Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джудит Макнот
Съвършенство




Джули беше на негова страна, когато целият свят го беше белязал като престъпник, беше го желала, когато нямаше какво да й предложи, беше го научила да прощава.
На осемнайсет години на път за Лос Анжелис се беше заклел никога да не се обръща назад и никога да се пита какъв ли би бил животът му. И все пак сега, вече закоравял от всичко, което беше извършил и преживял, той се вгледа в Джули Матисън и се замисли. Щеше ли тя да го предпази от самия него, да го научи да прощава, да смекчи сърцето му, да запълни живота му? Щеше ли да открие пред него по-важни и по-обещаващи цели от преследването на власт, пари и признание, които осмисляха живота му? Щеше ли да му дари нещо по-трайно от мимолетното физическо удоволствие?
Джули е сираче, обградено с любов от съпрузите, които са я осиновили. Минават години и тя вече е красива млада жена, уважавана преподавателка в малко тексаско градче. Джули се е зарекла да се отплати на осиновителите си за добротата и любовта, с която са я дарили — нищо и никой няма да разруши съвършения й живот.
Закари Бенедикт е прочут филмов актьор и режисьор, чиято кариера е съсипана, след като го обвиняват в убийството на невярната му съпруга. Като по чудо той успява да избяга от затвора, похищава Джули и я принуждава да го закара до планинското му убежище в Колорадо.
Тя го ненавижда и се страхува от него, ала интуицията й подсказва, че този човек е невинен. Той е циничен и недоверчив към всички жени, но не може да устои на привличането към нея.
Страстта ще ги грабне в огнената си прегръдка, но пътуването към взаимното доверие и доказването на невинността на Зак тепърва започва…



Пролог

1976
Маргарет Станхоуп стоеше на вратата към верандата — аристократичното й лице бе застинало в ледена маска, докато наблюдаваше как икономът поднася напитки на внуците й, завърнали се току-що от различните си частни училища за лятната ваканция.
Долу, в тучната долина, бе сгушен град Риджмонт. Ясно се различаваха криволичещите улици с дървета от двете им страни, добре поддържаният парк и старомодният търговски център. Вдясно, сред хълмистите възвишения се издигаше сградата на местния клуб. Точно в центъра на града бяха разположени тухлените сгради на завода «Станхоуп», който осигуряваше препитанието на повечето местни хора. Като във всички американски градчета в Риджмонт строго се спазваше социалната йерархия и семейство Станхоуп безусловно се намираше на върха на обществената стълба, а имението Станхоуп — на най-високия Риджмонтски хълм.
Ала днес Маргарет Станхоуп не мислеше за завидното социално положение, което заемаше от самото си раждане, и което след брака й бе станало още по-високо. Съзнанието й бе заето със зашеметяващия удар, който се канеше да нанесе на тримата си отвратителни внуци. Най-малкият от тях — Алекс, на шестнадесет години, забеляза, че тя го наблюдава, и неохотно си взе чай с лед вместо шампанско. «Със сестра си си приличат като две капки вода» — помисли си с презрение Маргарет, докато ги наблюдаваше — невъзпитани, безхарактерни, развратни и безотговорни. Пиеха твърде много, харчеха твърде много, обичаха комара — бяха прекалено разглезени деца, които не знаеха какво е самоконтрол. Но всичко това скоро щеше да свърши.
Проследи с поглед иконома, който поднасяше таблата на облечената с тясна жълта рокля с дълбоко деколте Елизабет. Като видя, че очите на баба й я следят, седемнадесетгодишната Елизабет хвърли към нея предизвикателен, високомерен поглед и с детински жест, показващ явно неподчинение, си взе две чаши шампанско. Маргарет я изгледа, но не каза нищо. Внучката й бе копие на майка си — повърхностна, прекомерно сексапилна, несериозна и чувствена жена, загинала преди осем години при катастрофа заедно със сина на Маргарет. Четирите им деца останаха сираци. Полицейският доклад посочваше, че и двамата са били в нетрезво състояние, а колата се е движела с превишена скорост от сто и шестдесет километра в час. Шест месеца по-късно, пренебрегвайки както напредналата си възраст, така и лошото време, съпругът на Маргарет бе загинал, докато пилотирал собствения си самолет — предполага се, че е отивал на риболов. «Двадесет и пет годишната манекенка, която е пътувала с него, вероятно му е помагала да закача стръв на въдицата си» — мислеше си Маргарет със студено безразличие, фаталните злополуки бяха красноречиви доказателства за разврата и нехайството, които съпътстваха живота на мъжете от фамилията Станхоуп от много поколения насам. Всеки един от тях — безочлив, дързък и красив, бе живял с мисълта, че е безсмъртен и че не дължи обяснения никому.
Вследствие на това Маргарет цял живот се бе уповавала на своето достойнство и самоконтрол, докато развратният й съпруг беше прахосвал състоянието си, отдавайки се на пороците си, и бе научил внуците си да живеят точно като него. Миналата година, докато тя спеше на горния стаж, той бе довел вкъщи проститутки и заедно с внуците си се беше забавлявал с тях. Всички бяха от един дол дренки, с изключение на Джъстин. Любимото й момче…
Учтив, разумен и трудолюбив, той бе единственият от четиримата й внуци, който приличаше на мъжете от нейния род, и тя го бе обичала с цялото си същество. Но сега Джъстин беше мъртъв, за разлика от брат си Закари, чиято жизненост изпълваше Маргарет с гняв. Тя извърна глава и го видя да тича по каменните стъпала към верандата. Омразата, която забушува в гърдите й при вида на високия, тъмнокос, осемнадесетгодишен младеж, беше почти непоносима. Стисна чашата си и едва се пребори с непреодолимото желание да я запрати право в загорялото му лице.
Закари Бенедикт Станхоуп, кръстен на съпруга на Маргарет, изглеждаше точно като дядо си на тази възраст, но не това пораждаше нейната ненавист. Имаше много по-сериозни причини и младежът отлично ги знаеше. След малко най-сетне щеше да си плати за онова, което бе извършил. Тя не можеше да получи пълно възмездие и презираше своята безпомощност почти толкова, колкото мразеше него.
Изчака, докато икономът му поднесе чаша шампанско, и бавно излезе на верандата.
— Сигурно се питате защо съм свикала този малък семеен съвет точно днес — започна тя.
Закари я наблюдаваше безмълвно, облегнат на перилата, но Маргарет забеляза изпълнения с досада поглед, който си размениха Алекс и Елизабет, настанили се до засенчената с чадър маса. Несъмнено копнееха да избягат от верандата и да се срещнат с приятелите си, тийнейджъри досущ като тях — слабохарактерни, безнравствени търсачи на силни усещания, които правеха всичко каквото поискат, защото знаеха, че парите на семействата им ще ги спасят от неприятните последствия.
— Виждам, че изгаряте от нетърпение — обърна се тя към тях. — Така че ще пристъпя направо към въпроса. Сигурна съм, че на нито един от вас не му е хрумвало да се замисли за нещо толкова досадно като финансовото си състояние. В действителност дядо ви беше толкова зает със «социалните си контакти» и така твърдо убеден в собственото си безсмъртие, че не успя да постави наследството ви под нужното попечителство. Вследствие на това аз упражнявам пълен контрол върху състоянието му. В случай, че се питате какво общо има това с вас, ще побързам да ви обясня — усмихна се доволно и продължи: — Докато вие двамата все още ходите на училище, ако подобрите оценките си и се държите по начин, който намирам за приемлив, ще продължа да плащам обучението ви и ще ви позволя да задържите луксозните спортни коли. Това е решението ми.
Реакцията на Елизабет беше по-скоро продиктувана от объркване, отколкото от тревога.
— А какво ще стане със сумата, отпускана ми за лични разходи, когато постъпя в колеж през следващата година?
— Няма да получиш пари за никакви «лични разходи». Ще живееш тук и ще посещаваш колежа с двегодишен курс на обучение! Ако през тези две години докажеш, че заслужаваш доверието ми, но само при това условие, ще ти позволя да се преместиш в друго училище.
— Колеж с двегодишно обучение! — повтори момичето, вбесено от мисълта. — Сериозно ли говориш?
— Сама ще се увериш, Елизабет. Опитай се да не ми се подчиниш и ще те оставя без пукнат цент. Ако науча за още някое от пиянските ви събирания, за наркотиците и за развратния ви живот, няма да получите абсолютно нищо — хвърли поглед към Александър и добави: — В случай, че все още имаш някакви съмнения, всичко това се отнася и за теб. И още нещо — през есента няма да се върнеш в Екзитър, а ще завършиш гимназиалното си образование тук.
— Не можеш да ни причиниш всичко това! — избухна той. — Дядо никога нямаше да ти го позволи!
— Нямаш право да се бъркаш в живота ни — изхленчи Елизабет.
— Ако не ти харесва предложението ми — уведоми я Маргарет с глас, нетърпящ възражения, — предлагам ти да започнеш работа като сервитьорка или да си намериш сводник, защото това са единствените професии, подходящи за теб в момента.
Изгледа пребледнелите им лица и кимна със задоволство. Александър внезапно попита:
— А какво ще стане със Зак? Оценките му от Йейл са чудесни. Няма да го принудиш да живее тук, като нас, нали?
Дългоочакваният момент най-сетне бе настъпил.
— Не — каза тя, — няма да го накарам — обърна се към Закари, за да вижда лицето му, и отсече:
— Махай се! Напусни този дом и не се връщай! Не желая да те виждам и да чувам името ти!
Ако не бе рязкото стисване на челюстите му, щеше да си помисли, че думите й не го засягат. Не поиска обяснение, защото знаеше отговора. Несъмнено бе очаквал това да се случи от момента, в който тя постави условията си на сестра му. Безмълвно се изправи и понечи да вземе ключовете от колата, които бе захвърлил на масата. Но разгневеният глас на Маргарет накара ръката му да застине още преди да успее да ги докосне.
— Остави ги! Няма да вземеш нищо, освен дрехите на гърба си!
Той отдръпна ръка и погледна към брат си и сестра си, като че ли очакваше да се намесят, но те мълчаха — бяха прекалено погълнати от собственото си нещастие или твърде уплашени, че ще ги сполети съдбата му, ако предизвикат Маргарет.
Тя презираше и двамата заради малодушието и предателството им, но в същото време се постара никой от тях да не прояви в бъдеще прикривана в момента смелост.
— Ако някой от двама ви го потърси — предупреди ги, когато Закари се обърна и тръгна към стъпалата, — ако някой посети събиране, на което присъства и той, ще ви сполети същата участ, ясно ли е?
Предупреждението, което отправи към омразния й внук, бе по-различно:
— Закари, ако мислиш да се възползваш от благоволението на някого от приятелите си, не си прави труда. Заводът «Станхоуп» осигурява работа на повечето хора в града, а аз съм единственият собственик. Никой няма да рискува да предизвика гнева ми и да изгуби работата си.
Думите й го накараха да се обърне на последното стъпало и от смразяващото презрение в погледа му тя със закъснение разбра, че не беше и помислял да приема подаяния от приятели. Но най-много я порази онова, което прочете в очите му. Дали не беше терзание? А може би гняв? Или страх? Тя искрено се надяваше да е изпитвал всичко това.


Фургонът намали скоростта и тромаво спря пред самотния младеж, който крачеше по банкета на магистралата, преметнал през рамо спортно яке и привел глава, като че се бореше със силния вятър.
— Хей! — извика Чарли Мърдок. — Ще се качиш ли?
Кехлибарените очи на непознатия се втренчиха в него и в първия момент младежът изглеждаше напълно объркан, сякаш се разхождаше насън по магистралата. После кимна. Докато пътникът се качваше в кабината, Чарли забеляза скъпите му панталони от щавена кожа, излъсканите му мокасини, стилната му прическа, и предположи, че е взел колежанин, който по някаква причина пътуваше на автостоп. Опита се да завърже разговор с него.
— В кой колеж учиш?
Момчето преглътна с усилие, но когато отговори, тонът му беше студен и необщителен.
— Не уча в колеж.
— Да не би колата ти да се е повредила?
— Не.
— Може би семейството ти живее наблизо.
— Нямам семейство.
Въпреки резкия тон Чарли, чиито трима сина вече живееха в Ню Йорк, разбра, че момчето се напряга с всички сили, за да прикрие чувствата си. Изчака няколко минути, сетне попита:
— Как се казваш?
— Зак… — отговори младежът и след кратко колебание добави: — Бенедикт.
— Къде отиваш?
— Където и ти.
— Отивам чак до Уест Коуст, Лос Анжелис.
— Чудесно — заяви Зак с тон, който подсказваше, че разговорът е приключил. — Всъщност няма особено значение.
Едва след няколко часа младежът попита:
— Имаш ли нужда от помощ за разтоварването на камиона, когато стигнеш до Лос Анжелис?
Чарли го изгледа изпод око, като си припомни първите си впечатления от Зак Бенедикт — облечен като богаташко дете, говори като богаташко дете, но именно това богаташко дете очевидно беше закъсало с парите, чувстваше се не на място и явно не му вървеше. Беше готов да преглътне гордостта си и да се залови с физическа работа, което показваше, че е момче с характер.
— Изглеждаш като човек, който доста лесно ще се справи с тежките товари — каза Чарли, като хвърли одобрителен поглед към дългото, добре развито мускулесто тяло на Бенедикт. — Тежести ли си вдигал?
— Тренирах бокс в… Тренирах бокс.
«В колежа» — довърши наум мисълта му Чарли и може би защото Бенедикт по някакъв начин му напомняше за собствените му синове на тази възраст, когато се опитваха да се справят с неприятностите, или пък защото долавяше, че проблемите му са отчайващо сериозни, но той реши да му намери някаква работа. Стигнал до това решение, шофьорът подаде ръка:
— Казвам се Мърдок, Чарли Мърдок. Не мога да ти плащам много, но когато стигнем Лос Анжелис, поне ще имаш възможността да видиш истинско филмово студио. Този камион е натоварен с реквизит, който принадлежи на «Импайър Студиос». Подписах с тях договор за доставка. Ако ми свършиш добра работа, мога да те представя на службата за наемане на работници.
— Много благодаря. Никога няма да го забравя — отговори Бенедикт с глас, прегракнал от облекчение, смущение и признателност.


1

1978
— Аз съм госпожа Боровски от детския дом «Ла Сал» — представи се жената на средна възраст. Тя посочи единадесетгодишното момиченце, което неохотно се влачеше след нея и студено добави: — А това е Джули Смит. Има час за доктор Уилмър. Ще се върна за нея, след като приключа с покупките си.
Секретарката се усмихна на момиченцето:
— Доктор Уилмър ще дойде след малко, Джули. Можеш да седнеш ей там и да попълниш тази карта. Забравих да ти я дам предния път.
Смутена от износените си джинси и мърляво яке, Джули стеснително огледа елегантното фоайе. Госпожа Боровски отново подаде глава през вратата и предупреди секретарката:
— Джули може да открадне всичко, което не е заковано. Тя с подла и действа бързо, така че по-добре да не я изпускате от погледа си.
Задавено от унижение и гняв, момичето се отпусна на стола, опитвайки се да изглежда безразлично към отвратителната забележка, но страните му издайнически почервеняха.
След миг обаче с ужас погледна картата, която жената й подаде. Беше сигурна, че няма да разбере думите, но все пак опита. Прехапа език и напрегнато се съсредоточи върху написаното. Първата дума започваше с «И» като «ИЗХОД» върху пътните знаци. Знаеше какво пише на тези знаци, защото едно от нейните приятелчета й беше казало. Следващата буква беше «М», като в думата мишка, но думата не беше мишка. Ръката й здраво стисна жълтия молив, докато се бореше с познатите чувства на гневно безсилие и отчаяние, изпълващи я, когато трябваше да прочете нещо. Знаеше думата мишка от първи клас, но никой никъде не пише тази дума! Чудеше се защо учат децата да четат глупави думи, които можеш да срещнеш само в скучните учебници за първолаци.
Друго дете на нейната възраст вероятно щеше да прочете тази глупава карта още на секундата! Тя обаче не можеше да прочете и дума от нея. Тя беше единствената глупачка.
От друга страна, знаеше неща, за които другите деца не бяха и чували, защото обръщаше внимание на всичко. И едно от нещата, които бе забелязала, беше, че когато ти връчат нещо за попълване, почти винаги искат да напишеш името си на него…
Старателно написа Д-ж-у-л-и-С-м-и-т в горното поле на картата и след това спря да пише, неспособна да се справи с останалите. Усети, че гневът отново я обзема, но вместо да се ядосва заради някакво тъпо парче хартия, реши да мисли за нещо приятно — например за вятъра, който гали лицето й през пролетта, когато приятният глас на секретарката я накара виновно да повдигне глава.
— Нещо с молива ли не е наред, Джули?
Момичето заби върха на графита в джинсите си и го отчупи.
— Графитът се счупи.
— Ето ти друг.
— Днес ме боли ръката — излъга и се изправи. — Не ми се пише. И освен това ми се ходи до тоалетната. Къде се намира?
— Точно до асансьорите. Доктор Уилмър ще те приеме съвсем скоро. Не се бави много.
— Няма — послушно обеща Джули. След като затвори вратата на кабинета, тя се обърна да види името на нея и внимателно разгледа първите няколко букви, за да разпознае вратата, когато се върне. «П» — прошепна на глас, за да го запомни. «С, И»? Доволна, тръгна по дългия, застлан с пътека коридор, зави наляво, после, при фонтана, вдясно, но когато стигна до асансьорите, откри, че и двете врати до тях са с надписи. Беше почти сигурна, че това са тоалетните, защото според оскъдните й знания дръжките на вратите на тоалетните бяха различни от тези на обикновените врати. Проблемът беше, че на нито една от тези врати не пишеше «момчета» или «момичета» — думи, които тя разпознаваше, нито пък се виждаха онези фигурки на мъж и жена, които подсказваха на хора като нея къде да влязат. Тя сложи ръка на дръжката много предпазливо, открехна вратата и надникна вътре. После веднага се отдръпна назад, тъй като съзря на стената онези смешни тоалетни. Имаше още две неща, които тя знаеше, но се съмняваше, че другите деца знаят. Първо — мъжете използваха странни тоалетни. И второ — направо побесняваха, ако някое момиче отвори вратата, докато са вътре. Джули отвори другата врата и тържествено влезе в дамската тоалетна.
Мислеше, че е минало доста време и затова бързо се върна до вратата, където трябваше да е кабинетът на доктор Уилмър. След това усърдно зачете надписите по вратите. Името на доктор Уилмър започваше с П-С-И. На следващата врата Джули съзря П-Е-Т, и като реши, че грешно е запомнила буквите, бързо я отвори.
Непозната белокоса жена вдигна поглед от пишещата си машина.
— Да, моля?
— Извинете, сбъркала съм стаята — промърмори момичето и се изчерви. — Знаете ли къде се намира кабинетът на доктор Уилмър?
— На доктор Уилмър?
— Да, Уилмър. Започва с П-С-И.
— П-С-И… А, сигурно имате предвид психоаналитик. Кабинет 2516, в дъното на коридора.
Джули обикновено си даваше вид, че е разбрала, и продължаваше да влиза в кабинетите, докато намереше, който й трябва, но сега беше разтревожена, че закъснява.
— Ще ми кажете ли цифрите една по една?
— Моля?
— Цифрите! — Беше отчаяна. — Кажете ми ги една по една, ето така — три, шест, девет, четири, две.
Жената я изгледа така, че тя се почувства като кръгла глупачка. Всъщност знаеше, че е, но мразеше, когато други хора го разбират. Отговорът прозвуча с раздразнение:
— Доктор Уилмър е в кабинет номер две, пет, едно, шест.
— Две, пет, едно, шест — повтори Джули.
— Четвъртата врата вляво — добави тя.
— Разбрах! — извика Джули, силно разстроена. — Защо не ми го казахте веднага?
Секретарката на доктор Уилмър вдигна глава при влизането й.
— Изгуби ли се Джули?
— Аз ли? Как не! — излъга момичето и енергично поклати къдравата си глава. После се върна на стола си.
Без да подозира, че я наблюдават през стъклото, което приличаше на обикновено огледало, Джули насочи вниманието си към аквариума до стола. Първото нещо, което й направи впечатление, беше, че една от красивите рибки е умряла, а други две плуваха около нея, сякаш размишляваха дали да я изядат. Тя почука по стъклото, за да ги сплаши, но само след миг те отново се върнаха.
— Една рибка е умряла — обърна се към секретарката. — Мога да ви я извадя.
— Чистачите ще я извадят довечера, но все пак благодаря за предложението.
Джули си каза, че не е честно нещо толкова невероятно красиво и така безпомощно да бъде изоставено по този начин. Взе едно списание от масата и се престори, че го разглежда, но с крайчеца на окото си продължи да следи двете хищни риби. Всеки път, когато се обърнеха към своето мъртво другарче, тя поглеждаше крадешком към секретарката, за да се увери, че не гледа към нея, и протягаше по-небрежно ръка, за да потропа по стъклото и да прогони рибите.
Зад двустранното огледало доктор Тереза Уилмър следеше малкото представление. Очите й многозначително се усмихваха, докато наблюдаваше благородните усилия на Джули да защити мъртвата рибка и в същото време да изглежда безразлична. Като погледна към мъжа зад себе си — също психиатър, който напоследък отделяше доста време за нейния специален експеримент — доктор Уилмър иронично каза:
— Ето я. Ужасната Джули. Подрастващото страшилище. Някои от директорите на детски домове я смятат не само за невъзприемчива, но и за неконтролируема, с лошо влияние върху връстниците си, пример за малолетна престъпница. Можеш ли да си представиш — продължи с глас, в който се долавяше нескрито възхищение, че тя всъщност е организирала гладна стачка в «Ла Сал». Уговорила е четиридесет и пет деца, повечето по-големи от нея, да се присъединят към искането й за по-добра храна.
Доктор Джон Фрейзър погледна към момиченцето през двустранното огледало.
— Предполагам, че подсъзнателно е искала да предизвика ръководството.
— Не — сухо отвърна колежката му. — Направила го е, защото се е нуждаела от по-добра храна. Храната в «Ла Сал» е питателна, но безвкусна. Имах възможността да я опитам.
— А какво ще кажеш за кражбите й? Не можеш да ги пренебрегнеш така лесно.
Тери се облегна на стената и кимна в посока към детето, което чакаше отвън, после каза с усмивка:
— Чувал ли си някога за Робин Худ?
— Разбира се. Защо?
— Защото пред теб стои съвременният Робин Худ. Преди да се усетиш, Джули може да открадне златните ти зъби, толкова е ловка.
— Не мисля, че това е добра препоръка, за да я изпратиш да живее в Тексас при нищо неподозиращите ти братовчеди.
Доктор Уилмър сви рамене.
— Джули краде храна, дрехи или играчки, но не задържа нищо за себе си. Раздава ги на по-малките деца в «Ла Сал».
— Сигурна ли си?
— Напълно. Проверила съм всичко.
Неохотна усмивка се появи на устните на Джон Фрейзър, докато оглеждаше момиченцето.
— Изглежда по-скоро като Питър Пан, отколкото като Робин Худ. Представях си я по-различна, съдейки по досието й.
— Аз също се изненадах. Директорът на детския дом «Ла Сал» я намира за «недисциплинирана, със склонност към бягство от училище, кражби, размирици и шляене с аморални младежи от мъжки пол».
След всички тези неблагоприятни оценки в досието й бе очаквала да види някакво арогантно, безчувствено момиче, твърде вероятно преждевременно развито и дори сексуално активно, за което сочеха многобройните й връзки с млади мъже. По тази причина преди два месеца тя едва не зяпна от почуда при вида на Джули, която бавно пристъпи в кабинета й. Детето изглеждаше като малка фея, облечена в джинси и парцалива фланелка, с къса къдрава тъмна коса. Вместо младата фатална жена, която доктор Уилмър бе очаквала, пред нея стоеше Джули Смит с хитро гаменско личице, на което правеха впечатление огромните очи с дълги, гъсти ресници и изумителен теменужен цвят. Имаше нещо по момчешки дръзко в начина, по който тя стоеше пред бюрото на доктор Уилмър — с ръце в джобовете и гордо вдигната брадичка.
Тереза бе запленена от момичето на тази първа среща, но в действителност Джули я беше очаровала още преди това — още от вечерта, в която отвори досието й вкъщи и започна да чете отговорите на момичето по множеството тестове — част от образователната програма, разработена от самата Тереза. След като ги прегледа, вече имаше ясна представа за онова, което ставаше с детето, за болката му. Изоставена от истинските си родители и отхвърлена от две семейства на осиновители, Джули беше прекарала детството си в поредица от пренаселени детски домове в бедняшките квартали на Чикаго. Затова и през целия си живот беше получавала подкрепа и истинска човешка топлота единствено от приятелите си — мръсни, рошави като нея деца, които тя смяташе за «себеподобни». Те я учеха да краде и да бяга от училище. Пъргавият й ум и сръчните й ръце я бяха направили толкова добра, че честите премествания в нов детски дом бяха без значение — почти веднага печелеше популярност и уважение сред събратята си — толкова големи, че няколко месеца по-късно група момчета бяха благоволили да й покажат различните начини, чрез които влизат в колите и ги запалват — демонстрация, завършила със залавянето на цялата група включително и Джули от един дежурен чикагски полицай.
В този ден бе отбелязан първият й арест, въпреки че тя не го разбираше, и първото й истинско провинение, което от своя страна незабавно я доведе до вниманието на психиатърката. След ареста й — донякъде несправедлив — при опит за кражба на автомобил Джули беше включена в новия експеримент на доктор Уилмър, който съдържаше програма от психологически тестове, тестове за интелигентност, интервюта и оценяване под ръководството на доктор Уилмър и доброволна група от психиатри и психолози. Програмата имаше за цел да предпази непълнолетните престъпници от по-нататъшни закононарушения.
В случая с Джули твърдо беше решила да постигне точно това и на всеки, който я познаваше, бе ясно, че когато си постави някаква цел, тя я постигаше. Тери Уилмър беше тридесет и пет годишна, с изтънчени обноски, приветлива усмивка и желязна воля. Освен защитените медицински степени и родословно дърво, дълго като телефонен указател, тя притежаваше три отличителни качества — интуиция, доброта и пълно отдаване. С неизчерпаема доброжелателност на истинска християнка, посветила се на спасяването на изгубени души, Тереза Уилмър беше пожертвала процъфтяващата си частна практика в името на безпомощните млади жертви на пренаселените обеднели детски домове. За да постигне целта си, възнамеряваше да използва всякакви средства, включително и подкрепата на колегите си като доктор Фрейзър. При Джули бе решила да използва дори помощта на далечни братовчеди, които дори не бяха и богати, но имаха свободна стая в дома си и място в добрите си сърца за едно необикновено момиченце.
— Исках да я видиш — каза и се пресегна да дръпне завесата на огледалото точно когато Джули внезапно се изправи, хвърли отчаян поглед към аквариума и бръкна в него.
— Какво, за Бога… — започна Джон Фрейзър, но замлъкна, гледайки как момичето върви към съсредоточената в работата си секретарка с мъртвата рибка в ръка.
Момичето знаеше, че не бива да мокри килима, но не можеше да изтърпи нещо толкова красиво да бъде разкъсано пред очите му. Не особено сигурна дали секретарката не я наблюдава, или просто се прави, че не я забелязва, застана зад стола й.
— Извинете — каза високо и протегна напред ръце. Жената, изцяло погълната от писането, подскочи стреснато, завъртя се на стола си и тихо извика при вида на лъскавата мокра рибка.
Джули бързо отстъпи назад, но настоя:
— Мъртва е — каза дръзко, като се опитваше гласът й да не издаде мъката, която изпитваше. — Другите риби ще я изядат, а аз не искам да гледам това. Грозно е. Ако ми дадете лист хартия, ще я увия и ще я сложа в коша за отпадъци.
Като се посъвзе, секретарката отвори едно чекмедже и подаде на детето няколко салфетки.
— Искаш ли да я вземеш вкъщи И да я погребеш?
Джули желаеше точно това, но реши, че е доловила ирония в думите на жената, затова бързо загъна рибката в салфетките и я тикна пред нея.
— Не съм толкова глупава. Това е просто една рибка, не заек или нещо по-специално.
Зад огледалото Фрейзър се засмя и поклати глава:
— Умира от желание да погребе рибката с почести, но гордостта не й позволява да го покаже — после добави: — А как ще обясниш «невъзприемчивостта» й? Доколкото си спомням, още е на ниво втори клас.
Доктор Уилмър посегна към кафявата папка върху бюрото си, в която бяха последните резултати от тестовете на Джули. Като я задържа отворена пред него, каза с усмивка:
— Виж резултатите й от устните тестове, където не трябва да чете.
Той погледна резултатите и тихо се засмя.
— Това дете има по-висок коефициент на интелигентност от моя.
— Джули е твърде особено дете в много отношения, Джон. Забелязах го още когато разглеждах досието й, и когато се срещнах с нея, се убедих, че това е така. Дълбоко в душата й се крие изключителна нежност, неугасима вяра и донкихотовски плам. Тя не може да избяга от съдбата си и затова подсъзнателно се е посветила на каузата да защитава децата от всички детски домове, в които е живяла. Краде заради тях, лъже заради тях и ги организира в гладни стачки. И те я следват навсякъде. На единадесет години вече е лидер, но ако не й помогнем бързо, може да стигне до дома за непълнолетни престъпници. Но това не е най-главният й проблем в момента.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че въпреки изключителните си способности това момиченце е без никакво самочувствие. Тъй като вече е давана за осиновяване, е убедена, че отблъсква хората и е негодна за нищо. Тъй като не може да чете добре, смята, че е глупава и че не може да се научи. А най-ужасното е, че е готова да се откаже — Тери развълнувано заяви: — Няма да позволя всичките й способности, вяра и оптимизъм да отидат по дяволите.
При тези думи доктор Фрейзър смръщи вежди.
— Прости ми, че повдигам този въпрос, Тери, но ти винаги си настоявала да не приемаме твърде лично пациентите си.
С извинителна усмивка тя се облегна на бюрото си.
— Лесно е да се следва това правило, когато всичките ти пациенти са деца от заможни семейства, които се чувстват «онеправдани», ако не получат за шестнадесетия си рожден ден спортна кола за 50 000 долара. Но почакай, докато се заемеш с повече деца като Джули — деца, зависещи от системата, създадена от нас, за да поеме грижите за тях, ще си загубиш спокойния сън.
— Сигурно си права. — Той й върна кафявата папка. — А защо не е била осиновена?
— Най-вече съчетание на лош късмет с неподходящо време. Според досието й от службата за осиновяване била е изоставена на една алея близо до родилния дом. Болничните сведения посочват, че е родена преждевременно и често с боледувала. Докато навърши седем години, няколкократно постъпвала в болница.
Когато станала на две години, службата за осиновяване й намерила родители, но по време на делото двамата решили да се разведат и тя отново е изоставена. Няколко седмици по-късно й намерили други родители — този път подбрани изключително грижливо, но Джули се разболяла от пневмония и осиновителите, които били загубили дете на нейната възраст, се уплашили и оттеглили молбата за осиновяване. След това е дадена в детски дом, уж само временно, но след няколко седмици служителят, който се занимавал с нейния случай, пострадал при катастрофа и напуснал работа. Оттук нататък следва пословичната «комедия от грешки». Досието й било забутано някъде…
— Какво?! — Фрейзър не можеше да повярва.
— Недей да съдиш служителите от бюрото за осиновяване толкова остро. В повечето случаи са изключително старателни и добросъвестни, но и те са хора. Като се има предвид колко са претоварени, и колко малко средства им отпускат, се справят даже изумително добре. Но накратко — детският дом бил пълен с проблемни деца и от там предположили, че службата за осиновяване не може да намери осиновители за Джули, защото често боледувала. Докато разберат, че досието й е изгубено при разместването, тя навършила пет години и преминала възрастта, на която повечето осиновители желаят дете. Дали я в семейство, което отглеждало чужди деца, но поради чести астматични пристъпи в първи и втори клас отсъствала от училище. Тъй като била «толкова добро момиченце», учителите я пуснали да премине в трети клас. Новите й осиновители имали вече три деца с физически недъзи и били толкова заети с тях, че не забелязали изоставането й в училище. В четвърти клас тя осъзнала, че не може да се справи, и започнала да се преструва на болна, за да остава вкъщи. Когато разбрали истината, осиновителите й настояли да посещава училище, но Джули започнала да бяга от часовете и да се скита с децата из улиците. Както вече казах, тя е смела, дръзка и сръчна — те я научили да краде от магазините и да бяга от училище.
Най-накрая я заловили и я изпратили в «Ла Сал» при децата, провалили се в обикновените детски домове. Преди няколко месеца я арестували заедно с по-големи момчета, които й показвали изключителните си умения в паленето на коли без ключ — Тери завърши: — Джули била само наблюдател, но и тя може да го прави. Предложи да ми покаже. Представяш ли си, това малко момиченце е способно да запали колата ти без ключ. Но няма да я открадне. Вече казах, че взема само неща, които децата от «Ла Сал» могат да използват.
С многозначителна усмивка Фрейзър кимна към огледалото:
— Предполагам, че един червен молив, химикал и шепа бонбони ще им свършат работа.
— Моля?
— Докато разговаряме, твоята безценна пациентка е отмъкнала всичко това от чакалнята.
— Господи! — възкликна доктор Уилмър.
— Достатъчно сръчна е да изпълнява фокуснически номера — добави той с неохотно възхищение. — Ще я доведа, преди да измисли как да отмъкне аквариума. Обзалагам се, че на децата в «Ла Сал» ще им хареса някоя и друга екзотична тропическа рибка.
Доктор Уилмър погледна часовника си и каза:
— Семейство Матисън трябва да ми се обадят точно сега от Тексас, за да ме уведомят кога ще са готови да я приемат. Искам да й го кажа, когато влезе.
Докато говореше, телефонът на бюрото й иззвъня и гласът на секретарката съобщи:
— На телефона е госпожа Матисън, доктор Уилмър.
— Точно навреме — обърна се радостно Тери към Фрейзър.
Той хвърли бърз поглед към часовника си.
— След няколко минути започва първият ми сеанс с Кера Питърсън — тръгна към вътрешната врата, която водеше към кабинета му, спря се и рече с усмивка: — Току-що ми хрумна, че разпределението на задълженията в твоята програма е възмутително несправедливо. Имам предвид — пошегува се той, — че ти работиш с момиче, което краде бонбони и моливи, за да ги раздава на бедните, а оставяш на мен Кера, която се опита да убие втория си баща.
— Ти обичаш предизвикателствата — засмя се Тереза и като посегна към телефона, добави: — ще помоля ръководството на службата за осиновяване да премести госпожа Боровски от «Ла Сал» в област, където ще се грижи за бебета и малки деца. Работила съм преди време с нея — справя се с тях отлично, тъй като са податливи и не нарушават правилата. Не трябва да се занимава с по-големи деца, защото не прави разлика между невинен младежки бунт и престъпници.
— Да не би съвсем случайно да си отмъщаваш, задето предупреди секретарката ти, че Джули краде.
— Не — каза доктор Уилмър и вдигна слушалката. — Но това всъщност потвърждава думите ми.
Когато приключи разговора си, стана и отиде до вратата на кабинета си, за да съобщи приятната изненада на госпожица Джули Смит.


2

— Джули — повика я тя, застанала на прага. — Заповядай в кабинета. — Когато момичето влезе и затвори вратата, Тери добави: — Програмата с тестовете приключи. Всички резултати са налице.
Малката пациентка застана предизвикателно пред бюрото с ръце, пъхнати в задните джобове на джинсите си, повдигна наперено и предизвикателно раменете си, но не попита за резултатите. Психиатърката знаеше, че тя се страхува от отговора.
— Тези тестове са глупави — заяви Джули. — Цялата програма е глупава. Не можете да научите нищо за мен от разни тестове и разговори в кабинета ви.
— Научих доста неща за теб, Джули, за тези няколко месеца, откакто се познаваме. Искаш ли да ти го докажа, като ти съобщя какво съм открила.
— Не искам.
— Моля те, позволи ми да ти кажа мнението си.
Момичето въздъхна, после се усмихна дяволито и рече:
— Вие така или иначе ще го направите.
— Права си — съгласи се доктор Уилмър и прикри усмивката си.
Тя беше винаги пряма с Джули — отношение, съвсем различно от методите, които обикновено използваше. Но момичето притежаваше твърде силна интуиция и житейски опит, за да бъде заблуждавано.
— Седни, моля те — каза й и когато детето се отпусна на стола пред бюрото й, тя започна тихо, но твърдо: — Открих, че въпреки всички безразсъдни постъпки и перченето ти пред другарчетата ти се страхуваш, Джули. Не знаеш коя си, за какво си създадена и какво ще стане с теб. Не можеш да четеш и да пишеш и затова си убедена, че си глупава. Бягаш от училище, защото изоставаш от децата на твоята възраст и се чувстваш ужасно, когато ти се смеят в часовете. Чувстваш се обезсърчена, хваната в клопка и в същото време ненавиждаш тези чувства. Знаеш, че си давана за осиновяване, когато си била малка, и че майка ти те е изоставила. Още преди време си решила, че истинските ти родители са те зарязали, а други не искат да те вземат, защото смятат, че не си достатъчно умна и хубава. Ето защо се подстригваш като момче, отказваш да носиш женски дрехи и крадеш, но това не те прави по-щастлива. Всичко, което вършиш, не значи нищо за никого и ти се мразиш, защото искаш да си нещо — доктор Уилмър спря за миг, за да даде възможност на момичето да осъзнае последните й думи, после продължи още по-твърдо: — Ти искаш някой да държи на тебе, Джули. Това е единственото, което желаеш.
Унизителни сълзи пареха в очите на Джули и тя примигна, за да ги задържи. Това не убягна от погледа на Тери, която прие сълзите й като потвърждение, че е засегнала кървяща рана — както беше в действителност.
— Мразиш себе си, че вярваш и мечтаеш, но не можеш да се спреш, затова съчиняваш чудновати истории, които разказваш на децата в «Ла Сал» — приказки за грозни деца, които някой ден успяват да намерят семейство, обич и щастие.
— Не е вярно! — извика момичето и се изчерви до корените на косата си. — Според вас аз съм лигаво мамино детенце. Нямам нужда от никаква обич, нито пък децата от «Ла Сал», не ми трябва обич, не я искам. Щастлива съм…
— Знаеш, че това не е вярно. Някой ден с теб ще си кажем цялата истина, пък и още не съм свършила… Истината е една, Джули. По време на изпитателната програма открихме, че си едно чудесно, смело и много умно малко момиче — тя се усмихна на слисаното дете и продължи: — Единствената причина, поради която все още не си се научила да четеш и да пишеш, е, че си пропускала много учебни часове поради заболяване. Това няма нищо общо с умствените ти способности — това, на което ти казваш «да си умен», а ние наричаме «интелигентност». С малко помощ в началото ще се справиш. И още нещо — продължи жената, — освен че си умна, изпитваш естествена нужда да бъдеш обичана такава каквато си. Затова не желаеш да виждаш другите деца наскърбени и правиш всичко възможно да ги направиш щастливи, като им разказваш приказки и крадеш разни неща заради тях. Знам, че мразиш своята чувствителност, но повярвай ми, това с едно от най-ценните ти качества. Така че всичко, което трябва да направим, е да намерим подходящо обкръжение за теб — то ще ти помогне да станеш прекрасна млада жена…
Джули пребледня, като си мислеше за непознатата дума обкръжение — звучеше като институция, сигурно беше нещо като затвор…
— Познавам подходящите осиновители за теб — Джеймс и Мери Матисън. Госпожа Матисън беше учителка и ще ти помогне да се справиш в училище. Преподобният Матисън е пастор…
— Свещеник! — извика Джули и поклати глава при спомена за проповедите за адските огньове и вечното проклятие. — Не, благодаря. Предпочитам затвора.
— Никога не си била в затвор, за да знаеш какво предпочиташ — заяви доктор Уилмър и продължи да й говори за новия й дом.
— Семейство Матисън се преместиха в малък град в Тексас преди няколко години. Имат двама сина — с три и пет години по-големи от теб и за разлика от другите семейства, при които си живяла, тук няма да има други осиновени деца. Ще бъдеш член на истинско семейство, Джули. Ще имаш дори и собствена стая — знам, че и двете неща са нови за теб. Говорих с Джеймс и Мери Матисън за теб — очакват те с нетърпение.
— Колко време ще остана при тях? — попита Джули. Опитваше се да не се вълнува за нещо, най-вероятно временно, от което така или иначе няма да излезе нищо.
— Завинаги, ако ти хареса и ако си готова да следваш едно строго правило, от което самите те се ръководят — честност. Това значи край на кражбите, на лъжите и на бягствата от училище. Всичко, което искат от теб, е да бъдеш искрена с тях. Те ти вярват и желаят да станеш част от семейството им. Госпожа Матисън ми позвъни преди малко и вероятно вече е тръгнала по магазините, за да купи игри и пособия, които ще ти помогнат да се научиш да четеш възможно най-бързо. Тя очаква да я придружиш, когато купува разни неща за стаята ти, за да бъде по твой вкус.
— Те не знаят, че съм арестувана, нали? Имам предвид за бягствата от училище — уплашено попита момичето.
— Знаят всичко — отговори остро доктор Уилмър. — И за бягствата, и за опита за кражба на автомобил.
— И въпреки това искат да живея при тях? Сигурно ужасно се нуждаят от парите, които ще им плащат от службата за осиновяване.
— Парите нямат нищо общо с решението им. Те са едно изключително семейство. Нямат много пари, но са надарени с други богатства — дар, който искат да споделят с едно дете, което го заслужава.
— И те смятат, че аз заслужавам? — в гласа на Джули звучеше насмешка. — Никой не ме искаше, преди да ми направят полицейско досие. Защо ще ме искат сега?
Доктор Уилмър стана и започна да се разхожда около бюрото си.
— Джули — каза нежно тя и изчака, докато момичето неохотно повдигна очи, — мисля, че си най-достойното дете, което някога съм познавала — погали я по бузата и рече: — Не знам как си успяла да се запазиш толкова мила и очарователна. Повярвай ми, ти заслужаваш всичко, с каквото бих могла да ти помогна, и цялата обич, с която ще си обградена в семейство Матисън.
Джули сви рамене в опита си да се предпази от ново, неизбежно разочарование, но когато се изправи, надеждата все още грееше, макар и слабо, върху лицето й.
— Не разчитайте много на това, доктор Уилмър.
Младата жена меко се усмихна.
— Аз разчитам на теб, Джули. Ти си изключително интелигентно и чувствително момиче, знам, че няма да пропуснеш шанса си.
— Сигурно сте добра в работата си — каза детето с въздишка, в която се долавяше и надежда, и страх от бъдещето.
— Аз съм изключително добра в работата си — съгласи се с усмивка доктор Уилмър. — А ти трябва да си много интелигентна и чувствителна, щом си го разбрала. Ще ми пишеш ли от време на време, за да знам как се справяш?
— Разбира се — отвърна момичето и отново повдигна рамене.
— Семейство Матисън не се интересуват от миналото ти. Те вярват, че отсега нататък ще си честна с тях. Не искаш ли и ти да забравиш миналото и да им дадеш възможност да ти помогнат? Знам, че можеш да бъдеш прекрасно дете.
Смутена, Джули се засмя и завъртя очи.
— Добре. Така да е.
Тереза продължи сериозно, като се опитваше да убеди детето колко е важно новото му бъдеще.
— Помисли добре за това, Джули. Мери Матисън винаги е искала да има дъщеря, но ти си единственото момиче, което някога е канила да живее със семейството й. Разбираш ли?
Джули отвори уста да каже, че разбира, но някаква буца беше заседнала на гърлото й. Затова само кимна.
Доктор Уилмър погледна големите сини очи и почувства, че и нейното гърло се стяга. После протегна ръка и прокара пръсти през кестенявите къдрици на момичето.
Детето най-после възвърна гласа си и уплашено попита:
— Тази дама, госпожа Матисън… така де… нали не мислите, че ще се опита да ми връзва панделки в косите, или нещо глупаво от тоя сорт?
— Няма, освен ако ти не искаш.
Когато Джули си тръгна, Тереза забеляза, че детето е оставило вратата леко открехната. Знаеше, че в момента секретарката обядва, затова стана и тръгна да я затвори. Тъкмо посегна към дръжката, когато видя, че момичето минава покрай масичката, а след това и покрай бюрото на секретарката.
След него, на масичката останаха откраднатите бонбони, а върху подреденото бюро на секретарката стояха един червен молив и химикал.
Тереза прошепна развълнувано към отдалечаващото се дете:
— Не искаше да опетниш чисто новото си лице, нали скъпа? Милото ми момиче!


3

Училищният автобус спря пред уютната къща във викториански стил, която Джули си позволяваше да нарича свой дом през трите месеца, прекарани при семейство Матисън.
— Пристигнахме, Джули — каза любезният шофьор, но докато тя слизаше от автобуса, новите й другарчета не извикаха «Довиждане» както обикновено. Студеното им мълчание увеличи ужаса, който караше стомахът й да се бунтува, когато бавно се качи на покрития със сняг тротоар. Парите за обяд на класа бяха откраднати от бюрото на учителката. Всички деца в стаята бяха разпитани за кражбата, но Джули беше останала, за да довърши проекта си по география. Към нея бяха отправени подозренията не само защото имаше чудесната възможност да открадне парите, но и защото беше дете от големия порочен град. В очите на всички тя беше крадлата. Следобед, докато чакаше пред кабинета на директора, чу господин Дънкан да казва на секретарката си, че възнамерява да посети семейство Матисън. Очевидно го беше сторил, тъй като колата на пастора беше на пътеката, а той рядко се прибираше толкова рано.
Когато стигна до бялата дъсчена ограда, Джули спря и загледа към къщата. Краката й трепереха при мисълта, че ще бъде прогонена от това място. Семейство Матисън й беше осигурило стая с легло, покрито с балдахин и покривка на цветя, но това нямаше да й липсва толкова, колкото прегръдките. И смехът. И прекрасните им гласове. О, всички те говореха с толкова меки и приятни гласове. Само при мисълта, че няма да чуе Джеймс Матисън да казва: «Лека нощ, Джули. Не забравяй молитвата си, скъпа», й се искаше да зарови лице в снега и да заплаче. И как ще продължи да живее, без да чуе как Тед и Карл, които вече беше приела за свои по-големи братя, я викат да играе или да отиде на кино с тях. Никога вече няма да ходи на църква с новото си семейство, да седи до тях на първата пейка и да слуша спокойната проповед на пастора Матисън за Бог, докато цялото паство поглъща всяка негова дума в почтително мълчание. Отначало църквата не й се нравеше. Но по-късно започна да се вслушва в думите на пастора. След две седмици почти повярва, че съществува Бог, който се грижи за всички, дори и за лошите деца като Джули Смит. Докато стоеше на снега, промърмори молитва към Бога на пастора Матисън, но знаеше, че това няма да й помогне.
Отдавна трябваше да предположи, че всичко това е твърде хубаво, за да продължи дълго. Сълзите замъглиха погледа й. За секунда си помисли, че просто ще я напердашат, вместо да я върнат в Чикаго, но тя ги познаваше добре — новите й родители не вярваха във възпитателната роля на боя, но вярваха, че лъжата и кражбата са тежки престъпления, неприемливи за Бога и за тях самите. Джули беше обещала да не ги върши и те й вярваха.
Презрамката на новата й ученическа чанта се скъса и чантата падна в снега, но Джули си имаше достатъчно грижи, за да се тревожи и за това. Влачейки я, тя бавно отиде до къщата и изкачи стъпалата към верандата.
Бисквити с шоколад — нейните любими — изстиваха в подносите върху кухненския плот. Обикновено миризмата им възбуждаше апетита й, но днес от нея й се повдигаше, защото знаеше, че Мери Матисън вече никога няма да ги приготвя специално за нея. Кухнята беше необичайно пуста, а един поглед във всекидневната я убеди, че и тя е празна, но Джули дочуваше гласовете на новите си братя, идващи откъм стаята им. С треперещи ръце окачи ученическата си чанта и зимното си яке на една от закачалките до кухненската врата и тръгна по коридора към стаята на момчетата.
Карл, шестнадесетгодишният й брат, я видя, когато застана на вратата им. Приближи се, обгърна раменете й с ръка и попита:
— Здравей, Късокоске, какво ще кажеш за новия ни плакат?
Прякорът, който й беше измислил, винаги я разсмиваше, но сега й се прииска да закрещи, защото го чуваше за последен път. Тед, другият й брат, с две години по-малък от Карл, й се усмихна и посочи към плаката на най-новия им филмов кумир — Зак Бенедикт.
— Какво ще кажеш, Джули, не е ли велик? Някой ден и аз ще си купя мотор.
Момичето погледна през сълзи към плаката с високия, широкоплещест, намръщен младеж, който стоеше до мотоциклета си.
— Супер е — отвърна с безразличие и после без всякаква връзка попита: — Къде са майка ви и баща ви?
Новите й родители я бяха приканили още от самото начало да се обръща към тях с «мамо» и «татко», и Джули радостно прие, но тя знаеше, че това скоро ще й бъде отнето.
— Трябва да говоря с тях.
Гласът й прозвуча глухо, но тя беше решила да приключи с неизбежния сблъсък веднъж завинаги и колкото може по-скоро. Не можеше да понася повече това напрежение.
— В спалнята са. Водят някакъв таен разговор — отговори Тед, без да откъсва очи от плаката. — Довечера с Карл ще гледаме новия филм на Зак Бенедикт. Искахме да те вземем с нас, но е забранен за деца под тринадесет години заради насилието — откъсна очи от своя идол и забеляза тъжното лице на Джули. — Хей, дечко, не бъди толкова тъжна, ще те заведем на първия филм, който…
Вратата на спалнята се отвори и от там със сериозно изражение на лицата излязоха новите й родители.
— Стори ми се, че чух гласа ти, Джули — каза Мери Матисън. — Искаш ли да хапнеш, преди да се заемеш с домашните си?
Пасторът Матисън се вгледа в напрегнатото лице на момичето и каза:
— Мисля, че Джули е твърде разстроена, за да се съсредоточи върху домашните си. Искаш ли сега да поговорим за това, което те тревожи? Или след вечеря?
— Сега — прошепна тя.
Момчетата се спогледаха объркано и понечиха да излязат от стаята си, но Джули им направи знак да останат. Чувстваше, че е по-добре това да приключи в присъствието на всички. Когато осиновителите й се настаниха на леглото на Карл, тя започна с треперещ глас:
— Някакви пари бяха откраднати днес в училище.
— Вече знаем — спокойно изрече пасторът. — Директорът на училището ни позвъни. Господин Дъвкан, изглежда, е убеден, както и учителката ти, че ти си ги взела.
Джули вече беше решила, че без значение какви болезнени и несправедливи неща ще кажат, тя няма да ги умолява, да се извинява или да унижава себе си по какъвто и да е начин. Обаче не беше предвидила силната болка, която щеше да й причини раздялата с новото семейство.
— Ти ли открадна парите, Джули?
— Не съм аз! — извика тя.
— Е, значи не е тя — пасторът и Мери Матисън се изправиха, като че ли бяха решили, че освен крадла тя е и лъжкиня, и момичето започна да моли и да се извинява въпреки твърдото си първоначално намерение.
— Къ-къ-кълна се, не съм взела парите за обяда — силно хълцаше, като усукваше края на пуловера си. — Аз ви обещах, че няма да лъжа и да крада повече, и не съм го правила. Не съм! Моля ви, умолявам ви, повярвайте ми!
— Ние наистина ти вярваме, Джули.
— Аз се промених, наистина се промених и… — изведнъж престана да плаче и ги погледна недоверчиво, съвсем объркана. — Вие… ми вярвате?! — прошепна.
— Джули — отговори новият й баща, като протегна ръка към лицето й. — Когато дойде да живееш при нас, те помолихме да ни обещаеш, че с лъжите и кражбите е свършено. Ти ни даде дума, а ние ти гласувахме доверие, спомняш ли си?
Джули кимна, като си припомни съвсем ясно онзи миг преди три месеца, след това погледна към усмихнатото лице на майка си и се хвърли разплакана в прегръдките й.
— Хайде, успокой се — каза Джеймс Матисън с усмивка и погледна грейналите очи на жена си. — Остави майка си да приготви вечерята и се довери на добрия Бог да се погрижи за откраднатите пари.
При споменаването на добрия Бог Джули внезапно се вцепени, после изхвърча от стаята, като извика през рамо, че ще се върне да подреди масата за вечеря. В напрегнатата тишина, последвала ненадейното й излизане, пасторът разтревожено се обади:
— Точно сега не бива да ходи никъде. Все още е твърде разстроена, а и скоро ще се стъмни. Карл — добави той, — иди да видиш какво, за Бога, става с нея.
— И аз отивам — каза Тед, вече измъкнал якето си от шкафа.
Джули сграбчи замръзналата месингова дръжка и с мъка успя да отвори тежката врата на църквата, в която баща й беше пастор. Бледа студена светлина се процеждаше през високите прозорци. Момичето мина по пътеката, спря пред олтара и вдигна, искрящ поглед към дървения кръст. След малко плахо промълви:
— Безкрайно Ти благодаря, че накара семейство Матисън да ми повярват. Уверена съм, че ТИ си ТОЗИ, който ги накара, защото това е истинско чудо. Няма да се разочароваш — обеща тържествено тя. — Ще стана толкова съвършена, че всички ще се гордеят с мен. — Тя се обърна да си тръгне, но пак отново се върна. — А… и ако имаш време, нека господин Дънкан да открие истинския крадец. Иначе аз ще опера пешкира, а няма да е справедливо.


След вечеря Джули отново почисти стаята си. Докато се къпеше, изтърка мястото зад ушите си два пъти. Беше решила толкова твърдо да стане съвършена, че когато Тед и Карл я повикаха да поиграе с тях на думи, дори и не помисли да надникне в най-долните квадратчета, за да си избере букви, с които знаеше повече думи.
Още в понеделник един от седмокласниците беше заловен с шест бири, с които щедро почерпил няколко приятелчета. Пликът с надпис «Пари за обяд — класа на госпожица Абът» бе намерен в празната кутия.
Джули получи официално извинение от учителката си пред целия клас и още едно — насаме, дадено неохотно от господин Дънкан.
Същия следобед тя слезе от училищния автобус пред църквата и остана вътре петнадесет минути, после хукна към къщи, за да съобщи новината. Влетя вътре с почервеняло от студа лице и нетърпеливо изтича в кухнята, където Мери Матисън приготвяше вечерята.
— Мога да докажа, че не съм взела парите за обяда — задъхано изрече, като поглеждаше в очакване ту към майка си, ту към братята си.
Мери Матисън я погледна озадачено, с усмивка, после продължи да реже моркови. Карл едва повдигна очи от скицата на етаж от къща — част от училищния му проект «Бъдещи архитекти на Америка», а Тед й се усмихна разсеяно и продължи да чете филмовото списание със Зак Бенедикт на корицата.
— Ние знаем, че не си ги взела ти, скъпа — най-сетне отговори госпожа Матисън. — Нали ни каза, че не си ти.
— Така е. Ти наистина ни го каза — напомни й Тед и обърна страницата на списанието.
— Да… но сега мога да ви накарам наистина да ми повярвате. Имам предвид, че мога да го докажа — извика детето, а погледът му шареше по спокойните им лица.
Майка й остави морковите и започна да разкопчава якето й. С мека усмивка тя каза:
— Ти вече го доказа. Нали ни даде думата си, помниш ли?
— Да, но думата не е сигурна.
Госпожа Матисън я погледна право в очите.
— Не, Джули. Сигурна е. Напълно сигурна — и добави: — Ако винаги си честна с хората, както с нас, думата ти ще бъде достатъчна.
— Били Несбит отмъкнал парите, за да купи бира на приятелите си — настоя момичето в упорития си протест срещу този жалък завършек. После каза, тъй като не можа да се въздържи: — Откъде сте сигурни, че винаги ще ви казвам истината и няма да крада повече?
— Сигурни сме, защото те познаваме — отсече майка й. — Познаваме те, вярваме ти и те обичаме.
— Да, сестричке, така си е — усмихна се Тед.
— Да, така е — потвърди Карл, като вдигна очи от проекта си и кимна.
Джули усети как сълзите парят в очите й и бързо се извърна настрани, но денят стана превратен момент в живота й. Семейство Матисън бяха предложили своя дом, любов и доверие на нея — не на някое друго дете с късмет. Тези прекрасни, сърдечни хора бяха нейното семейство завинаги, не само за малко. Те знаеха всичко за нея и въпреки това я обичаха.
Тя разцъфна от обичта им като нежен цвят, разтворил листчетата си на слънцето. Зае се с уроците си с още по-голямо усърдие и сама се изненада от лекотата, с която ги усвояваше. Когато настъпи лятото, помоли родителите си за разрешение да посещава и лятното училище, за да навакса повече от пропуснатите уроци.
През зимата бе организирано тържество по случай рождения ден на Джули, на което тя получи първите подаръци в живота си. Когато и последният пакет беше отворен, семейството й подари най-скъпия от всички подаръци.
Той бе изваден от един кафяв плик. Вътре имаше голям лист хартия с красиво отпечатани в горната му част букви: «Иск за осиновяване».
Джули ги гледаше с насълзени очи, притиснала документа до гърдите си.
— За мен ли е? — пое си дъх тя.
Братята й, не разбрали точно причината за сълзите й, заговориха едновременно:
— Ние просто… само искахме да стане официално, Джули… Само това… за да можеш да носиш името Матисън като всички нас — каза Карл.
Тед добави:
— Така е… Ако не си сигурна, че искаш, не е задължително да се съгласяваш…
Джули се хвърли в прегръдките му и извика:
— Сигурна съм! Напълно съм сигурна!
Нищо не можеше да помрачи радостта й. Същата вечер, когато двамата я поканиха на кино да гледат своя любим герой Зак Бенедикт, веднага се съгласи, въпреки че не разбираше защо го намират за толкова готин. Щастлива седеше между тях и разсеяно гледаше филма. В него се разказваше за висок, тъмнокос младеж, който не правеше нищо друго, освен че караше мотор, биеше се, изглеждаше отегчен и някак си студен.
— Какво ще кажеш за филма? Зак Бенедикт е супер, нали? — попита я Тед, когато излязоха от киното.
Правилото на Джули да говори истината беше по-силно от желанието й да се съгласява с любимите си братя за всичко.
— Малко е… всъщност… струва ми се малко стар — каза и потърси подкрепата на трите момичета, които бяха с тях в киното.
Тед изглеждаше като ударен от гръм.
— Стар? Та той е само на двадесет и една! Но наистина е преживял много. Четох в едно филмово списание, че се издържал сам от шестгодишна възраст. Живял някъде на запад и работел в ранчо, за да си изкара прехраната. Сигурно се сещате — укротявал коне. После участвал в родео. Известно време обикалял из страната с банда рокери. Зак Бенедикт… — в гласа му се долавяше силен копнеж — Зак Бенедикт е истински мъж.
— Да, но той изглежда… студен — възпротиви се Джули. — Студен и даже лош.
Момичетата се засмяха високо при тези думи, но тя смяташе, че критиката й с основателна.
— Джули — каза Лори Полсън, — Закари Бенедикт е великолепен и невероятно секси. Всички смятат така.
Джули, която знаеше, че Карл харесва Лори, веднага го защити.
— Добре де, аз не мисля така. Не ми харесват очите му. Има кафяви, лоши очи.
— Очите му не са кафяви, а златисти. И са необикновено секси, попитай който и да е.
— Джули не може да съди за тези неща — намеси се Карл, като се отдалечи от тайната си любов и се присъедини към Тед, за да си ходят вкъщи. Твърде малка е.
— Не съм малка, за да знам — отвърна хитро тя, — че вие двамата сте далеч по-хубави от Зак Бенедикт.
При това хвалебствие Карл погледна към Лори с усмивка, която трябваше да подчертае превъзходството му и се поправи:
— Все пак Джули е твърде зряла за възрастта си.
Брат им все още беше погълнат от приказния живот на филмовия герой:
— Само си представете — да се издържаш сам от дете, да работиш в ранчо, да яздиш коне… да хващаш коне с ласо…


4

1988
— Махни тези проклети коне от тука! Дори мъртвец не може да изтърпи тази воня! — нареди грубо Закари Бенедикт, изтегнат на черния брезентов стол с щампован надпис и погледна гневно към конете, които обикаляха до сградата на модерното ранчо. После продължи да нанася бележки по сценария си. Разкошната резиденция на шестдесет и пет километра от Далас с алея за коли, обградена с дървета, с разкошна конюшня и полета, осеяни с петролни кладенци, беше наета от един тексаски милионер за снимането на филма, наречен «Съдба». Филм, който според списание «Варайъти» по всяка вероятност ще донесе на Зак още една награда на филмовата академия за най-добра мъжка роля, както и за най-добър режисьор — разбира се, ако успее да довърши сцената, за която всички казваха, че е «кутсуз».
До снощи Зак смяташе, че нещата не могат да се влошат повече. Започнат с бюджет от четиридесет и пет милиона долара и четиримесечен срок за снимки, «Съдба» закъсняваше с един месец до момента и беше надвишил определената сума със седем милиона долара заради многото снимачни проблеми и инциденти, които го съпътстваха още от първия ден.
Сега, след месеци на протакане и злополуки, оставаха само две сцени, но задоволството, което трябваше да изпитва Зак, беше напълно заличено от безумна ярост и той едва я сдържаше, като безуспешно се опитваше да се съсредоточи върху необходимите промени в следващата сцена.
Вдясно от стола му камерата беше нагласена да улови великолепния огненочервен залез на фона на града, чийто силует се очертаваше в далечината. През отворените врати на конюшнята виждаше как работниците подреждат балите сено, как асистентите на осветителя се катерят в светлината на лъчите, за да нагласят светлините, докато операторът им дава наставления. Зад конюшнята, далеч от обсега на камерата, двама от дубльорите преместваха автомобилите с отличителен надпис «Тексаска пътна полиция» на подходящо място за сцената на преследване, насрочена за утрешните снимки. На затревената площ около дъбовата горичка в огромен полукръг бяха паркирани караваните, запазени за изпълнителите на главните роли във филма. Транспарантите им бяха спуснати, а климатичните инсталации се бореха с непоносимата юлска жега. В товарните камиони на доставчиците кипеше оживена търговия — продаваха студени напитки.
Снимачният екип и актьорите бяха опитни професионалисти, свикнали да чакат с часове само за няколко минути снимачно време. При нормални обстоятелства същите тези хора, които сега се тълпяха неспокойно около импровизирания бюфет, се навъртаха около Зак, за да се пошегуват или да поговорят за партито, което се организира при приключването на снимките. Обаче след случилото се предната вечер никой не разговаряше с него, освен по необходимост, и никой не очакваше заключително парти.
Днес всички членове на екипа се държаха на разстояние от него. Явно се бояха от следващите няколко часа. В резултат на това наставленията сега се даваха отсечено, нервно и припряно от всеки, заемащ съответната длъжност, а напътствията се изпълняваха припряно както винаги, когато хората бързат да завършат нещо неприятно.
Зак долавяше съчувствието на тези, които го обичаха, задоволството на онези, които не го харесваха или бяха приятели на жена му, жадното любопитство на безразличните към него.
Разбрал със закъснение, че никой не е чул нареждането му да отстранят конете, той се огледа за асистент-режисьора и го видя застанал на поляната с ръце в джобовете и вдигната нагоре глава — наблюдаваше излитането на един от хеликоптерите. Полетът до лабораторията в Далас беше ежедневен. Там отнасяха филмовата лента от деня за промиване. Хеликоптерът се завъртя и разпръсна вихрушка от прах и мръсотия, като запрати вълна горещ пясък право в лицето на Зак.
— Томи! — извика с раздразнение той.
Томи Нютън се обърна и изтича към него, като изтупваше праха от кафявите си къси панталони. Нисък на ръст, с рядка кестенява коса, светлокафяви очи и очила с метални рамки, тридесет и пет годишният асистент-режисьор имаше чувство за хумор и неизчерпаема енергия. Но днес дори и той не успя да разведри обстановката. Стиснал под мишница папката си, в случай че се наложи да нанася бележки, попита:
— Извика ли ме, Зак?
Бенедикт вдигна поглед и рязко нареди:
— Нека някой да премести тия коне по посока на вятъра!
— Както кажеш, Зак.
Дъг Фарлоу — главния сценичен работник, даваше наставления на хората си как да нагласят около конюшнята подвижна ограда за добитъка за утрешните снимки.
— Дъг! — прозвуча от говорителя гласът на Томи.
— Кажи, Томи.
— Накарай онези от ранчото да преместят конете на южното пасбище.
— Мислех, че Зак ги иска за следващия кадър.
— Променил е решението си.
— Добре, ще се погрижа за това. Да започваме ли разместването на мебелите в къщата или Зак иска да ги зарежем?
Асистент-режисьорът се поколеба, погледна към Зак и повтори въпроса на Дъг.
— Зарежете ги — отсече той. — Не ги пипайте до утре. Може да възникне проблем, а не искам да губя повече от десет минути за смяна на декора.
Томи предаде отговора на Дъг Фарлоу, понечи да си тръгне, но се спря и изрече колебливо:
— Зак, вероятно точно сега не си в настроение да чуеш това, но нещата ще се развият… доста трескаво довечера и може би това е последната възможност да ти го кажа — Зак вдигна поглед и Томи бързо продължи: — Заслужаваш още два «Оскара» за този филм, Зак. Някои от сцените, в които участваш и които направиха Рейчъл и Тони под твое ръководство, са впечатлили екипа… Не, не преувеличавам.
Само споменаването на името на жена му, и то най-вече във връзка с Тони Остин, накара кръвта му да закипи и той рязко скочи на крака.
— Много се радвам да го чуя. Няма да е достатъчно тъмно, за да снимаме следващата сцена до един час. Като наредите всичко в конюшнята, дай почивка на хората за вечеря, а аз ще проверя всичко ли с наред. А сега ще си взема нещо за пиене и ще отида някъде, където мога да се съсредоточа — кимна в посока към дъбовата горичка и добави: — Там съм, ако ти потрябвам.
Запъти се към бюфета, но в този момент вратата на караваната на Рейчъл се отвори и тя излезе точно когато той преминаваше покрай стъпалата. Погледите им се срещнаха, думите им напрегнато застинаха на устните, главите им рязко се извърнаха и очакването увеличи витаещото във въздуха напрежение. Зак подмина жена си и продължи към бюфета, където спря, за да поговори с помощника на Томи Нютън и да си размени две-три думи с двама от дубльорите. Това изпълнение заслужаваше «Оскар». Той не можеше да погледне Рейчъл, без да си спомни как през нощта ненадейно се върна в апартамента им в хотел «Кресънт» и я завари с Тони Остин…
Вчера той й каза, че възнамерява да събере операторите и асистент-режисьорите, за да обсъди с тях новите си идеи, и след това по всяка вероятност ще остане да преспи в караваната си. Когато екипът се събра, Зак се досети, че е забравил бележките си в хотела. За да не губят време, реши да покани всички в «Кресънт». Шестимата мъже влязоха в тъмния апартамент и Зак светна лампите.
— Зак! — извика изненадано Рейчъл, като избута голия мъж, когото беше възседнала на дивана, и грабна халата си.
Тони Остин, партньор на Зак и Рейчъл в «Съдба» се надигна и седна на дивана.
— Добре, Зак… успокой се… — помоли го той, после скочи и изтича зад ъгловия диван.
— Не по лицето! — изкрещя, когато Бенедикт се приведе над него. — Имам още две сцени и…
И петимата мъже с мъка удържаха Зак.
— Зак, спри! — извика главният осветител, като се опитваше да го задържи. — Той няма да може да завърши проклетия филм.
Дъг Фарлоу се задъхваше, хванал разгневения съпруг за раменете. Той успя да отхвърли двама от по-слабите мъже встрани и с премерена точност нанесе удар в ребрата на Тони, преди отново да го хванат. Задъхан повече от ярост, отколкото от усилие, Зак ги наблюдаваше, докато изведат голия, куцукащ Остин от апартамента. Десетина гости на хотела стояха в коридора пред отворената врата. Той гордо пристъпи напред и затръшна вратата в лицата им.
После се обърна и тръгна към Рейчъл, успяла междувременно да се наметне с халата си, като се опитваше да овладее силното си желание да я удари.
— Махай се! — предупреди я той и тя отстъпи назад.
— Изчезвай или не отговарям за това, което ще ти се случи!
— Не смей да ме заплашваш, нагъл кучи син! — отвърна тя с такова презрение, че Зак забави крачката си.
— Само с пръст да ме докоснеш и адвокатите ми ще вземат състоянието ти. Разбра ли ме, Зак? Искам развод. Адвокатите ми ще подадат молба утре в Лос Анжелис. Ще се омъжа за Тони.
Осъзнал, че жена му и любовникът й не само са го мамили, но и спокойно са планирали как ще живеят с парите, спечелени от него с толкова труд, Зак изгуби контрол. Сграбчи я за раменете и я блъсна към вратата на хола.
— По-скоро ще те убия, отколкото да ти позволя да вземеш и половината. А сега изчезвай!
Тя се олюля, после сложи ръка на дръжката на вратата и нанесе окончателния си удар:
— Ако си мислиш да изриташ мен или Тони от актьорския състав за утрешните снимки, не си прави труда. Ти си просто един режисьор, филмовото студио е заложило цяло състояние на този филм. Ще те принудят да го довършиш или ще те съдят за всяко отлагане и провал. Знай, че във всички случаи губиш — завърши със злобна усмивка, като отвори рязко вратата. — Ако не завършиш филма, ще се разориш. Ако го довършиш, аз ще прибера половината от печалбата.
Вратата се затвори с трясък зад нея. Тя беше права за «Съдба». Дори и ядосан, Зак го осъзнаваше. Оставаха само още две сцени за снимане — Рейчъл и Тони участваха в едната. Той нямаше друг избор, освен да изтърпи невярната си жена и любовника й, докато режисира сцената. Пристъпи към бара и си наля скоч. Изпи го наведнъж и си наля отново.
С чаша в ръка отиде до прозореца и се загледа навън. Яростта и болката, които чувстваше, постепенно затихваха. Реши да се обади на адвокатите си, за да започнат преговорите по развода. Въпреки че беше натрупал огромно състояние като актьор, Зак многократно го беше увеличил с умели капиталовложения, и те се пазеха грижливо от попечителски фондове, които щяха да скрият по-голямата част от доходите му от Рейчъл. Ръката му, здраво стиснала чашата, се отпусна. Беше се успокоил. Щеше да го преживее и да продължи нататък. Знаеше, че може и ще го направи. Знаеше го, защото преди време, още на осемнадесет години се беше сблъскал с много по-голямо предателство от това на Рейчъл и тогава беше открил, че притежава способността да забравя всеки, който го предава, и никога да не поглежда назад.
Обърна се, влезе в спалнята, извади куфарите на Рейчъл от гардероба и натъпка всичките й дрехи в тях, след това вдигна телефона.
— Изпратете носач в главния апартамент — нареди той на администратора.
Няколко минути по-късно, когато носачът пристигна, Зак му подаде куфарите.
— Занесете ги в апартамента на господин Остин.
От този момент нататък, ако Рейчъл се върнеше и започнеше да го умолява да я приеме отново, дори да успееше някак си да го убеди, че не е знаела какво върши, щеше да бъде твърде късно. Защото тя вече беше мъртва за него. Мъртва като баба му, която някога беше обичал, мъртва като брат му и сестра му.


5

Като си наложи да забрави всичко, случило се предната вечер, Зак седна под едно дърво, откъдето можеше да наблюдава какво става наоколо, без някой да го вижда. Видя Рейчъл да влиза в караваната на Тони Остин. Сутрешните новини бяха изпъстрени със сензационни подробности около случилото се в апартамента и боя, който беше последвал. Подробностите несъмнено бяха предоставени от гостите на хотела, станали свидетели на скандала. В момента журналистите бяха обкръжили снимачната площадка и хората от охраната се опитваха да ги задържат. Той нямаше намерение да им дава никакви изявления. Изпитваше студено безразличие както към представителите на пресата, така и към новината, че адвокатите на Рейчъл в Лос Анжелис са поискали развод. Единственото, което все още го дразнеше, беше мисълта, че трябва да режисира една гореща, бурна и чувствена сцена с Рейчъл и Тони. Той не знаеше как ще я понесе, особено пред очите на целия екип.
Зак се намръщи и се запита защо напоследък животът беше започнал да му се струва толкова безсмислен. А невинаги се беше чувствал така.
Когато пристигна в Лос Анжелис с камиона на Чарли Мърдок, трябваше да се бори за оцеляването си. Работата, която започна в склада за декори на «Импайър Студиос», му изглеждаше изключително постижение. Месец по-късно режисьорът, който снимаше гангстерски евтин филм, реши, че му е необходим още един младеж за общите сцени, и се спря на Зак. Ролята му беше да стои облегнат на тухлена стена, със суров израз на лицето. Допълнителните пари, които изкара през този ден, бяха като дар Божи. След няколко дни режисьорът го повика:
— Зак, моето момче, притежаваш едно качество, което ние наричаме присъствие, фотогеничен си. Във филма се появяваш като съвременен Джеймс Дийн, само дето си по-висок и по-хубав от него. Ти направо обсеби сцената, ей тъй, както си седиш там. Ако можеш да играеш, ще те взема в уестърна, който ще снимаме.
Зак бе въодушевен не толкова от перспективата да играе във филм, колкото от парите, които му предлагаха. Затова се научи да играе.
Актьорското майсторство не беше чак толкова трудно за него. Една от ролите беше репетирал с години, докато живееше при баба си — преструваше се, че нищо не може да го засегне. Друга роля беше целта, към която непрекъснато се стремеше — да докаже на баба си и на всеки друг в Риджмонт, че може да се справи сам и дори да стане известен. За да постигне тази цел, беше готов на всичко, независимо колко щеше да му коства.
Риджмонт беше малък град и Зак беше сигурен, че подробностите около позорното му заминаване са били известни на всички веднага щом напусна къщата на баба си. Когато първите му два филма се появиха на екрана, той изчете всеки ред от писмата на почитателите си с надеждата, че някой познат се е сетил за него. Но дори и да беше така, никой не си направи труда да му пише.
Първоначално мечтаеше да се завърне в Риджмонт с достатъчно пари, за да купи заводите «Станхоуп» и да ги управлява, но когато стана на двадесет и пет години, осъзна, че това няма да промени нищо.
Вече беше спечелил един «Оскар» и завършил университета в Южна Калифорния. Всички гледаха на него като на истинско чудо и го наричаха «легендата на успеха». Можеше да избира ролите, имаше цяло състояние в банката и блестящо бъдеше.
Беше доказал на всички, че Закари Бенедикт може да се справи сам и дори да постигне нещо повече. Нямаше какво друго да желае или да доказва и липсата на цел го караше да се чувства ненужен. Затова започна да търси нови предизвикателства. Строеше имения, купуваше яхти, караше бързи коли, придружаваше красавици на блестящи приеми и после ги вкарваше в леглото си. Те нерядко му доставяха удоволствие, но той никога не се обвързваше емоционално. Зак се беше превърнал в завоевание — преследваха го само заради привилегията да преспят с него или заради влиянието и връзките, които имаше. Като всички суперзвезди и секссимволи, той беше жертва на собствения си успех. Не можеше да слезе от асансьора или да вечеря в ресторант, без да го заговорят възторжени почитатели. Жени тикаха в ръцете му ключове от хотелски стаи и подкупваха прислужниците да ги пуснат в апартамента му. Канеха го на неделни събирания в домовете си и се измъкваха от брачните легла, а да се вмъкнат в неговото.
Въпреки че често се възползваше от многобройните благоприятни възможности, които му предоставяше славата, нещо в него въставаше срещу този повърхностен и непоследователен живот, срещу наркоманите, подлизурковците, себелюбците — всичко, заради което Холивуд изглеждаше като отводен канал за хора — разбира се, дезинфекциран и напарфюмиран, за да не подразни обонянието на публиката.
Една сутрин се събуди с мисълта, че трябва да промени живота си. Беше отегчен от секса без чувства, изпълнен с досада от шумни събирания, до гуша му беше дошло от нервни актриси и амбициозни звездички и беше напълно отвратен от себе си. Започна да търси нов начин да запълни дните си, ново предизвикателство, по-висока цел. Актьорската игра вече лесно му се удаваше, така че реши да се насочи към режисурата. Би могъл да се провали като режисьор, но мисълта, че рискува репутацията си, го стимулираше. Зак се посвети на режисурата със същата решителност, с която преследваше и другите си цели. Ървин Левин, президентът на филмовото студио «Импайър», се опита да го разубеди, но в края на краищата се предаде.
Филмът, който му предостави да режисира, беше евтин трилър със заглавие «Кошмар». Имаше две главни роли — едната женска, а другата за деветгодишно дете. Студиото настоя детската роля да изпълнява Емили Макданиелс, с която все още беше в договорни отношения. Емили беше бивша звезда сред децата актьори. Изглеждаше на девет години, въпреки че беше на тринадесет, и имаше трапчинки на бузите като Шърли Темпъл. Филмовата й кариера залязваше, също като кариерата на зашеметяващата блондинка Рейчъл Евънс, която наеха за другата роля. В първите си филми Евънс беше играла само второстепенни роли.
Студиото пробута на Зак тези актриси, за да му покаже, че не режисурата, а актьорството е неговото, призвание.
Зак знаеше, че всички очакват да се провали, но това не го разколеба. Преди да започнат снимките, той прекара седмици пред малкия киноекран в дома си, за да изгледа старите филми на Рейчъл и Емили. Разбра, че Евънс не е толкова бездарна, а миловидността на Емили, изчезнала с възрастта, е отстъпила място на очарование, което камерите улавяха, защото беше искрено. Зак насърчи двете жени и успя да постигне много по време на снимките. Решителността му да успее на всяка цена се предаде и на тях. Зак се ръководеше от чувството си за време и светлина, но най-вече от собствената си интуиция, и така успя да покаже най-доброто от Рейчъл и Емили.
Рейчъл ужасно се ядосваше от безбройните дубли, които я караше да прави, но когато й показа пробните снимки от първата седмица, тя го погледна с големите си зелени очи и меко каза:
— Благодаря, Зак. За пръв път изглеждам така, сякаш наистина мога да играя.
— И също така изглежда, че мога да режисирам — пошегува се той.
Тя беше изумена.
— Искаш да кажеш, че си се съмнявал? Мислех, че си абсолютно сигурен в това, което правим.
— Всъщност откакто започнаха снимките, изгубих съня си — сподели той. За пръв път от години насам посмя да признае пред някого, че има съмнения относно онова, което върши, но този ден беше особен — вече беше сигурен, че има талант за режисьор. Още повече, че този новооткрит талант щеше да промени бъдещето и на Емили Макданиелс, когато критиците видят великолепната й игра в «Кошмар». Зак толкова се привърза към момичето, че работата с него го накара да копнее за собствено дете. Като я наблюдаваше с колко обич се отнася към баща си, застанал на снимачната площадка, за да се грижи за нея, ненадейно осъзна, че иска да има свое семейство. Ето какво му липсваше в живота — съпруга и деца, за които да се бори, и с които да споделя успехите си.
С Рейчъл отпразнуваха приключването на снимките с късна вечеря, сервирана от домашния му прислужник. Искреността, зародила се у тях още когато споделиха личните си съмнения в собствените си способности, се превърна в близост, която от страна на Зак бе и неочаквана, и лечебна. Настанили се удобно във всекидневната на една от къщите му — разположена на Тихоокеанското крайбрежие, пред двуетажната стъклена стена, от която се виждаше океанът, те разговаряха с часове, като избягваха темата за киното. Това бе добре дошло за Зак, разочарован от срещи с актриси, които не говореха за друго. Свършиха в леглото, където дадоха воля на въображението си и изпитаха огромно удоволствие.


Страстта на Рейчъл му се стори искрена, а не просто отплата за това, че й беше помогнал да изглежда добре във филма, и това също му хареса. Всъщност, докато бяха в леглото, беше напълно задоволен от всичко — от снимките, от чувствеността на младата жена, от интелигентността, от чувството й за хумор.
Тя се повдигна на лакти:
— Зак, какво наистина искаш от живота си? Ама наистина?
Той не отговори веднага, може би защото се чувстваше уморен да изглежда съвършен и доволен от живота в очите на хората. Каза с лека усмивка:
— Малка къща в прерията.
— Моля? Искаш да кажеш, че искаш главната роля в продължението на филма «Малка къща в прерията»?
— Не точно. Искам да го изживея. Не е необходимо къщата да е в прерията. Може да бъде и ранчо.
Тя избухна в смях.
— Ранчо! Та ти мразиш коне и ненавиждаш говеда — всички знаят това. Томи Нютън ми го каза — имаше предвид асистент-режисьора на «Кошмар». — Работил е още в първия ти уестърн — онзи, в който Мишел Пфайфър играе ролята на приятелката ти — тя се усмихна и прекара пръст по устните му. — Какво всъщност имаш против конете и кравите?
Той закачливо ухапа пръста й и отговори:
— Никога не вървят в правилната посока и хукват панически в грешната. Това се случи в първия ми филм — конете се обърнаха и се втурнаха право към нас.
— Мишел казва, че в този ден си спасил живота й.
— Наложи се. Бягах като луд към скалите, а конете бяха точно зад мен. Мишел стоеше на пътя ми. Трябваше да я взема, за да не ми пречи — пошегува се той.
— Не съм много убедена. Тя казва, че тичала и викала за помощ.
— И аз виках — продължи Зак. После стана по-сериозен и добави: — И двамата бяхме деца. Сякаш беше преди сто години.
Тя легна на една страна и прокара пръст по гърдите му.
— В действителност откъде си? И моля те, не ме залъгвай с измислиците на студиото, че си се издържал сам, че си участвал в родео и си обикалял с рокерите.
Зак не пожела да й разкаже миналото си. Никога не го беше правил и нямаше да го направи. Когато беше на осемнадесет години и в рекламния отдел му зададоха този въпрос, той студено отвърна да измислят някаква история, както и направиха. Истинското му минало беше мъртво и обсъждането му бе забранено. Рязко заяви:
— Не съм от някое специално място.
— Но все пак не си дете на скитник, отрасло, без да знае как се държи вилица. Дотолкова и аз знам — настоя тя. — Томи Нютън ми разказа, че още на осемнадесет години си показал класа и принадлежност към «изтънченото общество», както го нарича той. Това е всичко, което знае за теб, въпреки че сте работили заедно в няколко филма. А и нито една от жените, с които работиш, не знае повече. Глен Клоуз, Голди Хоун, Лорън Хатън, Мерил Стрийп — всички казват, че е чудесно да се работи с теб, но личният ти живот е табу. Знам, защото съм ги питала.
— Ако мислиш, че ме ласкаеш с любопитството си, грешиш.
— Не мога да се сдържа — засмя се тя и го целуна по бузата. — Вие сте любовникът в мечтите на всички жени, господин Бенедикт, а също така сте и тайнственият мъж в Холивуд. Добре известно е, че нито една от жените, посещавали леглото ти, не е успявала да те предразположи да бъдеш искрен с нея. Тъй като случайно аз също съм в това легло и тъй като снощи разговаряхме за доста различни неща, си мисля, че или съм улучила момента, или просто ме харесваш повече от другите. И в двата случая съм длъжна да опитам да открия нещо повече за теб, което друга жена не е успяла. Залагам женската си гордост в това, разбираш ли?
Самоувереността й превърна раздразнението на Зак в пълно удивление.
— Ако искаш да продължа да те харесвам повече от другите — заяви той, — престани да ме разпитваш и говори за нещо по-приятно.
— По-приятно — тя го прегърна и му се усмихна.
Съдейки по езика на тялото й, Зак очакваше да каже нещо неприлично, но темата, която подхвана, така го смая, че той силно се засмя.
— Добре, нека видим… Знам, че мразиш коне, но обичаш мотоциклети и бързи коли. Защо?
— Защото те не се събират на стада с приятелите ти, когато ги паркираш, и не се опитват да те прегазят, когато им обърнеш гръб. Отиват само там, където им посочиш.
— Зак — прошепна тя. — Мотоциклетите не са единствените, които отиват там, където им посочиш. Аз също ще го направя.
Зак знаеше точно какво има предвид. И той посочи. Тя се плъзна надолу по тялото му и наведе глава. На сутринта Рейчъл му приготви закуска.
— Искам да участвам в още един филм, за да покажа на света, че наистина мога да играя — каза тя.
Преситен и отпуснат, Зак я наблюдаваше как се движи из кухнята му в широки панталони и риза. Без скъпи дрехи и силен грим тя му се струваше далеч по-привлекателна. Освен това, както вече бе открил, беше интелигентна, чувствена и остроумна.
— А после какво? — попита той.
— После бих искала да се откажа. На тридесет години съм. И аз като теб искам нормален живот, изпълнен с нещо повече от грижи за фигурата и тревоги дали ще ми се появят бръчки. Има по-истински неща в живота от превзетия повърхностен свят на мечтите, който се опитваме да налагаме на останалата част от света.
Това неочаквано изказване го накара да погледне на Рейчъл с други очи. Освен това тя ясно се интересуваше от него, а не от връзките му в киното, след като смяташе скоро да се откаже от кариерата си на актриса. Такива мисли се въртяха в главата му, когато Рейчъл се приведе през кухненската маса и меко каза:
— Приличат ли мечтите ми на твоите?
Правеше му предложение, осъзна Зак, и го правеше дискретно, смело и без увъртане. В първия момент той безмълвно я погледна, а после и зададе въпрос, без да се опитва да прикрие огромното значение, което влага в него:
— А виждаш ли деца в мечтите си, Рейчъл?
— Твоите деца ли?
— Моите.
— Дали да не започнем още сега?
Зак се разсмя от неочакваното й предложение, но скоро смехът му замря, заменен от нежност и трепетна надежда — чувства, които не вярваше, че отново може да изпита. Ръцете му се плъзнаха под ризата й и нежността му се сля с възбудата.
Ожениха се в имението на Зак в Кърмел пред погледите на около хиляда гости, включително няколко губернатори и сенатори. Дванайсет хеликоптера кръжа в небето, перките им раздвижваха въздуха, развяваха женските рокли и отнасяха перуки, докато репортерите насочваха камерите си към празненството долу.
Кум на Зак беше съседът му в Кърмел — индустриалецът Матю Феръл, който даде предложение как да се оправят с нашествието на журналистите. Той погледна към хеликоптерите и заяви:
— Трябва да отменят проклетата първа поправка на Конституцията*.
[* Първата поправка на конституцията на САЩ засяга свободата на пресата. — Б.пр.]
Зак се засмя. Днес беше денят на неговата сватба и той бе в изключително настроение. Вече си представяше уютни вечери с деца и семеен живот, непознат досега за него. Рейчъл беше поискала богато сватбено тържество и той бе удовлетворил желанието й, въпреки че предпочиташе да отлетят до Тахо само с неколцина приятели.
— Винаги мога да изпратя някого за пушки — пошегува се младоженецът.
— Чудесна идея. Ще използваме павилиона за прикритие и ще свалим копелетата.
Двамата мъже се засмяха. Бяха се запознали преди три години, когато една нощ почитатели на Зак се бяха покатерили по оградата и бяха задействали алармите и на двете къщи. Същата нощ Зак и Мат откриха доста сходства помежду си, включително и това, че предпочитат хубавия скоч, обичат искреността и не понасят преструвки. По-късно разбраха, че споделят едно и също мнение по въпроса за финансовите си инвестиции, затова станаха не само приятели, но и бизнес партньори.


Когато «Кошмар» излезе на екраните, печалбите бяха огромни и критиците му поставяха отлични оценки, въпреки че не получи «Оскар» и дори не бе номиниран.
Филмът успя да възкреси западащите кариери на Емили и Рейчъл. Благодарността на Емили, а и на баща й, беше безгранична. Рейчъл обаче внезапно откри, че не иска да изоставя кариерата си, както и че не е готова да роди детето, което Зак така силно желаеше. Кариерата й се оказа мания, която я обсебваше. Беше толкова жадна за слава, че презираше всяка по-известна от нея актриса. Същевременно отказваше да се снима във филм, ако негов режисьор не беше съпругът й.
Зак беше подлъган да се ожени за умна и амбициозна актриса, която вярваше, че той държи ключа към славата и щастието й. Знаеше го, но търсеше вината по-скоро в себе си, отколкото в Рейчъл. Отдавна трябваше да е наясно, че щастливите семейства са измислица на поетите и създателите на филми.
След загубата на тази илюзия му предстоеше скучен и еднообразен живот. Холивуд имаше изпитана рецепта за подобно заболяване — наркотик или алкохол. Зак обаче, подобно на баба си, ненавиждаше слабостта и отхвърляше с презрение подобни средства. Той реши проблема по единствения начин, който познаваше — работеше непрекъснато. Вместо да се разведе, той разумно осмисли брака си — въпреки че не беше за пример, все пак беше далеч по-сполучлив от този на баба му и дядо му, а и не по-лош от много други. И Зак даде на Рейчъл право на избор — или да се разведе, или да овладее амбициите си и да заживее нормално, като в замяна той ще удовлетвори желанието й да режисира още един неин филм. Рейчъл мъдро избра второто предложение. Зак откри някакъв сценарий, който му хареса, филмът щеше да се казва «Победителят прибира всичко» с главни роли за него и Рейчъл, а студиото им отпусна пари авансово. С търпение, ласкателство, остра критика и понякога ледена студенина ловко успя да получи от Рейчъл и от останалите актьори онова, което той искаше.
Успехът беше зашеметяващ. Рейчъл бе номинирана за ролята си, а Зак получи два «Оскара» — за най-добра мъжка роля и за най-добър режисьор. Последната награда само потвърди онова, което холивудските магнати отдавна бяха забелязали — Зак притежаваше талант за режисьор. Той умееше да превърне напрегнатия момент в сцена, от която зрителите да изтръпнат от ужас, можеше да предизвика неудържим смях от смешна забележка в сценария, успяваше да разпали страстите от любовните сцени. И най-важното — постигаше всичко това в рамките на отпуснатия филмов бюджет.
Двата «Оскара» го радваха, но не му донесоха удовлетворение. Той вече не го търсеше и за да не забелязва липсата му, преднамерено се затрупваше с работа. През следващите две години режисира и изпълнява главните роли в още два филма — напрегнат еротичен трилър, в който му партнира Глен Клоуз, и приключенски филм, с участието на Ким Бейсинджър.
В търсене на нещо ново отлетя за Кърмел. Вечерта започна да чете случайно попаднал му роман. Още преди да го завърши, знаеше, че «Съдба» ще бъде следващият му филм.
На другия ден влезе в кабинета на президента на «Импайър Студиос» и му подаде книгата:
— Това ще бъде новият ми филм, Ървин.
Ървин Левин прочете кратките рецензии на корицата, облегна се във високия, тапициран с кожа стол и въздъхна:
— Това е тежка драма, Зак. Искам да направиш нещо по-развлекателно.
Завъртя се рязко на стола, взе един сценарий от масата до стъкленото си бюро и го подаде на Зак:
— Получих този сценарий по втория начин. Вече има купувач, но ако се съгласиш да го направиш, можем да се договорим. Романтична история. Публиката е зажадняла за подобен филм, а и ти си идеален за главната роля. Без много усилия ще направим от този сценарий хит.
Оказа се сладникава история, в която истинската любов променя живота на циничен магнат и той заживява щастливо с красивата си млада жена. Зак не го хареса, защото историята му напомняше собствените му наивни фантазии за любов и брак.
На следващата сутрин захвърли сценария на «Хубава жена» върху бюрото на Левин и презрително заяви:
— Не съм достатъчно добър артист и достатъчно добър режисьор, за да направя от това нещо правдоподобно.
— Ставаш циничен — отвърна Левин и поклати глава. — Познавам те още от дете и те обичам като собствен син. Разочарован съм от това, което става с теб. Много съм разочарован.
В отговор на това покъртително излияние Зак само вдигна вежди. Президентът на студиото го обичаше като собствената си банкова сметка и беше разочарован, защото той не се съгласи да режисира «Хубава жена».
— Никога не си бил фантазьор като младеж — рече Левин. — Беше твърд реалист, но никога не си бил скептик. Откакто се ожени за Рейчъл, се промени — забеляза гневните пламъчета в очите му и побърза да продължи: — Добре. Край на сантименталностите. Да говорим за бизнес. Кога искаш да започнеш снимането на «Съдба» и кого имаш предвид за главните роли?
— Аз ще играя ролята на съпруга и искам Даяна Коупланд за ролята на съпругата, ако не е ангажирана. Рейчъл ще е подходяща за ролята на любовницата, а Емили Макданиелс — за дъщерята.
Левин смръщи вежди:
— Рейчъл ще побеснее, ако не получи главната женска роля.
— Аз ще се заема със съпругата си — заяви Зак.
Рейчъл и Ървин не се понасяха, въпреки че никой от тях не обясняваше причините. Той подозираше, че преди години са имали любовна връзка.
— Ако все още нямаш предвид някого за ролята на скитника — продължи Левин след кратко колебание, — ще те помоля за една услуга. Какво мислиш за Тони Остин.
— Не става.
Страстта на този актьор към алкохола и наркотиците беше пословична, както и другите му пороци. На него изобщо не можеше да се разчита. Последния път най-ненадейно беше взел свръхдоза в началото на снимките на филм за «Импайър» и се наложи друг актьор да поеме ролята му, докато Остин се лекуваше в продължение на шест месеца.
— Тони иска да работи и да се реабилитира — спокойно продължи Ървин. — Лекарите твърдят, че вече е нов човек. Този път съм склонен да им повярвам.
Зак вдигна рамене.
— Каква е разликата този път?
— Този път беше взел свръхдоза. Успяха да го спасят, но случаят го изплаши до смърт. Вече е готов да порасне и да се захване за работа. Бих искал да му дам възможност — в гласа на Левин се прокрадна набожност. — Това е единственото достойно нещо, което можем да направим, Зак. Всички живеем на тази земя. Трябва да се грижим един за друг, да си помагаме. Трябва да помогнем на Тони да си намери работа, защото е закъсал и защото…
— Защото ти дължи сума пари за филма, който не успя да завърши — предположи Бенедикт с равен глас.
— Всъщност… да. Дължи ни значителна сума пари за този филм — неохотно призна Ървин. — Но въпреки това той се върна и ни помоли да му дадем възможност да отработи дълга си и да се реабилитира. Тъй като явно си неподатлив на прочувствени молби, обмисли практическата полза от него — независимо от лошата му слава публиката все още го обожава. Той е тяхното лошо, заблудено, красиво момче, мъжът, който всяка жена е готова да приласкае.
Зак се поколеба. Ако наистина се е променил, Остин беше най-подходящият за ролята. На тридесет и три години, русоляв и младолик, той наистина изглеждаше добре. Хубавата му външност се разваляше от разгулността му, което обаче по някакъв начин го правеше още по-привлекателен в очите на жените от дванадесет до петдесет годишна възраст. Името му върху афиша беше гаранция за продажбата на билети за филма, както и името на Зак. Заедно щяха да имат възможността да счупят всички рекорди. Тъй като възнамеряваше да си докара значителни приходи като част от наградата за режисурата на «Съдба», този факт силно повлия върху окончателното му решение. Както и фактът, че дори и пиян, Тони бе по-добър актьор от мнозина и беше идеален за ролята. От друга страна, щеше да направи услуга на «Импайър», като вземе актьора за този филм, което пък предполагаше отстъпки от тяхна страна.
— Ще го оставя да прочете сценария за ролята си, но не съм въодушевен от перспективата да бъда бавачка на някакъв наркоман, влязъл или не в правия път. Дан Мойс ще ти позвъни сутринта — добави, имайки предвид своя представител, и стана да си върви. — Двамата с него можете да започнете уреждането на подробностите по договора.
— Този филм ще струва цяло състояние, с всичките терени, които изисква — напомни му Ървин, мислейки си с ужас за сумата, която Бенедикт ще поиска за главната роля и за режисурата на филма, както й за отстъпките, които вероятно ще получи за участието на Остин. — Ще се съглася с този филм само защото ти го желаеш. Аз лично ще се моля на колене печалбите от него поне да покрият разходите.
Даяна Коупланд отказа ролята, така че Зак я предостави на Рейчъл, която беше резервният му вариант. Няколко седмици по-късно Даяна промени плановете си, но той вече беше поел морално и правно задължение и остави по-добрата роля на Рейчъл. За негова изненада Коупланд поиска ролята на бившата любовница на съпруга.
Месец след започването на снимките тръгна слухът, че въпреки многобройните инциденти, протакането и закъсненията, съпътстващи работата по филма, заснетите до този момент сцени са направо фантастични. Холивудската мелница за клюки вече предсказваше номинации за «Оскар».


6

Шумоленето в тревата изтръгна Зак от унеса му и той хвърли поглед към Томи Нютън, който вървеше право към него в сгъстяващия се здрач.
— Екипът е в почивка за вечеря и всичко в конюшнята е готово — съобщи той.
Бенедикт бавно се изправи на крака.
— Чудесно. Ще отида да проверя.
Вече го беше направил днес, но не обичаше да оставя нещата на случайността, а и освен това проверката на снимачната площадка си беше извинение, за да избегне разговора с останалите за още известно време.
— Няма да има репетиция — добави. — Ще започнем направо със снимките.
Асистентът му кимна.
— Ще съобщя на останалите.
В конюшнята Зак разгледа декорите за последната важна сцена. През изминалите месеци драмата бе оживяла пред камерата — по-вълнуваща и по-напрегната, отколкото беше вярвал, че ще стане. Беше история на жена, разкъсвана между любовта към дъщеря си и съпруга си и страстта си към красив скитник, чиято нужда от нея го обсебва и впоследствие се превръща в опасна мания. Зак играеше ролята на съпруг, който привидно пренебрегва семейството си — вечно зает магнат, чиято финансова империя се разпада, но който по-скоро е готов да сключи сделка с пласьори на наркотици, отколкото да ощети жена си и дъщеря си в материално отношение. Емили Макданиелс беше петнадесетгодишната дъщеря, която не се интересува от разкоша, който родителите й осигуряват, а иска само повече внимание и обич. Сюжетът беше силен, но това, което наистина правеше историята значителна, бе дълбочината и съдържателността на представянето на характерите, вникването в човешката природа и потребности, в човешките слабости и сила на духа. В «Съдба» нямаше «лоши герои». Всеки характер беше представен по начин, който според режисьора щеше да окаже силен емоционален ефект върху публиката.
Повечето сцени от филма бяха снимани на групи, както беше нормата, но поради материално-техническата база, двете сцени, чиито снимки предстояха, бяха всъщност и последните от филма. В едната Рейчъл трябва да се види с любовника си в конюшнята, където са се срещали и преди. Тя е принудена да дойде, защото той я заплашва, че ще разкрие връзката им на съпруга и дъщеря й. Жената скрива пистолет в конюшнята с намерението да го заплаши. Когато той се опитва да я изнасили, тя изважда пистолета и в борбата, която следва, и двамата се ранени.
Сцената беше замислена като изключително бурна и чувствена и това зависеше от Зак като режисьор.
Той огледа наоколо и тръгна бавно по пътеката в слабо осветената конюшня. Всичко беше на мястото си.
Сцената се разиграваше до масата в дъното на помещението, до балите сено. Балите бяха на място. Пистолетът лежеше на масата, скрит между бутилките течни мазила и четките за вчесване на конете.
В гредите отгоре втора камера вече бе насочена към двойните врати, откъдето след изстрела Емили трябваше да влети с коня.
Внезапно обхванат от нетърпение да започва и да свършва това изпитание, Зак се обърна и тръгна към вратата, стъпките му отекваха глухо върху лъскавата подова настилка.
Огромни прожектори осветяваха задния двор, където хората от екипа се хранеха на масите за пикник или направо насядали в тревата. Той пристъпи в осветената част. Томи веднага го забеляза и извика:
— Имате още десет минути и започваме!
Настъпи суматоха — хората ставаха, отправяха се към конюшнята или се придвижваха до масата да грабнат още някоя разхладителна напитка.
От караваната на Остин излязоха Остин и Рейчъл, следвани от стилистите и гримьорите си. Той изглеждаше неспокоен. Зак се надяваше, че ребрата ужасно го болят. Тя обаче премина точно покрай екипа и съпруга си с гордо вдигната глава — кралица, която не дължеше никому обяснение. Емили Макданиелс крачеше напред-назад около баща си и репетираше репликите си с негова помощ. Беше шестнадесетгодишна, но с трапчинките а ла Шърли Темпъл, приличаше на не повече от единадесет. Вдигна поглед точно когато Рейчъл отмина покрай нея, и на лицето й се изписа неприязън. След това рязко се обърна към баща си и продължи да репетира ролята си. Тъй като момичето в началото харесваше Рейчъл, Бенедикт реши, че внезапната промяна в отношението й се дължи на изневярата на съпругата му, и това го трогна. Тъкмо си купуваше сандвич с ростбиф от бюфета, когато мекият, съчувствен глас на Даяна Коупланд го стресна:
— Зак!
Той се обърна и учудено повдигна вежди:
— Какво правиш тук тази вечер? Мислех, че си заминала за Лос Анжелис още сутринта.
Тя носеше бели къси панталони и червена блуза, кестенявата й коса бе вързана на опашка. Изглеждаше красива… и неспокойна.
— Имах намерение да замина, но когато чух за случилото се в хотела, реших да се повъртя наоколо в случай, че имаш нужда от мен тази вечер.
— Защо?
— По две причини — тя отчаяно се опитваше да покаже, че е искрена. — Първата е за морална подкрепа, ако се нуждаеш от такава.
— Благодаря, няма нужда — учтиво я отряза Зак. — А втората причина?
Даяна го погледна — поразителни кехлибарени очи, чийто поглед охладня под гъстите тъмни мигли, гордо изваяни черти на лицето — и осъзна, че говори така, сякаш го съжалява.
Смутена от студения му поглед, тя най-сетне изрече:
— Виж, Зак… не знам как да ти го кажа, но аз… аз мисля, че Рейчъл е глупачка. И ако мога да помогна с нещо, моля те позволи ми! И още нещо — довърши пламенно, — готова съм да работя с теб по всяко време и място, и във всяка роля. Исках просто да го знаеш.
Долови промяната в него. Изражението му, което показваше, че тя не може да го заблуди, отстъпи място на мрачно задоволство и тя със закъснение разбра, че този път звучеше като че ли зад съчувствените й изявления се крие амбиция.
— Благодаря ти, Даяна — отвърна й с толкова студена любезност, че тя се почувства още по-неловко. — Нека представителят ти ми се обади след няколко месеца, когато търся актьори за следващия филм.
Гледаше го как се отдалечава — грациозен като лъв… очи на лъв… гордо като лъв. Единственото нещо, което разваля аналогията, бе цветът на прекрасната му гъста коса, помисли си, изпълнена с копнеж. Толкова бе тъмна, почти черна.
С пламнало от объркване и срам лице, тя се облегна на дървото и погледна към Тони, който беше стоял до Зак по време на разговора.
— Наистина се провалих, нали, Тони?
— Бих казал, че досега това е най-слабото ти изпълнение.
— Той си мисли, че искам роля в някой от филмите му.
— А не е ли така?
След известна пауза тя отвърна:
— Чудя се как тази кучка може да предпочита Остин пред Зак!
— Може би й харесва някой да се нуждае от нея. Съпругът й не се нуждае от никого, а Тони се нуждае от всички.
— Той само ги използва — поправи го Даяна, изпълнена с презрение. — Този светлокос Дионис всъщност е цял вампир — разкъсва хората, изпива им кръвта и ги изоставя, когато вече не са му необходими.
— Ти знаеш по-добре — каза той и я прегърна през раменете.
— Пращаше ме на срещите с пласьора си на наркотици. Веднъж ме арестуваха за притежание на дрога и когато му се обадих от полицейския участък да дойде и да плати гаранцията ми, побесня, защото са ме хванали, а той разчитал на мен. Бях толкова изплашена, позвъних на студиото, те платиха гаранцията и покриха случая. След това платиха и цялата съдебна гаранция.
— Очевидно притежава нещо за компенсация, щом си се влюбила в него.
— Тогава бях на двадесет години и заслепена от това, че е филмова звезда. А твоето оправдание, че си влюбен в него?
— Криза на средната възраст — направи той несполучлив опит да се пошегува.
— Твърде жалко, че успяха да го съживят в болницата след последната му свръхдоза.
Вътрешните прожектори осветиха конюшнята и Томи кимна в тази посока.
— Ела. Представлението започва.
Тя го прегърна през кръста и двамата се отправиха надолу към конюшнята.
— Кой каквото търси — намира, казват хората — отбеляза тя.
— Да, така е, но обикновено се чака твърде дълго.
В караваната си Зак набързо наплиска лицето си със студена вода, облече чиста риза и излезе. Спря, като видя бащата на Емили да крачи напред-назад пред нейната каравана.
— Емили в конюшнята ли е?
— Още не, Зак. Вече дни наред не се чувства добре от жегата — оплака се Джордж Макданиелс. — Не трябваше да стои толкова време на слънце. Не може ли да остане в караваната с климатика, докато не ти дотрябва. Имам предвид, че по програма трябва да направиш по няколко дубъла с Остин и Рейчъл, преди да дойде нейният ред.
— Това е изключено и ти го знаеш, Джордж. Емили е калена. Ще понесе жегата, докато чака реда си.
— Но… добре, аз ще я доведа — поправи се бащата, като забеляза израза на лицето на Зак.
Обикновено Зак се отнасяше с презрение към досадните родители на децата актьори, но този човек беше по-различен. Съпругата му ги бе напуснала, когато Емили била още бебе. По една щастлива случайност момиченцето привлякло вниманието на някакъв филмов продуцент, който видял детето с трапчинките да играе в парка с баща си. Когато предложил роля на Емили, баща й напуснал дневната си работа, за да я придружава на снимачната площадка, и започнал да работи нощем. Макданиелс чувствал, че е по-малко вероятно да бъде «покварена», ако я оставя с бавачка през нощта, отколкото с платен придружител за снимките през деня. Само това, разбира се, не беше достатъчно да спечели уважението на Зак. Всички знаеха, че Джордж Макданиелс поставя всеки цент, спечелен от Емили, под попечителство за нея. Тя беше всичко, което имаше значение за него, и грижите му бяха възнаградени — Емили беше удивително добра за дете — звезда на Холивуд. Не вземаше наркотици и алкохол, не преспиваше тук и там, беше учтива и скромна и това се дължеше на упоритите усилия на баща й.
Преди да наближи конюшнята, Емили го настигна задъхана и той извика през рамо:
— Хайде, красавице, скачай на този кон и да приключваме.
Тя го подмина тичешком, облечена в бричове и жакет за езда.
— Готова съм, когато кажеш, Зак — извика, а очите й бяха пълни с тревога за изпитанието, което му предстоеше. После изчезна зад ъгъла, където двама от сценичните работници я чакаха с коня.
Зак искаше да завърши възможно най-бързо горещата любовна сцена, защото без това напрегнатите отношения между жена му, любовника й и него самия, като режисьор щяха да се влошават още повече.
Някаква сянка се показа иззад храстите до вратата и гласът на Остин го накара да застине.
— Слушай, Зак, тази сцена ще бъде достатъчно трудна и без съперничеството ни за Рейчъл — подхвана актьорът, като пристъпи на светло. — С тебе сме работили заедно много пъти, разумни хора сме. Нека се държим като такива.
Той подаде ръка. Зак я изгледа презрително, после по същия начин изгледа и Остин.
— Върви по дяволите!


7

Напрежението бе надвиснало като покров над конюшнята, когато режисьорът премина покрай зяпачите и тръгна по пътеката към затъмнената площадка. Сам Хюджинс вече беше застанал зад долната камера. Зак спря до него, зад двата монитора, свързани с обектива на камерата, през които можеше да види как изглежда сцената през двете камери. После кимна към Томи и нещата започнаха да се движат в познатия ред.
Както обикновено асистент-режисьорът извика за тишина и внимание, въпреки че на площадката беше тихо като в гробница.
Двамата изпълнители заеха местата си и докато гримьорът пудреше плувналия в пот Тони, а жената, която се грижеше за костюмите, подръпваше корсажа на роклята Рейчъл, Зак отсечено им припомни в резюме сцената, която ще снимат.
— Така — каза той рязко и делово, — знаете историята и края й. Може би ще успеем да направим сцената от първия опит. Ако не, ще приемем този опит за кратка репетиция.
Втренченият му поглед се насочи към Рейчъл, като се обърна към нея с филмовото й име, както правеше обикновено:
— Джоана, влизаш в конюшнята. Знаеш, че той дебне тук някъде, и се страхуваш от него, но се страхуваш и от себе си. Когато се опитва да те съблазни, ти за миг отстъпваш и този момент е силно възбуждащ.
Реши, че не е необходимо да обяснява на двамата любовници как да изиграят страстната сцена.
— Нали разбра? — попита я. — Много възбуждащ.
— Разбрах — отвърна тя и само едва забележимото потрепване на зелените й очи издаде притеснението от това, което трябваше да изиграе пред толкова много хора.
Зак се обърна към Тони и рязко му напомни:
— Чакал си тук Джоана повече от час. Страхуваш се, че няма да дойде, и презираш себе си, защото въпреки всичко продължаваш да я чакаш. Обсебен си от мисълта за нея, обмисляш дали да се качиш горе в къщата и да разкажеш всичко на дъщеря й, на пазача, на всеки, който иска да те изслуша, че тя е спала с теб. Унижен си, защото те отбягва и защото трябва да се срещаш с нея в конюшните, докато съпругът й споделя леглото й. Когато тя влиза и пристъпва към вратата на празната конюшня, яростта и болката, които си трупал в себе си от месеци насам, избухват. Сграбчваш я, но в мига, в който я докосваш, я пожелаваш отново и си решен да я накараш също да те желае. Насила изтръгваш целувка от нея и усещаш, че тя ти отвръща. Когато Джоана се овладява и започва да се бори, ти си стигнал твърде далеч, за да повярваш, че не те желае. Не можеш да повярваш до момента, в който тя грабва онзи пистолет и го насочва към теб. Тогава побесняваш. Ставаш неудържим. Опитваш се да грабнеш пистолета и когато тя те прострелва, си твърде ядосан, за да осъзнаеш, че е станало случайно. Желанието ти и обичта ти към нея се превръщат в моментна лудост, докато се бориш с нея за пистолета. Още един изстрел и Рейчъл се свлича на пода, а ти изпускаш оръжието — изпълнен си с разкаяние и страх, тъй като осъзнаваш, че е опасно ранена. Чуваш, че Емили идва, колебаеш се, и чак тогава изчезваш. — Неспособен да прикрие докрай омразата си, той добави студено: — Мислиш ли, че ще се справиш?
— Разбира се — предизвикателно отвърна Остин. — Мисля, че мога да се справя.
— Тогава го направи и да свършваме с това отвратително представление — изстреля думите Зак, преди да успее да се овладее. Обърна се към Рейчъл и добави: — Никога не си мислела да използваш пистолета срещу него. Когато той гръмне, искам да видя на лицето ти, че си ужасена — толкова си потресена, че не реагираш достатъчно бързо, когато той го насочва към теб.
Без да я изчака да осмисли думите му, Зак меко каза на момичето:
— Емили, ти чуваш изстрелите и влизаш на кон в конюшнята. Майка ти е ранена, но е в съзнание и ти разбираш, че не е фатално. Въпреки това изпадаш в паника. Любовникът й тича към камиона си, ти грабваш телефона и викаш линейка. След това се обаждаш на баща си. Дотук ясно ли е?
— А Тони… искам да кажа Рик? Трябва ли да започна да го преследвам или да вдигна пистолета, като че ли се чудя дали да тръгна след него?
Обикновено тези неща се доуточняваха на репетицията и Зак осъзна, че е сгрешил с решението си да използват репетицията за кадър. След кратко колебание поклати глава и каза на Емили:
— Нека го направим първия път по сценария. После ще импровизираме, ако трябва.
Огледа всички от екипа — актьори и работници, и рязко попита:
— Има ли въпроси?
Изчака и кимна на Томи:
— Да започваме.
Рейчъл влезе в конюшнята, като вървеше неспокойно и се оглеждаше на всички страни, лицето й отразяваше ужаса, вълнението и страха.
— Рик? — извика тя с треперещ глас, точно както беше по сценарий, и когато ръката на любовника й се подаде от скривалището, сподавеният й писък беше съвсем убедителен.
Застанал зад камерата с кръстосани на гърдите ръце Зак наблюдаваше сцената с присвити очи, напълно безразличен, но когато Остин започна да целува и гали Рейчъл, когато я събори в сеното, всичко тръгна наопаки. Актьорът се чувстваше неловко и определено беше объркан.
— Стоп! — изкрещя Зак, ядосан, че ще се наложи да гледа няколко пъти «горещата» сцена. После изрече със студено презрение: — Не я целувай като неопитен младок от църковния хор, Остин. Ще повторим сцената заради аматьорското ти изпълнение.
Лицето на Тони, чийто момчешки чар напомняше на Робърт Редфорд, силно почервеня.
— За Бога, Зак, защо не можеш да подходиш разумно поне към тези неща…
Без да му обърне внимание, той погледна към Рейчъл, която гневно го наблюдаваше, и отсече с необичайна грубост:
— Ами ти! Трябва да си възбудена, а не да мислиш за маникюра си, докато той те чука!
Следващите два дубъла бяха съвсем сполучливи и целият екип го знаеше, но той и двата пъти ги караше да спрат и да повтарят сцената отново точно преди Рейчъл да посегне към пистолета. Правеше го само защото беше започнал да изпитва перверзно задоволство от факта, че ги принуждава да изиграят пред публика същата сцена на прелюбодеяние, с която го направиха за смях в очите на всички, но най-вече защото чувстваше, че има какво още да се желае от тази сцена.
— Стоп! — прекъсна четвъртия дубъл и пристъпи напред.
Остин се измъкна от сеното — разгневен, търсещ повод за свада, прегърнал Рейчъл, която най-сетне беше възвърнала чувствителността си дотолкова, че да усеща неловкото положение.
— Перверзен кучи син! Последните два дубъла си бяха наред! — гръмко заяви актьорът.
— Затвори си устата и слушай! — отсече Зак. — Този път ще опитаме по различен начин. Независимо че Джоана прострелва любовника си случайно, тя загубва съпричастността на публиката. Мъжът е обсебен изцяло от нея — от тялото и от духа й, но тя никога не е имала намерение да изостави съпруга си заради него. Тя трябва да бъде ранена преди него. В противен случай той остава единствената жертва, а целият смисъл на този филм се крие в това, че всички са жертви.
Дочу одобрителния шепот на хората зад камерите и до вратата на конюшнята, но и сам знаеше, че е прав. Като се обърна към Тони и Рейчъл, които имаха вид на насилствено принудени да приемат промяната, той рязко отсече:
— Още един път и мисля, че ще се получи. Всичко, което се иска от вас, е да обърнете резултата от първоначалното боричкане, така че Джоана да бъде ранена преди Рик.
— И после какво? — попита Тони. — Какво правя, след като разбирам, че съм я прострелял.
Зак се замисли, после решително заяви:
— Позволи й да поеме пистолета. Ти не си искал да я нараниш, но тя не го разбира. Пристъпваш назад, но тя е хванала пистолета и го насочва към теб. Тя плаче от самосъжаление и заради теб. А ти се опитваш да се измъкнеш. Рейчъл — обърна се към нея, — искам да се разтърсваш от ридания. После затваряш очи и натискаш спусъка.
Това щеше да бъде последният дубъл, идеалният — Зак го почувства, като гледаше как Остин сграбчва Рейчъл и я принуждава да легне в сеното. В момента не водеха никакъв разговор, но съответното озвучаване щеше да бъде прибавено по-късно, така че когато тя затърси пипнешком пистолета и го извади между двамата, той й направи знак да продължи, подтиквайки я да се бори още по-упорито.
— Борба! — извика и с известна ирония добави: — Представи си, че съм аз!
Рейчъл се извиваше и нанасяше удари по раменете на Тони в гневно отчаяние, докато успее да хване пистолета.
По-късно на мястото на тихото «пук» от празния пълнител в пистолета щеше да се прибави истински изстрел. Зак наблюдаваше как Тони измъква пистолета от ръката й и изчакваше удобен момент в борбата, за да извика «Стреляй!» и актьорът да натисне спусъка на празния пистолет, а Рейчъл да падне назад и да спука торбичката с изкуствена кръв, скрита близо до рамото й.
— Стреляй! — извика и цялото тяло на Рейчъл се разтресе в отговор на изстрела, който проехтя.
За момент всички застинаха. Трябваше да се чуе само мекото «пук» от пистолета, зареден с незначително количество барут. Жената бавно се изплъзна от ръцете на Тони, но по рамото й нямаше изкуствена кръв от фалшива рана.
— Какво, по дяволите… — започна Зак и се втурна напред. Тони се беше навел над нея, но той го бутна настрани. — Рейчъл?! — извика, като я обърна.
На гърдите й имаше мъничка дупчица и от нея се процеждаше струйка кръв. Първата му мисъл, докато крещеше някой да повика линейка и лекари, беше, че тази рана не може да бъде смъртоносна — Рейчъл едва кървеше, раната беше по-близо до ключицата, отколкото до сърцето й, и освен това професионалната медицинска помощ беше съвсем наблизо, под ръка за екипа, както изискваше законът. Навсякъде цареше паника — женски писъци, мъжки крясъци, и членовете на медицинския екип, които си проправяха път сред задушаващата тълпа.
— Стойте настрани! — крещеше той, и тъй като не успя да долови пулса й, се опита да й окаже бърза медицинска помощ.
Вече цял час Зак стоеше точно през конюшнята, на няколко крачки от останалите и чакаше сведение от множеството лекари и полицаи вътре, при Рейчъл. Полицейски коли и линейки бяха паркирани навсякъде в затревената площ и по алеята. Зловещите им червени и сини светлини проблясваха влудяващо в застиналата, влажна нощ.
Съпругата му беше мъртва. Чувстваше го. Знаеше го. Беше се срещал и по-рано със смъртта, знаеше как изглежда. И въпреки това не можеше да повярва.
Полицаите вече разпитаха Тони и операторите. Сега започваха да задават въпросите си на всеки, който е присъствал на случая. Но него никой не го питаше какво е видял. Струваше му се, доколкото беше способен да мисли разумно, че е твърде странно да не му задават въпроси.
Ярка светлина окъпа площадката и той чу над главата си свистенето от перките на хеликоптер. Забеляза яркочервения кръст и почувства силно облекчение — очевидно щяха да откарат Рейчъл до най-близката болница, което със сигурност означаваше, че състоянието й се е стабилизирало. Точно в този миг обаче видя нещо друго, от което кръвта му изстина — полицаите, които обградиха цялата площадка още с пристигането си, правеха път на някаква черна лимузина. В светлините на приземяващия се хеликоптер успя да прочете надписа върху вратата на шофьора: «Областен следовател при смъртни случаи».
Всички останали го прочетоха. Емили се разплака в прегръдките на баща си. Зак дочу грубите ругатни на Остин, последвани от утешителните думи от страна на Томи, Даяна беше втренчила поглед в колата на следователя с бледо, застинало лице, а останалите… просто се гледаха едни други.
Но никой не поглеждаше към него, никой не направи опит да го доближи. В объркването си той намираше това странно, въпреки че предпочиташе да остане сам.


8

Всички членове на снимачния екип бяха изолирани на следващия ден в хотела си за полицейското разследване. Зак прекара времето в неспокойно вцепенение. Полицията отказа да му даде каквито и да е сведения, докато журналистите заливаха страната с информация. Според обедните новини по националната телевизия пистолетът, с който беше убита Рейчъл, е бил зареден с куршум с двоен заряд, който избухнал в нея и ударната сила предизвикала пълно разрушаване на голяма част от тялото й, вместо с куршум, който просто да премине през нея. Това била причината за незабавната й смърт. В Колумбийската телевизия бяха поканили балистичен експерт в предаването си, който стоеше пред статив с диаграма на тялото на Рейчъл и с показалка в ръка обясняваше на американците какво точно е засегнал куршумът и къде се е намирал. Зак изключи телевизора, отиде до банята и повърна. Съпругата му беше мъртва, и въпреки че в брака им липсваше истинска топлота, той не можеше да се примири със смъртта й, с грозния, отвратителен начин, по който бе настъпила. Новините в 22:00 часа по Ей Би Си го засипваха с упреци, когато след аутопсията беше обявен фактът, че Рейчъл Евънс Бенедикт е била бременна от два месеца.
Той се отпусна на дивана и затвори очи, за да преглътне горчивата новина. Чувстваше се в центъра на ураган, който го беше помел. Рейчъл — бременна. Но не от него. Не беше спал с нея от месеци.
Небръснат, неспособен да приема храна, се мотаеше из хотелския апартамент, като от време на време се чудеше дали и другите са задържани като него и ако е така, защо никой не идва в стаята му, за да поговори, да изкаже съчувствието си или просто да прекара времето в компания. Хотелът беше обсаден от холивудски посетители, които се опитваха да се свържат с него — повечето от тях подтикнати по-скоро от интереса си към мръсните клюки, отколкото от желанието си да изкажат искрени съболезнования за смъртта на съпругата му.
Зак не искаше да разговаря с никого, освен с Мат Феръл и прекарваше времето си в размишления кой, за Бога, е мразил Рейчъл толкова силно, че да желае смъртта й. Насочваше подозренията си към някого от екипа си, после ги отхвърляше и ги сторваше върху друг, тъй като мотивите му се струваха неубедителни до абсурдност.
Подсъзнателно чувстваше, че подозренията на полицията са насочени към него, но тази мисъл му се струваше толкова нелепа, та до края остана убеден, че и полицията го съзнава.
Два дни след смъртта на Рейчъл той отвори вратата на апартамента си след почукването и изгледа гневно двамата високи детективи със сурово изражение на лицата, които го разпитваха предния ден.
— Господин Бенедикт… — започна единият, но търпението и самообладанието на Зак се бяха изчерпали.
— Копелета! За какво, по дяволите, си губите времето с мен? — избухна. — Искам да знам докъде сте стигнали в търсенето на убиеца на жена ми.
Беше толкова вбесен, че бе отслабил бдителността си. Единият от мъжете, който бе влязъл в апартамента и стоеше зад гърба му, неочаквано го блъсна към стената, сграбчи ръцете му и ги изви зад гърба. Почувства студената прегръдка на белезниците, точно когато другият казваше:
— Закари Бенедикт, арестуван сте за убийството на Рейчъл Евънс. Имате право да мълчите и право на адвокат. Ако не можете да си го позволите…


9

— Дами и господа съдебни заседатели, чухте ужасяващите свидетелски показания и неоспоримите доказателства.
Прокурорът Олтън Питърсън се беше изправил и пронизващият му поглед премина бавно по лицата на дванадесетте заседатели от съда в Далас, които трябваше да определят изхода на делото. Процесът беше привлякъл вниманието на публиката със скандалните разкрития за изневяра и убийство в семейството на холивудски звезди.
Коридорите извън съдебната зала бяха задръстени от репортери от цял свят, които чакаха, за да разберат последните пикантни подробности около развитието на процеса срещу Закари Бенедикт.
— Чухте доказателствата — напомни Питърсън още по-енергично и продължи заключителната си реч, — показания, неподлежащи на съмнение от десетки свидетели, някои от които приятели на Закари Бенедикт. Знаете, че в нощта преди убийството той заварва Рейчъл Евънс гола в обятията на Антъни Остин. Знаете, че обвиняемият побеснява, нахвърля се върху Остин и е изтръгнат насила от него. Чухте показанията на гостите на хотела, които са били в коридора пред апартамента на Бенедикт и са чули шумния спор между двамата. Същите свидетели твърдят, че Рейчъл Евънс е съобщила на Бенедикт намерението си да се разведе с него и да се омъжи за Антъни Остин, като при развода прибере половината от състоянието на съпруга си. Свидетелите посочват, че той заплашил жена си, и цитирам… — Питърсън погледна в бележките си, но това беше по-скоро за въздействие, тъй като никой в тази зала не можеше да забрави заплахата. — «По-скоро ще те убия, отколкото да позволя на теб и на Остин да приберете половината от каквото и да е!» — замълча и огледа лицата, заслушани в захлас. — И той наистина я убива, дами и господа. Убива я хладнокръвно заедно с невинното неродено дете, което с носила. Вие знаете, че той го е извършил. Знам го и аз. Но начинът, по който той извършва убийството, го прави още по-отвратително, по-подло, защото показва какво хладнокръвно чудовище е Закари Бенедикт.
Той се обърна и докато се разхождаше напред-назад, им припомни как е извършено престъплението.
— Закари Бенедикт не извършва убийството, обзет от ярост и ревност както обикновения убиец. Той изчаква двадесет и четири часа, за да завърши безценния си филм, и след това избира толкова странен, толкова хладнокръвен начин на отмъщение, че чак ми се повдига. Поставя куршум с двоен заряд в пистолета и после в последната минута променя сценария, за да бъде убита съпругата му, а не Антъни Остин по време на лъжливата им борба — Олтън отново прекъсна речта си и се хвана за парапета. — Това не са просто предположения. Чухте свидетелските показания, които потвърждават всяка моя дума. Следобед преди убийството, докато останалите членове на снимачния екип почиват, Закари Бенедикт влиза сам в конюшнята — под предлог да направи някои размествания по декорите. Какво е правил той вътре? Вие знаете какво. Сменил е халосните патрони, които асистентът потвърди, че сам е поставил, със смъртоносните куршуми с двоен заряд. Припомням ви още веднъж, че отпечатъците върху пистолета са на Закари Бенедикт. Негови и на никой друг, несъмнено оставени по погрешка, след като е избърсал пистолета. Но защо, след като е приготвил всичко, не е оставил пъкленото си дело да завърши като обикновено убийство? Не и той!
Олтън се обърна с лице към обвиняемия и изрече с открита омраза и отвращение:
— Вместо това Закари Бенедикт застава до оператора в конюшнята, за да наблюдава как жена му и любовникът й се прегръщат, целуват и галят един друг и за да ги накара да повтарят този момент отново и отново. Той ги спира всеки път, когато жена му посяга към оръжието. И тогава, след като се е позабавлявал на воля, след като е постигнал перверзното си отмъщение и вече не може да отлага момента, следващ по сценарий — момента, в който жена му трябва да вземе оръжието и да стреля в Тони Остин — Бенедикт променя сценария — Питърсън се обърна, посочи с пръст Зак и гласът му прокънтя, изпълнен с ненавист: — Закари Бенедикт е толкова покварен от славата и богатството си и вярва, че стои над законите, на които ние се подчиняваме. Той е убеден, че ще остане ненаказан. Погледнете го, дами и Господа съдебни заседатели!
Омагьосани от гласа му, всички в претъпканата съдебна зала се обърнаха едновременно към Зак. Зад него адвокатът му изсъска:
— По дяволите, Зак, гледай право в комисията!
Закари вдигна глава и механично се подчини, но вече подозираше, че каквото и да стори, няма да може да повлияе на решението на съдебните заседатели. И Рейчъл да беше скроила обвинението за собственото си убийство, с всичките тези доказателства срещу него нямаше да успее да му навреди толкова, колкото сам си бе навредил.
— Погледнете го — още по-яростно и разпалено нареди Олтън Питърсън, — и ще видите един убиец. Виновен е единствената присъда, която можете да произнесете, за да възтържествува справедливостта.


На следващата сутрин съдебните заседатели се оттеглиха за определяне на присъдата. Освободен под гаранция за един милион долара, Зак се върна в апартамента си в хотел «Кресънт». Обмисляше възможността за бягство в Южна Африка или перспективата да убие Тони Остин. Тони му се струваше най-логичният заподозрян и въпреки това нито адвокатите на Зак, нито частните детективи, които те наеха, успяха да открият някаква улика срещу него, освен тази, че все още взема наркотици — скъпа привичка, която щеше да удовлетворява по-лесно, ако Рейчъл се беше омъжила за него след развода си. При това, ако Зак не беше променил сценария, не Рейчъл, а Остин щеше да умре. Той се мъчеше да си припомни дали беше споменавал пред Тони, че по сценарий краят не му харесва. Понякога мислеше на глас и подхвърляше идеи на другите, без изобщо да си спомня след това. Беше отбелязал промяната в своето копие на сценария, което обикновено захвърляше някъде, но всички свидетели заявиха, че не знаят нищо за тази промяна.
Като тигър в клетка Зак обикаляше апартамента и проклинаше съдбата, Рейчъл и себе си. Отново и отново препрочиташе заключителната реч на адвоката си и се опитваше да повярва, че Артър Хендлър е успял да убеди съдебните заседатели в невинността му. Единственото неоспоримо доказателство на Хендлър беше, че клиентът му трябва да е бил пълен глупак, за да извърши толкова безочливо и сериозно престъпление, когато знае, че всяко доказателство сочи право към него. Когато по време на процеса стана ясно, че обвиняемият притежава богата колекция от оръжия, и че е напълно запознат с различните видове пистолети и патрони, адвокатът се опита да обясни, че ако това е истина, той би могъл да смени патрона, без да оставя следи върху оръжието.
Зак непрекъснато си мислеше да избяга в Южна Африка. След това щеше да изчезне напълно. Идеята обаче не беше много добра и той го осъзнаваше. От една страна, ако избяга, със сигурност щяха да го признаят за виновен. От друга страна, лицето му беше толкова добре познато, особено след шумния процес, че веднага щяха да го разпознаят. Единственото, което му донесе удовлетворение, беше, че Тони Остин приключи филмовата си кариера — всичките му пороци и извратености излязоха на бял свят по време на процеса.


На следващата сутрин на вратата се почука. Той отвори рязко вратата и се намръщи при вида на приятеля си — единствения, на когото вярваше. Зак не желаеше Мат Феръл да присъства на процеса, отчасти заради унижението, и отчаеш, защото не искаше името на известния индустриалец да бъде опетнено.
— Не изглеждаш особено доволен, че ме виждаш — глухо каза Мат, като нахълта в апартамента.
— Казах ти, че не е необходимо да идваш — отвърна той и затвори вратата. — Комисията заседава в момента. Всичко ще бъда наред.
— В такъв случай — рече приятелят, без да се притеснява от студения поздрав — можем да убием времето, като поиграем на покер. О'Хара ще паркира колата и ще резервира стаи за нас двамата. Имаше предвид своя шофьор и телохранител. Свали сакото си, хвърли поглед към изпитото лице на Зак и посегна към телефона.
— Изглеждаш ужасно — констатира той и поръча огромна закуска за трима.
— Днес наистина съм късметлия — каза Джо О'Хара шест часа по-късно и прибра печалбата от масата. Снажен човек, с лице на боксьор и телосложение на борец, той прикриваше тревогата си зад шумни оптимистични възклицания, които не можеха да заблудят никого, но все пак поразведряваха напрегнатата атмосфера.
— Напомни ми да ти спра заплатата — кисело отбеляза Мат, вперил поглед в купчината пари, която се увеличаваше до лакътя на шофьора му. — Трябва да ти плащам по-малко, за да не залагаш на карти.
— Винаги го казваш, когато вие със Зак губите — весело отвърна Джо и разбърка картите. — Напомня ми за доброто старо време в Кърмел, когато дълго играехме така. Само дето винаги беше през нощта.
И животът на Зак не висеше на косъм…
Неизречената мисъл увисна в напрегнатата тишина, нарушена от острото иззвъняване на телефона.
Зак вдигна слушалката, послуша за момент и се изправи.
— Съдебните заседатели са определили присъдата. Трябва да тръгвам.
— Ще дойда с теб — каза Мат.
— Отивам да докарам колата — добави О'Хара и извади ключовете от джоба на сакото си.
— Не е необходимо — отвърна младият мъж, докато се бореше с паниката. — Адвокатите ми ще ме вземат.
О'Хара стисна ръката му и той го изчака да излезе. После погледна към Мат и пристъпи към бюрото си.
— Искам да те помоля за една услуга — извади някакъв документ от чекмеджето и го подаде на приятеля си.
— Приготвил съм го, в случай че нещо се обърка. Това е пълномощно, което ти дава пълно право да се разпореждаш с парите и имота ми.
При тези думи Мат Феръл сведе поглед и пребледня — значи Зак наистина мислеше, че има вероятност да получи обвинителна присъда.
— Просто формалност. Ако се случи нещо непредвидено. Сигурен съм, че няма да се наложи да го използваш.
— Аз също съм сигурен — отвърна приятелят му.
Двамата се погледнаха в очите. Мат се покашля и запита:
— Ами… ако се наложи да го използвам, какво искаш да предприема?
Зак направи опит да се пошегува:
— Просто се постарай да не ме разориш. Това е всичко.
Час по-късно в съдебната зала, застанал до адвокатите си, той слушаше решението на комисията. Думите сякаш достигаха до него през далечен тунел.
— … присъжда се за виновен в предумишлено убийство…
След кратко съвещание за определяне на наказанието Зак чу и другата присъда — още по-мъчителна от предишната.
Осъжда се на четиридесет и пет години затвор… Молбата за освобождаване под гаранция се отхвърля, тъй като определената присъда надвишава петнадесет години… Затворникът остава под арест до прехвърлянето му в затвора в Амарило, щата Тексас…
Зак не трепна. Не направи нищо, което би разкрило чувствата му… Отвътре болката го разкъсваше.
Остана напълно неподвижен дори когато някой сграбчи ръцете му, изви ги зад гърба му и щракна белезниците около тях.


10

1993
— Внимавайте, госпожице Матисън! Предупреждението на момчето в инвалидната количка достигна до нея твърде късно. Джули дриблираше от центъра на игрището. Като се смееше, тя се завъртя, за да прати топката в коша, но в този момент глезенът й се заклещи в стъпалото на инвалидната количка, тя политна и за неин позор се стовари на задника си.
— Госпожице Матисън! Госпожице Матисън! — отекнаха тревожните викове на децата.
Джули водеше часа по физическо възпитание на деца с физически увреждания. Инвалидните колички, децата с патерици и бинтовани крака я наобиколиха.
— Добре ли сте, госпожице Матисън? — питаха те в хор. — Наранихте ли се, госпожице Матисън?
— Разбира се, че се нараних — пошегува се тя, като се надигна и отметна падналата върху очите й коса. — Гордостта ми е твърде наранена.
Уили Дженкинс, деветгодишният училищен атлет, който изпълняваше ролята на главен и страничен съдия, пъхна ръце в джобовете си, изгледа я учудено и отбеляза с дълбокия си дрезгав глас:
— Как може гордостта ви да е наранена, след като паднахте на задника си…
— Само така ти се струва, Уили — засмя се тя.
— Госпожице Матисън! — изрева в този момент директорът и изгледа свирепо стъпките, които покриваха пода на светещия му от чистота гимнастически салон. — Това съвсем не ми прилича на игра на баскетбол. На какво точно играете?
Въпреки че в момента Джули преподаваше на трети клас в началното училище в Кийтън, отношенията й с директора — господин Дънкан, не бяха се променили много от времето, когато я обвини в кражбата на парите. Той вече не поставяше честността й под съмнение, но затова пък непрекъснатото нарушаване на училищните правила заради нейните ученици беше като трън в очите му. И не само това. Досаждаше с идеите си за промяна, а когато той ги отхвърлеше, тя успяваше да получи морална подкрепа от останалите съграждани или, ако е необходимо, финансова помощ от частни лица. В резултат на една от тези идеи началното училище в Кийтън предлагаше специално разработена образователна и спортна програма за деца с физически увреждания, създадена и непрекъснато обновявана от самата нея. Господин Дънкан смяташе това за типичен пример на своеволно потъпкване на неговите отдавна доказани методи. Едва започнала да ръководи програмата за деца с физически недъзи, госпожица Матисън разработи нова — още по-обхватна и до известна степен подобна на първата. Този път тя се зае да ликвидира неграмотността сред жените в Кийтън и околността. Поводът беше откритието, че жената на портиера не може да чете. Джули я покани в дома си и започна да й преподава, но скоро се оказа, че жената на портиера познава още една жена, която не може да чете, и че онази жена познава друга, която на свой ред познава някоя друга. За кратко време се събраха седем жени и тя се обърна към директора с молба за класна стая, където два пъти седмично ще може да се занимава с тях.
Когато той благоразумно отбеляза, че ползването на класна стая до късно вечерта ще увеличи разходите, тя спомена, че в такъв случай ще се обърне към директора на гимназията. За да не излезе коравосърдечно страшилище, когато директорът на гимназията изпълни молбата й, покорен от сините й очи и ведрата й усмивка, господин Дънкан се съгласи да й предостави нейната класна стая от началното училище. Скоро след това досадната рицарка реши, че се нуждае от специализирани материали за обучение на възрастните си ученици, за да ускори процеса на усвояване. И както вече беше разбрал от поредицата свои провали, щом Джули Матисън си науми нещо, нищо не може да я спре. Когато беше убедена в правотата си, Джули Матисън беше непреклонна и изпълнена с оптимизъм — качества, които бяха за него едновременно възхитителни и дразнещи.
Програмата за ограмотяване беше нейно лично постижение и нищо, което той казваше или правеше, не беше в състояние да я разубеди. Беше твърдо решена да си набави необходимите помощни материали и той беше сигурен, че за това му поиска два дни отпуска, за да ходи до Амарило. Той знаеше със сигурност, че Джули е убедила състоятелния дядо на един от недъгавите си ученици — именно човекът, който живееше в Амарило — да направи дарение за закупуване на нужните за програмата материали.
Именно тази нейна склонност — да набира средства, той намираше за изключително отблъскваща и доста неудобна. Беше крайно непристойно да се обръща към състоятелни съграждани или техни роднини и да проси допълнителни средства. През четирите години като учителка в началното училище Джули Матисън беше като трън в очите му. Точно затова той не се поддаде на прелестното изпълнение, което тя му предложи, след като се изправи на крака и изпрати учениците си в съблекалнята, като едновременно им даваше напътствия за играта следващата седмица. Без грим на лицето и вързана на конска опашка кестенява коса, от нея лъхаше здраве и младежка жизненост, които го бяха заблудили, когато я назначаваше. Беше решил, че тя е красива, очарователна и няма да му създава затруднения. Беше висока метър и шестдесет и пет, с дълги крака, изящен нос и пълни, нежни устни. Под извитите й тъмни вежди сияеха огромните й тъмносини очи, опасани от дълги, гъсти, извити ресници, очи — едновременно нежни и невинни. Единствената черта на това нежно лице, която загатваше за характера й, беше упоритата брадичка, с малка, не особено женствена трапчинка на нея.
— Брат ти Тед се обади — каза той с раздразнение. — Каза да ти предам, че майка ти ще те чака за вечеря в 20:00 часа и че можеш да вземеш колата на Карл за пътуването си. Спомена, че ще ходиш до Амарило. Май си пропуснала да ми го кажеш, когато поиска отпуска по лични причини.
— Да, ще ходя до Амарило — тя се усмихна лъчезарно и невинно. Надяваше се, че усмивката ще му е достатъчна, но тя само усили бдителността му.
— Приятели ли имаш там? — попита той и смръщи вежди.
Джули отиваше в Амарило, за да се срещне с богатия роднина на един от недъгавите си ученици с надеждата да го убеди да подпомогне финансово програмата й за ликвидиране неграмотността на жените, и имаше ужасното чувство, че господин Дънкан подозираше за намеренията й.
— Ще отсъствам само два дни — измънка тя. — Намерила съм вече заместник за часовете си.
— Амарило е на няколкостотин километра. Сигурно отиваш там по неотложна работа.
Джули не отговори, погледна часовника си и извика:
— О, Господи! Четири и половина е! По-добре е да побързам, ако ще си ходя до вкъщи. Трябва да взема душ и да успея да се върна за часа в 18.00.
Когато излезе от сградата на училището, Уили Дженкинс я чакаше намръщен до колата.
— Чух ви да разговаряте с господин Дънкан, че ще пътувате до Амарило — заяви момчето с невероятно дрезгавия си глас, който звучеше като на възрастен човек с ларингит, — и се чудех, госпожице Матисън, така де… ще пея ли или няма да пея на тазгодишното зимно тържество.
Джули прикри усмивката си. Уили Дженкинс беше най-добрият спортист на училището. Беше най-известният сред децата от долните класове, и фактът, че не участваше в концертите го измъчваше. Причината, поради която никога не му позволяваха да пее, беше, че щом Уили си отвореше устата, публиката избухваше в неудържим смях при звуците, които излизаха.
— Не зависи от мене, Уили — каза тя, като захвърли куфарчето си на седалката на стария си малък форд. — Тази година не отговарям за зимното тържество.
Той й се усмихна дяволито — като мъж, който инстинктивно съзнава, че някоя жена има слабост към него. А Джули наистина го обичаше. Харесваше куража, дързостта, духа му и най-вече вниманието, с което той се отнасяше към едно недъгаво, доста особено момче от нейния клас на име Джони Евърет.
— Добре де — дрезгаво каза той, — ако вие отговаряхте за тържеството, щяхте ли да ми позволите да пея?
— Разбира се, Уили — усмихна му се тя и завъртя ключа на таблото. — В деня, в който аз трябва да реша кой ще пее, ти ще си първият.
— Обещавате ли?
Джули кимна.
— Ела в църквата някой ден и ще ти го докажа. Ще ти позволя да пееш в детския хор.
— Моето семейство не ходи много-много на църква.
— В такъв случай си изправен пред сложна дилема.
— Какво значи «дилема»?
Тя протегна ръка през отворения прозорец и разроши косата му.
— Провери в речника.
Пътят до къщата й минаваше през центъра на «Долен» Кийтън — четири пресечки с магазини и офиси, които заобикаляха площада около внушителната сграда на Областния съд. Като дете, когато за пръв път видя малкото тексаско градче, без булеварди, без небостъргачи и без бедняшки квартали, то й се стори странно и някак чуждо. Но скоро заобича тихите му улици и приветливите хора. През последните петнадесет години градът си беше останал почти същият — живописен и леко старомоден с красивия си бял павилион в центъра на градския парк, с павираните си улици и безукорно поддържани магазини и къщи. Въпреки че населението на Кийтън беше нараснало от три на пет хиляди жители, семействата все още ходеха на църква в неделя, мъжете все още се събираха в местния клуб в първия петък от месеца, а летните празници все така се празнуваха на затревения градски площад, където кийтънският градски оркестър свиреше на платформа, драпирана с червен, бял и син плат. Основоположниците на Кийтън навремето бяха пристигали за празниците на коне и с каруци. Това бе град, в които хората държаха на приятелството, на традициите, на спомените. Град, в който всеки знаеше всичко за другите.
Сега Джули беше част от този град и още от единадесетгодишна възраст избягваше каквато и да било постъпка, която би дала повод за клюки. Като ученичка се срещаше само с момчета, които родителите й и целият град одобряваше, и ходеше с тях само на училищните забави и църковните събори. Никога не нарушаваше правилата. Живееше при родителите си, докато завърши колежа, и когато най-сетне миналата година нае малка самостоятелна къща в северната част на града, тя я поддържаше безупречно чиста и спазваше правилото да не допуска нощем никакви мъже вътре, освен, разбира се, членовете на семейството си. Друга млада жена през осемдесетте години на двадесети век никога не би търпяла тези ограничения, но не и Джули. Тя беше намерила истински дом, прекрасно семейство и беше твърдо решена да запази уважението и доверието им в нея. Това си решение следваше с такова усърдие и старание, че в момента беше модел за образцов гражданин на Кийтън. Освен че преподаваше в началното училище и доброволно посвещаваше времето си на програмата за децата с физически недъзи и програмата за ликвидиране на неграмотността, тя водеше часовете в неделното училище, пееше в хора, печеше кифли за църковните разпродажби и плетеше вълнени шалове, за да подпомогне набирането на средства за нова сграда на противопожарната охрана.
С непоклатима решителност заличи всички следи от онази нещастна, чувствителна, малка улична хлапачка. И все пак всяка жертва, която правеше, й носеше удовлетворение и я караше да се чувства избраница. Обичаше работата с децата, а да учи възрастните за нея беше предизвикателство. Беше си изградила съвършен, живот.
Само дето понякога не успяваше да прогони чувството, че има нещо нередно във всичко това. Имаше нещо фалшиво, нещо липсваше или не бе на мястото си. Чувстваше се като маска, която сама си беше сложила. И не знаеше как да продължи по-нататък.
Преди година, когато пастор Грег Хоули, дойде да помага на баща й, Джули осъзна това, което отдавна трябваше да е разбрала — нуждаеше се от съпруг, обич и свое семейство. Грег се нуждаеше от същото. Бяха обсъждали въпроса за женитбата, но тя искаше да изчакат, докато се почувства напълно сигурна. И ето — Грег беше във Флорида в очакване на решението й. Градските клюкари, които одобряваха красивия млад пастор за съпруг на Джули, останаха разочаровани, когато миналия месец, след Коледа, той си замина, без да постави венчален пръстен на ръката й.
Младата жена също го одобряваше. Само дето понякога я обхващаха онези необясними съмнения…


11

Джули се облегна на бюрото и се усмихна на седемте жени между двадесет и шестдесетгодишна възраст, които се учеха да четат. С решителността, дързостта и упоритостта си те вече бяха спечелили сърцето й, а тя едва се бе научила да ги разпознава. Оставаха й още двадесет минути, преди да тръгне за къщата на родителите си за вечеря. Погледна часовника си и каза:
— Добре, толкова за тази вечер. Имате ли въпроси по домашното за следващия път или нещо друго, което искате да ме питате?
Седем сериозни лица се вдигнаха към нея. Розали Силмет, двадесет и пет годишна самотна майка, вдигна ръка и плахо започна:
— Ние всички искаме да знаете колко много значи това, което правите за нас. Избраха ме да ви го кажа, защото засега чета най-добре. Искаме да знаете колко голямо значение има това, че вярвате в нас. Някои от нас смятат — тя се поколеба и погледна към Полин Пъркинс, която наскоро се бе присъединила към групата по настояване на Розали, — че не можете да ни научите, но все пак сме склонни да ви дадем тази възможност…
Джули проследи погледа й и внимателно се обърна към тъмнокосата сериозна жена на около четиридесет години:
— Полин, защо смяташ, че не можеш да се научиш да четеш?
Жената се изправи, като че се обръщаше към някой особено важен човек, и смутено призна:
— Съпругът ми смята, че ако не съм глупава, щяла съм да се науча да чета още като дете. Децата ми мислят същото. Смятат, че ви губя времето. Дойдох само защото Розали каза, че бързо се е научила, а никога не е вярвала, че ще успее. И аз реших да опитам.
Останалите жени в класната стая кимнаха в потвърждение на думите й и Джули притвори за кратко очи, преди да им открие истината — прикривана толкова дълго.
— Аз знам, че всички вие можете да се научите да четете. Знам със сигурност, че неграмотността няма нищо общо с умствените възможности. Мога да го докажа.
— Как? — рязко запита Полин.
Тя пое дълбоко дъх и след това отговори:
— Знам го, защото когато дойдох в Кийтън, бях в четвърти клас и почти не можех да чета. Знам как се чувства човек с мисълта, че е невъзприемчив. Знам как се чувства човек, когато върви по коридора и не може да прочете надписа на тоалетните. Знам начините, които измисляте да скриете това от хората, за да не ви се смеят. Аз не ви се смея. И никога няма да го направя. Защото знам и нещо друго… Знам колко смелост се изисква от всяка от вас, за да идва в тези часове два пъти седмично.
Жените я погледнаха удивено, после Полин попита:
— Истината ли ни казвате? Не сте можели да четете?
— Да — отвърна Джули, като я погледна право в очите. — Ето защо създадох тези часове. Затова съм решила да ви набавя всички нови пособия за възрастни, които искат да се научат да четат. Доверете ми се — каза и се изправи. — Ще намеря начин да ви осигуря тези материали. Утре сутринта заминавам за Амарило. Всичко, което искам от вас, е да ми вярвате. Поне малко. И да вярвате в себе си.
— Аз на вас ви вярвам — пошегува се Пеги Листръм, като стана и започна да прибира моливите и тетрадката си. — Но за себе си още не знам.
— Точно ти ли го казваш? — отвърна на шегата й тя. — А не те ли чух да се хвалиш в началото на часа, че тази седмица си се научила да прочиташ на глас имената на улиците по табелите в града?
Жената се усмихна и вдигна детето, заспало на стола пред нея. Джули прие сериозно изражение, като реши, че в началото им е нужно насърчение, за да продължат и нататък.
— Преди да си тръгнете, може би трябва да си припомните защо искате да се научите да четете? Да започнем с теб, Розали.
— Лесен въпрос. Искам да отида в града, но не мога да си намеря работа, защото имам проблеми с попълването на формуляра. Дори и да измисля как да се справя с него, не бих могла да си намеря прилична работа, ако не мога да чета.
Две жени кимнаха в знак на съгласие, а Джули погледна към Полин.
— Полин, защо искаш да се научиш да четеш?
Тя се усмихна малко уморено.
— Бих искала да покажа на съпруга си, че греши. И още… — замлъкна, почувствала неудобство.
— И какво още?
— И още — въздъхна очарователно Полин, — искам да помагам на децата си за домашните.
Джули погледна към Деби Сю Касиди — тридесет и пет годишна, с права кестенява коса и блестящи кафяви очи, която беше прекъсвала няколкократно училището заради родителите си — пътуващи музиканти, и в пети клас го беше изоставила напълно. Беше приятно изненадана от нея. Деби бе необикновено умна и от малкото, което казваше в часовете, личеше, че е творческа личност и че умее да се изразява добре. Работеше като прислужница, но изглеждаше прилежна като библиотекарка.
— След като се науча да чета, ако мога да избирам, бих искала само едно — колебливо сподели тя.
— И какво е то?
— Само не ми се смейте. Искам да напиша книга.
— Не се смея — увери я младата жена.
Тези признания отприщиха нови и Джули започна да си изгражда ясна представа за живота на тези жени. На всяка от тях й липсваше себеуважение и със сигурност бяха подложени на унижение от страна на мъжете, с които живееха или за които бяха омъжени. Още повече, че самите те смятаха, че не заслужават нищо по-добро. Когато затвори вратата на класната стая, вече закъсняваше с десет минути за вечерята, но беше още по-твърдо решена да осигури парите за закупуването на учебни пособия, които щяха да им помогнат да напреднат.


12

Когато Джули пристигна, полицейската кола на Тед вече беше паркирана пред къщата на родителите й, и братята се разхождаха по автомобилната алея и разговаряха. Синият блейзър на Карл, с който тя настояваше да тръгне за Амарило, тъй като не можеше много да разчита на своята кола, беше паркиран на алеята и Джули спря до него. Двамата мъже се обърнаха към нея и ти отново изпита гордост и удивление при вида на високите си красиви братя, които се отнасяха с топлота и обич към нея през всичките тези години.
— Здравей, сестричке. — Тед я прегърна.
— Здравей — отвърна на поздрава тя. — Как е полицейският бизнес?
Тед беше заместник-шериф в Кийтън, но току-що беше защитил правната си степен и чакаше резултатите от изпитите си за адвокат.
— Проспериращ, както винаги — пошегува се той. — Връчих призовка на госпожа Херкович за нарушаване на правилата за уличното движение.
Въпреки шегата в гласа му се долавяше нотка на цинизъм, неизменно присъстваща през последните три години — от разпадането на краткия му брак с дъщерята на най-богатия човек в града. Преживяното го беше наранило дълбоко, а малко по-късно го беше направило суров — факт добре известен и крайно неприятен за цялото семейство.
Карл, напротив, беше женен едва от шест месеца и лицето му грееше от щастие. Той я стисна в мечешката см прегръдка и отбеляза:
— Сара няма да присъства на вечерята. Още не се е възстановила от настинката.
Лампата на верандата светеше и Мери Матисън застане до отворената врата. Въпреки няколкото бели косъма в тъмната й коса и независимо от факта, че говореше малко по-бавно след инфаркта, тя беше все така хубава, жизнена и сърдечна.
— Побързайте, деца! — повика ги. — Вечерята изстива.
Пастор Матисън стоеше зад нея, все така висок, изправен, само дето вече носеше очилата си непрекъснато и косата му беше бяла.
— Хайде, побързайте — каза той, като прегърна Джули и потупа синовете си по раменете.
Единствената промяна с годините във вечерята на семейство Матисън беше, че сега Мери Матисън предпочиташе да сервира в хола и се отнасяше към тези събирания като към специални случаи, тъй като трите й деца вече бяха пораснали и си имаха собствени домове. А иначе вечерите си бяха същите — събираха се да се посмеят, да споделят радостите си, да споменат мимоходом проблемите си и да намерят начин за разрешаването им.
— Как върви строежът на къщата на Адълсон — попита пасторът, като се обърна към Карл веднага след молитва.
— Направо ме подлудява. Водопроводчикът объркал крановете на топлата с тези на студената вода. Електротехникът свързал лампата на верандата с ключа за изхвърляне на боклука, така че като натиснеш копчето боклука, светва лампата на верандата…
На Джули положението се стори по-скоро смешно, отколкото бедствено.
— А с какво е свързал копчето за боклука? — засмя се тя.
— Херман го е свързал с вентилатора на фурната. Пак беше изпаднал в едно от неговите «настроения». Честна дума, започвам да си мисля, че винаги щом си намери работа, нарочно я обърква, за да продължи по-дълго.
— В такъв случай по-добре внимавай да не свърже кабела на сешоара с нещо друго. Искам да кажа, че ще бъде ужасно, ако кметът Адълсон се прибере вкъщи и включи сешоара, а вградените му микровълнови печки избухнат.
— Не виждам нищо смешно в това, Джули. Адвокатът на кмета настоя да вмъкнем наказателна клауза в договора за строежа. Ако не го довърша до април, всеки просрочен ден ще ми струва сто и петдесет долара. Само Бог може да ми помогне.
Тя с мъка запази сериозно изражение на лицето си, като си представи как кметът щраква ключа за лампата на верандата и боклукът му шумно се прибира. Освен че беше кмет на града, Едуард Адълсон бе собственик на банка и на железарски магазин, търговски представител на «Форд», а също така притежател на земи западно от Кийтън. Всички в града познаваха Херман Хекелман — електротехник по професия, ерген по свой избор и чудак по наследство. Като баща си той живееше сам в малка къщичка в покрайнините на Кийтън, работеше, когато искаше, пееше, когато се напиеше, а когато беше трезвен, тълкуваше историята с начетеност и език, на които и университетски професор би завидял.
— Мисля, че няма защо да се тревожиш за наказателната клауза по договора с Адълсон — Джули видимо се забавляваше. — Херман със сигурност може да се определи като «Божията намеса». Той е като ураганите и земетресенията — непредсказуем и неконтролируем. Всички го познават.
Карл най-сетне се засмя с дълбок, гърлен смях и отбеляза:
— Права си. Ако кметът Адълсон ме даде под съд, местната комисия от съдебни заседатели със сигурност ще отсъди в моя полза — после въздъхна и рече: — Не знам какво му става. Когато не е в някое от «настроенията» си, е най-добрият електротехник, с който съм работил. Исках да му дам възможност да стъпи на крака, да посъбере малко пари. Мислех, че ще се справи.
— Кметът Адълсон няма да те даде под съд дори и да закъснееш с няколко дни — намеси се баща му и с усмивка пое подноса с агнешко печено. — Той е честен човек. Знае, че си най-добрият строител в тази част на Далас и че гарантираш отлично качество на работа за парите му.
— Така е — съгласи се Карл. — Да поговорим за нещо по-весело. Джули, от няколко седмици все се измъкваш. Кажи сега ясно — ще се омъжиш ли за Грег или не?
— Уф! — каза. — Добре де, аз… ние…
Цялото семейство я наблюдаваше развеселено. Тя подреди сребърните прибори до чинията си, после внимателно завъртя купата с картофено пюре, така че шарката да застане точно в центъра. Тед се засмя и тя бързо отдръпна ръката си, като се изчерви. Винаги когато беше несигурна или разтревожена, изпитваше непреодолима нужда да размества предметите, да ги поставя в идеален ред, независимо дали «предметът» беше леглото в спалнята й, кухненските шкафове или приборите за маса.
— Ще се оженим. Някой ден — усмихна се смутено. Все още си мислеше за това, когато си тръгваха и по тротоара се зададе Херман Хекелман. Изглеждаше смутен. Беше на седемдесет години, но все още висок и слаб. Когато изправеше рамене, осанката му излъчваше достойнство, което както винаги накара сърцето й да се свие от жалост.
— Добър вечер — поздрави ги той. После се обърна към Карл: — Знам, че приключих с онази работа по къщата на Адълсон, Карл, но се надявам да ми позволиш да оправя нещата, които оплесках. Само за това те моля. Не искам да ми плащаш. Знам, че те разочаровах, и искам да поправя грешката си с каквото мога.
— Херман, съжалявам, но не мога…
Старият човек вдигна ръка — дълги пръсти, изненадващо аристократична ръка.
— Карл, никой, освен мен, не може да оправи кашата, която забърках. Не се чувствах добре през цялата седмица. Просто не исках да ти го казвам, защото се страхувах, че ще си помислиш, че съм стар и болнав и ще ме уволниш. Не съм сериозно болен. Беше само грип. Новият ти електротехник сигурно си мисли, че знае какво точно съм сбъркал, но ако нещо се появи, след като приключиш строежа, и Адълсон се нанесе, само след седмица ще трябва да събаряш стените. Знаеш, че не можеш да смениш електротехника в разгара на работата без по-късно да си навлечеш неприятности.
Карл се колебаеше. Джули и Тед тактично се сбогуваха с него и тръгнаха към блейзъра му.
— От север към Пенхендъл нахлува студен вятър — отбеляза Тед, като потръпна леко в тънкото си сако. — Ако започне да вали сняг, ще трябва да се радваш, че колата ти е с четири скорости. Жалко, че Карл се нуждае от телефона си в пикапа. Ще бъда по-спокоен, ако ти го остави.
— Ще се оправя — обеща тя и го целуна по бузата. Наблюдаваше го в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше по алеята.
Тед стоеше на тротоара с ръце в джобовете, висок, слаб, привлекателен рус мъж със студено, намръщено лице. Същият израз, който се появяваше така често след развода му с Кетрин Кохил. Кетрин беше най-добрата й приятелка и си остана такава, въпреки че сега живееше в Далас. В присъствието на Джули бившите съпрузи не злословеха един срещу друг и тя не можеше да разбере защо двама души, които тя обича толкова силно, не могат да се обичат взаимно. Прогони неприятната мисъл и насочи вниманието си към утрешното пътуване до Амарило. Надяваше се, че няма да вали сняг.


— Хей, Зак — шепотът беше едва доловим. — Какво ще правиш, ако вдругиден завали сняг, както сочи прогнозата за времето?
Доминик Сандини се надвеси от горното легло и погледна мъжа изтегнат на долното, с прикован в тавана поглед.
— Зак, чуваш ли ме? — прошепна по-силно.
Зак с мъка се откъсна от мислите си за предстоящото бягство и рисковете, свързани с него, и бавно извърна глава към мургавия си, жилав, тридесетгодишен съкилийник в щатския затвор в Амарило. Сандини беше посветен в плановете му за бягство, защото беше част от тях. Чичото на Доминик беше пенсиониран букмейкър, с предполагаеми връзки с мафията в Лае Вегас. Зак беше платил на Енрико Сандини цяло състояние, за да му помогне, когато избяга. Разчиташе на думата на Сандини, който го беше уверил, че чичо му е «почтен човек». Така или иначе, нямаше начин да разбере дали парите, които Мат Феръл беше превел по сметката на Сандини в швейцарската му банка, са достатъчни.
— Ще се оправя — категорично заяви той.
— Добре. И когато «се оправиш», не забравяй, че ми дължиш десет долара, които загуби на залагането за новаците миналата година. Нали си спомняш?
— Ще ти се издължа, щом се измъкна от тук — в случай, че някой подслушва, добави: — Някой ден.
Със заговорническа усмивка италианецът се облегна назад, отвори писмото, което беше получил през деня, и се умълча, докато четеше.
Десет въшливи долара, мрачно си мислеше Зак, като си спомняше как небрежно подаваше десет доларови бакшиши на куриерите и хотелските служители, сякаш ги беше изкарал на хазарт. В този ад, където беше прекарал пет години от живота си, мъжете се избиваха взаимно за десет долара. Десет долара можеха да купят всичко — шепа цигари с марихуана, шепа стимулиращи или успокоителни таблетки, списания, задоволяващи всякакви перверзни. С това се изчерпваха дребните удоволствия, които можеха да се купят с пари. Обикновено се опитваше да не мисли за предишния си живот. Това правеше килията с големина три на пет метра, с мивка, тоалетна и две легла още по-непоносима. Сега обаче, когато беше твърдо решен да избяга или да умре при опита за бягство, искаше да я запомни добре. Това щеше да го убеди окончателно. Цената и рискът нямаха значение. Зак искаше да запомни онази ярост, която го обзе още през първия ден — когато решетката на килията се затвори с дрънчене зад гърба му, искаше да запомни и следващия ден, когато шайка убийци го заобиколиха на двора, подвиквайки:
— Хайде, филмова звездичке, покажи ни как побеждаваш в онези юмручни боеве по филмчетата…
Заслепен от ярост, се насочи към най-едрия от групата. Беше обзет от някакво безумие и смътно желание да сложи край на живота си точно там и в този момент, колкото е възможно по-скоро, но не и преди да причини болка на своя мъчител. И в този ден доста от тях изпитаха силата на удара му. Беше в добра форма и всичко, което беше научил за гангстерските роли, му свърши добра работа. Боят беше прекратен, Зак излезе от него с три счупени ребра и болки в бъбрека, но двама от противниците му изглеждаха значително по-зле.
Победата му завърши с едноседмичен престой в изолатора, но след случая никой не смееше да го дразни. Тръгна слухът, че е луд, и дори най-закоравелите престъпници се държаха на разстояние от него. Все пак беше в затвора за убийство, не за някое дребно престъпление. Този факт също му спечели известно уважение. Цели три години му бяха необходими, за да проумее простата истина, че най-лесният път е да стане довереник, което ще рече да се държи като добър войник и да спазва правилата на играта. И той го правеше, дори някои от затворниците му харесваха, но никога през трите години не намери покой. Покоят можеше да настъпи, ако се помиреше със съдбата си. Но нито за миг по време на дългия си престой в затвора не успя да последва съвета, който се даваше на затворниците — да се примирят и просто да изтърпят престоя си тук. Играеше по правилата на играта, даваше вид, че се е «приспособил», но беше точно обратното. Всяка сутрин, още щом отвореше очи, борбата в него започваше и продължаваше да бушува, докато заспи. Трябваше да се измъкне оттук, преди да полудее. Планът му беше обмислен добре: всяка сряда началникът на затвора Хадли, за когото затворът беше като собствената му кола, ходеше на някакво обществено събрание в Амарило. Зак беше шофьорът му, а Сардини негов помощник. Днес беше сряда и всичко необходимо за бягството го чакаше в Амарило. Но в последния Момент Хадли, който щеше да държи реч тази седмица, обяви, че събранието се отлага за петък. Зак стисна зъби. Ако не беше това отлагане, вече щеше да е свободен. Или мъртъв. Сега трябваше да чака й не беше сигурен как ще понесе напрежението.
Притвори очи и прехвърли наум плана още веднъж. Имаше доста слаби места, но на Доминик Сандини можеше да се разчита, така че отвътре помощта беше сигурна. За подготовката отвън — пари, превоз и нов паспорт, вероятно се беше погрижил Енрико Сандини. След това всичко зависеше от самия него. Засега най-много го безпокояха непредвидените обстоятелства. Дори и при грижливо подготвен план съществуваха хиляди дребни неща, които можеха да изникнат в последния момент и да предизвикат провал. Рискът беше огромен, но това не беше от значение. Поне не от голямо. За него имаше само две възможности — да остане в този ад и да се побърка напълно, или да избяга и да поеме риска да бъде застрелян по време на преследването. Що се отнасяше до него, перспективата да бъде убит беше за предпочитане пред тази да изгние в затвора.
Зак беше наясно, че ако успее да избяга, преследването му никога няма да се прекрати. До края на живота си — твърде близък по всяка вероятност — нямаше да може да се отпусне спокойно, без да се оглежда, независимо от това в коя страна се намира. Но рискът си струваше. Всичко си струваше.
— Мътните го взели! — възкликна Доминик и го изтръгна от мислите му. — Джина ще се омъжва!
Размаха писмото, което четеше. Зак бавно извърна глава, погледна го безучастно и той повтори още по-високо:
— Зак, чу ли ме? Сестра ми ще се омъжва след две седмици. За Гуидо Дорели.
— Правилно — гласът му беше пресипнал. — Особено след като е бременна от него.
— Така е, но както ти обясних, мама не й позволяваше да се омъжи за него.
— Защото е лихвар-кожодер — предположи Зак след кратък размисъл, за да си припомни нещо за Гуидо.
— По дяволите, не е така. Нали все някак трябва да се живее, мама го разбира. Гуидо просто заема пари на хора, изпаднали в затруднение. Това е то.
— И след като не могат да му ги върнат, им чупи краката.
Погледна изражението на Сандини и веднага съжали за саркастичната си забележка. Въпреки че беше откраднал двадесет и шест автомобила и беше арестуван шестнадесет пъти, преди да навърши двадесет и осем години, в дребния, мършав италианец все още имаше нещо детско. Той също беше довереник на началника, но срокът на присъдата му изтичаше само след месец. Италианецът беше наперен, винаги готов да се сбие, но беше дълбоко предан на Зак, чийто филми обожаваше. Имаше многолюдно весело семейство, което редовно го посещаваше в дните, определени за свиждане. В първия момент те бяха изпълнени със страхопочитание, когато разбраха, че е в една килия със Зак, но веднага щом откриха, че никой не го посещава, го приеха като член от семейството. Той обаче искаше да е сам и ясно им го показваше — зарязваше ги, преднамерено пренебрегваше вниманието им, когато му досаждаха. Но всичко беше напразно. Колкото повече се мъчеше да се отърве от тях, толкова по-настойчиво го обгръщаха с обичта и веселието си. Преди да се осъзнае, дебелата мама Сандини, сестрите и братовчедите на Доминик вече го прегръщаха и целуваха като близък роднина. Тъмнокоси дечица с лепкави от захаросаните пръчки ръце и стапящи сърцето усмивки се катереха в скута му, докато мургавите им майки си бъбреха за семейните работи в големия род на Доминик. Зак безуспешно се опитваше да запомни имената на всички, като в същото време зорко следеше захарните пръчки, които така или иначе неизбежно залепваха по косата му. Седнал на пейката в претъпкания с хора двор на затвора, беше станал свидетел на първите стъпки на едно от топчестите бебета Сандини, и то беше протегнало ръце за помощ към него — не към някого от семейството си, а точно към него.
Те го обгръщаха със сърдечността си, а когато си заминеха, два пъти месечно като по часовник Зак и Доминик получаваха колети с италиански бисквити и миризливи колбаси. Въпреки че колбасите му причиняваха стомашно разстройство, той винаги изяждаше част от тях и всичките си бисквити, и когато братовчедите на Сандини започнаха да му пишат писма и да искат автограф, покорно изпълняваше желанието им. Мама Сандини му пращаше поздравителни картички за рождените дни и се безпокоеше, че е отслабнал. Когато Зак беше весел, причината неизменно беше Сандини. Той чувстваше Доминик и неговото семейство много по-близки, отколкото някога, като дете, беше чувствал своето собствено семейство.
За да успокои приятеля си, Зак отбеляза:
— Всъщност като се замисля, банките не са по-добри. И те изхвърлят вдовици и сираци на улицата, ако не могат да платят.
— Правилно. — Италианецът енергично закима с глава, възвърнал доброто си настроение.
Зак осъзна, че за него всъщност е облекчение да не мисли за възможните пречки в плана му за бягство, и насочи вниманието си към Сандини.
— Щом майка ти няма нищо против професията на Гуидо и затворническото му досие, тогава защо не разрешава на Джина да се омъжи за него?
— Нали ти казах, Зак — мрачно отвърна той. — Гуидо беше женен — имаше църковен брак. Сега е разведен, което ще рече отлъчен от църквата.
— Вярно. Бях го забравил.
Доминик се върна към писмото си.
— Джина ти праща поздрави. И мама също. Казва, че не й пишеш редовно и че не се храниш добре.
Зак погледна пластмасовия си часовник — други не се разрешаваха в затвора — и бавно се изправи на крака.
— Размърдай си задника, Сандини. Време е за поредната проверка.


13

Възрастните съседки на Джули, близначките Елдридж, седяха на люлката на предната веранда — стратегическа позиция, която им даваше възможност да следят заниманията на съседите си по цялата Елм Стрийт. В момента двете стари моми наблюдаваха Джули, която хвърли пътната си чанта на задната седалка на блейзъра.
— Добро утро, Джули — извика Флоси Елдридж и тя бързо се огледа, изненадана от откритието, че двете белокоси дами са станали в толкова ранен час.
— Добро утро, госпожице Флоси — ведро отвърна на поздрава и примирено тръгна през влажната трева към тях, за да изрази почитанията си.
И на шестдесет и пет годишна възраст приликата им беше поразителна — прилика, подсилвана от навика им да носят еднакви дрехи. Но с това общото помежду им се изчерпваше. Флоси бе пълничка, чаровна, хрисима и жизнерадостна, докато сестра й Ада беше слаба, раздразнителна, властна и любопитна. Говореше се, че като млада Флоси била влюбена в Херман Хекелман, но сестра й попречила на плановете им за женитба, като я убедила, че Херман — с няколко години по-млад от Флоси, се интересува само от дела й от скромното им наследство. Ада смятала, че той ще го пропилее и ще я направи за смях пред целия град.
— Прекрасно утро — добави госпожица Флоси и се загърна в шала си, за да се предпази от студения януарски въздух. — Тези топли дни от време на време действително правят зимата по-кратка и по-поносима, нали, Джули?
Преди да успее да й отговори, Ада Елдридж пристъпи направо към въпроса, който я интересуваше:
— Пак ли заминаваш, Джули? Нали се върна едва преди две седмици?
— Само за два дни.
— Пак ли по работа? Или на почивка този път?
— По работа.
Ада повдигна въпросително вежди и Джули добави по-скоро от учтивост:
— Отивам до Амарило, за да разговарям с един човек, който може да осигури средства за училищната програма.
— Дочувам, че брат ти има проблеми с приключването на строежа на къщата на кмета Адълсон. Трябваше хубавичко да си помисли, преди да наеме Херман Хекелман. Този човек не може да свърши каквато и да е работа.
— Карл е най-добрият строител в тази част на Далас, ето защо архитектът на кмета Адълсон го избра. Всичко в къщата трябва да се направи добре, а това изисква време и търпение.
Ада отвори уста, за да продължи с обвиненията, но тя я изпревари, като погледна часовника си и бързо каза:
— По-добре да тръгвам. До Амарило има доста път. Довиждане, госпожице Флоси. Довиждане, госпожице Ада.
— И умната — посъветва я Флоси. — Чух, че утре или вдругиден ще започне да нахлува студен въздух в посока към Амарило. Горе, на Пенхендъл има много сняг. Внимавай!
Джули се усмихна топло на пълничката близначка.
— Не се тревожете. С блейзъра на Карл съм. А според прогнозата вероятността да завали там горе е само тридесет процента.
Двете възрастни дами проследиха колата, която излезе на заден ход от алеята, после госпожица Флоси тъжно въздъхна:
— Джули води толкова интересен живот. Беше в Париж миналото лято, а предната година — на Големия каньон. Тя постоянно пътува.
— И скитниците правят същото — студено отбеляза Ада. — Ако питаш мен, трябва да си стои вкъщи и да се омъжи за онзи помощник-пастор, дето й е любим, докато все още има тази възможност.
Вместо да се противопоставя на думите на властната си сестра, Флоси направи както обикновено — просто смени темата.
— Пасторът и госпожа Матисън сигурно много се гордеят с децата си.
— Няма да са толкова горди, ако разберат, че техният Тед прекарва нощите си с онова момиче, с което излиза сега. Ирма Бодър казва, че преди два дни чула колата му да спира пред къщата му чак в четири след полунощ.
Лицето на Флоси доби мечтателен израз.
— Но, Ада, сигурно има за какво да разговарят. Обзалагам се, че са влюбени.
— По-точно разгонени! — рязко отвърна сестра й. — А ти си все същата глупава романтичка, също като майка си. Татко винаги го казваше.
— Тя е и твоя майка, Ада.
— Но аз приличам на татко. Нямам нищо общо с нея.
— Тя е починала, докато сме били още бебета, така че не можеш да си сигурна.
— Сигурна съм, защото така казваше татко. Той казваше, че ти си глупачка като нея, а аз съм силна като него. Точно затова ми повери имота си, ако си спомняш — защото на теб не може да се разчита да се погрижиш за себе си. Така че сега аз се грижа и за двете.
Флоси прехапа устни и после отново предпазливо смени темата.
— Къщата на кмета Адълсон ще бъде цяло зрелище. Чух, че ще има и асансьор.
Ада отпусна крака си и ядосано залюля люлката, която се заклати и заскърца.
— С Херман Хекелман в сградата кметът трябва да се радва, ако асансьорът му не е свързан с умивалника — отбеляза презрително. — Този човек е непоправим безделник, също като баща си и дядо си. Казах ти, че е такъв.
Сестра й сведе поглед към малките си пухкави ръце и замълча.


14

Зак стоеше пред малкото огледало за бръснене над мивките, вперил поглед в образа си и се мъчеше да се убеди, че днес Хадли няма да промени плановете си отново, когато Сандини влетя в банята. Хвърли поглед към коридора и доволен, че никой не е достатъчно близо, за да чуе, се приближи и прошепна:
— Хадли каза, че иска да замине за Амарило в 15.00 часа. Най-после.
Приятелят му беше толкова измъчен от напрежението и очакването, че не можеше да повярва на чутото. Две дълги години се беше преструвал на примирен. Беше станал образцов затворник, за да го направят довереник с всичките привилегии, съпътстващи това положение. И след всичките месеци на кроежи и плануване, най-после възмездието беше дошло. След няколко часа, ако има късмет, ще бъде на път с кола под наем, подробно начертан маршрут и самолетни билети, които ще пратят полицията за зелен хайвер.
Доминик рече:
— Господи, как ми се иска да дойда с теб. Искам да присъствам на сватбата на Джина.
Зак долови вълнението в гласа му, и то го стресна до смърт:
— Дори не си го и помисляй! Остават ти само четири седмици — добави и откачи хавлията от закачалката.
— Да, прав си. Ето вземи.
Той протегна ръка.
— Какво е това? — попита го, като избърса лицето си, захвърли хавлията на земята и погледна към парчето хартия в ръката му.
— Това е адресът и телефонният номер на мама. Ако нещата не се развият както трябва, иди при нея — тя ще те заведе при чичо ми. Той има връзки навсякъде. Знам, че се съмняваш дали ще свърши работата, но след няколко часа ще се убедиш. Той е чудесен човек — добави гордо.
Зак разсеяно пусна навитите ръкави на бялата си затворническа риза от груб памучен плат. Опитваше се да не мисли за нищо, но ръцете му трепереха, докато закопчаваше копчетата на ръкавелите. Каза си, че трябва да се успокои и да се концентрира върху разговора.
— Има нещо, което отдавна искам да те питам, Дом — започна той. — Ако чичо ти е такъв «чудесен човек» и има толкова много връзки, защо, по дяволите, не ги използва, вместо да гниеш тук?
— А, това ли? Навремето направих невинна грешка и чичо Енрико смята, че ми трябва добър урок.
Сандини изглеждаше толкова смутен, че Зак вдигна поглед към него:
— И какво толкова си направил?
— Една от колите, които откраднах последния път, беше негова.
— Тогава имаш късмет, че все още си жив.
— И той така казва — приятелят му нервно се засмя. — Той ще присъства на сватбата на Джина. Жалко, че ще я пропусна — Доминик смени темата и продължи: — Добре, че на Хадли му доставя удоволствие да те разпознават, когато го разхождаш насам-натам. Ако трябваше да подстригваш косата си ниско като другите затворници, щеше да си доста подозрителен навън. С тази коса обаче…
Двамата застинаха. Още един от затворниците на лек режим влезе в банята и им посочи вратата:
— Размърдай се, Сандини. И ти също, Бенедикт. Началникът иска колата да е готова след пет минути.


15

— Добро утро, Бенедикт — поздрави Хадли, когато Зак почука на вратата на жилището му, построено близо до вратите в двора на затвора. — Доколкото виждам, си намръщен и неразговорлив както винаги. Преди да тръгнем обаче, изведи Хитлер на разходка в двора.
Докато говореше, той му подаде каишката на едър доберман.
— Не съм ти прислужник — отсече Зак.
Директорът доволно се усмихна.
— Май че ти е омръзнало да се радваш на моето благоразположение и на привилегиите на свободния режим? Явно искаш да си поговорим в «заседателната зала», а, Бенедикт?
— Не точно.
Хадли беше висок само метър и шестдесет и осем, но имаше изключително високо мнение за себе си. Зад любезното му държание се криеше склонност към садизъм и злоба. Този факт беше известен на всички, освен на тези, които го бяха назначили за директор. Те или не знаеха, или не се интересуваха от високата смъртност в затвора на Хадли, обяснявана с «побой между затворниците» или на «опит за бягство». «Заседателната зала» беше една шумоизолирана стая до кабинета на Хадли. Затворниците, които го предизвикаха, бяха водени тук, обзети от ужас. Обикновено не излизаха от там, а ги пренасяха до изолатора, до болницата или направо в моргата. Хадли изпитваше садистично удоволствие от това да кара хората да се гърчат и да пълзят в краката му. Зак беше станал довереник заради добро държание, с което именно беше погъделичкал самочувствието на директора. Дребният началник изпитваше голямо удоволствие от факта, че Закари Бенедикт е под негова опека — изцяло на негово разположение. Зак си помисли, че всъщност точно Хадли ще му предостави възможност за бягство.
Тъкмо завиваше зад ъгъла на сградата, когато гласът на Хадли го спря:
— И не забравяй да изчистиш след Хитлер, Бенедикт!
Зак тръгна отново, дръпна ръмжащото куче, за да го следва, и взе малката лопатка, която директорът държеше до предната врата. Закопча якето си и вдигна поглед нагоре. Времето беше студено, а небето изглеждаше оловносиво. Щеше да вали сняг.


16

На задната седалка на колата Уейн Хадли пъхна листовете с речта си в куфарчето, разхлаби вратовръзката си, изпъна крака и въздъхна със задоволство, като хвърли поглед към двамата затворници отпред.
Сандини беше дребен мошеник, мършав италиански боклук. Единствената причина да мине на лек режим беше, че някои от роднините му мошеници имаше влиятелен човек в системата и този влиятелен човек беше наредил Доминик Сандини да стане негов довереник. Италианецът не представляваше никакъв интерес, никакво забавление, никакъв престиж за Хадли. Да го дразни не му доставяше удоволствие. Виж, Бенедикт беше съвсем друго нещо. Бенедикт — филмовата звезда, секссимволът, богатият магнат, който някога беше притежавал самолети, лимузини и шофьор. Бенедикт беше важна клечка, от световна класа. Сега обаче пълзеше пред него — Уейн Хадли. Има справедливост на този свят, мислеше си той. Най-хубавото беше, че съществуваха моменти, в които успяваше да влезе под кожата на Бенедикт, колкото и дебела да е, и колкото и добре да се прикриваше — моменти, в които го караше да се гърчи и да мечтае за непостижимото. И все пак не беше толкова лесно. Дори когато го принуждаваше да гледа най-новите филми на видеокасета или раздаването на оскарите по телевизията, не беше напълно сигурен, че е улучил болното му място. С тези приятни намерения Хадли потърси подходяща тема за разговор и случайно се спря на секса. Зак спря колата на светофара, близо до мястото, където отиваха, и директорът любезно започна:
— Обзалагам се, че жените са те молили да прекарат нощта с теб, когато беше богат и известен, нали, Бенедикт? Мислиш ли си понякога за жените, а, Бенедикт? Да ги почувстваш, да ги помиришеш, да вкусиш от тях? Сигурно не си падаш много по секса. Ако си бил толкова добър в леглото, онази красива руса кучка, дето ти беше жена, нямаше да се мъкне с оня другия, Остин, нали така?
В огледалото за обратно виждане той наблюдаваше със задоволство лицето на затворника. Зак стисна челюсти и Уейн неправилно изтълкува жеста като следствие от приказките за секса, не заради споменаването на името на Остин.
— Ако някога те пуснат на свобода — а аз не бих се надявал на препоръките ми — ще се наложи да се задоволиш с проститутки. Всички жени са курви, но дори и курвите си имат принципи и не желаят мръсни бивши затворници в леглата си. Известно ли ти е?
Противно на желанието си да поддържа фасада на хладна учтивост, Хадли не успяваше да се сдържи. В момента отново чувстваше, че губи контрол.
— Отговори на въпросите ми, кучи сине, или ще прекараш следващия месец в изолатора! — осъзнал, че изпуска нервите си, добави почти любезно: — Бас държа, че в добрите стари времена си имал шофьор, нали? А сега… погледни се само! Ти си моят шофьор. Има Господ на тази земя.
Стъклената сграда вече се виждаше и Хадли се изправи, като стегна вратовръзката си.
— Не се ли чудиш къде са парите ти… всъщност каквото е останало от тях, след като си се разплатил с адвокатите?
В отговор Бенедикт удари спирачка и колата рязко спря пред сградата. Хадли тихичко изруга, събра разпръснатите по пода книжа и изчака затворникът да му отвори вратата. Но напразно.
— Нагъл кучи син! Не знам какво ти става днес, но ще се разправям с теб, когато се върнем! А сега слизай от колата и ми отвори вратата!
Зак слезе безчувствен към пронизващия вятър, който смъкна от рамото му тънкото бяло яке. Тревожеше го снегът. Още пет минути и бягството започваше. С подигравателен жест отвори задната врата на колата и размаха широко ръка:
— Можете ли да слезете сам, или да ви пренеса?
— Возиш ме за последен път — заплаши го директорът, като слезе от колата и измъкна куфарчето си от седалката. — Ще ти дам добър урок, като се върнем — отново овладя гнева си и погледна към Сандини, който гледаше втренчено в празното пространство с вид на покорен и глух. — Вземай списъка със задачите си, Сандини! Свършвай бързо и се връщай в колата! А ти — нареди той на Зак — иди до хранителния магазин отсреща и ми намери качествено вносно сирене и пресни плодове. После стой в колата. Ще се върна след час и половина. Поддържай колата топла, без да гасиш двигателя.
Без да изчака отговор, тръгна по тротоара. Двамата мъже гледаха в гърба му — стояха и чакаха да влезе в сградата.
— Какъв мръсник! — измърмори под носа си Доминик, после се обърна към Зак: — Е, това е. Късмет.
Вдигна поглед към мрачното небе, от което се сипеше снегът.
— Всички признаци за снежна буря са налице.
Приятелят му бързо каза:
— Знаеш какво да направиш. Следвай плана и недей, за Бога, да променяш нищо. Ако го изиграеш точно както ти казах, ще излезеш герой вместо съучастник.
Нещо във вялата усмивка на Сандини и разсеяното, неспокойно изражение го стресна. Кратко и ясно, той повтори плана, който досега можеха да обсъждат само шепнешком.
— Дом, просто го направи така, както решихме. Остави списъка за покупки на Хадли на пода в колата. За един час свърши всичко, после кажи на продавачката в магазина, че си забравил списъка си в колата и че не си сигурен дали си купил всичко. Кажи, че отиваш да го вземеш, и се върни тук — колата ще бъде заключена.
Докато говореше, измъкна списъка от ръката на Доминик, хвърли го на пода на мястото до шофьора, след това заключи и затвори вратата. Привидно спокоен, хвана ръката на Сандини и го побутна към ъгъла.
Бавно пресякоха улицата. Приличаха на обикновени текеасци, които спокойно обсъждат икономическото положение или следващия мач на професионалната футболна лига, само дето носеха бели панталони и бели якета с черни шаблонни инициали на гърба. Преди да стъпят на бордюра, Зак тихо изрече:
— Когато стигнеш до колата и видиш, че е заключена, пресечи улицата до хранителния магазин отсреща, влез, огледай се и после питай продавачките, дали са виждали някого, който прилича на мен. Като ти кажат, че не са, иди до аптеката, след това до книжарницата. Когато ти отговорят, че не са ме виждали, влез право в сграда на Хадли и питай къде е събранието на началника на затвора. Казвай на всички, че искаш да съобщиш за предполагаемо бягство. Продавачките в магазините ще ти повярват. Като предупредиш началника, че пръв си открил бягството ми, той ще излезе виновен, а ти — невинен като бебе. Може би ще те пусне и по-рано, за сватбата на Джина.
Италианецът се усмихна и весело вдигна палци, вместо да стисне тържествено ръката му, което беше далеч по-подозрително.
— Спри да се тревожиш за мен и тръгвай.
Зак кимна, обърна се, понечи да тръгне и отново се върна.
— Сандини.
— Какво има, Зак?
— Ще ми липсваш.
— Да, знам.
— Прати поздрави на мама. И кажи на сестрите си, че си остават моите първи дами — добави, обърна се и бързо се отдалечи.
Хранителният магазин на ъгъла беше с два входа — единият към улицата, с лице към сградата, в която беше Хадли, а другият — към някаква глуха уличка. Наложи си да следва плана и влезе от главния вход. В случай, че Хадли го наблюдаваше, което не беше изключено, той пообиколи магазина, за да не го забележат продавачките, и бавно преброи до тридесет.
Пет минути по-късно вече се беше отдалечил на няколко пресечки, сгънал затворническото яке под мишница, и бързаше към първата цел — тоалетната на бензиностанцията «Филипс 66» на Корт Стрийт. Сърцето му биеше силно. Пресече улицата на червено, като се провря между едно такси и някаква аварийна кола, след което видя онова, което търсеше — черна, двуместна кола, паркирана на средата на пресечката, с номер от щата Илинойс. Колата все още беше на мястото си, въпреки че беше закъснял с няколко дни.
С приведена глава и ръце в джобовете той забави ход и тръгна с умерена крачка. Снегът се усилваше. Зак премина покрай един червен корвет, спрян край помпите за гориво, и се насочи право към тоалетните отстрани на сградата. Сграбчи облата дръжка на вратата и я завъртя. Вратата беше заключена! Едва се сдържа да не я блъсне с рамо, сграбчи отново дръжката и силно я разтърси. Сърдит мъжки глас извика отвътре:
— Задръж малко, човече! Излизам след минута.
След няколко минути човекът от тоалетната най-после отвори вратата, огледа се наоколо и тъй като пред тоалетната нямаше никого, се запъти към червения корвет до помпите. Зак се измъкна иззад прикритието на контейнера за смет, влезе в тоалетната и заключи вратата. Цялото му внимание беше погълнато от коша за отпадъци в тоалетната. Ако някой го беше изхвърлил преди два дни, всичко пропадаше. Сграбчи го и го обърна наопаки. Няколко хартиени салфетки и празни бирени кутийки се изсипаха от него. Той го разтърси отново. Най-сетне две брезентови торби се изтърколиха на мръсния под с меко тупване, което му донесе неописуемо облекчение. Разтвори първата торба и започна да разкопчава затворническата си риза. В торбата имаше джинси — неговия размер, черен пуловер, обикновено джинсово яке, ботуши с неговия номер и пилотски слънчеви очила. Другата торба съдържаше карта на Колорадо с набелязан в червено маршрут и напечатани на машина указания как да достигне крайната цел — самотна къща в планините на Колорадо, два претъпкани кафяви плика, 45-калибров автоматичен пистолет, кутия патрони, сгъваем нож и връзка ключове за черната кола на улицата. Ножът го изненада. Очевидно Сандини смяташе, че един добре екипиран избягал затворник не може да мине без него.
Зак бързо се преоблече, напъха старите дрехи в една от брезентовите торби и напълни отново коша с боклуците от пода. Да изчезне, без да остави следа или улика, беше жизненоважно за по-нататъшната му сигурност. Той отвори натъпканите пликове и провери съдържанието им — в първия имаше 25 000 долара в пачки от чисто нови двадесет доларови банкноти и паспорт на името на Алън Олдрич. Вторият съдържаше няколко заверени самолетни билета за различни градове, някои на името на Алън Олдрич, други — на разни имена, които можеше да използва в случаи, че властите открият псевдонима му. Трябваше да избягва да показва лицето си на летището, поне докато нещата се поуталожат. В момента надеждите му се крепяха на плана — скроен и уреден, доколкото може от затворническата килия — план, за който беше необходима помощта на скъпо платените експерти на Сандини. Те по всяка вероятност бяха наели някого, когото властите могат да оприличат на Зак. Този човек чакаше сигнал от Зак в един детройтски хотел, за да наеме кола на името Бенедикт Джоунс и да пресече канадската граница при Уиндзор късно през нощта. Ако полицията се хване, преследването щеше да бъде в Канада, а той спокойно можеше да продължи към Мексико. После, когато шумът около търсенето му позатихне, щеше да замине за Южна Америка.
Той изпитваше мрачни подозрения, че това отвличане на вниманието на полицията или ще продължи твърде дълго, или пък ще бъде убит, преди да достигне първата си цел. В този момент най-важното беше, че е временно на свобода и че е на път да прекоси границата между Тексас и Оклахома. Ако успееше, щеше да се отправи към Колорадо, където високо в планините се намираше първата цел на пътуването му — самотната хижа. Отдавна се беше убедил, че може да я използва като убежище винаги когато пожелае.
Вдигна пистолета и го пъхна в джоба си заедно с шепа двадесет доларови банкноти, после грабна брезентовите торби и ключовете за колата и излезе от тоалетната.
Трябваше да успее.
Зави зад ъгъла на сградата и слезе от тротоара, отправяйки се към колата си. Изведнъж застина на мястото си — не повярва на очите си: аварийната кола, пред която пресече улицата по пътя си към бензиностанцията само преди няколко минути, тъкмо тръгваше. На крика отгоре висеше черната двуместна кола с регистрационен номер от щата Илинойс.
За няколко секунди Зак не помръдна от мястото си, неспособен да направи дори крачка. Просто гледаше как аварийната кола се отдалечава. Зад него единият от работниците на бензиностанцията извика на колегата си:
— Казах ти, че колата е изоставена. Седи тука вече, три дни.
Гласовете го изтръгнаха от временното вцепенение. Можеше да се върне в тоалетната, да се преоблече в затворническите дрехи и да опита друг път или да импровизира. Всъщност нямаше избор. По-добре мъртъв, отколкото обратно в затвора. Спомнил си това, той направи единственото, което му хрумна — тръгна бързо към ъгъла, като се мъчеше да измисли как да се измъкне от града. По улицата се зададе автобус. Зак измъкна от коша за боклук един захвърлен вестник, махна на шофьора да спре и се качи на автобуса. Като държеше вестника пред лицето си, премина между седалките покрай група колежани, които си бъбреха за предстоящия футболен мач и седна на последната седалка. Двадесетина бавни и мъчителни минути автобусът бавно се придвижваше сред колоната от коли, като бълваше дим и изсипваше пътници почти на всеки ъгъл, след което зави надясно и тръгна по шосето, което по-нататък се сливаше с пътя между двата щата. Към края на шосето броят на пътниците силно намаля. Бяха останали само десетина шумни колежанчета, които се приготвиха за слизане, когато пред очите на Зак изникна някакъв крайпътен ресторант.
Нямаше избор. Слезе с тях през задната врата, тръгна към кръстопътя — на километър и половина разстояние, където шосето се пресичаше с междущатския път. Единственият му избор беше автостопът. Добър избор, но само за половин час. Разбереше ли Хадли, че е изчезнал, всяко ченге в радиус от седемдесет километра щеше да е по петите му и всеки, тръгнал на автостоп, щеше да е подозрителен.
Снежинките покриваха косата му и се въртяха лудо около краката му и той наведе глава, за да се предпази от вятъра. Няколко камиона профучаха край него, шофьорите им не обърнаха никакво внимание на вдигнатия му палец, а той се бореше с паническото предчувствие, че зла съдба препречва пътя му. Движението по шосето не беше интензивно, но очевидно всички бързаха да изпреварят задаващата се снежна буря. Пред него на кръстопътя се виждаше старомодна бензиностанция с кафене. Две вили бяха спрени на огромния паркинг — син блейзър и кафявия камион на бензиностанцията. С двете брезентови торби в ръка Зак премина по алеята на паркинга. После покрай кафенето, като внимателно огледа посетителите през прозореца. В едното помещение седеше само една жена, а в другото — майка с две деца. Той тихичко изруга — и двете коли бяха на жени, а жените не бяха склонни да качват хора на стоп. Без да забави крачка, стигна до ъгъла на сградата, където бяха паркирани двете коли, като се чудеше дали ключовете са на таблата им. Но дори и да бяха, знаеше, че е лудост да открадне някоя от колите. Трябваше да премине пред предния прозорец на кафенето, за да излезе на паркинга. Ако го стореше, който и да беше собственикът на колата, веднага щеше да позвъни в полицията и да опише колата и крадеца още преди да е успял да излезе от проклетия паркинг. Още повече, че оттук се виждаше коя посока ще поеме. Може би трябваше да подкупи някоя от жените, за да го качи.
Ако парите не я убедят, може би пистолетът щеше да успее. Господи! Трябва да има по-добър начин да се измъкне оттук!
Камионите профучаваха надолу по пътя. Снегът се въртеше изпод колелата им и образуваше малки снежни вихрушки. Зак погледна часовника си. Близо час беше изминал, откакто Хадли отиде на събранието. Вече не смееше да маха на автостоп на този кръстопът. Ако Сандини беше спазил указанията му, Хадли щеше да вдигне под тревога местната полиция след около пет минути. Сякаш предизвикана от мисълта му, колата на местния шериф излезе от надлеза, намали скоростта и зави по алеята на паркинга пред кафенето на около петдесет метра от мястото, където той се криеше, и се насочи към него. Приклекна инстинктивно и си даде вид, че проверява гумата на блейзъра. Внезапно му хрумна решението. Измъкна ножа от брезентовата торба и го заби в гумата на блейзъра, като се отдръпна встрани, за да избегне силната струя въздух. С крайчеца на окото си видя патрулната кола да спира плавно зад него. Вместо да го попита защо се навърта около кафенето с тези брезентови торби, местният шериф свали стъклото на колата и констатира това, което беше очевидно:
— Изглежда ми като спукана гума.
— Спукана е — съгласи се Зак, като потупа гумата отстрани. Внимаваше да не гледа през рамо. — Жена ми ме предупреждаваше, че гумата е сцепена…
Останалите му думи бяха заглушени от острото писукане на полицейското радио. Без да каже дума, ченгето обърна патрулната кола — гумите изсвириха и колата изфуча от паркинга с виеща сирена. Веднага след това Зак дочу воя на множество сирени от всички посоки и видя полицейските коли, които преминаха надлеза. Сигналните им светлини бясно се въртяха.
Полицията вече бе известена за избягалия затворник. Ловът започваше.


Вътре в кафенето, Джули допи кафето си и бръкна в чантата си, за да плати сметката. Срещата с господин Върнън се бе оказала много полезна. Освен това домакините бяха настояли да поостане и тя не бе намерила сили да откаже на поканата. Чакаха я четири часа път, а може би и повече при този сняг, но в портфейла й имаше тлъст чек и беше изпълнена с достатъчно въодушевление, за да измине дългия път неусетно. Погледна часовника си, вдигна термоса, който беше донесла от колата, за да го напълни с кафе, усмихна се на децата, които се хранеха с майка си в съседното помещение, и отиде до касата, за да плати сметката.
Пред вратата на кафенето спря, изненадана от полицейската кола, която ненадейно направи остър завой пред нея, пусна сирената и бясно изфуча от паркинга. Озадачена от това, не забеляза тъмнокосия мъж, приклекнал до задната лява гума на колата й, докато едва не се препъна в него. Той бързо се изправи и се надвеси над нея. Беше висок около метър и деветдесет. Стресната, тя отстъпи и попита с разтреперан от тревога и подозрение глас:
— Какво правите тук?
Зак се усмихна. Вече знаеше как да я накара сама да му предложа колата си. Фантазията и способността му да импровизира бяха най-ценните му предимства като режисьор. Той кимна към задната й гума и каза:
— Имам намерение да сменя гумата ви, ако имате крик.
Джули въздъхна:
— Съжалявам, че бях толкова неучтива, но вие ме изплашихте. Гледах как онази полицейска кола изхвърча от тук.
— Това е Джо Лумис, местният шериф — импровизира спокойно Зак, сякаш Джо му бе приятел. — Получи повикване по радиото и се наложи да тръгне. Иначе щеше да ми помогне да сменя гумата ви.
Младата жена напълно се успокои и му се усмихна.
— Много мило от ваша страна. — Отвори багажника на колата и потърси крика. — Това е колата на брат ми. Крикът е тук някъде, но не съм сигурна къде точно.
— Ето го — каза Зак, който бързо го забеляза и го измъкна. — Ще отнеме само няколко минути.
Той бързаше, но паниката му беше преминала. Жената вече си мислеше, че е приятел на местния шериф, така че естествено можеше да му се има доверие, и след като смени гумата й тя щеше да му дължи едно пътуване. Веднъж да потеглят, полицаите нямаше да ги погледнат втори път, защото търсеха мъж, пътуващ сам. А засега, ако някой го забележеше, той изглеждаше като най-обикновен съпруг, който сменя гумата, докато жена му гледа.
— Накъде сте? — попита той, като завъртя крика.
— Далеч на изток, към Далас, и после на юг — отвърна Джули, възхитена от лекотата, с която той повдигна тежкия автомобил.
Имаше изключително приятен глас — необикновено дълбок и спокоен и волева широка челюст. Косата му беше тъмнокафява и много гъста, но твърде къса. Джули напразно се чудеше как ли изглежда без тези слънчеви очила. Много е красив, реши тя. Но не външният му вид я накара да задържи погледа си върху профила му — имаше нещо друго, нещо познато. Пропъди това чувство и като прикрепяше термоса е ръка, учтиво започна разговор:
— Тук някъде ли работите?
— Вече не. Трябва да започна нова работа утре, но ме искат в 7.00 часа сутринта. В противен случай ще я дадат на друг.
Той повдигна колата колкото е нужно и започна да развива болтовете на гумата. После кимна към брезентовите торби, които Джули не беше забелязала, защото бяха натикани под колата й:
— Един приятел трябваше да ме вземе оттук преди два часа. Беше обещал да ме откара. Предполагам, че нещо се е случило и няма да може да дойде.
— Чакали сте тук навън два часа? — възкликна жената. — Сигурно сте премръзнали!
Зак държеше лицето си извърнато встрани — очевидно съсредоточен върху задачата си, и тя изпита силното желание да се наведе и да го погледне отблизо.
— Искате ли кафе?
— С удоволствие.
Вместо да му поднесе кафе от термоса, Джули тръгна към кафенето.
— Ще ви купя. Как го обичате?
— Чисто — отвърна й, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Тя пътуваше на югоизток, а неговата цел беше на шестстотин и петдесет километра в северозападна посока. Погледна крадешком часовника си и заработи по-бързо. Близо час и половина бяха изминали, откакто се отдалечи от колата на началника, и с всяка минута забавяне в Амарило рискът да бъде заловен нарастваше. Трябваше да тръгне с жената независимо накъде. Всичко, което го интересуваше в момента, беше да се отдалечи от града. Можеше да пътува с нея около час и после да се върне обратно по друг маршрут.
Когато Джули се върна с пластмасовата чашка кафе, спасителят й вече беше приключил със смяната на гумата. Снегът беше дълбок вече пет сантиметра и леденият вятър се усилваше. От него палтото й се разтваряше, а очите й сълзяха. Тя го видя как потрива ръцете си една в друга и си помисли за работата, която го чакаше утре — ако успееше да стигне дотам. Знаеше, че работа в Тексас се намира трудно, а тъй като той нямаше кола, вероятно ужасно се нуждаеше от пари. Джинсите му са нови, установи, забелязала едва сега, когато се изправи. Вертикалната гънка отпред на крачола му. Сигурно ги е купил, за да направи добро впечатление на бъдещия си работодател, реши и мисълта я накара да изпита топло чувство към него.
Джули никога не вземаше хора на автостоп — рискът беше твърде голям, но сега се реши не само защото той смени гумата й, или защото изглеждаше приятен човек, а и заради новите му джинси. Нови джинси — изпънати и безукорно чисти, по всяка вероятност закупени от човек, изпълнен с надежда за по-добро бъдеще — надежда, която щеше да остане неосъществена, ако някой не го вземеше с колата си — поне за половината път, за да може да започне работа.
— Изглежда, че свършихте — каза Джули, като стигна до него.
Подаде му чашата с кафето и той я пое със зачервените си от студа ръце. В държанието му се долавяше сдържаност и тя се поколеба дали да не му предложи пари. Но в случай, че предпочиташе да пътува с нея, така или иначе щеше да му предложи и това.
— Искам да ви платя за смяната на гумата — започна, но той рязко поклати глава и тя добави: — В такъв случай мога ли да ви предложа да пътувате с мен. При кръстопътя поемам на изток.
— Приемам — каза Зак с усмивка, като се пресегна да измъкне брезентовите торби изпод колата. — И аз съм в същата посока.
Когато се качиха в колата, той й каза името си — Алън Олдрич. Тя се представи като Джули Матисън, но за да разбере той, че просто го качва в колата си и нищо повече, следващия път се обърна към него с господин Олдрич. Той схвана намека и започна да я нарича госпожица Матисън.
Тя се отпусна напълно. Официалното обръщение «госпожица Матисън» й вдъхна пълно доверие, както и фактът, че той незабавно прие положението. Но мъжът си остана мълчалив и резервиран и тя започваше да съжалява, че настоя за тази официалност.


17

Трябваше да изминат цели десет минути от пътуването, преди да се отпусне, и Зак дълбоко пое дъх — за пръв път от часове насам с лекота. По-точно от години. Една червена кола профуча край тях, пресече пътя им, за да завие на кръстопътя, завъртя се и се размина само на сантиметри с тяхната. Не успя да ги удари само защото младата жена до него управляваше четири скоростния автомобил с удивително умение. Обаче тя караше дяволски бързо, освен това — с безразсъдна смелост и пренебрежение към опасността, което беше напълно непознато за него, но затова пък типично за Тексас.
Тъкмо се чудеше как да измисли някакъв начин да я накара да му отстъпи мястото зад кормилото, когато тя се обърна към него леко развеселена:
— Вече можете да се отпуснете. Намалих скоростта. Не исках да ви изплаша.
— Не се изплаших. — Гласът му неволно прозвуча рязко.
Тя хвърли поглед към него и се усмихна — лека, многозначителна усмивка.
— Бяхте се хванали с две ръце за таблото.
Две мисли му хрумнаха изведнъж: първо, че толкова дълго беше стоял в затвора, та подобна закачка го караше да се чувства неловко и не на мястото си, и второ, че Джули Матисън има усмивка, от която ти секва дъхът. Смехът проблясваше в очите й и озаряваше лицето й.
Предпочиташе да мисли за нея, а не за тревогите си. Насочи вниманието си към Джули Матисън. Тя не носеше грим, освен малко червило, и от нея лъхаше свежест. Гъстата й, блестяща кестенява коса беше пусната свободно и това го накара да предположи, че е на около двадесет — двадесет и две години. От друга страна обаче, изглеждаше твърде сигурна и самоуверена за двадесетгодишна.
— На колко сте години? — безцеремонно я запита и веднага съжали заради своята нетактичност.
Ако все пак не го хванеха, изглежда, щеше да му се наложи да си припомни някои неща, за които беше мислил, че са му вродени — като например основните правила за вежливост.
Вместо да се ядоса от въпроса, тя му хвърли една от своите пленителни усмивки и отвърна развеселена:
— На двадесет и шест.
Зак възкликна:
— Мили Боже!
После затвори очи с отвращение — не можеше да повярва, че е способен на подобна нетактичност.
— Исках да кажа — обясни той, — че не изглеждаш на толкова.
Тя, изглежда, почувства неудобството му, защото се засмя и каза:
— Вероятно, защото навърших двадесет и шест само преди няколко седмици.
Страхувайки се, да не би да изтърси нещо, Зак се загледа в чистачките, които настойчиво чертаеха полумесеци върху снега на предното стъкло, докато внимателно обмисляше следващия си въпрос. Почувствал се по-сигурен този път, попита:
— А с какво се занимаваш?
— Учителка съм.
— Нямате вид на учителка.
Необяснимо защо смехът отново проблесна в очите й и той я видя как хапе устната си, за да скрие усмивката си. Учуден от непредвидимите й реакции, той я попита малко рязко:
— Нещо смешно ли казах току-що?
Джули поклати глава.
— Ни най-малко. Така казват повечето от по-старите хора.
Зак не беше сигурен дали «по-старите» се отнася за него, тъй като в действителност изглеждаше стар пред нея, или пък тя шеговито му връща заради нетактичните забележки относно възрастта и вида й. Докато се чудеше, тя го попита какво работи и той назова първата професия, съвпадаща с онова, което беше разказал по-рано за себе си.
— Строителен работник съм.
— Наистина ли? И брат ми е в строителния бизнес. Предприемач е. С какво по-точно се занимавате?
Зак едва можеше да закове пирон и горчиво съжали, че не избра някоя по-рядка професия. Или пък по-добре изобщо да не беше отговарял.
— По стените — отговори той неопределено. — Градя стени.
Тя откъсна поглед от пътя, което го разтревожи, и го изгледа продължително, което още повече го разтревожи.
— По стените? — объркано повтори тя и после обясни: — Исках да кажа, имате ли квалификация?
— Да градя — заяви ядосан на себе си, че изобщо започна този разговор. — За това съм квалифициран.
Джули реши, че вероятно първия път го е разбрала погрешно.
— Зидар! — възкликна тя със съжаление. — Разбира се, че зидар.
— Точно така.
— При това положение се учудвам, че имате проблем с работата. Добри зидари обикновено се търсят навсякъде.
— Аз не съм от добрите — отсече той, за да й стане ясно, че не желае да продължава този разговор.
Тя с мъка потисна смеха си и насочи вниманието си към пътя. Не можеше да реши дали той й харесва и дали се радва на компанията му. Доста странен човек. Не можеше да преодолее тревожното чувство, че й напомня на някого. Искаше й се да види лицето му без тези слънчеви очила. Градът зад тях изчезна и небето стана зловещо сиво от рано настъпилия здрач. В колата беше надвиснала тишина, а гъстият сняг се лепеше по предното стъкло и бавно се натрупваше по ръба на чистачките. Пътуваха пече половин час, когато Зак хвърли поглед към външното огледало от неговата страна и кръвта му застина — на половин километър разстояние, което при това бързо се скъсяваше, се движеше полицейска кола. Червените и сините сигнални светлини яростно се въртяха. Секунда по-късно той чу сирената да вие.
Жената до него също я чу. Тя погледна в огледалото, свали крак от газта, за да намали скоростта, и отклони колата към банкета. Зак бръкна в джоба на якето си. Ръката му напипа дръжката на пистолета, въпреки че в момента нямаше ясна представа какво ще прави, ако полицаят ги спре. Сега полицейската кола беше толкова близо, че той успя да забележи не един, а двама полицаи на предните места. Те се изравниха с блейзъра…
И го подминаха.
— Нещо се е случило там горе — отбеляза тя, когато спряха зад колоната от коли.
На заснеженото кръстовище, изглежда, имаше задръстване на разстояние осем километра. Малко по-късно две линейки профучаха край тях.
Зак се поуспокои. Обърна се на седалката си и каза:
— Мисля, че трябва да погледна картата.
Джули предположи, че проверява маршрута си до тексаския град, където се намираше новата му работа.
— За къде сте? — попита тя.
— За Елъртън — усмихна се той, докато се пресягаше към задната седалка, за да вземе брезентовата торба, захвърлена близо до задната врата. — Интервюто за работата беше в Амарило. Никога не съм пътувал насам — добави, за да не го разпитва повече за мястото.
— Никога не съм чувала за Елъртън.
Малко по-късно, когато той внимателно разтвори картата с прикрепения в горния край лист, напечатан на машина, Джули попита:
— Намери ли Елъртън?
— Не.
За да не му задава въпроси относно местоположението на несъществуващия град, той размаха листа пред нея и се наведе да прибере картата обратно в брезентовата торба.
— На този лист са написани подробни указания, така че ще го намеря.
Тя кимна, но вниманието й вече беше насочено към отклонението пред нея.
— Мисля да отбия от главното шосе тук и да поема по страничния път. Така ще заобиколим катастрофата.
— Добро решение.
Отклонението се оказа селски път, който вървеше успоредно на главното шосе, после остро завиваше надясно.
— Май не се оказа много добро решение — каза тя няколко минути по-късно, когато тесният селски път започна значително да се отклонява от главното шосе.
Зак не отговори веднага. На кръстопътя имаше забутана бензиностанция с телефонна кабина в края на пустия паркинг.
— Искам да се обадя по телефона, ще се забавя само няколко минути.
— Добре.
Джули спря колата под уличната лампа до телефонната кабина. Видя го да преминава през лъчите светлина на фаровете. Беше се здрачило по-рано от обикновено и бурята по всяка вероятност щеше да ги изпревари — снегът се натрупваше невероятно бързо дори и за ветровития тексаски анклав. Като реши да свали тежкото палто и да облече пуловера си, за да й бъде по-удобно да шофира, тя пусна радиото с надежда да чуе прогнозата за времето, после излезе от колата, заобиколи до задната врата и я отвори.
Така можеше да слуша радиопредаването от Амарило. Водещият тъкмо възхваляваше колите «Форд» и предимството да ги купиш от Боб Уилсън.

… при Боб Уилсън, по всяко време, навсякъде, на ниски цени…

Свали палтото, измъкна от куфара светлокафявия си пуловер от ангорска вълна и погледна към картата, която се подаваше от брезентовата торба. Самата тя не носеше карта в себе си и не беше много наясно как да излезе отново на главното шосе, а и освен това не знаеше дали не отклонява много пътника си от неговото направление. Може би той щеше да предпочете да хване друга кола на автостоп. Реши да погледне картата. Хвърли поглед към телефонната кабина — искаше да вдигне картата и да поиска разрешение, но мъжът беше с гръб към нея и както изглеждаше, говореше по телефона. Джули реши, че най-вероятно той няма да има нищо напротив, разгърна напечатания лист с указания и разтвори картата върху вратата на колата, като придържаше краищата, за да не позволи на вятъра да я изтръгне от ръцете й. Нужна й беше цяла минута, за да осъзнае, че картата не е на Тексас, а на Колорадо. Объркана, зачете напечатаните инструкции към картата: «Като отминеш град Стентън, точно след четиридесет и два километра ще стигнеш до неотбелязан на картата кръстопът. След него, на петнадесет метра по главното шосе, отдясно, потърси тесен черен път, който продължава навътре в гората. Къщата е в края на този път и не се вижда от главното шосе, нито от планинските склонове.»
Зяпна от почуда. Той трябваше да стигне не до тексаски град, за да си търси работа, а до някаква хижа в Колорадо.
По радиото водещият свърши с рекламите и започна:

Ще съобщим последните новини за приближаващата снежна буря, но първо най-новото от полицейското управление…

Тя почти не слушаше. Беше се втренчила във високия мъж на телефона и отново почувства онова необяснимо безпокойство, причината за което й се изплъзваше… той й напомняше смътно на някого. Все още беше с гръб към нея, но беше свалил слънчевите очила и сега ги държеше в ръката си. Сякаш почувствал погледа й, той обърна глава към нея. Очите му се спряха на разтворената в ръцете й карта в момента, в който Джули за пръв път видя ясно лицето му под ярката светлина, без прикритието на слънчевите очила.

Приблизително в 16.00 часа следобед — дочу тя гласа от радиото — затворническите власти откриха, че в Амарило е избягал осъденият за убийство Закари Бенедикт, докато…

Джули гледаше втренчено суровото му лице с остри черти.
И го разпозна.
— Не! — изкрещя, когато той пусна слушалката и хукна към нея. Тя се втурна към шофьорското място в колата, дръпна силно вратата и натисна копчето, за да заключи неговата врата. Зак я изпревари, отвори вратата и я сграбчи за ръката. Джули се бореше отчаяно, като накрая успя да освободи ръката си и да се измъкне настрани пред отворената врата. Падна на земята странично, изправи се бързо и затича. Краката й се плъзгаха по снега, а тя викаше за помощ, макар да знаеше, че наоколо няма кой да я чуе. Преди да направи и пет крачки, той я хвана, издърпа я и я приклещи върху вратата на колата.
— Стой мирно и млъкни!
— Вземи колата! — изкрещя Джули. — Вземи я и ме остави тук!
Без да й обърне внимание, той погледна през рамо към картата на Колорадо, която вятърът беше отвял до ръждясалия контейнер за смет. Като на забавен кадър тя го видя да измъква от джоба си някакъв лъскав, черен предмет и да го насочва към нея. След това пристъпи заднешком към картата и я вдигна. Пистолет. Господи, той държи пистолет!
Тялото й трепереше неудържимо и тя отчаяно отказваше да повярва на гласа от радиото, който със закъснение повтори новината в края на бюлетина.

Не е изключено Бенедикт да е въоръжен и опасен. Ако бъде забелязан, моля незабавно да бъде съобщено местонахождението му в полицейския участък в Амарило. Гражданите не трябва да правят опити да се доближават до него. Вторият избягал затворник Доминик Сандини е вече задържан и откаран в ареста…

Коленете й се подкосиха, докато го гледаше как приближава към нея с пистолет в едната ръка и с картата и указанията в другата. Той пъхна пистолета в джоба си, но ръката му остана върху него.
— Влизай в колата! — нареди й.
Джули хвърли поглед през лявото си рамо към приближаващия ги пикап и трескаво прецени незначителния си шанс да изпревари куршума. Ако пък случайно успееше, трудно щеше да привлече вниманието на шофьора, преди Закари Бенедикт да я застреля.
— Не се опитвай! — предупреди я той. Сърцето й лудо биеше. Погледна пикапа, който зави наляво, но се подчини. Не тук, не точно сега. Инстинктът й показваше, че този страничен път е твърде пуст. Единственото, което можеше да постигне, беше той да я убие.
— Тръгвай!
Хвана ръката й и я помъкна към отворената от страната на шофьора врата. Забулена от падащия здрач, от снега и зимната вечер, Джули Матисън вървеше до убиец, който я заплашваше с пистолет. Изпитваше смразяващото чувство, че и двамата изпълняват сцена от един от филмите му — сцената, в която убиват заложника.


18

Ръцете й трепереха толкова силно, че с мъка напипа ключовете на таблото и когато се опита да запали колата, едва не задави двигателя. Беглецът я наблюдаваше хладно.
— Тръгвай! — отсече той, когато двигателят запали.
Джули успя да обърне колата и да я закара до края на паркинга, но пред главния път спря.
— Казах да тръгваш!
— Накъде? — извика тя. Мразеше плахия си, умолителен глас и едва понасяше животното до нея, задето я караше да изпитва този необуздан ужас.
— Обратно, откъдето дойдохме!
— О-б-б-братно?!
— Добре ме чу.
В пиковия час по заснеженото шосе между двата щата колоната от коли едва се влачеше. Напрежението и тишината в колата бяха непоносими. Джули се мъчеше да се успокои и да открие някакъв начин за бягство. Протегна разтрепераната си ръка, за да смени радиостанцията — очакваше да й заповяда обратното. Той не каза нищо и тя завъртя копчето, после чу гласа на въодушевения диджей да представя следващата кънтри песен.
Джули погледна настрани към хората в другите автомобили, които се прибираха вкъщи след дългия ден. Мъжът в джипа до нейната кола слушаше същата радиостанция и пръстите му потропваха върху кормилото в такт с мелодията. Той погледна към нея, видя, че и тя го гледа, и учтиво кимна за поздрав, после се обърна напред. Знаеше, че той не вижда нищо необикновено. Всичко му изглеждаше напълно нормално. Дори и да стоеше в блейзъра вместо нея пак щеше да му се вижда нормално.
Зак забеляза, че тя постоянно поглежда към ръба на шосето. Чувстваше растящата й паника и знаеше, че страхът ще я накара всеки момент да се реши на нещо отчаяно.
— Отпусни се! — нареди й.
Страхът й внезапно достигна предела си и ужасът й трескаво отстъпи място на гнева.
— Да се отпусна?! — избухна тя с треперещ глас и рязко извърна глава към него, като го изгледа гневно. — Как, за Бога, очакваш от мен да се успокоя, докато ти седиш с насочен към мен пистолет?
Зак осъзна, че тя има право. И преди да предприеме нещо, което може да доведе до залавянето му, той реши, че и за двамата ще бъде по-добре, ако й помогне да се успокои.
— Просто стой спокойно — посъветва я.
Джули гледаше право напред. Колите в колоната се поразредиха, набраха скорост и тя се замисли за възможността да блъсне блейзъра в колите около нея, с цел да предизвика верижна катастрофа. Подобно действие можеше да доведе до намесата на полицията. А това щеше да бъде много добре.
Но тя и другите невинни пътници щяха да бъдат застрашени от Закари Бенедикт.
Чудеше се дали пистолетът му е зареден с пълен пълнител от девет куршума и дали в края на краищата ще убие беззащитни хора, когато той каза със спокоен, снизходителен глас — глас, с който възрастните успокояват истерични деца:
— Нищо няма да ти се случи, Джули. Ако правиш каквото ти кажа, всичко ще бъде наред. Трябва да стигна до границата на щата, ти имаш кола — толкова е просто, всичко, което искам от теб, е да шофираш и да не привличаш ничие внимание. Освен, разбира се, ако колата не с толкова ценна за теб, че да си готова да рискуваш живота си, за да ме изкараш от нея. Ако някое ченге ни познае, ще последва стрелба и ти ще си в центъра й, така че бъди добро момиче и се успокой.
— Ако искаш да се успокоя — възрази Джули, — дай ми този пистолет и ще го направя. И още нещо — гневно продължи. — Не се отнасяй с мен като с дете и не ме наричай Джули. Бях госпожица Матисън за теб, докато още мислех, че си добър, учтив човек, който се нуждае от работа, и който си е купил тези проклети джинси, за да направи добро впечатление на работодателя си. Ако не бяха тези проклети джинси, никога нямаше да се забъркам в това.
За неин ужас сълзите опариха очите й и тя му хвърли презрителен поглед. После се втренчи в пътя пред себе си.
Зак вдигна вежди и я изгледа невъзмутимо, но беше изумен от смелостта й. Той обърна глава и се загледа в колоната от коли, които си проправяха път сред гъстия снеговалеж. Преди няколко часа този сняг му изглеждаше като проклятие, но в действителност той беше отклонил вниманието на полицията, която трябваше първо да се справи със закъсалите превозни средства, преди да се заеме с издирването му. И не на последно място, помисли си, имаше късмет, че попадна не на някоя малка кола под наем, а на стабилния четирискоростен блейзър, който лесно се управляваше в снега и нямаше опасност да закъса дори по запустелия път, водещ към планините на Колорадо. Благодарение на Джули Матисън щеше да стигне до хижата. Всъщност на госпожица Матисън, поправи се той и се отпусна на седалката. Обаче имаше нещо в съобщението за бягството му, което го разтревожи — то бе, че Доминик Сандини е «вторият избягал затворник», който е «задържан и откаран в ареста». Ако италианецът се е придържал към плана, Хадли със сигурност щеше да разтръби на пресата, че неговите довереници са му предани, вместо да се отнася със Сандини като към задържан избягал затворник.
Зак си каза, че вероятно има грешка относно Доминик, и вместо да мисли за това, реши да насочи вниманието си към разгневената млада учителка до него. Въпреки че ужасно се нуждаеше от нея и от колата й, тя все пак объркваше плановете му. Сигурно знаеше, че той отива в Колорадо, а и нещо повече — вероятно беше видяла достатъчно от картата и указанията, за да може да опише на полицията точното местонахождение на убежището му. Ако я оставеше на границата между Тексас и Оклахома, тя можеше да уведоми властите. Снимката му вече се излъчваше по телевизионните екрани из цялата страна, така че не можеше да се надява да наеме кола, без да го разпознаят. Още повече, че той искаше полицията да си мисли, че е стигнал до Детройт със самолет и оттам се е прехвърлил в Канада.
Джули Матисън беше като Божия помощ и едновременно като катастрофална пречка за плановете му. Вместо да проклина съдбата, че го събра с нея, или ужасната заплаха за свободата му в нейно лице, Зак реши да остави този проблем на провидението и да направи опит да успокои и себе си, и нея. Пресегна се за термоса с кафе, като си мислеше за последните й думи. Темата изглеждаше подходяща за разговор. Затова попита учтиво:
— Какво им има на джинсите ми?
Тя го погледна объркано.
— Моля?
— Спомена нещо, че «проклетите ми джинси» са единствената причина да ме качиш — обясни той, докато пълнеше чашата на термоса с кафе. — Какво им е на джинсите ми?
Джули потисна истеричния си смях. Тя се страхуваше за живота си, а той очакваше да чуе мнението й за модата.
— Какво искаше да кажеш? — настоятелно повтори мъжът.
Тъкмо щеше да му отвърне ядосано, когато две неща и хрумнаха едновременно. Първо, че беше лудост да настройва срещу себе си въоръжен мъж и второ, че ако може да го накара да отслаби бдителността си, докато водят банален разговор, шарфовете й да избяга или поне да се измъкне жива от всичко това, значително се увеличаваха. Тя направи опит да му отвърне учтиво и спокойно. Пое дълбоко дъх и каза, без да откъсва поглед от пътя:
— Забелязах, че джинсите ти са нови.
— Какво общо има това с решението ти да ме качиш?
— Тъй като беше без кола и от думите ти разбрах, че си без работа, предположих, че имаш сериозни финансови затруднения. После ти каза, че се надяваш на новата работа, и аз забелязах ръба по джинсите ти… — изведнъж осъзна с отвращение, че той не е беден човек, за какъвто го прие, а филмова звезда, мултимилионер.
— И после? — попита я леко объркан.
— Стигнах до съответното заключение, за Бога! Мислех си — купил си е нови джинси, за да направи добро впечатление на шефа си, и си представих колко надежди си възлагал на тях и колко са били важни за теб, когато си ги купувал от магазина. И аз… аз не можах да понеса мисълта, че надеждите ти ще рухнат, ако не те кача в колата си. Никога през живота си не съм качвала човек на автостоп, но не можах да понеса мисълта, че ще пропуснеш шанса си.
Зак беше не само изумен, но и развълнуван. Доброта като тази, която предполага някакъв риск или саможертва от нейна страна, му липсваха през всичките години, прекарани в затвора. А и преди това, помисли си той.
— И си представи всичко това само от един ръб на джинсите? Въображението ти си го бива — добави, като поклати язвително глава.
— Да, и очевидно не мога да преценявам добре хората — горчиво отвърна Джули.
Забеляза, че лявата му ръка се извива към нея, и извика сподавено, преди да осъзнае, че той просто й подава чашата с кафе от термоса. Тихо, сякаш й се извиняваше, той каза:
— Смятах, че това ще ти помогне.
— Благодарение на теб няма опасност да заспя на кормилото.
— Пийни малко все пак — нареди й Зак, твърдо решен да разсее страховете й, макар да съзнаваше, че самото му присъствие е причината за тях. — Така… — поколеба се, докато търсеше думи, после добави: — така нещата ще изглеждат по-нормални.
Тя се обърна и го загледа изумена. Изражението й красноречиво показваше, че смята «загрижеността» му не само възмутителна, а направо налудничава. Мислеше да му го каже, но се въздържа, като си спомни за пистолета в джоба му, и пое чашата с разтреперана ръка. Като отпиваше от кафето, се обърна напред, като се мъчеше да не откъсва очи от пътя.
Зак наблюдаваше издайническото треперене на чашата, докато тя я поднасяше към устните си, и почувства някакво абсурдно желание да се извини, задето така я беше наплашил. «Има прекрасен профил — помисли си, докато гледаше лицето, осветено от светлината на таблото, — малък нос, упорита брадичка и високи скули. Очите й са прекрасни.» Сети се как хвърляха искри към него преди малко. Поразителни очи. Изпита вина и срам, задето използва и плаши това беззащитно момиче, което се опитваше да бъде добра самарянка, и тъй като възнамеряваше да я използва и занапред, се почувства направо като животно. И без това всички смятаха, че е. Трябваше да я успокои по някакъв начин.
Забеляза, че тя не носи венчална халка — значи не беше омъжена. Опита си да си припомни на какви свободни теми разговарят «учтивите хора» навън и най-сетне каза:
— Харесваш ли си учителската професия?
Тя отново се обърна към него — невероятните й очи се бяха разширили от враждебност.
— Очакваш от мен да разговарям с теб?
— Да! — отвърна рязко той. — Точно това очаквам. Говори.
— Обичам професията си — отвърна Джули с треперещ глас. — Докъде искаш да те закарам? — попита тя, когато подминаха пътния знак, който сочеше, че до границата Между Тексас и Оклахома има тридесет километра.
— До Оклахома — отвърна Зак, като премълча пълната истина.


19

— В Оклахома сме — отбеляза Джули, едва преминали табелата на щата.
Зак я изгледа мрачно.
— Разбрах.
— Е? Къде искаш да те оставя?
— Продължавай!
— Да продължавам?! — ядосано извика тя. — Слушай, нещастен… Няма да те возя чак до Колорадо!
Той получи отговора, който искаше да чуе. Тя знаеше къде отива.
— Няма да те закарам! — неуверено изрече Джули, без да усеща, че вече е предопределила съдбата си. — Не мога!
Зак въздъхна — явно тя щеше да се бори.
— Можеш, госпожице Матисън. И ще го направиш.
Невъзмутимото му спокойствие беше капката, която преля чашата на търпението й.
— Върви по дяволите! — изкрещя Джули и рязко изви кормилото надясно.
Колата поднесе към банкета и спря, когато тя удари спирачката.
— Моля те! Вземи колата! Вземи я и ме остави тук! Няма да кажа на никого, че съм те виждала, нито накъде отиваш. Кълна се! Няма да кажа на никого!
Той потисна яда си и се опита да я успокои, като се пошегува.
— По филмите, хората винаги обещават същото — отбеляза и хвърли поглед към преминаващите по шосето коли. — Винаги съм смятал, че това обещание звучи доста глупаво.
— Това не е кино.
— Но все пак си съгласна, че обещанието е абсурдно — възрази й с лека усмивка. — Знаеш, че е така. Приеми го, Джули, не очакваш от мен да повярвам — меко продължи той, — че ще оставиш да ми се размине. Аз те отвлякох, ще открадна колата ти и ти ще си ми толкова благодарна, че ще удържиш някакво обещание към мен, дадено при това изцяло по принуда. Не ти ли звучи налудничаво?
— Очакваш да разисквам с теб философски проблеми, когато животът ми виси на косъм! — избухна тя.
— Разбирам страха ти, но животът ти не виси на косъм, освен ако не направиш нещо, което да го застраши. Дотогава си в пълна безопасност.
Може би от изтощение или от тихия му настойчив глас, или от това, че не откъсваше очи от нейните, но когато Джули се взря в лицето му, откри, че почти му вярва.
— Не искам да пострадаш — продължи той. — И няма да те нараня, ако не се опиташ да привлечеш нечие внимание или да предупредиш полицията…
— При което — прекъсна го с горчивина — ще ми пръснеш мозъка с пистолета. Много успокояващо, господин Бенедикт. Благодаря ви.
— Ако ченгетата ме хванат, ще трябва да ме убият, защото няма да се предам. Като се има предвид войнственият нрав на повечето от тях, има голяма вероятност да ранят или да убият и теб в престрелката. Аз не искам това да се случи. Можеш ли да го проумееш?
Ядосана, че думите на загриженост — твърде вероятно неискрена — изречени от един убиец, все пак успяват да я убедят, тя откъсна очи от неговите и отново се обърна напред.
— Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че си сър Галахар, а не извратено чудовище?
— Очевидно, няма да мога — отвърна й с раздразнение.
Тя не го погледна повече и той въздъхна нетърпеливо, като каза остро:
— Престани да се цупиш и тръгвай. Трябва да намеря телефон.
Гласът му охладня и в същия момент Джули проумя глупавата си грешка. Как можа да пренебрегне опита му да завърже «приятелство» с нея и да го настрои срещу себе си! Вероятно трябваше, осъзна със закъснение тя, да го заблуди, че се е примирила с факта, че продължава с него. Внимателно започна да обмисля начините да се измъкне от опасното положение. Трябваше да намери начин да осуети плановите му и да се измъкне. Това беше не само необходимост, но и явно предизвикателство за нея. За да го постигне, знаеше, че трябва да бъде твърда и да овладее страха и гнева си. Все пак тя не беше някакво си наивно, капризно, отгледано на топло вкъщи цвете. Първите единадесет години от живота си беше обикаляла по улиците на Чикаго и се беше справила доста добре. Като прехапа долната си устна, Джули реши да погледне на собственото си положение като на сюжет от криминалетата, които обичаше да чете. Винаги беше смятала, че героините в тези романи се държат ужасно глупаво — точно като нея — като настройват похитителите срещу себе си. Умната героиня би направила точно обратното. Така че трябваше да бъде неискрена и да накара Бенедикт да отслаби бдителността си. Ако успееше, шарфовете й да избяга, а него да го върнат обратно в затвора, където му е мястото, неимоверно се увеличаваха. Трябваше да се престори, че този кошмар вече й се струва като приключение, може би дори щеше да успее да се престори, че е на негова страна. Това изискваше изключителни артистични способности, но тя беше склонна да опита.
Въпреки съмненията си, че ще успее, Джули ненадейно почувства спокойствие. Обхвана я твърда решителност, която прогони страховете и обърканите й мисли. Изчака малко, за да не изглежда, че се предава твърде бързо, което от своя страна би събудило подозренията му, после пое дълбоко дъх и каза с известно разкаяние:
— Господин Бенедикт! Разбирам добре, че не искаш да пострадам. Не исках да те обидя. Просто се страхувах, това е всичко.
— А сега не се ли страхуваш? — язвително попита той.
— Да, разбира се — побърза да го увери. — Но не толкова много — това имах предвид.
— Мога ли да попитам на какво се дължи тази внезапна промяна? За какво си мислеше преди малко?
— За една книга — отвърна тя, тъй като темата й се стори безопасна. — Криминален роман.
— Който си чела? Или, който мислиш да напишеш?
— Винаги съм мечтала да напиша някой ден криминале — светкавично импровизира тя. — И ми хрумна, че при създалото се положение мога да получа информация от първоизточника.
— Аха, разбирам.
Стрелна го с поглед и остана изненадана от топлотата на усмивката му. «Този дявол може да очарова и змия» помисли си, като си спомни тази усмивка от времето, когато тя се появяваше на филмовите екрани и влудяваше жените.
— Ти си изключително смела млада жена, Джули.
— В действителност аз съм най-голямата страхливка на света, господин…
— Името ми е Зак — прекъсна я той и по нетърпеливия му тон долови, че подозренията му се възвръщат.
— Зак — бързо се съгласи тя. — Всъщност прав си. По-добре да си говорим на малките имена, след като очевидно ще бъдем заедно за…
— За известно време — уклончиво отговори той.
— За известно време — съгласи се тя. Опитваше се да говори любезно. — Вероятно достатъчно дълго, за да имаш време да ми помогнеш в събирането на предварителните сведения — поколеба се, като се чудеше какво точно да го попита. — Ще ми разкажеш ли, всъщност ако искаш… за това как е в затвора в действителност. Това ще ми помогне за книгата.
— Мислиш ли?
Тези непрестанни едва доловими промени в тона му я плашеха до смърт. Не познаваше до този момент мъж или жена, чийто глас да изразява толкова много с почти незабележима промяна — от учтив се превръщаше във весел, после ставаше леденостуден и заплашителен.
В отговор на въпроса му Джули енергично закима с глава. Опитваше се да говори уверено и убедително.
— Да, напълно. Чувала съм, че в затворите има доста невинни хора. Ти невинен ли си?
— Всеки затворник твърди, че е невинен.
— А ти? — настоя тя — искаше й се да отвърне, че е невинен, за да му каже, че му вярва.
— Комисията отсъди, че съм виновен.
— Комисията може да сгреши.
— Дванадесет честни и почтени граждани — отвърна той с омраза — решиха, че съм виновен.
— Сигурна съм, че са се опитвали да съдят обективно.
— Глупости!
Беше толкова разгневен, че Джули стисна кормилото с двете ръце.
— Осъдиха ме, защото имах пари и слава. Гледах лицата им по време на процеса. Колкото по-разпалено прокурорът говореше за привилегиите и аморалния живот в Холивуд, толкова повече съдебните заседатели желаеха главата ми. Всичките лицемерни, «благочестиви» заседатели знаеха, че има «основателно съмнение» във вината ми за това убийство, и затова не поискаха смъртно наказание. Всички са гледали Пери Мейсън твърде много — мислеха си, че ако не съм го извършил аз, трябва да докажа кой го е извършил.
Младата жена почувства, че дланите й се изпотяват. Сега разбираше, че се налага да го убеди в доверието си.
— Но ти не си виновен, нали? Просто не си успял да докажеш кой е убил съпругата ти, нали? — Тя упорстваше, но гласът й трепереше.
— Какво значение има? — сопна й се.
— 3-з-за мен има.
Зак я изгледа студено, без да отговори, но след малко тонът му внезапно се промени — изрече с мек, покоряващ глас:
— Ако наистина има значение за теб, не съм я убил.
Разбираше, че я лъже, но побърза да го увери:
— Вярвам ти. Щом си невинен, имаш право да се опиташ да избягаш.
Той не отговори и настъпи неловко, продължително мълчание. Джули усещаше пронизващия му поглед. След малко той рязко изрече:
— Пътният знак посочва, че наблизо има телефонна кабина. Спри, като я видиш.
— Добре.
Кабината беше встрани от пътя и тя отклони колата в отбивката. Погледна във външното огледало за обратно виждане с надеждата, че ще забележи камион или друг автомобил, но по заснежения път нямаше движение. Гласът му я накара да обърне рязко глава, точно когато той измъкна ключовете й от таблото.
— Надявам се — гласът му отново беше язвителен, — няма да си помислиш, че изпитвам съмнения относно твоята увереност, че съм невинен, и относно радостта ти, че съм избягал. Вземам ключовете от колата просто защото съм много предпазлив човек.
Джули успя да го погледне в очите.
— Не те обвинявам.
Зак се усмихна леко, но не измъкна ръка от джоба с пистолета — за да й напомня за опасността — и остави своята врата отворена. Несъмнено искаше да я наблюдава какво прави, докато говори по телефона. Безсилна да надбяга него или куршума от пистолета му, точно сега Джули нямаше шанс да се измъкне, но можеше да се подготви за това за в бъдеще. Когато той пристъпи в снега, тя го запита колкото можа по-смирено:
— Имаш ли нещо напротив да извадя химикал и хартия от чантата си. Ще си водя бележки, докато свършиш разговора — Джули предпазливо посегна към чантата си на задната седалка и отбеляза: — Писането успокоява нервите ми. Ако искаш, можеш да претърсиш чантата ми, ще се увериш, че не разполагам с резервни ключове и оръжие.
За да му го докаже, отвори чантата и му я подаде. Той хвърли нетърпелив поглед към нея, което й подсказа, че не вярва много на историята с писането на книга.
— Добре — каза, като й върна чантата.
Когато Зак се обърна, Джули извади малък бележник и химикал, и бързо надраска една и съща бележка на три места: «Повикайте полиция. Отвлечена съм.»
С крайчеца на окото си виждаше, че и той я наблюдава. Почака, докато Зак се обърне настрани, после скъса трите листа от бележника, прегъна ги на две и ги натъпка във външния джоб на чантата си, за да са й под ръка. После отново отвори бележника и се втренчи в него, докато трескаво обмисляше как да привлече вниманието на някого, който да й помогне. Хрумна й нещо. Погледна крадешком към Зак, за да се увери, че не я следи, после бързо измъкна една от бележките в чантата и я сгъна под формата на десетдоларова банкнота. Имаше план, вече беше пристъпила към изпълнението му и мисълта, че до известна степен може да контролира бъдещето си, прогони страха и паниката й. Донякъде обзелото я спокойствие идваше от инстинктивното й, но твърдо убеждение, че поне нещо от казаното от Закари Бенедикт беше вярно — той не искаше тя да пострада. Което означаваше, че няма да я застреля хладнокръвно. В действителност беше сигурна, че ако сега направи опит за бягство, той ще я преследва, но няма да я застреля. И тъй като точно сега коли не идваха, сметна за безсмислено да рискува. Не и когато той можеше да я настигне. Засега беше по-добре да се прави, че му съдейства, и доколкото е възможно, да приспи бдителността му. Закари Бенедикт може и да е престъпник, но и тя не е наивна, лесна за сплашване страхливка, каквато се показваше досега. Преди време хитростта й помагаше да се препитава. И докато той с бил задоволен от всичко филмов идол, Джули бе обикаляла улиците, крала и лъгала, за да оцелее! Разтвори бележника и нахвърли набързо няколко сладникави забележки за похитителя си, в случай че иска да види какво е написала. Като свърши, тя препрочете текста. Беше абсурден:

Закари Бенедикт е избягал от затвора, защото е бил осъден несправедливо от предубедена комисия. Той е интелигентен, вежлив, добър човек. Но жертва на обстоятелствата. Аз му вярвам.

Този коментар, констатира тя, е най-лошото художествено произведение, писано някога. Беше толкова погълната от мислите си, че за момент ужасът отново я обхвана, когато видя, че той е приключил разговора си и се качва в колата. Бързо затвори бележника, пъхна го в чантата и вежливо запита:
— Намери ли човека, който ти трябва?
Той присви очи — пронизващият му поглед я изпълни с тревожното чувство, че преиграва с «приятелското» отношение към него.
— Не успях. Все още е там, но не е в стаята си. След половин час ще опитам отново.
Зак се пресегна за чантата и извади бележника й.
— Просто предпазливост — язвително отбеляза той и отвори бележника. — Нали разбираш?
— Разбирам — заяви тя. — Е? — Престорено невинните й очи се отвориха широко. — Какво ще кажеш?
Той затвори бележника и го пъхна обратно в чантата.
— Мисля, че ако действително вярваш в това, си твърде наивна за този свят.
— Много съм наивна — увери го Джули, като запали колата и излезе отново на главното шосе. Ако наистина я мислеше за наивна и глупава, това беше чудесно.


20

Следващите два часа пътуваха в мълчание. Джули наблюдаваше пътя с надежда да съзре необходимия пътен знак и да приведе плана си в действие. И когато го видя, сърцето й се разтуптя.
— Знам, че не искаш да спираме, но аз умирам от глад — предпазливо каза тя. — Табелата показва, че наблизо има заведение на «Макдоналдс». Можем да си вземем нещо от гишето, което обслужва преминаващи коли — той погледна часовника си и поклати отрицателно глава, така че тя побърза да обясни: — Трябва да ям нещо на всеки два часа, защото имам… — Запъна се за част от секундата, докато търсеше медицинския термин за болестта, от която не боледуваше. — … хипогликемия. Съжалявам много, но ако не хапна нещо, ще ми прилошее, може да припадна и…
— Добре, ще спрем.
Джули отби в полегатата пресечка — златистите сводове на сградата вече се виждаха. От двете страни на заведението имаше два открити паркинга, а по-нататък и детска площадка.
— Спираме тъкмо навреме — каза, — така ми се вие свят, че скоро няма да мога да шофирам.
Въпреки снега на паркинга имаше няколко коли. Забеляза, че в заведението има няколко семейства. Като последва указанията върху табелата, тя заобиколи ресторанта, за да стигне до гишето, което обслужваше преминаващите коли, и спря до микрофона.
— Какво ще искаш? — обърна се към Зак.
Той почувства, че устата му се пълни със слюнка само при мисълта за най-обикновен чийзбургер с пържени картофи. Каза си, че това е така, защото е свободен. На свобода въздухът беше по-свеж, а храната — по-вкусна. Но свободата го правеше неспокоен и подозрителен, защото имаше нещо в прекалено ведрата усмивка на пленницата му. Тя го гледаше с огромните си сини очи и с мила усмивка, но май твърде бързо промени отношението си към него. От ужасена пленница се беше превърнала в разярена заложница, а сега пък играеше ролята на любезна помощница.
Джули повтори поръчката в микрофона — два чийзбургера, две порции пържени картофи, две кока-коли.
— Пет долара и девет цента — каза гласът от микрофона. — Моля, докарайте колата до първо гише.
Спря до първо гише и го видя, че бръкна в джоба си за пари. Поклати глава и се пресегна за чантата си.
— Аз ще платя — рече. — Ще те почерпя. Настоявам.
Той измъкна ръка от джоба си след кратко колебание, но повдигна озадачено тъмните си вежди.
— Много спортсменско от твоя страна.
— Такава съм си — добра. Всички го казват — говореше нехайно, докато изваждаше сгънатата десетдоларова банкнота, в която беше посланието й. Неспособна да срещне отново влудяващия му поглед, бързо се обърна настрани и насочи вниманието си към отегченото момиче на гишето, което я чакаше да плати. На висящата табелка на гърдите му беше написано името му — Тифани.
— Пет долара и девет цента — каза.
Джули подаде десетдоларовата банкнота и настойчиво се загледа в касиерката. Животът й зависеше от това отегчено момиче с къдрава, вързана на опашка коса. Като на забавен кадър гледаше как Тифани разгъва банкнотата от десет долара… малката бележка се изплъзва и пада на земята… Тя се навежда, за да я вдигне, като пуква балончето на дъвката си… изправя се… поглежда към Джули…
— Ваше ли е това? — попита с бележката в ръка, като надникна пред прозореца на колата, но не я прочете.
— Не знам… — отвърна Джули.
Искаше да накара момичето да я прочете.
— Може и да е моя. Какво пише на нея… — в следващия момент едва сподави вика си, тъй като ръката на Закари Бенедикт сграбчи нейната, а дулото на пистолета се вряза в ребрата й.
— Всичко е наред, Тифани — спокойно каза той, като се наведе през спътницата си с протегната ръка. — Бележката е моя. Просто една шега.
Касиерката погледна бележката, но беше невъзможно да се разбере дали е успяла да я прочете, преди да протегне ръка, за да я върне.
— Заповядайте, господине — каза, наведе се и му я подаде.
Джули стисна зъби, тъй като Закари Бенедикт се усмихна с благодарност на момичето — неискрена, разбира се — и Тифани се изчерви от удоволствие, докато пресмяташе рестото от десетдоларовата банкнота.
— Заповядайте. Това е поръчката ви — каза.
Пленницата механично пое белите торбички с храната и напитките. Лицето й изразяваше уплаха и безмълвна молба към момичето. Тя подаде торбичките на Бенедикт, но не посмя да го погледне в очите. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва не изпусна кока-колите. Когато колата се отдалечи от гишето, очакваше някаква реакция от негова страна, но не беше подготвена за гнева му:
— Глупава малка негодница! Искаш да те убия ли? Спри на паркинга! Точно тук! Тя ни наблюдава.
Джули механично се подчини.
— Изяж това! — нареди, като бутна чийзбургера в ръцете й. — И се усмихвай, иначе Бог ми е свидетел…
Тя отново се подчини. Дъвчеше, без да усеща вкуса. Напрежението в колата нарасна неимоверно. Това изопна още повече нервите й и тя заговори само за да прекрати мълчанието:
— Мога ли да си взема кока-колата? — попита, като посегна към бялата торбичка в краката й.
Ръката му сграбчи китката й със сила, която заплашваше да пречупи крехките й кости. Преди да успее да се отскубне, той я стисна още по-силно и болезнено. Тя се облегна на седалката, отпусна глава назад, затвори очи и преглътна, като разтриваше изтръпналата си от болка ръка. Допреди малко се самозалъгваше, че той не е хладнокръвен убиец, а по-скоро човек, който е отмъстил за изневярата на жена си. Защо, отчаяно се питаше, допусна да мисли за него като за човек неспособен да убие своята пленница. Чисто и просто се бе заблудила от това, което беше прочела в списанията за него, от спомените за неизброимите часове, прекарани заедно с братята й, а по-късно и с момчетата, с които излизаше, пред филмовия екран. На единадесет години тя не можеше да проумее какво толкова намират братята й и техните приятели и Закари Бенедикт. След няколко години й стана съвършено ясно. От него се излъчваше сурова красота, недостижимост, сексапил, арогантност, остроумие, необузданост. По време на шумния му съдебен процес Джули беше във Франция и не знаеше нищо от мръсните подробности, нищо конкретно, което да засенчи онзи прекрасен образ от екраните, който й изглеждаше толкова действителен. Затова когато й каза, че е невинен, тя му повярва. Вероятно искаше да докаже невинността си, а това оправдаваше бягството му. По някаква необяснима причина тя все още допускаше тази възможност и това й помагаше да овладее страха си, но не отслаби отчаяното и желание да избяга от него. Дори и да не беше извършил престъплението, за което беше изпратен в затвора, това не означаваше, че няма да убие, за да не бъде върнат пак там. Освен това съществуваше едно «ако беше невинен» — по-скоро «ако» и твърде вероятно «невинен».
Подскочи от уплаха, когато торбичката на пода до нея издрънча.
— Дръж! — отсече той, като тикна бутилката към нея. Без да го погледне, Джули протегна ръка и я пое. Едва сега осъзна, че единственият шанс да избяга, без някой да бъде наранен или убит, беше да го накара да я остави навън, докато той е в колата. По-добре, отколкото да увърта и да се опитва да осуети бягството му. Това означаваше, че тя трябва да е вън от колата и пред очите на много хора. Беше осуетил първия й опит за бягство и той знаеше, че в момента е твърде отчаяна, за да направи втори. Когато опита отново, всичко трябва да е наред. Знаеше, че вероятно трети шанс изобщо няма да има. Поне вече не се налагаше да разиграва тази отвратителна пародия, че е на негова страна. — Да тръгваме! — нареди той.
След четвърт час пак й заповяда да спре до крайпътен телефон и отново се обади. Не беше изрекъл нито дума, освен нареждането да спре колата. Когато той се върна, Джули го изгледа надменно, кимна към телефонната кабина и рече:
— Лоши новини, надявам се?
Зак прикри усмивката си — тя твърдо и упорито продължаваше да му се противопоставя. Красивото й лице издаваше смела решителност и проницателен ум, а това го караше да бъде нащрек. Той само вдигна рамене. Мълчанието я изнервяше — вече го беше забелязал.
— Потегляй! — каза й. После се облегна назад и протегна крака, като наблюдаваше нежните й пръсти върху кормилото.


Само след няколко часа един мъж, който приличаше на Зак, щеше да тръгне от Детройт към Канада през Уиндзорския тунел. На границата щеше да направи всичко възможно да привлече вниманието на митническите власти, за да го запомнят добре. След ден-два, когато не успееха да заловят беглеца, същите тези митничари щяха да уведомят властите в Съединените щати, че по всяка вероятност избягалият престъпник е пресякъл канадската граница. През следващата седмица Канада щеше да се превърне в център на неговото издирване, а Зак щеше да се заеме с останалата част от плана си. Засега до една седмица, както изглежда, нямаше какво да прави, освен да почива и да се радва на свободата си. Това му се струваше прекрасно и вероятно щеше да върне доброжелателността му към целия свят, ако не беше немирната му заложница. В момента например тя караше твърде бавно И от време на време го поглеждаше сърдито.
— Нещо не е ли наред? — рязко попита той.
— Искам да отида до тоалетна.
— По-късно!
— Но… — погледна я и Джули разбра, че е безсмислено да спори.
Час по-късно прекосиха границата на Колорадо и за пръв път от часове насам той проговори:
— Има един паркинг за камиони. Завий, когато видиш пресечката, и ако всичко е наред, ще спрем там.
Паркингът се оказа твърде оживен и измина още половин час, докато открият една бензиностанция, която беше сравнително пуста. Зак можеше да плати направо на служителя в кабината между помпите, без да се налага да влиза вътре, а и освен това тоалетните се намираха извън сградата.
— Хайде — каза й.
Когато Джули слезе от колата и тръгна към тоалетната, той я предупреди:
— И по-спокойно!
Хвана ръката й, като че я подкрепяше, за да не се подхлъзне. Снегът скриптеше под краката им. Когато стигнаха тоалетната, той се пресегна и отвори вратата.
— Възнамеряваш да влезеш вътре с мен? — избухна тя.
Без да й обърне внимание, огледа малката, облицована с плочки тоалетна. Проверява дали има прозорец, предположи тя. После Зак пусна ръката й.
— По-бързо. И не върши глупости, Джули.
— Какви например? Да се обеся с тоалетна хартия? Махни се оттук, да те вземат дяволите!
Дръпна ръката си и влезе вътре. Когато затваряше вратата, й хрумна да се заключи отвътре. Джули завъртя ключалката и блъсна вратата с рамо. Вратата обаче не се заключи и тя изпита противното чувство, че от другата страна той държи дръжката, за да осуети намеренията й.
От външната страна Зак завъртя облата дръжка и тя се превъртя в ръката й. В същото време чу гласа му, който потвърди опасенията й:
— Разполагаш с минута и половина, преди да отворя тази врата, Джули.
«Чудесно. На всичкото отгоре е и извратен» — мислеше си тя. Миеше ръцете си на мивката с леденостудената вода, когато той отвори вратата и съобщи:
— Времето ти свърши.
Вместо да влезе в колата, Зак застана зад гърба й.
— Налей бензин! — нареди й, и когато тя се подчини, той се облегна отстрани на колата, за да я наблюдава.
— Плати за бензина! — заповяда й, когато тя приключи зареждането. Държеше лицето си извърнато настрани заради мъжа в кабината.
Джули понечи да възрази, че не й е дал пари, но в този момент осъзна, че в протегнатата си ръка той държи две двадесетдоларови банкноти. Негодуванието й се увеличи от прозрението, че той едва сдържа усмивката си.
— Явно всичко това започва да те забавлява! — горчиво отбеляза, като грабна парите от ръката му.
Зак погледна скованите й рамене, когато тя се обърна, и си напомни, че би било по-полезно, ако успее да подобри настроението й. Засмя се:
— Напълно си права. Мисля, че всичко това започва да ми харесва.
— Негодник!


Зората вече багреше сивото небе в розово, когато Джули реши, че той най-сетне е заспал. Зак я караше да избягва главните пътища и да се придържа към второстепенните, което правеше шофирането в дълбокия сняг толкова опасно, че тя от дълго време караше със средна скорост петдесет километра в час. На три пъти бяха забавяни от катастрофи по главното шосе. През цялата нощ съобщаваха за бягството му, но колкото повече навлизаха в Колорадо, толкова по-рядко осведомяваха за изчезването му — без съмнение никой не предполагаше, че пътува на север, далеч от главните летища, гари и автогари. Знакът, който отминаха преди километър, посочваше, че наблизо има отбивка — на осем километра оттук, и Джули се молеше, че и тук, както и на предишната отбивка, ще има поне няколко паркирани камиона със заспали в кабините шофьори. Възнамеряваше да се отбие там и като се изравни с паркираните камиони, да удари спирачките, да изскочи от колата и изкрещи за помощ.
Отново го погледна, за да се увери, че спи. Той дишаше спокойно и равномерно. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите, дългите му крака — протегнати, главата му — облегната на страничното стъкло.
Още половин километър оставаше до отбивката, закрита от борова горичка и поради това незабележима откъм главното шосе, когато тя намали скоростта до петдесет километра и леко изви кормилото, за да е готова да отбие колата от главния път. Като се молеше там да има паркирани камиони, премина между дърветата — не смееше да си поеме дъх. После въздъхна с облекчени — три камиона бяха спрели отпред, встрани на малки постройки, в които се намираха тоалетните, и въпреки че толкова рано призори навън нямаше никого, й се стори, че дочува шум от дизелов двигател. Сърцето й удряше гърдите като механичен чук, а тя едва се сдържаше да изскочи още сега от колата. За да увеличи шансовете си, трябваше да спре точно до камионите. Така можеше да достигне до вратата на един от тях, преди Бенедикт да я хване.
На петнадесет метра от първия камион Джули се увери, че действително е чула шум от мотор, и кракът й предпазливо се насочи към спирачката. Цялото й внимание беше насочено към кабината на камиона и тя извика сподавено, когато Закари Бенедикт ненадейно се изправи.
— Къде, по дяволите… — започна той, но Джули не му даде възможност да довърши. Удари спирачките и рязко отвори вратата. После скочи в движение от колата и падна върху изровения от колелата, заснежен път. Със замъглени от болката и ужаса очи видя задната гума на блейзъра да преминава на сантиметри от ръката й, преди колата рязко да спре.
— Помощ! — изкрещя и бързо се изправи на колене. Краката й се плъзгаха, докато се опитваше да се измъкне от кишата и снега.
— Помогнете ми!
Изправи се на крака и вече тичаше към кабината на най-близкия камион, когато Закари Бенедикт изскочи от блейзъра, заобиколи го отзад, за да скъси разстоянието, и затича право към нея, като успя да пресече пътя й. Джули смени посоката, за да го избегне.
— Моля ви, помогнете ми! — крещеше тя, докато тичаше направо през снега с намерение да стигне до тоалетните и да се заключи вътре. Вляво от себе си видя, че врата на камиона се отвари и един шофьор пристъп навън. Точно зад себе си чуваше тежките стъпки на Бенедикт по снега.
— Помогнете ми! — извика тя на шофьора и хвърли поглед през рамо тъкмо когато Зак загреба шепа сняг.
Една снежна топка я удари силно по рамото и тя отново изкрещя:
— Спрете го! Той е…
Силният му смях заглуши думите и.
— Престани, Джули! — извика той и в същия момент отново хвърли топка върху нея, сякаш се боричкаха в снега. — Ще събудиш всички!
Като се опитваше да поеме дъх, за да изпищи отново, тя се обърна и се просна в снега под тялото му — ужасяващите й сини очи само на сантиметри от неговите очи, блестящи от ярост, но той се усмихваше, за да заблуди шофьора. Като се задъхваше, Джули рязко изви глава настрани и се опита да извика, но в този момент той размаза шепа сняг върху лицето й. Задавена и ослепяла от снега, чу гневния му шепот, когато я улови за китките и изви ръцете над главата й.
— Ще го убия, ако се приближи! — изсъска през зъби. Ръцете му стиснаха нейните още по-здраво. — По дяволите! Това ли искаш? Някой да умре заради теб?
Джули изстена и поклати глава, здраво стиснала клепачите — не можеше да го понася, не можеше да понесе мисълта, че е била само на няколко крачки от свободата, че всичко е било напразно — за да свърши ето така, по гръб в снега. Зак трескаво настоя:
— Той се приближава. Целуни ме, и то убедително, или ще го убия!
Устните му се впиха в нейните. Джули отвори широко очи, погледът й търсеше шофьора, който внимателно вървеше към тях, смръщил вежди, докато се опитваше да види лицата им.
— По дяволите, прегърни ме!
Устните му не се откъсваха от нейните, пистолетът в джоба му се заби в стомаха й, но сега ръцете й бяха свободни. Тя можеше да се бори и по всяка вероятност този шофьор с добродушно лице под черната шапка, ще забележи, че нещо не е наред, и ще дойде да й помогне. И ще умре.
Бенедикт й беше заповядал да го прегърне «и то убедително». Като марионетка Джули вдигна ръце и вяло ги отпусна върху раменете му, но не успя да се насили да направи нещо повече.
Зак усети стиснатите й устни. Чувстваше студеното като камък тяло под своето и предположи, че тя се опитва да събере сили за следващия момент, когато с помощта на шофьорите ще сложи край на кратката свобода и на живота му. С крайчеца на окото си видя, че шофьорът забавя крачка, но все още върви към тях.
Безпомощен, Зак направи последен опит да предотврати неизбежното — долепи устни до ухото й и прошепна нещо, което не беше изричал от години:
— Моля те!
Ръцете му обгърнаха още по-здраво скованото женско тяло и той отново изрече — настоятелно, със стенание, което не успя да потисне.
— Моля те, Джули!
Стори й се, че внезапно целият свят се обръща с главата надолу. Чу как молбата се изтръгва от похитителя й, сякаш се откъсваше от гърдите му, секунда преди устните му да се впият в нейните и той прошепна измъчено:
— Не съм убивал никого. Заклевам се.
Молбата и отчаянието в гласа му и в целувката му се оказаха по-силни от гнева и заплахите. Това я накара да се поколебае и да му повярва.
Замаяна, Джули пожертва себе си, за да спаси шофьора. Водена от желанието да помогне на човека и от нещо напълно необяснимо, тя преглътна сълзите си, плъзна неуверено ръце по раменете на Закари Бенедикт и отговори на целувката му. В същия момент, в който той усети победата си, през тялото му премина тръпка и устните му станаха по-нежни. Джули го остави да разтвори устните й. Ръцете й обвиха врата му и се плъзнаха по меката, гъста коса на тила му. Тя усети учестеното му дишане, когато неуверено отвърна на целувката му, и после внезапно всичко се промени. Той я целуваше настойчиво, ръцете му плъзнаха по раменете й, после ги зарови в мократа й коса и повдигна лицето й по-близо до жадните си, търсещи устни.
Някъде далеч над главата й нечий мъжки глас изрече озадачено:
— Хей, госпожице, имате ли нужда от помощ или не?
Джули го чу и се опита да поклати глава, но устните, впити в нейните, я бяха лишили от способността да говори.
— Предполагам, че не ви трябва помощ — каза провлечено шофьорът и похотливо се захили. — А вие, господине? Имате ли нужда от помощ? Мога да ви отменя за малко там долу…
Зак повдигна глава. Гласът му беше дрезгав и нежен:
— Намерете си друга жена. Тази тук е моя.
Последните му думи бяха прошепнати до устните й. Ръцете му я обгърнаха, целувката му стана по-настойчива, бедрата му притискаха нейните. С безмълвен стон Джули се отдаде на най-горещата, най-настоятелната, най-възбуждащата целувка.
На петнадесетина метра от тях вратата на един от камионите се отвори и някакъв мъжки глас извика:
— Хей, Пийт, какво става там в снега?
— По дяволите, човече, на какво ти прилича? Двама възрастни си играят на деца — бият се със снежни топки и се прегръщат на снега.
— Май ще вземат да направят някое дете, ако не поохладят малко страстите.
Може би този глас или внезапното чувство, че похитителят й започва да се възбужда, върна Джули в реалността. Каквато и да беше причината, тя го отблъсна и извика:
— Престани! Престани. Той си отиде.
Зак надигна глава и се вгледа в свежата кожа и меките й устни с желание, което трудно успяваше да овладее. Той се огледа наоколо и неохотно се надигна от тялото й. Не разбираше напълно защо тя не предупреди шофьора, но каквито и да бяха причините, не можеше като отплата да се опита да я изнасили. Мълчаливо й подаде ръка, но тя пренебрегна жеста му и сама се изправи.
— Цялата съм мокра — оплака се тя, отбягвайки погледа му, и тръсна косата си. — И покрита със сняг — Зак посегна, за да изтърси снега от нея, но тя се отдръпна и избягна допира му. — Не мисли, че можеш да ме докосваш заради онова, което се случи преди малко — предупреди го, но той беше твърде зает с мислите за възхитителната промяна, настъпила в нея след целувката им — огромните й очи с тъмни мигли блестяха, гладката кожа по високите й скули беше порозовяла. Когато беше смутена и леко възбудена, както в момента, Джули Матисън беше поразителна.
— Позволих ти да ме целунеш само защото осъзнах, че си прав — не е необходимо някой да бъде убит просто защото аз се страхувам. Сега да тръгваме, та това мъчение да приключва по-скоро.
Зак въздъхна.
— Доколкото разбирам от сърдития тон, май че отново сме врагове, госпожице Матисън.
— Със сигурност — отговори тя. — Ще те закарам докъдето искаш без повече номера, но да сме наясно с едно — веднага щом пристигнем, ще ме пуснеш да си тръгна, нали?
— Да — излъга той.
— Тогава да тръгваме.
Зак изтупа снега от ръкавите си и я последва, като наблюдаваше разрошената й от вятъра коса и грациозното полюшване на бедрата й, докато тя наперено крачеше към колата.
С галантност, която не беше проявявал преди целувката и която се стори на Джули абсурдна и дори подозрителна при настоящите обстоятелства, той я придружи до колата, но не се наложи да й отваря вратата — тя си беше отворена. Зак затвори вратата и заобиколи колата отпред до своето място. Но когато седна до нея, тя потръпна и изохка.
— Какво има?
— Ударих си хълбока и крака, когато скочих — отвърна му с горчивина, ядосана на себе си, че всъщност изпита удоволствие от целувката му. — Това достатъчно ли е да предизвика у теб съжаление или разкаяние?
— Да — тихо отвърна той.
Тя отмести очи от лицето му — не можеше, а и не искаше да бъде очарована от него и да повярва на тази лъжа. Той беше осъден за убийство и не биваше да забравя това.
— Гладна съм — каза, защото това беше първото, което й дойде наум. Разбра, че е сгрешила в момента, в който погледът му се спря на устните й.
— Аз също.
Тя гордо вдигна глава и завъртя ключа на таблото. В отговор той тихичко се засмя.


21

— Къде, по дяволите, може да е? — Карл Матисън Вървеше из малката канцелария на брат си в полицейското управление в Кийтън. После спря да се разхожда и погледна намръщено сребристата значка върху униформената риза на Тед. — Ти си ченге, а тя е изчезнала, така че направи нещо, за Бога.
— Официално се смята за изчезнала едва след двадесет и четири часа — отвърна Тед, но сините му очи изразяваха тревога. — По законен път не мога да направя нищо дотогава и ти много добре го знаеш.
— А ти много добре знаеш, че не е присъщо за Джули да променя внезапно плановете си. А ако това е абсолютно наложително, поне щеше да ни позвъни. Между другото тя знае, че колата ми трябва за утре сутринта.
— Прав си.
Тед бавно пристъпи към прозореца. Когато отново заговори, гласът му беше колеблив, сякаш се страхуваше да изрече на глас мислите си:
— Закари Бенедикт вчера е избягал от Амарило. Бил е на свободен режим и се е измъкнал, след като закарал началника на затвора в града.
— Чух го по новините. Какво общо има това?
— Бенедикт, или поне мъжът, отговарящ на описанието, е видян в ресторант близо до пътя между двата щата.
Карл остави на бюрото рулото хартия, което навиваше, и се втренчи настойчиво в по-малкия си брат.
— Какво искаш да кажеш?
— Бенедикт е забелязан до кола, която изглежда като твоя блейзър. Касиерката от ресторанта мисли, че го е видяла да влиза в блейзъра с една жена, която спряла там за кафе и сандвич — той извърна поглед от прозореца и неохотно повдигна очи, за да срещне погледа на брат си. — Разговарях с касиерката преди пет минути — неофициално, разбира се. По описанието, което тя ми даде, жената, отпътувала заедно с Бенедикт, изглежда точно като Джули.
— О, Господи!
Чиновничката зад бюрото, която до момента слушаше разговора, едновременно с това попълваше заповед за арестуване и чакаше помощник-шерифа да пристигне с черно-бялата патрулна кола, вдигна очи и прикова поглед на лъскавото червено БМВ със сгъваем покрив. Автомобилът спря на отсрещната страна на улицата до полицейската кола на Тед. От него слезе красива жена на около двадесет и пет години, с руса коса и Рита присви очи, докато те се превърнаха в тесни цепнатини. После се завъртя на стола си и се обърна към двамата мъже.
— Злото никога не идва само — предупреди тя Тед и когато двамата я погледнаха, Рита кимна с глава към прозореца и обясни: — Виж кой е отново в града. Самата принцеса от плът и кръв.
Въпреки, опита си да остане безразличен при вида на бившата си съпруга, на лицето му се появи сурово изражение.
— Сигурно Европа е доста скучно място по това време на годината — отбеляза той, докато дръзкият му поглед се плъзгаше по красивите форми и дългите бедра на блондинката. Тя изчезна в шивашкото ателие от другата страна на площада и чиновничката допълни:
— Чух, че Флоси и Ада Елдридж ще шият булчината й рокля. Коприната, дантелите и всичко останало пристига направо от Париж, със самолета, но госпожица Високомерна искала роклята да бъде ушита от близначките — със закъснение осъзнала, че Тед Матисън може и да не иска да чува подробностите около ексцентричната сватба на бившата си съпруга, жената се върна към работата си и рече: — Съжалявам. Беше доста глупаво от моя страна.
— Не се извинявай. Това изобщо не ме интересува — отвърна той и наистина смяташе така.
Новината, че Кетрин Кохил ще се омъжва отново — този път за петдесетгодишен представител на висшето общество от Далас, на име Спенсър Хейуърд, не го засегна, нито пък успя да го изненада. Той я прочете във вестниците наред с впечатляващото описание на реактивните самолети на Хейуърд, на имението му с двадесет и две стаи и според слуховете — приятелските му отношения с президента. Нищо от това не успя да предизвика ревност или завист у него.
— Нека отидем да поговорим с мама и татко — каза той, докато навличаше якето си. — Джули трябваше да се върне снощи и те ужасно са разтревожени.
Тъкмо пресякоха улицата, когато вратата на шивашкото ателие се отвори и Кетрин излезе от там. Тя спря на средното стъпало — само един тротоар я делеше от бившия й съпруг. Той й кимна със студена учтивост като на напълно непознат човек и отвори вратата на патрулната си кола. Тя обаче не му позволи да я подмине, пристъпи напред и изрече:
— Тед?
Спря за момент и се усмихна на Карл, после се обърна отново към бившия си съпруг и добави:
— Наистина ли ще си тръгнеш, без да ми кажеш «Здравей»?
— Точно това възнамерявах да направя.
Кетрин пристъпи към него в яркочервения си вълнен костюм, който подчертаваше тънката й талия, и протегна ръка.
— Изглеждаш… добре — завърши малко неуверено, когато Тед пренебрегна подадената му ръка. Тя погледна умолително към Карл. — Ти също изглеждаш добре, Карл. Разбрах, че си се оженил за Сара Уейкфийлд.
В ателието зад нея Ада Елдридж надникна пред процепа между транспарантите, а във фризьорския салон в съседство две от най-опасните градски клюкарки стояха на прозореца с ролки на главите и безочливо ги шпионираха. Търпението му се изчерпа.
— Свърши ли със заученото от книгите за социални взаимоотношения — попита саркастично. — Правиш сцена, ако не си забелязала.
Кетрин хвърли поглед към прозореца на козметичния салон, но въпреки унижението от презрителното му отношение попита:
— Джули ми писа, че си се дипломирал.
Той й обърна гръб и отвори вратата на колата. Тя гордо вдигна глава.
— Ще се омъжвам — за Спенсър Хейуърд. Госпожица Флоси и госпожица Ада шият роклята ми.
— Сигурен съм, че се радват на всякаква работа, дори и когато ти им я предоставяш — каза Тед, докато се качваше в колата.
Хвана вратата, за да му попречи да я затвори.
— Променил си се.
— А ти не си.
— Напротив.
— Кетрин — каза той с тон, който показваше, че разговорът с приключил, — не ме интересува дали си се променила или не.
Затвори вратата, запали двигателя и тръгна, като я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Раменете й се изправиха надменно. Тед се обърна и изгледа намръщено лицата на прозореца на козметичния салон. Ако не я презираше толкова силно, щеше да се удиви на самообладанието й при такова публично унижение, но не чувстваше възхищение, нито пък ревност при мисълта, че тя се омъжва отново. Изпитваше само някакво съжаление към онзи мъж — на път да си вземе жена, която нямаше да е нещо повече от украшение — красива, празноглава и обидчива. Вече знаеше, че Кетрин Кохил е разглезена, незряла, себелюбива и суетна.
Бащата на Кетрин — собственик на петролни кладенци и на ранчо за отглеждане на говеда, предпочиташе да прекарва повечето си време в Кийтън, където беше роден и където се радваше на завидното си обществено положение. Въпреки че момичето беше отрасло в Кийтън, от дванадесетгодишна възраст нататък беше живяла в скъпо платени пансиони далеч от дома. Тед я срещна, когато тя беше на деветнадесет години, току-що завърнала се у дома, за да прекара лятната ваканция в Кийтън след втората си година в един от снобските източни колежи. Родителите й щяха да прекарат два месеца в Европа и бяха настояли тя да остане в Кийтън — като наказание, обясни му тя по-късно, за бягствата й от часовете в колежа, които едва не довели до изключването й. С типично детско гневно раздразнение, което Тед щеше да изпита по-късно, Кетрин отмъщаваше на родителите си, като беше поканила двадесетина приятели на парти във фамилната къща, продължило цял месец. По време на един от купоните бяха дадени онези изстрели и беше повикана полицията.
Той беше пристигнал с още един полицай да провери сигнала за тревога и самата Кетрин беше отворила вратата. Очите й бяха разширени от страх, силно изрязаните бикини разкриваха красивите й, закръглени форми.
— Аз ви повиках — бързо каза тя и посочи към задната част на къщата — огромни врати водеха към плувен басейн и тераси, с изглед към Кийтън. — Приятелите ми са там, но май доста са се разбеснели и не искат да оставят оръжията на баща ми. Боя се, че някой ще пострада.
Тед с усилие откъсна поглед от заоблените й бедра и я последва през къщата с персийски килими и френски произведения на изкуството. Навън той и партньорът му се изправиха пред двадесетина младежи, някои от тях голи, всички пияни или с вкаменени от марихуаната лица, които лудуваха из басейна и стреляха по разни предмети в дъното на терасата. Беше лесно да ги усмирят. В момента, в който един от плувците извика: «Господи, тук има ченгета!», врявата рязко утихна. Плувците излязоха от басейна, а стрелците оставиха оръжията си. Обаче един двадесет и три годишен младеж, твърде замаян от марихуаната, явно беше решил да изиграе сцена от «Рамбо» заедно с Тед в ролята на негов противник. Когато насочи пистолета си към полицая, Кетрин изпищя, а партньорът му извади служебния си револвер. Тед му даде знак да го прибере.
— Няма да има никакви неприятности — каза той на младежа. После набързо импровизира: — Ние дойдохме да се присъединим към партито. Кетрин ни покани — той погледна към нея и се усмихна: — Кажи му, че ти ме покани, Кати.
Обръщението, което беше измислил в момента, може би спаси нечий живот, тъй като то или изненада момчето достатъчно, за да го накара да свали оръжието, или успя да го убеди, че Тед наистина е приятел на семейството. Кетрин му оказа съдействие — бързо се приближи и прегърна Тед през кръста.
— Разбира се, че аз го поканих, Брандън — каза, без да откъсва очи от пистолета, който младежът все още държеше.
С намерението просто да продължи играта, полицаят я прегърна — ръката му обви невероятно тънката й талия и той се наведе да й каже нещо. Случайно или нарочно тя разбра погрешно своята роля, повдигна се на пръсти и го целуна по устните. Той изненадано разтвори устни, ръцете му несъзнателно я обгърнаха по-здраво, а момичето внезапно се озова в ръцете му и започна да го целува горещо. Не се сдържа и отвърна на неочакваната й пламенност. На свой ред я целуваше пред очите на група развеселени, пияни, дрогирани богаташки деца и пред заредения пистолет, който младежът на име Брандън беше насочил към него.
— Добре, той е от «нашите» — извика Брандън. — Тогава да постреляме!
Тед я пусна и тръгна към младежа — бавно, спокойно, с усмивка на лицето си.
— Как казваш ти беше името — попита Брандън, когато Тед го приближи.
— Офицер Матисън — рязко отвърна той и дръпна оръжието от ръцете му, после го завъртя и сложи на ръцете му белезници. — А твоето как е?
— Брандън Беристър Трети — беше ядосаният отговор. — Баща ми е сенаторът Беристър — после започна да хленчи: — ще ти предложа нещо, Матисън — ти сваляш тези белезници от ръцете ми и изчезваш оттук, а аз няма да разкажа на баща ми как си се отнесъл с нас тази вечер. И ще забравим за недоразумението.
— Не. Аз ще ти предложа нещо — отвърна му той, като го обърна отново и го блъсна към къщата. — Ти ми казваш къде са наркотиците ти и аз ти позволявам да прекараш чудесна, тиха вечер в градския затвор, без да отбележа десетината обвинения, които ми идват наум още сега. Всичките от тях силно ще смутят баща ти, сенатора.
— Брандън — обади се едно от момичетата, когато той се заинати, — той говори сериозно. Направи каквото ти казва.
Гневът на Тед се поуталожи от реакцията им и той каза:
— Това се отнася за всички. Съберете всичко, което сте изнесли навън, и го оставете във всекидневната.
Обърна се към Кетрин, която го наблюдаваше замислена, със странна лека усмивка.
— Това се отнася и за вас, госпожице Кохил.
Усмивката й стана по-топла, но гласът й звучеше почти плахо:
— Кати ми харесва повече от госпожице Кохил.
Тя беше толкова прелестна — застанала там, с озарена от лунната светлина коса, облечена в изрязаните си бикини, но с усмивка на мадона, та Тед трябваше да си напомни, че е твърде млада за него, а също и твърде богата, и твърде разглезена. Но да си напомня това ставаше все по-трудно в следващите дни, защото Кетрин Кохил притежаваше решителността на предците си — първите заселници, които бяха пребродили половината континент, докато очертаят границите на своите земи с петрол в Тексас. Където и да отидеше той, колкото и студено да се отнасяше с нея, тя се появяваше отново. Вървеше на крачка след него, когато напускаше сградата на полицията и го разпитваше за работата му; канеше го на вечеря, идваше до полицията и искаше да я посъветва каква кола да си купи; когато отидеше на обяд, тя се вмъкваше в съседното помещение и даваше вид, че срещата е случайна. След три седмици направи последния си отчаян ход. Позвъни в полицията, като даде фалшива тревога за грабеж в десет часа вечерта, когато беше сигурна, че Тед е дежурен.
Когато той пристигна да огледа къщата, тя стоеше на прага в съблазнителен копринен пеньоар и държеше в едната си ръка чиния с канапета, както ги наричаше, а в другата — питие, което беше приготвила за него. Щом разбра, че сигналът за тревога е просто детски трик, за да го доведе при нея, Тед ядосано извика:
— Какво, по дяволите, искаш от мен, Кетрин?
— Искам да влезеш и да опиташ чудесната вечеря, която съм приготвила за теб.
Отстъпи и му показа осветената със свещи маса в трапезарията, подредена с кристални съдове и сребърни прибори.
Той наистина се изкушаваше да остане. Искаше да седне, да наблюдава лицето й на светлината на свещите, докато отпива от виното, поставено в сребърния съд за охлаждане, искаше да се храни бавно, да се наслаждава на всяка хапка, че тя ще бъде десертът му. Желаеше я толкова силно, че едва се сдържаше да не я грабне в обятията си. Отговори й колкото можеше по-остро, като засегна точно това място, което инстинктивно усещаше, че е най-уязвимото й — младостта.
— Престани да се държиш като разглезено дете — тя отстъпи назад, като че й беше ударил плесница. — Не знам какво, по дяволите, искаш от мене и докъде мислиш, че ще стигнеш с всичко това, но си губиш времето, а също и моето.
Въпреки че беше разстроена, го гледаше спокойно право в очите и той се възхити на самообладанието й.
— Влюбих се в теб в онази нощ, когато дойде да разрушиш купона ни — каза му момичето.
— Глупости! Хората не се влюбват за пет минути.
Усмихна се неуверено на грубостта му и настоя:
— Когато ме целуна тогава, ти също почувства нещо към мен — нещо силно и необикновено и…
— Това, което чувствах, беше най-обикновено сляпо желание — рязко отвърна Тед. — Така че зарежи детските си фантазии за любов и престани да ми досаждаш. Достатъчно ли съм ясен или да обяснявам още?
Тя се предаде, като поклати глава и прошепна разколебано:
— Не е необходимо. Каза го съвсем ясно.
Той кимна рязко и понечи да си тръгне, но тя го спря.
— Ако наистина искаш да забравя за теб, за нас, тогава предполагам, че ще ми кажеш «сбогом».
— Сбогом.
— Целуни ме за сбогом тогава и ще ти повярвам. Това е моето условие.
— За Бога! — избухна Тед, но се подчини.
Взе я в прегръдките си и я целуна подчертано грубо, после я отстрани.
Тя притисна пръсти към наранените си устни. Очите й бяха пълни с болка.
— Лъжец — каза и затвори вратата.
През следващите две седмици Тед несъзнателно я търсеше, където и да отидеше, когато беше свободен и когато патрулираше или попълваше документи, и след като не успя да забележи нея или пък белия й корвет, се почувства… разочарован. Реши, че сигурно е напуснала Кийтън и е заминала за някое място, където отиват богатите момичета, когато се почувстват отегчени през лятото. Едва през следващата седмица, когато на три километра от къщата й беше забелязан крадец, разбра колко е обсебен от мисълта за нея. Като се мъчеше да убеди себе си, че е негово задължение да отиде до къщата й на хълма, Тед спря до имението, за да се увери, че всичко е наред. Един прозорец светеше в задната част на къщата и той слезе от колата… бавно, неохотно, сякаш краката му разбираха това, което умът му не искаше да приеме — че присъствието му тук ще има продължителни и вероятно пагубни последствия.
Вдигна ръка да натисне звънеца, после я отпусна. Това е лудост, реши. Внезапно предната врата се отвори и тя застана на прага. Дори и в обикновена розова деколтирана блуза без ръкави и бели къси панталони Кетрин Кохил беше прелестна.
— Какво ви води насам, офицер Матисън?
Тед се почувства като глупак.
— Имаше обир недалеч оттук — излъга. — Качих се да проверя…
За негово учудване тя понечи да затвори вратата и той чу собствения си глас да изрича името й.
— Кетрин! Недей…
Вратата се отвори. Момичето се усмихваше лекичко, главата му беше наклонена встрани, докато чакаше.
— Какво те води насам — повтори. Очите й търсеха неговите.
— Господи! Не знам…
— Напротив, знаеш. Още повече — каза със закачлива нотка в гласа — смятам, че синът на самия кийтънски пастор Матисън не трябва да заобикаля въпроса, като не казва истината за чувствата си, или да използва думи като «глупости», или пък да изрича Божието име напразно.
— Това ли била причината за всичко? — рязко отвърна Тед, напълно изгубил контрол — удавник, който се хващаше за сламката, за да се спаси от съдбата си. — Мислиш, че да преспиш със сина на пастора, е велико удоволствие? Да видиш как ще те люби?
— Кой тук говори за секс, офицер Матисън?
— Сега разбирам — каза презрително, като се хвана за обръщението й към него. — Имаш си и ченге на разположение, така ли? Бъркаш ме с Брус Уилис и си мислиш, че да правиш секс с…
— Ето! Отново започваш да говориш за секс. Само за това ли си мислиш?
Объркан и ядосан на себе си, пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.
— Ако не се интересуваш от секса с мен, тогава какво, по дяволите, се върти в ума ти?
Тя пристъпи напред. Изглеждаше по-дръзка и по-земна, отколкото той си мислеше, но ръцете му се протегнаха към нея. Катрин каза:
— В ума ми се върти мисълта за женитба. И недей да ругаеш.
— Женитба! — избухна Тед.
— Изглеждаш стреснат, мили.
— Ти си луда!
— Да, по теб — съгласи се тя. Като се повдигна на пръсти, плъзна ръце по гърдите му и около врата му и тялото на Тед пламна, сякаш нейното беше запалена факла срещу неговото.
— Това е единственият ти шанс да се извиниш, задето ме нарани миналия път, когато ме целуна. Не ми хареса.
Той наведе глава, докосна меките й устни и езикът му се плъзна по тях. Тя изстена и това го накара да изгуби контрол. Устните му жадно се впиха в нейните, ръцете му я обгърнаха, целувката му стана по-нежна, после по-дълбока. Тя го караше да се чувства като в рая и беше сладка като него, гърдите й изпълниха ръцете му, тялото й се притисна към неговото. След известно време успя да надигне глава и да каже:
— И двамата сме луди!
— Един по друг — съгласи се тя. — Мисля, че септември е прекрасен месец за сватба. Какво ще кажеш?
— Не мисля така.
Тя наклони глава назад, погледна го и той отново изрече:
— Август ми харесва повече.
— Можем да се оженим през август на двадесетия ми рожден ден, но август е горещ.
— Далеч не толкова, колкото съм аз.
Опита се да го погледне с укор, но се засмя и го смъмри шеговито:
— Възмутена съм да чуя подобни приказки от син на свещеник.
— Аз съм обикновен човек, Кетрин — предупреди я той, но не искаше тя да му повярва. Искаше да го смята за най-необикновения човек — такъв, какъвто го караше да се чувства: могъщ, нежен, силен, улегнал. И все пак чувстваше, че трябва да й даде време, за да разбере кой и какъв е всъщност.
— Съгласен съм със септември.
— Аз обаче не съм — каза тя със закачлива усмивка. — Имам предвид, че баща ти е свещеник, и че вероятно ще настоява да изчакаме до сватбата.
Тед успя да си придаде невинно и объркано изражение.
— Да изчакаме за какво?
— Да се любим.
— Баща ми е свещеник, не аз.
— Люби ме тогава.
— Не толкова бързо!
Изведнъж Тед изпадна в неловкото положение да прави изявление за това, какво очаква след женитбата, когато само преди един час изобщо не мислеше да се жени.
— Няма да приема нито цент от парите на баща ти. Ако се омъжиш за мен, ще бъдеш съпруга на полицай, докато завърша право.
— Приемам.
— Родителите ти няма да харесат идеята да се омъжиш за мен.
— Татко ще го приеме.
Оказа се права, както се убеди той по-късно. Когато се отнасяше до това да постигне нещо, Кетрин беше ненадмината. Всички, включително и родителите й, просто се съгласяваха с нейните прищевки. Всички, с изключение на Тед. След шест месеца съвместен живот не можеше да приеме да живее в къща, която никога не се почиства, нито пък факта, че се храни с консерви. Но преди всичко не успя да свикне с мрачните настроения и неразумните й желания.
Тя никога не беше желала да бъде негова съпруга в истинския смисъл на думата и със сигурност не желаеше да стане майка. Ядоса се, когато разбра, че е бременна, и беше доволна, когато изгуби бебето. Това накара Тед да се реши да й даде развода, с който тя го заплашваше всеки път щом й откажеше нещо.


Гласът на Карл го изтръгна от спомените и той погледна към по-големия си брат.
— Няма смисъл да назоваваме името на Бенедикт пред мама и татко. Дори и Джули да е в опасност, нека им го кажем колкото може по-късно.
— Съгласен съм.


22

— Загубихме се. Знаех си! Къде, за Бога, отиваме? Какво може да има там горе, освен някое изоставено сечище?
Гласът на Джули трепереше, докато се взираше през снега. Бяха завили по стръмен път встрани от главното шосе, който се изкачваше нагоре в планината в безкрайни поредици от остри завои — завои, които щяха да опънат нервите й дори през лятото, а сега, в хлъзгавия сняг и при слабата видимост косата й направо настръхваше. И точно когато си мислеше, че не може да шофира при по-лоши условия, завиха в някакъв лъкатушещ път, толкова тесен, че клоните на дебелите черни борове удряха колата отстрани.
— Знам, че си уморена — каза пътникът й. — Ако не се опитваше да скочиш от колата, щях да шофирам и да те оставя да си починеш.
От момента на целувката им той се отнасяше към нея учтиво, което я тревожеше повече от гнева му, защото не можеше да се освободи от чувството, че е променил плановете си… По тази причина отговаряше на всичките му любезни опити да завърже разговор с остри, язвителни забележки, които я караха да изглежда и да се чувства като опърничава жена.
— Според картата и упътванията сме на прав път, но няма нито едно указание за път, който върви право нагоре! Това е кола — не самолет или снегорин!
Тъй като не й отговори, Джули замълча. При други обстоятелства щеше да бъде очарована от изумителната гледка — величествени планини, покрити със сняг, и високи борове. Но сега цялото й внимание беше заето с пътя. Поне приближаваха целта, предположи тя, понеже бяха изоставили и последния нормален път преди повече от двадесет минути. Сега бяха в планината в бушуващата снежна буря по някакъв път, който беше само със сантиметри по-широк от колата.
— Надявам се, че онзи, който ти е дал картата и указанията, знае какво върши — каза тя.
— Наистина ли? — пошегува се той. — Мислех, че се надяваш да сме се загубили.
— Щеше да бъде чудесно, ако ти се изгубиш, но аз нямам никакво желание да се загубя с теб! Истината е, че шофирам в ужасно време по разбити пътища повече от двадесет и четири часа и съм напълно изтощена… — замълча, като видя тесния дървен мост пред тях.
Допреди два дни времето в Колорадо беше необичайно меко и от топящия се сняг се бяха образували малки поточета, които обаче бързо бяха прераснали в буйни реки, заливащи бреговете си.
— Този мост изглежда несигурен. Нивото на водата е твърде високо…
— Нямаме кой знае какъв избор.
Долови тревогата в гласа му и страхът я накара да натисне спирачката.
— Няма да премина през този проклет мост!
Зак беше стигнал твърде далеч, за да се върне назад, и освен това връщането по тесния път беше невъзможно. Както и спускането надолу по планината при тези остри завои. Пътят беше разчистван наскоро — вероятно тази сутрин — като че ли Мат Феръл беше разбрал за бягството му и бе предположил защо две седмици по-рано го беше помолил да телефонира на някакъв човек и да му даде подробни напътствия как се стига до къщата в планината. Очевидно беше наел човек да разчисти пътя. И все пак мостът изглеждаше несигурен. Придошлата река беше стигнала до огромните греди на моста.
— Слизай! — нареди й след кратко размишление.
— Да слизам? Ще умра от студ само след час! Значи такива са били намеренията ти спрямо мен през цялото време — да те докарам дотук и да ме оставиш да измръзна в снега!
Нито една от язвителните й забележки не успя да развали настроението му през целия ден, но сега челюстите му се стегнаха и леденостуден гняв изостри гласа му:
— Слизай от колата! Аз ще я прекарам през моста. Ако издържи, можеш да преминеш от другата страна и да се качиш отново в колата.
Джули не се нуждаеше от втора покана. Слезе от колата, но облекчението, че е жива и здрава, се превърна в нещо друго, нещо напълно абсурдно при тези обстоятелства — докато го наблюдаваше как заема мястото й, изпита срам заради страхливостта си и безпокойство за неговата безопасност.
Той взе от задната седалка палтото й и две от одеялата на Карл и й ги подаде през отворената врата с думите:
— Ако мостът не издържи, увий се добре и намери по-тясно място, откъдето можеш да прекосиш реката. На хълма се намира къща с телефон и достатъчно храна. Можеш да повикаш помощ и да изчакаш там, защитена от бурята, докато помощта пристигне.
Той каза «ако мостът не издържи», без гласът му или лицето му да издават някакво чувство. Джули потръпна при мисълта, че Закари Бенедикт може хладнокръвно да рискува живота си. Ако мостът не издържи, той и тежката кола щяха да потънат в придошлата, леденостудена вода. Хвана вратата, за да му попречи да я затвори.
— Ако не издържи — каза тя, — ще ти хвърля въже или клон, или нещо друго, за да излезеш на брега.
Той затвори вратата при последните й думи и трепереща от студ, Джули се зави с палтото и одеялата. Гумите на колата избоксуваха в снега, после автомобилът бавно пое напред. Тя затаи дъх, като шепнеше несвързани молитви, докато се препъваше в снега към моста. Погледна надолу към бушуващата водна маса, като се опитваше да измери дълбочината. Дървета се въртяха и отново изплуваха. Издърпа някакъв сух клон, с дължина над два метра и го потопи във водата. Когато той не успя да докосне дъното, страхът й прерасна в паника.
— Спри! — изкрещя. — Можем да оставим колата тук и да продължим пеша!
Ако изобщо я беше чул, не й обърна внимание. Колата продължи да си проправя път през снега по моста. Гредите на моста започнаха да скърцат и тя изпищя:
— Недей! Мостът няма да издържи! Излез! Излез от колата!
Но беше твърде късно. Притиснала одеялата до гърдите си сред въртящия се около нея сняг, Джули беше застинала безпомощно — принудена да наблюдава онова, което не можеше да предотврати.
Едва когато колата и безумният й шофьор бяха в безопасност, тя отново си пое дъх и изпита ярост към него, задето я подлагаше на нови мъчения. Бавно премина по моста, отвори вратата и се качи.
— Стигнахме — каза той.
Хвърли му убийствен поглед.
— Стигнахме до къде?
Отговорът дойде минути по-късно, когато направиха последния остър завой, вече на върха на планината. Там на уединено сечище между гъстите борове се издигаше величествена къща от камък и кедрово дърво, с дървени тераси и огромни стъклени прозорци.
— Дотук — отговори той.
— Кой, за Бога, е построил тази къща чак тук? Някой отшелник?
— Очевидно някой, който обича уединението.
— На някой твой близък ли принадлежи? — попита, внезапно обхваната от съмнение.
— Не.
— Знае ли собственикът, че ще използваш къщата му за скривалище, докато полицията те търси?
— Задаваш твърде много въпроси — каза й, като спря колата отстрани на къщата и слезе от нея. — Но отговорът е «не».
Заобиколи откъм нейната страна и отвори вратата.
— Хайде да вървим.
— Да вървим?! — избухна тя, като се облегна назад на седалката — Ти каза, че мога да си отида, след като те докарам дотук.
— Излъгах.
— Ти… ти се негодник! Аз ти вярвах! — извика, но и тя лъжеше.
През целия ден отчаяно се беше опитвала да потисне чувството, което й подсказваше, че той я държи до себе си толкова дълго, за да й попречи да й извести властите и местонахождението му. Ако я пуснеше сега, нищо не можеше да й попречи да го стори.
— Джули — търпеливо изрече той, — не прави нещата по-трудни за теб, отколкото са в действителност. Ще останеш тук за няколко дни, а и мястото не е толкова лошо.
При тези думи се пресегна през нея, измъкна ключовете от таблото и се отправи към къщата. За част от секундата беше твърде ядосана и твърде нещастна, за да успее да помръдне. След това преглътна сълзите, които пареха в очите й, и слезе от колата. Разтреперана от пронизващия вятър, бавно го последва, като внимателно стъпваше в дълбоките до коляно стъпки, които той беше оставил в снежните преспи около къщата. Оказа се, че вратата е заключена. Той пусна дръжката. За момент остана неподвижен, загледан встрани, потънал в мислите си. Зъбите на Джули затракаха.
— С-с-сега к-к-какво? К-к-как смяташ да в-в-влезеш в-в-вътре?
Хвърли й подигравателен поглед.
— Ти как мислиш?
Без да изчака отговор, той се обърна и се отправи към верандата, която обграждаше предната и страничната част на къщата. Тя упорито го следваше по петите, премръзнала и ядосана.
— Възнамеряваш да разбиеш стъклото, нали? — Предположи с отвращение, после погледна нагоре към огромните стъклени прозорци, високи най-малко седем метра, които стигаха чак до върха на покрива. — Ако счупиш някое от тях, то ще падне и ще те нареже на парчета.
— Не се надявай толкова — отвърна й, оглеждайки няколко големи купчини сняг, които очевидно бяха навея около нещо под тях. Започна да разравя снега в едната и откри голяма саксия, която измъкна и занесе до вратата.
— Сега пък какво правиш?
— Познай.
— Как бих могла? — рязко отвърна Джули. — Ти си престъпникът, не аз.
— Така е, но аз съм съден за убийство, не за кражба с взлом.
Тя учудено наблюдаваше опитите му да изрови замръзналата почва в глинената саксия. После той запрати саксията в стената на къщата и я счупи, като разпръсна пръстта върху снега до вратата. Без да даде обяснение, клекна и започна да удря буците с юмрук пред очите на изумената Джули.
— Да не би да си полудял?
— Не, госпожице Матисън. — Той вадеше парчета пръст и ги стриваше между пръстите си. — Опитвам се да намеря ключ.
— Човек, който може да си позволи къща като тази и поддръжка на път, прекосяващ цялата планина, за да може да дойде дотук, не е толкова наивен, че да скрие ключа в саксия. Губиш си времето.
— Винаги ли си толкова опърничава? — раздразнено каза той, като поклати тъмнокосата си глава.
— Опърничава? Ти открадна колата ми, взе ме за заложница, изложи живота ми на опасност и сега имаш… имаш наглостта да критикуваш държанието ми?!
Прекъсна тирадата си, тъй като Зак измъкна някакъв ключ и го пъхна в ключалката. После отвори вратата и с жест я покани да влезе.
— Вече се споразумяхме по въпроса, че съм нарушил всички правила на етикета на Емили Пост спрямо теб. Сега предлагам да влезеш вътре и да огледаш наоколо, докато сваля багажа от колата. Защо не се отпуснеш? Почини си. Наслаждавай се на гледката. Приеми всичко това като ваканция.
Джули го гледаше гневно. После ядосано изрече:
— Само че не съм във ваканция! Аз съм заложница и не очаквай от мен да го забравя!
Той не й отговори и тя влезе в къщата. Отвътре планинското убежище изглеждаше като селска къща, но едновременно с това беше изненадващо разкошно, изградено около едно централно помещение с шестоъгълна фирма и три врати, които водеха към три апартамента със спални. Високите тавани се поддържаха от огромни напречни греди, грубо издялани от кедър, а витата стълба видеше към таванско помещение с красиво изработена библиотека. Четири от шестте стени на къщата бяха изцяло от стъкло и Джули знаеше, че гледката от тях към планината ще бъде направо зашеметяваща през ясен ден. Петата стена беше иззидана от необработен камък с огромна камина в средата. Във всеки друг случай къщата щеше да предизвика възхищението и любопитството й, тъй като беше най-невероятното и красиво място, което никога беше виждала, но сега беше твърде разстроена и гладна.
Обърна се и влезе в кухнята — удобно, тясно помещение, отделено от всекидневната посредством висок бар плот с шест тапицирани с кожа стола пред него. Стомахът и изкъркори, докато гледаше шкафовете от дъбово дърво и вградения хладилник с облицована със същото дърво врата. Джули отвори шкафа с чиниите и стъкларията, после отвори друг, в който имаше консервирани храни. Като реши да си приготви сандвич и после да спи, тя посегна плахо към една консерва с риба тон в момента, в който Зак отвори задната врата и я видя.
— Смея да се надявам — каза й, като изтърсваше снега от ботушите си, — че това, което виждам, означава, че си склонна да домакинстваш.
— Какво искаш да кажеш? Дали мога да готвя?
— Да.
— Не и за теб. — Прибра консервата обратно в шкафа.
— Господи, колко си упорита!
Като потриваше премръзналите си ръце, той отиде до термостата на стената и го включи, после се отправи към хладилника и отвори вратата на камерата. Джули също надникна и видя дебели парчета месо за скара, свински котлети, няколко пакета, кутии със зеленчуци, някои пресни, други консервирани. Гледката щеше да направи чест на всеки хранителен магазин.
— Трябва да поспя — каза тя, но вече не можеше да събере сили гласът й да звучи студено и повелително. — Моля те. Накъде?
— Спалнята е насам — каза той, вече поел към вратата, която извеждаше от всекидневната. Когато натисна ключа за лампата, Джули се намери в просторен апартамент със спалня, камина и баня от черен мрамор и с огледални стени. Съзря телефона на нощната масичка до голямото легло в същия момент, в който и той го забеляза.
— Апартаментът има собствена баня — уведоми я той и като пристъпи към нощната масичка, рязко откачи апарата и го пъхна под мишницата си.
— Но не и телефон, както виждам — отбеляза тя с горчиво примирение и се върна във всекидневната, за да си вземе куфара.
Той провери вратите на банята и спалнята, после я улови за ръката, когато се наведе, за да вдигне куфара си.
— Слушай — каза й, — трябва да уточним правилата. Положението е следното: в планината няма други къщи, ключът за колата е у мен, така че няма друг начин да избягаш, освен пеша, а в този случай ще замръзнеш много преди да наближиш главното шосе. Вратите на банята и спалнята имат от онези безсмислени малки ключалки, които всеки може да отвори от другата страна с фиба за коса, така че не ти препоръчвам да се опитваш да се барикадираш отвътре, защото ще бъде загуба на време. Няма да споменавам, че ще бъде и ненужен за теб затвор. Разбра ли всичко дотук?
— Не съм малоумна.
— Добре. Значи вече си разбрала, че можеш да се заемеш с домакинската работа в къщата…
— С домакинската работа? Също като дресирано ловно куче, така ли?
— Не съвсем — каза Зак. Устните му вече се усмихваха, докато възхитеният му поглед се плъзгаше по гъстата и кестенява коса, която падаше на вълни, както и по неспокойната й тънка фигура. — По-скоро като глезен ирландски сетер.
Джули бе твърде уморена да му отговори.


23

Апетитният аромат на пържола, която цвъртеше на скарата, я изтръгна от дълбокия сън. С неясното съзнание, че леглото, на което спи, е твърде голямо, за да бъде нейното собствено, тя се обърна по гръб. Примигна в мастиленочерната тъмнина на непознатата стая и извърна лице в противоположна посока, като търсеше източника на бледата светлина, която се процеждаше през тесния процеп между пердетата на стената. Лунна светлина. За няколко блажени минути си представи, че е някъде на ваканция в разточително огромна хотелска стая.
Погледна цифровия часовник на нощната масичка. Където и да се намираше, местното време беше 20.30 часа. И в стаята беше студено — онзи сух студ, който я накара да отхвърли Калифорния или Флорида като възможности за сегашното й местоположение. След това й дойде наум, че хотелските стаи никога не миришеха на храна. Тя се намираше някъде в някаква къща, не в хотел и в съседната стая се чуваха стъпки.
Тежки, мъжки стъпки…
Чувството я прободе като болка в стомаха и тя рязко се изправи на леглото. С ужасяващо удивление огледа дрехите на гърба си — мъжка фланелка, която беше измъкнала от гардероба след душа. Предупреждението на похитителя й отново изплува в ума й: «Ключовете на колата са в мен и няма други къщи в планината… Ще замръзнеш, ако се опиташ да избягаш пеша… Ключалките на вратите се отварят лесно… Ти поемаш домакинската работа в къщата…»
— Просто се отпусни — каза си Джули на глас. Сега вече беше отпочинала и бодра. Започна да обмисля възможностите за бягство, но всяка от тях беше неприемлива. Освен това умираше от глад.
Измъкна от куфара си джинсите, с които беше пътувала до Амарило. Беше изпрала бельото си след банята, но то все още беше мокро. Като намъкна джинсите си, тя отиде до огромния гардероб и разгледа дебелите мъжки пуловери, грижливо подредени на рафтовете. Извади един грамаден кремав пуловер, който й стигаше до коленете. Реши, че не я интересува как изглежда, и че дебелият пуловер ще прикрие факта, че е без сутиен и го облече. После се среса и посегна към чантата си за червило, но промени решението си. Да изглежда добре пред един избягал затворник не само не беше необходимо, но вероятно щеше да бъде огромна грешка.
В джинси и твърде голям за нея пуловер нямаше да събуди желание, у който и да е мъж, особено пък у някого, който е бил в леглото със стотици филмови звезди. Интересът му към нея определено няма да бъде сексуален, реши Джули.
Като пое дълбоко и продължително дъх, тя посегна към дръжката на вратата и я завъртя — неохотно, но готова да се изправи лице в лице срещу похитителя си… и вкусната вечеря, както се надяваше. Вратата на спалнята не беше заключена. Тя смътно си спомняше, че я заключи, преди да си легне.
Тихо отвори вратата и пристъпи към главното помещение в къщата. В камината бумтеше огън, лампите, окачени на високите греди, бяха леко затъмнени, върху масичката за кафе горяха свещи и хвърляха отблясъци върху кристалните чаши за вино, които той беше наредил до ленените подложки за чиниите. Може би чашите за вино и свещите накараха Джули да се почувства, като че приближаваше сцена на прелъстяване, или пък причината беше намаленото осветление и леката музика от стереоуредбата. Като се опита да придаде рязък, делови тон на гласа си, тя се насочи право към Закари Бенедикт, който стоеше в кухнята с гръб към нея и сваляше нещо от скарата за печене.
— Очакваме ли някого?
Той се обърна и я погледна — лека усмивка се плъзна по лицето му, докато я измерваше с поглед от глава до пети. После вдигна чашата си с вино към нея, сякаш за тост и каза:
— Очарователна си в този огромен пуловер.
Със закъснение осъзнала, че след пет години затвор вероятно всяка жена би събудила желанието му, Джули предпазливо отстъпи назад.
— Последното нещо, което бих желала, е да ти изглеждам привлекателна. Всъщност по-скоро ще нося собствените си дрехи, дори и да не са чисти — каза тя, като се завъртя.
— Джули! — рязко изрече той.
Тя се извърна, удивена и разтревожена от опасната бързина, с която менеше настроенията си. После отново предпазливо отстъпи назад, докато той вървеше заплашително към нея с чашите с вино.
— Пийни нещо! — нареди й и й подаде чашата. — Изпий го, по дяволите! Ще ти помогне да се успокоиш.
— Защо трябва да се успокоя?
Въпреки гордо повдигнатата брадичка и тона й, в гласа й се долавяше страх и ядът на Зак към нея се изпари. Тя беше показала толкова смелост, такъв несломим дух през последните двадесет и четири часа — беше се борила с него така решително, което го накара да повярва, че не се страхува от него. Сега обаче, когато се вгледа в лицето й, забеляза, че напрежението, на което я беше подложил, беше оставило сенки под великолепните й очи, а гладката й кожа беше бледа. Тя е удивителна, помисли си — храбра, мила и дръзка като дявола. Може би, ако не му харесваше, щеше да му е все едно, че го гледа сякаш беше хищно животно. И тогава направи нещо неочаквано и за самия себе си. Опита се да я убеди, че е невинен.
— Преди минута те помолих да се успокоиш и… — започна той.
Тя го прекъсна:
— Ти ми заповяда да се успокоя, не ме помоли.
— Сега те моля — усмихна се Зак.
Напълно изгубила душевното си равновесие от нежността, която долови в гласа му, Джули отпи от виното си, за да спечели време и да се успокои, докато той стоеше само на две крачки от нея — широките му рамене не й позволяваха да вижда нищо друго, освен него. Внезапно й хрумна, че докато е спяла, той е взел душ, избръснал се е и е сменил дрехите си… и че в тъмносивите си панталони и черен пуловер Закари Бенедикт изглеждаше много по-красив отколкото на екрана. Той вдигна ръка и я подпря на стената до рамото й. Когато отново проговори, плътният му глас звучеше със същата странна, покоряваща нежност.
— По пътя насам ти ме попита дали съм извършил престъплението, за което ме изпратиха в затвора. Първия път ти отговорих пренебрежително, а следващия — неохотно. Сега възнамерявам да ти кажа истината доброволно и просто…
Джули откъсна поглед от неговия и се втренчи в тъмночервеното вино в чашата си, изплашена, че може и да повярва на лъжата, която той щеше да изрече.
— Погледни ме, Джули.
Тя вдигна глава и срещна настойчивия поглед на кехлибарените му очи.
— Не съм убил и не съм замислял да убивам жена си. Бях изпратен в затвора за престъпление, което не съм извършил. Искам поне да повярваш, че съществува възможност да казвам истината.
Тя го гледаше безмълвно право в очите, но внезапно се сети за случилото се при моста. Спомни си отчаянието в гласа му, когато я целуна там на снега и я умоляваше да продължи играта, за да не нарани шофьора. После си припомни целувката — онази прибързана, груба целувка, която внезапно беше станала по-нежна, по-топла, настойчива и чувствена. Още от сутринта упорито се опитваше да забрави за тази целувка, но споменът за нея се връщаше — трепетен, жив и опасно вълнуващ.
— Това е първата ми нормална вечер от повече от пет години насам. Ако полицията е по следите ми, ще бъде и последната. Искам да й се насладя, ако ми съдействаш.
Джули ненадейно се почувства склонна да му съдейства, защото въпреки съня тя беше изтощена и не искаше спори с него. Освен това беше гладна. Но споменът за целувката нямаше нищо общо с капитулацията й. Нито пък имаше нещо общо с невероятната, внезапна убеденост, че той казва истината.
— Не съм виновен за това престъпление — повтори той още по-разгорещено, без да откъсва очи от нейните.
Думите му я развълнуваха, но тя есе още упорстваше в опита си да не позволи глупавите й чувства да надделеят над разума.
— Ако не можеш наистина да ми повярваш — каза той с въздишка, — можеш ли поне да се престориш, че ми вярваш и да ми съдействаш тази вечер?
Джули попита предпазливо:
— Какво «съдействие» имаш предвид?
— Разговор — отвърна той. — За мен обикновеният разговор с интелигентна жена е отдавна забравено удоволствие. Както и добрата храна, камината, лунната светлина през прозорците, вратите вместо решетки и присъствието на красива жена. — После добави подкупващо: — Ще приготвя вечерята, ако се съгласиш да сключим примирие.
Джули се поколеба, удивена от отношението му към нея като към красива жена. После реши, че думите му просто са проява на любезност. Пред нея стоеше възможността да прекара една вечер без напрежение и страх. Какво лошо имаше в молбата му? Особено пък ако наистина беше невинен.
— Ще приготвиш цялата вечеря? — започна преговорите.
Зак кимна, усмивка озари суровото му лице, когато осъзна, че тя е на път да се съгласи, и тази усмивка ускори предателски пулса на сърцето й.
— Добре — съгласи се тя и леко се усмихна въпреки желанието си да остане поне отчасти сдържана, — но само ако после почистиш.
Той се засмя.
— Поставяш ми трудни условия, но ще приема. Седни, докато довърша вечерята.
Джули се подчини и седна на един от столовете зад бара.
— Разкажи ми нещо за себе си — помоли я, като извади един печен картоф от фурната.
Тя отпи още една глътка от виното за смелост.
— Какво искаш да знаеш?
— Общи неща, като за начало. Спомена, че не си омъжена. Разведена ли си?
— Не съм била омъжена.
— Сгодена?
— С Грег обсъждахме този въпрос.
— Какво толкова има да се обсъжда?
Джули се задави с виното.
— В действителност не смятам, че въпросът спада към категорията на общите въпроси.
— Може би си права — съгласи се той с усмивка. — В такъв случай какво поддържа годежа?
Джули се изчерви от развеселения му поглед, но все пак отвърна със забележително спокойствие:
— Искаме да бъдем сигурни, че напълно си подхождаме, че целите и възгледите ни съвпадат.
— Струва ми се, че така просто печелиш време. Заедно ли живеете?
— Не.
Той повдигна вежди, сякаш я намираше за много забавна.
— Някакви съквартиранти?
— Живея сама.
— Без съпруг и без съквартиранти — констатира Зак, докато доливаше чашата й. — Значи в момента никой не те търси и никой не се чуди къде си?
— Сигурна съм, че доста хора ме търсят.
— Кой например?
— Родителите ми, на първо място. Вече без съмнение са полудели от тревога и се обаждат тук и там, за да разберат чувал ли е някой за мен. Първият, на когото ще позвънят, е брат ми Тед. Карл също ще ме търси. С неговата кола съм и досега братята ми вече са организирали издирване, повярвай ми.
— Тед ли е братът, който се занимава със строителство?
— Не. Тед е шериф на Кийтън.
Реагира доста остро, за нейно удовлетворение.
— Той е шериф? — отпи от чашата си, като че искаше да отмие неприятния факт, и с мрачна ирония каза: — Предполагам, че баща ти е съдия?
— Не. Пастор е.
— Мили Боже!
— Позна. Бог е неговият работодател.
— От всички жени в Тексас — рече той, като мрачно поклати глава — успях да отвлека сестрата на шериф и дъщерята на пастор. Средствата за масова информация ще има за какво да пишат, когато разберат коя си.
Чувството на надмощие, което Джули изпита за кратко, когато го видя разтревожен, беше по-опияняващо от виното.
— Верните служители на закона ще те преследват с кучета и пушки, а благочестивите американци ще се молят да те открият по-скоро.
— Чудесно.
Приятелската атмосфера й носеше такова успокоение, че тя скоро съжали за загубата й и попита:
— Какво ще вечеряме?
Той се насочи към фурната.
— Нещо съвсем обикновено. Не съм кой знае какъв готвач.
Джули наблюдаваше как пуловерът му се разтяга при всяко движение на широките му рамене. Беше удивително мускулест — сигурно беше тренирал в гимнастическия салон на затвора. Затворът. Беше чела някъде, че много от хората, изпратени в затвора, в действителност са невинни, затова се вкопчи в успокояващата мисъл, че Закари Бенедикт наистина може да е един от тях. Все още с гръб към нея, той каза:
— Седни на дивана. Ще донеса вечерята там.
Джули кимна и стана. Пристъпи към дивана и седна пред една от ленените подложки, които беше наредил на масичката за кафе пред камината. Той сложи две чинии, в едната от които имаше сочна пържола и печен картоф.
Пред нея постави чинията, в която беше изсипал консервата от риба тон.
Джули не се сдържа и го изгледа възмутено.
— Не е ли това, което искаш? — невинно попита той. — Може би предпочиташ вкусна пържола, като тази, която съм оставил в кухнята?
Имаше нещо в момчешката му шега, нещо в покоряващата му усмивка и веселия поглед, което я накара да се засмее. След малко той донесе друга чиния с пържола и я постави пред нея.
— Повече ли ти харесва?
— Всъщност — каза тя, като се опитваше да говори сериозно — мога да ти простя, задето ме отвлече и ме изплаши, но да ми поднесеш риба тон, докато ядеш пържола, е явна обида.
Докато вечеряха, той забеляза синината на китката й и попита откъде е.
— От футбола — обясни тя.
— От какво?
— Играх тъчфутбол и ме събориха.
— Кой? Някой грамаден полузащитник ли?
— Не. Едно малко момче в голяма инвалидна количка.
— Моля?
Джули му описа случката.
— Грешката беше моя — завърши и се усмихна. — Обичам баскетбола, но никога не съм разбирала футбола. Безсмислена игра.
— Защо смяташ така?
— Вземи играчите като начало — има краен защитник, полузащитник и защитник. Но няма преден защитник. Има наказателно поле, но няма свободно поле. — Последното й изречение го накара да се усмихне. — Определено не е моят тип игра, но това е без значение, щом учениците ми я харесват. Едно от моите момчета вероятно ще отиде в олимпийския отбор за деца в инвалидни колички.
Зак долови нежността в гласа й, докато говореше за «моите момчета», и продължи да й се усмихва, удивен от състраданието и добротата й. Тъй като искаше тя да говори, избра наслуки друга тема.
— Какво правеше в Амарило през деня, в който се срещнахме?
— Бях отишла да посетя дядото на едно от моите недъгави деца. Той е доста заможен и се надявах да го убедя да направи дарение за програмата за ликвидиране на неграмотността, по която работя в училище.
— Успя ли да го убедиш?
— Да. Чекът е в чантата ми.
— Какво те накара да избереш учителската професия? — Беше улучил подходящата тема и го разбра, когато тя му се усмихна и се впусна в обяснения.
— Обичам децата, а и учителската професия е стара и почтена.
— Почтена — повтори той, смаян от старомодното значение на думата. — Не мисля, че да бъде «почтен», е главната грижа на някого в наше време. Защо е толкова важно за теб?
Джули повдигна рамене.
— Аз съм дъщеря на свещеник, а и Кийтън е малък град.
— Разбирам — каза той, но всъщност нищо не разбираше. — Има ли други професии, които също са почтени.
— Разбира се, но аз предпочитам да работя с хора като Джони Евърет и Деби Сю Касиди.
Лицето й се озари само при споменаването на името Джони и Зак незабавно изпита любопитство към мъжа, който, както изглежда, значеше повече за нея, отколкото годеникът й.
— Кой е Джони Евърет?
— Един от моите ученици — всъщност от моите любими ученици. Парализиран е от кръста надолу. Когато започнах да преподавам в Кийтън, той никога не говореше и господин Дънкан искаше да го изпрати в училище за умствено недоразвити деца. Майка му се кълнеше, че той може да говори, но никой не го беше чувал. И вярвах с госпожа Евърет. Обясних й, че не позволяваме на момчето да расте щастливо, като се отнасяме с него като към човек твърде крехък да върши друго, освен да си седи в инвалидната количка. Бях свършила да говоря и все още не бях успяла да я убедя, когато като гръм от ясно небе отвън долетяха писъци и трясък и ние двете изтичахме в задния двор. — Джули се усмихна при спомена. — Уили лежеше по гръб върху обърнати кофи за смет, стиснал здраво топката, с широка усмивка на лицето. Както изглеждаше, Джони не го биваше много да хваща топката, но според Уили дясната му ръка при хвърлянето била добра, колкото ръката на Джон Елуей! Джони направо сияеше и Уили му каза, че иска да го вземе в отбора си, но ще трябва да потренират, за да може Джони да се научи да хваща топката, освен да подава.
Тя отново замълча и Зак внимателно попита:
— И тренираха ли?
Тя кимна — изразителното й лице грееше от задоволство.
— Тренираха всеки ден заедно с останалите съотборници на Уили. После отиваха в къщата на Джони, който помагаше на Уили за домашните. Оказа се, че Уили попива всичко като гъба, въпреки че не е активен в часовете. Той е изключително умен и сега, когато има към какво да се стреми, не се отказва лесно. Никога не съм срещала такъв дух, такава решителност — малко смутена от изблика си на чувства, Джули отново се умълча и се съсредоточи върху вечерята си.


24

Когато свърши с вечерята, Зак се облегна на дивана и кръстоса крака — наблюдаваше пламъчетата, които подскачаха и танцуваха в камината, като даде възможност на събеседницата си да довърши вечерята си. Опитваше се да се съсредоточи върху следващата стъпка от пътуването си, но в сегашното си състояние беше по-склонен да размишлява за невероятната приумица на съдбата, поради която в момента Джули Матисън стоеше срещу него. През дългите месеци на уреждане на всяка подробност от плана му за бягство, през безкрайните нощи в килията си, когато мечтаеше за първата си вечер в тази къща нито веднъж не му беше дошло наум, че няма да е сам. Въпреки че щеше да бъде по-добре да е сам. В края на седмицата отново щеше да е беглец и знаеше, че там, където отива, няма да има разкошни планински вили с приятни огньове, няма да има затрогващи разговори за недъгави момченца с почтена начална учителка с ангелски очи и усмивка, която можеше да стопли и камък. Не си спомняше да е срещал жена, чисто лице грейва така както нейното, докато говореше за онези деца! Беше срещал амбициозни жени с лица светнали при възможността да получат роля или някое бижу от него, беше виждал най-красивите световноизвестни актриси на сцената и в леглото да изнасят блестящи представления, за да го убедят в пламенната си нежност и загриженост, но до тази вечер не беше срещал жена, която да притежава тези качества.
На осемнадесет години, на път за Лос Анжелис, си беше мислил през сълзи никога да не се обръща назад и никога да не се чуди какъв ли би бил животът му. И все пак сега, вече закоравял от всичко, което беше извършил и преживял, той се вгледа в Джули Матисън и се замисли. Поднесе чашата с коняк към устните си и се запита какво ли щеше да стане, ако беше срещнал някой като нея, когато беше млад. Щеше ли тя да успее да го предпази от самия него, да го научи да прощава, да смекчи сърцето му, да запълни живота му? Щеше ли да открие пред него по-важни и по-обещаващи цели от преследването на власт, пари и признание, които осмисляха живота му? Жена като Джули в леглото щеше ли да изпита нещо по-добро, по-дълбоко, по-трайно от краткото удоволствие на един оргазъм?
Осъзнал абсурдността на подобни мисли, Зак се зачуди на собствената си глупост. Къде, по дяволите, можеше да срещне момиче като Джули Матисън? До осемнадесетата си година беше заобиколен от прислужници и роднини, чието присъствие ежедневно му напомняше за високото му социално положение. По това време беше изключено дъщерята на някакъв си провинциален пастор да пресече пътя му.
Не, не би могъл да срещне такава като нея тогава, а дори и по-късно — в Холивуд. Но какво щеше да стане, ако я беше срещнал. Щеше ли наистина да я забележи, или тя щеше да бъде засенчена от по-красиви, по-забележителни светски жени? Ако влезеше в кабинета му на Бевърли Драйв и го помолеше за пробни снимки, щеше ли да забележи прекрасните й изящни черти, невероятните й очи и гъвкавата фигура? Ако беше стояла в кабинета му един час и му беше разказала това, което му разказа тази вечер, щеше ли наистина да оцени чувството й за хумор, интелигентността й, непресторената й прямота? Или щеше да я отпрати набързо, защото тя нямаше да говори с него за «бизнес» и нямаше да му прави намеци, че иска да преспи с него — неща, от които главно се интересуваше.
Зак завъртя чашата в ръцете си, докато размишляваше и се опитваше да бъде безмилостно честен със себе си. Не след дълго реши, че щеше да обърне внимание на нежните черти на Джули Матисън, на гладката й кожа и поразителните й очи. Все пак ценеше красотата — общоприета или не, и нейната нямаше да му убегне. Със сигурност щеше да оцени прямотата й и щеше да се трогне както тази вечер от добротата й. Но така или иначе, нямаше да я одобри за пробни снимки. Искрено вярваше, че вместо това щеше да я изпроводи до вратата на кабинета си и да я посъветва да се върне вкъщи, да се омъжи за годеника си, да му роди деца и да заживее смислен живот. Защото дори и в моменти на най-голяма преситеност Зак никога не бе желал нещо толкова крехко и истинско като Джули Матисън да бъде използвано, похабено и покварено от Холивуд или от самия него.
Но какво би станало, ако въпреки съвета му тя настоеше да остане в Холивуд — щеше ли по-късно да я вкара в леглото си, ако и когато тя пожелаеше?
Не.
Щеше ли той да го желае?
Не!
Щеше ли да поиска да я задържи при себе си, да я кани на обяд, на вечеря, на събирания?
За Бога, не!
Защо не?
Зак вече много добре знаеше защо, но за всеки случай хвърли поглед към нея, за да бъде напълно сигурен в чувствата си. Тя седеше на дивана, подвила крака. Светлината от огъня хвърляше отблясъци върху лъскавата й коса, докато разглеждаше красивия пейзаж, закачен над камината — профилът й беше чист и невинен като на момиче от хоровете, изпълняващи коледната литургия. По тази именно причина той никога не беше желал да си има работа с момиче като нея и по същата причина не искаше и сега.
Въпреки че разликата във възрастта им беше само девет години, се чувстваше по-стар от нея с векове по отношение на житейски опит, който не би събудил възхищението й или одобрението й — това важеше и за времето преди затвора. До нея и младежкия й идеализъм се чувстваше потискащо стар и преситен.
Фактът, че точно сега я намираше особено секси и привлекателна, дори и в този безформен, огромен пуловер, и че в момента имаше ерекция, само го накара да се почувства като мръсен, стар, отвратителен развратник.
Внезапно му хрумна, че не му беше задала нито един въпрос за живота му преди затвора, свързан с киното. Той не си спомняше да е срещал жена, а дори и мъж, който да не е заявила възторжено, пък дори и неискрено, че Зак е любимата й филмова звезда и да не го е отрупала с въпроси за личния му живот и за този на други звезди. Дори някои от най-закоравелите и жестоки престъпници в затвора бяха по някакъв абсурден начин заслепени от миналото му и държаха да отбележат кои от филмите му най-много харесват. Обикновено цялото това раболепно любопитство го дразнеше и отвращаваше. Сега обаче беше леко засегнат от факта, че Джули Матисън май изобщо не беше чувала за него. Може би в онова забутано градче, където тя живее, няма киносалон, реши той. Може би през целия си спокоен живот не беше гледала забранен филм.
Може би… О, Господи, може би… тя ходеше само на обикновени, прилични филми! Неговите филми бяха винаги забранени — за богохулство, насилие, като еротични или пък и за трите неща.
Беше толкова погълнат от мислите си, че подскочи, когато Джули изрече с нерешителна усмивка:
— Нямаш вид на човек, който прекарва много приятна вечер.
— Мислех си дали да не погледаме новините — разсеяно отвърна той.
— Добра идея — каза тя, като стана и се пресегна към чинията си на масата. — Аз ще прибера чиниите.
— И после да ме обвиниш, че съм се отметнал от сделката. Няма начин. Аз ще измия чиниите.
Наблюдаваше го как събира чиниите и приборите и се отправя към кухнята.
През последния час съмненията относно вината му не я оставяха на мира. Инстинктивно усещаше, че той е невинен. И тя с болка си мислеше за онова, което явно е преживял.
Той се върна във всекидневната, пусна телевизора и седна встрани от нея, като протегна напред дългите си крака и ги кръстоса.
— След новините ще гледаме каквото искаш — каза й, загледан в огромния телевизионен екран.
— Чудесно — отвърна Джули, като го наблюдаваше крадешком през масата. Красивото му лице изразяваше несломима гордост, издадената брадичка показваше решителност, челюстта му — дързост. Интелигентност и сила бяха отпечатани във всяка черта на лицето му. Преди време беше чела доста статии за него от възхитени репортери, както и от известни филмови критици. Един от тях, когото Джули бе гледала по телевизията, се беше опитал да превърне Зак в човек-конгломерат с изказването, че Закари Бенедикт притежава животинския магнетизъм на младия Шон Конъри, таланта на Пол Нюмън, непреодолимия чар на Кевин Костнър, суровата мъжественост на Истууд, спокойната изисканост на Уорън Бийти, многостранния талант на Майкъл Дъглас и суровата привлекателност на Харисън Форд.
Сега обаче, след като беше прекарала почти два дни близо до него, реши, че нито една от статиите, нито пък филмовата камера бяха успели да го опишат точно и тя смътно се досещаше защо — на живо той излъчваше непреодолим чар, който нямаше нищо общо с високата му широкоплещеста фигура и тази негова всеизвестна подигравателна усмивка. Имаше и нещо друго, което долавяше всеки път щом го погледнеше… някакво чувство, че ако се изключи затворът, Закари Бенедикт е видял и направил всичко, което може да се види и направи, и че този житейски опит е завинаги заключен зад непреодолима стена от любезна изисканост, естествен чар и пронизващи кехлибарени очи. Отвъд досега на всяка жена.
И там именно се криеше неговата привлекателност, осъзна Джули — в предизвикателството. Въпреки всичко, което й беше причинил през последните два дни, Закари Бенедикт караше нея — а вероятно и всяка друга жена, която го познаваше или беше гледала филмите му — да пожелае да премине отвъд преградата, да открие какво има зад нея, да я разтопи, да намери момчето, което може би се крие в него, да накара мъжът в него да се смес високо и да бъде нежен, когато обича.
Джули яростно отхвърли тези мисли. Това нямаше значение! Важното беше дали той е виновен за убийството или не. Тя отново погледна крадешком профила му и почувства как сърцето й се свива.
Той е невинен. Тя го знаеше. Чувстваше го. И при мисълта, че цялата тази красота и интелигентност е стояла зад решетките пет дълги години, гърлото й се сви.
Гласът на телевизионния говорител прикова вниманието й върху екрана:

Ще ви съобщим новините от страната и щата, както и информация за приближаващата снежна буря след извънредния репортаж на Том Брокау…

Джули се изправи, почувствала се внезапно твърде неспокойна, за да стои на едно място.
— Ще си взема чаша вода — каза тя и се отправи към кухнята, но гласът на Том Брокау я спря на средата на пътя:

Добър вечер, дами и господа. Преди два дни Закари Бенедикт, считан преди време за един от най-великите холивудски актьори, както и за талантлив режисьор, избяга от щатския затвор в Амарило, където е излежавал присъдата си от четиридесет и пет години, дадена му през 1988 г. за жестокото убийство на актрисата Рейчъл Евънс — негова съпруга.

Джули се обърна тъкмо навреме, за да види снимката на Зак в затворническа униформа с номер на гърдите, показана на екрана, и тя пристъпи във всекидневната като хипнотизирана от грозотата на това, което виждаше, чуваше и чувстваше, докато Брокау продължи: «Бенедикт по всяка вероятност пътува с тази жена…»
Ахна, когато на екрана се появи нейната снимка — тя заедно с учениците си от трети клас.

Полицията в Тексас съобщи, че жената — Джули Матисън, на двадесет и шест години, е забелязана в Амарило преди два дни, където мъж отговарящ на описанието на Бенедикт, е видян да влиза в син шевролет блейзър заедно е нея. Първоначално полицията считаше, че госпожица Матисън е взета за заложница против волята й…

— Първоначално? — избухна Джули и погледна към Зак, който бавно се надигна. — Какво иска да каже той с това «първоначално»?
Отговорът дойде незабавен и ужасяващ със следващите думи на Брокау:

Теорията за заложницата беше опровергана днес, късно следобед, когато Пийт Голаш — шофьор на камион, съобщи, че е видял двама души, отговарящи на описанието на Бенедикт и Матисън на пътна отбивка в Колорадо призори, тази сутрин…

В следващия момент на екрана се появи веселото лице на Пийт Голаш, а думите му изпълниха Джули с ярост и срам:

Двамата се биеха със снежни топки като деца. После жената — така де, Джули Матисън — напълно съм сигурен, че беше тя. Както и да е, тя се спъна и падна, и Бенедикт се хвърли отгоре й и после съм сигурен, че се прегръщаха. Целуваха се. Ако беше заложница, със сигурност нямаше да се държи така.

— Господи! — промълви тя, като се опитваше да преглътне яда, надигащ се в гърлото й. Само за секунди грозната действителност беше нахлула в измамно уютната атмосфера в планинската къща и тя се нахвърли върху мъжа, който я беше довел тук — виждаше в него човека от телевизионния екран, човека, който беше в действителност — един осъден в затворническа униформа с номер на гърдите. Преди да успее да се съвземе, на екрана се появи още по-болезнен за нея кадър и Брокау продължи:

Нашият репортер Фил Мороу е в Кийтън, щата Тексас, където Матисън живее и работи като преподавателка на трети клас в местното начално училище. Той успя да вземе кратко интервю с родителите й — пастор Матисън и съпругата му…

— О, не! — От устните й се изтръгна вик, когато сериозното благородно лице на баща й я погледна от екрана, гласът му — изразителен, будещ доверие, опитващ се да убеди целия свят в невинността й:

Ако Джули е с Бенедикт, тогава това е станало против волята й. Шофьорът, който твърди обратното, или е сбъркал хората, или погрешно е изтълкувал случката.

Завърши с остър, неодобрителен поглед към репортерите, които го засипаха с въпроси.

Това е всичко, което имам да кажа.

Срамът преминаваше през нея на болезнени вълни. Рязко откъсна поглед от екрана и погледна през сълзи към Закари Бенедикт, който бързо тръгна към нея.
— Негодник! — задавено извика, отстъпвайки, докато я приближаваше.
— Джули — промълви Зак, като посегна към раменете й в непреодолимото си желание да я успокои.
— Не ме докосвай! — изкрещя тя, като се извиваше и удряше гърдите му, докато се опитваше да се освободи от ръцете му. — Баща ми е свещеник! Той е почтен човек, а заради тебе дъщеря му е уличница в очите на всички! Аз съм учителка! Преподавам на малки деца! Мислиш ли, че ще ми разрешат да им преподавам сега, когато съм се превърнала в национален скандал, който се търкаля в снега с избягали от затвора убийци?
Мисълта, че тя вероятно е права, го проряза като остър бръснач и той я прегърна силно.
— Джули…
— През последните петнадесет години от живота си — ридаеше тя, като се бореше да се отскубне от ръцете му — се стараех да бъда съвършена! И бях толкова съвършена!
Тя заплака и нейната болка премина и у него, въпреки че не я разбираше напълно.
— И всичко… всичко е било напразно!
Най-сетне се умори да се бори и сведе глава, но раменете й все още се разтърсваха от риданията.
— Толкова се стараех! — задавено промълви. — Станах учителка, за да се гордеят с мен. Аз… аз ходя в църквата и преподавам в неделното училище. Но вече няма да ми позволят да преподавам след всичко това…
Зак внезапно почувства, че повече не може да понася тежестта на нейното страдание и на собствената си вина.
— Моля те, престани — прошепна измъчено, като я прегърна и притисна лицето й към гърдите си. — Разбирам и съжалявам. Когато всичко премине, ще ги накарам да разберат истината.
— Ти ли разбираш?! — повтори тя с горчиво презрение, като вдигна мокрото си от сълзите лице. — Как може някой като теб да разбере как се чувствам!
Някой като него. Животно като него.
— Напротив, разбирам! — избухна той, като я отдалечи от себе си и я разтърси, докато отново го погледне. — Разбирам точно какво чувстваш, когато те презират за нещо, което не си извършил!
Джули видя яростта на лицето му и болката в очите му. Пръстите му се впиха в ръцете й, гласът му беше дрезгав от чувствата, напиращи в него.
— Не съм убил никого! Чуваш ли ме! Излъжи ме и кажи, че ми вярваш! Просто го кажи! Искам да го чуя от някого!
Тъй като току-що беше изпитала съвсем малка част от онова, което той трябва да е изпитал, ако наистина е невинен, Джули се сви при мисълта за неговите чувства. Ако наистина е невинен… Преглътна, очите й потърсиха измъченото му, красиво лице и тя прошепна:
— Вярвам ти! Наистина ти вярвам!
Зак долови искреността на думите й, съзря зараждането на истинско съпричастие в сините й очи и дълбоко в него ледената стена около сърцето му започна да се пропуква и да се топи. Вдигна ръка и погали бузата й.
— Не плачи заради мен — прошепна дрезгаво.
— Вярвам ти! — повтори тя и нежният й, но решителен отговор разруши остатъка от резервираността му. Гърлото му се сви от напора на непознати чувства и той застина за момент, прикован от онова, което чуваше и чувстваше. Сълзите се стичаха по бузите й, задържаха се по тъмните й клепачи и мокреха ръката му, очите й изглеждаха като оросени сини теменуги и тя хапеше долната си устна, за да спре да трепери.
— Моля те не плачи! — измъчено прошепна той, като сведе устните си към нейните. — Моля те, моля те недей…
От първото докосване на устните му тя застина, затаила дъх, въпреки че Зак не успя да разбере дали страхът или изненадата бяха причина за това. В този момент той не знаеше, а и не го интересуваше. Единственото му желание беше да я прегърне, да вкуси от надигащото се в него сладостно чувство на неизпитана от години нежност и да я сподели с нея.
Каза си, че трябва да продължи бавно и да не настоява за повече, отколкото беше склонна да му позволи, и докосна устни до нейните, като усети соления вкус на сълзите й. Каза си, че не бива да я подтиква, да я насилва, но дори и в този момент започваше да го прави.
— Целуни ме! — изрече желанието си и безпомощната нежност в гласа му беше неприсъща за него, както и чувствата, които в момента изпитваше.
— Целуни ме — повтори той. — Разтвори устни!
Когато тя се подчини и се отпусна в прегръдката му, поднесла разтворените си устни към неговите, Зак едва не изстена от удоволствие. Обзет от примитивно и силно желание, внезапно се предаде на инстинкта си. Ръцете му я обгърнаха по-здраво. Притегли я към себе си до стената и продължи да я целува. Ръцете му се плъзнаха под пуловера. Усещаше нежната й кожа като гладък сатен под пръстите си. Погали тясната талия, гърба й и плъзна пръстите си над кръста й, после най-сетне си позволи да потърси гърдите й. Тя се притисна силно до него и когато докосна гърдите й, от устните й се изтръгна стон. От сладостния звук той едва не изгуби контрол — цялото му тяло затрепери, докато пръстите му изучаваха всеки сантиметър от гърдите й, устните му бяха впити в нейните, езикът му бе воден от необуздано желание.
За Джули това, което правеше с нея, беше подобно на чувството, че е затворена в пашкул от някаква опасна, ужасяваща страст, където губи контрол над всичко. Най-вече над себе си. При докосването на дългите му пръсти гърдите й започваха да болят от желание, против волята й възбуденото й тяло се притискаше към неговото, а разтворените й устни жадно се предаваха на продължителните нашествия на езика му.
Зак почувства пръстите й на тила си и той прекара устни по страната й до ухото.
— Господи, толкова си сладка! — прошепна и пое зърната й между пръстите си, принуждавайки ги да се свият в твърди, стегнати пъпчици. Искаше да я дари с неизпитано удоволствие.
— Малката ми — шептеше дрезгаво, — толкова си красива…
Може би нежните му думи — беше го чувала да ги произнася в някой от филмите си — или вероятно нелепото обръщение, най-сетне развали магията. Тя осъзна, че го е гледала как изпълнява тази сцена десетки пъти с десетки наистина красиви актриси в своите филми. Само дето този път нейното разголено тяло беше обект на изследване на пръстите му с онази опитна увереност.
— Престани! — остро извика тя, като се изскубна от ръцете му и дръпна надолу пуловера си.
В първия момент Зак се обърка — дишаше тежко, отпуснал ръце до тялото си. Лицето му пламтеше, а прекрасните му очи все още бяха изпълнени с желание. Но тя имаше вид на човек, който иска да избяга. Нежно, като че говореше на изплашен жребец, той промълви:
— Какво има, мъничката ми…
— Престани веднага! — избухна тя. — Не съм ти «мъничката ми». Не искам да ме наричаш така. И не искам да чувам, че съм красива.
Зак тръсна глава. Едва сега забеляза, че Джули го гледа така, като че ли очаква всеки момент да се нахвърли върху нея, да разкъса дрехите й и да я вземе насила. Той каза много тихо и много внимателно:
— Страхуваш ли се от мен, Джули?
— Разбира се, че не — категорично отсече тя, но в момента, в който го каза, осъзна, че лъже. Когато започна да я целува, инстинктивно разбра, че по този начин той някак си се пречиства и искаше да му помогне. Но сега, когато сърцето й беше приело тази целувка с настойчивото желание да му даде повече, много повече, беше ужасена. Защото точно това й се искаше да направи. Искаше да чувства ръцете му, а тялото му да се слива с нейното. Страстта му явно беше отстъпила място на раздразнението, защото гласът му вече не беше мил и нежен, а хладен, рязък и твърд:
— Ако не се страхуваш, тогава какво те притеснява? Или може би си съгласна да окажеш на избягал затворник малко любезно съчувствие, но не го искаш твърде близо до теб? Така ли е?
— Не изпитвам отвращение, ако това имаш предвид.
— Тогава каква е причината? Или не трябва да питам?
— Не трябва да питаш! — отвърна тя, като отметна косата от челото си и се огледа наоколо за нещо, с което да се заеме, за да възстанови реда в света, който внезапно и тревожно беше започнал да й се изплъзва. — Не съм животно — започна. Погледът й попадна на картината върху стената, която беше съвсем леко изкривена, и тя се обърна да я нагласи.
— Обаче мислиш, че аз съм животно? Така ли?
Смутена от въпросите и от близостта му, погледна през рамо и забеляза една възглавница на пода.
— Мисля — твърдо отговори, докато вървеше към възглавницата, — че си мъж, който е бил далеч от жени цели пет години.
— Така е. И какво от това?
Постави възглавницата в ъгъла на дивана и почувства, че увереността й се връща.
— Разбирам — започна тя и успя да му се усмихне учтиво, — че за теб всяка жена ще е… — тъмните му вежди се сключиха и младата жена се повъртя неспокойно под навъсения му поглед. После бързо се наведе и започна да подрежда останалите разхвърляни възглавници по още по-артистичен начин, но продължи с обяснението: — За теб, след като си прекарал толкова дълго време в затвора, всяка жена е като угощение за прегладнял човек. Всяка жена — подчерта. — Искам да кажа, че нямам нищо против просто да ме целуваш, ако това те кара да се чувстваш по-добре.
Зак беше унижен и ядосан от това, че тя го смяташе за някакво животно, на което може да подхвърли трохичка човешка топлота, за зажаднял за секс просяк, на когото неохотно беше дала малка целувчица.
— Колко сте великодушна, госпожице Матисън — каза подигравателно той и продължи с преднамерена бруталност: — Пожертвахте два пъти себе си заради мен. Но обратно на вашето мнение, дори и животно като мен е способно на известни задръжки и предпочитания. Накратко, Джули, можеш и да си мислиш, че си «угощение», но точно този мъж е напълно способен да ти устои, дори и да е зажаднял за секс.
Тя отстъпи назад и обви ръце около тялото си, като че се опитваше да се защити от жестоките му думи.
Зак можеше да прочете всяка реакция в изразителните й очи и доволен от факта, че й е причинил болка, се обърна, отиде до етажерката и започна да разглежда видеокасетите по рафтовете.
Джули разбра, че току-що я беше захвърлил като използвана книжна кърпичка, но наранената й гордост не й позволяваше да се скрие в спалнята си като ранен заек. Решена да не пролее дори и една сълза и да не показва объркването си, пристъпи към масата и започна да подрежда списанията. Рязката му заповед я накара да се обърне.
— Лягай си! Що за човек си всъщност? Някаква досадна домакиня?
Списанията се изплъзнаха от ръката й, тя го погледна намръщено, но изпълни нареждането му.
С крайчеца на окото си Зак наблюдаваше оттеглянето й, гордо вдигнатата й брадичка, забележителната грация, с която се движеше. С умение, усъвършенствано от него още на осемнадесетгодишна възраст, той извърна глава и напълно изличи от съзнанието си Джули Матисън. Съсредоточи се върху новините на Том Брокау, които тя беше прекъснала с гневното си избухване. Беше сигурен, че докато се опитваше да я успокои, Брокау беше съобщил нещо за Доминик Сандини. Седна на дивана и смръщено погледна телевизионния екран. Лицето на Сандини с дръзката усмивка изплува в съзнанието му И той лекичко се усмихна при мисълта за лукавия, несломим италианец. През всичките тези години имаше само двама мъже, които смяташе за истински приятели — единият беше Мат Феръл, другият — Доминик Сандини. Замисли се колко са различни двамата. Мат беше магнат от световна класа. Със Зак бяха изградили приятелството си на базата на общи интереси и дълбоко взаимно уважение. Доминик беше крадец на дребно от световна класа. Нямаше абсолютно нищо общо със Зак, а и той не беше сторил нищо, за да спечели уважението и предаността му. И въпреки това Сандини му ги беше предоставил. Той беше успял да наруши уединението на Зак с тъпи шеги и смешни истории за многолюдното си и необикновено семейство. По-късно, без Бенедикт да осъзнава, Доминик го беше въвел в семейството си.
Зак отпусна глава назад и затвори очи. Настроението му значително се подобри. Ще намери начин да изпрати на Джина подарък за сватбата й. Чаен сервиз от сребро. Ще изпрати подарък и на Дом. Нещо специално. Но какво например би могъл да купи за Доминик Сандини, от което да има нужда и да му хареса? Единственият логичен подарък, който му идваше наум, беше толкова абсурден, че той се засмя — парк за продажба на стари автомобили!
Точно преди полунощ, както се надяваше, повториха новините на Брокау с краткия видеорепортаж, който вече беше гледал. Репортажът показваше Дом само час след бягството на Зак — с ръце на тила, докато го претърсват, слагат му белезници и го натикват на задната седалка в колата на шерифа в Амарило, но всъщност това, което го накара да се намръщи, бяха думите на репортера:

Вторият избягал затворник, Доминик Сандини, на възраст тридесет и пет, беше заловен и задържан след кратка престрелка с полицията. Той бе отведен за разпит обратно в щатския затвор в Амарило, където е споделял обща килия с Бенедикт, който все още е на свобода. Началникът на затвора Уейн Хадли определя Сандини като изключително опасен.

Зак се изправи и напрегнато се вгледа в телевизора. Изпита облекчение, когато видя, че Дом не изглеждаше като малтретиран от полицаите на Амарило. Тревогата му обаче прерасна в паника в края на новините, когато местният репортер от Колорадо добави:

Последни новини около бягството Бенедикт-Сандини. Според официално изявление от кабинета на началника на щатския затвор в Амарило преди час Доминик Сандини е направил втори опит за бягство по време на разпита относно съучастието му в бягството на Бенедикт. Трима от пазачите са загинали, преди той да бъде заловен и усмирен. Откаран е в затворническата болница. Състоянието му се определя като критично. Допълнителни подробности относно броя и естеството на нараняванията му все още не са известни.

Зак се вледени от гняв и изненада, стомахът му се сви на топка и той облегна глава назад, като потисна силното желание да повърне. Втренчи се в тавана, като преглъщаше конвулсивно, докато спомените за усмихнатия Сандини и глупавите му шеги връхлитаха отгоре му.
Новините продължаваха, но думите едва достигаха до съзнанието му:

Слуховете за затворнически бунт в щатския затвор в Амарило бяха потвърдени и губернаторката на Тексас Ан Ричардс възнамерява да изпрати според сведенията военни части от националната армия, ако е необходимо. Затворниците очевидно са се възползвали от вниманието на средствата за масова информация, привлечено от бягството на Закари Бенедикт и Доминик Сандини, и протестират срещу това, което те наричат «безпричинна жестокост» от страна на някои затворнически служители, срещу лошите битови условия и нездравословната храна.

Зак дълго седя неподвижно, толкова изтерзан и отчаян, че не можеше да събере сили да се изправи. Решителността да избяга и да оцелее, която му беше помогнала да запази разсъдъка си през последните пет години, малко по малко го напускаше. Както изглежда, смъртта щеше да го следва или да го дебне непрекъснато, и той се почувства уморен да бяга от нея. Първо бяха починали родителите му, после брат му, дядо му и най-накрая и съпругата му. Ако умреше и Сандини, вината щеше да бъде на Зак. Седнал там, той наистина се чувстваше като човек, над когото тегне ужасно проклятие, което изпращаше ранна смърт на всички скъпи нему хора.


25

Понесла малката купчина току-що извадени от сушилнята дрехи, боса и с все още мокра коса, Джули прекоси безмълвната всекидневна, за да влезе в стаята, където бе прекарала една почти безсънна нощ. Бе единайсет часът сутринта. Доколкото можеше да прецени по шума от течаща вода в банята, явно Зак също бе спал до късно и сега бе под душа.
Като присвиваше очи заради тъпото, пулсиращо главоболие, тя без желание се зае първо да изсуши, а после да среши косата си, след което навлече дъвките и пуловера, с които бе пътувала към Амарило преди три дни. Имаше чувството, че от тогава са минали цели седмици — през онази сутрин светът за последен път й бе изглеждал напълно нормален. Днес нищо вече не й се виждаше естествено, и най-малко собствените й чувства. Беше я отвлякъл избягал затворник — нещо, което би накарало всяка нормална, честна и почтена жена да намрази похитителя си и да презира света, който той представлява. Една нормална, уважавана двайсет и шест годишна жена би се борила със Закари Бенедикт, би се опитвала да осуети плановете му, да избяга и да помогне на полицията да го залови и върне в затвора. Така би постъпила една почтена, богобоязлива жена!
Но не това бе сторила Джули Матисън. Съвсем не! Бе позволила на своя похитител да я целува и гали — нещо повече — беше й харесало! Снощи се опита да се убеди, че е искала само да утеши един нещастен мъж, че просто се е държала мило и любезно, както са я учили, но сега, на ярката дневна светлина не можеше да се заблуждава повече. Ако Закари Бенедикт беше грозен старец, тя не би се хвърлила в ръцете му, опитвайки се да изличи с целувки мъката, стаена в очите му. Нито пък щеше да му е толкова идиотски лесно да я убеди в невинността си! Истината бе, че беше повярвала на смешните му твърдения, защото искаше Закари Бенедикт да е невинен! Бе го утешавала, защото той я привличаше по един особено противен начин. Вместо да избяга и да помогне да го заловят, докато бяха спрели за кратка почивка предния ден, тя просто бе лежала в снега и го бе целувала.
В Кийтън старателно бе отбягвала ухажванията на добри и почтени мъже, лицемерно поздравявайки се за високите морални устои, унаследени от нейните осиновители. Но сега осъзнаваше истината за поведението си с болезнена яснота — просто преди не е била сексуално привлечена от чудесните честни мъже — и вече знаеше защо. Защото я привличаха само такива като нея самата нея — измета на обществото, какъвто беше и Зак Бенедикт. Почтеността и приличието не я възбуждаха така, както опасността и забранената страст.
Неприятната истина бе, че външно Джули Матисън приличаше на добродетелна, достойна за уважение гражданка, но всъщност си оставаше уличното хулиганче Джули Смит с неизвестни родители. Навремето нормите на обществото не бяха имали абсолютно никакво значение за нея — явно и сега бе така. Госпожа Боровски, директор на дома за сираци «Ла Сал», се беше оказала права. Отново чуваше злобния глас на жената с разкривено от презрение лице: «И да знаеш, Джули Смит, вълкът козината си мени, но нрава — не! Ти винаги ще си бъдеш същата. Успя да преметнеш онази надута психиатърка, но мен няма да можеш! То си ти е в кръвта, точно като в онзи филм, дето го гледахме по телевизията… Няма да свършиш добре, помни ми думата! Човек не може да направи копринено портмоне от кожа. Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупак — ти затова все висиш с онези улични гаменчета. И те са същите като теб — нищожества! Нищожества!»
Джули стисна очи, опитвайки се да прогони мъчителните спомени, като се замисли за прекрасния човек, който я бе осиновил. «Ти си добро момиче, Джули — шепнеше й той, така както правеше по времето, когато тъкмо бе отишла да живее у тях — мило, хубаво, чудесно момиченце! И когато пораснеш, ще се превърнеш в прекрасна млада жена! Някой ден ще си избереш добър, богобоязлив съпруг и ще станеш примерна съпруга и майка. Както сега си примерна дъщеря!»
Джули облегна ръце на шкафчето и сведе глава върху тях.
— Сгрешихте… — прошепна отчаяно тя. Сега виждаше цялата грозна истина — нея не я привличаха добри, вярващи в Бога мъже, нито пък красавци от типа на Грег Хаули. Вълнуваха я хора като Зак Бенедикт — харесала го бе още от първия миг, в който го видя на паркинга. Предната вечер бе готова да спи с него и той го беше усетил. Бе разбрал, че двамата си приличат. Знаеше, че именно това го бе ядосало и отвратило, когато го накара да спре — презираше я заради страхливостта й. Та нали го бе пожелала веднага щом започна да я целува и гали!
Вълкът нрава си не мени. Госпожа Бровски се беше оказала права.
Но преподобният Матисън бе оспорил твърденията и — изведнъж си спомни Джули. Когато му цитира поговорката, той здраво я раздруса и каза: «Животните не се променят, но хората могат, Джули! Затова Бог им е дал ум и воля! Ако искаш да си добро момиче, просто трябва да бъдеш такова! Само трябва да вземеш решение и да го направиш! Вземи решение, Джули!»
Тя бавно вдигна глава и се загледа в отражението си в огледалото, не бе сторила нищо, което да не може да бъде поправено. Още не. По дяволите, преди да й се наложи да предаде както себе си, така и възпитанието, което беше получила, все някак щеше да успее да се измъкне от лапите на Закари Бенедикт! Не, поправи се тя, без «по дяволите», просто щеше да се махне оттук. Още днес. Трябваше да избяга, преди волята и моралът й да отстъпят пред така привлекателното изкушение. Ако останеше, щеше да се превърне в негов съучастник и завинаги да се прости с всякакви надежди за спасение. Джули се закле да избяга от него още днес.
Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в сивото, някак зловещо утро. Високо в небето се бяха скупчили натежали от сняг облаци; вятърът свистеше в боровете и блъскаше рамките на прозорците. Докато стоеше и се опитваше си спомни пътя, по който бяха дошли, снегът заваля. Тя направи гримаса. За последните два дни се бе нагледала на толкова сняг, че да й стигне до края на живота. Някой бе заковал голям кръгъл термометър върху едно дърво в началото на гората; той показваше 28 градуса по Фаренхайт, но ако се вземаше предвид смразяващият вятър, температурата щеше да се окаже около 0 градуса, реши Джули.
Вдигна глава, стресната от звука на радиото. Явно мъжът, причинил й всичката мъка, вече се е облякъл и сега се намираше във всекидневната, където сигурно чакаше да чуе новините.
Хрумна й, че може просто да се заключи в хубавата топла стая и да изчака той да си тръгне по пътя, но това беше невъзможно и глупаво решение. Все пак трябваше и да се храни, пък и даже да успееше да барикадира вратата, нямаше да може да залости прозореца. А и колкото по-дълго останеше с него, толкова по-трудно щеше да й бъде да убеди властите и гражданите на Кийтън, че не с била нито послушна съучастничка, нито любовница на осъдения убиец.
Джули с въздишка призна пред себе си факта, че единственият път към свободата и почтеността бе да избяга. Трябваше да се облече добре.
Като се извърна от прозореца, Джули се упъти към големия вграден гардероб, надявайки се там да намери подходящи топли дрехи. Няколко секунди по-късно откри купчина дрехи, които приличаха на скиорски екипи. Оказаха се два морскосини гащеризона с червена и бяла украса, като единият бе доста по-малък размер. Тя го преметна през рамо и се върна в стаята, за да прегледа съдържанието на чекмеджетата в шкафа. Миг по-късно откри комплект топло бельо с дълги крачоли и ръкави.
Не беше лесно да закопчае дънките върху навлеченото дебело бельо, а когато най-после вдигна ципа, се оказа, че не може да свие колене, но Джули изобщо не забеляза неудобството. Мислеше само как да разсее Закари Бенедикт, за да може да избяга. Реши засега да не облича гащеризона. Най-добре щеше да е да го убеди, че излиза на чист въздух.
Когато отвори вратата и влезе във всекидневната, погледат й веднага се насочи към дивана до камината, очаквайки да го види именно там. Оказа се, че той стои до прозореца с гръб към нея и се взира в падащия сняг. Докато го гледаше как разтрива мускулестия си врат, си припомни неописуемото удоволствие, което й бяха доставили умелите му дълги пръсти. Внезапно й хрумна, че всъщност той заслужава уважение за своята почтеност и самоконтрол. И Зак се бе възбудил колкото нея, рече си тя и усети, че се изчервява.
Възбуди го, а после, без да иска го обиди и ядоса и въпреки това дори и не се опита да я изнасили…
Той леко извърна глава и Джули видя суровата гордост, стаена в чертите на рязко изсечения му профил, чувствените устни, целували я с такава изпепеляваща страст. Човек, способен на толкова нежност и самообладание в момент на сляпа възбуда въпреки петте години сексуално въздържание, не би могъл да е убиец…
Джули се ядоса. Отново се проявяваше като глупачка! Съжаляваше го и виждаше около главата му романтичен ореол само защото беше висок, красив и толкова сексапилен, че тя не бе в състояние да му устои.
— Извинявай — рече рязко и високо тя.
Той се извърна и присви очи при вида й.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— Ами ти каза — отвърна му Джули със същия рязък тон, — че мога да се разхождам из къщата и около нея. Ще полудея, ако ще трябва да стоя постоянно вътре! Смятам да изляза да глътна малко въздух.
— Навън е дяволски студено!
Като разбра, че се кани да й забрани да излезе, тя смени подхода си и заговори меко и убедително:
— Както ти самият отбеляза, ако реша да бягам, ме чака бялата смърт. Не ми се умира, тъй че просто ще се поразходя и ще подишам малко чист въздух. Ще бъда на двора и… — поколеба се, преди да продължи с по детски възбуден глас: — ще направя един снежен човек! Моля те, позволи ми! Не съм виждала толкова сняг, откакто се преместих в Тексас като дете!
— Прави каквото искаш, но гледай да си постоянно пред очите ми!
— Да, надзирателю мой! — тросна му се Джули, вбесена от думите му. — И все пак не мога ли от време на време да изчезвам от очите ти — колкото да събера клонки и разни други необходими ми неща?
В отговор той само повдигна вежди и мълчаливо я изгледа.
— Едно време им слагах моркови вместо нос — уведоми го тя, току-що открила у себе си неподозирани актьорски качества и прибави с усмивка: — Ще видя какво имаме в хладилника.
Хладилникът стоеше до едно чекмедже, в което предната вечер бе видяла връзка странни на вид ключове.
— Няма моркови — отбеляза тя и бързо погледна в чекмеджето. Видя един малък ключ и го взе, но знаеше, че вътре бе имало и други. В следващия миг ги забеляза — трите ключа бяха под лъжиците. Джули успя да напипа още един, но треперенето на ръката й и маникюрът й попречиха да вземе останалите два ключа. Усети раздвижване зад гърба си и се обърна назад тъкмо навреме, за да види, че Зак се е насочил към нея. Издърпа ръка от чекмеджето, и го затвори, стиснала двата ключа в дланта си. Попита с разтреперан глас:
— Какво търсиш?
— Нещо за ядене. Защо?
— Ами просто питам.
Зак спря и я изгледа продължително.
— Какво ти има на краката?
Устата й пресъхна.
— Нищо. Аз… намерих топло бельо в едно чекмедже и го облякох под дънките.
— Стой близо до къщата — предупреди я той. — Не ме карай да те търся!
— Непременно — излъга го, като вече отваряше вратата на шкафа, където предния ден бе видяла няколко скиорски шапки и ръкавици. — Какво да използвам за очи и за нос? — попита Джули, решила да го занимава с подобни дреболии с надеждата, че ще го отегчи до смърт и ще го накара да отслаби вниманието си.
— Не знам и честно казано, не ме интересува.
— В някои общества на снежния човек се гледа като на произведение на изкуството — информира го с тона, с който говореше на третокласниците си. — Известно ли ти е?
— Не.
— Ами влагат в творенията си много мисъл.
Зак само я изгледа, след което й обърна гръб и се върна в кухнята. Взе нож от чекмеджето и отвори шкафа.
Джули продължаваше да бърбори.
Внезапно Зак така блъсна вратата на шкафа, че тя стреснато се извърна и се вторачи в ножа. Лицето й пребледня.
— Джули — изрече заплашително той, — млъквай! — като забеляза втренчения й поглед, едва сдържаният му гняв прерасна в ярост. — Точно така! — надсмя й се. — Аз съм убиец, забрави ли!
— Н-но ти каза, че не си го направил.
— Казах го наистина — отвърна й с кадифен глас, който я накара да настръхне, — но ти знаеш истината, нали, Джули?
Тя конвулсивно преглътна и заотстъпва по късия коридор.
— Мога ли да изляза?
Още преди да е дочакала отговора му, тя слепешката се пресегна към вратата и я отвори.
Зак продължи да стои неподвижно, опитвайки се да се успокои и да забрави изписания върху лицето й ужас. Каза си, че това няма никакво значение, както и нямаше значение фактът, че бе изглеждала чудесно, докато бърбореше за снежния човек, нито че тя бе толкова добра, мила и чиста и че го караше да се чувства противен и мръсен.
Няколко минути по-късно говорителят по радиото съобщи, че няма промяна в състоянието на Сандини — новина, която го поуспокои. Приятелят му не се предаваше лесно. Зак започна да върти копчето, докато намери станция, по която предаваха само новини. Тъкмо отиваше към всекидневната, когато съобщиха, че мъж, идентифициран от канадските власти като Закари Бенедикт, е бил видян да пресича преди два дни границата с Канада при Уиндзор с черен автомобил, взет под наем.


26

— По дяволите! — тихичко изруга Джули, измъквайки се от колата си. Очевидно за петнадесетте години, изминали от последния й урок по запалване на кола без ключ, или доста неща се бяха променили в системата за захранване, или просто тя се бе оказала лоша ученичка, защото откри, че няма представа кои от шепата изтръгнати изпод таблото жици са именно онези, които й трябват.
Тя се наведе, грабна събраните борови клонки и се затича срещу вятъра към къщата. Откакто бе излязла, Зак не бе мръднал от прозореца, наблюдавайки я с непроницаемостта на каменна статуя. Измисленият декор за въображаемия снежен човек й бе позволил да изчезва от погледа му от време на време за по няколко минути, без да буди подозрение, точно както се бе надявала. До този момент бе предприела три кратки разходки до блейзера, като след всеки неуспешен опит да запали двигателя се бе връщала с наръч клони в ръце. Надяваше се Зак скоро да реши, че е достатъчно луда, та наистина да си прекара времето в правене на снежен човек въпреки сковаващия студ и да престане да я наблюдава.
— Трябва да има начин да се измъкна! — промърмори си Джули. На гърба на къщата имаше един заключен с катинар гараж, за който Зак бе казал, че се използва като склад и че е прекалено малък, за да побере колата вътре. Ами ако я беше излъгал? А може и той да не знаеше със сигурност! Тя реши да се опита да отключи и да провери какво има вътре. Погледна към прозорците — Зак продължаваше да стои там, неподвижен като каменен часовой.
Младата жена се отправи към гаража.
Изтръпналите й от студ и напрежение пръсти направиха неуспешен опит да пъхнат първия от ключовете в големия катинар. Сдържайки дъха си, Джули опита втория и този път ключалката поддаде. Хвърли поглед към къщата, за да се увери, че Зак не е решил да излезе, прескочи високия праг и влезе в помещението, затваряйки вратата след себе си.
Вътре бе тъмно като в рог, но тя успя да намери ключа на стената и включи осветлението. Над главата й блеснаха силни прожектори. Заслепена за миг, Джули премига и после се огледа наоколо в претъпканото помещение. Сърцето й заби учестено. На специални стоянки до отсрещната стена бяха подпрени няколко чифта ски и щеки.
Ски! Щеше да опита да се спусне по склона с тях — ако не умре от измръзване, със сигурност ще си счупи врата! При това трябва да изчака, защото вятърът навън бе започнал да се усилва — вероятно щеше да има снежна буря. Повече от любопитство, отколкото с надежда, Джули повдигна единия край на брезента, за да види какво има под него. Нададе радостен вик, отмятайки покривалото докрай.
Отдолу имаше два снегохода, а на седалките им бяха оставени и каските.
С треперещи пръсти се опита да пъхне втория от ключовете в запалителя. Стана! Този път успя! Обнадеждена, Джули бързо излезе от гаража и внимателно затвори вратата след себе си. Лошото време сега не й се струваше като дребна неприятност. Веднага щом успееше незабелязано да се преоблече и да се измъкне от къщата, щеше да е на път към свободата си. Никога преди не бе карала снегоход, но изобщо не се съмняваше, че с него ще съумее да се справи много по-добре, отколкото със ските и щеките. За да не провали плановете си, които вървяха толкова гладко до този момент, Джули поспря да събере още малко клонки, след което изтича да ги остави до снежния човек. Закари Бенедикт не беше мръднал от прозореца. Джули поспря и се огледа.
Беше готова за тръгване. Нито снегът, нито вятърът, нито избягалият затворник можеха да я спрат.
Зак я проследи с поглед. Гневът му вече се беше стопил и сега настроението му бе доста приповдигнато, което се дължеше на новината за стабилното състояние на Сандини и на факта, че се забавляваше от картинката, която представляваше Джули, докато се бореше с огромната снежна топка.
«Тя е истинска загадка» — мислеше Зак, докато я чакаше да се появи отново пред очите му. Беше едновременно интелигентна и доверчива, състрадателна и избухлива, страстна и сдържана. Но това, което най-силно го привличаше у нея, бе нейната чистота. Първоначално бе решил, че невинността й е само плод на фантазията му, но снощи се бе уверил, че тя почти не умее да се целува! Което го караше да се пита какви ли импотентни идиоти живееха в Кийтън, Тексас и какъв ли кретен трябва да е този неин годеник, че досега не я бе посветил в тайните на любовната игра! Та тя беше подскочила като ужилена, когато бе докоснал гърдите й! Ако не знаеше, че такова нещо е просто невъзможно в наши дни, щеше да се закълне, че още е девствена!
Изведнъж си даде сметка накъде са се насочили мислите му и се извърна, за да види влизащата през задната врата Джули.
— Трябват ми някои дрехи за снежния човек — лъчезарно се усмихна тя.
— Защо не го довършиш утре?
При този въпрос усмивката й помръкна.
— Но… но на мен ми е толкова забавно! Защо искаш да ми отнемеш това единствено удоволствие?
— Хей, аз не съм някакво чудовище! — тросна се Зак, мразейки се заради страха и недоверието, които беше прочел в погледа й.
— Тогава ми позволи да завърша…
— Добре — въздъхна той. — Хубаво!
Лицето й отново грейна.
— Благодаря ти!
— Няма за какво — отвърна той, ядосан на внезапната нежност, която изпита към нея. От радиото в кухнята долетя гласът на говорителя, който каза, че по случая с бягството на Бенедикт и Сандини има нова информация, която ще бъде съобщена след рекламите. Опитвайки се да прикрива чувствата си към нея, Зак й кимна, проследи я как се втурва към спалнята си и отиде в кухнята, за да увеличи звука на радиото.
Тъкмо си сипваше чаша кафе, когато коментаторът каза:

Преди 10 минути анонимен източник от затвора в Амарило се обади на Ен Би Си Нюз, за да ни информира, че Доминик Карло Сандини, направил опит да избяга със своя съкилийник Закари Бенедикт, е починал в 11.15 часа в болницата «Сейнт Марк». Сандини, племенник на известния мафиотски бос Енрико Сандини, е умрял вследствие раните, получени при сблъсъка му с охраната при повторния му опит за бягство вчера…

Точно в този момент Джули излезе от спалнята. След съобщението по радиото Зак гневно изкрещя и запрати стъклената си чаша в емайлирания керамичен под.
Парализирана от страх, младата жена безмълвно го гледаше как хвърля всичко, изпречило се пред очите му, крещейки грозни ругатни и жестоки заплахи. Тостерът се разби в земята, след него полетяха миксерът и кафеникът. После с един замах помете всички чинийки, чаши и стъклени кутийки от кухненския плот. Закари Бенедикт продължи да псува, докато наоколо не остана нищо за хвърляне, след което внезапно, така както неочаквано бе избухнала, яростта му се уталожи и той спря да вилнее. Изтощен, опря ръце на плота и сведе глава.
Джули бавно се запрокрадва към вратата. Тъкмо натискаше дръжката й, когато злокобната тишина в кухнята бе нарушена от мъчително стенание: «Дом! Съжалявам, Доми! Толкова съжалявам!»


27

Сцената, на която бе станала неволен свидетел, не излизаше от главата й, докато тичаше в снежната виелица към гаража. С треперещи пръсти Джули навлече скиорския костюм, сложи си ръкавиците и каската и забута снегохода към вратата, страхувайки се да го запали, за да не би Зак да чуе шума на двигателя. Вече навън, тя се метна на седалката, закопча каската и завъртя ключа. Моторът се оказа много по-безшумен, отколкото бе очаквала. Секунди по-късно вече летеше по снега към гората, като се мъчеше да запази равновесие и се молеше Зак да не я последва.
Разтреперана от страх и въодушевление, Джули балансираше по склона между дърветата и се опитваше да управлява машината, като едновременно с това внимаваше да заобикаля опасните клони и камъни по снега. Щом се отдалечеше на достатъчно разстояние от къщата и се убедеше, че Зак не е по петите й, щеше да се насочи към магистралата, но засега беше по-разумно да кара из гората. Усещаше, че вятърът се е усилил и е започнала истинска снежна фъртуна.
Радостта й, че е успяла, се помрачи от спомена за мъката на мъжа, от когото бягаше. Хрумна й, че един закоравял убиец не би изживявал така смъртта на своя другар по килия.
Джули се извърна да се увери, че никой не я преследва, и едва не се блъсна в едно дърво, но успя навреме да извърти кормилото.


Зак се изправи и апатично огледа изпочупените уреди и съдове на пода.
— По дяволите! — възкликна глухо и посегна към гарафата с бренди. Наля си малко в една чаша и го изпи на един дъх, опитвайки се да притъпи болката си. В главата му продължаваше да звучи веселият глас на Дом, който четеше последното писмо от майка си: «Хей, Зак, Джина се жени! Хич не ми се ще да пропускам тая сватба!» Спомняше си и разни други неща, думите на Сандини: «Зак, ако ти потрябва фалшив паспорт, хич не си и помисляй да ходиш при някакъв си Робин Шварц, за когото никой не е и чувал! Идваш при мен и аз те свързвам с Уоли Невестулката — най-добрия фалшификатор в страната, да знаеш! Позволи ми да ти помогна, Зак…»
Е, беше му разрешил и в резултат Дом бе мъртъв заради него.
«Ей, Зак, падаш ли си още по суджуците на мама? Имам много…»
Стоеше до прозореца и се взираше в снежния човек на Джули. Струваше му се, че Дом е някъде наблизо. Приятелят му можеше да се радва и на най-дребните неща. Ако сега беше с тях, сигурно би помогнал на Джули за снежния човек…
Внезапно Зак излезе от вцепенението си. Очите му бързо обходиха двора. Джули!
— Джули! — изкрещя той, изтича до задната врата и я отвори със замах. Силният вятър го блъсна в лицето. — Джули, прибирай се, преди да си замръзнала… — Погледът му бе привлечен от дълбоките следи, които вече се запълваха с нов сняг. Той ги проследи до гаража зад къщата.
— Джули! — извика, като блъсна вратата на гаража. — Какво, по дяволите, търсиш тук…
Пое си рязко дъх, невярващ на очите си. Погледът му се спря на подаващия се изпод брезента снегоход до вратата — точно пред нея започваха две следи, водещи към гората.
Само преди минута би се заклел, че след съобщението за смъртта на Дом едва ли е възможно да чувства по-голяма ярост и отчаяние, но гневът и предчувствието за надвиснало нещастие, които го обзеха сега, бяха несравнимо по-силни.


Малко след като излезе от гората и насочи снегохода по стръмния, ограден с дървета път, по който бяха дошли, Джули усети непоносимия, проникващ до костите студ. Снегът биеше право в лицето й, влизаше в очите й, устните, ръцете и краката й бяха изтръпнали от студ. Снегоходът хлътна в една вдлъбнатинка на пътя и се плъзна встрани, но когато опита да забави ход, крайниците й реагираха толкова бавно, че това едва не се оказа фатално.
Единственото нещо, което студът не бе успял да притъпи, бе паническият й страх, че Зак ще я настигне и ще осуети бягството й. Грозеше я и друга опасност — да загуби пътя си в бурята и да загине, погребана под леда. Представи си как напролет намират прекрасно съхраненото й от студа тяло, все още облечено в морскосиния екип и каска в същия цвят, избирани така, че да отиват на снегохода й. «Прекрасен край — помисли си тя с тъга за момиченцето от бедняшките квартали на Чикаго, която едничка мечта бе да е съвършено.» Между клоните на дървета под нея се мярна виещото се около планинския масив шосе, но отсечката към него беше почти вертикална и още по-опасна поради дърветата и огромните, покрити със сняг камъни.
Хрумна й, че може би трябва да слезе от снегохода и да се опита да се стопли някак, но не искаше да губи време. Ако снегът бе затрупал следите й от гаража до гората, когато Зак откриеше бягството й, щеше да реши, че е тръгнала по шосето и щеше да я настигне много по-бързо, отколкото ако проследеше зигзагообразния й път между дърветата. Джули хвърли поглед през рамо и сподави вика си. Макар и все още далеч, точно над нея един друг снегоход изхвърча от гората и се насочи към шосето. Човекът на него се бе привел ниско над кормилото и ловко заобикаляше изпречилите се пред него камъни и дървета.
Ужас и гняв изместиха всички други усещания, дори и сковаващия студ. Като се молеше Зак да не я е забелязал сред гъстите дървета, тя се огледа за място, където да завие и да спре, за да изчака той да я задмине. След поредния завой й се мярна малко плато. Джули се насочи точно между два камъка с почти човешки бой, натисна спирачките и профуча над ръба на планинския склон.
Платото се оказа много тясно. В продължение на няколко ужасяващо дълга секунди тя летеше право към няколко бора, след което носът на снегохода се спусна към земята подобно на излязла извън контрол ракета, целейки се в купчина дървета близо до потока. Джули усети как земното привличане сякаш изтръгва снегохода под нея в същия миг, в който клоните на един бор отвориха прегръдка, за да я посрещнат. Снегоходът се приземи на брега, превъртя се, хлъзгайки се по леда край водата и накрая спря.
Зашеметена от внезапно обзелото я чувство на облекчение и донякъде дезориентирана, Джули остана да лежи до бора, наблюдавайки втория снегоход, който плътно я следваше. С върховно усилие на волята тя се претърколи настрани, застана на колене и припълзя под дървото. Ските на другия снегоход прелетяха точно над скривалището и. Тя се отдръпна назад между клоните, въпреки че всъщност нямаше от какво да се тревожи — Зак изобщо не погледна в нейната посока. Беше забелязал, че обърнатият й върху леда снегоход ще бъде повлечен от буйните води на потока и цялото му внимание бе концентрирано върху това.
Без изобщо да разбира какво става, нито да си дава сметка за огромния си късмет, тя го проследи как скача от снегохода още преди да е спрял, и хуква към потока.
— Джули! — викаше Зак сред воя на вятъра, тръгвайки по тънкия лед край водата. Очевидно смяташе, че е паднала в потока — всъщност трябваше да е доволен, че се е отървал от едно излишно усложнение.
Джули реши, че той се опитва да си върне снегохода; погледът й се насочи към мястото, където бе захвърлил неговия. Можеше да стигне дотам доста по-бързо от Зак и да успее да избяга. Без да сваля очи от гърба му, тя изпълзя изпод дървото, изправи се и тихо пристъпи напред — смяташе да се придвижва на прибежки от дърво на дърво.
— Джули, отговори ми, за Бога! — изкрещя мъжът и съблече якето си. Ледът под краката му започна да се пропуква. Снегоходът й се надигна нагоре, пропадна в потока и веднага потъна. Зак сграбчи клоните на падналата трепетлика и за огромна изненада на Джули бавно се спусна в ледената вода.
Първо раменете, а после и главата му изчезнаха от погледа й. Тя притича до следващото дърво. След малко той отново се показа над водата, за да си поеме въздух, изкрещя името й още веднъж и пак се гмурна в потока. Джули достигна и последното дърво. Спря се и огледа повърхността на водата, която бе погълнала Зак. Казваше си, че Закари Бенедикт е само един престъпник, прибавил към другите си злодеяния и похищението й, и че за нея ще е най-добре да изчезне, докато още може. Съвестта й обаче й казваше, че ако сега го изостави и открадне снегохода му, той ще загине, защото се е опитал да я спаси.
Изведнъж тъмната му глава и рамене се показаха над водата до потопеното дърво и тя с облекчение възкликна, когато го видя да се измъква върху леда. Поразена от силата и волята му, Джули не откъсваше очи от него. Той се подпря на леда, за да се изправи, и запристъпя към мястото, където бе захвърлил якето си. Но вместо да се облече, Зак се свлече до дрехата близо до покрит със сняг камък точно до потока.
Парализирана от неспособността си да вземе решение, Джули го видя как вдига якето си. Облекчението, което изпита, когато реши, че Зак най-после ще се облече, отстъпи място на панически ужас, щом видя, че всъщност е решил нещо съвсем различно — той захвърли якето и бавно започна да разкопчава ризата си. После облегна глава на камъка и затвори очи. Вихрено танцуващите снежинки полепваха по лицето, косата и тялото му. Осъзна, че той дори няма да се опита да стигне до къщата! Очевидно смяташе, че бягайки от него, тя се е удавила, и бе решил, че за това трябва да си наложи смъртна присъда.
«Повярвай ми, че съм невинен!» — беше я молил снощи Зак и сега Джули се убеди, че мъжът, който искаше да умре, защото е причинил смъртта й, не може да не е невинен.
Без да съзнава, че плаче и че е започнала да тича, тя се втурна по склона към него. Когато видя лицето му, съжалението и нежността, които изпита, едва не я накараха да коленичи. Красивото му лице със затворени очи изразяваше дълбоко и пълно разкаяние.
Забравила за студа, тя грабна якето му и му го подаде. Мъчително преглътна и прошепна с разтреперан глас:
— Печелиш! Хайде да си вървим у дома!
Когато видя, че Зак изобщо не реагира, тя се свлече на колене и започна да опитва да напъха безжизнените му ръце в ръкава на якето.
— Зак, събуди се! — изкрещя Джули. Едва сдържайки плача си, разтреперана, тя го притисна към гърдите си, за да го стопли с тялото си и нежно го залюля. — Моля те! — В гласа й се прокрадваха истерични нотки. — Моля те, стани! Не мога да те повдигна сама! Трябва да ми помогнеш! Моля те, Зак! Помниш ли как каза, че искаш някой да повярва в невинността ти? Преди не бях сигурна, но сега знам, че не си убил никого! Кълна ти се, че е така! Вярвам ти! Ставай! Моля те, стани!
Тялото му съвсем се отпусна. Явно вече бе в безсъзнание. Джули се паникьоса.
— Зак, не заспивай! — вече почти крещеше. Сграбчи ръката му да я напъха в ръкава, без да престава да му говори, надявайки се да го върне в съзнание. — Ще си отидем вкъщи! Ще спим заедно. Снощи много исках, но се страхувах. Помогни ми да те отведа у дома, Зак! — молеше го тя, докато обличаше и другата му ръка и закопчаваше ципа. — Ще се любим пред камината. Идеята ти харесва, нали?
Когато най-накрая се справи с якето, тя се изправи на крака и напрегна всичките си сили, за да опита да го издърпа нагоре, но загуби равновесие и се свлече на земята до него. Когато отново стана, изтича и докара снегохода до Зак. Наведе се над него, разтърси го и след като не успя да го събуди, затвори очи за кураж, вдигна високо ръка и с цялата си сила го зашлеви през лицето. За миг я погледна, след което веднага затвори очи отново. Без да обръща внимание на болката в замръзналите си пръсти, Джули го сграбчи за ръцете и започна да го дърпа.
— Не мога да намеря пътя за връщане без теб! Ако не ми помогнеш, просто ще загина! Това ли искаш? Зак, моля те, помогни ми! — извика тя. — Не ме оставяй да умра!
Секунда по-късно усети, че тялото в ръцете й вече не е толкова тежко; явно нещо в думите й го бе накарало да мобилизира всичките си сили и да се опита да се изправи на крака.
— Точно така! — задъхано изрече тя. — Стани! Помогни ми да се прибера и да се стопля!
Движенията му бяха ужасяващо бавни, когато отвори очи, погледът му бе мътен, но важното беше, че сега Зак искаше да й помогне. След няколко опита Джули успя да го изправи на крака, преметна ръката му през раменете си и го качи на снегохода. Той веднага се просна напред върху кормилото.
— Опитай се да ми помогнеш да се задържим — рече тя, подкрепяйки го с ръце и бързо седна зад него. Погледна нагоре към пътеката, по която бе пристигнал Зак, и като видя колко е стръмна, реши, че ще е най-добре да кара край потока с надеждата, че след поредния завой ще намери начин да се качи до моста и от там — на шосето. Приведе се ниско над Зак, за да го предпазва от вятъра с тялото си, и полетя напред по снега.
— Зак — прошепна в ухото му тя в отчаян опит да го държи в съзнание, а и за да забрави и собствения си ужас, — още трепериш! Това е добре. Значи температурата ти още не е паднала под критичния минимум. Прочетох това някъде.
Завиха и Джули насочи снегохода по единствената пътека, която смяташе, че ще могат да изкачат.


28

Зак припадна на два пъти в антрето, преди да успее да го заведе в спалнята. Останала без дъх, тя с мъка се добра до леглото и остави Зак сам да се свлече върху него. Веднага започна да сваля замръзналите, покрити с лед дрехи, с които беше облечен. Докато се мъчеше да му свали панталоните, го чу да произнася първите думи, откакто се бе втурнала да го спасява.
— Душ! — промълви той. — Горещ душ!
— В никакъв случай. Не бива. Трябва да се затоплиш постепенно, а не изведнъж. И изобщо не се притеснявай, че те събличам. Аз съм учителка и за мен ти сега си само едно малко момченце. Учителката е почти като медицинска сестра, нали знаеш? — добави. — Не заспивай! — смъкна шортите по мускулестите му крака, погледна надолу, за да провери как се справя, и цялата се изчерви. Проснатото пред нея великолепно тяло бе като слязло от корицата на някое от онези женски списания, които беше виждала в колежа. С тази разлика, че бе посиняло от студ и разтърсвано от конвулсивни тръпки.
Джули грабна одеялата, разтри го добре и внимателно го уви в тях. После отиде до шкафа, взе още завивки и ги метна отгоре му. Побърза да запали камината и едва когато дърветата се разгоряха, се сети да свали заскрежените си дрехи. Страхувайки се да го остави сам дори и за миг, застана в края на кревата и се заизмъква от скиорския екип, без да откъсва очи от него.
— Зак, чуваш ли ме? — попита го и въпреки че не получи отговор, продължи да му говори несвързано, за да го накара да се бори за оцеляването си, а и за да си вдъхне повече кураж и вяра.
След малко се паникьоса. Може би не правеше всичко необходимо, за да го стопли и да го държи буден. Ами ако умреше поради нейното незнание? Намери една кадифена роба в гардероба, навлече я, седна на кревата до Зак и притисна пръсти към врата му, за да провери пулса. Оправи одеялата около раменете му и с треперещ глас изрече:
— А за снощи — искам да знаеш, че страшно ми хареса, когато ме целуваше, не желаех да спираш и точно това ме уплаши. Реакцията ми нямаше нищо общо с това, че си бил в затвора, просто аз… ами, губех контрол, а такова нещо не ми се беше случвало. — Джули разбираше, че най-вероятно Зак не чува и една дума от признанията й в момента, затова замълча и изчака да премине поредният спазъм, който разтресе тялото му. — Хубаво е, че трепериш — изрече, докато отчаяно се опитваше да се сети за още нещо, което би могла да направи за него. Изведнъж се сети за санбернарските кучета с бъчонки на врата, пълни с алкохол, предназначен за затрупаните от лавина, и скочи на крака. Няколко минути по-късно отново стоеше до кревата с чаша бренди в ръка, развълнувана от новините, които беше чула по радиото в кухнята.
— Зак — започна възбудено, като седна до него и повдигна главата му, — пийни и се опитай да разбереш какво ти казвам! Току-що чух по радиото, че приятелят ти Доминик Сандини е в болницата в Амарило. Вече е по-добре! Разбираш ли, не е мъртъв! В съзнание е! Мислят, че информаторът от затворническата болница или се е заблудил, или се е опитвал да накара затворниците да се разбунтуват — както и станало! Зак?
Като видя, че за тези няколко минути е успяла да му даде само лъжичка бренди, Джули се отказа от по-нататъшни опити. Вместо това можеше да потърси телефона, който Зак бе скрил от нея, но ако повикаше лекар, той щеше да го познае и веднага да се обади в полицията, а да го върнат в затвора, а той бе казал, че предпочита да умре, отколкото да се окаже пак там. От очите й закапаха сълзи. Времето минаваше, а тя продължаваше да седи със скръстени в скута ръце, опитвайки се да измисли какво още да направи. Накрая шепнешком започна да се моли:
— Моля те, Боже, помогни ми, не знам какво да сторя. Нямам представа, защо си решил да ни събереш с този мъж, нито защо трябва да изпитвам такива чувства към него. Не ми е ясно по каква причина искаш да останем заедно двамата, но някак си усещам, че всичко това е Твое дело. Знам го, защото… защото не съм усещала присъствието Ти до себе си откакто бях малко момиченце — тогава Ти ми даде семейство Матисън. — Пое дъх и избърса сълзите от очите си. Чувстваше се много по-сигурна, когато довърши молитвата си: — Моля те, Господи, грижи се за нас!
След миг погледна Зак. Тялото му отново се разтресе и той се сгуши под завивките. Като разбра, че е заспал дълбоко, Джули се наведе и леко го целуна по челото.
— Продължавай да трепериш — прошепна нежно тя. — Много е полезно за теб!
Без да забележи, че кехлибарените му очи за миг се отвориха, тя се изправи и отиде в банята, за да вземе горещ душ.


29

Докато се загръщаше в кадифената си роба, й хрумна, че поне може да намери телефона и да се обади на родителите си, за да им каже, че е добре. Спря за малко до леглото и сложи ръка на челото на Зак. Температурата му вече беше почти нормална и сега той дишаше по-дълбоко, с постоянния ритъм на изтощен човек, потънал във възстановителен сън. Краката й се подкосиха от облекчение. Извърна се, за да разпали огъня в камината. Сигурна, че вече му е достатъчно топло, тя го остави да спи и отиде да потърси телефона, притваряйки вратата след себе си. Реши, че ще започне от спалнята, в която бе прекарал нощта Зак. Влезе в нея и беше зашеметена от лукса, разкрил се пред очите й. В огледалата, с които бе облицована стената вляво от нея, се отразяваха огромното легло и великолепната мраморна камина отсреща. Третата стена бе от стъкло, извито в полукръг така, че да образува ниша, в която върху подиум бе поставена бяла мраморна вана. Край камината бяха разположени извити дивани, тапицирани в плат на райета в слонова кост, бледомораво и светлозелено. От двете страни на ваната върху подиума имаше две меки кресла и отоманки, чиято тапицерия бе издържана в същите цветове, само че десенът този път бе на цветя — същите като цветята върху покривката на кревата.
Джули пристъпи напред. При всяка крачка краката й потъваха в мекия бледозелен килим. Вляво от себе си забеляза две дръжки върху огледалната повърхност на стената и колебливо ги дръпна, за да си поеме стреснато дъх при вида на огромната, облицована с мрамор баня със стъклен таван, която бе разделена на две по средата, като във всяка половина имаше двойни мивки с огледала, както и две отделни кабинки за душ с мраморни вани с позлатени кранчета.
При все, че останалата част от къщата можеше да е обзавеждана както от мъж, така и от жена, нямаше никакво съмнение, че само една жена би могла да предаде на тази стая предизвикателното разточителство, което да накара всеки представител на силния пол да се чувства така, сякаш е попаднал в будоара на изтънчена красавица. Джули си спомни за статията в някакво списание, според която женените мъже, чувстващи се сигурни в своята мъжественост, нямат нищо против съпругите им да обзавеждат общите им спални изцяло по свой вкус, и че дори изпитват приятен гъдел от внушаваното чувство за непозволено присъствие в непристъпна ленска обител. До този миг твърдението й бе изглеждало доста странно, но сега, докато оглеждаше огромното легло и удобните, меки столове до ваната, очевидно предназначени за мъж, Джули реши, че твърдението може да се окаже вярно.
Тя се насочи към дрешника, вграден в стената на дясната половина на банята, и влезе, за да потърси вътре телефона. След основното претърсване на гардеробите и всички чекмеджета в спалнята Джули се поддаде на изкушението да заеме от неизвестната собственичка едно копринено кимоно със златна бродерия. Спря се на него, понеже много й се искаше да изглежда добре, в случай че Зак се събуди през нощта. Докато връзваше колана и се чудеше къде ли може да е скрит телефонът, се сети за малкия заключен шкаф в антрето. Веднага отиде там и се опита да го отвори, но не успя и се върна на пръсти в спалнята си. Откри ключа там, където мислеше, че ще го намери — в джоба на мокрите панталони на Зак.
Когато отвори шкафа, откри десетки бутилки вино и четири телефонни апарата.
Отнесе един от телефоните във всекидневната, включи го и седна с него на дивана. Вече беше набрала първите няколко цифри, когато осъзна огромната грешка, която щеше да направи, и бързо затвори. Отвличането беше федерално престъпление, а Зак — избягал убиец — логично беше да се предположи, че хората на ФБР са се разположили в къщата на родителите й и чакат тя да се обади, за да проследят разговора. Поне така ставаше във филмите. Вече бе решила да остане тук със Зак, уповавайки се на Божията закрила, от друга страна обаче, непременно трябваше да се свърже със семейството си и да ги успокои. Разсеяно проследи с пръст контурите на златния паун, избродиран отпред върху кимоното, чудейки се как да постъпи. Понеже не можеше да рискува да се обади на някого от семейството си, трябваше да се свърже с човек, на когото да има пълно доверие, някой, който би могъл да предаде съобщението й.
Изключи от списъка колежките си от училище. Те бяха прекрасни жени, но неспособни да изпълнят подобна дръзка задача. Изведнъж тя се усмихна широко и отиде да вземе тефтерчето от чантичката си. Отвори на буквата К и като придърпа телефона в скута си, потърси номера на Кетрин Кахил, преди тя да стане госпожа Тед Матисън. Преди седмица Кетрин й беше изпратила бележка, за да я попита не иска ли да се видят, докато е в Кийтън. Джули си каза, че Тед ще й бъде ужасно ядосан за това, че е изпратила Кетрин в къщата на семейство Матисън — място, където не можеше да се направи, че не я забелязва… А приятелката й сигурно щеше да й е много благодарна поради същата причина.
— Кетрин? — бързо каза Джули, щом чу гласа на другата жена. — Обажда се Джули. Не казвай нищо, ако не си сама в стаята.
— Джули! Господи! Да, сама съм. Родителите ми са на Бахамите. Къде си? Добре ли си?
— Да, добре съм. Кълна ти се, че всичко е наред — спря за миг, за да се овладее, преди да продължи: — Знаеш ли дали у нас има някой — имам предвид полицията или агенти на ФБР?
— Има. Разпитват из целия град за теб.
— Искам да ми направиш една услуга. Нищо нередно — само ще трябва да се закълнеш, че ще запазиш разговора ни в тайна.
Прегракналият от сълзи глас на Кетрин прошепна в отговор:
— Джули, бих направила всичко за теб. Аз… толкова съм ти задължена за всичко, което стори, за да попречиш на Тед да се разведе с мен; ти винаги си ми помагала… Какво искаш да направя?
— Предай на родителите и братята ми, че след един час пак ще те набера, за да говоря с тях. Кетрин, трябва да си абсолютно сигурна, че от ФБР не подозират нищо. Дръж се естествено и единствено насаме предай съобщението на семейството ми. Нали няма да се смутиш при срещата с агентите?
Приятелката й глухо се изсмя.
— Както Тед обичаше да казва, аз съм една разглезена принцеса, чието татенце я е накарало да вярва, че всичко й е позволено. Не, няма начин няколко дребни агентчета от ФБР да притеснят бивша принцеса от моя калибър. Пък ако се опитат — пошегува се тя, — ще накарам татко да се обади на сенатор Уилкинс.
— Добре, чудесно! — усмихна се Джули. После отново стана сериозна, опитвайки се да измисли как да откаже Кетрин и семейството й от евентуалното решение да уведомят ФБР за обаждането й, смятайки, че така действат по възможно най-добрия за нея начин. — Има и още нещо — трябва да убедиш родителите ми, че сега съм в безопасност, но ако някой проследи разговора ни, могат да ми навлекат сериозни неприятности. Аз… Не мога да ти кажа какво имам предвид. Нямам време, но и да имах…
— Няма нужда да ми обясняваш нищо. По гласа ти усещам, че всичко е наред, а това е единственото, което ме интересува. Що се отнася до това къде си… и с кого… знам, че каквото и да правиш, вярваш, че действаш правилно. Ти си най-добрият човек, когото познавам, Джули! По-добре да тръгвам вече. Позвъни пак след час.
Джули запали камината във всекидневната и започна да се разхожда напред-назад, поглеждайки си часовника през няколко минути в очакване да изтече уговореното време. Понеже Кетрин прие всичко толкова спокойно и естествено, Джули не бе подготвена за това, което се случи при повторното й обаждане. Обикновено винаги спокойният й баща вдигна слушалката още при първото иззвъняване.
— Да? Кой е?
— Аз съм, татко — каза Джули, здраво стиснала слушалката. — Добре съм. Всичко е наред.
— Слава Богу! — гласът му бе прегракнал от вълнение.
После той извика: — Мери, Джули е! Казва, че е добре. Тед, Карл, обажда се Джули — жива и здрава е! Джули, изпълнихме точно указанията ти — ФБР не знае нищо за разговора ни.
Някъде там далече, на стотици километри от нея, Джули чу изщракването на няколко слушалки, после развълнуваните гласове на близките си, заговорили едновременно всеки в своя апарат. Авторитетният глас на Тед успя да надвика останалите:
— Я тихо, всички! Джули, сама ли си? Можеш ли да говориш? — преди да му отговори, Тед допълни: — Онзи твой ученик с дебелия глас, Джо Боб Артис, направо се поболя за теб.
За частица от секундата се обърка от началото на разговора и името, което чуваше за пръв път, но после разбра, че брат й нарочно си го е измислил, и потисна нервния си смях.
— Искаш да кажеш Уили. Наистина съм сама, поне за момента.
— Слава Богу! Къде си, миличко?
Отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. За пръв път, откакто бе заживяла със семейство Матисън, щеше да ги излъже за нещо и въпреки че си имаше сериозна причина, все пак се срамуваше.
— Не знам точно. Но е доста студено — плахо прибави тя.
— В кой щат си? Да не си в Канада?
— Аз… не съм съвсем сигурна.
— Бенедикт е там, нали? — Тед най-накрая даде воля на гнева си. — Затова не можеш да кажеш къде си! Веднага ми дай да говоря с това копеле!
— Не мога. Не мога да говоря дълго, но искам да ми повярвате, като ви казвам, че с мен се отнасят много добре. Тед! — Джули се опита да се разбере с единствения човек от семейството, който познаваше закона дотолкова добре, че да знае, че понякога стават и съдебни грешки. — Той не е убиец, знам го със сигурност! Съдът е сгрешил… не можете… не можем… да го обвиняваме, че се е опитал да избяга!
— Грешка ли! — избухна брат й. — Джули, не се хващай на това! Той е убиец и похитител на беззащитни жени!
— Не е вярно, не е имал намерение да ме отвлича. Имал е нужда само от кола, за да се измъкне от Амарило. Помогна ми за гумата на блейзера и за мен бе съвсем естествено да му предложа да го откарам до някъде. Искаше да ме пусне, но видях картата му и се наложи да остана с него…
— Какво по-точно видя, Джули? Каква карта? На кое място?
— Трябва да свършвам вече — нещастно каза тя.
— Джули — намеси се гласът на отец Матисън, — кога ще си дойдеш?
— Веднага щом ме пусне. Не, веднага щом мога! Аз… аз наистина трябва да свършвам. Обещайте, че няма да казвате на никого за този разговор!
— Имаш думата ми! Обичаме те, Джули! — рече преподобният Матисън с безусловна вяра в гласа. — Целият град се моли за твоето спасение.
— Татко — не успя да се овладее Джули, — можеш ли да ги помолиш да се молят и за него?
— Полудя ли? — включи се пак Тед. — Става въпрос за убиец…
Джули затвори и примига, за да прогони сълзите си. Карайки семейството си да се моли за него, тя всъщност ги бе оставила с впечатлението, че или е пълна глупачка, или е съучастничка на Закари Бенедикт. И в двата случая бе предала всичко, в което те вярваха и представляваха, както и собствения си образ в очите им. Отърсвайки се от мъчителните си мисли, тя си припомни още веднъж, че Закари Бенедикт е невинен и това е единственото, което има значение в момента. Да помагаш на един невинен човек не беше нито неморално, нито противозаконно; не беше предала доверието на близките си.
Джули стана, сложи още дърва в двете камини, върна телефона в шкафа и отиде в кухнята, където прекара следващия час в почистване и в приготовление на задушено, което да стопли пациента й, когато най-после се събуди. Докато белеше картофите, й хрумна, че ако Зак разбере за телефонния разговор, щеше да й е много трудно, почти невъзможно, да го убеди, че може да е спокоен относно мълчанието на семейството й и бившата й снаха. Реши да не му казва нищо.
След като свърши, се върна във всекидневната и седна на дивана. Беше оставила радиото в кухнята включено, за да слуша новините — нещо евентуално би заинтересувало Зак.
Всъщност бе доста забавно, усмихна се тъжно на себе си, докато се изтягаше на дивана, вперила поглед в тавана — през всичките тези години се бе държала като някаква праволинейна, благочестива Мери Попинз, а сега й се случи такова нещо точно на нея!
В гимназията бе имала много приятели момчета, но никога не им бе позволявала по-голяма близост и те безропотно бяха приемали така поставените им взаимоотношения. Водеха я на футболни мачове, караха я с колите си до училище и винаги я включваха в момчешките си банди. Последната година на гимназията Роб Кийфър, всепризнатият училищен красавец, я бе накарал да мечтае и тръпне, като я покани за своя дама на абитуриентския им бал. Джули бе влюбена в него от години, но въпреки това му отказа, защото всички говореха, че той е в състояние да свали бельото на което и да е момиче по-бързо, отколкото Мери Костнър събличаше манекените на витрината на своя магазин.
Не смяташе, че я грози такава опасност, но двамата бяха много добри приятели, пък и тя бе дъщерята на преподобния Матисън, факт, който й даваше известен «имунитет» — и все пак не можеше да отиде на бала с Роб. Въпреки че умираше да каже «да» и при все че той обеща да се държи прилично през цялата нощ, Джули знаеше, че цялото училище, а скоро и целият град ще реши, че дъщерята на преподобния Матисън е станала поредното му завоевание. Така че накрая тя отиде на бала с Бил Суенсън, чийто баща бе ръководител на училищния оркестър, а Роб кавалерства на Денис Потър, една от клакьорките на гимназията. Същата нощ Джули изпита огромната мъка да види как Роб, единодушно избран за крал на бала, целува своята кралица.
Същата нощ Денис забременя. Когато три месеца по-късно двамата се ожениха и отидоха да живеят в скромен едностаен апартамент, вместо да продължат образованието си в университет, каквито бяха плановете им преди, целият град бе наясно защо е станало така. Някои от жителите на Кийтън съчувстваха на Денис, но повечето очевидно смятаха, че тя едва ли не сама си го е изпросила, като изобщо е позволила Роб да се доближи до нея.
Джули някак си се чувстваше виновна за случилото се през онази нощ. Преживяният кошмар я накара веднъж завинаги да вземе решение да избягва неприятностите и скандала на всяка цена. В колежа редовно отказваше срещи на Стийв Блекстър, въпреки че тайно го харесваше, защото красивият футболист имаше репутацията на играч, който печели много повече точки в спалнята, отколкото на игрището. По причини, които така и не успя да разбере, той цели две години не се умори да я преследва упорито; на всяка забава, за която знаеше, че ще я срещне, се появяваше сам и неотлъчно стоеше до нея, опитвайки се по своя откровен и чаровен начин да я накара да повярва, че за него тя е нещо различно от другите. Двамата се забавляваха много и говореха с часове, но само в компания, защото Джули решително отказваше да се срещат насаме.
Сравнявайки своето минало с настоящето и още по-несигурното си бъдеще, Джули не знаеше да плаче или да се смее. През всичките тези години тя бе толкова праволинейна, понеже не искаше семейството и съгражданите й да имат лошо мнение за нея. Сега, когато бе на път да съгреши, нямаше да се задоволи с някакво дребно нарушение на моралните и социалните закони, което само би накарало жителите на Кийтън да поклюкарстват малко. Не, нищо подобно, с крива усмивка си каза тя. Канеше се да погази не само моралния кодекс, но и най-вероятно законите на САЩ, като междувременно медиите щяха да отразяват всяка нейна крачка — което вече правеха. Джули впери поглед в ръцете си. Откакто бе заживяла със семейство Матисън, съвсем съзнателно беше решила да направи някои жертви — като например избора на учителска професия, вместо някоя по-добре платена работа. Но жертвите й бяха донесли толкова много награди и тя бе абсолютно убедена, че винаги с получавала много повече, отколкото е давала.
Сега имаше чувството, че е дошло време да уреди всичките си сметки със съдбата, която й бе предложила толкова незаслужени облаги. Закари Бенедикт не беше убиец и Джули имаше чувството, че е избрана да му помогне да докаже невинността си.
Обърна се настрани, пъхна ръка под възглавничките на дивана и се загледа в играта на пламъците в камината. Докато не се разкриеше самоличността на истинския убиец, никой, дори и родителите й, нямаше да одобри постъпките й от този момент нататък. Разбира се, щом се убедяха в невинността му, близките й щяха да приемат всичко, което бе сторила или щеше да й се наложи да направи в бъдеще. Е, може би не чак всичко, помисли си. Нямаше да им хареса никак мисълта, че се е влюбила в Зак толкова скоро, ако това, което изпитваше, изобщо бе любов, и със сигурност щяха да бъдат възмутени от бързината, с която се бе съгласила да спи с него. Със смесица от примирение и трепетно очакване, Джули си даде сметка, че чувствата й вече са извън нейния контрол и че ако Зак все още изпитва желанието да спи с нея, няма повече да се бори с него, а и със себе си. И все пак й се щеше да разполага с поне още няколко дни, за да го опознае по-добре, преди да сподели леглото му.
Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае да се държи и говори така, че да не му дава повод да я смята за чак толкова уязвима и чувствителна. Все пак не беше чак такава глупачка! Преди да влезе в затвора, Закари Бенедикт бе живял заобиколен от лукс и бляскави, префинени хора, известни с липсата на морални задръжки. От вестниците и списанията знаеше, че мъжът, с когото споделяше това усамотено гнезденце, някога бе притежавал огромни къщи и вили, в които бе устройвал пищни приеми, сред чиито гости бе имало не само известни филмови звезди, но и световни магнати, европейски величия, дори и самия президент на САЩ.
Да, Зак много се различаваше от един обикновен, миролюбив пастор от църквичка в малко провинциално градче.
В сравнение с него Джули бе наивна и непорочна като новородено.


30

Минаваше десет вечерта, когато Джули отвори очи и установи, че е заспала, притиснала възглавница към гърдите си. Леко движение вляво от нея привлече вниманието й и тя извърна глава, чувайки мъжки глас развеселено да заявява:
— Медицинска сестра, която изоставя пациентите си и заспива по време на дежурство, не може да очаква да получи пълната си заплата!
Нейният «пациент» стоеше опрян на решетката на камината и я гледаше с лека усмивка, скръстил ръце на гърдите си. С още влажната от душа коса, кремавата риза с разкопчана яка и сиво-бежовия си панталон той изглеждаше невероятно красив, съвсем здрав… и много развеселен от нещо.
Джули бързо се изправи.
— Приятелят ти… Доминик Сандини… не е мъртъв — първата й мисъл бе за това, че трябва веднага да облекчи страданието му. — Смятат, че ще се оправи.
— Чух вече.
— Така ли? — внимателно попита тя. Хрумна й, че може да го е чул по радиото, докато се е обличал. Ако ли не — ако го беше разбрал от нея самата — значи съществуваше реалната опасност да си спомня и останалите неща, които му беше казала, докато мислеше, че той не е в състояние да я чуе. Почака малко, надявайки се, че Зак ще спомене радиото, но той само продължи да се усмихва и тя се изчерви от притеснение.
— Как се чувстваш? — попита го и бързо се изправи на крака.
— По-добре. Когато се събудих, имах чувството, че съм се превърнал в картоф и някой ме е сложил да се пека в пещта.
— Моля? А, искаш да кажеш, че в спалнята е станало прекалено горещо.
Той кимна.
— Сънувах, че съм умрял и съм отишъл в ада. Когато отворих очи, първото нещо, което видях пред себе си, бяха пламъци — това напълно ме убеди, че наистина е така.
— Съжалявам — каза Джули, оглеждайки лицето му за евентуални последствия от срещата с природните стихии.
— Няма за какво да съжаляваш! Бързо разбрах, че не може да съм в ада.
Веселото му настроение бе толкова заразително, че тя спокойно сложи ръка на челото му, за да провери дали няма температура, без всъщност да съзнава какво прави.
— И как разбра, че не си там?
— Над мен се бе надвесил един ангел — тихо отвърна той.
— Явно си имал халюцинации — пошегува се Джули.
— Наистина ли?
Тя отдръпна ръка от челото му, без да може да откъсне очи от неговите.
— Определено.
Джули забеляза, че една порцеланова фигурка на патица е сложена несиметрично върху поставката над камината, и веднага се пресегна, за да я оправи, след което пренареди и двете патета край нея.
— Джули — изрече Зак със своя кадифен, дълбок глас, който имаше такъв опасен ефект върху ритъма на сърцето й, — погледни ме! — изчака я да се извърне към него и сериозно каза: — Благодаря ти, че ми спаси живота!
Хипнотизирана от тона и изражението на очите му, Джули се прокашля и отговори:
— И аз ти благодаря, задето се опита да ме спасиш.
Нещо в бездънните дълбочини на очите му трепна — нещо горещо и подканящо — и пулсът й се учести, без изобщо той да я е докосвал. В отчаян опит да насочи разговора към по-спокойни и безопасни води, тя попита:
— Гладен ли си?
Тонът му й подсказа, че Зак няма никакво намерение да сменя темата, преди сам да е решил, че е настъпил моментът за това, поради което тя просто седна отново на дивана и се вторачи в масата, за да избегни питащите му очи.
— Не можех да те оставя да умреш, не и след като те видях как се опитваш да ме спасиш, очевидно смятайки, че съм паднала в потока.
Забеляза, че две от копринените магнолии във вазата са се навели настрани, и автоматически се наведе напред, за да ги оправи.
— Тогава защо не си тръгна, след като ме докара тук и ме сложи в кревата?
Джули имаше чувството, че върви през минирано поле. Дори и да събереше смелост да му каже какво изпитва към него, изобщо не беше сигурна, че признанието й няма да предизвика истинска експлозия.
— Ами на първо място, изобщо не се сетих за това, пък и… не знаех къде са ключовете от колата.
— Бяха в джобовете на панталоните ми — същите, които ти събу!
— Всъщност аз… не ми хрумна да ги търся. Май бях толкова притеснена за теб, че не можех да мисля логично.
— Точно това би трябвало да ти изглежда странно — нали не си забравила как попадна тук?
Джули се наведе напред, взе едно списание и го постави ветрилообразно върху другите две, след което побутна кристалната ваза с копринените цветя леко вляво, за да е точно в средата.
— През последните три дни всичко се обърка — избегна отговора тя. — Трудно ми е да преценя кое би било нормално при тези обстоятелства — изправи се и започна да пренарежда възглавниците на дивана. Тъкмо се бе навела да вземе една от килима, когато Зак каза развеселено:
— Това ти е навик, нали? Щом се почувстваш притеснена от нещо, веднага започваш да оправяш всичко наоколо!
— А, не, няма такова нещо! Просто съм много прибран човек! — отново се изправи и го погледна, готова да се разсмее всеки момент. Веждите му бяха повдигнати в подигравателно предизвикателство, а очите му блестяха закачливо — явно бе едновременно развеселен и очарован от нейното държание. — Добре де — избухна в смях тя, — признавам си! Наистина ми е нещо като нервен тик! — като върна възглавницата на мястото й, тя прибави с тъжна усмивка: — Веднъж толкова се притеснявах за един изпит в колежа, че пренаредих всичко на тавана, след което подредих в азбучен ред всички плочи на братята ми и рецептите на майка ми.
Зак сериозно попита:
— Да не би и аз да те изнервям?
Джули се разсмя:
— Вече цели три дни вършиш все неща, които страхотно ме изнервят!
Видът й го изпълни с болезнена нежност: на красивото й, изразително лице нямаше и следа от страх, подозрение, отвращение или омраза — всъщност сякаш бе изминала цяла вечност от последния път, когато го бе гледала така. Адвокатите му не вярваха, че е невинен. Джули бе убедена в това. Би го разбрал и само като я гледаше, но думите й при потока, искреният трепет в гласа й им придаваше още по-голяма сила: «Нали каза, че искаш някой да повярва в невинността ти? Тогава не бях, но сега съм напълно сигурна! Ти не си убиец! Кълна се, че ти вярвам!»
Би могла просто да го остави да умре или пък, в случай че това бе немислимо за една пасторска дъщеря, можеше да го докара в къщата, а след това да вземе колата и да се обади в полицията от най-близкия телефон. Но не го беше направила, защото вярваше, че е невинен. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да й обясни по някакъв начин колко важно беше това за него, искаше да се стопли от слънцето на усмивката й, отново да чуе звънкия й смях. Но най-много желаеше да усети устните й, да я целува и гали, докато и двамата полудеят от възбуда, след което да й благодари с тялото си за сляпото доверие — защото това бе единственото нещо, което можеше да й даде в замяна.
Зак разбра, че Джули е усетила промяната във взаимоотношенията им и това явно я правеше много по-нервна от всякакви заплахи с пистолет. Знаеше го така, както знаеше, че тази нощ двамата ще се любят.
Джули изчака той да каже нещо или поне да се засмее на последната й шега, после отстъпи крачка назад и посочи към кухнята:
— Гладен ли си? — за втори път попита тя.
Той бавно кимна. Ръката й застина при дрезгавата чувственост, която долови в гласа му:
— Умирам от глад.
С възможно най-невинния вид, които можа да си придаде, тя учтиво попита:
— Какво ти се яде?
— Какво предлагаш?
— Храна, разбира се.
— Разбира се — потвърди Зак, въпреки че блесналите му очи говореха за нещо съвсем друго.
— По-точно задушено.
— Важно е да си точен.
Джули реши да прекрати двусмисления разговор и запристъпя към плота, който разделяше всекидневната от кухнята.
— Ще извадя приборите и ще донеса задушеното тук.
— Да вечеряме до камината — каза с кадифен глас той, — много по-уютно е.
Уютно… Устата й пресъхна. Треперещите й ръце едва се справяха. Забеляза, че Зак отива при уредбата и започва да разглежда дисковете. Малко по-късно стаята се изпълни с нежния глас на Барбара Стрейзънд. Измежду десетките дискове бе избрал точно Барбара Стрейзънд.
По-уютно…
Главата й се завъртя. Тя се пресегна за две салфетки, остави ги върху подноса, след което опря ръце на плота с гръб към всекидневната и си пое дълбоко дъх. По-уютно. В неговия речник това бе синоним на «предразполагащо към по-голяма интимност», «романтично». Знаеше го прекрасно — така както ясно съзнаваше, че взаимоотношенията им се бяха променили в момента, в който реши да остане с него, вместо да го остави да умре при потока или да го върне в къщата и веднага да избяга, за да се обади в полицията. И той го знаеше. Доказателствата бяха налице — в погледа му имаше някаква мекота, а в гласа му долавяше нежност, която я караше да губи контрол. От самообладанието й не беше останало нищо, никакви аргументи за и против нямаха значение, невъзможно беше да се скрие от истината.
А тя бе, че го желаеше и той й отвръщаше със същото. И двамата го знаеха.
Постави сребърните прибори върху подноса и отново хвърли поглед към Зак. Той седеше на дивана и я наблюдаваше — отпуснат, спокоен и много привлекателен. Нямаше да бърза и очевидно не бе никак притеснен — нямаше и защо, без съмнение се бе любил със стотици жени преди нея, много по-красиви и опитни от нея.
Едва се сдържа да не започне да подрежда чекмеджетата в кухнята.
Зак проследи с поглед как се връща при дивана и се навежда, за да постави подноса на масата. Движенията му напомняха за уплашена газела. Докато подреждаше приборите върху покривката, огънят хвърляше бляскави отблясъци по гъстата й кестенява коса. На тази светлина кожата й сияеше с необикновена мекота. Дългите, тъмни мигли засенчваха гладките й бузи. Той за пръв път забеляза, че Джули има много красиви ръце с дълги пръсти и добре оформени нокти. Изведнъж в главата му изплува яркия спомен за начина, по който същите тези ръце галеха лицето му при потока, за това как го бе люляла в прегръдките си, молейки го да стане. Тогава всичко бе приличало на сън, който той гледаше отстрани, но в леглото спомените му се избистриха и подредиха. Припомни си как ръцете й оправяха одеялата, тревогата в гласа й… Докато я гледаше, Зак за пореден път се възхити на необикновеното й, по детски невинно излъчване. Даде си сметка, че Джули отказва да срещне погледа му, и веднага потисна усмивката си. През цялото време, откакто бяха заедно, тя му се бе противопоставяла и го беше предизвиквала, дори беше успяла да го надхитри и да избяга; след което му спаси живота. И въпреки невероятната си смелост и проявената воля сега, когато най-после бяха постигнали примирие, неочаквано проявяваше необичайна срамежливост.
— Ще донеса вино — каза Зак и побърза да донесе бутилка и две високи чаши.
— Не съм слагал отрова вътре — отбеляза той, когато малко по-късно я видя да протяга ръка към чашата, за да я отдръпне веднага като опарена.
— Не съм си и помисляла такова нещо — засмя се Джули. Този път надигна чашата и отпи. Ръката й трепереше. Сигурно се притеснява за това, което щеше да се случи тази нощ, реши Зак; явно си даваше сметка, че той цели пет години не се е докосвал до жена. Сигурно се страхува, че ще й се нахвърли веднага след вечерята или че ще загуби контрол над себе си и ще свърши две минути след като започнат да се любят. Не му беше ясно защо това трябваше да я притеснява чак толкова. Ако някой трябваше да се пита дали след всичките тези години въздържание ще успее да продължи акта дотолкова, че да й достави удоволствие, то това беше само той.
Тази мисъл наистина го тревожеше.
Реши да се опита да я накара да се отпусне, като насочи разговора към приятни, неангажиращи неща. Прехвърли наум евентуалните теми, които го вълнуваха, И се принуди да отхвърли като неподходящи забележките за красотата на тялото й, великолепните й очи и с най-голямо неудоволствие — обещанието й при потока да спи с него. Последното го накара да си припомни и другите неща, които бе казала в спалнята този следобед, докато изтръпнал и парализиран от студа, Зак не бе имал сили да й отговори. Сега беше почти сигурен, че тя не искаше той да чуе признанията й. Дали не беше халюцинирал? Щеше му се Джули да му разказва за учениците си — обожаваше да слуша историите й. Тъкмо смяташе да насочи разговора към тях, когато видя, че тя го гледа особено.
— Какво има?
— Чудех се — изрече тя — дали наистина гумата беше спукана?
— Нали я видя с очите си?
— Искаш да кажеш, че съм минала през някой пирон, без да го усетя?
— Е, не твърдя, че е станало точно така. — Зак бе почти сигурен, че тя го подозира, но не можеше да прецени по изражението й, дали наистина си играе на котка и мишка с него или не.
— И как мислиш, че е станало тогава?
— Ами предполагам, че гумата ти е попаднала внезапно на някакъв остър и твърд предмет.
Джули се облегна назад, а погледът й би накарал всеки осемгодишен палавник да се засрами и да си признае греховете. Съвсем ясно си я представяше как стои с пакостника пред вратата на класната стая и го гледа със същото изражение.
— Твърд, остър предмет ли каза? — вдигна вежди тя. — Например нож, нали така?
— Ами да, нож — потвърди той, опитвайки се да запази сериозно изражение на лицето си.
— Твой нож.
— Мой. — И със закачлива усмивка той прибави с детско гласче: — Много съжалявам, госпожице Матисън!
Джули вдигна вежди и с тексаски провлачен говор каза:
— Очаквам да поправиш стореното, Зак!
Единствената причина, поради която не избухна в смях, бе, че за пръв път я чу да го нарича по име.
— Да, госпожице! — «Направо не е за вярване» — помисли си той. Животът му е в опасност, а единственото, което му се иска да направи, е да я разсмее и да я притисне към гърдите си. — Нали няма да трябва да пиша есе от три страници на тема «Защо не биваше да постъпвам така»? — Взря се в огромните й теменужени очи.
Джули строго го погледна.
— Не — отвърна, — но ще измиеш чиниите.
— Иха! — отвърна Зак и послушно се изправи, за да прибере съдовете. Наведе се да вземе чинията й и рече:
— Много си подла, госпожице Матисън!
— Без мърморене, ако обичаш! — строго го сряза тя.
Зак избухна в смях. Извърна глава и бързо я целуна по челото.
— Благодаря ти — прошепна и се засмя при вида на смущението, което се изписа по лицето й.
— За какво?
Той я изгледа сериозно:
— За това, че ме разсмя, че остана с мене и не ме предаде. За това, че си толкова смела, забавна и много красива в това червено кимоно. И за прекрасната вечеря. — Ощипа я по брадичката, за да поразведри обстановката, секунда преди да осъзнае, че в очите й бе видял не смущение, а нещо съвсем друго.
— Ще ти помогна — предложи Джули и понечи да стане.
— Стой си, където си, наслаждавай се на огъня и си допий виното.
Прекалено напрегната, за да стои на едно място, обсебена от мисълта за това, което щеше да се случи, тя се изправи и отиде до прозореца. Облегна се на рамката и се загледа във великолепния изглед, който предоставяха покритите с проблясващ под лунните лъчи сняг върхове.
Зак докосна реостата на стената и намали осветлението във всекидневната до приятен сумрак.
— Така можеш да виждаш навън по-добре — поясни в отговор на въпросителния й поглед.
«Освен това е по-уютно — помисли си Джули. — Приглушена светлина и бумтящ огън в камината. Много уютно, наистина, а и романтично, особено с тази музика, долитаща от стереоуредбата.»


31

Зак забеляза, че тя настръхна, когато я приближи и застана зад нея до прозореца. Непредвидимите й реакции започваха да го карат да губи почва под краката си.
Вместо да я прегърне и да я целуне, както би постъпил с всяка друга жена, реши да потърси друг подход. Пъхна ръце в джобовете си и когато срещна погледа й в стъклото, кимна към стереоуредбата и попита с официален тон:
— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен, госпожице Матисън?
Джули се извърна с изненадана усмивка, която го изпрати на седмото небе само защото тя бе доволна. Пъхна ръцете си още по-надълбоко в джобовете, за да не се изкуши да я докосне, и каза:
— Последния път, когато поканих учителка на танц, бях в много по-подходящо облекло — бяла риза, кафява вратовръзка и любимия ми морскосин костюм. Но тя ми отказа.
— Така ли? Защо?
— Ами сигурно сметна, че съм прекалено нисък за нея.
Тя се усмихна — Зак бе над метър и осемдесет. Ако не се шегуваше, то жената трябва да е била истински великан.
— А така ли беше наистина?
Той кимна.
— Бях по-нисък с около метър. Но това не ми се виждаше като сериозна пречка, понеже адски си падах по нея.
Джули престана да се усмихва.
— Колко голям беше по това време?
— На седем години.
Тя разбираше мъката, която високомерният отказ му бе причинил тогава.
— Аз никога не бих ти отказала, Зак.
Трепетът в гласа и мекотата в погледа й едва не го накараха да загуби контрол над себе си. Извади ръце от джобовете си и безмълвно протегна към нея лявата си длан, без да сваля очи от лицето й. Джули сложи ръка в неговата и той обгърна тънката й талия, привличайки я към себе си.
Когато краката и бедрата й докоснаха неговите, по тялото му премина силна тръпка. Тя леко следваше стъпките му с вродена грация. Бузата й докосна гърдите му и сърцето му запрепуска лудо. Дори не я беше целунал, а тялото му вече пулсираше от желание. За да се разсее, Зак се опита да се сети за подходяща тема за разговор. Спомни си, че им беше приятно да се шегуват за спуканата от него гума, и реши, че могат да се посмеят и на други събития, които не им се бяха сторили никак забавни. Преплете пръсти с нейните и като притисна ръката й към гърдите си, проговори в косите й:
— Между другото, госпожице Матисън, по повод на непредвидената ви разходка със снегохода днес…
Джули веднага долови игривия му тон и го погледна с такава обезоръжаваща невинност, че Зак едва се сдържа да не се разсмее.
— Да? — каза тя.
— Къде, по дяволите, изчезна, след като прелетя над оня ръб?
— Приземих се в прегръдките на голям бор.
— Хитър план, наистина — закачи я Зак. — Ти си остана невредима и суха, а аз трябваше да се мятам като полудяла сьомга в оня леден поток.
— Никак не беше смешно. Постъпката ти днес беше много смела.
В очите й блестеше възхищение, а тонът й издаваше неподправено благоговение. След унизителния съдебен процес и деградацията на личността в затвора за Зак беше извънредно приятно отново да бъде третиран като човек, а не като животно. Погледът й, който му казваше, че за нея той е смел и достоен мъж, беше дар от небето, надхвърлящ и най-смелите му мечти. Искаше му се да я грабне в прегръдките си, да се изгуби в сладостта й, да се покрие с тялото й като с одеяло, да потъне дълбоко в нея; искаше да е най-добрият любовник, който някога е имала, да превърне тази нощ в незабравима не само за себе си, но и за нея.
Джули забеляза, че очите му се спряха върху устните й, и зачака с нетърпение най-после да я целуне. Когато разбра, че това няма да стане, прикри разочарованието си с най-блестящата си усмивка и се опита да се пошегува:
— Ако някога дойдеш в Кийтън и срещнеш Тим Мартин, моля те да не му казваш, че съм се целувала с теб тази вечер.
— Защо?
— Защото той се сби с последния ми кавалер.
Колкото и абсурдно да беше, за пръв път в живота си Зак изпита ревност.
— Мартин гаджето ли е?
Засмя се на намусената му физиономия.
— Не, той с мой ученик. Голям ревнивец!
— Вещица! — извика Зак и я притисна към себе си. — Разбирам прекрасно как се е чувствало горкото момче.
— Нали не мислиш, че ще ти повярвам, че ревнуваш?
Той впери жаден поглед в устните й и промърмори:
— Само преди пет минути бих се заклел, че съм неспособен на подобни чувства.
— Аха! Как ли пък не! Преигравате, господин Кинозвезда!
Зак изстина. Ако трябваше да избира между това Джули Матисън да го приеме в леглото си, смятайки го за избягал престъпник, или да се отнася с него като с кинозвезда, без колебание би предпочел първото. То поне бе истинско, а не някаква илюзия. Повече от едно десетилетие бе живял с ролята на сексуален обект и в реалния живот. Много жени искаха да прекарат една нощ със Закари Бенедикт. Не с мъжа, а с екранния образ. Всъщност за пръв път тази вечер бе изпитал усещането, че е желан заради самия себе си, а сега излизаше, че е сбъркал.
— Защо ме гледаш така? — внимателно го попита Джули.
— Защо изрече думата «кинозвезда» точно в този момент?
— Отговорът няма да ти хареса.
— Нищо, опитай!
Тонът му я накара да присвие очи.
— Хубаво тогава, казах го, защото мразя двуличието.
Зак сви вежди.
— Не би ли могла да бъдеш малко по-конкретна?
— Разбира се — отвърна смело тя. — Използвах думата, защото ти се преструваше, че ревнуваш, и дори прояви наглостта да твърдиш, че никога преди не си изпитвал подобни чувства. За мен това е проява на безочие и двуличие, особено като вземем предвид факта, че най-вероятно аз съм най-непривлекателната жена, с която някога си флиртувал. Освен това ще те помоля, понеже аз самата не се отнасям вече с тебе като с избягал убиец, да престанеш да ме третираш като някаква… глупава почитателка, която трябва да омаеш до самозабрава с няколко кухи комплимента. — В този миг забеляза гневното му изражение и като отмести очи от неговите, се вторачи в рамото му, смутена, че избухването й може да му е разкрило истинските й чувства. В напрегнатата тишина извинително изрече: — Може би не трябваше да съм чак толкова конкретна. Съжалявам, твой ред е.
— За какво?
— Ами например да ми кажеш колко грубо и невъзпитано се държах преди малко.
— Добре. Груба беше.
Беше спрял да танцува. Джули си пое дълбоко дъх и погледна безизразното му лице.
— Ядосан си, нали?
— Не съм сигурен.
— Как така не си?
— Не мога да съм сигурен в нищо, когато става дума за теб, и от обяд насам несигурността ми нараства от минута на минута.
Говореше й толкова странно… някак… изгубил контрол над себе си… и Джули не можа да не се усмихне лекичко. Съмняваше се, че друга жена, без значение колко красива, някога е успяла да го докара до това състояние. Сама не знаеше как го бе постигнала, но се гордееше със себе си.
— Мисля — каза тя, — че това ми харесва.
За него нещата не стояха по този начин.
— А на мен за съжаление никак!
— О, нима?
— Всъщност смятам, че е най-добре да си разясним най-после какво става между нас и най-вече какво искаме да стане. Е, съгласна ли си с мен?
— Ами… предполагам, че да.
— Хубаво, ти ли започваш или аз?
Тя преглътна мъчително — едновременно се страхуваше и забавляваше от ситуацията.
— Ти си първи.
— Понякога имам чувството, че не си истинска… прекалено си наивна за своите двайсет и шест години… приличаш ми на тринайсетгодишно момиченце, което си играе на големи.
Тя се усмихна, доволна, че Зак не каза нещо по-лошо.
— А през останалото време?
— Ами, караш мен да се чувствам като тринайсетгодишен. — Това й хареса. Той го разбра по появилия се в очите й блясък. Изведнъж му се прииска да разбие илюзиите й за него и намеренията му тази вечер. — Въпреки всичко, което може би си мислиш за мен след случката при потока, аз не съм благороден рицар! Не съм и разглезена кинозвезда, нито наивен младеж. Загубих младежкия си идеализъм много преди да изгубя девствеността си. Не съм дете — както впрочем и ти. Ние сме възрастни хора, които прекрасно съзнават какво правят в момента и накъде ги води то. — В очите й се появи гняв и страх. — Да ти го кажа ли буква по буква, за да сме сигурни, че мотивите ми са кристално ясни? — настоя Зак, вторачил поглед в червенината, разляла се по гладките й бузи. Засегнат от начина, по който тя очевидно приемаше желанието му да спи с нея, нарочно продължи в същия тон:
— Мотивите ми не са благородни, а зрели и естествени. Не сме на тринайсет години, това не е училищна забава и аз не се терзая от мисълта, дали ще ми позволиш да те целуна за довиждане. Истината е, че те желая и смятам, че и ти също ме искаш. Пък ако не съм прав, то до края на вечерта ти обещавам, че ще те накарам да изпиташ подобна на моята страст, след което ще те отнеса в леглото, ще те съблека и ще те любя толкова бавно и внимателно, колкото мога. Сега просто искам да танцуваме и да усещам тялото ти до своето. Междувременно ще си мисля за всичките неща, които искам да направя за теб и с теб, докато се любим. Изясних ли вече всичко? Ако нещо не е по вкуса ти, просто кажи и ще го направим, както искаш ти. Е? — нетърпеливо я подкани, като видя, че тя продължава да стои с наведена глава. — Какви са твоите желания?
Джули прехапа устни и повдигна към него засмените си очи.
— Какво би казал да ми помогнеш да подредим шкафа в кухнята?
— Нямаш ли друго предложение? — Толкова беше ядосан, че не разбра шегата й.
— Ами това всъщност беше другото ми предложение.
— Тогава кое, по дяволите, е първото? И не се преструвай, че съм те изнервил дотолкова, че да ти се подреждат шкафове — това не го постигнах и с пистолет в ръката!
Джули си пое дъх и се приготви да сложи край на играта им.
— Прав си, с пистолет не можеш да ме притесниш, не и след това, което се случи днес, защото знам, че за нищо на света не би ме наранил. Всъщност, ако искаш да ме изнервиш, просто продължавай да правиш това, което започна от момента на събуждането си, когато те видях да стоиш прав до камината.
— А именно? — сряза я Зак.
— Ами да ме караш да се чудя дали все пак някога ще ме целунеш както снощи… да се държиш така, сякаш възнамеряваш да го направиш в следващия момент, а после да променяш реш…
Обгърна лицето й и прекъсна думите й с целувка. Когато разбра, че този път тя не се шегува, и усети ръцете й да се плъзгат нагоре по гърдите му, за да се сключат зад врата му, той изпита огромно удоволствие и щастие. Откъсна устни от нейните и леко зацелува брадичката, бузите и слепоочията й, после отново се върна на устните й.
Заповяда си да не бърза да я свали на пода с нетърпението на зажаднял за секс затворник, какъвто си и беше, а да се отнася с вниманието на опитния любовник, който й беше обещал да бъде в гневната си тирада.
Когато успя да се откъсне от устните й, Зак не бе сигурен кой от двамата изстена, преди Джули да опре чело в гърдите му. Сърцето му бясно препускаше. Зак притвори очи и си пое дълбоко дъх. Нищо не помагаше — трябваше да я има, цялата, веднага! Дишайки тежко, той я хвана за брадичката, за да повдигне лицето й към себе си. Дългите й мигли красиво контрастираха с белотата на кожата й. Тя инстинктивно подаде устните си за целувка.
Той не можеше повече да се владее. Устните му се впиха отчаяно в нейните, а пръстите му развързаха копринения колан на кимоното, което се разтвори и плъзна надолу в красива купчинка пред камината, за да може той да се отдаде на невероятните усещания да докосва голото й тяло.
Самозабравила се в прегръдките му, Джули все пак усети, че я полага на пода, но изплува от вцепенението си едва когато той се откъсна от нея. Отвори очи и го видя как сваля ризата си и я захвърля встрани. Погледът му я накара да се паникьоса — на светлината на огъня очите му блестяха с жесток пламък, докато жадно оглеждаха тялото й; страстта караше лицето му да изглежда сурово и напрегнато. Тя инстинктивно вдигна ръце, за да прикрие гърдите си, но прегракналият му глас я спря:
— Недей!
Младата жена потръпна от този непознат глас. Зак дръпна ръката й и покри тялото й със своето. Джули инстинктивно разбра, че ако не го спре, само след секунди той вече ще е в нея.
— Зак! — прошепна. — Почакай!
Той не разбра думите й, но долови паниката в гласа й, както и факта, че тялото й се извива под неговото.
— Зак!
Разбираше, че избързва, че не я е подготвил достатъчно, затова реши, че тя протестира именно срещу това.
— Трябва да ти кажа нещо!
С върховно усилие на волята той си заповяда да се отмести встрани, но когато се наведе към гърдите й, Джули хвана главата му, за да го спре и да го принуди да я погледне.
— Моля те! — тя се вгледа в блестящите му очи и погали лицето му. Той целуна дланта й, сърцето й се изпълни с нежност. — Нека първо поговорим!
— Ти говори — дрезгаво отвърна Зак и я притисна към себе си, целувайки устните и врата й, като заедно с това плъзна ръка по гърдите й. — Аз ще те слушам! — пръстите му продължиха надолу по плоския й корем към къдравия триъгълник между краката й. Джули се извъртя, хвана ръката му и подхвана тема, която според него бе възможно най-неподходящата за подобни обстоятелства.
— На колко години беше, когато се люби за пръв път?
Зак затвори очи и преглътна.
— На дванайсет.
— А знаеш ли аз на колко бях?
— Не — рязко отвърна и се повдигна нагоре, за да целуне гърдите й, понеже кой знае защо Джули не искаше да бъде докосвана по-интимно. Цялото му тяло се бе напрегнало в очакване и той се опитваше да стимулира онези места, за които си спомняше, че носят най-бърза и най-голяма наслада на жените.
— На двайсет и шест — информира го тя с паника в гласа, когато устните му докоснаха зърното й.
Кръвта бушуваше в ушите му. Чу думите, но не осъзна съдържанието им. На вкус тя беше чудесна, превъзходното й тяло бе сякаш създадено за него. Гърдите й бяха малки, добре оформени и много женствени, каквато бе и самата тя. Ако проявеше същото желание, каквото бе показала, докато стояха прави, Зак бе сигурен, че ще я доведе до оргазъм още преди да е проникнал в нея, а после ще може да я люби както трябва. Щеше да я люби цяла нощ само ако най-накрая разтвореше краката си за него, вместо да продължава да дрънка глупости за това на колко години била… първият път… когато правила секс!
Джули разбра кога думите й най-после са стигнали до съзнанието му, защото в този миг Зак престана да я целува и се вцепени.
— За първи път ми е — прошепна тя.
Той отпусна чело на гърдите й, затвори очи и възкликна:
— Милостиви Боже!
Реакцията му я накара да мисли, че не е доволен от нейното откровение — съмненията й се потвърдиха, когато той най-накрая вдигна глава и се взря в лицето й, надявайки се, че не е разбрал правилно или че се е пошегувала. Беше го ядосала, а може дори и да бе отвратен, отчаяно реши Джули. Не бе имала намерението да го спира, само искаше да го накара да позабави темпото и да престане да се отнася с тялото й така… сякаш то бе свикнало с подобно отношение.
Зак не бе отвратен, а просто зашеметен от изненада. Според него не бе възможно да съществува двайсет и шест годишна девственица, която на всичкото отгоре бе красива, умна, образована и привлекателна.
Като се взираше в хубавото й, загрижено лице, той внезапно започна да разбира странното й поведение до този момент. Спомни си отчаяния изблик, с който бе посрещнала новините предния ден. Сети се и за отговора й на въпроса, дали е сгодена: «Обсъждаме такъв вариант!» Явно единственото, което бяха правили с годеника й, е било да говорят за любов, вместо да я изживяват истински. Дори Зак я бе сравнил с момиченце от църковен хор!
Сега, когато знаеше миналото й, сегашното й поведение го объркваше още повече. Тя бе бранила девствеността си дори и от мъжа, който явно я обичаше и й предлагаше почтено и осигурено бъдеще. Тази вечер обаче Джули бе готова да се отдаде на един неспособен на истинска обич избягал затворник, който не можеше да й предложи нищо в замяна. Точно в този момент съвестта, му избра да се обади след години мълчание, за да му напомни, че евентуалният годеник на Джули сигурно дори и не се бе опитал да я накара да се прости с девствеността си. Ако му бе останало някакво чувство за чест и приличие, Зак би трябвало да остави момичето на мира.
Вече беше сторил твърде много — бе я отвлякъл, унижавал и опетнил доброто й име. Нямаше да има никакво извинение за него, ако спеше с нея.
Слабите протести на съвестта му обаче съвсем не бяха достатъчни. Желаеше я! Трябваше да я има на всяка цена! Съдбата му бе отнела достойнството, свободата и бъдещето, но по някаква незнайна причина бе решила да му подари Джули в последните дни от живота му. Нищо не бе в състояние да го откаже от намерението да я има.
Зак продължаваше да се взира в нея, докато накрая треперещият й глас го върна към действителността, за да го накара да се убеди за сетен път колко неопитна в тези неща бе тя всъщност.
— Не мислех, че ще се ядосаш — очевидно бе изтълкувала мълчанието му съвсем погрешно. С тежка въздишка той й отвърна:
— Не съм ядосан на теб, а на себе си.
Джули се взря в лицето му.
— Защо?
— Защото това няма да ме спре. Защото за мен няма ни най-малкото значение, че ти е за пръв път, че не си го правила дори с мъж, който те обича и е готов да остане с теб, че може да забременееш… В момента нищо няма значение… — прошепна и сведе устни към нейните — освен това…
Но нейната неопитност все пак бе от значение. Заради нея Зак прекъсна целувката им и се опита да се овладее до такава степен, че да започнат всичко отначало.
— Ела — тихо каза и прегръщайки я, се обърна настрани така, че тя да лежи с лице към него с глава, опряна на рамото му. Започна да я гали нежно по гърба, бе твърдо решен да й достави удоволствие, дори и това да му струва живота. Трябваше да я възпламени, без той самият да се възбужда повече.
Джули лежеше в ръцете му, объркана от внезапната промяна в настроението му, страхуваше се, че се е отказал от предишните си намерения спрямо нея. Неспособна да се сдържа повече, тя каза с треперлив глас:
— Не исках да правя чак такъв проблем от… това, че ми е за пръв път. Нямах намерение да те спирам, а само да те накарам да забавиш малко темпото.
Зак разбираше колко трудно бе за нея да направи подобно признание. В гърдите му се надигна същото чувство на невероятна нежност към нея, което бе изпитал преди. Нежно повдигна брадичката й:
— Не го разваляй и за двама ни, като го омаловажаваш! Истината е, че никога преди не съм имал отговорността… или честта… да бъда първият мъж в живота на една жена, тъй че в известен смисъл и аз съм новак в тези неща.
Отмести от бузата й кичур коса, прокара пръсти през нея и я остави да се разпилее по лявото й рамо, като заедно с това каза:
— Сигурно през всичките тези години в Кийтън си подлудявала момчетата, карайки ги да се чудят каква ли си всъщност.
— Какво имаш предвид?
— Ами аз започнах да гадая какво ли ще е да прокарам пръсти в косата ти още от вчера, а те познавам само от два дни.
От думите му по цялото й тяло се разля приятна топлина. Зак веднага забеляза промяната в изражението й и усети как се отпуска в ръцете му. С много нежност и искреност в гласа той й призна:
— Знаеш ли за какво си мислех през цялото време, докато вечеряхме снощи?
Тя поклати глава.
— Чудех се какъв ли е вкусът на устните ти и дали кожата ти е наистина толкова мека, колкото изглежда.
Джули усети, че попада в плен на някаква прекрасна, чувствена магия. Зак разпери пръсти върху бузата й и каза:
— Кожата ти е дори по-мека, отколкото очаквах — проследи с поглед милувката на палеца си върху устните й. — А устните ти… Божичко, вкусът им е вълшебен! — Ръката му неумолимо се плъзна надолу по врата и рамената й, след което бавно покри едната гърда.
Джули се вгледа в гъстите, къдрави косми по гърдите му.
— Не си отмествай погледа! — прошепна й и тя послушно вдигна очи към неговите. — Имаш прекрасни гърди!
Според нея това беше толкова далече от истината, че я накара да се съмнява и в другите неща, които й бе казал. Зак видя скептичното й изражение и тъжно се усмихна.
— Ако не беше така — рече, леко разтривайки зърното й с палец, — тогава ти ми обясни защо умирам да ги докосвам, да ги гледам, да ги целувам… — Зърното под пръста му се стегна в малка пъпчица и Зак отново усети как го обхваща предишната силна възбуда. — Знаеш, че е така, Джули! По лицето ми е изписано колко силно те желая!
Вярно беше — можеше да го види в натежалия му от страст поглед.
Копнеещ за целувката й, си пое дълбоко дъх и сведе глава, за да докосне с език устните й.
— Толкова си сладка! — прошепна той. — По дяволите, толкова си сладка!
Първо се пропука нейното самообладание. Обгърна врата му и страстно го целуна, притискайки се силно към него. Устните му се впиха в нейните в страстна и нежна целувка. С инстинкт, за чието съществуване не бе и подозирала, тя усети отчаяната му борба да не допусне целувката им да стане прекалено еротична и се изпълни с огромна нежност към него. Започна да го целува така, както го бе правил самият той. Загубил самообладание, Зак изпъшка и я обърна по гръб, целувайки я с такова нетърпение, че тя се почувства едновременно могъща и безпомощна. Ръцете и устните му потърсиха гърдите й, после се спуснаха надолу; когато отново се върна към лицето й, той зарови пръсти в косите й, за да я задържи в сладък плен. Накрая прекъсна целувката им. Джули гореше от възбуда.
— Отвори очи, малката ми — прошепна той.
Тя се подчини и откри, че вижда пред себе си мускулестите му гърди, покрити с тъмни, къдрави косми. Само това бе достатъчно, за да се ускори пулсът й. Колебливо вдигна поглед към лицето му и откри колко много го бе променила страстта. Една вена на врата му пулсираше бясно, изражението му бе станало някак сурово и страшно, в очите му гореше изпепеляващ огън. Чувствените му устни оформиха две думи, които той произнесе с дрезгав глас:
— Докосни ме! — това бе покана, заповед, молба.
Джули реагира и на трите. Вдигна ръка и я сложи на бузата му. Зак извърна леко глава и погали с устни дланта й.
— Докосни ме!
Сърцето й биеше лудо. Прокара пръсти по мускулестия му врат към рамото и към широките му гърди. Все едно докосваше гранитен блок. Наведе се, за да го целуне и усети как мускулите му се напрегнаха под милувката й. Замаяна от току-що откритата си власт над него, целуна зърната на гърдите му и се насочи надолу. Той изстена и рязко я обърна по гръб, притискайки ръцете й над главата, покрил тялото й със своето. Езикът му потъна в устата й. Огънят в Джули се разгоря с пълна сила. Тя измъкна ръцете си изпод неговите, прегърна го и започна да отвръща на целувките му с не по-малка страст, като заедно с това галеше раменете и гърба му, простенвайки от удоволствие всеки път, когато устните му докоснеха гърдите й. Беше толкова погълната от нарастващата си възбуда, че не забеляза кога ръката му се пъхна между бедрата й и опитните му пръсти започнаха чувствената си игра. Стисна очи и надвила притесненията си, се остави да бъде пометена от вълните на невероятното удоволствие, което той й доставяше.
Борейки се с огромната си възбуда, Зак наблюдаваше изписаната върху лицето й реакция на тази интимна милувка. Всеки неин звук, всяко движение на хубавата й главица, всяко потръпване на отдаващото й се тяло го изпълваха с невъобразима нежност. Миговете се врязваха в паметта му завинаги, ярки като бляскав диамант. Тя се разтваряше под пръстите му — влажна и гореща — и той отчаяно копнееше да се гмурне в нея. Страстно впи устни в нейните за дълга целувка, пъхайки пръста си дълбоко в нея. Джули обви ръце около раменете му и потръпна. После погали лицето му. Шепотът й го накара да се разтопи от нежност.
— Струваше си да те чакам цели двайсет и шест години, господин Бенедикт!
Зак дишаше тежко. Хвана лицето й с две ръце и се наведе да я целуне. Този път гласът му бе дрезгав от благоговение:
— Мили Боже…
Кръвта шумеше в ушите му, когато се намести между краката й. Бавно и леко навлезе в стегнатото й, овлажняло от възбуда тяло, изпускайки шумно въздух при невероятното усещане да се намира вътре в нея, сред разтварящата се пред него топлина. Когато стигна нежната преграда, той повдигна стройните й бедра, задържа дъха си и я преодоля с един мощен тласък. Тялото й за миг се скова от болка, но преди Зак да успее да реагира, ръцете й вече го прегръщаха и тя се откриваше пред него като разпукващо се цвете, за да го посрещне и задържи в себе си. Той се движеше в нея съвсем бавно, но когато и Джули започна да се движи в синхрон с него и да го притиска към себе си, разбра, че повече не може да изчаква. Впи жадно устни в нейните и ускори ритъма, уверено водейки я към върха с мощните си, дълбоки тласъци, възхитен от заглушения вик на върховно удоволствие, с който тя заби нокти в гърба му, разтърсвана от конвулсивни тръпки. Вдигна бедрата й още по-високо и ги притисна към себе си, за да навлезе още по-навътре в нея, воден от някакво неконтролируемо желание да е възможно най-дълбоко в нея, когато свърши. Експлодира с такава сила, че изстена и продължи да се движи в нея — сякаш само тя можеше да го освободи от спомена за горчивото му минало и тревогата за празното, несигурно бъдеще. Повторният оргазъм разтърси цялото му тяло, за да го остави напълни изтощен, изчерпан.
Зак се отпусна върху нея, без да излиза от тялото й. Останал без дъх от върховното усилие, той я прегръщаше и галеше по гърба, опитвайки се да не мисли за нищо, да продължи изживяването възможно най-дълго. След няколко минути реалността все пак надделя. Сега, когато страстта му най-после бе задоволена, вече нищо не стоеше между разума и съвестта му. Започна да се терзае заради действията и постъпките през последните три дни.
Зак смяташе, че само дни или дори часове след като напусне сигурното си убежище ще бъде вече мъртъв. Сега му се щеше да го бяха заловили още преди да я беше срещнал. Преди да влезе в затвора никога не би и помислил да въвлече някого в своите проблеми, камо ли да заплашва жена и накрая да я изнасили. Явно затворът го беше превърнал в откачен социопат, без каквито и да е принципи, морал и съвест.
Малко щеше да му е просто да го застрелят.
Така беше потънал в мислите си и отначало не обърна внимание, че жената в ръцете му плаче. Онемял от съжаление, той я положи на килима, но Джули продължи да притиска мокрото си лице към него.
Зак се надигна на лакът и отчаяно се опита да я успокои, отмествайки нежно прилепналите към бузите й влажни къдрици, като заедно с това се помъчи да преглътне заседналата на гърлото му буца.
— Джули — прошепна дрезгаво, — ако можех, бих поправил всичко, което ти сторих. До тази вечер поне имах извинението, че действията ми са продиктувани от отчаяна нужда… Но това… — преглътна отново и отмести още един кичур коса от слепоочието й. Лицето й бе притиснато към гърдите му, така че не можеше да види реакцията й. Единственото, което знаеше, бе, че тя престана да се движи от момента, в който бе заговорил — това, което ти направих току-що — продължи Зак, — няма никакво извинение. Обяснения — да, но извинения — не! Въпреки своята невинност сигурно разбираш, че пет години въздържание са много време за един мъж… — изведнъж осъзна, че към всичко останало сега прибавяше и обидата и унижението, че след сексуалните си лишения би могъл да се задоволи с първата попаднала му жена. — Но не затова се държах така тази вечер! Това е само част от обяснението. Най-съществената причина е, че те пожелах още в мига, когато… — замълча отвратен от себе си.
След един безкрайно проточил се миг на пълно мълчание, жената в прегръдките му най-накрая проговори:
— Продължавай.
Зак сви изненадано вежди и попита:
— Искаш да продължа, така ли?
Джули само кимна, без да помръдне.
— Да, тъкмо беше стигнал до съществената част.
— Съществената ли? — повтори неразбиращо той.
Тя вдигна глава. Въпреки че очите и още бяха влажни, закачливата й усмивка накара сърцето му да подскочи.
— Началото ти беше много слабо — прошепна. — Не трябваше да казваш, че съжаляваш. После продължи да ме обиждаш, наричайки ме наивна, след което заяви, че едва ли не всяка жена би ти свършила работа след толкова години въздържание.
Зак я гледаше невярващо. Заля го вълна на огромно облекчение. Съзнаваше, че има прекалено голям късмет и че се измъква твърде лесно, но се хвана за думите й като удавник за сламка.
— Ама това ли казах, наистина?
— Горе-долу.
Той се ухили, заразен от веселостта й.
— Твърде некавалерско от моя страна!
— Така си е — съгласи се Джули с престорено високомерие.
Преди минута го бе държала в капана на пълното отчаяние, пет минути по-рано му бе подарила невероятно сексуално преживяване, а сега го караше да се смее. Зак смътно съзнаваше, че никоя друга жена не бе имала такова влияние върху него, но сега не му се мислеше за причините. Искаше да се радва на момента и да забрави, че го очаква твърде кратко бъдеще.
— При тези обстоятелства — усмихна се той, галейки бузата й — какво трябваше да кажа и да направя според теб?
— Е, нали знаеш, че нямам кой знае какъв опит в тези работи…
— Всъщност никакъв — поправи я той, особено доволен от факта.
— Обаче съм изчела стотици любовни сцени в книгите…
— Това не е книга.
— Вярно, но има някои очевидни сходства.
— Например?
Джули изведнъж стана сериозна. В погледа й се четеше искрена възхита.
— Ами например — прошепна — жените в романите се чувстват точно както се чувствах аз, докато ти беше в мен.
— Как по-точно?
— Желана. Необходима. Жизненонеобходима. И единствена. Чувствах се… цяла!
Сърцето му се сви болезнено под напора на силните чувства.
— Тогава защо плачеше?
— Защото — прошепна тя — понякога само така мога да понеса толкова много красота!
В блестящите й очи Зак откри толкова красота и одухотвореност, че се просълзи.
— Някой казвал ли ти е, че имаш усмивката на Микеланджелова мадона?
Джули отвори уста да възрази, но той я възпря с целувка.
— Не мислиш ли, че сравнението ти е богохулство, като се има предвид какво правихме допреди малко?
— Не, но няма начин да не стане, като имаш предвид какво се каня да направя сега!
— Какво?
Устните му бавно започнаха своя поход надолу по тялото й.
— Ще видиш.
Джули затаи дъх и се остави изцяло във властта на жадните му ръце и устни.
Зак забрави всичко, погълнат от новите усещания.


32

Облегната на възглавниците върху огромното легло в спалнята, Джули се взираше в съдовете по малката масичка пред камината. Бяха закусили, след което Зак я беше отнесъл обратно в кревата, за да я люби за пореден път. Не беше спала цялата нощ — той я държа будна, правейки любов със смесица от нетърпение и невероятна нежност, която се бе оказала много възбуждаща. След всеки пореден оргазъм Зак я прегръщаше и притискаше към себе си. Беше вече обяд, а тя лежеше свита до него, облегната на ръката му, която и насън продължаваше да я гали. За съжаление през деня бе много по-трудно да поддържа илюзията, че се намира в малка, закътана вила и че може да е напълно спокойна, закриляна от прекрасния мъж в леглото до нея — нейния страстен, опитен любовник. Ярката слънчева светлина й припомняше, че човекът, любил я с толкова нежност и нетърпение, карайки я да се чувства като единствената за него жена, бе спал с безброй кинозвезди. Неговият предишен свят бе свят на разкош и луди забави, на красиви, богати и талантливи хора.
Въпреки че беше изгубил този живот, тя не се съмняваше, че сега, когато вече ще може да издири истинския убиец, естествено с нейна помощ, Зак ще успее да докаже невинността си. И тогава щеше да се върне към предишния си живот, към звездната си кариера в Холивуд. И тя вече нямаше да му е нужна. Щеше да се превърне просто в «една стара приятелка» за него. Болката й щеше да бъде непоносима.
Този мъж никога нямаше да я обича и да й се закълне във вечна вярност. Просто в момента имаше нужда от жена и Господ бе решил тя да бъде до него. Единственото, което можеше да направи, бе да живее в настоящето, да му се радва и да запомня всеки миг на щастие, за да може после да живее със спомените си. Не бива да иска от него повече, отколкото бе в състояние да й даде. Не трябваше да го обременява с чувствата си, нито пък да му позволява да разбие сърцето й. Не можеше да си разреши да го приема прекалено сериозно.
— За какво мислиш? — попита я.
Джули извърна глава и срещна напрегнатия му изучаващ я поглед.
— Не си заслужава да говорим за това.
— Защо не ме оставиш аз да реша дали е така?
— Винаги ли си толкова настоятелен?
— Едно от най-противните ми качества. Та за какво по-точно си мислеше?
Тя развеселено извърна очи към него, но когато видя, че той има намерението мълчаливо да изчака отговора й, се предаде и сподели част от истината.
— Мисля си колко странно нещо е животът. Уж всичко ти е наред и си върви по план, а ето че спираш да пиеш кафе и вече нищо не е същото.
Зак облегна глава върху възглавниците, затвори очи и преглътна облекчено. Слава Богу, поне за момента Джули не мислеше за това, че бе провалил живота й!
Тя го изгледа крадешком и трепна при вида на напрежението, изписано върху лицето му.
Без да отваря очи той въздъхна и попита:
— Искаш ли да останеш тук с мен, Джули?
— Имам ли избор? — пошегува се тя. Забеляза как брадичката му се стегна и разбра, че той бе очаквал съвсем друг отговор.
— Не — отвърна след малко Зак. — Страхувам се, че нямаш.
— Мислиш, че ако ме пуснеш, веднага ще отида в полицията?
— Не, ако ми обещаеш, че ще мълчиш, ще ти повярвам.
— Тогава защо?
— Защото мисля, че няма да издържиш на безжалостните разпити, на които ще бъдеш подложена. Дори да им кажеш, че съм те довел тук с вързани очи, те ще продължат да настояват, уж опитвайки се да ти «помогнат» да си спомниш нещо важно, и рано или късно ще се изпуснеш, без дори и да разбереш, че си го направила.
— Добре. Тогава явно ще трябва да се примиря с мисълта, че ще остана още няколко дни в тази гадна колиба с един отчайващ, деспотичен и ненаситен тъжен мъж. Сигурно ще си тръгна оттук с треперещи крака, неспособна да вървя без чужда помощ.
— Не съм тъжен!
— Но си отчайващ, деспотичен и ненаситен! — възрази тя през смях, уверена, че вече владее както ситуацията, така и себе си. — Хайде да излезем малко навън!
— Няма да стане. Задникът ти ще измръзне.
— Ами смятах първо да го облека в нещо — информира го Джули. — Чистият въздух и физическите упражнения са най-доброто лекарство за всякакви болести.
— Освен при измръзване!
Джули го замери с една възглавница и се заизмъква от завивките.
— Винаги ли трябва да имаш последната дума?
— Очевидно!
— Тогава ще трябва да продължиш да си говориш сам, защото аз излизам навън — заяви, навличайки робата си. — Въпреки безбройните чувствени наслади, които предлага компанията ти, просто трябва да подишам чист въздух и да постоя малко на слънце. Ако сега си бях у дома, щях да съм излязла с класа си на двора.
— «Чувствени наслади»! — повтори той усмихнато. — Страхотно определение! Харесва ми!
— Не съм и очаквала друго! — скара му се шеговито.


33

Джули стоеше пред огромното огледало и си сушеше косата, докато Зак се бръснеше. Вместо да отиде в по-малката баня, както тя мислеше, че ще направи, той също се бе изкъпал тук. Имаше нещо твърде интимно в това да споделиш банята си с мъж, реши тя, нищо че въпросната баня бе колкото половината й къща и осигуряваше пълна самостоятелност. Но звуците се чуваха пределно ясно — шума от душа, течащата вода, когато се бръснеше. Преди да влезе в кабинката на душа, Джули прикри стъклената врата с една от големите пухкави кърпи, за да не може той да я види, когато мине покрай нея — предвидливост, която се оказа много необходима.
Загърната в друга зелена хавлия, тя тъкмо отиваше към спалнята, за да си вземе джинсите, когато Зак извика след нея:
— Облечи нещо от гардероба тук!
Стресната, защото това бяха първите му думи, откакто се бяха къпали заедно в банята, Джули се извърна и го видя да стои до мивката с насапунисано лице.
— Не. Снощи го направих и след това цяла вечер съжалявах. — Загледа го как се бръсне с отмерени, точни движения.
— Знаех си, че ще спорим по този въпрос! — каза той.
— Хубаво е поне веднъж аз да изляза победител в спор с теб!
Тя влезе в спалнята и се отправи към стола, на който бе сложила дрехите. Нямаше ги. Ядоса се и се върна в банята.
— Няма да облека чужди дрехи!
— Каква възбуждаща мисъл за ненаситник като мен — да те гледам как цял ден се разхождаш гола!
Джули строго отвърна:
— Искаш твърде много от мен, млади човече! Зак, полагам огромни усилия да се сдържам…
Той преглътна смеха си и реши, че тя изглежда прекалено хубава, за да си дава труда да й отговаря.
— Зак — заплашително започна, като продължаваше да настъпва към него, — искам да ми донесеш дрехите на секундата!
Младият мъж се засмя:
— И какво ще стане, ако не се подчиня на заповедите ви, госпожице Матисън? Сигурно ще ме оставите след часовете…
— Преговори по този въпрос няма да има — заяви му високомерно.
Той захвърли кърпата и се извърна към нея с ослепителна усмивка.
— Имаш страхотен речник! Между другото, защо не говориш с тексаски акцент?
Джули не го чу. Стоеше и изумено гледаше двойника на сексапилния, приказен мъж, който бе гледала на екрана в продължение на толкова години. До този момент човекът Закари Бенедикт никога не й бе напомнял Закари Бенедикт — кинозвездата, така че й беше много лесно да забрави кой всъщност беше той. Прекараните пет години в затвора бяха изострили — чертите на лицето му, около очите и устата му се бяха врязали дълбоки бръчки и така той изглеждаше някак по-стар и загрубял, отколкото беше в действителност. Но сега той отново беше предишния Зак и Джули не можеше да не отстъпи уплашено назад пред красивото лице на този непознат мъж.
— Защо ме гледаш така, сякаш са ми пораснали рога?
Гласът поне беше същият. Това я поуспокои и тя упорито повтори:
— Искам си дрехите!
Той се облегна на мраморната мивка и й се ухили закачливо.
— Няма как, миличка! Избери си нещо от гардероба!
Нежното обръщение, дошло от устата на мъжа, който от избягал престъпник се бе превърнал в кинозвезда, не направи никакво впечатление на Джули. Беше твърде отчаяна и изнервена.
— По дяволите, искам си моите…
— Умолявам те — тихичко я прекъсна, — да облечеш нещо от този гардероб! — Тя отвори уста да протестира, но Зак побърза да изрече с равен тон: — Хвърлих дрехите ти в огъня.
Разбра, че е победена, но начинът, по който го бе направил, едновременно я обиждаше и ядосваше.
— За една бивша кинозвезда може и да са били просто някакви парцали, но за мене си бяха моите дрехи! Купих си ги с парите от заплатата си и си ги харесвах!
Обърна се и се отправи към дрешника. Не обърна никакво внимание на роклите и полите и грабна първите попаднали пред очите й панталони и поло. Премери ги на око, реши, че са горе-долу нейната мярка, и бързо ги навлече. Панталоните бяха от мек смарагдовозелен кашмир, а полото бе на нежни теменуги с яркозелени листа. Грабна един зелен кожен колан, препаса го върху полото и бързо се завъртя, за да излезе навън, при което се блъсна в Зак.
Той стоеше с ръка, опряна в горната рамка на вратата, и й препречваше пътя с тялото си.
— Ако обичаш — каза Джули, опитвайки се да мине покрай него, без да му прави удоволствието да го погледне в лицето.
Гласът му беше точно толкова неумолим, колкото и стойката му:
— Аз бях виновен, че през последните три дни ти се наложи да ходиш с едни и същи дрехи. Просто исках да облечеш нещо друго, за да не се чувствам толкова виновен всеки път, когато те погледна в старите ти дънки — преценил, че ще е по-добре да не споменава, че също така му се беше искало да я види и в нещо красиво и женствено, което да бъде достойно за лицето и фигурата й, той продължи: — Моля те, погледни ме и ме остави да ти обясня!
Тя прецени, че ще е ужасно глупаво да пропиляват малкото останало им време заедно в безсмислени спорове.
— Мразя да се държиш така с мене — каза Зак. — Все едно, че съм някаква хлебарка и ти се опитваш да прецениш откъде точно идва гласът ми, за да ме смачкаш с крак.
Джули бе възнамерявала милостиво да вдигне поглед към него, когато реши, че е дошло подходящото време, но шегата му я свари неподготвена.
— Ти си непоправим! — изкикоти се и повдигна весело очи към него.
— А ти си прекрасна!
Сърцето й подскочи при вида на сериозното му изражение, но той все пак бе актьор, нали? Пък и после щеше да й е още по-тежко, ако сега започнеше да тълкува всяка негова учтивост като проява на дълбоки чувства.
Като видя, че тя няма да отговори, Зак се усмихна и тръгна към спалнята, след което подхвърли през рамо:
— Да си облечем якетата и да излезем навън, ако още не си се отказала от идеята!
Тя го догони и разпери ръце, за да може да я огледа по-добре.
— В тези дрехи? Кашмирените панталони сигурно струват… поне 200 долара!
Припомняйки си сумите, които Рейчъл обикновено харчеше за дрехи, той прецени, че цената е по-скоро около 600, но си замълча. И понеже много искаше да й достави удоволствието да излязат навън, сложи ръце на раменете й, разтърси я лекичко и й каза повече, отколкото бе възнамерявал:
— Джули, тези дрехи са на жена, която притежава верига от магазини за облекла, пълни с подобни чудесии. Изобщо не би имала нищо против да…
Очите й се разшириха от изненада. Знаеше, че мозъкът й трескаво работи, още преди тя да каже:
— Значи познаваш собствениците на тази къща? И те ти разрешават да я използваш за скривалище? Не е ли прекалено рисковано за тях — укриването на избягал затворник е…
— Стига! — нареди й по-грубо, отколкото бе възнамерявал. — Нищо подобно не съм имал предвид!
— Но аз само се опитвам да разбера…
— По дяволите, не искам да разбираш абсолютно нищо! — давайки си сметка, че е несправедливо да излива яда си върху нея, Зак прокара ръка в косата си и продължи малко по-търпеливо: — Ще се опитам да ти обясня всичко възможно най-ясно и точно, след което повече няма да говорим за това.
Джули му хвърли поглед, с който му даде да разбере, че смята тона и поведението му за абсолютно неприемливи и несправедливи, но не изрече нито дума. Пъхна ръце в джобовете си, облегна се на стената и го загледа с обезоръжаващо внимание.
— Когато се прибереш вкъщи — започна той, — полицаите ще те разпитват за всичко, което съм правил и казал, докато сме били заедно, за да се опитат да разберат дали някой не ми е помогнал да избягам и къде може да съм отишъл, след като сме се разделили. Ще те карат да повтаряш едно и също, докато накрая няма да си в състояние вече да мислиш ясно и логично. Идеята е да те принудят да си спомниш нещо, което, макар да ти се е видяло несъществено, да им бъде от съществена помощ. Няма от какво да се притесняваш, ако знаеш, че можеш да им кажеш цялата истина — а ти ще трябва да направиш именно това! Ако обаче, за да ме защитиш, решиш да премълчиш нещо или да излъжеш, рано или късно ще започнеш да си противоречиш, те ще го усетят. Ще решат, че си ми била съучастничка от самото начало. Ще те помоля да кажеш само една несъществена лъжа, която няма да те обърка по време на разпитите. Но иначе искам да им разкажеш всичко, както си е било. Абсолютно всичко. До момента не знаеш нищо, което би могло да навреди на мене или на хората, които ми помагат. Смятам да запазя нещата така и за в бъдеще — довърши решително — заради себе си, а и заради твоята сигурност. Ясно ли е? Сега разбираш ли защо не искам да ми задаваш други въпроси?
— И коя е лъжата, която искаш да им кажа?
— Трябва да кажеш, че не знаеш къде се намира тази къща. Кажи им, че съм ти завързал очите, след като едва не си ми избягала при онази почивка, и че съм те държал на пода отзад на колата, за да съм сигурен, че няма да се опиташ да бягаш отново. Звучи съвсем логично и обяснимо — ще ти повярват. Така ще опровергаеш версията на шофьора на камиона за това, какво точно е видял; той е единствената причина, която би могла да накара полицията да се съмнява в тебе и ролята ти в моето бягство. Бих искал да не ми се налага да те карам да лъжеш изобщо, но нямам избор.
— А ако откажа да го направя?
— Решението си е твое, разбира се — изрече със смразяваща учтивост. До този момент, когато видя промяната, предизвикана от факта, че може би е сбъркал, като й е оказал такова доверие, Джули не си бе давала сметка до каква степен се бяха променили взаимоотношенията им. Закачливото му безгрижие и нежността, с която я бе любил, не бяха само начин да накара времето да минава по-лесно — поне донякъде чувствата му са били искрени! — Ако решиш да издадеш на полицията местонахождението на къщата, то ще съм ти много задължен, ако поне прибавиш, че не съм имал ключ и съм възнамерявал да разбия вратата. Ако не им го втълпиш, то собствениците на тази къща — хора, които също като теб нямат ни най-малкото участие в бягството ми — ще бъдат заподозрени в съучастничество и на тях ще гледат по същия начин, както гледат на тебе след разказа на онзи шофьор.
Не себе си иска да защити той, даде си сметка Джули, а отчаяно се опитва да прикрие хората, на които принадлежи вилата. Значи ги познава! Явно са негови приятели.
— Ще благоволиш ли да ми кажеш какво решаваш? — попита я с онзи чужд глас, който тя толкова мразеше. — Или предпочиташ първо да си помислиш?
Когато бе само на единадесет години, Джули си беше обещала да не лъже до края на живота си; цели петнадесет години не бе пристъпила думата си. Сега погледна в очите мъжа, когото обичаше, и меко каза:
— Смятам да им обясня, че съм била с вързани очи. Как изобщо можа да допуснеш, че ще взема друго решение?
Видя облекчението, изписано на лицето му, но вместо да й каже нещо мило, Зак я изгледа страшно и рече:
— Джули, ти си единствената жена, която някога е успявала да ме накара да се чувствам като емоционално йо-йо, подскачащо нагоре-надолу на връвчица под умелите ти пръсти.
Тя прехапа долната си устна, за да не се усмихне — беше толкова хубаво, че е способна да му въздейства по начин, по който никоя друга жена не е успявала преди нея!
— Аз… много съжалявам — неубедително измънка.
— Как ли пък не! Едва се сдържаш да не се засмееш!
Тя вдигна показалеца си и внимателно започна да го разглежда от всички страни.
— Най-обикновен пръст — обяви весело.
— В теб няма нищо обикновено, госпожице Матисън. Господ да е на помощ на мъжа, който ще се ожени за теб, защото бедният преждевременно ще остарее и ще побелее.
Последните му думи я накараха да се опомни и да слезе на земята. Заклевайки се да не се задълбочава и да не влага повече смисъл в думите и действията му, отколкото имаше в действителност, тя се усмихна, кимна с глава и след като се отдели от стената, каза закачливо:
— Мисля, че с последната си точка спечели играта, сета и мача. Признавам ти тази победа, както и всички останали.
Въпреки шегата Зак имаше усещането, че по някакъв начин е успял да я засегне. Няколко минути по-късно той влезе в хола, където тя тъкмо навличаше скиорския костюм, който бе носила предния ден.
— Бях забравила за него — обясни Джули. — Така няма да се притеснявам за другите си дрехи. Извадих и другия за теб — добави и кимна към втория костюм, който висеше на закачалка на вратата.
Докато го обличаше, той реши, че някои неща трябва да бъдат доизяснени.
— Виж — каза спокойно, — не искам да се карам или да споря с теб. Това е последното нещо на света, което желая. Но също така нямам намерение да обсъждам бъдещите си планове или своите тревоги с теб. Опитвам се да забравя за тях поне за малко и просто да се радвам на неочакваното щастие да бъда с теб. Опитай се да ме разбереш — следващите няколко дни с тебе в тази къща ще бъдат последните «нормални» дни в живота ми. Не че ми е много ясно какво точно значи нормален — добави тъжно. — Важното е, че макар и двамата добре да знаем, че този красив сън скоро ще свърши, аз искам да го изживея пълноценно — няколко идилични дни с тебе сред планинската тишина, за които после да си спомням. Не мисля да ги развалям с мисли за бъдещето. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
Джули прикри болката си от думите му зад топла усмивка и кимна:
— Мога ли поне да знам колко време ще останем тук?
— Още не съм решил… Не повече от седмица.
Тя не можа да не зададе въпроса, който я бе мъчил още откакто излезе от спалнята:
— Преди да изоставим темата за полицията завинаги, има нещо, което трябва да знам, или по-точно да си изясня — изчерви се и бързо наведе глава, за да напъха гъстата си коса под плетена синя шапка. — Каза, че искаш да кажа всичко на полицаите. Нали нямаш предвид да им разправя и как ние… ти… аз…
— Изброи всички местоимения. Не може ли да ми подхвърлиш и някой глагол към тях?
— Много сте подъл, господин Бенедикт.
— Ами нали не трябва да оставам по-назад от теб!
Джули поклати глава с престорено отвращение и тръгна към вратата в дъното на коридора. Въпреки че изобщо не съжаляваше за думите си, Зак реши, че не е избрал подходящото време, и я настигна тъкмо когато прекрачваше прага. Небето бе чисто и яркосиньо; студът беше поносим и светът приличаше на омагьосана земя — арктическа приказка от снежни преспи, красиво навети от вятъра.
— Не исках да те иронизирам за последния ти въпрос — обясни Зак, затваряйки вратата след себе си. Джули се извърна, за да го изчака, и той едва не забрави мисълта си при вида на прекрасното й, огряно от слънцето лице. Косата й бе прибрана под шапката; не носеше никакъв грим, освен малко червило и естествената й красота поразяваше с порцелановото великолепие на кожата й и огромните сапфирени очи, заобиколени с тъмни мигли и увенчани от нежно извити вежди. — Естествено, че не смятах да им разказваш за взаимоотношенията ни — те са си само наша работа. От друга страна, като се има предвид, че съм осъден за убийство, сигурно ще решат, че съм те изнасилил. Тъй като познавам гадното подсъзнание на повечето ченгета, най-вероятно, когато ти отречеш такова нещо, те ще настояват и ще дълбаят дотогава, докато не си признаеш, че си искала да те чукам и аз съм го направил.
— Не говори така! — сряза го Джули с вид на възмутена девственица, каквато всъщност си и беше.
— Изричам на глас това, което те ще си мислят — обясни й той. — Ще се опитат да се доберат до темата по хиляди различни, на пръв поглед невинни начина — например ще те накарат да опишеш къщата, която съм използвал за скривалище, уж за да я намерят и да я претърсят за евентуални улики. После ще питат за спалните и обзавеждането им. Не знам как точно ще подходят към теб, но в минутата, в която покажеш прекалено добра осведоменост или твърде много чувство, те ще заподозрат най-лошото и ще се нахвърлят отгоре ти. Когато те доведох тук, не предполагах, че наистина ще направя от теб нещо като съучастник. Никой не би заподозрял такова нещо, ако не бяха показанията на онзи шофьор… — Зак тръсна глава. — Онзи път, когато едва не ми избяга, аз не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че за мен е жизненонеобходимо да те спра. Не смятах, че шофьорът ни вижда толкова добре, че по-късно да ни разпознае. Както и да е. Няма смисъл да мисля за нещо, което вече не може да се промени. Когато копоите те попитат точно какво стана тогава, просто им кажи истината. Ще решат, че си се държала като истински герой. Така си и беше. Чуй ме хубаво, преди да приключим с тази тема — ако по време на разпитите ти се изплъзне нещо за интимните ни взаимоотношения, искам да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Искам да им кажеш, че съм те изнасилил.
Тя зяпна.
— Вече съм осъден за убийство — наблегна Зак, — повярвай ми, репутацията ми няма да пострада повече, ако ме обвинят и в изнасилване. Но така ще опазим твоята репутация чиста и неопетнена, а това е единственото, което има значение за мене сега. Разбираш ли ме?
Гласът й бе мек и много нежен:
— Да, Зак. Разбирам те прекрасно. Ясно ми е, че… че… си се побъркал! — удари го с юмрук в рамото и понеже изобщо не го очакваше, той падна по гръб право в една пряспа.
— Това пък какво беше? — попита я, докато се опитваше да се изправи на крака.
— Наложи се да го направя — обясни му с усмивка — заради това, че се осмели да предложиш да те обвиня, че си ме изнасилил!


34

Зак се изправи и започна да отърсва снега от себе си, внезапно окрилен от факта, че с навън, под синьото зимно небе, заобиколен от покритите със сняг борове и ели и в компанията на закачлива млада жена. Ухили се и бавно тръгна към нея, като я сгълча:
— Много детинска постъпка!
Джули не сваляше очи от него, докато отстъпваше назад.
— Дори не се и опитвай — едва не се задави от смях тя. — Предупреждавам те…
Хвърли се напред, но младата жена веднага реагира, като преплете крак с неговия и го дръпна силно нагоре; в следващата секунда той отново летеше във въздуха и размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие. Приземи се по гръб в краката й. Смехът й се разнесе като камбанен звън.
— А това — заяви му развеселено, — бе загдето размаза сняг в лицето ми, когато спряхме да почиваме с колата. — Стоеше над него и го чакаше да стане, но той продължаваше да си лежи със замислено изражение, загледан в ярката небесна синева. — Няма ли… няма ли да станеш? — попита го след минута.
Зак извърна глава към нея.
— Какъв смисъл има?
— Не те нараних, нали?
— Мъжката ми гордост пострада, Джули!
Внезапно се сети за поведението му на мъжкар и разбра защо сега се чувства толкова притеснен. Бе сигурна, че не се преструва — личеше си и по начина, по който лежеше, и по стаеното в гласа му напрежение. Явно във филмите беше използвал дубльор за всички сцени на бой.
— Постъпих глупаво. Моля те, изправи се!
Той премигна срещу слънцето и попита тихо:
— Пак ли ще ме хвърляш на земята?
— Не, обещавам ти! Прав си, държах се като дете! — протегна ръка към него и Зак прие с благодарност оказаната му помощ.
— Твърде съм стар вече за тия неща! — оплака се той, докато разтриваше коляното си и отръскваше снега от себе си.
— Виж — каза, опитвайки се да го извади от неудобното положение. Сочеше към снежния човек, който бе започнала да прави предния ден. После прибави с усмивка:
— Вятърът е измел част от снега. Какво ще кажеш да ми помогнеш да довърша работата си?
— Готово! — отвърна Зак и за нейна приятна изненада протегна ръка и хвана нейната — двама души, които се обичат и вървят през снега хванати за ръце. — Каква точно хватка ми приложи преди малко? — с възхищение попита. — От джудо или карате? Винаги ги бъркам.
— Джудо — неловко отвърна тя.
— Защо, по дяволите, не ми приложи някоя хватка, докато почивахме, вместо да бягаш?
Погледна го притеснено.
— Брат ми Тед води школа по самоотбрана, но аз смятах, че това е глупава идея за градче като Кийтън, затова отказвах да посещавам часовете му. Научи ме на тази хватка вкъщи много отдавна. Онзи ден, когато ме подгони, аз се паникьосах и просто хукнах да бягам. Дори не се сетих за друго. Днес беше друго — бях го планирала предварително, поради което ми беше толкова лесно да… — спря се, отчаяно опитвайки се да му спести поредния удар по самочувствието.
Стигнаха снежния човек и Зак пусна ръката й, гледай я с възхищение.
— Знаеш ли някоя друга подобна хватка?
Знаеше още няколко.
— Не, всъщност не.
Като продължаваше да й се усмихва, той изрече много нежно и внимателно:
— Тогава моля да ми разрешиш да ти покажа една! — движенията му бяха толкова бързи, че Джули успя да изпищи в същия миг, в който полетя над земята и се просна в купчина сняг.
Избухна в смях и се изправи на крака.
— Ти си ужасен — скара му се и се престори, че отърсва снега от себе си, докато всъщност трескаво мислеше как да му го върне. За миг се извърна настрани, след което отново го погледна с невинна усмивка и тръгна към него.
— Стига ли ти вече? — ухили й се Зак, отпуснал свободно ръце край тялото си.
— Да. Печелиш. Предавам се!
Но вече бе успял да забележи дяволитото пламъче в омагьосващо сините й очи.
— Лъжкиня! — изсмя се той, когато започна бавно да го заобикаля, търсейки най-подходящия ъгъл, от който да се прицели. Зак също последва движенията й — сега вече и двамата се смееха, той — твърдо решен да се предпази от удара й, тя — прекрасно съзнаваща, че има един начин да се справи с него и че няма да пропусне да се възползва от него.
— Времето изтече — обяви весело Джули и се престори, че се занимава с ципа, който бе разкопчала преди малко. — Нищо чудно, че умирам от студ. Ципът постоянно се плъзга надолу.
— Дай на мен да опитам — побърза да й предложи Зак, точно както бе и очаквала.
В момента, в който пръстите му докоснаха дрехата й, тя бързо се извъртя настрани и като се прицели в гърдите му, се хвърли с рамото напред като добре трениран ръгбист. Зак се дръпна светкавично и тя профуча край него с главата напред. Понесена от инерцията на собствената си сила, Джули се стовари право в снежната пряспа зад гърба му, потъвайки в нея до раменете.
Тя се измъкна от пряспата, извърна се настрани и се подпря на нея. Зак отбеляза весело:
— Никога преди не бях виждал някой да използва главата си наместо бургия. Много интересна демонстрация. Мислиш ли, че ще можем да продадем идеята на някой производител?
Това вече й дойде твърде много. Джули избухна в силен смях.
— Когато решиш, че си готова за сериозно занимание със снежния човек — високомерно й заяви, докато се отдалечаваше, — можеш да…
Една голяма снежна топка го удари и го накара да млъкне.
През този дълъг зимен следобед усамотената местност често биваше огласяна от весел смях, който плашеше катеричките в клоните на дърветата, докато смутителите на покоя им лудуваха като деца в снега, гонеха се около боровете и се замеряха със снежни топки.


35

Седяха на дивана един до друг, завити с кремаво плетено одеяло, и Джули се взираше в стъклената стена отсреща. Чувстваше се прекрасно, въпреки че беше изтощена от прекарания на открито следобед, обилната вечеря и дългото им любене на дивана. Дори сега, когато вече бяха приключили нежните си ласки и Зак се беше замислил за нещо, загледан в играта на огъня в камината, той продължаваше да я притиска с ръка към себе си, сякаш не можеше да си позволи дори за миг да не усеща нейното близко присъствие до тялото си. Тя се сети за снежния човек, който бяха направили. «Зак е толкова изобретателен, пълен с оригинални идеи» — рече си с усмивка. Не че кой знае колко бе изненадана — та нали той беше актьор. Но въпреки това човек не би очаквал един снежен човек да прилича на хилещо се праисторическо чудовище.
— За какво мислиш? — попита Зак и нежно я целуна по косата.
Джули повдигна глава и се усмихна.
— За твоя снежен човек. Никой ли не ти е казвал, че снежните човеци трябва да бъдат смешни?
— Това не е какво да е, а снежно чудовище!
— Прилича на нещо, сътворено от фантазията на Стивън Кинг. Толкова кошмарно детство ли си имал?
— Кошмарно си беше — съгласи се с усмивка и я притегли още по-силно към себе си. Не можеше да й се насити — нито в леглото, нито извън него — и това бе ново усещане за него. Прилягаше към него така, сякаш бе специално създадена за целта, в леглото беше изкусителка, ангел, куртизанка. Можеше да му достави неизживяно досега удоволствие само с един звук, поглед, докосване. Извън леглото бе смешна, упорита, забавна и интелигентна. Беше способна да го ядоса с една дума, а после с усмивка да укроти гнева му. Изтънчена и откровена, бе толкова жизнена и любвеобилна, че понякога го омагьосваше като истинска вълшебница — например, когато говореше за учениците си. Беше я отвлякъл, а Джули му спаси живота. Уж той беше закоравелият престъпник, а тя се бе оказала достатъчно умна и смела, че да му избяга изпод носа. После бе променила изцяло поведението си и му бе подарила девствеността си по такъв обезоръжаващо нежен и вълнуващ начин, че сърцето му се свиваше всеки път, когато си спомнеше за това. Чувстваше се напълно покорен от нейната смелост, любвеобилност и щедрост.
Зак бе девет години по-голям и циник, но все пак нещо у нея го разчувстваше и караше да харесва новата си нежност. Преди да влезе в затвора, жените го бяха обвинявали в безразличие, граничещо със студенина и грубост във взаимоотношенията с другия пол. Дори му бяха казвали, че се държи като машина, а една от многобройните му любовници дори заяви, че просто се включва, когато става въпрос за секс, и изключва за всичко друго, освен за работата си. При една от честите им свади Рейчъл бе казала, че е способен да омагьоса и змия със студенината си.
От друга страна, през целия си съзнателен живот не беше срещал жена, която да не се интересува единствено от кариерата си и това, доколко той може да й е от полза. Като се прибавят и хилядите истерички, с които си бе имал работа след пристигането си в Холивуд, не бе никак изненадващо, че се бе превърнал в циник. Всъщност той си беше такъв и преди да пристигне в Лос Анжелис — студен, способен да обърне гръб на предишния си живот и на семейството едва осемнайсетгодишен. Беше успял да загърби миналото си и никога да не говори за него с когото и да е — нито с рекламните агенти от студиото, които се бяха оплаквали, че след успеха на първия му филм им се налага да измислят историята на неговия живот, нито с любовниците, нито със съпругата си. Семейството и миналото му бяха мъртви, завинаги погребани от него преди седемнайсет години.
— Зак?
Дори гласът й имаше магически ефект върху него.
— Мммм?
— Съзнаваш ли, че аз всъщност не знам нищо за тебе, въпреки че сме… ъъъ… ами… — Джули млъкна, защото не знаеше дали да използва думата «любовници».
Той долови смущението й и се усмихна, понеже реши, че тя търси някоя подходяща дума, за да охарактеризира споделената дива страст. Усмихна се и каза:
— Какво предпочиташ една дума или цяла фраза?
— Не бъди нахален! Подготвена съм да преподавам сексуално възпитание на ниво прогимназия.
— Тогава какъв е проблемът?
— Някак си — отвърна тя, вперила поглед в ръцете си, — медицинският термин «полови отношения» изобщо не е подходящ, за да опише нещо толкова… толкова прекрасно като изживяване.
Зак облегна глава назад и затвори очи, за да дойде на себе си, питайки се на какво се дължи невероятното й въздействие върху него. След малко успя да изрече:
— Как ти звучи «любовници»?
— Добре, любовници — кимна тя. — Това, което имах предвид, е, че въпреки че сме любовници, аз в действителност не знам нищо за теб.
— И какво те интересува по-точно?
— Ами например дали Закари Бенедикт е истинското ти име, или си го променил, след като си започнал да се снимаш в киното.
— Собственото ми име си е Закари. А Бенедикт ми е бащино, а не фамилно име. На осемнайсет години го промених официално.
— Наистина? — дори, и без да отваря очи, Зак знаеше, че тя го гледа и чакаше неизбежния й въпрос. — А какво бе фамилното ти име, преди да го промениш на Бенедикт?
Точно този беше въпросът, на който не бе отговарял никога преди.
— Станхоуп.
— Какво хубаво име! Защо го смени? — Усети, че той се стегна.
Зак отвори очи и тя се стресна от суровото им изражение.
— Дълга история.
— О! — реши, че това явно е неприятен спомен за него и затова ще е най-добре да не разпитва повече. Заговори за първото нещо, за което се сети. — Аз и без това знам доста неща за младостта ти, понеже за братята ми ти беше идол.
— Наистина ли?
— Ами да, и затова вече знам, че си израснал съвсем сам, пътувайки из страната с родео, че си живял на различни места и си се занимавал с обяздване на диви коне. Нещо смешно ли казах?
— С риск да разруша всичките ти илюзии, принцесо — през смях каза Зак, — трябва да ти призная, че тези истории са продукт единствено на болната фантазия на рекламните ми агенти. Истината е, че по-скоро бих пътувал два дни в някой мръсен автобус, отколкото да прекарам два часа на гърба на някой кон. А ако има нещо, което да мразя повече от конете, това са кравите! Така де, бикове!
— Крави?! — Заразителният й смях прозвуча в стаята като музика. Джули се извърна към него и сви крака към гърдите си. Обгърна коленете си с ръце и се загледа в него с детинско изумление.
— Ами ти? — подразни я той, протягайки се към чашата с бренди върху масичката, като се надяваше, че така ще отвлече вниманието й и тя няма да зададе неизбежния см въпрос. — Матисън истинското име ли ти е, или по-късно си го сменила?
— Не ми е истинското име.
— Какво?!
— Всъщност съм била намерена в една картонена кутия, хвърлена в кофа за смет в парка. Пазачът, който ме открил, ме занесъл вкъщи, за да ме постоплят малко, преди да ме закарат в болницата. Решил, че трябва да нося името на съпругата му, понеже тя се погрижила за мен този ден и така ме нарекли Джули.
— Господи! — Зак се опитваше да не издаде ужаса си. — Имала съм късмет! Можело е и да стане много по-лошо!
— Как по-точно?
— Ами ако жена му се бе казвала Матилда? Или Гъртруд! Или Вилхелмина! По едно време сънувах кошмари, в които името ми бе Вилхелмина.
Той изпита особената болка в гърдите, която се появяваше всеки път, когато тя му се усмихнеше така.
— Е, поне историята завършва щастливо! Семейство Матисън те осиновили, нали? — Джули кимна и Зак продължи: — Така са си имали вече красива малка дъщеричка, за която да се грижат.
— Е, не точно.
— Моля?!
— Семейство Матисън всъщност се сдобиха с единайсетгодишна апашка от бордеите на Чикаго, въвлечена и посветена в тънкостите на занаята от малко по-големи от нея момчета. Като си помисля — добави весело тя, — май пропуснах една многообещаваща кариера! — Джули разпери пръсти. — Имах много бързи пръсти. Всичко просто лепнеше по тях!
— Ти си крадяла?
— Да. Окошариха ме, когато бях на единадесет.
— Заради кражба? — Зак не можеше да повярва на ушите си.
— Не, разбира се! — Изглеждаше обидена. — Бях прекалено бърза за това. Арестуваха ме за скитничество.
Той направо зяпна. Дори само фактът, че използваше уличния жаргон, го караше да изпитва желанието да тръсне глава, за да дойде на себе си. И все пак богатото му въображение, което бе направило от него толкова добър режисьор, вече я виждаше такава, каквато трябва да е била като малка: дребничка и слаба, недохранена… лице на гаменче е огромни, приказни очи… малка, упорита брадичка… тъмна, дълга и сплъстена от мръсотия коса…
Винаги готова за действие, в непрестанна борба с жестокия свят…
Готова да се захване и с един бивш затворник…
Да промени начина си на мислене и да загърби всичко, в което се е превърнала, само защото му е повярвала безрезервно…
Едновременно развеселен, разнежен и удивен, Зак изрече:
— Оставих се на вълните на въображението ми да ме отнесат далеч оттук.
— Не се и съмнявам — отвърна тя с разбираща усмивка.
— А какво по-точно правеше, когато те окошариха?
Джули му хвърли закачлив поглед.
— Едни батковци тъкмо ми демонстрираха хватка, която би ми послужила при общуването с теб. Само дето вчера, когато се опитах да я приложа на блейзъра, се оказа, че съм забравила какъв точно беше номерът.
— Моля? — неразбиращо каза Зак.
— Опитах се да запаля колата без ключ.
Той избухна в смях и преди тя да успее да реагира, я притегли към себе си и зарови лице в косите й.
— Милостиви Боже — прошепна, — точно на мене ли трябваше да ми се случи да отвлека дъщеря на пастор, която може да краде коли!
— Сигурна съм, че накрая щях да успея, но нали ми се налагаше час по час да ти се показвам пред прозореца… — информира го Джули. — Божичко! — избухна тя. — По-добре да ти бях пребъркала джобовете! — смехът му почти заглуши следващите й думи: — Нямаше да ми е проблем, само трябваше да се сетя, че си ги скрил там! — доволна, че е успяла да го накара да се смее по този начин, облегна глава на гърдите му и го изчака да спре, преди да продължи: — А сега е твой ред. Къде си израснал, след като онова с ранчото е било измислица?
Зак бавно отдели лице от благоуханната й коса и вдигна брадичката й.
— Риджмонт, Пенсилвания.
— И? — подкани го Джули, почувствала, че по някаква причина той отдава голямо значение на своя отговор.
— И — каза той, поглеждайки я в очите — от един век семейство Станхоуп притежава заводи, на които се крепи икономиката както на Риджмонт, така и на няколко съседни окръга.
Тя отвратено тръсна глава.
— Ти си богат! Не е честно да разпространяват истории за самотното ти детство, скитанията и така нататък. Братята ми го вярваха!
— Съжалявам за братята ти — засмя се Зак на презрението в гласа й. — Истината е, че аз самият не знаех какво са измислили рекламните агенти, докато не го прочетох във вестниците, а тогава вече беше малко късно да протестирам — нямаше да е добре за кариерата ми. Пък и аз все пак наистина бях напуснал Риджмонт, преди да навърша деветнайсет, след което вече се издържах сам.
Джули изпитваше желание да попита защо е избягал от къщи, но реши за момента да остави подробностите.
— Имаш ли братя или сестри?
— Имах двама братя и една сестра.
— Как така имаше?
— Ами така — рече той с въздишка и отново се облегна.
— Ако не ти се говори за това — каза тя, усетила промяната в настроението му, — няма нужда да го правиш.
Зак знаеше, че ще й разкаже цялата си история, но не искаше да задълбава в чувствата, които го караха да се изповяда пред нея. Рейчъл никога не бе предизвиквала у него нуждата да отговаря честно на въпросите й. Но той по онова време не би доверил на никого нещо, което би могло да го нарани. Джули вече му беше дала толкова много — дължеше й поне да й разкаже истината. Притегли я още по-близо към себе си.
— Никога не съм говорил за това, въпреки че, Бог ми е свидетел, много хора са ми задавали въпроси. Не е кой знае колко дълга или особена история — ако говоря странно, то е защото ми е неприятно да си спомням за миналото и защото съм го таил в себе си цели седемнайсет години.
Тя мълчеше, поласкана, че ще й се довери.
— Родителите ни починаха при катастрофа, когато бях на десет — започна той, — и ние бяхме отгледани от баба и дядо — тоест те се грижеха за нас, когато не бяхме в частното училище. Джъстин беше най-голям, после идвах аз, след мене беше Елизабет и накрая Алекс. Джъстин беше… — Замълча, опитвайки се да намери точната дума. — Беше много добър плувец и за разлика от повечето по-големи братя ми позволяваше да го придружавам навсякъде. Бе много… мил. Нежен. Самоуби се, когато навърши осемнайсет.
Джуди си пое ужасено дъх.
— Божичко, защо?
— Беше хомосексуалист. Никой не знаеше, освен мен. Каза ми го, преди да си пръсне черепа.
Той замълча и Джули попита:
— Не с ли могъл да поговори с някого — семейството му нямаше ли да го подкрепи?
Зак тъжно се изсмя.
— Баба ми произхожда от семейство Харисън — високоморални, сурови хора, с непоносимо големи изисквания към себе си и другите. Щяха да се отнесат с Джъстин като с луд, отрепка и да се отрекат публично от него, ако веднага не се поправи. Станхоуп бяха точно обратното — буйни, безотговорни, чаровни, хора на живота и изключително нестабилни. Но най-известната им черта по мъжка линия бе, че всичките бяха женкари. Винаги са били. Сластолюбието им е нещо като легенда в Пенсилвания и те много се гордеят с това. Моят дядо не правеше изключение. Не съм убеден, че мъжете Кенеди могат да се мерят с мъжете от семейство Станхоуп, когато става въпрос за жени. Ще ти дам пример: в момента, в който аз и братята ми навършихме дванайсет, дядо ни ни подари за рождения ден по една проститутка. Организираше малко семейно парти, като предварително избраната курва беше сред поканените и след тържеството се качваше в спалнята с рожденика.
— А баба ти какво мислеше по въпроса? — отвратено попита Джули. — Тя къде беше през това време?
— Някъде в къщата, но си знаеше, че не може да му се противопостави, така че гордо държеше главата си изправена и се правеше, че не знае какво става. По същия начин се оправяше и с любовните истории на дядо ми — Зак се умълча и Джули реши, че няма да й каже нищо повече, но след малко той продължи: — Дядо ми почина година след Джъстин, като и със смъртта си успя отново да я унизи: летял със самолета си към Мексико, когато станала катастрофата; на борда имало и една красива манекенка… Семейство Харисън притежава риджмонтския вестник, така че баба ми успя да потули този факт от журналистите, но това се оказа напълно излишно, понеже големите вестници научиха историята и светкавично я раздухаха; да не забравяме радиото и телевизията, които веднага я включиха в новинарските си емисии.
— Защо дядо ти просто не се е развел, след като така или иначе не е обичал жена си?
— И аз му зададох същия въпрос лятото преди да замина за Йейл. Двамата празнувахме предстоящото ми студентство, като се напивахме в кабинета му. Вместо да ми заяви, че не ми влиза в работата, той ми обясни истинската причина — Зак се протегна към чашата с бренди и го изгълта на един дъх, сякаш за да измие вкуса от думите си, след което се вторачи с празен поглед в стъклото.
— Какво ти каза?
Зак я погледна така, сякаш бе забравил за нейното присъствие.
— Призна ми, че баба ми е единствената жена, която някога е обичал. Всички смятали, че се жени за нея, за да слее богатствата си с тези на семейство Харисън, особено като се има предвид, че тя далеч не е била красавица, но дядо заяви, че истината била съвсем друга — и аз му вярвам. Всъщност с възрастта баба се превърна в това, на което казват «импозантна» жена — изглеждаше като истинска аристократка.
Отново млъкна и Джули изрече възмутено:
— Защо си му повярвал? Ако наистина я е обичал, тогава защо й е изневерявал?
Устните му се изкривиха в иронична усмивка.
— Не познаваш баба ми! Никой не би могъл да задоволи високите й изисквания — най-малко моят дядо, както той прекрасно си знаеше. Каза ми, че го е разбрал малко след сватбата и просто е престанал да се опитва да се промени. Единственият от нас, когото тя одобряваше, бе Джъстин. Обожаваше го. Разбираш ли, Джъстин, бе единственият мъж от цялото семейство, който приличаше на нейния род. Беше рус, среден на ръст, а не висок — всъщност просто бе одрал кожата на баща й. Всички ние, включително и баща ми, бяхме наследили чертите и ръста на Станхоуп — особено аз. Аз бях нещо като любимец на дядо, тъй че можеш да си представиш как изглеждах в нейните очи.
Джули реши, че това е най-несправедливата история, която бе чувала през живота си.
— Ако баба ти толкова е обичала Джъстин, сигурна съм, че не би го изоставила, ако й признаеше какъв е.
— Изключено! Тя ненавиждаше слабите хора. Признанието му би я разтърсило и отвратило до дъно — Зак я погледна накриво и продължи: — Особено като се има всичко предвид, че тя бе направила капитална грешка в избора си на съпруг. Както вече споменах, на Станхопови им липсва силна воля. Те пият прекалено много, карат твърде бързо И пропиляват богатството си, така че накрая им се налага да се оженят за някоя богата наследница, за да оправят финансовото си положение. Единственото, което искат, е да се забавляват. Никога не се интересуват от бъдещето и от другите — моите родители загинаха, като шофираха пияни с бясна скорост по заледен зимен път.
— Алекс и Елизабет приличат ли на родителите ви?
Той отвърна с равен глас:
— Те притежават обичайните за Станхоуп положителни и отрицателни качества. Още преди да навършат шестнайсет вече се бяха превърнали в пияници и наркомани. Елизабет вече бе имала един аборт. Алекс бе арестуван два пъти — естествено веднага го освобождаваха с чисто досие — за притежание на наркотици и за комар. Трябва да кажа обаче, че вината не беше само тяхна — нямаше кой да им дръпне юздите. Баба ми би се намесила, но дядо не й позволяваше. Все пак бяхме правени по неговия калъп! Пък и ние си бяхме вкъщи само няколко месеца през лятото. През останалото време по настояване на дядо пребивавахме в скъпи частни училища из страната. А там никой не се интересува какво правиш, стига да не те хванат и да им създадеш неприятности.
— Значи баба ти не харесваше сестра ти и брат ти, така ли?
— Да. Но и те не бяха очаровани от нея, повярвай ми! Въпреки че според нея в тях имаше хляб, стига да бяха подхванати навреме.
Макар да говореше за себе си като за член на семейство Станхоуп, в гласа му се долавяше презрение всеки път, щом заговореше за тях. Освен това можеше да се направят някои много интересни заключения от това, което бе премълчал.
— А ти? — внимателно попита тя. — Какви бяха твоите чувства към нея?
— Защо си мислиш, че са били по-различни от тези на Алекс и Елизабет?
Джули не трепна.
— Усетих го.
Той мълчаливо кимна, потвърждавайки подозренията й.
— Всъщност аз й се възхищавах. Вярно, че имаше високи изисквания, но поне имаше някакви изисквания. Караше те да се стремиш да бъдеш по-добър. Не че някога би могъл да задоволиш изискванията й. Само Джъстин успяваше да го постигне.
— Каза ми как се е отнасяла с братята и сестра ти. А с теб как се държеше?
— Смяташе, че съм копие на дядо.
— Като външност — поправи го тя.
— Каква е разликата? — сопна се Зак.
Джули знаеше, че нагазва в непозволена територия, но въпреки това заяви:
— Мисля, че ти си разбирал разликата. Може и да си приличал външно на дядо си, но характерите ви са били съвсем различни. Ти си бил като нея. Бил си!
Той сухо изрече:
— За дете на двайсет и шест си твърде самоуверена.
— Страхотна тактика! Щом не можеш да ме заблудиш, започваш да ми се подиграваш.
— Предавам се — прошепна нежно Зак и се наведе да я целуне.
— А ако и подигравките не помогнат, се опитваш да ме разсееш по друг начин!
— Знаеш ли — рече Зак с усмивка, — понякога си много досадна!
— Ама моля ти се, не почвай сега с комплименти. Нали знаеш, че направо се размеквам, когато ми говориш такива работи. Защо напусна дома си?
— Истинска досада!
Джули се предаде и се остави целувката му да я обсеби цялата, усещайки, че колкото и да влага от себе си, той й дава много повече.
Когато най-накрая я пусна, той й каза:
— Понеже не мога да те надхитря, май ще е най-добре да ти разкажа защо напуснах дома. После, ако любопитството ти е напълно задоволено, предлагам да не говорим повече за това, съгласна ли си?
Джули знаеше, че никога няма да сметне, че е научила достатъчно за него, но разбираше чувствата му, затова просто кимна и той обясни:
— Дядо почина, когато аз бях в първи курс, като остави баба ми да се разпорежда с богатствата му. Тя ни повика през лятната ваканция и четиримата имахме нещо като малко съвещание на терасата. Накратко, тя обяви, че на Алекс и Елизабет ще им се наложи да напуснат частните си училища и да посещават местни, и че вече ще получават точно определена сума за харчене, нито цент повече. Ако нарушаха дори едно от изискванията й, ще ги изхвърли от къщата и ще ги лиши от наследство. За да разбереш сериозността на положението, ще ти кажа, че бяхме свикнали да разполагаме с неограничени средства. Всички карахме скъпи коли, купувахме маркови дрехи и така нататък — поклати глава с усмивка. — Никога няма да забравя израженията на Алекс и Елизабет в този момент.
— Значи са приели условията й, така ли?
— Естествено. Нима имаха избор? Пък и нали само бяха харчили, нямаха представа как се печелят пари.
— Но ти не си се примирил и затова си напуснал дома — предположи усмихнато Джули.
Лицето му отново доби изражението, което винаги я караше да се чувства неловко.
— Аз не бях включен в сделката — след дълго мълчание продължи: — Каза ми да се махам от очите й завинаги. Освен това уведоми брат ми и сестра ми, че ако някога се опитат да се свържат с мене или да се оставят аз да ги открия, просто ще бъдат изключени от завещанието й. Аз нямаше да наследя нищо. Така че й предадох ключовете от колата — по нейно настояване — и пеша стигнах до магистралата. Имах около петдесет долара в сметката си в Кънектикът и дрехите на гърба си. Няколко часа по-късно спрях един камион с декори за студията «Емпайър» и така се оказах в Лос Анжелис. Шофьорът се оказа много свестен и ме препоръча в студията. И така работих там като хамалин, докато един глупак режисьор се сети в последния момент, че му трябват още статисти за някаква сцена. В този ден направих своя дебют, върнах се в университета и после продължих да се снимам в киното. Край на историята.
— Но защо баба ти е постъпила така само с теб? — попита Джули, поразена от чутото.
— Имала си е причини — сви рамене Зак. — Както ти казах, напомнях й за дядо и всичко, което й беше причинил.
— И ти никога повече не получи вести от брат си и сестра си? Не се опитахте тайно да се свържете?
Джули имаше усещането, че от всичко, което й бе казал, най-трудно му беше да говори за брат си и сестра си.
— Изпратих им писмо с адреса си по времето преди да пуснат първия ми филм. Мислех, че ще…
«Ще се гордеят — довърши наум тя. — Ще се радват за теб. Ще ти отговорят.»
Макар лицето му вече да й бе казало, че догадките й са правилни, Джули искаше да е напълно сигурна. Започваше да го разбира все по-добре.
— Отговориха ли ти?
— Не. И повече не се опитах да се свържа с тях.
— Ами ако баба ти е преглеждала пощата им и те никога не са получили писмата ти?
— Получили са ги. По това време живееха в свои апартаменти и посещаваха местния колеж.
— Но, Зак, те са били толкова млади, пък и ти самият каза, че са били страхливи. Ти си бил много по-голям и опитен. Не можеше ли да ги изчакаш да пораснат и да им дадеш втори шанс?
Зак заяви студено:
— Никой няма право на втори опит с мен, Джули. Никога!
— Но…
— За мен те са мъртви.
— Това е смешно! Всички вие губите толкова много! Не можеш цял живот да рушиш мостовете след себе си. Така само вредиш на себе си.
— Не желая да говорим повече по въпроса!
В гласа му прозвучаха гневни нотки, но Джули не се предаваше:
— Мисля, че си същият като баба си!
— Играеш си с огъня, моето момиче!
Тя потръпна, доловила омразата в гласа му. Мълчаливо се изправи, събра чашите и ги отнесе в кухнята, притеснена от способността му завинаги да зачерква хора от живота си. Ужасяваше я не това, което бе казал, а за изражението на лицето му в този момент. От мига, в който я бе отвлякъл, суровите му думи и действия бяха продиктувани единствено от отчаянието и необходимостта, както Джули бе разбрала. Докато не бе усетила и видяла злобата, изписана по лицето му, тя се бе чудила как изобщо беше възможно някой да повярва, че е в състояние да убие човек, но сега вече знаеше, че е било достатъчно само веднъж да го видят такъв, за да се убедят, че е способен на всичко. Стана й още по-ясно, че макар да бяха любовници и се разбираха прекрасно в леглото, на практика тя не знаеше нищо за него. Влезе в спалнята, светна и се отправи към банята, за да се преоблече. Беше се замислила толкова дълбоко, че приседна на ръба на леглото.
Няколко минути по-късно Джули направо подскочи, когато гласът му я извади от вцепенението:
— Много неразумно решение от твоя страна. Мисля, че трябва да размислиш.
Зак се бе облегнал на рамката на вратата със скръстени пред гърдите ръце и каменно изражение на лицето. Младата жена нямаше представа за какво решение става дума. Изправи се и несигурно се взря в лицето му.
— Това да не е твоята представа за извинение?
— Не знаех, че има за какво да се извинявам.
— Ами помисли си например, дали не си бил малко прекалено груб!
— Груб ли? Не съм искал. Предупредих те, че разговорът ни ще ми е извънредно неприятен, но ти настоя да го проведем въпреки всичко.
Явно Зак смяташе, че обвиненията й са напълно несправедливи, но тя все пак продължи да настоява:
— Значи всичко стана по моя вина?
— Ами да. Каквото и да е това «всичко».
— Нямаш представа, така ли? Не си даваш никаква сметка, че тонът ти беше… — Джули потърси точната дума и не успя да я намери — … студен, груб, ненужно жесток.
Той сви рамене с привидно безразличие.
— Не си първата, която ми го казва. Приписвали са ми и много по-лоши неща. Приемам обвиненията ти. Аз съм студен, груб и…
— Жесток — помогна му тя и наведе глава, за да скрие усмивката си — толкова абсурден й се виждаше вече спорът им. — Слушай, следващия път, когато някоя жена ти каже подобно нещо, просто я помоли да се вгледа по-отблизо — тя вдигна очи и продължи нежно: — Ако го направи, мисля, че ще види изключително благородство и рядка доброта.
Зак бавно разтвори ръце. Сърцето му подскочи, като видя изражението в очите й.
— Това не значи, че според мен не си деспотичен и нахален, искам да сме наясно по този въпрос! — допълни тя през смях.
— Но това не ти пречи да ме харесваш, нали? — подкачи я и прокара ръка по бузата й. — Въпреки всичко.
— Прибави и суетен към списъка!
Зак я прегърна и нежно й прошепна:
— Джули, млъквай вече!
— Също така и диктатор! — успя да промълви тя.
Той се разсмя. Тя бе единствената жена, която успяваше да го разсмее, докато я целува.
— Напомни ми никога да не се приближавам до жена като тебе — прокара език по извивката на ухото й. Джули потрепери и като се притисна към него, прошепна задъхано:
— И безкрайно чувствен… и сексапилен!
— От друга страна, нищо не може да замени една интелигентна и прозорлива жена…


36

Понесла купата с пуканки, Джули се отправи към всекидневната, където гледаха филм на видеото. Бяха разговаряли за всичко, освен за едно нещо, от което отчаяно се интересуваше — какво мисли да направи Зак, за да открие убиеца на жена си и да оневини себе си. Беше настоял тя да избере касетата и Джули за пръв път почувства неудобство, когато осъзна, че на рафтовете са подредени и няколко видеокасети с негови филми. Неспособна да понесе мисълта, че ще го гледа с друга жена в някоя от горещите любовни сцени, тя избра филм, който беше почти сигурна, че не е гледал и че ще му хареса.
Той изглеждаше напълно доволен от избора — поне докато започне филмът. Обаче Закари Бенедикт — бивш актьор и режисьор, изглежда, смяташе, че трябва да обсъжда, анализира, критикува и оценява филма.
Като постави купата с пуканки на масата, тя хвърли поглед към телевизионния екран и въздъхна с облекчение, тъй като филмът почти свършваше. Зак се обърна към нея и каза с усмивка:
— Обожавам пуканки. Сложи ли им сол?
— Да — отвърна Джули.
— И масло също, надявам се? Искаш ли да избереш друг филм?
— Моля те, не ме подлагай на това мъчение! Накарай ме да изгладя чорапите ти, да колосам носните ти кърпи, но не ме карай да избирам филм, който ти ще гледаш.
— Но защо? — попита той с невинно и объркано изражение.
— Как защо! Та ти си по-лош и от най-взискателния критик! Направи филма на пух и прах!
— Просто посочих някои негови недостатъци. Не съм го направил на пух и прах.
— Направи го. Така се смееше по време на сцената, където героят умира, че не можах да чуя какво казват.
— Защото беше смешна. Сценарият и актьорската игра бяха ужасни. Виж какво, нека не спорим. Ще изберем следващия филм заедно.
Джули неохотно отиде до вградения шкаф, където бяха подредени повече от сто видеокасети.
— Добре. Кажи ми кои актьори харесваш.
— От старите филми — отвърна тя. — Пол Нюман, Бърт Редфорд и Стийв Маккуин.
— Тези филми са от последните десет години. Кои актьори харесваш от по-новите?
— Ами… Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, Том Круз, Ричард Гиър, Харисън Форд, Патрик Суейзи, Мел Гибсън и Силвестър Сталоун!
Зак направо изгуби разсъдъка си, тъй като тя не беше включила името му в списъка на любимите си актьори.
— От кога си падаш по ниски мъже?
— Ниски! — Погледна го изненадано. — Ниски ли са наистина?
— Направо дребни — каза мнението си Зак и извади касетите с филмите на Костнър, Суейзи, Форд и Дъглас. — Ето, избери си.
— Най-добрият — «Неприлични танци».
Филмът започна. Зак протегна крака и доби вид на човек, който очаква нещо да не му хареса.
— Не е задължително да гледаме този филм — каза тя.
— За нищо на света не бих го пропуснал.
Няколко минути по-късно той изсумтя. Джули застина.
— Нещо не е наред ли?
— Осветлението не е наред.
— Какво осветление?
— Виж сянката върху лицето на Суейзи.
— Мисля, че трябва да има сянка. Все пак е нощ.
«Неприлични танци» беше един от любимите й филми. Харесваха й музиката, танците и наивността на любовната история. Тъкмо беше започнала да се наслаждава на всичко това, когато Зак отбеляза:
— Мисля, че са използвали машинно масло за косата на Суейзи.
— Зак — предупреди го, — ако смяташ и този път да разкъсваш филма на парчета, ще го спра.
— Добре, ще си мълча. Просто ще си стоя.
— Така е по-добре.
— И ще гледам лош монтаж, лоша режисура и лош сценарий.
— Това вече е прекалено!
— Не мърдай — каза Зак, прегърна я и каза: — Няма да коментирам повече.
Спази обещанието си и не каза нито дума до сцената, в която Суейзи танцуваше с партньорката си.
— Тя поне може да танцува. Чудесна игра точно тук.
Блондинката на екрана беше красива, талантлива и с великолепна фигура. Джули почувства как ревността я пробожда. Искаше да отбележи, че, изглежда, всички жени във филмите му харесват, когато я порази мисълта, че може би той чувства същото, когато тя хвали конкурентите му. Втренчи се в него и изтърси:
— Ревнуваш ли от него?
— Как можеш да предположиш, че ще ревнувам от Патрик Суейзи?
Очевидно той обичаше да гледа красиви жени и този факт й причини болка, макар да разбираше, че няма право да се чувства така. Освен това той не харесваше този филм и това също беше очевидно.
— Нека гледаме «Танцуващият с вълци».
— Гледал съм го в затвора.
— Харесва ли ти?
— Мисля, че в средата е малко разтеглен.
— Така ли мислиш? — рязко попита тя, осъзнала, че нито един филм, освен неговите собствени няма да срещне одобрението му. — А краят харесва ли ти?
— Кевин е променил края. Книгата свършва по друг начин. Трябвало е да го остави както си е.
Зак стана и се отправи към кухнята да направи кафе, като се опитваше да се овладее. Беше ядосан на себе си за несправедливите си и неоснователни забележки.
Беше толкова потънал в мислите си, че забеляза сменения от Джули филм едва преди да влезе във всекидневната с двете чаши кафе. Тя не само беше пуснала един от филмите му, но го беше превъртяла до средата на любовната сцена. От всички любовни сцени, в които беше участвал, тази в «Интимни непознати» беше най-горещата и най-безсрамната. В този момент за пръв път в живота си се почувства неудобно за нещо, което е правил във филм. Всъщност не точно за това, което беше правил, а заради факта, че Джули го гледа, и то с вкаменено лице. Той остави чашите на масата.
— Защо гледаш това?
— Кое? — попита тя с безразличие, макар че сърцето й се свиваше от болка, докато гледаше, как ръцете на Зак се плъзгат по тялото на Глен Клоуз, устните му впити в нейните в страстна целувка като тези, с които целуваше и нея, загорялото му тяло се открояваше на фона на снежнобелия чаршаф, едва покрил бедрата му.
— Много добре знаеш за какво говоря. Първо се правиш, че никога не си гледала мой филм от тези на рафтовете и че те не те интересуват, после изведнъж решаваш да гледаш един от тях и го пускаш точно на тази сцена.
— Гледала съм всичките ти филми — информира го, без да откъсва поглед от екрана, докато той присядаше до нея. — Имам повечето от тях, включително и този, на видеокасети. Точно този съм го гледала поне шест пъти. Как е осветлението?
— Не е зле.
— А актьорската игра?
— Бива си я.
— Така е, но не мислиш ли, че можеше и по-добре да се справиш с тази целувка? Можеше да я целунеш по-горещо и по-настойчиво, ето, точно сега.
Никога не беше си представял, че тя може да се разстрои, като го гледа в тези сцени. За него това беше просто филм.
— Как се чувстваше, когато тя отвърна на целувката ти по същия начин?
— Разгорещен.
Думата я накара да трепне и той побърза да поясни:
— Прожекторите бяха твърде силни. Сигурен бях, че блестят твърде много, и се тревожех.
— Е, сигурна съм, че не си мислил за прожекторите точно в този момент — кимна към екрана, като хипнотизирана от сцената, разиграваща се в момента. — Ръцете ти са точно върху гърдите й.
— Доколкото си спомням, исках да удуша режисьора, задето ни беше накарал да повторим сцената.
— Чудя се какво ли си е мислила Глен Клоуз тогава, когато си целувал гърдите й.
— Мечтаеше си да убие режисьора.
— Наистина ли? — саркастично попита тя. — А какво според теб си е мислела, когато се качваш отгоре й.
Зак се пресегна, повдигна брадичката й и се взря в очите й.
— Знам какво точно си мислеше. Молеше се да не забивам лакът в корема й, за да не се залее отново от смях и да провали още един дубъл.
Изправена пред искрения му поглед, Джули се почувства глупава.
— Съжалявам, че се държа като глупачка. Преструвах се, че не искам да гледам филмите ти, защото се ужасявах от сцени като тази с твое участие. Знам, че е нелепо, но ме карат да изпитвам… — не довърши, защото трябваше да каже ревност, а знаеше, че няма право да го ревнува.
— Ревност? — предположи той.
— Ревността е разрушително и незряло чувство.
— Което прави човека неразумен и невменяем.
— Да, но… като те гледам в тези сцени, просто ми се иска… да сменя филма.
— Добре. Кой филм си избираш? Назови някой актьор, но без Суейзи, Костнър, Круз, Редфорд, Нюмън, Маккуин, Форд, Дъглас или Гиър.
Тя го зяпна.
— Кой остана?
Зак я прегърна, притисна я до себе си и прошепна в косата й:
— Мики Маус.
Джули не знаеше дали да се засмее, или да поиска някакво обяснение.
— Мики Маус? Но защо?
— Защото — докосна с устни слепоочието й — мисля, че мога да понеса хвалебствията ти към Мики Маус, без да ставам отново «неразумен и невменяем».
Джули го погледна право в очите и се пошегува:
— Винаги можем да гледаме Шон Конъри.
Зак подигравателно вдигна вежди и я предизвика:
— Винаги можем да гледаме и останалите шест от моите филми.
Джули го погледна право в очите и с треперещ глас каза:
— Мразя да гледам как се любиш с Глен Клоуз.
Като награда за признанието й дългите му пръсти погалиха брадичката й и той я целуна нежно и грубо едновременно.


37

Джули погледна от кухненския прозорец към залязващото слънце, остави ножа и тръгна към всекидневната, за да пусне телевизора.
През целия ден Зак беше почиствал пътя чак до моста с помощта на огромния трактор от гаража и сега се къпеше. Тази сутрин, когато беше обявил намеренията си за деня, тя си помисли, че утре ще напуснат къщата, и паниката, която я обзе, я остави почти без дъх. Сякаш прочел мислите й, той каза:
— Когато дойде време да напуснем това място, предния ден ще те предупредя.
Тя беше останала с впечатлението, че той чака нещо да се случи… или някой да се свърже с него.
Беше прав, разбира се, че колкото по-малко знае тя, толкова по-добре и за двамата. Също така беше прав, че трябва да се радват на всеки миг, без да мислят за бъдещето. Беше прав за всичко, но тя не можеше да спре да се тревожи.
Беше толкова погълната от мислите си, че отначало не чу бръмченето на хеликоптера. Дори и когато чу звука, той й се стори толкова чужд за безмълвната планинска пустош, че погледна изненадано през прозореца. След това страхът я скова.
— Зак! — изкрещя тя и затича към банята. — Навън има хеликоптер! Кръжи ниско…
Той бързо изскочи от банята и тя се блъсна в него, после изстина, като видя пистолета в ръцете му.
— Излизай навън и се скрий в гората! — нареди той и я изблъска през всекидневната към задната врата, като тикна якето й в ръцете й. — Не приближавай къщата, докато не те повикам или докато не ме отведат оттук!
Зареди пистолета. Държеше го високо — с вдигнат предпазител — с безупречната точност на човек, който знае как да борави с него и е готов да го използва. Тя понечи да отвори вратата, но той я спря, отвори я сам, застана на прага, погледна нагоре и се ослуша, после я избута напред:
— Тичай!
Джули се подчини. Обзета от ужас, притича покрай къщата. Като се препъваше в дълбокия сняг, най-сетне спря до дърветата — мъчеше се да заобиколи къщата отдалеч и да вижда Зак, който беше застанал на предните прозорци. Хеликоптерът описа кръг, наклони се наляво и отново се издигна. За миг й се стори, че Зак вдига пистолета с намерение да стреля през стъклото. После видя, че всъщност държи бинокъл. Хеликоптерът се отдалечи и бавно се изгуби от погледа им. Коленете й се подкосиха и тя се свлече на земята с облекчение.
— Всичко е наред — каза Зак, докато приближаваше към нея. — Бяха някакви скиори, които кръжаха твърде ниско.
Тя го погледна, но не успя да помръдне от мястото си.
— Ела — нежно каза той. — Подай ми ръка.
— Всичко е наред. Нямам нужда от помощ. Добре съм.
— Не си добре! — яростно отсече той, като се наведе, сграбчи я и я повдигна. — Ще припаднеш всеки момент.
Световъртежът и гаденето й намаляха и тя му се усмихна, като направи жест да не я взема на ръце.
— Брат ми е полицай, нали си спомняш? Виждала съм пистолети и преди. Просто… просто не бях подготвена.
— Изпий това — нареди Зак, когато влязоха в кухнята, и пъхна чаша коняк в ръката й. — Добре. Сега върви да си вземеш горещ душ.
— Но…
— Направи каквото ти казах. И не спори с мен! Следващия път… — но той знаеше, че следващ път няма да има. Този път тревогата се беше оказала фалшива, но тя го накара да осъзнае риска, на който излага живота й, както и ужаса, който я принуждаваше да изпитва.


38

Джули напразно очакваше той скоро да се отърси от мрачното си настроение. Докато вечеряха, беше учтив, но замислен.
Тя се протегна, вдигна бутилката и за четвърти път напълни чашата му.
— Надявам се, че не се опитваш да ме напиеш — сухо отбеляза той. — Защото, ако целиш това, не си избрала начина.
— Да донеса ли бутилката скоч? — нервно се засмя Джули.
— А ще имам ли нужда от нея?
— Не знам.
Със смътното предчувствие за нещо лошо той я наблюдаваше как сяда на дивана срещу него.
— Зак, няма ли да се съгласиш, че съм модел за заложница?
— Образцов модел — съгласи се той, като се поусмихна.
— Няма ли да се съгласиш също така, че съм покорна, отзивчива, учтива, подредена и… и дори, че готвя по-често отколкото съм длъжна?
— Съгласен съм с всичко, освен с това, че си покорна.
Тя се усмихна.
— Не си ли съгласен, че като образцов затворник имам право на привилегии?
— Какво имаш предвид?
— Отговор на няколко въпроса.
Джули забеляза, че той застана нащрек.
— Може би. Зависи от въпросите.
— Възнамеряваш да откриеш истинския убиец на жена си, нали?
— Друг въпрос — сряза я той.
— Добре. Имаш ли някаква представа, кой всъщност е истинският убиец?
— По-добре смени темата.
— Но аз искам да помогна. Минали са пет години. Гледната точка и спомените ти може сега да са по-различни. Мислех, че можем да започнем, като направим списък на всички, които са присъствали на мястото този ден, и ти можеш да ми разкажеш за тях. Аз съм напълно безпристрастна, така че ще погледна на нещата от различен ъгъл. Може би ще ти помогна да откриеш нещо, което си пропуснал…
— Зарежи това, Джули!
— Няма да го зарежа! Имам право на обяснение!
— Нямаш право на нищо! А и аз нямам нужда от помощта ти и не я желая!
Джули замръзна, като че беше получила плесница, но успя да не издаде яростта и унижението си.
— Разбирам.
И наистина разбираше — той нямаше нужда от нея, а от тялото й. Тя не трябваше да разсъждава, не трябваше да чувства, само трябваше да го развлича, когато е отегчен, и да вдига крака, когато той имаше желание.
Зак се пресегна и хвана раменете й.
— Да вървим в леглото.
— Махни си ръцете от мен! — изсъска, като се отскубна от него.
— Какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш?
— Нищо не се опитвам да постигна. Току-що разбрах какъв негодник си всъщност! След като си тръгнеш оттук, просто ще избягаш, нали? И изобщо нямаш намерение да търсиш истинския убиец, нали?
— Нямам!
— Сигурно си най-големият страхливец на света! — предизвика го, твърде ядосана, за да се изплаши от убийствения му поглед. — Или е така, или ти си я убил! Утре сутринта си тръгвам и ако възнамеряваш да ме спреш, по-добре се приготви да използваш пистолета си!
— Да те спра? По-скоро ще ти пренеса багажа до колата!
Джули тресна вратата на спалнята си още преди той да довърши. Чу го да влиза в своята стая. Събу спортния си панталон и навлече някаква тениска от чекмеджето. Заплака от срам и яд на собствената си глупост, наивност и унижение. Плака до пълно изтощение, после се обърна и се загледа в лунния зимен пейзаж.
Зак съблече пуловера си, като се опитваше да се успокои и да забрави случилото се. Пред очите му беше презрителният й поглед, докато го наричаше убиец и страхливец.
«Кучи син» — прокле себе си той и захвърли панталона си на леглото. Не се нуждаеше от Джули Матисън и със сигурност не се нуждаеше от още вина и отговорност за една наивна провинциална учителка, която не прави разлика между сексуалното желание и мъглявото чувство, наречено любов. По-добре ще е за нея, ако го намрази. И по-добре за него. Много по-добре. Между тях нямаше нищо друго, освен физическо привличане.
Джули беше потънала в мрачни мисли, когато вратата рязко се отвори и Зак се вмъкна в спалнята.
— Какво искаш?
— Този въпрос е почти толкова глупав, колкото и решението ти да спиш сама в това легло.
Джули се премести в противоположната част на леглото и направи опит да се измъкне от него. Той я хвана точно когато заобикаляше долния край на леглото и я придърпа към себе си.
— Махни се от мене, да те вземат дяволите!
— Това, което искам, е същото, което искаш и ти всеки път щом се погледнем! — със закъснение отговори на въпроса й Зак.
— Негодник! Само се опитай да ме изнасилиш, и ще те застрелям със собствения ти пистолет!
— Да те изнасиля? — повтори той с презрение. — Не съм си го и помислял. Само след три минути сама ще ме молиш да те любя.
Джули нанесе удара точно когато устните му докоснаха нейните. Прицели се право между краката му, после изпищя, тъй като не успя да го удари, и падна по гръб на леглото под тежестта на тялото му.
Вместо да й го върне, като рязко проникне в нея, пръстите му се плъзнаха между бедрата й, започнаха леко да се движат, после да масажират и галят с безпогрешно умение. Нямаше да я насилва, осъзна Джули, той искаше пълното й съдействие и ако тя му го дадеше, щеше да бъде далеч по-унизена, отколкото ако се държеше просто като безпомощна жертва. Тялото й вече откликваше против волята й и тя така се ядоса на себе си и на него, че изрече:
— Свършвай по-бързо, и върви по дяволите!
— Защо? За да можеш да ме наречеш изнасилвач, както ме нарече убиец и страхливец? — пръстите му проникнаха по-дълбоко. — Няма начин.
Устата му обгърна зърното й, езикът му се въртеше, устните му се впиваха. Тя импулсивно повдигна бедрата си под ръката му и той тихо се засмя, като плъзна пръста си дълбоко в нея. Джули застина и стегна всяко мускулче на тялото си, за да се противопостави на онова, което вършеше с нея. Зак принуди безволното й тяло да я предаде, като наблюдаваше всяка промяна, изписана на лицето й.
Тъй като не беше в състояние да спре пронизващото желание, което вече разтърсваше тялото й, тя извика:
— Върви в ада!
— Аз вече съм там — прошепна й, като намести тялото си върху нейното и едва сега я целуна, принуждавайки устните й да се разтворят. Целувката му стана по-нежна и той бавно раздвижи бедрата си, като я накара да почувства силната му ерекция.
— Кажи, че ме желаеш.
Заклещена в клопката между горещото обещание на възбуденото му тяло и подлудяващата настойчивост на устните му, Джули затрепери от неудържимо желание и думите се откъснаха от нея с изтерзано ридание:
— Желая те…
В момента, в който се предаде, той незабавно проникна в нея и за секунди успя да я доведе до разтърсващ оргазъм. После рязко се освободи от прегръдката й.
— Отне ми точно три минути — информира я той, преди вратата да се затвори зад гърба му.
Джули остана да лежи разголена и зъзнеща, неспособна да възприеме доказателството, че той е достатъчно зъл, за да постъпи по този начин. Емоционално опустошена, бавно пропълзя в горния край на леглото, вдигна възглавницата от земята и затвори очи. Но не заплака. Вече никога нямаше да пролее сълза заради него.


Зак седеше в креслото до камината в стаята си, обхванал главата си с ръце. Опитваше се да не мисли и да не чувства нищо. Беше постигнал своето — доказа на себе си и на Джули, че няма нужда от нея, дори и сексуална. Доказа й, че не си струва да мисли и да се тревожи за него.
Беше постигнал целта.
Обаче никога не беше се чувствал толкова самотен и засрамен от себе си.
След тази нощ, тя щеше да го ненавижда до дъното на душата си. Но не толкова, колкото той се мразеше. Презираше себе си за това, което й беше сторил, и за необяснимата слабост, която в момента го караше да жадува да отиде при нея и да моли за прошка. Той се изправи и погледна към леглото, но съзнаваше, че няма да може да заспи. Не и когато тя лежеше в другата стая, изпълнена с омраза към него.


39

Когато призори Джули се приготви да си върви, къщата беше потънала в зловеща тишина и ключовете на колата стояха на тоалетната масичка. След случилото се през нощта я беше обзело вцепенение. Набързо навлече някакви дрехи. Искаше само да се махне оттук и никога да не се обръща назад, никога да не си помисля за него. Да забрави всичко. Цялото й внимание беше съсредоточено върху тази мисъл — да забрави, че някога го е срещала, и че е била толкова глупава да се влюби в него. Не искаше да се влюбва повече и да бъде толкова уязвима.
На вратата на спалнята си спря, огледа стаята, за да се увери, че е прибрала всичко, после загаси лампите. Тихо отвори вратата и премина в тъмната всекидневна, после застина с разтуптяно от ужас сърце. В сивотата на ранното утро видя Зак изправен до прозорците. Беше с гръб към нея. Джули откъсна поглед от него, обърна се и тръгна безшумно по стълбите. Преди да стъпи на второто стъпало, той изрече:
— Списъкът на всички, които присъстваха в деня на убийството, е на масичката.
Без да обръща внимание на това, че той в края на краищата бе отстъпил, тя си заповяда да продължи.
— Не си отивай — дрезгаво промълви Зак. — Моля те!
Долови отчаянието в гласа му, но наранената й гордост крещеше, че само глупачка без разум и гордост може да го допусне до себе си през изминалата нощ, затова продължи да върви.
— Джули, моля те, недей! — повтори той.
Раменете й се затресоха в мълчаливи ридания и тя подпря чело на вратата. Сълзите се стичаха по бузите й, чантата се изплъзна от ръката й. Плачеше от срам заради безволието си и от страх и любов. И въпреки че плачеше заради себе си, му позволи да я вземе в обятията си и да я притисне до гърдите си.
— Съжалявам — прошепна Зак, като безпомощно се опитваше да я успокои. Ръцете му галеха раменете и гърба й и силно я притискаха. — Моля те, прости ми! Моля те!
— Как можа да го направиш! Как можа!
Той преглътна и повдигна мокрото й лице.
— Направих го, защото ме нарече убиец и страхливец, и аз не успях да го понеса. Не и от теб. И защото съм безсърдечен негодник, точно както ти каза.
— Така е, точно такъв си. Но най-ужасното е, че въпреки това те обичам!
Притисна я силно, като целуваше челото и страните й. На тридесет и пет години той най-сетне беше открил какво означава да бъдеш обичан просто заради самия теб… да бъдеш обичан, когато нямаш богатство, нито слава, нито почтеност дори… да бъдеш обичан безусловно от една необикновено смела и вярна жена. Вече познаваше това чувство. Съзнаваше, че ако й каже какво изпитва към нея, тя ще го чака с години. Зак потри лице в косата й и нежно изрече:
— Не казвай това. Не го заслужавам.
— Знам, че не го заслужаваш — през сълзи се пошегува Джули. Не искаше да се отчайва от това, че той не каза, че я обича. Беше доловила болезненото чувство в гласа му и отчаянието, когато мислеше, че тя си отива. Бе почувствала несъзнателното стягане на ръцете му около нея и ударите на сърцето му, когато тя направи своето признание. Това й беше достатъчно. Затвори очи под ласката на дългите му пръсти.
— Ще се съгласиш ли да се върнеш в леглото с мене и да отложим за малко разговора за убийството. Не съм спал цяла нощ.


Той заспа с глава, положена на гърдите й.
Джули наблюдаваше лицето му, а пръстите й галеха меката коса на слепоочието му. Сънят не смекчаваше остротата на чертите му, може би защото за него нямаше покой. Тя лекичко се намести, за да се чувства той по-удобно, но ръцете му се стегнаха около нея — за да не й позволи да си тръгне.
Бъдещето пред двамата криеше много опасности. Но Джули се чувстваше в идеална хармония със света. Погали лицето му, притисна го по-близо до сърцето си, сякаш за да го предпази от нещо, докосна с устни тъмната му коса и прошепна:
— Обичам те!


40

Тъй като не можеха да решат какво да правят тази вечер, Джули се пошегува:
— Ще направя списък. Единственото ти предложение засега е да се любим.
Тя го написа, а Зак се надвеси над нея:
— И още веднъж да се любим. И още веднъж. Само аз ли го предложих и трите пъти?
— Само ти, а аз и трите пъти се съгласих. Все пак не е зле да измислим и нещо друго.
— Почеркът ти е красив. Думите сякаш са напечатани на машина.
— Нищо чудно — усмихна се тя през рамо. — Работила съм с години над него. Докато другите тринадесетгодишни момичета се прехласваха по тебе в старите ти филми, аз си стоях вкъщи и усъвършенствах почерка си.
— Защо?
— Защото до дванадесетгодишна възраст бях напълно неграмотна. Можех да прочета само няколко думи и да напиша името си, и то не особено четливо.
— Страдала си от дислексия ли? Или от нещо подобно?
— Не. Просто не бях образована. Когато ти разказвах за детството си, тази част я пропуснах.
— Нарочно ли?
Джули стана и заобиколи бара, за да си налее чаша вода.
— Кой знае защо лесно мога да призная, че съм била крадец на дребно, но умът ми не иска да приеме факта, че съм била неграмотна.
— Срамуваше ли се като малка?
— Винаги исках да седя на първата редица в училище, за да не виждам лицата на другите деца, когато ми се смеят. Убеждавах учителите, че съм късогледа.
Зак смутено се покашля и каза:
— Каза, че това се дължало на липсата ти на образование. Защо не са те изпратили на училище?
— Боледувах и пропуснах първи и втори клас. Учителите обаче ме харесваха и ме пуснаха в трети. Този подход обикновено дава обратен резултат. В трети клас много добре знаех, че не мога да настигна другите, започнах да бягам от училище и да се скитам из улиците. Така и не ме разкриха, докато не станах в четвърти клас, а дотогава бях изостанала твърде много.
— И ти реши да специализираш палене на коли без ключ и джебчийство, докато семейство Матисън не те вкараха в правия път?
Тя кимна, като вдигна молива и отново му се усмихна.
Зак я прегърна през рамо й и закачливо я ухапа по ухото. Тя се засмя, после наклони глава настрани и лекичко отърка лице в ръката му.
Простичкият, любят жест му припомни, че след тази нощ няма да има каквито и да било жестове. Трябваше да я остави да си тръгне, но не можеше да понесе мисълта, че тя ще го намрази. Но ако я задържаше по-дълго, щеше да направи още по-трудна раздялата.
За да се освободи от мрачното си настроение, каза:
— Каквото и да правим тази вечер, нека да е нещо специално. Като на празник.
Джули се замисли за момент, после се усмихна:
— Какво ще кажеш за вечеря на свещи, а след това ще танцуваме. Ще се облека официално.
— Чудесно — съгласи се той веднага. После погледна часовника си. — Ще използвам банята към твоята спалня и ще «дойда да те взема» след час и половина. Ще успееш ли да се приготвиш дотогава?
Джули се засмя.
— Мисля, че и час ми е напълно достатъчен.


41

Джули внезапно реши да го заслепи, доколкото може и подготовката за това й отне повече от час. Изми косата си и внимателно я среса. Облече кобалтовосиня рокля от трико. Измамната простота на дрехата караше Джули да се чувства красива. Откри и подходящи сини обувки, които й бяха с половин размер по-големи, но затова пък удобни. Доволна, че е постигнала възможно най-доброто, разреса отново косата си и хвърли последен поглед към огледалото. Леките сенки и тушът за мигли подчертаваха очите й. Лекият руж правеше скулите й още по-високи. Мисълта за предстоящата вечер със Зак караше очите й да искрят, а кожата й да блести. Реши, никога не е изглеждала толкова добре. Усмихна се на отражението си и се отправи към вратата на стаята.
Когато влезе във всекидневната, свещите вече горяха на масата, огънят в камината ярко пламтеше и Зак стоеше на бара и отваряше бутилка шампанско. Дъхът й спря — беше толкова красив в тъмносиния костюм и снежнобялата риза.
— Здравей — каза тя с ослепителна усмивка.
Той я загледа възхитено и шампанското, което наливаше, започна да прелива по пода.
— Господи! — прошепна дрезгаво. — Как изобщо можеш да ревнуваш от Глен Клоуз!
— Разливаш шампанското — меко каза тя, толкова щастлива, че не знаеше как да се държи.
Той изруга, изправи бутилката и се пресегна за кърпа да попие разлятото.
— Зак?
— Какво?
— Как изобщо можеш да ревнуваш от Патрик Суейзи?
Ослепителната му усмивка ясно показа, че е поласкан от комплимента.
— Нямам представа — пошегува се той.
— Кой изпълнител избра — подразни го тя след вечерята на свещи, когато той постави някакъв компактдиск в стереоуредбата. — Защото, ако си избрал Мики Маус, няма да танцувам с теб.
— Напротив, ще танцуваш.
— Откъде си сигурен?
— Приятно ти е да танцуваш с мен.
Гласът на Барбара Стрейзънд се изви и Зак я притегли към себе си.
— Това определено не е Мики Маус. Ще танцуваш ли с мен?
Джули кимна.
— Барбара Стрейзънд е любимката ми.
— И на мен — той плъзна ръка по талията й, после тя внезапно усети ръката му по голия си гръб. Забеляза стаените пламъчета в очите му, които бавно се разгаряха, И отново почувства копнеж за разкъсващата сладост на допира му, за бурната настойчивост на целувките му, за разтърсващото щастие, когато я обладава. Също като Зак искаше да запази и да продължи този момент. Долавяше, че зад мрачното му настроение се крие нещо.
Когато песента свърши, Джули пое дъх и попита:
— Какъв е любимият ти спорт, Зак?
— Любимият ми спорт — промълви той с дрезгав, чувствен глас — е да се любя с теб.
— Кое е любимото ти ястие?
В отговор се наведе и нежно докосна устните й.
— Ти.
В този момент му стана ясно, че раздялата им утре ще бъде по-непоносима, отколкото звукът на решетките, които се бяха затворили зад гърба му преди пет години. Притисна я силно в обятията си, зарови лице в косата й и затвори очи.
Ръката й докосна лицето му, пръстите й погалиха здраво стиснатата челюст, гласът й беше развълнуван.
— Възнамеряваш да ме изпратиш утре вкъщи, нали?
— Да.
— Не искам да си тръгвам!
Той вдигна глава.
— Не прави раздялата още по-тежка, отколкото е в действителност.
Джули отчаяно се питаше как би могла да бъде по-тежка. Отиде с него в леглото, когато той пожела, и се опитваше да се усмихва, когато той желаеше. Когато и двамата достигнаха до умопомрачителен оргазъм, тя се обърна в ръцете му и прошепна:
— Обичам те. Оби…
Пръстите му покриха устните й:
— Недей.


42

Моторът на колата работеше на празен ход, гъст дим излизаше на кръгчета от ауспуха и чезнеше в студения утринен въздух.
— Според прогнозата за времето няма да вали сняг — каза Зак, като се пресегна през кормилото и остави термос с кафе на седалката до шофьора. — Сигурно пътят ти ще е чист чак до Тексас.
Джули беше разбрала правилата на раздялата, защото той ги бе определил ясно тази сутрин — никакви сълзи, никакво съжаление, и сега отчаяно се опитваше да запази присъствие на духа.
— Бъди внимателна. Караш прекалено бързо — докато говореше, протегна ръка, вдигна ципа на якето й догоре и оправи яката й. Простичкият жест едва не я накара да се разридае.
— Няма да карам бързо.
— Опитай се да се отдалечиш колкото се може повече оттук, без да те разпознаят — напомни й отново той, като взе слънчевите очила от ръката й и ги постави на очите й. — Някакви въпроси?
Джули поклати глава.
— Добре. Целуни ме за сбогом.
Тя се повдигна на пръсти, за да го целуне, и остана изненадана, когато ръцете му здраво я обгърнаха. Но целувката му беше кратка и той бързо я отстрани от себе си.
— Време е — изрече решително.
— Ще ми пишеш, нали?
— Не.
— Можеш поне да ми пишеш как си, без да ми казваш къде си — отчаяно го молеше. — Трябва да знам дали си в безопасност! Сам каза, че няма да следят пощата ми много дълго време, ако изобщо я следят.
— Ако ме заловят, ще го разбереш по новините само след часове. Ако не чуеш подобно нещо, значи съм в безопасност.
— Но защо не можеш да ми пишеш? — избухна и веднага съжали за това, тъй като лицето му стана сурово.
— Никакви писма, Джули! Със заминаването ти днес край на всичко. Всичко между нас свърши — думите я шибнаха като камшик, въпреки че тонът му беше мек. — Утре сутрин ще започнеш живота си от там, откъдето си го оставила. Преструвай се, че всичко това не се е случило и ще го забравиш след няколко седмици.
— Ти може и да го забравиш, но аз няма да мога! — мразеше сълзливия си и умолителен тон. — Тръгвам си, преди да кажа още някоя глупост.
— Недей! — прегракнало прошепна той и я хвана за рамото. — Не по този начин.
Вгледа се в бездънните дълбини на очите му и за пръв път тази сутрин я обхвана несигурност. Може би той не приемаше заминаването й толкова леко, колкото тя си мислеше. Зак погали лицето й, приглади косата й и изрече:
— Единственото глупаво нещо, което си направила през тази седмица, е, че твърде много се тревожи за мен. Всичко останало… беше правилно. Беше съвършено.
Джули затвори очи и целуна дланта му. После прошепна:
— Толкова те обичам!
Зак отдръпна ръката си и отсече:
— Не ме обичаш, Джули. Ти си наивна и неопитна и бъркаш секса с любовта. Сега бъди добро момиче, върни се вкъщи, където ти е мястото, и забрави за мен. Точно това искам да направиш.
Сякаш й беше зашлевил плесница. Но наранената й гордост я накара да вдигне брадичка.
— Прав си — изрече с достойнство и се качи в колата. — Време е да се върна в реалността.
Гледаше я как се изчезва от погледа му между високите снежни преспи. Дълго време не помръдна от мястото си. Беше й причинил болка, защото трябваше да го направи, напомни си, като се обърна, за да се прибере в къщата. Не можеше да й позволи да пропилее дори и миг от живота си в любов, очакване и нужда от него. Беше постъпил правилно, себеотрицателно, като се подигра с любовта й.
Влезе в къщата, равнодушно взе каната с кафе и посегна за чаша от кухненския шкаф. После погледът му попадна върху чашата на бара, която Джули беше използвала. Протегна ръка, вдигна я, после притисна ръба й до лицето си.


43

Два часа след като бе напуснала планинската къща, Джули отби към банкета на пустия пътен участък и се пресегна за термоса на седалката до нея. Гърлото и очите й пареха от сълзите, които упорито отказваше да пролее. Напразно се опитваше да забрави думите, които беше изрекъл на раздяла.
Взе разстоянието до границата между Колорадо и Оклахома за много по-кратко време, отколкото на отиване в снежната буря. Следвайки инструкциите на Зак, спря на отбивката в територията на Оклахома и позвъни по телефона.
Баща й веднага отговори.
— Татко! Джули е. Свободна съм. Идвам си вкъщи.
— Слава Богу! О, Боже, благодаря ти!
Никога гласът на баща й не бе звучал така и душата й се изпълни с разкаяние за всичко, на което ги беше подложила. Преди той да проговори отново, някакъв непознат глас се намеси:
— На телефона е агент Инграм от ФБР, госпожице Матисън. Къде се намирате?
— В Оклахома. На една пътна отбивка. Свободна съм. Той… той ме остави в колата с ключовете, но с вързани очи. Но той си е отишъл. Сигурна съм. Не знам накъде е тръгнал.
— Слушайте внимателно — каза гласът, — върнете се обратно в колата, заключете вратите и изчезвайте веднага. Не стойте наблизо дори за секунда. Карайте към най-близкото населено място и ни позвънете оттам. Ще уведомим местните полицаи и те ще дойдат да ви вземат. А сега изчезвайте оттам, госпожице Матисън!
— Искам да си отида вкъщи! Искам да видя семейството си. Не искам да стоя в Оклахома и да чакам. Не мога! Исках само някой да знае, че се прибирам.
Затвори телефона, качи се в колата и изобщо не се обади от предполагаемото населено място. Два часа по-късно хеликоптерът, който явно търсеше заблудената заложница, някак си беше успял да я открие по тъмното шосе в Тексас. Минути след като Джули го забеляза, патрулни коли с пуснати сигнални светлини я обградиха и я ескортираха до дома й. Твърде вероятно, нервно си помисли, да са решили да попречат на предполагаемата съучастница на Зак Бенедикт да промени намерението си и да избяга, преди да се я разпитали.
Беше ужасяващо да осъзнае мащабите на преследването, предприето очевидно и за двамата. Беше възмутена от официалното придружаване по целия път до къщата на родителите й в Кийтън. Въпреки че часът беше два след полунощ, дворът и улицата гъмжаха от репортери. С помощта на трима тексаски войници и на братята си успя да си пробие път през тълпата журналисти и да стигне до верандата.
В къщата вече я чакаха двама федерални агенти, но родителите й се втурнаха покрай тях, за да я прегърнат. Майка й я прегръщаше, плачеше и се усмихваше едновременно, като неспирно повтаряше:
— Джули, малката ми Джули!
Баща й я притисна в мечешката си прегръдка.
— Слава Богу, слава Богу…
Карл и Тед направиха опит да се пошегуват с «приключението» й. Сълзите, с които се бореше от двадесет и четири часа, потекоха по лицето й. През последните десет години беше плакала само няколко пъти, и то на тъжни филми. През последната седмица обаче беше изплакала море от сълзи. Това, реши категорично тя, трябва да спре незабавно и завинаги. Семейната среща беше прекъсната от русокос агент на ФБР, който пристъпи напред и със спокоен, властен глас каза:
— Съжалявам, че се намесвам, госпожице Матисън, но точно сега времето е от значение за нас. Имаме някои въпроси и се нуждаем от вашите отговори. Казвам се Дейвид Инграм, говорихме вече по телефона — посочи към високия си, тъмнокос колега. — Това е агент Пол Ричардсън, който ръководи случая на Бенедикт.
Госпожа Матисън се обади:
— Да отидем в трапезарията. Масата е по-голяма и ще има място за всички.
— Съжалявам, госпожо Матисън — отсече Пол Ричардсън, — но мисля, че е по-добре да разговаряме с дъщеря ви насаме. Тя ще има възможност да ви разкаже всичко на сутринта.
При тези думи Джули се обърна.
— Господин Ричардсън, разбирам нетърпението ви да чуете отговорите на въпросите си, но същото важи и за семейството ми, а те имат право на това повече от вас. Бих искала да присъстват, ако нямате нищо против.
— А ако имам нещо напротив?
Височината и цветът на косата му й напомняха силно за Зак, а и след изтощителното шофиране вече нямаше сили да спори. Усмихна му се уморено.
— Моля ви, дано нямате нещо против. Капнала съм и наистина не желая да споря с вас.
— Мисля, че семейството ви може да присъства — отстъпи той, после хвърли неспокоен поглед към смръщения си колега.
Джули изобщо не забеляза, но това не убягна на братята й.
— И така, госпожице Матисън — рязко започна агент Инграм още щом седнаха, — да започнем от началото.
Тя потръпна от страх, когато агент Ричардсън бръкна в джоба си и извади малък касетофон.
— Откъде искате да започна? — попита и се усмихна с благодарност на майка си, която й поднесе чаша мляко.
— Вече знаем, че по общото мнение сте пътували до Амарило, за да се срещнете с дядото на един от вашите ученици — започна Ричардсън.
Джули рязко изрече:
— Какво значи «по общото мнение»?
— Няма нужда да заемате отбранителна позиция — бързо се намеси Инграм с успокоителен тон. — Вие ни разкажете какво се случи. Да започнем от момента, в който сте срещнали Бенедикт.
— Бях спряла за кафе в някакво заведение на междущатското шосе. Не си спомням името му, но мога да го разпозная. Когато излязох, валеше сняг и един висок тъмнокос мъж се беше привел до гумата на колата ми. Беше спукана и той предложи да я смени…
— Забелязахте ли до този момент, че е въоръжен?
— Ако бях забелязала, че има пистолет, със сигурност нямаше да го кача в колата си.
— С какво беше облечен?
Въпросите се сипеха върху нея като картечен огън.
— Госпожице Матисън, трябва да си спомняте нещо повече за местоположението на къщата, ползвана от него за скривалище! — беше отново Пол Ричардсън, който я наблюдаваше като насекомо под микроскоп и използваше властния си глас, който така й напомняше за Зак, когато беше ядосан.
— Казах ви, бях с вързани очи. И моля ви, наричайте Джули — по-кратко е и отнема по-малко време от госпожице Матисън.
— Имахте ли възможност по време на престоя си с Бенедикт да откриете целта, към която ще се отправи?
Джули поклати глава. Вече й бяха задавали този въпрос.
— Според него колкото по-малко знаех, толкова по-добре.
— Опитахте ли се да откриете накъде ще се отправи?
Тя отново поклати глава. Този въпрос беше нов.
— Моля ви, отговорете високо заради касетофона.
— Добре! — каза тя, внезапно решила, че той изобщо не прилича на Зак — беше по-млад, по-уравновесен, изглеждаше по-добре, но му липсваше топлотата на Зак. — Не го попитах къде отива, защото вече ми беше казал, че колкото по-малко знам, в по-голяма безопасност ще е той.
— А вие искате да е в безопасност, нали? — хвана се за отговора й той.
Моментът на разплатата беше дошъл. Ричардсън чакаше, като почукваше с върха на химикалката си по масата. Джули погледна през прозореца към репортерите, обкръжили двора и улицата, докато умората се стелеше на вълни през нея.
— Вече ви казах — той се опита да спаси живота ми.
— Някак си не разбирам защо това трябва да омаловажи факта, че той е избягал затворник и ви е взел за заложница.
Джули се облегна на стола и се загледа в него с презрение и разочарование.
— Не вярвам, че е убиец — Тед стисна коляното й, но тя не му обърна внимание. — Нека ви попитам нещо, господин Ричардсън. Представете си, че аз ви взема за заложник, а вие успявате да избягате от мене. Вие се скривате, но аз си помислям, че сте паднали в дълбок, леденостуден вир. От мястото, където сте се скрили, вие ме наблюдавате — аз изтичвам до потока и се гмуркам в студената вода. И после отново и отново се гмуркам, като непрекъснато ви зова по име, и след като не ви намирам, се измъквам от потока и зашеметена се свличам на снега. И после не се качвам на снегохода, за да се върна вкъщи, а просто се предавам. Разкопчавам риза си, за да умра по-бързо от студа, полагам глава на снега, затварям очи и оставам там, а падащият сняг покрива главата и лицето ми…
Когато Джули спря да говори, агентът повдигна вежди:
— Накъде биете?
— Искам да знам, щяхте ли наистина да повярвате, че хладнокръвно съм убила някого след всичко това? Щяхте ли да се опитате да измъкнете от мене някаква информация, която ще ме спре, преди да съм успяла да открия истинския убиец?
— Това ли възнамерява да предприеме Бенедикт?
— Това бих направила аз — измъкна се тя. — А и вие не отговорихте на въпроса ми.
— Аз щях да се чувствам задължен да изпълня дълга си и да помогна на правосъдието при залавянето на избягал затворник.
Тя го изгледа продължително, после тихо изрече:
— В такъв случай мога само да се надявам, че някой ден ще си намерите сърце назаем, защото очевидно вашето липсва.
— Мисля, че за днес е достатъчно — намеси се агент Инграм.


Агентите на ФБР Инграм и Ричардсън живееха в един и същи квартал в Далас, и освен колеги бяха и приятели. Потънали в мислите си, те пътуваха мълчаливо към мотела извън града, където бяха отседнали още преди седмица. Едва когато лимузината спря пред мотела, Дейвид Инграм си позволи да изрази мнението си. Направи го със същия обезоръжаващо любезен тон, който беше заблудил Джули, като я беше накарал да мисли, че той вярва на всяка нейна дума.
— Тя крие нещо, Пол.
— Не мисля. Направи всичко възможно да помогне. Смятам, че ни каза абсолютно всичко.
— Ако наистина смяташ така — саркастично заяви Инграм, — тогава по-добре спри да мислиш с органа си, който се надигаше всеки път, когато тя те погледнеше с огромните си сини очи, и мисли с главата си.
— Какво, по дяволите, значи това?
— Това значи, че тази жена ти влезе под кожата още откакто сме тук и откакто започнахме да разпитваме местните граждани. Всеки път, когато научиш нещо за добрите й дела, омекваш. Всеки път, когато разговаряш с някое от онези недъгави деца, на които тя преподава, хлътваш още по-дълбоко. По дяволите, когато откри, че учи неграмотните жени да четат и че пее в църковния хор, беше готов да я обявиш за светица! Тази нощ, всеки път щом тя не одобряваше тона или въпроса ти, ти го смекчаваше. Още от снимката й си предубеден в нейната невинност, но откакто я видя на живо, цялата ти обективност отиде по дяволите.
— Това се глупости.
— Нима? Тогава няма да е зле да ми обясниш защо толкова настояваше да разбереш дали е преспала с Бенедикт. Два пъти ти каза, че не я е изнасилил, нито пък я е принуждавал да спи с него, но това не ти беше достатъчно. Защо, по дяволите, не я попита направо, дали му е позволила да го направи. Господи, направо не можах да повярвам на ушите си, когато я накара да опише чаршафите на леглото му, за да можем да издирим производителя, а после и собственика на убежището му!
Ричардсън го погледна смутено.
— Толкова ли си личеше? — каза и отвори вратата на колата, за да слезе. — Дали семейството й е забелязало?
Инграм също излезе от колата.
— Разбира се, че забелязаха! Любезната госпожа Матисън си представяше, че ще те умилостиви с няколко бисквитки. Пол, мисли с главата си. Джули Матисън не е чак такъв ангел, има досие за арест като малолетна…
— Нямаше да го знаем, ако не беше онова копие в службата за осиновяване в Илинойс. Можеше да е и унищожено, както всъщност би трябвало. Освен това, ако искаш да чуеш какво се крие зад дребните провинения на Джули, говори с доктор Тереза Уилмър от Чикаго, ако желаеш. Тя е смятала и все още смята, че Джули е чиста и невинна като сълза и че винаги е била. Бъди честен, Дейв, виждал ли си някога в живота си очи като нейните?
— Да — презрително изсумтя той. — На Бамби са същите.
— Бамби беше елен. И очите му бяха кафяви. Нейните са сини — като бистри тъмносини кристали.
— Не мога да повярвам, че действително водим този разговор! За Бога, чуй се какви ги говориш!
— Успокой се — въздъхна Пол. — Ако си прав, тоест, ако тя действително е помогнала при бягството на Бенедикт и ако ни даде повод да сметнем, че укрива информация, ще бъда първият, който ще й прочете законните права, и ти го знаеш.
— А какво ще направиш, ако единствената й вина е, че е преспала с Бенедикт?
— Ще намеря копелето и ще го застрелям собственоръчно за прелъстяване.
— А ако и това не е извършила?
Пол бавно се усмихна.
— В такъв случай ще трябва да си намеря сърце, което тя одобрява, и да се подложа на трансплантация. Видя ли как ме погледна още в началото, Дейв? Сякаш ме познаваше отнякъде, сякаш сме се познавали. И сме си допадали.
— Далас е пълен с жени, които те познават в библейския смисъл на думата и доста си падат по големия ти…
— Просто завиждаш, защото онази красива блондинка, бившата съпруга на брат й не те погледна втори път, когато дойде в къщата — прекъсна го с усмивка Ричардсън.
— За забутано градче — неохотно се съгласи Инграм — тук има доста необикновени жени. Затова пък няма нито един приличен мотел.


44

Матю Феръл, бившият съсед и кум на Зак, вдигна поглед, когато дъщеричката му притича към него и я нагласи в скута си. С меката си руса коса и сини очи приликата на Мариса със съпругата му Мередит беше вече толкова очебийна, че Мат се усмихна и на двете.
— Мисля, че вече е време за сън — каза той на дъщеря си.
Тя погледна към луксозния проспект, който той разглеждаше, и очевидно го взе за някоя от нейните книжки с приказки.
— Първо приказка, татко. Моля те!
Преди да отговори, Мат хвърли въпросителен поглед към съпругата си и тя му се усмихна безпомощно.
— Неделя е — каза тя. — Неделите са специални. Предполагам, че сънят може да почака няколко минути.
— Мама е съгласна — рече той, като нагласи дъщеря си в скута и се замисли за приказка. — Имало едно време…
Задушевната атмосфера беше нарушена от влизането на Джо О'Хара. Изглеждаше напрегнат.
— Мат — каза, — жената, която Зак беше взел за заложница, ще дава пресконференция. Тъкмо започва.
Мередит никога не беше виждала Зак, тъй като, когато двамата с Мат се събраха отново, той вече беше в затвора, но знаеше, че са големи приятели. Тя забеляза мрачния израз на лицето му, докато пускаше телевизора, и бързо каза:
— Джо, ще заведеш ли Мариса в стаята й?
— Няма проблем. Хайде, миличка — обърна се той към детето.
Двамата излязоха — огромен мъж и мъничко момиченце.
Твърде неспокоен, за да седи на едно място, Мат пъхна ръце в джобовете си и в напрегнатата тишина видя на екрана красива млада жена, облечена в обикновена бяла вълнена рокля със златни копчета на яката и маншетите, дългата й тъмна коса — сплетена на плитка.
— Господ да му е на помощ! — каза Мат — имаше предвид Зак. — Тя изглежда като Снежанка, която ще накара целия свят да крещи за кръвта му, задето е отвлякъл точно нея.
Но когато кметът на Кийтън свърши речта си, в която призоваваше журналистите да се отнасят с уважение към нея, и Джули Матисън започна да обяснява какво й се е случило, докато е била в ръцете на похитителя си, той удивено се усмихна. По някакъв начин пленницата на Зак успяваше да представи седмицата с него като някакво приключение за нея и самата тя не изглеждаше като ужасена жертва на избягал затворник, а по-скоро като пленница на човек, когото предпазливо охарактеризира като «изключително внимателен».
Описа опита си за бягство и спомена остроумната идея на Зак да я спре по начин, който предизвика смях от страна на някои от репортерите. А когато със сериозен израз на лицето разказа опита си за бягство със снегохода и усилията му да я «спаси» от удавяне в леденостудения вир, от думите й личеше, че смята Зак за герой.
В края на изявлението й залата се огласи от виковете на репортерите, които й задаваха въпроси, и Мат напрегнато се сви при остротата им.
«Госпожице Матисън, заплаши ли ви Закари Бенедикт с оръжие в някой момент?»
— Знаех, че има пистолет, защото го видях — отвърна с усмивка тя, — и това беше достатъчно да ме убеди, поне в началото, че вероятно не трябва да се боря с него и да критикувам старите му филми.
В залата избухна смях, прекъснат от въпросите: «Госпожице Матисън! Когато Бенедикт бъде заловен, ще му потърсите ли съдебна отговорност за отвличането?»
— Мисля, че няма да бъда убедителна. Имам предвид, че ако в комисията има жени, те ще го оневинят веднага щом чуят, че той вършеше половината от работата по приготвянето на храната и почистването на къщата.
«Бенедикт изнасили ли ви?»
Тя разтвори широко очи.
— В действителност току-що ви описах случилото се през цялата седмица и ясно подчертах, че той не ми е нанесъл никакво физическо оскърбление. Със сигурност нямаше да го кажа, ако беше направил опит за подобно презряно действие.
«А нанесе ли ви словесно оскърбление?»
Тя кимна сериозно, но в очите й проблясваше насмешливост, когато отговори:
— Да, всъщност го направи…
«Бихте ли описали случая?»
— Разбира се. Нанесе ми смъртна обида, когато една вечер нарочно пропуснах името му сред списъка на любимите ми актьори.
В залата се чу кикот, но репортерът, който беше задал въпроса, очевидно не разбра, че тя се шегува.
«Тогава той заплаши ли ви? Какво точно ви каза и по какъв начин?»
— Всъщност говореше по начин, който показваше, че е отвратен, и ме обвини, че имам странна слабост към ниски мъже.
«Имаше ли момент, в който се страхувахте от него, госпожице Матисън?»
— Страхувах се от пистолета му през първия ден — внимателно каза тя, — но след като той не ме застреля след опита да дам знак на касиерката в едно крайпътно заведение и след последвалите два опита за бягство от моя страна, разбрах, че няма да ме нарани, колкото и силно да го провокирам.
Мат наблюдаваше как успява да отклони въпросите им и да превърне враждебността им в съпричастие към похитителя й.
След около тридесет минути един репортер на Си Ен Ен попита:
«Госпожице Матисън, искате ли Закари Бенедикт да бъде заловен?»
Тя се обърна към репортера и отговори:
— Как може някой да иска несправедливо осъден човек да бъде върнат в затвора. Не разбирам как комисията му е дала обвинителна присъда за убийство, но знам, че той е способен на подобно нещо, колкото и аз. Ако беше убиец, нямаше сега да съм пред вас, защото, както споменах преди няколко минути, непрекъснато се опитвах да осуетя бягството му. Искам също така да ви припомня, че когато бяхме открити от хеликоптера, първата му грижа беше моята безопасност, не неговата собствена. Всичко, което искам, е това преследване да бъде прекратено, докато някой преразгледа случая му — после учтиво, но твърдо завърши: — Дами и господа, ако нямате повече въпроси, можем да приключим интервюто и да се приберем по домовете си. Както поясни кметът Адълсон, жителите на Кийтън искат да се върнат към нормалния си начин на живот. Същото желая и аз. Следователно няма да давам повече интервюта и няма да отговарям повече на никакви въпроси. Жителите на Кийтън се чувстват поласкани от това, че влагате средства в града като туристи, но ако останете тук, трябва да ви предупредя, че ще си загубите времето…
«Имам още един въпрос! — арогантно я прекъсна репортерът на «Лос Анжелис Таймс». — Влюбена ли сте в Закари Бенедикт?»
Мат за пръв път долови колебанието й, и сърцето му се изпълни със съчувствие, докато я гледаше как се опитва да запази самообладание. Но очите й я издаваха — тези огромни сапфиреносини очи потъмняха и станаха сериозни от някакво чувство, което приличаше на нежност. Тя промени стратегията си и доброволно влезе в клопката им със смелост, която го накара силно да поеме дъх.
— В един или друг момент по-голямата част от жените в тази страна вероятно се били влюбени в Закари Бенедикт. Сега, когато го познавам — добави с леко потрепване в гласа, — мисля, че всички те са показали отличен вкус. Той… той е мъж, който всяка жена може да обича.
Без да каже нищо повече, обърна гръб на микрофоните и от двете й страни бързо застанаха двама мъже, които Мат предположи, че са агенти на ФБР, и няколко униформени полицаи, за да й помогнат да слезе от платформата.
Той натисна копчето на дистанционното управление и се обърна към жена си:
— Какво мислиш за това?
— Мисля — тихо отвърна Мередит, — че тя беше невероятна.
— А успя ли да промени мнението ти за Зак. Аз така или иначе съм на негова страна, но тъй като ти не го познаваш, вероятно ще реагираш на интервюто като повечето хора.
— Съмнявам се, че съм толкова безпристрастна, колкото мислиш. Ти си човек, чието одобрение е трудно да се получи. Ясно показваш, че вярваш в неговата невинност. Ако ти вярваш в това, аз също съм склонна да го повярвам.
— Благодаря ти, че разчиташ на преценката ми — нежно каза той, като я целуна по челото.
— А сега аз имам един въпрос към тебе — започна тя и Мат инстинктивно усети какъв ще бъде той. — Джули Матисън спомена, че е била отведена в самотна къща някъде из планините на Колорадо. Това нашата къща ли е?
— Не знам — искрено отвърна Мат и се усмихна, когато тя му хвърли недоверчив поглед. — Но допускам, че е била нашата. Зак вече е бил там, въпреки че винаги е пристигал със самолет. А и през всичките тези години непрекъснато му предлагах да се възползва от това място. Съвсем естествено е да се чувства свободен да го използва и сега, дотолкова свободен, че да не ме замесва.
— Но ти си замесен! — извика Мередит, леко отчаяна. — Ти…
— Във връзка съм със Зак, но това не застрашава твоята или моята безопасност. Когато отиде в затвора, той ми даде пълномощно да ръководя финансовите му операции и аз все още го правя. Това е съвсем законно и е известно на властите. Сигурен съм, че Зак ще ти хареса.
— Откъде си толкова сигурен — пошегува се тя, като се опита да влезе в неговия тон.
— Сигурен съм, защото по някаква случайност си луда по мене.
— Не искаш да кажеш, че си приличате толкова много, нали?
— Доста хора смятат, че си приличаме, и то в не много добри отношения. Както и да е — добави, като стана сериозен, — истината е, че аз съм всичко, което Зак има. Аз съм единственият, на когото има доверие. Когато го арестуваха, хората се отдръпнаха от него като от чумав и се наслаждаваха на нещастието му. Имаше и други, които му останаха верни дори и в затвора, но той прекрати връзките си с тях и дори не отговаряше на писмата им.
— Вероятно се е срамувал.
— Сигурен съм, че е така.
— Но грешиш за едно — нежно каза тя. — Той си има и друг съюзник, освен тебе.
— Кой?
— Джули Матисън. Тя е влюбена в него. Мислиш ли, че е видял или чул пресконференцията й тази вечер.
Мат поклати глава.
— Съмнявам се. Където и да се намира, той е твърде далече и най-вероятно е извън страната. Би било глупаво от негова страна да остане в САЩ, а Зак не е глупак.
— Иска ми се да я беше чул. Може би му е провървяло с нея и той знае какво тя се опитва да направи.
— На Зак никога не му е вървяло в личния живот.
— Мислиш ли, че се е влюбил в Джули Матисън, докато са били заедно?
— Не — отсече той. — Освен че в момента е зает с далеч по-наложителни неща. Зак е почти напълно безразличен към жените. Изпитва удоволствие от секса, но не ги уважава достатъчно, което не е чудно, като се има предвид какви жени познава. Когато кариерата му на актьор вървеше към върха, те му се лепяха като мухи, а когато стана режисьор, заради ролите около него направо гъмжеше от жени — красиви, хитри, хищни пирани. В интерес на истината, показваше нежност единствено към децата. По тази причина се ожени и за Рейчъл. Тя му обеща да му роди деца и не удържа това свое обещание, както и всички останали. Зак няма да се влюби в някаква красива млада учителка от малък град.


45

Високият мъж вървеше по прашния път, който водеше от селото към претъпканото с лодки пристанище. В ръката си носеше вестник и няколко списания. Премина покрай вълнолома, без да размени и дума с рибарите, които разтоварваха дневния си улов или кърпеха мрежите си. И никой от тях не го заговори, но множество любопитни погледи последваха непознатия, докато стигне до лодката си — дванадесетметрова хатера с името «Джули», изписано наскоро със синя боя.
От другата страна на кея двама рибари на борда ща «Диабло» надигнаха глави, когато собственикът на «Джули» пристъпи на борда. Генераторът на лодката избръмча и лампите в каютата светнаха.
— Прахосва горивото, като не изключва генератора почти цяла нощ — отбеляза единият от рибарите. — Какво толкова прави, че му е нужна тази машина?
— Понякога съзирам през пердетата сянката му на масата. Мисля, че седи и чете.
— Разполага с всякакви съоръжения, включително и с радар на борда на лодката си — отбеляза първият. — И въпреки това никога не излиза на риболов, нито пък дава лодката си под наем. Видях го вчера да стои на котва близо до Калвъри Айланд, но даже не беше хвърлил въдиците си във водата.
— Защото не е нито рибар, нито нает капитан на лодката.
— Тогава сигурно с още един от онези пласьори на наркотици.
— Какво друго може да е? — съгласи се другарят му, като повдигна безучастно рамене.
Без изобщо да усеща, че присъствието му предизвиква коментари по пристанището, Зак разглеждаше разтворените на масата карти и грижливо отбелязваше различните маршрути, които можеше да поеме през следващата седмица. Когато най-накрая нави картите, часовникът сочеше 3.00 часа след полунощ, но той знаеше, че няма да може да заспи, въпреки че се чувстваше изтощен от умора. През последната седмица сънят почти напълно му убягваше, независимо от факта, че благодарение на връзките на Енрико Сандини и на парите на Зак бягството му от САЩ беше преминало гладко. Според плана в Колорадо беше пристигнал малък хеликоптер за чартърни полети, за да го вземе от сечището на двеста метра от къщата. Облечен в скиорски екип, с огромни тъмни скиорски очила, които да закриват половината от лицето му, понесъл ските, Зак се беше качил на него и хеликоптерът го беше откарал до малък планински заслон на един час от къщата. Там го чакаше наета кола и той се беше отправил на юг до малко летище, където пък го чакаше частен самолет.
Скоро след като бяха напуснали въздушното пространство на САЩ, Зак беше заспал, като се събуждаше само когато се приземяваха, за да презаредят с гориво, но откакто бяха пристигнали, успяваше да поспи от време на време, и то само за няколко часа.
Стана, слезе в камбуза и си наля чаша коняк. Надяваше се това да му помогне да заспи. После отнесе питието си горе в малкия салон, който служеше за всекидневна и трапезария в морския му «дом». Загаси главното осветление в каютата, но остави малката месингова лампа на масата до дивана, защото тя хвърляше светлина върху снимката на Джули, която беше изрязал от първата страница на вестника отпреди една седмица и поставил в малка рамка. Отначало предположи, че снимката е направена, когато Джули е завършвала колежа. Тази вечер, докато я разглеждаше и отпиваше от коняка си, реши, че е по-вероятно снимката да е била направена при някакъв друг повод — събиране или сватба. Джули носеше на шията си перлена огърлица и беше облечена в рокля с прасковен цвят и скромно деколте, но това, което най-много му харесваше, беше, че носеше косата си по същия начин, както през нощта на тяхната «среща».
Зак знаеше, че се терзае, но въпреки това не успяваше да се спре. Пресегна се и взе снимката. После кръстоса крака и я положи на коляното си. Бавно прекара палеца си по усмихнатите й устни, като се чудеше дали сега, когато си е у дома, тя отново се усмихва. Надяваше се, че е така, но когато се вгледа в снимката, пред погледа му изплува образът й от последната им среща — лицето й изразяваше болка от раздялата, когато я беше подмамил да му каже, че го обича. Споменът за това го не му даваше покой. Измъчваше го и мисълта, дали не е бременна.
Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, толкова много неща, които отчаяно се нуждаеше да й каже. Той й пишеше всеки ден, въпреки че съзнаваше невъзможността да й изпрати тези писма. Трябваше да спре да ги пише.
Трябваше да спре да мисли за нея, преди да полудее…
Трябваше да поспи…
Въпреки това Зак посегна към хартията и писалката.
Понякога й разказваше къде се намира и какво прави, понякога описваше с най-малки подробности неща, които си мислеше, че ще са й интересни, но тази нощ беше в доста по-различно настроение. Според стария американски вестник, който беше купил тази сутрин от селото, Джули без съмнение беше заподозряна в съучастничество в бягството му. Внезапно му хрумна, че тя ще има нужда от адвокат. Само така полицията и ФБР щяха да я оставят на мира и няма да могат да я обв