Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца
Част I

 
 
Пролог
Три вида тишина
 
Наближаваше зазоряване. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше буря, дъждовните капки щяха да почукват и да трополят върху лозите селас зад странноприемницата. Тътенът на някоя гръмотевица би подгонил със звука си тишината от пътя като паднал есенен лист. Ако в стаите шумоляха пътници, ехтящите им стъпки щяха да прогонят тишината като избледняващ и полузабравен сън. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
Вътре в странноприемницата един тъмнокос мъж полека затвори задната врата зад гърба си. В пълния мрак той се промъкна крадешком през кухнята, после през общата стая и накрая се спусна по стълбището към мазето. Благодарение на дългия си опит той с лекота избягваше халтавите дъски, които можеха да изтропат или да проскърцат под тежестта му. От бавните му стъпки по пода се разнасяше едва доловим звук. Движението му добавяше към голямата, отекваща тишина една друга — малка и потайна. Двете се противопоставяха и създаваха своеобразна амалгама.
Третият вид тишина бе трудно доловима. Ако човек се вслушваше достатъчно дълго, накрая щеше да я усети в студенината по стъклото на прозореца и по гладко измазаните стени на стаята на съдържателя. Тя се таеше в тъмния сандък, който стоеше в долния край на твърдото и тясно легло. Беше и в ръцете на мъжа, който лежеше неподвижно върху него в очакване на първите бледи проблясъци на задаващата се зора.
Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се бе отпуснал с примирения вид на човек, който отдавна е изоставил всякаква надежда да заспи.
„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.
 

1.
Ябълка и бъз
 
Баст отегчено се подпря върху дългия махагонов плот. Огледа празната стая, въздъхна и затършува наоколо, докато не откри чист ленен парцал. Сетне с примирено изражение се захвана да лъска плота.
Миг след това се наведе и присви очи към някакво почти невидимо петънце. Зачопли го с нокът и се намръщи на мазната следа, оставена от пръста му. Наведе се по-близо, дъхна върху дървото и го затърка енергично. После спря за момент, отново дъхна — този път по-силно — и написа с пръст неприлична дума върху замъгления плот.
Захвърли парцала настрани, мина покрай празните маси и столове и се отправи към широките прозорци на странноприемницата. Остана там дълго, загледан в черния път, който минаваше през центъра на града.
Баст въздъхна отново и закрачи напред-назад из стаята. Движеше се с небрежната грация на танцьор и съвършеното безгрижие на котка. Но когато прокара ръце през тъмната си коса, в жеста му се криеше безпокойство. Сините му очи непрекъснато оглеждаха стаята сякаш в търсене на изход. Все едно диреше нещо, което бе пропуснал да види стотици пъти преди това.
Но там нямаше нищо ново. Празни маси и столове. Празни столчета край бара. Две огромни бъчви, изправени върху тезгяха зад бара — едната за уиски, другата за бира. Между тях бяха наредени бутилки с всякакви цветове и форми. Над бутилките беше окачен меч.
Очите на Баст се върнаха обратно върху бутилките. Той ги изгледа продължително и замислено, след което се върна зад бара и извади една тежка глинена халба.
Пое си дълбоко дъх, посочи с пръст към първото шише и започна да припява, като изброяваше бутилките в реда:
 
Клен. Кол с цветя.
Хващай и върви.
Пепел и жарава.
Плод от бъз носи.
 
Завърши изреждането, като посочи към една тумбеста зелена бутилка. Извади тапата и отпи предпазливо една глътка, след което направи кисела физиономия и потрепери. Бързо остави бутилката и вместо нея взе друга — червена и извита. Отпи и от нея, замислено облизвайки устни. След това кимна и щедро отсипа в халбата.
Посочи следващата бутилка и започна да брои отново:
 
Вълна. Вдовица.
Луна през нощта.
Върба. Девица.
Светлина от свещта.
 
Този път бутилката беше прозрачна, с бледожълт ликьор. Баст издърпа тапата и добави голяма доза от него към течността в халбата, без да си прави труда първо да го опитва. Остави бутилката, вдигна халбата и я завъртя театрално, преди да отпие глътка. Усмихна се широко и удари леко с пръст бутилката, преди отново да продължи монотонното припяване:
 
Буре. Бира.
Камък и къща.
Вятър и вода…
 
Чу се проскърцване на дъска. Баст вдигна поглед и се усмихна ведро.
— Добро утро, Реши.
Червенокосият съдържател стоеше в долната част на стълбището. Той обърса дългите пръсти на ръцете си в чистата престилка и в дългите си ръкави.
— Нашият гост събуди ли се вече? — попита.
— Нито съм го чувал, нито съм го виждал — поклати глава Баст.
— Последните няколко дни не бяха никак леки за него — рече Коте — и вероятно умората започва да му се отразява. — Той се поколеба, сетне вдигна глава и помириса въздуха. — Да не би да пиеш? — Във въпроса му имаше по-скоро любопитство, отколкото укор.
— Не — отвърна Баст.
Съдържателят повдигна вежди.
— Опитвах — настоя Баст. — Първо се опитва, а след това се пие.
— Аха — отвърна съдържателят. — Тогава значи се готвиш да пиеш?
— В името на малките богове, да! — призна Баст. — Ще се отдам на невъздържано пиянство. И какво друго да правя, по дяволите? — Баст извади халбата си изпод плота и погледна в нея. — Надявах се да е бъз, но ми се падна пъпеш — той завъртя замислено халбата — с подправка. — Отпи нова глътка и замислено присви очи. — Канела? — попита и огледа бутилките. — Нямаме ли повече бъз?
— Там някъде трябва да е — отвърна съдържателят, без да си прави труда да поглежда към бутилките. — Спри за момент и ме изслушай, Баст. Трябва да поговорим за онова, което стори миналата нощ.
Баст застина.
— Какво съм направил, Реши?
— Спря онова създание от Маел — отвърна Коте.
— О — отпусна се Баст и махна небрежно с ръка. — Просто го забавих, Реши. Това е всичко.
— Ти усети, че това не беше просто някой побъркан — поклати глава Коте. — Опита се да ни предупредиш. Ако не беше реагирал толкова бързо…
Баст се намръщи.
— Не бях толкова бърз, Реши. То хвана Шеп. — Той сведе поглед към добре почистените дъски на пода близо до бара. — Харесвах Шеп.
— Всички останали ще вярват, че ковашкият чирак ни е спасил — каза Коте. — И вероятно така е най-добре. Но аз знам истината. Ако не беше ти, то щеше избие всички тук.
— О, Реши, това просто не е вярно — възпротиви се Баст. — Ти щеше да му прекършиш врата като на пиле. Аз просто стигнах до него преди теб.
Съдържателят сви рамене.
— Миналата нощ размишлявах — каза той. — Чудех се какво можем да направим, за да стане тук по-безопасно. Чувал ли си за „Ловът на белите ездачи“?
— Това беше нашата песен преди още да стане твоя, Реши — усмихна се Баст.
Той си пое дъх и запя с приятен тенор:
 
Те яздеха конете си, бели като сняг.
Сребърни остриета и рогове бледи
свеждаха се при неспирния им бяг.
Клонки гъвкави, червени и зелени
на челата им бяха окачени.
 
— Точно за този стих мислех и аз — кимна съдържателят. — Мислиш ли, че можеш да се погрижиш за това, докато аз подготвям нещата тук?
Баст кимна въодушевено и почти се втурна да изпълнява заръката. На прага на вратата на кухнята той спря и се обърна.
— Нали няма да започнеш без мен? — попита обезпокоено той.
— Ще започнем веднага щом гостът ни се нахрани и се подготви — отвърна Коте.
Като видя изражението на своя ученик, той реши да отстъпи малко и добави:
— Все пак мисля, че разполагаш с един-два часа.
Баст хвърли поглед към вратата и после отново към Коте.
Лицето на съдържателя се развесели.
— Ще ти се обадя, преди да започнем — той го пропъди с ръка. — Хайде, тръгвай сега.
 
* * *
 
В „Пътният камък“ мъжът, който наричаше себе си Коте, правеше обичайните неща. Движеше се като часовников механизъм — като каруца, която минава в дълбоките коловози по пътя.
Първо беше ред на хляба. Той смеси брашно, захар и сол, без да си прави труда да отмерва количествата. Добави парче мая от едно глинено гърне в килера, омеси тестото, след което оформи кръгли самуни и ги остави да се надигнат. Разгреба жарта в кухненската печка и разпали огън.
После се премести в общата стая, запали огън в голямата камина от черен камък и изчисти пепелта от широкото огнище край северната стена. Изпомпа вода, изми си ръцете и донесе парче овнешко месо от мазето. Нацепи нови подпалки, внесе дърва за горене, продупчи надигащия се хляб и го премести по-близо до вече топлата печка.
И тогава изведнъж се оказа, че вече няма нищо повече за вършене. Всичко беше готово. Всичко беше чисто и подредено. Червенокосият мъж застана зад бара и зареяните му в далечината очи бавно се съсредоточиха върху настоящето и самата странноприемница.
Те се спряха върху меча, който висеше окачен върху стената над бутилките. Не беше особено красив меч — не беше богато украсен и не грабваше окото. Беше някак заплашителен. По същия начин, по който изглежда заплашителна някоя стръмна скала. Мечът беше сив, чист и студен на пипане. Беше остър като строшено стъкло. В тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран, беше издълбана една-единствена дума — „Безразсъдство“.
Съдържателят чу тежки стъпки по дървената площадка отвън. Мандалото на вратата шумно хлопна, последвано от гръмогласно „Ехооо“ и думкане по вратата.
— Момент! — извика Коте.
Той забърза към входната врата и превъртя тежкия ключ в лъскавата месингова ключалка.
Греъм стоеше на прага, вдигнал масивната си ръка, за да почука на вратата. Като видя съдържателя, на обветреното му лице се появи усмивка.
— Днес май Баст отново отвори вместо теб? — попита той.
Коте му се усмихна търпеливо.
— Добро момче е — продължи Греъм. — Само дето е малко нервен. Мислех си, че днес няма да отваряш. — Той се прокашля и сведе за миг поглед към краката си. — Не бих се изненадал, като се има предвид какво се случи.
— Отворено е както винаги. — Коте прибра ключа в джоба си. — Какво мога да направя за теб?
Греъм отстъпи от прага на вратата и кимна към улицата, където наблизо стоеше каруца с три бурета. Бяха нови, от светло полирано дърво и с лъскави метални обръчи.
— Знаех, че тази нощ няма да заспя и ги сковах набързо за теб. Освен това чух, че днес ще дойдат семейство Бентън с първата реколта от късните ябълки.
— Благодарен съм ти за това.
— Направил съм ги хубави и стегнати, за да държат през зимата. — Греъм отиде до каруцата и гордо почука една от бъчвите. — Нищо не може да стегне стомаха по-добре от зимната ябълка. — Той вдигна поглед с лека искрица в очите и отново почука по обръча на бъчвата. — Схващаш ли шегата? Да го „стегне“?
Коте изпъшка и потри лицето си.
Греъм се изкикоти на собствената си шега и поглади един от блестящите обръчи на бъчвата.
— Никога преди не съм правил бъчва с месинг, но излязоха много хубави. Кажи ми, ако започнат да изпускат. Ще се погрижа за тях.
— Радвам се, че не те е затруднило много — рече съдържателят. — Избата става влажна. Безпокоя се, че желязото просто ще ръждяса след няколко години.
Греъм кимна.
— Това е съвсем разумно предположение — съгласи се той. — Не са много хората, които гледат на нещата в перспектива. — Той потри ръце една в друга. — Какво ще кажеш да ми помогнеш? Не бих искал да изпусна някоя и да ти одраскам пода.
Захванаха се да ги пренасят. Две от бъчвите отидоха в мазето, а третата пренесоха покрай бара, през кухнята и я оставиха в килера.
Сетне мъжете се отправиха обратно към общата стая и застанаха от двете страни на бара. За момент настъпи мълчание, докато Греъм оглеждаше празното помещение. Край бара имаше два стола по-малко и празно място, оставено от липсваща маса. В подредената обща стая това биеше на очи като липсващи зъби.
Греъм отмести погледа си от добре почистения под близо до бара. Бръкна в джоба си и извади с леко трепереща ръка два матови шима.
— Би ли ми дал една малка бира, Коте? — попита той с дрезгав глас. — Знам, че е рано, но ми предстои дълъг ден. Ще помагам на Мърионс да приберат житото си.
Съдържателят наля бирата и мълчаливо му я подаде. Греъм изпи половината на една дълга глътка. Ъгълчетата на очите му бяха зачервени.
— Лошо се получи снощи — каза той, без да поглежда Коте в очите, и отпи отново.
Коте кимна. Беше твърде вероятно това да е единственото нещо, което Греъм щеше да каже за смъртта на мъжа, когото бе познавал през целия си живот. Тези хора знаеха всичко за смъртта. Те убиваха собствения си добитък. Умираха от треска, от падания или от гангрена. Смъртта за тях беше като някой неприятен съсед. Не говореха за нея от страх да не ги чуе и да не реши да ги посети.
Разбира се, историите правеха изключение. Разказите за отровени крале, дуели и стари войни бяха предпочитани. С тях хората обличаха смъртта в непознати дрехи и я изпращаха далеч от вратите си. Пожарът, причинен от комин, или кашлицата, предизвикана от круп, бяха ужасяващи. Но процесът срещу Гибеа или обсадата на Енфаст — това беше друга работа. Бяха като молитви, като заклинания, промърморвани късно през нощта, когато вървиш сам в тъмното. Историите бяха като амулетите от половин пени, които човек си купува просто за всеки случай от някой амбулантен търговец.
— Колко дълго ще остане онзи писар? — попита Греъм след известно време и гласът му отекна в халбата, която беше надигнал. — Може да ми се наложи да имам нещо написано черно на бяло — ей така, просто за всеки случай. — Той леко се намръщи. — Баща ми винаги ги наричаше „документи за всеки случай“. Не мога да си спомня как се казваха в действителност.
— Ако трябва да се погрижиш само за стоката си, се нарича „разпореждане със собствеността“ — сухо рече съдържателят. — Ако се отнася до други неща, се нарича „нареждане за изпълнение на завещанието“.
Греъм повдигна вежди и погледна учудено съдържателя.
— Поне така съм чувал — добави съдържателят, сетне наведе поглед и затърка плота с чист бял парцал. — Писарят спомена нещо такова.
— Нареждане… — промърмори Греъм в халбата си. — Май просто ще поискам да направи документи за всеки случай и ще го оставя да реши как да ги нарече официално. — Той вдигна поглед към съдържателя. — Предполагам, че и други хора ще поискат да направят същото, като се има предвид какво се случва.
За момент изглеждаше, че съдържателят ще се намръщи раздразнено на думите му, но не, той не стори нищо такова. Изправен зад бара, Коте изглеждаше по същия начин както винаги — лицето му беше ведро и любезно. Той кимна непринудено.
— Спомена, че смята да се захване с работа по обяд — рече Коте. — Малко е неспокоен след всичко, което се случи снощи. Ако някой дойде да го търси преди обяд, предполагам, че ще остане разочарован.
— Това няма особено значение — сви рамене Греъм. — Така или иначе, до обяд в целия град едва ли ще има повече от десетина души. — Той отпи още една глътка бира и погледна навън през прозореца. — Днес със сигурност всички са на полето.
— Писарят ще бъде тук и утре — рече съдържателят и сякаш малко се поотпусна. — Така че няма нужда всички да бързат да го търсят днес. Някакви хора откраднали коня му край Абътс Форд и сега се опитва да си намери нов.
— Горкият нещастник. — Греъм съчувствено цъкна с език. — Няма начин да намери кон по средата на прибирането на реколтата. Дори и Картър не можа да замени Нели, след като онова паякообразно нещо го нападна при Старокаменния мост. — Той поклати глава. — Изглежда нередно такова нещо да се случи на по-малко от три километра от прага ти. Някога… — Греъм внезапно спря. — Пресвета дево, говоря като стария си баща. — Наведе брадичка надолу и преправи гласа си да звучи по-дрезгаво. — Някога, когато бях момче, времето беше по-хубаво. Мелничарят не мамеше на везната, а хората си гледаха своята работа.
На лицето на съдържателя се появи замислена усмивка.
— Баща ми казваше, че бирата някога била по-добра и по пътищата имало по-малко коловози.
Греъм се усмихна, но усмивката му бързо угасна. Той сведе поглед, сякаш се чувстваше неудобно от онова, което му предстои да каже:
— Знам, че не си от тук, Коте, и не ти е лесно. Някои хора мислят, че чужденците дори не различават кое време на деня е. — Той си пое дълбоко дъх, като все още избягваше да погледне съдържателя в очите. — Но аз мисля, че ти знаеш работи, които другите не знаят. Имаш по-широк поглед върху нещата. — Той вдигна поглед и очите му бяха сериозни и уморени, потъмнели от липсата на сън. — Наистина ли нещата са толкова мрачни, колкото изглеждат напоследък? Пътищата са толкова лоши. Хората биват ограбвани и… — Греъм направи видимо усилие да не погледне отново към празното място на пода. — Всички тези нови данъци толкова затрудняват положението. Момчетата на Грейдън скоро ще загубят фермата си. Онова нещо, подобно на паяк. — Той отпи отново от бирата. — Толкова зле ли е, колкото изглежда? Или просто остарявам като баща ми и нещата вече не ми се виждат така хубави, както когато бях момче?
Коте дълго търка плота, сякаш се колебаеше дали да отговори.
— Мисля, че винаги е имало лоши неща — отвърна той. — Може би само ние, по-възрастните, ги забелязваме.
Греъм се готвеше да кимне утвърдително, но внезапно се намръщи.
— Само дето ти не си стар, нали? Забравям за това през повечето време. — Той огледа червенокосия мъж от горе до долу. — Искам да кажа, че ти се движиш като по-стар човек, говориш така, но не си такъв, нали? Обзалагам се, че си на половината на моите години. — Изгледа съдържателя с присвити очи. — На колко години си всъщност?
— Достатъчно съм стар, за да се чувствам стар — уморено се усмихна съдържателят.
— Твърде млад си, за да се държиш като стар — изсумтя Греъм. — Би трябвало да тичаш подир жените и да се забъркваш в неприятности. Остави на нас, старите хора, да се оплакваме, че светът се разпада.
Старият дърводелец избута стола си назад от бара, обърна се и се отправи към вратата.
— Днес по време на обедната почивка ще се върна да поговоря с тоя твой писар. И няма да съм само аз. Има много хора, които ще искат да си уредят нещата официално, щом им се удава такава възможност.
Съдържателят си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Греъм?
Мъжът се обърна с една ръка на дръжката на вратата.
— Не си само ти — каза Коте. — Положението не отива на добре и нещо ми подсказва, че ще стане още по-зле. Не би навредило човек да се подготви за тежка зима. И може би да е готов да се защити, ако се наложи. — Съдържателят сви рамене. — Поне инстинктът ми подсказва това.
Греъм мрачно стисна уста и сериозно поклати глава.
— Радвам се, че не само на мен ми се струва така.
След това той се насили да се усмихне и взе да навива ръкавите на ризата си, докато се обръщаше към вратата.
— И все пак — рече — човек трябва да събира сеното, докато още има слънце.
 
* * *
 
Малко по-късно семейство Бентън спряха до странноприемницата с каруца, натоварена с късни ябълки. Съдържателят купи половината и прекара следващия един час в сортиране и подреждане.
Най-зелените и твърдите отидоха в бъчвите в мазето. Внимателно ги поставяше вътре и ги увиваше в дървени стърготини, преди да закове капаците. Онези ябълки, които бяха почти узрели, отидоха в килера за провизии, а съдбата на тези, които имаха наранявания или кафяви петна, бе да бъдат използвани за приготвяне на сайдер. За тази цел бяха нарязани на четвъртинки и хвърлени в едно голямо калаено корито.
Докато сортираше и опаковаше, червенокосият мъж изглеждаше доволен. Но ако човек се вгледаше в него по-внимателно, щеше да забележи, че докато ръцете му са заети с работа, очите му са отнесени, загледани в далечината. И макар изражението му да беше спокойно и дори приятно, в него нямаше радост. Той не си тананикаше и не подсвиркваше, докато работеше. Не си припяваше.
Когато и последните ябълки бяха сортирани, той пренесе металното корито през кухнята и задната врата и го изкара навън. Есенната сутрин беше студена. Зад странноприемницата, на завет край дърветата, той беше засадил своя малка лична градина. Изсипа нарязаните ябълки в дървената преса за сайдер и стегна капака й, докато вече не можеше да се върти.
Коте нави ръкавите на ризата си до лактите, след което стисна ръкохватките на пресата с издължените си грациозни ръце и ги задърпа. Пресата започна да се спуска надолу, като в началото притискаше ябълките плътно една към друга, а после ги замачка. Съдържателят завърташе и дърпаше отново. Завърташе и дърпаше отново.
Ако някой можеше да го види в този момент, щеше да забележи, че ръцете му не са отпуснатите ръце на кръчмар. Когато дърпаше дървените ръкохватки, мускулите на ръцете му изпъкваха твърди като усукани въжета. Кожата му беше набраздена от стари белези. Повечето бяха бледи и тънки като пукнатини върху зимен лед. Други бяха червени и гневни и изпъкваха върху светлия тен на кожата му.
Ръцете на съдържателя хващаха и дърпаха отново и отново. Единствените звуци бяха ритмичното проскърцване на дървото и бавното църцорене на сайдера, който течеше в кофата отдолу. В тях имаше ритъм, но не и музика, а очите на съдържателя бяха отсъстващи и безрадостни и толкова светлозелени, че можеха да минат за сиви.
 

2.
Бодлива зеленика
 
Летописеца слезе по стълбите и влезе в общата стая на „Пътният камък“ с плоската си кожена чанта, метната през едното рамо. Спря на входа и погледна към съдържателя, който съсредоточено се беше навел над нещо на бара.
Летописеца се прокашля и пристъпи в стаята.
— Съжалявам, че спах до толкова късно — извини се той. — Всъщност не е… — Той не довърши, когато видя какво имаше върху плота. — Да не би да правиш пай?
Коте вдигна поглед от заниманието си да оформя края на кората с пръсти.
— Пайове — каза той, като наблегна на множественото число.
— Да. Защо?
Летописеца отвори уста и после я затвори. Погледът му се премести върху меча, който висеше сив и безмълвен зад бара, и после се върна върху червенокосия мъж, който внимателно притискаше кората по ръба на тавата.
— Какъв пай?
— Ябълков. — Коте се изправи и направи три внимателни разреза в кората на пая. — Знаеш ли колко е трудно да направиш хубав пай?
— Май не — призна Летописеца и неспокойно се огледа наоколо. — Къде е помощникът ти?
— Един господ знае — отвърна съдържателят. — Доста е трудно. Имам предвид да се правят пайове. Човек не би си го помислил, но процесът е доста дълъг. Хлябът е лесен. Супата е лесна. Пудингът също. Но паят е сложна работа. Това е нещо, което никога не осъзнаваш, докато сам не се опиташ да го направиш.
Летописеца кимна неопределено в знак на съгласие, без да знае какво точно се очаква от него. Свали чантата от рамото си и я остави на една близка маса.
— Нали знаеш, че когато пресоваш ябълки за сайдер, остава нещо като каша? — Коте избърса ръце в престилката си.
— Пюрето ли?
— Пюре — повтори Коте с дълбоко облекчение, — така се наричаше. Какво правят хората с него, след като изцедят сока?
— От смачканото грозде може да се направи слабо вино — отвърна Летописеца — или олио, ако количеството е голямо. Но ябълковото пюре е, общо взето, безполезно. Можеш да го използваш за тор, но не върши кой знае каква работа. Хората обикновено го дават за храна на добитъка.
Коте кимна замислено.
— Не ми се вярваше, че може просто така да го изхвърлят. Тук оползотворяват всяко нещо по един или друг начин. Пюре — повтори той, сякаш опитваше вкуса на думата. — Това ме човъркаше от две години.
— Всеки в града можеше да ти го каже. — Летописеца изглеждаше озадачен.
Съдържателят се намръщи.
— Ако е нещо, което всеки знае, не мога да си позволя да питам за него — каза той.
Чу се шум от затръшване на врата, последван от весело, разсеяно подсвиркване. Баст се появи от кухнята, метнал на рамо наръч клони от бодлива зеленика, увити в бял чаршаф.
Коте кимна мрачно и потри ръце една в друга.
— Чудесно. Сега как ще… — Той присви очи. — Това да не са хубавите ми чаршафи?
Баст погледна надолу към вързопа.
— Ами, Реши — бавно отвърна той, — зависи. Имаш ли лоши, грозни чаршафи?
Очите на съдържателя проблеснаха гневно за миг, после той въздъхна.
— Предполагам, че това няма значение. — Коте се протегна и издърпа един дълъг клон от наръча. — Както и да е, какво ще правим с това?
— И аз самият не съм наясно, Реши — сви рамене Баст. — Знам, че „ситите“ са препускали с венци от бодлива зеленика на главите, докато преследвали „танцьори в кожа“…
— Не можем да се разхождаме насам-натам с венци от бодлива зеленика — прекъсна го недоволно Коте. — Хората ще започнат да говорят.
— Не ме е грижа какво мислят местните флегми — промърмори Баст и започна да преплита няколко дълги гъвкави клонки. — Когато някой танцьор влезе в тялото ти, ставаш като кукла. Могат да те накарат да отхапеш собствения си език. — Той сложи неоформения кръг върху главата си, провери дали му става и сбърчи нос. — Боде.
— В историите, които съм чувал — вметна Коте, — бодливата зеленика също така не им позволява да излязат от тялото.
— Не можем ли просто да носим желязо? — попита Летописеца и двамата мъже зад бара го изгледаха с любопитство, сякаш почти бяха забравили, че той е там. — Искам да кажа, ако е фаелинг…
— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.
Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:
— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?
— Те Могат Да Те Накарат Да Отхапеш Собствения Си Език — повтори Баст, сякаш говореше на някое особено глупаво дете. — Щом веднъж са влезли в теб, ще използват ръката ти, за да извадят собственото ти око също толкова лесно, колкото е лесно да откъснеш маргаритка. Какво те кара да мислиш, че няма да се погрижат да махнат някоя гривна или пръстен? — Той поклати глава, свел поглед, докато вплиташе още една яркозелена клонка от бодлива зеленика в кръга, който държеше. — Освен това проклет да съм, ако нося желязо.
— Ако могат да изскачат от телата — продължи Летописеца, — защо онова вчера просто не напусна тялото на мъжа? Защо не скочи в някой от нас?
Настъпи дълго мълчание, преди Баст да осъзнае, че двамата мъже го гледат.
— Мен ли питате? — невярващо се засмя той. — Нямам представа. Анпауен. Последните танцьори са били изловени преди стотици години. Много преди моето време. Само съм чувал истории за тях.
— Тогава как да сме сигурни, че не е изскочило? — бавно попита Летописеца, сякаш не му се искаше да зададе този въпрос. — Как да сме сигурни, че не е още тук? — Той седна много вдървено на стола си. — Как да знаем, че точно в момента не е в някой от нас?
— Сигурно е умряло, когато тялото на наемника умря — предположи Коте. — Щяхме да го видим, ако беше излязло. — Той хвърли поглед към Баст. — Би трябвало да изглеждат като тъмна сянка или дим, когато напускат нечие тяло, нали?
Баст кимна.
— Освен това, ако беше изскочило навън, щеше да започне да убива хора с новото си тяло. Обикновено така правят. Прехвърлят се от едно тяло в друго, докато всички не измрат.
— Виждаш ли? — Съдържателят се усмихна успокоително на Летописеца. — Може дори да не е било танцьор. Вероятно просто е било нещо, което прилича на него.
— Но как да сме сигурни? — Очите на Летописеца изглеждаха леко уплашени. — В момента може да се намира във всеки човек от този град…
— Може да е в мен — безгрижно каза Баст. — Може би просто те чакам да се отпуснеш, за да разкъсам гърдите ти чак до сърцето и да изсмуча всичката ти кръв. Както се изсмуква сокът на слива.
— Това не е смешно — стисна уста Летописеца.
Баст вдигна поглед и отправи на Летописеца порочна и озъбена усмивка. Но в усмивката му нещо не беше както трябва. Тя продължи твърде дълго. Беше твърде широка. Очите му бяха вперени малко встрани от писаря, а не право в него.
Баст остана неподвижен за момент. Дългите му пръсти вече не оплитаха чевръсто зелените клонки. Погледна с любопитство надолу към ръцете си, след това пусна незавършения венец от бодлива зеленика върху плота. Усмивката му бавно угасна, изражението на лицето му се изпразни и той огледа общата стая с мрачен вид.
— Те вейан? — попита Баст със странен глас, а очите му бяха стъклени и объркани. — Те тантен вентеланет?
В следващия момент се хвърли със стряскаща скорост иззад бара към Летописеца. Писарят скочи от стола си и се втурна да бяга като обезумял. Обърна две маси и пет-шест стола, преди краката му да се сплетат и той да се строполи безпомощно на пода. Замята крака и ръце встрани, докато трескаво се мъчеше да стигне до вратата.
Както пълзеше лудешката по пода, ужасеният и пребледнял писар успя да хвърли един бърз поглед през рамо само за да види, че Баст не е направил повече от три крачки. Тъмнокосият младеж стоеше близо до бара, беше се превил на две и се тресеше от неудържим смях. С една ръка беше покрил лицето си, а с другата сочеше към Летописеца. Смееше се толкова силно, че едва си поемаше дъх. Наложи му се да се протегне, за да се подпре на бара.
Летописеца посиня от гняв.
— Глупак такъв! — изкрещя той, докато с мъка се изправяше на крака. — Ти… глупак такъв!
Баст, който все още не можеше да си поеме дъх от смях, вдигна ръце и направи немощен и вял жест, все едно драска с нокти — като дете, което се преструва на мечка.
— Баст — смъмри го съдържателят. — Хайде стига. Престани вече.
Но макар гласът на Коте да бе строг, очите му искряха от смях. Устните му потрепваха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.
Движейки се с вид на оскърбено достойнство, Летописеца се зае да изправя столовете и масите, като ги тропваше на местата им по-силно, отколкото е необходимо. Накрая се върна на масата си и седна вдървено на мястото си. Дотогава Баст вече се беше върнал зад бара, като все още дишаше тежко, и съсредоточи вниманието си върху бодливата зеленика в ръцете си.
Летописеца го изгледа кръвнишки и взе да разтрива пищяла си. Баст сподави нещо, което наподобяваше кашлица.
Коте се засмя тихо и гърлено, издърпа от наръча нова клонка бодлива зеленика и я добави към дългия шнур, който правеше. Той улови погледа на Летописеца.
— Преди да съм забравил, искам да ти кажа, че някои хора ще се отбият днес, за да се възползват от услугите ти като писар.
— Така ли? — Летописеца изглеждаше изненадан.
Коте кимна и въздъхна раздразнено.
— Да. Новината вече се е разнесла, така че нищо не може да се направи. Ще трябва да се занимаем с тях, когато дойдат. За щастие всеки, който има две здрави ръце, ще е зает на полето до обяд, така че няма да се наложи да се безпокоим за това, преди…
Пръстите на съдържателя хванаха неумело клонката зеленика и я счупиха. Един трън се заби дълбоко в месестата част на палеца му. Червенокосият мъж не трепна, нито изруга, а само погледна гневно и намръщено ръката си, върху която бликна ярка като малина капка кръв.
Съдържателят присви вежди и сложи палеца в устата си. От лицето му изчезна всякакъв помен от веселие и очите му станаха твърди и тъмни. Захвърли недовършения шнур от бодлива зеленика с толкова подчертано равнодушен жест, че изглеждаше почти стряскащ.
Той отново погледна Летописеца и заяви с напълно спокоен глас:
— Исках да кажа, че трябва да се възползваме от времето, което ни остава, преди да бъдем прекъснати. Но предполагам, че първо ще закусиш нещо.
— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.
— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.
Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.
— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади — извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр, отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат някаква работа за вечерята.
Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната врата.
Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива зеленика, че те едва помръднаха.
Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде при Летописеца.
— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.
Летописеца не посегна да го вземе.
Усмивката не напусна лицето на Баст.
— Не го забеляза, защото беше зает да лазиш по пода — каза той с тих глас, — но той наистина се засмя, когато се втурна да бягаш. Засмя се на три пъти истински и дълбоко с корема си. Има такъв хубав смях. Като плод. Като музика. Не съм го чувал от месеци. — Баст отново му подаде венеца от бодлива зеленика, като се усмихна срамежливо. — И така, това е за теб. Направих му грамарията, която сметнах за подходяща. Така че да остане зелен и свеж по-дълго, отколкото очакваш. Набрах бодливата зеленика по правилния начин и я оформих със собствените си ръце. Подбрана, донесена и изработена специално за целта. — Той протегна венеца още малко по-напред като нервно момче, поднасящо букет. — Заповядай! Това е подарък от сърце. Давам ти го, без да очаквам нищо в замяна.
Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън. Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото му.
Баст се ухили.
— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.
Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.
— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.
— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.
— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да говори за това.
Баст доби изненадан вид.
— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю последната дума.
— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно на стола си и извърна поглед встрани.
— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение, сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го накараш да си спомни. Ще го направиш.
Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в скута си и леко кимна.
— Ще направя каквото мога.
— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа по гърба. — Между другото, как ти е рамото?
Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от тялото му оставаше вдървена и неподвижна.
— Сковано и студено, но не ме боли.
— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за незначителни неща.
 
* * *
 
Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.
Тъкмо носеше две кани към бара, когато по дървената площадка пред странноприемницата се чу силен тропот на ботуши. Миг по-късно през вратата нахълта ковашкият чирак. Макар и едва шестнайсетгодишен, той беше един от най-високите мъже в града. Имаше широки рамене и здрави ръце.
— Здравей, Аарон — спокойно го поздрави съдържателят. — Би ли затворил вратата? Навън е доста прашно.
Щом ковашкият чирак се обърна към вратата, сякаш по взаимна негласна уговорка съдържателят и Баст мушнаха по-голямата част от бодливата зеленика под плота. Когато младежът се обърна отново към тях, Баст вече си играеше с нещо, което наподобяваше на малък недовършен венец, направен просто ей така, за убиване на времето.
Аарон побърза да се отправи към бара и, изглежда, не забеляза нищо различно.
— Господин Коте — развълнувано каза той, — мога ли да получа малко храна за из път? — Той размаха празен чувал от зебло. — Картър каза, че знаеш какво означава това.
Съдържателят кимна.
— Имам малко хляб и сирене, наденица и ябълки. — Той махна на Баст, който взе чувала и се затича към кухнята. — Картър ще ходи ли някъде?
— Двамата с него ще ходим — обясни момчето. — Родът Орисон ще продават днес овнешко месо в Трейа. Наеха ни с Картър да ги придружим заради лошите пътища и всичко останало.
— Трейа — замисли се съдържателят, — тогава значи няма да се върнете до утре.
— Картър се надява да намери и кон, който да замени Нели. — Ковашкият чирак внимателно постави сребърна монета върху полирания махагон на бара. — Ако не успее да намери кон, каза, че вероятно ще отиде на заплата при краля.
— Картър смята да постъпи във войската? — повдигна вежди Коте.
Момчето се усмихна със странна смесица от веселие и печал.
— Рече, че не му остават много други възможности, ако не намери кон за каруцата си. Каза, че в армията се грижат за теб, хранят те, имаш възможност да пътуваш и други подобни. — Очите на младия мъж искряха от вълнение, докато говореше, и в изражението на лицето му се преплитаха момчешки ентусиазъм и сериозната загриженост на зрял мъж. — И когато се запишеш, вече не ти дават само един сребърен нобъл. В тези времена ти дават роял. Цял златен роял.
Изражението на съдържателя стана мрачно.
— Само Картър ще се записва, така ли? — Той погледна момчето право в очите.
— Един роял е много пари — призна ковашкият чирак с лукава усмивка. — А и времената са трудни, след като моят старец умря, а майка ми се премести в Раниш.
— И какво мисли майка ти за това да минеш на заплата към краля?
Лицето на момчето помръкна.
— Не вземай нейната страна — оплака се той. — Мислех, че точно ти ще разбереш. Знаеш, че едно момче трябва да се погрижи за майка си.
— Момче, онова, което знам, е, че майка ти би предпочела да си в безопасност у дома пред това да се къпе в цяла вана със злато.
— Омръзна ми да ме наричат „момче“ — сопна се ковашкият чирак и лицето му се изчерви. — Мога да свърша добра работа в армията. Щом накараме бунтовниците да се закълнат във вярност на Разкаялия се крал, нещата ще се оправят. Облагането с данъци ще спре. Родът Бентли няма да загуби земята си. Пътищата отново ще станат безопасни.
След това изражението му помръкна и за миг лицето му изобщо не изглеждаше така младо.
— И тогава на майка ми няма да й се налага да се безпокои, когато не съм си у дома — каза той с мрачен глас. — Ще спре да се буди по три пъти на нощ, за да проверява капаците на прозорците и резето на вратата.
Аарон срещна погледа на съдържателя и изправи гръб. Когато вдигна рамене, се оказа цяла глава по-висок от Коте.
— Понякога на един мъж му се налага да защити родината си и своя крал.
— А Роуз? — тихо попита съдържателят.
Чиракът се изчерви и смутено сведе поглед. Отново приведе рамене и се отпусна като платно, което внезапно е останало без вятър.
— Господи! Нима всички са научили за нас двамата?
— В град като този няма тайни — кимна съдържателят с приятелска усмивка.
— Добре тогава — решително отсече Аарон, — правя го и заради нея. За нас. Със заплатата и с парите, които съм спестил, мога да купя къща или пък да отворя собствена работилница, без да се налага да искам пари от някой лихвар.
Коте отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. Стоя замислен доста време и когато заговори, внимателно подбираше думите си:
— Аарон, знаеш ли кой е Квоте?
Ковашкият чирак обърна очи към тавана.
— Не съм идиот. Нали си разказвахме истории за него снощи, не помниш ли? — Той погледна през рамото на съдържателя към кухнята. — Вижте, трябва да тръгвам. Картър ще настръхне като мокра кокошка, ако не…
Коте му махна успокояващо с ръка.
— Предлагам ти сделка, Аарон. Чуй онова, което имам да ти кажа, и ще ти дам храната безплатно. — Той плъзна обратно сребърната монета по плота. — Тогава ще можеш да използваш парите, за да купиш нещо хубаво за Роуз от Трейа.
— Съгласен съм — предпазливо кимна Аарон.
— Какво знаеш за Квоте от историите, които си чувал? Как мислиш, че е изглеждал?
— Като изключим това, че е мъртъв? — засмя се Аарон.
— Като изключим това — отвърна му с лека усмивка Коте.
— Владеел е всякакви тайни магии — обясни Аарон. — Знаел е шест думи, които можел да прошепне в ухото на някой кон, и да го накара да препуска стотици километри. Можел да превръща желязо в злато и да улавя светкавица в еднолитров буркан, за да я използва по-късно. Знаел песен, която отваряла всяка ключалка, и можел да разбие здрава дъбова врата само с една ръка… — Аарон не довърши изречението. — Всъщност зависи от историята. Понякога е добър като храбрия принц. Веднъж спасил едни момичета от великани човекоядци.
— Знам — отвърна Коте с нова лека усмивка.
— … но в други истории е истински мръсник — продължи Аарон. — Откраднал е тайни магии от Университета. Както знаеш, затова са го изхвърлили оттам. И освен това го наричали Квоте Кралеубиеца, но не защото го е бивало с лютнята.
Усмивката беше изчезнала от лицето на съдържателя, но той кимна.
— Така е наистина. Но как е изглеждал?
— Имал е червена коса, ако това имаш предвид. — Аарон сбърчи вежди. — Всички истории са единодушни в това. Истински дявол с меч. Бил е ужасно умен и много красноречив. Можел е да намери изход от всяка ситуация.
— Ясно — кимна съдържателят. — Значи, ако ти беше Квоте и беше ужасно умен, както сам каза, и внезапно оценяха главата ти на хиляда рояла и херцогство за онзи, който успее да ти я отреже, какво щеше да направиш?
Ковашкият чирак поклати глава и сви рамене, очевидно затруднен да отговори.
— Е, ако аз бях на мястото на Квоте — продължи съдържателят, — щях да инсценирам смъртта си, да променя името си и да намеря някой малък, затънтен град. След това щях да отворя странноприемница и да направя всичко възможно, за да изчезна. — Той погледна младия мъж. — Така бих сторил аз.
Аарон хвърли поглед към червената коса на съдържателя, към меча, окачен над бара, и след това отново се вгледа в очите на кръчмаря.
Коте бавно кимна, след което посочи Летописеца.
— Този приятел не е просто някой обикновен писар. Той е един вид историк и е тук, за да запише истинската история на моя живот. Вече пропусна началото, но ако искаш, можеш да останеш и да чуеш какво следва. — Той се усмихна непринудено. — Мога да ти разкажа истории, които никой не е чувал преди. Истории за Фелуриан, за това как се научих да се бия в Адем. Истината за принцеса Ариел.
Съдържателят протегна ръка през тезгяха и докосна ръката на момчето.
— Аарон, истината е, че те харесвам. Мисля, че си необичайно умен, и не искам да гледам как съсипваш живота си. — Той си пое дълбоко дъх и погледна ковашкия чирак право в очите, а неговите бяха стряскащо зелени. — Знам как започна тази война. Знам истината за нея. След като чуеш това, вече няма да си толкова нетърпелив да бързаш да умреш в нея.
Съдържателят махна към един от празните столове на масата до Летописеца и се усмихна толкова очарователно и непринудено, сякаш е някой принц от книгите с приказки.
— Какво ще кажеш?
Аарон се вгледа в Коте сериозно и продължително, като очите му се местеха от него на меча и обратно.
— Ако наистина си… — Той не довърши, но на лицето му беше изписан въпрос.
— Наистина съм аз — кротко го увери Коте.
— … тогава мога ли да видя наметалото ти, което няма цвят? — попита чиракът и се ухили.
Очарователната усмивка на съдържателя се втвърди и разпадна на парчета като строшено стъкло.
— Бъркаш Квоте с Таборлин Великия — сухо се намеси Летописеца от другия край на стаята. — Наметалото, което нямало цвят, е принадлежало на Таборлин Великия.
На лицето на Аарон се появи озадачено изражение и той се обърна да погледне писаря.
— Какво е имал Квоте тогава? — попита.
— Наметало сянка — отвърна Летописеца, — ако си спомням правилно.
Момчето се обърна отново към бара.
— Можеш ли тогава да ми покажеш наметалото си сянка? Или поне малко магия? Винаги ми се е искало да видя нещо такова. Малко огън или светкавица ще свършат работа — не искам да те уморявам.
Преди съдържателят да успее да отговори, Аарон внезапно избухна в смях.
— Просто се шегувам с теб, господин Коте. — Той се усмихна отново, по-широко от преди. — В името на бог и неговата дама, никога преди не бях срещал по-голям лъжец от теб. Дори моят чичо Алван не би могъл да каже нещо такова, без по лицето му да проличи, че лъже.
Съдържателят сведе поглед и промърмори нещо неразбираемо.
Аарон се протегна през плота и сложи широката си ръка върху рамото на Коте.
— Знам, че само се опитваш да помогнеш, господин Коте — рече той сърдечно. — Ти си добър човек и ще помисля върху онова, което каза. Няма да бързам да се записвам. Просто искам да видя с какви възможности разполагам. — Ковашкият чирак печално поклати глава. — Днес всички са ме подхванали. Майка ми каза, че е болна от охтика. Роуз каза, че е бременна. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Но трябва да призная, че всичко това бледнее пред твоите думи.
— Ами, нали разбираш… — Коте успя да изобрази немощна усмивка на лицето си. — Нямаше да мога да погледна майка ти в очите, ако не бях опитал.
— Можеше и да успееш, ако беше опитал с нещо, което щях да преглътна по-лесно — възрази младежът. — Но всеки знае, че мечът на Квоте е направен от сребро. — Той хвърли поглед на меча, окачен на стената. — Освен това той не е бил наречен „Безразсъдство“. Името му е било „Кайзера“, убиецът на поети.
Това леко изненада съдържателя.
— Убиецът на поети?
— Да, господине — кимна настойчиво Аарон. — И твоят писар тук е прав. Той наистина е имал наметало, направено от паяжини и сенки, и е носел пръстени на всичките си пръсти. Как беше?
 
Той носел пръстени от камък на едната си ръка,
желязо, кехлибар, дърво и кост, подредени ей така.
Имал…
 
Ковашкият чирак се намръщи.
— Не мога да си спомня останалото. Имаше нещо за огън…
Изражението на съдържателя беше непроницаемо. Той погледна надолу към ръцете си, които почиваха върху плота, и след миг взе да рецитира:
 
Имал пръстени невиждани на другата ръка.
Единият като лента — кървава черта.
Другият от въздух, като шепот в тишина.
Пръстенът от лед пък бил с пукнатина.
Блясъкът на пръстена от пламък видим е,
а последният пък просто нямал име.
 
— Точно така — усмихна се Аарон. — Нямаш ли някой от тези пръстени зад бара? — Той се изправи на пръсти, сякаш се опитваше да надникне по-добре.
— Не. Не бих казал, че имам — отвърна Коте с леко засрамена усмивка.
И двамата се стреснаха, когато Баст тропна чувала от зебло върху плота.
— Това би трябвало да ви стигне за два дни и даже да ви остане — безцеремонно отсече Баст.
Аарон метна чувала на рамо и се канеше да си тръгне, когато се поколеба и отново обърна поглед към двамата мъже зад бара.
— Не обичам да моля за услуги. Стария Коб каза, че ще се погрижи за майка ми вместо мен, но…
Баст заобиколи бара и поведе Аарон към вратата.
— Мисля, че тя ще се справи. Ще се отбия да видя и Роуз, ако искаш. — На лицето му се появи широка, похотлива усмивка. — Просто за да се убедя, че не е самотна.
— Ще ти бъда благодарен — отвърна Аарон с истинско облекчение в гласа. — Когато тръгвах, беше малко разтревожена. Би било добре някой да я успокои.
Баст, който тъкмо отваряше вратата на странноприемницата, спря и изгледа невярващо широкоплещестия младеж. След това поклати глава и отвори вратата.
— Така е. А сега тръгвай. Забавлявай се в големия град и не пий от водата.
Баст затвори вратата и притисна чело към дървото, сякаш внезапно го бе налегнала умора.
— „Би било добре някой да я успокои?“ — невярващо повтори той. — Вземам си назад думите, че това момче е умно. — Той се обърна с лице към бара и размаха обвинително пръст към вратата. — Така става, когато някой всеки ден работи с желязо.
Съдържателят се усмихна тъжно и се облегна на бара.
— Толкова по въпроса за легендарното ми красноречие.
— Момчето е идиот, Реши — пренебрежително изсумтя Баст.
— Трябва ли да се чувствам по-добре от това, че не съм успял да убедя един идиот, Баст?
Летописеца се прокашля.
— По-скоро това е доказателство, че си изиграл добре ролята си тук — вметна той. — Толкова умело си влязъл в кожата на кръчмар, че те не могат да си представят, че си нещо различно. — Той махна към празната обща стая. — Честно казано, изненадах се, че си готов да рискуваш живота си тук само за да попречиш на момчето да отиде в армията.
— Не е кой знае какъв риск — възпротиви се съдържателят. — Нито пък е кой знае какъв живот. — Той се изправи и отиде до масата пред бара, където седеше Летописеца. — Отговорен съм за всеки, който умре в тази глупава война. Просто се надявах да спася поне него. Очевидно дори и с това не мога да се справя. — Отпусна се на стола срещу Летописеца. — Докъде стигнахме вчера? Няма смисъл да се повтарям, ако не се налага.
— Тъкмо беше призовал вятъра и Амброуз си получи заслуженото — каза Баст от мястото до вратата, където беше застанал, — а ти беше отнесен по своята любима и говореше нещо за жестокостта й.
— Аз не се отнасям, Баст — отсече Коте.
Летописеца вдигна плоската си кожена чанта и извади лист хартия, три четвърти от който бяха изписани със ситния му подреден почерк.
— Мога да ти прочета отново последните редове, ако искаш.
Коте протегна ръка.
— Спомням си шифъра ти достатъчно добре, за да ги прочета и сам — уморено заяви той. — Дай ми ги. Може би това ще помогне. — Коте хвърли поглед към Баст. — Ела и седни, ако ще слушаш, не искам да ходиш насам-натам.
Баст побърза да седне, а Коте пое дълбоко дъх и зачете последната страница от вчерашната история. Съдържателят остана мълчалив дълго време. Устата му започна да се свива неодобрително, но после се изкриви в някакво слабо подобие на усмивка.
Той кимна замислено с поглед, все още вперен в текста.
— Прекарах толкова много от младежките си години в опити да вляза в Университета — каза Коте. — Исках да отида там още преди да избият трупата ми. Преди да знам, че чандрианите са нещо повече от история, разказвана край лагерния огън. Преди да започна да търся амирите.
Съдържателят се облегна назад в стола си, умората на лицето му изчезна и бе заменена от замислено изражение.
— Мислех си, че веднъж щом ме допуснат там, нещата ще бъдат лесни. Ще изучавам магия и ще открия отговорите на всичките си въпроси. Вярвах, че всичко ще е толкова просто както в приказките. — Квоте се усмихна малко смутено и от това лицето му стана изненадващо младо. — И можеше да е така, ако не притежавах таланта да си създавам врагове и да се забърквам в неприятности. Всичко, което исках, бе да свиря своята музика, да ходя на учебните занятия и да намеря отговорите, които ме интересуват. Всичко, което исках, се намираше в Университета. Всичко, което исках, бе да остана. — Той кимна сякаш на себе си. — Трябва да започнем с това.
Съдържателят върна обратно листа на Летописеца, който разсеяно го приглади с ръка, свали капачката на мастилницата и топна перото си в нея. Баст се приведе нетърпеливо напред, ухилен като развълнувано дете.
Блестящите очи на Квоте огледаха стаята, сякаш поглъщаха всяка подробност. Пое си дълбоко дъх, на устните му проблесна внезапна усмивка и за един кратък миг той престана да прилича на кръчмар. Очите му бяха проницателни и искрящи, зелени като стрък трева.
— Готови ли сте?
 

3.
Късмет
 
Всеки семестър в Университета започваше по един и същи начин — лотарията за приемните изпити, последвана от събеседвания в продължение на цял един цикъл. Те бяха необходимото зло.
Не се съмнявам, че в началото за тях е имало разумна причина. Предполагам, че по времето, когато Университетът е бил по-малък, те наистина са били беседи — възможност за студентите да поговорят с магистрите за онова, което са научили, своеобразен диалог или дискусия.
Но в днешно време Университетът приютяваше повече от хиляда студенти. Нямаше време за дискусии. Вместо това всеки студент беше подлаган на градушка от въпроси в рамките на броени минути. При толкова кратки събеседвания дори и един грешен отговор или прекалено дълго колебание можеше да окаже огромно влияние върху таксата ти за обучение.
Преди събеседванията студентите учеха като побъркани. После пиеха от радост или за утеха. Поради това по време на единадесетте дни на изпитите в най-добрия случай те изглеждаха неспокойни и изтощени, а в най-лошия — бродеха като шамбъли с празни очи и лица, посивели от недоспиване, от твърде много пиене или и от двете.
Лично аз намирах за странно колко сериозно приемаха всички останали целия този процес. Повечето студенти бяха с благороден произход или от заможни семейства на търговци. За тях високата такса за обучение беше неудобство, заради което оставаха с по-малко джобни пари за харчене по коне и курви.
За мен залогът беше висок. Щом като магистрите определят таксата за обучение, тя не може да бъде променена. Така че, ако ми сложеха висока такса, нямаше да ме допуснат в Университета, докато не успеех да си платя.
 
* * *
 
Първият ден на приемните изпити винаги носеше някакво празнично усещане. Лотарията за изпитите се провеждаше преди обяд и това означаваше, че студентите, които нямат късмет и изтеглят най-ранните номера, са принудени да се явят на събеседвания едва часове по-късно.
Когато пристигнах, в двора вече се виеха дълги опашки, а студентите, които вече бяха изтеглили своите плочки, се въртяха наоколо, оплакваха се и се опитваха да купят, да продадат или да разменят своите номера.
Не видях никъде Уилем и Симон, така че се наредих на най-близката опашка и се опитах да не мисля за това колко малко пари имах в кесията си — един талант и три йота. В друг момент от живота ми би ми изглеждало, че притежавам всички пари на света, но те изобщо не стигаха за таксата за обучение.
Тук-там имаше каруци, от които продаваха наденички и кестени, горещ сайдер и бира. Усетих мириса на топъл хляб и мазнина, който се разнасяше от близката каруца. Тя беше заредена със свински пайове за хората, които можеха да си ги позволят.
Лотарията винаги се провеждаше в най-големия двор на Университета. Почти всеки го наричаше „Площада със знамето“, макар че някои хора, които имаха спомени от по-отдавна, му казваха „Залата на въпросите“. А аз знаех още по-старото му име — „Къщата на вятъра“.
Наблюдавах как няколко листа се въртяха по паветата и когато вдигнах очи, видях Фела да ме гледа от мястото си, което беше през трийсет-четирийсет човека по-напред на опашката. Тя ми се усмихна топло и ми помаха. Помахах й в отговор, а тя остави реда си и се приближи към мен.
Фела беше красива. Беше от онези жени, които очаквате да видите изобразени на картина. Не беше типичната натруфена и изкуствена красавица, която често се забелязва сред благородниците. Беше естествена и непревзета, с големи очи и пълни устни, които постоянно се усмихваха. Тук, в Университета, където броят на мъжете беше десет пъти по-голям от този на жените, тя изпъкваше като кон между стадо овце.
— Имаш ли нещо против да чакам с теб? — попита тя, след като застана до мен. — Мразя, когато нямам с кого да си говоря. — Тя се усмихна очарователно на двамата мъже, които се редяха след мен, и им обясни: — Не се опитвам да се прередя, просто се премествам назад.
Те не възразиха, макар че погледите им се местеха между Фела и мен. Почти ги чувах как се чудят защо една от най-прелестните жени в Университета би се отказала от мястото си на опашката, за да чака с мен.
Въпросът беше основателен. И аз самият бях любопитен за отговора.
Мръднах встрани, за да й направя място. Известно време стояхме един до друг, без да проговорим.
— Какво ще учиш този семестър? — попитах аз.
— Предполагам, че ще продължа работата си в Архива. — Фела отмахна косата си от рамото. — Ще изучавам малко химия. И Брандеур ме покани за заниманията по „Разнородна математика“.
— Твърде много числа — леко потреперих аз. — Не ме бива да плувам в тези води.
Фела сви рамене и дългите черни къдрици на косата й, които току-що бе дръпнала назад, се възползваха от възможността да паднат отново върху лицето й.
— Не е толкова трудно, щом като веднъж я схванеш. Прилича по-скоро на игра — тя вдигна глава към мен. — А ти?
— Наблюдение в Медика — отвърнах аз, — занятия и работа в Рибарника. Също и симпатия, ако Дал ме вземе. Трябва да опресня и своя сиару.
— Говориш сиару? — попита изненадано тя.
— Справям се някак с него. Но Уил казва, че граматиката ми е смущаващо слаба.
Фела кимна, след което ми хвърли кос поглед и прехапа устни.
— Елодин също ме покани да посещавам неговите занятия — каза тя с глас, натежал от мрачно предчувствие.
— Елодин ще води занятия? — учудих се аз. — Не мислех, че ще му позволят да преподава.
— Започва този семестър — обясни тя и ме изгледа с любопитство. — Мислех, че и ти ще посещаваш курса му. Не беше ли той твоят настойник за повишаването ти в ре'лар?
— Той беше — потвърдих аз.
— О! — Тя, изглежда, се почувства неудобно и бързо добави: — Вероятно просто още не те е попитал. Или пък възнамерява да те обучава отделно.
Отхвърлих мислено коментара й, макар да ме жегна мисълта, че не ме е включил.
— Кой може да каже, когато става дума за Елодин? — казах аз. — Ако не е луд, то тогава е най-добрият актьор, който някога съм срещал.
Фела се готвеше да каже нещо, но се огледа нервно и пристъпи по-близо до мен. Рамото й докосна моето и къдравата й коса погъделичка ухото ми, докато тя тихо ме попита:
— Наистина ли си скочил от покрива на Грънчарницата?
Ухилих се смутено.
— Това е дълга и широка история — отвърнах аз и доста непохватно смених темата. — Как се казва предметът му?
Тя потърка челото си и притеснено се засмя.
— Нямам и най-малка представа. Каза, че името на предмета е името на предмета. — Тя ме погледна. — Какво означава това? Когато отида в „Регистри и списъци“, дали ще го намеря като „Името на предмета“?
Признах, че не знам, и следващата стъпка логично бе да започнем да си споделяме историите, които знаехме за Елодин. Фела ми разказа, че един писар го хванал гол в Архива. Аз бях чувал, че веднъж прекарал цял цикъл, разхождайки се из Университета с превръзка на очите. Някой беше казал на Фела, че той измислил изцяло нов език. Аз пък от своя страна й разказах историята как Елодин подзел юмручен бой в една от по-долнопробните местни кръчми, защото някой настоявал, че трябва да се казва „употребявам“ вместо „използвам“.
— Това и аз съм го чувала — рече Фела през смях. — Само дето се било случило в „Кон и четворка“ с един баронет, а изразът, който той не спирал да използва, бил „при все това“.
Преди да се усетя, бяхме стигнали до началото на опашката.
— Квоте, син на Арлиден — обявих аз.
Жената отбеляза с отегчен вид името ми и изтегли гладка плочка от слонова кост от черната велурена торба. Прочетох написаното на нея — „фелинг, пладне“. Осмият ден от приемните изпити — имах предостатъчно време да се подготвя.
Фела изтегли своята плочка и ние се отдалечихме от масата.
— Какво ти се падна? — попитах аз.
Тя ми показа плочката си от слонова кост. „Сендлинг, четвъртата камбана“.
Беше невероятен късмет — една от най-късните възможни дати.
— Охо. Поздравления.
— На мен ми е все едно. — Фела сви рамене и плъзна плочката в джоба си. — Не смятам да се подготвям специално. Колкото повече уча, толкова по-зле се справям. Само се изнервям.
— Тогава трябва да смениш датата си — казах аз и посочих сновящата насам-натам тълпа от студенти. — Някой би платил за тази дата цял талант, а може би и повече.
— Не съм много по пазарлъците — призна тя. — Просто си казвам, че каквато плочка съм изтеглила, такъв ми е късметът, и се придържам към тази мисъл.
Сега, когато вече не бяхме на опашката, нямахме извинение да останем заедно. Но компанията й ми беше приятна, а и тя, изглежда, не бързаше особено да си тръгне, така че двамата се разхождахме безцелно из двора сред многолюдната тълпа.
— Умирам от глад — внезапно каза Фела. — Искаш ли да отидем някъде за ранен обяд?
Беше ми болезнено ясно колко е олекнала кесията ми. Ако обеднеех още малко, щеше да се наложи да сложа някой камък в нея, та да не я отнесе вятърът. Храната ми в „При Анкер“ беше безплатна, защото свирех там. Така че да харча пари за ядене другаде, особено когато приемните изпити бяха толкова близко, би било абсолютна глупост.
— Много бих искал — искрено отвърнах аз, — но трябва да се поогледам малко тук и да видя дали някой няма да иска да си разменим датите. От край време се пазаря.
Фела порови в джоба си.
— Ако ти трябва повече време, можеш да вземеш моята плочка.
Погледнах силно изкушен плочката между палеца и показалеца й. Още два дни подготовка щяха да са дар от бога. Или пък можех да изкарам един, дори два таланта, ако я разменя.
— Не бих искал да те лиша от късмета ти — усмихнах се аз. — А и ти със сигурност не би искала да го размениш за моя. Освен това вече беше твърде щедра с мен.
Многозначително изпънах рамене под плаща.
Фела се усмихна на думите ми и протегна ръка, за да прокара пръсти по предната част на дрехата.
— Радвам се, че ти харесва. Но смятам, че все още съм ти длъжница. — Тя нервно прехапа устни и отпусна ръката си. — Обещай ми, че ще ми кажеш, ако си промениш мнението.
— Обещавам.
Тя отново се усмихна, махна леко с ръка и се отдалечи през двора. Докато я наблюдавах как крачи сред тълпата, си помислих, че прилича на вятър, който докосва повърхността на езеро. Само дето вместо да прави вълнички по водата, тя караше младите мъже да обръщат глава след нея, докато вървеше.
Все още я наблюдавах, когато до мен се приближи Уилем.
— Значи свърши с флиртуването? — попита той.
— Не съм флиртувал — възпротивих се аз.
— А трябваше — каза той. — Какъв е смисълът да те изчаквам учтиво, без да те прекъсвам, ако пропускаш такива възможности?
— Не е така — възразих аз. — Тя просто се държи приятелски.
— Очевидно — заяви той, а грубият му сийлдишки акцент подчерта още повече сарказма в гласа му. — Какво ти се падна?
Показах му плочката си.
— Един ден след мен си. — Той ми подаде плочката си. — Ще се сменя с теб за един йот.
Колебаех се.
— Хайде де — настоя той, — така или иначе не можеш да учиш в Архива като всички нас.
— Съчувствието ти е направо изумително — изгледах го ядосано аз.
— Пазя съчувствието си за онези, които са достатъчно умни, за да не накарат магистъра на Архива да изпадне в такава ярост, че да му избие пяна — рече той. — А на хората като теб мога само да предложа един йот за размяна. Искаш ли или не?
— Искам два йота — отсякох аз, докато оглеждах тълпата в търсене на студенти с лудо отчаяние в погледите, — ако мога да ги получа.
Уилем присви тъмните си очи.
— Един йот и три драба — предложи той.
Отново го изгледах внимателно и преценяващо.
— Един йот и три драба — съгласих се аз — и следващия път, когато играем на ъгли, ти ще вземеш Симон за партньор.
Той се разсмя и кимна. Разменихме си плочките и аз прибрах парите в кесията — един талант и четири йота. Малка стъпка напред. След миг разсъждение пъхнах своята плочка в джоба.
— Ще продължиш ли да се пазариш? — попита Уил.
— Мисля, че ще запазя тая дата — поклатих глава аз.
— Защо? — намръщи се той. — Какво ще правиш четири дни, освен да се терзаеш и да бездействаш?
— Ще се подготвям за събеседването си за приемане като всеки друг.
— Как? — попита той. — Нали все още ти е забранено да ходиш в Архива?
— Има и други видове подготовка — загадъчно отвърнах аз.
Уилем изсумтя.
— Това хич не звучи подозрително — каза той. — И после се чудиш защо хората говорят за теб.
— Не се чудя защо говорят — поправих го аз. — Чудя се какво казват.
 

4.
Катран и калай
 
Градът, който се бе разраснал около Университета през вековете, не беше голям. Всъщност си беше градче.
Въпреки това от нашата страна на Великия каменен път търговията процъфтяваше. Търговци докарваха каруци със суровини — катран и глина, камък гиб, поташ и морска сол. Докарваха и луксозни стоки — кафе от Ленат и винтишко вино, а също и хубаво тъмно мастило от Аруех, чисто бял пясък за нашата стъкларска работилница и фино изработени сийлдишки пружини и винтове.
Когато същите тези търговци си тръгваха, каруците им бяха натоварени със стоки, които човек можеше да намери само в Университета. Медика правеше лекарства — истински лекарства, а не оцветена смрадлива вода или пенкилер за едно пени. Алхимическият комплекс произвеждаше собствени чудеса, за които имах само бегла представа, както и суровини като нафта, сяра и двойно гасена вар.
Може и да съм пристрастен, но според мен е справедливо да се каже, че по-голямата част от материалните чудеса на Университета идваха от работилницата за изобретения — шлифовани стъклени лещи, блокчета волфрам и стомана от Глантз и златни листове, които бяха толкова тънки, че се късаха като хартиени салфетки.
Но ние правехме много повече от това. Произвеждахме симпатични лампи и телескопи, топлопоглъщатели и други механизми, помпи за сол, трилистни компаси, една дузина варианти на лебедката на Текам и оста на Делевари.
Изобретателите като мен изработваха тези неща и когато търговците ги купуваха, ние получавахме комисионна — шейсет процента от продажбата. Това беше единствената причина да разполагам с някакви пари. И тъй като по време на приемните изпити нямаше занятия, разполагах с цял цикъл дни за работа в Рибарника.
 
* * *
 
Отидох до Ателието — склада, от който изобретателите вземаха срещу подпис инструменти и материали. Изненадах се, като видях един висок и блед студент, който стоеше до прозореца и изглеждаше дълбоко отегчен.
— Джаксим? — попитах го аз. — Какво правиш тук? Това е работа за някой друг.
Джаксим кимна мрачно.
— Килвин все още ми е малко… сърдит — обясни той. — Нали се сещаш, заради огъня и всичко останало.
— Съжалявам — рекох аз.
Джаксим беше пълноправен ре'лар като мен самия. В момента можеше да се занимава с различни свои проекти. Да бъде принуден да върши такава черна работа не беше просто досадно, а и го унижаваше публично. Освен това той губеше пари и не можеше да продължи учебните си занятия. Това наказание беше извънредно неприятно.
— От какво имаме недостиг? — попитах аз.
Избирането на подходящ проект в Рибарника си беше изкуство. Няма значение дали си направил най-ярката симпатична лампа или най-ефективния комин в историята на работилницата за изобретения. Докато някой не ги купеше, човек не можеше да изкара и пукнато пени комисионна.
За много от останалите работници това не беше голям проблем. Те можеха да си позволят да чакат. Аз, от друга страна, имах нужда от нещо, което да се продаде бързо.
Джаксим се облегна на тезгяха между нас.
— Един керван току-що изкупи всички палубни фенери — отвърна той. — Остана ни само онзи, грозния, направен от Вестон.
Кимнах. Симпатичните лампи бяха идеални за корабите. Трудно се чупеха, в дългосрочен план излизаха по-евтини от маслените и нямаше опасност да предизвикат пожар на кораба.
Направих сметка наум. Можех да изработя две лампи наведнъж и да спестя малко време, като правя частите по две едновременно. Така щях да бъда сравнително сигурен, че те ще се продадат, преди да ми се наложи да платя таксата за обучение.
За съжаление палубните фенери не бяха никак лесни за изработване. Щеше да ми се наложи да работя усърдно поне четирийсет часа и ако допуснех някоя грешка, те просто нямаше да проработят. Накрая нямаше да имам нищо, щях да съм си изгубил времето напразно и да съм натрупал дълг към Ателието за материалите, които съм пропилял.
И все пак нямах голям избор.
— Предполагам, че тогава ще правя лампи — казах аз.
Джаксим кимна и отвори регистъра. Започнах по памет да изреждам от какво имам нужда.
— Ще ми трябват двайсет средни необработени излъчвателя, два комплекта детайли от високата матрица, диамантено острие, тентен стъкло, два средни тигела, сто и дванайсет грама калай, сто и седемдесет грама хубава стомана, петдесет и шест грама никел…
Джаксим кимна сякаш на себе си и се захвана да записва в регистъра.
 
* * *
 
Осем часа по-късно влязох през входната врата на „При Анкер“, вмирисан на горещ бронз, катран и въглищен дим. Беше почти полунощ и помещението беше кажи-речи празно, с изключение на няколкото заклети пияници.
— Изглеждаш скапан — отбеляза Анкер, когато се приближих до бара.
— И така се чувствам — признах аз. — Предполагам, че в казана не е останало нищо, нали?
— Тази вечер народът беше гладен — поклати глава той. — Имам малко студени картофи, които смятах да хвърля в супата за утре, и половин печена тиква.
— Давай ги насам — казах аз. — Макар че ще ти бъда благодарен и за малко солено масло.
Той кимна и се отдалечи от бара.
— Не си прави труда да ги претопляш — извиках след него аз. — Просто ще ги кача с мен в стаята.
Той донесе паница с три едри картофа и половин златиста тиква с формата на камбана. В средата на тиквата, там, където бяха махнати семките, беше сложил щедра бучка масло.
— Ще взема и една бутилка бредонска бира — казах аз, като поех паницата. — Нека да е затворена, не искам да я разлея по стълбите.
До малката ми стая имаше три стълбища. След като затворих вратата, захлупих внимателно тиквата върху паницата, сложих бутилката отгоре и увих всичко това в парче зебло, което можех да нося с една ръка.
След това отворих прозореца и се качих на покрива на странноприемницата. От там до покрива на пекарницата от другата страна на уличката ми беше нужен само един малък скок.
Непълната луна беше увиснала ниско в небето и ми осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам, без самият аз да се забелязвам лесно. Не че това особено ме безпокоеше. Наближаваше полунощ и улиците бяха тихи. Освен това бихте се изненадали, ако знаехте колко рядко хората поглеждат нагоре.
Аури седеше върху един широк тухлен комин и ме чакаше. Носеше роклята, която й бях купил, и лениво люлееше босите си крака, загледана нагоре в звездите. Косата й беше толкова тънка и лека, че образуваше нещо като ореол около главата й, който се появяваше дори и при най-слабия полъх на вятъра.
Внимателно стъпих в средата на една равна част от калаения покрив. Той издаде глух звук под нозете ми като някакъв далечен барабан. Аури спря да люлее краката си и замръзна неподвижно като подплашен заек. Когато ме забеляза, тя се усмихна. Помахах й в отговор.
Аури скочи от комина и се затича към мястото, където стоях, а косата й се вееше след нея като знаме.
— Здравей, Квоте. — Тя отстъпи назад. — Вониш.
Усмихнах се с най-хубавата си усмивка за деня.
— Здравей, Аури — отвърнах аз. — Миришеш като красиво, младо момиче.
— Така е — доволно се съгласи тя.
Направи крачка леко встрани и след това отново напред, пристъпвайки с лекота на босите си стъпала.
— Какво си ми донесъл? — попита тя.
— А ти какво ми донесе? — контрирах я аз.
Аури се ухили.
— Имам ябълка, която мисли, че е круша — отвърна тя и ми я показа, — и зайче, което си мисли, че е котка. А също и маруля, която мисли, че е маруля.
— Значи тази маруля е умна.
— Едва ли — каза тя и леко изсумтя. — Защо нещо, което е умно, би си помислило, че е маруля?
— Дори ако наистина е маруля? — попитах аз.
— Особено тогава — отвърна тя. — Достатъчно лошо е да си маруля. А е направо ужасно да си мислиш, че си маруля. — Тъжно поклати глава и косата й следваше движението й, сякаш цялата е потопена под вода.
— Донесох малко картофи, половин тиква и бутилка бира, която си мисли, че е самун хляб — разгънах вързопчето си аз.
— А тиквата какво си мисли, че е? — попита тя с любопитство и сведе поглед към тиквата.
Държеше ръцете си скръстени зад гърба.
— Тя знае, че е тиква — отговорих аз, — но се преструва на залязващо слънце.
— А картофите?
— Те спят и се опасявам, че са студени.
Аури вдигна поглед към мен и в очите й се четеше нежност.
— Не се страхувай — успокои ме тя, протегна ръка и за миг постави пръсти върху бузата ми, а докосването й беше по-леко от допир на перце. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.
 
* * *
 
Нощта беше студена и затова вместо да се храним на покривите, както правехме обикновено, Аури ме поведе надолу през отводнителната решетка към разпръснатите тунели под Университета.
Тя носеше бутилката и държеше високо нещо с големината на монета, което излъчваше мека зеленикава светлина. Аз носех паницата и симпатичната лампа, изработена от мен — онази, която Килвин бе нарекъл „лампа за крадци“. Червеникавата й светлина странно допълваше по-силната синьо-зелена светлина на Аури.
Момичето ни поведе към един тунел с тръби във всякакви форми и размери, които минаваха покрай стените. По някои от по-големите железни тръби минаваше пара и макар да бяха обвити в изолационен материал, те осигуряваха постоянна топлина. Аури внимателно нареди картофите върху една извивка на тръбата, където изолацията беше обелена. Получи се нещо като малка фурна.
Използвахме моето парче зебло за маса, седнахме на пода и си разделихме вечерята. Заекът беше малко жилав, но в него имаше орехи и канела. Марулята се оказа изненадващо свежа и аз се зачудих откъде ли я е намерила Аури. Тя извади порцеланова чаена чаша и малка сребърна просешка купичка за нея самата. Сипа от бирата толкова тържествено, сякаш пиеше чай с някой крал.
По време на вечерята не разговаряхме. Това беше едно от правилата, които бях научил по метода на пробата и грешката. Не трябваше да я докосвам, да правя резки движения, да задавам каквито и да е лични въпроси. Не можех да я питам за марулята или за зелената монета — това щеше да я накара да избяга в тунелите и после нямаше да я видя дни наред.
Ако трябва да сме честни, дори не знаех истинското й име. Наричах я Аури, но в сърцето си мислех за нея като за моята малка лунна фае.
Както винаги Аури се хранеше изтънчено. Седеше с изправен гръб и ядеше на малки хапки. Имаше лъжица, с която се редувахме да хапваме от тиквата.
— Не си донесъл лютнята си — отбеляза тя, като приключихме с яденето.
— Тази вечер трябва да уча — рекох аз, — но скоро ще я донеса.
— Колко скоро?
— След шест нощи.
По това време приемните изпити щяха да са приключили и щеше да е безсмислено да уча повече.
Малкото й лице се намръщи.
— Шест дни не е скоро — заяви тя. — Утре е скоро.
— Шест дни е скоро за камък.
— Тогава свири за камъка след шест дни — предложи тя, — а за мен — утре.
— Мисля, че можеш да бъдеш камък за шест дни — отвърнах аз. — За предпочитане е пред това да бъдеш маруля.
— Така е — ухили се тя на думите ми.
След като довършихме остатъка от ябълката, Аури ме поведе през Онова долу. Минахме тихо по Наклонената пътека, прескочихме Подскоците, сетне влязохме в Духалото — лабиринт от тунели, изпълнен с бавен постоянен вятър. Вероятно и сам щях да намеря пътя, но предпочитах Аури да ми е водач. Тя познаваше Онова долу така, както калайджията знае какво има в дисагите си.
Уилем беше прав, наистина ми бе забранено да ходя в Архива. Но аз винаги съм имал дарба да стигам до местата, където не би трябвало да бъда — за голямо съжаление.
Архивът беше сграда без прозорци, наподобяваща огромен каменен блок. Но студентите вътре се нуждаеха от чист въздух, а за книгите това важеше двойно повече. Ако въздухът беше твърде влажен, те щяха да изгният и да хванат плесен. Ако пък беше твърде сух, пергаментът щеше да стане чуплив и да се разпадне на парчета.
Отне ми доста време, докато разбера как свежият въздух достига до Архива. Но дори след като открих правилния тунел, се оказа, че не е никак лесно да вляза вътре. Това включваше дълго пълзене през ужасяващо тесен тунел. В продължение на четвърт час трябваше да се извивам като червей по корем върху мръсния камък. Държах един кат дрехи в Онова долу и само след десетина преминавания те бяха напълно съсипани и изпокъсани на колената и лактите.
Все пак това беше малка цена за получаването на достъп до Архива.
Ако някога ме хванеха обаче, тази цена щеше да стане твърде голяма. Най-малкото щяха да ме изключат. Но пък, от друга страна, ако се представех зле на приемните си изпити и ми определяха такса за обучение от двайсет таланта, щеше да е все едно, че съм изключен. Всъщност и двата варианта бяха еднакво лоши.
Въпреки това не се безпокоях, че ще ме хванат. Единствените светлини в Книгохранилището идваха от студентите и писарите. Това означаваше, че в Архива винаги е нощ, а аз се чувствах най-спокоен през нощта.
 

5.
„Еолиан“
 
Дните бавно отминаваха. Работех в Рибарника, докато настъпеше момент, в който спирах да усещам пръстите си. След това четях в Архива, докато текстът не започнеше да се размазва пред очите ми.
На петия ден от приемните изпити успях да завърша палубните си фенери и ги занесох в Ателието с надеждата, че ще се продадат бързо. Обмислях дали да не започна нови два, но бях наясно, че няма да мога да ги завърша, преди да трябва да платя таксата си за обучение.
И така, захванах се да изкарвам пари по други начини. Свирех една нощ повече в „При Анкер“ и печелех безплатни напитки, както и шепа дребни монети от доволната публика. Работех и на парче в Рибарника, където изработвах някои прости и полезни дреболии като месингови зъбни колела и прозорци от двойно подсилено стъкло. Те можеха да бъдат изкупени веднага от работилницата срещу малка печалба.
Тъй като малката печалба нямаше да е достатъчна, направих и две партиди жълти излъчватели. Когато се използваха за изработването на симпатични лампи, те даваха приятен жълт блясък, който много наподобяваше слънчевата светлина. Струваха доста пари, защото смазването им изискваше някои опасни материали.
Тежките метали и газообразните киселини бяха най-малко обезпокоителните. Странните алхимични съединения бяха истински опасните. Имаше транспортиращи вещества, които щяха да докоснат кожата ви, без да оставят и следа, и след това тихомълком да изядат калция от костите ви. Други пък щяха просто да се притаят в тялото ви, без да правят нищо в продължение на месеци, докато венците ви не започнат да кървят, а косата ви да пада. На фона на нещата, които се правеха в Алхимичния комплекс, арсеникът изглежда като захарта в чая ви.
Бях много предпазлив и внимателен, но докато се занимавах с втората партида излъчватели, тентен стъклото ми се пукна и малки капчици от транспортиращото вещество опръскаха димоотвода, където работех. Всъщност те не докоснаха кожата ми, но една падна върху ризата ми, над маншетите на дългите кожени ръкавици, които носех.
С бавни движения взех близкия шублер, за да защипя ризата и да я отдалеча от тялото си. След това несръчно отрязах парче от плата, така че да не докосва кожата ми. Този инцидент ме разтърси и ме накара да плувна в пот. Реших, че има и по-добри начини за печелене на пари.
Поех смяната за наблюдение в Медика на колега студент срещу един йот и помогнах на търговец да разтовари три каруци вар за по половин пени всяка. След това, по-късно през същата нощ, намерих неколцина закоравели комарджии, които ми позволиха да се присъединя към играта им на дъх. За два часа успях да загубя осемнайсет пенита и няколко железни монети. Макар да се почувствах унизен, се насилих да се отдалеча от масата, преди положението да се влоши още повече.
След всичките ми усилия накрая се оказах с по-малко пари в кесията, отколкото в началото на играта.
За щастие имах още един скрит трик.
 
* * *
 
Вървях с големи крачки по широкия каменен път, който водеше към Имре.
Придружаваха ме Симон и Уилем. В крайна сметка Уил беше продал по-късния си жребий на един отчаян писар срещу порядъчна печалба, така че сега и двамата бяха приключили с приемните изпити и вече бяха безгрижни като котета. На Уил беше определена такса за обучение от шест таланта и осем йота, а Сим все още се радваше заради впечатляващо ниската си такса от пет таланта и два йота.
В кесията си имах един талант и три йота. Злокобно малка сума.
Нашият квартет се завършваше от Манет. Заради чорлавата си сива коса и както обикновено смачканите дрехи изглеждаше малко объркан, сякаш току-що се е събудил и все още не може да осъзнае напълно къде се намира. Взехме го с нас, донякъде защото имахме нужда от четвърти за играта на ъгли, но също и защото смятахме за свой дълг от време на време да изкарваме бедния си приятел извън Университета.
Четиримата минахме по високата арка на Каменния мост над река Ометхи и се отправихме към Имре. Беше самият край на есента и аз носех плаща си, ако случайно застудее. Лютнята беше удобно метната на гърба ми.
Пресякохме големия калдъръмен площад в сърцето на Имре и минахме покрай централния фонтан със статуи на сатири, които гонеха нимфи. Лекият ветрец носеше пръски вода, докато се наредихме на опашката, която чакаше за „Еолиан“.
Когато стигнахме до вратата, с изненада видях, че Деох не е там. На неговото място стоеше един нисък неприветлив мъж с дебел врат.
— Ще ви струва един йот, млади господине — протегна ръка той.
— Съжалявам — преместих ремъка на калъфа на лютнята си, показах му сребърните свирки, закачени върху плаща ми, и посочих Уил, Сим и Манет. — Те са с мен.
Той подозрително присви очи към свирките.
— Изглеждаш твърде млад — каза той и ме стрелна с поглед.
— Аз съм твърде млад — отвърнах спокойно. — Това е част от чара ми.
— Твърде млад, за да притежаваш свирките — уточни той, превръщайки думите си в сравнително учтиво обвинение.
Поколебах се. Макар да изглеждах по-голям за възрастта си, това означаваше, че изглеждам с няколко години повече от действителните си петнайсет. Доколкото знаех, бях най-младият музикант в „Еолиан“. Обикновено това работеше в моя полза, защото ме правеше по-интересен. Но този път…
Преди да измисля какво да отговоря, от опашката зад нас се разнесе глас:
— Той не е измамник, Кет. — Една висока жена, която носеше калъф на цигулка, кимна към мен. — Спечели свирките си, докато те нямаше. Казва истината.
— Благодаря ти, Мари — казах аз, докато портиерът ни махаше да влезем вътре.
Четиримата си намерихме маса близо до задната стена, с добър изглед към сцената. Огледах лицата наоколо и потиснах познатото усещане за разочарование, когато никъде не забелязах Дена.
— Какво беше това на вратата? — попита Манет, като оглеждаше помещението, сцената и високия сводест таван. — Хората плащат ли, за да влязат тук?
— Студент си от трийсет години и никога не си бил в „Еолиан“? — погледнах го изненадано аз.
— Ами, нали знаеш как е. — Той направи неопределен жест. — Бях зает. Не идвам от тази страна на реката много често.
— Позволи ми да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, Манет — засмя се Сим, докато се настаняваше. — Ако имаше Университет за музика, той щеше да е на това място и Квоте щеше да е пълноправен арканист в него.
— Аналогията не е добра — възпротиви се Уил. — Това е музикалният кралски двор и Квоте е от висшата благородническа класа. С негова помощ влязохме вътре. Това е причината да търпим толкова дълго досадната му компания.
— Цял йот само за да влезе човек вътре? — не вярваше Манет.
Кимнах в отговор.
Манет изсумтя неопределено, докато се оглеждаше наоколо и наблюдаваше добре облечените благородници, които се суетяха на балкона горе.
— Ами тогава — рече той — значи съм научил нещо днес.
 
* * *
 
„Еолиан“ тъкмо започваше да се пълни, така че решихме да убием времето в игра на ъгли. Беше просто приятелска игра — един драб за ръка, двойно за блъф, — но както бях обеднял, всички залози бяха високи за мен. За щастие играта на Манет беше точна като часовник — без глупави номера, без безумни наддавания или разчитане на предчувствия.
Симон поръча първите напитки, а Манет — вторите. Когато светлините в „Еолиан“ започнаха да изгасват, двамата с Манет бяхме десет ръце напред най-вече заради склонността на Симон да наддава прекалено възторжено. Прибрах медния йот с мрачно задоволство. Един талант и четири йота.
На сцената се качи възрастен мъж. След кратко представяне от Станчион той изпя сърцераздирателно затрогваща версия на „Последният ден на Таетн“, като си акомпанираше на мандолина. Пръстите му препускаха леко, бързо и сигурно по струните. А гласът му…
С възрастта повечето неща се влошават. Ръцете и гърбовете ни се вдървяват. Очите ни отслабват. Кожата ни загрубява и хубостта ни повяхва. Единственото изключение е гласът. Ако се грижите за него както трябва, той става все по-приятен с годините и с постоянната употреба. Неговият глас беше като сладка медовина. Когато свърши, го приветстваха възторжени аплодисменти и малко след това светлините отново грейнаха, а залата се изпълни с шума от разговори.
— Между изпълнителите има паузи — обясних на Манет, — така че хората да могат да разговарят, да се разхождат наоколо и да си поръчват напитки. Но самият Техлу и неговите ангели няма да ти помогнат, ако говориш по време на нечие изпълнение.
— Не се безпокой, че ще те поставя в неудобно положение — изсумтя Манет. — Не съм чак такъв невежа.
— Просто е редно да те предупредя — рекох аз. — Ти ми сподели какви са опасностите в лабораторията за изобретения, а аз ти казвам какво е опасно тук.
— Лютнята му беше друга — отбеляза Уилем. — Звучеше различно от твоята, а и беше по-малка.
Потиснах желанието да се разсмея и реших да не го правя на въпрос.
— Този вид лютня се нарича мандолина — обясних.
— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.
Той затананика и след това запя:
 
Мулето може да се научи на магия, мулето има класа.
Защото, за разлика от твоята Роузи, то е половин магаре,
седящо на маса.
 
Манет се изкикоти в халбата си. На лицето на Уилем се появи една от редките му усмивки.
— Не — твърдо отвърнах аз. — Приключих с Амброуз. Що се касае до мен, с него си разчистихме сметките.
— Разбира се — съгласи се Уил привидно сериозно.
— Наистина е така — настоях аз. — Няма полза. Това непрекъснато заяждане само дразни магистрите.
— „Дразни“ е доста слаба дума — сухо отбеляза Манет. — Аз самият бих се изразил по-остро.
— Имаш да му връщаш — натърти Сим и в очите му проблесна гняв. — Освен това няма да те обвинят в „неподобаващо поведение за член на Арканум“ само защото си изпял някаква песен.
— Не — отбеляза Манет. — Просто ще вдигнат таксата му за обучение.
— Какво? — не повярва Симон. — Не могат да го направят. Таксата за обучение зависи от събеседването ти на приемните изпити.
Сумтенето на Манет отекна глухо в халбата му, докато той отпиваше от поредната напитка.
— Събеседването е просто част от играта. Ако можеш да си го позволиш, те ще те поизстискат малко. Същото ще се случи и ако им причиняваш неприятности. — Той ме изгледа сериозно. — Този път ще си го получиш. Колко пъти те слагаха „между рогата“ през изминалия семестър?
— Два пъти — признах аз. — Но втория път вината всъщност не беше моя.
— Разбира се. — Манет ме погледна право в очите. — И заради това те вързаха и те биха с камшик до кръв? Защото вината не е била твоя?
Размърдах се неспокойно на стола и усетих напрежението в не напълно зарасналите белези по гърба ми.
— По-голямата част от вината не беше моя — поправих се аз.
— Въпросът не е във вината — сви рамене Манет. — Дървото не е виновно за бурята, но всеки глупак знае къде ще удари гърмът.
Уилем кимна със сериозен вид.
— У дома казваме „Пиронът, дето стърчи най-много, го зачукват пръв“. — Той се намръщи. — На сиару звучи по-добре.
— Но събеседването за приемните изпити все пак определя основната част от приемната ти такса, нали? — Сим изглеждаше обезпокоен.
От тона му предположих, че той никога не се е замислял за възможността личните вражди или политическите причини също да са част от уравнението.
— До голяма степен — потвърди Манет, — но всеки магистър подбира свои въпроси и си казва думата. — Започна да изброява на пръстите на ръката си. — Хеме не те харесва, а когато има зъб на някого, става два пъти по-убедителен. Успя да ядосаш Лорен още в началото и нещата така си останаха. Ти си размирник. Пропусна почти цял цикъл занятия към края на последния семестър, като нито предупреди предварително, нито даде някакво обяснение след това. — Той ме погледна многозначително.
Сведох поглед към масата, защото бях съвсем наясно, че някои от заниманията, които бях пропуснал, бяха част от чиракуването ми при Манет в лабораторията за изобретения.
След известно време Манет сви рамене и продължи:
— На всичкото отгоре този път ще те изпитват като ре'лар. Таксите за обучение нарастват за по-високите звания. Неслучайно останах е'лир толкова дълго. — Той ме изгледа строго. — Какво е предположението ми ли? Ще си късметлия, ако се разминеш с по-малко от десет таланта.
— Десет таланта. — Сим цъкна с език и поклати глава съчувствено. — Добре, че имаш много пари.
— Нямам чак толкова много — отвърнах аз.
— Как така нямаш? — учуди се Сим. — Магистрите глобиха Амброуз почти двайсет таланта, след като счупи лютнята ти. Какво направи с всичките тези пари?
Погледнах надолу и леко побутнах с крак калъфа на лютнята.
— Похарчил си всичко за нова лютня? — извика ужасено Симон. — Знаеш ли какво можеше да си купиш с толкова много пари?
— Лютня? — попита Уилем.
— Дори нямах представа, че човек може да похарчи толкова пари за инструмент — озадачи се Симон.
— Можеш да похарчиш доста повече от това — отбеляза Манет. — Инструментите са като конете.
Това ги накара да прекъснат разговора си за момент и да изгледат смутено Манет.
— Това сравнение всъщност е доста удачно — засмях се аз.
— Нали знаете, при конете може да има голяма разлика — кимна със знаещ вид Манет. — Можеш да купиш някоя стара кранта, използвана за оране, за по-малко от талант. Или пък да дадеш четиридесет таланта за някой гордо пристъпващ волдер.
— Не ми се вярва — изсумтя Уил, — не и за истински волдер.
— Точно така — усмихна се Манет. — Колкото и голяма сума да сте чували някой да похарчи за кон, същите пари лесно могат да бъдат похарчени за хубава арфа или цигулка.
Симон изглеждаше смаян от този факт.
— Но баща ми веднъж похарчи двеста и петдесет в брой за кон от високата порода на Каепкаен — рече той.
Наведох се настрани и му посочих един човек.
— Виждаш ли русия мъж ето там? Мандолината му струва два пъти повече от това.
— Но — възрази Симон — конете имат потекло. Можеш да ги развъждаш и продаваш.
— Тази мандолина също има потекло — обясних аз. — Била е направена от самия Антресор. Сигурно е на сто и петдесет години.
Наблюдавах как Сим пое тази информация и заоглежда всички инструменти в помещението.
— И все пак — недоумяваше Сим — двайсет таланта. — Той поклати глава. — Защо не изчака първо да минат приемните изпити? След това можеше да похарчиш за лютня каквото ти е останало.
— Трябваше ми, за да свиря в „При Анкер“ — обясних аз. — Там като техен музикант ми дават безплатна стая и храна. Ако не свиря, не мога да остана.
Това беше истина, но не беше цялата истина. Анкер сигурно щеше да се отнесе с разбиране, ако бях обяснил в какво положение се намирам. Но ако бях изчакал, щеше да ми се наложи да прекарам почти два цикъла без лютня. За мен това щеше да е като усещането за липсващ зъб или крайник. Или като това да прекарам два цикъла със зашита уста. Беше немислимо.
— Освен това не похарчих всички пари за лютнята — добавих аз. — Изникнаха ми и някои други разходи.
По-точно бях платил дълга си на гаелета, от когото бях заел пари.
Беше ми струвало шест таланта, но когато се освободих от дълга си към Деви, се почувствах така, сякаш от гърдите ми е паднала огромна тежест.
Сега обаче усетих как същата тази тежест отново ме налегна. Ако предположението на Манет беше дори наполовина вярно, тогава бях в по-лошо положение, отколкото си мислех.
За щастие светлините изгаснаха, залата утихна и така не ми се наложи да давам по-нататъшни обяснения. Вдигнахме погледи към сцената, на която се качи Мари, водена от Станчион. Той си бъбреше с публиката наблизо, докато тя настройваше цигулката си, а хората в залата се подготвяха да слушат.
Харесвах Мари. Тя беше по-висока от повечето мъже. Беше горда като котка и говореше поне четири езика. Много от музикантите в Имре правеха всичко възможно, за да подражават на последната мода, като се надяваха, че така ще се смесят с благородниците, но Мари носеше пътните си дрехи — работни панталони и ботуши, с които можеш да вървиш трийсет километра.
С това не искам да кажа, че тя ходеше с домашни дрехи. Просто не се интересуваше от мода и не обичаше да се гласи. Дрехите й бяха по мярка, очевидно бяха шити по поръчка. Стояха й добре. Тази вечер тя носеше кафяво и тъмночервено — цветовете на нейната покровителка лейди Джейл.
Четиримата насочихме погледи към сцената.
— Признавам — тихо рече Уилем, — че доста добре огледах Мари.
Манет се изкикоти.
— Това е жена и половина — съгласи се той. — Което означава, че е пет пъти повече жена от жените, с които всички вие сте си имали работа.
При друг случай това щеше да накара и трима ни да възразим и да започнем да се хвалим. Но в гласа на Манет нямаше и помен от подигравка, така че пропуснахме думите му покрай ушите си. Особено като се имаше предвид, че най-вероятно са истина.
— Не и за мен — възпротиви се Симон. — Винаги изглежда така, сякаш се готви да се бори с някого или пък да обяздва див кон.
— Така е — ухили се отново Манет. — Ако живеехме в по-добри времена, щяха да построят храм в чест на такава жена.
Млъкнахме, когато Мари приключи с настройката на цигулката си и с лекота засвири рондо — бавно и нежно като лек пролетен бриз.
Макар да не ми остана време да му го кажа, но Симон донякъде бе прав. Веднъж в „Кремък и магарешки бодил“ бях видял Мари да удря един мъж в гърлото за това, че я бе нарекъл „надута кучка с цигулка“. Когато той падна на земята, тя го и изрита.
Но само веднъж и не на място, където да го нарани сериозно.
Мари продължаваше със своето рондо, като бавният му, сладък ритъм постепенно се засилваше и темпото стана енергично, превръщайки се в мелодия, на която веднага би затанцувал, стига краката ти да са много пъргави или да си доста пиян.
Тя ускоряваше темпото все повече и повече, докато накрая то стана толкова бързо, че никой не би могъл и да мечтае да танцува на него. Ритъмът вече не просто подтичваше игриво, а направо летеше като дете, унесено в игра на гоненица. Възхитих се колко чисто и ясно звучаха нотите изпод пръстите й въпреки френетичното темпо.
Все по-бързо и по-бързо — като елен, подгонен от диво куче. Станах неспокоен, защото знаех, че е само въпрос на време, преди Мари да сгреши или да изпусне някоя нота. Но тя някак успяваше да продължи да кара всяка нота да звучи съвършено, пронизващо, силно и сладостно. Пръстите й проблясваха, извити над струните. Китката на ръката й, която държеше лъка, бе отпусната въпреки невероятната бързина, с която свиреше.
Още по-бързо. Лицето й беше съсредоточено. Очертанията на ръката й, която държеше лъка, се размазваха от скоростта. Тя се напрегна, дългите й крака стояха здраво върху сцената. Притискаше силно цигулката към челюстта си. Дори по-бързо. Всяка нота звънтеше като сутрешните трели на птиците. По-бързо.
Мари спря неочаквано и изсвири тържествен финален акорд, без да направи нито една грешка. Потях се като преуморен кон и сърцето ми бясно туптеше.
Не бях единственият. Челата на Уил и Сим също лъщяха от пот.
Манет се беше вкопчил в ръба на масата и кокалчетата му бяха побелели.
— Милостиви Техлу! — задъхано възкликна той. — Всяка вечер ли свирят такава музика?
Усмихнах му се и казах:
— Още е рано. Не си чул мен.
 
* * *
 
Уилем поръча следващите напитки и разговорът ни се насочи към клюките от Университета. Манет беше прекарал в него по-дълго време, отколкото половината магистри, така че знаеше повече скандални истории, отколкото нас тримата, взети заедно.
Музикант с лютня и гъста сива брада изсвири вълнуваща версия на „Ен Фаеант Морие“. След това две очарователни жени — едната около четирийсетгодишна, а другата достатъчно млада, за да й бъде дъщеря — изпяха дует за Ланиел Отново младата, който никога преди това не бях чувал.
Извикаха Мари отново на сцената и тя изсвири една проста жига с такова въодушевление, че накара хората да танцуват в пространството между масите. Дори и Манет се изправи на последния припев и ни изненада с демонстрация на забележително пъргави крака. Аплодирахме го одобрително и когато той седна отново на мястото си, дишаше тежко и лицето му беше зачервено.
Уил му донесе напитка, а Симон се обърна към мен с развълнуван поглед.
— Не — отсякох аз. — Няма да свиря. Вече ти го казах.
Сим се отпусна назад толкова разочарован, че не се сдържах да не се засмея.
— Слушай какво, ще поогледам наоколо. Ако видя Трепе, ще се опитам да го убедя той да свири.
Бавно обиколих претъпканото помещение и макар да се оглеждах за Трепе, истината бе, че всъщност търсех Дена. Не я видях да влиза през входната врата, но с цялата тази музика, играта на карти и всеобщата суматоха можеше просто да съм я пропуснал.
Отне ми четвърт час да обиколя препълнения първи етаж, като оглеждах всички лица и спирах да побъбря с някои от музикантите.
Точно когато се качих на балкона на втория етаж, светлините отново изгаснаха. Облегнах се на парапета и наблюдавах как един свирач от Илиш изпълни тъжна ритмична мелодия.
След като лампите грейнаха отново, претърсих балкона на „Еолиан“, който беше с формата на широк полумесец. Търсенето ми беше по-скоро нещо като ритуал. Намирането на Дена бе безполезно упражнение, като молитвата за хубаво време.
Но днешната вечер бе изключение от правилото. Докато обикалях балкона, я забелязах да върви с висок тъмнокос благородник. Промених маршрута си между масите, така че да се срещнем уж случайно.
Минута по-късно Дена ме забеляза. Тя ми се усмихна сияещо и развълнувано, пусна кавалера си, когото беше хванала под ръка, и ми махна да се приближа.
Мъжът до нея беше горд като ястреб и красив, с долна челюст във формата на тухла. Носеше риза от ослепително бяла коприна и велурен жакет с наситен цвят на кръв и със сребърни шевове, както и сребърна катарама и сребърни ръкавели. Приличаше на истински модегански благородник. Само дрехите му, без да се смятат пръстените, струваха толкова, че с парите за тях бих могъл да платя таксата си за обучение за цяла година.
Дена не отстъпваше на своя очарователен придружител. В миналото тя се обличаше горе-долу по същия начин като мен самия — в обикновени, здрави дрехи за пътуване. Но тази вечер носеше дълга рокля от зелена коприна. Тъмната й коса беше изкусно накъдрена около лицето й и се спускаше върху раменете й. На шията имаше медальон с изумруд във формата на гладка сълза. Той пасваше толкова точно на цвета на роклята, че това не можеше да е просто съвпадение.
В сравнение с нея се почувствах като облечен в парцали. И това не беше просто усещане. Всичките дрехи, които притежавах, бяха четири ризи, два чифта панталони и няколко други дреболии. Бяха втора употреба и леко поизносени. Тази вечер бях облечен в най-хубавите си дрехи, но сигурно разбирате, че те далеч не бяха кой знае какво.
Единственото изключение беше плащът ми — подаръкът от Фела. Той беше топъл и прекрасен. Беше ми ушит по мярка, в зелено и черно, а в подплатата имаше множество джобове. Не можеше да се нарече елегантен, но все пак беше най-хубавата дреха, която притежавах.
Докато се приближавах, Дена пристъпи напред и със самоуверен, почти високомерен жест ми подаде ръката си да я целуна. Изражението й беше сдържано, а усмивката — учтива. За случайния наблюдател тя изглеждаше като истинска благородна дама, която се отнася благосклонно към беден млад музикант.
Само очите я издаваха. Те бяха тъмни и дълбоки, с цвета на кафе и шоколад. Играеха весело, изпълнени със смях. Благородникът зад нея леко се намръщи, когато тя ми предложи ръката си. Не знаех каква игра играеше Дена, но можех да предположа каква беше моята роля.
И така, аз се наведох към ръката й и леко я целунах с нисък поклон. Бях обучен в изтънчени обноски още от ранна възраст, така че знаех какво се иска. Всеки може да направи чупка в кръста, но добрият поклон изисква умение.
Моят беше изтънчен и ласкателен. Докато притисках устни към ръката й, метнах плаща си на една страна с деликатно движение на китката. Това беше най-трудната част и ми бяха необходими няколко часа старателно практикуване пред огледалото в банята, за да направя така, че движението да изглежда достатъчно непринудено.
Дена отвърна с реверанс, който беше грациозен като падащ лист, и отстъпи крачка назад, за да застане до благородника.
— Квоте, това е лорд Келин Вантениер. Келин, запознай се с Квоте.
Келин ме изгледа от горе до долу и си създаде цялостно мнение за мен още преди да е успял да мигне. Изражението му стана презрително и той ми кимна. Свикнал съм да се отнасят с презрение към мен, но с изненада установих, че отношението на точно този мъж ме жегна неприятно силно.
— На вашите услуги, милорд.
Учтиво се поклоних и преместих тежестта си по такъв начин, че плащът ми се свлече от рамото и разкри сребърните ми свирки.
Лордът се готвеше да извърне очи с отработено безразличие, когато погледът му попадна върху лъскавото парче сребро. Като бижу не беше нищо особено, но на мястото, където се намирахме, бе значимо. Уилем се оказа прав — в „Еолиан“ аз бях от хората с благородно потекло.
И Келин го знаеше. След като се поколеба за миг, той отвърна на поклона ми. Всъщност беше малко повече от кимване — достатъчно, за да демонстрира учтивост.
— Също и на вашите, както и на семейството ви — каза той на съвършен атурански.
Гласът му беше по-дълбок от моя — топъл бас с модегански акцент, който му придаваше лека мелодична напевност.
Дена наклони глава към него.
— Келин ми показва как се свири на арфа — обясни тя.
— Тук съм, за да спечеля свои свирки — каза той и плътният му глас беше изпълнен с увереност.
Когато заговори, жените на околните маси се обърнаха да го погледнат с жадни, полупритворени очи. Гласът му оказа точно обратния ефект върху мен. Това, че беше богат и красив, бе достатъчно лошо. Но да има глас като мед, стичащ се върху топъл хляб, беше направо непростимо. Звукът му ме накара да се почувствам като котка, дръпната за опашката и след това разрошена с мокра ръка.
— Значи свирите на арфа? — погледнах ръцете му аз.
— Арфист съм — поправи ме той рязко. — Свиря на Пенденхейл — царицата на инструментите.
Опитах се да си поема дъх и сетне затворих уста. Модеганската голяма арфа е била царица на инструментите преди петстотин години. Днес тя е любопитна антика. Заради Дена подминах думите му, без да споря.
— Ще си опитате ли късмета тази вечер? — попитах го аз.
— Когато свиря, това няма нищо общо с късмета. — Келин леко присви очи. — Но не, тази вечер се наслаждавам на компанията на моята дама Динаел. — Той поднесе ръката на Дена към устните си и разсеяно я целуна.
Огледа шепнещата тълпа наоколо със собственически вид, все едно я притежава, и добави:
— Мисля, че тук ще бъда в подобаваща компания.
Очите ми се насочиха към Дена, но тя избягваше погледа ми. Наклони глава настрани, докато си играеше с обицата, която досега бе скривана от косата й — малка изумрудена сълза, която беше в комплект с медальона на шията й.
Очите на Келин отново проблеснаха към мен — към дрехите, които не ми бяха по мярка, към косата ми, която беше твърде къса, за да е в крак с модата, и твърде дълга, за да е друга освен чорлава.
— А вие свирите… на свирка ли? — попита.
Най-евтиният инструмент.
— Казва се свирач — безгрижно го поправих аз. — Но не. Предпочитам лютнята.
— Свирите на дворцова лютня? — повдигна вежди той.
— Лютня на член на трупа. — Въпреки усилията ми усмивката ми леко се скова.
— А! — каза той и се засмя, сякаш нещата най-сетне се бяха изяснили. — Фолклорна музика!
Подминах и тези думи, макар да не ми беше толкова лесно.
— Намерихте ли си вече места? — весело попитах аз. — С приятелите ми имаме маса долу с добър изглед към сцената. За нас ще бъде удоволствие да се присъедините към нашата компания.
— С дамата вече имаме маса на третия балкон. — Келин кимна към Дена. — Предпочитам компанията горе.
Без той да я вижда, Дена обърна очи към мен и направи физиономия.
Лицето ми остана безизразно и аз отново му се поклоних учтиво с нещо подобно на неговото кимване.
— Тогава няма да ви задържам. Милейди — обърнах се аз към Дена, — може ли да ви посетя някой път?
Тя въздъхна и изглеждаше точно като жена от висшето общество, с чието търпение злоупотребяват. Изключение правеха само очите й, които продължаваха да се смеят на абсурдната официалност на разменените от нас реплики.
— Сигурна съм, че ме разбираш, Квоте. Графикът ми за следващите няколко дни е доста запълнен. Но можеш да ме посетиш към края на този цикъл, ако желаеш. Наела съм стаи в „Прошареният мъж“.
— Твърде любезна сте — казах аз и й се поклоних много по-искрено, отколкото го бях сторил за лорда.
Този път физиономията, която тя направи, бе предназначена за мен.
Келин й протегна ръка, обърна се с гръб към мен и двамата се отдалечиха в тълпата. Като ги гледаше човек как двамата елегантно вървят сред множеството, можеше лесно да повярва, че те притежават това място или пък че възнамеряват да го купят, за да го използват за лятна къща. Само хората от старите благороднически родове се движеха с такава непринудена арогантност, защото дълбоко в себе си знаеха, че всичко на света съществува само за да ги направи щастливи. Дена се преструваше изумително добре, но за лорд Келин Тухлената челюст, това беше нещо също толкова естествено, колкото и да си поеме дъх.
Наблюдавах ги, докато стигнаха до средата на стълбите към третия балкон. Тогава Дена спря и допря ръка до главата си. След това започна да оглежда пода с разтревожено изражение. Двамата размениха няколко кратки реплики и тя посочи към стълбите нагоре. Келин се качи по тях и се изгуби от погледа ми.
Интуицията ме накара да погледна надолу към пода. На мястото до парапета, където бе стояла Дена, забелязах проблясък на сребро. Преместих се и застанах над него, като така принудих двама сийлдишки търговци да ме заобиколят.
Престорих се, че наблюдавам тълпата долу, докато Дена не се приближи и не ме потупа по рамото.
— Квоте — разтревожено каза тя. — Съжалявам, че те безпокоя, но изглежда, че съм си загубила обицата. Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да я потърсим? Сигурна съм, че само преди малко беше на ухото ми.
Съгласих се и скоро се наслаждавахме на няколко мига насаме, докато претърсвахме пода и главите ни почти се докосваха. За щастие роклята на Дена беше по модегански стил, надиплена свободно около краката й. Ако беше с цепка отстрани по сегашната мода във Федерацията, гледката как пълзи по пода щеше да е доста скандална.
— В името на божието тяло! — промъмрих аз. — Откъде го намери тоя?
— Тихо! — Дена се изкикоти тихо и гърлено. — Ти беше този, който предложи да се науча да свиря на арфа. Келин е доста добър учител.
— Модеганската арфа с педали тежи пет пъти повече от теб самата — възразих аз. — Тя е салонен инструмент. Никога няма да можеш да пътуваш с нея.
Тя спря да се преструва, че търси обицата си, и ме изгледа пронизващо.
— И откъде знаеш, че някой ден няма да имам салон, в който да свиря на такава арфа?
Сведох отново поглед към пода и свих рамене.
— Предполагам, че става за начинаещи. Как ти се струва засега?
— По-добре е от лирата — отвърна тя. — Вече го виждам. Макар да свиря само „Катеричка върху сламен покрив“.
— Добър ли е? — иронично й се усмихнах аз. — Имам предвид с ръцете.
Дена леко се изчерви и за момент помислих, че ще ме удари. Но навреме се сети, че трябва да запази благоприличие, и се задоволи само да ме изгледа с присвити очи.
— Ужасен си — обвини ме тя. — Келин се държи като съвършен благородник.
— Дано Техлу да ни опази от всички съвършени благородници.
Тя поклати глава.
— Имах предвид в буквалния смисъл — обясни. — Никога преди не е напускал Модег. Държи се кротко като котенце в кошница.
— Значи сега си Динаел? — попитах аз.
— Засега. И за него — каза тя и ме погледна косо с лек намек за усмивка. — Бих предпочела да продължиш да ми казваш Дена.
— Добре е да знам това — отбелязах аз и след това вдигнах ръка от пода, разкривайки гладката изумрудена сълза на обицата.
Дена направи откриването й цяло представление и я вдигна така, че да проблесне на светлината.
— А! Ето я!
Станах и й помогнах да се изправи. Тя отметна косата си от рамото и се наведе към мен.
— Не ме бива много в слагането на тези неща — призна тя, — ще ми помогнеш ли?
Пристъпих и застанах по-близо до нея, а тя ми подаде обицата. От тялото й се носеше леко ухание на диви цветя. Но под него усетих аромата на есенни листа — тъмното ухание на косата й, примесено с мириса на пътна прах и въздуха преди лятна буря.
— И така, какъв е той? — меко попитах аз. — Нечий втори син?
Тя едва доловимо поклати глава и един кичур от косата й падна и леко докосна опаката страна на ръката ми.
— Той самият е лорд.
— Скетхе те ретаа ван — изругах аз. — Пазете синовете и дъщерите си.
Дена отново се засмя тихо. Тялото й се разтресе, докато се опитваше да се сдържи.
— Не мърдай! — казах аз и внимателно хванах ухото й.
Дена си пое дълбоко дъх, отново го изпусна и се успокои. Мушнах обицата в дупката на ухото й и се отдръпнах встрани. Тя вдигна ръка, за да провери дали е закрепена, след което отстъпи назад и направи реверанс.
— Благодаря за любезната помощ.
Отново й се поклоних. Поклонът ми не беше толкова бляскав, колкото предишния, но беше по-искрен.
— Аз съм на вашите услуги, милейди.
Дена ми се усмихна топло, докато се обръщаше да си тръгне, и в очите й отново проблеснаха весели искрици.
 
* * *
 
Довърших отгоре-отгоре претърсването на балкона на втория стаж, но не забелязах Трепе. Тъй като не исках да рискувам повторна неловка среща с Дена и нейния млад лорд, реших изобщо да не се качвам до третия етаж.
Сим имаше веселия вид, който придобиваше, след като стигне до петата напитка. Манет се беше отпуснал на стола си с полупритворени очи и халба, настанена удобно върху издутината на корема му. Уил изглеждаше както обикновено и тъмните му очи бяха непроницаеми.
— Никъде не успях да намеря Трепе — обявих аз, докато сядах на мястото си. — Съжалявам.
— Жалко — рече Сим. — Той успя ли вече да ти намери покровител?
— Амброуз е заплашил или подкупил всички благородници на двеста километра разстояние от тук — горчиво поклатих глава аз. — Не искат да имат нищо общо с мен.
— Защо самият Трепе не те вземе? — попита Уилем. — Той те харесва.
— Трепе вече издържа трима музиканти — отново поклатих глава аз. — Всъщност са четирима, но двама от тях са женена двойка.
— Четирима? — ужаси се Сим. — Цяло чудо е, че все още има пари за ядене.
Уил любопитно вдигна глава, а Сим се наведе към него, за да му обясни:
— Трепе е граф, но състоянието му всъщност не е чак толкова голямо. Да издържа четирима музиканти с доходите си е малко… екстравагантно.
— Парите, нужни за напитки и струни, едва ли са толкова много — намръщи се Уил.
— Покровителят се грижи за повече неща. — Сим започна да изброява на пръсти. — Първо е писмената заповед за покровителство. После той осигурява стая и храна за своите музиканти, годишна заплата, дрехи с цветовете на неговия род…
— Обикновено по два ката дрехи — намесих се аз. — Всяка година.
Докато се изкачвах в трупата, не харесвах ливреите, които ни беше дал лорд Грейфелоу. Но напоследък се замислях колко добре биха се отразили на гардероба ми два нови комплекта дрехи.
Симон се ухили, когато дойде сервитьорът, и така не остави никакво съмнение в нас за това кой е поръчал чашите с къпиново вино, поставени пред четирима ни. Сим вдигна своята в мълчалив тост и отпи голяма глътка. Аз също вдигнах своята, както и Уилем, макар очевидно да не му бе лесно да го стори. Манет остана неподвижен и заподозрях, че е задрямал.
— Нещо още не ми е ясно — рече Уилем и остави чашата си. — За какво му е на покровителя само да плаща разходи?
— Репутацията на покровителя нараства — обясних аз. — Точно затова музикантите носят неговата ливрея. Освен това винаги има подръка артисти за забавление — за тържества, танци и карнавали. Понякога пишат песни или пиеси по негова поръчка.
— И все пак ми се струва, че ползата на покровителя не е кой знае каква. — Уил продължаваше да е скептично настроен.
— Това е, защото не виждаш цялата картина — намеси се Манет и се изправи на стола си. — Ти си градско момче. Не знаеш какво означава да израснеш в малко градче, построено на земята на един човек. Да речем, че това са земите на лорд Понсингтън — каза той и използва малко разлята бира, за да начертае кръгче в центъра на масата, — където ти водиш своя живот на обикновен гражданин. — Взе празната чаша на Симон и я постави вътре в кръга. — Един ден през града минава човек, облечен в цветовете на лорд Понсингтън. — Той вдигна пълната си с вино чаша и я плъзна по масата, докато не застана в кръга до празната халба на Сим. — И този човечец свири за всички в местната кръчма. — Манет изля част от виното в чашата на Сим.
Без да чака да го подканят, Сим се ухили и го изпи.
Манет пак започна да движи чашата си по масата и накрая отново я вкара в кръга.
— На следващия месец още двама души идват облечени в същите ливреи и правят куклено представление. — Той отсипа още от виното и Симон го гаврътна набързо. — А на следващия месец пък има пиеса. — Историята с чашата се повтори отново.
Сега Манет вдигна дървената си халба и изтрополи с нея по масата, докато тя застана отново в кръга.
— След това се появява бирникът, облечен в същата ливрея. — Манет тропна нетърпеливо по масата с празната си халба.
За момент Сим продължаваше да седи с объркан вид. След това взе своята бира и сипа малко от нея в празната халба на Манет.
Манет го изгледа строго и отново тропна с халбата си по масата.
Сим изсипа остатъка от бирата си в халбата на Манет и се засмя.
— И без това повече харесвам къпиново вино — рече.
— Лорд Понсингтън най-много харесва данъците си — обясни Манет. — А хората обичат да бъдат забавлявани. На бирника пък не би му харесало да го отровят и да го заровят в плитък гроб до старата мелница. — Той отпи от бирата. — И така всички са доволни.
Уил следеше разговора със сериозните си тъмни очи.
— Сега вече нещата добиват смисъл — отбеляза той.
— Невинаги всичко е толкова користно — възразих аз. — Трепе искрено желае да помогне на музикантите да подобрят уменията си. Някои благородници се държат със своите изпълнители като с коне в конюшня — въздъхнах аз. — Но дори и това е за предпочитане пред онова, което аз имам в момента, а то е нищо.
— Не се продавай евтино — бодро ме посъветва Сим. — Изчакай и си намери добър покровител. Ти го заслужаваш. Бива те колкото всеки един от музикантите тук.
Запазих мълчание, защото бях твърде горд, за да им кажа истината. Бях толкова беден, че те едва ли можеха да си го представят. Сим беше атурански благородник, а Уил беше от семейство на търговци на вълна от Ралиен. Те мислеха, че „беден“ означава да нямаш достатъчно пари, за да пиеш толкова често, колкото на тях им се иска.
С наближаване на времето за плащане на таксата за обучение не смеех да похарча и пукнато пени. Не можех да си купя свещи, мастило или хартия. Нямах бижута, които да заложа, нито месечна издръжка или родители, на които да пиша да ми пратят пари. Никой уважаващ себе си лихвар нямаше да ми отпусне и един шим. И това не беше особено изненадващо, тъй като бях без корен, сирак от Едема Рух, а всичките ми лични вещи можеха да се съберат в един чувал от зебло. И не беше нужно този чувал да е особено голям.
Изправих се на крака, преди разговорът да успее да навлезе в област, която би ме накарала да се почувствам неудобно.
— Време е да посвиря.
Вдигнах калъфа на лютнята си и се отправих към мястото на ъгъла на бара, където седеше Станчион.
— Какво си ни подготвил тази вечер? — попита той и прокара ръка по брадата си.
— Изненада.
Станчион, който тъкмо се готвеше да стане от стола, внезапно спря.
— Тази изненада да не предизвика бунт или да не накара тези добри хорица да запалят заведението ми? — попита той.
Поклатих глава отрицателно и се усмихнах.
— Добре. В такъв случай харесвам изненадите. — Той се усмихна в отговор и се отправи към сцената.
 

6.
Любов
 
Станчион ме отведе на сцената и донесе стол без подлакътници. След това отиде в предната част на подиума да си бъбри с публиката. Метнах плаща си върху облегалката на стола, докато светлините започнаха да гаснат.
Сложих очукания си калъф на пода. Той беше по-опърпан дори и от мен самия. Някога беше доста хубав, но това беше преди много години и на много километри разстояние. Сега кожените панти се бяха напукали и се огъваха трудно, а корпусът толкова се бе износил на някои места, че бе изтънял като пергамент. Беше останала само една от оригиналните закопчалки — фино изработена от ковано сребро. Бях подменил останалите с каквото бях успял да намеря из боклуците, така че сега калъфът беше окичен и със закопчалки от лъскав месинг и матово желязо, които никак не си пасваха.
Но вътре в калъфа имаше нещо съвсем различно. Там беше причината утре да ми се налага да се боря за по-ниска такса за обучение. Здраво се бях пазарил за лютнята и въпреки това тя ми струваше повече пари от всичко, което някога бях купувал през живота си. Толкова пари, че не можех да си позволя нов калъф, който да е подходящ по размер за нея, и се наложи да уплътня стария с парцали.
Дървото беше с цвят на тъмно кафе или прясно изкопана пръст. Извивката на тялото й бе съвършена като ханша на жена. В нея имаше спотаено ехо, струните й бяха лъскави и звънливи. Това беше моята лютня. Моята истинска душа.
Бях чувал какво пишат поетите за жените. Те говорят в рими, превъзнасят се и лъжат. Наблюдавал съм как моряците на брега безмълвно наблюдават бавното надигане на морските вълни. Виждал съм как очите на стари войници с вкаменени сърца се напълват със сълзи, когато знамето на техния крал заплющи на вятъра.
Чуйте ме — всички тези мъже не знаят нищо за любовта.
Няма да я откриете в думите на поетите или в изпълнените с копнеж погледи на моряците. Ако искате да разберете какво е любовта, вижте ръцете на член на трупа, когато свири своята музика. Той знае.
Погледнах към публиката си, докато тя постепенно утихваше. Симон ми помаха възторжено и аз му отвърнах с усмивка. Сега забелязах бялата коса на граф Трепе близо до парапета на балкона на втория етаж. Той разговаряше разпалено с една добре облечена двойка и сочеше към мен. Продължаваше да се опитва да ми помогне, макар и двамата да знаехме, че това е загубена кауза.
Извадих лютнята от опърпания й калъф и започнах да я настройвам. Не беше най-добрата лютня в „Еолиан“. Далеч не най-добрата. Шийката й беше леко извита, но не прекалено. Един от ключовете беше хлабав и често променяше настройката си.
Изсвирих тих акорд и наведох ухо към струните. Когато вдигнах поглед, видях лицето на Дена, ясно като луната. Тя ми се усмихна развълнувано и леко ми махна с пръсти под масата, така че нейният благородник да не я види.
Внимателно докоснах хлабавия ключ и прокарах ръце по топлото дърво на лютнята. На някои места лакът беше издраскан и протъркан. В миналото не се бяха отнасяли добре с инструмента, но това не правеше докосването до него по-малко приятно.
Да, така беше. Тя имаше своите недостатъци, но какво значение има това за сърцето? Ние просто обичаме онова, което обичаме. Разумът не може да го обясни. Навярно неразумната любов е най-истинската любов. Всеки може да обича нещо поради някаква причина. Това е също толкова лесно, колкото да пъхнеш пени в джоба си. Но да обичаш нещо въпреки всичко. Да знаеш недостатъците му, но да ги обичаш. Това е нещо рядко, чисто и съвършено.
Станчион направи представителен жест към мен. Чуха се кратки аплодисменти, последвани от изпълнена с внимание тишина.
Изсвирих две ноти и почувствах как публиката се наведе към мен. Докоснах една струна, леко я настроих и засвирих. Няколко тона по-късно всички бяха разбрали коя е песента.
Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.
По-точно казано, това беше фолклорна музика.
По мелодията на „Скопеният овен“ бяха написани стотици песни. Песни за любов и за война, за трагедия и за похот. Не си направих труда да изпея която и да е от тях. Не използвах думи. Само музиката. Само мелодията.
Вдигнах поглед и видях лорд Тухлената челюст, който се наведе към Дена с презрителен жест. Усмихнах се и продължих старателно да свиря мелодията на струните на лютнята си.
Но скоро след това усмивката ми се стегна. На челото ми избиха капчици пот. Прегърбих се над лютнята и се съсредоточих върху онова, което правеха ръцете ми. Пръстите ми се стрелнаха и затанцуваха, а след това полетяха.
Свирех твърдо като сипеща се градушка, като чук, който се стоварва върху месинг. Свирех нежно като слънцето, докосващо житата наесен, и изящно като един-единствен лист, завъртян от вятъра. Не след дълго се задъхах от напрежение. Побелелите ми от стискане устни образуваха върху лицето ми тънка линия.
Когато стигнах до припева по средата, разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Върху дървения подиум на сцената се посипа дъжд от пръски пот. Поемах си въздух с мъка. Гърдите ми се надигаха като ковашки мехове и се напрягаха като препускащ кон, на чиято уста вече е избила пяна.
Всяка нота на мелодията отекваше ясно и звънливо. Веднъж за малко не сбърках. За миг ритъмът се поколеба неуверено… След това някак успях да се съвзема, да продължа и да стигна до финала, изсвирвайки тоновете звучно и леко, въпреки че изморените ми пръсти едва се виждаха от голямата скорост.
След това, точно когато вече беше очевидно, че не бих могъл да продължа нито миг повече, последният акорд отекна в залата и аз изтощено се отпуснах на стола си.
Публиката избухна в оглушителни ръкопляскания.
Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.
Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.
Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.
Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.
Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.
По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.
И така, засвирих „Тинтататорнин“. Облегнах се назад на стола си, кръстосах глезени и малко се поотпуснах. Ръцете ми се движеха лениво по струните. След първия припев си поех дъх и леко въздъхнах като малко момче в безкрайно дълъг, летен ден. Очите ми започнаха да обхождат безцелно и отегчено залата.
Докато свирех, се размърдах на стола си, опитвайки се да застана удобно, но така и не успях. Намръщих се, изправих се и погледнах към стола така, сякаш вината за това беше негова. След това седнах отново, като се извих с недоволно изражение на лицето.
През цялото това време десетте хиляди ноти на „Тинтататорнин“ танцуваха и подскачаха весело. Възползвах се от паузата между два акорда и се почесах мързеливо зад ухото.
Бях толкова улисан в малкото си представление, че наистина усетих как ми се допрозява. Прозях се с пълна сила, толкова широко и продължително, че хората на предните редове можеха да преброят зъбите ми. Поклатих глава, сякаш за да я прочистя, и потърках насълзените си очи с ръкава си.
През цялото това време „Тинтататорнин“ се носеше във въздуха. Влудяващата хармония и контрапунктът се преплитаха и след това се разделяха. Всичко беше безупречно, сладостно и непринудено като дишането. Когато дойде краят и десетките разплетени нишки на песента се събраха в едно, нямаше бравурен финал. Просто спрях и леко потърках очи. Нямаше кресчендо. Нямаше поклон. Нищо такова. Разсеяно изпуках кокалчетата на ръцете си и се наведох да прибера лютнята си обратно в калъфа.
Този път първо дойде смехът. Същите хора дюдюкаха и тропаха по масите си два пъти по-силно от преди. Това бяха моите хора. Музикантите. Изражението на отегчение изчезна от лицето ми и аз им се усмихнах многозначително.
Няколко мига по-късно последваха аплодисментите, но те бяха откъслечни и смутени. Още преди светлините да се запалят отново, ръкоплясканията преминаха в шепота на стотици разговори из цялата зала.
Мари се втурна да ме поздрави с усмихнато лице, докато слизах по стълбите. Разтърси ръката ми и ме потупа по гърба. Беше първата от мнозина — всичките музиканти. Преди да изпадна в затруднено положение, Мари ме хвана под ръка и ме поведе обратно към масата ми.
— Бога ми, момче! — възкликна Манет. — Тук си като някой малък крал.
— Това не е и половината от вниманието, което получава по принцип — обади се Уилем. — Обикновено те все още го аплодират, когато се връща на масата си. Младите дами пърхат с клепки и обсипват пътя му с цветя.
Сим огледа помещението с любопитство.
— Реакцията изглеждаше… — Той потърси подходящата дума. — Смесена. Защо е така?
— Защото младият ни майстор на шестте струни има толкова остър ум, че сам се поряза — заяви Станчион, доближавайки се до масата ни.
— И ти ли го забеляза? — сухо попита Манет.
— Мълчете! — сгълча ги Мари. — Беше блестящо.
Станчион въздъхна и поклати глава.
— Що се касае до мен — многозначително отбеляза Уилем, — аз бих искал да знам какво се обсъжда в момента.
— Нашият Квоте изсвири най-простата песен на света и направи сламата да изглежда като злато — обясни Мари. — След това подхвана истински музикален шедьовър — нещо, което само шепа хора тук са в състояние да изсвирят, и го направи да изглежда толкова лесно, та човек да помисли, че и дете може да го изсвири с калаена свирка.
— Не отричам, че беше хитро — съгласи се Станчион. — Проблемът е в начина, по който го направи. Всеки, който скочи да му ръкопляска на първата песен, сега се чувства като идиот. Те мислят, че си си направил майтап с тях.
— Което е и самата истина — изтъкна Мари. — Изпълнител подвежда публиката, в това е смисълът на шегата.
— Хората не обичат да се шегуват с тях — отвърна Станчион. — Всъщност това ги обижда. Никой не обича да си правят майтап с него.
— Технически погледнато — намеси се Симон, — той се пошегува с лютнята.
Всички се обърнаха да го погледнат и усмивката му леко повехна.
— Не разбирате ли? Квоте наистина се пошегува с лютнята. — Той сведе поглед към масата и усмивката му изчезна, а лицето му смутено се изчерви. — Съжалявам.
Мари се засмя непринудено.
Манет се обади:
— Значи всъщност проблемът е, че има два вида публика — такава, която разбира достатъчно от музика, за да схване шегата, и такава, на която шегата трябва да бъде обяснена.
Мари направи тържествуващ жест към Манет.
— Точно така — обърна се тя към Станчион. — Ако идваш тук и нямаш достатъчно познания да схванеш шегата, то тогава заслужаваш малко да ти натрият носа.
— Само дето повечето от тези хора са благородници — не се съгласяваше Станчион, — а нашият млад хитрец все още си няма покровител.
— Какво? — изненада се Мари. — Трепе преди месеци разпространи новината за теб. Защо още никой не те е грабнал?
— Амброуз Джакис — кратко отвърнах аз.
— Той музикант ли е? — По лицето й не пролича да го познава.
— Син на барон — обясни Уилем.
— Как е възможно той да ти попречи да си намериш покровител? — смутено се намръщи тя.
— Разполага с достатъчно свободно време и толкова много пари, сякаш е господ — сухо отвърнах аз.
— Баща му е един от най-могъщите хора във Винтас — добави Манет и след това се обърна към Симон: — Кой поред беше той на опашката за трона, шестнайсети ли?
— Тринайсети — навъсено отвърна Симон. — Целият род Суртхен загина в морето преди два месеца. Амброуз не спира да се хвали, че баща му е на дванайсет крачки от кралската титла.
— Работата е там, че точно този баронски син разполага с достатъчно влияние и никак не се притеснява да го използва — обърна се Манет отново към Мари.
— И ако трябва да сме напълно честни — намеси се Станчион, — редно е да споменем, че младият Квоте не е най-тактичният човек във Федерацията. — Той леко се прокашля. — Доказателство за това е и днешното му изпълнение.
— Мразя, когато хората ме наричат младия Квоте. — Обърнах се тихо настрани към Сим и той ме изгледа съчувствено.
— Продължавам да твърдя, че изпълнението беше блестящо — натърти Мари и се извърна към Станчион с крака, здраво стъпили на пода. — Това е най-умното нещо, което някой е правил тук от месец насам, и ти го знаеш.
Сложих ръка върху рамото на Мари и казах:
— Той е прав. Постъпих глупаво. Или поне щеше да е глупаво, ако все още имах и най-малката надежда да си намеря покровител. — Погледнах Станчион право в очите. — Но аз нямам такава. И двамата знаем, че Амброуз отрови този кладенец.
— Кладенците не остават отровени завинаги — отбеляза Станчион.
— А тогава какво ще кажеш за това? — свих рамене аз. — Предпочитам да свиря песни, които да забавляват приятелите ми, вместо да угаждам на хора, които не ме харесват заради дочути слухове.
Станчион си пое дъх и шумно издиша.
— Съгласен съм с това — каза той и леко се поусмихна.
В последвалото кратко мълчание Манет се прокашля многозначително и започна да мята погледи към новодошлите.
Разбрах намека му и го представих.
— Станчион, вече се познаваш с моите състуденти Уил и Сим. Това е Манет, студент и от време на време мой наставник в Университета. Всички, това е Станчион, нашият домакин, собственик и господар на сцената на „Еолиан“.
— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна Станчион и кимна учтиво, преди да огледа неспокойно залата. — Като стана дума за това, че съм домакин, май трябва да се захващам за работа. — Той ме потупа по гърба и се обърна да си тръгва, като добави: — Междувременно ще се опитам да успокоя малко страстите.
Усмихнах му се с благодарност и след това направих театрален жест.
— Всички, това е Мари — най-добрата цигулка в „Еолиан“, както вече се убедихте със собствените си уши. И както можете да видите със собствените си очи — най-красивата жена на хиляди километри околовръст. А умовете вероятно ви подсказват и че тя е най-мъдрата от…
Мари се ухили и махна с ръка.
— Ако бях наполовина мъдра, колкото съм и висока, нямаше да се захвана да те защитавам — заяви. — Наистина ли бедният Трепе агитира за теб през цялото това време?
— Казах му, че това е обречена кауза — кимнах аз.
— Сигурно проблемът е, че продължаваш да се отнасяш пренебрежително с хората — отбеляза Мари. — Кълна се, че никога не съм срещала друг човек като теб, на когото толкова да му липсва умението да се държи в обществото. Ако нямаше вроден чар, досега някой вече щеше да те е наръгал с нож.
— Така си мислиш — промърморих аз.
Мари се обърна към приятелите ми около масата и им каза:
— Беше удоволствие да се запозная с всички вас.
Уил кимна, а Сим се усмихна. Манет обаче се изправи на крака с плавно движение и й подаде ръка. Мари я пое и приятелят ми сърдечно обхвана дланта й между двете си ръце.
— Мари — рече, — ти ме заинтригува. Има ли някакъв шанс да се съгласиш по някое време тази вечер да те почерпя питие и да се насладя на удоволствието да разговарям с теб?
Бях твърде потресен, за да направя нещо друго, освен да гледам. По начина, по който бяха застанали, двамата изглеждаха като подпорки за книги, които не си пасват добре. Мари се извисяваше близо двайсетина сантиметра над Манет, а от ботушите краката й изглеждаха дори още по-дълги.
От друга страна, Манет изглеждаше както обикновено — с прошарена чорлава коса и поне десетина години по-стар от Мари.
Музикантката примигна и леко повдигна глава, сякаш обмисляше думите му.
— В момента съм тук с едни приятели — отвърна тя. — Докато приключа с тях, може да стане късно.
— За мен е без значение кога — непринудено заяви Манет. — Ако е необходимо, мога да жертвам част от съня си. Не се сещам кога за последен път съм правил компания на дама, която казва точно каквото мисли, без да се колебае. Напоследък рядко се срещат жени като теб.
Мари отново го изгледа внимателно.
Манет срещна погледа й и я дари с толкова очарователна и вдъхваща доверие усмивка, че направо бе достойна за някое театрално представление.
— Нямам желание да те откъсвам от приятелите ти — продължи той, — но цигулката ти е първата, която накара краката ми сами да танцуват от десет години насам. Струва ми се, че най-малкото, което мога да сторя за теб, е да те почерпя едно питие.
Мари му се усмихна едновременно кисело и развеселено.
— Сега съм на балкона на втория етаж — тя махна към стълбището, — но би трябвало да се освободя след, да речем, два часа…
— Много си мила — каза той. — Мога ли да дойда да те потърся?
— Можеш — отвърна тя.
След това го изгледа замислено, обърна се и се отдалечи.
Манет се върна на мястото си и отпи от бирата си.
Симон изглеждаше също толкова смаян, колкото всички нас.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.
Манет се изкикоти под мустак, облегна се на стола си и подиря халбата на гърдите си.
— Това — самодоволно отвърна той — е още едно от нещата, които аз разбирам, а вие, хлапета, не. Отбележете си този факт и му обърнете внимание.
 
* * *
 
Ако аристократите искат да покажат признателността си на някой музикант, те му дават пари. Когато за пръв път започнах да свиря в „Еолиан“, получих няколко такива подаръка и за известно време те бяха достатъчни, за да ми помогнат да платя таксата си за обучение и да задържа главата си над водата, макар и едва-едва. Но Амброуз беше упорит в кампанията си срещу мен и от месеци не бях получавал нищо подобно.
Музикантите са по-бедни от дворяните, но въпреки това обичат хубавото представление. Така че когато харесат свиренето ти, са готови да те почерпят някоя напитка. Това беше истинската причина тази вечер да съм в „Еолиан“.
Манет отиде да вземе един мокър парцал от бара, за да почистим масата и да изиграем още една игра на ъгли. Преди да се върне, дойде един млад сийлдишки свирач и ни попита дали може да ни почерпи по едно питие.
Оказа се, че може. Той извика най-близката сервитьорка и всеки от нас поръча каквото обичаше най-много. Освен това взехме и една бира за Манет.
Пиехме, играехме карти и слушахме музика. На двамата с Манет ни се паднаха лоши карти и изгубихме три поредни ръце. Настроението ми малко се вкисна, но това не ме тормозеше толкова, колкото подозрението, че Станчион може и да е прав за онова, което каза.
Един богат покровител би решил много от проблемите ми. Дори и беден покровител би ми осигурил известно финансово спокойствие. Ако не друго, поне бих могъл да заема пари от него, когато закъсам, вместо да ми се налага да имам вземане-даване с опасни хора.
Докато съзнанието ми беше заето с тези мисли, допуснах грешка, изпуснахме още една ръка и така загубите ни станаха четири поредни, а на всичкото отгоре играта беше и със залог.
Манет ми хвърли ядосан поглед, докато подреждаше картите си.
— Ето ти един урок, за да се подготвиш за приемните изпити. — Той вдигна ръка с три гневно стърчащи във въздуха пръста. — Да кажем, че имаш три пики в ръката си и пет пики са били свалени. — Вдигна и другата си ръка с широко разтворени пръсти. — Колко пики прави това общо? — Манет се облегна назад и скръсти ръце. — Не бързай.
— Той все още е замаян, че Мари се съгласи да пийне с теб — заяде се Уилем. — Всички ние сме замаяни.
— Не и аз — весело възрази Симон. — Аз знаех, че го носиш в себе си.
Бяхме прекъснати от идването на Лили, една от редовните сервитьорки в „Еолиан“.
— Какво става тук? — закачливо попита тя. — Да не би някой да прави празненство на красавците?
— Лили — попита я Симон, — ако те поканя да изпиеш едно питие с мен, би ли обмислила предложението ми?
— Бих — с лекота отвърна тя, — но не задълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Вие, господа, сте късметлии. Един анонимен почитател на хубавата музика предложи да почерпи вашата маса.
— За мен скутен — поръча Уилем.
— Медовина — ухили се Симон.
— Аз ще пия саунтен — рекох аз.
Манет повдигна вежди.
— Саунтен, а? — повтори той и ми хвърли поглед. — И аз ще пийна същото. — Той погледна многозначително сервитьорката и кимна към мен. — За негова сметка, разбира се.
— Така ли? — рече Лили. — Връщам се само след миг.
— Сега, след като успя да впечатлиш всички, вече може и да се позабавляваш, нали? — попита ме Симон. — Сещам се за една песен за магаре…
— За последен път не — натъртих аз. — Приключих с Амброуз. Няма никаква полза да продължавам да му се противопоставям.
— Ти му счупи рамото — отбеляза Уил. — Мисля, че по-голямо противопоставяне от това едва ли има накъде.
— Той счупи лютнята ми — възразих аз. — Сега сме квит. Било, каквото било.
— Да бе — обади се Сим, — ти му хвърли една буца гранясало масло в комина. Разхлаби ремъка на седлото му…
— По дяволите! Млъкни! — изсъсках му аз и се огледах наоколо. — Това беше преди близо месец и никой не знае за него освен вас двамата. А сега и Манет, както и всички други, които са били достатъчно близо, за да чуят думите ти.
Сим смутено се изчерви и разговорът утихна, докато Лили не се върна с напитките ни. Скутенът на Уил беше сипан в традиционната за него каменна чаша. Златистата медовина на Сим проблясваше във висока чаша. Манет и аз получихме дървени халби.
Манет се усмихна.
— Не мога да си спомня кога за последен път съм си поръчвал саунтен — замисли се той. — Май никога досега не съм поръчвал за себе си.
— От познатите ми ти си единственият друг човек, който пие това — отбеляза Сим. — Нашият Квоте го поглъща в огромни количества — по три-четири чаши на вечер.
Манет повдигна рунтавите си вежди към мен.
— Те не знаят ли? — попита той.
Поклатих глава и отпих от халбата си, като се чудех дали трябва да съм развеселен или смутен.
Манет плъзна каната си към Симон, който я вдигна и отпи една глътка. Намръщи се и отпи отново.
— Вода?
— Това е стар номер на уличниците — кимна Манет. — Бъбриш си с тях в салона на публичния дом и искаш да им покажеш, че не си като останалите, а си изискан човек. Затова им предлагаш да ги почерпиш напитка. — Той се протегна през масата и си взе обратно халбата от Сим. — Но те са на работа и не искат да пият. Вместо това биха предпочели да получат парите. Затова поръчват саунтен или певерет, или пък нещо друго. Плащаш парите, барманът й дава вода и в края на вечерта тя си разделя парите със заведението. Ако е добра слушателка, една проститутка може да изкара на бара толкова пари, колкото и в леглото.
— Всъщност дели се на три — намесих се аз. — Една трета за заведението, една трета за бармана и една трета за мен самия.
— Тогава значи си се минал — откровено каза Манет. — Барманът би трябвало да получи дяла си от заведението.
— Никога не съм те виждал да си поръчваш саунтен в „При Анкер“ — отбеляза Сим.
— Трябва да е онази медовина от Грейсдейл — предположи Уил. — Поръчваш от нея през цялото време.
— Но аз съм си поръчвал Грейсдейл — възрази Сим. — На вкус беше като сладка саламура с пикня. Освен това… — Той не довърши.
— Беше по-скъпа, отколкото очакваше? — довърши вместо него Манет и се ухили. — Не си заслужава човек да се захваща с всичко това за цената на една бира, нали?
— Когато в „При Анкер“ поръчвам Грейсдейл, те знаят какво имам предвид — обясних му аз. — Ако поръчам нещо, което в действителност не съществува, ще е много лесно да разберат каква игра играя.
— Ти откъде знаеш за това? — обърна се Сим към Манет.
— Няма нови номера за старо куче като мен — отвърна Манет и се ухили.
Светлините започнаха да отслабват и ние се обърнахме към сцената.
 
* * *
 
Оттам нататък нощта леко ми се губи. Манет задряма, а Уил, Сим и аз правехме всички възможно чашите на масата ни да не се застояват, докато развеселените музиканти ни поръчваха питиета едно след друго. Всъщност броят на напитките беше неприлично голям. Далеч по-голям, отколкото смеех да се надявам.
През по-голямата част от времето пиех саунтен, тъй като основната причина да дойда тази нощ в „Еолиан“ бе да си платя таксата за обучение. Сега, след като знаеха какъв е номерът, Уил и Сим също поръчаха няколко пъти. За което им бях двойно по-благодарен, защото иначе щеше да ми се наложи да ги връщам у дома, натоварени в ръчна количка.
Накрая на тримата ни дойде до гуша от музика, клюки, а в случая на Сим — от безплодното преследване на сервитьорките.
Преди да си тръгнем, спрях за дискретен разговор с бармана, по време на който повдигнах въпроса за разликата между една трета и половината от печалбата. В края на пазарлъка ни прибрах цял талант и шест йота. Голяма част от сумата идваше от напитките, които моите колеги музиканти ми бяха поръчали тази нощ.
Събрах монетите в кесията си — точно три таланта.
Пазарлъкът ми донесе две тъмнокафяви бутилки.
— Какво е това? — попита Сим, когато пъхнах бутилките в калъфа на лютнята си.
— Бредонска бира — отвърнах аз и разместих парцалите, които използвах за уплътняване на калъфа, така че бутилките да не се допират в лютнята.
— Бредонска ли? — повтори Уил с презрителна нотка в гласа. — Тя повече прилича на хляб, отколкото на бира.
— Не обичам да дъвча пиенето си — кимна в съгласие Сим и направи физиономия.
— Не е толкова зле — защитих се аз. — В малките кралства жените я пият, когато са бременни. Аруил го спомена в една от лекциите си. Те я варят с цветен прашец, рибено масло и черешови костилки. В нея има всякакви полезни хранителни вещества.
— Квоте, ние не те осъждаме. — Уилем сложи ръка на рамото ми със загрижено изражение на лицето. — Двамата със Сим нямаме нищо против, че ти си бременна илишка жена.
Симон изпръхтя и после се засмя на това, че е изпръхтял.
Без да бързаме, тримата се върнахме в Университета и пресякохме високия свод на Каменния мост. И тъй като наоколо нямаше кой да ме чуе, изпях на Сим „Магарето Магаракис“.
Уил и Сим се отправиха към стаите си в Мюз, като леко се препъваха. Но аз още не исках да си лягам и продължих да се разхождам по пустите улици на Университета и да се наслаждавам на хладния нощен въздух.
Крачех покрай тъмните фасади на аптеките, стъкларските работилници и книговезниците. Минах напряко през една окосена морава и усетих отчетливия и прашен мирис на есенните листа и зелената трева под тях. Почти всички странноприемници и пивници бяха тъмни, но публичните домове все още светеха.
Сивият камък на Залата на магистрите изглеждаше сребрист на лунната светлина. Вътре мъждукаше една-единствена слаба светлина и осветяваше прозореца със стъклопис, който показваше Текам в класическата му поза — босоног говори пред тълпа от млади студенти на входа на пещерата си.
Минах покрай „Пещта“ — безбройните й стърчащи комини бяха тъмни и не пушеха на фона на осветеното от луната небе. Дори и през нощта от нея се разнасяше мирис на амоняк, овъглени цветя, киселина и алкохол — хиляди смесени ухания, които се бяха просмукали в камъка през изминалите столетия.
Последен беше Архивът. Сградата бе висока пет етажа, без никакви прозорци и ми напомняше за огромен пътен камък. Масивните й врати бяха затворени, но през процепите им забелязах да се процежда червеникавата светлина на симпатични лампи. По време на приемните изпити магистър Лорен оставяше Архива отворен нощно време, за да могат всички членове на Арканум да учат колкото им душа иска. Всички членове, с изключение на един, разбира се.
Отправих се обратно към „При Анкер“ и намерих странноприемницата потънала в мрак и утихнала. Имах ключ за задната врата, но вместо да се спъвам в тъмното, заобиколих до уличката отзад. Сложих десния си крак на бурето за дъждовна вода, левия на перваза на прозореца и с лявата ръка се хванах за желязната водосточна тръба. Тихо се изкачих до прозореца си на третия етаж. Дръпнах резето с парче тел и влязох вътре.
Цареше пълен мрак, а аз бях твърде уморен, за да отида да си взема огън от камината долу. Така че докоснах фитила на лампата до леглото и размазах малко масло по пръстите си. След това промърморих обвързване и усетих как ръката ми изстива, докато топлината я напуска. В началото не се случи нищо, затова се намръщих и се съсредоточих, за да преодолея лекото замайване, причинено от алкохола. Студът проникна по-дълбоко в ръката ми и ме накара да потреперя, но накрая фитилът се запали.
Стана ми студено. Затворих прозореца и огледах малката стая със скосения таван и тясно легло. За моя изненада осъзнах, че не искам да бъда на никое друго място в целия свят. Тук се чувствах почти като у дома си.
На вас може да не ви изглежда странно, но за мен беше. Тъй като израснах в рода Едема Рух, за мен домът никога не е бил на определено място. Домът беше върволица от фургони и песните край лагерния огън. Когато трупата ми беше избита, това беше повече от загубата на семейството ми и приятелите от детството. Чувствах се така, сякаш целият ми свят бе изгорял до основи.
Сега, след почти цяла година, прекарана в Университета, започвах да изпитвам чувството, че мястото ми е тук. Усещането за привързаност към определено място беше странно. То донякъде ме успокояваше, но кръвта на Рух в мен беше буйна и се бунтуваше при мисълта да пусна корени като някое растение.
Докато се унасях в сън, се зачудих какво ли би си помислил баща ми за мен.
 

7.
Приемни изпити
 
На следващата сутрин си наплисках лицето с малко вода и заслизах тежко по стълбите. Общата стая на „При Анкер“ тъкмо започваше да се пълни с хора, които идваха да обядват по-рано, а няколко неутешими студенти се бяха захванали още от рано с пиенето.
Все още замаян от недостатъчния сън, седнах на обичайната си маса в ъгъла и започнах да се терзая за предстоящото ми събеседване.
Килвин и Елкса Дал не ме безпокояха. Бях готов за техните въпроси. До голяма степен това важеше и за Аруил. Но останалите магистри бяха повече или по-малко загадка за мен.
Всеки семестър магистрите подбираха определени книги, които се излагаха в „Томове“ — читалнята на Архива. Имаше начални текстове, от които да учат студентите от по-ниския е'лир ранг, и трудове за напредналите ре'лари и ел'тхе. Тези книги разкриваха онова, което магистрите смятаха за ценно познание. От тях учеха умните студенти преди приемните изпити.
Но аз не можех да се мотая в „Томове“ като всеки друг. Бях единственият студент от десетина години насам, на който му бе забранен достъпът до Архива, и всички го знаеха. Затова „Томове“ беше единствената добре осветена стая в цялата сграда и по време на изпитите там винаги имаше хора, които четяха.
И така, бях принуден да намеря погребаните в „Книгохранилището“ екземпляри от текстовете, препоръчани от магистрите. Ще се изненадате колко много варианти може да има една и съща книга. Ако извадех късмет, томът, който намирах, се оказваше идентичен с онзи, който магистърът беше заделил в „Томове“. В повечето случаи версиите, на които попадах, бяха остарели, цензурирани или зле преведени.
През последните няколко нощи четях колкото ми беше възможно, но търсенето на книгите отнемаше ценно време и за съжаление аз все още не бях достатъчно подготвен.
Бях потънал в тези нерадостни мисли, когато гласът на Анкер привлече вниманието ми.
— Всъщност Квоте е ето там — каза той.
Вдигнах поглед и видях, че на бара седи някаква жена. Не беше облечена като студентка. Носеше натруфена виненочервена рокля с дълги поли и ръкавици в същия цвят, които стигаха чак до лактите й.
Като се движеше преднамерено бавно, тя успя да се изправи от стола, без да оплете краката си. След това се приближи и застана до масата ми. Русата й коса беше умело накъдрена, а устните й бяха покрити с тъмночервено червило. Зачудих се какво ли прави в място като „При Анкер“.
— Ти ли си този, който счупи ръката на оня келеш Амброуз Джакис? — попита тя.
Говореше атурански с плътен, мелодичен модегански акцент. Макар да беше малко труден за разбиране, ще излъжа, ако кажа, че не намирам това за привлекателно. Модеганският акцент просто загатва за секс.
— Аз съм — признах. — Не беше съвсем нарочно, но аз го направих.
— Тогава трябва да ми позволиш да те почерпя една напитка — каза тя с тона на жена, която обикновено получава каквото иска.
Усмихнах й се и ми се прииска да се бях събудил по-отдавна, а не преди десет минути, и умът ми да не беше толкова замаян.
— Няма да си първата, която ме черпи по този повод — откровено й казах аз. — Но ако настояваш, ще пийна една медовина от Грейсдейл.
Наблюдавах я как се обърна и се върна обратно до бара. Ако беше студентка, то значи беше някоя от новите. Дори да беше тук само от няколко дни, щях да съм чул за нея от Сим, който следеше всички най-хубави момичета в града и ги ухажваше с простодушен ентусиазъм.
Миг по-късно модеганката се върна, седна срещу мен и плъзна по масата една дървена халба. Анкер сигурно току-що беше измил чашата, защото пръстите на червените й ръкавици бяха влажни там, където беше хванала дръжката на чашата.
Тя вдигна своята чаша, пълна с тъмночервено вино.
— За Амброуз Джакис — заяви жената с внезапна ожесточеност. — Дано да падне в някой кладенец и да пукне.
Надигнах халбата и отпих, като се чудех дали на осемдесет километра от Университета има жена, с която Амброуз да не се е отнесъл лошо. Дискретно обърсах ръката си в панталона.
Жената отпи голяма глътка от виното и тресна чашата върху масата. Зениците й бяха огромни. Макар да беше рано, май вече си беше пийнала порядъчно.
Внезапно усетих мириса на мускатово орехче и сливи. Подуших халбата си и огледах масата, мислейки, че някой може да е разлял пиенето си върху нея. Но нямаше нищо такова.
Жената срещу мен изведнъж избухна в сълзи. Не беше просто хлипане. Сълзите й се стичаха като река.
Тя сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце и поклати глава. Свали мократа ръкавица, погледна ме и каза десетина думи на модегански, като хълцаше.
— Съжалявам — безпомощно промълвих аз, — не говоря…
Но модеганката вече беше станала от масата. Избърса лицето си и побягна към вратата.
Анкер ме наблюдаваше иззад бара, както и всички останали в стаята.
— Вината не е моя — оправдах се аз и посочих към вратата. — Просто ненадейно нещо й стана.
Щях да я последвам, за да се опитам да разнищя историята, но тя вече беше излязла, а приемният ми изпит беше след по-малко от час. Освен това ако се опитвах да помогна на всяка жена, която Амброуз някога е тормозил, нямаше да ми остане време за ядене и сън.
Хубавото беше, че тази странна среща прочисти главата ми и вече не я чувствах натежала и сякаш пълна с пясък от липсата на сън. Реших да се възползвам от това и да приключа с приемния изпит. „Колкото по-бързо се захванеш, толкова по-бързо ще свършиш“, както обичаше да казва баща ми.
 
* * *
 
По пътя за Холоус спрях да си купя един златистокафяв пай с месо от количката на амбулантен търговец. Знаех, че се нуждая от всяко пени за таксата за обучение за този семестър, но така или иначе парите, които щях да платя за прилична храна, едва ли щяха да окажат някакво особено влияние. Паят беше горещ и плътен, пълен с пилешко месо, моркови и градински чай. Ядях го, докато вървях, и се наслаждавах на малката свобода да си купя нещо по мой вкус, вместо да се задоволявам с онова, което Анкер има подръка в момента.
Докато дояждах последните корички, подуших миризмата на подсладени с мед бадеми. Купих си един голям черпак в кесийка, хитроумно направена от изсушени листа на царевица. Струваше ми четири драба, но не бях хапвал подсладени бадеми от години, а малко захар в кръвта нямаше да ми навреди, когато се налагаше да отговарям на въпроси.
Опашката за приемните изпити се виеше през двора. Не твърде дълга, но въпреки това достатъчно дразнеща. Видях познато лице от Рибарника и отидох да застана до една млада зеленоока жена, която също чакаше на опашката.
— Здравей — поздравих я аз. — Ти си Амлиа, нали?
Тя ми се усмихна нервно и кимна.
— Аз съм Квоте — представих се аз и направих лек поклон.
— Знам кой си — отвърна жената. — Виждала съм те в работилницата за изобретения.
— Трябва да я наричаш „Рибарника“ — казах аз и й подадох кесийката. — Искаш ли бадеми с мед?
Амлиа поклати глава.
— Наистина са хубави — настоях аз и съблазнително разклатих кесийката от царевичен лист.
Тя колебливо протегна ръка и си взе един бадем.
— Тази опашка за обяд ли е? — попитах аз и посочих редицата пред нас.
— Имаме още няколко минути, преди изобщо да можем да се наредим да чакаме — поклати глава тя.
— Нелепо е да ни карат да висим така — рекох аз. — Като овце в кошара. Целият този процес е загуба на време за всички и е уморителен за краката. — Забелязах, че по лицето на Амлиа премина сянка на безпокойство. — Какво има? — попитах я аз.
— Просто говориш малко високо — отвърна тя и се огледа.
— Не се страхувам да кажа онова, което всички мислят — не се отказвах аз. — Целият процес на приемните изпити е толкова погрешен, че е направо идиотски. Магистър Килвин знае на какво съм способен. Същото се отнася и за Елкса Дал. Брандеур обаче не знае нищо за мен. Защо той трябва да има същото право на глас при определянето на таксата ми за обучение?
Амлиа сви рамене, избягвайки да срещне погледа ми.
Захапах поредния бадем и бързо го изплюх върху паветата.
— Пфу! — подадох й бадемите. — Не ти ли се струва, че имат вкус на сливи?
Тя ме погледна с възмущение и след това очите й се фокусираха върху нещо зад гърба ми.
Обърнах се и видях Амброуз да върви през двора към нас. Както винаги изглеждаше елегантен, облечен в чисто бял лен, кадифе и брокат. Носеше шапка с дълго бяло перо, което незнайно защо ме ядоса. Нетипично за него, Амброуз беше сам, без обичайния си антураж от ласкатели и подлизурковци.
— Чудесно — отбелязах аз, щом той наближи достатъчно, за да ме чуе. — Амброуз, твоето присъствие е глазурата върху тортата от конски фъшкии, която представлява целият процес на приемните изпити.
За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.
— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.
— Днес се запознах с една от бившите ти любими — казах аз. — Тя се опитваше да се възстанови от дълбоката емоционална травма, която, предполагам, се дължи на факта, че те е видяла гол.
Изражението му леко се вкисна от думите ми, а аз се наведох към Амлиа и й прошепнах достатъчно силно:
— От достоверен източник знам, че не само пенисът на Амброуз е малък, но на всичкото отгоре той се възбужда само когато е в присъствието на умряло куче, картина на Дука на Гибеа или гол до кръста барабанчик на галера.
Лицето на Амлиа замръзна.
Амброуз я погледна.
— По-добре да си тръгваш — спокойно я посъветва той. — Не е нужно да слушаш подобни неща.
Амлиа на практика побягна.
— Това ти го признавам — отбелязах аз, докато я наблюдавах как си отива, — никой друг освен теб не може да накара жена да побегне така. — Докоснах въображаемата си шапка в израз на престорено уважение. — Можеш да даваш уроци за това. Даже направо да водиш занятия.
Амброуз просто стоеше, кимаше доволно и ме наблюдаваше със странен поглед.
— С тази шапка изглеждаш като някое малко момче от страната на приказките — добавих аз. — И имам намерение да я сваля от главата ти, ако не се разкараш. — Погледнах го отново. — Между другото, как е ръката ти?
— Вече е доста по-добре — любезно отвърна той и разсеяно я разтри, като продължаваше да стои и да се усмихва.
Подхвърлих поредния бадем в устата си, след което направих гримаса и отново го изплюх.
— Какво има? — попита Амброуз. — Да не би да не обичаш сливи?
Без да дочака отговора ми, той се обърна и се отдалечи. Продължаваше да се усмихва.
За това какво е било състоянието на ума ми говори достатъчно фактът, че просто го наблюдавах слисан как си отива. Вдигнах кесийката до носа си и я помирисах. От нея се носеше прашният аромат на царевичните листа, както и миризма на мед и канела. Нищо не напомняше за сливи или мускатово орехче. Как беше възможно Амброуз да знае…?
След това всичко си дойде на мястото в главата ми. В същия миг проехтя обедната камбана и всички с плочки, подобни на моята, се събраха, за да се наредят на дългата опашка, която се висше през двора. Беше време за приемния ми изпит.
Напуснах двора, тичайки с всичка сила.
 
* * *
 
Чуках на вратата като обезумял, задъхан от лудото изкачване до третия етаж на Мюз.
— Симон! — изкрещях аз. — Отвори вратата, трябва да говоря с теб!
В коридора започнаха да се отварят врати и студентите занадничаха да видят каква е тази суматоха. Една от главите беше на Симон. Пясъчнорусата му коса беше разчорлена.
— Квоте? — извика той. — Какво правиш? Това дори не е моята врата.
Отидох при него, избутах го обратно в стаята му и затворих вратата зад нас.
— Симон, Амброуз ме упои. Мисля, че нещо с главата ми не е наред, но не знам какво точно.
Симон се ухили.
— За момент си помислих… — Той не довърши, а на лицето му се изписа невярващо изражение. — Какво правиш? Недей да плюеш на пода ми!
— Имам странен вкус в устата — обясних аз.
— Не ме интересува! — ядосано отсече той. — Какво ти става? Да не си роден в някоя плевня?
Шамаросах го силно през лицето с опакото на ръката си. От удара се олюля и се подпря на стената.
— Наистина съм роден в плевня — мрачно рекох аз. — Има ли нещо лошо в това?
Сим стоеше подпрян с една ръка на стената, а другата бе сложена върху зачервяващата се кожа на бузата му. На лицето му бе изписано смаяно изражение.
— Какво, за бога, не е наред с теб?!
— Нищо ми няма — отвърнах аз, — но е добре да си мериш приказките. Доста те харесвам, но само защото нямам богати родители, не означава, че с нещо си по-добър от мен. — Намръщих се и отново се изплюх. — Господи, това е отвратително, още от дете мразя мускатово орехче.
Лицето на Сим се озари от внезапно прозрение.
— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?
— Много е гаден — кимнах аз.
— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?
— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.
— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?
— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.
Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.
— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?
— Добре — свих рамене аз.
— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.
— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.
Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.
— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?
— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.
— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.
— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.
Сим кимна отново.
— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.
Замислих се върху думите му за момент.
— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.
— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?
Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.
— Няма да е добра идея да… — не довърших.
Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.
— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.
Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.
— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.
— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.
— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.
— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?
— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.
— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?
Кимнах.
— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.
Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.
— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.
— Сигурен ли си? — поколебах се аз.
— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.
Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.
Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.
— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.
— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.
— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.
— О, съжалявам.
Върнах чашата обратно върху масата му.
— Всичко е наред — спокойно отвърна той.
— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.
— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.
— Наистина ли? — зачудих се аз. — Толкова много? Добре тогава. — Наведох се напред на стола си. — Налага се да ми дадеш някои съвети за приемните изпити. Скоро трябва да се върна на опашката.
— Не — твърдо поклати глава Симон. — Това наистина е лоша идея. „Осем“.
— Вярно ли?
— Вярно — потвърди той. — Това е деликатна ситуация. Много неща могат да се объркат.
— Но ако…
Сим въздъхна и отметна пясъчнорусата си коса от очите.
— Аз ли съм твоят компас, или не? Ще стане досадно, ако се налага да повтарям всяко нещо по три пъти, преди да го чуеш.
Замислих се за момент.
— Прав си, особено ако се готвя да направя нещо, което е потенциално опасно. — Огледах се наоколо. — Колко време ще продължава това?
— Не повече от осем часа. — Той отвори уста да продължи и след това пак я затвори.
— Какво? — не повярвах аз.
Сим въздъхна.
— Може да има някои странични ефекти. Това е липиден разтвор, така че ще остане в тялото ти известно време. Периодично може да получаваш малки повторни пристъпи, предизвикани от стрес, силни емоции, упражнения… — Той ме погледна извинително. — Те ще са като малки отгласи от онова, което изпитваш сега.
— По-късно ще се безпокоя за това — казах аз и протегнах ръка. — Дай ми твоята плочка. Ще взема твоята дата.
— Вече минах — разтвори безпомощно ръце той.
— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — изругах аз. — Добре. Отиди да намериш Фела.
— Не. Не, не и не. Това е „десет“. — Той размаха ръце пред себе си.
— Не за това — засмях се аз. — Тя има късен жребий за сендлинг.
— Мислиш ли, че ще се размени с теб?
— Вече ми предложи.
— Ще отида да я потърся. — Сим се изправи на крака.
— Ще остана тук.
Сим кимна ентусиазирано и нервно огледа стаята.
— Вероятно така е най-безопасно, ако не направиш нещо, докато ме няма — каза той, като отвори вратата. — Недей да правиш каквото и да е, преди да се върна.
 
* * *
 
Нямаше го само пет минути и вероятно беше добре, че се оказа само толкова.
На вратата се почука.
— Аз съм — чу се през дървото гласът на Сим. — Всичко наред ли е там вътре?
— Знаеш ли кое е странното? — отвърнах му през вратата. — Опитах се да се сетя за нещо забавно, което да правя, докато те няма, но така и не успях. — Огледах стаята. — Това означава, че корените на доброто настроение се крият в социалните нарушения. Аз не мога да извърша такова нарушение, защото не мога да реша кое е неприемливо. Всичко ми изглежда еднакво.
— Може и да си прав — съгласи се той и след това попита: — Е, направи ли нещо?
— Не — отвърнах аз. — Реших да бъда добър. Намери ли Фела?
— Да. Тя е тук. Но преди да влезе, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш каквото и да е, без първо да ме попиташ. Съгласен ли си?
— Съгласен — засмях се аз. — Само не ме карай да правя глупави неща пред нея.
— Обещавам — рече Сим. — Защо първо не седнеш? Просто за всеки случай.
— Вече съм седнал — отвърнах аз.
Сим отвори вратата. Видях Фела, която надничаше през рамото му.
— Здравей, Фела — поздравих я аз. — Налага се да си разменим датите.
— Първо — намеси се Сим, — трябва отново да си облечеш ризата. Това е горе-долу „две“.
— О — отвърнах аз, — съжалявам. Беше ми горещо.
— Можеше да отвориш прозореца.
— Помислих си, че може би е добре да огранича взаимодействието си с външни предмети — обясних аз.
— Всъщност това е наистина добра идея — повдигна вежди Сим. — В този случай май не бях прав в преценката си.
— Ау — чух гласа на Фела от коридора, — той сериозно ли говори?
— Напълно сериозно — отвърна Сим. — Ако трябва да съм честен, не мисля, че за теб е безопасно да влезеш вътре.
Сложих си ризата.
— Облечен съм — извиках аз. — Даже ще си седна на ръцете, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.
Наистина пъхнах ръце под краката си.
Сим пусна Фела вътре и затвори вратата след нея.
— Фела, ти си просто прекрасна — възхитих се аз. — Бих ти дал всички пари в кесията си само да те погледам гола за две минути. Бих ти дал всичко, което притежавам. С изключение на лютнята си.
Трудно беше да се каже кой от двамата се изчерви повече. Мисля, че беше Сим.
— Май не трябваше да казвам това, нали? — попитах аз.
— Не — отвърна Сим. — Това е някъде към „пет“.
— Но в това няма никакъв смисъл — удивих се аз. — На картините жените са нарисувани голи. Хората купуват картините, нали? А жените позират за тях.
— Така е — кимна Сим. — Но все пак просто стой неподвижно за момент, без да правиш и да казваш каквото и да било. Съгласен ли си?
Кимнах утвърдително в отговор.
— Нещо не мога да повярвам във всичко това — намеси се Фела, а руменината вече изчезваше от страните й. — Не мога да не си помисля, че двамата си правите някаква хитра шега с мен.
— Ще ми се да беше така — призна Симон. — Това нещо е ужасно опасно.
— Как може да си спомня голите картини, но не и това, че не бива да сваля ризата си пред други хора? — попита тя Сим, без да ме изпуска от поглед.
— Просто не ми изглеждаше особено важно — обясних аз. — Свалих си ризата и когато ме биха с камшик. Беше на обществено място. Струва ми се странно това да се смята за нередно.
— Знаеш ли какво би се случило, ако се опиташ да намушкаш Амброуз с нож? — попита Симон.
Замислих се за секунда. Беше като да се мъчиш да си спомниш какво си ял за закуска преди месец.
— Предполагам, че ще ме съдят — бавно отвърнах аз, — а хората ще ме почерпят с питиета.
Фела прикри устата си с ръка, за да сподави смеха си.
— А какво ще кажеш за това? — попита ме Симон. — Кое е по-лошо — да откраднеш пай или да убиеш Амброуз?
Замислих се съсредоточено за момент.
— Пай с месо или плодов пай?
— Ау — възкликна Фела, притаила дъх. — Това е… — Тя поклати глава. — Направо ме побиват тръпки.
— Това е ужасяваща алхимична формула — кимна Симон. — Тя е разновидност на успокоително, наречено „топка от сливи“. Дори не е необходимо да го поемаш през устата. Поглъща се направо от кожата.
— Откъде знаеш толкова много за него? — Фела погледна към Сим.
— Мандраг преподава за него във всичките си занятия по алхимия — леко се усмихна той. — Вече съм чувал тази история десетина пъти. Това е любимият му пример за злоупотреба с алхимията. Един алхимик използвал тази формула, за да съсипе живота на няколко правителствени чиновници в Атур преди около петдесет години. Хванали го само защото някаква графиня се развилняла по време на сватбено тържество, убила десетина човека и… — Сим не довърши и поклати глава. — Както и да е. Било ужасно. Толкова ужасно, че любовницата на алхимика го предала на стражите.
— Надявам се, че си е получил заслуженото.
— Дори и малко повече от това — мрачно отвърна Сим. — Въпросът е, че формулата действа малко различно на отделните хора. Тя не просто премахва задръжките им, а усилва и емоциите. Освобождава скритите им желания в комбинация с някакъв странен вид селективна памет, която почти наподобява морална амнезия.
— Не се чувствам зле — намесих се аз. — Всъщност се чувствам доста добре. Но се безпокоя за приемните изпити.
— Виждаш ли? — посочи ме Сим на Фела. — Спомня си за приемните изпити. Те са важни за него. Но всички останали неща просто са… изчезнали.
— Няма ли лек? — загрижено попита Фела. — Не трябва ли да го заведем в Медика?
— Не мисля. — Симон изглеждаше неспокоен. — Може се опитат да му дадат очистително, но тук не става дума просто за наркотик, който влияе върху тялото. Алхимията не работи по този начин. Той е под въздействието на принципите за освобождаването от обвързване. Тях не можеш да ги изкараш от организма му така лесно, както да речем живака или офалума.
— Очистителното не ми звучи много забавно — обадих се аз. — Ако моят глас изобщо има някакво значение.
— А има и вероятност да помислят, че се е побъркал заради напрежението от приемните изпити — обясни Сим на Фела. — Това се случва всеки семестър на няколко студенти. Ще го набутат в Убежището, докато не са сигурни…
Скочих на крака и стиснах ръце в юмруци.
— По-скоро бих се оставил да бъда разкъсан на парчета в ада, отколкото да им позволя да ме набутат в Убежището — извиках разярено аз. — Дори и за един час. Дори и за една минута.
Сим пребледня и отстъпи крачка назад с вдигнати отбранително ръце, обърнати с дланите към мен. Но гласът му беше твърд и спокоен:
— Квоте, казвам ти го три пъти, спри!
Спрях. Фела ме наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи.
— Квоте — продължи все така твърдо Симон, — казвам ти го три пъти, седни!
Седнах.
Застанала зад него, Фела погледна Симон изненадано.
— Благодаря ти — любезно рече Симон и свали ръцете си.
— Съгласен съм. Медика не е най-подходящото място за теб. Можем да се справим и тук.
— И на мен това ми звучи по-добре — съгласих се аз.
— Дори и нещата да минат гладко в Медика — добави Симон, — предполагам, че ще си по-склонен от обичайното да казваш каквото мислиш — усмихна ми се кисело той. — Тайните са крайъгълните камъни на цивилизацията, а аз знам, че твоите са малко повече от тези на обикновените хора.
— Не мисля, че имам някакви тайни — възпротивих се аз.
Сим и Фела избухнаха едновременно в смях.
— Страхувам се, че ти току-що потвърди думите му — отбеляза Фела. — Аз самата знам, че имаш поне няколко тайни.
— Аз също — присъедини се Сим.
— Ти си моят компас — свих рамене аз.
След това се усмихнах на Фела и извадих кесията си.
Сим поклати глава.
— Не, не и не. Вече ти го казах. Да я видиш гола би било най-лошото нещо за теб в момента.
Фела присви очи при тези думи.
— Какво има? Да не се страхуваш, че ще я съборя на пода и ще я изнасиля? — засмях се аз.
Сим ме погледна.
— А няма ли да го направиш?
— Разбира се, че не — отвърнах аз.
Той погледна към Фела и после обратно към мен.
— Можеш ли да кажеш защо? — попита той с любопитство.
Замислих се.
— Защото… — Замълчах и поклатих глава. — Защото… просто не мога. Знам, че не мога да ям камък или да мина през стена. Същото е.
Съсредоточих се върху тази мисъл за секунда и главата ми взе да се замайва. Закрих очите си с ръка и се опитах да не обръщам внимание на внезапното виене на свят.
— Моля ви, кажете ми, че съм прав за това — попитах аз, внезапно уплашен. — Не мога да ям камък, нали?
— Прав си — бързо отвърна Фела, — не можеш.
Престанах да тършувам в съзнанието си за отговори и странното замайване премина.
Сим ме наблюдаваше внимателно.
— Иска ми се да знаех какво означава това — рече той.
— Имам доста добра представа — тихо промърмори Фела.
Извадих плочката от слонова кост за приемните изпити.
— Просто исках да си разменим плочките — казах аз. — Освен ако не си съгласна да ми позволиш да те видя гола. — Претеглих кесията в другата си ръка и погледнах Фела в очите. — Сим казва, че не е правилно, но той е идиот по отношение на жените. Главата ми може и да не е толкова наред, колкото ми се иска, но това си го спомням ясно.
 
* * *
 
Минаха четири часа, преди задръжките ми да започнат да се появяват отново, и още два, преди да се установят твърдо на мястото си. Симон прекара целия ден с мен, търпелив като някой свещеник. Обясняваше ми, че не бива да си купувам бутилка с алкохол, нито да отида да изритам кучето, което лаеше от отсрещната страна на улицата. Както и че не трябва да ходя до Имре, за да търся Дена. Не. Три пъти не.
Когато слънцето залезе, вече бях възвърнал старата си, поне донякъде морална същност. Симон ме изпита подробно, преди да ме придружи до стаята ми в „При Анкер“, където ме накара да се закълна в майчиното си мляко, че няма да излизам до сутринта. Заклех се.
Но с мен не всичко беше наред. Емоциите ми бяха все още разгорещени и всяко най-малко нещо ги караше да избиват. Което е по-лошо, спомените ми не се бяха върнали към нормалното си състояние — те се бяха възвърнали, съпроводени с ослепителен и неконтролируем ентусиазъм.
Докато бях със Симон, не беше чак толкова зле. Присъствието му ме разсейваше приятно. Но когато останах сам в малката си таванска стая в „При Анкер“, вече бях изцяло под властта на спомените си. Сякаш умът ми бе твърдо решен да разопакова и огледа всяко неприятно и болезнено нещо, което някога съм видял.
Може да си помислите, че най-лошите спомени са онези, в които моята трупа е избита. Спомените за това как се бях върнал в лагера и бях намерил всичко в пламъци. За неестествените форми на телата на родителите ми на фона на сумрачната светлина. За миризмата на кръв, горяща коса и овъглени платнища. Спомените за онези, които ги бяха убили. За чандрианите. За мъжа, който беше говорил с мен, усмихвайки се през цялото време. За Синдер.
Това бяха лоши спомени, но през годините бях разсъждавал над тях толкова често, че донякъде бяха загубили остротата си. Спомнях си тона и тембъра на гласа на Халиакс също толкова ясно, колкото и тези на баща ми.
Лесно можех да си припомня лицето на Синдер. Съвършената му озъбена усмивка. Бялата му къдрава коса. Очите, черни като капки мастило. Изпълненият му със зимен хлад глас, който казва: „Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“
Вероятно бихте помислили, че това са най-лошите ми спомени, но ще сгрешите.
Не. Най-лошите спомени бяха тези от детските ми години. Бавното подрусване от движението на фургона и баща ми, който държи отпуснато поводите. Силните му ръце върху раменете ми, докато ми показва как да застана на сцената така, че с езика на тялото си да казвам, че съм горд, тъжен или срамежлив. Пръстите му, които слагат моите върху струните на неговата лютня.
Майка ми, която реши косата си. Усещането за ръката й около раменете ми. Съвършеният начин, по който главата ми приляга в извивката на шията й. Как седях свит в скута й близо до огъня през нощта и дремех, чувствайки се щастлив и в безопасност.
Това бяха най-лошите спомени. Скъпоценни и съвършени. Режещи като парче натрошено стъкло. Лежах в леглото, свит на треперещ възел, не можех да заспя, не можех да мисля за нищо друго, нито да спра спомените. Отново и отново. И отново.
Тогава на прозореца ми тихо се почука. Звукът беше толкова тих, че му обърнах внимание едва когато спря. След това чух прозорецът да се отваря.
— Квоте? — тихо ме повика Аури.
Стиснах зъби, за да сподавя риданието си, и се опитах да не мърдам, като се надявах тя да си помисли, че спя, и да си тръгне.
— Квоте? — отново ме повика тя. — Донесох ти… — За момент настъпи тишина, след което тя каза: — О.
Чух тих звук зад гърба си. Лунната светлина очерта на стената дребната й сянка, докато тя прекрачваше през прозореца. Усетих как леглото помръдна, когато се настани върху него.
Една малка хладна ръка погали лицето ми.
— Всичко е наред — тихо рече тя. — Ела тук.
Заплаках тихо и тя нежно ме накара да отпусна възела, на който се бях свил, докато накрая главата ми се озова в скута й. Аури шепнеше, а хладните й ръце отметнаха косата, полепнала по горещото ми чело.
— Знам — тъжно призна тя. — Понякога е зле, нали?
Тя нежно погали косата ми, аз заплаках още по-силно. Не можех да си спомня кога за последен път някой ме е докосвал с обич.
— Знам — повтори тя. — Имаш камък в сърцето си и някои дни той е толкова тежък, че не можеш да сториш нищо. Но не е нужно да си сам в това. Трябваше да дойдеш при мен. Аз разбирам.
— Тя ми липсва — споделих аз, преди да осъзная, че говоря.
След това прехапах езика си, преди да кажа още нещо. Стиснах зъби и яростно разтърсих глава като кон, който се бори с юздата си.
— Можеш да го кажеш — нежно рече Аури.
Разтърсих глава, усетих вкуса на сливи и внезапно думите потекоха от устата ми като река:
— Тя каза, че съм пропял, преди да проговоря. Обясни ми, че когато съм бил още бебе, имала навика да ми тананика, докато ме държи. Не било песен. Просто низходяща терца. Просто успокояващ звук. Един ден ме разхождала в лагера, когато ме чула да й отвръщам като ехо. Две октави по-високо. Мъничка писклива терца. Каза ми, че това била първата ми песен. Пеехме я един на друг отново и отново в продължение на години.
Задушавах се и стиснах зъби.
— Можеш да го кажеш — прошепна Аури. — Всичко ще е наред, ако го кажеш.
— Никога няма да я видя отново — с мъка изрекох думите аз.
След това заплаках още повече.
— Всичко е наред — утеши ме Аури. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.
 

8.
Въпроси
 
Следващите няколко дни не бяха нито приятни, нито продуктивни.
Датата на Фела за приемните изпити беше в самия край на цикъла, така че се постарах да се възползвам от допълнителното време. Опитах се да поработя на парче в Рибарника, но бързо се върнах в стаята си по средата на регистрирането на един комин и заплаках. Не само че не можех да поддържам подходящия Алар, но и последното нещо, което ми трябваше, бе хората да си помислят, че съм се побъркал заради напрежението покрай изпитите.
По-късно същата нощ, когато се опитах да пропълзя през тесния тунел към Архива, вкусът на сливи изпълни устата ми и бях обзет от безсмислен страх от тъмни и затворени пространства. За щастие бях изминал само три-четири метра, но въпреки това почти щях да си докарам мозъчно сътресение, мъчейки се да изляза заднишком от тунела, а дланите ми бяха издрани от паническото дращене по камъка.
И така прекарах следващите два дни, като се преструвах на болен и стоях в малката си стая. Свирех на лютнята си, спях на пресекулки и кроях злокобни планове за Амброуз.
 
* * *
 
Анкер чистеше, когато слязох долу.
— По-добре ли се чувстваш? — поинтересува се той.
— Малко — отвърнах аз. — Вчера имах само две „сливови“ кризи и те бяха много кратки. А най-хубавото е, че спах през цялата нощ. Изглежда съм преминал през най-страшната част.
— Гладен ли си?
Поклатих глава.
— Днес са приемните изпити.
Анкер се намръщи.
— Тогава трябва да хапнеш нещо. Ябълка например. — Той се засуети зад бара и извади глинена халба и една тежка кана.
— Пийни и малко мляко. Трябва да го използвам, преди да прокисне. Проклетият безледов изстудител започна да сдава багажа още преди няколко дни. Струва ми цели три таланта. Знаех си, че не трябва да хвърлям пари за него, след като ледът тук е толкова евтин.
Наведох се през плота и хвърлих поглед към дългата дървена кутия, скрита между халбите и бутилките.
— Ще го погледна, ако искаш — предложих аз.
— Можеш ли да го поправиш? — повдигна вежди Анкер.
— Ще го погледна — повторих аз. — Може да е нещо просто, което да поправя лесно.
Анкер сви рамене.
— Едва ли можеш да го повредиш повече, отколкото вече е повреден. — Той избърса ръце в покривката си и ми махна да мина зад бара. — Ще ти приготвя няколко яйца, докато му хвърлиш едно око. И тях трябва да използвам, преди да са се развалили. — Отвори дългата кутия, взе няколко яйца и отиде отзад в кухнята.
Заобиколих ъгъла на плота, коленичих и погледнах изстудителя. Той представляваше облицована с камък кутия с размера на малък пътен сандък. На всяко друго място, освен в Университета, това щеше да е чудо на изобретенията и луксозен предмет. Тук, където такива неща се намираха лесно, това беше поредното небогоугодно и безполезно нещо, което не работи както трябва.
Беше съвсем просто изобретение. Нямаше никакви подвижни части, само две плоски ленти от калай, покрити със сигалдрия, която пренасяше топлината от единия край на металната лента към другия. Всъщност не беше нищо повече от бавен и неефективен топлинен сифон.
Приклекнах и сложих пръсти върху калаените ленти. Тази отдясно беше топла, което означаваше, че половината от вътрешната страна би трябвало да е съответно студена. Но лентата отляво имаше стайна температура. Протегнах врат, за да погледна сигалдрията, и забелязах дълбока драскотина в калая, която минаваше през две от руните.
Това обясняваше нещата. Сигалдрията донякъде прилича на изречение. Ако махнеш няколко думи, то просто загубва своя смисъл. Или по-скоро обикновено загубва своя смисъл. Понякога повредената сигалдрия може да направи нещо наистина неприятно. Намръщих се при вида на калаената лента. Това беше немарлива изобретателска работа. Руните трябваше да са от вътрешната страна на лентата, където не биха могли да бъдат повредени.
Потършувах наоколо, докато не намерих чукче за лед, забутано в задната част на едно чекмедже, след което внимателно заличих двете руни от меката повърхност на калая. После се съсредоточих и с върха на малък нож за белене ги гравирах отново в дебелата метална лента.
Анкер се появи от кухнята с чиния с яйца и домати.
— Сега би трябвало да работи — казах аз.
В началото започнах да ям от учтивост, но после осъзнах, че действително съм гладен.
Анкер погледна кутията и повдигна капака й.
— Толкова лесно? — учуди се.
— Като с всяко друго нещо — отвърнах аз с пълна уста, — лесно е, ако знаеш какво правиш. Сега трябва да работи. Остави го един ден и виж дали наистина ще изстудява.
Довърших яйцата и изпих млякото толкова бързо, колкото беше възможно, без това да изглежда невъзпитано.
— Днес трябва да получа парите, които ми дължиш от бара — казах аз. — Този семестър таксата за обучение ще ме затрудни.
Анкер кимна, провери в малката счетоводна книга, която държеше под плота, и пресметна всички медовини от Грейсдейл, които се бях престорил, че пия през последните два месеца. След това извади кесията си и отброи на масата десет йота. Цял талант — два пъти повече, отколкото бях очаквал. Вдигнах изненадан поглед към него.
— Някое от момчетата на Килвин щеше да ми вземе поне половин талант, за да поправи това нещо — обясни Анкер и подритна изстудителя.
— Не съм сигурен…
Той ми махна да замълча.
— Ако не работи, ще го удържа от заплатата ти следващия месец — рече той. — Или ще го използвам като начин да те накарам да свириш и в нощта на рийвинг — ухили се той. — Считам го за своеобразно капиталовложение.
Събрах парите в кесията си — четири таланта.
 
* * *
 
Бях тръгнал към Рибарника, за да видя дали лампите ми най-после не са се продали, когато забелязах познатото лице на човек, който прекосяваше двора, облечен в тъмната си магистърска мантия.
— Магистър Елодин! — повиках го аз, като го видях да доближава страничната врата на Залата на магистрите.
Това беше сграда, в която не бях прекарал много време, защото в нея бяха само жилищата на магистрите, местните гилери и стаите за гостуващите арканисти.
Когато чу името си, той се обърна. Като ме видя, че бързам към него, вдигна отегчено очи към небето и се обърна отново към вратата.
— Магистър Елодин — леко задъхано казах аз. — Мога ли да ви задам един бърз въпрос?
— Статистически погледнато, вероятността това да се случи е твърде голяма — отвърна той и отключи вратата с лъскав месингов ключ.
— Тогава мога ли да ви задам въпроса?
— Съмнявам се, че има сила, позната на човека, която би могла да те спре. — Той отвори вратата и влезе вътре.
Не бях поканен, но въпреки това се вмъкнах след него. Елодин беше труден за откриване и се безпокоях, че ако не се възползвах от тази възможност, можеше да не го видя отново дни наред.
Последвах го по тесния каменен коридор.
— Чух, че събирате група студенти, които да изучават даването на имена — предпазливо подхванах аз.
— Това не е въпрос — каза Елодин, докато се качваше по едно тясно стълбище.
Потиснах внезапното желание да отвърна рязко и вместо това си поех дълбоко дъх.
— Вярно ли е, че ще водите такива занимания?
— Да.
— Възнамерявахте ли да включите и мен?
Елодин спря и се обърна с лице към мен на стълбището. Изглеждаше доста неуместно, облечен в тъмната си мантия на магистър. Косата му беше разрошена, а лицето му беше твърде младо, почти момчешко.
Той ме изгледа продължително от горе до долу, сякаш бях някакъв кон, на който се чуди дали да заложи, или говежди бут, който смята да продава на парче.
Но това беше нищо в сравнение с мига, в който погледът му срещна очите ми. За момент единственото, което изпитах, бе леко безпокойство. После сякаш светлината на стълбището отслабна. Като че ли внезапно бях завлечен дълбоко под водата и налягането й ми пречеше да си поема въздух докрай.
— Проклет да си, идиот такъв! — чух познат глас, който сякаш идваше много отдалеч. — Ако пак ще изпадаш в кататония, поне имай благоприличието да го направиш в Убежището и ни спести неудобството ние да те мъкнем дотам, когато ти избие пяна на устата. Я се дръпни встрани!
Елодин отмести погледа си от мен и внезапно всичко отново стана ясно и светло. С мъка се сдържах да не отворя широко уста, за да напълня дробовете си с въздух.
Магистър Хеме слизаше с тежки стъпки по стълбището и блъсна грубо с рамо Елодин встрани. Когато ме видя, той изсумтя:
— Разбира се, ето че и дважди по-големият идиот е тук. Мога ли да ви препоръчам една книга, която да прочетете внимателно? Това е пленителна творба, озаглавена „Коридори, тяхната форма и функция — учебник за бавноразвиващи“.
Той ме изгледа намръщено и когато не се дръпнах веднага встрани, ми се усмихна противно.
— А, вярно, на теб все още ти е забранено да ходиш в Архива, нали? Да уредя ли тази забележителна информация да ти бъде представена по подходящ за теб начин? Може би чрез пантомима или куклено представление?
Отстъпих встрани и Хеме мина като хала покрай мен, като мърмореше под нос. Елодин заби кръвнишки поглед в широкия му гръб. Едва след като Хеме зави зад ъгъла, вниманието на Елодин се насочи обратно към мен.
— Вероятно ще е по-добре, ако продължиш с другите си учебни занятия, ре'лар Квоте. Дал те харесва, както и Килвин. Изглежда напредваш добре при тях.
— Но, господине — възпротивих се аз, като се постарах гласът ми да не издаде колко разтревожен бях, — вие бяхте мой настойник за повишаването ми в ре'лар.
— Тогава трябва да оцениш мъдрия ми съвет, нали? — Той се обърна и отново се заизкачва по стълбите.
— Но ако обучавате други студенти, защо да не обучавате и мен?
— Защото желанието ти е толкова силно, че няма да имаш нужното търпение — насмешливо отвърна той. — Твърде горд си, за да слушаш по правилния начин. Освен това си твърде умен, а това е най-лошото от всичко.
— Някои магистри предпочитат умните студенти — промърморих аз, докато излизахме в по-широк коридор.
— Да — съгласи се Елодин. — Дал, Килвин и Аруил харесват умни студенти. Отиди да учиш при някой от тях. Тогава животът и на двама ни ще бъде значително по-лесен.
— Но…
Елодин внезапно спря по средата на коридора.
— Добре — рече той, — докажи, че заслужаваш да бъдеш обучаван. Промени из основи моите предположения за теб. — Той потупа с драматичен жест мантията си. — За мой ужас се оказва, че няма как да премина от другата страна на тази врата. — Почука върху дървото с кокалчетата на ръката си. — Какво се прави в такъв случай, ре'лар Квоте?
Усмихнах се въпреки раздразнението си. Едва ли можеше да избере изпитание, което да подхожда по-добре на моите таланти. Извадих от джоба на плаща си дълго, тънко парче тел от пружина, след което коленичих пред вратата и огледах ключалката. Бравата беше масивна, направена така, че да издържи дълго време. Но макар големите, тежки брави да изглеждат впечатляващо, те всъщност са по-лесни за отваряне, ако са добре поддържани.
Тази беше. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да я накарам да превърти с приятно щракане. Изправих се, изтупах коленете си и отворих вратата с театрален жест.
Що се отнася до Елодин, той наистина изглеждаше донякъде впечатлен. Веждите му се повдигнаха изненадано, когато вратата се отвори.
— Хитро — отбеляза той, докато влизаше вътре.
Последвах го. Никога не съм се чудил какви са стаите на Елодин. Но дори и да бях, надали щях да предположа, че ще изглеждат по този начин.
Бяха огромни и пищни, с високи тавани и дебели килими. Стените бяха облицовани със старо дърво, а през високите прозорци се процеждаше светлината на ранното утро. Имаше картини с маслени бои и масивни старинни мебели от дърво. Мястото изглеждаше странно обикновено.
Елодин бързо премина през преддверието, през обзаведената с вкус всекидневна и влезе в спалнята. Беше огромна, с легло с балдахин, голямо като лодка. Елодин отвори един гардероб и взе да вади дълги черни мантии, подобни на онази, която носеше.
— Вземи. — Елодин започна да слага мантии върху ръката ми, докато накрая вече не можех да държа повече.
Някои бяха памучни, за ежедневна употреба, но други бяха от фин лен или скъпо, меко кадифе. Той сложи върху собствената си ръка още шест роби и ги отнесе във всекидневната.
Подминахме стари лавици, върху които бяха наредени стотици книги, както и огромно полирано бюро. Едната стена беше заета от каменна камина, достатъчно голяма да се изпече цяла свиня, макар в момента в нея да тлееше само слаб огън, който прогонваше ранния есенен хлад.
Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.
Реших да опитам отново:
— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?
— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.
Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.
— Опитай отново — предложи той.
Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:
— Защо изгаряте дрехите си?
— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе още мантии от ръцете ми и ги натрупа върху огъня.
След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.
Внезапно осъзнах какво се случваше.
— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?
— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и „Защо нямате ключ за тази стая?“ или „Какво правите тук?“ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.
— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.
— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.
— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.
— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.
Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.
— Защото го мразя.
Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.
Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.
— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.
Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.
Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.
— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.
— Очевидно.
— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.
— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.
Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.
— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.
Веселото изражение на Елодин малко посърна и той доби вид на човек, глътнал нещо, което е заседнало в гърлото му.
— Ако си мислите, че съм безразсъден, направете нещо по въпроса — продължих аз. — Покажете ми правия път! Оформете гъвкавия ми млад ум… — Вдишах от дима и се разкашлях, което ме принуди да съкратя тирадата си. — Направете нещо, проклет да сте! — задавих се аз. — Обучавайте ме!
Не крещях наистина, но въпреки това останах без дъх. Гневът ми утихна също толкова бързо, колкото беше и избухнал, и аз се разтревожих, че съм стигнал твърде далеч.
Но Елодин само ме погледна.
— Какво те кара да мислиш, че не те обучавам? — озадачено ме попита той. — Като изключим това, че отказваш да учиш.
Сетне се обърна и тръгна по коридора.
— Ако бях на твое място, щях да се махна от тук — каза той през рамо. — Хората ще искат да разберат кой е отговорен за това, а всички знаят, че с Хеме не се спогаждате.
— Какво? — Усетих, че ме облива пот, и изпаднах в паника.
— Освен това, ако бях на твое място, щях да се измия преди приемните изпити — посъветва ме Елодин. — Няма да е добре да отидеш там, вонящ на дим. Аз живея тук — добави той, извади ключ от джоба си и отключи една врата в далечния край на коридора. — А твоето извинение какво е?
 

9.
Премерен език
 
Косата ми беше още мокра, когато минах по къс коридор, след това се изкачих нагоре по стълбище и се озовах на сцената на един празен театър. Както винаги залата беше тъмна, с изключение на огромната маса във форма на полумесец. Отидох до края на кръга от светлина и учтиво зачаках.
Ректорът ми махна да се приближа и аз пристъпих до средата на масата, за да му подам плочката си. След това отново застанах в кръга от малко по-силна светлина между двата стърчащи „рога“ на масата.
Деветимата магистри погледнаха надолу към мен. Трябва да кажа, че изглеждаха драматично, приличаха на гарвани върху ограда или нещо подобно. Но макар всички да носеха официалните си мантии, бяха твърде различни, за да изглеждат като едно цяло.
Освен това забелязах следи от умора по лицата им. Едва тогава ми дойде наум, че колкото студентите мразеха приемните изпити, точно толкова неприятни бяха те и за магистрите.
— Квоте, син на Арлиден — официално се обърна към мен ректорът. — Ре'лар. — Той махна към десния „рог“ на масата. — Магистърът по медицина?
Аруил погледна надолу към мен. Лицето му изглеждаше благо зад кръглите очила.
— Какви са медицинските свойства на мхенката? — попита той.
— Мощно обезболяващо — отвърнах аз. — Силна формула, предизвикваща кататония. Възможно очистително — поколебах се. — Има също и цял куп вторични свойства. Да ги изброявам ли всичките?
Аруил поклати глава.
— В Медика идва пациент, който се оплаква от болки в ставите и затруднено дишане. Устата му е пресъхнала и има сладникав вкус. Казва, че го втриса, но всъщност се поти и има треска. Каква е твоята диагноза?
Поех си дъх да отговоря, но след това размислих.
— В Медика аз не поставям диагнози, магистър Аруил. Ще извикам някой ел'тхе да го направи.
Той ми се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчки.
— Правилно — съгласи се той, — но просто за идеята ми отговори какво мислиш, че му има?
— Пациентът студент ли е?
— Какво общо има това с темата? — повдигна вежди Аруил.
— Ако работи в Рибарника, може да е леярска треска — отвърнах аз и тъй като Аруил продължаваше да ме гледа учудено, добавих: — Има всякакви видове отравяне с тежки метали, които могат да се получат в Рибарника. Рядко се случва, тъй като студентите са добре обучени, но всеки, който работи с горещ бронз, може да вдиша достатъчно изпарения, за да умре, ако не е внимателен.
Видях, че Килвин кимна в съгласие и бях доволен, задето не ми се налага да призная, че единствената причина, поради която знаех за това, бе, че аз самият имах леко отравяне преди около месец.
Аруил замислено промърмори „Хъмм“ и след това направи жест към другия край на масата.
— Магистърът по аритметика?
Брандеур седеше в левия край на масата.
— Ако предположим, че сарафът взема четири процента, колко пенита можеш да свалиш от един талант? — зададе въпроса си той, без да вдигне поглед от документите пред себе си.
— Какъв вид пенита, магистър Брандеур?
Той вдигна поглед и се намръщи.
— Все още сме във Федерацията, ако правилно си спомням.
Пресметнах числата наум в главата си, опирайки се на цифрите от книгите, които Брандеур беше оставил в Архива. Те не бяха истинските курсове за обмяна, които бихте получили от някой лихвар, а официалните курсове, използвани от правителствата и финансистите, за да имат обща основа, на която да се лъжат едни други.
— В железни пенита триста и петдесет — отвърнах аз и след това добавих: — Един и половина таланта.
Брандеур погледна надолу към листата си, преди още да съм спрял да говоря.
— Компасът ти показва злато на двеста и двайсет точки, платина на сто и дванайсет точки и кобалт на трийсет и две точки. Къде се намираш?
Въпросът ме обърка. Ориентирането с трилистен компас изискваше подробни карти и внимателна триангулация. Обикновено се практикуваше само от морските капитани и картографите и те използваха подробни карти, за да направят своите изчисления. Бях виждал трилистен компас само два пъти в живота си.
Този въпрос или беше посочен в някоя от книгите, заделени за изучаване от Брандеур, или беше нарочно зададен, за да ме затрудни. Като се имаше предвид, че Брандеур и Хеме бяха приятели, предположих, че е по-скоро второто.
Затворих очи, представих си картата на цивилизования свят и предположих:
— Тарбеан? Може би някъде в Ил? — Отворих очи. — Честно казано, нямам представа.
Брандеур си отбеляза нещо върху лист хартия.
— Магистърът на имената — каза той, без да вдига поглед.
Елодин ми отправи дяволита и многозначителна усмивка и аз внезапно изпитах страх, че може да разкрие участието ми в случилото се в стаите на Хеме по-рано тази сутрин.
Вместо това той драматично вдигна във въздуха три пръста.
— Имаш три пики и пет пики са били изиграни. — Той вдигна и останалите пръсти и ме изгледа сериозно. — Колко пики са това?
— Осем пики — отвърнах аз.
Останалите магистри леко се размърдаха върху столовете си. Аруил въздъхна. Килвин отпусна рамене. Хеме и Брандеур се спогледаха и вдигнаха очи към тавана. Видът на всички заедно издаваше многострадално отчаяние.
Елодин ги изгледа намръщено.
— Какво? — попита той и в гласа му се прокрадна твърда нотка. — Искате от мен да подхвана тая песен и да затанцувам на нея? Искате да му задавам въпроси, на които само един повелител на имената може да отговори?
Останалите магистри утихнаха при тези думи. Изглежда се почувстваха неудобно и избягваха да го погледнат в очите. Хеме беше единственото изключение и го погледна с открито предизвикателство.
— Чудесно — заяви Елодин и се обърна отново към мен.
Очите му бяха тъмни, а гласът му създаваше странен резонанс. Не беше силен, но когато говореше, сякаш изпълваше цялата зала. Не оставяше място за никакъв друг звук.
— Къде отива луната — попита мрачно Елодин, — когато вече не е на нашето небе?
Стаята изглеждаше неестествено тиха, когато той млъкна. Сякаш гласът му беше направил дупка в света.
Изчаках да видя дали ще добави още нещо към въпроса си.
— Нямам ни най-малка представа — признах аз.
След гласа на Елодин моят собствен глас прозвуча твърде тънък и несъществен.
Елодин сви рамене и след това благосклонно посочи другия край на масата.
— Магистърът по симпатия.
Елкса Дал беше единственият, който сякаш се чувстваше добре в официалната си мантия. Както винаги тъмната му брада и слабото лице ми напомняха за злия магьосник в толкова много атурански пиеси. Той ме погледна с известно съчувствие.
— Какво ще кажеш за обвързването за линейно галванично привличане? — попита той, без да се церемони.
Изстрелях го с лекота.
Той кимна.
— Какво е разстоянието за непреодолимо разпадане при желязото?
— Девет километра — отвърнах аз, като дадох отговора, както е по учебник, въпреки че имах някои възражения срещу термина „непреодолимо“.
Макар да беше истина, че преместването на каквото и да е значимо количество енергия на повече от десет километра е статистически невъзможно, симпатията можеше да бъде използвана за търсене на много по-големи разстояния.
— Щом като кипне една унция вода, колко топлина ще е необходима, за да се изпари водата напълно?
Опитах се да се сетя за каквото можах от таблиците за изпарение, с които работех в Рибарника.
— Сто и осемдесет таума — отвърнах аз с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувствах.
— За мен това е достатъчно — рече Дал. — Магистърът по алхимия?
Мандраг махна безразлично с покритата си с петна ръка.
— Аз ще пропусна.
— Той е добър с въпросите за пиките — предложи Елодин.
Мандраг го погледна намръщено и каза:
— Магистърът на Архива.
Лорен ме погледна. Издълженото му лице беше невъзмутимо.
— Какви са правилата на Архива?
Изчервих се и сведох поглед.
— Движи се тихо — отвърнах аз. — Уважавай книгите. Подчинявай се на писарите. Не внасяй вода и храна. — Преглътнах мъчително. — Не внасяй огън.
Лорен кимна. Нищо в тона или в поведението му не показваше каквото и да е неодобрение, но това само още повече влошаваше положението. Очите му обходиха масата.
— Магистърът по изобретенията.
Изругах наум. През последния цикъл бях прочел всички шест книги, които магистър Лорен беше отделил, за да учат ре'ларите от тях. Само „Падането на Империята“ на Фелтеми Рейс ми отне десет часа. Едно от нещата, които най-много исках, бе да получа достъп до Архива и отчаяно се бях надявал да впечатля магистър Лорен, като му отговоря на какъвто и да е въпрос, който му дойдеше наум да ми зададе.
Така или иначе не можех да сторя нищо. Обърнах се към Килвин.
— Галванично производство на мед — избоботи изпод брадата си подобният на мечка магистър.
Отвърнах, че се прави на пет места. Беше ми се наложило да го използвам, докато правех изчисленията за палубните фенери.
— Коефициент на проводимост на галия.
Трябваше да го знам, за да смажа излъчвателите за фенерите. Дали Килвин не ми задаваше нарочно лесни въпроси? Дадох отговора.
— Добре — отвърна Килвин. — Магистърът по реторика.
Поех си дълбоко дъх и се обърнах да погледна Хеме. Бях стигнал дотам, че прочетох три от книгите му, макар че силно ненавиждах реториката и безсмислената философия.
Все пак можех да потисна това си отвращение за две минути и да изиграя ролята си на добър и смирен студент. Бидейки от рода Рух, за мен не беше проблем да се справя с такова представление.
— Ти ли запали апартамента ми, малко паляч копеле? — намръщи ми се Хеме, а лицето му беше кръгло като луната при пълнолуние.
Грубият начин, по който бе зададен този въпрос, ме свари съвсем неподготвен. Бях готов за невъзможно трудни или подвеждащи въпроси, или такива, които можеха да се извъртят така, че всеки отговор да изглежда погрешен.
Но това внезапно обвинение ме изненада напълно. „Паляч“ е обида, която особено много мразя. Заля ме вълна от емоции и устата ми внезапно се изпълни с вкус на сливи.
Макар част от мен все още да обмисляше как да отговори по възможно най-любезния начин, внезапно открих, че вече говоря.
— Не аз запалих стаите ви — честно отвърнах аз. — Но ми се ще да съм го направил. И ми се иска, когато огънят е започнал, и вие да сте били вътре, спейки дълбоко.
Изражението на Хеме се промени от намръщено на изумено.
— Ре'лар Квоте! — рязко извика ректорът. — Ще си мериш приказките или самият аз ще те обвиня в неподобаващо поведение!
Вкусът на сливи изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки ме леко замаян и изпотен от страх и смущение.
— Моите извинения, ректоре — бързо казах аз и сведох поглед към върховете на обувките си. — В гнева си говорих необмислено. „Паляч“ е обида, която хората от моя род намират за изключително тежка. Използването й омаловажава избиването на хиляди Рух.
Ректорът повдигна вежди с любопитство.
— Признавам, че тази конкретна етимология на думата не ми е известна — замислено отбеляза той. — Мисля, че с това ще е свързан моят следващ въпрос.
— Почакай — намеси се Хеме, — още не съм свършил.
— Напротив, свърши — отсече рязко и твърдо ректорът. — Ти си също толкова лош, колкото момчето Джесъм, и дори нямаш извинение за това. Показа, че не можеш да се държиш професионално, така че си затвори устата и се смятай за късметлия, ако не поискам официалното ти порицание.
Хеме побеля като платно от яд, но не каза нищо.
Ректорът се обърна и ме погледна.
— Магистърът по лингвистика — представи се официално той. — Ре'лар Квоте, каква е етимологията на думата „паляч“?
— Идва от чистките, предизвикани от император Алцион — отвърнах аз. — Той издал прокламация, заявяваща, че всякаква „пътуваща паплач“ може да бъде глобявана, затваряна или изпращана в каторга без съд. После думата била съкратена до „паляч“.
При тези думи ректорът повдигна вежди.
— Наистина ли е така? — учуди се.
Кимнах.
— Макар да предполагам, че има връзка и с палячовския вид на някои от трупите, които били толкова бедни, че дрехите им били окъсани и развлечени.
— Благодаря ти, ре'лар Квоте — официално кимна ректорът. — Седни, докато ние се съвещаваме.
 

10.
Да бъдеш ценен
 
Таксата за обучение, която ми бе определена, беше девет таланта и пет йота. По-добре от десетте таланта, предсказани от Манет, но повече, отколкото носех в кесията си. Имах време до утре на обяд да уредя сметката си с касиера или щях да бъда принуден да пропусна цял семестър.
Отлагането на обучението ми не би било чак такава трагедия. Но само студентите имаха достъп до ресурсите на Университета като оборудването в лабораторията за изобретения. Това означаваше, че ако не можех да платя таксата си за обучение, щяха да ми забранят да работя в работилницата на Килвин — единствената работа, където можех да се надявам да спечеля достатъчно пари за таксата ми за обучение.
Спрях в Ателието и Джаксим се усмихна, когато се приближих към отворения прозорец.
— Току-що продадох твоите фенери — похвали се той. — Успяхме да им вземем малко повече пари, защото бяха последните.
Той запрелиства регистъра, докато откри правилната страница.
— Твоите шейсет процента възлизат на четири таланта и осем йота. Като се извадят материалите и детайлите, които си използвал… — Той прокара пръста си по страницата. — Остават два таланта, три йота и осем драба.
Джаксим остави бележка в регистъра и ми написа разписка. Внимателно я сгънах и я пъхнах в кесията си. Нямаше приятното тегло на монетите, но докара общата сума, с която разполагах, до повече от шест таланта. Толкова много пари и все пак не стигаха.
Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.
Внезапно ми мина една мисъл.
— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…
— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?
Поколебах се, защото не исках да лъжа.
— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.
Джаксим ме изгледа многозначително.
— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?
Кимнах утвърдително.
— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.
Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.
— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.
Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.
— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.
 
* * *
 
Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.
Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък напълно законно.
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.
Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.
— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.
— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.
— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.
— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.
Мъжът ми препречи пътя.
— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.
Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.
— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.
— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.
Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.
— А, дамата е тук — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за вас.
— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.
Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.
— Оттук — рече той.
Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.
Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.
Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.
Тя разговаряше с млад мъж, който беше… най-добрата дума, за която се сещам, е „красив“. Лицето му беше приятно, гладко обръснато, с големи тъмни очи.
Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.
Дена протегна ръце към мен.
— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.
— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.
— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?
— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.
— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.
Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.
— Той е мило момче.
— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.
— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.
— Наистина ли е толкова глупав?
— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.
Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.
— Донесох ти подарък.
Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.
Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.
— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.
— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.
— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.
Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.
— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.
— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.
Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.
— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.
Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.
— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.
Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.
— Келин е този, който се справя добре — отвърна тя. — Аз просто светя с отразена от него светлина.
— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.
— Не става въпрос за нещо толкова официално. Келин и аз се виждаме, както биха казали в Модег, и той ме уча да свиря на арфата. — Тя кимна към ъгъла, където се извисяваше огромният инструмент.
— Искаш ли да ми покажеш какво си научила? — попитах аз.
— Още не съм много добра — смутено поклати глава Дена и косата й се плъзна по раменете.
— Ще сдържа естественото си желание да ти се подигравам и да те освирквам — любезно я успокоих аз.
— Добре — засмя се Дена. — Ще ти покажа съвсем малко.
Тя отиде зад арфата и придърпа един висок стол, на който да се облегне. След това вдигна ръце към струните, застина за момент така и после засвири.
Мелодията беше разновидност на „Скопеният овен“. Усмихнах се.
Свиренето й беше бавно, почти тържествено. Твърде много хора смятат, че критерият за добрия музикант е бързината. Това е разбираемо. Онова, което Мари бе изсвирила в „Еолиан“, беше удивително. Но това колко бързо се движат пръстите ти е най-незначителната част от музиката. Ключовият елемент е определянето на подходящото темпо.
Прилича на разказването на анекдот. Всеки може да запомни думите. Всеки може да ги повтори. Но да накараш някой да се засмее, се изисква повече от това. Ако разказваш анекдота по-бързо, това няма да го направи по-смешен. Както и с много други неща, по-добре е да се поколебаеш, отколкото да избързаш.
Ето защо има толкова малко истински музиканти. Много хора могат да пеят или да изсвирят някоя мелодия на цигулка. И музикалната кутия може да изсвири безгрешно една песен отново и отново. Но да знаеш нотите не е достатъчно. Трябва да знаеш как да ги изсвириш. Бързината идва с времето и с практиката, но с усета за темпо човек се ражда. Или го имаш, или не.
Дена го притежаваше. Свиреше песента бавно, но не я правеше скучна. Превръщаше я в нещо като продължителна и страстна целувка. Не че в този момент от живота си разбирах нещо от целувки. Но като я гледах така, застанала с ръце около арфата, с полупритворени очи, за да се съсредоточи, и с леко стиснати устни, си казах, че много ми се иска някой ден да бъда целунат така внимателно, бавно и страстно.
Освен това тя беше красива. Навярно фактът, че особено ме привличат жените, в които музиката оживява, не е изненадващ. Но този ден, докато свиреше, сякаш я видях за първи път. Преди се разсейвах от различната й прическа или от роклята, в която е облечена. Сега обаче, когато свиреше, всичко това избледня.
Говоря несвързано. Достатъчно е да кажа, че тя беше впечатляваща, макар очевидно все още да се учеше. Изсвири няколко фалшиви ноти, но това не я накара да трепне или да се притесни. Както казват, бижутерът веднага разпознава необработения скъпоценен камък. Аз направих същото. Тя беше този скъпоценен камък. И така…
— Доста си напреднала от „Катеричка върху сламен покрив“ — тихо отбелязах аз, след като изсвири последните тонове.
Тя отвърна на комплимента ми със свиване на рамене.
— Нямам кой знае какво да правя, освен да се упражнявам — отвърна. — И Келин казва, че свиренето на арфа ми се удава.
— От колко време се занимаваш с това? — попитах аз.
— Три цикъла? — Тя се замисли и след това кимна. — Малко по-малко от три цикъла.
— В името на божията майка! — възкликнах аз и поклатих глава. — Недей да казваш на никого колко бързо си се научила. Другите музиканти ще те намразят за това.
— Пръстите ми още не са свикнали — призна тя и сведе поглед към ръцете си. — Не мога да се упражнявам толкова дълго, колкото ми се иска.
Протегнах се, хванах едната й ръка и я обърнах с дланта нагоре, за да видя върховете на пръстите й. По тях имаше заздравяващи мехури.
— Ти си… — Вдигнах поглед и видях колко близо стоеше тя до мен.
Усещах ръката й хладна в моята. Тя ме гледаше с огромните си тъмни очи. Едната й вежда беше леко повдигната нагоре. Не извита, нито дори закачлива, а просто в израз на леко любопитство. Внезапно усетих странна слабост в стомаха си.
— Аз съм какво? — попита тя.
Осъзнах, че нямам представа какво се канех да кажа. Мислех да си го призная, но си дадох сметка, че ще е глупаво. Затова не казах нищо.
Дена сведе поглед, хвана ръката ми и я обърна.
— Ръцете ти са меки — отбеляза тя и леко докосна върховете на пръстите ми. — Мислех, че мазолите ти ще са твърди, а те не са. Гладки са.
Когато премести погледа си и вече не ме гледаше в очите, успях да възвърна донякъде способността си да разсъждавам.
— Просто е нужно време — казах аз.
Дена вдигна поглед и ми се усмихна. Съзнанието ми се изпразни като бял лист хартия.
Малко след това тя пусна ръката ми, мина покрай мен и отиде в средата на стаята.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и грациозно се отпусна върху един стол.
— Би било много любезно от твоя страна — отвърнах аз по-скоро по инерция.
Осъзнах, че ръката ми още виси глупаво във въздуха, и я спуснах настрани.
Тя махна към близкия стол и аз седнах на него.
— Гледай сега. — Дена взе едно малко сребърно звънче от близката маса и го разклати леко.
Сетне вдигна ръка и започна да отброява на пръсти. Сгъна палеца, после показалеца.
Преди да стигне до малкия пръст, на вратата се почука.
— Влез — обади се Дена и добре облеченият портиер отвори вратата.
— Мисля, че бих пийнала малко топъл шоколад, а Квоте… — Тя ме погледна въпросително.
— Топъл шоколад звучи чудесно — отвърнах аз.
Портиерът кимна и изчезна, затваряйки вратата след себе си.
— Понякога го правя само за да го накарам да дотича — смутено призна Дена и погледна надолу към звънчето. — Чудя се как успява да го чуе. Известно време бях убедена, че стои в коридора с ухо, долепено до вратата ми.
— Мога ли да видя звънчето? — попитах аз.
Тя ми го подаде. На пръв поглед изглеждаше обикновено, но когато го обърнах наопаки, видях малка, ситно изписана сигалдрия върху вътрешната му страна.
— Не подслушва — рекох аз и й подадох обратно звънчето. — Долу има още едно звънче, което звъни едновременно с това.
— Как? — попита тя и след това сама отговори на въпроса си. — С магия ли?
— И така можеш да го наречеш.
— С това ли се занимаваш там? — Тя кимна с глава по посока на реката и Университета зад нея. — Изглежда малко… безвкусно.
— Това е най-лекомислено използваната сигалдрия, която някога съм виждал — съгласих се аз.
Дена избухна в смях.
— Звучиш толкова обидено — отбеляза тя и добави: — Сигалдрия ли се нарича?
— Изработката на нещо такова се нарича „изобретяване“ — обясних аз. — Сигалдрията е писането или гравирането на руните, благодарение на които то проработва.
Очите на Дена светнаха при тези мои думи.
— Значи е магия, когато пишете неща? — попита тя и се приведе напред на стола си. — Как действа?
Поколебах се. Не само защото отговорът не беше прост, а и защото в Университета имаше много недвусмислени правила за споделянето на тайни, свързани с Арканум.
— Доста е сложно — отвърнах аз.
За щастие в този момент на вратата отново се почука и нашият шоколад пристигна в чаши, от които се надигаше пара. При миризмата му устата ми се напълни със слюнка. Мъжът остави подноса на близката маса и си тръгна, без да каже нито дума.
Отпих и се усмихнах при усещането за лепкава сладост.
— От години не съм пил топъл шоколад — признах.
Дена взе своята чаша и огледа стаята.
— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.
— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.
— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.
— Не искаш да те ценят, така ли?
Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.
— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.
Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото и да е, Дена махна небрежно с ръка.
— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?
— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.
— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.
За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.
— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.
— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.
 
* * *
 
Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.
Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.
Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.
— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.
Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.
Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.
— Този екземпляр на Малкаф нов ли е? — попитах аз.
— Нов е — потвърди тя и се приближи, за да застане до мен. — Един млад алхимик, който не можа да уреди дълга си, ми предложи да си избера нещо от библиотеката му, за да си уредим сметките.
Деви внимателно издърпа книгата от рафта и ми показа „Далновидност и проверка“ със златен лист на корицата. Тя вдигна поглед към мен и ми се ухили дяволито.
— Чел ли си я?
— Не съм — отвърнах аз, тъй като исках да уча от нея за приемните изпити, но не успях да намеря екземпляр в Книгохранилището. — Само съм чувал за нея.
Деви сякаш се замисли за момент и след това ми я подаде.
— Когато я прочетеш, ела пак и ще я обсъдим. Напоследък съм печално лишена от интересни разговори. Ако разговорът ни е интересен, може да ти заема и друга книга.
Щом като книгата се озова в ръцете ми, тя леко почука с пръст по корицата й.
— Тази книга струва повече от теб самия — предупреди ме тя и в гласа й не бе останал и помен от закачливия й тон. — Ако ми я върнеш повредена, ще ти потърся сметка.
— Ще бъда много внимателен — уверих я аз.
Деви кимна, сетне мина покрай мен и се отправи към бюрото.
— Добре тогава, да минем към работата. — Тя седна. — Май идваш в последния момент? — попита ме. — Таксата за обучение трябва да бъде платена до утре преди обяд.
— Живея опасно и вълнуващо — отвърнах аз, като прекосих стаята и седнах срещу нея. — И колкото и възхитителна да намирам компанията ти, надявах се да не се възползвам от услугите ти този семестър.
— Как е таксата ти за обучение като ре'лар? — попита тя многозначително. — Тежък ли беше ударът?
— Това е доста личен въпрос — отбелязах аз.
Деви ми хвърли прям поглед.
— Готвим се да влезем в доста лични взаимоотношения — изтъкна тя. — Не мисля, че с въпроса си прекрачвам допустимата граница.
— Девет и половина — казах аз.
— Мислех, че си по-умен — изсумтя подигравателно тя. — Никога не съм плащала повече от седем, когато бях ре'лар.
— Имала си достъп до Архива — подчертах аз.
— Имах достъп до изобилие от интелект — сухо заяви тя. — Освен това съм сладурана. — Тя се ухили и на бузите й се появиха трапчинки.
— Лъскава си като ново пени — признах аз. — Никой мъж не може да ти устои.
— На някои жени също им се подкосяват краката — похвали се тя и усмивката й се промени от очарователна на палава и даже почти порочна.
Тъй като нямах ни най-малка представа как да отговоря на това, реших да премина към по-безопасна тема.
— Опасявам се, че трябва да заема от теб четири таланта — рекох аз.
— А — отвърна Деви, внезапно станала делова, и подпря ръце върху бюрото. — Опасявам се, че напоследък направих някои промени в начина си на работа. Сега вече давам само заеми от шест таланта нагоре.
— Шест таланта! — Дори не се опитах да скрия смущението си. — Деви, този допълнителен дълг ще тежи на врата ми като воденичен камък.
Тя въздъхна и въздишката й прозвуча поне донякъде извинително.
— Ето какъв е проблемът. Когато давам заем, аз поемам известни рискове. Рискувам да загубя капиталовложението си, ако моят длъжник умре или се опита да избяга. Рискувам той да се опита да се оплаче от мен. Рискувам да ме съдят по закона за желязото или още по-лошо — по този на сдружението на лихварите.
— Знаеш, че аз никога няма да направя нищо такова, Деви.
— И все пак такива са фактите — продължи тя. — Моят риск е еднакъв, независимо дали заемът е малък или голям. Защо да го поемам за малки заеми?
— Малки? — попитах аз. — Мога да живея цяла година с четири таланта!
Тя почука по бюрото с пръст и сви уста.
— Гаранция?
— Обичайната — отвърнах аз и й се усмихнах с най-пленителната си усмивка, — безграничният ми чар.
— За безграничен чар и три капки кръв мога да ти заема шест таланта при стандартните ми условия — изсумтя нетактично Деви. — Петдесет процента лихва за срок от два месеца.
— Деви — опитах се да й се подмажа аз, — какво ще правя с допълнителните пари?
— Вдигни празненство — предложи тя. — Прекарай един ден в „Токата“. Участвай в някоя игра на фаро с високи залози.
— Фарото — отбелязах аз — е данък за хората, които не могат да изчисляват вероятностите.
— Тогава направи банка и събирай данъци — сви рамене тя. — Или си купи нещо хубаво и го облечи следващия път, когато дойдеш да ме видиш. — Тя ме огледа от горе до долу с опасен поглед. — Може би тогава ще съм по-склонна да се споразумеем.
— Какво ще кажеш за шест таланта за един месец при двайсет и пет процента лихва? — попитах аз.
Деви поклати глава, но в жеста й нямаше грубост.
— Квоте, уважавам желанието ти да се пазариш, но нямаш с какво. Тук си, защото си безпомощен. А аз съм тук, за да се възползвам от това. — Тя разтвори ръце. — Така си изкарвам прехраната. Това, че имаш сладко лице, всъщност не променя нищо. — Погледът й стана сериозен. — А и ако някой лихвар беше готов да ти обърне внимание, аз нямаше да очаквам ти да дойдеш тук само защото съм хубава и харесваш цвета на косата ми.
— Цветът е очарователен — поласках я аз. — Ние с огненочервените коси трябва да се подкрепяме.
— Така е — съгласи се тя. — Аз предлагам да се подкрепяме при петдесет процента лихва за срок от два месеца.
— Добре — склоних аз и се отпуснах на стола си, — ти печелиш.
Деви ме дари с очарователна усмивка, от която трапчинките й се появиха отново.
— Бих спечелила само ако и двамата играехме наистина. — Тя отвори едно чекмедже и извади малко стъклено шишенце и дълга игла.
Протегнах ръка, за да ги взема, но вместо да ги плъзне по масата, тя ме изгледа.
— Сега, като се замисля, може да има и още една възможност.
— И аз бих искал да има друга възможност — признах аз.
— Последният път, когато говорихме — бавно каза Деви, — ти намекна, че знаеш начин за влизане в Архива.
Поколебах се.
— Наистина го намекнах.
— Тази информация би била доста ценна за мен — добави тя с престорена небрежност.
Макар че се опитваше да го прикрие, видях в очите й пламенен копнеж.
Сведох поглед към ръцете си и не казах нищо.
— Ще ти дам десет таланта веднага — без заобикалки заяви Деви. — Няма да е заем. Направо ще купя информацията. Ако ме хванат в Книгохранилището, никога няма да кажа, че съм я получила от теб.
Замислих се за всичко онова, което можех да купя с десет таланта. Нови дрехи. Калъф за лютнята, който няма опасност да се разпадне всеки миг. Хартия. Ръкавици за наближаващата зима.
Въздъхнах и поклатих глава.
— Двайсет таланта — предложи Деви — и същите условия като на сдружението за всички заеми, които можеш да поискаш в бъдеще.
Двайсет таланта означаваше, че половин година нямаше да се безпокоя за таксата си за обучение. Можех да се занимавам със свои проекти в Рибарника, вместо да се трепя с палубни фенери. Можех да си купя шити по поръчка дрехи. Можех да давам да ми перат дрехите, вместо сам да го правя.
— Аз… — колебливо си поех дъх.
— Четирийсет таланта — жадно настоя Деви, — условията на сдружението и ще те отведа в леглото си.
За четирийсет таланта можех да купя на Дена нейна собствена полуарфа. Можех…
Вдигнах поглед и видях Деви, която ме гледаше от отсрещната страна на бюрото. Устните й бяха влажни, а светлосините й очи — напрегнати. Тя размърда раменете си напред-назад с бавното, несъзнателно движение на котка, която се готви да нападне.
Помислих си за Аури, която беше в безопасност и щастлива в Онова долу. Какво щеше да направи тя, ако в малкото й царство нахлуеше непознат?
— Съжалявам — казах аз. — Не мога. Влизането вътре е… сложно. Трябва да участва и мой приятел, а не мисля, че той ще се съгласи. — Реших да не обръщам внимание на останалата част от предложението й, тъй като нямах и най-малката представа какво да отвърна на това.
Настъпи дълго и напрегнато мълчание.
— Проклет да си! — възкликна Деви накрая. — Звучиш така, сякаш казваш истината.
— Така е — потвърдих аз. — Знам, че е неприятно.
— Пусто да остане! — Тя се намръщи и плъзна към мен по бюрото шишенцето и иглата.
Убодох ръката си и наблюдавах как кръвта бликна, отърколи се по дланта ми и падна в шишето. След като се събраха три капки, мушнах вътре и иглата.
Деви намаза запушалката с малко лепило и ядно затвори шишенцето. След това бръкна в чекмеджето и извади диамантено острие.
— Вярваш ли ми? — попита ме тя, докато издълбаваше номер върху стъклото. — Или искаш това да бъде запечатано?
— Вярвам ти — отвърнах аз, — но въпреки това искам да е запечатано.
Тя изсипа разтопен восък върху гърлото на шишенцето. Притиснах сребърните си свирки върху него и оставих ясно забележим отпечатък.
Деви бръкна в друго чекмедже, извади шест таланта и ги тропна върху бюрото. Жестът й щеше да изглежда просто раздразнителен, ако очите й не бяха толкова непоколебими и гневни.
— Ще вляза там по един или друг начин — увери ме тя с ледена нотка в гласа. — Говори с приятеля си. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.
 

11.
Убежището
 
Върнах се в Университета в добро настроение въпреки тежестта на новия ми дълг. Направих някои покупки, взех лютнята си и се отправих към покривите.
Ориентирането в Мейнс отвътре беше истински кошмар — лабиринт от нелогични коридори и стълбища, които не водеха доникъде. Но движението по хаоса от покриви на сградата беше лесно. Стигнах до един малък двор, който в някакъв момент от строителството на сградата бе станал недостъпен, попаднал в капан като муха в кехлибар.
Аури не ме очакваше, но това беше мястото, където я бях срещнал за пръв път и когато нощите бяха ясни, тя понякога идваше тук да гледа звездите. За всеки случай проверих дали учебните стаи, които гледат към двора, са тъмни и празни, след което извадих лютнята си и започнах да я настройвам.
Свирех от близо час, когато от обрасналия двор долу се чу шумолене. В следващия момент се появи Аури, която бързо се изкатери по високото ябълково дърво и скочи на покрива.
Затича се към мен. Босите й крака с лекота подскачаха по катрана, а косата й се вееше след нея.
— Чух те! — извика тя, когато се приближи. — Чух те чак долу в Подскоците!
— Май си спомням — бавно казах аз, — че обещах да посвиря на някого.
— На мен! — Тя притисна ръце към гърдите си и се усмихна широко.
Пристъпваше от крак на крак и почти танцуваше от нетърпение.
— Свири за мен! Бях търпелива като два камъка, които стоят заедно — заяви тя. — Идваш точно навреме. Не мога да съм търпелива колкото три камъка.
— Ами — поколебах се аз, — предполагам, че всичко зависи от това какво си ми донесла.
Тя се засмя и се повдигна на пръсти с ръце, все още хванати една за друга и притиснати към гърдите й.
— А ти какво ми донесе?
Коленичих и се захванах да развързвам вързопа си.
— Донесох ти три неща — отвърнах.
— Колко традиционно — ухили се тя. — Тази нощ си точно като истински млад благородник.
— Такъв съм — съгласих се аз и вдигнах една тъмна и тежка бутилка.
Тя я взе с двете си ръце.
— Кой я е направил?
— Пчелите — отвърнах аз — и пивоварите в Бредон.
Аури се усмихна.
— Пчелите са три — рече тя и остави бутилката до краката си. Извадих един кръгъл самун пресен ечемичен хляб. Тя се протегна и го докосна с пръст, после кимна одобрително.
Накрая извадих и една цяла пушена сьомга. Само тя ми беше струвала четири драба, но се безпокоях, че Аури едва ли е намерила достатъчно месо измежду нещата, които е успяла да отмъкне, докато ме нямаше. За нея щеше да е добре да хапне риба.
Аури сведе любопитен поглед към нея и завъртя главата й, за да погледне в единственото й немигащо око.
— Здравей, рибо — поздрави я тя и отново ме погледна. — Има ли своя тайна?
— Има арфа вместо сърце — кимнах аз.
Тя погледна рибата.
— Не е чудно тогава, че изглежда толкова изненадана.
После взе рибата от ръцете ми и я остави внимателно върху покрива.
— Сега се изправи. И аз имам три неща за теб, защото само така е честно — рече.
Станах и тя ми подаде нещо, увито в парче плат. Беше дебела свещ, която миришеше на лавандула.
— Какво има вътре в нея? — попитах аз.
— Щастливи сънища — обясни тя. — Сложих ги вътре за теб.
Повъртях свещта в ръцете си и в ума ми се оформи едно подозрение.
— Сама ли я направи?
— Да — кимна тя и доволно се ухили. — Ужасно съм умна.
— Благодаря ти, Аури.
Прибрах внимателно свещта в един от джобовете на плаща си.
— Сега затвори очи и се наведи, за да ти дам втория подарък. — Аури стана сериозна.
Озадачен, аз затворих очи и се наведох, като се чудех дали тя не ми е направила и шапка.
Усетих ръцете й от двете страни на лицето си и след това тя леко и деликатно ме целуна по средата на челото.
Изненадано отворих очи. Но тя вече стоеше на няколко крачки от мен с ръце, нервно стиснати зад гърба. Не знаех какво да кажа.
Аури пристъпи напред.
— Ти си специален за мен — рече тя сериозно и с тържествено изражение. — Искам да знаеш, че винаги ще се грижа за теб. — Колебливо протегна ръка и избърса бузите ми. — Не. Тази нощ няма да е така. Това е третият ти подарък. Ако нещата не вървят, можеш да дойдеш и да останеш с мен в Онова долу. Там е хубаво и ще бъдеш в безопасност.
— Благодаря ти, Аури — казах аз, когато си възвърнах дар словото. — Ти също си специална за мен.
— Разбира се, че съм — убедено отвърна тя. — Аз съм прекрасна като луната.
Опитах се да дойда на себе си, докато Аури прескочи парче метална тръба, стърчаща от комин, и след това я използва, за да отвори капачката на бутилката с бира. После донесе обратно шишето, като го държеше внимателно с двете си ръце.
— Аури, не ти ли е студено на краката? — попитах я аз.
Тя сведе поглед надолу към нозете си.
— Катранът е хубав — обясни тя и размърда пръстите на краката си. — Още е топъл от слънцето.
— Искаш ли чифт обувки?
— Какво ще е вътре в тях? — поинтересува се тя.
— Твоите крака — отговорих аз. — Скоро ще дойде зимата.
Тя сви рамене.
— Ще ти стане студено на краката.
— През зимата не се качвам отгоре върху нещата — отвърна тя. — Не е много хубаво.
Преди да успея да отговоря, Елодин се появи иззад един голям тухлен комин толкова небрежно, сякаш бе излязъл на следобедна разходка.
Известно време тримата се гледахме един друг, като всеки от нас бе изненадан посвоему. Двамата с Елодин бяхме просто изненадани, но с крайчеца на окото си видях как Аури застина напълно неподвижно като сърна, готова да скочи и да се скрие на безопасно място.
— Магистър Елодин — поздравих го аз с най-любезния си и приятелски тон, като отчаяно се надявах той да не направи нищо, което да стресне Аури и да я накара да избяга.
Последния път, когато се бе изплашила и се бе скрила в подземията, измина цял цикъл, преди да се появи отново.
— Радвам се, че се виждаме отново — добавих аз.
— Здравейте — отвърна Елодин, възприемайки моя непринуден тон, сякаш нямаше нищо странно в това тримата да се срещнем на покрива посред нощ. Макар че, от друга страна, доколкото го познавах, може наистина да не му се е сторило странно.
— Магистър Елодин. — Аури сложи босите си крака един пред друг, хвана краищата на парцаливата си рокля и направи малък реверанс.
Елодин продължаваше да стои в сянката, която високият комин хвърляше на лунната светлина. Той отвърна с чудноват официален поклон. Не виждах лицето му, но предположих, че любопитните му очи изучават босоногото бездомно момиче, обградено от ореола на носещата й се във въздуха коса.
— И какво накара двама ви да излезете навън в тази хубава нощ? — полюбопитства магистърът.
Напрегнах се. Беше опасно да се задават въпроси на Аури.
За щастие този въпрос, изглежда, не я разтревожи.
— Квоте ми донесе прекрасни неща — обясни тя. — Донесе ми бира от пчели, ечемичен хляб и пушена риба с арфа, вместо сърце.
— А — каза Елодин и отстъпи встрани от комина.
Той потупа джобовете на мантията си, докато накрая не намери нещо в един от тях. Подаде й го.
— Аз пък съм ти донесъл само един плод синас.
Аури направи малка танцувална стъпка назад и не посегна да го вземе.
— Донесе ли нещо за Квоте?
Това смути Елодин. Той постоя известно време с неловко протегната напред ръка.
— Опасявам се, че не съм — отвърна той, — но не мисля, че и Квоте е донесъл нещо за мен.
Аури присви очи и леко се намръщи с ясно изразено неодобрение.
— Квоте донесе музика — строго отбеляза тя, — която е за всички.
Елодин отново замълча и трябва да призная, че ми достави удоволствие поне веднъж да го видя смутен от поведението на някой друг. Той се обърна към мен и леко се поклони.
— Моите извинения — каза.
— Не е важно — отвърнах му с любезен жест аз.
Елодин се обърна отново към Аури и протегна ръката си за втори път.
Тя направи две малки крачки напред, поколеба се и направи още две. Бавно протегна ръка, за момент застина с пръсти върху плода и след това бързо се отдалечи, притиснала го към гърдите си.
— Благодаря ти от сърце — рече тя и направи още един малък реверанс. — Сега можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш. И ако се държиш прилично, след това можеш да останеш и да послушаш Квоте да свири. — Тя леко наклони глава, превръщайки думите си във въпрос.
Елодин се поколеба и след това кимна.
Аури изтича до другата страна на покрива и се спусна до двора по голите клони на ябълковото дърво.
Елодин я наблюдаваше как си отива. Когато наклони глава, лунната светлина го огря достатъчно, за да забележа замисленото изражение на лицето му. Усетих как стомахът ми се сви на възел от внезапно и остро безпокойство.
— Магистър Елодин?
— Хъмм? — Той обърна лице към мен.
От опит знаех, че ще са й нужни само три-четири минути, за да донесе каквото беше приготвила от Онова долу. Трябваше да говоря бързо.
— Знам, че изглежда странно — започнах аз, — но трябва да бъдете внимателен. Тя е много неспокойна. Не се опитвайте да я докоснете. Не правете никакви резки движения. Това ще я уплаши и ще я накара да избяга.
Изражението на Елодин отново бе скрито в сянката.
— Така ли? — попита той.
— Силните шумове също. Дори и силен смях. И не можете да й задавате никакви лични въпроси. Тя просто ще избяга, ако го сторите. — Поех си дълбоко дъх, докато умът ми работеше бързо.
Имам дар слово, стига да разполагам с достатъчно време.
Сигурен съм, че съм способен да убедя почти всеки в почти всичко. Но Елодин беше твърде непредсказуем, за да бъде манипулиран.
— Не можете да кажете на никого, че тя е тук — прозвучах по-рязко, отколкото бях възнамерявал, и тутакси съжалих за думите, които бях използвал.
Не можех да си позволя да давам заповеди на магистър, дори и той да е почти побъркан.
— Онова, което исках да кажа — бързо добавих аз, — е, че бихте ми направили голяма лична услуга, ако не споменавате за това на никого.
Елодин ме гледа дълго и замислено.
— И защо така, ре'лар Квоте?
Усетих как се обливам в пот при невъзмутимата развеселеност, която прозвуча в гласа му.
— Те ще я набутат в Убежището — отвърнах аз. — Точно вие… — не довърших и усетих как гърлото ми пресъхва.
— Точно аз какво, ре'лар Квоте? — Елодин ме погледна, лицето му беше в сянка, но усещах намръщения му поглед. — Да не смяташ, че знаеш какво изпитвам към Убежището?
Почувствах как всичките ми недообмислени намерения да го убедя стават на пух и прах. И внезапно сякаш се озовах на улиците на Тарбеан със стомах, свит на възел от глад, и със сърце, пълно с отчаяна безнадеждност, докато се вкопчвах в ръкавите на моряци и търговци и ги молех да ми дадат някое пени, половин пени или дори шим. Молех ги за каквото и да е само за да имам какво да ям.
— Моля ви — рекох аз, — моля ви, магистър Елодин, ако те започнат да я преследват, тя ще се скрие и аз повече няма да я намеря. Може да не е съвсем наред с главата, но е щастлива тук. И аз се грижа за нея. Не кой знае колко, но все пак се грижа. Ако я хванат, ще стане още по-лошо. Убежището ще я убие. Моля ви, магистър Елодин. Ще направя каквото поискате. Само не казвайте на никого.
— Тихо — сряза ме Елодин. — Тя идва.
Той протегна ръка и хвана рамото ми, а лунната светлина освети лицето му. Изражението му изобщо не беше свирепо и решително. В него се четяха само объркване и загриженост.
— В името на бога и неговата дама, ти трепериш! Поеми си дъх и овладей лицето си. Ще я изплашиш, ако те види в този вид.
Поех си дълбоко дъх и се постарах да се отпусна. Загриженото изражение на Елодин изчезна и той отстъпи назад и пусна рамото ми.
Обърнах се навреме, за да видя Аури да бяга по покрива с пълни ръце. Тя спря недалеч от нас и погледна и двама ни, преди да измине останалото разстояние, пристъпвайки като танцьорка, докато накрая не застана на предишното си място. След това седна безгрижно на покрива, като сгъна крака под себе си. Двамата с Елодин също седнахме, макар и далеч не толкова грациозно.
Аури разстла една покривка, сложи я внимателно между трима ни и постави голям дървен поднос в средата й. Извади плода синас, помириса го и погледна към нас.
— Какво е това? — попита тя Елодин.
— Слънчева светлина — отвърна той непринудено, сякаш очакваше този въпрос, — и при това ранна, утринна слънчева светлина.
Те се познаваха. Разбира се. Ето защо тя не беше избягала още от самото начало. Усетих как тежестта на напрежението върху раменете ми леко намаля.
Аури отново помириса плода и се замисли за миг.
— Прекрасен е — заяви тя, — но подаръците от Квоте са още по-прекрасни.
— Очевидно е така — съгласи се Елодин. — Предполагам, че Квоте е по-добър човек от мен.
— Това се разбира от само себе си — отвърна Аури официално.
Сервира вечерята, като раздели хляба и рибата на три. Извади и едно тумбесто глинено гърне, пълно с маслини в саламура. Зарадвах се, че може да се грижи за себе си, когато ме няма.
Аури наля бира в познатата порцеланова чаша за чай. Елодин получи малък стъклен буркан от онези, които се използват за съхраняване на конфитюр. Тя му сипа веднъж, но не и втори път. Зачудих се дали той просто й беше далеч, или това беше неуловим намек за неодобрението й.
Хранехме се, без да разговаряме. Аури хапваше изтънчено, на малки хапки и стоеше с изправен гръб. Елодин ядеше предпазливо и понякога ме стрелкаше с поглед, сякаш не беше сигурен как да се държи. Поради това предположих, че никога преди не се е хранил заедно с Аури.
След като приключихме с всичко останало, Аури извади малък лъскав нож и раздели плода синас на три части. Веднага щом му обели кожицата, усетих сладкия му и остър мирис във въздуха. Устата ми се напълни със слюнка. Плодовете синас идваха от много далеч и бяха твърде скъпи за хора като мен.
Тя ми подаде парчето и аз внимателно го взех от нея.
— Благодаря ти от сърце, Аури — казах.
— За мен е удоволствие, Квоте.
Елодин гледаше ту мен, ту нея.
— Аури?
Очаквах, че ще довърши въпроса, но това се оказа всичко, което искаше да каже.
Аури го разбра преди мен.
— Това е името ми — отвърна тя и гордо се усмихна.
— Така ли? — попита Елодин с любопитство.
Аури кимна.
— Квоте ме нарече така. — Тя ми се усмихна щастливо. — Не е ли чудесно?
Елодин кимна.
— Това е очарователно име — учтиво отвърна той. — И много ти подхожда.
— Така е — съгласи се тя. — То е като цвете в сърцето ми. — Погледна сериозно Елодин. — Ако името ти натежи много, трябва Квоте да ти даде ново.
Елодин кимна отново и отхапа от своя синас. Докато дъвчеше, той се обърна и ме погледна. Видях очите му на лунната светлина. Те бяха спокойни, замислени и изглеждаха като очи на напълно и съвършено разумен човек.
 
* * *
 
След като приключихме с вечерята, аз изпях няколко песни и се сбогувахме. Двамата с Елодин си тръгнахме заедно. Знаех поне пет-шест начина да сляза от покрива на Мейнс, но го оставих да води.
Минахме покрай кръгла каменна обсерватория, която стърчеше над покрива, и поехме през дълго пространство, покрито със сравнително равни оловни листове.
— От колко време идваш да я виждаш? — попита Елодин.
Замислих се.
— Може би половин година? Зависи откога ще започнете да ги смятате. Бяха ми нужни няколко цикъла, докато успея да я зърна, и още няколко, преди тя да ми се довери достатъчно, за да започнем да си говорим.
— Имал си по-голям късмет от мен самия — призна той. — Минаха толкова години. Това е първият път, когато тя се доближава на повече от десет крачки от мен. Разменяли сме си едва десетина думи, когато съм извадел късмет.
Изкачихме се върху широк нисък комин и се спуснахме по лек наклон от дебели дървени греди, покрити със слоеве катран. Докато вървяхме, започвах да се тревожа все повече и повече. Защо той се опитваше да се сближи с нея?
Замислих се за времето, когато бях отишъл в Убежището заедно с Елодин, за да посетим неговия гилер Алдер Уин. Помислих си какво би станало, ако Аури е там. Малката Аури, вързана за леглото с дебели кожени ремъци, така че да не може да се самонарани или да не се мята, докато я хранят.
Спрях на място. Елодин направи още няколко крачки, преди да се обърне да ме погледне.
— Тя е моя приятелка — бавно казах аз.
— Това се вижда — кимна той.
— А аз нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някой от тях — продължих аз. — Не и нея. Обещайте ми, че няма да кажете на никого за нея, нито ще я пратите в Убежището. Това не е подходящото място за нея. — Мъчително преглътнах сухотата в гърлото си. — Трябва да ми обещаете.
Елодин наклони главата си на една страна.
— Май ми се струва, че искаш да ми кажеш „иначе мисли му“ — каза той развеселено. — Макар да не го казваш на глас. Трябва да ти обещая, иначе… — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кисела усмивка.
Когато той се усмихна, усетих смесица от гняв, тревога и страх. Тя беше последвана от внезапен парещ вкус на сливи и мускатово орехче в устата ми и аз почувствах ясно допира на ножа, прикрепен към бедрото ми под панталоните. Усетих как ръката ми бавно се плъзва към джоба.
След това видях края на покрива на два метра зад гърба на Елодин и си дадох сметка, че леко прикляквам, готов да се затичам към него и, блъскайки го, да съборя и двама ни върху твърдите павета отдолу.
Внезапно си дадох сметка, че ме облива студена пот, и затворих очи. Поех си бавно и дълбоко въздух и вкусът на сливи в устата ми избледня.
Отново отворих очи.
— Трябва да ми обещаете — настоях аз. — Или най-вероятно ще сторя нещо много глупаво — преглътнах мъчително — и за двама ни нещата ще свършат зле.
Елодин ме погледна.
— Каква забележително откровена заплаха — отбеляза той. — Обикновено те са по-жилести и придружени с повече ръмжене.
— Жилести? — попитах аз, натъртвайки на думата. — Да не би да искахте да кажете „зловещи“?
— И двете — отвърна. — Обичайните изрази са „ще ти счупя колената“ или „ще ти счупя врата“ — сви рамене той. — Това ми напомня за жилите, както когато обезкостяваш пиле.
— А, разбирам.
Известно време се гледахме втренчено.
— Няма да изпращам никого да я отведе — най-сетне каза той. — Убежището е подходящо място за някои хора. То е единственото място за много от тях. Но не бих заключил там и бясно куче, ако за него има по-добра възможност.
Елодин се обърна и започна да се отдалечава. Когато не го последвах, той се извърна и ме погледна отново.
— Това не е достатъчно — настоях аз. — Трябва да ми обещаете.
— Кълна се в майчиното си мляко — отвърна Елодин. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се във вечно движещата се луна.
Закрачихме отново.
— Тя има нужда от по-топли дрехи — отбелязах аз, — а също и от чорапи и обувки. И те трябва да са нови. Аури няма да вземе нищо, което е било носено от някой друг. Вече опитах.
— Няма да ги вземе от мен — поклати глава Елодин. — Оставях й разни неща. Дори не ги докосваше. — Той се обърна и ме погледна. — Ако ги дам на теб, ще й ги предадеш ли?
Кимнах в отговор и казах:
— В такъв случай тя има нужда и от двайсет таланта, един рубин с големината на яйце и комплект нови инструменти за гравиране.
— Да не би да има нужда и от нови струни за лютня? — Елодин се изкикоти искрено и непресторено.
— Два комплекта, ако можете да намерите — кимнах аз.
— Защо Аури? — попита Елодин.
— Защото тя си няма никого другиго — признах аз. — Както и аз. Ако не се грижим един за друг, кой ще го направи?
— Не — поклати глава той. — Защо избра това име за нея?
— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.
— На какъв език? — попита той.
Поколебах се.
— Мисля, че на сиару.
— На сиару „слънчева“ е „левириет“.
Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?
Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:
— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.
— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.
— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.
— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.
— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.
— Още.
— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.
— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.
— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре'лар.
Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.
Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.
Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.
— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.
Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.
Елодин посочи през рамото си с палец към мен.
— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?
Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.
— Вярно е.
— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.
— Той е безразсъден — отвърна Лорен с равен тон. — Планирах забраната да продължи година и един ден.
— Да, да, това е много традиционно — въздъхна Елодин. — Защо не му дадеш втори шанс? Аз ще гарантирам за него.
Лорен ме изгледа продължително. Опитах се да придобия възможно най-отговорен вид, което не беше много лесно, като се имаше предвид, че се намирах на покрива посред нощ.
— Много добре — отвърна Лорен, — но само в „Томове“.
— „Гробниците“ са за некадърните глупаци, които не могат да си сдъвчат сами и храната — презрително заяви Елодин. — Моето момче е ре'лар. Той струва колкото двайсет от тях! Трябва да изследва Книгохранилището и да открие всякакви безполезни неща.
— Не се безпокоя за момчето — отвърна Лорен с невъзмутимо спокойствие. — Безпокоя се за самия Архив.
Елодин се протегна, сграбчи ме за рамото и ме бутна леко напред.
— Какво ще кажеш за това? Ако го хванеш пак да прави някоя лудория, ще ти позволя да му отрежеш палците. Това би трябвало да послужи за пример, не мислиш ли? — предложи той.
Лорен бавно огледа двама ни. След това кимна.
— Много добре — каза той и затвори прозореца си.
— Готово. — Елодин широко разтвори ръце.
— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попитах аз, като свих и разпуснах пръстите на ръцете си. — Аз… Какво, по дяволите…
— Какво? — озадачено ме изгледа Елодин. — Вече можеш да влизаш вътре. Проблемът е решен.
— Не можете просто така да му предложите да ми отреже палците! — възразих аз.
Той повдигна вежди.
— Да не би да смяташ пак да нарушиш правилата? — остро попита той.
— Какв… Не. Но…
— Тогава няма за какво да се безпокоиш — отсече той, след което се обърна и продължи нагоре по наклонения покрив. — Поне може би е така. Все пак, ако бях на твое място, щях да внимавам. Така и не се научих да разбирам кога Лорен се шегува.
 
* * *
 
Веднага щом се събудих на следващия ден, отидох до канцеларията на касиера и уредих сметката си с Рием, мъжа с изпито лице, който се занимаваше с финансите на Университета. Платих му спечелените с труд девет таланта и половина и си осигурих мястото в Университета за още един семестър.
След това отидох в „Регистри и списъци“, където се записах за наблюдение в Медика, както и на физиогномия* и медицина. Следващият предмет беше „Металургия на желязото и медта“ с Камар в Рибраника. Накрая записах „Симпатия за експерти“ с Елкса Дал.
[* Наука, занимаваща се с определяне на характера и личността на човека в зависимост от особеностите на външния вид и особено на лицето му. — Бел.прев.]
Едва тогава осъзнах, че не знам наименованието на предмета на Елодин. Прелистих регистъра, докато не забелязах името на магистъра, след което плъзнах пръста си до мястото, където наименованието бе записано с прясно тъмно мастило — „Увод към това как да не бъдеш глупаво магаре“.
Въздъхнах и записах името си на единствения празен ред отдолу.
 

12.
Спящото съзнание
 
Когато на следващата сутрин се събудих, първата ми мисъл бе за занятията при Елодин. Усетих трепет на вълнение в стомаха си. След дългите месеци опити да накарам магистъра на имената да ме наставлява, накрая бях получил възможност да изучавам даването на имена. Истинската магия. Магията на Таборлин Великия.
Но първо работата, а после забавлението. С дълга към Деви, който тежеше на плещите ми, трябваше да намеря време за няколко часа работа в Рибарника.
 
* * *
 
Щом влязох в работилницата на Килвин, познатият шум, идващ от стотиците заети ръце, ми прозвуча като музика. Макар да бе опасно място, работилницата ми действаше странно успокоително. Мнозина студенти се възмущаваха от бързото ми издигане в редиците на Арканум, но си бях спечелил неохотното уважение на повечето от останалите изобретатели.
Видях Манет, който работеше близо до пещите, и заобиколих заетите работни маси, за да стигна до него. Той винаги знаеше коя работа е най-добре платена в момента.
— Квоте!
Огромната стая утихна, аз се обърнах и видях магистър Килвин, който стоеше на прага на своя кабинет. Повика ме с бързо махване на ръка и влезе обратно в стаята си.
Залата бавно се изпълни отново с шум и студентите се върнаха към работата си, но усещах как очите им ме следят, докато се провирах между масите на път към кабинета на магистъра.
Когато се приближих, през широкия прозорец на стаята му видях Килвин да пише върху монтирана на стената плоча. Беше петнайсет сантиметра по-висок от мен, с гърди като бъчва. От дългата щръкнала брада и тъмните очи изглеждаше по-едър, отколкото всъщност е.
Почуках учтиво на касата на вратата, Килвин се обърна и остави тебешира.
— Ре'лар Квоте. Влез и затвори вратата.
Разтревожен, влязох в стаята и дръпнах вратата след себе си. Дрънченето и грохотът спряха толкова внезапно и напълно, че реших, че Килвин сигурно е направил някоя хитра сигалдрия, за да заглуши шума. В стаята настъпи почти зловеща тишина.
Килвин взе лист хартия от ъгъла на работната си маса.
— Чух нещо обезпокоително — започна той. — Преди няколко дни в Ателието дошло едно момиче. Търсела младия мъж, който й продал амулет. — Той ме погледна право в очите. — Знаеш ли нещо за това?
Поклатих глава.
— Какво е искала?
— Не знаем — отвърна Килвин. — По това време в Ателието работел е'лир Базил. Той каза, че момичето било младо и доста отчаяно. Тя търсела… — той сведе поглед към листа — млад магьосник. Не знаела името му, но го описала като млад, червенокос и хубав.
Килвин остави листа.
— Базил обясни, че докато говорели, тя все повече се разстройвала. Изглеждала уплашена и когато се опитал да научи името й, избухнала в плач и избягала. — Той кръстоса огромните си ръце пред гърдите и ме погледна строго. — Така че те питам направо — продавал ли си амулети на млади жени?
Въпросът ме свари неподготвен.
— Амулети? — попитах аз. — Амулети за какво?
— Това отговаря на въпроса ми — мрачно отбеляза Килвин. — Амулети за любов или късмет, които да помогнат на някоя жена да се сдобие с дете или да избегне това. Амулети срещу демони и подобни неща.
— Могат ли да бъдат направени такива амулети? — поинтересувах се аз.
— Не — твърдо отвърна Килвин. — Точно затова не ги и продаваме. — Тъмните му очи се втренчиха в мен. — И така, питам те отново — продавал ли си амулети на невежи граждани?
Бях толкова неподготвен за това обвинение, че не се сещах какъв разумен отговор да дам в своя защита. После си помислих колко абсурдно звучи всичко това и избухнах в смях.
Килвин присви очи.
— Това не е смешно, ре'лар Квоте. Не само че тези неща са изрично забранени от Университета, но студент, който продава фалшиви амулети… — Килвин не довърши и поклати глава. — Това означава, че има сериозен недостатък в характера.
— Магистър Килвин, погледнете ме — казах аз и хванах ризата си, — ако лъжех лековерните граждани, за да им взема парите, нямаше да се налага да нося домашно платно втора ръка.
Килвин ме погледна така, сякаш за пръв път забелязва дрехите ми.
— Вярно е — съгласи се той, — но човек също така би си помислил и че студент, който разполага с по-малко средства, би бил по-изкушен да направи подобно нещо.
— Мислил съм за това — признах аз. — С парче желязо, струващо едно пени, и десет минути време за лесна сигалдрия бих могъл да направя медальон, който да е студен при докосване. Не би било трудно да се продаде нещо такова — свих рамене аз, — но съм напълно наясно, че това ще бъде счетено за „измамна доставка“. Не бих рискувал нещо такова.
— Един член на Арканум избягва такова поведение, защото е нередно — намръщи се Килвин, — а не защото рискът е твърде голям.
— Магистър Килвин — отчаяно се усмихнах аз, — ако толкова не вярвахте в моралните ми устои, нямаше да водим този разговор.
— Признавам, че не бих очаквал нещо такова от теб. — Изражението на лицето му се посмекчи и той леко ми се усмихна. — Но и преди са ме изненадвали. Би било небрежност от моя страна да не проучвам такива неща.
— Това момиче да се оплаче от амулета ли е дошло? — попитах аз.
— Не — поклати глава Килвин. — Както казах, не е оставила съобщение. Но недоумявам защо иначе едно отчаяно младо момиче с амулет би дошло да те търси, като знае как изглеждаш, но не и как се казваш. — Той повдигна вежди към мен, превръщайки думите си във въпрос.
— Искате ли честното ми мнение, магистър Килвин? — въздъхнах аз.
При тези думи Килвин отново повдигна вежди.
— Винаги съм го искал, ре'лар Квоте.
— Предполагам, че някой се опитва да ми създаде неприятности — казах аз.
В сравнение с упояването ми с алхимична отрова, разпространяването на слухове би било направо благовъзпитано поведение от страна на Амброуз.
Килвин кимна и разсеяно приглади с ръка брадата си.
— Да, разбирам. — Той сви рамене и взе тебешира си. — Добре тогава. Засега ще считам този въпрос за приключен. — Килвин се обърна отново към плочата и ми хвърли поглед през рамо. — Надявам се, че няма да бъда обезпокоен от орда бременни жени, които размахват амулети и проклинат името ти, нали?
— Ще предприема необходимите стъпки, за да избегна това, магистър Килвин.
 
* * *
 
Запълних няколко часа с работа на парче в Рибарника, след което се отправих към залата за лекции в Мейнс, където щяха да се проведат часовете на Елодин. Трябваше да започнат на обяд, но аз бях там половин час по-рано и бях пръв.
Другите студенти заприиждаха един по един. Общо се оказахме седем. Пръв дойде Фентон, моят приятел и съперник от „Симпатия за напреднали“. След това се появиха Фела и Брийн — хубаво, около двайсетгодишно момиче с пясъчноруса коса и момчешка прическа.
Започнахме да се запознаваме и да си бъбрим. Джарет беше стеснителен модеганец, когото бях виждал в Медика. Познах, че младата жена с яркосини очи и медноруса коса беше Иниса, но ми отне известно време, докато се сетя къде съм я срещал. Тя беше една от безбройните кратки авантюри на Симон. Последен бе Уреш — близо трийсетгодишен и пълноправен ел'тхе. Цветът на кожата му и акцентът показваха, че идва чак от Ленат.
Обедната камбана удари, но Елодин го нямаше никакъв.
Минаха пет минути, после десет. Едва половин час след обяд магистърът нахлу неочаквано в залата с цял куп листа в ръце. Остави ги на масата и закрачи напред-назад пред всички нас.
— Преди да започнем, трябва да сме напълно наясно с няколко неща — каза той без всякакво предисловие или извинение за закъснението си. — Първо, трябва да правите каквото ви кажа. Трябва да го правите възможно най-добре, дори и да не виждате причина да го вършите. Може да задавате въпроси, но чак след това. Кажа ли ви нещо, просто го правите. — Той ни огледа. — Ясно ли е?
Закимахме или промърморихме утвърдително.
— Второ, трябва да ми вярвате, когато ви казвам определени неща. Някои от нещата, които ви казвам, може и да не са истина. Но въпреки това трябва да вярвате в тях, докато не ви кажа да спрете. — Той изгледа всеки от нас поотделно. — Ясно ли е?
За момент се зачудих дали започва всяка лекция по този начин. Елодин забеляза, че не кимнах утвърдително и ме погледна раздразнено.
— Още не сме стигнали до трудната част — заяви той.
— Ще се опитам доколкото мога — отвърнах аз.
— С такива отговори за нула време ще станеш адвокат — саркастично отбеляза той. — Защо просто не го направиш, вместо да се опитваш доколкото можеш?
Кимнах. Изглежда това го успокои и той отново се обърна към целия курс.
— Има две неща, които трябва да запомните. Първо, нашите имена ни оформят и ние на свой ред оформяме имената си. — Той спря да крачи и погледна към нас. — Второ, дори и най-простото име е толкова сложно, че вашето съзнание дори не може да докосне пределите му, камо ли пък да го разбере достатъчно добре, че да го изрече.
Настъпи продължително мълчание. Елодин чакаше и ни гледаше втренчено.
Накрая Фентон се хвана на въдицата.
— Ако това е така, как някой може да бъде повелител на имената? — попита той.
— Добър въпрос — отвърна Елодин. — Очевидният отговор е, че не може. Че дори и най-простите имена са далеч отвъд възможностите ни. — Той вдигна ръка. — Запомнете, не говоря за незначителните имена, които използваме всеки ден — наименования като „дърво“, „огън“ и „камък“. Става дума за нещо съвсем различно.
Той бръкна в джоба си и извади един гладък и тъмен речен камък.
— Опишете точната форма на това нещо. Кажете ми теглото и налягането, което го е образувало от пясък и седименти. Кажете ми как светлината се отразява от него. Кажете ми как светът притегля масата му, как го обвива вятърът, докато то се движи във въздуха. Кажете ми как следите от желязото в него усещат зова на лоденския камък. Всички тези неща и още стотици хиляди други създават името на този камък. — Той го вдигна към нас. — Само на този обикновен камък. — Елодин свали ръката си и ни погледна. — Виждате ли колко сложно е дори това просто нещо? Ако го изучавате цял месец, може би ще го опознаете достатъчно добре, за да зърнете повърхностните очертания на името му. Може би. Това е проблемът, с който се сблъскват повелителите на имената. Трябва да проумеем неща, които са отвъд съзнанието ни. Как може да бъде постигнато това?
Не изчака отговор, а вместо това взе част от листата, които беше донесъл, и раздаде на всеки от нас по няколко от тях.
— След петнайсет минути ще хвърля този камък. Ще стоя тук — той застана на едно място, — обърнат така. — Изправи рамене. — Ще го хвърля отдолу със сила около три хвата. Искам да изчислите по какъв начин ще се движи той във въздуха, така че ръката ви да е на правилното място, за да го хване, когато настъпи моментът. — Елодин остави камъка върху бюрото. — Започвайте.
Захванах се енергично с решаването на задачата. Чертаех триъгълници и дъги. Изчислявах, като използвах формули, които не си спомнях съвсем добре. Не след дълго се почувствах обезсърчен от невъзможността да намеря решение. Имаше твърде много неизвестни, много неща просто не подлежаха на изчисляване.
След като поработихме пет минути поотделно, Елодин ни окуражи да работим като група. Тогава за пръв път забелязах таланта на Уреш за работа с числа. Изчисленията му до такава степен превъзхождаха моите, че не разбирах какво прави. Фела беше горе-долу в същото положение, макар че тя беше начертала в подробности поредица от параболични дъги.
Седмината обсъждахме, спорехме, опитвахме различни неща, не успявахме и опитвахме отново. В края на петнайсетте минути бяхме напълно обезсърчени. Особено аз. Мразя задачите, които не мога да реша.
Елодин се обърна към нас:
— И така, какво можете да ми кажете?
Някои от нас започнаха да дават половинчати отговори и предположения, но той ни махна да замълчим.
— Какво можете да ми кажете със сигурност?
След малко Фела се обади:
— Не знаем как ще падне камъкът.
— Отлично! — одобрително плесна с ръце Елодин. — Това е верният отговор. Сега наблюдавайте.
Отиде до вратата и подаде глава навън.
— Хенри! — извика той. — Да, ти. Ела тук за секунда.
Той се дръпна от вратата и пусна вътре едно от момчетата за поръчки на Джеймисън, което беше на не повече от осем години.
Елодин се отдалечи на пет-шест крачки и се обърна с лице към момчето. Той изправи рамене и на лицето му се появи лудешка усмивка.
— Дръж! — извика магистърът и запрати камъка към момчето.
Момчето се стресна и го хвана във въздуха.
Елодин изръкопляска бурно, след което поздрави озадаченото момче, преди да си вземе обратно камъка и набързо да изпрати детето до вратата.
Учителят ни се обърна към нас:
— И така, как го направи той? Как успя да пресметне за секунда онова, което седем блестящи членове на Арканум не можаха да разберат за четвърт час? Познава ли повече геометрията от Фела? По-бързо ли смята от Уреш? Трябва ли да го извикаме обратно и да го направим ре'лар?
Ние леко се засмяхме и се поотпуснахме, а той продължи:
— Онова, което искам да кажа, е следното — във всеки от нас има съзнание, което се грижи за делата ни, докато сме будни. Но има също и друго съзнание — спящо съзнание. То е толкова могъщо, че спящото съзнание на осемгодишно момче може да извърши за секунда онова, което будните съзнания на седем членове на Арканум не успяха да постигнат за петнайсет минути.
Елодин широко разтвори ръце.
— Вашето спящо съзнание е достатъчно просторно и диво, за да побере имената на нещата. Знам го, защото понякога мехурчетата от това познание достигат до повърхността. Иниса изрече името на желязото. Будното й съзнание не го знае, но спящото й съзнание е по-мъдро. Понякога дълбоко в себе си Фела разбира името на камъка. — Елодин ме посочи. — Квоте призова вятъра. Ако вярваме на писанията на мъдреците, които са отдавна мъртви, неговият път е традиционният. Името на вятъра е било онова, което амбициозните повелители на имената са търсели и намирали, когато тези неща са били изучавани тук преди толкова много години. — Той замълча за момент и ни погледна сериозно с ръце, скръстени на гърдите. — Искам всеки от вас да помисли кое име би искал да открие. Трябва да е малко име. Нещо просто — желязо или огън, вятър или вода, дърво или камък. Трябва да е нещо, което ви привлича.
Елодин отиде до голямата плоча, монтирана на стената, и започна да пише списък от заглавия. Почеркът му беше изненадващо стегнат.
— Това са важни книги — обясни той. — Прочетете една от тях.
Малко след това Брийн вдигна ръка. Но осъзна, че жестът й беше безсмислен, тъй като Елодин беше още с гръб към нас.
— Магистър Елодин? — попита колебливо тя. — Коя трябва да прочетем?
Той погледна през рамо, без изобщо да спира да пише.
— Не ме е грижа — отвърна той, очевидно раздразнен. — Изберете една. Останалите можете да прегледате надве-натри. Вижте картинките. Ако не друго, то поне ги помиришете.
Той отново се обърна към плочата за писане.
Седмината се спогледахме. Единственият звук в стаята беше потропването на тебешира на Елодин.
— Коя от тях е най-важната? — попитах аз.
Елодин издаде звук на възмущение.
— Не знам — отвърна той. — Не съм ги чел. — Написа на плочата „Ен темерант воистра“ и го огради с кръгче. — Дори не знам дали тази изобщо я има в Архива. — Сложи въпросителна срещу нея и продължи да пише. — Ще ви кажа следното — всички тези книги ги няма в „Томове“. Уверих се в това. Ще трябва да ги търсите в Книгохранилището. Ще трябва сами да си ги заслужите.
Той дописа последното заглавие, отстъпи крачка назад и кимна сам на себе си. Книгите бяха общо двайсет и две. Той нарисува звездички срещу три от тях, подчерта две други и нарисува тъжно лице срещу последната от списъка.
След това си тръгна — излезе от стаята, без да каже нито дума повече, и ни остави да разсъждаваме за природата на имената и да се чудим в какво сме се забъркали.
 

13.
Ловът
 
Твърдо решен да направя добро впечатление в часовете на Елодин, аз намерих Уилем и се споразумях с него в замяна на бъдещи почерпки да ми помогне да се ориентирам в Архива.
Вървяхме заедно по павираните улици на Университета под напорите на силния вятър, а от другата страна на двора над нас се възправяше сградата без прозорци — Архивът. Думите „Ворфелан рхината морие“ бяха издълбани в камъка над масивните каменни врати.
Когато наближихме, осъзнах, че ръцете ми са плувнали в пот.
— В името на бога и неговата дама, почакай за миг! — извиках аз и спрях.
Уил ме погледна и повдигна вежди.
— Нервен съм като някоя начинаеща уличница — обясних аз, — просто ми дай малко време.
— Каза, че Лорен е вдигнал забраната си преди два дни. Мислех, че ще влезеш вътре веднага щом получиш разрешение.
— Чаках да променят регистрите. — Обърсах влажните си длани в ризата. — Знам, че нещо ще се случи — неспокойно казах аз. — Името ми няма да е в книгата или зад бюрото ще бъде Амброуз, а аз ще получа някой пристъп от сливовия наркотик и ще го сграбча, крещейки, за гърлото.
— Бих искал да видя това — отбеляза Уил, — но Амброуз не е на работа днес.
— Това все пак е нещо — признах аз, леко се поотпуснах и посочих думите над вратата. — Знаеш ли какво означава това?
Уил хвърли поглед към надписа горе.
— Желанието за познание оформя човека — отвърна той — или нещо подобно.
— Харесва ми. — Поех дълбоко дъх. — Добре. Да вървим.
Отворих огромните каменни врати и влязох в малкото преддверие, след което Уил отвори вътрешните врати и се озовахме в чакалнята. В средата на стаята имаше огромно дървено бюро с няколко големи, подвързани в кожа регистри, разтворени върху него. Внушителни врати водеха в различни посоки.
Зад бюрото седеше Фела. Къдравата й коса беше събрана назад в опашка. От червената светлина на симпатичните лампи изглеждаше различна, но не по-малко красива. Тя се усмихна.
— Здравей, Фела — поздравих я аз, като се опитах да не звуча толкова нервно, колкото се чувствах. — Чух, че отново съм записан в хубавите книги на Лорен. Би ли проверила дали ме има?
Тя кимна и запрелиства регистъра пред себе си. Лицето й светна и тя посочи едно място. След това изражението й помръкна.
Изпитах неприятно чувство в стомаха си.
— Какво има? — попитах аз. — Нещо не е наред ли?
— Не — отвърна тя, — всичко е наред.
— Изглеждаш така, сякаш нещо не е наред — промърмори Уил. — Какво пише?
Фела се поколеба, след което завъртя книгата, така че да прочетем какво пише — „Квоте, син на Арлиден, червена коса, светъл тен, млад.“ Съвсем наблизо, в полето, с различен почерк бе написано „копеле от Рух“.
— Точно така — ухилих й се аз. — Мога ли да вляза?
Фела кимна.
— Имате ли нужда от лампи? — попита тя и отвори едно чекмедже.
— Аз имам — отвърна Уил, който вече записваше името си в отделен регистър.
— И аз си имам — казах аз и извадих малката си лампа от един джоб на плаща.
Фела отвори регистъра за влизане и ни записа в него. Докато се подписвах, ръката ми трепереше и плъзна писеца така, че той разля мастило по страницата, а аз умрях от срам.
Фела го попи и затвори книгата. Усмихна ми се.
— Добре дошъл обратно — приветства ме тя.
 
* * *
 
Оставих Уилем да ме води през Книгохранилището и се постарах да изглеждам достатъчно смаян.
Не беше никак трудно да се преструвам. Макар че от известно време имах достъп до Архива, бях принуден да се промъквам из него като крадец. Държах лампата си на най-слабата настройка и избягвах централните коридори от страх случайно да не се натъкна на някого.
Всеки сантиметър от каменните стени беше покрит с рафтове. Някои коридори бяха широки и с високи тавани, докато други бяха като тесни пътеки, в които двама души едва можеха да се разминат, и то само ако се обърнеха настрани. Въздухът беше натежал от миризмата на кожа и прах, на стар пергамент и лепило за подвързии. Аромат на тайни.
Уилем ме поведе покрай виещите се лавици, нагоре по едни стълби и след това през дълъг, широк коридор, в който бяха наредени книги, всичките подвързани в еднаква червена кожа. Накрая стигнахме до врата, през процепа на която се процеждаше слаба червена светлина.
— Има стаи, заделени за лични проучвания — тихо обясни Уилем. — Леговища за четене. Двамата със Сим често използваме това. Не са много хората, които го знаят. — Уил почука на вратата, преди да я отвори и да разкрие помещение без прозорци, малко по-широко от мястото, заемано от масата и столовете към нея.
На масата седеше Сим. От червената светлина на симпатичната му лампа лицето му изглеждаше по-червендалесто от обикновено. Когато ме видя, очите му се разшириха.
— Квоте? Какво правиш тук? — попита той и ужасено се обърна към Уилем: — Какво прави той тук?
— Лорен вдигна забраната си — обясни Уилем. — Нашият младеж има списък за четене. Възнамерява да се впусне в първия си лов на книги.
— Поздравления! — засия Сим. — Мога ли да помогна? И без това заспивам тук. — Той протегна ръка.
Потупах слепоочието си.
— Денят, в който няма да успея да запомня двайсетина заглавия, е денят, в който няма да имам повече работа в Арканум — отвърнах аз, макар че това беше само половината от истината.
Цялата истина бе, че притежавах само шест скъпоценни листа хартия. Не можех да си позволя да загубя един от тях за нещо такова.
Сим извади сгънат лист хартия и малък молив от джоба си.
— Искам заглавията да са записани — рече той. — Не всички от нас запаметяват балади за забавление.
Свих рамене и се захванах да записвам книгите.
— Вероятно ще стане по-бързо, ако разделим списъка на три — предложих аз.
Уилем ме изгледа.
— Мислиш, че можеш просто да се разхождаш наоколо и сам да намериш книгите? — учуди се.
Той погледна Сим, който се ухили широко.
Разбира се, предполагаше се, че аз нямам никаква представа от разположението на книгите в Книгохранилището. Уил и Сим не знаеха, че от почти месец се промъквах вътре през нощта.
Не, че не им се доверявах, но Сим не можеше да излъже дори ако от това зависеше животът му, а Уил работеше като писар. Не исках да го принуждавам да избира между моята тайна и задълженията му към магистър Лорен.
Затова реших да се правя на глупак.
— О, все ще се справя някак си — безгрижно отвърнах аз. — Едва ли ще е чак толкова трудно да се ориентирам.
— В Архива има толкова много книги — бавно каза Уил, — че само за да прочетеш заглавията им, ще ти е необходим цял цикъл. — Той направи пауза и ме погледна внимателно. — Единайсет пълни дни, без прекъсване за храна или сън.
— Наистина ли? — попита Сим. — Толкова дълго?
Уил кимна утвърдително.
— Разбрах го преди около година. Помага ми да спра оплакванията на е'лирите, когато трябва да ме чакат, за да им донеса някоя книга. — Той ме погледна. — Има и книги без заглавия, както и свитъци и глинени плочки, а всичко това е написано на много различни езици.
— Какво е глинена плочка? — попитах аз.
— Глинените плочки — обясни Уил — са сред малкото неща, оцелели след изгарянето на Калуптена. Някои от тях са били преписани, но не всички.
— Всичко това не е толкова важно — намеси се Сим. — Проблемът е в организацията.
— Каталогизирането — добави Уил. — През годините е имало много различни системи. Някои магистри предпочитат една, други пък — друга. — Той се намръщи. — А някои създават свои собствени системи за систематизиране на книгите.
— Звучиш така, сякаш трябва да бъдат приковани на позорния стълб за това — засмях се аз.
— Може би — измърмори Уил. — Във всеки случай няма да се облея в сълзи, ако това се случи.
— Не можеш да обвиниш някой магистър, задето се е опитал да систематизира нещата по възможно най-добрия начин — възрази Сим.
— Мога — възпротиви се Уилем. — Ако Архивът просто беше организиран зле, това щеше да е нещо неприятно, с което бихме могли да продължим да работим. Но през последните петдесет години е имало толкова много различни системи, че сега има книги, които са погрешно класифицирани, и заглавия, които са погрешно преведени. — Той прокара ръце през косата си, а гласът му внезапно прозвуча уморено. — А непрекъснато пристигат нови книги, които трябва да бъдат каталогизирани. Постоянно има мързеливи е'лири в „Гробниците“, които искат да им донасяме книги. Това е като да се опитваш да изкопаеш дупка на дъното на река.
— Значи искаш да кажеш — бавно подхванах аз, — че смяташ времето, което си прекарал като писар, за приятно и полезно.
Сим закри уста с ръка, за да заглуши смеха си.
— И накрая има и такива като вас — рече Уил с опасен и тих глас — студенти, на които им е дадена свобода да обикалят Книгохранилището. Идвате тук, прочитате някоя книга до половината и я скривате, за да можете после да я дочетете, когато ви е удобно. — Той стисна ръце, сякаш беше хванал някого за яката или може би за гърлото. — След това забравяте къде сте я сложили и тя може да бъде смятана за също толкова загубена, колкото и ако сте я изгорили. — Насочи пръст към мен. — Ако някога открия, че си направил нещо такова — добави той със стаен гняв, — никой бог няма да те спаси от мен.
Помислих си с чувство на вина за трите книги, които бях скрил точно по този начин, докато учех за изпитите.
— Обещавам — отвърнах аз, — че никога няма да правя така.
Никога повече.
— Добре. — Сим се надигна от масата и енергично потри ръце. — Казано по-простичко, тук е бъркотия, но ако се придържаш към книгите, които са изброени в каталога на Толем, трябва да успееш да откриеш онова, което търсиш. В момента използваме системата на Толем. С Уил ще ти покажем къде държат регистрите.
— И още няколко неща — добави Уил. — Толем е трудно разбираем. За някои от твоите книги може да е необходимо по-сериозно ровене.
Той се обърна да отвори вратата.
 
* * *
 
Оказа се, че в регистрите на Толем можеха да бъдат открити само четири от книгите в моя списък. След това бяхме принудени да оставим зад гърба си добре организираните части на Книгохранилището. Изглежда Уил беше приел списъка като лично предизвикателство, така че този ден научих много за Архива. Той ме отведе при Мъртвите регистри, Обратното стълбище и Долното крило.
Въпреки това след четири часа бяхме успели да открием къде се намират само седем от книгите. Уил изглеждаше обезсърчен от резултата, но аз му поблагодарих искрено и му казах, че ме е научил на всичко необходимо, за да продължа сам търсенето.
През следващите няколко дни прекарвах в Архива почти всеки свободен миг, с който разполагах, в издирване на книгите от списъка на Елодин. Нямаше нищо друго, което да искам повече от това да започна тези занятия по най-добрия възможен начин, и бях твърдо решен да прочета всички книги, които той ни беше дал.
Първата беше пътепис, който намерих по-скоро за приятен. Втората беше доста лоша поезия, но беше кратка и аз се насилих да я изчета, като понякога затварях едното си око, за да не увредя напълно мозъка си. Третата беше скучно написана книга по реторична философия.
После дойде ред на описание на дивите цветя в Северен Атур, последвано от наръчник по фехтовка с доста объркващи илюстрации. След това имаше още една книга с поезия — тази беше дебела като тухла и дори още по-безсмислена от първата.
Отне ми часове, но ги прочетох всичките. Дори стигнах дотам, че си водех бележки на два от ценните ми листове хартия.
Следващата книга, по мое мнение, бе дневникът на някакъв луд. Макар да звучеше интересно, бе просто нещо, което може да предизвика единствено главоболие. Мъжът пишеше сбито, без интервали между думите, без интервали между изреченията, без пунктуация, без спазване на граматика и правопис.
Оттам нататък започнах да преглеждам бегло текстовете. На следващия ден, когато се сблъсках с две книги на модегански — поредица от есета за редуването на засяваните култури и монография, посветена на винтишките мозайки, — спрях да си водя бележки.
Прегледах отгоре-отгоре последните няколко книги, като се чудех защо Елодин би искал да прочетем данъчния регистър на едно баронство в Малките Кралства отпреди двеста години, някакъв остарял медицински текст и лошо преведена нравоучителна пиеса.
Макар бързо да загубих интерес към четенето на книгите от списъка на Елодин, все още ми доставяше удоволствие да ги търся. Подразних не един и двама писари с постоянните си въпроси като: „Кой отговаря за подреждането на книгите по лавиците?“, „Къде стоят книгите с винтишки афоризми?“, „Кой държи ключовете за четвъртия склад със свитъци в мазето?“ или „Къде стоят повредените книги, докато чакат да бъдат поправени?“.
В крайна сметка намерих деветнайсет от книгите. Всички, с изключение на „Ен темерант воистра“. Не че не опитвах да я открия. По мои сметки цялото това начинание ми отне близо петдесет часа търсене и четене.
И седмината се появихме за лекцията още преди обедната камбана. Вратата към залата беше затворена, така че стояхме в коридора в очакване Елодин да дойде.
Разказвахме си за търсенето си в Архива и се чудехме защо Елодин смята тези книги за важни. Фела работеше като писар от години, а бе успяла да намери само седемнайсет от книгите. Никой не беше открил „Ен темерант воистра“ или дори някаква следа от нея.
Когато обедната камбана удари, Елодин все още не беше пристигнал и петнайсет минути по-късно аз се уморих да чакам прав в коридора и опитах да отворя вратата на залата за лекции. В началото дръжката изобщо не помръдна, но когато ядосано я натиснах по-силно, тя се завъртя и леко се открехна.
— Мислех, че е заключена — каза Иниса и се намръщи.
— Просто е била заяла — предположих аз и отворих вратата по-широко.
Влязохме в огромната празна стая и слязохме надолу по стълбите до първите редове от столове. На голямата плоча пред нас бе написано със странния, стегнат почерк на Елодин — „Обсъждайте“.
Настанихме се на местата си и зачакахме, но Елодин го нямаше никакъв. Погледнахме плочата, после се спогледахме помежду си, без да знаем какво се очаква да правим.
Като видях израженията по лицата на останалите, ми стана ясно, че аз не бях единственият, който се ядосва. Бях прекарал петдесет часа в търсене на проклетите му безполезни книги. Бях направил каквото трябва. Защо той постъпваше така?
Седмината чакахме през следващите два часа, разговаряхме за дреболии и очаквахме Елодин да дойде.
Той не се появи.
 

14.
Скритият град
 
Макар да бях много ядосан, че съм изгубил часове в търсене на книгите на Елодин, в крайна сметка това ми донесе задълбочени познания за работата в Архива. Най-важното нещо, което научих, бе, че той не е просто склад, пълен с книги. Архивът беше като цял един град. Имаше пътища и лъкатушещи улички. Имаше пътеки и преки подстъпи.
Точно както в един истински град в някои негови части цареше оживление. В „Стаята за преписване“ имаше редици от бюра, където писарите се трудеха върху преводите или преписваха с прясно тъмно мастило избледнели текстове в нови книги. В „Залата за сортиране“ кипеше активна дейност, докато писарите отделяха и пренареждаха книгите.
„Задното почистване“, слава богу, изобщо не беше онова, което бях очаквал. Вместо това се оказа мястото, където новите книги бяха почиствани, преди да бъдат добавени към сбирката. Очевидно всякакви създания обичаха книгите, някои ядяха пергамента и кожата, а други пък налитаха на хартията и лепилото. Книжните червеи бяха най-безобидните измежду тях и след като чух някои от историите на Уилем, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да си измия ръцете.
„Клетката на каталогизатора“, „Книговезницата“, „Топовете“, „Палимпсестът“ — всички те жужаха като пчелни кошери, пълни с тихи и прилежни писари.
Но други части на Архива бяха точно обратното на оживени. Канцеларията на отдела за нови придобивки например беше малка и вечно тъмна. През прозореца успях да видя, че цяла една стена от нея е заета не от друго, а от огромна карта, на която градовете и пътищата са отбелязани толкова подробно, че приличат на сложна плетеница от нишки. Картата бе покрита със слой прозрачен алхимичен лак и на различни места по нея бяха написани бележки с молив от червена мас, които изброяваха слуховете за търсените книги и последните известни местоположения на различните екипи за нови придобивки.
„Томове“ беше като някоя обществена градинка. Всеки студент можеше свободно да влиза и да чете книгите, които бяха подредени на рафтовете там. Или пък можеше да попълни заявка до писарите, които неохотно щяха да отидат в Книгохранилището, за да намерят ако не точно исканата книга, то поне нещо близко до нея.
Но в Книгохранилището се съдържаше по-голямата част от Архива. Тук всъщност живееха книгите. И точно както във всеки град, имаше добри и лоши съседи.
В добрите квартали всичко беше правилно организирано и каталогизирано. На тези места информацията от регистъра би те отвела точно до търсената книга — толкова просто, сякаш някой ти я е посочил с пръст.
Но имаше и лоши квартали. Това бяха части от Архива, които бяха забравени или занемарени, или пък в момента в тях просто беше твърде трудно да се въведе ред. Тези места бяха систематизирани според стари каталози или за тях нямаше никакъв каталог.
Имаше цели стени от рафтове, наподобяващи уста с липсващи зъби, където отдавна умрели писари бяха използвали книгите от някой стар каталог и ги бяха подредили по системата, която е била модерна по тяхно време. Преди трийсет години цели два етажа бяха минали от добрите квартали в лошите, когато регистрите на Ларкин били изгорени от конкурентна фракция писари.
И, разбира се, там беше и вратата с четирите плочи. Тайната в сърцето на града.
Беше хубаво човек да се разхожда в добрите квартали. Беше приятно да потърсиш книга и да я намериш точно където трябва да бъде. Беше лесно, успокояващо и бързо.
Но лошите квартали бяха очарователни. Книгите там бяха прашасали и неупотребявани. Когато човек отвореше някоя от тях, можеше да прочете думи, до които други очи не се бяха докосвали от стотици години. Там, измежду боклуците, имаше съкровища.
На такива места търсех информация за чандрианите.
Дирех часове и дни наред. До голяма степен причината да дойда в Университета бе, защото исках да открия истината за тях. Сега, когато най-сетне имах достъп до Архива, си наваксвах за времето, което бях изгубил.
Но въпреки дългите часове търсене не намирах почти нищо. Имаше няколко книги с детски приказки, в които чандрианите участваха в дребни пакости, като да откраднат пай или да накарат млякото да прокисне. В някои нравоучителни атурански пиеси пък описваха, че те се пазарят като демони.
Тук-там из тези истории имаше някои истински факти, но нищо, което вече да не знам. Чандрианите бяха прокълнати. Знаците за тяхното присъствие бяха син пламък, гниене, ръжда и хлад във въздуха.
Търсенето ми се затрудняваше допълнително от обстоятелството, че не можех да поискам помощ от никого. Ако се разпространяха слухове, че си губя времето в четене на детски истории, това нямаше да подобри репутацията ми.
Което е по-важното, едно от малкото неща, които знаех за чандрианите, бе, че те ожесточено унищожават всяко познание за съществуването си. Бяха избили трупата ми, защото баща ми пишеше песен за тях. В Требон бяха усмъртили всички присъстващи на едно сватбено тържество само защото някои от гостите бяха видели техни рисунки върху парче старинна керамика.
Като се вземат предвид всички тези факти, разговорите за чандрианите не изглеждаха никак мъдър ход.
И така, започнах свое собствено дирене. След няколко дни изоставих надеждата, че ще открия нещо толкова полезно като книга за чандрианите или пък някоя по-съществена монография. Въпреки това продължавах да чета с надеждата да намеря късче истина, скрито някъде. Някакъв факт или загатване. Каквото и да е.
Но в детските истории няма кой знае какви подробности, а онова, на което се бях натъкнал в тях, очевидно беше измишльотина. Къде живееха чандрианите? В облаците, в мечтите. В замък, направен от карамелизирана захар. Какви бяха техните знаци? Гръмотевица, потъмняване на луната. В една приказка дори се споменаваха дъгите. Кой би написал нещо подобно? Защо е решил да плаши децата с дъгите?
Имената им бяха по-лесни за намиране, но очевидно бяха откраднати от други източници. Почти всички бяха имена на демони, споменавани в „Книгата на пътя“ или в някоя пиеса — предимно „Даеоника“. Една досадна алегорична история назоваваше чандрианите с имената на седем добре известни императори от дните на атуранската империя. Това поне ме накара да се разсмея за кратко, макар и горчиво.
Накрая открих тънък том, наречен „Книгата на тайните“, погребан дълбоко в Мъртвите регистри. Беше странна книга, подредена като сбирка от басни, но написана като детски буквар. Имаше картинки на приказни създания като великани човекоядци, троли и денерлинги. Към всяко обяснение имаше рисунка, съпътствана от кратко и блудкаво стихотворение.
Разбира се, текстът за чандрианите бе единственият без картинка. Вместо това имаше само страница с декоративна рамка. Придружаващото я стихотворение бе напълно безполезно:
 
Чандриани бродят по цялата земя,
но не оставят никаква следа.
Те тайните си здраво пазят,
но не драскат, хапят и не мразят.
Не нападат в тъмен час,
дори са доста мили с нас.
Идват и си отиват в миг,
като светкавица или сподавен вик.
 
Колкото и дразнещо да бе да прочета подобно нещо, от него ставаше пределно ясно, че за останалата част от света чандрианите не бяха нищо повече от детски приказки, които не са по-реални от шамбълите или еднорозите.
Разбира се, аз мислех другояче. Бях ги виждал със собствените си очи. Бях говорил със Синдер с черните очи. Бях видял как около Халиакс се разстила сянка като мантия.
И така, продължих с безплодното си търсене. Нямаше значение какво мисли останалата част от света. Знаех истината и не бях човек, който се отказва лесно.
 
* * *
 
Свикнах с ритъма на новия семестър. Както и преди, посещавах часовете и свирех в „При Анкер“. Но по-голямата част от времето си посвещавах на Архива. Толкова дълго бях мечтал за него, че сега фактът, че мога да вляза през вратите му, ми се виждаше почти като нещо свръхестествено.
Дори това, че все така не успявах да открия никаква реална информация за чандрианите, не можеше да развали преживяването. По време на търсенето ми все повече се разсейвах от другите книги, които откривах. Написана на ръка медицинска книга за билки с акварелни рисунки на различни растения. Малка книга с четири пиеси, за които никога преди това не бях чувал. Забележително интересна биография на Хевред Предпазливия.
Прекарвах цели следобеди в леговищата за четене, забравях да се храня и пренебрегвах приятелите си. На няколко пъти се оказвах последният студент, напускащ Архива, преди писарите да заключат вратите за през нощта. Бих останал да спя там, ако това беше позволено.
В някои дни, ако графикът ми беше твърде натоварен, за да вмъкна в него дълъг промеждутък от време за четене, просто отивах до Книгохранилището за няколко минути между часовете.
Бях толкова заслепен от новите си права, че в продължение на много дни не прекосих реката, за да отида до Имре. Когато се върнах в „Прошареният мъж“, носех със себе си визитна картичка, която бях измайсторил от парче стар пергамент. Мислех си, че Дена ще намери това за забавно.
Но щом пристигнах, досадният портиер в приемната на „Прошареният мъж“ ми обясни, че не може да занесе картичката ми, тъй като младата дама вече не живее тук. Каза ми и че не може да й предаде съобщение от мен, както и че не знае къде е отишла.
 

15.
Интересен факт
 
Елодин влезе в залата за лекции с почти час закъснение. Дрехите му бяха покрити с петна от трева, а в косата му се бяха оплели изсъхнали листа. Той се усмихваше.
В този ден го чакахме само шестима. Джарет не се беше появявал за последните две занятия. Като се имат предвид язвителните коментари, които бе направил, преди да изчезне, малко се съмнявах, че изобщо ще се върне.
— Сега — извика Елодин без всякакво предисловие — казвайте!
Това беше най-новият му начин да ни губи времето. В началото на всяка лекция искаше да му кажем някой интересен факт, който никога преди това не беше чувал. Разбира се, самият Елодин беше единственият арбитър за това кое е интересно и ако първият факт, който му кажехме, не отговореше на изискванията му или ако вече го знаеше, той искаше да му казваме нови и нови неща, докато накрая не научеше нещо, което да му се стори забавно.
— Давай! — посочи той Брийн.
— Паяците могат да дишат под вода — бързо отвърна тя.
— Добре — кимна Елодин и погледна към Фентон.
— На юг от Винтас има река, която тече в погрешната посока — рече Фентон. — Тя е соленоводна и тече от морето Сентхе към вътрешността.
— Това вече го знам — поклати глава Елодин.
Фентон погледна към листа пред себе си.
— Император Венторан някога приел закон…
— Скучно — прекъсна го Елодин.
— Ако изпиеш повече от два литра и половина солена вода, ще повърнеш? — пробва пак Фентон.
Елодин изкриви уста замислено, сякаш се опитваше да извади жилка измежду зъбите си. След това кимна доволно.
— Това е добро.
Посочи към Уреш.
— Можем да разделим безкрайността на безкраен брой пъти и получените части пак ще бъдат безкрайно големи — каза Уреш със странния си ленати акцент, — но ако разделим число, което не е безкрайно, на безкраен брой пъти, получените части няма да са безкрайно малки. Тъй като те не са безкрайно малки, но са безкрайно много, ако отново ги съберем, тяхната сума ще е безкрайност. От това следва, че всяко число е всъщност безкрайно.
— Еха! — възкликна Елодин след дълга пауза и размаха сериозно пръст към мъжа ленати. — Уреш, следващата ти задача ще бъде да правиш любов. Ако не знаеш как да се справиш, остани да се видим след часа.
Той се обърна към Иниса.
— Илишците никога не са развивали писмен език — отвърна тя.
— Не е вярно — възпротиви се Елодин. — Използвали са система от плетени възли. — Той направи движение с ръце, сякаш плетеше нещо. — И са го правили дълго преди ние да започнем да драскаме пиктограми върху овча кожа.
— Не съм казала, че не са имали език, с който да правят записи — промърмори Иниса, — казах „писмен език“.
Елодин успя да изрази огромната досада, която изпитваше, с едно просто свиване на рамене.
— Добре — намръщи му се Иниса и добави: — В Сцерия има куче, което ражда през атрофирал пенис.
— Еха — възхити се Елодин. — Добре, да.
Той посочи Фела.
— Преди осемдесет години в Медика открили как да махат пердета от очите — рече тя.
— Това вече го знам. — Магистърът махна презрително с ръка.
— Нека да довърша — настоя Фела. — Когато разбрали как да го правят, това означавало, че могат да върнат зрението на хора, които никога преди това не са виждали. Тези хора не били ослепели, а били родени слепи.
Елодин изправи глава с любопитство.
Фела продължи:
— След като проглеждали, им показвали различни предмети. Кълбо, куб и пирамида — всички поставени върху една маса. — Обрисува с ръце формите, докато говореше. — После медиците ги питали кой от трите предмета е кръгъл. — Тя направи пауза за по-голям ефект и огледа всички ни. — Хората, които били слепи преди, не можели да отговорят на този въпрос само като гледали предметите. Едва след като ги опипали, осъзнали, че кълбото било кръглият предмет.
Елодин отметна глава назад и възхитено се засмя.
— Наистина ли? — попита я той.
Тя кимна.
— Фела печели наградата! — извика Елодин и вдигна ръце във въздуха.
Бръкна в джоба си, извади нещо кафяво и продълговато и го мушна в ръцете й.
Тя го погледна с любопитство. Беше шушулка от млечка.
— Квоте още не е участвал — обади се Брийн.
— Няма значение — безцеремонно отвърна Елодин. — Квоте хич не го бива с интересните факти.
Намръщих се възможно най-демонстративно.
— Добре де — въздъхна той. — Кажи ми какво си приготвил.
— Наемниците от Адем имат тайно изкуство, наречено летхани — обясних аз. — То е ключът към онова, което ги прави такива свирепи воини.
Елодин наклони главата си на една страна.
— Така ли? — попита той. — И какво е то?
— Не знам — отговорих лекомислено аз, като се надявах да го подразня. — Както вече казах, то е тайно.
Елодин, изглежда, обмисля думите ми известно време и накрая поклати глава.
— Не. Интересно е, но не е факт. Това е като да кажеш, че сийлдишките лихвари имат тайно изкуство, наречено „финансия“, което ги прави такива свирепи банкери. Това няма реална стойност. — Той отново ме изгледа очаквателно.
Опитах се да се сетя за нещо друго, но не успях. Главата ми беше пълна с приказни истории и неуспешното проучване на чандрианите.
— Виждаш ли? — обърна се Елодин към Брийн. — Не го бива.
— Просто не знам защо си губим времето с това — сопнах се аз.
— Имаш ли по-подходящи неща за правене? — попита ме Елодин.
— Да! — гневно избухнах аз. — Има стотици по-важни неща за правене! Като например да науча името на вятъра!
Елодин вдигна пръст в опит да заеме мъдра поза, но така и не успя заради листата в косата си.
— Дребните факти водят до голямото познание — напевно изрече той. — Точно както и малките имена водят до големите.
Елодин плесна с ръце и ги потри една о друга нетърпеливо.
— Добре! Фела! Отвори наградата си и можем да дадем на Квоте урока, който той толкова силно желае.
Фела пукна сухата шушулка от млечка. Белият пух от летящи семена се изсипа върху ръцете й.
Магистърът на имената й махна да ги хвърли във въздуха. Фела ги подхвърли и всички наблюдавахме как купчината бял пух се издигна към високия таван на залата за лекции и след това тежко се спусна на пода.
— Пусто да остане! — възкликна Елодин.
Той ядосано отиде до купчината семена, вдигна я и я размаха енергично насам-натам, докато въздухът не се изпълни с реещите се пухчета на семената на млечката.
След това магистърът на имената започна да гони лудешки семената из цялата стая, като се опитваше да ги сграбчи във въздуха с ръце. Катереше се по столовете, тичаше по лекторския подиум и дори скочи върху масата в предната част на стаята.
През цялото време се опитваше да улови семената. В началото го правеше с една ръка, както когато искаш да хванеш топка. Но като не постигна успех, запляска с ръце, все едно гонеше мухи. Когато и това не свърши работа, той се опита да ги хване с двете си ръце като дете, което иска да улови светулка във въздуха.
Но не хвана нито една. Колкото повече ги гонеше, толкова по-неистови бяха движенията му, толкова по-бързо тичаше и се опитваше да ги сграбчи лудешки. Това продължи цяла минута. После две минути. Пет. Десет.
Можеше да продължи и през целия учебен час, но накрая той се спъна в един стол и се строполи болезнено на каменния под, като скъса крачола на панталона си и си разкървави коляното.
Хвана се за крака на стола, седна на пода и избълва поредица от ругатни, каквито не бях чувал никога в живота си. Крещеше, ръмжеше и плюеше. Ругаеше на поне осем езика и дори когато не разбирах думите, които използваше, от самото им звучене стомахът ми се присвиваше, а космите по ръцете ми настръхваха. Каза неща, които ме накараха да се изпотя. Каза неща, от които ми се догади. Каза неща, които не знаех, че е възможно да бъдат изречени.
Предполагам, че това можеше да продължи дълго, но докато ядно си поемаше дъх, Елодин лапна едно от летящите семена на млечка, закашля се и се задави.
Накрая изплю семето, успя да си поеме дъх, изправи се на крака и излезе с куцукане от залата за лекции, без да каже нито дума повече.
Това далеч не беше най-странният ден от заниманията при магистър Елодин.
 
* * *
 
След часа му обядвах набързо в „При Анкер“, а после отидох за смяната си в Медика да наблюдавам как по-опитните ел'тхе поставят диагнози и лекуват идващите пациенти. Сетне минах от другата страна на реката с надеждата да открия Дена. Това беше третото ми пътешествие за последните три дни, но денят беше ясен и слънчев и след цялото това време, прекарано в Архива, усещах, че имам нужда малко да се поразходя.
Първо се отбих в „Еолиан“, макар че беше твърде рано, за да открия Дена там. Побъбрих си със Станчион и Деох, преди да тръгна към няколкото странноприемници, за които знаех, че тя ги посещава от време на време — „Канелката“, „Буре и бала“, „Кучето в стената“. Нямаше я в нито една от тях.
Помотах се из обществените градинки, където дърветата бяха останали почти изцяло без листа. След това посетих всички магазини за инструменти, които успях да открия, разгледах лютните и разпитах дали не бяха виждали красива тъмнокоса жена, която да се интересува от арфите. Не бяха.
Дотогава вече бе станало съвсем тъмно. Така че отново отидох в „Еолиан“ и бавно се разходих сред тълпата. Дена все още не се виждаше никъде, но срещнах граф Трепе. Пийнахме по едно питие и аз изслушах няколко песни, преди да си тръгна.
Придърпах плаща си по-плътно върху раменете и се отправих обратно към Университета. Улиците на Имре сега бяха по-оживени, отколкото през деня, и въпреки студа, който се усещаше във въздуха, в града се долавяше празнично настроение. Десетина различни вида музика се разнасяха от вратите на странноприемници и театри. Хората излизаха и влизаха на тълпи в ресторантите и изложбените зали.
Изведнъж чух над тихата глъчка на тълпата да се надига силен и ведър смях. Бих го разпознал, където и да го чуя. Беше смехът на Дена. Познавах го като собствената си длан.
Огледах се наоколо и усетих как на лицето ми се появява усмивка. Винаги ставаше така. Изглежда, че успявах да я открия само когато изгубех всякаква надежда да го направя.
Огледах лицата на множеството около мен и лесно я намерих. Дена стоеше до вратата на едно малко кафене, облечена в дълга рокля от тъмносиньо кадифе.
Пристъпих към нея, после спрях. Наблюдавах я как разговаряше с някой, който стои зад отворената врата на карета. Единственото, което виждах от нейния събеседник, бе темето му. Той носеше шапка с високо бяло перо.
Миг по-късно Амброуз затвори вратата на каретата. Усмихна се на Дена с широка очарователна усмивка и каза нещо, което я накара да се засмее. Златният брокат на жакета му отразяваше светлината на лампите, а ръкавиците му бяха в същия кралски тъмнопурпурен цвят, както и ботушите му. Този цвят би трябвало да изглежда твърде крещящ, но вместо това му стоеше добре.
Докато стоях и зяпах, една каруца с два коня за малко не ме събори и прегази, което щеше да е справедливо, защото бях застанал насред пътя. Коларят изпсува и замахна с камшика си, докато минаваше покрай мен. Ударът ме уцели по врата, но аз дори не го усетих.
Възвърнах равновесието си и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Амброуз целува ръката на Дена. След това с елегантно движение той й предложи ръката си и двамата влязоха заедно в кафенето.
 

16.
Неизреченият страх
 
След като видях Амброуз и Дена в Имре, изпаднах в мрачно настроение. По пътя обратно към Университета в главата ми се въртяха мисли за тях двамата. Дали Амброуз правеше това само от злоба? Как се беше случило? Къде й е бил умът на Дена?
Прекарах една почти безсънна нощ, след която се опитах да не мисля повече за тях. Вместо това се зарових дълбоко в Архива. Книгите са лош заместник на женската компания, но са по-лесни за откриване. Намирах утеха, като търсех информация за чандрианите в тъмните ъгълчета на Архива. Четях, докато очите ми се замъгляха, главата ми натежеше, а вратът ми се схванеше.
Мина близо цял цикъл, а аз не правех почти нищо друго, освен да посещавам занятията и да се ровя в Архива. Спечелих само дробове, пълни с прах, постоянно главоболие от часовете четене на симпатична светлина и схващане между плешките от изгърбването над ниската маса, докато прелиствах избледнелите останки от регистрите на Гилеан.
Все пак на едно място намерих споменаване на чандрианите. Беше написана на ръка осмина, озаглавена „Необикновено изложение на народните вярвания“. По мое мнение книгата беше на двеста години.
Беше сборник от истории и суеверия, събрани от историк аматьор от Винтас. За разлика от „Размножителните навици на обикновените дракуси“ тя не правеше опит да докаже или да опровергае тези вярвания. Авторът просто беше събрал и систематизирал различните истории и някои от тях бяха придружени с кратки коментари относно промените във вярванията в различните региони.
Томът беше впечатляващ и очевидно беше плод на дългогодишни проучвания. Имаше четири глави, посветени на демоните. Три глави бяха заделени за приказния свят — една от тях съдържаше само разкази за Фелуриан. Имаше страници за шамбълите, рендлингите и тролите. Авторът беше записал песни за сивите жени и белите ездачи. Имаше дълъг раздел за гробните могили на драугите. Имаше шест глави за народната магия, осем начина за лекуване на брадавици, дванайсет начина за разговаряне с мъртвите и двайсет и две любовни магии…
Текстът, посветен на чандрианите, беше по-малко от половин страница:
 
За чандрианите няма много за разказване. Всеки е чувал за тях. Всяко дете пее тяхната песен. И въпреки това людете не споделят истории за тях.
За една малка бира някой фермер ще ви разказва два часа за данерлингите. Но щом споменете чандрианите, той ще стисне уста като кокоше дупе, ще се хване за желязо и ще стане от стола си.
Мнозина смятат, че разговорите за фае носят лош късмет, но все пак хората говорят за тях. Що е онова, което прави чандрианите различни, аз никак не зная. Един доста пиян щавач в града Хилесбороу веднъж ми рече с тих глас: „Ако говориш за тях, те ще дойдат за теб.“ Изглежда, че такъв е неизреченият страх на обикновените люде.
Ето защо пиша за онова, което съм научил оттук-оттам — все общи и неясни приказки. Чандрианите са група с различен брой. (Обикновено са седем, както подсказва и името им.) Те се появяват и извършват различно насилие без определена причина.
Има знаци, които известяват за тяхната поява, но няма съгласие кои точно са те. Най-честият е синият пламък, но съм чувал и за вино, което се вкисва, за внезапна слепота, попарена реколта, неподходящи за сезона бури, помятане и притъмняване на слънцето.
Като цяло намирам проучването им за обезсърчаващо и безполезно.
 
Затворих книгата. „Обезсърчаващо“ и „безполезно“ ми прозвуча доста познато.
Най-лошото бе, че всичко, написано в нея, вече ми бе известно.
На всичкото отгоре това беше най-подробната информация, която бях успял да открия след стотици дълги часове на търсене.
 

17.
Антракт — части
 
Квоте вдигна ръка и Летописеца спря да пише върху листа.
— Нека прекъснем за момент — предложи Квоте и кимна към прозореца. — Виждам, че Коб се задава по пътя.
Съдържателят се изправи и изтупа престилката си.
— Мога ли да предложа на двама ви да се поуспокоите? — Той кимна към писаря. — Изглеждаш като човек, който прави нещо нередно. — Квоте спокойно зае мястото си зад бара. — Разбира се, нищо не би могло да е по-далеч от истината. Летописецо, ти си отегчен и чакаш да се появи някаква работа за вършене. Затова си извадил писарските си принадлежности. Иска ти се да не беше закъсал без кон в този затънтен град. Но така или иначе това се е случило и гледаш да се възползваш от ситуацията, доколкото е възможно.
— Ох! Дай и за мен нещо! — ухили се Баст.
— Покажи силните си страни, Баст — рече Квоте. — Пиеш с единствения ни клиент, защото си некадърен лентяй, от когото на никой и през ум няма да му мине да поиска помощ за работа на полето.
— Аз също ли трябва да съм отегчен? — нетърпеливо се засмя Баст.
— Разбира се, че си, Баст. Какъв друг би могъл да бъдеш? — Той сгъна ленения парцал и го сложи върху плота. — Аз на свой ред съм твърде зает, за да бъда отегчен. Суетя се наоколо, зает със стотиците малки неща, от които зависи гладката работа на тази странноприемница.
Квоте ги изгледа.
— Летописецо, облегни се на стола си. Баст, ако не можеш да спреш да се хилиш, то поне започни да разказваш на приятеля си историята за тримата свещеници и дъщерята на мелничаря.
— Тази история си я бива. — Усмивката на Баст стана още по-широка.
— Двамата разбрахте ли какви са ви ролите? — Квоте взе парцала от плота и се отправи към кухнята, като по пътя извика: — Стария Коб влиза от лявата страна на сцената.
Върху дървената площадка отпред се чу тропане на крака и след това Стария Коб влезе гневно с тежки стъпки в „Пътният камък“. Той хвърли поглед към масата, където Баст се хилеше и жестикулираше, докато разказваше някаква история, и след това отиде до бара.
— Има ли някой тук? Вътре ли си, Коте? — провикна се старецът.
Миг по-късно съдържателят побърза да се появи от кухнята, бършейки мокрите си ръце в престилката.
— Здравей, Коб. Какво мога да сторя за теб? — попита той.
— Греъм изпрати малкото момче на Оуенс да ме извика — раздразнено отвърна Коб. — Имаш ли някаква представа защо съм тук, вместо да прибирам овеса?
— Мислех, че днес той събира житото на семейство Мърионс — поклати глава Коте.
— Глупости! — промърмори Коб. — Довечера сигурно ще вали, а аз вися тук, докато сухият ми овес ме чака на полето.
— След като така и така си тук, мога ли да събудя интереса ти с малко сайдер? — попита с надежда съдържателят. — Съвсем прясно изцеден е, от тази сутрин.
Раздразнението на стареца, изписано върху обруленото му лице, се стопи донякъде.
— Щом като и бездруго ще трябва да чакам — отвърна той, — една халба сайдер ще ми дойде добре.
Коте отиде в задната стая и се върна с глинена кана. На площадката отвън се чу тропотът на още крака и през вратата влезе Греъм, последван от Джейк, Картър и ковашкия чирак.
Коб се обърна и ги изгледа ядосано.
— Какво, по дяволите, е толкова важно, че ме викаш в града по това време сутринта? — попита той. — Денят си върви и…
Откъм масата, където седяха Летописеца и Баст, се чу бурен кикот. Всички се обърнаха и видяха Летописеца, който се беше зачервил от смях и беше покрил с ръка устата си. Баст също се смееше и удряше по масата.
Греъм поведе останалите към бара.
— Разбрах, че Картър и момчето помагат на семейство Орисон да закарат овцете си на пазара — каза той. — В Баедн, нали?
Картър и ковашкият чирак кимнаха.
— Разбирам. — Стария Коб сведе поглед към ръцете си. — Тогава, значи, ще пропуснеш погребението му.
Картър кимна сериозно, а изражението на Аарон стана тъжно. Той огледа лицата на останалите, но всички те стояха неподвижно и гледаха стария фермер край бара.
— Добре — рече най-сетне Коб и вдигна поглед към Греъм. — Добре е, че ни извика. — Той видя физиономията на момчето и изсумтя. — Изглеждаш така, сякаш току-що си убил котката си, момче. Овнешкото трябва да бъде закарано на пазара. Шеп знаеше това. Той няма да ти се сърди, задето си направил онова, което е трябвало да бъде направено. — Протегна се и потупа ковашкия чирак по гърба. — Всички заедно ще пийнем, за да го изпратим както подобава. Това е важното. Онова, което ще се случи тази вечер в църквата, не е нищо повече от свещеническо опяване. Ние можем да се сбогуваме с него по-добре. — Погледна зад бара. — Донеси ни от любимото му, Коте.
Съдържателят вече се бе захванал за работа, подготвяше дървени халби и ги пълнеше с тъмна бира от една по-малка бъчвичка зад бара.
Стария Коб вдигна своята халба и останалите го последваха.
— За нашия Шеп.
Греъм заговори пръв:
— Когато бяхме деца, си счупих крака по време на лов. Казах му да изтича за помощ, но той не искаше да ме остави. Благодарение на упоритостта си измайстори шейна от каквото му попадна подръка. Влачи ме по целия път обратно до дома.
Всички отпиха.
— Той ме запозна с моята госпожа — рече Джейк. — Не знам дали някога му благодарих както трябва за това.
— Когато бях болен от загърлица, той идваше да ме вижда всеки ден — обади се Картър. — Не бяха много хората, които го правеха. Освен това ми носеше супа, приготвена от жена му.
Всички отпиха отново.
— Беше добър с мен в началото, когато дойдох тук — сподели ковашкият чирак. — Разправяше ми шеги. А веднъж съсипах теглича на каруцата му, който ми бе донесъл да поправя, но той така и не каза за това на майстор Кейлъб. — Младежът преглътна мъчително и се огледа нервно наоколо. — Наистина го харесвах.
Всички отпиха.
— Беше по-смел от всички нас — рече Коб. — Беше първият, който заби ножа си в оня мъж миналата нощ. Ако тоя копелдак беше нормален, това щеше да е краят му. — Гласът на Коб леко потрепери и за миг той изглеждаше дребен, уморен и много стар. — Но се оказа, че не е така. В днешно време не е добре човек да е храбрец, ала въпреки това той беше такъв. Иска ми се аз да бях по-смел и сега да съм мъртъв, а той да си е у дома и да целува младата си жена.
Останалите му отвърнаха с тихо мърморене и всички изпиха до дъно халбите си. Греъм леко се закашля, преди да остави своята върху плота.
— Не знам какво да кажа — тихо рече ковашкият чирак.
— Справи се добре, момче — потупа го Греъм по гърба и се усмихна.
Съдържателят се прокашля и очите на всички се обърнаха към него.
— Надявам се да не решите, че съм твърде нахален — започна той. — Не го познавах толкова добре, колкото вие. Недостатъчно добре за първия тост, но може би достатъчно за втория. — Съдържателят си играеше с връзките на престилката си, сякаш смутен, че изобщо е заговорил за това. — Знам, че е рано, но много бих искал да пийнем заедно по една „кръгла“ уиски в памет на Шеп.
Чу се одобрителен шепот, така че съдържателят извади чаши изпод плота и се захвана да ги пълни. Не използваше бутилка, а сипваше от една от масивните бъчви, които стояха върху тезгяха зад бара. Това уиски беше по пени глътката, така че групата вдигна чашите си с още по-голяма сърдечност и желание от обичайното.
— Какъв тогава ще бъде този тост? — попита Греъм.
— За края на една изключително неприятна година? — предложи Джейк.
— Това не е тост — измърмори Стария Коб.
— За краля? — вметна Аарон.
— Не — с изненадващо твърд глас се възпротиви червенокосият и вдигна чашата си. — За старите приятели, които заслужаваха нещо по-добро от онова, което получиха.
Мъжете от другата страна на бара кимнаха тържествено и надигнаха чашите си.
— В името на бога и неговата дама, това уиски си го бива! — с уважение отбеляза Стария Коб с леко насълзени очи. — Ти си порядъчен човек, Коте, и аз се радвам, че те познавам.
Ковашкият чирак остави чашата си, но тя се катурна встрани и се изтъркаля по плота. Той я улови, преди да падне от ръба, обърна я на обратно и огледа подозрително кръглото й дъно.
Джейк се изсмя с гръмогласния си фермерски смях при озадачения вид на момчето, а Картър внимателно постави своята чаша с дъното нагоре върху плота.
— Не знам как е в Раниш — обърна се Картър към младежа, — но тук неслучайно им викаме „кръгли“.
Ковашкият чирак изглеждаше доста засрамен и обърна своята „кръгла“ с дъното нагоре, както и останалите чаши върху плота. Съдържателят му се усмихна насърчително, преди да събере чашите и да изчезне в кухнята.
— Добре тогава — енергично рече Стария Коб и потри ръце. — Когато двамата се върнете от Баедн, ще прекараме цялата вечер заедно. Но времето няма да ме чака, а и не се съмнявам, че семейство Орисон нямат търпение да тръгнат на път.
След като групата излезе от „Пътният камък“, Квоте се появи от кухнята и се върна на масата, където седяха Баст и Летописеца.
— Харесвах Шеп — тихо призна Баст. — Коб може и да е свадлив старец, но знае за какво говори през по-голямата част от времето.
— Коб не знае и половината от истината — не се съгласи Квоте. — Снощи ти беше този, който спаси всички. Ако не беше ти, онова нещо щеше да овършее стаята като фермер по време на жътва.
— Това просто не е вярно, Реши — възпротиви се Баст с искрена обида в гласа. — Ти щеше да го спреш. Това ти е работата.
В отговор на думите му съдържателят сви рамене, тъй като не желаеше да влиза в спор. Баст стисна гневно устни и присви очи.
— И все пак — меко каза Летописеца, прекъсвайки ги, преди напрежението да е станало твърде голямо — Коб е прав — постъпката на Шеп беше смела. Трябва да уважаваш това.
— Не, не трябва — отвърна Квоте. — Коб беше прав за едно — времената не са такива, че човек да проявява смелост. — Той махна с ръка на Летописеца да вземе перото си. — Въпреки това и на мен ми се иска да бях по-смел, а сега Шеп да си беше у дома, за да целуне младата си жена.
 

18.
Вино и кръв
 
Накрая Уил и Сим ме измъкнаха от топлата прегръдка на Архива. Борех се и ги проклинах, но те бяха непреклонни и убедителни, така че тримата храбро се изправихме срещу поривите на неприятно хладния вятър по пътя за Имре.
Отидохме в „Еолиан“ и се настанихме на маса близо до източната камина, откъдето можехме да наблюдаваме сцената и едновременно с това да си нагреем гърбовете. След едно-две питиета усетих как силният ми копнеж по книгите избледнява и постепенно се притъпява. Тримата разговаряхме, играехме карти и накрая започнах да се забавлявам, въпреки че без съмнение Дена беше тук някъде, увиснала на ръката на Амброуз.
След няколко часа седях облегнат на стола си и дремех на топлината от близкия огън, докато Уил и Сим спореха дали върховният крал на Модег е истинският управляващ монарх или просто фигурант. Почти бях заспал, когато върху масата ни тропна тежка бутилка, последвана от деликатното звънтене на чаши за вино.
До нас стоеше Дена.
— Престори се, че си ме чакал. Аз съм закъсняла и ти си разстроен — тихо прошепна тя.
С мъка се изправих на стола си и примигнах в опит да фокусирам погледа си и да се събудя.
Сим с готовност прие предизвикателството.
— Мина цял час — свирепо се намръщи той и потропа силно с пръсти по масата. — Не си мисли, че като ме почерпиш напитка, това ще реши въпроса. Искам извинение.
— Вината не е изцяло моя — оправда се Дена със силно смутен вид, обърна се и посочи към бара.
Погледнах в посоката, която сочеше, разтревожен, че ще видя Амброуз да стои там и да ме наблюдава самодоволно с проклетата си шапка. Но видях само един оплешивяващ сийлдишки мъж. Той ни отправи кратък поклон — нещо средно между потвърждение и извинение.
Сим го погледна намръщено, след това се обърна към Дена и неохотно посочи празния стол срещу мен.
— Чудесно. Ще играем ли на ъгли или не? — попита той.
Дена се отпусна на стола с гръб към залата. След това се наведе и целуна Симон по челото.
— Отлично се справи — похвали го тя.
— Аз също се намръщих — рече Уилем.
Дена плъзна бутилката към него.
— И за награда можеш да налееш. — Тя сложи чаши пред всеки от нас. — Това е подарък от извънредно настоятелния ми ухажор. — Въздъхна раздразнено. — Винаги държат да ми подарят нещо. — Изгледа ме замислено. — Странно мълчалив си днес.
Потрих лицето си с ръка.
— Не очаквах да те видя тази вечер — признах аз. — Когато дойде, бях почти задрямал.
Уилем наля от бледорозовото вино и раздаде чашите, докато Дена разглеждаше надписа, гравиран върху бутилката.
— Сербеор — замечтано прочете тя. — Дори не знам дали е от добра реколта.
— Всъщност не е — сухо отбеляза Симон, като вдигна чашата си. — Сербеор е в Атуран. Само вината от Винтас имат реколта, ако трябва да сме точни.
Той отпи от виното.
— Наистина ли? — попитах аз и погледнах своята чаша.
— Тази дума често се използва неправилно — поясни Сим.
Дена отпи от чашата си и кимна на себе си.
— Въпреки това виното е хубаво — отбеляза тя. — Той все още ли е на бара?
— Там е — отвърнах аз, без да поглеждам.
— Ами тогава, изглежда, че няма да се отървете толкова лесно от мен — усмихна се тя.
— Някога играла ли си на ъгли? — с надежда попита Сим.
— Опасявам се, че не — отвърна Дена, — но уча бързо.
Сим й обясни правилата с помощта на Уил и на мен самия. Дена зададе няколко точни въпроса, с което показа, че е разбрала същността на играта. Бях доволен. Тъй като седеше срещу мен, тя щеше да е моят партньор.
— Обикновено за какво играете? — поинтересува се тя.
— Зависи — отвърна Уил. — Понякога играем за ръка, а понякога за няколко ръце.
— Нека да е за няколко ръце тогава — рече Дена. — Колко?
— Първо можем да направим една игра за упражнение — предложи Сим и махна косата от очите си, — тъй като още се учиш.
Тя присви очи.
— Нямам нужда от специално отношение. — Тя бръкна в джоба си и сложи монета на масата. — Един йот твърде много ли е за вас, момчета?
За мен беше твърде много, особено с партньорка, която току-що е научила как се играе играта.
— Внимавай с тези двамата — предупредих я аз. — Те са жадни за кръв.
— В действителност — рече Уилем — кръвта не ми върши никаква работа и затова предпочитам да играя за пари. — Той порови в кесията си, докато намери един йот и го тропна със замах върху масата. — Нямам нищо против да изиграем една игра за упражнение, но щом Дена намира това за обидно, ще я бия и ще взема всичко, което тя сложи на масата.
— Точно такива хора като теб ми допадат, Уил — ухили се Дена.
Първата ръка мина доста добре. Дена загуби една взятка, но ние така или иначе нямаше да спечелим, тъй като картите бяха срещу нас. При втората ръка обаче направи грешка при обявяването. Когато Сим я поправи, тя се обърка и наддаде твърде необмислено. После, без да иска, игра, когато не беше неин ред. Това не беше кой знае каква грешка, но тя игра вале купа и всички видяха каква е ръката й. Дена също осъзна това и я чух тихо да промърморва нещо, което никак не подобаваше на възпитана жена.
Верни на обещанието си, Уил и Сим се възползваха безмилостно от ситуацията. Тъй като картите ми бяха слаби, нямаше какво друго да сторя, освен да гледам как те печелят следващите две ръце и започват да ни пристискат като изгладнели вълци.
Само че така и не успяха. Тя изигра хитро един коз, после извади поп купа, в което нямаше никакъв смисъл, защото преди това бе опитала да играе валето. После игра и асото.
Осъзнах малко преди Уил и Сим, че непохватната й игра преди това е била преструвка. Успях да се сдържа да не се издам, докато не видях по израженията на лицата им как бавно проумяват истината. След това се разсмях.
— Не бъди толкова самодоволен — смъмри ме тя. — Успях да заблудя и теб. Когато показах валето, направо изглеждаше, че всеки момент ще ти прилошее. — Закри устата си с ръка, а очите й станаха кръгли и невинни. — О, аз никога преди не съм играла на ъгли. Можете ли да ме научите? Вярно ли е, че понякога хората играят за пари? — Дена изплющя следващата карта върху масата и прибра взятката. — Моля ви! Трябва да сте доволни, че само леко ще ви ощипя, вместо да ви скубя цяла нощ, както заслужавате.
Довърши неумолимо останалата част от ръката и това ни осигури такава солидна преднина, че играта беше предрешена. Дена не пропусна нито една взятка и играеше с такова коварство и усет, че в сравнение с нея Манет изглеждаше тромав като товарен кон.
— Това беше поучително — отбеляза Уил, след като плъзна своя йот към Дена. — Май ще се наложи известно време да ближа раните си.
— За наивността на добре образованите — вдигна Дена чашата си за наздравица.
Чукнахме чашите си с нейната и отпихме.
— Вашата компания отсъстваше удивително дълго — рече тя. — Следях за вас в продължение на почти два цикъла.
— И защо така? — попита Сим.
— Вие двамата също сте в Университета, нали? — Дена хвърли пресметлив поглед на Уил и Сим. — Онова специално място, където се изучава магия?
— Точно така — любезно отвърна Сим. — Главите ни са наблъскани със загадъчни тайни.
— Занимаваме се с тъмни сили, с които е по-добре да си нямаш работа — безгрижно добави Уил.
— Между другото, това се нарича Арканум — изтъкнах аз.
Дена кимна сериозно и се наведе напред с напрегнато изражение.
— Предполагам, че вие тримата знаете как работи тя. Така че кажете ми — как работи?
— Как работи кое? — не разбрах аз.
— Магията — отвърна тя. — Истинската магия.
Тримата с Уил и Сим разменихме погледи.
— Сложно е — рекох аз.
Дена сви рамене и се облегна на стола си.
— Разполагам с цялото време на света — заяви тя — и трябва да разбра как работи тя. Покажете ми. Направете някаква магия.
Тримата се размърдахме неспокойно на столовете си. Дена се засмя.
— Нямаме право да го правим — отговорих аз.
— Какво? — не повярва тя. — Да не би това да нарушава някакво космическо равновесие?
— Нарушава спокойствието на приставите — обясних аз. — Тук не приемат особено добре тези неща.
— На магистрите в Университета също не им харесва — додаде Уил. — Те са много загрижени за репутацията на Университета.
— О, хайде стига — възрази Дена. — Чух една история как нашият човек Квоте призовал някакъв демоничен вятър. — Тя посочи с палец вратата зад гърба си. — И това се е случило точно на двора отвън.
Дали Амброуз й беше казал за това?
— Беше просто вятър — обясних аз, — нямаше никакви демони.
— А и го биха с камшик заради това — вметна Уил.
Дена го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали той не се шегува, и после сви рамене.
— Е, не бих искала да причиня неприятности на когото и да било — каза тя с очевидна неискреност, — но съм ужасно любопитна. И имам тайни, които бих могла да предложа в замяна.
— Какви тайни? — заинтересува се Сим.
— Всички големи и разнообразни тайни на жените — усмихна се тя. — Знам някои неща, които биха подобрили несполучливите ви връзки с нежния пол.
Сим се наведе по-близо до Уил и му прошепна с достатъчно силен глас:
— Тя несполучливи ли каза или неспирни?
Уил посочи себе си и след това Сим.
— За мен неспирни, за теб — несполучливи.
Дена повдигна едната си вежда и наклони глава встрани, като гледаше трима ни очаквателно.
Прокашлях се неловко.
— На споделянето на тайни, свързани с Арканум, се гледа с неодобрение. Строго погледнато, това не е в нарушение на законите на Университета…
— Всъщност е — прекъсна ме Симон и ме погледна извинително, — и то на няколко закона.
Дена въздъхна театрално и вдигна очи към високия таван.
— Така си и мислех — заяви тя. — Вие просто правите добри номера. Признайте го — не можете да превърнете сметаната в масло.
— Знам със сигурност, че Сим може да превърне сметаната в масло — отвърнах аз. — Той просто не обича да го прави, защото е мързелив.
— Не ви карам да ме учите на магия — настоя Дена. — Просто трябва да разбера как работи тя.
— Това ще бъде счетено за „неодобрено разгласяване“, нали? — Сим погледна Уил.
— „Незаконно разкриване“ — мрачно го поправи Уил.
Дена се наведе заговорнически напред и сложи лакти върху масата.
— В такъв случай — каза тя — съм склонна да финансирам една нощ на разточителен запой, далеч надхвърлящ простата бутилка, която виждате пред вас. — Тя се обърна и втренчи поглед в Уил. — Един от барманите тук наскоро откри прашна каменна бутилка в мазето. Не само че съдържа чудесен стар скутен, напитката на кралете на Сийлдиш, но освен това е и Меровани.
Изражението на Уилем не се промени, но черните му очи проблеснаха.
Огледах почти празната зала.
— Нощта на орден е спокойна. Не би трябвало да имаме проблеми, ако сме по-тихи — погледнах аз останалите двама.
— Звучи разумно — ухили се Сим с момчешката си усмивка. — Тайна срещу тайна.
— Ако наистина е Меровани — рече Уилем, — готов съм леко да подразня чувствителността на магистрите.
— Добре тогава — каза Дена с широка усмивка, — ти си пръв.
Сим се наведе напред в стола си.
— Симпатията е вероятно най-лесната за разбиране — подхвана той, но след това спря, сякаш несигурен как да продължи.
— Нали знаеш как с помощта на скрипец и въжета можеш да вдигнеш нещо, което е твърде тежко, за да го вдигнеш на ръка? — намесих се аз.
Дена кимна.
— Симпатията ти позволява да правиш подобни неща — обясних аз. — Но без всички неудобни въжета и макари.
Уилем сложи върху масата два железни драба и промърмори обвързване. Той побутна дясната монета с пръст и в същия момент и лявата се плъзна по масата, имитирайки движението на първата.
Очите на Дена леко се разшириха и макар да не остана с отворена уста, тя си пое дълбоко въздух през носа. Едва тогава ми дойде наум, че вероятно никога преди не е виждала подобно нещо. Заради предметите, които изучавах, беше много лесно да забравя, че някой може да живее само на километри разстояние от Университета, без някога да се е сблъсквал дори с най-елементарна симпатия.
За нейна чест Дена бързо се съвзе от изненадата. С известно колебание тя се протегна и докосна единия от драбовете.
— Значи така е работило звънчето в стаята ми — замислено каза тя.
Кимнах в отговор.
Уил плъзна своя драб по масата и Дена го вдигна. Другият драб също се вдигна над масата, люлеейки се във въздуха.
— Тежък е — отбеляза тя, след което кимна сякаш на себе си. — Така е, защото е като скрипец. Вдигам и двата едновременно.
— Топлината, светлината и движението са просто енергия — обясних аз. — Не можем да създаваме енергия или да я накараме да изчезне. Но симпатията ни позволява да я преместваме и да я променяме от един вид в друг.
Тя постави драба обратно върху масата и другият го последва.
— И каква е ползата от това?
Уил изсумтя леко развеселено.
— Водното колело полезно ли е? — попита той. — Или пък вятърната мелница?
Бръкнах в джоба на плаща си.
— Някога виждала ли си симпатична лампа? — попитах я аз.
Тя кимна.
Плъзнах по масата към нея ръчната си лампа.
— Те работят на същия принцип. Използват малко топлина, която превръщат в светлина. Преобразуват един вид енергия в друг — обясних.
— Както го прави сарафът — добави Уил.
— Откъде взема топлината? — Дена въртеше любопитно лампата в ръцете си.
— Самият метал съдържа топлина — казах аз. — Ако я оставиш включена, накрая ще усетиш как металът изстива. Ако стане твърде студен, няма да работи. Тази сам съм я правил, така че е доста ефективна. Дори топлината от ръката ти трябва да е достатъчна, за да продължи да работи.
Дена щракна ключа и от лампата блесна дъга от мътна червеникава светлина.
— Разбирам връзката между топлината и светлината — замислено каза тя. — Слънцето е ярко и топло. Същото е и със свещта. — Тя се намръщи. — Но движението няма общо с това. Огънят не би могъл да бутне нещо.
— Помисли си за триенето — намеси се Сим. — Когато триеш нещо, то се затопля. — Той го демонстрира, като енергично потри ръка в панталоните си. — Ето така.
Продължи ентусиазирано да търка бедрото си, без да осъзнава, че тъй като го прави под масата, движението му изглежда крайно неприлично.
— Всичко е просто енергия. Ако продължиш да го правиш, ще усетиш как се загряваш — рече.
Дена някак си успя да запази сериозно изражение, но Уилем избухна в смях и скри лицето си с ръка, сякаш засрамен, че седи на една маса със Сим.
Симон замръзна и се изчерви от смущение.
— Примерът е добър — притекох му се на помощ аз. — Когато пипнеш главината на колелото на някоя каруца, то е топло. Обратното, симпатистът може да накара енергията да се превърне от топлина в движение — посочих лампата — или от топлина в светлина.
— Чудесно — заяви Дена, — вие сте сарафи, които работят с енергия. Но как го правите?
— Има специален начин на мислене, наречен Алар — обясни Уилем. — Вярваш толкова силно в нещо, че то се случва. — Той вдигна единия драб и другият го последва. — Вярвам, че тези два драба са свързани и те наистина са. — Внезапно вторият драб падна и издрънча върху масата. — Ако престана да вярвам, това спира да е така.
Дена вдигна драба.
— Значи това е нещо като вярата? — попита тя скептично.
— По-скоро като сила на волята — отвърна Сим.
— Защо тогава не го наричате сила на волята? — вирна глава тя.
— Алар звучи по-добре — обясни Уилем.
Кимнах.
— Ако нямахме наименования за различните неща, които да звучат впечатляващо, никой нямаше да ни приема на сериозно.
Дена кимна одобрително и ъгълчетата на очарователните й устни се извиха в усмивка.
— И това е всичко? Енергия и сила на волята? — попита тя.
— И симпатична връзка — отвърнах аз. — Аналогията на Уил с водното колело е добра. Връзката е като тръба, водеща до водното колело. Лошата връзка е като тръба, пълна с дупки.
— Какво прави връзката добра? — поинтересува се Дена.
— Колкото повече си приличат два предмета, толкова по-силна е връзката. Както например в този случай. — Отсипах два-три сантиметра от светлото вино в чашата си, потопих пръста си в него и продължих: — Ето идеална връзка към виното — капка от самото вино.
Изправих се и отидох до близката камина. Прошепнах обвързване и оставих една капка да падне от пръста ми върху нагорещената метална подпора, която поддържаше горящите цепеници.
Седнах отново на мястото си точно когато виното в чашата ми започна да изпуска пара и след това закипя.
— А това — зловещо отбеляза Уилем — е причината никога да не позволяваш на симпатист да получи капка от кръвта ти.
Дена погледна Уилем, след това погледът й се върна на чашата и лицето й пребледня.
— Черни ръце, Уил! — възкликна Симон ужасено. — Как можеш да кажеш нещо такова?! — Той погледна към Дена. — Никой симпатист не би направил подобно нещо — убедено заяви той. — Това се нарича „злонамерена постъпка“ и ние не правим така. Никога.
— Ако никой никога не го прави, защо тогава има наименование за такава постъпка? — Дена успя да се усмихне, макар усмивката й да беше леко напрегната.
— Правено е преди — отвърнах аз, — но вече не се прави. Не и през последните сто години.
Освободих обвързването и виното спря да кипи. Дена се протегна и докосна близката бутилка.
— Защо това вино също не кипна? — попита озадачено тя. — То е същото.
— Заради Алара — потупах слепоочието си аз. — Съзнанието ми осигурява фокусирането и посоката.
— Ако това е добра връзка, каква е лошата? — попита тя.
— Ето, нека ти покажа. — Извадих кесията си, защото предположих, че след коментара на Уилем монетите ще й се сторят по-малко обезпокоителни. — Сим, имаш ли твърдо пени?
Оказа се, че има, и аз подредих две редици от монети върху масата пред Дена. Посочих два железни драба и промърморих обвързване.
— Вдигни един от тях — подканих я аз.
Тя вдигна единия драб и вторият го последва.
— А сега този. — Посочих втората двойка — един драб и единствения ми останал сребърен талант.
Дена взе втория драб и талантът го последва във въздуха. Тя започна да повдига и да сваля и двете си ръце, сякаш бяха блюдата на някаква везна.
— Вторият е по-тежък.
— Металите са различни — кимнах аз. — Те са по-малко подобни, затова трябва да вложиш повече енергия.
Посочих драба и сребърното пени и прошепнах трето обвързване.
Дена сложи първите два драба в лявата си ръка, а третия — в дясната. Сребърното пени се вдигна във въздуха.
— А този е още по-тежък, защото формата и металът са различни.
— Точно така — потвърдих аз.
Посочих четвъртата и последна двойка — един драб и парче тебешир.
Дена едва мушна пръстите си под драба, за да го повдигне.
— По-тежък е от всички останали, взети заедно! — възкликна тя. — Сигурно тежи поне килограм и половина!
— Желязо към тебешир е много лоша връзка — намеси се Уилем. — Прехвърлянето е лошо.
— Но вие казахте, че енергията не може да бъде създавана или разрушавана — възрази Дена. — Щом трябва да положа усилия, за да вдигна това малко парче тебешир, къде отива цялата тази допълнителна енергия?
— Умна е — изкикоти се Уилем. — Много умна. Мина една година, преди да се сетя да задам този въпрос. — Той погледна Дена възхитено. — Част от енергията се губи във въздуха. — Махна с ръка. — Друга част отива в самите предмети и в тялото на симпатиста, който контролира връзката. — Той се намръщи. — Това може да стане упасно.
— Опасно — меко го поправи Симон.
— Значи в момента вярваш, че всички тези драбове са свързани с всички тези други неща? — погледна ме Дена.
Кимнах в отговор.
Тя размърда ръцете си встрани. Монетите и тебеширът се залюляха във въздуха.
— Това не е ли… трудно?
— Така е — потвърди Уилем, — но нашият Квоте си пада малко фукльо.
— Точно затова бях толкова мълчалив — каза Сим. — Не знаех, че ще успееш да удържиш четири обвързвания едновременно. Това е невероятно впечатляващо.
— Ако е необходимо, мога да се справя и с пет — рекох аз. — Но това е границата на възможностите ми.
— Още нещо — усмихна се Сим на Дена. — Гледай сега! — Той посочи към висящото във въздуха парче тебешир.
Нищо не се случи.
— Хайде де — оплака се Сим, — опитвам се да й покажа нещо.
— Покажи й го тогава — самодоволно отвърнах аз и се облегнах на стола си.
Сим пое дълбоко дъх и се вторачи в парчето тебешир. То потрепери.
Уил се наведе към Дена и обясни:
— Един симпатист може да противопостави своя Алар на Алара на друг. Всичко се свежда до това да вярваш непоколебимо, че драбът и сребърното пени изобщо не са едно и също.
Уил посочи с ръка и пенито падна със звънтене върху масата.
— Това е подло — възразих аз през смях. — Двама срещу един не е честно.
— В този случай е — каза Симон и тебеширът потрепери отново.
— Много добре — заявих аз и си поех дълбоко дъх, — покажете най-лошото, на което сте способни.
Тебеширът бързо падна върху масата, последван от драба. Но сребърният талант остана на мястото си.
Сим се облегна на стола си.
— Ти ме плашиш — призна той и поклати глава. — Добре, печелиш.
Уилем кимна и също се отпусна.
— Значи твоят Алар е по-силен от техните два, взети заедно? — погледна ме Дена.
— Вероятно не — милостиво отвърнах аз. — Ако бяха тренирали заедно, може би щяха да ме победят.
Очите й обходиха разпръснатите монети.
— Значи това е? — попита тя, като гласът й прозвуча леко разочаровано. — Всичко се свежда до обмяна на енергия?
— Има и други изкуства — отвърнах аз. — Например Сим се занимава с алхимия.
— Докато аз — намеси се Уилем — съм се съсредоточил в това просто да бъда красив.
Дена ни погледна и очите й станаха сериозни.
— Има ли магия, която просто… — Тя леко размърда пръстите на ръцете си. — Някак си да пренаписва нещата?
— Има сигалдрия — отвърнах аз — като звънчето в стаята ти. Тя е нещо като постоянна симпатия.
— Но пак е обмяна, нали? — попита тя. — Просто енергия?
Кимнах в отговор.
Дена изглеждаше смутена, когато попита:
— Какво бихте казали, ако някой ви сподели, че му е известна магия, която прави повече от това? Магия, при която просто написваш нещата и каквото напишеш, се превръща в истина? — Тя нервно сведе поглед и започна да рисува с пръст по масата. — Тогава, ако някой види написаното, дори и да не може да го прочете, за него то се превръща в истина. Той започва да мисли за определени неща или да действа по определен начин, в зависимост от написаното. — Отново вдигна поглед към нас, а изражението й беше странна смесица от любопитство, надежда и несигурност.
Тримата се спогледахме. Уилем сви рамене.
— Звучи далеч по-лесно от алхимията — отвърна той. — По-скоро бих се занимавал с това, отколкото да прекарам цял ден с принципите за премахване на обвързването.
— Звучи като магията от приказките — казах аз. — Като нещата от книгите, които не съществуват в действителност. Със сигурност никога не съм чувал за нещо подобно в Университета.
Дена отново сведе поглед към масата, където пръстите й все още рисуваха по дървото. Устните й бяха леко присвити, а погледът й — далечен.
Не бях сигурен дали е разочарована или просто замислена.
— Защо питаш? — рекох.
Дена вдигна поглед към мен и изражението й бързо бе заменено от кисела усмивка. Тя сви рамене в отговор на въпроса ми.
— Просто съм чувала за нещо такова — нехайно отвърна тя. — Мислех си, че звучи твърде добре, за да е истина.
Тя хвърли поглед през рамо.
— Изглежда издържах по-дълго от прекалено възторжения си ухажор — отбеляза тя.
Уил вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Имахме споразумение — припомни й той. — В него се споменаваше за пиене и женски тайни.
— Ще говоря с бармана, преди да си тръгна — отвърна тя, а очите й весело играеха. — Що се отнася до тайната. Зад вас седят две дами. Почти през цялата вечер ви хвърляха погледи. Онази, която е облечена в зелено, харесва Сим, а другата, с късата руса коса, изглежда, има слабост към сийлдишките мъже, които са съсредоточени в това да изглеждат красиви.
— Вече ги забелязахме — каза Уилем, без да се обръща. — За съжаление те са в компанията на млад модегански благородник.
— Благородникът по никакъв начин не е романтично обвързан с тях — обясни Дена. — Докато дамите ви наблюдаваха, благородникът показа доста ясно, че предпочита червенокоси мъже. — Тя сложи собственически ръката си върху моята. — За негово съжаление обаче аз вече предявих правата си.
Сподавих желанието си да погледна към масата.
— Сериозно ли говориш? — попитах аз.
— Не се безпокойте — обърна се тя към Уил и Сим, — ще изпратя Деох да отвлече вниманието на модеганеца. Това ще ви осигури възможност за действие.
— Какво ще направи Деох? — засмя се Симон. — Ще жонглира ли?
Дена го изгледа осъдително.
— Какво? — оправда се Симон. — Какв… Деох не е достатъчно хитър.
Дена примигна.
— Двамата със Станчион са съсобственици на „Еолиан“ — каза тя. — Не знаеше ли това?
— Те притежават това място — натърти Сим, — а не са, нали се сещаш, заедно.
— Разбира се, че са — засмя се Дена.
— Но Деох непрекъснато е с жени — възрази Симон. — Той… той не може…
Дена го изгледа така, сякаш е бавноразвиващ се, след което погледна двама ни с Уил.
— Вие двамата знаехте, нали?
— Нямах никаква представа за това — сви рамене Уилем. — Но не съм много учуден, че той е „баша“. — Уил се поколеба и се намръщи. — Каква беше тукашната дума за мъж, който има връзки и с жени, и с мъже?
— Късметлия? — предложи Дена. — Отегчен? Който си служи еднакво добре и с двете ръце?
— Който харесва и двата пола — поправих я аз.
— Не върши работа — закачливо ме смъмри Дена. — Ако не наричаме нещата с впечатляващо звучащи наименования, никой няма да ни приеме на сериозно.
Сим примигна, очевидно неспособен да разбере за какво става дума.
— Виж сега — бавно започна Дена, все едно обясняваше на малко дете. — Всичко е просто енергия. И ние можем да я насочваме по различни начини. — На устните й разцъфна усмивка, сякаш току-що бе осъзнала какъв е най-подходящият начин да му обясни нещата. — Това е като да направиш ето така. — Тя започна енергично да разтрива бедрата си с ръце, имитирайки движението, което Сим бе направил преди малко. — Всичко е просто енергия.
Дотогава Уилем вече беше скрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха от беззвучен смях. Изражението на Симон бе все така недоверчиво и объркано, но сега вече беше и ядосан, а лицето му започна да се изчервява.
Изправих се на крака и хванах Дена за лакътя.
— Остави бедното момче на мира — казах аз и леко я побутнах към вратата. — Той е от Атур. Там са малко задръстени.
 

19.
Благородници и крадци
 
Когато с Дена излязохме от „Еолиан“, беше късно вечерта и улиците бяха пусти. В далечината се чуваше музика от цигулка и глух тропот от конски подкови върху паветата.
— И така, под кой камък се беше скрил напоследък? — попита тя.
— Обичайният камък — отвърнах аз и след това ми мина една мисъл. — Идва ли да ме търсиш в Университета? В голямата квадратна сграда, която мирише на дим от въглища?
Дена поклати глава.
— Изобщо не знам къде да те търся там. Мястото е като лабиринт. Ако не успея да те хвана, когато свириш в „При Анкер“, знам, че не ми е провървяло. — Тя ме изгледа с любопитство. — Защо?
— Някакво момиче е идвало да ме търси — отвърнах аз с небрежно махване на ръка. — Казала е, че съм й дал чародеен амулет срещу заплащане. Мислех, че може да си ти.
— Наистина идвах да те търся преди известно време, но не съм споменавала нищо за омагьосващия ти чар.
Разговорът замря и между нас се настани мълчание. Не спирах да мисля за онзи път, който я бях видял да върви хваната за ръка с Амброуз. Не исках да знам нищо повече за това, но същевременно то бе единственото нещо в главата ми.
— Дойдох да те посетя в „Прошареният мъж“ — вметнах аз просто за да запълня мълчанието помежду ни, — но ти вече се беше махнала.
— С Келин малко се поскарахме — кимна тя.
— Надявам се нещата да не са толкова зле. — Посочих шията й. — Забелязах, че все още носиш огърлицата.
Дена разсеяно докосна изумруда с форма на сълза.
— Не. Нищо сериозно. На Келин не може да не му се признае, че се придържа към традициите. Когато направи подарък, той държи на него. Каза, че цветът ми отива и трябва да запазя и обиците. — Тя въздъхна. — Щях да се чувствам по-добре, ако не се бях поддала на предложението му. Но все пак е хубаво, че мога да ги запазя. Като своеобразно подсигуряване. Ще направят живота ми по-лесен, ако скоро не получа новини от покровителя си.
— Все още ли се надяваш на това? — попитах аз. — След случилото се в Требон? След като не ти се е обаждал повече от месец?
— Той просто си е такъв — сви рамене Дена. — Казах ти, че е потаен тип. За него не е странно да отсъства за продължителни периоди от време.
— Имам приятел, който се опитва да ми намери покровител — споделих аз. — Мога да го помоля да потърси и за теб.
Тя вдигна поглед към мен, но очите й бяха непроницаеми.
— Много мило от твоя страна да смяташ, че заслужавам повече, но всъщност не е така. Имам хубав глас, ала това е всичко. Кой би наел недообучена музикантка, която дори няма свой собствен инструмент?
— Всеки, който има уши да те чуе — отвърнах аз — и очи да те види.
Дена сведе поглед и косата й се спусна над лицето като завеса.
— Много си мил — тихо рече тя, а ръцете й помръднаха някак неспокойно.
— Какво развали нещата с Келин? — попитах аз и насочих разговора към по-безопасна тема.
— Това, че прекарвам твърде много време в разговори с други господа, които ме посещават — сухо отвърна тя.
— Трябваше да му обясниш, че аз далеч не съм благородник — казах аз. — Това можеше да го успокои.
Но знаех, че не аз бях проблемът. Бях успял да я посетя само веднъж. Дали Амброуз не беше този, който я е посещавал? Лесно можех да си го представя как седи в богато обзаведената стая, а проклетата му шапка е небрежно закачена на стола, докато пие топъл шоколад и разказва шеги.
Ъгълчетата на устните на Дена се извиха нагоре.
— Възраженията му бяха насочени предимно към Джефри — обясни тя. — Очевидно от мен се е очаквало да седя кротко и тихо, сама в своята малка кутия, докато Келин не дойде да ме потърси.
— Как е Джефри? — попитах аз от учтивост. — Успя ли да задържи в главата си повече от една мисъл едновременно?
Надявах се да я накарам да се засмее, но Дена само въздъхна.
— Успя, но нито една от тези мисли не беше особено удачна — поклати глава тя. — Дойде в Имре, за да си създаде име с поезията си, но вместо това си загуби ризата на комар.
— Тази история вече съм я чувал — отбелязах аз. — В Университета се случва непрекъснато.
— Това беше само началото — поясни тя. — Разбира се, той реши, че ще може да си върне парите обратно. Първо отиде в заложната къща. После взе пари назаем и загуби и тях. — Махна примирено с ръка. — Макар че, ако трябва да съм честна, не ги загуби на комар. Някаква кучка го измамила. Престорила се на многострадалната вдовица.
— На какво? — погледнах я озадачено аз.
Дена ми хвърли кос поглед, после сви рамене.
— Това е проста измама — отвърна тя. — Млада жена застава пред някоя заложна къща, трепереща и обляна в сълзи. Когато се появи някой богат господин, тя му разказва как е дошла в града, за да продаде годежния си пръстен, защото имала нужда от пари за данъците или за да върне дълга си на някой лихвар. — Дена нетърпеливо размаха ръце. — Подробностите нямат значение. Важно е, че когато е дошла в града, е помолила някой да заложи пръстена вместо нея, защото, разбира се, тя не знае как да се пазари.
Дена спря пред витрината на една заложна къща, а лицето й се бе превърнало в маска на страдание.
— Мислех, че мога да му се доверя! — извика с престорен глас тя. — Но той просто го заложи и след това избяга с парите! Пръстенът е ето там! — Тя посочи с драматичен жест към витрината на заложната къща, след това вдигна пръст и продължи: — За щастие обаче той е продал пръстена за част от истинската му цена. Това е семейна ценност, която струва четирийсет таланта, но заложната къща го продава за четири. — Дена се приближи до мен, сложи ръка върху гърдите ми и ме погледна с широко отворени умоляващи очи. — Ако купиш пръстена, можем да го продадем за поне двайсет таланта и аз веднага ще ти върна твоите четири. — Тя отстъпи назад и сви рамене. — Нещо в този дух.
— И как някой може да те измами така? Аз ще се усетя веднага щом отидем при оценител.
— Те не действат така. — Дена вдигна очи към небето. — Ще се договорим да се срещнем утре по обяд. Но докато пристигна, ти вече ще си купил пръстена и ще си избягал с него.
Внезапно ми просветна.
— А ти ще разделиш парите със собственика на заложната къща?
— Знаех си, че рано или късно ще се сетиш — потупа ме по рамото тя.
Виждаше ми се доста добре обмислен номер, с изключение на едно нещо.
— Изглежда, че в такъв случай за съучастник ще ти е нужен специален собственик на заложна къща, на когото да можеш да се довериш и едновременно с това да е измамник.
— Така е — съгласи се тя. — Обаче тези места обикновено са белязани.
Дена посочи горната част на вратата на близката заложна къща. Върху нея имаше поредица от знаци, които лесно можеха да бъдат сбъркани за драскотини в боята.
— А! — възкликнах аз и се поколебах за момент, преди да добавя: — В Тарбеан знаци като тези означаваха, че на такова място може безопасно да се търгува със… — опитах се да намеря подходящия израз — … стоки със съмнителен произход.
Дори Дена да бе изненадана от признанието ми, тя не го показа. Само поклати глава и отново посочи по-отблизо знаците, като местеше пръста си, докато четеше:
— Тук пише: „Надежден собственик, готов за прости измами, дели по равно.“ — Тя огледа останалата част от рамката на вратата и табелата на магазина. — Не пише нищо за търговия със съмнителни стоки.
— Никога не съм знаел как да прочета това — признах аз, хвърлих й кос поглед и предпазливо попитах: — А ти го знаеш, защото…?
— Прочетох го в една книга — саркастично отвърна тя. — Откъде мислиш, че го знам?
Тя продължи нататък по улицата. Присъединих се към нея.
— Аз обикновено не се преструвам на вдовица — някак неочаквано добави Дена. — Твърде млада съм за това. При мен е пръстенът на майка ми или на баба ми. — Тя сви рамене. — Импровизираш според случая.
— А ако господинът е честен? — попитах аз. — Ако се появи на обяд с желание да ти помогне?
— Не се случва често — отвърна тя с крива усмивка. — На мен ми се е случвало само веднъж. Това ме свари напълно неподготвена. Сега вече предварително уговарям нещата със собственика, просто за всеки случай. С удоволствие бих измамила някое алчно копеле, което се опитва да се възползва от бедно момиче. Но няма да взема парите на някой, който иска да помогне. — Изражението й стана мрачно. — За разлика от кучката, която е докопала Джефри.
— Той се е появил на обяд, нали?
— Разбира се, че го е направил — отвърна тя. — „Няма нужда да ми връщате парите, госпожице. Отидете да спасите семейната си ферма.“ — Дена прокара ръце през косата си и вдигна поглед към небето. — Ферма! В това дори няма никакъв смисъл! Защо една фермерска жена би имала диамантена, огърлица? — Тя ми хвърли поглед. — Защо свестните мъже са такива идиоти с жените?
— Той е благородник — рекох аз, — не може ли просто да пише на родителите си?
— Никога не е бил в добри отношения със семейството си — отвърна тя. — Сега пък още повече. В последното писмо, което получи, нямаше никакви пари, само му съобщаваха вестта, че майка му е болна.
Нещо в гласа й ме накара да наостря уши.
— Колко болна? — попитах аз.
— Болна — отвърна Дена, без да вдигне поглед. — Много болна. И, разбира се, той вече е продал коня си и не може да си позволи да плати пътуването с кораб. — Тя въздъхна отново. — Това е като да гледаш някоя от онези ужасни драми за техлините. „Да избереш лошия път“ или нещо от сорта.
— Ако случаят е такъв, единственото, което трябва да стори, е да попадне в някоя църква в края на четвърто действие — отбелязах аз. — Там ще се моли, ще си научи урока и ще изживее останалата част от дните си като непорочно и добродетелно момче.
— Щеше да е различно, ако беше дошъл при мен за съвет. — Тя махна обезсърчено с ръка. — Но не, отби се едва след това, за да ми каже какво е направил. Лихварят от сдружението му отрязва кредита и какво прави той?
Стомахът ми се сви.
— Отива при гаелет — предположих аз.
— И на всичкото отгоре беше доволен, когато ми го съобщи. — Дена ме погледна с отчаяно изражение. — Сякаш най-сетне бе намерил изход от цялата каша, в която се е забъркал. — Тя потрепери и посочи към една малка градина. — Да влезем тук. Тази вечер има повече вятър, отколкото очаквах.
Оставих калъфа с лютнята и свалих плаща си.
— Ето, вземи, на мен ми е добре и без него.
За миг Дена сякаш смяташе да възрази, но после се уви с него.
— А казваш, че не си благородник — укори ме тя.
— Не съм — потвърдих аз. — Просто знам, че ще мирише по-добре, след като ти си го носила.
— А — разбиращо отвърна тя. — И след това ще го продадеш на някоя парфюмерия и ще направиш състояние.
— Такъв беше планът ми от самото начало — признах аз, — хитър и коварен. Всъщност съм повече крадец, отколкото благородник.
Седнахме на пейка на завет от вятъра.
— Мисля, че си загубил една закопчалка — отбеляза тя.
Погледнах към калъфа на лютнята си. Тесният му край зееше отворен, а желязната катарама липсваше.
Въздъхнах и разсеяно протегнах ръка към един от вътрешните джобове на плаща си.
Дена издаде тих звук. Нищо кой знае какво — просто се сепна, пое си рязко дъх и вдигна поглед към мен, а очите й бяха големи и тъмни на лунната светлина.
Дръпнах ръката си назад като попарен и запелтечих някакво извинение.
Дена се засмя.
— Получи се доста неудобно — каза тя тихо сякаш на себе си.
— Съжалявам — побързах да се извиня аз. — Просто не мислех. Имам малко тел, която мога да използвам, за да затворя калъфа за момента.
— О — отвърна тя, — разбира се.
Ръцете й тършуваха из плаща известно време и накрая тя ми подаде парче тел.
— Съжалявам — повторих отново аз.
— Просто се стреснах — отвърна тя. — Не очаквах да си някой, който ще посегне на дама, без преди това да я предупреди.
Смутено сведох поглед към лютнята, прекарах парчето тел през дупката, останала от катарамата, усуках го и така плътно затворих калъфа.
— Лютнята е прекрасна — рече Дена след продължително мълчание, — но този калъф е пълен боклук.
— С купуването на лютнята свърших парите — обясних аз и вдигнах поглед, сякаш осенен от внезапна идея. — Сетих се! Ще поискам от Джефри да ми даде името на неговия гаелет! Тогава ще мога да си купя два калъфа!
Тя замахна закачливо да ме удари и аз седнах на пейката до нея.
За момент настъпи тишина, Дена сведе поглед към ръцете си и повтори отново същото нервно движение, което бях забелязал вече няколко пъти по време на разговора ни.
Едва тогава осъзнах какво бе направила тя.
— Пръстенът ти — попитах аз, — какво се случи с него?
Дена ме изгледа странно.
— Имаш този пръстен, откакто те познавам — рекох аз. — Беше сребърен, със светлосин камък.
— Аз знам как изглеждаше — сбърчи чело тя. — А ти откъде знаеш?
— Винаги го носиш — казах аз, опитвайки се гласът ми да прозвучи равнодушно, сякаш не знаех всяка дребна подробност за нея. Сякаш не знаех за навика й да върти този пръстен около пръста си, когато беше разтревожена или потънала в мисли. — Какво се случи с него?
Дена сведе поглед към ръцете си.
— Той е у един млад благородник — отвърна тя.
— А — казах аз и понеже не се сдържах, попитах: — Кой?
— Съмнявам се, че ти… — Тя направи пауза и след това вдигна поглед към мен. — Всъщност може и да го познаваш. Той също учи в Университета, казва се Амброуз Джакис.
Стомахът ми внезапно се сви и вледени.
Дена извърна поглед.
— В него има някакъв груб чар — обясни тя. — Всъщност по-скоро грубост, отколкото чар. Но… — Тя не довърши и сви рамене.
— Разбирам — отвърнах аз и добавих: — Сигурно е доста сериозно.
Дена ме погледна озадачено, после на лицето й се появи разбиране и тя избухна в смях.
— О, не. — Тя енергично поклати глава в отрицание. — Бога ми, не! Нищо такова. Посети ме няколко пъти. Отидохме на една пиеса. Той ме покани на танци. Доста е пъргав в краката. — Пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Първата вечер беше много благовъзпитан. Дори прояви остроумие. На втората вечер не беше толкова добре. — Очите й се присвиха. — Третата вечер стана нахален. След това нещата тръгнаха зле. Наложи се да напусна стаите си в „Главата на глигана“, защото той продължаваше да се появява с разни дрънкулки и стихотворения.
Изпитах чувство на огромно облекчение. За пръв път от дни насам усетих, че мога да дишам с пълни гърди. Потиснах желанието си да се усмихна, защото се страхувах, че усмивката ми ще е толкова широка, че ще изглеждам като пълна откачалка.
Дена ме погледна огорчено.
— Ще се изненадаш колко си приличат на пръв поглед самоувереността и арогантността. А и той беше щедър и богат, което е добра комбинация. — Тя вдигна голата си ръка. — Гнездото на пръстена ми беше слабо и Амброуз каза, че ще даде да го поправят.
— Предполагам, че след като отношенията ви са се влошили, той изобщо не е бил толкова щедър?
— Не беше. — На червените й устни се появи още една крива усмивка.
— Мога и да успея да направя нещо, ако този пръстен е важен за теб.
— Беше важен — призна Дена и ми хвърли прям поглед. — Но какво би могъл да направиш? Да му припомниш като един благородник на друг, че трябва да се отнася с достойнство и уважение към жените? — Тя вдигна очи към небето. — Желая ти успех.
В отговор просто й се усмихнах с най-очарователната си усмивка. Вече й бях казал истината — аз не бях благородник, бях крадец.
 

20.
Променливият вятър
 
Следващата вечер ме завари в „Златното пони“, за която можеше да се каже, че е най-добрата странноприемница от страната на реката, където бе разположен Университетът. Тя се славеше с изискана кухня, добра конюшня и опитен и сервилен персонал. Беше скъпо заведение, което можеха да си позволят да посещават само най-богатите студенти.
Разбира се, не бях вътре. Бях приклекнал в дълбоките сенки на покрива и се опитвах да не мисля, че онова, което планирам, е далеч по-лошо от „неподобаващо поведение“. Ако ме хванеха, докато прониквах в стаите на Амброуз, без съмнение щяха да ме изключат.
Бе ясна есенна нощ и духаше силен вятър. Това беше и хубаво, и лошо. Шумоленето на листата щеше да заглуши тихите звуци, които щях да издам, но се безпокоях, че подхващаните от вятъра краища на плаща ми можеха да привлекат нечие внимание.
Планът ни беше прост. Мушнах под вратата на Амброуз бележка в запечатан плик. Беше покана без подпис за среща в Имре, която си беше откровен флирт. Уил я беше написал, защото двамата със Сим преценихме, че неговият почерк е най-женствен.
Планът изглеждаше трудно осъществим, но предполагах, че Амброуз ще захапе примамката. Бих предпочел да изпратя някой, който лично да му отвлече вниманието, но колкото по-малко хора участваха, толкова по-добре. Можех да потърся помощ от Дена, но исках да я изненадам, като й върна пръстена.
Уил и Сим бяха моите наблюдателни постове — Уил в общата стая, а Сим в уличката до задната врата. Тяхната работа бе да ме уведомят кога Амброуз е напуснал сградата. По-важното бе, че те щяха да ме предупредят, ако той се върне, преди да съм успял да претърся стаите му.
Усетих рязко придърпване в десния си джоб, когато дъбовата клонка помръдна ясно доловимо. Миг след това сигналът се повтори. Уилем ме предупреждаваше, че Амброуз е напуснал странноприемницата.
В левия си джоб имах брезова пръчка. Симон държеше една подобна на нея на мястото, където стоеше и наблюдаваше задния вход на странноприемницата. Това беше ефективна система за сигнализация, ако човек познава достатъчно симпатията, за да я накара да проработи.
Пропълзях по наклона на покрива, като се движех предпазливо върху тежките глинени керемиди. От младежките си дни в Тарбеан знаех, че те имат склонност да се пукат и да се плъзгат и човек може да загуби опора под краката си.
Стигнах до ръба на покрива на пет метра над земята. Не беше шеметно високо, но напълно достатъчно, за да си счупиш крак или врата. Едно тясно парче от покрива минаваше под дългата редица от прозорци на втория етаж. Бяха общо десет и средните четири бяха на стаите на Амброуз.
Присвих пръстите си няколко пъти, за да ги разпусна, и след това започнах да се промъквам по тясната лента на покрива.
Тайната е да се съсредоточиш в това, което правиш. Не трябва да гледаш към земята. Не трябва да поглеждаш през рамо. Не трябва да поглеждаш към останалия свят и е добре да се надяваш, че и той ще ти отвърне със същото. Това беше истинската причина да нося плаща си. Ако някой ме забележеше, щеше да види просто едно тъмно очертание в нощта, невъзможно за разпознаване. Поне на това се надявах.
Първият прозорец беше тъмен, а завесите на втория бяха дръпнати. Но третият беше слабо осветен. Поколебах се. Ако сте със светла кожа като мен, никога не бихте искали да надникнете през някой прозорец посред нощ. На фона на околния мрак лицето ви би изпъкнало като пълна луна. Вместо да рискувам да надникна вътре, порових из джобовете на плаща си, докато не открих парчето калай, изхвърлено от Рибарника, което бях полирал, за да направя импровизирано огледало. След това внимателно го използвах, за да погледна през прозореца.
Вътре няколко слаби лампи осветяваха легло с балдахин, по-голямо от цялата ми стая в „При Анкер“. Леглото беше заето, и то активно заето. И което беше по-важното, в него имаше повече голи крайници, отколкото човек би очаквал от двама души. За съжаление парчето ми калай беше малко и не можех да видя цялата сцена, иначе сигурно щях да науча някои много интересни неща.
За миг обмислих дали да не се върна и да стигна до стаите на Амброуз от другата страна, но внезапно задуха силен вятър, който накара листата върху паветата да заподскачат и се опита да ме събори от тясното място, на което бях застанал. С разтуптяно сърце реших да подмина този прозорец. Предположих, че хората вътре имат по-интересни неща за вършене от това да гледат звездите.
Сложих качулката на плаща си и захапах със зъби краищата й, като така лицето ми бе скрито, а ръцете ми оставаха свободни. Прикрит по този начин, започнах бавно да се придвижвам покрай прозореца, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак, че са ме забелязали. Чуха се няколко изненадани звука, но те нямаха нищо общо с мен.
Първият от прозорците на Амброуз бе изработен от натруфено цветно стъкло. Беше красив, но не бе направен да се отваря. Вторият беше идеален — широк и двоен. Извадих от един от джобовете си тънка медна тел и я използвах, за да отворя простата му брава.
Когато прозорецът не се отвори, осъзнах, че Амброуз бе добавил и резе към бравата. Бяха ми нужни няколко дълги минути сериозна работа, за да се справя с него с една ръка в почти пълния мрак. За щастие вятърът беше утихнал поне за момента.
След като махнах резето, прозорецът все още не помръдваше. Започнах да проклинам параноята на Амброуз, докато се чудех какъв е третият механизъм. Търсенето ми продължи десет минути, преди да разбера, че прозорецът просто е заял.
Дръпнах го няколко пъти, което не беше толкова лесно, колкото звучи, тъй като, както разбирате, прозорците нямат дръжки от външната страна. Накрая го дръпнах прекалено енергично, прозорецът се отвори и тежестта ми се измести назад. Аз се наклоних от ръба на покрива и се опитах да се преборя с естествения рефлекс, който ме караше да преместя крака си назад, за да възстановя равновесието си, защото съзнавах, че зад мен няма нищо друго освен пет метра празно пространство до земята.
Нали знаете какво е чувството, когато наклониш стола си твърде много и започнеш да падаш назад? Усещането ми беше подобно, примесено със самообвинения и страх от смъртта. Изпълни ме паника и размахах ръце, макар да знаех, че това няма да ми помогне.
Вятърът ме спаси. Той задуха силно, докато се олюлявах на ръба на покрива, и ме побутна точно толкова, колкото ми бе нужно, за да възстановя равновесието си. Едната ми ръка се хвана за вече отворения прозорец и в отчаянието си аз се издърпах вътре, без да ме е грижа колко шум ще вдигна.
Щом като минах през прозореца, приклекнах на пода, дишайки тежко. Тъкмо започнах да успокоявам туптенето на сърцето си, когато един порив на вятъра затръшна прозореца над главата ми и ме стресна отново.
Извадих симпатичната си лампа, сложих превключвателя на най-слабата настройка и осветих с тесния лъч стаята наоколо. Килвин с право я бе нарекъл лампа за крадци. Бе идеална за точно такива потайни дела.
До Имре и обратно бяха километри и аз се надявах, че любопитството на Амброуз ще го накара да чака тайната си обожателка поне половин час. Обикновено търсенето на нещо толкова малко като пръстен би отнело цял ден. Но предположих, че на Амброуз изобщо не би му дошло наум да го крие. Той едва ли смяташе, че е откраднал нещо. Вероятно го мислеше за дрънкулка или някакъв трофей.
Захванах се да претърсвам методично стаите му. Пръстенът не беше върху скрина или нощната масичка. Не беше и в нито едно от чекмеджетата на бюрото му или на подноса за бижута в гардеробната му. Дори нямаше заключваща се кутия за бижута, а само един поднос, върху който бе нахвърлял небрежно всякакви игли, пръстени и синджири.
Оставих всичко, където си беше, което не значи, че не ми мина мисълта да обера копелето. Само няколко от бижутата му можеха да платят таксата ми за обучение за цяла година. Но това не влизаше в плана ми — да вляза, да намеря пръстена и да се измъкна. Ако не останеха следи от посещението ми, предполагах, че Амброуз щеше просто да реши, че е изгубил пръстена, ако изобщо забележеше, че го няма. Беше съвършеното престъпление — без подозрения, преследване или последствия.
Освен това беше всеизвестно, че в малък град като Имре е трудно да се продадат крадени вещи. Щеше да е твърде лесно някой да ги проследи обратно до мен.
Като оставим това настрана, аз никога не съм твърдял, че съм светец, а в стаите на Амброуз ми се откриваха много възможности да му навредя. Затова реших да се позабавлявам. Докато проверявах джобовете му, отслабих няколко шева, така че да има доста голяма вероятност да сцепи панталоните си следващия път, когато седне или яхне коня си. Разхлабих дръжката на димоотвода на камината, та той да изпадне и стаята да се напълни с дим, докато Амброуз се опитва да го закачи отново.
Опитвах се да измисля какво да направя с проклетата му дразнеща шапка с перо, когато дъбовата клонка в джоба се размърда силно и ме накара да подскоча. След това тя мръдна отново и с остър звук се счупи на две. Амброуз го нямаше от не повече от двайсет минути. Какво го бе накрало да се върне толкова бързо?
Изключих симпатичната си лампа и я пъхнах обратно в плаща си. След това бързо се отправих към съседната стая, за да се измъкна през прозореца. Беше дразнещо, че трябва да си тръгна след всички усилия да се вмъкна тук, но докато Амброуз не знаеше, че някой се е вмъкнал в стаите му, можех просто да се върна някоя друга нощ.
Прозорецът обаче не се отваряше. Бутнах го по-силно, като се чудех дали не беше заял, след като вятърът го е блъснал.
След това забелязах една тънка месингова лента, която минаваше от вътрешната страна на перваза на прозореца. Не успях да прочета сигалдрията на слабата светлина, но можех да разпозная защита, когато я видех. Това обясняваше защо Амброуз се бе върнал толкова скоро. Бе разбрал, че някой се е вмъкнал в стаите му. И което беше по-лошото, най-силните защити не просто предупреждаваха за наличието на неканени гости, но можеха и да блокират врата или прозорец, за да не позволят на крадеца да се измъкне.
Хукнах към вратата, докато бързо тършувах из джобовете на плаща си за нещо дълго и тънко, с което да запуша ключалката. Като не намерих нищо подходящо, грабнах едно перо от бюрото, натъпках го в дупката, извих го силно настрани и така счупих металната част вътре в ключалката. Миг по-късно чух стържещ метален звук, докато Амброуз се опитваше да отключи вратата от другата страна и ругаеше, че ключът му не влиза.
Междувременно аз вече се бях върнал при прозореца, осветявах месинговата лента с лампата и четях шепнешком руните по нея. Беше доста просто. Можех да направя сигалдрията безполезна, като изтрия няколко свързващи руни, и след това да отворя прозореца и да се измъкна.
Изтичах обратно във всекидневната и грабнах един нож за отваряне на писма, като в бързината съборих затворената мастилница. Тъкмо се готвех да започна да заличавам руните, когато осъзнах колко глупаво би било това. Всеки дребен крадец можеше да се вмъкне в стаите на Амброуз, но броят на хората, които познаваха достатъчно сигалдрия, за да заобиколят една защита, бе значително по-малък. Беше все едно да напиша името си върху рамката на прозореца му.
Спрях за момент, за да събера мислите си, след това оставих ножа за отваряне на писма върху бюрото и изправих мастилницата. Върнах се да разгледам по-внимателно дългата лента от месинг. Да счупиш едно нещо е по-трудно, отколкото да го разбереш.
Това важи с двойно по-голяма сила, когато на всичкото отгоре от другата страна на вратата стои някой, който мърмори ругатни, докато трака и тропа в опит да отвори.
След това шумът в коридора утихна, което беше още по-изнервящо. Накрая, тъкмо когато успях да разгадая последователността на защитите, в коридора се чуха стъпките на няколко души. Разделих съзнанието си на три части, съсредоточих Алара си и притиснах ръце към прозореца. Ръцете и краката ми започнаха да изстиват, докато черпех топлина от тялото си, за да се противопоставя на защитата, и се опитвах да не изпадна в паника от звука на силния удар на нещо тежко във вратата.
Прозорецът се отвори със замах, аз се качих заднешком върху перваза и стъпих върху покрива в момента, в който чух нещо отново да се удря във вратата, последвано от острия пукот на сцепено дърво. Все още можех безопасно да се измъкна, но когато сложих десния си крак върху покрива, усетих как една глинена керемида поддаде под тежестта ми. Докато кракът ми се подхлъзваше, сграбчих перваза на прозореца с двете си ръце, за да запазя равновесие.
След това един внезапен порив на вятъра подхвана отворения прозорец и го запрати към главата ми. Вдигнах едната си ръка, за да предпазя лицето си, и той се удари в лакътя ми. Едно от малките стъкла се строши на парчета. Силата на удара ме накара да се наклоня настрани към десния си крак, който се подхлъзна до ръба на покрива.
Накрая, тъй като нямах вече никакъв друг избор, реших, че е по-добре да падна от покрива.
По инстинкт ръцете ми задраскаха по покрива. Откъртих още няколко керемиди и успях да се хвана за ръба. Хватката ми не беше добра, но поне ме забави и ме завъртя така, че да не падна върху главата или гърба си. Вместо това паднах с лицето надолу като котка.
Само дето всичките крака на котката са с една и съща дължина. Приземих се на ръце и колене. Ръцете ми само леко се набиха, но усещането от удара на коленете ми в паветата бе най-болезненото нещо, което бях изпитвал в младия си живот дотогава. Болката ме заслепи и усетих как изскимтях като куче, което са изритали.
Миг по-късно около мен се изсипа градушка от червени керемиди от покрива. Повечето се разбиха върху паветата, но една ме цапна силно по тила, а друга ме уцели точно в лакътя, от което цялата ми ръка изтръпна.
Не губих и миг в разсъждения. Счупената ръка може да се излекува, но изключването от Университета е завинаги. Сложих си качулката и се насилих да се изправя. Придържайки с една ръка качулката на мястото й, изминах с олюляване няколко крачки, докато не се озовах под стрехата на „Златното пони“, извън полезрението на прозореца горе.
След това се затичах, без да спирам дори за миг…
 
* * *
 
Накуцвайки, предпазливо минах по покривите, стигнах до стаята си и влязох през прозореца. Това беше по-бавният път, но нямах избор. Не можех да мина с куцане и чорлава коса покрай всички в общата стая и да изглеждам така, все едно току-що съм паднал от някой покрив.
След като успях да си поема дъх и приключих със самообвиненията в пълна идиотщина, прегледах раните си. Добрата новина бе, че не си бях счупил краката, но под колената ми бяха цъфнали прекрасни натъртвания. От керемидата, която ме бе закачила по главата, ми бе останала цицина, но не ме бе порязала. И макар лакътят ми да пулсираше от тъпа болка, ръката ми вече не беше безчувствена.
На вратата се почука. Замръзнах за момент, след това извадих брезовата клонка от джоба си, промърморих бързо обвързване и я разклатих напред-назад.
Откъм коридора се чу възглас на изненада, последван от тихия смях на Уилем.
— Не е смешно — чух да казва Сим. — Пусни ни да влезем.
Пуснах ги. Симон седна на края на леглото, а Уилем се настани в стола до бюрото. Затворих вратата и седнах от другата страна на леглото. Въпреки че всички бяхме седнали, малката стая изглеждаше пренаселена.
Известно време се гледахме сериозно един друг, после Симон заговори:
— Очевидно тази вечер Амброуз е подплашил някакъв крадец в стаите си. Приятелчето предпочело да скочи през прозореца, вместо да го хванат.
Засмях се кратко и невесело.
— Едва ли. Почти бях излязъл, когато прозорецът се затвори. — Махнах непохватно с ръка. — Събори ме от покрива.
— Помислих, че съм оплескал обвързването — облекчено въздъхна Уилем.
— Предупреди ме достатъчно навреме — поклатих глава аз. — Просто не бях толкова предпазлив, колкото трябваше да бъда.
— Защо Амброуз се върна толкова рано? — попита Симон. — Успя ли да чуеш нещо, когато той влезе?
— Вероятно се е усетил, че почеркът ми не е женски — рече Уилем.
— Имаше защити на прозорците си — обясних аз, — вероятно са свързани към пръстен или нещо друго, което носи със себе си. Сигурно са го предупредили веднага щом отворих прозореца.
— Взе ли го? — попита Уилем.
Поклатих глава.
— Добре ли си? — Симон проточи врат, за да огледа по-добре ръката ми.
Проследих погледа му, но не видях нищо. След това дръпнах ризата си и забелязах, че е залепнала за задната страна на ръката ми. С всичките останали болежки не бях усетил това.
Свалих предпазливо ризата. Ръкавът й беше скъсан и покрит с петна кръв. Изругах горчиво. Притежавах само четири ризи и сега една от тях бе съсипана.
Опитах се да хвърля поглед на раната си и бързо осъзнах, че не можеш сам да си погледнеш лакътя, колкото и да ти се иска. Накрая вдигнах ръка, за да я огледа Симон.
— Не е много — отбеляза той и ми показа с пръсти, че големината на раната е малко повече от пет сантиметра. — Има само една рана и тя почти не кърви. Останалото просто е ожулено. Изглежда здраво си се одрал на нещо.
— Една керемида от покрива падна върху мен — отвърнах аз.
— Късметлия — изсумтя Уилем. — Кой друг би паднал от покрива и би се отървал само с няколко драскотини?
— По колената имам натъртвания с големината на ябълка — възразих аз. — Ще бъда късметлия, ако утре изобщо мога да ходя.
Но дълбоко в себе си знаех, че той е прав. Керемидата, която падна върху лакътя ми, можеше спокойно да счупи ръката ми. Понякога ръбовете им са толкова остри, че режат като бръснач, така че ако ме беше ударила по различен начин, можеше да ме среже чак до костта. Мразя глинените керемиди.
— Е, можеше да е и по-зле — енергично заяви Симон и се изправи на крака. — Да отидем в Медика да те превържат.
— Краем не! — възкликна Уилем. — Не може да отиде в Медика. Ще разпитват, за да видят дали някой не е бил ранен.
Симон седна отново.
— Разбира се, знаех това — съгласи се той, сякаш леко възмутен от самия себе си, и ме погледна. — Поне не си ранен на място, което се вижда.
— На теб ти става лошо от кръв, нали? — погледнах аз Уилем.
Лицето му придоби леко обидено изражение.
— Не бих казал… — Очите му се стрелнаха към лакътя ми, лицето му леко пребледня въпреки тъмния му сийлдишки тен и той стисна уста. — Да.
— Добре тогава — рекох аз и започнах да режа съсипаната си риза на ленти. — Поздравления, Сим, току-що бе повишен в полеви медик.
Отворих едно чекмедже и извадих игла с кука, медицински конец, йод и малко бурканче с гъша мас.
Сим погледна иглата, след това мен и очите му се разшириха.
— Лесно е, ще ти казвам какво да правиш — усмихнах му се аз с най-чаровната си усмивка.
 
* * *
 
Седях на пода с ръка, вдигната на главата, докато Симон почисти, заши и превърза лакътя ми. Той ме изненада, тъй като изобщо не беше толкова гнуслив, колкото очаквах. Ръцете му бяха по-внимателни и уверени от тези на много студенти в Медика, които през цялото време се занимаваха с подобни неща.
— Значи тримата сме били тук и цяла нощ сме играли на „дъх“? — попита Уил, като старателно избягваше да погледне към мен.
— Звучи добре — отвърна Сим. — Може ли да кажем, че аз съм спечелил?
— Не — възпротивих се аз. — Хората сигурно са видели Уил при „Златното пони“. Ако излъжете, ще ме хванат със сигурност.
— О — промърмори Сим. — Тогава какво ще кажем?
— Истината — заявих аз и посочих Уил. — По време на суматохата сте били при „Златното пони“. След това сте дошли тук, за да ми разкажете какво е станало. — Кимнах към малката масичка, където бяха разхвърляни множество зъбни колела, пружини и винтове. — Показал съм ви хармоничния часовник, който съм намерил, и двамата сте ми дали съвети как да го поправя.
— Не е много вълнуващо. — Сим изглеждаше разочарован.
— Простите лъжи са най-добрите — казах аз и се изправих на крака. — Отново благодаря и на двама ви. Нещата можеха страшно да се объркат, ако не стояхте на пост, за да ми помагате.
Симон стана и отвори вратата. Уил също се изправи, но не се обърна да си тръгне.
— Преди няколко вечери си спомням, че чух странен слух — рече той.
— Нещо интересно ли беше? — попитах аз.
— Много — кимна той. — Чух, че си спрял да се заяждаш с определен влиятелен член на благородническото съсловие. Бях изненадан, че най-сетне си решил да не разлайваш повече кучетата, когато са се укротили.
— Стига, Уил — възпротиви се Симон. — Амброуз не се е укротил. Той е бясно куче, което заслужава да бъде убито.
— По-скоро прилича на разярена мечка — каза Уилем, — която явно си твърдо решен да мушкаш с горяща пръчка.
— Как можеш да говориш така? — разпалено възрази Сим. — През двете ти години като писар някога наричал ли те е другояче освен „мръсен шим“? А спомняш ли си онзи път, когато почти ме ослепи, като смеси солите ми? За да изхвърли „топката от сливи“ от организма си, на Квоте ще са му нужни…
Уил вдигна ръка и кимна, за да признае правотата на думите на Симон.
— Знам, че това е истина, и точно затова позволих да бъда въвлечен в тази глупост. Просто исках да го отбележа. — Той ме погледна. — Осъзнаваш, че прекалено много се занимаваш с това момиче Дена, нали?
 

21.
Работа на парче
 
Болката в колената ми попречи да спя добре тази нощ. Така че когато в прозореца ми се появиха първите бледи отблясъци на зората, аз се отказах от съня, облякох се и бавно и мъчително отидох до покрайнините на града, за да потърся кора от върба, която да дъвча. По пътя открих още няколко нови натъртвания, които не бях видял миналата нощ.
Ходенето беше истинска агония, но бях доволен, че съм излязъл в ранния сутрешен сумрак, когато улиците са още пусти. Със сигурност щеше доста да се говори за суматохата в „Златното пони“ от миналата нощ. Ако някой ме видеше да куцам, щеше много лесно да стигне до правилния извод.
За щастие от разходката сковаността в краката ми отслабна, а върбовата кора смекчи болката. Когато слънцето изгря напълно, вече се чувствах достатъчно добре да се появя на обществено място. И така, отправих се към Рибарника, като се надявах да получа няколко часа работа на парче, преди да дойде време за „симпатията за експерти“. Трябваше да започна да изкарвам пари за таксата за обучение за следващия семестър и за заема от Деви, както и за превръзки и за нова риза.
 
* * *
 
Когато пристигнах в Ателието, Джаксим го нямаше, но познавах студента, който беше на негово място. Влязохме в Университета по едно и също време и леглата ни бяха в съседство за краткото време, което прекарах в Мюз. Харесвах го. Той не беше от благородниците, които се мотаеха безгрижно насам-натам и разчитаха на името и парите на своя род. Родителите му бяха търговци на вълна и той работеше, за да плаща таксата си за обучение.
— Базил — обърнах се към него аз, — мислех, че миналия семестър стана е'лир. Какво правиш в Ателието?
— Килвин ме хвана да добавям вода в киселината. — Той леко се изчерви от смущение.
— Това е в разрез с процедурата, е'лир Базил — казах аз със строг и по-нисък с една октава глас и поклатих глава. — Изобретателят трябва да е много внимателен във всичко, което прави.
Базил се ухили.
— Докарваш неговия акцент. — Той отвори регистъра. — Какво да ти дам?
— В момента не ми се занимава с нищо по-сложно от обикновена работа на парче — отвърнах аз. — Какво ще кажеш…
— Почакай — прекъсна ме Базил и погледна намръщено регистъра.
— Какво?
Той завъртя регистъра към мен и посочи.
— Срещу името ти има бележка.
Погледнах. Със странния детински почерк на Килвин бе написано следното: „Да не се дават материали или инструменти на ре'лар Квоте. Изпратете го при мен. Клвн.“
Базил ме погледна съчувствено.
— Ето ти вода в киселината — меко се пошегува той. — Да не би и ти да си забравил?
— Иска ми се да беше така — отвърнах аз, — тогава поне щях да знам какво става.
Базил неспокойно се огледа и каза с тих глас:
— Чуй ме, пак видях онова момиче.
— Какво? — глупаво примигнах срещу него аз.
— Момичето, което дойде да те търси тук — подсети ме той. — Спомняш ли си младата жена, търсеща червенокосия магьосник, който й е продал амулет?
— Тя е идвала отново? — Затворих очи и разтрих лицето си. — Само това ми липсваше сега.
Базил поклати глава.
— Не е влизала вътре — обясни той. — Поне аз не знам да го е правила. Но я видях няколко пъти отвън. Мотае се на двора. — Той махна с глава към южния изход на Рибарника.
— Каза ли на някого? — попитах аз.
Базил изглеждаше дълбоко засегнат.
— Не бих ти причинил такова нещо — отвърна той. — Но тя може да е говорила с някой друг. Наистина трябва да се отървеш от нея. Килвин ще започне да бълва змии и гущери, ако реши, че продаваш амулети.
— Не съм го правил — защитих се аз. — Нямам представа коя е тя. Как изглежда?
— Млада е — сви рамене Базил. — Не е сийлдиш. Мисля, че косата й е светла. Носи син плащ с вдигната качулка. Опитах се да поговоря с нея, но тя просто избяга.
— Чудесно, няма що — потрих челото си аз.
Базил сви рамене със съчувствие.
— Просто сметнах, че трябва да те предупредя. Ако тя влезе тук и пита за теб, ще трябва да кажа на Килвин. — Той направи извинителна физиономия. — Съжалявам, но и без това си имам достатъчно неприятности.
— Разбирам — отвърнах аз. — Благодаря за предупреждението.
 
* * *
 
Когато влязох в работилницата, веднага ми направи впечатление странното качество на светлината в залата. Първото нещо, което сторих, бе да погледна дали Килвин не е добавил нова лампа към внушителния брой стъклени сфери, висящи между покривните греди. Надявах се промяната на светлината да се дължи на нова лампа. Настроението на Килвин неизменно ставаше отвратително, когато някоя от лампите му внезапно угаснеше.
Докато оглеждах покривните греди, не видях нито една угаснала лампа. Отне ми доста време да осъзная, че странното осветление се дължи на полегатите лъчи на естествената слънчева светлина, която проникваше през ниските прозорци по източната стена. Обикновено идвах да работя по-късно през деня.
Толкова рано сутринта работилницата беше почти зловещо тиха. Огромната зала изглеждаше празна и безжизнена само с шепа студенти, които работеха по своите проекти. Това, в комбинация със странното осветление и неочакваното ми повикване от Килвин, ме накара да се чувствам доста неспокоен, докато пресичах помещението на път за кабинета на магистъра.
Въпреки ранния час малкото огнище в ъгъла на стаята на Килвин беше добре разпалено. Когато застанах на отворената врата, почувствах вълна от топлина. Усещането беше приятно след ранния зимен студ навън. Килвин стоеше с гръб към мен и духаше с духалото в постоянен ритъм.
Почуках силно на рамката на вратата, за да привлека вниманието му.
— Магистър Килвин? Току-що се опитах да си изпиша материали от Ателието. Някакъв проблем ли има?
— Ре'лар Квоте — хвърли ми поглед Килвин. — Ей сега ще дойда. Влизай.
Пристъпих в кабинета и затворих тежката врата след себе си. Ако се бях забъркал в неприятности, предпочитах никой друг да не го чуе.
Килвин продължи да духа с духалото още дълго време. Едва когато извади дълга тръба, разбрах, че не раздухваше огнището, за да кове метал, а се занимаваше със стъкларство. Със сръчно движение той изтегли едно топче разтопено стъкло от края на тръбата и след това се зае да раздува все по-нарастващ балон от него.
След минута стъклото загуби оранжевия си блясък.
— Духалото — нареди Килвин, без да ме поглежда, и сложи тръбата обратно в гърлото на пещта.
Побързах да се подчиня и задухах с духалото в равномерен ритъм, докато стъклото не заблестя отново в оранжево. Килвин ми махна да спра, извади го и отново дълго духа в тръбата, като въртеше стъклото, докато балонът стана голям като пъпеш.
Отново го сложи в пещта и аз започнах да помпам с духалото, без да чакам да ме подканят. След като повторихме тази процедура три пъти, целият се облях в пот. Дощя ми се да не бях затварял вратата на Килвин, но не исках да оставям духалото за времето, необходимо да я отворя отново.
Килвин, изглежда, не забелязваше горещината. Стъкленият балон стана голям колкото главата ми, а след това колкото тиква. Но на петия път, когато го извади от пещта и започна да го раздува, той провисна от края на тръбата, спука се и падна на пода.
— Кист, крайле, ен Коте — гневно изруга той и хвърли металната тръба, която остро иззвъня върху каменния под. — Краемет бреветан Аерин!
Сподавих внезапното си желание да се засмея. Моят сиару не беше много добър, но бях почти сигурен, че Килвин каза: „Лайна в брадата на бога!“
Подобният на мечка магистър дълго стоя с поглед, насочен към строшеното стъкло на пода. След това изпусна дълга и ядосана въздишка през носа си, свали очилата си и обърна поглед към мен.
— Три комплекта синхронизирани звънци, месинг — започна той без предисловие. — Един кран със стяга, желязо. Четири комина, желязо. Шест сифона, калай. Двайсет и два прозореца от двойно подсилено стъкло и различни други неща, изработени на парче.
Това беше списъкът на цялата работа, която бях свършил този семестър в Рибарника. Просто неща, които можех да направя и да продам на Ателието за бърза печалба.
— Доставя ли ти удоволствие тази работа, ре'лар Квоте? — погледна ме Килвин с тъмните си очи.
— Тези проекти са доста лесни, магистър Килвин — признах аз.
— Сега си ре'лар — каза той с глас, натежал от упрек. — Задоволяваш ли се да вървиш по най-лесния път и да правиш играчки за богатите безделници? На това ли искаш да посветиш времето си в Рибарника? На лесна за изпълнение работа?
Усетих капчици пот в косата си, които започнаха да се стичат по гърба ми.
— Малко се притеснявам да се захвана с нещо свое — оправдах се аз. — Не одобрихте модификациите, които направих в ръчната си лампа.
— Това са думи на страхливец — отсече Килвин. — Нима щом те смъмрят веднъж, вече не смееш да опитваш отново? — Той ме погледна. — Питам те отново, звънци и отливки — харесва ли ти тази работа, ре'лар Квоте?
— Харесва ми мисълта да си платя таксата за обучение за следващия семестър, магистър Килвин. — Потта се стичаше по лицето ми, опитах се да я забърша с ръкава си, но ризата ми вече бе подгизнала.
Хвърлих поглед към вратата на кабинета на Килвин.
— А самата работа? — подкани ме магистърът.
Тъмната кожа на челото му бе покрита с капчици пот, но като изключим това, явно горещината не го притесняваше.
— Истината ли искате, магистър Килвин? — попитах аз и се почувствах леко замаян.
— Ценя истината във всичко, ре'лар Квоте. — Той изглеждаше леко обиден.
— Истината е, че миналата година направих осем палубни фенера, магистър Килвин. Ако трябва да направя още един, предполагам, че може и да пукна от скука.
Килвин изпухтя с някакво подобие на смях и ми се усмихна широко.
— Добре. Така трябва да се чувства един ре'лар. — Той ме посочи с дебелия си пръст. — Умен си и имаш сръчни ръце. Очаквам от теб велики дела, а не скучна, робска работа. Направи нещо изобретателно и то ще ти докара повече пари от един фенер. И със сигурност повече от работата на парче. Нея я остави на е'лирите. — Той махна презрително към прозореца, който гледаше към работилницата.
— Ще се постарая, магистър Килвин — обещах аз, като гласът ми прозвуча далечно и слабо в собствените ми уши. — Имате ли против да отворя вратата, за да влезе малко свеж въздух?
Килвин изсумтя в знак на съгласие и аз направих крачка към вратата. Но краката не ме държаха и ми се виеше свят. Олюлях се и едва не се строполих с главата напред върху пода, но успях да се хвана за ръба на тезгяха и вместо това паднах на колене.
Когато наранените ми колене се удариха в каменния под, болката беше мъчителна. Но не извиках. Всъщност болката сякаш идваше от някъде много далеч.
 
* * *
 
Съвзех се объркан, с пресъхнала уста, сякаш пълна с пясък. Очите ми бяха подути, а мислите — толкова мудни, че ми бе нужно дълго време, докато разпозная характерния антисептичен мирис във въздуха. Това, в комбинация с факта, че лежах гол под чаршафите, ми даде да разбера, че се намирам в Медика.
Обърнах глава и видях къса руса коса и тъмната униформа на медик. Отпуснах се назад върху възглавницата.
— Здравей, Мола — програчих аз.
Тя се обърна и ме погледна сериозно.
— Квоте — рече с официален тон, — как се чувстваш?
Тъй като съзнанието ми все още бе замъглено, трябваше да се замисля над отговора си.
— Глупав — отвърнах аз и после добавих: — И жаден.
Мола ми донесе чаша и ми помогна да пия от нея. Течността вътре беше сладка и зърнеста. Отне ми доста време, докато я изпия, но когато свърших, се почувствах почти човек.
— Какво се случи? — попитах аз.
— Припаднал си в работилницата за изобретения — обясни тя. — Самият Килвин те донесе тук. Всъщност беше доста трогателно. С мъка го изгоних.
Усетих как целият се изчервих от срам при мисълта, че огромният магистър ме е носил из улиците на Университета. В ръцете му трябва да съм изглеждал като някоя парцалена кукла.
— Припаднал съм?
— Килвин обясни, че в стаята е било горещо — рече Мола — и ти си се потил дори през дрехите. От теб е капела пот. — Тя махна към ризата и панталоните ми, които лежаха смачкани на топка върху масата.
— Топлинен удар? — предположих аз.
Мола вдигна ръка, за да ме накара да замълча.
— Това беше първата ми диагноза — отвърна. — След по-обстоен преглед реших, че всъщност страдаш от остър случай на скачане през прозорец миналата нощ. — Тя ми хвърли пронизващ поглед.
Внезапно осъзнах положението си. Не това, че бях почти чисто гол, а че имах очевидни рани от падането си от покрива на „Златното пони“. Хвърлих поглед към вратата и с облекчение видях, че е затворена. Мола стоеше и ме наблюдаваше с преднамерено безизразно изражение.
— Някой друг видя ли ме? — попитах.
— Днес бяхме доста заети — поклати глава Мола.
— Това поне е добре — отпуснах се малко аз.
— Тази сутрин Аруил даде нареждане всички подозрителни наранявания да бъдат докладвани. — Лицето й беше мрачно. — Причината за това не е тайна. Самият Амброуз е предложил порядъчна сума на онзи, който му помогне да хване крадеца, проникнал в стаите му и откраднал доста ценности, включително и пръстена, подарен от майка му на смъртния й одър.
— Това копеле! — разпалено извиках аз. — Не съм откраднал нищо.
— Казваш го просто така? — повдигна вежди Мола. — Няма да отричаш? Или да се опиташ да обясниш… нещо?
Издишах шумно през носа, опитвайки се да сдържа гнева си.
— Нямам намерение да подценявам интелигентността ти. Очевидно е, че не съм паднал по стълбите. — Поех си дълбоко дъх. — Виж, Мола. Ако кажеш на някого, ще ме изключат. Не съм откраднал нищо. Можех да го направя, но не съм.
— Тогава защо… — Тя се поколеба, очевидно се чувстваше неудобно. — Защо го направи?
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че правех услуга на приятел? — въздъхнах аз.
Мола ми хвърли проницателен поглед и зелените й очи се впиха в моите.
— Ами, тогава очевидно си се заел сериозно с правенето на услуги напоследък.
— Аз… какво? — попитах аз, тъй като мислите ми се движеха твърде бавно, за да проумея думите й.
— Последния път, когато беше тук, те лекувах от изгаряния и вдишване на дим, след като беше извадил Фела от огъня.
— О, това всъщност не беше услуга. Всеки можеше да го направи.
Мола ми хвърли изпитателен поглед.
— Ти наистина го вярваш, нали? — Тя леко поклати глава, след което взе книга с твърди корици и отбеляза нещо в нея, без съмнение попълваше своя доклад за лечението. — Е, аз го считам за услуга. С Фела спяхме една до друга, когато и двете бяхме още нови тук. Независимо какво си мислиш, не са много хората, които биха сторили нещо подобно.
На вратата се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Сим:
— Може ли да влезем?
Без да чака отговор, той отвори вратата и побутна смутения Уилем да пристъпи в стаята.
— Чухме… — Сим направи пауза и обърна поглед към Мола. — Той ще се оправи, нали?
— Ще се оправи — потвърди тя, — при условие че температурата му спадне. — Взе един всичкомер и го пъхна в устата ми.
— Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да си държиш устата затворена за една минута.
— Тогава ще ти кажа следното — обърна се към мен ухиленият Симон. — Чухме, че Килвин те е отвел някъде, където да сте насаме, и ти е показал нещо, от което си припаднал като пъзливо момиченце.
Изгледах го намръщено, но не казах нищо.
Мола се обърна отново към Уил и Сим:
— Краката ще го болят известно време, но няма някакви сериозни увреждания. Лакътят му също ще се оправи, макар че е зашит много нескопосано. Така или иначе, какво правехте вие, момчета, в стаите на Амброуз?
Уилем просто й хвърли типичния си стоически поглед с тъмните си очи. Със Сим обаче нямах този късмет.
— Квоте трябваше да вземе един пръстен за своята любима — весело и бодро отвърна той.
Мола ме изгледа вбесена.
— Трябва да си много нагъл, за да ме излъжеш право в очите! — каза тя, а погледът й бе безизразен и студен като на котка. — Добре, че не се опита да подцениш интелигентността ми.
Поех си дълбоко дъх и извадих всичкомера от устата си.
— Пусто да остане, Сим! — ядосано извиках аз. — Някой ден трябва да те науча да лъжеш.
Сим местеше поглед между мен и Мола и се изчерви от паника и смущение.
— Квоте харесва едно момиче от другата страна на реката — отбранително отвърна той. — Амброуз й е взел пръстена и не иска да й го върне. Ние…
Мола го прекъсна с рязък жест.
— Защо просто не ми каза това? — попита ме раздразнено тя. — Всеки знае как Амброуз се държи с жените!
— Точно затова не ти казах — отвърнах аз. — Звучеше като много удобна лъжа. А и това никак не ти влиза в работата.
Изражението на лицето й стана непоколебимо.
— Звучиш доста нахакано за…
— Спрете! Просто спрете! — извика Уилем и стресна и двама ни. Той се обърна към Мола: — Когато Квоте дойде тук в безсъзнание, какво беше първото нещо, което направи?
— Проверих зениците му за следи от травма на главата — механично отговори Мола. — Какво общо има това, по дяволите?
— Погледни очите му сега — посочи ме Уилем.
Мола ме погледна.
— Тъмни са — отбеляза изненадано Мола. — Тъмнозелени, с цвят на бор.
— Недей да спориш с него, когато очите му потъмнеят така — продължи Уил. — От това няма да излезе нищо добро.
— Това е своеобразно предупреждение, подобно на звука, издаван от гърмящата змия — добави Сим.
— По-скоро като наежването на куче — поправи го Уилем. — Показва кога е готов да те захапе.
— Всички вие можете да вървите право в ада! — извиках аз. — Или ми дайте огледало, за да видя за какво говорите. Не ме интересува кой ще го направи.
Уил не ми обърна внимание.
— Нашият малък Квоте има много избухлив нрав, но след като мине малко време да се успокои, ще осъзнае истината. — Уилем ми хвърли пронизващ поглед. — Той не се ядоса, защото не му вярваш или защото подлъга Сим. Разстрои се, защото ти разбра на какви магарии е способен, за да впечатли жена. — Той ме погледна отново. — „Магарии“ ли беше правилната дума?
Поех си дълбоко дъх и след това го изпуснах.
— Горе-долу — признах аз.
— Избрах го, защото звучи като „магаре“ — обясни Уил.
— Знаех си, че и вие двамата участвате — каза Мола с извинителна нотка в гласа. — Тримата сте неразделни и това ме накара да стигна до съответните заключения. — Тя заобиколи леглото и огледа критично наранения ми лакът. — Кой от двама ви го заши?
— Аз — направи гримаса Сим. — Знам, че го оплесках.
— Това е доста меко казано — отбеляза Мола и го погледна крайно неодобрително. — Изглежда така, сякаш си се опитал да избродираш името си върху него, но непрекъснато си допускал грешки.
— Мисля, че се справи доста добре — намеси се Уил и я погледна в очите, — като се има предвид, че няма никаква подготовка и че помагаше на приятел при обстоятелства, които далеч не бяха идеални.
Мола се изчерви.
— Не исках да прозвучи така — побърза да каже тя. — Когато човек работи тук, лесно забравя, че не всеки… — Обърна се към Сим. — Съжалявам.
Той прокара ръка през пясъчнорусата си коса.
— Предполагам, че можеш да ми се реваншираш някой път — каза й и се ухили като малко момче. — Да речем утре следобед? Когато ще ми позволиш да те почерпя с обяд? — Той я погледна с надежда.
Мола вдигна очи към тавана и въздъхна с нещо средно между развеселеност и отчаяние.
— Добре.
— Нямам повече работа тук — заяви Уил с важен глас. — Тръгвам си. Мразя това място.
— Благодаря ти, Уил.
Той небрежно махна с ръка през рамо и затвори вратата след себе си.
 
* * *
 
Мола се съгласи да не споменава в доклада си за подозрителните ми рани и да се придържа към първоначалната си диагноза за топлинен удар. Махна конците на Сим, след това почисти мястото, заши го отново и превърза ръката ми. Не беше особено приятно, но знаех, че ще се излекувам по-бързо под опитните й грижи.
Накрая ме посъветва да пия повече вода, да поспя и ми предложи за в бъдеще да се въздържам от изтощителна физическа дейност в гореща стая на следващия ден, след като съм паднал от покрив.
 

22.
Подхлъзване
 
Този семестър в часовете по „симпатия за експерти“ до момента Елкса Дал ни беше преподавал само теория. Колко светлина може да бъде произведена от десет таума постоянна топлина при използването на желязо? А при използването на базалт? А ако се използва човешка плът? Запаметявахме таблици с цифри и се учехме как да изчисляваме увеличаващи се квадрати, ъглов момент и сложно разграждане.
Казано накратко, неща, от които да ти се вцепени мозъкът.
Не ме разбирайте погрешно. Знаех, че това е много важна информация. Обвързванията, които бяхме показали на Дена, бяха прости. Но когато нещата станеха по-сложни, опитният симпатист трябваше да направи някои доста трудни изчисления.
Що се отнася до енергията, няма голяма разлика между това да запалиш една свещ и да я стопиш и превърнеш в локва лой. Единствената разлика е във фокусирането и контрола. Когато свещта стои пред теб, тези неща се постигат лесно. Просто гледаш втренчено фитила и спираш да наливаш енергия в него, когато видиш първото проблясване на пламъка. Но ако свещта е на половин километър разстояние или в друга стая, става експоненциално по-трудно да поддържаш фокусирането и контрола.
Освен това небрежният симпатист го очакват и по-лоши неща от разтопени свещи. Въпросът, който Дена бе задала в „Еолиан“, е от най-съществено значение: „Къде отива излишната енергия?“
Както беше обяснил Уил, част от нея отива във въздуха, част — в свързаните предмети, а остатъкът преминава в тялото на симпатиста. Техническият термин за това е „таумично пресищане“, но дори и Елкса Дал го наричаше „подхлъзване“.
Горе-долу веднъж на всяка година някой небрежен симпатист със силен Алар канализираше достатъчно енергия през лоша връзка, за да повиши внезапно температурата на тялото си и да обезумее от високите градуси. Дал ни сподели за екстремен случай, в който един студент бе успял сам да се опече отвътре навън.
Споменах на Манет за това в деня, след като Дал разказа тази история на курса ни. Очаквах да се присъедини към здравословния ми смях, но се оказа, че той всъщност вече е бил студент, когато това се е случило.
— Миришеше на печено свинско — мрачно отбеляза Манет. — Ужасно нещо. Почувствах се зле заради случилото се, но е трудно да съжалиш някой, който се е държал като пълен идиот. Малкото подхлъзване тук-там е почти незабележимо, но той трябва да бе изпуснал двеста хиляди таума в рамките на две секунди. — Манет поклати глава, без да вдига поглед от парчето калай, което гравираше. — Цялото крило на Мейнс вонеше. Никой не можеше да ползва стаите там в продължение на цяла година.
Гледах го опулено.
— Термичното подхлъзване обаче се среща доста често — продължи приятелят ми. — Виж кинетичното подхлъзване… — Той одобрително повдигна вежди. — Преди двайсет години някакъв проклет глупав ел'тхе се напил и се опитал заради облог да вдигне каруца с тор върху покрива на Залата на магистрите. Откъснал си ръката от рамото. — Манет отново се наведе над парчето си калай и се захвана да гравира внимателно една руна. — Трябва да си много голям глупак, за да направиш нещо такова.
На следващия ден особено внимателно следях думите на Елкса Дал.
Той безмилостно ни караше да се упражняваме. Да правим изчисления за ентхаупия, диаграми, илюстриращи разстоянието на разпадане. Уравнения, описващи ентропичните криви, които опитният симпатист трябва да разбира на почти подсъзнателно ниво.
Но Дал не беше глупав. Затова преди да се отегчим и да станем небрежни, той превърна това в състезание.
Накара ни да теглим топлина от странни източници, от нагрети до червено парчета желязо, от ледени блокове и от собствената си кръв. Запалването на свещи в отдалечени стаи беше най-лесната част. Запалването на една от дузина еднакви свещи беше по-трудно. Запалването на свещ, която никога не си виждал и е на непознато място — това бе като да жонглираш на тъмно.
Имаше състезания за точност, състезания за хитрост, състезания за фокусиране и контрол. След два цикъла бях най-високо класиралият се студент в нашия курс от двайсет и трима ре'лари. Фентон ме следваше по петите и заемаше второто място.
Така се случи, че в деня след промъкването ми в стаите на Амброуз в часовете по „симпатия за експерти“ започнахме да се дуелираме. Дуелирането изискваше цялата ловкост и контрол от предишните състезания, като в допълнение на това трябваше да се справим с предизвикателството на дейното противопоставяне на Алара на друг студент.
И така, въпреки скорошното ми посещение в Медика заради топлинен удар стопих отвор в блок от лед, намиращ се в отдалечена стая. Въпреки двете безсънни нощи повиших температурата на една пинта живак с точно десет градуса. Въпреки пулсиращата болка от раните ми и парещия сърбеж в превързаната ми ръка скъсах на две поп пика, без да докосна останалите карти от тестето.
Направих всички тези неща за по-малко от две минути, макар че Фентон насочи целия си Алар срещу мен. Неслучайно ме наричат Квоте Загадъчния или Квоте Арканиста. Моят Алар беше като острие от рамстонска стомана.
 
* * *
 
— Доста впечатляващо — похвали ме Дал след часа. — От години не е имало студент, който да остане непобеден толкова дълго време. Дали някой изобщо ще се реши да заложи срещу теб?
— Това отдавна вече не представлява интерес за никого — поклатих глава аз.
— Такава е цената на славата. — Дал се усмихна, но след това стана малко по-сериозен. — Исках да те предупредя, преди да го обявя пред целия курс. Следващия цикъл вероятно ще изправя другите студенти по двойки срещу теб.
— Ще трябва да се справя с Фентон и Брей едновременно? — попитах аз.
Дал поклати глава.
— Ще започнем с двамата, които са се класирали най-ниско в дуелирането. Това ще бъде чудесно встъпление към упражненията за работа по групи, които ще правим по-късно през семестъра — той се усмихна, — и ще те предпази да не станеш прекалено самодоволен. — Дал ме изгледа изпитателно. — Добре ли си?
— Просто ми е студено — неубедително отвърнах аз и потреперих. — Може ли да застанем по-близо до мангала?
Застанах толкова близо, колкото бе възможно, без да се допирам до нагорещения метал, и прострях ръце над купата, пълна с проблясващи въглени. Малко след това вече не ми беше студено и забелязах, че Дал ме наблюдава с любопитство.
— По-рано днес се оказах в Медика с лек топлинен удар — признах аз. — Просто тялото ми е още леко объркано. Сега се чувствам добре.
Дал се намръщи.
— Не трябваше да идваш на занятия днес, щом не си добре — смъмри ме той. — И със сигурност не трябваше да се дуелираш. Този вид симпатия натоварва тялото и ума. Не трябваше да рискуваш да усложниш допълнително нещата, като не се чувстваш добре.
— Когато дойдох за заниманията, се чувствах добре — излъгах аз. — Просто тялото ми напомня, че му дължа една нощ здрав сън.
— Тогава се постарай да му я осигуриш — строго ми нареди той и сам разтвори ръце над огъня. — Ако се преуморяваш, после ще си платиш за това. Напоследък изглеждаш малко разсеян. Всъщност „разсеян“ не е точната дума.
— Изморен? — предположих аз.
— Да. Изморен. — Той ме изгледа замислено и приглади брадата си с ръка. — Бива те с думите. Предполагам, че това е една от причините да попаднеш при Елодин.
Не казах нищо в отговор. Мълчанието ми трябва да е било твърде красноречиво, защото Дал ме погледна с любопитство.
— Как върви обучението ти при Елодин? — попита небрежно той.
— Доста добре — предпазливо отвърнах аз.
Той ме погледна отново.
— Не толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Обучението при магистър Елодин не е онова, което очаквах.
— Понякога с него е трудно — кимна разбиращо Дал.
Внезапно ми дойде наум да го попитам нещо:
— Знаете ли някакви имена, магистър Дал?
Той кимна сериозно.
— Кои са те? — настоях аз.
Дал леко се стегна, след което сви и разтвори ръцете си над огъня и се поотпусна.
— Това не е особено учтив въпрос — меко каза той. — Е, не е невъзпитан, но просто е от онези въпроси, които не се задават. Като например да попиташ един мъж колко често прави любов с жена си.
— Съжалявам.
— Не е необходимо. Няма откъде да го знаеш. Мисля, че това е останало от по-стари времена. От времената, когато е имало повече основания да се страхуваме от събратята си арканисти. Ако си наясно с имената, които знае твоят неприятел, това означава, че можеш да отгатнеш и неговите силни и слаби страни.
И двамата замълчахме за момент, топлейки се на въглените.
— Огъня — каза той след продължително мълчание, — знам името на огъня. И още едно.
— Само две? — изтърсих аз, без да се замислям.
— А ти колко знаеш? — попита ме той с леко подигравателен тон. — Да, само две. Но да знаеш две имена в днешно време е много. Елодин казва, че някога е било различно.
— А колко имена знае Елодин?
— Дори и да знаех, щеше да е изключително невъзпитано да ти отговоря — отвърна той с нотка на неодобрение. — Но няма да сгреша, ако кажа, че знае няколко.
— Можете ли да ми покажете нещо с името на огъня? — попитах аз. — Ако това не е неуместно?
Дал се поколеба за момент, после се усмихна. Погледна съсредоточено мангала между двама ни, затвори очи, след това посочи незапаления мангал в другия край на стаята.
— Огън!
Той изрече думата като заповед и от далечния мангал изригна колона от пламък.
— Огън? — повторих озадачено аз. — Това ли е? Името на огъня е „огън“?
Елкса Дал се усмихна и поклати глава.
— В действителност аз не казах това. Някаква част от теб просто използва дума, която ти е позната.
— Спящото ми съзнание я е превело?
— Спящо съзнание? — изгледа ме объркано той.
— Така Елодин нарича онази част от нас, която знае имената — обясних аз.
— Наричай го както желаеш. — Дал сви рамене и прокара ръка през късата си черна брада. — Фактът, че изобщо ме чу да казвам нещо, вероятно е добър знак.
— Понякога се чудя защо се захванах с даването на имена — промърморих аз. — Можеше да запаля този мангал и със симпатия.
— Не и без връзка — изтъкна Дал. — Без обвързване и източник на енергия…
— Въпреки това изглежда безсмислено — упорствах аз. — Във вашите часове всеки ден научавам разни неща. Полезни неща. А след всичкото време, което прекарах в часовете по даване на имена, не мога да покажа и едно нещо, което съм научил. Знаете ли за какво беше вчерашната лекция на Елодин?
Дал поклати глава.
— Разликата между това да си гол и да си необлечен — обясних аз с равен глас, а Дал избухна в смях. — Говоря съвсем сериозно. Борих се да попадна в неговия курс, но сега само си мисля за всичкото време, което изгубих там, време, което можех да използвам за по-практични неща.
— Наистина има неща, които са по-практични от имената — призна Дал, — но наблюдавай сега.
Той се концентрира отново в мангала пред нас, а очите му станаха далечни. Заговори отново, като този път шепнеше. След това бавно спусна ръката си, докато накрая тя се озова само на няколко сантиметра от горящата жарава.
После със съсредоточено изражение Дал зарови ръката си дълбоко в сърцето на огъня и разпери пръсти между оранжевите въглени, сякаш не бяха нищо повече от купчина чакъл.
Осъзнах, че сдържам дъха си и го изпуснах тихо, защото не исках да наруша концентрацията му.
— Как го направихте?
— С имената — твърдо отвърна Дал и отдръпна ръката си от огъня. Бе оцапана в бяла пепел, но напълно невредима. — Имената отразяват истинското разбиране за дадено нещо, а когато наистина разбираш нещо, ти имаш власт над него.
— Но сам по себе си огънят не е предмет — възразих аз. — Той е просто екзотермична реакция. Той… — запънах се и не успях да продължа.
Дал си пое дъх и за момент изглеждаше, че се готви да ми даде обяснение. Ала вместо това се засмя и безпомощно сви рамене.
— Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го обясня. Попитай Елодин. Той твърди, че разбира тези неща. Аз просто работя тук.
 
* * *
 
След часовете при Дал пресякох реката и отидох в Имре. Не намерих Дена в странноприемницата, където беше отседнала, затова се отправих към „Еолиан“, макар да знаех, че е твърде рано да я открия там.
Вътре имаше едва десетина души, но в края на бара забелязах лицето на познат човек, който разговаряше със Станчион. Граф Трепе ми махна и аз се присъединих към тях.
— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.
— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.
Станчион ме погледна.
— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.
— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.
Почувствах се много добре, задето наранените ми крака вече не трябваше да носят тежестта на тялото ми.
— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.
Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.
В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?
Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.
Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.
Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.
— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.
— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.
Зад гърба му Станчион кимна одобрително.
Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.
Станчион проследи погледа ми.
— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.
Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.
— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.
— Като стана дума за покровители — обърнах се аз към Трепе, като сниших глас, — има нещо, за което искам да чуя мнението ви. Нещо, което бих предпочел да си остане между нас.
В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.
Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.
— Предполагам, че познавате почти всеки потенциален покровител на двеста километра околовръст.
Трепе сви рамене, без да се опитва да си придава фалшива скромност.
— Не си далеч от истината. Всеки, който е достатъчно сериозен и разполага с достатъчно пари.
— Имам приятелка — започнах аз, — музикантка, която сега едва започва. Тя има природна дарба, но не се е упражнявала достатъчно. Някой й е направил предложение да й помогне и й е обещал евентуално покровителство… — Не довърших, защото не бях сигурен как да обясня останалата част.
Трепе кимна.
— Искаш да знаеш дали той е подходящ — добави той. — Разумна загриженост. Някои хора смятат, че покровителят има право на нещо повече от музиката. — Той махна към Станчион. — Ако искаш да чуеш някоя история, питай го за онази, когато херцогиня Самиста дойде тук на почивка. — Засмя се със смях, който наподобяваше стенание, и потърка очи. — Малките богове да са ми на помощ, тази жена беше ужасяваща.
— Точно това ме безпокои — признах аз. — Не знам дали може да му се има доверие.
— Мога да поразпитам, ако искаш — предложи Трепе. — Как се казва?
— Това е част от проблема — обясних аз. — Не знам името му. Не мисля, че и тя го знае.
— Как може тя да не знае името му? — намръщи се Трепе.
— Той й е дал някакво име — отвърнах аз, — но тя не знае дали е истинско. Очевидно е много загрижен съществуването му да се пази в тайна и й е дал строги указания да не казва на никого за него. Те никога не се срещат на едно и също място два пъти и нито веднъж на обществено място. Понякога той отсъства с месеци. — Погледнах Трепе. — Как ви звучи това?
— Ами, не особено добре — отвърна Трепе неодобрително. — Има много голяма вероятност този мъж изобщо да не е истински покровител. Звучи ми така, сякаш иска да се възползва от приятелката ти.
— И аз смятам така — мрачно кимнах аз.
— От друга страна — продължи Трепе, — някои покровители наистина държат да останат в тайна. Ако открият някой талант, не е невъзможно да се грижат за него скришом и след това… — Той направи драматичен жест с ръка. — Това е като фокус — внезапно, като от нищото, с тяхна помощ се появява блестящ музикант. — Трепе ми се усмихна приятелски. — Смятах, че някой е направил нещо подобно с теб. Ти изникна от нищото и получи своите сребърни свирки. Мислех, че някой те е пазил в тайна, докато не си станал готов за грандиозната си поява на сцената.
— Не бях мислил за това — признах аз.
— Това се случва — обясни Трепе, — но странните места за среща и фактът, че тя не е сигурна за името му? — Той поклати глава и се намръщи. — Ако не друго, то това поне е доста неблагоприлично. Или този мъж се забавлява, като се представя за човек извън закона, или той наистина е подозрителен. — Трепе сякаш се замисли за момент, потропвайки с пръсти по бара. — Кажи на приятелката ти да внимава и да бъде нащрек. Когато някой покровител се възползва от жена, това е нещо ужасно. Същинско предателство. Но познавам мъже, които само се преструваха на покровители, за да спечелят доверието на някоя жена. Това е още по-лошо.
 
* * *
 
Бях стигнал до средата на пътя за Университета и в далечината тъкмо се бе появил Каменният мост, когато започнах да усещам неприятно топло изтръпване нагоре по ръката. В началото помислих, че това е болката от зашиваните на два пъти порязвания на лакътя ми, защото те пареха и ме сърбяха цял ден.
Но вместо да отшуми, топлината продължи да се разпростира нагоре по ръката и по лявата страна на гърдите ми. Взех да се потя, сякаш внезапно ме е хванала треска.
Свалих плаща си, оставих студения въздух да ме охлади и разкопчах ризата си. Есенният вятър ми помогна и започнах да си вея с плаща. Но топлината ставаше все по-силна, дори болезнена, сякаш бях разлял вряла вода по гърдите си.
За щастие тази част от пътя минаваше успоредно на поток, който се вливаше в река Ометхи. Тъй като не можах да измисля по-добър план, свалих ботушите си и лютнята и скочих във водата.
От студенината на потока се задъхах и се разтреперих, но тя охлади изгарящата ми кожа. Останах във водата, като се опитах да не се чувствам като идиот, когато една млада двойка мина покрай мен и многозначително се обърна на другата страна.
Странната топлина се движеше в тялото ми така, сякаш беше огън вътре в мен, който се опитва да намери изход навън. Тръгна от лявата ми страна, след това се придвижи надолу по краката ми и се върна обратно към лявата ми ръка. Когато се отправи към главата ми, бързо се потопих под водата.
След няколко минути се изправих и излязох от потока. Треперейки, се увих в плаща си, доволен, че на пътя няма жива душа. След това, тъй като нямаше какво друго да направя, метнах калъфа с лютнята през рамо и закрачих по дългия път обратно към Университета. От мен капеше вода и се чувствах ужасно уплашен.
 

23.
Принципи
 
— Наистина казах на Мола — рекох аз, докато разбърквах картите. — Тя отвърна, че си въобразявам и ме избута обратно през вратата.
— Само мога да предположа какво е усещането — горчиво отбеляза Сим.
Вдигнах поглед, изненадан от нетипичната острота в гласа му, но преди да успея да попитам какво се е случило, Уилем улови погледа ми и предупредително поклати глава. Доколкото познавах Сим, предположих, че става дума за поредния бърз и болезнен край на поредната му бърза и болезнена връзка.
Замълчах и раздадох поредната ръка от играта на дъх. Тримата си убивахме времето в очакване залата да се запълни, преди да започна да свиря за тълпата, която се събираше в „При Анкер“ за нощта на фелинг.
— Каква според теб е причината? — попита Уилем.
Поколебах се, че ако изрека на глас страховете си, те по някакъв начин могат да се превърнат в реалност.
— Може да съм се изложил на нещо опасно в Рибарника.
— Като например? — настоя Уил.
— Някое от съединенията, които използваме — отвърнах аз. — Те могат да проникнат през кожата ти и да те убият по осемнайсет бавни начина.
Припомних си онзи ден, когато тентен стъклото ми се беше пукнало в Рибарника и за единствената капка транспортно вещество, попаднала върху ризата ми.
Беше съвсем малка капчица — малко по-голяма от главата на пирон. Бях напълно сигурен, че не е докоснала кожата ми.
— Надявам се да не е така, но не знам какво друго би могло да бъде.
— Може да е остатъчен ефект от „топката от сливи“ — мрачно предположи Сим. — Амброуз не е кой знае какъв алхимик. А доколкото знам, един от основните компоненти е оловото. Ако той самият е приготвял формулата. Може би организмът ти е повлиян от някои нейни латентни елементи. Днес яде ли или пи ли нещо различно?
Замислих се.
— Пийнах доста метеглин в „Еолиан“ — признах аз.
— Това би разболяло всеки — отбеляза Уил.
— Аз го харесвам — призна Сим, — но сам по себе си той е като пенкилер. В него има много различни тинктури. Няма нищо алхимично, но има мускатово орехче, бабина душица и карамфил, както и всякакви подправки. Може някое от тези неща да е задействало някакви свободни елементи, които все още се таят в организма ти.
— Чудесно, няма що — промърморих аз. — И как точно да се справя с това?
Сим безпомощно разтвори ръце.
— Така си и мислех — казах аз. — И все пак това звучи по-добре от отравяне с тежки метали.
Симон направи четири взятки подред, като хитро ни принуди да изиграем козовете си и до края на ръката вече се усмихваше отново. Мрачните му настроения никога не траеха прекалено дълго.
Уил подреди картите си, а аз дръпнах стола си от масата и се изправих.
— Изсвири онази за пияната крава и маслобойната — предложи Сим.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Може би по-късно — уверих го аз, вдигнах калъфа на лютнята си, който изглеждаше все по-опърпан, и се отправих към камината, съпроводен от разпръснати и познати ръкопляскания.
Отне ми доста време да отворя калъфа, докато развъртя медната тел, която все още използвах на мястото на закопчалката.
Свирих през следващите два часа. Изпълних „Гърне с медно дъно“, „Люлякова клонка“ и „Банята на леля Еме“. Публиката се смееше, пляскаше и надаваше одобрителни възгласи. Докато пръстите ми изпълняваха песните, усетих как грижите ми постепенно се стопяват. Музиката винаги е била най-доброто лекарство за мрачните ми настроения. Докато пеех, дори и раните ме боляха по-малко.
Изведнъж усетих студени тръпки, сякаш от камината зад мен е повял леден вятър. Преборих се с треперенето и довърших последния стих на „Ябълкова ракия“, която изпълних най-накрая, за да зарадвам Сим. Когато изсвирих последния акорд, тълпата ме аплодира и помещението отново се изпълни с шума на разговорите.
Хвърлих поглед към камината зад мен, но огънят си гореше весело и не се виждаше никакво въздушно течение. Слязох от плочата пред огнището с надеждата, че като се раздвижа, студените тръпки ще изчезнат. Но щом направих няколко крачки, осъзнах, че това няма да стане. Сякаш студът се беше настанил в самите ми кости. Обърнах се отново към камината и прострях ръце към огъня, за да ги стопля.
До мен се появиха Уил и Сим.
— Какво става? — попита Сим. — Изглеждаш така, сякаш ще ти стане лошо.
— Нещо такова — отвърнах аз и стиснах зъби, за да не тракат. — Отиди да кажеш на Анкер, че не се чувствам добре и ще трябва да приключа по-рано тази вечер. След това запали свещ от огъня и я донеси в стаята ми. — Вдигнах поглед към сериозните им лица. — Уил, ще ми помогнеш ли да се измъкна от тук? Не искам да правя сцени.
Уилем кимна и ми подаде ръка. Облегнах се на него и се опитах да накарам тялото си да спре да трепери, докато се изкачвахме по стълбите. Никой не ни обърна особено внимание. Вероятно просто са си помислили, че съм пиян. Ръцете ми бяха вдървени и тежаха. Устните ми бяха леденостудени.
След първите стъпала не можех да контролирам повече треперенето си. Все още бях в състояние да ходя, но мускулите на краката ми потръпваха на всяка крачка.
Уил спря.
— Трябва да отидем Медика — рече.
Макар да не звучеше различно, сийлдишкият му акцент беше по-плътен и той започваше да изпуска думи — знак, че е истински разтревожен.
Поклатих глава решително и се наведох напред, знаейки, че той или ще ми помогне, или ще ме остави да падна. Уилем ме прихвана с ръка и наполовина ме подкрепяше, наполовина ме носеше през останалата част от пътя.
Щом се озовах в малката си стаичка, с олюляване се добрах до леглото. Уил уви раменете ми с одеяло.
В коридора се чуха стъпки и Сим надникна нервно иззад вратата. Той държеше едно малко парче свещ и пазеше пламъка да не изгасне с другата си ръка, докато пристъпваше.
— Донесох я. За какво изобщо ти трябва тая свещ?
— Сложи я там. — Посочих му масата до леглото. — От огъня ли я запали?
Очите на Сим бяха уплашени.
— Устните ти — каза той. — Цветът им не е никак хубав.
Откъртих една тресчица от грубото дърво на нощната масичка и я забих със сила в опакото на ръката си. Бликна кръв и аз омацах тресчицата с нея.
— Затвори вратата — наредих аз.
— Няма да ти позволя да направиш онова, което си мисля, че искаш да направиш — твърдо заяви Сим.
Забучих треската в мекия восък на свещта край горящия фитил. Тя изпращя леко и след това пламъкът я обгърна. Промърморих две обвързвания веднага едно след друго, като говорех бавно, за да не се слеят думите заради изтръпналите ми устни.
— Какво правиш? — попита Сим. — Да не се опитваш да се опечеш?
Когато не му отговорих, той пристъпи напред, сякаш се готвеше да събори свещта.
Уил го хвана за ръката.
— Ръцете му са студени като лед — тихо рече той. — Студен е. Наистина много студен.
Погледът на Сим се стрелкаше неспокойно ту към мен, ту към Уил.
— Просто… просто бъди предпазлив — рече той и отстъпи назад.
Но аз вече не му обръщах внимание. Затворих очи и обвързах пламъка на свещта с огъня долу. След това внимателно изградих втора връзка между кръвта върху треската и тази в тялото ми. Това доста наподобяваше онова, което бях сторил с капката вино в „Еолиан“. Разбира се, с тази разлика, че аз не исках кръвта ми да заври.
В началото усетих само леко топло гъделичкане, което не беше никак достатъчно. Съсредоточих се по-силно и почувствах как цялото ми тяло се отпуска, когато през него премина топлина. Продължавах да държа очите си затворени, насочил цялото си внимание към обвързванията, докато не успях на няколко пъти да си поема дълбоко дъх, без да ми минават тръпки и да треперя.
Отворих очи и видях двамата ми приятели да ме гледат очаквателно.
— Добре съм — усмихнах им се аз.
Но още докато изричах тези думи, започнах да се потя. Внезапно ми стана твърде топло, толкова топло, че ми се догади. Прекъснах двете обвързвания толкова бързо, колкото човек дръпва ръката си от нагорещена желязна печка.
Поех си дълбоко дъх няколко пъти, след това се изправих на крака и отидох до прозореца. Отворих го и се облегнах на перваза, наслаждавайки се на студения есенен въздух, който миришеше на мъртви листа и на предчувствие за дъжд.
Настъпи продължително мълчание.
— Това приличаше на измръзване от обвързване — отбеляза Симон. — Наистина лошо измръзване от обвързване.
— Така го и усещах — съгласих се аз.
— Може би тялото ти е загубило способността си само да регулира темперамента си? — предположи Уилем.
— Температурата си — разсеяно го поправи Сим.
— Това би обяснило изгарянето по гърдите ми — казах аз.
— Изгаряне? — вдигна глава Сим.
Тялото ми беше вече мокро от пот, затова бях доволен, че имам извинение да разкопчая ризата си и да я изхлузя през главата. Гърдите ми и горната част от ръцете бяха яркочервени и разликата между тях и обичайно бледата ми кожа беше очевидна.
— Мола каза, че това е обрив и че се превземам като някоя бабичка. Но червенината я нямаше, преди да скоча в реката.
Симон се наведе, за да погледне по-отблизо.
— Все още мисля, че това е някой необвързан елемент — настоя той. — Те могат да причинят странни неща на човек. Миналия семестър имахме един е'лир, който не внимаваше при приготвянето на формула. След това не можеше да спи и да фокусира очите си в продължение на почти два цикъла.
— Какво би направило така, че на човек да му е студено, после горещо и после пак студено? — зачуди се Уилем и се отпусна на един стол.
— Звучи като някоя гатанка — колебливо се усмихна Сим.
— Мразя гатанки — казах аз и се протегнах да взема ризата си.
След това изстенах и хванах голия си бицепс. Между пръстите ми бликна кръв.
Сим скочи на крака и започна да се оглежда като обезумял, очевидно не знаейки какво да стори. Изпитвах усещането, че сякаш някой ме е наръгал с невидим нож.
— За бога! Пусто да опустее! — процедих аз през здраво стиснатите си зъби.
Отдръпнах ръка и видях малката кръгла рана в бицепса ми, появила се сякаш от нищото.
Изражението на Симон беше ужасено, очите му — широко отворени и беше закрил устата си с ръка. Той каза нещо, но аз бях твърде зает, за да се съсредоточа в думите му. Така или иначе вече знаех какво казва той — „злонамерена постъпка“. Разбира се. Точно това беше. Някой ме нападаше.
Отпуснах се в „сърцето от камък“ и събрах целия Алар, който можех.
Но неизвестният ми нападател не си губеше времето. Отново ме прониза остра болка в гърдите, близо до рамото. Този път кожата ми не беше пробита, но видях как под нея изби тъмна синина.
Втвърдих Алара си и следващото пробождане беше малко по-силно от ощипване. След това бързо разделих съзнанието си на три части и дадох на две от тях задачата да поддържат Алара, който ме защитаваше.
Едва тогава въздъхнах дълбоко.
— Добре съм.
Симон се засмя със смях, който премина в стон. Ръцете му все още покриваха устата му.
— Как можеш да кажеш нещо такова? — попита той, истински ужасе`н.
Погледнах се. По ръката ми надолу към пръстите все още се стичаше кръв.
— Истина е — уверих го аз, — честно, Сим.
— Но „злонамерената постъпка“ — невярващо изрече той — просто не е нещо, което някой би направил.
— Мисля, че имаме доста ясно доказателство за противното — отбелязах аз, като седнах на ръба на леглото си и продължих да притискам раната си.
Уилем се отпусна отново на стола си.
— Съгласен съм със Симон. Не мога да повярвам в това. — Той махна гневно с ръка. — Арканистите не правят такива неща. Това е лудост. — Сетне ме погледна. — Защо се усмихваш?
— Чувствам се облекчен — откровено отвърнах аз. — Безпокоях се, че съм се отровил с кадмий или пък имам някаква загадъчна болест. А някой просто се опитва да ме убие.
— Как някой би могъл да го направи? — попита Симон. — Нямам предвид от морална гледна точка. Как някой би могъл да се сдобие с твоя кръв или косъм?
Уилем погледна Симон.
— Какво направи с превръзките, след като го заши? — попита го той.
— Изгорих ги — отбранително отвърна Сим. — Да не съм идиот.
— Просто ограничавам възможностите. — Уил успокоително махна с ръка. — Вероятно това не се е случило и в Медика. Там внимават с тези неща.
Симон се изправи.
— Трябва да кажем на някого. — Той погледна Уилем. — Дали Джеймисън все още ще е в кабинета си по това време на нощта?
— Сим — обърнах се към него аз, — какво ще кажеш малко да поизчакаме?
— Какво? — зачуди се Симон. — Защо?
— Единственото доказателство, с което разполагам, са раните ми — обясних аз. — Това означава, че ще искат да ме прегледат в Медика. И когато това се случи… — Размърдах превързания си лакът, като с едната ръка продължавах да стискам окървавения си мускул. — Твърде много ще приличам на някой, който само преди няколко дни е паднал от покрив.
— Минаха само три дни, нали? — попита Сим и отново седна на стола си.
— Ще ме изключат — кимнах аз. — А Мола ще си има неприятности, задето не е споменала за раните ми. Магистър Аруил не прощава такива неща. Вероятно и вие двамата ще бъдете замесени. Не искам това да се случи.
За момент потънахме в мълчание. Единственият звук бе далечната врява на пълната обща стая долу. Седнах на леглото.
— Има ли изобщо нужда да обсъждаме кой прави това? — попита Сим.
— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.
— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.
— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.
— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.
— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.
— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.
— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.
— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.
— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.
— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.
Уил поклати глава.
— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.
Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.
— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.
— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.
Уилем поклати глава.
— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае, че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.
— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?
— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.
Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.
Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.
— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.
— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?
— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.
— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.
— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.
Опитах се да не обръщам внимание на неприятното усещане в стомаха си.
— Има човек, който разполага с кръвта ми — признах аз, — но не мисля, че тя може да е отговорна за онова, което се случи.
Уил и Сим се обърнаха, за да ме погледнат и аз тутакси съжалих за думите си.
— Защо някой би разполагал с кръвта ти? — попита Сим.
Поколебах се, но осъзнах, че вече няма как да избегна да им кажа истината.
— В началото на семестъра взех пари назаем от Деви.
Никой от двамата не реагира както очаквах. С други думи, не реагираха изобщо.
— Коя е Деви? — попита Сим.
Поотпуснах се малко. Може би не бяха чували за нея. Това със сигурност щеше да направи нещата по-лесни.
— Тя е гаелет и живее от другата страна на реката — отвърнах аз.
— Аха — спокойно отвърна Симон. — А какво е гаелет?
— Спомняш ли си, когато ходихме да гледаме „Духът и гъсарката“? — попитах го аз. — Кетлер беше гаелет.
— О, значи „меден ястреб“ — досети се Сим и лицето му се проясни, а после отново помръкна, когато осъзна последствията. — Не знаех, че наоколо има от тези хора.
— Те са навсякъде — обясних аз. — Светът нямаше да функционира без тях.
— Почакай — внезапно ме прекъсна Уилем и вдигна ръка. — Да не искаш да кажеш, че… — Той направи пауза, опитвайки се да си спомни думата на атурански. — Твоят кредитор, твоят гатесор се казва Деви? — Когато изрече името й, акцентът му стана още по-силен и то прозвуча като „Давид“.
Кимнах. Това вече беше реакцията, която очаквах.
— О, господи! — възкликна ужасено Симон. — Имаш предвид Демоничната Деви, нали?
— Значи си чувал за нея — въздъхнах аз.
— Дали съм чувал за нея? — повтори Сим с изтънял глас. — Изключиха я през първия ми семестър! Това ми направи доста силно впечатление!
Уилем просто затвори очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе да гледа някой, който е постъпил толкова глупаво като мен.
— Тя беше изключена за „злонамерена постъпка“. — Сим вдигна ръце във въздуха. — Как можа да направиш нещо такова?
— Не — намеси се Уилем. — Беше изключена за „неподобаващо поведение“. Нямаше доказателство за „злонамерена постъпка“.
— Не мисля, че е била виновна — възпротивих се аз. — Всъщност тя е доста мила. Приятелски настроена. Освен това заемът е само шест таланта и аз не съм се забавил с връщането им. Тя няма никаква причина да направи нещо такова.
Уилем прикова погледа си върху ми и ме изгледа продължително.
— Просто за да огледаме всички възможности — бавно каза той, — би ли направил нещо за мен?
Кимнах в отговор.
— Припомни си последния разговор с нея — предложи Уилем. — Помисли малко, пресей всичко, което сте си казали, и виж дали ще си спомниш за нещо казано или направено от теб, което би могло да я е обидило или ядосало.
Проиграх наум репликите от последния ни разговор.
— Тя беше заинтересувана от определена информация, която не й дадох — признах.
— Колко заинтересувана? — Уилем говореше бавно и търпеливо, сякаш имаше пред себе си някое много глупаво дете.
— Доста заинтересувана — отвърнах аз.
— „Доста“ не отговаря много точно на въпроса ми.
— Добре — въздъхнах аз. — Изключително заинтересувана. Достатъчно заинтересувана, за да… — Не довърших.
— Да? — Уилем многозначително повдигна вежди към мен. — Какво си спомни току-що?
Поколебах се.
— Май също така ми предложи и да спи с мен — споделих аз.
Уилем спокойно кимна, сякаш бе очаквал нещо подобно.
— И ти как отговори на великодушното предложение на тази млада жена?
— Аз… — Почувствах как страните ми пламнаха. — Аз май просто не му обърнах внимание.
Уилем затвори очи, а на лицето му се изписа уморено и ужасено изражение.
— Това е много по-лошо от Амброуз — простена Сим и се хвана за главата. — Деви не я е страх от магистрите, нито от каквото и да е друго. Казват, че може да прави обвързване от осем части! Осем!
— Бях в затруднено положение — сопнах се аз. — Нямах нищо, което да използвам като гаранция. Признавам, че идеята не беше добра. След като всичко това свърши, ще обсъдим какъв глупак съм, но сега може ли просто да продължим?
Погледнах ги умоляващо.
Уилем потри очи с едната си ръка и кимна уморено.
Симон се постара, не особено успешно, да изтрие ужасеното изражение от лицето си.
— Добре — мъчително преглътна той. — Какво ще правим?
— Точно сега няма особено значение кой е отговорен за това — казах аз и предпазливо проверих дали мускулът ми е спрял да кърви.
Вече не кървеше и аз отлепих изцапаната си ръка от него.
— Ще взема някои предпазни мерки — обещах аз и им махнах с ръка да си вървят. — Вие двамата трябва да отидете да поспите.
— В името на тялото на бога! — изкикоти се Сим и разтри челото си. — Понякога много ме дразниш. А ако те нападнат отново?
— Вече се случи два пъти, докато си седяхме тук — отвърнах спокойно аз. — Малко ме щипе. — Усмихнах се на изражението на лицето му. — Добре съм, Сим. Наистина. Неслучайно се класирах на първо място в дуелите в часовете на Дал. В пълна безопасност съм.
— Докато си буден — намеси се Уилем и тъмните му очи станаха сериозни.
Усмивката ми замръзна.
— Докато съм буден — повторих аз, — разбира се.
Уилем се изправи и демонстративно изтупа дрехите си.
— И така. Почисти се и вземи предпазните мерки, за които спомена. — Той ми хвърли пронизващ поглед. — Можем ли с младия господин Симон да се надяваме, че най-добрият дуелист на Дал ще ни окаже честта да ни посети тази вечер в стаята ми?
— Ами, добре — смутено се изчервих аз. — Много благодаря за поканата.
Уил ми се поклони театрално, след което отвори вратата и излезе в коридора.
— Значи имаме среща. — Сим ми се ухили широко. — Но си сложи риза, преди да дойдеш. Ще бдя над теб като над някое бебе с колики, каквото всъщност си. Отказвам обаче да го направя, ако настояваш да спиш гол.
 
* * *
 
След като Уил и Сим си тръгнаха, излязох през прозореца и се качих на покрива. Оставих ризата си в стаята, тъй като целият бях в кръв и не исках да я съсипя. Надявах се, че заради тъмната нощ и късния час никой няма да ме види как тичам по покривите на Университета окървавен и полугол.
Ако знаеш какво правиш, е сравнително лесно да се предпазиш от симпатията. Когато някой се опитва да ме изгори или намушка, или да изсмуче топлината на тялото ми, докато не изпадна в хипотермия, всички тези неща са свързани с простото, директно прилагане на сила и затова е лесно да им се противопоставиш. Сега, когато знаех какво се случва и бях вдигнал защитите си, вече бях в безопасност.
Онова, което ме безпокоеше, бе, че нападателят ми може да се обезсърчи и да опита нещо различно. Като например да открие къде се намирам и да прибегне към по-обикновен вид нападение — такова, каквото не бих могъл да отбия с усилие на волята.
„Злонамерената постъпка“ е нещо ужасяващо, но главорез с остър нож може да те убие десет пъти по-бързо, ако те издебне в някоя тъмна уличка. А да хванеш някого неподготвен е забележително лесно, ако можеш да проследиш всяко негово движение, като използваш кръвта му.
И така, тичах по покривите. Планът ми бе да събера шепа есенни листа, да ги бележа с кръвта си и да ги пусна да се въртят безкрайно около „къщата на вятъра“. Бях използвал този номер и преди.
Но докато прескачах една тясна уличка, видях в облаците да проблясва светкавица и усетих мириса на дъжд във въздуха. Задаваше се буря. Не само че дъждът щеше да свали листата на земята и да им попречи да се движат насам-натам, но щеше и да отмие кръвта ми.
Застанал там, на покрива, аз се почувствах безкрайно изтощен и това ме върна към някои неприятни спомени от годините ми в Тарбеан. Наблюдавах известно време далечните светкавици и се опитах да не позволя на това чувство да ме завладее. Насилих се да си припомня, че вече не бях същото безпомощно и гладно дете, което бях тогава.
Чух слабия, подобен на барабанене звук от огъването на калаения покрив зад мен. Замръзнах, но се успокоих, когато чух гласа на Аури:
— Квоте?
Погледнах надясно и видях дребната й фигура на четири метра от мен. Облаците закриваха луната, но по гласа й усетих, че се усмихва, когато каза:
— Видях, че тичаш по нещата отгоре.
Обърнах се с лице към нея, доволен, че няма много светлина. Не ми се искаше да мисля как би реагирала Аури, като ме види полугол и покрит с кръв.
— Здравей, Аури — поздравих я аз. — Задава се буря. Тази нощ не трябва да си по нещата отгоре.
Тя наклони глава.
— Но ти също си тук — простичко ми отвърна тя.
— Така е. Но само…
Една светкавица пропълзя по небето като огромен паяк и за секунда освети всичко наоколо. След това изчезна, оставяйки ме заслепен за кратко.
— Аури? — повиках я аз, разтревожен, че се е уплашила, като е зърнала как изглеждам.
Проблесна нова светкавица и видях, че тя е застанала по-близо до мен.
Посочи ме и се усмихна възхитено.
— Приличаш на някой от амирите — рече. — Квоте е един от сиридите.
Погледнах се и когато блесна следващата светкавица, разбрах какво имаше предвид. Опакото на ръцете ми бе покрито със засъхнала кръв от опитите ми да спра кървенето на раните си. Тя наподобяваше древните татуировки, които амирите използваха за отличителни белези на най-високопоставените си членове.
Бях толкова изненадан от думите й, че забравих първото нещо, което бях научил за Аури. Забравих да бъда предпазлив и й зададох въпрос:
— Аури, откъде знаеш за сиридите?
Нямаше отговор. При следващата светкавица на фона на мрачното небе видях, че покривът е празен.
 

24.
Звънтене
 
Стоях на покрива с натежало сърце, а бурята проблясваше над главата ми. Исках да последвам Аури и да й се извиня, но знаех, че това е безнадеждно. Погрешните въпроси я караха да бяга, а когато Аури хукнеше, тя беше като заек в дупка. В Онова долу имаше хиляди места, където да се скрие. Нямах никакъв шанс да я намеря.
Освен това трябваше да се погрижа за някои жизненоважни въпроси. Дори и в момента някой можеше да се опитва да открие къде съм. Просто не разполагах с достатъчно време.
Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.
Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.
Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.
— Аури? — тихо попитах аз.
— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.
От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.
— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.
От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.
— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.
Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.
— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.
— Какво имаше в светкавицата?
— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.
— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.
— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?
Малко ми олекна на сърцето.
— Търсех място, където да сложа кръвта си — обясних аз.
— Повечето хора я държат в себе си — отбеляза тя. — По-лесно е.
— Искам да я запазя в себе си, но се безпокоя, че някой може да ме търси.
— О — каза тя, сякаш ме разбра отлично, и след това видях как сянката й, която беше малко по-тъмна от околния мрак, се изправи. — Трябва да дойдеш с мен в Звънтенето.
— Не мисля, че съм виждал Звънтенето — признах аз. — Водила ли си ме там преди?
Забелязах движение, което вероятно бе поклащане на глава.
— Това е лично място.
Чух метален звук, последван от шумолене, и видях как от отворената решетка бликна синьо-зелена светлина. Спуснах се долу и се срещнах с Аури в тунела.
Светлината в ръката й освети зацапаните места по лицето й, където беше трила сълзите си. За пръв път я виждах мръсна. Очите й бяха по-тъмни от обичайното, а носът й — зачервен.
Тя подсмъркна и потри покритото си с петна лице.
— Ти си ужасно мръсен — сериозно отбеляза тя.
Погледнах окървавените си ръце и гърди.
— Така е — съгласих се.
Тогава Аури ми отправи кратка и храбра усмивка.
— Този път не избягах толкова далеч — гордо вирна брадичка тя.
— Доволен съм, че е така — похвалих я аз. — И съжалявам.
— Не. — Поклати глава тя леко, но решително. — Ти си моят сирида и затова си безукорен. — Протегна ръка и докосна с пръст окървавените ми гърди. — Иваре еним еуге.
 
* * *
 
Аури ме поведе през лабиринта от тунели, съставляващи Онова долу. Слязохме още по-надолу, минахме през Подскоците и пресякохме Щурчово поточе. Сетне прекосихме няколко виещи се коридори и отново се спуснахме по едно спираловидно каменно стълбище, което никога преди това не бях виждал.
Докато слизахме, усетих мириса на влажни камъни и чух тихия, равномерен звук на течаща вода. От време на време долиташе дращене като от стъкло, плъзгащо се върху камък, или по-ясно звънтене, подобно на удара на стъкло в друго стъкло.
След около петдесет стъпала широкото спираловидно стълбище изчезваше в просторен мътен вир. Зачудих се колко ли надолу се спускат стълбите под черната вода.
Нямаше никаква миризма на гнило и мръсотия. Водата беше прясна и виждах вълничките, които тя образуваше, докато се завърташе около стълбището, разстилайки се в мрака отвъд нашите светлини. Чух отново звънтенето на стъкло и видях две бутилки, които се въртяха и подскачаха на повърхността, движейки се ту в една посока, ту в друга. Едната потъна под водата и повече не се показа.
От месингова скоба за факла, окачена на стената, висеше чувал от зебло. Аури бръкна в него и извади тежка затапена бутилка като онези, в които някога е имало бредонска бира.
— Изчезват за час или за минута. — Тя ми подаде бутилката. — Понякога за цели дни. От време на време изобщо не се връщат. — Извади още една бутилка от чувала. — Най-добре е да пуснеш поне четири наведнъж. Така от гледна точка на статистиката би трябвало винаги да имаш две, които се движат наоколо.
Кимнах, издърпах нишка зебло от опърпания чувал и я намазах с кръвта, която покриваше ръката ми. Махнах тапата на една от бутилките и пуснах нишката вътре.
— И косъм също — подкани ме Аури.
Откъснах няколко косъма от главата си и ги мушнах в бутилката. След това я затапих добре и я пуснах да плава. Тя се носеше по водата и правеше хаотични кръгове.
Аури ми подаде друга бутилка и ние повторихме процедурата. Когато и четвъртата бутилка се понесе по въртящата се вода, приятелката ми кимна и енергично изтупа ръцете си от прахта.
— Готово — заяви тя с огромно задоволство. — Така е добре. Сега сме в безопасност.
 
* * *
 
Часове по-късно измит, превързан и вече не толкова гол се отправих към стаята на Уилем в Мюз. Тази нощ и още много последващи нощи Уил и Сим се редуваха да ме наблюдават, докато спя, и ме пазеха със своите Алари. Те бяха най-добрите приятели, които човек може да има. Приятели, на каквито всеки се надява, но никой не заслужава, най-малко пък аз самият.
 

25.
Незаконно разбиране
 
Въпреки мнението на Уил и Сим не можех да повярвам, че Деви е отговорна за „злонамерената постъпка“ срещу мен. Макар да ми бе болезнено ясно, че не знам почти нищо за жените, тя винаги се бе държала приятелски с мен. Понякога дори беше мила.
Вярно е, че имаше зловеща репутация, но аз самият знаех много добре как няколко слуха могат да се превърнат в напълно приказни истории.
Мислех, че е много по-вероятно моят непознат нападател да е някой озлобен студент, който се възмущава от бързия ми напредък в Арканум. Повечето студенти учеха години, преди да станат ре'лари, а аз бях успял за по-малко от три семестъра. Можеше дори да е просто някой, който мрази Едема Рух. Нямаше да е първият път, в който страдам заради рода си.
Всъщност нямаше особено значение кой е отговорен за нападенията. Онова, от което се нуждаех, бе да намеря начин да ги спра. Не можех да очаквам Уил и Сим да ме пазят през остатъка от живота ми.
Имах нужда от по-дългосрочно решение. Трябваше ми грам.
Грамът е хитроумно изобретение, създадено за решаването на точно такъв проблем. Той е своеобразна симпатична броня, която възпира обвързването срещу тялото ти. Нямах представа как работи, но знаех, че съществува. И знаех откъде да разбера как да го направя.
 
* * *
 
Килвин вдигна поглед, докато приближавах кабинета му. С облекчение забелязах, че стъкларската му пещ е студена и тъмна.
— Надявам се, че си добре, ре'лар Квоте? — попита той, без да става от работната си маса.
В едната си ръка държеше голяма стъклена полусфера, а в другата — диамантено острие.
— Добре съм, магистър Килвин — излъгах аз.
— Обмисли ли следващия си проект? — попита той. — Дойде ли ти наум някоя хитроумна фантазия?
— Всъщност търсих схема на грам, магистър Килвин, но не успях да намеря никъде в хранилищата или в справочниците.
— И защо ти трябва грам, ре'лар Квоте? — изгледа ме любопитно Килвин. — Това желание показва, че нямаш особена вяра в събратята си арканисти.
Не бях сигурен дали се шегува, или не, затова реших да пристъпя направо към въпроса:
— В „симпатия за експерти“ учихме за подхлъзването. Чудех се дали, щом като грамът действа срещу външното привличане…
Килвин се засмя тихо.
— Дал е решил да ви поуплаши. Това е добре. И да, прав си — един грам би те защитил срещу подхлъзване… — тъмните му, сийлдишки очи ме изгледаха сериозно — до известна степен. Все пак ми се струва, че умният студент просто ще си учи уроците и ще избегне подхлъзването, като е внимателен и предпазлив.
— Това и възнамерявам да направя, магистър Килвин — съгласих се аз. — Но все пак ми се вижда полезно да имаш грам.
— Вярно е — призна Килвин и кимна с косматата си глава. — Но заради ремонтите и изпълнението на есенните поръчки не ни достигат хора. — Той махна с ръка към прозореца, гледащ към работилницата. — Не мога да заделя никакви работници за направата на нещо такова. А дори и да можех, остава въпросът с разходите. Работата е деликатна, а за инкрустацията е нужно злато.
— Бих предпочел да го направя сам, магистър Килвин.
— Има причина схемата да не фигурира в справочниците — поклати глава Килвин. — Не си напреднал достатъчно, за да направиш сам грам. Човек трябва много да внимава, когато си играе със сигалдрия и собствената си кръв.
Отворих уста да отвърна, но той ме прекъсна:
— И което е по-важно, сигалдрията, необходима за такова пособие, се поверява само на онези, които са станали ел'тхе. Възможността за злоупотреба с руните за кръв и кости е твърде голяма.
Тонът му ми даде да разбера, че няма да спечеля нищо, ако започна да споря с него, затова свих рамене, сякаш не ме е грижа особено.
— Няма значение, магистър Килвин. Имам други проекти, които да ми запълнят времето.
— Сигурен съм, че е така, ре'лар Квоте — широко се усмихна Килвин. — Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.
Внезапно ми хрумна една мисъл.
— Мога ли да ползвам за тази цел една от уединените стаи, магистър Килвин? Бих предпочел да не ми надничат през рамото, докато работя.
При тези думи Килвин повдигна вежди.
— Сега вече съм двойно по-любопитен. — Той остави стъклената полусфера, изправи се и отвори едно чекмедже на бюрото си. — Някоя от стаите на първия етаж ще ти свърши ли работа? Или има вероятност нещо да експлодира? Ако е така, ще ти дам една на третия етаж. Там е по-студено, но покривът е подходящ за такива случаи.
Погледнах го за момент, опитвайки се да реша дали се шегува.
— Стая на първия етаж ще свърши работа, магистър Килвин. Но ще имам нужда от топилня и малко повечко пространство, за да мога да дишам.
Килвин промърмори нещо на себе си и извади един ключ.
— Колко ще дишаш? Стая двадесет и седем е петдесет квадратни метра.
— Би трябвало да е предостатъчно — уверих го аз. — Вероятно ще имам нужда и от разрешително да взема благородни метали от Ателието.
При тези думи Килвин се ухили и ми подаде ключа.
— Ще се погрижа за това, ре'лар Квоте. Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.
 
* * *
 
Разкритието, че схемата, която ми трябваше, е за ограничено ползване, беше много неприятно. Но винаги има други начини да намериш определена информация и са налице хора, които знаят повече, отколкото би трябвало.
Например не се съмнявах, че Манет е наясно как се прави грам. Всеки знаеше, че той само формално се води още е'лир. Но нямаше начин да го накарам да сподели тази информация с мен против волята на Килвин. Университетът беше дом на Манет от трийсет години и той вероятно бе единственият студент, който се страхуваше повече от изключване от мен самия.
Това означаваше, че възможностите ми са ограничени. Като изключим дългото ровене в Архива, не можех да се сетя за какъвто и да е друг начин сам да открия схема. И така, след като няколко минути си блъсках главата за някаква по-добра възможност, накрая се отправих към „Бала и ечемик“.
„Бала и ечемик“ беше една от кръчмите с по-лоша слава от тази страна на реката. Ако трябва да сме точни, „При Анкер“ не беше долнопробно заведение, а просто непретенциозно. Беше чисто, макар и да не миришеше на цветя, и храната беше евтина, без да е безвкусна. Хората посещаваха „При Анкер“, за да ядат, да пият, да слушат музика и понякога да се посбият.
„Балата“ беше няколко стъпала по-надолу в класацията. Беше мърлява, музиката не беше на особено високо ниво и някои от посетителите често се забавляваха, като участваха в сбивания.
Имайте предвид, че „Балата“ не беше толкова лоша, колкото голяма част от местата в Тарбеан. Но беше най-лошата кръчма, която човек можеше да намери толкова близо до Университета. И макар да беше долнопробна, подът й беше дървен, а прозорците бяха със стъкла. Ако човек се напиеше и се събудеше без кесия, можеше да е доволен, че не са му прерязали гърлото и не са му откраднали и ботушите.
Тъй като още беше рано, имаше едва шепа хора, разпръснати тук-там из общата стая. Видях със задоволство, че Слийт седеше отзад. В действителност не се бях срещал с него, но знаех кой е. Бях чувал някои истории.
Слийт беше един от онези редки и незаменими хора, които имат дарбата да уреждат разни неща. Според слуховете той е бил студент през последните десет години с известни прекъсвания.
В момента разговаряше с един мъж, който изглеждаше нервен, и май беше по-добре да не го прекъсвам. Затова купих две малки бири и се престорих, че пия от едната, докато чаках.
Слийт беше хубав тъмнокос и тъмноок мъж. Макар да нямаше типичната брада, предположих, че е поне наполовина сийлдиш. Езикът на тялото му издаваше властна натура. Движеше се така, сякаш контролира всичко около себе си.
Което всъщност не би ме изненадало. Нищо чудно „Балата“ да беше негова собственост. Хора като него разполагаха с достатъчно пари.
Слийт и неспокойният млад мъж накрая стигнаха до някакво споразумение. Слийт му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото, докато си тръгваше.
Изчаках малко и след това се отправих към масата му. Докато се приближавах, забелязах, че между неговата маса и останалите в общата стая има празно пространство. Не беше много, но бе достатъчно, за да затрудни всякакви опити за подслушване.
Когато се приближих, Слийт вдигна поглед.
— Чудех се дали можем да поговорим — подхванах аз.
Слийт посочи с ръка празния стол.
— Малко съм изненадан — призна той.
— Защо?
— Не ме посещават често умни хора. Идват отчаяни типове. — Той погледна към халбите. — И двете ли са за теб?
— Можеш да вземеш която искаш или и двете — рекох аз и кимнах към дясната, — но вече пих от тази.
За частица от секундата той хвърли предпазлив поглед към халбите, после се усмихна широко, показвайки белите си зъби, и взе чашата отляво.
— Ако съдя по онова, което съм чувал, не си човек, който би се опитал да отрови някого.
— Изглежда знаеш доста за мен — отбелязах аз.
Той сви рамене толкова равнодушно, сякаш се е упражнявал как да го прави.
— Знам много за всички — отвърна той. — Но за теб знам повече.
— И защо така?
Слийт се приведе напред и тихо рече:
— Имаш ли представа колко скучни са обикновените студенти? Половината от тях са богати туристи, които изобщо не ги е грижа за ученето. — Той вдигна очи към тавана и махна с ръка, все едно хвърля нещо през рамото си. — Другата половина са книжни плъхове, които са мечтали за това място толкова дълго, че сега, когато са тук, не могат да си поемат дъх от вълнение. Те много внимават и са кротки като свещеници. Страхуват се да не получат някой неодобрителен поглед от магистрите. — Изсумтя презрително и отново се облегна на стола си. — Достатъчно е да кажем, че ти си като глътка свеж въздух. Всички говорят… — Той млъкна и отново сви рамене със същото добре отработено движение. — Е, нали знаеш.
— Всъщност не знам — признах аз. — Какво говорят хората?
Слийт отново ми се усмихна с енергичната си, красива усмивка.
— А, това е проблемът, нали? Всички знаят за репутацията на даден човек, само той не е наясно. Повечето хора не се безпокоят за това. Но някои от нас полагат усилия да поддържат репутацията си. Аз съм изграждал своята тухла по тухла. Тя ми служи като полезен инструмент. — Той ми хвърли многозначителен поглед. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.
— Може би — позволих си да се усмихна аз.
— Какво казват за мен тогава? Кажи ми и аз ще ти върна услугата.
— Ами — започнах аз, — бива те да откриваш разни неща. Дискретен си, но вземаш скъпо.
— Подробности — раздразнено махна с ръка той. — Подробностите са скелетът на една история. Дай ми подробности.
Замислих се.
— Чух, че си успял да продадеш няколко шишенца „Режим Игнаул Нератум“ след пожара в работилницата на Килвин, при който всички те би трябвало да са унищожени.
Слийт кимна, но лицето му не издаваше нищо.
— Освен това чух, че си уредил да бъде предадено съобщение на бащата на Вейан в Емлин въпреки обсадата. — Последва ново кимване. — Уредил си на млада проститутка, работеща в „Копчетата“, набор от документи, доказващи, че тя е далечна братовчедка на баронет Гамре. Благодарение на тях е успяла да се омъжи без много шум за един млад благородник.
— Гордея се с това — усмихна се Слийт.
— Когато си бил е'лир — продължих аз, — са те отстранили за два семестъра заради обвинения в „незаконно разбиране“. Две години по-късно са те глобили и отново са те отстранили временно за „неправилна употреба на университетско оборудване“ в Пещта. Чувал съм, че Джеймисън знае с какво се занимаваш, но му е платено да си затваря очите. Между другото, това последното не го вярвам.
— Съгласен съм — непринудено отвърна той. — Аз също не го вярвам.
— Въпреки многобройните неща, с които се занимаваш, си бил съден само веднъж по закона за желязото — продължих аз. — Обвинението беше „транспортиране на контрабандни вещества“, нали?
Слийт вдигна очи към тавана.
— Знаеш ли кое е най-отвратителното? Точно по това обвинение бях невинен. Момчетата на Хефрон бяха платили на един пристав да фалшифицира доказателствата. Обвиненията бяха оттеглени само след два дни. — Той се намръщи. — Не че магистрите ги беше грижа за това. Интересуваше ги само, че съм опетнил доброто име на Университета. — В гласа му се долавяше горчивина. — След това утроиха таксата ми за обучение.
Реших малко да насиля нещата.
— Преди няколко месеца си отровил дъщерята на един млад граф с Венитасин и си й дал противоотрова едва след като е потвърдила с подписа си продажбата на по-голямата част от земите, които е щяла да наследи. След това си уредил да изглежда така, сякаш ги е загубила при игра на фаро с високи залози.
При тези думи той повдигна вежди.
— Казват ли защо?
— Не — отвърнах аз. — Предполагам, че не е изплатила дълга, който е имала към теб.
— В това има известна истина — призна той. — Макар че беше малко по-сложно. И не използвах Венитасин. Това би било изключително безразсъдно. — Той изглеждаше засегнат и изтупа ядосано ръкава си. — Нещо друго?
Не отвърнах веднага, опитвайки се да реша дали да получа потвърждение за нещо, което подозирах от известно време.
— Само това, че миналия семестър си свързал Амброуз Джакис с двама мъже, за които е известно, че убиват хора за пари.
Изражението на Слийт остана невъзмутимо, тялото му беше спокойно и отпуснато. Но забелязах лекото напрежение в раменете му. Малко неща ми убягват, когато наблюдавам внимателно.
— Те ти казаха това, нали? — попита.
Свих рамене така, че неговото свиване на рамене направо бледнееше. Моето беше толкова равнодушно, че би накрало и някоя котка да позеленее от завист.
— Аз съм музикант. Три нощи от всеки цикъл свиря в препълнена кръчма. Чувам всякакви неща. — Протегнах се към халбата си. — А ти какво си чувал за мен?
— Същите истории, които знае и всеки друг, разбира се. Убедил си магистрите да те приемат в Университета, макар че си само един нахакан младок, без да се обиждаш. Два дни по-късно си посрамил магистър Хеме в собствената му аудитория и си се измъкнал свободен като птица.
— Като изключим боя с камшик.
— Като изключим боя с камшик — потвърди той. — По време на който не са успели да те накарат нито да извикаш, нито да прокървиш, дори и малко. Не бих повярвал на това, ако нямаше неколкостотин свидетели.
— Събра се доста прилична тълпа — съгласих се аз, — а и времето беше подходящо за бой с камшик.
— Чух някои по-склонни към драматизиране хора да те наричат Квоте Безкръвния — продължи той, — макар да подозирам, че донякъде причината за това е, че си от рода Едема Рух, което означава, че нямаш нищо общо с чистокръвните благородници.
— По малко и от двете, предполагам — усмихнах се аз.
— Чух, че си водил битка с магистър Елодин в Убежището. — Той изглеждаше замислен. — Използвали сте могъщи и ужасни магии и накрая той е спечелил, като те е хвърлил през една стена и след това от покрива на сградата.
— Казват ли защо сме водили битка? — попитах аз.
— Заради какви ли не неща — презрително отвърна той. — Заради обида, недоразумение. Заради това, че си се опитал да откраднеш магията му или че той се е опитал да ти открадне жена. Типичните глупости. — Слийт потри лицето си. — Да видим. Свириш на лютня прилично добре и си горделив като изритана котка. Имаш лоши обноски и остър език и не показваш уважение към по-висшестоящите от теб, които на практика са всички останали, като се има предвид скромният ти и объркан произход.
Усетих как лицето ми пламна от гняв, който се разпространи по цялото ми тяло.
— Аз съм най-добрият музикант, който някога ще срещнеш или ще видиш отдалеч — заявих с пресилено спокойствие. — И съм Едема Рух до мозъка на костите си. Това означава, че кръвта ми е червена. Означава, че дишам свободно и отивам там, където ме отведат краката ми. Не раболепнича и не се умилквам като куче пред ничия титла. Това изглежда като горделивост само на хората, които цял живот са се навеждали пред останалите.
— Също така съм чувал, че имаш доста избухлив нрав. — Слийт ми се усмихна безгрижно и аз осъзнах, че нарочно ме е предизвикал. — За теб се носят и всякакви други, най-разнообразни глупави слухове — че спиш само един час на нощ, че имаш демонска кръв, че можеш да разговаряш с мъртвите…
Наведох се напред, изпълнен с любопитство. Това не беше някой от слуховете, които аз бях разпространил.
— Наистина ли? С духове ли говоря? Или твърдят, че изравям трупове?
— Предполагам, че става дума за духове — отвърна той. — Не съм чувал някой да споменава, че ровиш в гробове.
Кимнах.
— Нещо друго?
— Само това, че миналия семестър си бил сгащен в една уличка от двама мъже, които убиват хора за пари. И въпреки че имали ножове и са те хванали неподготвен, ти си ослепил единия и си пребил другия до безсъзнание, призовавайки огън и светкавици като Таборлин Великия.
Дълго се гледахме един друг. Настъпилото мълчание беше изпълнено с напрежение.
— Ти ли ги свърза с Амброуз? — попитах накрая аз.
— Това не е добър въпрос — прямо отвърна Слийт. — Той предполага да обсъждам частни сделки, след като са сключени. — Изгледа ме безизразно и в устните и в очите му липсваше и най-слабият намек за усмивка. — Освен това би ли повярвал, че ще ти отговоря честно?
Намръщих се.
— Мога да кажа обаче, че заради тези истории никой вече не проявява желание да поеме подобна работа — разговорливо продължи Слийт. — Не че често се случва някой да предложи такава задача. Нали всички тук сме ужасно цивилизовани.
— И не че ти щеше да знаеш нещо за това, дори и някой да го беше направил.
Усмивката му се върна отново.
— Точно така. — Той се наведе напред. — Стига сме си бъбрили. Давай по същество. Какво ти трябва?
— Нужна ми е схема за едно изобретение.
— И… — Той сложи лакти на масата.
— То съдържа сигалдрия. Килвин е ограничил достъпа до нея до онези, които са ел'тхе или с по-висок ранг.
— И колко бързо ти трябва? — делово кимна Слийт. — За часове? За дни?
Замислих се за Уил и Сим, които будуваха нощем, за да ме пазят.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — рекох.
Погледът на Слийт се замъгли и той се замисли.
— Ще струва скъпо и няма гаранция, че ще мога да го доставя навреме. — Той се втренчи в мен. — Освен това, ако те хванат, ще те обвинят най-малкото в „незаконно разбиране“.
Кимнах.
— А знаеш ли какви са наказанията?
— „За незаконно разбиране на информация от Арканум, което не е довело до нараняването на друг — цитирах аз, — студентът нарушител може да бъде глобен не повече от двайсет таланта, да бъде ударен с камшик не повече от десет пъти, да бъде отстранен от Арканум или изключен от Университета.“
— Те ме глобиха цели двайсет таланта и ме отстраниха за два месеца — мрачно отбеляза Слийт. — А ставаше дума само за алхимия на ниво ре'лар. За теб ще е по-зле, щом става въпрос за нещо от ниво ел'тхе.
— Колко ще ми струва? — попитах аз.
— За да получиш схемата за няколко дни… — Той вдигна поглед към тавана за момент. — Трийсет таланта.
Усетих как стомахът ми се преобърна, но успях да запазя спокойно изражение.
— Има ли възможност да се пазарим?
Слийт отново ми се усмихна широко и яркобелите му зъби проблеснаха.
— Можем да се спазарим и за услуга — отвърна той, — но услугата за трийсет таланта трябва да е много голяма. — Погледна ме замислено. — Вероятно бихме могли да измислим нещо такова. Но трябва да спомена, че когато поискам дължимата услуга, тя трябва да бъде извършена. Това не подлежи на никакво обсъждане.
Кимнах спокойно, за да покажа, че съм го разбрал, но усетих как стомахът ми се свива на студен възел. Това беше лоша идея. Усещах го до мозъка на костите си.
— Дължиш ли нещо на някой друг? — попита Слийт. — И не ме лъжи, защото ще разбера.
— Шест таланта — небрежно отвърнах аз, — дължими до края на семестъра.
Той кимна.
— Предполагам, че не си успял да ги вземеш от лихвар. При Хефрон ли отиде?
— При Деви — поклатих глава аз.
За пръв път по време на разговора ни Слийт загуби хладнокръвието си и очарователната му усмивка изчезна напълно.
— Деви? — Той се надигна от стола си и тялото му внезапно се напрегна. — Не, не мисля, че ще стигнем до споразумение. Ако имаше пари, щеше да е друго. — Поклати глава. — Но щом Деви вече притежава част от теб…
Реакцията му ме смрази, след това осъзнах, че той просто се стреми да изкара повече пари.
— Какво ще кажеш да заема пари от теб, за да уредя дълга си с нея?
Слийт поклати глава и възвърна част от спокойствието си, което преди малко се бе пропукало.
— Точно това се нарича отнемане на чужди права — обясни той. — Деви има интерес към теб като към своеобразна инвестиция. — Той отпи от бирата си и се прокашля многозначително. — Тя не гледа с добро око на хора, които се намесват там, където е заявила правата си.
Повдигнах вежди.
— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.
— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.
Размахах презрително ръце.
— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.
Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.
— Кое ти се вижда толкова сложно?
— Хайде стига — отвърнах аз. — Готов си да се опълчиш срещу законите на Университета, рискуваш да си навлечеш гнева на магистрите, приставите и закона за желязото на Атур, а коленете ти се разтреперват заради някакво малко момиченце? — Изсумтях и повторих жеста, който преди малко бе направил, като се престорих, че смачквам нещо и го хвърлям през рамото си.
Слийт ме наблюдава известно време и накрая избухна в смях.
— Да, точно така — заяви той и избърса от очите си сълзите на искрено веселие. — Очевидно и аз съм бил заблуден от твоята репутация. Ако си мислиш, че Деви е някакво си момиченце, тогава изобщо не си толкова умен, за колкото те мислех.
Той погледна над рамото ми, кимна на някого, когото не виждах, и презрително махна с ръка.
— Хайде, върви си — подкани ме той. — Имам да върша работа с разумни хора, които знаят какъв е светът наистина. Ти само ми губиш времето.
Усетих как настръхвам от раздразнение, но се насилих това да не проличи на лицето ми.
— Нуждая се също и от арбалет — казах аз.
— Не, вече ти казах — поклати глава той, — никакви заеми или услуги.
— Мога да ти предложа стоки в замяна.
— Какъв арбалет? — скептично ме погледна той.
— Какъвто и да е. Не е нужно да е нещо кой знае какво. Просто трябва да работи.
— Осем таланта.
— Не ме обиждай. — Хвърлих му решителен поглед. — Това е обикновена контрабанда. Ще заложа десет срещу едно пени, че можеш да го намериш за два часа. Ако се опитваш да ме изнудваш, просто ще отида да взема един от Хефрон.
— Ако го вземеш от Хефрон, ще трябва да го донесеш дотук чак от Имре — отбеляза Слийт. — Приставът само това и чака.
Свих рамене и понечих да се изправя на крака.
— Три таланта и пет йота — обяви той — и имай предвид, че ще бъде използван. Освен това ще е със стреме, а не с манивела.
Направих изчисления наум.
— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.
Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.
— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.
 
* * *
 
Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.
— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.
— Ако казват, то поне на мен още не са — отвърна Фела, като пристъпи по-близо и прокара пръсти по издълбаните в камъка букви — „ВАЛАРИТАС“. — Веднъж сънувах сън за вратата. В него „Валаритас“ беше името на отдавна мъртъв крал. Зад вратата беше неговият гроб.
— Еха — възкликнах аз, — това бие моите сънища за нея.
— Какви са твоите? — поинтересува се тя.
— Веднъж сънувах, че виждам светлина през ключалките, но обикновено просто стоя тук, гледам я и се опитвам да вляза вътре. — Намръщих се към вратата. — Сякаш това, че стоя пред нея наяве, не е достатъчно обезсърчаващо, та го правя и насън.
Фела тихо се засмя, след което се извърна встрани от вратата и ме погледна.
— Получих съобщението ти — рече тя. — Какъв е този изследователски проект, за който споменаваш толкова неопределено?
— Да отидем да поговорим на някое по-уединено място — предложих аз. — Историята е доста дълга.
Отидохме до едно от леговищата за четене и след като затворих вратата, й разказах цялата история с всички произтичащи от нея затруднения. Признах й, че някой практикува „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Както и че не мога да отида при магистрите от страх да не разкрият, че аз съм се вмъкнал в стаите на Амброуз. И че имам нужда от грам да се защитя, но не познавам достатъчно сигалдрията, за да си направя такъв.
— „Злонамерена постъпка“ — тихо повтори тя и смаяно поклати глава. — Сигурен ли си?
Разкопчах ризата си и я свалих от рамото си, за да й покажа тъмната синина от нападението, което успях да спра само частично.
Тя се наведе и я разгледа.
— И наистина не знаеш кой може да е виновникът?
— Всъщност не — отвърнах аз, като се опитах да не мисля за Деви, защото засега не исках да признавам за доста лошото решение, което бях взел. — Съжалявам, че те въвличам в това, но ти си единствената…
— Не се безпокой — размаха ръце Фела. — Казах ти да ме потърсиш, ако някога имаш нужда от услуга, и се радвам, че го направи.
— Радвам се, че се радваш — рекох аз. — Ако можеш да ми помогнеш с това, аз ще ти дължа услуга. Ставам все по-добър в търсенето на нещата, които ми трябват тук, но все още съм новак.
— Нужни са години, за да се научиш да се ориентираш в Книгохранилището — кимна Фела. — То е като истински град.
— И аз го приемам така — усмихнах се аз. — Не съм живял тук достатъчно дълго, за да науча преките пътеки.
— А предполагам, че ще имаш нужда от тях. — Фела направи лека гримаса. — Ако Килвин наистина смята сигалдрията за опасна, повечето от книгите, които търсиш, ще бъдат в неговата лична библиотека.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Лична библиотека?
— Всички магистри имат лични библиотеки — делово обясни Фела. — Разбирам малко от алхимия, затова помагам за откриването на книги с формули, които Мандраг не би искал да попаднат в неподходящи ръце. Писарите, които имат познания по сигалдрия, правят същото за Килвин.
— Но тогава това е безсмислено — въздъхнах аз. — Ако Килвин е заключил всички тези книги, няма никакъв шанс да намеря онова, което търся.
— Системата не е съвършена — усмихна се Фела и поклати глава. — Едва една трета от Архива е картотекирана както трябва. Вероятно онова, което търсиш, все още се намира някъде в Книгохранилището. Просто трябва да бъде открито.
— Даже няма да ми трябва цялата схема — казах аз. — Ако знам само няколко правилни руни, навярно ще успея да измисля останалите.
— Дали това е наистина разумно? — погледна ме обезпокоено тя.
— Разумността е лукс, който не мога да си позволя — отвърнах аз. — Уил и Сим ме пазят вече две нощи. Не могат да спят на смени през следващите десет години.
Фела си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.
— Вярно е. Можем да започнем първо с картотекираните книги. Може би писарите са пропуснали онова, което ти трябва.
Събрахме десетина книги по сигалдрия и се затворихме в едно отдалечено леговище за четене на четвъртия етаж. Заехме се да ги преглеждаме една по една.
Започнахме с надеждата да намерим изчерпателна схема на грам, но колкото повече часове минаваха, толкова повече надеждата отслабваше. Ако не пълна схема, то навярно можехме поне да намерим описание на такава. Може би отпратка към използваната последователност от руни. Или името на поне една руна. Някакъв намек или следа. Някой откъс. Каквато и да е част от загадката.
Затворих последната от книгите, които бяхме донесли в леговището за четене. Кориците й прилепнаха с глухо тупване.
— Нищо ли няма? — уморено попита Фела.
— Нищо. — Разтърках лицето си с две ръце. — Дотук с надеждата да ни излезе късметът.
Фела сви рамене и направи гримаса, след което изкриви глава на една страна, за да опъне врата си.
— Беше логично да започнем да търсим на най-очевидните места — отбеляза тя. — Но това са същите места, които писарите са претърсвали и за Килвин. Просто ще трябва да ровим по-надълбоко.
Чух далечния звук от камбанарията и се изненадах колко много пъти удари камбаната. Бяхме търсили повече от четири часа.
— Пропусна занятията си — казах аз.
— Беше само геометрия.
— Ти си забележителен човек. Каква е най-добрата възможност, с която разполагаме сега? — попитах.
— Дълго и бавно претърсване на Книгохранилището. Но това ще е все едно да търсим злато в пясък. Ще са ни нужни десетки часове, и то ако двамата работим заедно, за да не търсим на едни и същи места.
— Мога да доведа Уил и Сим да помагат — предложих аз.
— Уилем работи тук, но Симон никога не е бил писар, той вероятно само ще ни пречи.
— Познаваш ли Сим достатъчно добре?
— Не особено — призна тя. — Виждала съм го наоколо.
— Подценяваш го — предупредих я аз. — Хората непрекъснато го правят. Сим е много умен.
— Всеки е умен — възпротиви се Фела. — Сим е мил, но…
— Точно в това е проблемът — прекъснах я аз. — Той е мил. Любезен е и хората приемат това за слабост. И е щастлив, а хората взимат това за глупост.
— Не исках да кажа това — възрази тя.
— Знам — отвърнах аз и потрих лицето си. — Съжалявам. Последните дни бяха тежки. Мислех си, че Университетът ще бъде различен от останалата част на света, но той е като всяко друго място — хората угаждат на надути и невъзпитани копелета като Амброуз, докато добрите души като Симон са смятани за глупаци.
— Ти какъв си? — с усмивка попита Фела, като започна да подрежда книгите. — Надуто копеле или добра душа?
— Това ще го разбера по-късно. В момента имам по-неотложни грижи.
 

26.
Доверие
 
Макар да бях почти сигурен, че Деви не е отговорна за „злонамерената постъпка“, трябваше да съм глупак да не обърна внимание на факта, че тя притежава кръвта ми. Така че когато стана ясно, че изработката на грам ще изисква много време и усилия, осъзнах, че е дошло време да я посетя и да се убедя, че тя не стои зад това.
Денят беше отвратителен — духаше леден и влажен вятър, който режеше дори и през дрехите. Нямах ръкавици, нито шапка и трябваше да се задоволя с това да сложа качулката си и да увия ръце в плата на плаща, като го придърпвах по-плътно върху раменете си.
Докато пресичах Каменния мост, ми хрумна нова мисъл — може би някой беше откраднал кръвта ми от Деви. В това имаше повече смисъл, отколкото във всичките ми досегашни теории. Трябваше да се уверя, че бутилката с кръвта ми е на безопасно място. Ако все още беше при Деви и печатът не беше докосван, щях да знам, че тя не е замесена.
Отидох до западния край на Имре, където спрях в една кръчма, за да си взема малка бира и да се постопля до огнището. След това минах през добре познатата ми уличка и се изкачих по тясното стълбище зад месарския магазин. Въпреки студа и скорошния дъжд във въздуха все така се носеше миризмата на гранясала мас.
Поех си дълбоко въздух и почуках на вратата.
Тя се отвори след минута и през тесния процеп надникна лицето на Деви.
— Я, здравей — поздрави ме тя. — По работа ли си дошъл или за удоволствие?
— Предимно по работа — признах аз.
— Жалко — рече тя и отвори по-широко вратата.
Докато влизах в стаята, се спънах, непохватно се блъснах в нея и за момент се подпрях на рамото й, за да запазя равновесие.
— Съжалявам — смутено смотолевих аз.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза Деви, докато залостваше вратата. — Надявам се да не си дошъл за още пари. Не давам заеми на хора, които изглеждат така, сякаш идват от тридневен запой.
Отпуснах се уморено в един стол.
— Донесох ти книгата — казах аз, като я извадих изпод плаща и я сложих върху бюрото й.
Деви кимна и леко се усмихна.
— Какво мислиш за добрия стар Малкаф?
— Сух, многословен и скучен.
— Освен това няма и много картинки — натякна ми тя, — но не това имах предвид.
— Теориите му за възприятието като активна сила са интересни — признах аз. — Но той пише така, сякаш се страхува да не би някой наистина да го разбере.
Деви кимна и сви устни.
— И аз горе-долу това си помислих. — Тя се протегна и придърпа книгата по-близо до себе си. — Какво мислиш за главата, посветена на ориентацията в пространството?
— Изглежда, че той черпи информация от кладенеца на дълбокото си невежество — отвърнах аз. — В Медика съм срещал хора с ампутирани крайници. Не мисля, че Малкаф някога е имал подобни проблеми.
Наблюдавах я за някакъв знак, че изпитва чувство на вина, за някаква индикация, че е отговорна за извършването на „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Но нямаше нищо такова. Тя се държеше съвсем нормално — весела и духовита както обикновено. Но аз съм израснал сред актьори. Знам колко много начини има да скриеш истинските си чувства.
— Нещо ми се виждаш много сериозен. — Деви се намръщи престорено. — Какво си се умислил?
— Имам няколко въпроса — отвърнах аз уклончиво — и те не са свързани с Малкаф.
— Уморих се да се интересуват само от интелекта ми. — Тя се облегна назад и протегна ръце над главата си. — Кога ли ще намеря някое мило момче, което да се интересува от мен само заради тялото ми? — Започна да се изтяга лениво, но спря по средата и ме погледна озадачено. — Очаквах от теб някоя остроумна забележка. Обикновено реакцията ти е доста по-бърза.
— Много неща са ми на главата — оправдах се със слаба усмивка аз. — Не мисля, че днес съм в състояние да участвам в състезания по съобразителност.
— Никога не съм смятала, че можеш да се състезаваш по съобразителност с мен — заяви тя. — Но обичам да се шегувам от време на време. — Наведе се напред и подпря ръце върху бюрото. — За какви въпроси става дума?
— В Университета занимаваше ли се сериозно със сигалдрия?
— Лични въпроси? — повдигна вежди Деви. — Не. Не ме интересуваше особено. Отнема твърде много време за моя вкус.
— Не приличаш на жена, която има нещо против да загуби малко от времето си — отбелязах аз и успях да се усмихна леко.
— Така е по-добре — одобрително ме похвали тя. — Знаех, че можеш да го направиш.
— Предполагам, че нямаш някакви книги по сигалдрия за напреднали? — попитах аз и добавих: — В които да има от онези неща, до които на ре'ларите им е забранен достъп?
— Не — поклати глава Деви. — Имам обаче някои много добри алхимически текстове. Неща, които никога няма да намериш в скъпоценния си Архив. — Тя изрече последните думи с язвителен тон.
В този момент нещата дойдоха по местата си. Деви не би била толкова небрежна, че да позволи на някого да открадне кръвта ми. Не би я продала за бърза печалба. Тя нямаше нужда от пари. Нямаше ми и зъб.
Но би направила всичко, за да влезе в Архива.
— Странно е, че споменаваш алхимията — казах аз възможно най-спокойно. — Чувала ли си за нещо, което се нарича „топка от сливи“?
— Чувала съм — непринудено отвърна тя. — Доста неприятно нещо. Мисля, че имам формулата. — Леко се завъртя на стола си и се обърна към лавицата. — Искаш ли да я видиш?
Лицето й не я издаде, но с достатъчно практика всеки може да контролира изражението си. Езикът на тялото й също не я издаде. Само в раменете й се появи леко напрежение, известен намек за колебание.
Но когато споменах за „топката от сливи“, в очите й премина проблясък. Не просто признание, а чувство за вина. Разбира се, тя беше продала формулата на Амброуз.
И защо да не го направи? Амброуз беше писар с висок ранг. Можеше да й помогне да се промъкне в Архива. Дяволите да го вземат — при възможностите, с които разполагаше, може би дори нямаше да му се наложи да прави и това. Всеки знаеше, че понякога Лорен осигурява достъп до Архива и на учени, които не са членове на Арканум. Особено ако покровителите им са склонни да направят щедро дарение. Преди време Амброуз купи цяла странноприемница, за да ми направи мръсно. Колко ли повече бе склонен да плати, за да сложи ръка на кръвта ми?
Не. Уил и Сим бяха прави за това. Амброуз нямаше да си изцапа ръцете, ако можеше да го избегне. За него беше много по-просто да наеме Деви да свърши мръсната работа вместо него. Тя беше вече изключена. Нямаше нищо за губене, а можеше да спечели достъп до всички тайни на Архива.
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Не се интересувам много от алхимия. — Поех си дълбоко дъх и реших да пристъпя направо към основния въпрос. — Но трябва да видя кръвта си.
Веселото изражение на Деви замръзна на лицето й. Устата й продължаваше да се усмихва, но очите й бяха студени.
— Не те разбрах? — каза тя, но не изрече думите като въпрос.
— Искам да видя кръвта си, която ти оставих — повторих аз. — Трябва да знам, че е на сигурно място.
— Опасявам се, че това не е възможно. — Усмивката й се разпадна напълно и тя стисна уста. — Аз не правя така нещата. Освен това да не мислиш, че съм толкова глупава да държа такова нещо тук?
Усетих как стомахът ми се сви, макар че все още не исках да повярвам.
— Можем да отидем на мястото, където я държиш — спокойно отвърнах аз. — Някой извършва „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Трябва да се убедя, че кръвта не е пипана. Това е всичко.
— Сякаш бих ти показала къде държа тези неща — заяви Деви с язвителен сарказъм. — Да не си си ударил главата?
— Опасявам се, че ще трябва да настоявам.
— Опасявай се и си настоявай колкото искаш — кръвнишки ме погледна Деви. — Това няма да промени нищо.
Тя беше. Нямаше друга причина да не иска да ми покаже кръвта.
— Ако откажеш да ми я покажеш — продължих аз, като се опитвах да говоря с равен, спокоен тон, — ще трябва да приема, че си продала кръвта ми или по някаква причина си направила моя кукла.
— Можеш да приемаш каквито глупости желаеш. — Деви се облегна на стола си и скръсти ръце с преднамерена небрежност. — Ще видиш кръвта си, когато уредиш дълга си с мен и нито миг по-рано.
Извадих восъчна кукла изпод плаща си и я сложих върху бюрото, за да може Деви да я види.
— Това да не би да съм аз? — попита тя. — С такъв ханш?
Но думите й бяха само имитация на шега — нещо като рефлекс. Тонът й беше равен и ядосан. Очите й бяха сурови.
С другата си ръка извадих жълтеникавочервен косъм и го сложих върху главата на куклата. Ръката на Деви несъзнателно докосна косата й, изражението й беше стреснато.
— Някой ме нападна — казах аз. — Трябва да се уверя, че кръвта ми е…
Този път, когато споменах кръвта си, видях, че за миг очите й се насочиха към едно от чекмеджетата на бюрото й. Пръстите й леко потрепнаха.
Срещнах погледа й.
— Не го прави — мрачно я предупредих аз.
Ръката на Деви се стрелна към чекмеджето и го отвори.
Нито за секунда не се усъмних, че в чекмеджето се намираше моята кукла, която тя бе направила. Не можех да й позволя да я вземе. Съсредоточих се и промърморих обвързване.
Ръката на Деви рязко спря на половината от разстоянието до отвореното чекмедже.
Не направих нищо, с което да я нараня. Не използвах огън, болка или някое от нещата, които тя ми бе причинила през последните няколко дни. Беше просто обвързване, за да я накарам да остане неподвижна. Когато се отбих в онази кръчма да се стопля, взех щипка пепел от камината. Не беше кой знае какъв източник и беше по-далеч, отколкото ми се искаше, но беше по-добре от нищо.
Можех обаче да я удържа така не повече от няколко минути, преди да изтегля толкова топлина от огъня, че да го изгася. Но това време трябваше да е достатъчно, за да изкопча истината от нея и да взема куклата, която е направила.
Деви мяташе очи като обезумяла, докато се опитваше да помръдне.
— Как смееш? — извика тя. — Как смееш?
— Ти как смееш! — отвърнах й вбесено аз. — Не мога да повярвам, че ти се доверих! Защитавах те пред приятелите си… — Не довърших, защото се случи немислимото — въпреки обвързването Деви се раздвижи. Ръката й бавно започна да се приближава към отвореното чекмедже.
Съсредоточих се още по-силно и ръката на Деви отново спря. След това пак започна бавно да пълзи и се мушна в чекмеджето. Не можех да повярвам.
— Мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ме заплашваш? — изсъска Деви и лицето й се превърна в маска от ярост. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? Станах ре'лар, преди да ме изхвърлят, малък кучи син. Заслужих си го. Моят Алар е като океана при буря. — Вече почти цялата й ръка беше в чекмеджето.
Усетих как челото ми се покри с лепкава пот и разделих съзнанието си на още три части. Зашепнах отново и всяка част от съзнанието ми направи отделно обвързване да я държи неподвижна. Почерпих топлина от тялото си и усетих как по ръцете ми плъзва хлад. Бях направил общо пет обвързвания — това беше пределът на възможностите ми.
Деви застина неподвижно като камък и се засмя гърлено.
— О, ти наистина си много добър. Сега съм почти готова да повярвам на историите, които съм чувала за теб. Но кое те кара да мислиш, че ще се справиш с нещо, с което дори и Елкса Дал не успя? Защо, мислиш, ме изгониха? Те се страхуваха от жена, която е способна да се изравни с учителя си още на втората година.
Потта накара светлата й коса да залепне за челото й. Тя стисна зъби и на лицето й на фея се изписа свирепа решителност. Ръката й започна да се движи отново.
След това с внезапно движение Деви издърпа ръката си от чекмеджето, сякаш я освобождаваше от лепкава кал. Удари със сила нещо кръгло и метално върху бюрото и пламъкът на лампата подскочи и затрепери. Не беше кукла. Не беше и бутилката с кръвта ми.
— Ти, копеле! — почти напевно извика тя. — Мислиш си, че не съм подготвена за нещо такова? Мислиш си, че си първият, който се опитва да се възползва от мен? — Деви завъртя горния край на сивата метална сфера. Чу се ясно доловимо щракане и тя бавно отдръпна ръката си. Въпреки всичките ми усилия не можех да я задържа неподвижна.
Тогава разпознах устройството, което беше извадила от чекмеджето. Бях го изучавал заедно с Манет миналия семестър. Килвин ги наричаше „самостоятелни екзотермични ускорители“, но всички останали им викаха „джобни грейки“ или „бедни момчета“.
Те съдържаха керосин, нафта или захар. Веднъж след като бъдеше задействано „бедното момче“, то изгаряше горивото вътре и за около пет минути отделяше навън толкова топлина, колкото ковашка пещ. След това трябваше да бъде разглобено, почистено и напълнено отново. Тези неща бяха мръсни и опасни и лесно се чупеха заради бързото им нагряване и охлаждане. Но за кратко време можеха да осигурят на симпатиста толкова енергия, колкото цяла клада.
Отпуснах се в „сърцето от камък“, отделих още една част от съзнанието си и прошепнах обвързване. След това опитах да направя и седмо обвързване, но не успях. Бях уморен и наранен. Студът пълзеше нагоре по ръцете ми и през последните дни ми се беше струпало толкова много. Но стиснах зъби и се насилих отново да прошепна тихо обвързването.
Деви сякаш дори не забеляза шестото обвързване. Движейки се бавно като стрелката на часовник, тя издърпа от ръкава си един стърчащ конец. „Бедното момче“ издаде стенещо метално скърцане и от него на трептящи вълни започна да се разнася топлина.
— В момента нямам добра връзка към теб — каза тя, докато ръката й, която държеше конеца, взе бавно да се придвижва към „бедното момче“. — Но ако не освободиш обвързването си, ще използвам това нещо, за да изгоря всички дрехи по тялото ти, и ще се усмихвам, докато крещиш.
Странно е какви мисли минават през главата на човек в такива случаи. Първата ми мисъл не бе, че ще бъда ужасно обгорен, а че плащът, който Фела ми е подарила, ще бъде съсипан, и ще остана само с две ризи.
Погледът ми се стрелна към повърхността на бюрото на Деви, където лакът вече бе започнал да се раздува на мехури около „бедното момче“. Усещах топлината върху лицето си.
Знам кога съм победен. Прекъснах обвързванията и съзнанието ми се замая, когато отделните му части се събраха отново в едно цяло.
Деви размърда раменете си.
— Пусни я — нареди ми тя.
Отворих ръката си и восъчната кукла се изтърколи като пияна върху бюрото. Седях с ръце в скута си и не помръдвах, тъй като не исках да я стресна или заплаша по какъвто и да е начин.
Деви се изправи и се наведе през бюрото. Пресегна се и прокара ръка през косата ми, сетне я стисна в юмрук и отскубна един кичур. Не можах да се сдържа и изстенах.
Деви се облегна отново назад, взе куклата и замени своя косъм с няколко от моите. Промърмори обвързване.
— Деви, ти не разбираш — опитах се да я спра аз. — Просто трябваше да…
Когато бях обвързал Деви, аз се бях съсредоточил върху ръцете и краката й. Това е най-ефективният начин да удържиш някого неподвижен. Имах ограничена топлина, която да използвам, и не можех да прахосвам енергия за каквото и да е друго.
Но в момента Деви имаше достатъчно излишна топлина и обвързването й беше като да те стегне желязно менгеме. Не можех да помръдна ръцете и краката си, нито дори челюстта и езика си. Едва успявах да дишам, като леко си поемах дъх с движения, при които не се налагаше гърдите ми да помръдват. Беше ужасяващо. Сякаш нечия ръка бе стиснала сърцето ми.
— Вярвах ти — гласът на Деви беше тих и дрезгав като хирургически трион, който ампутира крак. — Вярвах ти. — Тя ми хвърли поглед, изпълнен с гняв и омраза. — Някой наистина дойде тук, за да купи кръвта ти. Предложи ми петдесет и пет таланта. Отказах му. Дори отрекох, че те познавам, защото с теб имаме делови взаимоотношения. Аз се придържам към сделките, които съм сключила.
„Кой?“, исках да изкрещя аз. Но единственият звук, който успях да издам, беше „кооо кооо“.
Деви погледна към восъчната кукла, която държеше, след това към „бедното момче“, което беше образувало тъмен обгорен пръстен върху бюрото й.
— Сега нашите делови взаимоотношения приключиха — твърдо заяви тя. — Обявявам дълга ти за дължим. Имаш време до края на семестъра, за да ми донесеш парите. Девет таланта. Ако закъснееш и с един миг, ще продам кръвта ти, за да си върна парите, и ще си измия ръцете от теб. — Тя ме изгледа студено. — Това е повече, отколкото заслужаваш. Все още имам кръвта ти. Ако отидеш при магистрите в Университета или при пристава в Имре, нещата ще завършат зле за теб.
От бюрото вече започваше да се издига пушек и Деви премести ръката си с куклата над скърцащия метал на „бедното момче“. Тя прошепна нещо и аз усетих как през цялото ми тяло преминава вълна от топлина. Чувството беше същото като внезапната треска, която ме тормозеше от дни.
— Когато освободя това обвързване, ти ще кажеш „Разбрах, Деви“. След това ще си тръгнеш. В края на семестъра ще изпратиш някой да ми донесе парите, които дължиш. Ти самият няма да идваш. Не искам да те виждам никога повече.
Тя ме погледна с такова презрение, че и сега се свивам, като си го спомня. Сетне се изплю върху ми. Малки пръски от слюнката й попаднаха върху „бедното момче“ и със съскане се превърнаха в пара.
— Ако някога те мярна дори и с крайчеца на окото си, ще свършиш зле.
Вдигна восъчната кукла високо над главата си и я стовари с все сила върху бюрото. Ако можех да трепна или да изкрещя от паника, щях да го направя.
Куклата се строши на парчета. Ръцете и краката й се откъснаха, главата й се отърколи по бюрото и след това падна на пода. Усетих внезапен, рязък удар, сякаш се бях стоварил върху каменен под от метър височина. Беше стряскащо, но далеч не толкова лошо, колкото би могло да бъде. Макар и да бях ужасе`н, частица от мен не можа да не се възхити от нейната точност и способност за контрол.
Обвързването, което ме държеше, падна и аз си поех дълбоко дъх.
— Разбрах, Деви — казах аз, — но мога ли…
— МАХАЙ СЕ! — изкрещя тя.
Излязох. Иска ми се да мога да кажа, че излязох с достойнство, но това няма да е вярно.
 

27.
Натиск
 
Уил и Сим ме чакаха в задната част на „При Анкер“. Отнесох две халби бира и поднос, отрупан с пресен хляб, масло, сирене и плодове, както и купи с гореща, гъста супа от говеждо и ряпа.
Уилем разтри очи. Изглеждаше малко блед под тъмния си сийлдишки тен, но като изключим това, видът му беше доста приличен след трите нощи, в които не бе успял да се наспи достатъчно.
— Какъв е поводът? — попита ме.
— Просто искам да помогна и на двама ви да възстановите силите си — отвърнах аз.
— Доста по-добре съм от теб — отбеляза Сим. — Успях да дремна освежаващо по време на лекцията си по сублимация.
Той имаше малки тъмни кръгове около очите, но също не изглеждаше толкова уморен.
— Спомена, че имаш новини — вметна Уилем и се захвана да пълни чинията си. — Какви са те?
— Смесени — отвърнах аз. — Коя искате да чуете първо — добрата или лошата?
— Първо лошата — рече Симон.
— Килвин няма да ми даде чертежите, от които се нуждая, за да направя свой собствен грам. Използва се сигалдрия. Руни за кръв и кости и прочие. Той мисли, че те са твърде опасни, за да бъдат показани на ре'лар.
— Каза ли защо? — Симон изглеждаше любопитен.
— Не го направи — признах аз. — Но мога да предположа — причината е, че бих могъл да ги използвам, за да направя всякакви неприятни неща. Като например малък метален диск с дупка. Ако сложиш в него капка от нечия кръв, можеш да изгориш човека жив.
— Господи, това е ужасно — потръпна Сим и остави лъжицата си. — Някога минават ли ти и приятни мисли?
— Всеки в Арканум би могъл да направи същото нещо и с най-елементарна симпатия — изтъкна Уилем.
— Има голяма разлика — възпротивих се аз. — Веднъж след като това устройство е изработено, всеки би могъл да го използва. Отново и отново.
— Това е лудост — заяви Симон. — Защо някой би направил нещо такова?
— За пари — мрачно отвърна Уилем. — Хората непрекъснато правят глупави неща за пари. — Той ме погледна многозначително. — Като например да вземеш пари назаем от някой кръвожаден гатесор.
— Което ме води към втората новина — с неудобство рекох аз. — Изправих се срещу Деви.
— Сам? — попита Симон. — Ти да не си глупак?
— Да — отвърнах аз, — но не заради това, което си мислите вие. Нещата станаха неприятни, но сега знам, че не тя е отговорна за нападенията.
— Ако не е тя, кой тогава? — намръщи се Уилем.
— Има само един разумен отговор — отговорих аз. — И той е Амброуз.
— Вече обсъждахме това — поклати глава Уилем. — Амброуз никога не би рискувал. Той…
Вдигнах ръка, за да го прекъсна.
— Никога не би рискувал да бъде обвинен в „злонамерена постъпка“ срещу мен — съгласих се аз. — Но не мисля, че той е наясно кого напада. — Уилем затвори уста и се замисли, а аз продължих: — Помислете малко. Ако Амброуз подозираше, че съм аз, той щеше да повдигне обвинение срещу мен пред магистрите. Вече го е правил преди. — Разтрих наранената си ръка. — Щяха да видят раните ми и да ме хванат.
Уил сведе поглед към масата.
— Краем — рече той. — Има логика. Той би заподозрял, че може да наемеш крадец, но не и че сам ще се вмъкнеш в апартамента му. Никога не би му минало подобно нещо през ума.
— Най-вероятно се опитва да намери човека, който се е вмъкнал в стаите му — кимнах аз. — Или пък просто иска да се наслади на малко, лесно отмъщение. Това обяснява защо нападенията стават все по-силни. Сигурно мисли, че крадецът е избягал към Имре или Тарбеан.
— Трябва да отидем при магистрите с тези сведения — предложи Симон. — Могат да претърсят стаите му още тази нощ. Ще бъде изключен и бит с камшик. — На лицето му се появи широка и злостна усмивка. — Бога ми, бих платил десет таланта, за да държа камшика.
Изкикотих се на кръвожадния му тон. Бяха необходими доста усилия, за да накараш човек като Симон да покаже лошата си страна.
— Не можем да го направим, Сим.
— Не говориш сериозно — невярващо ме изгледа той. — Не можем да му позволим да се измъкне с нещо такова.
— На първо място ще ме изключат за влизане с взлом в стаите му и ще ме обвинят в „неподобаващо поведение“.
— За това няма да те изключат — успокои ме Сим, но в гласа му липсваше увереност.
— Не искам да рискувам — признах аз. — Хеме ме мрази. Брандеур следва примера на Хеме. Все още съм в немилост и при Лорен.
— Чудя се как имаш сили да се усмихваш — промърмори Уилем.
— Това са три гласа срещу мен още в самото начало.
— Мисля, че не вярваш достатъчно на Лорен — отбеляза Уилем. — Но си прав. Ще те изключат. Ако не за друго, то за да изгладят нещата с барон Джакис.
— Наистина ли мислиш така? — Сим погледна Уилем.
Уил кимна.
— Възможно е дори да не изключат Амброуз — мрачно рече гой. — Той е любимецът на Хеме и магистрите знаят какви неприятности може да създаде на Университета баща му. — Уил изсумтя. — Помислете само какви неприятности ще създава Амброуз, когато наследи баща си. — Той сведе поглед и поклати глава. — Този път съм съгласен с Квоте, Сим.
Симон изпусна дълга и уморена въздишка.
— Чудесно, няма що — каза той и ме погледна с присвити очи. — Още от самото начало ти казах да оставиш Амброуз на мира. Да се скараш с него е като да влезеш в капан за мечки.
— Капан за мечки ли? — замислено попитах аз.
Той кимна решително.
— Кракът ти влиза лесно в него, но след това не можеш да се измъкнеш.
— Капан за мечки — повторих аз. — Точно от това имам нужда.
Уилем мрачно се изкикоти.
— Говоря сериозно — уверих го аз. — Къде мога да намеря капан за мечки?
Уил и Сим ме изгледаха странно и аз реших да не насилвам късмета си.
— Просто се шегувам — излъгах аз, тъй като не исках да усложнявам допълнително нещата.
И сам можех да си намеря капан.
— Трябва да сме сигурни, че е Амброуз — отбеляза Уилем.
Кимнах.
— Ако се е заключил в стаите си следващия път, когато бъда нападнат, това би трябвало да е достатъчно доказателство.
Разговорът замря и няколко минути се хранехме мълчаливо, всеки от нас потънал в собствените си мисли.
— Добре — рече Симон, който, изглежда, бе стигнал до някакво заключение. — Значи нищо не се е променило. Все още имаш нужда от грам. Нали така? — Той погледна към Уил, който кимна, и след това погледът му се върна отново на мен. — Сега побързай с добрата новина, преди да съм се самоубил.
Усмихнах се.
— Фела се съгласи да ми помогне да претърся Архива за схемата — рекох аз и махнах с ръка към тях. — Ако вие двамата се присъедините към нас, това ще означава дълги, изтощителни часове в близост до най-красивата жена от тази страна на река Ометхи.
— Може и да успея да отделя малко време — небрежно подхвърли Уилем.
Симон се ухили.
 
* * *
 
Така започна нашето търсене в Архива.
За мое учудване в началото беше забавно, почти като игра. Четиримата се разпръсвахме в различни части на Архива, след това се връщахме и заедно преглеждахме книгите. Прекарвахме часове в разговори и шеги и се наслаждавахме на предизвикателството и на взаимната си компания.
Но когато часовете се превърнаха в дни на безплодно търсене, първоначалната възбуда отмина, оставяйки след себе си само мрачна решителност. Уил и Сим продължаваха да ме пазят през нощта, като ме защитаваха със своя Алар. Нощ след нощ те не си доспиваха и станаха начумерени и раздразнителни. Сведох съня си до пет часа на вечер, за да ги облекча.
При нормални обстоятелства пет часа биха били напълно достатъчни за мен, но аз все още се възстановях от раните си. Което беше по-важното — трябваше постоянно да поддържам Алара си в готовност, за да съм в безопасност. Беше изтощаващо за ума.
На третия ден от нашето търсене започнах да клюмам, докато учех по металургия. Задрямах за не повече от половин минута, преди главата ми да увисне и да се събудя стреснато. Но след това леденият страх ме преследваше през остатъка от деня. Ако Амброуз ме бе нападнал в този момент? Можеше да съм вече мъртъв.
Така че, макар да не можех да си го позволя, започнах да бъркам във все по-изтъняващата си кесия, за да купувам кафе. Много от странноприемниците и кафенетата близо до Университета се грижеха да задоволяват вкусовете на благородниците, затова то се намираше лесно. Нахлрутът щеше да е по-евтин, но не исках да рискувам заради по-острите му странични ефекти.
В промеждутъците между търсенията се заехме да потвърдим подозрението ми, че Амброуз е отговорен за нападенията. В това поне имахме късмет. Уил проследи как Амброуз се връща в стаята си след лекцията по реторика и по същото време аз трябваше да се справям с измръзване от обвързване. Фела пък го видя да се прибира в стаите си след късен обяд и четвърт час по-късно се облях в пот, след като по гърба и ръцете ми премина вълна от топлина.
По-късно тази вечер го наблюдавах как се връща в апартамента си в „Златното пони“, след като свърши смяната му в Архива. Не след дълго усетих слаб натиск върху раменете си, което ми подсказа, че той се опитва да ме прободе. Болката в раменете бе последвана от няколко мушкания в една по-интимна част.
Уил и Сим се съгласиха, че това не може да е съвпадение Амброуз беше човекът. Най-хубавото от всичко бе, че така разбрахме, че каквото и да използва срещу мен, той го държи някъде в стаите си.
 

28.
Разпалване
 
Нападенията не бяха особено чести, но се случваха внезапно.
На петия ден, след като започнахме търсенето на схемата, Амброуз вероятно е бил особено озлобен или отегчен, защото имаше цели осем — едно, докато се събуждах в стаята на Уилем, две по време на обеда, две, докато имах физиогномия в Медика, и след това още три, бързо едно след друго, докато се занимавах със студено коване на желязо в Рибарника.
На следващия ден нямаше никакви атаки. Донякъде това беше по-лошо — часове на неприятно очакване нещо да се случи.
И така, научих се да поддържам Алара си твърд като желязо, докато ядях и се къпех, докато посещавах часовете и разговарях с преподавателите и приятелите си. Поддържах го дори когато се дуелирах по време на заниманията със „симпатия за експерти“. На седмия ден от нашето търсене това разсейване и общото ми изтощение доведоха до първото ми поражение от двама от състудентите ми, с което приключи съвършената ми поредица от дуели без загуба.
Бих могъл да ви кажа, че бях твърде уморен, за да ме е грижа, но това няма да е съвсем вярно.
 
* * *
 
На деветия ден от нашето търсене Уилем, Симон и аз преглеждахме книгите в леговището ни за четене, когато вратата се отвори и вътре се вмъкна Фела. Тя носеше само една книга вместо обичайната купчина. Беше задъхана.
— Намерих я — каза тя със светнали очи и с глас, който бе толкова развълнуван, че звучеше почти ожесточено. — Намерих копие.
Тя ни показа книгата, така че да видим златния лист отстрани на дебелата й кожена корица — „Фачи-Моен ве Скривани“.
Бяхме разбрали за „Скривани“ още в началото на търсенето ни. Това беше обширна сбирка от схеми на отдавна мъртвия изобретател на име Суртхур. Дванайсет дебели тома с подробни диаграми и описания.
Когато открихме показалеца, помислихме, че сме почти в края на своето търсене, тъй като в него имаше „Диаграми, описващи направата на удивителен пет-грам, доказал се като най-полезен за защитата от «злонамерена симпатия»“. Намираха се в девети том, на страница осемдесет и втора.
Намерихме осем версии на „Скривани“ в Архива, но така и не открихме целия комплект. Седми, девети и единайсети том липсваха, без съмнение прибрани в личната библиотека на Килвин.
Бяхме търсили цели два дни, преди накрая да се откажем от идеята да открием „Скривани“. Но сега Фела я беше намерила — не просто част от нея, а цялата.
— Правилният том ли е? — попита Симон със смесица от вълнение и недоверие в гласа.
Фела бавно свали ръката си от долната част на корицата и ни показа изписаната със златно цифра „9“.
Скочих от стола си и почти го съборих в желанието си по-бързо да стигна до нея. Но Фела се усмихна и вдигна книгата високо над главата си.
— Първо трябва да ми обещаеш, че ще ме заведеш на вечеря — поиска тя.
Засмях се и се протегнах да взема книгата.
— Когато това свърши, ще заведа всички ви на вечеря.
— И трябва да кажеш, че аз съм най-добрият писар на всички времена — въздъхна тя.
— Ти си най-добрият писар на всички времена — признах аз. — Два пъти по-добра си, отколкото Уил някога ще бъде, дори и да имаше десет ръце и сто допълнителни очи.
— Ъъъъ — потрепери тя и ми подаде книгата. — Заповядай!
Побързах да се върна на масата с книгата и да я отворя.
— Сигурно ще липсват страници или нещо подобно — каза с тих глас Симон на Уил. — След всичкото това търсене не може да е толкова лесно. Знам, че все нещо няма да е наред.
Спрях да прелиствам страниците, потрих очи и след това ги присвих към текста.
— Знаех си — изстена Сим, облегна се назад, докато столът му не застана на два крака, и той покри с ръце уморените си очи. — Нека предположа — хванало я е сивото гниене или има книжни червеи, или и двете.
Фела пристъпи по-близо и погледна през рамото ми.
— О, не! — печално възкликна тя. — Дори не проверих. Бях толкова развълнувана. — Тя ни погледна. — Някой от вас може ли да чете на Елд Винтик?
— Мога да чета чуруликащите безсмислици, които вие наричате атурански — кисело отвърна Уилем. — Смятам, че знам достатъчно езици.
— Имам съвсем повърхностни познания — отвърнах аз, — няколко десетки думи.
— Аз мога — каза Сим.
— Наистина ли? — Усетих как в гърдите ми отново се надига надежда. — Кога го научи?
— По време на първия ми семестър като е'лир чух някаква поезия от Елд Винтик. — Сим повлече стола си по пода, докато не застана в положение да вижда книгата. — Изучавах я при ректора в продължение на три семестъра.
— Никога не съм харесвал поезия — признах аз.
— Само ти губиш от това — разсеяно отбеляза Сим, докато прелистваше няколко страници. — Поезията от Елд Винтик е като гръмотевична буря. Тя просто връхлита отгоре ти.
— Каква е метриката? — попитах аз с любопитство пряко себе си.
— Не знам нищо за метриката — все така разсеяно отвърна Симон, докато местеше пръст по страницата пред себе си. — Но стиховете звучат така:
 
Търсехме ний „Скривани“, словата на Суртхур,
без надежда, отдавна изгубени в регистъра щур.
И въпреки туй намерени бързо от приятел добър.
Ето я, идва поруменяла Фела търсачката,
без дъх останала е и едва си сдържа крачката.
На розовите й страни хубостта не спира да цъфти.
 
— Нещо такова — с отсъстващ вид добави Симон, докато очите му продължаваха да преглеждат страниците пред него.
Видях как Фела обърна глава и погледна Симон така, сякаш е изненадана, че го вижда да седи там.
Не, по-скоро сякаш до този момент той просто бе заемал пространството край нея като някаква мебел. Но този път, когато го погледна, тя забеляза всичко в него — пясъчнорусата му коса, линията на челюстта му, ширината на раменете му под ризата. Този път, когато го погледна, тя наистина го видя.
Нека кажа следното. Цялото ужасно и досадно време, прекарано в ровене в Архива, си заслужаваше дори и само за да видя как това се случва. Кръвта и страхът от смъртта си струваха, за да стана свидетел на момента, в който Фела се влюбва в Симон. Макар и съвсем малко. Беше първият плах полъх на любовта, толкова слаб, че може би самата тя не го забеляза. Не беше нещо драматично като блясък на светкавица, последван от грохота на гръмотевица. По-скоро напомняше за искрата, проблясваща при удара на кремък в стомана и угасваща твърде бързо, за да успееш да я забележиш. Но все пак знаеш, че тя е някъде там, готова да се разгори.
— Кой ти е чел поезия от Елд Винтик? — попита Уил.
Фела примигна и се загледа отново в книгата.
— Куклата — отвърна Сим. — Първия път, когато го срещнах.
— Куклата! — Уил изглеждаше така, сякаш бе готов сам да си оскубе косата. — Бог да ме порази! Защо не отидохме при него за това? Ако има атурански превод на тази книга, той ще знае къде да го открием!
— Много пъти и аз самият се сещах същото през последните няколко дни — призна Симон. — Но той не е добре напоследък. Няма да ни е от голяма полза.
— Освен това Куклата знае какво е в списъка на забранените книги — добави Фела. — Съмнявам се, че би ни дал просто така нещо такова.
— Изглежда, че май всички освен мен познават този Куклата? — обадих се аз.
— Писарите го познават — потвърди Уилем.
— Мисля, че мога да скалъпя по-голямата част от този превод — заяви Симон и се обърна да ме погледне. — Според теб тази диаграма има ли някакъв смисъл? На мен ми изглежда като пълна безсмислица.
— Това са руни — посочих аз. — Ясно е като бял ден. А това са металургични символи. — Погледнах по-отблизо. — Останалото… Не знам. Може би съкращения. Вероятно ще можем да ги разгадаем, когато прочетем текста. — Усмихнах се и се обърнах към Фела. — Поздравления, ти все още си най-добрият писар на всички времена.
 
* * *
 
С помощта на Симон ми бяха нужни два дни, за да разшифровам диаграмите в „Скривани“. По-скоро дешифрирането ни отне един ден, а след това един ден ги проверявах отново и отново.
Щом като разбрах как трябва да конструирам грама, започнах да играя на някаква странна криеница с Амброуз. Имах нужда от цялата си концентрация, докато работя върху сигалдрията. Това означаваше да сваля гарда си. Затова можех да се занимавам с грама само когато бях сигурен, че Амброуз е зает с нещо друго.
Грамът беше деликатна работа. Гравировката беше малка и нямаше място за грешка. И това, че бях принуден да работя на пресекулки, не ми помагаше. Половин час, докато Амброуз пиеше кафе с млада жена в обществено кафене. Четирийсет минути, докато беше на лекция по символична логика. Цял час и половина, докато беше на бюрото в приемната на Архива.
Когато не можех да работя по грама, се занимавах с проекта си за забавление. Донякъде бях късметлия, че Килвин ме натовари със задачата да направя нещо достойно за ре'лар. Това ми осигуряваше идеалното извинение за многото време, което прекарвах в Рибарника.
През останалата част от времето си седях изтегнат в общата стая на „Златното пони“. Трябваше да се установя като редовен клиент там. Така нещата щяха да изглеждат по-малко подозрителни.
 

29.
Ограбен
 
Всяка нощ се прибирах в малката си таванска стаичка в „При Анкер“. Заключвах вратата, след което излизах през прозореца и отивах в стаята на Уил или тази на Сим според това кой беше пръв на смяна да ме пази през съответната нощ.
Колкото и лошо да бе положението, знаех, че то ще се влоши още повече, ако Амброуз осъзнае, че аз съм проникнал в стаите му. Макар раните ми постепенно да заздравяваха, те все още бяха повече от достатъчни, за да бъда обвинен. Затова полагах сериозни усилия външно всичко да изглежда нормално.
И така, късно една нощ влязох в „При Анкер“ с тежка стъпка и пъргавината на шамбъл. Направих опит да си побъбря с новата сервитьорка на Анкер и грабнах половин самун хляб, с който изчезнах нагоре по стълбите.
Минута по-късно отново бях в общата стая. Бях паникьосан, облян в пот и в ушите си усещах тежките удари на сърцето.
Момичето вдигна поглед.
— Да не промени мнението си за едно питие преди лягане? — усмихна ми се тя.
Поклатих глава толкова бързо, че пред лицето ми се спуснаха кичури коса.
— Тук ли оставих лютнята си снощи, след като свърших да свиря? — попитах аз като обезумял.
— Отнесе я с теб както винаги — поклати глава тя. — Не си ли спомняш, че те попитах дали искаш парче връв, за да вържеш калъфа?
Стрелнах се обратно нагоре по стълбите като риба в бързей. След по-малко от минута се върнах отново.
— Сигурна ли си? — задъхано попитах аз. — Може ли да погледнеш зад бара, просто за всеки случай?
Тя провери, но лютнята не беше там. Не беше и в килера.
Нито пък в кухнята.
Качих се по стълбите и отворих вратата на малката си стая. В помещение с такъв размер нямаше много места, където да се сложи калъф за лютня.
Не беше под леглото. Не беше подпрян на стената до малкото ми бюро. Не беше и зад вратата.
Калъфът на лютнята беше твърде голям, за да се събере в стария сандък до леглото. Но въпреки това погледнах и в него. Не беше там. Отново проверих под леглото, просто за да съм сигурен. Нямаше го.
След това погледнах към прозореца. Към простото резе, което държах добре смазано, за да мога да го отварям и да излизам на покрива.
Погледнах отново зад вратата. Лютнята я нямаше там. Седнах на леглото. Ако преди малко бях просто изтощен, сега вече усещането беше съвсем различно. Чувствах се така, все едно съм направен от мокра хартия. Едва успявах да си поема дъх, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите ми.
 

30.
Повече сол
 
— Днес — весело започна Елодин — ще говорим за нещата, за които не можем да говорим. И по-специално ще обсъдим защо някои неща не могат да бъдат обсъждани.
Въздъхнах и оставих молива. Всеки ден се надявах, че този път Елодин наистина ще ни научи на нещо. Всеки ден носех книга с твърди корици и един от няколкото ми ценни листа хартия, готов да се възползвам от някой рядък момент на яснота. Всеки ден някаква частица от мен се надяваше, че Елодин ще се засмее и ще признае, че с безкрайните си глупости просто е проверявал решителността ни.
И всеки ден оставах разочарован.
— Повечето от важните неща не могат да бъдат казани направо — обясни Елодин. — Не могат да бъдат ясно формулирани. Те могат само да бъдат загатнати. — Той погледна към шепата си студенти в иначе празната зала за лекции. — Посочете нещо, което не може да бъде обяснено. — Той махна към Уреш. — Започвай.
Уреш се замисли за момент.
— Хуморът. Ако обясниш някоя шега, тя вече не е шега.
Елодин кимна и след това посочи Фентон.
— Даването на имена? — попита Фентон.
— Това е лесен отговор, ре'лар — отбеляза Елодин с нотка на укор в гласа. — Но правилно си предположил, че това ще е темата на моята лекция, така че ще го приема. — Сетне посочи към мен.
— Няма нещо, което да не може да бъде обяснено — твърдо отвърнах аз. — Ако нещо може да бъде разбрано, значи може да бъде и обяснено. На някого може да му е трудно да го обясни, но това просто означава, че то е трудно за обяснение, а не невъзможно.
— Не трудно или невъзможно — вдигна пръст Елодин, — а просто безсмислено. Някои неща могат само да бъдат загатнати. — Той ми се усмихна вбесяващо. — Между другото, твоят отговор трябваше да бъде „музика“.
— Музиката сама се обяснява — не се съгласих аз. — Тя е пътят и картата, която показва пътя. Тя е едновременно и двете неща.
— Но можеш ли да обясниш какво представлява музиката? — попита Елодин.
— Разбира се — отвърнах аз, макар никак да не бях сигурен в това.
— Можеш ли да обясниш какво представлява музиката, без да използваш музика?
Въпросът ме изненада и ме накара да млъкна. Докато се опитвах да измисля отговор, Елодин се обърна към Фела.
— Любовта? — попита тя.
Елодин вдигна вежди, сякаш леко скандализиран от отговора й, и после кимна одобрително.
— Почакайте малко — намесих се аз. — Не сме свършили. Не знам дали мога да обясня музиката, без да я използвам, но не това е важното. Това не е обясняване, а своеобразно превеждане.
Лицето на Елодин светна.
— Точно за това става дума! — възкликна той. — Това е превод. Цялото ясно формулирано познание е преведено познание, а всички преводи са несъвършени.
— Значи цялото ясно формулирано познание е несъвършено? — попитах аз. — Кажете на магистър Брандеур, че геометрията е субективна. С удоволствие бих наблюдавал този разговор.
— Не цялото познание — призна Елодин, — но по-голямата част.
— Докажете го — предизвиках го аз.
— Не можеш да докажеш нещо несъществуващо — раздразнено и убедено се намеси Уреш. — Логиката ти е погрешна.
Скръцнах със зъби. Наистина логиката ми беше погрешна. Никога нямаше да допусна тази грешка, ако бях добре отпочинал.
— Тогава го демонстрирайте — поправих се аз.
— Добре, добре. — Елодин отиде до мястото, където седеше Фела. — Ще използваме примера на Фела.
Той хвана ръката й, каза й да се изправи и ми махна и аз да направя същото.
Последвах я и се изправих неохотно на крака. Елодин ни накара да застанем така, че да сме с лице един към друг и обърнати в профил към останалите от курса.
— Тук имаме двама очарователни младежи — каза той. — Очите им се срещат от двата края на стаята.
Магистърът ме бутна по рамото и аз със залитане направих крачка напред.
— Той я поздравява. Тя го поздравява. Тя се усмихва. Той пристъпва смутено от крак на крак.
Спрях да правя точно онова, което той беше казал, и откъм останалите се разнесоха тих шепот и смях.
— Във въздуха се носи нещо ефимерно — продължи Елодин и се премести, за да застане зад Фела.
Сложи ръце върху раменете й и се наведе към ухото й.
— Тя харесва силуета му — тихо рече той. — Любопитна е за формата на устните му. Чуди се дали той може да е онзи, единственият, и дали би могла да отвори тайните на сърцето си за него.
Фела сведе поглед и страните й поруменяха. Елодин се отдалечи от нея с наперена походка и застана зад мен.
— Квоте я поглежда и разбира импулса, който за пръв път е накарал мъжете да рисуват, да ваят скулптури, да пеят. — Той отново започна да ни обикаля в кръг като свещеник, който се готви да извърши бракосъчетание. — Между тях съществува нещо неуловимо и деликатно. И двамата могат да го усетят. Прилича на статичното електричество във въздуха — слабо, като лек скреж. — Той втренчи поглед в мен, тъмните му очи бяха сериозни. — Сега какво ще направите?
Отвърнах на погледа му, изпаднал в пълно недоумение. Ако имаше нещо, което познавах по-малко от даването на имена, то това бе ухажването на жени.
— Тук имаме три възможни пътя — обърна се Елодин към курса и вдигна пръст. — Първият: нашите млади влюбени могат да се опитат да изразят онова, което чувстват. Могат да се опитат да изсвирят недоловимата песен, която пеят техните сърца. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Това е пътят на честния глупак и той не е добър. Онова между вас е твърде несигурно, за да говорите. Искрицата е толкова слаба, че дори и най-предпазливият дъх би я угасил. — Магистърът на имената поклати глава. — Въпреки че сте умни и красноречиви, тук сте обречени на неуспех. Защото, макар устните ви да говорят на един език, със сърцата ви не е така. — Той ме погледна внимателно. — Това е проблем на превода. — Елодин вдигна два пръста. — Вторият път е по-предпазлив. Разговаряте за дреболии — за времето, за някоя пиеса. Прекарвате часове заедно. Държите се за ръце. Докато го правите, бавно научавате тайните значения на думите на другия. Така, когато моментът настъпи, можете да разговаряте, влагайки в думите си недоловим скрит смисъл, така че всеки да разбира другия. — Елодин разтвори ръце към мен. — А ето и третия път — пътят на Квоте. — Той застана рамо до рамо с мен, обърнат с лице към Фела. — Усещаш, че между вас има нещо. Нещо прекрасно и деликатно. — Въздъхна с въздишката на нещастно влюбен. — И тъй като винаги искаш да си сигурен, решаваш да поставиш ребром въпроса. Избираш най-краткия път. Мислиш, че най-простият начин е най-удачният. — Елодин вдигна ръце, обърна се към Фела и започна да прави лудешки движения, сякаш хваща нещо. — Затова се протягаш и сграбчваш гърдите на тази млада жена.
Всички, с изключение на Фела и мен самия, избухнаха в смях. Намръщих се. Тя скръсти ръце пред гърдите си, а червенината по лицето й се разпространи надолу по шията чак до яката на ризата й.
Елодин й обърна гръб и ме погледна право в очите.
— Ре'лар Квоте — каза той със сериозен глас, — опитвам се да събудя спящото ти съзнание за недоловимия език, на който му нашепва светът. Опитвам се да те съблазня да откриеш разбирането. Опитвам се да те уча. — Той се наведе към мен, докато лицето му почти докосваше моето. — Престани да се мъчиш да ме хванеш за циците.
 
* * *
 
Тръгнах си от часовете на Елодин в отвратително настроение.
Макар че, ако трябва да съм честен, през последните няколко дни настроението ми просто варираше в различни нюанси на отвратително. Стараех се да скрия това от приятелите си, но започвах да поддавам под цялата тежест, която се бе стоварила на главата ми.
Загубата на лютнята ми бе това, което ме съсипа. С всичко друго можех да се справя — с парещото изгаряне под гърдите, с постоянната болка в коленете и с липсата на сън. Дори и с постоянния страх, че ще изпусна Алара си в неподходящия момент и внезапно ще започна да повръщам кръв.
Успявах да се справя с всичко останало — с отчаяната си бедност, с неудовлетворението от часовете на Елодин. Дори и с новото усещане за безпокойство, породено от факта, че Деви чака от другата страна на реката със сърце, изпълнено с ярост, с три капки от кръвта ми и с Алар, могъщ като океанска буря.
Но загубата на лютнята ми дойде в повече. Причината не бе само в това, че трябваше да платя за стаята и храната си в „При Анкер“. Не беше и в това, че инструментът бе от съществено значение за мен, за да си изкарвам прехраната, ако бъда принуден да напусна Университета.
Не. Простата истина бе, че музиката ми помагаше да се справя с всичко останало. Музиката беше лепилото, което ми помагаше да оставам едно цяло. Само два дни без нея и вече започвах да се разпадам на парчета.
След часовете при Елодин не можех да понеса мисълта за времето, което трябваше да прекарам прегърбен над работната маса в Рибарника. Само като помислех за това и ръцете ме заболяваха, а очите ми натежаваха от липсата на сън.
И така, вместо да отида там, аз се върнах в „При Анкер“ за ранен обяд. Сигурно съм изглеждал доста жалък, защото съдържателят ми донесе двоен резен бекон със супата и една малка бира.
— Как мина вечерята, ако нямаш против, че питам? — попита Анкер и се облегна на бара.
— Моля за извинение, но не те разбрах — вдигнах поглед към него аз.
— Вечерята с твоята млада дама — отвърна той. — Нямам навика да си пъхам носа в чужди работи, но куриерът я беше оставил просто така и трябваше да я прочета, за да разбера за кой е.
Хвърлих озадачен поглед на Анкер.
Той на свой ред ме погледна смутено и след това се намръщи.
— Лаурел не ти ли даде бележката за теб?
Поклатих глава и съдържателят ядно изруга.
— Кълна се, понякога си мисля, че това момиче няма абсолютно нищо в главата си. — Той затършува зад бара. — Един куриер остави онзи ден бележка за теб. Казах й да ти я даде, когато се прибереш. Ето я.
Той вдигна едно влажно и доста омацано парче хартия и ми го подаде. На него пишеше:
 
Квоте,
Отново съм в града и тази вечер много бих искала да вечерям в компанията на някой очарователен благородник. За съжаление наоколо няма такива. Би ли искал да се присъединиш към мен в „Спуканата бъчва“?
Оставам в очакване,
Д.
 
Настроението ми леко се пооправи. Бележките от Дена бяха рядко удоволствие и тя никога досега не ме беше канила на вечеря. Макар да бях ядосан, че съм изпуснал срещата, мисълта, че тя отново е в града и няма търпение да ме види, значително подобри състоянието на духа ми.
Изгълтах набързо обяда си и реших да пропусна лекцията си по сиару, за да отида до Имре. Не бях виждал Дена повече от един цикъл и да прекарам известно време с нея бе единственото нещо, за което се сещах, че може да подобри настроението ми.
Докато вървях към другата страна на реката, ентусиазмът ми понамаля малко. Пътят беше дълъг, а колената започнаха да ме болят още преди да съм стигнал до Каменния мост. Слънцето беше пронизващо ярко, но не топлеше достатъчно, за да се справи със студа на ранния зимен вятър. Прахолякът от пътя влизаше в очите ми и ме задавяше.
Дена не беше в нито една от странноприемниците, където от време на време отсядаше. Не слушаше музика в „Канелката“ или в „Коза на вратата“. Нито Деох, нито Станчион я бяха виждали. Обезпокоих се, че може да е напуснала града, докато бях зает. Можеше да отсъства в продължение на месеци. Можеше да изчезне завинаги.
Накрая завих зад един ъгъл и я видях да седи под дърво в малка обществена градинка. В едната си ръка държеше писмо, а в другата — наполовина изядена круша. Откъде бе намерила плода толкова късно за сезона?
Бях по средата на градината, когато осъзнах, че Дена плаче. Заковах се на място, без да знам как да постъпя. Исках да й помогна, но не желаех да се натрапвам. Може би най-добре щеше да е…
— Квоте!
Дена хвърли огризката от крушата, скочи на крака и се затича през поляната към мен. Тя се усмихваше, но очите й бяха зачервени и избърса бузите си с ръка.
— Добре ли си? — попитах аз.
От очите й отново бликнаха сълзи, но преди да се отърколят, тя стисна клепачи и рязко поклати глава.
— Не — отвърна тя, — не съвсем.
— Мога ли да помогна?
Тя избърса очи с ръкава на ризата си.
— Помагаш ми дори и само с това, че си тук.
Сгъна писмото на малък квадрат и го набута в джоба си.
След това се усмихна отново. Усмивката й не беше пресилена, не беше от онзи вид, който човек носи като маска. Усмихваше се очарователно и истински въпреки сълзите.
Наклони глава на една страна, погледна ме по-внимателно и усмивката й бе заменена от загрижено изражение.
— Ами ти? — попита ме тя. — Виждаш ми се малко отслабнал.
Усмихнах се слабо. Моята усмивка беше пресилена и аз го знаех.
— Напоследък имам някои затруднения.
— Надявам се да не се чувстваш толкова зле, колкото изглеждаш — меко каза тя. — Спиш ли достатъчно?
— Не — признах аз.
Дена си пое дъх да заговори, но спря и прехапа устни.
— Има ли нещо, за което искаш да поговорим? — попита тя. — Не знам дали ще мога да ти помогна, но… — Тя сви рамене и пристъпи от крак на крак. — И аз самата не спя добре. Знам какво е.
Предложението й за помощ ме свари неподготвен. Накара ме да се чувствам… Не мога да опиша точно как ме накара да се почувствам. Не е лесно да намеря подходящите думи.
Не заради самото предложение за помощ. Приятелите ми от дни правеха всичко възможно, за да ми помогнат. Но желанието на Сим да ми помогне бе различно от нейното. Помощта му бе като насъщния хляб, на който винаги можеш да разчиташ. Но да зная, че Дена е загрижена за мен, бе като глътка топло вино в зимна нощ. Можех да почувствам сладката му топлина в гърдите си.
Усмихнах й се, този път с истинска усмивка. Усетих я странно върху лицето си и се зачудих колко ли дълго съм се мръщил, без да го осъзнавам.
— Помагаш ми дори и само с това, че си тук — искрено отвърнах аз. — Дори само това, че те виждам, направи чудеса с настроението ми.
— Разбира се. — Тя вдигна очи към небето. — Гледката на покритото ми с петна лице е истинска панацея.
— Няма много за разказване — обясних аз. — Комбинация от лош късмет и погрешни решения, за които си плащам.
Дена се засмя със смях, който сякаш се готвеше да се превърне в стон.
— Да знаеш, че нямам никаква представа за какво говориш. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Най-лошо е, когато плащаш за свои глупави грешки, нали?
Усетих как устните ми повтарят нейната усмивка.
— Така е — съгласих се аз. — Право да ти кажа, бих се радвал на разтухата да поговоря с някой, който ми съчувства.
— Това мога да го уредя — заяви тя и хвана ръката ми. — Бог ми е свидетел, че в миналото си правил достатъчно често същото за мен.
— Така ли? — учудих се аз и закрачих заедно с нея.
— Безброй пъти — потвърди тя. — Лесно е да забравя, когато си край мен. — Тя спря за момент и аз също трябваше да спра, защото ръцете ни бяха една в друга. — Не се изразих правилно — когато си край мен, е лесно да забравя.
— Да забравиш какво?
— Всичко — отвърна тя и за момент игривостта изчезна от гласа й. — Всички лоши моменти от живота ми. Това коя съм. Хубаво е да си почивам от мен самата от време на време. Ти ми помагаш в това. Ти си моето безопасно пристанище в безкрайното бурно море.
— Така ли? — изкикотих се аз.
— Точно така — непринудено рече тя. — Ти си моята сенчеста върба в горещ ден.
— Ти — реших да не остана по-назад аз — си като сладостна музика, носеща се от далечна стая.
— Това си го бива — похвали ме тя. — Ти си неочаквана торта и дъждовен следобед.
— Ти си като лековита лапа, която изтегля отровата от сърцето ми — не се отказвах аз.
— Хъммм. — Дена не изглеждаше сигурна. — За това не знам. Мисълта за сърце, пълно с отрова, не изглежда привлекателна.
— Така е — признах аз. — Звучеше по-добре, преди да го изрека.
— Така се получава, когато смесваш метафорите си — смъмри ме тя и направи пауза. — Получи ли бележката ми?
— Получих я днес — отвърнах аз с нотка на съжаление в гласа, — едва преди няколко часа.
— А — каза тя, — жалко. Вечерята беше хубава, изядох и твоята порция. — Опитах се да измисля какво да кажа, но тя се усмихна и поклати глава. — Просто те дразня. Всъщност вечерята беше само извинение. Искам да ти покажа нещо. Ти си труден за откриване, мислех си, че ще се наложи да чакам до утре, когато ще пееш в „При Анкер“.
Усетих остра болка в гърдите си, която беше толкова силна, че дори и присъствието на Дена не можеше да я спре изцяло.
— Късмет е, че се срещнахме днес — казах аз. — Не съм сигурен, че ще свиря утре.
— Винаги пееш в нощта на фелинг — вдигна глава към мен тя. — Не променяй това. И бездруго ми е трудно да те намирам.
— Странно е, че го казваш — отбелязах аз. — Никога не мога да те хвана на едно и също място два пъти.
— О, да, сигурна съм, че ти винаги ме търсиш — иронично отвърна тя и се усмихна развълнувано. — Но не това е важното. Ела. Убедена съм, че това ще те разсее.
Дена закрачи по-бързо и ме задърпа за ръката.
Въодушевлението й беше заразително и аз усетих, че се усмихвам, докато я следвам по криволичещите улици на Имре.
Накрая стигнахме до входа на един малък магазин. Дена застана пред мен, като само дето не подскачаше от възбуда. Всички следи от сълзи бяха изчезнали и сега очите й блестяха. Тя сложи хладните си ръце върху лицето ми.
— Затвори очи — подкани ме. — Това е изненада!
Затворих очи, тя ме хвана за ръка и ме поведе няколко стъпки напред. Вътрешността на магазина беше слабо осветена и миришеше на кожа. Чух един мъжки глас да казва „Значи това е той?“ и последва шум от местене на предмети.
— Готов ли си? — прошепна Дена в ухото ми.
По гласа й долових, че се усмихва. Дъхът й гъделичкаше косъмчетата по тила ми.
— Нямам представа — откровено отговорих аз.
— Добре. Отвори очи тогава — рече тя и усетих сподавения й смях в ухото си.
Отворих очи и видях слаб възрастен мъж, който стоеше зад дълъг дървен щанд. Пред него, разтворен като книга, лежеше празен калъф за лютня. Дена ми беше купила подарък. Калъф за лютнята ми. Калъф за откраднатата ми лютня.
Пристъпих крачка напред. Празният калъф беше дълъг и тънък, направен от гладка черна кожа. Нямаше панти. По ръба му бяха наредени седем лъскави, стоманени закопчалки, така че горната му част да се вдига като капак на кутия.
Вътрешността му беше от меко кадифе. Протегнах се да го докосна и открих, че подплънката е мека, но еластична като гъба. Кадифето беше дебело близо сантиметър и нещо и тъмночервено на цвят.
Мъжът зад щанда леко се усмихна.
— Вашата дама има добър вкус — отбеляза той — и държи да получи точно онова, което иска. — Повдигна капака. — Кожата е намазана и покрита с восък. Под нея има два слоя кленови дъги. — Той прокара пръст по долната половина на калъфа и след това посочи процепа в капака. — Прилепва толкова плътно, че въздухът нито влиза, нито излиза. Така че няма нужда да се безпокоите, когато излезете от топла и влажна стая навън в ледената нощ. — Мъжът започна да затваря закопчалките по ръба на калъфа. — Дамата не искаше да са от месинг. Така че ги направих от хубава стомана. И щом като са на мястото си, капакът се притиска в уплътнението. Можете да потопите калъфа в река и кадифето вътре ще остане сухо. — Той сви рамене. — Разбира се, накрая водата ще се просмуче в кожата, но по този въпрос нищо не може да се направи. — Той обърна калъфа и почука силно с кокалчетата си върху заобленото дъно. — Нарочно направих кленовото дърво по-тънко, за да не е обемисто и тежко, и го подсилих с ленти от гланцирана стомана. — Посочи Дена, която се бе ухилила до ушите. — Дамата искаше рамстонска стомана, но аз й обясних, че макар тя да е твърда, е и доста чуплива. Гланцираната стомана е по-лека и запазва формата си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Ако младият господин желае, може да стъпи върху издутата част на калъфа и той няма да се счупи. — Присви леко уста и сведе поглед към краката ми. — Макар да бих предпочел да не го прави. — Отново обърна калъфа. — Трябва да кажа, че това е най-хубавият калъф, който съм правил от може би двайсет години. — Плъзна го по щанда към мен. — Надявам се да сте доволен от него.
Направо онемях, а това се случва