Българска търсачка и начална страница

 

Имало един султан. Много години вече се били струпали на плещите му, а си останал безчеляден — нито момче, нито момиче имал и голяма мъка стягала сърцето му. Един ден, като си седял потънал в тъжни мисли, дошъл при него съветникът му.
— О, велики падишах, какъв тъмен облак е помрачил светлото ти чело?
— Ах, Лала, с много слава и богатства аллах ме е дарил. Да ми беше дал едно дете, в душата ми нямаше да има нито скръб, нито печал. А ето, годините прошариха косите ми и скоро всевишният ще ме повика при себе си. Кому тогава да оставя всичко това, що съм събрал на тоя свят?
— Отпъди от сърцето си тая грижа, повелителю мой! Аллах е щедър; ще ти дари дете и ще ти бъде син, какъвто ти искаш. Тъй снощи ми казаха звездите.
И наистина! Минала не минала една година, любимата жена на султана родила момче. Бащата заповядал да започнат из цялото султанство големи веселби, раздал на приближените си скъпи подаръци, на бедните много пари, та всички да се радват заедно с него.
Детето било толкова хубаво, че и пролетното слънце се срамувало да покаже пред него лицето си. За да го предварди от уроки, султанът наредил да построят кула, висока седем ката, само от злато и сребро, мрамор и слонова кост. Затворил там синчето си под грижите на верни прислужници и мъдри наставници. Пък пред кулата направил две чешми: от едната да тече мед, от другата зехтин; да си наливат поданиците му без пари за слава и прослава на малкия господар.
Времето тече, времето минава, в приказките всичко бърже става. И ето че наследникът на султана пораснал момък петнайсет-шестнайсет годишен, а никъде не излизал — нощ и ден седи затворен в седемкатната кула и само чете дебели книги, пише дълбокомъдрени мисли.
Веднъж, като му се стегнала душата все самичък да седи, излязъл на чардака да си поеме въздух. В това време при чешмата дошла бабичка със стомна в ръка да си налее мед. Момчето за шега и разтуха хвърлило отгоре камък — счупило й стомната. Старицата го попогледнала, замълчала си. Какво да прави, сиромашката — бои се от гнева на повелителя. Отишла си с празни ръце. На другия ден пак дошла. Тъкмо си напълнила стомната, немирникът метнал камък — счупил и тая стомна. Бабичката го стрелнала укорно, поклатила глава и си тръгнала. А на момчето много му харесала тая игра и когато на третия ден старата жена дошла на чешмата с нова стомна, той и нея счупил. Тогава бабичката излязла от кожата си, вдигнала пръст и изрекла:
— Ех, синко, моля аллаха стрелата на Сьойлемез-султан да устрели сърцето ти и да нямаш покой, дорде не намериш тази хубавица.
Младият господар се изсмял над тия думи. Влязъл си в покоите и пак се надвесил над дебелите книги. Ала не минал и час, клетвата на бабата го стигнала, макар да бил заключен зад дебели врати. Усетил той, че в сърцето му се е промъкнала някаква потайна мъка. Цял ден се въртял насам-натам — място не можел да си намери; чете, а нищо не влиза в главата му, че там се била загнездила мисълта за Сьойлемез-султан и тая мисъл изтикала всички други: Каква ли е тя? Къде ли е тя? — само за това си мислел и вече не можел нито да чете, нито да пише, нито да яде, нито да спи. Вечерта си легнал здрав, а на заранта не станал от постелята — заболял.
Султанът повикал разни ходжи и знахари, баячи и билкари — никой не помогнал на болника, че не знаели болката му.
Подир няколко дни момчето рекло на угрижения си баща:
— Татко-шах, тези твои врачки и баячи не ще могат да ме изцерят, защото аз съм болен от любов. Залюбих Сьойлемез-султан. Дордето не я намеря, сладката напитка на живота ще ми горчи и няма да се излекувам. Затова пусни ме да тръгна по света и да я диря.
— Що думаш, дете мое? — опитал се да го раздума бащата. — Защо ме обричаш на тъжовна раздяла? Ти си ми едничката радост в живота. Ако ме оставиш и не се върнеш, ще умра от мъка по теб. Защото пътищата са пълни с незнайни опасности и най-лошото може да ти се случи. Остани при мен — сянката си лежи под дървото.
Ала момъкът креел и жълтеел от ден на ден, заприличал вече на жив мъртвец. Като го гледал такъв, султанът почнал да си мисли: «Ако синът ми все така лежи и не се повдига, накрай ще умре в постелята си. По-добре да го пусна да върви подир съдбата си, пък, каквото аллах реши.» Отишъл при болника и му рекъл:
— Стани и върви да видиш невидяната си севда и аллах да ти помага!
Сърцето на момъка начаса се разпуснало; ободрил се и почнал да се стяга за път. Избрал от конюшнята на баща си най-харния кон, събрал неща тежки на цена, леки на тегло, и една заран обърнал гръб на родната си стряха с надежда в аллаха и в добрите люде.
И тръгнал момъкът през равни равники, през стръмни стръмнини; роса го роси, вятър го вее, слънце го жури, а той нищо не усеща — нито глад, нито жажда, нито пек, нито студ. От много ходене конят му накрай паднал и не се вдигнал. Султанският син продължил пешком. Цяла година така вървял и само си повтарял: «Смили се, аллах, покажи ми верния път!»
И ето че един ден се изкачил на върха на някаква висока планина. Погледнал наблизо и надалеч: земята и небето били залени със син блясък, от слънчев по-ярък. «Каква ли ще е тая синева?» — запитал се той и тръгнал натам, откъдето струяла светлината. Подир някое време срещнал един стар козар. Попитал го:
— Кажи, дядо, какъв е тоя светлик? Сякаш синята вода на морето е заляла и земята, и небето.
Козарят отговорил:
— Тая светлина се лее из очите на Сьойлемез-султан, нашата господарка, макар да е винаги покрита със седем покривала. Тя е толкова хубава, че людете казват на месечината: «Няма защо да изгряваш, защото Сьойлемез-султан свети по-ярко от теб!»
— Ами далече ли е нейният сарай?
— Половин година пеш има дотам.
Щом чул тия думи, момъкът разтегнал крачките си и вървял толкова бърже, че и птица бързокрила не можела да го стигне. Три месеца вървял и през цялото време пътя му огрявала светлината от очите на Сьойлемез-султан. Един ден прехвърлил върха на една висока планина и отгоре видял, че цялото небе и земята, и всичко наоколо било обляно в алена светлина, сякаш къносани. А някъде в подножието на планината — едно селце. Запътил се той натам да разпита дали е още далеч краят на неговите мъки и да отдъхне, че вече съвсем бил отмалял. Отишъл в селото, влязъл в кафенето. Като видели селяните чуждоземеца, струпали се около него да го разпитват кой е, от къде е, какво го води тук и какво е видял из пътя.
Момъкът им разправил това-онова, ала не им открил кой е и защо е дошъл дотук, ами ги помолил да му кажат каква е тая алена светлина по тия места. Старейшината на селото му разправил:
— Ех, чужденецо! Види се от много далеч идваш, та не знаеш: на три месеца път оттук живее нашата господарка Сьойлемез-султан. Това зарево е от нейните алени бузи и устни, макар да е покрита със седем покривала. Много е хубава, хубостта й достига небето. Ала откакто се е разцъфнала, зарекла се е дума да не продума. Затова людете са я назовали Сьойлемез — «Мълчаливата», значи. Пък баща й се е заклел, че който я накара да проговори, ще му я даде за жена. Мнозина са се опитвали, ала…
Друг прекъснал разказвача:
— Чуждоземецо, миналата година брат ми тръгна по тоя път и не се върна.
Трети добавил:
— И синът на моя съсед — също.
И почнали селяните да изброяват колко души били отишли при мълчаливата хубавица да си опитат късмета и как нито един не се върнал.
Като слушал тия приказки, момъкът, вместо да се уплаши и да си обърне чехлите натам, откъдето бил дошъл, още повече зажаднял да види тази султанка-мълчанка. Сърцето му се стегнало съвсем и побързал да тръгне отново на път. Прехвърлил една планина, после друга, подир нея — трета — да не изброяваме всички! И ето, един ден видял в далечината някакъв град, а край него — бяла кула. «Навярно там живее моята изгора!» — рекъл си момъкът и ускорил крачките. Като наближил кулата, що да види — цялата била изградена от човешки черепи, излъскани от вятъра и дъжда, и висока-висока — сто аршина, върхът й в облаците се крие. Влязъл султанският син в града. Върви по улиците, гледа, слуша — плачат люде и нареждат. Един се вайка: Брат ми се затри! Друг вика: Синът ми млад и зелен загина! Трети: Приятелят ми си загуби главата! Спрял се нашият момък, попитал защо плачат, защо охкат тези люде. Един от тях му отговорил:
— Ех, юначе! Защо питаш? По лицето ти познавам, отдалеч идеш, смъртта си тук да намериш. Ето на, всички, които сега гледаш, са кой баща, коя майка, кой брат, коя сестра на луди-млади, загинали заради хубостта на Сьойлемез-султан. Тоя град е на нейния баща — и разправил онова, което ние вече знаем, като накрая добавил: — Падишахът се е заклел, че който накара щерка му да проговори, ще стане неин мъж, ала който не успее — ще му вземе главата. Виж каква кула се е вдигнала все от неразумни глави!
Щом чул тия думи, момъкът си рекъл: «Е, сега вече моят дълъг път завърши. Ще си почина няколко дни, а после ще разбера какво ми е писано на челото.» И отседнал в един хан да нощува. На заранта отишъл на пазарището, купил си нови, прилични дрехи, че неговите били замязали на просешки дрипи. После тръгнал да се разходи, да разгледа престолния град на падишаха. Както вървял, срещнал един човек, който продавал славей в клетка. Птичката, като видяла момъка, запърхала и зачуруликала толкова хубаво, че той се спрял и дълго я слушал като омаян — не можел да се откъсне от нея.
— Продаваш ли тоя славей? — попитал той човека.
— Продавам го.
— Колко му искаш?
— Хиляда гроша!
Макар цената да била висока, че за тия хиляда гроша човек можел да си купи два вола, момъкът без да се колебае, наброил парите и отнесъл сладкогласния певец в стаята си.
Минали се няколко дни. Една привечер седнал, подпрял буза на ръка, замислил се. Невесели мисли шарели из главата му: «Ами ако не успея да я накарам да проговори? — Ще сложат и моята тиква в купчината други, а клетият ми баща ще умре от мъка.» И заплакал с горещи сълзи.
Като го видял такъв кахърен, славеят запял най-хубавите си песни, та да го разтуши. Ала момъкът не го слушал, не му било сега до песни. Изведнъж птичката изчуруликала с най-сладък глас:
— О, господарю, какво си се замислил? Защо си днес тъй нажален?
Стреснал се младият момък, изплашил се: «Ой, ой, какво е това — зъл ифрит или добра пери? Кой е чувал птица да говори по човешки?» А сетне си помислил: «Какъвто и да е тоя славей, някаква поличба има тук. Може аллах да ми го праща да ме избави от моите мъки.»
И рекъл на крилатия певец:
— Дойдох от предалечна страна за хубавата Сьойлемез-султан. Без нея храната не ми се услажда, а водата не може да утоли жаждата ми. Светът за мен е само тя. Сега размислям и кроя как да я накарам да проговори, защото мнозина са се опитвали, ала са си оставили главите на кулата.
И разправил какво научил от людете в града.
А славеят рекъл:
— Господарю! Има защо да се замисли човек. Ама ти не бери грижа, господарю! Има защо да се замисли човек. Ама ти не бери грижа, разпусни си сърцето! Защото аз ще ти помогна да постигнеш своето желание. Довери ми се и още сега да отидем в сарая на падишаха. Сьойлемез-султан лежи под седем покривала, нито лицето й се вижда, нито пък тя вижда нещо наоколо си. Като ни оставят сами с нея, ти ме сложи под масичката със свещника и попитай мълчаливката как е със здравето, говори й разни работи, тя не ще ти отвърне. Тогава кажи: «Е, щом господарката не иска да разговаря с мен, аз пък ще си поговоря с масичката.» И поведи приказка с масичката. Каквото питаш, аз ще ти отговарям. Направи така и ще сполучиш!
Щом чул това момъкът, в сърцето му се промъкнала надежда и душата му се ободрила. Незабавно пъхнал славея в пазвата си и отишъл право при бащата на хубавицата. Поклонил се на господаря три пъти, целунал праха под нозете му и скръстил почтително ръце на гърдите си. Изрекъл:
— О, повелителю на времето, господарю на столетията!
От тая похвала на падишаха му станало много драго; разбрал веднага, че пред него стои не какъв да е, а учен и възпитан момък. Хубостта на чужденеца го покорила и тозчас го обикнал с цялата си душа. Ала като изслушал защо е дошъл, пресякъл го:
— Ах, юначе, избий от ума си онова, що си намислил. Досега много смели момци, подобни на теб, загинаха заради упоритостта на щерка ми. Нищо и ти не ще постигнеш, само живота си ще загубиш. Защото аз съм дал най-свята клетва: който накара мълчаливата да проговори, ще му я дам за жена, а не успее ли — палачът ми ще му отсече главата. Жал ми е за твоята хубост и младост и затова послушай съвета ми: върни се там, откъдето си дошъл.
Напразно падишахът изрекъл всички тия думи.
Момъкът се хвърлил в нозете му и със сълзи на очи го замолил:
— О, дарителю на всички земни блага! О, ти, който се разпореждаш с живота и смъртта на людете! Реката се не качва към извора си и аз няма да се върна. Дошъл съм с хиляда мъки от другия край на света за Сьойлемез-султан. Без нея животът ми е по-тежък от канара, смъртта ми е по-лека от перушина. Или ще накарам дъщеря ти да проговори, или ще умра.
Султанският син толкова умолявал и настоявал, че накрай падишахът отстъпил.
— Юначе, за твоята кръв не ще бъда аз виновен. Иди и търси у аллаха своята орис! — и заповядал на людете си да заведат момъка при дъщеря му.
Влязъл той в покоите на Сьойлемез-султан. От светлината на нейната хубост, която прозирала през седемте покривала, на момъка му залепнали клепачите един о друг. Като се поокопитил, извадил от пазвата си славея и го сложил под масичката със свещника. Сетне се приближил до момата. Поздравил я, попитал я как е със здравето. Тя не му отговорила. Тогава той започнал да й разправя през колко мъки и премеждия е минал, дордето дойде да я види, да й изкаже обичта си и много приказки изприказвал, та още малко езикът му да се схване. А тя зъб не обелила — по-скоро камък ще се разбъбри, отколкото опърничавата султанка дума да издума. Като разбрал, че всичките му усилия са напразни, момъкът въздъхнал и рекъл:
— Ех, султанке-мълчанке! Много време изтече, скоро зората ще се забели, а ти все мълчиш и аз не знам дали си будна и ме слушаш или отдавна си заспала.
Тя се размърдала, за да му покаже, че не спи. Тогава принцът рекъл:
— Щом ти не искаш да разговаряш с мен, аз ще си поприказвам с твоята масичка. Макар тя да е без душа, може да ме пожали повече.
И се обърнал към масичката:
— Масичке, как си, здрава ли си? — и почнал да й задава най-различни въпроси.
Славеят отдолу му отговарял:
— Добре съм, весело прекарвам: всеки ден робинята бърше праха, който ветрецът ръси отгоре ми; местят ме насам-натам, глезят ме, не мога да се оплача. Само гдето никой досега не се беше сещал да ме заприказва. Затова благодаря ти за любезните думи. Ала чини ми се, че ако господарката беше повела с тебе разговор, нямаше и да помислиш за мен. Е, както и да е — и на това съм благодарна. Ти ме зарадва и затова аз искам тая нощ да те разтуша, че виждам — не си дип, весел. Зная много най-различни приказки и, ако ти се слуша, ще ти разправя някоя.
Момъкът отвърнал:
— Много добре! Говори, аз те слушам. Така нощта по-бърже ще мине.
И славеят започнал:
Някога си един шах имал дъщеря, хубава като четиринайсетнощна месечина. Трима знатни момци отишли при баща й да я искат. Той ги попитал какъв занаят имат, могат ли нещо полезно да правят. Те му отговорили, че не знаят никакъв занаят, защото са богати и няма защо да се трепят да работят. Шахът тръснал глава в знак на несъгласие и им рекъл:
— Не е тъй! Всеки на тоя свят трябва да умее нещо да прави, та да бъде в помощ на своите ближни и подир смъртта си добър спомен да остави. Идете, изучете някакъв занаят и се върнете. Който от вас научи най-полезния занаят, нему ще дам щерка си!
Момците казали, че ще изпълнят това условие, и си отишли. Веднага се стегнали за далечен път и тръгнали заедно. Вървели, вървели, стигнали до един извор. Тук пътят се разделял. Тогава те си рекли един на друг:
— Не бива и тримата да вървим по един път. От това нищо свястно не ще излезе. Хайде тук да се сбогуваме и всеки да тръгне по света подир своята съдба.
Съгласили се и решили всеки да остави своя пръстен под камъка, изпод който бликала водата, и точно подир една година да се върнат на това място, да си ги вземат; ако някой изпревари и си дойде по-рано, да си прибере пръстена; така другите ще знаят, че той си е свършил работата и няма да го чакат напразно. Така направили и всеки тръгнал по пътя си.
Точно подир една година и тримата момци се събрали при извора. Почнали да се питат-разпитват кой какво е научил. Единият рекъл, че сега може да върви толкова бърже, че да измине шестмесечен път за един час, вторият — че изострил очите си толкова, че може да види през планини и морета какво става отвъд, третият — че знае такива цярове, които могат да изцерят веднага болник дори на смъртно легло.
— Хайде, кажи ни тогава, какво прави сега нашата обична хубавица? — рекли двамата на далекогледия.
Той се вторачил натам, където бил сараят на шаха и рекъл:
— Щерката на нашия шах е много болна. Около постелята й са се събрали близките, плачат и чакат да предаде душата си на аллаха.
Онзи, който можел да цери всякакви болести, извикал:
— Аз имам лек, който ще я изправи веднага на нозе. Ала дорде го отнеса, тя ще е вече умряла и погребана.
— Не! — скочил бързоходецът. — Дай лекарството, аз ще го отнеса много бърже.
Лечителят дал лекарството и бързоходецът за няколко минути стигнал в палата. Тъкмо навреме, защото вече момата беряла душа. Щом й дали лекарството, тозчас болестта й се махнала — оздравяла хубавицата, сякаш че никога не е била болна.
Подир някое време и другите двама се върнали. Шахът повикал тримата момци и почнал да ги разпитва кой какъв занаят е научил. Като разбрал, че щерка му дължи живота си на тях, много се затруднил кому да даде преднина. Поискал съвет от най-мъдрите си люде, ама и те не могли да му кажат кой е най-заслужил…
Тук славеят намигнал на момъка да не споменава нищо за бързоходеца и го попитал:
— Ти ако беше там, кому от тримата би присъдил първенство?
— На лечителя, който даде лекарството — отговорил нашият момък.
Славеят възразил:
— Пък аз мисля, че трябва да се даде на далекогледия. Ако той не беше казал навреме, че хубавицата е на умиране, момците щяха да се върнат, когато тя вече е била погребана.
Момъкът и славеят почнали да се препират:
— На лечителя!
— Не, на далекогледия!
— На този!
— Не, на онзи!
А Сьойлемез-султан слушала препирнята им и си мислела: «Виж ги ти! Забравиха за бързоходеца.» Ядосала се, отметнала покривалата и извикала:
— Ей, вие, тъпаци-ахмаци! Ако питаха мене, аз бих отсъдила първенството на бързоходеца. Каква полза да знаеш, че е болна момата и да имаш лек за болестта й, когато не можеш да й го дадеш навреме. Ако бързоходецът не беше избързал, хубавицата непременно щеше да умре.
Щом мълчанката изрекла тия думи, момъкът скочил, скрил си пак славея в пазвата и отишъл да обади на падишаха, че щерка му е проговорила. А Сьойлемез-султан разбрала, че с хитрина са я накарали да проговори, та пратила на баща си една бяла книга, на която написала с черни букви, че момъкът я измамил да проговори и искала той още веднъж да опита.
Падишахът, който никога не прекословел на щерка си, рекъл на момъка да дойде довечера пак и да се помъчи да разговори мълчанката.
Той се поклонил:
— Слушам и се повинувам!
Станал и си отишъл в хана. А славеят му рекъл:
— Сега господарката от яд ще строши масичката. Затова довечера ме сложи на полицата.
Цял ден момъкът спал и виждал най-радостни сънища. На мръкване пъхнал славея в пазвата си и отишъл в палата. Слугите го пуснали в покоите на Сьойлемез-султан. Той сложил птичката на полицата и пак така безуспешно се помъчил да разговори мълчаливката. Като видял, че тя не му отговаря, обърнал се към полицата:
— Ей, поличке-сестричке, султанка-мълчанка не ще да разговаря с мен, главата ми иска, невям. Гледам, че е счупила масичката. Тогава да си поприказваме с тебе, та времето да мине по-бърже. Как си ти? Добре ли се чувстваш тук, в падишаховия палат? Не си ли се някъде изкривила, разсъхнала, та да ти помогна, да те поправя?
От полицата славеят отговорил:
— Добре съм, слава на аллаха! Всеки ден робинята ме мие и трие, подрежда ме — не мога да се оплача. Ала ето вече толкова време седя прикована о стената и никой не ме поглежда. А сега сам аллах те праща да ме поразтушиш и целият свят ми стана мил и весел. Макар да знам, че ако господарката те беше заговорила или пък не беше строшила горката масичка, моята посестрима, и ти нямаше да се сетиш за мен. Ама пак и на това съм благодарна.
И повели разговор за това-онова. Подир малко славеят рекъл:
— Господарю, слуша ли ти се, да ти разправя една приказка?
— Разбира се, разправяй.
Славеят започнал:
— В един голям град живеела мома-хубавица, чиято хубост можела да засрами пълноликата месечина. Трима млади момци все се усуквали наоколо и — искали да се оженят за нея. На единия баща му бил търговец, затова го наричали Ягджи-оглу, сиреч търговски син; вторият го казвали Балджи-оглу, сиреч пчеларски син, защото такъв бил занаятът на баща му; третият бил син на тъкач, затова го казвали Тиреджи-оглу.
И тримата били добри и заможни момци, та момата не можела да реши кого да ощастливи с женитба. Затова все отлагала да даде дума. Ала ето че един ден, като си решела косата, намерила си един бял косъм и се замислила: «Ох, ох! Види се, че почвам да старея, няма да мине много време и ще побелея, ще се прегърбя и сбръчкам. Тогава тези момци, които сега ми се верят и кълнат в своята обич, ще почнат да извръщат лице, като ме срещнат, ще ме изоставят и забравят. Така ще си остана стара мома да кукувам сама-саменичка дома. Не бива да се мая и колебая, трябва час по-скоро да се омъжа за някой от тримата. Само че кой? И тримата еднакво ми харесват. Най-добре да ги изпитам, да видя кой от тях най-много ме обича.»
Така си решила момата и поканила тримата да дойдат вечерта у дома й, само че всеки с час преди другия.
Пръв се явил Ягджи-оглу. Пък тя още преди да дойде той, изкопала в градината един трап и редом с него положила саван. Щом търговският син похлопал на вратата, момата си разрошила косите и почнала да плаче, да нарежда. Момъкът я попитал какво се е случило. Тя му рекла:
— Ах, приятелю! Баща ми се помина и аз го зарових градината. Ала той вампиряса и излезе от гроба. Ако ти наистина ме обичаш, легни в гроба и полежи там три часа. През това време баща ми ще се върне. Като види, че в гроба са погребали друг покойник, ще си иде на оня свят и вече няма да ме плаши и безпокои.
Ягджи-оглу отговорил:
— Заради тебе, мила, не само в тоя гроб ще влезна, ами да речеш и в пъкъла ще ида, дявола за опашката ще домъкна.
И за да покаже, че не приказва нахалос, тозчас се съблякъл гол, увил се в савана и легнал в трапа. Лежи там и не мърда.
Подир малко се похлопало на портата — пристигнал Балджи-оглу. И той заварил момата разплакана. Попитал я защо плаче. И нему тя разправила за вампирясалия се баща. Завела го при трапа и му заръчала тихичко:
— Вземи един тежък камък и застани тук. Щом видиш, че вампирът се яви и тръгне към гроба, за да влезе в него, ти хвърли връз него камъка, подплаши го да избяга, вече да не се връща.
Синът на пчеларя изпълнил заръката на обичаната мома. Докато той пазел край трапа и чакал вампирясалия да се върне, ето че дошъл Тиреджи-оглу. Момата и него посрещнала със сълзи и вайкания.
— Какво ти е, мила? Да не би да си болна? — попитал я той.
Хубавицата отговорила:
— Как да не плача, като баща ми се помина. Наредих да го заровят в градината. А един от неговите врагове зъл магьосник, отвори гроба и виж сега — стои над главата му и прави магии, за да вампиряса покойникът. Ако ме обичаш, иди и изведи мъртвеца от гроба и го пренеси дома. Така ще ме избавиш от мъката ми. Ако ли не — ще се задуша от сълзи и ще умра от плач.
Момъкът тутакси изтичал в градината. Извардил когато Балджи-оглу бил навел глава и шепнел молитви за успокоение на душата на мъртвеца, измъкнал увития в саван търговски син и бърже го понесъл към къщата. Балджи-оглу ги видял и помислил, че вампирът се е появил в две лица. Хукнал подире им с тежкия камък в ръце да го претрепе.
В това време Ягджи-оглу си помислил: «Ой, ой, каква стана тя? Дали пък не попаднах в ноктите на вампира?» Раздрал савана и се изправил гол, както го е майка родила. И сега тримата се познали (защото забравих да ти кажа, че те се познавали и дори били добри приятели, ала не си били изказвали тайната — че обичат една и съща мома). Та познали се и почнали да се гонят из градината, да се блъскат и хокат:
— Ти какво дириш тук?
— Ами ти що щеш тук?
— Ами ти как си се вмъкнал в тая почтена къща?
И все така, докато най-сетне се изморили от безполезната гоненица и караница и отишли при момата да разберат каква е работата. Тя им признала, че искала да изпита тяхната обич, за да си избере за мъж онзи, който покаже най-голяма смелост и себеотрицание. Ала и сега не знае кого да предпочете, защото и тримата се показали еднакво безстрашни и достойни за нея…
Тук славеят намигнал на момъка, дал му знак да не споменава нищо за Ягджи-оглу.
— Е, господарю, според тебе кой трябва да се ожени за момата? Аз мисля, че синът на тъкача.
— Не, по моему Балджи-оглу е най-достоен — отвърнал момъкът.
И заспорили:
— Не Балджи-оглу, а Тиреджи-оглу!
— Не Тиреджи-оглу, а Балджи оглу!
— Не този, а онзи!
— Не онзи, а този!
Сьойлемез-султан и тоя път не могла да се въздържи и се намесила в спора:
— Ах, колко сте глупави! Забравихте за търговския син, който три часа в гроба пролежа и най-голям страх събра. Ами сетне, когато го понесе Тиреджи-оглу, пък Балджи-оглу с камъка го гонеше? Не, по право Ягджи-оглу трябва да се ожени за хубавицата!
Щом изрекла това, момъкът изтичал при падишаха и му известил, че мълчаливата му дъщеря пак проговорила. А Сьойлемез-султан изпратила на баща си писмо, че ето на, този чужденец отново с лъжа и измама я накарал да проговори. Ала нека се опита трети път, че да видим дали е толкова хитър.
Тъй написала тя и баща й, ще не ще — съгласил се. Рекъл на момъка да дойде довечера за трети и последен път. Ако успее да накара мълчаливката да проговори, непременно ще му я даде за жена.
Нямало как — покорил се султанският син. Отишъл си в хана. Славеят му рекъл:
— Е, господарю! Сега султанката от яд ще натроши полицата на парчета. Затова довечера ти ме остави до вратата и ние с тебе пак ще се поразговорим.
Вечерта нашият момък за трети път отишъл при Сьойлемез-султан. След като оставил славея на прага, приближил се до хубавицата и почнал да приказва това-онова. Ала сега тя стискала здраво устни, види се, решила звук да не издаде. Тогава момъкът се обърнал към вратата:
— О, вратичке-сестричке! Господарката не иска да говори с мен. Да си поприказваме тогава с тебе, та да се съмне по-скоро.
След като и двамата се поразпитали за здравето и други неважни неща, славеят заразправял приказка:
Имало едно време трима млади другари — дърводелец, шивач и ходжа. Тръгнали да пътуват, хляба да си дирят из чуждите земи. Пристигнали в някакъв голям град и за по-евтино наели си обща стая. Денем всеки отивал по своята си работа, а вечер и тримата се прибирали за спане.
Една нощ сънят бягал от очите на дърводелеца. Станал той от постелята, направил си кафенце, запушил си чибучето. За да съкрати времето, взел едно дърво и почнал от него да изрязва нещо като младо момиче. Издялал го, изгладил го добре, легнал си и заспал доволен, че бил направил такава хубава дървена кукла.
Подир малко се събудил шивачът. И нему не се спяло. Като видял дървеното момиче, захванал се, та му скроил и ушил дрехи. Облякъл го и то заприличало съвсем на живо. Предоволен от своята работа, шивачът си легнал и заспал.
Призори се събудил и младият ходжа. Гледа — в къта стои едно момиче, чиято хубост може да посрами и четиринайсетнощна месечина. То било облечено в скъпи дрехи, като за сватба. Скочил ходжата от постелята, умил се, както повелява коранът, и почнал да моли аллаха да даде душа на куклата. Случило се това в добър час и ето че аллах чул молбата на момъка — съживил момичето. Размърдало се то, позакашляло се като човек, току-що събудил се от дълбок сън.
От радост и почуда ходжата извикал високо:
— Няма мощ и сила освен у аллаха — високия великия!
От този възглас дърводелецът и шивачът се събудили. Като видели тази хубавица, и тримата начаса се влюбили в нея, сякаш с хиляди сърца. Всеки се размахал и завикал:
— Аз ще взема тази мома за жена.
— Не, тя ще бъде моя!
— Не вие, аз ще се оженя за нея!
Почнали да се препират и да се карат — още малко и ще се сбият. Отишли при кадията — той да отсъди кому се пада момата. Ала и кадията не знаел какво да реши…
Тук славеят смигнал на момъка да не споменава ни що за младия ходжа.
— Е, господарю, кой според тебе трябва да се ожени за момата? Ако аз бях кадията, бих я дал на дърводелеца, защото той се сети да я издяла от дърво.
Момъкът отвърнал:
— Как не! Та дърводелецът направи само една дървена кукла, гола като топола. А шивачът я облече в човешки дрехи и тогава тя съвсем заприлича на човек. Ако мен ме бяха попитали, аз щях да я дам на шивача.
— На дърводелеца!
— Не, на шивача!
— Не, не съм съгласен!
— Не, не си прав!
Заспорили славеят и момъкът. А хубавицата султанка-мълчанка си рекла на ума: «Пък за ходжата забравиха!»
В яда си отхвърлила седемте покривала и викнала:
— Ей, вие, глупаци-ахмаци, гдето на две магарета сено не можете да разделите, пък сте се запрепирали за най-явното нещо! И двамата не сте прави! Ами че ако ходжата не беше измолил от аллаха душа за момичето, то щеше да си остане само една хубаво облечена дървена кукла. Разбира се, че ходжата трябваше да се ожени за нея!
Щом Сьойлемез-султан изрекла тия думи, момъкът запляскал радостно с ръце, изтичал при падишаха и му обадил, че е успял и трети път да накара щерка му да приказва.
Нямало вече мърдане наникъде.
Пък да си кажем правичката, още от първата нощ султанката, щом видяла нашия момък, го харесала и обикнала като душата си, че той наистина си бил за харесване. Ала, нали си е жена, поискала да го поизмъчи, да не му се даде лесно. А сетне нарочно се оставила да бъде надхитрена. Ами! Не била тя толкова глупава, колкото я мислиш ти, мой бей!
Както и да е, падишахът като чул, че момъкът и трети път накарал щерка му да проговори и го е освободил вече от оная жестока клетва, много се зарадвал. Повикал дъщеря си и тя се съгласила да се омъжи за момъка. Сгодили младите и голям пир направили. Целият град си отдъхнал. И млади и стари, и богати и бедни се веселили от сърце и славели чуждоземеца, който спасил людете от падишаховата клетва и спечелил дъщеря му.
Подир някой и друг ден годеникът помолил тъста си:
— О, могъщи падишах! Моята страна се намира далеч-далеч. Там аз имам майка и баща, на които съм едничко чедо. Те ме чакат и тъжат за мене, че не знаят жив ли съм или умрял. Годежът направихме тук. А сега, моля те, разреши сватбата ни там да стане, та да се отпуснат сърцата на старите ми родители.
— Да бъде тъй, както ти искаш — съгласил се падишахът.
В скоро време събрали зестрата на хубавицата и я натоварили на триста камили. Бащата отделил триста души най-харни войници и триста най-красни робини, които да придружават и прислужват на младите през далечния път. След няколко месеца сватбеният керван пристигнал благополучно в родината на жениха. Най-напред носели в златна клетка мъдрия славей, който през цялото време се заливал от песни.
Щом султанът научил, че синът му се връща жив и здрав, и при това с най-хубавата мома на света, гърдите му се разширили, сърцето му се отпуснало. Извикал:
— Украсете престолния ми град с цветя и килими! Раздайте на бедните пари от хазната ми! Да бъде вредом веселба!
Устроили големи празненства и сватби. Четиридесет дни и четиридесет нощи траяли веселбите. От всички най-доволен бил невям славеят, че всичката тая работа излязла успешна само благодарение на неговия ум и хитрина. Той висял в златния кафез над главите на пируващите и чуруликал най-веселите си песни. На сватбената трапеза било отредено почетно място и на онази старица, чиито стомни немирният султански син бил счупил.
В скута ми паднаха четири румени ябълки: едната за момъка, втората за Сьойлемез-султан, третата за славея, а четвъртата за оная, която изслуша приказката до края.