.
— Фантастична си! — възкликна Виктори.
— Всички ли ще носят това този сезон?
— Вероятно. Магазините не спират да ни заливат с все нови и нови поръчки.
— Ето, виждаш ли?! — отбеляза важно Нико, сложи ръце в джобовете си и пое с бавна крачка към огледалото. — Ние сме модерни жени. Ако се налага, преглъщаме и се преместваме в Париж! Страхотно е, не мислиш ли?! Колко хора, според теб, получават такива възможности, а?! Искам да кажа…
Нико като че ли се канеше да й разкрие нещо от особена значимост, но после промени намерението си и започна да си оправя блузката.
— Ти би ли се преместила, ако беше на мое място? — попита предпазливо Виктори.
— Без да ми мигне окото!
— И ще напуснеш Сеймор?
— Още по-бързо! — отсече Нико и се обърна. Изражението й беше само наполовина насмешливо. — Е, ще взема с мен Катрина, разбира се… Важното е, Вик, че си длъжна да се възползваш от предоставилия ти се шанс!
А после я бе осенила идеята, че ако Виктори получи предложението, на което се надяваше, двете ще отидат в «Сотбис» и тя ще си купи «важно» бижу, най-малко за 25 000 — за да ознаменува случая. Оттам и споменаването за бижутата.
Таксито взе завоя към Петдесет и седма улица с изсвистяване на спирачките и Виктори притисна пръстите на краката си още по-силно към предната седалка, за да не се строполи настрани. Напоследък Нико действително бе започнала да се държи доста странно, но това сигурно се дължеше на свръхсекретната ситуация в нейната работа. Би било направо невероятно, ако през следващите няколко седмици и тя, и Нико станат едновременно много по-богати и много по-преуспяващи. Нико се канеше всеки момент да заеме поста на Майк Харнес в «Сплач-Върнър», което би означавало не само по-голяма заплата (вероятно 2 милиона годишно!), но и акционерно участие, както и бонуси, които ще добавят още няколко милиона към редовния й доход. Но докато ситуацията с Нико се държеше в строга тайна, то положението на Виктори се знаеше в целия град. Тази сутрин в «Уименс уеър дейли» бяха публикували поредната статия за това, как Виктори Форд води тайни преговори с «Би & Си» за закупуване на компанията й — история, която бе предизвикала интереса дори и на «Поуст», и на «Дейли нюз». Виктори не бе споменала и думица пред никого — освен, разбира се, през Нико и Уенди и неколцина ключови хора, като например главната си счетоводителка Марша, но модната преса бе успяла някак си да надуши сензацията, чак до последния детайл. Включително и факта, че тя се намира вече от две седмици в преговори с «Би & Си» и че е летяла два пъти до Париж за срещите си с тях.
Но пък в модната индустрия и без това нямаше никакви тайни, и на нея изобщо не й пукаше. Всеизвестен факт бе, че този бизнес се подхранва именно от клюките и сензациите, а понякога начинът, по който те възприемат хората, действително бе по-важен от реалността. Така че сега, що се отнася до света на модата, Виктори Форд беше отново хит. Започна се с онази статия в «Уименс уеър дейли» за това как линията й с аксесоари — чадърите и ботушите за дъжд — се купуват като топъл хляб. А после дойде и признанието, че есенната й колекция е дала цяла нова насока на модната индустрия. Веднага след това последва серията колонки за срещите й с «Би & Си», организирани не от кого да е, а от самата Мъфи Уилямс. Слава на бога, че имаше за приятелка Мъфи и особено Нико! Защото на пръсти се броят хората, с които човек би могъл да обсъди възможността за правене на милиони долари — а в това отношение Лин категорично отказваше да й помогне.
— Мразя шибаните французи! — бе промърморил, когато се обърна към него.
— Не ми помагаш особено — отвърна.
— Е, трябва да се научиш сама да вземаш решенията си, хлапе!
— Да, това ми е добре известно!
— В подобни ситуации човек първо получава офертата, а после взема решението — бе изтъкнала спокойно Нико.
И Виктори за сетен път си даде сметка, че когато се стигне до важните неща в живота, като например сексът и бизнесът, единствено приятелките ти биха могли да те разберат и да ти помогнат.
Таксито спря пред бляскавата кула на корпорация «Би & Си», която приличаше на съвременен снежен замък, и Виктори слезе, стиснала под мишница портфолио със скици за следващите два модни сезона. Големите клечки бяха настояли да видят някои елементи от предстоящите й колекции, затова през последните няколко седмици тя се бе трудила като муле, за да ги завърши — някъде между полетите си до Париж и ръководенето на обичайните си бизнес дела. В живота имаше една непоклатима аксиома — колкото повече преуспяваш, толкова повече трябва да работиш. Поради тази причина тя работеше вече от дванадесет до шестнадесет часа на ден, седем дена седмично. Но пък ако «Би & Си» действително й направеха тази изгодна оферта и тя я приемеше, животът й щеше да стане значително по-лесен — ще има много повече работници и повече няма да се притеснява как да разпределя парите си, за да покрие производствените разходи. Защото както стояха нещата сега и на фона на големите поръчки, които валяха от магазините за есенната й колекция, щеше да се наложи да използва наличния си капитал до последния цент, за да покрие производството.
А какво облекчение би било да не й се налага непрекъснато да се притеснява за пари! Точно оттам започваше и истинската наслада от живота!
Виктори мина през въртящата се врата и се спря пред бюрото на охраната. В «Би & Си» не си играеха — униформеният охранител имаше пистолет в кобура под мишницата си.
— Идвам при Пиер Бертьой — обърна се тя към него.
Това беше името на изпълнителния директор на компанията. Въведоха я в малко фоайе с три асансьора. Натисна бутона. Една от вратите се отвори и тя влезе. Застана стабилно в средата на асансьора (който бе шикозно декориран в черно с хромирани акценти), наклонила глава настрани и загледана в сменящите се цифри на етажите. Това ли ще бъде новият й дом? Изглеждаше толкова голо, елегантно и студено…
Но независимо какво щеше да се случи на тази среща, слуховете за срещите й с «Би & Си» вече й бяха помогнали предостатъчно. Секретарката на Пиер Бертьой я бе свързала с три от най-ексклузивните фабрики за платове в Италия — компании, които изработваха толкова скъпи и фини материи, че удостояваха с вниманието си единствено дизайнери с дълбоки джобове — с други думи, хора, чието име е достатъчно, за да гарантира изплащането на суми над половин милион долара само за платовете! Мострите бяха пристигнали в нейната фирма директно — какво облекчение след дългогодишното обикаляне на масите на «Премиер Вижън» в Париж! Разликата беше равносилна на тази между блъскането по разпродажбите в универсалните магазини и пазаруването в ексклузивните вериги. И през цялото време, докато опипваше или просто докосваше фините платове в уединението на собствената си демонстрационна зала, не можеше да не си даде сметка, че за първи път се нарежда сред големите играчи в бизнеса.
Вратите на асансьора се разтвориха и тя едва не се сблъска със самия Пиер Бертьой.
— Бонжур, Виктори! — поздрави я възпитано той с културен френски акцент. После се приведе, целуна я шумно и мокро и по двете бузи, след което я хвана под ръка и я ескортира през поредицата от заключени врати. Стисна й лекичко ръката, като че ли бе по-скоро неин приятел, отколкото делови партньор — поведение, което от страна на американец би се сметнало за възмутително, но за французин беше съвсем естествено. Поне на повърхността французите се считаха за далеч по-разкрепостени в бизнеса от всички останали нации.
— Готова ли си за голямата среща? — измърка той. — Да?
— Много се вълнувам! — призна си тя.
— Да, всичко е много вълнуващо, нали? — отбеляза той и я изгледа така, сякаш перспективата да прави бизнес с нея му се струва едва ли не сексуално примамлива. И Виктори за сетен път си даде сметка за разликата между европейските бизнесмени и американските. Пиер Бертьой бе от онези мъже, които в младостта си сигурно са били наричани «унищожително красиви» — дори и вече на петдесет, той безспорно бе мъж, свикнал да се харесва на жените, и който не можеше да се въздържи да не се опита да съблазни всяка жена, с която се сблъсква.
— Харесва ли ти снегът? — попита той.
— Напротив, писнало ми е от сняг! — отговори съвсем искрено Виктори и осъзна, че в сравнение с аристократичния акцент на Пиер нейният глас звучи просташки. Каза си, че ако се премести да живее в Париж, ще трябва да шлифова изказа си.
Но Пиер като че ли не забеляза начина й на говорене.
— Аз пък много обичам снега! — заяви пламенно. — Навява ми мисли за ски! Нали знаеш, че ние, французите, много обичаме да караме ски?! Знаеш ли къде е Мегев? Е, моето семейство има много красива зимна хижа там! Когато сме във Франция, ходим всеки уикенд. Огромна е! — възкликна и разпери ръце, за да покаже колко. — Има няколко крила. Иначе ще се избием, да знаеш! — Сложи ръка на сърцето си и вдигна очи към тавана. — Но пък е толкова красиво! Следващия път, когато дойдеш в Париж, ще те заведа там за уикенда!
Виктори се усмихна, като предпочете да не обръща внимание на сексуалния подтекст в тази покана. Пиер беше чаровен по начин, по който можеше да бъде чаровен само един французин — караше всяка жена да си мисли, че я намира за привлекателна, и че, стига да има възможност, веднага ще я отведе в леглото. И едновременно с това съумяваше да придаде на този свой намек нюанс по-скоро на комплимент, отколкото на просташко предложение. Ала според Виктори не в това бе неговият най-голям плюс, а във факта, че можеше всеки момент да я направи много, много богата.
— Да не би вече да си я поканил в онази твоя ветровита дупка в Мегев, а? — прошепна Мъфи Уилямс, приближила се неусетно зад тях. — Там е ужасно, скъпа! Никакво отопление!
— Но така е по-здравословно! — контрира я веднага Пиер. Виктори усети леко раздразнение в изражението му, когато се приведе да целуне Мъфи по двете бузи, което я изненада доста — особено като се имаше предвид, че именно Мъфи я бе представила на компанията. — Нощем е много уютно! Стига да… как се изразявахте вие… да се гушнеш с някого?
Мъфи погледна първо Пиер, после Виктори и присви очи.
— Какво ще кажете сега да се сгушим в конферентната зала, а?
И тримата влязоха в конферентната зала. От специални ниши в тавана струеше приглушена зелена светлина. В средата на залата бе поставена дълга правоъгълна маса от дебело зелено стъкло. Върху нея на равни разстояния бяха поставени малки зелени храстчета в черни саксийки. На страничната масичка се виждаше сребърна кофичка за лед с бутилка шампанско «Дом Периньон». Това бе нещо напълно нормално за компанията — Пиер започваше всяко заседание с «чаша шампанско за настроение». Виктори не можа да не се запита как този човек изобщо успява да остане трезвен. Но може и да не успява.
В конферентната зала влязоха още двама души — началниците на рекламния отдел и на отдела за продажби и дистрибуция. След тях се появи млада жена, облечена изцяло в черно, която разля шампанското и поднесе чашите върху сребърен поднос. Пиер вдигна тост, а после върху стената в дъното се материализира сякаш от нищото екран, който веднага светна. На него се появи жена, облечена в един от тоалетите на Виктори от пролетната колекция. Виктори ахна и остави на масата чашата си с шампанско. «О, не! — паникьоса се тя. — Концепцията ми изобщо не е такава!» Жената беше прекалено слаба, прекалено надменна, прекалено млада и с прекалено силно френско излъчване. Надписът отгоре гласеше: «Виктори Форд — пожелайте я!» И това беше ужасно.
За момент я обзе онзи специфичен вид младежки гняв, който при други обстоятелства щеше да я накара да си събере нещата и веднага да напусне залата — така, както правеше, когато едва прохождаше в бизнеса. Но оттогава насам бе изминало много време. И тя бе извървяла прекалено дълъг път. Вече се намираше в големия бизнес. Големият бизнес, който боравеше с милиони долари.
Затова сега просто си наложи да остане на мястото си, втренчена в образа на екрана.
— Много хубаво, да! — отбеляза Пиер.
По дяволите! Защо поне веднъж нещата за разнообразие не се наредят както трябва?! Вярно е, че тази картина представляваше само вариант на евентуална бъдеща реклама. Но едновременно с това подсказваше, че ако те й направят предложението и тя го приеме, ще й се наложи да работи с много и разнообразни хора, които ще виждат нещата доста по-различно от нея. И тя ще трябва да се научи да приема всякакви предложения.
Отпи от шампанското си. Номерът сега бе да накара Пиер да си мисли, че приема идеята, като същевременно го побутне в посоката, в която тя би искала да се тръгне.
— Да, много интересно, наистина — каза Виктори. — Харесва ми…
За момент се намрази, че лъже. Но после погледът й съвсем случайно падна върху пръстените по ръцете на Мъфи. Мъфи Уилямс наблюдаваше втренчено екрана, обгърнала деликатно с пръсти столчето на чашата за шампанско, а под приглушената зелена светлина пръстените й проблясваха като звезди. «И ти можеш да имаш подобни пръстени! — прошепна й дълбоко в нея някакъв гласец. — И подобни пръстени, и много, много повече! Можеш да бъдеш много богата!»
И за свое собствено изумление Виктори се чу как изрича, вече със значително по-голям ентусиазъм:
— Да, Пиер, много ми харесва! Наистина много!
 

Час и половина по-късно Виктори съзерцаваше като омагьосана блестящите дълбини на рядък шесткаратов син диамант във формата на сълза. Върху картончето до него пишеше: «Собственост на един джентълмен. Приблизителна оценка: 1 200 000 — 1 500 000 долара.»
Кой ли е този джентълмен и защо ли продава диаманта си? И как изобщо се е добрал до него? Незнайно защо, но веднага си представи едва държащ се на краката си стар ерген, който никога не се бе женил и който е изпаднал в голяма парична нужда. Може би е пазил своя диамант с години, използвайки го като примамка, за да вкарва жените по-лесно в леглото си. «Ела ми на гости! — представи си го тя да казва. — Искам да ти покажа нещо!» А после е изваждал диаманта от сейфа си и жените доброволно са влизали в леглото му, залъгвайки се, че ако си изиграят добре картите, някой ден той ще им подари този диамант.
«Откъде този цинизъм у мен?!» — помисли си Виктори и разтри чело. Вероятно историята е по-романтична. Мъжът е подарил диаманта на съпругата си, но внезапно тя е починала и той го е пазил толкова, колкото е могъл. Виктори се опита да продължи напред, но диамантът сякаш я бе хипнотизирал. Не беше в състояние да откъсне очи от него. Беше бледо синкавозелен — може би зелен лед — с неонов обков, като блестящия зелен интериор на конферентната зала в «Би & Си».
Кой би могъл да си позволи подобен диамант? Такива като Лин Бенет и… може би някои филмови звезди. Но защо да не бъде точно тя?! «Искам този диамант! — помисли си Виктори. — И някой ден наистина ще го имам!»
Май наистина бе започнала да полудява. Дори и да можеше да си позволи да похарчи повече от милион за диамант, би ли го направила? Не. Изглеждаше й отвратително безотговорно. Но пък, от друга страна, лесно е да критикуваш подобно поведение, ако никога не си имал нито парите, нито възможността да му се насладиш. А ето че съвсем скоро и тя би могла да се отпусне по такъв начин — стига да парафират сделката и внезапно да напълнят джоба й с милиони долари. Дали това ще я промени? В каква ли ще се превърне?
Намираше се на седмия етаж в изложбената част на «Сотбис». Усети, че й става топло, затова съблече палтото си. Нико закъсняваше — нещо, което изобщо не беше в неин стил. Нико бе прочута със своята точност — винаги се придържаше стриктно към графика си, изтъквайки, че това е единственият начин, по който може да свърши всички неща, които трябва да се свършат. Най-сетне Виктори се откъсна от диаманта и се насочи към следващата витрина, която съдържаше няколко коктейлни пръстена от типа на онези, които носеше Мъфи Уилямс.
— Нещо конкретно ли търсите, госпожице Форд? — попита една жена, която се приближи към нея. Беше облечена с блуза на бели и кафяви ивици и сиво сако върху нея. Малката табелка на гърдите й съобщаваше, че тя е «госпожица Смит».
— Засега просто разглеждам — отговори Виктори.
— Тази разпродажба съдържа няколко доста интересни образци на ювелирното изкуство — отбеляза госпожица Смит, като накара Виктори да си каже, че «разпродажба» надали е най-подходящата дума за случая. — Ако желаете да пробвате нещо, за мен ще бъде удоволствие да ви го покажа!
Виктори кимна. Стана й много приятно, че служителите на «Сотбис» не само я познават, но и се отнасят към нея така, сякаш присъствието й тук е напълно естествено и тя може да си позволи да си купи нещо от тях. Дори и в крайна сметка да не си купи, Нико беше напълно права. Имаше нещо особено приятно в това да знаеш, че си преуспяваща жена и че можеш да си позволиш сама да си купуваш бижутата. Работила си, за да стигнеш дотук, така че от време на време можеш да си позволиш и да се поглезиш.
И внезапно усети познатия вече прилив на въодушевление.
«Но какво толкова се притеснявам?» — помисли си тя, докато разглеждаше 12-милиметров наниз от идеално подбрани естествени перли за 23 000 долара. Би трябвало да скача от радост! Дори Мъфи Уилямс бе отбелязала, че срещата е преминала великолепно, а после Пиер Бертьой бе стиснал ръката й, бе я целунал и по двете бузи и бе отбелязал: «Сега отиваме при адвокатите, нали? Оставяме ги да ни свършат мръсната работа, а ние запазваме ръцете си чисти!» Което можеше да означава само едно нещо — адвокатите на Пиер и нейните адвокати ще се съберат, за да изковат условията по сделката. И тя знаеше, че ще бъде лудост да не приеме предложението им. Освен милионите долари, които ще бъдат длъжни да й платят, за да закупят компанията и името й, те й предлагаха редица други неща, които не би могла да си позволи сама — като например огромен рекламен бюджет на стойност повече от милион долара годишно.
— Бизнесът те приема много по-сериозно, ако рекламираш, нали така? — бе отбелязал Пиер. — Тъжна истина, но такъв е животът. Длъжни сме да играем играта както трябва.
— Това е нещо, което ние отдавна знаем как да правим както трябва — бе й прошепнала Мъфи. — Знаем как да играем играта и да побеждаваме!
— Ти ще се превърнеш в новата галеница на модата, скъпа! — бе изтъкнал Пиер, вдигайки за наздравица чашата си с шампанско.
И Виктори си бе позволила да се зарее в небето на всичките тези нови възможности. Ще й се наложи да се премести в Париж, защото повечето от бизнес партньорите им са там, а освен това през следващите две години ще работи плътно с Пиер. Но реши да запази апартамента си в Ню Йорк, за да прекарва в него по около седмица на месец. Направо не можеше да повярва, че накрая животът й ще стане толкова бляскав!
Париж! Вълнуващ колкото Ню Йорк, но много по-красив от него — или поне така твърдяха хората. Когато ходи там преди седмица, отседна в апартамент в «Плаза Атене» — с малко балконче, от което се откриваше изглед към Айфеловата кула. Разходи се из двореца Тюйлери, където разгледа лалетата, после яде сандвич с пача и отиде на левия бряг на Сена, където седна в едно бистро и пи кафе. Но всички тези отбивки бяха отдавна клиширани и тя осъзна не без известна тъга, че се намира в етап от живота си, когато изгледът към Айфеловата кула просто не й е достатъчен. Имаше и други моменти, докато обикаляше града с таксита и говореше на развален френски, трополеше по тротоарите с високите си токчета и развяваше новите си, свободно отпуснати момчешки панталони с пайети, когато си мислеше: «Скоро ще живея в Париж! И ще бъда много богата!»
Притесняваше я само едно-единствено нещо — рекламата, която й бяха представили на днешната среща. Но това може да се промени. Не може всичко да бъде идеално още от самото начало. Виктори си даваше сметка, че съмненията са неразривна част от процеса на бизнеса, така, както и от процеса на творчеството. Най-важното нещо бе да вземеш решение и да се придържаш към него. Защото решенията могат да бъдат променяни. А когато ги няма, нищо не може да се промени.
«Десеткаратов пръстен с жълт сапфир, с платинен обков, с двукаратови сертифицирани диаманти. Приблизителна оценка: 30 000 — 35 000 долара» — гласеше картончето пред нея.
— Извинете — обърна се Виктори към госпожица Смит, — може ли да пробвам този пръстен?
— Разбира се! — кимна госпожица Смит. После отключи витрината, извади пръстена и го постави върху малка възглавничка от черно кадифе.
Виктори го постави на пръста си. Камъкът беше толкова огромен, че върху пръста й приличаше на орех. В този момент звънна телефонът й.
— Какво правиш? — измърка от другата страна Лин.
— Купувам си бижута в «Сотбис» — отговори тя и хареса начина, по който прозвуча отговорът й.
— Да разбирам ли, че вече си се подписала на онази линийка с малките точици? — попита той и се изхили.
— Все още не — отговори превзето Виктори и бръсна някакво пухче от пуловера си. — Но вече съставят договорите. После ще ги изпратят на адвокатите.
— Значи все още имам време да те спася.
— Не, нямаш — отговори Виктори и за пореден път се запита защо изобщо продължава да се среща с този човек. В Лин имаше нещо особено дразнещо, но тя все още не бе в състояние да се откаже от него. Или поне засега. — Защото веднага щом получа договора, ще го подпиша.
— Да де, и аз това имах предвид! «Веднага щом» — цитира насмешливо Лин. — Хлапе, колко пъти да ти казвам: никога не прави бизнес с французи! Повярвай ми, те си имат друг стил на правене на нещата!
— Лин — въздъхна тя, — ти просто ревнуваш!
— Така ли? — избухна в смях той. — И от какво?
Да, въпросът беше много добър. И какво да му отговори сега? Че ревнува от Пиер ли? Това би прозвучало адски глупаво — нюйоркчаните от рода на Лин не могат да си представят, че на този свят има хора, способни да Предизвикат ревността им — особено мъж като Пиер Бертьой, когото Лин считаше за «превзет» само защото е по-красив от него. Не вървеше да му заяви също и че ревнува заради това, че тя се намира насред голяма сделка — та Лин непрекъснато се намираше насред големи сделки. Затова накрая заяви:
— Просто не искам отново да подхващаме този въпрос!
— И защо? Защото знаеш, че съм прав ли?
— Защото не желая за пореден път да ти доказвам, че грешиш! — отговори назидателно тя.
Мълчание. Лин очевидно обмисляше чутото.
— Харесва ми, когато ми доказваш, че греша — отговори накрая. — Но когато става въпрос за французите, никога не греша!
Точно тогава го потърси някой друг и той затвори, но не преди да й обещае, че след няколко минути отново ще й звънне. Тя въздъхна, надявайки се той да забрави. Лин беше в състояние да продължи така часове наред — да й се обажда през пет минути, между по-важните си делови разговори, като че ли тя нямаше никаква по-съществена работа от това да си седи и трепетно да очаква позвъняванията му.
Върна пръстена на госпожица Смит и продължи напред. Спря се пред чифт стари диамантени обеци с клипс. Лин определено я дразнеше, но разговорът с него й напомни за караницата им по повод правенето на пари и последвалото малко след това обаждане на Мъфи Уилямс. Иронията беше недвусмислена, а задоволството на Виктори — огромно. Скарването бе станало в неговия апартамент, няколко дена след представянето на есенната й колекция и в разгара на хвалебствените отзиви в пресата. Виктори бе изпълнена със самочувствие и с усещането, че може да постигне всичко, за което беше мечтала. Но когато влезе в къщата на Лин, бе обзета от внезапно безпокойство. Всяка стая от неговата резиденция представляваше образец на вътрешния дизайн, който буквално крещеше за много пари и вкус. Не бяха само мебелите или прозорците, а неизброимите предмети на изкуството, всеки от тях поставен на идеалното за него място, всеки от тях поддържан, избърсван и излъскван редовно — така че единственото, което бе в състояние да мисли разглеждащият ги, бе колко пари са стрували и колко ли време е било необходимо, за да бъдат събрани и подредени така.
Дори и къщата на Нико не можеше да се сравнява с подобна прецизност към детайлите. Подобно нещо се постига само с милиони и милиарди долари. И ето че Виктори внезапно си даде сметка, че колкото и да се издигне, никога няма да разполага с парите, с които боравеше Лин. А това изобщо не беше честно. Познаваше много жени, които бяха преуспяващи правеха «сериозни» пари, но които изобщо не можеха да се сравняват по богатство нито с Лин Бенет, нито с Джордж Пакстън. Защо само мъжете могат да бъдат толкова богати, а жените никога?! И тогава, тръгвайки след Лин към прожекционната зала, тя внезапно попита:
— Би ли ми казал как точно се правят един милиард долара, Лин?
Той, естествено, изобщо не прие въпроса й на сериозно. Вдигна телефона и излая в него на иконома да им донесе две водки с тоник, а после се отпусна върху канапето от бежова коприна, което представляваше полумесец и вероятно бе изработено по поръчка. Прожекционната зала бе любимата стая на Лин. Намираше се на последния етаж и от нея се разкриваше гледка към Сентрал парк. А ако погледнеше на изток, човек би могъл да зърне и завоя на реката. Помещението имаше съвременно азиатско излъчване, с червеникавокафяви резбовани рамки на прозорците, копринени възглавнички и цяла лавица с коне и воини от династията Танг на отсрещната стена. От него се излизаше на огромна тераса с идеално поддържана зеленина в големи теракотени саксии и още азиатски статуи.
— Питам те съвсем сериозно, Лин! — бе повторила тя, загледана в парка. Дърветата бяха все още голи и разкриваха гледка към езерото, където през топлите дни децата обичаха да пускат радиоуправляемите си лодки. — Наистина искам да знам как става!
— Как го постигнах аз или как го правят по принцип хората? — уточни той.
— По принцип.
— Ами, отговорът е много лесен. Не можеш.
— Как така не можеш? — присви очи тя. — Какво не можеш по-точно? Обясни ми!
В този момент се появи икономът и им сервира напитките върху червен лакиран поднос — подносът, който по изрично настояване на Лин се използваше само и единствено в тази стая.
— Не можеш да го направиш! — продължи той, взе си чашата и отпи огромна глътка.
— И защо?
— Защото, Вик — започна надменно той, кръстоса крака и натисна някакъв бутон отстрани на масичката, след което стаята се изпълни с музика, — това е нещо като клуб. Клубът на милиардерите. Работиш години наред и на някакъв етап останалите милиардери решават да те направят член на техния клуб.
Виктори се замисли за момент, а после изрече смръщено:
— Добре де, защо например не решат да поканят и мен в техния клуб?
— Тези неща не стават така — усмихна се Лин. — Това е частен клуб. Никакви жени и никакви хора от малцинствата. Може и да не ти харесва, но така стоят нещата при нас.
— Не е ли незаконно?
— Кое по-точно? — изрече нехайно Лин, напълно убеден в позициите си. — Та това не е официална организация. Правителството не може да ти заповядва кого да избереш за свой приятел! — Сви рамене и добави: — За хората от този клуб жените стават единствено за чукане, а не за сериозен бизнес.
— Но това е отвратително!
— Така ли мислиш? Е, може. Но това е самата истина. Кога най-сетне вие, жените, ще проумеете, че не сте в състояние да промените мисленето на мъжете?! — При тези думи той се изправи, разклати леда в чашата си и я изгледа подканящо. — Та като стана въпрос за тази работа…
Тя се изсмя. Ако Лин си въобразяваше, че след подобна пледоария ще успее да я вкара в леглото си, ще има много да чака. Тя стана, вдигна телефона и помоли иконома за още две водки с тоник. А после се обърна към Лин.
— Моля те, кажи ми сериозно! Ако искам да натрупам един милиард, как да го направя?
— И защо ти е да натрупаш един милиард? — изгледа я развеселено той.
— Защо пък не?! Ти за какво си ги натрупал?
— Защото парите са там и те чакат! — отговори разпалено той. — Ако си мъж, това е най-върховното нещо, което можеш да постигнеш в живота си. Все едно да си крал или президент. Само дето не е необходимо да бъдеш от кралско потекло, нито пък да бъдеш избран. Не ти се налага да убеждаваш тълпа неудачници, че си достатъчно добър, за да гласуват за теб.
— Тук вече си противоречиш! — изсмя се Виктори. — Нали току-що каза, че единственият начин да станеш милиардер е да те приемат в клуба!
— Права си. Но тук става въпрос за някакви си десетина души. Ако не можеш да организираш десетина човека да те подкрепят, значи наистина си неудачник! — Направи пауза, след което добави: — Вече можем ли да си лягаме?
— Само след минутка — отвърна тя и се загледа в лицето му.
Какво ли е да бъдеш на мястото на Лин Бенет? Да бъдеш толкова уверен в мястото си в света, да се чувстваш така, сякаш всичко, което поискаш, ти принадлежи по право… изобщо да разсъждаваш така, както ти е угодно, да живееш в свят, където никой не смее да ти наложи абсолютно никакви ограничения, особено по отношение на парите — колко да харчиш и колко да правиш…
— Скъпи — започна тя, мина бавно покрай него и със съблазнителен жест се отпусна върху ниското диванче, тапицирано в бледокафява коприна, — ами ако искам да направя… е, не милиард долара, разбира се, защото никога няма да мога да вляза в твоя клуб, но… да кажем няколко милиона? Как става?
— С какво разполагаш? — обърна се към нея Лин, вече определено заинтригуван. Беше повече от ясно, че започва да приема разговора на сериозно. И тя си знаеше, че ако иска да насочи мислите му в друга посока, трябва само да заговори за бизнес. Понякога използваше този трик, когато забележеше, че той е в кисело настроение. Но този път информацията наистина й трябваше.
— Не твърдя, че може да стане — започна той, — но ето как трябва да се гледа на този въпрос. Все едно играеш «Монополи», в най-буквалния смисъл на думата — нещо, което жените като че ли упорито отказват да проумеят. Бизнесът е една игра! Нуждаеш се от имоти, които другият срещу теб много желае. И забележи, изобщо не ти говоря за Медитериниън авеню! Нуждаеш се от Парк Плейс или от Бордуок. Точно с това разполагам и аз, схващаш ли? По отношение на козметичния бизнес аз притежавам Парк Плейс!
— Но ти на практика не притежаваш «Белън козметикс», нали, Лин? — изтъкна тя. — Или го притежаваш?
— Това е въпрос на семантика — отбеляза той. — За целите, които ме интересуват, го притежавам. Е, не цялата корпорация, но прилична част от нея. Тридесет процента. А това, по една случайност, е контролният пакет акции.
— Но ти не си влязъл в играта чрез собствеността си върху Парк Плейс! — изтъкна усмихнато Виктори. — Сам си го казвал, че си тръгнал от нулата! Сигурно някога си имал само Медитериниън авеню.
— Точно така — кимна Лин. — Започнах с обикновена дистрибуция — преди много години, веднага след като завърших колежа. Предлагах на клиентите малка козметична линия, която една старица бъркаше в кухнята си. Е, въпросната старица, разбира се, се оказа Нана Ременбергер, а прочутата й пудра се превърна в «Ремчайлд козметикс»!
Виктори кимна ентусиазирано.
— Точно това се опитвам да ти кажа и аз, Лин! Та аз вече притежавам своето Медитериниън авеню! Притежавам компанията си — «Виктори Форд котюр»!
— Не се обиждай, но това твоето е дребна риба, Вик! — изтъкна той. — Компании от модния бранш като твоята… ами… те са изключително зависими от продажбите и непрекъснато са заплашени от банкрут!
— Но аз съм в този бизнес вече от двадесет години!
— Така ли? И какви са ти печалбите тогава? Сто, най-много двеста хиляди годишно?
— Миналата година направихме два милиона.
Той я изгледа с новосъбудил се интерес. После отбеляза усмихнато:
— Е, това е напълно достатъчно, за да накара инвеститорите да клъвнат! Което ще рече, да си намериш някого като мен, който да вложи стабилна сума пари, така че да увеличиш производството си и да започнеш да продаваш много повече дрехи. — Изпи питието си и остави чашата на страничната масичка, като че ли вече действително се канеше да си ляга. — Но пък първото нещо, разбира се, което аз бих предприел — което би предприел всеки добър бизнесмен, — е да си подсигури най-добрата сделка за себе си и най-лошата — за теб. С други думи, ще се постарая да те измамя — добави, прегърна я и се опита да я поведе извън залата. — Като начало, ще се постарая да ти отнема запазената марка, а чрез нея — и цялата ти власт. И това няма да има нищо общо с факта, че си жена. Бих постъпил по същия начин и с всеки мъж, който би дошъл при мен с подобно предложение.
Виктори го изгледа и въздъхна. Точно поради тази причина тя никога нямаше да се съгласи да прави бизнес с него.
Измъкна се от прегръдката му и застана пред малкия асансьор, намиращ се точно срещу стълбите, които отвеждаха към голямата спалня на Лин. После каза:
— За щастие не всички са такива главорези като теб, Лин! Не може да няма начин да си намеря инвеститори, без да се налага да губя правата над марката си!
— Разбира се, че има такъв начин — отговори той. — Ако успееш да накараш хората да си мислят, че компанията ти всеки момент ще направи огромен удар. Да ги убедиш, че това би било за тях златна възможност да натрупат пари без особен риск. В такъв случай ти определяш условията.
— Благодаря ти, скъпи! — кимна тя и натисна бутона на асансьора.
— Няма ли да останеш да спиш при мен?
Виктори се усмихна и поклати глава. После отговори с извинителен тон:
— Не мога. Утре рано трябва да летя за Далас.
— Вземи моя самолет — не се предаваше той. — Утре и без това никой няма да го използва. Ще стигнеш по-бързо. Ще спестиш най-малко два часа!
Предложението беше изкушаващо, но Виктори не желаеше да свиква с частния самолет на Лин — както и с никое от милиардерските му удоволствия.
— Съжалявам! — поклати глава. — Предпочитам да стигна дотам със собствени средства.
Лин се обиди не на шега. И като че ли се обиди много повече от отказа й да използва неговия самолет, отколкото да спи с него.
— Както обичаш! — изрече с хладен тон.
А после веднага й обърна гръб, като че ли тя беше някаква прислужница, която той току-що бе уволнил. Тръгна нагоре по стълбите, без дори да се сбогува с нея, оставяйки я да си се изпраща сама.
На следващата сутрин, когато самолетът за Далас излетя с два часа закъснение заради проблеми с въздушния контрол, на Виктори й се прииска да бе приела предложението на Лин както за секс, така и за използването на частния му самолет. Съгласието й щеше да улесни значително живота й. Защо трябваше да виси на пистата цели два часа, без нищо за ядене или за пиене, и да оставя съдбата си в ръцете на хора с лоша организация, когато можеше да постъпи по друг начин? Но после си напомни, че няма нищо по-лесно от това да свикнеш със стила на живот на Лин и да започнеш да си въобразяваш, че си нещо по-специално от другите и че за нищо на света не би живяла вече постарому. А от тази точка до пропастта има само една крачка. Не защото този начин на живот може да й бъде отнет само за един миг, ала заради всички онези неща, които се съгласяваш да правиш, само и само да го запазиш — като например да превърнеш в свой приоритет мъжа, който ти го осигурява, и да забравиш за работата си.
Но, от друга страна, Лин харесваше у нея вероятно точно това — фактът, че тя категорично отказваше да го постави пред работата си. След онази вечер, когато бе отхвърлила и двете му предложения, тя бе почти убедена, че той повече няма да я потърси, обаче Лин се оказа като досадна муха — не можеше да се отърве лесно от него. Очевидно бе предпочел да забрави неприятните реплики, които си бяха разменили — или може би те просто не го засягаха. Независимо каква бе причината, само след два дена той й позвъни, сякаш нищо не е било, за да я покани да прекара уикенда в къщата му на Бахамите. И тъй като тя действително бе много уморена, реши да приеме предложението му, като си каза, че една хубава почивка няма да й се отрази никак зле.
«Хубава почивка, как пък не! Най-голямата лъжа за годината!» — помисли си тя и направи знак на госпожица Смит да й покаже диамантените обеци с клипс. Къщата на Лин, разбира се, беше много красива. Намираше се на ексклузивния остров Харбър и разполагаше, по думите на самия й собственик, със «студен и горещ бюфет от прислуга». Освен нея бяха поканени и Сюзан Ароу и нейния съпруг Уолтър. В пет часа в петък следобед четиримата се подредиха в индианска нишка и се качиха в лимузината на Лин, за да бъдат откарани до летище «Тетърборо», където вече ги чакаше реактивният «Лиър» на Лин, за да ги откара на Бахамите. Когато влезе в колата, Виктори с голяма изненада откри, че Елън също ще идва с тях. Това би трябвало да й подскаже какво предстои, но незнайно защо тогава не се усети. Фактът, че Лин бе отказал да пусне Елън в редовната й седмична почивка, защото не желае сам да си организира нещата, не беше никак добър знак.
— Ако човек работи за мен, значи е на разположение двадесет и четири часа, седем дена в седмицата, нали така, Елън? — бе отбелязал Лин по пътя към летището.
— Точно така, Лин! Ние винаги работим! — бе отговорила с любезен тон Елън.
Лин се усмихна и се изпъчи като горд родител.
— Какво обичам винаги да казвам за теб а, Елън?
Елън улови погледа на Виктори, но отговори.
— Че съм като съпруга, само че още по-добра!
— Точно така! — избоботи господарят й. А после се обърна към Виктори: — А ти искаш ли да знаеш защо?
— Разбира се — отговори тя и започна да се пита дали този уикенд няма да се окаже една огромна грешка.
— Защото не може да ме осъди за издръжка!
Елън отново погледна към Виктори.
— Винаги казвам на Елън, че се налага да се отнасям към нея с необходимото уважение, иначе съпругът й ще ме пребие — продължи Лин, като потупа ръката на Виктори, за да се увери, че тя следи разговора. — Между другото, той е ченге.
— Няма да те пребие, просто ще те арестува — поправи го Елън. — Освен това се казва Бил. Лин не помни имена — добави тя за Виктори.
Виктори само кимна разбиращо. През няколкото месеца, откакто излизаше с Лин, двете с Елън бяха станали големи приятелки. Секретарката й беше обяснила, че колкото и неприятен да е шефът й, била принудена да го търпи заради огромната заплата, която й плащал и която й позволила да изпрати и двамата си сина в частно училище — идеята била някой прекрасен ден те самите да стана супербогати, като чичко си Лин.
— Нали точно затова ти плащам по 250 000 долара годишно! — избоботи Лин. — За да не ми се налага да помня имена!
— Но пък никога не забравя името на човек, който е важен за него! — изтъкна Елън.
— Мъжете са прекрасни същества, не мислите ли! — отбеляза с въздишка Сюзан Ароу по-късно, когато вече се бяха настанили в самолета. — И точно това ние, жените, никога не трябва да забравяме! Представяте ли си колко отегчителен би бил светът без мъже?! Честно да ви кажа, изобщо не знам какво бих правила без моя скъп Уолтър!
Точно в този момент «скъпият Уолтър», който беше минимум на шестдесет, ако не и повече, спореше ожесточено с Лин за плюсовете и минусите на операцията от херния.
— За какво си говорите вие там? — извика по едно време Лин, обърна се и потупа главата на Виктори.
— Само за това какви прекрасни същества сте вие, мъжете! — отговори тя.
— Аз си знам, че съм прекрасен, но за Лин не съм много сигурен — заяви насмешливо Уолтър.
— Нали знаеш онази приказка: «Всички мъже са задници, а всички жени са луди»! — изкиска се Лин.
— Тук изобщо не си прав! — запротестира Виктори. — Жените не са луди, а ако станат, то това е само когато някой мъж ги влуди! Що се отнася до първата част на тази твоя приказка като изключим Уолтър, съм принудена да се съглася с теб!
Лин се ухили и сръга в ребрата Уолтър.
— Ето това харесвам най-много в нея! Винаги е готова да ти отвърне подобаващо!
— Можеш да бъдеш сигурен в това! — засмя се и Виктори.
— Харесвам жените, които не се преструват, а са такива, каквито са — заяви Уолтър. — Като например Сюзан. Тя винаги остава вярна на себе си.
— Ако ще и хората да твърдят, че е кучка, нали? — подразни го приятелски Лин.
— Лин Бенет, по гадория не мога да се хвана и на малкия ти пръст! — сряза го Сюзан. — Сега какво ще кажеш, а?!
— Ще кажа, че на мен ми се разминава, защото съм мъж! — махна небрежно с ръка Лин, след което отвори вестника си.
«Какво, по дяволите, правя аз при тези хора?!» — помисли си отчаяно Виктори.
 

В миг, в който прекрачиха къщата на Бахамите, Елън раздаде на всички по един лист, на който с големи букви пишеше: «График.» Той гласеше следното:
 
Петък:
19:30 ч. Вечеря.
21:00 ч. Кинопрожекция.
23:00 ч. Гасете лампите!
Събота:
07:30 — 08:30 ч. Закуска в слънчевата стая.
08:45 ч. Тенис.
10:00 ч. Обиколка на острова.
12:45 ч. Обяд — в беседката край басейна.
13:30 ч. Събитие с лодки.
 
И така нататък с всичко, планирано прецизно чак до отпътуването им за летището в пет следобед в неделя.
— Радвам се да отбележа, че си направил график на петнайсетминутни интервали — отбеляза сухо Уолтър.
— Искам да знам само едно нещо — намеси се Виктори. — Кога ни е разрешено по график да посещаваме тоалетната? И коя по-точно трябва да използваме, ако все пак ни се наложи?
Сюзан и Уолтър възприеха тази забележка като особено смешна. Лин обаче — не.
Кулминацията на мероприятието настъпи в неделя сутринта, когато Виктори се оказа за пореден път настанена в един плетен стол в беседката край тенис корта, наблюдавайки как Лин играе ожесточено срещу местния майстор. (Предишния ден беше установил, че нито тя, нито Сюзан или Уолтър могат да се мерят с неговата класа на корта.) Сюзан и Уолтър бяха успели някак си да се измъкнат от тази точка в графика и сигурно сега се разхождаха някъде по брега или пък се отдаваха на така необходимата си почивка по леглата, но Лин бе настоял Виктори да остане с него и да го гледа. Точно като истинска приятелка. (Тя се чувстваше в капан. Задушаваше се. Какво прави тук, за бога?!) Идваше й да се разпищи от отегчение. Знаеше, че много жени биха били напълно доволни, дори поласкани да наблюдават как гаджето им милиардер убива някоя тенис топка, но тя не бе от този род жени.
«Какво, по дяволите, правя аз тук?!» — запита се за милионен път през този уикенд.
Изправи се, приближи се до телефона и натисна бутона, на който пишеше «портиер». Само човек като Лин Бенет би си позволил да има портиер в частната си вила на Бахамите.
— Да, мадам? — достигна до нея учтив мъжки глас.
— Много съжалявам, че ви притеснявам, но случайно да имате химикалка? — попита Виктори.
— Разбира се, мадам. Веднага!
Виктори се върна на мястото си. Лин изобщо не играеше добре тенис, но тъй като беше мъж, не можеше да му го каже. Удряше топката прекалено силно, така че всяка втора изхвърчаше отвъд оградата. Не че за него беше проблем — нали затова си имаше две момчета, чиято единствена задача беше да му ги връщат!
— Заповядайте, мадам! — изрече привелият се над нея усмихнат мъж, като й подаде сребърна химикалка. — Тази става ли?
— Напълно, благодаря! — отговори Виктори, като си помисли, че и химикалка «Бик» би свършила същата работа. Но химикалките «Бик» бяха далеч под достойнството на Лин Бенет.
Извади листа с графика, който тримата със Сюзан и Уолтър носеха навсякъде и с който непрекъснато се съветваха — просто за да ядосат Лин, обърна го на другата страна и написа:
«Най-важните десет неща, които бих вършила различно, ако бях милиардер като Лин.»
Замисли се. Откъде да започне.
После написа: «Номер едно: Няма да принуждавам прислугата да носи бели памучни ръкавици. Гадно е, а и крайно унизително за самите хора.»
«Номер две: Няма да съставям график и да карам гостите си да се придържат към него.»
«Номер три: Ами онзи хладилник, натъпкан догоре с каша за отслабване «Слим фаст»?! Кой ще е този безумец, дето си въобразява, че гостите му ще искат «Слим фаст» за закуска, обед и следобедна закуска?! Освен това, какъв е смисълът да бъдеш милиардер, щом не можеш да ядеш истинска храна?!»
«Номер четири: Няма да карам гостите си да си вземат душ, преди да влязат в басейна. Ако човек толкова се притеснява за хигиената на гостите си, защо изобщо ги е поканил?!»
«Номер пет: Няма да прекарвам времето на масата в разговори по телефона, особено когато съм принудила гостите си да обядват с местен агент по недвижимите имоти.»
«Номер шест: Няма да правя опити да убивам гостите си!»
Тук направи пауза, след което подчерта думата «убивам», припомняйки си вчерашното «Събитие с лодки». Събитието можеше да се нарече по-скоро «оцеляване с лодка». Лин бе настоял не само да им покаже новата си цигарена лодчица, но и лично той да я управлява. После се опита да надбяга малка, местна рибарска лодка. А след това Сюзан се закле, че никога повече няма да стъпи на този остров.
Виктори вдигна поглед към Лин, който точно в този момент стоеше в средата на корта, стиснал здраво поредната топка в ръка. Лицето му беше зачервено, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.
— Тази топка е мъртва! — изкрещя той.
— Съжалявам, сър — обади се момчето с топките, — но току-що отворих нова кутия…
— Тогава отвори друга! — изрева Лин, удари гневно топката в земята, тя подскочи и прескочи оградата.
Виктори написа:
«Номер седем: Ще направя опит да се държа като нормално човешко същество. Дори и да не съм такова!»
И точно в този момент звънна мобилният й телефон. Тя погледна дисплея, като се замоли да е Нико или Уенди.
— Виктори? — измърка от другата страна Мъфи Уилямс. — Къде си?
— Ами, на Бахамите съм… с Лин — отговори тя. В тона на Мъфи имаше нещо, което внезапно я накара да почувства вина, задето е толкова далече от Ню Йорк.
— Можеш ли до утре сутринта да стигнеш до Париж за една среща? — попита Мъфи, след което добави: — С «Би & Си»!
Виктори хвърли поглед към Лин. Той вече бе напуснал корта. Една от непослушните му топки бе попаднала в гнездо на оси и сега Лин размахваше бясно ракетата си, тичаше наоколо и пищеше, следван от специалиста по тенис и двете нещастни момчета.
— Няма проблеми, Мъфи — отговори тя. — Веднага тръгвам. Лин побесня.
— Нямам намерение да прекъсвам уикенда си! — извика той.
— Никой не те моли да го правиш — отбеляза спокойно тя, докато хвърляше дрехите си в малкия куфар.
— Щом толкова много държат да се срещнат с теб, могат да отложат срещата за вторник! — изтъкна той. Може и да беше прав, но пък изобщо нямаше представа, че в момента най-голямата й мечта е да се измете по-скоро оттук. После попита: — За какво е тази среща?
— Откъде мога да знам?!
— Значи отиваш на среща в Париж, напускаш Бахамите в неделя сутринта и разваляш целия ни уикенд, без изобщо да знаеш за какво е проклетата среща, така ли?!
— Аз така правя нещата, Лин — отговори тя.
— Но това е глупаво!
Тя сви рамене и продължи да си събира багажа. Не искаше да му казва, че точно в този момент би използвала, което и да е извинение, само и само да се отърве от него, от проклетия му график и от още по-проклетата му «хубава почивка» на Бахамите.
— Искаш ли да знаеш какъв ти е проблемът, Лин? — обърна се към него Виктори. — Толкова се страхуваш от интимност, че се налага да планираш предварително всяка минута от своя живот! Не можеш просто да седнеш и да водиш спокоен разговор като нормален човек!
— Аз ли съм се страхувал от интимност?! — изкрещя възмутено той. — Ти си тази, която бяга оттук заради някаква си тъпа среща в Париж!
Сега беше неин ред да се възмути. Обърна се към него със зачервено лице и биещо до пръсване сърце и изкрещя:
— Срещата ми изобщо не е тъпа, разбра ли?! Това е моят бизнес! Това, че аз не правя по един милиард годишно като теб, не означава, че моят бизнес не е точно толкова важен, колкото твоят! — Последното изречение го бе изкрещяла толкова силно, че гласът й беше блокирал.
— Господи! — стресна се не на шега той. — По-спокойно, хлапе! Ако искаш, вземи самолета ми до Ню Йорк! Пътуването ще ти отнеме около четири часа. Ако тръгнеш сега, още в пет ще можеш да се качиш на…
Ето го пак — неговият проклет график!
— Не схвана ли най-сетне?! — извика тя и захвърли бясно на пода чифт бикини. Този драматичен жест обаче не успя да постигне желания ефект, защото бикините просто полетяха леко към пода и се приземиха там като изхвърлена носна кърпичка. — Нямам нужда от твоя самолет!
— Както желаеш! — сви рамене той и излезе с вирнат нос от стаята, както правеше винаги, когато нещо не ставаше по неговата воля.
Когато пристигна таксито, което трябваше да я откара до малкото летище на острова, той вече се бе заел със следващата точка от графика си — подводно гмуркане. И докато стоеше на нагрятата от слънцето писта и чакаше разбрицания едно турбинен самолет с пет места, който беше успяла да запази, за да стигне до летище «Айслип» на Лонг Айлънд, Виктори за пореден път си помисли колко хубаво щеше да бъде да може да приеме предложението му за частния самолет. Но просто не можеше. Чартърният полет й струваше 3 000 долара, а после с още 200 долара стигна с такси до летище «Кенеди», където беше точно навреме, за да хване полета в 18 часа за Париж — за още 3 000 долара. Като цяло, тази среща в Париж й бе излязла 8 000 долара, но всеки от тях си струваше. Особено като се има предвид, че малко след завръщането си по време на обяд в «Майкълс» тя съвсем случайно се бе сблъскала с Лин и бе заявила:
— Както изглежда, «Би & Си» се канят да ми направят страхотна оферта за моята компания!
И той едва не се бе задавил с агнешката си пържола.
Този спомен я накара да се усмихне. Загледа се в отражението си в огледалото и завъртя леко глава, наслаждавайки се на начина, по който диамантените обеци улавяха светлината. Може би наистина трябва да си купи нещо, за да отпразнува случая. Може би точно тези…
Телефонът й пак иззвъня.
— Е — отсече Лин, продължавайки оттам, където беше свършил преди няколко минути, — както изглежда, тази вечер съм принуден да остана във Вашингтон. Защо не вземеш да скокнеш на самолета и дойдеш тук да вечеряме?
Тя въздъхна и отговори:
— Лин, заета съм!
— С какво?
— Да си живея живота!
— Значи няма да дойдеш във Вашингтон, за да вечеряш с мен, така ли?
— Няма.
— Окей. Чао! — И затвори.
В този момент най-сетне се появи и Нико — мокра, разчорлена, без дъх, зачервена, като че ли беше бягала.
— Съжалявам, че закъснях — изрече запъхтяно тя. — Просто се случи нещо…
— Няма проблеми. Аз си разглеждам — отговори Виктори.
— Пак ли Лин? — попита Нико, забелязвайки мобилния телефон в ръката на Виктори и раздразненото й изражение.
Виктори сви рамене и отговори:
— Искаше тази вечер да съм хванела самолета за Вашингтон, за да вечерям с него! Аз му отказах. Струва ми се малко курвенско да те разкарват напред-назад с частния самолет на някакъв тип, само и само да вечеряш с него!
— Ами… не знам. Между другото, тези обеци са много хубави!
— Струват двадесет и две хиляди долара! — прошепна й Виктори и ги подаде обратно на госпожица Смит.
После се преместиха пред витрината със синия диамант, собственост на джентълмена.
— Ще го пробвам! — извика неочаквано Нико.
— Но ти не можеш да си го позволиш!
— Човек никога не знае, Вик! Може пък някой ден и да можем да си го позволим! — изрече уверено Нико. После свали палтото си и госпожица Смит се втурна, за да отключи витрината.
— Красив е, нали? — отбеляза помощничката, като свали диаманта от мястото му. После го вдигна и той заблестя на фината си платинена верижка. — За себе си ли го купувате? Или го замисляте като подарък? Може би от съпруга ви?
— В никакъв случай — махна с ръка Нико. После се изчерви и добави: — Съпругът ми никога…
Виктори се ококори. Познаваше Нико вече години наред, но досега никога не бе допускала, че приятелката й изпитва такава страст към бижутата. От друга страна, човек всеки ден научава по нещо ново за приятелите си.
— Моят съпруг не се интересува от… бижута — отбеляза Нико и повдигна леко косата си, така че госпожица Смит да закопчее диаманта на врата й.
— Да, така стоят нещата в наши дни — кимна госпожица Смит. — Все повече и повече жени идват при нас, за да си купуват сами бижутата. Но според мен така е по-добре, не мислите ли? Поне ще имаш онова, което наистина искаш!
— Напълно сте права — кимна Нико. После се обърна, за да се огледа в огледалото.
Диамантът блестеше зашеметяващо върху бялата й кожа. Виктори съжали, че не са по-богати, за да си го позволят. Защото този диамант беше самата Нико — хладен, син и властен, като нея самата. Този диамант просто принадлежеше на Нико. Жалко, че не съществува никакъв начин тя да го има!
Но самият досег с диаманта, дори и за минута, като че ли възвърна самочувствието и излъчването на Нико. Защото в следващия момент тя се приведе над ухото на приятелката си и с тих, хладен тон прошепна нехайно:
— Между другото, имам извънбрачна връзка!
 

19
 
Телефонът звънеше сякаш от много далече, като че ли от друга държава.
Или поне така прозвуча в съня на Уенди. А после тя осъзна, че не сънува и че телефонът до главата й наистина звъни. Но не звучеше като този вкъщи. Тя отвори очи, огледа малката бяла стаичка и си спомни, че действително не се намира вкъщи.
Намираше се в служебния апартамент на компанията «Парадор» в хотел «Мърсър».
Обвиняваха я в някакво престъпление, което не беше извършила, обаче всички останали вярваха, че именно тя е виновна. А после съзнанието й се избистри и в него веднага нахлуха ужасяващите събития от предишната вечер. Шейн бе променил решението си. И сега искаше да се развежда с нея.
Господи! Телефонът! Може пък да е Шейн, за да й каже, че е допуснал огромна грешка!
Обърна се и сграбчи слушалката с две ръце.
— Ало? — изрече с дрезгав глас.
— Уенди Хийли? — дочу от другия край на линията ентусиазиран, официално звучащ мъжки глас. Единственото, което разбра, бе, че не е Шейн. Погледна дигиталния си часовник. Показваше 05:02 сутринта с цифри, които бяха точно толкова червени, колкото и очите й.
— Да?
— Обажда се Роджър Помфрет от Комитета по наградите на филмовата академия. Поздравления! Филмът «Петнистото прасе» получи шест номинации за «Оскар»!
— Много благодаря! — отговори грогясало тя и затвори.
Ужас! Напълно беше забравила! Та днес е денят, в който обявяват номинациите за «Оскарите»! И за да направят деня й още по-специален, бяха решили да й се обадят в пет сутринта!
Отпусна се назад на възглавниците. Как се чувстваше ли? Сложи ръце върху очите си и прошепна:
— Изобщо не ми пука! Глупости! Чиста ерес!
Седна в леглото и запали лампата. Само след няколко минути мобилният й ще започне да звъни. А от нея ще се изисква да бъде на седмото небе от радост. За какво точно — не беше много сигурна. Внезапно осъзна, че бе затворила телефона под носа на Роджър Помфрет, преди той да успее да й каже даже за какво точно са номинациите. Не че имаше кой знае какво значение.
Бзззз! Мобилният й телефон иззвъня от стола, където го беше захвърлила снощи към един през нощта. Налагаше се да го включи и да се прави на нормална. Стаята беше миниатюрна — около дванадесет квадратни метра, така че столът беше само на две крачки от нея. Опита се да го вземе, без да става от леглото си, но чаршафите бяха от онзи хлъзгав плат, толкова обичан от хотелите, така че тя падна на пода и си удари коляното.
Мамка му!
— Ало?
— Поздравления! — изрече Джени Кадин.
— На теб също! — каза Уенди, предполагайки, че Джени е била номинирана в раздел «Най-добра актриса».
— Не е ли вълнуващо? Господи, толкова се вълнувам!
— Заслужаваш го! Свърши страхотна работа!
— Освен това беше само някаква си романтична комедия! — продължи Джени. — Обикновено дават номинациите за онези тежки…
«Джени — прииска й се на Уенди да каже, — няма ли просто да си затвориш устата? И без това надали ще спечелиш!» Но на глас изрече:
— Наистина удивително! — Приседна на ръба на леглото и подпря глава. Бе спала не повече от час. От изтощение и стрес имаше чувството, че всеки момент ще повърне. — Отново приеми моите поздравления! — добави, опитвайки се да сложи край на разговора.
— Вкъщи ли си? Каза ли вече на Шейн?
— Не, намирам се в хотел «Мърсър» — изрече колебливо Уенди и си даде сметка, че желанието й да сподели кошмарните новини с някого заглушава гласа на здравия разум, който й подсказваше да си затваря устата. Мамка му! Защо просто не излъга и не се престори, че всичко е нормално? — У дома има някакъв теч и…
— Много харесвам «Мърсър» — отбеляза Джени. — Поздрави всички от мен. И отново приеми моите поздрави!
— Ти също!
Джени затвори, но телефонът на Уенди пак иззвъня. Беше режисьорът — очевидно и той е бил номиниран за «Най-добър филм».
Последваха още няколко телефонни разговора и когато най-сетне си погледна часовника, видя, че е 05:45 часът.
Дали не е прекалено рано да се обажда на Шейн? Може би, но на нея изобщо не й пукаше. Ще го събуди. Нека и той пострада малко. Защо на него да му е позволено да спи, а на нея — не?! Освен това след трите часа, прекарани във въртене в леглото и агонизиращи мисли по повод положението, бе стигнала до извода, че най-добрият подход е да се преструва, че всичко около нея е нормално. И накрая може би наистина ще стане нормално. Защото, ако наистина беше нормално, първото нещо, което би направила, бе да се обади на Шейн, за да му съобщи добрите новини.
— Да? — избоботи сънено той в телефона.
— Просто исках да ти кажа — започна тя с фалшив ентусиазъм в гласа, — че сме номинирани за шест «Оскара»! За «Петнистото прасе»!
— Това е добре. За теб — отговори Шейн. Звучеше така, сякаш се опитва да се зарадва заради нея, но тя предположи, че се държи така само за да я умилостиви. Ако си въобразява, че тя ще се даде без борба, дълбоко се лъже! — И кога точно се прибирате вкъщи?
— Вече ти казах — отговори уморено той. — Към седем-осем часа. Но това е прекалено късно! Клоуи трябва да си е легнала не по-късно от седем!
— Ще те чакам пред дома ни! — отсече тя.
— Ако бях на твое място, не бих го направил! — изрече заплашително той.
— Шейн Хийли, да не си посмял да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя! — изкрещя тя, изненадващо изгубила самообладание. — Не можеш да ми забраниш да си виждам децата! — Нещо в главата й експлодира — вероятно някакъв кръвоносен съд, и зад очите й избухна непоносима болка.
— Не това имах… — започна Шейн, но тя го прекъсна.
— Нямам представа кой ти дава тези съвети и какво точно ти казва, но му кажи, че допуска огромна грешка! Ще те съдя до дупка, да знаеш, и даже ще ти забраня да виждаш децата! Ясно ли ти е?!
Шейн й затвори някъде по средата на тази тирада. Тя се вторачи побесняло в телефона. Звънецът на вратата иззвъня.
— Кой е? — попита тя, като излезе от малката дневна и се запъти към вратата.
— Рум сървис.
— Не съм поръчвала рум сървис.
— Уенди Хийли?
— Да.
— Рум сървис. Просто ще ви оставя нещо.
«Оставете ме на мира!» — прииска й се да изкрещи. Отвори вратата.
На прага й стоеше младеж — толкова красив, че нямаше как да не го забележиш. Сигурно бе избрал да работи в този хотел, защото искаше да стане актьор и се надяваше тук някой да го забележи. Държеше поднос, върху който се мъдреше кофичка лед с бутилка шампанско. По тъмнозеленото фолио около тапата Уенди разбра, че шампанското е «Дом Периньон».
— Къде да го оставя? — попита любезно младежът.
Тя се огледа вбесено. Този човек има ли някаква представа, че е едва шест сутринта?
— Не знам. Може би на масичката.
Той направи цяло представление по оставянето на кофичката — измести бавно вазата, после бавно остави подноса, а накрая плъзна върху стъклото някакъв сгънат лист.
Господи! Тя пристъпи напред, грабна листа и го пъхна в джоба на халата си.
— Има и картичка — обясни той и й подаде малък бял плик, поставен върху подноса.
— Благодаря — изрече с хладен глас тя и го изгледа кръвнишки.
Той започна да оправя бялата хавлиена кърпа около гърлото на бутилката и по едно време попита:
— Да ви го отворя ли?
— Сега е едва шест сутринта!
— Е, човек никога не знае — усмихна се той, изобщо не схванал намека. — Така де, денят е специален! Може да ви се прииска да се напиете! Ако бях на ваше място, щях да го направя!
«Да, несъмнено» — помисли си тя и го огледа. После изрече натъртено:
— Аз не