Българска търсачка и начална страница

Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата

Първа глава

Големият сребристочерен мотоциклет изскочи най-неочаквано от мъглата и поройния дъжд пред колата на Дженевив Джордан. Миг преди това не се виждаше нищо друго, освен плющящи по стъклото водни струи. В минутата, когато мотоциклетът и облеченият в кожа мотоциклетист се материализираха от нищото, Джен осъзна, че е късно. Ударът беше неизбежен…
— О, господи! Не! — изохка ужасена и натисна спирачката до дупка. Стонът й се сля със свистенето на гумите. Тя рязко завъртя волана наляво и още преди колата да се подхлъзне, разбра, че е направила голяма грешка. Но отново беше късно. Спирачките и воланът блокираха и колата стана неуправляема.
Като че ли усетил опасността, мотоциклетистът изведнъж обърна глава към нея. Джен зърна за секунда черния му безличен шлем. Чу се приглушен от дъжда удар и силуетът от черен метал и кожа се завъртя и потъна в рова. Плътните водни завеси погълнаха и мотоциклета, и мотоциклетиста…
Колата се подхлъзна и спря напречно на шосето. Джен пусна волана. Обзе я вцепеняващо спокойствие, ала бързо осъзна, че също се намира в опасност. Колата бе спряла точно на осевата линия и беше чудесна цел за всеки от насрещното движение. Тя запали мотора, премести я на тревистия банкет и отвори вратата.
Вихрушка от леден дъжд я удари в лицето. Джен се отдръпна рязко и се опита да поеме дъх срещу вятъра. Той се нахвърляше върху нея яростно, но тя излезе и тръгна назад по пътя. Всъщност къде да го търси? Почти разплакана, продължи с гръб срещу вятъра. Зъбите й тракаха от студ. Трябва да е някъде наблизо, повтаряше си отчаяно. Трябва да е тук някъде!
Джен знаеше от по-рано, че мотоциклетът пердаши по пътя пред нея, скрит от дъжда и мъглата — и това бе най-страшното. Преди половин час същият мотоциклет я задмина. Няколко минути по-късно заваля толкова силно, че чистачките не смогваха да изчистят стъклото. Светът се превърна в развълнувано море и тя намали скоростта дотолкова, че колата напредваше едва-едва. Ръцете й стискаха здраво волана, кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение. А Джен гледаше единствено и съсредоточено тесния, виещ се пред нея път. Като се взираше през леещия се по стъклото порой, тя от време на време си мислеше за бедния мотоциклетист. Дано си е намерил подслон в този потоп!
През последните два дни той и Джен направо се надбягваха. Видя го за първи път в покрайнините на някакво малко градче, чието име вече не помнеше. Двамата бяха спрели на червен светофар и тя погледна разсеяно към него. Мотоциклетът бе огромен и черен. Стоеше спокойно до нея и мъркаше властно като някаква голяма хищна котка. Мъжът върху него изглеждаше обвит със същия неуловим ореол от сила, надвиснала заплаха и възбуждащо предизвикателство. Дългите му крака в джинси обгръщаха здраво мотоциклета. Явно се чувстваше съвсем удобно върху ръмжащото под него чудовище. Беше облечен с късо черно кожено яке, което подчертаваше широките рамене и тесния му ханш. На главата си имаше каска с опушен тъмен шлем, зад който се криеше лицето му. Джен го загледа с възхищение; напомняше й средновековен рицар на кон. И тогава най-неочаквано мотоциклетистът се обърна и погледна право в нея.
За миг дъхът й спря. Лицето му беше мистично и загадъчно зад матовия пластмасов шлем, който блестеше ослепително на слънцето. Но Джен усещаше, че скритите зад шлема очи са приковани в нея. И спонтанно, без никаква причина, само защото слънцето грееше в лицето й и ветрецът носеше аромат на рози, тя се усмихна. За пръв път от много дни насам. Тайнственият мотоциклетист вдигна ръката си в ленив поздрав и след това завъртя ръкохватките. Огромният мотоциклет подскочи с рев, бързо стигна до пресечката и навлезе в завоя под такъв безразсъден ъгъл, че сърцето й неволно трепна. Зад нея някой нетърпеливо натискаше клаксон. Тя премига и видя, че свети зелено. Прибързано натисна газта, а лицето й гореше.
След това Джен често го виждаше. Понякога, като тръгваше от бензиностанция или от паркинга на крайпътен ресторант, тя минаваше покрай предизвикателно паркирания лъскав мотоциклет. Минути по-късно го забелязваше в задното си огледалце и сърцето й отново подскачаше. Той беше там, на няколко светлини разстояние зад нея, километър след километър, докато рано или късно, отегчен от нейната скорост, даваше газ и профучаваше с грохот. Джен не можеше да види очите зад проклетия черен шлем, ала чувстваше топлината на погледа му върху себе си. След това той я поздравяваше със същия ленив жест и изчезваше като на състезание от Формула едно.
Понякога ставаше другояче. Тя потегляше и чуваше зад себе си вече познатия грохот. Останала почти без дъх, очакваше да прелети покрай нея като неясен черен призрак, съществуващ само в съзнанието й. Малко по-нататък винаги го зърваше пред себе си, целият облян от слънце, сякаш нарочно забавил скоростта си, за да я изчака. Тя караше зад него, сигурна, че я наблюдава в голямото хромирано огледало от лявата му страна. Това беше глупав, безобиден пътен флирт. Джен се усмихваше всеки път, щом се сетеше за него. Все пак намираше присъствието му за доста утешително. Кошмарът, който я преследваше от миналата седмица, изглеждаше почти поносим; тя все по-рядко поглеждаше в огледалото за обратно виждане и все по-рядко търсеше светлосиния буик. Дори за дядо си и за неприятностите, в които се бе забъркал по своя вина, Джен мислеше по-спокойно.
Предната нощ отседна в малък уединен мотел встрани от магистралата, защото не можеше да кара повече, без да поспи. Беше след полунощ. Не бе виждала мотоциклета и тайнствения му ездач от доста време. Но когато след няколко часа се събуди и погледна през прозореца, тя се сепна, като забеляза мотоциклета, а не буика.
Беше паркиран пред съседната врата, целият блестеше от росата и изглеждаше много лош и опасен на мътната утринна светлина. Джен си представи изведнъж, че това е нейният пазач, който през цялата нощ неуморно е бдял, докато тя и притежателят му са спали. Усмихна се. За част от секундата й се прииска да почука на вратата и да покани непознатия да закусят заедно.
Ала не го направи. Ако се срещнеха и разговаряха, сигурно цялата магия щеше да се развали. Погледна за последен път мотоциклета и излезе от паркинга със своята взета под наем кола. Кога ли е пристигнал? Трябва да е било доста късно, а и той трябва да е бил много тих, защото знаеше, че колкото и да бе изморена, и най-слабият шум от приближаваща кола щеше да я събуди. Стана й още по-весело. Вероятно вечно будното й подсъзнание не е било тревога, защото е разпознало пресипналото мъркане на мотоциклета.
Съвсем слабо движение зад прозореца привлече погледа й. Единият край на пердето се люлееше. Джен осъзна с трепет, но без страх, че непознатият я е наблюдавал. Приятел ли беше или враг? Случайна среща или нарочно преследване? Дали Хенри Брусард не я очакваше зад следващия завой?
Не, не я очакваше. Пътят беше чист и празен. Тя зави от прашната алея, за да излезе на магистралата. Беше й леко и весело.
Спря да закуси около час по-късно. Размотавайки се с втората чаша кафе, Джен си даде сметка, че си губи времето. Ала само след пет минути погледна в огледалото и видя черния мотоциклет на не повече от десет крачки зад себе си…
Подплаши се и разтревожено го държа под око през следващите няколко километра. Постепенно свикна да го вижда зад себе си и се отпусна със странното чувство за сигурност, че той е там и я охранява. След около час, явно отегчен от нейното стриктно спазване на ограниченията за скорост, спътникът й премина с вдигната за поздрав ръка. След това започна да вали и тя го изгуби от погледа си…
Докато не изскочи отново пред нея преди минута и тя ги изпрати — и него, и проклетия му мотоциклет — дявол знае къде…
Джен се луташе в дъжда и отчаяно търсеше някаква следа от непознатия. Господи, молеше се тя, какво ще стане, ако съм го убила? Какво ще стане, ако…
Изведнъж забеляза следи от гумите на тежкия мотоциклет по смачканата трева на банкета. Те водеха надолу по хлъзгавия скат и Джен предпазливо заслиза. Когато стигна дъното, нагази в леденостудена вода до глезените. Беше вече мокра до кости, трепереше силно, а поривистият вятър я брулеше ту от едната, ту от другата страна. Тогава го видя.
Големият мотоциклет лежеше на едната си страна, целият в кал и полепнали стръкчета трева. Беше се тръшнал върху наполовина зарита в земята гранитна скала на дъното на рова. Предното колело и рамката бяха така смачкани и усукани, че едва се разпознаваха. Наоколо се търкаляха парчета хромиран метал и разноцветни дрехи, изпаднали от пътната чанта на непознатия. Всичко беше кално и мокро. За пръв път от мига на катастрофата Джен осъзна с безпощадна яснота какво се беше случило. Тя трепереше, препъваше се във високата трева и тръпнеше какво ли ще намери до мотоциклета.
Нещо шавна, чу се тихо стенание. Мотоциклетистът беше притиснат между голия гранитен блок и стръмния скат, така че Джен трябваше да се изкатери по калния насип, за да мине от другата страна. С разтуптяно сърце заобиколи внимателно задното колело, като се стараеше да не се подхлъзне на мократа трева.
— Добре ли сте? Не мърдайте, аз ей се… О-о!
Подхлъзна се и загуби равновесие. Изтъркаля се в цял ръст по склона и се приземи с елегантен плонж по корем на две-три крачки от калната вода. Това я съсипа окончателно. Остана да лежи зашеметена, в устата си усещаше вкус на кръв, беше си прехапала езика.
— Чудесно коремно пльосване — дочу провлечен глас до себе си. — Ако сте свършили с представлението, защо не ми подадете ръка да се измъкна изпод мотоциклета?
Джен се взря през мокрите кичури, залепнали по лицето й. Нещо черно и голямо лежеше точно пред нея и се движеше. Една ръка с ръкавица забърса косата от лицето й. Някой измърмори:
— А, ти ли си била… Тази червена грива ми е позната. Хайде, помогни ми да стана или ми нанеси последния смъртоносен удар!
— О, господи! — прошепна Джен. — Добре ли сте?
— Бомба съм — дойде бърз, измамно бодър отговор. — Току-що бях цапардосан от една жена, която може да дава първокласни уроци по пътно хулиганство, в скута ми лежат триста и петдесет килограма разбит мотоциклет и ми се струва, че през следващите десет минути ще плувам в няколко сантиметра мръсна вода.
Джен залази на четири крака.
— Съжалявам! Стана толкова… толкова бързо. Ранен ли сте? Имате ли нещо счупено?
Непознатият лежеше по гръб, а двата му крака бяха под мотоциклета. Извърна се мъчително, подпря се на лакът и го огледа.
— Не, май че не — сви рамене той и трепна от болка. — Може да съм малко натъртен, но не и натрошен. — Дръпна шлема си с усилие и го остави да падне встрани. — Когато скочих в рова, се опитах да избегна скалата. Ала попаднах на разкаляна глина и изгубих управлението.
За пръв път видя лицето му. Имаше фини черти, бронзов загар от слънцето и вятъра и разрошена кестенява коса. Предположи, че е на тридесет и няколко години, въпреки леките бръчици около очите и устата, които го правеха да изглежда по-стар. В погледа му се мярна нещо и Джен се зачуди какво ли е преживял през тези тридесет години, та очите му бяха изпълнени с толкова бдителност? Това бяха лешникови очи, тревистозелени в един момент и златистожълти в следващия. И сега я изследваха с нескрит интерес, с какъвто и тя него. Джен се изчерви. Непознатият се засмя.
— Е, хайде, същия въпрос мога да ти задам и аз, Червенокоске. Наистина много оригинален начин за запознаване! — Опита се да седне. — Макар че май щеше да е по-добре и за двама ни, ако ми беше дала знак да спра…
— Да ви дам знак да спрете? Нима мислите, че го направих нарочно? — Джен се поизправи на колене и го погледна.
— Може ли да оставим сладките приказки за после, Червенокоске? — изръмжа той. — Не забелязваш ли, че водата се покачва? И то доста бързо. Не искам да мисля, че преживях цялата тази дандания, само за да се удавя, па макар и в прегръдките на жената, която дявол знае защо си играе със сърцето ми от три дни!
Джен се разкъсваше между облекчението, че намери непознатия жив и цял, гнева от неговото нахалство и страха, че той все още се намира в голяма опасност. Извъртя се и се опита да му помогне да се измъкне, както си беше на колене. Но кракът й се подхлъзна и тя падна върху мотоциклета. Дъхът й спря от пронизващата болка в ребрата. Измърмори нещо неучтиво по адрес на роднините на мотоциклета, което разсмя собственика му. След това той я прегърна и опитаха отново.
— Можете ли да си издърпате краката?
— Не, заклещени са между мотора и скалата. Опитай пак, Червенокоске.
Мотоциклетът дори не помръдна. Непознатият също отправи една неучтива забележка по адрес на роднините и произхода му и се подпря на лакти.
— Няма смисъл. Проклетникът се е впил в скалата като тапа в бутилка.
Джен усети болка в гласа му и го погледна. Беше пребледнял под здравия си бронзов тен.
— Сигурен ли сте, че сте добре?
— Добре съм, Червенокоске.
— Не ме наричайте Червенокоска! — Тя се обърна към мотоциклета и му тегли един шут, от което той не помръдна, а нея само я заболя. — По дяволите, защо карате такова чудовище?!
Непознатият се засмя тихо.
— А ти защо си такава заядлива червенокоса кльоща?
— Много смешно! — измърмори Джен.
Той затвори очи. Дъждът беше сплъстил гъстата му кестенява коса по челото и скулите, на дясната му буза ясно се виждаше синина и тънка струйка кръв се процеждаше по лицето му. Стомахът й се сви.
— Вие сте ранен! — Ами ако има гръбначни увреждания? Контузии, сътресение? Отчаяна, тя се опита да си спомни какво беше учила в университета за даване на първа помощ. Ала паметта й беше празна като мокрото шосе над тях. Пресегна се, нави част от пръснатите дрехи и ги подпъхна под главата му вместо възглавница. — Лежете и не мърдайте! Ще отида да взема крик от колата. Ако успея да го закрепя на нещо твърдо, ще повдигна тук, че да си измъкнете краката.
Непознатият отвори очи и се усмихна.
— Боже, боже! Колкото хубава, толкова и умна! — Той се отпусна в мръсната кална вода и главата му падна върху импровизираната възглавница. — Съжалявам, Червенокоске. Съвсем по друг начин планирах тази вечер — вечеря, бутилка вино, танци…
— Ще го отложим за следващия път — увери го Джен разсеяно. — И не ме наричайте повече Червенокоска! — Тя го зави с коженото му яке, като че ли това щеше да го защити от вятъра и дъжда. — Чувствате ли си краката? А бедрата?
— Всичко си е на мястото и без повреди. А може ли да почувствам твоите? — Една голяма, кална ръка я обгърна плътно. — Снощи те сънувах няколко пъти, Червенокоске. Ти само ме измъкни оттук й ще обсъдим въпроса по-спокойно на бутилка вино.
Джен хвана ръката му с два пръста като нещо отвратително и я пусна безцеремонно в калта.
— Знаете ли, вие наистина сте противен! Ако сте толкова добре, че да сваляте напълно непознати, значи можете да се измъкнете оттук и без моя помощ.
— Но ти съвсем не си непозната — каза той с многозначителна усмивка. — През последните три дни ти беше част от моите мечти, както и аз от твоите. Съмнявам се, че двамата можем да измислим нещо повече от онова, което вече направихме във фантазията си.
Джен не можеше да повярва на ушите си. Как можеше този човек да се досеща за нейните чувства и за сцените, които се въртяха в главата й от деня, когато го видя на светофара? Той се засмя, затвори очи и остана да лежи тихо.
— Не мърдайте! — Тя изтри дъжда от лицето си и го погледна тревожно. Беше пребледнял. — Лежете! — Започна да я обзема паника. — По дяволите, да не вземете да умрете! Само да се измъкнем оттук и аз ще ви поканя на вечеря!
— Дадено — ама прибави и бутилка хубаво вино! — Джен бе готова да го наругае, ала осъзна, че погледът му е замъглен от болка и усмивката му е насила. Направи героично усилие да се засмее.
— Две бутилки от най-хубавото, ако обещаете, че няма да мърдате, докато не се върна с крика!
Тя се изправи и заизкачва калния склон. Докато стигна до горе, падна два пъти, като подсмърчаше, хълцаше и се бореше с тръните и високата трева. Заслепена от мократа си коса, дори не забеляза кога две здрави ръце я сграбчиха за раменете и я измъкнаха на пътя.
— Хей, какво става? Вие май имате нужда от помощ?
Джен почти припадна.
— Стана катастрофа. Един мъж е затиснат от мотоциклета си долу, а аз… аз не мога… — Неочаквано от очите й бликнаха сълзи.
— Спокойно… — каза спасителят й с груба нежност. — Аз и моите момчета ще вдигнем бричката му за нула време. — Две върлинести момчета се мотаеха около очукано камионче и вадеха от каросерията му въжета и лопати. Едното от тях й се усмихна мълчаливо.
— Видяхме колата ви на пътя с мигащи светлини. Татко реши, че е най-добре да спрем.
— А вие защо не се скриете от дъжда? Цялата сте мокра и треперите — грижовно каза бащата.
— Моля ви, побързайте! — подкани ги Джен.
Дъждът започна да отслабва. Момчетата застанаха от двете страни на мотоциклета и без никакво усилие го преобърнаха. Едното от тях започна да го чисти от калта и полепналата по него трева.
— Чудя се как не сте се пребили — каза то със страхопочитание.
— И аз се чудя — погледна я многозначително непознатият. Седна с мъка и се изправи на крака пребледнял.
— Не би трябвало да се движите, докато не разберем какви са вашите…
— Пораженията са ми ясни — увери я той през зъби. — Както гледам — към хиляда долара за ремонт. А може би повече. Запалването ми е съсипано, карбураторът и въздушният филтър ги няма, рамката е усукана, резервоарът вероятно е пробит, електрическата система… — Непознатият млъкна, затвори очи и се олюля.
Джен го подхвана да не падне и собствените й колене се подкосиха. Той успя да запази равновесие, но не се възпротиви, когато тя го обгърна с ръка.
— Облегнете се на мен. Можете ли да вървите?
— Мога — намръщи се от болка той и я прегърна здраво през раменете. — Е, няма да мога да участвам в маратон седмица-две, но да вървя мога.
Непознатият беше доста едър и тежък като бик. Джен се вкопчи в него и двамата се заклатушкаха нагоре по хлъзгавия склон.
— Не съм от тези, дето ще се оплакват в прегръдките на една хубава жена, ала все пак бъди по-внимателна с последните ми две ребра!
— Не знам дали забелязвате, че се опитвам да ви помогна — го сряза Джен, останала без дъх.
— Колкото по-малко, по-добре — отвърна той също задъхан. — Тъй като, ако не беше ти, нямаше да съм тук, нали?
Когато се измъкнаха от рова, и двамата бяха останали без сили. След тях допълзя фермерът, а синовете му успешно се бореха с тежкия мотоциклет.
— На около четири километра оттук е Гринбъроу — кимна човекът към пътя, който се губеше в мъглата. — Има добра болница. При нужда водя децата и жената там. Само ни следвайте и ще ви заведем. Ще качим мотоциклета на камиона и ще го закараме в работилницата на Ралф. Както виждам, не е в добро състояние. Здравата сте го разбили. А вие трябва да имате сто живота, като котките, щом ви няма нищо.
Непознатият се разсмя.
— Няма да се учудя, ако този път съм използвал поне дузина от тях. Но от болница нямам нужда. Само ме закарайте с мотоциклета до градчето и всичко ще бъде наред.
— Така ли мислиш, синко? — погледна го фермерът загрижено. — Като че ли ти е пукната главата.
— Не, не, той е добре. — Джен отвори вратата на колата. — Аз ще го откарам в болницата.
— А, тая няма да стане. Отивам там, където и мотоциклетът ми!
— Знаете ли, мен изобщо не ме е грижа дали ще умрете тук на място или по-късно. Ала трябва да съобщя за инцидента в полицията, а и те, и застрахователната компания ще искат медицинско свидетелство. Нямам желание да се влача по съдилища шест месеца. Така че ще трябва да дойдете в болницата, независимо дали ви харесва или не. Затова или влизайте доброволно в колата, или ще повикам момчетата да ви натикат в нея!
— Обичам агресивните жени — саркастично отбеляза той с половин усмивка. — А какво става с моите две бутилки вино?
— Ще ви ги изпратя по пощата. Хайде, сядайте!
Най-после той я послуша, но му отне доста време, докато влезе и нагласи дългите си крака под арматурното табло. Когато Джен затвори вратата, лицето му беше бледо, а челото — обсипано с капчици пот.
Тя се погледна в огледалото и едва не припадна: приличаше повече на удавена мишка, отколкото на високоплатен специалист по архивни документи.
И крадец, разбира се, сети се кисело. Погледна към задната седалка, за да се увери, че чантата със скъпоценното й съдържание е все още там. Едва сдържа усмивката си. Ако този невъзможен тип до нея можеше да си представи, че го вози внучката на първокласен фалшификатор — която пък съвсем отскоро е и крадец, макар и начинаещ — сигурно щеше да хукне към най-близката болница пеш.
Джен изведнъж се разтрепери. Сълзите й бликнаха неочаквано, а зъбите й затракаха от студ.
— Успокойте се — учудващо нежно каза високият й спътник. Голямата му топла длан легна отзад на тила й. — Добре ли сте?
Тя се опита да кимне. Ледена вълна премина през тялото й. Повдигна й се, едва преглътна.
— Не — затвори очи с въздишка. — Мисля, че ще…
Внезапно той я дръпна рязко назад, натисна главата й към коленете и леко разтри раменете й.
— Вдишвайте дълбоко! Отпуснете се и дишайте дълбоко. След малко ще бъдете добре. Издържахте по-дълго, отколкото очаквах.
— Благодаря, вече съм добре. Извинете ме. Мислех, че аз трябваше да ви дам първа помощ, а не обратно. Вие лежахте в рова, затиснат от половинтонен мотоциклет!
— За малко да забравя. Натъртил съм се там, където джентълмените обикновено не се натъртват. По дяволите, сигурен съм, че за ден-два няма да представлявам никаква заплаха за местните хубавици!
Джен се облегна удобно и се съсредоточи. Кой знае защо си помисли, че ще трябва нещо повече от половин тон тежест и натъртвания на по-деликатно място, за да бъдат разколебани намеренията на този мъж с лениви тигрови очи към нежния пол.
— Познавате ли някого тук? — смени темата тя. — Имате ли някой близък, на когото да се обадя? Който може да дойде и да ви вземе? Съмнявам се обаче, едва ли сте тръгнали с този мотоциклет на разходка.
— Да, просто минавам оттук. Тръгнал съм, тоест тръгнал бях за Централен Квебек.
— Квебек ли? — Въпросът й прозвуча доста по-остро, отколкото искаше. Усети, че непознатият я погледна изненадано. — Ама че съвпадение!
Спътникът й се усмихна учтиво. Явно нямаше и най-малка представа за какво говори. Страхът й изчезна също така неочаквано, както се беше появил. Тя се разсмя.
— Точно там отивам и аз! В град Квебек.
— По работа или за удоволствие?
— По работа. А вие?
— И аз — намръщи чело той. — Правя една… услуга. На приятел. — И сякаш отърсил се от нещо потискащо, топло й се усмихна. — Кажете ми, хубава госпожице, колко време смятате да останете в града?
— Толкова, колкото е необходимо, за да ви настаня в някакво легло.
— Да приема ли това като предложение?
— О, вие сте непоправим! — разсмя се Джен. — Никога ли не спирате да се закачате?
— Мисля, че ако продължа да правя опити, рано или късно ще постигна целта си. Дяволски трудно е да се ухажва жена от мотоциклет.
Тя го погледна изненадано.
— Вие сте ме ухажвали?
— А ти какво си мислеше, че правя?
— Че играете руска рулетка на магистралата!
— Скъпа, аз те ухажвам от онази сутрин на кръстовището, когато те видях за първи път. Мислех, че си го забелязала!
— Никога досега не съм била ухажвана — изчерви се Джен и отвърна очи от дългия му, смущаващ поглед.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Но е така. Когато бях дете, бях само кожа и кости, цялата в лунички и вместо коса — тази рижа метла, която за нищо не ставаше. — Тя говореше, само за да смени темата. — Бях безцветна и бледа като всички червенокоси и се изчервявах за щяло и нещяло.
— Да, това го забелязах. А какво стана с луничките?
— Повечето изчезнаха, когато поотраснах, слава богу. Накрая спрях да се точа нагоре и започнах да се закръглям по малко.
— Както виждам, доста приятно! — Тя отново пламна, а той се разсмя. — Съжалявам, продължавай. Целият съм слух.
— Целият сте уста — поправи го Джен и завъртя рязко волана, за да избегне една дълбока дупка. — Докъде бях стигнала?
— До закръглянето.
— Когато дойде време за колежа, вече не бях така върлинеста и непохватна, ала си останах много стеснителна. Едва не умирах при мисълта, че някой мъж може да ме покани. Излишно е да казвам, че малцина се осмелиха. Така че не съм се срещала с много мъже. Работя с дядо ми като специалист по архивни документи на свободна практика.
— Което значи?
Джен му хвърли бегъл поглед. Сигурно всичко това изобщо не го интересуваше!
— Значи, че работя главно с юридически документи — завещания, бонове, облигации, разни други такива неща. Направих няколко реставрации за музеите — това е специалността на дядо.
— Звучи интересно!
— Може би, особено когато някой оспорва автентичността на завещание или донася купища документи, за да докаже, че е единственият жив наследник на състоянието. Всеки път, когато някой много богат умре, при нас е истинско нашествие от ловци на имоти. Повечето са мошеници, но от време на време изнамираме и действителния, отдавна изгубен наследник. Държавната работа също е интересна. Понякога се занимавам със случаи на измами, свързани с държавни книжа, борсови и други документа. Има невероятни фалшификации… — Джен виновно си помисли за марките в чантата си.
— Беше започнала да ми разказваш за мъжете в живота си…
— Не са много. Повечето мъже не се интересуват от сериозни и стеснителни жени.
— Може би току-що срещна мъж от другия тип. Защо не останеш поне до утре сутрин? Искам да те поканя в най-хубавия ресторант в града. Охлюви, шампанско, след това малко танци в някой нощен бар… — Тя го погледна уплашено и той се разсмя. — Добре, добре. Какво ще кажеш за по един хамбургер и чаша бира? Вероятно това е всичко, което можем да намерим тук.
— А ако постъпите в болницата?
— Няма — отговори той уверено. — Или по пица и бутилка евтино вино?
— Добре — съгласи се Джен със смях. — Предавам се! Винаги ли сте толкова упорит?
— Да. — Очите му я поглъщаха дръзко. — Настоявам дотогава, докато получа онова, което искам, Червенокоске. И винаги го получавам!


Втора глава

Минаваше седем вечерта, когато Джен успя да се върне в малката селска болница, където бе оставила непознатия. Не, той вече не беше непознат. Казваше се Гриф. Гриф Кентръл. И още беше там, инжектиран, дупчен, изследван, гледан на рентген и какво ли не, макар че едва ли се бе съгласил на всичко това доброволно и любезно. Трябваше почти да го влачи, а той се съпротивляваше яростно при всяка болезнена стъпка. Лекарят от отделението за бърза помощ само го погледна и веднага го изпрати на изследвания. Гриф отиде, но не безшумно.
Изтощена и изненадана от себе си, Джен стигна бавно до неговата стая. Не трябваше да идва. Всъщност за малко нямаше да дойде. Доста време стоя на рецепцията в болницата, като се мъчеше да се самоубеди, че няма сериозна причина да му носи дрехите лично. Беше направила всичко необходимо. Полицията беше доволна от показанията й, застрахователните агенти — не чак толкова, ала видяха, че всичко е направено както трябва, а в болницата я увериха, че Гриф е почти невредим и здрав.
Така че всъщност тя не би трябвало да бъде тук. Сякаш си търсеше извинение — Джен го съзнаваше много добре. Нищо не я заплашваше, и все пак…
Леко потръпна и се упрекна, че се страхува без основание. Онази мръсна история с Брусард така я бе изнервила, че зад всеки храст й се привиждаха призраци и зад всяка фраза — заплаха. Нямаше защо да се бои от Гриф Кентръл. Дори ако той си въобразяваше да превърне техния пътен флирт в нещо повече, след няколко часа тя просто щеше да бъде далеч оттук.
Джен припряно тръсна коси и надникна в стаята. Само ще остави чантата и парите, и тихичко ще си отиде. С чувство на изпълнен дълг.
Гриф си седеше в леглото, подпрян на възглавници, и четеше. Лампата на стената зад него хвърляше бледа златиста светлина и леглото приличаше на островче в тъмната, празна стая. Това й напомни дома на дядо й, също изпълнен със светлина, топлина и любов. Там беше така безопасно и уютно! Неочаквано я обзе желание да зареже лудата си идея и да се върне обратно. Изпълни я такава безнадеждност, толкова остро отчаяние, самота и ужас, че почти спря да диша. Но връщане назад нямаше.
Гриф вдигна очи от списанието, сякаш усетил, че някой стои в сянката и го наблюдава.
— Така-а-а… Това не е ли жената-камикадзе? Идваш да ме довършиш ли, Червенокоске, или да се порадваш на стореното?
— Нито едното, нито другото. — Неговият сарказъм прозвуча като музика в ушите й. Не само беше здрав, ами явно не бе настроен за романтични закачки като сутринта. Тя загледа синините по скулите му и белега на слепоочието. — На рецепцията ми казаха, че сте цял. Как се чувствате?
— Ужасно! Прекарах целия ден полугол за радост на женския персонал, предаваха ме от ръка на ръка като бутилка кисело вино и ме опипваха всякакви съмнителни личности. Освен това ми мушкаха какво ли не на разни места, взеха ми кръв колкото за цяла глутница пируващи вампири и накрая погълнах толкова рентгенови лъчи, че сигурно светя в тъмното. А за капак са ми скрили и дрехите!
— Дрехите ги взех аз — разсмя се Джен, въпреки умората си. — Тениската бе за хвърляне, но джинсите са съвсем здрави и чисти.
— А къде е останалият ми багаж? — изсумтя той.
— Тук! — Джен постави чантата на един от столовете до прозореца. — След като съобщих за инцидента, се върнах да взема нещата ви. Извадих всичко и го изпрах. Чантата също беше скъсана, затова купих нова.
— Изпрала си ги?
— Съвсем наблизо има автоматична пералня. Всичко беше мокро и кално… — сви рамене тя. — Обаче е тук. Нищо не липсва. — Настъпи неловка пауза. Гриф я наблюдаваше. Джен знаеше за какво мисли. — Тук е. Завих го в една риза и го сложих на дъното.
— Надявам се, че няма да ме разпитваш защо го нося? — леко присви очи той.
— Днес много хора носят оръжие. Предполагам, че имате разрешително. Както и причина — отново сви рамене тя.
Той се намуси, но явно бе поразен от спокойствието, с което бе възприела пистолета в багажа му. Отговорът й го задоволяваше. Всъщност не можеше да знае, че си бе изкарала ума, когато намери малкия 38-милиметров пистолет в страничния джоб на пътната му чанта. Беше завит в една мокра тениска и когато я разгъна, издрънча шумно на пода в пералнята. За щастие по това време нямаше никой. Тя се вцепени, в главата й се завъртяха куп ужасяващи предположения. След това осъзна, че причините, поради които той носи оръжие, не са нейна работа и го скри колкото можа по-дълбоко в чантата.
— Има и още нещо… — Тя пое дълбоко въздух, извади чека от чантата си и му го подаде.
— Какво е това, по дяволите? — подсвирна тихо той.
— За мотоциклета. По-точно за онова, което беше останало от него. Продадох го.
Настъпи невероятна тишина.
— Какво си направила?
Джен предполагаше, че реакцията ще бъде точно такава.
— Обадих се на застрахователния ви агент с оценката за щетите и му предадох думите на майстора от работилницата на Ралф — човекът каза, че ремонтът ще струва повече от нов и ми предложи да го купи за части.
— За части значи! — Гриф погледна чека. — Продала си мотоциклета ми за части! — Очите му бляскаха като изумруди. — Изобщо имаш ли представа колко струва този мотоциклет?
— В интерес на истината — да! Обадих се на много места, за да разбера каква му е цената. — Тя посочи чека. — Това тук е почти подарък.
— Подарък ли? — изруга той, като се хвана с една ръка за контузените ребра, а с другата размаха чека. — Значи подарък? По дяволите, днес първо ме изхвърли от пътя, след това ме остави в ръцете на съмнително милосърдни доктори в този скапан град и накрая ми измъкна мотоциклета под носа, за да го продадеш! С какво съм заслужил всичко това! Кажи! Сигурно като си станала сутринта си се зарекла: «Тръгвам да съсипя целия живот на този човек!». Да не би нещо в мене да превръща всички червенокоси красавици в маниакални убийци?
— Я стига! — кресна му Джен и очите й засвяткаха. — Ако искате да знаете, днес също не беше най-хубавият ден в моя живот. Загубих го в разправии с полицията и застрахователните агенти, спорих с компанията за коли под наем кой да плати счупения фар, ходих да оценявам проклетия ви мотоциклет, изпрах ви дрехите… — Неочаквано тя заплака, ядосана както на себе си за избухването, така и на Гриф, че я подведе. — Е, сега доволен ли сте?
Той мълчеше, след това Джен го чу, че се размърдва.
— Хей!
— Какво? — Тя избърса очите си с опакото на дланта.
— Успокой се, Червенокоске. Седни! — Гриф лекичко я побутна към стола.
— Позволено ли ви е да ставате от леглото?
— Не. Яла ли си нещо днес? — Джен помисли за миг и поклати глава отрицателно. — Слушай сега, искам да отидеш в някой мотел, да вземеш един горещ душ, да излезеш и да вечеряш прилично. След това да си легнеш и да спиш поне дванадесет часа. Изглеждаш ужасно, като вещица!
Джен никак не се засегна от грубата забележка. Това си беше самата истина. Дори не беше се сресала, откакто се измъкнаха от рова тази сутрин, а дрехите й бяха целите в кал.
— Нямам време. Вече изгубих почти цял ден, а трябва да бъда в Квебек до петък.
Тя не доизказа онова, което беше в главата й — че колкото по-дълго стои на едно място, толкова по-голяма е вероятността да я открият. Единствената й цел бе да стигне до Квебек и да намери имението на Лапортьо.
— Но ти едва се държиш на краката си, Джени — каза той ласкаво. — Това произшествие те изтощи толкова, колкото и мен. Не знам дали разбираш, че още си в шок. Може би си се поуспокоила малко, ала трябва да си починеш. Ако се опиташ да шофираш довечера, може да загазиш по-зле и от мен, повярвай ми.
— Защо изведнъж станахте толкова мил?
— Да речем, че съм любител на червени коси и сини очи. А сега отивай да спиш!
— Ами, аз наистина съжалявам за вас и за мотоциклета… Застрахователният ви агент има адреса на моя, а местната полиция има показанията ми. — Тя се обърна, залитаща от умора. — Довиждане. Пожелавам ви се след ден-два да се чувствате по-добре!
— Не, не довиждане, Червенокоске — засмя се тихо Гриф. — Само лека нощ. Надявам се да те видя утре сутринта съвсем свежа.
— Утре сутринта ли?
— Да-а. Кога тръгваме за Квебек?
— Тръгваме? Ние?
— Ами да, ние — аз и ти.
— Не — поклати глава Джен. — Твърдо не, господин Кентръл! С удоволствие бих ви помогнала, ала просто няма начин да ви взема със себе си. Съжалявам!
— Но, мила моя, ти си тази, която ме лиши от всякакви възможности за придвижване. Да не би да очакваш да тръгна пеша, а?
— Можете да наемете кола или друг мотоциклет — застраховката ще ви покрие разходите. Или пък да вземете автобус.
Той й се усмихна нехайно.
— Струва ми се, че ми дължиш нещо за нанесените щети, Червенокоске. Да не споменаваме факта, че продаде мотоциклета ми преди още да е изстинал моторът. Обаче това е нищо пред пораженията, които нанасяш на моето либидо от мига, когато те зърнах в задното си огледало преди няколко дни! — Сега усмивката му беше топла и обаятелна. — Нека да се споразумеем, а?
— Аз не ви дължа нищо повече, господин Кентръл — каза Джен с привидно спокойствие. — Добре съм запозната със задълженията си при подобни ситуации. Мисля, че ги изпълних докрай. Колкото до емоционалното изнудване… — погледна го ледено тя, — съжалявам, но това, което искате, е невъзможно! — Завъртя се на токове и тръгна към вратата.
— Наистина ли мислиш, че ще се отървеш от мен толкова лесно?
В гласа му прозвуча нещо заплашително, което я накара бързо да се обърне. Той все още се усмихваше самодоволно, а лешниковите му очи, повече зелени, отколкото кафяви, изглеждаха съвсем котешки на финото му лице. Джен спря и се опита да се овладее.
— Довиждане, господин Кентръл!
— Само да напуснеш града без мен и ще накарам местния шериф да те арестува!
— За какво? — запита безразлично тя, без да го поглежда.
— А, не знам. Все едно — за опит за убийство, за физическо насилие, за кражба.
Джен се вцепени. Погледна го, като се молеше изражението й да не я издаде. Той я наблюдаваше спокойно, сякаш отлично знаеше какво има в чантата й. Ала откъде можеше да знае, запита се тя ядосано. Само трима души в света знаеха, че пощенските марки, известни под името «Статуята на свободата», са в нея — дядо й, който ги бе фалшифицирал, Хенри Брусард, който бе замислил измамата, и крадецът — тоест, тя самата.
— Кражба ли? — запита тихо. — На какво?
— На сърцето ми! — засмя се той.
Тя не можа да скрие очевидното си облекчение и също се разсмя на глас.
— Вие сте един чаровен изнудвач, господин Кентръл, но този път номерът няма да мине. Наистина съжалявам, просто не мога.
— Аз пък винаги мога да се оплача в полицията, че си продала мотоциклета ми и си духнала с парите.
— Не, няма да го направите! — извика тя, ала дълбоко в себе си знаеше, че ще го направи. — Няма да можете да го докажете.
— Може би — съгласи се той весело, — обаче ще ти отровя живота за дявол знае колко време. Особено ако се опиташ да минеш канадската граница!
— Но това, това е изнудване!
А може би беше заплаха? Джен имаше необяснимото усещане, че тук се криеше още нещо, което не можеше да схване, ала безспорно беше много опасно!
— Спокойно, не съм от онези извратени типове, които се задоволяват, като убиват червенокоси хубавици, ако от това се страхуваш — каза той съвсем сериозно. — Напуснем ли града заедно, полицията ще знае. И ако изчезнеш за следващите петдесет години, първият заподозрян ще бъда аз. Така че можеш да бъдеш спокойна.
— Не се притеснявам за това — отговори Джен честно.
— За какво тогава?
Въпросът му я развесели. Ех, ако само знаеше, помисли си тя. Изведнъж й хрумна, че той може да й бъде от полза. Брусард ще търси сама жена, препускаща към канадската граница, а не мъж и жена. Ще бъдат просто една от хилядите млади двойки, тръгнали да прекарат оскъдните две седмици ваканция по хълмовете на Върмонт. Джен се усмихна.
— Е, добре, господин Кентръл. Ще ви закарам до Квебек. Утре сутрин точно в осем. Бъдете готов!
— Какъв е капанът? — присви очи Гриф при тази неочаквана капитулация.
— Няма никакъв капан — усмихна се тя за последен път и излезе от стаята.


Въпреки безспорната си честност, Джен не беше сигурна, че ще изпълни ултиматума на Гриф Кентръл. И наистина, за кратък миг, тъкмо когато стигна до паркираната пред болницата кола, я обзе силното желание да запали и да потегли към границата.
Но щом седна зад волана, осъзна, че Гриф е прав — действително беше съсипана. Помисли си за мотела, чиято реклама бе зърнала в покрайнините на градчето — отдалечен от магистралата и уединен. Може би наистина трябваше да се вслуша в съвета му. Ако тръгнеше да шофира в това състояние, сигурно много скоро щеше да се озове в някой кален ров. А и само един поглед върху тениската и джинсите й бе достатъчен, за да се убеди в крайната необходимост от един горещ душ.
Това беше последният аргумент, който натежа в полза на мотела. Лесно намери пътя за «Високите борове». Както обещаваше крайпътната реклама, той беше отдалечен от магистралата и тя с удоволствие забеляза само една кола на паркинга. Ала няколко минути по-късно, вече в малката вехта стая, разбра защо в разгара на туристическия сезон мотелът бе празен. Той беше, меко казано, една дупка.
Ала затова пък бе наистина усамотен и имаше топла вода в изобилие. След като стоя дълго под душа и облече чисти дрехи, Джен се почувства много по-добре. Пусна телевизора, колкото да бръмчи, просна се на едно от леглата и се замисли. Какво да прави с Гриф?
Отегчено помисли да отложи решението за утре. Беше толкова уморена, че сега не й беше до умуване. Само трябва да разгадае всички нюанси в ултиматума му. Силно се съмняваше, че той ще изпълни заканата си да извика полиция, ако не го вземе сутринта от болницата. Но от него се излъчваше някакво неуловимо предизвикателство и като нищо можеше да го направи. А не биваше да се допуска никакъв провал, ако искаше да измъкне дядо си от ужасната каша, в която се бе забъркал, и самата тя да избегне затвора.
И всичко това заради проклетите марки «Свобода»!
Подходящо име, помисли си Джен, заспивайки. Не само защото бяха открити в Статуята на свободата по време на реконструкцията й, а и защото през последните сто години истинските им притежатели са били «освобождавани» от тях поне два пъти. Първият път през пролетта на 1885 година, когато заедно с много други редки марки били откраднати от частната колекция на богат парижанин. През май същата година били скрити на солидното корабче «Изер», което пренасяло в двеста и четиринадесет дървени каси разглобената Статуя на свободата — подарък от френския народ за младите Съединени американски щати. На другия ден «Изер» отплувал от Руан за Ню Йорк и през следващите десет дни марките си кротували в един от детайлите, от които щели да сглобят отново огромната статуя. Ала когато тя била най-после издигната, непромокаемото пакетче не било забелязано. Така марките останали в статуята почти цял век.
Докато някакъв работник не ги открил, когато решили да ремонтират голямата дама. Произходът им бил установен лесно. Те били прецизно описани — нещо доста рядко за далечната 1885 година и истинските им притежатели били намерени бързо. В средите на колекционерите избухнала невиждана буря: правели се предложения за покупка, отхвърляли се, появявали се и били опровергавани съмнения за автентичността им. Хенри Брусард, филателист от Филаделфия и един от световните познавачи на старите френски марки, ги окачествил категорично като оригинални. После се появил потомъкът на истинския им притежател, отказал всички предложения за продажба и ги обявил за безценни.
Глупости, безценни! Джен се подсмихна. Нищо на този свят не е безценно. Винаги ще се намери някой, който ще е готов да заплати цената.
Хенри Брусард намерил купувач, но се нуждаел от помощ, за да осъществи замисъла си. Джен сви устни, като си представи дребния, подвижен стар джентълмен, който се пишеше за един от най-добрите приятели на дядо й Филип Джордан. Една нощ, преди около година, той донесъл марките у тях, заедно с предложението си. Всъщност, поправи се Джен гневно, това изобщо не било предложение. Подобно на предложението на Гриф Кентръл, то си било чист ултиматум. Направо изнудил дядо й да фалшифицира марките. Не било кой знае колко трудна работа — поне за човек с неговия талант. След това Брусард върнал фалшификатите на законния собственик, а за оригиналите вече бил намерил богат и, разбира се, нечестен купувач.
Сърцето на Джен се сви, като си спомни за онази сутрин преди седмица, когато откри какво е направил дядо й. Същата сутрин тя реши да открадне марките.
Както обикновено й се случваше напоследък, едва преглътна напушващия я смях при мисълта за невероятната й дързост. Беше толкова неправдоподобно, недопустимо, несъвместимо с досегашния й живот! Понякога се чудеше дали не си е измислила всичко. Ала щом вземеше марките в ръцете си, я обхващаше леденостуден ужас.
Джен потръпна, макар че в малката стая беше приятно топло. Тя открадна марките от Брусард в състояние на ярост, без да мисли за последствията. Важното беше да замени фалшифицираните с истинските, преди някой да е открил измамата. Сега нямаше и най-слаба представа какво ще прави по-нататък. Знаеше само, че фалшифицираните марки са у Уилям и Зои Лапортьо от Квебек и че до петък трябва да ги смени с истинските. В петък семейство Лапортьо щеше да замине на лятна почивка на остров Корфу. А марките, по-точно фалшификатите на дядо й, щяха да отидат в банката — без никаква възможност за достъп до тях. Докато някой не реши да ги погледне и открие, че семейството е било измамено. Тогава цялата ужасна истина за дядо й щеше да излезе на бял свят!
Затова до петък трябваше да бъде в Квебек. И никой, дори Гриф Кентръл нямаше да й попречи!
Нито пък мъжът със светлосиния буик. Джен се намръщи. Предполагаше, че е или Брусард, или някой негов човек. На десетина километри от Ню Йорк забеляза, че е преследвана. Не позволи на буика да се приближи достатъчно, но и не видя кой е шофьорът му. Прекара целия ден в луда игра на котка и мишка по второстепенните пътища на Ню Хемпшир и Върмонт, докато й се зави свят. Усилията си струваха труда. Загуби го около Спрингфийлд и повече не го видя. Обаче беше убедена, че все още е по петите й. Във всеки случай едно беше ясно — който и да кара тази кола, знае, че марките са у нея и иска да ги вземе. На всяка цена. Вероятно това е същият човек, който преди пет нощи така обстойно бе претърсил малкия й апартамент.
Е, добре, аз пък няма да ти ги дам, каза си Джен решително. Седна, извади гребена от чантата си и се опита да сложи в ред гъстата си коса. Не ме интересува кой си, продължи да разговаря със своя невидим враг тя, но не можеш и няма да ме спреш! Хенри Брусард няма да се измъкне сух.
Прекара гребена още няколко пъти през косата си и погледна часовника замислено. Канадската граница беше на около три часа път оттук. Ако тръгне в три сутринта, ще я пресече в шест-седем и ще бъде в Квебек рано следобед. Ще има време да потърси имението на Лапортьо и да измисли някакъв благовиден предлог, за да проникне вътре.
Въпреки нервното напрежение, Джен започна да се смее. Всичко приличаше на криминална телевизионна серия, каквито дядо й много обичаше. Ала това не беше филм, в който добрите винаги побеждават. Това беше суровата действителност. И тя беше в центъра на действието!
Съблече се бързо, сложи кукленската си пижама и се мушна в леглото, като нави будилничето за два и половина. Щеше да спи близо четири часа, предостатъчно. А Гриф? Усмихна се и затвори очи. Ще трябва да си намери друг начин да стигне до Квебек. Техните пътища повече нямаше да се пресекат!


Изведнъж нещо я събуди. Както си спеше дълбоко и безметежно, в един миг Джен се сепна. Обхваната от паника, тя се взря в кадифения мрак. Сърцето й биеше лудо. Чу пак странния звук, сякаш някой драска с лапичка по вратата. Вероятно беше котка. Промъкна се до прозореца на пръсти и съвсем бавно повдигна единия край на провисналото оранжево перде. Целият паркинг бе осветен от луната. Ясно се виждаха овехтелите къщички отсреща, а също и още една, трета кола, паркирана до нейната. И трите коли блестяха от росата. Между тях се появи малка сянка. Джен видя мършава котка да се промъква безшумно като призрак. Котката спря, наостри уши и след това изчезна в тъмнината.
Джен се успокои и пусна пердето. Не ставаше за такива работи, помисли си с мрачен хумор. Тя беше от хората, които ще се върнат десет квартала назад заради петте цента ресто в повече. Или ще пуснат два пъти повече монети, за всеки случай, в автомата за паркиране. Или ще посочат грешката в сметката, ако е в тяхна полза. Какво, за бога, правеше тук, в този западнал мотел в Северен Върмонт с откраднати марки в джоба си за половин милион долара, толкова уплашена, че сърцето й ще изскочи от гърдите? На кино, помисли си тя горчиво, винаги изглежда много лесно. Легна си почти успокоена. Прозя се дълбоко и остана да лежи тихо.
В същия миг видя две толкова неочаквани, толкова неуместни неща, че замръзна от ужас: ивица лунна светлина, процеждаща се през отворената врата, и мъжка сянка, която се промъква в мрака към леглото й!
Зави й се свят — вратата, сянката, луната! Едва успя да преглътне напиращия в гърлото й писък. Изведнъж й стана ясно — в стаята има някой, който е между нея и отворената врата!
Сянката стоеше пред нея огромна и страшна. Джен инстинктивно скочи и се опита да я заобиколи. Късно! Извика неволно и се хвърли отчаяно напред.
Нападателят загуби равновесие и я повлече със себе си. Джен се опита да се отскубне и успя, но падна върху тясното легло, а той я затисна с цялата си тежест.


Трета глава

— Пусни ме!
Заклещена като в капан, Джен започна да драска с нокти и да хапе. Нападателят изруга задъхано, хвана размаханите й ръце и ги притисна към леглото. Тя се помъчи да се надигне и да го отхвърли от себе си, ала той беше много тежък. Смогна единствено да издраска бедрото си в металната тока на колана му.
— Остави ме, Брусард! Няма да ги получиш!
— Спри, спри ти казвам! Дива котка такава! Престани!
Джен го ухапа силно и той изруга още по-яростно. Тя успя да освободи едната си ръка и го заудря по гърба и раменете.
— Няма да ти ги дам!
Нападателят хвана китката й и я изви. Заклещи и двете й ръце с едната си ръка, а с другата я сграбчи за косата и я дръпна силно назад, защото зъбите й бяха опасно близо до гърлото му. Джен се извиваше и мяташе, като се опитваше да го уцели в слабините.
— Проклятие, стига! Драскането го понесох. Дори и юмруците, но щом си решила да ме лишиш от поколение, преставам да бъда джентълмен и започвам да се бия истински!
Тя застина под него смутена и объркана — веднага позна този насмешлив дрезгав глас!
— Гриф? Ти ли си?
В тъмнината, само на няколко сантиметра от нея проблясваше лицето му, а на слепоочието му се белееше малка лепенка.
— Аз съм… — Той отпусна предпазливо хватката си. — Пак ли ще се опиташ да ми прегризеш гърлото, ако те пусна?
— О, върви по дяволите! — Разплакана от облекчение и див гняв, тя освободи ръцете си и го заблъска. — Върви по дяволите! Махай се!
— Спри! Спри ти казвам! — Той отново хвана ръцете й и я прикова към леглото. — И си прибери коляното, рижа фурийо, или ще ти извия хубавото вратле! Нямам никакво желание да пропея като кастрирано тенорче! Това между другото. Надявам се, няма да направиш нещо, за което да съжаляваш цял живот!
Джен продължаваше да се мята под него, ала без успех. Той я държеше здраво в неразбиваемата си прегръдка, докато тя се изтощи. Накрая притихна, останала без сили.
— Е, свърши ли? — попита той сухо. — Когато мирясаш, може да поговорим.
— Не ис… не искам да говоря с теб! — изкрещя Джен. — Ти ме из… изплаши до смърт!
— Мислех, че спиш! — възрази той. — А след всичко, което преживя днес, не исках да те будя.
— Ти си бил много деликатен човек, Гриф Кентръл! — разсмя се тя.
— Вярно — засмя се и той мрачно. — Беше дяволски глупаво.
— Няма да споря с теб.
— Но ще ти кажа нещо, Червенокоске. Ако по този начин си общувала и с други джентълмени, не се изненадвам, че никой не те е ухажвал досега.
— Ти не си джентълмен! Джентълмените не нахлуват посред нощ в мотелските стаи… Всъщност защо нахълта тук?
— Ами, да кажем… притесних се да не забравиш да минеш и да ме вземеш.
Добре, че беше тъмно и не се видя как цялата почервеня от срам!
— Нали обещах, че ще мина — надменно го увери тя.
— Е, аз пък познавам хора, които невинаги изпълняват обещанията си… — Усмивката му беше приятелска, ала Джен долови в гласа му предупредителна нотка. — Намекнах ти, че няма да тръгнеш без мен, скъпа. Но не бях сигурен дали ме разбра добре. И за да предпазя и двама ни от излишни неприятности, реших просто да премахна изкушението.
Тя го загледа. Неясната светлина му придаваше малко хищнически вид. Не се страхуваше от него, ала в изражението му имаше нещо собственическо.
— И го направи, нали? А сега цяла нощ ли ще ме пазиш по този начин?
— Не смятах да те пазя точно по този начин — промърмори той, многозначително притиснал тялото си към нея. — Но тъй като сама ме подсети, не мога да отрека, че идеята ми харесва, дори ако отново се опиташ да ме осакатиш с малкото си остро коляно.
— Следващия път ще бъда по-бърза и надявам се да успея — увери го Джен и едва-едва преглътна. Усети с вълнение силното му, стегнато тяло върху себе си. Пижамата й не бе предназначена за среднощни борби и сега тя лежеше почти гола под него.
— Казах ти да не правиш нищо, за което може да съжаляваш — прошепна той.
— Гриф! — опита се да протестира тя, когато той долепи неочаквано устните си към нейните.
— Почакай за минутка! Може и да ти хареса…
— Не, аз… — Ала възражението й бе мигом прекъснато по един рядко възхитителен начин. Устата му покри нежно нейната. Устните му бяха топли, меки и живи. Джен откри с изненада и неясен страх, че той се оказа прав — действително й хареса!
Целуваше я дръзко. Устните му безспирно търсеха и примамваха нейните, докато тя се предаде и разтвори уста, защото не можеше повече да се съпротивлява на това предизвикателство. Изведнъж осъзна слисано, че никога досега не я бяха целували с такова умение и страст. Той не само я целуваше, той й се наслаждаваше. Тя му отвръщаше инстинктивно, водена от същите древни чувства, които трепнаха в нея преди малко, когато видя сянката му на вратата. Джен се предаде и отпусна в прегръдката му.
— Толкова си сладка, колкото и предполагах… Онази първа нощ в мотела, преди два дни, лежах и си мислех, че си от другата страна на тънката стена. Представях си, че се любя с теб…
Гласът му бе възбуждащ и страстен. Джен не знаеше какво точно става с нея, но усещаше, че се разтапя. В отговор на стенанието й той плъзна гореща ръка по рамото й. Тя нададе нов тръпнещ стон, когато докосна гърдите й. Започна да я гали през леката тъкан на пижамата и всяко движение на загрубялата му ръка й действаше като електрически ток.
— Очакваше го, нали? — прошепна той. — Знаеше, че ще бъде хубаво, когато те докосвам тук… и тук…
Джен го хвана за раменете; в нея се надигаше желание, пламенно, настойчиво, почти болезнено. Ала всичко това беше невъзможно! Той не биваше да го прави! Не биваше да я кара да се чувства така! Беше само един непознат, когото до тази сутрин никога не бе срещала.
Лежеше безпомощна и смутена. Той продължи да я целува все по-надолу. Дъхът й напълно спря, когато устните му тръгнаха обратно нагоре по пламналата й кожа и неусетно избутваха горнището на пижамата й сантиметър по сантиметър.
— О, Гриф! — простена Джен, когато той започна да целува и да гали с език голите й гърди упорито и ненаситно. Една странна, сладка тежест и отмала се разляха по тялото й. Чак я заболя от силното, непознато и безразсъдно желание.
— Зная, Джен, зная какво искаш. Сякаш сме се любили още от първия ден, в който се видяхме…
Вярно беше, призна си Джен като в мъгла. Ръката, която галеше бедрата й, силното тяло върху нея, дори тази гореща уста, целуваща алчно гърдите й, не й бяха непознати!
— О, Гриф, моля те — безсилно се опита да протестира тя, почувствала върху себе си възбудата и желанието му. — Моля те… толкова неочаквано, толкова скоро…
Не това искаше да каже! Не беше неочаквано, не беше скоро! Беше невероятно!
Гриф спря изведнъж и потрепери, сякаш водеше борба със себе си.
— Господи, Дженевив Джордан, какво правиш с мен?
— Гриф, моля те…
Той повдигна глава и я погледна въпросително.
— Токата ти ме наранява.
— Какво? — Постепенно осъзна смисъла на думите й и се претърколи до нея. Сега лежаха един до друг, изтощени и мълчаливи.
Джен седна и събра разпиляната си коса с две ръце.
— Ти… ти не ми каза как влезе тук.
— Това не ме затрудни много, Червенокоске. Дори не беше заключено.
— Какво? — Тя погледна пребледняла към вратата.
— Флиртчето, което разиграхме на пътя през последните няколко дни, не беше лошо, но продължението му може да се окаже опасно. — Той затвори вратата и сложи веригата. Погледна я насмешливо. — Може би съзнаваш какво правиш, не знам. Обаче случайно знам, че рано или късно ще се забъркаш в някоя глупава каша и някой нещастен провинциален полицай ще загуби седмици време, за да открие следите на типа, оставил една червенокоса хубавица с прерязано гърло в някое мотелско легло.
Откровената жестокост на думите му я зашлеви като шамар.
— Да не мислиш, че аз… — Очите й се разшириха. — Затова ли ме последва? — Гласът й беше пълен с обида. — Защото си мислеше, че… че ти давам аванси? Само защото ти се усмихнах няколко пъти и ти го прие като покана за…
— Точно това ми дойде на ум, когато намерих вратата отворена — засмя се той меко. — Дори съжалих, че не опитах предната нощ, когато бях в доста по-добра форма, отколкото сега.
— Предната нощ беше заключено — каза Джен ядосано. — Мисля си… — Тя се запъна и втренчи поглед във вратата. Ами ако… ако Брусард беше намерил тази отключена врата? Какво щеше да стане, ако се бе събудила и го бе видяла, надвесен над нея? Погледна към Гриф, който я наблюдаваше с особено изражение.
— Никой повече няма да влезе тук тази нощ, мила. — Той сякаш четеше мислите й. — А ако влезе, ще си има работа с мен. Така че си лягай спокойно и лека нощ!
— Ако е останало време за това — погледна часовника тя. Беше толкова изморена, че й се виеше свят. Почти два. Натисна копчето, за да не звъни и го попита намръщено: — На тебе кой ти позволи да излезеш от болницата? Докторът каза, че…
— Сам се изписах. И загубих цели три часа, докато те намеря. Защо избираш все такива уединени мотели?
— Не понасям шума.
— Аха…
Той се мъчеше да събуе единия от скъпите кожени ботуши, прилепнали по краката му. Устните му бяха изкривени от болка.
— Ти да не се каниш да спиш тук?
Ботушът най-сетне бе събут и той го захвърли с облекчение.
— Добра идея!
— Но това е невъзможно!
Безпокойството в гласа й го накара да я погледне със скептична усмивка.
— Скъпа, нямам никакво намерение да вдигам съдържателя на мотела в два часа през нощта, само за да ми даде друга стая, когато тук има две легла. Освен това — излегна се на леглото с пъшкане той — нямам намерение да те изнасилвам. Дори ако духът ми го иска, а мога да потвърдя, че преди малко бях силно изкушен — тялото ми изобщо няма да се подчини. По мене няма нито едно местенце, което да не се чувства стъпкано като от бивол. В момента твоята добродетел е в пълна безопасност.
Джен почервеня от сарказма в гласа му. Той, както и тя, много добре знаеше, че ще са му необходими съвсем малко усилия, за да превземе укреплението на добродетелта й още тази нощ. Кой знае защо, това го ядосваше.
— Затова ще направиш и на двама ни голяма услуга, ако си легнеш, затвориш очи и заспиш. Утре ни чака дълъг път. — После извади нещо от джоба на джинсите си.
— Добре че се сетих! — Държеше предмета така, че тя да го види. — Не се опитвай да напуснеш мотела без мен. Няма да отидеш далече.
Джен се извъртя, за да види какво стиска в ръката си.
— По дяволите! — изсъска тя, като осъзна, че държи свещ от колата. — Наистина ли мислиш за всичко?
Зави се ядосана. Не знаеше какво я гневи повече — непоносимата му арогантност или фактът, че винаги отгатва намеренията й и я изпреварва с едни гърди.
— Лека нощ, любима — промърмори той с размазан от връхлитащия го сън глас. — Спи спокойно…
Джен остана будна, загледана начумерено в тавана. Нещо продължи да я притеснява. По-тревожното беше не присъствието на Гриф, а въпросът как бе открил следите й. После се сети за пистолета в чантата му и я обзе безпокойство. Какво знаеше тя за този мъж, освен че умееше да нахлува в хотелски стаи посред нощ и да преследва хора по пътищата? Тревогата й се усили. Или Гриф Кентръл бе необикновено способен и печен в тези неща, или тя не бе и наполовина толкова умна, колкото си мислеше. Ако това беше така, то Брусард щеше да я открие много лесно.
— Гриф?
— Какво има? — Гласът му звучеше заспало.
— Как ме откри тук? Аз използвах… така де, записах се под друго име.
— По косата — промърмори той сънливо. — Този цвят се среща веднъж на милион. Звънях във всички мотели в радиус от сто километра, докато те намеря.
— Ох! — Джен отново се втренчи в тавана.
— Кой е Брусард?
Тя замръзна и по размърдването му разбра, че я наблюдава.
— Кой?
— Преди малко ме взе за някой си Брусард. Това дяволски те изплаши.
— Той е… просто един мъж — заусуква тя. — Мой познат.
— Бивш съпруг? Стар любовник?
Джен не отговори.
— Нов любовник?
— Никакъв любовник не ми е. Просто познат.
Гриф мълчеше, ала тя усещаше погледа му, замислено прикован в нея.
— Лека нощ — каза Джен и се сгуши между завивките.
— Да-а — отвърна той след известно време. Дали през тази пауза не бе мислил за Брусард? — Лека нощ, Червенокоске.
— Не ме наричай така!
Няма да мога да мигна, ядосано си помисли Джен, обърна му гръб и се зави до брадичката. Ще лежи цяла нощ будна и ще се вслушва във всяко скръцване. И през тази дълга, безсънна нощ ще трябва да измисли как да избяга от Брусард, как да влезе при Лапортьо, как да…
Но още преди следващата мисъл да се оформи напълно в главата й, тя вече беше потънала в дълбок сън.
Отново я събуди някакъв шум — Гриф викаше.
Джен отвори очи и се намръщи от ярката утринна светлина, проникваща в стаята. Гриф каза нещо неразбираемо.
— Не те чувам! — възропта тя. — Какво каза?
— Виж, там, зад тебе! Лягай! — Гласът му беше толкова силен и изпълнен с ужас, че Джен се опъна като стрела, преди да осъзнае, че той изобщо не говори на нея — просто бълнуваше. Беше се изпънал по гръб, напълно облечен. Ръцете му безпомощно лежаха от двете страни. Косата му бе разрошена, по лицето му бе набола брада. Изглеждаше като след жестоко препиване.
Сега лежеше притихнал. Кошмарният сън явно беше отминал. Тя присви рамене и въздъхна. Какво, за бога, правеше тук с него? Нито един от плановете й, колкото и неясни да бяха, нямаше нищо общо с Гриф Кентръл!
Наистина, ако пътуват заедно, може би ще заблуди Брусард, обаче възникваха няколко нови проблема — и не на последно място онова, което се случи тази нощ. През следващите няколко дни и без друго ще й бъде трудно да не си спомня за невероятните мигове, които преживя в прегръдките му, всеки път, когато срещне очите му. Вероятно и двамата нямаше да могат да се преструват, че нищо не е станало. Просто нямаше да бъде в състояние да гледа нехайните му котешки очи, без да си спомня колко лесно раздуха отдавна тлеещите въглени на желанието й в буен огън.
Джен го загледа. На устните й се появи усмивка. Често си бе мечтала за мъж като Гриф Кентръл — хубав, мъжествен, в известна степен дори опасен. Коя жена не си е мечтала за нещо подобно? Но никога не бе допускала, че това наистина можеше да й се случи…
Засмя се тихо на глас. Затова пък миналата нощ й се случи! Миналата нощ беше и за двамата минутна слабост. Те флиртуваха стотици километри, играха си на една глупава криеница, а когато най-сетне я взе в прегръдките си, той продължи играта. Джен се усмихна. Нищо ново под слънцето. Той беше жив пример за здравото мъжко животно с неговите първобитни инстинкти, макар и целият натъртен и контузен. Нищо чудно, че тя загуби контрол над себе си.
Загледа го замислено. А защо не, примамващо нашепваше един глас в нея. Малко ли жени си позволяваха подобни бурни връзки, пък дори и само за няколко кратки дни?
Тя въздъхна. Кого заблуждава? Това не е Холивуд, това си е живота! Когато цялата лудория приключи, ще се върне у дома и ще започне отново своето обикновено, малко скучно всекидневие. В него няма място за мъже като Гриф Кентръл. Нито пък в неговия живот — за жени като нея.
Освен това, напомни си Джен сърдито, беше опасно и за двама им. Тя не можеше да си позволи повече отклонения, а и на Гриф Кентръл сигурно не му трябваха повече скръб и болки. След като разби напълно мотоциклета му, а него захвърли в болницата, щеше да го направи съучастник в кражбата и вероятно да изложи живота му на опасност, ако му позволеше да я придружи до Квебек. Брусард беше способен на всичко, за да си върне марките!
— Съжалявам, ала не мога да те взема с мен, господин Кентръл — прошепна Джен и се измъкна тихо от леглото. — Зная, че не е честно, но ако разбереш за какво става дума, ще ми бъдеш благодарен!
Решението беше взето. Белите й някога маратонки бяха кални, пълни с трева и още влажни. Тя недоволно смръщи нос, докато ги обуваше, отвори внимателно вратата и излезе в топлото утро. Отключи колата и хвърли чантата на задната седалка.
Пое дълбоко въздух и се върна обратно в мотела.
Гриф не беше помръднал. Тънка струйка пот се стичаше по гърдите и корема му. Дали наистина спеше дълбоко или отново си играеше с нея? Като се имаше предвид склонността му към всякакви игрички, това беше напълно възможно. Интересно, къде ли е скрил свещта, запита се тя.
Внимателно мушна ръка под ризата му. Нищо. Промълви една дума, която би шокирала дядо й, ако можеше да я чуе отнякъде и внимателно опипа джоба на джинсите.
Ето я! Сърцето й заби лудо, ала тя овладя ликуването си и се замисли. Едно е да намери откраднатата свещ, а съвсем друго нещо — да я извади от джоба, без да го събуди!
Хайде, давай, каза си тя. Не му мисли толкова! Просто действувай, както в кабинета на Брусард. Ти вече доказа, че си ловък крадец! Да свиеш нещо от джоба на един заспал човек е направо детинска работа. Джен провря два пръста в тесния джоб, опита се да хване края на свещта и да я измъкне.
Гриф изпъшка и обърна глава. Тя замря на място. Но той не се събуди. Лицето му беше сурово и съсредоточено, като че следеше някого в съня си. Смръщи вежди и пръстите на дясната му ръка сграбчиха нещо, което само той виждаше. Загорялото му лице изглеждаше по-заплашително на утринната светлина. Джен потисна трепета си, учудена кого ли преследва насън. Пое си дъх и мушна пръсти по-дълбоко в джоба.
Гриф изстреля дясната си ръка и я сграбчи за гърлото толкова бързо, че тя не можа да реагира. Започна да се задушава. Когато отвори очи, видя в тях такава сурова жестокост, че застина смаяна. Пред нея лежеше един непознат, а в свирепите му очи нямаше и намек, че си спомня за нея!


Четвърта глава

И тогава яростта му се стопи. Изниза се като змия и след секунда в леглото лежеше само Гриф Кентръл, а в лешниковите му очи се четеше единствено изненада. Той изруга и пусна гърлото й.
— Никога повече не го прави. Можех да те убия, Джен. — Вече контролираше гласа си, ала от думите му я побиха ледени тръпки.
— Кой си ти, всъщност? — едва успя да прошепне.
— Дявол го взел, извинявай, Джен. Изплаши ме до смърт. Тъкмо сънувах… някакви кошмари… джунглата… — Лицето и гласът му изразяваха такъв ужас, че тя забрави страха си и инстинктивно поиска да го успокои.
— Добре съм — усмихна се слабо Джен. — Не трябваше да те събуждам по този начин. Бил си във Виетнам, нали? Брат ми все още сънува кошмари, дванадесет години, откакто се е върнал. И неговите сънища са пълни с джунгли и мрак. С лица. И спомени. — Тя прочете в очите му искрена изненада и облекчение, може би защото нямаше да му се наложи да й обяснява, щом тя вече бе разбрала. — Една нощ го чух да крещи и отидох да видя какво му е. Наведох се над него точно както преди малко над теб. — Джен се усмихна тъжно и се хвана за гърлото. — Събуди се по същия начин, като теб. Това страшно ни уплаши, после дълго не можахме да заспим.
— Брат ти успя ли да се отърве? Имам пред вид от кошмарите.
— От най-страшните — да. Ожени се една година след завръщането си. Жена му разправяше, че през първите шест месеца го мъчили ужасни сънища. След това все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем изчезнали. Обаче все още говори насън. Отначало това я подлудяваше, но вече е свикнала. Децата им дори го намират за много смешно.
— Изглежда съпругата на брат ти е изключителна жена — засмя се Гриф.
— Да. — Погледите им се срещнаха и Джен усети, че отново я обзема вълнение. Досега не бе забелязала, че очите му имат толкова различни оттенъци на зеленото. Почувства се леко замаяна и насила отмести поглед встрани. — Представа нямам защо ти разправям всичко това. Седя си тук и си говоря спокойно с някакъв тип, който нахлу в стаята ми посред нощ, два пъти се нахвърли върху мен и…
— Ти първа ме атакува, Червенокоске — прекъсна я той. — Метна се като хала и ме нападна, преди да осъзная какво става. А за тази сутрин… какво друго да си помисли един мъж, когато се събуди и види как го галят…
— Никого не съм галила! — извика Джен обидено. — Просто търсех… нещо, което ми принадлежи.
— Доколкото знам, собствеността става обща едва след брака, скъпа. Да не би вече да сме сгодени?
— Знаеш много добре, че… търсех…
— Това ли? — повдигна вежди той и размаха свещта пред очите й. — Така значи, смяташ да се измъкнеш без мен, а?
— Дай ми я! — посегна да я грабне тя, ала Гриф я скри в ръката си. — По дяволите, Кентръл, докога ще ме разиграваш? — Той не отговори, а продължи да я гледа с лека усмивчица. Джен пое дъх и заговори малко по-спокойно. — Гриф, не мога да те взема до Квебек. Просто е… невъзможно. Не мога да ти обясня защо, но… — Тя прехапа долната си устна нерешително. — Ще ти платя билета, ако не можеш…
— Мога да си купя билет. — Той се опита да седне, изскърца със зъби и спусна крака на пода. — Ала не е там работата — процеди най-накрая тихо. — Ти ме плени, Червенокоске. И сега няма да се отървеш лесно от мен.
Очите му бяха замислени и тя усети с почти смразяваща яснота, че никакви молби и аргументи няма да го разубедят. Предаде се.
— Добре — изправи се Джен и тръгна към вратата. — Но ако някой ден съжалиш за всичко, Кентръл, спомни си, че те предупредих. И престани да ме наричаш Червенокоска! — Сетне тръшна вратата ядосано.
Възмутеното й отстъпление не я отведе много надалеч. Седна в колата безпомощна — не й оставаше нищо друго, освен да го чака. Той излезе след около петнайсетина минути изкъпан, избръснат и освежен. Съжали го за миг, като го видя колко бавно и мъчително мина пред колата и й направи знак да отвори капака. Ако я беше послушал, сега щеше да е още в болницата, където му е мястото! Обаче не, той предпочиташе да я разиграва!
Гриф вдигна капака и се завря под него. Тя се подсмихна злобничко и изчака, докато постави свещта на мястото й, а след това натисна клаксона. Чу се яростен вик и задоволително силен тъп звук, когато главата му се удари в горната част на капака. Той я погледна свирепо, затвори го и заобиколи от другата страна, като разтриваше удареното място. Капчици пот обсипаха челото и горната му устна и той пребледня съвсем.
Джен се уплаши и гневът й се изпари. Беше свалил лепенката и синината се открояваше ярко на слепоочието му.
— Гриф, наистина ли си добре? Сигурен ли си, че не трябва да си в болница?
— Ще оживея. — Той избърса потта от лицето си с ръкав. — Ти само се постарай да не ми нанасяш повече удари.
Джен запали колата. Въздъхна и я изгаси.
— Гриф, бих искала да изясня нещо. Снощи… — Тя спря изведнъж, защото не беше съвсем сигурна какво точно бе станало миналата нощ. — Е добре, онова, което се случи снощи… не бива да се повтаря. Това исках да кажа. — Нарочно гледаше към празния паркинг. — Мисля… мисля, че е важно да се разберем по този въпрос, щом ще пътуваме заедно. — Знаеше, че си играе с огъня.
— Джен, защо просто не изчакаме да видим какво ще стане?
— Защото не искам да става нищо! — Това май не беше съвсем вярно! — Моля те, Гриф, не ми усложнявай живота. Имам толкова много неща да свърша, а ти не искаш да те забърквам, нали?
— Напротив, искам — пресегна се той и отметна кичурче от косата й. — Много искам!
— Не! Ти не разбираш, нищо не разбираш! — умолително го изгледа Джен. — Много е сложно и объркано.
— Има ли замесен мъж?
— Донякъде — отговори уклончиво тя, което не беше далеч от истината.
— Брусард ли?
— Отчасти.
— Ще ми разкажеш ли за него?
— Не! — Джен запали колата и потегли.
Погледът на Гриф я изгаряше, но за нейно облекчение той явно не беше настроен да продължава разпита.
Пътуваха в пълно мълчание. Отначало Гриф се помъчи да поведе разговор. Попита я защо отива в Квебек и колко дни ще остане там. Джен му отговаряше уклончиво и малко по малко въпросите му намаляха, докато накрая съвсем спряха. Или реши, че тя няма настроение за разговори, или се унесе в някакви свои размишления.
Джен се замисли за Квебек, за Лапортьо, за марките. Мисълта й се луташе като в безкраен омагьосан кръг. Какво да прави? Всичко изглеждаше толкова отдавна. Тя безстрастно се върна към спомена за оня миг в историческия факултет на Пенсилванския университет, когато в кабинета на Брусард й стана ясно, че трябва да ги открадне.
Като повечето алчни хора, той държеше скъпоценностите си близо до себе си, за да може често да им се любува. Дори онази сутрин й ги показа — почти благоговейно измъкна малката метална кутийка от чекмеджето на бюрото си и внимателно извади марките, поставени в прозрачен плик. После ядосан ги сложи обратно, когато тя му заяви, че трябва да ги върне на семейство Лапортьо и да прекрати измамата. Напусна кабинета му разплакана, ала с твърдото решение да ги открадне.
Това се оказа много просто. Първо намери наблизо един уличен телефон и се обади на секретарката, за да разбере кога започва следващата му лекция. Когато се увери, че е напуснал кабинета си — всъщност го видя с очите си как излиза — тя се върна във факултета и подмами секретарката му с друг, добре обмислен телефонен разговор.
Дори и сега продължаваше да се учудва на хладнокръвното си проникване в празния кабинет на Брусард. Бюрото беше заключено и трябваше да използва ножа за отваряне на писма. Действуваше напълно спокойно, без да бърза. Изненада се като видя, че той дори не бе затворил металната кутийка. Мушна прозрачния плик в историческата книга, която бе взела за прикритие. След това излезе без капка страх и дори се усмихна топло на секретарката в коридора.
Страхът дойде после, когато се прибра в апартамента си късно през нощта и откри, че някой го е обърнал наопаки. Не беше обикновена кражба, в това бе напълно сигурна. Онзи, който бе влизал вътре, не бе взел нищо — нито стереоуредбата, нито телевизора, нито дори диамантения пръстен от баба й, защото бе търсил друго. Тогава тя разбра, че започва страшното. Нахвърли някои неща в чантата си и напусна града без определен план за действие. Джен изведнъж усети, че Гриф я наблюдава.
— Какво има?
— Седя и се чудя кога ще решиш да ми кажеш какво те мъчи.
— Ти ме притесняваш — отговори бързо тя с поглед в задното огледало.
— А ти си една загадка за мен, Червенокоске. Никога преди не съм срещал жена, която да е толкова открита и пряма за някои неща и толкова потайна за други. Повечето жени обичат да се правят на загадъчни, но… — Той поклати глава. — Мислех си, че съм те разгадал, а започвам да разбирам, че си по-сложна и на повече нива дори от Световния търговски център. Питам се кога ли ще успея да ги премина всички и да достигна до мрачната тайна, която криеш така дълбоко.
— Тайна ли? — Преструвайки се на погълната от шофирането, тя се надяваше, че е успяла да прикрие изненадата в гласа си. — Нямам никакви мрачни тайни.
— Джен… Вероятно бих могъл да ти помогна. В каквато и беда да си попаднала, позволи ми да ти помогна!
Сърцето й биеше до спукване и тя с мъка гледаше напред. За миг я обзе огромно изкушение да спре колата, да се хвърли в силните му прегръдки и да му разкаже всичко — и за кражбата, и за безнадеждността и ужаса, които я измъчваха. Едва удържа крака си на педала.
— Изобщо не съм тайнствена. Просто нямам какво да ти кажа.
— Д-а-а… — В гласа му се съдържаше такава обида, недоверие и раздразнение, че тя го погледна с крайчеца на окото си. Ала той се бе втренчил напред с намусено и безизразно лице.
Чудесно, помисли си Джен. Стой си там и се цупи! Не ти дължа никакво обяснение. Ако си въобразяваш, че щом пътуваме заедно имаш право да се бъркаш в личния ми живот, значи си колкото нахален, толкова и луд! Тя тръсна глава и продължи да шофира в пълно мълчание.
Пътят се виеше лениво на север, промушваше се през дълбоки долини и гористи планини. Те се издигаха като древни и леко прегърбени стражи, замислени под яркото синьо небе. Гората беше толкова сочна и зелена, че изглеждаше като килим от мъх, проснал се от единия до другия край на хоризонта. Но Джен не забелязваше нищо от тези прелести.
Колкото повече наближаваха канадската граница, толкова по-нервно й ставаше. Досега Брусард сигурно е открил накъде е тръгнала. Дотук успя да му избяга, обаче рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат — а къде по-подходящо място за това от границата? Тя нарочно избегна най-прекия път за Квебек, но ако Брусард се е досетил?
Ако е успял да отгатне кой от второстепенните пътища ще предпочете? Най-добре би било да избере деветдесет и първи път и да пресече границата при Рок Айлънд. Дори да я чака там, ще има повече шанс да му избяга на такъв голям граничен пункт, отколкото на малък и ненатоварен.
А може да се е обадил в полицията… Разкриването на всичко би било рисковано за него, ала ако е много отчаян, като нищо ще го направи, разчитайки на добрата си репутация и на красноречието си. Тя стисна устни. Нямаше начин! Не можеше да го остави да унищожи дядо й и да се измъкне ненаказан. Само да посмее, ще го провали заедно с него!
Прекосиха границата рано следобед и въпреки силните страхове на Джен, не им се случи нищо. Тя беше сигурна, че ако високият хубав френски канадец я погледне в очите, веднага ще я арестува. Побъбри си весело с него, като отговори гладко и невъзмутимо на всичките му въпроси. Почти не съзнаваше какво казва, но лъжите й явно минаха, защото той махна с ръка и ги пусна с ослепителна усмивка.
Когато се отдалечиха от граничния пункт, Гриф се обади:
— Този път се отърва, само защото момчето бе твърде младо и неопитно, за да те хване, че го мотаеш. Бедният, така и не разбра как го преметна! Ала един по-опитен мъж веднага щеше да усети, че флиртуваш с него по неизвестни причини. Тогава щеше да висиш тук три-четири часа, докато изтърбушат колата ти, а и тебе самата, за да открият какво пренасяш контрабанда.
— Контрабанда ли? — възмути се Джен. — Никога в живота си не съм пренасяла нищо нелегално!
— Така ли?
— Да, никога — ледено отговори тя.
Какво ли щеше да каже, ако откриеше истината? Джен вече не беше дребен крадец — пресичането на канадската граница с откраднатите марки превърна кражбата й в престъпление от международен мащаб. Звучеше много възбуждащо, но тя, честно казано, се чувстваше зле. Колкото повече пътуваха, толкова повече страхът, колебанието и песимизмът й растяха. Ех, ако можеше да поспре и да помисли за последствията, преди да се хвърли с главата напред!
Това бе сигурен знак, че от нея крадец не става, че не е за тази работа. Трябваше да отиде и да разкаже всичко в полицията с надеждата, че ще повярват на нея, а не на Брусард.
— Без майтап, Червенокоске — обади се Гриф, — тази кола с молитви ли върви или все пак ще спреш да заредиш? Отдавна си на червено.
Откъсвайки се от мислите си, Джен погледна индикатора за гориво. Стрелката беше на нулата.
— Защо не ми каза по-рано?
— Ти отговаряш за това пътуване, аз само се возя. Освен това си помислих, че ще използваш стария номер — няма бензин! — за да откраднем няколко часа от следобеда за любов!
— С теб? — подигравателно се разсмя Джен. — Ако си търсех любовник за следобеда, уверявам те, нямаше да избера някакъв нещастник, който, по собствените му думи, е целият натъртен до синьо!
— Има начини — подсмихна се той. — С малко повече въображение и изобретателност…
— Стига, Кентръл, или престани, или слизай!
— Прекалено си благоразумна, Червенокоске — отбеляза той с искрено съжаление. Ала за нейно облекчение, запази остатъка от мислите си за себе си.
За още по-голямо нейно облекчение след няколко минути се появи бензиностанция и тя помоли момчето да напълни резервоара. След това спря пред ресторанта и посочи близкия телефон.
— Само за минутка!
— Тук можем и да хапнем нещо — кимна Гриф.
Тя излезе от колата с пълна шепа дребни канадски монети, които й върнаха на бензиностанцията.
— Обаждам се и веднага тръгвам, Кентръл. С теб или без теб!
— Дявол го взел, но ние не сме закусвали, а вече минава два!
— Ако не ти харесва моята програма, моля, намери си друга туристическа група — саркастично отвърна тя.
— Нямам избор! — Гриф се измъкна от колата, проклинайки.
Джен поиска от телефонистката връзка с Щатите, след което набра номера на дядо си. Беше топло, миришеше на бор и тя пое дълбоко въздух, когато чу свободния сигнал от малкия апартамент на дядо си.
— Съжалявам, номерът не отговаря — чу пеещия френски акцент на телефонистката.
— Мерси… — прехапа устни Джен и окачи слушалката. Чудеше се дали да звънне на родителите си — може би дядо й бе при тях. Ала бързо отхвърли тази мисъл и тръгна към колата. Той сигурно е добре, каза си твърдо. Ще опита пак по-късно. Нямаше смисъл да въвлича и тях в тази история.
Още от мъничка беше любимката на дядо си. Те двамата си останаха най-добри приятели през годините, съзаклятници във всички невъобразими пакости — от тайния заговор да гледат някой забранен филм до подялбата на забранения преди вечеря сладолед. Джен се усмихна нежно при мисълта за посивелия, благороден стар човек, който се разплака като дете, когато преди няколко дни й разказа какво бе сторил. Тя също се разплака и двамата се хвърлиха отчаяно в прегръдките си, ужасени от мрака, в който са попаднали.
А родителите й? Джен се усмихна. Те винаги възприемаха близостта между нея и дядо й с любезно снизхождение, макар че никога не я проумяха. Баща й обичаше Филип, но Джен си мислеше, че изобщо не го разбира. Той и не подозираше за страшната тайна, която дядо й бе пазил четиридесет години — в това Джен беше напълно сигурна.
Баща й щеше да получи удар, ако разбереше какво бяха скроили този път двамата палавници. Когато беше малка, понякога прикриваше пакостите им и тогава майка й вдигаше пара, че Филип разглезва внучката си. Ала последната им лудория беше много по-сериозна от гледането на забранени филми или яденето на сладолед преди вечеря.
— Този път наистина загазихме, а, дядо? — прошепна тя, като желаеше с цялото си сърце да върне обратно времето назад, към онези безгрижни времена.
Той изобщо не подозираше какво е намислила. Тя реши, че е по-добре никой да не знае за плановете й. Каза на всички, че си взема малко почивка. Родителите й повярваха; дядо й реши, че се нуждае от време, за да смели всичко, което й разказа.
Днес искаше да му се обади, само за да се увери, че е добре, но сега прецени, че е по-разумно изобщо да не звъни повече. Колкото по-малко знаеше за нейното местонахождение, толкова по-добре.
Дрезгавият грак на врана откъм гигантския бор прекъсна мислите й. Огледа се за Гриф и го видя до колата с безалкохолна напитка в ръка. Тръгна към него, когато нещо привлече вниманието й. Една кола. Светлосин буик с нюйоркска регистрация беше паркиран на сянка от другата страна на ресторанта.
Сърцето на Джен заби лудо. Огледа се тревожно, като очакваше да види самия Брусард с неговата лукава лисича усмивка. Ала нямаше никой, освен Гриф и момчето от бензиностанцията. Брусард сигурно е в ресторанта, помисли тя, и макар че към бензиностанцията не гледаха никакви прозорци, щеше да е цяло чудо, ако не бе забелязал колата й. Тя се затича към нея.
— Качвай се! — извика на Гриф, като отвори своята врата. — Хайде! Бързо!
— За какво по дяволите си се разбързала? — възропта той, докато се наместваше на седалката.
— Млък и сядай! — изкомандва го Джен и се обърна уплашено към ресторанта. Завъртя ключа, не можа да запали и завъртя втори път. Колата потегли с рев, а Гриф изруга, тъй като все още не беше се наместил. — По-бързо!
Той блъсна вратата си и я изгледа въпросително. Тя натисна газта, изскочи от паркинга и със свистящи гуми се качи на магистралата. Не откъсваше поглед от задното огледало за светлосиния буик. Обаче пътят зад нея беше празен — или Брусард не беше я видял, или лудите преследвания не бяха в стила му.
Постепенно Джен се успокои. Мислите й се въртяха разбъркано в главата. Сега какво? Ако останеше на това шосе, рано или късно Брусард щеше да я настигне. Значи трябва да хване друг път на север, и то преди той да е разбрал, че е сменила посоката.
Ще свие на първото по-голямо отклонение, което да не води все пак към някое от близките пасбища, реши тя. Погледна пак в огледалото и примря. Нещо просветваше в далечината. Виждаха се само отблясъците на слънцето по стъклото и бронята, които се появяваха и изчезваха поради неравностите на пътя. Но това й стигаше. Даде газ, облиза нервно пресъхналите си устни и продължи да търси подходящо отклонение. Ето го! Беше малко по-широко от междуселски път, ала като че ли щеше да свърши работа. Час по-късно разбра, че бе сгрешила. Караше бързо и увеличаваше все повече разстоянието между себе си и Брусард. Ала пътят ставаше по-тесен и по-неравен и трябваше да намали скоростта. Накрая съвсем се стесни. След тях се виеше опашка от прах. Джен спря и се огледа отчаяно.
— По дяволите, май се загубих! Кентръл, ти имаше карта, нали? Мисля, че… — Джен забрави какво щеше да каже, когато погледна към него.
От доста време той не беше промълвил нито дума. Тя обаче беше така съсредоточена в пътя и в кроежите си как да надхитри Брусард, че изобщо не му обърна внимание. Сега разбра, че сигурно е пропътувал последните бог знае колко километри по този отвратителен път почти в агония. Очите му бяха затворени и лицето му бе покрито с пот, а косата му бе залепнала по слепоочията.
— О, Гриф — прошепна виновно и сложи ръка на рамото му. — Много извинявай, добре ли си?
— Ще оживея — опита се да се усмихне той, ала очите му бяха потъмнели от болка. — За малко да ме довършиш, Червенокоске!
— Не го направих нарочно… — въздъхна тя. — Пред нас има нещо като кръстовище. Ако намеря мотел, ще спра.
След около половин час Джен изключи мотора и докосна нежно Гриф по ръката.
— Пристигнахме!
— Къде?
— В Шамплейн Лодж. Наех едно от бунгалата.
Не му каза, че вместо да вземе апартамент в самото курортно селище, предпочете една от къщичките с изглед към езерото, защото бяха съвсем уединени. Те бяха шест, скрити в сянката на боровете и кедрите около брега и не се виждаха една от друга. Дори ако поради някакъв злощастен каприз на съдбата Брусард спреше в същия курорт, никога нямаше да се сети, че са тук.
— Ще можеш ли да излезеш?
— Да… — Гласът му беше изтощен. Отвори вратата и започна да се измъква бавно. — Ще мога.
Тя отиде да отключи къщичката, след това се върна да му помогне. Той не протестира, когато го прегърна, а се подпря тежко на нея и бавно влязоха вътре. Огледа одобрително обширната, приятно мебелирана стая.
— Хубаво, романтично местенце, Червенокоске. Тъкмо за такова си мечтаех, че да се възползвам от него…
— О, я престани! — промърмори Джен, доволна, че той си остава все същият.
Прекосиха дневната и по къс коридор стигнаха до спалните и банята. Джен бутна първата врата и в следващата минута Гриф се просна със стон върху огромното легло. Тя свали ботушите му и издърпа покривката под него, за да остане върху чаршафите. Седна на леглото и откопча кожения колан на джинсите му. Погледна го и видя, че я наблюдава усмихнат през полузатворените си клепачи. Гореща вълна заля бузите й, тя отдръпна ръце и бързо излезе от стаята.
По дяволите, мислеше си Джен, докато вадеше багажа от колата. Ако имаше поне малко разум, щеше веднага да седне и да продължи към Квебек без него. После занесе своята и неговата чанта в стаята.
— Ще взема един душ и ще отида в селището да купя нещо за ядене. Имаш ли специални поръчки?
Отговор не последва. Джен погледна към леглото. Той спеше, все още по джинси и чорапи. Лявата му ръка лежеше на възглавницата, с пръсти под бузата и тя го загледа учудено. Изглеждаше толкова невинен, толкова беззащитен и добър! Спомни си как същите тези пръсти се впиха в гърлото й като железен обръч и потрепери. Все пак кой си ти, Гриф Кентръл?
Тя събу чорапите и след кратко колебание внимателно изу и джинсите му през дългите стройни крака. Сгъна ги, прехвърли ги на стола и метна отгоре му завивката.
— Спи — прошепна майчински и излезе.
Гриф спа няколко часа. Джен се освежи, яде в просторната закусвалня на курорта, разходи се покрай езерото, докато падна вечерта и стана неприятно студено, а и комарите започнаха да налитат. Направи си чаша чай в добре обзаведената кухничка и седна на мекото канапе с чая и шоколадовите бисквити, които намери в хладилника.
— Ще ми дадеш ли и на мен една, Червенокоске?
Тя подскочи от изненада и разля чая. Гриф стоеше на вратата, блед и отпаднал, но изглеждаше много по-добре от преди. Не си беше обул джинсите, нито закопчал ризата и изглеждаше невероятно мъжествен и хубав, когато прекоси стаята, без да го е грижа, че е почти гол.
— Как си?
— По-добре… — Гриф седна на най-близкия стол и се намръщи. — Сама ли смяташ да ги изплюскаш или може да си взема една?
Джен се усмихна и захапа последната бисквита.
— Прекалено са вкусни, за да ги хабя за инвалид като теб. Ти ще ядеш супа.
— Дори не знаеш да ги ядеш правилно — забеляза той отвратено. — Само варварите ядат тези бисквити наведнъж. Истинският познавач ги разлепва, изяжда първо едната част, след това пълнежа и накрая другата част. Всяко четиригодишно хлапе го знае!
— И какво друго знаят четиригодишните хлапета? — Джен пъхна остатъка в устата си. — М-м-м, колко вкусно! Жалко, че е последната…
— Жестока жена си ти, Джен Джордан, измъчваш един беден, немощен човек като мен!
— Супата ще ти подейства много по-добре — извика тя от кухнята.
— Че кой ти говори за супа!
Джен реши да се направи, че не разбира за какво става дума. Престори се на много заета да подгрява гъстата, богата супа от морски деликатеси, която бе купила в ресторанта. Миришеше толкова ароматно, че макар да бе сита, устата й се напълни със слюнка. Сипа я в купа и я занесе в стаята заедно с кошничка хляб. Гриф придърпа масичката нетърпеливо.
— О-о-о, колко хубаво мирише! Умирам от глад! — После я погледна. — Щях да се облека за вечеря, но някой ми е задигнал панталоните…
— А ти пък не си се пресилил да ги търсиш!
— Мислех, че ми правиш намек, Червенокоске. Обикновено се събуждам или когато ме пребъркваш, или когато се опитваш да ме събуеш. Затова реших да мина без тия проклети гащи, та да ти спестя грижите!
Бузите й порозовяха, ала тя се престори, че вниманието й е изцяло погълнато от списанието, което държеше в ръце.
— Ако не беше напълнил джобовете си с части от моята кола, нямаше да се занимавам нито с джинсите ти, нито с онова, което е в тях, каквото и да е то. А ако пък се интересувах от голи мъже, щях да си купя «Плейгърл» — там поне са читави и не изглеждат като наплескани със синьо-зелена маскировъчна боя!
Той огледа критично синините по тялото си.
— Май не ми е много висока цената тези дни… — След това взе лъжицата и я попита изненадано: — А ти няма ли да ядеш?
— Ядох преди няколко часа. — Джен седна обратно на канапето, подви крака и го загледа как поглъща супата. — Радвам се, че си по-добре.
— Щях да се оправя доста по-рано, ако бях ял нещо. Обикновено ям от време на време.
— Извинявай — наведе виновно глава тя, — прав си. Наистина трябваше да спрем, но много бързах тази сутрин.
— Не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво става?
— Какво да става?
— Можеш да започнеш с това кой е Брусард и да преминеш към синия буик, който те преследва през последните три дни. Имаш достатъчно време — усмихна се той.
— Вече ти казах, че Брусард е просто един познат. Съдружник на дядо ми. И не знам нищо за никакъв син буик!
— Хайде, Джен! — Гриф остави лъжицата и побутна купата. — Ти препускаше като подплашена котка още първия ден, когато те видях на светофара. Някой те преследва и мисля, че имам право да знам кой е той. И защо те преследва.
— Гледал си прекалено много телевизия.
— А защо се забиваш по второстепенни пътища и нощуваш в подозрително уединени мотелчета, на които повечето хора не обръщат никакво внимание?
— На това ли му викаш подозрително мотелче?
— Освен това скри колата между храстите зад къщата, така че преследвачът ти да не я забележи.
— Откъде знаеш, че съм преместила колата?
— Станах да отворя вратата, тъй като някой почука, докато ти се разхождаше край езерото. И проверих, колата я нямаше. Само исках да се убедя, че не си тръгнала без мен.
— Мина ми през ума — подхвърли тя ехидно и миг след това осъзна какво бе казал. — Кой беше на вратата?
Той се усмихна широко.
— Собственикът Пиер Шамплейн. Искаше да се увери, че аз и госпожа Кентръл сме се настанили удобно!


Пета глава

Лицето й пламна.
— Аз… мислех, че ще бъде по-лесно, ако се регистрирам по този начин.
— По-лесно? Или по-трудно — за онзи, който иска да те намери?
— Не разбирам за какво говориш.
— Твоя работа, Червенокоске. — Той стана.
— Къде отиваш? — запита тя с тревога.
— Да се изкъпя. И после в леглото. — Погледна я и гневът му се стопи в усмивка. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Ни най-малко!
Джен го проследи със смесено чувство на облекчение и раздразнение. Защо, за бога, изпита панически ужас при мисълта, че може да си отиде?
Защото, призна си след малко, не искаше да остава сама. Това е! Гриф Кентръл беше нахален и безсрамен мошеник, но все пак си правеха компания. И въпреки всичките му недостатъци, неговата компания й бе приятна. Дори повече, отколкото трябваше, помисли си Джен, като се сети за прегръдките от миналата нощ.
Чу водата от душа. Заслуша се за миг, после стана да прибере масата. Слава богу, че Гриф се чувстваше по-добре! Когато пристигнаха в мотела, беше много блед и явно изпитваше силни болки.
Миеше купата, когато чу първия трясък, последван от проклятие. Тъкмо понечи да го попита дали е добре, когато откъм банята дойде втори трясък, по-силен от първия, заедно с цяла поредица ругатни. Джен хвърли купата и затича по коридора.
— Гриф? Как си? — Пълна тишина, само шума от душа. — Гриф?
— Какво!? — Джен го чу, че се движи и последва удар като в дърво, а след него — звън от счупена чаша.
— Мога ли да ти помогна? — Тишина.
— Дявол го взел. Май че имам нужда от малко помощ — съгласи се неохотно накрая той.
Тя отвори предпазливо вратата. Гриф стоеше до мивката с хавлия около кръста. По кожата му блестеше вода и капеше на пода. Една от чашите беше счупена на хиляди парченца на земята, а душът продължаваше да плющи с пълна сила.
— Какво стана? — попита го тя удивено.
— Опитах се да си измия гърба — отговори той почти виновно. — Изтървах сапуна и го погнах от единия до другия край на проклетата баня, ала нали не мога да се навеждам… После пък бутнах и чашата…
— О, Гриф! — разсмя се неволно Джен. Събра стъкълцата и ги хвърли в кофата за боклук. — Дай ми гъбата и седни, ще ти измия гърба.
— Мога и сам.
— За бога, Гриф! — Тя сложи ръцете си на кръста. — Виж се на какво приличаш! Хубаво си се подредил! — И посочи ожулванията и синините по цялото му тяло. — Защо да не ти помогна? Няма да накърня с нищо твоята мъжественост. Само ще ти измия гърба!
— Обичам агресивните жени, но това вече е прекалено — промърмори той. Все пак седна на капака на тоалетната с отпуснати рамене. — Винаги ли така командваш?
— А ти винаги ли си такъв инат? — Джен напълни мивката с топла вода, потопи гъбата и я натри със сапун. — Господи! Ти си… какъв ужас! Нямах представа… — Гърбът му бе целият надран, а гръдният кош отдясно бе покрит с жестоки синини, които продължаваха надолу по бедрата. Тя се засмя. — Приличаш на политическата карта на Европа — от тези, на които всяка държава е в различен цвят!
— Радвам се, че намираш гърба ми толкова забавен. — Той я погледна през рамо. — Всички жени си приличате — първо събличате един мъж, обезоръжавате го и после му се надсмивате.
— Ала за това сте си виновни вие самите… — Джен внимателно докосваше гърба му с гъбата. — Един мъж е чудесен обект за насмешки. Особено, когато е гол. — Тя натопи пак гъбата и я прекара по гърба му. Изведнъж спря и се начумери. — Какво е това?
— Кое?
— Тези белези, точно тук, под ребрата… Приличат на… на дупки от куршуми!
— Точно такива са.
— О! — потръпна Джен. — Сериозна работа!
— Съвсем сериозна.
— Минали са оттук — прошепна тя, когато стигна до други два белега под гръдната кост. — Гриф, какво са направили с теб? — Цялата се изчерви и продължи да го търка ожесточено. — Извинявай, беше глупаво от моя страна да те разпитвам.
— Не, Джен, съвсем нормално беше. Но не би ли могло все пак да ми оставиш малко кожа на гърба?
— Извинявай… — дръпна ръката си тя.
— Хей! — хвана я той за китката. — Отпусни се! Аз не хапя. И не ям хора. — Очите му бяха топли.
Джен се почувства доста глупаво. Хвърли гъбата в мивката и избърса гърба му с хавлията.
— Готово, свърших!
— А отпред?
— Отпред можете и сам, господин Кентръл — отвърна храбро тя на закачливия му поглед. — Сигурен ли си, че нямаш счупени ребра?
— Не е толкова трагично, скъпа. Това е от умората и от възрастта. — Той тръгна към вратата, ала се олюля.
— Гриф! — извика тя и го подхвана точно преди да падне. — Ще можеш ли да се върнеш в леглото?
— Вие ми се свят — прошепна той със затворени очи. Прегърна я през раменете и почти увисна на нея.
— Облегни се на мен. Ще се оправиш веднага, щом си легнеш. — Той промърмори нещо и плътно я обгърна с лявата си ръка. Джен го стрелна възмутено, когато тя легна върху гърдите й. Но той бе така съсредоточен във всяка своя болезнена стъпка, че тя се засрами от обзелите я подозрения. Не се опита да я премести на кръста си и реши да не обръща внимание, докато стигнат до спалнята.
Изведнъж краката й се подкосиха и преди да разбере какво става, падна заедно с него на леглото. Помъчи се да стане, ала той я притискаше здраво към себе си. От усилията й нямаше никаква полза, освен че изтика и без това безполезната хавлия.
— Гриф! Добре ли си?
— Отлично — прошепна в ухото й. Ръката му слезе надолу и започна да я гали нежно по хълбоците. Преди да успее да мръдне, той придърпа с другата си ръка главата й към себе си. — Всъщност никога не съм бил по-добре…
Устните му вече я докосваха и тя изведнъж разбра, че всичко е било преструвка.
— О, проклятие! — извика ядосано и се опита да се освободи. Ръцете й се плъзгаха по мокрите му гърди и тя лежеше безпомощно върху него. Успя единствено да го разсмее. — Ах ти, подлец такъв, двуличник, измамник! — Погледна го убийствено през разрошените си коси. — Пусни ме, нещастен мошенико! Ти изобщо не си болен! Нищо ти няма!
— Как да не съм? — запротестира той огорчено. — Нали видя синините ми! Впрочем, ти сама ги направи…
— О-о-о-х! Пусни ме! — отново се опита да се освободи Джен, но той я държеше здраво. — Не е честно!
Гриф започна да я целува нежно.
— Имаш някои съпружески задължения, произтичащи от факта, че си взела името ми, скъпа!
— Вече изпрах, сготвих ти вечеря… е, претоплих я и ти измих гърба. Да не би да искаш нещо повече?
— Много, много повече, Джени! — Той я притисна плътно към себе си и устните им се докоснаха. Започна да я целува страстно, бавно, пламенно. Тя почувства как се предава и се притиска към него. Харесваше й и кожата му, и миризмата на шампоан, която се излъчваше от него, и начина, по който я галеше по гърба.
Изведнъж, за голямо нейно учудване прегръдката се разхлаби. Той я погледна озадачено, сякаш търсеше нещо в очите й.
— Докато се усети човек, и ти вече си влязла под кожата му, Джен. Я по-добре си върви, госпожо Кентръл, че много се изкушавам да проверя готова ли си да изпълниш и останалите си съпружески ангажименти, след като си взела назаем името ми за днес следобед.
— Много си великодушен, Кентръл! Май ще трябва да повикам лекар — изправи се Джен зачервена.
Ала той не отговори на заяждането й. Гледаше я замислено, като че искаше да каже нещо, а не знаеше как. Тя усещаше този смущаващ поглед, докато стигна до вратата. След това се обърна. Очите им се срещнаха и те се изгледаха дълго и мълчаливо. И двамата знаеха, че току-що между тях се бе случило нещо, но никой не искаше да направи първата стъпка, за да го продължи.
— Лека нощ — промълви Джен. Поколеба се за миг, в очакване да я повика. Знаеше, че нямаше да се съпротивлява. Щеше да се върне и да падне в прегръдките му без всякакво колебание.
Ала той не я извика.
— Лека нощ, Джен — каза сърдито, като че ли съжаляваше за решението, което бе взел против волята си.


Събуди я вик. Тя скочи полусънена и с разтуптяно сърце. Наметна лекия си халат и изтича бързо в стаята му.
Гриф спеше. Беше отхвърлил всички завивки от себе си и лежеше съвсем гол. Запотеното му тяло блестеше. Дишаше тежко, като след дълго бягане. Целият се тресеше и мяташе глава, сякаш искаше да отхвърли нещо, което го измъчва.
— Гари! Внимавай!
— Гриф? — прошепна Джен, но не посмя да приближи леглото.
— Да се връщаме! Не мога да тръгна без него! — Той отново спомена името Гари и се хвана с лявата ръка за гърдите, сякаш да спре неочаквана болка. Какво за бога се бе случило там, във влажната, потънала в изпарения виетнамска джунгла? Лицето му се изкриви и той пак извика името Гари.
— Гриф… — Джен приседна безшумно до него. Сети се, че не бива да го докосва, за да не го стресне. — Гриф?
— Да се връщаме — промърмори той.
— Ще се върнем, Гриф — обеща тя. — Всичко ще бъде наред!
— Гари! — извика свирепо.
— Гари е добре — отвърна Джен. Не знаеше кой е Гари, ала беше сигурна в едно — че не е между живите. — Гари е добре, Гриф. Ти го измъкна!
Той премига и с мъка отвори очи. Джен замръзна от ужас. Те бяха пълни с познатата й дива свирепост. След това погледът му се фокусира и тя усети как напрежението го напуска. Пое си дълбоко дъх и протегна ръце към нея. Джен се сгуши в тях с въздишка, а той я обгърна с отчаяние.
— Хайде, Гриф, успокой се! Всичко е наред…
Двамата останаха така много време. Джен шептеше утешително нищо незначещи думи и кошмарът започна бавно да го напуска. Най-сетне се унесе в лека дрямка. Тя намести внимателно главата му на възглавницата и седна с надеждата, че продължението на тази страшна нощ се отлага за друг път.
Изведнъж той започна отново да удря с ръка. Джен я хвана в своята и отметна потната му коса от челото. Пръстите му стискаха болезнено нейните.
— Гриф? — побутна го леко по рамото тя. — Събуди се!
Той пак посегна към нея. Джен въздъхна и му позволи да я привлече към себе си. Отначало се запита дали това не бе някаква нова измама, но после видя, че наистина спи. Той се отпусна и дишането му стана равномерно и дълбоко. Тя остана да лежи тихо, като галеше раменете и гърдите му.
Накрая уморена заспа в силната му прегръдка и въпреки че се стресна още няколко пъти, той спа непробудно.
Тя се събуди бавно, доста смутена, че е в неговото легло. Отвори очи и видя, че я наблюдава.
— Здрасти… — Гласът му бе предпазлив. Явно бе удивен, че я намира до себе си, преметнала крак върху неговите, с глава на рамото му и ръце, обвити около врата му. Тя също се смути и издърпа бавно ръцете и краката си. Седна и загърна плътно тънкия си халат, без да знае какво точно да каже. — Ами, аз… — Гриф очевидно бе затруднен. — Въпросът ми наистина е идиотски, ала все пак — направихме ли нещо снощи…?
Той посочи леглото и Джен разбра, че нищо не си спомня. За миг се изкуши да потвърди подозренията му, но само се разсмя.
— Не!
Сянка на разочарование или на облекчение премина по лицето му? Той все още я наблюдаваше въпросително и тя осъзна, че не е обяснила какво прави в леглото му.
— Имаше кошмари — каза припряно. — Исках само да постоя, докато заспиш…
Гриф затвори очи и притисна челото си с длан.
— Ударих ли те?
— Не. Само малко повика и поблъска с ръце.
— Да-а… Цялата нощ ли си била тук?
— Имаше нужда от мен.
Очите му се изпълниха с нежност, той подхвана брадичката й с шепа и погали бузата й с палец.
— Знаеш ли, ти наистина си нещо изключително!
Джен така и не разбра той ли я привлече към себе си или тя започна първа да го целува. За миг устните му докоснаха нейните, жадни и горещи. Тя обви ръце около врата му с въздишка на удоволствие, защото знаеше, че и двамата го искат. Той я целуваше със страст и желание, което я лиши от всякаква воля и разум. Изведнъж осъзна — всичко, което искаше на този свят, бе да се люби с този мъж. Плъзна ръце по мускулестия му врат, зарови пръсти в косата му и отвърна на целувката му със същото безумно желание, което го накара да изстене.
— Господи, колко си хубава! — прошепна той. — Толкова топла и нежна… Няма нищо по-сладко от прегръдката на топла, гола жена…
— Ти не си в прегръдките на топла, гола жена. Все още не си. — Тя заразвързва колана на халата си, сама уплашена от дързостта си.
— Не си играй с огъня, Джени!
— Не се страхувам от огъня! — Взе ръката му и я прокара под пижамата си. — Искам да ме любиш, Гриф, не мога повече да издържам…
— Джен! Моля те! Подлудяваш ме!
— Толкова ли е лошо?!
— Точно сега, да. Не мога да започна нещо, което явно няма да завърша. Дори не мога да вървя, камо ли да те любя…
— Тогава ще ми позволиш да те любя аз — прошепна Джен. — С малко фантазия и изобретателност, нали така беше?
Той вече я очакваше и простена, когато устните им се сляха. Гриф отхвърли халата й встрани, пъхна ръце под горнището на пижамата и започна да гали нежно гърба й. Тези ласки възпламениха истински пожар и всеки нерв в нея затрептя. Тя не вярваше, че има нещо на света, което да се сравни с това усещане. Цялата, от главата до петите, бе изпълнена с желание. Седна и нетърпеливо изхлузи пижамата си презглава. Очите му се разшириха и погледът му загали гърдите й.
— Господи, Джен, толкова си хубава — направена си от перли и опали. И въглени, живи въглени!
Той отново я привлече към себе си и тя поглъщаше ненаситно всяка ласка, всяка милувка, всяко докосване…
— Кой си играе с огъня сега? — запита задъхано.
— Искам да ме подпалиш целия — простена той. — Да се стопя в твоите пламъци, да изгорим заедно…
Устата му отново се сля с нейната и не остави недокоснат нито милиметър. Той мълвеше името й и я притискаше с цялото си тяло. Джен почти инстинктивно се отмести, почувствала осезателно възбудата му. Той потръпна, промуши колена между бедрата й и ги разтвори. Тогава тя прилегна на гърдите му с неистовото желание да изпита нещо, което не разбираше и не познаваше.
Той милваше закръглените извивки на тялото й, прокарваше пръсти по вътрешната страна на бедрата, по гръбнака, разпалваше още по-силно желанието й. Тя тръпнеше цялата, болезнено готова за него, макар и уплашена от онова, което трябваше да стане.
— Джен, скъпа! — простена нетърпеливо той, прокара едната си ръка по стомаха й и внимателно докосна с пръст коприненото възвишение. Джен нададе лек вик и застина, готова да се разпадне на милион малки частици. Той започна да я гали нежно. В нея се надигна едно горещо, непоносимо напрежение.
— Искам те, желая те! Искам да те почувствам цялата, Джен, искам да потъна в теб…
Тя се засмя възбудено. Харесваше й страстното желание в гласа му, харесваше й усещането, че той е полудял от нетърпение. Въпреки неопитността си разбираше, че всеки стон на удоволствие му действа като физическо докосване.
— И аз те желая — прошепна и се притисна към ласкавата, влудяваща я ръка. — О, Гриф, толкова силно те желая!
— Ще ме имаш — обеща той пресипнало. — Целият, Джен. Обвий дългите си крака около мен и вземи каквото искаш, колкото го искаш…
Думите му я хвърлиха в бездната, от която се страхуваше и към която се стремеше. Тя бързо раздвижи бедрата си и започна да го гали с тялото си докато усети, че повече не издържа на този сладък допир и в последния миг се отдръпна рязко. Гриф впи пръсти в бедрата й.
— Джен… о, боже, имаш ли представа какво правиш с мен?
Тя мълчеше.
— Не… съвсем. Толкова ли ми личи?
— Кое? — не повярва той.
— Чувала съм, че мъжете обичат жени с опит и си мислех…
— Джен! Какво каза? — разсмя се той.
— Не ме разпитвай… И без това ми е трудно да си призная, че не съм… такова…
— Искаш да кажеш, че никога не си го правила?
— Само веднъж — прошепна тя. — Опитах…
— Господи! — Той се тръшна на възглавницата развеселен. — Повярвай ми, скъпа, ти си чудесна. Но това променя нещата.
— Така ли? — погледна го тя объркано.
— Джен, просто не е честно! Не виждаш ли? Не бива да правиш всичко, щом ти е за пръв път… — Той я погали по косата и взе лицето й в ръцете си. — Искам да бъде както трябва. Заради теб. Бъди спокойна, няма да умра, ако не се любим тази нощ. Мога да почакам, докато…
— Обаче аз не мога! Достатъчно чаках. — Тя се притисна към него. — Твоя съм, Гриф. Каквото искаш, както искаш… нали така каза?


Шеста глава

Ръцете му обхванаха плътно бедрата й и Джен си помисли, че ще я насочи към себе си, ала той я отмести внимателно.
— Можеш ли да стигнеш до несесера ми за бръснене? Там, на нощното шкафче.
Джен се разсмя.
— Може би церемонията при такива случаи е важно нещо, но изобщо не е необходимо да се бръснеш!
— Да, но е необходимо да те пазя…
Тя изведнъж разбра, пресегна се и му подаде кожения несесер. После се търкулна до него.
— Сега ли, Гриф?
— Да — прошепна той, сложи ръце на бедрата й и леко я насочи към себе си. — Внимателно, скъпа…
Минутка колебание, няколко секунди натиск и очакването в очите му се смени с безгранично удоволствие, когато навлезе в нея плътно и нежно. Усещането бе неописуемо. Джен затвори очи. Ръката му легна на гърба й.
— Заболя ли те?
— Не — прошепна тя. — Никак…
— Когато си готова, кажи ми какво искаш. Ала не бързай, Джени. Отпусни се и прави каквото искаш. Забрави за мен, вслушай се само в себе си!
Джен не можеше да се сдържа повече. Започна да се движи бурно, подчинявайки се изцяло на тялото и подсъзнанието си. Стремително се повдигаше нагоре, след това неистово се снишаваше със затворени очи, а на лицето й бе изписано блаженство. Когато ги отвори и видя, че я поглъща жадно с поглед, изведнъж осъзна колко усилия му струва да се удържи.
— Сега — прошепна тя, усетила възбудата му като опъната до скъсване струна. — Сега, не се въздържай повече!
Той нададе мъчителен стон и тялото му се замята под нея. Тя също се отдаде цялата на удоволствието. Разбираше, че той се е забравил, потънал е в мига, в невероятната наслада, която получаваше. Това премахна окончателно последните остатъци от свян и тя го последва. Търсеше и намираше онова, което най-пълно я задоволяваше, развихрена и неудържима като на гребена на вълна, която се издига все по-високо и по-високо. Невероятното усещане нарастваше още по-бурно, болезнено и непоносимо. Изведнъж Гриф извика името й, притисна се и замря облекчено.
— Джен! — Това беше вик на задоволство, на гняв и разочарование. Гриф дишаше тежко в ухото й, а сърцето му биеше лудо. Той беше мокър и тя усещаше как между прилепналите им тела се процежда пот. — О, Джен, съжалявам! Опитах се! Но накрая ти беше така неудържима, че загубих всякакъв контрол. Мислех, че си с мен и…
— Аз бях… — промълви Джен. Нямаше понятие за какво говори, ала беше сигурна, че досега не бе й се случвало нищо по-хубаво.
Гриф я погледна и се разсмя.
— Не съвсем, скъпа, не съвсем! — И докато се усети, той се претърколи отгоре й и я положи по гръб. Силните му ръце я държаха здраво в прегръдката си.
— Гриф, внимавай!
— Не мога да те оставя така, любов моя! Синините да вървят по дяволите!
— Гриф, рамото ти…
— Няма да използвам рамото си, мила… — Той заслиза надолу по стомаха й с безброй леки целувки. Пръстите му галеха бедрата й и леко разтвориха краката й.
— Гриф, аз… — Тя едва си пое дъх. Устните му опитно и умело докоснаха разтопената сърцевина, копринени целувки я обсипаха интимно и непоносимо хубаво. В нея отново се разля горещо безумно желание под ритмичните движения на езика и устните му. То се разпали толкова мъчително, че тя се опита да го отмести. Но той я държеше здраво. Когато стигна почти до припадък, напрежението избухна и се пръсна в пулсираща вълна, която премина през нея с такава сила, че тя се разплака. — Гриф, не ме пускай! О, Гриф!
— За нищо на света, Червенокоске. Отпусни се сега…
Накрая тя се отпусна сънливо до него. Леки вълни пробягваха през тялото й, уморено след отминалата буря на страстта. Напрежението беше изчезнало и на негово място бе дошло чувството за такова съвършено задоволство, каквото досега не бе изпитвала.
— Винаги ли е така? — попита тя.
— С търпение и любов — винаги. Дори и по-хубаво. Само трябва да се вслушваш в себе си.
— По-хубаво не може да бъде…
— Може, може — обеща й той с щедра усмивка. — Мисля да те науча как да получаваш всичко, което искаш, мила. Толкова често, колкото желаеш.
— Струва ми се, че ще стана много ненаситна — промърмори Джен и изведнъж се сети за синините по ребрата и гърба му. — Гриф, легни си, моля те. Не трябваше да бъдеш толкова… буен. Аз съм виновна, аз те прелъстих.
— И то изключително успешно! — Той бавно се повдигна и легна на гръб, придърпвайки чаршафа върху им. — Когато всичките ми синини изчезнат, моя малка прелъстителко, мисля да ти го върна по подобаващ начин! Ти ме заинтригува, знаеш ли? Имам предвид твоето «опитах веднъж», за което спомена. Не ми е работа, ала ме кара да си въобразявам какво ли не.
Джен се засмя.
— Бях на осемнадесет и колкото любопитна, толкова и уплашена. Той беше с една година по-голям и също толкова невеж и уплашен. Никой от двама ни нямаше понятие какво трябва да правим. Бях се вкаменила от притеснение, че върша нещо не както трябва и не се вживявах особено в онова, което ставаше. Още повече, че ми изглеждаше невероятно глупаво и нелепо. Спомням си, че ми се схвана кракът и отнякъде се появи ужасно течение. Вцепених се от студ и ми стана смешно. И всичко свърши преди изобщо да е започвало.
— Бедната ми Джен! — Гриф се подпря на една ръка и я загледа. — Господи, не знам какво направи с мен!
— Аз знам какво направи ти с мен — прошепна тя, целувайки го по соленото от пот рамо.
— Не, Джен, едва ли… — Той се отпусна върху възглавницата, прибра косата й с две ръце назад и обхвана лицето й. — Всичко е много, много по-сложно!
— Само толкова, колкото ние искаме да бъде, Гриф. Не може да стане по-сложно.
— То вече е. — Очите им се срещнаха в сивата утринна светлина и той задържа погледа си, сякаш търсеше нещо в тях. — По дяволите, това не трябваше да става! Не искам да се влюбвам в теб. — Джен го погледна с удивление и той я погали. — А може да стане много лесно. Ако реша да си го позволя.
— Недей, Гриф, не бива. Не мисли, че ще очаквам от теб някакви обещания или че ще искам…
— Не е това, Джен — ядосано продължи той. — Или може би е точно това. Не зная! Просто не бива да изпадам в положение, при което да очакваш от мен повече, отколкото мога да ти дам, това е. Не искам да започвам нещо, което не знам дали ще бъда в състояние да довърша.
— Да не си женен?
— Женен ли? — изгледа я смаян, после се разсмя. — Не, не съм женен. Сигурно щеше да е по-лесно, ако бях — поне нямаше да съм изправен пред опасността да направя огромната глупост да се влюбя в теб до уши.
— Значи да се влюбиш в мен ще бъде огромна глупост?
— Не знам, Червенокоске, просто не знам.
— Ясно… — Ала нищо не й беше ясно. Остана с усещането, че има и нещо друго, което би трябвало да разбира, а не можеше. Джен нямаше представа, че тънкостите на любовта са толкова тайнствени и сложни. — Мисля, че е най-добре да ставам — измънка тя. — Закъсняваме!
— Почакай! Джен, аз… — Спря на средата на думата.
— Да? — затаи дъх тя. Бяха пред прага на нещо важно, което щеше да подреди разбърканите фрагменти на мозайката.
Но Гриф я гледаше със събрани вежди, сякаш водеше вътрешна борба с неразрешим проблем. Накрая въздъхна тежко.
— Можеш да ползваш банята първа. Ще се изкъпя след теб.
Облекчение. Разочарование. Дори лек гняв. Тя тръшна силно вратата на банята и застина раздразнена, защото осъзнаваше, че няма никаква причина да се ядосва. Погледна се в огледалото, дръпна завесата и пусна душа. Водата зашиба гърба й, а тя се чудеше какво по дяволите не й е в ред. Никога досега не бе срещала мъж, който да събуди в нея такива силни и противоречиви чувства за толкова кратко време! В един момент не можеше да му се насити, а в следващия й идеше да го удуши!
Джен потръпна под душа — кожата й гореше. Спомни си ръцете на Гриф, устните му, вкуса му! Кой можеше да предположи, че нещата ще се завъртят така? Наистина, кой можеше да си го представи? Ти губиш здравия си разум, Джен, помисли си тя. Трябва да хвърлиш всички сили за връщането на проклетите марки, а не да се забавляваш с някакъв непознат мъж, когото измъкна от калната дупка преди два дни. Това изобщо не е в твой стил!
Тя се засмя. Всъщност нищо от цялото лудо пътуване не беше в нейния стил! Досега животът й бе монотонен, подреден и лесно предвидим. Никога не бе обичала изненадите; винаги бе предпочитала да знае какво ще й се случи утре. Е, понякога й се бе приисквало да направи нещо неочаквано и лудешко, обаче винаги бе успявала да се пребори с изкушението. От време на време се заглеждаше в бесните темпове, с които се надбягваха приятелите й, и се чудеше дали не е скучна. Или отегчена…
Но, припомни си тя с усмивка, не това бе причината за неочаквания й бунт. Сигурно има и по-разумни начини да разнообразиш живота си, отколкото да откраднеш произведение на изкуството и да завъртиш любов с мъж, който носи оръжие и може би е по-голям престъпник и от теб самата! Джен спря душа и се зави с голямата хавлия.
Избърса се енергично и се загледа в замъгленото от пара огледало. Не е филмова звезда, ала не е и отчайващо грозна. Вярно, че косата й е невъзможно кълбо от рижи къдрици и по носа й има повече кехлибарени лунички, отколкото би искала, но всичко друго си е на мястото. Ами да, всичко останало си беше съвсем на място! След това се погледна в очите и се намръщи. Защо тогава Гриф смята, че връзката му с нея ще бъде опасна?
Отговорът, помисли си с въздишка, беше съвсем ясен. Наистина е опасна. Вече го замеси и в кражбата, и в контрабандата… Само един господ знае и в какво още! А човекът не е сляп — разбира, че става нещо. Не знае какво точно, ала вижда, че е уплашена и че бяга от нещо. Или от някого, който можеше да бъде всеки: любовник, съпруг, мафията… Дори полицията!
Това я върна към проблема й. Дали да постъпи честно и да му каже за риска, който ще поеме, като пътува с нея? Или просто да изживее следващите няколко дни и нощи с него с надеждата, че нищо лошо няма да се случи?
Докато стоеше така, претегляйки всичките за и против, на вратата се почука.
— Ей, удави ли се? Може ли поне да се избръсна?
След минута, заслушана в шума на душа, тя обу джинсите си и облече ризата на червени и бели карета. Беше си я купила въпреки древната теория, че този цвят бил убийствен за червенокосите. Истината бе, че той страшно й отиваше и тя беше щастлива, че успя да опровергае глупавия предразсъдък, който дълги години ограничаваше гардероба й в рамките на зеленото и синьото. Чу, че душът спря и нахвърли останалия си багаж в чантата. Ако имаше поне малко разум, помисли си кисело, веднага трябва да тръгне, преди да се е влюбила в този мъж. Или което беше по-лошото, преди той да се е влюбил в нея! В момента живееше някакъв измислен живот — сякаш не тя, а някой друг вършеше неописуеми неща! Преживяното с Гриф сутринта беше едно от тези удивителни неща! Любовта й с този нехранимайко-мотоциклетист си беше направо една утопия…
Джен влезе в дневната и въздъхна. Лошото бе, че фантазията ще свърши след два дни. Какво ще стане тогава с новата Джен Джордан? А с Гриф?
Тя отключи вратата и я отвори широко. Вдъхна дълбоко наситения с боров аромат въздух. Езерото беше кобалтовосиньо като безоблачното небе над него.
— Добро утро, госпожице… Кентръл!
Една усмихната фигура стана от люлеещия се стол до вратата и дръпна мрежата. Джен се запрепъва назад, зяпнала мъжа, който пристъпи самоуверено в стаята.
— Мисля, че у теб има нещо, което ми принадлежи…
Хенри Брусард се усмихваше великодушно. Както винаги, той бе облечен в елегантен светлосив летен костюм, безупречна риза и копринена вратовръзка. Къдравата му бяла коса бе подстригана, маникюрът — идеален, тенът — равен и свеж. Когато пристъпи към нея, тя усети уханието на скъп одеколон. Той беше на същите години като дядо й, шестдесет и две, но изглеждаше с десет по-млад.
Нищо чудно, помисли си Джен с яд. Нали точно по негова вина се бе състарил дядо й…
— Как ме намерихте?
— По косата, мила моя, по косата. Не е много трудно да бъдеш описана — привлекателно момиче с огнена грива. — Усмихна се студено. — Може да си смениш името, но докато не си смениш косата, ще бъдеш на мушка, както се казва.
— Вън!
— По-кротко — усмихна се той. — Нали не очакваш да си тръгна без онова, което ми принадлежи?
— Те са собственост на Уилям Лапортьо, а не ваши!
— Знаеш ли, Дженевив, твоето упорство започва да става досадно. Това беше делова сделка между мен и дядо ти и всичко вървеше съвсем гладко, докато не се намеси ти. Затова дай ми марките и ще смятаме въпроса за приключен.
— Казах ви да излезете оттук! — Джен трепереше от ярост.
— Дженевив, бъди разумна. Не си глупаво момиче. Едва ли вярваш, че налудничавият ти план може да успее. Ще си взема марките, независимо по какъв начин.
— Само през трупа ми!
— Е, хайде да не стигаме чак дотам. Ти искаш да спасиш дядо си, нали? Ала ако продължаваш така, ще му навлечеш само неприятности. Дядо ти фалшифицира марките, Дженевив. Съмнявам се, че ще преживее присъдата, която ще му лепнат, ако това бъде разкрито…
— Присъдата му едва ли ще бъде по-дълга от вашата. Той наистина фалшифицира марките, но вие го изнудихте! Няма съд в тази страна, който да го признае за виновен.
— Нямаш представа каква опасна игра си играеш, малката. Изобщо нямаш представа. Не си мисли, че съм немощен стар глупак. Няма да позволя една хлапачка да развали толкова важна работа. Ще разкрия всичко за дядо ти, ако продължаваш да упорстваш, всичко! А това, уверявам те, ще го съсипе. Ще го унищожи! Всъщност — добави той с гадна усмивчица, — то ще го убие.
— Няма да посмеете! Не можете да разкажете за него, без да разкажете и за себе си. Обаче ако все пак се осмелите, Бог да ви е на помощ! Ще се постарая следващите сто години да не излезете от затвора! А сега изчезвайте, докато не съм повикала полиция!
— Аз искам тези марки, Дженевив! Незабавно! — побесня Брусард. Грабна чантата й от канапето и изсипа съдържанието й на масата. Разрови всичко и още повече освирепя. — Къде са? Дай ги веднага!
— Струва ми се, че госпожицата ви помоли да напуснете стаята — разнесе се дълбок мъжки глас.
Джен се обърна и видя Гриф в коридора. Беше се облегнал на рамката на вратата и изглеждаше много страшен. Косата му бе още влажна и разрошена.
Брусард го изгледа безмълвно, но бързо дойде на себе си.
— Това не е ваша работа, млади момко. Това си е…
— Хич не ме интересува какво е — прекъсна го заплашително Гриф. — Госпожицата каза «вън». Значи вън. Веднага!
Джен го наблюдаваше възхитено. Измъченото изражение бе изчезнало от лицето му. Той изглеждаше като уличен побойник и тя нямаше да се изненада, ако извадеше от джоба си верига или нож. А може би пистолет?
Брусард беше пребледнял под бронзовия си тен.
— У тази жена има нещо, което ми принадлежи и аз си го искам. Тя е крадец. А вие, млади момко, ставате съучастник и…
Гриф скочи така светкавично, че Джен не разбра как се озова до Брусард, надвесен застрашително над него.
— Не обичам да повтарям, господин Брусард — каза той много тихо. — Ако побързате, ще можете да излезете оттук, докато преброя до три.
— Слушайте!
— Едно…
— Няма да ме уплашите. Няма да си отида без… — Все пак Брусард заотстъпва бързо към вратата.
— Две…
— Това няма да ти помогне! Наела някакъв си хулиган да я защитава! — съскаше Брусард. — Пак ще си ги взема!
Последните му думи долетяха от нищото, защото вече беше изчезнал. Джен чу шум на двигател, след това една кремава кола напусна паркинга.
— Но той кара линкълн!
— Какво?
— Кара линкълн — повтори тя. — Тогава кой е със синия буик?
— Защо питаш мен, скъпа? Аз съм нает само за охрана, нали така каза господинът — намръщи се Гриф.
— Да не би да мислиш, че щом спах с теб, си длъжен да ме охраняваш? — възмути се тя.
— Сигурен съм, че не искам да мисля така, Червенокоске!
Неочаквано гневът й утихна и тя прошепна безпомощно:
— Е, добре… Съжалявам, че те замесих във всичко това, Гриф. Не предполагах, че нещата ще се развият по този начин. — Неговото ужасно подозрение беше като продължение на кошмарите, ала тя бе толкова изтощена, че нямаше сили да се защити. Чу дълбока въздишка зад гърба си и две мускулести, загорели ръце я прегърнаха през раменете.
— Късно е да се тревожиш, че си ме замесила, Джен. По един или друг начин…
— Май си прав — обърна се тя към него и той нежно я приюти в прегръдката си. По цялото й тяло се разля топлина, проникна в нея, възвърна силите й, изцери страховете й. — Не знам какво беше това сутринта — прошепна Джен. — Но то нямаше нищо общо с Брусард. То засягаше само мен и теб, Гриф. Чувствах се така добре, че друго не ме интересуваше. За мен съществуваше само ти!
— Зная… — Той внимателно я отдръпна от себе си и се вгледа в очите й. — Ти наистина ме побърка, мила. Не говоря само за катастрофата. Аз бях обречен от мига, в който те видях на онзи светофар.
— Струва ми се, че трябва да ти разкажа всичко. — Тя направи неуспешен опит да се усмихне.
— Само ако наистина го искаш…
Стори й се невъзможно, немислимо, неправдоподобно! И все пак знаеше с абсолютна сигурност, дълбоко в сърцето си, че той не лъже и не играе. Помълча за миг, после въздъхна и посегна към тоалетната си чанта. Дръпна ципа и извади малка пластмасова кутийка, а от нея — прозрачен плик. Внимателно го отвори и почти благоговейно постави пред него блокче с каре от четири марки.
— Да не си колекционер на марки! — изненада се той.
— Ако бях, тези щяха да са в банката, а не на дъното на багажа ми. Това са марки от 1849 година, блок от четири червени. Струват към половин милион долара.
Той подсвирна и се засмя.
— Стана ли ви по-интересно, господин Кентръл?
— Абсолютно! Виж ти! Четири лъскави нещица — за половин милион! Опасна работа…
— Спрели ги няколко месеца след пускането им в обръщение, защото хората ги бъркали с марките от четиридесет сантима, които имали почти същия цвят. И понеже емисията била малка, веднага се превърнали във филателна рядкост.
Той не изглеждаше особено впечатлен. Явно не разбираше за какво става дума.
— Това са марките «Статуята на свободата», Гриф!
Погледна я замислено.
— Май четох нещо за тях. Не бяха ли докарани контрабанда от Франция, скрити в статуята?
— Точно така. Били са част от голяма колекция, открадната през 1885 година в Париж. Скоро след това един от замесените в кражбата бил заловен и разказал всичко, за да отърве кожата. Полицията извършила арести, а Андре Перо — доносникът, решил да избяга в Ню Йорк, докато нещата се позабравят. Не след дълго властите открили, че той бил запазил за себе си това блокче от четири марки. Явно възнамерявал да ги използва, за да започне отначало.
— А как са попаднали в статуята?
— Някой проследил Перо. Трябвало бързо да напусне Франция и той се качил на корабчето «Изер» — същото, което пренасяло сандъците с разглобената Статуя на свободата. Но когато «Изер» акостирал в Ню Йорк, Перо не бил между пътниците.
— Да не би…? — усмихна се Гриф и направи красноречив знак около врата си.
— Не знаем какво точно е станало. Това е най-вероятното предположение. Повече никой не го видял. Ала той явно е забелязал, че го следят, защото преди да изчезне завинаги, успял да скрие скъпоценните марки в един от сандъците. По-точно в лявата ръка на статуята. Заедно с него си отишла и тайната.
— Някакъв работник ги намери, когато я ремонтираха, нали?
— Да. Бяха в идеално състояние, след цял век дъжд и сняг, ветрове и бури. Не било трудно да се открие произхода им и как са попаднали в нея.
— Струва ми се, четох някъде, че наследниците на истинския собственик живеят в Канада?
— Уилям и Зои Лапортьо. Край град Квебек.
— Спомням си — май им ги връчиха по време на тържественото честване на Четвърти юли?
— Точно така. Съпругата на президента им ги поднесе в знак на добрите отношения между нашите две страни — въздъхна дълбоко тя. — Тези са… откраднати. Откраднах ги аз, от Брусард. Сега той иска да си ги вземе обратно.
Настъпи пълна тишина. Гриф се изправи бавно.
— Ако наистина си искала да ме заинтригуваш, скъпа, напълно успя — каза тихо той.


Седма глава

— Знам, че ти звучи невероятно — продължи нещастно Джен. — Брусард е филателист, един от най-изтъкнатите в Северна Америка. Преподава история в Пенсилванския университет и да се рови в разни антики му е хоби. Изпратили му марките, за да установи тяхната автентичност. — Тя погледна Гриф и сви устни. — Той решил, че му се удава удобен начин да забогатее. Има връзки в цял свят. Знае кой ще плати купища долари за подобно нещо, без да задава излишни въпроси. Много колекционери ще дадат мило и драго, за да ги имат. Дори са готови да купят крадени неща и никога да не ги покажат. Достатъчно им е да ги притежават. Ще потънат в някоя частна колекция и повече никой няма да чуе за тях.
— Искаш да кажеш, че семейство Лапортьо никога не е виждало марките?
— Напротив, те и сега ги имат. По-точно имат блок със същите марки.
— Нищо не разбирам!
— Моят дядо фалшифицира марките и на семейство Лапортьо бяха дадени фалшивите.
— Така… А ти? Как се забърка във всичко това?
— Аз ги откраднах от Брусард, преди да успее да ги продаде. Той просто е изнудил дядо ми. Сега трябва да ги сменя с фалшивите, Гриф! Ако се разкрие измамата, дядо ще бъде погубен. Ето защо съм се запътила към Квебек. За щастие, Уилям Лапортьо не е филателист. В противен случай щеше да е разкрил всичко. Дядо е много добър, но и той самият признава, че вече е стар за такава прецизна работа. Трябвала му е цяла година, докато намери подходяща хартия и бои.
— Ще трябва да дадеш обяснение на Лапортьо, когато отидеш при него с истинските марки в ръка.
— Няма да му казвам нищо. Мисля да вляза някак си и да ги разменя.
Гриф се разсмя гръмогласно.
— И как смяташ да извършиш тази малка лудория? Като измамиш охраната, като прекъснеш алармената инсталация или като се вмъкнеш по водосточната тръба в библиотеката на стария Уилям, врътнеш сейфа и размениш марките?
— Не зная… — прошепна Джен.
— Поне знаеш ли къде ги държи? В банката? В имението? Под дюшека?
— И това не зная…
— А ако те хванат по средата на улука — някой нервен пазач с доберман, насъскан на месо? Или на местопрестъплението, с двата комплекта марки в малката ти ръчичка? Как мислиш да докажеш, че ги връщаш, а не ги взимаш?
— Не зная! — Джен се отпусна на канапето и раменете й се разтресоха. — Зная само, че трябва да го направя!
— Не разбирам, или си изключително ловък мошеник, или си ужасно наивна — поклати глава Гриф. — Та това е война между два свята, Джени! Ще може ли дядо ти да докаже, че е бил изнуден?
— Не, без да признае защо… — Тя си пое дълбоко въздух. — Всичко започнало много отдавна. Във Франция, по време на войната. — Подпря назад глава на канапето и се загледа в тавана. — Той е бил участник в Съпротивата по време на фашистката окупация. В началото учил за печатар, ала когато Франция капитулирала, станал първокласен фалшификатор. Правел паспорти, визи, изобщо всичко, което може да се измайстори от хартия. Спасил живота на двестатина евреи, като им осигурил фалшиви документи, а много свалени парашутисти от съюзническата армия се върнали живи в Англия също благодарение на неговата сръчност. По някакъв начин Гестапо научило за него. Хванали го и в една от килиите за мъчения му поставили ултиматум — да издаде останалите от групата и да живее, или да умре бавно и мъчително. За да го принудят, хванали и довели едно младо момиче на име Женвиев Бушар. Ако им кажел всичко, което искали, щели да я освободят.
— Баба ти, нали? — каза меко Гриф.
— Все още не ми била баба. Поне официално, макар че била бременна в четвъртия месец с баща ми. Дядо бил на деветнадесет години и ужасно изплашен. Накрая им казал това, което искали. Баба… се опитала да го спре. Направила опит за самоубийство, но я спасили. Когато дядо осъзнал какво е направил, предупредил другарите си. И почти успял — всички избягали, с изключение на трима, които умрели мъчително. Брусард е един от спасилите се. — Джен продължи с усилие. — Дядо извел Женвиев от Франция, не след дълго и той напуснал страната. Когато войната свършила, те се оженили и заминали за САЩ. И вече четиридесет години той се измъчва и самообвинява за случилото се тогава. На никого не е разказал. Дори баща ми не знае. Баба умря преди пет години. Тя му беше простила, ала той не можа да си прости. Ако всичко излезе на бял свят, то ще го погуби, Гриф. Заклех се, че тайната ще бъде запазена!
— О, господи!
— Опитах се да му обясня, че никой не може категорично да отсъди кое е правилно и кое не; че по време на война хората биват принудени да вземат решения, които в друго време не биха взели. Не се опитвам да го оправдая, но той е заплатил хиляди пъти за своята слабост. Разбира се, Брусард изобщо не го е грижа за всичко това. Той иска единствено марките. — Тя се усмихна със самоирония. — А пък аз не съм от най-опитните в подобни операции…
— Напротив, бих казал, че си изключително опитна — увери я Гриф. — Направо слагаш много експерти в джоба си. Е, готова ли си да тръгваме?
— Нима все още искаш да дойдеш с мен? — изуми се Джен.
— Нали вече ти казах, че съм твой пленник, Червенокоске!
— Но… — Джен стана и тръгна бавно към него. — Ако дойдеш с мен, след като знаеш всичко, ще станеш мой съучастник… в онова, което съм направила досега.
— Кражба, пренасяне на плячката през граница… А може би ще успеем да свършим и още нещо, а? — Дълбоко в очите му заиграха дяволити пламъчета.
— Да свършим? — премига Джен. — Ти смяташ да ми помагаш?
Той се усмихна, обърна се и отвори вратата. Джен остана зашеметена, загледана в отворената врата. След това осъзна, че Гриф е вече навън и го последва. По чакъла застъргаха гуми и колата спря пред бунгалото.
— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен?
Той я погали по главата и устните им се сляха…
— Задоволява ли те този отговор?
— Ами… да — на пресекулки отвърна тя.
— Тогава, принцесо, да вървим. Представлението продължава!


Гриф пръв видя дребния закръглен чичко.
Тя изобщо не искаше да обядват, ала той не обърна никакво внимание на протестите й и спря пред едно живописно ресторантче на брега на езеро с гълъбов цвят. Джен седеше сърдита и дори не забелязваше прекрасния изглед към езерото и дивите скалисти хребети, които се виждаха от панорамния прозорец. Беше някакъв зимен курорт, обзаведен като швейцарска хижа. Но кухнята бе френска, а телешкото с гъби и ориз — толкова вкусно, че съпротивата й бързо се стопи. Когато довършваха десерта от пресни ягоди, залети с шоколад, от яда й нямаше следа и тя му бе простила напълно.
Точно отпиваше от кафето, когато усети, че Гриф настръхна. Огледа се и видя един небрежно облечен, закръглен мъж да сяда на отсрещната маса. Той отвори менюто, прелисти го набързо, вдигна очи и се втренчи право в нея.
— Кой е този? — прошепна Джен.
— Тъкмо щях да те попитам същото. Защото ни следи!
— Не съм го виждала преди. — Беше сигурна, че иначе щеше да си го спомни. Костюмът му изглеждаше, като че не го е свалял, откакто се е родил. — Откъде знаеш, че ни следи?
— Тази сутрин беше в селището. Криеше се в храстите зад бунгалото, когато отидох за колата.
Вниманието на преследвача им бе погълнато изцяло от огромен сандвич и халба бира. Гриф даде знак за сметката.
— Да тръгнем, докато е зает със сандвича си. Ако скочи и го остави, ще сме сигурни, че ни преследва.
Младата сервитьорка с мини поличка дойде бързо. Тя явно хареса Гриф. Наведе се повече от необходимото, за да подаде сметката и да изложи на показ очевидните си прелести. За голямо раздразнение на Джен, той се зарадва на гледката и й намигна най-безсрамно. Тя се разкикоти, взе парите и си тръгна, като поклащаше съблазнително бедра с такава походка, че всички мъже в заведението щяха да си счупят вратовете.
— Готова ли си? — изправи се Гриф.
— А ти сигурен ли си, че искаш да ставаме? Тази малката изглежда ти е навита…
— Не ставай злобна, мила — отвърна небрежно той. — Може да е по-надарена отпред, ала има в повече и отзад. Сигурно за равновесие. Ти я биеш по всички точки!
— Не ми минавай с тия номера, Кентръл — забеляза Джен сухо. — Тя може да има акъл колкото врабче, но няма мъж, на когото да не му потекат лигите, като я види. И въпреки всичките ти глупави оправдания, очите щяха да ти изпадат в деколтето й!
— Сигурно е от катастрофата, скъпа, нали съм малко контузен — продължаваше да се шегува Гриф, като държеше вратата отворена. — Това не…
— Гриф, той ни последва! — възкликна уплашено тя.
Наистина, дебеланкото ситнеше след тях с остатъка от сандвича в ръка. Бутна банкнота на сервитьорката и изскочи от ресторанта в мига, в който те стигнаха до колата.
— Влизай! Започва да ми писва. Явно е аматьор, а аз мразя аматьорите. В най-добрия случай пречат. В най-лошия — умираш заради тях…
— Какво ще правим? — Тя видя как непознатият отиде бързо до колата си — светлосин буик!
— Ще накараме този пуяк да ни гълта праха. Дръж се!
След двайсетина минути и много повече километри Джен откопча колана и погледна през задното стъкло.
— Май се измъкнахме…
— Не е чак толкова загубен, колкото го мислех — промърмори той.
— Да не би да смяташ, че още ни следи?
— Мъчи се.
Джен закопча отново колана и се облегна назад.
— Как мислиш, кой ли е?
— Мисля, че не преследва мен — погледна я многозначително.
Тя се сви и закърши отчаяно ръце.
— Страх ме е, Гриф. За първи път, откакто откраднах марките, ме е страх!
— Не изглеждаше много уплашена днес сутринта пред Брусард. Дори ми дожаля за горкия човечец…
— Бях ядосана, бясна, нямах време да се уплаша. Но сега… Не зная кой е този, какво иска. Единственото, което знам, е, че ме дебне някъде там, зад нас…
— Никой няма да посмее да те доближи, Червенокоске. — Той хвана китката й и я стисна окуражително. — Обещавам ти!
Ръката й изглеждаше много малка и бяла върху голямата му бронзова длан. Тя преплети пръсти в неговите.
— Извинявай, че преди малко се държах като глупаво малко момиченце. Ти беше прав. Трябваше да спрем. Това е само защото… съм уплашена и си мисля, че ако не се движим, ще се случи нещо ужасно…
— Нищо ужасно няма да се случи, поне докато аз съм с теб. А малко страх е хубаво нещо, Червенокоске. Страхът поставя нещата на мястото им. Когато се забъркаш в подобни неща, непрекъснато трябва да помниш, че си част от тях. Ти управляваш събитията дотолкова, доколкото и те теб. Да знаеш кога да отделиш час-два за ядене и сън е толкова важно, колкото и да знаеш кога да натиснеш спусъка.
Джен го погледна изненадано. За миг гласът му прозвуча като чужд. Това не беше любимият нехаен глас на Гриф Кентръл, в чиито прегръдки загуби себе си тази сутрин. До нея седеше другият, който веднъж я бе гледал убийствено и бе стискал гърлото й в желязна хватка…
— Ти си бил много добър там… във Виетнам, нали?
— Да-а-а. Добър бях — въздъхна тъжно той. — Повечето от тези, които се върнахме, бяхме много добри. Трябваше да бъдем.
— Кошмарите снощи бяха заради мен, нали? Заради катастрофата и всичко останало? По някакъв начин спомените се върнаха в главата ти — джунглата, мрака…
— Може би…
— Съжалявам — прошепна. — Ти се оказа прав. Стана много сложно.
— Обикновено така става — отговори разсеяно той. — По-сложно, отколкото си мислел…
— Благодаря ти — каза след малко Джен.
— За какво? — премига той.
— За това, че си ти. Че си с мен, че ми помагаш. Повечето хора щяха да избягат на другия край на света в мига, в който откриеха какво съм направила.
— Това няма значение — усмихна се той. — Важното е какво не си направила. — Усмивката му внезапно повехна. — Веднъж изоставих един човек, който разчиташе на мен — продума тихо накрая.
— Гари ли? — попита, без да се замисли. Той я погледна учудено и тя се смути. — Викаше го в съня си. Крещеше, че трябва да се върнеш за него, че не можеш да го оставиш…
— Гари Хотърн… Най-добрият ми приятел — израснахме заедно в покрайнините на Балтимор, ходихме в едно и също училище, харесвахме едни и същи момичета, започнахме заедно университета, решихме да го напуснем и да се запишем във флота пак заедно. Дори отплавахме заедно. — Той дълго мълча и Джен реши, че няма да каже нищо повече, когато изведнъж заговори с безизразен, далечен глас. — Връщахме се от наряд близо до границата с Камбоджа и попаднахме на засада. Четирима от нашите бяха ранени. Единият беше Гари. Окопахме се и поискахме помощ. Изпратиха два хеликоптера. Но бяхме в дълбоката джунгла. На около петстотин метра имаше река с пясъчен бряг, достатъчен да кацнат хеликоптерите, за да ни вземат. Направиха килим от защитен огън и ние претичахме, с Гари и другите трима на ръце. Точно когато стигнахме на пясъчния насип, единият от хеликоптерите гръмна. Просто изчезна в кълба от пламъци и дим… — Гриф разтърси глава, сякаш да разпръсне видението. — Тогава бе улучен и другият. Беше истински ад! Обстрелваха ни от двете страни на реката с кръстосан огън, а картечарят от хеликоптера стреляше като луд по всичко живо, с изключение на нас. Наоколо бе само пръски вода и пясък, нищо не се виждаше. Изпуснах Гари — в един миг бе до мен, а в следващия… просто го нямаше. Хеликоптерът ни доближи. Боже мой, този пилот беше страхотен! Вземаше ни един по един, измъкваше ни от преизподнята, сякаш наоколо не свистяха куршуми. Всеки миг можеше да бъде свален и ние да умрем. Отговарях за тези хора и трябваше да върна колкото може повече живи в базата. И дадох заповед за… излитане. Опитах се да намеря Гари. Невъзможно! Някой ме издърпа на хеликоптера. Дори не забелязах, че съм ранен. Не помнех нищо. Когато след два дни дойдох на себе си в една военнополева болница, разбрах, че са изпратили спасителен взвод за Гари и другите, обаче не открили никакви следи.
— И ти обвиняваш себе си за това? Какъв избор си имал? Ако не си дал тази заповед, всички са щели да умрат.
Гриф се усмихна криво.
— Същото казаха и генералите. Дори ми дадоха орден.
— Гриф…
— Джен, аз оставих там най-добрия си приятел! Това е истината. Всички геройства и награди нямат никакво значение. Гари ми вярваше като на брат, а аз го изоставих. — Той си пое мъчително въздух. — Онези белези от куршуми под ребрата ми, Джен, са отзад, не видя ли? Бях улучен в гърба, като бягах!
— Бил си под кръстосан огън. Там няма отпред и отзад. — Странно, същия спор беше водила с дядо си преди седмица. И него го преследваха угризения заради решението, което бе взел в онези далечни години на войната. — Но… — Тя млъкна с пълното съзнание, че не е в състояние да облекчи болката му, така както не бе в състояние да помогне и на дядо си. Нямаше думи, с които да го успокои! Дълго време пътуваха мълчаливо, потънали в своите мисли и спомени.
— Къде е имението на Лапортьо? — неочаквано запита Гриф.
— Северно от Квебек, близо до езерото Сент Жозеф. Мислиш ли, че ще можем да влезем през нощта?
— Не преди да направим план — усмихна й се той. — Освен това, все още ти дължа охлюви и шампанско.
— Но… — Тя спря, защото се сети за разговора им. — Прав си. Макар че съм съгласна и на хамбургер. Чудя се как мога да мисля за ядене след такъв страхотен обяд!
— Обичам жените с добър апетит!
— Ти май просто обичаш жените…
— А тебе най-вече, сладка моя Дженевив! Какво ще кажеш да потърсим някое малко хотелче и да призовем нощта?
Човек трябваше да е прекарал целия си живот в манастир, за да не разбере намека му!
— Мисля, че ще ми хареса…
— О, искам да се уверя, скъпа — усмихна се той.


Квебек изникна като видение от средновековна приказка. Старият град изглеждаше така, както вероятно е изглеждал преди три века, когато бил сърцето на Нова Франция и управлявал бурните колонии с аристократична френска галантност. Новият град, отделен от стария с укрепления, беше на по-високо, върху възвишението Кейп Даймънд. Над укрепленията се издигаше великолепният хотел «Шато Фронтенак», кацнал гордо върху скалите, като замък на Рейн. В подножието му лежеше градът — възхитителна плетеница от старовремски къщи, улички и магазини, стигащи до самия бряг на реката. Той напомняше на Джен средновековен европейски град и тя очаровано зяпаше хората и сградите, докато Гриф шофираше внимателно по тесните, многолюдни улички. Всичко беше съвсем френско, от рекламите на магазините и глъчката наоколо, до кокетните тротоарни кафенета и бистра, в които местните жители седяха със своите вестници на чаша вино.
Те намериха прелестен малък хотел на уличка, която за голямо удоволствие на Джен се казваше Сейнт Дженевив. Тя прие това за добър знак. Настроението й беше отлично, когато Гриф внесе чантите в обширната, старинно мебелирана стая.
— Гриф, великолепно е! — извика Джен, щом погледна през еркерния прозорец. Стаята бе с изглед към «Шато Фронтенак», който приличаше на древен рицарски замък в меката светлина на падащата вечер.
— Това е град за влюбени — прошепна той зад нея и я обгърна с две ръце през кръста. — По-късно ще ти покажа какво точно имам пред вид, скъпа…
— Ти по-добре не давай необмислени обещания. Може да те накарам да ги изпълниш веднага…
— Пресметнал съм всичко точно, Джен! Колкото и съблазнителна да е идеята да прекараме цялата нощ, отдадени на любов, мисълта за огромна порция охлюви с масло и чесън… о-о-у! — Тъкмо беше залюлял чантата към леглото, когато застина и устните му се изкривиха от болка. — По дяволите!
— Гриф! — скочи тя тревожно. — Добре ли си?
— Да-а-а… — Той издърпа тениската през глава и погледна рамото си с отвращение.
— Знаеш ли — засмя се Джен, — гърбът ти прилича на картина от някой модернист! Можем да те наречем «Залез над Квебек» и да те закачим в някоя тукашна галерия — за радост на туристите. — Тя се изплъзна ловко от ръцете му и сложи чантата на леглото. — Защо не вземеш един душ?
След десет минути Гриф излезе от банята, обвит в облак от уханна пара.
— Твой ред е, хубавице. Ако искаш да ти измия гърба, само свирни!
— О, благодаря. Мисля, че ще се справя и сама.
Джен се смееше под душа. Какво ставаше с нея, господи? Какво правеше този мъж, та я караше да се държи като хлапачка? Защо нехайната му усмивка, дяволите го взели, я вълнуваше толкова много? Защо, когато я прегръщаше със силните си ръце, се чувстваше така спокойна? Днес следобед пътуваха мълчаливо един до друг, с преплетени ръце, обгърнати от покой, взаимно съгласие и хармония, напълно откъснати от света. Между тях поникна и разцъфтя особена близост, а за нея не трябваха никакви думи.
Джен излезе от банята, като очакваше да го намери облечен, ала той беше още в леглото. Изглежда спеше. Тя отиде на пръсти до прозореца и дръпна завесите. Обърна се и видя, че я гледа.
— Извинявай, не исках да те събудя…
— Май съм задрямал.
— Сигурен ли си, че искаш да излизаме? Тук положително има хубав ресторант. Мога да поръчам да ни донесат нещо в стаята. Изглеждаш много уморен.
— Но нали ти обещах охлюви и шампанско, Червенокоске!
— Ще го отложим за друг път.
Той взе ръцете й и ги целуна.
— Няма друг път. Обличай се и да излизаме. Няколко бутилки хубаво шампанско и ще се почувствам достатъчно бодър, за да те прелъстя тази нощ…
— Едва ли в цял Квебек ще се намери толкова шампанско, колкото е необходимо, за да се оправиш, мили!
— Не бъди толкова сигурна — придърпа я той към себе си. — Започват да ми минават разни мисли през главата…
— На мен също. Но ако остана тук или ще заспим, или…
— Или какво? — прошепна заинтригувано. — Тази мисъл ми харесва. — Гальовните му пръсти следваха всички извивки на тялото й. — Нали нямаш нищо под халата?
— Нямам. Сега излизам от банята.
— О, не е честно. Нали ти обещах да те изведа на вечеря?
— Не искам да вечерям.
— А какво искаш? — пошушна настойчиво той. — Кажи ми, какво искаш!
Джен съблече халата си, хвърли го и се настани в прегръдките му.
— Не се ли сещаш? — целуна го по рамото тя. — А ти какво искаш?
Ръцете на Гриф галеха гърба и закръглените възвишения по-надолу.
— Ей сега ще ти кажа какво точно искам. Искам… — Той неочаквано спря, вдигна глава и погледна към вратата.
— Хей, какво ти стана? — учуди се Джен и в същия миг чу звука.
Някой се опитваше да отключи. Подпря се на лакът и загледа вратата в момента, в който тя започна бавно да се отваря. Не вярваше на очите си. Някаква мъжка фигура се открои в светлата рамка. Джен извика неволно и човекът ги видя. Стъписа се и замръзна на място. Тримата замряха в пълно мълчание. В тази безкрайна минута Джен си помисли, че той изглежда дори по-дребен и по-закръглен, отколкото днес в ресторанта.
След това всичко се разви светкавично.


Осма глава

Гриф хвърли халата върху нея и скочи с яростен вик. В същия миг дебеланкото се обърна и изчезна. Заплетен в чаршафите, Гриф залитна и се блъсна в едно кресло, ала запази равновесие и с грозно проклятие стигна до вратата.
От коридора се дочу женски вик, хлопане на врати и ругатните на Гриф. След пет минути, които й се видяха най-дългите в живота, той се върна. Бос, разрошен и още по-сърдит.
— Избяга! — Очите му святкаха. — Събирай багажа! Напускаме.
— Но защо? Нали току-що дойдохме!
— А сега напускаме! Извинявай, обаче не съм свикнал да ме следят. Ще си намерим някое спокойно и тихо местенце, докато открия кой е този пуяк и какво иска от нас.
— Ами то е ясно! Иска марките. Само не разбрах защо нахълта, а след това избяга.
— Не е очаквал да ни завари. Мислил си е, че няма никой. Хей! Защо се умисли? — прегърна я Гриф.
— Това започва да се превръща в кошмар. Трябва да съм била луда, когато си въобразявах, че ще се справя сама.
— Имай предвид, че седмицата не е свършила, Червенокоске. Какво ли още ни чака!
— А и ти — първо те пребих, после те забърках в моите криминални истории. Сега пък ще трябва да бягаш дявол знае от какво и от кого…
— Не си спомням да си ме карала насила! — възрази той с нехайната си усмивка.
— Не зная защо го правиш, Гриф — въздъхна Джен. — Ужасно се страхувам, че те въвличам в неприятности, и то сериозни. Нямам право да те моля…
— Скъпа моя, ти не си ме молила. Сам си го избрах, нали? Освен това, не знам дали си разбрала — за мен са важни момичето и славата. Ето защо съм с теб.
— Момичето горещо ти благодари. Колкото до славата — едва ли ще мога да ти я гарантирам…
— Когато човек стигне до края, може да мине и без славата. Ала се съмнявам, че ще мога да живея без момичето, пък и не искам.
— Гриф! Това са само романтични глупости! — разсмя се Джен, повдигна се на пръсти и го целуна. — Ти си бил голям сваляч, а?
— Никога досега не съм бил сваляч!
— Никога? Трудно ми е да повярвам, Гриф Кентръл! Та ти целият си направен от разбити женски сърца!
Той я погледна замислено и много сериозно.
— Джен, твоето сърце е последното нещо на света, което искам да разбия. Повярвай ми…
— Обичам те, Гриф! — прошепна тя, като сама не знаеше наистина ли го каза или това беше само гласът на пеещата в нея кръв.
— Зная… — Той я хвана за брадичката, повдигна я към себе си и я зацелува. Джен се остави в ръцете му, обгърна го и отпусна глава назад под сладката атака на устните му. Той усети как тялото й се подчинява и я притисна още по-силно към себе си. След много време — цяла вечност, разхлаби прегръдката си и я пусна. Целуна я още веднъж леко, сякаш да запечата току-що сключеното безмълвно споразумение. — Хайде — прошепна накрая. — Да тръгваме, преди да съм решил да пратя по дяволите Уилям Лапортьо с неговите марки и да прекарам остатъка от нощта с теб.
— Ще го отложим ли за друг път? — подхвърли Джен с предизвикателна усмивка.
— Дадено! Разчитай на мен!


Къщичката бе заобиколена от високи борове и почти не се виждаше от пътя. По-надолу, в дъното на недълбока долина, проблясваше като разтопено стъкло лунносребърно езеро. Гъста борова гора го заобикаляше от трите страни. Джен излезе от колата, пое дълбоко студения режещ въздух и огледа околните хълмове. Леко трепна, когато от другата страна на водата се дочу тайнствения крясък на кукумявка.
— Харесва ли ти? — усмихна се той в мрака.
— Прекрасно е! Как го намери? — След като напуснаха хотела, те изминаха доста километри сред тази първобитна дива красота. Призрачното езеро, жабешкият хор и зловещият глас на кукумявката бяха толкова далеч от цивилизацията…
— В оня туристически справочник, в хотела. — Откъм езерото дойде протяжен зов на гмурец. По гърба й преминаха тръпки и Гриф я притисна към себе си. — Студено ли ти е?
— Малко. Оня няма да ни намери тук, нали?
— Няма, мила. Няма начин. Наех тази кола от името на несъществуваща фирма, а твоята оставих на паркинга до летището. Дори да я открие, ще реши, че птичките са излетели от кафеза. Къщичката взех под фалшиво име, а собственикът, слава богу, не видя нито теб, нито издайническата ти коса. Ако все пак ни намери, значи е магьосник. Хайде да внесем багажа, да запалим огън и да отворим бутилката вино, която взехме.
Дървената къщичка беше малка, но обзаведена с вкус и толкова нова, че миришеше на борова смола. Два огромни килима лежаха като ярки петна на пода, а на стената срещу прозореца висеше хубав ръчно тъкан гоблен. Няколко плоски камъка образуваха издатинки по стената на камината и върху тях бяха поставени дървени фигурки. Имаше голям куп подпалки и цепеници. За няколко минути Гриф спретна буен огън.
— Напомня ми едно място, където съм бил като дете — каза той. — Родителите на онова момче, за което ти говорих, Гари Хотърн, имаха подобна вила край едно езеро. Ходеха всеки уикенд. А когато бащата на Гари излизаше през лятото в отпуск, прекарваха цялото време там — ловяха риба, караха лодка, плуваха. Обикновено ме вземаха с тях. Моите родители се разведоха една година, след като те ни станаха съседи. Направо ме бяха осиновили. Получи се нещо като синдрома на бездомната котка — една вечер се огледах и открих, че съм част от тяхното семейство. Майка ми живееше доста бурно и най-малкото, от което имаше нужда, беше седемгодишен хлапак като мен да й се мотае в краката. Всъщност прекарвах повече време у тях, отколкото у нас. Гари и аз по цяло лято лудувахме на вилата, докато не отидохме в университета.
Той сложи нова цепеница в огъня. Разлетяха се искри и стаята се напълни с горещото ухание на бор.
— Джейк Хотърн ме научи да плувам, да ловя и чистя риба, да греба, да опъвам палатка. Мислех си, че е Дядо Господ. За последен път го видях преди единадесет години. Как да ги погледна в очите? — Гласът му беше пълен с болка. — Как изобщо да им обясня, че съм оставил сина им да умре? Той беше най-добрият ми приятел. И ми вярваше…
— Нима мислиш, че ще те обвинят за смъртта му?
— По дяволите, Джен! Аз бях отговорен. Бях му и командир, не само приятел. Трябваше да го измъкна жив!
— Вие сте били войници в една ужасна, кървава война, Гриф, а не две деца, които пресичат улицата за сладолед. — Този път Джен наистина се ядоса. — Нима си мислиш, че щеше да спасиш живота на Гари, ако беше върнал хеликоптера или беше останал там в ролята на Рамбо след евакуирането на взвода! Честна дума, Гриф, това е най, най… — затърси подходящата дума тя — най-самонадеяното нещо, което някога съм чувала! Ако прекараш остатъка от живота си в самообвинения, че не си изпълнил някакъв си въображаем подвиг, значи си пълен идиот! — Тя се обърна и замълча. — Извини ме. Не биваше да избухвам.
— Просто трябваше да пуснеш малко пара. Изкара си го на мен, понеже ти бях под ръка. А всъщност беше заради дядо ти…
— Да, май че си прав — засмя се Джен. — Направо излизам от кожата си, когато видя как някои хора позволяват на миналото да ги преследва по този начин. Четиридесет години самообвинения няма да върнат дядовите другари обратно, нито твоите единадесет години угризения ще върнат Гари. Просто не мога да проумея този универсален героичен образ, с който вие, мъжете, смятате, че трябва да се сравнявате!
За нейно учудване той също се разсмя.
— Намерил се кой да ми чете лекции по героизъм! Та ти приличаш на дядо си, Червенокоске — ти открадна марките от Брусард, за да спасиш дядо си, въпреки риска. Ако по някаква причина не го беше направила, и ти щеше да прекараш следващите четиридесет години в самообвинения.
— Не е същото.
— Какво ще кажеш за чаша вино?
— Пред камината ли?
— Че къде другаде? — Гриф затършува в бюфета и намери две чаши. — Хайде да сключим договор — до сутринта никакви приказки за Виетнам, марките, Гари, дядо ти, Брусард и оня пуяк — дебеланкото.
— Чудесна идея! — Джен прекоси стаята и седна до каменната камина. — Можем да говорим за теб — ето тема, на която не сме се спирали. Разкажи ми за Гриф Кентръл!
— Няма много за разказване — каза той просто. Беше намерил отнякъде тирбушон и отваряше бутилката. Правеше се на много зает. Напълни двете чаши, подаде й едната, излегна се върху килима и вдигна усмихнат своята чаша. — За нас, Червенокоске! Може би изживяваме най-хубавите мигове в живота си!
— Дай боже! — Джен отпи от червеното вино и погледна Гриф през чашата. — Щеше да ми разказваш за себе си, забрави ли?
— Няма много за разказване. Живях в Балтимор, докато отидох в университета. Завърших Колумбийския…
— Нали си напуснал и си се записал във флота?
— Завърших го, след като се върнах от Виетнам. Работих една година в космонавтиката, захванах се с компютри, основах фирма за проектиране на системи, направих няколко проекта за правителствата на… различни държави. Това е. Нищо интересно.
— На мен ми звучи интересно. С какво се занимава фирмата ти?
— Проектираме, инсталираме и пускаме в действие индустриални компютъризирани системи. Трима сме, плюс техническия и помощния персонал — цял куп чертожници, техници и други. Нищо особено, но стига за преживяване. Срещнахме се в Колумбийския и четиримата… — сепна се, ала продължи — и тримата сключихме нещо като джентълменско споразумение, че някой ден ще направим заедно фирма. Аз основах «Куадком» след Виетнам, после извиках Пол и Али, ами… това е.
— Ти каза четиримата. Четвъртият трябваше да бъде Гари, нали?
— Да… — Погледна я отчаяно. — Понякога се хващам, че говоря за него в сегашно време, все едно че е жив. Толкова години минаха, а…
— О, Гриф! Как да ти помогна!
— Ти вече ми помогна — прегърна я той. — С присъствието си!
Тя го целуна по челото. «Обичам те! Обичам те много, Гриф Кентръл!»
— Много си мил, но не ти вярвам — прошепна вместо това.
Той откопча горното копче на блузата й и зарови нос в пазвата й. Зацелува гърдите, подаващи се съблазнително от дантеления сутиен. После издърпа блузата и мушна ръцете си под нея, като галеше тънкия й кръст. Прокара език по предизвикателното хълмче, после засмука през копринената тъкан настръхналото зърно. Джен зарови пръсти в косата му. Обзе я толкова силно желание, че трябваше да прехапе устни, за да не извика.
Той откопча колана на джинсите й и ги избута надолу, като продължи да я целува бавно и да гали с ръце гърба и бедрата й. Тя се отдръпна леко, вдигна ръце, освободи всички гребенчета и фиби от косата си и я разсипа щедро.
— Каква коса имаш, господи! — Той зарови лице в уханните вълни. — Като жарава, като жив огън е! Сякаш гориш в пламъци!
— Наистина горя! — Джен го целуна по челото, по слепоочието, после прекара език по долната му устна и леко я захапа. Желанието нетърпеливо запълзя по гръбнака й. Тя издърпа тениската му от джинсите и я хвърли някъде на пода. После се понадигна и се притисна към него. Кожата му бе влажна, гореща. Беше възбуден и тя усети издайническата твърдост, а той въздъхна. — Гриф, да не би да ти причиних болка…
— О, не, скъпа! Господи, толкова хубаво нещо не може да причини болка!
— Това ли имаш предвид? И това? — плътно се залепи за него тя.
— Джен! Нямаш никаква представа какво правиш с мен!
— Имам, бегла. Но ти ще ми обясниш по-задълбочено, нали, господин Кентръл?
— Така съм, откакто те видях… Знаеш ли какво значи да желаеш една жена, докато караш мотор? Прекарах три дни в непоносими мъки, Джени!
— Мога ли да ти помогна? — Тя бавно погали стомаха му и усети как кожата му настръхна. — Удоволствието ще бъде за мен, господин Кентръл, ако отделим по-особено внимание на този въпрос. — Тя откопча сутиена си и го хвърли настрани. Той я поглъщаше с очи. По млечната й кожа играеха отраженията на огъня. Гриф се пресегна и хвана гърдите й с ръце. Загали нежно кадифените връхчета, обхващаше ги с цяла ръка и ги притискаше, докато се втвърдиха.
— Нали ти казах, че всичко ти е наред — наклони я към себе си той. — Ставаш ми точно, като ръкавица, Дженевив Джордан. Все едно, че си направена за мен. Няма нито едно местенце от теб, което да не е идеално, по моя поръчка. — Той пое чувствителното зърно на дясната й гръд дълбоко в устата си, после обърна същото внимание и на другото, докато дишането й премина в нетърпеливо стенание.
— Гриф! Не мога повече, Гриф! — Останала съвсем без дъх, тя взе ръката му и я прокара по стомаха си и още по-надолу, до разтопената сърцевина на измъчващото я желание. Прошепна нещо, когато усети пръстите му и затвори очи от невероятното усещане. Цялата пулсираше, ръката му я изгаряше като жарава. — Не чувстваш ли? — прошепна, почти уплашена.
— Господи, да! — Той я обви с другата си ръка. — Сега ще ти покажа аз колко те искам! — Понечи да се обърне, ала спря и изруга. Тя се притисна към него.
— Нека аз!
— Но, Джени, това е нелепо! — Гласът му бе пълен с разочарование. — Не стига, че не мога да си измия гърба, ами не мога и да те любя както трябва! Направо съм смешен!
— Тогава ще го направим не както трябва! — Тя го целуна и гъвкаво се обви около него. Ръцете й безспир галеха гърдите, стомаха, бедрата му. Прекара езика си по гръдната кост, стигна до корема, спря за малко на пъпа, после продължи надолу. Той лежеше притихнал, пръстите му конвулсивно стискаха раменете й, сякаш се разкъсваше от противоречието да я притисне към себе си или да я отблъсне.
Насърчена от явното удоволствие, което той изпитваше, започна да го гали толкова интимно, колкото никога не бе си представяла. Безумно, диво желание се надигаше в нея и я задушаваше. Но това е невъзможно! Аз го искам все повече и повече, помисли си тя объркано. Видя как той потъва с нескрито удоволствие и радост в наслаждението, което получаваше от нейните ласки. Не можеше да издържа повече и се измести нагоре, докато устните й се сляха с неговата гореща и ненаситна уста.
Гриф сложи ръце на ханша й, успокои умело бързите движения и наложи един бавен, сладостен ритъм, който я хвърли в нова, непозната пропаст. Той внимателно я насочваше, отново и отново я докарваше до ръба на екстаза, после пак я връщаше обратно, докато тя съвсем се разтрепери в ръцете му.
— Сега — прошепна той. — Вземи всичко, което искаш, Джен. Отпусни се и прави каквото ти се прави…
Тя го послуша. Освободи се от всичките си задръжки и свян, разлудува се ненаситно и необуздано, а не след дълго застина и се притисна към него без дъх. След миг Гриф простена, надигна се и също се притисна към нея, като повтаряше името й със затворени очи. Джен притихна в ръцете му с въздишка на пълно щастие.
Те лежаха, слети в прегръдка, като едно тяло. Шепнеха думи, които само влюбените шептят, смееха се, отпуснати след невероятните мигове на споделена страст.
— Май започва да ми харесва…
— Бях го предвидил. Все още ли си гладна? — побутна я леко той.
— Зависи за какво.
— Господи, създал съм чудовище! — възкликна с престорена тревога в гласа Гриф.
— И то ненаситно — увери го тя със смях. — Това ще те научи да не си играеш със сили, които са извън контрола на смъртните.
— Кой знае… — Изправи се и тръгна към кухнята. — Ти не знам, обаче аз умирам от глад. — Чу се радостно възклицание и след малко той се появи с кутия бисквити. — Оня идиот ни дължи една вечеря. Само да ми падне в ръцете, ще си плати с лихвите! — Подаде й кутията. — Извинявай. Виж, изглеждат стари, но стават за ядене.
Джен се усмихна, седна и погледна в полупразната кутия. Взе една бисквита и тъкмо да я захапе, си спомни нещо. Раздели я на две и облиза крема в средата.
— Нали така трябваше да ги ям?
— Точно така.
— Аз съм добра ученичка.
— Забелязах го — погледна я нежно. — Какво възнамеряваш да правиш през следващите сто години, Червенокоске?
— А ти какво имаш предвид?
— Същото, малката, същото…
— В такъв случай — обви ръце около врата му Джен, — мисля, че съм свободна.


Девета глава

Гриф беше излязъл.
Джен застана на най-горното стъпало на стълбите и се огледа. Когато преди малко се събуди, видя, че е сама в голямото легло. Стана и взе душ, като мислеше, че той ще се появи всеки момент. Ала него го нямаше. Облече една негова риза и излезе навън. Тогава видя, че и колата я няма. Безпокойството й нарасна. Седна на стълбите, като си повтаряше, че няма причини за тревога. Гриф едва ли би я оставил сама, ако допускаше, че Брусард или дебеланкото може да я открият, докато го няма.
Беше прекрасен ден, духаше лек ветрец и разхлаждаше голите й крака. Въздухът беше наситен с тръпчивия аромат на бор. Джен тръгна към езерото боса и неспокойна. Нави ръкавите си и потопи ръце във водата. Огледа се, без да забелязва и половината от красотата наоколо.
Защо Гриф я остави да спи толкова до късно! Беше почти обяд, а имаха да вършат куп неща — да намерят имението на Лапортьо, да направят план за проникване в него. Утре беше последният ден. Последната възможност. А къде беше Гриф? Защо бе излязъл, без да остави поне бележка…
Зад нея една катеричка хукна стреснато, уплашена от шума на мотор. Джен се огледа и видя между дърветата някаква кола. Сърцето й се сви от страх, сетне видя, че е тяхната. Когато се изкачи горе, Гриф бе излязъл и я очакваше.
— Я виж ти! Мислех, че съм те оставил, потънала в мъртвешки сън.
— Затова ли се измъкна, без да ме събудиш?
Той присви очи. Извади голяма книжна кесия от колата и тръшна вратата.
— Когато излязох, ти спеше с такава доволна усмивка, че сърце не ми даде да те събудя. Освен това реших, че се нуждаеш от сън — миналата нощ не спа кой знае колко много… — Той я погледна многозначително.
— Е, да… — промърмори тя и събра с две ръце разпиляната си от вятъра коса. — Но като се събудих и видях, че те няма, си помислих…
— Какво си помисли?
— Ами че… ох, и аз не знам. — Въздъхна отново и заобиколи колата. Мразеше се за подозренията, които завладяха ума й, когато откри, че е изчезнал. Още повече се намрази, когато се усъмни, че е задигнал марките, а после ги намери. Реши да излъже. — Помислих си, дали не си се отказал. Няма да се сърдя, ако е така. Сигурно не си заслужава неприятностите, които те очакват.
— Я не ставай глупава!
— Ще съм щастлива, когато всичко свърши!
— Не повече от мене, повярвай ми! — Той беше смръщил вежди със странно изражение на лицето.
— Ще потърсим ли днес Лапортьо?
— Предпочитам да прекарам следобеда в леглото с теб — отвърна той с познатия й закачлив тон. — Знаеш ли, с тази риза хващаш око! Ако не бях толкова гладен, щях да те придумам да я свалиш и право в леглото!
— Опитваш се да ме разсейваш, нали?
— Ала не така успешно, както ти мен. Подръж — подаде й плика. — Все пак, ако искаш, можем да отложим закуската за неопределено време.
— Чудя се откъде намираш толкова енергия да мислиш за подобни неща след снощните упражнения! Дори съм изненадана, че не реанимираш в леглото.
— Не съм си позволил кой знае колко много снощи, че да не мога да овладея положението. — Той пъхна ръце под ризата и загали предизвикателните извивки на тялото й. — А да прекараме деня в леглото не звучи зле — но хич и не мисля да реанимирам. Обаче сигурно ще трябва да отложим плановете си за леглото.
— Съмнявам се, че имаме друга възможност, мили. Слава богу, че поне твоите контузии изглеждат в по-добра форма днес.
— Аз целият съм в по-добра форма — увери я той със сладострастна усмивка. — Все пак, вместо търкаляне в сеното, мога ли да ви предложа закуска, госпожице Джордан?
— Да не би да си купил храна? — Тя надникна с надежда в плика. — Господи! Кифлички, и бекон, и яйца! И гъби, зелени чушки, лук, котлети, вино! А какво е това? Шампанско! — Засмя се щастливо и го целуна. — Та ти си купил храна за цяла седмица, глупчо! Какво ще стане с Лапортьо и марките?
— Ще почакат!
— Но… — Тя отново спря и преглътна протеста си. Гриф сигурно знаеше какво прави. Нищо, че бездействието я вбесяваше. — Ще закусваме ли?
— Ще закусваме! — целуна я за последен път той и започна да вади продуктите на масата. — А след това ще се разходим около езерото. Може да поплуваме. После ще вечеряме и ще изпием виното пред камината. Звучи чудесно, нали?
— Гриф! Не искам да ти развалям пикника, обаче, доколкото ми е известно, не сме във ваканция. Трябва да свършим някои работи, да направим план, да измислим как ще проникнем у Лапортьо и… — Тя въздъхна. Горкият Гриф! Защо ли го забърка в тази каша? Той си имаше достатъчно собствени грижи. — Гриф, ти не си длъжен да идваш с мен. Направи повече от необходимото. Ще те разбера, ако решиш да останеш тук, докато аз…
— Никога не започвам нещо, което не мога да завърша.
— Но…
— Хей, стига! Никакви разговори за Лапортьо и за марките, поне за малко, а! Ако нямаш какво да правиш, ела тук и нарежи лука за омлета.
— Оценявам високо усилията ти, ала да ме разсейваш с лук и омлети е безполезно. Пак ще се притеснявам…
— Лукът и омлетите не са единственото ми средство за разсейване — увери я той. — Имам още куп други неща на ум.
— Какви по-точно?
— Ще видиш — обеща той, без да откъсва очи от нея.


Остатъкът от деня прекараха като в приказка. След царската закуска с шампанско, Джен и Гриф отидоха на разходка край езерото. Вървяха ръка за ръка по огрените слънчеви поляни, по усойните сенчести пътечки под вечно зелените вековни борове. Краката им потъваха в килим от ръждиви иглички. Въздухът беше топъл, свеж и ароматен, езерото приличаше на огромен изумруд, захвърлен сред дърветата. Намериха закътан пясъчен бряг, навиха панталоните си и нагазиха в плитчините със смях. Малки сребърни рибки се стрелкаха игриво около краката им.
Любиха се в горичка от величествени борове, близо до водата. Страстите бяха поутихнали. Пламенното, неудържимо сливане от предната нощ бе отстъпило място на спокойна, нежна любов, която бе по-скоро духовно преживяване. Не говореха. Нямаше нужда. Всеки четеше в очите на другия думите и отгатваше желанията. Удължаваха неземното удоволствие или притихваха, щом усетеха, че краят е наблизо.
Гласът на Джен, все по-нетърпелив, настойчив и възбуден, огласяше девствената тишина, докато в нея избухна и се разля онова новооткрито, сладко напрежение. Стон на задоволство се откъсна от гърдите й и се сля с ликуващия вик на Гриф. Те останаха там повече от час. Накрая се облякоха и се върнаха в къщичката. Тук отново се любиха, този път на леглото и много по-спокойно. Телата им, намерили пътя към себе си, вече знаеха какво искат и как да го постигнат. Преситени и напълно изчерпани, те заспаха щастливо изтощени в прегръдките си.


Джен се събуди от неуловимо, слабо движение. Гриф беше прав и напълно облечен. Тя се понадигна и го загледа сънено. Стоеше с гръб към нея, по джинси и кожено яке. За миг разбра какво прави и извика тихо:
— Гриф?
Той се обърна стреснато и едва не изтърва чантата й.
— Мислех, че още спиш.
— Спя… — Тя загледа мълчаливо отворената си чанта.
— Търсех ключовете от колата — отговори той на незададения въпрос и ги раздрънка.
— Ще тръгваме ли?
— Не. Само ще се обадя по телефона. Няма да се бавя.
— Ако почакаш няколко минути, ще се облека и ще дойда с теб.
— Не, бързам, Джен. Ще отида до оня сервиз на магистралата, на разклона за насам. Там няма нищо друго, освен бензин и телефон.
За малко да се изтърве, че и тя има нужда от телефон, за да се обади на дядо си. Но нещо я възпря. Явно Гриф не желаеше компания.
— Добре… — Загледа го. Изглеждаше нервен и неспокоен. Пъхна намръщено ключовете в джоба си. Погледна я и тя за миг помисли, че иска да й каже нещо.
— До скоро.
— Да-а… — Джен отхвърли завивките и отиде до прозореца. Колата се появи иззад къщата и Джен я проследи, докато се изгуби зад първия завой. Потръпна от студ и започна да събира дрехите, пръснати из цялата стая.
Опита се да отхвърли лошите предчувствия. Влезе в банята и пусна душа. Замисли се. Настроението на Гриф започна да се променя, след като се любиха сутринта край езерото. На връщане той се бе умълчал. А после, в стаята, гледаше втренчено в тавана, потънал изцяло в себе си. Най-сетне се обърна към нея със затаена, мъчителна въздишка. Люби я някак си яростно, сякаш никога повече няма да се любят, сякаш това бе последната му възможност да я чувства, да я поглъща и затова иска да запечата всичко в паметта и душата си. Което, според нея, беше пълна лудост.
Тя се облече, отиде в кухнята и напълни чайника. После си помисли, че изобщо не й се пие чай. Беше нервна. Още един ден, само един ден! Утре всичко ще свърши. Или ще размени успешно марките и ще накъса фалшивите на парченца, или тя и Гриф ще отидат в затвора.
Дано се върне по-скоро! Тишината увеличаваше многократно безпокойството й, а въображението й рисуваше една след друга страховити картини, като сцени от филм на ужасите. Къщичката, толкова уютна и приятна, се бе изпълнила със странни шумове и сенки. Като си каза, че е откачила напълно, тя затвори плътно вратата и дори я заключи. Нямаше представа от какво се бои, но това малко я поуспокои.
Два часа по-късно чу шума на колата. Сърцето й подскочи от радост, като видя Гриф. Той погледна към нея и тя му махна. Тъкмо щеше да се отдръпне и да отвори вратата, когато разбра, че той изобщо не се кани да влиза. За голяма нейна изненада отиде зад колата и с ръце на кръста загледа пътя, като че чака някого.
Тогава се появи другата кола. Тя безшумно се прокрадваше под удължените сенки на дърветата и се насочи към Гриф, който явно я очакваше. Беше последен модел буик. Светлосин!
Това бе така шокиращо, че Джен застина безмълвно. Премига глупаво, очаквайки да открие, че все още спи и сънува. Ала колата беше там. Съвсем истинска…
Тъкмо щеше да извика, за да предупреди Гриф, когато осъзна, че няма нужда. Той не само гледаше приближаващата кола, но тръгна бавно към нея. Зашеметена, Джен видя как се наведе, подпря едната си ръка на покрива и заговори с шофьора. Казаха си нещо, после Гриф се отдръпна и вратата се отвори. И… тя видя дребния дебеланко, който ги преследваше!
Джен се дръпна рязко от прозореца. Сърцето й биеше до пръсване. Какво ставаше, за бога? Как ги беше открил? Защо Гриф се ръкуваше с него като със стар приятел?
Съвсем внимателно надникна отново. Двамата стояха още там и си говореха най-любезно. Дебеланкото каза нещо, Гриф поклати глава и за огромна нейна изненада те се разсмяха гръмогласно.
Джен затвори очи. Не може да бъде, простена нещо в нея безмълвно. Не може да бъде истина! Не и Гриф!
Без да иска, мозъкът й заработи и нещата започнаха да си идват на мястото. Нощта преди произшествието Гриф преспа в същия мотел, сякаш да не изгуби следите й… След това, втората нощ, колко лесно я откри! Няколко часа по-късно се появи и Брусард… Дали не е бил подпомогнат от някого? Имаше много възможности и не бе изключено Гриф да е отишъл до селището, докато се бе разхождала. Нали си призна, че е говорил със собственика!
Не, сви юмруци тя. Не беше възможно! Гриф Кентръл я обичаше — той не би я предал така подло. Дори и за половин милион долара!
Опита се да мисли разумно. Как ги бе проследил дебеланкото? Трябва да е тръгнал след тях още от Квебек. Но нали Гриф каза, че колата е на чуждо име!
Преглътна мъчително, искаше да прогони ужасните съмнения, които я обземаха. Дали не работеха тримата заедно — Гриф, Брусард и дебеланкото? Ако беше така, защо Гриф просто не открадна марките? Имаше толкова възможности досега. Защо протака? Защо се натика сам в опасностите?
Значи не работи за Брусард… Значи работи за себе си и е решил сам да забогатее. Ами ако изнудва на свой ред изнудвача? Какво по-лесно от това да вземе марките и да ги продаде обратно на Брусард за добри пари? Той няма да отиде в полицията, я!
В стомаха й се образува студена буца. Ако наистина бе така, той би трябвало да бъде сигурен в две неща: първо, че тя му вярва безрезервно и не се съмнява в него; второ, че няма да стигнат до Лапортьо, преди да се е споразумял с Брусард. И двете бяха лесно изпълними. Тя беше наивна и простодушна по отношение на мъжете, особено пък в този случай. Колко лесно беше за тип като него, хубав, самоуверен и коварен, да я свали и да я накара да вижда звезди! Една-две нощи в прегръдките му и ето я — безнадеждно влюбена и сляпа за всичко наоколо! А ако го обича и му вярва, няма да се усъмни и да го разпитва за подробностите. Всички тези спирки и почивки за романтични обеди, безумните нощи и любовните утрини очевидно бяха печелене на време!
Ледената буца се пръсна и обхвана цялото й тяло. А дребния дебеланко, помисли безучастно, сякаш трябваше да разреши телевизионна загадка, а не собствения си кошмар, вероятно помага на Брусард и действа като посредник. Може би Гриф и Брусард са сключили своето окончателно споразумение днес сутринта, когато отиде за покупки…
Не, каза си Джен делово. Май се увлече! Позволи си прекалено много фантазии. Сигурно имаше някакво логично обяснение за присъствието на този тип. Тя не можеше, о, не — тя не искаше да повярва, че Гриф се стреми да открадне друго, освен бедното й сърце. Погледна към вратата. Най-добре да излезе и да застане пред тях. Сигурно ще изглежда глупаво, но беше за предпочитане, вместо да стои тук и да се побърква.
Пристъпи към вратата, ала една мисъл я спря насред крачка. Ами ако е права? Неочаквано осъзна, макар и с неудоволствие — трябва да провери опасенията си. Виновен ли е Гриф за нещо или не.
Не заради себе си. Заради дядо си. Защото нищо друго нямаше значение, освен марките. Нито Брусард, нито тайнственият дебеланко, нито нейните ужасните терзания. Нито дори Гриф Кентръл! Обърна се и влезе в спалнята. Чантата си беше на мястото. Тя я взе и я отвори. Марките ги нямаше.
Джен изстина. Всичко в чантата беше разбъркано, но марките ги нямаше. Трябва да са някъде тук, каза си съвсем спокойно. Спомни си кога ги видя за последен път. Провери всички джобове, джобчета и ъгълчета. Безуспешно! Една натрапчива мисъл се въртеше в главата й: защо преди няколко часа Гриф я гледаше виновно? Изсипа чантата на леглото и внимателно разрови всичко, да не би малката кутийка случайно да е под хастара или в някой страничен джоб. Нищо!
— О, Гриф! — притисна ръка към устата си, за да не се разплаче. — Как можа?
Обзе я истински водовъртеж от чувства: мъка, ужас, недоверие, болка. Идеше й да зареже всичко и да избяга. Но не без марките! Джен потрепери и усети как в нея се надига вълна от гняв. Тя изми страха и изгарящата болка от предателството, прочисти съзнанието й и я успокои. Така… Няма да избяга, няма да си тръгне оттук без марките, няма да остави всичко зад гърба си недовършено.
Чантата на Гриф лежеше до прозореца. Джен я отвори и я изсипа. Разни дрехи паднаха в краката и тя зарови из тях, заслепена от неочаквано появилите се сълзи. Къде бяха тези марки, дявол ги взел!
Вдигна една тениска и сърцето й трепна, когато нещо падна с трясък на пода. В краката й лежеше малкият пистолет. Тя го изгледа втренчено, после го ритна ядосано с крак.
Отвън се чуха стъпки. Някой се качваше по стълбите. Джен замръзна.
— Джен? — чу гласа на Гриф, безгрижен и нетърпелив. — Хей, Джени, аз съм! Отвори!
Тя машинално разбута останалите дрехи. Кутийката я нямаше. Изправи се бавно. Изведнъж нещо блъсна вратата като булдозер. Рамката се разтресе, бравата поддаде и тя се отвори навътре. Цялата къщичка се разклати. Това така изплаши Джен, че тя се вкамени. Гриф влетя в стаята, спря и се огледа свирепо.
— Хей, Джен! Какво…
Тя реагира, без да се замисли. Вдигна пистолета и го насочи към него.


Десета глава

Не можеше да се каже кой бе по-изненадан. И двамата гледаха оръжието, сякаш за първи път в живота си виждаха пистолет. Джен беше удивена, че го държи, а Гриф — че дулото му е насочено към него.
Като се опита да възстанови в паметта си видяното в стотици детективски филми, тя подпря дясната си ръка с лявата.
— Не мърдай! — Излишно беше да го казва. Той стоеше неподвижно, сякаш бе пуснал корени в земята.
— Какво правиш, по дяволите? — Опита се да пристъпи към нея.
— Стой там! Не мърдай! — повдигна заплашително ръка тя.
— Джени, ако това е някаква шега, достатъчно, а? Не обичам пистолети с насочени дула.
— Не е никаква шега!
Усмивката, която се бе появила за малко в ъгълчетата на устните му, изчезна.
— Не ме карай да мисля, че съм сбъркал, Червенокоске. Обикновено не бъркам по отношение на моите жени…
— Този път си сбъркал! — Тя преглътна солената топка, спряла в гърлото й. Събра всичките си сили да не захвърли пистолета и да побегне, защото неочаквано ясно разбра, че пред нея стои враг, който е много по-опасен, отколкото си бе представяла.
— Ако положението е такова, каквото си мисля, това нещо трябва преди всичко да се зареди. — Той посочи с глава пистолета, като не я изпускаше от очи.
— Зареден е — увери го, без изобщо да знае вярно ли е или не. Нямаше представа как се проверява, а още по-малко — как се зарежда. Досега пистолетите във всички филми стреляха направо, без зареждане! — Искам си марките, Гриф! Веднага!
— Какво?
— Не ми играй номера и не се прави на невинен! Знам, че са у теб. Кога реши да ги откраднеш? Или всичко е било предварително нагласено? С кого работиш — с Брусард и дебеланкото или за себе си?
— Да съм ги откраднал? — Възмущението му бе искрено. Какъв добър актьор, дявол го взел, помисли си някак безучастно Джен.
Гриф огледа стаята и видя празната й чанта.
— Да не искаш да кажеш, че съм откраднал марките? Да не би наистина да мислиш, че съм ги задигнал, след всичко, което преживяхме заедно последните дни и нощи? — Той пристъпи към нея.
— Не… — Китката й трепереше. Обзе я паника.
— Ти или трябва да ми вярваш, Джен, или не. Няма средно положение. А ако не ми вярваш — е, тогава никой няма какво повече да губи.
— Не…! — извика тя сломена. Той направи няколко големи крачки и всичко стана много бързо. Докато в един миг все още стискаше пистолета, насочен към него, в следващия Гриф вече държеше китката й и я извиваше надолу и встрани. Зашеметена и неспособна да се съпротивлява, дори не протестира, когато той внимателно разтвори пръстите й и пое пистолета. — Върви по дяволите! Защо не ги взе още в началото? Защо ме накара да се влюбя в тебе? — разхълца се нещастно тя. — Върви си! Махай се! Нали взе марките, какво друго искаш!
— Не разбирам за какво говориш, скъпа, но най-добре ще бъде да изясним нещата веднага. — Той отиде в банята. След малко се върна с тоалетната й чантичка и извади нещо от нея. — Това ли имаш пред вид?
Джен гледаше малката кутийка, без да разбира нищо. Той я отвори и тя видя пликчето с четирите марки. Премига в пълно недоумение.
— Преместих ги — каза сърдито Гриф. — Тази сутрин, след закуска. Ти чистеше в кухнята, а аз отидох в банята да се избръсна и преоблека. Преди разходката, помниш ли? Видях чантата ти, оставена на най-видно място, и си помислих, че ако някой влезе, докато ни няма, първо ще вземе твоята чанта, без дори да знае, че вътре има половин милион. — Гледаше я гневно. — Помислих си още, че ако Брусард е наел човек да ни следи, това ще бъде първото място, където той ще надникне. Затова скрих марките в твоята тоалетна чантичка. Просто тя ми беше под ръка, а и реших, че едва ли някой ще иска да задигне пастата ти за зъби. Мислех да ти кажа, ала ми излезе от ума.
— Ами аз… аз си помислих…
— Помисли си, че веднага съм си направил сметката да ги свия и да стана богат! Помисли си, че всички часове, които прекарахме заедно, не значат нищо за мен и че всичко, което съм искал, са тези проклети марки!
— Ами като видях как говориш и се смееш с оня, смачкания, а после открих, че и марките липсват, какво можех да си помисля, според теб?
— Смачкания ли? — намръщи се Гриф. — О, господи! Пойнтдекстър!
— Пойнтдекстър ли?
— Ами да, Марвин Пойнтдекстър. Нашата смачкана, както ти я нарече, и доста тежичка сянка отвън е частен детектив, Джени. Човекът със светлосиния буик, който те преследва неуморно от четири дни, е на наша страна. Е, вярно, не е Филип Марлоу, но е най-доброто, което дядо ти е успял да намери за нула време.
— Дядо ми ли?
— Ами ти си го изплашила до смърт, принцесо! Случайно си забравила да го уведомиш какви си ги забъркала…
— Не исках да го тревожа — наведе очи Джен. — Знаех, че ако му кажа за кражбата, ще припадне. Мислех си, когато всичко свърши… О, Гриф! — Джен скри лице в гърдите му и заплака. — Как може да съм толкова глупава! Как изобщо съм могла да помисля, че ти…
— Просто си се паникьосала и си направила няколко грешни заключения. Това е. Но грешката е моя. Трябваше да го предвидя. Трябваше да ти кажа за Пойнтдекстър, веднага след като открих кой е, за да не се луташ в догадки. Ако някой трябва да се извинява, това съм аз.
— Все пак какво прави Марвин Пойнтдекстър в цялата тази история? И защо дядо ми е наел частен детектив, за бога?
— Когато Брусард открил, че марките липсват, не му трябвало много време да се досети кой го е направил. Човекът може да е престъпник, ала не и глупак. Отишъл при дядо ти с обвиненията си, а той пък изобщо нямал представа защо Брусард е бесен и му го казал. Брусард бил извън себе си, но дядо ти не му останал длъжен и го изгонил. Напомнил му, че е изпълнил своята част от сделката и с това всичко е приключило. Брусард вероятно се убедил, че той наистина не знае нищо. Обаче дядо ти се сетил, че си ти. И понеже знаел, че и Брусард ще се досети, пратил Пойнтдекстър след теб — в случай, че се нуждаеш от помощ.
— Защо Пойнтдекстър просто не дойде да ми каже? Защо му трябваше да ни дебне като герой от второстепенен шпионски филм?
— Вероятно заради мен. Той знае от дядо ти, че си сама. И изведнъж в картинката се появявам аз — и то много вътре.
— Какво ли ще каже на дядо ми, господи? — простена Джен, като се сети за физиономията на Пойнтдекстър, когато ги изненада в Квебек.
— Да се надяваме, че ще бъде тактичен. Ала каквото и да му каже съм сигурен, че дядо ти предпочита той да се навърта наоколо, докато разбере какъв съм и за кого работя. Затова и нахълта в стаята ни в Квебек — за да порови из нещата ми и да види кой съм.
— Сега какво ще правим? — Тя погледна Гриф безнадеждно.
— Ще върнем несръчния, но упорит господин Пойнтдекстър в Ню Йорк, ще сменим марките, както сме намислили и ще живеем щастливо още сто години, също като във филмите…
— Не говориш сериозно, нали? Нима ще продължиш да ми помагаш, след всичко, което току-що направих?
— Имаш предвид неуспешния си опит да ме очистиш ли? — попита Гриф с нехайната си усмивка. — Мила моя, та това не ми е за първи път. Макар че трябва да призная, ти си единствената жена досега, която ме е заплашвала с оръжие!
— Гриф, сигурно си много ядосан…
— Права си. Сигурно съм много ядосан. Изключително ядосан! — Той започна да я целува под ухото. — Наистина ли си помисли, че прекарах толкова време с теб в леглото, че те любих, че исках да ти бъде хубаво, само защото бях решил да взема марките? Аз съм алчен човек, Джени. Много по-алчен. Не ми стигат някакви си въшливи половин милион. Особено когато мога да имам всичко — с теб…
— Гриф, как можеш да бъдеш толкова добър, след като те обвиних в кражба, и в лъжа, и…
— Защото е много лесно да бъда добър с теб. — Той продължаваше да целува леко шията й, от което по тялото й се разля познатата топлина.
— Но аз едва не те застрелях!
— Е, нали съм още жив!
— Щях да те убия!
— Не, нямаше… Ти си влюбена в мен, забрави ли? Освен това — езикът му галеше устните й, сякаш пробваше вкуса им — беше пропуснала да го заредиш.
— Ама той не беше ли зареден?
— Само пълен идиот държи вкъщи зареден пистолет. А аз си мисля, че не съм такъв. Но не знаех дали ти не си го заредила.
— Тогава… щом не си бил сигурен… Защо рискува, нали можех да те убия?
— Защото те обичам, Джен! А ако един мъж не вярва на жената, която обича, то на кого да вярва?
— О, Гриф! — погали лицето му тя. — Толкова съм щастлива, че те срещнах! Помисли си само, ако онзи светофар не беше светнал червено, или…
— … ако не ме беше пребила… — допълни той със смях. — Щяхме да се срещнем рано или късно, Джени. Съдбата понякога е капризна, но не е толкова жестока. Ако не се бяхме срещнали на онзи светофар, щяхме да се намерим на друго място и по друго време.
— Обичам те — прошепна тя.
— Зная — усмихна се той. Устните им отново се сляха.
Зад тях някой се покашля.
— Мисля… хм… че сте взели всичко в свои ръце, господин Кентръл… — Марвин Пойнтдекстър пристъпваше от крак на крак. Личеше му, че се чувства неудобно. — Понеже не чух нищо, след като изкъртихте вратата, реших да проверя какво става.
Джен седна бързо и припряно оправи блузата си. Този човек безпогрешно уцелваше момента! Сигурно ще реши, че е ненаситна; с изключение на срещата в ресторанта, всеки път, когато ги видеше, тя и Гриф лудуваха в някакво легло!
Гриф се изправи и погледна Пойнтдекстър нетърпеливо.
— Всичко е наред!
— Извинете, че ви изплаших, госпожице Джордан — продължи Пойнтдекстър. — Ако знаех, че господин Кентръл е тук… така де, че някой като него е с вас, веднага щях да се върна.
— Пойнтдекстър, мисля, че направихте достатъчно. От тук нататък нещата поемам аз, ясно?
— Тъй вярно, сър! — Така се изпъна, сякаш се канеше да отдаде чест и заотстъпва нервно към вратата. — Струва ми се, че нямате повече нужда от мен. Незабавно се връщам в Ню Йорк.
— Точно така — съгласи се любезно Гриф със студена усмивка и тръгна да изпрати Пойнтдекстър.
Джен седеше на леглото. Видя как си стиснаха ръцете и как после Пойнтдекстър изчезна изненадващо чевръсто за теглото си. Когато Гриф се върна в стаята, тя замислено го изгледа.
— Този човек се страхуваше от тебе, Гриф…
— Нищо му няма. Бих казал, че е дяволски последователен. Дядо ти не си е дал парите напразно.
— Може би… А какво искаше да каже с това — ако знаел кой си, щял да се върне обратно? — погледна го изпитателно тя.
Той не отвърна поглед, но две малки бръчици прорязаха челото между веждите му.
— Мисля, че ще е най-добре да ти кажа всичко. И без това скоро сама ще го откриеш.
— Какво ще открия? — Нещо студено залази по гръбнака й.
— Аз не съм… онзи, за когото ме мислиш, Джен.
— Защо имам странното чувство, че това няма да ми хареса? — пророни тя тихо, ала в гласа й се долавяше нескрито напрежение.
— Аз съм… — Той спря, сякаш търсеше точните думи. Не я гледаше в очите, а някъде встрани. — По дяволите, не зная как да ти обясня. Освен да ти го кажа направо. Работя за правителството, в отряд със специално предназначение. Сътрудничим на Интерпол и други организации за борба с международната престъпност. Преследваме крадци и фалшификатори на произведения на изкуството.
Това беше толкова неочаквано, толкова невероятно! Беше така различно от всичко, което си бе представяла, че тя едва не си глътна езика.
— Със специално… предназначение? Ти си… ти си агент, така ли? ФБР, ЦРУ или нещо подобно?
— Нещо подобно — пое дълбоко въздух той. — Моят стар командир от специалните части във Виетнам Спенс О'Дийл е шеф на групата. Не съм през цялото време с тях. Само понякога, за особено важни задачи, като тази. Тогава ме викат. Правя го… е, като услуга. За него и за другите… — Спря. Настъпи тишина.
— И какво… — попита с пресъхнало гърло Джен — какво общо има с мен тази специална задача?
— Те са по следите на Брусард, Джен. Почти от две години. Но той е голям хитрец. Не могат да го хванат лесно. Когато Лапортьо се свърза с властите и съобщи за фалшификацията…
— Какво? Лапортьо знае, че марките са фалшиви?
Гриф я погледна загрижено.
— Показал ги на някакъв свой приятел-колекционер, скоро след като ги получил. Приятелят се усъмнил, че са фалшиви и ги дали за оценка. Когато било потвърдено, Лапортьо отишъл в полицията. Те пък се свързали с групата на О'Дийл. Навързали нещата, стигнали до Брусард и… от тук нататък следите водят към дядо ти.
— Господи, боже мой! — Джен затвори очи. — Те са знаели през цялото време. А ти? Каква е ролята ти в тази история?
— Следя те. Знаехме, че марките са у теб. Мислехме, че ти ще осъществиш контакта — с купувача или с посредника. Искахме да разберем кой е.
Тя не каза нищо. Бавно обмисляше всичко, което чу. Но нищо, нищо нямаше значение. Освен факта, че Гриф Кентръл, по-точно човекът, когото тя мислеше за Гриф Кентръл, мъжът, когото обичаше, всъщност не съществуваше. Тя се бе влюбила в мираж.
— Върви по дяволите! — каза съвсем тихо. Гореща вълна се надигна и се отдръпна в кръвта й. — Върви по дяволите! Значи всичко е било нагласено от самото начало, нали? Всичко — и катастрофата, и криеницата, и преследването! Какъв театър!
— Джен! — посегна той, ала тя го отблъсна.
— Надявам се, добре си се забавлявал, господин Гриф Кентръл! Последните три-четири дни падна голям майтап, а? Чудя се как успя да запазиш сериозна физиономия, когато ти говорих за марките и за дядо ми. Какви са тия врели-некипели — уж ми вярваш, а през цялото време си мислел, че работя за Брусард! Сигурно си умрял от смях, когато се гонихме с него и Пойнтдекстър!
— Джен, за бога, изслушай ме за минутка…
— Защо? За да ми съобщиш правата, които имам според конституцията, преди да извадиш белезниците ли? Предполагам, ще ме арестуваш, нали, господин Кентръл? Всъщност как да се обръщам към теб, може би, агент Кентръл? Би трябвало да се досетя, когато намерих оръжието. Или когато така спокойно го пренесе в Канада — доколкото знам, законите са много строги. Но ти няма за какво да се тревожиш, едва ли ще бъдеш наказан за нелегално пренасяне на оръжие през границата. Сигурно и това ти е позволено!
— Не — каза Гриф остро. — Няма да ти слагам белезници. И не съм таен агент. Казах ти, че го правя от време на време като…
— … като приятелска услуга — допълни тя саркастично. — Е, той трябва да ти е голям приятел. И тази група за разследване… нали така каза — група за разследване? Или се нарича другояче — шпионска мрежа? А може би разузнаване, контраразузнаване, как му викате? Когато ми каза, че се занимаваш с компютри и че си свършил някои специални нещица за правителството, и през ум не ми мина, че си шпионин!
— Не съм шпионин! Да, извърших някои разузнавателни работи за правителството. Но това беше само…
— … Задача със специално предназначение. И аз ли съм задача със специално предназначение, Гриф? Силно ме ласкаеш. Или може би «специално предназначение» е парола — тогава, когато агентът трябва да спи със заподозряното лице, за прикритие? — засмя се тя. — Нищо чудно, че правиш услуги на приятеля си само понякога. Сигурно има километрична опашка от кандидати за подобни «специални предназначения»!
— Ти ще ме изслушаш ли най-сетне! Това не беше предвидено, Джен. И не биваше да става. Аз трябваше само да те следя от разстояние. Нищо повече.
— За да ме следиш от разстояние — заобяснява Джен бавно, като на малко дете, — трябва да си зад мен. Доколкото ми е известно, това означава думата «следене». А после реши да инсценираш катастрофа, така ли…
— Не беше инсценировка! По дяволите, да не ме мислиш за самоубиец?
— Нямам представа. Извинете, господин Кентръл, вие самоубиец ли сте? — изгледа го предизвикателно тя. — Случайно или не, обаче свърши работа. Доближи те до заподозряното лице — и то доста!
Гриф почервеня целия.
— Джени, това, което стана между нас, няма нищо общо с разследването. Заклевам ти се! За твое сведение, след като открие какво съм забъркал, О'Дийл вероятно ще вдигне ръце и ще се откаже завинаги от мен. Престъпих всички указания и правила — плахо се усмихна той. — Влюбване в заподозряното лице не се препоръчва…
— Можеш да прекратиш този цирк, господин Кентръл — изгледа го студено тя. — Няма нужда от оправдания. Защо просто не ме арестуваш и да приключим?!
Гриф изруга ядосано и се заразхожда насам-натам като звяр в клетка.
— Слушай, признавам, че отначало те подозирах в съучастничество с Брусард. Затова и те следих. Но не след дълго разбрах, че си се забъркала в тази работа, без да имаш представа какво става, най-малкото, срещу кого си тръгнала. Брусард е свързан с много опасни хора.
— А на тебе и през ум не ти мина да ми кажеш!
— Не. След като открих, че ти не си главатаря, когото търсех, реших да оставя нещата да се развият от само себе си. Исках да заловя Брусард.
— Като ме използваш за примамка…
— Косвено — да, докато измисля какво да правя.
— Искаш да кажеш, че си останал, за да ме з-а-а-щитаваш! — проточи тя саркастично.
— Не… — Гриф сложи ръце на раменете й и въздъхна тежко. — Джен, аз останах с теб, защото се влюбих… и не исках да те загубя. Много е просто.
Каза го тихо, раздразнението му беше изчезнало. Джен погледна в неспокойните лешникови очи и за своя голяма изненада откри, че му вярва. Собственият й гняв също се стопи безследно.
— Вярвам ти. И все пак не разбирам защо трябваше да стигнем дотук? — Тя обгърна с красноречив жест стаята. — Ако наистина си повярвал, че аз и дядо сме невинни, можеше просто да ми разкажеш. Щяхме да отидем при Лапортьо и да върнем марките. Още преди два дни. И щяхме да си спестим куп неприятности. Или ти трябва да предадеш марките на О'Дийл, а някой друг да се заеме с Брусард?
Гриф се поколеба за миг, после отговори категорично.
— Защото никой не вярва, че не си в играта. Защото са убедени, че и аз вече съм вътре. Оставил съм се да ме прелъстиш, както пряко, така и косвено, и съм повярвал, че си невинна.
— Какво? — извика изумена тя.
— Мислят, че съм провалил разследването и цялата операция, защото съм се поддал и съм се влюбил в едно от заподозрените лица.
Джен го загледа объркана. Не можеше да каже нищо, толкова беше възмутена. Но под негодуванието и гнева й се промъкваше неочакван, нелогичен смях. Преди минута тя обвини Гриф, че е спал с нея, за да постигне своите непочтени цели. А какво излезе — някакъв си голям шеф бил убеден в обратното — че Гриф бил жертвата, а тя прелъстителката! Накрая не издържа и се разсмя неудържимо. Гриф я погледна изненадано.
— Ужасно е смешно! Не го ли осъзнаваш? Голямата далавера със скъпоценните марки и аз в ролята на Мата Хари! Мотоциклетист във ваканция, който се оказва таен агент; закръглен копой, който се превръща в частен детектив и накрая обвинения в съблазън и контра съблазън!
Ала на Гриф не му беше до смях.
— Бъди по-сериозна. Това не е някаква невинна игра на стражари и апаши. Работата е много по-дебела. Брусард е член на шайка престъпници, които въртят сделки за милиарди и затова хората, които са се забъркали в играта, трябва да внимават. А ти си в самия й център, Джени. От две години насам ти и марките сте първата нишка, която води към бандата.
— И сега какво? — запита тихо. Беше объркана и уплашена.
— О'Дийл иска теб. Свързах се с него тази сутрин, когато пазарувах. Дадох описанието на Пойнтдекстър и номера на буика с молба да открият кой е. Като се обадих по-късно, О'Дийл каза, че се опасява от нашата връзка. Или както той се изрази, излагал съм на опасност цялата операция. Изглежда е решил, че съм намерил купувач и съм се продал. Затова иска теб и марките.
— А после?
— После… ще ви пекат на бавен огън — теб и дядо ти, докато се убедят, че няма как да им помогнете. Може би най-накрая ще разберат, че си се забъркала в тази история само заради него.
— Ох! — Гърлото й беше съвсем сухо. — А дядо? Той е в сериозна опасност, нали?
— Много сериозна. Фалшифицирал е марките и дори да успее да убеди О'Дийл, че Брусард го е изнудил, ще бъде обвинен в съучастничество.
— Но ти знаеш, че не е вярно!
— Джен, О'Дийл вижда света само в черно и бяло. Или си виновен, или си невинен!
— О, господи! — затвори отчаяно очи тя.
— Има един начин…
Джен го погледна с надежда.
— Лапортьо е извън играта. Той е невинен, като тебе. Иска само да си получи марките и нищо друго не го интересува. Ако фалшивите марки изчезнат, всичко става безсмислено. Те са единствената връзка между теб, дядо ти и Брусард.
— Боя се, че не те разбирам.
— Утре ще отидем в имението на Лапортьо и ти ще размениш марките. Както го беше намислила. После ще унищожиш фалшивите.


Единадесета глава

Смисълът на думите му достигна бавно до съзнанието й.
— Но това е унищожаване на доказателства, Гриф! Ако разследването е толкова важно, те ще те разпънат на кръст!
— Аз съм късметлия, мила. Твоята малка лудория бе само част от огромна операция — ако се потули, никой няма да забележи.
— Ала ти каза, че марките са единственото свързващо звено с Брусард, и оттам с бандата.
— Брусард е дребна риба, Джен. Той е пионка, а не един от мозъците, които дърпат конците. Те ще се отърват от него. Може да е хитър, но някой ден щастието ще му изневери.
Тя не знаеше какво да каже. Разбираше, че той рискува заради нея, че е готов да унищожи единствената възможност да хванат Брусард, само за да я запази. Нея. Изведнъж в мозъка й проблесна — не е само тя причината. Дядо й също. И най-добрия му приятел, загинал във Виетнам, и онова мъчително, парещо чувство, наречено вина. Може би спасяването на един човек ще смекчи болката от загубата на друг…
— Не ми харесва начина, по който използват хората, Джен. — Той сякаш бе прочел мислите й. — О'Дийл ще изстиска от вас всичко, което може, после ще ви захвърли. Ти и дядо ти не съществувате за него. Вие сте само дребни детайли от мозайката, камъчета по пътя.
— Но, Гриф…
— Не мога да позволя това да стане. Те няма да спрат, докато не преобърнат живота ви с главата надолу и не унищожат всичко хубаво в него, за да търсят доказателства. Няма да оставят дядо ти на мира, докато не им разкаже подробно мотивите за изнудването. Той е направил грешка преди четиридесет години и е заплатил за нея стократно. Вината е разкъсвала душата му късче по късче. За тях това няма значение. Ще го съсипят. Ала той няма да мине през този ад, обещавам ти, защото аз няма да изоставя неговата хубава синеока внучка! — усмихна се мрачно. — Може би щях да успея да убедя О'Дийл в твоята невинност, ако не знаеше за общата ни постеля… образно казано.
— Той пък откъде… О, Пойнтдекстър!
— Да, Пойнтдекстър. О'Дийл го хванал вчера сутринта и така го раздрусал, че той му разказал всичко — от игла до конец. С пълни подробности и дори цветно.
— Какъв ужас! За пръв път в живота си и аз да имам любовна авантюра и тя да стане тема номер едно в международните бюлетини от единия до другия край на Атлантическия океан! Добре, ако направим както казваш, какво ще стане с теб?
— Спокойно, мила моя. Пет пари не давам.
— Но, Гриф…
— Шъ-ът… — Той взе лицето й в шепи. — Правя го, защото вярвам в теб. Правя го, защото уважавам мотивите на постъпката ти и смелостта ти. Ти си истински герой, скъпа! — Гриф се наведе и я целуна решително, което говореше много повече от всякакви думи. Страхът на Джен се стопи.
— Добре, ала не можем просто да нахълтаме през парадния вход на Лапортьо и да се поканим сами вътре!
— Точно това ще направим. Той ме познава — поне знае, че работя за О'Дийл. Не би се изненадал, че му връщаме марките.
— А О'Дийл? Няма ли да се усъмни, като не съм арестувана?
— Обещах да те върна в Квебек до девет сутринта. Засега няма причини да се съмнява, но когато не се появим, ще се досети, че съм излъгал. Най-рано в десет всички полицейски коли в щата ще бъдат известени и ще ни търсят. Не се стряскай — само местната полиция на Квебек, не секретните служби. Обаче и те стигат, щом ни пипнат с марките в ръце!
— Гриф, ако си навлечеш неприятности заради мен, няма да си го простя никога!
— Всеки мъж трябва да се помъчи поне веднъж да стане герой в очите на любимата си, Червенокоске. Дори ако въпросната любима не вярва особено в неговите способности — усмихна се той.
— Харесва ми като ми казваш Червенокоска… — прошепна Джен и обви ръце около врата му. — Освен това имам много високо мнение за твоите способности, храбри мой рицарю! За всичките ти способности…
— И аз си съставих вече добро мнение за твоите… — Той започна леко да я насочва към спалнята. — Какво ще кажеш да усъвършенстваме някои от добрите си качества още сега?
— Нищо на света не е толкова съвършено, че да не може да бъде подобрено — засмя се Джен щастливо. — Още повече, че това вероятно ще бъде последната ни нощ заедно, след като утре ни хванат.
— Няма да ни хванат — каза Гриф уверено и я отнесе на ръце до леглото. — Живея в асфалтовите джунгли от доста време, Джен, и знам как играят големите. Дори Спенс О'Дийл не е достатъчно добър да ме спре!


— Джен! — Гласът му беше тих, но настойчив. Той стоеше до леглото и сложи ръка на устните й. — Ш-ш-т. Тихо!
Тя остана да лежи безмълвна. Гледаше как безшумно се промъква към прозореца като голяма хищна пантера. Гъвкавото му тяло бе напрегнато в зловещо очакване. Тя потръпна. Тогава видя, че държи пистолета. Постепенно напрежението му отслабна. Погледна я, ала очите му бяха все още присвити и нащрек.
— Обличай се бързо. Но и безшумно!
— Какво става? Кой е вън?
— Не зная… — Той също започна да се облича. — Една кола спря край пътя, а преди малко чух някой да се промъква насам.
Джен започна да прибира багажа.
— Остави, скъпа, искам да се измъкнем преди онзи да разбере, че сме го усетили. — Той облече якето си и мушна пистолета в джоба. — За всеки случай — усмихна се навъсено, като видя погледа й. — Готова ли си? Взе ли марките?
— Да. — Тя метна чантата си на рамо. — А ако се опита да ни спре?
— Ние ще го изпреварим.
Каза го, сякаш се подразбираше от само себе си. Джен знаеше, че говори за пистолета, ала реши да не задава излишни въпроси.
— Как ще…
Гриф сложи пръст на устните си. Тя замря. Дори спря да диша, когато той отвори вратата.
— Тихо, без шум… — Неочаквано се обърна към нея и още по-неочаквано я целуна. — Не се тревожи, Червенокоске. След няколко часа ще седим в някой луксозен ресторант, ще ядем охлюви с шампанско и всичко ще ни изглежда като лош сън.
Джен направи опит да се усмихне.
— Никога ли не те е страх? — запита го тя шепнешком.
— Винаги ме е страх, Червенокоске. Но трябва да го направя, така както и ти го направи миналата седмица.
— Да, обаче аз не си вадя хляба с това!
— Вероятно и аз — от утре. Надявам се, няма да имаш нищо против да се омъжиш за бивш агент, а, Червенокоске?
— Имаш странно чувство за хумор… Да не би да ми правиш предложение?
— Позна! Вярно, не му е мястото, ала обстоятелствата са такива. Стига да искаш, по-късно ще го повторя още веднъж.
— Ако се измъкнем живи оттук, ще се радвам да го чуя — отвърна тя. — Обичам те, Гриф Кентръл!
— И аз те обичам, Дженевив Джордан! Не знам с какво съм те заслужил, но се кълна, че ще те спася на всяка цена! — Той запечата клетвата си с гореща целувка. — Хайде сега да се отървем от проклетите марки, преди да са ни донесли още по-големи неприятности!
Той й нареди да не мърда, после безшумно пристъпи към края на верандата и скочи на земята. Беше само една от сенките на нощта. Тя се огледа неспокойно. Високите дървета, които по-рано ги пазеха като приятели, сега бяха пълни с тайнствени звуци. Шум от суха клонка прозвуча като изстрел в тихата утрин и Джен се стресна. Откъм ъгъла на къщата се дочу приглушено проклятие, последвано от трясък на стъкло.
— Гриф? — Тя скочи към парапета на верандата. Всеки миг очакваше изстрел.
— Той не може да ти помогне този път, Дженевив — чу познат студен глас зад себе си. — Отвращавам се от насилието във всичките му форми, обаче тази глупава игричка ми дойде до гуша!
Джен се върна бързо. Кръвта се дръпна от лицето й. Брусард се усмихваше с ледена усмивка, едва повдигнала ъгълчетата на устните му. Но тя дори не забелязваше това. Гледаше като омагьосана предмета, който той държеше в ръка — малък пистолет, насочен към нея.
— Няма нужда да обяснявам защо съм тук, нали, Дженевив? — Думите му разрушиха магията. Брусард изглеждаше ужасно смешен, като в долнопробна мелодрама!
— Какво стори на Гриф? — Гласът й беше спокоен, ала в него имаше някаква нова, особена нотка на заплаха.
— Нищо. Засега го извадих от строя.
— Ако си го наранил, кълна се, че ще проклинаш деня, в който си чул за тези марки!
— Честно казано, вече съжалявам… — Той се усмихна невесело и махна с пистолета. — Но нещата отидоха твърде далеч, за да се отказвам тепърва. Дженевив, бъди така добра, дай ми ги и аз ще си отида. Всеки по своя път. Повече няма да чуеш за мен.
Зад Брусард нещо помръдна. Сигурно вятърът клатеше клоните.
— Добре! — Тя отвори чантата и извади кутийката. Очите му се разшириха от алчност. — Дръжте! — Джен хвърли чантата си върху му и скочи към вратата на къщата.
Брусард вдигна ръце, за да предпази лицето си и отстъпи крачка назад. После се окопити и се хвърли след нея. Джен тръшна с всичка сила вратата. Сигурно го удари здравата, защото последва вой и поредица цветисти епитети от репертоара на марсилските докери, доста неподходящи за един достопочтен професор по история.
Ала въпреки тази временна победа, Джен разбираше, че всъщност се е вкарала в капан. Друг изход от къщата нямаше. И което беше по-лошо — не можеше да задържи Брусард, който напираше да влезе. Вратата се клатеше застрашително, а тя я подпираше с последни усилия. Погледна безпомощно счупената брава. Натискаше с всички сили с гръб, като едновременно се опитваше да придърпа голямата маса и да се барикадира с нея.
Вратата се отвори с трясък и отхвърли масата. Брусард влетя в стаята ужасно сърдит.
— Дженевив, не си играй с търпението ми! — Очите му святкаха гневно. — Престани да се правиш на детектив и ми върни марките!
— Не! — Джен мина от другата страна на масата. Нещо се мярна навън край вратата. Сигурна беше, че там имаше някой, макар че нищо не виждаше!
— Дай ми марките!
Тя отстъпи още назад. Отвори кутийката, извади плика и го вдигна така, че той да го вижда.
— Още една стъпка и ще ги скъсам, Брусард, кълна се! — Тя ги хвана между палеца и показалеца на двете си ръце. Той замря.
— Няма да го направиш! Те струват много пари, за теб също…
— Само опитайте! — Искреното убеждение в гласа й го спря. — За мен не струват нищо, Брусард. Аз не съм колекционер. За мен са само неприятности.
— Но ти не можеш да ги скъсаш! — Тревогата в гласа му го издаваше. Той явно се страхуваше. — Те са безценни, Дженевив! Безценни! И защо трябва да късаш истинските марки! Нали искаш фалшивите, не тези?
Джен сви рамене и му се усмихна. Чувстваше се дяволски спокойна. Сега знаеше, че вече няма какво да губи.
— Ако изчезнат, как ще докажете, че изобщо са съществували? Единственото свидетелство за тяхната автентичност са те самите, нали? — Брусард я гледаше втренчено. Тя знаеше, че той претегля всяка казана от нея дума. Накрая вдигна пистолета.
— Макар че ме дразниш, Дженевив, признавам твоята изобретателност и храброст. Възхищавам ти се. Ако дядо ти бе наполовина толкова смел преди четиридесет години, сега нямаше да бъдем тук. Ала ти играеш опасна игра, госпожице. Какво може да ме спре да те убия и да си взема марките?
Джен преглътна. Отдавна се чудеше кога това щеше да му дойде на ум.
— Вие сте крадец, Брусард. Но не сте убиец. — Каза го спокойно, като се молеше богу да е истина. Отново усети неясно движение около вратата. Дори за част от секундата зърна нечие лице — сурово, слабо лице и очи със студения блясък на стоманата. Помисли си, че е Гриф. Обаче, след като видението изчезна, бе сигурна, че не е той. Това лице беше по-слабо, очите бяха по-студени и безмилостни. Зачуди се дали бе реалност или от страх започват да й се привиждат разни неща. Неочаквано разбра с абсолютна яснота, че това не беше плод на въображението й. Навън действително имаше някой. Някой с очи от лед. Тя погледна Брусард. — Освен това, ако ме убиете, ще трябва да убиете и дядо ми. И Гриф. И кой знае кого още… А когато Лапортьо открие, че скъпоценните марки са фалшиви, какво ще стане?
Той вдигна рамене.
— Ти сама го каза — няма кой да докаже, че не са били винаги фалшиви. Старите хора правят грешки, нали? Очите ми не са толкова силни, колкото преди. Истинските марки може да са отдавна продадени и кой изобщо ще знае, че някога са съществували?
— А дядо ми?
— Никой не би свързал фалшификатите с него. Няма причини. Той не е правил такива неща досега.
— Но вие откраднахте марките и го изнудихте да ги фалшифицира! — настояваше Джен и се молеше да е познала кой стои отвън пред вратата.
— Да! Аз ги откраднах! — сърдито потвърди Брусард. — А ти пък ги открадна от мен заради героичния си, ала напълно негоден план да ги върнеш на Лапортьо. — Той отново вдигна пистолета. — Възхищавам ти се и уважавам чувството ти за отговорност към Филип, Дженевив. Уважавам и твоя идеализъм, но си искам марките. Веднага!
— Моите комплименти, госпожице Джордан! — Високата сянка до вратата проговори и влезе в стаята на светло. В ледените очи прозираше едва забележимо учудване и възхищение. — Направихте го без грешка.
Той беше по-висок от Гриф и по-слаб. Пристъпи с грациозността на хищник. В лявата си ръка държеше пистолет.
— Спенс О'Дийл! — произнесе тя неволно. Не се учуди, когато той кимна с глава.
— Дължа ви своите извинения, госпожице. Не само че сбърках по отношение на вас, ала ви подцених, което е непростимо за професионалист като мен. — Тънките му устни се извиха в дъга, която трудно можеше да бъде наречена усмивка. — Много се радвам, че сте на наша страна. Ако някога останете без работа, мога да ви предложа…
— Благодаря ви, няма да имам нужда — отвърна Джен хрипливо. — Какво ще правите с него? — Погледна към Брусард, който не откъсваше очи от О'Дийл.
— На първо време ще си поговорим — за кого работи, откога… Не ми прави впечатление на глупав човек — мисля, ще ни каже всичко, което искаме да знаем. След това ще се заемем с останалите.
Отвън се чу трясък от счупено дърво и болезнен вик. О'Дийл погледна към вратата раздразнено. Някакъв мъж влетя гърбом в стаята и се удари в масата. Изправи се и отново падна с рев, като държеше челюстта и кървящия си нос. Джен го погледна с изумление. След това вдигна поглед към вратата. Още някой влезе в стаята — Гриф! Той застана между нея и О'Дийл, като люлееше дясната си ръка.
— Няма да я изведеш оттук, Спенс!
— Опитах се да го спра, сър! — Мъжът хвърляше убийствени погледи на Гриф. — Първо удари Келог, после мен…
О'Дийл му махна с ръка да млъкне и погледна развеселен ръката на Гриф. Устните му отново се разтегнаха в подобие на усмивка. Мушна пистолета в кобура под сакото си. В стаята влязоха още трима мъже — единият от тях изглеждаше направо зле. Като забеляза Гриф, тръгна заплашително към него, но О'Дийл го спря.
— Изведете го — посочи той Брусард. После погледна Гриф. — Колко пъти съм ти казвал да не удряш с гола ръка, Кентръл? И колко пъти досега си я чупил, тази ръка? Четири? Пет?
— Три — изръмжа Гриф. — Обаче това няма да ме спре да те ударя, ако се опиташ да я арестуваш!
— Гриф! — За миг Джен бе до него. — Нима е счупена?
— Ами да, госпожице — изкиска се О'Дийл. — Той винаги е имал стъклени ръце, още във Виетнам. Не си спомням планът ни да включваше нещо подобно, Кентръл. Значи не си следвал заповедите и указанията!
— Не, когато засягат невинни хора, О'Дийл!
— Ти наруши всички правила, Кентръл. Едва не провали цялата операция, като замеси своите лични интереси.
Гриф погледна развеселено Джен.
— Този път не познахте, О'Дийл. Най-после уточних моите интереси. Затова всичко се обърка.
— Но ти не знаеше, че тя е невинна!
— Знаех.
— Е, добре, това са чисто теоретични предположения — вдигна вежди той. — Сега на въпроса. Докато ти навън си чупеше кокалчетата с челюстите на Келог и Шезко, твоята малка приятелка накара Брусард да проговори.
Гриф погледна изненадано Джен.
— Смятате ли, че каза достатъчно, за да влезе в затвора?
— Достатъчно, за да възстановим скъсаната нишка. Трябваше да се върнеш, още когато те отзовах, Гриф — добави той. — Щеше да ни спестиш много неприятности. Дядо й дойде вчера при нас.
— Дядо? Какво направихте с дядо ми?
О'Дийл изглеждаше направо развеселен от нейната войнственост.
— Нищо, госпожице Джордан. Разказа ни цялата история, от онова, което се случило във Франция преди четиридесет години, до когато Брусард му занесъл марките миналата година. Искаше да ви помогне, да ви защити, госпожице. Каза, че е време да погледне миналото право в очите и да започне собствената си битка. Разказа ни какво сте направили, разказа ни и за Брусард.
— Добре ли е?
— Съвсем добре. Знаете ли, въпреки всичко, което ви е наговорил Кентръл за нас, ние не малтретираме невинните граждани. Дядо ви сега е в «Шато Фронтенак» на разноски на правителството и ви чака. Искаше да тръгне с нас тази сутрин, но не бях сигурен дали все още сте тук. — Той погледна студено Гриф. — Ако пък тръгнехте да бягате, не знаех колко време ще ви преследваме и как ще се развият нещата.
— Вие сте един от учителите ми, О'Дийл! Нали от вас научих тайните на занаята — прекъсна го Гриф с горчив хумор.
— По дяволите, Кентръл, това не ти е Виетнам! Тук си част от група, от работна група, а не самотният бегач на дълги разстояния. Едно от първите неща, които те учих, беше никога да не допускаш чувствата да пречат на работата.
— О, стига! Уморих се от тази работа, О'Дийл, писна ми! — Гласът на Гриф трепереше. — Това момиче и дядо й са двама от онези добри и честни хора, за които само сме чували, че ги има. Хора, които интуитивно знаят кое е правилно и кое не, които съвсем безшумно правят необходимото, без фанфари и награди. Хора, за които бях забравил, че съществуват заради вас и вашата работа, О'Дийл!
— Това винаги е било твой проблем, Кентръл. Досега никога не си изпълнил която и да е заповед, без да анализираш събитията и да търсиш под вола теле…
— Мисля, че затова сме различни.
— Не сме чак толкова различни…
— Не, различни сме — каза меко Гриф, обърна се и прегърна Джен през раменете. — И не си правете труда да ме уволнявате, О'Дийл, защото току-що напуснах. — С тези думи той тръгна с нея към спалнята.
— Как е ръката ти? — с тревога го запита тя.
— Ужасно боли. Още няколко подобни геройства и ще се съсипя за цял живот…
— Никакви геройства повече, Гриф — зарече го Джен, като събираше багажа. — Само ще взема дядо и — право вкъщи. — Почувства, че е смъртно изморена. — Не мога да повярвам, че всичко свърши. Край! Дори сега не ми изглежда истинско.
— Беше си съвсем истинско… — Той я обгърна с две ръце и зарови лице в косите й. — Всичко, всичко, Джени!
— Имаш предвид и това, което току-що каза на О'Дийл? Че няма да работиш повече за тях?
— Да, и това. През цялото време се опитвах да избягам, Джени. Да избягам от действителността, от спомена за Гари. Мъчих се да запазя по някакъв начин миналото живо, като работя за О'Дийл, като участвам в неговите игрички на стражари и апаши. Може би съм мислел, че го дължа на Гари. Или може би само съм търсил още една възможност в живота си. Не зная. Но щом дядо ти може да се пребори със своите кошмари, значи мога и аз. Време е да погледна смъртта на Гари право в очите. Не беше моя грешка. Знам. Мисля, че вината, мъката и болката по него бяха опит да го запазя жив в себе си.
— А сега? — попита меко тя.
— Сега започвам да живея за утре, не за вчера. Ще се върна в Ню Йорк, ще ухажвам две-три седмици любимото си момиче, след това още веднъж ще й поискам ръката. Този път най-тържествено, както му е редът.
— Ужасно ли си сигурен в себе си? — разсмя се тя.
— Ужасно съм сигурен, че те обичам. Да не кажеш, че си променила мнението си?
— Я не оглупявай! — пресегна се тя и дръпна кичур от гъстата му коса. — Обаче те предупреждавам, че не аз ще бъда проблем за теб, а дядо. Ще трябва да изтърпиш няколко много важни разговора с него, да му харесаш и да го убедиш, че намеренията ти са почтени. Аз съм му любимката и той ще бъде много строг и взискателен. Ще те подложи на такъв изпит, че преживяванията с О'Дийл ще ти се сторят като помилване с перце!
— Но поне ще си заслужава! — Той замълча, леко се навъси и занавива една къдрица от огнената й коса около пръста си. — Само че най-напред трябва да свърша още едно нещо, Джен. Да видя едни хора, преди да се върна в Ню Йорк. Прибери дядо си, а аз ще дойда след няколко дни.
Тя се съгласи с усмивка.
— Те ще бъдат щастливи, Гриф. Във Виетнам са загубили не единия, а двамата си сина. Време е да престанат да тъгуват за теб.
— Толкова неща имам да им казвам! Направо съм бил отвратителен егоист и глупак, като съм го държал през цялото време в себе си.
— Ще ми се обадиш ли?
— Да! — Очите му заблестяха. — Какво ще кажеш да отидем в Балтимор, след като заведеш дядо си у вас? Нито ден не сме почивали, Червенокоске! Можем да наемем бунгало край брега на някое езеро като това и да се любим ден и нощ, без да се страхуваме, че някой ще ни следи…
— Дадено, Кентръл!
— Обичам те!
— И аз те обичам — прошепна тя. — Целуни ме!
— С удоволствие, скъпа…

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.