Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Никълъс Спаркс
Талисманът

 
Първа глава
Клейтън и Тиболт
 
Заместник-шериф Кийт Клейтън не ги беше чул да приближават и изобщо не му хареса как изглеждат отблизо, също както и когато ги видя за пръв път. Включително кучето. Той не си падаше по немски овчарки, а тази тук стоеше съвсем тихо и му напомняше на Пантера — полицейското куче на заместник-шериф Кени Мур, което при команда тутакси впиваше зъби в слабините на някой заподозрян. Клейтън смяташе Мур за идиот, но той бе най-близкият му колега в участъка, а и умееше така да разказва за стисналата нечии слабини кучешка паст, че Клейтън се превиваше от смях. На Кени определено би му харесала групичката нудистки, на които Кийт се беше натъкнал, след като забеляза две колежанки да се пекат край реката в цялата си телесна прелест. Броени минути по-късно, тъкмо направи няколко снимки с дигиталния си фотоапарат, и зад една хортензия изникна трето момиче. Клейтън побърза да скрие фотоапарата в храстите, излезе иззад дървото и след малко застана лице в лице с момичето.
— Така, какво имаме тук? — провлачено попита той, опитвайки се да я постави в отбранителна позиция.
Подразни се, че са го спипали, не остана доволен и от баналната си реплика. Обикновено беше по-ловък. Много по-ловък. За щастие момичето беше твърде смутено, за да забележи каквото и да било, и едва не падна, отстъпвайки назад. Измърмори нещо в отговор и се помъчи да се прикрие с ръце. Все едно гледаш как някой играе сам туистър. Клейтън дори не отмести поглед, само се усмихна, преструвайки се, че не обръща внимание на тялото й, все едно ежедневно се натъква на голи жени в гората. Явно тя изобщо не подозираше за фотоапарата.
— Спокойно, спокойно. Какво става? — попита той.
Знаеше много добре какво става. Случваше се по няколко пъти всяко лято, но най-вече през август: колежанки от Чапъл Хил или от държавния университет на Северна Каролина тръгнали към брега за един последен дълъг уикенд на Изумрудения остров, често се отклоняваха по стария път на дървосекачите, който лъкатушеше на бабуни през гората и стигаше до острия завой на притока Суон Крийк към река Саут. Там имаше каменист плаж, предпочитано място от нудистите — как и защо Клейтън нямаше представа, обаче често се отбиваше с надеждата да извади късмет. Преди две седмици попадна на шест хубавелки, но днес бяха само три, а двете, изтегнати на хавлиите, вече се пресягаха към дрехите си. Едната беше малко пълничка, обаче другите две — включително брюнетката пред него — имаха фигури, които биха подлудили всяко колежанче. Всеки заместник-шериф също.
— Не очаквахме да има хора! Мислехме, че няма проблем.
Изражението й беше толкова невинно, че той си помисли: «Татенцето сигурно много ще се гордее, ако знаеше какви ги върши неговото момиченце?». Запита се какво ли би отговорила тя и се развесели, обаче все пак трябваше да каже нещо официално, понеже беше с униформа. Пък и не желаеше да насилва късмета си — ако се разчуеше, че шерифите патрулират насам, край с колежанките, а той дори не искаше да си го помисли.
— Да отидем да поговорим с приятелките ти.
Тръгна след нея по брега, наблюдавайки с огромно удоволствие безуспешните й опити да се прикрие отзад. Когато двамата излязоха в просеката до реката, приятелките й вече бяха облекли ризите си. Брюнетката изприпка неловко към другите и посегна към хавлията си, като в бързината събори няколко кутийки с бира. Клейтън посочи към едно дърво наблизо:
— Не видяхте ли табелата?
Трите едновременно се обърнаха натам. Хората са като овце, помисли си той, само чакат някой да им заповядва. Малката и наполовина скрита от ниските клони на стар дъб табелка беше поставена по заповед на съдия Кендрик Клейтън, който му се падаше чичо. Хрумването за табелката беше на Кийт, който прекрасно знаеше, че официалната забрана само ще привлече насам още хора.
— Не я видяхме! — възкликна брюнетката и се завъртя обратно към него. — Не знаехме! Чухме за това място само преди няколко дни! — продължи да се оправдава тя, борейки се с хавлията. Двете й приятелки бяха много уплашени и успяха само да обуят бикините си. — За пръв път идваме!
Думите на момичето прозвучаха като вопъл — същинска глезена колежанка. Сигурно и трите бяха точно такива, ако се съди по вида им.
— Не знаете ли, че голотата на публично място е наказуема в този окръг?
Той видя как младите им лица пребледняват още повече, понеже си представят как тази дребна простъпка влиза в досиетата им. Колкото и да му беше забавно да ги наблюдава, си напомни да не стига твърде далеч.
— Как се казваш?
— Ейми — преглътна мъчително брюнетката. — Ейми Уайт.
— Откъде си?
— Уча в Чапъл Хил, но съм от Шарлот.
— Виждам и алкохол. Пълнолетни ли сте?
За пръв път заедно с нея отговориха и другите:
— Да, господине.
— Добре, Ейми. Ето какво ще направим. Ще ви повярвам, че не сте видели табелата и че сте достатъчно големи да пиете, така че няма да го правя на въпрос. Ще се престоря дори, че изобщо не съм бил тук, стига да обещаете да не казвате на шефа ми, че съм ви пуснал.
Те явно не знаеха дали да му вярват.
— Наистина ли?
— Наистина — увери ги Клейтън. — И аз съм учил в колеж. — Не беше вярно, но звучеше добре. — По-добре се облечете, че не се знае, може да има хора наблизо — усмихна им се лъчезарно той. — И разчистете бирите.
— Добре, господине.
— Благодаря — завъртя се той да си ходи.
— Това ли е?
— Да, това е — отново се обърна към тях Клейтън и им се ухили. — И да внимавате.
Промуши се през храсталака, като се привеждаше под ниските клони на път за джипа и се поздравяваше, че всичко е минало добре. Дори много добре. Ейми дори му се беше усмихнала и докато се отдалечаваше, той се запита дали да не се върне и да поиска телефона й. Не, реши, че ще е по-добре да остави нещата така. Момичетата най-вероятно щяха да се похвалят на приятелките си, че шерифът ги е спипал, но им се е разминало, и щеше да тръгне слух, че ченгетата са мекушави. Все пак, докато прекосяваше гората, Клейтън се надяваше снимките да са излезли. Щяха да са прекрасно попълнение на малката му колекция.
Като цяло денят беше чудесен. Тъкмо щеше да отиде да вземе фотоапарата, когато чу някакъв шум. Проследи го до стария път за извозване на трупите и видя непознатия с кучето — вървеше бавно по пътя с вид на хипи от шейсетте години.
Беше сигурен, че непознатият не е с момичетата. Беше твърде голям, за да е студент — наближаваше трийсетте. Дългата му коса беше чорлава като плъхарник, а от раницата на гърба му стърчеше навит на руло спален чувал. Този не беше тръгнал към брега на излет, а имаше вид на човек, който лагерува на открито. Не се знаеше откога е тук и какво е видял.
Дали е видял Клейтън да снима?
Нямаше начин, не бе възможно. Беше се скрил от главния път, храсталакът беше гъст, а и Клейтън щеше да чуе, ако някой се движи в гората. Все пак беше странно да избереш този маршрут за поход — беше насред пустошта. Освен това на Клейтън никак не му се искаше някакви смотани хипари да прогонят колежанките оттук.
Непознатият вече го беше изпреварил. Подминал беше неговия голям джип и вървеше към по-малкия, с който бяха пристигнали момичетата. Клейтън излезе на пътя и се прокашля. Непознатият и кучето се обърнаха.
Клейтън продължи да ги преценява от разстояние. Непознатият и кучето посрещнаха невъзмутимо появата на шерифа, но нещо в погледа на младия мъж смути Клейтън. Сякаш този тип бе очаквал появата му. Същото важеше и за немската овчарка. Кучето го изгледа едновременно надменно и бдително — почти интелигентно, — като Пантера, преди Мур да я насъска. Коремът му се сви и полицаят едва се сдържа да не прикрие с ръка слабините си.
Дълго се взираха един в друг. Клейтън отдавна беше установил, че униформата вдъхва страх у повечето хора. Всички, дори невинните, се притесняваха в присъствието на полицай и този тип надали правеше изключение. Това беше една от причините, поради които на Клейтън му харесваше да е полицай.
— Имате ли каишка за кучето? — попита той, като се постара въпросът му да прозвучи по-скоро като заповед.
— В раницата ми е.
Клейтън не различи никакъв акцент. «Английски като на телевизионен водещ», така го наричаше майка му.
— Сложете я.
— Не се тревожете, кучето няма да помръдне, ако не му наредя.
— Въпреки това сложете каишката.
Непознатият свали раницата и затършува в нея. Клейтън се надяваше да зърне нещо, което прилича на наркотици или на оръжие. След малко каишката беше закрепена за нашийника на кучето и непознатият се извърна към полицая с въпросително изражение.
— Какво правите тук? — попита Клейтън.
— На излет съм.
— Доста голяма раница за излет.
Непознатият не каза нищо.
— Или се промъквате и зяпате за нещо интересно.
— Така ли правят хората по тези места?
Нито тонът, нито подтекстът на думите му допаднаха на Клейтън.
— Покажете ми някакъв документ за самоличност.
Непознатият отново се наведе над раницата и извади паспорта си. Протегна изпънатата си длан към кучето, за да му нареди да остане на място, пристъпи към Клейтън и му подаде паспорта.
— Нямате ли шофьорска книжка?
— Нямам.
Клейтън се взря в името и устните му леко се размърдаха.
— Логан Тиболт.
Непознатият кимна.
— Откъде сте?
— От Колорадо.
— Идвате отдалеч.
Непознатият не продума.
— И къде отивате по-точно?
— Тръгнал съм към Ардън.
— Какво има в Ардън?
— Не знам, още не съм ходил.
Клейтън се свъси при този отговор. Твърде ловко. Твърде… предизвикателно? Твърде нещо си. Както и да е. Изведнъж усети, че този тип не му допада.
— Чакайте тук — нареди му той. — Нали нямате нищо против да проверя?
— Както искате.
Докато вървеше към колата си, Клейтън хвърли поглед през рамо и видя непознатият да бърка в раницата и да вади купичка, в която изля вода. Все едно беше най-безгрижният човек на света.
Е, ще я видим тази работа. В колата Клейтън предаде по радиото името и го продиктува буква по буква, но диспечерката го прекъсна:
— Чете се «Тиболт», а не «Телбод». Името е френско.
— И защо да ми пука как се чете?
— Просто казвам…
— Пет пари не давам, Мардж. Провери го и толкова, ясно?
— Прилича ли на французин?
— Откъде да знам как изглеждат французите?
— Просто съм любопитна, не се пали толкова. Малко съм заета в момента.
«Да бе, заета! — помисли си Клейтън. — Сигурно се тъпче с понички.» Мардж изяждаше най-малко дузина понички с крем дневно и тежеше поне сто и петдесет килограма.
През прозореца видя как непознатият приклекна до кучето и започна да му шепти нещо, докато то лочеше водата. Шерифът поклати глава: да говори на животно! Откачалка. Като че ли кучето разбира нещо друго, освен няколко заповеди. Бившата му съпруга правеше същото — отнасяше се с кучетата като с хора, което трябваше да му подскаже изобщо да не се захваща с нея, ама нейсе.
— Нищо не намирам — чу Клейтън гласа на Мардж. Май дъвчеше нещо. — Никакви нарушения и глоби, нищо.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Разбирам си от работата.
Непознатият сякаш чуваше разговора, понеже точно в този момент прибра купата в раницата си и отново я метна на гръб.
— Някакви други необичайни обаждания? За хора, които се скитат из околността или нещо подобно?
— Не, тази сутрин е спокойно. А ти къде беше, между другото? Баща ти те търсеше.
Бащата на Клейтън беше областният шериф.
— Кажи му, че след малко се връщам.
— Струва ми се доста ядосан.
— Просто му предай, че патрулирам, ясно?
«Та да разбере, че работя» — помисли си Клейтън, но не го изрече на глас.
— Добре.
Така е по-добре.
— Трябва да вървя.
Остави радиото в гнездото му и поседя неподвижно, леко разочарован. Щеше да му е интересно да види как ще му понесе арестът на този женчо с дълга коса. Братята Лондри щяха да се позабавляват с него. Редовно ги затваряха в събота вечер: за пиянство, нарушаване на обществения ред и сбивания — най-често помежду им. Освен когато бяха в ареста. Тогава си набелязваха някой друг.
Задържа ръка на дръжката. И защо баща му беше ядосан по това време? Адски го дразнеше. Направи това, направи онова. Занесе ли документите? Пак ли закъсняваш? Къде си ходил? В повечето случаи му идеше да кресне на стареца да не си вре носа в чуждите работи. Въобразяваше си, че командва парада!
Както и да е. Скоро щеше да разбере. А сега беше време да разкара тоя загубеняк хипито, преди да се появят момичетата. Знаеше се, че мястото е уединено. А откачените хипита щяха да съсипят тази му известност.
Клейтън излезе от колата и затвори вратата. Кучето вирна глава, като го чу да приближава.
— Извинете за неудобството, господин Телбод. — Клейтън върна паспорта на непознатия, като нарочно обърка името му. — Просто си върша работата. Нали не носите в раницата наркотици или оръжие?
— Не.
— Имате ли против лично да се уверя?
— Всъщност имам. Четвъртата поправка, нали се сещате?
— Виждам, че носите спален чувал. Лагерувате ли някъде?
— Снощи бях в окръг Бърк.
Кийт огледа мъжа, размишлявайки над отговора му.
— Тук няма къмпинги.
Онзи не отговори. Клейтън пръв отмести поглед.
— По-добре водете кучето на каишка.
— Не знаех, че в този окръг е задължително.
— Не е. Просто заради безопасността на кучето. По главния път минават много коли.
— Ще го имам предвид.
— Ами добре тогава. — Клейтън се извърна и отново поспря. — Нещо против да ви попитам откога сте тук?
— Тъкмо минавах. Защо?
Нещо в отговора му накара Клейтън да се позачуди и той се поколеба, но после си напомни, че този тип няма откъде да знае какви са намеренията му.
— Просто питам.
— Може ли да тръгвам?
— Да, разбира се.
Проследи с поглед как непознатият и кучето му поемат по стария път на дървосекачите и после се отклоняват по тясна пътека към вътрешността на гората. След като се изгубиха от погледа му, Клейтън се върна към наблюдателницата си, за да потърси фотоапарата. Навря ръка в храстите, разрови боровите иглички и се върна обратно по стъпките си, за да е сигурен, че това е правилното място. Накрая коленичи, обзет от паника, фотоапаратът беше на шерифството. Той го вземаше само за специалните си разходки и баща му щеше да го затрупа с въпроси, ако апаратът изчезнеше. Или ако го намереха със снимки на голи жени. Баща му фанатично държеше на спазването на дисциплината и на отговорността.
Вече бяха минали няколко минути. Той чу хрипливото запалване на двигател. Явно колежанките си тръгваха. За миг се запита какво ли ще си кажат, като видят, че джипът му още е тук, но в момента си имаше други проблеми. Фотоапаратът беше изчезнал.
Не беше изгубен. Беше изчезнал. А проклетата джаджа нямаше крака, та да ходи. Нито пък момичетата биха могли да намерят апарата. Което означаваше, че господинчото Телбод го е разигравал още от самото начало. Телбод да разиграва него! Невероятно. Беше усетил, че този тип се държи доста лукаво, нещо от сорта на «знам какво направи миналото лято».
Нямаше да му се размине. Не можеше да допусне някакво мърляво откачено хипи, което говори с кучето си, да се подиграва на Кийт Клейтън. Не и в този живот.
Запроправя си път през клоните към шосето с намерението да настигне Логан Тиболт и да му даде да се разбере. И това само за начало. Щеше да последва още, със сигурност. Някой да разиграва Клейтън? Не се беше случвало. Не и в този град. И за кучето не даваше пет пари. Кучетата имали чувства? Чао, кученце. Фасулска работа. Немските овчарки бяха същински оръжия — всеки съд в окръга щеше да го признае.
Но да кара подред. Първо да намери Тиболт. Да вземе фотоапарата и да реши каква ще е следващата му стъпка.
Едва когато приближи към джипа си, Клейтън установи, че двете му задни гуми са спукани.
 

— Как каза, че ти е името?
Няколко минути по-късно Тиболт се приведе над предната седалка на джипа в опит да надвика вятъра.
— Логан Тиболт — каза и посочи с палец през рамо: — А това е Зевс.
Зевс седеше на задната седалка с изплезен език и душеше въздуха, докато джипът се носеше бързо към магистралата.
— Красиво куче. Аз съм Ейми. А това са Дженифър и Лори.
Той погледна през рамо и поздрави:
— Здравейте.
— Здравей.
Бяха разсеяни и нищо чудно, помисли си той, след онова, което бяха преживели.
— Благодаря, че ме качихте.
— Дреболия. До Хамптън ли каза, че отиваш?
— Ако не ви е много далеч.
— На път ни е.
След като се отклони от пътя на дървосекачите и се погрижи за едно-две нещица, Тиболт се върна на шосето точно когато момичетата потегляха. Вдигна палец, доволен, че и Зевс е с него, и те спряха почти веднага.
Понякога нещата се случват точно както трябва.
Макар да се преструваше, че не е така, всъщност той бе видял трите да пристигат сутринта — бивакът му беше от другата страна на хребета срещу брега, — но ги беше оставил на мира, както си беше редно, щом започнаха да се разсъбличат. Онова, което те правеха, според неговите разбирания попадаше в категорията «няма лошо». Те и той бяха единствените хора тук и Логан не възнамеряваше да ги зяпа. На кого му пука дали са голи, или са костюмирани като кокошки? Не му влизаше в работата и така щеше да си остане, докато не забеляза ченгето да се приближава по пътя с колата на шерифството на окръг Хамптън.
Огледа внимателно физиономията на шерифа през предното стъкло и нещо в нея никак не му допадна. Трудно му беше да определи какво точно, но не изчака да разбере. Обърна се, мина напряко през гората и пристигна тъкмо навреме, за да види как заместник-шерифът проверява паметовата карта във фотоапарата, а после тихо затваря вратата на джипа си. Видя го как се прокрадва към хребета. Тиболт прекрасно знаеше, че има вероятност шерифът да действа по официална задача, само че изглеждаше досущ като Зевс пред сочен къс месо — прекалено въодушевен.
Накара Зевс да остане достатъчно далеч, за да не го чуе ченгето, а плана нататък състави в крачка. За директен сблъсък и дума не можеше да става — заместник-шерифът щеше да твърди, че събира доказателства, и думата му щеше да тежи много повече от думата на някой непознат. Физическата разправа също беше немислима, най-вече защото щеше да предизвика повече проблеми, отколкото си заслужаваше, макар че много щеше да му хареса да си премери силите с този тип. За щастие — или за нещастие, зависи от гледната точка — се появи едно от момичетата, шерифът се паникьоса и Тиболт видя къде се озова фотоапаратът. Когато ченгето и момичето се запътиха към другите две колежанки, Тиболт взе апарата. С това всичко можете да приключи, но този тип заслужаваше да получи урок. Нищо сериозно, а само колкото да защити честта на момичетата, да позволи на Тиболт да продължи по пътя си и да съсипе деня на похотливеца. Точно затова той се върна и спука гумите на полицейския джип.
— А, щях да забравя — обади се Тиболт. — Намерих фотоапарата ви в гората.
— Не е мой. Лори, Джен, някоя от вас да си е изгубила фотоапарата?
И двете поклатиха глави.
— Нищо, задръжте го — остави Тиболт апарата на седалката — като благодарност, че ме качихте. Аз си имам апарат.
— Сигурен ли си? Май е доста скъп.
— Определено.
— Благодаря.
Тиболт забеляза играта на сянката по лицето на Ейми — беше привлекателна по типичния за момиче от големия град начин, имаше остри черти, мургава кожа и кафяви очи, изпъстрени със зелено. Би могъл с часове да й се любува.
— Ей… имаш ли планове за уикенда? — попита го тя. — Ние сме тръгнали към крайбрежието.
— Благодаря за поканата, но не мога.
— Сигурно отиваш при приятелката си, нали?
— Защо го казваш?
— Така изглеждаш.
Той се застави да се извърне.
— Нещо такова.
 

Втора глава
Тиболт
 
Страшно е какви неочаквани обрати може да направи човешкият живот. Допреди година Тиболт тутакси би се възползвал от възможността да прекара уикенда с Ейми и приятелките й. Може би точно от това имаше нужда, но всъщност те го оставиха пред Хамптън на безмилостния августовски пек, той им махна за довиждане и изпита необяснимо облекчение. Да се преструва, че всичко е наред, го изтощаваше.
Откакто напусна Колорадо преди пет месеца, не беше прекарал доброволно повече от няколко часа с никого — освен с възрастния работник в мандрата близо до Литъл Рок, който го пусна да спи в неизползваната спалня на горния си етаж, след като на вечеря фермерът беше точно толкова необщителен, колкото и Тиболт. Допадна му, че човекът не го притисна да узнае защо е дошъл. Никакви въпроси, никакво любопитство, никакви многозначителни намеци. Просто беше приел факта, че на Тиболт не му се говори. В знак на благодарност той остана при него няколко дни и му помогна да поправи покрива на обора, преди отново да поеме на път с пълна раница и следван по петите от Зевс.
Беше изминал пеш цялото разстояние, като се изключи возенето с момичетата. След като остави ключовете от апартамента си в канцеларията на домоуправителя в средата на март, скъса осем чифта обувки. По време на дългите и самотни преходи между градовете караше главно на висококалорични десертчета и на вода, а веднъж в Тенеси изяде пет огромни порции палачинки, след като беше изкарал три дни без храна. Заедно със Зевс беше преживял снежни бури, градушки, проливен дъжд и толкова силна жега, че кожата на ръцете му стана на мехури, беше видял торнадо на хоризонта близо до Тълса в Оклахома, и на два пъти едва не го порази мълния. Направи безброй отклонения, гледаше да страни от главните пътища и допълнително удължаваше пътя си понякога просто ей така. Обикновено вървеше, докато не се измори, а към края на деня започваше да търси място за бивак, където двамата със Зевс да пренощуват необезпокоявани. Сутрин поемаха на път преди зазоряване, та никой да не ги изпревари. Засега нямаха неприятности.
Тиболт смяташе, че изминава повече от трийсет километра на ден, макар че не следеше точно нито времето, нито разстоянието. Не това беше целта на пътуването. Вероятно някои хора си мислеха, че той върви, за да изпревари спомените, които е оставил зад гърба си, и в това имаше нещо поетично. Други сигурно бяха убедени, че той върви просто в името на самото пътуване. Но и двете не бяха верни. Тиболт обичаше да ходи пеша и искаше да стигне някъде. Просто и ясно. Харесваше му да се движи, когато си поиска, в желаното от него темпо и към желаното от него място. След като четири години беше изпълнявал заповеди в частите на морските пехотинци, свободата на този живот го примамваше.
Майка му се тревожеше за него, но майките са си такива. Поне неговата майка. Обаждаше й се през няколко дни, за да я увери, че е добре, и обикновено след като затвореше, се обвиняваше, че не е честен с нея. През последните пет години отсъстваше през повечето време, а преди всяка от трите си мисии в Ирак слушаше по телефона наставленията й да не върши глупости. Е, не извърши глупост, но на няколко пъти беше на косъм. Не разказваше на майка си за случилото, обаче тя научаваше от вестниците. «А сега и това — оплака се тя вечерта преди заминаването му. — Тази идея ми се струва налудничава.»
Може и да беше. А може и да не беше. Той още не знаеше със сигурност.
— Какво мислиш, Зевс?
Кучето вдигна поглед, когато чу името си, и застана до него.
— Да, знам, гладен си. Нищо ново.
Тиболт спря на паркинга на порутен мотел в края на града. Извади купата и последната останала храна за кучето. Зевс започна да се храни, а той огледа града.
Хамптън изобщо не беше най-лошото място, което бе виждал, но не беше и най-хубавото. Градът се намираше на бреговете на река Саут, на шейсетина километра северозападно от Уилмингтън и крайбрежието й на пръв поглед по нищо не се отличаваше от хилядите самозадоволяващи се работнически общности в Юга с прекалено много история и гордост. Няколко светофара висяха на провиснали кабели и прекъсваха потока на уличното движение, който се точеше към моста над реката, а от двете страни на главната пътна артерия имаше ниски тухлени постройки, простиращи се на около осемстотин метра, на чиито прозорци с шаблони бяха изписани имената на разни заведения за хранене и магазини за железария. Имаше няколко стари магнолии, чиито дебели коренища издуваха тротоарите. В далечината Тиболт забеляза старомоден бръснарски стълб* и неизменните старци, седнали на пейка пред него. Усмихна се. Беше чудато и старинно, като фантазия от петдесетте години.
[* Цилиндър (понякога въртящ се) с три спираловидно разположени ивици: бяла, синя и червена, използван още от средновековието като знак за бръснарница. — Б.пр. ]
Когато се вгледа по-внимателно обаче, установи, че първоначалното му впечатление е измамно. Въпреки че градът се намираше на брега на реката — или може би точно затова — белезите на разрухата личаха по близките покриви, по разронените тухли на основите, издаващи големи наводнения в миналото. Все още нито една витрина на магазин не беше закована с дъски, но като видя евтините автомобили, паркирани отпред, Тиболт се запита колко дълго щяха да издържат собствениците им. Дребната търговия в малките градове отстъпваше пред настъплението на динозаврите, а ако това място беше като повечето други, през които беше минал, сигурно тук имаше нова територия за бизнес, най-вероятно свързана с «Уолмарт» или «Пигли Уигли», която щеше да възвести края на тази част на града.
Обаче незнайно защо тук се чувстваше странно. Не беше сигурен как точно си беше представял Хамптън, но не беше точно така.
Нямаше значение. След като Зевс се нахрани, Тиболт се запита колко ли време ще му е нужно, за да я намери. Жената от снимката. Жената, с която беше дошъл да се срещне.
Щеше да я намери. Със сигурност. Нарами раницата си.
— Готов ли си?
Кучето наклони глава.
— Хайде да си вземем стая. Искам да хапна и да се изкъпя. Ти също имаш нужда от къпане.
Тиболт направи няколко крачки, преди да установи, че Зевс не помръдва. Хвърли поглед през рамо.
— Добре, прави каквото искаш, аз тръгвам.
Запъти се към рецепцията да се регистрира, сигурен, че Зевс ще го последва. В крайна сметка винаги го следваше.
 

Преди да намери снимката, животът на Тиболт течеше така, както той открай време го планираше. Винаги действаше по план. Искаше да се представя добре в училище и го направи, искаше да се занимава с различни спортове и накрая наистина тренира почти всичко. Искаше да се научи да свири на пиано и на цигулка и напредна достатъчно, за да пише сам музика. След като завърши колеж в университета в Колорадо, реши да стане морски пехотинец и служителят, който набираше хора, беше възхитен, че Тиболт предпочете да се запише като редник, вместо да стане офицер. Изумен, но възхитен. Повечето младежи, завършили колеж, нямаха желание да стават дребни риби, обаче той искаше точно това.
Случилото се със Световния търговски център не беше свързано с решението му. Всъщност му се струваше напълно естествено да се запише в армията, тъй като баща му беше служил в морската пехота двайсет и пет години. Беше започнал като редник и накрая беше станал един от онези прошарени сержанти с челичена челюст, който плаши почти всички, освен жена си и взвода, който командва. Държеше се с момчетата като със синове и им повтаряше, че единствената му цел е да ги върне на майките им живи, здрави и възмъжали. През живота си баща му беше присъствал на повече от петдесет сватби на момчета, служили под негово командване, за които беше немислимо да се оженят без неговата благословия. Освен това беше добър пехотинец. Получи «Бронзова звезда» и два ордена «Пурпурно сърце» във Виетнам и служи в Гренада, Панама, Босна, както и по време на Първата война в Залива. Баща му беше морски пехотинец, който нямаше нищо против честите прехвърляния, затова Тиболт беше прекарал по-голяма част от детството си, местейки се от място на място из военните бази по света. В известен смисъл в Окинава той се чувстваше у дома си повече, отколкото в Колорадо, и макар да беше позабравил японски, една седмица в Токио щеше да му е достатъчна, за да проговори гладко като преди. И той като баща си смяташе да служи в морската пехота, докато се пенсионира, но за разлика от баща си възнамеряваше да живее достатъчно дълго, за да се наслади на спокойния живот след уволнението. Баща му почина от инфаркт само две години след като за последен път окачи униформата си в гардероба — масивен и внезапен инфаркт. Както чистеше снега от алеята пред къщи, се строполи и умря. Това се случи преди тринайсет години. Тогава Тиболт беше на петнайсет.
Този ден и погребението на следващия бяха най-ярките спомени от живота му преди морската пехота. Когато си отгледан като армейско дете, нещата някак ти се сливат заради честото местене. Непрекъснато сменяш приятелите си, прибираш и вадиш дрехите от куфарите, изхвърляш ненужните битови вещи и в резултат не ти остава много. На моменти е трудно, но характерът на детето се закалява по необясним за повечето хора начин. То научава, че макар да се разделя с някакви хора, на тяхно място неизбежно ще се появят други и че всяко място крие по нещо добро и по нещо лошо. Така детето съзрява по-бързо.
Тиболт си спомняше смътно дори времето в колежа, но тази глава от живота му си имаше своите особености. Той учеше през седмицата, наслаждаваше се на уикендите, зубреше за изпитите, ядеше гадната храна в столовата и имаше две приятелки, с едната от които изкара малко повече от година. Всеки, който е учил в колеж, разказва същите истории, но малко от тях оказват трайно въздействие. В крайна сметка му остана само образованието. Честно казано, имаше усещането, че животът му не е започнал истински, докато не пристигна на остров Парис за основно обучение. Обучаващият сержант започна да му крещи в ухото веднага щом слезе от автобуса. Никой не е способен по-добре от един обучаващ сержант да ти внуши, че предишният ти живот няма никакво значение. Че вече си в неговите ръце и толкова. Бивало те в спорта? Я ми направи петдесет лицеви опори, господин централен защитник! Учил си в колеж? Сглоби тази пушка, Айнщайн. Баща ти служил в пехотата? Тогава почисти косачката, както той е правил навремето. Все същите стари клишета. Тичай, марширувай, мирно, пълзи в калта, катери се по стената. Нищо в обучението не изненада Тиболт.
Трябваше да признае, че системата в повечето случаи действаше. Пречупваше хората, премазваше ги и ги отливаше в калъпа на морския пехотинец. Или поне така казваха. Той не се пречупи. Преминаваше през тренировките, не виреше глава, изпълняваше заповедите и си остана същият като преди. Но въпреки това стана морски пехотинец.
Разпределиха го в Първи батальон, Пета бригада, разположена в Кемп Пендълтън. Сан Диего му допадна — превъзходно време, великолепни плажове и още по-красиви жени. Но не се задържа там дълго. През януари 2003 година, току-що навършил двайсет и три, Тиболт замина за Кувейт, за да участва в операцията «Иракска свобода». Лагерът Доха в промишлената зона на град Кувейт се използваше още от Първата война в Залива и беше цяло градче. Имаше спортна зала, компютърен център, военен магазин, заведения за хранене и опънати палатки, докъдето ти поглед стига. Оживено място, което се оживяваше още повече поради предстоящата инвазия, затова още от самото начало там цареше голям хаос. Ежедневието на Тиболт се състоеше от несекваща поредица многочасови заседания, изтощителни учения и репетиции на вечно променящи се планове за нападение. Сигурно стотици пъти трябваше да навлича костюма си за защита от химическо оръжие. Освен това непрекъснато се носеха разни слухове. Най-неприятното беше да се мъчиш да гадаеш кой от тях е истина. Всеки познаваше някого, който познаваше друг, дето уж чул истинската история. Един ден тръгваха ей сега, на следващия научаваха, че засега остават. Първо щяха да нахлуят от север и от юг, после — само от юг, а може би дори и това не. Чуха, че врагът имал химическо оръжие и възнамерявал да го използва, а на следващия ден научаваха, че нямало да го използват, да не би Съединените щати да отвърнат с ядрени ракети. Носеха се слухове, че Иракската републиканска гвардия щяла да организира самоубийствена отбрана на границата, други обаче се кълняха, че армията ще окаже отпор близо до Багдад. После твърдяха, че самоубийствената отбрана щяла да бъде организирана около нефтените полета. С две думи, никой нищо не знаеше, което допълнително разпалваше въображението на сто и петдесет хиляди войници, струпани в Кувейт.
Повечето войници бяха още деца — понякога хората забравят този факт. Осемнайсет, деветнайсет, двайсетгодишни — половината не бяха достатъчно големи дори да си поръчат бира. Бяха уверени, добре обучени и готови за действие, но нямаше как човек да избегне реалността на онова, което предстоеше. Някои от войниците в лагера щяха да загинат. Някои разговаряха за това открито, други пишеха писма на семействата си и ги даваха на свещеника. Хората ставаха избухливи. Някои не можеха да спят, други спяха постоянно. Тиболт наблюдаваше всичко това някак странно дистанциран. Сякаш чуваше баща си да казва: добре дошъл на война. Винаги е ПНВЕП — положението е нормално, всичко е прецакано.
Тиболт не беше напълно неподвластен на засилващото се напрежение и като всеки друг се нуждаеше от отдушник. Няма как да не си намериш такъв. Започна да играе покер. Баща му го беше научил и той играеше добре… или поне така си въобразяваше. Бързо установи, че останалите играят по-добре. През първите три седмици изгуби почти всички пари, които си беше спестил от постъпването си в армията, блъфираше, когато трябваше да излезе от играта, излизаше от играта, когато трябваше да остане. Парите не бяха кой знае колко и не че имаше къде да ги харчи, но заради загубата седмици наред беше в лошо настроение. Мразеше да губи.
Единственото противодействие бяха дългите кросове рано сутрин, преди изгрев. Обикновено беше мразовито. Вече цял месец беше в Близкия изток, но не спираше да се изумява колко студено става в пустинята. Тичаше бързо под осеяното с огромен брой звезди небе и дъхът му излизаше на малки бели облачета.
Към края на маршрута си, когато в далечината вече се показваха палатките на лагера, забавяше темпото. Слънцето вече се издигаше над хоризонта и обливаше пустинния пейзаж в злато. Една сутрин се опитваше да успокои дишането си, когато забеляза проблясването на снимка, наполовина заровена в пръстта. Спря да я вдигне и установи, че е ламинирана евтино, но здраво, вероятно за да бъде предпазена от атмосферните условия. Изтупа я от праха и тогава я видя за пръв път.
Блондинката с онази усмивка и с нефритените палави очи, облечена с джинси и с фланелка с надпис «Щастливка» на гърдите. Зад нея се виждаше транспарант с думите «Хамптънски панаир». До момичето стоеше немска овчарка със сивкава муцуна. В тълпата зад гърба й се виждаха двама младежи, застанали до гишето за билети и излезли малко размазано, също облечени с фланелки с надписи. В далечината растяха три вечнозелени дървета, изострени, каквито имаше къде ли не. На гърба на снимката беше написано: «Пази се! Е.»
Тиболт не забеляза всички тези неща веднага. Всъщност първата му мисъл беше да захвърли снимката. И почти го направи, но точно в този момент му хрумна, че който я е изгубил, най-вероятно ще си я иска. Тя очевидно означаваше много за някого.
Когато се върна в лагера, Тиболт забоде снимката на информационното табло до входа на компютърната зала, понеже всеки в лагера минаваше оттук. Някой със сигурност щеше да си познае снимката и да си я вземе.
Мина седмица, после десет дни. Снимката си стоеше. Взводът му тренираше вече по няколко часа дневно, а игрите на покер бяха станали сериозни. Някои момчета бяха изгубили хиляди долари — говореше се, че един ефрейтор се е разделил с близо десет хиляди долара. Тиболт, който не беше играл след първия си унизителен опит, предпочиташе през свободното си време да разсъждава над предстоящото нахлуване и да се пита как ли ще реагира, когато стрелят срещу него. Когато три дни преди нахлуването отиде в компютърната зала и видя, че снимката още си стои забодена на информационното табло, по някаква непонятна и за самия него причина я свали и я прибра в джоба си.
Виктор, най-добрият му приятел във взвода, с когото бяха заедно още от основното обучение, го убеди да се включи в една игра на покер същата вечер. Тъй като разполагаше с оскъдни средства, той започна с ниски залози и не допускаше, че ще играе повече от час. Първите три игри излезе, после на четвъртото раздаване му се падна кента, а на шестото раздаване — фул. Продължиха да му идват хубави карти — флош, кента, фул — и някъде по средата на вечерта той успя да си върне изгубените пари. Първите играчи вече си бяха тръгнали и на тяхно място седнаха други. Тиболт остана. Късметът не му изневери и на зазоряване вече беше спечелил повече, отколкото през първите си шест месеца служба в морската пехота.
Едва когато си тръгваше заедно с Виктор, той си даде сметка, че снимката е била в джоба му през цялото време. Когато се върнаха в палатката, той я показа на Виктор и насочи вниманието му към думите, изписани на фланелката на момичето. Виктор, чиито родители бяха незаконни имигранти и живееха близо до Баскервил в Калифорния, беше не само религиозен, а вярваше и във всякакви знамения. Мълниите, кръстовищата и черните котки му бяха любими, а в деня преди заминаването им беше разказал на Тиболт за свой чичо, който можел да урочасва: «Погледне ли те по определен начин, ти остават броени дни живот.»
Убедеността на приятеля му накара Тиболт отново да се почувства на десет години, докато го слушаше как разказва историята, опрял фенерче под брадичката си. Тогава не каза нищо. Всеки си има странности. Приятелят му искаше да вярва в предзнаменования? Ами да вярва. Най-важното беше, че Виктор е отличен стрелец и беше избран за снайперист, а също и че той му вярваше толкова, че би му поверил живота си.
Виктор се взря в снимката, преди да му я върне.
— Значи си я намерил на зазоряване, така ли?
— Аха.
— Зазоряването е много силен момент от деня.
— Казвал си ми.
— Това е знак — увери го Виктор. — Тя ти е талисман. Виждаш ли с каква фланелка е облечена?
— Тази вечер наистина ми беше талисман.
— Не само тази вечер. Неслучайно си носел снимката. И неслучайно никой не я е потърсил. Има причина да я вземеш. Била е предназначена за теб.
Тиболт понечи да каже нещо за онзи, който беше изгубил снимката, но си замълча. Изтегна се по гръб на леглото си и скръсти ръце под главата си.
Виктор направи същото.
— Радвам се за теб. Оттук нататък късметът ще е на твоя страна.
— Дано.
— Но не бива да губиш снимката.
— Така ли?
— Изгубиш ли я, талисманът ти ще се превърне в обратното.
— Какво ще рече това?
— Че няма да имаш късмет, а когато човек отива на война, никак не е добре да няма късмет.
 

Стаята в мотела беше толкова грозна вътре, колкото и отвън: дървена ламперия, полилей, провесен от верига на тавана, протрит килим, завинтен за поставката телевизор. Все едно бяха обзавели помещението някъде към 1975 година и повече не го бяха пипали. Напомняше на Тиболт за местата, където баща му ги караше да отсядат по време на семейните им почивки в югозападния край на страната, когато беше още съвсем малък. Нощуваха в мотели на магистралата — стига да бяха чисти, баща му ги смяташе за подходящи. Майка му не беше на същото мнение, но какво можеше да направи? Наблизо нямаше петзвезден хотел, а дори да имаше, не можеха да си го позволят.
След като влезе в стаята, Тиболт направи същото, което правеше баща му: дръпна покривката на леглото, за да провери дали чаршафите са чисти, огледа завесата на душа за плесен и мивката за косми. Въпреки предвидимите ръждиви петна, течащото кранче и фасовете, стаята беше по-чиста, отколкото очакваше. И не беше скъпа. Тиболт плати в брой за една седмица — не го разпитваха, не му поискаха допълнително пари за кучето. Всичко влизаше в цената. Изгодна сделка. Той нямаше нито кредитна, нито дебитна карта, нямаше официален пощенски адрес, нямаше мобилен телефон. В раницата си носеше почти всичките си притежания. Имаше обаче банкова сметка, откъдето можеше да тегли пари, ако се наложи. Беше на името на фирма, не на неговото име. Той не беше богат. Не беше дори от средната класа, фирмата нямаше никаква дейност. Просто Тиболт държеше на анонимността си.
Заведе Зевс във ваната и го изкъпа с шампоана от раницата си. След това сам си взе душ и облече последните си чисти дрехи. Седна на леглото, прелисти телефонния указател, търсейки нещо конкретно, но без успех. Мислено си отбеляза да изпере дрехите си, когато му остане време, после реши да излезе да хапне нещо в ресторантчето, което беше видял надолу по улицата.
Там не пуснаха Зевс вътре, което не го изненада. Кучето легна пред входната врата и заспа. Тиболт си поръча чийзбургер, пържени картофки и шоколадов млечен шейк и поръча да му опаковат един чийзбургер за Зевс. Занесе сандвича навън, кучето го излапа за секунди и отново вдигна поглед към Тиболт.
— Радвам се, че ти хареса. Хайде да вървим.
Купи карта на града от някакъв супермаркет и седна на една пейка близо до градския площад — старомоден парк с делови улици от четирите страни. Имаше големи сенчести дървета, детска площадка и много цветя, а и не изглеждаше твърде оживено: няколко майки, чиито деца се спускаха по пързалката или се люлееха на люлките. Той огледа лицата на жените, за да се увери, че тя не е сред тях, после се извърна и разгърна картата, преди присъствието му да ги напрегне. Майките с малки деца винаги се напрягат, когато край тях се навъртат самотни мъже, които не правят нищо. Тиболт не ги винеше — улиците са пълни с извратеняци.
Докато изучаваше картата, той се ориентира и се помъчи да реши какъв да бъде следващият му ход. Не си правеше илюзии, че ще бъде лесно. В крайна сметка не знаеше почти нищо. Разполагаше само с една снимка — нямаше име, нямаше адрес. Не знаеше къде работи жената. Нито телефонния й номер. Никаква дата. Нищо, просто едно лице в тълпата.
Все пак разполагаше с няколко сламки. Беше изследвал подробностите от снимката, както бе правил много пъти досега, и започна от нещата, които знаеше. Снимката беше направена някъде в Хамптън. По онова време жената трябва да е била на двайсет и няколко години. Беше привлекателна. Или самата тя имаше немска овчарка, или познаваше някого, който има. Собственото й име започваше с буквата Е: Ема, Елис, Емили, Ерин, Ерика… Тези имена му се струваха най-вероятни, макар да допускаше, че на юг се срещат и имена като Ердин или Елспет. Жената беше ходила на панаира с някого, който след това е бил изпратен в Ирак. Беше дала на този човек снимката, която Тиболт намери през февруари 2003 година, значи тя е била направена преди това. Следователно жената в момента най-вероятно наближаваше трийсетте. В далечината се виждаха три вечнозелени дървета. Ето тези неща знаеше. Такива бяха фактите.
Освен това можеше да допусне някои неща, като се започне от Хамптън. Името на града беше доста разпространено. След проверка в интернет установи, че много градове се казват така. Окръзи и градове: в Южна Каролина, Вирджиния, Ню Хемпшир, Айова, Небраска, Джорджия. А и други. Много други. И разбира се, Хамптън, в окръг Хамптън, Северна Каролина.
Макар че на снимката нямаше нищо отличително — нямаше картина на Монтичело, та да го насочи към Вирджиния например, нямаше табела «Добре дошли в Айова!» в далечината, — той все пак успя да извлече някаква информация. Не за жената, а във връзка с младежите отзад, наредили се на опашката за билети. Двама носеха фланелки с надписи. Единият — същински Хоумър Симпсън — не му беше от полза. Другият, на чиято фланелка пишеше «Дейвидсън», отначало с нищо не му помогна, колкото и да си блъскаше главата. Първо помисли, че думата е съкращение от «Харли Дейвидсън». Ново търсене в Гугъл реши проблема. Оказа се, че «Дейвидсън» е известен колеж близо до Шарлот, Северна Каролина. С подбрани студенти, предизвикателна програма и акцент върху хуманитарните предмети. Когато разгледа каталога на книгите им, попадна на фланелка със същия надпис.
Фланелката не беше гаранция, че снимката е направена в Северна Каролина. Може някой, който е учил там, да е дал фланелката на момчето; може той да е студент от друг щат или просто да му допадат цветовете; може да е учил в колежа преди и после да се е преместил на друго място. Но тъй като нямаше за какво да се хване, Тиболт позвъни в Търговската камара на Хамптън, преди да замине от Колорадо, и се увери, че всяко лято организират панаир. Още един добър знак. Обаче още не беше съвсем сигурен. Само предполагаше, че това е мястото. Но все пак по някаква необяснима причина му се струваше, че е намерил каквото търси.
Имаше и други предположения, но за тях по-късно. Най-напред трябваше да намери къде се провежда панаирът. Надяваше се мястото да не е променяно през годините и човекът, който го насочи накъде да поеме, да му отговори и на този въпрос. Най-подходящото място да потърси такъв човек беше някое от местните магазинчета. Не за сувенири или антиквариат, защото те често са собственост на новопристигнали в града хора, които бягат от северните щати в търсене на по-спокоен живот и по-топло време. Най-добре беше да попита в местния железарски магазин. Или в бар. Или във фирма за недвижими имоти. Щеше да познае подходящото място, щом го зърне.
Искаше да намери точно къде е направена снимката. Не за да усети по-добре що за човек е жената — мястото за провеждане на панаира нямаше да му помогне за това.
Искаше да разбере дали там има три високи вечнозелени дървета със заострени върхове, каквито растяха къде ли не.
 

Трета глава
Бет
 
Бет бутна настрани кутийката с диетичната си кола, доволна, че Бен се забавлява на празненството по случай рождения ден на приятеля си Зак. Просто й се искаше да не се налага да го води у баща му… Мелъди се приближи и седна на стола до нея.
— Чудесна идея, нали? Водните пистолети са голям хит! — Тя й се усмихна: избелените й зъби бяха прекалено бели, кожата й беше прекалено тъмна, все едно току-що се връщаше от солариума. И сигурно беше точно така. Мелъди беше суетна по отношение на външния си вид още от гимназията, а напоследък беше направо обсебена от него.
— Да се надяваме, че няма да ги обърнат към нас.
— По-добре да не опитват — смръщи се Мелъди. — Предупредих Зак, че ако го направи, всички си тръгват. — Облегна се назад, за да й бъде по-удобно. — Какво прави това лято? Не те видях, а и не отговори на обажданията ми.
— Да, така е, извинявай. Това лято живях като отшелник. Просто ми беше трудно с баба, с кучкарника и с обучението. Нямам представа как баба изобщо е успяла да го запази толкова време.
— Как е тя?
Бабчето беше отгледала Бет от тригодишна, след като родителите й загинаха при катастрофа.
— Оправя се, но ударът й се отрази много тежко. Лявата й страна още е много слаба. Успява да се справи с част от обучението, но не е в състояние да управлява кучкарника. Знаеш колко се претоварва. Винаги се тревожа, че ще се преумори.
— Забелязах, че тази седмица се е върнала в хора.
Бабата на Бет пееше в хора на Първа баптистка църква повече от трийсет години и внучката й знаеше, че това е едно от най-силните й увлечения.
— Миналата седмица отиде за пръв път, но не съм сигурна колко е пяла. И след това спа цели два часа.
Мелъди кимна:
— Какво ще стане след началото на учебната година?
— Не знам.
— Ще преподаваш, нали?
— Надявам се.
— Как така се надяваш? Няма ли учителско събрание другата седмица?
На Бет не й се мислеше за това, още по-малко й се говореше, но знаеше, че Мелъди е добронамерена.
— Да, но това не значи, че аз ще присъствам. Съзнавам, че ще поставя училището в затруднено положение, обаче не мога да оставям баба самичка по цял ден. Още не. А кой ще й помага с кучкарника? Сама не би могла по цял ден да обучава кучета.
— Не може ли да наемеш някого?
— Опитах. Казах ли какво се случи в началото на лятото? Наех един тип, който се появи два пъти, а през уикенда напусна. Същото стана и със следващия, когото наех. А после никой не си направи труда да се обади. Табелата «Търсим помощник» така си и стои на прозореца.
— Дейвид непрекъснато се оплаква, че няма добри работници.
— Ако предлага минимална заплата, тогава да видиш как ще се оплаква! Дори учениците вече не искат да чистят клетките. Било гадно!
— Противно е.
Бет се засмя.
— Да, така е — призна тя. — Но не разполагам с време. Съмнявам се, че нещо ще се промени до другата седмица, а ако не се промени, има и по-лоши неща. На мен ми е приятно да обучавам кучетата. В повечето случаи с тях е по-лесно, отколкото с учениците.
— Например с моя ученик?
— С твоя е лесно, повярвай ми.
Мелъди махна към Бен:
— Пораснал е в сравнение с последния път, когато го видях.
— С повече от два сантиметра — отбеляза Бет и си каза, че е много мило от страна на Мелъди да го каже. Бен открай време си беше нисичък за възрастта, все го слагаха най-отляво в предната редица на снимките на класа и беше с половин глава по-нисък от съседното дете. Синът на Мелъди, Зак, беше пълната му противоположност: стоеше отзад, от дясната страна, и винаги беше най-високият в класа.
— Говори се, че Бен няма да играе футбол наесен — отбеляза Мелъди.
— Иска да опита нещо по-различно.
— Какво например?
— Искал да се научи да свири на цигулка. Ще взима уроци от госпожа Хейстингс.
— Тя още ли преподава? Сигурно е най-малко на деветдесет.
— Но има търпение да обучава начинаещ. Или поне така ми каза. Пък и Бен много я харесва, а това е главното.
— Браво на него — каза Мелъди. — Не се съмнявам, че ще се справи чудесно. Зак обаче ще бъде съсипан.
— И бездруго нямаше да са в един отбор. Зак ще играе в училищния, нали?
— Ако успее да влезе там.
— Ще успее.
Наистина щеше да успее. Зак беше едно от най-самоуверените и състезателно настроени деца, които съзряват рано и надбягват не толкова надарените играчи на терена. Дори сега, докато тичаше из двора с водния си пистолет, Бен не можеше да го настигне. Макар да беше мило и добро дете, той не си падаше по спорта — факт, който предизвикваше огромното раздразнение на бившия й съпруг. Миналата година той гледаше сърдито мачовете му отстрани на игрището, а това беше още една причина Бен да не иска да играе футбол.
— Дейвид ще помага ли на треньора?
Дейвид беше съпругът на Мелъди, един от двамата педиатри в града.
— Още не е решил. Откакто Хоскинс напусна, го търсят повече. Никак не му е приятно, но какво да прави? Опитват се да привлекат още един лекар, но е трудно. Не всеки иска да работи в малък град, особено ако най-близката болница е в Уилмингтън на четирийсет и пет минути път. Денят ти става адски дълъг. В повечето случаи Дейвид се прибира чак към осем, а понякога дори по-късно.
Бет долови тревогата в гласа на Мелъди и реши, че приятелката й си мисли за любовната връзка, за която миналата зима Дейвид бе признал пред нея. Реши обаче да не повдига въпроса. Още когато чу слуховете, си обеща да говори само ако Мелъди поиска. А ако не поиска, ще си мълчи, все пак си е нейна работа.
— А ти как си? Излизаш ли с някого?
Бет се намръщи:
— Не. След Адам с никого.
— А с него какво стана?
— Нямам представа.
Мелъди поклати глава:
— Не мога да кажа, че ти завиждам. Никога не ми е харесвало да излизам по срещи.
— Да, но ти поне го умееше, а мен никаква ме няма.
— Преувеличаваш.
— Не преувеличавам, но… голяма работа! Вече не съм сигурна, че имам сили за това. Да обувам обувки с висок ток, да си бръсна краката, да флиртувам, да се преструвам, че се разбирам с приятелите му. Прекалено много усилия.
— Не си ли бръснеш краката? — набърчи нос Мелъди.
— Разбира се, че ги бръсна — отвърна Бет, после тихо добави: — В повечето случаи. — Изпъна гръб. — Разбираш какво искам да кажа. Ходенето по срещи е трудно, особено за жена на моята възраст.
— О, моля те, още нямаш трийсет и си страхотна.
Бет слушаше тези думи, откакто се помнеше, и усещаше, че мъжете — дори женените — се обръщат, когато тя минава покрай тях. През първите й три години като учителка само веднъж на родителските срещи се появи един баща. Винаги идваха майките. Беше споделила този факт с баба си преди няколко години й тя й отвърна: «Не искат да оставаш насаме със съпрузите им, понеже си сладка като печена тиква.» Баба й се изразяваше неповторимо.
— Забравяш къде живеем — възрази Бет. — Тук няма много неженени мъже на моята възраст. А ако са свободни, си има причина.
— Не е вярно.
— В града може би, но тук? В нашия град? Повярвай ми, живея тук, откакто се помня, дори докато учех в колежа, всеки ден се прибирах у дома. В редките случаи, когато са ме канили, излизаме два-три пъти и после престават да се обаждат. Не ме питай защо. — Махна философски с ръка. — Но няма нищо, имам си Бен и баба. Не живея сама с една дузина котки.
— Не, ти имаш кучета.
— Не са мои, а на други хора. Има разлика.
— Да бе, огромна разлика — изсумтя Мелъди.
В другия край на двора Бен се тътреше с водния си пистолет след цялата група, но най-неочаквано се спъна и падна. Очилата му тупнаха в тревата. Бет знаеше, че не бива да се втурва да му помага — последния път, когато го направи, той видимо се смути. Сега намери очилата си, стана и отново хукна.
— Растат много бързо, нали? — прекъсна мислите й Мелъди. — Знам, че е клише, но е вярно. Помня, че майка ми го повтаряше, а аз си мислех, че тя нищо не разбира. Нямах търпение Зак да порасне малко. Тогава имаше колики и аз цял месец спях по няколко часа на нощ. А тази година вече ще учи в средния курс.
— Още не, догодина.
— Знам, но въпреки това се притеснявам.
— Защо?
— Знаеш… сега са в трудна възраст. Сега децата започват да разбират света на възрастните, но не са достатъчно зрели, за да се справят със случващото се край тях. Добави изкушенията, факта, че вече не слушат като преди, и смяната на настроенията през пубертета, и веднага ти признавам, че не го очаквам с нетърпение. Ти си учителка. Разбираш.
— Затова преподавам на второкласниците.
— Хубав избор. — Мелъди замълча. — Чу ли за Елиът Спенсър?
— Не съм чувала нищо. Живея като отшелник, забрави ли?
— Хванали го да продава наркотици.
— Но той е само с няколко години по-голям от Бен!
— И още е в прогимназията.
— Успя да ме притесниш.
— Не се тревожи — завъртя очи Мелъди. — Ако моят син приличаше на Бен, нямаше да имам причини за тревога. Бен е стара душа. Винаги е учтив, любезен, винаги се опитва да помага на по-малките деца. Състрадателен е. А моят Зак…
— Зак също е чудесно дете.
— Знам, но с него винаги е по-трудно, отколкото с Бен. Той винаги води.
— Наблюдавала ли си ги как играят? Според мен другите водят Бен.
— Разбираш какво имам предвид.
Бет разбираше. Бен от малък вървеше по свой път. А това, длъжна беше да признае, беше хубаво, тъй като пътят му си струваше. Нямаше много приятели, обаче се интересуваше от много неща. При това хубави. Не му беше интересно да играе на видеоигри или да сърфира из интернет, и макар понякога да гледаше телевизия, обикновено не беше за повече от трийсет минути. Вместо това предпочиташе да почете или да поиграе шах (игра, която сякаш разбираше интуитивно) на електронната игрална дъска, която получи като коледен подарък. Обичаше да чете и да пише и макар да обичаше и кучетата в кучкарника, повечето от тях бяха неспокойни заради дългите часове, прекарани в обучение, и обикновено не му обръщаха внимание. Бен им подхвърляше топки за тенис, които те рядко му донасяха обратно.
— Всичко ще бъде наред.
— Дано. — Мелъди остави питието си. — Май е време за тортата. Зак е на тренировка от пет.
— Ще бъде страхотно.
Мелъди се изправи:
— Сигурна съм, че ще иска да си вземе и водния пистолет, за да намокри треньора.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, благодаря. Седи и си почивай. Веднага се връщам.
Бет проследи с поглед Мелъди, докато се отдалечаваше, и за пръв път си даде сметка колко е отслабнала. Беше по-слаба с пет-шест килограма от последния път, когато я видя. Сигурно се дължеше на стреса. Любовната история на Дейвид я беше съсипала, но за разлика от Бет, когато същото се случи и на нея, беше решена да спаси брака си. Но пък всеки брак е различен. Дейвид допусна огромна грешка и това засегна Мелъди, но според Бет те бяха щастлива двойка. От друга страна, нейният брак беше фиаско още от самото начало. Точно както беше предсказала баба й. Тя притежаваше способността да преценява хората светкавично и свиваше рамене по специфичен начин, когато не харесваше някого. Щом Бет й съобщи, че е бременна и че вместо да отиде в колеж, двамата с бившия й мъж ще се женят, баба й започна да свива рамене толкова начесто, все едно имаше тик. Разбира се, тогава не й обърна внимание и си каза, че баба й просто не желае да им даде шанс. Че всъщност не познава избраника й. Беше сигурна, че двамата ще успеят. Нищо подобно. Баба й винаги се държеше учтиво и сърдечно със съпруга на Бет, но свиването на раменете не престана, докато Бет не се върна отново у дома преди десет години. Бракът й продължи по-малко от девет месеци — Бен беше на пет седмици. Оказа се, че още от самото начало бабчето е била права за съпруга й.
Мелъди влезе в къщата и се появи няколко минути по-късно заедно с Дейвид. Той носеше картонени чинии и вилички. Бет забеляза побелелите коси покрай ушите му и дълбоките бръчки на челото. Последния път, когато го видя, бръчките не бяха толкова видими — явно бяха поредният признак на напрегнатия му делник.
Понякога се питаше как ли щеше да изглежда животът й, ако беше омъжена. Не за бившия си, разбира се. Потръпна от тази мисъл. Предостатъчно й беше, че го вижда през уикенд. Но ако се беше омъжила за някой друг, за някой… по-добър. Идеята й се струваше добра, поне абстрактно погледнато. За десет години беше привикнала с живота си и макар че би било хубаво да има с кого да прекарва вечерите си след работа и кой да разтрива гърба й от време на време, имаше нещо хубаво и в това, че в неделя можеше да си стои по пижама по цял ден. И понякога наистина го правеше. Бен също. Наричаха ги «дни за мързелуване». Бяха най-хубавото време. Понякога двамата просто си лентяйстваха, поръчваха си пица и гледаха филм. Божествено.
Освен това, ако взаимоотношенията бяха трудни, бракът беше още по-труден. Не само Мелъди и Дейвид се бореха, почти всички други двойки, изглежда, също имаха проблеми. Беше съвсем обичайно. Какво казваше баба й? Настани двама човека с различни очаквания под един покрив и ще видиш, че на Великден няма все да хапват скариди.
Точно така, макар да не беше сигурна откъде бабчето вади мъдростите си.
Бет погледна часовника си, понеже знаеше, че щом тържеството приключи, трябва да отиде да провери как е баба й. Сигурно щеше да я завари в кучкарника — или на бюрото, или да наглежда животните. Голям инат беше. Какво значение имаше, че едва стъпва с левия крак? Не е идеален, но не е и от восък, казваше. Или че може да падне и да се нарани? Не съм купа от фин порцелан. Или че лявата й ръка беше на практика безполезна? Стига да мога да ям супа, тя и бездруго не ми трябва. Нямаше друга като нея, бог да я благослови. Открай време си беше такава.
— Мамо?
Унесена в мислите си, Бет не беше усетила, че Бен се е приближил. Луничавото му лице лъщеше от пот. От дрехите му капеше вода, а по ризата му имаше петна от тревата, които тя със сигурност нямаше да успее да изпере.
— Да, скъпи?
— Може ли тази вечер да спя у Зак?
— Нали той ще ходи на тренировка по футбол?
— След това. Няколко момчета ще останат, а и му подариха музикална видеоигра за рождения ден.
Бет знаеше истинската причина за молбата му.
— Не тази вечер. Баща ти ще те вземе в пет.
— Не може ли да му се обадиш и да го помолиш?
— Мога да опитам, но знаеш…
Той кимна и както винаги, когато това се случеше, сърцето й се сви.
— Да, знам.
 

Слънцето печеше безмилостно през предното стъкло на колата и тя съжали, че климатикът не работи. Беше свалила стъклото на прозореца и развятата й коса я боцкаше по лицето. Отново си напомни, че трябва да се подстриже. Представяше си как нарежда на фризьорката: «Отрежи я, Тери! Искам да приличам на мъж!» Обаче знаеше, че всъщност ще поиска да я скъсят малко както обикновено. В някои отношения беше голяма страхливка.
— Май добре се забавлявахте.
— Така е.
— Само това ли ще кажеш?
— Изморен съм, мамо.
Тя му посочи към табелата на сладкарница «Млечна крава» отпред:
— Искаш ли да се отбием и да си вземем малко сладолед?
— За мен не е полезно.
— Ей, аз съм майката, това са мои думи. Просто си помислих, че ти е топло и че няма да е лошо да си вземем сладолед.
— Не съм гладен. Току-що ядох торта.
— Добре, както искаш, но да не обвиняваш мен, като се прибереш вкъщи и съжалиш, че не си се възползвал от възможността.
— Няма — извърна се той към прозореца.
— Ей, приятел, добре ли си?
Когато й отговори, гласът му едва се чуваше заради свистенето на вятъра:
— Защо трябва да ходя у татко? Не правим нищо забавно. Той ме праща да си лягам в девет часа, все едно още съм във втори клас. Дори не съм изморен. А пък утре цял ден ще ме кара да върша разни неща.
— Нали след църква щеше да те води у дядо ти да се почерпите?
— Въпреки това не ми се ходи.
«И аз не искам да ходиш, но какво да се прави?» — помисли си тя.
— Защо не си вземеш някоя книга? — предложи. — Можеш да си почетеш довечера, а ако утре ти доскучае, пак можеш да си почетеш.
— Винаги го казваш.
«Понеже не знам какво друго да ти кажа», помисли си тя.
— Искаш ли да отидем в книжарницата?
— Не — отговори той, но явно не беше искрен.
— Е, ела с мен. Искам аз да си купя книга.
— Добре.
— Знаеш, че съжалявам за тази история.
— Да, знам.
Посещението в книжарницата не повдигна особено настроението на Бен. Макар че накрая си избра няколко криминални романа за братята Харди*, Бет прецени настроението му по прегърбените рамене, докато чакаха на касата. На път за вкъщи той разгърна една от книгите и се престори, че чете. Бет беше сигурна, че така той парира въпросите или опитите й да го развесели, да повдигне духа му преди предстоящото гостуване при баща му. Макар да беше само на десет, Бен умееше да отгатва поведението й.
[* Франк и Джо Харди са детективите аматьори, главни герои на юношеската криминална поредица, чийто създател е Едуард Стейтмайър, а текстовете на книгите в действителност са написани от различни анонимни автори под колективния псевдоним Франклин Диксън. — Б.пр.]
Ужасно неприятно й беше, че не му харесва да гостува на баща си. Наблюдава го как влиза в къщата и знаеше, че отива в своята стая, за да си събере нещата. Но вместо да го последва, приседна на стълбите на верандата и за хиляден път й се прииска да беше си сложила люлка. Още беше топло, а съдейки по скимтенето откъм кучкарника отсреща, жегата явно тормозеше и кучетата. Бет се ослуша да чуе баба си вътре. Ако беше в кухнята, когато Бен влезе, със сигурност щеше да я чуе. Баба й беше същинска ходеща какофония. Не заради инсулта, а защото си беше такава. «На седемдесет и шест съм, ама се чувствам като на седемнайсет» — смееше се тя силно и тропаше по тенджерите с черпака, докато готвеше. Обожаваше бейзбол и надуваше радиото оглушително, когато пускаха музика от епохата на биг бенда. «Такава музика не расте като бананите, така да знаете.» Преди инсулта бабчето носеше гумени ботуши, гащеризони и широкопола сламена шапка почти всеки ден и в този вид учеше кучетата на двора да изпълняват заповеди, да идват или да стоят мирно.
Преди години заедно със съпруга си бабчето ги учеше на почти всичко. Двамата с него отглеждаха и обучаваха животни, служебни кучета за слепи, кучета, които надушват наркотици за полицията, кучета пазачи за домовете. Сега, когато него вече го нямаше, тя правеше тези неща само от време на време. Не защото не ги умееше — и бездруго предимно тя водеше обучението. Обаче за да обучиш куче да охранява дома, ти трябват четиринайсет месеца, а като се има предвид, че възрастната жена обикваше катерица за по-малко от четири секунди, в края на такова обучение сърцето й винаги бе съкрушено. Сега, когато дядо го нямаше, за да каже: «Вече го продадохме, така че нямаме избор», на баба й беше по-лесно просто да закрие тази част от бизнеса.
Вместо това през последните години тя с огромен успех учеше кучетата да се подчиняват на заповеди. Хората оставяха любимците си за по няколко седмици — на кучешки лагер, така го наричаше тя, — и бабчето ги учеше да сядат, да лягат, да стоят на място и да следват стопанина си. Това бяха простички и непретенциозни команди, които почти всяко куче научаваше бързо. Обикновено на всеки две седмици през кучкарника преминаваха, общо взето, двайсетина кучета, всяко от които трябваше да обучават приблизително двайсет минути дневно. Ако го правеха по-дълго, кучетата губеха интерес. Не беше толкова зле, когато бяха петнайсет, но ако гледаха двайсет и пет кучета, работният им ден ставаше много дълъг, като се има предвид, че трябваше и да разхождат питомците си. Освен това трябваше да се имат предвид храненето, поддържането на кучкарника, телефонните разговори, преговорите с клиентите и документацията. През по-голяма част от лятото Бет работеше дванайсет-тринайсет часа дневно.
Винаги бяха заети. Обучението на едно куче не е трудно — Бет помагаше на баба си от време на време още от дванайсетгодишна, — освен това имаше десетки книги по темата. Пък и ветеринарната клиника също предлагаше обучение на кучетата и на техните собственици всяка събота сутрин на много по-ниска цена. Бет знаеше, че повечето хора могат да отделят двайсет минути дневно в продължение на две седмици, за да обучат кучето си, обаче не го правеха. Вместо това при тях идваха хора чак от Флорида и от Тенеси, за да водят домашните си любимци. Да, баба й беше прочута инструкторка, но всъщност тя учеше животните само да сядат, да идват, да стоят на място и да следват стопанина си. Не беше бог знае какво. Но хората й бяха невероятно признателни. И винаги, ама винаги се чудеха.
Бет погледна часовника си. Кийт, бившият й съпруг, скоро щеше да дойде. Макар да имаше недоразумения с него — бог й беше свидетел, че бяха наистина сериозни недоразумения, — двамата заедно получиха попечителство над детето, така че тя се опитваше да се възползва от това по най-добрия начин. Повтаряше си, че за Бен е важно да прекарва известно време с баща си — момчетата трябва да общуват с бащите си, особено когато навлизат в пубертета, а тя трябваше да признае, че бившият й съпруг не беше лош човек. Беше незрял, но не беше лош. От време на време изпиваше по няколко бири, обаче не беше алкохолик, не вземаше наркотици, не се беше държал агресивно нито с нея, нито със сина им. Всяка неделя ходеше на църква. Имаше постоянна работа и плащаше издръжката навреме. По-точно, семейството му я плащаше — парите идваха от фонд, един от многото, учреден от близките му през годините. И през повечето време той имаше несекваща поредица от гаджета, но ги отпращаше през уикендите, които прекарваше със сина си. Ключовата фраза в случая е «през повечето време». Напоследък се беше кротнал, но Бет отдаваше това по-скоро на факта, че в момента той просто сменя гаджетата си, не толкова на възраждането на родителската му отговорност. Не би имала нищо против приятелките му, но повечето от тях бяха по-близо до възрастта на Бен и бяха интелигентни колкото салатиера. Дори Бен забелязваше тези неща. Преди няколко месеца Бен помагал на една от девойките да направи втора порция полуготови макарони със сирене, след като първата изгоряла. Явно последователността «добавете мляко и масло и разбъркайте» не беше по силите й.
Но не това притесняваше Бен най-много. Той нямаше нищо против момичетата — те се отнасяха с него като с по-малък брат. Домашните задължения също не му тежаха. Не му пречеше да чисти двора с греблото, да измие кухнята или да изхвърли боклука, обаче бившият й съпруг се държеше с него като с неофициален прислужник. За Бен беше добре да изпълнява определени задължения — самата тя го товареше с такива неща. Проблемът беше детинското и безмилостно разочарование на Кийт от Бен. Кийт искаше син спортист, а неговият желаеше да свири на цигулка. Той искаше другар в лова, а синът му предпочиташе да чете. Искаше син, на когото да подава на бейзбол или да стрелят в коша, а му се падна тромав син с лошо зрение.
Кийт така и не каза нищо на нея или на Бен, но и не се налагаше. Беше съвсем очевидно по физиономията, с която гледаше как синът му играе футбол. Дори не го похвали, когато Бен спечели последния турнир по шах. Непрекъснато го тласкаше да бъде такъв, какъвто не е. Това влудяваше Бет и й късаше сърцето, обаче за Бен беше още по-лошо. Години наред той се стараеше да се хареса на баща си, но с течение на времето горкото дете просто се изтощи. Например подаванията на бейзболната топка. В това нямаше нищо лошо. На Бен би му харесало, може би дори щеше да поиска да играе в Детската лига. Звучеше съвсем разумно, когато бившият й съпруг го предложи, и отначало момчето се въодушеви. Обаче след време намрази този спорт. Ако хванеше топката три пъти подред, баща му искаше от него да я хване и четвъртия. А когато успееше, трябваше да я улови и петия път. Когато стана още по-добър, баща му очакваше от Бен да улавя всички топки. А после — да ги улавя, докато тича напред. След това — докато тича назад. Да ги улавя, докато се плъзга по тревата. Да ги улавя, докато се хвърля за топката. Да улавя топката, която баща му хвърля с всичка сила. А ако изпусне? Все едно наставаше краят на света. Баща му не беше от хората, които ще кажат: «Добър опит, хлапе. Браво, постара се.» Не, той крещеше: «Хайде, стига си се дънил!»
Бет се опитваше да го разубеди, говореше му до припадък. Обаче той не слушаше. Познатата история. Освен че беше незрял — а може би тъкмо заради това — Кийт беше упорит и твърдоглав за много неща, а възпитанието на Бен беше едно от тях. Искаше синът му да е точно еди-какъв си и щеше да го постигне. Бен, както може да се предположи, реагира по своя пасивно-агресивен начин. Започна да изпуска нарочно всеки път, когато баща му подадеше топката, дори съвсем простичките подавания, без да обръща внимание на растящото му раздразнение, докато накрая баща му просто хвърли ръкавицата си на земята и гневно влетя в къщата, където се цупи цял следобед. Бен се престори, че не забелязва, седя под един бор и чете, докато Бет дойде да го прибере.
Двамата с бившия й съпруг не се караха само заради Бен, те бяха различни като огъня и леда. Той беше огънят, тя — ледът. Той все още беше увлечен по нея, което я дразнеше неимоверно. Не проумяваше от къде на къде той си въобразява, че тя иска да има нещо общо с него, обаче каквото и да му кажеше, той не се отказваше. Бет почти не можеше да си спомни какво изобщо я беше привлякло към него преди години. Можеше да изреди причините, поради които се бе омъжила за него — беше млада и глупава, това беше първата й любов, освен това беше и в напреднала бременност, — обаче сега, когато той я оглеждаше от глава до пети, тя се отвращаваше. Той не беше нейният тип. Честно казано, никога не е бил. Ако запишеше на видео целия си живот, бракът й щеше да е събитието, което с радост щеше да изтрие. С изключение на Бен, разбира се.
Искаше й се по-малкият й брат Дрейк да беше тук, а когато си помислеше за него, изпитваше познатата болка. Когато им гостуваше, Бен го следваше, както кучетата вървяха по петите на баба. Двамата заедно отиваха да ловят пеперуди или да поседят в къщичката на дървото, построена от дядо му, до която се стигаше само по паянтовия мост над двата потока в имота им. За разлика от бившия й съпруг Дрейк приемаше Бен какъвто е, а това в много отношения го правеше повече негов баща от Кийт. Бен го обожаваше, а тя пък обожаваше Дрейк заради начина, по който той неусетно градеше самочувствието на сина й. Веднъж му благодари, а той сви рамене:
— Просто ми е приятно да прекарвам известно време с него.
Бет трябваше да отиде да провери как е баба й. Надигна се и забеляза, че лампата в кабинета свети, но се съмняваше, че баба й работи над документацията. Най-вероятно беше в оградените площи зад кучкарника, затова се запъти натам. Надяваше се баба й да не е намислила да изведе група кучета на разходка. Нямаше как да пази равновесие с тях — нито да успее да ги удържи, ако изопнеха каишките, но това беше едно от любимите й неща. Тя смяташе, че повечето кучета не се движат достатъчно, а имотът й даваше прекрасна възможност да поправи това. Беше разположен на почти седем акра и имаше няколко поляни, оградени от девствена гора, пресичаха го пет-шест пътеки и два малки притока, които се вливаха чак в река Саут. Имотът, купен за нищожна сума преди петдесет години, в момента струваше доста пари. Така им каза адвокатът, който дойде да проучва какво е мнението на баба й за евентуална продажба.
Тя знаеше прекрасно кой стои зад тази работа. Баба й също, макар да се правеше на идиот, докато адвокатът й говореше. Гледаше го с ококорените си празни очи, пускаше гроздови зърна едно по едно на пода и ломотеше неразбираемо. Двамата с Бен се смяха с часове, след като адвокатът си тръгна.
Бет надникна в канцеларията на кучкарника и установи, че баба й не е там, обаче чу гласа й откъм клетките:
— Седни… ела. Добро момиче! Браво!
Зави и видя баба си да обучава едно куче шицу, което припкаше към нея. Приличаше на играчка на пружина, каквато можеш да си купиш от супермаркета.
— Какво правиш, бабо? Не бива да си тук.
— А, здравей, Бет. — За разлика отпреди два месеца баба й вече не заваляше думите.
Бет сложи ръце на кръста.
— Не бива да излизаш тук сама.
— Взех си мобилния. Щях да звънна, ако имам проблем.
— Ти нямаш мобилен.
— Взех твоя. Тайно го отмъкнах от чантата ти сутринта.
— Тогава на кого щеше да се обадиш?
Баба й явно не се беше замислила над това, понеже сбърчи чело, когато погледна към кучето.
— Виждаш ли какво съм принудена да търпя, Прешъс? Казах ли ти, че това момиче е много умно? — Тя въздъхна и издаде звук като бухането на бухал.
Бет знаеше, че ще последва смяна на темата.
— Къде е Бен? — попита баба й.
— Вътре е. Приготвя се.
— Представям си колко се радва. Сигурна ли си, че не се крие в къщата на дървото?
— По-кротко, все пак той му е баща — предупреди тя баба си.
— Няма как да си сигурна!
— Напълно съм сигурна.
— Да не си се забавлявала и с още някого навремето? Дори за една нощ? С някой келнер или шофьор на камион, или с някой съученик? — Въпросите й прозвучаха едва ли не обнадеждено. Винаги звучеше така, когато говореше подобни работи.
— Сигурна съм. Повторих ти го вече милион пъти.
Старицата й намигна.
— Да, обаче баба все се надява паметта ти да се проясни.
— Откога си навън, между другото?
— Колко е часът?
— Почти четири.
— Значи съм навън от около три часа.
— На този пек?
— Не съм се потрошила, Бет. Прост претърпях инцидент.
— Получи инсулт.
— Но не беше сериозен.
— Не можеш да си движиш ръката.
— След като мога да ям супа, за какво ми е? Сега ме остави да се видя с внука си. Искам да си взема довиждане с него, преди да тръгне. — Бабчето тръгна към кучкарника, а Прешъс се затътри подире й задъхана и с вирната опашка. Сладко куче.
— Тази вечер ми се яде китайска храна — оповести баба й. — А на теб?
— Не съм мислила.
— Ами помисли.
— Добре, ще ядем китайско. Обаче да не е много тежко. И да не е пържено.
— Изобщо не си забавна.
— Обаче съм здрава.
— Все тая. А, след като си толкова здрава, имаш ли нещо против да прибереш Прешъс? Тя е дванайсети номер. Чух един нов виц и искам да го разкажа на Бен.
— Къде го чу?
— По радиото.
— Приличен ли е?
— Разбира се, че е приличен. За каква ме вземаш?
— Познавам те добре и точно затова те питам. Какъв е вицът?
— Двама канибали си хапвали един комик, единият се обърнал към другия и го попитал: «Не ти ли се струва малко смешен на вкус?»
Бет се изкиска:
— На Бен ще му хареса.
— Добре. Горкото дете се нуждае от нещо, което да му повдигне духа.
— Той е добре.
— Да бе, добре е. Аз да не съм вчерашна!
Когато стигнаха кучкарника, бабчето продължи към къщата, накуцвайки по-забележимо, отколкото сутринта. Състоянието й се подобряваше, но трябваше да мине още доста време.
 

Четвърта глава
Тиболт
 
Всичко в морската пехота се основава на числото три. Това е едно от първите неща, които научаваш по време на основната подготовка. Всичко става разбираемо. Трима пехотинци съставят бойна група, три бойни групи съставят отделение, три отделения — взвод, три взвода — рота, три роти — батальон, а три батальона — полк. Поне на хартия. Когато нахлуха в Ирак, полкът им беше комбиниран с други военни подразделения, включително от лековъоръжения разузнавателен батальон, от стрелковите батальони на Единайсети пехотен полк, Втори и Трети щурмови батальони амфибии, рота Б от Първи боен инженерен батальон и батальон 115 за бойна техническа поддръжка. Масирано нахлуване. Бяха подготвени за всичко. Близо шест хиляди войници.
Тиболт крачеше под небето, което бе започнало да променя цветовете си със спускането на здрача, и мислите му се върнаха към нощта, когато за пръв път участва в бойни действия на вражеска територия. Полкът му, Първи от Пета дивизия, беше първата военна част, навлязла в Ирак, с цел да завладее петролните полета на Румайла. Всички помнеха, че Саддам Хюсеин запали повечето петролни кладенци в Кувейт по време на отстъплението си при Първата война в Залива, и никой не искаше същото да се случи отново. С две думи, Първи полк от Пета дивизия успя да стигне навреме заедно с други военни подразделения. Когато обезопасиха района, горяха само седем кладенеца. Оттам отделението на Тиболт получи заповед да отиде на север от Багдад, за да помогне при обезопасяването на столицата. Първи полк от Пета дивизия беше най-награждаваната част на морската пехота, затова беше избран да поведе най-дълбокото нахлуване във вражеска територия в историята на корпуса. Първата му мисия в Ирак продължи малко повече от четири месеца.
Пет години по-късно голяма част от подробностите, свързани с това пътуване, се бяха позамъглили в съзнанието му. Беше си свършил работата и в крайна сметка го изпратиха обратно в Пендълтън. Не говореше за случилото се. Опитваше се да не мисли за него. Освен за едно: Рики Мартинес и Бил Кинкейд, другите двама от бойната група на Тиболт, бяха част от история, която той никога нямаше да забрави.
Събереш ли трима човека, помежду им ще има различия. Нищо чудно, физически те тримата също бяха различни. Рики беше отраснал в малък апартамент в Мидланд, Тексас, беше бивш играч на бейзбол и маниак във вдигането на тежести, играл в отбора на «Минесота Туинс», преди да се запише в армията. Бил, който беше свирил на тромпет в училищния духов оркестър, беше от северната част на щата Ню Йорк и беше отраснал заедно с петте си сестри. Рики харесваше блондинки, Бил — брюнетки. Рики дъвчеше тютюн, Бил пушеше цигари, Рики обичаше рап, Бил беше фен на кънтрито. Голяма работа! Обучаваха се заедно, хранеха се заедно, спяха заедно. Говореха за спорт и политика. Бъбреха си като братя и си погаждаха номера. Бил току се събуждаше с една избръсната вежда, а на следващата вечер Рики се събуждаше, изгубил и двете си вежди. Тиболт се научи да се събужда и при най-малкия шум и някак успя да опази и двете си вежди. Месеци наред се смяха на тази история. Една нощ се напиха и си направиха еднакви татуировки, с които се вричаха във вярност на армията.
След като прекараха толкова много време заедно, започнаха да отгатват намеренията си. Всеки от тях беше спасявал живота на Тиболт или поне го беше измъквал от сериозна беда.
Бил сграбчи гърба на бронежилетката на Тиболт, който тъкмо се канеше да се покаже на открито, а след секунди снайперист рани двама войници до тях. Втория път Тиболт се беше разсеял и едва не попадна под гумите на военен джип, управляван от един от техните. Този път Рики го дръпна за ръката и го предпази. Дори по време на война хора загиват при автопроизшествия. Спомнете си за Патън.
След като обезопасиха петролните полета, пристигнаха в покрайнините на Багдад заедно с ротата си. Градът още не беше паднал. Тримата бяха в конвоя заедно със стотици други и затягаха обръча около града. Когато влязоха в крайните квартали, не се чуваше нищо, освен рева на двигателите на силите на съюзниците. След стрелбата, разнесла се от чакълеста пресечка на главната улица, отделението на Тиболт получи заповед да отиде и да провери какво става.
Огледаха мястото. Двуетажни и триетажни сгради, нагъсто една до друга от двете страни на надупчен път. Самотно куче, което предъвкваше някакви отпадъци. Димящите останки от автомобил на стотина метра по-надолу. Изчакаха. Не видяха нищо. Почакаха още малко. Не чуха нищо. Накрая Тиболт, Рики и Бил получиха заповед да пресекат улицата. Придвижиха се бързо и благополучно. Оттам отделението продължи нагоре по улицата в неизвестното.
Когато през онзи ден отново се разнесе стрелба, не беше просто единичен изстрел. Беше смъртоносното трещене на десетки, а после и на стотици куршуми от автоматични оръжия, които ги впримчиха в огнен капан. Тримата заедно с останалите от отделението на отсрещната страна на улицата се оказаха приковани към входовете на къщите и лишени от почти всякаква възможност да се скрият.
По-късно им казаха, че стрелбата не продължила дълго. Но беше достатъчно. Вихрушка от куршуми се сипеше от прозорците над тях. Тиболт и хората от отделението му инстинктивно вдигнаха оръжия и стреляха, после стреляха отново. От отсрещната страна на улицата двама от техните бяха ранени, но подкреплението дойде бързо. Пристигна танк, следван от бърза пехота. Въздухът затрепери, когато оръдието стреля и горните етажи на сградата се срутиха, а навсякъде се разхвърчаха прахоляк и натрошени стъкла. Тиболт чуваше писъци отвсякъде и виждаше цивилни граждани да бягат от къщите. Обстрелът продължаваше. Уличното куче беше застреляно. Цивилни падаха по очи, застреляни в гръб, кървящи и стенещи. Трети морски пехотинец беше ранен в крака. Тиболт, Рики и Бил още не можеха да помръднат, приклещени от силния огън, който кълвеше парчета от стените край тях и пред краката им. Въпреки това тримата продължаваха да стрелят. Въздухът ехтеше, срутиха се горните етажи на още една сграда. Танкът напредваше и вече се приближаваше. Внезапно вражеският огън се разнесе от две посоки. Бил погледна Тиболт, Тиболт погледна към Рики. Знаеха какво трябва да направят. Време беше да се махнат, понеже останеха ли, щяха да умрат. Тиболт се надигна пръв. И в този миг всичко пред очите му изведнъж стана бяло, а после почерня.
 

В Хамптън повече от пет години по-късно Тиболт не можеше да си спомни подробности — помнеше само усещането, сякаш са го хвърлили в пералнята. Експлозията го запокити към улицата и ушите му забучаха. Приятелят му Виктор бързо дотича до него заедно с военния санитар. Танкът продължи напред и малко по малко улицата беше овладяна.
Всичко това той научи впоследствие, узна и че експлозията е била причинена от ръчен противотанков гранатомет. Един офицер обясни на Тиболт, че най-вероятно са се опитвали да улучат танка, но гранатата минала на десетина сантиметра от кабинката. Вместо това, сякаш съдбовно предопределена за тях, полетяла към Тиболт, Рики и Бил.
Качиха Тиболт на военен джип и го откараха оттам в безсъзнание. По чудо раната му се оказа лека и след три дни той се върна в частта си. Рики и Бил не се върнаха, а бяха погребани с военни почести. Седмица делеше Рик от двайсет и втория му рожден ден, а Бил беше на двайсет години. Не бяха нито първите, нито последните жертви на войната.
Тиболт се застави да не мисли често за тях. Струваше му се коравосърдечно, но по време на война съзнанието се затваря за такива неща. Болеше го, когато мислеше за тяхната смърт, за отсъствието им, затова престана да го прави. Повечето от взвода също. Вместо това си вършеше работата. Съсредоточи се над факта, че е жив. Насочи усилията си към това да брани другите.
Днес обаче споменът отново го споходи, почувства загубата на приятелите си и не потисна усещането. Бяха до него, докато крачеше по улиците на града на път за покрайнините. Следваше упътването, което му дадоха на рецепцията на мотела, и тръгна на изток по тревистия банкет на шосе 54, на безопасно разстояние от платното. По време на странстванията си се беше научил да няма доверие на шофьорите. Зевс го следваше задъхан. Тиболт спря и му даде вода, последната в бутилката.
От двете страни на пътя имаше различни магазини. Магазин за матраци, автосервиз, детска градина, бензиностанция, където продаваха и стара храна, увита в найлоново фолио, а също и две порутени фермерски къщи, които изглеждаха нелепо с внезапно избуялия край тях съвременен свят. Явно наистина се беше случило внезапно и Тиболт се запита още колко време собствениците им ще издържат или пък кой би желал да живее в къща на шосето, притисната от двете страни от магазини.
Покрай него и в двете посоки преминаваха автомобили. Започнаха да се скупчват сиви и пухкави облаци. Тиболт надуши дъжда още преди да усети първата капка, а само след няколко крачки вече валеше силно. Валя само петнайсет минути и го намокри до кости, а тежките облаци отминаха към крайбрежието и зад тях остана само мараня. Зевс отърси мократа си козина. От дърветата отново се разнесе птича песен, а от мократа земя се надигна пара.
Най-сетне стигна до мястото, където се провеждаше панаирът. Беше празно. Тиболт огледа и заключи, че е доста скромно. Само най-необходимото. Колите паркираха на застлания с чакъл паркинг отляво, далеч отдясно имаше две стари плевни, а по средата — широка тревиста площ за карнавалните атракции. Цялото място беше оградено с телена ограда.
Той не прескочи оградата. Не погледна и снимката — виждал я беше хиляди пъти. Тръгна напред, мъчейки се да се ориентира, и накрая забеляза будката за билети.
Зад нея имаше ниша за националното знаме. Пред сводестата ниша Тиболт се обърна към хоризонта на север, като постави будката за билети и нишата на същото място в зрителното си поле, където бяха и на снимката. Прецени, че това е ъгълът, снимката беше направена оттук.
Морската пехота се основава на числото три. Трима войници в бойна група, три бойни групи в отделение, три отделения във взвод. Самият той беше ходил в Ирак три пъти. Погледна часовника си, установи, че е в Хамптън от три часа, а пред себе си, точно където трябваше да бъдат, видя трите вечнозелени дървета.
Върна се обратно към шосето — знаеше, че вече е близо до нея. Още не я беше открил, но скоро и това щеше да стане.
Тя е била тук. Знаеше го.
Сега му трябваше име. Докато прекосяваше страната, Тиболт разполагаше с предостатъчно време да размишлява, затова беше решил, че има три възможни начини на действие. Първо, можеше да опита да намери местната организация на ветераните и да разпита дали има местни, служили в Ирак. Така можеше да стигне до човек, който познава жената. Второ, можеше да отиде до местната гимназия и да провери дали пазят годишниците от десет до петнайсет години назад. Можеше да прегледа снимките една по една. И трето, можеше да показва снимката и да разпитва.
И трите варианта имаха недостатъци, никой не беше сигурен. В телефонния указател Тиболт не намери организация на ветераните. Едно на нула. Лятната ваканция още не беше свършила, така че училището надали щеше да е отворено, а дори да беше, трудно щеше да се добере до годишниците в библиотеката. Две на нула, поне засега. Така че най-добре щеше да бъде да поразпита и да види дали някой няма да я познае.
Обаче кого да попита?
От справочника беше научил, че в Хамптън, Северна Каролина, живеят девет хиляди човека. Още тринайсет хиляди живееха в окръг Хамптън. Твърде много. Най-успешната стратегия беше да ограничи търсенето до най-вероятната група хора. Отново трябваше да изхожда от онова, което знае.
На снимката тя изглеждаше на двайсет и няколко години, което означаваше, че сега наближава трийсет. Може би беше на трийсет и няколко. Беше привлекателна. Освен това в градче като това, ако допуснеше, че възрастовите групи са представени поравно, би трябвало да има приблизително две хиляди седемстотин и петдесет деца до десет години, също толкова от единайсет до двайсет години, и пет хиляди и петстотин човека между двайсет и трийсет — нейната възрастова група. По най-общи сметки. Ако допуснеше, че от тях половината са мъже и половината жени. Жените щяха да са по-подозрителни относно намеренията му, особено ако я познаваха. Той беше непознат, а непознатите бяха опасни. Съмняваше се, че ще му кажат много.
Мъжете можеха и да му кажат това-онова, зависи как щеше да им зададе въпроса. Опитът му сочеше, че почти всички мъже забелязват привлекателните жени на своята възраст, особено ако мъжете не са семейни. Колко ли мъже в нейната възрастова група не бяха женени? Вероятно около трийсет процента. Може и да грешеше, но щеше да изходи от тук. Да предположим, че са към деветстотин човека. Допускаше, че осемдесет процента от тях са живеели тук по онова време. Беше само предположение, догадка, но Хамптън му се струваше градче, от което хората по-скоро заминаваха, а не пристигаха. Което сваляше бройката на седемстотин и двайсет. Можеше да я намали наполовина, ако се насочи към неженените мъже на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години вместо между двайсет и четирийсет. Така оставаха триста и шейсет човека. Предполагаше, че голяма част от тези мъже познават или са познавали жената от снимката. Може да са учили заедно с нея в гимназията — със сигурност в града имаше един такъв човек, но несъмнено мнозина щяха да я познават, ако тя не е омъжена. Разбира се, имаше вероятност да е семейна — жените в малките южняшки градчета сигурно се омъжваха млади… Но Тиболт щеше да действа въз основа на тези предположения. Надписът на гърба на снимката — «Пази се! Е.» — не му звучеше твърде романтично, за да е отправен към годеник или гадже. Не пишеше «Обичам те» или «Ще ми липсваш». И беше подписано с инициал. Явно бяха просто приятели.
За по-малко от десет минути той свали бройката от двайсет и две хиляди на триста и шейсет. Не беше зле. И определено беше добро начало. Разбира се, стига жената да е живяла тук, когато е била направена снимката, а да не е дошла само на гости.
Съзнаваше, че това е друго голямо «ако», но все отнякъде трябваше да започне. Знаеше със сигурност, че преди време тя е била тук. По един или друг начин щеше да узнае истината и да започне оттам.
Къде ходеха неженените мъже? Неженените мъже, които би могъл да заговори? Запознах се с нея преди няколко години и тя ми каза да се обадя, ако минавам през града, обаче изгубих листчето с името и телефона й…
В барове. На билярд.
В такова малко градче надали имаше повече от три-четири заведения, където се събират местните. В баровете и билярдните зали се сервираше алкохол, а днес беше събота вечер. Щяха да са претъпкани. Сигурно през следващите дванайсет часа Тиболт щеше да получи отговор на въпроса си.
Погледна към Зевс.
— Май тази вечер ще си сам. Мога да те взема, но ще трябва да те оставя навън, а не знам колко ще се бавя.
Кучето продължи да върви, навело глава и изплезило език. Беше изморено и измъчено от жегата.
— Ще ти пусна климатика, става ли?
 

Пета глава
Клейтън
 
Беше девет часът в събота, а той трябваше да си остане вкъщи и да гледа хлапето. Страхотно!
И как иначе да завърши ден като днешния? Първо, едно от момичетата едва не го спипа, докато снимаше, после откраднаха служебния фотоапарат, а накрая Логан Тиболт му спука гумите. А най-лошото беше, че се наложи да обяснява и кражбата на фотоапарата, и спуканите гуми на баща си, господин щатския шериф. Както можеше да се очаква, баща му адски се ядоса и не се върза на скалъпеното му обяснение. Вместо това го засипа с въпроси. Накрая на Клейтън му идеше да фрасне стария. Баща му може и да беше голяма работа според мнозина в града, обаче не можеше да му говори като на пълен идиот. Клейтън обаче не отстъпи от историята си — сторило му се, че вижда някого, отишъл да разследва и се нанизал на два пирона. А фотоапаратът? Защо питат него? Той не знаел дали изобщо апаратът е бил в джипа. Не беше някаква велика история, но вършеше работа.
— Прилича ми по-скоро на дупка от сгъваемо ножче — отсъди баща му, след като се наведе да огледа гумите.
— Казах ти, че бяха пирони.
— Наблизо няма строежи.
— И аз не разбирам как се е случило! Просто ти казвам какво се случи.
— Къде са?
— Откъде да знам? Хвърлих ги в гората.
Старецът не беше убеден, но Клейтън прояви достатъчно здрав разум да се придържа към историята си. Винаги се придържай към версията си. Започнеш ли да даваш на заден, загазваш. Правило за провеждане на разпити номер 101.
Най-сетне старецът си тръгна, Клейтън сложи резервните гуми и отиде в гаража, където ги смени с оригинални, но вече бяха минали два часа и той беше закъснял за срещата си с господинчото Логан Телбод. Никой, ама абсолютно никой не можеше да се занася с Кийт Клейтън, най-малкото пък някакъв скитник хипи, който си въобразява, че може да му се качи на главата.
До края на следобеда Клейтън обикаля с джипа улиците на Ардън и разпитваше дали някой не е виждал онзи тип. Такъв като него няма как да пропуснеш дори и само заради песа. Издирването му не доведе доникъде, което само го вбеси още повече, понеже това означаваше, че Телбод го е излъгал, а Клейтън се беше вързал.
Обаче щеше да го намери. Несъмнено щеше да го намери дори и само заради фотоапарата. Или по-точно заради снимките. Най-вече заради снимките. Никак не му се искаше Телбод да влезе в шерифството и да стовари това бебче на масата — и дори още по-лошо, да ги изпрати направо във вестника. Ако трябваше да избира между двете злини, полицейското управление беше по-малката, понеже баща му щеше да покрие работата. Старият сигурно щеше да откачи и да го сложи да патрулира през следващите няколко седмици, обаче щеше да потули работата. Баща му не го биваше особено, ама за това ставаше.
С вестника обаче нещата стояха по друг начин. Да, дядото на Клейтън щеше да пусне връзките си и да овладее положението и там, обаче такава информация трудно можеш да държиш под контрол. Новината беше твърде пикантна и щеше да плъзне като горски пожар из града, дори и да не излезе никаква статия. Вече смятаха Клейтън за черната овца на семейството, така че най-малко от всичко му се искаше да дава поредния повод на дядо си да му държи конско. Той все обръщаше внимание на отрицателните страни. Дори сега, години по-късно, дядо му продължаваше да му опява, че се е развел с Бет, нищо че изобщо не му влизаше в работата. А на семейните събирания старецът не пропускаше да изтъкне, че Клейтън не е завършил колеж. С неговите оценки лесно би могъл да го направи, обаче той просто не можеше да си представи да кисне още четири години в някаква класна стая, затова постъпи при баща си в шерифството. Това беше достатъчно да омилостиви дядо му. Имаше чувството, че половината му живот беше минал в опити да омилостивява дядо си.
Обаче нямаше избор. Макар да не харесваше особено дядо си — той беше вярващ южняк баптист, който ходеше на църква всяка неделя и смяташе, че алкохолът и танците са грях, което в очите на Клейтън си беше направо нелепо, — той знаеше какво очаква от него старецът, а голите снимки на колежанки не бяха в списъка. Няколкото други снимки на бюрото също не влизаха в списъка — особено онези, на които Клейтън беше заедно с няколко дами в компрометиращи пози. Тези неща несъмнено щяха да предизвикат сериозно разочарование, а дядо му не търпеше да го разочароват, дори да са хора от семейството. Особено ако са от семейството. Семейство Клейтън живееше в окръг Хамптън от 1753 година, в редица отношения те бяха сърцето на окръга. В рода им имаше съдии, адвокати, лекари и земевладелци, дори един кмет се беше оженил за жена от семейството, но всички знаеха, че дядо му е човекът, който сяда начело на масата. Старецът властваше като мафиотски Кръстник от миналото и повечето хора го възхваляваха и не спираха да дърдорят какъв велик човек е той. А дядо му обичаше да си внушава, че причината е финансовата му подкрепа буквално за всичко: от библиотеката до театъра и местното начално училище. Клейтън обаче знаеше истинската причина — дядо му притежаваше почти всички търговски сгради в центъра на града, както и дъскорезницата, двата пристана, трите автокъщи, трите складови комплекса, единствения жилищен комплекс с апартаменти в града и огромни обработваеми земи. И поради това семейството беше невероятно богато и влиятелно, а понеже Клейтън получаваше повечето от парите си от семейните фондове, не искаше някакъв непознат да му създава проблеми в града.
Добре че Бен се роди за краткото време, през което Клейтън беше женен за Бет. Дядо му маниакално държеше на потомството и понеже Бен беше кръстен на него — много предвидливо, нищо че сам се хвалеше, — дядо му направо боготвореше хлапето. В повечето случаи Клейтън оставаше с впечатлението, че дядо му харесва Бен, своя правнук, много повече от своя внук.
Е, Клейтън знаеше, че Бен е свястно дете. Не само дядо му, всички го твърдяха. А и той обичаше хлапето, макар че на моменти беше голям досадник. От мястото си на верандата погледна през прозореца и видя, че Бен е приключил с кухнята и се е върнал на дивана. Съзнаваше, че трябва да отиде при него, но още не беше готов. Не искаше да изрече нещо прибързано и после да съжалява. Стараеше се да постъпва по-разумно в такива ситуации — преди няколко месеца дядо му проведе с него разговор, в който го убеждаваше колко е важно да бъде стабилно влияние в живота на детето. Досадник. Би трябвало да поговори с Бен да изпълнява незабавно каквото му нареди баща му, помисли си Клейтън. Това щеше да е от по-голяма полза. Хлапето вече успя да го вбеси тази вечер, но вместо да избухне, си спомни наставленията на дядо си, стисна устни и излезе навън.
Напоследък като че ли постоянно се дразнеше от Бен, но вината не беше негова; наистина се опитваше да се разбира с момчето! Отначало уж всичко беше наред — поговориха за училището, хапнаха бургери, пуснаха си спортния канал. Дотук добре. Но после настана истински ужас, когато Клейтън помоли Бен да почисти кухнята. Какво толкова? Не беше имал възможност да се завърти из кухнята през последните няколко дни, а знаеше, че момчето ще се справи чудесно. И Бен наистина обеща да почисти, но всъщност просто си стоеше. Седеше неподвижно, часовникът тиктакаше, а той продължаваше да си седи.
Затова Клейтън го помоли отново — постара се да го направи любезно — и беше напълно сигурен, че Бен завъртя очи с досада, преди най-сетне да се затътри натам. С това чашата преля. Мразеше Бен да върти очи и това беше известно на малкия. Хлапето знаеше точно как да го подразни, а през останалото време се опитваше да намери нови начини да му лази по нервите. Ето затова Клейтън излезе на верандата.
Това поведение се дължеше на майка му, ни най-малко не се съмняваше в това. Тя беше дяволски красива жена, обаче изобщо не знаеше как да превърне едно момче в мъж. Клейтън нямаше нищо против момчето да получава хубави оценки, обаче как така тази година няма да играе футбол, понеже ще свири на цигулка? Що за глупости? Цигулка ли? Ами направо да започне да го облича в розово и да го учи да язди по женски! Той правеше всичко по силите си да предотврати това, но детето беше при него само за ден и половина през седмица. Не беше виновен, че батира като момиче. Как иначе, нали непрекъснато играе шах! И да сме наясно — и мъртъв не можеха да го завлекат на цигулков концерт!
Цигулков концерт. Мили боже! Накъде вървеше светът?
Мислите на Клейтън отново се насочиха към Телбод и макар да му се искаше да повярва, че този тип е напуснал окръга, знаеше, че вероятността за това е малка. Той се придвижваше пеша, така че нямаше как да е стигнал другия край на окръга, преди да се стъмни. И какво още? Нещо го гризеше цял ден, но едва когато седна на спокойствие на верандата, установи какво е. Ако Телбод наистина беше от Колорадо — което като нищо можеше и да не е вярно, но да приемеше, че е, — значи пътуваше от запад на изток. Кой беше следващият град на изток? Не беше Ардън със сигурност. Той се намираше на югозапад от мястото, където се бяха срещнали. А ако този тип се движеше на изток, щеше да стигне в добрия стар Хамптън. Точно тук, в неговия роден град. Което означаваше, че скитникът можеше да е някъде съвсем наблизо до него в момента.
А къде беше Клейтън? Беше ли тръгнал да го търси? Не, висеше вкъщи с хлапето.
Погледна с присвити очи през прозореца към сина си. Четеше на дивана — май само това обичаше да прави. А, да, и да свири на цигулка. Клейтън поклати глава и се запита дали изобщо хлапето е взело от неговите гени. Надали. Беше мамино синче. Син на Бет.
Бет…
Да, бракът им не потръгна, обаче между тях още имаше нещо. Винаги щеше да има. Тя може и да беше твърдоглава и склонна да поучава, но Клейтън винаги щеше да се грижи за нея не само заради Бен, а и понеже тя несъмнено беше най-красивата жена, с която беше спал. Изглеждаше страхотно навремето, а сега беше още по-хубава. По-хубава дори от колежанките, които беше видял днес. Странно. Сякаш беше стигнала до най-подходящата за нея възраст и след това беше престанала да старее. Той съзнаваше, че това не може да продължи. Гравитацията щеше да си каже думата, но въпреки това му се искаше да се повъргаля малко в чаршафите с Бет. Заради доброто старо време и за да му помогне… да се поотпусне.
Можеше да звънне на Ейнджи. Или на Кейт. Едната беше на двайсет и работеше в магазин за домашни любимци, а другата беше с една година по-голяма и чистеше тоалетните в «Стратфорд Ин». И двете имаха хубави дребни фигури и бяха същински динамит, когато става дума да се… поотпуснеш. Знаеше, че Бен няма да има нищо против, ако извика някоя от тях, но все пак трябваше най-напред да ги попита. Девойките доста му се разсърдиха при последната им среща. Трябваше да им се извини и да пусне в ход чара си, а не беше сигурен, че му се иска да ги слуша как дъвчат дъвка и дърдорят какво са гледали по Ем Ти Ви или какво са прочели в «Нашънъл Инкуайърър». Понякога просто му идваха в повече.
Значи това отпадаше. Не можеше и да издирва Телбод. Нямаше да може да го потърси и на следващия ден, понеже дядо му събираше всички на обяд след църквата. Все пак Телбод се придвижваше пеша, а с кучето и раницата нямаше лесно да си намери превоз.
Така че колко можеше да се отдалечи до утре следобед? Трийсетина километра? Най-много четирийсет и пет. Не повече, следователно все още щеше да е наблизо. Клейтън щеше да звънне в съседните полицейски участъци и да ги помоли да се оглеждат. Пътищата, по които се излизаше от окръга, не бяха много, така че ако позвънеше по заведенията по пътя, все някой щеше да е забелязал онзи тип. И тогава щеше да го погне. Телбод не биваше да се пречка на Кийт Клейтън.
Потънал в мислите си, Клейтън почти не чу проскърцването на входната врата.
— Татко?
— Да?
— Търсят те по телефона.
— Кой е?
— Тони.
— Естествено.
Надигна се от мястото си, чудейки се какво ли иска Тони. Загубеняк. Мършав и пъпчив, той беше от досадниците, които се мотаят край полицаите и ги имитират. Сигурно се питаше къде е Клейтън и какво ще прави по-късно, та да не остане по-назад. Тъпо.
Кийт допи бирата си на влизане, изхвърли шишето в кофата и се ослуша да чуе дрънченето. Взе слушалката от плота.
— Да?
Чуваше носещото се от джубокса кънтри и глухия тътен на разговори на висок глас. Откъде ли се обаждаше този загубеняк?
— Здрасти, аз съм в билярдната «Декър» и тук има един странен тип, за когото сигурно ще искаш да чуеш.
Антенките на Клейтън щръкнаха.
— С него има ли куче? Носи ли раница? Малко мърляв, явно е живял доста време по горите.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Играе билярд в дъното. Обаче чуй това, има снимка на бившата ти жена.
Това съобщение свари Клейтън неподготвен, но той се помъчи да отговори небрежно:
— Е, и?
— Ами просто си помислих, че ще искаш да знаеш.
— И защо да ми пука?
— Не знам.
— Естествено, че не знаеш. Тъпак!
Затвори телефона и докато оглеждаше преценяващо кухнята, си каза, че сигурно вместо мозък в главата на Тони има картофена салата. По-чисто нямаше накъде — хлапето се беше справило чудесно както винаги. За малко да го похвали, но когато спря погледа си върху Бен, за пореден път установи колко дребничък е синът му. Да, това до голяма степен можеше да се дължи на гените, на ранното или на късното съзряване и на всякакви подобни щуротии, но можеше да бъде следствие и от общото му здравословно състояние. Беше въпрос на здрав разум. Храни се правилно, спортувай, почивай си много. Основни правила, всички майки учеха децата си на тях. И бяха прави. Ако не се храниш достатъчно, не растеш. Ако не спортуваш достатъчно, мускулите ти не се развиват. А кога расте човек? Нощем. Когато тялото се възстановява. Когато хората си почиват.
Клейтън често се чудеше дали Бен се наспива в къщата на майка си. Знаеше, че се храни добре — беше доял бургера и картофките му, — и знаеше, че детето се движи много, така че вероятно беше дребен заради липсата на сън. Нали не искаше да остане фъстък? Не, разбира се. Освен това Клейтън искаше да остане малко сам, за да си помечтае какво ще направи с господин Телбод, когато го види.
Прокашля се:
— Ей, Бен, става късно, хлапе!
 

Шеста глава
Тиболт
 
На връщане от билярдната зала Тиболт си спомни втората си мисия в Ирак.
Ето както се случи: Фалуджа, пролетта на 2004 година. Пети полк от Първа дивизия заедно с други части получи заповед да сложи край на ескалиращото насилие след падането на Багдад година по-рано. Цивилните знаеха какво ги очаква и започваха да напускат града, задръствайки пътищата. Може би една трета от града се евакуира само за ден. Изпратиха щурмоваците, после морската пехота. Напредваха улица по улица, къща по къща, стая по стая, водейки едни от най-интензивните сражения от началото на инвазията. След три дни установиха контрол над една четвърт от града, но растящият брой цивилни жертви наложи необходимостта от примирие. Взето бе решение да се сложи край на операцията и повечето военни части се изтеглиха, включително ротата на Тиболт.
Но не цялата.
На втория ден от операцията в южната промишлена зона на града Тиболт и взводът му получиха заповед да огледат една сграда, в която според слуховете имало оръжеен склад. Не им беше посочена конкретна сграда обаче, можеше да е всяка от десетките порутени постройки, скупчени край изоставена бензиностанция почти в полукръг. Тиболт и взводът му се приближиха към сградата, държейки се на разстояние от бензиностанцията. Половината тръгнаха наляво, половината — надясно. Беше тихо, а после изведнъж бензиностанцията избухна. Пламъците се извиха към небето, половината войници изпопадаха с пробити тъпанчета. Тиболт беше замаян. Изгуби периферното си зрение, а всичко останало се размаза пред очите му. Внезапно от прозорците и покривите над тях и зад опожарените останки от автомобили по улиците се изсипа дъжд от куршуми.
Тиболт се оказа на земята до Виктор. С тях бяха още двама от взвода му, Мат и Кевин — с прякори Лудото куче и Кей-Ман — и военната им подготовка си каза думата. Воинското братство си каза думата. Въпреки нападението, въпреки страха и въпреки почти сигурната смърт Виктор се пресегна към пушката си, застана на едно коляно и се прицели към врага. Стреля, после стреля отново със спокойни, уверени и съсредоточени движения. Лудото куче посегна към своето оръжие и направи същото. Един по един се надигнаха и останалите, една по една се сформираха бойни групи. Огън. Прикритие. Движение. Само дето нямаха възможност за движение. Нямаше къде да отидат. Строполи се един пехотинец, после още един. Сетне трети и четвърти.
Подкреплението пристигна непоправимо късно. Лудото куче беше прострелян във феморалната артерия и макар да му поставиха турникет, той беше изгубил много кръв и умря след минути. Кевин беше прострелян в главата и загина на място. Другите бяха ранени. Малцина се измъкнаха без драскотина — сред тях Виктор и Тиболт.
 

В билярдната зала един от младите мъже, с които Тиболт разговаря, му заприлича на Лудото куче. Все едно бяха братя — имаха същия ръст и тегло, същата коса, същия говор — и за един кратък миг Тиболт се зачуди дали наистина това не е бойният му другар, но после отсъди, че не е възможно.
Съзнаваше какво рискува с плана си. В малките градчета на непознатите винаги се гледа с подозрение и наистина, към края на вечерта Тиболт забеляза кльощав мъж с лоша кожа да говори по телефона близо до тоалетната и да мята неспокойни погледи към него. Онзи стоеше като на тръни още преди да звънне по телефона, затова Тиболт предположи, че звъни или на жената от снимката, или на някой неин близък. Подозренията му се потвърдиха, когато си тръгна. Както можеше да се очаква, мъжът го проследи до вратата, за да види накъде ще поеме непознатият, и точно затова Тиболт тръгна в обратната посока, и после се върна.
Когато пристигна в запуснатата билярдна зала, той подмина бара и се запъти направо към игралните маси. Бързо откри с поглед мъжете от съответната възрастова група, повечето от които му се сториха неженени. Помоли да се включи в играта и остави нужния залог. Държа се любезно, на няколко пъти почерпи всички, когато изгуби няколко игри, и хората взеха да се отпускат. Тиболт между другото разпита как е социалният живот в градчето. Пропусна нужния брой удари и поздравяваше другите играчи, когато изпълняваха хубав удар.
Накрая те на свой ред започнаха да го разпитват. Откъде е, защо е тук? Той промърмори нещо за някакво момиче и после смени темата. Засили любопитството им. Поръча още бира, а когато отново започнаха да го разпитват, неохотно сподели историята си: че преди няколко години дошъл на панаира заедно със свой приятел и се запознал с едно момиче. Допаднали си. Надълго и нашироко им разказа колко била страхотна и как му казала да я потърси, ако отново мине през града. Обаче колкото и да се мъчел, не можел да си спомни името й.
«Не си спомняш името й ли?» — попитаха те. Не, отговори той. Не помнел имена. Ударили го по главата като дете по време на бейзболен мач и бил зле с паметта. Сви рамене, понеже знаеше, че те ще се разсмеят, и точно така стана. Обаче имал нейна снимка — каза го, сякаш тъкмо се сещаше. Попитаха го дали я носи със себе си. Да, май я носел. Порови из джобовете си и извади снимката. Всички мъже се струпаха. След малко единият поклати глава. Нямаш късмет, приятелю, увери го, жената била недостъпна. Омъжена, така ли? Не била омъжена, но не ходела по срещи. На бившия й нямало да му хареса, а той надали би желал да си има вземане-даване с него. Тиболт преглътна и попита коя е жената.
Бет Грийн, гласеше отговорът. Била учителка в началното училище и живеела с баба си в къщата до кучкарника «Съншайн». «Бет Грийн или по-точно Елизабет Грийн — помисли си Тиболт. — Е.»
Докато разговаряха, той забеляза, че един от мъжете, на които е показал снимката, се е измъкнал от групата. «Явно нямам късмет» — каза Тиболт и си взе снимката.
Остана още половин час, за да се прикрие. Побъбри си още малко с мъжете. Видя непознатият с лошата кожа да се обажда по телефона и разпозна разочарование в реакцията му. Като дете, което е загазило, понеже клюкарства. Добре. Все пак Тиболт имаше усещането, че пак ще се срещне с този тип. Поръча още бири и изгуби още игри, като от време на време поглеждаше към вратата да провери дали идва някой. Никой не се появи. След известно време вдигна ръце и оповести, че няма повече пари и мисли да си тръгва. Цялата операция му струва малко повече от сто долара. Другите го увериха, че винаги е добре дошъл да играят заедно.
Той ги чу съвсем смътно, понеже си мислеше, че лицето от снимката вече си има име и следващата му стъпка е да се срещне с нея.
 

Седма глава
Бет
 
Неделя.
Би трябвало да бъде ден за почивка след църквата, за да може Бет да събере сили и да се зареди с енергия за предстоящата седмица. Ден, който трябваше да прекарва със семейството си, да готви задушено в кухнята и да си прави отморяващи разходки край реката. Може би дори да седне с хубава книга и чаша вино или да си вземе гореща вана.
Никак не й се искаше да прекара този ден в събиране на кучешко ако от тревните площи, където обучаваха животните, нито да чисти клетките, нито да обучава дванайсет кучета едно след друго или да седи в задушната канцелария и да чака хората да си приберат домашните любимци, които стояха на хладно в климатизирания кучкарник. Обаче всъщност Бет правеше точно това, откакто се бе върнала от църква.
Две от кучетата вече бяха взети от собствениците им, но днес трябваше да дойдат да вземат още четири. Баба й беше така добра да извади документите и да ги сложи върху бюрото, преди да се прибере в къщата да гледа мача. «Атланта Брейвс» играеха с «Метс», а баба й не само беше запален фен на «Атланта Брейвс», което се струваше нелепо на Бет, но и обожаваше всякакви сувенири, свързани с отбора. Което естествено обясняваше чашите за кафе с емблемата на отбора, натрупани на плота, знаменцата на отбора по стените, настолния календар и лампата с надпис «Атланта Брейвс» до прозореца.
Вратата беше отворена, но въпреки това вътре беше задушно. Беше един от онези горещи и влажни летни дни, които са чудесни да отидеш да поплуваш в реката. Ризата на Бет беше мокра от пот и понеже беше по шорти, краката й непрекъснато залепваха за изкуствената кожа на стола. Помръднеше ли крак, се разнасяше неприятен звук като отлепването на тиксо от картонена кутия, което си беше отвратително.
Баба й смяташе за абсолютно задължително в кучкарника да бъде прохладно, но не беше сметнала за нужно да създаде комфорт в канцеларията. «Ако ти е горещо, отвори вратата към кучкарника» — казваше тя, пренебрегвайки факта, че несекващият лай на кучетата пречи на повечето хора. А днес тук имаше две шумни кутрета — два ръсел териера, които не бяха престанали да лаят, откакто беше дошла Бет. Сигурно бяха лаели и през цялата нощ, понеже другите кучета й се сториха раздразнителни. Те току се присъединяваха в сърдит хор и шумът растеше по сила и височина, като че ли всяко куче искаше да изрази недоволството си по-гръмогласно от останалите. Следователно беше невъзможно Бет да отвори вратата към кучкарника, за да се охлади канцеларията.
Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — «Ще дойдем до десет минути!», — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.
А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.
Щеше да й е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер й се обади, преди да си легне, и й съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.
Наистина й се искаше да се прибере в къщата и да… да прави нещо. Каквото и да е. Дори прането щеше да е по-вълнуващо от висенето тук. Тук имаше твърде много време да мисли. Не само за Бен, а и за баба си. И за това дали да преподава тази година. И дори за своя живот, което неизменно я потискаше. Би било чудесно да срещне някой специален мъж, с когото да й е весело и който да обича Бен, колкото го обичаше тя. Или да срещне мъж, с когото да отиде на вечеря или на кино. Нормален мъж, който не забравяше да сложи кърпата в скута си в ресторанта и да й отваря вратата от време на време. Желанието й не беше неразумно. Не излъга Мелъди, когато й каза, че в града почти няма никакъв избор, а и не отричаше, че е придирчива, обаче с изключение на кратката й връзка с Адам през последната година всяка седмица прекарваше неделята у дома. Четирийсет и девет от петдесет и два уикенда. Е, със сигурност не беше чак толкова придирчива. Просто Адам беше единственият мъж, който я беше поканил да излязат, и по някаква все още непонятна за нея причина най-неочаквано беше престанал да й се обажда. И с това почти се изчерпваше любовният й живот през последните няколко години.
Е, голяма работа. След като досега успя да издържи без връзка, ще се справя и занапред. През повечето време това не я притесняваше. Ако денят не беше толкова отвратително горещ, най-вероятно и сега нямаше да я притеснява. Следователно трябваше да се охлади. Иначе щеше да започне да премисля миналото, а категорично не й се искаше да го прави. Докосвайки чашата си, Бет реши все пак да отиде да си налее студена вода. А може би да си вземе и кърпа, на която да седне.
Докато се надигаше от мястото си, погледна към пустия път, надраска бележка, че се връща след десет минути, и я забоде на вратата на канцеларията. Навън слънцето прижуряше и я погна към сянката на магнолията и после по покритата с чакъл пътека към къщата, в която беше израснала. Беше построена към 1920 година, ниска и просторна фермерска къща, с широка веранда и с корниз по стряхата. Задният двор, скрит от кучкарника и от канцеларията зад високите храсти, беше заслонен от огромни дъбове и имаше няколко платформи, на които беше истинско удоволствие да се храниш. Преди време мястото сигурно е било великолепно, но подобно на много други къщи в Хамптън, беше пострадало от действието на природните стихии. Сега верандата беше хлътнала, дъските скърцаха и когато духаше силен вятър, листовете се разхвърчаваха от масите дори и прозорците да бяха плътно затворени. Вътре положението беше почти същото: страхотна постройка, но се нуждаеше от ремонт, особено в кухнята и баните. Баба й го съзнаваше и от време на време споменаваше, че трябва да предприемат мерки, обаче тези намерения все оставаха неосъществени. Бет обаче трябваше да признае, че мястото все още беше много очарователно. Не само задният двор, който беше същински оазис, но и вътрешността на къщата. Баба й от години обикаляше антикварните магазини, понеже харесваше всичко френско от деветнайсети век. Освен това през уикендите ходеше на гаражните разпродажби и разглеждаше старите картини. Разбираше от картини и се беше сприятелила с неколцина галеристи от южните щати. Почти на всяка стена в къщата висяха картини. Веднъж Бет потърси в Гугъл имената на някои от художниците и установи, че други техни творби са изложени в «Метрополитън» в Ню Йорк и в библиотеката «Хънтингтън» в Сан Марино, Калифорния. Когато спомена пред баба си какво е научила, възрастната жена намигна и каза:
— Все едно отпиваш глътка шампанско, нали?
Думите на баба й понякога прикриваха острите й като бръснач инстинкти.
Когато стигна до предната веранда и отвори вратата, Бет почувства хладния въздух, толкова освежителен, че спря на прага да му се наслади.
— Затвори вратата — нареди баба й през рамо, — влиза топло. — Обърна се и изгледа Бет. — Май си пламнала.
— Не съм.
— Сигурно канцеларията днес е като пещ.
— Мислиш ли?
— Мисля, че трябва да отвориш вратата към кучкарника, както ти казах. Ама щом не искаш… Ела да се поохладиш.
Бет приседна.
— Как се справят «Брейвс»?
— Като връзка моркови са.
— Това хубаво ли е или лошо?
— Морковите могат ли да играят бейзбол?
— Май не.
— Ето ти отговора.
Бет се усмихна на път за кухнята. Баба й винаги ставаше раздразнителна, когато любимият й отбор губеше.
Извади от фризера формичката за лед и изтръска няколко кубчета. Пусна ги в една чаша, напълни я и с вода и отпи с удоволствие. Усети, че е и гладна, затова си избра един банан от фруктиерата и се върна в дневната. Приседна на страничната облегалка на канапето и усети как потта й се изпарява, докато поглеждаше ту към баба си, ту към екрана. Искаше й се да попита колко тъчдауна са отбелязани, но знаеше, че баба й няма да оцени хумора. Не и ако любимците й играеха като връзка моркови. Бет погледна към часовника и въздъхна, понеже трябваше да се връща в канцеларията.
— Приятно ми беше да те видя, бабо.
— И на мен, мила. Гледай да не прегряваш.
— Ще се постарая.
Бет се запъти обратно към кучкарника и разочаровано забеляза, че на паркинга няма никакви автомобили — явно собствениците на кучето още не бяха пристигнали. Обаче на алеята се беше появил един мъж с немска овчарка. Зад мъжа се виеха прашни спирали, а кучето беше навело глава и изплезило език. Бет се запита какво търсят навън в тази жега. Дори животните предпочитаха да стоят вътре. Като се замисли, май за пръв път виждаше някой да води пеша кучето си до кучкарника. И не само това — който и да беше този човек, не беше позвънил предварително. Хората, които оставяха домашните си любимци, винаги се обаждаха предварително.
Бет прецени, че най-вероятно ще стигнат до канцеларията едновременно, затова му махна с ръка и с учудване установи, че мъжът спря и впери поглед в нея. Кучето му направи същото и ушите му щръкнаха. Първата й мисъл бе, че животното много прилича на Оливър, немската овчарка, която баба й доведе у дома, когато Бет беше на тринайсет. Имаше същите черно-бели шарки и същия наклон на главата, заемаше същата заплашителна поза в присъствието на непознати. Не че Бет някога се бе страхувала от Оливър. Денем той беше по-скоро кучето на Дрейк, обаче нощем винаги спеше до нея на леглото, търсейки утеха в присъствието й.
Изненадана от спомена за Дрейк и за Оливър, Бет отначало не си даде сметка, че мъжът все още не е помръднал. И не е изрекъл нито дума. Странно. Може би очакваше да види баба й. Тъй като не виждаше добре лицето му, Бет не можеше да разбере за какво става дума, но нямаше значение. Щом стигна до вратата, свали бележката и остави отворено. Реши, че мъжът ще дойде в канцеларията, когато е готов. Заобиколи плота и щом зърна кожения стол, установи, че е забравила да вземе кърпа. Браво!
Реши, че няма да е зле да подготви документите за непознатия, който се канеше да остави кучето си, затова взе един лист от картотеката и го закрепи за клипборда. Намери химикалка, а после остави и двете неща отгоре точно когато пристигнаха непознатият и кучето му. Той се усмихна, погледите им се срещнаха и това бе един от малкото случаи в живота й, когато Бет изгуби ума и дума.
Дължеше се не толкова на факта, че той се взира в нея, колкото на начина, по който го прави. Колкото и невероятно да беше, непознатият я гледаше така, сякаш я познава. Тя обаче никога не го бе виждала, беше сигурна. Иначе щеше да го запомни, дори и само защото й напомняше за Дрейк, който по същия начин изпълваше стаята с присъствието си. И непознатият беше висок към метър и осемдесет, беше слаб, с жилави ръце и широки рамене. Имаше нещо грубовато във вида му, подчертано от избелелите на слънцето джинси и фланелката му.
Но с това приликите свършваха. Очите на Дрейк бяха кафяви, а очите на непознатия бяха сини. Косата на Дрейк беше къса, а тази на непознатия — дълга и рошава. Бет забеляза, че макар да бе дошъл пеша, не е толкова потен, колкото нея.
Неочаквано тя изпита стеснение и се извърна, когато непознатият пристъпи напред към плота. Забеляза го леко да вдига длан към кучето. Беше виждала баба си хиляди пъти да прави същото, а кучето, привикнало дори с най-незабележимото движение на мъжа, остана на място. Явно вече беше добре обучено, така че най-вероятно мъжът идваше да го остави на пансион за известно време.
— Имате красиво куче — каза тя и плъзна клипборда към него. — И аз имах немска овчарка преди време. Как се казва?
— Благодаря ви. Това е Зевс.
Зевс наклони глава настрани.
— Трябва да ви впиша в картотеката — поясни Бет. — Ако имате копие от паспорта на кучето, би било чудесно. Или телефон за връзка с ветеринарния лекар.
— Моля?
— Здравният паспорт. Искате да оставите Зевс на пансион, нали?
— Не — отговори той и посочи през рамо. — Всъщност видях табелата на прозореца. Търся работа и се питах дали мястото все още е свободно.
— А! — Бет не беше очаквала подобно нещо.
Той сви рамене:
— Знам, че сигурно трябваше да се обадя предварително, но така или иначе се бях запътил насам. Реших да намина лично и да проверя дали трябва да подам молба. Ако искате, ще дойда отново утре.
— Не, не става дума за това, просто съм изненадана. Обикновено хората не идват да търсят работа в неделя. — Всъщност и през другите дни от седмицата не идваха, но Бет не го спомена. — Тук някъде имам молби — обърна се тя към шкафа зад гърба си. — Само секунда и ще го намеря. — Издърпа долното чекмедже и започна да рови из папките. — Как се казвате?
— Логан Тиболт.
— Името е френско, нали?
— Да, от страна на баща ми.
— Не съм ви виждала в града.
— Отскоро съм тук.
— Ето. — Бет откри заявлението за работа. — Така, заповядайте.
Остави го пред него на плота заедно с писалка. Докато той изписваше името си с печатни букви, тя забеляза леко загрубялата му кожа, от което заключи, че вероятно мъжът прекарва доста време на открито. На втория ред от заявлението той спря и вдигна поглед, а очите им се срещнаха за втори път. Бет усети как шията й леко почервенява и опита да го прикрие, като намести ризата си.
— Не съм сигурен какъв адрес да напиша. Както ви казах, току-що пристигам в града и съм отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». Мога да оставя адреса на майка си в Колорадо.
— В Колорадо ли?
— Да, знам, доста е далече.
— Какво ви води в Хамптън?
«Ти — помисли си той. — Дойдох да намеря теб.»
— Градът ми допадна и реших да поостана.
— Нямате ли някакви близки тук?
— Не.
— А! — възкликна Бет. Непознатият беше красив, историята му не й допадаше особено и в главата й звъннаха предупредителни камбани. Нещо я човъркаше и няколко секунди по-късно Бет установи какво е. А когато го стори, отстъпи назад, за да увеличи малко разстоянието помежду им. — След като току-що пристигате в града, откъде знаете, че кучкарникът търси работник? Миналата седмица не съм пускала обявата във вестника.
— Видях табелата.
— Кога? — погледна го тя с присвити очи. — Видях ви да приближавате, а няма как да видите табелата, преди да дойдете до канцеларията.
— Видях я по-рано днес. Разхождахме се по пътя и Зевс чу кучешки лай. Тръгна насам, а когато дойдох да го потърся, видях табелата. Нямаше никого, затова реших да намина по-късно и да попитам дали мястото все още е свободно.
Историята му звучеше достоверно, но Бет имаше чувството, че той или лъже, или премълчава нещо. Как така е идвал и по-рано? Да не би да души около мястото?
Непознатият изглежда забеляза колебанието й и остави писалката. Извади паспорта си от вътрешния си джоб и го отвори. Плъзна го към нея, а тя погледна снимката, после него. Увери се, че името му е истинско, но тревожните камбани в главата й не секнаха. Нямаше човек, който да мине през Хамптън и просто ей така да реши да остане. В Шарлот да, в Роли — разбира се, в Грийнзбъро — несъмнено, но в Хамптън? В никакъв случай.
— Разбирам — каза тя, внезапно обзета от желанието да сложи край на разговора. — Просто напишете адрес за кореспонденция. И къде сте работили досега. После ще ми трябва само телефонен номер, на който да се свържа с вас.
Погледът му прикова нейния.
— Само че няма да ми се обадите.
«Умен е — каза си тя. — И прям.» Затова и тя щеше да бъде такава:
— Не, няма.
— Добре — кимна той. — Сигурно и аз самият нямаше да се наема, ако знаех за себе си това, което знаете вие. Но преди да си направите прибързан извод, може ли да добавя още нещо?
— Давайте.
От тона й личеше, че се съмнява думите му да повлияят на решението й.
— Да, временно съм отседнал в мотел, но възнамерявам да си намеря жилище тук. А също и работа. — Погледът му не трепна. — А сега да ви разкажа малко повече за себе си. Завърших антропология в университета в Колорадо през 2002 година. След това се записах в морската пехота, откъдето се уволних с почести преди две години. Никога не съм бил арестуван или обвиняван в престъпление, никога не съм взимал наркотици и не съм бил уволняван поради некомпетентност. Готов съм да се изследвам за наркотици, ако поискате, а можете и да проверите всичко останало, което ви казах. Най-лесно е да звъннете на предишния ми командир и той ще потвърди. Макар по закон да не съм длъжен да отговарям на такива въпроси, ще ви кажа също, че не вземам никакви лекарства. С други думи, не страдам от разстройство на личността, не съм шизофреник или някакъв маниакален тип. Просто търся работа. И наистина видях табелата малко по-рано днес.
Бет не знаеше какво очакваше да чуе от него, но той със сигурност я свари неподготвена.
— Разбирам — повтори тя, като се съсредоточи над факта, че непознатият е служил в армията.
— Все още ли ще е загуба на време да попълня заявлението?
— Още не съм решила. — Тя интуитивно усети, че този път той казва истината, но беше също толкова сигурна, че историята му е много по-богата, отколкото й разкрива. Задъвка вътрешната страна на бузата си. Трябваше да наеме някого. Кое беше по-важно — да узнае тайната му или да наеме нов работник?
Непознатият стоеше пред нея съвсем спокоен и позата му издаваше самоувереност. Военна стойка, отбеляза тя.
— Защо искате да работите тук? — Въпросът прозвуча подозрително дори в собствените й уши. — Образован сте, сигурно в града ще си намерите по-добра работа.
— Харесвам кучета — направи той знак към Зевс.
— Парите не са много.
— Аз и не се нуждая от много.
— Работното време понякога е доста дълго.
— Така и предполагах.
— Работили ли сте някога в кучкарник?
— Не.
— Разбирам.
— Често го повтаряте — усмихна се той.
— Да, така е — призна тя и мислено си нареди да престане. — Сигурен ли сте, че не познавате никого в града?
— Да.
— Просто сте пристигнали и сте решили да останете, така ли?
— Да.
— Къде е колата ви?
— Нямам кола.
— А как дойдохте тук?
— Пеша.
Бет примигна неразбиращо:
— Да не искате да кажете, че се движите пеша чак от Колорадо? Това не ви ли се струва странно?
— Зависи как възприемате причината.
— А каква е причината?
— Обичам да вървя.
— Разбирам. — Бет просто не се сети какво друго да каже. Посегна към писалката, протакайки. — Допускам, че не сте женен.
— Не съм.
— Имате ли деца?
— Нямам. Само двамата със Зевс сме. И майка ми в Колорадо.
Тя прибра зад ухото си кичур коса, едновременно смутена и развеселена.
— Все пак не разбирам. Прекосявате цялата страна, пристигате в Хамптън и заявявате, че мястото ви харесва и искате да работите тук, така ли?
— Да.
— И няма какво да добавите?
— Не.
Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.
— Извинете ме за момент. Искам да поговоря с някого.
Бет можеше да се справи с много неща, но това не беше по силите й. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да схване всичко, което й разказа той. Донякъде имаше смисъл, но й се струваше… странно. Ако този мъж казваше истината, значи беше особняк, а ако лъжеше, лъжите му бяха доста необичайни. И в двата случая беше озадачаващо. Поради което тя искаше да поговори с баба си. Ако някой можеше да проумее тази история, това беше възрастната жена.
За съжаление, когато наближи къщата, установи, че мачът още не е свършил. Чуваше гласа на коментатора да обсъжда дали «Метс» основателно са направили някаква смяна. Когато отвори вратата, Бет с изненада установи, че мястото на баба й е празно.
— Бабо?
Тя надникна от кухнята.
— Тук съм. Тъкмо се канех да си налея чаша лимонада. Ти искаш ли? Мога да ти налея и с една ръка.
— Всъщност искам да поговорим. Имаш ли минутка? Знам, че мачът още не е свършил…
Баба й махна с ръка:
— О, приключих с това. Можеш да изключиш телевизора. «Брейвс» не могат да спечелят, а никак не ми се гледат оправданията им. Мразя оправданията. Има си причина за загубата им и те го знаят. Какво става?
Бет влезе в кухнята и се облегна на плота, докато баба й си наливаше лимонада от каната.
— Гладна ли си? — попита старата жена. — Мога да ти приготвя набързо един сандвич.
— Тъкмо изядох един банан.
— Не е достатъчно. Слаба си като стик за голф.
«От твоята уста в божиите уши» — помисли си Бет.
— Може би по-късно. Появи се кандидат за работата. В момента е тук.
— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.
— Видя ли го?
— Разбира се.
— Как разбра, че ще кандидатства за работата?
— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?
Бет поклати глава. Баба й винаги беше с една крачка пред нея.
— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.
— Заради косата му ли?
— Моля?
— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?
— Всъщност не обърнах внимание.
— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?
Бет набързо й предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба й помълча.
— Идва пеша от Колорадо?
— Така твърди.
— А ти вярваш ли му?
— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.
— Доста е повървял.
— Аха.
— Колко километра са това?
— Не знам, много.
— Странно е, не мислиш ли?
— Да, но има и още нещо.
— Какво?
— Морски пехотинец е.
Баба й въздъхна.
— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.
През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба й не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба й се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба й се взираше подире им със загрижено изражение.
Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.
Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба й щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.
От кухнята чу как предната врата изскърца и се отвори, когато баба й влезе.
— Как мина?
— Мина добре.
— Какво мислиш?
— Ами беше… интересно. Той е интелигентен и учтив, но ти си права — определено крие нещо.
— Тогава какво ще правим? Да пусна ли още една обява във вестника?
— Да видим първо как ще се представи той.
Бет не беше сигурна, че е чула правилно.
— Да не искаш да кажеш, че ще го наемеш?
— Не, казвам, че вече го наех. Започва в сряда в осем.
— Защо го направи?
— Имам му доверие. — Старицата й се усмихна тъжно, сякаш прекрасно знаеше какво си мисли Бет. — Нищо че е морски пехотинец.
 

Осма глава
Тиболт
 
Тиболт не искаше да се връща в Ирак, но го мобилизираха отново през февруари 2005 година. Този път изпратиха полка му в Рамади, столицата на провинция Ал Анбар и югозападния връх на така наречения «триъгълник на смъртта». Той остана там седем месеца.
Колите-бомби и самоделните взривни устройства бяха често явление. Простички, но плашещи: обикновено обвивката на бомбата беше от хоросан и детонатор, който се задействаше от мобилен телефон. Въпреки това, когато за пръв път попадна на такова взривно устройство, Тиболт беше в джип и си даде сметка, че пораженията можеха да бъдат много по-големи.
— Доволен съм, че чух бомбата — каза Виктор по-късно. Двамата с Тиболт вече почти винаги патрулираха заедно. — Това означава, че още съм жив.
— И двамата сме живи — отговори му Тиболт, но си помисли, че повече не иска да попада на взривни устройства.
— И двамата сме живи.
Обаче не беше лесно да ги избягваш. На следващия ден, докато патрулираха, се натъкнаха на още едно. Седмица след това в джипа им се удари кола-бомба, но това не се случваше само на тях. Почти при всеки патрул джиповете се натъкваха или на едното, или на другото. Повечето пехотинци от взвода можеха съвсем искрено да заявят, че са оцелели след две или три бомби преди завръщането си в Пендълтън. Неколцина бяха преживели четири или пет. Сержантът им беше оцелял след шест. Просто мястото беше такова и почти всички бяха чували историята на Тони Стивънс, пехотинец от Двайсет и втора експедиционна част, който беше оживял след девет бомби. В един от големите вестници излезе статия за него, озаглавена «Най-големият късметлия сред морските пехотинци». Никой не мечтаеше да счупи рекорда му.
Тиболт го направи. Когато си заминаваше от Рамади, беше оцелял след единайсет експлозии. Обаче една от онези, които пропусна, щеше да го преследва завинаги.
Щеше да бъде осмата за него. Бяха заедно с Виктор. Познатата стара история, но с много по-лош финал. Конвой от четири джипа патрулираше по един от главните пътища в страната. РПГ улучи джипа отпред, но за щастие пораженията бяха малки. Все пак пострадаха достатъчно сериозно, за да спрат временно конвоя. Ръждясали и съсипани коли лежаха от двете страни на пътя. Разнесоха се изстрели. Тиболт скочи от втория джип в конвоя, за да има по-добра видимост. Виктор го последва. Намериха си прикритие и заредиха оръжията си. Двайсет секунди по-късно избухна кола-бомба, която ги запрати встрани и унищожи джипа, в който се намираха броени секунди по-рано. Трима морски пехотинци бяха убити, а Виктор изгуби съзнание. Тиболт го отнесе обратно до конвоя и след като прибра загиналите, конвоят се върна в безопасна зона.
Някъде по това време Тиболт започна да чува, че хората шушукат. Забеляза, че другите пехотинци от взвода му се държат странно в негово присъствие, сякаш бяха убедени, че по някакъв начин той е недосегаем за военните правила. Другите може и да загинат, но той не. Още по-неприятно беше, че другите пехотинци изглежда подозираха, че Тиболт може и да е невероятен късметлия, обаче на онези, които патрулират заедно с него, никак не им върви. Невинаги се случваше, обаче промяната в отношението на другарите му от взвода беше безспорна. Тиболт остана в Рамади още два месеца след смъртта на онези трима морски пехотинци. Последните няколко бомби, от които оцеля, само засилиха слуховете. Другарите му започнаха да го отбягват. Само Виктор се отнасяше към него като преди. Към края на мисията им в Рамади, докато охраняваха някаква бензиностанция, Тиболт забеляза, че ръцете на Виктор треперят, докато си свива цигара. На небето над тях блещукаха ярки звезди.
— Добре ли си? — попита го той.
— Готов съм да се прибирам у дома — отвърна Виктор. — Изпълних дълга си.
— Няма ли да дойдеш и догодина?
Приятелят му дръпна продължително от цигарата си.
— Майка ми иска да се прибера, а брат ми е получил предложение за работа. Ще строи покриви. Как мислиш, аз мога ли да строя покриви?
— Да, мисля, че можеш. От теб ще излезе голям майстор на покриви.
— Момичето ми Мария ме чака. Познавам я от четиринайсетгодишна.
— Знам, разказвал си ми.
— Ще се оженим.
— И това си ми казвал.
— Искам да дойдеш на сватбата.
На светлината на пламъчето от цигарата той видя леката му усмивка:
— Не бих я пропуснал.
Двамата стояха и мълчаха, а Виктор дръпна продължително от цигарата си, размишлявайки над бъдещето, което изглеждаше невъзможно далечно.
— Ами ти? — издиша думите заедно с дима. — Ти какво ще правиш, след като се уволниш?
— Не знам. Известно време няма да правя нищо, може би ще отида за риба в Минесота. На някое зелено и красиво място, където мога да седя в лодката и да си почивам.
Виктор въздъхна:
— Звучи хубаво.
— Искаш ли да дойдеш?
— Да.
— Ами ще ти се обадя, когато планирам пътуването — обеща му Тиболт.
— Ще дойда — обеща Виктор, после се прокашля. — Да ти кажа ли нещо?
— Само ако искаш.
— Помниш ли престрелката? Когато Джаксън и останалите загинаха, след като джипът се взриви?
Тиболт вдигна едно камъче и го запрати в мрака.
— Аха.
— Ти ми спаси живота.
— Не, не съм. Просто те замъкнах обратно.
— Тиболт, аз те последвах, когато ти скочи от джипа. Щях да остана, обаче като те видях да скачаш, разбрах, че нямам избор.
— Какви ги гово…
— За снимката — прекъсна го Виктор. — Знам, че я носиш със себе си. Аз последвах твоя късмет и той ме спаси.
Отначало Тиболт не разбираше, но когато най-сетне проумя какво има предвид приятелят му, поклати невярващо глава:
— Това е просто снимка, Виктор.
— Тя носи късмет — настоя Виктор и доближи лицето си до лицето на Тиболт. — А късметлията си ти. Мисля, че когато мисията ти приключи, трябва да отидеш и да намериш жената от снимката. Историята ти с нея не е приключила.
— Не…
— Тя ме спаси.
— Но не спаси другите. Твърде много други.
Всички знаеха, че Пети полк от Първа дивизия е дал много повече жертви в Ирак от всяка друга част на морската пехота.
— Защото снимката пази теб. И когато ти скочи от джипа, аз повярвах, че тя ще спаси и мен, както ти вярваш, че винаги предпазва теб.
— Не, не вярвам… — поде Тиболт.
— А тогава защо все още я носиш със себе си, приятелю?
 
* * *
 
Беше петък, третият му работен ден в кучкарника, и макар че Тиболт се отърси от повечето следи от предишния си живот, снимката неизменно беше в джоба му. Не забравяше и думите, които изрече Виктор онзи ден.
Разхождаше един мастиф по сенчеста пътека, която не се виждаше от канцеларията, но беше в пределите на имота. Кучето беше огромно и близваше ръката на Тиболт през десет секунди. Приятелски.
Той вече беше усвоил основните неща в работата: хранеше и разхождаше кучетата, чистеше клетките, изготвяше график на ангажиментите. Не беше трудно. Беше почти сигурен, че бабата на Бет смята да му позволи и да обучава кучетата. Предния ден го беше накарала да наблюдава, докато тя се занимава с едно от животните, и Тиболт си спомни как беше работил със Зевс: ясни, кратки и простички команди, зрителни указания, категорично водене с каишката и много похвали. Когато приключи, възрастната жена го помоли да повърви до нея, докато връщаше кучето обратно към клетките.
— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с нещо такова? — попита го.
— Да.
Тя хвърли поглед през рамо към Зевс, който ги следваше.
— По същия начин ли си обучавал Зевс?
— В общи линии.
Докато разговаряше с бабчето, преди да получи работата, Тиболт помоли за две неща. Първо, да му позволят да води Зевс със себе си на работа. Обясни, че след като са били заедно почти през цялото време, кучето няма да реагира добре на дългите им раздели през деня. За щастие бабчето разбираше.
— Отдавна работя с овчарки и знам какво имаш предвид — увери го тя. — Стига да не досажда, нямам нищо против.
Зевс не досаждаше. Тиболт се досети от самото начало, че не е уместно да го води край клетките, докато ги чисти или храни животните, тъй като присъствието му изнервяше някои от другите кучета, но неговото момче се вписа прекрасно. Зевс следваше Тиболт, докато той разхождаше кучетата или чистеше тренировъчната площадка, и лягаше на верандата близо до входа, докато господарят му беше зает с писмена работа. Когато идваха клиенти, Зевс винаги заставаше нащрек, както беше научен. Това беше достатъчно, за да накара повечето хора да се заковат на място, но след едно бързо «Всичко е наред» кучето се успокояваше.
Втората молба на Тиболт беше да започне работа в сряда, за да има време да се установи. Бабчето се съгласи и с това. В неделя на връщане от кучкарника той си взе вестник и си потърси квартира под наем. Списъкът не беше дълъг — включваше само четири жилища — и той веднага изключи двете по-големи.
По ирония на съдбата другите две възможности бяха в двата противоположни края на града. Първата къща беше в по-стар квартал съвсем близо до центъра на града и имаше гледка към река Саут. В добро състояние, на хубаво място, но не беше за него. Съседните постройки бяха твърде близо една до друга. Втората къща обаче щеше да свърши чудесна работа. От нея до кучкарника се стигаше по черен път, дълъг около три километра, а самата къща се намираше в селски район точно до гората. Удобството беше, че ще може да минава напряко през гората, за да стига до кучкарника. Пътят му не се скъсяваше особено, но Зевс щеше да има възможност да поскита. Беше едноетажна постройка в южняшки рустик и беше най-малко на сто години, но в относително добро състояние. Тиболт изтри праха от един прозорец и надникна вътре. Трябваше да я постегне малко, но това нямаше да му попречи да се пренесе. Кухнята определено беше старомодна — в ъгъла видя печка на дърва, вероятно единственото средство за отопление в къщата. Подът от широки чамови дъски беше надраскан и покрит с петна, а шкафовете вероятно бяха поставени още при построяването на къщата, което само я правеше още по-самобитна. А най-хубавото бе наличието на основната мебелировка: диван, масички, лампи и дори легло.
Тиболт позвъни на телефона от обявата и няколко часа по-късно чу собственикът да пристига с колата си. Двамата си побъбриха малко и се оказа, че мъжът е служил двайсет години в армията, последните седем, от които във форт Браг. Къщата беше на баща му, който починал два месеца преди това. Тиболт реши, че това е добре, понеже къщите са като автомобилите — ако не ги използваш редовно, бързо се рушат. Тази все още беше в добро състояние. Депозитът и наемът му се сториха малко височки, обаче той спешно се нуждаеше от квартира. Плати авансово наема за два месеца и депозита. Съдейки по изражението на собственика, явно изобщо не беше очаквал толкова много пари в брой.
Тиболт спа в къщата в понеделник вечерта, проснал спалния си чувал върху матрака. Във вторник отиде пеш в града, за да си поръча нов матрак от един магазин, където се съгласиха да му го доставят вечерта, а после си набави и продукти. Върна се с раница, пълна с чаршафи, кърпи и почистващи препарати. След още две ходения до града зареди хладилника и си купи чинии, чаши и съдове, а също и двайсет и пет килограмов чувал с храна за Зевс. В края на деня за пръв път, откакто беше заминал от Колорадо, му се прииска да имаше кола. Но вече се беше настанил в къщата и това му стигаше. Беше готов да отиде на работа.
Откакто започна работа в кучкарника, прекарваше повечето време в компанията на бабчето, която го запознаваше с мястото. Почти не виждаше Бет или Елизабет, както предпочиташе да я нарича мислено, защото сутрин тя заминаваше, облечена за работа, и се връщаше късно следобед. Бабчето спомена за някакви учителски събрания, което му се стори логично, понеже учебната година започваше следващата седмица. Освен поздравите, които си разменяха от време на време, Бет го бе дръпнала настрани през първия му работен ден и го беше помолила да се грижи за баба й. Тиболт я разбираше. Очевидно възрастната жена беше прекарала инсулт. След сутрешните обучителни часове тя дишаше по-тежко от обичайното, а докато се връщаше към къщата, куцаше по-забележимо. Тиболт се тревожеше.
Харесваше бабчето — тя се изразяваше неповторимо, макар че той не беше сигурен доколко това не е престорено. Ексцентрична или не, възрастната жена беше интелигентна, в това нямаше никакво съмнение. Той често оставаше с впечатлението, че тя го преценява дори когато водят най-обикновен разговор. Имаше мнение за всичко и не се страхуваше да го споделя, нито пък се боеше да му разказва за себе си. През изминалите няколко дни научи доста за нея. Разказа му за съпруга си и за кучкарника, за обученията, които е провеждала преди, за някои от местата, които е посещавала. Освен това го разпитваше за самия него, а той чинно отговаряше на въпросите й за семейството и за произхода си. Стори му се необичайно обаче, че тя не го разпитваше нито за военната му служба, нито дали е служил в Ирак. Но и той не й разказа, понеже не му се говореше за това.
Заради старанието, с което бабчето избягваше темата и свързаната с нея празнина от четири години в живота му, Тиболт допусна, че тя разбира сдържаността му. А може би тъкмо службата му в Ирак донякъде беше причината тя да го наеме.
Умна жена.
Официално от него се искаше да ходи на работа от осем до пет. Неофициално той пристигаше в седем сутринта и обикновено работеше до седем вечерта. Не искаше да си тръгва със съзнанието, че има още за вършене. Хубавото бе, че така виждаше и Елизабет, когато тя се прибереше у дома след работа. Общуването създаваше близост, а близостта — спокойствие. При всяка тяхна среща той си спомняше, че е дошъл заради нея.
И че причините да бъде тук са донякъде неясни за самия него. Да, беше дошъл, обаче защо? Какво искаше от нея? Щеше ли някога да й каже истината? Докъде щеше да доведе всичко? Докато размишляваше над всички тези въпроси на тръгване от Колорадо, той допускаше, че ще разбере отговорите, когато открие жената от снимката. Но ето че вече я беше намерил, а не беше по-близо до отговора, отколкото по време на заминаването си.
Междувременно научи много неща за Елизабет. Например, че имаше син. Това малко го изненада, не беше обмислял подобна възможност. Казваше се Бен — симпатично хлапе, съдейки от малкото, което беше видял. Бабчето спомена, че Бен играел шах и четял много. Тиболт забеляза, че откакто беше започнал работа, Бен го наблюдава зад завесите или хвърля по някой поглед към него, когато идва при баба си, но се държи на разстояние. Дали понеже той искаше така, или понеже така искаше майка му?
Вероятно второто.
Тиболт знаеше, че първото й впечатление от него не е било добро. А и той така се стъписа, като я видя! Знаеше, че е привлекателна, но избелялата снимка не беше уловила сърдечната й усмивка, нито сериозния й, изпитателен поглед, с който сякаш търсеше скритите му недостатъци.
Потънал в мисли, той стигна до главната тренировъчна площадка зад къщата. Мастифът дишаше учестено, затова Тиболт го поведе към клетките. Нареди на Зевс да седне и да не мърда, после настани мастифа в клетката му. Напълни купичката му с вода, доля в още няколко съда, които се бяха поизпразнили, и взе от канцеларията простичкия обяд, който си беше приготвил вкъщи. Тръгна към рекичката.
Обичаше да се храни тук. Тъмната вода и сенчестият дъб с ниските клони, от които висеше мъх, придаваха на мястото праисторически дух, който много допадаше на Тиболт и на Зевс. Забеляза дървена къщичка между клоните и въжен мост с дъски, който изглеждаше като направен от подръчни материали набързо от човек, който не е бил съвсем наясно какво прави. Както обикновено Зевс нагази във водата, за да се поохлади, а после топна и главата си и излая. Шантаво куче.
— Какво прави? — попита някой.
Тиболт се извърна и видя Бен в края на просеката.
— Нямам представа — сви рамене той. — Май лае по някоя риба.
Момчето побутна очилата си нагоре и попита:
— Често ли го прави?
— Винаги, когато идваме тук.
— Странно е — отбеляза момчето.
— Да, знам.
Зевс забеляза присъствието на Бен, увери се, че детето не крие никаква заплаха, после навря главата си във водата и отново излая. Бен остана в края на просеката. Тиболт не беше сигурен какво да направи сега, затова отхапа от сандвича си.
— Вчера те видях да идваш тук — съобщи Бен.
— Така ли?
— Проследих те.
— Предположих.
— Ей на онова дърво имам къщичка — посочи му хлапето. — Това е тайното ми скривалище.
— Хубаво е да си има човек нещо такова — съгласи се Тиболт и махна към близкия клон: — Искаш ли да седнеш?
— Не бива да се приближавам.
— Така ли?
— Мама казва, че си непознат.
— Добре е да слушаш майка си.
Бен явно остана доволен от реакцията му, но не знаеше какво да прави сега. Погледна от Тиболт към Зевс, подвоуми се и реши да приседне върху повален дънер наблизо, запазвайки разстояние помежду им.
— Ти при нас ли ще работиш? — попита Бен.
— Вече работя.
— Не, питам дали ще напуснеш.
— Не възнамерявам — изви вежди Тиболт. — Защо?
— Понеже последните двама напуснаха. Не им харесваше да чистят акото.
— На никого не му харесва.
— На теб не ти ли е неприятно?
— Не много.
— На мен не ми харесва как мирише — намръщи се Бен. — На повечето хора не им харесва. Старая се да не му обръщам внимание. — Той отново побутна очилата си нагоре. — Откъде ти хрумна името Зевс?
Тиболт не успя да скрие усмивката си. Беше забравил колко любопитни са децата.
— Когато го взех, той така си се казваше.
— А защо не го промени с име по твой избор?
— Не знам. Просто не се сетих.
— И ние имахме немска овчарка. Казваше се Оливър.
— Така ли?
— Умря.
— Съжалявам.
— Няма нищо — увери го Бен. — Беше стар.
Тиболт дояде сандвича си, пъхна найлоновото пликче в чантата си и отвори пликчето с ядки, което си беше приготвил. Забеляза, че момчето го гледа, и вдигна пликчето:
— Искаш ли бадеми?
Бен поклати глава:
— Не бива да приемам храна от непознати.
— Добре. На колко години си?
— На десет. А ти на колко си?
— На двайсет и осем.
— Изглеждаш по-възрастен.
— Ти също.
Бен се усмихна.
— Казвам се Бен.
— Приятно ми е да се запознаем, Бен. Аз съм Логан Тиболт.
— Наистина ли идваш пеша чак от Колорадо?
Тиболт го погледна с присвити очи:
— Кой ти го каза?
— Чух мама да го казва на баба. Говореха си, че повечето нормални хора биха шофирали.
— Прави са.
— Краката ти изморени ли са?
— Отначало се изморяваха, но след време свикнах да ходя дълго. Зевс също. Всъщност на него му харесваше да ходим. Непрекъснато виждах нови неща, а той пък преследва сигурно един трилион катерички.
Бен размърда крака напред-назад със сериозно изражение.
— Зевс изпълнява ли командата «донеси»?
— Да. Обаче само няколко пъти, после му омръзва. Защо? Искаш ли да му хвърлиш нещо?
— Може ли?
Тиболт сви длани край устата си и повика Зевс. Кучето излезе с подскоци от водата, спря на няколко метра от тях и се отърси. Насочи поглед към господаря си.
— Намери пръчка.
Зевс незабавно забоде нос в пръстта и задуши около десетките нападали клонки. Накрая намери малка пръчка и доприпка до Тиболт.
Тиболт поклати глава:
— По-голяма — каза и кучето го изгледа с нещо като разочарование, после се обърна. Пусна пръчката и продължи да търси. — Превъзбужда се, когато си играе, и ако избере прекалено малка пръчка, ще я счупи — обясни Тиболт. — Всеки път го прави.
Бен кимна сериозно.
Зевс се върна с по-голяма пръчка и я занесе на Тиболт. Той откъсна стърчащите малки клончета, за да я заглади, и я подаде на кучето.
— Занеси я на Бен.
Зевс не разбра командата и наклони глава с щръкнали уши. Тиболт посочи към момчето:
— Бен — поясни. — Пръчка.
Зевс заприпка към детето с пръчката в уста, после я пусна в краката му. Подуши Бен, приближи се още малко и остави момчето да го погали.
— Знае името ми, така ли?
— Вече да.
— Винаги ли ще го помни?
— Сигурно, особено след като те подуши.
— Как е възможно да се учи толкова бързо?
— Ами просто така. Свикнал е да учи бързо.
Зевс се примъкна още по-близо и близна Бен по лицето, после се отдръпна, стрелкайки с поглед ту Тиболт, ту момчето.
Мъжът посочи към пръчката:
— Иска да я хвърлиш. Така се моли.
Бен взе пръчката и се поколеба.
— Може ли да я хвърля във водата?
— Много ще му хареса.
Бен запрати пръчката в бавното течение. Зевс скочи във водата и заплува. Взе пръчката, спря на няколко метра от Бен и се отърси, после се приближи и пусна пръчката.
— Научил съм го да се изтръсква, преди да се приближи. Не обичам да се мокря — обясни Тиболт.
— Супер е!
Тиболт се усмихна, а момчето хвърли пръчката отново.
— Какво още може да прави? — попита Бен.
— Много неща. Например… страхотно играе на криеница. Ако се скриеш, той ще те намери.
— Може ли да го направим някой път?
— Когато поискаш.
— Страхотно. А умее ли и да напада?
— Да, но в повечето случаи е дружелюбен.
Тиболт дояде обяда си, наблюдавайки как Бен продължава да хвърля пръчката. След последното хвърляне Зевс взе пръчката, но не дотича до момчето, а се дръпна настрани и легна. Натисна пръчката с лапа и я загриза.
— Това означава, че е приключил — поясни стопанинът му. — Между другото, имаш добър замах. Играеш ли бейзбол?
— Миналата година играх, но тази не знам дали ще продължа. Искам да се науча да свиря на цигулка.
— Аз свирих като малък — отбеляза Тиболт.
— Наистина ли? — изненада се Бен.
— И на пиано. Осем години.
Отстрани Зевс надигна глава от пръчката и застана нащрек. След миг Тиболт чу някой да се приближава и между дърветата се разнесе гласът на Елизабет:
— Бен?
— Тук съм, мамо — провикна се той.
Тиболт вдигна длан към Зевс:
— Всичко е наред.
— Ето къде си бил — каза тя, когато се показа. — Какво правиш тук?
Дружелюбното й изражение застина, когато забеляза Тиболт, и той съвсем ясно разчете погледа й: какво търси синът ми насред гората с мъж, когото почти не познавам? Тиболт не сметна за нужно да се оправдава, не беше направил нищо нередно. Вместо това кимна за поздрав.
— Здравей.
— Здрасти — отговори тя предпазливо. Бен вече тичаше към нея.
— Само да видиш какво може кучето му, мамо! Страшно е умно. По-умно е дори от Оливър.
— Чудесно — обгърна тя с ръка раменете му. — Готов ли си да се прибираме? Сервирала съм обяда.
— Познава ме…
— Кой?
— Кучето. Зевс. Знае името ми.
Бет се обърна и изгледа Тиболт:
— Така ли?
— Да — кимна той.
— Ами… хубаво.
— Знаеш ли какво? Той е свирил на цигулка.
— Зевс ли?
— Не, мамо, господин Тиболт. Като малък е свирил на цигулка.
— Нима? — фактът явно я озадачи.
Тиболт кимна.
— Майка ми страшно обичаше музиката. Искаше да се науча да свиря Шостакович, но не бях толкова талантлив. Все пак можех да свиря прилично Менделсон.
Бет се усмихна насила:
— Разбирам.
Тиболт се засмя.
— Какво? — попита тя, явно припомняйки си и предишната им среща.
— Нищо.
— Какво има, мамо?
— Нищо — отговори тя. — Просто трябваше да ми кажеш къде отиваш.
— Непрекъснато идвам тук.
— Знам, но другия път ме предупреди, ясно?
«За да те държа под око — помисли си тя, но не го изрече на глас. — Да съм сигурна, че си в безопасност.» Тиболт схвана и това послание, нищо че момчето не успя.
— Май трябва да се връщам в канцеларията — надигна се Тиболт. Прибра остатъците от обяда си. — Искам да проверя дали с мастифа всичко е наред. Беше му горещо и искам да видя дали е изпил водата. Довиждане, Бен. Довиждане, Бет. — Обърна се към Зевс: — Зевс! Да вървим!
Кучето скочи от мястото си и застана до Тиболт, а после двамата поеха по пътеката.
— Довиждане, господин Тиболт — провикна се Бен.
Тиболт се извърна и му махна.
— Приятно ми беше да си поговорим, Бен. Между другото, не ми казвай господин Тиболт, само Тиболт.
Сетне се обърна и продължи, усещайки погледа на Елизабет.
 

Девета глава
Клейтън
 
Вечерта Клейтън лежеше на леглото и пушеше цигара, доволен, че Ники е под душа. Харесваше му как изглежда тя след баня с мократа коса. Този образ отклони мислите му от факта, че всъщност би предпочел гостенката му да си събере партакешите и да си тръгне.
През последните пет дни тя за четвърти път оставаше да пренощува при него. Беше касиерка в «Куик Стоп», откъдето той си купуваше лютив чипс, и през последния близо месец все се канеше да я покани на среща. Зъбите й не бяха много хубави и лицето й беше леко сипаничаво, но тялото й беше убийствено и това му беше предостатъчно, за да се справи със стреса.
Беше заради Бет — видя я миналата неделя, когато заведе Бен. Излезе на верандата по къси панталонки и потник, махна на Бен и на лицето й грейна усмивка досущ като на Сара Фосет. Беше предназначена за момчето, но усмивката й напомни на Клейтън, че бившата му съпруга се разхубавява с всяка изминала година.
Ако знаеше, че ще стане така, може би нямаше да се съгласи да се разведат. А сега какво — мисли си колко красива е Бет и няколко часа по-късно се оказва в леглото с Ники.
Работата беше там, че той не искаше да се събере с Бет.
Нямаше никакъв шанс това да се случи. Тя беше твърде упорита и беше склонна да спори, ако той вземеше решение, което тя не одобрява. Клейтън отдавна знаеше тези неща и си ги припомняше всеки път, когато я видеше. Непосредствено след развода изобщо не му се искаше да мисли за нея и доста дълго наистина не го правеше. Живееше си живота, прекарваше си страхотно с цял куп гаджета и смяташе, че миналото не го интересува. С изключение на детето, разбира се. Въпреки това, когато Бен стана на три-четири години, Клейтън започна да чува, че Бет отново излиза с мъже, и това го жегна. Той можеше да излиза с други, ама тя да го прави… това беше изключено. Клейтън не можеше да допусне някой друг да се появи в картинката и да се прави на баща на Бен. Освен това си даде сметка, че никак не му е приятно да си представя друг мъж в леглото с Бет. Просто не му се струваше редно. Познаваше мъжете и знаеше какво искат те, а Бет беше доста наивна в това отношение, дори и само защото той й беше първият. Най-вероятно той, Кийт Клейтън, беше единственият мъж, с когото беше спала, което не беше лошо, понеже подреждаше приоритетите й правилно. Тя отглеждаше сина им и макар че Бен си падаше малко женчо, майка му се справяше чудесно с възпитанието му. Освен това тя беше добър човек и не заслужаваше някакъв тип да й разбие сърцето. Винаги щеше да се нуждае от Кийт, за да се грижи за нея. Но онази вечер…
Дали се беше издокарала в това оскъдно облекло, понеже го очакваше да намине? Това не означаваше ли нещо? Преди няколко месеца тя дори го покани да влезе, докато Бен събираше нещата си. Вярно, валеше като из ведро и бабичката през цялото време му се цупеше, обаче Бет се държа много мило и Кийт си каза, че може би я подценява. Тя си имаше нужди, всеки има. А какво лошо има той да удовлетворява нейните нужди от време на време? Беше я виждал гола, имаха си и дете. Как му викаха на това сега? Взаимноизгодно приятелство? Подобно нещо с Бет би му допаднало. Стига тя да не си въобрази разни неща и да не го натовари с твърде много очаквания. Кийт изгаси цигарата си и се зачуди как би могъл да й предложи нещо такова.
Знаеше, че за разлика от него Бет е сама от много отдавна. От време на време край нея се навъртаха мъже, обаче Клейтън умееше да се справя с тях. Помнеше разговора си с Адам преди няколко месеца. Оня, дето обличаше блейзър върху фланелка, все едно е расов жребец от Холивуд. Жребец или не, стана тебеширенобял, когато Клейтън го спря и се приближи към колата му след неговата трета среща с Бет. Знаеше, че на вечеря двамата са изпили бутилка вино — беше ги наблюдавал от отсрещната страна на улицата, затова го подложи на тест с дрегера, който си носеше специално за такива случаи, и Адам тутакси пребледня.
— Май си пийнал повечко, а? — попита Клейтън с дежурното съмнение, изписано на лицето, понеже онзи тип се кълнеше, че е изпил само една чаша. Докато му закопчаваше белезниците, имаше чувството, че Адам ще припадне или ще се подмокри, и едва не се разсмя с глас.
Но се сдържа. Просто попълни документите бавно, преди да му дръпне обичайната реч, която изнасяше пред всеки, предизвикал интереса на Бет. Че са били женени и че имат дете, и че е негов дълг да се грижи за тяхната безопасност. И че последното, от което Бет се нуждае в живота си, е някой да я отклонява от дълга й да възпитава техния син или да се обвърже с човек, който може да я използва. Нямаше да престане да се грижи за нея само защото са разведени.
Естествено, онзи схвана посланието. Всички го схващаха. Не само заради семейството и връзките на Клейтън, но и понеже той им предлагаше да изгуби алкохолната проба и документите, ако мъжът обещае да остави Бет на мира и да не й казва за разговора си с Клейтън. Понеже нямаше да е хубаво, ако тя научи за сладкия им разговор. Можеше да предизвика проблеми с детето. А той не се държеше мило с никого, който създава проблеми на детето му.
Разбира се, на следващия ден Клейтън седеше в полицейската си кола, когато Адам си тръгна от работа. Пребледня, щом го видя да си играе с дрегера. Със сигурност схвана посланието му, затова Клейтън си тръгна спокоен. Следващия път, когато срещна Адам, той беше с някаква червенокоса секретарка от счетоводната фирма, в която работеше. Което естествено означаваше, че Клейтън е бил прав за него още от самото начало: този тип изобщо не беше подходящ за Бет. Просто поредният загубеняк, който си търсеше бърза свалка.
Е, нямаше да е с Бет.
Тя щеше да побеснее, ако узнаеше какви ги върши той, но за щастие не се случваше често. Кийт се намесваше само от време на време и накрая всичко приключваше добре.
Дори повече от добре. Даже фиаското с колежанките приключи добре. Нито фотоапаратът, нито снимките се появиха в шерифството или във вестника от миналия уикенд досега. Клейтън не бе имал възможност да потърси онзи загубеняк в понеделник, понеже трябваше да занесе някакви документи в окръжното, но научи, че типът е отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». За жалост — или пък за щастие — по-късно напуснал мотела и оттогава никой не го беше виждал. Най-вероятно вече отдавна си беше заминал.
Това беше хубаво. Много хубаво. Особено му харесваше гениалната идея, която му хрумна за Бет — взаимноизгодно приятелство. Чудничко, а? Клейтън сключи ръце зад главата си и се облегна на възглавниците точно когато Ники излезе от банята насред облак пара, загърната в хавлия. Той се усмихна.
— Ела тук, Бет.
Тя замръзна на мястото си.
— Казвам се Ники.
— Знам, но тази вечер искам да ти казвам Бет.
— Какви ги дрънкаш?
Очите му проблеснаха гневно:
— Затвори си устата и ела тук, ясно?
След миг колебание Ники несигурно пристъпи напред.
 

Десета глава
Бет
 
Трябваше да признае, че вероятно го е преценила неправилно. Поне по отношение на работата. През изминалите три седмици Логан Тиболт се прояви като идеалния служител. Нещо повече. Не само не отсъства нито ден, а идваше на работа рано, за да храни кучетата — нещо, което винаги правеше баба й, откакто беше получила инсулта, — и оставаше до късно, за да помете пода в канцеларията. Веднъж Бет дори го видя да мие прозорците с препарат и вестник. Клетките бяха по-чисти от всякога, тренировъчната тревна площ се косеше през ден, а Тиболт започна дори да се ориентира в досиетата на клиентите. Стигна се дотам, че когато му връчваше първата заплата, Бет дори се почувства виновна. Знаеше, че парите едва му стигат да преживява. Но когато му подаде чека, той се усмихна и каза:
— Благодаря, това е чудесно.
Тя промърмори глухо:
— Няма защо.
С това изключение двамата почти не се виждаха. Учебната година беше започнала преди три седмици и Бет все още привикваше наново с работата си, което изискваше от нея да прекарва дълги часове в тесния си кабинет у дома, да обновява плановете на уроците и да проверява домашни. Бен обаче изскачаше като тапа от колата, щом се приберяха, и отиваше да си играе със Зевс. Доколкото Бет успяваше да прецени през прозореца, Бен явно смяташе кучето за новия си най-добър приятел, а животното очевидно се чувстваше по същия начин. Зададеше ли се колата им по алеята, кучето започваше да търси пръчка и посрещаше Бен с нея, когато той отвореше вратата. Бен изтичваше навън и докато Бет се качваше по стълбите към верандата, го чуваше да тича със смях през двора. Логан — малкото име му прилягаше повече от фамилията, въпреки онова, което беше казал при потока — също ги наблюдаваше и се усмихваше, преди отново да се върне към работата си.
Донякъде против волята си Бет харесваше усмивката му и непринудеността, с която тя се появяваше на лицето му, когато е с Бен или с баба й. Знаеше, че понякога войната се загнездва трайно в съзнанието на войниците и им пречи да се приспособят към цивилния живот, но Логан не проявяваше признаци на посттравматичен стрес. Изглеждаше напълно нормален — освен дето беше прекосил страната пеша, така че може и да не беше участвал във военни действия зад граница. Баба й се кълнеше, че още не го е питала — странно, ако човек познаваше добре баба й, но това беше друга история. Логан се вписваше в семейния им бизнес по-добре, отколкото Бет бе смятала, че е възможно. Преди няколко дни, точно когато той привършваше работа за деня, тя чу Бен да прекосява къщата тичешком, а после почти веднага изтича обратно навън. Когато надникна, Бет установи, че синът й е взел от стаята си бейзболната топка, за да си подават с Логан на двора. Гледа ги как си подхвърлят топката и как Зевс се старае да хваща пропуснатите топки преди момчето.
Само да можеше бившият й съпруг да види с какво удоволствие играе Бен, когато не го притискат и не го критикуват.
Не се учудваше, че Логан и баба й се разбират, но я озадачаваше колко често го споменава възрастната жена, след като Тиболт си тръгнеше за къщи, а и коментарите й бяха едни: «Той ще ти допадне» или «Дали е познавал Дрейк?», с което намекваше, че Бет трябва да се постарае да го опознае. Баба й дори му разреши да започне да обучава кучетата, а никога не го беше допускала с другите им служители. От време на време споменаваше по нещо интересно от миналото му — че спал до семейство броненосци в Северен Тексас например или че някога мечтаел да работи за изследователския проект в Куби Фора, Кения, където да изучава произхода на човека. Споменеше ли нещо подобно, не оставаше и капка съмнение, че е очарована от Логан и от неговата личност.
А най-хубавото беше, че положението в кучкарника започна да се успокоява. След дългото и напрегнато лято ежедневието им доби известен ритъм, затова Бет изгледа баба си с тревожно опасение, когато на вечеря тя съобщи новината си.
— Как така ще заминеш при сестра си?
Баба й добави лъжица масло към купата скариди с овесени ядки пред себе си.
— Нямах възможност да я посетя след инсулта, а искам да видя как е. По-стара е от мен. И понеже ти вече преподаваш, а Бен е на училище, мисля, че моментът е подходящ.
— А кой ще се грижи за кучкарника?
— Тиболт. Той вече схвана нещата, дори обучението. И щял да се радва да поработи малко извънредно. Освен това ще ме закара до Грийнсбъро, така че няма защо да се тревожиш и за това. Всичко сме измислили. Дори си предложи услугите да започне да ми подрежда картотеката. — Бодна една скарида на вилицата си и задъвка енергично.
— Той умее ли да шофира? — попита Бет.
— Казва, че може.
— Но няма шофьорска книжка.
— Каза, че щял да си извади. Затова си тръгна рано. Звъннах на Франк и той се съгласи да го вмести за шофьорския изпит днес.
— Но той няма кола…
— Взе моя пикап.
— А как е отишъл на изпита?
— Шофирайки.
— Но нали няма книжка?
— Нали вече ти обясних — изгледа я баба й така, сякаш Бет най-неочаквано беше станала слабоумна.
— А какво ще стане с хора? Нали ти току-що се върна да пееш?
— Всичко е наред. Вече казах на диригентката, че ще гостувам на сестра си, и тя ме увери, че няма проблем. Всъщност смята, че идеята е добра. Аз съм в хора по-отдавна от нея, така че няма как да ми откаже.
Бет поклати глава, мъчейки се да проумее чутото.
— Откога го планираш? Имам предвид гостуването?
Баба й се престори, че обмисля отговора:
— Когато тя се обади да ме покани, разбира се.
— И кога ти се обади? — притисна я внучката й.
— Тази сутрин.
— Тази сутрин ли? — Бет забеляза, че Бен следи разговора като зрител на тенис корт. Стрелна го с предупредителен поглед, преди отново да насочи вниманието си към баба си. — Сигурна ли си, че идеята е добра?
— Идеята е като сладкишче на боен кораб — отговори възрастната жена със заключителна категоричност.
— Какво означава това?
— Означава, че заминавам на гости на сестра си — отговори баба й. — Тя скучае, липсвам й. Покани ме да отида и аз се съгласих. Просто и ясно.
— Колко време ще отсъстваш? — попита Бет, мъчейки се да овладее обземащата я паника.
— Сигурно около седмица?
— Седмица ли?
Баба й погледна към Бен:
— Бен, майка ти май има стоножки в ушите. Повтаря всяка моя дума, все едно не ме чува.
Момчето се изкиска и лапна една скарида. Бет ги измери с поглед. Понякога й се струваше, че да вечеря с тях е все едно да вечеря с второкласници.
— Ами лекарството ти? — попита тя.
Баба й си сипа още скариди.
— Ще си го взема. Мога да си взимам хапчетата там точно както ги взимам и тук.
— Ами ако ти се случи нещо?
— Може би там ще ми е по-добре, не си ли съгласна?
— Как можа да го кажеш?
— Сега, след като учебната година вече започна, вас с Бен ви няма през по-голямата част от деня и аз съм сама в къщата. Тиболт няма как да разбере, ако съм в беда. А в Грийнсбъро ще бъда при сестра си. Ако искаш вярвай, но тя си има телефон и всичко останало. Миналата година престана да използва димните сигнали.
Бен отново се изкиска, но беше достатъчно умен да не се обади. Вместо това се ухили широко.
— Но ти не си напускала кучкарника, откакто дядо почина…
— Именно — прекъсна я баба й.
— Ама…
Баба й се пресегна през масата и потупа Бет по ръката.
— Знам, че се притесняваш, задето за известно време ще се лишиш от невероятното ми остроумие, но ще ти дам възможност да опознаеш Тиболт. Той ще дойде и през уикенда, за да ти помогне с кучкарника.
— Този уикенд ли? Кога заминаваш?
— Утре.
— Утре? — прозвуча пискливо гласът на Бет. Баба й намигна на Бен.
— Схващаш ли сега какво имах предвид? Стоножки.
 

След като раздигна масата, Бет постоя на верандата за няколко минути. Знаеше, че баба й твърдо е решила, съзнаваше също, че собствената й реакция е пресилена. Независимо че беше прекарала инсулт, баба й можеше да се грижи за себе си, а леля Майми много щеше да се зарадва да я види. Леля й Майми напоследък трудно стигаше дори до кухнята, така че току-виж това се оказало последната възможност на баба й да прекара една седмица със сестра си.
Само че разговорът им я смути. Притесняваше я не пътуването, а значението на малкото им спречкване на вечеря — началото на нова за Бет роля в предстоящите години, за която тя не беше съвсем подготвена. Лесно й беше да бъде родител на Бен. Ролята и отговорностите й бяха съвсем ясни. Но да бъде родител на баба си? Тя беше толкова жизнерадостна и енергична, че допреди няколко месеца изобщо не си я представяше да забави темпото. Справяше се добре, наистина добре, особено като се имаше предвид, че беше получила удар. Но какво щеше да се случи следващия път, когато баба й поискаше да направи нещо, което Бет беше убедена, че не е в неин интерес? Нещо простичко… например да шофира нощем? Зрението на баба й беше отслабнало и ако след няколко години тя настоеше да отиде до магазина вечер, тогава какво?
Бет знаеше, че в крайна сметка ще се справи с положението, когато му дойде времето, но се ужасяваше. През лятото й беше трудно да контролира баба си, а точно тогава физическите проблеми станаха очевидни дори за възрастната жена. Ами ако баба й откажеше да ги признае?
Мислите й прекъсна пикапът на баба й, който бавно мина по алеята и спря близо до задния двор на кучкарника. Логан излезе и заобиколи към каросерията. Бет го наблюдава как мята през рамо двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна и се запътва навътре. Когато се показа отново, до него подтичваше Зевс и душеше ръката му — явно беше оставил кучето в канцеларията, докато е бил в града.
След още няколко минути той разтовари останалата кучешка храна и когато приключи, се запъти към къщата. Вече започваше да се смрачава. Тътенът на гръмотевиците прозвуча в далечината и Бет чу щурците да подемат вечерната си песен. Подозираше, че няма да се разрази буря — може би само тук-там щеше да превали. Лятото беше много сухо. Само че въздухът, който идваше от океана, миришеше на бор и на сол и в съзнанието й нахлуха спомени от плажа преди години. Спомни си как раците се разбягваха уплашени от лъчите на фенерчетата, които държаха тя, Дрейк и дядо им; как малкият огън, запален от баща й, озаряваше лицето на мама; как бонбоните от маршмелоу на баба й се запалваха, докато ги стапяха над огъня. Това беше един от малкото спомени, които Бет пазеше за родителите си, а дори не беше сигурна до каква степен е реален. Защото беше много малка и подозираше, че спомените на баба й са се примесили с нейните. Възрастната жена й беше разказвала историята за онази нощ многократно, може би защото тогава всички бяха заедно за последен път. Родителите на Бет загинаха в катастрофа само няколко дни по-късно.
— Добре ли си?
Унесена в спомени, Бет не беше забелязала кога Логан е стигнал до верандата. На бледата светлина чертите му изглеждаха по-меки.
— Да, добре съм. — Тя се изпъна и оправи блузата си. — Просто се бях замислила.
— Връщам ключовете за пикапа — каза той тихо. — Исках да ги оставя, преди да се прибера.
Подаде й ги, а тя съзнаваше, че може само да му благодари и да му пожелае лека нощ, но — може би понеже все още беше разстроена от решението на баба си да замине, без да се посъветва с нея, или понеже искаше сама да реши относно Логан — тя пое ключовете и нарочно го погледна в очите.
— Благодаря. Май си имал дълъг ден.
Дори да беше изненадан от поканата й за разговор, той не го показа.
— Не беше много зле. Пък и свърших доста неща.
— Например отново шофираш законно?
Той се усмихна лениво.
— И други неща.
— Спирачките създаваха ли ти проблем?
— Не и след като свикнах със стърженето.
Бет направи гримаса.
— Обзалагам се, че на изпитващия много му е харесало.
— Не се съмнявам. Познах, понеже се намръщи.
Бет се засмя и за миг двамата се умълчаха. На хоризонта просветна мълния. Малко по-късно се разнесе и гръмотевицата, но бурята все още беше на няколко километра от тях.
Във възцарилата се тишина Бет забеляза, че Логан отново се взира в нея с онова свое особено изражение. Той явно се усети и побърза да се извърне. Тя проследи погледа му и видя, че Зевс се е отправил към дърветата. Кучето застана мирно и погледна към Логан, все едно го питаше: «Да се поразходим?» И сякаш за да го подчертае, Зевс излая и Логан поклати глава:
— Имай търпение. — После се обърна към Бет и поясни: — Стоял е затворен и иска да поскита.
— Нали точно това прави в момента?
— Не, иска и аз да поскитам с него. Не ме изпуска от поглед.
— Никога ли?
— Какво да се прави — той е овчарка и ме мисли за стадото си.
Бет изви вежди:
— Много мъничко стадо.
— Така е, но започна да расте. Зевс вече прие Бен и бабчето.
— А мен не? — престори се тя на обидена.
Той сви рамене:
— Ти не му хвърляш пръчки.
— Само толкова ли му трябва?
— Той е скромен.
Бет отново се засмя. Кой знае защо не беше очаквала Логан да притежава чувство за хумор. Той я изненада, като махна с ръка през рамо:
— Искаш ли да се поразходиш с нас? На Зевс ще му е много приятно, все едно му хвърляш пръчка.
— А, така ли! — рече тя отбранително.
— Аз не измислям правилата, просто ги знам. А никак не ми се иска да се чувстваш пренебрегната.
Бет се поколеба за малко, преди да приеме, че Тиболт просто се държи приятелски. Погледна през рамо.
— Може би трябва да предупредя баба и Бен, че ще изляза.
— Може, но няма да се бавим. Зевс иска само да отиде до потока и да цамбурка няколко минути, преди да си тръгнем, иначе му става много горещо. — Тиболт се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. — Готова ли си?
— Да, да вървим.
Слязоха от верандата и тръгнаха по пътеката. Зевс подтичваше пред тях и току се обръщаше да провери дали го следват. Вървяха достатъчно далеч един от друг, за да не се докоснат случайно.
— Баба ти ми каза, че си учителка — обади се Логан.
— На второкласниците — кимна Бет.
— Как е класът ти тази година?
— Струват ми се свестни деца. Поне засега. Вече седем майки се записаха като доброволки, а това винаги е добър знак.
Подминаха кучкарника и наближиха тясната пътечка към потока. Слънцето се беше спуснало ниско под дърветата и пътеката тънеше в сянка. Докато вървяха, отново се разнесе гръм.
— Откога преподаваш?
— От три години.
— Харесва ли ти?
— През повечето време. Работя с чудесни хора, което улеснява нещата.
— Но?
Тя явно не разбра въпроса. Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:
— Винаги има едно «но», когато става дума за работата на човека. Например харесвам работата си и колегите ми са страхотни, но… някои от тях се обличат като свръхгерои през уикенда, та се питам дали не са откачалки.
Тя се засмя.
— Не, наистина са страхотни. И преподаването много ми харесва. Просто от време на време се появява ученик от трудно семейство, а ти съзнаваш, че нищо не можеш да направиш за него, и това те измъчва. — Бет измина няколко крачки мълчаливо. — Ами ти? Харесва ли ти работата тук?
— Да, харесва ми.
Звучеше искрен.
— Но?
— Няма «но» — поклати глава той.
— Не е честно, аз ти казах.
— Да, ама ти не разговаряше с внучката на шефа си. Като споменахме шефа, знаеш ли по кое време ще тръгваме утре?
— Тя не ти ли каза?
— Не, мислех да попитам, когато оставям ключовете.
— И на мен не ми каза, но сигурно ще иска да обучиш кучетата и да ги разходиш, преди да тръгнете, за да не станат неспокойни.
Рекичката се показа, Зевс се втурна натам и цопна във водата с лай. Двамата наблюдаваха играта му, после той я подкани да седнат на един нисък клон. Бет се настани, а Логан седна до нея, като старателно запази дистанция.
— Колко далеч е Грийнсбъро? — попита той.
— Пет часа в двете посоки. Предимно по междущатската.
— Имаш ли представа кога ще иска да се върне?
— Каза ми след седмица — сви рамене Бет.
— А… — Той явно обмисляше информацията.
«Изглежда всичко е обмислено старателно, да му се не види» — помисли си Бет. Логан знаеше по-малко дори от нея.
— Оставам с впечатлението, че баба не ти е казала много.
— Само че ще пътува и понеже ще я закарам, трябва да си извадя книжка. А, да, и че ще работя през уикенда.
— Да. Виж, аз ще се справя през уикенда, ако ти имаш да правиш други неща…
— Няма проблем, не съм планирал нищо друго — отговори Логан. — А и все не успявам да свърша едни неща. Дреболии, но трябва да бъдат оправени.
— Например да поставиш климатик в канцеларията?
— По-скоро мислех да боядисам вратата и да измисля начин прозорецът да се отваря.
— Залепналият от боята? Пожелавам ти късмет. Дядо ми години наред се мъчеше да го оправи. Веднъж цял ден си игра с ножче за бръснене и после повече от седмица носи лепенки по пръстите, обаче така и не отвори прозореца.
— Не звучи обнадеждаващо — отбеляза той.
— Просто се опитвам да те предупредя. Смешното е, че тъкмо дядо го боядиса, а и имаше цяла барака с инструменти — беше от хората, които си мислят, че, могат да оправят всичко, но все не се получаваше така, както го беше замислил. Беше по-скоро мечтател, отколкото майстор. Виждал ли си къщичката на Бен на дървото и моста?
— Отдалеч.
— Нагледен пример. Дядо я строи почти през цялото лято, обаче на мен сърцето ми се свива всеки път, когато Бен е там. Нямам представа как издържа толкова дълго, без да се катурне. Притеснявам се. Обаче Бен обича да ходи там, особено когато е разстроен или напрегнат. Казва, че това е скривалището му. Често го посещава. — Бет замълча и Логан прочете тревогата, изписана по лицето й, но само за миг. После тя отново се извърна към него: — Както и да е, дядо ми беше невероятен. Невероятна душичка и както можеш да си представиш, подари на внуците си най-идиличното детство на света.
— На внуците ли?
— На мен и на брат ми. — Тя се загледа към дърветата с посребрени от луната листа. — Баба не ти ли разказа какво се случи с родителите ми?
Той кимна.
— Накратко. Съжалявам.
Тя изчака той да добави нещо, но Логан не го стори.
— Какво е усещането? — попита Бет. — Да прекосиш пеша страната…
Той не отговори веднага.
— Донесе ми… покой. Можех да ходя, където си поискам, когато си поискам и без да бързам.
— Звучи едва ли не като терапия.
— Май наистина беше. — По лицето му пробяга тъжна усмивка и почти мигновено изчезна. — В известен смисъл. — Докато изричаше тези думи, гаснещата светлина се отрази в очите му и те сякаш промениха цвета си.
— Откри ли каквото търсеше? — попита Бет.
— Всъщност да, открих го — отвърна Логан след кратка пауза.
— И?
— Още не знам.
Тя се замисли над отговора му, не знаеше как да го приеме.
— Не ме разбирай погрешно, но кой знае защо не си те представям да се задържиш дълго на едно място.
— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?
— Този факт има доста общо.
Той се засмя и за пръв път Бет си даде сметка колко отдавна не е водила подобен разговор. Чувстваше се леко и непринудено. Разговорите с Адам бяха напрегнати, сякаш той се стараеше прекалено. Тя все още не беше сигурна какво изпитва към Логан, но й допадаше, че най-сетне са в приятелски отношения. Прокашля се и каза:
— Така, за утре… Мисля, че двамата трябва да вземете моята кола, а аз ще отида на училище с пикапа. Малко ме притесняват спирачките на пикапа.
— Трябва да призная, че и аз се позамислих, но съм сигурен, че мога да ги оправя. Не за утре, но през уикенда…
— Значи и коли поправяш?
— Да. Спирачките не са трудни. Просто им трябват нови накладки, но според мен другото вероятно е наред.
— Има ли нещо, което не умееш? — попита Бет.
— Да.
— Добре — засмя се тя. — Ще поговоря с баба, но тя надали ще има нещо против да пътувате с моята кола. Нямам доверие на спирачките на по-високите скорости на магистралата. И ще нагледам кучетата, когато се прибера от училище, става ли? Баба и това не ти е споменала, но ще го направя.
Той кимна точно когато Зевс излезе от водата. Отърси се, приближи се, подуши Бет и я близна по ръката.
— Харесва му.
— Сигурно просто те опитва.
— Интересно — отбеляза тя. Дрейк би се изразил така… Изведнъж й се прииска да остане сама. Стана. — Трябва вече да се връщам. Сигурно се чудят къде съм.
Логан забеляза, че облаците продължават да се сгъстяват.
— Да, аз също. Искам да се прибера, преди да завали. Бурята май наближава.
— Да те закарам ли?
— Благодаря, но няма нужда. Обичам да вървя.
— Боже, нямаше да се досетя! — възкликна тя с лека усмивка. Върнаха се обратно към къщата, а когато стигнаха до алеята, Бет извади ръка от джоба си и махна лекичко: — Благодаря за разходката, Логан.
Очакваше да я поправи, както беше поправил Бен — да я помоли да го нарича Тиболт, — но той не го стори. Само леко вирна брадичка и се ухили широко.
— И аз на теб, Елизабет.
Тя знаеше, че бурята няма да продължи дълго, макар че отчаяно се нуждаеха от дъжд. Лятото беше горещо и сухо, а жегата сякаш нямаше край. Бет седеше, заслушана в трополенето на последните дъждовни капки по ламаринения покрив, и се замисли за брат си.
Преди да замине, Дрейк й каза, че барабаненето на дъжда по покрива е звукът, който ще му липсва най-много. Тя се зачуди дали в сухата страна, в която се беше озовал, той често си е мечтал за тези типични за Северна Каролина летни бури. И от тази мисъл отново се почувства празна и тъжна.
Баба й беше в стаята си и се подготвяше за пътуването. От години не я беше виждала толкова развълнувана. Бен, от друга страна, ставаше все по-потиснат, явно защото трябваше да прекара част от уикенда с баща си. Следователно тя щеше да прекара уикенда сама у дома — първият й от много време насам без други хора. С изключение на Логан.
Разбираше защо и баба й, и Бен го харесват. Той притежаваше мълчалива увереност, която напоследък срещаш рядко. Едва след като се върна в къщата, Бет си даде сметка, че не е научила за него почти нищо повече от онова, което той й каза по време на интервюто за работа. Дали винаги беше толкова потаен, или беше свързано с времето, което бе служил в Ирак. Бет беше сигурна, че той е ходил там. Не че Логан го бе споменал, но просто нещо в изражението му, когато тя спомена за родителите си — реакцията му — подсказваше, че познава трагедията и я приема като неизбежна страна на живота.
Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението й към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.
Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите й двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба й Дрейк почти не й натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата й посред нощ през следващите месеци. Брат й беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.
Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил «Златните ръкавици» на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.
Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето й се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат й ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.
Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат й е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът й беше по-силен от тъгата.
В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба й и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.
И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното й име. Родителите й, баба й и дядо й, дори приятелките й я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името й от устата на някой друг.
При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.
 

Единайсета глава
Тиболт
 
През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.
Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:
— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.
Тиболт поклати глава:
— Не, а ти?
— Да.
Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.
— Същите като преди ли? — попита.
— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, «Шесто чувство».
Тиболт кимна.
— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.
— Говорил ли си с някого за това?
— С никого. Само с жена ми, но когато й разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.
Тиболт не каза нищо.
— Бременна е — продължи Виктор.
— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.
— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.
Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:
— Поласкан съм.
— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.
— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.
— Може би.
Тиболт зачака.
— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?
— Понякога — призна.
— Но не често?
— Не.
— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.
Тиболт поклати глава:
— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.
— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.
— Благодаря ти.
— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.
— Така ли?
— Аха.
— Засега обаче няма пушки.
Тиболт се засмя тихо:
— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?
— През лятото е горещо.
— Като в Ирак ли?
— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.
— Браво на теб. Как е Мария?
— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.
— Много се радвам.
— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.
— Може би някой ден.
 

Елизабет.
Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето й, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността й много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната й походка.
На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.
В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:
— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.
Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените й крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.
— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.
— Здрасти, Бен! Как беше в училище?
— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?
— Вълнуващо!
— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.
Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.
— Здравей, Логан.
— Здравей, Елизабет.
Тя се облегна на парапета, леко усмихната:
— Как мина шофирането?
— Не много зле.
— Сигурно си се чувствал малко необичайно.
— Защо?
— Кога за последен път си шофирал пет часа?
Той се почеса по тила:
— Не знам, май беше отдавна.
— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.
— Скучно ли й е?
— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.
— И?
— Осведоми я, че било скучно.
— Поне не си променя лесно мнението.
— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: «Научих много и ми беше много интересно» — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?
— Щом казваш.
— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.
— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.
— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.
Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.
— Домът ви е прекрасен — провикна се той.
— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?
— Да.
— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.
Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.
На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба й със съпруга й. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.
Младият пехотинец, който бе изгубил снимката в Ирак?
— Това е Дрейк — обади се Бет зад него. — Брат ми.
Тиболт се извърна:
— По-малък ли е или по-голям?
— Една година по-малък.
Тя му подаде чаша лимонада, без да каже нищо повече, и Тиболт усети, че темата е приключена. Бет пристъпи към входната врата.
— Да седнем на верандата. Цял ден съм вътре, пък и искам да наглеждам Бен. Понякога тръгва да скита.
Елизабет седна отпред на стълбите. Слънцето проби през облаците, но покривът на верандата ги предпазваше от лъчите му. Елизабет пъхна кичур коса зад ухото си.
— Извинявай, не можах да постигна нищо по-добро. Опитах се да убедя баба да си купим люлка за верандата, но според нея било много селско.
В далечината Бен и Зевс тичаха през тревата и момчето се смееше, докато се опитваше да хване пръчката в муцуната на Зевс. Елизабет се усмихна.
— Радвам се, че беснее навън. Днес беше първият му урок по цигулка и не е имал възможност да щурее след училище.
— Хареса ли му?
— Да или поне така каза. — Тя се обърна към него: — На теб харесваше ли ти?
— В повечето случаи. Поне докато поотраснах.
— Нека позная. После си започнал да се интересуваш от момичета и от спорт.
— Не пропускай колите.
— Съвсем типично — изстена тя, — но нормално. Вълнувам се, понеже изборът беше негов. Открай време проявява интерес към музиката, а учителката му е истинско съкровище. Няма по-търпелив човек от нея.
— Чудесно. Ще му се отрази добре.
Елизабет се престори, че го оглежда от глава до пети.
— Не знам защо, но си те представям по-скоро с електрическа китара, отколкото с цигулка.
— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?
— Да не забравяме и косата ти.
— Години наред ходех остриган почти нула номер.
— И после машинката ти обяви стачка, нали?
— Нещо такова.
Елизабет се усмихна и се пресегна към чашата си. В последвалата тишина Тиболт се огледа наоколо. В другия край на двора от едно дърво излетя ято скорци, които полетяха заедно и кацнаха в другия край. По небето се движеха пухкави облаци, влачени от следобедния вятър. Той усети погледа на Елизабет върху себе си.
— Не изпитваш необходимост да говориш непрекъснато, а? — попита тя.
— Не — усмихна се той.
— Мнозина не умеят да ценят тишината и само говорят.
— И аз говоря, но само когато имам какво да кажа.
— Няма да ти е лесно в Хамптън. Тук повечето хора говорят или за семейството си, или за съседите, или за времето, или за шансовете на гимназиалния отбор по футбол в първенството.
— Така ли?
— Много е скучно.
— Представям си — кимна той. Взе чашата и допи лимонадата си. — И как е футболният отбор тази година?
Тя се засмя:
— Точно това имах предвид. — Посегна към чашата му и попита: — Да ти налея ли още?
— Не, благодаря. Беше много освежаващо.
Бет остави чашата.
— Домашна лимонада, баба лично изстиска лимоните.
Той кимна и додаде:
— Забелязах, че ръката й е силна като на Попай.
Елизабет плъзна пръст по ръбчето на чашата, признавайки тайничко пред себе си, че остроумието му й допада.
— Значи този уикенд сме само двамата.
— А Бен?
— Утре е при баща си. Ходи през седмица.
— Така ли?
— Обаче не му се ходи — въздъхна тя. — Никога не му се ходи.
Тиболт кимна, оглеждайки момчето отдалеч.
— Нищо ли няма да кажеш? — подкачи го тя.
— Не съм сигурен дали трябва.
— И все пак…
— Вие двамата не се ли разбирате? — попита предпазливо той.
— Всъщност се разбираме. Не страхотно, но се разбираме. Бен не се разбира с баща си. Бившият ми съпруг има проблем с Бен, мисля, че иска различно дете.
— Тогава защо оставяш Бен да ходи? — Логан прикова поглед върху нея учудващо настойчиво.
— Защото нямам избор.
— Човек винаги има избор.
— Не и в този случай. — Елизабет се наведе настрани и откъсна един невен. — С баща му получихме съвместно попечителство, а ако се бях опитала да му го отнема… Е, да кажем само, че съдът най-вероятно щеше да отсъди в негова полза. Ако не друго, сигурно щеше да се наложи Бен да ходи по-често, отколкото го посещава сега.
— Това не е добре.
— Не е, но засега не мога да направя друго, освен да посъветвам Бен да се постарае да му бъде приятно.
— Имам усещането, че това не е цялата история.
— И представа си нямаш — засмя се тя.
— Говори ли ти се за това?
— Не особено.
Дори да бе имал желание да продължи да разпитва, Тиболт се сдържа, понеже Бен идваше към верандата. Беше плувнал в пот, а лицето му беше зачервено. Очилата му бяха леко накривени. Зевс се влачеше след него, изплезил език.
— Здрасти, мамо!
— Здравей, скъпи. Добре ли прекара?
Кучето близна ръката на Тиболт и легна в краката му.
— Зевс е страхотен! Видя ли ни как си играехме?
— Разбира се! — придърпа Елизабет Бен към себе си и прокара ръка през косата му. — Доста си се разгорещил. Пийни малко вода.
— Добре. Тиболт и Зевс ще останат ли за вечеря?
— Не сме го обсъждали.
Момчето побутна очилата си нагоре.
— Ще вечеряме такос — осведоми то Тиболт. — Страхотни са. Мама сама приготвя доматения сос и всичко останало.
— Не се съмнявам, че са страхотни — отговори равнодушно Тиболт.
— Ще го обсъдим, става ли? — Бет изтупа полепналата по ризата му трева. — А сега отиди да си налееш вода и не забравяй да се измиеш.
— Ама аз искам да поиграя на криеница със Зевс — замърмори Бен. — Тиболт каза, че може.
— Вече ти казах, ще го обсъдим — отговори Елизабет.
— Може ли и Зевс да влезе вътре? И той е жаден.
— Нека да остане тук. Ще му дадем вода. Какво е станало с очилата ти? — Без да обръща внимание на протестите на Бен, тя свали очилата му, огъна рамката, огледа резултата и отново му ги сложи. — Я да видим как са сега!
Бен стрелна Тиболт с поглед, докато си слагаше очилата, но той се направи, че не забелязва. Потупа по главата Зевс, който си лежеше кротичко до него.
Елизабет се отдръпна назад, за да огледа сина си по-добре.
— Идеално — отсъди тя.
— Добре — съгласи се момчето и тръгна нагоре по стълбите, отвори мрежестата врата и я пусна шумно да се затвори.
Когато се скри от погледите им, Елизабет се обърна към Тиболт:
— Засрамих го.
— Така правят майките.
— Много ти благодаря — дори не прикри сарказма си тя. — Каква е тази работа с играта на криеница със Зевс?
— Ами споменах му за това, когато бяхме край потока. Бен ме попита какво умее кучето и аз му казах, но не е задължително да играем точно тази вечер.
— Не, няма проблем — отвърна тя и взе чашата си. Разклати я и кубчетата лед издрънчаха, преди Бет да се обърне към него: — Ще останеш ли за вечеря?
— Да — погледна я той в очите. — Ще ми бъде много приятно.
— Просто такос, нищо особено — додаде тя.
— И аз така чух. Благодаря за поканата, такос е чудесно. — Логан се усмихна и се изправи. — Но сега трябва да дам вода на този приятел. А сигурно е и гладен. Имаш ли нещо против да му дам от храната в кучкарника?
— Не, разбира се. Има предостатъчно. Вчера един човек разтовари няколко чувала.
— Кой ли може да е?
— Не знам, май един дългокос скитник.
— Аз пък си помислих, че е ветеран, завърши колеж.
— Все тая. — Тя взе чашите и се изправи. — Ще проверя дали Бен се е измил, че понякога забравя. Ще се видим след няколко минути.
В кучкарника Тиболт напълни паничките на Зевс вода и храна, седна на една от празните клетки и зачака. Зевс не бързаше — пи вода, после хапна малко, като от време на време поглеждаше към Тиболт сякаш питаше: «Защо ме гледаш?» Мъжът не продума, знаеше, че каже ли нещо, Зевс само ще се забави още повече.
Провери другите клетки, макар Елизабет вече да го бе направила, и се увери, че другите кучета имат достатъчно вода. Освен това бяха кротки. Добре. Изгаси лампите и заключи вратата, после се върна в къщата. Зевс го последва, душейки земята.
На вратата Тиболт му нареди да легне и отвори мрежестата врата.
— Ехо?
— Влизай. В кухнята съм.
Той влезе и се запъти към кухнята. Елизабет си беше сложила престилка, стоеше до печката и запържваше телешка кайма. На плота до нея имаше бутилка отворена бира.
— Къде е Бен? — попита Тиболт.
— Под душа. Ще слезе след малко. — Прибави още малко подправки за такос и вода при каймата, после изми ръцете си. Избърса ги в престилката и взе бирата си: — Ти искаш ли? Когато имаме такос, винаги пия бира.
— С удоволствие.
Бет извади бутилка бира от хладилника и му я подаде.
— Лека е, но само такава имам.
— Благодаря.
Той се облегна на плота и огледа кухнята. В известен смисъл приличаше на кухнята в къщата, която беше наел. Кухненските шкафове, с които си беше построена, мивка от неръждаема стомана и други уреди, а също и маса за хранене до прозореца, но в малко по-добро състояние от неговите. Личеше си женската ръка — ваза с цветя, фруктиера, завеси на прозорците. Уютно.
Бет извади от хладилника маруля, домати и блокче сирене чедър и ги остави върху плота. Добави зелени чушки и лук, премести всичко върху дъската за рязане, издърпа нож и рендето за сирене от едно чекмедже. Зае се да реже лука с бързи и уверени движения.
— Да ти помогна ли?
Тя го изгледа скептично.
— Не ми казвай, че освен да обучаваш кучета, да поправяш коли и да свириш на музикални инструменти, си и майстор-готвач.
— Е, не чак майстор, но се оправям в кухнята. Всяка вечер си приготвям вечеря.
— Така ли? Какво вечеря снощи?
— Сандвич с пуешко. И туршия.
— А предната вечер?
— Сандвич с пуешко. Без туршия.
Тя се засмя:
— Кога за последен път си приготвял топла храна?
Той се престори, че се мъчи да си спомни:
— Ами… фасул с наденички в понеделник.
Тя се престори на изненадана:
— Признавам, че сбърках. Можеш ли да настържеш сиренето?
— В това съм голям специалист.
— Добре, в бюфета има купа, под блендера. Не е нужно да стържеш цялото парче, Бен обикновено изяжда по две такос, а аз — една. Останалото ще е за теб.
Тиболт остави бирата си на плота и извади купа от шкафа. После изми ръцете си на мивката и разви сиренето. Тайно поглеждаше към Елизабет, докато работеше. Тя приключи с лука и се зае със зелената чушка. После с домата. Ножът й се движеше бързо и прецизно.
— Много си бърза.
Без да нарушава ритъма на движенията си, тя, отговори:
— Преди време си мечтаех да отворя ресторант.
— Кога?
— Бях на петнайсет. За рождения си ден дори поисках нож гинсу.
— Онзи, дето го рекламират по телевизията късно през нощта ли? И разрязват с него консервена кутия?
— Точно той — кимна Елизабет.
— Купиха ли ти?
— С него режа сега.
— Не познавам човек, който да си признае, че си е купил — усмихна се Логан.
— Вече познаваш — стрелна го с поглед тя. — Мечтаех си да отворя страхотно местенце в Чарлстън или в Савана, да издавам готварски книги и да водя собствено предаване. Знам, че е откачено, обаче цяло лято се упражнявах да режа. Кълцах каквото намеря с възможно най-голяма скорост, докато не станах бърза като онзи тип от рекламата. Пълнех купи с тиквички, моркови и тиква от градината и ги режех. Баба направо откачаше, понеже се налагаше почти всеки ден да ядем лятна яхния.
— Какво е лятна яхния?
— Каквато и да било смес от зеленчуци, поднесена върху спагети или ориз.
Тиболт се усмихна, а Бет премести настрани купата със зеленчуците.
— И какво стана после?
— Лятото свърши, зеленчуците също.
— Аха! — възкликна той, питайки се как е възможно човек да изглежда толкова красив с престилка.
— Така — извади тя още една тенджера под мивката, — сега да забърквам соса.
Изсипа голяма консерва домати, добави чушките и лука, сипа малко табаско, сол и черен пипер. Разбърка ги и нагласи котлона на средна степен.
— Рецептата твоя ли е?
— На баба. Бен не обича пикантна храна и тя измисли това.
Тиболт приключи със сиренето и отново го уви.
— Нещо друго?
— Не остана много. Трябва да накъсам марулята и това е. А, да, и да приготвя съдовете във фурната. Ще оставя соса и месото да покъкрят малко.
— Искаш ли аз да се погрижа за съдовете?
Тя му подаде плоска тава и включи фурната.
— Раздалечи питките малко. За нас предвиди три и колкото искаш за себе си, но не ги слагай във фурната още. Имаме още няколко минути. Бен ги обича току-що извадени от фурната.
Тиболт направи, както му поръча Елизабет, а тя приключи с марулята почти едновременно с него. Сложи три чинии на плота. Взе бирата си и направи знак към вратата:
— Ела отзад, искам да ти покажа нещо.
Той я последва навън и се закова на място при гледката от покритата веранда. Ограда от храсти ограждаше няколко пътеки, застлани с обли камъни, които се виеха между няколко тухлени сандъчета за цветя, във всяко от които имаше по един кучешки дрян. В средата на двора като събирателна точка се издигаше триетажен фонтан, чиято вода се събираше в декоративно езерце.
— О, прекрасно е! — тихо промърмори.
— Човек изобщо не би допуснал, че го има, нали? Впечатляващо е, но да го видиш през пролетта. Всяка година с баба засаждаме хиляди лалета, нарциси и лилии, а те започват да цъфтят веднага след азалиите и дряна. От март до юни тази градина е едно от най-красивите места на света. А ето там, зад по-ниските храсти — посочи тя вдясно — е нашата прочута градина със зеленчуци и билки.
— Бабчето не е споменавала, че е градинарка.
— Не би го направила. Това беше нещо, което споделяха двамата с дядо, тяхната тайна. Понеже кучкарникът е съвсем до къщата, те искаха да създадат оазис, в който да могат да бягат от работата, от кучетата, от собствениците им… и дори от работниците си. Разбира се, двамата с Дрейк, а после двамата с Бен, също идвахме, но градината си беше тяхна. Единственият безукорен проект на дядо. След смъртта му баба реши да го запази в негова памет.
— Невероятна е.
— Нали? Е, не ни се струваше толкова чудесна, когато бяхме деца. Не ни пускаха отзад, ако не садим луковици. Всичките си рождени дни празнувахме на поляната между къщата и кучкарника, което означава, че два дни преди това започвахме да събираме кучешките изпражнения, да не би някой случайно да ги настъпи.
— Е, това може да развали всяко тържество…
— Ехо! Къде сте? — извика Бен от кухнята.
Елизабет отвърна:
— Навън сме, скъпи. Показвам задния двор на господин Тиболт.
Бен се показа навън, облечен с черна фланелка и камуфлажни панталони.
— А къде е Зевс? Готов съм да ме търси.
— Хайде първо да вечеряме. Ще го направим след вечеря.
— Мамо…
— По-добре ще се получи на тъмно — намеси се Тиболт. — Тогава ще можеш наистина да се скриеш. А и за Зевс ще е по-забавно.
— А какво ти се прави дотогава?
— Баба ти каза, че играеш шах.
Момчето го изгледа скептично:
— Умееш ли да играеш шах?
— Може да не съм добър колкото теб, но умея да играя.
— Добре. — Бен се почеса по ръката: — Къде, казахте, че е Зевс?
— На предната веранда.
— Може ли да поиграя с него?
— Преди това сложи масата — нареди Елизабет. — И имаш само няколко минути. Вечерята е почти готова.
— Добре, благодаря — обърна се той.
Докато се отдалечаваше тичешком, Елизабет се наведе встрани от Тиболт и се провикна:
— Да не забравиш да сложиш масата!
Бен се закова на място. Отвори едно чекмедже, грабна три вилици, метна ги върху масата като крупие, което раздава карти във Вегас, после направи същото с чиниите, които Елизабет беше приготвила отстрани. Отне му десетина секунди — което ясно си личеше и по масата, — после го изгубиха от поглед. Елизабет поклати глава:
— Преди да се появи Зевс, Бен беше тихо и кротко дете след училище. Четеше и учеше, а сега единственото му желание е да гони кучето ти.
Тиболт направи виновна физиономия:
— Съжалявам.
— Недей. Повярвай ми, и аз като всяка майка искам спокойствие от време на време, но ми е приятно да го гледам толкова оживен.
— Защо не му вземеш куче?
— Ще го направя след време. Първо да видя как ще се развият нещата с баба. — Тя отпи от бирата си и кимна към къщата: — Да отидем да видим вечерята. Сигурно вече е готова.
Когато се върнаха в къщата, Елизабет пъхна тавата с питките във фурната и разбърка месото и соса, преди да го сипе в купичките. Поднесе ги на масата заедно с няколко хартиени салфетки, а Тиболт оправи приборите и чиниите и донесе марулите, сиренето и доматите. Докато Елизабет носеше към масата и бирата си, Тиболт за пореден път се удиви на естествената й красота.
— Ти ли ще повикаш Бен, или аз да отида?
Той с усилие отмести поглед:
— Аз ще го повикам.
Бен седеше на предната веранда и галеше задъхания Зевс.
— Изтощил си го — отбеляза Тиболт.
— Бягам много бързо.
— Хайде на вечеря! Готова е.
Бен се изправи, а Зевс вирна глава.
— Стой тук — нареди му Тиболт. Ушите на кучето клюмнаха, като че ли беше наказан, но той послушно положи глава на земята, докато Бен и Тиболт влизаха в къщата.
Елизабет вече беше седнала на масата. Щом Тиболт и Бен се настаниха, момчето веднага се зае да пълни своята питка с пикантната кайма.
— Ще ми се да науча повече за похода ти през страната — каза тя.
— Да, и аз — обади се момчето и сипа лъжица доматен сос върху храната си.
Тиболт взе салфетката си и я разстла на скута си.
— Какво ви интересува?
— Как изобщо се реши?
За миг той се зачуди дали да каже истината: че всичко е започнало от една снимка насред пустинята в Кувейт. Обаче не можеше да им го каже. Вместо това се зае да описва една студена мартенска сутрин, когато метна раницата на гръб и пое по банкета на пътя. Разказа им за нещата, които е видял — заради Бен описа подробно животните, на които се е натъкнал, — и колоритните хора, с които е общувал. Елизабет явно усещаше, че той не е свикнал да говори за себе си, затова го подканяше, като задаваше въпроси, когато Логан замлъкваше. След това го поразпита за колежа и Бен се изненада, че човекът, срещу когото седеше на масата, наистина е изравял скелети. След това хлапето на свой ред го засипа с въпроси: Има ли братя и сестри. Не. Обича ли спорта. Да, но постиженията му не били нищо особено. Кой е любимият му футболен отбор. Денвърските «Бронко», разбира се. Докато Бен и Тиболт си бъбреха, Елизабет следеше разговора им развеселена и с интерес.
Вечерта напредна, слънцето залезе и в кухнята се стъмни. Нахраниха се и Бен се върна при Зевс на верандата. Тиболт помогна на Елизабет да раздигнат масата, да завият останалата храна с фолио и да подредят съдовете и приборите в съдомиялната. Тя наруши собственото си правило, отвори си още една бира, предложи и на него, преди двамата да избягат навън от топлината в кухнята.
На верандата беше значително по-хладно, листата танцуваха на лекия ветрец. Бен и Зевс отново си играеха и смехът на момчето отекваше. Елизабет се облегна на перилата, загледана към сина си, а Тиболт се застави да откъсне поглед от нея. Не чувстваха необходимост да говорят. Той отпи от бирата си бавно и продължително, питайки се как ли ще се развие цялата история.
 

Дванайсета глава
Бет
 
Стъмни се, а Бет стоеше на задната веранда, наблюдаваше как Логан се е привел съсредоточено над шахматната дъска и си помисли: «Харесвам го». Мисълта й се стори едновременно озадачаваща и естествена.
Бен и Логан играеха втората си партия шах, а Логан обмисляше внимателно следващия си ход. Момчето спечели с лекота първата партия и Елизабет прочете учудването по лицето на Логан. Прие загубата достойно и дори попита Бен къде е сбъркал. Върнаха фигурите на предишните им места и Бен му показа поредица от грешки, които бе допуснал — най-напред с царицата, а после и с коня си.
— Да ме вземат… — възкликна Логан с усмивка и погледна към детето. — Браво на теб.
Елизабет не искаше дори да си помисля как би реагирал на загубата Кийт. Всъщност не се и налагаше да си го представя, понеже двамата играха веднъж преди няколко години, Бен спечели и баща му буквално преобърна дъската, преди да изхвърчи ядосан от стаята. Няколко минути по-късно, докато Бен все още събираше фигурите зад мебелите, Кийт се върна. Вместо да се извини, заяви, че шахът е загуба на време и че е по-добре Бен да се захване с нещо важно, например да си подготви уроците или да отиде да потренира, понеже «батирал като слепец».
Понякога наистина й идеше да го удуши.
С Логан обаче нещата стояха различно. Бет видя, че Логан отново е закъсал — не го разбра от дъската — не умееше да различава добрия от лошия играч, — но когато Бен гледаше противника си, а не фигурите, Елизабет знаеше, че краят е близо, нищо че Логан не го съзнаваше.
В цялата ситуация най-много й допадаше фактът, че въпреки нужната концентрация за играта, Логан и Бен продължаваха да си говорят. За училище и за учителите на момчето, какъв е бил Зевс като малко кутре, и понеже мъжът изглеждаше искрено заинтригуван, Бен му разказа няколко неща, които я учудиха: че едно момче от училище вече няколко пъти му краде обяда и че Бен си пада по момиче на име Сиси. Логан не натрапи съветите си, а го попита какво трябва да се направи според него. Въз основа на опита си с мъжете Бет знаеше, че според повечето, ако споделиш проблем или дилема, от тях се очаква мнение, дори когато всъщност искаш само да те изслушат.
Всъщност естествената сдържаност на Тиболт даде възможност на Бен да изрази себе си. Ясно беше, че Логан се чувства добре в кожата си. Той не се опитваше да впечатли нито детето, нито нея, като й демонстрира колко добре се разбира с Бен.
Елизабет не беше излизала често през годините, но беше установила, че повечето й ухажори или се правят, че не забелязват Бен, и си разменяха с него само по няколко думи, или прекаляваха със свойските си разговори с него в старанието си да й се похвалят с невероятно дружеските си отношения със сина й. Бен още от малък се беше научил да надушва и двата типа почти незабавно. Бет също и обикновено това й даваше достатъчно основание да приключи връзката. Е, ако мъжът не я изпревареше.
На Бен очевидно му беше приятно с Логан, а още по-хубавото бе, че изглежда и на Логан му е приятно. Той продължи безмълвно да се взира в дъската и за миг пръстът му се спря върху коня, но после се премести върху пешката. Бен лекичко изви вежди. Елизабет не знаеше дали синът й преценява хода, който обмисляше съперникът му за добър или за лош, но Логан се реши и премести пешката.
Бен направи следващия си ход почти незабавно, което й се стори лош знак за Тиболт. Няколко минути по-късно той осъзна, че какъвто и ход да направи, няма спасение за царя му, и поклати глава:
— Победи ме.
— Да, така е — съгласи се Бен.
— Мислех, че играя по-добре.
— Така беше.
— Докога?
— До втория ти ход.
Логан се засмя.
— Шахматен хумор, а?
— Знам много такива шеги — отговори Бен, видимо горд, и махна към двора. — Достатъчно ли се стъмни?
— Да, струва ми се. Готов ли си за игра, Зевс?
Кучето наостри уши и наклони глава. Бен и Логан се изправиха и то бързо ги последва.
— Идваш ли, мамо?
Бет се надигна от мястото си.
— Ей сега.
Тръгнаха в тъмното към предната част на къщата. Бет спря до стълбите.
— Може би трябва да взема фенерче.
— Не е честно! — възрази Бен.
— Не за кучето, а за теб, за да не се изгубиш.
— Няма да се изгуби — увери я Логан. — Зевс ще го намери.
— Лесно ти е на теб, нали не е твой син.
— Ще се оправя — увери я и Бен.
Не беше съвсем спокойна, обаче тъй като Логан не изглеждаше никак притеснен, се съгласи.
— Добре — въздъхна Елизабет. — Обаче искам да взема фенерче за себе си, става ли?
— Става — съгласи се Бен. — Какво да правя?
— Скрий се — каза му Логан, — а аз ще изпратя Зевс да те потърси.
— Където си поискам ли?
— Защо не се скриеш някъде там? — посочи Логан към гористата местност западно от потока, от другата страна на алеята към кучкарника. — Не ми се иска случайно да паднеш в потока. Пък и следата ти ще остане прясна. Двамата си играхте там преди вечеря. След като той те намери, тръгваш след него, ясно? Така няма да се загубиш.
Момчето погледна към гората.
— Добре. Откъде да съм сигурен, че той не гледа?
— Ще го прибера вътре и ще преброя до сто, преди да го пусна.
— И няма да му позволяваш да наднича, нали?
— Обещавам. — Логан насочи вниманието си към Зевс. — Ела — подкани го той, запъти се към вратата и я отвори, но спря. — Може ли да го вкарам вътре?
— Всичко е наред — кимна Бет.
Логан даде знак на Зевс да влезе вътре и да легне, после затвори вратата.
— Добре, готово.
Момчето хукна към гората, а той започна да брои на глас. Тичайки, Бен се провикна през рамо:
— Брой по-бавно!
Фигурката му постепенно се изгуби в мрака и той се скри от поглед още преди да стигне гората.
Бет скръсти ръце.
— Трябва да призная, че имам лошо предчувствие.
— Защо?
— Синът ми се крие в гората посред нощ. Боже, защо ли?
— Всичко ще бъде наред. Зевс ще го намери за две-три минути най-много.
— Имаш невероятно доверие в кучето си.
Логан се усмихна и за един кратък миг двамата останаха на верандата, мълчаливо наслаждавайки се на вечерта. Въздухът беше топъл и влажен, но вече не беше горещ и ухаеше като земята: на смесица от пръст, бор и дъб, мирис, който неизменно напомняше на Бет, че макар светът непрекъснато да се променя, това място сякаш винаги остава неизменно.
Усещаше, че Логан я наблюдава през цялата вечер и се старае да не я зяпа, знаеше, че самата тя прави същото с него. Харесваше й начинът, по който вниманието му я караше да се чувства. Приятно й беше, че той я намира за привлекателна, допадаше й също, че в увлечението му няма нищо от настойчивостта или желанието, които тя често долавяше, когато мъжете я зяпаха. Вместо това той бе доволен просто да стои до нея и по някаква причина тя се нуждаеше точно от това.
— Радвам се, че остана за вечеря — обади се Бет, понеже не знаеше какво друго да каже. — Бен си прекарва чудесно.
— И аз се радвам.
— Ти се държа прекрасно с него, докато играехте шах.
— Не беше трудно.
— На някои хора им е трудно.
Той се поколеба, преди да попита:
— За бившия ти ли говорим отново?
— Толкова ли съм прозрачна? — облегна се Бет на едната подпора. — Да, прав си. Говорех за бившия си съпруг.
Той се облегна на стълба от отсрещната страна на стълбите с лице към нея.
— И?
— Просто ми се иска нещата да бяха различни.
Той се поколеба и Бет се досети, че Логан се пита дали да каже още нещо. Накрая избра да не го прави.
— Той няма да ти допадне — каза Елизабет. — Всъщност според мен и той не би те харесал.
— Така ли?
— Да. Но се смятай за щастливец, понеже нищо не пропускаш.
Той се вгледа в нея настойчиво, но не продума. Елизабет допускаше, че Логан вероятно си спомня как го беше отрязала по-рано вечерта. Отметна няколко немирни кичура и се поколеба дали да продължи: — Искаш ли да ти разкажа?
— Само ако ти искаш.
Тя се замисли за миналото и въздъхна.
— Най-старата история на света… Аз бях невзрачно девойче в гимназията, той беше с няколко години по-голям от мен, но ходехме в една и съща църква, откакто се помня, така че прекрасно знаех кой е. Започнахме да излизаме няколко месеца преди да завърша. Семейството му е заможно и той винаги е излизал с най-популярните момичета, така че явно съм се увлякла и съм се размечтала. Пренебрегнах няколко сериозни проблема, намерих му извинение за други и неусетно се оказах бременна. И изведнъж животът ми се промени. Вече нямаше да замина да уча в колеж есента, изобщо нямах представа какво е да бъдеш майка, камо ли самотна майка. Изобщо не си представях как да прекратя всичко. Последното, което очаквах от него, бе да ми предложи брак, но по някаква причина той го стори, аз приех и макар да ми се искаше да вярвам, че всичко ще потръгне, и да се постарах да убедя баба, че знам какво върша, и двамата разбрахме, че сме допуснали грешка още преди мастилото на брачното ни свидетелство да изсъхне. На практика нямахме нищо общо. Карахме се почти постоянно и накрая се разделихме малко след раждането на Бен. И тогава наистина се обърках.
Логан скръсти ръце:
— Но това не ти попречи.
— За какво да ми попречи?
— Да станеш учителка. И да се справиш като самотна майка. — Той се усмихна широко и додаде: — И по някакъв начин да се справиш.
Тя му се усмихна признателно:
— С помощта на баба.
— Всичко, което е нужно. — Той преметна крак върху крак, изгледа я и се подсмихна: — Невзрачно девойче, а?
— В гимназията ли? Да, определено бях невзрачна.
— Трудно ми е да повярвам.
— Ако искаш вярвай.
— А как успя с колежа?
— Имаш предвид с Бен ли? Не беше лесно, обаче ми признаха резултати от курсове, които бях изучавала в гимназията, което донякъде ми осигури летящ старт, а после учих в местния колеж, докато Бен беше още в пелени. Ходех на занятия само два-три пъти в седмицата, докато баба се грижеше за Бен, после се прибирах и учех у дома, когато бях свободна от майчинските си задължения. Същото продължи и когато се прехвърлих в университета в Уилмингтън, понеже беше достатъчно близо, за да ходя на занятия и да се прибирам вечер. Учих цели шест години, преди да си получа дипломата, но не исках да злоупотребявам с добрината на баба и да давам причина на бившия си съпруг да поиска пълно попечителство. А навремето той сигурно щеше да опита да го получи просто защото можеше.
— Явно е голям чаровник!
— Представа нямаш — намръщи се тя.
— Искаш ли да го набия?
Тя се засмя.
— Смешното е, че преди време можеше и да се възползвам от предложението ти, но вече не. Той просто е… незрял. Смята, че всяка срещната жена е луда по него, ядосва се на дреболии и винаги обвинява другите, когато нещо се обърка. Шестнайсетгодишен в ролята на трийсет и една годишен мъж, ако ме разбираш. — Бет усещаше, че Логан я наблюдава. — Стига сме говорили за него. Кажи ми нещо за себе си.
— Какво например?
— Каквото и да е, не знам. Защо завърши антропология?
Той се замисли над въпроса й:
— Май заради характера си.
— Какво означава това?
— Знаех, че не искам да завършвам практични специалности като бизнес или инженерство, а към края на първия курс започнах да си говоря с други студенти, избрали хуманитарни предмети. Исках да ми бъде интересно.
— Шегуваш се.
— Не. Поне това беше причината да запиша първите няколко уводни курса. След това си дадох сметка, че антропологията е смесица от история, предположения и загадки, а всичко това ми допадна. Увлякох се.
— Ами студентските купони.
— Не си падах.
— Футболните мачове?
— Не.
— Понякога не ти ли се струва, че си пропуснал най-хубавото в колежа?
— Не.
— И на мен — съгласи се тя. — Не и след като родих Бен.
Той кимна и после посочи към гората:
— Ами… да пуснем ли Зевс да намери Бен?
— Боже мой! — възкликна тя малко притеснено. — Да. Може да го намери, нали? Колко време мина?
— Не много. Може би пет минути. Ще изведа Зевс, а ти не се притеснявай. Няма да отнеме много.
Той се приближи до вратата и я отвори. Кучето изтича навън, махвайки с опашка, и тръгна надолу по стълбите. Веднага вдигна лапа, застанал до верандата, после изприпка нагоре по стълбите към Логан.
— Къде е Бен? — попита го стопанинът му.
Зевс наостри уши. Логан посочи натам, където се беше изгубило момчето.
— Намери Бен.
Зевс се извърна и припна, забол нос в земята. След броени секунди надуши следата и изчезна в мрака.
— Не трябва ли да тръгнем след него? — попита Бет.
— Искаш ли?
— Да.
— Ами хайде.
Тъкмо бяха стигнали до първите дървета, и тя чу игривия лай на Зевс. Веднага след това прозвуча и доволният вик на Бен. Елизабет се извърна към Логан, а той само сви рамене.
— Значи не си ни лъгал! Колко време мина? Две минути?
— На него му е лесно. Знаех, че Бен няма да се отдалечава много.
— Колко най-дълго е търсил нещо?
— Вървя по следата на един елен… мисля, близо дванайсет километра. Нещо такова. Щеше да продължи, но еленът влезе в частен имот. Някъде в Тенеси.
— А ти защо следеше елена?
— За да го упражнявам. Зевс е умно куче. Обича да учи нови неща и да използва уменията си. — В този момент Зевс се подаде между дърветата, а Бен изникна зад него. — Той се забавлява не по-малко от Бен.
— Беше невероятно! — възкликна момчето. — Той се приближи право към мен, а аз седях, без да гъкна.
— Искаш ли пак? — попита Логан.
— Може ли? — примоли се Бен.
— Ако майка ти няма нищо против.
Бен се обърна към майка си, а тя вдигна ръце:
— Давай.
— Добре, приберете го пак. Този път ще се скрия наистина — заяви Бен.
— Дадено — съгласи се Логан.
 

Когато Бен се скри за втори път, Зевс го намери на едно дърво. Третия път момчето се върна по стъпките си, за да го заблуди, но кучето го намери на около четиристотин метра, в къщичката му на дървото до потока. Бет не остана много доволна от този последен избор — паянтовото мостче и платформата винаги й се струваха по-опасни нощем, но Бен вече се бе изморил и беше готов да прекратят играта.
Логан ги последва обратно до къщата. Пожела лека нощ на Бен, който беше капнал от умора, обърна се към Бет и се прокашля:
— Благодаря ти за прекрасната вечер, но трябва да си вървя.
Вече наближаваше десет, но част от нея не искаше да го пуска още.
— Искаш ли да те откарам? — предложи тя. — Бен ще заспи след броени минути, а и аз нямам нищо против да те закарам.
— Благодаря ти за предложението, но ще се справя. Обичам да вървя.
— Добре. Не знам много неща за теб, но това ми е известно — усмихна се тя. — До утре, нали?
— Ще бъда тук в седем.
— Мога да нахраня кучетата, ако искаш да дойдеш малко по-късно.
— Няма проблем. А и ми се иска да видя Бен, преди да тръгне. Сигурен съм, че и Зевс ще иска. Горкият, сигурно ще се чуди какво да прави, след като Бен го няма да го гони.
— Добре тогава… — сви рамене Бет, разочарована, задето Логан си тръгва.
— Имаш ли нещо против утре да взема пикапа? Трябва да отида до града и да купя някои неща, за да оправя спирачките. Ако не може, ще отида пеша.
Тя се усмихна:
— Не се съмнявам, но няма проблем. Трябва да закарам Бен и да свърша някои неща, но ако не се видим, ще оставя ключовете под постелката на шофьорската седалка.
— Добре — каза той и впери поглед в нея. — Лека нощ, Елизабет.
— Лека нощ, Логан.
След като той си тръгна, Бет нагледа Бен и го целуна по бузата, преди да се прибере в стаята си. Докато се събличаше, си припомни цялата вечер, размишлявайки над загадката Логан Тиболт.
Не познаваше мъж като него, но после веднага се скастри сама, че е толкова повърхностна. Разбира се, че ще е различен, просто й беше непознат. Не беше прекарвала много време с него. Въпреки това смяташе, че е достатъчно зряла, за да разпознае истината, когато се изправи пред нея.
Логан беше различен. Бог й беше свидетел, че Кийт изобщо не приличаше на него. Всъщност никой друг от мъжете, с които беше излизала след развода си, не приличаше на Логан. Повечето мъже бяха доста предвидими — колкото и да бяха очарователни и учтиви или груби и недодялани, усилието им да я вкарат в леглото беше съвсем прозрачно. «Мъжки глупости» — определи го баба й. А Бет знаеше, че баба й не греши.
Обаче с Логан… е, това беше друга работа. Тя нямаше никаква представа какво иска той от нея. Знаеше, че я намира за привлекателна и че компанията й явно му е приятна, но с изключение на това не проумяваше какви са намеренията му, понеже очевидно му беше приятно и с Бен. Каза си, че в известен смисъл той се отнася към нея като много женени мъже, които познаваше: ти си красива и интересна, обаче аз вече съм женен.
Хрумна й обаче, че е възможно и да греши. Възможно бе той да си има приятелка в Колорадо или пък просто неотдавна е скъсал с любовта на живота си и все още не го е превъзмогнал. Като се замисли, осъзна, че макар Логан да беше описал какво е видял и какво е правил по време на пътуването си през страната, Бет все още нямаше представа защо изобщо е тръгнал на път, нито защо е решил да преустанови странстванията си в Хамптън. Историята му не беше толкова загадъчна, колкото потайна, а това я озадачаваше. Ако беше научила нещо за мъжете, то беше, че те обичат да говорят за себе си: за работата си, за хобитата си, за предишните си постижения, за мотивите си. Логан не правеше нито едно от тези неща. Странно.
Бет поклати глава и си каза, че вероятно отдава прекалено голямо значение на всичко. В крайна сметка, не бяха излизали на среща, а по-скоро бяха общували приятелски — такос, шах и разговор. Семейно събиране.
Облече пижамата си и взе списание от нощното шкафче. Разсеяно разлисти страниците, после изгаси лампата. Но когато затвори очи, продължи да вижда ъгълчетата на устните му, които леко се извиваха, когато той кажеше нещо забавно, или как се сключваха веждите му, когато беше съсредоточен над нещо. Елизабет дълго се мята и се въртя в леглото, и се питаше дали случайно Логан също не е буден и не мисли за нея.
 

Тринайсета глава
Тиболт
 
Тиболт наблюдава как Виктор замята с въдицата си в хладната вода на Минесота. Беше безоблачна съботна сутрин. Въздухът беше неподвижен, а езерото отразяваше ясното небе. Излязоха в езерото рано, понеже искаха да половят риба, преди да излязат джетовете и моторниците. Беше последният ден от почивката им, на другия ден и двамата отлитаха. Смятаха последната вечер да хапнат в местен ресторант, където предлагали най-хубавите пържоли в града.
— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.
Тиболт тъкмо навиваше кордата си.
— Коя?
— Жената от снимката, която ти носи късмет.
Той изгледа приятеля си с присвити очи:
— Какви ги говориш?
— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.
Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.
— Няма да я търся.
— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.
— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.
— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.
Тиболт се вторачи в приятеля си.
— Защо изобщо го обсъждаме?
— Защото още не е приключило.
— Повярвай ми, приключило е.
— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.
Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.
— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?
— Защото няма равновесие.
— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.
— Точно така. Схващаш ли?
— Не.
Виктор изстена заради несхватливостта му.
— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.
— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.
— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.
Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.
— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?
Виктор пое кутийката и кимна.
— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.
— Моята съдба ли?
— Да.
— Какво ще рече това?
— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.
Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.
— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.
— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.
— Не си ли?
— Не.
— Обаче въпреки това често мислиш за нея.
Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.
 

В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.
Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.
Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите й, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да й дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.
Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.
Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.
Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.
Имаха нужните части — накладки, топлоустойчиво масло, менгеме и така нататък, и той се върна след по-малко от половин час. Намести крика, повдигна колата и махна първата гума. Издърпа буталото, свали старите накладки, провери дисковете и сложи новите накладки. Върна колелото на мястото му и повтори същото с другите колела.
Тъкмо приключваше с третата накладка, когато Елизабет спря колата си до стария пикап. Той погледна през рамо точно когато тя слизаше, и си даде сметка, че е отсъствала часове.
— Как върви? — попита тя.
— Тъкмо приключвам.
— Наистина ли?
— Просто сменям накладките, не е бог знае какво.
— Сигурна съм, че и хирургът би казал същото — просто един апендицит.
— Искаш ли да ти покажа? — попита Тиболт, вдигнал поглед към нея.
— Колко време ще отнеме?
— Не много — сви рамене той. — Десет минути?
— Наистина ли? — повтори тя. — Добре, само да внеса покупките.
— Да ти помогна?
— Не, само две торби са.
Той постави третото колело на мястото му и затегна гайките, преди да се заеме с последното колело. Тъкмо развъртя гайките, и Елизабет се приближи. Приклекна до него и той усети лекото ухание на кокосовия лосион.
— Първо, сваляш колелото — започна Логан и методично я преведе през всички стъпки на процеса, като се увери, че тя го разбира. Когато свали крика и се зае да събира инструментите, Елизабет поклати глава:
— Изглежда прекалено лесно. Мисля, че и аз мога да се справя.
— Вероятно.
— Тогава защо взимат толкова скъпо?
— Не знам.
— Не съм се ориентирала към правилната професия — отбеляза тя, вдигна косата си и я прихвана на опашка. — Но ти благодаря, че се погрижи. Отдавна се каня да оправя спирачките.
— Няма проблем.
— Гладен ли си? Купих прясно пуешко за сандвичи и малко туршия.
— Звучи вкусно — отговори той.
 

Обядваха на задната веранда с изглед към градината. Елизабет все още му се струваше разсеяна, но си поговориха какво е да израснеш в малко южняшко градче, където всеки познава всеки. Някои от историите бяха забавни, но Тиболт призна, че предпочита да води по-анонимно съществуване.
— Защо ли не съм изненадана? — попита тя.
След това той отиде да поработи, а Елизабет посвети следобеда на почистването на къщата. За разлика от дядо й Тиболт успя да отвори прозореца на канцеларията, залепнал заради боята, макар да се оказа по-трудно от ремонта на спирачките. Поизмъчи го и затварянето след това, макар че здравата го изтърка с шкурката. Накрая боядиса ремонтираното място.
След това протече най-обикновен работен ден. Когато Логан приключи със задълженията си в кучкарника, наближаваше пет часът и макар че можеше да си тръгне, той не го стори, а отново се зае с папките, понеже искаше да си помогне за другия ден. Задълбочи се в работата си през следващите няколко часа и постигна сериозен напредък — поне той смяташе така, — затова не чу кога се е приближила Елизабет. Вместо това забеляза, че Зевс се изправя и тръгва към вратата.
— Учудвам се, че още си тук — обади се тя от прага. — Видях, че свети, и реших, че си забравил да угасиш.
— Не бих забравил.
Тя посочи към купчината папки върху бюрото:
— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си се заел с това. Баба се помъчи да ме убеди да подредя папките това лято, но аз все отлагах.
— Значи съм извадил късмет — провлече той.
— Не, аз извадих. И се чувствам някак виновна.
— За малко да ти повярвам, ако не беше самодоволната ти усмивка. Да са се обаждали Бен или баба ти?
— И двамата. Баба прекарва страхотно, Бен е нещастен. Не ми го каза, но го усетих по гласа му.
— Съжалявам — каза Логан.
Тя сви напрегнато рамене и хвана бравата. Завъртя я в двете посоки, привидно заинтригувана от механизма. Накрая въздъхна.
— Искаш ли да ми помогнеш да направя сладолед?
— Моля? — остави той папката, на която поставяше етикет.
— Обожавам домашен сладолед. Няма нищо по-хубаво от това в горещото време, но не е забавно, ако не го споделиш с някого.
— Не знам дали изобщо някога съм опитвал домашен сладолед…
— Тогава не знаеш какво изпускаш. Навит ли си?
Детинското й въодушевление се оказа заразително.
— Добре, добре — съгласи се той. — Звучи забавно.
— Ще изтичам до магазина да взема каквото ни трябва. Връщам се след малко.
— Няма ли да е по-лесно просто да си купим сладолед.
Очите й грееха от удоволствие:
— Не е същото, ще видиш. Връщам се след няколко минути.
И удържа на думата си. Тиболт едва успя да се изправи от бюрото и да провери кучетата за последен път, и я чу да се връща по алеята. Посрещна я, докато излизаше от колата.
— Имаш ли нещо против да внесеш торбата и натрошения лед? — попита тя. — На задната седалка е.
Той я последва в кухнята с торбата с лед и тя му посочи към фризера, докато слагаше на плота еднолитрова кутия — половин литър мляко, половинка сметана.
— Ще донесеш ли машината за сладолед? В килера е, на горния рафт.
Тиболт се показа от килера с машина за сладолед с нещо като манивела, която изглеждаше най-малко на петдесет години.
— Тази ли?
— Аха, тази.
— Още ли работи? — зачуди се той.
— Безотказно. Удивително, нали? Сватбен подарък на баба, но продължаваме да я използваме непрекъснато. Прави страшно вкусен сладолед.
Логан занесе машината до плота и застана до Елизабет.
— Как да ти помогна?
— Ако ти въртиш лоста, аз ще смесвам.
— Става.
Бет извади електрически миксер, купа и мерителна чашка. От шкафа взе захар, брашно и ванилова есенция. Сипа в купата три чаши захар и една чаша брашно, разбърка ги на ръка, после сложи купата на миксера. Разбърка три яйца, млякото и сметаната и изсипа цялата смес в цилиндъра на машината, сложи го на мястото му и го огради с натрошен лед и морска сол.
— Готови сме — оповести тя и му подаде машината. Взе останалата част от леда и морската сол. — Излизаме на верандата. Трябва да се прави на верандата, иначе не е същото.
— Аха — съгласи се Логан.
Тя седна до него на стълбите на верандата — малко по-близичко в сравнение с предния ден. Тиболт стисна машината между краката си и започна да върти лоста, учуден от плавното му движение.
— Благодаря ти, че се съгласи — каза Елизабет. — Наистина имам нужда от сладолед. Беше тежък ден.
— Така ли?
Тя се обърна към него и на устните й заигра хитра усмивка:
— Много те бива в това.
— В кое?
— Да отговаряш с «така ли», когато някой ти каже нещо. Колкото да го накараш да продължи, без да се натрапваш или разговорът да става прекалено личен.
— Така ли?
— Така — имитира го тя през смях. — Повечето хора биха казали нещо от сорта на «Какво се случи?» или «Защо?».
— Добре де, какво се случи? Защо си имала тежък ден?
Тя изсумтя:
— А, просто Бен беше много кисел сутринта, докато си събираше нещата, и аз му се скарах да побърза, понеже много се бавеше. Баща му се дразни, ако закъсняваме, обаче днес… Днес като че ли беше забравил за Бен. Тропах на вратата поне няколко минути, докато ни отвори, и явно току-що ставаше. Ако знаех, че още спи, нямаше да съм толкова строга към Бен. Още се чувствам виновна. И естествено, още докато потеглях, видях Бен да изнася боклука, понеже скъпия му баща е твърде мързелив да го направи сам. А после чистих цял ден, което не беше зле първите няколко часа, но накрая наистина имах нужда от сладолед.
— Май не си почивала тази неделя.
— Не — промърмори тя и Логан усети как Елизабет води вътрешна борба дали да продължи да говори. Явно имаше още нещо, което я тревожеше. Пое си дълбоко дъх и въздъхна: — Днес е рожденият ден на брат ми. След като оставих Бен, отидох на гробището. Купих цветя и отидох.
Тиболт усети как гърлото му се свива, като си спомни снимката върху полицата над камината. Подозираше, че брат й е бил убит, но за пръв път получаваше потвърждение от неговите близки. Веднага разбра защо тя не иска да остава самичка тази вечер.
— Съжалявам — изрече той.
— И аз — отговори Елизабет. — Той щеше да ти допадне. Всички го харесваха.
— Не се съмнявам.
— Баба беше забравила. Обади ми се следобед, за да ми каже колко съжалява, че няма да бъде тук. Дори се разплака, но аз я успокоих, уверих я, че няма нищо.
— Напротив, той е бил твой брат и ти скърбиш за него.
По лицето й пробяга тъжна и изпълнена с копнеж усмивка, която бързо угасна.
— Ти ми напомняш за него — довери му Елизабет тихичко. — Не толкова на външен вид, а като поведение. Забелязах го още когато влезе в канцеларията, за да кандидатстваш за работата. Двамата сте като извадени от калъп. Сигурно понеже сте служили в пехотата, нали?
— Може би — отговори Логан. — Срещал съм всякакви хора.
— Не се съмнявам. — Тя замълча, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Харесваше ли ти да служиш в пехотата?
— Понякога.
— Но не непрекъснато?
— Не.
— На Дрейк страшно му харесваше. Всичко му харесваше. — Елизабет беше като омагьосана от въртенето на лоста, но Тиболт разбра, че всъщност е потънала в спомените си. — Помня началото на инвазията. Понеже Камп Леджун е само на един час път оттук, това е голяма новина. Тревожех се за него, особено когато чух за химическите оръжия и за самоубийствените атентати, а знаеш ли за какво се притесняваше той? Имам предвид преди нахлуването?
— За какво?
— За една снимка. За една глупава стара снимка. Можеш ли да повярваш?
При тези неочаквани думи сърцето на Тиболт заби учестено в гърдите, но той се постара да запази спокойствие.
— Той направи тази снимка, когато отидохме на панаира онази година — продължи Елизабет. — Прекарахме заедно уикенда, преди той да се запише в армията, и след като направихме обичайните обиколки, поскитахме, за да останем сами. Помня, че седнах до него под един огромен бор и двамата разговаряхме с часове и гледахме виенското колело. Беше огромно, цялото осветено, чувахме как децата ахкат и охкат, докато се въртят под ясното лятно небе. Говорихме за мама и татко, питахме се какви ли щяха да бъдат, дали косите им щяха да бъдат прошарени, дали щяхме да останем да живеем в Хамптън, или щяхме да се преместим, и аз помня, че погледнах нагоре към небето. И точно в този момент видях падаща звезда, и си помислих, че те сигурно ни чуват.
Тя замълча, унесена в спомени, после продължи:
— Ламинира снимката и я носи у себе си през цялото начално обучение. След като замина за Ирак, ми изпрати имейл, че я е изгубил, и ме моли да му изпратя друга. Стори ми се малко налудничаво, обаче не бях там, не знаех какво преживява, затова му изпратих още една снимка. Но не го направих веднага. Не ме питай защо. Просто усещах някаква вътрешна съпротива да го сторя. Слагах диска със снимките в чантата си, но всеки път, когато наближавах фотоателието просто забравях да извадя снимка. И преди да се усетя, инвазията започна. Най-накрая изпратих снимката, но писмото се върна неотворено. Дрейк загина през първата седмица от нахлуването. — Елизабет погледна Логан. — Пет дни. Толкова е издържал. А аз така и не успях да му изпратя единственото, което поиска от мен. Знаеш ли как се чувствам заради това?
Тиболт усети как стомахът му се свива.
— Не знам какво да кажа.
— Нищо не можеш да кажеш. Това е просто едно от онези ужасни, невъзможни неща. А днес… днес не спирам да си мисля, че споменът за него избледнява. Баба не помнеше, Бен не помнеше. Него поне го разбирам — още нямаше пет, когато Дрейк беше убит, а знаеш какви са спомените на тази възраст, малко от тях се запечатват трайно. Дрейк обаче се държеше чудесно с него, понеже наистина му харесваше да общуват. — Тя сви рамене. — Като теб.
На Тиболт му се искаше Елизабет да не бе казала това. Мястото му не беше тук.
— Не исках да те наемаме — продължи тя, без да забелязва смущението му. — Знаеше ли го?
— Да.
— Но не понеже идваш пеша от Колорадо. Това е само една от причините, но основната е, че си бил морски пехотинец.
Той кимна и във възцарилото се мълчание тя се пресегна към машината за сладолед.
— Може би трябва да добавим още лед. — Отвори капака, сложи още лед и му подаде машината отново.
— Защо си тук? — попита тя накрая.
Той разбра какво има предвид, но се престори, че не е.
— Защото ти ме помоли да остана.
— Питах защо си в Хамптън. И този път искам да ми кажеш истината.
Той трескаво потърси убедително обяснение.
— Стори ми се приятно място и засега наистина е.
По изражението й разбра, че тя очаква цялата истина. Бет се намръщи, защото Тиболт не каза нищо повече.
— Свързано е с мисията ти в Ирак, нали?
Мълчанието му го издаде.
— Колко време беше там? — попита тя.
Той се размърда на мястото си, понеже не му се говореше за това, но нямаше избор.
— Кой път?
— Колко пъти си ходил?
— Три.
— Участва ли в бойни действия?
— Да.
— Но си оцелял.
— Да.
Тя стисна устни и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Защо ти си оцелял, а брат ми не?
Той завъртя лоста четири пъти, преди да отговори, макар да знаеше, че лъже:
— Не знам.
Когато Елизабет стана да донесе купи и лъжички за сладоледа, Тиболт едва се пребори с желанието си да повика Зевс и да си тръгне веднага, преди да е размислил, и да се върне в Колорадо.
Не можеше да престане да мисли за снимката в джоба си, за снимката, която Дрейк беше изгубил. Тиболт я беше намерил, Дрейк бе загинал, а сега той се намираше тук, в дома, в който Дрейк беше отраснал, и разговаряше със сестра му.
Изглеждаше невероятно, но докато се мъчеше да преодолее внезапната сухота в устата си, той се съсредоточи, над нещата, които знаеше, че са истина. Снимката си беше просто това — снимка на Елизабет, направена от брат й. Талисмани не съществуват. Тиболт беше оцелял след Ирак, но същото важеше за огромен брой войници, изпратени на мисия там. Всъщност повечето от неговия взвод, включително Виктор. Имаше и загинали — Дрейк беше един от тях, — и макар да беше трагедия, случилото се нямаше нищо общо със снимката. Водеха война. Самият той беше тук, понеже беше взел решение да потърси жената от снимката, което изобщо не беше свързано със съдбата или с вярата в магии.
Тръгна да я търси заради Виктор…
Примигна и си напомни, че не вярва на онова, което му беше наговорил Виктор — това си бяха чисти суеверия. Не можеше да е вярно. Поне не всичко.
Зевс явно усети вътрешната му борба, вдигна глава и впери поглед в него. Както стоеше с щръкнали уши, той изскимтя тихо и се качи по стълбите, за да близне ръката на Тиболт. Логан повдигна муцуната му и кучето подуши лицето му.
— Какво търся тук? — прошепна Логан. — Защо дойдох?
И докато чакаше отговор, който никога нямаше да получи, чу мрежестата врата да се затръшва зад него.
— Сам ли си говориш, или на кучето? — попита Елизабет.
— И двете.
Тя седна до него и му подаде лъжица.
— Какво каза?
— Нищо важно — отговори той, даде знак на Зевс да легне и кучето се сви на стълбите, за да остане близо и до двамата.
Елизабет отвори кутията за сладолед и сипа по малко в двете купички.
— Дано да ти хареса — подаде му тя едната купа.
Взе си лъжичка и опита, преди да се обърне към него със сериозно изражение:
— Искам да ти се извиня.
— За какво?
— За онова, което казах преди малко… Когато те попитах как така ти си оцелял, а брат ми не.
— Въпросът е справедлив — кимна Логан, чувствайки се неловко под вперения й поглед.
— Не, не е — възрази тя. — Не биваше да ти го задавам и те моля да ме извиниш.
— Всичко е наред — увери я той.
Тя си взе още една лъжичка и се поколеба, преди да продължи:
— Помниш ли, че ти казах за нежеланието си да те наемем, понеже си бил морски пехотинец?
Той кимна.
— Не е каквото си мислиш. Причината не е, че ми напомняш за Дрейк, дължи се по-скоро на начина, по който е загинал. — Тя почука с лъжичката си по купата. — Дрейк е убит от приятелски огън.
Тиболт се извърна, а тя продължи:
— Разбира се, отначало не го знаех. Постоянно увъртаха: «Разследването продължава», «Проучваме случая» и така нататък. Минаха месеци, преди да узнаем как всъщност е загинал, а дори тогава не научихме кой е отговорен. — Елизабет потърси подходящите думи: — Просто не ми се струваше редно, разбираш ли? Знам, че е станало случайно и че който го е застрелял, го е направил неволно, обаче ако нещо подобно се случи в Щатите, някой ще бъде обвинен в убийство. Случи ли се в Ирак обаче, никой не иска истината да излиза наяве. И тя никога няма да излезе.
— Защо ми го разказваш? — попита тихо Тиболт.
— Защото това е истинската причина за нежеланието ми да те наемем. След като научих какво се е случило, винаги когато видех морски пехотинец, се питах дали той е убил Дрейк и дали не прикрива онзи, който го е сторил. Съзнавах, че не е честно, че постъпвам несправедливо, но просто не можех да го превъзмогна. А след известно време гневът стана неизменна част от мен, сякаш беше единственият начин, по който бях в състояние да се справя със скръбта. Не харесвах човека, в когото се бях превърнала, но бях впримчена в този ужасен омагьосан кръг на въпроси и обвинения. А после най-неочаквано ти се появи в канцеларията и поиска да те наемем на работа. И баба, макар да знаеше точно как се чувствам — а може би точно затова, — реши да те наеме. — Елизабет остави купичката си настрани и продължи: — Затова не бях много разговорлива през първите няколко седмици. Не знаех какво да кажа. Мислех, че изобщо няма да ми се налага да говоря, понеже ще напуснеш след няколко дни като всички останали. Ти обаче не напусна. Напротив, работиш усърдно, оставаш до късно и се държиш страхотно с баба и със сина ми… и най-неочаквано започнах да те възприемам не толкова като морски пехотинец, а просто като мъж. — Тя замълча, сякаш унесена в мислите си, после го побутна с коляно: — И то мъж, който оставя разчувстваните жени да дърдорят до безкрай.
Логан също я побутна в отговор, за да й покаже, че всичко е наред.
— Днес е рожденият ден на Дрейк.
— Да, така е — вдигна купичката си Елизабет: — За моето братче Дрейк.
Тиболт чукна купичката си в нейната.
— За Дрейк — повтори той.
Зевс изскимтя и тревожно вдигна поглед към тях. Въпреки напрежението Елизабет се пресегна и разроши козината му.
— Ти няма нужда да вдигаш тост, това е мигът на Дрейк.
Той наклони глава озадачено и тя се засмя.
— Дрън, дрън. Не разбира нито дума.
— Така е, но разбира кога човек е разстроен. Затова остана близо до нас.
— Той наистина е забележителен. Не съм виждала толкова интуитивно и добре обучено куче. Баба каза същото, а от нейната уста това е голяма похвала.
— Благодаря. Явно произходът му е добър.
— Добре, сега е твой ред да говориш. Вече знаеш почти всичко за мен.
— Какво те интересува?
Елизабет взе купичката си и хапна още малко сладолед, преди да го попита:
— Бил ли си влюбен?
Когато той изви вежди заради начина, по който прозвуча въпросът, тя махна с ръка:
— Да не си посмял да ми отговориш, че въпросът е твърде личен. Не и след всичко, което ти разказах.
— Веднъж — призна той.
— Наскоро ли?
— Не, преди години, докато учех в колежа.
— Каква беше тя?
Той се опита да намери подходящите думи:
— Земна.
Елизабет не продума, но по изражението й Логан разбра, че иска да научи повече.
— Добре — продължи той. — Тя специализираше в областта на феминизма и обичаше да носи удобни чехли и карирани ризи. Презираше грима. Пишеше становища за студентския вестник и поддържаше каузата на почти всяка социална група на света, освен на мъжете и на богатите. И беше вегетарианка.
Елизабет го погледна изпитателно:
— Кой знае защо не те виждам с такава жена.
— Аз също. Тя също. Така се оказа накрая. Но за известно време успяхме с удивителна лекота да преодолеем очевидните си различия.
— Колко време продължи?
— Малко повече от година.
— Поддържаш ли някаква връзка с нея?
— Не — поклати глава той.
— И това ли е?
— Имах няколко ученически увлечения, но в общи линии е това. Все пак да не забравяме, че последните пет години не бяха подходящи за нови връзки.
— Да, допускам, че е така.
Зевс се надигна и впери поглед към алеята с потрепващи уши. След малко Тиболт чу далечното боботене на автомобилен двигател и в далечината сред дърветата просветна широка светла ивица, която постепенно започна да се стеснява. Някой се приближаваше по алеята. Елизабет се смръщи озадачено, преди един седан да се покаже зад завоя и бавно да се приближи към къщата. Лампите на верандата не осветяваха колата, но Тиболт я позна и се напрегна. Беше или шерифът, или някой от заместниците му.
Елизабет също я позна.
— Надали е за хубаво — промърмори той. — Какво искат според теб?
Елизабет се изправи на мястото си на верандата.
— Всъщност не са те, а е той, бившият ми съпруг. — Сведе поглед и махна на Логан: — Стой тук, аз ще се оправя.
Тиболт даде знак на Зевс да седне и да мирува. Автомобилът приближи и спря до колата на Елизабет в другия край на къщата. През храстите Логан видя предната врата да се отваря и Бен да излиза, влачейки раницата след себе си. Тръгна към майка си с наведена глава. Шофьорската врата също се отвори и отвътре се показа заместник-шериф Кийт Клейтън.
Зевс изръмжа тихо и застана нащрек, в очакване на командата на Тиболт да нападне този тип. Елизабет учудено стрелна Зевс с поглед, но в този момент Бен се показа на светло. Тиболт забеляза едновременно с Елизабет, че очилата му ги няма, забеляза и моравите синини около окото на момчето.
— Какво се е случило? — възкликна Елизабет и коленичи, за да погледне по-отблизо. — Какво си направил?
— Дреболия — приближи се към тях Клейтън. — Просто синина.
Бен се извърна, понеже не искаше майка му да види.
— Къде са очилата му? — попита тя, все още мъчейки се да проумее всичко. — Ти ли го удари?
— Не съм го удрял. Божичко! Не бих му посегнал! За какъв ме вземаш?
Елизабет сякаш не го чуваше и насочи цялото си внимание към сина си:
— Добре ли си? О, изглежда ми зле. Какво се е случило, миличък? Очилата ти счупиха ли се?
Тя знаеше, че той няма да й отговори, докато Клейтън не си тръгне. Повдигна лицето му и видя, че кръвоносните съдове в окото му са се спукали и то е кръвясало.
— Колко силно хвърли? — попита тя с ужасено изражение.
— Немного. Това е само синина. Окото му е добре, успяхме и да залепим очилата му.
— Не е само синина! — повиши тон Елизабет, едва успявайки да се владее.
— Престани да се държиш така, все едно аз съм виновен — извика Клейтън.
— Наистина ти си виновен!
— Той не можа да хване! Просто си подавахме топката. Стана случайно, за бога! Нали, Бен? Забавлявахме се, нали?
Момчето стоеше, заболо поглед в земята.
— Да — промърмори.
— Кажи й какво се случи. Кажи й, че вината не е моя. Хайде!
Бен пристъпи от крак на крак.
— Подавахме си топката. Аз не успях да хвана и топката ме удари в окото. — Показа на Елизабет очилата си, залепени с тиксо по средата. — Татко ми оправи очилата.
Клейтън разпери ръце:
— Ето видя ли? Какво толкова! Често се случва. Това е част от играта.
— Кога се случи? — настойчиво попита тя.
— Преди няколко часа.
— И ти не ми се обади?
— Не, заведох го в спешното.
— В спешното ли?
— А къде да го заведа? Знаех, че не мога да го доведа тук, преди да го е видял лекар, затова отидохме там. Постъпих като отговорен родител, точно както направи и ти, когато той падна от люлката и си счупи ръката. И ако си спомняш, аз не ти се нахвърлих тогава, както не ти крещя, че му позволяваш да играе в къщичката на дървото — много е опасна.
Елизабет изглеждаше твърде шокирана, за да отговори, и той поклати глава възмутено:
— Така или иначе, той пожела да се прибере.
— Добре — отговори Бет, все още търсейки думите. Едно мускулче на лицето й се стягаше и отпускаше. Махна на Клейтън да си тръгва: — Както и да е. Върви си, аз поемам.
Прегърна Бен и понечи да го отведе, но в този миг Клейтън забеляза Тиболт, който седеше на верандата, вперил поглед право в него. Клейтън се ококори, после очите му гневно проблеснаха. Тръгна към верандата.
— Какво търсиш тук? — попита.
Тиболт го гледаше, без да помръдва. Ръмженето на Зевс стана заплашително.
— Какво търси той тук, Бет?
— Върви си, Кийт. Ще говорим утре — извърна се тя.
— Не ми обръщай гръб — злобно избухна той и я стисна за ръката. — Зададох ти въпрос.
Зевс изръмжа и задните му крака затрепериха. Клейтън явно едва сега забеляза кучето с оголени зъби и настръхнала козина.
— На твое място щях да пусна ръката й — обади се Тиболт с равен и спокоен глас. Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като нареждане. — Веднага.
Клейтън изгледа кучето и тутакси пусна ръката на Бет. Докато тя и Бен забързано се отдалечаваха към верандата, той изгледа яростно Тиболт. Зевс пристъпи напред, без да спира да ръмжи.
— По-добре си върви — тихо каза Тиболт.
Клейтън се позачуди, но после направи крачка назад и се обърна. Тиболт го чу да ругае тихо, докато крачи към колата, отваря вратата и я затръшва зад себе си.
Тиболт протегна ръка и потупа Зевс:
— Добро момче — прошепна му.
Клейтън даде на заден, зави, стрелна се по алеята и изпод гумите му се разхвърчаха ситни камъчета. Едва когато задните му светлини се скриха от поглед, Зевс се успокои. Посрещна Бен, махайки с опашка.
— Здрасти, Зевс — каза момчето.
Кучето погледна към Тиболт за разрешение.
— Може — пусна го той. Зевс се спусна към Бен, сякаш да му каже: «Много се радвам, че си дойде.» Подуши Бен, а момчето го потупа по главата.
— Липсвах ли ти! — попита го доволно. — И ти ми липсваше.
— Ела тук, скъпи — повика го Елизабет и тръгна напред. — Да влезем вътре и да сложим малко лед на окото ти. Искам да го погледна на светло.
Те отвориха мрежестата врата, а Тиболт се изправи.
— Здравей, Тиболт — махна му Бен.
— Здрасти, Бен.
— Може ли утре да си поиграя със Зевс?
— Ако майка ти позволи, аз нямам нищо против. — Тиболт не можеше да разбере дали Елизабет иска да остане насаме със сина си. — Може би трябва да тръгвам. Стана късно, а утре ще ставам рано — каза той.
— Благодаря ти — каза Елизабет, — оценявам го. И извинявай за всичко това.
— Няма за какво.
Той се запъти към алеята, после се обърна към къщата. Различи движение зад пердетата на прозореца в дневната.
Загледа се към сенките на двете фигури и за пръв път остана с усещането, че най-сетне разбира причината да бъде тук.
 

Четиринайсета глава
Клейтън
 
Защо трябваше да намери този тип точно в къщата на Бет! Ама че случайност! Адски малка случайност, със сигурност!
Ненавиждаше това човече! Не, не, всъщност искаше да го унищожи! Не само заради кражбата на фотоапарата и спуканите гуми, макар че заради това определено си струваше да полежи в затвора заедно с неколцина пристрастени към амфетамина наркомани. И не само защото Телбод го постави в неизгодно положение с фотоапарата. А понеже този тип, същият, който го направи на глупак преди време, стана причина Кийт да се разтресе като желе пред Бет.
«На твое място щях да пусна ръката й» беше зле, ами после… О, точно там този тип адски сгази лука. «По-добре си върви…» И всичко това с онзи спокоен, сериозен и заплашителен тон, с който самият Клейтън разговаряше с престъпниците. И той наистина го направи — измъкна се като улично куче с подвита опашка, което влоши още повече нещата.
Обикновено не би търпял такова нещо нито секунда, дори в присъствието на Бет и на Бен. Никой не можеше безнаказано да му дава нареждания. Затова Клейтън щеше ясно да покаже на този тип, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Само дето не го направи! Там е работата. Не можа. Не и в присъствието на онзи пес, който му оглеждаше слабините, все едно са предястието от неделното меню. В тъмното наистина приличаше на бясно псе и Кийт си припомни историите, които Кени Мур му разказваше за Пантера.
Какво щеше да прави с Бет, по дяволите? Как изобщо се случи така? Сякаш имаше злонамерен космически план, който целеше да съсипе и бездруго скапания му ден, започнал с начумерения и увесил нос Бен, който цъфна на обяд и веднага се оплака, че трябва да изхвърли боклука.
Кийт беше доста търпелив човек, но му дойде до гуша от капризите на това хлапе. Наистина му писна и затова не спря само с боклука. Накара хлапето да почисти кухнята и баните, за да му покаже какъв е реалният живот, където е наистина важно да покажеш нормално отношение. Силата на позитивното мислене и други подобни. Освен това всеки знае, че майката глези децата, а от бащата се очаква да ги научи, че нищо в живота не идва даром, нали така? Хлапето се справи прекрасно с чистенето, както винаги, така че за Клейтън цялата работа приключи. Време беше за почивка, затова той заведе Бен навън да похвърлят топка. Кое дете не иска да прави точно това в такъв красив съботен следобед?
Бен, ето кое.
Изморен съм. Горещо ми е, татко. Наистина ли се налага? Поредица от глупави оплаквания, преди да излязат навън, където хлапето се затвори в черупката си и не обели нито дума. И дори по-зле — Клейтън, непрекъснато го предупреждаваше да следи проклетата топка, но той постоянно пропускаше, понеже дори не се стараеше. Несъмнено го правеше нарочно. Но тичаше ли след топката, след като пропуснеше? Не, естествено. Не и той. Това хлапе се цупеше, задето животът е толкова несправедлив, и хващаше като слепец.
Накрая на Кийт му писна. Опитваше се да прекарат добре със сина си, но той му правеше напук, така че, да, може и наистина да е хвърлил топката по-силничко. Но случилото се след това не беше по негова вина. Ако хлапето внимаваше, топката нямаше да отскочи от ръкавицата му и Бен нямаше да се разциври като бебе, все едно умира, мамка му. Сякаш е единственото дете на света, ударено от бейзболна топка.
Всичко това обаче нямаше значение. Хлапето се нарани. Нищо сериозно, синината щеше да изчезне след няколко седмици. След година Бен или щеше да е забравил напълно случилото се, или щеше да се хвали на приятелите си, че си е насинил окото, докато е играел бейзбол.
Обаче Бет нямаше да забрави. Много дълго щеше да се муси, нищо че вината беше по-скоро на Бен, отколкото на Кийт. Тя просто не проумяваше простичкия факт, че момчетата си спомнят спортните си травми с гордост.
Знаеше, че Бет ще реагира малко пресилено, но не й се сърдеше. Майките са си такива и Клейтън беше готов за това. Смяташе, че е успял да се справи с цялата история доста добре почти до края, когато забеляза онзи тип да седи с кучето си на верандата, все едно къщата е негова. Логан Телбод.
Веднага си спомни името, естествено. Беше го издирвал безуспешно няколко дни и реши да остави всичко зад гърба си, понеже реши, че онзи тип е напуснал града. Няма как да не забележиш такъв като него с куче, нали? Затова престана да разпитва дали някой го е виждал. Глупав пропуск.
Какво да прави? Как да реагира на новия обрат на събитията?
Щеше да се справи с Логан Телбод, абсолютно сигурно беше, и нямаше да допусне отново да го сварят неподготвен. Което ще рече, че преди да предприеме каквото и да било, му трябва информация. Къде живее този тип, къде работи, кои заведения посещава… къде може да го намери сам.
Беше по-трудно, отколкото звучеше, особено с кучето. Имаше смешното усещане, че Телбод и кучето почти никога не се разделят, но и този проблем щеше да се разреши.
Явно трябваше да разбере какво се случва между Бет и Телбод. Не беше чувал да са я виждали с друг след тъпака Адам. Трудно му беше да повярва, че Бет излиза с Телбод, понеже Кийт винаги научаваше какво прави тя. Честно казано, изобщо не можеше да си представи какво вижда в тип като него. Имаше колежанско образование, нямаше нужда от някакъв скитник, попаднал случайно в града. Та той дори нямаше кола.
Обаче Телбод беше с нея в събота вечерта и това явно значеше нещо. Някъде нещо не се връзваше. Кийт се замисли дали този тип не работеше там… Така или иначе, щеше да разбере и после да се справи с проблема, а господин Телбод щеше да проклина деня, в който е цъфнал в града на Клейтън.
 

Петнайсета глава
Бет
 
Неделята беше най-горещият ден през лятото, много влажен и с невероятно високи температури. Езерата в Пидмънт бяха започнали да пресъхват, жители на Роли бяха въвели режим на водата, а в източната част на щата реколтата съхнеше на непрестанния пек. През последните три седмици горите се превърнаха в същинска кутия с прахан — можеха да пламнат от всяка небрежно подхвърлена цигара или от мълния, двете неизбежни. Въпросът беше само кога точно ще избухне горският пожар.
Кучетата се чувстваха добре единствено вътре и дори Логан започна да усеща последиците от жегата. Съкрати тренировките с по пет минути и разхождаше кучетата винаги край потока, където можеха да влязат да се поохладят във водата. Зевс бе влизал в потока най-малко десет пъти и макар че Бен се помъчи да го подмами да играят с пръчката още щом се върна от църква, Зевс не прояви голям ентусиазъм. Затова момчето изнесе вентилатор на верандата и насочи струята към Зевс, после се настани до него, четейки «Убийството на Роджър Акройд», една от малкото книги на Агата Кристи, които още не беше чел. Спря за малко, колкото да навести Логан просто ей така, после отново се зачете.
Обикновено Бет обичаше тези лениви неделни следобеди, само че сега, всеки път, щом видеше синината на лицето на Бен и неумело залепените му очила, я пронизваше гняв заради стореното от Кийт. В понеделник трябваше да заведе Бен в оптиката, за да му оправят очилата. Каквото и да говореше, Кийт явно беше хвърлил топката твърде силно. Кой баща би постъпил така със сина си?
Явно такъв като Кийт Клейтън.
Да, беше допуснала грешка, като се омъжи за него, но нима трябваше да преповтаря и задълбочава грешката до края на живота си. Взаимоотношенията на Бен с баща му видимо се влошаваха. Да, момчето несъмнено се нуждаеше от зряло мъжко присъствие в живота си, а Кийт му беше баща, обаче…
Елизабет поклати глава. Копнееше да вземе Бен и да замине. Да се премести някъде другаде и да започне начисто. Лесно беше да си фантазира, че ако й стискаше да го направи, край с проблемите й. Само че в действителност нещата не стояха така. Не й липсваше смелост, но такъв сценарий беше невъзможен заради всичко останало. Дори ако баба й беше достатъчно здрава, за да се справя сама — а тя не беше, Кийт щеше да я намери, където и да замине. Дядо му щеше да настоява, а съдът, включително съдия Клейтън, щеше да се намеси. Най-вероятно в нейно отсъствие Кийт щеше да получи пълно попечителство. Чичото на Кийт щеше да се погрижи да стане така — намекваха й го след развода, а в този окръг Бет трябваше да приеме подобна заплаха съвсем сериозно. Може и да имаше шанс да обжалва, но колко време щеше да й отнеме подобен ход? Дванайсет месеца? Осемнайсет? Не искаше да рискува да изгуби Бен за толкова дълго. А последното, което искаше, беше да принуди сина си да прекарва повече време с Кийт.
Истината беше, че желанието на Кийт за пълно попечителство не беше по-силно от нейното нежелание той да го получи, затова с течение на времето двамата бяха стигнали до негласно споразумение: Бен ходеше при Кийт колкото може по-рядко, но достатъчно, за да е доволен дядо му. Не беше честно да използват Бен като разменна монета, но какво друго можеше да направи Бет? Не искаше да рискува да го изгуби. Кийт щеше да направи необходимото, за да продължи да получава пари, а дядо му искаше Бен да е край тях.
Хората си въобразяват, че имат свободата да избират как да живеят, но Бет беше научила, че изборът понякога е илюзорен. Поне в Хамптън, където семейство Клейтън притежаваха почти всичко. Дядото винаги се държеше любезно, когато се срещаха в църквата, и макар че от години искаше да купи земята на баба й, засега не им беше създавал неприятности. Засега. Обаче в един черно-бял свят не би имало никакво съмнение, че семейство Клейтън, включително дядото, са господари на сивото и използват властта си, когато им е удобно. Всеки от тях беше отраснал с убеждението, че е много специален — дори миропомазан, поради което тя се учуди, че Кийт си тръгна толкова лесно от къщата й предната вечер.
Доволна бе от присъствието на Логан и на Зевс. Логан се справи с положението превъзходно и Бет му беше признателна, че после си тръгна почти веднага. Беше разбрал, че тя иска да остане насаме с Бен, и го беше приел със същата непринуденост, с която беше разкарал Кийт.
Логан беше спокоен и непоколебим във всичко, което вършеше. Докато тя му разказваше за Дрейк, то не насочи разговора към себе си, не започна да й обяснява как се е почувствал, нито пък й даде някакъв съвет. Това бе една от причините да му се довери и да му разкаже толкова много за себе си. Беше малко разстроена заради рождения ден на Дрейк, но, честно казано, прекрасно съзнаваше какво прави. Нали тя го помоли да остане, така че явно дълбоко в себе си е имала желание да сподели тези лични подробности с него.
— Мамо?
Бет се обърна към Бен. Окото му още изглеждаше ужасно, но тя се престори, че не забелязва.
— Какво има, скъпи?
— Имаме ли чували за смет? И сламки?
— Да, разбира се. Защо?
— Тиболт ще ми покаже как да си направя хвърчило и ще го пуснем да лети.
— Звучи забавно.
— Правел хвърчила като малък и летели страхотно.
Тя се усмихна.
— Само това ли ти трябва — чували за смет и сламки?
— Вече намерих корда и тиксо — в гаража на дядо имаше.
Бет видя, че Логан се е запътил към тях от другия край на двора. Бен го забеляза едновременно с нея.
— Здравей, Тиболт! — провикна се той. — Готов ли си да пускаме хвърчилото?
— Тъкмо идвах да проверя дали ти си готов — провикна се в отговор Тиболт.
— Почти. Остана само да взема сламките и чувалите за смет.
Логан махна, че е разбрал. Когато се приближи, Бет забеляза раменете му, стегнатия му кръст. За пръв път обръщаше внимание на тялото му, но днес направо едва ли не… го зяпаше. Извърна се, постави ръка на рамото на Бен и се почувства почти неловко.
— Чувалите за смет са под мивката, а сламките са в килера до бисквитите. Ти ли ще ги вземеш, или аз да отида?
— Аз ще ги взема — каза Бен, после се обърна към Логан: — Ей сега се връщам.
Логан стигна до стълбите точно когато Бен влезе вътре.
— Значи ще правите хвърчило, а? — попита Бет, едновременно изненадана и впечатлена.
— Той каза, че му е скучно.
— Наистина ли умееш?
— Не е толкова трудно. Искаш ли да ни помогнеш?
— Не — отвърна Бет. Тя забеляза, че фланелката му е залепнала към тялото, и побърза да отмести поглед. — Ще ви оставя двамата да се справяте. Това е мъжка работа. Ще ви донеса лимонада. А след това, ако си гладен, ще се радваме да останеш за вечеря. Нищо специално — на Бен му се яде хотдог и макарони със сирене.
— С удоволствие — кимна той.
Бен се показа от задната врата с чувалите в едната ръка и със сламките в другата. Лицето му грееше въпреки синините и накривените очила.
— Намерих! Готов ли си?
Логан се загледа в Бет по-дълго от необходимото и тя усети как шията й пламва, преди да извърне очи. Логан се усмихна на Бен.
— Готов ли си?
— Ако и ти си готов.
 

Бет се улови, че оглежда Логан, докато двамата с Бен майсторят хвърчилото. Седяха на масата за пикник до големия дъб, Зевс лежеше в краката им и вятърът от време на време донасяше думите им — Логан обясняваше на Бен следващата стъпка, а той питаше дали се е справил. Явно им беше приятно да работят по скромния си проект — Бен бъбреше, правеше по някоя грешка, която Логан поправяше с малко тиксо.
Откога не се беше изчервявала, когато я погледне мъж? Елизабет се запита доколко новопоявилата се стеснителност се дължи на факта, че баба й я нямаше. През последните няколко нощи й се струваше, че едва ли не за пръв път през живота си е сама. Всъщност се беше преместила от дома на баба си в къщата на Кийт, а после обратно при баба си. И макар да й харесваше компанията на баба й и стабилността, не си беше представяла живота си като зряла жена точно по този начин. Някога мечтаеше да си има своя къща, но моментът все не й се струваше подходящ. След брака си с Кийт имаше нужда от помощ за Бен, а когато Бен поотрасна, починаха брат й и дядо й, така че баба й се нуждаеше от подкрепата на Бет точно толкова, колкото и Бет от нейната. А после? Точно когато си помисли, че най-сетне е готова да си потърси свой дом, баба й получи инсулт и тя за нищо на света нямаше да напусне жената, която я бе отгледала.
В този момент обаче неочаквано си представи как би изглеждал животът й, ако обстоятелствата бяха различни. Сега, докато скорците прелитаха между дърветата над главата й, тя седеше на верандата на празната къща и наблюдаваше сцена, която й вдъхваше увереност, че всичко на света може да бъде наред. Дори отдалеч виждаше как Бен съсредоточено слуша обясненията на Логан как да довършат хвърчилото. От време на време Логан се привеждаше, за да напътства момчето спокойно и уверено, като го оставяше сам да свърши най-забавните неща. Фактът, че той просто работеше по проекта и поправяше грешките на Бен без гняв и раздразнение, събуди у нея огромна признателност и топлота към Тиболт. Елизабет все още се наслаждаваше на това ново усещане, когато забеляза, че двамата се запътват към средата на двора. Логан вдигна хвърчилото над главата си, а Бен разви кордата. Бен хукна, Логан го последва и остави вятъра да поеме хвърчилото, преди да го пусне. Логан спря и се загледа към небето, когато хвърчилото се зарея високо над тях и когато той плесна с ръце заради явната радост на Бен, Елизабет си помисли, че понякога най-обикновените неща може да станат необикновени, когато ги вършиш с подходящите хора.
 

Вечерта баба й се обади и съобщи, че иска някой да я вземе следващия петък, а докато отсъстваше, Логан всяка вечер вечеряше с Бет и Бен. В повечето случаи Бен го молеше да остане, но в сряда за Елизабет вече беше очевидно, че на Логан не само му е приятно да прекарва времето си тях, но и с удоволствие оставя на момчето да ръководи нещата. Понякога й се струваше, че Логан е неопитен в интимно отношение като самата нея.
След вечеря обикновено излизаха на разходка. Бен и Зевс хукваха напред по пътеката към рекичката, а тя и Логан ги следваха. Веднъж поеха към града, към брега на река Саут и седнаха под моста. Понякога говореха за незначителни неща — дали се е случило нещо интересно, докато Логан е преподреждал картотеката например, а друг път той изглеждаше предоволен просто да върви до нея, без да говори много. И понеже Логан приемаше тишината толкова непринудено, за свое учудване Елизабет също започваше да се чувства все по-непринудено, когато просто мълчаха.
Само че помежду им се беше случило нещо и тя го знаеше. Той я привличаше. Докато беше в училище и второкласниците се тълпяха край нея, тя се улавяше, че се пита какво ли прави той в този момент. Дори си призна, че очаква с нетърпение да се прибере, защото това означаваше, че ще го види.
В четвъртък вечерта всички се качиха в пикапа на баба й и отидоха да хапнат пица. Зевс се возеше каросерията, провесил глава отстрани и с прилепнали назад от вятъра уши. Странно, но Бет имаше чувството, че е излязла на среща, въпреки десетгодишния си придружител.
Пицарията на Луиджи се намираше на една от тихите пресечки в центъра на града, между антикварен магазин и адвокатска кантора. С излъскания си тухлен под, грубоватите дървени маси и облицованите с дървена ламперия стени заведението притежаваше познат уют, отчасти понеже Луиджи не беше променял интериора, откакто Бет беше дете. В задната част на ресторанта Луиджи предлагаше видеоигри от началото на осемдесетте години, които и сега се радваха на същата популярност, вероятно понеже в градчето нямаше други игрални зали.
Бет обичаше това място. Луиджи и съпругата му Мария, и двамата наближаваха шейсетте, не само работеха без почивен ден, но и живееха в апартамента над ресторанта. Нямаха деца, за това се държаха родителски с всички тийнейджъри в градчето и приемаха всички с готовност, поради което заведението им винаги беше пълно.
Тази вечер беше пълно с обичайната смесица от хора: семейства с деца, няколко мъже, които, ако се съди по облеклото им, тъкмо бяха приключили работа в адвокатската кантора в съседство, и групички младежи по масите. Мария грейна, когато видя Бет и Бен да влизат. Беше нисичка и закръглена, с тъмна коса и сърдечна усмивка. Тръгна към тях и пътьом взе няколко менюта.
— Здравей, Бет, здравей Бен. — На минаване покрай кухнята надникна за миг: — Луиджи! Ела тук! Бет и Бен дойдоха.
Винаги правеше така, когато Бет дойдеше в заведението, и тя се чувстваше някак специална, макар Мария да посрещаше сърдечно всички.
Луиджи изхвърча от кухнята. Както обикновено, престилката му беше поръсена с брашно и беше изопната върху солидното му коремче. Понеже той продължаваше лично да приготвя пиците, а заведението винаги беше пълно, нямаше време за друго, освен да им махне:
— Радвам се да ви видя! — провикна се. — Благодаря, че дойдохте.
Мария нежно положи ръка върху рамото на Бен.
— Толкова си се източил, Бен! А ти си прелестна като пролетно утро, Бет.
— Благодаря, Мария. Как си? — попита тя.
— Все така, заета както обикновено. А ти? Още преподаваш, нали?
— Да, още преподавам. — След малко изражението на Мария стана сериозно и Бет се досети какъв въпрос ще последва. В малките градове тайни нямаше.
— Как е баба ти?
— Подобрява се. Вече се движи и работи.
— Чух, че заминала на гости при сестра си.
— Откъде разбра? — не успя да скрие изненадата си Бет.
— Откъде да знам? — сви рамене Мария. — Хората говорят. — Явно тя едва сега забеляза Логан и попита: — А кой е той?
— Това е моят приятел Логан Тиболт — обясни Бет, като се постара да не се изчерви.
— Нов ли сте в града? Не съм ви виждала досега? — Мария го огледа с нескрито любопитство.
— Току-що се преместих.
— Е, тук сте с двама от любимите ми клиенти. Елате — махна им тя, — ще ви настаня в някое сепаре. Поведе ги и остави менютата на масата, докато те се настаняваха по местата си.
— Подсладен чай за всички?
— Прекрасно — прие Бет и веднага щом Мария влезе в кухнята, се обърна към Логан: — Тя прави превъзходен чай. Надявам се, нямаш нищо против, че поръчах.
— Разбира се.
— Може ли да ми дадеш няколко монети? Искам да поиграя на видеоигрите — помоли Бен.
— Така и предполагах — посегна към чантата си Бет. — Взех малко от буркана с дребните на излизане. Забавлявай се и не говори с непознати.
— Аз съм на десет, не на пет — отговори синът й отчаяно.
Тя го проследи с поглед, развеселена от отговора му. Понякога говореше дори като гимназист.
— Това място има атмосфера — отбеляза Логан.
— И храната е фантастична. Правят чикагски пици с по-дебело тесто, каквито просто няма на света. Ти каква искаш?
Той разтърка брадичката си:
— Ами… с много чесън и допълнително аншоа.
— Наистина ли? — сбърчи нос тя.
— Само се шегувах. Поръчай каквото си вземате обикновено. Аз не съм претенциозен.
— Бен обича пеперони.
— Тогава ще ядем пеперони.
Тя го изгледа закачливо:
— Някой да ти е казвал, че си много сговорчив?
— Напоследък не. Но пък и не разговарях с много хора, докато вървях.
— Не се ли чувстваше самотен?
— Със Зевс не, той е добър слушател.
— Но не може да участва в разговора.
— Така е, обаче и не мърмори, че ходим дълго. Повечето хора биха се оплаквали.
— Аз нямаше да мърморя — заяви Бет и отметна част от косата си зад рамото. Логан не отговори. — Сериозно ти казвам, като нищо бих прекосила страната пеша.
Логан отново не каза нищо.
— Добре де, прав си, може би щях да се оплача един-два пъти.
Той се засмя и огледа ресторанта:
— Колко от хората тук познаваш?
Тя също се огледа и се замисли:
— Виждала съм повечето в града през годините, но колко познавам наистина? Около трийсетина.
Той прецени, че това са повече от половината клиенти.
— Какво е чувството?
— Всеки да познава всеки ли? Според мен зависи колко сериозни грешки допускаш, понеже в крайна сметка хората ще говорят точно за тях. Любовни връзки, уволнения, злоупотреба с алкохол или с наркотици, автомобилни произшествия. Обаче ако си като мен, чист като роса, не е особено трудно.
Той се ухили:
— Сигурно е приятно човек да е на твоето място.
— Ами да. Да кажем, че си щастливец, понеже седиш на моята маса.
— В това изобщо не се съмнявам — отвърна той.
Мария им поднесе напитките. Докато се отдалечаваше, изви вежди съвсем мъничко, колкото да покаже на Бет, че харесва Логан и че по-късно очаква да узнае какво има помежду им.
Бет отпи от чая, Логан също.
— Какво ще кажеш?
— Определено е сладък — отбеляза той. — Но е вкусен.
Тя кимна и изтри запотената повърхност на чашата си с хартиена салфетка. Смачка я и я остави отстрани.
— Колко време ще останеш в Хамптън? — попита.
— Какво искаш да кажеш?
— Не си тукашен, учил си в колеж, работиш нещо, което на повечето хора им е противно, а и заплащането е много ниско. Въпросът ми е основателен.
— Не смятам да напускам — отговори той.
— Не те питах това. Попитах колко смяташ да останеш в Хамптън. Честно.
Тонът й не търпеше никакво увъртане и Логан живо си представи как Елизабет въдворява ред в шумна класна стая.
— Честно ли? Не знам. Казвам го, понеже през последните пет години се научих да не приемам нищо за даденост.
— Може би е истина, но отново не е отговор на въпроса ми.
Той долови разочарованието в гласа й и се помъчи да намери отговор:
— Какво ще кажеш за това? — каза най-накрая. — Засега тук ми харесва. Работата ми допада, баба ти е страхотна, приятно ми е с Бен и в момента нямам намерение да напускам Хамптън. Това отговор ли е на въпроса ти?
Елизабет усети как думите му и начинът, по който погледът му обхождаше лицето й, я изпълват с приятно очакване. Приведе се напред.
— Забелязах, че изпусна нещо важно от списъка на нещата, които ти харесват.
— Така ли?
— Да, мен. — Тя впери поглед в лицето му, за да го види как ще реагира, и устните й се извиха в усмивка.
— Може би съм забравил — отвърна той и се подсмихна едва-едва.
— Съмнявам се.
— Стеснителен съм.
— Опитай пак.
Той поклати глава:
— Нямам повече предположения.
Тя му намигна:
— Давам ти шанс да си помислиш и да ти хрумне нещо. По-късно пак ще поговорим.
— Става. Кога?
Елизабет обхвана чашата си с ръце и се почувства необичайно напрегната заради онова, което се канеше да каже:
— Свободен ли си в събота вечер?
Ако въпросът го изненада, Логан не показа изненадата си.
— Добре, събота вечер. — Той вдигна чашата си със студен чай и отпи дълга глътка, без да откъсва очи от нейните. Никой от двамата не забеляза кога Бен се е върнал на масата.
— Поръчахте ли пицата?
 

Вечерта, докато лежеше в леглото си, Бет се взираше в тавана и се питаше: «Какво си въобразявам, по дяволите?».
Имаше толкова много основания да не постъпва по този начин. Всъщност не знаеше нищо за миналото му. Той все още криеше причината за пристигането си в Хамптън, което не само означаваше, че й няма доверие, но и че тя не може да му се довери напълно. И не само това — Логан работеше в кучкарника на баба й, на броени метри от дома им. Какво щеше да се случи, ако помежду им не се получи? Ами ако той имаше очаквания, на които тя не иска да откликне? Щеше ли да дойде на работа в понеделник? Самичка ли щеше да остане баба й? Щеше ли да се наложи Бет да напусне работата си като учителка и да се върне да помага в кучкарника?
Цялата тази история беше свързана с многобройни евентуални проблеми и колкото повече се замисляше Бет, толкова повече се убеждаваше, че е допуснала ужасна грешка. Но въпреки това… й беше дошло до гуша да бъде сама. Обичаше Бен и баба си, но последните няколко дни, през които прекарваше доста време с Логан, й напомниха какво пропуска. Харесваха й разходките им след вечеря, харесваше й как я гледа той и най-много й харесваше как се държи с Бен.
Нещо повече, смайващо лесно й беше да си представи живота си с Логан. Знаеше, че всъщност не го познава отдавна, за да прецени добре, но вярваше на интуицията си. Възможно ли бе той да е човекът?
Е, не би стигнала толкова далеч. Още не бяха излизали на среща. Лесно е да идеализираш човек, когото почти не познаваш.
Тя се надигна, набухна възглавницата си и отново я сложи в леглото. Е, ще излязат веднъж, пък да видим какво ще стане. Да, имаше надежди, не можеше да го отрече, но толкова. Харесваше го, но не го обичаше. Още не.
 

Шестнайсета глава
Тиболт
 
В събота вечерта Тиболт чакаше на дивана и се питаше дали постъпва правилно.
На друго място и по друго време изобщо нямаше да се замисли. Да, несъмнено се беше увлякъл по Елизабет. Допадаха му нейната откритост и интелигентност, а в съчетание със закачливото й чувство за хумор и разбира се, с външността й… той просто не проумяваше защо тя е останала сама толкова дълго време.
Само че не беше на друго място и по друго време и в цялата история нямаше нищо нормално. Носеше снимката й повече от пет години. Беше я търсил из цялата страна. Пристигна в Хамптън и се хвана на работа, за да е близо до нея. Сближи се с баба й, със сина й и накрая с нея. А сега, след две минути, щяха да излязат на първата си среща.
Беше дошъл по определена причина. Прие го веднага след като замина от Колорадо. Прие, че Виктор има право. Още не беше сигурен обаче, че трябва да се срещне и да се сближи с Елизабет. Не беше сигурен и в обратното.
Единственото, в което беше сигурен, е, че очаква с нетърпение вечерта, която щяха да прекарат заедно. Предния ден непрекъснато мислеше за това, докато караше бабчето. През първия половин час на път за Хапмтън тя не спираше да бърбори за какво ли не — от политика до здравето на сестра си, — а накрая се обърна към него със самодоволна усмивка:
— Значи ще излизаш с дъщерята на шефката, а?
Тиболт се размърда неловко на мястото си:
— Казала ти е.
— Разбира се, че ми каза. Но и да не беше, аз го предчувствах. Двамата сте млади, привлекателни и сами, какво друго да очаква човек?
Той не отговори, а когато възрастната жена отново се обади, в гласа й се долавяше меланхолия:
— Тя е сладка като диня. Понякога се тревожа за нея.
— Знам — увери я Тиболт.
Това беше целият разговор, обаче той разбра, че има благословията на бабчето, което беше важно предвид мястото й в живота на Елизабет.
Вече беше вечер и той видя колата на Елизабет да се задава по алеята, като предницата й леко подскачаше заради дупките. Тя не му каза къде ще ходят, само го предупреди да не се облича официално. Той излезе на верандата, когато тя спря пред къщата. Зевс го последва любопитно. Когато Елизабет излезе от колата и се появи на бледата светлина на верандата, Логан просто не можеше да откъсне поглед от нея.
И тя като него беше по джинси, но кремавата й блуза подчертаваше слънчевия загар на кожата й. Меднорусата й коса обгръщаше деколтето на блузата й без ръкави и Логан забеляза, че дори е подчертала със спирала миглите си. Изглеждаше едновременно позната и вълнуващо непозната.
Зевс изтопурка надолу по стълбите към нея, като махаше с опашка и скимтеше доволно.
— Здравей, Зевс, липсвах ли ти? Не сме се виждали само един ден. — Погали го по гърба, а той изскимтя умолително, преди да я близне по ръцете. — Ето това се казва поздрав — вдигна тя поглед към Тиболт. — Как си? Закъснях ли?
Той се помъчи да прикрие вълнението си:
— Добре съм. Не, идваш навреме. Радвам се, че си тук.
— Смяташе, че няма да дойда ли?
— Не е лесно да намериш мястото.
— Не и ако си живял тук през целия си живот. — Тя посочи към къщата и попита: — Значи тук живееш.
— Да, тук.
— Хубаво е — огледа Елизабет къщата.
— Отговаря ли на очакванията ти?
— До голяма степен. Стабилно, практично, някак скрито.
Той прие намека й с усмивка, после се обърна към Зевс и му нареди да остане на верандата. Слезе по стълбите.
— Добре ли ще му е навън?
— Да, няма да помръдне.
— Но няма да ни има с часове.
— Знам.
— Забележително.
— Така изглежда, обаче кучетата нямат усещане за време. След минутка ще забрави всичко друго, освен факта, че трябва да не мърда, но няма да знае защо.
— Откъде знаеш толкова много за кучетата и за обучението им? — поинтересува се тя.
— Предимно от книгите.
— Ама ти четеш ли?
— Да, учудена ли си? — усмихна се Логан.
— Ами да, не е лесно да влачиш книги, докато обикаляш пеша страната.
— Не и ако не ги задържаш, след като ги прочетеш.
Стигнаха до колата и когато Тиболт се запъти към вратата на шофьора, за да й я отвори, тя поклати глава:
— Може и да съм те поканила на среща, но няма да шофирам.
— А аз си мислех, че излизам с феминистка — възпротиви се той.
— Аз съм свободомислеща, обаче ти ще караш. И ще платиш сметката.
Той се засмя и я придружи до предната седалка от другата страна. След като Логан се настани зад волана, Елизабет погледна към верандата. Зевс изглеждаше объркан от случващото се и отново тихо изскимтя.
— Струва ми се тъжен.
— Сигурно наистина е. Рядко се разделяме.
— Лош човек — скара му се тя.
Логан се засмя на шеговития й тон и даде на заден.
— Към центъра ли да карам?
— Не, тази вечер ще ходим извън града. Карай към магистралата и после към океана. Отиваме на брега, но ще спрем в едно хубаво местенце. Ще ти кажа, когато наближим отбивката.
Тиболт я послуша и пое по притихналите пътища в сгъстяващия се сумрак. След няколко минути стигнаха магистралата и когато колата набра скорост, дърветата от двете им страни се размазаха. Върху пътя се проточиха сенки и в колата притъмня още повече.
— Е, разкажи ми за Зевс — подкани го тя.
— Какво те интересува?
— Каквото искаш да ми кажеш. Нещо, което не знам.
Можеше да й каже, че го е купил, понеже жената от една снимка е имала немска овчарка, но не го направи.
— Купих Зевс в Германия. Отлетях дотам и лично го избрах.
— Наистина ли?
Той кимна.
— В Германия овчарката е като гологлавия орел в Америка. Тя е символ на националната гордост и хората в кучкарниците приемат работата си много сериозно. Исках куче с хубаво и силно потекло, а в такива случаи е най-добре да отидеш до Германия. Зевс е от стар род на шампиони в шуцхунд.
— Какво е това?
— В шуцхунд се проверява не само дали кучето се подчинява, но и дали умее да следи и да защитава. Конкуренцията е огромна. Обикновено състезанието продължава два дни и по принцип победителите са най-интелигентните и поддаващи се на обучение кучета. И понеже кучетата от рода на Зевс са шампиони от дълги години, ги развъждат и за двете неща.
— И си го обучил сам? — попита тя впечатлена.
— Откакто той стана на шест месеца. Докато вървяхме от Колорадо, се занимавах с него всеки ден.
— Той е невероятно животно. Винаги можеш да го подариш на Бен, сигурно много ще се зарадва.
Тиболт не отговори.
Тя забеляза изражението му и се премести по-близо до него.
— Шегувах се, не бих ти отнела кучето.
Той усети топлината, която тялото й излъчваше.
— Имаш ли нещо против да те попитам как реагира Бен, когато му каза, че излизаш с мен тази вечер?
— Нямаше нищо против. Двамата с баба вече бяха планирали да гледат филми. Още през седмицата се уговориха кой филм ще си вземат.
— Често ли го правят?
— Преди постоянно, но сега е първият път след инсулта. Знам, че Бен много се вълнуваше. Баба прави пуканки и обикновено му позволява да остане до много късно.
— За разлика от майка му, разбира се.
— Разбира се — усмихна се тя. — А ти какво прави днес?
— Свърших някои неща в къщата. Почистих, изпрах, напазарувах, такива неща.
Тя изви вежда:
— Впечатлена съм, ти си истински домошар. Ако хвърлиш монета върху опънатата покривка, тя отскача ли?
— Естествено.
— Ще се наложи да научиш и Бен да го прави.
— Щом искаш.
Започваха да изгряват първите звезди и фаровете на колата осветяваха завоите по пътя.
— Къде точно отиваме? — попита Тиболт.
— Обичаш ли раци?
— Обожавам.
— Това е добро начало. А да танцуваш мръсни танци?
— Дори не знам какво е това.
— Да кажем само, че ще се наложи да се научиш бързо.
 

Четирийсет минути по-късно Тиболт спря пред някакво място с вид на стар склад. Елизабет го насочи към промишлената част на Уилмингтън и накрая паркираха пред триетажна постройка със стара обшивка от широки дъски. Почти нищо не я отличаваше от околните сгради, освен най-малко стотината паркирали автомобила отпред и малката дъсчена пътека, която завиваше покрай сградата и по която бяха окачени евтини бели коледни лампички.
— Как се казва това място?
— «Танци и раци».
— Оригинално, обаче не го виждам като туристическа атракция.
— Не е, само за местни е. Една приятелка от колежа ми каза за него и на мен отдавна ми се иска да дойда.
— Не си идвала досега?
— Не съм, обаче било много забавно.
С тези думи Елизабет пое по скърцащата дъсчена пътека. Пред тях блещукаше реката като осветена отдолу. Музиката, която се носеше отвътре, се засилваше. Когато отвориха вратата, музиката ги заля като вълна и въздухът се изпълни с аромат на раци и масло. Тиболт спря, за да огледа сцената пред очите си.
Вътрешността на просторната сграда беше гола и без никаква украса. Предната половина беше пълна с десетки прости дървени маси с мушами на бели и червени квадратчета, забодени за дървото. Масите бяха пълни с шумни компании и Тиболт видя сервитьорките да стоварват огромни съдове с раци. По средата имаше канички с разтопено масло, а пред всеки посетител се виждаше по-малка купичка. Всички имаха найлонови лигавничета, вадеха раци от кофа, трошаха ги и ги ядяха с пръсти. Бирата беше предпочитаното питие.
Пред тях, в онази част на помещението, която беше непосредствено до реката, имаше дълъг бар — ако изобщо можеше да се нарече така. Беше изхвърлен от водата плавей, качен върху дървени бурета. Край него се тълпяха хора. В отсрещния край на сградата явно беше кухнята. Погледа му привлече сцената, разположена в дъното, където оркестър изпълняваше «Моето момиче» на «Темптейшънс». Най-малко неколкостотин човека танцуваха пред сцената, следвайки стъпките на непознат за него танц.
— Охо! — надвика той глъчката.
Към тях се приближи слаба жена на около четирийсет години с червена коса и престилка.
— Здравейте — поздрави ги провлачено. — Вечеря или танци?
— И двете — отговори Елизабет.
— Малките ви имена?
Двамата се спогледаха.
— Елизабет… — каза той.
— И Логан — довърши тя.
Жената си записа имената им на едно листче.
— Последен въпрос — семейно или за забавление?
— Моля? — попита озадачено Елизабет.
Жената направи балонче с дъвката си.
— Нали сте идвали и преди?
— Не.
— Ето какво: ще седите на маса с други хора, тук е така. Никой не седи сам. Можете да поискате забавление, което означава, че ще ви настаним на по-енергична маса, а ако предпочетете семейно забавление, ще ви настаним на по-тихо място. Естествено, не мога да ви гарантирам каква маса ще ви се падне. Аз само питам. Е, какво да бъде? Семейно или за забавление?
Елизабет и Тиболт се спогледаха и стигнаха до един и същ извод.
— Забавление — отговориха едновременно.
Озоваха се на маса с шестима студенти от университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Сервитьорката им ги представи като Мат, Сара, Тим, Алисън, Меган и Стив, а студентите вдигнаха бутилките си и ги поздравиха в хор: «Здрасти, Логан! Здрасти, Елизабет! Ние се тъпчем яко!»
Тиболт едва се сдържа да не прихне заради сексуалния подтекст, но се озадачи, когато всички впериха изчаквателно погледи в тях.
Сервитьорката прошепна:
— Трябва да отговорите: «И ние искаме да се тъпчем яко, особено заедно с вас.»
Този път Логан и Елизабет наистина се засмяха и изпълниха ритуала.
Седнаха един срещу друг. Елизабет се оказа до Стив, който не скри факта, че я намира за много привлекателна, а Тиболт се озова до Меган, която не прояви никакъв интерес към него, понеже беше заинтригувана от Мат.
Пълничка изморена сервитьорка мина покрай тях и попита:
— Още раци?
— Тъпчем се по всяко време — отговориха студентите в хор. Навсякъде край тях Тиболт чуваше същия отговор. Другият отговор, който също се чуваше, гласеше: «Натъпкали сме се до пръсване!», което явно означаваше, че компанията не иска повече раци. Напомняше му на филма «Представление на ужасите Роки Хорър», където редовните посетители знаеха всички официални отговори, а новодошлите се учеха.
Храната беше първокласна. В менюто имаше едно-единствено нещо, приготвено по един-единствен начин, а всяко ведро раци беше придружено с още салфетки и лигавничета. Отпадъците трупаха в средата на масата — поредната традиция — и от време на време младежи с престилки минаваха да ги изгребат.
Както им обещаха, студентите бяха много енергични. Непрекъснато се шегуваха, проявяваха голям, но безобиден интерес към Елизабет, и на всеки, което допринесе съществено за глъчката, се полагаха по две бири. След вечеря Елизабет и Тиболт отидоха в тоалетната да се освежат. Когато излезе, тя го хвана под ръка.
— Готов ли си за едно клатене? — попита многозначително.
— Не съм сигурен. Как се прави?
— Да научиш този танц е равносилно на това да си южняк. Трябва да се научиш да се отпускаш, заслушан в океана и в ритъма на музиката.
— Явно си го правила и преди.
— Един-два пъти — призна тя престорено скромно.
— Ще ме научиш ли?
— Ще ти бъда партньорка. Обаче урокът започва в девет.
— Урокът ли?
— Всяка събота вечер. Затова е толкова претъпкано. Има уроци за начинаещи, а по-опитните си почиват. Ще правим, каквото ни кажат. Начало в девет.
— Колко е часът сега?
Тя погледна часовника си и заяви:
— Време е да се научиш да се клатиш.
 

Тя се оказа много опитна танцьорка, а това за щастие даде възможност и на него да се представи в по-добра светлина. Но най-хубавото от танца с нея беше почти електрическият заряд, който той усещаше при всяко докосване, и уханието на косата й, когато я завърташе — смесица от топлина и парфюм. Косата й се разроши от влажния въздух, кожата й лъсна от пот и Елизабет доби естествен и неукротим вид. От време на време тя го поглеждаше докато се отдалечаваше вихрено от него, и на устните й се появяваше многозначителна усмивка, сякаш прекрасно съзнаваше как му въздейства.
Когато оркестърът реши да направи почивка, той понечи да се дръпне от дансинга заедно с другите хора, но Елизабет го спря, когато от тонколоните прозвучах първите акорди на «Незабравима» на Нат Кинг Коул. Тя вдигна поглед към него и той разбра какво трябва да направи.
Безмълвно сложи ръка на гърба й, хвана ръката й с другата я придърпа към себе си. Прикова поглед в нея и двамата бавно се понесоха в ритъма на музиката.
Тиболт смътно забеляза, че към тях на дансинга са се присъединили и други двойки. Музиката звучеше някъде далеч, а Елизабет се притисна толкова плътно в него, че той усещаше всяко нейно бавно и спокойно дихание. Затвори очи, когато тя положи глава на рамото му, и в този миг нищо друго нямаше значение. Нито песента, нито мястото, нито другите двойки край него. Само това, само тя. Той се отдаде на усещане за тялото й, притиснато към неговото, и двамата бавно се понесоха по осеяния със стърготини под, потънали в свят, създаден сякаш единствено за тях.
 

Докато се прибираха по тъмния път, Тиболт държеше ръката й и усети как палецът й бавно се плъзга по кожата му в тихото купе на колата.
Спря на алеята пред къщата си малко преди единайсет. Зевс вдигна глава, когато Тиболт изключи двигателя и се обърна към Елизабет.
— Прекарах прекрасна вечер — промърмори той. Очакваше тя да каже същото, но отговорът й го изненада:
— Няма ли да ме поканиш вътре?
— Добре — простичко отвърна той.
Кучето се изправи и размаха опашка, докато Тиболт помагаше на Елизабет да излезе от колата.
— Здравей, Зевс — провикна се тя.
— Ела — нареди му Тиболт и кучето скокна от верандата и хукна към тях. Започна да обикаля край тях, скимтейки радостно. Муцуната му беше полуотворена, докато кучето игриво търсеше вниманието им.
— Затъжил се е за нас — приведе се тя. — Нали, момче?
Зевс близна лицето й. Тя се изправи и се избърса.
— Това беше гадно.
— Не и за него — поясни Тиболт и я покани с жест към къщата. — Готова ли си? Предупреждавам те да не очакваш много.
— Имаш ли бира в хладилника?
— Да.
— Тогава не се тревожи.
Качиха се по стълбите. Тиболт отвори вратата и включи осветлението. Една-единствена лампа на стойка освети креслото до прозореца. В средата на помещението имаше ниска масичка само с две свещи отгоре. Срещу нея беше поставено неголямо канапе. И то, и креслото бяха покрити с тъмносини покривки, а зад тях имаше етажерка с книги. Спартанското обзавеждане завършваше празна стойка за списания и още една лампа на стойка.
Навсякъде блестеше от чистота. Тиболт се беше погрижил за това през деня. Чамовите дъски на пода бяха избърсани, прозорците — измити, навсякъде прахът беше обран. Логан не обичаше да е разхвърлено и мръсно, а постоянният прахоляк в Ирак го направи още по-голям чистник.
Елизабет огледа стаята, преди да влезе.
— Харесва ми — оповести тя. — Откъде взе мебелите?
— Бяха си в къщата.
— Затова си ги покрил.
— Именно.
— Нямаш ли телевизор?
— Не.
— Ами радио?
— Не.
— Какво правиш, когато си тук?
— Спя.
— И?
— Чета.
— Романи ли?
— Не — отговори той, но после размисли. — Всъщност прочетох няколко. Но предимно чета биографии и исторически книги.
— Ами книги по антропология?
— Имам една от Ричард Лийки, но не ми допадат тежките постмодернистични книги по антропология, които преобладават напоследък, пък и в Хамптън трудно можеш да намериш такава литература.
Елизабет обиколи мебелите и плъзна пръст по калъфите им.
— За какво пише той?
— Кой? Лийки ли?
— Да, Лийки — усмихна се тя.
Логан стисна устни и се помъчи да подреди мислите си:
— Традиционната антропология проявява интерес предимно към пет области: кога е започнало развитието на човека, кога е започнал да върви изправен, защо има толкова много човекоподобни видове, защо и как са се развили те и какво означава всичко това за еволюционната история на съвременния човек. В книгата на Лийки става дума предимно за последните четири проблема, като е поставен специален акцент върху начина, по който изработването на оръдия на труда и на оръжия е повлиял на еволюцията на хомо сапиенс.
Елизабет видимо се забавляваше, но беше и впечатлена.
— Какво стана с бирата? — подсети го тя.
— Ей сега. Настанявай се.
Върна се с две бутилки и с кутия кибрит. Елизабет беше седнала по средата на канапето. Той й подаде едната бутилка, настани се до нея и остави кибрита върху масата.
Тя веднага го взе и запали една клечка, загледана в малкото пламъче. С плавно движение го поднесе към фитилите на двете свещи, после духна клечката.
— Дано да нямаш нищо против. Обожавам мириса на свещи.
— Ни най-малко.
Той стана от канапето, за да угаси лампата, и топлата мъжделива светлина на свещите озари стаята. Седна по-близо до Елизабет и се загледа в наполовина осветеното й лице, докато тя съзерцаваше пламъка на свещите. Отпи от бирата си и се запита за какво ли си мисли тя.
— Знаеш ли от колко отдавна не съм била насаме с мъж в осветена от свещи стая? — извърна се към него Елизабет.
— Не.
— Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е: никога. — Явно самата тя беше смаяна от този факт. — Не е ли странно? Бях омъжена, имам дете, излизала съм с мъже, но това не ми се е случвало нито веднъж досега. — Поколеба се и продължи: — А и честно казано, след развода сега за пръв път съм насаме с мъж в дома му — призна смутено. — Кажи ми, щеше ли да ме поканиш, ако не се бях самопоканила? — попита тя, а лицето й беше на сантиметри от неговото.
— Не съм сигурен.
— Защо не? — притисна го тя. — Какво ми има…
— Не е свързано с теб — прекъсна я той, — а с баба ти и с това какво ще си помисли тя.
— Понеже ти е шефка ли?
— Понеже ти е баба. Понеже я уважавам. Но най-вече понеже уважавам теб. Тази вечер прекарах чудесно. Не мога да си спомня кога друг път през последните пет години съм прекарвал толкова приятно с друг човек.
— Обаче въпреки това надали щеше да ме поканиш? — попита озадачено Елизабет.
— Не казах това, а че не съм сигурен.
— Което значи «не».
— Което значи, че се мъчех да измисля как да те поканя, без да те обидя, но ти ме изпревари. А ако всъщност ме питаш дали исках да те поканя, отговорът е, че исках. — Коляното му докосна нейното. — Какви са тези въпроси?
— Да кажем, че не съм имала голям късмет със срещите.
Той знаеше кога да замълчи, но когато вдигна ръка, усети как тя се накланя и се притиска към него.
— Отначало това не ме притесняваше — каза Елизабет. — Бях толкова заета с Бен и с училището, че не обръщах достатъчно внимание. Но по-късно, когато продължи да ми се случва, взех да се чудя какво ми има. Задавах си всякакви откачени въпроси. Къде греша? Къде не внимавам достатъчно? Странно ли мириша? — Тя се помъчи да се усмихне, но не можа да прикрие напълно тъгата и съмнението, които я измъчваха. — Нали ти казах, шантави работи. От време на време се запознавах мъж, с когото смятах, че се разбираме добре, а той изведнъж преставаше да ми се обажда. И не само това, а ако случайно го срещнех някъде после, се държеше, все едно съм чумава. Не го проумявах. Това ме тревожеше и ме нараняваше. С течение на времето вече не можех да обвинявам само мъжете и накрая стигнах до извода, че нещо не е наред със самата мен. Че може би просто ми е отредено да живея сама.
— Всичко ти е наред — увери я Логан и стисна окуражително ръката й.
— Дай ми шанс, сигурна съм, че ще откриеш нещо.
Тиболт усети болката й, прикрита с шегата.
— Не, съмнявам се.
— Много си мил.
— Откровен съм.
Тя се усмихна и отпи от бирата си.
— В повечето случаи.
— Не смяташ, че съм откровен, така ли?
— В повечето случаи, нали ти казах?
— Какво означава това?
Тя остави бутилката си на масата и опита да събере мислите си:
— Според мен си страхотен. Умен, трудолюбив, мил и се държиш невероятно с Бен. Знам го или поне така ми се струва, защото това виждам. Обаче съмнението ми пораждат нещата, които премълчаваш. Уверявам сама себе си, че те познавам, а като се замисля, се оказва, че не е така. Какъв си бил в колежа? Не знам. Какво се е случило след това? Не знам. Знам, че си бил в Ирак и че идваш пеша от Колорадо, но не знам причината. Когато те попитам, отговаряш, че в Хамптън ти допада. Ти си интелигентен и имаш колежанска диплома, а се задоволяваш да работиш в кучкарник на минимална заплата. Попитам ли те за причината, отговаряш, че обичаш кучета. — Тя прокара ръка през косата си. — Работата е там, че според мен ми казваш истината, но не цялата. А онова, което пропускаш, всъщност ще ми помогне да разбера кой си.
Докато я слушаше, Тиболт се помъчи да не мисли за всичко друго, което не й беше казал. Знаеше, че не може да сподели всичко, никога не би могъл да й го каже. Не би могла да го разбере, но все пак… му се искаше тя да узнае що за човек е всъщност. Най-голямото му желание беше Елизабет да го приеме.
— Не говоря за Ирак, понеже не искам да си спомням какво беше там — каза Тиболт.
Тя поклати глава:
— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш…
— Но аз искам — тихо я увери той. — Знам, че четеш вестници, затова сигурно имаш представа какво е там. Обаче не е, каквото си представяш, а и няма как да ти създам реална представа, ако не си го преживяла лично. През повечето време не е толкова опасно, колкото си мислиш. Всъщност е почти нормално. За мен беше по-лесно, отколкото за други войници, понеже нямах съпруга и деца. Имах приятели, имах всекидневие, изпълнявах си задълженията. Понякога обаче беше много тежко. Наистина много. Дотолкова, че ми се искаше да забравя, че изобщо съм бил там.
Тя помълча, после си пое дълбоко дъх:
— И дойде в Хамптън заради онова, което ти се е случило в Ирак, така ли?
Той зачопли етикета на бирената си бутилка, бавно отлепи ъгълчето с нокът и задраска по стъклото.
— В известен смисъл — отговори.
Тя усети колебанието му и положи длан върху ръката му. Топлината й сякаш отприщи нещо в него.
— Виктор беше най-добрият ми приятел в Ирак — поде Тиболт. — Бяхме заедно и на трите мисии. Частта ни претърпя тежки загуби и накрая единственото ми желание беше да обърна гръб на всичко това. И в повечето случаи успявах, обаче на Виктор не му се удаваше толкова лесно. Той непрекъснато мислеше за преживяното. Като се прибрахме, всеки от нас пое по свой път, върна се към своя живот. Той се прибра в Калифорния, аз — в Колорадо, но въпреки това се нуждаехме един от друг. Разговаряхме по телефона, пишехме си по имейла, преструвахме се колко спокойно приемаме факта, че докато през последните четири години всеки ден сме се опитвали да останем живи, хората у дома са смятали, че идва краят на света, ако паркират на неудобно място или в «Старбъкс» им дадат друго кафе, не това, което са си поръчали. Както и да е, решихме да отидем на риба в Минесота…
Той замълча, понеже не му се искаше да си спомня, но щеше да се наложи. Отпи от бирата си и остави бутилката на масата.
— Случи се миналата есен… Толкова се радвах да го видя. Не разговаряхме за мисиите в Ирак, но и не се налагаше. И на двамата ни беше достатъчно да прекараме известно време с човек, преживял всичко това. Виктор вече се оправяше. Не беше в страхотна форма, но се бе съвзел. Беше женен, чакаше дете и аз си казах, че въпреки кошмарите, които сънуваше от време на време, в крайна сметка ще се оправи. — Тиболт не можеше да прикрие чувствата си. — Последния ден излязохме за риба рано сутринта. Бяхме само двамата в малката гребна лодка и когато потеглихме, езерото беше гладко като огледало, сякаш бяхме първите хора, които влизат във водата. Помня, че наблюдавах как един ястреб се носи в небето, а огледалният му образ се плъзга по водата точно под него, и си помислих, че не съм виждал нищо по-красиво — поклати глава той, унесен в спомена. — Смятахме да похвърляме малко въдиците, преди да се напълни с хора, а после щяхме да отидем в градчето и да хапнем пържоли с бира. Малко празненство по случай края на пътуването ни. Обаче се увлякохме и останахме в езерото прекалено дълго.
Тиболт разтри челото си, опитвайки се да запази самообладание.
— Бях забелязвал лодката и преди, не знам защо привлече вниманието ми сред всички останали. Може би донякъде се дължи на Ирак, но си напомних да държа лодката под око. Все пак беше странно. Не правеха нищо по-различно от хората по другите лодки. Просто тийнейджъри, които се забавляват: караха водни ски, возеха се на банан. Бяха шестима — три момчета и три момичета — и си личеше, че са решили да се забавляват добре, докато водата е още топла.
Той продължи с дрезгав глас:
— Чух я да се приближава и знаех, че сме в беда, още преди да я видя. Моторът издава специфичен звук, когато лодката лети към теб с пълна скорост. Сякаш боботенето се провлачва след мотора за час от секундата и мозъкът ти подсъзнателно го долавя. Разбрахме, че сме в опасност. Обърнах се и видях как лодката лети към нас с петдесет километра в час. — Тиболт притисна върховете на пръстите си. — Виктор вече беше видял какво става. Още помня изражението му — смесица от страх и смайване, — същото изражение като това на приятелите ми в Ирак точно преди да умрат. — Тиболт бавно въздъхна. — Лодката преряза нашата през средата. Блъсна се право във Виктор и той умря на място. Както си говорехме колко е щастлив, че се е оженил за съпругата си, в следващия миг най-добрият ми приятел беше мъртъв.
Елизабет сложи длан на коляното му и го стисна. Лицето й беше пребледняло.
— Ужасно съжалявам…
Той сякаш не я чуваше.
— Знаеш ли, просто не е честно? Да преживее три мисии в Ирак, да оцелееш след онова, което ни се случи… и да загинеш по време на излет за риба! Не го проумявах. След това ми се случи нещо. Не физически, психически. Сякаш много дълго пропадах в някаква бездна. Предадох се. Не можех да се храня, спях по няколко часа на нощ, а понякога не спирах да плача. Виктор сподели с мен, че го преследват видения със загинали войници, а след неговата смърт същото се случи и с мен. Изведнъж войната отново излезе на преден план и зае централно място. Всеки път, когато се опитвах да заспя, виждах Виктор или сцени от боевете, които бяхме преживели, и се разтрепервах. Единственото нещо, което ме спаси да не полудея напълно, беше Зевс.
Той замълча и погледна към Елизабет. Въпреки мъчителните спомени остана поразен от красотата й и от тъмнозлатистата й коса.
Гледаше го със състрадание.
— Не знам какво да кажа.
— И аз не знам. Все още не знам — сви рамене той.
— Нали знаеш, че нямаш вина?
— Да — промърмори той, — но историята не свършва до тук. — Той покри ръцете й със своите, съзнавайки, че е стигнал твърде далеч и вече не може да спре. — Виктор все говореше за съдбата, много вярваше в тези неща и през последния ден, който прекарахме заедно, ми каза, че ще позная отреденото от съдбата ми, когато го срещна. Колкото и да се мъчех, не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Чувах думите му непрекъснато и малко по малко осъзнах, че макар да не знам къде да търся съдбата си, явно не е в Колорадо. Приготвих си раницата и реших да поема на път. Майка ми смяташе, че съм си изгубил ума, обаче с всяка стъпка по пътя имах усещането, че възвръщам целостта си. Сякаш точно пътешествието беше лекарството, от което се нуждаех. А когато пристигнах в Хамптън, не почувствах необходимост да продължа. Това беше мястото, до което трябваше да стигна.
— И ти остана.
— Да.
— А съдбата ти?
Той не отвърна. Разкри й истината толкова, колкото можеше да си позволи, а не искаше да я лъже. Вгледа се в ръката й под своята и неочаквано му се стори, че всичко това не е редно. Съзнаваше, че трябва да сложи край, преди историята да се задълбочи повече. Да стане от канапето и да я изпрати до колата й. Да й пожелае лека нощ и да замине от Хамптън преди изгрев-слънце. Ала не можеше да го каже, не можеше да се застави да се надигне от канапето. Нещо друго го бе обзело и той се обърна към нея невероятно смаян. Беше прекосил половината страна, търсейки една жена, която познаваше само по снимка, а накрая постепенно и безвъзвратно се бе влюбил в тази съвсем реална, уязвима и чувствителна жена, която го караше да се чувства жив, както не се бе чувствал от края на войната. Тиболт не разбираше напълно случващото се, но никога през живота си не се бе чувствал толкова сигурен.
Съдейки по изражението й, явно и тя се чувстваше по същия начин, затова нежно я придърпа към себе си. Когато лицето й доближи до неговото, той усети топлия й дъх, докосна устните й със своите веднъж, после втори път, преди накрая да се слеят завинаги.
Зарови ръце в косата й я целуна с цялото си същество, вложи всичко, което искаше да му се случи. Тя измърка доволно, когато той я прегърна. Логан леко разтвори устни, усети езика й със своя и изведнъж почувства, че тя е неговата половинка, че случващото се помежду им е най-хубавото и за двамата. Целуна бузата и шия й, лекичко я ухапа и после отново целуна устните й. Изправиха се от канапето и той безмълвно я поведе към спалнята.
Любиха се бавно. Тиболт се надвеси над Елизабет, призна шепнешком любовта си и усети как го изпълва желание тази нощ да не свършва никога. Усети как тялото му тръпне от наслада отново и отново. А после тя се сгуши доволно в прегръдките му. Разговаряха, смяха се и се целуваха, после се любиха отново и накрая Логан се излегна до нея, взря се в очите й и нежно плъзна пръст по бузата й. Усети в него да напират думи, които не си беше представял, че може да каже на някого.
— Обичам те, Елизабет — прошепна, напълно убеден, че казва истината.
Тя взе ръката му и целуна пръстите му един по един:
— И аз те обичам, Логан.
 

Седемнайсета глава
Клейтън
 
Кийт Клейтън наблюдаваше Бет, докато тя излизаше от къщата, и знаеше точно какво се е случило вътре. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се засилваше желанието му да я последва и да си поговори малко с нея веднага щом тя се прибере у дома. Да й обясни положението така, че да го разбере, да схване, че тази работа изобщо не е приемлива. Може дори да я зашлеви един-два пъти, не толкова силно, че да я заболи, ама достатъчно, та да разбере, че Кийт не говори на вятъра. Не че щеше да има полза от това. И не че той наистина щеше да го направи. Никога не беше удрял Бет. Не беше такъв човек.
Ама какво ставаше, по дяволите? По-лошо нямаше накъде.
Най-напред се оказа, че този тип работи в кучкарника. После, че няколко пъти вечеря у тях и двамата си разменят влажни погледи като в скапаните холивудски филми. И отгоре на всичко — което беше адски скапано — двамата отидоха на танци в онова загубено заведение, а след това, макар нищо да не се виждаше през завесите, Кийт изобщо не се съмняваше, че тя бе започнала да се държи като блудница. Вероятно на канапето. Вероятно защото беше пила твърде много.
Помнеше онова време. Налей на жената няколко чаши вино, доливай, когато не гледа, сипвай в бирите й по малко водка, а когато започне да заваля думите, да знаеш, че те чака страхотен секс още там, в дневната. Алкохолът вършеше чудеса. Като си пийне, тя не само не можеше да отказва, ами и ставаше тигрица в леглото. Докато обикаляше около къщата, той си представяше как изглежда тялото й без дрехи. Ако не беше толкова вбесен, може би дори щеше да се възбуди, като знае, че тя е там, че го прави потна и разгорещена. Обаче проблемът беше другаде: Бет не се държеше както подобава на една майка!
Кийт знаеше как стават тези работи. Започнеше ли да прави секс с мъжете, с които излиза, това щеше да стане нещо нормално и приемливо. А стане ли нормално и приемливо, тя щеше да започне да прави същото и с други мъже. Ясно като бял ден. След единия мъж щеше да дойде втори, после четвърти, пети, десети и така нататък, а на него никак не му се искаше тя да помъкне върволица от мъже през живота на Бен, които да му намигват на излизане, все едно казват: «Майка ти е много знойно парче!»
Кийт нямаше да допусне да стане така. Бет беше наивна като повечето жени, затова я наглеждаше през всичките тези години. И всичко беше наред, преди да цъфне Телбод.
Този тип беше същински кошмар. Сякаш единствената му цел беше да съсипе живота на Клейтън. Е, нямаше да му се получи, нали така?
През последната седмица Клейтън беше научил доста неща за Телбод. Той не само работеше в кучкарника — по силата на каква огромна случайност — но и живееше в онази съборетина до гората. След няколко привидно официални обаждания на Клейтън до полицията в Колорадо професионалната услужливост свърши останалото. Научи, че Телбод е завършил университета в Колорадо, че е служил в морската пехота, ходил е в Ирак и е заслужил доста похвали. Най-интересното обаче беше, че според няколко човека от неговия взвод Телбод сключил сделка с дявола, за да оцелее.
Какво ли щеше да помисли за това Бет!
Кийт не го вярваше. Познаваше доста морски пехотинци и знаеше, че повечето от тях не са особено умни. Все пак около този тип наистина имаше нещо съмнително, след като и пехотинците не му вярваха напълно.
Пък и защо му е да прекосява пеша цялата страна и да спира тук? Не познаваше никого в града и май досега не беше идвал тук. В това също имаше нещо съмнително. Отгоре на всичко Кийт не можеше да се избави от усещането, че отговорът ще му извади очите, а той не го вижда. Но щеше да го открие. Винаги успяваше.
Продължи да се взира в къщата и си повтаряше, че е крайно време да се справи с този тип. Не сега обаче. Не тази вечер. Не и докато този пес се мотае наоколо. Може би следващата седмица. Когато Телбод е на работа.
Ето това го отличаваше от другите хора. Повечето от тях живееха като престъпници: първо действай, после ще му мислиш. Не и Кийт Клейтън. Той обмисляше всичко предварително. Планираше. Изчакваше. Което беше основната причина да не е предприел нищо досега, дори когато ги видя да пристигат с колата тази вечер, дори когато знаеше какво става в къщата, дори когато видя Бет да излиза с разрошена коса и пламнало лице. Съзнаваше, че в крайна сметка е въпрос на сила, а в този момент силата беше на страната на Телбод. Заради снимките, които можеха да прекъснат притока на пари към Клейтън.
Силата обаче не означава нищо, ако не бъде използвана. А Телбод не я използваше. Което означаваше, че или не съзнава с какво разполага, или е изхвърлил фотоапарата, или просто е човек, който не си вре носа в чуждите работи.
А може би и трите.
Клейтън искаше да се увери. Но едно по едно. Най-напред трябваше да потърси картата памет със снимките. Ако все още беше у този тип, щеше да я намери и да я унищожи. Така силата отново щеше да е на негова страна и Телбод щеше да си получи заслуженото. Ами ако той беше изхвърлил снимките още тогава? Толкова по-добре. Клейтън щеше да се справи с Телбод и отношенията между него и Бет отново щяха да се нормализират. А това беше най-важното.
Мамка му, много беше хубава, когато излезе от онази къща. Беше толкова готина и сексапилна, особено след като той знаеше какво е правила, макар и с Телбод. Отдавна не беше имала връзка с мъж и сега изглеждаше… различна. Нещо повече, Клейтън знаеше, че след тази нощ Бет със сигурност щеше да бъде готова за още. Идеята за взаимноизгодно приятелство все повече започваше да му харесва.
 

Осемнайсета глава
Бет
 
— Явно сте прекарали добре — отбеляза баба й.
Беше неделя сутрин и внучката й тъкмо беше седнала на масата в кухнята. Бен още спеше горе.
— Да, така е — прозя се тя.
— И?
— Ами… нищо.
— Доста закъсня да не си правила нищо.
— Не беше чак толкова късно. Виж колко рано ставам. — Тя отвори хладилника, после затвори, без да си вземе нещо. — Което нямаше да бъде възможно, ако се бях прибрала много късно. Пък и защо си толкова любопитна?
— Просто искам да знам дали в понеделник все още ще си имам служител. — Баба й си наля чаша кафе и се отпусна тежко на един стол до масата.
— Не виждам защо да нямаш.
— Значи мина добре?
Този път Бет не отговори веднага, а се замисли, припомняйки си предишната вечер. Докато разбъркваше кафето си, установи, че отдавна не се е чувствала толкова щастлива.
— Да, мина добре.
 
* * *
 
През следващите няколко дни Бет прекарваше с Логан възможно най-много време, без това да става твърде очевидно за Бен. Не беше сигурна поради каква причина смяташе за важно да бъде така. Струваше й се в духа на съветите, които биха дали психолозите на родители, които излизат на срещи. Само че дълбоко в себе си знаеше, че причината не е точно тази. Имаше нещо вълнуващо в това да се преструват, че нищо не се е променило между нея и Логан — така връзката им ставаше някак непозволена и тайна.
Естествено, не можеха да заблудят баба й. От време на време, докато двамата се стараеха да поддържат престорената си фасада, тя промърморваше някоя безсмислица от сорта на «камили в Сахара» или «като коса и пантофки». По-късно Бет и Логан се мъчеха да проумеят какво означават тези думи. Явно първата намекваше, че на двамата им е отредено да са заедно; разгадаването на втората им отне повечко време и Бет просто не проумяваше, докато Логан не сви рамене и не изтърси: «Може би е свързано с Рапунцел и Пепеляшка!»
Приказки. Само че приказки с щастлив край. Бабчето беше мила, ама не искаше да изглежда твърде добра.
Откраднатите мигове, когато оставаха сами, бяха наситени като насън. Бет беше свръхотзивчива към всяко негово движение, към всеки жест, беше като омагьосана от кротостта, с която я хващаше за ръка, докато следваха Бен по време на вечерните си разходки, а после я пускаше, щом той дойдеше при тях. Логан сякаш имаше шесто чувство относно това колко далеч е Бен — вероятно беше развил умението в армията — и Бет му беше признателна, че желанието й засега да не разгласяват връзката си не го притеснява.
За нейно облекчение Логан продължи да се държи с Бен точно както преди. В понеделник се появи с малък лък и стрели, които беше купил от спортния магазин. Двамата с Бен цял час стреляха по мишени, макар че почти през цялото време търсеха прелетелите покрай мишената и озовалите се в бодливите храсти или по клоните на дърветата стрели, поради което и двамата се изподраха до лактите.
След вечеря играеха шах в дневната, докато двете с баба й почистваха кухнята. Докато бършеше съдовете Бет си каза, че ако не по друга причина, би могла да обича Логан вечно заради начина, по който се държи със сина й.
Макар да се прикриваха, все си намираха извинение да остават насаме. Във вторник, когато Бет се прибра от училище, забеляза, че с разрешение на баба й Логан е поставил люлка на верандата, за да «не се налага да седим на стълбите». Докато Бен беше на урока си по музика, Бет се наслаждаваше на бавното и ритмично поклащане на люлката, седнала до Тиболт. В сряда го откара до града, за да купят още храна за кучетата. Всекидневни неща, но на нея й стигаше само да е с него. Понякога, когато оставаха сами в пикапа, той я прегръщаше, а тя се притискаше до него и се наслаждаваше на приятното усещане.
Мислеше за него, докато беше на работа, представяше си какво прави той или за какво си говорят двамата с баба й. Представяше си как ризата залепва за гърба му и как се движат мускулите на ръцете му, докато обучава кучетата. В четвъртък сутринта, когато Логан и Зевс се зададоха по алеята, Бет се извърна, застанала на прозореца в кухнята. Баба й седеше на масата и бавно обуваше гумените си ботуши — предизвикателство, задълбочило се поради увредената й ръка. Бет се прокашля.
— Имаш ли нещо против да дадеш на Логан почивен ден? — попита тя.
Баба й дори не си направи труда да скрие самодоволната си усмивка.
— Защо?
— Искам да се махнем малко. Само двамата.
— Ами училището?
Бет беше почти готова и обядът й беше прибран в кутията.
— Мисля да се обадя и да кажа, че съм болна.
— Аха! — възкликна баба й.
— Обичам го, бабо.
Бабчето поклати глава с блеснали очи.
— Чудех се кога ще го признаеш най-сетне, вместо да ме караш да съчинявам глупави гатанки.
— Извинявай.
Бабчето се изправи и тупна с крак няколко пъти, за да се увери, че ботушите са й добре. На пода се натрупа малко пръст.
— Мисля, че днес ще успея да се справя и сама. Дори ще ми се отрази добре. Напоследък много гледам телевизия.
Бет прибра кичур коса зад ухото си.
— Благодаря ти.
Двамата с Логан прекараха следобеда прегърнати, любиха се отново и отново и когато най-сетне стана време тя да се прибира — искаше да е вкъщи, когато Бен се прибере от училище, — беше сигурна, че Логан я обича толкова, колкото и тя него, и че той също започва да си представя, че двамата ще прекарат живота си заедно.
Единственото нещо, което помрачаваше съвършеното й щастие, беше чувството, че нещо го тревожи. Не беше тя — не се съмняваше в това. Не беше и състоянието на връзката им — беше съвсем очевидно по поведението му, когато бяха заедно. Беше нещо друго, което Бет не можеше да определи с точност, но като се замислеше, май за пръв път го забеляза в четвъртък следобед, щом се прибра у дома с Бен.
Момчето както обикновено хукна още от колата да си играе със Зевс, изгарящ от нетърпение да изразходва малко енергия преди урока си по музика. Бет беше при баба си в канцеларията на кучкарника, когато видя Логан насред двора, пъхнал ръце в джобовете си и потънал в мисли. В пикапа също й се стори отнесен, въпреки че беше обгърнал раменете й с една ръка. А вечерта, след като с Бен изиграха обичайната си партия шах, той излезе на верандата сам.
Бет излезе няколко минути по-късно и седна до него на люлката.
— Притеснява ли те нещо? — попита тя най-сетне.
Той не отговори веднага.
— Не съм сигурен.
— Сърдиш ли ми се за нещо?
Той поклати глава.
— Ни най-малко.
— Какво има?
Той се поколеба.
— Не съм сигурен — повтори.
Тя се вгледа в него през полупритворените с мигли.
Искаш ли да поговорим?
— Да — отговори той, — но още не.
В събота, когато Бен беше при баща си, двамата отидоха с колата до Сънсет Бийч близо до Уилмингтън.
Нямаше ги вече летните тълпи и те бяха почти сами; неколцина човека се разхождаха по брега. Заради гълфстрийма водите на океана все още бяха приятно топли и двамата газеха до колене, а Логан току хвърляше една топка за тенис отвъд вълните. Зевс се забавляваше невероятно — газеше във водата като обезумял и от време на време излайваше, сякаш за да предупреди топката да стои на едно място.
Бет беше приготвила малко храна за пикник и няколко хавлиени кърпи, затова когато Зевс се измори, се оттеглиха малко по-нагоре по брега и седнаха да хапнат. Тя извади продуктите за сандвичите и наряза пресни плодове. Докато се хранеха, на хоризонта се показа траулер за лов на скариди и Логан го проследи с тревожния поглед, който Бет бе забелязала от време на време през изминалата седмица.
— Пак гледаш така — обади се тя най-накрая.
— Как?
— Хайде, изплюй камъчето — подкани го, без да обръща внимание на въпроса му. — Какво те тревожи? И този път никакво увъртане.
— Добре съм — увери я той и се извърна да срещне погледа й. — Знам, че напоследък съм малко отнесен, но просто се опитвам да проумея нещо.
— Какво точно?
— Защо излизаме.
Сърцето й сякаш спря. Не очакваше да чуе точно това.
— Не прозвуча както трябва — побърза да уточни той и тръсна глава. — Нямах предвид това, което си помисли. По-скоро се питах как това изобщо стана възможно. Не проумявам.
Тя се смръщи:
— Все още не те разбирам.
Зевс, който лежеше до тях, вдигна глава да проследи с поглед ято чайки, които кацнаха наблизо. Зад тях, съвсем близо до водата, кучета гонеха рачета из пясъка. Логан ги наблюдава известно време, преди да продължи. Заговори уверено и спокойно като преподавател, който обяснява преподаваната от него материя:
— Ако погледнеш на нещата от моята гледна точка, ето какво ще видиш: интелигентна, очарователна и красива жена, още ненавършила трийсет години, остроумна и страстна. И много изкусителна, стига да поиска — усмихна й се той многозначително, преди да продължи: — С други думи, страхотна мадама според всякакви критерии. — Той замълча и после добави: — Спри ме, ако те смущавам.
Тя го потупа по коляното:
— Прекрасно се справяш. Продължавай.
Логан неспокойно прокара ръка през косата си.
— Затова се опитвам да проумея. Размишлявам през последните няколко дни.
Тя се помъчи да проследи мисълта му. Този път не просто го потупа по коляното, а го стисна.
— Бъди по-ясен, не те разбирам.
За пръв път, откакто го познаваше, прочете нетърпение в погледа му. То изчезна почти веднага и Бет се досети, че е насочено по-скоро към самия него, отколкото към нея.
— Искам да кажа, че не разбирам защо не си имала връзка след бившия си съпруг. — Той замълча, търсейки уместните думи. — Да, имаш син, а според някои мъже това е пречка да започнат връзка. Обаче ти не криеш факта, че си майка, и най-вероятно повечето хора това градче знаят какво е положението ти.
— Да, така е — отговори Елизабет след кратко колебание.
— А и мъжете, които са те канили на среща, са знаели, че имаш син, нали?
— Да.
Той я изгледа замислено:
— Къде са тогава?
Зевс завъртя главата си в скута й и Бет започна да го гали зад ушите, усещайки как вътрешно заема отбранителна позиция.
— Какво значение има? Честно казано, не съм очарована от тези въпроси. Случилото се в миналото си е моя работа, не мога да го променя и проклета да съм, ако ти позволя да седиш и да ме разпитваш с кого съм излизала, кога и какво се е случило. Аз съм такава, каквато съм, и ти би трябвало прекрасно да го разбираш, господин Идвам-пеша-от-Колорадо-но-не-ме-питай-защо.
Той мълчеше и Бет беше сигурна, че обмисля думите й. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше неочаквана нежност.
— Не го казвам, за да те ядосам, а понеже смятам, че си най-забележителната жена, която познавам. — Отново замълча, за да се увери, че тя е разбрала думите му. — Работата е там, че според мен почти всеки мъж би се чувствал по същия начин. И понеже ти си излизала с други мъже, особено в градче като Хамптън, където няма много свободни жени на твоята възраст, не се съмнявам, че те веднага са разбрали какъв невероятен човек си. Добре, някои може да не са били твой тип, затова ти си прекратила връзката. Но другите? Онези, които са ти допадали? Все е имало някой, с когото да си допаднете.
Той загреба шепа пясък и бавно разпери пръсти, а песъчинките изтекоха между пръстите му.
— Ето това си мислех, понеже просто не е възможно да не сте си допаднали с някого, но въпреки това ти сама ми каза, че не ти е вървяло с мъжете. — Логан избърса ръката си в кърпата и попита: — Засега не греша, нали?
Тя впери поглед в него, питайки се откъде знае толкова много.
— Не — потвърди Бет.
— Ти също си се питала, нали?
— Понякога — призна тя, — но не ти ли се струва, че влагаш прекалено много в това? Дори ако бях съвършена, както твърдиш, не забравяй, че времената се промениха. Вероятно има хиляди, дори десет хиляди жени, които отговарят на същото описание.
— Може би — сви рамене той, — но не си убедена.
— Не.
Бистрите му сини очи приковаха нейните с нетрепващата си настойчивост.
— Какво? Да не подозираш някакъв заговор?
Той не отговори направо, а грабна още една шепа с пясък.
— Какво можеш да ми кажеш за бившия си съпруг — попита.
— Какво значение има?
— Интересно ми е как гледа той на факта, че излизаш с други мъже.
— Сигурна съм, че не се интересува. Не мога разбера защо изобщо смяташ, че това има някакво значение.
Той изсипа пясъка.
— Понеже — тихо поде Логан и се извърна към нея — съм почти сигурен, че тъкмо той е влизал в къща ми онзи ден.
 

Деветнайсета глава
Тиболт
 
Късно в събота вечер, след като Елизабет си тръгна, Тиболт завари Виктор в дневната си, все още по къси панталони и пъстра риза, както беше облечен в деня на смъртта си.
Щом го зърна, се закова на място и се втренчи в него. Не беше възможно, не можеше да му се случва. Знаеше, че Виктор го няма, беше погребан близо до Бейкърсфийлд. Знаеше също, че Зевс би реагирал, ако някой е влизал в къщата, но кучето просто се запъти към купичката си с вода.
Приятелят му се усмихна в настъпилата тишина.
— Има и още — каза той дрезгаво. Тиболт примигна, а когато отвори очи, Виктор вече го нямаше и беше съвсем очевидно, че никога не е идвал.
Виктор му се привиждаше за трети път след смъртта си. Първия път беше на погребението, когато Тиболт зави някъде в дъното на църквата и видя Виктор да се взира в него от края на коридора.
— Ти не си виновен — каза му той, преди да изчезне. Гърлото на Тиболт се стегна и той мъчително се опита да си поеме въздух.
За втори път му се появи три седмици преди Тиболт да поеме на път. Този път се случи в бакалницата, докато ровеше в портфейла си, опитвайки се да прецени колко бири да си купи. По онова време вече пиеше много и докато отброяваше банкнотите, зърна нещо. Виктор поклати глава, но не каза нищо. Не се налагаше. Тиболт вече го знаеше — време беше да престане да пие. А сега и това.
Не вярваше в привидения и съзнаваше, че образът на Виктор не е реален. Никакъв призрак не го преследваше, нямаше никакви посещения от отвъдното, нямаше неспокоен дух, който иска да предаде посланието си.
Мъртвият беше плод на въображението му и Тиболт беше наясно, че образът е създаден от собственото му подсъзнание. В крайна сметка, Виктор беше единственият човек, в когото винаги се беше вслушвал.
Знаеше, че случилото се с лодката е просто инцидент. Хлапетата, които управляваха лодката, бяха травмирани и ужасени от случилото се. А що се отнася до пиенето, дълбоко в себе си той съзнаваше, че алкохолът по-скоро му вреди, отколкото му помага. Кой знае защо обаче му беше по-лесно да слуша Виктор. Последното, което очакваше, беше да види приятеля си отново. Замисли се над думите на Виктор — «има и още» — и се запита дали те са свързани с разговора му с Елизабет. Надали, но макар че щеше да разбере, това го измъчваше. Подозираше, че колкото повече притиска Виктор да му даде отговор, толкова по-малко вероятно е да го получи. Такива номера му въртеше подсъзнанието.
Отиде в кухничката да си налее чаша мляко, сложи храна в паничката на Зевс и се върна в стаята си. Легна и се замисли над нещата, които беше казал на Елизабет.
Дълго беше обмислял дали изобщо да разговаря нея. Дори не беше сигурен какво се надява да постигне така, освен да й отвори очите за вероятността Кийт Клейтън да контролира живота й.
А той точно това правеше. Тиболт се увери, когато забеляза, че в къщата му е влизано. Разбира се можеше да е всеки — някой, който иска да припечели набързо, като открадне вещи и ги даде в заложните къщи, — но начинът, по който беше направено, му подсказваше друго. Беше твърде прецизно. Нищо не беше разхвърлено. Нищо дори не беше преместено.
Одеялото на леглото беше първият издайнически признак. Имаше лека неравност, дело на човек, който не умее да оправя леглото по военному — а това биха забелязали малцина, почти никой. Логан забеляза. Дрехите в чекмеджетата му издаваха подобно разместване: тук-там по някоя гънка, неправилно сгънат ръкав. Някой не само беше проникнал в къщата, докато той е бил на работа, но и я беше претърсил.
Защо обаче? Тиболт не притежаваше нищо ценно. Бързият предварителен оглед му беше показал, че в къщата няма нищо скъпо. В дневната нямаше никаква електроника, втората спалня беше съвсем празна, а стаята, в която спеше той, беше обзаведена само с маса, масичка и лампа. Освен съдовете и електроуредите, върху плота се мъдреше една древна електрическа отварачка за консерви и нищо друго. В килера имаше кучешка храна, франзела хляб и буркан с фъстъчено масло. Някой иначе си беше направил труда да огледа къщата, беше надникнал дори под матрака, старателно беше преровил чекмеджетата му и после беше подредил.
Никакви следи от гняв, задето не е намерил ценности. Нямаше видими признаци на безсилие, задето проникването с взлом се е оказало загуба на време. Вместо това злосторникът се беше постарал да прикрие следите си.
Който и да беше влизал, беше дошъл в къщата не за да краде, а да потърси нещо. Нещо конкретно. Не му отне много време да се досети какво е това нещо и кой е извършителят.
Кийт Клейтън искаше да се добере до фотоапарата. По-точно търсеше паметовата карта със снимките. Сигурно защото те можеха да го вкарат в беля. Не беше бог знае колко трудно Логан да се досети, като се имаше предвид какво правеше Кийт, когато се срещнаха за пръв път. Добре, Клейтън искаше да прикрие следите си, но въпреки това тук имаше нещо повече от очевидното. И то беше свързано с Елизабет.
Не беше логично тя да не е имала никакви връзки през последните десет години. Обаче се връзваше с нещо, което Логан беше дочул край масата за билярд, докато показваше снимката й на местните. Какво каза един от тях? Не си спомни точните думи веднага.
Искаше му се тогава да им беше обърнал повече внимание. До такава степен беше насочил усилията си към това да научи името на Елизабет, че не обърна внимание на чутото — грешка. Сега като се замислеше, сякаш в забележката бе доловил нещо заплашително.
«Да кажем, че тя не ходи по срещи. На бившия й не би му харесало, а и човек надали би желал да се изпречва на пътя му.»
Логан анализира онова, което му беше известно за Кийт Клейтън. Произлизаше от влиятелен род. Беше грубиян. Лесно се палеше. Беше човек, който смята, че заслужава каквото поиска и когато го поиска.
Не беше сигурен за последното, но се връзваше с картинката.
Клейтън не искаше Елизабет да излиза с други мъже. Тя не беше имала сериозна връзка от години. Самата тя понякога си задаваше въпроси, но дори не беше обмислила възможната връзка между бившия си съпруг и провалените си връзки. Според Тиболт бе напълно възможно Клейтън да манипулира хора и събития — и поне в едно отношение — да контролира живота й. След като бившият й съпруг знаеше с кого е излизала Елизабет преди, явно я е наблюдавал от години. Точно както я наблюдаваше и сега.
Не му беше трудно да си представи как Клейтън е прекратил предишните й връзки, но засега не се намесваше в отношенията на Тиболт и Елизабет. Засега Тиболт не го беше забелязвал да шпионира отдалеч, не беше забелязвал нищо необичайно. Вместо това Клейтън беше проникнал с взлом в къщата му, да потърси снимките, когато беше сигурен, че Тиболт е на работа.
Подготвяше ли се?
Сигурно. Въпросът беше с каква цел. Най-малкото — да го прогони от града. Въпреки това Тиболт не можеше да се отърси от усещането, че това надали е краят. Както каза Виктор, имаше и още.
Искаше да сподели с Елизабет сведенията си за бившия й съпруг, но не можеше направо да изтърси какво е чул да подхвърлят в билярдната зала. Щеше да се наложи да й каже и за снимката, а още не беше готов да го направи. Вместо това искаше да я насочи в правилната посока с надеждата тя сама да свърже нещата. След като научеха до каква степен Клейтън е решен да проваля връзките й, двамата заедно щяха да се справят с онова, което той им сервираше. Обичаха се. Щяха да знаят какво да очакват. Всичко щеше да се нареди.
Затова ли беше дошъл? Да се влюби в Елизабет и двамата да изградят живота си заедно? Такава ли беше съдбата му?
По някаква причина не му се струваше редно. Думите на Виктор го потвърждаваха. Имаше и друга причина да дойде. Вероятно фактът, че се бе влюбил в Елизабет, беше част от нещата, но не беше всичко.
Още нещо предстоеше.
Имаше и още.
Тиболт спа непробудно до сутринта, както всяка нощ, откакто беше пристигнал в Северна Каролина. Това беше военна особеност — или по-скоро бойна, беше я усвоил от нужда. Изморените войници допускат грешки. Баща му го казваше. Повтаряше го и всеки офицер, когото Тиболт познаваше. Военният му опит потвърди верността на тези думи. Той се научи да спи, когато е време за сън, какъвто и хаос да цари, убеден, че на другия ден всичко ще бъде по-добре.
С изключение на краткия период след смъртта на Виктор сънят никога не беше проблем за него. Обичаше да спи, харесваше му как мислите му се сплитаха, докато сънуваше. В неделя, когато се събуди, установи, че си представя колело със спици, тръгващи от средата. Не беше сигурен точно защо, но няколко минути по-късно, докато разхождаше Зевс, изведнъж му хрумна, че не Елизабет е главината на колелото, както подсъзнателно беше допуснал. Даде си сметка, че всичко случило се от пристигането му в Хамптън досега се върти около Кийт Клейтън.
Клейтън беше първият човек от градчето, с когото се бе запознал. Беше взел фотоапарата на Клейтън. Клейтън и Елизабет са били женени преди време. Клейтън беше баща на Бен. Той проваляше връзките на Елизабет. Клейтън ги беше видял заедно вечерта, когато Бен си беше насинил окото, с други думи, пръв беше научил за тях. Беше проникнал с взлом в къща му. Клейтън — а не Елизабет — беше причината Логан да дойде в Хамптън.
В далечината се чу гръмотевица — тиха и заплашителна. Явно се задаваше голяма буря, ако съдеше по това колко беше задушно.
Логан осъзна, че не знае почти нищо за Клейтън, освен онова, което Елизабет му е казвала за бившия си съпруг. Когато закапаха първите капки дъжд, Тиболт се прибра вътре. По-късно щеше да отиде в библиотеката. Трябваше да направи малко проучване, ако се надяваше да опознае по-добре Хамптън и ролята на Клейтън в града.
 

Двайсета глава
Бет
 
— Изобщо не ме учудва — изсумтя баба й. — Нищо не би ме учудило във връзка с някогашния ти съпруг.
— Той не е мъртъв, бабо.
— Надеждата умира последна.
Бет отпи от кафето си. Беше неделя и току-що се връщаха от църквата. За пръв път, откакто бе получила инсулт, баба й изпълни малко музикално соло и Бет не искаше да я разсейва преди това. Знаеше колко много означава за нея хорът.
— Не ми помагаш — отбеляза Бет.
— Че какво има да ти помагам?
— Казвах ти, че…
Баба й се приведе над масата:
— Знам какво ми казваше. Вече ми го каза, забрави ли? И ако ме питаш дали според мен Кийт наистина е влизал в къщата на Тиболт, ще ти кажа, че това не би ме изненадало. Никога не съм го харесвала.
— Ама наистина ли?
— Хайде да не започваме пак.
— Не започвам пак.
Баба й явно не я чу.
— Струваш ми се изморена. Искаш ли още кафе? Да ти препека филийка с канела?
— Не съм гладна — поклати глава Бет.
— Въпреки това трябва да ядеш. Не е здравословно да пропускаш хранения, а ти пропусна закуската. — Възрастната жена се надигна от масата. — Ще ти препека филийката.
Бет знаеше, че няма смисъл да спорят. Щом баба й намислеше нещо, нямаше начин да я разубеди човек. Ами за другото? За това, че Кийт имал нещо общо с… — не довърши Бет.
Баба й вдигна рамене и пъхна две филийки в тостера.
— За това, че е прогонвал другите мъже ли? Нищо у този човек не може да ме изненада. А и това обяснява всичко, нали?
— Но е лишено от логика. Мога да ти изредя поне пет-шест жени, с които той е излизал, и нито веднъж не е намеквал, че иска отново да се съберем. Защо ще му пука с кого излизам аз?
— Защото е разглезено дете — заяви баба й. Сложи малко масло в тигана и включи котлона. Малко синьо пламъче се появи със свистене. — Ти му беше играчка и макар сега да си има нови забавления, явно не му е приятно друг да пипа предишните му играчки.
Бет се размърда на мястото си.
— Не съм сигурна, че тази аналогия ми допада.
— Няма значение дали ти допада. Важното е дали е вярна.
— И според теб е?
— Не твърдя това, а че не бих се изненадала. И не ми казвай, че за теб ще бъде изненада. Виждала съм го как те гледа. Направо откачам и едва се сдържам да не го подхвана с греблото, с което чистя изпражненията на кучетата.
Бет се усмихна. Когато тостерът изхвърли филийките, баба й ги извади и ги сложи в чиния. Поля ги с разтопено масло и добави захар и канела. Поднесе чинията пред Бет.
— Заповядай, хапни нещо. Заприличала си на скелет.
— Тежа си колкото винаги.
— Което не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Ако не внимаваш, вятърът ще те отвее — кимна баба й към прозореца и се върна на мястото си. — Задава се голяма буря. И толкова по-добре. Нуждаем се от дъжд. Дано някое от кучетата в кучкарника да не се окаже ревльо.
Така тя наричаше кучетата, които се страхуват от буря и вгорчават живота и на останалите кучета. Бет видя възможност да промени темата на разговора. Баба й обикновено й предлагаше изход, но докато отхапваше от филийката си, си даде сметка, че иска да обсъдят още нещо.
— Според мен те са се виждали и преди — каза накрая.
— Кой? Тиболт и загубенякът ли?
Бет вдигна ръце:
— Моля те, не го наричай така. Знам, че не го харесваш, но той въпреки всичко е баща на Бен и аз не искам да свикваш да го наричаш така, понеже Бен може да те чуе. Дано да не е някъде наблизо…
Баба й се усмихна печално.
— Права си, съжалявам. Няма да се повтори. Та какво казваше?
— Спомняш ли си, че ти разказвах за вечерта, когато Кийт доведе Бен с насинено око? Ти беше при сестра си… — Бет видя баба си да кима. — Снощи се замислих. Тогава не ми направи впечатление, но когато Кийт видя Логан, не попита кой е той. Вместо това тутакси се ядоса и каза нещо като «Какво търси той тук?».
— Е, и? — попита баба й безизразно.
— По-скоро ме озадачава начинът, по който го каза. Беше не толкова учуден, че има мъж в къщата, а че точно Логан е тук. Все едно е последният човек, когото е очаквал да види.
— Тиболт какво казва по въпроса?
— Нищо, обаче се връзва, нали? Логично е пътищата им да са се пресичали преди. Нали и Логан смята, че Кийт е влизал в къщата му?
— Може би — поклати глава баба й. — Не знам. Тиболт спомена ли какво може да е търсел бившият ти съпруг?
— Не, не спомена. Каза само, че няма какво толкова да намери.
— А това е начин да отговори на въпроса, без всъщност да отговори.
— Аха — съгласи се Бет. Отхапа отново от филийката си и установи, че за нищо на света не би я дояла.
Баба й се приведе напред.
— И това също те притеснява, нали?
— Малко.
— Понеже усещаш, че той крие нещо от теб, така ли?
Бет не отговори, а възрастната жена се пресегна през масата и стисна ръката й:
— Според мен не се тревожиш за каквото трябва. Възможно е бившият ти съпруг да е проникнал в къщата на Тиболт, а може и да не е. Може и да са се срещали преди, а може и да не са. Само че тези неща не са толкова важни, колкото опасението дали бившият ти съпруг действа задкулисно по отношение на теб. Аз на твое място щях да се тревожа точно за това, понеже то най-силно те засяга. — Тя замълча и даде възможност на Бет да осмисли казаното. — Казвам го, понеже съм ви виждала с Тиболт заедно и е съвсем очевидно, че той много държи на теб. А и смятам, че споделя подозренията си с теб, понеже не иска и с него да се случи същото като с другите мъже, с които си излизала.
— Значи мислиш, че Логан е прав?
— Да — отговори баба й, — а ти?
Не се налагаше да се замисля дълго, за да отговори:
— Да, и според мен е така.
 

Само че едно е да го мислиш, друго — да си сигурен. След разговора им Бет обу джинси, облече дъждобрана си и отиде с колата си в града. Беше започнало да вали сериозно няколко часа по-рано — порой, подхранван от тропическата буря, връхлетяла от Джорджия на път за Северна Каролина. По новините прогнозираха между десет и петнайсет сантиметра дъжд на квадратен метър през следващите двайсет и четири часа, а се очакваха и други бедствия. Още две бури от Мексиканския залив бяха стигнали брега през последните дни и се очаква да преминат през областта и да донесат поройни дъждове. Горещото и сухо лято официално приключи.
Бет не виждаше през предното стъкло, въпреки че чистачките работеха на най-високата степен. Канавките започваха да се пълнят с вода и докато шофираше към града, видя къдрави браздулици да се стичат към реката. Засега нивото й още не се беше покачило, но щеше — почти всички притоци в обсег от осемдесет километра се вливаха в нея, затова подозираше, че реката не след дълго ще придойде критично. Градът умееше да се справя с наводненията, подобни бедствия бяха част от живота в този край на страната, затова повечето делови предприятия се намираха далеч от реката — в опит да избегнат последиците от всякакви бури, освен от най-страховитите. Пътят, който водеше до кучкарника, минаваше успоредно на реката, но това беше друга история. По време на тежките бури, особено при урагани, реката понякога го заливаше и пътуването по него ставаше опасно. Днес нямаше да е проблем, но по-късно през седмицата положението вероятно щеше да се влоши.
В колата Бет продължи да размишлява над разговора си с баба си. Вчера сутринта всичко й се струвате много по-простичко, а сега не можеше да се отърси от въпросите, които се нижеха през главата й. Не само за Кийт, но и за Логан. Ако двамата се бяха срещали преди, защо Логан не беше споменал нищо? И какво беше търсил Кийт в къщата на Логан? Като шериф той имаше достъп до всякаква лична информация, така че едва ли е нещо такова. Тогава какво? Бет не можеше да се досети за нищо на света.
А Кийт…
Ако баба й и Логан имаха основание? Ако допуснеше, че са прави — понеже след като се позамисли, усети инстинктивно, че всичко това е вярно, — как бе и възможно тя да не е забелязала?
Трудно й беше да признае, че не е преценила правилно Кийт. Имаше си вземане-даване с него вече десет години и макар никога да не го беше смятала за ангел, изобщо не й бе хрумвала вероятността той да пречи на личния й живот.
Кой би постъпил така? И защо? Обаче разсъжденията на баба й — че Кийт възприема Бет като играчка, която не иска да дели с никого, — звучаха толкова достоверно, че главата я заболя, докато шофираше.
Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите й, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?
Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.
Бет ненавиждаше това семейство.
Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба й подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.
Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият й квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.
Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.
Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.
Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.
Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.
— Бет, какво търсиш тук? — попита той.
— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.
— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.
Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:
— Кой е?
— Моля те!
Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа й, но после въздъхна:
— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.
Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.
— Какво иска? — попита Ноел. От тона й стана ясно, че и тя е познала Бет.
— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.
— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.
— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението й. — Обещавам.
Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.
Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.
— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.
— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.
— Относно?
Бет го принуди да я погледне.
— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.
— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.
— Не.
— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?
Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.
— Не, не съм тук за извинение.
— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.
Въпросът й остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.
— Страхуваш се от него, нали? — попита.
Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.
— От кого? Какви ги говориш?
— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.
Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:
— Не знам за какво говориш.
Тя направи крачка към него.
— Какво направи той? Заплаши ли те?
— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.
— Направил го е, нали? — притисна го Бет.
— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…
Бет подозираше, че баба й и Логан са прави и макар че интуицията й също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът й се сви, когато Адам потвърди подозренията им.
— Какво направи той?
— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.
— Той ще… какво?
Адам поклати глава.
— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.
— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.
 

Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба й я остави насаме с мислите й, само й подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.
Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не й беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.
Бившият й съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.
Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да й идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия й съпруг.
Искаше й се само да й беше казал какво е направил Кийт. Не й беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.
С такава заплаха ли си беше послужил Кийт? Или с нещо от сорта на «можем сериозно да ти вгорчим живота»? Или с положението си на полицай? Докъде беше готов да стигне?
Докато седеше навън, Бет се мъчеше да отгатне точно колко пъти се е случвало. Не бяха много мъже — петима или шестима, — които бяха прекратили отношенията си с нея по същия внезапен и необясним начин като Адам. Включително Франк, с когото излизаше преди колко… седем години? Дали Кийт я следеше още оттогава? Стомахът й се сви при тази мисъл.
А Адам…
Защо мъжете, които избираше, винаги лягаха по гръб и се преструваха на мъртви, когато се намесеше Кийт? Да, семейството му беше влиятелно, да, той беше шериф, но нима те не бяха мъже? Не може ли да му заявят да си гледа работата? И защо не бяха предупредили, а се бяха изнизали с подвита опашка? Явно не й вървеше с мъжете, както не й беше провървяло и с Кийт. Какво казваха хората? Измамят ли те веднъж, не ги е срам! Измамят ли те два пъти, не те е срам! Нейна ли беше вината, че избира мъже, които все я разочароват?
Може би, призна Бет. Но проблемът не беше в това, а във факта, че Кийт действаше задкулисно, за да подрежда нещата както си поиска. Като че ли я притежаваше.
От тази мисъл стомахът й отново се сви и й се прииска Логан да беше тук. Не защото Кийт щеше да дойде скоро да докара Бен, не се нуждаеше от него заради това. Бет не се боеше от Кийт. Никога не се бе страхувала, понеже знаеше, че дълбоко в себе си той е един наперен грубиян, който тутакси отстъпва, когато някой му се опълчи. Точно по тази причина баба й не харесваше Кийт. Дрейк също, Бет го усещаше, а и знаеше, че Кийт винаги става неспокоен в присъствието на брат й.
Не, нуждаеше се от Логан, понеже той умееше да изслушва и нямаше да я прекъсне, да се опита да реши проблема й или да му доскучае, ако тя повтори стотици пъти: «Не мога да повярвам, че наистина постъпих така.» Щеше да я остави да си изплаче душата.
Но пък всъщност последното, което искаше, беше да си излее гнева. Много по-добре беше да го остави да тлее. Трябваше да е ядосана, когато се изправи срещу Кийт — така щеше да бъде остра и бърза, — но не желаеше да губи самообладание. Ако се разкрещеше, Кийт щеше просто да отрече всичко и да си тръгне вбесен. А Бет трябваше да го накара да не се меси в личния й живот — особено сега, когато и Логан беше в картинката, — обаче без да прави уикендите, които Бен прекарваше с баща си, по-неприятни за детето, отколкото вече бяха.
Не, по-добре беше Логан да не присъства. Кийт можеше да избухне, ако отново го види и дори да го предизвика да направи нещо, а това щеше да създаде проблеми. Ако Логан докоснеше дори с пръст бившия й съпруг, щеше да се озове в затвора за много дълго време. Бет трябваше да поговори с Логан по-късно и да се увери, че той разбира как стоят нещата в Хамптън. Засега обаче се налагаше да се справи с проблема си сама.
В далечината се появиха фарове и автомобилът — отпърво сякаш течен и чак после твърд — се приближи към къщата. Баба й надникна между завесите и се прибра. Бет стана от люлката и пристъпи към края на верандата, когато предната врата се отвори. Бен излезе, стиснал раничката си, стъпи в една локва и си намокри обувките. Явно изобщо не забеляза, а просто изприпка нагоре по стълбите към верандата.
— Здрасти, мамо — поздрави я той. Двамата се прегърнаха, после Бен вдигна поглед към нея: — Може ли да хапнем спагети за вечеря?
— Разбира се, скъпи. Как прекара?
— Знаеш как — сви рамене той.
— Да, знам. Влез вътре да се преоблечеш. Баба е изпекла сладки. И си свали обувките!
— Ти идваш ли?
— След малко. Искам първо да поговоря с баща ти.
— Защо?
— Не се тревожи, не е свързано с теб.
Бен се помъчи да разчете изражението й, а тя положи ръка върху рамото му и го подкани:
— Влез вътре, баба те чака.
Бен влезе, а Кийт свали стъклото си няколко сантиметра.
— Този уикенд прекарахме страхотно! Не го слушай, ако ти казва друго.
В тона му се долавяше високомерно самодоволство. Може би понеже Логан го няма, помисли си Бет и пристъпи напред:
— Имаш ли минутка?
Той се взря в нея, премести скоростния лост на паркиране и изгаси двигателя. Отвори вратата, излезе и изкачи стълбите на бегом. На верандата отърси няколко капки дъжд от главата си и й се усмихна широко. Сигурно си мислеше, че изглежда секси.
— Какво има? — попита той. — Нали ти казах, с Бен прекарахме страхотно този уикенд.
— Накара ли го да ти чисти кухнята?
Усмивката му угасна.
— Какво искаш, Бет?
— Не се ядосвай, просто те попитах нещо.
Той се взря в нея, мъчейки се да отгатне какво става.
— Аз не ти казвам как да се държиш с Бен, когато е с теб, и очаквам ти да правиш същото. Сега кажи за какво искаше да говорим.
— Всъщност за няколко неща. — Въпреки неприязънта си тя се насили да се усмихне и му посочи към люлката. — Ще седнеш ли?
Той явно се изненада.
— Добре, но не мога да остана дълго. Имам планове за вечерта.
«Ама, разбира се — помисли си Бет. — Или е така, или искаш да си го помисля.» Постоянно й го напомняше след развода.
Седнаха на люлката. Той се люшна напред-назад, после облегна и разпери ръце.
— Готино е, ти ли го направи?
Тя се постара да остави възможно най-голямо разстояние помежду им.
— Логан я постави.
— Логан!
— Логан Тиболт. Работи в кучкарника при баба. Помниш ли, виждал си го.
Той се почеса по брадичката:
— Онзи тип, дето беше тук една вечер?
Като че ли не знаеше!
— Точно той.
— Харесва ли му да чисти клетките и да събира гадориите? — попита Кийт.
Тя пренебрегна очевидната подигравка.
— Аха.
Той въздъхна и поклати глава:
— По-добре той, отколкото аз. — Вдигна рамене и се извърна към нея. — Е, какво има?
Тя внимателно обмисли думите си.
— Не ми е лесно да го кажа… — Замълча, сигурна, че така ще го заинтригува повече.
— Какво има?
— Онзи ден говорих с една приятелка и тя ми спомена нещо, което ме озадачи.
— Какво ти каза? — приведе се към нея Кийт, вече нащрек.
— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че са само слухове — приятел на приятеля на приятеля чул еди-какво си, което най-накрая стигна и до мен. Става дума за теб.
— Привлече вниманието ми.
— Ами тя ми каза… — поколеба се Бет. — Каза, че си ме следял, когато съм излизала на срещи. И после си заявявал на мъжете, че не искаш да излизат с мен.
Бет се постара да не го гледа в очите, но с периферното си зрение забеляза как лицето му се скова. Не беше само смаян, а и виновен. Тя стисна устни, за да не прекали с думите.
Лицето му се отпусна.
— Не мога да повярвам. — Забарабани той с пръсти по крака си. — Кой ти го каза?
— Няма значение — махна с ръка тя. — Не я познаваш.
— Любопитен съм — настоя той.
— Няма значение — повтори Бет. — Не е вярно, нали?
— Разбира се, че не. Как изобщо можеш да си го помислиш?
«Лъжец!» — кресна Елизабет вътрешно, но се овладя и не каза нищо. Кийт поклати глава във възцарилото се мълчание.
— Май трябва да си подбираш приятелките по-внимателно. Честно казано, малко съм оскърбен, задето изобщо водим този разговор.
Тя се насили да се усмихне.
— Казах й, че не е вярно.
— Но пожела да се увериш, като ме попиташ лично, а?
Бет долови гнева му и си напомни да внимава.
— Така и така щеше да се отбиеш — подхвърли. — Познаваме се отдавна и можем да разговаряме като възрастни хора — изгледа го с ококорени очи, същинска жертва на невинна грешка. — Притесни ли се, че те попитах?
— Не, но все пак как изобщо си допуснала такава мисъл… — разпери ръце той.
— Не съм, обаче реших да те предупредя, понеже вероятно ти се иска да знаеш какво говорят другите зад гърба ти. Не ми се ще да говорят така за бащата на Бен и го заявих на приятелката си.
Думите й оказаха желаното въздействие: той се наду гордо и самодоволно.
— Благодаря, че си ме защитила.
— Не се нуждаеш от защита, знаеш как клюкарстват хората. Клюките са токсичните отпадъци на малките градове — поклати глава Бет. — Е, как са нещата при теб? Работата върви ли?
— Все едно и също. Как е класът ти тази година?
— Много добри деца. Поне засега.
— Добре. — Кийт маха с ръка към двора: — Сериозна буря, нали? Едва виждах пътя.
— И аз си мислех същото, докато те гледах да се приближаваш с колата. А вчера на плажа беше страхотно.
— Била си на плажа ли?
— Да, с Логан — кимна тя. — Виждаме се от известно време.
— Сериозно ли е? — подметна Кийт.
Тя го стрелна с кос поглед.
— Не ми казвай, че онази жена е имала право.
— Не, разбира се.
Бет се усмихна закачливо.
— Знам, само се шегувам. И за да ти отговоря — не, нещата помежду ни още не са сериозни, обаче той е страхотен.
Кийт долепи длани.
— А какво мисли баба ти?
— Какво значение има?
Клейтън се размърда на мястото си:
— Просто казвам, че подобни ситуации може да бъдат много сложни.
— Какво имаш предвид?
— Той работи тук. Знаеш какво става в съдилищата в днешно време. Излагаш се на опасност да те съди за сексуален тормоз.
— Той не би го направил.
Кийт заговори търпеливо, сякаш изнасяше лекция на някой младок:
— Повярвай ми, всички така казват. Помисли само — той няма връзки в общността и след като работи за баба ти, надали разполага с пари. Не се обиждай, но семейството ти притежава много земя. — Сви рамене. — Казвам само, че на твое място щях много да внимавам.
Звучеше убедително и дори загрижено, макар Бет да знаеше, че не е така. Приятел, искрено загрижен за нейното благо. Този човек е трябвало да стане актьор!
— Баба е собственик на земята и на къщата, не съм аз.
— Знаеш какви са адвокатите.
«Прекрасно знам — помисли си Бет. — Помня какво направи твоят на делото за попечителство.»
— Съмнявам се, че ще има проблем, но ще поговоря с баба.
— Идеята е добра — самодоволно заключи той.
— Радвам се, че не сбърках за теб.
— Какво имаш предвид?
— Знаеш… че за теб не е проблем да излизам с човек като Логан. С изключение на притеснението за сексуален тормоз. Наистина го харесвам.
Кийт свали крака си на земята.
— Не бих казал, че за мен не е проблем.
— Но нали току-що…
— Казах, че не ме интересува с кого излизаш и наистина е така. Но ме интересува кой влиза в живота на сина ми, понеже съм загрижен за него.
— И така трябва, но какво общо има това?
— Помисли, Бет. В работата си ти не виждаш онова, на което ми се налага да ставам свидетел аз. Непрекъснато се сблъсквам с ужасни неща, така че наистина съм загрижен какъв човек ще прекарва много време със сина ми. Искам да знам дали е склонен към насилие, дали не е някакъв перверзник…
— Не е — прекъсна го Бет и неволно се изчерви. — Проучихме го.
— Може сведенията да не са верни. Не е трудно човек да си създаде нова самоличност. Откъде си сигурна, че истинското му име е Логан? Тук никого не можеш да попиташ. Разговаряла ли си с човек от миналото му? Или със семейството му?
— Не…
— Ето виждаш ли! Просто те предупреждавам да внимаваш — сви рамене Кийт. — И не го казвам само заради Бен, а и заради теб. По света има лоши хора и единствената причина да не са в затвора е, че умеят да е прикриват.
— Представяш го като някакъв престъпник!
— Не се опитвам да направя такова нещо. Възможно е той да е най-милият и най-отговорен човек на света. Просто казвам, че не знаеш какъв е всъщност. И докато не разбереш, по-добре да действаш предпазливо. Нали четеш вестници и гледаш новините! Не ти говоря неща, които вече да не знаеш. Просто не искам на Бен да му се случи нищо лошо. И не искам никой да нарани теб.
Тя понечи да каже нещо, но за пръв път, откакто седна да разговаря с бившия си съпруг, не знаеше какво да каже.
 

Двайсет и първа глава
Клейтън
 
Клейтън седеше зад волана в колата си и бе адски доволен от себе си.
Наложило се беше да съобразява бързо, но разговорът мина далеч по-добре, отколкото очакваше, особено предвид начина, по който беше започнал. Някой го беше изпял и докато шофираше, той се мъчеше да досети кой може да е. Обикновено в малките градчета тайни не съществуват, но тази беше доста добре пазена. Единствените хора, които знаеха, бяха мъжете, с които беше разговарял Кийт, и естествено самият той.
Може и да беше някой от тях, но кой знае защо се съмняваше. Те бяха червеи и всеки от тях беше продължил живота си. Нямаше причина някой да го е издал. Дори загубенякът Адам си беше хванал ново гадже, така че надали и той би си развързал езика.
Но пък беше възможно да се носи такъв слух. Може някой да беше станал подозрителен относно намеренията му и да е събрал две и две. Красива жена, която непрекъснато зарязват без видима причина. Като се замисли… май спомена нещо за Бет пред Мур или дори пред Тони, което нейна позната може да е чула, но не беше нито толкова глупав, нито толкова пиян, че да говори конкретно. Знаеше какви проблеми можеше да му създаде това пред баща му, особено след като в повечето случаи Кийт беше прибягвал до полицейски заплахи. Някой обаче очевидно беше подметнал нещо на Бет.
Той не вярваше много Бет да е говорила със своя приятелка. Сигурно си измисляше, за да го изненада. Можеше да е говорила с мъж или с жена, но така или иначе Кийт беше сигурен, че тя е научила тази подробност неотдавна. Познаваше я и знаеше, че не би могла да крие дълго нещо такова от него.
И точно тук всичко се объркваше. Той беше взел Бен в събота сутринта и тогава тя не му каза нищо. Както сама призна, ходила на плаж с Тиболт. В неделя я видя на църква, но късно следобед тя си беше у дома.
Кой й беше казал и кога?
Клейтън си помисли, че може да е баба й. Тази жена открай време му беше трън в очите. На дядо му също. През последните четири-пет години старецът се опитваше да я накара да продаде земята, за да я разработи. Мястото имаше не само хубав излаз на брега и реката, но през него минаваха и важни притоци. Хората, които се местеха от север, обичаха имоти на брега на реката. Дядо му обикновено приемаше отказите на старицата спокойно — кой знае защо той я харесваше. Вероятно защото посещаваха една и съща църква. Тя обаче изобщо не одобряваше предишния си зет, нищо че беше от паството на същата тази църква.
Струваше му се, че единствено Телбод е способен да предизвика тази бъркотия. Но откъде би могъл да знае, за бога? Бяха се виждали само два пъти и едва ли се е досетил за истината от тези кратки срещи. Ами проникването в къщата му? Клейтън се позамисли, но отхвърли предположението. Цялата операция му отне двайсет минути и дори не се наложи да разбива ключалката, понеже този тип не си правеше труда да заключва. Пък и нищо не липсваше, така че защо изобщо Телбод би заподозрял, че някой е влизал?
А дори да се беше досетил, че някой е влизал в къщата, как би направил връзката с Клейтън?
Не можеше да отговори на тези въпроси задоволително, но теорията, че Телбод има нещо общо с тази дребна неприятност, май се връзваше. От появата на този тип досега Клейтън имаше единствено неприятности. Затова постави Телбод на предно място в своя списък с хора, които щяха да са проявили по-здрав разум, ако си бяха гледали своята работа.
Вече имаше още една причина да види сметката на новодошлия.
В момента обаче не планираше да се ангажира прекалено с това. Все още се чувстваше чудесно заради начина, по който беше извъртял разговора с Бет. А можеше да се окаже пълно фиаско. Кийт най-малко от всичко бе очаквал тя да го покани, да обсъждат намесата му в предишните й връзки. Но се беше справил добре. Успя не само да отрече достоверно, а и да я накара да се усъмни в Телбод. По изражението й отсъди, че е повдигнал редица въпроси във връзка с него, над които не се беше замисляла, а най-прекрасното от всичко беше успехът му да я убеди, че го прави само в защита на интересите на Бен. Кой знае? Може пък Бет да зареже Телбод и той да напусне града? Чудничко щеше да стане, нали? Проблемът с поредната връзка на Бет щеше да бъде решен и Телбод щеше да се пръждоса от картинката.
Шофираше бавно и се наслаждаваше на победоносното усещане. Зачуди се дали да не отиде да изпие една бира, за да го отпразнува, но се отказа. Не можеше да разкаже на никого за случилото се. Сигурно именно излишните приказки го бяха вкарали в тази беля.
Зави по своята улица и пое покрай редица големи и добре поддържани къщи, всяка разположена на площ от половин акър. Кийт живееше в дъното на една пресечка без изход, а съседите му бяха лекар и адвокат. Той също не се справяше зле, нищо че сам го казваше.
Едва когато зави по алеята, забеляза човек, застанал на тротоара пред къщата му. Намали, видя кучето зад него и натисна спирачките, примигвайки невярващо. Рязко спря колата. Макар да валеше силно, Кийт изскочи от колата и тръгна право към Тиболт.
Обаче се закова на място, когато Зевс изръмжа и тръгна към него. Тиболт вдигна ръка и кучето замръзна.
— Какво търсиш тук, по дяволите? — кресна Кийт.
— Чакам те — отговори той. — Мисля, че е време да поговорим.
— И защо ми е да говоря с теб, мамка му? — ядно попита Клейтън.
— Мисля, че знаеш.
На Клейтън никак не му допадна как прозвучаха тези думи, но нямаше да допусне този тип да го уплаши. Нито сега, нито когато и да било.
— Знам само, че се мотаеш като скитник, а в този окръг това е престъпление.
— Няма да ме арестуваш.
Всъщност Клейтън донякъде обмисляше дали да не направи точно това.
— Не бъди толкова сигурен.
Тиболт не откъсна поглед от него, сякаш го предизвикваше да го докаже. На Клейтън адски му се прииска да изтрие изражението му с юмрука си, обаче вездесъщото псе беше тук.
— Какво искаш?
— Както ти казах, време е да поговорим. — Тонът му беше равен и спокоен.
— Нямам какво да ти кажа — отсече Клейтън и поклати глава: — Влизам вътре. Ако още си тук, когато стигна до верандата, ще те арестувам за заплаха на полицай със смъртоносно оръжие. — Обърна се и се запъти към вратата.
— Не си намерил снимките — провикна се Тиболт.
Клейтън спря и се извърна:
— Моля?
— Картата от фотоапарата със снимките — повтори Тиболт, — която си търсил, когато си влязъл в къщата ми. Когато си претърсил чекмеджетата ми, надничал си под матрака, бърникал си в шкафовете.
— Не съм влизал в къщата ти.
— Напротив, влизал си. Миналият понеделник, докато съм бил на работа.
— Докажи го.
— Вече разполагам с всички необходими доказателства. Детекторът за движение, който поставих в камината, включва видеозапис. Скрит е в огнището. Допусках, че някой ден ще решиш да потърсиш снимките, но надали ще се сетиш да погледнеш там.
Клейтън усети как стомахът му се свива, докато се мъчеше да установи дали Тиболт не блъфира. Може и да блъфираше, но може и да не беше така, не си личеше.
— Лъжеш.
— Тогава се прибирай. С радост ще занеса записа във вестника и в шерифството още сега.
— Какво искаш?
— Казах ти, мисля, че е време двамата с теб да си поговорим.
— За какво?
— За това какъв негодник си — провлече думите Логан. — Да правиш неприлични снимки на колежанки? Какво ли ще си помисли дядо ти за това? Какво ще стане, ако той някак научи или пък ако пишат във вестниците? Какво ли ще реши баща ти — областния шериф, ако не греша, — щом узнае, че синът му е проникнал с взлом в дома ми?
Клейтън усети, че стомахът отново го присвива болезнено. Този тип нямаше откъде да знае това… но го знаеше.
— Какво искаш?
Колкото и да се стараеше да се контролира, съзнаваше, че леко повишава тон.
— Искам да бъдеш по-добър човек.
— Не разбирам какви ги дрънкаш.
— Три неща. Първо: не се бъркай в живота на Елизабет.
— Коя Елизабет? — примигна Клейтън.
— Бившата ти съпруга.
— Имаш предвид Бет?
— Заплашваш мъжете, с които тя излиза след развода ви. Ти го знаеш и аз го знам. А сега, понеже и тя го знае, повече няма да се повтаря. Ясно? Разбрахме ли се?
Клейтън не отговори.
— Второ, не се бъркай в моите работи. Това включва къщата ми, работата ми, живота ми. Схвана ли?
Другият продължаваше да мълчи.
— И трето — това е много важно. — Логан вдигна длан, все едно полагаше въображаема клетва, — ако и излееш яда си върху Бен, ще отговаряш лично пред мен.
Клейтън усети как косъмчетата на тила му настръхват.
— Това заплаха ли е?
— Не, такава е реалността — увери го Тиболт. — Изпълниш ли тези три неща, няма да си имаш никакви неприятности с мен. Никой няма да разбере какво си направил.
Клейтън стисна зъби.
Тиболт пристъпи към него във възцарилото се мълчание. Зевс остана на място, видимо неспокоен, че не му позволяват да се намеси. Тиболт застана на сантиметри от лицето на Клейтън. Гласът му остана спокоен, какъвто беше още от самото начало.
— Едно ще ти кажа: не си срещал човек като мен досега. Не искаш да съм твой враг.
С тези думи се обърна и пое по тротоара. Зевс продължи да фиксира с поглед Клейтън, докато не чу командата да тръгва. Тогава заприпка след Тиболт и остави Клейтън под дъжда да се чуди как в един момент всичко е било толкова прекрасно, а в следващия най-неочаквано се е обърнало с главата надолу.
 

Двайсет и втора глава
Тиболт
 
— Мисля, че искам да стана астронавт — заяви Бен.
Тиболт играеше шах с него на задната веранда и се мъчеше да прецени какъв да бъде следващият му ход. Трябваше да спечели партията и макар да не беше напълно сигурен, фактът, че Бен се разбъбри, му се стори лош признак. Напоследък двамата често играеха шах, понеже от началото на октомври преди девет дни ежедневно валеше силно.
— Звучи добре.
— Или пък ще стана пожарникар.
Тиболт кимна.
— Познавам един-двама пожарникари.
— Или лекар.
— Хмм — промърмори само Тиболт и посегна към офицера си.
— На твое място не бих — обади се Бен и той вдигна поглед. — Знам какво се каниш да направиш — добави момчето, — но няма да се получи.
— Какво трябва да направя?
— Не това.
Тиболт дръпна ръката си. Едно е да губиш, друго е да губиш постоянно. А най-лошото бе, че положението изобщо не се променяше. Ако не друго, Бен ставаше все по-добър. Предишната партия продължи само двайсет и един хода.
— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото — попита момчето. — Много е готина. Има голяма платформа над потока и висящ мост.
— Много ми се иска да я видя.
— Не сега. Имам предвид някой друг път.
— Чудесно — отговори Тиболт и посегна към топа си.
— И това не бих направил.
Тиболт изви вежди, докато Бен се облягаше назад.
— Просто ти казвам — довърши хлапето.
— Какво да направя?
Бен сви рамене — говореше и се държеше като десетгодишно момче, каквото си беше.
— Ами каквото искаш.
— С изключение на офицера и топа?
Бен посочи към още една фигура:
— И другия офицер. Като те познавам, това ще е следващият ти опит, понеже се мъчиш да си освободиш поле за коня. Обаче няма да успееш, защото аз ще си пожертвам офицера и ще преместя царицата, за да взема онази пешка. Така блокирам царицата ти и след като направя рокада, ще преместя коня си ето там. След още два хода ти давам шах и мат.
— Имам ли някакъв шанс в тази партия?
— Не.
— Колко хода ми останаха?
— Някъде между три и седем.
— Ами тогава да започнем нова партия?
— Ами добре — побутна Бен очилата си.
— Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Ти се отнесе толкова сериозно към партията, че не исках да те притеснявам.
 

Следващата партия не се разви по-добре. Дори стана по-зле, понеже Елизабет реши да се присъедини към тях, а разговорът между играчите протече почти по същия начин. Тя едва се сдържаше да не се разсмее.
През изминалата седмица и половина си бяха създали режим. Тъй като валеше неспирно, след работа Тиболт отиваше в къщата да изиграе няколко партии шах с Бен, а после оставаше за вечеря — четиримата седяха край масата и си бъбреха весело. След това Бен се качваше горе да се изкъпе, а възрастната жена изпращаше Логан и Бет да седнат навън на верандата, докато тя почисти кухнята, с думите: «За мен чистенето е толкова естествено като за маймуната да бъде гола.»
Тиболт съзнаваше, че тя просто им дава възможност да останат малко сами, преди той да си тръгне. Той все още не можеше да се начуди на способността й да престава да бъде негов началник в края на работния ден и веднага да влиза в ролята на баба на жената, с която той излизаше. Надали мнозина бяха способни на това превъплъщение.
Вече ставаше късно и Тиболт знаеше, че е време да си тръгва. Бабчето говореше по телефона, Елизабет влезе в къщата, за да сложи Бен да спи, а той усети умората в раменете си, докато седеше на верандата. Не спеше добре след сблъсъка си с Клейтън. Тъй като не знаеше как ще реагира, се прибра и се престори, че ще прекара най-обикновена вечер. Обаче, след като изгаси лампите, излезе през прозореца на спалнята си в задната част на къщата и притича до гората заедно със Зевс. Валеше, но остана навън през по-голямата част от нощта, озъртайки се за Клейтън. На следващата вечер стоя на пост пред къщата на Елизабет, а на третата вечер бдеше ту край нейната, ту край своята къща. Неспирният дъжд ни най-малко не притесняваше него или Зевс — направи два импровизирани навеса, за да са на сухо. Трудното беше да работи, след като е спал само няколко часа на зазоряване. После една нощ спеше, на следващата стоеше на пост, но въпреки това не успяваше да се наспи.
Не възнамеряваше да спира. Този мъж беше непредсказуем, затова Логан търсеше признаци за присъствието на Клейтън и докато беше на работа, и когато изпълняваше поръчки в града. Вечер се прибираше у дома по различни маршрути, минаваше през гората тичешком и после оглеждаше пътя, за да се увери, че другият не го следи. Не се страхуваше от него, но и не беше глупав. Клейтън не само произхождаше от най-влиятелното семейство в окръг Хамптън, но и работеше в полицията. Всъщност второто го притесняваше повече. Какво му пречеше да подхвърли, нещо в къщата на Тиболт — наркотици, откраднати вещи и дори пистолет, с който е било извършено престъпление? Или просто да намекне, че Тиболт има подобни неща, и да уреди уликите да бъдат намерени? Изобщо нямаше да се затрудни. Тиболт беше сигурен, че всяко съдебно жури в окръга ще пренебрегне думите на един непознат и ще приеме доказателствата на полицията, колкото и да са нескопосани и колкото и стабилно да е алибито на обвиняемия. Като се прибавят дълбоките джобове и силното влияние на семейство Клейтън, надали щеше да му е трудно да подреди свидетели, които да посочат Тиболт като участник, в каквото престъпление пожелаеше Клейтън.
Тревожното беше, че според Логан Клейтън преспокойно би извършил всички тези неща. Точно затова отиде при него и му каза за снимките и за видеозаписа. Макар да нямаше нито едно от двете — беше счупил и изхвърлил картата още щом взе фотоапарата, а детекторът за движение, предизвикващ видеозапис, беше чиста измислица, — реши, че единствената възможност да си спечели още малко време, е да блъфира. Враждебността на Клейтън към него беше опасна и непредсказуема. Ако беше способен да проникне с взлом в къщата на Тиболт, ако манипулираше личния живот на Елизабет, този човек най-вероятно беше готов на всичко, за да се отърве от Тиболт.
Другите заплахи — за вестника и за шерифа, намекът, че ще съобщи на дядо му — просто подсилиха достоверността на блъфа. Знаеше, че Клейтън търси паметовата карта от фотоапарата, понеже смята, че Тиболт ще я използва срещу него. Причината беше или работата, или семейството му, а след неколкочасово проучване в библиотеката в неделя следобед се увери, че най-вероятно и двете съображения са важни.
Обаче проблемът с блъфирането беше, че ти се получава до първия фал. Колко време щеше да го търпи Клейтън? Още няколко седмици? Месец? Повече? И какво щеше да направи Клейтън? Кой знае! В момента Клейтън мислеше, че Тиболт има надмощие, а това несъмнено го вбесяваше още повече. С течение на времето гневът му щеше да си каже думата и той щеше да предприеме нещо — или срещу него, или срещу Елизабет, или срещу Бен. След като Тиболт не изпълни заканата си и не извади снимките на светло, Клейтън щеше да бъде свободен да прави каквото си иска.
Тиболт все още не беше сигурен как да постъпи. Немислимо беше да напусне Елизабет… нито пък Бен или бабчето. Колкото по-дълго се задържаше в Хамптън, толкова повече се чувстваше като у дома си, така че не само трябваше да бди за Клейтън, но и да избягва този човек възможно най-усърдно. Може би се надяваше, че когато мине достатъчно време, Клейтън просто ще приеме положението и ще се усмири. Съзнаваше, че е малко вероятно, но засега само с това разполагаше.
— Пак ми се струваш отнесен — обади се Елизабет и отвори мрежестата врата зад него.
Тиболт поклати глава.
— Просто съм изморен. Мислех, че жегата изтощава, обаче от нея поне можеш да се скриеш, а от дъжда…
Тя седна до него на люлката на верандата.
— Не обичаш ли да си мокър?
— Да кажем, че не е същото като да си на почивка.
— Съжалявам.
— Няма нищо, не се оплаквам. В повечето случаи наистина нямам нищо против и е по-добре аз да се мокря, отколкото баба ти. Утре е петък, нали?
Елизабет се усмихна:
— Днес аз ще те откарам у вас и никакви спорове.
— Добре — съгласи се той.
Тя надникна през прозореца и отново насочи цялото си внимание към Тиболт.
— Нали не ме излъга, когато каза, че умееш свириш на пиано?
— Мога.
— Кога за последен път си свирил?
Той сви рамене и се опита да си спомни:
— Преди две или три години.
— В Ирак ли?
Тиболт кимна.
— Един от командирите ми имаше рожден ден, а много обичаше Уили Смит — един от великите джазови пианисти от 40-те и 50-те години на двайсети век. Когато се разчу, че умея да свиря, ме ангажираха за празненството.
— В Ирак — повтори тя невярващо.
— Дори морските пехотинци се нуждаят от почивка.
Елизабет прибра кичур коса зад ухото си.
— Значи умееш да четеш ноти.
— Разбира се. Защо? Искаш да науча Бен ли?
Тя изглежда не го чу.
— А ходиш ли на църква?
Той те взря в нея.
— Имам чувството, че не просто си бъбрим, за да се опознаем по-добре.
— Вътре чух баба да говори по телефона. Нали я знаеш колко обича църковния хор? И че току-що започна отново да пее солови партии?
Логан се позамисли, заподозря накъде вървят нещата и дори не си направи труда да го скрие.
— Да.
— Соловото й изпълнение тази неделя е още по-дълго и тя много се вълнува.
— А ти не се ли вълнуваш?
— Донякъде — въздъхна Елизабет с измъчено изражение. — Оказа се, че вчера Абигейл паднала и си и счупила китката. С нея говореше баба по телефона.
— Коя е Абигейл?
— Пианистката в църквата. Тя акомпанира на хора всяка неделя. — Елизабет люшна люлката и се загледа в дъжда. — Баба я успокои, че ще намери кой да я замества. Всъщност й обеща.
— Така ли?
— Каза също, че има някого предвид.
— Разбирам.
Бет сви рамене.
— Просто исках да те предупредя. Сигурна съм, че баба ще дойде да поговори с теб след малко, но за да не те изненада… по-добре аз да те осведомя.
— Оценявам го.
Тиболт дълго мълча. Елизабет положи длан върху ръката му и попита:
— За какво се замисли?
— Струва ми се, че нямам избор.
— Разбира се, че имаш. Баба няма да те принуди насила.
— Въпреки че е обещала?
— Сигурно ще разбере. Все някога. — Тя сложи ръка на сърцето си и обясни: — Когато съкрушеното й сърце се оправи, не се съмнявам, че ще ти прости.
— Аха.
— Пък и здравето й надали ще се влоши. Не и след инсулта и огромното разочарование… Сигурна съм, че няма да легне болна.
Той се усмихна:
— Не смяташ ли, че преиграваш малко?
Очите на Елизабет блеснаха палаво:
— Може би. Въпросът е ще го направиш ли?
— Сигурно.
— Добре. Нали знаеш, че утре ще трябва да репетирате?
— Добре.
— Репетицията може да се окаже доста дълга. Петъчните репетиции винаги са дълги. Те наистина обичат музиката си.
— Страхотно! — въздъхна той.
— Приеми го така — поне няма да се наложи да работиш цял ден на дъжда.
— Страхотно — повтори той.
Тя го целуна по бузата.
— Ти си добър човек. Със сигурност ще ти ръкопляскам от пейките.
— Благодаря ти.
— А когато баба излезе, не се издавай, че знаеш.
— Няма.
— И си придай по-въодушевен вид. Дори се престори, че си поласкан. Сякаш изобщо не си си представял, че ще ти предложат такава прекрасна възможност.
— Не може ли просто да приема?
— Не, баба ще иска да си въодушевен. Както ти казах, хорът означава много за нея.
— Аха! — възкликна Тиболт за пореден път и взе ръката й в своята. — Нали знаеш, че е достатъчно просто да ме помолиш? Не беше нужно да ми създаваш чувство за вина.
— Знам — увери го тя, — но така е много по-забавно.
Сякаш по даден знак в този момент отвътре надникна баба й. Усмихна се и на двамата, застана до перилата и се обърна към Логан.
— Още ли свириш на пиано? — попита го тя. Той едва се сдържа да не се разсмее.
 

На следващия ден следобед Тиболт се срещна с диригентката на хора и първоначалното й смайване при вида на джинсите му се изпари, когато тя установи, че той не просто умее да свири, а е изграден музикант. След като се разсвири, Логан допусна съвсем малко грешки, тъй като избраните произведения не бяха особено трудни. След репетицията дойде пасторът и му обясни как ще протече проповедта, за да знае точно какво го очаква.
А междувременно бабчето ту се усмихваше лъчезарно на Тиболт, ту си бъбреше с приятелките си и им обясняваше, че той работи в кучкарника и излиза с Бет. Тиболт усещаше как жените го оглеждат в повечето случаи одобрително.
На излизане старата жена го хвана подръка.
— Беше по-добър от патица на пръчка — заяви тя.
— Благодаря ти — отговори той озадачен.
— Навит ли си да се повозим малко?
— Къде?
— До Уилмингтън. Ако отидем сега, ще имаш време да заведеш Бет на вечеря. Аз ще гледам Бен.
— Какво ще купувам?
— Спортно сако и панталон. И по-официална риза. Нямам нищо против джинсите ти, обаче ако ще свириш на пианото по време на неделната служба, трябва да облечеш нещо по-така.
— Аха! — изкоментира Тиболт, съзнавайки, че няма думата по въпроса.
 

Вечерта, докато вечеряха в «Кантина», единствения мексиканския ресторант в центъра, Елизабет погледна Тиболт.
— Знаеш ли, че в момента си любимецът на баба? — попита тя. — Не може да спре да се хвали колко хубаво си свирил, колко учтиво си се държал с приятелките й и колко любезно си разговарял свещеника.
— Да не би да е очаквала да се държа като пещерен човек?
Елизабет се засмя:
— Може би. Чух, че преди да отидеш, целият си бил кален.
— Изкъпах се и се преоблякох.
— Знам. Тя ми каза и това.
— Какво още ти каза?
— Че другите жени от хора те гледали със зяпнала уста.
— Настина ли ти го каза?
— Не, не се наложи, прочетох го по лицето й. Така е било. Колко често млад и красив непознат се появява в църквата им и ги смайва с изпълнението си на пиано? Как да не те зяпат?
— Мисля, че малко преувеличаваш.
— А аз мисля — прокара тя пръст по ръба на чашата си и близна солта, — че имаш още много да учиш за живота в малкия южняшки град. Това е голяма новина. Абигейл свири от петнайсет години.
— Няма да заема мястото й. Само я замествам.
— Още по-добре. Така хората могат да избират на чия страна да застават. Ще говорят за това с години.
— Така ли правят хората тук?
— Абсолютно. Между другото, това е най-бързият начин да те приемат.
— Не държа да ме приема никой друг, освен теб.
— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се Елизабет. — А какво ще кажеш за това: Кийт направо ще откачи.
— Защо?
— Защото и той е член на паството. Всъщност Бен ще е с него. Кийт ще се пръсне от завист, когато види как всички оценяват решението ти да се притечеш на помощ.
— Не съм сигурен, че искам да го ядосвам допълнително. И бездруго вече се тревожа какво ще направи.
— Нищо не може да направи. Знам го какъв е.
— Не съм толкова сигурен — отвърна предпазливо Тиболт.
— Защо го казваш?
Той огледа пълните с хора маси край тях. Тя изглежда прочете мислите му и се премести да седне до него в сепарето.
— Знаеш нещо, което не ми казваш, така ли? — прошепна Бет. — Какво има?
Той отпи от бирата си. Остави бутилката на масата и й описа срещата си с нейния бивш съпруг. Докато й разказваше историята, по лицето й се изписаха едно след друго негодувание, веселост и накрая нещо като загриженост.
— Трябваше да ми кажеш по-рано — намръщи се тя.
— Притесних се едва след като той влезе в къща ми.
— Наистина ли мислиш, че може да те накисне?
— Познаваш го по-добре от мен.
Елизабет усети, че вече не е гладна.
— Така си мислех.
 

Тъй като Бен беше при баща си — ситуация, която и на двамата се струваше сюрреалистична при дадените обстоятелства, — в събота Елизабет и Тиболт отидоха в Роли, за да се поразсеят от предположения какво може и какво не може да направи Кийт Клейтън. Обядваха в улично кафене в центъра и посетиха Музея по естествена история. В събота вечерта отидоха на Чапъл Хил. Отборът на Северна Каролина играеше с «Клемзън», а мачът се излъчваше по спортния канал. Срещата беше в Северна Каролина, обаче баровете в центъра на града пак бяха претъпкани със студенти, които гледаха мача на големи екрани. Докато слушаше възгласите и насърченията, като че ли бъдещето на света зависеше от този мач, Логан си мислеше за младежите на същата възраст, които служеха в Ирак, и се зачуди какво ли ще си помислят те за тукашните колежанчета.
Двамата с Елизабет не останаха дълго. След час тя поиска да тръгват. На път за колата, докато крачеха прегърнати, Бет облегна глава на рамото му.
— Беше приятно, но много шумно.
— Така ти се струва, понеже остаряваш.
Тя стисна кръста му и се наслади на факта, че усети там само кожа и мускули.
— Внимавай, бебче, че тази вечер може и да те огрее.
— Бебче? — озадачи се той.
— Това е нежно обръщение. Използвам го с всички мъже, с които излизам.
— С всички ли?
— Да. С непознати също. Например, ако решат да ми отстъпят място в автобуса, им казвам: «Благодаря, бебче.»
— Явно трябва да се чувствам специален.
— И не го забравяй!
Вървяха сред тълпите студенти по Франклин Стрийт, зяпаха витрините и попиваха бликащата енергия. Тиболт разбираше желанието й да дойде тук. Беше пропуснала тези преживявания заради Бен. Обаче онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че макар да се забавляваше, не изглеждаше огорчена или тъжна заради изживяванията, които е пропуснала. Държеше се по-скоро като антрополог, който изучава непозната култура. Каза й го, а тя завъртя очи:
— Не ми разваляй вечерта. Повярвай ми, не разсъждавам толкова задълбочено. Исках само да изляза за малко от града и да се позабавлявам.
Отидоха у Тиболт и останаха будни до късно, разговаряха, целуваха се и се любиха. Когато Логан се събуди на сутринта, Елизабет лежеше до него и се взираше в лицето му.
— Какво правиш? — промърмори той.
— Гледам те.
— Защо?
— Искаше ми се.
Той се усмихна и плъзна пръст по ръката й, изпълнен с признателност, че тя се е появила в живота му.
— Ти си направо страхотна, Елизабет.
— Знам.
— Само това ли ще кажеш? — попита той с шеговито възмущение.
— Не ми се прави на нещастен. Мразя нещастните типове.
— А аз не съм сигурен, че харесвам жени, които крият чувствата си.
Тя се усмихна и се наведе да го целуне.
— Вчера прекарах страхотно.
— Аз също.
— Говоря сериозно. Последните седмици с теб са най-хубавите през живота ми. А вчера дори само фактът, че сме заедно… Нямаш представа какво изпитах. Почувствах се жена. Не майка, не учителка, не внучка. Бях си просто аз. Отдавна не съм се чувствала така.
— Не излизаме за пръв път.
— Знам, но сега беше различно.
Той знаеше, че Елизабет мисли за бъдещето, понеже то за пръв път бе придобило яснота и целенасоченост. Впери поглед в нея и разбра точно какво се опитва да му каже.
— И сега какво? — попита Логан сериозно.
Тя отново го целуна и той усети влажния й топъл дъх върху устните си.
— Сега ще ставаме. След няколко часа трябва да си в църквата — перна го тя по бедрото.
— Дотогава има много време.
— Да, а имаш ли друг избор? Между другото… — хвана тя ръката му, преди да стане — ти също си направо страхотен, Логан.
 

Двайсет и трета глава
Бет
 
— Наистина го харесвам, бабо — каза Бет.
Стоеше в банята и се стараеше да постигне ефект с машата за къдрене, макар да знаеше, че дъждът ще обезсмисли усилията й. След кратко прекъсване предния ден първата от двете очаквани тропически бури нахлу в окръга.
— Крайно време е да си откровена с мен. Не просто го харесваш. Мислиш, че той е Човекът.
— Толкова ли съм прозрачна! — възкликна Бет.
— Да, така е. Все едно седиш на предната веранда. Късаш листенцата и нареждаш: «Обича ме, не ме обича…»
Бет се усмихна широко.
— Ако искаш вярвай, но всъщност тази метафора я проумях.
Бабчето махна с ръка:
— Стават и случайности. Аз знам, че го харесваш. Въпросът е дали той те харесва.
— Да, бабо.
— Питала ли си се какво означава това?
— Знам какво означава.
— Само проверявам. — Баба й хвърли поглед към огледалото и оправи косата си. — Понеже и аз го харесвам.
Двете жени поеха с колата към къщата на Логан. Бет беше малко притеснена, че чистачките й не успяват да се справят с проливния дъжд. Бурята сякаш нямаше край и реката беше придошла. Водата вече почти беше достигнала пътя. Още няколко такива дни и щяха да затворят пътищата, каза си Бет. Хората, които бяха най-близо до реката, не след дълго щяха да трупат чували с пясък, за да предпазят разположените в ниското стоки.
— Дали някой ще успее да стигне днес до църквата? — зачуди се тя. — Едва виждам през стъклото.
— Дъждът не може да попречи на хората да стигнат до Бога — обади се баба й.
— Не е обикновен дъжд. Видя ли реката?
— Видях я, определено се е разбушувала.
— Ако нивото й се покачи още, може би ще ни отреже достъпа до града.
— Всичко ще се оправи — заяви старата жена.
Бет й хвърли кос поглед.
— Днес си в добро настроение.
— А ти не си ли? Цяла нощ не се прибра.
— Бабо!
— Не те съдя, само го споменавам. Ти си зрял човек и си имаш свой живот.
Бет отдавна беше свикнала с изявленията на баба си.
— Благодаря ти.
— Е, добре ли върви? Въпреки че бившият ти създава неприятности…
— Така мисля.
— Според теб той склонен ли е към обвързване?
— Струва ми се малко раничко да мислим за това. Все още се опознаваме.
Баба й се наведе напред и избърса влагата от прозореца. Капчиците изчезнаха, но следите от пръстите й останаха.
— Аз веднага разбрах, че дядо ти е човекът за мен.
— Той ми каза, че сте излизали шест месеца, преди да ти предложи.
— Така беше. Което не означава, че нямаше да се съглася и по-рано. Познавах го едва от няколко дни, но знаех, че той е човекът за мен. Знам колко налудничаво ти звучи, но с него от самото начало си паснахме като масло и препечена филийка. — Тя се усмихна нежно и започна да си припомня с отнесен поглед: — Двамата седяхме в парка. Оставахме насаме може би за втори или за трети път и си говорехме за птиците, когато едно момче, май не беше местно, се приближи и се заслуша. Лицето му беше мръсно, не носеше обувки, а дрехите му бяха скъсани и твърде големи. Дядо ти му намигна, преди да продължи, сякаш го канеше да остане, и момчето се усмихна. Трогнах се, понеже дядо ти не го прецени само по външния му вид. — Баба й замълча за момент. — Дядо ти продължи да говори. Мисля, че знаеше името на всяка птичка в щата. Разказа ни дали мигрират, къде гнездят и как чуруликат. След малко момчето седна направо на земята и впери поглед в дядо ти, който разказваше всичко някак… вълшебно. Не само момчето го усети. Аз също го почувствах. Гласът на дядо ти звучеше успокоително като приспивна песен и докато той разказваше, реших, че такъв човек не може да се гневи повече от няколко минути и че мъж като него ще остане със съпругата си до края на кивота си. Така реших да се омъжа за него.
Бет беше свикнала с разказите на баба си, но въпреки това се трогна.
— Това е прекрасна история!
— Той беше прекрасен човек. С мъж като него разбираш по-скоро, отколкото си смятала, че е възможно. Долавяш го инстинктивно и си сигурна, че каквото и да се случи, няма да има друг като него.
Вече бяха стигнали до покритата с чакъл алея към къщата на Логан и когато Бет зави и се приближи към къщата, го видя на верандата, облечен с ново сако и току-що изгладени панталони. А когато й махна, тя се усмихна щастливо.
 

Службата започна и приключи с музика. Солото на баба й беше прието с бурни аплодисменти, а пасторът лично благодари на Логан, че се е включил в последния момент, и на бабчето, задето е показала нагледно чудото на Божията благодат пред лицето на сериозно предизвикателство.
Проповедта беше съдържателна, интересна и изнесена със смирено признаване на факта, че неведомите пътища Божии невинаги могат да бъдат разбрани. Бет знаеше, че пасторът им е една от причините паството на църквата непрекъснато да нараства.
От мястото си на горния балкон тя виждаше прекрасно и баба си, и Логан. Когато Бен прекарваше уикенда с баща си, тя обичаше да сяда на същото място, за да знае той къде да я намери. Обикновено хлапето я поглеждаше два-три пъти по време на службата, а днес се въртеше постоянно и споделяше възхищението си, че се е сприятелил с човек с толкова много умения.
Бет обаче се държеше на разстояние от бившия си съпруг. Не заради онова, което неотдавна беше научила за него — макар че и това беше достатъчна причина, — а за да улесни Бен. Въпреки похотливите пориви на Кийт, в църквата той се държеше така, сякаш присъствието на Бет е опасна подривна сила, която може по някакъв начин да разстрои представителите на клана му. Дядо му седеше в средата на първия ред, а семейството се разгръщаше от двете му страни и на задната редица. От мястото си Бет виждаше как той чете съответните откъси от Библията, води си бележки и слуша съсредоточено всяка дума на пастора. Пееше всяка дума от всеки химн. Бет харесваше най-много него от цялото семейство — винаги се беше държал с нея справедливо и учтиво, за разлика от повечето други. Ако случайно се видеха след църква, дядото винаги отбелязваше колко добре изглежда Бет и как великолепно възпитава Бен.
Разговаряше с нея откровено, но имаше и разделителна линия — Бет разбираше, че не бива да създава неприятности. Дядото прекрасно знаеше, че тя е много по-добър родител от Кийт и че благодарение на нея Бен расте като чудесен младеж, което обаче не натежаваше над факта, че момчето беше и винаги щеше да си остане Клейтън.
Все пак Бет харесваше стареца — въпреки всичко, въпреки Кийт, въпреки разделителната линия. Бен също го харесваше и Елизабет имаше усещането, че в повечето случаи дядото настоява да се вижда с Бен, за да го избави от необходимостта да прекарва целия уикенд сам с баща си.
Но всички тези житейски реалности бяха далеч от мислите й, докато наблюдаваше Логан на пианото. Не знаеше какво да очаква. Да не беше единственият, който е вземал уроци по музика? Да не беше единственият, който твърди, че свири добре? Не след дълго обаче тя установи, че Логан е невероятно надарен и свири много по-хубаво, отколкото бе очаквала. Пръстите му се движеха плавно и без никакво усилие по клавишите и той сякаш дори не четеше нотите пред себе си. Докато баба й пееше, Логан насочи цялото си внимание към нея, за да спазва идеалния ритъм за изпълнението й, което очевидно го интересуваше повече от неговото собствено.
Докато той свиреше, Бет си припомняше историята, която баба й разказа в колата. Мислите й се откъснаха от църковната служба и се насочиха към разговорите, които бе водила с Логан, към силната му прегръдка, към естественото му общуване с Бен. Да, имаше още много неща, които Бет не знаеше за него, и обаче знаеше едно: той я допълваше така, както не бе смятала, че е възможно. Да знаеш не е всичко, каза си тя и в този миг разбра, че Логан е филийката, а тя маслото, както би се изразила баба й.
След службата Бет се отдръпна настрани и развеселена наблюдаваше как хората се държат с Логан като с рок звезда. Добре де, феновете му бяха предимно хора на социални помощи, но въпреки това той беше изненадан и поласкан от неочакваното внимание.
Улови погледа му, в който се таеше молба да го спаси. Тя обаче само сви рамене и се усмихна. Не искаше да се намесва.
Пасторът за втори път отиде да му благодари, че се е включил, и му намекна да помисли дали не би желал да свири и след като ръката на Абигейл се оправи.
— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза пасторът.
Бет се впечатли силно, когато старият Клейтън също отиде при Логан, придружен от Бен. Като Моисей, пред когото Червено море се разделя, старецът не трябваше да чака сред тълпата, за да поднесе поздравленията си. Някъде далеч Бет видя Кийт и изражението му на гняв и неприязън.
— Добра работа, млади човече — подаде ръка за поздрав дядото. — Свирите така, сякаш сте благословен.
По изражението на Логан й стана ясно, че е познал кой е възрастният мъж. Ръкува се с него:
— Благодаря ви.
— Той работи в кучкарника при баба — обади се Бен. — И според мен излиза с мама.
При тези думи тълпата от почитатели притихна, чуха се само няколко неловки покашляния. Старецът впери поглед в Логан, но Бет не можа да отгатне реакцията му.
— Вярно ли е? — попита той.
— Да, господине.
Старецът не каза нищо.
— И е бил морски пехотинец — допълни Бен, без да усеща обществените течения, които се плискаха край него. По лицето на стареца се изписа изненада, а Логан кимна.
— Служих в Първи полк на Пета дивизия от Пендълтън, господине.
След кратко мълчание старецът кимна:
— Признателен съм и за службата ви към страната ни. Днес свършихте чудесна работа.
— Благодаря ви, господине — отговори отново Логан.
 
* * *
 
— Много учтиво се държа — отбеляза Бет, когато се прибраха у дома. Тя не коментира случилото се, докато баба й не се оттегли. Навън моравата беше заприличала на езеро, а дъждът не спираше. На връщане минаха да вземат Зевс и сега той лежеше в краката им.
— Защо не?
— Знаеш защо — направи гримаса тя.
— Той не е бившият ти съпруг — сви рамене Логан — и надали има някаква представа какви ги върши той. Защо? Мислиш, че трябваше да го цапардосам ли?
— В никакъв случай!
— Знаех си. Обаче мярнах бившия ти съпруг, докато говорех с дядо му. Все едно беше глътнал червей.
— И ти ли го забеляза? Много ми беше забавно.
— Никак няма да е доволен.
— Ами добре дошъл в клуба — заяви Бет. — След онова, което е направил, наистина заслужава да изяде червей.
Логан кимна, а тя се гушна в него. Той вдигна ръка и я придърпа към себе си.
— Беше много красив, докато свиреше.
— Така ли?
— Знам, че не биваше да си мисля такива неща в църквата, но просто не се сдържах. По-често трябва да обличаш спортно сако.
— Работата ми не изисква да ходя със сако.
— Може би приятелката ти изисква.
Той се престори на учуден:
— Ама аз имам ли приятелка?
Тя го смушка закачливо и вдигна поглед към него. Целуна го по бузата.
— Благодаря ти, че дойде в Хамптън и реши да останеш.
— Нямах избор — усмихна се Логан.
Два часа по-късно, точно преди вечеря, Бет видя колата на Кийт да се промъква между локвите по алеята. Бен изскочи отвътре. Кийт вече беше дал на заден и си тръгваше, когато Бен стигна до стълбите на верандата.
— Здрасти, мамо. Здрасти, Тиболт.
Логан му махна, а Бет се изправи.
— Здравей, скъпи — прегърна го тя. — Добре ли прекара?
— Не ме накара да чистя кухнята, нито да изхвърлям боклука.
— Добре.
— И знаеш ли какво още?
— Какво?
Бен изтръска водата от дъждобрана си и каза:
— Искам да се науча да свиря на пиано.
Бет се усмихна и си помисли: «Защо ли не съм изненадана.»
— Тиболт?
— Да? — вирна брадичка Логан.
— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото?
— Скъпи — намеси се Бет, — в тази буря не мисля, че идеята е добра.
— Здрава е, дядо ми я построи. Ходих там само преди два дни.
— Водата сигурно се е покачила.
— Моля те! Няма да се бавим. А и Тиболт ще бъде с мен през цялото време.
Противно на здравия разум Бет се съгласи.
 

Двайсет и четвърта глава
Клейтън
 
Клейтън не можеше да повярва, но дядо му наистина похвали Телбод след службата в църквата. Ръкува се с него, все едно онзи тип беше някакъв герой, а Бен през цялото време се кокореше като пале.
Кийт едва се сдържа да не си отвори бира, докато семейството хапваше след службата, а откакто закара Бен при майка му, беше изпил вече четири. Като нищо щеше да изпие всичките дванайсет бири от опаковката, преди да отиде на работа. През последните две седмици направо се наливаше с бира. Съзнаваше, че прекалява, но само така успяваше да отвлече мислите си от своята последна среща с Телбод.
Някъде зад него иззвъня телефонът. Отново. За четвърти път през последните няколко часа, обаче Кийт не беше в настроение да вдигне.
Добре, признаваше си, беше подценил този тип. Тиболт беше една крачка пред него още от самото начало. Все едно пускаше бомби. Не, помисли си изведнъж Клейтън, не пускаше бомби, а насочваше ракети с невероятна прецизност и с единствената цел да съсипе живота на Клейтън. И най-лошото бе, че не го беше очаквал. Нито веднъж.
Чувстваше се адски безсилен, понеже положението непрекъснато се влошаваше. Телбод вече му нареждаше какво да прави.
Раздаваше заповеди, като че ли Кийт му беше новобранец, и той не знаеше как да се измъкне от положението. Искаше му се да вярва, че Телбод блъфира за снимките и за записа на проникването с взлом. Би трябвало да блъфира, никой не е чак толкова съобразителен. Нямаше друг начин. Ами ако не блъфираше?
Отиде до хладилника и си отвори още една бира. Не можеше да рискува. Кой знае какъв щеше да бъде следващият ход на този тип! Отпи дълга глътка и не след дълго усети отпускащото въздействие на алкохола.
Цялата тази история трябваше да е много по-лесно управляема. Кийт беше заместник-шериф, а този тип беше нов в града. Контролът още от самото начало би трябвало да е в ръцете на Клейтън, а ето че седеше в разхвърляната си кухня, понеже не беше посмял да накара Бен да почисти, да не би хлапето да се оплаче на Телбод и той да сложи край на живота, който Клейтън беше водил досега.
Какво имаше този тип срещу него? Ето това искаше да разбере. Не той създаваше проблемите, а Телбод. Отгоре на всичко, като че ли за да посипе раната със сол, този тип спеше с Бет.
Отпи отново от бирата и се зачуди как така животът му се скапа толкова светкавично. Потиснат и нещастен, чу някой да блъска по входната врата. Надигна се от масата и залитайки, прекоси дневна. Отвори и завари на верандата Тони, същински мокър плъх. Не му стигаше другото, ами сега и този боклук!
Тони направи крачка назад.
— О, пич! Добре ли си? Вониш на бира.
— Какво искаш, Тони? — Кийт не беше в настроение.
— Звънях ти, ама не вдигаш.
— Давай направо.
— Отдавна не сме се виждали.
— Зает съм. В момента също съм зает, затова си върви.
Посегна да затвори вратата, но Тони вдигна ръка:
— Чакай, трябва да ти кажа нещо. Важно е.
— Какво?
— Помниш ли, когато ти се обадих преди един-два месеца?
— Не.
— Ще си спомниш. Обадих ти се от билярдната зала за един тип, дето показва на всички снимка на Бет.
— И какво?
— Ами това исках да ти кажа — отметна кичур мазна коса от очите си Тони. — Днес пак го видях. Говореше с Бет.
— Какви ги дрънкаш?
— Пред църквата. Говореше с Бет и с дядо ти. Беше онзи тип, дето свири на пианото.
Позамаяната от бирата глава на Кийт започна да се прояснява. Припомни си всичко отначало смътно, а после — по-ясно. Случи се през уикенда, когато Телбод беше взел фотоапарата и картата със снимките.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Този няма да го забравя.
— И е имал снимка на Бет?
— Вече ти казах. Видях я, ама ми се стори странно. А днес ги видях заедно и реших, че трябва да знаеш.
Клейтън обмисли новината, която му съобщи Тони.
— Кажи ми всичко, което си спомняш за снимката.
Оказа се, че отрепката Тони има учудващо добра памет и не след дълго Клейтън сглоби цялата история. Снимката беше отпреди няколко години и беше направена на панаира. Телбод не знаел името на жената и я търсел.
След като Тони си тръгна, Кийт седна да обмисли какво е научил.
Нямаше начин Телбод да е бил тук преди пет години и да не помни името й, така че откъде имаше снимката? Дали не идваше от другия край на страната, за да я намери? И ако е така, това означаваше ли, че я преследва?
Не беше съвсем сигурен, но надушваше нещо съмнително. А Бет, каквато си беше наивна, го беше допуснала не само в леглото си, но и в живота на Бен.
Намръщи се. Това не му харесваше, ама никак не му харесваше, а беше сигурен, че и на Бет няма да й хареса.
 

Двайсет и пета глава
Тиболт
 
— Значи това е, а?
Макар дърветата да ги предпазваха от дъжда, Тиболт беше вир-вода, когато двамата с Бен стигнаха до къщичката. Водата се стичаше от дъждобрана му, а новите му панталони бяха мокри чак до коленете. Чорапите му жвакаха неприятно в обувките. Бен обаче беше опакован от глава до пети и беше нахлузил гумените ботуши на баба си. Тиболт се съмняваше, че той изобщо усеща дъжда.
— Ето така се стига. Страхотно е, нали? — махна Бен към дъба от отсамната страна на потока. Стълба от няколко заковани за дънера на дървото широки дъски водеше догоре. — Трябва да се качим по стълбата на това дърво, за да минем по моста.
Логан забеляза с тревога, че водата в потока се е покачила почти двойно от обичайното и течението е много бързо.
Насочи вниманието си към малкия мост и установи, че той се състои от три части: протрит въжен мост, който водеше от дъба от отсамната страна към една междинна площадка насред потока, крепяща се на четири наклонени кола. От тази площадка втората част на въжения мост водеше до платформата на къщичката на дървото. Забеляза, че бурните води са натрупали отломки покрай четирите кола насред потока. Досега не беше оглеждал моста, но подозираше, че жестоките бури и бързото течение са отслабили стабилността на междинната площадка. Обаче, преди да успее да каже нещо, Бен вече се беше покатерил по стълбата към моста. Хлапето му се усмихна отгоре:
— Хайде идвай, какво чакаш?
Тиболт вдигна ръка, за да заслони лицето си от дъжда, внезапно обзет от ужас.
— Не съм сигурен, че идеята е добра…
— Пъзльо! — подразни го Бен и хукна по моста, който се залюля силно.
— Чакай! — извика Тиболт, но напразно. Момчето вече беше стигнало междинната площадка.
Тиболт се покатери по стълбата и предпазливо стъпи на въжения мост. Мокрите дъски се огънаха под тежестта му. Щом го видя да идва, Бен хукна по втората част на моста към къщичката. Дъхът на Тиболт секна, когато Бен скочи на платформата. Тя се огъна под краката му, но го задържа. Момчето се обърна с широка усмивка.
— Върни се! — провикна се Тиболт. — Мостът няма да ме издържи.
— Ще те издържи. Дядо ми го е правил.
— Моля те, Бен.
— Пъзльо! — подразни го отново момчето.
Очевидно за него това беше просто игра. Тиболт огледа моста отново и реши, че ако се придвижва бавно, ще бъде в безопасност. Бен беше притичал и беше причинил голямо усукване и натиск. Дали мостът щеше да издържи Тиболт?
Още с първата му крачка старите подгизнали греди провиснаха. Със сигурност бяха изгнили.
Мисълта му светкавично се насочи към снимката в джоба му. Течението се носеше шеметно и вихрено под краката му, същински въртоп.
Нямаше време за губене. Тръгна бавно и стигна междинната площадка, после пое по втория отрязък на въжения мост над потока. Паянтовата платформа надали щеше да издържи тежестта и на двамата. Снимката сякаш прогаряше джоба му.
— Влез вътре — провикна се Тиболт, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма нужда да чакаш старче като мен на дъжда.
За щастие Бен се изкиска и влезе в къщичката. Тиболт въздъхна с облекчение, когато се добра до разклатената платформа. Направи широка крачка, за да не стъпва на платформата, и се стовари тромаво право в къщичката.
— Тук си пазя картите с покемоните — осведоми го Бен и му посочи металните кутии в ъгъла, без да обръща внимание на начина, по който бе връхлетял Тиболт. — Имам Чаризард и Мюту.
Тиболт изтри дъжда от лицето си, докато се съвземаше и се настаняваше на пода.
— Страхотно е.
От дъждобрана му се стече вода и се образуваха локвички. Логан огледа тясното помещение. В ъглите бяха натрупани играчки, а изрязаният прозорец излагаше голяма част от вътрешността на действието на стихиите, затова грапавите дъски бяха мокри. Единствената мебел беше един пуф в ъгъла.
— Това е моето скривалище — настани се Бен върху пуфа.
— Така ли?
— Идвам тук, когато се ядосам. Например, когато децата в училище са се държали гадно.
Тиболт се облегна на стената и изтръска ръкавите си.
— Какво правят?
— Разни неща, нали знаеш? — сви рамене момчето. — Подиграват ми се как играя баскетбол или ритам топка… и заради очилата.
— Сигурно не ти е леко.
— Не им обръщам внимание.
Бен явно не забеляза очевидното противоречие, а Тиболт продължи:
— Какво ти харесва най-много тук?
— Тишината — отговори Бен. — Когато съм тук, никой не ми задава въпроси и не ме кара да правя нищо. Седя си и размишлявам.
Мъжът кимна:
— Разбирам. — През прозореца забеляза, че вятърът се засилва и дъждът пада косо. Бурята се усилваше. — За какво си мислиш? — попита той.
— Как ще порасна… — Бен помълча, после каза: — Иска ми се да бях по-едър.
— Защо?
— Един съученик винаги се заяжда с мен. Лош е. Вчера ме събори на пода в кафенето.
Силен порив на вятъра заклати къщичката. Снимката отново сякаш прогори джоба му и Тиболт разсеяно пъхна ръка при нея. Не разбираше какво го тласна, но преди да осъзнае какво прави, извади снимката.
Навън вятърът продължаваше да вие и клоните се удряха в къщичката. Изведнъж в съзнанието му изникна картината как платформата на къщичката рухва и Бен пада в бушуващата вода долу.
— Искам да ти дам нещо — каза Тиболт някак несъзнателно. — Мисля, че това ще реши проблема ти.
— Какво е?
Той преглътна и отговори:
— Снимка на майка ти.
Бен взе снимката и я погледна с любопитство.
— Какво да правя с нея?
Тиболт се приведе напред и потупа с пръст по ъгълчето на снимката:
— Просто я носи със себе си. Моят приятел Виктор смяташе, че снимката е талисман и че ме е опазил жив в Ирак.
— Наистина ли?
Това беше въпросът, нали? Тиболт се замисли и кимна:
— Повярвай ми.
— Супер!
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Тиболт.
— Каква?
— Обещай това да си остане между нас и че винаги ще носиш снимката със себе си.
Бен се замисли и попита:
— Може ли да я сгъна.
— Мисля, че това няма значение.
— Добре — съгласи се момчето след кратък размисъл. Сгъна снимката и я пъхна в джоба си. Благодаря ти.
За пръв път от пет години Тиболт се отделя от снимката — оставял я бе само колкото да отиде до мивката или до душа — и веднага се почувства объркан и изгубен. Не беше очаквал да усети липсата й. Докато гледаше как Бен минава под моста до другия бряг на потока, усещането се засили. А когато хлапето му махна от отсреща и заслиза по стъпалата, заковани за ствола на дървото, Тиболт неохотно стъпи на платформата и тръгна по моста възможно най-бързо.
Почувства се незащитен, докато прекосяваше моста стъпка по стъпка, и се постара да не обръща внимание на опасението, че мостът ще се продъни над потока, и на факта, че снимката вече не е у него. Пое си дъх с огромно облекчение, когато стигна до дъба на отсрещния бряг. Но когато се спусна долу, изпита мъчителното усещане, че онова, заради което беше дошъл тук, изобщо не е краят, а само началото.
 

Двайсет и шеста глава
Бет
 
В сряда на обяд Бет се взираше навън през прозореца на класната стая. Не беше виждала такова чудо — ураганите и североизточните ветрове бяха нищо в сравнение с поредицата бури, връхлетели напоследък окръг Хамптън и всички останали от Роли до крайбрежието. Проблемът беше, че за разлика от тропическите бури тези не отминаваха бързо към океана. Вихреха се с гръмотевици ден след ден и почти всички реки в източната част на щата бяха придошли. Малките градчета по поречието на Памлико, Нюс и Кейп Фиър вече бяха във вода, а и Хамптън го очакваше същото. Ако валеше още ден-два, централната част на града щеше да стане достъпна само с канута.
Вече беше решено училищата да затворят до края на седмицата, понеже училищните автобуси не можеха да покриват маршрутите си и едва половината учители успяваха да идват на работа. Разбира се, Бен беше въодушевен пред вероятността да си остане у дома и да цамбурка из локвите със Зевс, но Бет не се радваше толкова. Вестниците и местните новини съобщаваха, че нивото на река Саут вече е достигнало опасни равнища и че положението ще се влошава допълнително от притоците. Двете рекички край кучкарника, обикновено на около четиристотин метра разстояние, вече се виждаха от прозорците на къщата и Логан не пускаше там дори Зевс заради отломките, които влачеше течението.
На децата им беше неприятно да стоят затворени вътре и това бе една от причините Бет да остане в класната стая. Следобед трябваше да се върнат по стаите, където да рисуват или да четат кротичко, вместо да играят футбол или баскетбол и да се гонят на открито. Хлапетата трябваше да изразходват някак енергията си и Бет прекрасно го знаеше. Години наред тя молеше в такива дни просто да прибират масите от кафенето и да оставят децата да поиграят двайсетина минути, за да може следобед отново да се съсредоточат над заниманията си. Никакъв шанс, така й отговаряха, поради законови, здравни, пожарни, хигиенни, охранителни и всякакви други съображения. Когато Бет питаше какво означава това, й поднасяха пространно обяснение, но според нея беше същото като с пържените картофки: не бива да допускаме децата да се тъпчат с пържени картофки; ако го правят, родителите ще съдят училището.
«Добре дошли в света на адвокатите» — помисли си тя. В крайна сметка на адвокатите не им се налагаше да преподават на деца, които цял ден са били затворени в класната стая без междучасие на открито.
Обикновено Бет отиваше в учителската стая, за да обядва, но понеже нямаше достатъчно време да подготви класната стая за предстоящите дейности, тя реши да остане и да се подготви. Тъкмо подреждаше къта за игра специално за такива случаи, когато долови движение на прага. Обърна се, но не разбра веднага кой е. Униформата му беше мокра. В ръцете си държеше кафеникава папка.
— Здрасти, Бет — поздрави я той тихо. — Имаш ли минутка?
— Какво има, Кийт? — изправи се тя.
— Идвам да се извиня. — Той сключи ръце пред тялото си — същинско олицетворение на разкаянието. — Знам, че нямаш много време, но исках да поговорим, когато си сама. Реших да проверя дали си тук, обаче ако моментът не е подходящ, може да се уговорим за друг път, когато ти е удобно.
— Имам пет минути — погледна тя към часовника.
Кийт влезе в класната стая и понечи да затвори вратата. По средата спря и потърси с поглед одобрението й. Тя кимна с единственото желание да приключат по-бързо. Той тръгна към нея и спря на почтено разстояние.
— Както ти казах, дойдох да се извиня.
— За какво?
— За слуховете, които си чула. Не бях напълно искрен с теб.
Бет скръсти ръце:
— С други думи, излъгал си ме.
— Да.
— Излъгал си ме право в очите.
— Да.
— За какво?
— Ти ме попита дали съм прогонил някои от мъжете, с които си излизала преди. Не мисля, че съм ги прогонил, но наистина разговарях с някои от тях.
— Разговарял си с тях?
— Да.
Тя направи всичко по силите си да овладее гнева си.
— И какво? Съжаляваш, че си го направил или че ме излъга?
— И двете. Съжалявам и че го направих, и че те излъгах. Не биваше да постъпвам така. — Той замълча. — Знам, че след развода отношенията ни не са идеални, знам също, че според теб бракът с мен е бил грешка. За това си права. Не бяхме подходящи партньори, приемам го. Но двамата имаме прекрасен син, което, признавам, се дължи много повече на теб, отколкото на мен. Може и да не ме мислиш за най-добрия баща на света, обаче нито веднъж не съм съжалявал, че имам Бен или че той живее с теб през повечето време. Той е чудесно дете и ти си го възпитала невероятно добре.
Бет не знаеше какво да каже. Кийт продължи:
— Но въпреки това се притеснявам, винаги съм се притеснявал. Вече ти обясних, че се притеснявам какви хора ще влязат в живота на Бен, какви ще са познатите и приятелите му, дори хората, с които ти го срещаш. Знам, че не е честно и че според теб това вероятно е намеса в личния ти живот, но просто съм такъв. И, честно казано, се съмнявам, че ще се променя.
— Искаш да кажеш, че вечно ще ме следиш, така ли?
— Не — побърза да възрази той. — Повече няма да го правя. Просто ти обяснявах защо изобщо се случи. Повярвай ми, не съм заплашвал онези мъже. Само поговорих с тях. Обясних им колко много означава синът ми за мен и че да бъда негов баща е най-важното нещо в живота ми. Може невинаги да си съгласна с начина, по който се отнасям с Бен, но ако се върнеш няколко години назад, ще видиш, че невинаги е било така. Той обичаше да идва при мен. А сега не обича. Аз обаче не съм се променил, той се е променил. Не в отрицателен смисъл — нормално е да порасне и всичко останало. Може би трябва да приема факта, че Бен вече не е малко дете.
Бет не каза нищо. Кийт се взря в нея и си пое дълбоко въздух.
— Освен това казах на онези мъже, че не искам да бъдеш наранена. Съзнавам, че наглед съм малко обсебващ, но не съм. Постъпих по-скоро братски, както би постъпил Дрейк. Просто исках да ги предупредя да се отнасят към теб с нужното уважение. Само толкова — сви рамене той. — Не знам, може би някои от онези мъже са изтълкували думите ми превратно, понеже съм полицай и заради фамилното ми име, но аз какво да направя! Повярвай ми, последното, което искам, е да си нещастна. Може и да не се получи помежду ни, но ти си майката на сина ми и винаги ще си останеш такава. — Кийт сведе поглед и запристъпва неловко от крак на крак. — Имаш всички основания да ми се сърдиш, сгреших.
— Да, така е. — Бет остана на мястото си със скръстени ръце.
— Както ти казах, съжалявам и те уверявам, че повече няма да се случва.
Ти не отговори веднага.
— Добре, дано да държиш на думата си.
Той се усмихна почти съкрушено:
— Ще опитам.
— Това ли беше? — попита тя и се зае да вади още пуфове от килера.
— Всъщност исках да поговорим и за Логан Тиболт. Има нещо, което трябва да научиш за него.
Тя вдигна ръце, за да го спре:
— Изобщо не започвай.
Кийт обаче не се отказа. Вместо това пристъпи напред, мачкайки с ръце периферията на шапката си.
— Няма да говоря с него, освен ако ти не поискаш. Да сме наясно по въпроса. Повярвай ми, Бет. Сериозно! Нямаше да съм тук, ако не беше вярно. Дойдох, защото съм загрижен за теб.
Бет направо се смая от наглостта му.
— Наистина ли искаш да ти повярвам, че си искрено загрижен за мен, след като току-що призна, че ме шпионираш от години? И че ти си провалил шансовете ми да започна връзка?
— Изобщо не е свързано с това.
— Чакай да позная… мислиш, че той взема наркотици, нали?
— Нямам представа. Но трябва да те предупредя, че той не е искрен с теб.
— Нямаш ни най-малка представа дали е искрен с мен. А сега си върви. Не искам да разговарям с теб и не искам да те слушам…
— Тогава сама го попитай — прекъсна я Клейтън. — Попитай го дали не е дошъл в Хамптън, за да те намери.
— Край на разговора — заяви Бет и тръгна към вратата. — Излизам и да знаеш, че ако ме докоснеш, ще се разпищя.
Тя мина покрай него и тъкмо щеше да прекрачи прага, когато Кийт въздъхна шумно и рече:
— Попитай го за снимката.
Тя се закова на място при забележката му.
— Моля?
Никога не беше виждала Кийт толкова сериозен:
— Питай го за снимката, която е взел от Дрейк.
 

Двайсет и седма глава
Клейтън
 
Клейтън прецени по изражението на Бет, че е успял да привлече вниманието й, но не беше сигурен дали тя разбира какви са последиците.
— Той има твоя снимка — продължи, — която е показвал в билярдната зала веднага след пристигането си в града. Тони е бил там онази вечер и я е видял. Всъщност ми звънна веднага, понеже историята на този тип му се сторила странна, но аз не погледнах сериозно. Миналата седмица обаче Тони дойде да ми каже, че е познал Тиболт, когато го видял да свири на пиано в църквата.
Бет просто го гледаше.
— Не знам дали Дрейк му я е дал, или той я е взел от Дрейк, но само това ми се струва логично. И двамата са служили в морската пехота, а според Тони снимката била по-старичка, отпреди няколко години. — Той се поколеба, преди да продължи: — Знам, че след като признах как съм се държал с другите, ще решиш, че се опитвам да прогоня и него, но няма да говоря с Тиболт. Мисля обаче, че ти трябва да го направиш, и ти го казвам не като твой бивш съпруг, а като полицай.
Бет искаше да се махне, но просто нямаше сили помръдне.
— Замисли се: имал е твоя снимка и само заради нея е тръгнал пеша от другия край на страната. Не знам защо, но мога да предположа. Бил е обсебен от теб, макар още да не сте се познавали, както някои хора се вманиачават по филмови звезди. И какво прави Тиболт? Намира те, обаче не му е достатъчно само да те гледа отдалеч или да се запознае с теб. Вместо това той става част от живота ти, Бет. Така постъпват маниакалните преследвачи. — Кийт говореше спокойно и професионално, което само задълбочи още повече ужаса, плъзнал по вените на Бет.
— Съдейки по изражението ти, за теб това явно е новина. Чудиш се дали казвам истината, или лъжа, и знам, че не съм безукорен. Но те умолявам, Бет — попитай го за свое собствено добро. Мога да присъствам, ако искаш, мога и да изпратя друг полицай, ако предпочиташ. Или извикай приятелка, Мелъди например. Искам само да разбереш колко сериозна е тази история. Колко странна и… зловеща. Положението е опасно и настойчиво те приканвам да го проумееш.
Устните му бяха плътно стиснати, когато остави папката на съседния чин.
— Ето ти малко обща информация за Логан Тиболт. Нямах време да се ровя дълбоко и мога здравата да загазя, че ти показвам това, но понеже не знам какво още ти е наговорил… — Кийт замълча и отново вдигна поглед към нея. — Помисли над думите ми. И внимавай, ясно?
 

Двайсет и осма глава
Бет
 
Тя не виждаше почти нищо през предното стъкло, но този път не заради дъжда, а понеже не успяваше се съсредоточи. След като Кийт си тръгна, Бет запримигва объркано, вперила поглед в папката, мъчейки се да проумее какво й наговори бившият й съпруг.
Логан имаше снимката на Дрейк… Логан бил обсебен от нея… Логан решил да я издири… Логан я намерил.
Бет дишаше трудно и едва успя да отиде в кабинета на директора и да му каже, че се налага да се прибере у дома. Той хвърли само един поглед към лицето й и се съгласи да я освободи, дори предложи да поеме класа й следобед. Бет му каза, че баба й ще прибере Бен след часовете.
Докато караше към къщи, мислите й се лутаха из калейдоскопа от образи, звуци и миризми. Опита да се убеди, че Кийт лъже, търсеше някакво рационално обяснение на новината, която й беше съобщил. Имаше такава вероятност, още повече, че вече я беше лъгал неведнъж… но пък сега изглеждаше толкова сериозен. По-скоро делови, отколкото лично ангажиран, освен това й съобщи нещо, което лесно може да се провери. Знаеше, че тя ще попита Логан… всъщност той дори настоя Бет да направи точно това, следователно…
Бет стисна здраво волана, обзета от неистова нужда да поговори с Логан. Той щеше да изясни тази бъркотия. Трябваше да съумее да я изясни.
Пътят вече беше залят с вода от реката, но потънала в тревогите си, Бет го осъзна едва когато навлезе в нея. Тя рязко се наклони напред, когато колата почти спря. Край нея течеше река и Бет се уплаши, че двигателят ще блокира, но колата продължи да се носи още по-надълбоко, докато накрая се добра до една плитчина.
Когато стигна до къщата, Бет не беше сигурна какво точно изпитва. Чувстваше се гневна, предадена и манипулирана, а в следващия момент се опитваше да убеди сама себе си, че това не може да е вярно, че Кийт отново я е излъгал.
Докато караше по алеята, тя огледа мократа поляна за Логан.
Отпред, в ниската влажна мъгла различи светлините на дома. Зачуди се дали да не отиде да поговори с баба си, копнееше нейната ясна мисъл и здрав разум да изяснят всичко. Но когато забеляза, че в канцеларията свети и че вратата е открехната и подпряна, нещо я стисна за гърлото. Зави натам, като си повтаряше, че снимката не е у Логан, че всичко е огромна грешка. Колата заподскача по калните локви в проливния дъжд, с който чистачките не можеха да се справят. На верандата пред канцеларията с вирната глава лежеше Зевс.
Бет спря отпред и притича до верандата, а дъждовните капки жилеха лицето й. Кучето се приближи и потри нос в ръката й. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, където очакваше да завари Логан зад бюрото.
Но го нямаше. Вратата между канцеларията и кучкарника беше отворена. Елизабет се помъчи да се овладее и зачака насред канцеларията, докато в тъмния коридор се движеха някакви сенки. Искаше Логан да се появи на светло.
— Здравей, Елизабет — поздрави я той. — Не те очаквах толкова… — Млъкна. — Какво се е случило?
Тя го гледаше и усещаше, че чувствата й ще изригнат всеки момент. Изведнъж устата й пресъхна и тя не знаеше как да започне и какво да каже. Логан мълчеше, усетил взривоопасното й състояние.
Тя затвори очи, готова всеки момент да заплаче, после предпазливо си пое дъх.
— Защо дойде в Хамптън? — попита най-накрая. — И този път искам да ми кажеш истината.
Той не помръдна.
— Казах ти истината — отговори.
— Цялата ли?
Той се поколеба за част от секундата, преди да отговори.
— Никога не съм те лъгал — отвърна тихо.
— Не те попитах това! — сряза го тя. — Попитах дали криеш нещо!
Той я изгледа изпитателно:
— Защо е всичко това?
— Няма значение! — Този път самата тя долови гнева в гласа си. — Искам само да знам защо дойде в Хамптън!
— Казах ти…
— Имаш ли моя снимка?
Логан не отговори.
— Отговори на въпроса ми! — Пристъпи към него и изрече думите ядно и отчетливо: — Имаш ли моя снимка?
Не беше сигурна каква реакция очакваше от него, но той само въздъхна тихо, без да трепне.
— Да.
— Снимката, която бях дала на Дрейк ли?
— Да — повтори той.
След този отговор целият й свят започна да се руши сякаш с ефекта на доминото. Изведнъж всичко доби смисъл — как я гледаше той при първата им среща, причината да се съгласи да работи за толкова ниска надница, старанието му да се сближи с баба й и с Бен, всичките онези приказки за съдбата…
Снимката беше у него. Беше дошъл в Хамптън, за да я намери. Беше я проследил като дивеч. Бет усети, че започва да се задъхва:
— О, боже!
— Не е каквото си мислиш…
Той протегна ръка към нея и тя разсеяно наблюдава как се приближава, преди да осъзнае какво се случва. Сепнато се дръпна, отчаяно се отдалечи от него. Всичко се оказа лъжа…
— Не ме докосвай!
— Елизабет…
— Казвам се Бет!
Тя изгледа Логан, все едно е непознат, и той свали ръката си. Заговори й почти шепнешком:
— Мога да ти обясня…
— Какво да ми обясниш? — попита тя настойчиво. — Че си откраднал снимката от брат ми? Че идваш пеша от другия край на страната, за да ме намериш? Че си се влюбил в една снимка?
— Не беше така — поклати глава той.
Тя не го слушаше. Взираше се в него и се питаше дали изобщо нещо от думите му е било истина.
— Ти си ме преследвал… — изрече тя по-скоро на себе си. — Ти ме излъга. Използвал си ме.
— Не разбираш…
— Какво има да разбирам?
— Не съм откраднал снимката — каза той със спокоен и равен тон. — Намерих я в Кувейт и я сложих на таблото за съобщения, където смятах, че някой ще си я познае. Само че никой не я взе.
— И ти… си я прибра? — поклати невярващо глава тя. — Защо? Защото си имал някаква извратена представа за мен?
— Не — възрази той и за пръв път повиши тон. Това я сепна и забави мислите й, но само за секунда. — Дойдох тук, защото ти го дължах.
— Как така си ми го дължал? — примигна тя. — Какво означава това?
— Тази снимка… ме спаси.
Бет го чу съвсем ясно, но не схвана думите му. Очакваше още обяснения и в последвалото мълчание чутото й се стори… смразяващо. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха и тя отстъпи назад.
— Кой си ти? — изсъска тя. — Какво искаш от мен?
— Нищо не искам. И знаеш кой съм.
— Не, не знам! Нищо не знам за теб!
— Позволи ми да ти обясня…
— Обясни ми тогава защо, ако всичко това е толкова чисто и невинно, не ми каза за снимката веднага след като пристигна? — кресна тя и гласът й отекна в стаята. Представяше си Дрейк и всякакви подробности от вечерта, когато беше направена снимката. Тя размаха пръст към него: — Защо не каза: «Намерих я в Ирак и реших, че сигурно си я искаш»? Защо не ми го каза, когато ти разказвах за Дрейк?
— Не знам…
— Снимката не е твоя, та да я държиш у себе си! Не го ли проумяваш? Не е твоя! Снимката беше за брат ми, не за теб! Беше негова и ти нямаш никакво право да я криеш от мен!
Гласът на Логан се разнесе почти като шепот:
— Не исках да те нараня.
Тя забоде поглед в него и силата на яростта й го прониза.
— Цялата тази история е измама, нали? Намерил си снимката и си съчинил… някаква извратена фантазия, в която изпълняваш главната роля. Играел си си с мен още откакто се запознахме! Изчакал си известно време, за да разбереш какво трябва да направиш, та да реша, че си идеалният мъж за мен, и си го направил, понеже си обсебен и си си въобразявал, че ще ме измамиш да се влюбя в теб! — Видя как Логан трепна, оскърбен от думите й, но продължи: — Планирал си го от самото начало! Това е извратено и нередно. Не мога да повярвам, че се хванах!
Логан леко се олюля, слисан от думите й.
— Признавам, че исках да се запозная с теб — каза той, — но грешиш за причината. Не дойдох, за да те принудя с измама да се влюбиш в мен. Знам, че звучи налудничаво, но постепенно повярвах, че снимката ме предпазва от нещастия и че… кой знае как го дължа на теб, макар да не знаех какво означава това, нито какво ще излезе. Обаче не съм планирал нищо, преди да пристигна тук. Хванах се на работа в кучкарника и после просто се влюбих в теб.
Бет бавно поклати глава:
— Чуваш ли се изобщо какви ги говориш?
— Знаех, че няма да ми повярваш. И затова не ти казах…
— Да не си посмял да оправдаваш лъжите си! Оплел си се в някаква откачена фантасмагория и дори отказваш да го признаеш!
— Престани да го наричаш така! — кресна и той в отговор. — Ти не слушаш. Дори не се опитваш да вникнеш в думите ми!
— И защо да вниквам? Лъжеш ме от самото начало! Използваш ме от първия миг.
— Не съм те използвал — каза той, изпъна гръб и възвърна самообладанието си. — И не съм те лъгал за снимката. Просто не ти казах за нея, понеже не знаех как да го направя, без да ме помислиш за луд.
Тя вдигна ръце:
— Да не си посмял да обвиняваш мен за всичко! Ти ме излъга! Ти пазеше тайни от мен! Аз ти казах всичко! Отдадох ти сърцето си! Допуснах синът ми да се привърже към теб! — изкрещя Бет, но гласът й се прекърши във вопъл и от очите й бликнаха сълзи.
— Спах с теб, понеже те мислех за човек, на когото мога да имам доверие. Но вече знам, че не е така. Представяш ли си как се чувствам, след като вече знам, че всичко е било само театър?
— Моля те, Елизабет… — поде той тихо и нежно. — Бет… чуй ме.
— Не искам да слушам! Наслушах се на лъжи!
— Не се дръж така!
— Искаш да слушам ли? — кресна Бет. — Какво да слушам? Че си обсебен от една снимка и си дошъл да ме търсиш, понеже си бил убеден, че снимката те е закриляла? Това е налудничаво, а най-тревожното е, че дори не си даваш сметка колко откачено звучи обяснението ти!
Той впери поглед в нея и стисна здраво зъби.
Бет усети как тръпка разтърсва тялото й. Беше приключила с това. И с него.
— Искам си я обратно — гневно заяви тя. — Искам снимката, която дадох на Дрейк.
Той не отговори, затова тя взе една малка саксия от дъската под прозореца и я запрати по него.
— Къде е? Дай ми я!
Логан се наведе, когато саксията прехвърча над главата му и се разби в стената отзад. За пръв път Зевс излая объркано.
— Не е твоя! — провикна се Бет.
Логан се изправи.
— Не е у мен.
— Къде е? — попита Елизабет.
Той забави отговора си.
— Дадох я на Бен — призна.
Тя присви очи.
— Излез.
Логан се поколеба, но накрая се запъти към вратата. Бет се отдръпна, за да не я доближава. Зевс гледаше ту Бет, ту Логан, докато накрая бавно пое след господаря си.
На вратата Логан се спря и се обърна към Елизабет:
— Кълна се в живота си, че не дойдох тук, за да се и влюбя в теб, нито за да те накарам да се влюбиш в мен. Но така се случи.
Тя го изгледа и изрече:
— Казах ти да си вървиш, при това съвсем сериозно.
Той се обърна и излезе навън в бурята.
 

Двайсет и девета глава
Тиболт
 
Тиболт не можеше да си представи, че ще се върне в къщата си. Искаше да е навън, не му се струваше редно да е на топло и на сухо. Искаше да се пречисти от стореното, от лъжите, които беше наговорил.
Тя имаше право: не се беше отнесъл честно с нея. Макар да беше оскърбен от някои неща, които му наговори Бет, и от нежеланието й да го изслуша, тя имаше основание да се чувства предадена. Но как да й го обясни? Той самият не проумяваше напълно защо е дошъл, колкото и да се мъчеше да облече мотивите си в думи. Разбираше защо тя тълкува действията му като постъпки на маниакален преследвач. Да, той наистина беше обсебен, но не в смисъла, в който си представяше тя.
Трябваше да й каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба й така или иначе щеше да го наеме.
Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да й обясни, да й разкаже всичко от самото начало.
Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.
Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.
Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.
 

Трийсета глава
Бет
 
Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба й надникна вътре.
— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.
— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.
— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.
Бет кимна.
— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?
— Не, няма нищо такова.
— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.
— Не съм сигурна, че това може.
Баба й се загледа през прозореца и въздъхна тежко.
— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.
Младата жена я изгледа с раздразнение:
— Благодаря ти за разбирането.
— Котенца и кленове — махна с ръка баба й.
Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:
— Какво означава това?
— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.
— Не разбираш…
— Опитай да ми обясниш.
Бет вдигна поглед.
— Той ме е преследвал, бабо. Пет години! А после е прекосил пеша почти цялата страна, за да ме намери. Той е обсебен от мен.
Странно защо баба й мълчеше.
— Защо не започнеш отначало? — предложи тя и седна на леглото на внучката си.
Бет не беше сигурна, че й се говори за това, но прецени, че би било най-добре всичко да приключи. Разказа за посещението на Кийт в класната стая и през следващите двайсетина минути баба й узна за внезапното й тръгване от училището, за мъчителната й несигурност и за сблъсъка й с Логан. Когато разказът приключи, баба й сключи ръце в скута си.
— Значи Тиболт призна, че снимката е била у него? Смънкал, че му била талисман и че е дошъл, понеже усещал, че ти дължи нещо, така ли?
— Горе-долу — кимна Бет.
— Какво е имал предвид с това, че си му била талисман?
— Не знам.
— Не го ли попита?
— Пет пари не давам, бабо. Цялата история е…, странна и зловеща. Защо му е да постъпва така?
Старата жена сключи вежди.
— Признавам, че звучи странно, но аз бих искала да разбера защо според него снимката му носи късмет!
— Какво значение има?
— Ти не си била на война — подчерта баба й. — Не си преживяла нещата, които той е преживял. Може пък да казва истината.
— Една снимка не може да е талисман — свъси се Бет. — Това е налудничаво.
— Може би, обаче съм по-стара от теб и знам, че на война се случват странни неща. Войниците вярват във всякакви суеверия, пък и какво лошо има да си мислят, че нещо ги предпазва от беда?
Младата жена въздъхна шумно.
— Едно е да вярваш, но е съвсем различно една снимка да те обсеби и ти да тръгнеш да преследваш човека на нея.
Баба й положи длан върху коляното й.
— Всеки действа откачено понякога.
— Не чак толкова откачено — настоя на своето Бет. — Има нещо плашещо…
Баба й помълча и накрая също въздъхна:
— Може би си права.
Бет се вгледа в лицето й и неочаквано се почувства напълно изтощена.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Каква?
— Ще се обадиш ли на директора да го помолиш да докара Бен след училище? Не искам да шофираш в това време, а и аз не съм в състояние.
 

Трийсет и първа глава
Клейтън
 
Клейтън безуспешно опита да прекоси езерото, образувало се пред къщата на Бет, но ботите му затъваха в калта. Овладя импулса си да изригне поток от ругатни. Видя, че прозорецът до входната врата е отворен, и знаеше, че старата жена ще го чуе. Въпреки възрастта си тя имаше остър слух, а той никак не искаше да прави лошо впечатление. Тя и бездруго вече достатъчно го мразеше.
Качи се по стълбите и почука на вратата. Вътре някой се раздвижи, лицето на Бет се показа на прозореца и входната врата най-сетне се отвори.
— Кийт? Какво търсиш тук?
— Притеснявах се. Исках да проверя дали всичко е наред.
— Да, наред е — увери го тя.
— Той още ли е тук? Искаш ли да поговоря с него?
— Не, тръгна си. Не знам къде е.
Клейтън запристъпва от крак на крак, мъчейки се да си придаде разкаян вид:
— Съжалявам за всичко. Много ми е неприятно, че точно аз трябваше да ти кажа. Знам, че наистина го харесваше.
Тя кимна със стиснати устни.
— И не бъди твърде сурова към себе си. Както ти казах и по-рано, такива хора… умеят да се прикриват. Те са социопати, а ти просто няма как да се досетиш.
Бет скръсти ръце:
— Не ми се говори за това.
Клейтън вдигна ръце отбранително, съзнавайки, че трябва да отстъпи.
— Досетих се. Имаш право. Пък и не ми е работа, особено след като се държах така с теб преди. — Пъхна единия си палец в колана и се насили да се усмихне. — Просто исках да се уверя, че си добре.
— Добре съм, благодаря.
Той се обърна да си ходи, но спря.
— Искам да ти кажа, че съдейки по онова, което ми е разказвал Бен, Тиболт явно е свестен човек.
Тя изненадано вдигна поглед.
— Държах да го знаеш, понеже ако нещата стояха другояче… ако нещо се беше случило с Бен, Тиболт щеше да проклина деня, в който се е родил. По-скоро бих умрял, отколкото да допусна нещо да се случи със сина ни. Знам, че и ти се чувстваш така. И точно затова си страхотна майка. Допускал съм много грешки през живота си, но едно от най-хубавите неща е, че поверих сина си на теб да го отгледаш.
Тя кимна, опитвайки се да скрие сълзите си, и се извърна. Когато Бет изтри очи, Клейтън пристъпи към нея.
— Ей — тихо поде, — знам, че в момента не ти е до това, но повярвай ми, постъпи правилно. След време ще намериш някого и не се съмнявам, че той ще е най-свестният мъж на света. Ти го заслужаваш.
Бет изхълца и Клейтън протегна ръка към нея. Тя инстинктивно се притисна към него.
— Всичко е наред — прошепна той. Двамата останаха дълго на верандата и той силно я притискаше към себе си.
Клейтън не остана дълго, нямаше нужда, каза си. Беше постигнал каквото си бе намислил. В очите на Бет той вече беше мил, грижовен и състрадателен приятел, човек, изкупил греховете си. Прегръдката беше само черешката на тортата — не беше я планирал, но тя се оказа приятен край на срещата им.
Нямаше да я притиска, би било грешка. Трябваше й малко време, за да превъзмогне Тиболт. Дори да беше социопат, дори да напуснеше града, чувствата не секват, все едно натискаш някакво копче. Но щяха да отшумят, както щеше да отмине и дъждът. Следващата му стъпка беше да се увери, че Тиболт е потеглил обратно към Колорадо.
А после? Да се държи като свестен тип. Може да покани Бет, докато двамата с Бен правят нещо заедно, и да я убеди да остане на барбекю. Отначало ще се държи небрежно, да не би тя да заподозре, а после ще предложи да направят нещо тримата с Бен някоя вечер през седмицата. Изключително важно беше всичко да се случва далеч от нахалния поглед на бабчето, тоест не биваше да става тук. Бет нямаше да разсъждава трезво поне няколко седмици, но баба й беше запазила здравия си разум, а на него никак не му се искаше тя да втълпи на внучката си, че той си е наумил нещо.
А после, когато отново привикнат един с друг, можеха да изпият няколко бири, докато Бен спи, нещо импровизирано. Би могъл да й капне малко водка в бирата, за да не може да се прибере с колата, а после да й предложи да пренощува в леглото му, а той — на дивана. Щеше да се държи като безукорен джентълмен, но бирата нямаше да спира да се лее. Щяха да си побъбрят за едно време — за доброто старо време — и Кийт щеше да й позволи да поплаче на рамото му за Тиболт. Да отприщи чувствата й и неусетно да плъзне ръка около талията й…
Усмихна се, докато палеше колата, напълно сигурен в развоя на следващите събития.
 

Трийсет и втора глава
Бет
 
Бет не спа добре и се събуди изтощена.
Предишната вечер бурята се беше разразила с пълна сила, донесе силен вятър и проливен дъжд, в сравнение с който досегашният порой беше нищо. Предния ден тя не можеше да си представи, че е възможно водата да се покачи още, но когато погледна през прозореца, канцеларията приличаше по-скоро на самотен остров насред океана. Предната вечер беше спряла колата си на малко по-високо място, под магнолията, което се оказа много предвидливо. Автомобилът също се бе превърнал в островче, а водата наоколо стигаше до високите стъпенки на пикапа на баба й. Пикапът се бе справял при предишните наводнения, но все пак добре, че спирачките му бяха оправени, иначе щяха да се окажат затворени у дома.
Предната вечер Бет отиде до града, за да купи няколко литра мляко и още неща от първа необходимост, но пътуването се оказа безполезно. Навсякъде беше затворено и единствените други превозни средства, които срещна на пътя, бяха комуналните камионетки и джиповете на шерифството. Половината град беше останал без електричество, но тяхната къща засега не беше засегната. Хубавата новина беше, че според прогнозите по телевизията и по радиото последният пристъп на бурята щеше да премине днес и утре водата може би щеше да започне да спада.
Бет седеше на люлката на верандата, а баба й и Бен играеха на карти на кухненската маса. Само в тази игра бяха равни съперници, но поне Бен не скучаеше. По-късно Бет щеше да го пусне да поцапа из локвите в предния двор, докато тя наглежда кучетата. Може би трябваше да се откаже от всякакви опити да го пази сух и да му даде да облече банския си — когато по-рано сутринта беше ходила да нахрани кучетата, дъждобранът й се оказа напълно безполезен.
Заслушана в равномерното трополене на дъжда по покрива, Бет се замисли за Дрейк. За хиляден път й се прииска да можеше да поговори с него и се запита какво ли би казал той за снимката. Дали и той вярваше в нейната сила? Брат й не беше много суеверен, но сърцето й се свиваше всеки път, когато си припомнеше необяснимата му паника след загубата на снимката.
Баба му имаше право. Бет не знаеше какво е преживял Дрейк там, не знаеше какво е преживял и Логан. Колкото и да се стараеше да бъде осведомена, войната си оставаше някак нереална. На какъв ли стрес бяха подложени тези момчета, които се опитваха да оцелеят на хиляди километри от дома, навлекли бронежилетки и живеещи сред хора, които говорят на непознат за тях език? Невъзможно ли беше да повярва, че човек би се вкопчил в нещо, което вярва, че ще го запази невредим?
Не, реши Бет. Все едно да носиш заешко краче или медальон с лика на Сейнт Кристофър. Какво, че беше лишено от логика — логиката нямаше значение. Нито пък безусловната вяра във вълшебни сили. След като се чувстваш в безопасност, просто е така и толкова.
Обаче да я издири чак тук? Да я преследва?
Ето това вече не проумяваше. Колкото и скептично да гледаше на намеренията на Кийт — и на опита му да изглежда искрено загрижен за нея, — тя беше принудена да признае, че създалото се положение я караше да се чувства силно уязвима.
Какво беше казал Логан? Че й бил задължен? Вероятно за живота си, но как?
Поклати глава, изтощена от мислите, които препускаха в главата й. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря.
— Мамо?
— Да, скъпи?
Бен се приближи и седна до нея.
— Къде е Тиболт? Още не съм го виждал днес.
— Няма да идва.
— Заради бурята ли?
Още не му беше казала и не беше готова да го направи.
— Има да свърши някои неща.
— Добре — погледна към двора Бен. — Тревата вече не се вижда.
— Да, така е, но дъждът скоро ще спре.
— Случвало ли се е и преди, когато си била малка?
— Няколко пъти, но винаги след ураган.
Той кимна и бутна очилата си нагоре. Бет прокара ръка през косата му.
— Чух, че Логан ти е дал нещо.
— Не бива да говоря за това — отговори сериозно момчето. — Тайна е.
— Можеш да кажеш на мама. Аз умея да пазя тайни.
— Добър опит, но няма да се хвана — подразни я той.
Бет се усмихна, облегна се назад и залюля люлката с крака.
— Хубаво. Аз вече знам за снимката.
Бен я изгледа, чудейки се какво точно знае.
— Нали се сещаш — продължи тя, — че има силата да предпазва.
Раменете му увиснаха:
— Значи ти е казал.
— Разбира се.
— Е! — възкликна Бен разочарован. — А мен ме предупреди да си остане между нас.
— У теб ли е снимката? И аз искам да я видя.
Бен се поколеба, но бръкна в джоба си. Извади сгънатата снимка и й я подаде. Бет я разтвори, впери поглед в нея и усети как я залива вълна от спомени: за последния й уикенд с Дрейк и за разговора, който бяха водили, виенското колело, падащата звезда.
— Логан каза ли още нещо, когато ти даде снимката? — попита Бет, докато му я връщаше. — Освен че е тайна.
— Каза, че според приятеля му Виктор тя била талисман, благодарение на който бил оцелял в Ирак.
Сърцето й заби лудо и тя приведе лице към лицето на Бен.
— Според Виктор снимката била талисман, така ли?
— Аха — кимна Бен. — Така ми каза Логан.
— Сигурен ли си?
— Разбира се.
Бет се взря в сина си, водейки вътрешна битка със себе си.
 

Трийсет и трета глава
Тиболт
 
Тиболт пъхна в раницата си малкото провизии, които имаше у дома. Вятърът духаше на силни пориви и все още валеше силно, но той беше вървял и в по-сурово време. Въпреки това не можеше да събере сили да излезе от вратата.
Пътуването насам беше едно, но да си тръгне — нещо съвсем друго. Беше се променил. Замина от Колорадо по-самотен, отколкото се бе чувствал някога, а тук животът му беше пълен и цялостен. Поне до вчера.
Зевс най-сетне се настани в ъгъла. Почти през целия ден крачеше неспокойно, понеже Тиболт не го беше извеждал на разходка. Всеки път, когато Тиболт станеше да си налее чаша вода, кучето също скачаше, нетърпеливо да излезе навън.
Беше ранен следобед, но заради облачното и дъждовно небе изглеждаше по-тъмно. Бурята продължаваше да фучи край къщата, но Логан усещаше, че това са последните яростни издихания. Подобно на уловена риба, която се мята на пристана, бурята нямаше да си отиде тихо и кротко.
Логан се стараеше да не мисли за случилото се или как би могъл да го избегне — нямаше смисъл. Беше оплескал нещата, а миналото не можеш да промениш. Винаги се беше старал да живее, без да се замисля над неща, които не може да промени, но този път беше различно. Не беше сигурен, че ще успее да го преодолее.
В същото време не можеше да се отърси от усещането, че не всичко е приключило, че нещо е останало недовършено. Нима просто му липсваше завършек? Не, беше нещо повече. Опитът му като военен го беше научил да се доверява на инстинктите си, макар да не беше сигурен кой е техният източник. Беше сигурен, че трябва да напусне Хамптън, дори и само за да бъде възможно най-далеч от Кийт Клейтън — не си правеше илюзията, че той ще прости и ще забрави, — но въпреки това просто не можеше да се накара да прекрачи прага.
Клейтън беше в центъра на събитията. Клейтън — а също Бен и Елизабет — бяха причината за пристигането на Логан. Просто не можеше да измисли защо и какво трябва да направи.
В ъгъла Зевс скочи на крака и се запъти към вратата. Тиболт се извърна към него, когато чу някой да тропа на вратата. Неволно се напрегна, но когато Зевс надникна през прозорчето, радостно замаха с опашка.
Тиболт отвори и се озова лице в лице с Елизабет. Застина. За миг двамата просто се взираха един в друг.
— Здравей, Логан.
— Здравей, Елизабет.
Колеблива усмивка, мигновена, сякаш несъществуваща, озари лицето й. Дали пък не му се беше привидяло?
— Може ли да вляза?
Той отстъпи встрани, взирайки се в нея, докато тя сваляше дъждобрана си и лъскавата й руса коса се разпиля. Подаде му несигурно дрехата и Тиболт я пое. Закачи я на куката на вратата и се обърна към нея.
— Радвам се, че дойде — каза.
Тя кимна. Зевс подуши ръката й и тя го погали зад ушите, след което отново насочи цялото си внимание към Тиболт.
— Може ли да поговорим? — попита.
— Щом искаш.
Покани я с жест на канапето и тя приседна в единия край, а той се настани в другия.
— Защо си дал снимката на Бен? — поде Елизабет направо.
Тиболт впери поглед в стената, чудейки се как да й обясни, без да влоши нещата още повече. Откъде да започне?
— Кажи ми простичко, с няколко думи — предложи тя, усетила причината за мълчанието му. — Да започнем така.
Той разтърка челото си с ръка, въздъхна и я погледна.
— Понеже исках да го предпазя.
— Да го предпазиш ли?
— Когато ходихме в къщичката на дървото. Бурята беше разклатила всичко, включително моста. Той не бива да ходи повече там — къщичката всеки момент може да се срути.
Тя го гледаше сериозно и без да мига.
— Защо не я задържа ти?
— Понеже усетих, че на него му трябва повече, отколкото на мен.
— Понеже ще го предпази.
Тиболт кимна:
— Да.
Тя се размърда на канапето, преди отново да се обърне към него:
— Значи искрено вярваш в онова, което ми каза? Че снимката е талисман?
Зевс се приближи до Тиболт и легна в нозете му.
— Може би — отговори той.
Тя се приведе напред:
— Защо не ми разкажеш цялата история?
Тиболт облегна лакти върху коленете си и колебливо започна да й разказва цялата сага, свързана със снимката. Започна от игрите на покер в Кувейт, после до обстрела с РПГ, след който беше изгубил съзнание, и стигна до престрелката във Фалуджа. Подробно й описа атентатите с коли-бомби и самоубийствените нападения, от които беше оцелял в Рамади, включително онова, при което според Виктор снимката спасила и двамата. Разказа й за реакцията на другите морски пехотинци и за последиците от тяхното недоверие.
Замълча и я погледна в очите:
— Но дори след всичко това продължавах да не вярвам. За разлика от Виктор, който вярваше непоклатимо в такива неща, а аз му се подигравах, че го приема толкова сериозно. Аз обаче не вярвах, поне не съзнателно. — Стисна ръце и гласът му зазвуча по-тихо: — По време на последния ни уикенд заедно Виктор ми каза, че съм длъжник на жената от снимката, понеже съм оцелял благодарение на нея, и че не й ли се отплатя, равновесието е нарушено. Заяви, че съдбата ми вещае да я открия. Няколко минути по-късно Виктор беше мъртъв, но аз се отървах невредим. Но дори тогава не му повярвах. После обаче той започна да ми се привижда.
Запъвайки се, той й разказа за срещите си с призрака на Виктор, но избягваше погледа й, понеже се опасяваше, че ще прочете в очите й неверие. Накрая поклати глава и въздъхна.
— Останалото е, както ти го разказах. Бях същинска развалина, затова поех на път. Да, тръгнах да те търся, но не понеже бях обсебен от теб. Не защото те обичах или исках и ти да ме обикнеш. Направих го, понеже Виктор каза, че това е моята съдба, а аз продължавах да виждам призрака му. Когато пристигнах тук, не знаех какво да очаквам. Постепенно, както пътувах, започнах да възприемам случващото се като предизвикателство — дали ще те намеря, колко време ще отнеме. А когато най-сетне пристигнах в кучкарника и видях табелата, че търсите работник, реших, че това е начин да ти се отплатя. Стори ми се правилно да кандидатствам за работата. Точно както усетих, че е редно да дам снимката на Бен, когато двамата ходихме в къщичката на дървото. Обаче не бях сигурен, че ще успея да обясня тези неща, колкото и да се опитвам.
— Дал си снимката на Бен, за да го предпазва — повтори Елизабет.
— Звучи налудничаво, нали?
Тя се замисли, после каза:
— Защо не ми разказа още от самото начало?
— Трябваше — призна той. — Само че носех тази снимка със себе си пет години и не исках да се разделям с нея, преди да узная какво е предназначението й.
— А сега вече разбираш ли го?
Той се наведе и потупа Зевс по главата, преди да й отговори. Погледна я право в очите и каза:
— Не съм сигурен. Мога да кажа само, че случилото се между нас — всичко, което преживяхме, — не започна с намирането на снимката. Започна, когато влязох в кучкарника. Тогава ти стана действителна за мен и колкото повече те опознавах, толкова по-реален се чувствах самият аз. По-щастлив и жив, както не съм се чувствал от много отдавна. Сякаш ни е писано да сме заедно.
— Сякаш съм твоята съдба? — изви вежда тя.
— Не… не така. Това няма нищо общо със снимката, с пътуването ми или с нещо, казано от Виктор. Не познавах човек като теб и със сигурност няма да срещна такъв в бъдеще. Обичам те, Елизабет… нещо повече, харесвам те. Обожавам да бъдем заедно.
Тя го изгледа изпитателно с неразгадаемо изражение. Когато заговори, гласът й прозвуча делово:
— Съзнаваш, че тази история е доста откачена и те кара да изглеждаш като смахнат маниак, нали?
— Знам — кимна Тиболт. — Повярвай ми, изглеждам откачалка и в собствените си очи.
— Какво ще направиш, ако те помоля да напуснеш Хамптън и повече никога да не ме търсиш?
— Ще си тръгна и повече няма да чуеш за мен.
Думите му увиснаха във въздуха, натежали от смисъл. Тя се размърда на канапето и се извърна с престорена неприязън, преди отново да се обърне към него:
— И няма дори да ми се обадиш? След всичко, което сме преживели заедно? Не мога да повярвам.
Изпита облекчение, когато разбра, че тя се шегува. Въздъхна и едва сега осъзна, че е стоял с притаен дъх, и се ухили широко:
— Ако трябва, за да не ме мислиш за откачалка.
— Това е жалко. Един истински мъж трябва поне да се обади.
Той се премести по-близо до нея на канапето.
— Ще го имам предвид.
— Нали разбираш, че няма да може да разказваш тази история, ако възнамеряваш да живееш тук?
Той се приближи още повече.
— Ще го преживея.
— И ако очакваш повишение на заплатата само защото излизаш с внучката на шефа, забрави.
— Ще се справя.
— Не знам как. Дори нямаш кола.
Той вече се беше преместил съвсем близо до нея и когато тя се извърна, косата й се плъзна по рамото му. Той се наведе и я целуна по шията.
— Ще измисля нещо — прошепна и притисна устни към нейните.
Дълго се целуваха на канапето. Когато той най-сетне я отнесе в спалнята и се любиха, телата им се движеха в съвършена хармония, сякаш се сляха в едно. Любиха се страстно, гневно и опрощаващо, нежно и болезнено, каквито бяха чувствата им. След това Тиболт се излегна на една страна, загледан в Елизабет. Плъзна пръст по бузата й и тя го целуна.
— Май може да останеш — прошепна му.
 

Трийсет и четвърта глава
Клейтън
 
Клейтън се взираше невярващо в къщата, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше волана. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, но виждаше все същото: колата на Бет на алеята, двамата се целуват на канапето, Телбод я повежда към спалнята.
Бет и Телбод заедно. С всяка изминала минута той усещаше как в гърдите му се надигат все по-мощни вълни от гняв. Идеалните му планове се провалиха и Телбод щеше вечно да го държи в неизгодна позиция.
Стисна устни. Изкушаваше се да нахълта вътре при тях, но там беше проклетото куче. Отново. Достатъчно трудно му беше да ги следи с бинокъла от колата, без да го забележат.
Телбод… Кучето… Бет…
Блъсна волана. Как можа да се случи така? Бет не чу ли какво й беше казал? Не проумя ли на каква опасност е изложена? Не я ли беше грижа за Бен?
Този психар нямаше да стане част от живота на сина му. За нищо на света.
Трябваше да го предвиди. Трябваше да се досети, че Бет ще прояви глупост. Скоро щеше да навърши трийсет, а умът й — като на малко дете. Трябваше да се досети, че тя ще вижда в Телбод само каквото иска да вижда и ще пренебрегва очевидното.
Трябваше обаче да се сложи край на тази история. Рано или късно щеше да й отвори очите, каквото и да му струва.
 

Трийсет и пета глава
Тиболт
 
След като изпрати Елизабет с целувка, Тиболт се отпусна тежко на дивана едновременно изтощен и с огромно облекчение. Олекна му, понеже Елизабет му прости. Истинско чудо бе, че се беше помъчила да го разбере и да проследи сложното и объркано пътуване, довело го тук. Тя го прие, какъвто беше, а Логан бе смятал това за невъзможно.
Преди да си тръгне, тя го покани на вечеря и макар да прие охотно, той смяташе преди това да си почине. Не го ли направеше, надали щеше да има сили да води разговор.
Преди да легне да подремне обаче, трябваше да изведе Зевс поне за малко. Отиде на задната веранда и взе дъждобрана си. Зевс го последва навън, наблюдавайки го с интерес.
— Да, ще излизаме — потвърди Тиболт. — Само да се облека.
Зевс излая и подскочи развълнувано като сърничка. Изтича до вратата и пак се върни при Тиболт.
— Бързам колкото мога, спокойно.
Зевс продължи да обикаля и да подскача край него.
— Успокой се — нареди му Логан отново. Кучето впери в него умолителен поглед, но после неохотно седна.
Тиболт навлече дъждобрана си и ботуши и отвори мрежестата врата. Зевс изхвърча на дъжда и тутакси затъна в калта. За разлика от имота на бабчето, къщата на Тиболт беше на лек склон и водата се събираше на около четиристотин метра по-долу от нея. Горе Зевс се насочи към гората, после отново излезе на открито и заобиколи по алеята като вихър, подскачайки от радост. Тиболт се усмихна и си каза: «Прекрасно знам как се чувстваш!»
Останаха навън на неколкоминутна разходка в дъжда. Небето беше станало саждено, покрито с тежки дъждовни облаци. Отново излезе силен вятър и Тиболт усети как дъждовните капки го жилят по лицето. Но какво от това — за пръв път от години се чувстваше истински свободен.
Забеляза, че долу в началото на алеята следите от гумите на Елизабет са почти напълно заличени от водата. След още няколко минути дъждът щеше изцяло да ги заглади. Обаче нещо привлече вниманието му, макар да не осъзна веднага какво вижда. Първата му мисъл беше, че гумите са оставили твърде широки следи.
Приближи се, за да огледа по-отблизо, предполагайки, че следите й на тръгване почти са припокрили следите от гумите й на идване. Едва когато стигна до началото на алеята, разбра, че бърка. Следите от гумите бяха от две превозни средства, които бяха пристигнали, а после си бяха заминали. Отначало Логан не проумяваше.
Умът му заработи по-бързо, когато парченцата от пъзела се наместиха. Още някой беше идвал. Но в това нямаше логика, освен ако…
Погледна към пътя, който водеше през гората към кучкарника. В този момент вятърът и пороят се разбушуваха с пълна мощ и се наложи да примигне. Дъхът му секна. Хукна, опитвайки да си наложи определено темпо. Мислите му препускаха лудешки, докато Логан се опитваше да прецени кога ще успее да стигне там. Дано да се добере навреме!
 

Трийсет и шеста глава
Бет
 
Съдбата беше отредила бабчето да бъде в канцеларията на кучкарника, когато Кийт нахълта в къщата и затвори вратата зад гърба си със собственически жест. Дори от кухнята Бет видя, че вените на врата му са набъбнали и изпъкнали. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, когато се втренчи в нея.
Докато той гневно прекосяваше дневната, тя усети, че нещо в нея се пречупва и на негово място се настанява страхът. Никога не го беше виждала такъв, затова отстъпи назад покрай шкафовете. Кийт я изненада, като спря на прага на кухнята. Усмихна се, но изражението му беше отнесено — гротескна и безумна карикатура на истинската му физиономия.
— Извинявай, че нахълтах така — каза с пресилена учтивост, — обаче трябва да поговорим.
— Какво търсиш тук? Не може да влизаш така…
— Вечеря приготвяш, а? — отбеляза той. — Помня как и на мен ми приготвяше вечери.
— Махай се, Кийт — дрезгаво нареди Бет.
— Никъде няма да ходя — заяви той, вперил поглед в нея, като че ли не разбираше какво му казва Бет, и й даде знак да седне на стола. — Защо не седнеш?
— Не ми се сяда — прошепна тя, ненавиждайки се, задето гласът й звучи толкова уплашено. — Искам да си вървиш.
— Няма да стане — заяви той. Усмихна се отново, но този опит не беше по-добър от предишния. Погледът му беше неузнаваемо празен. Елизабет усети, че сърцето й започва ускорено да бие.
— Дай ми една бира, ако обичаш — поиска той. — Имах тежък ден в службата, ако ме разбираш.
Тя преглътна, не смееше да отмести поглед.
— Нямам бира.
Той кимна, погледна към кухнята и отново прикова погледа си върху нея. Посочи:
— Виждам една до печката. Трябва да има и още. Нещо против да проверя в хладилника?
Без да изчака отговора й, отиде до хладилника, отвори го и се пресегна към долния рафт. Извади една бутилка.
— Май грешиш, а? — Отпи голяма глътка и й намигна.
Тя се постара да запази спокойствие.
— Какво искаш, Кийт?
— А, нали знаеш, исках само да си побъбрим. Да проверя дали нямаш да ми казваш нещо.
— За какво? — попита тя със свито сърце.
— За Телбод — отговори той.
— Не разбирам какво говориш — каза Бет, пренебрегвайки подигравката му.
Той отпи още една глътка от бирата си и шумно преглътна.
— Докато карах насам, знаех, че ще ми отговориш така — почти небрежно подметна Кийт. — Обаче те познавам по-добре, отколкото си мислиш. — Размаха бутилката към нея и продължи: — Преди време не бях сигурен дали изобщо те познавам, но през последните няколко години това се промени. Отглеждането на едно дете сплотява съпрузите, не мислиш ли?
Бет не отговори.
— Затова съм тук, знаеш ли. Заради Бен. Защото искам най-доброто за него, а в момента не съм сигурен, че си способна да разсъждаваш ясно за това. — Той пристъпи към нея и отново отпи голяма глътка бира. Бутилката вече беше почти празна. Клейтън изтри уста с опакото на дланта си и продължи: — Виж, знам, че отношенията помежду ни невинаги са били идеални, а това не е добре за Бен. Той трябва да знае, че ние още се разбираме, че сме близки приятели. Не мислиш ли, че за него би било полезен урок да разбере, че макар родителите му да са разведени, могат да останат приятели?
Никак не й харесваше този несвързан монолог, но се страхуваше да го прекъсне. Този Кийт Клейтън беше различен… опасен.
— Според мен е важно — продължи той и пристъпи още малко към нея. — Всъщност не се сещам за нищо по-важно.
— Не се приближавай — предупреди го тя.
— Няма да стане — скастри я той. — Ти не разсъждаваш ясно през последните няколко дни.
Кийт продължи да се приближава, а Бет се плъзна още по-назад по шкафовете, като се стараеше да остане с лице към него.
— Не се приближавай. Предупреждавам те!
Той обаче не спря, вперил празния си поглед в нея.
— Разбираш ли какво имам предвид? Държиш се така, все едно ще те нараня, а аз никога не бих те наранил. Би трябвало вече да си го научила.
— Ти си луд!
— Не, не съм. Може и да съм малко ядосан, но не съм луд. — Когато отново се усмихна, погледът му вече не беше празен и стомахът й се сви. Той продължи: — Знаеш ли, че въпреки всичко, на което ме подложи, все още мисля, че си красива?
На Бет не й допаднаха думите му. Ама никак. Вече беше стигнала до ъгъла и нямаше накъде да отстъпва повече.
— Просто престани! Бен е горе, а баба ще се върне всеки момент…
— Искам само една целувка, какво толкова!
Май не го беше чула добре!
— Целувка ли? — повтори Бет.
— Засега. Само целувка. За доброто старо време. После си тръгвам. Веднага се махам. Обещавам ти.
— Няма да те целуна — отвърна тя слисана.
Той вече беше застанал точно пред нея.
— Напротив. А по-късно ще направиш и други неща. Но засега ми стига и една целувка.
Бет изви гръб в опита да не го доближава.
— Моля те, Кийт, не искам това. Не искам да те целувам.
— Ще го преодолееш — заяви той. Наклони се към нея, но тя се отдръпна. Стисна я за ръцете. Докато устните му се доближаваха, Бет чу оглушителното туптене на сърцето си.
— Причиняваш ми болка — задъхано каза.
— Ето какво, Бет — прошепна той и тя усети топлия му дъх на тила си, — щом не искаш да ме целунеш, добре. Ще го приема. Обаче реших, че искам двамата с теб да бъдем повече от приятели.
— Махай се! — изсъска тя.
Кийт се изхили и я пусна.
— Добре — каза и отстъпи назад. — Няма проблем. Ще си тръгна, но ще ти обясня какво ще се случи, ако не измисля някакво решение.
— Просто се махай! — изкрещя тя.
— Мисля, че от време на време трябва да излизаме… на среща. Не приемам отказ.
Бет цялата настръхна от начина, по който той произнесе думата «среща». Не можеше да повярва на ушите си.
— След всичко, което ти казах за Телбод — додаде Кийт, — ти къде отиде днес? В неговата къща. Огромна грешка — поклати глава. — Виж, много лесно мога да скалъпя обвинение, че те преследва и че е маниак. И двете неща го правят много опасен, но явно ти пренебрегваш този факт. Поради което пък е опасно Бен да живее с теб.
Лицето му беше безизразно. Бет беше като парализирана от думите му.
— Никак не ми се ще да стигаме до съд и да разгласяваме какви ги вършиш, но ще го направя. И не се съмнявам, че този път ще ми дадат пълно попечителство над Бен.
— Няма да посмееш — прошепна тя.
— Ще го направя, освен ако… — Видимото удоволствие, с което говореше Кийт, правеше думите му още по-ужасяващи. Той млъкна, за да й даде възможност да осмисли чутото, после отново заговори назидателно като стар професор: — Нека се уверя, че ме разбираш. Първо, казваш на Телбод, че повече никога не искам да го виждам. После го молиш да напусне града. А след това двамата с теб излизаме на среща. Заради доброто старо време. Или ще се подчиниш, или Бен идва да живее при мен.
— Няма да живея при теб! — разнесе се тихичко гласче откъм прага на кухнята.
Погледът на Бет се плъзна покрай Кийт и се спря на ужасеното изражение на Бен, който заотстъпва назад:
— Няма да го направя!
Момчето се обърна и хукна, затръшна входната врата зад гърба си и се затича в дъжда.
 

Трийсет и седма глава
Клейтън
 
Бет се помъчи да мине покрай Клейтън, но той отново я стисна за ръката.
— Още не сме приключили — изръмжа. Не възнамеряваше да я пусне, преди да се увери, че го е разбрала.
— Той изтича навън!
— Нищо му няма. Искам да съм сигурен, че си наясно какви ще бъдат отношенията ни.
Без никакво колебание Бет го зашлеви със свободната си ръка и той политна назад. Пусна я и тя го изблъска с всички сили.
— Разкарай се оттук, по дяволите! — кресна му. Щом Кийт стъпи здраво на краката си, Елизабет отново го блъсна в гърдите. — До гуша ми дойде ти и семейството ти да ми нареждате какво мога и какво не мога да правя. Повече няма да го търпя!
— Толкова по-зле — отговори той спокойно. — Нямаш избор. Няма да допусна Бен да припари до гаджето ти.
Вместо да му отговори, тя го изблъска, сякаш й беше писнало да го слуша, и се отдалечи.
— Къде отиваш? — попита той. — Не сме приключили.
Тя профуча през дневната:
— Отивам да намеря Бен.
— Това е просто дъжд!
— Вали силно, ако не си забелязал!
Кийт я проследи как тя изтича навън на верандата. И той като нея очакваше Бен да е там, но кой знае защо Бет се озърна и изчезна от погледа му. Проблесна мълния и след миг се разнесе гръмотевица. Близо. Твърде близо. Клейтън се приближи към вратата и забеляза, че Бет е поела към края на имота и оглежда двора. В този момент към нея с чадър се приближи баба й.
— Виждала ли си Бен? — провикна се неочаквано Бет.
— Не — отговори баба й. — Току-що идвам. Какво става? — Тя се закова на място, когато забеляза Клейтън. — Какво става тук? — отново попита тя настойчиво.
— Той не мина ли покрай теб? — попита внучката й и рязко хукна към стълбите.
— Голяма работа — обади се Кийт, който искаше да доведе докрай разговора си с Бет. — Бен ще се върне…
Бет се закова на място и се обърна към него. Кийт веднага забеляза, че на мястото на гнева й се е появил ужас. Изведнъж ревът на бурята сякаш се отдръпна някъде далеч.
— Какво има? — попита той.
— Къщичката на дървото…
Клейтън осъзна думите й на секундата и двамата хукнаха към гората…
 

Трийсет и осма глава
Тиболт, Бет, Клейтън
 
Тиболт най-сетне се добра до алеята пред кучкарника с натежали ботуши. Зевс подтичваше до него, забавян леко от дълбоката до глезените вода. Отпред Логан видя колата и пикапа, а до тях — джип. Когато наближи, полицейската лампа му подсказа, че Клейтън е в къщата.
Въпреки изтощението Логан се хвърли напред, шляпайки през локвите. Зевс пореше водата като делфин, който скача над вълните. Колкото по-бързо тичаше Тиболт, толкова по-дълго му се струваше разстоянието, но най-сетне подмина канцеларията на кучкарника и зави към къщата. Едва тогава забеляза бабчето на верандата, насочила фенерче към гората.
Дори отдалеч изглеждаше паникьосана.
— Бабче! — провикна се той, но тя не го чу заради рева на бурята. След малко обаче явно доловила приближаването му, се обърна към него и го освети с фенерчето.
— Тиболт?
Той с огромно усилие извървя последните няколко крачки. Дъждът плющеше край него и в мрака вече не се виждаше почти нищо. Забави крачка, за да си поеме дъх.
— Какво се случи? — провикна се той.
— Бен избяга! — викна тя в отговор.
— Как така избяга? Какво стана?
— Не знам! — проплака жената. — Клейтън беше тук, Бет излезе да търси Бен, а после двамата хукнаха към потока. Чух да споменават къщичката на дървото.
Само след миг Тиболт тичаше към гората, придружен от Зевс.
Заради вятъра и дъжда клоните изподраха лицата и ръцете им. Пътеката беше препречена от десетки паднали дървета, затова Бет и Кийт се промъкваха през клоните и увивните растения. Тя на два пъти се спъна и падна, зад себе си чуваше как Кийт също пада. Калта беше гъста и лепкава. Някъде по средата на пътя до къщичката едната обувка на Бет се изхлузи, но това не я спря.
Къщичката на дървото. Мостът. Пороят. Не повърна само заради притока на адреналин и страх. Представяше си как синът й стои на моста, а той неочаквано се продънва.
Тя се препъна отново в един полуизгнил ствол и усети пронизваща болка в стъпалото. Изправи се възможно най-бързо и се помъчи да не обръща внимание на болката, но щом стъпи, отново се строполи на земята.
Кийт вече я бе настигнал и я изправи, без да каже нито дума. Обгърна кръста й с ръка и я помъкна напред.
И двамата съзнаваха, че Бен е в опасност.
 

Клейтън си нареди да не се поддава на паника. Повтаряше си, че Бен е умен, че ще прецени опасността, че няма да насилва късмета си. Не беше най-смелото дете на света и за пръв и единствен път през живота си той се радваше за това.
Дори докато с мъка се промъкваха през храсталака и Бет накуцваше до него, Клейтън не можеше да не забележи ставащото пред очите му. Видя рекичката, излязла от бреговете си и разляла се почти до краката им, по-широка, по-мощна и по-бърза от когато и да било.
 

Тиболт тичаше с все сила през калта и водата и се мъчеше да не забавя темпо, но с всяка следваща крачка все по-трудно успяваше да поддържа отчаяния си бяг. Растения и клони го удряха през лицето и ръцете и го режеха, но той не усещаше и се носеше напред.
Докато тичаше, разкъса дъждобрана си, а после и ризата.
«Почти стигнах — повтаряше си той. — Още съвсем мъничко.»
А някъде дълбоко в съзнанието си чуваше гласа на Виктор: «Има и още».
 

Бет усещаше, че костите на стъпалото й стържат една в друга на всяка крачка и че по долната половина на тялото й пробягват огнени искри, но не плачеше и не пищеше.
Когато се приближиха до къщичката на дървото, потокът стана още по-широк, а по течението му се бяха образували вихрени въртопи. Черната вода плискаше покрай купчините откършени клони по все по-бързо чезнещия под водата бряг. Буйната вода беше пълна с грамадни отломки, които можеха да повалят в несвяст всеки.
Дъждът се стелеше като пелена. Вятърът отчупи поредния клон, който се строполи на земята на метри от тях. Калта сякаш изсмукваше силите им.
Но Бет знаеше, че вече са близо до дъба: през пороя успяваше да различи очертанията на въжения мост, както в мъгливо пристанище най-сетне забелязваш мачтата на кораб. Погледът й се отмести от стълбата към въжения мост и после към площадката в средата… Течението на реката прелиташе стремително и беше натрупало край коловете различни отломки. Бет плъзна очи по въжения мост към платформата на къщичката на дървото отсреща и забеляза странния ъгъл, под който мостът е провиснал на половин метър над водата, понеже платформата почти се бе откъртила от старите подпори на къщичката и всеки момент щеше да падне.
Като в кошмарен сън Бет изведнъж забеляза Бен насред бурния поток, вкопчен във въжения мост под платформата на къщичката. Едва тогава тя изпищя.
 

Клейтън усети как страхът нахлува във вените му, когато видя Бен, вкопчен в люлеещия се край на въжения мост. Мислите му неистово се защураха.
Беше далеч, за да плува до другия бряг, а и нямаше време.
— Стой там! — кресна той на Бет и хукна към стълбата. Качи се по нея и хукна по моста в плен на отчаяния стремеж да стигне до Бен. Виждаше, че платформата на къщичката потъва — подхванеше ли я силното течение, щеше напълно да се откъсне.
Щом направи третата си крачка, изгнилите дъски се сцепиха и Клейтън усети как се блъска в платформата и полита към водата. Успя само да грабне въжето, цопвайки във водата. Помъчи се да стисне здраво, докато потъваше, повлечен към дъното от дрехите си. Усети напора на течението и въжето се пристегна около ръката му. Той продължи да стиска, мъчейки се да задържи глава над водата, и неистово риташе с крака.
Подаде се над водата и си пое дъх. В ребрата му изригна болка и за миг му причерня. В пристъп на паника Клейтън протегна и другата си ръка към въжето, съпротивлявайки се на течението.
Държеше се, стремейки се да забрави за болката, а клоните се блъскаха в тялото му, преди вихрено да се завъртят и да отминат. Водата се плискаше в лицето му, заслепяваше го, задушаваше го и не му позволяваше да мисли за друго, освен за собственото си оцеляване. Ангажиран в тази борба, той не забеляза, че коловете, на които се крепеше междинната площадка, се накланяха под тежестта му все по-ниско към бурното течение.
Бет мъчително се изправи на крака и се помъчи да върви. Направи три крачки и отново падна. Провикна се към отсрещния бряг:
— Тръгни по въжето, Бен! Отдалечи се от платформата! Можеш да го направиш!
Не беше сигурна, че той я е чул, но след малко го видя да се придвижва сантиметър по сантиметър под платформата към по-бурните води в средата на реката.
Кийт се бореше, но едва успяваше да се задържи…
Всичко сякаш ускоряваше и забавяше ход едновременно, но в този момент Бет забеляза движение в далечината малко по-нагоре по брега на потока. Видя как Логан събува ботушите и непромокаемото си долнище.
След миг той скочи във водата, следван от Зевс.
 

Клейтън знаеше, че няма да издържи още дълго. Болката в ребрата му беше мъчителна и течението продължаваше да го тегли надолу. Успяваше да си поема въздух съвсем нарядко и се съпротивляваше със сетни сили на смъртта, която най-неочаквано усети да приближава.
Безмилостното течение избутваше Тиболт двойно по-назад при всеки метър, който отвоюваше напред. Той знаеше, че може да се върне по суша, след като стигне на отсрещния бряг, но не разполагаше с толкова време. Беше приковал поглед върху Бен и гребеше с всичка сила.
Блъсна го огромен клон, който за миг го запрати под водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Зевс да плува усърдно точно зад него. Съвзе се и отново заплува с отчаяно и съсредоточено усилие, но забеляза, че не е стигнал дори до средата на рекичката.
Бет видя, че Бен се придвижва още мъничко по-надолу по несигурния въжен мост, и се добра по-близо до водата.
— Хайде! — провикна се тя. — Ще успееш! Дръж се, скъпи!
 

Плувайки, Тиболт се удари в потъналата във водата междинна платформа на моста. Превъртя се във водата, изгуби контрол и след броени секунди се блъсна в Клейтън. В пристъп на паника Кийт сграбчи ръката му със свободната си ръка и го замъкна под водата. Тиболт размаха ръце и потърси въжето, което стисна здраво точно когато Клейтън го пусна. Кийт се вкопчи в Тиболт и се покатери по тялото му в неистов стремеж за глътка въздух.
Тиболт потъна под вода, стиснал въжето с една ръка и неспособен да се освободи от Клейтън. Дробовете му сякаш щяха да експлодират, усети, че го обзема паника.
В този момент коловете на междинната площадка се наклониха още повече под тежестта на двамата мъже, разнесе се трясък и площадката рухна изцяло.
 

Бет наблюдаваше боричкането между Кийт и Логан точно преди да се скъсат въжетата, които все още не се бяха откъснали от средната площадка. На другия бряг на потока платформата на дървената къщичка се строполи във водата с мощен плисък и течението отнесе Бен. Бет с ужас забеляза, че той все още стиска въжето, свързано със средната площадка, което се нагъна по водата.
Зевс приближаваше Логан и Кийт, когато средната площадка внезапно се надигна като подмятана от вълните мидена черупка и се раздроби на парчета. Кучето изчезна.
Всичко се случваше страшно бързо — тя вече не виждаше Логан и Кийт и едва след като обходи водата с неистов поглед, зърна главичката на Бен — точица насред отломките.
Чуваше пронизителните викове на Бен и го видя как се бори да задържи главата си над водата. Бет отново се надигна и закуцука напред, без да обръща внимание на болката и отчаяно мъчейки се да не изпуска сина си от поглед.
И тогава досущ като сбъдната мечта забеляза една тъмна мокра глава да се приближава целеустремено към сина й.
Зевс.
Елизабет чу сина си да вика кучето и сърцето й се изпълни с надежда.
Закуцука и падна, стана отново и залитна напред, после отново рухна на земята. Накрая запълзя, мъчейки се да види какво се случва. Хващаше се за клоните на дърветата и се издърпваше напред. Зевс и Бен се смаляваха, докато течението ги отнасяше, но кучето все повече доближаваше момчето.
И после изведнъж двете фигури се сляха и Зевс рязко се обърна и се насочи към отсамния бряг на реката, мъкнейки подире си Бен, който се беше хванал за опашката му.
— Ритай с крака, скъпи, ритай! — провикна се Бет.
Залитайки и куцукайки, тя се хвърли напред, мъчейки се да противостои на течението. Бен и Зевс се отдалечаваха с всяка изминала секунда. Бет напрегнато се взираше, за да ги вижда — бяха стигнали до средата на потока… не, бяха минали средата.
Тя продължи да върви, борейки се със сетни да не откъсва поглед от тях, напредваше, тласкана единствено от инстинкта. Не усещаше болка, а само туптенето на сърцето си на всяка крачка.
Оставаше им само една трета до брега… течението там беше по-бавно… сега една четвърт…
Бет продължи да върви, като се вкопчваше в клоните и се изтегляше. Клоните се губеха сред листата, но след няколко мъчителни минутки тя отново ги напипваше.
Почти стигна… позволи си малко да отдъхне… още съвсем мъничко… Моля те, Господи… още съвсем мъничко…
Ето ги. Краката на Бен удариха брега първи и той се пусна. Зевс се метна напред и също стигна сушата. Бет се хвърли към Бен и кучето, които излизаха от водата.
Зевс рухна в мига, в който стигна до сухата пръст. Бен се строполи до него след миг. Когато Бет се добра до тях, Зевс отново беше прав с треперещи от изтощение крака, мокър и кашлящ.
Елизабет се строполи на земята до сина си и го повдигна да седне, понеже и той се разкашля едновременно с кучето.
— Добре ли си? — провикна се тя.
— Добре съм — задъхано отговори Бен. Отново се разкашля и изтри лицето си. — Бях уплашен, но снимката беше в джоба ми. Тиболт каза, че тя ще ме пази — заяви той и изтри носа си. — Къде е татко? Ами Тиболт?
 

Епилог
Два месеца по-късно
 
Бет погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна, когато видя Зевс в каросерията на пикапа, вирнал нос към вятъра. Бен седеше до нея, доста източен, но не достатъчно, за да облегне удобно лакътя си на прозореца.
Бяха първите топли дни след седмици на ужасно студено време, а и след по-малко от две седмици беше Коледа. Топлината и бурите през октомври вече се бяха превърнали в далечен спомен. Наводненията бяха станали национална новина номер едно. Центърът на Хамптън се беше наводнил като много други градове в областта. Шестима човека изгубиха живота си.
Въпреки кошмара, който бяха преживели, Бет установи, че за пръв път от доста време насам изпитва покой. След погребението тя се опитваше да осмисли и да приеме невероятните събития, довели до този съдбовен ден. Знаеше, че мнозина се питат дали изборът й е правилен. Понякога дочуваше шушукания, но не им обръщаше внимание. Ако беше научила нещо от Логан, то бе, че понякога вярата й в самата нея и инстинктите й са всичко, с което разполага.
За щастие състоянието на баба й продължи да се подобрява. През дните и седмиците след «инцидента», както го наричаше тя, Бет свикна да разчита на нейната неповторима мъдрост и на неизменната й подкрепа. Напоследък баба й пееше редовно в хора, намираше време да обучава кучета и използваше и двете си ръце, а куцукането й се забелязваше само от време на време, когато беше изморена. Всъщност по едно време преди две седмици и двете ходеха по съвсем еднакъв начин. Беше два дни, след като свалиха гипса на Бет — беше счупила четири костици на стъпалото и стоя в гипс пет седмици, — а баба й я подкачаше, предоволна, че не е единственият болник в къщата.
Бен се бе променил забележимо оттогава — в някои отношения промените притесняваха Бет, в други я изпълваха с гордост. След като преживя изпитанието, той се изпълни със самоувереност, която пренесе и в училище. Или поне майка му смяташе така. Понякога се чудеше дали не е заради снимката, която той носеше в джоба си. Ламинатът беше олющен, но той не се разделяше с нея и я носеше навсякъде със себе си. Бет допускаше, че Бен ще надрасне това, но кой знае? Това беше дар от Логан към Бен и имаше особено значение за момчето.
Разбира се, загубата се отрази тежко на Бен. Макар че той рядко говореше за това открито, Бет знаеше, че в известен смисъл синът й обвинява себе си. Понякога все още сънуваше кошмари, в които зовеше ту Кийт, ту Логан. Когато майка му го събуждаше, той винаги й разказваше един и същи сън — как се мята в реката и всеки момент ще потъне, когато вижда Зевс да се приближава към него. Насън обаче Бен посягаше към опашката и установяваше, че не може да я хване. Посягаше отново и отново и все не успяваше, докато най-накрая разбираше, че Зевс вече няма опашка и че самият той сякаш се наблюдава отдалеч как се мята и бавно потъва във водата.
Когато пристигна на гробището, Бет спря на обичайното си място. Носеше две вази с цветя. Най-напред, както правеше винаги, когато идваше тук, отиде на гроба на Дрейк и мълчаливо почете паметта му, преди да изскубне няколко бурена около надгробната плоча и да постави цветята.
После отиде на другия гроб. Беше запазила за него по-големия букет — беше рожденият му ден и тя искаше да го почете.
Зевс тичаше напред-назад, душеше и изучаваше околността както обикновено. Бен се мъкнеше подире му, както правеше още откакто кучето се беше появило при тях. Хлапето го обичаше и преди, но след като Зевс го измъкна от реката, двамата станаха неразделни. Животното явно разбираше какво е направило — или поне само това обяснение хрумваше на Бет, — и в съзнанието на кучето двамата с Бен вече бяха неразделно свързани. Нощем той спеше в коридора пред стаята на момчето. Когато ходеше до тоалетна нощем, Бет често заварваше Зевс да бди над съня на своя любим другар до леглото му.
Загубата беше сложна и двамата с Бен се бореха с нейните последици. Понякога Бет мислеше, че паметта им предизвиква хаос в скръбта, понеже въпреки героизма, белязал изпитанието им, спомените невинаги бяха добри. Но след като всичко приключи, тя щеше да си спомня за Кийт Клейтън единствено с признателност. Елизабет никога нямаше да забрави как той я носеше почти на ръце, след като беше паднала. Нито че всъщност беше загинал, докато се опитваше да спаси сина им.
Това имаше значение. Имаше огромно значение и въпреки недостатъците му тя предпочиташе да го помни така. За доброто на Бен се надяваше той също да си го спомня по този начин, без чувство за вина и с абсолютната увереност, че Кийт го е обичал, каквато до този момент му бе липсвала.
Що се отнася до нея, Логан щеше да я очаква у дома. Предложи да я придружи до гробището, но Бет усети, че всъщност не му се искаше. Бяха почивни дни и той предпочиташе да се скита сам, да поправя разни неща, да работи по новата къщичка на дървото, която майстореше за Бен в задния двор. По-късно смятаха да украсяват елхата. Тя привикна с неговия ритъм и с настроенията му, разпознаваше безмълвните сигнали, които й съобщаваха кой е той. Добър или лош, със силните и със слабите си страни, той беше неин завинаги.
Докато спираше на алеята, Елизабет видя Логан да слиза по стълбите от къщата и му махна.
Тя също беше негова завинаги, колкото и да бе несъвършена. Това е положението — беше си такава, каквато е.
Сякаш прочел мислите й, Логан се запъти към нея с разтворени обятия.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Талисманът от Никълъс Спаркс - Книги Онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

indotogel

poker online Terbaik Indonesia

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!