Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Елизабет Гейдж
Табу

 

Пролог
 
22 април 1947 г.
Мрак изпълни залата и свърза в едно всички присъстващи, мълчаливи и очакващи.
Пред тях се появи лице на жена, стократно уголемено.
Сбогуваше се с някакъв мъж на перона на гара. Зад тях като че ли имаше и други хора — много хора, събрали се там, за да си кажат сбогом.
Лицето на жената закриваше всичко. Мъжът се отразяваше в очите й, които станаха още по-красиви от пробягалото през тях отчаяние.
— Наистина ли трябва да заминеш? — попита тя. — Необходимо ли е всичко да свърши така?
Гласът й бе равен и дрезгав. На повърхността ласкав и естествен, като на младо момиче. Но в дълбочина сякаш нямаше възраст и криеше неизброими тайни.
Златистите очи станаха още по-големи и мъка помрачи блясъка им като облак, забулващ луната.
— Да — отвърна той. — Трябва да замина. Какво не бих дал, за да променя нещата. Но няма как.
Тя въздъхна, сякаш той бе цитирал страшен закон, жесток и неумолим като самия живот.
— Не знам защо чувствам, че сърцето ми те изгубва — каза. — Сякаш, без да съзнавам, съм извършила някакво прегрешение и ти затова ме напускаш.
Мъжът поклати глава.
— Не си извършила никакво прегрешение. Освен ако любовта е грях.
Прегърна я силно. Ръката й трепна на рамото му, несмееща да го притегли, понеже той трябваше да тръгва.
— Обещай ми, че ще надмогнеш всичко и ще се помъчиш да бъдеш щастлива — каза той.
— Щастлива — промълви тя и се усмихна едва-едва, сякаш й бе изрекъл глупава шега. После лицето й помръкна и тя зарови глава в гърдите му, за да скрие от него дълбините на скръбта си.
— Толкова е странно — каза по-скоро на себе си, отколкото на него. — Когато дойде любовта, хвърляш се към нея безразсъдно. Виждаш, че преди това животът ти е бил празна черупка, и обръщаш гръб на миналото, без да се замислиш.
Затвори очи. Ръцете й бяха притиснати към силния му гръб.
— И тогава — продължи тя, — когато животът отново дойде да си вземе своето, няма как да се пребориш с него, понеже не искаш повече да понасяш самотата. Захвърлил си я, както детето захвърля хартиена играчка. Не можеш да спреш стрелките на времето, няма как да се върнеш назад и да станеш по-внимателен, да погледнеш напред и да прозреш опасността.
Погледна го в лицето.
— Това е престъплението, за което трябва да се плаща, разбираш ли?
Мъжът не отвърна. Тя му разкриваше сърцето си, а той немееше пред болката, която виждаше там.
Тя го притисна силно.
— Любовта е много по-важна от живота. Но животът е по-силен. Не е честно…
Той обгърна страните й с длани.
— Аз ще се върна.
— Дали? — Очите й не вярваха, но в замяна тя като че ли почерпи утеха от желанието му да се завърне при нея. Сякаш това й бе достатъчно. — Наистина ли?
— Да. Ще се върна.
Той все още се опитваше да й вдъхне вяра. И все пак беше ясно, че тя знае нещо, което не му е известно, че вече го съзира, макар той да не можеше, тъй като собствената му любов го заслепяваше.
Тя го притисна и го целуна. От всяко нейно движение се виждаше, че тази целувка им е последна.
— Сбогом — каза. — Трябва да тръгваш. Вече няма време.
Той я прегърна, прошепна последни прощални думи и се качи на влака. Лицето й бе тъй красиво в своята безутешност.
«Животът отминава и нищо не остава — чу се глас някъде в нея. — Едно последно сбогом и всичко е забрава…»
Гледаше го как се отдалечава. Вдигна ръка.
«Това ли бе думата, която чух първия ден? — заговори отново вътрешният глас. — Когато лицето ти изличи миналото и бъдещето ненадейно се разстла пред мен като немислимо блаженство? Това ли чух? Сбогом…»
Сбогом… Думата не бе изречена, устните й беззвучно се помръднаха. Камерата се приближи още повече към нея. Всяка чертица от лицето й, прочуто из целия свят с красотата си, бе преобразена от печал. Мечтите на всички жени, загубите на всички жени бяха събрани в очите й.
Сред публиката се чуваха хлипания. Хората се притискаха един в друг, неспособни да откъснат очи от екрана, въпреки че сълзите им замъгляваха картината пред тях.
Ликът на младата жена започна да избледнява. И все пак очите се стопяваха по-бавно от останалото, така че когато филмът свърши, изразът им все още се виждаше като призрак, който не може да бъде изцяло изличен дори от времето.
Тогава на екрана се появи последната дума: «КРАЙ».
Никой не помръдна. Зрителите бяха изпаднали в благоговеен транс. Съзнаваха, че са свидетели на нещо по-окончателно от края на един филм.
Кейт Хамилтън, звездата, светила така ярко пред тях, нямаше никога повече да се появи на екрана. Това прощаване с любовта бе и краят на нейната кариера, най-кратката и най-необикновената кариера в историята на киното.
А Джоузеф Найт, мъжът зад камерата, който с любовта си и с голямата си дарба бе направил от Кейт звезда, нямаше никога да снима друг филм.
Думите, които героинята бе изрекла от екрана, тегнеха като погребален покров над историята на киното. С Кейт Хамилтън холивудският филм се устремяваше към дълбини, каквито преди не бе постигал. И всичко това благодарение на Джоузеф Найт, уловил Кейт за вечни времена на върха на гения й.
Всичко бе свършило, филмът говореше за начало и неизбежен край и сякаш предсказваше бъдещето на онези, които бяха отдали силите си за създаването му. В много отношения с този филм животът наподобяваше изкуството.
Надписите бавно запълзяха нагоре по екрана:
 
«Ан — Кейт Хамилтън
Сюзън — Ив Синклер
Сам — Самюъл Рейнс»
 
Публиката седеше като прикована. Никой не стана да си тръгне.
В дъното на салона, незабелязвана от никого млада жена следеше с особен интерес редящите се пред очите й имена.
Кейт Хамилтън…
Ив Синклер…
Гледаше втренчено пред себе си. Все още виждаше лицето от екрана и съдбоносната дума «КРАЙ».
— Сбогом! — прошепна беззвучно.
Да, това бе краят. На таланта, направил от Джоузеф Найт име в света на киното, и на уголемения лик на Кейт Хамилтън от екрана. Никога вече нямаше да ги гледа възторжена публика.
Край на надеждата? Може би. Но не и на любовта…
Постепенно салонът започна да опустява. Хората се движеха бавно и мълчаливо — тъй силно бе въздействието на филма. Но младата жена не помръдваше.
За публиката, която тихо се изнизваше от салона, току-що гледаният филм бе произведение на изкуството. Вече бе привлякъл в киносалоните повече зрители от всеки друг филм до този момент. Никой не можеше да остане равнодушен към него. Хората идваха отново и отново. Въпреки че тъжната история изгаряше душите им, тя ги и привличаше, както пламъкът примамва нощните пеперуди. Като че в нея се криеше истина, която повече от всякога подхранваше чувството им за това кои са в този конкретен исторически момент.
За седналата в тъмното млада жена това бе повече от филм. То бе нейното лично и последно сбогом.
Тя не заплака. Нямаше вече сълзи за проливане.
Все още чуваше думите, долетели от екрана. Думи, които разказваха цялата история далеч по-добре, отколкото собствената й памет можеше да я разкаже.
Имам чувството, че сякаш несъзнателно съм извършил някакъв грях и затова сега те изгубвам…
Това е престъплението, за което трябва да се плаща…
Сега на екрана нямаше нищо. Тя бе сама в салона и се взираше в огромните завеси, които се издигаха пред нея като покров. Никой от онези, които излизаха един по един, не се сети да погледне към нея. Душите им бяха все още изпълнени с току-що видените образи. Дори да я бяха забелязали, можеше и да не я познаят, тъй различни са грандиозните образи от екрана от обикновеното човешко същество.
Но те мислеха за друго. Та нали затова бяха филмите! Да отвлекат погледа от нещо истинско, нещо досегаемо и да го насочат към недействителното и илюзорното. Тя тъй добре знаеше, че илюзията може да отвори вратите към злото и бездушието, но едва сега осъзна, че същата тази илюзия може да е единственият път към най-съкровените истини на душата.
А може би имаше и друга причина за това, че днес никой не би я познал. Понеже тя вече не бе същата и никога нямаше да бъде. Времето и съдбата я бяха променили, изтръгвайки я от миналото, което някога приемаше като даденост и унищожавайки след това бъдещето, което с нетърпение бе чакала като хубав сън.
«Един подобаващ край — помисли тя. — И спусната завеса.»
А иззад завесата очите все така вторачено я гледаха с вечната си болка и бездънната си любов. Гледаха не към нея, не към тази зала или към този ден, а към Джоузеф Найт. Очите, които нямаше да избледнеят, любовта, която нямаше да умре.
Това ли бе думата, която чух първия ден? Когато лицето ти изличи миналото и бъдещето изведнъж се разстла пред мен като небесен рай? Това ли е, което чух? «Сбогом…»
Нека тогава това бъде нейният епитаф. Героинята от екрана — илюзия, станала реалност само чрез въздействието, което филмът можеше да има над душата — го бе казала по-добре, отколкото тя би могла да го изрази. В зората на любовта се таи краят, който разлъчва, безвъзвратната раздяла, пръскаща дивната си светлина над всяка човешка радост и криеща от нас, докато не стане твърде късно, онова, което трябва да дойде след това.
Сбогом…
 

Книга първа
 
1
 
Седемнайсет години по-рано
12 септември 1930 г.
Кейт Хамилтън беше на единайсет години.
Седеше в тъмния кинотеатър с приковани в екрана очи.
Беше забравила собственото си съществуване. Беше забравила малкия калифорнийски град вън от салона, къщата, в която живееше с майка си и втория си баща. Беше забравила съучениците си, спомените, грижите и разочарованията си.
За нея кинотеатърът бе приказна утроба — топло и прелестно място, където мечтите се сбъдваха. Всяка част от изживяването носеше необикновено очарование — мирисът на бонбони, далечният аромат на дим откъм местата за пушачи отзад, изкорубените пружини на седалките и от време на време гласът на дете, което искаше от майка си вода или да се изпишка. Неподвижните зрители, замрели и погълнати от филма, и най-вече тайнственият сумрак в салона бяха същинско вълшебство за Кейт.
И от дъното на тази лично нейна приказна утроба тя се любуваше унесено на героинята от екрана.
Беше малко момиче. Казваше се Ив Синклер — една от прочутите детски звезди на Холивуд, филмът, който даваха този ден, бе най-новата й роля — история от времето преди Гражданската война, където Ив играеше прелестна дъщеричка, спасяваща плантацията и дори брака на родителите си.
Кейт не внимаваше в сюжета. Беше гледала филма седем пъти и знаеше наизуст целия диалог, както и изтърканата сантиментална интрига. Очите й бяха само в Ив.
Ив бе развито за годините си красиво момиче с гладка и лъскава кестенява коса, боядисана в червеникаво и накъдрена специално за филма, с ясносини очи, дяволито чувство за хумор и чисто американска свежест, която покоряваше сърцата на зрителите още когато бе осемгодишна и оттогава насам водеше звездата на успеха й към все по-нови висини.
Кейт тръпнеше от възторг. Ив Синклер бе нейната героиня и нейният идеал.
Според списанията за кинозапалянковци Ив живееше с родителите си в Пасадина. Имаше куче на име Мъфи, което нощем спеше в стаята й. Любимите й занимания бяха да се пързаля на кънки, да чете (Кейт дълго и мъчително бе спестявала, докато си купи книгите, за които се говореше, че Ив обича — «Малки жени», «Големите надежди», «Ребека от Сънибрук фарм») и да свири на флейта. Любимият й актьор бе Кларк Гейбъл, в когото твърдеше, че била безнадеждно влюбена, и с когото мечтаеше един ден да се снима. Най-съкровените й желания бяха да пътешества до Египет, да види пирамидите и да язди слон.
Кейт знаеше всички тези подробности както ревностният християнин знае Евангелието. Живееше, дишаше и бленуваше за Ив Синклер. В стаята си пазеше специална папка, грижливо скрита от любопитните очи на майка й, която съдържаше стотици снимки на Ив, статии за нея и реклами за всичките й филми. Кейт познаваше цялата филмография на Ив — от първото й кратко появяване на екрана в някаква комедия до договора й с «Уърлдуайд Пикчърс» — студиото, което я бе направило звезда.
В началото Ив неизменно играеше роли на дръзко момиченце, което пленяваше възрастните и ги въртеше на малкия си пръст. Когато порасна и крайниците й се издължиха, тя придоби особена привлекателност и се превърна в спретнато, живо и умно девойче. Специално за нея създадоха нови роли, в които тя показваше рядка за годините си сериозност в допълнение към прекрасната си външност. Остроумието и безпогрешното й чувство за добро и зло й помагаха да разрешава споровете на възрастните край себе си и да среща подходящи брачни партньори там, където холивудските сценаристи сметнеха за необходимо.
В тези трудни години, които скоро щяха да бъдат наречени Голямата криза, Ив се явяваше като носител на детско-юношеска дързост и находчивост, но и на по-дълбока нравственост — верен усет за правдивост и честност, присъща на всичките й образи, и прославяща името й. За кинолюбителите тя бе олицетворение на искреност, почтеност и красота. И го постигаше лесно, понеже ясносините очи, откритата, неподкупна усмивка, бисерната кожа и свежото младо тяло, взети заедно, въплъщаваха всичко, което една майка може да желае за дъщеря си.
Кейт седеше и гледаше как филмът се насочва към шаблонния си край. Отново я бодна познатото чувство за непълноценност. Ив бе всичко, което Кейт не бе, а искаше да бъде. Ив нямаше трески за дялане. Косата й винаги бе изрядно сресана, изящните й дрехи не бяха покрити с пръски и петна, никога не бе несръчна, та да предизвиква укор у възрастните. Тялото й бе стройно и гъвкаво, без онази младежка ъгловатост, която кара обикновените момичета да се мразят.
Когато се сравняваше с Ив, Кейт се виждаше като жалко подобие на човешко същество. Беше мърлява, отпусната и безинтересна. Гледаше в огледалото жълтеникавочервената си коса, баналния си нос, безизразните очи и решаваше, че е недодялана и безформена, във всяко едно отношение пълна противоположност на приветливата, отракана и безупречна Ив Синклер.
Първите пет минути в киното винаги се помрачаваха от това болезнено сравнение. Но после забравяше за себе си и се потапяше в обаянието на пленителната Ив, за да се върне отново към действителността два часа по-късно. През тези скъпоценни два часа тя дръзваше да се сдобие със съвършената и сияйна усмивка на Ив, напевния й глас, палавия й хумор и най-вече с щастливия край, който Ив извоюваше за себе си, за филмовото си семейство и за всички наоколо във вълшебния свят на екрана.
 

Филмът бе свършил. Беше време да се прибира у дома.
Кейт излезе навън и запримигва в яркото следобедно слънце. Главната улица на Плейнфийлд, щата Калифорния, лежеше пред нея сънлива, скучна и обезверена като улиците на всеки малък град в Америка през ония години.
Беше горещо градче, прокудено в овощните поля на долината Сан Хоакин. Въпреки че на Кейт й се струваше безкрайно далече от блясъка на Холивуд, в действителност от филмовата столица го деляха само сто и петдесет мили. Такава бе разликата между географията и мечтите.
В центъра на града пред прашните витрини на магазините зяпаха неколцина купувачи, по улицата се мяркаха редки коли. Повечето хора обаче си седяха вкъщи в горещия съботен ден, понеже бяха твърде бедни, за да пазаруват, и твърде изморени, за да излязат да се забавляват.
Кейт извървя осемте преки до бедния квартал, където живееше с майка си. Колкото повече приближаваше дома си, толкова по-очукани и безлични ставаха малките едноетажни къщи пред погледа й. Дребни деца играеха безцелно в горещината или се скитаха насам-натам. Малцина можеха да си купят велосипеди, така че почти всички вървяха пеш. Дрехите им бяха окъсани. Трудните времена бяха засегнали всички, но се усещаха най-вече тук, в по-бедните квартали на малките градчета, където хората трудно си намираха работа дори в по-добри времена. Наоколо цареше свадлива изнемога и скука.
Сивотата на града постепенно завладя сетивата на Кейт и магията на Ив Синклер с измисления й свят започна да избледнява. Този процес на постепенно разпадане бе последната и най-тъжна част от изживяването на Кейт, свързано с Ив Синклер. Животът наоколо, нейният собствен живот я отвращаваше до такава степен, че тя веднага започваше да крои планове как да намери още двайсет и пет цента, за да гледа отново филма.
Най-после стигна до дома си. Беше миниатюрна двуетажна къща с гипсова мазилка и изкорубени кепенци, с избелели пердета и западнал вид, който в по-ранна възраст тя не забелязваше, но щом порасна, рязко осъзна.
Влезе през предната врата и отиде в кухнята. Майка й говореше по телефона с една от приятелките си и същевременно внимателно мажеше с лак ноктите на краката си. Не погледна към Кейт.
Кейт отвори хладилника и си наля чаша мляко. После се обърна, за да се качи горе.
За да стигне до стълбите, трябваше да мине през дневната с изтърканите мебели, евтините възглавнички с щамповани изгледи от Ниагарския водопад и парка Йосемити, неизмитите прозорци и огромния радиоапарат на поставка. Радиото работеше. Предаваха бейзболен мач. В едно от старите кресла бе седнал вторият й баща, когото тя в себе си наричаше просто Рей. И той като майка й не я погледна. Държеше шише бира и пушеше цигара. Както винаги беше облечен в мръсни, раздърпани панталони и долна фланела.
Той всъщност не й беше втори баща. С тоя евфемизъм си служеше майка й, за да скрие факта, че Рей просто се бе пренесъл да живее у тях малко след смъртта на бащата на Кейт — кротък банков чиновник, починал от сърдечен удар преди пет години.
Рей бе млад, най-малко с десет години по-млад от истинския баща на Кейт, от онзи тип мъже, които някои жени наричат красиви. Имаше здраво тяло, мургава кожа и лъскава черна коса. Когато се изтупаше, за да излезе с майка й, изглеждаше доста привлекателен. Ала костюмите, които носеше, ярките връзки, обувките и шапките с крещящи панделки бяха безвкусни и му лепваха клеймото на класовите низини, откъдето произлизаше. Въпреки че Кейт не го уважаваше и избягваше да общува с него, струваше й се, че се досеща защо майка й го бе избрала. В него имаше някаква похотлива мъжественост, с която се перчеше в просташките си дрехи.
Съвсем тихо, почти крадешком Кейт избърза нагоре по стълбите, влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.
Стените бяха голи, с изключение на един афиш за филм на Ив Синклер, който Кейт бе успяла да изпроси преди година от собственика на кинотеатъра. Тя бързо отвори чекмеджето на бюрото си и извади папката със спомени за Ив Синклер. Докато пиеше млякото, за стотен път запрелиства списанията, спирайки се на най-дребните подробности от личния и светския живот на Ив, които вече знаеше наизуст.
Накрая действителността я призова и тя не можеше повече да я отпъжда. Извади тетрадките и се зае да приготви домашните си. Скоро имаше изпит по математика, пък и трябваше да опише в съчинение как е прекарала лятото.
Последното я изпълваше с отвращение. Най-напред Кейт мразеше да пише. Не беше надарена да си служи с думи. Излизаха изпод писалката й като тромави мастилени животинки, чужди и нищо незначещи. Да я карат да излива чувствата си в думи, бе равносилно на полет до луната. Думите нямаха нищо общо с нейното съществуване. Тя живееше с образи, с впечатления. Дори когато бе с най-добрите си приятелки, по-голямата част от времето й минаваше в мълчание.
Вкъщи въобще рядко говореше.
Майка й не я обичаше и още преди години й го бе показала недвусмислено. Ирма Хамилтън мислеше само за себе си. В най-добрия случай дъщеря й бе за нея бреме, а в най-лошия — враг. Колкото до Рей, той се държеше с Кейт учтиво, след като започна да задиря Ирма веднага след смъртта на мъжа й, понеже ухажорите са винаги учтиви с децата на гаджетата си. Но Кейт изобщо не го интересуваше. Дори спря да разговаря с нея, след като се пренесе у тях.
Кейт поощряваше това мълчание, понеже мразеше Рей. Той бе мазен и гаден и лъхаше на бира, пот и тютюн. И бе лентяй. Никога не го бе виждала да работи. Вечно се мотаеше из къщи, седеше с бирата си и безделничеше. Два-три пъти седмично си обличаше костюм и слизаше в града «по работа», както твърдеше майка й. Но нещо в замечтаното му поведение издаваше, че всъщност не ставаше дума точно за работа. Майка й подозираше, че ходи по жени, и често му правеше сцени по този повод.
Двамата се караха и за пари. От време на време избухваше жестока свада, обикновено разпалвана от алкохола — когато имаше пари, майка й пиеше джин, а през останалото време бира. Тогава му крещеше, наричаше го «жалък негодник» и «долнопробен мръсник». Понякога кавгите прерастваха в побой и на горния етаж Кейт заравяше глава под възглавницата и запушваше уши.
В крайна сметка те кисело и намусено се помиряваха. Кейт ги чуваше как се качват в спалнята и затварят вратата. Следваше продължително мълчание, после — странни звуци от скрибуцащи пружини и женски стонове, от които Кейт на всяка цена искаше да избяга. Където и да е, само да се спаси.
Когато искаше да забрави за тях, Кейт мислеше за баща си.
Държеше една негова снимка на тоалетната си масичка. Понякога дълго я гледаше, изучаваше благото лице с очила, меките му черти и се мъчеше да си спомни какъв е бил като жив.
Лицето му ставаше все по-далечно и въпреки това тя си го спомняше като присъствие, вдъхващо кротост, спокойствие и топлота. Все още се виждаше седнала на коленете му, докато той четеше вечерния вестник. Бе възпълен в кръста и когато ръцете му я обгръщаха, усещаше корема му, опрян в гърба си. Той движеше пръст по редовете на вестника и тихо мърмореше думите на глас, а тя се бе научила понякога да ги разпознава, щом ги чуе от устата му.
Думи като «събрание», «пълномощие» и «постановление» й бяха станали близки по онова време като играчки за възрастни, надзърнали в детския й свят. Обичаше да ги гледа как бягат надолу по колоните на вестника.
Това й бе тъй приятно и я караше да се чувства тъй близка до баща си, че когато той умря, не можеше да се реши да погледне вестник. Всъщност може би тъкмо фактът, че баща й я бе въвел в света на думите, ги правеше толкова чужди и негостоприемни след смъртта му. След като той си бе отишъл, тя се бе сбогувала със света на думите.
Спомняше си как той я къпеше, когато беше малка, как й помагаше да се облича и съблича и как вечер я слушаше, докато си казваше молитвата. Той, а не майка й, изтриваше сълзите й, превързваше порязаните пръсти и ожуленото коляно.
Кейт все още си спомняше с необикновена яснота как една вечер, когато бе най-много на три-четири години, изтича гола от банята във всекидневната. Майка й я смъмри, но баща й я прегърна и каза: «Хайде, хайде, Кейти! Има още много време, докато пораснеш и станеш фотомодел. Дай да ти облечем пижамата».
Никой не я бе наричал Кейти след смъртта на баща й. Майка й въобще рядко се обръщаше към нея по име, а се отнасяше с нея хладно и сприхаво, без любов. Беше погълната от себе си, все се гримираше или разгримираше, все си оправяше косата, все говореше по телефона или се готвеше за някъде. Никога нямаше време за Кейт.
Кейт съзнаваше, че бракът на родителите й не е бил съвършен. И наистина привързаността, с която Рей дойде да заеме мястото на баща й, подсказваше, че предишният й свят съвсем не е бил тъй щастлив и сигурен, както й се струваше.
Съдейки по миналото, Кейт реши, че майка й се е преструвала през цялото време, докато е била женена за баща й. Щом погребаха татко й, някаква част от майка й, за която тя никога не бе подозирала, изведнъж обсеби цялата й личност. И така, когато баща й умря, Кейт изгуби и двамата си родители.
Сега снимката на баща й ставаше все по-чужда, понеже времето я отдалечаваше от него и караше спомена да избледнява. С всеки изминал ден собствената й същност все повече заприличваше на матов кристал. Колкото по-голяма ставаше, толкова по-малко разбираше себе си.
И точно тогава се появи Ив Синклер. Във всичко, в което Кейт бе объркана и неоформена, Ив бе съвършена и прекрасна. Колко по-лесно бе да се изгубиш в тъмния киносалон и да прекараш два скъпоценни часа, сливайки се с Ив, отколкото да бродиш напосоки из околния свят в търсене на собственото си аз.
 

В пет часа вратата на Кейт безцеремонно се отвори.
Ирма Хамилтън изгледа безразлично дъщеря си.
— Излизаме с баща ти да вечеряме.
— Той не ми е баща.
— Оставила съм ти една чиния в хладилника — добави майка й. — Стопли я във фурната, когато искаш.
Кейт погледна майка си. Очите й бяха сиво-зелени, косата й — боядисана в кестеняво. Бе понапълняла от многото бира и бонбоните, които обичаше да яде, ала от нея лъхаше сластолюбие, подсилвано от ярките й цветни рокли, които плътно прилепваха по гърдите и бедрата. Постоянно свитите устни изразяваха презрението й към света и погълнатостта й в собствените й празни удоволствия. Кейт бе чувала хиляди пъти Рей да я нарича «кучка» и трябваше да признае, че думата напълно й пасваше.
Кейт не отвърна. Знаеше, че майка й и Рей отиват до близката бира-скара, където вечеряха поне два пъти седмично. Там не пускаха деца. С яденето щяха да си поръчат и пиене, много пиене. Щяха да се върнат късно и да си допият у дома. Може би щяха да се скарат. Кейт се радваше, че тя няма да е с тях. Искаше й се да излизат всяка вечер.
Майка й обходи стаята с отегчено-замисления си поглед.
— И вземи да изчистиш, по дяволите! Като че ли оттук е минал ураган!
Без да каже повече дума, затвори вратата и изчезна.
 

Кейт прекара вечерта в безуспешни опити да се съсредоточи върху домашното си и в папката със спомени за Ив Синклер. Когато в десет входната врата се отвори и затвори, вече беше по пижама, изкъпана, с измита коса и примирена с неприятния факт, че още не си е научила по математика и е зарязала съчинението по английски по средата.
Никой не й каза лека нощ. По гласовете позна, че са пили повече от друг път. В резките забележки на майка й и в мрачните отговори на Рей прозираше заплаха.
Кейт си легна. Опита се да пропъди звуците от говора им и от дрънчащия в чашите лед със спомена за филма, който бе гледала през деня. Видя как Ив прекосява гостната, за да се хвърли в обятията на баща си, как тича весело по поляната, как искрящата й усмивка изпълва екрана. И фантазията й се изпълваше с Ив, а собственият й свят изчезваше.
Тъкмо се унасяше в многоочаквания сън, когато до ушите й достигна далечен шум от стъпки по стълбите. Вратата на съседната стая се отвори и затвори. И докато в сънения й разум мечтите се бореха с реалността, до ушите й достигнаха сподавеното пъшкане и скрибуцащите креватни пружини. Странен шум, едновременно гаден и комичен.
За миг Кейт се намръщи. После с усилие на волята потъна още по-дълбоко в мечтите си за плантацията с щастливия дом, за красивото момиченце в бялата рокля, за любещите родители, за ширналата се морава и за шептящия в дърветата вятър. В този скъпоценен миг Кейт всъщност бе Ив Синклер, бе в нейната кожа, бе героинята, която живееше в друг, по-хубав свят.
Кейт заспа.
 

2
 
Холивуд, Калифорния
12 септември 1930 г.
Ив Синклер беше гладна.
Всъщност направо си умираше от глад. Младото й тяло, жадуващо за бърз приток на енергия плачеше за нещо сладко и вкусно.
Повече от всичко на света й се ядеше огромна порция шоколадов сладолед с разбита сметана и най-отгоре — черешка.
«Не! — поправи се тя. — Три черешки.»
Беше изморена и нервна след изтощителната сутрин на снимачната площадка на «Немирство и чудеса» — най-новия й филм. Наложи се да вмести уроците по история и английски с учителя от студиото между разучаването на реплики за поредната сцена и репетицията на труден танцов номер с хореографа.
В единайсет и половина, след пет часа непрестанна работа, мозъкът й започна да се размеква под горещите прожектори и учителят й се скара. После режисьорът я смъмри, макар и по-нежно, понеже все не успяваше да изрече правилно една от репликите. Накрая, когато изтощението й започна да личи и пред камерата, снимките бяха прекратени и тя получи трийсетминутна почивка.
Сега й предстоеше нова сцена и майка й оправяше грима й. Мама ревниво пазеше оправянето на грима й за себе си. За нея външността на Ив бе лично задължение не на снимачната площадка, но и по време на рекламните кампании. Нямаше намерение да повери другиму имиджа и кариерата на красивата си дъщеря, та да ги съсипе смотаната гримьорка на студиото.
Мама седеше до Ив, внимателно нанасяше по бузите й руж, за да прикрие бледостта й, и говореше:
— Миличка, ти напълно се съвзе! Измъчи се тая сутрин, но успя да дойдеш на себе си. Такава добра актриса! Даде им да разберат коя е звездата тук!
Гласът й бе невероятно безучастен и твърд. Ив слушаше, без да каже нищо. Продължаваше да мисли за убийствения си глад.
— Мамо, може ли да хапна малко сладолед? — попита без голяма надежда.
Мама се засмя.
— Сладолед! По това време! Нали знаеш, че съсипва гласа, гълъбче. Не може сладолед, и дума да не става! Когато приключиш сцената, може да хапнеш супичка.
Ив не отвърна. Както винаги приемаше решенията на майка си, без да възразява. Беше постигнала всичко само благодарение на мамините неуморни усилия. Едва бе излязла от пелените, когато мама й нае учители по пеене и танци, пак тя я вкара в доходните водевили, които от своя страна й осигуриха пробни снимки в Холивуд на осемгодишна възраст.
Пробните снимки излязоха успешни, защото освен външност и умение да пее и танцува, Ив имаше и ранна за годините си актьорска дарба. Подписа договор с «Уърлдуайд Пикчърс», печелеше по петдесет долара седмично и изпълняваше дребни роли в неизброими късометражни и комедийни прегледи, докато не получи първата си истинска възможност за проява в пълнометражния игрален филм «Момичето от прерията». Тогава беше на девет години.
Благодарение на дългия си опит пред камерата и на упоритата тренировка, през която бе преминала, Ив бе подготвена за сериозното изпитание. В «Момичето от прерията» получи ролята на дяволитата и чаровна дъщеря на млад фермер, който трябваше да воюва с безсъвестни банкери, за да спаси земята си, и я изигра блестящо. Всички се впечатлиха от рядкото й самообладание и естествеността й пред камерата, филмът пожъна неочакван успех и ИБ захвана нова поредица от роли, този път все главни и широко огласени. Майка й и агентът й, Ървинг Файн, сключиха от нейно име нов, далеч по-изгоден договор и ежедневната й програма от снимки и извън сценични упражнения по пеене, танци и актьорско майсторство се натовари още повече.
Ив бе млада и силна и издържаше на напрежението. На единайсет години бе вече сред най-нашумелите детски актриси на Холивуд. Славеше се с висок професионализъм, режисьорите знаеха, че на нея може да се разчита, поради което я търсеха за работа. Беше най-галената звезда на «Уърлдуайд».
За всичко това Ив трябваше да е благодарна на мама. Мама я бе подтикваща да работи над себе си още преди да получи своята възможност за изява, а когато тя й се предостави — да я използва максимално. Дори сега мама не спираше да я насърчава да развива дарбата си, да я направи още по-блестяща, за да е готова, когато й се предостави нов благоприятен случай.
Мама бе жертвала много от себе си, за да отведе Ив до днешните висоти. Ив бе едничкото й дете. След като бе открила ранната й дарба, тя бе решила да не ражда повече деца и да се посвети изцяло на нейната кариера.
Бащата на Ив, скромен аптекар в родното й градче в щата Илинойс, искаше обикновен живот за дъщеря си и още деца. Но жена му взе надмощие и настоя да вкара Ив в шоубизнеса. Скоро последва развод. Мама и Ив се преместиха в Холивуд и напуснаха татко завинаги.
На Ив й липсваше тихия, вдъхващ спокойствие характер на баща й. Често, когато трескавото ежедневие в шоубизнеса ставаше непоносимо, тъгуваше за него. Някъде дълбоко в себе си усещаше смътно, че животът с него щеше да е мирен и щастлив, но това чувство постепенно избледняваше, защото подобна представа твърде много се отдалечаваше от сегашните й преживявания.
Татко бе в миналото. Единственият истински другар на Ив, единственият й приятел и неумолим надзорник бе мама. Ив живееше, за да доставя удоволствие на мама и за да предотвратява гневните и изпълнени с укор погледи, които помрачаваха очите й, когато мислеше, че Ив не влага, но нейните думи, «сто и петдесет процента» от себе си.
И така, Ив не спомена повече за желанието си да яде сладолед. Тя бе «борец» и всички й се възхищаваха за това. За разлика от останалите деца кинозвезди Ив никога не плачеше, когато кадърът излезеше неуспешен, никога не ставаше заядлива или груба, когато нервите й не издържаха на дългите досадни часове на снимачната площадка, никога не получаваше нервна криза, когато работата станеше нетърпимо напрегната. Тя бе тъй невероятно уравновесена, спокойна и професионална, че режисьорите я сочеха за пример дори на възрастните актьори, които работеха с нея.
Ив бе истинско чудо. Тя бе плодът на осемгодишен неспирен и безмилостен труд в най-тежката професия на света. Дарбата й, изявила се ярко от самото начало, бе съчетана с твърд характер, обучен почти от люлката да се справя с неумолимите закони на Холивуд. Тя не се нуждаеше от хвалби и ласкателства, за да даде от себе си всичко, на което бе способна. Беше звезда до мозъка на костите си.
Фактът, че някъде под бронята се криеше неоформено малко момиче, непознаващо света извън Холивуд, лишено от другари на своята възраст и от всякаква представа какво правят обикновените деца, изобщо не интересуваше хората, които печелеха от успехите й, а най — малко от всички майка й. Те само мислеха как да доразвият дарбата й, как да намерят нови начини, за да я използват, как да я изведат още по-напред в професията. В крайна сметка, бяха вложили толкова много пари — за самите тях и за малката Иви…
В Холивуд нямаше време за детство. Ив бе играла със свои връстници единствено пред камерата, в реклами. А децата бяха статисти, специално наети за случая от отдела за набиране на актьори.
Най-чудното бе, че самата Ив не съзнаваше напълно скритата в дълбините й бездна от самота, понеже, откакто се помнеше, бе правила това, което големите очакваха от нея, и бе живяла благодарение на одобрението, което получаваше от тях. Тя не знаеше нищо друго. Не бе възможно съзнателно да е пропуснала нормалното си детство, защото нямаше представа какво е то. Тя знаеше само работа и пак работа, и майка си, която й помагаше да получи работа и я караше да надминава себе си.
Някъде по време на изграждането си като актриса бе пожертвала неразвитата си дарба да бъде личност. Днес бе завършена кинозвезда, блестящ изпълнител и мъртъв, празен зародиш на човешко същество, което никога не бе имало възможността да расте, да води нормален живот, да бъде обичано заради това, което е, а не заради това, което може да направи.
И може би тъкмо фактът, че Ив се носеше над бездната на собствената си празнота, без да усеща шемета от нея, я правеше тъй блестяща и самоуверена актриса. Зад маската нямаше нищо лично, което да смути съвършената повърхност на изпълнението й. Тя можеше да се смее или да плаче по даден знак, и да спре в мига, в който чуваше думата «Стоп!». Нищо не пречеше на съвършената илюзия, която тя създаваше пред камерата. Защото самата Ив беше творение, създадено от илюзия.
И така, днес Ив Синклер се намираше пред прага на дълга и успешна кариера, докъдето бе стигнала, благодарение на голямата си дарба и още по-големия си труд. Но моментът бе деликатен. Тя израстваше детските си роли и бе време да премине към юношески. А малко бяха децата актьори, които запяваха да направят този преход и да продължат нататък. Макар че самата Ив не се и досещаше за възникващата дилема, майка й отдавна и много сериозно размишляваше над нея.
Днес тя трябваше да съобщи на дъщеря си важна новина.
 

— Виж какво, гълъбче — започна мама, привършвайки с грима на Ив. — Трябва да ти кажа нещо. Не исках да ти го казвам по-рано, за да не се притесниш и да провалиш играта си. Изправи си гърба, миличка… точно така.
Ив изправи гръб и сподави прозявката си. В огледалото виждаше очите на майка си, вторачени в нея.
— Миналия месец ти беше на осемнайсето място по касов успех в страната — започна мама. — В студиото си четвърта поред, филмите ти носят приходи от милиони. Никога не си играла по-добре. Но вече ставаш голяма. Идва време да минеш на по-високо ниво. Това ще означава повече пари за теб, но и по-голяма отговорност.
Тя млъкна, за да оправи един паднал кичур от красивата тъмна коса на дъщеря си, после продължи:
— Двамата с Ървинг сключихме много важна сделка от твое име. Студиото ще те преотстъпи на «Олимпик Пикчърс», за да снимаш комедия с Томи Валънтайн.
Когато чу това име, Ив наостри уши. Томи Валънтайн бе също дете актьор, много популярен и прочут, с две години по-голям от нея. Жънеше изключителни успехи както на Бродуей, така и в киното, където с многостранен талант се превъплъщаваше в най-разнообразни роли. Изглеждаше като стопроцентов американец със свежо чувство за хумор и по момчешки чувствителен, поради което публиката го обожаваше. По касов успех се редеше доста пред Ив и бе най-нашумелият юноша кинозвезда на Холивуд.
— Значи този път не става дума за някаква глупава комедия — продължи мама. — Това е романтична история, в която ти и Томи се влюбвате. Господин Донат и шефовете на «Олимпик» са на седмото небе, откакто получиха правата. Смятат, че с малко късмет филмът може да донесе и продължения. Ще се хвърлят големи пари за реклама.
Ив не каза нищо. Само слушаше внимателно. Знаеше, че Томи Валънтайн е много по-известен от нея. Да играе с него, щеше да е най-голямото постижение в цялата й кариера.
— Какво ще кажеш? — попита майка й с нотка на нетърпение в гласа. — Не си ли доволна?
Ив се усмихна.
— Разбира се, че съм доволна, мамо.
Майката също се усмихна, чертите й се смекчиха.
— Значи не биваше да ти казвам, понеже е изненада. Господин Донат ще ти го съобщи лично днес следобед след снимките. Но аз исках да знаеш и да си дадеш сметка колко е важно да направиш добро впечатление, когато отидеш при него. Разбра ли?
— Да, мамо.
Мама се усмихна.
— Момиченцето ми! Работила си с всички сили за това студио и сега заслужаваш най-доброто. Тези хора знаят какво вършат.
Дъщерята погледна майка си в огледалото и спокойно попита:
— Каква ще е заплатата ми?
Майката се намръщи.
— Остави на нас с Ървинг да се грижим за това. Мислите за пари не са детска работа.
Малката кимна послушно. По-рано никога не бе мислила за пари. Но отскоро й беше любопитно и винаги се заслушваше, когато мама и Ървинг се изпускаха в нейно присъствие и заговаряха за договори и долари.
— Значи основното е свършено — заключи мама. — Другата седмица ще бъде официалното подписване. Щом приключиш днес със снимките, имаш лична среща с господин Донат. Много е важно да му покажеш, че си във възторг от неговото хрумване и можеш да се справиш. Той вече те е харесал, но трябва да е убеден, че си готова, имаш желание и можеш да вложиш от себе си сто и петдесет процента. Разбра ли?
— Да, мамо.
Карл Донат бе шефът на студиото. Под твърдата му закрила «Уърлдуайд Пикчърс» произвеждаше ефектни висококачествени филми с подчертана насоченост към мюзикли и семейни истории. От зоркото му око не убягваше и най-малката подробност, свързана с продукцията, и всеки актьор, когото харесваше, имаше в негово лице ценен приятел. Като всички останали в «Уърлдуайд» и той отдавна бе оценил необикновения професионализъм на малката Ив.
Но той не можеше да не вижда, че възрастта й вече работи против нея. Сега й даваше съдбовната възможност да се прехвърли към романтични юношески роли и тя трябваше да докаже с поведението си, че е на висотата на очакваното от нея.
— Добре. Сега отново на работа. След тази сцена можеш да хапнеш нещо — завърши мама.
Ив погледна за последен път в огледалото, стана и напусна съблекалнята. Новината, съобщена от майка й, вече отиваше на заден план. Цялото й внимание се насочваше към сцената, която трябваше да изпълни.
Само се молеше ужасните спазми на глад, които подкосяваха краката й, да не разбунтуват червата й по време на снимките.
Режисьорът нямаше да й прости, ако празният й стомах го принудеше да преснима кадри.
 

В шест часа следобед снимките приключиха.
Ив бе изстреляна от снимачната площадка към съблекалнята, където майка й набързо я разгримира и й помогна да облече хубава рокля, подчертаваща стройните й детски крака и крехките рамене. В синьо изглеждаше като послушна ученичка и чистото й лице окръжаваше със светъл ореол умните й очи.
Ив бе съсипана от умора и глад. Обещаната й в единайсет и половина купичка супа се появи едва в един. Но истински обяд тя така и не получи. Дори вече не помнеше сладоледа, за който бе мечтала. Беше отпаднала и трудно се съсредоточаваше. Току-що бе приключила работен ден като за възрастен професионалист в Холивуд — от шест сутринта до шест вечерта, и силите й бяха изчерпани.
Благодарение на блестящата игра, четирите трудни сцени в графика за днес бяха готови и подпечатани. Режисьорът бе доволен, продуцентът бе успокоен, а мама бе горда.
Сега беше време да отиде при господин Донат. След срещата най-сетне щяха да я откарат вкъщи за вечеря.
На излизане от съблекалнята Ив се прозина. Майка й мигом я спря и я хвана за раменете.
— Никакво прозяване! Господин Донат изисква пълна преданост от кинозвездите си. Днес трябва да бъдеш безупречна. Разбра ли, Ив?
Момичето кимна, сподавяйки нова прозявка.
Етел Зоненбаум — така се казваше мама по мъж и това бе истинската фамилия на Ив — поведе дъщеря си из улиците на студиото, изпълнени с изкуствени фасади, изкуствени телефонни будки, пожарни кранове и канализационни капаци, дори с изкуствени планини. Разминаваха се с десетки актьори — от статисти до знаменитости. Някои приятелски ги поздравяваха.
Стигнаха сградата на ръководството. Когато влизаха в асансьора, мама държеше Ив здраво заръката.
Кабинетът на господин Донат се помещаваше на последния етаж. За да стигнат до него, трябваше да минат през офисите на три секретарки. Всяка една от тях сърдечно поздравяваше Ив и майка й. Очакваха ги.
Малко преди да влязат в най-вътрешния офис, мама дръпна дъщеря си за рамото и я бутна настрана.
— Помни какво ти казах. Бъди безупречна. Вече не си малко момиче. Ти си кинозвезда. Професионалистка. На теб може да се разчита. Двамата с Ървинг положихме огромни усилия да убедим господин Донат да ти даде тази възможност. Сега той трябва да е сигурен, че си готова на всичко, за да помогнеш на студиото. Разбра ли?
Ив кимна, криейки изтощението си зад широко отворени, внимателни очи.
— Бъди мила, бъди сладка — продължи майка й. — И прави всичко, каквото поиска от теб. Ясно ли е?
Ив кимна с непроницаемо лице.
В последния офис междинната врата беше отворена. В рамката й стоеше Карл Донат. Беше висок мъж, около петдесетгодишен, с оредяваща прошарена коса и изискан вид.
Той се усмихна и протегна ръце.
— Иви! Най-бляскавата ми звездичка! Влез, миличка. Чакахте.
Майката на Ив се наведе, за да оправи роклята на дъщеря си, и пошушна в ухото й:
— Не забравяй, това е кариерата ти!
После с усмивка я бутна напред и отстъпи назад, понеже вратата се затваряше.
Това бе лична среща.
 

В кабинета господин Донат протегна ръце.
— Ив, колко приказно красива изглеждаш днес! Ела тук, седни до мен на дивана.
Ив го послуша. Когато сядаше до него, я лъхна скъп одеколон и аромат на пури. Усети излъчването на неустоимия му чар. Той се държеше бащински с всичките си знаменитости, особено с децата, понеже от тях студиото печелеше най-много. Децата актьори бяха основна част от филмите в тези години. Усилните времена правеха публиката сантиментална и тя искаше колкото може повече фантазия, когато отиваше да се забавлява с трудно припечелените си пари. Децата задоволяваха тази необходимост и пълнеха касите.
— Как си днес, миличка? Работата върви ли?
— Да, господин Донат — усмихна се благодарно Ив.
— Надавам се, че не те мъчат много! А учението в ред ли е?
— Да, сър.
— Прекрасно! Знаеш ли, Иви, ти си най-бляскавата звезда на моя небосклон. — Той я погали по бедрото, което изглеждаше кукленско под широката му ръка. — Винаги идвай право при мен, ако не се отнасят добре с теб. Право при татко. Нали знаеш? — Тя кимна. — Имам много приятна изненада за теб. Студиото замисля нещо ново и вълнуващо за бъдещата ти кариера, което ще ти помогне да литнеш към висините с още по-главоломна бързина. Надявам се, че никой не ти е казал предварително. Исках аз да ти го съобщя.
Сега и двете му ръце лежаха гальовно и ласкаво върху бедрата й.
«Не чувствай нищо.» Зад слънчевата си детска усмивка Ив се готвеше затова, което неизменно предстоеше. Нищо от блестящото й изпълнение пред камерата този ден не можеше да се сравни с новата роля, която се очертаваше. Но тя щеше да се справи. Думите на майка й още кънтяха в ушите й: това е кариерата ти. Най-важното от всички мамини правила, същината на всичките й наставления. Няма невъзможни жертви, когато става дума за Кариерата.
— Ти знаеш, че искам само да си щастлива, нали? — мълвеше шефът на студиото. — Всички филми на света, всички милиони приходи, взети заедно, не означават нищо за мен, ако милото ми момиченце не е щастливо. Знаеш го, нали?
— Да, сър.
— Браво. Много добре.
Ръцете му повдигаха полата й. Нагоре и още нагоре. Едрите пръсти се плъзнаха по бедрата, към сърцевината на тялото й. Тя чу тежко дишане в ухото си и усети усмивката му някъде в косата си.
«Не чувствай нищо. Ти не си тук. Ти си някъде другаде.»
Тя наистина беше другаде. Ръцете под полата вече опипваха кръста й, но Ив бе далеч. Напусна тялото си и се пренесе там, където нямаше чувства, вълнения, ужас и болка. Там, където бе свикнала да ходи през хилядите часове, прекарани пред камерата или с хората от рекламния отдел, когато изнемогата, гладът и нуждата да иде до тоалетната ставаха тъй непоносими, че повече не можеше да издържа. Това убежище й бе служило през всичките години, откакто бе холивудска актриса. Сега щеше да й послужи отново.
— Моето момиче — шепнеше Карл Донат и ровеше в малкото й ухо с дебелите си устни. После я притегли към себе си и в гърлото му се надигна сподавен стон. — Момичето на татко.
 

3
 
12 септември 1930 г.
На хиляда и четиристотин мили от Холивудското студио, където Ив Синклер неуморно се трудеше, за да напредне в кариерата, шест мъже се потяха под жаркото слънце на Оклахома и въпреки дружните си усилия едва се справяха с огромната тежест на сондата, която се мъчеха да повдигнат.
Бяха работници от петролодобива и подменяха накрайника на сондата, износен и обезформен от работа дълбоко под земята, в дъното на петролния кладенец, където трошеше скалите на ситни парченца. Беше закачен за тежките пръти, които слизаха с него в шахтата и чийто товар щеше да се прибави към огромната ударна сила на новия накрайник.
Мъжете пъхтяха от усилие и го местеха в разни посоки, някои псуваха, когато накрайникът се разклащаше и се блъскаше в стените на дупката, докато накрая прилегна и се приплъзна на мястото си.
Джулиан Флаг, който ги съзерцаваше от привилегированата си позиция на надзирател, свали каскет и изтри чело. За разлика от сондьорите той бе с риза въпреки горещината. Беше мършав и блед и не обичаше да излага кожата си на безмилостното оклахомско слънце. Мразеше слънцето почти толкова, колкото и работата.
Джулиан Флаг си бе издействал да бъде надзирател за този ден от началник-смяната, комуто бе станал любимец с множество дребни услуги и над четири години раболепие. Сега наблюдаваше работниците и се радваше, че не е сред тях. Повечето все се оплакваха, понеже мразеха опасния труд с тежките машини. Много от тях в миналото бяха сериозно ранявани от сондата.
Те знаеха добре, че са щастливци, защото все пак имаха работа. Поради трудните времена хиляди петролоработници из целия Запад бяха на улицата. Въпреки че кладенците продължаваха да носят пари, собствениците смятаха, че им вършат благодеяние, когато ги наемаха, и им даваха ниски заплати без никакви надбавки. Работниците бяха изправени пред убийствен труд, дълги работни дни, тежки условия и безбожно ниски надници. В резултат на това мнозина работеха колкото можеха по-малко и гледаха да се измъкнат от опасните задачи. Но в случай като днешния спасение нямаше, и бяха принудени да поемат риска. Затова се и оплакваха.
Един от тях обаче не издаваше звук. Тъкмо към него гледаше Джулиан Флаг.
Наричаше се Джоузеф Найт. Беше дошъл на сондажа преди шест месеца. Млад, деветнайсетгодишен младеж, който изглеждаше доста възрастен за годините си. Може би причината бе в огромните му мускули и в здравия бронзов загар на кожата, който сега добре се виждаше, защото и той като другите бе гол до кръста. Изглеждаше най-малко на двайсет и пет с тия яки гърди, мощни рамене и силни ръце. А квадратната му челюст и спокойните тъмни очи излъчваха несъответстваща на младостта му целеустременост. Физическото му превъзходство над останалите беше очебийно. Не издаваше звук, когато се напрягаше и тежките му мишци изпъкваха на слънцето под слоя прахоляк, който покриваше всички. Дори в усилието му прозираше призванието на безмълвния водач. Беше по-силен от другите и целенасочено поемаше по-голяма част от товара, за да ги облекчи. Това ги насърчаваше и удвояваше силите им.
Найт бе водач по рождение. Това бе една от многото причини, поради които Джулиан Флаг го ненавиждаше.
Редовно наемаха Найт като сондьор. Нямаше опит и никакви препоръки, освен здравите си ръце. През изминалите шест месеца бе показал не само желание да работи здраво и да учи, но и удивителна способност да ръководи. Хората му сякаш винаги свършваха работата си по-бързо и по-добре от останалите. Беше тихо момче, не се стремеше да командва и все пак нещо в съсредоточения му вид променяше останалите и те се трудеха по-усърдно, когато бяха до него.
Началник-смяната ценеше високо това качество на Найт. Работниците тук не бяха организирани в профсъюз. Компанията така ожесточено бе воювала с профсъюзните активисти през последните пет години, че по тия места сигурно никога вече нямаше да се пръкне синдикална организация. Работниците имаха основания да негодуват. Знаеха, че компанията печели милиони, а те самите не изкарват нищо, понеже собствениците се оправдаваха с кризата и им плащаха нищожни надници. Затова може би изникваше необходимостта от някой като Найт да им дава пример за труд.
Това бе привлякло вниманието на началник-смяната през първите няколко седмици. Но имаше и нещо друго. Не бе изминал и месец, откакто работеше тук, и Найт предложи как по-добре да се организира графикът за пускане на сондата и как да се ръководи обектът. Началник-смяната хареса идеята му и я сподели със собственика, господин Лоури. Още следващата седмица предложението му бе внедрено.
Така че днес Джоузеф Найт беше на път да оглави сондажната бригада. След още шест месеца можеха да го направят и началник-смяна.
През четирите години тук Джулиан Флаг винаги беше успявал да се отърве от най-черната работа и в същото време да спечели благоразположението на началник-смяната с разни дребни услуги. Донасяше за работниците, които кръшкаха, макар самият той да бе най-големият кръшкач, докладваше всички слухове за профсъюза и дейността му. Нерядко някой негодуващ работник, осмелил се да говори пред хората от профсъюза, биваше пребит и изхвърлен от работа заради тайно предателство, лежащо на съвестта на Джулиан Флаг.
Останалите не бяха толкова глупави — престанаха да му се доверяват и се държаха на разстояние от него. Но той бе приближен на началник-смяната, който от време на време пробутваше някоя добра дума за него на собственика.
И така Флаг, подлизурко по природа, кипеше от злоба, когато виждаше как младият Джоузеф Найт го измества на заден план. На самия Флаг му се искаше един ден да се издигне до поста шеф на бригада. Сега по всичко личеше, че Найт се кани да му отнеме тази чест.
Като истински подлизурко, Флаг ненавиждаше всеки, който го превъзхождаше. Затова мразеше и Джоузеф Найт. Мразеше природното му мъжество, което допадаше на момчетата и ги караше да работят. Това бе качество, редом, с което Флаг изглеждаше жалък и достоен за презрение. И той се пукаше от завист и яд.
Флаг имаше и друга причина да го мрази.
Въпреки младостта си Джоузеф Найт бе мъжкар на място и жените лудееха по него. Когато работниците слизаха в града в края на седмицата, за да изхарчат заплатите си за пиене и жени, най-съблазнителните градски момичета се тълпяха край Найт и се избиваха коя да прекара с него нощта. А Джулиан Флаг трябваше да се задоволява с долните курви, на които плащаше на час, понеже самият той беше пъпчив и противен.
Но най-вече го мъчеше друго. Джоузеф Найт привличаше жените не толкова с мускулестите си гърди и хубавото обгоряло лице, колкото с тайнственото излъчване на мъжка сила и неподкупност. Жените просто му се лепяха. Дори мълчанието и равнодушието му ги влудяваха.
Ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, Найт скоро щеше да стане началник на Джулиан. А това щеше да е нетърпимо.
Но днес, докато наблюдаваше как мъжете работят, на Джулиан Флаг му хрумна как да се разправи с Джоузеф Найт и да го разкара от главата си.
Нямаше да стои със скръстени ръце.
 

Същата вечер Денинг Лоури, собственикът на компанията, управляваща петролното находище и още две други в същата област, седеше в господарската къща и вечеряше с дъщеря си Бети, която си бе дошла за лятото от пансиона в Масачузетс.
Бети бе единственото му дете, зеницата на окото му, откакто жена му бе починала преди шест години. На седемнайсет тя притежаваше изисканост и финес, придобити от живота в пансиона за млади девици, но бе запазила и дръзкия си опърничав нрав, заради който той я обичаше и й позволяваше да го върти на малкия си пръст.
Сега, когато бе «истинска млада дама», както обичаха да я наричат местните хора, тя се отегчаваше до смърт в господарската къща с недодяланата оклахомска подредба и мълчаливите прислужници. През по-голямата част от времето обикаляше магазините, отбиваше се с автомобила си на гости у приятелки и посещаваше приеми и забави. Но винаги вечеряше с баща си, защото знаеше колко я обича. Слушаше как е минал денят му и на свой ред му разказваше за себе си. Това бе част от нейната игра, която й даваше възможност да му измъква, когато пожелае пари за нова рокля или нов кон. Или пък обещание за обиколка из Европа, за което в момента се мъчеше да го придума.
Денинг Лоури се радваше, че дъщеря му се забавлява добре и флиртува с многобройните си поклонници. Възнамеряваше да я ожени в някое от най-добрите семейства на щата. Затова се бе трудил всичките тези години. Въпреки че покойната му жена произхождаше от добро семейство, самият той бе син на безимотни фермери и бе положил много усилия, за да се издигне.
Никак не му беше лесно да натрупа достатъчно имоти и пари, за да се мери с богатите петролни фамилии в областта. Беше разорил не един съперник и не един от парцелите му бе придобит чрез заплахи и съмнителни търговски операции. През последните седемнайсет години — откакто се беше родила Бети — той заздрави положението си в икономическия и политическия живот на областта, извършвайки хиляди услуги на всеки, който беше някой. Разполагаше с достатъчно връзки сред политиците и бе в състояние да прокара всяка наредба, изгодна за него и останалите петролотърговци. И работеше всеотдайно, за да държи профсъюзите настрана.
С течение на времето петролотърговците започнаха да го смятат за недодялан, но полезен съюзник. Гледаха го отвисоко, присмиваха се на просташките му обноски и открито осъждаха търговските му похвати, но все пак знаеха, че мошеничествата му служат не само на неговите, но и на техните интереси. Той им вършеше мръсната работа, с която не желаеха да си цапат ръцете.
Денинг Лоури криеше под дъските в спалнята си тайна каса с голяма сума пари, която се използваше за уреждане на политически сметки, за подкупи и за наемане на външни хора за разбиване на профсъюзите. В момента сумата наброяваше четирийсет хиляди долара, заделени от собствените му незаконни печалби и от тайна организация на петролотърговци, които използваха Денинг Лоури за касиер на незаконните си сделки. Благодарение на Лоури през последните две години няколко профсъюзни активисти бяха изчезнали безследно, а други бяха така жестоко пребити, че едва се спасиха с бягство.
Денинг Лоури мразеше профсъюза повече от всичко. Това бяха банда негодни, които искаха да ограничат свободната търговия и да задушат преуспяващия петролен бизнес още преди да е достигнал разцвета си. Срещу пагубното организиране на профсъюз трябваше да се води безмилостна борба с всички възможни средства.
Днес това важеше повече от всякога, понеже профсъюзът настъпваше въпреки всички предприемани мерки и се мъчеше да обърне срещу него собствените му хора. Непрестанно прииждаха слухове за тайни събрания и ролотът на недоволство сред работниците не можеше да остане скрит.
Лоури бе предприел редица мерки, за да овладее нещата. Най-напред се помъчи да задоволи работниците, като им отпусна сносни бараки за спане, три пъти дневно храна, сготвена от добър готвач, и редовни премии за посещения при проститутките в града. Освен това разполагаше със сложна мрежа от платени информатори, които го държаха в течение какво мислят работниците, какво говорят помежду си в бараките и в бара. Дори някои от проститутките се водеха на ведомост при Денинг Лоури. От тях той получаваше неоценима информация, понеже работникът, далеч от дом и от семейство, както бяха повечето сондьори, няма пред кого друг да излее душата си, освен пред любимата си курва.
Благодарение на бдителността на Лоури, профсъюзът стоеше на разстояние от областта Уил, въпреки че доста застрашително бе нахлул сред работниците в други части на щата. Лоури бе горд, че областта му е извън профсъюза и бе твърдо решен да задържи нещата така поне докато гласът му се чуваше. Останалите петролотърговци ценяха бдителността, и безпощадността му в това отношение.
Така че Денинг Лоури бе приет за член на обществото на петролните богаташи. И скоро, благодарение на дългите години тежък труд, щеше да омъжи Бети за наследника на някое от най-добрите семейства в областта. Децата на Бети щяха да се радват на всички привилегии, които той никога не бе имал, а тя щеше да се издигне и да стане една от големите дами на щата. Може би сред внуците на Денинг Лоури щеше да има губернатор, сенатор или конгресмен.
Семената бяха посети. Хубавата, кокетна и млада Бети само трябваше да отгледа кълновете им в славното бъдеще.
 

Тази вечер Денинг Лоури мълчеше повече от обикновено на масата, докато вечеряше с дъщеря си.
— Какво си се замислил, татко? — попита Бети и сбърчи хубавото си носле.
Той се усмихна. Любуваше се на свежото й младо лице. Кестенявите къдрици, млечнобялата кожа и дяволитият израз на очите й винаги го омайваха.
— Нищо интересно за теб, мила. Просто бизнес.
Не искаше да я занимава с мрачните си мисли, въпреки, че не излизаха от главата му.
Бе получил информация, че един от надеждните млади сондьори, нает от него през последните месеци, симпатизира тайно на профсъюза.
Момчето се казваше Джоузеф Найт. Проявяваше се като силен и добър работник и бе роден водач. Беше се харесал на началник-смяната с някои умни идеи за организацията на сондажа и Лоури, който винаги бе в течение на всичко, знаеше за това. Младежът му допадаше и той мислеше скоро да го повиши.
Найт бе хубаво момче, с тъмна коса, изразителни черни очи и здраво мускулесто тяло — идеалният работник. Говореше малко, но сдържаността само придаваше тежест на думите му. Не разсейваше другите, а си вършеше работата бързо и добре. Това бе необичайно качество в една професия, където леността бе станала отличителен белег. Денинг Лоури смяташе Найт за едно от най-добрите момчета, които бе наемал от двайсет години насам.
Ала сега за Найт се чуваха лоши неща.
Информаторът — сигурен човек на име Флаг, бе категоричен. На Найт не биваше да се вярва. Бяха го виждали в града с профсъюзни дейци и го бяха чували да поощрява недоволството сред хората от бригадата си.
Това бе неуспех за Лоури. Той се надяваше до края на годината да направи Найт шеф на бригада, дори началник-смяна. Найт имаше всичко необходимо, за да стане идеалният началник-смяна. Беше скромен, схватлив и сериозен, а и работниците го уважаваха.
Но за жалост, както, Лоури се бе научил в продължение на две десетилетия в този бизнес, точно сериозността и духовната почтеност бяха опасни. Защото такива хора твърде често се обръщат към профсъюза и се борят за по-добри работни условия. Въпреки че бяха по-добри от другите работници, често се налагаше групата да се чисти от тях, както градината се чисти от бурени. Те сееха размирие и недоволство. Началник като Лоури трябваше да знае как да намира хора, които работят добре, без да са прекалено почтени, които гледат сериозно на задачите си, но не дотам, че да искат да се обединяват. Трудно бе да се поддържа такова равновесие.
Очевидно Найт накланяше везните, и то в неправилна посока.
Бети каза нещо, но баща й, потънал в тревожните си мисли, не я чу.
— Какво рече, миличка?
Тя се засмя.
— Къде си, татко? Не мога да повярвам, че проблемите ти са чак толкова сериозни!
Той въздъхна и погали ръката й.
— Един от работниците ми излезе размирник. Това е сериозно. А беше свестен. Поне аз мислех така.
— Как се казва? — запита Бети.
— Найт. Джо Найт.
Бети присви устни с отвращение.
— Щом е за него, и аз можех да ти го кажа.
Баща й я изгледа учудено.
— Какво? Откъде познаваш Джо Найт?
Струваше му се невероятно, че дъщеря му може да знае името на прост сондьор.
— Е, не че го познавам — поправи се тя, — но съм го виждала. Много е надут.
Бащата погледна изумено дъщеря си и настръхна.
— Да не те е обидил нещо?
— Не, не — засмя се тя. — Дори не съм разговаряла с него. Просто как да ти кажа… той си мисли, че никоя жена не може да му устои или нещо такова. Не ме учудва, че е размирник. Въобразява си, че с него започва и с него свършва светът…
Денинг Лоури бе объркан и смутен. Очевидно Найт не беше правил неприлични предложения на драгоценната му дъщеря. Ала думите й все пак го разтревожиха. Добре знаеше колко много момичетата в града харесват Найт. Така че думите на Бети, прибавени към наученото от информатора, му помогнаха да вземе решение.
Трябваше да се отърве от Джоузеф Найт.
 

Същата вечер Денинг Лоури надълго разговаря с майстора си.
Нареди му да събере четирима здравеняци от сондажа — същите, от чиито услуги вече се бе възползвал, за да се избави от други размирници, и които знаеха как да пречукат човек така, че животът му да виси на косъм, без да оставят много следи за полицията.
— Нека добре ни запомни! — заръча той на началник-смяната. — Да не може никога вече да работи на петролна кула. Изхвърли го от границите на областта. И гледай добре да разбере, че ако си покаже носа по тия места, докато съм жив, с него е свършено. Ясно ли е?
Началник-смяната се ухили.
— Ясно, шефе. Разчитай на мен. Ще ни помни до гроб.
Денинг Лоури се успокои. Тази нощ той си легна рано и дълбоко заспа.
 

В три часа сутринта бе събуден от усета за нещо студено под брадата си и от ръка, затиснала устата му, за да не вика.
Осъзна, че до гърлото му има опрян нож. Не можеше да сбърка допира на студената стомана с нещо друго.
В ухото му проговори тих глас.
— Ставай!
Денинг Лоури се разтрепери, понеже острието гневно натискаше гърлото му, и тромаво седна в леглото. В ухото си усещаше дъха на неканения гост.
За миг се зачуди как непознатият е успял да мине незабелязан през кучетата и пазача. Къщата се охраняваше много добре.
Ала сега това нямаше значение. Той бе тук и нищо не можеше да го спре.
— Не викай. Ако викаш, ще те убия. Ставай! — продължи гласът.
Лоури усети как грубо го изправят на крака и го бутат да седне в креслото до прозореца. Побиха го тръпки въпреки горещината на оклахомската нощ.
После лампата на скрина светна.
Лоури изтръпна. Беше Джоузеф Найт. Целият в синини и засъхнала пръст, но невъзмутим и силен. Явно беше удържал надмощие.
— Четирима бяха малко. Другия път изпрати повече — каза Найт.
Лоури притеснено преглътна.
— Не знам за какво става дума… Уверявам те, че нямам нищо общо…
После млъкна, понеже видя ножа в ръката на младия мъж. Беше дълга и остра кама, с каквито си служат професионалните убийци. При вида на изваденото бляскаво острие започна да му се повдига.
Бавно и тихо, сякаш внимаваше да не разбуди къщата, младият мъж издърпа леглото. На пода под него имаше малко плетено килимче.
Ритна килимчето встрани. Капакът в дюшемето над тайната каса се откри.
— Отвори го и извади парите.
— Парите ли? — разтрепери се Лоури. — Няма никакви пари. Ти си полудял. Това е частна собственост, младежо. Съветвам те да…
Трескаво разсъждаваше. Как ли бе разбрал, този тук за кутията в скривалището? Никой не знаеше за нея. Дори слугите в Денинг Лоури трябваше да се опита да запази тези пари.
— Нямам никакви пари — повтори той.
Младежът го хвана грубо с една ръка за врата. С другата завря острието на ножа пред горната му устна — върхът опираше в носа му.
— Не се опитвай да лъжеш. Прави каквото ти казвам.
Денинг Лоури коленичи и извади дъските, под които се намираше касата. Протегна се, напипа пистолета, който държеше отгоре, и започна да измъква ръка от отвора.
Чу се сподавен смях. Преди да успее да вдигне пистолета, здрава ръка изви врата му и го стисна за гърлото. В този миг пред очите му се разстла червена пелена и го заслепи. Притокът на въздух към дробовете му бе отрязан.
Тогава, два пръста сграбчиха ухото му. Прониза го внезапна, неописуемо остра болка, от която му идваше неистово да крещи, ала силната ръка през гърлото задушаваше гласа му.
В светлината на лампата видя как собствената му кръв се отцежда на капки по пода. Там имаше и парченце плът, което само преди миг бе част от ухото на Денинг Лоури.
Младежът бе взел пистолета и го бе метнал на леглото. Камата отново опираше във врата на Лоури.
— Отвори кутията! Иначе ще те убия и сам ще свърша тази работа — нареди Найт.
Кървящ като заклано прасе, Денинг Лоури с треперещи ръце извади касата, измъкна един ключ от джоба на пижамата си и я отключи.
— В леглото! — достигна до него спокойният и делови глас. — Лягай!
Лоури легна и се сгуши като дете, стиснал кървящото си ухо. Ушите му така кънтяха от уплаха, че не чу как Джоузеф Найт прибра парите.
Най-сетне гласът отново се обади.
— Ставай!
Лоури се олюля на краката си. Все още държеше ухото си.
— Тези пари не са твои — осмели се да каже. Дори в тоя отчаян момент не му липсваше кураж да протестира срещу кражбата на «черните» си пари за «бели» дни.
Джоузеф Найт се усмихна. Това бе най-студената усмивка, която Денинг Лоури някога бе виждал. Докато я гледаше, не му бе трудно да си представи как се е справил с четирима яки мъжаги. Беше тежък и мощен като наковалня. В него нямаше нищо младежко, освен истинските му години. Очевидно бе преживял неща, канили ума и смелостта му и вкоравили сърцето му. Гневният поглед в черните очи бе ужасяващ като вечността. Денинг Лоури осъзна, че вече не става дума за парите. Тая нощ той трябваше да спасява живота си.
Младият мъж бе натъпкал парите и ценните книжа в ризата си. Прибра пистолета в джоба си, после взе ножа, пристъпи към жертвата си и каза спокойно:
— Моли се за живота си.
Лоури стоеше като онемял. Повече от двайсет години никой не се бе осмелявал да го унижава. Не можеше да се моли.
Щом го видя как се двоуми, Найт се метна към него. С ловко движение го принуди да падне на колене и го сграбчи за врата. Тънкото като игла острие се насочи право в ухото на Денинг Лоури, на сантиметър от мозъка му.
— Имаш три секунди. Никой няма да чуе как умираш.
Лоури усети острието в плътта си и запелтечи:
— Ъъ… моля ти се, не ме убивай! Дадох ти каквото искаше. Сега си иди. Моля те… моля те, не ме убивай! Имам дъщеря. Тя има нужда от баща.
Найт го гледаше и премисляше. Пред него стоеше мъж на средна възраст, по пижама, целият в кръв, и се държеше за ухото с трепереща ръка.
— Ще те оставя жив. Ако решиш да пуснеш някого след мен, гледай да е свестен. Защото следващия път няма да ти се размине с едно отрязано ухо.
— Аз…
— Лягай в леглото.
Властният глас принуди Лоури да млъкне. Той легна в леглото си. Държеше се за ухото и се тресеше, а кръвта продължаваше да шурти по ръката му.
Не чу кога Джоузеф Найт е излязъл. Не знаеше дали е било поради възбудата от болката и страха, или понеже Найт се движеше така безшумно, сякаш не беше човек. Страхуваше се да помръдне или да извика. Затова лежеше и се вслушваше в тишината на къщата и притискаше до припадък възглавницата към ухото си, за да спре кървенето.
Най-сетне, изплашен, че ще умре от загуба на кръв, позвъни на прислугата. След малко прислужникът му Джеймс застана на вратата по нощна риза. Примигна сънено и попита за какво го викат.
Лоури погледна през него в коридора. Не можеше да спре да мисли за Найт и се чудеше дали не е някъде там.
— Повикай доктор Мартин! Аз… порязах се. Бързай!
— Да, господине. Веднага, господине!
И слугата се втурна по коридора. Денинг Лоури го изчака да излезе, после се върна в стаята си, седна на леглото и заплака.
Дълбоко в него един вътрешен глас му казваше, че няма да пожали средства, за да хване и убие Джоузеф Найт.
Но друг вътрешен глас, по-мъдър от първия, му припомняше, че младежът бе влязъл в къщата въпреки алармените инсталации, специално обучените кучета и прислугата. Спомни си също, че знаеше къде се намира касата.
Ако Лоури изпратеше някой след него и този някой не успееше… само при мисълта за последствията го обземаше ужас. В ушите му още кънтяха предупредителните думи на Найт: «Защото следващия път няма да ти се размине само с едно отрязано ухо». Беззащитното място между краката му изтръпна и той потрепери от страх.
«По-добре да не хвърлям пари на вятъра — реши накрая. — Станалото — станало.» Не можеше да извика полиция, понеже това, което му бяха откраднали, бе незаконно придобито. Нито цент от парите не беше деклариран за данъци. Ако властите научеха за касата, трябваше да плаща глоби за подкупи, заговори, незаконно уреждане на сметки и прикриване на доходи. И разбира се, щеше да изгуби доверието на петролотърговците, пред които бе превивал гръб толкова години, докато спечели благосклонността им.
Без съмнение Джоузеф Найт знаеше всичко това. Вземайки парите, той отнемаше от притежателя им нещо, което той никога нямаше да може да си върне.
В крайна сметка Лоури реши, че най-добре ще е да се погрижи за живота си. Както стояха нещата, отрязаното ухо щеше да му напомня за Джоузеф Найт, но поне бъдещето му бе в безопасност.
И империята му бе защитена.
«Да — мислеше си той. — Поне съм жив. Това е най-важното.»
 

Денинг Лоури никога повече не видя Джоузеф Найт.
Така и не научи какво е станало с парите му.
Трийсет хиляди долара бяха умело вложени в разработката на петролни залежи в Тексас на деветстотин мили разстояние от Лоури. Джоузеф Найт добре употреби техническия опит, който бе натрупал по петролните полета. Двата кладенеца, в които вложи парите си, бликнаха шест месеца по-късно. Преди да е навършил двайсет и една години, той бе на път да стане милионер с помощта на трийсетте хиляди долара, които бе отнел от Денинг Лоури.
Останалите десет хиляди долара бяха дарени безшумно и анонимно на водачите на профсъюзното движение.
Четиримата мъже, опитали се да пребият Джоузеф Найт, прекараха общо тринайсет месеца в болница и откачените им челюсти, строшени ребра, пукнати гръбнаци и премазани ръце струваха хиляди долари на Денинг Лоури.
Началник-смяната трябваше да се откаже от работата си, понеже не можеше повече да обикаля по обектите из петролните полета. Беше осъден да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. За зла участ Денинг Лоури го смяташе за лично отговорен за неуспеха на наказателната операция срещу Джоузеф Найт. Лоури не плати нито пени за медицинските разноски на Гос.
Колкото до Джулиан Флаг — сондьорът, който бе издал Найт на началник-смяната като човек на профсъюза — той нямаше да може никога вече да донася задругите работници.
В ранната утрин, малко след визитата на Джоузеф Найт в спалнята на Денинг Лоури, езикът му бе отрязан. Когато го помолиха да напише името на извършителя, Джулиан Флаг отказа. Цялото му тяло се тресеше, докато клатеше отрицателно глава.
 

Никой никога не каза на Бети Лоури какво се бе случило през онази съдбоносна нощ в тишината на дома й.
Когато на другата сутрин баща й отказа да обясни защо ухото му е превързано, Бети не каза нищо. А когато той настоя да я върне незабавно в пансиона, без да дочака есента, тя послушно се съгласи.
В крайна сметка нямаше защо да стои повече тук, след като Джоузеф Найт си бе отишъл.
Никога вече нямаше да усети милувките му по голото си тяло или да изпита насладата да бъде негова.
Макар и едва седемнайсетгодишна, Бети Лоури познаваше мъжете. Тя знаеше, че никога вече няма да види Джоузеф Найт.
Но знаеше също, че той ще я помни.
Тъкмо благодарение на Бети, която познаваше и кътайте зъби на баща си и която по разни поводи бе дочувала доста тайни разговори, Джоузеф Найт бе научил овреме за четиримата, които отиваха да го пребият.
И пак благодарение на нея бе разбрал къде е скрита касата.
 

4
 
15 октомври 1938 г.
На шестнайсет години Кейт Хамилтън се откъсна още повече от света, който я заобикаляше.
За учителите си беше загадка. Никога не вдигаше ръка в клас и почти неизменно отговаряше на въпросите им неправилно. Бележките й бяха посредствени и все я упрекваха, че мисълта й е витае някъде далече, макар че калейдоскопичният израз в златистите й очи караше учителите да подозират, че е по-умна от съучениците си.
Кейт бе избуяла в добре развита красива, девойка с гъста червеникаворуса коса и сочно тяло. Но в училище не бе сред търсените момичета, тъй като живееше в беден квартал и майка й се ползваше със съмнителна слава.
По-добре настроените към нея учители разбираха, че за да развие умствените си възможности, тя трябва да преодолее младежката си неловкост и отчуждението от основната група добри ученици. Но дори тези добронамерени странични наблюдатели не можеха да осъзнаят колко откъсната бе Кейт от напълно естествения за тях делничен живот.
Когато в клас мисълта на Кейт витаеше, тя бе не по-малко далеч от собственото си «аз». Дори не знаеше къде блуждае умът й и коя всъщност е тя. Златистите й очи не криеха нито момински блянове, нито натрапчиви идеи, увлечения по момчета или романтични стремежи към бъдещето. Там имаше само стелеща се пустота, която я ограждаше от околния свят и от самата нея.
Понякога й се струваше, че при други условия невидимата сила, която я теглеше встрани от живота й, може да я отведе към нещо значително, може би прекрасно. Тогава в нея за миг проблясваше надежда, дори вълнение за собствения й живот, сякаш иззад сивата, пелена на днешния ден свенливо й смигваше трепетно бъдеще.
Тези проблясъци обаче бързо потъваха в мрак, както образите се стапят в кристалната топка на ясновидец, и Кейт продължаваше да се движи насън през дните, седмиците и месеците на своя живот и витаеше някъде извън себе си, като в празно пространство.
 

Един ден, когато се върна от училище, майка й не си беше у дома.
Рей бе сам в дневната, четеше вестник и слушаше радио.
Най-неочаквано, когато я видя, той стана.
— Майка ти трябваше да отиде у баба ти. Тя е много болна и Ирма ще остане при нея за през нощта.
Кейт равнодушно кимна, обърна се и се запъти към стаята си.
— Кейт! — извика той след нея. — Ако искаш, можем да слезем в града да вечеряме, а?
Тя се спря. Той стоеше прав, с вестника в ръка, и я гледаше. Погледът в очите му бе по-дружелюбен от обикновено.
Беше остарял и натежал в кръста. Но все още имаше излъскания мазен вид на зализан и напарфюмиран гуляйджия, изненадан по долни гащи, преди да се е обръснал. Както винаги от него започваше да й се гади.
— Имам много домашни. Иди сам.
Той я изгледа за миг, после се извърна.
Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Мислеше за необичайния интерес в очите му. Сякаш бе доволен, че Ирма я няма.
През последните години в семейството бяха настъпили тревожни промени. Кейт бе разцъфтяла в красиво създание и непохватното й ранно юношество бе отстъпило на хубост, която караше мъжете да се обръщат след нея. В същото време майка й остаря, напълня, сбръчка се и повехна от пиене и застоял живот.
Кавгите между майка й и Рей зачестиха. Тя бе станала по-ревнива. Понякога него го нямаше до късно през нощта. Когато се върнеше, започваха да се карат.
Между тях цареше постоянно тихо несъгласие. Отминало бе времето, когато седяха в дневната в тъпо безделие или обръщаха по няколко чашки, а после безгрижно се смееха. Сега разприте им бяха чести, одобряванията — редки. Кейт имаше чувството, че Рей просто чака баба й да умре, за да види дали в завещанието има пари за Ирма.
Колкото до майка й, тя все по-малко обръщаше внимание на Кейт. Беше твърде погълната от собствените си грижи, за да мисли за подрастващата си дъщеря. Ако въобще я забележеше, отнасяше се с нея подозрително, сякаш Кейт бе извършила престъпление просто поради факта, че съществуваше.
Кейт метна книгите и тетрадките на леглото, взе учебника по история и седна да учи. В петък имаше контролно, а и учителят по английски им беше дал домашно върху «Крал Лир».
Знаеше, че няма смисъл. Щеше да получи средна оценка на контролното по история и щеше да се представи малко по-добре на темата по английски. И по двата предмета резултатите щяха да отразяват объркаността в душата й. Учителите щяха да я укоряват, да се опитват да я увещават, да й говорят, че не била използвала докрай способностите си. Тя щеше да се преструва, че ги слуша, после щеше да се опита да не мисли за тях и да се надява, че ще я оставят на мира.
След един час Кейт стана и протегна младото си тяло. Беше отегчена и разсеяна. Чувстваше се така изморена, че бе готова веднага да си легне, въпреки че бе още едва пет и трийсет.
Отвори вратата на шкафа си, погледна на рафта и видя старата папка с материали за Ив Синклер. Разгърна я и погледът й спря на филмово списание с рекламна снимка на Ив на корицата.
През последните няколко години преклонението й пред Ив бе намаляло. Ив бе натрупала нови успехи в киното, беше се прехвърлила от ролите си на чаровно дете към юношески комедии с младия актьор Томи Валънтайн. Те имаха голям успех, особено сред младежта. Ив бе станала много красива, въпреки че й липсваше знойната външност на новите секссимволи от екрана. От нея се излъчваше чистота, праволинейност и почтеност, които я правеха обичана.
Ала Кейт вече рядко ходеше на кино. Нямаше приятелки, с които да излиза, а когато отидеше сама, винаги до нея се оказваше седнал по някой тежко дишащ мъж с неспокойни ръце.
И така тя си седеше в стаята, когато родителите й бяха навън, и излизаше, когато те бяха вкъщи. Скиташе из града и зяпаше по витрините, или просто се разхождаше. Хората го забелязваха и й тръгна име на разпуснато и леконравно момиче. Но всички те бяха далеч от истината. За нея сексът бе напълно непознат. Това бе нещо, което интересуваше другите, както и външният свят, до който Кейт не се докосваше.
Тя затвори папката и се върна към учебника по история. Малкото внимание, с което бе започнала, бързо се изпаряваше. Разбра, че трябва да хапне.
Слезе тихо долу, приготви си сандвич и чаша мляко и крадешком се върна на горния етаж. В дневната Рей още слушаше радио. Не го заговори.
Поучи още два часа в стаята си, след което очите й натежаха. Беше време да си ляга. На другия ден трябваше да става рано за училище, а и знаеше, че майка й няма да си направи труда да позвъни от баба й тази вечер. Изми си зъбите, съблече се и в девет часа изгаси лампата. Легна като покосена и бързо потъна в дълбок сън.
По някое време изведнъж се събуди — някой я буташе по рамото.
— Майко… — промърмори още сънена. Помисли, че Ирма си е дошла по-рано с вести за болната старица.
Беше Рей, коленичил до леглото й. Лъхаше на алкохол. Тя се привдигна на лакът. Беше някак необичайно напрегнат.
— Какво… Какво има?
— Нищо. Нищо няма — отвърна той с надебелял от алкохола глас. — Хайде, успокой се!
— Какво правиш тук? — Тя започна да се плаши. Беше само по нощница под завивките. — Къде е майка?
— У баба ти, нали ти казах — отвърна той. — Защо питаш?
— Ами… какво искаш от мен?
Рей се усмихваше в тъмното.
— Няма да си дойде до сутринта. Тук сме само ти и аз, малката.
Тя се дръпна назад под завивките.
— Остави ме на мира. Махай се.
Той поклати глава.
— Недей да бързаш толкова.
После бавно улови чаршафа, с който бе покрита. Тя се опита да го изтегли към себе си, но той го отметна. През нощницата ясно се очертаваха момичешките й гърди и тънкият кръст, от който тръгваха заоблени хълбоци и дълги, красиви бедра.
— Страшно парче си, принцесо. Много отдавна ми бягаш.
Тя го погледна изумено. Не можеше да повярва на очите си.
Години наред Рей бе изпълнявал само ролята на неприятна вещ в живота й, на безформено мъжко присъствие върху дивана на долния етаж, на по-противната половинка на равнодушната й майка.
Едва сега ясно си спомни как през последните месеци я гледаше с влажни, блеснали очи. И едва сега разбра скритата причина за новата свирепост, с която се вихреха кавгите му с майка й. Нещо й подсказа, че тази нощ, която тихо бе приближавала вече няколко години, най-сетне тегнеше над нея със съдбовна неизбежност.
Ръката му се протегна и се настани върху нея. Тя усети силен натиск по гърдите си, докато Рей полека се наместваше отгоре й с цялата си тежест. Опита да се извие настрани, но ръката му здраво я държеше.
— Не се опъвай. Това е то природата. Знам, че ти се иска.
Неочаквано я възседна и я сграбчи. Киселият му дъх обля лицето й. Усещаше как твърдостта между краката му се притиска в слабините й. Никога преди не се беше чувствала така впримчена, така насилвана.
Изведнъж я обзе ярост. Нямаше да позволи на тази пияна свиня да прави с нея каквото си иска. Заизвива се насам-натам, но той я бе приковал към леглото. Кой знае защо, не се развика. Не искаше да привлича съседите, за да не разберат за срама й. Трябваше по някакъв начин сама да се пребори с Рей.
Успя да задържи ръцете си пред гърдите му и мощно го блъсна. Но той я стискаше здраво. Беше много по-силен.
— Хайде де, принцесо, много си високомерна! — смотолеви прегракнало.
Тя продължаваше с една ръка да го блъска в гърдите, а с другата му зашлеви плесница.
Той й отвърна с още по-силна. После рязко дръпна нощницата й и я разкъса отпред. Явно беше много пиян и нищо не можеше да го спре.
Млечнобелите момински гърди се оголиха. От устните му се откъсна проточена въздишка. Затисна двете й ръце, наведе се и зарови глава в зърната й.
При допира на езика му нещо я проряза. Обзе я ужас.
— Махай се от мен — изсъска му. — Махай се или ще те убия.
Той не отвърна. Устата и езикът му шареха по целите й гърди, ближеха ги, смучеха ги. Тялото й се тресеше като обезумяло под тежестта му. Усещаше как вече се движи отгоре й и търка слабините си в нея.
— Ще видиш — шепнеше. — Знам как да го направя, че да ти стане хубаво…
Движенията му се учестиха. Опита се да я целуне, но тя извърна лице. Загърчи се диво под него, едва се сдържаше да не закрещи.
Откъм вратата долетя спасителен глас:
— Ах ти, малка пачавро!
Погледна нагоре и срещна убийствения поглед на майка си.
— Майко, спри го! — извика.
Рей се укроти. Тя усети как тялото му се стяга.
Майката се хвърли напред и с разтворен пестник стовари тежък удар по слепоочието на Рей.
— Махай се от нея! — изсъска. — Махай се оттук, по дяволите!
В следния миг Рей изчезна. Сега я бе възседнала майка й и я удряше с две ръце по лицето.
— Ах ти, проклета малка пачавро! — съскаше тя. — Знаех си аз! Трябваше да се сетя! Трябваше да се сетя! Добре, че си дойдох. Аз подозирах нещо такова. Знам ги мъжете…
Кейт бе като поразена от гръм. Не разбираше защо майка й я удря. В края на краищата жертвата бе тя.
— Откога е това между вас двамата, а? — съскаше майката. — Кога започнахте? Господи, ще те убия. Трябваше да се досетя. Ах ти, курветино!…
И продължи да удря Кейт с всички сили, размахваше бясно, почти механично ръце и съскаше:
— Мръсна пачавра! Как не ми дойде на ума! Господи, каква глупачка съм била…
Удряше и удряше дъщеря си, без да спре. Накрая Кейт престана да се съпротивлява. Сключи длани пред лицето си и яростните неточни удари попадаха по ръцете, по гърдите, по ушите й. Вече не усещаше, нищо — нито болка, нито гняв, нито изумление. Всичко се стапяше в бездънно примирение, в безкраен срам.
Най-сетне, изтощена от собственото си усилие, майката отстъпи.
— Махай се! — извика тя. — Махай се от тая къща. Утре сутринта не искам да те виждам тук.
После изхвърча като фурия от стаята и тръшна вратата след себе си. Кейт остана неподвижна.
От съседната стая се чуваше как майка й удря плесници на Рей и настървено го хока. Дърпаха се и се блъскаха чекмеджета.
След малко по стълбите се разнесоха бързи стъпки и долната врата се отвори, после се затвори.
Двамата бяха излезли. Кейт беше сама в къщата.
Дълго лежа в леглото си. После стана, свали раздраната нощница, застана под горещия душ и продължително и усърдно търка устните и гърдите си там, където Рей ги беше целувал.
Когато свърши с душа, извади от шкафа си стария куфар и се зае да опакова личните си вещи. Намери няколко рокли, панталони и блузи, малко бельо. Взе от писалището снимката на баща си и внимателно я сложи между мекото бельо.
В шкафа видя старите папки с материали за Ив Синклер. Тъжно се усмихна на останките от детските си копнежи за нещо хубаво, нещо неопетнено, за място, към което да принадлежи и където да бъде щастлива.
Въпреки мъката, която я обзе в този ужасен момент, тя изпитваше и трезво чувство на облекчение и освобождение. След смъртта на баща й тази къща беше за нея затвор. Отдавна трябваше да отпътува от живота на Ирма Хамилтън. Пиянската страст на Рей само бе съборила и последната преграда и бе отворила вратата към спасението.
Слезе долу, взе шлифера си от килера и застана с куфара в ръка. Огледа се наоколо за последен път. Вече дълго бе живяла без дом. Сега най-сетне щеше да застане лице в лице с бъдещето си в истинския свят.
Без прощални думи или поглед назад Кейт се обърна и напусна къщата.
 

5
 
Бавно тръгна към центъра на града.
Не познаваше географията на областта, а още по-малко на щата. Нямаше идея къде може да отиде. Беше късно и тъмните улици я плашеха. Трябваше да вземе решение.
Отиде до автогарата. Реши да хване първия междуградски автобус независимо в каква посока отива.
Преди да излезе от къщи, беше взела малкото си спестени пари. Имаше общо осемнайсет долара, събрани от подаръци за Коледа и от редките случаи, когато бе гледала деца.
Първият междуградски автобус пътуваше за Стоктън. Кейт си купи билет и седна в чакалнята. Трябваше да чака само петнайсет минути. Когато извикаха пътниците, тя се качи, подаде билета на шофьора и седна отзад до прозореца. Автобусът бе полупълен със сънени пътници с безизразно вторачени в прозорците очи. Видя двама военни, седнали заедно, един самотен търговски пътник и няколко бедни семейства, тръгнали да търсят работа. Малкото им вещи бяха събрани в големи хартиени торби и омачкани картонени куфари. Децата им изглеждаха недохранени.
Автобусът потегли. Скоро градът остана далече назад. Кейт гледаше вторачено с изморените си очи към непознатия нощен пейзаж на родния си щат. Никога не бе идвала насам. Майчините й роднини живееха в Мендота — точно в противоположната посока от дома й. Така че сега портокаловите горички и обширните хълмисти поля, които се нижеха край прозореца, й бяха напълно чужди.
Изведнъж Кейт се почувства непоносимо самотна. Извади от куфара снимката на баща си и я загледа. Очите бяха същите, меки и замечтани, от стария костюм с жилетка се виждаше колко беден и в същото време скромно изискан е бил татко й. Направи й впечатление формата на лицето и челото му и за пръв път й дойде наум, че всъщност прилича на него. Това я разтуши.
Но я накара също така да осъзнае, че е сам-сама на този свят. Татко й си беше отишъл завинаги, а майка й бе останала зад гърба й. Отсега нататък щеше да е сама. Нямаше дом, към който да се връща.
С тези мисли в главата, здраво стиснала снимката на баща си в ръка, Кейт заспа.
 

Два часа по-късно я събуди рязкото залитане на автобуса, който спираше на автогарата в Стоктън.
Тя слезе, изнесе куфара си и направи няколко несигурни крачки по тротоара. Навън беше още тъмно. Автогарата се намираше в търговската част на града — центърът бе доста по-голям от това, с което бе свикнала. Достраша я да се скита из нощните улици.
Върна се на автогарата и седя в чакалнята, докато се зазори. Тогава излезе и закрачи напред с куфара в ръка. По улиците боботеха камиони, градски автобуси и коли. Многобройните огромни административни сгради, фабрики и складове я смайваха и плашеха. Градчето, в което прекара детството си, не я беше подготвило за такова огромно и шумно място.
Още бе твърде рано и всичко бе затворено. Кейт продължи самотната си обиколка. Беше изморена и куфарът й се виждаше по-тежък, но не искаше да забавя крачка. Страхуваше се, че ако спре да почине, последната й смелост ще я напусне.
Скоро въздухът се постопли. Денят щеше да е горещ. Носеше се зловоние на смет, бензин и мазна ресторантска кухня. Кейт изпита глад и едновременно с това погнуса.
Мина покрай магазини за облекло, където можеха да се купят сукнени палта за 6 долара и 95 цента, кожени обувки за 1 долар и 75 цента, шлифери за 2 долара и 69 цента. В една бръснарница имаше реклама за подстригване и бръснене за 30 цента. В магазин за електроуреди продаваха електрическа пералня за 47 долара и 50 цента и газова печка за 23 долара и 95 цента. Мина край ресторант, където порция свинско — пържоли или бут, струваше 25 цента, а чиния овнешко — задушено или гулаш — 15 цента.
Даде си сметка, че не е хапвала нищо след сандвича от предната вечер и за малко да влезе в ресторанта. Ала околните миризми бяха убили апетита й. Освен това искаше да пести. Купи си ябълка за едно пени от продавач на плодове, прибра я и продължи нататък.
Когато пресичаше някаква уличка, изведнъж замръзна на място. Една жена, навлечена с няколко ката протъркани дрехи, хванала две дребни дечица и две огромни пазарски торби, се беше надвесила над боклукчийската кофа и ровеше в нея. Кейт видя мухите, които бръмчаха с пикиращи движения над отвратително смърдящата смет.
Докато я наблюдаваше, жената изрови нещо за ядене — вероятно прогнил картоф, отърси го от мухите и го подаде на едното от децата — малко момченце. То го поднесе към устните си с празен поглед. Кейт се извърна и закрачи по-бързо.
Чувстваше се съвсем объркана. Не знаеше накъде да върви, нямаше цел, беше напълно изгубена.
Точно тогава видя таблото за обяви на стената на някаква административна сграда.
 
«РАБОТА ЗА СРЕДНИСТИ. ДОБРО ЗАПЛАЩАНЕ, НОРМИРАН РАБОТЕН ДЕН. МОЛБИ СЕ ПРИЕМАТ В СТЕНОГРАФСКА КАНТОРА УЛИЦА ЦЕНТРАЛНА 223.»
 
Кейт дълго и съсредоточено чете обявата. Дойде й наум, че може да излъже за образованието си. Защо не? Не беше трудно. А и в училище беше учила машинопис. Не беше добра, но можеше и да се справи.
Вече знаеше къде отива. С нов прилив на сили измина няколко преки натам, накъдето реши, че трябва да върви, срещна един полицай и го запита как се отива до улица Централна.
— Върнете се по същия път — каза той унило. — Минавате три преки в западна посока, после завивате наляво. Там е Централна.
— Благодаря.
Тя тръгна обратно, като се ориентираше по местата, край които бе минала на отиване. Когато намери улица Централна, бързо сви по нея. Краката й се бяха изморили, но тя вървеше, понеже имаше цел.
Номерата бавно се точеха по вратите на жилищни кооперации, малки предприятия и административни сгради. От 37 до 78 имаше цели три пресечки.
Когато стигна до номер двеста, Кейт вече бе изминала седем пресечки и бе капнала от умора. Пред сградата с номер 223 вдигна очи и замря.
Беше пуста. Прозорците бяха заковани с дъски.
Тя стоеше и гледаше втренчено празната постройка, неспособна да реши дали да продължи нататък, или да се върне.
До ушите й достигна някакъв глас.
— Търсите ли нещо, млада госпожице?
Тя се стресна, обърна се и видя друг полицай, доста по-стар от първия. Гледаше я подозрително.
— Аз… такова… да — отвърна тя. — Търся стенографската кантора. Мислех, че е на този адрес.
Той мрачно се усмихна.
— Фалираха преди година. Няма смисъл да ги търсиш.
— Така ли? Благодаря.
Той се обърна и продължи обхода си, като удряше с палката по бедрото си.
Кейт внезапно усети смъртна умора. Искаше да седне някъде, но наоколо не се виждаха пейки. Бавно тръгна обратно по пътя, по който бе дошла.
Чувстваше се още по-слаба и много гладна. Поднесе към устата си ябълката и понечи да я захапе. Но при спомена за жената с двете деца до боклукчийските кофи й се доповръща. Прибра ябълката в чантата си и забрави за нея. Накрая намери пейка пред една автобусна спирка и седна.
Затвори очи и за миг остана така. Видя стаята си у дома. Видя шкафа си, албума с изрезките за Ив Синклер, няколкото книги, плюшените си животни и училищните тетрадки. Неизвестно защо това, което най-много й липсваше, бе собствената й възглавница. Знаеше, че дълго няма да спи в топло и познато легло.
Сега всичко изглеждаше неимоверно далечно. И пустотата от тази раздяла се разпростираше в Кейт като черна отрова, прогонваше от нея всичко, което някога бе чувствала, мислила и мечтала, не й оставяше нищо, освен предчувствието за нещо студено, приближаващо от бъдещето.
Тя седеше така, унесена в празни мисли. Събуди я свистенето на грамадни колела и приглушеният звън на камбанка.
Беше автобусът. Стар градски автобус с табелка над прозореца на шофьора: «Ул. Централна — Покрайнини».
Без да се замисли, Кейт се качи. В града й беше омръзнало. Искаше само да се махне оттук независимо в каква посока. Купи си билет с монетите, които събра по дъното на чантата, и седна.
Почти дремеше. Градът отминаваше край нея. Чуждите улици, мрачните лица на хората, които не познаваше и никога нямаше да познава, ревящите клаксони на колите, наситеният с пушек въздух я бяха приели недружелюбно и тя с радост ги оставяше зад гърба си.
Малко поспа. Когато се събуди, забеляза, че улиците не бяха толкова оживени. Големите магазини и търговските предприятия се бяха сменили с евтини къщурки, после се появиха незастроени парцели и дори някаква нива.
Най-после автобусът, в който бяха останали само Кейт и още един пътник, навлезе в покрайнините на града.
Шофьорът спря и извика:
— Последна спирка!
Другият пътник — мъж в работно облекло, с черна метална кутия за храна, слезе от автобуса. Кейт остана на мястото си. Не знаеше какво да прави.
Шофьорът се вгледа в нея през огромното си огледало за обратно виждане и повтори:
— Последна спирка, госпожице!
Кейт с неудоволствие стана от мястото си, взе куфара и слезе от автобуса. Старото возило отпътува, бълвайки кълбета мазен пушек, а тя застана на един кръстопът сред нивя и овощни градини.
Другият пътник постоя известно време, загледан в нея. После отнякъде се появи раздрънкана открита камионетка и спря до него. Той се качи. Зад кормилото седеше жена в работно облекло. Камионетката потъна в един от полските пътища.
Кейт се огледа. На кръстопътя имаше пътни табели.
На едната стрелка пишеше: «САКРАМЕНТО — 40 МИЛИ», а на другата — «МОДЕСТО — 22 МИЛИ».
Кейт бе объркана и ядосана на самата себе си. Чудеше се защо чисто и просто не се беше върнала с автобуса обратно до Стоктън. В тая затънтена провинция със сигурност нямаше нищо за нея. Вече беше почти пладне. Денят преваляше, скоро щеше да дойде нощта, която за другите — хората като онзи работник, когото жена му току-що бе прибрала — означаваше дом и сигурност, но за Кейт предвещаваше единствено безцелно бродене и самота.
Подтиквана от неясната мисъл да стигне до някое градче и да намери къща със стаи под наем, тя тръгна покрай пътя.
Измина миля, после още една. Денят беше жарък. Краката й бяха уморени и изранени. Навлизаше все по-навътре в полето. От двете страни на нажежения път се редяха портокалови градини и полета със захарно цвекло. Мина покрай една ферма, но от град нямаше и следа.
Най-после, не съвсем убедена дали взима правилно решение, тя се обърна и тръгна да се връща. Щеше да хване рейса за Стоктън и да се опита да намери евтина стая под наем.
Напечените поля се замъгляваха пред уморените й очи. Надяваше се, че не е сбъркала пътя от изтощение. Еднообразната гледка само утежняваше нещата. Вече не беше сигурна в посоката.
Тъкмо започваше да изпада в паника, когато по полския път с голяма скорост се зададе ревяща кола. Спирачките пронизително изсвистяха и колата спря до нея. Вътре имаше трима младежи.
— Да те откарам ли? Накъде си?
Кейт погледна през прозореца. Шофьорът беше младо момче с джинси и фланелка — явно работник. Изглеждаше сериозен и доста нетърпелив.
— Автобусната спирка за града — отвърна тя.
— След две минути си там — усмихна се той. — Скачай вътре.
Тя влезе в колата.
Известно време пътуваха мълчаливо.
Шофьорът я погледна сериозно и попита:
— Оттук ли си?
Тя поклати глава.
— Отде си?
Кейт трескаво се чудеше какво да излъже. Хвана се за първото нещо, което й дойде наум.
— От Сакраменто.
От задната седалка се разнесе смях.
Кейт не се обърна. Гледаше пътя право пред себе си.
— Кво правиш по тия места? — продължи да разпитва шофьорът със същия сериозен вид на анкетьор.
— Дошла съм на гости — отвърна Кейт.
— На гости — повтори шофьорът.
Сега се усмихваше. Имаше неприятна усмивка.
Кейт крадешком погледна към задната седалка. Там имаше двама младежи, и двамата пушеха цигари и крепяха бутилки бира между коленете си. Единият се изхили цинично, когато я видя, че го гледа.
Движеха се по-бързо, най-малко с петдесет-шейсет мили в час. Колата подскачаше по неравния полски път.
После бързо профучаха през един път, който й се стори познат. За част от секундата Кейт разпозна пътя, по който беше дошла от града, дори видя автобусната спирка.
— Това беше моята спирка!
— Не, не беше — отсече шофьорът все така сериозно.
Изведнъж тя си даде сметка, че странният, напрегнат израз на лицето му се дължеше не на нетърпение или недружелюбност, а на това, че беше пиян. Не можеше да сбърка похотливата усмивка. Тя се проклинаше, че не я бе видяла още в началото, когато спря да я качи.
Колата се движеше още по-бързо. Шофьорът съвсем съзнателно натискаше яростно газта.
— Извинете, мога ли да сляза? — запита Кейт.
Шофьорът я погледна с престорено учудване. Вдигна иронично вежди и отвърна:
— Разбира се!
Но колата не забавяше ход.
— Нямате ли намерение да намалите? — запита тя.
Той изведнъж удари спирачките и свърна по черен път, който се опъваше като стрела през безкрайни редици портокалови дървета. Отново набра скорост и запрепуска между дърветата. Ниско надвисналите клони се удряха в колата и я драскаха от двете страни.
Кейт се изплаши и се развика:
— Намалете! Пуснете ме да изляза!
Изведнъж нечия ръка я прихвана отзад през врата. Тя усети дъхаща на бира уста до ухото си.
— Кво става, сладур? Май не искаш да си общуваме.
Ръката обви врата й още по-здраво. Тя започна да се дърпа.
От задната седалка се носеше пиянски смях. Ръката се плъзна надолу и спря на гърдите й.
Неочаквано Кейт си спомни как предната вечер Рей прилепяше лицето си до нейното, как тялото му притискаше нейното тяло към леглото, как алкохолният му дъх я удряше в ноздрите.
При тоя спомен нещо в нея прещрака. Тя се извърна и с всички сили захапа увитата около врата си ръка, точно под лакътя.
От задната седалка долетя дрезгав писък.
— Проклета кучка! О, господи!
Тогава някой я сграби за косата. Тя изпадна в паника. Колата все още бясно препускаше. Отиваха все по-далеч в неизвестността.
Кожата на главата я болеше. Тя започна да се бори, извиваше се на всички страни и крещеше:
— Спрете, пуснете ме да изляза!
Ръката в косата й се вкопчи още по-здраво. Тя се замята от болки и ритна шофьора в хълбока. Той я напсува.
— Мръсна проклетница! — обади се някакъв глас.
Спирачките изсвистяха и колата спря. От черния път се надигнаха облаци прах.
Сърдитата ръка още беше в косата на Кейт. Шофьорът излезе и мина откъм нея. Усети, че я измъкват от колата. Повлякоха я по земята между две портокалови дървета. Вече можеше да види лицата на младежите. Бяха най-обикновени селски момчета, невежи и скиторещи пиячи на бира. Бе виждала такива у дома, въпреки че никога преди не бе общувала отблизо с някой от тях.
Но тия младежи бяха много пияни и разярени от съпротивата й в колата. Най-вече шофьорът, понеже го бе ритнала, когато бе на волана, и бе застрашила живота на всички. Двамата от задната седалка държаха ръцете й и се готвеха да я повалят. Шофьорът идваше към тях. Тя разбра, че той е главният. Смееше се някак неестествено и играеше с колана си.
— Трябва да бъдеш по-възпитана — започна той. — Сега ще се наложи да ти дам урок. Дръж краката й, Графе…
Кейт усети как мъжките ръце я събарят на земята. Едното от момчетата неумело се опита да разтвори краката й. Шофьорът събуваше джинсите си с израз на презрение.
На Кейт изведнъж й причерня. Сети се за Рей и за майка си, и за живота, който бяха водили през всичките години след смъртта на баща й. В ушите й звучаха разправиите на Рей и Ирма и противното скърцане на креватните пружини, когато се съвкупяваха. Сети се за мазното мъжко тяло, което толкова често бе притежавало майка й, а предната вечер се бе опитвало да обладае и самата нея.
И сега тия невежи селски хлапаци с мръсни усти искаха същото. Но тя нямаше да им го позволи.
Заизвива се бясно в ръцете на двамата младежи, които я държаха. Те се опитваха да я спрат, но бяха пияни и това ги правеше слаби, а тя черпеше сили в яростта си. Успя да освободи краката си и когато шофьорът се приближи, го ритна с всичка сила в слабините.
После се зае с другите двама. Все още я държаха здраво, но тя им се нахвърли с такава ненадейна ярост, че не след дълго се освободи и започна да се бие с тях като с равни.
Няколко минути по-късно всичко бе свършило. Кейт смътно си спомняше как двамата едновременно я биеха с плесници и я ритаха с разкривени от пиянски гняв грозни лица. Тя им отвръщаше с конвулсивни удари, риташе, драскаше и блъскаше с юмруци. Ударите се сипеха по нея и тя усети вкуса на собствената си кръв. Полата й бе раздрана, блузата й също. Незнайна сила, по-голяма от глада и изнемогата, й помагаше да се бие, докато те не се отказаха от нея и не избягаха.
Разнесоха се псувни, после смях, после колата запали. Моторът сърдито зарева и се разнесе облак прах. Бе сама. Бяха я блъснали на земята и си бяха отишли. В ушите й още кънтяха смехът и псувните им.
Дълго лежа на земята. Вдъхваше странния смесен мирис на портокалов цвят, на собствената си кръв и на бирената слюнка, която още бе по кожата й. Даваше си сметка, че по чудо се е спасила. Ако не бяха пияни, щяха сигурно да си постигнат своето.
Тогава й дойде наум, че може да се върнат.
Пое напряко през портокаловата горичка, на правоъгълни откоси от мястото, където я бяха оставили. Стигна до някакъв път. Тръгна по него. Не знаеше къде отива. Знаеше само, че трябва да бърза.
От време на време я задминаваше по някоя кола или камион. Никой не забави ход. Беше им благодарна за това.
Усети вкус на кръв в устата си. Тогава разбра, че са я удряли по-лошо, отколкото мислеше.
Чак тогава се сети, че куфарът и чантата й ги нямаше. Бяха останали в колата на младежите. Нямаше стотинка, нямаше дрехи и се клатушкаше по полския път в раздраните си пола и блуза.
Неизвестно защо от всичките тия беди не я болеше толкова, колкото от факта, че снимката на баща й — единственото нещо на света, което значеше нещо за нея, бе завинаги изчезнала. Когато се сети за загубата си, в гърлото й се надигна глухо ридание.
Продължи да върви, без да гледа накъде. Не знаеше колко е вървяла. Жаркото слънце започна да преваля към хоризонта. Скоро щеше да се смрачи.
Кейт видя встрани от пътя площадка за пикник. Имаше чешма за пиене. Използва възтоплата вода от крана, за да измие кръвта от лицето си. Дълго пи и й стана по-добре.
Тогава гладът й се обади с внезапна острота. Спомни си, че не бе яла нищо след снощния сандвич. Ябълката, която си бе купила сутринта, бе останала в чантата й и бе отдавна изгубена.
Краката едва я държаха. Тя тръгна из малкия паркинг. Имаше маса за пикник и под нея се валяха няколко парченца пържени картофи и хляб.
Имаше също непокрита боклукчийска кофа за хранителни отпадъци. Без много да му мисли, тя надникна вътре.
Видя нещо като кесия от пържени картофи с няколко парченца, останали по дъното. Протегна нерешително ръка.
Изведнъж се чу драскане по кофата и тя разбра, че вътре имаше някакво животно. Хвърли кесията и се изправи, но беше много късно. От кофата боязливо я гледаше голям сив плъх.
В този миг пред очите на Кейт изплува бедната майка от уличката в Стоктън, която хранеше сина си с прогнил картоф от боклукчийската кофа. Образът се сля с този на тримата младежи от колата, с воднистите очи на Рей в стаята й, с озъбеното от злоба лице на майка й, когато я пъдеше от къщи, и я обзе погнуса.
Кейт коленичи в прахта и повърна.
Остана там много дълго — поне така й се струваше. Плашеше се, че ако се изправи, ще започне отново да й се гади. Мръкваше. Тя знаеше, че трябва да тръгва.
За нещастие на паркинга нямаше тоалетна и не можеше да се види в огледало, за да оправи лицето си. Приглади доколкото можеше раздраните си блуза и пола и пое отново по пътя.
Имаше чувството, че върви от часове. Горещината в долината бързо се стопи във вечерния мрак и й стана студено. От борбата с младежите от колата я болеше цялото тяло.
След известно време установи, че в изправено положение я болеше вратът. После при всяка крачка от врата към гърба й се спускаха парещи бодежи. Ритниците и юмруците на нападателите й явно я бяха наранили по-зле, отколкото отначало си мислеше.
Разбра, че не може да стигне много далеч. Умираше от болки при ходене. А и бе спала много малко през последните двайсет и четири часа, което още повече утежняваше нещата.
Но продължаваше да върви напред. Тласкаха я животинският инстинкт за самосъхранение и убеждението, че за нея няма път назад, че никога нямаше да се върне. Каквито и изпитания да я чакаха, щеше да оставя предишния си живот все по-далеч и по-далеч зад себе си. Откакто се помнеше, винаги бе живяла без духовна цел. Сега поне знаеше от какво бяга.
Скоро дори тези мисли я напуснаха и тя механично местеше краката си, отчаяна и изпразнена от съдържание, и съзерцаваше враждебния свят през помътнели, безразлични очи, като бездомните деца, които бе видяла в Стоктън.
Няколко часа по-късно, съвсем сама в нощта, тя съзря на един полски кръстопът бензиностанция с ресторант. Приближи и затърси следи от живот. Вече не изпитваше смущение или чувство за благоприличие. Ако намереше някого, щеше да моли за помощ.
Пред тъмните прозорци на ресторанта висеше табела: «ВИНАГИ ОТВОРЕНО».
В сградата никъде не светеше. На друга, по-малка табела, на стъклото на входната врата пишеше: «ЗАТВОРЕНО».
Кейт бе прекалено изтощена, за да се смее на безсмислицата на двата взаимоизключващи се надписа.
На около петдесет метра зад ресторанта, на една стръмнина забеляза голяма къща. Като че някъде вътре светеше лампа.
Тя знаеше, че сама нямаше да може да продължи нататък. Повлече се нагоре по стръмнината, изкачи старите разнебитени стъпала и натисна звънеца.
Всичко бе тихо. Тя позвъни отново. Ръцете й трепереха. Дишаше начесто и неравно.
Най-после в къщата светна лампа. Чуха се стъпки. Някой идваше към вратата.
Лампата над вратата светна и я заслепи. Вратата се отвори и се показа възрастен мъж в износен фланелен халат.
Взираше се в нея през предпазната мрежа.
— Какво искате?
— Вратът ми… — започна тя замаяно. — Бях…
Преди да успее да продължи, тя се строполи безжизнено в краката му.
 

6
 
Когато се събуди, Кейт видя, че се намира в някакво легло, под дебела топла завивка.
Запримига и се огледа наоколо. По стените бяха накачени фотографии, няколко флагчета и диплома, чийто текст не можеше да прочете. Освен леглото в стаята имаше старо кресло и евтино бюро.
Лампата до леглото не бе запалена. В коридора светеше. Чуха се стъпки.
Някой почука плахо на вратата.
— Будна ли си, млада госпожице?
Възрастният мъж, когото беше видяла на входната врата, влезе с поднос в ръце.
— Нося ти супа и чаша мляко. Не е като в хотел «Риц», но ще ти помогне да се вземеш в ръце. Видя ми се ужасно слаба.
Кейт го гледаше, без да продума. Беше замаяна и изплашена.
Той дойде до нея.
— Изчистих всичката кръв по теб. Обаче те оставих с дрехите. Не исках да се чувстваш неудобно. Като събереш сили, можеш да вземеш душ. Имам някои дрехи, които можеш после да облечеш.
Той сложи подноса на скута й и оправи възглавниците зад главата й.
— Добре са те наредили. Но ще се оправиш.
Усмихна се. Зад очилата с телени рамки очите му изглеждаха изморени. Лицето му бе благо и сякаш за нещо се извиняваше.
Тя го гледаше вторачено и мълчаливо. Очите й бяха като на диво зверче, хванато в капан. Може би затова той не я запита какво й се беше случило.
Посочи към дипломата и флагчетата.
— Това е стаята на дъщеря ми. Е, не съвсем, понеже е била тук само два пъти. Когато се преместихме от Мисури, вече беше отишла да учи. Но на мен нещо ми липсваше и подредих тук някои от нещата й. На Франсис — жена ми де — не й хареса. Искаше да е стая за гости. Но на мен ми беше мъчно. — После посочи дипломата. — Каси беше силна ученичка. В гимназията беше седма по успех. То нали випускът беше само осемдесет души, малка гимназия, ама и умът й сечеше като бръснач. Казвам ти. Не можех да я наддумам. На майка си се беше метнала, така мисля. И двете бяха умни жени.
Той въздъхна.
— Франсис умря преди три години и половина. Туберкулоза. Трябва да ти кажа, много тежко ми дойде. Тя въртеше цялата работа. Дойдохме тук да си изкараме старините, когато се пенсионирах в Джоплин. Франсис купи земята и построи бензиностанцията и ресторанта, нае помощници и сама печеше всичките сладки и понички. Не се спираше. Аз стоях на помпата, ама сметките ги водеше тя. Цяла фурия беше тая жена. За носа ме водеше, ама аз си го заслужавах. Аз съм от тия, дето, за да тръгнат, трябва някой да ги ритне отзад.
Кейт мълчаливо слушаше. Вече не се страхуваше толкова. Въпреки че се намираше на чуждо място след всички перипетии, през които бе преминала след бягството си от къщи, виждаше, че старецът е безобиден и самотен.
Той огледа стаята и продължи:
— Откакто Франсис си отиде, всичко тръгна наопаки. Каси се омъжи в Пенсилвания за едно момче, дето го срещна в гимназията. Сега и те си имат деца. Не се виждаме, тая нашата страна е голяма, как да пътува човек толкоз далече. Но тя ми пише от време на време и изпраща снимки на малките. Не мога да се оплача. Младите си имат техен живот. А аз пак си работя, но бизнесът вече не е каквото беше. И не съм много амбициозен. Един искаше да ми продаде място за реклама горе на магистралата, ама аз се дръпнах. Май не трябваше да му мисля толкоз.
Кейт успя да се усмихне. Виждаше, че старецът е също като нея объркан в личния си живот. Толкова му се искаше да си говори с някого, че си изливаше душата на една напълно непозната. Неизвестно защо от това й стана по-малко самотно.
Той погледна към Кейт, която тихо сърбаше супата, и се усмихна.
— Я слушай, аз ти досаждам с моите истории, а дори не знам името ти.
— Кейт — каза тя. — Всъщност Катрин.
— Хубаво име. Също като Каси. Странно, нали?
— А вие сте господин…
— Стимсън. Юъл Стимсън. Приятно ми е, Кейт. Как е супата?
— Чудесна е. Благодаря.
— От консерва е. Но и аз през ден вечерям същото. Да ти кажа правичката, не ме бива много в готвенето. Лоша работа, ако имаш ресторант, нали? Но това е, какво да се прави.
— Нямате ли готвач в ресторанта? — попита Кейт.
— Последният избяга преди три месеца с една от клиентките — засмя се той. — Лоша работа. Тоя момък правеше едни кюфтета, да си оближеш пръстите! И дяволски вкусно руло от кълцано месо. Бизнесът тъкмо взе да потръгва, и нашият се изпари.
Погледна към Кейт.
— Искаш ли едно хубаво парче шоколадова торта, та да затиснеш супата, а? Не се плаши, не съм я правил аз. Купена е от пекарната в града. Там имат хубави торти и сладкиши.
— От града ли? — запита Кейт. — Има ли град наблизо?
— Трейси се казва. На три мили оттук. По пътя за Модесто. — И посочи прозореца.
Тя не каза нищо. Спомни си табелата за Модесто от обяд, когато слезе от стоктънския автобус. Струваше й се, че е било много отдавна. Пред очите й се появиха тримата младежи, които я бяха пребили. Усети слабост и гадене. Насили се да ги изтрие от съзнанието си.
Юъл Стимсън я гледаше с усмивка. В очите му се четеше въпрос, но все още не я беше питал нищо.
— Е, виждам, че бузите ти започват да розовеят, млада госпожице. Това ме радва. Напомня ми за времето, когато Каси си навехна глезена, тогава беше в осми клас. Божичко, как се уплаших! Но като си млад, бързо скачаш на крака.
Той замълча. Отмести очи от нея и огледа стаята.
— Лоша работа, не можа да поостане малко с нас, преди да се омъжи. Многото обичах това дете. Даже с нея се разбирах повече, отколкото с Франсис. Но младите си имат свой живот.
После отново погледна към Кейт.
— Е, какво реши за тортата?
Тя се усмихна.
— Да, с удоволствие.
Той стана и тръгна с пъргава стъпка, която съвсем не отговаряше на уморената му външност.
Кейт въздъхна с облекчение. Човекът бе толкова самотен, че искаше единствено да говори за себе си, за миналото си и за семейството си. Нямаше да я разпитва какво й се беше случило. Дори не я пита за презимето й.
Кейт започна да се отпуска.
 

Един час по-късно Юъл Стимсън си легна, след като показа на Кейт душа и й даде чисти кърпи, халат и пижама, останали от дъщеря му.
— Аз ставам към пет. Трябва да сервирам на камионджиите. Но ти си поспи. Събери сили. Оставил съм ти в килера дрехи на Каси и някои неща от Франсис. Сигурно ще намериш нещо да ти става. Хайде, ти само ми кажи, ако мислиш, че трябва да идеш на лекар. Виждаш ми се добре, но аз не ги разбирам тези работи. Хайде, лека нощ.
Той си тръгна, а тя стана да вземе душ.
Съблече се и сгъна дрехите на стола до вратата. Всичките стави я боляха, а там, където я бяха удряли, гърдите и бедрата пареха.
Облечена в чуждата нощница, тя тръгна крадешком по коридора към банята. В стаята на стареца беше тъмно. Чуваше се равномерно дишане.
Влезе в банята и съблече нощницата. Огледа се в огледалото. Цялото й лице, вратът, ръцете и краката й бяха в синини и морави петна. Долната й устна бе подута. На бузата й имаше дълбока драскотина. Юъл Стимсън явно бе почистил раната.
Цялото й тяло бе изпоцапано от борбата в прахта. Чак сега разбра колко е била изпотена. Беше ужасно мръсна.
Очите в огледалото изглеждаха необичайно. Златистите ириси бяха помътнели и придобили странен тъмен цвят. Вероятно се дължеше на непривичното осветление в банята. Имаха чужд, непроницаем израз. Сякаш, откакто скъса с дома си, се бе променила, но още не можеше да разбере в какво. Това я радваше и същевременно я плашеше. Чудеше се дали изобщо някога ще е същата, каквато бе едва преди ден и половина.
Пусна душа и застана под него. Отначало водата бе леденостудена. Пръскалката не работеше добре. Не течеше, а шумно плискаше. Кейт предположи, че Юъл Стимсън взима вана.
Видя някакъв сапун и започна да се сапунисва. Черничката от ходилата й се завърташе в кръг и влизаше в канала.
Прокара сапуна по корема и гърдите си. Тялото я болеше, ала усещането от допира на хлъзгавия сапун беше приятно. Зърната на гърдите й пламваха и щръкнаха, когато ги докоснеше с пръсти.
Тя въздъхна. Сапунът се изплъзна от ръката й, но тя го улови във въздуха, преди да е тупнал на дъното на ваната. Бързите й рефлекси не я учудваха. Още от малка винаги се проявяваше като отлична спортистка, често по-добра от момчетата на нейната възраст.
Насапуниса си корема, бедрата и накрая между краката. От докосването усети остро, почти болезнено парване. Вече бе станала жена. Промените, които наблюдаваше у момичетата в училище през последните две-три години — внезапният, всепоглъщащ интерес към момчетата, постоянната, стигаща до нарцисизъм грижа за външността — настъпваха и у нея.
За миг усещането сякаш й хареса, после, когато си спомни как Рей я насилваше в леглото и как селските момчета от колата мачкаха тялото й, изпита погнуса.
После реши да не мисли за това. За нея започваше нов живот. Момичетата в училище никога вече нямаше да я видят. Всичко вече беше минало.
Тя имаше друга съдба. И може би така й бе тръгнало от край време. Реши да не гледа назад. Макар да беше без посока и без дом, поне бе свободна. При тези мисли телесният й глад придоби различно измерение. Той също бе част от големите промени, които насочваха живота й към нови хоризонти.
С тези мисли наум Кейт спря да се сапунисва и се обърна, за да облее тялото си с вода.
Съвсем не й минаваше през ум, че всяко нейно движение се следи.
 

7
 
18 ноември 1935 г.
В снимачния павилион беше тихо.
Сценични работници, озвучители, гримьори, асистент-режисьори и техници стояха и гледаха как камерата се приближава към двойка влюбени, седнали на градинска пейка пред тъмен екран.
Паркът, който трябваше да се вижда зад тях, още не съществуваше. Художникът по декорите и хората му щяха да го създадат по-късно като рисуван декор. Този ден трябваше да се снима сцената. Когато дорисовката станеше готова и допълнителните детайли бъдеха завършени от отдела за специални ефекти, двамата млади актьори щяха вече да работят по друг филм.
Но този ден вниманието им бе изцяло погълнато от текущата работа. Застанал зад камерата, режисьорът им даваше последни наставления. Той се славеше като един от най-добрите в бранша и вече бе правил няколко филма с тях. На снимачната площадка цареше дух на спокоен и делови професионализъм. Не се губеше нито миг.
В дъното на снимачния павилион, незабелязан от никого, стоеше продуцентът. Казваше се Джъстин Гарза и бе един от най-влиятелните продуценти на «Олимпик Пикчърс». Беше се прочул с комедии в нямото кино, където работи с някои от най-големите дарования в бранша и премина към говорещото кино като продуцент на семейни драми и романтични комедии.
По това време той бе на гребена на вълната и го постигна с помощта на двамата млади актьори в студиото — Томи Валънтайн и Ив Синклер. Бяха снимали заедно седем филма от нашумялата серия «Джил и Джони». Съвместната работа ги бе направила всеизвестни и историите за чистата провинциална любов помежду им разпалваха въображението на цялата нация.
Продуцентът гледаше усмихнато как Томи подава репликата си, а Ив му отвръща. Двамата актьори работеха заедно в съвършена симбиоза и отлично се допълваха, благодарение на дългогодишното си близко познанство. Томи с трогателен финес играеше ролята на стеснително, но храбро момче. Ив с неповторимо умение и красноречие изпълняваше характерната си роля на палаво съседско момиче, което изживява първата си любов и се преобразява в красива девойка.
Бяха съвършена двойка и филмите им носеха огромни дивиденти. В момента Ив Синклер беше на девето място в топлистата сред актрисите, а Томи Валънтайн — на шесто сред мъжете, филмите «Джил и Джони» означаваха пари в банката, а студиото бе натрупало огромни суми от реклама, като постоянно спекулираше със сензационни съобщения за извън сценична любовна връзка между двете кинозвезди, която един ден можеше да прерасне в женитба.
Тези факти бяха формула за успех, на която можеше да се разчита. Но зад голата статистика Джъстин Гарза съзираше признаци за надвисналата опасност. Така например за първи път, откакто преди четири години започнаха серията «Джил и Джони», Томи Валънтайн изпадаше извън първата петица. Колкото до Ив, тя едва тази година се закрепи сред първата десетка. Но даваше всички признаци, че ще се задържи и ще се изкачва, докато Томи, макар че още се държеше, явно започваше да запада.
Джъстин Гарза беше разгледал внимателно суровия материал от този филм и камерата не можеше да го излъже. Томи Валънтайн нямаше вече онова чисто луничаво лице. Беше пораснал и изглеждаше изморен и отпуснат. Имаше най-много още един-два филма и с юношеските мудни на екрана щеше да е свършено. Скоро щеше да му се наложи да скача в дълбокото с роли за възрастни и щеше или да изплува, или геройски да загине. А предвид възможностите му и жестоката конкуренция, нямаше много изгледи да издържи.
Колкото до Ив, нейният случай бе тъкмо обратният. Преди четири години тя бе все още очарователно девойче, току-що привършило кариерата си в дълга поредица от детски роли а ла Шърли Темпъл. Когато отрасна и стана привлекателна изпълнителка в любовни филми, с невинната си и свежа игра идеално допълваше Томи в ролята му на стопроцентовото американско момче. Ив превъзходно успяваше да скрие напълващата си женственост под палавата превзетост на героините си и с всеки един от филмите разцъфваше в прелестна девойка, напълно готова да приеме любовните обяснения на Томи.
Но Ив вече бе навършила осемнайсет години и бе навлязла в деветнайсетата, въпреки че рекламната пропаганда я изкарваше на седемнайсет. Лицето й се бе променило, тялото й също. Бе стройна и прекрасна, с гарвановочерна коса и бистри сини очи, в които острият ум се съчетаваше със сложен й противоречив характер.
Въпреки че трудно можеше да бъде наречена секссимвол от порядъка на Джийн Харлоу или Марлене Дитрих, беше много красива и бе готова да опита късмета си като изпълнителка в любовни филми за възрастни. В момента очевидно умишлено потискаше развитието си, за да може по-убедително да пресъздава невинността, на младата Джил Гарнет. Възможностите й далеч надхвърляха ролята, която изпълняваше.
Катастрофата бе неизбежна, по този въпрос нямаше две мнения. Поредицата «Джил и Джони» бе на път да си изпее песента. И когато това станеше, Гарза щеше да изгуби основния си източник на печалба в «Олимпик Пикчърс».
Скоро щеше да му се наложи да мисли как да оправя нещата и да започва отново. Нямаше да е лесно да изнамери нещо, което да се мери с касовия успех и доларите на «Джил и Джони.» Хитовете, водещи след себе си успешни серии, бяха рядкост.
Джъстин Гарза трябваше доста да си напрегне мозъка. Положението му на един от най-нашумелите продуценти в Холивуд бе застрашено. Трябваше да намери нещо, което да замести «Джил и Джони», и то много скоро.
Докато излизаше от снимачния павилион и вървеше към кабинета си, Гарза взе класическо холивудско делово решение. Щеше да отложи неизбежното, доколкото можеше. Вероятно щеше да успее да изстиска от Томи Валънтайн не един, не два, а още три филма за сериала «Джил и Джони». В края на краищата един добър гримьор можеше да направи чудеса. После щеше да се погрижи за бъдещето, когато му дойдеше времето.
Знаеше, че след «Джил и Джони» прелестната Ив Синклер щеше без много труд да се оправи и да си стъпи на краката. Щеше да продължи с каквото си поиска и както винаги щеше да е безупречна.
Колкото до Томи Валънтайн, той скоро щеше да се впусне напосоки в гъмжащите от акули води на най-жестокия бизнес в света. Дано да се е сетил да сложи настрана малко парици от спечеленото през успешните години. Сигурно щеше да има нужда от тях.
Джъстин Гарза реши да забрави за двамата млади актьори. Благодарейки на съдбата, че продуцентите не остаряват тъй бързо като актьорите, той се запъти към срещата си с шефа на студиото, с когото щеше да обядва.
 

Половин час по-късно Томи Валънтайн седеше в съблекалнята си и сваляше последните остатъци грим, докато Ив Синклер го наблюдаваше, излетната на дивана.
Двамата бяха добри приятели. Въпреки че като малки се познаваха бегло, само като деца кинозвезди, работещи за различни студиа, седемте филма, които бяха снимали заедно, доста ги бяха сближили. Ив съзнаваше, че дължи много на Томи, понеже тъкмо серията «Джил и Джони», лансирана благодарение на неговата популярност сред публиката, й бе дала възможност да се прехвърли от детски към юношески роли и да се задържи в звездните висоти. През последните пет години често изслушваше жалбите му за студиото, за агента му, за общия им продуцент и му бе правила не една услуга.
Разбира се, в слуховете за любовната им връзка извън екрана нямаше нищо вярно, но и двамата признаваха необходимостта от подобни приказки, затова агентите им, съвместно с рекламния отдел към студиото, от четири години насам работеха здравата по тази кампания.
След седем съвместни филма зад гърба си те бяха почти като брат и сестра. Познаваха се по-добре от всички останали и можеха да се измъкват взаимно от трудни ситуации пред камерата, без дори някой от околните да разбере. Тъкмо необикновената им близост на екрана бе ключът към успеха на серията.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — запита Томи. — Ще те заведа в «Перино». Може да се съберем с Тери и Ралф и да отидем в «Клауди».
«Клауди» беше игрално казино, потулено в Холивудските възвишения зад специална охранявана ограда. Полицията на Бевърли Хилс допускаше, че съществува, понеже клиентелата му в по-голямата си част бе съставена от филмови звезди и важни клечки от филмовите студиа и представляваше нещо като туристическа атракция за богаташи от шоубизнеса от целия свят. Томи обичаше комара и често привличаше погледите на околните върху себе си, залагайки огромни суми на масите за рулетка. Рискът му се услаждаше, освен това можеше да си позволява финансовите загуби.
Ив се усмихна.
— Ще дойда на вечеря. Но ще залагаш сам. Аз се прибирам вкъщи да спя.
Томи се засмя.
— Уби ми желанието. Много те бива да провалиш вечерта.
Ив ненавиждаше комара. Парите значеха много за нея и тя не можеше да си представи, че ще ги залага на странните приумици на някакво желязно топче, което подскачаше по колелото на рулетката. Нейният бизнес бе актьорството и тя непрестанно бе усъвършенствала техниката си, за да достигне до звездните висоти. Въпреки крехката си възраст, бе призната за една от най-добрите актриси в Холивуд. Тя бе професионалист в една силно конкурентна област. И имаше успех. Никога не забравяше за най-важната си задача — на всяка цена да достигне до върха и да се задържи там.
Тъкмо се усмихваше на отражението на Томи в огледалото, когато някой почука на вратата и ги прекъсна.
Едно момче от техническите помощници носеше бележка за Томи. Томи нетърпеливо я грабна, бръкна в джоба си и му даде петдоларов бакшиш. Техникът го погледна някак странно и многозначително, после излезе.
Томи бързо разгъна бележката и я прочете, без да сяда. После се обърна към Ив.
— Слушай, Иви, ще може ли да отложим вечерята? Изскочи ми нещо друго.
Ив се усмихна.
— Разбира се. Само внимавай, разбираш ли?
Томи хвърли бележката на тоалетната масичка и погледна към нея с измъчено изражение на лицето.
— Не знам какво бих правил без теб. Никога не съм мислил, че ще намеря тук такъв приятел. Кое те кара да бъдеш толкова мила?
— Вероятно това, че краставите магарета се привличат — пошегува се тя и му се усмихна от дивана.
Двамата замълчаха. Всеки от тях отгатваше приблизително какво мисли другият.
Ив отдавна знаеше, че Томи е хомосексуален. За цял Холивуд това бе публична тайна, но истината ревниво се пазеше от външния свят, пред който Томи бе стопроцентовият американец, чиято извън екранна любов с красивата му и прочута партньорка можеше един ден да завърши с женитба.
Томи съобщи на Ив истината за половия си живот скоро след като заработиха заедно. Оттогава често й се случваше да го прикрива, когато след някоя от любовните си авантюри той закъсняваше за снимки или пък бе прекалено разстроен, за да се съсредоточи.
Затова днес, както толкова пъти досега, Ив уважи правото на Томи на лични удоволствия, но го предупреди да внимава.
Тя видя тъжния поглед в очите му, когато той припряно се погледна в огледалото на съблекалнята. Можеше да отгатне мислите му. Никой не осъзнаваше последиците от остаряването по-болезнено от него. За Томи горчивата реалност засягаше както кариерата, така и любовта му.
— Ела тук — извика го тя. — Седни до мен.
Той отиде до дивана, излегна се и сложи глава в скута й. Изведнъж заприлича на уловило се за майка си момченце.
— О, Иви…
Известно време никой не проговори. Ив нежно милваше косата му, той затвори очи. Накрая тя се обади:
— Искам да те попитам нещо.
— Всичко ще ти кажа — усмихна се той.
— Как точно го правиш?
Той помълча, после запита:
— Имаш предвид…
— Имам предвид как точно го правиш с момчетата — отвърна тя.
Той дълго мълча, преди да отвърне. Тя го усещаше как събира мислите си. И сякаш ставаше по-слаб и по-женствен в ръцете й.
— През цялата ти младост всички те учат, че трябва да бъдеш мъжествен. Като Дъглас Феърбанкс. Да се хвърляш да биеш хората наоколо, да се перчиш и да отвличаш героинята си на бял кон. Но един ден — не мога да ти кажа точно кога — осъзнаваш, че не желаеш да се биеш, Иви. Искаш да те закрилят. Искаш някой друг да бъде силният и да се грижи за теб. Това е всичко.
Ив го погали по косата и каза:
— Мисля, че разбирам.
— Наистина? — усмихна се Томи. — Момичетата не трябва да разбират тези неща.
— Но аз ги разбирам — настоя Ив. — Ти искаш същото от момчетата, което и аз. Да се грижат за теб. Да те закрилят. Това е напълно естествено. Просто в себе си ти си повече момиче, отколкото момче. В това няма нищо престъпно.
Той се засмя.
— Кажи го на Нравствената полиция.
Тя го потупа по рамото.
— Аз съм тук, за да се погрижа да не разберат.
Той седна на дивана и се ухили.
— Знаеш ли, ти си ужасно мило момиче. Не съм ли ти го казвал?
Тя се усмихна и докосна с длан бузата му. После стана сериозна.
— Харесвам ли ти още? Искам да кажа… Знаеш какво искам да кажа. Аз също имам нужда да бъда харесвана, нали разбираш?
Той я целуна леко по бузата.
— Винаги ще те обичам. Знаеш го много добре. — После погледна часовника си. — По дяволите! Трябва да се обадя на агента си. Цял ден ме чака. Веднага ще се върна.
Той скочи, бързо излезе от съблекалнята и се запъти по коридора към телефона.
Ив остана известно време сама, потънала в мисли.
После стана и отиде до тоалетната маса на Томи. Погледна лицето си в огледалото. С всеки изминал ден ставаше все по-красива. Отбеляза факта с разсеяно задоволство, досущ както бегачът засича най-новото си постижение или щангистът отмерва постепенното нарастване на силата си. Красотата вече значеше много за кариерата й. Беше ключов елемент в нейните планове.
Погледна гланцовите снимки на Томи по стените около огледалото. Оттам я гледаше младеж, който бързо губеше младежкия си вид. Само умелите усилия на студийните фотографи и оператори можеха да прикрият изчезването на момчешката му свежест и началото на видимо безцветно мъжество.
Ив сравни собствения си образ в огледалото с гланцовите снимки по стените. Очите й безмълвно преценяваха.
Тогава погледът й попадна на смачканата бележка, която Томи бе получил от младия помощник. Разгърна я и прочете: «СТУДИО 12 РЕКВИЗИТ. 9.30 ч.».
Подпис нямаше.
Ив замислено гледаше бележката.
Красивите й очи потъмняха. Мозъкът й хладнокръвно запресмята.
Взе решението като безучастен хирург, който решава да ампутира болния крайник.
Излезе от съблекалнята, пресече студиото и се запъти към своето бунгало, където имаше личен телефон.
Щом влезе, вдигна слушалката и набра един номер.
 

В девет и половина същата вечер Томи Валънтайн се намираше в студио 12. Беше приведен зад огромен макет от папиемаше на пейка от съдебна зала и любвеобилно смучеше пениса на един от младите актьори в студиото.
Ръцете му ритмично люлееха тестисите на младия мъж. Обработваше пулсиращия му член с опитни отривисти движения. Езикът му работеше разгорещено, с умение, придобито от дългогодишен опит. Когато усети, че младият му любовник започва да се втвърдява в устата му, органите му пламнаха.
Изневиделица ги заслепи силен блясък. Чу се рязко щракване и шум от бягащи стъпки.
Пенисът в устата на Томи омекна. Той усети как любовникът му затрепери.
Кръвта му се вледени. Току-що бе чул най-ужасния звук за човек в неговото положение.
Пукването на светкавица от фотоапарат.
 

На следната сутрин в една от клюкарските холивудски рубрики се появи информация, подписана от влиятелен хроникьор на име Брюстър Лан:
 
«Един от най-добрите и прочути млади актьори снощи бе изненадан в много компрометираща поза. Добре ще е, ако в «Олимпик Пикчърс» повече внимават и не допускат младите им филмови звезди да се забъркват в неморални авантюри, особено ако същите се рекламират пред публиката като типични американски момчета, за да може впечатлителната младеж да им се възхищава и да им подражава. Позор, позор, позор!»
 
Копие от рубриката, придружено с шокираща фотография, се отправи още същия следобед към «Олимпик Пикчърс». Един час по-късно договорът на Томи Валънтайн бе анулиран поради нарушаване на клаузата за нравствено поведение.
Снимките по последния филм от серията «Джил и Джони» бяха, разбира се, незабавно прекратени.
Междувременно в «Уърлдуайд Пикчърс», студиото на Ив, бе свикан директорски съвет на най-високо ниво, за да се реши съдбата на Ив, която, въпреки големия си актьорски таланти неопетненото си име, трябваше да понася последиците от дългогодишното си сътрудничество с опозорения Томи Валънтайн.
Беше решено, че най-добрият начин да се разграничи Ив от Томи, е като я издигнат над сегашния й статус на юношеска звезда и й намерят колкото може по-скоро главна роля в романтична комедия за възрастни. Сценаристите в студиото получиха нареждане до два месеца да разработят проект, за да може до четири месеца снимките да започнат.
Беше изготвен подробен план за невиждана рекламна кампания с цел Ив Синклер да бъде продадена като една от най-нашумелите женски звезди на «Уърлдуайд Пикчърс». Планът бе обсъден с агента на Ив, който увери студиото, че клиентката му ще помогне с всичко, което е в нейните възможности.
Томи Валънтайн бе зачеркнат от студиото още на сутринта след публичното му унижение и никога вече не игра в киното. Животът му бързо достигна до пълна деградация и на двайсет и шест годишна възраст, след тежка пиянска нощ в един бар за хомосексуалисти в западен Лос Анджелис, той загина при автомобилна катастрофа.
Посветените в Холивуд знаеха, че докато Томи отиваше към гибел, старата му приятелка и бивша филмова партньорка Ив Синклер му помагаше с пари и състрадание. Това затвърди името й на професионалист, който никога не изоставя приятелите си в беда.
Това, което никой не узна, бе, че Ив лично и преднамерено бе съсипала кариерата на Томи само с едно телефонно обаждане. Именно благодарение на това обаждане фотографът на Лан знаеше точно къде да се скрие в девет и половина през оная съдбовна вечер — в реквизитното отделение на дванайсети снимачен павилион на «Олимпик Пикчърс». А благодарение на навременното отстраняване на Томи Валънтайн, кариерата на Ив Синклер направи гигантски скок и тя стана суперзвезда в романтичните филми на Холивуд.
Колкото до самия Брюстър Лан, той бе лично посетен от младата Ив Синклер седмица след като по нейно нареждане бе изпълнил пъкленото си дело. Тя пристигна в змиеподобна копринена рокля, която подчертаваше гладките извивки назрялата й млада снага. Съвсем не приличаше на искрената девойка, чиято роля бе играла във филмите за Джил и Джони.
След интимна вечеря на светлината на свещи, под звуците на плискащите се отвън вълни на Малибу Ив прекара нощта в постелята на Брюстър Лан. Лан бе удивен от уменията й. Служеше с тялото си много майсторски. Бе точно толкова изобретателна в леглото, колкото и на екрана. И определено имаше най-добрия език в Холивуд.
Докато тя свеждаше хубавата си глава над пениса му, Брюстър Лан се усмихваше на иронията на съдбата. Правеше с него абсолютно същото, което Томи Валънтайн бе правил с оня нещастен млад актьор в дванайсети снимачен павилион. Само че Ив си служеше с езика, за да затвърди блестящата си кариера, докато Томи си бе послужил със своя език, за да съсипе завинаги кариерата си.
Точно това бе разликата в Холивуд, размишляваше Лан. Разликата между оцеляващия и губещия.
Ив поне бе оцеляла. Тежко на онзи, който застанеше на пътя й.
 

8
 
Кейт си нямаше представа, че ще да прекара следващите девет месеца от живота си в усамотения малък ресторант край шосе 22 и че Юъл Стимсън ще й стане по-близък от родната й майка.
Господин Стимсън («Казвай ми татко, ако искаш») беше мил дядка, толкова любезен и сдържан, че с него Кейт се чувстваше в безопасност. Той така и не я попита за синините й в нощта, когато се появи на прага на дома му, или откъде идваше, или пък защо бе избягала. Не се опита да разбере кои бяха родителите й и никога не задаваше въпроси за миналото й.
Причините за това бяха очевидни. Старецът бе толкова безнадеждно самотен и тъй безпомощен пред влошаващото се състояние на малкия му ресторант, че бе готов дори да вземе под опеката си млада бегълка, като в замяна получи услугите й на «главен готвач и мияч на шишета» в кухнята.
А Кейт учуди и Юъл Стимсън, и самата себе си през първите седмици след възстановяването си, като показа необикновени качества, подходящи тъкмо за тежката работа, от която неговото заведение се нуждаеше. Като начало се сприятели със сервитьорката готвачка — местно момиче на име Пам — която работеше на половин ден, и основно изчисти и преподреди ресторанта. Състави ново меню, сложи цветя по масите, оправи разпраните и изпочупени столове и пребоядиса всичко.
Освен това изчисти къщата на стареца, занемарена от години. Излъска подовете, изтупа килимите, грижливо избърса прахта и всичко изми. Дори изкърпи дрехите му. Юъл Стимсън я наблюдаваше по своя безпомощен начин и все повтаряше, че като я гледал как върши всичко това, имал чувството, че обичната му Франсис се е върнала у дома. Наричаше Кейт «фурия» и не спираше да я хвали пред всеки, който се отбиеше в ресторанта и останеше достатъчно дълго, за да си побъбри с него.
В ресторанта Кейт готвеше и сервираше на клиентите. Тя бързо изучи сложното изкуство да изпълнява бързи поръчки — как да изпържи бекон с яйца за четирима на едната печка и в същото време да прави сандвичи в другия край на кухнята, как да приготвя вкусни блюда от вчерашно руло, претоплено картофено пюре и консерва боб и царевица. Между шофьорите на камиони и пътуващите търговци се разчу, че мястото се е подобрило, и те вече спираха не само за бензин, а и да се нахранят.
Но идваха не само за храната. Харесваше им и Кейт. С течение на времето тя се отвори и същите посетители, които отначало се оплакваха, че е туткава в кухнята, станаха редовни клиенти. Шегуваха се с нея и й се доверяваха, оплакваха се от мъчнотиите по пътищата и от жените си. Разбира се, тези дружески разговори бяха само претекст, за да се любуват на свежото й младо тяло. Тя носеше колосани престилки на квадратчета, в които изглеждаше чевръста и експедитивна. Но в неразгадаемите й очи се криеше някаква тайна, която сякаш се излъчваше от гъвкавите й крайници, от буйната й руса коса и най-вече от женствената плавност на движенията й — тъй изящни, че дори мизерното й обкръжение не можеше да помрачи техния блясък.
Повечето се влюбваха още щом я видеха и идваха пак главно заради нея. Единствената причина, поради която не й определяха среща, бе младостта й и измисленото обяснение на Юъл, че му била «единствена сестрина дъщеря», дошла на гости.
Ресторантът и бензиностанцията тръгнаха от добре към по-добре. Юъл Стимсън броеше новите си приходи, претапицира сепаретата, купи няколко евтини, но приятни за окото пейзажа за стените и инсталира нов джубокс. Като върховен жест, ознаменуващ новата ера, най-после се реши и нае рекламното табло край шосе 22, за което жена му толкова често го бе молила.
След тежкия ден в ресторанта Юъл сядаше с Кейт в гостната и двамата слушаха «Еймъс и Анди» и «Еди Кантърс Камъл Караван» по старото радио в дневната. Докато радиопрограмата вървеше, Кейт четеше книга или списание, а Юъл седеше в креслото си и се опитваше да се шегува бодро. Ала сънят го оборваше, дишането му ставаше тежко и той не успяваше да сподави първото прохъркване. Тогава й пожелаваше лека нощ и бавно изкачваше стълбите, а Кейт оставаше да довърши четивото си и да доприбере, преди да си легне и тя.
Когато бяха заедно, говореха много. Юъл Стимсън й разказа всичко за покойната си жена и за дъщеря си, която все още обичаше безмерно въпреки делящото ги разстояние. Кейт с интерес поглъщаше разказите му, пленена от сложността на човешката природа и ободрена от обичта на стария човек към двете жени в неговия живот. Това й помагаше да забрави собствената си майка — себелюбиво и студено същество — и мизерните години под един покрив с Рей.
Поради явния възторг на Юъл Симпсън от Кейт и уважението му към личните й тайни тя разцъфтяваше под покровителството му и не след дълго се почувства под неговия покрив ако не у дома си, то поне спокойна и защитена, както не се бе чувствала от години насам. С всеки изминал ден добиваше нова самоувереност. И двамата се възраждаха за нов живот. Знаеха добре, че това няма да продължи дълго, защото Кейт бе млада и животът беше пред нея, но им харесваше да бъдат заедно и не мислеха много за бъдещето. Трудните времена бяха научили всички да ценят кратките мигове на сигурност и доволство и бяха помели природния инстинкт на хората да очакват постоянство от света. Днешният ден бе едничкото нещо, което имаше значение.
Животът им продължи така през цялата зима, до пукването на пролетта, а през това време Кейт с нетърпение очакваше да измине остатъкът от първата й година с Юъл Стимсън и да дойде седемнайсетият й рожден ден.
Тогава нещата се промениха.
 

Един ден на бензиностанцията се появи млад мъж, който поиска от Юъл да зареди с бензин старата му кола и си поръча обед на тезгяха. Имаше светлокестенява коса и внимателни сиви очи. Беше много приказлив и самоуверен въпреки явната си бедност. Каза, че бил на път за Сан Диего, за да започне нова работа. Беше слаб, но жилав. Младежката му енергия го правеше привлекателен. У него имаше нещо необичайно, което Кейт не можеше да определи.
Той побъбри любезно с нея и изслуша приказките на Юъл за Франсис и късмета му, че Кейт е дошла да го спаси.
— Тя е чудо, цяло чудо — говореше старецът самодоволно. — Ето, откакто е тук, удвоихме приходите.
Това сякаш заинтригува младия мъж. Поприказваха насаме с Юъл отвън, до бензиновите помпи.
— Не вярвам да си намерите помощник по тия места. Наемен работник, така да се каже. Да ви кажа честно, в момента съм го загазил. Не мога да стигна до Сан Диего, ако не спирам да припечеля някой долар. Аз съм добър механик, мога да наливам бензин и не се плаша от черна работа.
Юъл Стимсън грижливо обмисляше предложението. Тежка работа се намираше — да се оправи задната ограда, дърводелски неща, зареждане с бензин и грубо чистене, които не бяха по силите на Кейт.
И щеше да икономиса още пари…
Погледна момчето в очите. В тях видя искреност и младежка самоувереност, която му допадна. Щеше да е чудесно наоколо да се навърта едно здраво момче и да му помага, макар и само за няколко седмици.
— Мога да плащам по петнайсет долара седмично плюс храна — каза най-сетне той. — Вкъщи има една стая, зад кухнята. Не е нещо особено, ама става за живеене.
— Благодаря, сър. Няма да съжалявате. Обещавам ви.
— Казвай ми Юъл. Или татко, ако искаш.
Удариха ръце и младият мъж паркира зад къщата, извади куфара си и влезе в задната стая да се преоблече.
Същия следобед пристигнаха двойка младоженци в медения си месец. Моторът на колата им работеше неравномерно и дрезгаво и губеше мощност на ниските предавки. Куентин Флауърс, новият механик на Юъл, намери източника на повредата и прочисти клапаните. Юъл Стимсън се подсмихваше.
Беше открил още една златна мина.
 

Дойде пролетта, необичайно топла за сезона, а след нея горещо и прашно лято. Куентин се заседя по-дълго от предвиденото, като обясни на Юъл, че преди да тръгне за Сан Диего, иска да сложи малко пари настрана. Изглежда, работата му харесваше, а и я вършеше бързо и качествено. Благодарение на Куентин нещата и на бензиностанцията, и в ресторанта вървяха по-добре от всякога. Беше добър механики клиентите го харесваха заради остроумието и приказливостта му.
Разказа на Кейт всичко за себе си, за семейството си в Сиатъл, за омъжените си сестри, за овдовялата си майка и за пагубните последствия от Голямата криза върху живота им. Споделяше неудачите си с известна горчивина, но имаше безгранична вяра в бъдещето, която надделяваше над тъгата му по миналото.
Обичал да пътува или поне твърдете така. Работата, която щял да започне в Сан Диего, била в голямо предприятие за търговия на дребно, собственост на някакъв чичо. Гледал на нея само като на трамплин към нещо по-добро. Имал големи планове за бъдещето. Докато напредвал в бизнеса на чичо си, щял да учи вечерно и да вземе диплом от бизнес колеж, след което щял да направи кариера като мениджър. Беше убеден, че трудните времена няма да продължат вечно. Щял да ги преживее и когато нещата се оправели, щял да бъде изучен и готов за нова кариера.
— Разбира се, трябва да имам търпение — говореше той на Кейт, докато пиеха кафе в ресторанта. — Но това е една от добрите ми страни. Баща ми казваше: «Който знае да чака, всичко ще постигне».
Куентин никога не се изморяваше да говори за себе си и за своите планове. Но неизвестно защо приказките му не досаждаха на Кейт. Впечатляваше я непоклатимата му целеустременост. Това бе нещо, което на самата нея й липсваше, защото въпреки работоспособността й, тя си оставаше без посока в живота. И тъкмо тази вътрешна сила на Куентин я запленяваше.
Лятото бавно отминаваше. Кейт забеляза, че и външността му не й е безразлична. Видя татуировката на ръката му, докато той работеше на помпите по фланелка. Беше строен, но тялото му беше яко. Пръстите му, изцапани с машинно масло и грес, бяха дълги и силни.
Понякога, когато бе особено горещо, тя поглеждаше навън през прозореца и го наблюдаваше как работи по колата си, как кове стълбовете на оградата или мести авточасти. Беше гол до кръста, по челото му струеше пот. Имаше широки гърди, тесен кръст и опънати мускули, които все привличаха погледа й. Въртеше брадвата с ловкост и сила.
Кейт за първи път в живота си проявяваше интерес към мъжко тяло. В родното си място дори не поглеждаше момчетата в училище. А след преживяването с втория си баща дори и не се замисляше за отношенията между мъжете и жените. Животът с Юъл Стимсън й бе помогнал да забрави за всичко това.
Докато наблюдаваше Куентин в задния двор, тя отново започна да изпитва странния, почти болезнен кипеж, който бе усетила в промененото си тяло, онова чувство в гърдите, сластната възбуда между краката си. Ставаше й все по-трудно да откъсва поглед от него, докато той работеше. Колкото по-горещо ставаше времето, толкова по-дълго той стоеше без риза в задния двор, под нейния прозорец. Един-два пъти й мина през ума, че може би нарочно се перчи пред нея. После отхвърли тази мисъл.
Въпреки дружеската фамилиарност Куентин се отнасяше към нея с неизменно уважение. Прие разказа на Юъл, че му е племенница, и зае ролята на покровител. Понякога, ако някой от посетителите в ресторанта показваше прекалено засилен интерес към Кейт, Юъл с облекчение се сещаше за Куентин.
Но за Кейт нещата не бяха толкова прости. Куентин бавно и сигурно й влизаше под кожата. Усещането бе едновременно опасно и вълнуващо. Тя започна да се надява, че той скоро ще замине за Сан Диего и ще я остави да се върне към предишния си живот.
Но един ден истината, която от толкова време криеше от себе си, я връхлетя.
 

Беше зноен юлски съботен ден.
Юъл замина с пикапа в града да купи провизии за ресторанта. Куентин му предложи да го придружи, но Юъл го помоли да наглежда помпите, докато Кейт се занимава с ресторанта.
Кейт и Пам работиха целия ден и затвориха в шест. Изчистиха заедно кухнята и след като Пам си отиде, Кейт се качи горе да вземе душ.
Юъл все още не се беше върнал, но тя не се тревожеше за него. Знаеше, че е приказлив и вероятно досажда с историите си на някой от старите си приятели в града. Често се връщаше доста късно от тези пътувания.
Куентин още беше долу при помпите. Кейт влезе в банята, съблече се и застана под душа. Пръскалката работеше вече, тъй като преди месец Куентин я беше поправил. Топлата вода я обливаше на равномерни дълги откоси и щипеше кожата й, докато сапунът отмиваше миризмите от ресторантската кухня.
— Куентин — чу тя собствения си глас, сепна се и млъкна. Ръката й местеше плъзгавия сапун по корема и гърдите й и името несъзнателно се бе откъснало от устните й.
Тя се изчерви. Поривите на зрелостта, които през изминалите седмици изпълваха с трепет цялото й тяло, бяха неоспорими.
Тя прокара сапуна между краката си, нагоре и надолу по меката като коприна кожа на бедрата. Собствените й мисли я ужасяваха. Бе живяла тъй дълго сама със себе си! Сега сякаш тялото й се бунтуваше и тя губеше самообладание.
Излезе от банята, увита в хавлиения халат, който си беше купила, и с увита в пешкир глава.
Изведнъж спря като поразена от гръм. Куентин препречваше пътя към стаята й. Очите му я гледаха многозначително и необичайно благо.
— По-добре ли ти е сега? — попита.
Тя сбърчи вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма нищо по-освежително от душа в горещ ден като този. Може и аз да взема един.
Беше по фланелка. Ръцете му изглеждаха силни и някак страшни с татуировката на жилестия бицепс. Усмивката в очите му бе наистина странна — никога по-рано не беше виждала такова изражение.
— Е, аз съм готова — каза тя, — ако искаш да ползваш банята.
Думите й прозвучаха фалшиво. Куентин никога не ползваше душа в къщата. Винаги се къпеше в бараката отвън. Не беше успяла да измисли какво друго да каже. Искаше да мине покрай него и да влезе в стаята си.
Тя направи крачка към него. Той не помръдна.
— Може ли да мина? — запита го нервно.
Куентин не отвърна. Тя видя как очите му се спускат под измитото й лице към очертанията на гърдите и ханша й под хавлията.
Цялата се изчерви.
— Куентин — започна раздразнено, — имаш ли нещо против да се отместиш? Трябва да се облека…
— Защо произнесе името ми? — попита той изведнъж, като пристъпи напред, за да препречи пътя й още по-решително. Лицето му беше почти до нейното. Тя се учуди, че не й мирише на машинно масло и бензин. Миришеше на свежо и чисто. Тогава реши, че сигурно вече се е изкъпал.
Ала думите му я бяха поразили.
— Какво? За какво говориш?
— Преди малко, под душа — усмихна се той. — Каза «Куентин». Аз те чух.
Очите на Кейт се разшириха от изумление. Стоеше в тихия коридор и го гледаше, като че се намираше пред обвинител. Червенината й се засили.
— Какво? Не разбирам.
— Ела с мен — каза той и я улови за лакътя. — Искам да ти покажа нещо.
И я поведе по коридора към стаята на Юъл. Тя видя старото легло с месинговата табла, снимките на жена му и дъщеря му. В стаята миришеше на старост.
Учуди се, когато Куентин отвори вратата на килера и й кимна да влезе.
Последва го с неудоволствие. Беше стар килер, като стаичка. На една кука висеше старо огледало. Куентин го отмести. В стената зад него имаше дупка.
Той я побутна натам.
— Погледни.
Тя погледна през дупката. Очите й се разшириха от учудване. Ясно се виждаше вътрешната част на ваната. Оттук можеше да се наблюдава цялото тяло на застанал под душа човек, от коленете нагоре.
Кейт си пое дълбоко дъх. Разтърси я странно, ужасяващо чувство. Усещаше присъствието на Куентин зад гърба си.
— Забелязах, че старецът винаги си намира работа тук горе, когато ти вземаш душ. Веднъж, когато го нямаше, а ти беше долу, проучих нещата. Не беше трудно да се досетя.
Той млъкна. Очите му я гледаха пронизващо, но не без известна топлота.
Кейт нямаше думи. Всичко, което бе възприемала като нормално през деветте месеца, прекарани тук, се разкриваше пред нея в нова светлина.
— Не го осъждам — продължи Куентин. — Стар човек, дълго е бил самотен. Нямал е нищо лошо наум. Какво лошо има в това да гледаш?
Не помръдваше. Кейт осъзна, че нарочно я бе притиснал тук в килера. Не можеше да го заобиколи. В смущението си гледаше встрани от него.
— Ти си много хубаво момиче — добави спокойно. — И имаш прекрасно тяло. Завиждам му.
Кейт усети, че дълбоко в себе си изтръпва, понеже осъзна, че когато току-що бе стояла под душа, Куентин я беше наблюдавал също както Юъл Стимсън. Вече нямаше тайни от него.
И я бе чул как произнася името му, когато мислеше, че е сама под душа.
Двамата мълчаха. Тя искаше да го помоли да я остави да си върши работата. Но изразът в очите му и здравото тяло, затиснало я тук в килера, отслабваше волята й.
— Защо каза името ми? — попита той отново.
Тя се разтрепери. Не му отговори. Но сведените й очи се вдигнаха и срещнаха неговите.
Много бавно той пристъпи напред и взе лицето й в ръце. Пръстите му се плъзнаха до слепоочията й, разтриваха, утешаваха и докосваха мократа й коса под пешкира.
Очите й се притвориха в полумрака. Отворът в стената бе зад гърба й. Дрехите по закачалките се клатушкаха леко в тясното пространство заедно с телата им.
Ръцете му се плъзнаха надолу по шията й, по раменете й под хавлията и я отделиха от голата й плът. Хавлията се свлече до кръста й и оголи бухналите момичешки гърди. Куентин мълчаливо я гледаше.
— Толкова си красива!
Тогава я целуна. Беше нежна целувка, лека като перце, която спря на всяка една от двете й страни, преди да стигне до устните. Мъчителният копнеж, който бе изпитвала през последните месеци, конвулсивно избухна в нея. Езикът му проникна в устата й и тя пламна от възбуда.
Кейт знаеше какво ще се случи. Тялото й отдавна чакаше този момент. Беше се опитвала да го отсрочи, да не мисли за него заради това, което се бе случило с втория й баща и заради всички ония мъчителни нощи, в които като дете чуваше странните животински звуци от стаята на майка си.
Сега щеше да разбере.
Не се съпротивляваше, не протестираше. Искаше да знае.
Куентин бавно развърза възела на кръста й и цялата хавлия с въздишка се свлече в краката й. Кейт усети тайнствената мъжка жар в него, когато гледаше гърдите й, сочната й загоряла кожа, бедрата й.
— Ти каза името ми — прошепна той.
Тя не отвърна. Ръцете му галеха гърдите й и се спускаха към ханша. Отново я целуна. После я вдигна на ръце и я отнесе в стаята й. Беше толкова силен! Въпреки че Кейт не бе дребна, той я носеше като кукла.
Когато я положи гола на леглото, топлият въздух в стаята обля тялото й с почти сластна милувка.
Куентин се наведе да я целуне, най-напред по устните, после по зърната на гърдите, едно по едно, а плавните движения на езика му разливаха в нея непознати вълни от желание.
Той се изправи и съблече фланелката си. Гърдите и раменете, на които се бе любувала отдалеч, сега бяха до нея и можеше да вдъхне свежия им аромат.
Той седна на ръба на леглото и се наклони над нея. Ръката му пробяга по веждата, носа и брадата й, към гърдите, после надолу по корема до пъпа. Дланта му спря точно над уханния триъгълник между краката й.
Целуна я отново, много нежно, и се изправи, за да събуе джинсите си.
Когато срещна погледа в очите й, спря и я запита:
— Не си ли го правила преди?
Тя поклати глава с невинно изражение като ученичка.
Той сякаш за момент потъна в размисъл. Пръстите му все още бяха на колана. Гледаше голото й тяло.
Най-сетне се усмихна.
— Тогава първият път ще ти бъде най-хубаво. Обещавам ти.
Докато говореше така, разкопча колана и събу панталоните си. Съблече се гол и се доближи до нея. Тя бегло зърна като в унес вдигнатия член между краката му, после тялото му я покри.
Дъхът й секна, когато за първи път усети как суровата ласка на мъжката голота приляга съвършено към собствената й мека кожа. Ръцете й обвиха гърба му.
Усещанията идваха на вълни, настойчиви и съкрушителни, и я караха отново и отново да се задъхва и стене. Сякаш тялото не й принадлежеше. Ръцете и краката й тръпнеха от желание, тазът й се люшкаше под него. Постепенно цялата възбуда се съсредоточи между краката й. Той узна мига, когато беше готова. Целувките му станаха по-настойчиви, бавните галещи пръсти я утешаваха и разгаряха страстта й и когато краката й се разтвориха, за да го поемат, той проникна в нея.
Острата болка, която я проряза, бе непознат за нея завършек на пламенната възбуда, която бе изпитвала към него в течение на седмици, ала все пак й подхождаше, затова не я смути. След болката дойде отново той — бавно и нежно — влизаше и излизаше от нея и я утешаваше с целувки. Почти начаса болката й прерасна в екстаз.
Никога не бе чувствала нещо подобно. Сякаш отдалеч наблюдаваше собственото си тържествуващо тяло. Изпитваше благоговение пред властта на плътта му над себе си и пред тайнството на физическата си нужда. Сякаш хвърляха нова светлина върху всичко, което бе преживяла досега — самотата, дългите, пълни с безсъние и тревоги нощи, разсеяността й в клас, чувството, че я очаква неизвестна съдба.
Това, което Куентин правеше с нея сега, и неописуемата възбуда на тялото й даваха отговора, който търсеше отдавна. Не окончателния отговор и не единствения. Но той бе толкова дълбок и вълнуващ, че я караше да забрави всички въпроси за това коя е в действителност и накъде отива. Куентин бе заличил всичко със своето тяло.
Той сякаш усещаше, че вече е преминала отвъд, че е жена, усетила насладата, готова да постигне върховното блаженство. Затова влизаше в нея по-дълбоко и уверено я насочваше как да движи бедра, за да може да прониква по-навътре. Цял живот бе живяла сама с тялото си и чак сега разбираше защо е толкова меко, разбираше защо съдбата му е да посреща с радост това прекрасно мъжко тяло.
Тя се заизвива, запъшка от удоволствие в ръцете му. Той я прегръщаше силно, все по-силно, заравяше се все по-дълбоко в нея и здраво притискаше слабините й. Ръцете й бяха заровени в косите му, на раменете му, после на хълбоците му и го претегляха. И нищо друго вече нямаше значение, само тези неописуеми и бавни тласъци, докато сенките от моминските години се стопяваха пред ослепителната светлина на съблазънта.
Когато сладостният течен спазъм на мъжеството му настъпи, тя бе готова да го приеме. А хрипливият стон в гърлото му, когато тялото му се изопваше, й говореше, че е чудесна, че това, което му бе дала, е нещо скъпо, което той ценеше.
Дълго лежаха смълчани, заслушани в постепенно утихващото си дишане. Ръката му бавно описваше кръгове около гърдите и ребрата й. Целуваше лицето й, отново и отново.
Беше нощ. Пътят отвън бе замрял.
Тя внезапно се сети.
— Юъл ще си дойде.
Той поклати глава.
— От трансмисията на камиона му течеше масло. Не е могъл да стигне до града и да се върне, без да му се наложи да спре.
Помълча, после добави:
— Исках да съм сигурен.
Едва сега й мина през ума, че може би е извършила нещо нередно. Юъл бе добър с нея. Мисълта, че сега се тътри някъде сам по пътя със старите си крака, не й допадна.
— Ти ме изигра — каза.
Куентин й се усмихна с изпълнени с нежност очи. Следващите му думи я изненадаха.
— Искам да дойдеш с мен.
Тя го погледна, както бе легнал до нея.
— Не мога — отвърна. — Няма да е честно. Юъл има нужда от мен.
— Той знае, че рано или късно ще си отидеш. Моментът настъпи. Аз имам нужда от теб повече от него. — Помълча усмихнат, после добави: — Ти не си му племенница. И това знам. Знам всичко. Не си му задължена.
Кейт се замисли над думите му. От една страна, бе представата й за Юъл, за приятелството между тях през последните месеци. От друга — усещането, което още пронизваше цялото й тяло, извечната страст, за чието съществуване нищо не бе подозирала до този ден, и проницателните очи на голия млад мъж до нея.
— Ще се справи — обади се той. — Познавам едно момче в града, което ще поеме помпата. Дори вече съм го питал. Намерих и едно момиче да помага на Пам в кухнята. Била е готвачка. Оставих долу имената им на Юъл. Виждаш ли, помислил съм за него. Аз също му дължа много. Но не мога да живея без теб.
Кейт го погледна объркано.
— Не бива. Той ме прибра. Не мога просто така да си отида.
— Защо мислиш, че стоях тук толкова дълго, след като имам добра работа, която ме чака? — запита Куентин. — Не мога да тръгна без теб, Кейт. Разбрах го още първия път, когато те видях.
Очите му, винаги тайнствени, станаха още по-дълбоки.
— Обичам те, Кейт.
Кейт не вярваше на ушите си. И все пак унесът, в който току-що я бе потопил, сякаш потвърждаваше думите му. Какво друго можеше да предизвика такава физическа наслада, ако не любовта?
— Не мога да отида в Сан Диего без теб — каза Куентин. — Не мога да отида никъде без теб. Разбираш ли?
Настъпи мълчание. Тя гледаше в очите му като хипнотизирана.
— Ти вече си готова. Трябва ти само още една стъпка, Кейт. Направи я с мен.
Тя чувстваше, че той е прав. През всички тези месеци сякаш бе живяла в очакване на нещо, а миналият й живот изчезваше зад нея като дирята на бърз кораб. Но не искаше да го приеме.
Отново се замисли за Юъл и лицето й помръкна.
Куентин сякаш четеше мислите й.
— Той е един старец, който те гледа през дупка в стената. Мястото ти не е тук. Той ще се оправи. Ще видиш. Погрижил съм се за него.
Наведе се отново, за да целуне гърдите й. При допира на устните му нещо в нея рухна.
— Ще съберем нещата ти и ще заминем с моята кола — продължи той. — Откога я оправям точно за този момент, понеже през всичкото време знаех, че ще дойде. Както и ти си знаела дълбоко в себе си. Нека не го отлагаме повече.
Тя го загледа. Волята й се беше пречупила. Вече му принадлежеше.
— Обичам те — повтори той. — Не казвай «не». Ако го направиш, с мен е свършено.
Тя лежеше гола и очите й грееха сред разбърканата по възглавницата буйна коса.
— Целуни ме пак — каза.
Той се наведе усмихнат и сля устните си с нейните.
 

Същата нощ Кейт стана госпожа Куентин Флауърс в дома на един мирови съдия в провинциалното градче на петдесет мили от бензиностанцията на Юъл Стимсън. Без да знае защо, за брачното свидетелство каза моминското име на майка си. Когато Куентин я попита, тя му каза, че Хамилтън е фалшиво име, което е използвала за удобство, след като избягала от къщи.
На следната сутрин вече бе изминала половината път до националния парк Йосемити, където щяха да изкарат медения си месец.
Кейт не погледна назад.
Не можеше да знае, че през онази нощ, когато Юъл Стимсън се прибра в бензиностанцията с колата на свой приятел, който го бе видял на шосето, той не намери никаква бележка от Куентин с името на човек, който да заеме мястото му или мястото на Кейт. Куентин излъга Кейт за бележката.
Не можеше да знае също, че бяха откраднати всичките пари от касата в ресторанта и от бензиностанцията и че спестяванията, които Юъл държеше заключени в една кутия в спалнята си, също бяха изчезнали.
Кейт никога нямаше да научи тези неща.
 

9
 
Бащата на Джоузеф Найт биеше жена си и хойкаше. Излизаше до късно вечер, гуляеше с леки жени и се прибираше пиян по малките часове, за да се кара с нея, след което неизбежно я пребиваше.
През ранните си детски години момчето чуваше тези късни завръщания и кавги, които оставиха такъв отпечатък в съзнанието му, че оттогава се будеше неизменно в три или четири часа през нощта, обляно в студена пот, с изпълнена с ужас и погнуса душа.
Когато бе на десет години, стана защитник и довереник на майка си. Знаеше повечето й тайни. Живееха един за друг. Но бащата бе там — присъствието му беше необходимо само заради заплатата, която носеше, защото тероризираше домочадието си като данък за това, което печелеше.
Един ден, когато беше на тринайсет години, момчето реши, че не може да живее повече така.
Една бурна мартенска нощ бащата се прибра у дома по-късно и по-пиян от обикновено. Заклатушка се към бараката за сечива зад къщата, търсейки бутилката джин, която криеше там. Прекатури няколко кутии с инструменти, после се препъна и падна.
На сутринта го намериха мъртъв на пода в бараката. Дълбоко в тила му бе забито едно шило от тезгяха.
Странната злополука изглеждаше като нещастен случай. Въпреки това от полицията искаха да говорят със сина, понеже знаеха, че не се разбира с баща си. Но преди да успеят да го разпитат, той изчезна. Никога не го видяха повече в града.
Оставиха майката на мира. Тя тъгуваше за сина си. Но знаеше колко той я обича и от какво се бе лишил заради нея. Затова тъгата й по него не бе така мъчителна.
Скоро започна да получава парични записи от далечни места, придружени с кратки, но нежни бележки, които неизбежно казваха: «Добре съм. Надявам се, че ти също си добре. Обичам те». Никога нямаше подпис.
Тя не си задаваше въпроса как синът й печели тези пари. Скоро сумите започнаха да я учудват. Имаше достатъчно, за да живее добре, много по-добре, отколкото преди с мъжа си. Изплати ипотеката на къщата. Купи си по-хубави дрехи.
После започна да спестява парите, които той и изпращаше.
Внасяше ги на специална сметка в банката. Смяташе, че ако късметът му го изостави, един ден може да има нужда от заделената сума. Предполагаше, че никога няма да му се наложи, но все пак си казваше, че по този начин още ще му бъде майка, макар и отдалече.
Бележките и парите продължиха редовно да пристигат, но синът й никога не дойде да я види. Тя знаеше, че това не е само заради подозренията на полицията за ролята му в смъртта на мъжа й. То бе, защото майка и син знаеха нещо неказано — какво наистина се беше случило и защо.
Раздялата я изпълваше с тъга. Но причината за тази раздяла бе една тайна, по-съкровена от паричните записи и кратките писъмца.
Веднъж той й изпрати своя снимка. Тя видя силен и хубав мъж, наедрял, добре развит и мускулест, много по-висок и по-силен от представите й.
Майката беше самотна.
Но се гордееше с него.
 

Един ден след години синът получи известие, че майка му е умряла. Изпрати свой юридически представител, за да уреди погребението й и да му донесе личните й вещи. Докато разглеждаше нещата й, намери всичките си писъмца и картички, запазени от нея с любов в една кутия. Намери и банковата й сметка и завещанието, в което му оставяше всичките си пари — парите, които самият той й бе изпращал.
Когато осъзна, че е спестявала за него и е харчила тъй малко за себе си, го обзе тъга. Значи усилията му бяха напразни, поне що се отнасяше до нея.
Но бяха ли наистина напразни? В края на краищата парите му й бяха вдъхвали увереност, че му върви. А фактът, че спестява за неговото бъдеще, й бе вдъхвал чувството, че все още му е нужна, че все още се грижи за него. Така бе живяла като негова майка до самия си край.
Имаше нещо иронично във факта, че това бе най-големият подарък, който би могъл да й даде, че бе открил най-добрия начин да й помогне да се чувства осигурена.
Докато тя беше жива, той никога не бе наистина самотен. Разбра го чак сега. Любовта си беше отишла от живота му и той не се надяваше да я срещне отново. Не се опита да запълни празнотата в себе си.
Сега въпросът за смисъла, за оправданието трябваше да почака. Щеше да види къде щяха да го отведат умът и силата му. Дори и да бе безсмислена игра, щеше да я изиграе докрай.
Отсега нататък щеше да живее за бъдещето. Колкото до миналото, нямаше да мисли повече за него.
 

Джоузеф Найт стоеше и се оглеждаше в огледалото.
Лицето, което виждаше, бе красиво. Челото беше силно и свъсено, челюстта — четвъртита. Тъмните очи искряха с необикновена енергия, която плашеше мъжете и привличаше жените. Носът бе прав и едър. Скулите бяха леко вдигнати, вратът — як. Гъстата черна коса отразяваше посвоему силата, която се излъчваше от загорялата обветрена кожа.
Изглеждаше по-стар за годините си. Това му изнасяше, защото не искаше да изглежда прекалено млад. За него беше важно хората да го приемат сериозно още след първото ръкостискане.
Но нямаше защо да се тревожи.
Вече беше богат. Благодарение на многобройни големи и малки сделки, всяка от които се осъществяваше след щателно обмисляне и проучване, и на тънкия си усет за слабостите и подкупността на тези, с които имаше работа, той имаше участие в търговски предприятия във всички източни щати наравно с петролните си инвестиции в Тексас и Оклахома. Имаше процент от алкохолния пласмент в Мериленд, верига от ресторанти във Филаделфия, завод за фина механика в щата Ню Хампшър, два хотела във Флорида и едно от най-нашумелите кабарета в Ню Йорк.
Той не знаеше каква е стойността на всичко това, а и не се интересуваше. Парите вече нямаха значение за него. Живееше заради ежедневното предизвикателство да атакува света в слабите му точки и да го принуждава да му стори място. Живееше, за да упражнява волята си.
Той остана още малко пред огледалото. После коленичи, опря длани на пода и бавно и методично направи двеста лицеви опори. От усилието устните му се свиваха, но не се задъха. Преди няколко години беше установил, че 150 лицеви опори са максимумът, който могъщите му ръце и рамене могат да издържат без сериозно усилие. Затова започна всяка сутрин да прави по 160 лицеви опори, докато свикна да го извършва с лекота. След известно време увеличи на 170, после на 180 и така достигна 200. Единствената причина, поради която не правеше повече, бе ограниченото време.
Теорията му беше, че човек трябва винаги да се придържа към собствените си предели, да прави това, което постига лесно, и чак тогава стъпка по стъпка да увеличава нивото на постижението си.
Гледаше на себе си като на машина. Смазваше я добре. Знаеше какво може да прави с нея и се опитваше да постигне още.
Когато стана, дишайки тежко и с още зачервено от усилието лице, той погледна набързо към малката библиотека до леглото си. Имаше десетина книги. Половината бяха наръчници по минно дело, приложна физика и химия, финанси, икономика и дебел том за Наполеоновите войни.
Другата половина бяха пиеси. Творби на Ибсен, Юджин О'Нийл, Чехов и един доста оръфан Шекспир.
Когато преди няколко години прояви внезапен интерес към пиесите, това дори го учуди. До този момент беше смятал, че литературата няма нищо общо с живота му. Ала един ден, когато прелистваше безцелно Шекспирова пиеса в една книжарница, му дойде наум, че творбите на драматурга удивително добре отразяват историята по военно дело, което отдавна го възхищаваше. Темата на всяка пиеса бяха силните и слабите страни на действащите лица и стратегическото им взаимодействие.
Джоузеф Найт се зае жадно да чете пиеси. Смяташе, че литературата дава богато поле за размисъл върху отношенията между хората, тайните им сметки, продажността им, сексуалните им мании. Изчете десетки пъти «Хамлет», «Отело», «Крал Лир» и «Макбет» и всеки път научаваше все повече и повече за тънкостите на образите и внушителната техническа точност на драматурга.
Където и да отидеше, носеше със себе си томче с пиеси и поне една книга по история на военното дело. Разказите за велики битки, стратегическите прозрения и грешки на могъщите военачалници го вдъхновяваха. Животът приличаше на големите битки, в които преценката на един човек трябва да бъде достатъчно точна, за да може да изложи на риск живота на много хора, без да ги загуби. Риск, който можеше да промени историята на един народ или дори на целия свят.
Разбира се, личните битки на Джоузеф Найт за финансов успех не бяха на това равнище. Но той се отнасяше с тях така, сякаш бяха. Внимателно и последователно търсеше съвършенството във всяка своя стъпка. Най-върховно удоволствие му доставяше да побеждава другите, като обръща силата им срещу самите тях и същевременно омаловажава собствените си слабости — липсата на пари, влияние или приятели.
Беше образован човек в някои отношения и невеж в други. Бе натрупал знания от личен опит и нещата, които четеше, бяха пресметнати така, че да улеснят пътя му в живота на авантюрист, който водеше. Въпреки че имаше жив и буден ум, не четеше за удоволствие. Никога не се беше замислял, че някъде дълбоко в себе си е създаден за наука, че има ум, който може да се осъществи в университетски докторат, ум, комуто би харесало чистото трупане на знания заради самите знания и дори въплъщаването на собствените му идеи в писане на пиеси. Той нямаше време за такива мисли. Бе човек на действието.
Отново погледна лицето си в огледалото. Жарката дълбочина на черните ириси нямаше стойност за него, но знаеше, че има властно и понякога неустоимо въздействие над жените.
Беше притежавал всички жени, които бе пожелавал още от времето, когато напусна дома си. Сякаш нещо в тях се обръщаше щом го видеха и се превръщаха в негови послушни играчки. Доставяше му удоволствие да бъде сред тях, когато му се приискаше, ала никога не ги допускаше до своя свят. Получаваше ги прекалено лесно, а и те сякаш никога нямаха други стремежи или амбиции, освен да спечелят покровителството на някой мъж с помощта на сексуалните си хитрини. Ръководеха се от плитко себелюбие, сякаш живееха в харем, и той изпитваше към тях съжаление и дори известно презрение.
Никога не бе познавал жена, стремяща се да бъде личност, със собствено сърце и собствени мисли, без отношение към дребните облаги, които можеше да спечели, ласкаейки мъжете. Отдавна беше изгубил надежда, че ще я срещне.
Поради това негово отношение към жените хитрите им машинации, начинът, по който си служеха с телата си, ласките и сълзите им, жалбите, с които се опитваха да прекършат волята на някой мъж и да го накарат да изпълнява прищевките им му бяха безразлични. Ласкателствата им не му въздействаха. Въпреки това се отнасяше към тях с преднамерено внимание и при необходимост бе очарователен, тъй като неведнъж помощта на жените се бе оказвала много полезна в професионалните му стремежи.
Той нямаше приятели, на които да има доверие, нямаше жена, за която постоянно да мисли. Майката, която бе обичал и уважавал, беше мъртва. Но той не си позволяваше лукса или слабостта да се има за самотен. Разбираше, че ключът към успеха в живота е тъкмо фактът, че не зависеше от другите. И се доверяваше само на себе си. Затова откри, че е винаги по-силният в отношенията си с другите. Нямаше излишен багаж, за който да се грижи в живота, и това му харесваше.
Никога не си задаваше въпроса дали е щастлив. Не гледаше на света от този ъгъл. Следваше начертания от личните си способности път със съзнанието, че ще го отведе до по-голяма власт, и по-високи постижения, и не го беше грижа дали съществуваха други неща, за които човек да се замисля в живота си.
 

Днес Джоузеф Найт беше отседнал в хотелския си апартамент в Чикаго. Готвеше се да отиде в кантората, която държеше в прочутия квартал Луп. Идваше тук шест-седем пъти годишно, за да наглежда бизнеса си в Средния запад. Кантората беше наета на името на хартиената корпорация «Мидуест Асошиейтс», която бе създал като фасада за многобройните си дейности.
Днес той беше в паника. Бизнесът му бе в застой. Студеният вятър, духащ откъм езерото Мичиган, бе остър и негостоприемен. Предстоеше му отегчителен ден, който го ужасяваше. Имаше нужда от нови предизвикателства, които да го стимулират.
И през ум не му мина, че предизвикателството вече го чака в кантората.
Вместо поздрав секретарката му представи някакъв непознат, облечен в копринен костюм, с куфарче в ръка.
— Здравейте, господин Найт — рече мъжът и стана, за да се здрависа, с него. — Казвам се Уорън Драйфъс. Представлявам Карл Рицо.
Найт погледна непознатия в очите. Срещна в тях самоувереност и шлифован израз на безгласно снизхождение.
Това беше лесно обяснимо. Карл Рицо бе важна фигура в гангстерските среди на Чикаго и Северен Илинойс, с многобройни връзки и значителна власт. Найт често бе чувал за него по време на бизнес пътуванията си тук, но пътищата им досега не се бяха срещали.
Но ето че Рицо бе обърнал внимание на съществуването на Найт.
От поведението на пратеника му намирисваше на изнудване. Но Найт вежливо го въведе в кабинета си и му предложи кафе.
— Карл би желал да се срещне с вас — продължи Драйфъс. — Нещата, които чува за вас, му правят добро впечатление. Той обича да се среща с всички, които работят на негова територия. В интерес на приятелството.
Джоузеф Найт се усмихна, преценявайки какво се Крис зад поканата на непознатия. Носеха се слухове, че Рицо не се шегува, че е убил или прогонил от щата няколко души, не приели да сътрудничат. Въпреки че все още не се беше издигнал колкото искаше в йерархията на престъпните среди на Средния запад, той бе човек с огромна амбиция и мощ. Безмилостните действия му бяха спечелили както приятели, така и врагове. На него трябваше да се гледа сериозно.
— Разбира се — отвърна Джоузеф Найт. — Ще ми бъде приятно да се срещна с него по всяко време.
— Какво ще кажете за вечеря още днес? В имението му в Гленкоу. В шест ще ви изпрати кола. Ще бъдете ли тук?
— Непременно. И моля ви, предайте му благодарността и почитанията ми.
Непознатият излезе с безмълвна усмивка на лицето. Изразът на почитание от страна на Джоузеф Найт вече го беше убедил, че Найт няма да създава неприятности на Рицо.
Колкото до самия Найт, той вече бе направил първата стъпка в играта. И беше решил добре да си събира ума.
 

Карл Рицо живееше в замъка си Гленкоу, който се извисяваше над студените неспокойни води на езерото Мичиган. В алеята отпред имаше два ролс-ройса, едно бентли и открит спортен мерцедес. Цялата къща, от архитектурата в стил Тюдор до сдържаната старинна мебелировка, лъхаше на традиция и пари. Нямаше и следа от парвенющина. Това бе домът на енергичен и безскрупулен човек, който се интересуваше само от това как да забогатее, но полагаше големи усилия да мине за уважаван стълб на обществото.
Найт беше взет от кантората си от двама мъже в лимузина — мълчалив шофьор и още един мъж, много едър и със заплашителен вид. През цялото четирийсети петминутно пътуване на север от града не обелиха нито дума.
Рицо посрещна Найт лично. Беше прехвърлил петдесетте, с посребрена коса и проницателни очи, зад чийто израз на безразлично гостоприемство се криеше хладна бдителност.
— Много ми е приятно, че успяхте да дойдете, господин Найт. Да пийнем по нещо.
Двамата побъбриха на чаша коктейл в дневната. Отвън над езерото свиреше вятърът. Разговорът им засягаше невинни теми като времето и чикагските спортни отбори, дори се насочи към някои по-сериозни неща, когато стана дума за трудните времена и отражението им върху бизнеса.
Найт забеляза в дневната няколко рамкирани фотографии на красива млада жена, очевидно правени от специалисти по портретна фотография. Над камината имаше маслен портрет в цял ръст на същата жена. Беше облечена в рокля, която й придаваше много изискан вид, сякаш произлизаше от висшето общество на Нова Англия. Около елегантната й лебедова шия имаше диамантена огърлица с няколко реда камъни в обков от бяло злато. Жената излъчваше чистокръвна аристократична красота.
Можеше да бъде само съпругата на Рицо, с която той явно се гордееше и държеше да показва на посетителите си. Ала тази вечер я нямаше. Рицо бе предпочел да приеме посетителя си сам.
Найт не попита за нея. Искаше да остави своя домакин да разиграе картите си така, както беше решил.
По време на вечерята Рицо мина на деловите въпроси.
— Харесват ми младите хора като вас. Инициативен сте, имате умни идеи. Ще стигнете далеч. Смятам, че е важно да свържем финансовите си интереси от самото начало. Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. В замяна искам само подходяща компенсация и възможност за участие в бъдещите ви печалби.
— За каква компенсация става дума? — попита Найт.
Рицо замаза подробностите с неясно движение на маникюрираната си ръка. Но Найт разбра за какво става дума. Сделката се свеждаше до финансово разбойничество — ни повече, ни по-малко. Без много да го увърта, поиска петдесетпроцентов дял от всички печалби плюс договорни задължения, които биха го направили пълноправен съдружник във всички начинания на Найт. Допълнителните условия по сделката бяха дори още по-тежки. Целият риск падаше върху Найт. Повечето от печалбата отиваше у Рицо.
Освен това имаше точка за скрита опция, даваща право на Рицо като пълноправен съдружник да получава 50 на сто от всеки бизнес, който Найт би започнал или би могъл да придобие през следващите двайсет години. Това бе най-обременителната сделка, която човек можеше да си представи.
Джоузеф Найт слушаше, без да се издава какво мисли.
— Искате твърде много — отговори накрая, с примес от почтителност и тревога в гласа. — Какво ще получа в замяна?
Рицо се усмихна.
— Пълно финансово сътрудничество от моя страна и безрезервната ми подкрепа. Доста добре се оправям в тоя град — посочи той красивата къща наоколо. — Освен това имам приятели както в политиката, така и в бизнеса. Повярвай ми, Джо, няма да съжаляваш.
Половин час по-късно Найт благодари на домакина си за приятната вечер.
— Позволете ми да помисля над подробностите и тогава да ви потърся отново.
— Не мисли прекалено дълго — каза Рицо. — В този град човек има нужда от приятели.
Заплахата бе неприкрита. Очите на Рицо блеснаха студено, когато пожелаваше на госта си лека нощ.
Найт бе откаран до хотела си от същите двама мъже. Този път дебелият телохранител седна до него на задната седалка.
— Аз съм Салваторе — каза той и раздруса ръката на Найт със здравите си като менгеме пръсти. — Шефът рече да внимаваме да се прибереш по живо, по здраво.
— Благодаря. — Гласът на Найт прозвуча приглушено и сконфузено.
— Няма нищо. Нали затуй ми плаща.
Найт се помъчи да изглежда колкото може по-безличен, дори малодушен. Забеляза презрителната полуусмивка на лицето на едрия мъж.
Когато пристигнаха, дебелият реши да прекрачи през Джоузеф Найт, за да излезе от лимузината. Мимоходом, уж случайно, навря огромното си коляно между краката му и го блъсна с всичка сила в половите органи.
Найт изсумтя от болка, но не каза нито дума.
Дебелият се ухили и посегна да отвори вратата.
— Извинявай, приятел! Без да искам. Няма да се повтори.
Когато колата потегли, дебелият говореше нещо на шофьора и се смееше. Радваше се на шегичката си и явно не му пукаше от Найт.
Джоузеф Найт се качи в апартамента си, запали лула и се загледа през прозореца над чикагския Пул. Мозъкът му трескаво работеше.
Това, което Рицо му беше предложил, бе ни повече, ни по-малко финансово насилие. Имаше намерение да задуши растящата империя на Найт, а може би и да я унищожи до основи.
И с какво подкрепяше искането си? Със заплахи. Дори не бе необходимо да споменава какво бе сторил с предишните си конкуренти, понеже то бе публична тайна. Знаеше, че Найт е чул за това.
Нещо повече. Неуважителното поведение на подчинените на Рицо в лимузината бяха презрително предизвикателство — пожелание, изпратено от шефа им. Той не вземаше Найт на сериозно. Очакваше, че бързо ще му се подчини.
А това бе знак, че в определен момент Найт ще е елиминиран, след като бъде изсмукан докрай. Нямаше съмнение.
Предизвикателството беше сериозно. Найт знаеше, че Рицо има връзки в гангстерските среди. В една или друга форма те водеха право към фамилията на Винсънт Монако, главната организация на мафията в града.
Можеше да се предположи, че убийствата и другите актове на насилие, извършвани от разбойниците на Рицо в течение на години, са ставали с одобрението на мафията и дори с участието на нейни хора.
Но Джоузеф Найт не направи това предположение. Острото му око бе открило слабото място в атаката на Рицо.
В беглите си контакти с престъпния свят в други градове Найт не беше чувал някой да иска комисиона, която макар и малко да се доближаваше до това, за което настояваше Карл Рицо. Което подсказваше, че Рицо играе сам. Използваше факта, че всички знаят за връзките му с мафията, като средство за заплахи. Но може би това бе просто илюзия. Може би Рицо бе вълк-единак.
Дебелият телохранител Салваторе подкрепяше подобно тълкуване с грубото си заплашително държане. Едно истинско предложение от страна на мафията щеше да е по-изкусно, по-учтиво. Рицо прекалено се самоизтъкваше. Това ясно говореше, че използва заплахите, за да прикрие всъщност липсата на реална подкрепа от мафията.
И така, Джоузеф Найт се намираше в деликатно положение.
Знаеше много добре, че в бъдещата си работа ще има нужда от приятелски връзки с мафията. Никой голям бизнесмен не можеше да се справи без подобни връзки. Щом мафията решеше, че някой е извън кръга на приятелите й, можеше до безкрай да му създава трудности и да го тормози по безброй начини — от профсъюзи, сделки и доставки до банкови операции и застраховки.
Така че дългосрочният му план бе ясен. Джоузеф Найт трябваше да установи и да поддържа добри отношения с мафията.
Конкретната задача беше сложна главоблъсканица: да се справи с Рицо с минимални загуби на лични капиталовложения, но без да дразни мафията и без да си спечели име на неудачник.
Но Рицо правеше всичко това невъзможно. Сделката, която предлагаше, бе прекалено неизгодна, за да може Найт да я приеме и финансово да издържи. И още по-важно, не можеше да я приеме и да продължи да гледа хората с вдигната глава. Това бе основното.
Следователно начинът на действие беше ясен. Карл Рицо трябваше да се обезвреди. Но как?
Джоузеф Найт всмукна от лулата си. Мислеше за току-що прекараната с Рицо вечер. Припомняше си лицето му, разговора и поведението му — странна смесица от перчене и предпазливост, от изисканост и зле прикрита дебелащина. Рицо обичаше да разиграва комедии. Такъв човек трябваше да има своето слабо място, своя ахилесова пета.
Джоузеф Найт трябваше да разбере коя е тази слабост.
И вече знаеше каква щеше да е първата му стъпка.
Щеше да научи повече за младата жена от портрета.
 

10
 
Тя се казваше Ан.
Моминското й име беше Пендълтън. Произхождаше от малко градче в Мериленд, където баща й бе уважаван лекар, а майка й се бе прочула с благотворителната си дейност. Ан бе получила образованието си в авторитетното девическо училище «Хочкис» в Балтимор, а по-късно в пансиона «Хюит».
Беше раноразвиващо се дете с висок коефициент за интелигентност. Боравеше с еднаква лекота с цифри и думи. Когато пораснеше, можеше да стане математичка, писателка или каквото пожелае.
Необикновената й красота обаче стана причина да се насочи към шоубизнеса и въпреки упоритите възражения на родителите си, тя напусна колежа, за да стане балерина. Беше си търсила работа в Ню Йорк, после в Холивуд. Кариерата й не потръгна добре, понеже амбициите надвишаваха способностите й. Накрая приключи като танцьорка в «Ше Пари» в Чикаго и стана най-обикновена мюзикхолна танцьорка. Когато научиха за това, родителите й се отрекоха от нея и я лишиха от наследство.
Въпреки че не преуспя, Ан си остана все така красива. Хубостта й бе чиста, руса и непорочна. Беше невинна и непокътната въпреки професията си и неизменно отклоняваше авансите на десетки собственици на кабарета, колеги артисти и постоянни посетители. Беше получила строго възпитание и имаше изтънчени и женствени обноски. Изглеждаше като същинска принцеса и бе олицетворение на жената, за която Карл Рицо беше бленувал през целия си бурен живот в италианските квартали на големия град.
Още първия път, когато я забеляза сред другите танцьорки от мюзикхола, Рицо се влюби до уши. Започна да я ухажва с блясък и изящество. Отрупа я със скъпи цветя преди дори да я покани на вечеря. Когато тя склони, той се държа с нея като с кралица. Заведе я в «Пъмп Рум», в «Амбасадор» и в «Монмартр». Обсипа я с подаръци, купи й тоалети и дори използва влиянието си, за да й издейства главна танцова роля в кабарето. Ролята не успя, понеже тя чисто и просто не съумя да се справи със сложните стъпки. Но любовната история продължи. Ан имаше нужда от покровител и вниманието на Карл я ласкаеше.
Той й показа чисто новото имение, което строеше в най-скъпия район извън града, на брега на езерото Мичиган. Сградата вече имаше вид на много стара и достопочтена и Карл я обзавеждаше с безценни антикварни мебели.
— Ан, омъжи се за мен и ела да живеем заедно — рече й той веднъж. — Вече няма да е необходимо да танцуваш, освен ако не го поискаш сама. Можеш да си стоиш тук и да управляваш владенията си. — После се усмихна нежно и добави: — В тях влизам и аз.
Ан се колебаеше. Познаваше много добре хората от типа на Карл Рицо. Беше работила в кабарета и казина и бе срещала такива като него и преди. Такива мъже не вземаха жените на сериозно. Тя познаваше момичета, които съжителстваха с тях извънбрачно. Мъжете бяха груби, безчувствени, безразлични. Набраният опит и караше да стои на безопасно разстояние от такива като него.
И все пак Карл я ухажваше толкова почтително, а тя бе изпаднала в голямо затруднение — парите й бързо се свършваха, а беше прекалено горда, за да понесе мисълта да се върне на колене при родителите си. Така че самотата надделя над разума. Тя прие. Ожениха се три месеца след първата си среща.
Сватбеният подарък, който Карл й поднесе, бе безценна диамантена огърлица с дванайсет безупречни камъка, обковани в бяло злато. Тя знаеше, че вероятно струва най-малко сто хиляди долара. Ан беше с нея, когато позира за портрета, окачен в дневната на къщата им в Гленкоу. Диамантите бяха разделени на групи по три, четири и пет камъка и бяха отделени един от друг с малки златни италиански мъниста, вплетени в причудливо красиви мотиви.
— Искам винаги да я носиш, Ан. За да ти напомня колко те обичам — каза той.
Меденият им месец бе кратък. Прекараха го на езерото Тахо. Карл трябваше бързо да се върне в Чикаго «по работа». Той имаше задължения, от него зависеха много хора. Очакваше от жена си да разбира тия неща без много обяснения.
Когато се прибраха вкъщи, Карл набързо смени тона относно танцовата й кариера. Настоя Ан да се откаже веднага и завинаги и да заживее като домакиня.
— Трябва да водиш живот, който отговаря на името ти — каза. — Съпругата на Карл Рицо не може да мята кълки по баровете.
Ан се съгласи със смесени чувства на облекчение, че се е освободила от трудната си и не особено успешна кариера, и на уплаха от властния начин, по който съпругът й чертаеше бъдещето й. Трябваше да си седи у дома и да излиза само по благотворителни дела в църковната община.
Започна да осъзнава, че този спокоен живот може да се окаже не толкова лек и приятен.
Оказа се, че Карл Рицо е ревнив съпруг.
 

Всеки ден той слизаше в града, където го откарваше шофьорът му, придружен от телохранител — грамаден тип със страховит изглед и студени очи на име Салваторе. През деня Карл се обаждаше по няколко пъти на Ан от кантората си, като любещият му тон бе прозрачно прикритие на желанието му да я проверява.
Тя скоро осъзна, че прислужниците, лично подбрани от мъжа й, я шпионират. Усещаше как я наблюдават и как внимават никога да не остава задълго насаме.
Карл пазеше деловата си работа в пълна тайна от жена си. Тя не знаеше нищо за участието му във финансови сделки, за съдружниците му, за неприятелите му. Отпреди женитбата им знаеше, че е свързан с чикагската мафия. Значителната й интелигентност, съчетана с дребните му неволни загатвания, й помогнаха да направи заключението, че не стои толкова високо в йерархията на престъпния свят, колкото би искал. Той бе амбициозен и безмилостен. Имаше власти все още бе в процес на издигане. Имаше неприятели и несъмнено щеше да си създава нови.
Ан реши, че за нея ще е най-добре да не знае повече.
Но като негова жена тя трябваше да знае какво да прави в случай, че той умре. С тази мисъл наум Карл й каза, че в личния му кабинет на горния етаж в замъка в Гленкоу, където се пазеха най-поверителните му лични книжа, има сейф. Обясни й, че в случай на негово заболяване или смърт тя трябва незабавно да извика адвоката му Макс Бегелман. Макс щеше да отвори сейфа и да се погрижи за делата на Карл.
Разбира се, комбинацията на сейфа не й беше дадена. Нито пък Макс я знаеше. Карл бе твърде потаен, за да се довери дори на адвоката си. Каза на Ан, че когато му дойдело времето, Макс щял да разбере как да го отвори. Карл бил изобретил специален начин, за да уведоми Макс за комбинацията в случай на смърт.
Една вечер, когато Карл изведе Ан на вечеря, а после на представление в «Ше Пари», тя срещна стар колега танцьор и комедиен актьор на име Съни Галиън. Беше участвала в няколко програми с него. Той беше хубав тъмнокос мъж с остър ум и бляскава усмивка.
Ан го покани на тяхната маса, представи го на Карл, а той й се отблагодари, като на няколко пъти успя да я разсмее за нейно най-голямо удоволствие. Тази вечер тя си даде сметка, че е минал повече от месец, откакто се бе смяла за последен път. Животът с Карл не носеше смях, а само тежкото чувство на страх и усещането, че си следен.
Затова Ан се смя и разцелува Съни и пи малко повече от друг път. Не се беше веселила така, откакто се бе омъжила.
— Довиждане, скъпа — каза й Съни на раздяла и я целуна по бузата. После се обърна към Карл: — А ти се грижи добре за нея. Тя има нужда точно от такъв стабилен човек като тебе.
Ан с такава радост си спомняше за тази рядка вечер на лекомислие, че когато две седмици по-късно се почувства самотна, реши да се обади в кабарето. Говори със собственика и го запита как може да се свърже със Съни.
Гласът на собственика прозвуча объркано.
— Не знаеш ли, Ан? Съни претърпя злополука. В болницата е.
— Какво се е случило? — предпазливо запита Ан.
— Някой му строши и двата крака — отвърна собственикът. — Състоянието му е доста тежко. Ще ходи с бастун до края на живота си, ако изобщо проходи. Със Съни е свършено като танцьор.
Ан остави слушалката. Страхуваше се да посети Съни в болницата не само поради подозрението си затова, което бе станало, но и понеже се плашеше, че ако някой я види при него, може да му се случи дори нещо по-лошо.
Затова се задоволи да му изпрати огромен букет цветя и дълго съчувствено писмо. Но взе предпазни мерки и купи букета със собствени пари, за да няма ни следа от покупката в домакинските счетоводни сметки на Карл.
Тя бе получила първия си горчив урок за последствията от това, че бе предизвикала гнева на съпруга си.
 

След случката със Съни Галиън Карл засили контрола над жена си. Ан осъзна, че вече наистина живее като затворничка.
Но още по-лошо бе, че животът й в кулата от слонова кост бе крайно незадоволителен.
Карл Рицо бе ужасен любовник.
Още когато излизаха заедно, Ан разбра, че любовният акт с Карл е груб и не много чувствен. Ала милото и почтително внимание, което той й засвидетелстваше, прибавени към самотата й, отпращаха този факт на заден план.
Сега обаче не можеше повече да крие истината от себе си. Карл я любеше като животно, без излишни преструвки от сорта на ласки и нежности. Нареждаше й да се съблече, възсядаше я и без да си губи времето, я обладаваше, най-често болезнено, без изобщо да го е грижа за нейните чувства.
Беше не само груб любовник, но и не особено надарен. И сякаш донякъде го осъзнаваше. Безсилието му го правеше още по-груб. И тъкмо чувството, че я притежава, без да я задоволява, че си прави удоволствието, без да й дава същото в замяна, скоро стана неотменна същност на ревността му към нея. Патологичното следене на всяка нейна стъпка се засилваше пропорционално на замирането на собствената му потентност.
Разбира се, за пред външния свят Карл издигаше Ан на пиедестал. Обличаше я в разкошни модни дрехи, купени от Мичиган Авеню. Подаряваше й скъпи бижута и екзотични парфюми. Оставяше я да боядисва и претапицира къщата както поиска, без да се интересува от парите. Перчеше се с нея пред приятелите си. Възложи на най-добрия художник в града да нарисува портрета й с диамантената огърлица и го окачи на най-видно място в салона си.
Ала в собствената си къща Ан бе третирана като затворничка и дори като робиня. Карл не се отнасяше вече към нея с нежност и обич, а само с подозрение и строгост, без уважение.
Тя стигна дотам, че започна да се пита дали Карл не е бил преднамерено възпитан да се държи по такъв начин с жените. Навярно и баща му се е отнасял така с майка му, а преди това — дядо му. Навярно цели поколения корави сицилиански мъже са се отнасяли така с жените си, без дори да се замислят за това. Навярно зад жестокостта на Карл не се криеше истинска злонамереност, а чисто и просто сляп израз на традиционна суровост.
Но това не бе начинът, по който Ан бе възпитавана да прекара живота си. Тя бе мечтала за съпруг, който да я обича и да й помага, да е мил с нея. Мъж, чиято любов да й доставя удоволствие в леглото и в същото време да изпълва сърцето й с щастие и покой.
Затова Ан започна да гледа на мъжа си със смесено чувство на страх и презрение. Понеже зад могъществото му отгатваше колко незначителен бе той и как му липсваше истинска мъжественост.
«Защо се омъжих за него?», питаше се тя стотици пъти. Защо бе излязла толкова глупава? Защо бе прибързала така? Защо бе позволила ласкателствата на Карл да надвият дългогодишното й недоверие към мъжете от неговия тип?
Нямаше смисъл да си задава тези въпроси. Вече беше много късно. Тя принадлежеше на Карл Рицо и той не беше от тези, които щяха да я оставят да си отиде. Бяха се оженили в католическата църква.
Нищо друго, освен неговата или нейната смърт не можеше да я освободи от този затвор.
 

Веднъж, когато бе излязла да си купи рокля на Мичиган Авеню, Ан срещна един непознат.
Дойде при нея в скъпия магазин за дрехи. Лицето му изглеждаше някак си объркано.
— Знам, че не работите тук — каза той, поглеждайки към хубавите й дрехи. — Но имам нужда от съвета на страничен човек, който не се опитва да ми продава нищо. Жена ми има приблизително вашите размери. Искам да й подаря рокля за годишнината от сватбата ни, но не знам откъде да започна. Никога преди не съм й купувал рокля. Бих искал да е наистина нещо необикновено.
Ан го погледна. Изглеждаше искрен и наистина объркан от обстановката. В същото време забеляза колко е хубав. Беше едър, тъмноок, с гъста коса и някаква дълбочина в загорялото лице, която му придаваше едновременно умен и мъжествен вид.
Тя реши да изпълни молбата му. Обиколи заедно с него магазина, като слагаше пред себе си различни рокли, за да може той да прецени. Когато намериха една, която и двамата харесаха, тя влезе в пробната и я премери, за да му я демонстрира. Когато излезе, очите му светнаха.
Докато й се възхищаваше, Ан изпита странно чувство.
— Тази ще бъде — каза той. — Дори да й стои наполовина така добре, ще се зарадва много. Безкрайно съм ви благодарен.
Ан не можа да устои на изкушението да се помае в магазина, докато той плащаше роклята, чакаше да я поставят в кутия и да я увият в красива хартия. Благодари й още веднъж, тъй деликатно и учтиво, че тя се засмя на изтънчените му маниери.
Преди да излезе, стисна ръката й.
— Много ми помогнахте. А аз дори не знам името ви.
— Ан. Ан Рицо.
— Джоузеф Найт. Приятелите ме наричат Джо.
Когато топлата суха длан хвана ръката й, през тялото й премина неуловим трепет. Очите му срещнаха нейните и тъмните ириси я погалиха.
Ако я бе поканил да пият по нещо или да обядват заедно, нямаше да му откаже, въпреки че беше женен. Толкова я привличаше.
Когато седна в колата си, Ан вече знаеше, че няма да го забрави. Това щеше да е за нея една от онези кратки срещи, които всяка жена има в живота си — като мимолетен поглед през някоя врата, зад която се крие цял един свят от любов, каквато тя никога нямаше да познае.
Ако беше щастлива жена, Ан щеше да си спомня за случката с отсянка на лек копнеж и нищо повече. Но тя не бе щастлива жена. Тази вечер се почувства отчайващо самотна. Заразхожда се безнадеждно из къщата. Карл се върна много късно. Налюби я по несръчния си, почти детински начин и веднага заспа.
Ан не мигна през цялата нощ. Мислеше за непознатия. Непрекъснато си спомняше магнетичния блясък в очите му, който тъй странно хармонираше със суровото загоряло лице. Никога не беше срещала друг мъж, така уверен в мъжествеността си, мъж, който можеше да си позволи да се отнася с жените с уважение и топлота, понеже стъпваше уверено на твърда почва.
На следващата сутрин Ан стана от леглото с парещи от безсъние очи и дълбоко чувство за безизходица. Пожела на съпруга си приятен ден и се върна в стаята си, където седна по нощница с чаша кафе, загледана през прозореца в студеното бурно езеро. Никога не се беше чувствала толкова самотна.
Малко преди обяд една от прислужниците донесе кутия от магазина за облекло на Мичиган Авеню и я постави на леглото на Ан.
Ан отвори кутията и видя роклята, която бе пробвала за непознатия.
Дъхът й секна. Имаше и придружител на бележка.
 
«Реших да не й я подарявам. Няма да й стои като на вас. Ще е цяло престъпление. Моля ви, носете я със спомена за искрената ми благодарност.»
Бележката нямаше подпис.
 
Ан дълго стоя вторачена в почерка. После, пламнала, свали от себе си нощницата и бавно облече роклята. Платът погали като милувка голото й тяло. Внимателно я оправи и застана пред огледалото.
Изразът на очите й я потресе. Струваше й се, че красивият копринен плат, вместо да я покрива, я разголва, смъква от нея всички маски и разкрива най-съкровените й мисли. Допирът до кожата й бе като допира на устните на непознатия до нейните.
Тя още стоеше и се любуваше на себе си и на роклята и мислеше за Джоузеф Найт, когато телефонът иззвъня.
— Получихте ли роклята? — прозвуча дълбок глас.
— Ъ… да — отвърна тя.
— Надявам се, че не ви засегнах — продължи непознатият. — Бях толкова признателен за помощта ви, че не знаех как другояче да ви се отблагодаря.
— Как… как ме намерихте?
— Продавачката ви познава.
Тя замълча.
— Добре ли ви стои? — продължи той.
Тя разбра какво иска да каже. Беше отгатнал, че я е облякла.
— Да — отвърна дръзко, поглеждайки се в огледалото. — Стои ми прекрасно.
— Моля ви, не се засягайте, ако ви помоля за нещо — продължи той. — Бихте ли я облекли някога за мен?
Ан затаи дъх. Очите й се затвориха. Знаеше какво иска от нея. Знаеше каква опасност се крие в думите му. Но беше безсилна. Погледна към леглото, в което мъжът й така грубо я бе обладал през нощта. Тя беше жена. Имаше сърце. Не можеше да продължи да живее по този начин.
— Кога? — попита.
 

Определиха си среща за следващата седмица. Благотворителната организация на Ан даваше банкет в помощ на градската болница. Ан успя да склони една от приятелките си да я прикрива в случай, че Карл се обади вечерта да я търси. Приятелката я погледна многозначително, но обеща да изпълни молбата й.
И така Ан се освободи за една скъпоценна вечер.
Излезе от къщи в бентлито на Карл, нареди на шофьора да я остави до хотела в центъра на града, където беше банкетът, и му каза, че ще го повика, когато има нужда от него. Изчака бентлито да се скрие от погледа й, взе такси и отиде до малкия ресторант на Сюпириър Стрийт, където Джоузеф Найт я очакваше.
Беше с роклята, която й бе подарил. Погледът му, когато й се любуваше в нея, й казваше онова, за което бе мечтала през цялото време — че изпитваше към нея същото, което и тя изпитваше към него.
«Имаш само един живот» — каза си Ан и предреши съдбата си.
Вечерята бе тиха. Казваха си много повече с очи, отколкото с думи. Джоузеф Найт сподели с Ан някои факти за себе си — бил бизнесмен и имал капиталовложения в Чикаго. После я попита за нейния живот. Тя му разказа най-общи неща, понеже не искаше да разваля вечерта, като цапа устата си с Карл Рицо. После отидоха да танцуват. Той я прегърна плътно и допирът на ръката му бе така неуловим, че от близостта му нещо в нея се огъна. Той го усети и я прихвана с нежна сила, от която цялото й тяло се разтрепери отвътре.
Вечерта мина като насън. В единайсет часа тя забеляза, че седи с него и мълчи, загледана безпомощно и умолително в черните му очи.
Той хвана ръката й и попита:
— Да те откарам ли у дома?
Тя кимна. И двамата знаеха какво има предвид.
Отведе я в апартамента си на последния етаж: на малък изискан хотел в центъра на града. Книгите по рафтовете и книжата по масите показваха, че живее тук.
Ала не можа да разгледа стаите добре, понеже щом свали палтото й, Джоузеф Найт угаси лампите и я взе в прегръдките си.
Целувката му я обля като еликсир. Беше премаляла от желание. Когато я привличаше към себе си, силните му ръце нежно докосваха нейните рамене, гърди, кръст. Никога не се беше чувствала тъй закриляна и същевременно тъй беззащитна. Страстта й намери израз в дълга сладка въздишка, която го накара да се усмихне в тъмнината.
С плавно движение я вдигна и понесе към спалнята. После нежно я положи на меката покривка и започна да я съблича. Най-напред свали роклята и я закачи в шкафа. Върна се и я погледна отгоре както бе по комбинезон. Отмести презрамките от раменете й и плъзна дрехата надолу, загледан в стройното тяло на балерина, което се откриваше пред него. После разкопча чорапите й и ги изхлузи като люспа от краката. Спря очи върху нея и дълго я гледа.
— Красива си.
Ан не можеше да говори. Беше изгубила дъх от желание.
Той коленичи, за да свали сутиена й. Гърдите й се разголиха пред него със стегнати от възбуда зърна. Косата й се бе разпиляла по възглавницата като златист ореол.
Наведе се да я целуне. Мъжкият му език бе топъл и я възбуждаше, когато срещаше нейния. Тя го сграбчи за раменете и го привлече по-близо. Ароматът на тялото му, тъй съблазнителен, когато танцуваха, бе станал по-остър и мъжествен.
Той ласкаво прокара пръст по челото й, после по бузата, изучавайки я, сякаш тя бе нещо ценно, което виждаше за първи път, което трябваше да се докосва с внимание и преклонение. Галеше раменете, ръцете и хълбоците й, дланите му се движеха надолу по бедрата й, чак до пръстите на краката й, и караха всяка брънка в нея да ликува от желание.
Тогава той стана, за да свали своите дрехи. Съблече елегантния костюм, после ризата, под която се откриха мускулести гърди, здрав, изсечен кръст и силни крака. Въпреки гъвкавата му млада външност у него имаше нещо масивно като скала. Тя го гледаше с благоговение. Стоеше пред нея изправен, изваян от нещо по-висше от обикновена плът и поради това несравнимо по-привлекателно.
Тя протегна ръце към него, цялата трепереща.
Ръцете й любовно се разхождаха по силните рамене, на които се бе любувала, после надолу по гърба му, по твърдите като челик връзки от мускули и накрая по мъжките слабини, възбуждащо притиснати към нея.
Краката й податливо се разтвориха, гърбът й се изви, за да му отдаде гърдите й. Той я притисна по-здраво. Тя усети в премала как бавно търси тайното й място, после с мълчалив и мощен тласък се плъзна в нея докрай.
Никога не си беше представяла, че сексът може да е така нежен и същевременно непреодолимо завладяващ. Той я изпълваше цялата, притискаше я плътно и тя не можеше да му устои, а в същото време й оставяше място за самата нея, за личните й чувства. И докато бавните тласъци в нея разпалваха страстта й до неописуеми висоти, топлите ръце все още я притискаха плътно, а страховитите самоуверени мускули я държаха тъй внимателно, сякаш бе крехка порцеланова чаша.
Тя цялата трепереше, когато той й поднасяше оргазъм след оргазъм, един от друг по-неописуемо прекрасни. Краката й обгръщаха плътно кръста му, ръцете й галеха плътта му, благоговеещи пред изопнатите мускули, които бяха навсякъде.
Главата й се отмяташе в разни посоки, тялото й тръпнеше от наслада, пръстите й драскаха в полуда загорялата му кожа. И точно когато мислеше, че не може повече да издържи на този унес, че ще умре от удоволствие, ако това продължи, с последен силен тласък той достигна още по-дълбоко, до непознато място в нея, което тя не подозираше, че притежава, рязко я повдигна и я дари с топлината на страстта си.
Стоновете й звучаха в ушите му дълго след като бяха достигнали върховните висоти, понеже удоволствието й продължи да се стеле на дълги конвулсивни вълни и да я кара да потръпва отново и отново в прегръдката му.
Тя дълго не можа да си поеме дъх. Сякаш се бе отделила от земята и от себе си. Беше й донесъл нещо безкрайно различно от жалките й сексуални срещи със съпруга й, нещо надминаващо дори най-смелите й момичешки фантазии за секса. Той й бе дал нещо съвършено, беше я дарил с наслада, чиито измерения никога не бе допускала, че съществуват.
Беше така запленена от него, че въобще не се учуди на думите му, когато й проговори.
— Аз те излъгах за жена си в магазина — прошепна. — Не съм женен.
Тя само кимна и го целуна по устните.
— Добре. Значи не трябва да те деля с никого.
 

След тази нощ Ан се виждаше с Джоузеф Найт винаги когато можеше. Трябваше да пусне в ход цялото си умение, за да се отърве от мъжа си и шпионите му. Принуди се да прибягва до невероятни хитрини и лукавство и се учудваше от самата себе си.
Подкупваше продавачките в скъпите магазини за дрехи, за да може да се измъква през задната врата за четирийсет и пет минути. Послужи си със същото и пред фризьора си. Налагаше се да харчи личните си пари, които грижливо бе заделяла от сумите, отпускани й от Карл Рицо.
Започна да ходи на курсове по танци «за да поддържа формата си», както съобщи на Карл. Започна да взема уроци по тенис, като уверяваше съпруга си, който искаше да се издигне в обществото, че когато стане добра, ще научи и него и двамата ще играят с други двойки. Започна да се занимава с езда. Реши да претапицира няколко стаи. Това изискваше срещи с декоратори, тичане по магазините, консултации с художници и дърводелци.
Всички тези дейности бяха претекст за кратки бягства от контрола на мъжа й, които я водеха право в обятията на Джоузеф Найт.
Тя употреби всички възможни трикове и успя да се среща с него по два пъти седмично. По време на вълшебните срещи забравяше самотния си живот и беше най-щастливата жена на света. Милувките на Джоузеф й отваряха вратата към сбъднатите мечти, към огрения от слънцето свят, в който я уважаваха, разбираха, закриляха и правеха щастлива, а любовният й екстаз бе по-силен от всякога.
Когато не беше с него, живееше в болезнено очакване. Тялото й жадуваше за неговото с настойчивост, която не можеше да потисне. По всяко време на деня, когато бе сама, мислеше за него, за топлите му устни и здравите му ръце, за мускулестата му голота.
Беше ненаситна. Не й омръзваше да бъде с него. Ала зависеше не само от плътта му. Нещо в спокойния му сериозен вид, във вътрешната сила, която му позволяваше да бъде толкова, мил и отзивчив, бе покорило сърцето й. Беше създадена именно за този мъж, за Джоузеф Найт. Той бе мъжът, за когото бе мечтала през цялото си моминство. Карл Рицо бе колосална грешка, чудовищна катастрофа. Когато мислеше за него, сърцето й се обръщаше, а когато я докосваше, побиваха я тръпки. Но дълбоко в себе си изпитваше безкрайна радост при мисълта, че най-сетне съдбата й бе разрешила да срещне Джо, мъжа на мечтите й.
След първия месец разбра, че му принадлежи завинаги. Беше готова да направи всичко, да пренебрегне всяка опасност, да поеме всякакви рискове, за да бъде с него. Не я беше грижа какво й носи бъдещето. Сърцето й бе намерило своето място. Нищо не можеше повече да го промени.
Затова бе изумена, когато веднъж Джоузеф Найт постави пред нея неочакван въпрос.
— Имам нужда от помощта ти — каза. — Важно е.
— Всичко, което поискаш, скъпи. Само кажи.
— В личния кабинет на мъжа ти у дома има сейф. Трябва ми комбинацията.
 

11
 
Ан Рицо не бе на себе си от вълнение.
Беше се превърнала в героиня от приключенски роман. Любимият й бе поставил трудна задача и тя щеше да докаже, че може да се справи, заради него и любовта им.
Беше прекалено силно увлечена по Джоузеф Найт, за да му се сърди за измамата, с която си бе послужил, за да се запознае с нея. Бе твърде късно за подобни скрупули — тя беше безнадеждно влюбена.
Освен това Найт й бе казал някои неща за професионалните си взаимоотношения с мъжа й и за тъмните му сделки. Недотам, че да я въвлича в подробности, които да тежат на съвестта й, но достатъчно, за да й покаже какво алчно и користно животно е Карл Рицо.
Ан не се изненада от тази новина. Тя се досещаше за някои неща. Спомни си за Съни Галиън, с когото бяха такива добри приятели. Сега тя наистина си даваше сметка за ужасните последствия от решението си да се омъжи за Карл. Той бе чудовище.
Без дори да се замисля, тя щеше да направи всичко, което Джоузеф Найт искаше от нея. Не само защото беше влюбена в него. Това бе и една възможност да промени живота си, който така безразсъдно бе погубила, когато се омъжи за Карл.
И така тя се впусна самоуверено и дръзко в изпълнение на задачата като неустрашима мелодраматична героиня, безразлична към рисковете, на които се излагаше.
Джоузеф Найт й обясни, че при нормални обстоятелства не би и помислил да я моли за подобна рискована услуга. Но сейфът на мъжа й бе марка «Майнър» — най-доброто, което можеше да се купи с пари. Дори и за най-опитния крадец щеше да е по-лесно да взриви подобен сейф, отколкото да се опитва да го отвори. Просто нямаше да му стигне времето. Найт се нуждаеше от комбинацията. Трябваше му помощта на вътрешен човек. А вътрешният човек беше Ан.
Тя започна да следи по-внимателно действията на мъжа си. Наблюдаваше го, когато вечер влизаше в личния си кабинет, дебнеше го, когато излизаше оттам. Докато той се къпеше, успя да разгледа връзката с ключовете му. Внимателно ги изучи. Откри кой от тях е за вратата на кабинета му. Ала едно бе да го познае, а съвсем друго — да го измъкне от Карл. Той ревниво пазеше ключовете си, а малкият кабинет бе винаги заключен. Нямаше да е лесно да се проникне в светилището му.
Нуждата, майка на откритията, осени Ан с вдъхновение.
Една вечер сипа в коктейла на мъжа си достатъчно силно приспивателно, за да го приспи дълбоко. Накара го да се любят, за да го изтощи докрай. Когато мъжът й заспа като вцепенен, Ан скочи от леглото, измъкна ключовете от джоба му и отиде до един денонощен ключар, който й извади дубликат на ключа от кабинета. Върна се към три часа сутринта. Беше неимоверно трудно да излезе от собствения си дом и да се прибере, без да привлече вниманието на прислугата и на дежурния телохранител, нает от Карл. Само защото познаваше градината и къщата по-добре от всеки друг, успя да се измъкне и да се върне незабелязано. Разбира се, не можеше да използва никоя от собствените си коли. В една близка уличка я чакаше кола, оставена от Джоузеф Найт.
За нейно щастие мъжът й нощем често отсъстваше от къщи. Карл Рицо бе типичен представител на гангстерските среди и по няколко пъти седмично се събираше с приятели да играе покер и да пие. Искаше от жена си всеки миг да е на негово разположение, но изобщо не го беше грижа за нощите, които тя прекарваше сама, докато той гуляеше. Затова Ан разполагаше с достатъчно време за това, което имаше да прави.
На по-следващата вечер, след като бе извадила дубликата на ключа, Карл излезе в града. Щом прислугата се прибра по стаите си, Ан влезе в кабинета. Светна лампата и затърси сейфа в малкото помещение. Откри го зад дъбовата ламперия на една от стените. Не беше правен сериозен опит да бъде скрит. Очевидно Карл смяташе, че присъствието на личната му охрана и високото качество на сейфа са достатъчни, за да пазят тайните му.
След като намери сейфа, Ан запреглежда всички лични книжа в бюрото на Карл. Търсеше комбинацията.
Не я намери. Нещо повече, голяма част от книжата бяха напълно невинни. Между тях имаше банкови извлечения, влогови документи и нотариални актове за недвижими имоти. Очевидно истинските доказателства за деловия живот, който Карл водеше, бяха скрити в сейфа.
Ан затърси някакво съобщение, оставено за адвоката Макс Бегелман. Бележка, запечатан плик или нещо подобно. Никакъв резултат. За сметка на това в чекмеджето на бюрото откри копие от завещанието на Карл. Беше го оставил там по необходимост, за да могат тя и адвокатът му да го намерят в случай, че умре.
Ан седна и изчете завещанието. Предполагаше, че някъде в него има условие, отнасящо се до сейфа и вероятно дори за комбинацията.
Ала не откри нищо.
Между другото забеляза инструкциите на Карл за разпределението на имуществото му. По-голямата част се наследяваше директно от Ан. Оставяше малка годишна издръжка на майка си в Италия, друга — на сестра си в Ню Джързи.
«Значи все пак ме обича», помисли си Ан с презрение. Карл Рицо вече не я интересуваше. В сърцето й имаше място само за Джоузеф Найт.
За комбинацията обаче в завещанието не се споменаваше нищо. А тя знаеше, че най-важните тайни на Карл трябва да са в сейфа. Дойде й наум, че намиращото се в сейфа е толкова важно, тъй изобличително, че Карл не би желал да бъде отваряно за съдебно легализиране на наследството. Можеше и никога да не види бял свят.
Тогава сигурно имаше наум нещо още по-особено и по-коварно.
Тя вече се канеше да прибере листовете, когато нещо привлече погледа й. На последната страница бе прибавено допълнение към завещанието.
 
«Освен това изисквам, след като умра, с портрета на съпругата ми по никакъв начин да не се предприема нищо без съгласието и указанията на адвоката ми Макс Бегелман. В случай, че по това време Макс Бегелман е починал или отсъства, портретът да се предаде на лицето или лицата, упоменати в настоящото завещание.»
 
Ан Рицо разбра, че е намерила това, което търсеше.
Тук се криеше нещо повече от кратката инструкция. Вероятно някакъв шифър между мъжа й и Макс Бегелман, някакво указание, което Макс знаеше как да разтълкува.
Тя прибра завещанието, излезе от кабинета и слезе в дневната на долния етаж. Светна лампата в нишата на тавана, която осветяваше портрета. Беше хубава картина, дело на най-добрия художник-портретист в Средния запад, рисувал всички дами от висшето общество. На него Ан изглеждаше великолепна, изискана, аристократична. Нямаше съмнение, че Карл я вижда такава или искаше да я вижда така. Тя бе толкова свикнала с присъствието му в дневната, че дори не го беше поглеждала от месеци насам.
Сега започна внимателно да го изучава. Опита се да го погледне с очите на Макс Бегелман — както умният мъж би го гледал след смъртта на Карл. Питаше се дали нямаше някакво указание за Макс под боята, в рамката или в платното.
Взе една лупа от писалището и прегледа целия портрет за тайни знаци или скрити цифри. Разгледа гънките на рисуваната си рокля, мазките на четката в косата си, фона от драперии и светлосенки.
Не намери нищо. Очите й пареха от напрежение, гърбът я болеше от протягането, за да разглежда картината под лупа.
Тогава погледът й бе привлечен от огърлицата на портрета — красивата диамантена огърлица, която Карл й подари, когато поиска ръката й. Неизвестно защо, на портрета огърлицата изглеждаше различно.
Ан дълго я гледа, после с леки стъпки отиде тихо до стаята си и извади от кутията с бижута истинската огърлица.
Върна се, застана пред картината и дълго мести поглед от скъпоценното бижу в ръката си към рисувания образ и обратно. Скоро разбра, че не са еднакви.
Броят на скъпоценните камъни бе различен. Различно бе и разположението им между златните обковки. Разликата бе твърде незначителна, за да се забележи от случаен наблюдател, но и твърде добре замислена, за да бъде пропусната от някой, който търсеше подобна подробност.
На рисунката имаше три групи от камъни, както и в самата огърлица. Но броят на камъните във всяка група, както и броят на италианските златни мъниста между групите от камъни бяха променени от художника.
В първата група в действителност имаше пет камъка, а на картината те бяха шест. Във втората група бяха променени от осем на седем. В третата група от осем бяха станали шест. Броят на италианските златни мъниста, отделящи всяка група диаманти, също бе променен.
Ан вече беше сигурна, че е открила това, което търсеше.
С разтуптяно до полуда сърце изтича до писалището си, взе един лист и записа броя на камъните и мънистата от картината. Изгаси лампите в дневната, върна се в стаята си и внимателно се вгледа в двете серии от числа.
Започна от най-простото. Просто нареди числата две по две, за да получи двуцифрено число. Там, където в огърлицата имаше пет камъка, а на картината — шест, се получи числото 56. Опита да събира числата, след това да ги изважда едно от друго. После започна да опитва по-сложни действия, анализирайки пермутациите и комбинациите, които се получаваха от броя на мънистата и камъните, умножавани и делени по различни начини.
Към три часа сутринта, когато Карл Рицо се прибра, Ан бе разработила с помощта на числата осем основни комбинации за сейфа в кабинета. Когато чу, че входната врата се отваря, мушна листчето на дъното на кутията за бижута — каква ирония! — и бързо се пъхна под завивките. Когато Карл влезе в спалнята, се престори на заспала. С облекчение разбра, че бе твърде уморен, за да мисли за секс, понеже той веднага си легна.
На следващия ден започна ново очакване. Ан знаеше, че не можеше да влиза в кабинета, докато прислугата е будна. Трябваше да чака Карл отново да излезе. Но тази вечер той си остана у дома, както и следващите два дни. Тя бе принудена да слуша монотонния му говор на вечеря и да понася да я люби с несръчно въодушевление късно през нощта. Очевидно престорената й страст преди няколко дни го бе изпълнила с идеи за нови интимности. Сякаш искаше да се сближат. Дори й засвидетелства по-голяма обич от обикновено. Струваше й се, че ще се пръсне под тежестта на ласките му. Повдигаше й се от миризмата на тялото му, от вкуса на езика му, когато я любеше. Но търпеше заради Джоузеф Найт.
Най-после на петата нощ Карл отново излезе. Ан бе готова. Когато къщата утихна, тя тихо тръгна боса по коридора, влезе в кабинета, отмести ламперията и откри сейфа. В треперещата й ръка бе листът, на който бе изписала възможните комбинации.
Опита първата. Нищо. Сейфът си оставаше надеждно заключен.
Премина неустрашимо към втората серия числа. Усилията й отново се увенчаха с неуспех.
Погледна часовника на бюрото. Беше един часът. Имаше поне още един час, докато Карл се върне. Никога не си идваше преди два.
С вдървени от тревога пръсти продължи да опитва комбинациите. От вълнение въртеше диска прекалено бързо и трябваше да започва отново и отново. Дишаше учестено, ръката й трепереше.
След половин час при завъртането на диска езичетата помръднаха и бравата щракна. Дръжката на сейфа видимо помръдна. Тя я дръпна и тежката врата се отвори. Беше успяла.
Едва не извика от радост. Откога чакаше този момент! Беше изпълнила поръчението на Джоузеф Найт. Бързо изпробва комбинацията отново, за да се увери, че действа, и се помъчи да я запомни. После посегна да затвори вратата на сейфа.
Ала любопитство спря ръката й и тя предпазливо надникна в съдържанието на сейфа. Остана поразена. Беше пълно с пари в брой, с ценни книжа и документи за най-различни незаконни сделки. Ан не разбираше от незаконна дейност, но пред очите й имаше неоспорими доказателства, че мъжът й е замесен в търговия с наркотици, в проституция, хазарт, изнудване и дори по-тежки престъпления. В този сейф имаше доказателства, достатъчни да го изпратят във федералния затвор с три доживотни присъди.
Тя поклати глава, затвори сейфа, излезе от кабинета и се върна в спалнята си. Там отново повтори комбинацията, за да се убеди, че наистина я е запомнила.
Рицо се прибра в три часа. Беше в настроение да се люби с жена си, но когато видя колко дълбоко е заспала и колко уморена изглежда, сърце не му даде да я безпокои. През ум не му минаваше, че е стояла будна до малките часове и бе работила, за да го предаде.
На другия ден Ан се обади в градската кантора на Джоузеф Найт от обществения телефон в тенис клуба. Продиктува комбинацията, която бе открила, и получи благодарности за положените усилия.
Тогава се прибра у дома, седна и зачака.
Десет дни по-късно, докато Карл Рицо и жена му бяха на театър, къщата бе ограбена с взлом. Беше обикновен грабеж, явно дело на аматьори — откраднати бяха някои сребърни предмети и бижута. Единственото, което го правеше по-различен, бе, че всички прислужници, намиращи се в къщата по това време, бяха зашеметени с палки.
Когато Карл Рицо научи за обира, той незабавно провери сейфа в тайния си кабинет. Когато погледна вътре, кръвта му се смрази.
Наличните пари и ценните книжа не бяха покътнати. Нито финансовите документи, свидетелстващи за значителните данъчни престъпления, които бе вършил за последните петнайсет години.
Но поверителните материали, документиращи факта, че през дългите доходни години на мошеничества с лихварски операции, хазарт, проституция и трафик на наркотици бе действал зад гърба на Чикагския престъпен синдикат, липсваха от сейфа. Тези документи доказваха, че Карл Рицо е ренегат, нечестен спрямо мафията, на която дължеше толкова много за положението си в града.
Рицо си даваше сметка, че липсата на тези документи е смъртната му присъда. Той незабавно утрои охраната в къщата, нае нови телохранители. Пътуваше до офиса си, придружаван от въоръжени до зъби главорези, и се преструваше, че води сделките си както обикновено. После без никакво предупреждение двамата с Ан напуснаха страната.
Карл съобщи на съдружниците си, че той и жена му имали нужда от почивка и заминавали на обиколка из Европа. Щели да отсъстват най-малко три седмици.
Това, което не каза никому, бе, че деветдесет процента от авоарите му заминаха с него на борда на кораба, пътуващ към Хавър. Тези авоари в пари и ценни книжа щяха да бъдат внесени на сметка в швейцарска банка. Рицо нямаше намерение да се връща в Съединените щати. Щеше да започне всичко отново в Европа, където никой не го познаваше. Щеше да му е трудно, особено на неговата възраст. Но той нямаше избор. Ставаше дума за оцеляването му. Мафията не забравяше тези, на които имаше зъб. Ако кракът му стъпеше отново на американска земя, с него беше свършено.
На кораба Карл въздъхна с облекчение. Оставяше родната си страна, но оставяше и неумолимите си преследвачи, които неминуемо щяха да го убият, ако не бе избягал.
Започна да се наслаждава на първокласните условия на кораба. Той и красивата му жена бяха поканени да вечерят на капитанската маса. Заведе Ан да танцува в балната зала и видя как пътниците от първа класа в официалните си облекла й се възхищават. Двамата с нея седяха на горната палуба, гледаха лунната светлина над океана и говориха за новия си съвместен живот. Каза й, че Чикаго му е омръзнало, че е провинциален град с ужасен климат и недостатъчно изтънчени жители. Европа щеше да е вълнуваща промяна и за двамата.
Ан се усмихваше и мълчеше. Знаеше, че наоколо има хора от личната охрана, които наблюдават и Карл, и нея. Трябваше да изглежда въодушевена от новите планове на Карл. Последното нещо, което искаше, бе да му даде дори най-нищожния намек, че е замесена в неволята, принудила го да бяга от родния град.
За Рицо това бе романтично пътуване. Всяка нощ любеше Ан в просторната си кабина. С всеки изминал ден, колкото повече Америка се отдалечаваше зад пенещата се диря на кораба, а Европейският континент приближаваше, той се чувстваше все по-сигурен.
Пътуването завърши в едно мъгливо утро на пристанище Хавър. Корабът бе ескортиран до мястото за хвърляне на котва от френски буксири. Пристанищните власти се качиха на борда, за да освободят плавателния съд, а френските митничари чакаха на кея.
Карл Рицо стоеше до перилата с жена си и с усмивка наблюдаваше суетнята наоколо. Носачи мъкнеха багаж, пътници махаха на посрещачите на кея.
Неочаквано Карл тихо изсумтя и се хвана за гърлото, сякаш не можеше да си поеме дъх. Ан се обърна, за да го попита какво има. Той не можа да й отвърне и бавно се свлече на палубата. Очите му се изцъклиха, втренчени в красивото й лице.
Извикаха корабния лекар, който нареди незабавно да пренесат Карл в кабинета му. Предположи, че става дума за мозъчен удар или инфаркт, и започна да се опитва да го съживи. Без резултат. Карл Рицо беше мъртъв.
Лекарят уведоми местните здравни власти, които откараха тялото във френска болница за аутопсия, френският патолог, не съвсем убеден във версията за сърдечна недостатъчност, скоро откри причината за смъртта. На тила на Карл Рицо имаше едва забележима раничка. Гръбначният му мозък бе умело пронизан с остър предмет.
Патологът, опитен лекар, който бе видял доста убийства в престъпните среди, разбра какво е станало. Карл Рицо бе ликвидиран от опитен платен убиец, който явно се бе промъкнал в потока от носачи и пасажери на палубата и бе намушкал жертвата си с точен удар, след което бе изчезнал в тълпата.
Карл Рицо се върна в Чикаго в ковчег. Съпругата му го придружаваше, носейки в куфара си не само гардероба, предназначен за удълженото си пътуване из Европа, а и милионите долари в брой и ценни книжа, които съставляваха основните спестявания на Карл Рицо.
Погребението бе извършено от погребално бюро в центъра на града, далеч от имението му в Гленкоу и близо до южняшките му корени.
Силно впечатление направи фактът, че погребението му бе бойкотирано от всички негови някогашни приятели мафиоти. Единствено Ан и най-близките му роднини се събраха, за да изслушат хвалебственото слово.
Седмица по-късно Ан присъства на четенето на завещанието на Карл. Тя действително наследяваше почти всичките му авоари. Беше много богата.
Колкото до Джоузеф Найт, той продължи несмущаван да върши бизнеса. Отношенията му с Чикагския престъпен синдикат бяха сърдечни. Скоро след смъртта на Карл Рицо беше поканен на прием в къщата на Винсънт Монако, председателя на синдиката. Прекара една приятна вечер, а Монако го извика настрана, за да го увери в бъдещото си приятелство и сътрудничество.
Никой от двамата не загатна за Рицо, за неотдавнашната му смърт или за обира, станал причина за гибелта му. Въпреки това Монако вече знаеше от агентите си, че малко преди събитията, довели до нещастието, Рицо се бе опитал да измъкне пари от Найт. А хитрият мафиотски шеф знаеше, че на тоя свят няма случайни неща.
Имаше и друга причина, поради която към Найт изпитваха голямо уважение.
Същия ден, когато Карл Рицо бе убит на борда на кораба, бодигардът Салваторе д'Амато бе намерен удушен в дома му.
Въпреки че мафията бе директно замесена в случилото се с Карл Рицо, тя нямаше нищо общо със смъртта на плещестия бодигард. Тя бе дело на неизвестен външен човек.
Убиецът на Салваторе трябва да е бил много силен и смел. Беше видял сметката на д'Амато с голи ръце.
Знаеше се, че Салваторе се бе отнесъл зле с Джоузеф Найт вечерта на първото му посещение у Карл Рицо. Винсънт Монако направи очевидното заключение.
Джоузеф Найт определено заслужаваше уважение.
 

Три месеца след смъртта на мъжа си Ан Рицо реши, че вече не е опасно да потърси Джоузеф Найт. В края на краищата никой не го беше грижа дали е вярна на паметта на мъжа си.
Тя се обади в кантората на Найт в Чикаго. Секретарката й каза, че е заминал извън града по работа. Щял да потърси Ан, когато се върне след две седмици. Записа името на Ан и й благодари, че се е обадила.
Джоузеф Найт не потърси Ан. Тя притеснено изчака да минат двете седмици, после отново се обади в кантората му.
Този път секретарката вежливо я уведоми, че Джоузеф Найт отсъства извън страната и я попита защо го търси. Ан отказа да й отговори.
При третото обаждане седмица и половина по-късно получи същия отговор.
Ан разбра, че секретарката я лъже.
Найт беше в Ню Йорк. Беше дал на секретарката си изрични указания по никакъв начин да не допуска Ан Рицо на среща с него.
Това й докладваха детективите, които Ан бе наела, за да открият Найт и да разберат защо не й се обажда.
Даде на детективите допълнително възнаграждение и им нареди да продължат да наблюдават Джоузеф Найт отдалеч. Искаше да знае къде се намира, с кого е и какво прави. По всяко време. Беше намислила нещо.
«Ти още не знаеш, Джо, но аз ще се омъжа за теб», каза си тя замислено.
 

12
 

«Дейли Варайъти», 12 юли 1936 г.
«Ив Синклер, най-младата и вероятно най-талантлива сред изпълнителките на главни роли в Холивуд, пожъна триумфален успех с първия си самостоятелен филм «Най-младото сърце», където играе ролята на прелестна млада жена, която се омъжва по любов въпреки интригите на два упорити рода.
Няма актриса след Лилиан Гиш, която да е предизвикала такива хвалебствия от страна на критиката на толкова крехка възраст. Не друг, а самият Харъл Кийтън от «Ню Йорк Таймс» приветства госпожица Синклер като «осемнайсетгодишен гений с красотата на Карол Ломбард и дълбочината на Бети Дейвис». Не знаем друга актриса да е встъпвала в нов етап от кариерата си по-сензационно от Ив Синклер в «Най-младото сърце».
Говори се, че превъзходната й игра, съчетана с необявени проекти за бъдещи филми, са й донесли нов договор с «Уърлдуайд Пикчърс». Това е едно малко чудо. Детето звезда, което на осем години си създаде име и продължи нагоре, за да се прочуе в цялата страна с безупречната си игра в популярния, но обречен на гибел сериал «Джил и Джони» с Томи Валънтайн, от години показва всички признаци за голям актьорски потенциал. Някои наблюдатели се опасяваха, че дългата й съвместна работа с изпадналия в немилост Валънтайн ще хвърли сянка върху собствената й кариера, но тя сложи край на всякакви догадки от този род с блестящия си нов филм.
Ще успее ли Ив Синклер да спечели тази година «Оскар» за най-добра женска роля? Без съмнение крехката й възраст и недотам високите качества на «Най-младото сърце» като филм ще й отнемат тази чест. Но никой в бранша не ще забрави великолепната й игра, а още по-малко студио «Уърлдуайд Пикчърс», което според някои сведения току-що е заплатило със седемцифрена сума изключителното право да използва Ив в следващия етап от невероятната й кариера.»
 
Ив Синклер седеше в кантората на адвоката си Крейг Джанъс от престижната холивудска правна фирма «Джанъс, Хъбърд и Ийзън».
Беше се разположила удобно в едно от големите, кожени кресла, предназначени за важни посетители, облечена в класически ленен костюм с бижута от бяло злато, специално изработени за нея от «Сибил Бенетън» в Холивуд.
Тя гледаше към Крейг Джанъс — почтен господин, надхвърлил шейсетте, който работеше в правната фирма от двайсет години. Ив бе ангажирала услугите му преди няколко месеца специално за този ден и бе възложила на фирмата му да уреди подробностите по новия й договор с «Уърлдуайд Пикчърс». Свързването й с «Джанъс Хъбърд и Ийзън» бе ключов момент в новия живот, който започваше като голяма кинозвезда.
Тя нито веднъж не погледна към останалите посетители в стаята.
Единият беше майка й.
Другият беше адвокатът на майка й.
Етел Форест, преди това Рой Касале, а още по-преди — госпожа Елиът Зоненбаум, не спираше да се усмихва на дъщеря си. Цял живот бе градила кариерата на Ив и искаше Ив да го помни.
Ала Ив нито веднъж не срещна погледа на майка си. Беше дошла сама и вече чакаше, когато госпожа Форест и нейният адвокат пристигнаха. От началото на срещата не бе отместила поглед от лицето на Крейг Джанъс.
— Нека започнем от фактите — заговори Крейг. — Както знаете, госпожо Форест, дъщеря ви Ив е вече пълнолетна. Навърши осемнайсет години. Според калифорнийските закони има право да контролира всичките си приходи като актриса. Вашето управление на делата й като неин законен настойник вече не е необходимо. Сега ще трябва да изработим ново споразумение.
Настъпи тишина. Адвокатът на госпожа Форест, хитър и доста схватлив холивудски юрист на име Луис Айзъкс, погледна косо към клиентката си, с което й напомни да мълчи.
Крейг Джанъс се усмихна.
— Бих искал да благодаря и на двама ви, че дойдохте — каза вежливо.
— За нас беше голямо удоволствие — обади се Луис Айзъкс. — Госпожа Форест желае само най-доброто за дъщеря си. Тя би искала да участва пълноценно във всяко ново споразумение.
Госпожа Форест отново се усмихна на Ив, но Ив продължи упорито да гледа адвоката си. Майката ясно съзнаваше, че това е лош признак, но въпреки това усмивката не слезе от устата й.
Тя с мъка сдържаше основателния си гняв. Проклинаше неотдавнашните промени в калифорнийските закони, които позволяваха на млади холивудски пикли да поемат управлението на финансовите си дела още на осемнайсет години. Според нея капиталите на едно дете би трябвало да се защитават от семейството му поне до двайсет и една годишна възраст, а ако е възможно, и по-нататък. Едно дете на осемнайсет едва ли може да се разпорежда със стотици хиляди долари. Подобна отговорност можеше да се възложи само на кръвни роднини, които се грижат за нея.
Госпожа Форест управляваше парите на Ив от самото начало, още когато Ив подписа първия си договор като безпомощно осемгодишно момиченце. Тя бе наставляваща дъщеря си, докато стана филмова звезда, което й бе коствало огромно количество време, пари, енергия и любов. Не виждаше по каква причина трябва да спре да го прави. И тя, и адвокатът й се надяваха, че на тази среща ще успеят да убедят Ив да ги упълномощи да продължат да получават дял от печалбите й и да ги управляват. Здравият разум и най-обикновеното чувство за благоприличие изискваха Ив да не изключва майка си от играта.
Майка й имаше и други причини за безпокойство.
Подобно на цял Холивуд и госпожа Форест знаеше, че Ив току-що е подписала с помощта на Крейг Джанъс договор с «Уърлдуайд Пикчърс» за поне пет пъти по-голяма заплата от всичко, което бе получавала до този момент.
А това бяха много пари. Те щяха да свършат много добра работа на госпожа Форест.
През последните десет години Ив бе получила над един милион долара като актриса. Тези пари бяха поверени на майка й. Част от тях беше похарчила по самата Ив за дрехи, фотографи и така нататък. По-голямата част беше разиграла на борсата, както я посъветва вторият й съпруг, Рой Касале. Останалото бе употребила, за да живее в лукс в имението в Брентуд, купено със спечелените от Ив пари, и да пътува из Европа, където бе купила вила в Сардиния.
За съжаление със задълбочаването на Голямата криза госпожа Форест на практика бе разорена от загубата на стотиците хиляди долари, вложени на борсата. Най-вече тази беда стана причина за развода й с господин Касале. Рой бе любвеобилен, но безотговорен човек, който я увещаваше да влага пари в разни сделки, които често не бяха толкова сигурни, колкото той твърдеше.
Освен това Рой се оказа непоправим женкар. Това бе преляло чашата.
Не че госпожа Форест можеше да се похвали, че е идеалната съпруга. И тя си имаше малките прегрешения. Едно от тях бе забежката й с Дон Форест, агент по недвижими имоти от Лос Анджелис, който умееше да я развеселява. След раздялата с Рой тя се омъжи за господин Форест.
Скоро след женитбата, благодарение на процъфтяващата кариера на Ив, отново се появиха пари за неплатените сметки и дори останаха немалки суми. Следвайки съвета на третия си мъж, Етел ги вложи в някои много интересни спекулации с недвижими имоти по калифорнийския бряг.
Мислеше, че натрупва наистина голяма сума от спестявания за себе си и разбира се, за Ив. Ала се оказа, че Дон играе нечестно на пазара за недвижими имоти. През последната година понесе сериозно поражение с някои от инвестициите на Етел и тя на практика пак беше без пукната пара.
Разбира се, отчасти самата Етел си бе виновна за развитието на нещата. Беше похарчила големи суми за себе си, то се знае пак заради Ив. Тя смяташе, че като майка и нейна представителка трябва да живее нашироко. Тук влизаше имението в Брентуд, което водеше след себе си доста голяма ипотека. Тук бяха дрехите й от най-добрите холивудски модни къщи. Тук бяха и бижутата, и двата ролс-ройса, и вилата в Сардиния. На всичкото отгоре нито едно от тези неща не бе напълно изплатено.
Освен това Етел обичаше да играе комар. За нея това бе вълнуващо удоволствие, което й помагаше да забрави напрежението от отговорностите й като майка на кинозвезда. С Дон бяха прекарали доста нощи на рулетка и двайсет и едно в «Клауди». Накратко казано, тя бе направила всичко, което една майка може да направи за дъщеря си, освен да сложи някоя кръгла сумичка настрана. Беше разчитала талантът на Ив да й помогне през усилните години и да я изведе до по-щастливи времена. След случката с Томи Валънтайн се бе поуплашила. Ала Ив, вярна на себе си, показа, че е борец, и стъпи здраво на краката си.
Дори Етел бе изумена от играта на Ив в «Най-младото сърце» — първият филм от новата й кариера като изпълнителка на главни женски роли. Не беше очаквала, че Ив притежава такава зрелост и дълбочина като актриса. Перспективите, които този филм разкриваше както за Ив, така и за нея, я изпълниха с вълнение. Беше решила през пролетта да се разведе с Дон Форест — той чисто и просто не бе достатъчно добър за нея — и да се омъжи отново. Предната зима се бе запознала в казиното с един очарователен мъж — търговец на автомобили от Пасадина…
Но когато чу, че Ив е уредила сама новия си договор с «Уърлдуайд Пикчърс», тя се изненада и дори се възмути. Ив бе сключила сделката чрез «Джанъс, Хъбърд и Ийзън», без да каже дума нито на майка си, нито на агента си. Новият договор бе вече свършен факт. Госпожа Форест още не знаеше нищо за условията му, понеже никой не й го беше показвал.
Това бе злокобен признак.
Имаше и още една причина, поради която госпожа Форест трябваше да демонстрира днес възможно най-добро поведение. Ако Ив желаеше да упражнява по-голям контрол върху кариерата си, майка й нямаше да й пречи. Но една дъщеря със сигурност трябва да оцени какво е направила майка й за нея и е редно да се отплати за цял един предан живот.
И така, Етел Форест притеснено очакваше Крейг Джанъс да заговори. Всичко зависеше от това, което щеше да се случи днес в тази кантора.
Крейг Джанъс се прокашля.
— Ив изпитва благодарност към майка си, задето се е грижила за финансовите й въпроси до този момент. Колкото до бъдещето, бихме искали да уверим госпожа Форест, че тя винаги ще бъде обект на любов и уважение от страна на дъщеря си.
Настъпи тишина. Госпожа Форест усети силно сърцебиене. Погледна към адвоката си. Луис Айзъкс гледаше вторачено пред себе си, сякаш погълнат от някаква своя си мисъл, която го отнасяше далеч оттук.
Тя издаде някакъв звук, който свали Луис от облаците. Той се усмихна на Крейг Джанъс и се наведе напред в стола си.
— Това означава ли, че госпожица Синклер желае финансово съдружие с майка си, уредено по съдебен път от адвокатите на двете страни?
Крейг Джанъс отвърна студено.
— Тъкмо напротив. От днес нататък между госпожица Синклер и майка й не съществува никакво финансово съдружие. Нито ще има някакво съдебно уреждане на въпроса. От финансова гледна точка госпожица Синклер е свободна.
— Но как може! — избухна неочаквано госпожа Форест. Тя бе борбена натура, макар и да не бе най-всеотдайната майка. — Не можеш така да ме изоставиш, Иви! Аз те създадох от нищо! Забрави ли от колко неща се лиших заради теб? Забрави ли безсънните нощи, борбите за договори, ставането по тъмно, за да бъдеш навреме за снимки… Целия си живот дадох за теб, Иви. Половината от това, което представляваш, го дължиш на мен. Не можеш просто така да обърнеш гръб на всичко! Все пак кръвта вода не става.
Никой не продума. Ив продължи да не поглежда към майка си. Луис Айзъкс бе кацнал на крайчеца на стола си като марионетка, която всеки миг ще се прекатури. Крейг Джанъс гледаше в ръцете си.
Накрая Луис Айзъкс се обади все пак.
— Господин Джанъс, както знаете, госпожа Форест е вложила значително количество от собствените си средства, както и от времето и енергията си, за да подпомогне кариерата на дъщеря си. Трудно е такава преданост да се изрази с цена.
— Да, наистина — отвърна студено Крейг Джанъс.
— Не знам какво би казал съдът за задълженията на госпожица Синклер към майка й — продължи Айзъкс, — но знам, че госпожица Синклер като пълнолетна трябва да поеме отговорност за някои капиталовложения, направени от нейно име, които не са се изплатили така добре, както бихме искали. Те са били направени с добра воля и госпожа Форест е била много наскърбена.
— Луис — прекъсна го Крейг Джанъс. — Много добре знаем какво госпожа Форест е спечелила от кариерата на дъщеря си и какво е загубила… по своя собствена инициатива. Може би ще трябва да спомена, че ипотеките на къщата в Брентуд и на италианската вила са изцяло отговорност на госпожа Форест, както и всички дългове, направени от нея като настойник на дъщеря си. Тя няма никакво законно право да претендира за компенсация от дъщеря си. Ако смятате, че клиентката ви е несправедливо ощетена, аз ви приканвам да предявите още сега иск към госпожица Синклер. Ще оставим на съда да реши кой на кого е длъжник.
Луис Айзъкс прехапа нервно устни. Той знаеше много добре, че ако Ив Синклер реши да предяви иск към майка си за парите, пропилени в течение на години, на госпожа Форест лошо й се пишеше. Единственият шанс за майката, в случай че не успее да склони Ив с биене на чувства, бе в подходящ момент да излезе от играта. Трябваше да се сърди единствено на себе си за прахосничеството и за блудкавите си любовни авантюри.
Крейг Джанъс рязко се изправи.
— Ако няма друго, позволете ми още веднъж да ви благодаря за това, че дойдохте, и да ви пожелая приятен ден.
Той протегна ръка. Луис Айзъкс неохотно я стисна. После се обърна, за да изведе клиентката си от кантората.
Ала не беше толкова лесно да се отпрати Етел Форест.
— Ив, ти няма да направиш това! Посветих ти целия си живот! Целия си живот… Ти си ми длъжница!
Ив не отвърна. Крейг Джанъс застана между клиентката и посетителите си и леко ги побутна към вратата.
— Благодаря, че дойдохте — повтаряше той тактично. — Благодаря ви, благодаря ви…
Луис Айзъкс пошушна в ухото на майката:
— Ще поговорим затова отвън, мила. Успокой се, ще слезем долу и там ще говорим…
Ала госпожа Форест усещаше какво става. Целият й живот бе съсипан от неблагодарната й дъщеря.
— Кучка такава! — извика тя през рамо. — Ще те съдя до посиняване! Помни ми думите! Не можеш да ме оставиш без пукнат цент и да се отървеш безнаказано. Ще отнеса това до Върховния съд…
Вратата на кантората се затвори зад възпълното й тяло. От коридора долиташе гърмящият й глас, който изнасяше тирада на адвоката. Грозните звуци бавно заглъхваха. Ив гледаше вторачено през прозореца.
Когато всичко затихна, тя се обърна към Крейг Джанъс.
— Това ли е? Свободна ли съм вече?
— Като птичка, госпожице Синклер — усмихна се адвокатът. — Вече сте господарка на съдбата си. Поздравявам ви за това как умело поехте всичко в свои ръце през последните месеци. Доказахте, че сте истинска професионалистка.
Ив не даде вид, че е чула комплимента. Отново загледа през прозореца. Изразът на очите й бе толкова студен, че адвокатът отмести поглед.
— Какво ще стане с майка ми?
— Тя има доста сериозни дългове. Къщата, вилата, колите… И вече няма никакви авоари, след като я лишихте от доходи. Аз лично смятам, че ще трябва да продаде всичко, за да избегне фалит. Освен ако незабавно не се омъжи за богат мъж…
Ив го погледна в очите.
— А къщата?
Той отвори една папка на бюрото си и прегледа книжата в нея.
— Ипотеката е огромна и лихвата не е плащана от няколко месеца. Струва ми се, че това ще е първото, което ще ликвидира.
Ив стана. Изглеждаше свежа и красива в костюма си. Черното й палто бе преметнато през ръката й.
— Дръжте я под око. Когато я обяви за продан, предложете цена. Колкото може по-ниска, разбира се, но достатъчно висока, за да я накара да я продаде. Аз харесвам тази къща.
«Там израснах», помисли си с горчива усмивка.
— Добре — каза адвокатът и си записа нещо. — Ще се погрижа за това. Има ли нещо друго, госпожице Синклер?
Ив гледаше през прозореца. От кантората се разкриваше прекрасна гледка към Холивуд с Уилшър Булевард на преден план и възвишенията в далечината.
«Сбогом, майко!» Чакаше този миг от години и се надяваше, че когато дойде часът да нанесе своя удар, майка й ще има колкото може по-големи затруднения с имотите си. Сега мечтата й се сбъдваше. Етел Форест нямаше вече да споделя славата и богатството на дъщеря си. Щеше да прекара остатъка от живота си в съзерцание на състоянието, което бе изгубила благодарение на Ив.
Но задоволството на Ив от това, което бе сторила на майка си, вече избледняваше, изместено от тъмната решимост, която винаги изпълваше сърцето й при гледката на Холивуд. Това бе враждебен и опасен свят, пълен с умни и продажни мъже и жени. Но можеше да бъде завладян от всеки, чиято воля бе силна като нейния талант.
В този момент Ив Синклер бе готова за атака. Беше надраснала младежките изпитания. Беше изцедила докрай Томи Валънтайн, преди да го захвърли като мръсна дрипа, когато започна да й пречи. А сега се бе отървала и от майка си. Тя бе на прага на велика кариера, критици и публика бяха в краката й. Талантът й бе бляскав меч, наточен от дългогодишно търпение, упорит труд и опит. Можеше да унищожи всеки, застанал на пътя й. Имаше да върши още работа в света зад този прозорец.
«Опитайте се сега да ме спрете! — обърна се тя към слънчевите възвишения и забързания град от мечти. — Само се опитайте!»
 

13
 
През една ветровита декемврийска нощ, шест месеца след смъртта на Карл Рицо, Джоузеф Найт се прибираше в апартамента си в манхатънския Ъпър Уест Сайд, когато на пътя му се изпречи стройна фигура.
— Здравей, Джо.
Отначало не можа да познае Ан Рицо. Не приличаше на себе си. Нещо я бе променило. Очите й бяха поновому напрегнати, а тялото й бе странно, като на привидение. Въпреки това той отново бе поразен от необикновената й хубост, която сякаш още повече бе разцъфтяла.
— Радвам се, че те срещам, Ан. Какво те води насам?
Вътрешно той вече се готвеше за неприятности. Изражението на очите й бе красноречиво.
— Мога ли да вляза? — попита тя.
Джо се поколеба само за миг, преди да отговори.
— Разбира се.
Заведе я горе със себе си. В асансьора тя мълча. Дори не го погледна.
Когато влязоха в апартамента, Ан застана пред прозорците и се загледа в грандиозната гледка към парка и сърцето на Ню Йорк. Той бе купил жилището именно заради тази гледка. От върха на небостъргача Манхатън изглеждаше като приказна страна. Нечистотията и опасностите по улиците, покварата, стаена зад прозорците на всички тези офиси и жилища, оставаха невидими. Виждаше се само архитектурното великолепие на огромния град с бляскащите светлини и извисяващите се ръбове на сградите. Беше като поглед към човешките стремежи, изчистени от всичко грозно и продажно, което ги съпътства. Идолът без глинените му крака.
— Искаш ли да се съблечеш? — запита той.
Докато поемаше палтото, докосна раменете й. Нещо премина от нея към него, внезапно и силно като електрически ток. Това го привлече и същевременно отблъсна. Не я помнеше такава.
Когато тя се съблече, очите му се разшириха от изумление. Беше напълно гола отдолу. Прекрасното й тяло на балерина излагаше на показ безупречните си форми — нежните рамене, свежите млади гърди, плоският корем и дългите стройни крака — всичко, което можеше да покори сърцето на един мъж.
Тя се обърна и го погледна. Видя как голотата й го смути.
— Какво има? Забравил ли си как изглеждам без дрехи, толкова ли е къса паметта ти, Джо?
Въпреки сигналите за опасност, които звънтяха в подсъзнанието му, той я пое в обятията си и я целуна. После я вдигна в ръцете му тя бе като крехка статуетка — и я отнесе в спалнята си. Положи я на леглото и застана до нея, за да й се полюбува. Тя бе вторачила в него искрящите си от страст очи.
Той знаеше, че трябва веднага, на минутата да я изхвърли оттук. И въпреки това нещо в начина, по който го гледаше в голотата си, го привличаше неудържимо. Той също се съблече и легна до нея.
Целуна я. Усети как езикът й се стрелна в устата му и жадно го замилва. Неволно тялото му се възбуди, пенисът му потърси топлотата й. Влезе в нея, привлечен от страховита женска сила, която сякаш го поглъщаше и обсебваше. Половият й глад бе изумителен. Беше съвсем различна от младата жена, която бе прелъстил в Чикаго. Онази беше невинна, непорочна. С ласките си Найт бе събудил в нея потребности, каквито тя никога не бе изпитвала преди. И тя му бе отвърнала с желание.
Но отговорът й тогава бе искрен и момичешки. В момента в ръцете му имаше друго същество — стопроцентова жена, движена от неописуема страст, отдаваща се цяла и очакваща в замяна същото от него.
Тази промяна физически привличаше Джо. Настойчивостта на ласките й го възпламеняваше и той усети, че се възбужда до полуда. Накрая, когато не можеше вече да издържа, той я притисна силно и се отдаде на върховната наслада. Цялото му тяло потрепери. Чувстваше се изпразнен до дъно. Гърлото му пареше. Тя все още го прегръщаше. Чуя как мърка — тихо, издълбоко, с върховно и зловещо задоволство.
Дълго лежаха в тишината. Никой не проговаряше.
После тя се изви настрана и го погледна.
— Защо ме остави?
Джоузеф Найт вътрешно въздъхна.
— Защото трябваше — отвърна предпазливо.
— Какво искаш да кажеш? — запита тя. Красивите й гърди се раздвижиха, когато подпря глава на ръката си.
Джо едва сега осъзна, че е направил голяма грешка, когато я пусна в апартамента си. Явно го бе проследила дотук. Бе положила огромни усилия, докато намери нюйоркския му адрес.
— Трябваше да продължа напред — каза той. — Както и ти. И двамата имахме свой живот.
Тя поклати глава — красноречиво движение, наситено с пълно отрицание, сякаш бе казал нещо нелепо и детинско.
— Но аз те обичам.
Дълго време никой не продума. Ан го гледаше в очите и търсеше ефекта от думите си. Най-сетне мълчанието му й каза това, от което може би най-много се бе страхувала.
Погледът й стана неприветлив.
— Мислиш ли, че е толкова лесно?
Той я погледна в очите.
— Не е. Не беше лесно да се оправя с мъжа ти. Той се опитвате да ме разори. Нямах друг избор, трябваше да се защитя. Не беше лесно и да те оставя. Но и това трябваше да направя. Както ти казах, и двамата си имахме свой живот…
— Джо, ние го убихме — каза тя изведнъж. — Ти и аз. Ние убихме Карл.
— Не е вярно.
Тя отново поклати глава.
— Може би не ние насочихме ножа, но ние направихме така, че да се случи. Аз ти помогнах, а ти му го скрои така, че собствените му хора го унищожиха. Мислиш ли, че можеш толкова лесно да забравиш?
— Трябва — каза Джо, като я гледаше внимателно. — Карл си получи заслуженото. Това е. Край.
— Наистина ли, Джо? — запита тя, повдигайки една от тънките си вежди. — Наистина ли?
Той седна в леглото.
— Какво искаш да кажеш? Какви ги говориш, Ан? Какво искаш?
— Искам да се ожениш за мен. — Думите бяха изречени с измамно нисък глас, но подплатени с огромно убеждение. Прелестна в голотата си сред чаршафите, тя наистина имаше вид на страшна и коварна магьосница.
Джоузеф Найт напрегнато мислеше. Беше свикнал да си има работа с мъже. Познаваше силата и слабостите им, както познаваше себе си. Ала Ан бе създание от друга мая. Той никога не бе гледал на жените достатъчно сериозно, за да се замисля какво има в душите им. Сега пред него бе една от тях — разярена, тласкана от тайнствена сила, каквато той самият никога не бе усещал.
Той претегли думите си, преди да отговори. Разбра, че всякакви защитни маневри щяха да бъдат безсмислени. Ставаше дума за сериозни неща, за бизнес. Учтивият отказ нямаше да мине.
Затова Джоузеф Найт прибягна към стария си навик да мисли като бизнесмен. Тя бе направила първия ход. Беше минала през какви ли не трудности, за да го реализира, и щеше да го използва докрай. Той трябваше да й го отнеме. Това бе първото му правило и като бизнесмен, и като мъж. И щеше да го следва неотстъпно.
— Аз не те обичам, Ан. И не искам да се женя за теб.
Видя как за миг тялото й се сгърчи. Очите й широко се разтвориха. Сякаш някой я бе промушил с нож. Гледката будеше състрадание. Думите му я бяха изненадали.
Но Ан се съвзе.
Изразът на неизказана самота и отчаяние се стопи, изместен от предишния — на заинатената увереност.
— Ти уби мъжа ми.
— С мъжа ти стана това, което трябваше да стане — поправи я той. — Сега ти си свободна. Това е най-важното.
Тя отново поклати нетърпеливо глава, сякаш той нарочно се опитваше да я обърка с детински безсмислици, когато тя знаеше обективната, зрялата истина.
— Аз ти отдадох сърцето си, а ти уби мъжа ми. Трябва да бъдеш почтен, Джо, трябва да се ожениш за мен. Затова съм дошла чак дотук.
Джоузеф Найт се поколеба. Търсеше най-подходящите думи. Но такива думи нямаше.
— Не, Ан. Няма да го направя.
Очите й помръкнаха.
— Тогава ще те предам.
Той въздъхна. Не искаше да й причинява болка. Но трябваше да се брани.
— На кого ще ме предадеш? И за какво? Мъжът ти беше убит от членове на известен престъпен синдикат. Не съм им плащал за това, нито съм ги карал да го правят. Няма никакви доказателства, че съм свързан с тях. Не можеш да ме предадеш, Ан. А дори да го направиш, ще трябва да признаеш участието си. Ще свършиш в затвора.
— Аз вече съм затворница — каза тя.
Джоузеф Найт не можа да й отвърне.
Стоеше и я гледаше. Бе трогателна в голотата си, но и страшна в непоколебимостта си. Красивото й крехко тяло неестествено контрастираше с леденосините очи.
— Никога не съм ти казвал, че те обичам — каза той. — Никога не съм те молил да се омъжиш за мен. Нямам намерение да го правя и сега. Нищо не можеш да направиш, Ан.
— Напротив, мога! — изсъска тя и скочи към него от леглото.
Преди да успее да я спре, тя се метна на врата му и здраво се вкопчи в него. Краката й бясно се обвиха около кръста му. Задраска го по очите, по страните и по врата, взе да го удря, да забива нокти в него. В гласа й се прокрадваха тихи, яростни степания. Той се мъчеше да я откъсне от себе си, но слабите й крака с нечовешка сила се бяха вкопчили в него. От красивите й устни се засипаха груби ругатни.
— Копеле… Мръсно копеле такова…
Драскотините смъдяха. Той изохка от болка. Накрая успя да я улови за китките, дръпна я и я блъсна върху леглото. Тя се стовари настрани, все още вкопчена в коленете му, но вече не ожесточено, а с отчаяние. Лицето й бе обляно в сълзи.
— Обичам те — изплака тя. — Не можеш сега да ме оставиш. О, боже…
Безнадеждността й късаше сърцето на Джо. Никога не бе виждал, никога не си беше представял, че може да съществува такава печал. И причината бе той.
Но не можеше да отстъпи. За нея нямаше място в живота му. Никога не бе имало място за никоя жена и нямаше да има. Свободата му бе заложена на карта. Нямаше да я отстъпи.
Той внимателно освободи краката си от прегръдката й. Тя отново се просна върху леглото и се разрида неудържимо. Изглеждаше така самотна, така изоставена, че Джо извърна очи.
Погледна дрехите си, които се валяха на пода. Нахлузи панталоните, облече ризата и застана пред огледалото в банята, за да оправи косата си, разрошена от ласките и яростта й. По страните му имаше кръв, той я избърса. После се върна при нея.
— Къде си отседнала? Ще ти повикам такси.
Тя се бе успокоила. Лежеше гола в леглото и го гледаше. Дълго и вторачено, с очи на дете, които не можеха да повярват. Невинни, трагични очи.
Тогава се появи отново онзи тъмен и изгарящ блясък, който никога преди не бе срещал у нея, и погледът й се изпълни с невиждана омраза.
— Нямам нужда от таксито ти!
— Не можеш да си отидеш така — каза той и посочи голотата й.
— Дойдох така — отвърна тя с ирония, която звучеше странно в нейната уста. — Мисля, че мога и да си отида така.
Тя облече палтото си. Той все така я гледаше.
— Ан, съжалявам.
— Не се извинявай — каза тя гневно. — Не ти прилича. Освен това… — Започна, но млъкна.
На вратата спря, за да закопчае шлифера си. Погледна го. Очите й имаха съвсем ново изражение. Молбите, оскърблението, дори яростта й ги нямаше. На тяхно място имаше студена решимост.
— Още не си видял на какво съм способна.
Джо усети как самообладанието му го напуска, когато вратата тихо тракна след нея.
 

След тази нощ Джоузеф Найт заживя нащрек. Беше повярвал на заканата на Ан Рицо и бе убеден, че пак ще си има работа с нея.
Въпреки че не я видя в близките дни, подозренията му изглеждаха основателни.
През седмицата след посещението й в апартамента му на няколко пъти някой се обаждаше анонимно по телефона, вкъщи и в кантората му. Отсреща веднага затваряха, сякаш имаше грешка, но въпреки това Джо мислеше, че знае кой е.
Имаше също чувството, че го наблюдават, вероятно отдалеч. Питаше се дали това чувство не е в резултат на телефонните обаждания. Лежеше в леглото си нощем и мислеше за Ан. Спомняше си голото й тяло — беше отслабнала, сега го осъзнаваше, от мъка и от отчаяние.
Дълги години се бе учил да не гледа на жените сериозно, да не се трогва от собственическите им чувства, от нуждата им да бъдат покровителствани. Ала сега, въпреки предпазните мерки, една жена, която бе използвал за собствените си цели, искаше отплата за жертвите и любовта си. Не можеше да отрече правото и на такива чувства. Но не можеше и да се поддаде.
Лежеше в леглото си гол — той никога не обличаше пижама — и си спомняше как онази нощ се бе любила с него. Сякаш се опитваше да го погълне и същевременно да му се отдаде изцяло, така че от нея да не остане нищо. Опитваше се да унищожи и себе си, и него.
И нещо от зловещото съчетание на страст и женска ярост го възбуждаше дори и сега.
Той се опита да я изпъди от мисълта си. Но не беше лесно.
 

Понеже искаше да забрави Ан и сексуалната възбуда, която още кипеше в кръвта му при спомена за нея, Джоузеф Найт изпита нужда от жена.
На другата седмица определи среща на една позната от Мамаронек — съпруга на богат възрастен финансист, който се бе оженил за нея главно заради ума й и почти никога не спеше с нея.
Джоузеф се бе запознал с нея на едно събрание на инвеститорите преди години и оттогава поддържаше с нея приятелска физическа връзка. Тя искрено обичаше мъжа си, радваше се на парите му и му беше добра компаньонка. Тактично си намираше физически удоволствия и мъжът й бе достатъчно интелигентен, за да уважава нуждите й и да я оставя на мира.
Казваше се Ивон.
Виждаха се с Джоузеф Найт веднъж на две седмици, когато той бе в Ню Йорк. Ивон отиваше с колата си до малък хотел в Манхатън, регистрираше се като госпожа Джоузеф Найт и той я посрещаше там. Или пък, какъвто бе случаят днес, той пътуваше до Мамаронек просто за да излезе от града, и я намираше в малък апартамент, който тя държеше за тайните им срещи.
Прекара с нея спокойна вечер в обзаведения с вкус апартамент. Пиха шампанско и си направиха лека вечеря между два любовни сеанса. За свое учудване той откри, че винаги внушителните му физически изпълнения като любовник този път впечатлиха дори него и Ивон му направи комплимент.
— Какво ти става, Джо? Тази вечер си като млад жребец. Утре няма да мога да ходя.
— Не мога да устоя на очите ти — пошегува се той. Но зад нейните очи виждаше очите на Ан — изпълнени със страст и опасност.
В един часа сутринта излезе от апартамента, влезе в колата и пое обратно към Манхатън. Беше изминал половината от дългия път, когато забеляза, че някаква кола го следи. Приближаваше с голяма скорост, фаровете й го заслепяваха в огледалото за обратно виждане. Той се учуди как нея беше видял по-рано.
Колата се приближи още и се залепи за него. Ревът на мотора й зад него ясно се чуваше.
Той изруга тихо, подаде ръка през прозореца и махна на шофьора, че му дава път.
Ала никой не обърна внимание на знаците му. Колата се доближи до задната му броня, после отново и отново. Моторът ядно ревеше. Лицето на шофьора не се виждаше.
После изведнъж мина в другата лента и се стрелна край него. Той бегло погледна наляво и видя кой стоеше на волана.
Беше Ан.
Преди да е осъзнал напълно лудия израз в очите й, тя се отклони надясно и силно го блъсна, а калникът й удари право във вратата до шофьорското място, на сантиметри от ребрата му.
Той натисна спирачките. Тя също намали ход и изостана. Но продължи да го преследва. Моторът й ревеше отново и отново, когато натискаше газта.
На Джоузеф му премаля при мисълта, че Ан го е следила през целия път до мястото на срещата му. Проклинаше се, че не е внимавал повече. Но вече беше много късно.
Погледна спидометъра. Показваше над шейсет мили в час. Тя бе точно зад него — воят на мотора й сякаш отговаряше на дивия поглед в очите й. Погледна в огледалото за обратно виждане. Лицето й не се виждаше, но русата коса светеше като огнен ореол.
Колата отново се приближи на опасно разстояние от бронята му.
Неизвестно защо при мисълта, че го е следила, му причерня пред очите. Никога не беше имал работа с яростта на жена и това чувство не му хареса. Та тя току-що се бе опитала да го убие. А трагичната решимост, с която го преследваше, направо го влудяваше.
През целия си зрял живот бе зарязвал жените. Но ето сега една от тях отказваше да бъде изоставена. С радост бе готова да умре, стига да можеше да го повлече след себе си.
Преди да е успял да доведе мисълта си докрай, тя отново го задмина. Видя лицето й, вече напълно обезумяло, което го гледаше страшно през прозорците на двете коли.
В тази частица от секундата му се стори, че вижда как очите й бляскат от ревност. Тя знаеше, че тази вечер е бил с друга жена, и имаше намерение да го накаже. Планът й да си го върне се помрачаваше от обзелата я ярост. Искаше само да го нарани.
Той се вбеси от това и натисна силно газта. Щеше да увеличи скоростта и да я победи. Никога не се бе съмнявал, макар и за миг, че ще бъде по-сръчен от нея зад волана. Никоя жена не можеше да се мери с него в шофирането. Щеше да я съсипе.
В този миг нещо пробяга през полезрението му и върна погледа му от огледалото за обратно виждане към пътя.
Насред пустата магистрала в тъмнината на нощта стоеше заблуден елен. Беше като прикован от страх пред приближаващите фарове.
Джоузеф трябваше да реагира за части от секундата. Врътна рязко волана надясно и подкара със седемдесет мили в час по чакълестия банкет на магистралата. Беше трудно да управлява тежката машина при толкова голяма скорост и по такъв път. Колелата започнаха да буксуват. Налагаше се да върти кормилото, за да не изхвръкне от банкета и да свърши в дълбоката канавка встрани.
Стискайки зъби, той успя да върне колата на платното. Гумите пронизително изсвистяха.
Тъкмо се готвеше да си отдъхне с облекчение, когато силен трясък зад гърба му го накара внезапно да спре.
Погледна в огледалото за обратно виждане. Колата на Ан бе изхвърчала от пътя и се бе обърнала в канавката.
Той натисна силно спирачката и големият автомобил едва запълзя напред. Вторачи се в огледалото към преобърнатата кола на стотина метра зад него. Ръцете му ужасено се вкопчиха в кормилото.
Откъм колата на Ан се разнесе огромна експлозия. Беше се запалил резервоарът. Пламъци лумнаха към небето в безлюдната нощ.
Той осъзна едва сега какво бе станало. Явно Ан бе карала след него, когато той зави рязко, за да избегне изплашения елен. Но не бе успяла да удържи буксуващата по чакълестия банкет кола. Беше се забила с голяма скорост право в дълбоката канавка и се бе преобърнала.
Ан беше мъртва. Стигаше му само един поглед към пламъците, бълващи от смачканите останки от колата, за да се убеди в това.
Той продължи да пълзи напред с десет мили в час, все така загледан в огледалото за обратно виждане и обмислящ положението си. Учуди се, когато забеляза, че ръцете му треперят. Огледа магистралата в двете посоки. Наоколо не се виждаше никаква кола. Освен неговата и на Ан.
Джоузеф Найт усети как нещо рухва дълбоко в него. Случилото се не бе по негово желание. И все пак в много отношения се чувстваше отговорен.
Той бе причината Ан да го следи дотук, до покрайнините на града в тъмната нощ. Той я бе накарал да го обикне и затова го бе намерила чак в Ню Йорк. Той я бе накарал да се влюби в него и затова тя му бе помогнала да убие мъжа й.
Беше я подценил. Беше се опитал да я използва и да я забрави, а тя не беше му разрешила.
Ако преди малко, докато тя го преследваше, беше спрял и се бе опитал да поговори с нея, може би все още щеше да е жива. Но от изпълнената с омраза и мъст гонитба му бе причерняло пред очите и той бе ускорил, предизвиквайки я да се опита да го настигне. В този миг изплашеният елен го бе принудил да направи маневра, която Ан не бе могла да изпълни.
И сега Ан бе мъртва.
Преди година, когато още не го познаваше, макар и нещастна, тя бе в безопасност с Карл Рицо. Сега беше мъртва. Заради Джоузеф Найт.
Той караше бавно, загледан назад в пламтящата черупка. Знаеше, че след малко полицията вече ще е тук.
Щяха да намерят обезобразеното й тяло, щяха да видят, че е мъртва, и щяха да се питат защо. Може би, познавайки района, щяха да предположат, че причината за катастрофата е бил някой елен, минаващ през пътя.
Но никога нямаше да узнаят истинската причина.
Джоузеф Найт изруга и натисна газта.
Никога в живота си не се бе чувствал такъв страхливец.
 

14
 
Животът с Куентин Флауърс съвсем не се оказа това, което Кейт си беше представяла.
Меденият месец бе два дни в евтин мотел в Йосемити. После прекараха изтощителен ден в колата през напечените калифорнийски равнини до Сан Диего.
Работата в Сан Диего, за която Куентин говореше с такива големи надежди, се оказа за нископлатен продавач в едва кретащ магазин за железарски стоки на негов чичо, който сам трудно можеше да мине за преуспял в живота.
Чичото, на име Идън Белами, се отнасяше към Куентин с шеговито презрение, сякаш Куентин бе дълго чакан натрапник, който най-сетне се е появил. Идън удържа на обещанието си да му даде работа, но многозначително сви рамене, с което ясно даде да се разбере, че не очаква Куентин да се задържи задълго.
Освен това изглеждаше много учуден, че Куентин е женен. Намираше за забавно и дори невероятно, че Куентин е успял да склони кое да е момиче да се омъжи за него, а още повече чисто и умно момиче като Кейт.
Но ако Идън се отнасяше с Куентин така, сякаш определено не го възприемаше на сериозно, то той наистина се привърза към Кейт. Когато тя се отбиваше в магазина, беше внимателен с нея, канеше ги двамата с Куентин на вечеря — жена му Мириам добре се погаждаше с Кейт — и разговаряше с нея с истинско уважение. Възхищаваше й се, ала недоумяваше, че е могла да се обвърже с мъж като Куентин.
Може би тъкмо поради тази подчертана симпатия Куентин скоро забрани на Кейт да се мярка в магазина и да има нещо общо с Идън и жена му. Работата си е работа — каза. Семейният му живот с нея трябвало да си бъде отделно.
Оказа, се, че семейният живот се състои от евтин апартамент близо до доковете — район, който се обитаваше главно от бедни работници, проститутки и тарикати, на които не им беше провървяло. Когато започна да опознава града, Кейт си даде сметка, че Куентин напълно безсмислено се бе установил в такъв западнал квартал. Би могъл да намери много по-добро място за живеене. Но когато подхвана този въпрос, той с неочаквана грубост я накара да млъкне. Заяви, че много добре знаел къде трябва да живеят.
Малко след пристигането им Куентин отиде в града и се върна с два костюма — единият в изискано сиво, а другият — в тъмносиньо. И двата бяха безвкусни и вулгарни. Навяваха на Кейт неприятни спомени за втория й баща. Чудеше се какво ли е решил да прави с тези два костюма. Не бяха подходящи за скромната му работа в магазина. Ала не го запита, понеже държането му показваше ясно, че не желае да го подлагат на кръстосан разпит.
След покупката на двата костюма не останаха много пари. Трябваше да живеят пестеливо в малкия си неуютен апартамент. Докато Куентин отсъстваше, Кейт по цял ден се щураше сама из жилището.
Един ден, когато вече умираше от скука, тя реши да го изненада в магазина, като му занесе сготвения вкъщи обяд. Идън беше сам в магазина. Каза й някак състрадателно, че Куентин го нямало и че трябвало тя да реши дали да разпита мъжа си къде е бил. Кейт нямаше как да не подразбере от думите му, че от известно време Куентин не е ходил в магазина.
Вечерта се осмели да го попита.
— Защо не ходиш на работа?
Куентин я сграбчи за раменете и силно я разтърси.
— Аз не ти ли казах да не ходиш там? Слушай, Кейт, и ме чуй добре. Това, което правя, когато изляза оттук, си е моя работа, а не твоя. Аз се грижа за големите неща. Твоята задача е да въртиш домакинството и много да не питаш. Ясно ли е?
Кейт се примири. Беше млада и неопитна с мъжете. Тя оптимистично реши, че Куентин страда от липсата на финансови перспективи и че прави всичко по силите си да подобри участта им.
Затова, надяваше се тя, бе помолил да отсъства от магазина — за да потърси нещо по-добро.
Куентин изваждаше Кейт от равновесие по най-различни поводи през тези първи месец. Когато вечер се прибираше, настроението му бе непредсказуемо. Можеше да е мълчалив и угрижен или неочаквано весел и шеговит, понякога и напушен от необясним гняв. Можеше да бъде учудващо нежен, като й носеше роза или малък подарък. Веднъж я изведе на вечеря и по този случай й подари нова рокля. Когато искаше, можеше да е много романтичен.
Но независимо от настроенията си, когато вечерта отминеше и станеше време за лягане, той взимаше Кейт в обятията си и се любеше с нея. В тези моменти страстта му бе несъмнена и допирът му, който след женитбата все по-умело намираше местата на нейното удоволствие, я издигаше до такива висоти от възбуда, че когато всичко свършеше, тя оставаше без воля, като пияна.
Когато през деня се маеше самотно из очуканото апартаментче и чувстваше, че е склонна да упреква мъжа си за живота, който водеха, тя, без да иска, започваше да копнее за милувките, които носеха тържествен завършек на деня й и упоителен сън за нощта. Само заради любенето можеше да му прощава, и дори да крие от себе си нарастващото си отчаяние.
И все пак, въпреки че Куентин владееше тялото й като музикален инструмент и можеше когато си поиска да я влуди от възбуда, често й се струваше, че някъде отстрани се наблюдава как пламенно отвръща на допира му. Сякаш в тоя повик на плътта имаше нещо безлично, от което тя се чувстваше отделена с невидима бариера.
Питаше се дали Куентин забелязва това. Понякога мислеше, че не го забелязва. Друг път пък усещаше в милувките му неуловимо напрежение, нещо като безсилие. Често след любенето той се отдръпваше с въздишка и се свиваше сам в своята част от леглото. Тя чувстваше, че е далеч от нея и страда. Опасяваше се, че не е добра в любовта и се безпокоеше за женствеността си.
Не смееше да допусне, че може би бе прибързала с женитбата си. Когато седеше безцелно в малкия апартамент, понякога си казваше, че сега изобщо не е по-близо до същността си или до съдбата си и че се чувства точно толкова чужда в света на Куентин, колкото и у дома при майка си.
Но тя пропъждаше тези мисли. Това бе животът, който си бе избрала, докато животът с майка й и Рей бе нещо наложено, от което трябваше да избяга. В началото никой брак не е идеален. Хората се нуждаят от време, за да свикнат един с друг. Вероятно тайнствената съдба, която толкова дълго бе чувствала у себе си и която бе посещавала живота й като призрак, бе просто младежка илюзия, която тя щеше да надрасне, когато се научеше как да се справя с истинския живот.
Нещата продължиха така два месеца, после четири, после шест. Кейт ставаше все по-неспокойна. Младият й ум се нуждаеше от стимул точно както тялото й изискваше повече движение от скучното бездействие в апартамента. Искаше й се да има нови дрехи, да ходи по разни места, където да ги носи. Искаше й се животът й да има някаква цел.
Куентин усещаше, че е нещастна, и я успокояваше, че нямало винаги да бъде така.
— Бъди спокойна. Аз готвя нещо голямо. Много голямо. Точно затова трябва да се пази в тайна. Когато стане, ти ще бъдеш най-добре облечената жена в Калифорния.
Ала времето минаваше и «голямото нещо» все не се случваше. Въпреки най-доброто си желание да се отнася с разбиране към трудностите на Куентин в тия усилни времена, Кейт чувстваше, че търпението й се изчерпва. Откри, че затворническият живот не й понася. Чувстваше, че ще се пръсне, ако нищо не се случи.
После дойде избавлението й, и то откъдето най-малко очакваше.
 

Един ден, когато тя седеше до прозореца и разсеяно четеше списание, на вратата се почука.
Тя отвори и видя един дебел и ядосан мъж с шперц в ръката, който втренчено я гледаше.
— Тук ли е мъжът ви? — запита.
Кейт поклати глава.
— Няма го… на работа е.
Лицето му светна в самодоволна усмивка.
— Знаете ли кой съм?
— Ъъ… не — каза Кейт и отстъпи крачка назад.
— Тази сграда е моя. И не си изкарвам хляба, като раздавам безплатни жилища. Не сте плащали наем от три месеца. Мъжът ви все ми казва, че ще стане, но не плаща. Съжалявам, че ви занимавам с неща, които засягат мъжа ви, момиче. Но ако и този месец не ми плати, ще извикам шерифа да ви изкара оттук, и край.
Кейт го слушаше слисана.
— Съжалявам. Не знаех.
— Е, сега знаете — каза хазяинът. — Повярвайте ми, не се шегувам. Това ви е за последно. Кажете му на тоя ваш мъж, че му давам три дни да плати каквото дължи. После — вън.
— Ужасно съжалявам — каза Кейт. — Сигурно просто е забравил. Ето, мисля, че имам някакви пари.
Отиде до тоалетната масичка и извади малкото пари, които бе успяла да спести от времето при Юъл Стимсън. Пазеше ги за черни дни, точно като този.
Бяха достатъчно, за да плати за месец и половина. Хазяинът видимо омекна. Тя го увери, че ще се погрижи наемът да бъде изплатен и го помоли да не се обръща към мъжа й.
После седна да мисли. Въпреки объркването й от посещението на хазяина и нарастващите й съмнения по отношение на Куентин, в мисълта й се оформяше интересна идея, която пропъждаше тревогите.
Щеше да си намери работа. Това бе начин да помогне в плащането на наема и същевременно да излезе от апартамента и да прави нещо полезно.
Не сподели плана си с Куентин, може би защото искаше да го изненада, или защото се страхуваше, че той няма да го одобри — не беше сигурна защо.
Оказа се учудващо лесно. Отиде в един оживен местен ресторант. Каза на управителя, че е опитна сервитьорка, което отчасти беше вярно, и след два дни той я повика да замества едно от момичетата. Тя се справи толкова добре, че към края на седмицата я нае за постоянно.
Кейт бе сръчна сервитьорка и посетителите я харесваха. Вършеше работата си с истинско удоволствие и това се виждаше. От само себе си се разбира, че движенията на красивото й тяло под трептящата от чистене униформа в бяло и черно бяха приятна гледка за мъжката клиентела, която се състоеше главно от търговци.
Тя скоро откри у себе си нова дарба. Това беше истински ресторант, а не крайпътно заведение, и посетителите очакваха да се отнасят с тях с учтиво гостоприемство. Кейт разбра, че щом посрещне някой посетител, още в първите секунди е в състояние да разбере какви са желанията му. И нагаждаше поведението си, усмивките в хумора си в зависимост от това. Разиграваше специални представления за всяка маса, за да очарова клиентите и да ги накара да се чувстват като у дома си. Резултатите не закъсняха. Тя стана любимка на посетителите и редовно получаваше по-високи бакшиши дори от най-опитните келнерки.
Шефът й оценяваше приноса й за успеха на заведението и още след първия месец й увеличи заплатата.
С първите пари тя плати на хазяина, който остана доволен и обеща да не безпокои мъжа й за наема. Чувстваше се горда и щастлива. Имаше къде да ходи всеки ден, с кого да разговаря, имаше работа, която вършеше добре и освен това печелеше. Помагаше на домакинството и улесняваше Куентин.
Един ден щеше да му каже. Щеше да намери начин да го уведоми деликатно, така че да не се чувства обиден от самостоятелното й решение заради самия него.
Но преди да успее да му каже, той я разкри.
 

Един ден тя се върна следобед вкъщи и го завари там да я чака. Беше облечен в един от скъпите си костюми и изглеждаше като че ли беше прекъснал нещо важно, за да се върне вкъщи. Тя затвори вратата и се усмихна.
Без да продума, той я удари през лицето с разперена длан. Тя падна на леглото. Лежеше и го гледаше, като опипваше с изумление пламтящата си буза.
— Днес ходих при хазяина — започна той. — Дължах му пари и исках да му платя. Той ми каза, че жена ми вече се била погрижила за това.
Тя осъзна прекалено късно, че незачитането на мъжката му чест е дори още по-лошо от това, което се бе опитала да избегне.
— Откъде взе пари?
— Аз… имах ги — излъга. — Бяха в куфара ми.
— Лъжкиня! — Той я удари отново. — Знам какво има и какво няма в куфара ти. По-добре си кажи всичко или ще те пречукам от бой.
Кейт го гледаше вторачено и все още размишляваше над факта, че за пръв път, откакто се бяха оженили, той я биеше.
— Намерих си работа.
Разказа му за ресторанта. Докато говореше, лицето на Куентин почервеня, после побледня и пак почервеня. Разхождаше се напред-назад като разярена пантера.
— Слушай — каза, когато тя свърши — и ме слушай добре. Твоята работа е да стоиш тук, да въртиш домакинството и да си бъдеш вкъщи, когато се връщам. Наемът е моя работа, а не твоя. Не знам как ти е влязла тая муха в главата, но най-добре да забравиш за това, и то бързо, ако искаш да останеш жива.
Застана пред нея и отново вдигна ръка да я удари.
— Проклети жени — изкрещя. — Само се чудят как да те преебат. Мислех, че ти си различна, Кейт. Сега виждам, че съм се лъгал.
Ръката му се канеше да я удари. Ала той погледна надолу и видя червената резка на бузата й от първия си удар. Сивите му очи се обагриха от множество противоречиви чувства, между които имаше съжаление, ярост и дълбоко подозрение, каквито тя никога преди не бе виждала в тях.
После съвсем неочаквано омекна.
— Добре. Направила си това, което си мислела, че трябва да направиш. Моя беше грешката. Ти не си виновна.
В думите му имаше нещо отвлечено, сякаш по-скоро доказваше нещо на себе си, а не говореше на нея. Гласът му звучеше решително и отмерено, почти пресметливо.
После се усмихна, седна и запали цигара.
— Както и да е. Трудното вече е зад нас. Имам за теб една работа. Нещо много по-голямо от това да прехвърляш чинии по кръчмите. Ще вършиш нещо велико, малката. И съм ти го намерил аз.
Кейт се надигна и седна в леглото.
— Какво е то, Куентин?
Той всмукна от цигарата си и я погледна внимателно.
— Можеш ли да пазиш тайна? Това е деликатна работа. Всичко трябва да е скрито-покрито. Ясно ли е? Не е за някой новак, дето ще се раздрънка. Отне ми сума ти време, докато я наглася.
— Аз мога да пазя тайна, Куентин — обади се нетърпеливо Кейт от леглото. — Какво искаш да направя?
През последните седмици, докато чувството за вина, че е започнала работа, и тревогите за Куентин нарастваха, тя бе усетила как бракът й се разклаща. Сега виждаше възможност да оправи всичко.
— Добре — рече Куентин и изгаси цигарата. — Има едно момче, с което искам да се запознаеш…
 

15
 
Младежът се казваше Кристофър Хетинджър. Произхождаше от едно от най-богатите семейства в града. Баща му, Джъд Хетинджър, бе превърнал евтиното си дюкянче в най-престижния универсален магазин. Всички в Сан Диего познаваха «Хетинджър» с огромния десететажен магазин в центъра и двата филиала в близки градове.
Кристофър бе единствен син и наследник на баща си. Беше на двайсет и три години, завършил университета в Станфорд. В момента баща му го готвеше да поеме бизнеса. Работеше в централния магазин в Сан Диего като помощник-управител на един от отделите за дрехи.
Това беше всичко, което Куентин каза на Кейт.
— Трябва да се сприятелиш с него. Откак се е върнал от следването си в Калифорния, е доста самотен. Има нужда от приятел. Ти ще му станеш приятелка. За останалото аз ще имам грижата. Може по-нататък да ти дам и други указания. Засега си остани келнерка за прикритие. Тъкмо ми отговаря на плановете. Най-добре да не знаеш повече.
Кейт задържа поглед върху него.
— Куентин, това не ми харесва.
Преди да е успяла да се доизкаже, той я сграбчи за ръцете и силно я разтърси.
— Твоята работа не е да харесваш — изрева заплашително. — От няколко месеца уреждам тази работа. Отсега нататък ще правиш каквото ти казвам. Ясно ли е?
Кейт послушно кимна. Той още веднъж я изгледа. Очите му бяха пълни с недоверие.
После я пусна.
— Освен това — засмя се — смяташ ли, че мога да те накарам да вършиш нещо лошо? Никога, малката. Това е просто бизнес. И недей да си мислиш, че искам да се сближиш много с това момче. Аз съм от ревнивите, помни го. Не! Ще му бъдеш само приятелка. Накарай го да те хареса, спечели доверието му. И ме остави да се погрижа за останалото.
Кейт погледна мъжа си в очите. Виждаше, че крие нещо от нея. Това, в което се забъркваше, не й харесваше.
Но нямаше избор. Бракът й бе всичко, което имаше на тоя свят, и той бе изложен на риск. Ако изгубеше Куентин, нямаше да има за какво да се захване.
Затова реши да се подчини, но първо искаше да се увери, че не е нещо лошо. Сама щеше да се погрижи за това.
— Добре — каза.
— Така те искам.
Куентин остана видимо доволен. Наведе се да я целуне. Ръцете му я обгърнаха и притиснаха. Тя почувства на устните си нежната му целувка, която бързо стана по-настойчива, когато той легна до нея на леглото.
Скоро ритъмът на страстта я накара да забрави за всичко останало.
 

Кейт действаше според указанията.
През една топла априлска привечер тя се срещна случайно на улицата с Кристофър Хетинджър. Беше научила пътя му до вкъщи на връщане от работа и двамата с Куентин бяха планирали как да привлече вниманието му. Когато младият мъж мина край нея пред един магазин, тя изпусна торбата с провизиите си.
— Сега ще ви помогна — каза той и се наведе да събере разпилените ябълки, консерви и хляб.
Тя го беше виждала само на снимки и отдалече. Беше висок, но слаб и нежен. От цялата му същност се излъчваше нещо мило и момчешко. Личеше, че и на мравката път ще стори.
— Толкова съм несръчна! — каза тя. — Не знам какво ми става. Цял ден изпускам разни неща.
— Мога ли да го нося вместо вас? — запита той, като държеше кесията. — С радост ще ви изпратя до вкъщи.
— Не, благодаря отвърна Кейт. — Много сте любезен. Много ви благодаря.
Макар че отказа, тя срещна очите му с усмивка, с която му показа колко би искала всъщност да приеме. Той също й отвърна с усмивка. Когато продължи по улицата с покупките, тя вече знаеше, че той няма да я забрави.
Седмица по-късно отново направи така, че да го срещне.
Този път беше по време на обедната му почивка. Обикновено той я прекарваше сам, далеч от магазина, на баща си. Тъкмо прекосяваше една градинка, когато тя мина покрай него.
И двамата спряха изненадано.
— О, вие ли сте? — каза Кейт.
— Вие ли сте? — повтори той.
За миг настъпи неловко мълчание, след което и двамата се засмяха.
— Е — започна той, явно събирайки смелост да я заговори. — Как сте?
— Много добре — отвърна тя. — Откакто ви срещнах, не съм изпускала нищо.
— Това е добре — каза той. — Изпускането може да излезе доста скъпо.
— Така е.
Отново настъпи мълчание. Тя вече знаеше, че през изминалата седмица той е мислил за нея. Можеше да го прочете в очите му.
— Слушайте! — започна той. — Сигурно съдбата има пръст в това, че вече два пъти се срещаме. Защо не обядвате с мен?
— Ами, аз… — Тя погледна встрани. — Не знам…
Когато усети, че тя се колебае, смелостта му намаля. После изведнъж се оживи.
— Разбирам. Не можете да приемете покана от човек, когото не познавате. Позволете ми да се представя. Крис Хетинджър.
Той протегна ръка.
Кейт с неохота я пое. Беше топла и мека.
— Кейт — каза тя. — Кейт Флауърс. — Послужи си с истинското си име в съответствие с указанията на Куентин. Не носеше халка. Бяха й наредили да накара младия мъж да мисли, че е неомъжена.
— Хубаво име — каза той. — Наричат ли ви Кейти?
Тя поклати глава.
— Е, добре тогава. Така или иначе, сега се познаваме. Можете да приемете покана за обяд от приятел, нали?
— Ами, май не бива… — каза Кейт. После, при вида на посърналото му лице, се усмихна. — Но защо пък не!
Той я заведе в малък ресторант в центъра на града, посещаван най-вече от дами, излезли на пазар. Кейт имаше чувството, че там не го познават. Изглеждаше объркан, но развълнуван от приключението, че е насаме с нея.
Помоли я да му разправи за себе си. Тя му каза, че е дошла от Стоктън, че е завършила гимназия и в момента е сервитьорка, докато си намери по-добра работа. Измисли цяла история за семейството си, твърдеше, че има баща и майка, които много обича, и обясни, че е напуснала родния си град заради кризата.
Отначало й бе трудно да лъже. Но после, когато говореше за любовта към семейството си, Кейт осъзна, че мисли за истинския си баща. Чувствата й към него направиха от лъжата действителност и искреността й явно допадна на Кристофър Хетинджър.
Това го накара да разкрие душата си. Разказа й за себе си, за семейството си, за образованието си. Каза й за двете си по-големи сестри, които не обичаше, за майка си, която чувстваше близка, и за властния си необщителен баща. Описа четирите години, прекарани в Станфорд, като ужасно преживяване, добавяйки, че бил отишъл там само защото баща му бил станфордски възпитаник. Обясни й красноречиво колко му било неприятно да бъде в бизнеса на баща си и как се мъчел да излезе изпод крилото на Джъд Хетинджър. Искаше да има собствена кариера. Но досега не бил успял да събере смелост да постави баща си на място.
Каза й също за приятелката си.
— Казва се Джейн. Джейн Гарътсън.
Извади портфейла си и показа на Кейт снимка на млада тъмнокоса жена. Не беше нито привлекателна, нито грозна, но можеше и снимката да е несполучлива. В изражението й имаше нещо сковано, въпреки че очите й бяха хубави. Крис гледаше фотографията с благоговение.
— Страхотна е. Ходим от няколко години, но е почти тайно.
Сподели, че родителите му не одобрявали момичето, понеже било от бедно семейство. Но той неофициално бил сгоден за нея и бил твърдо решил да се ожени. Запазил връзката си през всичките години в Станфорд, като й пишел често и се виждали, когато се връщал у дома. Сякаш предаността към това момиче бе израз на бунта срещу баща му.
Неизвестно защо Кейт имаше чувството, че и момчето и младата жена са девствени и се пазят един за друг. Не беше сигурна, но интуицията й бе много силна.
Крис говореше за баща си със смесено чувство на омраза и презрение. Ако се съдеше по описанията на сина, бащата бе безчувствен мошеник, който само правеше пари и не се интересуваше от нищо, освен от бизнеса си и името си в обществото. Явно бе намерил за сина си някое богато местно момиче и не искаше и да чуе името на любимата му Джейн, без да избухне. Синът не можеше да понася намесата на баща си в интимния му живот. И все пак още не се осмеляваше да предизвика яростта му, като се престраши и се ожени за Джейн. Сякаш събираше смелост да му се противопостави по-нататък.
Джейн Гарътсън от своя страна явно бе много старомодно и почтено момиче. Не се срамуваше от бедността на семейството си и очакваше да я ухажват от любов. Уважаваше себе си и не обичаше да се крие. Искаше Крис открито да й направи предложение. Нямаше да чака вечно.
Освен това изискваше от него вярност. Беше ясно, че желае Крис и гледа на връзката им също тъй сериозно, както ако наистина бяха сгодени. Младият мъж бе похарчил много пари за тайния годежен пръстен, който й бе подарил. Отвътре на халката бе гравирана дата за женитба. Беше се заклел да я спази.
Кейт бе удивена, че научи толкова много за разкъсвания от противоречия живот на Кристофър Хетинджър по време на един кратък обяд. Беше й разкрил душата си с такава искреност, че тя бе трогната и същевременно се почувства неловко. Не бе свикнала да се представя с фалшива самоличност. Подвеждащата роля, която играеше, я караше да се чувства неудобно, особено след като толкова бързо бе успяла да спечели доверието на момчето.
Той вероятно бе забелязал притеснението й, понеже се засмя.
— Как можах да се разприказвам и да говоря пред една непозната за най-съкровените си тайни! Простете ми. Не исках да ви обременявам.
— Напротив — засмя се Кейт. — Можете да ми говорите каквото искате. В крайна сметка вече се познаваме, нали? Нали сме приятели.
Лицето на момчето светна.
— О, да, приятели.
Когато свършиха с обяда, той се сбогува.
— Е, госпожице Флауърс, довиждане. Трябва да се връщам на работа. Ако закъснея, ще ме убият.
— Ако искате, наричайте ме Кейт — отвърна тя, притеснена от лъжливото обръщение «госпожице».
Той усмихнато стисна ръката й.
— Кейт — повтори.
Когато се сбогуваше, имаше вид на свалил огромен товар от плещите си човек.
Странно, но Кейт остана с чувството, че някой изведнъж й е окачил точно такъв товар. И не бе сигурна дали това й харесва.
 

Кейт се видя отново с Кристофър Хетинджър. Срещаха се и се разхождаха из търговския квартал, близо до магазина на баща й, сядаха на някоя пейка в Балбоу парк и заедно хранеха гълъбите. Тя му разреши да й се обажда в ресторанта, където работеше, като му каза да търси «просто Кейт». Той отново я покани на обяд. Приятелството им бързо се задълбочи.
Крис все повече се изповядваше пред Кейт. Каза й, че се чувства притиснат между годеницата си, от една страна, и семейството, от друга. Нямал с кого да сподели чувствата си, освен с Кейт. Не можел да говори с майка си, която прекалено много се страхувала от мъжа си, за да заеме каквато ида било позиция, освен на наблюдател в семейния конфликт. Сестрите му били разглезени егоистични създания, с които никога не се бил чувствал близък и които били женени и погълнати от собствените си семейства. Нямал приятели от гимназията, а единственият му приятел от следването — съквартирантът, на когото можел да се довери, бил много далече, в Масачузетс.
Кейт била всичко, което имал.
Тя се възползва от тази внезапна близост. Окуражи Крис по отношение на годеницата му, като му каза, че трябва да остане верен на себе си, че е господар на своя живот и трябва с цената на всичко да устои на баща си.
Разбира се, ролята й на доверителка бе само претекст, замислен от Куентин. Но тя откриваше, че дава от себе си повече, отколкото бе запланувано. Беше напълно искрена, когато го подтикваше да намери път в живота си и да не оставя другите да го използват за егоистичните си цели.
При това изведнъж осъзна, че всъщност може би е говорила на самата себе си. Също като Крис имаше чувството, че е уловена в капан и младежките й копнежи бяха досущ като неговите. Искаше й се с всяка частица от съществото си да го подтикне да избере любовта пред изгодата и да постигне истинското щастие.
Чувстваше се още по-неловко от това, което вършеше, понеже всичките съвети, които даваше, идваха от фалшив човек. И все пак искреността, която бликаше иззад наложената маска, я караше да се чувства по-близо до Крис. И това чувство й харесваше.
Междувременно разказите на Крис я наведоха на подозрението, че годеницата Джейн не е толкова почтена, колкото изглеждаше на пръв поглед, и че използва Крис за свои користни цели. Кейт ставаше все по-скептична по отношение на бедното, но с толкова много претенции момиче, което изглеждаше собственически настроено спрямо Крис. Може би все пак Джейн нямаше да е подходяща съпруга за него.
Кейт не можеше да потисне чувството на тайна ревност към непознатото момиче, на което Крис бе врекъл сърцето си. И това неканено чувство я караше да изпитва несигурност в собствените си инстинкти. Не бяха ли подозренията й към Джейн чисто и просто резултат от собствената й нарастваща привързаност към Крис?
Тя не знаеше. Знаеше само, че колкото повече се сближаваше с този уязвим младеж, толкова повече се терзаеше от непочтеността си към него.
И може би също от непочтеното отношение към самата себе си. Съветите й към Крис да следва сърцето си й причиняваха неловкост. Дълбоко в душата я глождеше съмнение, че с Куентин я свързва не истинска любов, а чисто и просто себелюбието му, съчетано със сексуалното й опиянение. Не искаше да се задълбочава в това съмнение, но всеки път, когато надзърнеше в откровените и доверчиви очи на Крис, то започваше да я измъчва.
Може би за да избяга от тези чувства, тя се оплака на Куентин от задачата си.
— Започвам да се притеснявам. Колко още трябва да продължавам? Чувствам се много странно. Не знам какво правя. Само ако знаех защо е всичко това…
— Много добре се справяш — отвърна Куентин. — Просто остави нещата да се развиват сами. Най-добре да не знаеш повече. Вярвай ми, Кейт, ти си настрана от голямата игра. Но вършиш бомба работа.
Може би за да смекчи тревогата й, той я помоли да измъкне от момчето дребна информация за компанията на баща му. Тя изпълни задачата — ставаше дума за най-обикновени цифри, свързани с дивидентите на компанията, които всъщност бяха общоизвестни — и за известно време се успокои. Опита се да повярва на това, което й бе казал Куентин — че не участва в голямата игра.
Ала сърцето й говореше друго.
 

Междувременно двамата с Крис ставаха все по-близки. Процесът се развиваше бързо, сякаш следваше свой собствен невидим план. Кейт почти не трябваше да полага усилия. Всеки съвместен обяд, всяка разходка, всеки разговор заздравяваше приятелството им. Момчето изпадаше във все по-силна зависимост от нея. И въпреки вътрешната си съпротива, тя също започваше да зависи от него за нещо, което никога преди не бе имала в младия си живот истинско приятелство.
Невинността на Крис сякаш докосваше дълбоко у Кейт уязвима точка, дълго потискана. Колкото по-близка ставаше с Крис, толкова повече се съмняваше в собствения си живот.
Започна да вижда по-ясно каква важна роля играе сексът в нейния брак и се чудеше дали има нещо по-съществено, което да я свързва с Куентин. Осъзнаваше, че Крис притежава нещо различно, което можеше да предложи на една жена. Той предлагаше сърцето си, доверието си, искреността си. Това бяха неща, чужди на Куентин. Когато говореше за бъдещето на Крис с Джейн, Кейт се чувстваше все по-самотна, защото като отваряше тази врата пред себе си, Крис сякаш я затваряше за Кейт.
Тя откри, че започва съзнателно да ревнува от Джейн, която никога не бе виждала. Дори започна да строи въздушни кули, в които се виждаше по някакъв начин свободна, а Крис женен за нея. Колко различен би бил животът й тогава!
Имаше съблазнителни, мъчителни сексуални фантазии, свързани с него. Повече от всякога бе убедена, че е девствен. Чистотата му бликаше от всяко негово движение. Тя се чудеше какво би било, ако стрелките на часовника се върнеха назад и тя самата бе още девствена. Ако за първи път й беше с Крис вместо с Куентин. Може би в обятията на Крис тя нямаше да се събуди за невероятната чувствена жар, която Куентин бе разпалил в нея. Но може би щеше да изпита нещо по-изтънчено и по-ценно?
Тези мисли я тревожеха. И тя отново се оплака на Куентин.
— Не мога повече така. Той прекалено много ми вярва. Опитва се да ми стане близък. Искам това да приключи.
Но Куентин изглеждаше възхитен.
— Колкото по-близък ти стане, толкова по-добре. Вярвай ми, наистина помагаш на момчето. Карай така и му давай кураж. Точно това искам от теб. И не се притеснявай. Каквото и да направиш, няма да навреди.
И я целуна страстно. Топлото усещане на прегръдката му и вкуса на устните му върху нейните уталожиха притеснението и заглушиха скрупулите й поне за момента.
 

Април премина в май, май в юни.
Крис Хетинджър покани Кейт на специален излет. Щяха да ходят на някакво тайно място, което той знаеше от малък.
— Една ливада с няколко дъба сред пасищата. Никой, освен мен не знае за нея. Сигурен съм, че ще ти хареса.
Тя приготви обяда за излета под зорките очи на Куентин.
— Дръж се добре — каза й той. — Аз излизам извън града за през деня и през нощта. Ще се върна късно. Приятно прекарване.
Срещнаха се с Крис в града и той я закара на полето, сред фермите и овощните градини. Паркира на един черен път между две ливади и отидоха пеша до мястото, за което й бе говорил.
То наистина бе прекрасно. От ливадата се откриваше тиха долина с пасища, осеяни със сънени крави. Във въздуха се носеше лятна свежест. Тревата под босите й крака беше мека. Ветрецът любовно галеше страните й.
— Тук е чудесно! — каза тя, докато Крис просваше одеялото на тревата. — Водиш ли и Джейн?
— Още не съм. Когато бях малък, идвах тук да размишлявам. Пазех мястото само за себе си — усмихна се той. После добави: — Ти си първият човек, на когото го показвам.
Дълго седяха мълчаливо. Кейт легна по гръб и се загледа в клоните на дърветата, които се поклащаха над главата й от лекия ветрец. Крис легна до нея.
— По-рано мислех, че облаците ми говорят — каза. — Мислех, че ми разказват някаква приказка.
Тя се усмихна.
— Аз пък мислех, че когато се поклащат, дърветата говорят на вятъра. Винаги съм мислила, че шепотът на листата е някакъв език. Както и стенанието наклоните. Някои дървета са по-тъжни от други…
— Какво ще кажеш за ей това? — запита той и посочи големия дъб.
Тя се усмихна.
— Щастливо е, понеже сме тук и го гледаме.
— Може би е щастливо, понеже сме заедно — каза Крис.
Обърна се на една страна и я погледна. Тя се усмихна.
Той изглеждаше смутен.
— Какво има? — запита Кейт.
— Времето изтича — отвърна той. — Скоро ще последвам съвета ти и ще се сгодя официално. Когато това стане, няма да е много прилично да имам приятелка. Не знам какво ще правя без теб.
Сините му очи я гледаха тревожно и от това Кейт почувства странен и тъжен копнеж. Искаше й се да го бе срещнала много по-рано.
— Сега сме заедно, нали? — каза тя. — Това все пак е нещо.
Той кимна.
— Но аз не искам то да свършва. Не мога да си представя живота без теб, Кейт. Звучи смешно, понеже не те познавам достатъчно дълго, но е истина. По-скоро бих си отсякъл дясната ръка, отколкото да живея без теб. Ти ме правиш щастлив така, както никога досега не съм бил. Не искам да го изгубя.
— Няма защо да го губиш — каза тя. — Можем да си останем завинаги приятели.
Изразът на очите му говореше, че не е доловила смисъла на думите му. Но тя не желаеше да чува това, което той се опитваше да й каже. Затова протегна ръка и го докосна по бузата.
Той взе ръката й в своята.
— Когато те погледна, сякаш се намирам пред отворена врата. Врата, през която мога да мина. Всичките ми стъпки ме водят встрани от нея. Но истинското ми аз стои зад тази врата. И ако не мина през нея, ще изгубя всичко.
Тя не проговори.
В гърлото му изведнъж се надигна рязък, горчив стон. Той притегли Кейт към себе си и я целуна. Устните му се сляха с нейните. Кейт прималя. Очите й се притвориха от наслада. Целувката му бе изпълнена с младежка прямота, която разпалваше в нея непозната жар.
После изведнъж осъзна колко забранен е нейният ответ и с мъка се отдръпна от прегръдката му.
Легнаха един срещу друг. Тя го погледна в очите. Гальовният израз, който срещна там, я опияни повече и от целувката му.
— О, Кейт — каза той. — Мила Кейт…
Ръката му бе на рамото й. Притегли я по-близко. Обсипа лицето й с целувки. Нейните ръце бяха на гърдите му, все още незнаещи дали да го отблъснат, или да го притеглят по-здраво. Бе поразена, че нещо в тялото й му отвръща. Усети, че губи контрол над себе си, което бе и тревожно, и прекрасно.
Опита да се овладее, но напразно. Зацелува я отново. Ръцете му милваха раменете й, страните й. Скоро се осмели да докосне устните й, после гърдите й.
Кейт разбра, че е в беда. Чувстваше, че постепенно се предава и не може нищо да направи. Тялото й в обятията на Крис отдавна познаваше досега на устните и пръстите на Куентин, но сега се оживяваше по друг неудържим начин. От Крис се опитваше да се опази жената с опит, но магията на ласките му омайваше невинното влюбено момиче.
— Не бива — успя да каже, трепереща в прегръдките му.
Той не отвърна. Като всеки млад мъж, намерил жената, на която се отдава за първи път, отговорът бе в тялото му.
Разкопча първото копче на блузата й, после второто. Тя не го спря.
След като вече бе направила фаталната стъпка, останалото бе бавно и гальовно — нежните целувки, шепотът, приглушеният шум от падащите дрехи, ласката на топлия въздух и на слънцето по голотата на кожата.
Скоро с деликатност, присъща на младостта и неопитността му, той разтвори бедрата й и проникна в нея. Изпълнена със страст, Кейт изви гръб, притисна го с все сила и го придърпа дълбоко в себе си. В гърлото й се раждаха стонове, каквито не бе чувала преди. Кадифената плът на младата женственост му се отдаде без колебание, а воплите му отекнаха в ушите й като химни на невинността.
Сега той бе дълбоко в нея и всяко негово движение, заредено с толкова обич, разрушаваше и последната й съпротива. А това, което идваше от тялото й, за да го приветства, да го посрещне и да го възпламени, бе също нещо, над което тя нямаше никаква власт. Бе тъй плахо и все пак тъй жадно, тъй невинно и все пак тъй непреодолимо, че тя скоро му се отдаде с цялата си душа, точно както правеше и той.
Краката й бяха обвити около кръста му. Той бе в нея, неимоверно възбуден. От устните й се изплъзна дълга, мелодична въздишка. Той я чу и потръпна в екстаз. Цялата й същност пламенно се разтвори, за да го приеме.
Всичко бе свършило. Лежаха прегърнати и задъхани, зашеметени от наслада.
Дълго време не помръднаха. И двамата бяха учудени от станалото. После тя усети усмивката му до бузата си. Бе постигнал това, което искаше.
Но Кейт сякаш бе преминала през опасна граница. Когато бе лъгала това момче за себе си, беше изгубила власт над собствената си самоличност. А когато му се отдаде, пожертва много повече, отколкото имаше намерение.
Тя затвори очи и притегли Крис по-близо, сякаш опората на младата му плът можеше да скрие от нея истината, която мъчително я изгаряше.
Знаеше, че току-що е направила първата крачка в един свят, който не бе познавала преди. Опасностите в него можеха да бъдат безкрайно по-големи от радостта, която преди малко бе изпитала.
Ала бе твърде късно, за да се връща назад. Станалото не можеше да се поправи.
 

16
 
Кейт бе в преддверието на Ада. Промените, които ставаха в нея, бяха тъй големи, че тя сякаш вече не познаваше себе си.
Някак странно и потайно се чувстваше като девойка, току-що загубила девствеността си от едничкото момче, означаващо нещо за нея. Изпълваха я невинни момински чувства към Крис, чувства на изумление, ликуване и тревога за това какво мисли той за нея сега.
Но тези чувства я изпълваха и с ужас, защото тя знаеше, че е направила нещо грозно и измамно, изгубвайки контрол над себе си в прегръдките на Крис. Едва ли можеше да се ласкае, като се сравняваше с девственица. По-подходящо сравнение за поведението й бе дума, която не се осмеляваше да назове.
Куентин сякаш усети промяната у нея. Държеше се хладно. Когато бяха заедно, изглеждаше умислен. И не я търсеше в леглото. Тя се питаше дали виждайки върха на айсберга в нея, той съзнаваше, че не ще е способна да му отвръща както преди. Във всеки случай бе доволна, че не я докосва. Усещаше тялото си тъй различно, тъй ново, че й се искаше известно време да бъде сама със себе си.
И да се види отново с Крис. Не беше толкова безочлива, че да го потърси първа след случилото се. Той трябваше да я потърси, трябваше да й покаже, че наистина мисли за нея, че наистина в това, което бе станало, е участвало и сърцето му. Кейт направо си втълпи, че му принадлежи.
Няколко дни след случката на ливадата Крис я потърси.
Обади й се в ресторанта на единствения телефон, който му бе дала.
Гласът му бе страшно развълнуван.
— Кейт, аз много мислих — започна той. — Обичам те. Искам да се оженя за теб.
Кейт бе така слисана, че дори не можа да намери думи, за да му отвърне.
— Знам, че това е сигурно удар за теб след всичките ми приказки за Джейн — продължи той. — Но ти трябва да ми повярваш, Кейт. Аз искам теб. Ти си всичко, което искам на тоя свят. Обичам те, Кейт!
Тя се мъчеше да измисли какво да му каже. В практически смисъл предложението му бе истинска катастрофа. Доказателство, че е отишла твърде далеч в хитрините си, че е играла прекалено добре ролята си. И все пак в сърцето й то бе като сбъдната мечта, престъпна мечта, която не е трябвало да лелее.
— Моля те, Крис, недей! Ти всъщност не ме познаваш. Просто проявяваш благородство заради станалото между нас. — Трябваше да говори шепнешком, за да не я чуят другите сервитьорки. — Не ми дължиш нищо, вярвай ми!
— Да ти дължа! — възкликна той. — Кейт, та аз те обичам. Не можеш ли да разбереш? През целия си живот съм гледал не където е трябвало. О, Кейт, бил съм толкова сляп, толкова глупав… Но сега виждам всичко. Моля те, не казвай не! Кажи, че ще помислиш.
Кейт беше пребледняла. Слушалката се тресеше в ръката й. Чувстваше се като престъпник, заловен на местопрестъплението.
— Ъ… — запъна се тя.
— Само кажи, че ще помислиш — настоя той, а искрената радост в гласа му късаше сърцето й. — Или не, не казвай нищо. Утре ще се срещнем да обядваме. Тогава ще говорим. Съгласна ли си?
С надеждата, че ще се отърве поне засега, Кейт прие. Реши, че цяла нощ ще мисли и ще намери някакво обяснение, с което да го заблуди. Това щеше да е една от най-мъчителните нощи в живота й. Но щеше да я понесе, както щеше да понесе и сърцераздирателната мъка да му откаже.
Тя окачи слушалката.
 

Другият ден беше петък, 13 юни. Дата, която Кейт щеше да помни до края на живота си.
Бе прекарала безсънна нощ и все още репетираше това, което щеше да каже на Крис, когато погледът й бе привлечен от съобщение в сутрешния вестник.
 
Смърт на местен мъж
«Снощи почина местен мъж, чието семейство от много години се слави като една от основните финансови опори на Сан Диего. Според полицията става дума за самоубийство.
Кристофър М. Хетинджър, 23-годишният син на бизнесмена Джъд Хетинджър, основател и президент на «Хетинджър Инкорпорейтед», бе намерен мъртъв в къщата си в Ла Хойа от родителите си рано сутринта в петък, когато се връщали от прием. Починал е от огнестрелна рана в главата, очевидно нанесена със семейния револвер, намерен до тялото му.
Кристофър Хетинджър е работил като помощник-управител в «Хетинджър». Завършил е Пансиона в Ексетър (1932 г.) и Станфордския университет (1936 г.). Освен родителите си той оставя две сестри, Джудит и Шийла.
Погребалната служба ще се състои в параклиса на погребална служба Тен Фюнеръл в понеделник, 11 ч. сутринта.»
 
Кейт държеше вестника с вледенени ръце и препрочиташе съобщението. Нищо не разбираше. Но я изпълваше със смъртна, парализираща уплаха, както и с почти непоносима мъка.
Не можеше да се сети за никаква причина, която би накарала Крис да посегне на живота си. Та нали едва вчера, когато й направи предложение, бе изпълнен с безгранична радост? Какво можеше да е станало през тези няколко часа, за да го накара да се самоубие?
Цялото й тяло се тресеше. Някакво смътно подозрение, обхващащо всичките й сетива, й говореше, че е отговорна за случилото се.
Тя затвори очи и се помъчи да обуздае вълнението си. Все още седеше на кухненската маса, облечена в сервитьорските си дрехи, когато неочаквано на вратата се появи Куентин. Тя го погледна учудено. Тази сутрин беше излязъл рано и тя не очакваше да го види до вечерта.
Куентин бе сияещ и някак ведър.
— Имам добри новини, малката. Нашият бизнес успя, и то с фойерверки. Много по-добре, отколкото очаквах. Довечера ще празнуваме. Ще те заведа в «Карлучи». Днес искам да излезеш да си купиш нова рокля. И да разкараш тия келнерски парцали — добави той, като посочи униформата й. — Вече няма да имаш нужда от тях. Имаме мангизи, моето момиче.
Тя го гледаше замаяно. Все още държеше вестника в ръцете си. Очите й бяха налети със сълзи.
— Какво казваш?
Той я погледна.
— Казах, че всичко проработи. Ти си свърши работата, аз си свърших работата и успяхме.
Кейт го гледаше вторачено. Протегна му вестника и посочи съобщението за смъртта на Крис.
— Какво е станало?
— О, това ли? — отвърна Куентин. — Не те засяга. Семейна история. Не е наша работа.
Кейт стана и тръгна към него.
— Куентин, искам да знам истината. Вчера говорих с Крис и той беше напълно в ред. А сега — мъртъв! Това е невъзможно. Трябва да ми кажеш какво е станало. Искам да знам истината, Куентин. Аз трябва да знам. Трябва!
Беше се доближила до него и бе сложила ръце на раменете му. Несъзнателно го стискаше с всичка сила.
Чак сега забеляза, че във възбудения блясък на очите му има нещо зловещо. Усмивката му съвсем не бе щастлива, а злобна и ядна. Наблюдаваше паниката й с нарастваща ярост.
Рязко се отскубна от ръцете й и грабна вестника. Набързо прегледа съобщението за Крис със самодоволна усмивка.
— Какво има да знаеш? Малкият се е окапал. Може да се е скарал с приятелката си. Какво те интересува?
— Куентин — изкрещя Кейт, побеляла от гняв. — Кажи ми истината!
Той я измери с поглед. После неочаквано и грубо я удари през лицето с разтворен пестник. Тя се олюля назад. Той я блъсна на леглото и застана над нея с присвити от омраза устни.
После взе вестника и го запрати по нея. Страниците се разлетяха и се посипаха отгоре й като тромави хартиени дрипи.
— Значи искаш да узнаеш истината, така ли? — подхвана той, надвесен над нея. — Свърши си работата и сега искаш да знаеш какво точно си правила? Това ли било?
Кейт уплашено кимна.
— Добре тогава — каза той и рязко се дръпна. — Ще ти кажа истината.
Отиде до килера и извади голям кафяв плик. Разкъса го, извади купчина лъскави снимки и ги запрати към нея. Те се разпиляха по леглото.
Тя взе една и я погледна. Цялата пребледня. Видя себе си гола в обятията на Крис Хетинджър, на одеялото сред ливадата.
Виждаха се дори сенките, хвърляни от клоните на дъба над преплетените им тела. На снимката лицето й бе влюбено и унесено.
Куентин я наблюдаваше отгоре. Очите му бяха изпълнени с мрачно тържество.
— Защо никога не си такава с мен в леглото, малката? — попита я свирепо.
Кейт отмести поглед от мъжа си към снимката. Ръцете й трепереха.
— Какво означава това?
Той се усмихна зловещо.
— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? Може това, което ще чуеш, да не ти хареса.
— Кажи ми, Куентин. Трябва да знам.
— Добре. — Той запали цигара, придърпа един стол към себе си, възседна го обратно и сложи ръце на облегалката. — Искаш да знаеш истината? Тогава ще ти я кажа. Любовникът ти е мъртъв заради теб.
Очите на Кейт се разтвориха широко.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти го кажа бавничко. Преди няколко месеца успях да се свържа с господин Хетинджър старши. Беше угрижен, понеже синът му се хванал с някакво момиче не от сой, без пукната пара, за която момъкът си втълпил да се жени. Бащата не можеше да го преглътне, защото искаше синчето му да се ожени за мангизи. Не желаеше станфордската диплома и голямото бъдеще в «Хетинджър» да се провалят заради някаква си патка. Но синът си бил наумил. И той беше твърдоглав като баща си.
Куентин се усмихна.
— Там имаше обаче една хитрина, заради която бащата търсеше някой като мен да му помогне. Гаджето, по което синчето му беше хлътнало, много държало на девствеността. Пазела се за малкия Крис и очаквала и той да прави като нея. Не искала да й праскат джанката преди първата брачна нощ. Таткото разбрал това, когато отмъкнал няколко писма от момичето. Предаде ми информацията и си поприказвахме. — Той погледна Кейт. — Разбира се, аз се сетих за теб. Ти си готино парче и си добра по характер. И нямаш нищо против да се понатиснеш на тоя-оня, както и двамата знаем — добави той вулгарно. — Казах на дядката да не се притеснява, че ще се погрижа синчето му да изкара някой флирт и че ще осигуря доказателства, за да излезе, че изневерява на гаджето. Точно тогава ти влезе в играта, малката. Аз ти казах да се сприятелиш с момчето. Имах намерение да те вкарам в някоя компрометираща ситуация, колкото да покажа, че момчето изневерява на невинната си годеница. Тогава таткото щеше да спипа синчето натясно и да го принуди да развали годежа.
Усмивката на Куентин стана още по-зла.
— Откъде да знам, че ще ми услужиш по такъв специален начин, скъпа? Та ти надмина всичките ми очаквания. Надмина всичките ми надежди. В края на краищата аз ти казах да не се сближаваш прекалено много с него. Казах ти, че съм от ревнивите. Но ти ме учуди. Отиде докрай. Пак добре, че бях изпратил човек да ви снима. Изпълнението беше прекалено хубаво, за да отиде напразно.
— Ти… си ме следил? — запита Кейт.
Той кимна.
— Ти си идеалната любовница. Като погледна тия снимки, мога да се закълна, че си била влюбена в момчето. Да, по дяволите! Изглеждаш досущ като влюбена млада дама. Човек би казал, че точно на теб са ти пръснали джанката на оная ливада.
Думите му продължиха да се леят с жлъч, породена от безкрайната му злоба.
— Трябва да призная, че тия снимки ме накараха да ревнувам. Погледнах ги и си казах: «Това е то жена ми». Точно това си казах, малката. «Това е жена ми, която се ебе с онова момче!» Да, наистина. Както ти казах, никога не съм те виждал такава, когато си с мен. Никога.
Кейт не продума. От очите й се лееха сълзи. Държеше снимката, без да я гледа. На нея бе последният й спомен от Крис Хетинджър, последният път, когато го бе видяла жив.
— И така — продължи Куентин, — когато показах снимките на дядката, той много се зарадва. Получи точно каквото искаше и дори повече. Не му оставаше друго, освен да изправи синчето си пред фактите. То нямаше да има накъде да мърда и щеше да развали годежа и да се ожени за тая, която татето му е избрал. И така, на мен ми платиха добре за труда, аз се сбогувах с татето и дим да ме няма.
Куентин смачка фаса си и скръсти ръце със задоволство. Явно се радваше на страданието на жена си.
— Разбира се, не можех да се задоволя с това. Защото, мила моя, и ти самата не се задоволи с приятелските отношения с малкия, нали така? Не само, че се наеба с него, но и го накара да хлътне по теб, нали така? Не съм толкова глупав, малка моя Кейти. Знам какво стана между вас. А снимката струва повече от всички думи на света, нали така? То си е ясно като бял ден. Всеки ще го види.
Той се усмихна.
— Та значи снощи направих едно малко посещение на младия господин Хетинджър. Съобщих му, че си ми жена. Разказах му достатъчно затова, което бяхме намислили, за да разбере каква долнопробна измамница си ти. Прие го много тежко. Да ти кажа, съжалих го. В края на краищата аз си знам какво значи да разбереш, че жената, която обичаш, е долнопробна курва, лъжкиня, фалшива и измамна малка мръсница, която прави каквото й отърва, без да мисли за никого…
Кейт се бе свила на леглото, извърнала очи, сякаш за да се защити от безпощадните му думи. Сълзите й капеха по възглавницата.
— Останалото е история — продължи той, като сочеше към разпръснатия по леглото вестник. — Разбира се, нямах намерение да правя нищо лошо на малкия Крис. По дяволите, никой от нас не иска да прави нещо лошо, когато играе игричките си, нали така? И ти не искаше да правиш нищо лошо, когато си играеше игричката с Крис миналата седмица, нали? Просто си прекарваше царски. Малък пикник за двама. Не, ти не си искала някой да умира. Не и ти, малката…
Кейт не бе в състояние нито да помръдне, нито да продума. Целият ужас на това, което бе сторила, и на това, което Куентин бе извършил, избухна в нея като взрив.
Куентин все още я гледаше.
— Е, няма ли и ти нещо да кажеш?
Тя нямаше думи. Не само че един невинен младеж бе мъртъв заради нея. Животът, който бе живяла с Куентин, бе свършил. Всички илюзии, които така несигурно я бяха крепили от деня, когато напусна къщата на Юъл Стимсън, бяха вече изгубени. Тя се носеше без посока по течението, сред отломките от този погубен живот, а вестникът, и снимките, разхвърляни по леглото, бяха доказателство, че си е заслужила всичко.
Куентин сякаш осъзнаваше дълбочината на наказанието, което й налагаше, и ликуваше.
— Май ще трябва да събираме жертвите — каза Куентин, наслаждавайки се на метафората си, и хвърли поглед към вестниците и снимките по леглото. — Трябва да сложим кръст на миналото, скъпа. Станалото станало. Приятелчето ти е мъртво и нищо не може да го върне.
Той коленичи на леглото и се примъкна към нея.
— Обаче — добави нежно — все още имаш мен.
Избута хартиите настрана и поглади с ръце униформата й. Тя не отвърна на ласките му. Беше като вцепенена.
Той бавно напипа края на полата й и започна да я вдига, докато стигна до жартиерите. Откопча чорапите и ги смъкна. После намери ципа и съблече униформата. Докато сваляше дрехите й, тя лежеше с празен поглед. Когато остана по сутиен и пликчета, той я огледа. Протегна бавно ръка, докосна гърба й, изписа с пръст една буква и каза:
— Сега ще те жигосам. И — изневяра, Р — развратница.
Разкопча сутиена й. После я обърна по корем и смъкна пликчетата й. Пред очите му се откриха изваяният й кръст, пухкавият окосмен триъгълник, който му бе доставял толкова често удоволствие, откакто се бяха оженили, и който бе станал причина младият Крис Хетинджър да изгуби живота си, а те да достигнат дотук.
— Все още имаш мен, Кейти — прошепна той. — Все още си имаш кой да те ебе.
Бавно и жестоко я възседна откъм гърба и проникна в нея. Усети как вдървеното й тяло потрепери и разбра, че това е последният съкрушителен удар по достойнството й. Започна методично да я работи, наслаждавайки се на собствената си жестокост.
— Ето така — шептеше той и гърлото му гореше от възбуда. — Бебчето иска това, нали? Вие, женските, сте всичките еднакви, нали така? Обичате да се забавлявате и не ви пука къде и с кого. Прав ли съм? Прав ли съм?
Погледна към леглото и зърна една от снимките, на които тя бе в прегръдките на Крис Хетинджър. Унесеният екзалтиран израз на лицето й го накара да пламне и той навлезе по-дълбоко в нея, като с всяко движение се ожесточаваше и възбуждаше все повече от властта си над нея и от отчаянието й.
— Нищо не може да го върне — изсъска. — Никога. Защото ти го уби — все едно, че си натиснала спусъка. Никога, никога, никога…
При тези думи семето му се пръсна в нея. Тихото й хлипане се съедини със стоновете му в тишината на стаята. Тя лежеше гола и жалка под него, а сълзите й капеха по възглавницата. Без да каже нищо, Куентин стана от нея, оправи дрехите си, хвърли един поглед в огледалото и излезе от апартамента.
 

Куентин не се прибра цялата нощ.
Прекара вечерта в пиене и накрая преспа с една приятелка в апартамента й. Искаше, ако може, да накара Кейт да ревнува, да я накара да изпита самотата си и чувството за вина. Може би утре нямаше да е толкова строг с нея. Ала за тази нощ искаше тя да страда.
Върна се вкъщи в десет часа на другата сутрин, почти двайсет и четири часа след разправията за самоубийството на Крис Хетинджър.
Кейт си бе отишла.
В апартамента нямаше и следа от нея. Беше си взела дрехите, гримовете, малкото лични вещи. Бе взела и изобличителните снимки, на които беше с Крис, както и вестника.
Куентин бе поразен от тоталното й заминаване. Не бе оставила нищо след себе си.
Той разбра, че го е напуснала завинаги.
Седна и запали цигара. Огледа апартамента. Очите му обходиха малката ръждясала печка, където Кейт му готвеше, миниатюрната баня с капещия кран, грозните стени, нащърбената боядисана маса и издънената пружина.
Той живееше тук. Това бе домът, който бе създал за жена си, която го бе напуснала. Долнопробна и мизерна квартира за долнопробни и мизерни хора.
Смътно съзнаваше, че Кейт никога не се бе вградила в този живот. Въпреки бедността, младостта и невежеството й, в нея имаше тайнствен аристократизъм, който го бе привлякъл и го бе накарал да я желае. Същият аристократизъм го бе карал да се чувства неловко, след като се ожениха, понеже разбираше, че това е нещо, което самият той не притежава, което не притежаваше ни една от жените, които бе познавал.
И сега виждаше, че същото това нещо е станало причина за изневярата й. Нейната изневяра не беше само физическа. Отдавайки се на младия Хетинджър, тя бе изразила стремежа си към нещо, което Куентин никога не можеше да й даде.
Сега момчето беше мъртво, а Кейт си бе отишла.
За миг Куентин помисли да хукне след нея. Едва ли беше стигнала много надалеч.
После отхвърли тази мисъл.
Прав й път. Достатъчно дълго му бе пречила да живее. Щеше да му е по-добре без нея.
Той издуха дима от цигарата си. За миг се наслади на мисълта за новата си свобода. Можеше да ходи където си иска, да се напива когато си иска, да спи с всички момичета, които му харесваха, без да трябва да се съобразява с Кейт.
Но после погледна към старата очукана входна врата с предпазната верига, през която Кейт го бе напуснала. Отвъд нея имаше цял един свят от възможности и преживявания, които той, Куентин, нямаше никога да вкуси, понеже ограничената му същност го приковаваше тук, в този жалък живот, като доживотен затвор, наложен му от собствената посредственост.
Когато тази мисъл проникна в съзнанието му, усмивката му се стопи. Той гледаше към вратата и се питаше дали Кейт, която бе излязла през нея, щеше някой ден да вкуси от тези преживявания, от тези възможности, които той никога нямаше да е в състояние да й даде и да изпита.
Отново се сети за младия Крис Хетинджър и за влюбения поглед на Кейт на снимките с него. Обзе го неочаквана злоба. Запрати цигарата към затворената врата и изкрещя:
— Хайде, желая ти успех!…
После си припомни нещо, което само той знаеше — нещо, което Кейт не знаеше. Похотливите му устни се присвиха в многозначителна усмивка и той процеди през зъби:
— Пак ще се срещнем, малката!
 

17
 
Джоузеф Найт продължи да умножава предприятията си надлъж и на шир по Източното крайбрежие и Средния запад. Възползвайки се от своеобразните икономически условия, породени от Депресията, той придоби контролни дялове в западащи компании и благодарение на финансовите си умения, ги превърна в печеливши. Богатството и влиянието му растяха с всеки месец.
Беше известен в своите среди като човек с изобретателни хрумвания и голяма вътрешна сила, който държи на обещанията си, но комуто не бива да се противоречи. Въпреки че биографията му бе доста скромна, той бе един от най-перспективните млади предприемачи в страната, комуто предстоеше голямо бъдеще.
Но на сърцето му не бе така леко и духът му не бе спокоен както допреди смъртта на Ан Рицо. Трагичният й край, тъй преждевременен за млада жена като нея, го бе разтърсил дълбоко.
Спомняше си трогателната й невинност, когато я срещна за първи път. Бе му се сторило ужасно такова чисто момиче да се намира в лапите на Карл Рицо. Навремето Джоузеф Найт мислеше, че й прави само добро, като я освобождава от съпруга й, макар че основното му съображение бе отстраняването на Рицо от собствения му път.
Нещата обаче бяха взели непредвиден обрат. Ан се поболяла от мисли по Джо и бе неспособна да продължи да живее без него. И тази фиксидея бе станала причина за смъртта й.
Защо чисто и просто не се беше примирила с отстраняването на жестокия си съпруг и не бе взела парите, наследени от Рицо, за да започне нов живот? Беше млада и красива, можеше лесно да се върне в Мериленд и да се омъжи за някое добро момче. Можеше сама да си избере как да живее.
Но тя бе избрала Джоузеф Найт.
Джо не можеше да забрави многозначителните й съдбовни думи, когато му каза: «Аз вече съм затворница».
Джоузеф Найт не разбираше жените. Не можеше да проумее такава изпепеляваща страст, която е в състояние да накара една жена да жертва всичко, за да преследва мъж, който не я желае. Или още по-лошо — страст, която бе в състояние да доведе една жена дотам, че да предпочете да унищожи и себе си, и мъжа, когото обича, пред това да го остави да живее без нея. Като бизнесмен, свикнал да преследва реалистични печалби, да воюва със света там, където би постигнал успех, и да отстъпва там, където не би го постигнал, той не успяваше да разбере как една жена може да пренебрегва самия живот заради нещо маловажно като любовта на някакъв си мъж.
Понеже самият Джо не бе изпитвал сериозни чувства към никоя жена, той не можеше да проумее необходимостта на жените да обичат и да бъдат обичани всеотдайно. Любовното им несъвършенство, дълбокото им желание да се чифтосват, вместо да живеят сами, го озадачаваха.
И все пак неутолимият глад, който Найт не бе пропуснал да забележи при героините на великите драматурзи и романисти от Шекспир до Ибсен, от Софокъл до Толстой, явно бе присъщ на жените. Глад, дотам изпепеляващ, че жената с радост би срещнала смъртта и дори би убила любимия си, ако изгуби възможността да се задоволи с нектара на любовта му.
Джоузеф Найт предполагаше, че и други мъже като него са също тъй безразлични към жените. Затова реши, че не съществува мъж, който би бил достоен за страстта и всепоглъщащата обич на Ан Рицо. Когато се привързваха към пустите мъжки сърца, такива жени преследваха призраци и химери и желаеха непостижимото. Търсеха отчаяно илюзорното щастие.
Джоузеф Найт не можеше да проумее това. Гледаше на женската любов отстрани. Не можеше да се постави на тяхно място. Затова не бе успял да разбере Ан Рицо и бе станало твърде късно. Погрешните му сметки се бяха оказали пагубни за нея.
Това тягостно чувство на поражение, на униние по нещо трагично и безсмислено потискаше Джо дълги месеци. Той се опита да удави всичко в работа, ала духът му си оставаше потиснат. Не само че се чувстваше унил, а и странно незадоволен. Сякаш нищо от активния му живот през последните десет години не можеше да задържи интереса му. Разнообразните му дейности като бизнесмен вече не го стимулираха.
Имаше нужда от нещо ново, може би от смяна на декора.
Преди да е решил какво да направи, за да се пребори с неспокойните си чувства, неочаквано му се предостави възможност, чиито съдбовни последствия му бяха още неизвестни.
 

Един стар познат, бизнесмен от Бостън на име Джери Мъркадо, му направи необичайно предложение.
— Джо, решил съм да започна нещо интересно, включи се и ти — започна Джери. — Искам да снимам филм. И то сам. Познавам някои хора по Крайбрежието, които ще ми помогнат. Ще е наистина фантастично! Можем да направим хубав филм с малко средства и да го разпространим чрез веригите от кинотеатри. Ще натрупаме състояние.
Отначало Джоузеф Найт се усмихна. Познаваше Джери от години и откакто го помнеше, все си бе смахнат на тази тема. Почти всеки ден ходеше на кино, притежаваше три кинотеатъра в района на Бостън и четеше филмовите списания с благоговение.
Ала Джери не беше бизнесмен от класата на Джо. В миналото се бе впускал в перспективни начинания, от които в крайна сметка не излизаше нищо. Често не си изпилваше нещата, не проучваше внимателно пазара, преди да вложи времето и парите си.
Въпреки това Джоузеф имаше нужда от смяна на декора. И нищо не можеше така да го отдалечи от настоящите му проблеми, както Холивуд. Самото име извикваше в мисълта освежително несвойствени образи. Като бизнесмен, никога не бе предполагал, че ще си има работа близо до Холивуд.
Това бе ново поле за изява, от каквото неспокойният му дух в момента се нуждаеше. Щеше да му помогне да забрави Ан Рицо.
А когато Джери му каза какви фантастични суми могат да се спечелят, инстинктът му на бизнесмен се разбуди. Разбира се, Джери преувеличаваше и твърдеше, че било много лесно да се снима филм. Но Джоузеф Найт доста бе чел за Холивуд и имаше представа от годишните печалби на филмовите компании. Криза или не, във филмовата индустрия се въртяха големи пари.
Джоузеф Найт реши да си опита късмета.
— Покажи ми с какво разполагаш — каза той на Джери Мъркадо. — Ако изглежда добре, ще участвам.
 

Две седмици по-късно Джоузеф Найт упълномощи доверени лица в Бостън, Маями, Чикаго, Филаделфия и Ню Йорк да управляват основните му капитали и сделки. Замина с Джери за Лос Анджелис и се настани в един апартамент в хотел «Бевърли Уилшър».
Беше юли. Климатът на Калифорния го изненада. За разлика от влажния задух по Източното крайбрежие тук беше сухо, брегът се охлаждаше от свежия океански бриз, а долините, пълни с цитрусови градини, изгаряха в пустинна жега и се поливаха със скъпо струващи системи.
Лос Анджелис бе разпръснат грозен град, на който липсваха изваяната височинна елегантност на Ню Йорк, чарът на Бостън, историята на Филаделфия и неповторимата архитектура на Чикаго. Но в него витаеше някаква странна енергия. Сякаш там сделките се сключваха по съвсем нови начини от хора, които мимоходом създаваха самите правила.
Колкото до Холивуд, това беше чисто и просто най-ненормалното място, което Джоузеф беше виждал. От географска гледна точка не бе нищо повече от хълмиста община в западните покрайнини на Лос Анджелис, отделена от океана с няколко мили претоварени пътища, вече заразена с димния въздух и пренаселеността на големия град. В подножието си Холивудските възвишения бяха точно толкова мизерни, колкото и най-бедните квартали на Ню Джързи. Но само няколко преки по-нататък се простираха приказните резиденции на кинозвездите и филмовите магнати, потулени зад високи зидове и тучна зеленина, сред каньоните и хълмовете над града.
Благодарение на неимоверното богатство, създавано от рисковия кинобизнес, в разстояние на едно поколение Холивуд се бе превърнал от сънлива провинциална община във витрина на пищността, превзетостта и нереалното. Новобогаташите бяха навсякъде — в огромните имения, парадиращи със зидария, фонтани и мебели, пренесени от европейски замъци. В тези къщи живееха умели печалбари, повечето имигранти първо поколение, започнали от бедняшкия нюйоркски Лоуър Ийст Сайд, откъдето ги деляха само няколко години, но вече добили загар от топлото слънце на града, който бяха покорили с алчността и коварството си и с дарбата си да създават развлечения.
В тези къщи живееха и актьори, започнали като неопитни изпълнители с временни договори — наивни млади хора от всички кътчета на страната, от които холивудските ковачи на образи, прищевките на публиката и понякога собственият им талант бяха направили прочути имена.
Те бяха кинозвездите — разглезените роби на студиата, които работеха до припадък в една професия на безмилостна надпревара и живееха в не по-малко нелеп разкош от студийните директори. Понеже бяха полуобразовани и не бяха свикнали от шефовете си на богатство и положение в обществото, налагаше се да позират като самоуверени и преуспяващи стълбове на общността, така както позираха пред камерите. Нереалността на съществуването им отговаряше на ужасната несигурност на високото им място в холивудското множество, което при изпадане от топлистата можеше начаса да изчезне. Не беше чудно, че мнозина от тях бяха съсипани от наркотици, алкохол и пренапрежение. Дори когато носи огромна заплата, илюзията създава нестабилна почва под краката.
Но ако отвътре ги ядеше безпокойство за положението им, те нямаха право да го показват. Затова налагаха храбри усмивки за пред почитателите си. И където и да идеха, рекламните агенти ги следваха неотстъпно и запечатваха за жадната публика в образ и звук лицата и предварително обмислените празни приказки.
Бе изумително да гледаш това противно място, изпълнено с димна мъгла и улично движение, където с километри се простираха киностудиа с огромни терени, снимачни площадки, обширни павилиони и складове. Всяко едно от тези студиа бе фабрика, където кинозвезди, скъпо платени техници и конструктори създаваха свръхдоходни продукти за минимално време.
Но тези фабрики, тъй типично американски с неспирното им серийно производство, се различаваха от всички останали, които Джоузеф Найт бе виждал през кариерата си на бизнесмен. Понеже произвеждаха фантазия, която ежедневно и алчно се поглъщаше от една публика, копнееща да забрави усилните времена.
Като трезвомислещ бизнесмен, свикнал да прави реални оценки на нещата, Джоузеф Найт намираше Холивуд за нелепо място. Сигурността, мечта на бизнесмена, не съществуваше по тези места. Тук имаше само кинозвезди, чието изкачване към върховете на славата бе също тъй непредвидимо, както и най-рискованите борсови сделки на Уолстрийт. И гледката на холивудските богаташи — банкери, превърнали се на естети — които се опитваха да напипат вкуса на публиката, като въртяха блудкави романтични историйки и приключенски мелодрами, бе толкова нелепа, че смайваше истинския бизнесмен, боравещ с азбучни истини.
И все пак тъкмо този елемент на случайност и неправдоподобност придаваше на Холивуд своеобразното му обаяние. Целият град бе еднакво увлечен в пищното подражание на великолепие, в безсрамната гонитба на внезапен успех, които придаваха на кинозвездите нетрайния им блясък. Това бе място, където долните инстинкти се съчетаваха с всеобщата човешка нужда от мечти за слава. Хибриден свят, в който бизнесът неестествено се смесваше с изкуството.
Този свят привличаше Джоузеф Найт, понеже допадаше на склонността му към предизвикателства. Умът му се вдъхновяваше от изработвания в Холивуд продукт. В холивудските филми почти винаги се отгатваше какво ще стане, правеха се по зададена формула и се консумираха от нетърпеливата публика като топъл хляб. И все пак въпреки баналните герои и познатите сюжети, в тях имаше нещо общо с великите пиеси на Ибсен и Чехов, които Джоузеф Найт се бе научил да харесва. Какво по-точно бе това, той още не знаеше. Но виждаше, че на холивудските филми не можеше да се гледа с лека ръка. Те не само въздействаха на общочовешките чувства, но и печелеха много пари.
Дори само поради тази причина Джоузеф Найт реши, че е постъпил добре, като е дошъл тук.
 

Но ако Холивуд бе мястото, където благоприятният случай хлопа на вратата, то Джери Мъркало едва ли бе човекът, който щеше да отвори тази врата.
Той дебютираше без пукната пара на базата на неофициална уговорка с дребен независим продуцент и на устно споразумение с представител на една от големите вериги кинотеатри.
Продуцентът бе възложил на третостепенен писател да изготви сценарий за бандитско-приключенски филм на име «Открито море» с предсказуеми любовни елементи и много «ах» и «ох» накрая. Джоузеф Найт прочете сценария и го върна на Джери с вежливо кимване, понеже не желаеше да охлажда ентусиазма му, докато не види накъде ще тръгнат нещата.
Продуцентът бе успял да подреди няколко безименни таланта за главните роли и непрофсъюзни работници за по-черната работа като озвучаване, осветление и така нататък. Оборудването, необходимо за снимките, щеше да се наеме срещу високо заплащане от някакво малко студио в Кълвър Сити.
Джери Мъркадо страшно се вълнуваше. Толкова бе унесен от перспективата да види собственото си име на целулоидната лента като копродуцент на «Открито море», че изобщо не мислеше за рисковете, които проектът му носеше.
След като размисли, Джоузеф Найт вложи в предприятието двайсет хиляди долара. Докато Джери и изпълнителният продуцент преминаваха през сложните перипетии на подбора на актьорите и подготвителните работи, той стоеше на заден план. Ходеше на снимачната площадка и поглъщаше всичко свързано с техническата част на снимането. Заедно с Джери и другите присъстваше на прегледа на суровия материал и отбелязваше за себе си явните слабости на актьорите и режисьора.
И се учеше.
Снимките продължиха три седмици. Когато приключиха, довършителните работи — от монтажа до рекламата — отнеха цели два месеца. «Открито море» трудно можеше да мине за голям филм.
В края на краищата се оказа колосален провал. Завършеният продукт изглеждаше точно това, което всъщност бе: стереотипен второстепенен филм, който можеше да се пуска само като по-мощна програма за пълнеж до основния премиерен филм и се забравяше по-лесно от останалите като него.
Оказа се, че представителят на веригата кинотеатри, който бе обещал на Джери да разпространи филма, не може да удържи на обещанието си. Важните клечки в Ню Йорк, които притежаваха веригата, били отказали филма, както той обясни, понеже били претоварени с комплексни поръчки от собственото си холивудско студио.
Джери беше изненадан и разочарован от тази печална вест. Ала Джоузеф Найт, който по време на снимките търпеливо си учеше урока за холивудската студийна система, не се учуди. Не го каза на Джери. Запази разсъжденията за себе си.
«Открито море» така и не бе показан в Съединените щати. Беше продаден на европейска верига кинотеатри, която го пусна за кратко на няколко места и после го спря. Всичките пари, вложени в проекта от Джоузеф Найт и Джери Мъркадо, бяха изгубени.
За известно време Джери падна духом, после сви рамене.
— Повече късмет следващия път, Джо — усмихна се той. — Играта май излезе по-груба, отколкото мислех. Смятам да се върна в Бостън, където се печели по-добре.
Джо кимна и се сбогува с приятеля си. Самият той остана в Холивуд за още няколко седмици, за да дообмисли натрупания опит.
Бе изгубил двайсет хиляди долара в рискования план на Джери. Но неуспехът му бе донесъл ценни знания. И първото му впечатление от Холивуд като нелепо и хаотично място се бе променило.
Деловият му мозък пресмяташе, че там могат да се печелят милиони долари от разсъдливи и могъщи мъже, укрепили властта си над студиата в течение надве бурни десетилетия.
Тези мъже бяха монополисти. Те насилствено налагаха на публиката собствените си продукти чрез системата на комплексното закупуване, според която собственикът на кинотеатъра трябваше да пусне някоя по-незначителна творба нададено студио, за да получи правото да покаже касовите му филми. Успяваха да осигурят собствения си успех, като държаха на разстояние независимите продуценти като Джери Мъркадо.
Баснословни богатства и монопол, контролиращ достъпа до тези богатства — това бе Холивуд.
Това сложно уравнение се нравеше на предприемчивото начало у Джоузеф Найт. Идеята за затворения пазар, контролиран от могъщи и волеви мъже, бе предизвикателство за него. Блазнеше го мисълта да излезе на този пазар и да го принуди да му стори място. Подобна амбиция бе далеч над възможностите на импулсивен и недисциплиниран човек като Джери Мъркадо. Но не и на Джоузеф Найт.
След като мисли няколко седмици, Найт взе решение. Обади се на своя адвокат и финансов съветник в Ню Йорк.
— Елиът, наглеждай работите ми за известно време. Ако имаш проблеми, обаждай ми се в «Бевърли Уилшър». Аз оставам тук.
Когато Джо окачи слушалката и започна да се готви за сън, нито той, нито шумният град наоколо си даваха сметка, че самотното му решение щеше да промени историята на Холивуд.
 

18
 
Кейт Хамилтън беше мъртва.
Бе умряла в едно легло някъде в Сан Диего, заобиколена от вестници и лъскави снимки, разказващи за един срам, с който й бе непоносимо да живее.
Тялото, което й принадлежеше — красивото тяло на осемнайсетгодишно момиче, по което нямаше видими следи от перипетиите, през които бе преминало, продължаваше да се скита из света. Но личността в него бе изпепелена докрай от преживяното. Кейт трябваше да измине дълъг път, преди да срещне отново себе си.
Времето минаваше. Кейт се скиташе. Хващаше се да работи какво да е в различни градове от Аризона до Флорида, от Сейнт Луис и Чикаго до най-северната точка на Мейн. Видя голяма част от Съединените щати, без да забележи нищо. Запозна се с много хора, без да им обърне внимание. Преживя много неща, без да се повлияе от тях. Дълбоко в нея същността й бе като младо стръкче, чиято твърда обвивка го пазеше да не покълне.
Хората, чиито жизнени пътища се бяха кръстосвали с нейния през тези години, споделяха след време, че в отношенията си с нея са я смятали за «не съвсем наред». Казваха, че се обвивала в тайнственост, че криела нещо неясно, което я правело загадъчна и дори страшна.
Страшна, понеже сега тя бе способна на неочаквани неща. А когато го изискваше случаят, дори на насилие.
В Санта Фе, една от първите й спирки след Сан Диего, си намери работа като сервитьорка в крайпътен ресторант за камионджии, където покори съдържателите с котешката си походка, красивото си тяло, червеникавата си, изрусяла от слънцето коса и матовата кожа.
Веднъж един злощастен клиент изтълкува неосъзнатата чувственост на поведението й като сексуална покана. Изчака я след работа и я заговори на паркинга зад ресторанта. Обърквайки празния израз в очите й със съгласие, дори се осмели да я докосне.
Тя го удари в лицето с толкова вярно насочен и точно премерен юмрук, че той се строполи почти в несвяст. Тя хладнокръвно изсипа върху него една боклукчийска кофа, пълна с ресторантски отпадъци, и незабавно забрави за случката.
В един град в Мексиканския залив изкара два месеца като секретарка в приемната на кантора за недвижими имоти. Един ден шефът я заведе на един строеж и там й разкри сърцето си.
— Кейт, обичам те. Потисках го колкото можах. Не мога повече да издържам да те гледам и да слушам гласа ти в кантората. Не мога да спя от мисли по теб. Ще ми станеш ли жена?
Очите на Кейт се разшириха от учудване. До този ден почти не го бе забелязвала. Не можеше да повярва, че му е направила такова впечатление, след като той бе тъй незначителен за нея.
Същата нощ напусна града. Когато на другия ден не отиде на работа, шефът й разпита за нея. Беше върнала на хазяйката си ключа от апартамента, но не бе оставила нов адрес. Никой нямаше представа къде е отишла.
Шефът й повече не я видя.
Тя не се задържаше дълго на работа на едно и също място, щом се установеше някъде, бързо губеше интерес. Пътуваше безцелно, като посоката й се определяше от това кой влак или автобус потегля пръв.
А когато оставаше някъде за повече от един-два месеца, сменяше жилищата. Наемаше си апартамент или мебелирана стая. Живееше няколко седмици, без да пипа нищо, без дори да окачи поне един календар. Не обръщаше внимание нито на пълзящите по пода хлебарки, нито на студа, проникващ през счупените прозорци, нито на шума от кавгите на съседите или детските викове по коридора.
После, сякаш тласкана от невидима природна сила, ненадейно тръгваше и се преселваше в друг апартамент на противоположния край на града. В един град в Пенсилвания за четири месеца смени четири квартири. Лягаше на леглото с вперени в тавана очи, забравила за околния свят, после един прекрасен ден се събуждаше, жилището й се виждаше непоносимо и тя тръгваше по неизвестни и за нея причини.
Онези, които забелязваха отсъстващия поглед в очите й, смятаха, че мисли само за себе си. Но не знаеха колко грешат. Странстването на тялото й из страната бе като лутането на душата й, при което тя никога не се взираше дълбоко в себе си, никога не поглеждаше към миналото. Майка й и вторият й баща, Юъл Стимсън, Куентин и злочестият Крис Хетинджър бяха потънали някъде в съзнанието й като в подвижни пясъци.
В нея настъпваха неуловими промени, които тътнеха глухо под спокойната й външност като подземно преместване на вулканична мощ и предизвикваха внезапни, непонятни скокове в поведението й.
Един следобед, както седеше в апартамента си в южния край на Балтимор, откъм стълбищната площадка се разнесе странна музика. Стана, почука на съседската врата и разбра, че е от радиото. Помоли да остане до края. Съседът я покани да седне.
Когато музиката утихна, говорителят съобщи, че са слушали Седмата симфония на Бетовен.
Тя излезе, отиде до един музикален магазин и си купи грамофон. Беше скъп и похарчи голяма част от спестяванията си. Купи и комплект плочи със Седмата симфония в изпълнение на оркестъра на Берлинската филхармония под диригентството на някой си Фюртванглер. Занесе грамофона и плочите вкъщи и ги изслуша. После отново и отново. След няколко дни съседът по площадка почука на вратата й. Беше чул грамофона и искаше да се запознае с нея. Тя му затвори вратата под носа.
Пускаше плочите непрестанно, без да мисли за драскотините, които се натрупваха по тях от небрежното й отношение. Съседите клатеха глави, когато иззад вратата й за кой ли път избухваха гръмовните и ликуващи звуци. Знаеха, че бе безсмислено да протестират за шума. Тя ги поглеждаше в очите и кимаше, после забравяше за тях.
Симфонията се въртя пет седмици. После, през един дъждовен следобед, когато оркестърът изразително изпълняваше втората част, тя изведнъж седна в леглото, погледна раздразнено към грамофона и вдигна иглата от плочата.
Никога повече не пусна нито тази, нито коя да е друга плоча. Остави я върху диска до деня, в който се изнесе. Подари апарата на един съсед и повече не помисли нито за Бетовен, нито за музика.
 

Понякога въпреки разсеяността си тя си намираше приятелки. Тайнствеността й ги привличаше. Момичета, чиято лесно предсказуема съдба не се отдалечаваше от провинциалния им говор, обикновените дрехи и еснафските мечти, намираха в нея нещо екзотично и неукротимо. Споделяха й всичко, понеже тя бе необикновено добър слушател — царящата в душата й пустотата й позволяваше да чува какво й говорят, без да го пречупва през собствените си егоистични интереси.
Тези момичета често ставаха зависими от Кейт, понеже виждаха, че в отчуждеността си тя притежава независимост, каквато те никога нямаше да имат. Затова се учудваха и наскърбяваха, когато един прекрасен ден тя изведнъж си тръгваше, без дори да помисли да им остави новия си адрес. Та можеха ли да знаят, че за нея те бяха също толкова нереални, колкото и прашните ъгли на евтиното й жилище?
Мъжете не можеха да й устоят, а жените не можеха да откъснат завистливи очи от нея. В нея имаше нещо земно и силно, което привличаше околните като магнит. С течение на времето стана още по-красива. Загадъчността й придаваше странно великолепие на дългите й бедра, на твърдите й закръглени гърди, на тъмната кожа и необичайната хубост на лицето.
Ала никой мъж не успяваше да я докосне.
И никаква нужда от секс не нарушаваше вътрешната й пустота. Чувствеността й бе заспала дълбок сън, от който сякаш никога нямаше да се пробуди. Но това не я тревожеше.
 

Единствените същества, които може би я разбираха, бяха децата.
Дъщерята на втората й хазайка в Атланта, деветгодишно момиченце на име Тери, чийто баща я бе изоставил преди години, а майка й бе алкохоличка, веднъж почука на вратата на Кейт и тихо каза:
— Майка ми излезе и ще се върне късно. Ще поиграеш ли с мен на Монополи?
Кейт погледна посетителката си. Откакто се бе нанесла тук, майката не й бе продумвала. Беше я отблъснал изразът в очите на Кейт. Но момиченцето нямаше вид на изплашено.
— Влез — каза тя и отвори вратата.
Тери сложи играта на ниската масичка пред сгъваемото легло и огледа голите стени на Кейт.
— Защо не си окачиш картини?
— За да мога, когато ги гледам, да виждам каквото си поискам — отвърна Кейт. — Това е моя стая, не тяхна.
Детето реши, че никога не е чувало възрастен да казва нещо толкова убедително и съзвучно със собствените му мисли.
Играта остана неотворена. До края на следобеда момиченцето разговаря с Кейт. Разказа й за детските си тревоги и й зададе въпроси, на които Кейт отвърна съвсем откровено. Когато дойде време да се прибира, момиченцето едва се откъсна от нея.
После отново дойде и двете прекараха заедно дълги часове в игра на дама, в рисуване или просто в приказки. Често мълчаха, изпълнени с нямо разбирателство, което правеше разговорите ненужни. Тери обожаваше Кейт. Чувстваше, че Кейт е първият възрастен, когото бе разбрала и който я разбираше.
Когато дойде пролетта, двете веднъж взеха автобуса и излязоха извън града. Разхождаха се заедно в гората, седяха сред високите треви, пълни с папури, газиха в потоците. Тери беше на седмото небе от щастие. В лицето на Кейт тя виждаше образ в плът и кръв на световните тайнства — прекрасни тайнства, в които можеше да намери място и за себе си. Кейт бе единственият човек, комуто Тери някога бе вярвала.
После Кейт напусна града. Не остави никакъв адрес и Тери не можеше да се свърже с нея.
Времето минаваше и то прие отново самотата си, и споменът за лицето и гласа на Кейт започна да избледнява. Обаче от време на време от далечни градове пристигаха пощенски картички с нейното име. Понякога пристигаха и най-необичайни предмети в плик: книга, списание, отломка от вулканична скала. И момиченцето знаеше, че приятелката му не го е забравила.
 

В сложната плетеница на странстванията на Кейт настъпи неочакван завой, когато тя се хвана на работа като сервитьорка в малък ресторант в Небраска и си намери нова приятелка.
Кейт се бе отбила без посока в града и бе попитала за работа в първия що-годе свестен ресторант. Вече имаше практика в това отношение. Беше оправна и опитна и знаеше какво прави.
Момичето, което прие поръчката й, се казваше Мелани — името бе извезано върху джобчето на униформената рокля. Беше хубаво, с тъмна коса, зелени очи, розово лице и тяло на манекен.
— Мога ли да получа работа тук? — попита Кейт, след като си поръча кафе.
— Работа ли търсите? — запита Мелани.
Кейт кимна.
— Ами… — сви вежди Мелани — шефът казва, че няма нужда от хора, но аз знам, че две момичета скоро ще напускат. Едната се жени, а другата… трябва да се оперира, нали разбирате какво имам предвид. Ако го попитате, няма да ви вземе, но аз мога да му пошушна две думи за вас. Как се казвате?
— Кейт.
— Здрасти, Кейт. — Мелани нямаше защо да пита Кейт дали е работила като сервитьорка. Само като я видеше човек как сяда в сепарето, ставаше ясно, че в ресторантите е като у дома си.
— Разчитай на мен — каза Мелани и й смигна.
Същата вечер Кейт се сдоби с работа. И понеже още нямаше жилище, се сдоби и със съквартиранта, тъй като Мелани настоя да я вземе при себе си.
През следващите няколко седмици двете млади жени завързаха приятелска връзка. Кейт харесваше младежкия оптимизъм на Мелани. Мелани пък бе очарована от слушателските способности на Кейт. Тя говореше и за двете.
Беше невинно момиче, малко вятърничаво, но непорочно. Обожаваше киното. Четеше всички филмови списания и знаеше до съвършенство най-малките подробности от живота на холивудските звезди — поне това, което бе научила от сензационните вестници. Отдавна хранеше мечти да отиде в Холивуд, за да си опита късмета, но бе заседнала в това забутано място поради липса на пари. Говореше за големите актьори и актриси като Гейбъл и Харлоу, Бети Дейвис и Карол Ломбард с такъв копнеж в очите, че Кейт се трогваше.
Единствената неприятност, която изживяха, откакто станаха приятелки, ги сполетя от най-неочаквана посока. Главният готвач и собственик на ресторанта — властен мъж на име Ролф, не закъсня да се захласне по Кейт. Не можеше да откъсне очи от нея, докато тя работеше. Нещо в походката й го запленяваше.
Той не пропусна да забележи здравата броня, с която тя се обвиваше, и дълго време изпитваше неловкост да я заговори. Но накрая чувствата дотолкова го завладяха, че не можа да устои и се опита да я прегърне.
Тя го смрази с такъв поглед, че той бързо отстъпи назад. Прочете в очите й желание да го убие. Тази жена бе способна на всичко.
Оттогава нататък стоеше далеч от нея. Ала Кейт не излизаше от ума му. Сън не го ловеше. Не можеше да си върши работата. Мислеше, че ако не се отърве от магията й, ще полудее. Искаше да я изпъди, но сърце не му даваше. Най-сетне в отчаянието си пренасочи интереса си към Мелани. Тя също бе хубавица. А също така съквартирантка и единствена приятелка на Кейт. Да я желае, беше почти толкова прекрасно, колкото да желае самата Кейт, а и по-малко опасно.
Ролф започна да досажда на Мелани с вниманието си. Умело и недотам умело я задиряше в кухнята. Канеше я на разходка. Обсипваше я с подаръци. Когато тя му отказваше, я заплашваше.
Мелани не беше кой знае колко умна, но имаше гордост. Плътските й прегрешения бяха незначителни и тя се гордееше, че се пази непокътната за бъдещия си жених. Можеше и да кривне от правия път, ако някой мъж се отнесеше с нея достатъчно нежно и уважително, ала за нищо на света нямаше да го направи за някакъв си вонящ на мазнина готвач за бързи поръчки на име Ролф.
Нещата вървяха от зле по-зле. Ролф, пламнал от желание, което не можеше да утоли, обсаждаше Мелани, която не знаеше как да се отърве от създалата се ситуация.
Веднъж, малко преди да затворят, готвачът прехвърли чертата, след която вече нямаше връщане назад. Беше издебнал Мелани, която си сваляше униформата и се преобличаше в дъното на кухнята. Поглъщайки жадно с очи дългите й, стройни ръце, твърдите й гърди и кадифените бедра, той се нахвърли върху нея като разгонен бик. Преди да е успяла да се защити, я обви в прегръдките си, заобсипва я с разлигавени целувки и запритиска крехкото й тяло в слабините си. Дъхът й секна.
— Помощ! — изпищя тя. — Помогнете ми!
В този миг се разнесе силен звук, като удар от гонг. Бе тъй близо до Мелани, че ушите й писнаха. Ролф се строполи в краката й като безжизнена маса. Зад него стоеше Кейт с огромен чугунен тиган в ръка. Беше го цапардосала с всички сили по оплешивяващата глава.
Останала без дъх от борбата, Мелани се усмихна благодарно на спасителката си.
— Много ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако не беше дошла.
Беше полугола, а по бялата й кожа още личаха следите от страстните ръце на работодателя й.
— Пак заповядай — отвърна Кейт безразлично и пусна спокойно тигана върху гърдите на безчувствения си шеф.
— Опасявам се, че ще трябва да се махаме оттук — каза Мелани. — Когато се свести, ще ни уволни и двете, можеш да си сигурна.
Кейт сви рамене.
— Както кажеш.
Мелани захвърли униформата и извади цивилната си рокля от ръждясалото шкафче до стената.
— Знаеш ли какво — реши изведнъж Мелани. — Хрумна ми нещо.
— Какво? — попита Кейт.
— Хайде да идем в Холивуд.
— Холивуд?
— О, Кейт, моля те! — извика Мелани. — Винаги съм искала да отида. Но никога досега не ми е стискало да направя първата стъпка. Ако си с мен, ще успея. Няма ли да дойдеш?
Кейт почувства, че в думите на Мелани има нещо вярно. Мелани бе от ония момичета, които никога нямат смелостта да осъществят амбициите си, освен ако някой не ги подкрепи.
Трябваше бързо да реши. За нея не бе чак толкова важно накъде ще тръгне и с кого. Защо тогава да не направи на Мелани тая малка услуга?
Тя отвърза престилката си и я хвърли в лицето на безчувствения готвач.
— Тръгваме.
Същата вечер се качиха на автобуса за Лос Анджелис.
Кейт още не знаеше, че в това нощно пътуване тя не следва съдбата на Мелани.
Следваше собствената си съдба.
 

Книга втора
 
1
 
Джоузеф Найт остана в Холивуд.
Само че вече не бе обикновен турист или кино дилетант. Имаше определена цел. Градът не го интересуваше. Той потъна в дебрите на филмопроизводството с намерението да стане един от големите специалисти по този въпрос.
Изучи из основи финансовите характеристики на най-големите студиа. Бързо се запозна със заплетения правен кодекс, който се беше развил през последните двайсет и пет години, за да обслужва, висшия финансов свят в киното. Проследи творческия път на Майер, Толбърг, Уорнър и Сам Голдуин от корените им като синове на дребни търговци имигранти до издигането им на върха на славата и могъществото.
Освен това ходеше на кино.
Не само че изгледа всички филми, произведени от големите студиа (което само по себе си беше пълна работна натовареност, понеже всяко студио произвеждаше от петдесет до сто филма годишно), но и отиде в Холивудския филмов архив, където го заплениха силните творби на Д. У. Грифит, Ерик фон Строхайм, Кинг Видор и другите големи имена.
Изучи традицията на нямото кино от най-ранните едноролкови филми до великите мелодрами на Грифит като «Нетърпимост» и «Раждането на една нация». След това изучи преломния преход от нямото към говорещото кино и последствията му както за звездите, така и за сценаристи и режисьори. Разбра как киното е удържало на финансовия натиск на Голямата криза и на емоционалния ефектна крайната бедност върху естетическия вкус на публиката.
Колкото повече научаваше, толкова повече се убеждаваше, че Холивуд, въпреки монополистичната си надстройка, може да бъде принуден да стори място за един Джоузеф Найт.
Внимателното проучване на филмовия бизнес му разкри, че всъщност студиата съвсем не бяха самодоволните гиганти, за каквито се представяха. Те бяха просто работните лостове на огромни корпорации, базирани в Ню Йорк, чийто източник на доход бе собствеността им върху вериги от кинотеатри. От «Парамаунт» с нейните 1200 театъра до «Уорнърс» с 425 и «Фокс» с 500 театъра, «Континентал» с 650 и по-малката «Монарк» с 400 театъра, всички тези корпорации трупаха печалби, като осигуряваха публика за кинотеатрите си. За целта произвеждаха в собствените си студиа филми, които пускаха в собствените си театри: сериозни продукции с големи кинозвезди и скромни второстепенни заглавия с неизвестни актьори, както и кинопрегледи и анимационни филми за пълнеж.
Бляскавите шефове на студиа в Холивуд — Майер, Джак Уорнър, Хари Кон — бяха обградени с внимание заради огромните си заплати и важното място, което заемаха в обществото. Но всъщност бяха марионетки на големите тузове в Ню Йорк — призрачни фигури с почти непознати имена като Кац, Мазур, Нагел и Спек, които им даваха заплатите като възнаграждение за постоянните постъпления от филми в кинотеатрите си. Филмовият бизнес се управляваше всъщност тъкмо от тези невидими магнати.
Мощта на големите компании се дължеше не толкова на филмите, които произвеждаха, колкото на кинотеатрите, които притежаваха. Тези кинотеатри владееха пазара за разпространение на филми не само в Съединените щати, но и във Великобритания и континентална Европа. Те бяха недостъпни за работите на най-ненавистните нарушители на монополното право в Холивуд — независимите продуценти.
Това бе първият и най-важен урок, който Джоузеф Найт научи за Холивуд. Ако изобщо се надяваше да печели от филмовия бизнес, то трябваше да го прави посредством някое от големите студиа.
Вторият урок бе, че независимо от това дали на големите студиа им харесваше, или не, времената в Холивуд се меняха.
В средата на трийсетте години, по време на Голямата криза, когато Шърли Темпъл стана най-високоплатената звезда на Холивуд, а пищните музикални фантазии носеха огромни постъпления в касите, филмовата индустрия се бе развивала под знака на бягството от действителността. Големите студиа бяха съумели да изплуват в най-тежкия период на усилните времена благодарение на мюзиклите и драматичните им двойници — превзетите костюмирани драми.
Нещата обаче се бяха променили. Популярността на Шърли Темпъл бе рязко спаднала с навлизането й в юношеска възраст, филмите по зададен образец, налагани на публиката по време на Кризата, сякаш вече не носеха толкова пари. Големите кинозвезди на десетилетието губеха блясъка си. Публиката бързо се насищаше на ескейпистките мелодрами с нереални образи и сладникав край.
Но студийните магнати и щабовете им от писачи още не бяха решили как да реагират на настъпващите промени в съзнанието на публиката. С редки изключения новите холивудски филми оставаха верни на стереотипа. В тях нямаше усещане за риск, за човешка трагедия. Бягаха като от чума от правдиви образи и реалистични завършеци. И все пак, както го доказаха шепата неочаквани хитове като «На Западния фронт нищо ново» и «Фюри», публиката не се плашеше от реалистични сюжети, стига да намереше в тях достатъчно психологическа истина, за да й станат интересни за гледане.
Джоузеф Найт надълго и нашироко обмисляше тези факти по време на самотните си разходки из Холивуд и вечер вкъщи. Накрая стигна до заключението, че Холивуд е на прага на нова епоха. Дали го искаха, или не, за да преживеят прехода към новото десетилетие, големите студиа се нуждаеха от нови таланти. Това предполагаше нови филмови звезди, нови автори, нови продуценти и режисьори. Киното трябваше да се промени заедно с времената.
Точно тогава Джоузеф Найт реши да се появи.
 

Никога преди не се беше интересувал от кино поради прекалена бедност, а по-късно поради прекалена заетост. Нямаше възможност да отделя по два часа от ценното си време, за да гледа как някакви сенки се гонят по екрана в затъмнения салон. Но сега същите тези сенки заеха центъра на вниманието му, понеже бе осъзнал, че те се превръщат директно в долари и в огромна власт за хората, които знаеха как да си служат с тях, за да доставят удоволствие.
И докато гледаше и се учеше, се случи нещо удивително. Той започна да съчинява мислено сюжети.
Филмите, които изгледа, му бяха помогнали да усети съзнанието на кинозрителите, мечтите им, страховете и въображението им. И сега под формата на интелектуална игра, която бързо стана сериозна, той се опитваше да измисля образи, ситуации, конфликти и драматични кулминации, способни да се мерят с това, което бе гледал в най-добрите филми.
Точно както в миналото често подреждаше важни пазарни факти, за да създаде търсени продукти, днес той насочваше мащабния си ум към моделирането на характери, способни да привлекат нова публика.
Или по-точно публиката след една-две години. Понеже Джоузеф Найт вече мислеше за бъдещето.
През дългите часове в хотелското си жилище той се зае да развие идеята си. Не усещаше как минава времето. След шест седмици сериозна работа в ума му бе назрял готов проект за холивудски филм. Липсата на опит го правеше несигурен в собствената му интуиция, и все пак беше убеден, че когато проектът бъде завършен, ще вкара в касите милиони долари.
Оставаше само да го превърне в истински сценарий.
Найт направи подробни проучвания за сценаристите в Холивуд. Скоро разбра, че всички способни писатели отдавна са лайната от големите студиа. Единствените незаети автори на свободна практика бяха наемни писачи, чиито посредствени способности можеха да се използват най-много за още някой сигурен провал от типа на Джери-Мъркадовото «Открито море», но не и на сериозен претендент за комерсиален успех.
След това разочароващо откритие той изгуби кураж. Не виждаше друг изход, освен да продаде идеята си на някое известно студио за дребни грошове и евентуално да я види реализирана в някой силен филм, като остави цялата слава и печалбите за други.
Тогава интуицията, която отдавна играеше основна роля във формирането на характера му, съчетана с опита, набиран през целия му живот като търговец, му донесе изненадващо решение.
«Щом е така, ще го напиша сам.»
Това необикновено важно решение бе взето хладнокръвно, както всички останали делови решения, които бе вземал. В него се криеха огромна амбиция и висока степен на риск, пред който всеки нормален човек благоразумно би отстъпил. Но Найт бе свикнал с големите рискове и вярваше в себе си повече от всеки.
Затова започна работа по проекта и превърна общите си идеи за образи и интрига в драматични сцени, развити с диалози и визуална постройка. Работата се оказа далеч по-тежка, отколкото си представяше. Беше удивително трудно да създаде ефектите, които го бяха възхищавали в пиеси и филми и които му се струваха външно тъй плавни и естествени в изпълнение на талантливи режисьори и блестящи актьори.
Но Джоузеф Найт бе упорит. Преработваше сцените десетки пъти, неуморно се отърсваше от неопитността си, доизпипваше и преосмисляше, докато сцените не придобиеха силата и въздействието на това, което бе гледал в най-добрите филми.
През тези дълги дни и нощи на безмълвен труд всички лични качества и опит на Джоузеф Найт постепенно изкристализираха в едно могъщо оръжие. Наученото за популярните филми и структурата им му помагаше в създаването на стабилни драматични сцени, които щяха да впечатляват от екрана. Познанията му по драматургия, събирани от Шекспир, Ибсен и О'Нийл, му помагаха в психологическата обосновка на сюжета като начин за поддържане на зрителския интерес. Новото, което бе открил за методите на филмопроизводството в Холивуд, му помагаше да си представи самото филмиране и да види възможните проблеми. Осведомеността му за системата на кинозвездите и за сдружението на работещите актьори му даваше умни идеи за разпределението на ролите.
Дори сега, когато живееше изцяло потопен в плода на съзидателските си усилия, Джоузеф Найт не възприемаше себе си като творец, а това, което вършеше — като естетически проект. Чувстваше се чисто и просто бизнесмен, създаващ продукт за продажба на даден пазар в най-благоприятния за това момент.
Затова той така и не успя да осъзнае, че ако не беше избрал да стане човек на действието, можеше спокойно да стане драматург, достоен за наградата «Пулицър», или най-добрият сценарист в Холивуд. Бе роден за това. Силният характер, който го бе извел толкова напред в света на бизнеса, винаги бе вървял ръка за ръка с едно умствено качество, което той никога не се бе сещал да нарече с истинското му име — оригиналност. Нито пък се бе замислял в напрегнатия си живот, че реалистичната сила на интелекта му от самото начало е била съпровождана от невижданата сила на въображението му.
След двумесечна усилена работа успя да напише завършен сценарий, който притежаваше всички качества, необходими за комерсиален успех. Съмненията в собствените му възможности бяха забравени. В душата си той знаеше, че това, което бе създал, отговаря на определени нужди в съзнанието на филмовата публика. Проектът му бе хит, който само чакаше реализация.
В този момент осъзна недостатъците на начинанието си.
Въпреки че бе създал по-висококачествена и привлекателна творба от бозата на Джери Мъркадо «Открито море», пред него изскачаше същата дилема, причинила провала на Джери. Като независим творец, той оставаше извън затворения олигархичен свят на холивудските студиа с монопол над звездите, режисьорите и сложната апаратура, необходима за една продукция, без които проектът му никога нямаше да оживее.
Жестоката алтернатива си оставаше. Или трябваше да продаде сценария за нищожна сума на някое голямо студио, или го осъждаше на забрава. Каквито и да бяха творческите и финансовите нужди на Холивуд в този момент, студиата винаги щяха да се съюзят срещу аутсайдера, понеже това бе техен първичен инстинкт.
Освен ако намереше някоя пукнатина в бронята, сплотяваща шефовете на студиа в гонитбата им на монопол и печалби.
Изправен пред тази дилема, Джоузеф Найт достигна до най-важното решение в живота си, което никога не би хрумнало дори на проницателен човек като него, ако не бяха конкретните обстоятелства.
То обаче щеше да го забави поне с още три месеца и щеше да изисква нова трудова офанзива. Вече се съмняваше дали силата и предприемчивостта му щяха да издържат.
Но ако планът му проработеше, щеше да притежава ключа към вратите на Холивуд, които непристъпно се затваряха пред всеки независим творец, опитал да влезе в кинобизнеса.
И така Джоузеф Найт се залови отново за работа.
Изминаха три месеца. През цялото време Найт бе толкова изключил от всичко, че понякога забравяше да яде и да спи по цели трийсет и шест часа. Когато кошмарът отмина, се чувстваше остарял и изтощен.
Но поне бе завършил това, което бе захванал.
Въоръжен с плода на шестмесечния си труд, той се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си на бизнесмен.
Джоузеф Найт беше готов. Бе изпипал този етап от офанзивата си също тъй щателно, както и най-дребните детайли на продукта, който трябваше да продаде.
Беше време за действие.
 

На 16-и януари 1940 година, доста време след провала на общия им независим филм с Джери Мъркадо, Джоузеф Найт осъществи контакта, който щеше да се окаже най-важният в цялата му холивудска кариера.
Прибягна до услугите на познат бизнесмен от източните щати, комуто преди години бе направил голяма услуга, за да си уреди среща с продуцента Оуън Есър, един от най-значителните в Холивуд и може би най-високо платеният в «Континентал Пикчърс», престижно холивудско студио. Срещата с Есър се осъществи в неговото бунгало на снимачната площадка на поредния му филм. Есър обичаше показността, бе печелил с филмите си два «Оскара» и бе номиниран за още шест. Той не само реализираше собствените си филми, но бе и един от основните фактори в «Континентал», когато студиото възлагаше по договор важни проекти на външни продуценти. Беше много близък с директора на студиото Брайънт Хейс и бе женен за негова племенница.
— Разполагате с десет минути, господин Найт — рече Есър. Той бе от големите лъвове и напълно съзнаваше важността си. В момента нагласяше една топка за голф на килима, близо до импровизирана дупка, и умишлено не вдигна поглед към Найт.
— Благодаря, че ме приехте — започна Джоузеф Найт. — Имам един сценарий, който, мисля, че може да заинтересува студиото ви. Бих искал най-общо да ви го представя и ще оставя вие да прецените.
Есър снизходително се усмихна. Досега бе изслушвал стотици предложения за сценарии от аматьори. Кога ли хората щяха да започнат да разбират, че за да усетиш вкуса на публиката и да създадеш филм, който ще направи пари, трябва да си професионалист?
Той потисна прозявката си, погледна часовника и каза:
— Слушам ви.
Трийсет секунди по-късно вече не му беше до прозевки и слушаше наистина внимателно. Остави стика за голф и застана зад бюрото, загледан в посетителя си.
Непознатият излагаше пред него един от най-добре замислените сценарии, които бе чувал. В него имаше всички елементи, които се мъчеха да постигнат в съвещанията си най-опитните автори на «Континентал Пикчърс». Имаше любов, приключения, прекрасни мъжки и женски роли. Както в повечето успешни филми на «Континентал», сюжетът бе исторически и се развиваше на фона на епохално събитие — Руската революция. Психологическото взаимодействие на героите бе удивително тънко изпипано и допринасяше за сценичната притегателност на творбата.
Есър с мъка криеше вълнението си. Сюжетът, който му носеше непознатият, бе динамит. Сякаш целият мозъчен тръст на сценарийния отдел в «Континентал» бе работил една година и бе създал типичен континенталовски продукт. Бе просто великолепен.
— Героят може да се играе от Гай Лавъри — каза Джоузеф Найт. — Героинята, разбира се, от Мойра Талбът.
Оуън Есър кимна. Непознатият разсъждаваше разумно. Гай Лавъри бе красив и изискан изпълнител на главни роли. Мойра Талбът бе най-голямата актриса на «Континентал» — кинозвезда, която от шест години стоеше в първата петица на топлистата по касов успех. Бе възможно най-добрата за голяма историческа творба като тази. И ако се справеше добре, щеше със сигурност да получи «Оскар».
Джоузеф Найт бе спрял да говори. Оуън Есър сбърчи вежди. Нещо му липсваше.
— Добре! Наистина звучи интересно. Кажете ми и края. Как завършва историята?
Джоузеф Найт се усмихна и погледна часовника си.
— Казахте, че разполагам с десет минути. Те изтекоха. Не бих искал да ви задържам.
— Няма значение какво съм казал — отвърна раздразнено Есър. — Кажете ми края, за бога!
Найт поклати глава.
— Не искам да ви обиждам, господин Есър. Освен това, повярвайте ми, много съм ви благодарен, че ме приехте. Но бих предпочел да обсъдя края със самия господин Хейс.
Настъпи продължително мълчание. Есър гледаше към Найт със смесица от ненавист и изумление. Не му беше приятно, че го третират като «втора категория» човек, който не заслужава да чуе съдбоносния край. За подобни оскърбления той бе преследвал хора в Холивуд до пълното им унищожение.
От друга страна, му беше ясно, че този Джоузеф Найт не само ражда блестящи идеи, но и знае какво да прави с тях. Есър се чудеше как досега не е чувал за това момче. На лицето му бяха изписани и умът, и коварството на големите холивудски предприемачи.
Но Оуън Есър нямаше да се даде лесно.
— Господин Хейс никога не изслушва идеи, които не са внимателно прегледани от най-добрите му специалисти — каза той и сви рамене. — Опасявам се, че това, което искате, е просто невъзможно.
Джоузеф Найт се усмихна и стана.
— Благодаря ви за времето, което ми отделихте.
Есър запелтечи.
— Сигурен ли сте, че няма…
Найт подаде картичката си.
— Отседнал съм в «Бевърли Уилшър». Съобщете ми, ако промените решението си. Беше ми приятно.
И без да каже дума повече, излезе от кабинета.
 

2
 
Брайънт Хейс, роден Соломон Волфсхайм, бе най-преуспяващият директор на студио в Холивуд.
Бе започнал с немите филми като партньор на финансов спекулант на име Адолф Хърман. Двамата бяха основали «Континентал Пикчърс» през 1922-ра, тръгвайки от нищо, и започнаха с комедии и приключенски филми.
Първоначално новоизлюпеното студио с мъка мереше сили с «Байъграф», «Феймъс Плейърс-Ласки» и останалите енергични продуценти на неми филми. По-късно, през 1927-а, Хейс, който винаги бе имал остро око за таланти, откри Кристин Гант, на пръв поглед безлична тийнейджърка от Айова, която изпълняваше епизодична роля в един от уестърните му. Отгатна големите възможности, които криеше лицето й, и й възложи ролята на невинна девойка в две исторически мелодрами, където веднага я забелязаха.
Година по-късно Кристин Гант бе вече международна филмова звезда. Брайънт Хейс впрегна всички сили на «Континентал», за да развие кариерата й и да й намери подходящ партньор. Тя засне редица неми драми, които пожънаха такъв невероятен успех, че «Континентал» достигна финансово съперниците си и дори задмина много от тях.
Но кариерата на Кристин Гант приключи с неочаквания възход на говорещите филми. Гласът й, който публиката за първи път чу през 1929-а, имаше неприятен гърлен оттенък с носовки и акцент от Средния запад, които ни един учител по дикция не можа да коригира.
Брайънт Хейс с мъка на сърцето обезщети Кристин Гант и се заоглежда за нова кинозвезда. Но тъкмо тогава настъпи борсовата криза, която принуди «Континентал» да продаде половината от наличните си кинотеатри и да пристъпи към строго затягане на коланите.
Точно по това време Брайънт Хейс хитро откупи частта на своя партньор, който бе твърде разтърсен от Кризата, за да продължава борбата за оцеляване в джунглата на киното. Хейс вече имаше неограничена власт над творческата страна от бизнеса. Успя да го закрепи с минимални средства през зловещите 1930-а, 1931-ва и 1932-ра, пускайки поредица от скромни приключенски филми и уестърни, и съумя да привлече достатъчно инвеститори в Ню Йорк, за да откупи някои от театрите, които бе изгубил.
Тогава дойде време за големия му удар.
С бляскав ход, в който вложи цялата си ловкост и по-голямата част от парите си, Хейс успя да предума Мойра Талбът да напусне «Парамаунт». Мойра бе млада кинозвезда със свежо лице, обвита в необикновен ореол от очарование и изтънченост. В «Парамаунт» бяха премного заети с другите си кинозвезди, за да забележат възможностите й или да ги развиват, затова тя премина в «Континентал».
Хейс незабавно хвърли цялата си творческа енергия в изграждането на кариерата й. Снима я в романтични комедии, исторически драми и семейни саги. Скоро публиката свикна с изтънчената й хубост и изящната й техника и тя се наложи, филмите й жънеха успех и пълнеха касите, а Хейс събра около нея нов екип от талантливи сътрудници. Послужи си с набъбналата си банкова сметка, за да привлече най-добрите режисьори, продуценти и сценаристи в «Континентал», който скоро се прочу като «Кадилакът на холивудските студиа».
Към 1936-а всичко, изгубено от «Континентал Пикчърс» през годините на кризата, бе възстановено. Активите му съперничеха на най-силните конкуренти, а веригата от 650 театъра из цялата страна бе втора след тази на «Парамаунт».
Проправяйки си умело път към върха, Брайънт Хейс успя да се наложи като доайен на американските филмови магнати. Заплатата му бе най-висока, лицето му и екстравагантното му имение в Бел Еър бяха известни на всички кинозапалянковци. Той се прочу като филантроп и стълб на калифорнийското висше общество. Никой не си спомняше за миналото му на млад кинаджия, до неотдавна с мъка изкарвал хляба си, или за произхода му от бедните квартали на нюйоркския Лоуър Ийст Сайд.
Брайънт Хейс бе успял.
Днес «Континентал Пикчърс» се славеше с неизменно високото качество на филмите си и с касовия им успех. Въпреки че студиото не можеше да се похвали с особена оригиналност на продукцията си, постъпленията в касите говореха красноречиво. На публиката се нравеха разкошните костюми, внушителните декори и оптимистичните хепиенди на «Континентал».
Филмовите звезди на студиото бяха известни във всяко кътче на страната. На върха на листата стояха Мойра Талбът и изпълнителят на главни мъжки роли Гай Лавъри, снимал с Мойра четири филма. Клюкарските колони от години наред разпространяваха слухове за извън екранна любов между двете звезди, която скоро можела да завърши с брак. Мойра и Гай бяха любимците на цяла Америка. Рекламният отдел на «Континентал» бе на седмото небе.
Зад кулисите Брайънт Хейс бе също тъй безмилостен и амбициозен, както и преди петнайсет години. Не жалеше средства, за да измества конкурентите си и ако му се удадеше случай, да провали и най-добрите им планове. Управляваше холивудския клон на «Континентал Пикчърс» с желязна ръка. Единствената заплаха за властта му бе председателят на управителния съвет на корпорацията в Ню Йорк, опасен финансист на име Арнълд Спек. Спек бе обсебил мястото в управителния съвет, след като се бе сдобил с голям пакет акции в корпорацията и благодарение на умението си да инвестира, бе учетворил филмовите активи през последните пет години. Брайънт Хейс можеше да се фука колкото си иска с пищния си живот в Бел Еър, но стигнеше ли се до даване на обяснения, трябваше да се отчита пред Арнълд Спек. Двамата от край време не се обичаха. Хейс смяташе Спек за най-обикновен мошеник от Уолстрийт, а в очите на Спек Хейс бе позьор и холивудски шарлатанин.
Хейс бе убеден, че Спек има намерение да го унищожи един ден. Хитрият финансист само чакаше да стане нещо, за да нанесе смъртоносния си удар. Но поредицата от касови успехи, реализирани от Хейс, го правеше неуязвим за тайните интриги на Спек. Името му бе всеизвестно. Мястото му в «Континентал Пикчърс» бе осигурено.
Хейс бе недостъпен, изолиран от публиката и дори от собствените си кинозвезди чрез цяла фаланга от помощници. Говореше се, че в цял Холивуд с него било най-трудно да се срещнеш. Той вършеше основната част от работата си в своя дом в Бел Еър и ходеше в кабинета си в Кълвър Сити само в тържествени случаи.
Днес обаче Брайънт Хейс щеше да приеме посетител.
 

Джоузеф Найт пристигна точно в единайсети бе въведен в един от официалните салони на имението, където почака половин час, преди Хейс да го приеме по бански и хавлия.
— Защо не дойдете при басейна? — запита Хейс. — Искате ли да поплувате?
— Не, благодаря, ще ви погледам — отвърна Джоузеф Найт.
Отнякъде изникна дребничък неугледен иконом. Беше над шейсетте, доста съсипан на вид. Очите му имаха почти комично меланхоличен израз.
— Карл — отсече Хейс, — донеси ни бутилка скоч и сода при басейна.
Икономът, чиято изцапана ливрея напълно подхождаше на небрежно обръснатото му лице и на съкрушеното му поведение, кимна мълчаливо и изчезна.
Хейс се усмихна.
— Май не можахте да познаете прислужника ми.
Найт поклати глава.
— Е, твърде сте млад, за да познавате Карл — заобяснява Хейс, докато вежливо превеждаше Найт през къщата към къта за отмора. — Истинското му име е Карлхайнц Рехер. Беше чудесен режисьор при немите филми — всъщност един от най-добрите. Но възходът на говорещите филми го съсипа, понеже бе заложил на борсата всичко, каквото имаше. Беше пред самоубийство, аз го спасих. Намерих му работа в нашето студио — специални ефекти, осветление и така нататък, но той междувременно нещо се беше смахнал и не можеше много да се разчита на него. Накрая го доведох тук като мой личен прислужник и камериер, колкото да го спася от неприятности. Страхувам се, че единственият му избор е между мен и приюта. Не се учудвайте от вида му или от поведението му. За мен той е като член от семейството. Не ми дава сърце да го дресирам.
Джоузеф Найт кимна. Въпреки че историята не му звучеше правдоподобно, с нищо не се издаде.
Двамата бавно се придвижиха към разкошния басейн, който започваше от солариума на долния етаж и се простираше под сложна стъклена конструкция чак до огромната морава в задната част на имението. Найт остана да гледа, а Хейс нехайно заплува, след което излезе от басейна и пое от дребния прислужник високата чаша с питието. Директорът на студиото бе прехвърлил шейсетте, живееше застоял живот и тялото му не бе в отлична форма. Но плуваше добре, със силни, отмерени движения. Бе му приятно да се гмурка и не бързаше да приключи, за да разговаря с посетителя си.
— Е — започна той, когато най-сетне излезе от водата и се уви в хавлията си, — да чуем за какво е цялата тая врява. Оуен Есър ми каза, че сте ми приготвили нещо невероятно хубаво.
Джоузеф Найт се зае да описва подробно сценария, наблюдавайки сивите очи на Хейс, които го гледаха съсредоточено. Директорът на студиото не даваше да се разбере дали се интересува, или не. Само отпиваше спокойно от питието си.
Когато Найт приключи, Хейс остави чашата.
— А сега мога ли да чуя тайнствения край, за който се вдигна толкова шум?
Джоузеф Найт му каза края с няколко добре подбрани думи. Беше невероятен, по-съвършен не можеше и да се желае. Следваше с неумолима логика мотивацията на героите и конфликтите в сюжета, но бе напълно неочакван. Хейс слушаше и се дивеше. Дори и най-добрите му сътрудници в студиото нямаше да са в състояние да предложат подобен завършек. Просто нямаше да могат да уловят поетическата му правда.
Беше трагичен край. Главният герой умираше, а героинята оставаше след него, за да продължи делото му. Такъв край бе почти немислим за историческа драма за Руската революция. Позволяваше обаче на героинята да постигне огромно романтично въздействие. Щеше да е уникален шанс за актрисата, играеща тази роля.
Найт се усмихна.
— Казвам го само на вас, понеже ви уважавам и знам, че мога да ви имам доверие. Както виждате, в тази идея е вложен много труд. Не бих искал да пропадне. Затова се обърнах направо към най-доброто. Което означава към «Континентал Пикчърс» и към вас.
Хейс претегляше мислено ласкателството на непознатия и привидната му искреност. Докато го слушаше, наблюдаваше красивото му загоряло лице. Не беше лесно да отгатне какво представлява. В очите му се криеше нещо. Беше млад, но изглеждаше по-стар за годините си.
— Защо досега не съм чувал за вас? — усмихна се Хейс. — Това е блестяща идея. Свалям ви шапка. Какво сте правили досега?
— Занимавах се с бизнес — отвърна Джоузеф Найт. — Но киното започна да ме интересува и реших, че всъщност бих желал да правя това поне като странично занимание.
Хейс кимна умислено. Загледа се в ръкописа, който Найт бе оставил пред него на масата край басейна.
— Е, да говорим по мъжки — рече. — Няма начин да пусна нещо такова през идните шест месеца. Дори през идната година. Звездите ни са ангажирани. Не мога да осигуря подходящи режисьор и продуцент. Нали знаете, така стоят нещата в преуспяващите студиа — добави той с отсенка на снизхождение към аутсайдера. — Но ще помисля сериозно и ще прегледам отново сценария с моите хора. Ако всички сме единодушни, че от него ще излезе нещо, отделът по авторско право ще ви предложи условия за идеята. Сигурен съм, че за правата върху филма ще получите порядъчна сумичка…
Джоузеф Найт се усмихна и поклати глава.
— Аз не се интересувам от продажба на права, господин Хейс. Искам да ми се плати като на автор и копродуцент, както и процент от печалбата.
Хейс кимна, оценявайки ума на посетителя си. Найт трябваше да е последният глупак, за да се съгласи да продаде идеята си.
— Добре — каза. — Ще предам предложението ви на хората си и щом вземем решение, ще ви уведомим. Какво ще кажете?
Найт се наведе напред.
— Не че не ви вярвам, но бих искал да имам някаква гаранция…
И погледна към ръкописа на масата.
Хейс се усмихна.
— Разбира се. Юристите ми ще се свържат с вас към края на седмицата. Ще бъдете напълно защитен, уверявам ви.
Джоузеф Найт стана.
— Благодаря ви, че ме приехте. Вие сте важен човек, но отделихте време, за да ме изслушате лично. Няма да го забравя.
— Напротив — усмихна се Хейс, — точно това ми е работата. Аз непрекъснато търся хубави идеи. А не можем винаги да ги получим от собствените си хора. Аз ви благодаря, че се обърнахте към нас.
Бе време да се сбогуват и да се разделят. Джоузеф Найт знаеше, че шансът му е бил предоставен. Като търговец бе направил каквото можеше. Срещата бе приключила.
Неочаквано разговорът им бе прекъснат.
Една невероятно красива млада жена на не повече от двайсет и две-три години, облечена в оскъден бански костюм, бързо се приближи до басейна и се гмурна във водата.
Когато излезе на повърхността, тя забеляза двамата мъже.
— Не ви видях — каза. Водата се стичаше от косата й по крехките й рамене. — Съжалявам, че ви прекъснах разговора.
— Напротив — усмихна се Хейс. — Дария Кейн, запознай се с господин Найт. Тъкмо обсъждахме някои делови въпроси.
Младата жена хвърли небрежен поглед към Джоузеф Найт, без да му подаде ръка. От нея лъхаше хладен нарцисизъм. Това не го учуди. Имаше удивително съвършено тяло. Стройни ръце, красиво закръглени гърди, тънка талия, тесен гръден кош и добре оформени хълбоци, от които се спускаха най-фантастичните крака, които бе виждал.
Тя гледаше към Джоузеф Найт, сякаш очакваше той да припадне от вида й. И понеже това не стана, се обърна към Хейс.
— Няма да ви преча повече. Само исках да се топна набързо, преди да изляза.
Тя протегна ръка назад и в този миг смачканият дребен прислужник като по невидим даден знак се появи и й подаде пухкава хавлиена кърпа. Тя започна да се изтрива. Тялото й се извиваше с нескрита чувственост, а капчиците вода от басейна се плъзгаха по копринената й кожа.
После спря и се вгледа в кърпата.
— Карл, тази кърпа е мръсна. Я погледни!
И с патрицианско презрение я подаде на прислужника, който смирено я пое.
— Съжалявам, госпожице. Ще ви донеса друга.
Човекът имаше толкова изпаднал вид, че никак не беше чудно кърпата да се е изцапала от допира с него.
— Къде отиваш? — обърна се Хейс към Дария, която стоеше пред него почти гола, а неизтритата вода се стичаше по раменете и между гърдите й. В този миг на Джоузеф Найт му хрумна, че си е послужила с номера с мръсната кърпа, за да му демонстрира великолепното си тяло, докато прислужникът донесе друга. Наистина изглеждаше изумително по бански.
— Отивам на пазар — отвърна тя. — И Сади ще дойде.
Във въпроса на Хейс се отгатваше ревност въпреки усилието му да я прикрие. А в отговора на момичето се четеше нотка на послушание, както у всички момичета, които знаят, че любимият ги ревнува.
В този миг Джоузеф Найт си спомни какво бе научил за нея в проучванията си за Брайънт Хейс.
Преди две години Хейс я бе открил в едно малко независимо студио и тя бе подписала договор с «Континентал». От този момент я готвеха за голяма кариера. Но според носещите се слухове плановете се бяха забавили, понеже момичето нямало талант.
Междувременно Хейс бе изпаднал изцяло под сексуалната магия на Дария. Тя живееше с него, задоволяваше физическите му нужди и го въртеше на малкия си пръст. Той й купуваше приказни тоалети и я водеше навсякъде със себе си. Бе болезнено ревнив, понеже остаряваше, а тя все още бе младо момиче. Цялата ситуация едва се крепеше в сложно равновесие. От нея имаше два изхода: тя можеше или да пробие и да започне филмова кариера, или да се омъжи за Хейс. И в двата случая имаше изгода и тя го знаеше. Междувременно трябваше да се примири с ревността и собственическото поведение на Хейс. Може би си заслужаваше, ако се вземеше под внимание какво печели в замяна. Въпреки бездарието си беше протеже на най-могъщия човек в Холивуд. За момиче на двайсет и две в началото на жизнения път положението й не беше никак лошо.
Може би затова гледаше Джоузеф Найт с такъв предизвикателно високомерен нарцисизъм.
— Ще се бавя най-много два-три часа — обърна се тя към Хейс със същата нотка на подчинение в гласа си. — Ще се видим на вечеря.
В този момент дребният прислужник се върна и смирено й подаде новата кърпа. Тя я пое, без да го погледне, и продължи да се бърше. Настъпи неловко мълчание, а през това време Хейс и Найт съзерцаваха красивото й тяло и всеки си даваше сметка, че тя иска и двамата да й се възхищават.
— Наистина, Брайънт — каза момичето, когато свърши и захвърли кърпата върху един шезлонг, — не можеш ли поне да накараш Карл да се мие по-често? Вони като парижкото метро. И не се бръсне.
Хейс се усмихна.
— Много си е добре — отвърна, явно облекчен, че го разсейват от ревността му. — Ще говоря с него. Приятно пазаруване.
Момичето стоеше призрачно нереално в сладострастната си поза. Джоузеф Найт си каза, че само Холивуд е в състояние да обикне едно красиво момиче в тъй необикновен ореол.
Дария Кейн отмести поглед от Хейс към госта и отново към Хейс. Лицето на Хейс помръкна. Джоузеф Найт знаеше защо. Тя мълчаливо сравняваше провисналите гърди и отпуснатите мускули на Хейс със собственото му мъжество.
После тя си отиде.
— Значи, както ви казах — продължи Хейс, — ще видя какво може да се направи. Във всички случаи ще ви съобщя резултата. Ако не сме в състояние да снимаме филма, може да опитаме с друго студио. Но аз няма да забравя, че дойдохте първо при мен. Длъжник съм ви, господин Найт.
— Аз съм ви длъжник, господин Хейс. Благодаря ви още веднъж за времето, което ми отделихте.
Ръкуваха се и Найт си тръгна. До входната врата го съпроводи меланхоличният дребен прислужник. Нито се усмихна, нито му продума.
 

Брайънт Хейс се загледа в хладката накъдрена повърхност на плувния басейн и дълго мисли за Джоузеф Найт.
В него имаше нещо прекалено спокойно и хладнокръвно, вътрешно равновесие или сила, издаваща крайна агресивност. У Джоузеф Найт се криеше зародишът на необикновено холивудско могъщество — нещо от калибъра на Дарил Занук, Майер и Толбърг — което тепърва щеше да се проявява. Тоя човек имаше нужда единствено от малко подкрепа и след две години щеше да е фактор, с който останалите щяха да се съобразяват. Имаше талант и което бе несравнимо по-важно, бе надарен с инстинкта на хищник. Личеше си в очите му.
Много силен противник.
Хейс облече хавлиения си халат, взе ръкописа от масата, влезе в кабинета си и вдигна телефона.
— Свържете ме с господин Девлин от правния отдел. Имам спешна работа за него. Свържете ме и с Есър. Кажете му да бъде тук след петнайсет минути. Следобед в два часа искам общо събрание на всички ръководни кадри.
После отново потъна в мисли за Джоузеф Найт, за тъмните му тайнствени очи, силното набито тяло и начина, по който Дария го гледаше.
Злото трябваше да се унищожи още в зародиш.
 

3
 
Двайсет и четири часа след срещата си с Джоузеф Найт Брайънт Хейс бе вдигнал на крак целия мозъчен тръст на «Континентал» и го бе задействал срещу всякакви евентуални претенции от страна на Найт за собственост върху сценария.
Първо, Хейс нареди на правния си отдел да разбере дали Джоузеф Найт е защитил филма си по закона за авторското право.
Второ, възложи на определени хора да научат всичко възможно за самия Найт.
Трето, събра най-добрите си автори и им заповяда да започнат работа по сценария. Искаше целият диалог да се прегледа и ако трябва, да се дообработи в рамките на един месец, за да може «Континентал» да го използва и до една година да създаде невиждана суперпродукция с Мойра Талбът и Гай Лавъри.
Накратко казано, Брайънт Хейс се готвеше да открадне идеята на Джоузеф Найт и да направи филма сам, без да плати нито цент на Найт.
Хейс бе скроил този план не от любов към измамата или от някакви лоши чувства към Джоузеф Найт. Той чисто и просто следваше инстинкта, който управляваше бизнес стремежите му в продължение на двайсет години и който го бе отвел до сегашното му положение. За него Джоузеф Найт бе потенциален съперник, притежаващ блестяща идея. Естествената реакция на Хейс бе да я открадне и да обезвреди заплахата от страна на Найт.
За четирийсети осем часа правният отдел на Хейс му даде отговора, който го интересуваше. Авторско право върху идейния проект за филм на Найт не съществуваше, филмът бе напълно незащитен.
Тогава Хейс нареди на авторския си екип да изработи фалшиви бележки по сценария с дати отпреди осем месеца, да раздроби сюжета на съставните му части и да го разбърка. Работата бе свършена за броени дни. Хейс получи дебела папка с документи, удостоверяващи, че в «Континентал Пикчърс» се е работило по идеята, които можеха да докажат пред съда, че всичко е било замислено в «Континентал» и че всеки, който твърди обратното, е лъжец. Няколко дни по-късно пристигна докладът на детективите, проучвали Джоузеф Найт. В него Найт бе обрисуван като хитър и напорист бизнесмен с капиталовложения в десетина щата. Капиталите му, прикрити в разни фиктивни корпорации и ценни книжа, далеч надхвърляха скромния му начин на живот. Беше опасен и не биваше да се подценява.
Но макар и безмилостен и опитен мошеник в бизнеса, Найт бе пълен новак в киното. Единственият му опит в Холивуд се оказа в някакъв провалил се второкласен филм, в който бе вложил двайсет хиляди долара.
Найт бе начинаещ. Обикновен дилетант.
При тези новини Брайънт Хейс се усмихна. Знаеше, че е напълно неуязвим. Сега, когато бе сигурен, че Найт не е в състояние да му иска обезщетение, можеше спокойно да си снима филма. Ако Найт се опиташе да съди «Континентал» за откраднатата идея, имаше достатъчно доказателства да бъде сразен пред съда.
Хейс държеше нещата в свои ръце. Хубавият млад мъж, когото бе приел при басейна си, не можеше още да си върже гащите в киното, а кроеше наивни планове да щурмува Холивуд с невероятния си филм. Хейс щеше да му подреже крилцата на тоя келеш, а междувременно щеше да снима нещо ново и голямо.
Найт щеше да разбере с цяла година закъснение, че грандиозната нова творба на «Континентал Пикчърс» с Мойра Талбът в главната роля е била създадена по неговата идея и той, разбира се, щеше да се вбеси. Но ръцете му щяха да са вързани. Цялата финансова и правна система на Холивуд щеше да е срещу него. Никой не би бил в състояние да се бори сам срещу тази система.
Това щеше да е краят на Джоузеф Найт в Холивуд. Той може би щеше да махне с ръка на неуспеха си да проникне в затворения му свят и да изпробва другаде предприемаческите си способности. И ако някога направеше опит да се върне, щеше да се окаже изправен пред същата непробиваема стена — големите студиа и желязната им хватка над всички кинотеатри в страната.
Именно по този начин Холивуд се предпазваше от новодошлите и запазваше огромните печалби на американското филмопроизводство за развлечение за шепа филмови компании с монопол върху веригите от кинотеатри. Действията на Хейс не бяха продиктувани от злоба или гняв. Той вършеше единственото, което можеше да направи като представител на този монопол срещу външна сила. И нито за миг не се усъмни в правотата на действията си.
В момента най-важната задача бе да се заснеме филмът. Той имаше всички белези на класическа златна мина.
Разбира се, с някои дребни промени, за да стане по-апетитен за зрителския вкус.
 

След като се срещна със сценаристите, за да обсъди именно тези промени, Брайънт Хейс се прибра в имението си в Бел Еър.
Дълго седя в дневната с изглед към необятния, приказно оформен парк и великолепната гледка към възвишенията.
Накрая вдигна слушалката на интерфона.
— Карл, донеси ми уиски със сода. Вземи една чаша и за себе си.
— Да, сър.
След малко дребното човече се появи с табла, две чаши и бутилка с уиски и сода.
— Благодаря ти, Карл — каза Хейс, наблюдавайки как Карл му приготвяше уиски със сода точно по негов вкус, с няколко капки битерлимон. — Забъркай си и ти едно.
Карл взе една чаша и си наля уиски. Докато течността се плискаше по дъното на чашата, по лицето на стария немец се четеше напрежение.
— Хайде, хайде, недей да се скъпиш. Налей си както трябва — окуражи го Хейс.
Немецът нерешително напълни чашата почти догоре, на три пръста от ръба. Хейс виждаше по израза му, че му се иска още, но той с едно мръдване на раменете му показа, че е достатъчно.
— Сядай, Карл, сядай.
Малкото човече седна сковано на ръба на дивана и улови чашата с две ръце. Гледаше тъжно и послушно като домашно куче. Явно бе изцяло във властта на Хейс.
— Имам нужда от съвета ти, Карл — поде Хейс. — Вероятно ще можеш да ми помогнеш с твоя холивудски опит.
— Да, сър. Всичко, каквото пожелаете, сър. — Говореше със силен акцент и в гласа му имаше нотки на боязън. Отпи малка глътка от чашата си. Ръката му леко трепереше.
— Карл — започна Хейс, — ако снимаш филм за Руската революция, какъв хепиенд ще сложиш? Нали си европеец. Представи си, че главните герои са руски белогвардейци. Революцията застава между тях и ги разделя.
Малкото човече седеше с глуповат израз на лицето.
Хейс се усмихна бащински.
— Хайде, Карл. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.
Настъпи мълчание. Хейс търпеливо чакаше. Днес следобед авторският екип го бе отрупал както обикновено с недозрели идеи. Искаше едно независимо мнение от някой, комуто имаше доверие.
— Историческа драма ли е, сър?
— Да, с щастлив край.
И той разказа накратко на Карл: същината на сценария на Джоузеф Найт. Но не и трагичния край, който Найт бе предложил, а му остави сам да го измисли.
Докато говореше, Карл продължаваше да държи чашата с треперещи ръце и се осмеляваше да отвие само по една-две малки глътки. Явно му се пиеше още, още много, и че едно малко уиски, предоволно за всеки друг, бе цяло мъчение за алкохолик, чиято жажда не можеше да се утоли.
Хейс виждаше това и се наслаждаваше.
— Е? — подкани го той. — Какво ще кажеш, Карл?
Мисълта на Карл се раздвояваше между пиенето и отговора на зададения му въпрос.
— Може да емигрират, сър — каза накрая.
— Разбира се, Карл. Точно така. Ще емигрират заедно.
— Или ще се срещнат някъде в чужбина, след като са емигрирали поотделно — каза Карл. — Жената ще избяга първа, а мъжът ще остане. — В налетите му с кръв очи проблесна вдъхновение и той добави. — Тя може да мисли, че мъжът е мъртъв. Той пристига в чуждата страна и тя се изненадва.
— Още по-добре! — усмихна се Хейс. — Благодаря ти, Карл. Много ти благодаря. Аз ценя съветите ти, ти знаеш това.
Карл погледна уискито си. Не беше изпил почти нищо. Имаше още почти три пръста златиста течност, която го зовеше от дъното на скъпата кристална чаша.
— Това е всичко, Карл — каза Хейс с внезапна неумолимост в гласа.
Слугата разбра, че няма да му разрешат да допие уискито, което господарят така щедро бе настоял да си налее в чантата. Бяха го отпратили. Той постави с треперещи ръце чашата си на таблата и се затътря към вратата.
Брайънт Хейс остана сам, замислен за чудесния нов филм, който щеше да снима.
Вече бе забравил за малката игра, която току-що бе изиграл с Карл. Беше се позабавлявал за кратко и сега умът му бе зает с важни дела.
Хейс често изпитваше върху Карл собствените си идеи или парадираше с искането на съвет. Това обаче не бе от благоразположение към дребния германец, както изглеждаше на пръв поглед, а изтънчен начин да го унижава.
Преди десетина години Брайънт Хейс и «Континентал» бяха заплатили тлъста сума, за да изтеглят Карл Рехер от Берлин, където той бе снимал много силни неми филми — толкова силни, че дори в момента бяха обект на хвалебствени критични студиа.
Като бивш фотограф, свързан с емпресионистите, Рехер имаше необикновено визуално чувство, което съчетаваше с употребата на смели и сложни техники на проявяване. Бе пренесъл визуалната си сила в снимането на филми и бе общопризнат като най-блестящия от всички немски режисьори преселници като фон Щернберг, Любич, Ерик фон Щрохайм и младия Фриц Ланг. Рехер имаше неповторим стил и могъщо вдъхновение, които му бяха обещавали голяма кариера в Америка.
И точно тогава се бе натъкнал на Брайънт Хейс.
Двамата, разбира се, се срещнаха за първи път, когато Хейс нае Рехер за «Континентал». Още при първия им разговор Хейс почувства едва загатната тевтонска арогантност в очите на миниатюрния германец. Виждаше, че Рехер го смята за американски простак, който подчинява изкуството на трупането на пари. Той усети също големия ум на Рехер и нещо му подсказа, че германецът се има за по-високостоящ в интелектуално отношение от американския си шеф. Това подразни Хейс, защото въпреки че беше умел бизнесмен, той не притежаваше естетическия вкус на най-способните си подчинени. Не можеше да направи разлика между Пикасо и Матис, между Пруст и Томас Ман и във всяко едно отношение олицетворяваше повърхностния холивудски магнат, чийто ум е само в сметките.
Хейс реши да подложи немеца на изпитание.
След първите филми на Рехер за «Континентал» — успешни психологически трилъри, които донесоха печалба, Хейс нареди на нисичкия режисьор да снима глупава историческа драма, натъпкана с музикални номера. Рехер, както се очакваше, отказа. Съобщи на Хейс чрез един от най-могъщите продуценти на студиото — същия Оуън Есър, с когото по-късно се срещна и Джоузеф Найт — че не бил нает, за да снима мюзикли, че «Континентал» си имал по-подходящи режисьори за тази работа и че отказът му бил окончателен.
Отначало Хейс видимо отстъпи. Оттегли предложението си и Карлхайнц Рехер реши, че е спечелил битката и може да върви с изправена глава.
После последва смъртоносно мълчание. Телефонът на Рехер не звънеше. В офиса му не се носеха проекти. Студиото сякаш бе забравило, че той съществува. За него нямаше работа.
Докато Карл седеше със скръстени ръце, други режисьори чужденци продължиха да градят кариерата си в Америка. Разярен от това, той поиска от агента си да му намери договорна работа с друго студио. Агентът го уведоми, че било невъзможно. Според договора си той можел да бъде пренает само с разрешението на «Континентал». Не можел да работи никъде другаде без разрешението на Брайънт Хейс.
Побеснял от яд, Карл Рехер си уреди срещи с шефовете на други големи студиа. Запита ги дали искат да откупят договора му с «Континентал», за да започне наново при тях. Но никой не поиска да го купи. Рехер не знаеше, че Брайънт Хейс го бе осъдил на изгнание. Не можеше да работи никъде.
Рехер помисли за връщане в Германия. Но точно тогава там цареше политически хаос, икономиката бе съсипана от инфлацията и на власт идваха нацистите. Евреинът Рехер не се осмели да се върне в родината си.
Той бе напълно във властта на Брайънт Хейс.
Шефът на студиото продължаваше да мълчи. При Карл не пристигаха никакви сценарии.
По това време спестяванията на Рехер се бяха стопили поради разточителния му холивудски живот. Наложи се да продаде къщата в Брентуд и да се премести в едно бунгало недалеч от студиото. Беснееше пред агента, приятелите и колегите си за несправедливото отношение към него. Всички му съчувстваха. Никой обаче не можеше да му даде градивен съвет, освен очевидното: да коленичи пред Брайънт Хейс, да му засвидетелства подчинението си и съгласието си да работи по всеки възложен проект, като по този начин си възвърне благоразположението на директора на студиото.
Карл Рехер не можеше да направи това. Тевтонската му гордост не го позволяваше. И така той и кариерата му бяха съсипани в пълния им разцвет. Той се пропи. Прекарваше дните си в алкохолна омая и проклинаше съдбата. Банковата му сметка се стоп в докрай. Приятелите изчезнаха, както се случва винаги с приятелите в Холивуд, когато те сполетят бедите.
Битката за надмощие на волята продължи две години. Накрая Рехер се превърна в сянката на гордата си същност. Беше разорен, преживяваше от няколкото долара милостиня, които му даваха малкото останали приятели. По-голямата част от тях изпиваше.
Накрая се предаде.
Веднъж отиде с шапка в ръка да моли Брайънт Хейс да го върне на работа. Каза, че бил готов да снима всеки филм, който Хейс поиска от него.
Срещата се състоя в кабинета на Хейс. Там бяха някои от най-високопоставените продуценти и изпълнителни директори на студиото, които пиеха коктейли с Хейс. Там бе и една красива млада актриса, по онова време многообещаваща звезда на студиото.
Хейс умишлено не отпрати другите. Погледна към Карл. В очите му проблесна зле прикрито тържество.
— Искаш да кажеш, Карл, че би желал да помогнеш на това студио, като режисираш, да речем, ей този филм?
И той извади сценария за една ученическа комедия, някакъв глупав второразреден филм, който Карл Рехер преди две години изобщо не би удостоил с поглед.
Карл мизерно кимна.
— Да, сър. Ще снимам всеки филм, който пожелаете.
Хейс усмихнато размаха ръкописа. Останалите млъкнаха, когато видяха жестокия блясък в очите му.
— Какво би направил, за да можеш да режисираш този сценарий, Карл?
— Всичко, сър. Всичко, което пожелаете.
— Би ли пълзял? — запита Хейс. Веждите му все още бяха извити в садистичен въпрос.
Малкият германец едва видимо трепна при тези думи, но не се отказа. Погледна Хейс в очите.
— Моля ви, сър.
— Би ли пълзял? — запита Хейс. — Ще го направиш ли?
Тишината в стаята бе наситена с очакване. Директорите гледаха Карл с любопитство. Младата дебютантка се бе вторачила в него с нескрито садистично задоволство. Бе виждала и преди как Хейс унижава хора, но тази проява на жестокост я възхищаваше и радваше, още повече, че Хейс съвсем наскоро я бе взел под крилото си и тя се чувстваше защитена в сянката на огромната му власт.
— Хайде да видим как ще го направиш — рече Хейс. — Искам да видя как ще пълзиш, Карл.
Дребният германец се разтресе, сякаш цялото му същество се подчиняваше на някаква химическа промяна. Бавно се свлече на килима и запълзя на четири крака към Хейс, докато другите гледаха.
Карл Рехер се сви като кутре в краката на Хейс и вдигна към него треперещото си лице.
Хейс тихо се изсмя. После хвърли сценария на главата на Карл Рехер и каза:
— Започваш в понеделник, Карл. Сега се махай оттук.
Карл Рехер вдигна ръкописа под развеселените погледи на хубавата дебютантка и могъщите студийни шефове и излезе от кабинета — на два крака.
Но от този ден нататък той никога вече не можа да ходи истински на два крака.
Защото отмъщението на Хейс едва бе започнало. След ученическия мюзикъл даваше на Карл само долнопробни филми, писани от посредствени сценаристи и изпълнявани от третокласен снимачен екип. Безмилостно съсипваше кариерата на Карл, като вместо поредицата от победи, които можеха да правят чест на името му, насила му създаваше дълга филмография от без стойностни заглавия.
Накрая Карл Рехер стигна до пълно разложение и започна толкова да пие, че изобщо не можете да изпълнява режисьорската си работа. Хейс го изпрати в отдела за специални ефекти, където Рехер се вмести добре поради подготовката си като фотограф. Но той вече не снимаше филми, а бе най-обикновен занаятчия, който помагаше в налагането на образите върху дорисовката и работеше със суровия филмов материал.
Когато седемгодишният договор на Рехер с «Континентал» изтече, той кандидатства за работа в другите студиа. Никой обаче не го взе. Най-напред препоръките му от «Континентал» загатваха за пиенето му и за моралната разруха, поради която бе изгубил режисьорската си работа и бе прехвърлен в «Специални ефекти.» Но извън това личните близки познанства на Брайънт Хейс с останалите директори на студиа фактически бяха осъдили Карл Рехер на вечно забвение. Като връх на унижението Брайънт Хейс отказа да поднови договора му с «Континентал». Междувременно дребният германец се бе превърнал в опърпан бродяга. Бе изкарал доста нощи в холивудското изтрезвително и дори след една криза на делириум тременс се наложи да го приберат за кратко в болница като безпризорен.
Тогава Хейс нанесе унищожителния си удар. Предложи на Рехер работа като негов личен камериер. Рехер — безработното минало величие — прие. Съсипан духом, с похабен от алкохола и униженията ум, той се държеше като домашното кученце, в каквото Хейс го бе превърнал през оня ужасен ден в студиото пред директорите и садистичната млада дебютантка. И пълзеше — може би не физически, но духовно. Обличаше Брайънт Хейс, чистеше къщата му, носеше му да пие и продължаваше да деградира пред очите му.
Понеже Хейс подреждаше нещата така, че макар и не отявлено пиян, Карл бе в непрекъснато алкохолно опиянение. Оставяше го да пие и караше останалата прислуга да следи за редовното зареждане с напитки. Наблюдаваше как състоянието му се влошава. Понякога си правеше с него невинни шегички.
— Аз се грижа за него — казваше често Хейс, точно както бе казал на Джоузеф Найт. — Ако не съм аз, сега да е в някой приют или в изтрезвителното.
Рядко, както днес, Хейс дори искаше съвет от Карл Рехер. Двамата си наливаха по нещо за пиене и Хейс използваше мозъка на Карл, понеже знаеше, че зад замаяните очи на малкия германец все още се крие голям ум. Понякога съветите на Карл му бяха полезни. Друг път мозъкът му бе прекалено размътен от алкохола, за да може да мисли трезво, и правеше само несвързани и празни забележки.
Но Хейс го държеше при себе си и продължаваше да си играе с него като котка с умираща мишка, само за да напомня на себе си и на него, че никой в Холивуд не може да дръзне да си навлече гнева на Брайънт Хейс, а още по-малко да претендира, както бе постъпил Карл, че стои над Хейс в умствено отношение.
В края на краищата, смяташе Хейс, Карл щеше или съвсем да изгуби ума си, или да се самоубие. Хейс като търпелив тъмничар чакаше развоя на събитията. Десетгодишното отмъщение му доставяше огромно удоволствие, понеже познаваше бившия блясък на режисьора. Едно е да смажеш някой холивудски подмазвач, а съвсем друго — да накараш един горд и съвършен професионалист като Карл да падне на колене и бавно да го съсипеш.
Карл Рехер се бе възбунтувал. Оттогава бяха минали десет години. И наказанието му щеше да продължи, докато в него не останеше нищо човешко за наказване. Хейс щеше да го налива бавно с алкохол и да го тласка към преждевременна смърт за собствено удоволствие и за да поласкае собственото си самолюбие.
Хейс определено бе показал на Карл Рехер кой от двама им е по-силен.
 

Днес Хейс оцени съвета на Рехер. Карл беше прав. От Руската революция с малко усилие можеше да се изкара и хепиенд. Нямаше да е краят, който Джоузеф Найт бе вградил в сценария, но щеше да има успех. В тия усилни времена публиката жадуваше за щастливи завършеци.
След година, ако филмът се изплатеше, Мойра Талбът щеше да стои редом с Бети Дейвис и Катрин Хепбърн на върха на холивудското множество. Този шеметен успех щеше да превърне «Континентал» в най-бележитото холивудско студио.
А Брайънт Хейс щеше да е всепризнатият най-велик продуцент в историята на Холивуд.
 

Когато телефонът на Джоузеф Найт не позвъни през цялата седмица след срещата му с Брайънт Хейс, той не се учуди.
Но не избърза да си вади заключения. Трябваше да открие причината.
Изобщо не бе очаквал, че Хейс ще приеме филма му при поставените условия. Добре разбираше как стават нещата в Холивуд. Всяко студио веднага щеше да откупи дадена творба — разбира се, за дребни центове — но нямаше да допусне един новодошъл да проникне в редиците му. Хейс бе обещал, че ще се обади, само за да се отърве от Джоузеф Найт. Нямаше никакво намерение да се среща отново с него.
Но това не бе основният въпрос. Основният въпрос бе дали отказът на Хейс се отнасяше за самия филм или само за Джоузеф Найт като създател и собственик на сценария.
Имаше два варианта и Найт добре знаеше това. Или филмът му бе спрян още при Хейс и забравен в момента, когато бе напуснал къщата на Хейс, или, което бе по-съществено, ударът му бе попаднал в целта и Хейс се готвеше да снима филма като държи Найт настрана от продукцията.
Тъкмо на втория вариант Найт се бе надявал от самото начало. Всичките му планове зависеха от него. Нарочно бе оставил творбата си без авторско право, а самия себе си — правно незащитен срещу кражба на идейния си проект. Пуснал бе на Хейс стръвта като примамка, с надеждата, че ще го впечатли достатъчно, за да предприеме продукция на филма.
Въпросът бе дали Хейс е налапал стръвта.
На Джоузеф Найт му хрумна как да получи отговор на този въпрос чак към края на посещението му при Хейс.
 

4
 
Една седмица след разговора край басейна Дария Кейн отиваше да се срещне с Хейс, за да обядват в един ресторант на Уилшър Булевард, когато на тротоара се размина с познато лице.
Беше мъжът от миналата седмица, когото срещна в имението на Брайънт Хейс.
Джоузеф Найт я погледна за миг недоумяващо, после хубавите му очи някак блеснаха и той явно я позна.
В този миг Дария с учудване осъзна, че от кратката им среща насам не е спирала да мисли за него. През цялата седмица образът му непрестанно бе живял някъде в подсъзнанието й.
Това я разгневи. Беше убедена също така, че е съзряла отсянка на дързост в очите му, когато я гледаше.
Тя стрелна непознатия със смъртоносен поглед, мина покрай него с решителна крачка и влезе в ресторанта, без да го поздрави или изобщо да даде вид, че го забелязва. Държеше се, сякаш стоеше на пиедестала на най-недостъпните звезди, а той бе обикновен холивудски турист, неимоверно ниско в полезрението й.
През целия следобед не се сети повече за него. Търсеше си рокля за много важен прием. Приемът се даваше от Академията за киноизкуство и кино наука в чест на Брайънт Хейс и щяха да присъстват директорите на всички големи студиа и десетки филмови звезди. Бе изключително важно Дария да изглежда прекрасно не само за да не изложи Брайънт Хейс, но и за да умножи шанса си за екранна кариера.
Купи си разкошна рокля от бледосин атлаз, цепната високо на бедрото, с дълбоко изрязано деколте. Купи специално за случая и великолепна сапфирена огърлица от «Рьоие Жярар». Когато изпробва целия тоалет вкъщи, се смая от собствената си красота. В нея имаше нещо изваяно и същевременно котешки чувствено, което караше мъжете да ахкат.
Показа дрехата на Хейс. Той остана доволен и каза, че се е справила добре. И наистина, видът й в дълбоко изрязаната рокля така възпламени застаряващото му либидо, че той я отведе право в леглото.
Както обикновено, тя не почувства нищо от ласките му. Когато стана време да я обладае, както винаги си помисли: «Ще остана суха», и се помъчи да мисли за нещо друго, за да се възбуди. Но за нейно учудване тази вечер всичко мина леко. В съзнанието й ненадейно изскочи образът на Джоузеф Найт — онзи непознат. Видя блясъка в очите му под тъмните вежди на странно озареното загоряло лице. Джоузеф Найт с мълчанието си бе най-сексапилният мъж, когото бе виждала.
Най-неочаквано усети влага и възбуда между краката си и докато Брайънт Хейс се задоволяваше отгоре й, явно окуражен, тя осъзна, че споменът за тъмните очи и силното набито тяло я е завладял.
Обзе я странното подозрение, че тази сутрин на Уилшър Булевард Найт е знаел, че от миналата седмица мисли за него, че е бил уверен в това дори преди тя да го разбере. И зад учтивата му усмивка, когато я бе разпознал, се криеше същата интимна, подигравателна увереност.
Отново я обзе същата ярост, която изпита на улицата. Но този път я обзе и чувствен порив, който я изуми. Тя изви красивия си гръб и с потръпващи гърди рязко изживя почти болезнен оргазъм. Възбудата й бе толкова заразителна, че самият Хейс неочаквано свърши и бурно се изпразни в нея.
Зацелува я и взе да я потупва по бузата, усмихвайки се на успеха си. После се обърна и заспа.
Но Дария остана будна.
Пред очите й бе усмивката на непознатия — всепроникваща и галеща. Чудеше се как е възможно само от две случайни срещи да влезе под кожата й така неудържимо. Накрая реши да го пропъди на всяка цена от мислите си. Стана, отиде в банята и взе приспивателно. Да пукне, ако допусне да изгуби съня си заради мъж.
 

Тя обаче наистина изгуби съня си заради Джоузеф Найт. И още как!
Пътищата им отново се срещнаха.
Стана наистина случайно. Нямаше как да е било нагласено. Но го видя да излиза от някаква лимузина пред обществена сграда в центъра на града, а тя просто минаваше оттам, за да отиде на обяд с една приятелка.
Този път той не се усмихна, нито показа, че я е познал. Просто срещна погледа й с израз на небрежен интерес.
Именно това държа Дария будна тази нощ и я принуди да вземе двойна доза приспивателно. Тя не можеше да си позволи никаква слабост. Винаги се бе гордяла с безупречното си самообладание. Та нали то й бе помогнало да впримчи Брайънт Хейс и пак с негова помощ щеше да си извоюва достойно за уважение място в Холивуд.
Едва към четири сутринта успя да пропъди непознатия от мислите си. Но дори след като заспа, той пак се намести в сънищата й. Дария се събуди изтощена и съсипана.
В края на същата седмица тя откара Брайънт Хейс на летището. Отиваше в Ню Йорк, за да присъства на събрание на управителния съвет на «Континентал». Това бе най-важното събрание за годината — по финансовите въпроси. През последното тримесечие студиото губеше пари. Хейс възнамеряваше да посвети съвета в неотразимата си нова идея — идеята, открадната от Джоузеф Найт. Надяваше се, че филмът ще реализира най-големите печалби на студиото за последните пет години.
Този път Хейс бе решил да не взема Дария със себе си. За това пътуване трябваше умът му да е бистър и не желаеше да се разсейва или да се отпуска с нея в леглото. Трябваше да продаде на съвета новата си творба. А съветът се ръководеше от Арнълд Спек — човекът, който смъртно мразеше Брайънт Хейс и от години интригантстваше, за да го срине от холивудския му трон.
Студиото бе преживяло успешно Депресията само благодарение на Спек и ловките му финансови операции. Всеки член на управителния съвет знаеше колко незаменим е станал Спек за корпорацията. Никога не се бе радвал на по-голяма власт.
Но на Спек, който бе безкрайно самонадеян, не му се нравеше да гледа как пресата приписва всички заслуги за успехите на корпорацията на стария му съперник Хейс. Още повече, че филмовите му решения вкарваха доста скромни приходи в касите. Човекът в «Континентал», който наистина печелеше, бе Спек.
Спек имаше амбицията един ден да вземе в свои ръце творческата част на работата в Холивуд. Не споделяше тази своя амбиция, но Хейс, който бе проницателен съдник на човешката природа, много остро го съзнаваше.
Затова бе от изключителна важност в най-скоро време Хейс да постигне небивал касов успех, за да се утвърди веднъж завинаги като творчески ръководител на «Континентал Пикчърс» и да принуди Спек да си стои в Ню Йорк, където му беше мястото.
Новият филм с Мюйра Талбът, предложен от Джоузеф Найт, бе ключът към тази цел. Това бе вълнуващ, бляскав продукт, който, ако се завършеше и се разпространеше както трябва, щеше да вкара милиони. Но филмът същевременно бе много скъп и изискваше огромни средства още от самото начало. Хейс трябваше да вложи цялото си умение, за да го продаде на съвета, понеже рискът бе грамаден.
Спек имаше повече власт от Хейс там, където бе най-важно — пред финансовите директори и акционерите на «Континентал». Хейс се разкъсваше от яд при мисълта, че трябва да угодничи пред човек, когото ненавиждаше. Но при това посещение щеше да се наложи да го ласкае, да му прави вятър, да го придумва ловко да одобри началните разходи за новия филм. Щеше да бъде противно изживяване, но трябваше да го изтърпи. Най-вече поради тази причина той не искаше Дария да идва с него. Не можеше да смесва удоволствията с най-трудната част от работата си.
Но не му се и искаше да оставя Дария сама, понеже силно я ревнуваше. Тя бе разкошна жена, близо четирийсет години по-млада от него, и често го обземаха мъчителни фантазии за тайните й желания и скритите начини, по които вероятно се опитваше да ги уталожи. Затова, когато отсъстваше от къщи, той вземаше мерки тя да бъде строго наблюдавана.
На летище Лос Анджелис той нежно се сбогува с нея.
— Ще се върна след три дни. Наглеждай нещата.
— Ще ми липсваш — блеснаха големите й очи. — Обаждай се всяка вечер.
Трогнат от предаността й, той я целуна. Вкусът на езика й в устата му го възбуди. Но бизнесът си беше бизнес.
В този момент, както го целуваше, Дария погледна над рамото му и видя нещо, което я накара да трепне.
На десетина метра, от тях, в една от залите за заминаване, беше Джоузеф Найт, облечен в тъмносин костюм, в който загорялата му кожа поразителни изпъкваше. Бе сложил куфарчето си отстрани и спокойно я гледаше в лицето. Усмихна се едва забележимо и отново се наведе към вестника си.
Дария отчаяно затвори очи. Трябваше да се насили и да довърши целувката с Брайънт Хейс, сякаш нищо не се е случило.
— Какво има? — запита Хейс и я погледна внимателно.
— Нищо — увери го тя. — Просто не ми се иска да заминаваш. Връщай се бързо. И ми се обади довечера.
— Добре! — обеща той. — Пази се. И бъди послушна.
По този начин й напомняше, че я следи, и тя си го знаеше. Често й намекваше косвено за ревността си и какво ще я сполети, ако го измами.
Днес думите му звучаха особено убедително, понеже, докато го прегръщаше за сбогом, във всичките й сетива бе Джоузеф Найт.
След малко той тръгна, а тя му изпрати въздушни целувки.
Не посмя да се обърне да види къде е Джоузеф Найт, преди Хейс да е минал през изхода за самолета. През цялото време сетивата й пламтяха. Докато стоеше и махаше на Хейс, почти усещаше в гърба си тъмните пронизващи очи.
Накрая той замина.
Дария се обърна. От Джоузеф Найт нямаше и следа. Чакалнята, където преди малко седеше, бе пълна с пътници, но Найт не се виждаше никъде.
Дария излезе от летището трепереща и влезе в лимузината си.
— Вкъщи — каза на шофьора.
Дишаше тежко. Искаше да се прибере в стаята си, да изпие нещо силно и да се опита да забрави лудостта, която я обземаше.
 

Но не беше толкова лесно.
Изпи си питието, взе и успокоително, но не можеше да прогони от мисълта си образа на Джоузеф Найт. Виждаше изражението му от летището. Беше същото спокойно, изпитателно изражение, което имаше всеки път, когато го видеше. Но този път дълбоко в очите му ясно проблясваше пламъче, което недвусмислено й казваше, че той се забавлява. Неизвестно как той бе разбрал, че е преодолял защитата й, и сега се наслаждаваше на объркаността й.
Алкохолът и успокоителното не можаха да се преборят с пулсирането в сетивата на Дария. Тя прекара целия следобед вторачена в стените на стаята, в борба с обзелия я див кипеж. Въпреки че с разума си горещо ненавиждаше Джоузеф Найт заради спокойната му надменност и многозначителните погледи, тялото й лудо искаше да му принадлежи. Кожата й пламтеше. Връхчетата на гърдите й бяха нелепо настръхнали и болезнено чувствителни при допира на копринената нощница. А между краката си изпитваше болка, каквато не бе познала досега.
Но това, което разпалваше кръвта й, не бе просто физическото присъствие на Найт. То бе изразът на очите му и загадъчното му безмълвие. За разлика от другите мъже той не трябваше да предприема нещо или да говори, за да й каже, че я желае. Цялото му тяло го изразяваше така властно, така всепроникващо, че въпреки силната си гордост, тя осъзнаваше, че иска да се хвърли в краката му като робиня.
Непрестанно си го представяше как тихо влиза в стаята й в потайна доба, когато тя е сама — точно както сега — и я докосва с топлите си силни ръце. Усещаше целувките му, усещаше здравото и силно тяло, прилепено до нейното, и сладостното си отдаване. Представяше си го по стотици начини, но във всеки от тях присъстваше тайната й самота в спалнята и влизането на Найт, престъпното им смешение и сексуалната наслада, която сигурно единствен той знаеше как да й достави.
Тя се мята и въртя в леглото цял следобед, неспособна да потуши приливите на чувствен копнеж, които поглъщаха цялото й тяло. После стана, взе хладък душ и се облече за вечеря. Повика един приятел от студиото — рекламен агент на име Джон Дифенбак, на чиято компания можеше да се радва без страх, понеже беше хомосексуалист. Освен това знаеше, че Джон ще каже на Хейс за вечерята и Хейс щеше да се увери, че по време на отсъствието му Дария е била в сигурна компания. Така щеше да убие с един куршум два заека.
Вечерта мина приятно. Джон я удостои с приятни шегички за разни подвизи от кухнята на студиото, говориха и за новия проект, от който Брайънт Хейс така се вълнуваше. Дария се надяваше, че в него ще се намери и някоя роличка за нея. Джон я насърчи.
В края на вечерта той усмихнато си тръгна и Дария остана сама. Бе изтощена, затова пожела лека нощ на икономката и си легна. Знаеше, че прислугата е получила нареждане да я следи. Това бе цената, която трябваше да плаща като любовница на Хейс. Но никога нямаше да посмеят да влязат в спалнята й или дори да чукат след десет часа.
Щеше да остане насаме с мислите и бляновете си.
Почете половин час. После я обзе силна умора. Отказа се от борбата да потисне чувствата си и това сякаш привидно я успокои.
Дори сега, когато лежеше гола под завивките, гордостта я караше да ненавижда Джоузеф Найт, задето я бе довел до това състояние. Още повече, че ако се съдеше по присмеха в безразличните му погледи, той вероятно не бе изгубил и минута в мисли за нея.
Искаше й се да се измъкне тайно, да избяга от луксозния затвор на Брайънт Хейс и да намери мъж, какъв да е мъж, който да я начука и да я накара да се чувства жена. Може би тогава щеше да забрави за Джоузеф Найт и да си почине като хората.
Но този друг мъж щеше да е бледо подобие на мъжа, когото тя желаеше. Колкото и да се мъчеше. Дария не можеше да го отрече.
С тези влудяващи мисли в главата и с притъпени от успокоителното нерви тя най-сетне се унесе в тежък сън, смущаван от образа на Джоузеф Найт.
 

В тъмната нощ я събуди лекият допир на нечии устни до нейните.
Отначало не разбра къде се намира. Сънят й бе толкова отчетлив, че сякаш физическото усещане естествено произтичаше от него. Усещаше голата плът на Джоузеф Найт до тялото си, а устните му, които докосваха нейните, бяха присвити в същата непроницаема усмивка.
Целувката се премести към бузата й, към челото, клепките и отново към устните, изпращайки наслада към всичките й сетива. Тя започна да идва на себе си, но възбудата от съня я теглеше назад, към омайното чувство. Тялото й се напрягаше, за да приеме ласките на въображаемия любовник. В гърлото й се надигна стон.
Целувката отново бе на устните й, този път по-чувствена. В устата и се промуши гладък език и започна да я опознава. Все още объркана от съня си, тя обхвана с ръце здравите рамене.
Някакъв вътрешен глас й казваше, че е в обятията на Брайънт Хейс. Той бе тук, в леглото си, както обикновено. И тя вкусваше неговата целувка.
Но целувката не беше неговата. Това бе достатъчно, за да попадне отново във властта на съня си. Започна да забравя за Хейс. Нямаше нужда да мисли за него. Можеше с цялото си сърце да се отдаде на въображаемата тръпка, да чувства как сетивата й се устремяват към тайното желание, срещу което отдавна се бореше.
А когато целувката стана по-страстна, друг вътрешен глас започна да я предупреждава, че това не е сън. Всичко бе наистина. И целувката не идваше от възрастния Брайънт Хейс. Бе на млад и силен мъж, който се намираше в спалнята й.
Част от Дария почти се бе пробудила и въпреки това остатъкът от цялата й същност охотно се отдаваше на чувството, което стремглаво я обземаше. Тя прегърна любовника си, притисна го по-силно и се разтвори цяла, за да му се отдаде. Да чувства гладките му, здрави рамене, бе неописуема наслада. Зърната й се триеха в косматите му гърди. Бедрата й любвеобилно галеха хълбоците му. Най-сетне сънят й се сбъдваше и всичко бе по-прекрасно дори от най-смелите й мечти. В мислите и в тялото й беше Найт, Джоузеф Найт — истинският мъж, само за нея.
Събуди се от собствените си пламенни стенания.
Наистина не бе сама. В стаята наистина имаше мъж. Бе в леглото й, върху нея.
Очите й широко се отвориха. В тъмното не виждаше нищо. Идваше й да вика от страх.
Но вълшебната целувка още пареше устните й, а силните ръце я държаха нежно и всяко мускулче от тялото й се бе отпуснало в съня, за да го приеме. Не можеше тъй бързо да обуздае този прилив на страст. Трябваше да дойде на себе си.
Постепенно стаята се избистри и изплува над нея в лунната светлина, но детайлите се скриваха от тъмното тяло на мъжа в прегръдките й. Дланите й около гърба му се напрегнаха, но не помръднаха, за да го отблъснат.
Тя сякаш не можеше да намери себе си. Страстта и напрежението от съня й бяха изсмукали защитните сили, от които имаше нужда. Съзнанието й се бореше за яснота, ала сетивата й вече бяха победени.
Тя събра всички сили, потуши вълната от наслада, наляла крайниците й, и отблъсна любовника от съня си достатъчно далеч от себе си, за да види лицето му.
Дъхът й секна. Беше Джоузеф Найт.
Тя се разтрепери неудържимо, заблъска го по гърдите с още по-голяма сила и изсъска:
— Вие! Какво правите тук?
Шепотът й прозвуча отчетливо, но думите се запъваха и устните й трепереха, защото страстта бе по-силна от недоумението и яростта.
В нея имаше нещо комично — гола в леглото, заблъскала гърдите му със слабите си юмруци, а същевременно обвила любовно дългите си крака около кръста му. Побеснелите ръце го драскаха и го деряха, а долната част на тялото, още не разбрала за решението й да се съпротивлява, бе във властта на страстта.
Но дори и нежните ръце, които драскаха плътта му, не бяха съвсем решителни, понеже в движенията им имаше пламенност, която издаваше не само неохота. И той сякаш чувстваше, че тя се бори не само с него, но и със себе си и че победата му в съня й е била достатъчно голяма, за да изгуби сега.
— Шшш! — прошепна той и ръцете му я залюляха нежно.
Дария се люшкаше над ръба на тъмна бездна. И това продължи агонизиращо дълго. Към гнева й се прибавяше гордостта и тя искаше повече от всичко на света да изхвърли този натрапник, да повика прислугата, да се обади на Брайънт Хейс в Ню Йорк, да го накара да впрегне цялата ярост на могъществото си срещу това високомерно парвеню, срещу този отвратителен Джоузеф Найт. Но досегът до тялото му, съчетан със сладострастното въздействие на съня и кипежа, който я разтърсваше вече цяла седмица, изпиваше съпротивителните й сили. Ръцете й въстанаха срещу волята и започнаха да галят раменете му. Гневният вик в гърлото й прозвуча като похотлива въздишка. Кожата й пламтеше.
Той се възползва от този миг. Придърпа лицето й до своето и я целуна. Могъщи ръце обвиха гърба й и я притеглиха към това невероятно мъжко тяло, страстно устремено към нейното. Краката й още повече се разтвориха, за да го поемат, а гъвкавата женска плът се притискаше към коравата му сила.
В този съдбовен миг Дария изгуби битката. Тялото й вече не й принадлежеше. Ръцете й трепкаха по гърба му, зърната й нежно се жулеха в гърдите му. Езикът й се сля с неговия в трескавия танц на откритието. Слабините й престъпно се люшкаха и търкаха в неговите.
— Ах ти, мръснико! — простена тя. — Гаден мръсник!
Но беше твърде късно. Членът му бе усетил поканата, бе разтворил очакващата го врата и с проточена въздишка се плъзна в нея докрай. Дъхът й секна. Бе по-голям, отколкото си го представяше, и по-уверен в намирането на най-чувственото й място.
След този миг гневът й не изчезна, нито гордостта й забрави за нанесената обида. Но силните страсти можеха единствено да се слеят с насладата в плътта й, докато му се отдаваше и същевременно се бореше с него, понеже от съпротивата поражението й ставаше още по-сладко и перверзно.
Гърбът й се изви, ръцете й се вкопчиха в копринените чаршафи, гръдта й се разтресе в обятията му и тя му дари първия си оргазъм, после, почти веднага след него, и втори. Той усети леките, галещи члена му тръпки, но не спря да се движи в нея, сякаш му бе известно, че това бе само увертюра към страстта й.
Той навлизаше все по-дълбоко, здравите му като желязо пръсти обгръщаха нежната й плът, силните му ръце я издигаха нагоре. Невероятното мъжествено нещо вътре в нея мърдаше и се движеше, и се мушкаше и лекичко се местеше, като разпалваше взривове от страст във всичките й сетива и тя скимтеше и виеше от наслада.
— Мръсник…
В устата й думата вече не бе обвинение, а химн, прочувствена песен на поражението й.
А после дори тази дума замлъкна, понеже той я притегли още по-здраво, още по-плътно към себе си и тя усети първите тръпки на удоволствието му — по-възбуждащи, по-страховити и по-вълнуващи от всичко, което бе усещала досега.
Когато всичко свърши и тя бавно дойде на себе си като сънуващ, който търси пипнешком пътя към реалността, вече знаеше, че силната й воля е била изпепелена от това, което бе направил с нея. Съпротивата, която бе изпитала само преди миг, вече не съществуваше. Оставаха поражението и пулсиращият спомен за наслада, надминала всичките й мечти, граничеща със самата смърт.
Той още бе корав вътре в нея, но вече я люлееше в по-нежна, по-бащинска прегръдка. Притискаше я до гърдите си, целуваше челото й с топли и ласкави устни. А тя още се разтърсваше в тръпки, понеже бе дала толкова много от себе си, че връщането й назад можеше да стане дълго и постепенно, на етапи, всеки от които бе малък шок.
Опита се да каже нещо. Отначало не можа да намери думи. Сякаш бе забравила да говори.
— Как успя… да влезеш тук?
Той не отвърна. Просто я прегърна по-силно. Тя се сгуши любовно на гърдите му. Краката й все още го обгръщаха.
— Няма значение — довърши тя. — Сега си тук.
От този момент Дария Кейн навлезе в нов, опасен свят.
 

5
 
Три седмици след краткото и важно делово посещение на Брайънт Хейс в Ню Йорк, по време на което той успя да убеди нюйоркските си началници в огромния търговски потенциал на новия си проект за исторически филм, директорът на конкурентно филмово студио — «Монарк Пикчърс», бе посетен от Джоузеф Найт.
Това бе най-странното посещение, което някой му бе правил досега.
Директорът се казваше Оскар Фройнд. От петнайсет години бе пръв сред по-малките студиа. Притежаваше верига от четиристотин кинотеатъра, които нямаха нищо общо с разкошните сгради в централните градски райони. Бяха непретенциозни квартални салони и се посещаваха от работници и техните семейства. Произвеждаше скромни, но печеливши филми и обикновено наемаше кинозвезди от по-големите студиа. Бе успял да реализира добри приходи, макар че отстъпваше в това отношение на водещите компании, като снимаше главно непретенциозни, но силни филми, уестърни, комедии и късометражки. Вестниците бяха писали за него във връзка с няколкото му «сериозни» социални драми, спечелили «Оскари» и радващи се на успех сред критиката.
По ирония на съдбата през пагубните 1931-ва и 1932-ра, когато «Юнивърсъл» и «Р. К. О.» бяха принудени да продадат имуществото си и дори великият «Парамаунт» претърпя банкрут, малкото студио «Монарк Пикчърс» успя да реализира обичайните си приходи. Това стана благодарение на верния пазарен усет на Оскар Фройнд и на уникалната му способност да съкращава разходите, без да жертва качеството, Фройнд се славеше като отворен към новото, като експериментатор на нестандартни идеи и неочаквани комбинации от филмови звезди. Случваше се идеите му да се провалят, но най-често печелеха.
Фройнд бе оправен в най-добрия смисъл на думата. Можеше да снима кой да е филм с по-малко пари от конкурентите си и пак да му придаде нужния блясък, извличайки максимума от актьори, оператори и техници. В сполучливите му кинопродукции се бяха родили много филмови звезди, които той нямаше възможност да купи, след като ги бе създал, тъй като те отиваха да правят кариера в по-могъщите студиа.
Но той бе творческа личност. Бе спечелил повече «Оскари», отколкото му се полагаше, като често отмъкваше наградите от по-скъпи филми на водещи студиа и обичаше да се хвали, че Оскар му бил прякорът заради многото награди, а не кръщелното му име. Студиото имаше престиж и истинските познавачи винаги намираха време да изгледат всяка нова творба на «Монарк».
Имаше и нещо друго в личността на Фройнд, което интересуваше Джоузеф Найт повече от всичко останало.
Оскар Фройнд ненавиждаше Брайънт Хейс.
Враждебността му датираше отпреди повече от петнайсет години, когато и двамата бяха амбициозни ръководители на студиа, борещи се за надмощие в ерата на нямото кино. Фройнд бе сключил голяма сделка с важен нюйоркски борсов посредник — могъщ финансист, който държеше повече от триста кинотеатъра по Източното крайбрежие. Но Фройнд нямаше достатъчно авоари, за да поеме задълженията си сам, затова се свърза с Хейс и го попита дали иска да се споразумеят за съдружие. Ако схемата проработеше, съвместните им капитали можеха да ги направят собственици на най-голямото студио в Холивуд.
Хейс се забави с отговора под предлог, че му трябва време, за да убеди тогавашния си партньор Адолф Хърман да приеме идеята. Докато чакаше резултата от Хейс, Фройнд замина на кратка почивка в Мексико.
Когато се върна в Холивуд, бе изправен пред свършен факт. Хейс бе сключил самостоятелна сделка с нюйоркския финансист. Въпреки че подробностите така и не се разбраха, явно Хейс добре бе подплатил сделката по някакви тайни и може би незаконни пътища, с цел да отстрани Оскар Фройнд.
Под ръководството на Брайънт Хейс «Континентал Пикчърс» се разви като едно от най-могъщите студиа в Холивуд. Оскар Фройнд не можа да се съвземе след пропуснатата възможност. Пред погледа му Хейс стана доайен на студийните директори и стълб на общността, а самият той трябваше да продължи кариерата си извън светлините на рампата. Към края на ерата на нямото кино «Континентал» бе укрепил славата си на «Кадилак на филмовите студиа», докато «Монарк» си оставаше нещо като грозната шаферка — уважаваха го заради успеха му сред критиката, но не гледаха на него като на финансова сила.
С течение на годините ненавистта на Оскар Фройнд към Брайънт Хейс се засилваше.
Оскар Фройнд обичаше киното. Обичаше всяка страна на работата и не се плашеше да взема участие в сюжетни разисквания, да бъде на снимачната площадка и дори в монтажната, когато му се струваше, че режисьорите му имат нужда от помощ. Често го закачаха за бащинското му вмешателство в работата на другите, но подчинените му в «Монарк» гледаха на съветите му много сериозно. Опитът му бе безспорен и неведнъж верният му инстинкт бе спасявал филмите на «Монарк» от посредственост и бе допринасял за касовия им успех.
Но въпреки големия си талант и неуморния труд, Фройнд не бе в състояние да изведе «Монарк» до сияйните висоти на «Континентал». Той само можеше да се надява да раздразни Брайънт Хейс, като от време на време го засенчва с някой силен филм или като го изпревари в някое финансово тримесечие. Това бе всичко, което Фройнд можеше да постигне срещу такъв могъщ и престижен съперник.
Но сега му се предостави възможност за достойна мъст.
Предостави му се в лицето на един напълно непознат мъж на име Джоузеф Найт.
 

Найт реши, че Фройнд е по-достъпен от Хейс и че много се различава от царствения шеф на «Континентал». Фройнд посрещна Найт в кабинета си в «Монарк» — непретенциозно помещение, задръстено със сценарии и мирис на мухъл. Фройнд бе известен с изчистения си от всичко излишно начин на живот, който препоръчваше и на подчинените си, особено на кинозвездите.
— Какво мога да направя за вас, господин Найт? — запита Фройнд. Изглеждаше нетърпелив и не забравяше да подчертае собствената си важност. — За съжаление времето ми е ограничено.
— Няма да ви отнемам много време — каза Джоузеф Найт. — И, струва ми се, мога да ви обещая, че няма да ви отегча.
Той започна да излага накратко сценария, който бе донесъл на Фройнд за мнение. Беше напълно различен отдадения на Брайънт Хейс, но замисълът бе не по-малко бляскав.
Беше суров, реалистичен разказ за Кризата и отражението й върху живота на двама влюбени. Героинята бе девойка от богато семейство, която лудо се влюбваше в красив младеж със скромен произход. Когато семейството й ги принуждава да се разделят, младежът тръгва по света да си търси късмета. Забогатява и става милионер, а междувременно семейството на девойката се разорява от Кризата. По жестоко стечение на обстоятелствата младият герой се завръща като победител, за да поиска ръката на първата си любов, но открива, че по време на отсъствието му тя се е омъжила за беден ухажор, на когото обеднялото й семейство не могло да откаже. Така героят пропилява живота си в преследване на златния идол като единствен начин да получи момичето, което обича.
Оскар Фройнд слушаше разказа на Джоузеф Найт, пушеше цигара след цигара и безразборно ги гасеше в големия пепелник на бюрото си. Бързият му ум преценяваше сценария. Той бе метафора за цялата трагедия на Кризата. Правеше дълбочинен разрез на Америка, «страната на неограничените възможности», където твърде често между хората стояха парите. Основната идея на сюжета бе, че материалният успех не свързва хората. Свързва ги само любовта.
Когато Джоузеф Найт свърши, Оскар Фройнд кимна иззад бюрото си.
— Да. Няма да си кривя душата. Достатъчно отдавна се занимавам с тая работа и мога да позная кое колко струва. Това може да се развие до нещо голямо. Може да донесе много пари.
Той пое дълбоко дъх, после добави.
— Но не и на мен. И не сега.
Настъпи мълчание. Двамата се гледаха, никой не трепваше.
— Защо не и на вас? — попита Найт.
— Понеже съм зает — отвърна Фройнд. — Затънал съм до гуша в продукции, една от друга по-рисковани. Ако знаехте колко съм претоварен… Просто не мога да го направя. Нямам нито пари, нито техника и хора. Може би догодина или по-догодина…
Найт поклати глава и се усмихна.
— Трябва да стане сега. Но аз не ви карам да влагате и един цент. Единственото, което искам, е да разпространите филма. Аз ще поема целия финансов риск. Ще наема хората, ще се оправя с инвеститорите. Поемам отговорността за всички загуби. Утре ще внеса един милион долара в банката ви като гаранция. Ще се нуждая само от вашия терен за снимките и от четиристотинте ви театъра за разпространението.
Фройнд имаше вид на заинтригуван.
— И какво ще спечелите от всичко това?
— Ще бъда продуцент — каза Найт. — Ще имам пълен контрол върху художествената страна. Ще подбера целия технически персонал и ще намеря актьорите, филмът ще бъде мой.
Фройнд изглеждаше скептичен.
— Имате ли някакъв опит?
— Достатъчно — отвърна Найт.
Учуди се от собствената си смелост, но не го показа. На лицето на Фройнд се изписа съмнение.
— А ако филмът излезе провал? Не мога да допусна такова унижение.
Найт се усмихна.
— Нали чухте сюжета. Мислите ли, че ще излезе провал?
Фройнд не отвърна. Беше убеден, че филмът има шансове да стане касов. Публиката бе подготвена за сериозно кинематографично послание за Депресията, която съсипваше живота в страната вече цяло десетилетие.
— Дори ще ви улесня още повече — продължи Найт. — Можете да не ангажирате името си с филма и да не слагате емблемата на студиото си, докато не го видите завършен и не прецените сам дали заслужава. Аз ще поема целия риск.
Фройнд погледна посетителя си по-замислено.
— А какъв процент ще имам аз, ако филмът се окаже печеливш?
— Кажете вие — усмихна се Найт.
Фройнд назова едно число. Найт го намали наполовина. Фройнд се усмихна. Точно толкова бе очаквал да получи за името на студиото си, апаратурата и разпространителската мрежа. Вече разполагаше с достатъчно информация, за да си даде сметка, че му предлагат изгодна сделка. Странното бе, че въпреки това той изглеждаше по-малко заинтересован отпреди. Гледаше някак сдържано и неопределено.
Джоузеф Найт знаеше какво означава този поглед, Фройнд се готвеше да му откаже. Независимо от това колко бе различен от останалите шефове на студиа в Холивуд, той не можеше да си наложи да престъпи неписаните закони, които крепяха цялата общност. Не можеше да позволи на един независим продуцент да проникне в студиото му. На никаква цена.
— Предложението ви ме впечатли — каза той предпазливо. — Но не смятам, че е осъществимо.
— Може би ще промените решението си, когато чуете последната част от загадката — отвърна Джоузеф Найт.
Фройнд вдигна вежди.
— Каква изненада ми готвите още?
Джоузеф Найт се облегна на стола си.
— Новата голяма продукция на Брайънт Хейс. Най-скъпият му проект от седем години насам. Костюмирана епопея за Руската революция. Възнамерява да я пусне по екраните за Коледа. В главните роли ще бъдат Мойра Талбът и Гай Лавъри. Рекламната офанзива ще е грандиозна. Знам сценария дума по дума.
— Как така? — запита Фройнд.
— Аз съм го писал — усмихна се Найт.
Оскар Фройнд седеше като втрещен.
— Може би ще пожелаете да ми разкажете за това по-подробно.
Джоузеф Найт разказа на Оскар Фройнд за проекта, който бе поднесъл на тепсия на Брайънт Хейс. Описа внушителната историческа драма, както и неочаквания трагичен край. Без никаква злоба обясни как Хейс си бе присвоил творбата му, без да го обезщети.
Но не спря дотук. Каза му как Хейс бе докладвал идеята на началниците си в Ню Йорк по време на строго секретно съвещание, как те я бяха одобрили, как бяха решили да устроят главозамайващо пускане по екраните преди Коледа. Каза му за решенията, свързани с актьорския състав, за плановете за външни снимки, за определянето на продуцент и режисьор. Накратко, изложи пред Оскар Фройнд точните факти, свързани със строго секретния проект, и то до най-малките подробности.
— Откъде знаете всичко това? — запита Фройнд.
— Няма значение — отвърна Найт. — Важното е, че по Коледа филмът на Хейс ще се съревновава с вас. По-точно с нас. И току-що научих нещо, от което цялата работа се разкрива в нова светлина.
— Какво е то? — запита Фройнд.
— Преди три седмици, след като се е съветвал с главните си консултанти по сценария, Хейс е решил да отреже трагичния край на сюжета и да му лепне холивудски завършек от типа «героят и героинята се събират».
Фройнд напрегнато гледаше Найт в очите.
— Но целият сюжет се крепи на този край. Без него характерите се обезсмислят. Какво си въобразяват, че правят тия тъпаци? — попита той озадачено.
— Правят това, което им говори инстинктът. Освобождават се от излишни рискове. Ще поднесат на публиката това, което смятат, че тя иска.
Изведнъж умните очички на Фройнд остро се впиха в Найт.
Чудеше се дали е знаел от самото начало, че Хейс и хората му ще обезобразят края на сценария. Възможно ли бе да им е подхвърлил идеята, знаейки през цялото време какво ще направят с нея?
Но Оскар Фройнд не зададе този въпрос.
— Значи се готвите да предложите на публиката нещо по-добро от «Континентал». Да заложите всичко и да се опитате да сложите Хейс в джоба си.
Найт се усмихна.
— Казаха ми, че сте умен мъж, господин Фройнд. Знаех си, че ще схванете играта.
Оскар Фройнд трескаво мислеше. Това, което му се предлагаше, бе изключителна възможност, и то без никакъв риск за самия него. Ако пуснеше този филм и той засенчеше историческата драма, това можеше да причини големи затруднения за Хейс. И да донесе бляскави почести за «Монарк Пикчърс» и Оскар Фройнд.
— Умният сте вие — каза той на Найт. — Вие сте господин Никой. В този град никога не са чували за вас. А ми казвате, че двата най-големи филма, които ще излязат по Коледа, ще бъдат ваши. Първият — откраднат от Хейс, а вторият — разпространяван от мен.
Найт не отвърна. Изражението му бе спокойно, сякаш двамата си говореха за незначителни неща.
В този момент смъртната омраза на Оскар Фройнд към Брайънт Хейс най-сетне надделя над предаността му към законите на холивудските студиа срещу независимите продуценти.
— Добре. Ще ви помогна. При условие, че сложите парите на масата и подпишете документи, с които поемате отговорност за всички загуби от моето студио. В замяна на това имате апаратурата ми, разпространението и всякаква друга помощ.
— Има още едно условие — каза Найт. — Целият проект трябва да се пази в пълна тайна. Искам гаранции за това. Никой не трябва да знае нищо за тази продукция. Докато ние не решим да я обявим. Изненадата е ключът към успеха.
Фройнд кимна. Разбираше коварния план на посетителя си.
— Дадено. Никой, освен нас двамата няма да знае подробностите около продукцията и снимачния график. Ако се чуе нещо, ще знаете, че аз съм изплюл камъчето.
Найт се усмихна. Честността на Фройнд му харесваше. Бе чувал, че е като глътка чист въздух в зловонната холивудска атмосфера, и сега се уверяваше в това. Бе готов да рискува и да пази тайна.
Стиснаха си ръцете.
— Разбира се, бих искал да знам откъде имате цялата тая вътрешна информация за филма на Хейс — повтори Оскар Фройнд.
Найт се усмихна.
— Защо не оставите всичко това на мен?
Фройнд сви рамене.
— Стига информацията да е точна — каза. — Парите са си ваши.
Найт отново се усмихна. Блясъкът в очите му порази Фройнд, който едва сега осъзна, че срещу него стои човек, който един ден можеше да стане велика сила в Холивуд.
При по-различни обстоятелства Оскар Фройнд, както и всеки друг шеф на студио, би направил всичко възможно да прегради пътя на подобно парвеню. Но Джоузеф Найт бе единственият му шанс — а може би и последният — да си отмъсти на Брайънт Хейс за злодеянието, помрачило цялата му кариера. И той щеше да се възползва от този шанс.
— Ще станем ли партньори? — попита Найт и протегна ръка.
— Ще станем — потвърди Оскар Фройнд и сърдечно стисна ръката му. Твърдият като скала характер на Найт се усещаше дори в ръкостискането му. В този момент Фройнд си каза, че в Холивуд е срещал и будни предприемачи, и блестящи артисти. Но двете качества — ловкост и вдъхновение — сякаш никога не се съчетаваха в един и същи човек. Досега.
Той изпрати непознатия до портала на студиото и се сбогува с него. После бързо се върна в кабинета си и започна да крои планове. От години не се бе чувствал така развълнуван.
Колкото до Джоузеф Найт, през целия път, докато шофираше към хотела си, той изпитваше задоволство, примесено с тиха веселост. Готвеше се да се впусне в най-значителния финансов риск през цялата си кариера. И същевременно се готвеше да щурмува непристъпните стени на холивудската крепост с могъща творба в ръце и с могъщ съюзник до себе си.
По-точно двама съюзници.
Първият бе Оскар Фройнд със студиото си, апаратурата и ненавистта си към Брайънт Хейс.
Вторият бе Дария Кейн.
 

6
 
Онзи Холивуд, с който Кейт Хамилтън се срещна при пристигането й заедно с Мелани, бе доста различен от другия, който Джоузеф Найт гледаше от стаята си в хотел «Бевърли Уилшър», да не говорим за аристократичния Холивуд на Брайънт Хейс.
За разлика от Холивуд на скъпоструващите офиси и хотелски анфилади с изглед към възвишенията това бе Холивуд на евтините квартири и мебелирани стаи в нечистотията при подножието на хълмовете — безкрайна мрежа от мръсни улици, чиито сгради бяха виждали и по-добри времена.
Това бе Холивуд на гладуващите статисти и вманиачените кандидат-звезди, чиито мечти за слава бързо се поглъщаха от чудовището филмова индустрия, чиято бляскава фасада криеше тъмно и подкупно сърце. Млади хора, подтиквани от мечтата да станат личности, идваха тук, за да избягат от миналото си, въоръжени с красива външност и понякога с успехите си от някое гимназиално представление. Но иронията на Холивуд бе, че под привидния блясък това всъщност бе пътят към безизходицата.
Това бе Холивуд на асистент-режисьори, селекционери и импресарии, които караха мерцедеси, дюзенберги и бугатита втора употреба по Холивуд Булевард, за да впечатляват гаджетата си; това бе Холивуд на съмнителните ловци на таланти и независимите продуценти без финансов гръб, които експлоатираха бленуващите за филмова кариера с висящи договори и обещания за роли с по една реплика.
Холивуд, «градът на неограничените възможности», бе в действителност дотолкова преситен от красиви лица, съвършени тела и необработен актьорски талант, че шансовете за кариера бяха не повече от едно на милион.
Но кандидатите за слава не ги беше грижа за действителността. Те идваха тук, водени от мечтите си. И тия мечти продължаваха дори след като грубата действителност недвусмислено им покажеше, че няма изгледи да се сбъднат. Това бе най-голямата ирония на Холивуд, тази «фабрика за мечти».
Градът бе един гигантски капан от подвижни пясъци, престорен на нирвана. Въпреки че фаталния му чар можеше да привлече само един тип жертва — «кандидата за слава», такива жертви се намираха в неизчерпаеми количества в една голяма, парализирана от Кризата страна.
И така Холивуд процъфтяваше, докато робите му крееха в прогнилите му недра.
 

Кейт влезе в този свят защитена с невидима броня, която я правеше напълно непроницаема за всепроникващата му корупция.
Кейт не можеше да бъде уязвена от обещания за илюзорни награди, давани от порочния Холивуд, понеже не й бяха останали никакви мечти.
Затова гнусотата на обратната страна на Холивуд не я потискаше повече от всяко друго място, в което бе живяла, откакто бе тръгнала да скита по света. И тя се държеше тук както би се държала навсякъде другаде. Бързо си намери работа като сервитьорка в един оживен ресторант на Уилшър Булевард и с удоволствие установи, че печели добре, понеже посетителите тук обичаха да впечатляват гостите си, като оставяха големи бакшиши.
Те дори не забелязваха красотата на Кейт. В Холивуд красивите момичета са под път и над път. Но я обичаха заради характера й, станал самоуверен и приветлив след толкова години в сервитьорската професия. А дълго школуваните й маниери, които караха клиентите да я харесват и да желаят и тя да ги харесва, само увеличаваха бакшишите.
Но в хладното си безразличие към клопките на Холивуд Кейт бе самотна. Мелани незабавно се впусна в трескавия водовъртеж на пазара за актьори, в търсене на агенти, в записване в курсове и ателиета по актьорско майсторство, в четене на «Дейли Въраяти» и «Холивуд Рипортър», в безкрайни часове холивудски клюки с кандидат-актриси като нея и в мъчителни размисли над ежедневната дилема дали да продаде още малко от честта си, още малко от достойнството си в неизбежните усилия да се държи «добре» с асистент-режисьори, селекционери на актьори и евентуални импресарии.
Странно наистина, но Кейт, която стоеше настрана от холивудските борби и прекарваше работните си дни спокойно и рутинно, както в Северна Дакота или в Илинойс, стана нещо като майка за Мелани и приятелките й. Често вечер се връщаше от работа и намираше някоя от тях да я чака, за да й излее душата си. Разказваха й за детството си, за родителите си (повечето от които ги бяха малтретирали — Кейт установи, че съблазънта на Холивуд бе особено силна за млади хора, които като деца са били нежелани или малтретирани), за мечтите си и за изпаряването на тези мечти в ежедневните разочарования и унижения на Холивуд.
Кейт спокойно изслушваше жалбите им за асистент-режисьорите и агентите и селекционерите, които даваха обещания, но не ги изпълняваха, за мъжете, които спяха с тях и после не ги потърсваха. Изслушваше ги и им съчувстваше. Но бързо се научи никога да не противоречи на мечтите, които караха тези момичета да се подлагат на нови унижения.
 

Единственият й компромис към Холивуд бе, когато един ден, в пристъп на досада, се остави да бъде убедена от Мелани да си направи фотодосие.
— Хайде — молеше я Мелани. — Имаш страхотна външност, Кейт. Няма да ти струва повече от няколко снимки. Не можеш да си тръгнеш от този град, без поне да си опитала…
Кейт даде парите за фото досието и се позабавлява с лъскавите си снимки в десетина ефектни пози, всяка от които отговаряше на стереотипен образец — толкова строг, че я правеше неразличима от големите звезди на деня.
Папката със снимки я разсмя, но също така я смути. Разкриваше пред нея същество, което й бе напълно чуждо.
Веднъж, скоро след като фото досието бе готово, Мелани се върна от поредния си лов на роли и възбудено съобщи на Кейт, че й е намерила работа.
— Взех снимките ти. Показах ги на асистент-режисьора. Каза да те заведа. Ще бъде масова сцена, но ще плащат по пет долара. Хайде, Кейт, просто да опиташ.
Този ден Кейт не беше на работа и нямаше никакви планове. Реши да придружи Мелани. Двете се явиха в «Парамаунт Стюдиос», където ги вкараха в една чакалня за статисти. Накрая към тях се приближи един асистент-режисьор с измъчен вид, който поздрави фамилиарно Мелани и погледна към Кейт.
— Това е момичето, за което ти говорих — каза Мелани. — Сигурна съм, че ако й дадеш възможност, ще бъде страхотна.
Младият мъж стисна ръката на Кейт и я изгледа.
— Добре. Стой с Мелани, Кейт. Тя ще ти каже какво да правиш. Момичета, вие сте късметлийки. Като последно няма да е масова сцена. Ще снимаме среден план.
Преди да си тръгне, той се усмихна на Мелани, което ясно показа на Кейт, че е спал с нея.
Момичетата се запътиха към гардеробната, където им дадоха дрехи. Всяка получи по едно секретарско костюмче с пола и сако.
После отидоха в гримьорната и любезните гримьорки им гримираха лицата, както се полагаше.
Накрая ги заведоха до снимачния павилион, изтече повече от час докато се подготви тяхната сцена във второразреден филм. Един от второстепенните герои трябваше да излезе от един асансьор, да мине край няколко секретарки и да излезе от кадър. Цялата работа щеше да трае около три секунди. Мелани и Кейт щяха да са две от секретарките.
Най-после дойде време за снимки.
— Готово! — извика режисьорът. — Момичета, намерете си местата. Джинджър, искам, когато Томи излиза от асансьора, да се обърнеш и да го погледнеш. Останалите просто гледайте пред себе си. Придайте си делови вид. Вие сте работещи момичета.
След малко се появи актьорът. Кейт позна лицето му от няколко филма, които бе гледала през последните години. Обикновено играеше ролята на подкупно ченге или мафиот.
Актьорът в изкуствения асансьор се приготви и асистент-режисьорът подреди Кейт, Мелани и другите по отбелязаните места.
— Тишина! — извика асистент-режисьорът. — Всички по местата!
Скриперът се приближи към камерата и извика:
— «Трима са много», сцена сто четирийсет и три, първи дубъл.
Чу се щракване.
— Камера… запис! — извика режисьорът.
Актьорът излезе от асансьора, погледна набързо към момичетата, които се шляеха из коридора, и излезе извън кадър.
— Стоп! — извика режисьорът. — Рой, дай още малко светлина!
Осветителят приближи един от прожекторите и сцената бе заснета повторно.
— Стоп! — извика пак режисьорът. — Ей, малката, как се казваш?
— Мелани.
Мелани бе почервеняла като рак.
— Махни си косата от очите. Готови? Трети дубъл. Хайде, момичета. Времето е пари!
След още три дубъла кадърът бе готов. Статистите бяха освободени.
В автобуса Мелани попита Кейт какво мисли за първия си опит като актриса.
— Забавно беше — отвърна Кейт уклончиво. — Благодаря ти, че ме извика.
— Сега да видим дали ще ни пуснат във филма — каза Мелани. — Около деветдесет процента от това, което съм правила, е отивало в кошчето за боклук. Обикновено решават да отрежат сцената или да сменят декора. Винаги оставам извън филма. Но, слава богу, поне ни платиха и не могат да си приберат парите.
Мелани се оказа права, въпреки че не можеше да знае защо.
 

Три дни след снимането на кадъра асистент-режисьорът и един монтажист гледаха в монтажната краткия отрязък от филма. Както преглеждаше лентата на мовиолата, монтажистът — опитен професионалист, изведнъж се обърна към асистент-режисьора.
— Я погледни това!
Асистент-режисьорът се взря в кадъра. Почеса се по главата и отсече:
— Тук нещо не е наред.
— Прав си, да го вземат дяволите! — каза колегата му. — Виж русата статистка зад момчето от асансьора. Боже, кой я е пуснал?
Другият кимна.
— Ужасно се набива, нали?
— Няма две мнения. Само тя се вижда. Разваля целия кадър.
Асистент-режисьорът въздъхна.
— Трябва да кажа на Бари. Ще трябва да преснимаме или някак да я изрежем.
Двамата седнаха да помислят над кадъра. Всички статистки идеално се вграждаха в ролите си. Изглеждаха като безлични секретарки на път за работа във въображаемата сграда, от чийто асансьор излизаше актьорът.
Но Кейт очевидно не се вписваше. Нито един от двамата не знаеше защо.
— Да не ти е приятелка? — вдигна вежди монтажистът.
— Приятелка? Не, по дяволите. Никога преди не съм я виждал.
— Добре ни е съсипала кадъра — продължи монтажистът. — Някой трябва да й каже да си върви в Канзас.
Монтажистът, без да губи време, изхвърли целия кадър и се опита да забрави за загубата на време и пари, причинена от непознатата руса статистка.
Така кратката поява на Кейт в «Трима са много», който скоро щеше да потъне в забрава, попадна в кошчето за боклук и никога нямаше да бъде видяна. Само в студийните ведомости щеше да пише, че Катрин Хамилтън е работила в «Трима са много» като статистка.
 

7
 
Заглавието, което съветниците на Брайънт Хейс избраха за филма на Джоузеф Найт, бе «Съдбовна зима». Важните клечки в «Континентал» сметнаха, че подхожда на суровия руски пейзаж и изразява романтичния размах на сценария.
Филмът щеше да е много голям и затова се нуждаеше от величествено заглавие. «Континентал» влагаше всичко в «Съдбовна зима». Сега, когато Арнълд Спек и началниците от Ню Йорк му бяха дали зелена улица, Брайънт Хейс хвърляше всичките си сили, за да превърне новия филм в грандиозен успех.
Както винаги на първо място в списъка бе рекламният апарат.
В началото на май в холивудската преса изтече информация, че е започнала работата по нов голям филм с участието на Мойра Талбът и Гай Лавъри. Добре настроени холивудски хроникьори, всичките задължени на Брайънт Хейс за минали услуги, незабавно се заеха да тръбят за новия филм като «кулминация» на невероятната кариера на Мойра Талбът и като сигурен «Оскар» за прочутата актриса на «Континентал».
Освен това пресата бръмна от разгорещени слухове, че главозамайващата романтична история събирала Мойра Талбът и Гай Лавъри в толкова пламенни сцени, че дългоочакваната женитба на двете звезди неминуемо щяла да последва пускането на филма.
След като рекламният апарат зашумя и «Съдбовна зима» се представи на публиката като проект с историческо значение, криещ любовна авантюра между двете звезди, Брайънт Хейс и най-добрите му хора се впуснаха в подготвителните работи по филма.
Хейс не жалеше средства. Освободи най-добрия си режисьор, Корбет Фишер, от претоварения му график и му възложи да работи единствено върху «Съдбовна зима». Събра екип от най-добрите сценаристи на «Континентал», за да доизпипат материала. Обеща им огромни премии, ако «Съдбовна зима» стане касов филм, и още по-голямо възнаграждение, ако спечели «Оскар» за най-добър сценарий или за най-добър филм. Предупреди ги, че в случай на провал последствията ще са много тежки.
Хейс щеше сам да постави филма. Избра за свой заместник Оуън Есър. Двамата прекараха заедно седмици в подбиране на актьори за второстепенните роли.
 

От оператори и режисьори по осветлението целият снимачен екип бе най-добрият в бранша. Не се жалеха средства, за да постигне «Съдбовна зима» грандиозен успех. Брайънт Хейс вярваше в този филм. Бе повярвал в него още когато Джоузеф Найт му го предлагаше. Това бе съдбовен филм, той го усещаше — филм на «Континентал» от най-чиста проба, бляскав, романтичен, драматичен и идващ точно навреме за Мойра Талбът, студиото и самия Брайънт Хейс.
Нищо не трябваше да стои на пътя на този филм. Той щеше да бъде ключът към финансовия успех и престижа на «Континентал» за идната година. Ако успееше, положението на Брайънт Хейс като най-могъщ шеф на студио в Холивуд щеше да е вързано в кърпа, а влиянието му пред управителния съвет на «Континентал» в Ню Йорк и властта му над Арнълд Спек щяха да се затвърдят.
Подготвителните работи приключиха на осми юни и в «Сайро» се даде гала-прием, с който се отпразнува началото на постановката. Мойра Талбът и Гай Лавъри бяха представени на пресата с такава тържественост, че един вестникар сравни приема с пускането на вода на презокеански кораб.
Снимките започнаха на 30-и юни. Работеше се при закрити врати, но за пресата, която жадно чакаше в специалната брифинг-зала в административната сграда на «Континентал», се издаваше ежедневен бюлетин за хода на работата. Всеки брифинг се превръщаше в събитие.
Скоро всички в «Континентал» разбраха, че новият филм ще струва по-скъпо от предвиденото.
Само костюмите поглъщаха стотици хиляди долари. За създаването на роклите на Мойра Талбът бе нает най-шикозният моделиер в Холивуд. Брайънт Хейс не жалеше средства, за да е сигурен, че костюмите са автентични. Дори нае екип от научни консултанти.
Графикът включваше външни снимки в Париж, Лондон и Ню Йорк, без да се броят Италианските Алпи и Средиземноморското крайбрежие. Нямаше да се снима само в самата Русия, където, разбира се, не можеше да се отиде по политически причини. Външните снимки щяха да струват по-скъпо от кои да е други снимки в историята на «Континентал».
Не се жалеха средства за снимачни площадки, специални ефекти, декори, дори за истински мебели от епохата. Хейс вложи всички усилия, за да пресъздаде Русия от 1917-а година. Бяха наели специалисти по руска история, които трябваше да осигурят пълната автентичност. Бяха наети експерти, за да насочват главните герои в диалозите и чуждия акцент. Бяха внесени руски хрътки, тренирани от европейски експерт. Всичко — от шейните до каретите и от фенерите до самоварите — бе автентично.
Седмиците отминаваха, а постановката се точеше мудно. Задачата бе извънредно трудна и напредваше бавно, понеже самата широко обхватност на проекта водеше снимачния процес до задънена улица. Много сцени, които в други филми можеха да се заснемат за един час, в «Съдбовна зима» отнемаха дни — толкова сложни бяха проблемите с осветлението, специалните ефекти и монтажа.
С удължаването на снимачния график разходите неизбежно нарастваха. Изтощението започна да си казва думата както сред актьорите, така и сред снимачния екип. Духовете се нажежаваха, когато важните сцени се снимаха по двайсет, трийсет, петдесет пъти в търсене на най-добрия резултат.
Мойра Талбът, преуморена от трудната роля, която изискваше от нея да играе седемнайсетгодишно момиче, израстващо по време на филма до трийсетгодишна жена, стана жертва на изтощение и по нареждане на лекарите трябваше да прекъсне снимките за десет дни. В нейно отсъствие суровият материал с първите й сцени бе внимателно проучен. Брайънт Хейс и режисьорът се разтревожиха. Мойра вече не бе в първа младост. Сцените й като младолика героиня в юношеска възраст не бяха много убедителни. Беше решено след възстановяването й да се преснимат.
Гай Лавъри, надеждният изпълнител на главната мъжка роля, сякаш се държеше повече. Но от него пък се искаше да играе твърде мъжествен герой, което изобщо не му пасваше поради миловидността на екранния му образ, която гримьорите и операторите на «Континентал» от осем години се опитваха да отстранят. Гай, който бе хомосексуалист, бе най-добър, когато играеше нежни образи, и най-слаб в бандитски сцени. Но ролята му в «Съдбовна зима» изискваше от него да покаже голяма физическа сила, да бъде корав и дори, когато се налага, жесток. Тези качества бяха извън възможностите му и той трябваше да се напряга до краен предел.
Актьорите обаче не бяха единственият проблем, който затормозваше работата по «Съдбовна зима».
Докато времето течеше и мозъчният тръст на «Континентал» преглеждаше суровия материал, започнаха да се дочуват свенливи гласове, изразяващи резерви относно фабулата на филма. Твърдяха, че е плоска, че й липсва сила и размах.
Никой не се осмеляваше да даде мнение защо това е така. Един-двама от литературните сътрудници подозираха, че трудностите произтичат от промяната, направена в завършека на филма. Без трагичния финал фабулата и образите губеха вътрешната си сила. Филмът сякаш буксуваше към края си.
Литературните сътрудници не се осмелиха да споделят теорията си с Брайънт Хейс. Те бяха творци, но също бяха свикнали да се подчиняват и им се плащаше, за да вършат това, което той им кажеше. Затова си затваряха устата.
Колкото до Брайънт Хейс, той бе направил своя избор. Хепиендите бяха душата и сърцето на холивудските филми и в частност на филмите на «Континентал», особено ако ставаше дума за романтични исторически епопеи. През последните десет години на публиката й бе втръснало от злочестини във всекидневния й живот и не ходеше на кино, за да гледа още нещастия. Тя търсеше надежда, дори ако бе необходимо тази надежда да се осигури с големи дози фантазия.
Най-добрите сценаристи на Хейс от месеци работеха извънредно, за да пригодят щастливия край към филма, и той нямаше точно сега да променя решението си. Беше много късно. Затова нареди да се преработят най-слабите сцени и заръча на писателите да напрегнат въображението и способностите си, за да придадат на сценария малко живост. Каза им, че иска драма. Драма и пак драма, иначе щели да се търкалят глави.
Работата по преработката течеше денонощно. Добавяха се нови сцени и се режеха стари, тъй като Хейс и режисьорът му се мъчеха да възстановят ритъма и дълбочината, които сякаш се бяха изплъзнали от контрола им. Актьорите съвсем се изтощиха, тъй като трябваше да преиграват снимани и преснимани вече сцени. Снимачният екип вече едва гледаше от умора — всички бяха съсипани.
Когато снимките мудно навлязоха в третия си месец, Мойра Талбът започна чисто и просто да изглежда прекалено стара за ролята си. Колкото до Гай Лавъри, образът му на лентата бе станал помпозен и плитък. Знаеше се, че Гай от години има проблеми с пиенето. Тръгнаха слухове, че стресът от снимките го е принудил отново да надигне бутилката.
В пристъп на ярост Брайънт Хейс извика на разговор двете си звезди и без недомлъвки им заяви, че ако и двамата не се стегнат, ще ги изхвърли от филма я ще съсипе кариерите им.
Надяваше се, че заплахите му са подействали. Но с напредъка на снимките увереността му се разколебаваше.
И така постепенно, докато постановката на филма несигурно се кандилкаше напред, «Съдбовна зима» се превърна от обект на големи надежди и дълбоки упования в обречен ритуал на колективна изнемога и разложение. Най-после Брайънт Хейс се принуди да уволни режисьора и да го замени с друг от водещите режисьори на «Континентал», който споделяше виждането му за филма и бе готов да пренебрегне всякакви други мнения. Бяха привлечени няколко нови литературни сътрудници. Работата продължи с бясно темпо, но нищо не бе в състояние да облекчи всеобщото чувство на безсилие.
Послушната преса продължаваше да тръби за «Съдбовна зима» като «най-големия филм на десетилетието», но той всъщност бързо се превръщаше в «на баир лозе». Въпреки това обаче Хейс и хората му неотстъпно вървяха напред, твърдо уверени, че филмът ще бъде невиждан успех за студиото.
 

На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че грижливо прикриваните от публиката многобройни затруднения със «Съдбовна зима» бяха добре известни на Джоузеф Найт.
Нито пък му идваше наум, че по-голямата част от непрестанно изникващите пред филма кошмарни проблеми са поставени на пътя му пак от Джоузеф Найт.
Поради съсипателния работен график Хейс не бе в състояние да държи Дария Кейн под строг контрол. Понякога не я виждаше по трийсет и шест, дори по четирийсет и осем часа. През това време Дария напрягаше изобретателността си, за да си урежда срещи с Джоузеф Найт.
Тези тайни свиждания бяха най-голямото й удоволствие.
Те винаги започваха с любовна увертюра. За Джоузеф Найт красивото тяло на Дария бе като арфа, върху която той направляваше вълните на възбудата с много фантазия и въображение. Когато най-после я обладаваше с неизразимата мощ на мъжеството си, той я отвеждаше до опияняващи висоти, чието съществуване тя никога преди не бе подозирала, и я оставяше премаляла от удовлетворение.
Ако Дария бе малко по-невинна, тя щеше да се влюби в него. Самата мисъл за един живот, прекаран с такъв мъж бе като сбъдната мечта. Но холивудските преживелици на Дария бяха пресушили всичките й мечти. Тя бе достатъчно интелигентна и си даваше сметка, че Джоузеф Найт не я обича и никога няма да я обикне. Беше я съблазнил с определена цел. И тя бе готова да му даде всичко в замяна на удоволствието, което й доставяше.
И така, в моментите на успокоение след креватните занимания, тя му говореше за «Съдбовна зима».
Знаеше всичко за проблемите, понеже умело подпитваше Брайънт Хейс и измъкваше от него всичките му надежди и тревоги. Хейс с удоволствие се доверяваше на красивата си любовница. Така Дария научи всичко за неприятностите му с Мойра Талбът и Гай Лавъри, с режисьорите и безконечните сценарии преработки.
А Дария предаваше на Джоузеф Найт всичко, което научеше от Хейс.
При мисълта за безизходицата на Хейс Найт доволно се усмихваше. Понеже сам бе заложил умело множество капани в сценария на «Съдбовна зима», в които знаеше, че Хейс ще падне поради естествените си предразположения, себичността си и ограниченията на студиото.
Най-важният от тях бе, разбира се, краят на филма. Найт си бе послужил с трагичен край, за да придаде на филма психологическа дълбочина и по този начин да превърне творбата в лесна примамка, на която Брайънт Хейс не би могъл да устои. И все пак, постъпвайки така, той правилно бе предвидил, че когато работата опре до долари и центове, Хейс щеше да изостави тъжния завършек и да го замести със стереотипна холивудска развръзка.
С тази мисъл в главата Найт бе построил целия сюжет така, че без трагичния край филма да се лиши от цялата си жизненост. Подривните му действия вече даваха своите плодове. Високоплатените сценаристи на Брайънт Хейс не можеха да възстановят мащабността на оригиналния сценарий, понеже промяната в развръзката го бе осакатила.
Но това далеч не бе единственият капан, който Джоузеф Найт бе заложил за Брайънт Хейс.
Найт специално бе включил сцени с героинята като момиче, понеже знаеше, че на Мойра Талбът ще й бъде доста трудно да ги изпълни. И умишлено бе поставил героя в ситуации, които щяха да подложат на изпитание способността на Гай Лавъри да се държи по мъжки. Пак благодарение на Дария подривните му действия, насочени срещу «Съдбовна зима», придобиваха още по-безмилостни измерения.
Найт знаеше, че Дария е единствена довереница на Хейс. Затова се зае да й подсказва идеи за това как да се разрешат някои от трупащите се проблеми. Тя на свой ред ги подсказваше на Хейс като свои идеи, родени през любовните им нощи.
Хейс бе изумен от проницателния ум на любовницата си. Отдавна бе оценил уменията й в леглото, но никога не бе гледал на нея като на интелект. Сега му се наложи да промени мнението си.
Съветите й бяха умни, поне външно. Четеше с него работния сценарий и му сочеше местата, които звучаха вяло и плоско.
Хейс се вслушваше във всичко. Действията му ставаха все по-зависими от нейните съвети. Дори я покани да присъства в студиото като негов консултант, но тя хитро отказа под предлог, че щяла да вижда по-ясно нещата, ако стояла настрани от врявата. Разбира се, истинската причина бе, че искаше да е свободна, за да прекарва времето си с Джоузеф Найт, докато Хейс бе зает в студиото.
С течение на времето Хейс започна да се нуждае от преценката на Дария. Тя не бе свързана пряко с филма, никога не ходеше в студиото и затова изглеждаше по-обективна и безпристрастна от хората в «Континентал», които бяха затънали в проекта и се губеха в подробности, а не виждаха основните неща.
На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че Дария може да играе двойна игра, целяща по-скоро да задълбочи трудностите, отколкото да ги разреши. В началото съветите й изглеждаха полезни, ала с течение на времето започнаха все по-често да водят до преснимане на кадри и до още по-голямо изтощение на актьорите и на хората зад камерата. Често пъти тя умело откриваше недостатъци в някоя от най-скъпите и трудоемки сцени. Хейс, който не можеше да отрече логиката на критичните й забележки, незабавно заповядваше преснимане. В резултатна това работният план се забавяше със седмица или дори повече и отново се харчеха стотици хиляди долари. Подобренията в сцената никога не компенсираха умората на актьорите и снимачния екип.
Много от съветите на Дария помагаха за подобряване на темпото на някоя сцена, но същевременно невидимо отслабваха целия филм по начин, който щеше да се забележи, едва седмици и месеци по-късно. Това също бе предвидено от Джоузеф Найт.
Всички тези промени приличаха на сложна бродерия, чийто модел е познат единствено на този, който я работи. Затова уместните забележки на Дария съвсем не подобряваха «Съдбовна зима», а напротив — довеждаха до удължаване на реализацията и още по-голямо обезсърчение сред актьорския състав и снимачния екип.
А зад всяка изречена от Дария дума, зад всяка изразена от нея идея и зад произтичащите от това проблеми, които се сипеха над «Съдбовна зима», стоеше Джоузеф Найт.
Времето минаваше и всяко забавяне в постановката, всеки конфликт с кинозвездите, всяко уволнение в «Съдбовна зима» достигаше до знанието на Джоузеф Найт, който продължаваше да играе сложната шахматна игра и да пуска на Хейс идеи, които първоначално изглеждаха полезни, но с течение на времето се оказваха зловредни. Тъй като филмът бе произлязъл от Джоузеф Найт, той най-добре от всички знаеше как да го съсипе.
И с помощта на Дария той правеше всичко възможно да умножава проблемите на Брайънт Хейс.
 

В същото време в «Монарк Пикчърс» филмът, който Джоузеф Найт и Оскар Фройнд тайно бяха замислили, бавно напредваше с подготвителните работи и се насочваше към реализация. Всичко в него бе противоположно на колоса, който «Континентал» създаваше с толкова дандании.
Филмът нямаше заглавие. Бе забутан сред второстепенните проекти на «Монарк» и в студиото го считаха за «помощна програма» без стойност — филм, който трябваше да се прави с минимални разходи и да се пусне като пълнеж към някое основно заглавие на «Монарк».
Единствено Оскар Фройнд и Джоузеф Найт знаеха какво фактически бе заложено.
Джоузеф Найт внимателно подбра за строго секретния проект едни от най-талантливите творци в Холивуд. Между тях имаше сценаристи, художници по костюмите, блестящ композитор за музикалното оформление и един от най-добрите художници на продукция в Холивуд.
Режисьорът, грижливо избран от Джоузеф Найт след дълго търсене, бе Серж Лавицки — полски имигрант, започнал кариерата си като сценограф и станал един от най-силните режисьори в Холивуд. В резултат на поредица от спречквания с началството обаче кариерата му от пет години бе западнала. Лавицки бе темпераментен, но блестящ режисьор, с ярко визуално чувство, коренящо се в ранните му години като художник в Париж.
Благодарение на извънредния си усет към изключителните личности Джоузеф Найт успя да укроти Лавицки и да го въодушеви с визуалните и драматичните качества на филма. Основна тема на сюжета бе Кризата и много от сцените се развиваха в Ню Йорк. Пред Лавицки се разкриваха широки възможности да превърне филма в символично визуално послание за агонията, изживявана от страната през последното десетилетие. Лавицки се въодушеви от проекта и се залови за работа с нова творческа енергия.
През първите няколко седмици от подготовката Джоузеф Найт взе основните решения по набирането на актьорите за новия филм. Сътрудниците му бяха изненадани.
За ролята на главната героиня, чиято трагична съдба я разделяше от мъжа, когото обичаше, избра Ребека Шъруд — красива, но неизвестна актриса с временен договор в «Кълъмбия», откъдето щеше да я пренаеме. Беше млада, с необикновено лице — едновременно невинно и чувствено — и безупречна актьорска техника. Единствената причина, поради която досега не бе станала суперзвезда, бе необичайната двойственост на екранното й отражение, което я правеше неподходяща за стереотипните героини на големите студиа и «лошите момичета», тъй скъпи на сърцата на продуцентите от 30-те години.
Джоузеф Найт я бе избрал заради неопределимите отсенки на мелодичния й глас и заради скритата тъга, която очите й излъчваха. До този момент режисьорите не знаеха какво да правят с нея. Но Джоузеф Найт знаеше точно как да я извае в героинята, която му трябваше.
И все пак най-сполучливото актьорско попадение на новия филм, което в бъдеще щяха да наричат «ударът на десетилетието», бе главната мъжка роля, която Джоузеф Найт даде под носа на Оскар Фройнд.
Актьорът се казваше Самюъл Рейнс. Работеше в Холивуд от близо дванайсет години и бе играл частни детективи, крадци, полицаи, летци, войници и всякакви други роли, изискващи мъжко присъствие на екрана. В момента имаше договор с Оскар Фройнд, който го бе преотстъпвал в безброй късометражни филми. Беше мургав и не се отличаваше с класическа красота. Гласът му бе грапав, заради което все му даваха жанрови роли, в които оставаше незабелязан. Външният му вид бе необичаен, преднамерено мъжествен, и камерата инстинктивно го отбягваше.
Но Джоузеф Найт виждаше нещо неповторимо в мощната физика и пламтящите черни очи на Рейнс. И когато му даде да почете от ролята в новия филм, откри, че след няколко внимателни напътствия гласът му се обагри с нов, непознат досега ласкав тембър.
Този път Оскар Фройнд възрази решително срещу ексцентричния избор на Джоузеф Найт.
— Това момче не струва. Второразреден жанров актьор, нищо повече. Ако му повериш мъжката роля, филмът ти ще е за боклука, преди още да си го започнал!
— Нека го изпробваме с Ребека и ще преценим дали си прав — отвърна Джоузеф Найт.
Седмица по-късно пробните снимки бяха готови. Играта на Самюъл Рейнс до Ребека Шъруд недвусмислено потвърди, че Джоузеф Найт е бил прав за него. Както и Хъмфри Богарт на младини, Рейнс бе изпълнявал успешно роли на отрицателни и страшни герои. Но когато заплашително-мъжествената му външност се подчинеше на положителна роля, резултатът бе наистина поразителен. Той излъчваше невероятна почтеност и сила, съчетани с вътрешен сексапил.
Между Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд се получаваше неповторима симбиоза. С изтънчените маниери на своята героиня Ребека Шъруд инстинктивно караше първичната отривистост на Самюъл да изпъкне. Когато бе до него на екрана, странното излъчване на хубавото й лице сякаш се наслагваше. А Самюъл Рейнс, който въпреки скромните роли, които бе играл в миналото, беше интелигентен актьор, успяваше да придаде истински трагична окраска на своя сексапил, от което ставаше невероятно привлекателен като голямата любов на Ребека.
Оскар Фройнд си оставаше скептичен по отношение на Самюъл Рейнс, но отстъпи пред избора на Джоузеф Найт. В крайна сметка, казваше си предпазливият шеф на студио, това си бе негов филм. Ако пропадне, Найт ще се черви.
Освен това цялата кариера на Фройнд бе изградена върху поемането на рискове и му беше интересно да разбере дали Самюъл Рейнс наистина е способен да доведе тази трудна задача до успешен край.
Режисьорът, Серж Лавицки, се оживи от вълнуващата задача да снима Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд. Засне ги поне в десетки ракурси, на фона на необичайни декори. Лицата им станаха визуалният център на филма, като своеобразна хармония в центъра на симфонична творба.
След като се определиха изпълнителите за двете главни роли, вълнението около филма нарасна. Актьорите за второстепенните роли бяха подбрани из цял Холивуд. Всеки актьор, всяка, актриса се отличаваше с по някакво особено качество, неизявявано до този момент в предишните им стереотипни жанрови роли. Всички получиха от Найт и Лавицки нови, вълнуващи задачи. В резултат на това сцените се играеха с искряща динамика, невиждана по холивудските екрани от дълги години.
Джоузеф Найт знаеше, че филмът му ще трябва да се състезава с пищното и ексцентрично творение на «Континентал» с натруфените му декори и хилядите му статиста. Затова се зае да противопостави на тази повърхностна привлекателност друга, по-дълбока, създадена от него самия. Събраха се с Лавицки и Оскар Фройнд и заедно начертаха визуален план на филма. Използваха нюйоркския пейзаж по нов, оригинален начин. Статуята на Свободата, Крайслер Билдинг, дори Ийст Ривър и Бруклинският мост по здрач придобиха ново символично звучене. Използваха костюми, вътрешно осветление и декори, за да създадат поетичен, налагащ се контраст между структурното безличие на града и личния живот на героите. Навсякъде намираха контрасти. Шефът на осветителите, Фред Сокол, работи дълги часове с Лавицки и художниците по декорите, за да създаде визуална картина, която щеше да плени зрителя, без да се набива в очите или да бъде неестествена.
Междувременно камерата на Лавицки опозна лицата на дамата главни актьори. С помощта на Джоузеф Найт той можеше да извлече от най-обикновен едър план с героя и героинята повече, отколкото Хейс и фаворитите му успяваха да постигнат с панорамен кадър от петстотин статисти и гърмящ симфоничен оркестър.
Джоузеф Найт имаше невероятен усет за съставяне на диалози с растящо психологическо напрежение. Дори в най-простите сцени зрителите можеха да замрат по местата си от вълнение от невидимите конфликти, които той залагаше като клопки в обикновения диалог. Това умение се дължеше на многобройните творби от големи драматурзи, които бе изчел, както и на собствената му неразвита дарба, която през целия му живот бе чакала, за да се прояви.
Освен това имаше необикновен усет за любовни сцени. Успяваше да постави Ребека Шъруд и Самюъл Рейнс в най-изгодна за тях светлина, като по този начин увеличаваше въздействието на сцените и романтичното напрежение. С всеки изминал ден филмът придобиваше нова психологическа проникновеност, а драматичният разказ далеч надхвърляше по дълбочина мудните шаблонни сцени, създадени от Хейс за двамата главни изпълнители в «Съдбовна зима».
Актьорският състав започна да гледа на Джоузеф Найт със смесица от благоговение и обич. Въпреки че видът му в тъмните делови костюми бе по-скоро респектиращ, той успя с течение на времето да поговори подробно с всеки актьор и актриса, независимо колко малки бяха ролите им, като ги насърчаваше сами да предложат как да постигнат най-доброто изпълнение.
Същото се отнасяше и за техническия състав. Найт опозна всички сценични работници и механици и се отнасяше към тях също тъй приятелски, както и с отговорника по снимачния график, с помощник-художниците по декорите, със скриптерката. Накара всички да разберат, че ако вложат във филма най-доброто, на което са способни, ще се получи нещо, в което ще са горди да видят имената си.
Всички откликнаха. Понеже в Холивуд груповата работа е традиция, макар и абсурдното поведение на някои филмови звезди, себичността на някои режисьори и внезапните промени в плана от шефове на студиа и продуценти често да превръщат холивудските филми в невиждана какофония. Груповата работа бе обединявала професионално холивудските екипи дори в най-трудни обстоятелства. А тук един продуцент умееше да извика гордост у хората си, показвайки им как усилията им ще допринесат за крайния резултат.
Ребека Шъруд предложи заглавие, което Джоузеф Найт и Оскар Фройнд най-после приеха — «Краят на дъгата». Хрумването на Ребека, родено от дълбоката й ангажираност към филма, обрисуваше превъзходно и поетически правдиво подема и горчивината от феерията на 20-те години и разбитите илюзии по време на Голямата криза.
Предложението й бе последният щрих към един проект, който Оскар Фройнд вече смяташе за най-голямото филмово начинание в дългия си опит в киното.
 

И така, в течение на единайсет трудни месеца два от най-амбициозните филми в историята на Холивуд преминаха през родилните си мъки. Всеки от тях посвоему носеше огромен риск. «Съдбовна зима» — историческа епопея с участието на две звезди, които се целеха малко по-високо от възможностите си. Снимаше се по похабен от решенията на собствените си продуценти сценарий и почти от самото начало бе заринат с проблеми. И все пак това бе продуктът на съвкупния талант на най-успешното студио в Холивуд.
«Краят на дъгата» пък бе рожба на мисълта на неизвестен продуцент, който никога преди не бе правил филми. В главните му роли играеха неопитни дарования, режисирани от темпераментно минало величие, изгонено от големите студиа преди години.
«Краят на дъгата» дръзваше да се опълчи срещу традицията, установена от холивудското филмопроизводство през последните десет години, и да разстрои публиката с трагичния си край.
Щеше ли американската филмова публика да приеме такъв филм? Това бе най-големият риск.
Към края Оскар Фройнд започна да изтръпва от страх. Страхуваше се, че Брайънт Хейс с касовата «Съдбовна зима» ще победи «Краят на дъгата» и ще спечели десет «Оскара».
Когато сподели тревогите си, Джоузеф Найт го успокои с усмивка.
— Остави това на мен, Оскар. Аз отговарям за филма. Погледни на нещата така: през последните месеци не сме стояли със скръстени ръце. Какво искаш повече?
Оскар Фройнд се усмихна. Найт бе прав. И да спечелят, и да изгубят, вдъхновението, което бяха изпитали от съвместната си работа по «Краят на дъгата», си бе струвало труда, филмите трябва да доставят удоволствие и когато се правят — не само когато се гледат. А той никога не бе изпитвал такова пълно удоволствие.
Колкото до Брайънт Хейс, той работеше по осемнайсет часа на ден върху крадената си творба, сякаш бе негова собствена. Докато реализацията на «Съдбовна зима» мъчително се кандилкаше към своя край, той удвояваше и утрояваше усърдието си. Влагаше в него всичките си познания по филмопроизводство. И дори да осъзнаваше някои слабости, си казваше, че познава душевността на публиката достатъчно добре, за да знае, че притегателната сила на звездите и сюжета ще възтържествуват над тях. Работеше като обезумял. А когато изнемогваше или униваше от умора, търсеше утеха в любещите прегръдки на красивата Дария.
През това време снимките по «Краят на дъгата» приключиха и започнаха довършителните работи.
 

8
 
Ив Сийклер се събуди в къщата си в Малибу. Беше сама.
Единственият й събеседник бе приспивният тътен на прибоя, макар че мирисът в леглото й напомняше за мъжа, който бе прекарал нощта с нея.
Той бе известен холивудски тъпкач със силно тяло, дълъг пенис и забележителна способност да го държи корав колкото е необходимо. Бе популярен сред актрисите и жените на филмови величия и изкарваше повече от паричните им подаръци, отколкото от дребния си договор в студиото.
Ив бе прекарала приятно с него предната вечер, но рано сутринта той изчезна, без да уточни къде отива — вероятно в обятията на друга, както Ив предположи с безразличие.
Беше десет часът. Когато не бе на снимки, Ив рядко ставаше преди този час. Почти винаги се събуждаше сама в леглото, понеже многобройните й любовници бяха ранни птици и тръгваха по сутрешни задачи много преди да е излязла от тайния свят на сънищата си, за да се потопи в ярката светлина на Холивуд.
Протягайки се като сънлива котка, тя стана и с гъвкави стъпки отиде в кухнята, за да включи кафето. Докато то шумеше в машината, взе горещ душ, после две минути стоя под ободрителните струи на ледената вода, излезе и се изтри с хавлията.
Върна се в кухнята в копринен халат, с увита в кърпа коса и си наля кафе. Седна да прегледа вестниците. Винаги четеше бизнес вестниците — както нюйоркските, така и холивудските, без да се брои «Уолстрийт Джърнъл», за да следи многобройните си капиталовложения.
На трета страница в «Холивуд Рипортър» забеляза, че името й се споменава в клюкарска рубрика.
«Стройната и елегантна Ив Синклер — пишеше в рубриката — била забелязана във вторник вечерта в «Трокадеро» под ръка с кумира на «Кълъмбия» Дърк Чембърлейн. Възможно ли е двамата прочути актьори да са свързани в любовна авантюра? Нашата кристална топка казва «да». Изразът в очите на хубавата Ив Синклер разсея всички съмнения, че това, което става между нея и приятелят й Дърк, е БЕЗУМНО, БЕЗУМНО, БЕЗУМНО…»
Ив се усмихна. В дрънканиците на хроникьора нямате нищо вярно. Дори не бе ходила в «Трокадеро» с Чембърлейн. Дописката бе скалъпена от агентите на двамата актьори с малко помощ от рекламните отдели на съответните студиа. Клюкарската преса от години свързваше Ив с десетки актьори, по които жените лудееха, но тя никога не бе ходила сериозно с нито един от тях, освен ако, разбира се, не се брояха чисто сексуалните връзки като тази със снощния й гост. Тя ненавиждаше актьорите. Непостоянните им личности, напомпани със слава и амбиции, ги правеха невъзможни дори за приятели, камо ли за брачни партньори.
Не че не се беше женила за такъв. Първият й брак бе с прочут актьор, чиято кариера по онова време бе във възход. Беше брак, нагласен в студиото, от рекламните агенти, и на Ив добре й дойде шумотевицата, която се вдигна около нея в онзи деликатен за кариерата й момент.
Бракът безцеремонно приключи, когато мъжът й започна да слиза в топлистата на касовия успех.
Вторият й брак бе с могъщ продуцент в «МГМ» и издържа по-дълго. Но този път някой от шпионите на продуцента я хвана на местопрестъплението с един от най-красивите й обожатели — конгресмен от Ню Йорк, който точно тогава се кандидатираше за Сената.
Последва бурна сцена. Ив трябваше да избира. Политикът я искаше за жена, но настояваше тя да се откаже от филмовата си кариера. Ив отхвърли тази възможност. Продуцентът щедро я обезпечи при развода, тя заряза политика и оттогава повече не се омъжи. Не се бе представил никой с достойни акредитиви за развитието на кариерата й.
Ив бе съвсем сама на тоя свят. Нямаше близки или доверени приятели — това бе лукс, който суровият живот в Холивуд отдавна бе унищожил, нямаше и семейство.
Не знаеше нищо за майка си — нито какво става с нея, нито къде се намира. Предполагаше, че все някъде скача от един на друг брачен партньор. Ив никога вече нямаше да я види.
В случай, че я сполетеше болест или злополука, хората, на които трябваше да се съобщи, бяха адвокатът й, финансовият й съветник и агентът й — в този ред. Никой не я обичаше, никой не бе достатъчно загрижен за нея, за да държи да бъде уведомен. Разбира се, големите клечки в студиото трябваше да знаят, за да направят съответните промени в плановете си…
Ив нямаше никого. Най-странното бе, че не усещаше самота. Другите хора само излишно я разсейваха. Кариерата бе единственото, което имаше значение за нея.
Животът на дете-кинозвезда и зряла холивудска актриса отдавна бе прочистил от Ив естествената женска нужда от любов. Тя бе действена жена. Не си губеше времето в мисли за човешките си нужди. Живееше за нещо по-голямо от самата себе си.
Ив седеше със затворени очи пред разтворените вестници и отпиваше от кафето си, когато телефонът отново иззвъня и я стресна. Тя стана с въздишка и вдигна слушалката.
— Ало.
— Ив, тук е Фреди. Имам добри новини за теб.
Беше агентът й.
— Какво става? — очите на Ив привикваха с полумрака.
— Играта ти в «Козирог» току-що получи Наградата на критиците в Лондон — каза Фреди. — Поздравявам те.
Ив мълчеше.
— Новините наистина са добри — каза най-после замислено.
— Повече от добри. Знаеш какво означава това, нали?
Тя знаеше. Щом лондонската критика официално я бе одобрила, със сигурност щяха да я предложат за «Оскар» за най-добра женска роля.
Това не бе неочаквано. Наистина бе дала всичко от себе си в работата над «Козирог» — романтична мелодрама без стойност, но с чудесна главна женска роля.
Ив вече бе предлагана за два «Оскара». Малцина бяха хората в бизнеса, които още не бяха разбрали, че тя е една от най-добрите актриси в Холивуд — може би най-добрата след Гарбо. Не само че заучаваше бързо и се държеше като съвършен професионалист по време на снимки, но можеше и да променя по невероятни начини външността и индивидуалността си, за да се въплъщава в разнообразни роли. Служеше си с голямата си власт на кинозвезда, за да изисква от операторите да я показват само в най-добра светлина, от сценаристите да й заделят най-добрите реплики, от костюмиерите и гримьорите да правят това, което най-много й подхожда, а от режисьорите — което бе най-важното — да не забравят, че това е филм на Ив Синклер, и да влагат цялото си умение, за да изглежда тя добре.
За хората от кинобизнеса Ив бе чистокръвна актриса, най-добрата, която можеше да се намери.
Но за широката публика тя все още бе сред по-малките светила в Холивуд — добра актриса, която никога не бе успяла докрай като изпълнителка.
Ив много добре знаеше каква е причината за това. Въпреки че бе красива и изтънчена, с интелигентен израз, за какъвто мнозина актьори можеха само да мечтаят, липсваше й пламенният сексапил, който даваше възможност на по-слаби актриси да привличат погледите на продуценти, режисьори и публика.
Нещо повече, липсваше й онова неопределимо нещо, което в Холивуд бяха започнали да наричат «звездно качество». Липсваше й безсрамната похотливост на Харлоу, развратната външност на Бети Дейвис, мъжкаранестата елегантност на Катрин Хепбърн. Чисто и просто не бе достатъчно характерна. Този факт й даваше възможност да се превъплъщава с почти невероятна лекота и правдоподобност в голямо разнообразие от роли. Но също я държеше извън светлините на рампата и й пречеше да си създаде собствен уникален облик. Нямаше такова нещо като «изглед а ла Ив Синклер», на който другите актриси да се стремят да подражават, нито пък «стил а ла Ив Синклер», от сорта на панталоните «а ла Хепбърн», очите «а ла Бети Дейвис» или гърдестата похотливост «а ла Харлоу».
Тъкмо в тази липса на специфичен собствен стил винаги се бе коренило слабото място на Ив като актриса. Тя притежаваше всичко останало: талант, техника, проникновение, най-тънко умение. Но й липсваше оная неуловима привлекателност, която превръщаше по-слаби актриси във всеизвестни имена, докато Ив си оставаше на по-долно стъпало в холивудската стълбица.
Холивудските магнати вече от десет години чакаха големият талант на Ив да я отведе до суперзвездни висоти. До този момент чакането им бе напразно. Ив бе звезда и пълнеше касите. Но не бе знаменита звезда. Не бе «Холивудска кралица». Все още. И докато не получеше оня последен тласък, докато не влезеше веднъж завинаги в центъра на вниманието, всяка страна от кариерата й щеше да страда. Най-накрая големците от студиото щяха да се откажат от нея и да си потърсят някой да я замести.
Тазсутрешната новина обаче прогони подобни неприятни мисли от главата й.
Един «Оскар» можеше да добави последния щрих към имиджа, който най-сетне щеше да я превърне в едно от женските величия на екрана. Тази година можеше и да победи. Съперниците й не бяха особено силни, а изпълнението й в «Козирог» бе безупречно.
Ив вече бе свикнала да я предлагат за «Оскари». Бе свикнала и да не печели. Знаеше, че докато съществуват по-бляскави, по-харесвани и по-обичани от публиката актриси от нея, винаги щяха да й отмъкнат почестите.
Но тази година можеше да е различно. Тази година, можеше да успее.
С тази мисъл в главата Ив благодари на агента си и остави слушалката. Върна се до френския прозорец, зад който вълните неспирно прииждаха към брега. Сутрешната й сънливост се бе изпарила. Всичките й сетива бяха нащрек.
Най-сетне й се предостави благоприятният случай. Случаят, в очакване на който цял живот бе работила, бе развивала изкуството си до рядко срещано в Холивуд съвършенство, бе си служила с острия си ум, за да спечели благосклонността на онези, които можеха да й помогнат, и същевременно бе унищожавала всеки, който се опиташе да застане на пътя й. Бе играла най-грубата игра на света с неповторимо умение и инстинкт на убиец. И се бе издигала, но никога достатъчно високо, за да достигне до целта. До този момент.
Това бе нейният «Оскар». Трябваше да бъде!
Ив стоеше втренчена в неразгадаемия океан — символ на вечността, който не й говореше нищо. В нейното въображение нямаше нищо, което да се уподоби с тази гледка на неспирна, ритмична повторяемост, граничеща с покоя. Умът й неуморно се блъскаше напред и нагоре към смътната цел, която с всеки изминал ден се отдръпваше по малко назад — точно с толкова, че да не може да я достигне.
Но тя щеше да я достигне. Щеше най-после да я улови.
Тя вече бе почти в ръцете й.
 

9
 
На 1-ви декември, навреме за Коледния сезон, в театър «Громънс Чайниз» щеше да се състои премиерата на «Съдбовна зима». Безпрецедентната рекламна офанзива умишлено се задържаше, за да се разрази с пълна сила в момента на премиерата. Бяха закупили цели вестникарски страници за обяви за новия филм.
Корицата на «Тайм» бе запазена за Брайънт Хейс, а за продукцията му — най-знаменитата досега, бе написан водещ материал. Всяко филмово списание в страната бе готово да изсипе куп хвалби за филма. Над Академията за киноизкуство и кинонаука се оказваше невиждан задкулисен натиск, за да се осигурят колкото може повече номинации за «Оскари».
Колкото до Мойра Талбът и Гай Лавъри, двамата бяха освободени от всякакви ангажименти, за да могат да се посветят изцяло на рекламни турнета. Обикаляха из цяла Европа и Съединените щати. Говореше се, че дори щели да заминат за Русия, за да се снимат с руски официални лица по местата, където се развиваше филмовата история.
Най-малко хиляда кинотеатъра из цялата страна бяха ангажирали филма. Предварителната реклама бе толкова грандиозна, че театрите бяха принудени да приемат скъпи блокове от помощни филми на «Континентал», за да получат привилегията да прожектират «Съдбовна зима». Брайънт Хейс вече изчисляваше печалбите в десетки милиони долари. Никой друг филм не бе вдигал толкова шум след «Отнесени от вихъра».
Тогава се случи нещо неочаквано.
На 15-и ноември в един от кинотеатрите на «Ингълуд» под покровителството на критици-познавачи и запалени кинаджии се състоя специалната закрита премиера на някаква неоповестена романтична драма на «Монарк Пикчърс», озаглавена «Краят на дъгата».
При най-неочаквани обстоятелства, които по-нататък щяха да станат част от американската история на киното, закритата премиера предизвика сензация.
«Дъгата» бе поразителна реалистична драма, която разкриваше разрухата, предизвикана от Депресията, в живота и надеждите на хората. Действащите лица изпращаха директно послание към душите на американците. Мъжката част на публиката се отъждествяваше с героя, а женската с героинята. Историята завършваше трагично, но въпреки това възпяваше тайнствената сила на любовта дори в най-безнадеждното нещастие.
Филмът улавяше нещо съществено не само за Депресията с дългите й години на жестоки лишения, но и за предхождащата я епоха на благоденствие, чиито фалшив оптимизъм и детинска вяра в нерушимостта на човешките мечти сякаш бяха допринесли за голямата духовна криза през 1929-а.
Благодарение на превъзходния сценарий и великолепната режисура филмът достигна такива висоти на романтична наситеност, че потресе публиката при закритата премиера и понесе вълна от устни коментари, която за един ден обходи цяла Калифорния, а след седмица бе обхванала цялата страна. Беше ясно, че «Дъгата» не е просто пълнеж на програми. Това бе творба от извънредна важност, която отведнъж налагаше нов стил във филмопроизводството.
«Монарк Пикчърс» веднага започна своята рекламна кампания, с цел да разнесе славата на «Дъгата».
Както се оказа, реклама дори не бе необходима. Като че във филма имаше някакво вълшебство. Навсякъде хората зарязваха всичко и се нареждаха пред касите. Кинотеатрите бяха претъпкани. Опашките се виеха през две улици. В миг се бе родил класическият филм — най-рядкото холивудско явление.
През първите две седмици треската обхвана и Европа и дублажните студиа на «Монарк» работеха на смени по двайсет и четири часа, за да привършат навреме чуждоезичните варианти на «Дъгата» и да задоволят наплива от поръчки. Кризата бе ударила Европа дори още по-тежко от Съединените щати и разказът за трагедията и тържеството на човека на фона на икономическата разруха откликваше и в сърцата на европейците.
Самюъл Рейнс в миг се превърна в суперзвезда. Зрителите със затаен дъх следяха грандиозната му игра. От този момент щеше да съперничи на Колмън, Гейбъл и Кари Грант като един от елитните изпълнители на мъжки роли в Холивуд.
Колкото до Ребека Шъруд, играта й разплакваше зрителите. Беше сигурно, че Академията ще я предложи за изпълнителка на най-добра женска роля и пред нея се разкриваше голяма кариера.
Всички, свързани с филма, се прочуха. Списанията и вестниците бяха пълни със статии за Оскар Фройнд и смелата му подкрепа на строго секретния проект на Джоузеф Найт. Бляскавият труд на Серж Лавицки събуди кариерата му за нов живот и всички го приветстваха като един от най-големите режисьори в Холивуд. Предвиждаха се предложения за «Оскари» в няколко категории, между които за най-добра мъжка роля, за най-добра женска роля, за най-добър оригинален сценарий и разбира се, за най-добър филм.
Но най-много от всичко бурното внимание на публиката се привличаше от твореца, написал и режисирал «Краят на дъгата» — Джоузеф Найт. Снимката му се появи във всички филмови списания и вестници. Отсега беше ясно, че дръзкият млад мечтател ще стане най-нашумелия продуцент в Холивуд.
 

Към края на ноември «Краят на дъгата» влезе в историята на киното. Общите приходи в касите надхвърляха двайсет милиона долара. Такъв успех от филм, чийто бюджет бе по-малко от половин милион, смайваше всички наблюдатели.
А сред наблюдателите никой не бе по-слисан от Брайънт Хейс.
Той бе разярен. Неговата «Съдбовна зима» бе отмъстително изместена на втори план. «Краят на дъгата» бе очевидно истинският хит на празничния сезон.
При други условия Хейс щеше да спре «Съдбовна зима» и да го задържи за пускане по екраните на по-късна дата. Но той бе с вързани ръце. Беше ангажирал над хиляда кинотеатъра из цялата страна и не разполагаше с друг филм, за да го замести. Рекламната кампания не можеше да се спре с един замах.
Нямаше друг избор, освен да го пусне. И Хейс, който бе борец по природа, реши да поеме риска. Даде воля на рекламната офанзива и пусна филма в «Громънс Чайниз», както бе предвидено, на 1-ви декември.
Резултатът бе катастрофален.
Публиката, захласната по «Краят на дъгата», бе във възможно най-неблагоприятно разположение на духа, за да приема с възторг някаква широко бюджетна холивудска драма с шаблонен край. Никой вече не се интересуваше от любовните интриги между Мойра Талбът и Гай Лавъри. Зрителите ги бяха гледали в над десет филма, до болка ги познаваха и с презрение ги отминаваха. Всъщност най-смешното бе, че тъкмо стремежът на двете филмови звезди да постигнат грандиозен ефект с натруфените си костюми обрече кариерите им. Напредналата възраст и липсата на истински актьорски способности у Мойра Талбът в образа на руската героиня лъсваха в убийствени пропорции. А иззад опитите на Гай Лавъри да изглежда героичен прозираха женствените му превземки.
Но провалът на «Съдбовна зима» отиде много по-далеч. Зрителите се прозяваха пред пищните декори на продукцията и вдигаха рамене пред режисираните тълпи от статисти. Руският сюжет, тъй чужди и далечен по време, бледнееше пред смазващо актуалния разказ за Депресията в «Краят на дъгата» — напълно американска история, предназначена за публика, която от близо десетилетие потискаше мъчителните си чувства.
Професионалните вестници бяха безпощадни.
«СТУДЕНА ЗИМА ЗА КОНТИНЕНТАЛ» — казваше едно от заглавията.
«НЕ НА НЕСКОПОСАНИЯ ФИЛМ НА ХЕЙС» — пишеше «Дейли Въраяти».
«ПОСРЕДСТВЕНА ЗИМА» — известяваше «Холивуд Рипортър».
Като последствие от разгрома на «Съдбовна зима» «Континентал» завърши тримесечието с най-голямата си финансова загуба от 1930-а година насам. Брайънт Хейс трябваше да обяснява пред Арнълд Спек и останалите в Ню Йорк как се е стигнало до това фиаско. Провалът бе най-големият удар по престижа и могъществото му. Самият Брайънт Хейс се чудеше дали изобщо скоро ще се възстанови от него.
 

Сензационният интерес към «Краят на дъгата» продължаваше, финансовият успех на филма из целия свят можеше да се сравни единствено с единодушния му прием от критиката.
На 15-и февруари, когато бяха обявени предложенията за награди на Академията, стана това, което всички очакваха. «Краят на дъгата» бе предложен за четиринайсет «Оскара» — нещо невиждано до този момент.
Колкото до «Съдбовна зима», той успя да събере предложения за три награди, между които за най-добри специални ефекти, за най-добра операторска работа и — благодарение на личното влияние на Брайънт Хейс — за най-добър филм.
Никой обаче не се залъгваше от тези козметични предложения. «Съдбовна зима» бе колосална несполука, а позорните му резултати в касите бяха помрачили безвъзвратно имиджа на продуцента му. Брайънт Хейс нямаше никога вече да бъде олицетворение на пищния холивудски магнат. Тази чест щеше да се падне на красивия и обаятелен Джоузеф Найт. Найт олицетворяваше работещия холивудски продуцент — бе млад, сериозен и запретнал ръкави филмов творец с определено послание към света. Докато Хейс, важната клечка с пура в уста, с имението в Бел Еър и офисите, пълни с послушни подчинени, бе анахронизъм.
Това бе най-неблагоприятният възможен изход за Хейс. Още по-болезнено от провала на филма му бе унижението, че е бил засенчен от едно нищожество като Джоузеф.
Разбира се, на разярения Хейс и през ум не му минаваше, че «Съдбовна зима» — филмът, над който бе работил тъй усърдно и на бе заложил толкова много, бе ни повече, ни по-малко крадена творба. Лично той бе откраднал идеята и оригиналния сценарий за филма, и то не от друг, а от самия Джоузеф Найт.
Хейс дори не си спомняше за отдавнашното посещение на Найт в дома му и за разговора им относно творбата, която Найт искаше да реализира чрез «Континентал». Кражбата на Хейс си бе най-обикновен бизнес и той изобщо не се замисляше над собствената си непочтеност.
Затова не можеше да осъзнае иронията на това, което му се бе случило. Ако можеше, вероятно щеше да заподозре, че Джоузеф Найт има нещо общо с развоя на нещата. И вероятно щеше да си направи по-дълбоки заключения за ролята на Дария Кейн в сполетялата «Съдбовна зима» катастрофа.
Но Брайънт Хейс никога не погледна в тази посока. Заслепен от ярост, той не можеше и да прозре подобни тънки хитрини. Само знаеше, че покорявайки сърцата на публиката, Джоузеф Найт му е сложил рога. Найт бе накарал всички да повярват, че е въвел нови критерии за талант и ангажираност в холивудското филмопроизводство. Това бе нова ера — поне така твърдеше кинокритиката — на висши стремежи и велики постижения, в която Найт щеше неограничено да властва.
Отсега нататък Брайънт Хейс щеше да вижда красивото мургаво лице на Джоузеф Найт във всички филмови списания и щеше да слуша как славата му се носи из цял свят, докато плодът на неговия жизнен път, резултатът от двайсетгодишния му тежък труд събираше прах в късата памет на публиката.
Това бе оскърбление, която Брайънт Хейс нямаше да забрави.
И когато настъпеше моментът за разплата, щеше да си отмъсти.
 

Но засега Брайънт Хейс можеше само да беснее и да преглъща беса си.
Вечерта след обявяването на предложенията за «Оскари» Хейс нареди на Карл Рехер да му донесе бутилка отлежал скоч. Бе дотам погълнат от яда си, че дори не забеляза кога Карл влезе в обичайния си окаян вид и внесе подноса с бутилка, сода и лед.
Карл Рехер тихо излезе, затвори вратата и се прибра в стаята.
Никой не познаваше така добре къщата на Брайънт Хейс, както Карл Рехер.
Карл знаеше за Дария и Джоузеф Найт почти от самото начало. Понеже бе изключително интелигентен и познаваше Дария, не му бе трудно да разбере, че тя имаше връзка с Найт. През цялото време бе следил какво става от благоприятната си позиция на наблюдател. И като филмов творец, бе почувствал неуловимата връзка между близостта на Дария с Найт и неизброимите злощастия, сполетели «Съдбовна зима».
Въпреки че отмъщението съвсем не бе достатъчно за човек, комуто Брайънт Хейс бе причинил такива злини, Карл Рехер оценяваше поетичната правдивост на това, което Джоузеф Найт бе причинил на Брайънт Хейс и на «Континентал Пикчърс». В дълбините на душата си той ръкопляскаше на Найт и изпитваше садистично удоволствие от поражението на Хейс.
 

10
 
Кейт се бе отказала от прослушванията.
До гуша й беше дошло да чака безкрайно, да понася презрението и недружелюбното отношение на асистент-режисьорите, да участва в епизодични и фигурантски роли, които толкова зле се заплащаха и никога не водеха наникъде.
Мелани обаче нямаше намерение да я остави да се откаже. Мъкнеше я със себе си на курса, който посещаваше два пъти седмично. Кейт наблюдаваше сеансите с отегчено изражение. Гордостта й страдаше при гледката на дузината отчаяни кандидат-актриси, изпълняващи сценични етюди пред някакъв изтерзан учител, който сам бе неуспял актьор. Цялата история изглеждаше нелепа и много печална.
Работата, която Кейт и Мелани вършеха по студиата, не приличаше на актьорска игра. Кейт не виждаше в нея нищо общо с това, което правеха на екрана Бети Дейвис, Кари Грант или Спенсър Трейси. Тези хора бяха актьори. Кейт и Мелани бяха по-скоро манекени, които някой поставяше пред безразличната камера за две секунди филмово време и после извеждаше като добитък от снимачния павилион.
Парадоксалното бе, че единственият личен опит на Кейт, който донякъде й напомняше на актьорска игра, бе сервитьорството.
От работата си в ресторанта тя се бе научила да си служи с гласа и тялото, за да създава определени образи, които трябваше да се харесват на определен тип клиенти и да им измъкват бакшиши. Кейт се бе специализирала в това. За двете секунди, необходими да стигне до някоя маса, тя можеше да прецени клиентите и съответно да се преобрази.
Но тя не възприемаше това като актьорска игра. За нея то си бе просто работа. Тя бе прекалено твърдоглава и практична, за да намира логическа прилика между това, което вършеше, за да си изкарва хляба, и изкуството на знаменитите холивудски звезди.
Всичко вече й бе дотегнало. Духът й бягаше все по-далеч от това, което я заобикаляше. Скоро тялото й щеше да го последва и тя щеше да си вдигне чукалата и да замине. Необятната американска земя я зовеше. Холивуд наистина бе абсурдно място, по-покварено и отвратително от всички останали. Неистовите интриги на Мелани и другите, за да се доберат до някоя роля, се виждаха глупави на Кейт. Холивуд щеше да си послужи с тях, да ги сдъвче и да ги изплюе и те щяха да приключат курса като секретарки или продавачки с похабени тела и омърсени души.
Кейт усещаше как у нея се надига жаждата за странстване. Скоро щеше да потегли на път. Тя го усещаше.
Но преди да успее да реши, се случи нещо, което промени плановете й.
 

Вечерта на «Оскарите» наближаваше. Церемонията по връчването на наградите щеше да се състои в балната зала на хотел «Амбасадор». Мелани изгаряше от желание да отиде и да види звездите. Дълго увещава Кейт и тя накрая реши да я придружи.
Когато вечерта настъпи, облякоха най-хубавите си дрехи и отидоха пред хотела. Снопове от прожектори кръстосваха небето. Звездите запристигаха в лимузините си — Кларк Гейбъл, Роналд Колмън, Бети Дейвис, Джеймс Кани, Джоун Крофорд — облечени в най-последните творения на парижките моделиери. Мелани и Кейт, задържани от полицейския кордон сред стотиците ревящи поклонници, гледаха от разстояние. Кейт бе изумена от почти истеричната възбуда на Мелани.
Всички звезди вече бяха дошли, но тълпата не се разотиваше. Почитателите щяха цяла вечер да чакат, да слушат церемонията по високоговорителите и да аплодират победителите на излизане от хотела.
Мисълта да прекара цялата вечер отвън се видя малко прекалена на Кейт.
— Аз си отивам — рече тя на Мелани. — Ти, ако искаш, остани. Ще се видим вкъщи.
За нейно учудване Мелани също реши да си тръгне. Новите обувки й стискаха и трябваше някъде да седне.
Отбиха се в едно близко кафене, за да си починат и да обсъдят видяното, преди да се приберат.
Седнаха на бара и си поръчаха кафе. Кафенето бе полупразно. В едно сепаре седяха две момичета, а на бара някакъв мъж ограждаше имената на коне върху фиш за конни състезания. В пепелника пред него димеше цигара. Мелани бе изпълнена с обичайната смесица от възбуда и униние.
— Видя ли Гейбъл? Нали е божествен? Как може един мъж да е толкова красив! Какви зъби! Направо е фантастичен! А роклята на Бети Дейвис? Ако можех да облека такава поне веднъж в живота си… А видя ли косата на Джоун Крофорд?
Кейт слушаше разсеяно. Ентусиазмът на Мелани я трогваше, но тя самата не намираше нищо възхитително в излизащите от лимузините звезди. С луксозните си дрехи и прически, с грима и усмивките за пред тълпата те й напомняха по-скоро на циркаджии, отколкото на истински знаменитости. В цялата история имаше нещо прекалено неестествено, за да извиква у нея възхищение.
Кейт в никакъв случай не бе интелектуалка. Но познаваше достатъчно добре както тайния свят на мечтите, така и най-грозната страна на реалността. Холивудските звезди с позите и кряскащите тълпи около тях съвсем не я очароваха. Те бяха просто кукли на конци, уловени в мрежите на своите поклонници. Не бяха истински господари на съдбите си, понеже професионалното им съществуване изцяло зависеше от това дали ще харесат на другите. Тя допускаше, че личният им живот не е никак за завиждане. Навярно имаха съвсем малко време за себе си и още по-малко спокойствие. Кейт достатъчно бе воювала за независимостта си, за да я привлича подобна перспектива.
И все пак се усмихваше на възклицанията на Мелани.
— Ах, Джон Гарфийлд! Само като си помисля, че видях Джон Гарфийлд! А Ив Синклер! Обожавам я от ей такава.
— И аз я обожавах — каза Кейт замечтано, припомняйки си как боготвореше Ив Синклер като малка.
— Какво не бих дала да съм сега там и да гледам церемонията — продължаваше Мелани. — Помисли си само, Кейт! Всички слушат речите и чакат великия момент на отварянето на плика. Само ако бяхме там, а не тук отвън…
— Хайде, хайде, ще преживеем и без това — каза Кейт.
В този момент ги прекъсна плътен глас.
— Моля да ме извините, без да искам, дочух разговора ви.
Кейт вдигна глава. Беше мъжът, който изучаваше фиша за конни състезания на бара, на няколко стола от тях. Бе се приближил и им се усмихваше. Изглеждаше на средна възраст, елегантен, напомняше с нещо на Уилям Пауъл. Бе облечен в тъмен костюм на ситни райенца с жилетка. Изглеждаше малко западнал, но образован. Навярно някой стар жанров актьор, комуто не бе провървяло.
— Аз знам как можете да влезете в Амбасадор — рече той. — Наистина е много лесно. Ако наистина искате, трябва…
Кейт го гледаше подозрително. Мелани мълчеше.
Когато видя лицата им, мъжът се поколеба.
— Е, извинете за дързостта. Не исках да ви безпокоя.
И им обърна гръб.
— Почакайте! — обади се изведнъж Мелани.
Той пак се обърна към тях — усмихваше се.
— Наистина ли знаете как се влиза там? — попита Мелани.
Той кимна.
— Отминавате страничния вход и преди да стигнете следващата пресечка, свивате в алеята. Ще видите една врата без надписи, от другата страна на хотела. Няма охрана. Там никога не охраняват. Винаги се промъквах оттам, когато по една или друга причина не исках да ме виждат във фоайето. Там е входът за зареждане на ресторанта.
На лицето му бе изписан копнеж. Кейт забеляза бръчиците под очите му и тънките, грижливо поддържани мустачки, от които още повече заприличваше на Уилям Пауъл. Имаше високо чело и тъмна коса. От него лъхаше нещо изтънчено и същевременно разгулно. Ако видът му не бе толкова самоуверен, Кейт щеше да заподозре, че пие.
За миг той я погледна и тя срещна странно изражение в уморените му очи. Бе нещо отколешно, сякаш бе видял в нея момичето, от което е щял силно да се интересува, но преди много години.
— Няма повече да ви задържам — рече. — На добър час.
Обърна се, остави петцентова монета на бара до чашата от кафето и бавно излезе с преметнат през ръка шлифер.
— Смяташ ли, че тоя ни каза истината? — обърна се Мелани към Кейт. — Искаш ли да опитаме?
Кейт я погледна в очите. Бяха като на нетърпеливо дете. Тя се засмя.
— Нищо няма да ни стане, ако опитаме — отвърна. — Най-много да ни изхвърлят за ушите.
 

Пет минути по-късно двете момичета предпазливо се движеха по алеята, която им бе описал непознатият. Все още чуваха шумящата тълпа и гласа на Боб Хоук, който пускаше шега по високоговорителя между обявяването на наградите.
Намериха вратата точно както им бе казал непознатият. Беше метална, боядисана с кафява блажна боя.
Мелани внимателно я отвори. Вътре нямаше нищо, само няколко празни кафеза и палети. Беше наистина склад за доставки.
Мелани и Кейт се промъкнаха през помещението и намериха товарния асансьор, за който бе споменал непознатият. Дръпнаха тежката врата и влязоха вътре. Имаше копчета за фоайето, мецанина и етажите. Мелани натисна копчето за мецанина и возилото се затресе нагоре.
След малко асансьорът спря, Мелани отвори вратата и внимателно се заоглежда наоколо. Пред очите им се разкри залата на мецанина, обзаведена в класически стил, с махагонови шкафове, огледала в богато украсени рамки и кресла.
В този момент Кейт се сети, че не бяха попитали непознатия къде да вървят по-нататък. Балната зала вероятно се намираше до фоайето или на мецанина.
— Щом сме стигнали дотук, ще я търсим — рече.
Внимателно разузнаха целия мецанин и мимоходом се огледаха в едно от огледалата. Изглеждаха достатъчно добре, за да минат за гости на хотела, но едва ли можеха да се представят за поканени на банкета, за връчване на наградите.
Откриха стълбище към фоайето и най-сетне чуха наблизо ясно доловимия шум от тълпата в балната зала. Кейт надзърна зад ъгъла — от двете страни на вратите имаше охрана.
— Да опитаме отзад — рече на Мелани. — Може би ще успеем да се промъкнем зад кулисите.
Коридорът бе пълен с необозначени врати с вентилационни отвори, които водеха към помещения за персонала на хотела. Избраха една близо до залата и я отвориха.
Мелани се шмугна вътре. Кейт тъкмо да я последва, когато от залата се разнесе глас.
— А носителката на наградата за най-добра женска роля е…
И двете спряха и зачакаха да чуят името.
— Ребека Шъруд в «Краят на дъгата»!
Избухнаха аплодисменти. Кейт видя как очите на Мелани широко се разтвориха. Мелани бе гледала «Краят на дъгата» седем пъти и се оприличаваше на Ребека Шъруд.
— О, Кейт… — възкликна Мелани.
В този момент в коридора се чу мъжки глас и я прекъсна. Кейт се обърна и видя един от хотелската охрана, който приближаваше към нея.
— Госпожице!
Кейт бързо затвори вратата и се обърна към пазача. Той я гледаше подозрително.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Опитът да чете в мъжките очи помогна на Кейт в този миг да осъзнае, че той още не е сигурен коя е и каква е. Опитваше се да я прецени по дрехите и обноските.
Тя бързо прие самоуверен, почти царствен вид.
— Да, разбира се. Има ли тук дамска тоалетна?
Той я погледна внимателно.
— Не я ли видяхте вътре, госпожице?
Тя осъзна, че той вероятно говореше за тоалетната до балната зала.
— Страхувам се, че там е пълно с народ — отвърна тя. — Не искам да прекарам половината от времето си в чакане.
В очите му за миг блесна недоверие. Кейт се усмихна весело и самоуверено и това разпръсна съмненията му.
— Следвайте ме.
Поведе я през един коридор към друго отделение, съседно на балната зала. Дамската тоалетна беше сбутана в ъгъла и почти не се забелязваше.
Кейт, без да мисли, бръкна в чантата си, намери един долар и му даде бакшиш.
— О, благодаря ви, госпожице. Много ви благодаря.
Пазачът си тръгна, напълно успокоен, докато Кейт мрачно размишляваше, че ще трябва да се лиши от един обяд.
Влезе в дамската тоалетна и се погледна в огледалото. На лицето й все още бе изписан изразът на аристократично снизхождение, с което си бе послужила пред пазача.
От коридора се чу тракане на токчета. Без да мисли, тя се пъхна в една от кабините, понеже не искаше да захваща разговори с гостите на хотела.
Някой влезе в тоалетната. Кейт седна на седалката. Реши да чака, докато досадницата си отиде, и после да иде да потърси Мелани.
Но мисълта й неочаквано бе прекъсната от съскащи думи, които идваха от стола пред огледалото в тоалетната.
— Гадна кучка!
Грозните думи бяха изречени от приятен шипящ глас, който неизвестно защо й се стори познат. След тях се изсипа порой от тихи, но цветисти изрази — невероятно вулгарна подборка дори за навикналите уши на Кейт.
Тя затаи дъх, заинтригувана от гласа. В ядните думи прозираше такова отчаяние, че нещо дълбоко в нея се покърти.
Кейт внимателно погледна през процепа на вратата на кабината. Жената бе гърбом към нея, но Кейт можеше да види лицето й в тоалетното огледало. Жената втренчено гледаше собственото си отражение.
Лицето бе младо и красиво. Очите бяха сини, кожата — кадифена, без никакви бръчки. Косата бе много тъмна, сресана на грациозно падаща по слабите рамене гладка лимба. Брадичката, челото, страните и носът бяха невероятно фини и нежни.
Но лицето бе разкривено от злоба и безсилие, а мръсните думи продължаваха перверзно да се леят от устата й.
— Шибана мръсна кучка! — шептеше тя. — Шибана некадърна кучка…
Кейт с мъка се сдържаше да не ахне от изумление. Срещу нея стоеше Ив Синклер.
Чак сега, в присъствието на тези силни чувства, от които чак й ставаше неловко, Кейт си спомни какво бяха чули преди малко с Мелани — присъждането на «Оскара» за най-добра женска роля на Ребека Шъруд. Спомни си също, че Ив Синклер бе предложена за същата награда за изпълнението си в един филм, който бе гледала, но чието заглавие не можеше да си спомни.
Ребека Шъруд бе спечелила «Оскара», който Ив несъмнено много горещо желаеше.
Тези мисли минаха през главата на Кейт, докато подслушваше това, което бе може би един от най-болезнените мигове в живота на Ив Синклер. Понеже в Холивуд бе всеизвестно, че тя е постигнала всичко по силите на една актриса, за да се изкачи до професионалния си връх, освен «Оскар». Ив бе прочута звезда и имаше право на това, но въпреки всичките й усилия винаги я слагаха сред недотам бляскавите, недотам звездните холивудски актриси. И то въпреки факта, че актьорското й изкуство се аплодираше по целия свят.
— Ребека…
Името, което устните на Ив произнасяха тихо и съзерцателно, доказваше, че Кейт е прочела мислите й. Кейт се чувстваше почти неловко, че се намира тъй близо до тази жена, че я вижда, без да бъде видяна, и че знае какво става в душата й.
Тя изведнъж си даде сметка, че пред нея е нещо повече от обикновена актриса. Пред нея бе порасналият идол на собственото й детство.
Сега виждаше това ангелско лице променено не само от годините на холивудската кариера, които тя дори не можеше и да си представи, но и от цял един живот на безсилие, което тази вечер бе достигнало до връхната си точка.
Кейт гледаше, а през лицето в огледалото отсреща преминаваше цял калейдоскоп от зашеметяващи емоции. Най-осезаема от тях бе, разбира се, яростта. Но изпод нея, зинала като черна паст, бе ненавистта. Ненавист заради неуспеха? Заради хрумването на Академията да присъди най-високата награда на младата Ребека Шъруд? Ненавист към всичко, което представляваше Холивуд? Или може би ненавист към самата себе си, към целия си живот, пропилян в напразната гонитба на признанието, което нямаше да дойде?
Кейт гледаше, а красивото лице в огледалото бавно променяше израза си и по него се изписвате нещо ново. То бе неописуема печал, бездънно, безкрайно съжаление.
Кейт се чувстваше ужасно неудобно. Не смееше да излезе от кабината, не смееше дори да помръдне. Мисълта, че Ив може да разбере, че някой я наблюдава, я ужасяваше. Трябваше да остане тук, докато Ив си тръгне.
В този миг на вратата се почука.
— Ив? — чу се мъжки глас отвън. — Там ли си?
Лицето в огледалото се сепна и дойде на себе си, сякаш някой грубо го бе изтръгнал от дълбока лична драма — прекалено интимна, за да бъде показана на бял свят. Красивите черти се изгладиха с такава бързина, че Кейт се стъписа. Една ръка бързо изтри отронилата се по бузата сълза.
— Да — каза високо Ив. — Какво има?
— Пресата, Иви — отвърна гласът. — Съжалявам…
За миг Ив се поколеба. По лицето й се изписа непоносимо страдание. Най-самотното лице, което Кейт бе виждала. После, сякаш подчинено на внезапно разместване от неизказано мощни вътрешни сили, лицето се промени. Всички чувства, които го опустошаваха, бяха отпъдени.
Ив се готвеше за репортерите.
Това прогонване на чувствата порази скритата Кейт повече от всички изпълнения на Ив, които бе наблюдавала на екрана. Понеже вихрещите се страсти явно бяха непоносими и същността й се разяждаше от страшна отрова. Тя криеше всичко под желязната маска на самообладанието, за да увери пресата и поклонниците си в неизменното хладнокръвие, в съвършената елегантност, в ненакърнимото благородство на звездата.
И точно в този поглед Кейт видя самотното и изплашено момиченце, надничащо от ъгълчето на усърдно построения израз на Ив. Кейт знаеше, че отсега нататък ще го вижда всеки път, когато погледне Ив Синклер. Понеже то обхващаше цялото минало и обагряше не само детския образ на Ив, който Кейт така бе обожавала като малка, но и нейното собствено детство, нейната собствена самота.
Ив хвърли последен изпитателен поглед към огледалото. Очите й излъчваха уморената решимост на сразен войник, който дава обет един ден да се бие отново. Тогава тихо каза на отражението си в огледалото:
— Сто и петдесет процента.
Думите й озадачиха Кейт.
После се обърна и пъргаво излезе навън. Някакъв глас в коридора я поздрави и тя изчезна.
 

Малко по-късно Кейт тръгна да търси Мелани. Не й каза какво бе видяла в дамската тоалетна, но застана до нея в скривалището, за да изслуша докрай присъждането на наградите.
Филмът на Джоузеф Найт «Краят на дъгата» спечели девет от отличията на Академията. Кейт бе гледала филма и го бе харесала, затова не се изненада, когато той пожъна толкова много награди. Но бе удивена как банкетната зала почти осезаемо се наелектризира, когато Холивуд изразяваше удивлението и възхитата си от напълно неочаквания голям победител.
Може би най-паметният момент от вечерта бе присъждането на наградата за най-добра мъжка роля на Самюъл Рейнс. Рейнс, който обикновено бе мълчалив и по-скоро страшен като екранно присъствие, се разкри като обикновен и скромен човек, когато приемаше отличието си.
— Иска ми се да мога да кажа, че съм постигнал всичко със собствени сили — обърна се той към присъстващите. — Но дори и да го кажа, няма да е вярно. От петнайсет години работя здравата в този бизнес. Имал съм своите възможности и съм пропуснал някои от тях, както става с всеки от нас. Но това, което виждате, когато гледате играта ми в «Края на дъгата», не съм го създал сам. Човекът, който ни накара всички да надминем себе си в този филм и ни накара да повярваме, че можем да бъдем по-добри от това, което сме били, е Джо Найт. Изказвам благодарност най-напред на него, а след това и на всички вас, които направихте от тази вечер най-паметната в живота ми.
 

Благодарствената реч на Самюъл Рейнс бе обширно цитирана и разпространена в десетина кинопрегледа, понеже се превърна в драматична кулминация на вечерта. Думите му още звучаха в ушите на Кейт, когато двете с Мелани напуснаха скривалището си и излязоха навън, за да се слеят с тълпата, очакваща звездите да си тръгнат от хотела.
Кейт и Мелани попаднаха между стотици кряскащи и блъскащи се запалянковци, задържани от кордон навъсени полицаи, някои от които на коне.
Звездите заизлизаха двама по двама. Лицата им бяха различни — вече знаеха кой е спечелил желаните награди. Кейт видя Бети Дейвис, Кларк Гейбъл, Джоун Крофорд, Роналд Колмън, Уолтър Хюстън, Мърна Лой и много други. Неизвестно защо в светлините на прожекторите всички изглеждаха по-скоро меланхолични и изморени. Кейт си представяше как искат да си отидат у дома и да съблекат луксозните дрехи, да пийнат нещо и да си легнат.
Когато обаче се появи Ив Синклер, нещо в Кейт трепна. След като цял живот бе кътала това лице в представите си, Кейт вече познаваше и тайните му терзания. Затова бе доволна, наистина доволна, че дойде на тазвечерната церемония. Бе опознала Ив по-добре от всякога и по някакъв неясен начин бе опознала по-добре и себе си.
Тя все още размисляше над този факт, когато една група запалянковци проби кордона и се впусна към излизащите звезди. Веригата от полицаи се разкъса и настъпи безпорядък. Силният напор на множеството изтласка Кейт и Мелани напред. Стана страшно. Един от конете се изправи на задни крака с ужас в очите, докато ездачът му се опитваше да го обуздае. Копитата му яростно ритаха нагоре към нощното небе.
В този миг тълпата се сля с излизащите от хотела знаменитости и полицията се оказа безсилна да възстанови реда. Настъпи диво, непозволено смешение на две групи, които логиката и пространството по право трябваше да държат разделени — високопоставените звезди и неизброимата тълпа, която отдалеч им се възхищаваше.
Преди Кейт да успее да разбере какво става, надигащата се човешка вълна я откъсна от Мелани и я понесе към стъпалата на хотела. Навсякъде имаше полицаи, които размахваха палки и крещяха на тълпата с разкривени от ярост лица.
Изведнъж Кейт усети, че я бутат грубо напред към ръцете на един полицай. Явно изкаран из търпение от дългата си нощна борба с тълпата, той си изля яда на нея и грубо я блъсна. Тя падна на паважа в краката му.
— Назад! — чу го тя да тътне към нея и всички останали, които можеха да го чуят. — Назад!
В този миг две силни ръце сграбчиха Кейт и я изправиха на крака. Допирът им бе суров, но нежен. Тя се зачуди дали не е някой полицай, по-търпелив от предишния.
Но когато се обърна, за да благодари на спасителя си, видя хубав мъж в смокинг, който очевидно бе от знаменитостите. Гледаше я с черните си загрижени очи.
— Добре ли сте? — попита.
Преди да успее да отвърне, тя го видя как стрелва с яден поглед полицая, който я бе блъснал.
— Бъдете по-внимателен — каза тихо, но така, че полицаят веднага застана мирно. — Това също са хора.
Сержантът се обърна отрезвял. Кейт отново погледна мъжа, който я бе вдигнал. Все още я гледаше, а в очите му имаше загриженост за състоянието й.
— Добре съм — каза Кейт. — Благодаря ви. Съжалявам…
Думите излизаха трудно от устата й, понеже от ръцете, които я държаха, струеше желязна сила, която почти отнемаше дъха й.
— Добре.
Той я пусна. Почти й бе обърнал гръб, когато отново я погледна. В очите му трепна нещо внезапно и дълбоко, сякаш искаше да запечати образа й в паметта си, преди да я остави да си тръгне. Тя се зачуди дали е помислил, че отнякъде я познава, или просто е такъв и фиксира хората със строгия си жив поглед.
След дълго търсене най-сетне намери Мелани и двете започнаха да си проправят път през тълпата. Мелани явно бе избегнала блъсканицата, повалила Кейт на земята, и все още бе пълна с детинско вълнение.
— Девет награди! — ахкаше тя. — Ах, какъв мъж! Гледай, Кейт, ето го!
Кейт се обърна, проследи протегнатата ръка на Мелани и видя непознатия, който й бе помогнал да стане. Влизаше в една лимузина, докато цяла фаланга полицаи едва удържаше тълпата назад.
— Това е той! — изкрещя Мелани. — Джоузеф Найт! Нали е божествен?
Кейт не отвърна. Миг по-късно двете момичета бяха на път за вкъщи. Когато пристигнаха, Мелани искаше да говори цяла нощ за това, което бе видяла в «Амбасадор», но на сутринта Кейт бе на работа и с прозявка отпрати приятелката си в леглото.
 

11
 
Седмица след церемонията по връчването на «Оскарите» в хотел «Амбасадор» Кейт тръгна да си търси театрален агент.
Не сподели с никого намерението си, още по-малко с Мелани. Чувстваше, че действа прикрито, и изпитваше странно чувство за вина. Чувстваше се двойно по-неудобно от факта, че не знаеше защо точно го прави. Кейт не бе свикнала да предприема действия, без да знае защо.
Нещо в преживяното по време на вечерта на «Оскарите» я бе променило. До тази вечер актьорската професия й бе безразлична и тя се отнасяше с открито презрение към Холивуд. Но оттогава започна да изпитва някакъв размирен вътрешен порив, приличен на песъчинката, която се превръща в перла.
Не знаеше защо се бе променила. Не бе склонна да се самоанализира дотолкова, че да се пита дали бе свързано с подслушаното лично страдание на Ив Синклер, или с нещо от самата церемония. Само знаеше, че се чувства различна.
Разбира се, нямаше да може никога да изличи от паметта си Ив пред огледалото в тоалетната, разкривените й от болезнени чувства красиви черти, когато размишляваше за изгубения «Оскар».
Нито пък щеше да забрави изумителната сила на духа й, когато пред същото това огледало Ив с един замах на волята си погреба личната болка и успокои лицето си за пред пресата.
Кейт си спомняше нощта на «Оскарите» като особен момент, неизвестно защо откъснат от естествения ход на живота й. Момент, в който имаше някакво вълшебство, като нощта на Пепеляшка на бала в двореца. В него нямаше нищо реално, но тъкмо поради това притежаваше силата на сън, който я запленяваше и смътно й напомняше за детските фантазии, свързани с Ив Синклер и вълшебния свят, в който тя живееше.
Но тези мисли не й даваха отговор на загадката за поведението й. Тя не си задаваше въпроси. Вместо това се движеше смело напред, както би постъпила при някой от бързите си опити да намери работа като сервитьорка. Разпрати копия от фото досието си, въртя телефони и скоро получи очаквания отговор.
Първата й среща бе с агент на име Барни Ливингстън. Беше чувала много пъти името му от Мелани като агент, който давал шанс на млади изпълнители, ако притежават данни. Освен това нещо в името му й се струваше изискано. Някак по детски й се искаше да я представя човек с точно такова изтънчено име.
Когато пристигна в офиса му, я обзе учудване и смут.
Офисът бе малък и разхвърлян и се намираше в очукана административна сграда в центъра на Холивуд. Имаше секретарско бюро, но без секретарка. Посрещна я плешивеещ мъж по риза, с тлъст корем и пура в устата.
— Барни Ливингстън — каза, без да обръща внимание на изуменото й изражение. — А ти си…
— Катрин Хамилтън — отвърна Кейт и се помъчи да се усмихне.
— Седни. В момента говоря по телефона.
Остави я и влезе във вътрешния офис, без да затвори вратата. Взе слушалката и продължи разговора си. Димът от пурата му се стелеше на талази из застоялия въздух.
— Окей, разбира се — каза на невидимия си събеседник. — Знам, че може. Но дали ще го направи? Там е цялата работа, Френки. На нея вече не може да се разчита както преди една или две години. Просто не е каквато беше. Всеки го знае. Затова нека опита другата. Само я пробвай. Никой няма да разбере. За бога, ще ти отнеме само десет минути. Направи го заради мен, Френки, рискувай. Така се откриват големите звезди. Знаеш много добре.
Последва дълго мълчание. Агентът беше с гръб към Кейт. Виждаше се как кима, докато слушаше събеседника си. Беше облегнат назад на въртящия се стол, краката му бяха вдигнати на бюрото.
Накрая усмихнато се наведе напред.
— Окей. Ти си добър приятел, Френки.
Остави слушалката, стана и тръгна към вратата.
— Хайде, ела, миличка — обърна се към Кейт. — Снимките ти са тук.
Тя влезе в офиса. Той се позабави във външната стая, търсейки нещо на бюрото на секретарката си, после дойде и затвори вратата.
— Извинявай, че те накарах да чакаш. Това беше един от най-важните ни продуценти. Успях да го склоня да изпробва една клиентка. Такава борба беше, сякаш му вадих зъб.
Той седна и изгаси пурата. Замести поглед от Кейт към фото досието на бюрото си. Когато я изучаваше, очите му се присвиваха.
— Хубава си. Имаш много изразителни черти. Говоря сериозно. Не съм ли те гледал в нещо?
Кейт поклати глава.
— Била съм само статистка, имам и няколко епизодични роли. Предполагам, че всички са били орязани.
Той кимна и я погледна изпитателно.
— Много характерни черти. Точно видът ти сигурно тревожи режисьорите. Те обичат всички да изглеждат еднакво. Но се надявам, че не си се отказала. В теб има нещо.
Погледна отново в папката със снимките, поклати глава и я затвори.
— Фотографът се е опитал да скрие качествата, за които говоря. Не можем да му се сърдим, той си мисли, че затова му се плаща. Неговата задача е да изкара всички като Марлене Дитрих. Но у теб има нещо по-така…
Той я изгледа отново.
— Може ли да се изправиш?
Кейт стана, като остави чантата си на земята до стола.
— Добре. Сега просто иди до вратата и се върни. Точно така. Отлично. Сега сложи ръце на ханша. Усмихни се. Усмихни се, де! Добре… Окей, можеш да седнеш.
Кейт седна и го погледна.
— Да… у теб има нещо — каза той и въздъхна. — Не съм сигурен какво е, но е различно. Кажи ми, можеш ли да четеш реплики? Вземала ли си някакви уроци?
Кейт поклати глава.
— Била съм на няколко сеанса в един курс. Да ви кажа право, изобщо не съм гледала на това сериозно, докато… до неотдавна. Но мисля, че мога да се науча.
Откровеността й сякаш му хареса.
— Ето — подаде й един лист, написан на машина. — Прочети ми първата реплика.
Кейт погледна листа. Беше целият измацан, очевидно го бяха държали много ръце. По него бяха напечатани в колона разни реплики от диалози, без никаква връзка. Тя прочете първата реплика.
— Минава десет, госпожо. Майка ви е тук.
Агентът се усмихна.
— Миличка, не се намираш в моргата. Дай го малко по-секси. Да звучи истинско.
Кейт прочете репликата отново. Той я погледна безизразно.
— Сега опитай осемнайсети номер.
Тя намери репликата и я прочете.
— Не съм длъжна да понасям това.
— А сега гневно. Кажи го наистина гневно. Помисли си за човека, когото си мразила в живота си повече от всичко. Представи си лицето му и кажи репликата, все едно, че си с него. Хайде.
Кейт си представи Рей — вторият й баща, и каза:
— Не съм длъжна да понасям това от теб.
Агентът я загледа съсредоточено. После се усмихна.
— Окей. Може би ще можем да ти уредим няколко урока по актьорство. Засега лицето ти може да се окаже достатъчно, за да ти намерим работа. Но трябва да си готова да се потрудиш. Готова ли си?
Кейт кимна, мислейки мрачно за сервитьорската си работа и дали изобщо да се отказва от нея.
— Добре тогава — каза той и стана. — Ще опитаме. Чакай малко.
Отиде в съседната стая, върна се със снопче листове, закачени един за друг и сложени в син плик, и й подаде една писалка.
— Подпиши три пъти на десета страница и веднъж на единайсета. Това е стандартен договор. Пет години, петнайсет процента.
— Ама вие наистина ли…
— Не ти обещавам нищо, нали разбираш. Изглеждаш ми умно момиче. Знаеш колко е трудно в тоя бизнес. Но ще направя каквото мога. Това ти го обещавам.
Кейт бегло прегледа страниците на договора. Нищо не разбираше от условията. Подписа, където й посочи агентът, и остави договора на бюрото.
— Браво, момичето ми — каза той. — Сега стани.
Тя стана.
— Сваляй ги.
Кейт се слиса.
— Ъъ, какво?
— Казах, сваляй ги — повтори той. — Сваляй гащите. Хайде, миличка. Няма да те чакам до довечера. Имам много работа.
Кейт се намръщи.
— Не разбирам за какво говорите.
Той стана, заобиколи бюрото и опипа гърдите й с потъмнелите си от тютюна пръсти. Дъхът му миришеше на пури и лъхаше на евтин алкохол.
Очите му я загледаха похотливо и придумващо.
— Можеш да стигнеш далеч — каза.
Ръката му се плъзна от гърдите към ханша й. Започна да я притегля към себе си.
— Бъди мила с мен… — започна.
Кейт го отблъсна с две ръце. Той изглеждаше учуден и ядосан.
— Какво ти става? От коя звезда падаш? Тук е Холивуд. Схващаш ли? Събуди се!
Кейт не отвърна. Дори не съзнаваше колко страшно го гледа. Но той не виждаше израза й, понеже погледът му бе зает да опипва гърдите й под блузката.
— Не ставай глупава, миличка. Няма да те чакам до довечера. Искаш ли работа, или не? Събувай се или няма да получиш нищо.
Сграбчи я за раменете и се опита да я целуне.
Коляното на Кейт се засили изневиделица и го прасна между краката. Очите му се облещиха и той изпъшка.
Преди да е успял да закрещи от болка, юмрукът на Кейт се стовари върху носа му. От раненото място веднага бликна кръв.
От силния удар агентът се олюля назад.
— Ах ти, бясна кучко! — запроклина той. — Ах ти, путко скапана!
Изведнъж болката между краката го накара да се превие.
Той изохка и се стовари на пода.
С хладнокръвие, което порази дори самата нея, Кейт стъпи здраво на гърдите му с едно от високите си токчета и се пресегна през тялото му към бюрото.
— Шибана кучка! — давеше се той в собствената си кръв.
Кейт намери договора. Свали крак от гърдите на агента, застана зад него и внимателно накъса листовете. Прибра парчетата в чантата си и погледна към Барни Ливингстън. Кръвта се стичаше по устата и брадичката му. Той я гледаше с ненавист и изумление. Не можеше да повярва на случилото се.
Кейт се завъртя кръгом и без да бърза, напусна офиса. Беше я обзело странно спокойствие, а в съзнанието й витаеше образът на Рей, който се стрелкаше без посока и се сливаше с лицето на агента.
 

Когато излезе на улицата, вече не чувстваше нищо, освен силен глад.
Извървя няколко преки. Въздухът й се струваше по-свеж от обикновено. Тротоарът под токчетата й сякаш ободрително блещукаше в слънчевите лъчи. Странната безчувственост, която я бе обзела, я обнадеждаваше и я караше да се усеща млада и силна.
Накрая се озова пред едно кафене, което й се стори познато. Огледа улицата, за да се ориентира, и видя на една пресечка по-надолу хотел «Амбасадор».
Погледна отново към кафенето. Беше същото, в което се бяха отбили двете с Мелани вечерта на «Оскарите».
Кейт влезе и седна в едно сепаре. Когато дойде сервитьорката, поръча сандвич и чаша кафе. Беше изгладняла и весела. По устните й играеше тайнствена усмивка.
Неочаквано до нея прозвуча дълбок, равен глас и тя се стресна.
— Приятно ми е, че ви виждам тук.
Кейт се извърна и видя едно лице, което бързо изплува в паметта й. Издокараният мъж на средна възраст, когото бяха срещнали онази вечер с Мелани — същият, който им каза как да влязат в «Амбасадор» през страничния вход.
— Здравейте — отвърна усмихнато. — Светът е малък, нали?
— Вие го казахте. Това, което не можеш да направиш в Холивуд, е да избегнеш хората, с които вече се познаваш.
Стоеше с преметнат през ръката шлифер и изглеждаше точно толкова елегантен и точно толкова западнал, колкото когато го видя онази вечер. Усмивката му бе заразителна. Зъбите му бяха бели и бляскави, мустачките — подстригани и от цялото му същество се излъчваше щедър хумор, който я очароваше.
— Току-що оставих един, който няма да е много приятелски настроен, ако го срещна пак — каза тя и се учуди на собствената си откровеност.
Той иронично вдигна вежди.
— Не може да бъде. Да не е някой асистент-режисьор?
— Импресарио.
— Аха — усмихна се той с разбиране. — Те са най-ужасните. Надявам се, че сте се погрижили да ви запомни завинаги.
Кейт кимна и се ухили като малко момиче.
— Това е то — продължи той. — Не всяка млада актриса може да си го позволи. Тия си мислят, че могат да правят каквото им скимне.
Кейт отвори чантата си, извади накъсания договор и го показа като трофей.
— Бях го подписала, преди да започне да пуска ръце.
— Вие ли го накъсахте или той? — попита непознатият.
Тя се тупна в гърдите.
Той запляска с облечените си в ръкавици ръце.
— Браво! — Очите му блеснаха бащински. — На Холивуд му трябват точно такива като вас. Кажете ми, влязохте ли в «Амбасадор» онази вечер?
Кейт кимна.
— Да, благодарение на вас.
— Беше ли интересно? — попита той.
Тя отново кимна. Не можеше да му разкаже колко важна се оказа за нея онази нощ. Същевременно осъзна, че внезапното й решение да направи сериозен опит като актриса я бе докарало дотук, до това кафене, с празни ръце и един скъсан договор като доказателство за усилията й. По някакъв идиотски начин се бе въртяла в затворен кръг. От това й стана забавно и тя се засмя на глас.
— Трябва да ви кажа, че начинът, по който го приемате, ме възхищава — каза непознатият. — Струва ми се, че у вас има нещо необикновено. Мога ли да се представя? Норман Уеб. От време на време писач на сценарии, а понастоящем — на жизнения кръстопът в средата.
Кейт прибра скъсания договор в чантата си и едва тогава подаде ръка.
— Кейт Хамилтън. Сервитьорка.
Усмивката му стана по-широка.
— Все повече ми харесвате.
— Бихте ли седнали при мен? — попита тя.
Той се престори, че се колебае, и докосна оръфаната си копринена връзка.
— Имах една среща на хиподрума, но конете могат да почакат. Приемам с удоволствие.
Той седна в сепарето с невъзмутимото си джентълменско поведение и сложи сгънатия шлифер до себе си. Извади златна табакера, отвори я и й предложи цигара. Тя поклати глава.
— Имате ли нещо против, ако аз…
— Не, разбира се.
Той извади цигара, очука я в табакерата и я запали с издраскана златна запалка, която, както и табакерата, явно бе виждала и по-добри времена. Кейт се усмихна. Сякаш във всяко нещо при него елегантното съжителстваше с нещо вехто, изисканото — с упадък. А той почти се гордееше с това.
— Е, след като счупихме леда, защо не ми разкажете за себе си? Какви попътни ветрове ви довяха в нашата малка Мека?
Докато чакаше сандвича, Кейт му разказа накратко живота си. Спомена за главните подробности от детството си, без да разкрива причината за напускането на дома си. Пропусна и женитбата си с Куентин и грозните последствия от нея. Отдавна бе решила в себе си, че Куентин принадлежи на миналото й, и не бе казвала дори на Мелани за него.
Спомена в едно изречение за скитанията си из страната и му разказа как на шега бе придружила Мелани в Холивуд. Тъкмо свърши с описанието на вечерта на «Оскарите» и с неочакваното си решение да се опита да стане актриса, когато сандвичът й пристигна.
— Вие сте човек на малкото думи — каза Норман Уеб. — Като писател или по-скоро нещо, наподобяващо писател, бих искал да мога да се меря с вас по лаконичност.
Докато я гледаше как яде, той й разказа за себе си. Бил израснал в чужбина и се върнал в Съединените щати, за да завърши образованието си в Йейл като баща си и дядо си. Започнал да пише още в колежа, като се стремял, да стане един от «загубеното поколение» на Хемингуей, Фокнър и Скот Фицджералд. Не след дълго обаче осъзнал, че талантът му не е на нужното равнище, и дошъл в Холивуд да работи като част от растящия екип от автори на идеи, които бълвали сценарии за неми филми.
Собствениците на студиа по онова време третирали тези автори като животни, понеже не искали да приемат, че подчинените им драскачи имат нещо общо със сериозните писатели. Но с появата на говорещите филми трябвало да се съчиняват диалози, а за Норман това било фасулска работа. Творбите му може и да не били много дълбоки, ала умеел да пише живи, вълнуващи диалози и си намерил добре платена работа, като създавал сценарии за стилни комедии, апашки трилъри и детективски истории. Изкарвал добри пари, въпреки че не го уважавали много. Тогава в един момент постоянните компромиси и безсъдържателната работа, налагана от Холивуд, презрителното отношение на шефовете на студиа и надменният фалш на филмовата столица взели да го дразнят. Развел се с първата си жена, оженил се повторно за много по-млада, развел се и с нея. Не знаел дали по-напред да плаща алименти на бившите си съпруги, или да погасява трупащите се дългове от комар. Започнал да закъснява за работа, предпочитал конните състезания пред студиото. Карал се с продуцентите, режисьорите и другите сценаристи за незначителни сюжетни подробности или за диалозите. Душата му се раздирала от съмнения.
Уволнили го. Друго студио му дало възможност за изява, но той я пресякъл с независимото си поведение. Тогава го отритнали отвсякъде. Никой не искал да го наема, понеже се славел като неудачник.
В момента изкарвал жалки суми от приключенски историйки, които пишел за евтините списания. Живеел сам в мизерно бунгало, пиел евтино уиски, ходел на хиподрума почти ежедневно, купувал си двудоларови билети и се забавлявал с конете вместо с жени.
Норман говореше за всички тези неща с весел цинизъм, който направи силно впечатление на Кейт. Опропастеният му живот сякаш го забавляваше, като че ли се отнасяше за някой друг. Кейт усещаше в него голяма мъка и разочарование, но чувстваше също, че излъчва топла, бащинска нежност — първото качество, което от дълго време насам намираше у някого. Беше доволна, че го покани да седне с нея. Сега й бе много по-малко самотно.
— Мисля, че си приличаме — каза тя. — Но вие поне сте видели и по-добри дни. Моите никога няма да настъпят. Особено след това, което стана днес. Но нищо. На мен ми харесва да бъда сервитьорка.
— Това е достойна професия — каза той. — И освен всичко друго изисква да бъдеш и добър артист. Кажете ми, Кейт — мога ли да ви наричам Кейт? — какво ви накара да опитате артистичната професия?
Кейт замислено сбърчи вежди.
— Наистина не знам.
Пред очите й бе лицето на Ив Синклер в огледалото, ала реши, че няма смисъл да казва за това на Норман Уеб. Съвсем честно не знаеше защо актьорската професия изведнъж, я бе привлякла.
Той се усмихваше.
— Всъщност никой не знае как стават тези неща. Във всеки случай това е тема, която бързо омръзва. Как се чувствате сега, след първата схватка?
Кейт отново се замисли.
— Ами в неговия офис имах чувството, че ще го убия. Много беше странно… Като че ли ме тласкаше някаква вътрешна сила. Последствията не ме интересуваха. Просто нямах намерение да му се давам. След това на улицата се почувствах прекрасно. Свободна като птичка. После усетих, че съм страшно гладна, и така дойдох тук. — Тя сви рамене и се усмихна. — Звучи малко глупаво, нали?
— Напротив — възрази той. — Много добре звучи. Виждате ли, млада госпожице, Холивуд се е канел да забие във вас първата си въдичка. Дори сте се отървали много леко. Всяка от тези въдички пуска кръв и вкарва отрова. Като ухапване от пиявица. Това е тайната на този град. Но вие сте постъпили много умно, без може би дори да си давате сметка за това. Пресекли сте всичко от самото начало.
Кейт не каза нищо. Не беше съвсем сигурна накъде бие Норман Уеб. Но чувстваше в думите му истинско благоразположение и приятелство.
Изведнъж той сякаш се затвори в себе си. Лицето му придоби много сериозно изражение.
— Някога познавах един писател. Много талантлив човек. Умен и амбициозен. Той се остави на Холивуд да му забие отровните си въдички. Забрави кой е, защо беше станал писател. За него имаха значение само парите, посредствеността, алчността. Поквари се, работата му и личният му живот започнаха да страдат. В края на краищата пиявиците се добраха до таланта му. Всеки момент щяха да го изхвърлят от студиото. И тогава, един прекрасен ден шефът на студиото го извика в кабинета си.
Норман млъкна за малко и всмукна от цигарата си.
— И така, шефът на студиото си поприказва шеговито с него няколко минути, после му предложи сюжет за грандиозен филм, скъпа продукция. Този филм можеше да оправи кариерата на писателя. Всички знаеха в колко тежко положение бе изпаднал, и във финансово, и в творческо отношение. Накрая шефът спря да го усуква и изплю камъчето. Като отплата за големия нов филм искаше от писателя да предаде един от най-добрите си приятели. Няма да ви отегчавам с подробности, ще ви кажа само, че най-добрият приятел също беше писател, всъщност много по-способен, но бе станал антипатичен на шефа на студиото. Най-добрият приятел, разбира се, имаше минало — като всички нас — и изпадналият в нужда мой познат му бе достатъчно близък, за да знае всичко. Продуцентът искаше от него да си послужи с това, което знаеше, и да се погрижи приятелят му да бъде отритнат от всички. Директорът на студиото се държеше много бащински, много грижовно, като лекар с добър подход към болните. «Просто ми помогни и край на грижите ти.» Писателят си даваше сметка какво искат от него. Дълго размишлява — наистина дълго, вярвайте ми, мила моя, и най-после, след като претегли приятелските чувства и кариерата си, се поддаде. И приятелят му шумно бе прогонен от Холивуд и никой повече не го видя.
Норман отърси с кутре малко пепел от върха на цигарата си и въздъхна.
— Моят познат откри с учудване, че новият му успех не му се услажда. Сякаш не можеше да се радва на парите, които бе спечелил. Преследваше го лицето на прокудения му приятел. Купи си нова къща в Брентуд, ожени се отново — всеки в Холивуд се жени отново, когато трябва да отпразнува някой успех — и си направи дете. Получи нови, по-добри поръчки за сценарии и натрупа състояние. Но нищо не помогна. Накрая, точно когато онзи, когото бе предал, започна да си създава име като писател в Ню Йорк, познатият ми се обеси в гимнастическия салон на брентудската си къща.
Той погледна към Кейт.
— Това е то Холивуд, Кейт. Нещо усмихнато, което иска от теб да предадеш най-добрия си приятел и ти развява някой договор като стръв. «Не забравяй — ти казва то, — това е кариерата ти.» Все едни и същи думи: «Това е кариерата ти». Четирите съдбовни думи в Холивуд. Ако се оставиш да превземат душата ти, с теб е свършено.
Той се усмихна на Кейт.
— Мила моя, днес сте направили първата си огромна крачка, за да се предпазите да не ви се случи това. Помнете, че е важна не кариерата, а душата. Когато ви поискат да продадете едното, за да имате другото, знайте, че е невъзможно. Кажете не или с вас е свършено.
Кейт беше сериозна, смутена от грозната история, която бе чула.
— Май няма голяма опасност да достигна големи висоти. В тоя град никой няма да си направи труда да ме изкушава.
— Не бързайте толкова — рече Норман Уеб, като се наведе леко напред. — Не се подценявайте, мила моя. Не вадете заключения за кариерата си само от един агент.
На Кейти през ум не й минаваше, че сивите очи на събеседника й я оглеждаха внимателно от привилегированата си позиция на почти петнайсет години опит в кинобизнеса. Тя притежаваше