Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана



Глава първа
ТИГЪРЪТ НА КАЛИ — БОГИНЯТА НА СМЪРТТА

На 11 май лето 1791-о бляскаво слънце огряваше Барода, великолепната престолнина на гиковара, един от най-могъщите раджи на независима Индия. Под водопадите светлина храмовете, палатите и позлатените статуи в прекрасната столица сияеха, заслепявайки очите с безброй отражения. Бе три часа подиробед. Жителите на града още не се бяха отърсили от тежката следобедна дрямка, та улиците бяха тихи и безлюдни. Всичко живо спеше дори в затвора, който се намираше насред града. Там бяха заключени триста несретника, натъпкани по петима в килия, с място колкото да се излегнат. За улеснение на надзирателите килиите нямаха врати и до една гледаха към широкия тъмничен двор.
Затворниците бяха измежду отрепките на Индия: крадци, разбойници, убийци — до един отблъскващо мръсни, въшлясали, гурелясали, парцаливи и вонящи. Всички бяха уродливи на вид — сякаш нарочно подбрани екземпляри на бандити, същински чудовищно-грозни зверове.
Обаче измежду тези злодеи се открояваха неколцина политически, повечето мохамедани. Те получаваха дрехи и храна отвън, обитаваха чисти и просторни килии, с две думи — имаха нещо като свое собствено отделение.
Знайно е, че в Индия част от населението изповядва Исляма, ала голямото мнозинство принадлежи на браминската вяра. Между фанатиците от двете религии винаги е царяла жестока ненавист. Ето защо повечето затворници — дали от завист или от расов инстинкт, ненавиждаха малката група мюсюлмани.
Наближаваше часът, когато всеки затворник щеше да получи мизерната си паничка ориз, отпускана от правителството. Затворниците започнаха да се будят от глад и с къркорещи черва се запротягаха сред вонящите парцали. Но някакъв мъж със странно озарено лице бе вече станал и се движеше напред-назад. Това бе един стар факир.
Висок, неестествено тънък, мършав до безплътност, скелет някакъв, покрит с опъната като пергамент кожа, този факир ядеше по веднъж на три дни в изпълнение на един обет, разпространен между индийците. Ликът му на обладан от видения мъж бе като на мумия. Безстрастната му маска запазваше някаква твърда непроницаемост, която придаваше безмилостен израз на физиономията му. Блуждаещите му, изцъклени очи, бяха винаги устремени към безбрежието на небесата и никога не се отместваха от избраната от него точка на съзерцание. Прешлените на врата му се бяха сраснали така, че този безумен фанатик не можеше дори да наведе или обърне главата си. Словата му се устремяваха към небето, за да се спуснат над тълпата. Впечатлението от него бе поразяващо.
Онова, което най-вече отличаваше силуета на факира беше дясната му ръка, вдигната вертикално, със стиснат юмрук, протестираща срещу единния Бог на мюсюлманите, които пък потвърждават съществуванието на своя Бог с вдигнат палец.
В Индия фанатиците са без брой и чет — можем да ги срещнем поели по пътищата и отричащи Аллаха с това съдбовно вдигане на ръката. А ръка, която никога не се сваля, изсъхва, тъй като ставите й се вкостеняват и едва тогава заплашителният юмрук на отрицанието не се уморява да стои вдигнат. Но ноктите растат, изкривяват се като куки и се забиват в дланта на ръката. Подобни човешки същества имат огромна власт над тълпите. Та те са светци, недосегаеми! Трябва да си от властимеющите, да ги докоснеш!
Арестуването на този светия бе предизвикало бунт в Барода. За да го потуши, гиковарът се видя принуден да оповести чрез своите глашатаи, че факирът ще се радва на добро отношение в затвора. Задържали го бяха, защото факирът непрестанно проповядваше поголовното унищожение на мюсюлманите и на арабската гвардия на гиковара — най-сигурната му опора.
Откакто бе задържан преди десетина дни, факирът насъскваше затворниците да избият мюсюлманите. Клането им бе подготвено до най-тънките му подробности. Факирът обикаляше от килия в килия със своята страховито вдигната нагоре ръка, с безумните си синкавозелени очи, разливащи някакви смущаващи задгробни пламъчета, с изсушените си устни, изхвърлящи нагоре, високо към небето, призивни заклинания, спускащи се към земята като огнен полъх.
— Скоро ще удари часът! — провикна се факирът. — Часът на наказанието или на подчинението! Ако и тази вечер мюсюлманите дръзнат да твърдят, че няма друг бог, освен Аллах, и то пред моята вдигната, отричаща го ръка, стиснатият ми юмрук ще ги порази с внезапна, мълниеносна смърт! Аз ще бъда гръмовержецът, а вие — мълниите! Те носят бели одежди, живеят в охолство! Заради тях вие сте обречени на глад, упадък и мизерия, затова стоите на най-високото стъпало на обществото. Трябва да сложим край на това възмутително положение! Или те няма повече да си продават фасоните пред нас, или вие ще ги смачкате с краката си, а каймата им ще хвърлите на псетата. Чак тогава нашите добри богове ще отворят очите на гиковара и той ще ви изкаже своята признателност, загдето сте му дали такъв велик пример, и ще ме провъзгласи за ваш предводител в борбата срещу мюсюлманите. Да, аз ще ви поведа към унищожението им и към богатата плячка!…
Подстрекателствата на факира, досущ пламтящи въглени на омразата, се сипеха върху тия хора на грабежа и кървавите разправи. Всеки затворник, чувайки тези страстни призиви, се изправяше на крака и скърцаше със зъби, като да бе пробуден от изгаряне с огън. А факирът, протягайки лявата си ръка — единствената, която можеше да движи, продължаваше:
— Изчакайте до следобедната им молитва! Тогава се нахвърлете връз тях като тигри върху плячката си!
Затворниците взеха да клякат един подир друг, като запазиха привидно спокойствие, подобно на почиващи си пантери, но през притворените им клепачи проблясваха пламъчета на полусдържана ярост. Бяха повече от триста на брой, в очакване на плячката. Насреща им двайсетина мюсюлмани се готвеха за молитвата си в пет часа следобед.
Най-уважаваният измежду тях беше един беловлас старец, когото наричаха Хаджията. Той бе арабин по произход, с орловия профил и с правилните, аристократични и изтънчени черти, присъщи на тази раса. Бялата брада подсилваше благородството на лицето му. Близо до него седеше една облечена като момче девойка, която и най-добрите й приятели не можеха да различат и даже не подозираха, че това „момче“ е единствената наследница на един от най-великите мюсюлмански принцове в Индия, когото гиковарът бе свалил от престола. Девойката бе прелестна, кръшна, неподправено, но вълнуващо хубава. Никой не устояваше на нежния, проникновен поглед на черните й очи.
Беловласият старец се държеше към девойката като към свой син и я представяше така. След като бе наблюдавал коварните ходове на факира пред затворниците, Хаджията предвиди бурята, която той подготвяше и дръпна настрана своя така наречен син:
— Мариам — му каза той, — струва ми се, че факирът ще насъска срещу нас проклетите си псета-неверници. Не бива да позволите да се заличи името на ония благородници, от чието потекло сте самата вие. Затова, щом ви дам знак, ще се подслоните при сахиб французина, сиреч при капитан Сюркуф, така несправедливо тикнат в този затвор заедно с другарите си и то след корабокрушение. Този сахиб, макар и чужденец, е великодушен лъв, който ще ви защити. Ако аз умра, той единствен ще може да ви върне съкровищата на вашия баща, дълбоко скрити в пещерата Синпуриан, пътя за която познаваме само вие и аз. Ще му предложите половината от богатството. Той е честен човек и ще ви предостави другата половина. Ако ви обикне, омъжете се за него… Той ще детронира гиковара, за да се възцари заедно с вас на престола на вашите прадеди, но след като отстрани узурпатора.
Сълзи като бисери се изтърколиха по дългите клепки на принцесата.
— Аз оставам при вас — му каза тя. — Така повелява моят дълг.
— Вашият дълг — възрази Хаджията — е да продължите един славен княжески род и да отмъстите за баща си, като се омъжите за човек, способен да вдигне цяла армия със среброто, скрито в Синпуриан и да превземе Барода Със същата тази армия.
Сетне, като видя, че факирът се запътва към него, добави:
— Вървете при сахиб Сюркуф, но не му казвайте, че сте девойка, до деня, когато станете господарка на съкровището. Вслушайте се в съвета на един мъдър и благоразумен старец! Не забравяйте този съвет!
И съвсем лекичко, но с непреклонна твърдост, той се отдалечи от принцеса Мариам. Мюсюлманите се бяха вече събрали за молитва; счуваха се яростни викове:
— Никаква молитва! Никаква молитва!
А факирът, който пристъпваше напред, повтаряше този вик. Хаджията вдигна аристократичната си ръка, изправи палец току пред изсъхналата ръка на своя противник и оповести бавно и тържествено:
— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!
Понесе се вик ужасен, предан, жесток, раздиращ въздуха, същинска буря от ревове на диви зверове, която разтресе из основи стените на затвора: „На смърт! На смърт!“
И тази глутница от зверове в дивашки, неудържим порив, се втурна вкупом срещу мюсюлманите. Под този страховит натиск мюсюлманите бяха повалени като тръстики от порой. За няколко мига те бяха удушени, разкъсани, изпомачкани в собствената си кръв. Без никакво оръжие! Нокти деряха като куки, зъби отхапваха човешка плът, ръце удушаваха, колена и крака изтърбушваха. Истинска оргия на убийството! Ужасни хрипове се понесоха към небето и тръпчив мирис на човеци-зверове, похотливо-жадни за кървава плячка, изпълни затвора.
Ненадейно от килията си изхвръкна група френски моряци начело със Сюркуф, техния капитан, попаднал в затвора след корабокрушение, породило някакви дипломатически усложнения. Мариам се втурна и коленичи пред Сюркуф.
Той я отстрани с ръка.
Едър като гигант, с лъвска сила, с дълги, падащи на раменете рижи коси, с чело, разделено от застрашителна бръчка колкото конска подкова, която му придаваше страшен израз, със сиво-зеленикави искрящи от вътрешен плам очи, Сюркуф се провикна с гръмовен глас към своите моряци:
— Напред!
И той устремно изхвърча навън, следван от моряците, които бяха въоръжени с отломки от изпотрошени походни легла. С един само скок, капитанът се озова сред бушуващата тълпа на убийците; разтрошавайки черепи с юмрука си, той покри земята с тела, по които газеше, докато накрая се насочи право към факира. Стигна до него и с рязък замах строши тази стърчаща властна ръка, която падна като отсечена; после, с чудовищен напън, грабна фанатика с двете си ръце и го метна над тълпата, тялото описа голяма дъга, падна с главата надолу върху паветата и мозъкът бликна от черепа.
След тази екзекуция, Сюркуф размаха страховития си юмрук, изби двайсетина разбойника и разпръсна всичко живо пред себе си. Човек би рекъл, че някакъв гигант прегазва джуджета. А пък моряците от своя страна се биеха с такъв устрем, че за няколко минути мюсюлманите бяха спасени от нападението. Но от тях бяха оцелели само десетима, между които и Хаджията, изпаднал в несвяст.
В този миг пазачите на затвора — взвод от редовни войници и офицер — проникнаха в двора; затворниците бяха се изпокрили в килиите. Скръстил ръце, с високомерен поглед, Сюркуф очакваше да бъде разпитан. От четиринайсетгодишна възраст той бе започнал да пътува до Индия и говореше на индустанско наречие като местен жител.
Ужасен от смъртта на факира, тази свята личност, офицерът попита:
— Кой го уби?
— Аз! — гордо заяви Сюркуф.
Офицерът поклати глава и каза с убеждението на човек интелигентен, когото трудно могат да излъжат:
— Сахиб Сюркуф, вие сте славен моряк, но ми позволете да ви дам един добър съвет. Намерете си отрова час по-скоро!
— Защо? — попита Сюркуф.
— Защото всеки, който убие факир, бива хвърлен на тигъра пред целия народ, струпан в арената на Барода. При такива случаи, застрашеният от подобна участ предпочита да глътне смъртоносна отрова.
— Аз обаче — Отвърна Сюркуф — предпочитам да се преборя с тигъра.
— Сахиб — обясни офицерът, — срещу тигъра вие ще разполагате само с едно копие. Няма случай досега осъден на смърт да е убил тигъра с копието.
— Нищо! Тогава ще бъда изяден! — каза Сюркуф.
Офицерът се поклони с възхищение и продължи разпита с ориенталското спокойствие на индус-фаталист.
След като чу думите на корсаря, принцеса Мариам му целуна ръка и непринудено се провикна:
— О, сахиб! Защо да се мъчите от зъбите на тигъра! По-добре глътнете отрова!
— Млади момко — отвърна й с усмивка Сюркуф, — подлец е оня, който се самоубива, за да избегне някаква опасност или болка!
Изричайки тази великолепна мисъл, Сюркуф влезе в своята килия, където пренесоха и полуживия Хаджия. Старецът агонизираше. Оставаха му няколко минути живот. Беше се посъвзел, но толкова незабележимо, че приличаше на смъртник, съживен за миг от задгробен полъх. Той бе привършил земните си дни, но някаква свръхестествена воля все още го изтръгваше от лапите на смъртта. Когато Сюркуф се приближи до него, старецът избистри мисълта си с нечувана сила и прошепна тихо, но заповеднически на обкръжаващите го:
— Да остане само сахиб Сюркуф!
Всички излязоха, освен капитана, който се наведе над поклонника.
Без да губи нито миг, старецът впи безжизнен поглед във френския корсар и каза:
— Сахиб, вие сте почтен, честен, великодушен, храбър и силен. Аз имам вяра във вас. Чуйте ме внимателно! Аз съм на прага на смъртта, затуй хем съзирам нещата на живота, хем прониквам в отвъдното. Върху челото ви чета благородство, а в сърцето ви — искреност. Аз съм пазител на една голяма тайна, а това ще рече, че съм неин господар. Желая да поверя тази тайна на вас, защото съм уверен, че не ще злоупотребите с нея.
Умиращият се вглъби в себе си, а след малко пак подхвана:
— Гиковарът свали от престола моя раджа, султана на Гачар. Но за тази история ще ви разкажат моят син и други мюсюлмани. Минутите ми са преброени и затова бързам. Гиковарът победи моя султан, сиреч моя раджа благодарение на предателството на двама негодници, които вече са се продали на англичаните. Днес единият е министър на гиковара, а другия — негов генерал. Те именно наредиха да ви хвърлят в затвора. Може би някой ден очите на гиковара ще се отворят за козните на тия престъпници. Още преди битката, която реши съдбата му, моят ражда скри на сигурно място съкровището си. Вие знаете, че в Индия единствената монета в обръщение е сребърникът. Моят господар закопа сребро на стойност сто милиона рупии и то в пълна тайна. Тази тайна знаем само аз и моят син. Богатствата се спотайват в пещерата Санпуриан, до която ще ви заведе синът ми. Пренасянето се затруднява от това, че среброто е много тежко. Трийсет килограма, колкото може да вдигне един носач, възлизат само на осемнайсет рупии.
— Това представлява приблизително четири хиляди френски франка — каза Сюркуф.
— Тук именно се крие трудността — продължи старецът. — При няколкото си пътувания дотам съм успял да пренеса само стотина хиляди рупии, нищо повече. Тази сума е внесена във френската банка в Пондишери на името на сина ми. Вие ще я изтеглите, за да си помогнете за откриване на съкровището. Ако сполучите да го пренесете, дайте половината на дъщерята на Гачарския раджа, единствената оцеляла душа от семейството му.
— Къде се намира тя? — попита Сюркуф.
— Ако не откриете съкровището, безполезно е принцесата да знае за моята заръка. Но ако успеете да го намерите, тогава синът ми ще ви заведе при нея.
След като се бе съвзел за кратко време, старецът бързо започна да агонизира. Той с усилие хвана ръката на Сюркуф и го помоли:
— Закълнете се, че няма да тормозите сина ми, за да разберете преждевременно къде е принцесата! Закълнете ми се в името на Аиса, вашия пророк, когото ние тачим като велик пророк, предшественик на Мохамед! Закълнете ми се, че ще дадете на щерката на моя господар половината от съкровището!
— Заклевам се в Христа и в честта си! — каза Сюркуф.
— В честта… — прошепна умиращият.
— Да, в честта, защото свещеникът може да ни освободи от клетвата в Бога, но никой не може да ни отърве от клетвата в честта.
— Да… знам… спомням си… френските моряци са такива. Отивам си в мир… Ако… ако… обикнете принцесата, вземете я за жена. Свалете от престола гиковара и…
Старецът издъхна. Сюркуф промърмори:
— Съкровище… Принцеса… Престол… А пък ме хвърлят в лапите на тигъра… Явно, че поклонникът не знаеше тази малка подробност. Инак не би ми поверил своята тайна.
Накрай си каза:
— Тъй или инак, нямам друг избор освен копието!
В този момент се появи отново офицерът, придружен от длъжностно лице; след тях нахълтаха и войници.
— Сахиб — каза длъжностното лице, — идваме да ви оковем и да ви отведем към арената. Утре в лапите на тигъра вие ще изкупите престъплението, което извършихте, като убихте един факир!
— Ами ако убия тигъра? — попита Сюркуф.
— Тогава, сахиб, ще бъдете помилван и ще спечелите благоволението на гиковара. Но това би означавало, че сте покровителствуван от боговете, а пък…
— Това исках да знам! — се провикна Сюркуф, като протегна ръцете си, за да му сложат белезниците.
Тъмничарите си свършиха работата. Принцеса Мариам се хвърли разплакана в нозете на корсаря.
— Не плачи, малкия! — й каза с усмивка Сюркуф. — Още не съм умрял!
Длъжностното лице повдигна рамене.
— Ами кралският тигър! — обади се момчето.
— Ще му дам да се разбере какво значи републиканец! — отвърна му Сюркуф. — Аз може да умра, ама и той ще пукне!
Всички ахнаха от учудване.
— Приятелю — обърна се Сюркуф към принцесата, — ако не се върна жив, ще попиташ моя лейтенант какво ми е доверил баща ти… Разбра ли?
— Сахиб — обяви длъжностното лице, — гиковарът нареди да бъдете пренесен с кола, за да избегнете хулите на простолюдието.
— Много мило от негова страна… По-късно ще му се отплатя със същото… — каза Сюркуф.
Той не можа да се сбогува с другарите си, държани под око.
Качи се в една покрита кола, теглена от бързоноги волове. Ескортираше го взвод гвардейци. Сюркуф бе откаран в арената.
През нощта, която последва деня на убийството на факира, глашатаите на гиковара, възседнали коне и придружени от факлоносци, съобщиха, че на другия ден на арената Хагур ще се състоят битки със слонове и битка на тигър с един престъпник. Гласовете на кралските вестоносци дълго отекваха над огромния град.
Околовръст обширни предградия образуват търговския град с двеста хиляди жители, многобройни пазари и приятни павилиони в изящен стил, ала едноетажни. Това бе така нареченият дървен град.
Опасан с крепостни стени, заобиколеният от предградията каменен град, наброяващ сто и петдесет хиляди жители и то без армията, е подслонил благородниците, богатата буржоазия и двора на раджата. Две огромни улици, пресичащи се в прав ъгъл, образуват четири квартала, в единия от които е резиденцията на Раджата. Там ще видите безброй палати, чиито позлатени фасади, боядисани в ярки багри, са особено живописни в своята поредица додето поглед стига. Долният етаж, яко иззидан с камъни, има само една желязна врата. От нея тясна стълбичка над рова извежда в помещението на стражата.
Там винаги има войници на пост. Онези, които не носят караул, заемат останалата част от етажа. Всеки благородник, всеки богаташ си има въоръжена охрана, отговаряща на имотното му състояние и на положението му в обществото. Когато излиза, го ескортират конници. Избухне ли война, той застава под знамето на гиковара начело на собствения си въоръжен контингент. Тази феодална организация може да сбере в защита на раджата повече от сто хиляди души.
Всички жилища, даже дворецът на раджата, са построени по един и същи образец. За да стигнеш до тях, трябва да се изкачиш по тясна стълба, винаги охранявана от стража. Бахратската аристокрация, която узурпирала от мюсюлманите Барода и цялото кралство, е толкова войнствена, толкова размирна, че всеки дворец е превърнат в крепост.
Горните етажи са обитавани от прислугата, като най-скъпо платената живее най-нависоко; върху терасата са построени на открито, за прохлада, няколко етажа леки беседки. В тях живеят господарите и като птици гледат отвисоко на света.
Такъв е прославеният град Барода, едно от чудесата на света, такъв беше той през лето 1791-о.
Градът се пробуди, за да се изпълни с радостни възгласи. Всички говореха за предстоящото празненство. След битката със слоновете, в лапите на тигъра щял да бъде хвърлен някакъв „сахиб фаранги“, корсаря Сюркуф, известен вече из цяла Индия. Той бил много доблестен морски вълк, същински рицар, ала убил факира и трябвало да си получи наказанието!
Махратите произхождат от едно войнствено до свирепост пастирско племе. Макар да живеят в общество на най-изтънчена цивилизованост, те са съхранили своя вкус към безчовечните, кървави борби на арените. Ето защо двубоят между човека и тигъра представляваше зрелище, от което никой не можеше да се лиши.
Пък и щеше да има „совари“, което означаваше, че гиковарът ще измине пътя до арените в пълна тържественост, ескортиран от армията.
Градът бе празнично украсен със знамена, улиците — с гирлянди от цветя, стените — покрити с коприна и килими. Простолюдието беше се пременило като за празник. Барода набързо бе придобила фееричен вид. Не след дълго кортежът на благородниците тръгна към Двореца, за да заеме полагаемото му се място в шествието. Вестоносци крачеха пред всяка една от групите на благородните фамилии, тържествено надуваха фанфарите, украсени с драперии, а след това на всеослушание огласяваха имената и заслугите на своя господар.
А той, господарят, възседнал буен жребец, беше с чалма на главата, украсена със сирфег, сиреч златна плочка, доказваща най-знатен произход. Следваха го конниците му, а зад тях — впрягове от по четири бели, гърбави волове, с позлатени рога. Воловете теглеха колесниците, наречени рати, които имат леки, изящно изработени сенници като кубета със завески, зад които седят на закрито благородничките. Красиви робини в облаци от розов муселин, седяха или стояха на стъпалата на колесниците и раздаваха усмивки на всеки, който им подметнеше ласкава дума за хубавите им очи. Пеши стражи охраняваха колесниците, докато се движеха сред прекомерно възбудените тълпи.
Ненадейно се разнесе топовен гръм. Шествието започваше. Начело вървеше авангардът, съставен от шест слона — огромна, тежка, неудържима маса, която непременно би смазала тълпата, ако тя не се отдръпваше, за да й стори път. Сетне следваше редовната войска, съставена от две дивизии, въоръжени като европейските войници. Тези части бяха обучени й командувани от авантюристи, предимно французи, между които имаше и няколко много доблестни офицери.
После се зададоха прекрасните арабски ескадрони на спахиите на гиковара. Тяхната вярност към династията се предаваше от баща на син, а това ги правеше много опасни за противниците им. Те бяха чудесни ездачи, въоръжени със саби и дългоцевни пушки, носеха бурнуси, а на главите си — кърпи с навит върху темето вълнен кордон. Офицерите им напомняха принцовете от Хиляда и една нощ.
Следваше полската артилерия, охранявана от мускетари и войници с алебарди, а подире й — планинските оръдия, теглени от камили.
Сетне се появи бляскавата махратска кавалерия, по феодални групи, а най-накрая — хиляда и двеста войници-пешаци, нещо като опълчение за потушаване на бунтове и охрана на крепостните стени.
Най-подир шествието се изниза и се развя кралското знаме, носено от благородник, покачен на един слон с богато извезано покривало. Ескортираха го рицарите-гвардейци с ризници, брони и щитове, въоръжени с позлатени копия и ятагани, чиито дръжки бяха богато инкрустирани с драгоценни камъни.
Шумна музика възвести появата на гиковара. Огромни цимбали и чудовищно-големи тупани, носени от слонове, загърмяха ритмично, с нечувана сила. Оркестърът, който вървеше пеша, свиреше кралския марш — примитивна песен на пастирите-махрати.
Големите феодали, принцовете, висшите сановници на кралския двор, интендантите на конюшните, до един покрити с перли и брилянти, ситнеха на конете си пред слоновете, натоварени с гиковара, дъщерите му, фаворитката, министрите, принцовете по рождение и първосвещениците. Вълшебна феерия, ослепителен дъжд от припламващи светлинки през дима на тамяна, изгарящ бавно в кадилниците за благовония.
Арената, представляваща грамаден квадрат, бе вече пълна. На едната й страна кралският двор, висшите сановници и благородници образуваха от горната до долната част на седалките истински водопад от искрящи скъпоценности. На останалите страни на арената живописно и безредно се бе настанила другата част от населението, главно тази от по-висшите касти. А навън върху могили пръст се бяха стълпили зрителите от по-нисш ранг. На едно възвишение бяха докарали стадо слоници, за да възбужда мъжкарите в борбата.
Щом чу шума на фанфарите, множеството затихна.
Звуците на ловджийските рогове и тромпетите отстъпиха на благородните инструменти от храмовете. Всички висши духовници станаха и развяха знамето на своята секта. Върховният първосвещеник се изправи и прочете присъдата. Отвориха се две срещуположни врати. От едната излезе тигърът… На прага на другата се появи Сюркуф. Настъпи дълбоко мълчание. То сякаш позволи да се долови продължителната тръпка, която разтърси безбройните зрители.
Да, тигърът беше наистина кралски! Глава като на чудовище, туловище — огромно, вълнообразно, чудно гъвкаво, протягащо се върху четири огромни, могъщи лапи, въоръжени с нокти, досущ остри ханджари. Жълтите му очи сияеха като разтопено злато, а магнетичният им поглед пронизваше като с нажежени до бяло игли тръпнещите зрители.
Преди да стане палач, този тигър е бил човекоядец. Така се наричат ония тигри, които, лакоми за човешко месо, си го издирват и не се спират пред нищо, за да си го доставят.
Заслепен само за миг от слънчевата светлина, тигърът застана неподвижно в своето великолепие, за да подуши миризмите, които се носеха от тълпата на зрителите. После постепенно се поразмърда и силно плесна с опашка по хълбоците; ноздрите му изпуснаха мощна струя въздух по посока на Сюркуф. Бляскавите му очи се втренчиха в него. Той изпръхтя с голяма сила, после ужасяващо изръмжа три пъти и пристъпи напред с горда походка.
Дотогава безучастен, Сюркуф пое с решителна стъпка към дивия звяр, като кръстоса магнетичния си поглед с неговия. Долетя продължителен шепот на удивление, който се засили, когато тигърът, изненадан от това неочаквано поведение, спря отведнъж и се просна на земята.
Сюркуф все повече се приближаваше към своя противник, без да откъсва поглед от него, хипнотизирайки го досущ като звероукротител; от памтивека е знайно, че окото на човека има голямо въздействие върху дивите зверове, но едва в наши дни това се доказа и научно. Тигърът бе закован на място. Сюркуф забави крачка. Тигърът не се помръдна.
Гробна тишина завладя арената, когато дръзкият моряк стигна на разкрач от тигъра.
Разколебан, дивият звяр се надигна бавно-бавно, като да се отърсваше от някаква тежка вцепененост. Да, явно се готвеше за скок… Ала Сюркуф, връхлитайки с дивашки викове и бесен порив, изненада раздвижилия се тигър и с двете си ръце заби копието между ребрата под лявото му рамо, като прободе сърцето и дробовете на дивия звяр. Тигърът, с копие в туловището си, направи невероятен скок нагоре, а после тежко се строполи на земята, започна да се гърчи, да хърка, да повръща кръв и накрая издъхна.
Дълбок потрес задуши гласовете на зрителите. Кралският тигър бе загинал! Човекоядецът бе убит!
А корсарят-фаранги, изтръгнал копието от безжизнения му труп, си поемаше дъх — горд и спокоен, с окървавена ръка, подпряна на дръжката на копието! Така изправен и неподвижен, той изпъкваше с цялата хубост на телосложението си на антична статуя.
Гиковарът вдигна десница и даде сигнал за възторжени овации, като произнесе високо своето „браво“ на местния език.
Всички придворни станаха от местата си. Понесоха се френетични възгласи, които бързо се сляха с грохота на гласовете вън и вътре в арената — грохот, който не спираше и се повтаряше като гръм от мълнии при страховита буря. Това бе поздравът, който народът и войската изпращаха на победителя.
Сюркуф стоеше в очакване! Един паж, пратеник на гиковара, дойде да го вземе и да го отведе при владетеля. Всички погледи бяха впити в корсаря, всеки искаше да го чуе. Морякът поздрави раждата, като наклони копието си към него.
— Сахиб фаранги! — обърна се към него гиковарът. — Вие явно сте под покровителството на боговете.
— И на копието ми! — допълни Сюркуф, като се усмихна.
— Вашата победа ви осигури свободата, ала храбростта ви заслужава награда в знак на моето възхищение към вас. Какво бихте си пожелали?
— Желая моите моряци и задържаните мюсюлмани да бъдат освободени още днес от затвора!
Гиковарът даде заповед и един офицер, придружен от кралския вестоносец, тръгна начаса да пусне на свобода пленниците.
— Какво желаете да ви подаря? — попита гиковарът.
— Това копие и кожата на тигъра!
— Такива хубави трофеи са нещо много, но то не стига!
Гиковарът свали от врата си една огърлица с едри перли, която сама по себе си представляваше цяло състояние, и я поднесе на героя. После го покани да седне от дясната му страна и нареди в чест на Сюркуф да се устрои борба между два носорога. Тълпата радостно заръкопляска; кралят заповяда да проснат кожата на тигъра като килим под краката на победителя. Фанфарите отново загърмяха и двата носорога бяха насъскани един срещу друг. Битката им бе кръвнишка и жестока. Два противника се нападаха с такова настървение, че единият умря прободен от рога на другия, който пък издъхна от изтощение.
След носорозите дойде редът на двата слона, които първо се бият един с друг, а после с хора, наречени слонари.
Фанфарите засвириха гръмко. Появиха се два грамадни слона откъм двата срещуположни входа. Преди още да се огледат, те, разтрепервайки земята под тежестта си, се втурнаха един към друг, удряйки се с чела и бивни. Посъвзеха се от ударите и се биха докато по-слабият, победен, се измъкна и побягна. Тълпата възнагради победителя с одобрителни викове. Слонът вдигна хобот и поздрави с дрезгав, но победоносен рев слониците на хълма.
Тогава от едни тесни дупки, пробити в стените на арената под трибуните, влязоха слонарите. В дясната си ръка едните носеха нещо като камшик, другите — копие, а в лявата развяваха парче червен плат. В някои от дълбоките ниши, през които не може да мине слон, стояха войниците-фойерверкаджии, със запалени фитили в ръка, готови да ги пъхнат под хобота на слона и да го прогонят, ако някой слонар изпадне в беда.
Ловджийски рогове и олифанти дадоха знак на слонарите да започнат със слона оная игра, с която тореадорите подхващат борбата с биковете: същата пъргавост и смелост, удари, нанесени със същата ловкост, но криещи още по-голяма опасност, побягване и изчезване на слонар, преследван чак до нишите и тесните дупки, неописуема ярост на гигантско животно, подгонено от джуджета. При тези жестоки игри понякога се случва човекът да бъде грабнат от хобота на слона, а после да бъде изхвърлен на трийсет метра височина и стъпкан под краката му.
Но ето че фанфарите отекнаха гръмко, фойерверкаджиите подплашиха слоновете и те хукнаха да бягат. Прибрдха ранените и убитите и засипаха с пясък връвта на арената. Всеобща радост настъпи, когато гиковарът даде съгласието си да се проведе играта Накика-кусти, което ще рече бой с железни шипове.
Ето какво представляваше този бой: борци-професионалисти, въоръжени с железни ръкавици със стоманени шипове, се разкъсват един друг, докато единият от двамата бъде повален. Махратите обожават това кърваво зрелище.
На арената излязоха петнайсет двойки борци, които по даден от ловджийските рогове знак, ловко и храбро започнаха да се нападат един друг. Тази страховита игра съдържа елементи от изкуството на фехтовката. Под умелите удари на ръкавиците със стоманени шипове във въздуха полетяха парчета човешко месо. Кръв обагряше голи рамене и гърди. Гиковарът наблюдаваше с огромно удоволствие тази сцена.
— Как намирате моите борци? — попита той Сюркуф.
— Смятам — отговори корсарят, — че те се бият по женски.
Гиковарът се удиви.
— Защото ноктите са оръжието на жените — допълни Сюркуф.
— Да, но това са стоманени, а не женски нокти.
— Така е, но и стоманените нокти не са особено полезни. Голият юмрук нанася много по-голямо зло. Аз например, не се боя от подобни измишльотини.
— Та нима бихте могли да победите без железни ръкавици някой от моите борци?
— Разбира се! Ще го поваля за по-малко от десет минути! — каза Сюркуф.
Гиковарът се замисли дълбоко.
Борбата свърши, превързаха ранените, натовариха някои от тях на носилки и фанфарите дадоха знак за края на игрите. Тълпата се втурна навън, за да не изпусне завръщането на шествието. Армията очакваше в боен ред да потегли отново. Гиковарът пожела да му бъдат представени френските моряци и ги покани да се качат заедно със Сюркуф на един от слоновете, за да вземат и те участие в кортежа.
Преминаването на корсаря по улиците на Барода напомняше истински апотеоз: всички му хвърляха цветя, обявяваха го за свръхчовек, най-силен между хората, божествен любимец на Брама. Безучастен към подобна раболепна популярност, Сюркуф промълви на своя лейтенант:
— Предпочитам да командвам шепа храбри моряци, нежели тази робска сган. Сега чак разбирам защо ордите на Тамерлан са поробили триста милиона индуси!
— Но нали махратите освободиха от мюсюлманите столицата Барода? — вметна лейтенантът.
— Да, защото мюсюлманите се бяха изнежили, а махратите бяха недодялани планинци, които не се бояха от смъртта.
— Сигурно е така — отвърна лейтенантът. — Макар че тук лично аз се чувствувам по-добре, отколкото в затвора.
Хубаво момче бе това деветнайсетгодишно лейтенантче. Започна като юнга на един военен кораб, където се пообразова и изучи корабоплаването. Благодарение на достъпа си до корабната библиотека получи няколко отличия и много млад си извоюва офицерско звание.
Поизтънчил се покрай офицерите, духовит, весел, безгрижен, истински моряк, този тъмнокос младеж имаше хитрия поглед и нежните черти, които се харесват на жените. Много дързък, но с мек характер, той излъчваше някаква жизнерадостна храброст. Сюркуф бе казал веднъж за него:
— Мисля, че той повече от мен презира смъртта!
Те двамата живееха като братя, обичаха се тъкмо заради разликата в характерите си и се уважаваха заради безстрашието си. Малко преди да пристигнат в двореца, младият лейтенант разкри какво вълнува душата му:
— Кажи ми, капитане — попита той — не мислиш ли и ти като мен, че днешният ден няма да приключи преди да бъдем покорени от някоя и друга хубавица?
— Ех, скъпи… — каза му Сюркуф — на мен сега ми предстои такова невероятно покоряване, че никаква принцеса не може да ме съблазни. Ще ти разкажа по-късно за какво става дума!
— Жалко! — каза Бренвил.
И остана замислен в продължение на пет минути, което за него беше необичайно много.
Пред вратите на двореца се появиха двама конника-паж и вестоносец, и отведоха Сюркуф и моряците му в една къща, напусната от господарите си, но още пълна с прислуга. Явно беше дворец на благородник, заминал да заеме поста си на губернатор в някоя от провинциите и оставил слугите си да пазят дома му.
— Сахиб — каза пажът, като настаняваше Сюркуф в стаята му, — чувствувайте се тук като у дома си! Гиковарът нареди да се отнасяме към вас като към принц.
Веднага поднесоха закуска — една за двамата офицери, а друга — за моряците. Сюркуф и лейтенантът му се изкъпаха с вода с дъх на розово масло, а после седнаха на масата; хапнаха от индийските ястия, пийнаха персийски вина и най-вече от прословутото ширазко вино.
— Ей богу — възкликна Сюркуф — тук нищо не липсва!
— Липсват само жени! — установи Бренвил.
Тъкмо в този момент на терасата се яви един прислужник, който поздрави любезно и каза:
— Господа, една стара вдовица, която при това не е от най-бедните, желае да говори с вас.
— Не може ли да дойде утре? — попита Сюркуф.
— Моля те — каза Бренвил, — пусни я да се качи горе! Убеден съм, че старицата има да ни съобщи нещо важно.
— Добре! — каза Сюркуф.
И позволи на индуския слуга да доведе жената.
Старата вдовица беше мюсюлманка и следователно не подлежеше на браминските правила на вдовството. Тя се поклони на двамата офицери, увери се, че няма кой да подслушва и като се приближи до тях, каза съвсем тихичко:
— Господа, утре на връщане от аудиенцията при гиковара ще срещнете една колесница с позлатен купол, зад чиито завески ще съзрете две от най-високопоставените принцеси на кралския двор.
— Млади ли са? — попита Бренвил.
— Млади и много красиви! — отговори вдовицата.
— Започвам да ставам любопитен! — промърмори младото лейтенантче.
— Утре, щом падне мрак, ще дойда пак. Ако двете принцеси са ви харесали, ще ви отведа при тях. Те ще бъдат щастливи да вечерят с вас, за да им разкажете за своите приключения.
— Чудесно! — каза Бренвил.
Без да прибави нито дума, старицата се поклони и се оттегли най-достолепно, както го изискваше нейното положение.
— Започва се! — провикна се радостно Бренвил. — Отвличат ни!
— Ами ако принцесите са грозни?… — запита, смеейки се, Сюркуф.
— Тогава ще им кажем, че сме дали обет за целомъдрие — отвърна Бренвил.
И той отпуши бутилка шампанско, защото изпитваше нужда да се позамае.

* * *

Призори на другата утрин по улиците на Барода мина вестоносец, който вървеше на коня си пред един слон, и се провикваше:
— Сторете място на кралския слон!
В тези слънчеви страни, където се почива от десет часа сутринта до пет подиробед, всички стават преди изгрев-слънце.
Времето призори е вълшебно. Хората, наизлезли вече навън, се скупчваха почтително край вестоносеца и се питаха кои ли са тези честити смъртни, които слонът щеше да заведе в двореца на интимен сутрешен прием. Никой не се съмняваше, че гиковарът е изпратил слугите си, за да доведат негови приятели. Нали пажът, седящ на гърба на слона, се използуваше от владетеля винаги за такива цели?
Междувременно вестоносецът, щом стигна до двореца, обитаван от двамата французи, даде знак на водача на слона да спре; пажът слезе бавно по стълбичката от гърба на слона и влезе в двореца. Осведоми се дали двамата френски господа са станали и след утвърдителния отговор изпрати човек да попита дали са готови да го приемат. Двамата моряци го посрещнаха на терасата.
— Господа — каза младият мъж на име Джернадор, след като спази изискванията на учтивостта, — моят господар, гиковарът ви моли след закуска да заповядате при него, за да присъствате на едно състезание по борба. Подобна чест той оказва само на най-добрите си приятели.
— Чест, за която ние сме му особено признателни! — каза Бренвил.
Този паж му се нравеше.
— Колко време ни давате да закусим?
— Приблизително един час — каза пажът.
— А вие какво ще правите през това време?
— Ще се поразходя… Ще ида до пазара…
— Че защо не закусите с нас?
Пажът се зарадва искрено на поканата.
Десет минути по-късно те гаврътнаха по чаша шампанско и разговорът се оживи. Пажът се убеди, че двамата моряци са искрени и почтени люде и им се довери напълно.
— Капитане — каза той на Сюркуф, — вие може би не знаете, че махратите, завладели Барода, били най-обикновени планински пастири. Ето защо тукашният раджа гордо носи титлата гиковар. Преведено това означава пазач на говеда. Ако речете да почешете някой изтънчен махратски благородник, та дори самия гиковар, ще усетите, как изпод кадифето, коприната и златото ще ви лъхне на груба селска кожа. Заради туй не се чудете, че раджите на Барода са така пристрастени към борбите. Всяка заран, борците премерват сили пред гиковара, който пък след това се преборва с победителя.
— Естествено, накрая гиковарът излиза победител — допълни Бренвил.
Пажът се усмихна и без да отговори на това умозаключение, подхвана отново.
— Не вярвам този път да ви е поканил, само за да видите, как ще победи. Сигурно има и нещо друго предвид.
— Че какво ли ще е то? — попита Сюркуф.
— Сахиб, нали вие казахте, че железните ръкавици, с които се биха ония състезатели, наместо да подсилват, отслабват ударите ми.
— Разбира се! — потвърди Сюркуф.
— Тъкмо затова гиковарът е страшно озадачен. Решил е да се състезава лично с един от атлетите, за да ви докаже, че тези телесни упражнения не могат да бъдат отречени. Изглежда, че той тайно желае да ви види как ще се преборите с гол юмрук срещу стоманена ръкавица!
— Горко на оня с ръкавицата! — каза Сюркуф, усмихвайки се самоуверено.
— Вие действително ли смятате, че може да излезете победител? — попита с удивление пажът.
— Все едно да се съмнявате, че тази бутилка е вече празна! — намеси се Бренвил.
— В такъв случай гиковарът ще бъде наистина поразен.
— Нима в Барода никога не са чували за английските боксьори? — попита Сюркуф.
— Те не само се бият, ами се пребиват — потвърди Сюркуф. — А пък вашите състезатели са принудели да вдигат нависоко ръцете си и да намаляват силата на удара, докато разкъсат кожата на противника. Измислено математически, те губят повече време да нанесат своя удар, отколкото да избегнат този на противника. От друга страна, те не знаят как да избягват правите удари на бокса. Сигурен съм, че няма да бъда засегнат от състезателите, а напротив, аз ще ги засегна. Мой учител беше един ирландски матрос, дезертьор от английската флота, който преди шест години дойде да плава на моя кораб, и който и досега е с мен. Оттогава насам съм се усъвършенствувал напълно, и то с истински професионални боксьори по време на един мой престой в Америка. Мога да ви уверя, че не изпитвам никакъв страх.
Когато слязоха на улицата, гвардията им отдаде почести, докато се качваха на носилката. При пристигането им в двореца двамата корсари бяха посрещнати с радостни възгласи. Джернадор преведе новите си приятели през лабиринт от дворчета, коридори, сводести проходи с яка зидария, огромни блокове от пясъчник, стоварени един връз друг, за да устояват на всякакъв оръдеен залп.
Из целия път се натъкваха на подвижни крепостни мостове, решетки, капани, покрити с подвижни дъски. Сводовете бяха пробити от дупки, през които галериите можеха да се обсипват с гранати, да се излива вряла вода, гореща пепел и разтопена смола върху обсаждащите крепостта.
— Възхищавам се на толкоз предпазни мерки — каза Сюркуф. — Достатъчно е обаче министър-председателят, главнокомандуващият и зетят на гиковара да са привърженици на англичаните, и с гиковара е свършено. Тогава цялата тази отбранителна система ще се окаже непотребна.
— Сахиб капитане, вам се полага да изтъкнете това свое съображение пред гиковара.
Стигнаха до терасите. Раджата бе вече сред своите борци най-добрите в цяла Индия. Облечен беше семпло — с бял панталон, бяла риза и късо бяло сетре — всичко от памук. Беше по чехли, обути на бос крак.
Край гиковара стоеше млечният му брат Калиро — махратски селянин, син на селянин, но аристократ като всеки чистокръвен махрат. Облечен бе също като брат си. Гиковарът пристъпи с благосклонна усмивка към двамата французи, стисна им ръка по европейски и им каза:
— Добре дошли! Считайте се за гости не на един раджа, а на обикновен махратски благородник, равен вам и ваш приятел.
Гиковарът даде знак с ръка. Борците застанаха в две редици и всеки избра своя противник. Победените бяха отстранени от състезанието и борбата продължи, докато остана последният победител.
Гиковарът бе следил етапите на състезанието, отбелязвайки грешките, защото тактиката е особено важна в борбата с разперена ръка. Той несъмнено бе добър познавач на играта — когато влезе в схватка с победителя, за двамата корсари стана ясно, че атлетът се брани тъй енергично заради стоте рупии награда, която щеше да получи, ако повали своя съперник, раджата. Ала гиковарът притежаваше опасна издръжливост и дълбоки познания за играта, тъй че не след дълго атлетът бе повален и раменете му докоснаха земята.
Сюркуф и Бренвил поздравиха раджата за победата, докато робите попиваха потта му и го разтриваха.
И тогава Сюркуф, изпреварвайки тайното желание на раджата, му каза:
— Вчера ви подхвърлих, че се наемам да победя един от вашите „тигри“ в човешки образ, и то с голи юмруци. Искате ли да видите как ще стане това?
— Ами ако „тигърът“ ви разкъса? — възрази гиковарът. — Той няма да ви пощади, а раните от стоманените му шипове са много тежки.
— Бихте ли го повикали — попита Сюркуф. — Ще ми позволите, нали, да го предизвикам на двубой?
— Добре! — съгласи се раджата.
И покани бореца да дойде. Той дотърча, нагласяйки железните си ръкавици. Сюркуф мигом се разсъблече, оставяйки само по панталон. Прекрасният му торс на Херкулес Фарнезки се открои с цялата си красота, от която гиковарът остана възхитен.
Въртейки се около Сюркуф, борецът с железните ръкавици се опита да го изненада. Но корсарят, спазвайки правилата на играта, се въртеше на пети, за да се предпази. Противникът му направи няколко опита да го удари, но те бяха предотвратените изключителна точност, от което „тигърът“ на раджата побесня и удвои атаките си. Но ненадейно се строполи на земята — юмрукът на Сюркуф се бе стоварил между двете му очи.
— Ако го бях ударил в черния дроб или в корема, човечецът щеше да умре! — каза Сюркуф.
Раджата — възхитен и убеден напълно — обяви, че боксът превъзхожда „грифадо“-то. Той помоли да му се обяснят надълго и нашироко принципите на играта, следейки с висша наслада нагледните уроци на Сюркуф.
— Сахиб капитане — каза най-накрая раджата, — вие би трябвало да останете в моя двор. Аз ще направя от вас богат и могъщ владетел. В замяна на това вие ще ме научите да се боксирам!
— Бих бил много щастлив да приема вашето предложение — каза Сюркуф, — ала не забравям нито за миг, че Франция е в борба с Англия и че аз трябва да взема участие в тази борба. Но мога да ви оставя наместо мен оня ирландски моряк, който бе мой учител по бокс.
— Чудесно! — зарадва се гиковарът.
— Обаче — поясни Сюркуф, — той е заклет враг на англичаните, а вашият зет, вашият пръв министър и вашият главнокомандуващ ще го предадат на тях, така както се опитаха да предадат и мен.
— Заклевам се в Тримурти и в Пара-Брама, баща на всички богове, че вашият матрос ще бъде тачен и уважаван!
— До деня, когато и вие самият бъдете предаден на англичаните.
— Калиро, какво говори капитанът?
— Истината! — каза Калиро.
— Защо казвате, че англичаните са мои врагове, след като те са врагове на моите врагове и се бият против тях? — провикна се гиковарът.
— За да се обявят най-накрая и против вас. И то след като подкупят маса предатели наоколо ви! Планът на англичаните е от прост по-прост: те сеят вражди и разцепление между раджите, за да подчинят ту един, ту другиго. Те ще ви изядат като портокал, резенче по резенче. А онези от вашите съветници, които подпомагат англичаните, са платени от тях. Такъв е великият подход на дипломатите на английския крал. Ако вашите съветници не са подкупни, всички ще ги сметнат за глупци, а това за държавните мъже е по-лошо, отколкото да ги нарекат безделници.
Гиковарът си мърмореше: „Резенче по резенче“. Този израз го беше поразил. Ала Бренвил, комуто се искаше да разпръсне мрачните мисли на гиковара, като блесне пред него, му каза с усмивка:
— Моят приятел Сюркуф ви показа какво значи бокс, но има и друго едно изкуство, твърде ценено в нашата марина. То се нарича френска ловкост. Един само човек и то невъоръжен, може да срази десетима противника!
— Десетима ли? — попита учуден гиковарът.
— И повече! Хайде! Сложете ме в центъра на игрището и подредете около мен всички ваши борци. Заповядайте им да ме хванат на всяка цена, като ми нанасят удари без да се замислят! Ще видите какво ще стане?
Раджата наблюдаваше с дълбоко удивление този младок, който, поне външно, не приличаше на атлет.
— Опитайте, раджа, опитайте! — подканяше го Бренвил.
Гиковарът най-сетне се реши. Всеки един от борците, същински колоси, можеше на бърза ръка да се справи с младеж като лейтенанта. Те го обкръжиха, но той, след като хвърли горната си дреха, се провикна весело към тях:
— Внимавайте!
В мига, когато се втурнаха към Бренвил, гиковарът се провикна:
— Давам хиляда рупии, ако го хванете!
Но като се преметна през глава с невероятна бързина, понесен неудържимо от устрема на цялото си тяло, Бренвил проби обръча, поваляйки с ритници трима души. После връхлетя като хала върху други трима борци и ги просна на земята, нахвърли се с наведена глава върху останалите противници, като едновременно ги дърпаше за краката и им нанасяше удари с глава в долната част на корема. Накрая се изправи и се поклони на раджата, като каза:
— Готово!
Гиковарът не можа да скрие удивлението, което напираше в гърдите му, и засипа Бренвил с възторжени похвали.
— Да можехте поне вие да останете при мен! — продума с тъга раджата.
— За ваше щастие мога да ви оставя наместо себе си едно моряче-провансалче, което е още по-чевръсто от мен! — успокои го Бренвил.
— И кога ще мога да разполагам с двамата младежи?
— Още днес! — обеща Сюркуф.
Гиковарът нареди да повикат пажа Джернадор и му заръча:
— Върви да проводиш господата до дома им. Те обещаха да ми изпратят двама моряци. Ще ми ги доведеш и ще ми ги представиш след подиробедната почивка!
— Ваше величество — каза Бренвил, — нали се разбрахме, че ще закриляте нашите моряци от всемогъщата английска клика във вашия двор.
— Ще ги закрилям… като себе си… — каза раджата, като си повтаряше приглушено: „Резенче по резенче“. Да, тази мисъл го беше поразила.
Двамата корсари на свой ред бяха измити и разтрити и се сбогуваха с гиковара, радвайки се на неговото благоволение и уважение. Докато слизаха по стъпалата на двореца, Сюркуф сподели с Бренвил:
— Мисля, че пооправихме малко работите на Франция!
— А сега да оправим нашите! — рече Бренвил.
Сюркуф не разбра смисъла на думите му и го изгледа въпросително.
— Забравихте ли за принцесите! Нали ще има сгледа!
Сюркуф си спомни за посещението на старата вдовица.
Пажът Джернадор се усмихна.
Много хубаво момче беше този млад паж — с лице изящно, одухотворено и усмихнато, излъчващо несъмнена аристократичност. Беше много дипломатичен и дискретен, когато се налагаше, и бъбрив, когато желаеше да заплени някой по-изтъкнат царедворец. Притежаваше такт и усърдие, винаги знаеше кому и за какво да говори. Беше принц, но беден принц. Ала не се терзаеше — уверен бе, че пътят му ще го изведе нагоре по обществената стълбица!
Красиво бе името, което носеше. Това име баща му обезсмърти, борейки се против англичаните в защита на своето княжество, като загина героично, с оръжие в ръка. Сирачето му бе приютено от гиковара, който веднага го обикна.
Той бе последният потомък на Джернадорите и се наричаше Джернадор-Халиф. Вярно, не беше махрат, но по майчина линия се родееше с гиковара, при когото бе избягал след разорението на фамилията си. Такова бе житие-битието на пажа, който изпращаше до дома им двамата корсари.
Гиковарът бе подготвил изненада за двамата французи: когато се качиха на кралския слон, за да ги отведе вкъщи, те откриха в паланкина две кожени торби с разкошни подаръци и двайсет хиляди рупии. Джернадор-халиф, малкият паж, попита:
— Какво е мнението ви за гиковара?
— Великодушен и щедър! — каза Сюркуф.
— Ох, господа! — каза младежът. — Колко жалко, че нямате възможност да останете в Двореца.
И Джернадор-халиф обясни на двамата моряци политическата ситуация в страната.
— Мразя англичаните — каза той. — Но виждам, че и вие ги ненавиждате. Затуй ще си позволя да разкрия пред вас някои поверителни неща, като разчитам на вашата лоялност.
— Ние сме лоялни докрай! — рече Сюркуф.
— Как да си обясним — попита Бренвил, — че зетят на гиковара, неговият министър и главнокомандуващият образуват триумвират, подкрепящ англичаните? Нима са подкупени от тях?
— Господа, моето положение, бъдещето и дори животът ми зависят от това раджата да не бъде свален от трона си. Обаче подозирам, че тия тримата искат да свалят гиковара, за да възкачат на престола генерала, след като приемат онова, което англичаните наричат протекторат.
— Какво ли ще спечелят от всичко това? — попита Сюркуф. — Те вече заемат най-висши постове и с изключение на генерала, не биха могли да направят по-голяма от сегашната им кариера.
— Дворцови интриги! — поясни Джернадор. — Женски истории.
— Ах, ах! — каза Бренвил с най-жив интерес. — Жени, значи! Виж ти колко привлекателна била политиката на Барода! А хубави ли са тези дамички?
— Едната от тях, принцеса Джелина, дъщеря на гиковара, е висока, кръшна, прелестна и стройна като палма. Никой мъж не издържа милувката на нейния поглед! Когато се разхожда, коприната на тоалетите й се нагъва на вълни, на вълни, а когато се излегне на дивана си, формите й се очертават така съблазнително, че мъжете стават неудържими.
— Черноока ли е? — попита Сюркуф.
— Да! — отвърна пажът. — Вие по мургавичките ли сте?
— Много ми допадат!
Пажът се усмихна и попита Бренвил:
— И на вас ли?
— И на мен!
— Две чернооки ви трябват, значи!
— Нима принцесите са две на брой! — попита зарадвано Бренвил.
— Да, другата е принцеса Сурвана, братовчедка на дъщерята на гиковара, сиреч племенница на раджата. Тя е дребничка, възхитително стройна и пъргава, духовита и красива. Само дето е рязка и дори остра като бръснач към онези, които не обича. С една дума — не цепи басма никому, даже на гиковара, който и прощава всичко, защото му е забавна.
— Значи принцесите са в дъното на заговора на тримата висши сановници срещу гиковара? — попита Сюркуф.
— Да — отвърна пажът. — Заради туй принцеса Джелина бе омъжена за принц Барташи, голям велможа, но винаги мрачен, намусен и ревнив. Той притежава остър усет и за най-малката обида, преглъща я, но после подмолно и жестоко си отмъщава. Затуй може би жена му е невярна.
— И с право! — вметна Бренвил.
— Но принцът е на друго мнение. Той не смее да се оплаче на гиковара, а още по-малко — да накаже съпругата си, но си отмъщава на изоставените й любовници, понеже принцесата ги сменя доста често.
— Значи убива бившите й любовници, така ли? — попита Сюркуф.
— Да… убива ги… несъмнено… — рече пажът. — А някои просто изчезват. Такава съдба сполетя гвардейския капитан и младия поет.
След това Джернадор продължи с тайнствени нотки в гласа си:
— Знаете ли, аз мисля, че принцът наема убийци сред тугите, тъй като те са служители на бога на смъртта, един от троицата на Тримурти. Ние признаваме само един бог — Пара-Брама, сиреч безкрая, източника на нещата, неуловимата същност на човека, началото на всичко, проявило се в Тримурти или в божествената троица е Брама, или миналото, вторият — Вишну или настоящето и третият — Шива, бога на смъртта или на бъдещето. Култът на Шива е породил сектата на тугите. Те убиват жертвите си, като ги удушват, премятайки през врата им свещената кърпа. Умиращият не се мъчи дълго. Тия туги избиват маса народ, особено сред чужденците и пътниците. Труповете изчезват безследно, без никой да се сети за пътника. Минал-заминал, както се казва. Сектата има силна организация, с всемогъщи и страшно коварни ръководители. Ако тугите осъдят на смърт някой керван, от него ни знак, ни следа. За отбелязване е, че тугите са фанатици — убедени са, че вършат благочестиво дело, като принасят жертви на бога на смъртта. Въобразяват си, че убийствата увеличават заслугите им и вярват, че след смъртта ще преминат в по-висша каста.
— Чувал съм май за тия туги — каза Сюркуф, — но не съм допускал, че са тъй многобройни и опасни.
— Сахиб, ако случайно тугите решат да ви осъдят на смърт, и в миша дупка да се скриете, пак ще ви намерят и убият. Та те имат съгледвачи на всяка крачка!
— Нима и в Барода има такива разбойници? — попита Бранвил.
— Намират се, и то доста!
— Но щом съпрузите на принцесите се обръщат за помощ към тугите, значи имат връзка с тия убийци.
— Не! Те прибягват до услугите на друга една секта, която им служи за посредник. Това е сектата на поклонниците на Кали, богинята на кървавата смърт. Членовете на тази секта се сбират ежегодно на голяма религиозна церемония, при която ги закачат за мускулите на гърба, бедрата и ръцете по железните куки на едно огромно колело. Завъртват с все сила колелото и телата увисват надолу, докато мускулите се скъсат и нещастниците падат встрани, където умират начаса.
— В подобна секта никога не ме търсете! — заяви убедително Бренвил.
— Тъй като никого не убиват, а изтезават само себе си, тия хора се радват на известно снизхождение, та открито проповядват своето учение и даже минават за светии. Но никой не се съмнява, че между техните водачи и водачите на тугите съществуват тайни връзки. Твърде възможно е поклонниците на Кали да посредничат между съпрузите на принцесите и удушвачите!
В заключение пажът каза със сериозна загриженост:
— Ако случайно получите любовни писъмца от принцесите, което не е изключено при тяхното поведение, отваряйте си очите на четири, особено ако писъмцето е от принцеса Сурвана! На ваше място бих си тръгнал веднага, преди още на принцесите да им е хрумнало да изпроводят някоя проскубана дърта сводница, носителка на парфюмирани писъмца.
— Ами ако тази дъртуша е идвала вече при нас?
— Тогава ще ви посъветвам да офейкате веднага!
Сюркуф обмисляше, как да постъпят, когато вниманието му бе привлечено от някакви викове; една от дворцовите каляски, теглена от бързоноги волове с позлатени рога и боядисана в синьо гърбица, върху която бе поставено кубенце със завески, притулващи високопоставените госпожи, тръгнали на гости или на баня, се беше сблъскала с друга каляска, съвсем близо до кралския слон, който носеше френските офицери. Колелата се бяха преплели, а каляските — спрели на място.
Водачите си разменяха ругатни. Скочили от стъпалата на дворцовата каляска, хубавиците-робини помагаха на две госпожи да слязат. В суматохата високопоставените дами забравиха да се забулят, а Джернадор каза на двамата корсари:
— Ето ги двете принцеси-дъщерята и племенницата на гиковара! Благодарение на тази щастлива злополука можете да ги огледате отвсякъде.
Бренвил подскачаше от радост. Сюркуф си оставаше сериозен и оглеждаше двете млади жени с привидно спокойствие, на което би завидял даже един ориенталец. Принцесите хвърляха скорострелни погледи и многозначителни усмивки към двамата корсари и едва накрая решиха да се забулят. Каляските бяха оправени и поеха в обратна посока.
— Виж ти каква чудновата злополука! — каза пажът, като се засмя.
Но веднага след това благоразумно смени темата на разговора.

* * *

Принц Барташи пушеше на терасата си. Зловеща бе тази личност — особено днес, когато едва сдържаше гнева си. Досущ като граблива птица, с мъничка глава, синкавозелени очи, мършав врат и дебнещ израз на лицето, той беше в очакване. Не след дълго се появи министър-председателят, който пък наподобяваше чакал — много хитър, явно жесток към дребната плячка и лаком за едрата. Той се поклони, седна до принца и попита тихо:
— Викали сте ме!
— Току-що получих един доклад — каза принцът. — Нашите две хубостници май са си нагласили тайна срещичка за тази вечер!
И принцът разказа за посещението на старицата, за злополуката и срещата от оная заран, тресейки се от ярост, от която трепереше и гласа му.
— Добре! — изрече спокойно министър-председателят. — Много добре! Това най-сетне ще ви принуди да издадете заповед за убийство на двамата фаранги, които тази сутрин ни разобличиха пред гиковара като предатели. Добре че с нас е Калиро, млечният брат на раджата, инак тия двама негови любимци като нищо ще ни хвърлят в краката на слона-убиец, който екзекутира заговорниците.
— Гиковарът току-виж се досетил кой е в дъното на нещата!
— Няма да се досети, ако двамата моряци бъдат убити от метежниците-отмъстители за смъртта на факира.
— Виж, това е чудесно хрумване! Ала населението се отнася твърде възторжено към двамата корсари и надали ще ги нападне и убие!
— Достатъчни са няколкостотин смели мъже, а ние знаем къде да ги открием — каза министърът и добави многозначително: — Доведох ви Крипулан, водачът на поклонниците на Кали. Ще си поприказвате ли с него?
— Да влезе! — рече принцът.
Въведоха първосвещеника на калистите. Той поздрави смирено двамата високопоставени благородници.
— Крипулане — попита го принцът, — досещаш ли се за какво си тук?
— Да, сахиб… Заради двамата фаранги… Можем да се вдигнем на бунт тази вечер… Точно когато отиват на тайната срещичка.
— Колко ще искаш за бунта?
— Колко ще искате! — поправи го Крипулан. — Има и други хора, на които ще трябва да се плати!
— Да… Да… Разбирам… Сумата ще стигне за… твоите познати, нали?
— Вярвам, че ще стигне. Впрочем, както ви е известно, те не работят само за пари. Имат и други подбуди, за да ви… служат…
— Добре! Имаш моята честна дума и тази на министър — председателя… предай за нашия разговор на твоите познати!
— Разбира се! С ваше разрешение веднага ще предам!
— Върви, Крипулане, а после ми съобщи, дали са се съгласили.
Останали насаме, съпрузите на принцесите си размениха по един мрачен поглед.
— Никога ли няма да свършат тия наши истории? — попига принцът. — Ако заговорът успее, ще мога най-сетне да накълцам с ятагана си тази моя жена, дето така ме разиграва!
— Очаквам всеки момент — утре може би — решението на заговорниците. Метеж на север! Метеж на юг! Метеж на изток и на запад! Метеж навред! Ако Барода също се разбунтува, гиковарът ще се види принуден да остане в града, а нашият съюзник, главнокомандуващият, ще остави бунтът да се разрасне, като го контролира през пръсти. Ние ще останем тук и ще предадем на въстаниците една от портите на двореца. — Чак след като убием гиковара, дъщеря му, племенницата му — и цялото му котило, ще повикаме англичаните. Едва тогава, под британски протекторат, ще бъдем спокойни, могъщи, ще си отдъхнем и ще се радваме… на верността на жените ни.
Двамата се разделиха, напълно убедени, че още същата вечер ще се отърват от съперничеството на двамата корсари.
Не след дълго Крипулан се върна в двореца на принц Барташи, който го прие начаса. Поклонникът на богинята Кали сияеше.
— Като те гледам, се досещам, че идеш с добра вест — каза принцът.
— Да… Съгласиха се!… Още тази вечер двамата фаранги ще идат на оня свят.
— Този път — възкликна принцът — ще бъда отмъстен!
На добър час!
И в радостта си той украси врата на Крипулан със скъпа огърлица, след което го изпроводи.


Глава втора
САЛДАНАЗАР, ГОСПОДАР НА ТУГИТЕ

Една от най-вълнуващите страници в историята на Британска Индия е откритието, което направил един от резидентите на Нейно Величество кралица Виктория в двора на гиковара. А резидентът просто открил съществуванието на тугите.
Някой си Ферингеа бил хванат на местопрестъплението, след като удушил с копринена кърпа богатия търговец, с когото пътували заедно. На индийските пазари състоянието на този Ферингеа се изчислявало на два милиона рупии. Той бил щедър, обичал разкоша, вървяло му в живота. Грабежът не можел да бъде подбуда за престъплението му. След разпита отхвърлили идеята, че Ферингеа бил подтикнат от омраза или завист.
Ала британският резидент въпреки всичко останал озадачен. Обладани от някакъв изконен страх, индусите не смеели да споменат за ужасното братство на удушвачите. Накрая един полицейски чиновник, мюсюлманин по вероизповедание, пръв дръзнал да каже на резидента:
— Ферингеа е тук! Обещайте му, че няма да го убиете и той ще направи признания, от които ще ви настръхнат косите!
Резидентът последвал съвета, заклел се в Библията, че ако Ферингеа направи пълни признания, ще го накажат само със заточение на някой остров в английските колонии, гдето да се радва на богатството си и на относителна свобода. След клетвата обвиняемият завел резидента в парка на резиденцията и като тропнал с крак по земята, рекъл: „Копайте тук!“ Разровили пръстта и открили стотиците трупове на последните жертви на удушвачите.
Ферингеа обяснил йерархията на посветените от това братство и техните функции: едни били предизвестители, определящи какви престъпления трябва да се извършат, други подготвяли самите престъпления — приспивали с разни напитки и еликсири нещастниците и ги предавали на фансангара (удушвача). На най-горното стъпало на тази стълбица стояли свещениците, преподаващи на фансангарите изкуството да удушават безболезнено, тъй като Шива, богът на смъртта-освободителка, не повелявал жертвата да бъде измъчвана. Единствена Кали, богинята на кървавата смърт, била жестока.
Всеки божи ден почнали да откриват подземни скални храмове, за които никой и не подозирал преди разкритията на Ферингеа.
След неговите показания във всички индийски градове били организирани комитети със специални пълномощия за извършване на разкопките, както и военни съдилища. Хиляди туги били арестувани и екзекутирани, без оглед на общественото им положение и благосъстояние.
Тугите са навред — великолепно организирани, изпълняващи заповедите без да му мислят — с нечувана подчиненост и фанатична преданост, особено сред по-нисшите класи. Досега са имали само един предател — Фарингеа.
Над свещениците стоят жреците, които са светски високопоставени лица, занимаващи се обикновено с търговия. Наричам ги светски за по-голяма яснота, тъй като те не живеят в храмовете, а са в тесни контакти с деловите среди, което не им пречи да са първосвещеници на смъртта.
И тъй, водач на тугите в Барода бе един търговец, чиито кервани обхождаха всички пътища, докато корабите му браздяха всички морета. Веднъж при някакво бедствие, когато хазната била опразнена, а хората в Барода и цялото кралство измирали от глад, когато се надигал бунт, а на останалата без заплата арабска гвардия не можело да се разчита, един чутовно богат търговец на име Салданазар се явил в двореца, за да предложи на раджата огромна сума, с която да плати на войските си. Малко подир това, пак с негова помощ, пристигнали конвои с ориз и гладът престанал. От този тъй дълго чакан ориз Салданазар натрупал огромни печалби.
Той никога не поискал от гиковара да му върне заема. Но пък спечелил и получил доходи от монополните си права! Ето защо, макар и от търговската каста, Салданазар минаваше за един от най-влиятелните велможи.
Впрочем той обитаваше един усамотен дворец, където не приемаше високопоставени лица, за да не забележат в какъв неподозиран разкош живее. Обикаляше на гърба на своето муле многобройните си кантори и там посрещаше видни клиенти, защото играеше на едро. Проявяваше великодушие в сделките, беше прозорлив и съобразителен, та умееше да подпомогне и даже да спаси човек от разорение и по този начин печелеше пламенни привърженици.
Външно изглеждаше още млад, беше висок и строен, с изящни черти на лицето. Престорената, винаги предразполагаща усмивка, прикриваше постоянния блясък в очите с прекомерно разширени зеници като при дивите зверове.
Салданазар познаваше силата на своя поглед и умееше да го притули с дългите си свилени клепки. Навън той бе голям чаровник, но щом се затвореше в двореца си, цялото му същество се променяше. Неизменната усмивка изчезваше, приветливата маска на лицето му ставаше двулична и жестока, погледът заблестяваше с гневен пламък, а думите му зазвучаваха високомерно и властно. Жестовете ставаха резки, налагаха безпрекословно подчинение като при абсолютните монарси.
Салданазар седеше на терасата си. Погледът му, зареян подир някаква неосъществена мечта, изведнъж просветна.
— Най-после! — прошепна той.
Салданазар удари китайския гонг. Появи се мъж, облечен в бяло. По мастилницата, която висеше на хълбока му, по калъфката с индуски пера, хартия и пергамент, по печата и кутийката за восък, която висеше на врата му, не беше трудно да се отгатне, че той е писар от подкастата на брамините.
Известно е, че в Индия обществото е разделено от памтивека на наследствени касти; синът не може да упражнява друг занаят, освен този на баща си, а който се отлъчи от кастата си бива анатемосан и верски, и граждански.
След брамините и писарите идват войните, а след тях — търговците. Това е средната каста. Слизате надолу по стълбицата, минавате през занаятчиите и стигате до кастата на слугите с безкрайните им подразделения. В Индия готвачът не може да работи като метач, перачът не би склонил за нищо на света да стане носач на паланки. На туй се дължи безчетният брой слуги на един само господар. Но платата им е толкова нищожна, че те не го разоряват. Петнайсет франка на месец, без храна и квартира, е прилично заплащане, защото индиецът живее с по четири су на ден.
И все пак в кастово отношение писарят стоеше по-високо от господаря си. Ала при тугите кастата няма такова огромно значение, когато рангът е спечелен с полезни услуги. Затуй Салданазар беше първосвещеник, и писарят, сиреч секретарят му, пристъпи към него с най-смирен поклон, като да го боготвореше.
— Сиаво — каза му Салданазар, — измислих най-сигурния начин да се справим с фарангите. За да отидат на среща с принцесите, те неизбежно ще минат по уличката на Слоновата кост. Нали там живееше един от нашите братя?
— Да, господарю!
— Трябва да изрежем с трион едно голямо парче от някоя стена, която да бутнем щом французите минат под нея. Ако натиснем с лост горната й част, стената ще се срути и ще смаже двамата фаранги.
Тази операция не изглеждаше толкова сложна, тъй като в малките улички, постройките бяха паянтови. Стените на тамошните къщи имат дървен скелет, на отделни плоскости. Между гредите се слагат тухли или кирпич. Ако гредите се отрежат с трион и ако ги разклатиш откъм горния им край, отвътре навън, плоскостта може да падне мигновено и да затрупа някой минувач. Писарят размишляваше.
— Сахиб — промълви той, — вашият гений ви е вдъхновил прекрасно, ала обмислихте ли всичко докрай? По този начин фарангите няма да умрат от свещената кърпа.
— Нима за нашата кауза не е достатъчно покровителството на министър-председателя?
— Вярно, вярно…
— Трябва да знаеш, че работейки в полза на министър-председателя, ние служим и на нашия бог.
— Вие винаги имате право, господарю!
— Ако стената не се срути и французите се измъкнат — продължи Салданазар, — нашият брат Калагар, дърводелецът, дето ръководи работата, ще бъде удушен начаса, а пък ти ще прекараш три години в подземията на храма в Анкигир.
Секретарят изтръпна.
— Тъй или инак — подхвана пак Салданазар, — ти ще можеш да изкупиш липсата си на разум и бдителност, като предизвикаш суматоха сред тълпите в случай, че фарангите не бъдат затрупани. Ако всички се разкрещят: „Смърт на убийците на светия факир!“, корсарите пак ще бъдат удушени.
— Разбрано! — каза секретарят, като направи поклон.
— Тръгвай и нека Шива те закриля!
През целия ден майсторът-дърводелец Калагар работи старателно и неуморно заедно с група работници, членове на сектата. Те подготвиха рухването на стената, която щеше да смаже двамата французи. Накрая групата се вмъкна тихичко при търговеца на слонова кост. Сиаво, секретарят на Салданазар, напусна споменатата къща, след като подготовката привърши. Междувременно друга група емисари предадоха заповедта за акцията на близо триста туги, които щяха да изиграят важна роля в покушението. Малко преди здрач всичко бе готово и Сиаво уведоми за това своя господар. Салданазар се качи на терасата и впери поглед към улицата на Слоновата кост.
С падането на нощта градът се забули в мрак. Ала разширените зеници на Салданазар досущ като гледци на тигър имаха свойството да пробиват пелената на мрака. Той зачака неподвижно — като звяр, дебнещ плячката си. Към десет часа през нощта дочу някакво пропукване, а след миг — глух шум от удар на грамада о друга грамада. Малко по-късно долови яростни възгласи, ужасени викове, кънтящи удари при ръкопашен бой — изобщо някакъв невероятен ропот се понесе във въздуха… Нестихващо вълнение бе разтърсило цял един квартал на Барода. То бавно затихна и лека-полека след суматохата се възцари мълчание.
— Фарангите са мъртви! — прошепна Салданазар с жестока усмивка и силно въздъхна.
Стената се бе срутила точно връз капитан Сюркуф и неговия лейтенант и то в момента, когато, водени от старата пратеница на принцесите, двамата моряци се бяха запътили за среща и минаваха по улицата на Слоновата кост.
Само че се случи нещо съвсем неочаквано. Знайно е, че понякога при рушене на къщи, изпод кирките и лостовете на майсторите падат цели стени, без да се разбият. По същия начин въпросната стена, широка четири метра, при падането си се удари о съседната къща. Но по-голямата част от мазилката и тухлите, стегнати между дебелите и по-тънките греди, не се разби. Ето защо двамата моряци и старицата се отърваха само с няколко драскотини, защото се бяха озовали под нещо като свод. Ако стената се беше раздробила върху им, те щяха да бъдат затрупани и размазани на пихтия. Но те веднага побягнаха и излязоха изпод свода.
Сюркуф разбра, че са спасени. Макар да нямаше време за размисъл или за оглед, корсарят усети безпогрешно, че върху него и приятеля му е извършено покушение. Но когато видя, че неколцина мъжаги се задават от съседната улица и преграждат пътя им, той разбра, че ще има и бой. Откъм друга уличка се появи нова група. Понесоха се викове, призоваващи към смърт.
Моряците носеха на пояса си по два пистолета и по една сабя — страшната абордажна сабя на нявгашните корсари. Сюркуф предаде своите пистолети на лейтенанта си и му поръча:
— Върви след мен и прикривай отстъплението! Хвърли моите пистолети, след като изстреляш двата патрона, после стреляй с твоите и накрая размахай сабята.
Сетне, като същински Херкулес — буен и разгневен — той дръпна една греда, стърчаща наполовина от падналата стена. Превръщайки тази греда в стеноломна машина, той изпревари удара на тугите и връхлетя пръв връз тяхно те бяха триста на брой, настървени, решителни, въоръжени с ханджари, само срещу двама противника!
И все пак, още с първия удар Сюркуф повали десетина-дванайсет души. Той напираше ли напираше, унищожавайки тълпата, възправена срещу него. С четирите изстрела на пистолетите си лейтенантът повали четирима туги, след което започна да сече със сабята купчината тела. С присъщия си жесток фанатизъм и надменност, тугите се нахвърляха върху моряците, ту лазейки, за да ги хванат за краката, ту опитвайки се да ги заловят изотзад.
Дългата греда натежа на Сюркуф, и той с неимоверно усилие я метна срещу противника, поваляйки пред себе си пет-шестима туги и отблъсквайки двайсетина. После извади сабята и викна на лейтенанта:
— Атакуваме, без да се обръщаме назад!
И взе да вдига преграда от човешки трупове. Но явно започваше да се уморява. Унищожи петдесетина от нападателите, ала оставаха не по-малко от двеста, които отново закрещяха „Смърт!“ Внезапно битката утихна. Тугите се разбягаха с невиждана скорост и като птици полетяха по съседните улички. Взвод войници ги бе нападнал в тил. Да, най-ненадейно гарнизонът на един от съседните дворци бе долетял на помощ на двамата французи.
Ние вече обяснихме, че всеки махратски благородник поддържа своя лична гвардия, която командува по време на война. А ето че някой от големите крепители на короната бе чул от терасата си грохота на битката, и веднага бе хукнал с гвардията си да спре метежа. Защото в Индия за големците няма нищо по-опасно от това да позволят нарастването на народните бунтове. Виждайки, Че със Сюркуф се пердашат и хора от народа, гвардейците не се поколебаха да нападат без да се замислят. Последва паника и бягство. Големецът бе пристигнал своевременно, тъкмо когато двамата моряци вече трудно си поемаха дъх.
— Сахиб — промълви Сюркуф, като по френски маниер протегна ръка на махратския благородник, — аз съм ви безкрайно благодарен! Оставаме ваши, приятели на живот и смърт.
— Капитане — отвърна големецът, — аз нямах представа кому се притичвам на помощ, но се считам за особено щастлив, че съм помогнал именно на вас. Защото утре заран гиковарът ще бъде предоволен, че съм ви спасил и ще ме похвали пред целия двор. Струва ми се, че сте станали жертва на заговор!
— Първо стовариха върху нас цяла стена.
— Разбирам… — каза големецът.
Като благоразумен човек, обаче, той не отправи конкретно обвинение към никого.
— Сахиб — каза той, — ще пратя половината от моя взвод да ви придружава… Началникът на полицията е предупреден. Започва незабавно разследване на случая.
В този момент старата сводница, цялата побеляла от прах и вар, се приближи до Сюркуф и му каза поверително:
— Те ви чакат!…
— Ами охраната, дето ще върви с нас? — попита Сюркуф.
— Те ще ви придружат до моята къща! Нима на моята възраст нямам правото да приема двамина приятели? Никой не ще се досети кой ви чака под моя покрив…
— Да вървим! — каза Сюркуф.
Махратският благородник нареди убитите да бъдат струпани на куп и да бъдат доубити ония, дето не бяха успели да избягат. Да! Махратите никога не прощават.
— Щом се събуди утре — каза благородният махрат, — гиковарът ще види седемдесет и пет човешки глави, окачени на шиповете на позлатената му ограда. Той ще попита кой и защо е убил толкова хора. Ще му бъде отговорено, че капитан Сюркуф и неговият лейтенант са дали отпор на повече от триста нападатели! Гиковарът непременно ще поиска да ви види още същия ден!
И тъй като бе не само военачалник, но и хитър дипломат, махратският големец пошушна на Сюркуф:
— Ще чуете най-различни предположения за това кои са били нападателите ви. И да откриете точната следа, не показвайте, че я знаете. Особено в двореца на гиковара никого не обвинявайте. Проляхте достатъчно кръв, тъй че сте отмъстени!
— Благодаря, сахиб! — каза Сюркуф. — Ще запомня съвета ви дума по дума! Още веднъж благодаря и довиждане!
Благородникът заповяда на един от офицерите си да предвожда ескорта на двамата моряци.
— Смятам — рече Сюркуф, — че занапред ще си отварят очите на четири преди да ни нападнат.
— Ако нашите неприятели не осъзнаят, че имат греда в окото, значи изобщо имат слабо зрение — каза, смеейки се лейтенантът. — Бог ми е свидетел, добре ги подредихме!
— Да… но без този махратски благородник, щяхме да идем по дяволите!
— Стига вече! Нали всичко завърши благополучно!
Пристигнаха в дома на старицата.
Сюркуф благодари на офицера, подари му кесията си, за да раздаде пари на войниците, и двамата приятели влязоха в къщата на старата… дама.
Щом се озоваха в салона, видяха двете чакащи ги принцеси, които, зървайки опръсканите им с кръв лица, се провикнаха:
— Божичко, те са ранени!
— Не са! — увери ги старицата. — Бяхме нападнати, след като върху ни се стовари една стена, блъсната от невидима ръка; после връз нас връхлетя шайка от близо хиляда платени разбойници. Двамата фаранги се справиха с тях. Преброихме седемдесет и седем убити, чиито глави утре ще бъдат набучени на оградата на Двореца. Най-накрая Бархи Шаал, водачът на линтигурите, връхлетя с гвардейците си и прогони убийците. А сега ще ви оставя.
Двете принцеси едва я изчакаха да си тръгне, за да се хвърлят на врата на двамата офицери. Сюркуф прегърна Джелина, отнесе я като дете на една софа и й каза с усмивка:
— Приличаме на разбойници с тия петна от кръв и мазилка! Моля ви, скъпа принцесо, да ни позволите да се поизмием.
— Недей! — забрани му Джелина. — Така си много красив! Приличаш на огромен тигър, победил всичките си съперници, за да обладае тигрицата си, и се е втурнал към нея — горд, разкъсан, окървавен, но победител. — Ела! Ела!… — промълви тя, като стана.
Сурвана вече бе изчезнала с Бренвил.
Три часа по-късно двете любовни двойки си бъбреха оживено, пиейки шампанско, изтегнати по ориенталски пред мънички маси за ядене, обслужвани от глухонеми черни робини… Тия робини не знаеха ни да четат, ни да пишат, ни да говорят, та не можеха нищичко да издадат. Това бе едно от условията за дискретност, които старата господарка на къщата осигуряваше на своите капризни богати клиенти.
Искряща от жизнерадост, Сурвана подхвърляше истински фойерверки от духовити слова, които се разпръскваха и заслепяваха двамата моряци, очаровани от нейния заразителен плам. Но лека-полека някаква сладостна нега обзе сътрапезниците. Джелина бавно запя за прекрасните сънища на любовните нощи. Последните звуци на нежната, приспивна мелодия замряха на устните й. След миг хубавицата вече спеше в обятията на Сюркуф.
На разсъмване, събудени съвсем безшумно от робините, двете хубавици бяха отведени до банята, и след като бяха изкъпани, масажирани, облечени и забулени, една скромна каляска, теглена от бързи, яки волове, ги понесе към двореца. Изтощени от битките през деня, отмалели от любовните наслади, двамата моряци се отърсиха много късно от своята умора.
— Наближава пладне — каза им старицата. — Но вие не се безпокойте. Никой няма да посмее да ви нападне. Тук хората ви обичат, а и полицията бди над вас.
Двамата моряци похапнаха нещичко, благодариха на старата дама за грижите й и поеха по тесните улички. Усещаха главите си празни и се питаха дали всичко е било насън или наяве.
Салданазар не бе помръднал от терасата на двореца си в очакване на последните известия. Когато никой не се появи, в душата му се прокрадна съмнение. Дали пък фарангите не са се спасили?
Мудно и мъчително изтече още един час… Сиаво пристигна най-сетне — ранен, безсилен, окървавен, подкрепян от двама туги, и заразказва с отмалял глас какво се беше случило.
Салданазар изслуша вестителя, като се задъхваше от ярост и разкъсваше гърдите си с нокти. Сиаво занемя и припадна. Салданазар нареди да отнесат ранения и да доведат втория секретар. Той пристигна, поздравявайки господаря си с всички обичайни поклони.
— Малгари — каза му господарят с необичайно вълнение, — щом изгрее слънцето, главите на нашите ще бъдат набучени на шиповете на дворцовата ограда… От днес нататък двамата французи са осъдени на смърт. Нека най-добрите ни доносници се заемате тия мръсни моряци! Да вървят по петите им! А двама от най-добрите ни фансангари да бъдат в постоянна готовност! Налага се един-двама от нашите да постъпят на служба при тия проклети корсари, дето ще умрат удушени от свещената кърпа, ако ще би вдън земя да се скрият! Ще видят те, как се набират индийски моряци, за да се попълват корсарски екипажи. Нашите братя трябва да се явят при тях и да се зачислят към екипажите им!
И като заповяда на секретаря си да седне, Салданазар му продиктува инструкциите си. Когато свърши, погледът му на граблива птица засия от светлика на надеждата:
— Ние ще си отмъстим! — провикна се той. — Смъртта е разпростряла черните си крила над тия двама мъже! Съзирам вече на вратовете им смъртоносната синина от свещената кърпа!
След като отпрати секретаря си, Салданазар почна да се разхожда по терасата — досущ тигър в клетка, хвърлящ от време на време огнени погледи в пространството пред себе си. Разяждаше го неугасимият пламък на страстното желание за отмъщение.
На другия ден подир следобедната почивка двамата корсари, отспали си от зори до три часа след пладне, се изкъпаха и, вече отпочинали, се качиха на терасата, за да похапнат. Там те продължиха да си приказват за събитията от предишната вечер с интенданта на принц Нахарот. Всъщност те бяха настанени в двореца на този принц от интенданта, който ги прие гостоприемно. По някое време пристигна един от гвардейците на принц Нахарот. Вече обяснихме, че в тази феодална страна, всеки аристократ поддържа в дома си по-голяма или по-малка гвардия от собствени войници. Тъкмо такива бяха войниците, които в отсъствие на господаря си бяха поставени в служба на корсарите по изрична заповед на гиковара.
— Сахиб — каза гвардеецът, — един млад арабин, син на сиди Ел-Хадж, когото разбунтуваните разбойници убиха, моли за среща с вас.
— Чудесно! — каза зарадван Сюркуф. — Нека влезе!
И наистина, появи се така нареченият син на Хаджията (всъщност отгледаната от него принцеса), сиреч онова хубаво момче, познато на Сюркуф под името Мекрани. Беше дошло да навести своите приятели, фарангите, понеже бе потресено от събитията през миналата нощ. Занапред ние ще запазим мъжкото му име, без да се занимаваме с прелестната женска красота, която се спотайваше под мъжкото облекло.
И тъй, то поздрави по най-мил начин присъстващите и рече да целуне ръка на френските сахиби, както повелява индуският-обичай. Но Сюркуф любезно го възпря:
— Виж какво, скъпи — каза му той, — ти се намираш при французи. Затуй се отнасяй към нас като към французи и приятели. Стисни ни ръка, считай ни за свои по-възрастни братя и запомни, че ние не обичаме ориенталските превземки!
Мекрани се смути.
— Сега седни при нас — покани го Сюркуф.
И с един само жест отпрати всички слуги, намиращи се на терасата. Щом останаха само тримата — той, Бренвил и Мекрани, Сюркуф попита момъка:
— Защо идваш чак сега? Нали уж последното желание на баща ти беше да останеш при нас?
— Ами аз ще остана с вас, стига да ми позволите — каза момъкът. — Но вчера не посмях да дойда току-тъй изведнъж… Някакво свято чувство на уважение ми попречи да долетя при героите-французи. Чувствувах се толкова нищожен пред вас…
Сюркуф се разсмя.
— Скъпи приятелю — каза той, — зарежи тия навици да подсилваш нещата! Човекът е човек и нищо повече. Сам ще се убедиш, че ако дружиш със смели хора, и ти ставаш смел.
А сетне попита тихичко:
— Забрави ли вече за пещерата в Санпуриан и за принцеса Мариам?
— За какви принцеси и пещери говорите? — попита учудено Бренвил.
Приглушавайки още повече глас, Сюркуф каза на приятеля си:
— Искаш ли да чуеш една приказка от Хиляда и една нощ?
И му разказа за разговора си с Хаджията в предсмъртния час на старика.
— Бога ми! — възкликна Бренвил. — Каква смайваща история! Сякаш сън сънувам!
— Само че този сън съществува в действителност! — обясни Мекрани. — Аз съм виждал и пещерата, и съкровището!
— А ще ни заведеш ли да ги видим и ние?
— В най-скоро време, стига да е възможно! — отвърна Мекрани.
— Съкровище… Съблазнителна история!… — рече Бренвил. — Но приключението би било още по-приятно, ако знаехме коя е принцесата…
— Тя би трябвало да ме обикне! — обясни Сюркуф, като се смееше. — Ами ако се окаже по-лесно да завладея съкровището, нежели сърцето на принцесата…
— Сахиб капитане — каза Мекрани, като се изчерви, — за всяко женско сърце признателността и възхищението са двете врати, през които влиза любовта.
— Приемам предсказанието ти, че ще спечеля любовта й — каза Сюркуф, добавяйки съвсем сериозно. — Но дай да поговорим за пещерата, Мекрани. Нали каза, че си ходил вече там.
— Да, сахиб! Моят баща сиди Ел-Хадж ме е водил там неведнъж и всеки път сме натоварвали с рупии кораба, който акостираше до сами входа на пещерата. За една нощ пренасяхме на гръб толкова пари, колкото бе по силите на един мъж и едно дете. Така че, мога да ви заведа в Санпуриан, щом пожелаете.
— Колкото по-рано, толкова по-добре! — каза Сюркуф.
— Как смяташ, Бренвил?
— Съгласен съм, но смятам, че най-разумно е да отплаваме към най-близкото пристанище.
— То се казва Сурат! — каза Мекрани.
— На какво разстояние от това пристанище се намира Санпуриан? — попита Сюркуф.
— На два дни плаване при попътен вятър — каза младежът.
— Ами имаш ли поне малко понятие, как се управлява кораб?
— Не съм много як, но мога да въртя кормилото?
— Кога заминаваме за Сурат? — попита Бренвил, който обичаше бързите решения. — Ще наемем там една проа.
— Само че трябва да се предрешите, сахиби! — препоръча Мекрани. — Току-виж ви взели за индуси, ако ви чуят да говорите на индустани!
— Ще се предрешим още тук — рече Сюркуф — и ще се измъкнем без никой да ни усети.
— Ще ни помислят за… изчезнали. Като оня гвардейски капитан, дето изчезнал заедно с нещастния поет — каза Бренвил, смеейки се.
— Още по-добре! — рече Сюркуф и попита Мекрани:
— Къде бихме могли да се преоблечем като индуси, без да привлечем вниманието.
— При един мой братовчед — отговори Мекрани. — Той е от ония, които дължат на вас живота и свободата си. Утре по здрач той ще ви чака в усамотената си къща в края на града… Ваше задължение ще бъде само да вземете на заем от дворцовите гвардейци две униформи.
— Четири! — уточни Сюркуф.
— Още двама души ли ще вземете? — учуди се Мекрани.
— Двама, и то от най-верните! — каза Сюркуф. — Те са нашите матроси, сиреч братята ни по оръжие. Такъв е обичаят във френската марина — всеки матрос да си има за приятел друг матрос. Тия двама приятели се заклеват във вярност за цял живот. И братството им остава нерушимо даже ако единият се издигне в чин адмирал, а другият си остане обикновен моряк.
— Вашият опит е пребогат, за да не повярвам на словата ви — каза Мекрани, а сетне продължи. — Но понеже, ако тръгна с вас, биха могли да ме познаят, аз ще се преоблека като жена.
— Ех, че си хитър, мойто момче! — каза Бренвил. — Каква прекрасна идея ни даваш! А на гвардейците ще кажем, че вземам назаем униформите им, за да не станем жертва на някое нападение като вчерашното! — допълни той.
— Те ще ви повярват — увери ги пребледнелият Мекрани. — Цяла Барода разправя, че… на срещата, на която сте отивали, вие сте се харесали… на две най-високопоставени дами.
— Нарочно се пускат такива слухове, за да може при повторна среща тугите да ни нападнат отново, както им е обичаят, и да станем жертва на тия проклети удушвачи — рече Бренвил.
— Ама… — каза разколебано Мекрани. — Нали вие обичате тия дами…
— Ние обичаме всички хубави жени.
— Но може би ще съжалявате за тези?
— Ако дотогава не намерим други.
О, сахиби! Колко са прави ония, които сравняват французите с пеперудите. Тук у нас вашите сънародници се ползват със славата, че не могат дълго време да обичат една и съща жена. Много се опасявам, че малката принцеса ще бъде нещастна, ако обикне капитан Сюркуф.
— Виж какво, малкия — отвърна й сериозно Сюркуф. — Аз съм французин, но французин от Бретан, а бретонците са верни на всички свои клетви.
Мекрани погледна крадешком към Сюркуф и със задоволство прие тази принципна декларация.
На прага застана един гвардеец, който предупреди за появата си, като тропна с копие по едно от стъпалата на терасата.
— Сахиби, гиковарът ви изпраща своя паж Джернадор, който ви носи важно съобщение.
— Нека влезе! — каза Сюркуф.
— А пък аз ще изтичам до братовчеда, който ще ви приеме тази вечер — каза Мекрани, като побягна. — Ще дойда да ви взема привечер. Много ви моля да бъдете готови, сахиби!
И напусна терасата.
Джернадор се показа щастлив, че двамата му приятели са се спасили от явна гибел.
— Ах, сахиби! — възкликна той. — Каква неприятност! Но нали поне вие се измъкнахте от нея, а не последвахте съдбата на оня злощастен гвардейски капитан! Идвам от името на раджата да ви поднеса по един златен пръстен с брилянт! Вижте!
И постави две кадифени кутийки пред двамата моряци, след което ги отвори. Всеки един от брилянтите струваше поне двайсет хиляди рупии.
— Не забравяйте да ги сложите на пръста си утре, по случай тържествения прием, на който сте поканени от раджата.
— О, прием ли има утре… — каза Сюркуф.
— Да! Във ваша чест! Раджата ви моли да не напускате двореца тази нощ! Иска да ви повери на двама души, които ще ви придружават навред.
— Та тъкмо това… ще ни попречи… — не се стърпя да каже Бренвил.
И тримата се разсмяха.
— Ами двамата моряка, дето ги дадохме на гиковара? — попита Сюркуф.
— Раджата е много доволен от тях! — каза Джернадор. — Тази сутрин те започнаха да му дават уроци на терасата. Той е просто очарован.
— Чудесно! — каза Сюркуф.
— Обаче — пак подхвана Джернадор, — за да си спомня винаги за вас, гиковарът нареди на млечния си брат да му поднася всяка сутрин по един портокал, да го разделя на резенчета и да му повтаря: „Спомни си за сахиб Сюркуф и за неговите думи „резенче по резенче“!“ Никой в двореца не знае, какво означават тези думи.
— Достатъчно е гиковарът да ги знае и да не ги забравя! — каза весело Сюркуф.
— Сахиб — попита пажът, — дали пък портокалът не наподобява Индия?
— Ти отгатна, ей богу!
— А пък англичаните са тия, дето я излапват резенче по резенче.
— Именно!
— Но знаете ли, капитане? Не е достатъчно само гиковарът да знае това и да не го забравя…
— Какво друго е необходимо? — попита Сюркуф.
— Необходимо е не само дворът да разбере тази прекрасна алегория, но и народът да я научи — каза Джернадор и допълни с усмивка. — Аз се наемам да сторя това! А сега ви напускам — каза младият паж. — Обещайте ми да не излизате тази нощ и да последвате добрия съвет, който ви дава гиковарът.
Накрая добави многозначително: — Впрочем, мисля, че вие едва ли ще заварите гургулиците в гнездото им.
— Защо? — попита Бренвил.
— Защото принц Барташи и министър-председателя тръгнаха на пътешествие и отведоха двете принцеси.
Бренвил се наведе към Сюркуф:
— Значи… и ние се измъкваме… Пет пари не давам за отмъщението на двамата рогоносци!
И започна да си свирка, без да го еня за бъдещето.

* * *

Салданазар стоеше на терасата, подлагайки трескавото си лице на милувката на ветреца-вечерник. Прекарал бе деня в дълбоки размишления, излегнат на софа, покрита със свежа рогозка — плетеница от тънка оризова слама. Погледът му бе прикован в двореца, обитаван от двамата моряка, и опасан от цяла мрежа съгледвачи, които дебнеха всеки влизащ и излизащ посетител. Чак привечер на доклад се яви секретарят му Сиаво, които му донесе:
— Господарю, оня млад арабин, синът на Хаджията, отиде на посещение при двамата французи.
— Той им е приятел! — каза с омраза водачът на тугите.
— Осъждам и него на удушване със свещената кърпа!
Сиаво направи поклон.
— Малко по-късно — продължи той — довтаса пажът Дженадор и донесе на двамата французи два пръстена с брилянти, подарък от гиковара, който ги кани на утрешния прием.
— Раджата! — подвикна яростно Салданазар. — Той също е поел по гибелния път. Нали знам, че му се готви метеж, който ще започне по-рано от уречения час. На какво прилича тази прекомерна благосклонност към двамата французи? Иска да разсърди привържениците на Англия, така ли? Метежът избухва след по-малко от месец!
— Смея ли да ви запитам, господарю, каква полза ще имате вие от този метеж?
— Обединението на Индия под скиптъра на един-единствен господар — английския крал! По този начин индусите ще свикнат да ги управлява един-единствен монарх.
— Ами после, господарю?
— После ние ще организираме всеобщ бунт на триста хиляди индуски бойци, които ще смажат петдесетте хиляди английски войници и водачът на индусите ще стане махарджа на цяла Индия.
— И този махараджа ще бъдете вие!
Горд блясък озари погледа на великия първожрец на тугите, който обаче не даде точен отговор. Някакво звънче предупреди Сиаво за пристигането на поредния съгледвач. Той слезе долу и след миг се върна.
— Господарю — съобщи Сиаво, — някаква девойка е влязла в двореца на корсарите.
— Да не би да се измъкнат тази вечер? — промърмори Салданазар. — Виж ги ти храбреците!
И той потъна в размисъл, докато Сиаво отиде да изслуша новия съгледвач. Четирима мъже, облечени като махратски войници, били напуснали двореца. Водела ги някаква девойка. Това явно били корсарите и двама от техните моряци. Салданазар побесня от яд.
— Тази нощ… Много е рано още… Не сме готови! — гневно изсъска той. — Че някъде ли са тръгнали? Може би на любовна среща.
Агентите-съгледвачи пристигаха един подир друг. Съобщиха, че французите са минали през една от градските порти малко преди затварянето й и са поели по кривите улички на предградията. Понеже тугите имаха шпиони навред, нощем всички тайни входове се отваряха за тях. В скоро време новините секнаха. Моряците били влезли в къщата на някакъв арабин, а сетне излезли оттам преоблечени като индуси от кастата на търговците, заедно с един млад мюсюлманин, който се оказал синът на Хаджията, след близо едночасов преход те наели волска кола и поели по пътя за Сурат.
— В Сурат ли отиват? — провикна се Салданазар. — Значи са подплашени и бягат!… Нека Малгари яхне чистокръвния си жребец, нека му отворят южната порта, за да изпревари французите преди да са стигнали в Сурат. Да каже на нашите братя да тръгнат веднага по петите на моряците! Щом съмне, тръгвам и аз. Ах! Няма да ми се изплъзнат този път тия проклети корсари!
И като отпрати всички, Салданазар най-сетне заспа, окрилен от жестока надежда.
Сурат е много оживено търговско пристанище в Индия. Посещават го кораби от всички страни по света, но най-вече прои, малки гемии с половин палуба, които пристигат от бреговете на Арабия и на Персийския залив, да търгуват с Индия. Тези гемии обикновено са бързоходни и добре приспособени към вида корабоплаване, който упражняват. Оборудването им е много опростено. Каютите са тесни и се намират под полупалубата. В тях моряците влизат само когато вали, а докато трае хубавото време, всички живеят и спят на открито.
След благополучното си пристигане в Сурат, Сюркуф тръгна да купи проа, но изгуби няколко дни, докато я намери. Най-сетне веднъж привечер се появи един арабин, с когото беше влязъл в преговори за покупката. Арабинът заяви, че е съгласен да продаде своята проа, ако Сюркуф отпусне още сто рупии. Речено-сторено. Пазарлъкът стана.
Докато корсарят губеше от ценното си време, Салданазар вече бе пристигнал в Сурат и развиваше трескава дейност: Само че след влизането му в пристанището го свързаха с един капитан от индуската търговска флота, който се числеше към сектата на тугите. Салданазар му обясни положението.
— Иска ми се — приключи той — да пленя капитан Сюркуф и неговите хора заедно с проата, която той ще купи. Те са осъдени на удушаване със свещената кърпа. Как да ги настигна? Трябва ми кораб по-бързоходен от тяхната проа.
— Те трудно ще намерят проа, защото цените са хвръкнали много нагоре. Ние бихме могли да следим техните преговори и да им пробутаме най-калпавата проа в пристанището. Ето че все пак измислихме нещо!
— Правилно! — съгласи се Салданазар.
— Всъщност — подхвана пак индусът, — можем още днес да приложим опита на китайците, които при насрещен вятър пускат в ход всички весла на своите джонки. За няколко дни бихме могли да прибавим към бордовете на всяка проа по две редици весла, поставени едно над друго и задвижени от подсилен екипаж.
— Много добре! — съгласи се Салданазар. — Какво се печели от тези весла?
— По пет-шест възела в час.
— Можем ли да бъдем сигурни, че ще настигнем проата, ако тръгнем един час по-късно?
— Да, разбира се!
— На работа тогава, капитане, на работа!
Всички капитани на пристанищните прои бяха ловко подработени и надлежно подкупени. Ето защо, първоначално нито един от тях не се съгласяваше да приеме предложенията на Сюркуф и чак в последния момент споменатият по-горе капитан склони да му продаде своята проа. Сюркуф беше наясно с недостатъците на проата, но си мислеше, че няма да му е нужна голяма скорост. След като стана собственик на проата, той направи няколко подобрения, нареди да я почистят и да я натовари с храни и вода.
И понеже, според думите на Мекрани, входът на пещерата бил преграден от някаква скала, за чието изместване бил предостатъчен един лост, Сюркуф реши да струпа там цяла грамада камъни, за да запуши напълно входа. За тази цел той натовари и едно буре с барут, предназначен за взривяването на две-три мини. Убеден, че съкровището съществува в действителност, той възнамеряваше да го брани с огромни прегради от камъни и пръст.
— Ами ако решим да се върнем обратно в пещерата, как ще влезем отново? — попита съвсем сериозно Мекрани.
— Разполагам с екипажа на една военна корвета — отвърна Сюркуф. — Нейните оръдия лесно ще освободят входа на пещерата от всякакви препятствия.
След като свършиха с приготовленията, корсарите поеха на път, въоръжени с великолепни пушки и с чифт пищови.
Половин час по-късно голямата проа на Салданазар напусна Сурат, но нейният господар не се качи на борда й. Тя се командуваше от индуски капитан, който разполагаше със стотина туги, до един решени да си отмъстят.
До пладне капитанът на проата се задоволяваше да държи под око проата на Сюркуф, но постепенно намали разстоянието. Срещу богато заплащане Сюркуф бе успял да закупи в Сурат от някакъв португалски капитан един прекрасен далекоглед. Корсарят насочи далекогледа към преследващата го проа и забеляза, че на борда й има много хора.
— Подозрителна работа! — помисли си Сюркуф. — Тоя кораб явно не ни мисли доброто. Я да видим какво ще стане!
Сюркуф опъна всички платна. Преследващата ги проа също разпери повече платна и Сюркуф разбра как стоят нещата. Заповяда на моряците си да сменят курса. Проата направи същата маневра. Сюркуф повика Бренвил, който сладко допиваше мех ширазко вино в компанията на един моряк. Бренвил гаврътна от кокосовия орех, който му служеше за чаша, и отиде при Сюркуф. Капитанът му показа проата.
— Забеляза ли вече този кораб? — попита той.
— Зърнах го май!
— Как ти се струва тая работа?…
— Ами… мисля като теб. Мирише ми на английска намеса.
— Да, но там има стотина души!
— Най-обикновени индийски моряци! — установи Бренвил, след като взе далекогледа и се взря в проата.
— Мисля, че този път здравата ще го загазим! — рече Сюркуф.
— Нима се кахъриш? — попита изненадано Бренвил.
— Да, много. Преди да умра, много ми се щеше да видя съкровището в Синпуриан. Ако щеш, наречи го прищявка!
— Значи този път няма измъкване от смъртта, тъй ли? — попита Бренвил.
— Кой знае!…
След тези свои обезсърчителни думи Сюркуф рече на Бренвил:
— Поеми ти командуването! Нека се опитаме да пристигнем привечер, преди да ни нападнат! Може пък да се измъкнем!
И Сюркуф влезе в помещението под палубата. Беше намусен, неспокоен, угрижен. Бренвил никога не го бе виждал така разстроен пред наближаваща опасност.
Веселият лейтенант засука мустак и запали лулата си с неподправена безгрижност. Да! Той бе типичен френски моряк. Както си пушеше най-спокойно, Мекрани се приближи до него с унило изражение на лицето:
— Сахиб — попита той, — не виждате ли, че тази проа е натоварена с туги, които може да ни нападнат?
— Прав си, скъпи приятелю!
— Ние сме само петима! Каква съпротива можем да им окажем?
— Никаква, както изглежда. Но Сюркуф не губи надежда.
— Тъкмо него търся. Какво прави той?
— Готви се да ни спасява.
— Нима може да ни спаси?
— По всяка вероятност.
Безкрайно учуден, Мекрани се отдалечи, шепнейки:
— Ако не бях мюсюлманка (знаете вече защо той говореше за себе си в женски род), бих повярвала като индусите, че Сюркуф е бог.
И се отдаде на съкровените си мечти.
Изтече цял час. Проата на тугите поддържаше предишното разстояние. Съвсем очевидно тя можеше да настигне проата на Сюркуф, но засега я държеше под наблюдение — нещо, което удивляваше Бренвил.
Сюркуф пак се качи на палубата, под която се бе оттеглил за малко. Отново бе спокоен — както винаги, когато го грозеше опасност. Тревогата му сякаш бе отлетяла. Той огледа проата през зрителната си тръба и каза:
— Тия там могат да връхлетят мигновено срещу нас, ако си послужат с веслата. Но не го правят. Май чакат да се стъмни. Следователно, това не са английски корсари. Те не биха купили такава черупка с индийски екипаж, разчитайки на по-големия си брой. Истинският корсарски капитан, с редовно разрешително за пътуване, напада и посред бял ден. А тия разбойници разчитат на тъмнината, също като пиратите, за да нападнат без да ги съзре някой случайно минаващ кораб.
— Но тогава тия там са туги, така ли?
— Спомни си какво ни каза младият паж Джернадор. Тугите са обрекли живота ни на бог Шива и ще ни преследват чак вдън земя.
— Явно ги е хванал кучешки бяс!
— Представи си: те си въобразяват, че ако не ни удушат, ще се преродят в долни парии. На това именно разчитам аз!
— Разчиташ да бъдеш удушен, така ли?
— Не, разбира се! Разчитам, че те няма да стрелят по нас. Не е по вкуса им да ни убият с куршуми или саби, а предпочитат да ни удушат според ритуалите си — сиреч, докато спим. Нима не помниш, какво ни разказа пажът? За да има стойност за техния бог Шива, жертвата трябва да мине в отвъдното с помощта на свещената кърпа и то докато спи, следователно — без болка и без кръвопролитие. Тъй като и ние сме обречени на техния бог на смъртта, ще видиш, че ще ни нападнат без да стрелят по нас.
— Ами ако ни пленят, пак ли ще ни чакат да заспим, та да ни пратят на оня свят?
— Те самите ще ни приспят.
— Нима ще чакаме господа тугите да благоволят да ни нападнат?
— Не! — рече Сюркуф. — Ние ще нападнем първи, щом матросът ми довърши работата си.
Миг по-късно матросът качи на палубата бурето с барут и фитила, заедно с няколко празни бъчвички от ром, порто и други напитки.
— Ето! Разпределил съм барута в тия бурета, но преди това съм ги натъпкал с разтрошени керемиди. Ще направим маневра и ще се доближим до проата, дето си търси белята. Аз ще запаля фитила и ще метна буретата връз противниците — каза Сюркуф.
И даде заповед за сменяне на курса — маневра, която другата проа бе длъжна също да направи. В случая вятърът биеше странично от проите, така че нищо не им пречеше да минат в атака. Голяма бе изненадата на индуския екипаж, виждайки, че неприятелят прави завой и се насочва право срещу тях. Капитанът-туг каза на своя помощник:
— Я вижте, май ще нападат!
— Искат да ни сплашат! — каза помощникът. — А може би се мъчат да разберат, какви са намеренията ни.
Индийският капитан даде разпорежданията си: да се направи всичко възможно голямата мачта на проата да се допре до мачтата на проата на Сюркуф. Помощник-капитанът щеше да скочи върху неприятелската палуба с осемдесет туги, които трескаво се готвеха за абордаж. На борда цареше пълно мълчание. Тези решени на всичко фанатици и пушачи на хашиш изглеждаха винаги вглъбени в своя религиозен транс.
Двете прои летяха една към друга явно с една и съща цел и щом се доближиха, намалиха скоростта, за да не си направят пробойна при допира, а само да се докоснат. При все това сблъскването бе тъй силно, че тугите се запремятаха, обзети от паника.
Съвсем ненадейно едно буре със запален фитил се търкулна на палубата им — с херкулесова сила Сюркуф бе метнал своя опасен снаряд. Убийствената експлозия бе последвана от втора, трета… Разрушенията бяха тъй страховити, че всички оцелели туги наскачаха във водата. Ала корсарите почнаха да обстрелват тия нещастници, които напразно се мъчеха да се спасят, като заплуваха към сушата. А брегът не беше толкова далеко, че да загубят всяка надежда…
Колцина от тях стигнаха до сушата? Само няколко души. След своята лесно спечелена победа, Сюркуф превзе противниковата проа, върза я на буксир и продължи пътя си.
— Още няколко такива удара и тугите ще мирясат! — каза Бренвил.
Гаврътна чаша ширазко вино, натъпка лулата си и запуфка, сякаш нищо не беше се случило. После си спомни за своята принцеса и се запита дали някога ще я види отново.

* * *

Сюркуф се постара да стигне още същата нощ до скалистия полуостров в подножието на канарата, гдето се намираше пещерата. В стари времена тази канара бе увенчана с яка крепост, от която бяха останали само руини. Гледката бе живописна и величествена.
Високата, стръмна и неприветлива канара се издигаше на такава височина, че на другата сутрин една антилопа, която си пасеше на върха й, се привидя на Сюркуф голяма колкото заек. Те се бяха добрали до малко заливче, обградено с високи планини, където двете прои бяха в пълна безопасност.
Сюркуф нареди да пуснат котвите и всички да слязат от корабите. В този самотен кът никога не бе спирал кораб. Полуостровът бе необитаем заради своето неплодородие. В миналото го съживяваше само крепостта, построена от някогашните султани на полуострова, които укриваха тук своите съкровища или диреха убежище за себе си. Хаджията бе обяснил, как гиковарите свалили от престола последния султан и разрушили крепостта, без да подозират, че под руините се спотайва огромно съкровища.
Заведоха Сюркуф до входа на пещерата, преграден с огромен каменен блок. Тъй като знаеше за тази особеност, корсарят се бе снабдил с железен прът, който му послужи за лост, и отмести каменния блок. Влажна-струя застоял въздух лъхна от пещерата, в която можеше да влезеш само превит на две. Сюркуф рече да проникне вътре, но Мекрани го спря.
— Чакайте! — заповяда му младежът. — Нека първо се проветри, че после ще повикам змиите!
— Значи тук има и змии!
— Да, сахиб. Не може да няма.
— И ти ще ги повикаш, така ли?
— Да, моят баща, Хаджията правеше същото всеки път, когато влизахме в пещерата. Нали същото правят и змиеловците, когато ги повикат да избият кобрите-капели в някоя градина!
Мекрани подразбираше от изкуството на змиеукротителите, които в едната си ръка държат флейта и свирят с нея, а с другата — дълга гъвкава пръчка от бамбук. Щом чуят звуците на флейтата, змиите изпълзяват и бавно се нареждат пред музиканта, който ги избива с един само удар на бамбуковата си пръчка. Това не пречи на останалите змии да се явят пред него, за да ги последва същата участ.
Най-опасните змии са кобрите-капели, дълги повече от два метра. Те са много дръзки, не бягат от човека, но отровата им действува така смъртоносно бързо, че в Индия от нея загиват повече от сто хиляди души годишно.
Мекрани извади от джоба си малка флейта, погрижи се да въоръжи двамата моряци с бамбукови пръчки и каза:
— Ще удряте лекичко! Няма нужда от голяма сила!
И засвири. След миг се разнесе зловещото съскане на кобрите, раздвижени от призивните звуци на флейтата. Първо се появи едно прекрасно влечуго, дълго повече от шест стъпки. То запълзя бавно, после спря, вирна глава и я заклати в равномерен такт, с втренчени в музиканта черни очи, а после пак се плъзна и застана пред него. Изведнъж пръчката на един от моряците изсвистя и се стовари върху кобрата, откъсвайки главата й. Под ударите, на пръчките паднаха главите и на останалите кобри и влечуги, които изобщо не се плашеха от гледката на змийските трупове.
Странно зрелище представляваха тия влечуги, обезглавени под нежните звуци на флейтата, които препратени от ехото на канарата меланхолично полетяваха към звездите. В продължение на пет минути не се появи нито едно влечуго, но ето че съвсем ненадейно изникна една чудовищна глава на питон. Когато по-късно го измериха, установиха, че огромната змия е дълга седем метра.
Питонът бе застанал неподвижно, вирнал глава точно на входа на пещерата. Сюркуф и Бренвил се прицелиха в него и гръмнаха с пушките си. Главата му се пръсна. Но туловището му още мърдаше и още дълго щеше да навива и развива прешлените си, ако Сюркуф не го бе съсякъл с ятагана си.
Подир този вълнуващ епизод, Мекрани пак взе флейтата си и продължи да свири. Излязоха само три кобри. Вперил поглед в окървавената земя, покрита с влечуги, Сюркуф каза на лейтенанта си:
— Нищо чудно, че в приказките се споменава за омагьосани пещери, пълни със змии! Виждащ ли що змия излезе оттук!
— Може би заради пълните с влечуги пещери, древните са измислили дракона за пазач на съкровищата! — допълни Бренвил.
Междувременно Мекрани свиреше ли свиреше, но вече нито една змия не се появяваше от дупката. Накрая той прибра флейтата си и каза:
— Мисля, че вече можем да влезем в пещерата. Само че трябва да запалим факлите, та ако ни захапе някое влечуго, да нажежим до червено острието на нож и да обгорим добре мястото на ухапването.
— Благодаря за съвета! — каза Бренвил.
И пръв се втурна към дупката, докато другите моряци още цъкаха с огнивото, за да запалят факлите. Подадоха му първата факла и го оставиха да ги води, след като бе тръгнал преди тях. Заизкачваха се бавно по стъпалата на някаква стръмна стълба, явно издялана от човешка ръка. Стъпалата бяха толкова високи и изморителни, че се налагаха чести почивки. Не след дълго пътят на Бренвил бе преграден от една каменна стена.
— Отместете се да мина — каза Мекрани. — Това е каменната врата!
Нямаше и помен от врата. Младежът опипа стената, откри някаква точка, позната само нему и я натисна с пръст. Счу се силно скърцане на желязо.
— Натискайте! — провикна се Мекрани.
Всички напънаха гърбини и тежката врата се отвори, за да даде път на корсарите.
Тайнствената пещера се разкри само след миг. Съкровището на раждата беше там. То бе струпано в сандъци, поставени един над друг в успоредни редици, между които можеше да се мине по дълги прави пътеки с дървени парапети. Всеки сандък съдържаше еднакъв брой рупии, сиреч сребърни пръчици. Сандъците образуваха нещо като стени, високи колкото човешки бой. Тия стени се проточваха чак до дълбините на пещерата, в чийто сумрак се губеше червеникавата светлина на факлите. Мекрани посочи пълните със сребро сандъци и каза гордо на Сюркуф:
— Това е съкровището! То съдържа цели езера разтопено сребро! Във всеки сандък има по няколко езера!
Като делови човек, Сюркуф даже не ахна от възхищение пред огромното съкровище.
— Ще пренесем в лодките толкова сребро, колкото могат да поберат — каза той. — След туй ще купим един хубав корсарски кораб и ще се върнем пак, за да го натоварим със среброто. Така с няколко пътувания ще можем да пренесем съкровището на сигурно място.
И той вдигна наслуки един от сандъците и го отвори, за да може всички с очите си да видят, че и останалите сандъци са натъпкани догоре с торби сребро. А самите торби тежаха толкоз, колкото можеше да пренесе на гърба си един що-годе силен индус. Цяла нощ сновяха от пещерата до малките кораби и обратно. На разсъмване проите бяха напълнени догоре и Сюркуф взе благоразумното решение да не ги претоварва, като заповяда да се прегради отново входът на пещерата.
С гигантските си мишци и с помощта на лоста, капитанът изтърколи в подножието на канарата големи скални блокове и ги подреди един върху друг. Мекрани наблюдаваше с възхита как този колос повдигаше грамади, каквито двама мъжаги не биха могли да помръднат, а камо ли да подредят.
След като привърши тази непосилна работа, Сюркуф избърса потта от челото си и рече на своите другари:
— А сега на път!
— В коя посока? — попита лейтенантът.
— Към Ил-дьо-фрас! — каза Сюркуф. — Само там ще можем да купим и съоръжим хубав корсарски кораб.
Той скочи в първата проа заедно със своите хора, и двете малки корабчета, едното от които влачеше на буксир другото, напуснаха заливчето, оставяйки съкровището на раджата да си кротува в пещерата Санпуриан.
Лоцманът предполага, морето разполага. Двете малки арабски корабчета плаваха с пълна скорост, защото Сюркуф бе пратил лейтенанта си на второто корабче, за да опъне докрай платната. Цареше пълно спокойствие. По морската повърхност не личеше нито една вълничка, сякаш нажеженото от слънцето небе изглаждаше с тежестта си водите. Никакъв полъх — само оня непрекъснат, неизменен бриз, от който не се надигаше нито една вълничка.
— Морето е като олово! — отбеляза Сюркуф.
Но той изглеждаше неспокоен. Тежкият вятър, наместо да накъдри повърхността на океана, угнетяваше човека, а полъхът, който идеше от запад, носеше огнена жега като от пещ. Всички моряци на борда се задъхваха. Небето на запад се покри с дълга ивица от червеникави изпарения, които бързо се сгъстиха. Тази ивица нарасна и придоби зловеща, застрашителна окраска, преливайки от тъмно жълто в мастилено черно.
Сюркуф не сваляше поглед от задаващия се буреносен облак и изучаваше внимателно багрите му. Огромна светкавица озари облака, който засия застрашително и се назъби по краищата си с чудновата мрежа от златисти, мълниеносни къдрици. Природното явление вземаше застрашителни размери. Сюркуф извика от борда лейтенанта си и му каза сред настъпилото затишие, предвестник на големи урагани:
— Видя ли какво става там, на югозапад?
— Наближава циклон! — каза с усмивка лейтенантът. — Ще си потанцуваме хубавичко!
— Ако не потънем! — рече Сюркуф.
— Мисля, че си прав — потвърди Бренвил. — Тия корита май няма да издържат на страшната буря, дето се е задала! Ще ги помете като орехови черупки и цялото сребро ще иде по дяволите! Ами ние къде ще идем?
Сюркуф посочи отдалечаващата се вече суша и заповяда:
— Назад към брега! Трябва да се върнем на най-близката пясъчна ивица. Дръж проата близо до моята! Спасявай колкото можеш провизии, вода, оръжие, платна, та след циклона да вдигнем палатка. Аз прерязвам буксира!
И с един замах на брадвата той съсече кабела, който влачеше на буксир втората проа. А тя имаше по-малко платна от първата. С помощта на друг един моряк, Бренвил разхлаби веднага клупа на рифа, като по този начин разпъна до край голямото платно. Двата кораба заплаваха редом. Ураганът връхлиташе с невиждана бързина, сякаш самите небеса предприемаха някаква фантастична атака с артилерия и кавалерия.
Страховити са индийските циклони! Днес вече познаваме законите на въртящата се като свредел буря, наречена циклон. Неговото въртеливо движение е чудовищно могъщо, макар че в центъра на вихъра се намира нещо като ядро спокоен въздух. Стигнал в центъра на циклона, корабът е неподвластен на поривите на вятъра. Ето защо, ако е попаднал във вихъра, той трябва да се стреми да се добере до ядрото му. Ала това е много трудно за ветроходите.
Сюркуф не се лъжеше! Циклонът щеше да връхлети направо върху двете крехки корабчета, бягащи презглава от него. За щастие пред погледа на корсаря се мярна равна ивица пясък, примесен с чакъл. Огромни талази преливаха по пясъка. За да омекотят удара, Сюркуф и лейтенантът му смъкнаха платната и двете прои, пометени от една гигантска вълна, заседнаха в пясъка на повече от двеста метра от брега.
— Слизайте! — викна Сюркуф и пръв рипна на брега. Грабна на ръце Мекрани и побягна запъхтяно, преди да е плиснала нова вълна, за да залее пясъчната ивица. Другарите на Сюркуф постъпиха като него, изоставяйки проите и техния товар сребро.
Циклонът налиташе, ужасяващ и величествен, наситен с електрическа сила, която изпълваше пространството със задушаваща миризма и разкъсваше все по-сгъстяващия се мрак с огромните си нажежени отблясъци; гръмотевиците ехтяха с безспирен трясък, от който бягащите моряци се олюляваха по разтрепераната земя. Всички тичаха подир Сюркуф. Той стигна до едни отвесни канари покрай брега, по които всички се закатериха с невиждана смелост. Спасението ги чакаше горе, отвъд канарите. И наистина — от билото нататък започваше полегат склон, по който се спуснаха към равнината. Склоновете бяха гористи. Сюркуф посочи една леко стърчаща скала и заповяда на своите приятели:
— Насам!
Всички побягнаха към посоченото място.
— Сгушете се там! — добави той. — Заклевам ви никой да не мърда, каквото и да става!
И сам се приюти под скалата. А беше време, крайно време да открият това убежище, защото само след миг бурята щеше да се разрази с пълния си грохот.
Гръмотевиците кънтяха с такава последователност по целия небосвод, че не можеха да се различат една от друга. Ужасен, заглушаващ тътен, пронизан от жалните стонове на вятъра и покъртителния вой на хаотичната природа. По черната пелена на небето, раздирана от огромни, бълващи огън пукнатини се разтваряха цели бездни; дърветата — усукани, изкоренени — летяха във въздуха сред градушки от камънак, изтръгнат от пясъка и от крайбрежните скали; подети парчета канари от бурята се премятаха през билото и падаха на отвъдния скат; стадо антилопи, което търчеше да дири подслон, бе избито от каменна лавина. По-късно видяха, че от цялото стадо е останал само един още дишащ мъжкар.
Бренвил запали лулата си с прахан и се отдаде на размишления.
— Сигурен съм — каза той, — че проите са вече засипани на шест метра под пясъка.
— Толкова по-добре! — допълни го Сюркуф. — Там среброто ще бъде на сигурно място и все някак ще го изровим. След туй ще отпътуваме, за да пуснем котва на някое морско пристанище. Аз запазих скъпоценностите, дето ми ги подари гиковарът. Ако ги продадем, ще можем да си купим кораб и да стигнем до Ил дьо франс. Там лесно ще намерим добър екипаж. На този остров винаги има френски моряци, дето са петимни да дирят късмета си по моретата. А можем да попълним екипажа си и с неколцина наемници-корсари, които при добро командуване се бият чудесно!
— Ще ги подберем от различни раси — препоръча Бренвил, — та да не им мине и през ум да се разбунтуват! Но това се случва предимно с малайците.
— Малайци ли каза! — разсмя се Сюркуф. — Без тях не може! Те са прекрасни моряци! Но не бива да преобладават, защото от корсари лесно се превръщат в пирати, мятайки през борда своя капитан.
Ето как Сюркуф и Бренвил си бъбреха за близкото бъдеще, докато дъждът смазан под тежестта на циклона, плющеше косо над равнината.
Мекрани слушаше с удивление какво си говореха французите. На тяхно място неговите събратя — индуси щяха да наклякат и да изчакат примирено отминаването на циклона, обзети от мистичния ужас пред развихрилата се стихия. А ето че тия корсари разговаряха преспокойно за своите си работи и то под пламтящото небе, върху треперещата земя, във вихъра на циклона!
Междувременно ураганът се поукроти и скоро настъпи затишие.
— Отивам да видя какво е станало с корабите! — каза Сюркуф. — Мекрани ще дойде с мен, а вие сгответе вечеря от ония антилопи!
Всички се захванаха за работа. Първо наляха дъждовна вода, насъбрана в дупките по скалите. После накладоха огън със смолисти съчки, треви и листа, поизсушени вече от грейналото пак слънце. Скоро късовете антилопско месо зацвърчаха на огъня. Вечерята завърши с плодове, набрани от клоните на изпотрошените от бурята дървета.
Когато се върна, Сюркуф съобщи, че проите били погребани под пясъка и щели да си кротуват там, докато той дойде да ги изрови. От предишната пясъчна ивица нямало и помен — толкова я разпердушинили бесните вълни. А пък Бренвил, след като си похапна предоволно, рече с въздишка:
— Ех, защо нямаше шампанско и… жени! Но карай да върви! И този наш малък излет си има своята прелест. Особено ако към него прибавя една лулица и едно отспиване, че утре пак ни чака път. Дано все пак обедът ни бъде по-хубав от вечерята!
Разпалиха още по-силно огъня, за да не привлекат някой див звяр и се разположиха на лагер, като разпределиха дежурствата помежду си. Небето на Индия бе станало прозирно, след като го озари звездният светлик. Корабокрушенците се унесоха в сън — воят на гладните диви зверове ги приспа като люлчина песен и никой даже не долови дебнещата ги смъртна опасност.
От убийствените взривове на борда на проата бяха оцелели неколцина туги — хвърлили се бяха във водата и бяха доплували до индийския бряг, който за тяхно щастие не беше много отдалечен.
Тугите бяха успели да спасят и доста ранени, извличайки ги на брега. Но по, някаква нелепа случайност те стъпиха на сушата недалеч от мястото, където бяха пострадали двете прои на Сюркуф.
Тугите подслониха ранените под едни скални козирки и направиха прикритие с бамбукови пръчки и листа. Когато циклонът връхлетя, те примъкнаха другарите си още по на завет, под крайбрежните канари. Но щом бурята отмина и падна нощта, един от тях се стъписа, забелязвайки някакъв червеникав пламък от запален огън. А всеки туг е длъжен да знае кой е в близост до него, защото всяко човешко „същество може да бъде принесено в жертва на Шива, особено ако бъде удушено със свещената кърпа!“
Тугът се отправи към огъня. Вървеше приведен, на разстояние от него. Наподобяваше по-скоро хиена, нежели човек. Стигна благополучно до билото на канарите, към което се беше запътил. Легна по корем, запълзя към светлината и се приближи безшумно на няколко педи над заспалите корабокрушенци. Щом подаде напред глава, той съзря Мекрани, който дежуреше край бивака.
Тугът го позна. Различи и Сюркуф по колосалното му телосложение. Убеден, че не се е излъгал, тугът се върна при своите и им разправи какво е видял. Взе се решение двамата им най-добри бързоходци да се отправят към Сурат, за да предупредят жреца им, а пък един съгледвач да тръгне по петите на корабокрушенците и да изпраща всеки ден вести за тях, тъй че жрецът им да вземе своевременни мерки срещу корсарите.
На другата заран корабокрушенците се събудиха на разсъмване и хапнаха по парче антилопско месо, изпечено от последния нощен дежурен. Най-важното бе да се доберат до някое село гдето да попитат за най-близкото пристанище. Сюркуф обясни на хората си как да действуват по-нататък.
Всички говореха прилично на индустански език, тъй че спокойно можеха да минат за индуси.
— Ако някой ви попита какви сме — посъветва ги Сюркуф — кажете, че сме търговци от Салипар — град на границата с Бирма. Нали поназнайвате и бирмански? Вмъквайте и по няколко думи от него! Кажете им, че сме претърпели корабокрушение по време на циклона, и търсим пристан, за да отплуваме към родината си.
След като добави още ред практически подробности, Сюркуф поведе хората си на път. След два часа наближиха някакво село.
Още на влизане Мекрани усети, че там се е случило нещо нередно и попита какво става. Казаха му, че областта се е разбунтувала срещу гиковара. След това разяснение, Сюркуф се яви при чиновника, който изпълняваше длъжност, подобна на тази на нашите кметове, и го поразпита.
Първоначално индусът се показа твърде предпазлив и отговаряше с недомлъвки, но когато Сюркуф спомена за англичаните и не скри омразата си към тях, кметът се поотпусна и заговори съвсем открито. Каза, че бил на страната на гиковара заедно с мнозинството от населението, което обаче било тероризирано от едно добре известно нему малцинство.
— Пристигнаха някакви лица — разказа му индусът — които носеха рупии, белязани с английския герб. С тях подкупиха продажниците от селото и ги въоръжиха, за да свалят чрез метеж гиковара и да възкачат на престола друг раджа, привърженик на англичаните.
След като се убеди, че индусът говори истината Сюркуф събра приятелите си, за да обсъдят вкупом положението.
— Ах! — възкликна радостно Мекрани. — Най-сетне на капитан Сюркуф се представя случай да помогне за възкачване на престола на Мариам, единствена потомка на истинските раджи от Ханджар — полуостровът, който гиковарът отне от нейния баща.
— Млади човече, ако храниш надежда принцесата да се върне на трона на своите деди, не пожелавай на сегашния гиковар да бъде свален! — каза Сюркуф.
— Защо? — попита учудено Мекрани.
— Защото този метеж е подбуден от англичаните и техните привърженици! — отговори Сюркуф.
— Така и предполагах! — провикна се Бренвил. — Кавалерията на Сен-Жорж минава в атака!
Последната фраза не се нуждаеше от обяснение. Тя значеше, че англичаните са платили на предатели и подстрекатели, за да сеят смутове. Сюркуф продължи:
— Един индийски щат може да се отбранява, когато англичаните му обявят война, за да го завладеят. Но ако англичаните са покорили някое кралство, те се установяват там вовеки веков, като окупират стратегически пунктове и прокарват военни пътища, след което трудно може да ги изтласкаш. Не забравяйте, че мюсюлманите в Барода са малцинство. Как биха могли да изтръгнат властта от англичаните, след като им е така трудно да си я възвърнат от гиковара?
— Ясно — промълви с тъга Мекрани. — Принцеса Мариам напразно се надява!
— Всичко зависи от обстоятелствата. Ако гиковарът умре, синовете му биха могли да подновят борбата. Тогава, щом се появи изневиделица принцеса Мариам, мюсюлманите ще я приветствуват, а многобройните й привърженици ще я подкрепят, за да срази махратите. При победа народа ще посрещне с одобрение промяната на режима, която би им осигурила свобода на вероизповеданията, вътрешен мир и държавна независимост, стига този щат да бъде добре въоръжен, за да отстоява независимостта си от англичаните. С две думи — ако се действува смело и гъвкаво при едно мъдро и ловко правителство, принцеса Мариам би могла да се възкачи за дълго на престола на своите деди.
Очите на Мекрани заискриха от радостна надежда.
— О, сахиб! — каза той. — Ако вземе мъж като вас, принцесата ще си царува славно!
— Току-виж сме натикали англичаните в морето! — подметна Бренвил, след което добави. — Ама ти май познаваш принцесата, мой малки Мекрани!
— Познавам я — отвърна той.
— Ами хубава ли е?
— Ще ви кажа нещо много странно… И тя като мен по майчина линия е арабка, та затова може би така поразително си приличаме, че всеки би я взел за моя сестра… само че по-хубава от мен…
— Значи е красавица, щом и ти, Мекрани, си толкова хубаво момче!
Момъкът се изчерви.
— Най-важното за мен е принцесата да ме обикне! — каза Сюркуф.
— О, разбира се, че ще ви обикне! — възкликна Мекрани.
— Как няма да се влюби в герой като вас! Та вие в нейните очи ще бъдете истински бог… Особено ако нямате друга жена.
— Но аз не мога да имам две жени! Френският закон не разрешава многоженството.
— Прекрасен закон!
— Виждам, че браниш едноженството, Мекрани — намеси се Бренвил. — Искаш мъжете да имат само по една жена, макар че твоят Коран ти позволява да имаш колкото си щеш жени. Мога ли да те попитам, скъпи приятелю, защо се отказваш от най-прекрасната привилегия на мюсюлманите?
— Съгласен съм с вас, но съм на мнение, че мъжът трябва да обича само една жена.
— А пък аз съм на друго мнение — обясни Бренвил, като се прозина. — И поради това никога не ще се оженя.
— А вие, сахиб Сюркуф, ще се ожените ли някой ден?
— Да. Само че аз ще бъда сериозен съпруг! Впрочем, поради омразата ми към англичаните, любовта заема само полагаемото и се място в сърцето ми. И тъй — приключи той, — след малко тръгваме за Барода. Ще предложим на гиковара нашата помощ за потушаване на бунта.
— Напред към Барода! — извика Бренвил. — Нямам нищо против да видя отново небезизвестната моя принцеса.
— Мекрани! — разпореди се Сюркуф. — Вземете със себе си двамата моряка и вървете при селския кмет! Кажете му да ви продаде пет коня, които ще му бъдат заплатени в брой.
Мекрани се втурна да изпълни заръката, а пък Сюркуф, който винаги носеше в колана си драгоценни камъни, предложи на един персийски търговец да си подбере от тях, тъй като даваше най-високата цена в цялата област. Персът купи един прекрасен брилянт и една голяма перла, а после всички се метнаха на конете начело с водача, когото бяха наели, и поеха по пътя към Барода.
Салданазар се намираше в Сурат. Той чакаше ли чакаше, убеден, че корсарите са хванати и удушени, когато видя да пристигат първите туги, спасили се от крушението; от тях разбра как бяха протекли нещата. Тигърският му лик придоби страховито изражение, а погледът му заблестя с фосфорни отблясъци. В гърдите му бушуваше буря, но той я потисна.
Успя да овладее мислите си и потъна в дълбок размисъл, от който се отърси само за да повика секретаря си.
Първожрецът на тугите мигновено му продиктува паролата до цялата секта. Тази парола щеше да бъде разпространена във всички щати на Индия. Ала тази всеобща мярка имаше всъщност една-единствена цел: да подготви убийството на френските корсари.
Когато посрещна двамата вестители, и разбра от тях, че циклонът е изхвърлил на брега корсарите, че по петите им върви съгледвач, и че те всеки момент могат да бъдат заловени и удушени, Салданазар изръмжа от радост и гордост. Сияещ от жестокост, той каза на секретаря Сиаво:
— Тия слуги на Исус Кристна са вече в ръцете ни! Ще хванем тия нечестивци! Шива сам ни помага да ги заловим!
— Слава на великия Шива! — промърмори Сиаво, като направи дълбок поклон.
— Има и още нещо! — каза Салданазар. — Срещу гиковара е избухнало въстание. Получихме вече съобщение от нашия шпионин! Корсарите са тръгнали за Барода, за да подкрепят гиковара.
— И рекат ли да влязат в Барода…
— Виждам, че си ме разбрал, Сиаво.
Самодоволно пламъче затрептя в погледа на секретаря, който продължи мисълта на господаря си:
— Тогава градът ще се надигне. Корсарите ще бъдат изненадани, обградени и… удушени.
— Да… най-сетне удушени…
И Салданазар с присъщата си прозорливост начерта плана на въстанието в столицата, продиктува инструкциите си до тугите и техните братя, поклонниците на богиня Кали, и най-накрая се провикна, като протегна ръцете си към небето:
— Най-сетне ги пипнахме в ръчичките си…
Заговорът, подкопаващ престола на гиковара, обгръщаше в своите безбройни нишки френските корсари и принцеса Мариам, която така доверчиво се прикриваше под мъжкото име Мекрани.


Глава трета
ПЕЩЕРАТА И ЗМИИТЕ-СПАСИТЕЛКИ

Тугите са измислили хода на коня в шахмата. Този ход им помага великолепно да хванат всеки, който караули край някой бивак.
Ала се случи така, че съгледвачът, който следеше френските корсари си беше наумил да убива по един французин през всяка от петте нощи, прекарани от тях на бивак насред равнината преди пристигането им в Барода.
Сюркуф бе решил да не нощуват по селата. Воден от чувството си за предпазливост, той избягваше да попада в населени места, където въстанието или бе вече избухнало, или още се подготвяше. Опасяваше се да не бъде принуден да вземе страна, като събуди подозрение, след което да бъде ограбен и хвърлен в затвора.
Съгледвачът на тугите много ловко бе разпитал водача на групата, който благосклонно го осведоми, че пътниците ще прекарат няколко нощи на бивак. По този начин съгледвачът бе съставил своя план. Вдъхновяваше го надеждата да принесе в жертва първо Сюркуф, а сетне и другарите му.
След като принесеше в жертва на Шива петима души, този нещастник, тугът, вярваше, че ще застане в осемнайсетата редица от йерархията на индуските култове, а в отвъдния живот ще стигне до първите редици и ще се прероди в някой кралски син или поне син на генерал или министър.
Той се въодушеви до умопомрачение от тази мисъл и реши да рискува живота си, като се спогоди да действува заедно с още трима туги, които при победа вдигаха и погребваха труповете, а при опасност помагаха на другарите си.
Четиримата туги имаха бързи жребци. Цели две нощи преди да предприеме своите действия, съгледвачът бе наблюдавал Сюркуф и тъй като установи, че корсарят поемаше винаги последното дежурство, сиреч малко преди зазоряване, си изработи следния план: подготви едно тънко, но много здраво въже от коприна, на чийто край направи примка от изящно преплетени панделки, изрязани от свещената кърпа и добре напоени с мазнина, за да се плъзгат по-добре. Въжето бе завързано за предния край на седлото на жребеца му.
В уреченото време, следван на разстояние от своите съучастници, за да не бъдат забелязани, тугът увисна с единия си крак на дясното стреме на коня, който повлече тялото му по земята. Тази малка хитрина бе извършена на двестатина стъпки от бивака, накъдето тугът насочи бавно коня си с помощта на въженце наместо юзда.
Сюркуф, който караулеше, съзря първо някакъв кон без ездач. Огледа добре животното и забеляза, че то влачи човек. Но можеше ли да се опасява от конник, свален от седлото си?
Конят спря при подръпването на връвта. Щом видя, че животното е спокойно, Сюркуф се втурна да помогне на ездача, но тугът — съвсем ненадейно и с изумителна ловкост, метна примката на врата му, затегна я рязко и безмилостно, метна се на коня си и го подкара в галоп. Но преди още да се отдалечи и на стотина метра проехтя пистолетен изстрел, последван от още един. Двата куршума изсвистяха покрай ушите на туга, който незабавно си даде сметка, че коприненото въже не влачи тялото на врага.
С невероятното си хладнокръвие Сюркуф бе извадил, ножа, който носеше винаги в пояса си, подобно на всеки истински моряк. Отвори го набързо и мигновено преряза ласото. Макар и позамаян, той се бе изправил и гръмна с двуцевния си пистолет, ала тугът вече се отдалечаваше и Сюркуф стреляше наслуки в дрезгавината. Не можа да улучи негодника, но успя да прибере единия край на ласото, прерязано от самия него. При вдишалия се шум всички станаха от сън и хукнаха да посрещнат Сюркуф, който се връщаше при лагерния огън, за да покаже на приятелите си коприненото въже. Когато им обясни, че примката е изплетена от ивици свещена кърпа, Мекранисе провикна:
— Ясно! Това е работа на тугите!
— Нима те вече са пуснали подире ни съгледвачи, които са доложили за нашата поява? — попита Бренвил.
— Този път се натъкнахме на един-единствен туг. Ако той не беше действувал самичък, можехме да бъдем нападнати от цяла орда!
— Имаш право, малкия! — каза Бренвил.
— Няма значение — отбеляза Сюркуф. — Важното е да сме нащрек и да бъдем готови за всякакви изненади.
Всички осъзнаха какви опасни врагове са тугите. Вдигнаха лагера и потеглиха с неясното предчувствие, че ги очакват нови беди преди още да са стигнали в Барода.
И понеже наближаваха някакво село, през което трябваше да минат, за да купят храна за себе си и овес за конете, решиха да напазарят на бърза ръка, без оглед на цените. Но щом поеха по един от селските сокаци, пътниците бяха извикани да се явят при кмета по обвинение, че конете им били крадени.
Сюркуф, заедно с Мекрани и водача, който бяха наели в първото село, отидоха в кметството. Но щом влязоха вътре, веднага усетиха, че от тавана на кабинета върху главите им се стоварват някакви рибарски мрежи с оловни топки. Заплетени в мрежите, тримата посетители в миг бяха вързани с въжета като денкове и хвърлени в зимника без възможност за съпротива.
Бренвил и моряците чакаха да се върне Сюркуф. Бяха сигурни, че корсарят ще се оправи с помощта на водача, който пък бе племенник на кмета на селото, отгдето купиха конете. Бренвил, както винаги спокоен, наблюдаваше с крайчеца на окото си, ала твърде настойчиво, една доста красива женица, която се оказа съпруга на тъмничаря на селския затвор, сиреч на зимника, гдето заключваха арестуваните лица. Някакъв непознат дойде да потърси Бренвил и му съобщи с подозрително весела нотка в гласа:
— И водачът и другарят ви казаха едно и също. Ще излезе май че сте невинни. Но е необходимо да разпитат и вас. Ако в отсъствието на вашите другари потвърдите същото, ще ви пуснат на свобода!
— Виж ти! — помисли си Бревил. — Тия селяци не били толкоз прости!
И тръгна подир пратеника на кмета. Влезе, подобно на другарите си, в кабината, гдето мрежите отново бяха опънати по тавана, ала за беда не ги забеляза. Настани се под една от тях, а пък тя ненадейно се стовари върху него. Пипнаха и него.
— Бога ми! — помисли си той. — Може да си прочут корсар, да не минаваш за идиот и пак да се хванеш на въдицата като нищо и никакъв шаран!
Да, Бренвил бе дълбоко засегнат!
Двамата помощник-матроси не чакаха дълго, защото същото непознато лице, което бе отвело Бренвил пак дойде, за да им каже:
— Трябва да разпитат и вас, както другарите ви, само че поотделно. Внимавайте какво ще говорите! Ясно е, ле не сте откраднали конете, но не бива да лъжете!
Този прост селяк бе надарен с хитростта на дипломат. Моряците се подлъгаха по чистосърдечния му вид, по искрената му добронамереност. Ала и те, подобно на останалите, бяха оплетени в мрежите, вързани и отнесени в зимника, който служеше за тъмница, гдето откриха своите офицери и Мекрани. За какво ли ги бяха арестували!?

* * *

Малко след арестуването им, съгледвачът отиде при изпълняващия длъжността тъмничар и го попита:
— Сами ли сме?
— Да! — отвърна тъмничарят.
— Сигурен ли си, че никой не подслушва?
— Напълно съм сигурен. Но все пак, говори по-тихо!
Съгледвачът направи един особен знак, на който тъмничарят отговори веднага.
— Един от братята на Шива — заговори съгледвачът — ми посочи твоя дом, като ме предупреди, че си от нашите. Не заравяй, тъй или инак, че ти между нас минаваш за човек от дребен ранг и долна каста. Ала пред теб се открива чудесната възможност да бъдеш повишен.
Тъмничарят слушаше почтително и съсредоточено, защото разбираше, че пред него стои началник. Шпионинът разказа някои сцени от битката между тугите и корсарите. Тъмничарят промърмори:
— Те са ни в ръчичките!
— Да, разбира се! Тази нощ ще си отмъстим за нашите братя! Знам, че в тукашното село кметът е с бунтовниците против гиковара. Знам също, че е получил пари от англичаните. Нашите братя от съседното село ме предупредиха и аз веднага съобразих, че за да бъдат под наша власт трябва веднага да ги арестуваме и да ги хвърлим в зимника.
— Много правилно!
— Храна ще им носиш ти!
— Добре.
— Приготви им вкусно овнешко с ориз, за да ги предразположиш! Не се прави на циция! Поръчай да им сготвят богат обяд, да им поднесат и хубави плодове, а тази вечер нареди да им опекат пилета с чушки и къри.
— Жена ми е майсторка в готвенето!
— А пък аз ще ти дам едно стъкълце с опиум. Ще отлееш от него в пилешкия сос. Чушките и кърито ще заличат вкуса на опиума. Французите ще заспят… Аз ще се върна към единайсет часа вечерта и заедно с теб ще слезем в зимника да удушим затворниците. Аз ще се заема с двамата началника и малкото мюсюлманче. На теб ти предоставям двамата моряка… Така ще можеш за една само нощ да принесеш в жертва на Шива двама души и да те обявят за фансангар!
Фансангар означава заслужил майстор-удушвач. Тъмничарят засия от радост, но все пак попита:
— Ами какво ще каже първожрецът, ако види, че затворниците са удушени със свещената кърпа?
— Той няма да види. Нашите братя от съседните села ще прокопаят дупка в стената на зимника, през която ще измъкнем труповете, за да ги погребем. Ще кажем, че затворниците са избягали през дупката!
— Брате, заслужаваш да станеш жрец!
— Стига да успеем, непременно ще стана.
След като даде още ред препоръки на тъмничаря, съгледвачът си тръгна. Когато жена му се върна, тъмничарят й каза да приготви обилен обяд.
— Чудна работа! — възкликна жената. — Ти, дето си такъв скъперник, изведнъж стана щедър!
И наистина, тъмничарят раздаваше на питомците си само варен ориз без мазнина.
— Така ми заповядаха! — каза тъмничарят.
Жена му не изглеждаше зле настроена към затворниците, напротив, тайничко ги харесваше.
— Струва ми се — рече тя — че тия мъже са фаранги, владетели на морета, страшилища за англичаните! Дано не ги продадат на враговете им!
Мъжът й загадъчно се ухили, но жената се направи, че нищо не вижда и пак подхвана:
— Търси те някакъв мъж. Кой е той? Не го познавам.
— Ти си гледай женската работа! — смъмри я мъжът й.
И сбърка. Жена му се замисли кой ли ще е тоя непознат, дето го държат в тайна. Как ли му е името? — блъскаше си главата тя, докато готвеше ориза.
— Ама че работа? — чудеше се женицата. — Къщата ми се навестява от хора незнайни, дето идат отдалече и отиват надалече. Правят някакви скришни знаци на мъжа ми, а пък той щедро ги гощава. Още не съм разбрала кои са тези непознати. Ама нали не обича да го подпитвам!
Докато жената задаваше мислено своите въпроси, тъмничарят направи втора грешка.
— Чужденецът ще дойде пак! — каза той. — Ако си още тук, веднага се махай!
— Добре! — каза покорно тя.
— И да не си казала гък за този човек! Солено ще ни излезе и на двамата, ако се разбъбриш из махалата!
— Знаеш, че не съм бъбрица!
— Знам и затуй разчитам на теб!
Ето как тъмничарят разпали любопитството на жена си. А когато жената рече да разбере нещо, пазете се от нея!… В това време обедът вреше на силен огън. След малко тъмничарят занесе храна на затворниците, без да сложи в нея опиум. Когато се върна горе при жена си, тя му каза:
— Ако искаш, ще прескоча до село да видя нашите, та да ме няма, когато дойде оня човек…
— Хубаво — рече тъмничарят. Жената се подхили на свой ред. Малко подир това тя излезе уж да види близките си на село…
Тъмничарят не беше нито хубав, нито добър. Нито остроумен, нито обичлив. Сиреч не притежаваше нищо от онова, което може да заплени една жена. Пък и нямаше тежест пред съселяните си, главно заради унизителната си професия. Честолюбието на жена му страдаше от това. Твърде хубавка, тя направо потръпваше, когато някой красавец като Бренвил й хвърлеше поглед. На няколко пъти, докато готвеше обеда, в главата й се въртяха какви ли не мисли:
— Ех, де да беше сам в зимника! Щях да слизам да го видя, щом излезе моя проклетник! Току-виж съм избягала с него, ако ме поиска!
Това не беше отчетлива мисъл, вписана с ясни букви в черната кутия на мозъка. Беше само някакво смътно чувство, бликащо от сърцето, неопределено, но неумолимо силно желание, което постоянно нарастваше. Но освен нежната благосклонност, която изпитваше към милия фаранги, който й се бе усмихнал, Хемра, жената на тъмничаря се бореше и с демона на любопитството, който я беше обладал.
Тя искаше да разбере истината. Предугаждаше, че съпругът й членува в някакво тайнствено сдружение. Дали не беше се присъединил към тугите? Ами ако е така?… Тогава пък друго подозрения я обземаше.
Едничкият й брат бе изчезнал най-загадъчно, може би заради омразата, която хранеше към него тъмничарят. Малко преди момъкът да изчезне така безследно, някакви непознати пак бяха се срещали тайно с тъмничаря… В този час на свръхвъзбуда, зловещи светлинки припламнаха в мозъка на младата жена и тя за първи път се запита дали тия непознати мъже не бяха туги и дали в съучастничество с тъмничаря не бяха удушили, а сетне погребали брат й.
Да, тя реши на всяка цена да разбере истината за тази смърт… И потърси начин да постигне това…
В Индия, в домовете на бедните люде почти или въобще няма мебели. Скринът, долапът и сандъкът са нещо непознато. Всички мебели се заместват от бамбукови или тръстикови кошове — малки, средни или огромни. В тях пазят бельо, храни, дрехи — с една дума всичко, което трябва да бъде скътано. В тези кошове спокойно може да се побере и човек.
Хемра се поддаде на неудържимия напор на чувствата, които често пъти карат жените да вършат безброй глупости, особено ако са подвластни на някаква страст като любов, омраза, любопитство или религиозен екстаз. Но понеже си даваше сметка, че мъжът й ще я убие, ако разбере намеренията й, тя се въоръжи с два пистолета и една дълга кама. Сетне, докато дебнеше суетенето на мъжа си, тя се възползува от едно негово отсъствие, за да се върне вкъщи. Наместо да прескочи до роднините си на село, тя се сви в един голям празен кош, гдето зачака с разтуптяно сърце…
Тя не дебнеше мъжа си, който се върна скоро, а непознатия. След близо час закъснение той пристигна и тихичко попита:
— Сигурен ли си, че можем да разговаряме свободно? Къде е жена ти?
— Пратих я в селото й.
— Добре си се сетил.
Тугът извади от джоба си малка стъкленичка с опиум и заръча на тъмничаря:
— Преди да занесеш храната на затворниците, ще излееш мъничко от тая течност в соса и ще го разбъркаш хубаво. Сложил съм колкото да приспим фарангите. Само така ще спазим нашия свещен закон: жертвите ни да идат в отвъдното без да се мъчат, защото ще бъдат заспали, когато ги удушим… Нали досега не си душил човек?
— Не съм, но преди време накарах неколцина братя-туги и фансангари да удушат зет ми. Те можаха да го принесат в жертва на Шива, но моите заслуги не бяха големи.
— Защо?
— Защото аз и без това мразех зет си.
— Нищо, нали си допринесъл за смъртта му. Като награда, Шива ме изпрати при теб, за да ти дам възможност да спечелиш титлата фансангар, като удушиш тази нощ двама от пленниците.
Слушайки тоя разговор, младичката индуска възмутено се питаше дали да не скокне от скривалището си и да убие с няколко изстрела тия удушвачи. „Ами ако не успея“ — каза си тя. И се разколеба.
Съгледвачът продължи да разпалва страстите на тъмничаря. Накрая двамата се уговориха да се срещнат отново през нощта. Тъмничарят изпроводи госта си вън от къщи, както изискваха правилата на доброто възпитание. Хемра се възползува, за да изхвръкне от коша и да побегне към съседното село. Целуна набързо родителите си и набра малко плодове за доказателство, че се е видяла с тях. Докато се прибираше вкъщи, тя се чудеше какво да измисли, за да спаси клетите пленници.
… През цялата вечер тъмничарят не забеляза нищо подозрително в поведението на жена си. Наблюдаваше я как спокойно готви на затворниците, макар че тя едва прикриваше тревогата си. Когато яденето бе готово, съпругът й заповяда да набере от градината плодове и докато я нямаше сипа опиума в соса.
Щом излезе навън, Хемра погледна през една цепнатина на вратата и видя как мъжът й налива отровата.
— Значи съм се омъжила за туг! За убиец! — прошепна тя, като сви пестници.
Мъжът занесе вечерята на затворниците, които си хапнаха без нищо да усетят. Докато се хранеха, тъмничарят им светеше с фенер, а сетне ехидно им пожела лека нощ и пак се качи в жилището си, убеден, че опиумът ще окаже своето въздействие. После спокойно пуши лула до девет часа и прати жена си да спи. Тя се съгласи без никакви пререкания.
Към десет часа до ушите й долетя шум откъм улицата.
Погледна през прозореца да види какво става. Трима души копаеха яма близо до къщата. След малко разбра, ме мъжете копаят проход за зимника. Съгледвачът не беше споменал за тази тъй важна и неочаквана подробност.
— Това е вече прекалено! — прошепна отчаяно Хемра.
И се разрида.
Към десет часа вечерта тъмничарят слезе в зимника. Заслуша се — никакъв шум. Блъсна силно вратата… Пълна тишина при затворниците… Надникна в килията и се провикна. Никакъв отговор.
Затворниците спяха дълбоко.
Тогава той хлопна вратата и се върна ухилен като хиена. После нетърпеливо зачака. В уречения час шпионинът отново се появи, размени няколко думи с тъмничаря и след като изпълни някакъв странен ритуал, му предаде свещената кърпа. Тъмничарят почтително целуна кърпата.
— Наистина ли спят? — попита шпионинът.
— Да, проверих преди малко — отвърна тъмничарят.
— Ами жена ти?
— Тя също яде от пилето с къри.
— Тогава да действуваме! Дупката пробита ли е?
— Да. Има да се избутат още няколко камъка.
— Идвай тогава!…
И двамината заслизаха към зимника. Този път тъмничарят влезе вътре съвсем предпазливо. Затворниците спяха дълбоко върху оризовата слама, застлана по пода. Изправен в тъмното, едва-едва осветен от слабото отражение на една лампа отвън, шпионинът съзря едрото, проснато на земята туловище на Сюркуф, както и спящия помощник-моряк. Посочвайки го с пръст, той прошепна на ухото на съучастника си, който бе настръхнал като котка преди да скочи върху жертвата си.
— Този тук е за тебе! — заповяда той. — Само не избързвай!
Двамата се надвесиха над жертвите си… Но изневиделица бяха хванати за гушите, съборени на земята със страховит удар с коляно в корема, обърнати, убити и удушени, със смазани вратове от невероятно силни ръце. За повече сигурност, Сюркуф завърза с двете свещени кърпи вратовете на двамата туги. В този миг един млад индус влезе и задъхано попита:
— Мъртви са, нали?
— Разбира се! — увери го Сюркуф.
— Да вървим тогава!
Всички до един излязоха. За беда обаче бяха им обрали оръжието и скъпоценностите, които носеха. Като човек с непоклатимо хладнокръвие Сюркуф попита младия индус:
— Ще ни заведеш ли до къщата на селския кмет?
— Да, сахиб — отвърна индусът. — За какво ще ходите там?
— Ще видиш! Можеш ли да ни снабдиш с малко оръжие?
— Да, сахиб.
— Чудесно. Я ми кажи, какво те накара да ни помогнеш?
— Помогнах ви, за да не попаднете в ръцете на англичаните.
— Добре де, ами как ще се оправиш след като заминем?
— Ще ми се да тръгна с вас, сахиб!
— Виждам, че си смело момче. Давай сега оръжието!
Момъкът заведе Сюркуф и приятелите му в някакво помещение, откъдето се въоръжиха с една пушка, два пистолета, един ятаган и няколко кинжала.
— Сахиб — попита младият индус, — бихте ли ми казали, защо отивате при кмета?
— Та той ни взе конете, скъпоценностите и парите! Редно е да си ги върнем обратно!
— Само че, сахиб, би било по-благоразумно да избягате.
— Знаеш ли, мойто момче? Ние нямаме навик да бягаме. Щом си се хванал с французи, ще трябва да се научиш на смелост… Има да видиш още чудеса. Как ти е името?
— Химради.
— Ясно. Искаш ли да вървиш с нас, очаквай всякакви изненади! И никога не прави забележки.
И те тръгнаха решително, след като се снабдяха с въжета и обикновени, сиреч не свещени кърпи. По едно време Химради се откъсна от тях и спря пред някаква къща с що-годе приличен вид.
— Тук е мястото! — каза той.
— Ще скачаш подир мен! — заповяда му Сюркуф.
И разпредели ролите. Само след миг врати и кепенци бяха изтърбушени от могъщи юмруци. Корсарите внезапно нахълтаха вътре и шумът скоро утихна. Кметът, жените и децата му начаса бяха хванати, а устите им завързани. Както винаги спокоен, Сюркуф каза на кмета:
— Ще ти махна кърпата от устата, но а креснеш, ще си мъртъв! Ако си траеш, ще те помилвам.
И той свали кърпата от устата му.
— Бих те оставил жив, но ти ме обра. Трябва да ми върнеш скъпоценностите. Къде са те?
Полуиздъхнал от страх и изненада, кметът посочи с пръст една кошница.
— Там! — каза той.
— Иди провери! — заповяда Сюркуф на Бренвил. — Ами оръжието?
Кметът посочи друга кошница.
— Проверявайте! — каза Сюркуф на двамата помощник-моряци. — Ами конете?
— Под сайванта зад къщата, сахиб.
Моряците донесоха оръжието. Сюркуф го разпредели и заръча:
— Вървете с Хамради и Мекрани да оседлаете конете!
Побързайте! Ние след малко ще ви настигнем. Вземете един от конете на кмета и го дайте на Хамради!
Моряците и двамата индуси побързаха да изпълнят заповедта, докато Сюркуф отново запушваше устата на кмета. После попита Бренвил:
— Прибра ли скъпоценностите? Всичките ли са на лице?
— Липсват част от перлите.
— Свали огърлиците на жените наместо обезщетение! — каза Сюркуф.
Бренвил изпълни на бърза ръка и тая заповед. Пред къщата чакаха конете, вече оседлани и риещи с предни копита.
— Всички на конете! — заповяда Сюркуф.
И цялата дружина пое в тръс. Корсарите и този път излязоха сухи от водата.
Продължиха в галоп около две левги, но по някое време Мекрани им даде знак да спрат край един извор. Конете трябваше да си отдъхнат. Избърсаха ги от потта и отново поеха на път, изпреварвайки всякакви възможни преследвачи. Химради им обясни, че в следващото градче, кметът бил дворянин от обеднялата махратска аристокрация, но все пак заемал някакво дребно местенце в служебната йерархия.
И действително, той владееше няколко селища. Беше се уединил в малка крепост, снабдена с четири оръдия. В смутно време всички членове на многобройната му фамилия образуваха нещо като гарнизон на крепостта! Корсарите с радост разбраха, че сахиб Ватамарти може да издържи на обсада в очакване на подкрепления отвън. Неотдавна например не му мигнало окото да обеси някакъв пратеник на англичаните.
— Бога ми — провикна се радостно Бренвил, чувайки тези важни подробности, — ако сахибът има в избата си персийско и най-вече ширазко вино, ще си направим прекрасна закуска.
До този момент корсарите не бяха успели да получат от Химради нужното обяснение за тъй навременната му поява. Но тъй като вече яздеха в бавен ход, Сюркуф поразпита момъка. Но още при първия му въпрос момъкът отговори:
— Ама вие не разбрахте ли?… Аз съм жената на тъмничаря.
И тя разказа как точно се беше случило всичко.
— Бях решила да накажа мъжа ми за смъртта на брат ми и да ви спася. Добре, че успях да ви предупредя и че ме послушахте!
— Ами опиума? — попита Сюркуф.
— Изсипах скришом стъкленичката в пепелта на огнището и заместих опиума със сусамов зехтин, боядисан със сажди и шафран.
— Какво ще кажеш, Бренвил? Изобретателна жена, нали? — рече Сюркуф.
— Нали аз забелязах нейната прелест, ще преди да ни тикнат в оная тъмница? — отвърна му Бренвил.
Хемра остана очарована от комплимента, но Сюркуф продължи да я разпитва:
— Добре де, ами защо вървиш подире ни? — попита я той.
— Можеше да си останеш у дома и да си траеш, или пък да вдигнеш тревога след нашето тръгване. Щеше пак да излезеш суха от водата.
— Да, но щях да остана вдовица! А тук, в Индия, това означава или да бъда изгорена жива заедно с трупа на мъжа ми, или да водя жалкия живот на вдовица, отказала да се качи на кладата.
Сюркуф бе забравил за този страшен индийски закон. Само така можеше да се обясни защо младата жена бе тръгнала подир корсарите-фаранги.
— За да не ме открият, аз си облякох мъжки дрехи! — добави тя.
— Добре! — каза Сюркуф. — Щом пристигнем в Барода, ще ти дам парици да си купиш малко дюкянче, гдето преоблечена като момък-мюсюлманин, ще въртиш търговийка и ще си живееш честито!
— Само че, сахиб, аз предпочитам да си остана при вас като прислужница.
— Бога ми, имаш право! — каза Бренвил. — Ще ни готвиш от време на време по някое пиленце с къри. Въпреки саждите, снощното пиле беше чудесно!
Многообещаващият поглед на Хемра подсказа на Бренвил, че тя ще се старае да му угажда всячески.
— Значи, продължавам пътя си с вас! — провикна се радостно тя. — Да знаете как се уплаших за вас, когато зърнах тримата мъжаги да копаят дупката в стената.
— Всъщност — попита Бренвил, — за какъв дявол им беше тази дупка?
— Както ми се чини — обясни Хемра, — те са искали да пренесат през нея труповете ви, а после да излъжат, че сте избягали.
— Сигурно кметът щеше да пребие тъмничаря, загдето ни е удушил — каза Сюркуф. — За нас е определена висока, цена!
Дълго разговаряха за среднощните си неприятности. След арестуването на корсарите, водачът на групата се беше върнал в селото си, та сега Хемра пое ролята му. Тя им каза да не се отбиват в първото село, а да продължат направо към второто, по-голямо селище, чиято крепост се виждаше отдалеч.
Силен патрул махратски конници, който обикаляше около площада, долетя в галоп при пътниците, за да провери кои са. Офицер от аристократичното съсловие, братовчед на градоначалника командваше тая войнствена дружина.
— Кои сте вие? — попита високомерно офицерът.
— Аз съм капитан Сюркуф! — гордо отговори корсарят. — Приятел съм на гиковара.
— Че защо сте се облекли в индуски дрехи?
Сюркуф му описа своето корабокрушение, но без ненужни подробности; каза, че тъкмо поемал към Ил дьо Франс, когато го застигнал циклон и го върнал отново на брега. Както се връщал отново при гиковара, из пътя неочаквано го арестували, но той се спасил, като избягал през дупка, която прокопали в стената. Офицерът го гледаше с недоверие. Тогава Сюркуф му показа една прекрасна, безценна огърлица, от която махратът се възхити.
— Тази огърлица ми подари гиковарът, когато в негово присъствие убих тигъра на Кали, богинята на смъртта — обясни Сюркуф.
Офицерът викна „ура“, повторено от целия патрул. Конниците изпразниха пистолетите си, а градоначалникът предупреден от куриера, заповяда на своите хора да се въоръжат. С искрена радост всички посрещнаха Сюркуф пред портите на градчето.
Населението също посрещна с овации французите. Пътниците завариха трапезата сложена и я почетоха. За радост на Бренвил, имаше и ширазко вино, от което всички се почерпиха славно.
Градоначалникът покани всеки свой гост в малка стаичка за почивка.
Бренвил благодари за поканата, но остана да си пуши лулата и да си допие последната бутилка кехлибарено вино. И наистина, вълшебно е ширазкото вино — благоуханно и леко. По едно време влезе Хемра.
— Сахиб — рече младата жена, — дошла съм да те попитам имаш ли нужда от нещо.
— Много мило от твоя страна! Ама ти няма ли да си починеш малко?
— Не, сахиб.
— Тогава остани… да си поприказваме.
Той й направи знак да седне до него.
— Ето че остана вдовица, пък си съвсем младичка — каза й той. — Защо ми се струва, че не обичаше мъжа си, а?
— Хич не го обичах…
— Значи ще залюбиш някой друг, а?
— Иска ми се да си имам съпруг, но този, дето го харесвам, е господин и няма да ме вземе.
— Но нали според вашата религия вдовиците не могат да се омъжват повторно.
— Да, ама този, дето го обичам, не е индус, ами християнин.
— Да не би пък да съм аз?
— Да…
— Тогава, малка моя Хемра, аз ще се оженя веднага за теб… с лявата ръка.
И той протегна лявата си ръка на младата жена, която я прие, свеждайки надолу очи. Ала Бренвил не си поплюваше, особено когато бе пил ширазко вино. Венчалната церемония бе отпразнувана начаса…

* * *

В това време Сюркуф се занимаваше с политическото положение и разпитваше Ватимари.
— Докъде стигна въстанието?
— Избухва повсеместно.
— Опасно ли е то?
— И да, и не. Но ако махратите останат верни на гиковара, той ще победи. Ще може да събере армия, която да смаже един по един разбунтувалите се райони.
— Ами махратите няма ли да го предадат?
— Не вярвам, въпреки че не съм съвсем сигурен. Съобщават ми за изненадващи предателства, начело с васалите на министър-председателя, на главнокомандуващия и на зетя на гиковара.
— Ясно! — възкликна Сюркуф. — Нещата придобиват очертания.
— Какво искате да кажете?
— Та нима министър-председателят, главнокомандуващият и зетят на гиковара не са проповядвали винаги съюзяването с англичаните против индийските принцове, сиреч против своите събратя?
— Разбира се!
— А пък Англия, която победи и покори толкова много, князе, сега изсипва купища злато, за да вдигне на бунт цялото кралство против неговия гиковар. Такива са плодовете от прекрасната политика на министър-председателя и на неговите съзаклятници.
— Ще се осмелите ли да кажете всички тия неща на гиковара?
— Аз не само ги казах, но му ги и предсказах.
— Разправят, че зет му бил в немилост, а министър-председателят и генералът били свалени.
— Толкоз по-добре! Но какво е положението в Барода? Градът бунтува ли се?
— Не! Барода си кротува. Бои се от оръдията на двореца!
Сюркуф поклати глава.
— В Барода — каза той — бедните са повече от богатите. Те няма какво толкоз да загубят, а само ще спечелят от смутовете. Тази огромна армия на нищетата мечтае само за кражби и грабежи. Боя се, че въпреки оръдията на двореца, Барода все пак ще въстане.
— Би било много страшно, ала няма как да атакуваме двореца на гиковара.
И аз така мисля! И да бъде обсаден, гиковарът пак ще остане пленник в собствения си дворец. Вън от двореца бунтът може и да нарасне, защото само гиковарът има достатъчно власт и престиж, за да поеме командването на цялата махратска армия.
— Значи той ще трябва да напусне Барода?
— Да, като остави в двореца си многоброен гарнизон, командван от човек верен, храбър и умен. С остатъка от редовната си войска гиковарът ще образува голяма армия с войските на останалите му верни васали, и ще започне бойните действия.
— Вървете бързо в Барода и съобщете тия неща на гиковара.
— Тръгвам още утре призори? — каза Сюркуф.
— Ще ви дам и ескорт, защото бунтовническите банди върлуват навред.
Сюркуф се съгласи, тъй или инак, тревожеше се за последиците от въстанието. На другата заран, заедно с другарите си и ескорта, той се запъти към Барода.

* * *

Салданазар току-що бе изслушал разказа на един от тримата туги, прокопали прохода, предназначен да създаде фалшивата представа, че Сюркуф и другарите му са избягали. Бе потънал в безмълвна ярост, но като силен дух умееше да се въздържа. Когато почувства, че се е овладял, той викна секретаря си и му каза:
— В тази работа има нещо смътно. Та може ли опиумът да не подействува? Искам разследване на случая!
— Добре. Ами какво става със засадата в дефилето Триктар! Нали щяхме да ги хванем преди да са стигнали в Барода?
— Господарю, скалите вече са минирани. Всичко е готово. Двете мини ще избухнат едновременно и фарангите ще попаднат в засадата. Тогава ще почне такава битка, че корсарите ще бъдат пленени завчас, а после удушени.
— С колко души разполагате?
— С три хиляди бунтовници, които да предотвратят пристигането на всякакви подкрепления и шестстотин туги, които да довършат тия ученици на Кристна.
— Ох, само да минат оттам!… Само да минат!… Този път ще им светим маслото! Я сега върви да надзираваш последните приготовления… Как ми се иска и аз да бъда там! Но няма да се бавя! Искам със собствената си ръка да се допра до още топлите им трупове!…
Напомнящото тигър лице на Салданазар доби изражение на нечувана свирепост — първожрецът наистина въплъщаваше в себе си гения на жестокостта.
Недалеч от Барода, в клисурите, прорязващи високия скалист бряг, който се спуска стръмно към морето, се намира Долината на смъртта, споменавана в разказите на всички пътешественици.
На две мили от долината стануваше някакъв керван. Това бяха мирни на вид търговци, които поради смутното време бяха наели за охрана двайсетина въоръжени конници.
Керванът си отдъхваше вече цяло денонощие под сянката на големите смоковници, близо до едно изворче. Търговците и особено техният предводител явно бяха много богати, след като даже тук излагаха на показ своя разкош. Затуй неколцината местни пастири престанаха да се питат що за птици са тия пътници, дето се хранят в сребърни съдове, щом разбраха, че предводителят им е Салданазар, наречен княз на търговците.
И наистина, това бе самият Салданазар.
Изтегнал се на сянка върху скъп килим, покриващ няколко други по-тънки килимчета, той очакваше нещо, а погледът му се рееше в небето. Пристигна някакъв ездач. Пот струеше по тялото на коня му. Отведоха ездача при Салданазар.
— Господарю — съобщи му той, тая заран фарангите тръгнаха насам. След час ще прекосят долината.
— Сигурен ли си?
— Да, един от нашите подпитал някакъв войник от техните и разбрал, че разузнавачите им първо ще претърсят височините наоколо, и ако не открият нищо подозрително, фарангите ще минат през долината.
Очите на Салданазар се изпъстриха с огнени точици, подобни на ситни капки разтопено злато. Той се обърна към секретаря си и го попита:
— Чу ли какво рече?
— Да, господарю!
— Ами ако разузнавачите видят нещо, дето ще ги подсети за клопката?
— Господарю, бомбаджиите са се сгушили под скалите. И най-опитният разузнавач не би се усъмнил, че под тия камънаци има хора.
— Ами какво става с нашите отряди?
— Спотаили са се в джунглата още от среднощ. Далечко са от долината и е трудно да бъдат открити. Най-добрите ездачи ще преградят проходите за по-малко от десет минути и ще обградят каменните барикади, образувани от избухването на мините.
— Нека не избиват фарангите с камъни или пушки! Трябва да ги удушим!
Лениво излегнат, Салданазар напомняше богат търговец, отдаден на насладата от следобедната дрямка.

* * *

Долината на смъртта бе наистина достойна да стане театър на драматични бойни действия. Навярно при някакъв земетръс огромният скален масив в началото й се беше разцепил от горе до долу, та образувалата се стръмна пропаст беше дълбока сто и петдесет метра.
Освен на едно място нейде по средата, цялата долина беше гола, безводна и навяваше печал. Тук-там по малко мъх, сух треволяк, криви дръвчета — такава бе цялата растителност. Но сред тая пустош едно бистро изворче разливаше своите свежи струи. То бликаше от една дълбока пещера и се губеше наблизо, защото му липсваше вода, за да образува поток. Няколко дървета засенчваха с листата си входа на пещерата. Корсарите, слезли от конете си с ескорт от дванайсет ездача, бяха спрели при входа на долината, според законите на предвидливостта. Вече бяха пратили разузнавачи горе по канарите, но там те бяха срещнали само един козар, който им каза, че наоколо няма разбойници. Преди три дни видял някакъв въоръжен патрул, пристигнал от Барода, но оттогава никой не се мяркал насам. След като разузнавачите се върнаха с тъй успокоителни вести, фарангите се решиха да навлязат в долината.
Стигнали бяха близо до пещерата, когато чуха страхотен взрив, последван от шумно срутване. Камъни се затърколиха като лавина и преградиха входа на долината. Почти едновременно се разнесе втори взрив и оповести, че и изходът на пещерата се е затворил.
Сюркуф веднага разбра, че са попаднали в клопка. С обичайното си хладнокръвие, той си даде сметка, че е невъзможно да минат през струпаните прегради. Превъзхождащият ги по брой противник непременно щеше да заеме позиция в горната част на барикадите и да ги унищожи със залпове от куршуми.
— Напред към пещерата! — викна той. — Иначе ще ни убият тия отгоре!
Сетне, грабвайки една от онези брадви, които за махратските конници са едновременно бойно оръжие и сечиво, той заповяда:
— Правете, каквото аз правя!
И той повали едно дърво. Другите последваха примера му. За десетина минути огромен куп клони и дървета задръстиха входа на пещерата, в дъното на която корсарите бяха вече укрили конете.
Противникът почна да се мярка по върховете на отвесните скали над долината, но още не бе употребил оръжие. Явно искаше да удуши живи обречените на Шива корсари. Без да губи минутка, Сюркуф се зае да осигури отбраната; със своята херкулесова сила той направи барикада от изсечените дървета, а после напълни с пръст войнишките торби на махратските конници и ги постави като бойници върху барикадата, нещо, което позволяваше да се стреля много по-удобно.
Там имаше място за десетина стрелци; патрондашите на махратите и на моряците бяха пълни. Сюркуф разполагаше с осемнайсет пушки и трийсет и два пистолета. Той нареди оръжията да бъдат подредени близо до стрелците и забрани да се стреля без негова заповед. Който беше по-долу, под бойниците, трябваше да пълни патроните. Можеше, значи, да се разчита на бърза стрелба.
Тугите нахълтаха в долината. Шестстотин души — мрачни и решителни, мълчаливо напредваха по шестима в редица, по цялата широчина на долината. На двеста крачки от пещерата те се втурнаха напред. Тогава Сюркуф заповяда:
— Цели се добре и стреляй!
Запоена добре подхранвана стрелба, тъй като пушките на моряците се зареждаха предварително. За съвсем кратко време стотина куршуми направиха голям пробив в масираната колона. Тугите се разбягаха със страшен вой, но на трийсетина крачки ги застигна огънят на пистолетите. Стотина трупа покриха земята.
— Бързо навън! — провикна се Сюркуф. — Да приберем оръжията и патрондашите им!
И пръв се втурна да стори това. За негова голяма изненада, никой не стреляше откъм скалите, макар че там се мяркаха въоръжени противници. Пушките и мунициите на тугите подсилиха неимоверно много защитниците на пещерата.
— Защо, по дяволите, тия разбойници не стреляха по нас? Имаха прекрасна възможност да ни направят на решето, докато бяхме под тях! — чудеше се Сюркуф.
— Защото — поясни Хемра — си имаме работа с туги, а те искат да ни принесат живи в жертва на Шива. Така повелява тяхната религия.
— А-ха, ясно! — каза Сюркуф.
Минаваше време, но тугите кротуваха. Сюркуф заповяда да заредят пак оръжието. Оказа се, че разполагат със стотина пушки, с повече пистолети и с достатъчно количество барут. Той направи малки размествания и увеличи броя на стрелците на петнайсет души, разчитайки на посяваща стрелба.
Понеже не очакваше нова атака преди настъпването на нощта, Сюркуф нареди да се накладе огън с парчета смола от изсечените дървета и да се убие един от конете, а месото му — опечено на жаравата. Никой не посегна към пълните с ширазко вино мехове. Тази вечер дружината пи само вода.
— Можем да издържим дълго време — каза Сюркуф. — Но при обрат на нещата, трябва да сме готови да си теглим куршума, за да не попаднем живи в ръцете на тугите и да ги лишим от удоволствието да ни удушат.
— Няма що! Хубав номер ще им изиграем, ако си разбием черепите! — подметна Бренвил и се разсмя.
Предвиждайки нощна атака, Сюркуф заповяда да подготвят смолисти клони за огън близо до каменната грамада. Нощта настъпи. На върха на грамадата дежуреше часовой. Всички останали легнаха да поспят.
Към три часа заранта един от моряците ненадейно се провикна: „На оръжие!“ Всеки хукна към определената му бойница. Един от дежурните махратски конници вече бе пъхнал съчки в огъня, за да го разпали. Огънят освети цяла колона туги, промъкнали се пълзешком на стотина метри от моряците.
Щом чу вика „На оръжие!“ колоната се втурна напред.
Но огънят я огряваше. Разнесе се бърз пукот от стрелба — унищожителен, убийствен… И този път тугите отстъпиха… И този път корсарите събраха много оръжие, барут и патрони. Когато се завърна в пещерата, Сюркуф промълви само някак вяло:
— Има всички изгледи тугите да ни надвият най-накрая. Но освен че няма да изпитат удоволствието да ни удушат, те скъпо ще платят за нашата смърт.
След тези думи той издаде още няколко заповеди. Никой не биваше да си прави илюзии, щом и Сюркуф бе загубил надежда за спасение. Ето защо, всички решиха да се бият на живот и смърт.
Салданазар научи за двете поражения на тугите и както винаги изпадна в глуха ярост. Той изпитваше такъв ужасен пристъп на гняв, че запуши опиум, за да забрави двойния неуспех.
Когато се разбуди от опиума, Сиаво, секретарят му, го уведоми:
— Господарю; някакъв мъж моли да го приемеш.
— Какво иска от мен?
— Иска да те посъветва, как да заловиш корсарите без никакви загуби, тъй да се каже.
— Нека влезе!
Непознатият се представи. Беше някакъв невзрачен туг, най-обикновен доносник, но доста буден на вид.
— С какво се занимаваш? — запита го Салданазар, след като непознатият падна на колене.
— Карам волски коли! — каза скромно мъжът. — Господарят ми е ваш човек! Той дори е фансангар-удушвач и се казва Карижан.
— Познавам ги. Казвай какво предлагащ!
— Да впрегна воловете в яки коли, но със задниците напред. Движейки се по този начин, те пак ще карат колите, които пък ще обковем с дебели дъски, за да ги предпазим от куршумите.
— Ясно! Разбирам!
— В дъските ще пробием нещо като амбразури. През тях ще стрелят нашите хора, качени в колите. А воловете, скрити под този дървен редут на колела, ще бъдат недосегаеми за куршумите.
— Чудесно! — каза Салданазар. — Само че от амбразури няма нужда! Искам да ги пипна живи тия разбойници!
— С двайсетина коли ще можем да пренесем много туги пред пещерата и ще се нахвърлим вкупом срещу фарангите без опасност за нас. Колите ще проточим в дълга редица.
— Добре си го намислил!
И след като горещо поздрави за хитроумието му водача на волски коли, Салданазар издаде нареждане колите да бъдат подготвени в най-кратък срок. Макар всички да напрегнаха мишци, работата продължи цели три дни. Когато най-сетне я привършиха, Салданазар се настани на билото над дефилето, точно срещу отвесната скала, в чието подножие се намираше пещерата. Под закрилата на малка каменна преграда, той можеше да наблюдава през нещо като бойница всичко каквото ставаше долу. На четвъртия ден сутринта той пак дебнеше с надежда идването на колите. А те бяха потеглили още призори. Щом влязоха в долината, караулът на корсарите ги забеляза. Сюркуф веднага разбра какво са му погодили.
— Колите — каза той на Бренвил — са волски. Ще им трябва поне половин час, додето стигнат до тук.
— Струва ми се — рече Бренвил, — че тия бандити — тугите, са ни скроили мръсен номер!
— Няма как — ще падне бой! — отвърна Сюркуф и бързо даде заповедите си.
Поради трудния терен воловете напредваха съвсем бавно. С искрящ поглед и трептящи ноздри, Салданазар следеше процесията на двайсетте коли, всяка една от които возеше по двайсет души. Това бе цветът на тугите, елитът на бандата му — най-ожесточените фанатици. Тия от първата кола бяха до един фансангари, те носеха свещената кърпа. На тях се падаше честта да удушат корсарите!
Колите бяха вече съвсем наближили. Салданазар се озадачи, защо обсадените не стрелят по тях. Наближаваше опасният миг, но мудността на воловете бе просто отчайваща. Салданазар задъхано следеше с поглед първата кола. Тя най-сетне стигна на десетина стъпки от пещерата.
Изведнъж стотина чудновати вързопа се стовариха като гранати върху първите коли и техните впрягове. Само че тия вързопи бяха подпалени и изгаряха хора и коне. От тази огнена градушка пламнаха и колите. С ужасяващо мучене воловете скъсаха въжетата на впряговете и побягнаха слепешката. Тугите, чиито голи тела почнаха да се пържат на огнения пламък, наскачаха от колите, превърнати в клади, и побягнаха с вой. Долината се покри с дебел слой пушек. Застанал горе на скалите, Салданазар не можа да види нищо повече. И този път той беше победен.
А ето какво бе измайсторил Сюркуф: в тогавашната морска флота имаше обичай, когато доближеха някой неприятелски кораб да го подпалват, като го обстрелват със саморъчни гранати. По време на една от корсарските си войни, поради липса на такива гранати, той изобрети един много опасен снаряд, с който подпали палубата на някакъв неприятелски кораб. Потопи в течно масло малко чувалче, в което за тежест пъхна една стара пушка и шепа барут. После върза с въженце чувалчето, подпали го и го метна като прашка срещу вражеския кораб. Течното масло и барутът подпалваха чувалчетата, превръщаха ги във факла и никой не можеше да улови тия горящи снаряди и да ги изхвърли през борда.
Този път Сюркуф не разполагаше с чувалчета. Но между храните, които бяха взели за из път, имаше течно масло, което в Индия замества маслото, подобно на свинската мас, която в Европа се употребява наместо масло. Слава богу, плат не му липсваше. Разкъсаха дрехи и покривки и обвиха едри камъни с вълнени и памучни парцали, натопени в маслото и натрити с барут, като вързаха всеки снаряд с тънки ремъци. Преценете сами какви щети нанесоха на колите четиридесетина от тия така наречени гранати.
И този път разгромът бе пълен. Французите успяха да излязат за малко от пещерата и да пренесат два вола, които се бяха пребили, когато, по време на паниката, се бяха мъчили да пробият с рога скалите. Месото бе много вкусно и щеше да стигне за дълго време. Салданазар прокле френския Кристна (Христос) и от немай-къде реши да премине от обсадата към блокада. И за да се успокои, пак запуши опиум.
… Изтекоха два дни. Салданазар не можеше да си намери място. Блокадата, на която го принудиха, можеше да се проточи дълго. Ами ако обсадените получат подкрепления? Как да излезе от това положение?
Довтаса нов посетител. Той не беше туг, а помощник на главатаря на една от шайките, въстанали срещу гиковара. Представи се на Салданазар и го поздрави по английски маниер. Този търговец беше водач на керван, ала за Салданазар той не представляваше нещо повече от шайкаджия, при това от нисшите касти.
— Дошъл си да ми кажеш нещо, така ли? — попита Салданазар, почуден от скованото държане на новодошлия.
— Бях на среща с моя предводител — отвърна мъжът. — Обясних му, че фарангите могат да бъдат пленени само ако обсадим пещерата както се форсира редут. Затуй ме препрати към теб.
— Колко време ще трае тази обсада?
— Колкото да прокопаеш една галерия.
— Значи смятате да сложите мина и да ги вдигнете във въздуха?
— Да.
— Дума да не става! Искам ги живи!
А после ненадейно запита:
— Но кой си ти?
— Името ми е Лабардор, от кастата на воините. Служих в индийската армия под командуването на англичаните, след което ми дадоха пенсия. Там бях, сержант, а днес съм офицер във войската на Саридан.
Салданазар рече да отпрати посетителя, но Лабардор подхвана пак с пресметлива упоритост:
— Има мини и мини. Аз бях началник на пионерна част под командуването на английски офицери. Мога да поставя мина, която да не бъде толкова опасна за обсадените, а само да вдигне във въздуха преградата пред пещерата и да улесни вашата атака.
— Това е вече по-друго — каза Салданазар. — Ще мога да постигна целта си!
— Ще привършим на бърза ръка изкопните работи към входа на пещерата, сиреч зигзагообразните траншеи, където няма да ни засегне неприятелският огън.
— Но оня пак ще почне да мята запалени торби, за да прогони моите хора.
— Само че ние ще покрием траншеите със зелени клони и тия парцалаци нищо няма да подпалят!
— Ами за това ще е нужно много време.
— Няма, ако командувам аз и всички са на мое подчинение.
— Добре! Ще командуваш ти.
— Ще вземем на ангария работници. Едните ще изсекат клонаци за покритията, а другите ще напълнят габионите. Ще почнем изкопа на около триста метра, което е крайният обсег на стрелбата. Аз ще очертая трасето на зигзагите и нощес за не повече от час ще се придвижим на сто метра от входа на пещерата. После вече ще влязат в работа габионите с плънка. Наричаме ги така, защото ги пълним с всичко, което може да ни предпази от куршумите. Изправяме ги един до друг, като продължаваме да копаем траншеята към неприятеля. Зад тия габиони изкопчиите си работят, несмущавани от нищо.
Лабардор тъй дълго говори за своите съоръжения, че Салданазар накрая се съгласи да изпробват тази операция. Но Лабардор постави и своите изисквания:
— Като началник и командир, аз ще изложа на риск живота си. Какво възнаграждение ще ми дадеш?
— Казвай колко искаш?
— Искам предплата от шест хиляди рупии в брой и още толкоз след операцията.
— Аз ще ти дам десет хиляди рупии, а пък ако успеем ще получиш още двайсет хиляди.
— В такъв случай — захили се Лабардор — хем ще заловим фарангите, хем богатството ми ще бъде в кърпа вързано!
— Хайде, върви със секретаря ми Сиаво да ти наброи десетте хиляди рупии!
Лабардор изкозирува и последва секретаря на Салданазар.
Бившият сержант от пионерните войски владееше занаята си. Развивайки трескава дейност, той посвети цели пет дни, за да подготви нещата. Когато сечивата, празните габиони и габионите с плънка бяха струпани в склада край траншеите, когато клонакът за покритие бе стоварен на куп и всеки работник свикна да поставя и пълни своя габион, с една дума, когато всичко бе готово в една безлунна нощ, Лабардор се захвана със своето пъклено дело. Призори, въпреки силната стрелба на обсадените, предната част на траншеята стигна на четиридесет метра от входа на пещерата. Лабардор нареди да се спрат изкопните работи, като посвети деня си за подобряване качеството на работата и за подготвяне на покрития плацдарм, който щеше да подслони многобройните нападатели на пещерата.
През целия ден обсадените не гръмнаха нито веднъж… Подозрително бе това мълчание за ония, които познаваха предприемчивия дух на Сюркуф и храбростта на обсадените. Салданазар се обезпокои и повика Лабардор.
— Докъде стигнахте? — попита гой.
— На четиридесет метра от пещерата! — отговори бившият сержант.
— Но защо замлъкнаха?
— Може би са разбрали, че защитата ни е много добра и не могат да ни улучат!
Салданазар поклати глава.
— Това вещае зло за нас! — каза той. — Капитан Сюркуф ни готви нещо…
— Може би обмисля как да се измъкне. Само че върху плацдарма има двеста души, въоръжени с криваци и мрежи, готови да хванат живи всички тия проклети фаранги и махрати!
— Бъди нащрек! Осигури силна охрана за тази нощ!
— Добре познавам обсадната война и нейните изненади. Знам какви хитрини се прилагат при обсада, и мога да осуетя всяка вражеска атака.
— Какво ще предприемеш тази нощ?
— Ще продължим изкопите на траншеята и ще стигнем на десет метра от пещерата. Там ще изградя един непревземаем плацдарм и ще го превърна в истински ад за обсадените. Наред с това ще заровя една мина под самата преграда на входа на пещерата и ще заредя мината, но по такъв начин, че тя да не избухне, а само да повдигне леко преградата и да я срути, без да я вдигне във въздуха. Така моите смелчаци ще минат в атака още на другата нощ.
Салданазар заповяда да броят пет хиляди рупии възнаграждение на Лабардор, който каза с усмивка:
— Сахиб, ти си по-щедър от Индийската компания, която след толкоз добри и лоялни услуги от моя страна ми отпусна тия нищожни сто рупии пенсия. Но пък и моя милост не щади сили, за да ти служи вярно.
Щом настъпи нощта, Лабардор нареди работата да продължи. Осемдесет габиона бяха подредени така, че стигнаха на десетина метра от пещерата. Защитниците стреляха постоянно. Паднаха много убити. Но смъртоносният огън успокои нападателите, стреснати от доскорошното мълчание на обсадените. Под закрилата на габионите тугите изкопаха прекрасен плацдарм, и го покриха с цепеници и клони. До заранта всичко бе завършено.
Ала обсадените спряха стрелбата, щом разбрала, че противниците им са твърде добре защитени, за да ги застигнат куршумите. В долината настъпи гробно мълчание. Не след дълго тишината бе нарушена от някакъв приглушен шум. — Лабардор бе наредил на работниците да почнат изкопа за мината. Към полунощ тя бе вече заредена. Лабардор изпрати човек, който да предупреди Салданазар, че всичко е готово. „Кажи му, че след един час мината ще избухне“ — поръча той.
След малко на плацдарма при Лабардор довтасаха Салданазар и Сиаво с цяла свита високопоставени туги. Хората, които щяха да се втурнат към пещерата, им направиха дълбок поклон. Лабардор изкозирува, след което, с лаконизма на истински воин, доложи на Салданазар:
— Всичко е готово.
— Пали мината тогава!
— Дръжте се здраво, че земята ще затрепери! — каза бившият сержант.
После се наведе над изкопа и даде заповед. След миг един мъж изхвърча с факла в ръка от изкопа. Лабардор дръпна факлата от ръцете му и изкрещя:
— Залягайте!…
Експлозията последва мигновено. Цялата долина се разтърси от експлозията. Скалите разнесоха отначало кънтящото, а после приглушеното ехо; гъст дим бавно се издигна към небето, забулвайки в мрак жестоката атака. Виейки на умряло, тугите нахълтаха в пещерата през отломките на сринатата преграда. Не се чуваха изстрели.
Впрочем счу се един-единствен изстрел, но той мигом бе заглушен от втора, още по-силна експлозия. Само че този път страшният шум дойде откъм пещерата. Глух трясък от изхвърляни по сводовете на пещерата скални късове, чудовищно силно разтърсване, от което отвесните канари от двете страни на долината затрепериха от горе до долу, протяжни стонове на камък, безмилостно раздрусан до последната молекула, и накрая — гробно мълчание.
Заварени на плацдарма, Салданазар и Сиаво бяха повалени на земята, ведно с целия си антураж. Те се надигнаха и хукнаха да бягат. Спряха чак когато се озоваха в безопасност към изхода от долината. И в пещерата, и в дефилето — пълно затишие. Тогава Сиаво промълви:
— Господарю, фарангите явно са загинали…
— Да, техният Кристна възтържествува! — каза Салданазар. — След като не можа да ги спаси от Свещената кърпа без да ги убие, той им вдъхна мисълта да се самовзривят.
— Това е най-доброто, което можаха да направят!
Салданазар погледна към оня, който изрече тия думи.
Беше Лабардор.
— Храбри бойци! — добави той.
— Няма значение!… Вече са мъртви!… — промърмори Салданазар.
Но ето че откъм върха на скалите долетяха викове „На оръжие!“ и горе на билото се вдигна суматоха, сякаш се бе случило нещо неочаквано.
— Горко ни! — промълви Салданазар. — Може би гиковарът е напуснал столицата, за да се притече на помощ на своите християнски псета. Но и да е тръгнал, няма да завари жива душа.
И той се метна на седлото. Мислейки, че бунтовниците — негови съюзници, са влезли в бой с арабската кавалерия на гиковара, Салданазар ги изостави, като заповяда на тугите да се разпръснат. В миг всички туги се изпариха. Не след дълго долетя и отдалечаващият се шум от копитата на галопиращия кон на Салданазар и на конете от неговата височайша свита.

* * *

В навечерието преди атаката Бренвил бе легнал уж да спи, пък току се прозяваше от скука. По едно време се обърна към Мекрани и го помоли:
— Бъди любезен да ни посвириш на флейта, мойто момче. Нямаш нищо против, нали? Още ли си пазиш оная, вълшебната флейтичка?
— Защо пък вълшебна?
— Защото подканва змиите да танцуват.
— Нищо чудно. Всеки знае, че змиите обичат музиката и най-вече флейтата.
— Тъй или иначе, изсвири ни нещо. Каквото ти решиш!
Вярвам, че читателят не е забравил Хемра, жената на тъмничаря, която тръгна с корсарите след като ги бе спасила и накрая встъпи в свободен брак с Бренвил…
— Посвири ни! — каза тя — за богинята, дето залюбила пастира.
Тази песен е позната в цяла Индия — свирят я всички музиканти, пеят я всички девойки. Мекрани започна прелюдията с нейната поредица от трели и рулади и доказа своята виртуозност, след което подхвана нежната и страстна мелодия на „Влюбената богиня“. Не бяха изминали и две минути, откакто се носеше тази запленила своите слушатели песен, когато се чу някакъв странен шум покрай стените на пещерата. Огромните обръчи на дълго, дебело тяло пълзяха от скала на скала.
— Питонът-великан! — провикна се Хемра.
И наистина, пълзеше една от ония змии с фантастично едро тяло, каквито се, срещат само в Индия. А дължината й бе трийсет стъпки… Питонът спря недалеч от музиканта, нави се на спирала с глава насред обръчите. После вирна тази глава на височина един метър и я заклати. Мекрани продължи да свири с нечувано хладнокръвие. Бренвил прошепна:
— Никой да не мърда!
Послушаха го. Даже Сюркуф остана неподвижен, с ръка върху един от пистолетите си. После грабна сабята си и съсече огромното тяло на змията. По едно време Бренвил се строполи на земята, защото питонът го повали в предсмъртните си гърчове, ала махратите и моряците продължиха да съсичат гигантското влечуго, което накрая замря безжизнено. Всичко се размина благополучно.
Проснаха влечугото… Ей богу, дължината му бе повече от трийсет стъпки!…
Но за общо учудване Мекрани пак засвири на флейтата.
— Грабвайте пистолетите!… Идат нови змии!… — прошепна той.
И що да видят — начело с питонката цяло питонско семейство слизаше от скалите. Значи бяха убили мъжкаря. Този път откриха огън по влечугите. Куршумите раздробиха телата им.
В пещерата се разигра сцена на невероятна суматоха: змиите се гърчеха, подскачала внезапно и помитаха пръстта със страшните удари на опашките си, обсадените се спотаиха зад каменните блокове, или още по-нависоко и се укриха кой как може. Ужасяващата агония на питоните завърши със смъртта на последния от тях. Хората можаха да си въздъхнат, но без облекчение, защото въздухът бе наситен с гадна миризма на мускус и кръв. Сюркуф нареди да нарежат змийските трупове на парчета и да ги хвърлят в неприятелската траншея. Тугите бая се озадачиха, когато ги засипа дъжд от кървящо месо.
— Това са някакви мръсни християнски магии! — помислиха си те.
Но в пещерата Мекрани не преставаше да свири с флейтата си. И дълго време средно големи и по-малки змии продължаваха да изпълзяват от стените на пещерата. Прибра флейтата чак когато влечугите престанаха де се появяват. Страшно изморен, той накваси с водица устните си и каза:
— Трябва да видим къде е дупката, от която излизат тия питони. Тя е някъде горе! Както често се случва, току-виж открием някой проход, дето води нагоре, към билото. Понякога самата вода издълбава улеи при изцеждането си между скалите.
— Мекрани, ти винаги си бил умник, моето момче! — възкликна весело Бренвил.
И запалвайки факлата, която му измайсториха, той се покатери по скалистата стена на пещерата, от която бяха слезли змиите.
— Тука има цяла галерия! — провикна се подир малко той и пое навътре. Неговият помощник-матрос и двама махрати го последваха… Лесно е да си представим колко обнадеждени бяха обсадените, докато чакаха завръщането на „пещерняците“. А те се върнаха след по-малко от час.
— Спасени сме! — вдъхна им смелост Бренвил.
— Нима галерията води нагоре? — попита Сюркуф.
— Да! По нея може да мине и такъв мъжага като теб!
— Че как не са я видели? Нали по билото има техни хора!
— Излазът е закрит от лиани, под които можеш да се измъкнеш по нещо като пътечка, отъпкана от постоянната шетня на змиите.
— Ще избягаме оттам нощес.
— До самия излаз зърнах вражески караул от трийсетина души. Толкова успях да преброя, защото бяха легнали край огъня.
— Разгеле! Или ще ги заколим, или да побегнем без да ги будим.
— Аз смятам, че трябва да ги убием до един, за да им вземем конете.
— В такъв случай нямаме избор! — съгласи се Сюркуф.
И вдигна многозначително рамене.
Събудиха се призори. Сюркуф тъкмо се канеше да посети лично подземната галерия, когато някакъв глух шум привлече вниманието му. Корсарят се излегна и залепи ухо о земята, като заръча и на Бренвил да стори същото. След малко и двамата рипнаха, напълно убедени в едно и също нещо:
— Искат да ни взривят! — каза Бренвил. — Значи няма да ни душат.
Сюркуф размишляваше.
— Скъпи Бренвил — каза той, — на тях им пречи защитната преграда пред пещерата. Затова искат да я разрушат с глуха мина, която ще срути преградата, но няма да ни убие. Трябва да им измайсторим контра мина.
— Че защо? Нали ще бягаме! — учуди се Бренвил.
— Трябва да си отмъстим. Ще разкопаем мъничко дъното на пещерата, колкото да направим огнище за мината. Ще струпаме отгоре камъни, като оставим пролука, която да свържем чрез посипан барут с края на галерията. После ще минем по нея и ще избягаме. Щом избухне вражеската мина, ще преброим до двайсет, за да нахълтат всички туги в пещерата. Чак тогава ще подпалим посипания барут и ще ги взривим.
— Ще се радвам да чуя шума от експлозията на нашата мина! — каза Бренвил. — Какво припляскване ще бъде, ей Богу!
И той потри ръце. Всички се заловиха за работа. А то не беше обикновена работа, ами истински шедьовър. Взривяването на скалните блокове бе така изчислено, че да предизвика онова, което Бренвил нарече припляскване, а помощник-матросът му — размазване. До вечерта всичко бе готово.
Сюркуф нареди всички да се нахранят, след което отпрати в галерията целия отряд под командването на Бренвил, като раздаде на всеки по пет пушки и заповяда да бъдат готови да нападнат караула веднага щом избухне първата мина. Остана сам в дъното на пещерата с барутен пистолет в ръка… Дълго време стоя в очакване… Най-накрая мината избухна и тугите нахлуха в пещерата.
Сюркуф пролази двайсетина стъпки в галерията и гръмна с пистолета към посипаната преди това барутна ивица. Змиевиден пламък пропълзя надолу към пещерата и подпали втората мина. Експлозията бе чудовищно силна, тъй като Сюркуф бе натъпкал огнището под мината с всичкия барут, задигнат от избитите пред пещерата туги. Нещо повече — бе изсипал в огнището и всичките плячкосани куршуми. Ето защо припляскването, както го наричаше Бренвил, беше пълно. Крясъци, стонове и… край.


Глава четвърта
СЮРКУФ И ПРИНЦЕСА МАРИАМ

Бренвил блестеше с несъмнени достойнства, най-голямото от които бе мъжеството му. Не можеше да се отмине нито неговата находчивост, нито пъргавината и дързостта му, без да говорим за изключителния му интелект. Никой като него не схващаше нещата от пръв поглед.
Щом стигнаха в края на галерията, той каза:
— Аз се наемам с караула, а вие — с останалите! Никой да не стреля! Ще им предложим бой със саби и копия.
Дочакаха да се стъмни съвсем. Когато падна мрак, Бренвил заповяда на хората си да излязат и да легнат на пътеката, очертана от змиите.
Чакането се проточи дълго. Виждаха се скупчените на едно място коне — оседлани, но с букаи на краката. Виждаше се и заспалият караул, и клекналия задрямал часовой, който даже бе забравил да се изправи — такава тежка дрямка го беше налегнала.
Когато първата мина най-сетне избухна, спящите се разбудиха, но не се размърдаха. Явно ги бяха предупредили за този взрив.
Никой не стана от мястото си, а потъна отново в прегръдките на съня. Корсарите връхлетяха като ураган върху конниците — размахаха саби и копия, и грабнаха оръжието им. Скоро виковете на тугите се сляха с шума на втората експлозия.
И все пак от съседните постове ги чуха и пратиха войници да видят какво се е случило. Но разузнавачите откриха закланите и съсечени войници от караула… От конете им нямаше и помен. Разузнавачите препуснаха в галоп с намерение да застигнат бегълците, които им се бяха изплъзнали.
На първо време една шайка от петдесетина конника застана начело на преследвачите, но бегълците изчезнаха зад един завой по пътя. По заповед на, Сюркуф ездачите му се наредиха зад малка височинка встрани от пътя. Тъй като заредените им пушки бяха поставени напряко на седлата те ги преместиха в права линия, та огънят на стрелбата им да бъде по-бърз и убийствен.
Без да подозират какво ги чака, на излизане от завоя, преследвачите продължиха по пътя, но върху им се стовари залп от куршуми, последван от втори, трети… Трийсетина души се строполиха на земята, а останалите се уплашиха и офейкаха. Сюркуф заповяда да заредят пак пушките, а Бренвил му каза с усмивка:
— Пак смляхме пастет от човешко и конско месо!
— Да тръгваме! — заповяда Сюркуф.
Потеглиха в лек тръс. До тях долиташе галопът на бандите, яздещи зад тях. Щом усетеше, че неприятелят ги настига, Сюркуф ускоряваше хода на конете, за да запази преднината. Стигнаха до място, където пътят пресичаше някаква горичка.
— Пригответе въжетата! — каза Сюркуф на своите хора.
Повечето от махратите носеха въжета, защото по пътя попаднаха на кладенци без геранило, та един от отрядите бе длъжен да носи както кофи от непромокаемо кече, така и въжета. Сюркуф тръгна с ония, дето разполагаха с въжета, а на останалите заповяда да го изчакат на сто крачки по-нататък. Сетне метна над пътя въжетата, като ги върза от едно дърво за друго — на различно разстояние и на различна височина. Накрая се присъедини към своите другари и им каза да се скрият под дърветата от двете страни на пътя. Противникът пристигна в галоп и се заплете във въжетата. Последва премятане със смехотворен ефект.
Гръмна страховит залп. Куршуми потъваха в телата на премятащите се, и докато последните бегълци изчезнат се разнасяха викове на умиращи и ранени, болезнено цвилене на коне. Едва тогава Сюркуф извика останалите войници, които прибраха оръжията и плячката, натовариха я на оцелелите коне, строиха се пак и поеха по пътя към Барода.
— Ако гиковарът не те назначи за главен готвач, значи не признава твоите заслуги — подхвърли Бренвил на Сюркуф. — Последният ти пастет от човешко й конско месо, на равни части е наистина шедьовър.
— Гиковарът ще има да гледа още шедьоври! — отвърна му спокойно Сюркуф.
— Я ми кажи — попита Бренвил — готов ли си за среща с принцесите?
— Да спечелим първо войната — каза Сюркуф, като повдигна рамене. — Пък после ще се любим. За тия неща трябва и повечко време, и късмет.
Наближаваше разсъмване, когато някакви далечни гласове и глухо подземно боботене предизвестиха, че многобройна кавалерия ще пресрещне малката войска на Сюркуф. Той веднага нареди на отряда да спре и прати двама от най-добрите си разузнавачи-махрати да видят кой се задава. Когато се върнаха, те съобщиха, че пристига част от арабската гвардия на гиковара, изпратена в помощ на Сюркуф.
След няколко минути двете войскови части се сляха и потеглиха към столицата. По пътя офицерът-командир на гвардията запозна Сюркуф с положението: гиковарът събирал армията си под стените на Барода, като смятал да я изпрати намело с главнокомандващия, да се бие с бунтовниците.
— Защо не застане самият той намело на войските си? — попита Сюркуф.
— Защото трябва да пази двореца и столицата! — отговори офицерът.
— Нима има опасност от размирици в града?
— Просяците и нисшите касти търсят само повод, за да се нахвърлят срещу богатите, които обаче са въоръжени и създават собствено опълчение.
— Колко души ще наброява това опълчение?
— Шест хиляди души, но съвсем сигурни хора, очакващи и най-страшното от простолюдието.
— Чудесно! — каза Сюркуф.
Пристигнаха в града. Наглед там всичко бе спокойно. Ала докато прекосяваха предградията, Сюркуф забеляза скупчване на мълчаливи, враждебни хора, които гледаха арабите на кръв.
— Виждате ли как се държат тия псета? — попита офицерът. — Ако утре се надигнат?…
— Те непременно ще се разбунтуват в някой от близките дни! — рече Сюркуф.
В центъра на града положението бе съвсем различно: благородници и търговци, слуги в богаташки къщи, заможни занаятчии приветствуваха възторжено сахибите-фаранги. В двореца гиковарът се отнесе особено сърдечно към новодошлите. Махратите, които бяха воювали под командването на Сюркуф, разказаха за случилото се и слухът за подвизите на Сюркуф се понесе из целия дворец. Не мина час и гиковарът оповести, че ще приеме французите на тържествена аудиенция.

* * *

В уречения час един вестоносец, придружен от пажът Джернадор дойдоха, за да отведат моряците и техния ескорт от махрати в залата за тържествени аудиенции. Гвардейците образуваха шпалир, а придворните се подредиха на групи съобразно изискванията на етикета. Бляскавите одежди на махратските велможи искряха от драгоценни камъни и богати бродерии. Строгата и семпла униформа на френските матроси контрастираха с това великолепие. Министър-председателят и раджата бяха добили мрачен вид. Главнокомандуващият се извини със служебните си задължения, за да не присъствува на тържеството. Сюркуф поздрави по военному гиковара, който му каза на висок глас:
— Вие сте добре дошъл както винаги! Но днес удоволствието ми да ви видя е двойно по-голямо, тъй като много се безпокоях за вас. Ала настоящето събитие доказва, че тревогата ми е била напразна.
После той помоли Сюркуф да му разкаже за всичко преживяно.
— Сахиб — помоли го Сюркуф, — позволете да бъде удостоен с тази чест офицерът, който командуваше нашия махратски ескорт! При това неговият индустански език е много по-чист и изящен от моя!
— Така да бъде! — каза раджата.
А на офицера, когото познаваше, защото беше син на един негов сановник, той нареди:
— Пристъпи напред, Фаликани, и говори! Спомни си за всичко, което си видял.
Като истински войник, без да преувеличава нищо, съвсем ясно и стегнато, офицерът описа военната драма, в която бе участвувал. Шепот на възхита непрестанно долиташе от групата на царедворците. Когато се стигна до случката със змията, раджата прекъсна разказвача и помоли да му представят младия музикант. Гиковарът похвали майсторството на изпълнителя, без даже да подозира, че под мъжките одежди се крие прелестна девойка, и нещо повече — принцесата, чийто баща той бе свалил от трона. Офицерът подхвана отново своя разказ.
Последната случка впечатли извънредно много гиковара:
— Наистина, капитане — възкликна той като се обърна към Сюркуф. — Вие сте изключително надеждна личност! Страшен сте като лъв и хитър като лисица!
А после, показвайки благосклонност и към Бренвил, гиковарът добави:
— Вие сте пламенен в битките досущ като красив гепард. Във ваше лице капитан Сюркуф има добър лейтенант. Вие сте храбър и весел, а което означава двойна доблест.
— Това е комплимент, който ми доставя истинско удоволствие, сахиб раджа! — отговори Бренвил. — Та вие по-добре от всеки друг знаете какво значи храброст, тъй като сте достоен наследник на най-дръзките крале-воини на Индия.
Гиковарът лекичко се изчерви, а после направи знак с ръка на пажовете си. След миг те донесоха пълни кошници с драгоценности и ги раздадоха на французите. Най-скъпи бяха подаръците на Сюркуф и Бренвил, но и целият отряд остана доволен. Ала гиковарът имаше желанието да задоволи и една своя доста странна прищявка:
— Млади момко — обърна се той към Мекрани, — изсвири ни песента, с която тъй добре си успял да омаеш змиите. Искам и аз да я чуя.
— Сахиб раджа — отвърна Мекрани — не мисля, че около теб няма змии! Ако засвиря и ги омагьосам, те ще пролазят и ти ще бъдеш принуден да ги накажеш.
— Дано да казваш истината — промълви мрачно раджата. — Де да можех да разкрия предателите!
— Добре, сахиб раджа! След като става дума за хора, а не за змии, само човешкият глас ще може да обърка плановете на вероломните ви служители. Затуй аз ще ви попея, вместо да ви свиря на флейта.
— Пей тогава! — каза раджата, като стисна зъби.
— Какво ли пък ще изпее пустия му Мекрани? — питаше се Сюркуф.
— Ама че е нахакан тоя песнопоец! — мислеше си Бренвил в очакване на изненадата.
Настъпи пълно, тържествено мълчание. Мекрани помоли да му донесат една индийска арфа и веднага засвири прелюдията, като несравним виртуоз. Войнствени и триумфални маршове се сменяха със скръбни вопли, любовни и бойни песни, химни и жалби на отчаяние. Слушателите, занемели от вълнение, забравиха да изръкопляскат. Тогава Мекрани запя.
И заразказва с песента си старата индийска легенда за раджата, който бил предаден от вероломните си велможи, след като ги издигнал до най-високите постове в кралството си.
Мекрани загатна за славата и блясъка на двореца на раджата, за коварството на сановниците му и то на такъв ясен, искрен и затрогващ език, че всички погледи се впериха в министър-председателя и зета на гиковара. Мекрани пееше за някакъв минал бунт, но всеки неволно свързваше неговата песен със сегашните размирици. Той спомена за чуждоземно злато, открито върху трупове на бунтовници, и ненадейно прекъсна акомпанимента си на арфа, за да хвърли една английска монета в нозете на гиковара.
Раджата направи знак на един от пажовете да му донесе монетата, видя, че на нея е изобразен ликът на английския крал, и доби яростен вид. Мекрани изпя, как легендарния раджа бил пленен и коварно убит в тъмницата и завърши песента си, която зазвуча накрая с пълна сила:

P
За гнусни убийци не пея пред вас — ликът им презрян е ясен без мен. Раджата си славен пази нощ и ден, жреци и министри жадуват за власт!
Военни велможи далеч да държи! Предателство черно над него витай… На свойто упорство да сложи той край, че инак с дедите си в гроб ще лежи!
P$

След песента си Мекрани отправи нещо като злокобно предупреждение, изразено в протяжен напевен стон, придружен с вик на ужас: „Пазачи, бдете!“ Впечатлението бе тъй потресаващо, че телохранителите размахаха оръжие, провиквайки се:
— Смърт на предателите!
И всички впериха погледи в зетя и първия министър на гиковара, който отново бе останал безучастен. Когато шумотевицата се поуталожи, раджата попита Мекрани.
— Защо ми подхвърли тая сребърна монета!
— Защото — отговори младежът — всеки, който изпее тази песен трябва да хвърли на земята по една пара. Така ме посъветва да правя моята учителка по пеене, от която знам тази стара легенда.
— Стара ли е тази песен?
— Много стара.
— Значи не си я измислил ти.
— Не се измисля онова, което съществува! Сахиб Бренвил, който също обича музиката, често е слушал как изпълнявам песента на предателите.
— Вярно! — потвърди дръзко Бренвил, който лъжеше с приятна лекота.
Гиковарът убеден, въпреки учудването си, показвайки монетата, каза ненадейно:
— Да, но тази монета е английска…
— Сахиб — вметна Бренвил, — ние открихме английски пари у всички бунтовници, които убихме. Кесиите, джобовете и сандъчетата ни са пълни с английски пари, взети от онези, които са се обявили против вас. Всъщност ето ви и доказателствата.
Бренвил извади от кесията си английските монети, разпери длани, за да ги покаже, а после се обърна към моряците и махратите:
— Хайде, покажете на раджата английските пари.
И всички отидоха да изпразнят кесиите си пред трона му. Тогава гиковарът стана и каза:
— Виждам, че бунтовете се подстрекават от англичаните. Те искат да изядат Индия, както се изяжда портокал — резен по резен!
И обръщайки се към Сюркуф, добави:
— Сахиб, вие и вашите хора ще бъдете настанени в този дворец. Ще продължим разговора си подир следобедната почивка.
С тези думи гиковарът прекрати аудиенцията и се оттегли заедно с велможите си. Царедворците наобиколиха Сюркуф и неговите хора, надпреварвайки се да ги обсипват било с най-ласкателни думи, било с искрени похвали.
Песента на Мекрани пожъна голям успех. Поздравленията към него бяха най-възторжени. Нему се падна славата да каже истината на гиковара и честта да посочи предателите! Но Мекрани беше на друго мнение:
— Аз изпях песента за предателите, без дори да ги зная! — призна си той. — Тази песен се нарича още „Проверка на преданите сърца“. Когато хвърлиш пара на земята, изменниците пребледняват и изпадат в смут. Ала аз пеех и не забелязах нищо.
Тия думи бяха казани тъй естествено, че всички останаха с убеждението, че Мекрани не е вложил в тях никакво лукавство. И пак му поднесоха поздравленията си. Накрая пажът Джернадор дойде да вземе фарангите, за да ги отведе в жилищата, отредени за тях от гиковара. Останал насаме с тях, Джернадор сподели със Сюркуф:
— Предстои ви да се справите с трима смъртни врагове! Ако обаче не проявите решителност спрямо гиковара, ако не го убедите да накаже най-сурово онези, които е заподозрял, той ще ви вземе главите!
— Не се съмнявам! — каза Сюркуф.
— Ако дъщерята на гиковара пожелае, тя би могла да осигури вашата победа! — каза пажът. — Нека тя се срещне с раджата! Да се престори на разтревожена за мъжа си, да го защищава, но както е на негова страна, така и би могла да го злепостави…
— Какво ли може да направи тя? — учуди се Сюркуф.
Бренвил се разсмя.
— Ей богу, капитане — възрази му той. — Струва ми се, че подценяваш женското лукавство. Ако нещата стоят така, както твърди Джернадор, хич не се безпокой! Принцесата не се нуждае от уроци. Достатъчно е само да й обясним задачата.
— И кой ще й я разясни?
— Аз! — отвърна пажът.
— Тогава можем да бъдем спокойни — каза Бренвил. — Но бихме могли да подирим помощта и на жената на първия министър. Та тя е тъй остроумна!
— Не се безпокойте! — каза пажът. — След като едната принцеса е вече предупредена, те и двете ще се разберат и ще си предадат взаимно урока!
— Джернадор, скъпи приятелю — възхити се Бренвил. — Вие сте най-тънкият дипломат, който съм виждал.
— По-добре кажете, че нашето разбирателство е скрепено от моята преданост към вас и вашата омраза към Англия.
— Кажете ми, добри ми Джернадор, какво мислите за чудната песен на Мекрани? — попита го Сюркуф. — Боя се, че ще се излее връз това бедно момче гневът на първия министър и на зета на раджата. Да не говорим за яростта на главнокомандуващия!
— Ще ви кажа, че — първо — Мекрани съумя да убеди всички в двора на раджата, че не е имал предвид никого, а е изпял песента против предателите само защото гиковарът е искал да чуе нещо от този род. Второ — ако ние действуваме умело, нашите противници скоро ще бъдат обезвредени. Гиковарът ще им изтръгне жилото!
— Тогава нека си отваряме очите на четири и да играем без никакви рискове! — каза Бренвил.
— Ако желаете — рече пажът — аз мога да се срещна с принцесата и да й разясня положението.
— Би било много добре!
— Ще ви помоля само да ми дадете не някакво си хвърчащо листче, а скъп предмет за спомен от вас, който да й покажа като доказателство, че сте ме упълномощили за този разговор.
— Ето ви един пръстен! — каза Бренвил.
— Ето ви и един талисман! — присъедини се и Сюркуф.
Двете скъпоценности бяха украсени с перли, диаманти и изумруди.
— Нека останат при теб! — каза дружески Сюркуф. — Поне ако надживееш тези премеждия, ще останеш с два спомена, които ще ти бъдат двойно по-скъпи, тъй като са дар и от нас и от две тъй красиви жени.
— Ах, сахиб — възкликна пажът. — Колко са прави тия, които казват, че французите са щедри хора!
— Значи… тръгваш, нали?
— Начаса. Искам да видя принцесата преди следобедната й дрямка.
— Вървете, прелестни паже — изпроводи го Бренвил. — И ако някога почувствате нужда от двама приятели, спомнете си единствено за нас. В противен случай ще ни наскърбите!
И те стиснаха ръката на момъка, който с готовност побърза да изпълни своята задача.

* * *

В пет часа подиробед гиковарът изпрати Джернадор да доведе Сюркуф. Пажът, както би се изразил Бренвил, бе усетил накъде духа вятърът, сиреч в какво душевно състояние се намираше гиковарът.
— Принцесите — съобщи той на Сюркуф, обобщавайки впечатленията си — вече са разговаряли с раджата. Те не са злепоставили съпрузите си, но са ги защитили тъй несръчно, че гиковарът вече е много по-разколебан, отколкото тази сутрин. Явно е раздразнен и тревожен. Сега вече вие трябва да нанесете последния удар и да принудите раджата да арестува виновниците.
— Ако нямаме сигурни доказателства, ще бъде много опасно! — каза Сюркуф. — Ще ни обвинят в черна клевета.
— Ако, разбира се, им оставите пълна свобода на действие…
— Приятелю — каза Сюркуф, — ние се готвим за решителна битка. Забелязал съм, всеки план за бойни действия се нарушава от някакви неведоми обстоятелства. Батареите трябва да бъдат размествани на самия терен. Ще видим как ще се развият нещата и ще маневрираме както те налагат. А сега, да тръгваме!
Пажът ги отведе на горния кат на високата къща, където гиковарът приемаше дошлите на поверителен разговор.
Ние вече описахме двореца на раджата — огромен цокъл от зидария, над който са изградени етажи от камък и дърво, а над всичко това — пет етажа павилиони, въздигащи се над терасата. Обитателите на тия подобия на леки, златни кафези, досущ като волни птички се радват по цял ден на чистия въздух и на ласките на нежния зефир. Гиковарът прие Сюркуф и Бренвил в най-горния павилион.
Раджата бе облечен в бели памучни дрехи — както винаги, когато нямаше официална церемония. Край него седеше един-единствен човек — млечният му брат Калиро, от кастата на селските благородници. Гиковарът стисна делово и по европейски ръка на двамата корсари, като ги предупреди:
— Ще разговаряте с мен честно и без заобикалки. Очевидно е, че капитанът има право: англичаните настройват поданиците ми срещу мен. Те се стремят, както се изрази сахиб Сюркуф, да излапат Индия резен по резен, и вече точат зъбите си. Дотук всичко е ясно. Въпросът е дали срещу мен заговорничат и зет ми, и първият министър и главнокомандващият.
— Какво говорите! — учуди се Сюркуф. — Всъщност, може би сте прав. Тия ваши трима съветника тъй или иначе не ви помагат, след като винаги са ратували за съюз с англичаните.
— Съгласен съм! Но дали те са изменници, продажници или просто заблудени овце?
— Това е лесно доказуемо.
— Как?
— Гузен негонен бяга — каза Сюркуф. — Направете следния опит, например: споделете пред вашия министър на полицията, който може би също е един от предателите, че възнамерявате да арестувате и обезглавите своите врагове. Заповядайте му да заведе тайно съдебно дело срещу тях. Ако те си оберат крушите и намерят приют при бунтовниците, значи са гузни…
— Но в такъв случай няма да постигна целта си — възмездието!
— Сигурността стои над отмъщението! — додаде Сюркуф. — Разкритият враг е по-малко опасен от спотаения. По-късно ще решаваме как ще изловим и ще осъдим съглашенците.
— Ще се вслушам във вашия съвет, капитане. Утре заран сигурно ще разберем дали зет ми, първият ми министър и генералът са офейкали.
— Тогава, сахиб раджа — каза Сюркуф — трябва да действате, като оглавите вашата армия.
— Да напусна Барода, средището на моето могъщество! — учуди се раджата.
— Ако назначите за свой наместник някой мъж — действен, проницателен, верен вам и убеден в силите си, той ще опази и палата, и града ви.
— Защо този мъж да не бъдете вие? — попита раджата.
— Бих го сторил, стига хората ви да ми се подчинят. Но аз съм чужденец, при това друговерец. Ще трябва да назначите някой индус, а пък аз да стана негов заместник. Така няма да събудя верска завист.
— Вие предвиждате всичко! Кажи, Калиро, с кого да оглавим властта в Барода?
— Уважаемия началник на опълчението, Шатинга! Той е тачен от всички, защото е неустрашим. Той ще разбере, че макар да му е подчинен, капитанът ще бъде истинският властелин управник. Щом всички ние, индусите, знаем, че европейците са по-добри стрелци от нас, капитан Сюркуф ще командва артилерията. А това значи, че той ще командува всичко и всички.
— Напълно си прав!
— Само че сахиб, не е ли по-добре да ме назначите преди да са ни се изплъзнали виновните? — попита Сюркуф.
— Нека изчакаме събитията — каза гиковарът.
— А войската ви готова ли е за поход? — попита го пак Сюркуф.
— Кой го знае? Моят главнокомандуващ всеки ден отлага похода.
— Сахиб — каза корсарят, — на ваше място бих действал с мълниеносна бързина. Щях да тръгна на поход, и то срещу най-многобройната бунтовническа сган. Първо щях да смажа нея, и едва по-после щях да разгромя ред по ред всички части на непокорниците. Ако ли обаче една само част получи подкрепата на английските сили, тогава няма да поемам голям риск, а ще водя откъслечни сражения, за да пресека продоволствието и ежедневно да я обезкървявам.
— А защо не се решите да нападнете самите англичани?
— Европейците са люти в бран, сахиб. Когато вие се решите на последната битка срещу англичаните, изпратете в Барода свой доверен генерал, който да ме замести, а пък аз на свой ред ще дойда при вас да ви подкрепя. Тогава, надявам се, ще смажем окончателно силите на Албион.
— Тогава, в този тъй славен ден — каза гиковарът, — ще можете да си пожелаете каквото ви душа иска от мен, с изключение на престола ми. Ще ви обсипя с цялата си щедрост, капитан Сюркуф!
— О сахиб, аз ще ви поискам само едно благоволение, и ако ме удостоите с него, вашето царство не само няма да пропадне, но даже ще процъфти!
— Считайте, че съм ви дал думата си.
— Тогава, сахиб раджа — каза Сюркуф — позволявам си да ви дам един съвет. От днес нататък теглете топовете си с конски, а не с волски впрягове.
— Давали са ми вече този съвет.
— Ескортирана от въоръжена с пушки конница, една артилерия с яки впрягове може да достигне в галоп до най-уязвимите точки на противника и да възстанови бойното равновесие с картечен огън. Ще ви дам всичките си моряци, с изключение на двамина, за да обучат вашите артилеристи на тази нова за вас тактика. На всеки двеста метра пред крепостните стени трябва да се построят редути, така че всеки от тях, съоръжен с четири оръдия, да кръстосва огъня си със съседния редут. Така за враговете ви ще бъде невъзможно преминаването под огъня на картеча и куршумите.
— Да, но за изграждането на тези редути ми е необходимо време!
— За десет дни ще ги вдигнем, стига всички да се включат в строежа! Работата може да бъде отхвърлена много бързо. Трябва да се изкопаят траншеи пред крепостната стена, да се вдигнат редути пред траншеите, а над редутите да се поставят торби с пръст. Ние ще начертаем плана и ще надзираваме строителните работи. Ако заплатите добре на копачите, те ще работят като волове. С неколцина артилеристи само и стотина пехотинци в редут, ще отблъснете всяка атака срещу крепостния град. Но ако неприятелят дръзне да нападне престолнината ви, опълчението ще има време да се сбере под бойните знамена.
— Виждам, че столицата ми ще бъде в сигурни ръце — добави със задоволство гиковарът. — Още тази вечер ще ви устроя среща с Шатинга — ръководителя на моята полиция. Тогава ще видим дали гузните отцепници ще избягат още тази нощ.
В този миг от укрепения лагер пристигна вестоносец с писмо от предводителя на арабските воини. Гиковарът бързо го прочете.
— Ах! — възкликна той — моят главнокомандуващ вероломно се е измъкнал със своята стотна гвардейци, но шейсет от тях са се върнали обратно, защото не са пожелали да преминат на страната на противника. Към шайката на главнокомандуващия са се присъединили зет ми и първият ми министър! Ето ни спасени от предателите. Трябва да възнаградя по-щедро вашия малък певец, капитане.
И гиковарът начаса назначи трима свои верни люде на трите освободени от предателите постове. Още същата вечер новоназначеният губернатор и Сюркуф встъпиха в длъжност. Пак същата вечер, но в потайна доба капитанът и Бренвил бяха отведени при двете принцеси, които ги очакваха с нетърпение…

* * *

Салданазар се беше прибрал в Барода, но преоблечен като дервиш и преобразен до неузнаваемост. Отседнал заедно с писарите си у един от своите предани съучастници, той обмисляше плана за своето отмъщение. Главният му писар току-що се бе явил, за да му доложи за последните превратности на деня.
— Какво ново-вехто, писарю! — попита го Салданазар.
— Тези дни гиковарът ще потегли начело на войнството си. Наглед ще е Шатинга, но главното действуващо лице ще бъде капитан Сюркуф.
— Ами какви са тези укрепления, които издигат?
— Строят редути — отвърна писарят. — Мисля, че превземането на Барода ще се окаже костелив орех.
На лицето на Салданазар се изписа онази жестока гримаса, която разкриваше истинската му същност.
— Ами, ако решим да превземем двореца на гиковара? — попита той.
И му показа от високата тераса голяма, хубава къща в подножието й.
— На какво разстояние от двореца се намира според теб тази къща? — попита го Салданазар.
— На хвърлей място, сирен на самия край на улицата, опасваща палатите на раджата.
— Този дом е собственост на един от нашите съзаклятници — каза Салданазар. — Ако прокопаем подземен проход откъм един от зимниците му в посока към двореца, можем да взривим през нощта стените му и да предизвикаме смут сред многобройните му пазачи. Ако хиляда смелчаци проникнат през пробойните, образувани от взрива, ужасените защитници на двореца ще бъдат изклани, а пък ние най-сетне ще удушим корсарите със свещената кърпа.
— Та ние можем да съберем повече от хиляда воини и като нищо да взривим целия дворец. Велик е нашият бог Шива, а ти, Салданазаре си с боговете!
И писарят падна ничком. Но докато му се кланяше доземи, мисълта му трескаво работеше и щом се попривдигна, попита:
— Ами къде ще денем изкопаната пръст?
— Зимниците на къщата са огромни — отвърна Салданазар. — Ако се окажат недостатъчно просторни, ще струпаме пръстта на долните етажи на дома. В края на краищата на нас ни е нужен проход висок колкото човешки бой, сиреч пет стъпки висок и две стъпки широк. Смятам, че зимниците ще ни стигнат.
— А колко време ще ни трябва за прокопаването на този проход?
— Най-много двайсетина дни — отвърна писарят — ако копаем денонощно и напредваме с един разкрач на час.
— Ами барутът?
— Ако докараме двайсет бурета от него, ще предизвикаме огромна експлозия!
— Да не убием фарангите, ей! — рече Салданазар.
— Ако великият Шива повели…
— И кога започваме?
— Още тази нощ.
— Кой архитект ще наемем?
— Трапидон. Да бъде волята ти, първожрецо! Салданазар даде онези свои нареждания, които винаги се изпълняваха точно и безотказно.

* * *

Както вече отбелязах, царство Барода бе, а и до ден-днешен си остава в плен на феодалните порядки. Някога завоевателят-махрат провъзгласил бойните си другари за феодални владетели на всички провинции на индийската земя. Тези воини на свой ред раздали завладяната земя между знатните свои военачалници при строгото условие, че ще им станат верни васали. Днес обаче този поостарял порядък вече криеше опасност за поотхлабената царска власт, тъй като, ако един само от принцовете надигнеше глава всички останали феодали го подкрепяха. Именно такъв бе случаят с принц Барташи, зет на гиковара.
Щом пристигна в замъка си в Палигар, той заяви пред мало и голямо, че бил отхвърлил тиранията на гиковара, който в пристъп на бяс и лудост, поискал да му вземе главата. Барташи беше от стара, знатна фамилия, притежаващ много роби и васали, които веднага се стекоха под знамената на своя принц.
Първият министър на гиковара на име Дертум, съсед по имение на Барташи, бе също едър земевладелец. Той събра силно войнство, което се вля в бунтовните отряди на Барташи.
А пък главнокомандващият на гиковара застана начело на двете войски.
След като стегнаха редиците си, тримата главатари на метежа се събраха на съвет. Докладът на техния вожд и бивш главнокомандващ на гиковара, не им вдъхна особени надежди. В него той изреждаше списъка на въстаналите подразделения като каза, че е по-добре да се водят частични схватки, отколкото запланувания голям поход. Генералът се опасяваше най-вече от редовната, обучена по европейски образец войнишка маса, оглавявана от европейски и по-специално френски наемници. Налагаше се да се изчака помощта на редовната английска войска.
— Англичаните — каза Дортум, бивш първи министър и изпечен дипломат — ще се намесят на наша страна само ако въстанието ни служи на целите им, като им даде възможност за продължително владичество и хегемония над Индия.
— Но нали бяха обещали да ни помогнат незабавно — възрази принц Барташи. — Нали за това развързаха тлъстите си кесии!
— Развързват ги днес, за да спечелят утре… Всъщност тях бълха ги ухапа, но успяха да купят сума ти хора, верни на вълчия си принцип „Разделяй и владей“. Ако надушат, че работата им е опечена, те ще ни подкрепят открито и ще ни пратят на помощ сипаите, сикската конница и своята стоманена артилерия. Но не им ли докажем, че не сме покорни роби на гиковара, те няма да си помръднат пръста. Нашият главнокомандващ правилно отхвърля мисълта за решителна схватка. Аз приветствувам тези негови думи. Трябва да проточим войната и да унищожим противниците си поединично.
Тримата метежника приеха присърце плана на генерала и той се сбогува със своите съучастници. Останали насаме, те размениха мисли по ония въпроси, които още пареха сърцата им.
— Въстанието избухна преждевременно — каза бившия пръв министър. — Този проклет французин осуети всичките ни планове. И ето го вече господар на Барода!
— И на царския дворец! — допълни мрачно принцът. — Сега тържествува и ни се присмива!
— Ами какво ще кажете за нашите неверни съпруги?
— Къси са ни ръцете! — рече Барташи, блед като платно.
— Има начин да ги вразумим, като ги изгорим на клада, както повеляват нашите стародавни закони…
— Заклевам се в Шива, бога на смъртта и на адския пламък, че на драго сърце ще подпаля кладата на възмездието.
— Тази клада е самата справедливост. Няма само кой да подпали огъня.
— Какви са тези приказки? — каза друг.
— Нима приветливите беседки, които подобно корона, красят покрива на двореца, не са най-добрата клада за нашата справедлива мъст? Какъв огромен великолепен огън ще лумне! Трябва само в потайна доба, верни нам люде да посипят ситни ивички барут в павилионите на двете наши вероломни съпруги. Нима техните ухажори, а и самите те, няма да изгорят живи в огнената стихия?
— Да, но как ще посипем незабелязано барута. Кой ще пренесе тежките чували?
— Имам трима смелчаги, които, добре заплатени, са готови на всичко.
— Аз пък имам петима!
— И моите са ми под ръка.
— А пък моите са в личната ми охрана.
— Повикайте ги тогава. Аз отивам да доведа моите.
— След този разговор първият министър се оттегли.

* * *

След час той отново се върна, придружен от трима свои стари, изпитани бойци — хора от кол и от въже, дръзки мародери, пладнешки разбойници. Единият от тях беше армейски офицер, който макар да не бе отрепка като другите двама, също имаше неприятен вид. Четирима други нехранимайковци се бяха настанили вече в стаята на принца. Щом видяха, че влизат техни себеподобни, те ги заоглеждаха с дивашко любопитство, което се оказа взаимно и благосклонно. Двете бандитски групи си размениха одобрителни усмивки: Надушили се бяха две глутници. Първият министър представи влезлия офицер:
— Сахиб — обърна се той към принца, — пред вас стои един благородник, готов да ви служи.
— Само срещу добро заплащане ли? — попита принц Барташи.
Офицерът раболепно се поклони. Министърът изложи накратко бъдещите задачи и заяви, че всички тук събрали се ще получат по хиляда рупии в звонк и още по пет хиляди след успешния завършек на общото дело. А на офицера обеща тройно повече.
— А как ще проникнем в двореца? — попита той.
— Предполагам — отговори първият министър, — че посрещате смело куршумите. Става дума за нещо още по-просто: да се престорите, че стреляте един срещу друг без да се нараните, за което ще ви се заплати съответно. Ще пуснете лъжата, че сте дезертирали от войската на принца, а пък той на свой ред е пуснал по следите ви потеря, която е стреляла по вас, но сте се отървали само с няколко драскотини.
— Ясно! — каза офицерът.
— Така — обясни първият министър. — Вие ще се поставите в служба на гиковара като верни и предани нему воини. Наранете се едни други по гърба, уж че куршумите са ви застигнали по време на бягството.
— Разбрано!
И тъй като съмнителни наемници от този род поначало обичат парите, принцът нареди да им се плати и им заповяда да се приготвят за път. На другата заран офицерът на име Фарабанда съобщи, че всичко е наред и че заминава с войсковата си част. Наброиха му и обещаната предплата и щом падна нощта той офейка.
Призори войсковият глашатай обиколи становете, като съобщи от името на принца и на първия министър, че Фарабанда е изменил на своя господар, след като го е обрал, и е дезертирал с шайка от шестима души. Тази вест не учуди никого. Обещаваше се награда от сто рупии на оня, който го доведе жив или мъртъв. Хората зашушукаха, но никой не се втурна по дирите им, защото дезертьорите бяха набрали голяма преднина. При все това шпионите в лагера на противника, на добра заплата при гиковара, разгласиха по цяла Барода, че някой си Фарабанда е дезертирал и че за главата му е обещана награда.
Благодарение на хитрия ход на първия министър изменникът Фарабанда успя да влезе безпрепятствено в града. Когато стигна край портите на Барода, той си каза името и бе приет с голяма благосклонност. Един висшестоящ благородник предложи служба на Фарабанда и шайката му. Предложението му бе прието. Вълкът влезе в кошарата.

* * *

През това време Сюркуф с помощта на Бренвил разви онази трескава, мълниеносна дейност, която направо объркваше ленивите ориенталци. Той препускаше по петнайсет часа дневно на кон, бе навред, бе сърцето на всяко начинание. Нощем, тъкмо когато най-малко го очакваха, той изникваше изневиделица край строителите на редута, където се работеше денонощно. Ту окриляше, ту даваше строги заповеди, стряскаше разпалваше свещения огън на творчеството у хората си, а след час се появяваше отново, за да провери дали не трябва да се накаже с бой ленивец или да се обеси кръшкач.
От Бренвил се плашеха почти толкова, колкото и от Сюркуф, ала с тази разлика, че Сюркуф произнасяше смъртните присъди с гняв, докато Бренвил застрелваше непокорниците с усмивка. Веднъж един от местните офицерите обиди Бренвил, като му каза, че е нечестивец. А се знае, че за всеки индус европеецът е „долен нечестивец“, след чието докосване индусът трябва да се очисти чрез умиване. Офицерът се смяташе за недосегаем, защото бе далечен роднина на гиковара.
— Значи отказвате да се подчините? — попита го Бренвил с най-любезна усмивка.
— Не желая да ме командва човек, който яде свинско! — каза офицерът.
А това е най-голямата обида, която един индус може да нанесе на европееца. С мълниеносна бързина Бренвил изтегли сабята си и с един удар разсече главата на офицера чак до раменете. После спокойно обърса окървавеното острие с кърпата си, захвърли я настрана и върна сабята в ножницата й, като обърна гръб и продължи огледа си.
— О, сахиб — провикна се друг един офицер. — Какво ще кажем на гиковара, когато разбере за смъртта на своя родственик?
— Ще му кажете, че е умрял от кръвоизлив в носа! — каза невъзмутимо Бренвил.
След тези думи той запали пура и като се метна пак на коня, си тръгна оставяйки офицерите и войниците онемели от ужас и почуда.
Сред целия този шум и трясък, капризните принцеси взеха да мърморят, че двамата корсари са ги пренебрегнали. Ала в редките мигове, които им отделяха техните кавалери, те отново и отново вкусваха от неутолимата любовна жажда на сърцата им. Макар и покрити с прахта от бойните полета, те си оставаха рицари и само рицари. Тогава се случваше онова, което правели мъжете на Спарта, завръщащи се от бойното поле като победители. А жените им, надошли да ги посрещнат край градските порти им се отдавали под открито небе — тъй възнаграждаваха тяхната храброст и мъжество… Обаче в интерес на истината трябва да отбележим, че те не нарушаваха дотам благоприличието. Но когато, между едно дежурство и друго във воинските части, Сюркуф и Бренвил все пак намираха време за любовната игра с тях, тя протичаше без много заобикалки. Веднъж при огледа на бойните укрепления, двамата корсари бяха тъй огладнели, че се самопоканиха в дома на един индийски полковник. На масата, те подеха с него темата за историческата роля на французите в Индия.
— Ах, сахиб, сахиб — обърна се той към Сюркуф. — Какви славни французи са идвали по индийските земи! За зла участ обаче, по времето на Луи XV вашият знатен държавник и пълководец генерал Дюплекс се скарал с адмирал Бурдоне, от когото треперели англичаните. По-късно вашият крал Луи XV оттеглил благоволението си от тях и не пожелал да ги подкрепи по време на индийската им мисия. Инак днес вие щяхте да бъдете пълновластни господари, и то какви, милостиви и добри господари, на мястото на тия високомерни и бездушни англичани, дето сега смучат кръвчицата на индийския народ.
— Да, така е! — потвърди с нотка на съжаление Сюркуф. — Франция можеше да задържи завоюваното от Дюплекс, ако Луи XV не бе такъв долен егоист, който мислеше само за удоволствията си, ако се бе показал готов на най-малката жертва, на най-дребното усилие, в името на честта и величието на Франция. Но нали неговата любовница, мадам дьо Помпадур, водеше дипломацията, като насърчаваше сключването на унизителни договорчета с англичаните и пет пари не даваше за френското присъствие във велика Индия, стига суетата и да бе задоволена от една нищо и никаква кореспонденция с великата Мария-Тереза Австрийска. Разбирате ли сега, защо не сме станали справедливите господари на Индия.
— По-късно, по време на последния ви крал, Луи XVI — изтъкна полковникът — в Индия пристигна още един велик французин, адмиралът Сюфрен, който направи на пух и прах английската армада, докато нашият Тип-Сахиб разгроми силите на англичаните. Но тъй като Франция трябваше да подпише мирен договор с англичаните, пропадна и последната надежда за френско отвоюване на Индия.
— Добре — попита Бренвил, — но защо предпочитате френското владичество пред английското?
— Защото — обясни полковникът — французите не гледат какъв е цветът на кожата ти, на коя раса принадлежиш. Те не презират всичко, което не е френско. Във френските сипайски полкове, където и баща ми се прояви като офицер, на него гледаха като на равен с френските офицери. Винаги ми е казвал, че когато станал заместник-командир на полка си, еднакво му се подчинявали и френските и индийските капитани и лейтенанти. При вас човекът има стойност сам по себе си. Освен това вие сте весели, усмихнати, добряци и разбирате отлично всеки, който мисли и живее различно от вас. Вярно, че англичаните не се бъркат във верските въпроси и в нравите, но винаги ни дават да разберем, че се мислят за по-висши същества от нас.
— Ще дойде ден — промълви Сюркуф, — когато Индия ще се освободи от англичаните.
— Значи смятате, че французите ще завладеят Индия?
— Не, вече е много късно! След като направихме такава велика революция, ще трябва да се преборим с цяла Европа. Сега увеличаваме броя на сухопътните си сили, защото битката на континента ще бъде дълга и труди. Засега можем да оказваме само съпротива по море на англичаните чрез нашите корсари. Даже да си вземем Индия, пак няма да смогнем да поддържаме връзка по море с вас, индийците.
— Я ми кажете — попита Бренвил, — защо не подемете сами борбата за своята независимост?
— Ох! — въздъхна полковникът. — Не слагайте пръст в раната!… Ние сме били и ще бъдем винаги разединени. Защото Северът и Югът на Индия са противници и защото нашият Изток и Запад никога не ще се спогодят. Защото мюсюлманите, завладели и загубили в миналото Индия, ще бъдат вечните врагове на моята страна. Защото бедните, но горди индийски планинци непрекъснато нападат изнежените мюсюлмани в равнините. Само когато полковете ни попаднат под командването на едно твърдо, сплотено и дисциплинирано армейско ръководство те непременно излизат победители.
— Но докато дойде този час — каза Бренвил — ние ще се опитаме да причиним възможно най-големи загуби на англичаните!
И, единни в своята ненавист, тримата вдигнаха бокали за победата над врага.

* * *

Понеже се числеше към охраната на първия министър, сахиб Дертум, Фарабанда, макар и дребно офицерче, знаеше много. Той добре надушваше метежните настроения в Барода и разбираше, че населението от предградията жадува за грабежи. Но и простолюдието си имаше своите главатари. Просяците, както и всяка индийска каста, си имаха пък свои царе.
Фарабанда отиде при просяците, за да го осведомят накъде духа вятърът. Преоблечен в дрипи, бившият разбойник познаваше изтънко съмнителните връзки между това своеобразно масонско братство и градската беднота, поради което лесно можа да мине за техен събрат. Той успя да скрои някаква интрига с главатарите на нисшите съсловия, а после се спогоди с тях за следното: просяците, останалите без хляб поради войната парии и селяните, изпълнени с омраза и завист към гражданите, да изпратят в деня на пожара стотици недоволни и когато дворецът пламне да го завладеят в суматохата. Станеха ли господари на крепостта, градът щеше да бъде тяхна лесна плячка.
Фарабанда подреди тъй добре работите, че близо десет хиляди метежници бяха укрити при техни съучастници — по мазета, подземия и търговски дюкяни, готови да наизлязат и да оплячкосат двореца. Те бяха снабдени с огромни тарани за изкъртване на дебели врати. От своя страна Фарабанда разбирайки, че след заминаването на гиковара е с развързани ръце, предупреди своя началник, министъра да поддържа в боен ред край града силна войска, която да превземе с изненада през нощта един от редутите, а по-късно — да разбие една от градските порти.
А пък опожаряването на беседките бе лека работа. Читателю, представи си тези въздушно леки беседки-убежища на любовта, поддържани от дебели бамбукови пръти наместо греди и с изящни плетеници, само че от тънък бамбук, наместо стени и преградки. Ако добавим към това и ивиците барут, посипани по пътечките между беседките, не оставаше капка съмнение, че всичко щеше да бъде изпепелено в адския пламък на пожарището.
Съзаклятниците предвиждаха злокобната за двореца нощ да бъде безлунна. Вече шестнайсета нощ градът бе изпразнен от своите бранители.
Индийските хронисти разказват за пожара в Барода като за несравнима по своите размери беда. Ориенталското въображение от поколение на поколение, все още се разпалва от тази величествена трагедия, озарила с безпощадния си пламък, историята на царство Барода. Огромният пожар бил забелязан на цели петдесет левги от Барода, даже от високите планини. Лагерът на гиковара бил на трийсет левги от местопроизшествието. Раджата рипнал от сън и съзрял яркочервените езици над града.
— Палят Барода! — провикнал се той.
Сетне начаса проводил пратениците си в града, с душа разкъсвана от ужас.
Същите тези хронисти отбелязват с велико удивление бързината, с която пожарът лумнал, изпепелил двореца, а после пламъците му затихнали като многоцветен фойерверк, сякаш горял не дворец, а сламено чучело. Поне триста души били овъглени, двеста умрели от раните си, а безброй се отървали с леки обгаряния.
Тази вечер в любимата беседка на принцеса Джелина имаше мило тържество. То бе забулено в тайна, защото Сюркуф бе обещал на своята дулсинея и на приятелката на Бренвил да не прекрачват границите на благоприличието. Единствено най-поверените им робини бяха посветени в тайната на тържеството. Те водеха двамата европейци, преоблечени като индийски жени, те поднасяха яденето и пиенето.
Никой не погледна с лошо око на това, че принцеса Джелина бе поканила и братовчедка си Сурвана. Всяка жена има правото да покани на вечеря друга жена. Какво от туй, че кухните на Джелина бяха в пълен безпорядък и че от зимника качваха шампанското, онова френско вино, което се бе прочуло даже из Индия и се пиеше дори от мюсюлманите. Това вино непознато по времето на пророк Мохамед, се бе изплъзнало от неговите верски възбрани. С две думи — бе поднесена разкошна вечеря.
По неписания закон на любовта двамата офицери бяха обещали да посвещават на любимите по една на всеки четири нощи, в разрез със своя войнски дълг. През това време работата по махратските редути бе вече привършила. Всички постове бяха по местата си. Офицерите-махрати, корави мъже, минали през школата на корсарите, бдяха зорко над нощните караули. Тяхното усърдие и преданост бяха за завиждане.
Шпионирани от хората на Фарабанда, корсарите бяха забелязани да се промъкват в беседката на принцеса Джелина. Освен това Фарабанда бе разбрал, че всяка четвърта нощ, едната принцеса вечеряше у другата и, че две непознати жени, от които едната великански едра, гостуваха при двете високопоставени госпожи… Ето защо бандитът бе определил в два часа след полунощ да започне опожаряването.
Вечерята беше много приятна поради присъствието на принцеса Сурвана. Тя остроумно разказа най-забавни неща за своя съпруг, бившия министър, за грабежите, които извършвал, за вероломството му към гиковара и другите принцове.
— Де да имаше и той остри зъби като моя мъничък европейски гепард Бренвил! Щях веднага да зажумя пред неговата алчност и пред хилядите му недостатъци. Но моят хубостник Бертаум нивга не ще дръзне да се яви на бойното поле!
— Също като моя съпруг — възкликна Джелина. — И той подстрекава васалите си към братоубийство, но кракът му няма да стъпи на бранното поле.
— Възможно ли е вашият баща, който е тъй доблестен, да ви ожени за подобен мъж? Нима не го е познавал?
— Омъжи ме по политически съображения. Пък и пита ли те някой в Индия кого искаш за съпруг?
— Затова ли, скъпи госпожи, слагате рога на съпрузите си без капка угризение?
— И то без да ни мигне окото! — добави ехидно Сурвана. — Честити са само французойките, тъй като никой не ги жени против волята им!
— Но и това не им пречи да изневеряват на мъжете си! — обясни с усмивка Бренвил.
Сурвана на свой ред се разсмя.
— Ясно — каза Бренвил. — Разбирам вашето щастливо злорадство. Само че, уважаема принцесо, не си правете илюзии, че някой ден ще ми изневерите. Пазете се от мен!
— О-хо! — изненадано възкликна Сурвана.
— Няма начин да ме измамите, чувате ли, принцесо. Не съм искал от вас да ми бъдете вярна и не съм ви обещавал същото за себе си. Ние се харесваме, доказваме си го един на друг, и толкоз. Изчезне ли очарованието помежду ни, начаса ще дойде раздялата. Да задържа красавица като вас е равносилно на самозалъгване. Красотата е жълтица, която трябва да минава от ръка на ръка.
— Значи… ще ме изоставите…
— Неминуемо.
— Аз пък ще наредя да ви убият!
— Не ви липсва дързост да сторите това. Впрочем, вие знаете, че пет пари не давам за заплахите ви!
Сетне и двамата избухнаха във весел, закачлив смях, а шампанското продължи да се лее.
— Заслужавате да ви смъмря, Бренвил — вметна бързо Сурвана — но не желая да досаждаме с брътвежите си на принцеса Джелина, тази кротка гълъбица, унесена в тих размисъл. Дайте да ви хвана под ръка и да минем в съседната стая. Там ще разплетем възела на любовта и изневярата.
После Сурвана и Бренвил се измъкнаха с леки стъпки от гостната. Но преди още да са стигнали до съседната стая, Джелина угаси пламъка на свещите.

* * *

Час и половина по-късно силни викове разбудиха Сюркуф и Джелина, Бренвил и Сурвана. Барутни ивици бяха плъзнали като огромни светещи змии по терасата, а беседките над тях се превръщаха в жарава. Пламъците опустошаваха приземния кат и се качваха нагоре по стълбите с мълниеносна бързина. Двете принцеси бяха примрели от страх. Искаше им се да избягат, но нямаше къде. Пресечени бяха всички пътища за спасение.
Сюркуф доби невъзмутимия вид на човек, който хладнокръвно търси изход от някакво положение. Долу вече горяха хора и се чуваха вопли за помощ. Снопове искри се устремяваха към нощното небе и пак се изливаха надолу, подобно огнен порой. Тогава Сюркуф каза на Бренвил:
— Прави каквото правя аз!
И той хвана Джелина, пови я в един дебел килим, разкъса на дълги ивици една завеса, върза с тях огромния жив денк, и го хвърли през прозореца. Денкът тупна с глух шум на долната тераса. Сюркуф стори същото и с робинята на принцесата, след което помогна на Бренвил да повие съпротивляващата се Сурвана и най-добрата й приятелка. Те също бяха хвърлени в килими на улицата.
— Сега е наш ред! — провикна се Сюркуф. — Грабвай един килим и да вървим на покрива!
Смелите корсари се бяха разбрали без думи. Застанали на един от наклоните на покрива, те проснаха връз него килим, после легнаха и се затъркаляха в него, докато тупнаха като огромен товар на долната тераса. Изправиха се бързо, освободиха принцесите и техните прислужници и тичайки по пламтящите пътечки, проникнаха в долната част на двореца, тъй като покритите с плочи тераси предпазваха широката част на постройката от пламъците. Сюркуф дочу пукотевица, повери жените на техните слугини и се провикна:
— Оставете беседките да горят! Не е толкоз страшно! Следвайте ме!
И той поведе офицерите и войниците си напред. Беше крайно време да се намеси.
Под ударите на тараните вратата на крепостта се разлетя на трески и нападателите вече бяха успели да нахълтат в двореца. Но предвождани от Сюркуф и Бренвил, защитниците на твърдината посрещнаха вероломниците със саби и копия. Изтикани на улицата и обстрелвани откъм крепостната стена, метежните парии бяха пръснати като пилци.
Ала Сюркуф начаса поиска да разбере защо дворцовия караул не си бе свършил добре работата. Доложиха му, че караула първо бил обстрелван от париите, а после атакуван и избит откъм вътрешната част на дворцовата стена. Отначало никой не разбрал кой е виновникът, но после се установило, че Фарабанда и неговата шайка прибягнали до военна хитрост, като първо се оттеглили от полесражението, а после нападнали крепостта, използвайки слабостта на нейните защитници. Разкрит бе целият заговор, но след дъжд качулка. Бяха дадени много жертви.
Сюркуф назначи нов, по-добър караул, след като разбитата порта бе временно барикадирана, а после пак се качи на терасата с Бренвил. Пожарът вилнееше с пълна сила. Беседките се гънеха и се срутваха с пращене. Пламъците съскаха. Вятърът тласкаше към града пурпурночервени облаци. Някъде гърмеше оръдие. Атакуваха редут.
Сюркуф даде кратки и ясни разпореждания, как да се попречи на огнената стихия да обхване долните етажи на двореца. Терасата непременно щеше да устои, тъй като подът й бе облицован с дебели каменни плочи. Значи трябваше само да се затворят плътно горните площадки на стълбищата, водещи към терасата. Сюркуф повери тази задача на Бренвил, тъй като само по този начин огънят щеше да угасне от само себе си, а той яхна коня си и придружен от още петстотин ездачи, пресече портата, недалеч от атакувания редут.
Сюркуф веднага разбра, че нападателите на редута не са за подценяване. Направи обходна маневра и когато врагът му го обсипа с яростната си канонада, той му отвърна с двойно по-силен оръдеен огън, като накара конниците си да скандират с пълен глас неговото име.
Противникът бе изненадан. Щом конницата на Сюркуф разцепи предните редици на нападателите, защитниците на крепостта събраха сили и кураж, втурвайки се навън и на свой ред върху неприятеля, който вече бягаше без ред. Хекатомбата бе тъй страшна, че се наложи изгарянето на убитите да стане на камари.
Сюркуф плени много коне, защото при превземането на редута вражеските кавалеристи бяха стъпили на земята, оковавайки ги в букаи. С петдесет от своите ездачи Сюркуф стигна до спънатите коне, освободи ги от букаите им и ги подкара. На другата заран той и хората му се върнаха в Барода, посрещнати от ликуващия й народ. Макар пожарът да бе взел много жертви, градът бе спасен от смъртната угроза.
Когато Сюркуф се върна в двореца на раджата, пожарът бе вече потушен, хората разчистваха терасата му от обгорелите следи от пожара като ги изсипваха направо на улиците. Обитателите на двореца се настаняваха в нови помещения. Преместването им не бе особено трудно, защото приближените на гиковара прекарваха по-голямата част от хубавото време в беседките, а изсипеха ли се мусонните дъждове, на сухо в долните етажи на двореца. Сюркуф потърси Бренвил, но напразно. Накрая се сети, че лейтенантът му е бил повикан да успокои принцеса Сурвана в нейната уплаха. А пък Сюркуф бе поканен на свой ред от принцеса Джелина, която желаеше да му благодари.

* * *

Ако имаше човек изненадан от пожара и последвалата го атака, това бе Салданазар, който направо проспа събитията. Разбуден по едно време неговият секретар Сиаво на свой ред разбуди господаря си. Щом стана от балдахина, поставен на терасата му, Салданазар веднага бе заслепен от огъня на пожара. Едновременно той чу и грохота на битката.
— Нападат двореца без нас, господарю! — провикна се Сиаво. — Враговете ни ще загинат от огън и меч, а не от примката на свещената кърпа! Шива отвръща лице от нас!
— Недей сквернослови, а търпеливо изчакай края на битката! — смъмри го Салданазар. — Прати хора да видят какво става.
Сиаво изпрати няколко души на оглед. Когато се върнаха, те съобщиха, че нападението е било отблъснато, а Сюркуф бил изклал бунтовниците, които искали да му отнемат редута.
— Както виждаш, Сиаво — каза му Салданазар — благоволението на Шива е все още на наша страна и той няма да ни лиши от удоволствието да издушим със свещената кърпа нашите врагове. А докъде са стигнали работите по взривяването?
— Скоро ще свършим и това свято дело! — отвърна Сиаво.
— След колко дни?
— След пет.
Очите на Салданазар заблестяха лукаво.
— Най-сетне! — зарадва се той. — След пет дни… тоя проклет дворец ще бъде сравнен със земята. Огнедишащ вулкан ще срине гордото му достолепие, камък върху камък няма да остане от него, ураганен вятър ще го помете като поразено от гръм дърво! Отмъщението ни ще бъде много по-жестоко от този фойерверк!
— Експлозията на барута ще бъде тъй могъща — каза Сиаво, — че аз се плаша да не би жертвите ни да останат под развалините.
— Казвал съм ти много пъти — поучи го Салданазар, — че ако това се случи, ще означава, че такава е била волята на Шива!
— Той е нашето упование! — промълви Сиаво и се оттегли, след като направи дълбок поклон.


Глава пета
МАРИУС И САПАЖУ

Имаше в армията на раджата един войник — французин, голям особняк. Неговият живот беше изпъстрено с любопитни подробности.
Той бе от Марсилия. Едър, силен, с хубави атлетически форми, с лице грозно, но войнствено, Мариус Тангаро се беше записал доброволец на четиринайсет години. Заради безумната му любов към барабаните го зачислиха в Ернския полк, швейцарска военна част от гарнизона на стара Марсилия. Мариус наистина стана ненадминат барабанчик. Никой като него не можеше да възпроизвежда грохота на оръдията и стрелбата; никой не можеше да изсвири по-добре от него сигнала за поход или отстъпление. Беше толкова способен, че на седемнайсет години го произведоха в чин капрал-барабанчик, а когато възмъжа, на двайсет и две години — в чин барабанчик-майор.
Освен барабана, той владееше изкусно и шпагата. Спечелил беше безброй дуели и съвсем заслужено си извоюва славата на изкусен дуелист, която по онова време никак не бе обидна.
Нежният пол в Марсилия наистина лудееше по него… Но ето че в един прекрасен ден… принуден да се отбранява срещу някакъв озлочестен съпруг, който, изненадвайки го с жена му, искаше да го убие, той хвърли своя противник от третия етаж. Съпругът-рогоносец си разби черепа и почина.
Мариус знаеше какво го чака и понеже имаше приятел в търговския флот, чийто кораб скоро заминаваше, той се приюти на борда му, укри се и замина… за Индия. Стана неоценим помощник-юнга, за да си изкарва препитанието на кораба и очарова екипажа с невероятното си думкане на барабана си, защо преди да вдигнат котва се беше погрижил да си купи нов барабан с пръчки.
В Индия пристигна твърдо решен да си изкарва хляба като моряк, ала разбра, че Типу-Сахиб набира за армията си французи, та се яви пред раджата в пищната униформа на барабанчик-майор с прекрасно инкрустиран жезъл на военен капелмайстор. Щом влезе, той поздрави Негово индийско величество, като развъртя тържествено и самоуверено жезъла си, хвърли го нагоре, улови го пак ловко, развъртя го около врата и китката си. С две думи, удиви целия кралски двор. Но когато закачи барабана на широкия си кожен колан и засвири своите маршове и вечерни проверки, танцови сюити и шумни бални танци, той така заплени публиката си, че раджата го назначи за свой личен барабанчик и за главен барабанчик на армията си.
Мариус успя да се възползва от късмета — разгроми няколко пъти противниците си и строши доста глави, с което се прочу из цяла Индия. Ето защо, когато Типу-Сахиб бе свален от престола си, Мариус с неколцина други французи отиде да предложи услугите си на раджа-гиковар.
И тук той стана кралски барабанчик (така поне превеждаше израза „барабанчик на раджата“). Положението му отговаряше на полковнишки чин, що се отнася до уважението, възнаграждението и военната му заплата. Защото раджата му плащаше като на свой личен барабанчик, а като главен барабанчик му плащаше и армията. Щастливец и толкоз!
Жезълът му бе станал пословичен, защото Мариус никога не го забравяше. Нямаха чет хората, които бе пердашил с него при нежелание да му сторят път. Горкичките жители на Барода! Само те си знаеха колко им струваха неговите поразии.
— Я се отмести от пътя ми, шафрантийо! Да не си казала гък! — бе едно от любимите му обръщения.
И право по раменете с жезъла!
Веднъж един богат търговец, озлобен, че трябва да стори път на Мариус, реши да насъска тълпата срещу него. Без ничия помощ нашият герой се справи отлично със задачата си. Полицията пристигна само за да преброи потрошените от него ръце и крака.
— Виж ти! — обичаше да казва той — Щяхте ли да плюскате като свини, ако не се бях оженил за дъртата Мангалина? — И добавяше. — Не питай старило, ами патило! Аз и на мойта Мангалина подарих една диригентска палка, като й разреших да ви пердаши с нея. Щом някоя от другите ми три жени и каже дума накриво, тя знае как да я обуздае… Затуй в семейството ми нищо не куца. Мангалина ме ревнува, но не от мен, а заради мен. Това пък ми спестява моята ревност. Пет пари не давам за тая пуста мъжка чест!…
Но този особняк бе и великодушен. Скътал си бе сухи парици в Марсилия, както сам се изразяваше, сиреч имаше нещо като малка рента, която му позволяваше да се припича на слънцето по крайбрежния булевард „Канебиер“ до края на дните си, и да напусне Индия, когато си поиска. Имаше сумички и в Хамбург, и в Бремен, и в Любек, и то дори в корабостроителни компании. Не го беше страх за тия парици и заради това каквото изчуквал, изпуквал. С най-голямо удоволствие канеше приятелите си на вечеря, след което баядерки ги веселяха с танците си. А оркестърът се състоеше само от неговия барабан.
На другия ден след пожара в Барода Мариус покани на вечеря и на представление с баядерки неколцина видни френски офицери, наред с двама корсарски матроси, с които се беше сприятелил верен на максимата си, че които си приличат се привличат. Двамата корсарски матроса бяха поулегнали бретонци, чиято невъзмутимост контрастираше ярко с поразхайтения марсилец. Но пък нали приятелството се гради и върху контрастите?
И тъй, под палатката на кралския барабанчик поканените весело пируваха и гледаха кръшния танц на баядерките.
Баядерките в Индия нямат нищо общо с танцьорките от мюсюлманските страни в Африка. Алжирските танцьорки изпълняват само коремни движения и нищо повече, докато индийските им посестрими са много по-грациозни, изпълняват изящни стъпки в танца си и са истинско чудо на танцувалното изкуство. Прекрасна гледка представлява индийската танцьорка, когато се завърти на пръсти със светкавична бързина сред вълни от муселин.
Към края на танца, Мариус престана да отмерва такта с барабана си и поиска от един свой роб чаша кафе. Мариус отпи първата глътка, сложи чашката и чинийката върху барабана си и се разговори със своите гости за достойнствата на индийските баядерки. Тъкмо щеше да отпие втората си глътка, когато ненадейно се стъписа и заповяда на гостите си да запазят за малко тишина, като се загледа втренчено в недоизпитото си кафе. Ако човек видеше вторачения му поглед, би си помислил, че Мариус полудява. Но най-учудващи от всичко бяха думите, които той произнесе миг след това:
— Гълъбчета, гуляйчето ви свърши! Не искам да ви притеснявам, но дайте да се сбогуваме. Имам да водя важен конфиденциален разговор с тук присъствуващите двама матроси.
И учтиво, макар и преждевременно отпрати своите гости и баядерките. Щом остана насаме с матросите, той им посочи своята кафена чашка и им рече:
— Гледайте! Гледайте само!
Двамата матроси се взряха, но се запитаха удивени какво става с буйния марсилец?
— Нищо ли не виждате? — запита ги той.
— Нищо.
Той отново извика роба и му нареди:
— Донесе ми една чиния и вода.
Робът изпълни поръчката и бързо се оттегли, прогонен от строгия поглед на господаря си. Мариус наля малко вода в чинията и я постави върху опънатата кожа на барабана си. После изчака движението на водата да се успокои в малкия басейн на неговата, приумица.
И пак се обърна към двамата си онемели свидетели:
— Гледайте как по повърхността на водата се образуват концентрични кръгчета?
След като се вгледа по-внимателно, единият от матросите потвърди думите на Мариус.
— Това се дължи на някакви незнайни трусове в земята под нас — обясни Мариус. — Прилепете ухо към земята и ще чуете удари на търнокопи!
Двамата му другари послушаха неговия съвет, изправиха се и казаха, че наистина са чули ударите.
— Ни думица никому, освен на твоя капитан! — каза Мариус на матроса на Сюркуф. — Бягай да ми го доведеш заедно с лейтенанта му! Въпросът е на живот или смърт!
Матросът побягна мигновено, а другият остана и промълви:
— Май копаят, за да минират.
— Да, братче, ще слагат мина. Ех, дявол да ги вземе тия индийци! Не щат да мирясат, брей! След като ни подпалиха чергата, сега им се ще и да ни вдигнат във въздуха.
— Ами ако мината избухне!
— Не бой се! Аз разбирам от тези въпроси. Докато копаят, няма нищо страшно за нас. Бурето с барута още не е взривено, тъй като галерията още не е прокопана.
— Ти да не си бил сапьор? — попита го матросът.
— Не, но бях барабанчик в артилерията, чиито офицери все си въобразяваха, че някой минира земята под краката им, за да вдигне във въздуха укрепленията. Те правеха и този опит с чинията. Преди малко моето кафе също образува кръгчета, което ме накара да бъда нащрек. Ей богу, това бе най-хубавото кафе, което съм пил в живота си!
— Май дълго ще го помниш?
— Да, даже да стигна стотицата, пак няма да го забравя! Стига да не изкуфея!
В този момент се яви Сюркуф.
— Минират ни, значи, а?
— Да, капитане.
— Сигурен ли сте, Мариус?
— Чуйте с ушите си!
Сюркуф залепи ухо на пода, а после, изправяйки се отсече:
— Няма съмнение.
На излизане от палатката, опъната на градския площад, Сюркуф огледа обстановката. Няколко къщи можеха да бъдат изходен пункт на тунела, но една от тях му се стори особено подозрителна и той я показа на затичалия се към него Бренвил.
— Виж тази къща! Ловя се на бас, че изкопът е започнал от нейното мазе. За всеки случай блокирай тайничко и бързо претърси из основи тази купчина къщи пред нас. Но не казвай за мината, за да не предизвикаш паника.
— Правилно — каза елека усмивка Бренвил. — Има хора, които адски се плашат да не литнат във въздуха, вследствие някой взрив. Не е ли все едно как ще си умре човек? — допълни той като поклати небрежно рамене.
Бренвил веднага побърза да подбере няколко взвода, по един на всяка къща, като им даде за предводители смели махрати. Самият той пое командването на поделението, което трябваше да претърси най-подозрителната къща. Яздейки по улиците като обикновени патрули, взводовете направиха обходна маневра, проникнаха в най-подозрителната къща, под която може би копаеха бомбаджиите и я окупираха.
Нямаше съмнение, тунелът започваше от нея! Купищата пръст бяха достатъчна улика, че под къщата се копае. Воините задържаха двайсетина работници по време на почивката им и избиха половината от тях, а останалите завързаха. Потърсиха изкопа, намериха входа му и зърнаха закачените за покрива на галерията лампи. Придвижиха се безшумно под земята, изкопчиите си работеха най-спокойно, но бяха разгонени с пистолетна стрелба.
Бренвил заповяда да изнесат труповете в къщата и съобщи за това на Сюркуф. Корсарят издаде заповед убитите, както и живите да бъдат обесени за назидание на видно място, защото беше убеден, че това са туги. После обяви обсадно положение на всички къщи наоколо. Така противникът бе лишен от достъп до тунела. Дворецът на гиковара бе спасен.

* * *

Когато се натъкнем на човек, който в своята професия показва явно превъзходство над другите, изненадата ни не е особено голяма.
Така Сюркуф, който никога не можеше да устои на първичния зов на морето, Сюркуф — потомъкът на славен адмиралски род се превърна в най-прочутия корсар на Франция, нейна гордост в борбата й срещу англичаните. Морето бе стихията на великия моряк от Сен-Мало. В това, че той се превърна в един от онези владетели на Океана, които отмъстиха за нашите морски неуспехи, няма нищо чудно, а още по-малко — удивително.
Но че Сюркуф морякът беше и превъзходен генерал при сухопътните бойни действия и то без никаква предварителна подготовка, това вече е направо поразително. Срещу него се възправиха най-добрите, най-учените, най-опитните английски генерали! Срещу него застана цветът на най-могъщата европейска армия — изпитаните полкове на Негово Британско величество. А също и индийските сипаи, но пак командвани от английски офицери и подофицери.
И въпреки всичко Сюркуф, със скромните си части, съставени от араби, премери сила с английските войски.
В крайна сметка той притежаваше една по-малобройна армия. Но пък в замяна на това гений, който му позволи да покаже качествата си на широко скроен стратег. Победата му (в Барода) дойде като гръм от ясно небе, тъй като бе плод на внезапно хрумване. Но подготовката за тази победа разкрива също неговия пълководчески гений, към който трябва да прибавим и забележителните му способности на дипломат.
Щом му бе подсказано за мината от Мариус, Сюркуф прецени, че изнемощелият противник не ще се реши на ново нападение срещу него. Изпрати писмо на гиковара, в което му съобщи за всички взети мерки. Всички околни домове бяха оградени с пояс от защитни навеси в случай, че избухнат мини. Не се предвиждаше пряка атака над земята, тъй като врагът и без туй щеше да бъде сразен от огъня на пушките и оръдията.
Предателството бе немислимо, понеже бившият губернатор беше неподкупен, а пък генералът на арабската гвардия считаше бунтовниците за свои най-върли врагове. Редовните войскови роти бяха под командуването на френски капитани, а пък поделенията на махратите — предвождани от предани, изпитани бойци.
Всъщност поражението на бунтовниците при редута и трите победи, спечелени срещу тях от армията на гиковара, бяха обезсърчили метежниците дотам, че мнозина от тях се бяха оттеглили в един граничен английски лагер.
И тъй, в писмото си Сюркуф помоли гиковара да го извика при себе си. Не след дълго той получи по куриер заповед да се присъедини с частите си към армията на раджата. Може да си представите какъв радушен прием му оказаха там. Още същата вечер между Сюркуф и гиковара се състоя тайно съвещание.
— Пред вас вече се открива възможността да принудите англичаните да се съобразяват с кралство Барода и то дълги години напред — каза Сюркуф.
— Те даже не ми обявиха война! — възрази му възмутен гиковарът.
— Но нали имате доказателства, че някои от вашите приближени са сред подбудителите на метежа. Нещо повече — те дори дадоха убежище на ред съзаклятници!
— Вярно! — потвърди раджата.
— Само че те поискаха от вас да им върнете онези велможи, които бяха намерили убежище на ваша територия. — Това са главно индуси с английско поданство, разбунтували се срещу своите господари. Вие ги отпратихте, като се договорихте с англичаните, че животът им ще бъде пощаден и че няма да бъдат хвърлени в тъмница.
— Вярно! — отсече раджата.
— Сега вече и да искате да ви върнат поданици при старите условия, ще получите отказ! — каза Сюркуф.
— В такъв случай… — не довърши мисълта си гиковарът.
— Дайте ми вашето тържествено обещание, че ще си направите труда да върнете тези хора в моите части!
— Вярвате ли, че ще успеем?
— Гарантирам ви успех.
— Ами сигурен ли сте, че ще победим във войната? — попита пак гиковарът.
— Отговарям за това с главата си! — обеща му Сюркуф.
Окрилен от думите му, гиковарът написа остро, но мотивирано писмо до английския генерал и му го прати по вестоносец. Генералът му отговори надменно, че отказва да удовлетвори молбата му. Тогава гиковарът собственоръчно написа историческото, изпълнено със спартански лаконизъм изречение:
„Ще дойда сам да си ги прибера!“
По указание на Сюркуф, армията на гиковара евакуира цялото население на областта, в която се беше настанила, оставяйки зад гърба си земя без хора и продоволствие. Жителите на областта откараха добитъка и зърното в далечни градове, тъй че армията на гиковара потегли на поход богато снабдена с храни и муниции. Тя направи обход на страшната английска бойна линия и я откъсна от базата, от която получаваше продоволствия. Същевременно други поделения на гиковара дръзко опустошаваха английската територия. Последицата от всичко това бе, че англичаните се оказаха застрашени от глад и трябваше да преминат към действия. Английският генерал си бе въобразил, че гиковарът ще го нападне стихийно, според махратския обичай и логично ще бъде смазан. Нищо подобно обаче не стана. Действувайки по зрял стратегически план, индийската армия първо удари неприятеля в гръб и го принуди, за да оцелее, бързо да се оттегли от заетите изгодни позиции, възнамерявайки сетне да го атакува било на голо поле, било да го удари във фланг, като го изложи на смъртна опасност.
Английският генерал се видя в чудо. Струваше му се, че престижът на британската корона ще бъде накърнен, ако войските му не дадат жесток урок на гиковара. Той разчиташе най-вече на калените си с европейски боен опит батальони, съставени от ветерани. Англичаните добре знаеха, че техните сипаи не могат да се сравняват с европейските войски и си въобразяваха, че ако те ги командват сипаите ще се бият по-добре.
И тъй, генералът разположи войските си в боен ред срещу армията на гиковара. С позволението на раджата Сюркуф нареди на върха на позицията да развеят огромно знаме и под ослепителните лъчи на слънцето грейна трибагреникът на Франция. После повика надзирателите на пасбищата, защото хората му бяха задигнали повече от петстотин глави рогат добитък; бързоходната порода индийски волове, впрегнати в леки каручки, превозиха храните, мунициите и болните войници. Сюркуф се осведоми дали инструкциите, които бе дал миналата вечер, са изпълнени и увери, че офицерите индийци са схванали задачите си:
— От вас зависи победата! — каза им той в присъствието на гиковара. — Ако някой от вас посмее да не изпълни дълга си, ще бъде наказан със смърт от кралския слон!
Офицерите се заклеха, че ще изпълнят дадените им заповеди.
Сражението започваше. Английският генерал заповяда да се обстрелват хълмовете, завзети от индийците. Но войските на гиковара бяха под закрилата на траншеите и артилерийският огън не взе много жертви. По заповед на Сюркуф оръдията на гиковара отвърнаха на противника първоначално със силен, а сетне с по-слаб огън, като създадоха погрешното впечатление, че неприятелските снаряди са избили до крак индийските артилеристи.
Английският генерал формира три колони и една резервна част, поставяйки най-силната в центъра. Тази средна колона бе наистина внушителна — оглавена от шотландски полк, който вървеше с пушки под мишници в стегнати редици, въодушевен от музиката на своите гайдари. Зад шотландците сипаите образуваха внушителна маса, предвождана от умели европейски и местни офицери. По онова време обсегът на куршумите не надхвърляше триста метра, а дулата на оръдията бяха без нарез и също не позволяваха по-далечен обстрел. Ето защо войските се подреждаха за бой на четиристотин стъпки от неприятеля. А тези стъпки са разстояние, което може да се вземе най-много за седем минути. Следователно не е необходимо голямо усилие, за да си представим огромната разлика между днешните и някогашните сражения, когато воюващите съвсем ясно се виждали едни други.
Тъкмо когато трите колони се раздвижиха, конната артилерия на гиковара, която дотогава не проявяваше особена активност, връхлетя в галоп, зареди оръдията си и обсипа с огън предните части на колоните, които ускориха крачка и стегнаха редици. Три залпа, последвани от адска пушечна стрелба, нанесоха големи щети на англичаните. При все това колоните им продължаваха да напредват. Бяха вече наближили на стотина стъпки, когато Сюркуф, величествен като Херкулес, възседнал своя огромен жребец, се появи върху позицията и гордият му силует се открои на синьото небе. Той протегна десница и с могъщия си глас се провикна:
— Пуснете волските впрягове!
Тогава се случи нещо невиждано. Появиха се волове, зажеглени по десетина, вързани с въжета един за друг за рогата, и носещи на върховете на рогата си запалени бомбички, а на опашките — горящ сноп слама и тръни. Не е трудно да си представим тези побеснели волски стада, втурнали се насред колоните, събарящи всичко, тъпчещи всичко, разпръскващи всички: зад воловете изникнаха плътните колони на войските на гиковара, които се стовариха върху остатъка от английската армия, докато кавалерията му съсичаше със саблени удари бегълците. Даже след като вражеската елитна колона започна да отстъпва в изненада, воловете продължиха безумния си бяг.
Английската армия загуби една трета от наличния си състав. Сюркуф заповяда да пленят почти всички оцелели европейци. Войниците му събраха много оръжие и откараха шест оръдия. Тази блестяща победа порази цяла Индия. Падна в плен и един английски майор, когото отведоха при гиковара-победител:
— Майоре — обърна се към него раджата, — англичаните запалиха бунта в моите щати. Нещо повече — те дадоха убежище на моите врагове. Аз поисках да им докажа, че един гиковар знае как да даде урок на всеки зъл съсед. Бих могъл да продължа бойните действия и да вдигна Индия на всеоръжие срещу вашите сънародници, но предпочитам благодатния мир пред най-победоносната война. А сега на вас ще ви бъде даден един прекрасен жребец, с който ще отидете да преговаряте от мое име за един справедлив мир. Вие ще бъдете мой посланик!
Англичанинът остана поразен, но постъпката на гиковара, внушена му от Сюркуф, беше много благоразумна. Победата неминуемо щеше да възбуди завист у останалите раджи. Подчинените на Англия махараджи щяха да й останат верни от страх, че гиковарът ще възстанови миналата слава на моголските ханове. Под неговия скиптър самите те щяха да останат като бледи сенки, докато под попечителството на Англия те бяха с развързани ръце и управляваха царствата си като пълновластни господари. А пък независимите и свободолюбиви раджи гледаха на гиковара също като на свой съперник. Ето защо, беше наистина благоразумно да се сключи мирен договор, докато англичаните още не бяха преглътнали горчивия хап на поражението си.
Предвижданията на Сюркуф наистина се оправдаха: англичаните дълго време не посмяха да вдигнат меч срещу кралство Барода.

* * *

След като получи най-сърдечните поздравления на гиковара, Сюркуф се оттегли в шатрата си и повика Мекрани. Младият момък се яви пред корсаря твърде угрижен.
— Какво има? — попита го Сюркуф.
— Гордея се с вашата победа, сахиб, но се питам дали не заздравихте престола на гиковара така, че да не можете вече да го свалите! — отвърна момъкът.
— Искаш да кажеш, че няма да мога да възстановя на престола в Санпуриан принцеса Мариам и да вдигна отново крепостните му стени. Съгласи се, че не става дума тя да царува в Барода, а само в княжеството, което узурпатори са отнели от баща й. Иска ми се впрочем да поговорим за моите планове. Но преди всичко, бих желал да видя принцесата!
— Настъпи ли часът за тази среща?
— Да. Възнамерявам да помоля гиковара да разреши на принцесата да получи княжеството като васално владение. Тя ще се задължи да плаща данък и да бъде вярна на гиковара.
— О, значи такава била работата! — възкликна с усмивка Мекрани. — Разбира се, че така е по-добре, отколкото да се влиза в бой с гиковара. Но дали той ще се съгласи?
— Ако откаже, толкова по-зле за него!
— А непременно ли трябва да видите принцесата?
— На всяка цена. За да разбера дали ще ме обикне! Това е най-важното.
— Тя ви обича.
— Но нали не ме познава?
— Точно обратното.
— Че къде ме е виждала?
— В двореца на гиковара.
— Виж ти? Значи се е спотайвала? — учуди се Сюркуф.
— Да, но съм сигурен, че тя се възхищава от вас и ще бъде много щастлива да стане ваша съпруга…
И след многозначително мълчание добави:
— Но дали вие ще я обикнете?
— Щом е красива, както ми спомена веднъж…
— Не само аз, а и мнозина, които я познават, я намират за хубава.
Сюркуф не забеляза как поруменя Мекрани, докато произнасяше тези думи.
— Ти ли ми беше казал, че била блага по характер? — продължи с въпросите Сюркуф.
— О, сигурен съм! А за смелостта й да не говорим. Достойна щерка на баща си е тя!
— Важно качество за една принцеса! — подсмихна се Сюркуф. — Но на мен друго не ми трябва, освен любовта й!
— Поканете я тогава довечера заедно с лейтенанта!
— Че тя при нас в лагера ли е?
— Да. И ще дойде.
— Ти ли ще я доведеш?
— Аз, сахиб!
— Добре, ще ви чакам. Тази среща ще предреши живота ми. Предупреди принцесата, че ще й поставя някои условия за нашия брак.
— Какви, сахиб?
— Аз съм френски корсар, а това значи, че след сватбата ни ще я заведа в нейното княжество, но щом мине медения ни месец, пак ще хвана морето, за да се бия с англичаните!
— О, тя няма да има нищо против това!
— Ще се връщам след всяка морска битка и тъй като ще действувам главно в Индийския океан, ще се прибирам често вкъщи.
— Принцесата е твърде порядъчна и от малка е била подложена на големи изпитания. Единственото й желание е да отгледа синове, които да приличат на вас. Дечицата й ще я утешават по време на вашите отсъствия. Тъй като е сираче и то на детрониран баща, тя достатъчно е страдала, за да не бъде щастлива, възкачвайки се на трона си редом с човек като вас.
— Намислил съм нещо много интересно, ако решим да се оженим — каза Сюркуф. — Нали помниш, че двамата бяхме решили да отмъкнем съкровището. Но ако възстановим крепостта в Санпуриан, ние можем да оставим сребърните рупии да си лежат в пещерата.
— Колко сте прав! Нищо по-просто от това! Как не ми е дошло на ум!
— И тъй, Мекрани, ще се видим довечера. Предупреди Бренвил!
— Непременно!
И малкият Мекрани се оттегли. Не би могло да се каже, че всичките му безпокойства бяха отлетели.
Нощта спусна булото си над лагера. Индийска нощ! Засиял от звезди мрак! Лагерът, озарен от войнишките огньове боботеше от гласове и викове. Всички празнуваха победата.

* * *

Достопочтеният беловлас мюфтия на арабската гвардия прекосяваше пътеките между палатките. Подире му вървеше жена, забулена от главата до петите. Войниците пред него му правеха път. Той стигна пред палатката на Сюркуф, блестящо осветена отвътре от индийски лампи с благовония.
На една трапеза бяха наредени прибори за четирима души. Гиковарът бе услужил с един от пищните си сервизи за хранене и бе изпратил стъкленици с розово масло, та гостите да се парфюмират, както повеляваше индийският обичай. Мюфтията влезе пръв, а след него се появи и онази, която го придружаваше.
— Сахиб — обърна се мюфтията към Сюркуф и Бренвил — поискали сте да видите принцеса Мариам.
И като свали булото на младата жена, каза:
— Ето я!
Сюркуф най-сетне видя принцесата — на главата с диадема, великолепно украсена с перли, брилянти, смарагди и рубини — диадема, която открояваше благородната сдържаност на една изящна и одухотворена хубост. Големите й очи притежаваха леко учудения и любопитен израз, притаен в очите на антилопата и отразяваха цялата чувствителност на една нежна и целомъдрена душа. Черните мигли, тънки, дълги и извити — прибулваха погледа й; правият нос очертаваше още по-ясно профила на овалното й лице. Усмивката на плътните й устни излъчваше меланхолична прелест, а ушите й бяха нежно изваяни. Принцесата бе нагиздена с изящна арабска носия; беше дребничка на ръст в сравнение със Сюркуф, но с прекрасно изразени очертания на снагата.
Корсарят я гледаше в захлас.
Бренвил, който веднага разпозна Мекрани, не можа да сдържи учудването си.
— Виж ти каква изненада! — И като отгатна, че стъписаният Сюркуф не може да се досети къде е виждал това хубаво лице, той му каза: — Ама не виждате ли, че това е Мекрани!
— Вярно бе… Той е!… — провикна се Сюркуф. — Не се учудвам вече, мънички Мекрани, защо изпитвах такива топли чувства към теб — добави той с присъщото си чистосърдечие.
А после се обърна към мюфтията и му каза:
— Дошли сте, предполагам, за да ни бракосъчетаете!
— Сахиб — каза мюсюлманският духовник, — дошъл съм, за да придружа принцесата.
— Но и да ни бракосъчетаете, нали? — настойчиво попита Сюркуф.
И той протегна ръка на принцесата, която с прелестен устрем се хвърли в обятията му.
— Осветете техния брак — помоли го Бренвил, а после тихичко прошепна: — Бракосъчетайте ги, че инак те и без вас ще се оженят!
Мюфтията не изчака нова подкана. Издекламира няколко стихчета от Корана, изпълни тъй простичките изисквания на мюсюлманския ритуал и заяви, че съпрузите са свързани по законен ред за цял живот.
— А сега всички на трапезата! — провикна се радостно Бренвил.
Четиримата сътрапезници заеха местата си. Колко весела беше тази задушевна вечеря! Принцесата сякаш пак се превърна в момчето Мекрани, като обясни, че поради досегашната принуда да живее сред мъже ще й бъде трудно да се лиши от онази свобода на думите и обноските, с които е свикнала. И продължаваше да се държи по момчешки.
Заради мюфтията се наложи вечерята да бъде обилно полята с шампанско и то веднага след супата. Като добър мюсюлманин, той не желаеше да пие вино пред очите на всички, за да не наруши догмите. Но шампанското бе друга работа, защото преди да внесат това вино в мюсюлманска страна, му слагат етикета „Билка“. Мюфтията си пийна порядъчно и стана прекалено бъбрив. Убеден, че младоженците имат да си приказват за свои си неща, Бренвил се помъчи да обясни това на мюфтията. Напразни усилия!
— Това ни е последната чаша! — каза му накрая Бренвил. — Няма как — трябва да си вземем довиждане с принцесата.
Мюфтията гаврътна чашата до дъно. Но наместо да си тръгне, заяви, че ще изпее „Завладяването на Индия“ от безсмъртния Тимур-Ленг (Тамерлан). Сюркуф хвърли многозначителен поглед към Бренвил.
— Бъди търпелив! — каза му лейтенантът на френски. — Няма да трае дълго!
— Няма да трае ли! — възмути се Сюркуф. — Ти слушал ли си някога жалбите на Тамерлан! Цели триста куплета! — въздъхна отегчено той.
Бренвил се усмихна, и каза на един от робите:
— Тия чаши са много малки! Тамерлан е пиел кумис (кобилешко подквасено мляко) в медени кастрони. Донеси ни купи, достойни за великия могол, чиято слава ще бъде възпята от един достоен мюфтия!
А на мюфтията прошепна:
— Сега да вдигнем чаши за вечната слава на безсмъртния завоевател!
— Слава на Аллаха! — одобри думите му мюфтията.
В ибриците, които донесоха, Бренвил наля шампанско. Само на мюфтията изля цели две бутилки, но той не възрази.
— Пия за Тамерлан! — провикна се Бренвил.
— За славния Тамерлан! — отвърна мюфтията.
И след като изпи предостатъчно шампанско, той се почувствува готов да изрецитира жалбите на Тамерлан.
— Приятелю — прекъсна го Бренвил. — Нима искате да оскърбите паметта на великия воин, който в този миг ни гледа от Мохамедовия рай? Не знаете ли, че когато се вдига наздравица, чашата се изпразва до дъно…
— А… такъв ли бил обичаят? — попита мюфтията.
— Да, и този обичай е свято тачен!
Известен е мигновеният ефект на шампанското. Мюфтията запелтечи несвързано, очите му помътняха, главата му натежа и той тупна върху рогозката, защото сътрапезниците пируваха по ориенталски, насядали на възглавници върху просната рогозка.
Бренвил и младоженците се разсмяха чистосърдечно, когато чуха хъркането на пияния мюфтия, принуден да заспи мимо волята си. Накрая Сюркуф нареди да донесат една носилка, да натоварят на нея достопочтения Мохамедов свещенослужител, да го покрият с едно одеяло и да го отнесат в палатката на помощник-матроса на Сюркуф, където щеше да му бъде оказано гостоприемство.
— Понеже утре мюфтията ще бъде махмурлия, заръчайте на моя помощник-матрос да го освежи с бутилка билково вино — заръча на робите Бренвил, а когато отнесоха носилката, той се сбогува със Сюркуф с думите. — Ти поне ри верен на себе си!
— Какво искаш да кажеш? — попита го Сюркуф.
— Ами това, че когато реша да изневеря на принцеса Сурвана, аз отивам при Хемра, която е жена от простолюдието. Докато ти, като важна птица от аристокрацията, минаваш от една принцеса на друга.
И без да каже дума повече си тръгна. Ала споменът за дъщерята на гиковара безпокоеше принцеса Мариам, която знаеше всичко.
— Как ли ще приеме тя нашия брак? — попита Мариам.
— Че ние няма да се връщаме в Барода — отвърна й Сюркуф.
— Това ще я направи още по-ревнива!
— Не ми се вярва. Тя не е от мнителните и едва ли ще вземе да усложнява нещата. Пък и не е от ония, дето чакат дълго. Сигурен съм, че вече си имам заместник в любовта — разсмя се Сюркуф.
И той не се лъжеше.
Може би затова споменът за принцеса Джелина не смути първата му брачна нощ.
На другия ден Сюркуф поиска тайна аудиенция при гиковара. Владетелят винаги бе посрещал корсаря с голяма благосклонност, но след победата, извоювана от Сюркуф, раджата бе предложил на корсаря нещо привлекателно, на което особено много държеше. Той бе помолил Сюркуф да остане на работа при него като заеме поста сарапалор — нещо подобно на генерал-майор, пръв помощник на краля. Само че сарапалорът има по-висш сан от генералите, даже и от главнокомандуващия.
Преди да вземе решение, Сюркуф бе поискал време за размисъл. Той обаче обрисува положението пред гиковара, без да спомене за съкровището в Санпуриан, а само за женитбата си с принцесата:
— Ако вие ми окажете благоволението, което ще поискам от вас и за което аз ще поема отговорността да управлявам нейното кралство, така че вие да получавате от него много по-висок годишен данък, отколкото от всички ваши поданици. Освен това ще изградя елитна армия и най-вече — артилерия, която ще ви превърне в страшилище за англичаните. А пък ако съм по море с моите кораби и разбера, че някой ви е нападнал, ще пристигна незабавно, за да се поставя на разположение на Ваше Величество.
— От всичките ви обещания държа най-много на последното! — каза гиковарът.
И добави, че желае да приеме принцесата на тържествена аудиенция. Празненството мина под знака на ориенталския разкош с оръдеен залп в чест на двамата младоженци. След туй гиковарът реши, че бракосъчетанието на принцесата със Сюркуф трябва да се отбележи с пир за знатните, почерпка за войниците и фойерверки. Наред с това той поднесе кралски подаръци на Мариам.
Три дни по-късно бе подписано примирието. Гиковарът преотстъпи на Сюркуф своя паж Джернадор. Кралският вестоносец със силен ескорт и грамота от гиковара придружи принцесата и съпруга й, за да я провъзгласи тържествено за законна владетелка на своите щати.

* * *

Подобно на всички първожреци от ордена на служителите на Бога на смъртта, Салданазар напомняше кръвожаден тигър в човешки образ. Ето защо и той като всички първожреци напълно бе заслужил прозвището „Тигър на Шива“.
Но откакто бомбаджиите бяха разкрити, той не можеше да си намери място, и непрестанно пушеше опиум, без чиято помощ изпадаше в див бяс. Особено нощем зверското чувство, което сляпо го водеше, се пробуждаше с неочаквана настойчивост. Той скачаше от леглото и ръмжеше като звяр в клетка. За да го успокоят, пускаха в стаята му по някой клет роб. В такива случаи се разиграваше невъобразимо жестока сцена.
Човекът-тигър почваше да се върти около ужасената си, трепереща жертва и я хипнотизираше, като я обезсилваше с блесналия си магнетичен поглед, а после я сграбчваше, вече напълно омаломощена, събаряше я на земята и я удушаваше на бърза ръка със свещената кърпа. Той наистина беше най-ловкият фансангар от ордена на тугите.
По времето, когато Салданазар беше първожрец, за тугите се говореше много. Ферингеа щеше да направи своите страшни разкрития много по-късно. В независимите индийски щати, като например Барода, полицията не бе особено придирчива, затуй никой не дръзваше да свали тайнственото було, което покриваше жестоките порядки на тази секта. Така например, хвърляните в лапите на Салданазар роби биваха погребвани в една градина, за която се шушукаше, че е претъпкана с трупове. Но тогава никой още не се вълнуваше от робската участ.
Жертвите на първожреца се доставяха от някой туг, който на другия ден се хвалеше нехайно:
— Вчера продадох един от робите си.
И си купуваше нов, без това да направи впечатление някому.
Обаче тези убийства на хора от нисшите касти не можеха да утолят жаждата за отмъщение, която мъчеше Салданазар след историята с бомбаджиите. Вестите, идващи от войската подсилиха тази жажда. А когато научи за победата на гиковара, той изпадна в истинско изстъпление:
— Какво! Победа? Над тези лъвове англичаните! Виждам тук пръстът на съдбата!
И тъкмо в този миг в главата му блесна една мисъл, която го облада напълно. Начаса повика секретаря си, който му бе донесъл новината за поражението над англичаните, и му каза:
— Всичко, наистина всичко сочи, че ние в случая имаме работа не с човек, а сме обречени да се борим срещу бог Кристна, въплътен в този проклет Сюркуф.
Както метапсихозата, така и последователните прераждания на боговете стоят в основата на индуската вяра. Но докато превъплъщенията на Буда са изброими, тези на Брама нямат край и чет. И понеже Салданазар и секретарят му сляпо вярваха в тези превъплъщения, сиреч бяха фанатици по душа и ум — мисълта, че Сюркуф е превъплъщение на Исуса Христа ги завладя напълно, без капчица съмнение.
Убеждението им, че се борят срещу богочовек, беше неизкоренимо.
— Всичко доказва — продължи Салданазар, — че този Сюркуф е възкръсналият християнски бог. Той върши чудеса като същински втори Кристна. И той е исполин като него. И той е властолюбец като него. И той, подобно Кристна, побеждава в битките с черна магия! Ах, тия волове, които като дива сила стъпкаха силите на англичаните! Те също са прийом на Кристна. Нали легендата на неверниците разказва, че още като прост пастир, техният Кристна пощурил цяло стадо свини, като пуснал срещу него пощръклели от запален огън волове.
— И тъй! — мърмореше Салданазар — ние си имаме работа не с човек, а с бог. Затуй битката с него е невъзможна! Затуй търпим поражение след поражение!
— Но ние непременно ще победим! — вдъхна му смелост секретарят.
— Да, най-накрая нашето постоянство ще надделее! Кристна, освободен чрез свещената кърпа от своята тленна обвивка, ще бъде погълнат от утробата на Пала-Брама, Великото Всичко, Безкрая!
— Мри, Кристна-Сюркуф! Така повелява нашият бог!
Тъй фанатичен бе навремето викът на кръстоносците, тръгнали към мюсюлманските страни да завоюват Гроба господен. Не по-малко фанатичен бе и викът на тугите в този момент.
Но Сиаво съобщи на Салданазар още една неприятна вест:
— Господарю. От лагера на раджата пристигна пратеник и съобщи, че Сюркуф се е оженил за младата принцеса Мариам на Санпуриан.
— Нали беше изчезнала? — попита Салданазар.
— Преоблечена в мъжки дрехи, тя се представяла за син на Хаджията — оня старец, дето умря от раните си по време на бунта в затвора.
— Но как се е съгласил гиковарът на този опасен за властта му брак?
— Не само, че се е съгласил, ами на всичко туй отгоре е обявил княжеството й за свое васално владение и е назначил Сюркуф за генерал, командващ нейните войски.
— Не виждаш ли в тази история още едно доказателство, че Крисна се е въплътил в този разбойник? Нали Кристна също се е женил за някаква принцеса?
И Салданазар взе най-сетне решението си.
— На борба! — провикна се той. — Страшна мъст за този нечестивец-християнин! Шива е с нас!
И той продиктува своите заповеди, разкриващи невероятно богатство на въображението и твърдост на възгледите. Едва ли някога е имало по-добре скроен заговор, от този, който пъкна като буреносен облак в главата на Тигъра на Шива. Десет хиляди туги бяха веднага мобилизирани за осъществяването на този гигантски план. Преди още да бъде възстановен, престолът на принцеса Мариам вече се клатеше из основи.

* * *

Когато Сюркуф пристигна заедно с принцесата в нейното княжество, той го завари в незавидно състояние.
В миналото, преди бащата на принцесата да бъде детрониран, главната военна сила на това княжество бе корпус, съставен от мюсюлмани, тъй като мнозинството от жителите изповядваше ислямската вяра. Но след завладяването на страната от гиковара, това мнозинство бе потиснато от индуси — поклонници на Брама. Да се даде отново аванс на мюсюлманите, означаваше да се раздразни гиковарът и да се събуди неговото недоверие. Ето защо, трябваше да се действува с много предпазливост и благоразумие.
Докато пътуваха, Сюркуф, който знаеше истината за положението там, написа от името на принцесата, една много умерена прокламация към народа. В нея принцесата заявяваше пред своите поданици, че гиковарът я е поставил начело на княжеството с цел да бъдат забравени всички минали разногласия. Освен това владетелката уведомяваше народа си, че ще направи всичко според силите си в името на мира и съгласието, че законът в царството й ще бъде един за всички, без оглед на вероизповеданията, че ще въздаде всекиму според заслугите, а ще раздава почести само на най-достойните.
Тази прокламация, прочетена от глашатаите по градове и села, предизвика истинско разведряване в страната. Тя поуталожи както острите претенции на мюсюлманите, така и безпокойството на поклонниците на бог Брама.
Щом пристигна в столицата си, принцеса Мариам прие последователно всичките си висши сановници. Умна, обучена добре под влиянието на Сюркуф, прелестна и привлекателна, тя съумя да стопли всекиго с добра дума и да грабне сърцата. Тя оповести пред цялото събрание на сановниците твърдата си воля да зачита всички вероизповедания, достоянията на народа и да не посяга върху имуществото на поданиците си. Така тя укрепи и материалните и духовните въжделения на народа си. А пък Сюркуф си даваше вид, че се занимава само с военните си дела.
— Аз не съм принц, а само съпруг на принцесата — заявяваше твърдо той — и няма да се меся ни в политика, ни в управа. Но като главнокомандващ на армиите на гиковара, като представител на неговата военна власт, аз ще се занимавам с войската и само с войската!
Ако някой речеше да го заговори по делови въпроси, той отвръщаше:
— Питайте принцесата и нейните съветници!
Той не взимаше участие в дворцовите съвети. Неговият начин на действие спечели всички, които се бояха от евентуалната му еднолична власт.
С прямотата, чистосърдечност и неподправеното си благородство, тъй характерни за него, Сюркуф си спечели не един предан приятел. Хората с удивление откриваха, колко уравновесен и безкористен бе човекът, сразил не само страховития Тигър, но и англичаните, сиреч Великия французин (фаранги акбар), както го наричаха мюсюлманите. Сюркуф се радваше на затрогваща популярност. Неговото житие се превръщаше вече в легенда. Той бе станал несъмнен полубог, пресрещнаха го майки с невръстни рожби в ръце и му се молеха да даде на дечицата им благослов за сила и храброст.
А пък Бренвил, придружен винаги от Джернадор, беше идолът на изисканата младеж; дяволитото му остроумие се нравеше на младите индуски благородници и поради тази негова черта, градът изглеждаше винаги празничен. Но и армията беше въодушевена, загдето я командваше такъв прочут генерал като Сюркуф.
Състоя се тържествен парад със слонове. Всички очакваха да видят Сюркуф, възкачен редом с принцесата на гърба на най-величествения слон. Но французинът се появи подир шествието, възседнал своя любим жребец, начело на войската си. Той бе генерал и нищо повече. Този факт бе широко коментиран от народните маси и популярността му израсна още повече.
Сюркуф посъветва принцесата да избере за министър-председател един стар велможа, прочут със своята мъдрост и безкористност. По вероизповедание той беше брамин, а туй допринесе значително за успокоение на неговите събратя по вяра. И корабът на княжеството заплава в спокойни води…
Едва тогава Сюркуф, без да вдига много шум, създаде един мюсюлмански корпус, който бе настанен на лагер близо до Санпуриан, но така че малцина да знаят за съществуването му. Не след дълго той вече разполагаше с два чудесни батальона, всеки от по хиляда и петстотин души, с артилерийска батарея, пионерска рота и кавалерийски полк от седемстотин души. Това беше една добре комплектувана армия. За да се сдобие с опитни войници, той се обърна към всички авантюристи от френска Индия, занимаващи се с вербовка на наемници, които трябваше да му доставят нужните войници. Те му ги доставиха в тройна мяра. Това му позволи да организира елитна високоплатена сила, от която можеха да бъдат излъчени чинове за други нови батальони.
След като създаде бързо войската си, Сюркуф, реши да се погрижи за защитата на Санпуриан.
После заповяда градът да бъде опасан с бастиони и да се изгради околовръст дървена стена. За тази цел докараха материал от съседната гора, разфасоваха го в четвъртити петметрови дъски, които побиха в редица на метър дълбочина. На всеки двеста стъпки по дървената ограда издигнаха кули. В подножието на оградата изкопаха голям ров, като укрепиха външната страна на оградата с изхвърлената пръст. След като привършиха строежа на първия защитен вал, Сюркуф нареди да построят още един по в центъра, та да послужи като цитадела. Той пък щеше да служи за прикритие на тайния вход, който водеше към пещерата със съкровището. Тази цитадела разполагаше с отлична бойна защита.
След бързото сформиране на войсковите части, Сюркуф реши да опъне лагер в цитаделата, за да настани там щаба си. Принцесата често посещаваше своя мъж генерала. Почти винаги двамата разговаряха за съкровището. Сюркуф бе намислил нещо по този въпрос. Необходимо е — често казваше той — масивното, тежко сребро да бъде превърнато в стойности с малка тежест и обем, под формата на диаманти.
Лагерът, както вече казахме, беше разположен точно над тайния вход, водещ към пещерата. Дъсчена стена обграждаше палатката на Сюркуф. Никой не можеше да проникне, ако матросът-помощник на Сюркуф не отвореше вратата на оградата, от която часовоите отстраняваха всеки приближил се. Благодарение на тези предпазни мерки, хората на Сюркуф можеха да качват в палатката сандъците с рупии.
При всяко пътуване Сюркуф, Бренвил и принцесата отнасяха на гърба на слоновете сандъците със среброто, което разменяха срещу диаманти.
А тайната стълба представляваше истински шедьовър като строеж и удобство. Изсечена бе в самата скала и се вместваше безпогрешно в нейните рамки. Палатката бе построена върху огромен пясъчник и образуваше нещо като стряха или по-скоро — платформа. За да се забият колчетата, задържащи въжетата, дупките бяха издълбани с клинове и чукове.
А тайният вход, както вече казахме, се намираше по средата на палатката. Той се отваряше и затваряше с докосване — отвън или отвътре — на една скрита пружина. Принцесата бе доверила на Сюркуф тайната и. Система от противовеси улесняваше отварянето. Сглобките бяха направени тъй съвършено, че на мястото на отвора личеше само скалата.
Охраната на обкръжената от цитаделата палатка бе поверена от Сюркуф на елитната войска, съставена от неудостоени още с военни чинове европейци. В тяхна помощ той бе присъединил друга част, състояща се от махратски благородници, желаещи да служат в неговите сили и на които той можеше да разчита напълно.
Европейските авантюристи се радваха, че в скоро време ще получат чин и ще си живеят безметежно, защото почти всички без изключение я караха ден за ден, тъй като рядко намираха някаква работа. Този род люде, в по-голямата си част моряци-дезертьори, синове на бедняшки фамилии, тръгнали да си търсят късмета по индийските земи, където се бяха разорили като търговци и улични спекуланти, бяха твърде много препатили и гладували, за да не оценят сегашното си завидно положение.
Сюркуф осъществи още една своя великолепна идея — да плаща на подофицерите само с една трета по-малко, отколкото на лейтенантите. И тъй като той умееше да оценява по достойнство способностите и храбростта им, подофицерите заемаха мястото, което им отреждаше техният интелект, възпитание и образование. А понеже материалното им състояние бе твърде добро, никой вече не се оплакваше от участта си.
Обаче по време на последното си пътуване принцесата спомена пред Сюркуф, че в пещерата са останали само петстотин хиляди рупии, което не им позволявало да напуснат страната.
— За какъв дявол да стоим в Санпуриан, след като нищо не ни остана в хазната? — попита тя.
— Скъпа приятелко — отвърна й Сюркуф, който насаме с нея бе съвсем непринуден и се държеше с принцесата сякаш тя бе обикновена съпруга, сиреч французойка от неговия кръг, — скъпа приятелко, ще те помоля да не забравяш, че Санпуриан представлява много добре укрепен лагер.
— Известно ми е, но тук сме далеч от столичните удоволствия.
— Няма що! Големи удоволствия! — възрази Сюркуф, като добави. — Тези дни подновявам набезите си по море и ти ще трябва да си стоиш самичка по цели месеци.
— Обещала съм ти да не се оплаквам! — каза Мариам.
— Ако настъпят някакви размирици, при първия сигнал ще можеш да ползваш Санпуриан за свое убежище. Струпал съм там запаси от храна, та чак и пещерата е пълна! А в нея има и два кладенеца с питейна вода. Складовете с храни са претъпкани. Можеш да устоиш на многомесечна обсада. Пази се само от предатели. Тъй или инак можеш да се отбраняваш и сама дълго в цитаделата, даже ако защитният вал бъде превзет. Аз тайно съм минирал цялата площ между цитаделата и оградата. Ако избереш удобния момент, можеш да взривиш мините и да избиеш маса противници. Пък и самата ограда на цитаделата може да бъде взривена, ако противникът реши да се покатери на нея!
Генералът, когото назначих да командува Санпуриан в мое отсъствие, е стар морски офицер, един от ония военни, които поради липса на знатно потекло, трудно можеха да заемат чин по-висок от лейтенантския. Той първоначално се е числял към един колониален полк, а по-късно, подобно на мнозина други по времето на адмирал Сюфрен, е бил на служба при Типу-Сахиб и е отбранявал последователно две крепости, като е проявил изключителна храброст и мъжество. Той е стегнат мъж, който се чувствува поласкан, че при теб е намерил отново високото положение, което е имал при Типу-Сахиб, има чувство за войнска чест и ще изпълни дълга си.
— Аз имам пълно доверие в него! — каза принцесата.
— Всички го уважават, обичат го и му се подчиняват с любов. Затуй мога да отплавам спокойно, след като съм направил нужното за твоята сигурност.
— И кога заминаваш, ако не е тайна? — попита Мариам.
— След петнайсетина дни или след месец в зависимост от силата и посоката на ветровете, които ще направляват бързия платноход. Поръчах да ми го купят от остров Ил дьо Франс, и ще ми го докарат нов-новеничък заедно с екипажа, подбран на същия остров.
Принцесата се примири с неизбежното отплаване на мъжа си. Нали още преди сватбата бяха се разбрали по този въпрос. И макар да й беше много мъчно, тя от гордост не показа никакво недоволство. Всъщност със Сюркуф не можеше да се спори, защото нищо на света не бе в състояние да го разколебае в решенията му.

* * *

Бе шест часа сутринта. В лагера Санпуриан цареше оживление. Беше най-приятното време на деня, когато подухва лек бриз, а първите лъчи на изгряващото слънце позлатяват всичко наоколо си, когато пробудената природа оживява и се раздвижва. Това е часът на ловците. Двама офицери-индуси, много добре въоръжени, излязоха от лагера, следвани от ординарците си. Единият от офицерите, някакъв капитан, каза на другия, който беше подпоручик:
— Защо си толкова невнимателен? Наблюдавах те тази сутрин, когато ходжата се провикваше за молитва!
— Че какво толкова съм направил?
— Как какво? Протегна ръце като левак, коленичи не както трябва и завъртя броеницата сякаш за първи път. После се изправи на крака с въздишка на облекчение. Внимавай, да не разберат, че си лъже-мохамеданин.
— Ще си отварям очите!
— Посъветвай и другите иноверци да бъдат крайно предпазливи!
— Те също съзнават, че ако ни заподозрат в ерес, ще бъдем разкрити, а ако ни разкрият, ще бъдем разстреляни.
— Накратко казано — да бъдем бдителни!
— И къде ще се състои тайната среща с пратеника на Салданазар?
— Ей в онази горичка отсреща, на върха на хълма. Пратеникът е един от най-високопоставените фансангари. Досега е удушил шестима ловци, после захвърлил телата им на тигрите и гепардите и всички повярвали, че горките хорица не са били удушени, а изядени от зверовете.
— Браво на този фансангар! Шестима удушени наведнъж! А аз съм удушил само деветима мюсюлмани!
— А пък аз тринайсетина!
Докато произнасяше тези думи, капитанът се прицели в една прелитаща ниско край него яребица и я улучи. След този дребен подвиг той продължи:
— Този наш брат, дето ще се появи след малко, има големи заслуги и не му е притрябвало да работи, за да си изкарва хляба. Богатството му е дошло изневиделица, след като е удушил първата си жертва.
— Така ли?
— Ами да. Удушеният в името на Шива бил един нищо и никакъв търговец, дето вървял подир някакъв керван. Цялото му богатство били две магарета, едното оседлано, за да го язди той, а другото — за да му носи партакешите. Ала бедният човечец се оказал търговец на скъпоценни камъни, който носел в кожен колан под ризата си рубини, диаманти и перли за повече от триста хиляди рупии…
— Дано Шива помогне да станем и ние богати!
— Както виждаш, братът, който ни мака отсреща, е бил късметлия! А онзи нещастник, търговеца, ходел облечен като просяк, за да не го вземат за богат! Нашият събрат бил дървар и веднъж, както се чудел кое дърво да отсече, що да види — малко по-надалеч, под една сянка търговецът спял уморен след лов…
— И се събудил в прегръдките на Пара-Брама…
— Вярно приказваш… След удушването с кърпата душата му се прибрала при онзи, от когото тя се излъчва и при когото се връща всичко, но тялото му останало под дървото заедно с колана и драгоценните камъни.
— Щастливец е бил този дървар!
— Той изпратил на първожреца Салданазар най-красивите перли, брилянти и рубини, за благото на нашата свята религия.
— Това се казва истински вярващ!
— Запазил си е само камъчета за около трийсет хиляди рупии, но продължава да работи.
В този момент двамата събратя стигнаха края на горичката и навлязоха в нея. Дърварят, който дебнеше пристигането им, се появи начаса.
Тугите си размениха тайнствени знаци за поздрав. Ама че животинско лице имаше тоя горянин, същинска горила, само дето челото му не беше ниско, а издуто и широко. Челюстите му бяха изпъкнали, скулите — като на звяр, кучешките му зъби огромни, устните — изкривени в маймунска гримаса, а жълтите му очички примигваха с невероятна бързина. Капитанът представи лейтенанта:
— Братко — каза той, — искам да знаеш, че този мъж ще бъде моят заместник, ако Шива ми отреди да умра и ако часът на превъплъщението и възнасянето удари за мен!
— Добре! — отсече дърварят.
И той внимателно се вгледа в лейтенанта, за да запомни чертите му. Несъмнено този горски човек бе двойнствена личност. Макар и да притежаваше зверски инстинкти, невероятно умното му чело говореше за някаква странна, тръгнала по погрешен път, мистична душа. Тази бе причината той да се присъедини доброволно към тугите, завладян от тяхното учение именно заради зверската си природа.
— Какви са инструкциите? — попита капитанът.
— Да бъдем готови! — отговори дърварят.
— Но как ще разберем точния час?
— Когато пристигна в лагера уж за да доставя плодове. Щом ме видите, знайте, че трябва отново да дойдете на явката за последни инструкции.
— Добре!
— Вие ще може да отворите за нашите хора една от вратите на лагера, нали?
— Разбира се! Нашата група е съставена от стотина братя, които ще удушат постовия край въпросната врата. Той непременно ще е заспал, разчитайки на крепостния караул.
— Ами караула?
— По всяка вероятност някой от нас също ще караули.
— Ами ако е някой друг?
— Аз като офицер също ще направя проверка на постовете. Когато си разменяме паролата, ще унищожа постовия.
— Добре, много добре!
— Но как първожрецът ще доведе току-тъй, незабелязано, достатъчно войници, които да превземат крепостта!
— Това си е негова тайна!
— А знаеш ли колко ще бъдат тези, дето ще нападнат заспалата крепост?
— Повече от десет хиляди бойци!
— Достатъчно са, за да смажат спящия под палатките гарнизон. Даже са повече от необходимото. Чудя се само как цяла една армия от десет хиляди души ще мине през княжеството, без да я забележат?
— Нашият първожрец е свръхчовек!
— Ще увериш господаря, че ние се подчиняваме на неговите заповеди.
— Ще му кажа. До скоро виждане, нека Шива те закриля!
— Дано бъде благосклонен към нас!
Дърварят изчезна в гората, а ловците се върнаха в лагера.

* * *

Салданазар се беше поуспокоил. Ликът му излъчваше огромно самочувствие. Той си мислеше за десетте хиляди туги, които щеше да мобилизира. Това бе само малка част от сектата, наброяваща по онова време повече от триста хиляди удушвачи.
Салданазар бе отправил възвание само към тугите от морските провинции. Като голям търговец, разполагащ с огромни капитали, той притежаваше не само кервани по всички краища на Индия, но и кораби във всички нейни пристанища. Ето защо бе издал заповед да бъдат натоварени цели роти туги на борда на неговите кораби. С помощта на Сиаво бе съставил списъците на шайките и бе премерил всеки свой ход.
Пристанищата му бяха приели по два, три и даже четири кораба, в зависимост от транспортирания брой хора, тъй като провинциите не пращаха еднакъв брой. С големия си опит на корабовладелец, Салданазар определи датите за отплаването на всяка група кораби в зависимост от разстоянието, което ги делеше от Санпуриан. За място на срещата той посочи един дълбок и безопасен залив на пустинния бряг край Парадиага, отдалечен на шест морски мили от Санпуриан. После корабите трябваше да отплават бързо оттам, да пътуват през нощта и безпрепятствено да стигнат пред крепостта в два часа сутринта.
Прекрасната дисциплина на тугите спомогна на десетте хиляди разбойници да пристигнат един след друг, без да събудят подозрение. Щом на борда се появяха туги, веднага ги сваляха между двете палуби и те изчезваха. След приключване на натоварването, корабът вдигаше котва и заминаваше спокойно с опънати платна.
Салданазар току-що бе научил, че е отплавал и последният кораб, който се намираше в най-близкото пристанище. След като изслуша доклада на Сиаво, на лицето му засия радостна надежда:
— Този път корсарите ще бъдат сразени от нашата атака! — предвеща Салданазар. — Ще тръгнем оттук още тази вечер, за да се качим на кораба през нощта! — допълни той, а очите му излъчваха огнени пламъчета.
След тази заповед Сиаво излезе, за да направи последна проверка на приготовленията. Останал сам, Салданазар се обърна по посока на Санпуриан и лицето му придоби израз на страшна жестокост. Устните му пребледняха и затрептяха, зениците му засвяткаха с блясъка на разтопено злато, а разширените му ноздри засмукваха бързо въздуха, досущ като тигър, надушил плячка.

* * *

Пристанът на Парадиаза бе задрямал. Нощният мрак, забулил най-напред тъмните крайбрежни канари, вече падаше и над златистата крайбрежна ивица, чийто блясък помътняваше. Звездите се разпалваха в небосвода, докато нежният бриз припкаше неуморно от вълна на вълна. Брегът бе пустинен. Нямаше сладка вода за пиене. А безводието не примамва ни човек, ни звяр.
Но ето че се появи някакъв кораб, който плаваше покрай носа, затварящ от едната страна полумесеца на залива. Всички платна, освен едно-единствено, бяха сгънати. Платноходът бавно се плъзгаше напред, черният му кил прокарваше светла бразда по водата, чиито мехурчета образуваха сияйна пътека. И последното платно бе вече сгънато, а котвата спусната. Корабът спря, като лекичко се поклащаше.
Спуснати бяха и три лодки, които се изпълваха с безмълвни групи хора, стигнаха до плажа, където въоръжените мъже дебаркираха и накрая пак се върнаха на кораба, за да докарат нов товар. Щом стъпеха на сушата, въоръжените мъже се строяваха в четири редици, насочваха се към канарите, закатерваха се по тях и изчезваха в мрака.
После друг кораб заставаше на рейд, следван от втори, трети. Всички чакаха своя ред. От утробата на тази флота само за един час се измъкнаха десет хиляди души. Даже английски адмирал би се възхитил от безукорния ред на тази огромна морска маневра.
Десетте хиляди хлътнаха във вътрешността на сушата без друга следа освен стъпките им по пясъка. Човек би си рекъл, че това бе армия от призраци.
И дума не излиташе от тази колона, разстилаща се на огромно разстояние, крачеща безшумно с обуща от лико. Ухото долавяше само някакво неясно боботене на тъпкана земя.
Тугите вървяха бързо; но някак си се плъзгаха по земята, сякаш само леко я докосваха с пръсти. Всички до един бяха въоръжени с пушка, пистолет и сабя, защото им предстоеше да се бият, да унищожават. Но всеки носеше и свещената кърпа, с която щеше да души ранените. Фанатична вяра и кръвожадност въодушевяваха тази армия от човеци-тигри. От нея се разнасяше животинска смрад, примесена с горчив мирис на мускус.
Тъмната лента на тугите продължаваше като чудовищна змия, движейки се със седем километра в час, и си даде почивка едва на една левга от Санпуриан. Настъпил бе полунощният час. Предводителите, възседнали коне, спряха колоната. Копитата на конете бяха омотани с парцали. След миг се появи някакъв човек, който изникна сам в нощта. Коленичи пред Салданазар, после се изправи и му каза кратко:
— Всичко е готово, господарю! Вратата ще бъде отворена в два часа.
— Добре! Остани до мене!
Салданазар даде разпорежданията си и армията отново потегли след половинчасов отдих. На два километра от Санпуриан, тя се подреди в няколко по-широки и по-многобройни колони, а в един и половина сутринта десетте хиляди туги легнаха по корем на земята и запълзяха. Това е упражнение, усвоено старателно от всеки туг-удушвач. Този начин на напредване и оттегляне има своите закони и методи и е характерен за тугите, които го владеят до съвършенство.
Пълзящата армия стигна невидима до едни високи треви, където можеше да я издаде само полюляването на стръковете. Ала часовоите помислиха, че тревата се поклаща от вятъра. Челните редици на колоните спряха тъкмо когато излизаха на незатревеното пространство около лагера, изтъпкано от войнишките ботуши, и се сгушиха под високите треви, като зачакаха да стане два часът.
Съвсем ненадейно вратата се отвори лекичко и бе спуснато нещо като подвижно мостче. Колоната на Салданазар се втурна напред, последвана от всички останали. Дивите шайки се юрнаха към палатките, където спяха войниците на Сюркуф. Вдигна се неописуема суматоха, прекъсвана от изстрели.
Сюркуф изхвърча от палатката си в цитаделата, а пък почетната му рота, заедно с махратските офицери, прескочиха оградата на цитаделата. Но как да стрелят в тази освирепяла тълпа, в която имаше и приятели и врагове? След кратко колебание Бренвил се провикна на всеослушание, че ако оставят противника да си разиграва коня, жива душа в лагера няма да остане.
— Прав си! — каза Сюркуф. — Да отмъстим за нашите убити!
И даде заповед на един от матросите си. Половин минута по-късно повече от сто кратера избълваха едновременно пламъци, камъни и пръст, като изхвърлиха във въздуха хиляди туги, които тупваха отново на земята сред експлодиращи бурета с барут.
Всичко, що бе оцеляло, побягна с неистови викове на панически страх. Останал отвън начело на резервните си части, Салданазар съзря около себе си две хиляди от своите десет хиляди войници — обгорени, осакатени, обезобразени, контузени, обезумели, готови да дезертират.
— О, Кристна! Кристна! — съскаше през зъби той.
А очите му хвърляха мълнии. Пак бе претърпял поражение!
— Господарю, има начин да ги заловиш! — провикна се някой край него.
Беше капитанът-предател, който им бе отворил вратата. Останал бе невредим след взрива на мините.
— Да ги заловя ли? — повтори Салданазар, съживен от възраждащата се надежда.
— Нали имаш още пет-шест хиляди души, господарю? — попита капитанът. — Не забравяйте, че в така наречената цитадела няма повече от двеста души.
— Само двеста ли?
— Заклевам се в бъдещото си прераждане, че е истина!
— Но как да превземем тая пуста крепостна стена?
— Господарю, дай да вдигнем купчини пръст около цитаделата. Така ще бъдем по-нависоко от нея и ще можем да стреляме по защитниците й. Докато едни строят кулите, други ще измайсторят бамбукови стълби за обсадата. А тя ще започне, след като избием по-голямата част от гарнизона.
— Явно, че Шива те вдъхновява! Назначавам те за началник на кулите и на обсадата!
Капитанът, който беше умна глава, даде веднага разпорежданията си. Тугите се заловиха за работа с жар, преданост и методичност. Приличаха на трудолюбиви мравки след разруха на мравуняка им. Още призори четиридесет площадки колкото човешки ръст изникнаха пред оградата на лагера и започнаха да се извисяват даже над стената на цитаделата.
Щом се развидели, Сюркуф насочи оръдието за стрелба, събори с него насипите и изби работниците. Но после каза на принцесата, която не желаеше да си тръгне без него:
— Ще ги разиграваме през целия ден. Но утре заран ще им дадем да се разберат!
— Защо? — попита принцесата.
— Защото… — отговори, смеейки се Сюркуф — с помощта на моята вълшебна пръчица ще се превърнем до един в малки зверчета, не по-големи от юмрук.
През деня предимство имаха обсадените, защото обсаждащите нямаха топове. При все това насипите растяха. Салданазар не се поколеба да пожертва пет-шестстотин души, за да привърши успешно работата по насипите. През нощта обсадените изпратиха само няколко снаряда и то наслуки. Тугите стреляха като бесни под закрилата на мрака. Призори техните насипи се умножиха, много по-високи от цитаделата. Но колкото и да се взираха в пространството пред себе си, обсаждащите останаха втрещени, че в крепостта нямаше никой и хукнаха да предупредят Салданазар.
— Скрили са се под земята! — помисли си той. — Това е стара френска хитрина!
И даде заповед за обсада. Три хиляди души, снабдени със стълби, се покатериха по насипите, но оръдията и пушките на обсадените мълчаха. В цитаделата цареше гробна тишина. Тугите бяха единодушни — Сюркуф се бе скрил в някое подземие.
Първите от изкатерилите се по стената слязоха в цитаделата и напразно претърсиха всичко. Под краката им нямаше и помен от вход, а само камънак. Изведнъж цялата дървена ограда на цитаделата и голяма част от вътрешния двор бяха вдигнати във въздуха. За тугите това дойде като гръм от ясно небе. Те не можеха да си представят, че обсадените могат да се самовзривят. Около хиляда и двеста трупа покриха земята. Оцелелите стояха като зашеметени.
Вторият разгром се равняваше на първия.
— Господарю, остават ти още пет хиляди души! Имаш време да минеш в отстъпление.
— Така е! — каза Салданазар, възвръщайки хладнокръвието си с огромно усилие на волята.
На другата сутрин той намери доброволци, готови да се вмъкнат в разрушената цитадела. Необезпокоявани от невидимия враг, тия мъжаги изследваха стъпка по стъпка целия терен, съобщавайки, че навред са се натъквали на скала. Салданазар прояви търпение, но безуспешно — нямаше и помен от обсадените.
Освен това, дойде и вестта, че армията на принцесата и опълчението й се събирали в столицата, за да тръгнат на поход срещу него. Той разполагаше с още няколко дни, преди да го принудят да поеме обратния път. Закле се да издири обсадените.

* * *

Целият малък гарнизон беше намерил убежище в Пещерата на съкровището. Благодарение на предвидливостта на Сюркуф да застелят пода на пещерата със сено, подслонът се оказа доста уютен.
Липсваше им чист въздух, но не и светлина, понеже Сюркуф, освен това се бе погрижил да снабди хората си със зехтин, фитили от памучен плат и войнишки канчета, та те можаха да си измайсторят нещо като лампи.
Сюркуф никога не оставяше хората си да безделничат. И този път той ги впрегна в действие. Нареди им да започнат най-старателно работа по разчистване изхода на пещерата, който водеше към морето. Отпушиха го така, че им оставаше да съборят само още няколко каменни, отломки, за да стигнат до самото подножие на крайбрежните канари, на чийто връх стърчаха руините на Санпуриан. Работата продължи до деня, когато Салданазар научи, че в скоро време ще разполага с нова войска. Сюркуф събра хората си около огъня и могъщата му фигура се открои с пълна сила.
— Другари — обърна се той към насядалите край огъня, — бях ви предупредил, че може би врагът ще се опита да ни превърне в безобидни животинки подобни на къртове, и ето че успя, но е крайно време да станем пак смели войници. И обръщайки се към Бренвил, добави:
— Ще вземеш със себе си двайсет души! Аз съм се погрижил да събера много пушки след боя. Те са заредени и ще бъдат на ваше разположение. Със сандъци с боеприпаси, и чували, пълни с храна, може да барикадирате изхода на тайната стълба. В три часа сутринта вярвам, че имаш часовник, ти Бренвил, ще откриеш огън. Смятам, че можеш да отвориш изхода в три без четвърт. Десет минути ще ти бъдат достатъчни да построиш препятствие. Ако ви атакуват по време на операцията, открийте незабавно огън!
— Добре! — съгласи се Бренвил. — Така ще смажем доста туги!
— При подобни условия един боец може да изстрелва по десет куршума в минута, стига пушките да са заредени и да са под ръка — каза Сюркуф.
А после като се обърна към принцесата той добави:
— Вие и вашите придворни дами ще зареждате пушките и ще ги подавате на бойците. Нали за това преминахте през моята школа? Мислехте, че си играете игра, но сега виждате, че от това ще зависи животът ви! А пък на теб, Бренвил, ако не можеш да удържиш положението, ти заповядвам да се прибереш в окопчето, ще вдигнеш подвижната стълба, и докато тугите се суетят, ти, принцесата, жените и мъжете ще се качите на билото и няма да мислите за мен.
— Разбрано — каза Бренвил.
— Най-важното е да не протакаш ненужно и опасно битката. Достатъчно е да я почнеш, за да подпомогнеш моя план.
— Ясно. Смяташ да излезеш с по-голямата част от войниците през долния изход и да изненадаш тугите.
— Точно така! И не се чуди, ако чуеш оръдеен залп, защото такъв наистина ще има! — каза Сюркуф, като се усмихна.
— Разбирам… Ще изстреляш гранати.
— И няколко по-едри бомби.
Тогавашните гранати бяха нещо като мънички бомби, които човек можеше да метне с една ръка.
След като обясни намеренията си, Сюркуф прекара остатъка от деня и част от нощта в усилена подготовка. Малко след полунощ той излезе със своите хора, като остави Бренвил, принцесата и останалите в пещерата.
Хората на Сюркуф до един бяха изпитани бойци, свикнали да презират смъртта и да нехаят за живота си. Влизаха в бой без никакъв страх за кожата си. Просто бяха претръпнали за опасностите. А и махратите подобно на европейските авантюристи бяха професионални воини. Едните бяха карали служба при Типу-Сахиб и адмирал Сюфрен, а другите бяха преживели в Индия най-бурната част от своя живот.
Малобройната войска потегли на решителен бой. Всички носеха по пет гранати в торби от дивечова кожа. Някои бяха снабдени и с по-големи бомби. Войската се промъкна покрай скалистия бряг, отдалечи се от Санпуриан, свърна към бивака на тугите, но така че да го наблюдава отвисоко, защото палатките на тугите бяха вдигнати в долчинка, за да бъдат по-близо до един поток. Към два часа и половина спряха да починат на две хиляди стъпки от техния бивак.
Сюркуф заповяда да подредят осем големи снаряда на билото на хълма, на известно разстояние един от друг и остави да ги охраняват двама верни войника. Тези снаряди трябваше да бъдат взривени, щом избухнеше първата граната в бивака на тугите. Фитилът на всеки един от снарядите можеше да бъде запален и човек да се отдалечи от него, докато той избухне. Фитилите бяха нееднакво дълги, за да предизвикат последователни експлозии.
Естествено, от такова малко разстояние тези бомби не можеха да причинят никакви значителни щети на тугите. Ала Сюркуф искаше да заблуди неприятеля, че на билото на хълма е цяла оръдейна батарея, която предвещава настъпление на голяма армия. Дали това не бяха обещаните подкрепления, които пристигаха по-бързо от очакванията им?
В три часа без две минути откъм цитаделата се чу пукот: явно, Бренвил отбраняваше блиндираното си прикритие ловко и бързо. Начаса малката войска на Сюркуф се втурна напред и стигна незабелязано до бивака на тугите. В това време всички неприятели до един бяха вперили поглед в цитаделата, където Салданазар бе изпратил хиляда войника, за да посрещнат странната атака на обсадените, изникнали ненадейно изпод земята.
Първожрецът вече се готвеше да изпрати подкрепления, защото обсадените оказаха яростна съпротива. Съвсем неочаквано в бивака на тугите избухна първата граната, след която нови сто се изтърколиха насред подплашените врагове и смъртоносните експлозии се заредиха една след друга. Но ето че лъжливата канонада започна, последвана от пушечна стрелба… Няма съмнение — пристигнаха подкрепленията на Сюркуф!
Неописуема паника завладя тугите и те се разбягаха, крещейки неистово „Кристна! Кристна!“ Обзети от мистичен ужас, те бяха повярвали, че бог някакъв ги е обрекъл на смърт.
Остатъкът от тугите — някаква безлика маса — се юрна шумно към корабите. След лудешки бяг тази човешка вълна изчезна в морето — всички се хвърлиха във водата и заплуваха към корабите, завладявайки ги с щурм, без да изчакат да бъдат прибрани.
Сюркуф забрани да се преследват бегълците. Не беше необходимо противникът да разбере с колко малък брой хора си има работа. Пред укритието на Бренвил, който бе проявил невероятно мъжество, преброиха четиристотин и десет още топли трупа. Сюркуф изчисли, че броят на тугите, загинали от гранати и куршуми в тази кървава нощ, възлиза на хиляда души.
Когато на другия ден първите ескадрони на подкреплението долетяха и видяха колко трупове покриват земята, паднали след кратката обсада, когато индийците огледаха цялата тая сеч, те дадоха на Сюркуф прозвището Изтребителят. В цяла Индия и до днес възпяват подвизите му, дарявайки го с това име, носено някога на другия край на света от прочутия френски разбойник Монбар.

* * *

Сюркуф веднага нареди да взривят пещерата Санпуриан, станала му вече ненужна, защото както може би си спомня любезният читател, той бе разменил почти цялото съкровище от сребърни рупии срещу скъпоценни камъни.
Подкрепленията стъпиха в Санпуриан близо три дни след кавалерийския авангард на Сюркуф. Принцесата направи преглед на войските и бе приветствувана най-възторжено. Тя се бе сражавала редом с Бренвил при отбраната на крепостта, дори бе леко ранена в ръката и носеше превръзка през рамо. За войника няма нищо по-привлекателно от жена-героиня. А когато героинята се случи принцеса, и то прелестно красива, тогава тя се превръща в идол за своята армия.
Всеобщо беше мнението, че с победата си над англичаните Сюркуф надминава всички очаквания. Но последният удар, който той нанесе на тугите, го издигна още по-високо в очите на народа. Тугите го бяха помислили за втори Христос, и затова Сюркуф пощади двама от тях — голобради момчета по на петнайсет-шестнайсет години.
— Защо ми казвате Кристна? — попита ги той.
— Много добре знаете защо! — отвърнаха те.
— Кажете ми и ще ви освободя! — каза Сюркуф.
— Защото вие сте въплъщение на Кристна.
И те му разясниха докрай въпроса. След това разкритие на двамата туги стана нещо много странно. Всички присъствуващи офицери-махрати коленичиха пред Сюркуф като пред божество. Те също завикаха:
— Кристна! Кристна! Божествтена Кристна!
И тази вяра се разпространи сред армията до такава степен, че за да забрани на народа да коленичи пред него, Сюркуф се видя принуден да издаде заповед, в която изрично се казваше, че козируването трябва да се превърне в единствен знак на почит към него. А в това време Бренвил се заливаше от смях!…
Когато принцесата и Сюркуф се завърнаха в столицата си начело на войските, цялото браминско духовенство, предвождано от първожреца, дойде да коленичи пред принцесата и генерала. И не само да коленичи, ами с опряно в прахта чело да изслуша една предълга реч на първожреца, който завърши с думите:
— Ето го новият Кристна!
И сочейки принцесата, допълни:
— А това е жена му, която след смъртта си ще стане богиня!
Задимяха благовония, разнесоха се свещени химни, коленичилият народ се изправи като в някакъв транс, оръдието загърмя, пушките затракаха… На Сюркуф му идеше да се разсмее, но случаят бе прекалено тържествен. При все това той побърза да мине с войските пред принцесата и приключи тази странна церемония по най-кратката процедура.
На терасата на двореца бе приготвен интимен обяд за Сюркуф, Бренвил и принцесата. Строгият източен етикет не позволяваше да поканят и Хемра, жена с неустановено семейно положение, принадлежаща на нисша каста, заради която тя можеше да бъде считана само за прислужница. Сюркуф и неговият лейтенант се стъписаха, когато видяха, как принцесата стана и коленичи пред корсаря.
— За бога, скъпа приятелко — попита я Сюркуф. — Какво става с вас?
— Сахиб Кристна, аз…
— И нея са я прихванали! — провикна се развеселен Сюркуф.
— Това е вече прекалено! — не можа да сдържи присмеха си Бренвил.
А принцесата, макар и коленичила, прошепна съвсем тихо, за да не я чуят слугите:
— Ако не се преструвам, че ви мисля за бог, вярата на народа ще отслабне. А докато ви смятат за въплъщение на Кристна, всички ще бъдат предани и на вас, и на мен.
— Жена ми е наистина по-умна от мен! — помисли си Сюркуф.
— Ей богу, голяма хитруша… — прошепна Бренвил.
След тази случка всички седнаха на масата, според индийския обичай. Когато отпратиха слугите и слугините, робите и прочие, Сюркуф сподели с принцесата:
— Иска ми се преди да отплавам, за да се бия с англичаните, да направя двореца непревземаема твърдина. За тази цел ще го превърна в най-скоро време в крепост, подобна на крепостите на прочутия Вобан. Ще създам гвардия, съставена от махрати, араби, индийци-мюсюлмани и сипаи. Тези различни народности ще се контролират взаимно, което пък ще осуетява заговорите. Нашия генерал, слава богу, жив и здрав, ще оглави пак гвардията и войската. Така ще бъда напълно спокоен, когато замина. Ще гледам да се върна, щом ще дарите поданиците си с млад принц или принцеса.
Мариам беше бременна.
— Колкото до съкровището, ще се погрижа и то да бъде в безопасност.
Бренвил, който усети, как помръкна лицето на принцесата при мисълта за близката раздяла със съпруга й, реши да смени темата на разговора. Пък и той притежаваше достатъчно остроумие, за да развесели една хубава жена и успя да го стори, за което Сюркуф му бе много благодарен.

* * *

На другия ден строителните работи започнаха с трескава бързина.
Сюркуф нареди първо да забият в земята цял стобор от огромни колове, високи колкото разрушената крепостна ограда, които временно я заместваха. В подножието му прокопаха нови ровове. Както обикновено, пръстта от тях крепеше дървените колове, върху които имаше площадки за стрелба и платформи за артилерията на бастионите. Веднага след това зидари вдигнаха пред стобора каменна стена. По-късно целият народ се убеди, че няма нищо по-здраво от каменна крепостна стена, подсилена от солидно терасиран дървен стобор.
Щом вдигнаха стената и построиха бастионите, щом бе уреден въпросът с новата гвардия, и всичко само за срок от два месеца, Сюркуф прецени, че вече може да отпътува. Корабът го чакаше. Поради смесения си индо-европейски състав, гвардията представляваше солиден гарнизон. Сюркуф остави подробни инструкции, в които всичко бе предвидено и издаде добре обмислени заповеди. Накрая се подготви за тръгване, след като се убеди, че е сторил всичко зависещо от него за да опази живота на принцесата. А пък Бренвил извика при себе си Хемра.
— Мила моя, каза й той — аз заминавам. Виждам, че много скърбиш за мен, но ще те утеша. Ние двамата ще се разведем, но ти днес ще се омъжиш отново.
— Аз ли?
— Да, ти. И то още днес. Приготвил съм ти такава хубава зестра, че без да се усетиш, се появиха много кандидати за женитба.
Хемра се поозадачи, а Бренвил продължи:
— Споделих тази своя грижа с някои от моите офицери-мюсюлмани. Всеки от тях ще бъде щастлив от твоя избор. Би ли харесала, например…
И Бренвил изреди кандидатите за женитба.
— Видях, че се усмихна, когато ти споменах за лейтенант Джакиб, който е много хубав мъж…
— Не е вярно, не съм се усмихнала…
— Тогава може би предпочиташ някой друг, а? Последва многозначително мълчание. Бренвил оправи нещата по закон и ред, сиреч още същия ден последва развод, а час подир туй и женитба, на която присъствува и самият той.

* * *

Три дни по-късно, придружен от стотина индийци и двайсетина европейци, които като всички морски вълци предпочитаха да станат корсари, нежели войници, Сюркуф се сбогува с принцесата и пое на път заедно с Бренвил. След четири дни той вече бе на кораба, който му беше изпратен от Ил дьо Франс и отплава, преливащ от щастие. Та нали морето е вечната любов на моряка!


Глава шеста
В КОЯТО БРЕНВИЛ НА СВОЙ РЕД СЕ ЖЕНИ

В Индия понятието разбойник не се покрива със смисъла, който днес хората му дават, примерно във Франция и Италия. Само допреди четиридесет години на разбойника в Неаполитанското кралство и в папските области се гледаше със съвсем друго око. Често пъти един главатар на разбойници бе значима и тачена фигура, която преговаряше с велможи, принцове и дори крале.
Историята на индийските разбойници напомня поразително тази на италианските. И много странно — техният бог Кристна е бил най-обикновен главатар, стигнал до княжеска титла. В страни, където класите и безимотните касти са потиснати от богатите, на разбойничеството се гледа като на протестно народно движение. Тук вече бедните си имат свой закрилник. В това е разковничето за популярността на разбойниците както в днешна Индия, така и в довчерашна Европа.
В Индия разбойниците спазват особена дисциплина, защото индийските народи имат вродена склонност към класификации, към безбройни сдружения, секти и тайни общества, покриващи с разклоненията си цялата им огромна страна. Подобно на тугите, разбойниците също си имат главатари в йерархическата стълбица във всяко кралство, провинция и град. Но над всички стои личността на краля-махараджа. Характерно за разбойниците е, че подобно на тугите, те не признават расовите, кастови и религиозни различия.
Избухне ли някъде гражданска война, по заповед на махараджата, разбойническите шайки застават твърдо на едната от двете враждуващи страни и се превръщат в нейни бранители. Оттук и ролята на краля на разбойниците, който си има свои придворни и съветници с право на глас, без който нищо не може да се предприеме.
Нека добавим, че между разбойниците и просяците съществуват най-тесни връзки. Но да не забравяме, че и просяците имат свой крал.

* * *

Десет дни минаха, откакто Сюркуф бе отпътувал. Една заран в столицата най-тържествено влезе богат индийски велможа, чиято свита обясни, че той бил благородник от Калкута, наричал се сахиб Али Мансур и бил мюсюлманин.
Яхнал чистокръвен арабски жребец от Маскат, обкръжен от своите щитоносци, придружен от секретар, който пишеше заповедите му, от мюсюлмански свещеник наместо духовен наставник, от цял рояк роби от мъжки и женски пол, той заслепи с блясъка си очите на мало и голямо.
Али Мансур бе красив тридесетгодишен мъж с горда осанка, ала хубостта му събуждаше странно усещане. В негово присъствие хората се чувствуваха някак неуютно, още преди да ги е предразположил. От цялата му особа лъхаше притворство, което често можеше да подлъже човека. Висок, строен, широкоплещест, с прекрасен профил, очертан от орлов нос, и властно чело, Али Мансур вдъхваше страхопочитание от пръв поглед.
Той носеше препоръчителни писма от най-високо място, които несъмнено потвърждаваха, че е важна птица. Пътуваше за свое собствено удоволствие и възнамеряваше да обходи не само Индия, но да навести Персия, Европа и даже Русия. Бе високообразован, знаеше английски, френски, италиански и китайски, като говореше изискано и хинди.
Щом се втренчеше в някого, погледът му направо сковаваше и плашеше. Но често пъти същият този тъй пронизващо силен поглед криеше нещо нечисто и потайно. На устните му сегиз-тогиз потрепваше загадъчна усмивчица. Облечен бе наглед скромно, но богато и пребогато. Маниерите му бяха изискани и му придаваха наистина аристократичен вид.
Обкръжението му не бе на неговата висота. Хората му бяха прилични, добре облечени, но по лицата им не се четеше нищо предразполагащо. Щитоносците му явно бяха участвували в много битки, тъй като по лицата им личаха пресни белези от рани. Писарят му бе едно дребно старче с мършаво изпосталяло еврейско лице. Другите му служители бяха още по-неприветливи. Макар да се показваха учтиви към посетителите, по всичко си личеше; че тая любезност е по поръчка от господаря им.
Скоро Али Мансур стана всеизвестна личност. Както му се полагаше, той поиска аудиенция от принцеса Мариам, която нямаше как да му откаже тази чест. Принцесата се задоволи да го приеме в строгите рамки на дворцовия церемониал. Тя не прояви нито благосклонност, нито студенина, нито любезност, нито своенравност, сиреч — държа се като принцеса, което пък особено подчерта нейната женственост. Нейната изтънчена интуиция й подсказа, че този подмолен красавец е твърде опасен. След като официалната аудиенция свърши, връзката, тоест пряката връзка с двореца се прекъсна. Защото Али Мансур не пътуваше като човек, който бърза за някъде — той изучаваше страните, които посещаваше и удължаваше престоя си в тях, когато това му се нравеше.
Той показа чудеса в лова на глигани. В присъствието на група млади благородници отсече със само един саблен удар главата на див глиган-единак. При друг случай му се удаде да улучи с куршум тигър между двете очи и да го повали. А това не е дребна работа, нали!
Тези и други подвизи пораждаха безброй приказки за чужденеца, който привлече всеобщото внимание. Той направи още няколко задкулисни опита да бъде приет в двореца, но не пожъна никакъв успех. Принцесата не приемаше, така да се каже никого, и се затваряше в покоите си. Али Мансур добре запомни този урок.

* * *

Една вечер някакъв керван на добре въоръжени търговци, явно много богати, пристигна край столицата и спря на стан недалеч от лагера на, Али Мансур, в подножието на крепостната стена. Вместо да яздят мулета или камили, тези търговци бяха яхнали чистокръвни персийски и арабски жребци, което ще рече, най-добрите коне на света. Керванът трябваше да бъде въоръжен, защото бе потеглил по дългия си път към страната на афганците, а тя е високопланинска, и там понякога се налага да се водят боеве, но понякога и да се бяга.
Али Мансур помоли някои от видните си нови приятели да попитат тъй добре въоръжените търговци дали биха могли да го вземат със себе си при пътуването им до Афганистан. Търговците първо се направиха на глухи, оправдавайки се, че не били чували за такъв благородник от Калкута, че били достатъчно силни, за да минат през всички премеждия сами и че не желаели да делят с никого бъдещите си печалби. Но Али Мансур поиска среща с тях и те се явиха.
Благородникът от Калкута им показа прочутите си препоръчителни писма, и то в присъствието на своите приятели.
Той заяви открито, че е тръгнал да пътува за поука и развлечение, а не по търговия. Обясни, че няма да се набърква във водачеството на кервана и подчерта, че колкото и да са смели като търговци, те няма да загубят, ако и той прибави силата си към тях.
Керванджиите отговориха, че ще си помислят. Али Мансур изчака решението им. То бе благосклонно, ала предвиждаше подписване на договор в столичния съд и тръгване на път чак след месец, тъй като планинските проходи били още затрупани от снеговете.
Общественото мнение прие без изненада споразумението между пътешественика Али Мансур и търговците-керванджии. Никой не се усъмни в необходимостта керванът да изчака стопяването на снеговете. Всеизвестно бе, че планинските проходи в Афганистан са достъпни само напролет.
Али Мансур и търговците си размениха взаимни посещения и накрая се сприятелиха. Веднъж Мансур ги покани даже на вечеря, без чуждо присъствие. Късно през нощта, вече по време на десерта, докато четирима мъжаги караулеха вън от палатката, за да предупредят вечерящите, ако случайно някой непознат проникне в лагера, въпреки кучетата-пазачи, се проведе следният разговор:
— Братя — обърна се към търговците Али Мансур. — Свикал съм ви, за да се посъветвам с вас.
— Ето че сме тук! — обади се един търговец. — Кажи сега, каква сделка предлагаш!
— Сто милиона рупии! — обясни Али Мансур. — И то под формата на брилянти, перли и рубини.
— Цяла касетка значи! И къде се намират тия драгоценности? — попита същият търговец.
— В двореца на принцесата! — отговори Али Мансур.
И като извади някакъв тефтер от джоба си, продължи:
— Както знаете, аз следя отблизо търговията със скъпоценности в Индия. Напоследък научих, че на името на принцеса Мариам са били закупени скъпоценни камъни, чиято стойност възлиза на сто милиона рупии.
И той прочете списъка на купеното от принцесата.
— Знаете ли — попита друг търговец — откъде принцесата е измъкнала толкоз много пари?
— Не е трудно да се досети човек, ако знае какво е ставало в Санпуриан — отвърна Али Мансур. — Принцесата е била посветена в тайната на съкровището, укрито от баща й в някакво подземие. Тя на свой ред е разкрила тайната си на Сюркуф, след като той се оженил за нея. Капитан Сюркуф, този велик моряк, отличен военачалник и изпечен политик, се заема с възстановяването на цитаделата на Санпуриан, след което, с помощта на превъзходната си охрана и под предлог, че закриля жена си, пренася на няколко пъти цялото съкровище в столицата. Принцесата обаче предпочела съкровището й да бъде разменено срещу скъпоценни камъни. Това именно възбуди моето любопитство.
— Но нали Сюркуф бе нападнат в Санпуриан. Кой, според вас, предприе тази атака? — попита трети търговец.
— Той бе нападнат от тугите! — поясни Али Мансур.
Настъпи мълчание. Даже разбойниците — тия решителни, готови на всякаква авантюра мъже, стига да им предстояха големи печалби, тия достойни бандити, до един членове на кралския съвет заради нечуваната си храброст, потреперваха, щом някой споменеше пред тях за тугите.
— Да не би да са знаели за съкровището? — плахо попита четвърти търговец.
— Не! — отговори Али Мансур. — Ако им е било известно, те са щели да открият пещерата и да намерят нейния излаз към морето. Тугите са обрекли капитан Сюркуф на своя бог Шива и целта им е била да удушат тоя дързък корсар!
— Та само заради един корсар да се вдигнат десет хиляди туги! — попита същият търговец.
— Да, брат е! — потвърди Али Мансур. — Доплавали са вкупом на борда на цяла флота.
— Тия туги не са по-силни от нас. Зная, храбрецът тук е Сюркуф. Той е изтребил поне пет хиляди от тях!
— Така е, брат е…
— Та той би станал превъзходен наш събрат! — възкликна простодушно търговецът.
— Той е морски разбойник, но с позволението на Франция — поясни Али Мансур.
— Я ни разкажи още нещо за тия драгоценни камъчета! Къде са те сега?
— Главата си режа, че са в цитаделата — каза Али Мансур. — Но нямам никакви сведения за точното им местонахождение. Събрал съм ви днес, за да ви призова да обмислим план за действие. Нека всеки от нас си понапрегне мозъка и утре да се видим пак. Ще ме поканите и вие на свой ред на вечеря и ще МИ изложите намеренията си. Ще се изкажете всички подред!
След тия заключителни думи, Али Мансур отпрати своите събратя-разбойници.
Когато остана сам, влезе секретарят му, за да попита какво ново ще му възложи.
— Няма нови задачи — каза му на френски Али Мансур, а после с присъщата си загадъчна усмивка, го попита:
— Я ми кажи, преди колко време ти напусна Франция?
— Преди двадесет и две години — отвърна секретарят.
— А пък аз я напуснах цифром и словом преди десет години!
— В сравнение с мен вие сте едра риба, защото, сте махараджа на разбойниците, а пък аз съм само ваш покорен слуга. При все че никой повече от вас не е заслужил титлата цар на разбойниците и никой не я носи по-достойно от вас!
— Стига ласкателства! Я по-добре ми кажи каква сума ти трябва, за да си живееш кротичко като рентиер в Париж?
— Един милион!
— Ще ти дам два!
Секретарят удивено погледна махараджата, който продължи:
— Смятам, че ще бъдеш щастлив да се махнеш от Индия и да се прибереш в родната Франция.
— Ами вие?
— Аз ли? Откакто във Франция няма вече крале и провъзгласиха Републиката, мечтая само да осъществя някаква огромна сделка и да се върна богат в Париж…
— Чудесно… Ами… вашето минало?
— Драги мой, ние ще минем френската граница с два паспорта, издадени в Александрия Египетска. В тях ще пише, че сме италианци по произход, живеели в Египет и Индия, където сме натрупали състоянието си.
— Ами ако ни разкрият спатиите? — попита секретарят.
— О… Това е невъзможно!… Аз толкова съм се преобразил за десет години скитнически живот, че и родната ми майка да ме види, няма да ме познае… А що се отнася до теб… ти така си изпосталял, че си станал просто неузнаваем…
— Добре, ама щом вашият дял в обира на брилянтите ще бъде само два милиона франка какво тогава ще остане за мен…
— Ти си отчайващо наивен, драги… За глупак ли ме смяташ?
— Разбирам!… — каза секретарят. — Възнамерявате да отмъкнете брилянтите.
— И да ги поделя само с теб. Опасно, ала твърде примамливо начинание…
— И как ще го осъществите, ако смея да ви попитам?
— Ще почакам моите прескъпи братя от търговския съвет, да ми изложат своите намерения. С хитрост ще ги принудя да одобрят онзи план, който без да бъде мой, ще налее вода в мелницата ми. Те ще ми послужат за маши, без да се усетят. Така планът им ще пропадне, а моят ще възтържествува!
— А какви са истинските ви замисли? — попита го секретарят.
— Да отвлека принцесата! — рече му Али Мансур.
— И тя, спасявайки кожата си, да ви даде камъните, нали?
— Нищо подобно — ще отвлека и нея, и съкровището й.
— Не ми се нравят историите с отвличане на жени… Създават ненужни главоболия!
— Но, скъпи ми приятели, моето решение е непоклатимо!
— Прекланям се пред него тогава!
— Ако не бях срещал смъртта лице в лице стотици пъти, сега нямаше да бъда крал на разбойниците. Така че съм в правото си да задигна не само брилянтите, но и красивата им притежателка. Защо да изпусна такава привлекателна плячка?
След тези думи той отпрати секретаря си.
Англичаните претърпяха толкова горчиви поражения в морските схватки със Сюркуф, че накрая обявиха награда за главата му. Но въпреки обещаната висока цена, главата на Сюркуф стоеше на раменете му. При все това английското правителство даваше мило и драго славният корсар да бъде убит или поне пленен.
Директорът на Индийската компания научи, че Сюркуф възнамерява да кръстосва отново морската шир, и реши да прати бойни кораби, които да обкръжат корсаря и да сломят съпротивата му. Предупреден, че Сюркуф разполага само с един бързоходен платноход дълъг и лек, директорът на компанията заповяда на трите най-маневрени кораба да издебнат корсаря и да го заловят.
Можете ли да си представите тия три кораба-гиганти, снабдени с тежки бордови оръдия, о многоброен екипаж, допълнен от по двеста души морски пехотинци, в схватка с малкия платноход, снабден само с няколко оръдия и с двеста защитници, без други подкрепления. И въпреки всичко, ехото от така наречената Битка на Трите кораба се разнесе по цял свят, а славата на Сюркуф достигна своя апогей.
Битката се състоя два дни след като Сюркуф бе вдигнал котва. Ескадрата на Компанията разполагаше с малко разузнавателно корабче, което следеше движенията му. Щом капитанът разбра посоката на корсаря, корабчето се стрелна да предупреди своите сили.
Английските кораби заградиха Сюркуф от три страни. Първият кораб, прикрит зад един провлак, трябваше да пусне Сюркуф да отплава в открито море, за да пресече отстъплението му. Другите два щяха да пресекат пътя му от ляво и от дясно. „Крокодил“, така се казваше платноходът на корсаря, отмина провлака и дежурният на мачтата се провикна:
— Виждам кораб вляво!
Бренвил, който също бе бордови дежурен, взе далекогледа и впери взор в кораба.
— Виждам вражески кораб от Индийската компания! — провикна се той към Сюркуф. — С много войска на борда!
В същия миг дежурният на мачтата сигнализира, че вижда още един кораб, този път отдясно.
— Добра маневра! — каза вечно усмихнатият Бренвил. — Още един кораб и щяха да ни обградят в квадрат!
Сюркуф заповяда да започне подготовката за схватката. В миг сред френския екипаж настъпи, но само привидно, смут и объркване-, но след още миг на борда на корсарския кораб се въдвори пълен порядък. Сюркуф остави при въжетата малък брой моряци, а останалите свои хора събра на носа на платнохода си, който стремително се понесе право срещу първия забелязан английски кораб.
Той огледа редиците и установи, че никога досега не бе имал по-добър екипаж. Всеки, който постъпваше на служба при Сюркуф, знаеше, че животът му, както и животът на Сюркуф, е в постоянна опасност, и че ще се изправя лице в лице със смъртта поне двадесет пъти, и то при най-невероятни обстоятелства. И най-смелите се двоумяха преди да подпишат договор с корсаря. Но пък какви хубави дялове от плячката получаваха след победата!
Този път обаче битката изглеждаше непосилна за моряците на корсаря. Как ли щеше да се справи капитанът им? Корсарите се спогледаха помежду си. Със спокоен глас, Сюркуф извика един възрастен офицер, известен със своята безпределна храброст, който му беше предан дотам, че бе готов по негова заповед да влезе и в огъня.
— Лекерсенек — обърна се към него Сюркуф — ще атакуваме англичанина на абордаж и ще пленим кораба им. Ти ще стоиш на кърмата близо до малкото топче, заредено с картеч. Аз ще ръководя нападението заедно с Бренвил. Може би зад гърба ни ще има дезертьори, дето не ще посмеят да скочат на неприятелската палуба.
Надигна се силен ропот сред екипажа, настръхнал след думите на Сюркуф, възприети като незаслужена обида.
— Никакво топче! Никакъв картеч! Ние не сме страхопъзльовци! До един ще влезем в боя!
Сюркуф вдигна ръка и всички се смълчаха.
— Стори ми се — рече той — че някой от вас си въобразяват, че тази битка не е лъжица за тяхната уста. Но след като сте решили да се биете, ще викна като вас: „Никакви оръдия!“ Но кой знае защо преди малко си помислих, че трябва да прибегнем до тях. Знаете, че по-скоро бих взривил кораба си, отколкото да спусна флага! Ако един ден кажете „Участвахме със Сюркуф в Битката с Трите английски кораба“ хората ще ви свалят шапка!
Въодушевеният екипаж викна с пълно гърло „ура“. Бренвил рипна и прегърна един млад, висок моряк от екипажа и съвсем разведри духовете с веселата си усмивка.
— Всеки английски кораб струва един милион лири! Освен това в Ил дьо Франс ни чакат хубави девойки и прекрасно вино! Който пукне — пукне! Само веднъж се умира! Но тия, дето оцелеят, ще си поживеят славно. От сега ви обещавам част от плячката ми да иде за вашата веселба! Добре че във Франция няма вече крале, инак богатствата им щяха да бледнеят пред онова, дето ще заграбим от англичаните!
Погледите на всички грейнаха сякаш магнетичен ток разтърси тия корави мъже. Те бяха вече преобразени. Английският кораб даде пръв залп с всичките си оръдия. При вида на искрите, осветяващи дима от тях, Сюркуф се провикна гръмогласно:
— Всички да налягат по корем!
Екипажът се подчини. Залпът удари, като надупчи с шрапнелите си мачти, пръти, платна, обковка. Но платноходът на Сюркуф продължи дръзкия си набег, без да отвърне на огъня на неприятеля. Разстоянието между двата кораба се топеше бързо, защото вятърът бе благоприятен за корсарския платноход, който с бясна скорост, досущ черен орел с бели криле, връхлиташе върху плячката си, шест пъти по-голяма от него.
Англичаните стреляха неспирно, ала снарядите падаха или по-високо или по-ниско от необходимото, тъй като времето беше облачно и мъртвото вълнение не позволяваше оръдията да бъдат правилно насочвани. Корсарският кораб се докосна борд до борд с английския, но без сериозни аварии. Тогава Сюркуф се провикна с гърмящия си глас:
— На абордаж! На абордаж!
И връхлетя върху неприятеля, който, строен на палубата, откри огън. Но на тогавашните пушки им трябваше половин минута, за да бъдат презаредени. Пушечният залп на англичаните бе даден, когато на борда се появиха първите корсари, поради което бяха убити и ранени само неколцина от тях. Основната маса корсари, със страховити крясъци, невъобразима ярост и неудържима мощ се стовари връз моряците-наборници от редовните войски, които не очакваха подобна атака. Всичко бе повалено, съсечено, превърнато в кървава пихтия.
Бренвил, който се бе препасал с френския трибагреник, смъкна английския флаг и на негово място развя флага на Френската република. Тогава Сюркуф грабна рупора, който носеше през рамо, и се провикна да спре тая сеч и да бъдат пощадени останалите живи англичани, тъй като и без това имаше повече от стотина убити и още толкова ранени. С нечувана бързина и съобразителност той отлепи един от друг двата кораба и отпрати петдесетина души начело с Бренвил да се върнат на платнохода. Накрая, докато капитанът-оръжейник и артелчикът заедно с калфатьорите затваряха пленниците в трюма на английския кораб, Сюркуф връхлиташе с плячкосания и със своя кораб, върху най-близкия до него английски боен съд.
Пленяването на първия кораб е може би не тъй забележително, колкото завладяването на втория. Всичко протече с наистина свръхестествена бързина, тъй като Сюркуф даваше заповедите си ясно и точно и владееше до съвършенство морското дело.
Тук е необходимо читателят да си даде сметка за следното: корабът, който може със заобиколна маневра да задмине друг кораб откъм кърмата, има предимството да изпразни, движейки се пред него, всяко едно от своите оръдия, които помитат с картеч палубата му от единия до другия й край. А Сюркуф успя да зареди само за няколко минути оръдията на пленения кораб, като веднага успя да използва предимствата на вятъра. Той изстреля поразяващия си залп с неговите ужасни последици и смогна да вземе на абордаж противниковия кораб миг след като Бренвил прескочи вражеската палуба. И още нещо — оръдейните залпове в крайна сметка улесниха боя с хладно оръжие.
Този път Бренвил се задоволи само да свали английския флаг, защото нямаше резервно френско знаме; моряците на бърза ръка съшиха знамето на френската република, само че третият английски кораб, виждайки каква участ постигна останалите два, изчезна яко дим. Той бе взел твърде голяма преднина и нямаше как да го догонят.
Сюркуф начаса сложи ред в плячката си: подписа споразумение с английския капитан за пленниците му, предаде ранените на английските лекари и пое курс към Ил дьо Франс, за да откара плячката. Той остана на борда на най-големия кораб, повери на Бренвил другия, а на един възрастен офицер възложи командването на корсарския кораб. Корсарите имаха десет убити и двадесетина ранени… Сюркуф пътуваше редом с другите кораби, и това му позволи да покани на вечеря всички английски офицери и Бренвил. Англичаните бяха преди всичко моряци и нямаше как да не преглътнат превъзходството и невижданата смелост на корсарите.
— Капитане — обърна се към Сюркуф най-висшестоящият английски офицер. — Макар да е срамно, че бяхме бити от вас, заклевам се, че ние не сме страхливци. Но вашите хора се бият като разярени лъвове и ни изклаха, докато се усетим!
— Капитане — отвърна му на свой ред Сюркуф, — вашата грешка бе, че искахте да се възползвате от пушечната си стрелба. Тя беше съвсем ненужна! Трябваше да хвърлите живата си сила срещу нас! Устремът се спира само с устрем!
А сетне великодушно смени темата на разговора. Шест месеца по-късно, когато в английския печат обвиниха Сюркуф в жестокост, шестима от разменените и вече свободни английски пленници честно се обявиха в негова защита. И англичаните могат да бъдат безпристрастни понякога.

* * *

Някогашният Ил дьо Франс се нарича днес остров Мавриций и е английско владение. Той се намира между Мадагаскар и източното крайбрежие на Африка. Там има пристани, малки и големи заливи, които предоставят убежище всекиму. Затова дълго време островът е бил гнездо на френските корсари, разорили английската търговия по пътя за и от Индия. По времето на Сюркуф остров Ил дьо Франс бе още наш, френски. Оттам корсарят тръгваше на бой с англичаните, там се връщаше, той, за да оставя плячката си на съхранение под закрилата на оръдията, разположени по фортовете на Порт-Луи, голям пристан и столица на Ил дьо Франс.
Бреговият дежурен сигнализира за появата на френски корсарски кораб и на два други съда с френски флагове, но с английски отличителни знаци. Нямаше грешка — някой идеше с плячка! А корсарят беше Сюркуф, защото старите морски вълци разпознаха кораба му, който неотдавна бе напуснал Ил дьо Франс. По семафора, с помощта на възприетия от флотата език на сигналите, те зададоха въпроси на Сюркуф. Той им отговори:
— Нападнахме три английски кораба. Завладяхме два. Третият побягна.
Новината се разнесе като мълния от пристана в града и облетя целия остров. Корсарски кораби, търговски съдове с оръдия на борда, както беше обичаят в ония времена и морета, поздравиха с топовни салюти пристигането на победителя. Повече от двеста лодки заплаваха към открито море, натоварени с възторжени хора желаещи да поздравят първи корсаря. Откъм сушата ехтяха радостни възгласи и непрекъснати оръдейни залпове. Сюркуф отговори на поздравите с артилерията на своите кораби. Лоцманите преведоха корабите към пристанището, където влизането им бе наистина триумфално. Гарнизонният оркестър пристигнал в пълен състав изпълни котешкия марш. Първи стъпиха на сушата англичаните, освободени с устна декларация, а рота войници ги отведе в пристанищното управление, за да бъдат разквартирувани.
Посрещачите се стъписаха при вида на толкова много английски войници и моряци. Но никой не се опита да ги обиди или подиграе. Офицерите оцениха високо кавалерското поведение на гражданството и по-късно потвърдиха неведнъж тази оценка.
Най-сетне на сушата стъпи и Сюркуф, заедно с Бренвил и другите офицери. Обкръжиха ги капитани от пристанището, офицери от флотата и сухопътните войски, като ги прегърнаха най-радушно. Пристигнаха хубавици с екипажи и букети. Те също пожелаха да прегърнат Сюркуф и приятелите му. Тържеството бе наистина прекрасно!
Моряците-корсари, понесени от вихрушката на всеобщото веселие, започнаха един от ония страшни гуляи, за които се разказват легенди вечер в предната част на палубата и които стоплят моряшките сърца, когато се заредят дълги, еднообразни дни. В чест на командирите на корсарския кораб губернаторът даде банкет, последван от бал в салоните му. Балът беше незапомнен по своя блясък.
Но двете политически партии, които за беда поделяха острова помежду си, не свалиха оръжие под звуците на цигулките. Даже по време на бала представителите на двете враждуващи течения се гледаха на кръв. Чиновниците и част от офицерството начело с губернатора бяха монархисти, а плантаторите и гражданството — републиканци. Корсарите, които отлично познаваха положението на острова, се правеха на безучастни.
Сюркуф например, най-невинно канеше на танц по някоя дама ту от единия, ту от другия лагер, препоръчвайки и на своите офицери да сторят същото. Бренвил обаче понаруши малко тая препоръка, за което ще разберете по-нататък.
Неотдавна една млада, осиротяла девойка, чийто баща бе умрял на остров Реюнион, най-близкият до Ил дьо Франс, пристигна в Порт Луи. Тя беше красива, приветлива и живееше с леля си у един свой роднина, бивш морски офицер в пенсия, господин дьо Пренсто, изпълнен с безчет предразсъдъци, макар и добър по сърце. Той беше в топли дружески отношения с губернатора.
Губернаторът имаше син, двадесет и две годишен празноглавец, в буквалния смисъл на думата, който се мислеше за хубав, а всъщност беше крайно самонадеян. От някакъв си чичо, който го направи свой наследник, този млад безделник се сдоби с богатство, позволило му да заеме завидно място в обществото, което му даваше възможност да безделничи. Името му беше дьо Премартен, а всъщност Премартеновци се числяха към най-ниското стъпало на аристокрацията. Така или иначе, той не можеше да прости на Републиката, че премахна благородническите титли и прилежащата към тях частица „дьо“.
Истинското му презиме беше Мартен. Но един от прадедите му имаше някакъв имот, наречен „пре Мартен“, та когато най-младият му син тръгна на печалба в колониите, реши да облагороди името си на дьо Премартен. Но ето че Революцията премахна частицата „дьо“ — от Премартен… И Леон дьо Премартен се възмущаваше до бога от тая несправедливост.
Тъй или инак, губернаторът и неговият приятел дьо Пренсто се бяха наговорили да оженят младия дьо Премартен за роднината на стария морски офицер, който се водеше за неин настойник, без да е узаконил настойничеството си с нужните документи. Но младата роднина никак не бързаше да се годява за този синковец и отхвърляше всяка мисъл за женитба.
Казано без заобикалки, госпожица дьо Лимерак бе очарователна девойка — мила, крехка, с привлекателни форми, чернокоса, остроумна, чувствителна, бързорека, но с мяра. Беше смела, любезна, без самомнение, без кастови или расови предразсъдъци и оценяваше всеки според достойнствата му, без да се интересува от произхода или ранга. Очите й бяха сини и контрастираха великолепно с черните й коси.
Щом зърна госпожица дьо Лимерак, Бренвил веднага залитна от възхищение по нея. Помоли да й бъде представен. Още при самото запознанство пролича нейната непринудена откритост и искреност… В последвалия разговор тя помоли Бренвил да й разкаже за битката с Трите кораба, за която в Порт Луи вече се бяха понесли легенди. Бренвил изчерпи накратко подробностите и мина на друга тема.
Скоро около двамата млади се образува кръг слушатели. Някой запита за каква принцеса се е оженил Сюркуф. С присъщото си остроумие Бренвил разказа за приключенията на двамата корсари в Барода. Всички се заплениха от историята с принцесата, заслушани в захлас. Младият дьо Премартен стоеше като пън, изпълнен с ревност към вниманието, с което госпожица дьо Лимерак попиваше думите на лейтенанта на Сюркуф, като се възхищаваше на неговата духовитост.
Когато разказът му свърши, дьо Премартен реши, че вече може да отрази самочувствието на корсарите, като им припомни, че те не са от благороднически произход. Затуй зададе на Бренвил един въпрос, който според него бе особено остроумен:
— Не се съмнявам, че капитан Сюркуф и лично вие 1 съжалявате, че Франция няма вече крал?
— Че защо? — попита го Бренвил.
— Защото ако имаше крал, той щеше да дари господин Сюркуф и вас с благородническо звание, тъй както навремето Луи XIV постъпи със славния корсар Жан, Бар.
— Господине — възрази Бренвил, — Сюркуф не би приел такава кралска милост. Когато се казваш Сюркуф, не е необходимо да си от голямото добро утро. Що се отнася до мен, аз съм от благороднически произход, макар да съм извънбрачно дете…
След тази реплика Бренвил направи дълбок поклон на госпожица дьо Лимерак и вече се оттегляше, за да сложи край на тоя инцидент, който възбуди само подигравка, когато дьо Премартен в гнева си направи фаталната грешка да препречи пътя на Бренвил, осъзнавайки, че е станал за смях пред госпожица дьо Лимерак. Ушите му забучаха и запламтяха, а очите му помътняха от ярост. Всички очакваха да избухне скандал.
С привичната си безгрижност, Бренвил се усмихваше леко иронично, питайки се какво точно иска от него тоя настръхнал глухар.
— Господине! — каза на всеослушание дьо Премартен. — Искам да ви предупредя, че тук присъстват бивши благородници, пред които не се говорят такива неприлични думи.
— Така ли — тросна му се Бренвил! — Аз пък да не зная!…
В залата се понесе смях.
— Щом знаете, защо тогава приравнявате благородниците към копелетата? — продължи с въпросите си дьо Премартен.
— Защото, господине, един испански крал, наречен дон Педро, е казал веднъж, че когато баща не припознае своя извънбрачен син, той, синът трябва да бъде считан за благородник, тъй като може да се предположи, че във вените му тече само синя кръв и е по-добре да бъдеш благородник от баща-нехранимайко, нежели нехранимайко, заченат син на знатен баща — отговори Бренвил, а после добави съвсем сериозно: — Впрочем, господине, понеже не успях да проумея забележката, която ми направихте току-що и я приех като най-плоска глума, аз ви отговорих възможно най-шеговито, за да се покажа любезен към вас. Но щом ме принуждавате, аз се чувствувам задължен да ви поясня, че се казвам дьо Бренвил, законен син на рицаря дьо Бренвил — много беден, но много уважаван благородник… Това… бих могъл да ви го докажа даже, като ви поканя на дуел…
Един офицер се намеси:
— Скъпи мой — каза той загрижено на Премартен, — ще се покажете крайно нелюбезен, ако продължите тази крамола. Сега на хората им се танцува! Да започваме танците!
След тия думи дьо Бренвил отправи въпросителен поглед към госпожица дьо Лимерак, която се усмихна и даде съгласието си. Той я покани. За мъка на Премартен тя прие поканата и двамата се отдадоха на танца.
А той бе истински триумф. Движенията на Бренвил бяха невероятно гъвкави и изящни. Неговата пластичност можеше да се равнява само с остроумието му, а това допринесе извънредно много за успеха на неговата партньорка. От тази нощ между нея и него се зароди любовта, а в отношенията между него и Премартен се загнезди омраза. А пък тя се пренесе и върху Сюркуф.
Дьо Премартен не можа да преглътне урока, който му даде Бренвил. Нещо повече — щом разбраха, че и той е благородник — нещо, което никой дотогава не знаеше — съмишлениците на губернатора го поздравиха с аплодисменти, а съвсем разяри сина на губернатора. Как бе възможно собствената му партия да приветствува неговия враг, а годеницата му да танцува с него?
Защото Премартен наистина си въобразяваше, че е годеник на госпожица дьо Лимерак. Беше убеден, че щом баща му, сиреч настойникът на Арманд дьо Лимерак са направили сват лъка, съгласието на младото момиче му бе в кърпа вързано. Да му откаже на него… истинския аристократ!… И за първи път досега си даде сметка, че девойката изобщо не го харесва.

* * *

Колкото и да е скудоумен, младия мъж притежава някакъв тънък нюх, с който надушва възникването на опасността. По същия начин и Премартен усети, че годеницата му се изплъзва. Тогава започна да гледа на кръв. Празникът бе свършил, дамите се бяха разотишли, останаха само мъжете за пунша, с който обикновено приключваха баловете. Обзет от силна възбуда, Премартен реши да потърси повод за скарване с Бренвил и, разбира се, постъпи като последен глупак.
Точно когато Бренвил и Сюркуф вече си тръгваха, подхващайки пак своите безконечни закани, кудкудякайки с тънък, напрегнат фалцет, Премартен каза на лейтенанта-корсар:
— Вие ли ми предложихте да се бием на дуел, господин Дьо Бренвил? Поляната ни чака!
— Бях забравил, извинете — отвърна му Бренвил. — Зависи какво ще правим на тази поляна. Ако ще пасем, отстъпвам на вас моят дял трева.
Премартен се смути. Избухна всеобщ смях.
Бренвил се обърна към креолите и им каза, весело усмихнат:
— Каня ви всички за свидетели! Този господин тук на два пъти ми отправя предизвикателства…
— Вие казахте току-що, че съм добиче, годно само да пасе трева — озъби му се Премартен.
— Аз само отвърнах на вашите нападки. Сега вече ще вървим на дуел. Аз държа на думата си…
Никой вече не бе състояние да оправи работите, които бяха взели лош обрат. Сюркуф и друг един офицер-корсар станаха секунданти на Бренвил. Премартен пък си избра двама офицери от острова. И всички вкупом тръгнаха към поляната. Образува се и голяма група от наблюдатели на двубоя.
Уточнени бяха условията на дуела, призна се, че Бренвил е оскърбената страна, че има право пръв да си подбере оръжието, а Сюркуф му препоръча сабята. Бренвил възложи да се съобщи на противника му, че не става дума за бой като в обикновена зала за фехтовка.
— Той има една сабя, аз имам друга! Нека се защищава както знае. Аз ще го атакуваме по свой начин, без да спазвам законите на фехтовката.
Премартен посрещна с подигравателна усмивка тия негови думи и каза:
— Той иска да върти сабята в ръката си като бастун и ще нанася ударите си с такава сила, с каквато се разсича вол! Аз съм се бил с матроси, които моят учител по фехтовка ми водеше в залата. Подобни фехтовчици не са опасни! С добра стойка и неотклонно внимание лесно могат да бъдат повалени.
Противниците заеха определените си места и кръстосаха саби. Сюркуф произнесе обичайната подкана:
— Але! Господа!
Бренвил веднага изтегли сабята от ножницата, докосна острието й до бузата по италиански маниер и зачака. Такова нещо неговият противник изобщо не очакваше. Изненада го, че Бренвил се бави да пусне в ход острието на сабята си. Смая го неговото спокойствие, липсата на всякаква стремителност. И той се втурна слепешката в атака.
Бренвил се защити с голямо умение. Корсарят имаше редица предимства: тренирано тяло, невероятна гъвкавост на мускулите и движенията. Всъщност той не сечеше, а пробождаше със сабята си.
Ненадейно, с един само удар, Бренвил прониза своя противник. За щастие острието се плъзна по ребрата и отвори широка рана в десния хълбок на Премартен, от която блъвна поток от кръв. Премартен пребледня и се олюля. Докторът и неговите секунданти се втурнаха да му дадат първа помощ и да го превържат. А Бренвил току се питаше:
— За какво бе всичко това?
Заради едно „дьо“! Ама Републиката беше премахнала това „дьо“! Той повдигна небрежно рамене, но въпреки това около тази история се вдигна голям шум.

* * *

След два дни Сюркуф отиде да посети губернатора, който го прие повече от хладно, при все че корсарят идеше от свое име и от името на Бренвил да се осведоми за здравословното състояние на ранения. Нямаше как, губернаторът срещна този израз на внимание и бе принуден мимо волята си, да се покаже формално приветлив. Но в края на посещението той се обърна към Сюркуф с доста рязък тон:
— Между впрочем, капитане, длъжен съм да ви уведомя, не съм принуден да наложа секвестър на пленените кораби, за да дам възможност на финансовия съвет да се произнесе по този случай.
— По кой случай? — попита нарочно Сюркуф.
— Имахте ли разрешително с официално правителствено клеймо? Вие нямате право да пленявате чужди кораби без такъв документ.
— Но аз имам разрешително писмо, което ми издадоха във Франция.
— Да, но то е за кораба ви, който претърпя крушение.
— Може би — каза корсарят.
— Да, но то е било валидно само за пътуванията ви с потъналия вече ваш кораб.
— Господин губернаторе, щом френското адмиралтейство чрез своето разрешително, скрепено с клеймо, ми е поверило пленяването на английски кораби, аз мога да сторя това с всякакъв кораб.
— Грешите — възрази му губернаторът. — Аз се консултирах надлежно с господа първенците от колонията. Те ме посъветваха да секвестирам корабите ви и аз ще го сторя.
Сюркуф размисли за миг, въздържа се, поклони се и излезе без думица да промълви, оставяйки губернатора озадачен, загдето си е отишъл без да протестира. Но Сюркуф по начало не обичаше ненужните протести. Губернаторът безспорно не бе прав! Но той бе овластен от Републиката. А по онова време губернаторите в колониите имаха неограничени пълномощия. В случай на злоупотреба с тая власт човек можеше да се обърне само към правителството на Франция. А пътуването дотам бе дълго, съответното разследване — още по-продължително, само отказът на съда да се води дело можеше да трае с години преди то да бъде окончателно отменено. Сюркуф съобщи новината на Бренвил.
— Ето ти съвсем неаристократичен начин да си отмъстиш за едно лизване със сабя! — каза лейтенантът. — Ами я дай да надуем платна!
— И аз си помислих същото! — рече Сюркуф. — Но това ще означава открит бунт! Ще ни поставят извън закона!
— Имаш право! — съгласи се Бренвил.
— Нека оставим корабите да си дремят в пристана! — рече Сюркуф. — Да направим едно обжалване както се следва, и да пратим до министъра на флота във Франция подробен доклад за битката и поведението на губернатора. Едновременно ще публикуваме в парижките вестници копие от този доклад. Това ще възбуди общественото мнение и ние пак ще подновим пътуванията си.
— Но преди това ще отвлека госпожица дьо Лимерак! — каза Бренвил.
— Ох, пак отвличане… Знаеш, че това не е шега работа!…
— И ще се оженя за нея! — допълни лейтенантът. — Разбери, че щом зърнах госпожица дьо Лимерак, осъзнах, че ергенският ми живот е безсмислен.
— Убеден ли си в това?
— Човек ясно усеща разликата между мимолетните чувства и истинската любов.
— Да я отвлечеш е по-лесно, отколкото да се ожениш за нея… Какво ще правиш с настойника на госпожицата, без чието съгласие няма живот за тебе?
— Господин дьо Пренсто се представя за настойник, но той не е узаконил този акт. Правата, които си приписва, не са му поверени по установения ред от семейния съвет — поясни Бренвил.
— Но госпожица дьо Лимерак ще ти позволи ли да я отвлечеш? — учуди се Сюркуф.
— Ще позволи като нищо! Тя ме обича.
— Направи ли ти любовно признание? — пак попита Сюркуф.
— Чуваш ли се какво приказваш?! — избухна Бренвил. — Та как мога да задам подобен въпрос още при първата среща с едно благовъзпитано момиче, при това моя бъдеща съпруга?! Има неща, които не се правят! Благоприличието го изисква.
— Значи ти предстои да ухажваш госпожица дьо Лимерак! — рече Сюркуф. — Но трябва да знаеш, че ухажването трае твърде дълго понякога.
— Само осем дена! — възкликна Бренвил.
Сюркуф се разсмя.
— Браво! — каза той. — Само осем дни! Аз пък се боях, че ще те чакам цяла вечност!
— Човек за осем дни може да свърши много неща, особено в любовта, поясни на свой ред Бренвил.
— Мислиш ли, че за осем дни само ще получиш съгласието на госпожица дьо Лимерак и че тя ще се остави да я отвлечеш? — попита Сюркуф.
— Не само туй, но ще бъде придружена и от една миличка, стара леля, която я боготвори, дошла с нея чак от остров Реюнион. Както виждаш, отвличането ще бъде съвсем в реда на нещата — рече Бренвил.
— И как възнамеряваш да действуваш по-нататък? — попита го Сюркуф.
— Ще наема една двумачтова гемия.
— Зърнах една подходяща двумачтова в пристана — подхвърли му Сюркуф.
— Та тъкмо за нея става дума! Името и е „Хубавата Амели“? — попита Бренвил.
— Какво чудесно корсарско корабче! — възкликна Сюркуф.
— Сега преговарям с капитана му!
— Той е от Сен Мало и ми е стар приятел — зарадва се Сюркуф.
— Той ми спомена за това — усмихна се Бренвил.
— Посвети ли го вече в плановете си?
— Виж какво, скъпи, когато си взел някакво смело решение, винаги ти се струва, че го осъществяваш бавно. И тъй, с капитана всичко е уговорено: той ще стегне двумачтовката си за път под предлог, че ще отплава по търговия в Китай. Щом излезе от пристана, тайно ще пусне котва извън обсега на семафора и ще ме чака.
— И ти ще му пратиш петдесет души от нашите моряци? — учудено попита Сюркуф.
— Ни човек по-малко! — добави Бренвил. — После ще се метна в лодката заедно с лелята и племенницата и, и не след дълго тримата ще се качим незабелязано на борда на двумачтовката. Ще насоча кораба към индийското княжество, ти ще ме ескортираш и ние ще поверим избраницата ми на твоята съпруга, принцесата, докато семейният съвет избере на мястото на оня стар дръвник Пренсто, друг настойник, който ще даде съгласието си за моята женитба.
— Но ако се измъкнете, губернаторът ще побеснее! — рече Сюркуф.
— Толкоз по-добре — отвърна Бренвил.
— Прав си. Това ще бъде нашето отмъщение за конфискацията на корабите ни.
— Впрочем, двумачтовката ще бъде снабдена и с няколко оръдия, та да можем да се браним от предполагаеми малайски и китайски пирати.
— Добре си се сетил за оръдията. От тях глава не боли!
Двамата корсари си стиснаха съучастнически ръце и тръгнаха да си гледат работата.

* * *

Още същия ден Сюркуф бе посетен от една миловидна мулатка, която искаше бърза среща с него.
— Господин капитане — подхвана тя, — госпожица дьо Лимерак, моята господарка, ми поръча да се явя пред вас.
Разбира се, всички тия слова бяха изречени на креолско наречие, което решавам да спестим на читателя.
Сюркуф хвърли поглед към стъписания Бренвил.
— И какво иска от мен твоята господарка? — попита усмихнато корсарят.
Мулатката му подаде писмо. Сюркуф го отвори и зачете.


Капитан Сюркуф — гласеше писмото, — вие сте герой, почтен човек, женен, честен, в когото имам пълно доверие. А аз съм сираче, без закрила. Господин дьо Пренсто, който се представя за мой настойник, всъщност не е такъв. Той иска да ме омъжи насила за човек, когото не обичам и презирам. Затова моля за подкрепа и помощ от вас.
Моят така наречен настойник е решил да ме заведе на село, в плантацията си Гран-Пиьо. Много ми се иска да ме предупредите кога точно ще заминете, за да се кача на вашия кораб и да избягам от моите преследвачи. Надявам се да стигна до Пондошери заедно с леля и мулатката ми. Там ще почакам да стана на двайсет и една години, и вече пълнолетна и свободна, да се омъжа за един порядъчен човек, когото харесвам и който ме харесва.
Поставям честта и собствената си личност под ваше покровителство и съм уверена, че съм направила добър избор.
@Арманд дьо Лимерак


Сюркуф отговори начаса на писмото:


Госпожице — написа той, — моят лейтенант дьо Бренвил ви обича и моли за вашата ръка. Той желае да наеме една бързоходна гемия и да ви отведе при принцеса Мариам, моята съпруга. Г-н дьо Бренвил ще се държи като благовъзпитан човек — аз отговарям за него като за самия себе си. Ще бъда особено щастлив да разбера дали одобрявате това мое намерение.
Благоволете, госпожице, да приемете уверенията в моята най-почтителна симпатия.
@Сюркуф


След още два часа малката мулатка пак довтаса и предаде на Сюркуф следния съвсем лаконичен отговор:


Принудена от обстоятелствата, в желанието си да бъда напълно искрена и чистосърдечна, приемам.


Дьо Бренвил подскочи от радост, и начаса се застяга за път. Продължи преговорите със собственика на „Хубавата Амели“, съгражданин на Сюркуф, както вече споменах. Гемията бе въоръжена с две отлични малки топчета с къси дула, сиреч леки и стрелящи с картеч при отбрана и при помитане на противниковата палуба в случай на абордаж. Натовариха над триста пушки. Накрая наредиха на борда две дълги, тънкостенни и бързоходни пироги.
Бренвил направи и някои нововъведения. Подреди и мебелира три уютни кабини за пасажерките, най-накрая си позволи лукса да наеме опитен готвач, като му нареди да натовари на кораба всякакви лакомство.
Освен това дьо Бренвил поръча на хората си красиви униформи, както и официални и всекидневни костюми според тогавашната мода. Сюркуф, който се обличаше по-скромно, изпитваше голяма гордост, че неговият лейтенант се откроява сред изисканите офицери от редовната флота, хранещи самонадеяно презрение към корсарите. С две думи, дьо Бренвил се готвеше за път с пълна пара, без да му мине и през ум онова, дето щеше да се случи в плантацията Гран-Пиьо.

* * *

Робството бе премахнато само формално. Революцията го бе отменила. Ала в Ил дьо Франс то все още се ширеше. Властите бяха скрили от негрите декрета за премахване на робството, и в един прекрасен ден благоволиха да им съобщят следното:
— Ако искате да бъдете освободени, ще трябва да подпишете договор, в който се задължавате да работите в плантациите в продължение на пет години, при тия и тия условия.
Негрите подписаха до един този договор и то с голяма радост. Но в него имаше клауза, че при изтичането му ще бъдат освободени само онези, които не са сключили заеми с господарите си. В противен случай те оставаха в робство до изплащането на дълговете си. Щом узнаха, че новият революционен закон ги освобождава, те поискаха да се отърват от робството, ала се натъкнаха на този демагогски договор.
Избухнаха редица брожения, сурово потушени от редовни войски и опълчения. Клетите негри не посмяха повече да се съпротивляват и продължиха да работят под бича на надзирателите.
А тези надзиратели се подбираха измежду избягалите от Франция съмнителни типове, сред моряците-дезертьори, брутални пияници, сред авантюристите — жестоки, без капка великодушие и достойнство. Плантаторите — нехайни, търсещи само леност и удоволствия — се осланяха на надзирателите, които бяха истинските господари в именията им.
И надзирателят на господин Пренсто беше същото гадно псе, бивш капитан-оръжейник. Той бе провансалец, навсякъде вещаеше зло като черен гарван, от слабото му, проядено от едра шарка лице лъхаше нещо злокобно, гуреливите му очи гледаха злобно, а големият му, космат и крив като клюн нос покриваше тънките му устни. Беше дързък лицемер. Понеже беше подъл, ставаше смел само когато се чувстваше по-силен от слабите. Щом го срещнеха, негърките бягаха от него като от чума…
При пристигането си в плантацията Гран Пиьо, господин дьо Пренсто и неговата възпитаница бяха посрещнати сърдечно: негрите се бяха построили в бойни редици, а негърките крещяха. Разнасяха Се и изстрели във въздуха, както си беше редът, когато раздаваха ракията от захарна тръстика. Надзирателят, който за пръв път виждаше Рашел, мулатката на госпожица дьо Лимерак, и хвърляше похотливи погледи с гуреливите си, но блеснали очи. Криво-ляво всичко мина добре. Но на сутринта до г-н дьо Принсто се получи следното писмо от губернатора на острова:


Скъпи приятелю,
Защо приспивате своята бдителност? Получих сведение, че са видели мулатката на вашата възпитаница при корсаря Сюркуф, където живее и лейтенант Бренвил.
Въведете строга охрана. Известно ми е, че сте енергичен човек, но сега е моментът да проявите по-голяма активност от всякога!


Следваха подробности и препоръки. Господин дьо Пренсто изпадна в ярост, но реши да прикрие яда си. Веднага повика Рашел и я подложи на груб и строг разпит в присъствието на надзирателя.
— Я ми кажи, никаквице, какво си правила при корсарите! — попита я дьо Пренсто.
— Не съм ходила при тях! — отвърна Рашел.
— Лъжеш!
Но Рашел отказваше да си признае.
— Господарю, ако разрешите, аз на бърза ръка ще я накарам да си каже и майчиното мляко! — заплаши я надзирателя, като размаха камшика си пред лицето на мулатката.
Рашел чевръсто побягна навън. Пет минути по-късно долетя и самата госпожица дьо Лимерак. Очите й горяха с гневен пламък.
— Господине настойнико — провикна се тя, — бих искала да знам с какво право си позволявате да разпитвате моята камериерка и да я заплашвате с камшик, поддавайки се на подстрекателствата на един злодей, който е на служба при вас наместо надзирател.
— Злодей ли казахте! — изкрещя надзирателят.
— Да, злодей! Вие грабите вашия господар, който има подлостта да търпи не само това, но и всички безчестия, които вършите тук и които го превръщат във ваш съучастник! Но първо излезте навън!
Разгневеният надзирател с инстинктивен жест стисна дръжката на камшика си. Девойката като вихър се спусна и със смайваща бързина и ловкост хвана камшика, преди да е изплющял изтръгна го от колана му и със смела ръка шибна надзирателя право в лицето. Рукна кръв… Арманд дьо Лимерак повтори удара си и надзирателят побягна…
Господин дьо Пренсто стоеше като поразен от гръм, а Арманд се обърна към него и му рече:
— Срамота е, господине, да ви води за носа такъв кръгъл негодник! Но още по-срамно е да упражнявате насилие над волята на една девойка, над която нямате никакви права!
— Аз съм ваш настойник!
— Не, господине, досега не сте минали през одобрението на семейния съвет, следователно не сте ми никакъв! Аз вече проверих как стоят нещата според закона. А след като не сте мой законен настойник, вие нямате и никаква власт над мен. Само леля ми, моята най-близка роднина, има тези права!
— Но госпожице, губернаторът… — зафъфли дьо Пренсто.
— Губернаторът няма нищо общо с нашите семейни проблеми. Той отдавна иска да ожени сина си за мен — каза Арманд. — Аз съм притежателка на най-богатите плантации на остров Реюнион и съм най-изгодната партия тук. Търсена съм само заради парите ми!
— Та ние ви предлагаме изгоден брак, госпожице!
— Представете си! Предлагате ми един Мартен, превърнал се в дьо Премартен чрез фалшификация. Не знаете ли, всички от тази фамилия са нехранимайковци по бащина линия! Бих желала моите бъдещи синове да бъдат достойни граждани, а не негодници с подла душа като Премартенови! Няма да стана майка на мъничките Премартенови изчадия! Заминавам с леля си. Решението ми е взето.
И като показа два малки пистолета, добави:
— Идвайки насам, исках да бъда въоръжена. Всичко се случва. Ако някой реши да се противопостави на заминаването ми, като например вашият надзирател или вие, който и да вдигне ръка срещу мен, за да ме задържи, ще ме постави в състояние на законна самозащита. И аз ще го застрелям без капка колебание…
В този миг отвън долетяха някакви викове. Госпожица дьо Лимерак погледна от прозореца, пребледня и се провикна:
— Ах, този мерзавец! Сега ще го сложа на мястото му!
Тя хукна навън с цялата упоритост, която бе наследила от баща си. Пък и бе зърнала ужасна гледка — гнусна и възмутителна. След като изхвърча от кабинета на господин дьо Пренсто, надзирателят се бе втурнал да дири Рашел. Застигната от него, хваната, вързана, тя лежеше полугола върху една скамейка, а надзирателят я налагаше с камшични удари.
Госпожица дьо Лимерак връхлетя с пистолет в ръка и когато надзирателят се обърна, тя го простреля в гърдите с два куршума. Надзирателят се строполи на земята.
Мулатите грабнаха от Арманд втория пистолет и я възпряха. Господин Пренсто се появи, бял като платно, втрещен от случилото си.
— Нещастнице! — изкрещя той. — Какво си направила?
— Защитих една жена, озлочестена от зъл бандит!
— Къде се е чуло и видяло да се убива бял човек заради някаква си презряна мулатка!
— Престъплението е престъпление, независимо от цвета на кожата. Но да мъчиш беззащитна жена, да я излагаш на показ полугола пред тия клети хорица и да я шибаш с камшик, това е вече гнусно престъпление! — викна г-ца дьо Лимерак.
И като се извърна към мулатите, тя им заповяда:
— Дайте ми път.
Мулатите трепнаха нерешително, защото господин дьо Пренсто не бе им дал изрична заповед.
— Господине — заплаши го Арманд, — ако не заповядате на вашите хора да ме пуснат и да ми поискат извинение, господин дьо Бренвил, моят годеник, ще ви нашиба с бича си насред улицата в Порт-Луи и ще ви се изплюе в мутрата.
Въпреки офицерската си мундировка, дьо Пренсто се огъна пред тая заплаха. Грозеше го скандал, пък и старият настойник не се съмняваше, че Бренвил ще го направи за резил пред хората, а после ще се измъкне невредим.
— Пуснете я! — каза пряко сили той.
И мулатите, сториха това досущ като верни булдози, на които заповядват да пуснат жертвата си. Ала госпожица дьо Лимерак така повелително им поиска пистолета, който й бяха взели, че те се видяха принудени да й го върнат. Щом го получи, тя отново заплаши:
— Сега държа в ръцете си живота на двама души! Нека тия мулати коленичат пред мен и ми поискат прошка!
Искрите в нейните очи и двете зловещи дула на пистолетите им заповядаха да се подчинят незабавно.
И тя повтори:
— На колене или ще ви застрелям!
Мулатите се уплашиха и паднаха на колени.
Едва тогава тя нареди да развържат Рашел, докато няколко души се суетяха около убития, или по-право около ранения, когото бяха сметнали за умрял. Той още дишаше. Пренесоха го в лечебницата на плантацията.
Докторът прегледа раните и извади първия куршум, който бе строшил реброто на надзирателя, но не бе проникнал по-навътре. Вторият куршум, отклонил се от дръжката на един от двата револвера, които надзирателят постоянно носеше на колана си, бе лизнал десния му хълбок изхвърчавайки нанякъде.
— Ще отърве кожата! — измърмори многоучено докторът.
Щом чу, че скъпият му надзирател има шанс да оцелее, настойникът се оживи. Само дето след час-два разбра, че госпожица дьо Лимерак се стяга за път. И наистина, тя бе поръчала три носилки, същите с каквито ги бяха пренесли до плантацията с леля й и Рашел. За щастие мулатката се бе отървала само с пет-шест камшични удара. Господин дьо Пренсто забрани на робите си негри да пренесат трите жени. Но госпожица дьо Лимерак остави леля си в плантацията и смело пое пешком, придружена само от Рашел. Господин дьо Пренсто веднага изпрати до губернатора куриер, който да му съобщи за нейното своеволие.
Губернаторът веднага подуши каква полза може да извлече от тази история. Начаса изпрати началника на жандармерията да пресрещне с конници двете жени, като закара за тях и карета, но и заповед за арестуване на госпожица дьо Лимерак, обвинена в опит за убийство. Жандармерията причака двете девойки насред пътя. Кой ли може да се възпротиви на въоръжената и при това законна сила? Но когато минаваха по някаква уличка в града, Арманд зърна от прозорчето на каретата един от корсарите и му викна:
— Господине, вървете да кажете на капитан Сюркуф, че губернаторът иска да ме хвърли в затвора. Аз съм Арманд дьо Лимерак!
Корсарят се затича да изпълни поръчката. След половин час целият град зажужа като разбунен кошер.
Щом научи новината, Сюркуф изпрати до корсарите си заповед да вдигнат на метеж моряците и цялото население на острова. Инструкцията му гласеше никой да не се струпва безредно пред сградата на губернаторството, но всички вкупом да бъдат готови да го превземат. След тия предохранителни мерки, той тръгна към губернаторството начело на офицерите си, като остави Бренвил при другите корсари. Лейтенантът бе заповядал на „Хубавата Амели“ да вземе само шест души екипаж, да вдигне котва и да спре в открито море така, че да се вижда отдалеч. Останалото — пътници и багажи — щеше да бъде натоварено на пирогите.
Сюркуф стигна до губернаторството, но часовоят го спря. Корсарят каза да повикат началника на караула и го помоли най-учтиво:
— Моля ви да предупредите господин губернатора, че ако след десет минути не бъда приет, ще го заставя да стори това и ще го държа отговорен за размириците, избухнали на острова.
Съгледвачите вече съобщаваха, че екипажите на всички кораби в пристана са се въоръжили, и даже са разположили оръдия по кейовете. Разправяха също, че много войници от гарнизона се побратимявали с моряците и се канели да обесят поне половината от офицерите, загдето били роялисти, сиреч заговорници срещу Републиката. Губернаторът прие Сюркуф. Корсарят се изпружи в цял ръст пред него и поде с най-спокоен тон:
— Господин губернаторе, аз искам да се срещна с госпожица дьо Лимерак, и то без никакви уговорки от ваша страна.
— Това е невъзможно, господине. Както знаете, законът не позволява на никое частно лице да налага волята си над един губернатор!
— Законът, господине — възрази Сюркуф, — не разрешава на един губернатор да злоупотребява с власт и сан. Такива като вас трябва да бъдат ликвидирани и това няма да ни струва нито време, нито усилия. Вие сте роялист, сиреч, враг на нацията. Знам много страшни неща за вас. Държа в ръцете си неоспорими доказателства…
Сюркуф замълча за миг… Губернаторът пребледня, защото знаеше, че Конвентът може спокойно да одобри поведението на Сюркуф и издаде декрет за свалянето му. Видението на гилотината се яви пред очите му. Той се уплаши, а корсарят продължи безапелационно:
— И тъй, господине, вие, който постоянно се позовавате на закона, а го тъпчете с нозете си, вие, който управлявате с насилие и произвол под натиска на една роялистка клика, знайте, че ако не изпратите мигновено човек да доведе тук госпожица дьо Лимерак, аз ще ви хвана за гушата, ще допра пистолета си до слепоочието ви, ще ви кача на моя кораб и оттам… право във Франция… в Париж… в съдебната зала на революционния съд! Изобщо не разчитайте на тукашния гарнизон. Половината от офицерите ви и всички войници са с нас!
— Господине, отстъпвам, защото упражнявате насилие… — каза страхливо губернаторът.
— Причината тук е без значение, щом се показвате отстъпчив — каза хладнокръвно Сюркуф.
Губернаторът написа бележка да доведат госпожица дьо Лимерак, която след малко влезе, придружена от Рашел. Щом съгледа Сюркуф, тя се хвърли на врата му и го целуна като по-голям брат. После ясно и кратко разказа за позорната случка. Офицерите на Сюркуф се възмутиха от разказа и, а губернаторът побърза да оправдае решението си.
— Налице е — каза той — опит за убийство, тежко нараняване с опасност за живота. Законът, господине, е категоричен…
— Той обаче, господине, позволява законната самоотбрана и тази на по-слабия, а тук е налице случай на законна защита — прекъсна го Сюркуф, а после продължи още по-сериозно. — Господине, изпълнен с омраза, черна завист и най-долна отмъстителност, вие секвестирахте два неприятелски кораба, превзети от нас. Поводът за тази ваша постъпка бе съвсем неоснователен, но тъй като засягаше само моя личен интерес, аз не се възпротивих на вашите действия. Сега ми се удава сгодният случай да ви се противопоставя, защото бездействието на моите кораби е в полза на англичаните. Вие ми пречите да въоръжа тия кораби и да ги хвърля срещу противника. Но скъпо ще платите за вашата низост, господине…
И като обърна гръб на слисания губернатор, Сюркуф предложи на госпожица дьо Лимерак да го хване под ръка. Двамата гордо излязоха от губернаторския кабинет. Щом видя спасените от надвисналата заплаха млади жени, тълпата ги приветствува с най-възторжени възгласи. Час по-късно те бяха вече на борда на „Хубавата Амелия“, където успя да се добере даже добрата стара леля.
След като всички се събраха на палубата, дьо Бренвил, който държеше платнохода в неподвижно положение, пое посока право на изток. Красивият кораб се понесе към Индия. Срещата на лейтенанта с Арманд бе съвсем непристорена.
— Госпожице — каза младият корсар, — аз съм двойно поласкан. Първо, от честта да ме приемете като свой годеник, и второ, че вие се оказвате много храбра и великодушна като лъвица!
— Господине, когато една девойка се жени за мъж като вас, тя трябва да се покаже достойна за него!
И все пак, Бренвил сподели с един от своите офицери — стар, белобрад морски вълк — че за него ще бъде истинско мъчение да изчака пълнолетието на своята годеница.
— Защо? — попита го старият лейтенант. — Нали си благородник?
— Какво от туй? — зададе на свой ред въпроса си Бренвил.
— Щом си благородник, прави каквото правят благородниците. Сключи само църковен брак! Това сега звучи много изискано и е широко разпространено както в Ил-дьо-Франс, така и на остров Реюнион. Свещениците, отказали да се закълнат в Конституцията, са петимни да венчаят тия, дето не признават гражданския брак в кметствата. Така ти лесно ще намериш някой свещеник-роялист на остров Реюнион, който да ви даде благословията си.
— Благодаря ти, приятелю! Даваш ми отличен съвет!
И като скочи на площадката на дежурния, той заповяда да насочат кораба към остров Реюнион и да опънат всички платна. После слезе в кабината на госпожица дьо Лимерак, която в крайна сметка се оказа осведомена за многобройните нелегални бракосъчетания, извършвани от католическите свещеници на островите.
— Отец Лантерие ще ни благослови! — каза тя.
— Кой е пък тоя преподобен отец? — попита я Бренвил.
— Един бивш флотски свещеник, който ругае, псува и се бие наравно с моряците. Той е най-големият чудак на света.
Заяви на всеослушание, че е за Революцията, за правата на Човека, за Републиката, че нямало по-добър санкюлот от него, но че като свещеник е подвластен само Богу и не възнамерява да полага клетва пред никой друг, освен пред съвестта си. Само тъй бе оставен на мира.
— Този тъй дързък отец Лантерние навярно ще благоволи да ни венчае. Аз ще му намеря цаката — рече Бренвил.
— Искам все пак да ви предупредя, че венчавките са ритуал таен — намекна му тя.
— Имам прекрасна идея! Да се венчаем на кораба! Сред морската шир! Та никой на остров Реюнион да не разбере!
След този разговор двамата отърчаха при лелята и Рашел, за да ги посветят в своята тайна.
Щом наближиха бреговете на остров Реюнион, оставиха кораба на рейд, за да избягнат формалностите; Бренвил взе една лодка и заплава към кея. Щом стъпи на сушата, той лесно откри отец Лантерние. Бившият флотски свещеник бе още в силата си. Бренвил го завари в кръчмата, където ядеше пресни раковини, пиеше си винце и подкачаше хубавката млада мулатка, която го обслужваше.
— Извинете, преподобни отче… — каза Бренвил зад гърба му.
Отец Лантерние се обърна и възкликна с изненада:
— Виж ти кой бил! Корсар!… Здравейте, капитане! Не идвате при мен, за да ви изповядам, нали?
— Напротив! Ще се женя, а вие ще ме венчаете! — каза Бренвил.
— На драго сърце ще го сторя… Но с кого имам честта да разговарям?
— Казвам се Бренвил и съм лейтенант на Сюркуф.
— Какъв късмет извадих, дявол да го вземе! Да живее дядо Господ! Ще ви оженя, разбира се, и то с огромно удоволствие! Притежавате редовни документи, предполагам. Ами имате ли съгласието на родителите.
— Булката е сираче, но от роднините й е останала една чудесна леля… нейна настойница… която е напълно съгласна!
— Къде са дамите?
— На борда на моя кораб. Тя е благородница… и не желае да се жени в кметството. Церемонията ще се състои на кораба… ако пожелаете… — добави загадъчно той.
— Дали ще пожелая… Хиляди дяволи! Да бракосъчетая двама млади на борда на някой кораб е моя стара мечта.
— Чудесно, отче. Нека сега похапнем, а пък венчавката ще я направим в два часа подир обяд.
Половин час по-късно, отец Лантерние наистина си хапваше до насита.
Отец Лантерние — грамаден червенобузест мъжага, типичен свещеник обичащ живота и умеещ да го живее, с очички на глиган — не се разделяше с чашката, но никога не се напиваше. И този път той си пийна здравата и винце, и многогодишен конячец и ликьорчета, но после тръгна към лодката без да се олюлява по кея.
Бренвил се възхити на пъргавината, с която отец Лантерние скочи в лодката. Но колко я претовари той! Близо… триста либри… На всичкото отгоре до него седна и клисарят му, дебел като бъчва. Весларите бая се измъчиха, защото лодката потъваше три пъти повече от обикновеното.
Компанията стигна до кораба в прекрасно настроение. Лодката спря. Трябваше да качат на ръце клисаря, който нямаше нищо общо с моряшкия живот, докато отец Лантерние се покатери по въжената стълба със забележителна скорост. Той бе силен като великан. Представиха му годеницата и леля и. Той им направи малко нескопосни, но що-годе прилични комплименти. Сетне клисарят им скалъпи някакъв олтар, като наместо покривка застла многоцветни флагове. Украсиха и кораба със знаменца и той доби празничен вид. Корсарите се строиха в редица пред олтара. Топчето гръмна и придаде достолепност на сватбената церемония.
В свещеническите одежди високата фигура на отец Лантерние се открояваше по съвсем различен начин. Гласът му бе станал по-тържествен, а движенията на ръцете му — ласкави и вълнуващи. Словото, което произнесе бе много кратко, но разкриваше някаква възвишена простота, неочаквана за весело сърце като неговото. Даже най-суровите корсари се просълзиха умилени от думите му.
Сватбеното тържество вече завършваше, когато, съвсем ненадейно, дежурният по вахта съобщи, че от дясната страна на кораба е изникнала английска бойна фрегата. Бренвил стана и каза с усмивка:
— Трябваше да се обзаложа, че англичаните ще ми развалят сватбата! — добави той, като се обърна към жена си. — Мила, ще ви пратя с отец Лантерние на сушата, откъдето ще наблюдавате битката.
— Приятелю мой, аз оставам на борда! — възрази решително младата жена.
— И аз оставам, дявол да го вземе! — провикна се и отец Лантерние.
— Отлично! Щом настоявате — съгласи се Бренвил. — Танците ще започнат под оръдейните изстрели. — Такъв ще бъде нашият сватбен бал!
И окриленият Бренвил даде своите нареждания.
Вече обяснихме, че „Хубавата Амели“ бе обзаведена най-старателно, за да бъде хем уютна, хем подготвена за отбрана. Корабът не бе голям, но превозваше петдесетината корсари — майстори на абордажа и неколцината индийски моряци, които винаги можеха да изоставят работата си с корабните въжета и да грабнат веслата, за да подкарат двете пироги. Ето Защо планът на Бренвил не предвиждайте абордаж на големи кораби, а самоотбрана в случай че палубата на „Хубавата Амели“ бъде завзета от неприятеля.
Двете оръдия на кораба му както и артилеристите, бяха защитени под един подвижен покрив от дебели тикови дъски, непробиваеми за куршумите и изрязани с многобройни дупки наместо бойници. В случай на битка този покрив се вдигаше с помощта на вериги, както се вдига подвижен мост, и се превръщаше в преграда към задната част на кораба. Бойниците бяха четиридесет на брой.
След десет минути тръбата даде сигнал за бойна тревога. Вдигнаха дъсчения под и поставиха резервните пушки. Дулата на оръдията излязоха от амбразурите на борда. Двете пироги завързани за въжета бяха готови да потеглят в случайна нужда. На носа на двете пироги бе поставено някакво чудато приспособление — буре с оловна подплата, снабдено с нещо като тънък харпун, който при най-малък удар можеше да се забие в бурето. Късичка верига свързваше харпуна с него. Виждаше се и един фитил, предназначен да подпали съдържанието на бурето. На носа на двете пироги близо до бурето стояха по двама измежду най-храбрите корсари.
След като подготовката за боя привърши, Бренвил насочи кораба си направо срещу английската фрегата, сякаш искаше да я превземе на абордаж. Фрегатата имаше четиристотин души екипаж. Щом видя, че корсарят се задава насреща и, тя откри огън. Снарядите й засегнаха мачтите. Застанала до Бренвил, госпожица дьо Лимерак трепна и пребледня, но преодоля първата си лека уплаха.
Канонадата бе кратка — последва абордаж. Противникът пръв хвърли абордажните куки върху кораба на Бренвил. Двеста души скочиха на неговата палуба и се втурнаха към дъсчения под-преграда, въоръжени с брадви и кирки, за да я съборят. След тия своеобразни сапьори нахълтаха още сто души стрелци.
Съвсем ненадейно двата топа на Бренвил гръмнаха едновременно, като избълваха страхотен картеч. Същевременно запука пушечна стрелба, сеейки смърт с десет куршума в минута през четиридесетте амбразури. Едри сачми се сипеха като градушка. Невъзможно бе да се издържи на този огън! Англичаните побягнаха и се върнаха на своята фрегата. Прерязаха въжетата на куките и се откъснаха от платнохода. Сега вече планът на англичаните бе да потопят френския кораб с помощта на своите трийсет и пет оръдия…
Изведнъж се счуха почти едновременно два силни взрива — единия на носа, а другият — на кърмата на английската фрегата. Образуваха се две огромни вълни и повдигнаха тежкия кораб, който се завъртя по повърхността на морето, а после хлътна бързо надолу, тъй като през две огромни пробойни вече нахлуваше вода; за по-малко от две минути корабът потъна в морските дълбини…
— Това бе вече мое изобретение! — каза гордо Бренвил.
— Сюркуф няма пръст в него!
Всъщност в изобретението на този млад и дръзновен моряк се криеше зародишът на съвременната торпила. За да се оправдае за поражението си, в своя рапорт пред Военния съвет английският адмирал долага дословно следното по въпроса за торпилирането:


Лейтенант Бренвил измисли „една мистерия“, върху която ми се ще да привлека вниманието на адмиралтейството. Става дума за изобретяването на един вид адска машина, пренасяна от дълга, тънка, тясна и бърза пирога. Тя е поставена на носа, като е закачена с верига за голяма стоманена кука, която забиват с чук за стената на неприятелския кораб. Запалват фитил и само след 15-20 секунди изобретението избухва и отваря опасна пробойна. Вследствие именно на такива две експлозии фрегатата „Принцеса Алис“, от Индийската компания, потъна за няколко минути, без да успеем да я спасим.


Такива бяха първите торпили.


Глава седма
КРАЯТ НА ЕДИН РАЗБОЙНИК

Междувременно пуснаха във водата всички останали лодки и спасиха петдесетина англичани. Отец Лантерние тъй се увлече от битката, че предложи услугите си като флотски свещеник. Всички се съгласиха с най-голяма охота. Той се върна на сушата, като каза, че ще се прибере обратно на другия ден. И наистина се върна, само че с огромен товар.
По заповед на Бренвил „Хубавата Амели“ пое на път за Индия, щом лодките, които пренесоха пленниците до сушата се завърнаха, довеждайки отец Лантерние. Славният преподобен отец сияеше от щастие.
— Еврика! — провикна се той на офицера, който бе поел командването.
— Какво толкоз открихте? — попита го озадачено той.
— Голяма идея! — гордо каза отецът. — Запомнете: аз ще бъда този, който ще потопи първия появил се насреща ни английски кораб!
— Вие ли, отче Лантерние! И по какъв начин, ако не е тайна?
— С една адска машина. Ще се кача на пирога и ще отпрашим срещу английския кораб, докато „Хубавата Амели“ ще се преструва на порядъчен търговски съд, спрял спокойно насред морето, готов всеки миг да вдигне бяло знаме. В това време аз ще пусна машината си в действие и ще вдигна във въздуха проклетите англичани!
— Но ако не отвлечем вниманието на противника с някоя маневра, той ще изсипе бая картеч върху нас! — възрази му офицерът.
— Не съм съгласен! — отвърна отецът.
— Бас държа, че тъй ще стане!
— На колко се обзалагате? — попита го отецът.
— Тъй като става дума за вашата почитаема кожа, ще рискувате ли сто луидора, преподобни отче!
— Приемам баса!
— А ще вдигнете ли кораба във въздуха?
— Ще го сторя! И ще забия острието на адската машина в обковката на англичаните с ей тия две ръчици! Три удара с чук ще стигнат! — и той размаха огромната си десница.
Но после, обзет от внезапно съмнение, добави:
— Разбира се, ако англичаните не открият огън, преди да съм засегнал кораба им. После може би ще ни обсипят с оръдеен огън, но след дъжд качулка!
— Ами ако ви убият!
— Тогава ще се преклоня пред Божията воля!
— На ваше място аз бих се преклонил пред нея с дваж по-голямо усърдие, ако не ме убият. Но воля ваша!… Кажете сега, преподобни отче, как ще им попречите да стрелят срещу нас?
— Позволете ми да ви поднеса една неприятна изненада, лейтенанте, като ви кажа, че трябва да се откажете от баса!
В този миг Бренвил се появи на палубата.
— Коменданте! — извика го преподобният отец.
— Вие ли ме викате, отец Лантерние? — попита Бренвил.
— Да. Викам ви за свидетел на един залог!
И отец Лантерние разказа на Бренвил за своето амбициозно намерение.
— Отец Лантерние — рече му Бренвил, — аз също се хващам на сто лири бас срещу вашето намерение!
— Напразно се горещите! По-добре ме запознайте с екипажа на голямата пирога. Искам да изнеса една проповед на тия мъжаги!
След четвърт час на палубата се качиха и гребците на пирогата. Те бяха по-скоро пирати, нежели корсари, и повече разбойници, отколкото порядъчни люде. Но бяха страшни вълци в човешка кожа!
— Непременно ще загубя баса си ако те нахлупят шапките си чак до очите, та противникът да не се уплаши от крокодилските им муцуни — каза отец Лантерние и като се извърна към Бренвил, добави:
— Назначете ме, моля ви, за командир на пирогата!
Бренвил застана пред моряците си:
— Другари — обърна се той към тях, — отец Лантерние твърди, че със собствената си ръка ще вдигне във въздуха първия що-годе голям кораб, изпречил се на пътя ни!
— Да живее отец Лантерние! — завикаха корсарите.
— Следователно — продължи Бренвил, — той, отец Лантерние, ще стане ваш ръководител. Обявявам го за командир на пирогата!
Чуха се нови възторжени възгласи. Тогава отец Лантерние на свой ред се побучи пред корсарите и им каза:
— Деца мои, може да сте най-твърдоглавите от екипажа, но ви предупреждавам, че ако някой от вас дръзне да ми се противопостави, ще му видя сметката с юмрука си. Даже славата му да се окаже по-корава от тая на бик! Като ударя — чупя!
И той размаха заканително пестница. Корсарите промърмориха нещо в знак на възхищение, а отец Лантерние пак подхвана:
— Що се отнася до смелостта, аз не съм се плашил от нищо, даже и от Лукавия. Ако ми се изпречи насреща, няма да се прекръстя, за да го прогоня, ами ще го хвана за рогата и ще му хвърля такъв пердах, че да ме помни завинаги!
Всички се разсмяха от неговото остроумие, а пък грозните муцуни на корсарите се разтеглиха чак до ушите.
— Знайте — продължи отец Лантерние, — че аз не съм вчерашен. Ще доведа замисъла си до победен край! Засега ще ви кажа само едно: врагът няма да стреля по нас преди да сме закачили машината! След като я закачим може би пак няма да се усети… Но реши ли да си покаже зъбите, едва ли може да успее да ни ухапе… Вие добре знаете, че когато е изненадан, врагът няма точен прицел. Няма капка съмнение, че англичанинът ще бъде хванат на тясно! Обзаложил съм се вече на двеста луидора! Ако спечелим схватката, златото ще бъде ваше! — завърши той с бащински тон.
Думите на отец Лантерние пожънаха огромен успех.
Отецът се уедини с гребците от пирогите и при заключени врати им изнесе проповеди, предаде им няколко урока по вероучение и порица тяхното досегашно поведение. И стана чудо — той ги покръсти в християнската вяра. Корсарите се появиха с католически броеници на пояса и с молитвеници в джобовете. Даже Бренвил, който рече да поразпита един от корсарите, не получи никакъв отговор. В подобни богоугодни занимания измина цялата седмица. На осмия ден дежурният по вахта сигнализира за появата на голям английски кораб.
— Хиляди дяволи! — изруга Бренвил. — Настъпва часът на отец Лантерние. Погледнете! Кораб на Индийската компания! При това двупалубен! С осемдесет оръдия на борда! Тлъста клечка ще хвърлим в бездънната паст на морето!
Отец Лантерние дотърча.
— Аха — а! — каза той, след като се взря в кораба през далекогледа си. — Това се казва сполука. Вървете, деца мои, вървете да се облечете!…
Гребците от пирогите се струпаха като послушни овчици около него.
— Хайде, деца мои — подкани ги той. — Бягайте да се приготвите!
След десет минути цялата върволица корсари, преобразени като свещеници, монахини и безобидни граждани наскачаха в пирогата. Целият екипаж се стъписа, но при все това пирогата се отдалечи с мощни загребвания на веслата. Отец Лантерние се провикна към Бренвил:
— Спрете кораба и развейте бялото знаме с кралската лилия!
— Аха — а! Разбирам ви! — викна му Бренвил и побърза да вдигне бялото кралско знаме.
Госпожа дьо Бренвил, която също се бе надвесила над борда, видя пълната с мними свещеници, монахини и граждани пирога, и учудено попита мъжа си, какво означава това.
— Скъпа приятелко, това е прословутата хитра маневра на отец Лантерние! Весларите от пирогите просто са се предрешили. Когато англичаните видят бялото знаме с кралския крин, ще си кажат, че „Хубавата Амели“ превозва на борда си плахи свещеници, монахини и гонени от властите монархисти. Тогава противникът ни непременно ще си помисли, че всички тия хорица са тръгнали да дирят закрила от английския кораб, където ще намерят убежище и ще заминат за Англия.
— Просто не мога да повярвам, че този мъжага — отецът, е толкова изобретателен! — каза госпожа дьо Бренвил.
Екипажът, вече се догаждаше какво става и наблюдаваше всичко с огромно любопитство. Вълнението му нарасна, когато видя пирогата да спира до английския кораб, а миг по-късно да се отдалечава с рязък замах на веслата. По едно време корсарите зърнаха как отец Лантерние, изправен в цял ръст в пирогата, показва на англичаните молитвеника и броеницата си.
Ненадейно обаче англичаните изпразниха едно оръдие по посока на пирогата, която, за да избегне удара, намери приют близо до фарватера на английския кораб. Но ето не адската машина избухна и изтърбушената противникова бойна единица се смъкна на дъното, след като екипажът му на бърза ръка пусна няколко спасителни лодки в морето. Щастлив, ме е загубил баса, Бренвил се провикна:
— Ей, богу, прежалих ги тия сто луидора! Карай да върви! Инак щях да ги похарча за гюллета!
И нареди да вдигнат отново френския трибагреник. Пирогата се завърна от боя. Имаше двама ранени и един убит. Дребна работа, разправяха гребците, предоволни от своята експедиция.
— Капитане — провикна се един от тях, — чудото стана! Англичанинът бе вдигнат във въздуха и сега бяга с лодките!
А друг заразправя на корсарите:
— Ех, да бяхте видели с какви очи ни се пулеха англичаните от борда на кораба си! Бяхме нахлупили шапки, а „сестричките“ бяха смъкнали целомъдрено белите си забрадки! Буржоата си придаваха вид на благопристойни обитатели на стария континент и вдъхваха от лулите си ароматен дим. Застанал на носа на пирогата отец Лантерние хитричко ни ръководеше. Ние се промъкнахме под носа на нищо неподозиращата закотвена фрегата, а това озадачи глупавите англичани. С три удара на чука, отец Лантерние заби куката в обшивката на фрегатата, запали фитила с пурата на един от буржоите, а накрая направихме бърз завой и офейкахме.
Англичаните така и не разбраха какво правим под носа на кораба им. Знаете, колко е трудно да се види долната част на кораба, ако не погледнете от брамстенга. А това иска много време. С една дума, ние бяхме само на двайсет и пет разтега разстояние от вражеския кораб, сиреч на хвърлей място. Както се беше изправил в пирогата, отец Лантерние чу един англичанин да крещи, че щели да бъдат вдигнати във въздуха, защото бе видял машината ни!
Тогава отец Лантерние изкрещя на свой ред:
— Да! Истина е, че ще полетите нагоре, мръсни английски еретици! Това ви го казвам аз, отец Лантерние, флотски свещеник на господин дьо Бренвил, и ви пращам по дяволите! Та такива ми ти работи, деца мои! Да живее Републиката и отец Лантерние! — завърши разказа си корсарят.
Екипажът възторжено повтори последните му думи. Отец Лантерние, който бе слязъл в каютата си, се появи на палубата, облечен в ново черно расо. Той стъпи на площадката на дежурния по вахта и каза:
— Може някой да ви нарича разбойници, но вие вече сте получили светото кръщение! Аз сега трябва да прочета заупокойна молитва за нашия убит другар! Стройте се за молитва…
Отец Лантерние запя приглушено „Де профундис“, благослови и прекръсти тленните останки на моряка и заповяда да ги хвърлят в морето. Външната стълба се отвори, и повлечен от едно гюле с халка, закачена за синджир, трупът потъна в сините води, които се покриха с лека пяна. След още миг отец Лантерние свали черния си епатрихил и прогони всяка скръбна мисъл, като пусна гръмовния си глас:
— Залп от всички оръдия! Елате при мен, свещеници мои! Сестри мои! Уважаеми мои граждани! Не друг, а ние вдигнахме във въздуха английския кораб! Да благодарим на Господа бога за това чудо, от което печелим и двеста луидора! Да отслужим благодарствен молебен за победата.
И с могъщия си глас той запя тържествения химн. Въздухът се изпълни с величествени звуци, от които даже гладката морска повърхност леко затрептя. При втория стих на тържествената литургия, корсарите подхванаха святата мелодия в хор и просторът прокънтя от гласовете им…

* * *

Губернаторът на Ил-дьо Франс беше прекалено горделива и злопаметна фигура, за да преглътне обидата, която му бе нанесена. Той веднага свика на заседание най-верните си офицери и ги попита доколко може да се размита на гарнизона.
— Господин губернаторе — отговори му командващият гарнизона майор. — Революционният дух внесе разложение навсякъде. Ние, офицерите, доскорошни благородници, вече не можем да размитаме на нашите войници. И все пак, имаме начин да си възвърнем предаността им. А той е, като първо ги сплашим.
— И как ще стане това?
— Като свикаме гарнизонния съвет. Ще арестуваме на бърза ръка трима от най-непокорните ни войници, като ги обвиним в пиянство и разложително поведение. Ще ги разстреляме под предлога, ме са взели участие в някакъв заговор. Разстрелът на тия трима пияници няма да предизвика смут сред войниците, но екзекуцията им ще накара останалите да се позамислят!
— Отлична идея! — съгласи се губернаторът.
— Да, но трябва да купим доверието на войниците, а Републиката ни е твърде бедна и плаща твърде оскъдно на войниците си. Тя дължи много пари и на гарнизона. Не плаща редовно даже авансите, макар ме у войника има нещо кучешко: той обича господаря, който го храни, без место да го бие. А ние го биехме прекалено много по главата, господа. Нашата жестокост напълно заслужи войнишката омраза. Ето защо, съветвам ви да изплатите на войниците, и то наведнъж, четвъртината от полагаемите им се пари. Това ще им позволи да си попируват на воля. Досега ги черпеха само корсарите, а сега вече е време и те да им се реваншират.
— Да не би да имат съмнителни връзки с тях? — попита губернаторът.
— Напротив, мразят се като куче и котка! — отвърна офицерът. — Щом ракията размъти мозъците им, вашата полиция лесно ще разпали искрата на раздора между тях и щом корсарите жегват войнишката им чест, войниците ще намерят начин да им отмъстят. Аз и моите гренадири, под предлога, че възстановяваме реда, ще дадем добър урок на тия нехранимайковци! — завърши реда на мислите си офицерът!
— Браво, майоре! Вие сте човек на място!
Майорът се поклони. Той бе военен в пълния смисъл на тази дума — студен и методичен, суров, фанатизиран роялист, изпълнен с дива ненавист към Революцията, която помиташе всичко.
— И тъй — каза той, приключвайки рапорта си, — трябва да се уредят първо войнишките предплати. Да се съобщи, че занапред те ще се изплащат най-редовно в размер на една четвърт от целокупното годишно възнаграждение. Да се арестуват и разстрелят тримата пияници, а после да се изплати четвъртината от годишната заплата, което ще зарадва войниците. Офицерите да се престорят на добродушни и да ги насърчат с блага дума, като изтъкнат, че парите са платени навреме благодарение на тях. Само така ще спечелим сърцата на войниците и ще се справим с непокорните корсари!
Офицерите се оттеглиха. Но час по-късно, докато войниците се суетяха, офицерите им съобщиха радостната новина. Вярно е, че след това тримата нарочени пияници бяха арестувани, съдени и разстреляни без милост, загдето са взели участие в някакъв неясен метеж.
Войниците изтръпнаха.
Но още на другия ден им бе съобщено, че в пет часа след обяд, след даването на чорбата, всеки ще си получи платата, а после ще бъде пуснат в нощен отпуск. Казармата преливаше от радост. Не след дълго войниците изхвърчаха на свобода; останаха дежурни само гренадирите, но бяха поставени в бойна готовност. Освен това два батальона от националната гвардия — съставени от гренадири и стрелци — облечени в богати униформи, безшумно се заизкачваха към крепостта.
В двата батальона цареше много особен съсловен дух: те бяха жирондисти с уклон към роялизъм — по-скоро умерени, нежели хора на стария режим, но твърде ретроградни, за да бъдат якобинци. С една дума, те представляваха едрата буржоазия и в техните редици имаше някои по-отявлени роялисти.
Губернаторът се беше оттеглил в крепостта… В ранния предобед той бе повикал началника на полицията, един недодялан грубиянин, без особена тежест. И макар да му бе разяснил положението ясно и категорично, този нехранимайко подхвана свойски:
— Ах, господин губернаторе! — Никак не е трудно да се справим с корсарите и войниците. Ние държим връзка с леките момичета от пристана, които отлично знаят, че са под наблюдението на полицията и ще правят, каквото им се заповяда. Ще ги подучим както се полага. Ще избухнат свади, юмручни боеве и накрая — ще настъпи общ смут.
— Точно тогава гренадирите и ротата волнонаемни ще се намесят в уличните боеве. Щом корсарите си получат заслуженото, вие ще арестувате капитан Сюркуф и всичките му офицери. Ето ви заповедта. Господин майорът ще ви бъде в помощ — каза губернаторът.
И потривайки ръце, той отпрати полицая.
В този ден, към три часа подир обед, малко след обедната дрямка, ординарецът на Сюркуф му доложи, че Голямата Адел го чакала пред вратата, за да му каже нещо много важно.
— Коя е тая Голяма Адел? — попита Сюркуф.
— Една пристанищна шафрантия, капитане! Разгонена кучка! Гуляе с нас, откакто сме дебаркирали.
— И какво иска от мен?
— Идва да ви съобщи, че полицията ви гласяла някакъв номер! — рече ординарецът.
— Олеле боже, само това ни липсваше! — каза Сюркуф.
— Доведи я тая Голяма Адел.
Морякът пусна жената — едра мъжкарана, дарена с хубост, чернокоса, с дързък поглед, готова да заплашва с юмрук или с нож, буйно и храбро същество, което излъчваше правдивост.
— Капитане — обърна се тя към Сюркуф, и то без заобикалки, — вие сигурно се досещате, че аз и моите другарки зависим от прищевките на полицията. Заради туй съм дошла да ви предупредя, че се мъти някакъв заговор с войниците, дето ще си получат платата тая вечер и ще се почерпят с вашите моряци.
— Това ли? — попита я Сюркуф. И ще последва ръкопашен бой, общо стълкновение, войници на нож срещу нас, а моя милост и офицерите ми — ще бъдат арестувани!
— Мисля, че точно това кроят!
— Добре, хубавице, благодаря ти. С какво мога да те възнаградя, за да те зарадвам? Избери си каквото ти сърце иска!
— Желая да ме целунете, капитане! Вие сте несравним мъж. Никой не може да се мери с вас — ни крал, ни принц, ни император, ни султан Голямата Адел ще получи целувката на Сюркуф! Тя ще бъде нейният маршалски жезъл!
Корсарят лепна по една сочна целувка върху двете бузи на Голямата Адел, която му върна със същото и си тръгна — по-горда от кралица, която току-що е докоснала с устни пантофката на папата.
Още не беше излязла, когато се яви един капитан от националната гвардия — честен републиканец, началник на рота в най-бедняшкия квартал в града. Като бивш капитан от далечното плаване, той бе чудесен моряк — добросърдечен, но непреклонен. Той носеше сведения, потвърждаващи онези, които Сюркуф бе получил преди малко.
— Капитане — попита го Сюркуф, — убеден ли сте, че губернаторът изменя на Републиката?
— Не само на Републиката, но и на Франция! — каза убедено капитанът.
— Той е намислил да ме арестува и разстреля! — обясни Сюркуф. — Решил е да спечели наградата, която англичаните определиха за моята глава!
Сюркуф помоли да му донесат някакво сандъче, извади оттам куп документи и ги подаде на капитана, за да се запознае с тях.
— Взех тия изобличителни документи от борда на един английски разузнавателен кораб — допълни Сюркуф. — Те доказват вината на губернатора. Той трябва да бъде свален в името на общественото спасение. Ако моята войскова част може да ви бъде полезна, тя е на вашите услуги.
— Бъдете в готовност около девет часа тази вечер. Ще поискам от вас нещо лесноосъществимо, като ви дам една дружина корсари, за да ви помагат. Те ще се присъединят към вашите редици и ще се държат като истински гвардейци.
Двамата мъже сърдечно си стиснаха ръка.
— Ей богу — каза Сюркуф, — на губернатора зло му се пише.
— Така е, когато се намеси някоя жена… — подметна бившият морски капитан и си тръгна доволен.
А радостните войници, все още добри приятели на корсарите, сновяха насам-натам по кея и всеки, който ги видеше, ги канеше на чаша вино. Съвсем естествено, във веселбата не липсваха и жени. Но корсарите изглеждаха мрачни, за разлика от всеки друг път.
Вече петнайсет дена войниците пиеха на тяхна сметка, поради което корсарите бяха успели да спечелят сърцата на част от тях. Всяка войнишка група проведе тайно събрание. Моряшките момичета също изиграха своята роля. Не останаха без свой дял в тази игра, въпреки зоркото око на полицията.
До осем часа вечерта на пристана цареше мир и спокойствие.
Но точно в осем и четвърт стана първото сбиване. Последва нова свада. И накрай се вдигна невъобразима глъч. Полицаите хукнаха към крепостта да предупредят майора, който пък събра гренадирите и ротата национални гвардейци и ги поведе надолу към града.
Когато пристигнаха на кея, гълчавата бе притихнала като по чудо. Войниците се бяха прибрали в казармата си. Корсарите бяха изчезнали и никой не можеше да ги открие. На борда на кораба им се намираше само един малоброен отряд. Всичко бе забулено в някаква странна тайна.
Дружината гренадири и отрядът национални гвардейци се запътиха към казармата, където майорът научи, че до преди малко имало някакви свади, но корсарите заявили, че не желаят да си развалят отношенията с войниците, които били техни приятели, и се оттеглили, като накарали и тях да се оттеглят в казармите. Подобно благоразумие направо стъписа майора и той реши да се прибере с хората си в крепостта.
По пътя си те срещнаха една невъоръжена дружина национални гвардейци, които слизаха към града. В редовете им също настана смут. Капитанът на гвардейците каза на майора:
— Корсарите превзеха крепостта.
— И вие им я дадохте в ръчичките цяла-целеничка, така ли? — попита майорът.
— Да, станахме жертва на предателство. Някаква дружина национални гвардейци се качваше към крепостта и крещеше „Долу Сюркуф! Смърт на корсарите! Да живее губернатора!“ Ние си помислихме, че към нас се присъединява първа гвардейска дружина, която е най-вярна на властта, и я пропуснахме да мине. Неочаквано обаче тя превзе вратата на крепостта с щурм. След миг в нея проникнаха и преоблечените, задъхани от тичане корсари. Обезоръжиха ни и ни прогониха…
Майорът нареди на барабанчика си да бие сбор… Нито един войник не излезе от казармените помещения. Майорът узна, че корсарите са предупредили за заговора войниците, които били скарани с моряците само привидно — колкото да заблудят гренадирите и опълчението и да ги накарат да излязат вън от крепостта.
Нощта премина без смутове. На разсъмване офицерите получиха заповед от губернатора да се върнат обратно в крепостта. Заповедта бе придружена от пропуск, носещ подписа на Сюркуф. Щом влязоха в крепостта, офицерите завариха там три дружини национални гвардейци и въоръжените корсари.
Сюркуф и офицерите му бяха обкръжили безпомощния губернатор, който стоеше сам и обезоръжен насред двора. Там бяха подредени маси и скамейки и Сюркуф помоли офицерите от делегацията да насядат. Той и губернаторът на свой ред останаха прави. Цареше безрадостно мълчание.
Сюркуф се обърна към новодошлите гвардейци:
— Господа. На мен ми е добре известно, че между вас има отявлени роялисти. Но аз не ги виня за техните убеждения! Само че ако техният крал се върне отново на трона си, ще бъдете ли и вие тъй равнодушни към републиканците, които съглашателствуват с други републиканци, мразещи кралската институция?
И като се обърна към майора, допълни:
— Вие също сте войник, но искахте да избиете моите корсари, а мен да арестувате и разстреляте. Ето защо се обръщам към вашата чест на френски офицер и ви питам как смеете да допуснете предателство към моята родина?
— Аз съм невинен! — отвърна с патос майорът.
— Щом е така, защо вие, който сляпо вярвахте на губернатора, не прочетете на висок глас ей тези републикански документи!
Отначало развълнуван, а сетне възмутен, офицерът прочете на всеослушание документите. Чувство на срам обзе роялистите, а републиканците и жирондистите бяха извън себе си от гняв.
— Господа — продължи Сюркуф, — аз открих тия документи на борда на малкия английски съд след Битката с Трите кораба. Не съм съдник никому, но в името на общественото спасение лишавам от власт губернатора, когото ще отведа под конвой в Пондишери, откъдето ще бъде изпратен във Франция, за да се яви пред републиканския трибунал. А вие, господин майоре, сте военният с най-висок чин на острова.
Вашите убеждения не ни интересуват. За нас е достатъчно да сте истински французин. Ето защо ви обявяваме за временен губернатор. Запазете Ил-дьо-Франс за Франция. Искам от вас обща и пълна амнистия за всички, с изключение на губернатора. Съгласен ли сте?
— На драго сърце! — каза майорът.
И под възторжените възгласи на всички присъстващи, включително и на роялистите, Сюркуф застана начело на своите корсари, като преди това остави четирима от най-верните си другари да охраняват губернатора. Начело с националните гвардейци, бунтовниците гордо напуснаха крепостта под звука на барабаните. Тъй безславно завърши прочутият метеж в Ил-дьо-Франс, вдигнал толкова шум във Франция.
На другия ден след тези събития, майорът подхвърли на Сюркуф, че възнамерява да вдигне ембаргото от корабите му.
— Господин майор — възрази му Сюркуф, — аз защитих Франция, като свалих от поста му един предател. До тук всичко е в реда на нещата. Но ако приема вашето предложение, всеки би могъл да си помисли, че аз съм действувал с користни цели. Не желая да вдигате ембаргото от моите кораби!
Два дни по-късно той отпътува. Щом сушата изчезна в далечината, Сюркуф каза на губернатора:
— Господине, отвращава ме мисълта да ви предам на революционния трибунал. Ето защо смятам да ви сваля в най-близката португалска колония. Оттам вървете накъдето ви видят очите!
Смазан от подобно великодушие, губернаторът се поклони безмълвно. Корсарите надуха платната към Килимане в Мозамбик, където оставиха губернатора пред портите на града. По този начин го спасиха, но вместо да се покаже благодарен, той се ожесточи още повече. Ако искате да си спечелите смъртен враг, направете добро на някоя мерзка и долна душа.
След като Мариус цапардоса с бастуна си един стар велможа, далечен братовчед на гиковара, загдето същият този велможа го изруга, подтикнат от жена си, развратен бабишкер, проявил към марсилеца мерак, на който той не благоволи да отвърне, гиковарът повика Мариус, своя кралски барабанчик, и го поразпита за случая. Раджата изслуша разказа му, разбра каква е работата и каза на Мариус:
— Много ме затруднявате с тази ваша постъпка. Заради честта на фамилията си, аз трябва да се престоря, че давам удовлетворение на моя братовчед, макар че ако искам да защитя справедливостта, трябва все пак да го накажа!
И след кратка размисъл, добави:
— Вие трябва да отидете при принцеса Мариам. Ще запазите титлата, облагите и даже заплатата си като получите отгоре на това и обезщетение. След няколко месеца ще изпратя братовчед си и жена му да управляват някое затънтено градче, а пък вие ще се върнете в престолнината ми.
— Прекрасно, сахиб раджа! — съгласи се Мариус. — Ще се подготвя веднага за заминаване и след един час напускам Барода. Ще се престоря на изпаднал в немилост, а пък вашият братовчед ще излезе чист и невредим от играта.
Щастлив, че тъй добре са го разбрали, раджата нахлузи на ръката на Мариус един от най-хубавите си пръстени. А пък барабанчикът бе запленен от мисълта за предстоящото си пътуване, което се очертаваше като повече от приятно. Не след дълго той се озова в двора на принцеса Мариам, която го прие с нескрито уважение.
В нейния двор Мариус се накипри с униформата на офицер от махратската пехота, но с тази разлика, че специално за него тя бе цялата позлатена. Сабята му — дар от гиковара, представляваше гравиран арабски ятаган, с дръжка, разкошно украсена със скъпоценни камъни. Носеше швейцарска двуцевна пушка, само че прикладът й бе местна изработка в пищен ориенталски стил.
Видеха ли го за първи път, индусите го вземаха за отскорошно превъплъщение на античния Херкулес — тъй величествен им се струваше славният Мариус, пред когото даже коленичеха. През първите дни му се отвори бая работа. Жените се хвърляха в нозете му, за да благослови децата им и да ги направи смели. А той се шегуваше:
— Ех, защо нямах подобен успех някога, на крайбрежния булевард в Марсилия!
И пак възвръщаше величествената си осанка.
Ама че суета, ще речеш, читателю! Да, Мариус бе наистина суетен, но без тази своя черта той нямаше да бъде чистокръвен марсилец. Храбрият и с никого несравним главен барабанчик на раджата имаше с какво да се гордее и го показваше с присъщото си добродушие.
Но макар и простосърдечен, той не беше глупав и доказа това не след дълго. Сред онези, които се привързаха към него бе и Клансур, кралят на индуските разбойници, който се готвеше да ограби диамантите на принцесата. Али Мансур бе поискал аудиенция при Мариус, у когото ориенталският етикет бе на такава почит и уважение, че не позволяваше в дома му да се влиза като в конюшня.
Следователно Мариус се бе съгласил да приеме благородния пътешественик-мюсюлманин Али Мансур, жител на Калкута, който, както бе заявил, възнамеряваше да обиколи Хималайските планини. Али Мансур му каза, че пътувайки с цел да опознае света, той държал да посети непременно и първия барабанчик на земното кълбо, прочут със своите подвизи на безстрашен воин. Въпреки славословията си, Али Мансур не можа да спечели симпатиите на марсилеца.
— Не знам защо, ама тоя Мансур ми е много противен — сподели той с ординареца си.
Забележителен образ бе тоя ординарец! Роден в Марсилия, той бе рожба от майка и баща негри. А тази рожба, малкото негърче, бе израсло на пристана. Тези, които му бяха дали живот, слугуваха у един богат корабостроител, който почина скоропостижно, без да им подсигури бъдещето. И тъй, таткото на негърчето се цани за майстор-готвач на борда на един кораб и взе за помощник синчето си. Но новият занаят на бащата не се хареса на малкия, който щом навърши шестнайсет години, офейка от кораба на едно индийско пристанище и стана барабанчик във войските на Типу-Сахиб. В Марсилия той се запозна с господаря му, както обичаше да го нарича, а връзката му се оказа много ценна, защото господин Мариус го назначи начаса за свой ординарец. А да бъдеш ординарец на кралския главен барабанчик Госдин Мариус бе голяма чест!
Ординарецът се казваше Сапажу — сиреч носеше прякора, с който моряците обикновено кичеха хлапето, дето се катереше по мачтите с бързината на маймунката от рода сапажу.
— Я ми кажете, госдин Мариус — каза Сапажу, който също не бе харесал кой знае колко Али Мансур. — Не ви ли се струва, че тоя мелез хич не мяза на индиец?
— Май си прав! — отговори му Мариус. — И на мен тоя човек ми прилича на мелез със смесена кръв, една част от нея е индийска, а другата — чужда!
— Точно така, величайши госдине! Той е индиец, колкото ние с вас сме китайци. Струва ми се, че тоя бандит е от Марсилия и че се е учил на френски по крайбрежния булевард.
— Мислиш ли? — попита го Мариус.
— Ами че той говори на марсилско наречие! — възкликна Сапажу.
— Ах, магарето му недно! — провикна се Мариус. — Чак сега разбирам, защо ми се стори, че си криви езика, докато говори!
— И какво дири по белия свят тоя индиец от Марсилия, а? Тръгнал бил да пътешествува за свое удоволствие! Голям пътешественик — няма що! Има нещо гнило в тая работа, така да знаете, госдин Мариус!
— Да, Сапажу… Трябва да бъдем нащрек! Затуй ще му върнем визитата и ще проверим, дали говори на наречие.
— Говори, госдин Мариус, говори, на наречие, честна дума ви казвам!
След миг Мариус бе обзет от ново подозрение.
— Ами тия негови търговци? — попита той.
— Ония ли, керванджиите? Ами те ми мязат на разбойници!
— Разбойници ли?… Какви ги приказваш, Сапажу? — измърмори Мариус.
И като плесна приятелски по бузата своя ординарец, той попита:
— Значи, според теб, тия търговци имат мутри на бандити?
— Да, госдин Мариус. Само заради мутрите им заслужава да бъдат избесени! Най сте виждали каторжници, госдин Мариус? Техните муцуни са хиляди пъти по-честни от тези на керванджиите.
— Дявол да го вземе! Пак ни се отвори работа! Сапажу, мило мое момче, аз май пристигнах тук съвсем навреме!
И Мариус излезе, за да огледа стана на керванджиите. Не след дълго той се върна при Сапажу с угрижено лице. На идната заран Мариус върна визитата на Али Мансур, който го прие по-любезно от всякога, а пък кралският барабанчик се показа във възможно най-добрата си светлина пред него, макар че му беше извънредно трудно да се преструва. Та този индиец наистина говореше на марсилско наречие! Тогава…
Мариус реши да не тревожи принцесата със своето откритие. Той всъщност нямаше никакво сериозно доказателство срещу Али Мансур. Затова предпочете да се яви пред шефа на полицията, който минаваше за твърде обиграна личност.
Този човек имаше ранг на наместник и бе подчинен само на първия министър и на принцесата. Важна клечка, с други думи! И все пак той прие Мариус, като всячески му засвидетелствува не само почит, но и искрено уважение, тъй като знаеше, че той е приятел на Мариам и гиковара.
И тъй, след като го напръскаха с розова вода според приятния ритуал на индийската учтивост, Мариус взе думата и заприказва с присъщото си чистосърдечие:
— Не обичам да се бъркам много в чуждите работи, ала става дума за Сюркуф, който е мой голям приятел, и аз съм му безкрайно признателен. Ето защо, онова, което касае него, засяга и мен. И понеже става дума за мои лични подозрения към някои противници на капитан Сюркуф, ще ви запитам направо: Какво е мнението ви за керванджиите, които възнамеряват да тръгнат на път с оня мюсюлманин от Калкута, така наречения сахиб Мансур? Що за птица е тоя, който е решил да се запилее из Хималаите, само за да гони вятъра по върховете им?
Началникът на полицията се усмихна многозначително.
— Сахиб — каза той, — смятам, че не бих изпълни докрай дълга си, ако не бях издал заповедта за наблюдение както на мюсюлманския велможа, така и на странниците-керванджии! Искам да ви уведомя, че споменатите от вас керванджии са бандити.
— Мръсни гадове! Така си и мислех! — изрече Мариус.
— Те са намислили да подпалят града откъм четирите му краища, а после в суматохата да подложат на грабеж и стана на сахиб Мансур, който вече е разкрил заговора им.
— Той ли ви уведоми за това? — попита Мариус.
— Да, сахиб — отговори началникът на полицията.
— Определен ли е денят на пожара?
— Да, още за тази нощ. Съвместно с министъра взехме всички възможни мерки, за да заловим бандитите. Те няма да ни се изплъзнат! Ние имаме добре подготвени противопожарни отряди. Нашата полиция бди! Малки войнишки батальони ще се съберат, човек до човек, по улиците в близост до всеки пункт, застрашен от керванджиите. В цитаделата и по лагерите цялата армия е на крак, със заредени пушки. Уверявам ви, че разправата над бандитите ще бъде незабавна, страшна и безпощадна.
— Вече съм спокоен — каза Мариус. — Желая ви успех, сахиб Сатаниел!
И Мариус си тръгна.
… Беше единайсет часа вечерта. Населението на града вече дремеше по терасите.
Изведнъж на няколко места в богатите търговски квартали лумнаха пожари. Проехтяха викове, сигнали за сбор, шумове от ръкопашни схватки. После се вдигна огромна олелия.
Миг по-късно над града се чу силна оръдейна пукотевица, която разбуди заспалия град, разтресе го из основи и сякаш подкани народа на някакво лудешко веселие. Многобройни отряди кръстосваха улиците и водеха пленници с ликове на обесници към цитаделата. Захвърлиха ги като вързан добитък насред площада пред нея и цялата войска обгради в каре метежниците.
Величествен кортеж изпълзя от вратата на централния бастион. Начело вървяха барабанчиците на телохранителите, предвождани лично от Мариус — идолът на войската и народа. Подире им крачеше гвардейска рота, минаха и висши сановници, качени върху слонове и заобиколени от факлоносци. После се зададе дворцовата музика, Слонът-министър, и накрая шествието на първожреците и голямата рота на телохранителите. Тази дълга процесия от слонове и хора се нареди във внушителна бойна линия.
Тогава се появи главният актьор — слонът-палач, пристъпващ бавно-бавно зад своя водач и носещ на гърба си една площадка, върху която палачът стоеше изправен, невъзмутим, с извадена сабя. Вледеняващо мълчание овладя тълпата. Гледката бе ужасяваща.
Върху гърба на друг слон се открояваше високата фигура на съдията, който прочете на висок глас смъртната присъда на метежниците. Слонът-палач спря пред бунтовниците, на брой триста и петнайсет души. От гърба му свалиха грамаден дръвник, поставиха го пред животното и довлякоха първия престъпник, като сложиха главата му на дръвника.
По заповед на палача, слонът повдигна десния си крак и с цялата му огромна тежест го стовари върху главата на главния виновник, като я сплеска и превърна в кървава каша. Овациите на тълпата, отървава се от подпалвачите, бяха израз на злорадата жестокост на всеки град, избавен от смъртна опасност.
Мъченията продължиха до зазоряване. Смазаните от слона-палач човешки глави образуваха нещо като кал, която градските чистачи премитаха и събираха в кошове, а после пренасяха до кладата, издигната на един съседен площад. Върху тази клада изгаряха труповете и кървавите парчета месо. Миризмата на изгоряла човешка плът се сливаше с облака, обагрен в червеникаво и черно от пушека, който се стелеше като купол над широкия площад.
Примирени с жестоката си орис, другите осъдени се оставяха без съпротива да бъдат довличани до кладата. Безропотни и безмълвни жертви, те умираха покорно под тежкия слонски крак… Най-сетне зората обагри със светлика си източната част на небосклона и озари ужасната гледка. Последният осъден бе изпуснал сетния си дъх. Справедливостта бе възтържествувала.
Али Мансур бе изпратил един от слугите си да наблюдава мъченията на площада и научи от него, че и последният от осъдените разбойници е вече издъхнал.
— Ние ще отмъстим за тях! — закле се Али Мансур.
Но секретарят му го запита:
— Защо тогава приятелите ни се престориха, че нападат нашия лагер с цел да го опожарят?
— Защото — обясни Али Мансур — за да осъществим нашия план, никой не биваше да се усъмни, че съм бил един от съзаклятниците, ако този опасен план пропадне. Сега вече аз ще си преследвам моята собствена цел! И тогава ще се види дали съм достоен да стана цар на разбойниците!…
И само с един знак на ръката си, той отпрати своя секретар, който продължи да го гледа крадешком и най-накрая му каза на френски:
— Има само един човек, който ме смущава и той се нарича Мариус.
— Трябва да се отървем от него! — каза Али Мансур.
— Мисля си как да сторим тая работа. Нали вече сме важни птици!
— Е, не чак дотам, ама горе-долу! — вметна Али Мансур.
— Няма да мине година, и ние ще се озовем в богат Париж със съкровището на Санпуриан. И ще заживеем като крезове!
Секретарят каза довиждане на Мансур, като му стисна ръка по европейски. Щом излезе навън обаче, той си помисли:
— Ти предаде спътниците си, подлецо, за да станеш техен цар и да осъществиш своя план, сиреч всичко да остане за теб. Сега пък ми обещаваш да делиш плячката с моя милост, но ти нямам капчица вяра! Но що са дни, все са занапред… — измърмори той, като се засмя злорадо.

* * *

Али Мансур бе приет от принцесата на тържествена аудиенция. Никой не обели думица за метежа, но на излизане от залата, родоотстъпникът марсилец Али Мансур получи разкошен подарък от името на принцесата. По време на аудиенцията тя както винаги бе запазила хладната си учтивост, според повелите на нейния ранг в отсъствие на съпруга й. Но Али Мансур на няколко пъти вече бе удостояван с внимание, което свидетелствуваше, че в двореца го тачат. Мариус беснееше, а Сапажу скърцаше със зъби, когато говореха за преструващия се на индус марсилски мошеник.
— Какво искаш от такива глупаци, верни ми Сапажу? — говореше му Мариус. — Трябва да си мълчим и да преглъщаме.
Ако седнем да ги увещаваме да бъдат внимателни и предпазливи, те току-виж си казали, ме сме користолюбци! Важното е да посрещаме участта си с ведрина и да предотвратяваме опасностите!
И те зорко задебнаха постъпките на французина-родоотстъпник Али Мансур, който от ден на ден се издигаше в очите на придворните и на принцеса Мариам. Той бе станал почетен гост на приемите в двореца. В отсъствието на Сюркуф, министър-председателят заместваше владетелката, която се появяваше само на тържествените аудиенции. А пък той на свой ред оказваше такъв топъл прием на Али Мансур, че сърцето на Мариус буквално преливаше от гняв.
Веднъж, загубил всякакво търпение, той взе, че отиде чак при началника на полицията Сатаниел.
— Вижте какво — каза му барабанчикът. — Идвам при вас с открито сърце, защото просто се задушавам от възмущение. Разбира се, всичко ще си остане между нас, нали?
— Запазването на тайната е първа добродетел на всеки полицейски началник! — увери го Сатаниел.
— Добре тогава! Ще ви поверя, че без да зная причината, изпитвам все по-нарастващо недоверие към сахиб Али Мансур! — продължи Мариус.
— И аз също! — присъедини се към него със сериозен глас Сатаниел.
— Така ли? — учуди се Мариус.
— Да. И аз се стремя да държа Али Мансур под наблюдение, за да му разкрия спатиите.
Лицето на Мариус стана по-приветливо.
— Пожелавам ви успех! — пожела той.
— Препоръчвам ви — посъветва го Сатаниел — да не дразните сахиб Али Мансур, защото той или е добронамерен и заслужава нашето уважение, или пък таи някаква зла умисъл и ние трябва да я разгадаем, без той да разбере.
— По дяволите! — провикна се Мариус. — Ако знаех, какви мисли се крият в главата ви, нямаше да си хабя приказките. Но щом не сте наивник и щом вниманието ви не е приспано по отношение на плановете му, аз ще ви имам доверие.
И Мариус се сбогува с полицейския началник. Сърцето му се изпълваше с дълбоко задоволство, че и в полицията си имат едно на ум за козните на Али Мансур. И разказа за срещата си на Сапажу.
— Сигурно са наясно с какъв песоглавец си имат работа! — каза негърът.
— Да се надяваме! Но знаеш ли, мой мили Сапажу, аз съм толкова доволен, загдето и други държат под око Али Мансур, че ми се ще да се поразсеем малко, какво ще кажеш, ако утре идем на лов? Ще натоварим конете с багажа, за да прекараме две нощи в джунглата. Току-виж сме убили някой тигър или пантера.
— Дадено! — съгласи се Сапажу.
— Тогава приготви двете карабини, зареди големите ми пищови и не забравяй бойния ми жезъл.
— Не се безпокойте, госдин Мариус. Всичко ще приготвя за лов, а пък тигърът да му мисли, ако рече да ни скочи! Кожата му ще подарим на принцесата, нали?
Същата вечер секретарят съобщи на Али Мансур новината, че на зазоряване Сапажу и господарят му тръгват на лов за два-три дни.
— Това се казва късмет! — провикна се Мансур.
— И аз така смятам! — потвърди секретарят.
— Прати веднага куриер да занесе инструкциите ми на Догой. Ако ония двамата бъдат убити, ще дадем награда от хиляда рупии, от които петстотин ще бъдат за Догой.
— Боя се да не ни заподозрат!
— Че какво общо има между един сахиб като моя милост и банда разбойници, дето ще пушнат двама залутани из джунглата ловци, за да им задигнат конете и мунициите — окуражи го Али Мансур.
— Добре, че престижът ви продължава да расте — каза му секретарят.
— Повече от всякога! Утре, например, съм поканен от първия министър на забава с баядерки.
— Значи всичко е наред!
Само след десет минути заповедта за убийството на Мариус и Сапажу бе отнесена на получателя си от шестима конници.

* * *

В това време Мариус и Сапажу вече втори ден се подвизаваха из джунглата. Застанали край накладения голям огън, те наблюдаваха как хубавичко се зачервява кожичката на препичащия се див паун и как цвърчи сокът на бананите, наредени върху скарата от тръстикови пръчки. В едно гърне къкреше оризец с парче глиганско месо, осолено и опушено още от заранта. Имаше и диви плодове — сложили ги бяха върху бананови листа. Водата за чая вреше. Три буренца — едното с вода, другото — с вино, а третото — с ром, бяха наредени на земята. Сапажу и Мариус си говореха безгрижно какво ще правят тази нощ.
— Госдин Мариус — каза по едно време Сапажу, — тигърът, който дебнем май ще излезе от бърлогата си.
— Само след десетина минути ще го чуем как мяучи, преди да нададе рев! — рече Мариус.
— Вече излиза, бога ми, госдин Мариус. Усещам го аз! Едва го чувам, заради тоя насрещен ветрец, но нали се зарекохте, че тая нощ ще му видим сметката на тоя монархист! Знам си аз! Тоя ще бъде от породата на кралските тигри!
— Ако съдим по ноктите му, такъв ще излезе. Мъжкар е, и то от най-едрите, които може да срещне човек в джунглата!
— И на мене тъй ми се чини! Прекрасна кожа ще подарим на принцесата! Ама как ли ще го убием тоя проклет звяр? — попита Сапажу.
— Щом сме открили бърлогата му, няма смисъл да ходим по селата да купуваме коза с козленце. Ще изчакаме тигъра и ще го убием, когато се прибира, недалеч от бърлогата му — посъветва го Мариус.
— А не вътре, така ли? — попита Сапажу.
— Не, разбира се! Предпочитам да бъдем навън! Ако недай си боже ми се наложи да размахвам бастуна, навън ще ми бъде по-светло и по-удобно.
— Прав сте, госдин Мариус.
— Я дай първо да вечеряме, предложи му Мариус. — После ще изпушим по една пура и ще застанем на пост недалеч от бърлогата. Ще се редуваме в спането, но ти ще стреляш пръв.
— Благодаря ви за тази чест! — рече засмяно Сапажу.
— Ще се целиш в дясната му плешка, а пък аз — в лявата — каза Мариус.
— Считайте, че сме убили звяра! — каза Сапажу.
— Така е! — А сега да хапнем и да пийнем за неговата гибел!
И със самочувствието на безпогрешни ловци, с безгрижното спокойствие на хора, които не се стряскат от нищо, двамата марсилци, единият от които бе негър, си похапнаха славно. После в сладък унес изпушиха по една ароматна пура, отдавайки се на радостта от чудесното си храносмилане, но слухтейки все пак да не изпуснат тигърския рев.
На стотина стъпки от лагера им, спотаени сред бамбуковите храсти, бяха залегнали по кореми четирима въоръжени мъже и наблюдаваха ловците. Половин час по-късно Мариус и Сапажу станаха и се освежиха с чаша ром. Но щом чуха рева на тигъра, те напуснаха лагера с твърда стъпка. Четиримата съгледвачи запълзяха по стъпките на ловците.
Невероятно ловки бяха тия бивши разбойници, натоварени с ролята на убийци от бандите, към които се числяха. Околната среда беше преобразила зрението им. Зениците им се разширяваха като на котките. Това явление се среща по-често отколкото може да се предполага у хората, принудени да бродят нощно време. То се наблюдава у бракониерите, горските пазачи и дори у бившите войници от колониалните армии. Четиримата разбойници се отличаваха със сигурност и лекота на вървежа, движеха се с такава невероятна предпазливост, че ни камъче се изтърколваше, ни сух листец прошумоляваше. Присъствието им остана незабелязано. Най-накрая преследвачите стигнаха до една скална верига, където спряха.
Там беше бърлогата на звяра — просторна пещера с тесен вход, отгдето се разнасяше смрад. Земята наоколо бе осеяна със скелети, с побелели и още съхнещи кости. Щом пристигнаха, Мариус каза на Сапажу:
— Тук вони на тигър и леш! Погледни натам — посочи той една скала. — Ела да легнем в засада горе на върха. Там има вдлъбнатина, откъдето можем да оглеждаме околността и да издебнем тигъра без той да ни усети.
Тръгнаха да се настанят в скривалището. Щом видяха това, четиримата им преследвачи се събраха на съвет. Решиха двамина да останат на пост, а другите двама да идат да предупредят бандата. От половин час тигърът не се обаждаше. Мариус каза на Сапажу:
— Чини ми се, че нашият звяр не е гладен. Тигърът ръмжи само когато устата му не е пълна с месо. Току-виж нашият довлякъл някоя антилопка или див бик. Я чуй! — сниши той гласа си.
На стотина метра от пещерата в джунглата прокънтяха тежки стъпки, които се приближаваха много бързо.
— Ето го! — прошепна Мариус.
Тигърът се появи — разкошен, огромен, разнасящ воня на див мъжкар, която можеше да отрови въздуха. В челюстите си — гигантски клещи с остри зъби от слонова кост, той бе захапал врата на един бик, чието тяло бе метнал на плещите си.
— Внимавай! — прошепна все тъй тихо Мариус. — Първо ще го накарам да хвърли на земята товара си, когато изръмжи, ще стреляш! Да не си избързал! Улучи го право в окото!
Тигърът позабави стъпка. Усетил някакъв шум, той надушваше своя враг. Със смайващо съвършенство Мариус възпроизведе тигърския рев. Сапажу трепна от изненада. Тигърът захвърли плячката си на земята, затисна я с дясна лапа и във великолепна поза на предизвикателство, зарева отривисто. Изстрелът на Сапажу му дойде изневиделица. Звярът направи огромен скок и рухна мъртъв на земята, току до плячката си. Беше прострелян.
— Браво, Сапажу! — провикна се Мариус.
И двамата отидоха да видят сразения тигър. За по-голяма сигурност Мариус държеше в ръка жезъла си — боздуган.
— Зареди пак пушката, Сапажу! Човек никога не знае какво може да му се случи!
Сапажу веднага изпълни нареждането и каза на господаря си:
— То, лошото, вече ни се е случило, госдин Мариус! — обкръжили са ни разбойници!
И наистина, от всички страни долиташе тропот на препускащи коне.
Мариус взе мигновено решение:
— Бързо в бърлогата на тигъра! — заповяда той на Сапажу.
Те хукнаха натам и успяха дори да барикадират входа с камъни. Шайката се задаваше и обръчът около тях все повече се свиваше.
— Скриха се в пещерата! — изкрещяха двамата останали на пост разбойници.
По заповед на главатаря шайката, която вече не се боеше, че двамата марсилци могат да офейкат, се скупчи на стотина метра пред пещерата. Сапажу понечи да стреля.
— Стой мирен! — викна му Мариус.
Шайката слезе от конете, разпръсна се на стрелкови групи и откри огън. Сапажу се престори, че също се готви да стреля.
— Хей, негър такъв — скара му се Мариус — сляп ли си, та не виждаш, че целта им е барутът ни да свърши?
— Прав сте, госдин Мариус! Страшен глупак съм аз!
Разбойниците стреляха ли стреляха, но понеже никой не отговаряше на предизвикателството им те запълзяха по земята, като се спираха на всеки двайсетина стъпки, за да гръмнат с пушките си и да продължат напред.
— Сапажу — заръча Мариус, — ще почнеш да стреляш, когато ти кажа. Засега разполагаме с моята малка ловна пушка и с твоята, с двете карабини и с двата мои и двата твои пистолета. Щом изпразним пушките, ще заредиш пистолетите, а пък аз ще държа противника на разстояние. Щом изпразним пистолетите, ще почнеш да стреляш и ще ги заредиш пак, за да подновим стрелбата. Не се притеснявай!
— Добре, госдин Мариус — каза най-спокойно Сапажу.
Противникът се приближаваше без даже да се прикрива.
Когато стигна на трийсетина крачки, Мариус и негърът откриха огън и двама души се строполиха на земята — убити или тежко ранени. Четири изстрела с ловните пушки, заредени със сачми, повалиха пет-шест души. Пистолетите, натъпкани със сачми връз куршумите, също свършиха работа. Но шайката явно не възнамеряваше да се оттегли.
По едно време всичко притихна. Разбойниците си помислиха, че противниците им зареждат изпразнените пушки, и се втурнаха с вой напред. Ала Мариус бе наредил на Сапажу да застане от едната страна на входа за пещерата, като той самият стоеше от другата страна. Негърът зареждаше пушките, а пък Мариус смазваше разбойниците със страховития си бастун при опитите им да се вмъкнат в пещерата. Труповете се въргаляха с пробити черепи, от които изтичаше мозък, а кръвта се лееше като поток. Седмина разбойника бяха повалени и преградиха с телата си входа на пещерата. След като зареди пистолетите, Сапажу каза на господаря си:
— Почвам да стрелям!
— Стреляй, момчето ми, стреляй! — каза Мариус и отиде да огледа труповете.
Взе пистолетите от мъртвите противници и също започна да стреля. Шайката се разбяга. След като обезоръжи труповете, Мариус ги извлече навън с помощта на Сапажу. Сетне каза на негъра да зареди пак всички оръжия, включително и взетите от убитите и рече:
— Това се казва чиста работа, нали. Но я дай да ги преброим… Четиринайсет убити, без ранените. Даже да ни заловят победата ще им излезе през носа!
— Господин Мариус… — подхвана пак Сапажу. Защо все ми се чини, че разбойниците ще ни обсадят?
— Ако обсадата трае дълго, ще намерим откъде да се измъкнем, Сапажу. Но това ще стане утре през нощта. А дотогава не се знае дали няма да получим помощ!
— Не ми се вярва, госдин Мариус, ама аз съм измислил нещо!
— Казвай какво е то!
— Да разсъблечем двама от убитите, да намъкнем дрехите им и да се предрешим като разбойници!
— Виж го ти, тоя Сапажу! Ами да! Ще се довлечем до разбойниците, ще ги излъжем, че сме двама от ранените им и ще ги нападнем.
— С толкова много оръжие, ще ги направим на кайма, госдин Мариус!
— Щом ни паднат в ръчичките, първо аз ще развъртя бастуна, а после ти — пистолета! — каза Мариус. — Но дай най-напред да се преоблечем!
Не мина половин час и двамата обсадени, предрешени до неузнаваемост, вече пълзяха към обсаждащите ги, които се съвещаваха на двестатина метра от бърлогата на тигъра и решаваха какво да правят по-нататък. Главатарят им препоръчваше да подновят атаката, но разбойниците не бяха съгласни.
— Ето че двама от ранените ни се завръщат! — каза един от тях.
— Да! Двама от нашите са! И как тичат само! — съгласиха се останалите.
— Фарангите спряха стрелбата! Сигурно сме им видели сметката!
Хората обикновено вярват в илюзиите си. Шайката също се хвана за тази спасителна сламка. Затича се към ранените, обкръжи ги с внимание. Нито един от разбойниците в тази безлунна нощ не се усъмни в явната измама. Изведнъж Мариус развъртя страшния си бастун и, трошейки с него глави, ръце и крака, разгроми всички, които му се изпречиха отпред. Сапажу пък стреляше яростно, захвърляйки на земята изпразнените пушки. Накрая и Мариус започна да стреля по бягащите разбойници… Оцелелите от тях се метнаха на конете си и след миг се чу бесният галоп на ездачи, обзети от свещения ужас на разгрома.
Докато винаги съобразителният Сапажу довършваше ранените, за да не би някой да го застреля в гръб, Мариус се сдоби с няколко коня и то след внимателен оглед. Чак тогава се върна при Сапажу и му каза тихичко:
— Сапажу, вземи да отрежеш тия юнашки глави и направи от тях две броеници!
— Дадено, госдин Мариус — съгласи се Сапажу.
И той се зае усърдно с работата си, като си служеше с ятагана на един от разбойниците. А Мариус одра най-спокойно тигровата кожа, като се постара да не повреди лапите и главата. Накрая метна кожата върху гърба на коня, определен за Сапажу.
— Ти го уби и той е твой! — каза Мариус.

* * *

Слънцето огряваше с лъчите си северната порта на престолния град и шумните тълпи, които се суетяха около нея. Беше денят на седмичния пазар. По едно време долетяха на конете си неколцина селяни и съобщиха нещо. Гълчавата изведнъж затихна. Народът хукна към пътя, който им сочеха селяните и го задръсти. Викайки възторжено „ура“, скоро обкръжиха конете на Мариус и Сапажу.
Какъв убит тигър! Какви страшни отрязани тугски глави! Двама души да надвият на шайка разбойници! Нестихващите овации се възвисиха до възбог. Целият, град се стече да посрещне победителите и потегли в шествие подире им. Мариус и неговият негър тържествено стигнаха пред двореца.
Принцесата стоеше на балкона си заедно с всичките и придворни дами и министри. Мариус гордо спря коня си под балкона и хвърли на земята отрязаните глави, като даде знак и на Сапажу да стори същото.
— Така ще загинат всички разбойници в княжеството и… техния главатар! — провикна се той на всеослушание.
Мариус се прибра у дома, придружен от огромен кортеж. Затвориха вратите, ала възторжените тълпи продължаваха да се събират пред къщата му. Тогава Мариус се появи на терасата заедно със Сапажу и с всичките им приятели. След като разпери широко ръце, той им показа кървящата още тигрова кожа, а после посочи с пръст Сапажу, чието лице засия от гордост.
— Този е човекът, който уби тигъра и още осем разбойника! — провикна се Мариус. — Моят бастун пък довърши останалите.
Нестихващ вик се надигна от множеството, а обзетите от екстаз хора паднаха на колене. Едва след като им отдаде почит като на божество, тълпата мълчаливо почна да се разотива.
Тъй като разбираха, че Мариус заслужава да се отдаде на заслужена кратка почивка, приятелите му се оттеглиха и храбрият марсилец се изтегна на една индийска рогозка и потъна в дълбока следобедна дрямка. В четири часа Мариус се събуди, влезе в банята, и след като се изкъпа и му направиха разтривка на тялото, се облече и, придружен от верния си Сапажу, отиде да посети министъра на полицията. Дребничкото човече с лисича физиономия прие почтително героите на деня. Мариус разказа за случилото се, като стигна до извода, че се касае за опит за убийство. Началникът на полицията извика секретаря си и го опита:
— Какви нареждания ви издиктувах във връзка с аферата на сахиб Мариус?
— Подозирайки, че се касае не за опит за грабеж, а за опит за убийство — отвърна секретарят, — вие наредихте аферата да бъде добре проучена, за да се открие подбудителят на престъплението, сиреч оня, който е платил на разбойническата шайка.
— Чудесно! — възхити се Мариус. — Но вие съмнявате ли се кой е дал парите?
— Подозирам, че е сахиб Мансур! — каза недвусмислено министъра на полицията.
— Е, и? — запита зарадван Мариус.
— Остава да го докажем…
— Вярно! — помърмори Мариус.

* * *

— Този човек явно преследва голяма цел — каза началникът.
— Каква? — попита Мариус.
Министърът на полицията се усмихна, което означаваше „Това си е моя тайна“. Мариус не настоя повече. Министърът продължи след кратко мълчание.
— Споделих с вас повече от необходимото, за да ви докажа, че следя този въпрос. Подготвил съм всичко, за да осуетя плановете на сахиб Мансур, независимо коя от хипотезите ще излезе най-меродавна. Надявам се в най-скоро време сахиб Мансур да попадне досущ като див чакал в клопката, която съм му поставил. Ще бъдем отмъстени чак когато той бъде хвърлен на кралския слон.
— Ами принцесата? — попита Мариус.
— Принцесата е предупредена за всичко. Тя изпълнява своята роля с познатите и на вас разум и хладнокръвие и много ни помага.
— Сюркуф ми каза, че тя е много смела, ловка и притежавала голямо самообладание. След като вече е предупредена…
Вперил поглед в Сапажу, министърът изрече бавно:
— Налага се да обвиним някой друг, а не сахиб Мансур, за да не си помисли, че го следим. Не бива да споменаваме името му във връзка с тази афера.
Сапажу разбра, че тази препоръка се отнасяше главно към него.
— Госдин министре! — каза той. — Попитайте господин Мариус дали ще успея да изпълня вашето нареждане.
— Отговарям за Сапажу! — каза Мариус.
— Кого да обвиним тогава? — попита министърът. — Трябва да измислим някоя фалшива следа.
— Преди време обидих един идиот от двора на гиковара, заради което временно ме заточиха тук — каза Мариус. — Ще излъжа, че този мой враг е искал да ми отмъсти.
— Много добре! — каза министърът. — Разтръбете името му на всеослушание!
След този поверителен разговор Мариус се сбогува с надеждата, че скоро ще настъпи часът на отмъщението.
Не мина много време и министърът, преоблечен като търговски посредник, излезе придружен от двама гардове, предрешени като хамали. Всеки би го помислил за писар при някоя търговска къща, тръгнал да получи някакъв огромен денк, та затова е взел и двама хамали. Министърът се беше запътил към улицата на железарите и ковачите. Той влезе при един ключар-майстор в изработването на железни каси за сарафи, банкери, велможи и търговци. Ключарят несъмнено бе свикнал с посещенията на министъра, защото го прие като обикновен служител. Двамата хамали останаха да чакат пред вратата.
— Виждам — каза ключарят, — че сте дошли да проверите дали е готова касата на господаря ви.
— Да — потвърди министърът.
Ключарят го вкара в помещение, отделено от работилницата и му показа касата.
— Сахиб — каза му той, като зае най-почтителна поза — касата е готова. Стана много хубава. Мога да се похваля с майсторското си изделие.
— Сигурен ли сте, че ако я циментираме на пода, за тавана и за стената, никой не ще може да я задигне? — попита министърът.
— Помислете малко, сахиб! Осем души трябват само за да я повдигнат! Веднъж циментирана, както поръча Ваше превъзходителство, ще са необходими много усилия, за да се освободи от замазката. Даже да предположим, че врагове превземат града ви, документите, които възнамерявате да съхранявате вътре, пак ще останат невредими. Никой крадец не ще успее да отвори или да задигне тази каса.
— Разберете, че книжата, които ще скрием там, са изключително важни! — каза министърът.
— Не се безпокойте, Ваше превъзходителство! Нека само ключенцето да стои винаги на врата ви!
— Ами ако го загубя? — попита министърът.
— Ваше превъзходителство ще получи седем ключа. Той трябва да държи първия у себе си, както вече казах, а останалите шест да скрие. Ще добавя само, че дори да загубите ключа, оня, който го намери, няма да успее да отвори касата — каза ключарят.
— Разбирам. Заради шифрованата комбинация!
— Даже да приложите една от трийсетте хиляди комбинации, които бихте направили с петте знака, ако забравите тази комбинация, пак не ще може да отворите касата. Даже аз не бих имал начин да я отворя! В такъв случай ви остава само да я разбиете! — каза ключарят.
— Добре. Докарайте утре заран касата в двореца, но по възможност по-рано. Вие ще се погрижите и за циментирането и. Наемете верни и предани работници.
— Ще доведа синовете, племенниците и братята си — рече ключарят.
— Добре! Утре ще ви платя! — каза министърът.
Ключарят коленичи и му целуна ръка.

* * *

На другата заран пред двореца спря кола, теглена от четири вола. Появи се веднага един паж, който преведе ключаря през двореца и му показа помещението, където щеше да бъде вградена касата. То представляваше малка стаичка с блиндирани железни стени. Система от болтове свързваше помежду им всички железни плочи. По същия начин бяха блиндирани подът и таванът. Всичко това образуваше една вътрешна подплата без никакъв друг отвор освен вратата и няколкото кръгли отдушника, през които и котка не можеше да мине.
Ключарят и неговите помагачи пренесоха касата в стаята и се заловиха за работа, която продължи цели три дни. Най-сетне на третата вечер всичко бе готово, и министърът на полицията изрази своето задоволство. Същата тази вечер, той научи и принцесата как се борави с ключовете на касата. Урокът продължи три часа. Щом научи как се отваря и затваря касата, принцесата се оттегли очарована, в очакване на чудеса, свързани с това изключително изобретение. Министърът придружи принцесата и й каза в присъствието на любимата й робиня:
— Надявам се, че когато въпросното нещо си стои на мястото, вие никому и за нищо на света няма да разкриете тайната му!
И след като направи тази важна препоръка, министърът си тръгна. Но още не си бе обърнал гърба, когато принцесата каза на своята любимка:
— Барта, чу ли какво ми заръча министърът? Не бива да издаваме тайната!
Барта беше хубаво момиче със смесена кръв — метиска от баща арабин и майка мулатка. Баща й, арабинът, имаше черкезка кръв в жилите си. Откакто Мариам се бе възцарила, Барта й беше прислужница и бързо спечели обичта й. Много ласкава, привлекателна, прилично образована, гальовна, тя бе съумяла да се хареса на принцесата, която направо я обикна. И в това нямаше нищо чудно.
Принцесата обичаше Барта, защото тя бе единственото женско същество, с което можеше да сподели някоя своя мисъл. Наред с това любимката и свиреше на китара и пееше доста хубаво. Умееше да разказва прекрасните арабски приказки, беше много весела и забавна. С две думи — чаровница с някакво загадъчно обаяние.
Барта лелееше надеждата, че в един прекрасен ден ще се ожени за някой фаранг от екипажа на Сюркуф. Смяташе, че с нейна помощ той непременно ще извърши велики дела. Но по-късно промени своите намерения… С безкрайна непредпазливост принцесата току-що й беше казала:
— Трябва да опазим тайната.
— Каква тайна? Не знам за каква тайна ми говорите? — попита Барта.
— Скоро ще научиш — каза принцесата. — Тайната на касата, която може да бъде отворена само с ключето, дето го нася на врата си.
— Че това не е никаква тайна! — подразни я Барта.
— Да, ама това ключе не може да отвори касата, ако не си посветена в нея — обясни й принцесата. — Ела! Ела да се увериш! Вземи си и лампа!
И Мариам отведе любимката си в съкровищницата.
Всъщност сърцето на Барта туптеше от вълнение, което тя прикриваше, придавайки си весел и засмян вид. А принцесата, обзета от особена жизнерадост, правеше тази опасна и неблагоразумна стъпка. Двете жени влязоха в желязната стая. Бравата се отваряше само ако натиснеш копчето, скрито изкусно в стоманената стена.
— Ето ти първата тайна! — каза принцесата.
А когато затвори вратата и двете с любимката и останаха вътре в стаята, Мариам каза съвсем развеселена:
— Сега сме си като у дома!
И Мариам обясни на Барта комбинацията, показа и шифъра, като подреди пет букви от старата санскритска азбука, и накрая отвори касата.
— Сега ще видиш какви красоти има вътре!
И пред заслепения поглед на Барта блеснаха брилянти, рубини, топази, перли, изумруди, гранати, сиреч цялото скрито в касата съкровище. Зашеметена от това богатство, любимката на принцесата счете за тактично да не прикрива възхищението си — просто бе изпаднала в захлас. Принцесата и разказа историята на подземието в Санпуриан.
— Аз и капитан Сюркуф — рече тя — решихме да разменим чувалите с рупии срещу драгоценни камъни и перли, защото са по-лесни за пренасяне. Ти, аз, невръстно дете дори, би могло да ги грабне и отнесе, ако някой реши да превземе града. Съгласна си нали, че това изобретение е прекрасно!
Принцесата зарови пръсти в камъните, пламтящи като огнени искри под светлината на лампата. Барта притваряше от време на време очи, досущ като птичка, заслепена от огледало. Принцесата се умори да премята скъпоценните камъни и върна в чекмедженцата им диамантите, сапфирите, топазите, смарагдите, гранатите и перлите. Накрая затвори касата, показа на любимката си шифъра и рече:
— Гледай внимателно! Знаците трябва да се подредят ей така. В противен случай касата не може да се отвори!
И като и подаде една плочица от слонова кост, Мариам и каза:
— Виж! Шифърът е написан върху тази плочица. Ако някой те попита какво е това, дето ще ти го дам, за да го носиш на врата си, ще казваш, че е талисман!
— Че аз ли ще нося тая плочица? — попита учудена Барта.
— Да, ти! А пък аз ще нося ключа! Не се плаши — разсмя се тя. — Има още шест ключа, скрити благоразумно на шест различни места.
Робинята си каза, че непредпазливостта на принцесата граничи с истинско безумие. А принцесата продължи в тази насока:
— Разбираш, нали, че само ние двете сме сигурни, че няма да забравим шифъра. Аз съм си записала знаците на няколко места, а пък ти притежаваш плочката. Ключовете са общо седем!
И принцесата разбърка шифъра.
— Сега вече никой освен теб и мен не може да отвори касата! — каза тя, като взе лампата. — Хайде, опитай да възстановиш шифъра.
Любимката реши прекрасно възложената и задача, а принцесата потвърди това, като отвори касата. После пак я затвори, разбърка отново шифъра и каза:
— Да вървим да спим, че инак ще сънуваме съкровищата!
И излезе от стаята подир своята любимка, след като отново и показа копчето, с което се натискаше, за да отвори вратата. И след тази смайваща непредпазливост, израз на сляпо доверие, принцесата се отпусна в ръцете на другите си робини, които подготвиха нощния и тоалет.
Още призори на другия ден една старица излезе от двореца и се отправи към жилището на Мансур. Тя се обърна с въпрос към един от робите, който я въведе в спалнята на господаря си и я остави да си говорят нещо поверително. Старицата отметна булото си и свали бялата си перука, под която блесна младото й, прелестно лице.
— Много си подранила, Барта! — обърна се към нея Мансур, разсънвайки се с прозявка.
— Да, подранила съм, защото пипнахме съкровището…
— Наистина ли? — попита Мансур и очите му жадно заблестяха.
Барта му разказа какво се беше случило, като следеше с поглед впечатлението, предизвикано от думите и. Накрая погледът на Мансур се разпали като жарава.
— Смятам, че имаш право! — каза той. — Съкровището е вече наше! Ще подготвя бягството ни, веднага след като пипнем драгоценните камъни!
— И ще идем във Франция! — възкликна радостно Барта.
— Там ще станеш истинска грандама! — увери я той. — Но нека първо съставим плана си! Би ли ми осигурила скривалище, ако се наложи да остана и нощем в двореца?
— Разбира се! — каза тя с радостен трепет, защото си мислеше, че е вече близо до целта си.
— Ще уточня още тази сутрин със секретаря ми как да действуваме най-целесъобразно — каза и Мансур. — Ела пак утре заран да решим какво точно да направим, та още вечерта да грабнем съкровището… Но как ще излезем от двореца?
— Аз не съм като другите прислужници — обясни му Барта. — Всяка вечер принцесата лично ми съобщава паролата, и то в мига, когато се сменя охраната.
— Хубаво! — каза Мансур.
И нежно помилва Барта, която прие тази ласка като знак за любовта му. Двамата се разделиха, изпълнени с крилати надежди.

* * *

Мансур повика секретаря си и го уведоми за положението. Подчиненият му го изслуша с безстрастно изражение на грозното си лице, което изобщо не трепна при тия разкрития. Мансур изрази подигравателното си отношение към неговото бездушие на чист провансалски диалект:
— Та нали, ти стара лисицо, ти, обеснико, ми се цупеше, когато любимата робиня на принцесата ми стана любовница? Нали ти разправяше, че това било опасно! Но ето че днес тъкмо от Барта не само разбрах, къде е съкровището, но мога вече и да го задигна!
— Че кой ли можеше да предположи, че принцесата, дето уж била умна глава, ще разкрие тайната си на тая твоя Барта? — попита секретарят.
— Тя е нейна фаворитка. А пък умните жени са като всички други — имат нужда от довереници! — каза Мансур.
Двамата разгледаха най-подробно вълнуващия ги въпрос. След час всичко бе решено окончателно и старият секретар се зае с подготовката на нещата. Към четири часа подиробед той уведоми господаря си, че всичките му нареждания са изпълнени.
— Спирките за смяна на конете са готови чак до морското крайбрежие — каза му той. — Корабът, който ще ни отведе във Франция е готов всеки миг да вдигне котва. Ескортът… знаете много добре, също се стяга за път.
— Добре! — рече Мансур. — Сега вече идва моят ред да действувам!
И той тръгна за двореца, в който можеше да влиза и през главния, и през задния вход.

* * *

Там Мансур бе поканен на вечеря от един офицер. В девет и четвърт Мансур се сбогува с домакина, като се извини, че искал да свърши някаква работа преди сигнала за угасяване на огньовете. Тръгна си без някой да го придружи и мина през дългите дворцови коридори, като човек, който искаше да посети някого там.
Но, стигнал до чупката на една колона, той забави крачка, защото знаеше, че Барта ще го чака там. Тя действително стоеше на това място и щом го зърна, тръгна пред него, а той безмълвно я последва. Отведе го в някакво тъмно килерче и каза забързано да я чака тук, защото не могла да му намери по-хубаво скривалище.
— Няма нищо! — каза той. — Ще изтрая час-два. Върви и се върни, когато всички заспят.
Тя го заключи.
Той остана сам-самичък с мисълта за съкровището, което щеше да задигне след малко. Какво несметно богатство, а после бягство и завръщане във Франция! Начало на нов живот като велможа! Ами каква чаровна красавица е тази Барта, дето ще омагьоса цял Париж! Мечтите му го заслепяваха сред мрака на килерчето и часовете му се сториха кратки. Най-сетне вратата се отвори…
Отидоха само двамата в желязната стая, осветявайки се с така наречения глух фенер. Мансур вървеше — решителен, спокоен, смел, свикнал с най-дръзки и опасни начинания. Всъщност неговата храброст бе особена и с нищо не напомняше рицарската доблест, готова да се възправи пред всякакви опасности за едничката чест и слава. Такъв героизъм той отричаше най-надменно, защото го считаше за пълна глупост. В замяна на това обаче той често рискуваше живота си за някой голям грабеж.
Барта му светеше с фенера, а Мансур — с плочката от слонова кост в лявата ръка — подреждаше с дясната знаците на тайната комбинация, изписана върху плочката. Щом свърши, той взе ключа дето висеше на врата му — един от шестте ключа скрити на различни места, за които така безотговорно бе споменала принцесата. Мансур отвори касата и протегна ръка, за да открие копчето за изтегляне на чекмедженцата.
Изневиделица се чу стоманен звук на освободена пружина. Досущ като челюсти на тигър, двете захапки на един стоманен капан стиснаха като в клещи ръката на разбойника и я раздраха чак до костта. Мансур изкрещя от болка, но веднага се овладя и каза съвсем хладнокръвно:
— Хванаха ме! Празникът свърши!
Вратата ненадейно се отвори и поток светлина обля стаята. Влязоха капитанът на охраната, четирима гвардейци и един човек с фенер… Войник някакъв се зае с Барта, която безропотно подаде ръцете си, за да й сложат белезниците.
— Бог пожела това! — прошепна тя.
Появи се и министър-председателят, а след него и принцесата. Мансур отлично разбра, как са използвали Барта, за да вкарат и него, главатаря на разбойниците, в своята клопка! Изясни му се цялата комедия с „поверителните“ разговори водени между Барта и принцесата. Барта също разбра, каква глупачка е излязла… Горчива болка късаше сърцето и, задето се беше хванала на въдицата на господарката си. Принцесата огледа безмълвно двамата съучастници и каза с бавен глас:
— Да бъдат дадени под съд!
И се оттегли. Но вярна на своята женска природа, преди да излезе навън, тя се обърна към Барта и й каза:
— Диамантите ги няма!
Любимката и оброни глава и заплака. Сложиха белезници и на заклещената ръка на Мансур. Той продължаваше да заема горда и презрителна поза. Пуснаха в действие някаква пружина и тигровата челюст се разтвори, освобождавайки жестоко наранената десница на разбойника. Всички напуснаха стаята. Начело вървеше гвардейският капитан с извадена сабя, след него двамата войници от охраната, след тях — Барта и Мансур, следвани от двама други войници, и накрая — министър-председателят.
Стигнаха в един двор, осветен от червеникавите отражения на факли, обливащи с пурпурни багри уханния пушек, който се разнасяше от запалените благовония. Всички придворни бяха застанали около принцесата, седнала на поставения върху дървена площадка диван. Слонът-палач очакваше жертвите си. Доведоха Мансур пред принцесата. Застанал прав, министър-председателят взе думата и разкри всичко около заговора, без да пропусне устроения срещу Мариус опит за убийство, и в името на принцесата, прочете смъртната присъда. Мансур бавно изрече следните думи:
— След миг ще загине един от най-големите крале на този свят! Кралят на разбойниците! — И като се поклони на принцесата, продължи на френски език. — Знайте, госпожо, че ако бях завладял съкровището, щях да се върна пак тук и щях да заложа главата си, за да отвлека една любима на сърцето ми жена!
И той се отдалечи с твърда походка. Палачът го поведе към слона. Повалиха го на земята, сложиха главата му върху дръвника, а слонът с десния си крак я смаза, превръщайки я в кървава каша. Тълпата приветстваше принцесата. Каква ли присъда щеше да отреди тя за Барта?
А любимката и вървеше между двама пазачи. Министър-председателят тъкмо се готвеше да прочете смъртната и присъда, когато принцесата му даде знак да не започва. Тя нареди да доведат нейния шут. Джуджето Балутан, шутът на принцесата бе невиждан грозник, подобен на Квазимодо. Роден с един полу-загатнат, напълно деформиран клепач, който сякаш не съществуваше, а само изкривяваше другото око към средата на челото, Балутан имаше вид на едноок циклоп.
Надарено с невиждана сила, това трътлесто джудже се отличаваше със страховита лошотия. Придворните често го подкачаха и му се подиграваха, а той постоянно им се сърдеше. Шутовщината му се състоеше само в това да го тормозят и той да разиграва яростни сцени срещу онези, които го дразнеха. Тогава наистина го обземаха всички бесове. Този жабок бе влюбен в звезда, както би се изразил Виктор Юго. Той пламенно желаеше да притежава Барта и това се знаеше и коментираше с насмешка от целия двор. Когато принцесата заповяда да й доведат Балутан, радостен трепет мина над тълпата. Балутан се яви.
— Обичаш ли Барта? — попита го принцесата. Твърде развълнувано, за да отговори, джуджето кимна с глава в знак на съгласие.
— Тя е моя робиня — каза принцесата — но понеже пожела да стане кралица на разбойниците, аз ти я давам за жена. Отведи си я!
Джуджето понечи да вдигне Барта, която се поопъна. Но Балутан я сграбчи, метна я на гръб и я отнесе у дома си — едно малко жилище в двореца, където той държеше за готвачка една беззъба старица, зла като него. Всички почнаха да ръкопляскат. След като раздаде правосъдие, принцесата се прибра в покоите си, а придворните се разотидоха.


Глава осма
СМЪРТТА НА МАРИАМ И КРАЯТ НА ТУГИТЕ

Страшно бе последното поражение на тугите — истински разгром. Всеки здравомислещ би решил, че занапред тази секта непременно ще се откаже от всякакъв нов опит да воюва. Ала както знаете, фанатизмът е несломим.
Салданазар беше жив! Осакатената секта не беше повалена. Първожрецът разпрати навред заповедта тугите „да бъдат готови за сетния бой“. Цялата секта бе обзета от притаен, но могъщ кипеж. Салданазар бе повдигнал духовете, съживил смелостта и възнамеряваше да поднови борбата. Потърсил бе оня лост, с който да вдигне на бунт княжеството на Мариам. И го бе открил.
— Сиаво — обърна се първожрецът към секретаря си, за да сподели с него своите мисли, — известно ли ти е, че княжеството на оная мюсюлманка Мариам, която неотдавна заповяда главата на краля на разбойниците да бъде смазана от слона-палач, повтарям, известно ли ти е, че във високите планини на това княжество живее едно голямо, непокорено до ден-днешен племе?
— Говорите за бхилите, нали? — попита Сиаво.
— Да. Според събраните сведения те се оказват много повече на брой, отколкото се предполага — каза Салданазар.
— Колко войни биха могли да ни предоставят те? — попита Сиаво.
— Повече от петдесет хиляди — отвърна Салданазар. — Те са царе на грабежа! Понасят всякакви лишения и са тъй бедни, че не държат никак на живота. Наред с това те са изпълнени с омраза към по-цивилизованите от тях, тъй като те ги изтласкват към безводните планински пущинаци.
— Но те имат само лъкове, стрели и няколко раздрънкани пушки — възрази Сиаво.
— Затова дръзнат ли да нападнат войската на княжеството, обикновено ядат пердах. Но когато са си в планините, стават много опасни.
— Нима смятате да ги свалите в равнината? — попита пак Сиаво.
— След като ги обединя, аз ще въведа строга дисциплина в редовете им, а после ще ги снабдя с пушки и оръдия, обслужвани от добри артилеристи.
— Ще успеете ли да направите армия от тия шайки?
— Аз вече го сторих. Изпратих им чудесни пушки, оръдия и инструктори-артилеристи.
— Значи на тази тежка задача посветихте толкова обиколки? — попита Сиаво.
— Да! И успях — отговори Салданазар. — Учудени, че потоци от рупии се изливат по планинските урви, съблазнени от всемогъществото на парите, те се запитаха кой ли се е загрижил за тях, от небето ли им падат тези тъй желани от тях оръжия, след като са толкова бедни, за да си ги набавят? И тогава си припомниха легендата за Освободителя. Всеки народ, вярва подобно на евреите, че ще се появи някакъв месия. У мюсюлманите този спасител се нарича Махди, а у бхилите името му е Дхаунах.
— И те са ви признали за Дхаунах.
— Да, те ми се подчиняват с пламенна преданост, равна на тази на тугите.
— И всички са въоръжени, тъй ли?! — попита Сиаво.
— Научих от европейски търговци, че в Съединените щати имало огромен запас от прекрасни бойни пушки, останали подир уволнението на доброволците след войната, която те водиха, за да се отърват от англичаните. Имало и много усъвършенствувани карабини с точен и далечен прицел. Аз купих петдесет хиляди от тях за двеста хиляди рупии. Доставих и петдесет оръдия, които ще бъдат теглени от конски впрягове.
— Ами артилеристите?
— Изнамерих седемнайсет души, до един европейци, и то много добре платени. Съблазнени от допълнителната награда и от възможността да напуснат Индия с повечко пари, когато обучените от тях бхили ще бъдат годни да извозват сами артилерията и обоза и, и да насочват оръдията право в целта. По време на последното ми пътуване, тия европейци бяха постигнали големи резултати. Бхилските мерачи с едно гюлле отсичаха дърво на разстояние осемстотин метра. На планинците им липсва само умението да разполагат батареите. Тук се крие същината на въпроса — обясни Салданазар.
— Рано или късно ще се научат — рече Сиаво.
— Сигурно. Всъщност аз ще задържа най-добрия специалист в областта на артилерията. Той е американец, авантюрист, бивш артилерийски офицер във войната за независимост, на служба при Лафайет — спомняте си го, нали — оня французин, дето помагаше на американците да прогонят англичаните от страната им.
— Значи този американец ще командва бхилските артилеристи по време на бойните действия, така ли? — попита Сиаво.
— Да! Той е дързък човек, който предпочита да загине в бой, отколкото да работи. А на мен точно такъв ми трябва. Плащам му хиляда рупии на месец.
— Ами племенните вождове подчиняват ли ви се?
— Да, защото дълбоко ме тачат. Борбата започна. Ще заложа в нея последната си рупия и последния си войник.
Сиаво кимна с глава в знак на възхищение.
— Кога смятате да започнете бойните действия, господарю? — попита той.
— След един месец. Разделих армията на бхилите на пет корпуса от по пет хиляди души — приблизително, разбира се. Наложително е всеки корпус да бъде предвождан от две хиляди туги. Изпрати на тугите съответните заповеди. Корабите ми са готови за пренасяне на войските им.
И тия два могъщи мозъка — единият в областта на творческата изобретателност, а другият — нагоден за практическото приложение на идеите, изградиха целия план на военните действия. Месец по-късно Салданазар щеше да застане начело на шейсет хиляди бойци и на една страховита артилерия. Той поясни на секретаря си основната идея на плана: да се изпратят в княжеството шайки за грабеж, които без употреба на сила да нанасят дребни щети на войските, тръгнали да се справят с тия набези.
— От това ще последва изпращането на една голяма експедиция в планините — продължи първожрецът. — Ние ще я смажем, и едва тогава ще си послужим с оръжието!
— Разбирам! Тогава цялата армия на принцесата ще потегли и ще попадне във вашата засада! — каза Сиаво.
— Огромна клопка! Армията ще бъде обкръжена, унищожена с оръдейни изстрели и жива душа не ще остане от нея!
— Ами съкровището, дето сега го пази тигърската челюст, поставена в касата на двореца? — попита Сиаво.
— Ние ще разполагаме в столицата със стотина храбри мъже, готови на всичко. Те ще чакат критичния момент на нападението над престолния град и ще нахлуят в двореца, за да грабнат съкровището и да го съхраняват до пристигането на челната колона, която след пробив на крепостната стена, ще се насочи право към двореца. Ако скъпоценните камъни са още в касата, те биха могли да станат наше притежание.
— Но ако принцесата, вярна на своя войнствен характер, потегли с армията си и отнесе съкровището със себе си?
— В такъв случай тя ще загине на бойното поле, а ние веднага ще налетим върху и, за да отмъкнем съкровището — каза Салданазар.
— Дано Шива те благослови, господарю!
И след тези емоционални отклонения, двамата се заловиха да уточнят подробностите. Пет часа по-късно заповедите тръгнаха по предназначението си. А това означаваше, че всички туги в Индия щяха да бъдат на бойна нога.

* * *

Сиромаси, привикнали към суровите условия на живота в планините, зле въоръжените бхили все пак се решаваха на дръзки набези в равнините преди още Салданазар да им беше тикнал пушки в ръцете. Сега, когато бяха вече въоръжени, те изгаряха от желание да премерят сили с враговете си. Но Салданазар не искаше раджите от равнината да разберат със сигурност, че всички планинци са снабдени с огнестрелно оръжие. Той заповяда на разбойническите шайки, слизащи в равнината, да носят по една пушка на петима. Заповедта му бе изпълнена. Но даже няколкото пушки подхранваха дързостта на разбойниците.
Последва успех на грабителските акции, вследствие на което градските управи мобилизираха войниците и ги пратиха да се бият с шайките. Ала във всички тия схватки превес имаха бхилите. Такова нещо никога дотогава не се беше случвало в равнините. Генерал-губернаторът на провинцията в съседство с тугите събра колона от две хиляди души, прогони бхилите в планините им и даже бе решил да им даде добър урок, като превземе няколко от селата им. Но за нещастие и той претърпя поражение. Принуден бе да се оттегли, след непрестанни ариергардни боеве, а провинцията му бе оплячкосана.
Нещата вземаха тревожен обрат. Губернаторът образува корпус от шест хиляди души, докара една батарея с шест планински оръдия и проникна в планините на бхилите, които отстъпиха назад, позволиха му да навлезе чак до последните планински разклонения и предприеха нападение, при което губернаторските отряди забелязаха, че бхилите имат много пушки. Губернаторът бе отблъснат и след разгрома си успя да спаси само хиляда и петстотин души. Провинцията веднага стана жертва на нашествие, при което цели градове бяха превзети, плячкосани и окупирани. Войната придобиваше твърде застрашителен характер.
Бхилите укрепяваха превзетите места и показваха учудваща дисциплина. Очевидно някой ги бе въоръжил и обучил, но ръководството им се осъществяваше от някаква личност с по-висш интелект от техния. Всички приписваха тази необикновена промяна, на англичаните. Такива бяха тревожните вести, които куриерите носеха на принцесата, докато Салданазар преследваше целите си ловко и методично.
В двореца министрите се събраха на съвет под председателството на принцесата. Премиерът заяви, че по всяка вероятност англичаните са вдигнали на бунт планинците и са ги въоръжили, а техни офицери ги ръководят в боевете. Напоследък бхилите се отличавали с несвойствена им дотогава тактика. Министърът предложи мобилизация на цялата войска, която да натика бхилите в планините им, да им отнеме заграбеното, да укрепи всички стратегически пунктове, за да се задържи противникът и да не му се позволи да напусне планините си. Той допълни, че ще изпрати вестоносци да намерят Сюркуф, който да поеме командването и да реши какво ще се прави по-нататък. Този разумен план бе приет с одобрение.
За петнайсет дни тридесет хиляди души бяха мобилизирани под командването на един стар генерал с голям военен опит.
Този опит обаче не отговаряше на европейските схващания за водене на войната. Въпреки несъгласието на своите министри, принцесата взе непоклатимото решение да застане начело на войските си. Нареди да й бъде изработен кожен колан, в който скри всичките драгоценни камъни от съкровищницата си и отиде да лагерува заедно с войските си. Присъствието и събуди всеобщия възторг. Само премиерът изрази протест, който не беше чут.
— Указанията на сахиб Сюркуф бяха следните: в случай на война принцесата да си остане в столицата — каза премиерът.
Ала принцеса Мариам отвърна:
— Моят съпруг ще одобри решението ми! При такива тежки обстоятелства аз първо съм длъжна да дам добър пример! Войската ми ще се бие по-храбро, ако я предвождам аз!
Всички отстъпиха пред нейната твърда воля.
Принцеса Мариам се беше превърнала в легенда за цяла Индия. Името и още не слизаше от устата на хората. Без да е ръководила някога военни действия, тя прояви доблест, която спечели възхитата на двете армии. Бхилите се отбраняваха храбро, но бяха принудени да започнат отстъпление, при което за няколко седмици се оттеглиха в планините. Но те не свалиха оръжие, а дръзко заеха части от крайбрежната ивица, откъдето постоянно тормозеха гарнизоните на освободените градове.
Генералът, който командваше войската на Мариам научи, че пет хиляди бхили са заели една предна позиция, откъдето лесно биха могли да бъдат прогонени. Всъщност това бе примамка за клопката, която готвеше на противниците си Салданазар. Старият Сарапули, генералът на Мариам, беше благоразумен мъж, но пък Салданазар бе несравним майстор на засадите.
Сарапули пращаше ли, пращаше шпиони. Те се връщаха и всеки път докладваха, че в някакъв лагер, на билото на някакъв крайморски хълм откъснат от главната планинска верига, имало само четири-пет хиляди бхили, а по-голямата част от войската им била на два дни път оттам, по най-високите зъбери. Генералът реши да плени този челен отряд, за който предполагаше, че се е заблудил и взе съответните мерки. Нареди лагерът да бъде вдигнат в два часа сутринта и пое срещу неприятеля с намерение да стигне до него на разсъмване.
Ала бхилите бяха своевременно предупредени. Те също бяха вдигнали бивака си и се бяха разположили в три редици за известно разстояние една от друга, по стръмните склонове на една клисура. Сарапули нападна пръв, като се опита да обкръжи противника, но първата редица на планинците откри огън и се изтегли зад другите две, които стреляха последователно една след друга, катерейки се бързо нагоре. Така бхилите подмамиха войската на принцесата да се качи до горната част на урвата, която свършваше на едно плато във форма на циркус, обграден отвсякъде със скали и без друг излаз, освен урвата.
Бхилите сякаш искаха да се задържат на платото, та затова продължиха битката още половин час. Неравенството в броя на войските доведе до прекратяване на боя и бхилите хукнаха презглава. Но това беше само уловка.
Войската на принцесата продължи да ги преследва и проникна твърде навътре в циркуса. Застанала в подножието на стръмнините, които се издигаха в най-широката част на платото, тя бе възпряна от бхилите, които се обърнаха на сто и осемдесет градуса, подпомогнати от силно подкрепление, стоящо в засада зад едно укритие. Сарапули нареди да се почне обстрел на това подобие на траншеи, а после мина в атака. На гърба на своя слон принцесата се движеше в центъра на циркуса и развяваше знамето. Сражението бе продължително и тежко, но бхилите бяха прогонени и се разбягаха като зайци по канарите.
Внезапно откъм върховете се затъркаляха огромни лавини от камънаци, струпани там, за да бъдат изсипани срещу противника според обичайната бхилска тактика. Камъните бързо набираха страшна скорост и се стоварваха с чудовищна сила върху разгънатите в боен ред войски. Ненадейно в равномерен залп загърмяха двайсетина оръдия. Това бяха гаубиците, чиито снаряди покосяваха батальоните на стария генерал.
Сапарули заповяда да подготвят батареите. Но позицията му беше отдолу нагоре, а теренът — неподходящ. Артилерията му бе смазана от камъните, разбита от противниковите оръдия, които имаха превъзходство в позиционно отношение. За един час Сарапули придвижи войската си напред, но откъм върховете се понесе стрелба с мускети. Стреляха трийсет хиляди бхили, напълно отпочинали, защитени от току-що построени каменни стени. За двайсет минути половината от войската на принцесата бе покосена.
На Сарапули не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли незабавно. Той издаде нареждане за отстъпление. Но бхилите бяха по-многобройни, а изстрелите на враговете им — разредени. Те се изсипваха от склоновете и обездвижваха противниците си. Когато стигнаха до дъното на циркуса, бойците на принцесата бяха посрещнати от двайсет оръдия, поставени край долната част на сипея, единствения излаз от този амфитеатър. Повече от двайсет хиляди бхили бяха нападнали в гръб армията на принцесата и сега я обкръжаваха.
Сарапули разбра, че само едно отчаяно усилие може да спаси отломките на армията. Той успя да я събере накуп и като и показа оръдията, които препречваха пътя пред сипея, се провикна гръмогласно към образувалото се масивно каре!
— Победа или смърт!
Принцесата се придвижи на своя слон към челото на колоната, но скупчените войници я принудиха да остане в центъра.
Междувременно Мариус бе осенен от вдъхновение: събра шейсетина барабанчици зад тройната войнишка редица, които удариха така мощно сигнал за атака, че скупченото каре се раздвижи с неумолима решителност. Съживена от мрачно отчаяние войнишка маса се стовари — окървавена и измъчена — върху оръдията, катурна ги, а после хлътна в сипея. В този миг всички останали хукнаха да бягат, сиреч започна едно от ония бягства с непредвидими резултати като онова след разгрома при Ватерло, когато някои войници са пробягали трийсет левги за петнайсет часа…
В невероятен безпорядък, човешката лавина се изтърколи до дъното на клисурата и се разпръсна, продължавайки лудешкия си бяг. Но долу стана такова задръстване, че всичко живо бе изпотъпкано. Напиращата бхилска войска обстрелваше от упор ариергарда. Пронизан от хиляди куршуми, слонът на Мариам се строполи на земята… Тълпата прегази и него, и принцесата, и знамето, което тя развяваше. Победители и победени изчезнаха яко дим в клисурата.
Но подир тях се появи друга една войска — по-спокойна и с по-голямо самообладание. Самият Салданазар, оседлал прекрасен жребец, ескортиран и обкръжен от фансангари, се насочваше, тъпчейки убити и ранени, към слона на принцесата, отличаващ се с огромното си туловище и позлатеното си покривало с помпони. Разчистиха терена от струпаните убити и намериха принцесата — припаднала, но още дишаща. Салданазар слезе от коня и с някаква животинска наслада, със собствените си ръце уви свещената кърпа около шията на принцесата и я удуши… После разкъса одеждите й, намери колана с брилянтите, перлите и другите скъпоценни камъни от съкровищницата и го стегна на кръста си. После пак се качи на жребеца и се запъти към едно хълмче, откъдето можеше да обхване с поглед цялата тъжна картина на бягащата армия.
— Край на мъките ни! — каза той. — Основахме империята на тугите! След една седмица ще бъда господар на това княжество, след шест месеца — раджа на Барода, а след шест години — господар на цяла Индия!
И той съзерцаваше бойното поле. Фансангарите поглеждаха телата на убитите и ранените, като удушваха всеки, у когото още тлееше искрица живот. Ухилен зловещо, Салданазар каза на Сиаво:
— На днешния ден богът на смъртта Шива ще прибере голяма жътва от нивата на живота!
А после, изтръгвайки се с нежелание от тази гледка, взе да диктува заповеди до бхилските военачалници. На победителите той даде почивка само една нощ. На другия ден, отминавайки всички други крепости, той тласна всичките си войски към столицата. Обкръжи я, като насочи срещу нея всички оръдия — даже онези, които бе задигнал от крепостната стена — и предприе тричасов обстрел на града. После предложи на града да капитулира, за което получи огромен откуп от гражданите и го разпредели между войниците си. Армията му остана да лагерува под крепостните стени, а той влезе с тугите в столицата и се настани в двореца, провъзгласявайки се за раджа. Започваше царуването на Салданазар Първи.
Когато видя, че принцеса Мариам ще претърпи поражение, Мариус побърза да събере барабанчиците си. Но уви, беше много късно. Той струпа своите хора в челната редица на колоната и ги накара да поведат движещите се зад гърба им колони. По този начин той повлече остатъците от армията и всички се втурнаха към клисурата, свличайки се по външната страна на циркуса на смъртта, който оттогава до ден-днешен носи това име. Сапажу вървеше подир господаря си. Щом отмина опасността, или по-скоро непосредствената опасност, двамата се отдадоха на размисъл и както винаги стигнаха до важни решения.
Първото от тях бе да намерят яки коне, което не се оказа толкоз трудно, защото около тях без друго бродеха изоставени от господарите си коне. Мариус и Сапажу уловиха първите два, които им попаднаха под ръка, и се метнаха на гърба им. После хванаха още два, за да могат да сменят първите по време на пътя.
Стигнаха до билото на един хълм и видяха как някакви кавалерийски отряди се бият яростно помежду си в равнината, на малко повече от километър пред тях.
— Кой ли са пък тия побойници? — се запита на висок глас Мариус.
— Не ще да са от редовните войници, но не са и наемници или бхили от планините. Мязат ми на разбойници, дето се бият за плячка — рече Сапажу.
— Май че отгатна, Сапажу — съгласи се Мариус.
И те се вгледаха още по-внимателно по посока на боя, който се развихряше с пълна сила. Разбойниците се съсичаха със саби, трошаха си главите с дръжките на пищовите, а пък конете им тъпчеха и убити и умиращи. Колкото повече се унищожаваха едни други, толкова по-яростно ставаше стълкновението. С всеки миг броят на биещите се намаляваше. За някакви си двайсетина минути останаха само трима. Един от тях хукна да бяга, но другите двама го догониха и го намушкаха със сабите си. Между двамата оцелели, но вече съвсем обезсилени, започна двубой.
— Да стреляме, Сапажу! — провикна се Мариус. — Да грабнем плячката от ръцете на тия мръсни разбойници!
И като изоставиха двата резервни коня, препоснуха в галоп. В този момент един от двамата участници в двубоя падна сразен. Другият, тежко ранен, поиска да побегне, но се изтърколи на земята. Мариус и Сапажу довършиха с пистолетите все още хъркащите разбойници, защото, както е известно, милост към разбойника няма. След тази операция Мариус се зае да потърси съкровището и го намери близо до оня, който падна последен в двубоя. Пред очите му блесна един великолепен Буда от масивно злато, украсено с диаманти и рубини, върху позлатена поставка.
— Изгорили са някой храм — каза Мариус, — избили са горките монасите и са задигнали тоя Буда.
— Сигурно са отмъкнали още нещо! — добави Сапажу.
И тръгна да претърсва убитите. Мариус го последва.
Намериха още ценни вещи, ала Мариус бързаше да продължат пътя си и да сложат плячката на сигурно място. Конете за смяна се върнаха при тях, те ги натовариха и поеха отново на път. Отдалеч забелязаха гъст дим и пламъци — гореше оплячкосаната от разбойниците пагода.
— Госдин Мариус! На колко оценявате плячката, госдин Мариус?
— Хъм-хъм! Взехме доста едри диаманти и рубини. А те струват скъпо. Приблизителната им оценка е някъде между триста и петстотин хиляди франка. Това е обезщетението за откраднатия ни багаж, докато бяхме на лов.
Както си приказваха, двамата ездачи видяха, че насреща им се задава някакъв отряд, който се оказа патрул, тръгнал на обиколка около една крепост. Войниците не знаеха нищо за битката. Мариус премълча за поражението, а каза, че принцесата го праща със заповед при министър-председателя. Всичко мина добре. Влязоха със Сапажу в крепостта и пийнаха водица, дадоха зоб на конете и след два часа почивка пак потеглиха. Щом се озоваха на пътя, Сапажу озадачено подпита Мариус:
— Госдин Мариус, защо казахте на войниците и на жителите на града, че всичко е наред?
— Защото нищо нямаше да спечеля, ако им бях съобщил за разгрома на армията! Може би щях да насъскам браманисти срещу мюсюлмани, а какво щеше да стане с нас тогава?
— Не знам.
— И аз не знам. Когато се съмняваш, по-добре се въздържай! Затова и аз се въздържах да съобщя лошата вест!
— А къде отиваме сега?
— В столицата.
— Нали няма да стоим дълго там?
— Няма. Защото победилата вражеска армия ще тръгне срещу столицата, ще я превземе и всички ще бъдат изклани. Но аз искам да си прибера покъщнината. Нали там имаме ценни неща, без да броим семействата си. Пък и трябва да извадим скъпоценните камъни от статуята на Буда, да я срежем с трион и да я претопим на кюлчета. После бързо ще офейкаме в Барода, където гиковарът ще ни се зарадва. Току-виж и Сюркуф се върнал, за да отмъсти за жена си. Току-виж гиковарът му поверил цяла армия… Ние също ще участвуваме в нея…
Пътуването завърши благополучно. Краткият престой позволи на Мариус (макар и в последния момент, когато вече бе излязъл през портата на града) да съобщи истината за поражението на министър-председателя, на министъра на правосъдието и на други приятели, като по този начин спаси живота на много хора. Когато пристигна в Барода, Мариус се представи на гиковара и му разказа как точно се бе случило всичко. Гиковарът се закле да унищожи бхилите и техния главатар, а после върна Мариус на предишната му почетна служба и издаде заповед армията да тръгне незабавно на поход.

* * *

Рухването на княжеството потресе хиляди хора в Индия, тъкмо защото дойде като гръм от ясно небе. Бренвил научи новината преди Сюркуф. Арабски лодкари, идващи от полуострова, му разказаха за голямото нашествие. Бренвил също предположи, че бхилите са били въоръжени от англичаните, и веднага отплува да дири Сюркуф, който поддържаше писмена връзка с него. Бренвил го пресрещна тъкмо когато корсарят пореше вълните направо към полуострова и му даде сигнал да спре, след което се качи на кораба му.
— Скъпи мой! — каза му той — Мъж като теб има сили да понесе и най-страшната вест, затуй ще ти кажа направо — случи се беда.
— Принцесата ли е умряла? — попита Сюркуф.
— Да.
Сюркуф леко пребледня.
— Всяка мечта свършва… с пробуждане — каза той.
Бренвил разказа за войната с бхилите и за победите им, за смъртта на принцесата и завладяването на княжеството, както и за възкачването на престола на Салданазар.
— Колкото до съкровището, съобщи му Бренвил, новият владетел го е обсебил.
— Ще отмъстя за жена си! — хладно отсече Сюркуф.
И промени курса на кораба си право към Сурат. Не след дълго влязоха в пристана. Сюркуф, който все още бе генералисимус на гиковара, бързо влезе в Барода със своя ескорт. Посрещнаха го много топло, защото отдавна го чакаха с нетърпение. Гиковарът бе силно разтревожен от събитията, залели с кръв полуострова, откъснат вече от неговата власт. Войската бе на бойна нога.
Сюркуф все още смяташе, че този бунт е дело на англичаните. Но гиковарът бързо го разубеди: бил изпратил шпиони, в чиито доклади единодушно се посочвало, че след битката при Хангираз се появили хиляди туги, за да удушат ранените.
Нещо повече, новият раджа на княжеството бил особено благосклонен към култа на Шива. Сред инструктори на бхилите, останали на служба при Салданазар, нямало нито един англичанин. Главният началник на артилерията бил обаче американец. Другите европейски офицери — португалски авантюристи от Манила или холандски дезертьори от Суматра. Следователно съмненията падали върху първожреца на сектата на тугите, който ненавиждал Сюркуф. Корсарят се убеди в правотата на гиковара и му изложи своя план за предстоящите бойни действия.
— Сахиб! — обърна се към него Сюркуф. — Силата на Салданазар се крие в бойния дух на бхилите. Трябва да изтръгнем тази сила от узурпатора и да го принудим да отбранява столицата си с гарнизон, съставен само от туги!
— Но как ще се отървем от бхилите? — попита гиковарът.
— В планините са останали само жени, деца и старци, въоръжени със стрели и лъкове. Изпратете там само една колона от двайсет хиляди нередовни войници. Каквито са грабители, ако имат добри командири, те ще подложат всичко на огън и сеч и ще поробят населението.
— Разбирам, бхилите ще напуснат узурпатора и ще се върнат в планините, за да бранят родните си огнища. А пък армията на Салданазар, нашия противник, ще се стопи на десетина хиляди души.
— Необходимо е — наблегна Сюркуф — нередовните войници да бъдат конници, под ръководството на човек, оперативен специалист в партизанските войни.
— Ще назнача моя братовчед Дескир и ще му дам за заместници двама арабски офицери, които нямат равни в набезите. В равнината, срещуположно на най-отдалечения планински склон, ще вдигнем предварително един укрепен лагер и ще го натъпчем с фураж и храни. Когато нашите войски слязат от планините като победители, те ще намерят убежище в този лагер, където ще ги чакат две хиляди пехотинци и по две оръдия на четирите му ъгъла, та бхилите никога да не успеят да го превземат.
— А ние ще си възвърнем столицата на княжеството с основните сили на нашата армия — възкликна зарадвано гиковарът.
— И нито един туг не ще оцелее! — увери го Сюркуф.
— Какъв велик пълководец сте вие, генерале! Кога, значи, тръгваме на поход?
— Щом получим съобщение, че бхилите са почнали да дезертират. Забелязах, сахиб раджа, че по време на последната кампания снабдителната ви служба не работеше добре. Защо не ми дадете пълна свобода на действие, сахиб?
— На драго сърце! — отвърна гиковарът.
Сюркуф веднага нареди да повикат главния интендант, важна клечка в двора на гиковара и влиятелен богаташ. След миг той се появи.
— Сахиб — попита го рязко Сюркуф, — държите ли да не бъдете обесен?
Интендантът изпъчи гърди и застана мирно, а Сюркуф продължи:
— Не стига, че крадете, ами намалявате и войнишките дажби, като позволявате на по-нисшите чинове също да крадат. Отгоре на това си вършите работата през куп за грош. Честна корсарска дума, че ще увиснете на бесилото, ако не се отчитате своевременно и не бдите за качеството на храната. Тъй или инак, аз предварително ще ви давам указания. Ще имате право да извършвате реквизиции, за което ще получите пълномощно от мен. Обесете тридесетина от вашите служители за назидание. По този начин ще оправите снабдяването, нисшестоящите ви ще престанат да крадат, а вие може би ще отървете бесилото.
Интендантът се разтрепери едновременно от страх, изненада, гняв и срам, а гиковара го напуши смях. Сюркуф продължи:
— Пожелах да ви кажа всичко това пред раждата, защото имам неговото разрешение. Мога да ви осъдя на смърт без право на обжалване. И ви се заклевам, че в такъв случай и гиковарът не ще може да ви спаси! Тъй като тук се извършват огромни злоупотреби, пред които вие си затваряте очите, след като получих необходимите сведения, аз осъдих на смърт чрез обесване трима от вашите служители. Ето имената им! Тръгвайте и ако до един час, когато мина под вашия балкон, не видя тия трима синковци да се люлеят на бесилото, лично аз ще ви сложа клупа на врата!
И той с един само жест на ръката отпрати интенданта.
— Надявам се — каза смеейки се гиковарът, — че по време на предстоящата кампания войниците ще бъдат хранени добре!
— Отговарям за това, сахиб — увери го Сюркуф.

* * *

Междувременно Салданазар бе много горд, че е узурпирал престола. За бхилите той бе едва ли не полубог, за тугите — господар, а задругите индуси — всемогъщ раджа, разгромил цяла огромна армия.
В една ранна утрин той седеше на терасата, обкръжен от своите министри и даваше разпорежданията си. Очакваше се войските на гиковара да предприемат нападение, поради което Салданазар бе утроил броя на оръдията. Нещо повече — той бе изработил собствен план, който предвещаваше сигурен успех. В този план наистина бе залегнала една смела концепция, която трябваше да му донесе победата. Но за да бъде осъществен той беше необходимо Салданазар да обедини всичките си бойни сили.
След малко доложиха, че е пристигнал куриер. Той влезе, облян в пот. Носеше писмо от губернатора на съседния град, в което се съобщаваше, че през нощта бхили от гарнизона са дезертирали.
— Този некадърник ги е ядосал нещо! — провикна се Салданазар. — Щом ги призова аз, те ще се върнат! От какво толкова са недоволни тия бхили?
— От почти нищо — отвърна куриерът.
— И все пак има нещо! — настоя Салданазар.
— Няма. Само дето от планините слезли някакви мъже и подшушнали нещо на бхилите от войската. Щом се стъмнило, без дума да кажат и без да хвърлят пушките си, всички вкупом потеглили към чукарите.
Не мина половин час и нов вестоносец пристигна от още по-далеч като донесе същата новина. Салданазар се разтревожи. Разпита куриера, но и той не знаеше повече подробности. Салданазар предусети, че всички бхили са дезертирали от армията му, и не се излъга.
Един офицер-туг също дойде да съобщи, че на сутрешните занятия бхили офейкали по спешност от столицата. Но ето че пристигна трети куриер, който извести, че срещнал бхилите от гарнизона на три левги път от столицата, но че в момента сигурна вече са на шест левги разстояние от там. Казали му да предупреди Салданазар, че неприятелят опустошавал планинските им поселища, та затуй били тръгнали да ги бранят. Добавили, че не предупредили за напускането на гарнизона, за да не ги задържат насила. Салданазар разбра, какво нещастие го е сполетяло.
— Ясно! — каза си ядосано той. — Сюркуф се е върнал в Барода и пак е станал съветник на гиковара!
Куриерите се надпреварваха да носят лоши новини, ала Салданазар не губеше надежда. Изпроводи пратеници, като им заповяда да върнат бхилите веднага след като те прогонят нашествениците от планините им, а после се зае с отбраната на столицата. За нещастие, разполагаше само със седем хиляди туги!
Положението се бе усложнило неимоверно много и Салданазар се чудеше какво да предприеме. Тугите не бяха войнолюбци, а фанатици, готови да се бият и умират, но без необходимата бойна подготовка, за която не бяха и чували. А пък Салданазар бе роден за пълководец и познаваше законите на военното дело. Сред тугите нямаше офицер, който да го замести, ако отсъствува от столицата. Но ето че сега спешно се налагаше да я напусне.
Пък и не беше редно той — като крал, водач на секта и главнокомандуващ, да се затвори в някоя крепост и да прекрати бойните действия. Неговата роля бе да мобилизира отново бхилите, да преустрои армията им, като я върне в столицата, за да отблъсне войските на гиковара и ги принуди да вдигнат обсадата. Но кому да повери защитата на крепостта?
Разполагаше с някакви авантюристи от Европа и с един американец. Но как да им се довери? Ами ако излезеха предатели? В края на краищата Салданазар се реши да си поприказва по-обстойно с американеца. Нареди да го извикат и го попита направо:
— Смятате ли, че ще устоите на обсадата?
— Ще устоя, ако имам достатъчно пушки и ако оръдията ми не останат без муниции! — отговори му американецът.
— Разполагаме със запаси за два месеца — за войската и за населението — каза Салданазар.
— Ако изхвърлите населението вън от столицата, запасите ще ви стигнат за шест-седем месеца.
— Ще предприема още днес тази мярка! — рече Салданазар.
— Що се отнася до запасите с барут и снаряди, стига да ги пестя, мога да издържа дълго време — каза американецът.
— Дотогава бхилите могат да ни освободят.
— Ако изобщо дойдат… — усъмни се американецът.
— Вие май се съмнявате — рече Салданазар.
— Да, ако вие не стоите при тях? — каза американецът.
— Ами кой ще командва тука, ако ме няма? — попита Салданазар.
— Ще командвам аз! И вие вече сте взели това решение — каза американецът.
Голяма скица беше този американец авантюрист с продълговато сухо лице, прекомерно дълги ръце и крака, а късо туловище, с шия като на патица и мъничка умна глава с вълчи очички, със смешен профил на палячо-янки. Тъй или инак, американецът Джоунз Стил бе личност, с която всеки се съобразяваше.
— Да — продължи той — вие явно възнамерявате да ми поверите отбраната на крепостта, но се колебаете. Плашите се да не изляза предател!
Салданазар не отговори, но американецът подхвана отново:
— И сте прав! Какво толкоз представлявам аз? Най-обикновен наемник! А пък наемникът, както ви е добре известно, се продава на оня, който му плати най-добре! Такава е логиката на нещата. Всичко се плаща на тоя свят, включително и верността. Платете ми и аз няма да ви предам. От чиста корист.
Салданазар разбра, какво искаше да му каже този мъж с чудати, но смислени, безмилостно точни възгледи.
— Колко искате? — попита той.
— Три милиона рупии. Един милион в брой, а останалите два — под форма на брилянти — каза американецът.
— Така да бъде! — съгласи се Салданазар.
— Останалото… по-късно…
— Няма да наруша споразумението ни!
— Всъщност вие пак ще опрете до мен… Но по-късно… Следователно, ще си платите. Назначете ме началник и ще можете да заминете за бхилските пущинаци — каза американецът.
— Това ще стане утре. Днес ще се занимавам с евакуирането на града — каза Салданазар.
— До утре тогава — обади се Стил. — Още днес ще пратя артилерия в новия форт, който ще ни бъде от особена полза.
И като отдаде чест по военному, американецът си тръгна с флегматична стъпка и отсечена походка на дървена марионетка.
— Големи чудаци са тия американци! — помисли си Салданазар.
Но се колебаеше. Твърде дълго се проточи неговата нерешителност. Под предлог, че иска да осигури реда в столицата, той отложи заминаването си с още една седмица — толкова много му костваше да повери на американеца командването на града. В една прекрасна утрин Салданазар направо се стъписа, като видя обсадената през нощта крепост.
Той изчисли, че това може да му се случи много по-късно, тъй като познаваше мудността на индуските армии. Но Сюркуф умееше да се справя с ленивостта на индуските войници и да постига добри резултати при дългите преходи. За тази цел той нареди на всеки кон да се качи по един кавалерист и по един пехотинец. По този начин редовните войници, възлизащи на осем хиляди души, се удвоиха с още толкова от нередовните. И тъй тридесет и две хиляди души и цялата артилерия бяха обсадили града благодарение на бързия ход на конете и го бяха затегнали в своя страшен обръч.
Салданазар остана заключен в този обръч. Направи опит да премине неприятелските линии, но разбра, че те са непробиваеми. Нямаше как — кралят-кървожрец на тугите трябваше да се примири с обсадата.
Джоунз Стил разчиташе особено много на това, че крепостта има огромно предимство в случай на обсада. Тя бе построена на хълм и следователно господстваше поне на тридесет метра над нападателите. А пък цитаделата се издигаше на една скала точно по средата и, на четиридесет и шест метра височина. Но Сюркуф веднага се захвана да премахне тези предимства.
Първо се разпореди да опънат палатките около града, а после очерта профилите на срещуположните хълмове. Когато подготвителните работи привършиха, Сюркуф започна строителство, каквото дотогава не бяха виждали. Щом пристигна пред крепостта, той нареди да изсекат една огромна гора в съседство с нея. През нощта армейските волски талиги извозиха дърветата до там, където щяха да бъдат разположени батареите.
Огромни купища дънери и дебели клони бяха струпани на осем места, а върху тях за една нощ издигнаха малки хълмчета от пръст и дървета върху няколко пресечени пирамиди, които се извисяваха над крепостната стена и цитаделата. Върху най-горните им площадки качиха сто и десет оръдия, които още при изгрев-слънце загърмяха срещу обсадената крепост. Снарядите кръстосваха огньовете си и проникваха чак във вътрешната част на града. За артилеристите на гиковара насочването на снарядите в целта беше сякаш детска играчка. А такъв развой на нещата американецът Джоуз Стил изобщо не бе предвидил. Той начаса се яви при Салданазар, който го попита:
— Идвате да ми кажете, че няма да издържим, нали?
— Да, мамка им стара! Видяха ни сметката! — каза американецът.
— Вие, заедно с европейските офицери, все някак ще се спасите. Сберете се на куп, грабнете едно бяло знаме и вървете се предайте на Сюркуф, като му кажете, че ние няма да капитулираме. Вие сте обикновени войници! Можете и да хвърлите оръжието! Гиковарът трябва да ви приеме като пленници, и да ви освободи щом свърши войната. Давайки ви този съвет, аз, жрецът на Шива, бога на смъртта, служа на този бог и на съпругата му Кали, чиито слуги сте и вие, без даже да подозирате. Вие сте войници-авантюристи, биете се в служба на някого и се превръщате в инструмент на смъртта, заради което ще се помоля на Шива за вашето спасение!
— Добре! — съгласи се американецът. — Щом желаете това в името на вашия бог, а не заради самите нас, аз няма за какво да ви благодаря!
— Но ще ми бъдете благодарни за двата милиона рупии, на които възлизат диамантите в тази кутийка! — каза му Салданазар.
— Отлично, сахиб! Разбира се, че съм ви благодарен, сахиб! Вие сте истински джентълмен.
Американецът прибра в джоба си кутийката, след като провери съдържанието и.
Изкозирува по военному и напусна Салданазар, който веднага издаде заповед хората му да се качат в цитаделата.
В това време американецът събра всичките европейци, и развявайки едно огромно бяло знаме, излезе от града, по посока на неприятелските линии. Нареди на парламентьорския тръбач да засвири. След като им бе отговорено със същия сигнал, един от френските офицери на гиковара дойде и ги попита какво желаят.
— Идваме да се предадем — каза американецът. — Вижте, че нямаме оръжие!
— Ще ви заведа при гиковара!
Френският офицер предупреди раджата, който пък заповяда да му доведат Сюркуф. Час по-късно, гиковарът, обкръжен от своите гвардейци, със Сюркуф от едната си страна и Бренвил — от другата, прие офицерите-европейци на Салданазар, начело с главния им артилерист. Джоунз Стил поздрави по военному гиковара и, разпознавайки двамата корсари, им каза дружелюбно:
— Добър ден, господа!
За него те бяха авантюристи какъвто бе и той. Двамата французи поздравиха по европейски. Без излишни приказки, той разправи за случилото се между него и Салданазар, но пропусна да спомене за диамантите. Гиковарът слушаше безучастно. Сюркуф взе думата.
— Според вас — попита той — как ще се развият нещата?
— Предполагам — отговори Джоунз Стил, — че тия бандити ще се бранят до край в цитаделата и ще се оставят да ги вдигнете във въздуха, когато разберат, че всичко е загубено.
— Възнамерявам да вдигна още по-нагоре платформите на батареите, а след туй да смажа с оръдията противника си — каза Сюркуф.
— Правилно! — похвали го Джоунз Стил. — На ваше място и аз бих ги смлял!
Дьо Бренвил обаче зададе най-неочаквано един неудобен въпрос:
— Я ми кажете, сър Джоунз, за какъв дявол отидохте и си предложихте услугите на тоя туг?
— Първо на първо, аз не знаех, че той е туг! — отговори Джоунз Стил. — Мислех, че е някой властолюбец, някакъв месия-самозванец на бхилите. Планът му ми се стори добър и аз му предложих своите услуги. Нали сме офицери-наемници, обслужваме оня, който ни плаща.
— Защо не дойдохте да предложите услугите си на гиковара, който дава убежище на всички европейци? — пак попита Бренвил.
— Нима гиковарът си нямаше един капитан Сюркуф, вас и много други французи? За нас щяха да останат само най-ниско платените службици.
— Господине — възрази му Бренвил, — Сюркуф и моя милост скоро ще отплаваме, за да подхванем пак корсарския си занаят. Така че вие не бихте могли да се чувствувате засенчени от нашето присъствие. Та вие организирахте великолепно неприятелската артилерия!
Джоунз Стил се поклони.
— Не искате ли да станете главен артилерист на гиковара. Ще ви кажа какви са условията — попита Бренвил.
И му изложи клаузите на един бъдещ договор. Джоунз Стил се усмихна, а това при него беше рядко явление.
— Съгласен съм! — каза той.
Но пък и условията бяха блестящи.
— Ами другарите ви? — попита Бренвил. — Какви бяха досегашните им заплати? Какви изисквания ще предявят сега?
Джоунз Стил си поприказва с тях и само след половин час всички до един минаха на служба при гиковара. Безценни новобранци!
Но те ясно и лоялно се договориха, че няма да тръгнат на поход срещу Салданазар. Гиковарът се съгласи с тях.
Сюркуф, който обичаше американците толкова, колкото мразеше англичаните, даде заедно с Бренвил обед на новите офицери на гиковара. Той вече бе дал заповед да се вдигне още по-нависоко една от батареите, за да се извишава над цитаделата. Вечерта трябваше да се повдигнат и останалите. В края на обеда пристигна един офицер и му извести, че батареята била вече на нужната височина, за да може окото да обхване цялата цитадела.
— Какво правят тугите? — попита Сюркуф.
— Молят се! — каза офицерът.
— Господа! — каза Джоунз Стил. — Аз мисля, че тези шест-седем хиляди души ще се оставят насила да ги вдигнем във въздуха!
— Предчувствам — каза Бренвил, — че смъртта на великия Салданазар ще бъде необикновена!
— Високата батарея представлява прекрасна обсерватория! — каза Сюркуф. — Да вървим да погледаме!

* * *

Салданазар разбра от самото начало, че много трудно ще устои на обсадата. От момента, когато го обкръжиха, той рискуваше да не бъде подкрепен от армията на планинците, вдигнала се по негов призив, но веднъж завърнала се по селата, щеше да се прибере в столицата само ако чуе отново подканящия я глас на човека, когото възприемаше като предопределен от боговете спасител на племето. Безпомощно затворен в своята обсадена крепост, пророкът-полубог губеше целия си ореол. Салданазар предчувствуваше поражението си и се измъчваше до полуда.
Той бе жесток по природа, но пламенно вярваше в бог Шива. Познаваше всемогъществото на парите и затуй бе решен да съхрани за тугите както съкровището на принцеса Мариам, така и собственото си огромно богатство. Повика своя секретар Сиаво, който още не бе загубил вяра и надежда. Салданазар промълви:
— Скоро ще настъпи часът на нашата смърт! Душата ми като полъх ще отлитне, за да се възроди в безкрая на Пара-Брама, Великото Всичко, от което идва всичко и към което се връща всичко. Ние бяхме достойни войници на Шива и можем да сме сигурни, че ще се възродим отново могъщи и почитани!
— Господарю! Нима бхилите не ще дойдат на помощ на оня, когото уважават и пред когото благоговеят като пред свой спасител? — попита Сиаво.
— Диваците са като децата, те не могат нито да пресмятат, нито да разсъждават, нито да предвиждат — каза му Салданазар. — Те се влияят само от моментните си настроения. Понеже не съм при тях, аз губя и въздействието си върху им… Защо ли Шива ми отказа победата? Може би защото бях горделивец и се уповавах на силата си? Сега той ми низпосла смирение и аз се прекланям пред неговата справедливост. Но въпреки че съм наказан от него, ще ми се да съхраня за тугите върховното водачество, което е единият лост, за да завладеят света, както и най-силното, но неизменно оръжие — парите!
— Подразбирате двете съкровища, нали? — попита пак секретарят.
— Да! Трябва да ги заровим в храма на Шива, в светилището, под някоя от колоните. Но под статуята на бога ще издяламе надпис, който по-късно ще бъде разчетен не от някой неграмотен туг, а от жрец, посветен в тайнствата. Този надпис ще представлява шифър, разгадаем само за фансангарите от осми разряд. Нещо повече — преди да бъде издялан в цифри върху колоната, надписът ще бъде преведен на старосанскритски.
— А къде ще заровим съкровището?
— Под дясната колона на входа на светилището. Ще изкъртим само няколко плочки, ще изкопаем дълбока яма и ще заровим в нея двете сандъчета със скъпоценностите, а после ще поставим плочките на място. Отваряй си очите и гледай по време на работата храмът да бъде опразнен от жреци и молещи се! Ще кажеш, че се извършва някакво тайнствено жертвоприношение, което само аз мога да ръководя. Тъй като ще видят четири трупа в подножието на колоната, свещениците ще повярват, че е извършено такова жертвоприношение.
— Господарю, вашите заповеди са закон за мен! — каза послушно Сиаво.
— Ще ме викнеш, когато всичко бъде готово!
Сиаво коленичи, а после си тръгна. Салданазар се качи на терасата, за да наблюдава неприятелската армия. Той се убеди, не всяко излизане от крепостта ще означава клане.

* * *

През нощта Сиаво влезе да го разбуди.
— Готово ли е всичко? — попита го Салданазар.
— Да, господарю! — отвърна Сиаво.
Отправиха се към величествения храм на Шива. В средната част на светилището личаха две редици слонове — огромни каменни масиви, които поддържаха върху главите си колоните на храма. Хоботите им стигаха до земята и служеха за подпори на колоните, а пък дългите им остри бивни стърчаха застрашително. Човек чувствуваше своето нищожество, когато пристъпеше по тази алея на чудовищата и стигнеше в подножието на колосалния, седемметров Шива, със зловещо изражение на лицето. В нозете на този страховит бог стояха в очакване четирима работници, които трябваше да изкопаят ямата. Обещали им бяха хубаво заплащане, та очите им жадно блестяха.
Сиаво дойде и им нареди да вдигнат плочите в подножието на колоната вдясно, под които имаше бетониран под. След това работниците грижливо изкопаха една фуниевидна яма. Работата напредваше бавно и трудно. Храмът се тресеше при всеки залп на неприятелската артилерия. Снарядите се пръскаха с трясък около свещената сграда, а гюллетата събаряха къщи, пробивайки стените им. От бомбардирането целият каменен храм ехтеше и стенеше злокобно.
След последния удар с кирката и след изхвърлянето на сетната лопата пръст Салданазар се приближи до ямата и спусна в нея две сандъчета от незагниващо кедрово дърво, покрито с олово, което пък беше поставено под ламаринена облицовка, лакирана с индийска смола. Той хвърли мрачен поглед към огромното двойно богатство, което закопаваше и проследи падането на двете сандъчета. Двата тъпи удара, които долетяха от дъното на дупката прободоха като с нож сърцето на отчаяния първожрец. Салданазар овладя надигащия се в гърдите му яростен гняв и заповяда да запълнят зеещата яма. Този път работата приключи бързо. Салданазар прояви подчертано съчувствие към работниците и викна на Сиаво така, че да го чуят и те.
— Дай на тия момчета да си пийнат нещо освежително!
Секретарят отиде до нещо като дарохранителница и донесе оттам някаква подкрепителна течност, която бе силно ароматизирана и подсладена, та се хареса на копачите. Когато изпиха всичко, Салданазар им рече:
— Хайде сега се помолете на Шива, пък сетне ще се разплатим. Колкото по-дълго се молите, толкова повече ще получите!
Работниците коленичиха… Отровата, която бяха изпили, бързо скова крайниците им. Молитвената поза с обронена глава ускори смъртоносното въздействие. Единият от тях поиска да стане… Оказа се невъзможно… Салданазар се взираше ухилен в страшната гледка и държеше в ръка свещената кърпа.
Работникът, който понечи да се надигне, зърна кърпата, въпреки помътнялото си съзнание, разбра какво ще стане и дрезгаво изрева от ужас. Изтръгнати от вцепенението си, другите работници също вдигнаха глави и виждайки кърпите в ръцете на фансангарите-убийци, със сетни сили се опитаха да избягат. Напразно — коленете им бяха като зазидани в каменните плочи.
Все по-слабо се счуваха стоновете им. След миг гласовете им заглъхнаха съвсем и в храма се възцари гробно мълчание. Тогава двамата туги със садистично спокойствие вързаха кърпите около вратовете на жертвите си и ги удушиха на бърза ръка с невиждано умение и ловкост.
А удвоеното съкровище се спотайваше в подножието на дясната колона край входа на светилището, под закрилата на Шива, страшния бог на смъртта.
Трагичната гледка, на която станаха свидетели европейските офицери на гиковара и самият гиковар, извикан по спешност, е може би уникална в човешката история. Никога дотогава гарнизон, изпаднал в безизходица, не бе загивал с такава тържественост, каквато се разгърна пред погледа на Сюркуф и другарите му, наблюдаващи сцената от площадката на най-високата батарея.
В огромния квадрат на цитаделата върху една скала насред самия и двор беше издигнат набързо някакъв подиум, покрит с килими и възглавници. Там бяха седнали Салданазар и висшите сановници на тугите — до един в богато украсени свещенически одежди. Непрекъснато прииждаха нови групи туги и се подреждаха безмълвно в квадрат.
По заповед на Сюркуф оръдията бяха престанали да гърмят. Салданазар даде знак с ръка и тугите запяха химна на Шива, а после коленичиха и започнаха да се молят. Салданазар се изправи пред своите поклонници и бавно отрони следните слова:
— Кристна победи!… Ние трябва да умрем!… Но нека нашата смърт бъде полезен урок за ония от нашите братя, бъдещи фансангари, които още не са принесли човешки живот в жертва на Шива. Онези, които вече са фансангари, знаят, че ще възкръснат за още по-голямо щастие в бъдния живот. Нека излязат от редиците ония, които са удушили едно или повече човешки същества.
Около две хиляди туги направиха няколко крачки напред и зачакаха с пълно равнодушие.
— Нека легнат и се преструват на заспали! — продължи Салданазар. — А духът им да литне нависоко към безкрайния бог Пара-Брама, в чието лоно всички ние ще се върнем днес.
Без да обелят дума, фансагарите се подчиниха. Затаили дъх, те знаеха какво ще се случи. Салданазар размаха една кърпа и тутакси изправените туги се втурнаха мълчаливо към лежащите и се надпреварваха кого да удушат по-напред. Нито една от жертвите не гъкна. След първата екзекуция Салданазар отново заповяда със звучния си глас:
— Нека онези, които удушиха фансагарите и на свой ред станаха фансангари, легнат и умрат удушени със свещената кърпа, за прослава на Шива!
Тази сцена се повтори със същия устрем от едната страна и със същото примирение — от другата. Екзекуциите следваха една подир друга в безпогрешен порядък, с невероятна точност и тържествено мълчание. Не мина и час, и останаха само дванайсет изправени мъже, без да броим седмината сановници и самия Салданазар. Тогава оцелелите запяха за последен път химна на Шива, а сановниците легнаха на земята.
— Първо ще удушите нас със свещената кърпа — заповяда им Салданазар, а после ще се удушите взаимно — шестима ще удушат шестима, трима ще удушат трима, и един ще удуши двамата последни. Последният жив ще си сложи кърпата на врата и ще се обеси.
Тая зловеща програма бе изпълнена без никакво колебание; трупът на обесения се клатушкаше по-нависоко от другите и сякаш съзерцаваше с оцъклените си очи шестте хиляди мъртъвци, опънати в нозете му.

* * *

— Е, как ви се струва? — попита. Сюркуф американеца, когато обесеният се залюшка във въздуха.
— Велика работа! — каза американецът.
— Да! — каза Сюркуф. — Но само като отмъщение… — Имаше предвид, че е отмъстил за смъртта на принцеса Мариам. — Сахиб — каза той, като се обърна към гиковара, — сега вече сте господар на полуострова. Възнамерявате ли да обезоръжите бхилите?
— Несъмнено — отговори гиковарът.
— Вашите нередовни войски са пленили в планините повече от сто хиляди жени, деца, старци и юноши. Всички те са настанени в лагери и никой не ги закача. Защо не изпратите вестоносци при бхилите да им кажат следното: „Предайте, оръдията и пушките! Ще ви върна всички пленнички и пленници без никакво изключение. После ще сключим продължителен и траен мир“.
Гиковарът прие най-радушно този съвет. Още същия ден столицата бе превзета. На другата заран се погрижиха да изгорят труповете на удушените туги върху грамадни клади. Напразно ровиха навсякъде, за да открият диамантите от съкровищницата на Санпуриан… Те бяха изчезнали.
Сюркуф загуби завинаги не само жена си, но и цяло едно княжество заедно със съкровищата му. Тъй или инак нареди да претърсят телата на Салданазар и сановниците му, но не бяха намерени нито перлите, нито другите драгоценни камъни.
Дали обаче храбрият корсар бе загубил всякаква надежда да открие съкровището? Може би не, след като заповяда градът да остане необитаем в памет на принцесата. Нещо повече — нареди да й издигнат мавзолей в самата цитадела.
— Иска ми се — сподели той пред гиковара — огромните руини да навяват тъга около мавзолея, който строя в памет на моята любима, безвъзвратно загубена Мариам…
Гиковарът изпълни желанието му. Ветерани от войската бяха назначени да пазят разрушения град и да не пускат никого вътре, та и камъче да не изчезне от него. Тъй че ако съкровището беше потулено нейде измежду развалините, все пак щеше да бъде опазено. После всички — и придворни, и войска начело със Сюркуф и неговите корсари се прибраха в Барода.
След женитбата си Бренвил не беше особено склонен да поднови предишните си любовни връзки. Очарователната му съпруга блестеше със своята интелигентност и бе достойна за него. Бренвил я обичаше много, но повече от всичко ценеше нейните качества. Тя му беше приятелка, а той гледаше на приятелството като на най-ценен дар. Просто се случи чудо и Бренвил не искаше да изневерява. Но това не влизаше в сметките на принцеса Сурвана.
Сюркуф нямаше никакви причини да не поднови връзката с дъщерята на гиковара, така че принцеса Джелина се радваше на неговите топли ласки и беше щастлива. Ала братовчедка и Сурвана бе дълбоко засегната от Бренвил. Тя изпроводи при него старата сводница, за да уреди среща с младия лейтенант. Той бе отговорил, че за голямо съжаление срещата била немислима, защото още не се бил привдигнал от тежка болест, та докторът му заръчал да се пази.
Старицата предаде точно думите на Бренвил.
— Пак върви при него и ми го доведи — каза Сурвана. — Искам да го видя само като приятел. Ще може да пази здравето си колкото си ще при мен!
На тия нейни думи Бренвил отговори, че принцесата е твърде съблазнителна, за да може един мъж да прояви въздържаност към нея, и че било благоразумно да избягват срещите при неговото здравословно състояние. Въпреки комплимента, принцеса Сурвана изпита яростна ревност. Облада я пламтяща омраза към тази млада французойка, дето и бе отнела любовника. И с логиката на страстта тя реши, че ако унищожи причината, ще премахне и следствието.
Сурвана повика тайно една стара циганка от Европейска Индия. Макар че имаше много пари, циганката бе скъперница, ходеше облечена в дрипи и живееше със синовете и внуците си в една каруца, разпрегната до портите на града. Тя не само врачуваше, но правеше и магии. Клиентките и бяха дами от висшето общество, които си я препоръчваха взаимно. Тя ги скубеше, но ги снабдяваше с любовни еликсири, даваше им разни съвети, продаваше им даже отрови, предсказваше им бъдещето и знаеше тайните на мазилата, които могат да възвърнат моминската хубост. С две думи — полезна персона.
Тя влезе при Сурвана, която често пъти бе прибягвала до ценните и услуги. А старата циганка минаваше за много веща само защото дълги години бе имала достъп до тайните на женското сърце. Беше висока, съсухрена, с дълъг врат и глава на благородна граблива птица; в светлите й очи още се таеше някакъв чародеен блясък. Сухите и като на скелет ръце имаха изтънчени движения. Понякога сбръчканата и ръка сякаш държеше между ноктестите си пръсти нечия съдба.
Тя измъкна от кошницата си една колода карти за врачуване.
— Сурвана — рече циганката. — Щом си ме повикала при себе си, ще ти врачувам първо за настоящето, а после за бъдещето.
И тя разбърка картите, после ги подаде на принцесата да ги сече.
— Ей сега ще ти изтегля една карта, дето ще покаже какво ти тежи на сърцето.
Тя хвърли колодата върху съседната кръгла масичка. Една карта изхвръкна и се обърна. Принцесата я погледна и ахна от почуда: на картата личеше образът на химера, чиито криви пръсти и озъбена уста разкъсваха едно сърце.
— Виждаш ли? — попита я врачката.
— Да! — прошепна принцесата.
— Французинът не те обича вече и ти искаш от мен да ти върна сърцето му.
Принцесата кимна обнадеждено с глава.
— Имам един прашец, от който няма спасение. Само дето струва доста скъпичко. Зла болест докарва, досущ холера, та никой не може да се досети какво е!
— А ти имаш ли от тоя прашец! — попита я Сурвана.
С отсечен жест циганката измъкна от кошницата си едро шишенце, напълнено с черен прашец, и й го показа.
— Ето! Тук се крие умирачката на тая мръсна християнка! — каза тя.
— Колко искаш за твоя горчилак?
— Три хилядарки — отвърна врачката.
Принцесата извади един брилянтен пръстен от сандъчето си за скъпоценности и го подаде на циганката със следните думи:
— Брилянтът на този пръстен е по-скъп от онова, което искаш за стоката си, но вземай!
— Вземам го от немай-къде. Знам, че не струва повече от две хиляди и осемстотин рупии, ама карай да върви. Евтина ти я продавам аз тая пуста зараза! — рече циганката.
И излезе без да каже довиждане като се обърна рязко и закрачи с широки крачки към преддверието; вдигна завесата, отвори вратата и напусна помещението.
… Ето как бе погубена една прелестна жена, която някаква незнайна холера покоси завчас. Бренвил бе отишъл в лагера и докато дотърчи до къщи, жена му бе предала богу дух и то сразена от най-страшна болест с безспорни признаци на холера.
Безмерна бе тъгата на младия капитан. Гиковарът устрои на християнката богато погребение и нареди да й издигнат великолепен мавзолей, който съществува и до днес. Досущ като всички придворни, и Сурвана присъстваше на погребението на своята съперница. Тя бе поразена от безутешната скръб на Бренвил.
Какво спечели принцесата от това убийство? Нищо. На опечаления Бренвил не му беше до плътски удоволствия. Всъщност той не след дълго замина за Франция. Ала Сурвана до края на живота си не го забрави.
Гиковарът положи всички усилия да задържи на служба Сюркуф. Със своята непоколебима твърдост славният корсар отхвърляше и най-съблазнителните предложения.
— Бих останал при вас ако обявите война на англичаните — каза му той. — Вярно, че моментът е неподходящ и вие ще трябва първо да оправите финансите си, изтощени както от предишния метеж, така и от въстанието, което току-що потушихте. За тази цел са необходими две години. Трябва също така да укрепите своята артилерия. Аз вече ви представих един план за артилерийско опълчение, което няма да ви излезе скъпо и от което ще имате огромна полза във време на война. Още повече, че през тия две години, докато вие възстановявате армията и заздравявате финансите си, аз ще обикалям моретата и ще нанасям непоправими щети на англичаните.
— Хрумна ми нещо — каза гиковарът. — Дали не бих могъл, подобно на Типу-Сахиб, да назнача френски генерал на служба при мен.
— Чудесно хрумване! — възкликна Сюркуф. — При преследването на англичаните, аз ще се отправя към Сен-Мало, а после ще се мярна и в Париж. Ако там намеря някой достоен за вас генерал, който би се съгласил да ви помогне за прогонването на англичаните, ще ви го доведа.
— Обещавам му цяло княжество! — каза гиковарът.
— Сахиб! Между толкоз много млади, но прославени генерали-републиканци, все ще открия някой властолюбец, устремен към кралска корона. Аз непременно ще му подхвърля тази примамка!
— Той ще се качи на престола и ще спечели несметни богатства! — добави гиковарът.
— Сахиб раджа! Имайте пълна вяра в мен! Ще изпълня докрай мисията, която ми възлагате! — обеща Сюркуф.
После двамата заедно уточниха клаузите на договора, който щяха да подпишат. Щом приключиха, Сюркуф се раздели с гиковара. А с новата му мисия се преследваше една блестяща цел — Бонапарт да се реши да покори Египет и оттам, вървейки по стъпките на Александър Велики, да завладее Индия.
Държавната съкровищница на гиковара бе почти изпразнена от войната. Раджата се извини, задето може да плати само един милион рупии на Сюркуф, друг милион на Бренвил, и сто хиляди на Мариус, който след като излезе невредим от клането при Харангераз, напускаше поста си на главен барабанчик и придружен от верния си Сапажу, се прибираше в Марсилия, за да живее там от рентата си. Разбира се и жените им тръгваха с тях. Сюркуф предложи на Мариус да го отведе с кораба си до Сен-Мало.
— Бренвил и аз отиваме в Париж, за да си поискаме от Директорията милионите франкове, на които възлизат пленените от нас английски кораби, секвестирани от губернатора на Ил-дьо-Франс. С два хубави корсарски кораба като нашите няма изгледи да бъдем заловени на връщане. Вие ще дойдете с нас първо до Нант, а после в Париж, откъдето ще тръгнете за Марсилия.
Мариус се съгласи на драго сърце. Колкото до отец Лантерние, той не искаше да изостави монасите и монахините си, и продължи да изпълнява службата на корабен свещеник на Бренвил.

* * *

Сюркуф бе приютил своя кораб в пристана на Сурат, където англичаните не можеха да го досегнат. Бренвил също стоеше на рейд пред Сурат. Но Индийската компания бе предупредена, че двамата корсари са вече в пристанището. За да ги блокира, Компанията изпрати два кораба, две фрегати и две корвети, а това доказваше, че тя се опасява да не би Сюркуф да отплава в открито море. Силите и явно не достигаха, за да се пребори със Сюркуф. Възможност за битка нямаше и Сюркуф не си правеше илюзии по този въпрос.
— Ето че ни блокираха! — каза той на Бренвил и на отец Лантерние. — Бихме могли евентуално да пленим някой техен кораб на абордаж, но щом го заловим, останалите кораби ще се повлекат подире ни.
— В такъв случай — изтъкна Бренвил, — ще ни се наложи да напуснем Сурат и да тръгнем по суша, за да превземем друго някое пристанище, откъдето да се качим на някоя арабска проа, преоблечени като мюсюлмани. Все ще намерим някой неутрален кораб, който да ни отведе без главоболия във Франция.
— Съгласен съм с теб — каза Сюркуф.
— Аз пък искам само няколко дни отдих! — рече отец Лантерние. — Чувствам, че мозъкът ми завира само при мисълта, че не можем да потопим англичаните. Ще видите, че ще ми хрумне нещо!
— Добре, ще почакаме! — съгласи се Сюркуф.
При тези думи, за да получи ясно вдъхновение за най-новите си идеи, отец Лантерние отиде да си пийне ширазко винце, придружен от клисаря си и двама от прословутите си монаси. Привечер, без да се клатушка и преплита крака, той пак застана пред Бренвил.
— Виж какво, мойто момче — каза отец Лантерние, като леко пелтечеше, — измислих нещичко и смятам, че ще се оправим!
— И какво е то? — попита Бренвил.
— Ще го разбереш по-късно, сине!
В такива моменти човек не можеше да измъкне от отец Лантерние нищо друго освен някоя благословия.
— Дявол да го вземе! — измърмори Бренвил. — Знам си го аз него! Щом казва, че работите ни ще се оправят, значи така ще стане!
И се прибра щастлив в каютата си. В продължение на цяла седмица не можа даже да зърне отец Лантерние. Свещеникът работеше тайно със своите хора. Както може би си спомняте, той разполагаше със собствен екип, съставен от мъжки момчета и опитни моряци. Най-сетне, на деветия ден заранта, отец Лантерние изпрати да повикат Сюркуф и Бренвил. Вкараха ги в широко помещение, превърнато в работилница. Там Сюркуф съзря доста странни предмети, наподобяващи морски свинчета.
— Какво е това изобретение? — попита корсарят.
— Това са ескимоски каяци! — отговори отец Лантерние. — Но аз ги поизкривих, за да заприличат на морски свинчета. Навремето пътувах с китоловен кораб отвъд полярния кръг. Бях още малък и работех като юнга. Когато, покрай бреговете на Гренландия за първи път съзрях ескимос в своя каяк, ми се стори, че виждам тюлен или някакво морско животно от този род. Ако моите монаси се качат на такива каяци и затанцуват по вълните под прикритието на нощта, англичаните ще ги помислят за тюлени.
— Отче Лантерние, аз никога не съм виждал каяци — рече Сюркуф. — Но, ей бог, ако при нощно дежурство по вълните ми се мернат подобни чудесии, също бих си помислил, че съм се натъкнал на стадо тюлени. Кажи си и ти мнението, Бренвил!
— И аз бих се хванал на въдицата, особено нощем! — призна си и младият лейтенант на Сюркуф.
— Но вие може би не знаете, че ескимосът в своя каяк възпроизвежда игрите на тюлена. Премята се през гръб и подскача в галоп както тюленът палува, когато се разгони. И лодкарят, и каякът са покрити с непромокаеми кожи…
И отец Лантерние продължи с останалите подробности.
След като доказа на Сюркуф всички предимства на каяка при предстоящите морски сражения, той накара един от своите монаси да навлекат някакво подобие на ескимоски дрехи и каска, напомняща глава на морско свинче. Морякът успя да се побере в каяка и Сюркуф се убеди, че начинанието на отеца е сериозно. Изказа задоволство, като все пак направи малка забележка:
— Разбирам, че ако се костюмират като тюлени, моряците ще могат да измамят англичанина и да абортират. Но едно не ми е ясно — как ще долепят до борда на кораба мината, която ще го вдигне във въздуха?
— Поставил съм всяка мина в нещо като надути с въздух мехове — обясни отец Лантерние. — Като ги потопиш във водата, те изплуват малко над нея и заприличват на тюленови гърбове. Три каяка съм предвидил за пренасяне на мините. Докато един от тримата монаси забива желязната кука, която ще закрепи мината към туловището на кораба, вторият монах ще пробие меха и ще извади фитила, а третият ще го запали.
— Отче Лантерние — каза Бренвил, — вие не сте пропуснали нищо в своята прозорливост.
— Утре ще си построим лагер на пет левги път от Сурат — подхвана отново отец Лантерние. — Ще се настаним край брега на морето и почваме упражненията. Щом добием пъргавината на ескимосите, а това ще стане за петнайсетина дни — ще почнат да падат първите мъгли на дъждовния сезон. Това ще ни помогне, особено нощем.
— Когато добиете увереност в собственото си изобретение, изпратете да ни предизвестят — каза Сюркуф. — Ще дойдем двамата с Бренвил да наблюдаваме как ще маневрирате.
Двайсет и два дни по-късно, в една ранна привечер, двата корсарски кораба бяха вече готови за отплаване. Когато мракът се сгъсти и падна мъгла, отец Лантерние пусна „патиците“ си във водата, както сам се изразяваше. Сиреч каяците напуснаха „пристанището“. Малко подир тях двата корсарски кораба вдигнаха котва и без да издуват платна, също отплуваха.
Още не бе изтекъл пълен час, когато четири ужасяващи експлозии оповестиха, че четири неприятелски кораба са вдигнати във въздуха. Стана явно, че при тези почти едновременни взрива монасите на отец Лантерние са действували организирано. Остатъкът от английската флота се разбяга от страх, да не би да го последва същата участ. Морето бе свободно!
Никой така и не разбра, как корсарите успяха да взривят английските кораби. Имената на Сюркуф и лейтенанта му всяваха ужас у неприятеля.
Двамата корсари бързо прекосиха океаните и моретата от Сурат до Сен-Мало. Ала в дългия си път те плениха и потопиха толкова английски кораби, че офицерите и екипажите им спечелиха десет милиона франка, причинявайки на Англия щети за сто милиона. Представяте си, нали, как тържествено бе посрещнат славният корсар, когато слезе на сушата в родния си град Сен-Мало, след като проби блокадата, за която ще ви разкажем по-нататък.


Глава девета
РЕВНОСТТА НА ТАЛИЕН

Сен-Мало! Какъв живописен и чаровен град, кацнал предизвикателно върху родната си бретонска канара, срещуположно на Англия, от която този град никога не се е боял и с която често е влизал в схватки. Струва ти се, че със своята средновековна крепост, със старите си каменни кули и надменната си феодална външност, Сен-Мало е съхранил неизпепелената от осем века насам омраза към англичанина — вечен съперник и вечен враг. През време на Великата френска революция тази омраза бе стигнала до своя пароксизъм.
Сен-Мало бе гнездо на корсари, роден град на Дюге-Труен, един от предците на Сюркуф, родно място и на самия Сюркуф — този бич за англичаните. Градът се бе превърнал в прицелна точка за враговете му от Албион, от която те не отместваха окото си, и срещу която поддържаха сериозни морски сили. Два кораба и две фрегати, един военен бриг, една шхуна и три кеча блокираха залива на пристанището му.
Риболовът не спореше. Блокадата можеше да се пробие само при голяма буря, когато англичаните се виждаха принудени да се отдалечават от брега, за да не пострадат корабите им.
Обаче техните военни кораби постоянно кръстосваха Ламанша и пленяваха всеки наш кораб, дръзвал да се възползува от бурята.
Гладът бе притиснал като в железни клещи Сен-Мало. Гражданите измираха от глад. Една заран недоволството достигна крайния си предел. Някаква малка платноходка, претоварена с отчаяни люде, се опита да пробие блокадата, ала бе пленена от неприятеля. Моряците, които управляваха платноходката, бяха истински мъже: капитанът им, стар морски вълк, се радваше на всеобщото доверие. Откъм сушата духаше благоприятен вятър, нощта беше безлунна и мъглива, но напук на всичко, англичаните заловиха платноходката!
Опитите да се мине през блокадата пропадаха. Никога такъв ураган от гневни слова не беше се разразявал над „Спирката на шегаджиите“, както назоваваха кръчмата, гдето се сбираха моряците. Лицата на посетителите, изтощени от глада, ставаха още по-бледи от обзелото ги възмущение. Очите им искряха и пламтяха от ярост. Шумът от силно възбудените гласове се издигаше като ропот чак до небето.
Отнякъде се зададе едно духовно лице. Какъв гигант! — си казаха всички. Отиваха му и одеждите на флотски свещеник и голямата брада, и кръстът, дето висеше на врата му, и широкополата шапка. Когато правеше огромните си крачки, вятърът развяваше гънките на расото и те шумно изплющяваха.
Зад него ситнеше клисарят му — гърбушко с измъчен вид, подобие на черен дявол, с грозно тяло, но широки плещи и огромно туловище, поставено върху криви като на дакел крака — патрави, но с могъщи мускули и със стигащи до земята ръце на горила. С две думи, целият му външен вид говореше за страховита сила. А каква хитрост се криеше в очите му на граблива птица! А как се хилеше тоя клисар, какви гримаси правеше с маймунското си лице!
После се зададоха неколцина техни съграждани — мъжаги с лица, загорели от слънцето на тропиците, обливани от водите на всички океани; храбреци, патили и препатили. Приветствуваха ги най-радушно като знатни свои съграждани, с яки ръкостискания, но тихичко ги разпитваха за това-онова, защото ги смущаваше присъствието на флотския свещеник.
И наистина, от него се излъчваше нещо, което впечатляваше тълпите; усещаше се, че той се е явил тук, натоварен с изключително важна мисия.
Някакъв роднина на един от матросите, придружаващи свещеника-великан, веднага зададе на братовчед си въпроса, който вълнуваше всички:
— Що за птица е тоя поп?
— Това е отец Лантерние, флотският свещеник на Сюркуф? А ние сме двама от неговите калугери.
Сякаш тая искра запали електрически ток, който разтърси цялата тълпа! Пред тях стоеше значи, всеизвестният флотски свещеник на Сюркуф! А тия тук бяха прословутите монаси, за чиито подвизи от няколко месеца насам се говореше по цяла Франция!
Да, славният флотски свещеник на Сюркуф стоеше пред тях от плът и кръв! Но щом Сюркуф го пращаше при тях, току-виж и самият той цъфне тук! Ще го видят най-сетне тоя Господар на моретата, страшилището за англичаните, тоя опасен „корабоядец“, за чиято глава Индийската компания бе определила огромна награда! Та той не бил забравил родния си град и идвал да освободи Сен-Мало! Сякаш зората на надеждата грейна на хоризонта и нейните лъчи озариха цялата тълпа.

* * *

В това време отец Лантерние се беше изкачил на някаква площадка горе на скалите, високо над главите на събралите се. Той се изкатери на канарата с невиждан устрем и разпери широко ръце над тълпата. Всички замълчаха.
Жителите на този град още тачеха заветите на християнската вяра и разбираха библейския език. С могъщия си, отекващ до дъното на душите глас, отец Лантерния подхвана оная своя проповед, запечатила се навеки в историята на Франция:
— Братя! Дойде нашето време! — провикна се отецът. — Настъпи часът на освобождението! От Изток по пенливите вълни на океаните, тласкан насам от ветрищата, пристигна един велик човек. Той ще срази английската флота, ако вие, жителите на Сен-Мало, се вслушате в моя глас и заедно с мен се втурнете срещу неприятеля като стадо гладни акули. Трябва да превземем английските кораби или да ги прогоним! Морето ще бъде свободно! Чудото ще стане! Предизвестие за него ще получите от стадо тюлени, носещи по един човек на гърба си! Те ще се появят в залива на пристанището! Утре в ранни зори очаквайте чудото, което ще предшествува нашата победа! Толкова за сега!
След тия свои думи отец Лантерние скочи в подножието на канарата, а после с великански крачки прекоси смаяната, занемяла тълпа и изчезна заедно с придружителите си.
Не е трудно да си представим какво стана по-нататък. Думите му бяха разтърсили тълпата. Някакъв странен екстаз завладя целия град, където възбуждението стигна до крайния си предел и само нощта внесе едва забележимо успокоение на страстите.
… Призори на другия ден всички кораби, които от дълго време дремеха във водите на пристанището, бяха завладени и претоварени до потъване от гражданите на Сен-Мало. Не след дълго по кейовете, почернели от народ, настъпи суматоха. Под бледорозовия светлик на изгряващата зора, обагрила и тихите пристанищни води, се появи стадо премятащи се тюлени. Отвред се понесе вик:
— Ето ги! Ето ги!
И те наистина пристигаха, правейки обиколка на пристана сред невиждана гълчава. Бабичките се кръстеха, младежите се смееха на чудноватите подскоци и премятаници на тюлените. Ала китоловците се досетиха:
— Вижте! Вижте! Ескимоски каяци! Дошли са ескимоси! — крещяха те.
Най-сетне всичко живо се досети… Не напълно, но все пак. Каяците спряха пред пристанищното управление и корсарите поздравиха гражданските и военните власти. Най-накрая ескимосите съблякоха кожените си дрехи и скочиха на кея. Отец Лантерние заповяда на косарите да застанат в две редици, след което ги представи на властите.
Началникът на пристанището произнесе кратко слово за добре дошли и бе поздравен с оглушителни аплодистенти. След церемонията всеки се надпреварваше да кани на гости „монасите на отец Лантерние“. Те разказаха, как през нощта успели да минат през английската блокада, плавайки пред Сюркуф и флотилията му от пет корсарски кораба, които чакали в открито море моряците от Сен-Мало да им подадат ръка за помощ. Ето как общественото мнение в града бе подготвено за идеята всеки жител на Сен-Мало да вземе участие в най-дръзката морска битка от онази епоха.
Тюлените на Сюркуф не си загубиха времето в празни приказки. Те бяха получили заповед от Сюркуф да започнат преговори да се закупи, на името на всеки от тях, по един хубав платноход, който можеше да пренесе от сто и петдесет до двеста души. Всеки кораб бе заплатен в брой от един корабопритежател — братовчед на Сюркуф.

* * *

Веднага след сключените сделки осмина барабанчика възвестиха по кейовете, че от името на Сюркуф, отец Лантерние наемал в корабите си всички снабдени с позволително смелчаци, които биха пожелали да отпътуват на бившите търговски кораби, превърнати вече в корсарски. При подписването на договора моряците получавали и по един луидор, а при качване на корабите за отпътуване — по деветдесет франка, от които трябвало да оставят на семействата си по шейсет.
Ставало дума да се нападне английската флота, щом Сюркуф влезе в бой с нея. От пленяването на тази флота щели да се спечелят повече от десет милиона франка, като подир това се очисти целият Ламанш от англичаните, и се издебне неприятелят навред и се пленят много други търговски или военни кораби. Дяловете от печалбите щели да бъдат огромни. Всеки кораб щял да се командва от един от тюлените на Сюркуф, а пък адмирал на флотата щял да стане отец Лантерние.
Тези предложения бяха посрещнати най-възторжено; повече от шест хиляди души се надпреварваха кой по-напред да се запише. Но капитаните бяха много придирчиви и първо се погрижиха да си подберат офицерския състав, като отхвърляха всеки, който не беше моряк. После заедно с тях определяха състава на боцманите и помощник-боцманите и накрая, като определиха целия състав, всеки кандидат бе огледан, обсъден, премерен на ръст и тегло и бе приет или отхвърлен. По този именно начин се записаха около три хиляди души. От тях не всички бяха матроси, но до един бяха чеда на морето.
В полунощ екипажите бяха попълнени, барабанчиците биха обща тревога, а тръбачите изсвириха „всички на борда“. Всеки изтича на своя кораб, където заплатата се раздаде според договорените условия.
Нощта бе непрогледна — нямаше луна, мъгли забулваха звездния светлик. Време само за нападение! Капитаните организираха екипажите си и показаха всекиму работното място и бойния му пост. Отец Лантерние се качи на най-мощния бриг и зае челното място. До трицветното френско знаме той нареди да поставят и черното знаме на безпощадните битки. Могъщият глас на флотския свещеник отекна и заповяда вдигане на котвите. Значи тръгваха още тази нощ! Радостно „ура“ гръмна чак до небесата. Тълпата крещеше: „Да живее Републиката!“ Възторженият дух на Сен-Мало литна към моряците по мачтите и завладя цялата флота.
Вдигнаха котвите и полу-опънатите бели платна се издуха от полъха на нощния бриз. Отпускаха ги точно толкоз, колкото да изведат незабележимо корабите вън от пристана. Застанали на рейд в открито море към десет маса вечерта, моряците видяха, че нейде далеч зад английските кораби заискри бляскав фойерверк, а сетне угасна. От борда на брига на отец Лантерние долетя гръм от експлозия, и нов фойерверк блесна над брига. Тогава гласът на отец Лантерние отекна гръмовно над вълните, мощен като бойна тръба:
— Граждани на Сен-Мало! Вашите съдбини зависят от острието на сабите ви! Сюркуф ще нападне англичаните! Нека и ние се стоварим връз тях! Той е нашият лъв, нека ние бъдем неговите зли псета! Напред към плячката! Смърт на англичаните!
Трите хиляди моряка повториха гръмогласно призива, цялата флота опъна платна и се плъзна към корабите от блокадната линия. След пет минути затрещяха и оръдията!

* * *

Но не Сюркуф бе дал командата за оръдейната стрелба. Той не си губеше нито времето, нито барута, а маневрираше така, че да превземе английските кораби на абордаж. Екипажите на неговите съдове щяха да видят един противник, несравнимо по-силен и по-добре въоръжен от тях. Сюркуф разчиташе главно на една специална мярка, която бе взел:
По пенливата бразда зад всеки негов кораб плаваше почти невидима по една дълга и ниска пирога. В момента на абордажа, двайсетина души скочиха във всяка пирога в очакване на сгодния миг за намеса, когато корсарите почнат ръкопашната схватка с хладно оръжие. Щом по-голямата част от всеки корсарски екипаж скочеше върху палубите на английските кораби, весларите на пирогите трябваше да се хлъзнат покрай тях, да спрат под кърмата им и да ги нападнат оттам, което пък щеше да представлява много сполучлива диверсия. Сюркуф бе съставил плана на битката с присъщата му прецизност, беше изчислил всичко, без да разчита на случайността. Не